ОТВЪД ПРЕДЕЛИТЕ НА ВЪЗМОЖНОТО

Кристофър МакДугъл

РОДЕНИ ДА ТИЧАТ
ПРЕЗ КАНЬОНИТЕ
НА МЕКСИКО

ЗАГАДЪЧНО ПЛЕМЕ, СУПЕРАТЛЕТИ,

НАЙ-ВЕЛИКОТО СЪСТЕЗАНИЕ,

КОЕТО СВЕТЪТ НИКОГА НЕ Е ВИЖДАЛ

Christopher McDougall, BORN TO RUN

Кристофър МакДугъл, aвтор
Цветелина Лакова, превод
Добродана Попова, корица
Издателство “ВАКОН” - София, 2012

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

ISBN 978-954-9535-35-8

2
 СЪДЪРЖАНИЕ
ГЛАВА 1 ............................................................................................................................. 4
ГЛАВА 2 ............................................................................................................................. 6
ГЛАВА 3 ........................................................................................................................... 14
ГЛАВА 4 ........................................................................................................................... 19
ГЛАВА 5 ........................................................................................................................... 22
ГЛАВА 6 ........................................................................................................................... 29
ГЛАВА 7 ........................................................................................................................... 34
ГЛАВА 8 ........................................................................................................................... 38
ГЛАВА 9 ........................................................................................................................... 41
ГЛАВА 10 ......................................................................................................................... 44
ГЛАВА 11 ......................................................................................................................... 47
ГЛАВА 12 ......................................................................................................................... 51
ГЛАВА 13 ......................................................................................................................... 54
ГЛАВА 14 ......................................................................................................................... 60
ГЛАВА 15 ......................................................................................................................... 65
ГЛАВА 16 ......................................................................................................................... 72
ГЛАВА 17 ......................................................................................................................... 77
ГЛАВА 18 ......................................................................................................................... 84
ГЛАВА 19 ......................................................................................................................... 88
ГЛАВА 20 ......................................................................................................................... 95
ГЛАВА 21 ......................................................................................................................... 98
ГЛАВА 22 ....................................................................................................................... 104
ГЛАВА 23 ....................................................................................................................... 109
ГЛАВА 24 ....................................................................................................................... 117
ГЛАВА 25 (И трите болезнени истини) ..................................................................... 122
ГЛАВА 26 ....................................................................................................................... 135
ГЛАВА 27 ....................................................................................................................... 146
ГЛАВА 28 ....................................................................................................................... 158
ГЛАВА 29 ....................................................................................................................... 182
ГЛАВА 30 ....................................................................................................................... 186
ГЛАВА 31 ....................................................................................................................... 191
ГЛАВА 32 ....................................................................................................................... 204

3
 „Който ходи добре, не оставя следи.“
Дао Дъ Дзин

ГЛАВА 1

„Трябва да си самотен, за да живееш с духове.“

Ан Майкълс, Fugitive Pieces

Вече дни наред бродех в Сиера Мадре, Мексико, в търсене на тайнствения

Кабайо Бланко - Белия кон. Бях извървял целия този път, за да го открия на
най- неочакваното място - не в пазвите на планината, където се говореше, че
живее, а в сумрачното фоайе на стар хотел в покрайнините на прашен
пустинен градец.
- Sí, el Caballo está - кимна жената на рецепцията. Да, Коня е тук.
- Наистина ли?
Толкова пъти и на толкова странни места бях чувал, че за малко съм го
изпуснал, та бях започнал да подозирам, че Кабайо Бланко е само една легенда,
местен вариант на чудовището от Лох Нес, измислена от тукашните хора, за да
плашат децата и да си правят шеги с доверчивите чужденци.
- Винаги се връща към пет - добави рецепционистката. - Това е неговият
ритуал.
Не знаех дали да я прегърна облекчено, или тържествуващо да ѝ стисна
ръката. Погледнах часовника си. Щях да зърна призрака след по-малко от...
момент.
- Но вече минава шест.
Жената на рецепцията сви рамене:
- Може да си е тръгнал.
Строполих се на един старинен диван. Бях мръсен, примрял от глад,
сломен. Силите ми бяха изчерпани, както и информацията, с която
разполагах.
Някои хора казваха, че Кабайо Бланко е беглец. Други бяха чували, че е
боксьор, който избрал отшелническия живот, след като пребил до смърт свой
противник на ринга. Никой не знаеше истинското му име, възрастта му или
откъде е дошъл. Беше като стрелец от Дивия запад, който оставяше след себе
си само легенди и цигарен дим. Из цялата област хората твърдяха, че са го
виждали, и го описваха. Жителите на села, разположени на огромно разстояние
едно от друго, се кълняха, че са го виждали да минава пеша в един и същи ден.
Описанията варираха от „забавен симпатяга“ до „уродлив великан“.
Всички обаче бяха единодушни, че Кабайо Бланко е дошъл в Мексико преди
години и е потънал в дивите и непристъпни Баранкас дел Кобре (Медните
каньони), за да заживее с тараумара - почти митичното племе на

4
праисторическите свръхбегачи. Тараумара са може би най-здравите и най-
спокойни хора в света, както и най-добрите бегачи на всички времена.
Когато става дума за дълги разстояния, никой не може да се мери с бегачите
тараумара - нито състезателните коне, нито гепардите, нито олимпийските
маратонци. Малцина са виждали бягащ тараумара, но изумителните разкази за
тяхната свръхестествена издръжливост и спокойствие са прескочили
границите на каньоните преди столетия. Един пътешественик се кълне, че е
видял как тараумара хваща елен с голи ръце, преследвайки животното, докато
„копитата му капнали“ и то паднало мъртво от изтощение. Друг приключенец
прекарал десет часа в обикаляне на Медните каньони с муле. Бегач тараумара
взел същото разстояние за деветдесет минути.
Когато изтощен изследовател припаднал в полите на планината, жена от
племето му подала кратуна, пълна с мътна течност. Той отпил няколко глътки
и с изумление усетил как вените му пулсират в прилив на енергия. Скочил и
изкачил върха като шерп, прекалил с кофеина. Според този изследовател
тараумара пазели рецептата на специална енергизираща храна, която ги
поддържала във форма и ги правела силни и неуморни. Няколко хапки били
достатъчни, за да могат да тичат цял ден без почивка.
Каквито и тайни да крият тараумара, те ги крият добре. До ден-днешен
племето живее сред високи скали, в земи, по които малцина външни хора са
стъпвали. Каньоните са като изгубен свят в най-дълбоките дебри на Северна
Америка, нещо като сухоземен Бермудски триъгълник, поглъщащ всички
нещастници, запилели се в него. Тук на човек могат да му случат доста лоши
неща - и те обикновено се случват. Ако избегнеш човекоядните ягуари и
смъртоносните змии и преживееш жегата, ти остава последното изпитание -
„каньонската треска“, заболяване, което може да доведе до смърт и което е
причинено от страховитата пустота на Баранкас. Колкото по-навътре навлизаш
в Каньоните, толкова по-силно е чувството, че се намираш в крипта, която се
затваря около теб. Отвесните скали се сближават все повече, сенките се
удължават, чува се ехото на странни шумове. Всички изходи сякаш са задънени
от стръмни канари. Веднъж изгубили се тук, пътниците биват обзети от такава
лудост и отчаяние, че или си прерязват гърлата, или се хвърлят от скалите. Не
е чудно, че малцина са виждали земята на тараумара, да не говорим за самото
племе.
Белия кон обаче беше успял все някак да стигне до недрата на Баранкас. Там,
според мълвата, той е бил приет от тараумара като приятел и добър дух -
призрак сред призраци. От индианците беше възприел две качества:
необикновената издръжливост и способността да изчезва; бяха го виждали из
цялата област, но никой не знаеше къде живее или кога ще се появи отново.
Ако някой можеше да разкрие древните тайни на тараумара, това беше той,
самотният скитник от високите планини.
До такава степен бях обзет от желанието да открия Кабайо Бланко, че докато
дремех на дивана в хотела, си представях гласа му. „Сигурно звучи като мечока
Йоги“, мислех си. Един такъв човек, странник, който ходи къде ли не, но не се
задържа никъде, сигурно е вглъбен в мислите си и рядко чува собствения си
глас. Сигурно пуска странни шеги. Гласът му е пресипнал, смехът му е гръмък,

5
а испанският - ужасен. Той е шумен, бъбрив и...
Чакайте. Аз наистина го чувах. Отворих широко очи, за да видя прашно
туловище, увенчано с опърпана сламена шапка, което се закачаше с жената на
рецепцията. Следи от прах набраздяваха ъгловатото му лице, под шапката се
подаваха кичури избеляла от слънцето коса, подрязана вероятно с ловджийски
нож. Приличаше на корабокрушенец на пустинен остров, зажаднял да си
поговори с отегчената рецепционистка.
- Кабайо? - промълвих.
Туловището се обърна, усмихна се, а аз се почувствах като идиот. Не
изглеждаше уплашен, а по-скоро смутен, както би изглеждал всеки човек,
изправен лице в лице с объркан мъж, който си седи на дивана и внезапно
започва да крещи „Кон!“
Това не беше Кабайо. Нямаше никакъв Кабайо. Всичко беше измислица, а
аз се бях хванал.
Тогава туловището проговори:
- Познаваш ли ме?
- Човече! - извиках и скочих. - Колко се радвам да те видя!
Усмивката се стопи. Погледът на туловището се стрелна към вратата. След
секунда него вече нямаше да го има.

ГЛАВА 2
Всичко започна с един прост въпрос, на който никой не можеше да ми
отговори.
Загадка от четири думи, която ме доведе до снимката на един много бърз
бегач с много къса пола. Оттук нататък нещата ставаха все по-странни. Малко
по-късно вече си имах работа с убийство, наркотрафиканти и еднорък мъж с
кофичка от крем сирене, привързана за главата му. Срещнах красива русокоса
горска рейнджърка, която събличаше дрехите си и намираше спасение в това
да тича гола през горите на Айдахо; срещнах и млада сърфистка с ученически
плитки, която бягаше към смъртта си насред пустинята. Преживях смъртта на
талантлив млад бегач. Бях свидетел как други двама за малко не споделиха
съдбата му.
Продължих да търся и се натъкнах на Босия Батман, на Голия, на Бушмените
от Калахари, на човек, който беше махнал ноктите на краката си, на култ към
оргиите и бягането на свръхдълги разстояния, на Дивака от Синята планина и,
в крайна сметка, на древното племе тараумара и на техния неуловим
последовател Кабайо Бланко.
Накрая получих отговор, но това стана едва след като попаднах на най-
голямото състезание, което светът никога нямаше да види; нелегална битка, в
която едни от най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния на нашето време
се изправиха срещу най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния на всички
времена; петдесет мили по места, по които е стъпвал само кракът на
индианците тараумара. С учудване установих, че древната сентенция на Дао
Дъ Дзин, според която „който ходи добре, не оставя следи“, не е някакъв
6
непонятен коан (В дзен будизма: история, въпрос или твърдение, чийто смисъл може
да бъде разбран не чрез разума, а само чрез интуицията - б. пр.), а истински, конкретен
практически съвет към бегачите.
И всичко това се случи, след като през януари 2001 г. попитах моя лекар:
- Защо ме боли кракът?
Причината да се обърна към един от най-добрите спортни лекари в САЩ беше
ледената болка с неясен произход, която пробождаше ходилото ми. Седмица
по-рано бях излязъл на заснежен черен път, за да направя леко бягане от три
мили (1 миля = 1,609 км - б. пр.). Внезапно изпищях от болка, хванах се за десния
крак и ругаейки, се свлякох на снега. Когато се овладях, реших да проверя
колко кръв съм изгубил. Мислех, че съм си порязал крака на остър камък, или
че съм настъпил ръждив пирон. Но по крака ми нямаше и капка кръв, дори
обувката ми беше здрава.
- Проблемът е в бягането - заяви д-р Джо Торг няколко дни по-късно, когато
докуцах до неговия кабинет във Филаделфия. Сигурно беше прав. Д-р Торг
беше сред пионерите на спортната медицина, съавтор на The Running Athlete
(„Бегачът“ - б. пр.) - дефинитивен радиографски анализ на всички възможни
наранявания при бегачите. След като ми направи рентгенова снимка и ме
накара да ходя пред него, той заключи, че имам контузия на кубоидеума - кост,
паралелна на свода, за чието съществуване дори не подозирах, преди тя да се
превърне в източник на остра болка.
- Но аз тичам много малко - казах. - Тичам по две-три мили през ден, и то
не по асфалт, а най-вече по черни пътища.
Нямало значение.
- Човешкото тяло не е създадено за такъв род изтезания - отвърна д-р Торг. -
Особено твоето тяло.
Много добре знаех какво има предвид. Висок съм над 190 см и тежа 104 кг.
Много пъти са ми казвали, че хората от моя калибър са родени да играят
баскетбол или да станат охрана на президента, но не и да подрусват телеса по
тротоара. Откакто навърших четиридесет, започнах да разбирам за какво става
дума. За петте години, през които бях спрял да играя баскетбол и се опитвах да
се превърна в маратонец, си бях скъсал бедрен мускул (два пъти), бях си
разтегнал ахилеса (няколко пъти), бях си изкълчил глезените (двата, един след
друг), страдах от болки в сводовете (системно) и слизах по стълбите назад и на
пръсти, защото петите ме боляха. А сега, по всичко личеше, и последната
търпелива част от крака ми се беше включила в протеста.
Странното беше, че иначе изглеждах много издръжлив. Като сътрудник в
„Менс Хелт“ и колумнист на „Ескуайър“ (“Менс Хелт” и “Ескуайър” - американски
мъжки списания - б. пр.) — важна част от работата ми е изпробването на
полуекстремни спортове. Спускал съм се в бурна река с буги борд, карал съм
сноуборд по гигантски пясъчни дюни, практикувал съм планинско колоездене
в Северна Дакота. Бил съм кореспондент на „Асошиейтед Прес“ в три военни
зони, прекарал съм месеци в някои от най-нецивилизованите области в Африка,
без да се контузя или да ме заболи нещо. Но пробягам ли няколко мили по
улицата, изведнъж започвам да се гърча, сякаш съм прострелян.
Във всеки друг спорт толкова контузии биха били знак, че не се справям. В

7
бягането те са нормални. Изключение са бегачите, които не се контузват. До
80% от бегачите се контузват всяка година. Няма значение дали си дебел или
слаб, бърз или бавен, дали си опитен маратонец или бягаш само през уикенда
- рискът от увреждане на коленете, пищялите, бедрените мускули, таза и
петите е еднакво висок за всички.
Досега нищо не е успявало да намали травматизма. На пазара вече има
маратонки със стоманени пружини, вградени в подметките, и обувки „Адидас“
с микрочипове. За последните тридесет години обаче честотата на контузиите
не е намаляла ни най-малко; всъщност дори се е повишила. Разтяганията на
ахилеса са се увеличили с 10%. Да тичаш е все едно да караш пиян: известно
време може да минаваш между капките и дори може да си доставиш някакво
удоволствие, но във всеки момент си застрашен от произшествие.
- Каква изненада - подсмихва се иронично спортномедицинската
литература.
Е, не точно с тези думи. По-скоро с тези: „Спортисти, чиято дисциплина е
свързана с бягане, силно претоварват краката си.“ Така твърди „Спортс
Инджъри Бюлетин“ (Списание за спортен травматизъм - б. пр.). „При всяко
стъпване кракът се натоварва със сила, надвишаваща повече от два пъти
телесната маса на спортиста. Както видимо неразрушимият камък се
превръща в прах, ако бъде многократно удрян с чук, така и натоварването,
произтичащо от бягането, може в крайна сметка да увреди костите,
хрущялите, мускулите, сухожилията и връзките.“ В доклад на Американската
асоциация на ортопедичните хирурзи се заключава, че бягането е „жестока
заплаха за здравината на коляното“.
И вместо върху „неразрушим камък“ жестоката заплаха се насочва към една
от най-чувствителните части на вашето тяло. Знаете ли, че нервите на стъпалата
са същите като тези на гениталиите? Човешкото стъпало е снабдено с мрежа от
сензорни неврони, всеки от които е в търсене на дразнения. Дори лекият стимул
на тези нерви дава отражение върху нервната система; това е причината
гъделичкането на стъпалата понякога да води до спазми на цялото тяло.
Не е чудно, че южноамериканските диктатори са съсредоточавали
изтезанията върху краката на противниците си. Бастинадо, мъчение, при което
жертвата се връзва и бива удряна по стъпалата, е разработено от Инквизицията
и е било охотно възприето от най-извратените садисти в света. Червените
кхмери и Удай, синът на Саддам Хюсеин, са били отявлени почитатели на
бастинадо, тъй като са били наясно с анатомията на човешкото стъпало. Само
лицето и дланите могат да изпращат сигнали до мозъка със същата бързина.
Пръстите на краката са също толкова чувствителни към най-лек допир или към
най-малките песъчинки, както са устните и пръстите на ръцете.
- Нищо ли не мога да направя? - попитах д-р Торг.
Той сви рамене.
- Можеш да продължиш да тичаш, но скоро ще се върнеш за още - той чукна
с нокът огромната спринцовка кортизон, която се канеше да забие в ходилото
ми. Обясни ми също, че ще имам нужда от стелки, изработени по поръчка (400
долара), които да поставя в специалните спортни обувки (минимум 150 долара,
но тъй като трябва да имам два чифта, които да сменям, стават 300 долара).

8
Всичко това обаче само ще отложи следващото неизбежно посещение на
неговия кабинет.
- Знаеш ли какво бих ти препоръчал? - каза д-р Торг в заключение. - Купи
си колело.
Благодарих му, обещах да последвам препоръката му, след което веднага
отидох при друг лекар. Бях наясно, че д-р Торг остарява. Може би даваше
твърде консервативни съвети и прекалено бързо посягаше към кортизона. Мой
приятел лекар ми препоръча подиатър (Специалист по заболявания на стъпалото,
глезените и подбедрицата - б. пр.), който беше същевременно и маратонец.
Записах си час за след една седмица.
Подиатърът ми направи повторна рентгенова снимка и опипа крака ми.
- По всичко личи, че проблемът е в кубоидеума - заключи той. - Мога да
успокоя възпалението с кортизон, но ще имате нужда от стелки.
- По дяволите - промърморих. - Така каза и Торг.
Лекарят беше тръгнал за игла, но спря.
- Били сте при Джо Торг?
- Да.
- И той ви е бил кортизон?
- Ъъ, да.
- Тогава какво правите тук? - лекарят внезапно стана нетърпелив и леко
подозрителен; сякаш реши, че ми доставя удоволствие да забиват игли в най-
чувствителната част от тялото ми. Може би подозираше, че съм
садомазохистичен наркоман, пристрастен едновременно към болката и
болкоуспокояващите.
- Знаете, че д-р Торг е гуруто на спортната медицина, нали? Към неговите
диагнози обикновено се отнасяме с голямо доверие.
- Знам. Просто исках второ мнение.
- Няма да ви бия втора инжекция, но мога да ви запиша час за проба за
стелки.
И наистина трябва да помислите за занимание, различно от тичането.
- Ясно - казах. Той беше по-добър бегач, отколкото аз щях да бъда някога,
и току-що бе потвърдил присъдата на всепризнатия доайен на спортните
лекари. Диагнозата не можеше да бъде оборена по никакъв начин. Ето защо
тръгнах да търся друго мнение.
Не че съм толкова упорит. Дори не обичам да тичам кой знае колко.
Половината от разстоянието, което съм изминал през живота си, е пробягано в
мъчителна болка. Но макар да съм чел „Светът според Гарп“ (Роман от Джон
Ървинг - б. пр.) преди двадесет години, не съм забравил една епизодична сцена.
Имам предвид навика на Гарп да изхвръква от кабинета си по средата на
работния ден и да бяга по пет мили. Има нещо универсално в начина, по който
бягането обединява нашите най-първични пориви: страха и насладата. Бягаме,
когато сме уплашени, бягаме, когато сме на върха на щастието, бягаме от
проблемите си, бягаме за удоволствие.
Когато нещата са най-зле, бягаме най-много. Америка три пъти е достигала
върхове в бягането на свръхдълги разстояния - и трите пъти по време на
национална криза. Първият бум е по време на Голямата депресия, когато над

9
двеста бегачи вземат участие в голямо състезание и пресичат страната,
пробягвайки по четиридесет мили на ден. После интересът към бягането спада
- и така до началото на 70-те, когато САЩ трудно се възстановяват от войната
във Виетнам, Студената война, расовите безредици, аферата „Уотъргейт“ и
убийството на трима любими лидери. А третият бум? Година след атентатите
от 11-ти септември бягането изведнъж се превърна в най-популярния спорт на
открито в Америка. Може би това са съвпадения. А може би човешката
психика има свойството да задейства първото и най-важно средство за
оцеляване в момента, когато човек усети приближаващата се заплаха? Когато
говорим за удоволствие и освобождаване от стреса, бягането идва преди секса.
Човек се ражда с необходимата екипировка и желание за бягане; нужно е само
да се отпусне и да бяга.
Именно това търсех. Не някакво скъпо парче пластмаса, което да пъхна в
обувката си, не ежемесечна доза обезболяващи, за да мога да тичам, без да се
разкъсвам от болка. Не обичах да бягам, но исках да бягам. Така стигнах до
кабинет №3 на д-р Айрин Дейвис, експерт по биомеханика, завеждаща
Клиниката по травматология на бягането към Университета в Делауер.
Д-р Дейвис ме качи на бягащата пътека. Първо бягах бос, а след това смених
три вида маратонки. Накара ме да ходя, да тичам леко, да спринтирам. Накара
ме да бягам напред-назад по силомер, за да изчисли натиска при стъпване.
Всичко това беше записано на видео. Изгледах записа с ужас.
В собствените си представи аз съм бърз и лек като индианец навахо на лов.
На екрана обаче виждах чудовището на Франкенщайн, което се опитва да
танцува танго. Подскачах толкова много, че главата ми излизаше извън
обхвата на камерата. Размахвах ръце като вятърна мелница, а гигантските ми
маратонки тупаха толкова тежко, сякаш някой беше озвучил записа с барабани.
Сякаш дотук нещата не бяха достатъчно зле, та след това д-р Дейвис пусна
филма забавено, така че да можем да се отпуснем и истински да се насладим
на начина, по който десният ми крак се извива навън, лявото ми коляно хлътва,
а гърбът ми се превива и сгърчва така, сякаш имам нужда някой да ми пъхне
нещо в устата, за да не си прехапя езика, и да извика помощ. Как, по дяволите,
се придвижвах напред при цялото това подскачане нагоре-надолу, наляво-
надясно като риба на въдица?
- Добре - казах. - И как е правилно да се тича?
- Това е вечният въпрос - отвърна д-р Дейвис.
Колкото до вечния отговор... тук ставаше сложно. Можех да коригирам
бягането си и да намаля натоварването, като стъпвам на месестия свод, а не на
кокалестата пета, нооооо... Това можеше просто да замени един проблем с
друг. Промяната в походката можеше изведнъж да натовари петата и ахилеса
по необичаен начин и да предизвика нови контузии.
- Бягането натоварва краката - каза д-р Дейвис. Беше толкова внимателна и
деликатна, че можех да се досетя какво си мисли: „Особено твоите крака,
приятелю.“
Отново бях там, откъдето тръгнах. Месеци наред ходех по лекари и четях
статии по физиология в интернет, за да получа въпроса си обратно:

10
 Защо ме боли кракът?

Защото бягането е вредно за теб.

Защо бягането е вредно за мен?

Защото от него те боли кракът.

Но защо? Антилопите не страдат от разтягане на подбедрица. Вълците не си

слагат лед на коленете. Не ми се вярва 80% от всички диви мустанги годишно
да излизат от строя заради контузии. Спомням си едно изказване, приписвано
на Роджър Банистър (Английски бегач, р. 1929 г. - б. пр.). Докато учел медицина,
работел като клиничен изследовател и съчинявал мъдри сентенции, Банистър
станал първият човек, пробягал една миля за по-малко от четири минути. По
думите му „всяка сутрин в Африка се събужда една газела, която знае, че
трябва да надбяга най-бързия лъв, ако не иска да бъде убита. Всяка сутрин в
Африка се събужда един лъв, който знае, че трябва да бяга по-бързо от най-
бавната газела, ако не иска да умре от глад. Няма значение дали си лъв или
газела; когато слънцето изгрява, започни да бягаш.“
И така, защо всеки бозайник на планетата може да зависи от краката си -
всеки освен човека? Как е можел човек като Банистър да излиза от
лабораторията всеки ден, да бяга по пътека, насипана със сгур, обут в леки
кожени обувки, и не само да става все по-бърз, но и никога да не се контузи?
Как някои от нас могат всяка сутрин, щом изгрее слънцето, да започват да бягат
като лъвове (или като Банистър), а ние останалите трябва да пием по шепа
ибупрофен, за да можем да си стъпим на краката?
Това са много добри въпроси. Но, както щях да установя, единствените хора,
които знаеха отговора, не говореха.
Особено с някого като мен.
През зимата на 2003 г. бях в Мексико. Прелиствайки испаноезично
туристическо списание, попаднах на снимка на Исус, който бяга надолу по
скалист склон.
Разглеждайки снимката по-отблизо, установих, че макар това да не беше
Исус, то все пак беше мъж в роба и сандали, който тичаше надолу по каменисто
възвишение. Опитах се да си преведа текста под снимката, но не можах да
разбера защо беше в сегашно време. Приличаше на измислен разказ за
загиналата империя на някакви просветени свръхсъщества. Зачитайки се обаче
разбрах, че предположението ми е вярно, ако се изключат думите „загинала“ и
„измислен“.
Бях в Мексико по поръчка на списание „Ню Йорк Таймс“, за да проследя
изчезнала поп звезда и нейния тайнствен култ. Изведнъж обаче статията, която
пишех, ми се видя незначителна в сравнение с това, което четях. Откачените
поп звезди бегълци идваха и си отиваха, но тараумара, изглежда, бяха вечни.
Самотно в своя тайнствен каньон, това племе от отшелници беше разрешило
почти всички проблеми на човечеството. Дали ставаше дума за разума, тялото
или душата, тараумара имаха съвършен отговор. Сякаш тайно бяха превърнали

11
пещерите си в инкубатори за нобелисти, които работят неуморно, за да победят
омразата, сърдечните болести, контузиите на подбедрицата и парниковия
ефект.
В земята на тараумара нямаше престъпления, войни и кражби. Нямаше
корупция, затлъстяване, наркомании, алчност, домашно насилие, сърдечни
болести, високо кръвно налягане и въглеродни емисии. Тараумара не страдаха
от диабет и депресия; те дори не остаряваха. Петдесетгодишните можеха да
надбягат юноши, осемдесетгодишни старци изминаваха десетки километри
нагоре по планинските склонове. В племето заболеваемостта от рак клонеше
към нулата. Тараумара бяха проявили дори икономически гений, създавайки
уникална финансова система, основаваща се на алкохола и взаимните жестове.
Вместо с пари те търгуваха с услуги и големи туби царевична бира.
Сигурно си представяте икономическа машина, чието гориво са алкохолът
и авантата; пиянска оргия, в която всеки се нахвърля с юмруци върху другия
подобно на разорен комарджия в игрален дом. В земята на тараумара обаче
нещата не стоят така. Може би причината се крие в огромната, нечовешка
честност на тараумара. Един изследовател дори предположи, че след като
толкова поколения са живели честно, мозъците на тараумара чисто химически
са неспособни да измислят лъжа.
Но освен че са най-милите и щастливи хора на планетата, тараумара са и
най- издръжливите. Тяхната свръхчовешка скромност отстъпва само на
свръхчовешката им поносимост към болка и лечугия - отвратителна домашна
текила, приготвена от тела на гърмящи змии и сок от кактус. По думите на един
от малкото външни хора, ставали някога свидетели на истински запой в
племето, купонджиите толкова се напивали, че жените започвали взаимно да
си късат дрехите и се борели с голи гърди, докато един старец ги обикалял,
кикотейки се, и се опитвал да намушка задниците им с царевичен мамул. През
това време мъжете седели като парализирани и се взирали с изцъклени очи.
Канкун (Най-големият курорт в Мексико - б. пр.) през пролетната отпуска бил нищо
в сравнение с Баранкас по време на септемврийско пълнолуние.
Тараумара гуляели така по цяла нощ, а на сутринта се отърсвали и започвали
да тичат - не две мили, не два часа, а две денонощия. Според мексиканския
историк Франсиско Алмада представител на племето веднъж пробягал 435
мили. Това е все едно да започнеш да тичаш в Ню Йорк и да не спреш, докато
не наближиш Детройт. Твърди се, че други бегачи от племето с лекота
преодолявали разстояния от 300 мили. Това значи да пробягаш дванадесет
пълни маратонски дължини една след друга, докато слънцето изгрява, залязва
и отново изгрява.
При това тараумара не бягат по гладки павирани пътища, а си проправят път
нагоре-надолу по стръмни пътеки в каньоните, по които не е стъпвал друг
човек. Един от най-издръжливите спортисти на всички времена, Ланс
Армстронг, едва се тътрел по време на първия си маратон, макар че приемал
енергиен гел кажи-речи на всяка миля. (След маратона в Ню Йорк Ланс
изпратил съобщение на жена си: „Мили. Боже. Ох. Ужасно.“) А тараумара
бягат по дванадесет дължини?
През 1971 г. американски физиолог проникнал в Медните каньони и бил

12
толкова изумен от атлетизма на тараумара, че потърсил подходящо сравнение
2800 години назад във времето. Публикувайки своите открития в American
Heart Journal (Американско кардиологично списание - б. пр.), д-р Дейл Грум
заключава: „Надали има друг народ след древните спартанци, който да е
достигал такова високо ниво на физическа подготовка.“ За разлика от
спартанците обаче, тараумара са благи като будистки светци. Те използват
своята суперсила не за да се бият, а за да живеят в мир. „Тяхната култура е една
от големите неразрешени загадки“, казва д-р Даниел Новек, антрополог от
Университета в Чикаго и специалист по тараумара.
Тараумара са толкова тайнствени, че дори са известни под „псевдоним“.
Истинското име на племето е рарамури - Бягащите хора. Наречени са
тараумара от конкистадорите, които не разбирали племенния език.
Измисленото име се налага, тъй като рарамури, верни на себе си, предпочитат
да избягат, вместо да спорят. Да отговорят на агресията с бягане - това винаги
е бил техният начин да се справят. От деня, в който въоръжените завоеватели
на Кортес дошли в родината им, подрънквайки с оръжията си, тараумара
отговаряли на нападенията, като бягали по-надалече и по-бързо от всеки
преследвач и се оттегляли все по-навътре в Баранкас. Това продължило и при
следващите нашествия - от Панчо Виля (Мексикански революционер (1878-1923) - б.
пр.) и неговите ездачи на диви коне до мексиканските наркобарони.
„Боже, трябва да са невероятно дисциплинирани - мислех си. - Пълно
съсредоточаване и себеотдаване. Нещо като монасите от Шаолин, но бягащи.“
Е, не е точно така. За тараумара маратонското бягане е купон. По отношение
на диета, начин на живот и борбеност те са кошмар за всеки треньор. Пият така,
сякаш Нова година идва всяка седмица. Поглъщат такива количества
царевична бира, че една трета от зрелия им живот преминава в пиянство или
махмурлук. За разлика от Ланс, тараумара не възстановяват телата си с
електролитни спортни напитки. Не ядат протеинови закуски между
тренировките; всъщност те почти не ядат протеини. Хранят се основно с мляна
царевица, гарнирана с любимото им лакомство - печени мишки. Когато дойде
време за тичане, тараумара не тренират и не се разтъпкват. Не се разтягат и не
загряват. Те просто застават на стартовата линия, като се смеят и весело
разговарят... и след това тичат като обезумели в продължение на 48 часа.
Как не се осакатяват? Чудех се. Сякаш някой чиновник погрешка беше
вкарал данните в неправилните колони. Не трябваше ли ние със
свръхмодерните обувки за бягане и индивидуалните стелки да имаме нулева
честота на травмите, а тараумара, които бягат много повече, по много по-
каменист терен, с обувки, които трудно могат да се нарекат така, да са
постоянно контузени?
„Краката им просто са по-здрави, защото бягат цял живот - помислих си, но
после усетих, че бъркам. - Но това означава, че трябва да ги боли повече, а не
по- малко. Ако бягането е лошо за краката, то да бягаш много е много по-
лошо.“
Оставих статията настрана. Бях едновременно заинтригуван и ядосан.
Всичко около племето тараумара изглеждаше обърнато наопаки, дразнещо и
толкова смущаващо непонятно, колкото са мислите на някой учител по Дзен.

13
Най- издръжливите хора са най-крехки. Деформираните крака пружинират
най-добре. Най-здравите хора се хранят най-лошо. Най-мъдро е неграмотното
бягане. Хората, които хвърлят най-много усилия, се забавляват най-много...
И какво общо има всичко това с бягането? Съвпадение ли беше, че най-
просветените хора на света са и най-изумителните бегачи на планетата?
Мнозина се изкачват на Хималаите в търсене на мъдрост, но аз осъзнах, че през
цялото време мъдростта е била от другата страна на тексаската граница.

ГЛАВА 3
Да открия къде точно оттатък границата - това вече щеше да е трудно.
Списание Runner’s Magazine (Месечно списание за любители бегачи - б. пр.) ми
възложи да проникна в Баранкас, за да потърся тараумара; но преди да тръгна
да търся тези призраци, имах нужда от ловец на духове. Оказа се, че
единственият човек, който може да ми свърши работа, е Салвадор Олгин.
През деня тридесет и три годишният Салвадор е общински администратор в
Гуачочи, пограничен град в периферията на Медните каньони. През нощта той
пее в бар и това му личи. С биреното си коремче и чара на черните си очи той
изглежда точно като човек, който поделя живота си между писалището и бара.
Братът на Салвадор обаче е Индиана Джоунс на мексиканската образователна
система. Всяка година той товари едно магаре с моливи и учебни тетрадки и
тръгва към Баранкас, за да поднови запасите на училищата в дълбините на
каньона. И понеже Салвадор е готов на всякакви приключения, понякога той
напуска работа, за да придружи брат си по пътя.
- Омбре, няма проблем - каза ми, когато го открих. - Можем да посетим
Арнулфо Кимаре...
Ако беше спрял дотук, щях да изпадна в еуфория. Докато си търсех водач,
бях научил, че Арнулфо Кимаре е най-великият жив бегач от племето
тараумара и че произхожда от род, в който братовчедите, братята, сватовете и
племенниците са почти толкова добри. Възможността да се отправим веднага
към скътаните колиби на династията Кимаре надминаваше всичките ми
очаквания. Единственият проблем беше, че Салвадор не спираше да говори.
- Почти съм сигурен, че знам пътя - продължаваше той. - Всъщност никога
не съм бил там. Pues, lo que sea. Е, няма значение. Накрая ще го намерим.
При друг случай тези думи биха ме постреснали, но в сравнение с всички
други, с които бях говорил, Салвадор звучеше направо оптимистично. Откакто
са избягали в ничия земя преди 400 години, тараумара са се усъвършенствали
в изкуството да стават невидими. Някои от тях все още живеят в пещери в
скалите, до които човек може да стигне само катерейки се по дълги пръти.
Веднъж добрали се до пещерата, тараумара издърпват прътите и се скриват
между канарите. Други живеят в колиби, които замаскират така умело, че
веднъж големият норвежки изследовател Карл Лумхолц с изумление
установил, че е подминал цяло село на тараумара, без да забележи и следа от
домове или хора.
14
 Лумхолц бил закален горски обитател, прекарал години сред главорезите в
Борнео, преди да поеме към земите на тараумара в края на 90-те години на ХХ
в. Но дори неговата решимост се поизпарила, след като се влачил през пустини
и се катерил по скали, криещи смъртни опасности, за да пристигне накрая в
сърцето на земята на тараумара и да намери.
Нищо.
В своята книга „Непознатото Мексико. Записки от петгодишните
проучвания на племената на Западна Сиера Мадре“ Лумхолц пише: „Да гледаш
тези планини е вдъхновяващо, но да ги прекосиш е изтощително - за мускулите
и за волята.
Никой, който не е пътувал през планините на Мексико, не може да разбере и
оцени трудностите и тревогите, съпътстващи такова пътуване.“
И това при условие че въобще се добереш до планината. Френският
драматург Антонин Арто бавно и мъчително си проправя път през Медните
каньони през 30-те години на ХХ в. в търсене на шаманска мъдрост. Той пише:
„На пръв поглед земите на тараумара изглеждат недостъпни. В най-добрия
случай има няколко зле очертани просеки, които сякаш потъват в земята на
всеки двадесетина метра.“ Накрая, когато Арто и неговите водачи открили
пътека, те трябвало здравата да преглътнат, преди да тръгнат по нея. Верни на
правилото, че най-добрият начин да се отървеш от преследвачи е да минаваш
оттам, където само луд би те последвал, тараумара си проправят виещи се
пътеки по самоубийствени стръмнини.
По време на експедиция в Медните каньони през 1888 г. приключенецът
Фредерик Шватка отбелязва в дневника си: „Една погрешна стъпка може да
запрати катерача на двеста-триста фута (1 фут = 0,3048 м - б. пр.) надолу към
дъното на каньона, където да се озове като обезобразен труп.“
При това Шватка не е някой префърцунен парижки поет. Той е бивш
американски лейтенант, оцелял във войните по границата, а после живял сред
сиуксите (Индиански народ от Северна Америка, принадлежащ към езиковото
семейство хока-сиу - б. ред.) като любител антрополог. Когато казва „обезобразен
труп“, той знае какво говори. Пътувал е из най-суровите области в света, провел
е забележителна двегодишна експедиция до Полярния кръг. Но когато идва в
Медните каньони, той е принуден да промени аршина си. При вида на
заобикалящата го дива природа Шватка първо е възхитен: „Сърцето на Андите
и върховете на Хималаите не са по-величествени от дивите и никому
неизвестни кътчета на Сиера Мадре в Мексико.“ После го обзема мрачно
изумление: „Едно от нещата, които най-много ме учудват при тези странни
хора, е как могат да отглеждат деца сред тези скали, без детската смъртност да
е 100%.“
Дори днес, когато интернет е превърнал света в глобално село, а сателитите
на Гугъл ни позволяват да надничаме в задните дворове на непознати хора на
другия край на страната, консервативните тараумара са все така неуловими,
както преди 400 години. В средата на 90-те години на ХХ в. група
изследователи си проправят път през дебрите на Баранкас, когато изведнъж ги
обзема чувството, че са следени от невидими очи:
„Нашата малка група от часове вървеше през Баранкас дел Кобре (Медните

15
каньони) в Мексико, без да зърне следа от друго човешко същество - пише един
от членовете на експедицията. - После, в центъра на каньона, който е по-дълбок
дори от Гранд каньон, чухме ехото на барабаните на тараумара. Монотонните
удари отначало бяха тихи, но скоро се усилиха. Тъй като звукът им се
отразяваше в скалистите хребети, беше невъзможно да определим броя и
местоположението им. Погледнахме нашата водачка за съвет.
- Quién sabe? - каза тя. - Кой знае? Тараумара не могат да бъдат видени, ако
те самите не искат.“
Луната все още беше високо в небето, когато потеглихме с ръждясалия
пикап на Салвадор. Когато слънцето изгря, асфалтовите пътища отдавна бяха
останали зад гърба ни. Подскачахме по кална пътека, която приличаше по-
скоро на поток, отколкото на път. Люлеехме се и напредвахме много бавно
като параход в бурно море.
Опитах се да се ориентирам с компас или карта, но понякога не бях сигурен
дали Салвадор завиваше умишлено, или заобикаляше някой камък. Скоро вече
нямаше значение; където и да се намирахме, не беше позната територия. Все
още пълзяхме по тясна просека между дърветата, но на картата виждах само
девствени гори.
- Mucha mota por aquí - каза Салвадор, посочвайки околните възвишения.
Тук има много марихуана.
Недостъпни за полицията, Баранкас са се превърнали в база на два
враждуващи наркокартела - Лос Зетас и Ню Блъдс. И в двата картела се
подвизават бивши войници от спецчастите, и двата картела са напълно
безмилостни. Зетас са известни с това, че напъхват полицаите, отказващи да
им сътрудничат, в горящи варели с дизелово гориво, а също и с това, че
използват заловените членове на други банди за храна на талисмана на картела
- един бенгалски тигър. След като жертвата престане да вика, изгорената или
изпохапана глава се прибира грижливо, за да се използва като инструмент за
пропаганда. Веднъж от единия картел маркирали територията си, като побили
главите на двама полицаи пред правителствена сграда и написали на испански
„Покажете малко уважение“. По-късно същия месец пет глави били
търкулнати на дансинга на претъпкано нощно заведение. Дори тук, в
затънтените краища на Баранкас, всяка седмица биват открити средно по шест
трупа.
Салвадор обаче не изглеждаше никак притеснен. Той караше през гората и
с цяло гърло ревеше нещо за някаква Мария. Изведнъж песента му секна.
Салвадор изключи касетофона и впери поглед в червения пикап „Додж“ с
черни стъкла, който профуча в прахоляка пред нас.
- Narcotraficantes - промърмори.
Наркотрафиканти. Салвадор се изтегли колкото беше възможно по-близо до
ръба на канарата вдясно и продължи да намалява газта. Преди се движехме с
10 мили в час, сега покорно спряхме, за да дадем колкото е възможно повече
пространство на големия червен „Додж“.
„С нас няма да имате проблеми - това беше посланието на Салвадор. -
Нямаме нищо общо с марихуаната. Само не спирайте...“ Защото какво щяхме
да кажем, ако ни пресечеха пътя, изсипеха се от пикапа и ни наредяха да

16
говорим бавно и ясно в дулата на автоматите им и да обясним какво, по
дяволите, правим тук насред мексиканското царство на марихуаната?
Дори не можехме да им кажем истината. Ако ни повярваха, това щеше да е
краят ни. Ако мексиканските наркобанди мразят някого повече от ченгетата,
то това са певците и репортерите. Под певци нямам предвид доносници и
съгледвачи. Наркотрафикантите мразят истинските певци, които свирят на
китара и пеят любовни песни. Само за 18 месеца наркобандите бяха
екзекутирали петнадесет певци, в това число и красивата Зайда Пеня, 28-
годишната вокалистка на „Зайда и Лос Кулпаблес“, която била простреляна
след концерт. Оживяла, но нападателите я издирили в болницата, където се
възстановявала от операция, и я убили. Младият чаровник Валентин Елисалде
бил застрелян с дъжд от куршуми от АК-47 на юг от границата с Тексас, точно
срещу МакАлън (Град в Тексас, на няколко километра от границата с Мексико. - б.
пр.). Серхио Гомес пък бил убит малко след като бил номиниран за „Грами“.
Гениталиите му били обгорени, после бил удушен и захвърлен на пътя. Ако
има причина за смъртта на тези хора, то тя се крие в славата, красотата и
таланта им. Певците бяха засегнали чувството за собствената важност на
наркобосовете и така бяха подписали смъртните си присъди.
Странното отношение към певците е емоционално и непредсказуемо, но
общуването с репортери е изцяло делово. Американските вестници бяха
поместили статии за картелите, които бяха смутили американските политици,
и те бяха накарали Управлението за борба с наркотиците да се задейства.
Вбесени, Зетас бяха хвърляли ръчни гранати в редакциите и дори бяха
изпратили наемни убийци в САЩ, за да се справят с нахалните журналисти.
След като за шест години 30 репортери бяха намерили смъртта си, редакторът
на вестника на Виляермоса (Град в Южно Мексико, столица на щата Табаско. - б.
пр.) намерил пред офиса си главата на нископоставен наркотрафикант с надпис
„Ти си следващият“. Вълната от убийства е толкова голяма, че накрая Мексико
достига второ място в света по брой отвлечени или убити репортери,
отстъпвайки единствено на Ирак.
И ето че сега спестявахме усилия на картелите: певец и журналист просто
им бяха дошли на крака. Натъпках бележника си в панталона и бързо огледах
предната седалка, за да видя дали има още нещо за криене. Положението беше
безнадеждно. Касетите на групата на Салвадор бяха разпръснати навсякъде, в
моя портфейл блестеше червената репортерска карта, а между краката ми беше
раницата, в която имаше диктофони, химикалки и фотоапарат.
Червеният „Додж“ мина покрай нас. Денят беше прекрасен и слънчев,
подухваше прохладен вятър с дъх на борове, но прозорците на пикапа бяха
плътно затворени. Тайнствените пътници се криеха зад черните стъкла.
Пикапът намали, докато накрая само пъплеше и ръмжеше.
„Продължавайте - повтарях си наум. - Не спирайте, не спирайте, не, не, не...“
Пикапът спря. Извих очи наляво и видях, че Салвадор е вперил поглед право
пред себе си, а ръцете му са замръзнали на волана. Отново се загледах напред,
без да мърдам.
Седяхме.
И те седяха.
17
 Мълчахме.
И те мълчаха.
„Шест убийства на седмица - мислех си. - На оня певец са му изгорили
тестисите.“ Виждах как главата ми се търкаля сред ужасени токчета на някой
дансинг в Чиуауа (Град в Северно Мексико, столица на едноименния щат - б.
пр.).
Изведнъж рев разцепи въздуха. Очите ми отново се стрелнаха наляво.
Големият червен „Додж“ се върна към живот и прогърмя покрай нас. Салвадор
гледаше в страничното огледало как Колата на смъртта изчезва в облак прах.
После удари по волана и отново наду касетофона с неговото ай-ай-ай.
- ¡Bueno! - извика. - ¡Ándale pues, a más aventuras!
Отлично! Напред към нови приключения!
Тялото ми, което се беше вдървило, започна бавно да се отпуска. Но не за
дълго.
Няколко часа по-късно Салвадор удари спирачки. Даде на заден, зави рязко
надясно, напускайки отъпкания път, и започна да се провира между дърветата.
Навлизахме все по-навътре в гората, боровите иглички хрупаха под гумите, а
колата подскачаше по такива дълбоки урези, че главата ми се удряше в тавана.
Гората ставаше все по-тъмна, а Салвадор - все по-мълчалив. За първи път
след срещата с Колата на смъртта той спря музиката. Мислех, че се опива от
самотата и тишината, така че се опитах да се облегна назад и да им се
наслаждавам заедно с него. Когато най-накрая наруших тишината с въпрос,
той изръмжа. Започнах да се досещам какво става: бяхме се изгубили, а
Салвадор не искаше да го признае. Вгледах се в него и забелязах, че забавя, за
да огледа стволовете на дърветата, сякаш в набраздената кора беше закодирана
пътна карта.
Разбрах, че сме загазили. Вероятността да се измъкнем благополучно беше
едно към четири. Другите три възможности бяха: отново да налетим на Зетас,
да изхвръкнем от някоя скала в тъмното или да се лутаме в пущинака, докато
хранителните ни запаси свършат и един от двама ни изяде другия.
А когато слънцето залезе, земята сякаш се изгуби.
Излязохме от гората и се озовахме пред океан от празно пространство.
Пропастта беше толкова голяма, че отсрещната страна можеше спокойно да е
в друг часови пояс. Това, което виждахме под краката си, приличаше на
апокалиптична експлозия, застинала в камъка; сякаш някой гневен бог се е бил
заел да слага край на света, но е размислил и се е спрял на по-мек вариант. Пред
очите ми се простираха 20 хил. квадратни мили пустош, на места прорязани от
криволичещи проломи, по-дълбоки и широки от Г ранд каньон.
Пристъпих до ръба на скалата и сърцето ми затуптя силно. Да стигнеш оттук
до долу би отнело безкрайно много време. Там долу кръжаха птици. Едва
различавах могъщата река в дъното на каньона, която изглеждаше като тънка
синя вена на ръката на старец. Стомахът ми се сви. Как, по дяволите, щяхме да
слезем до долу?
- Ще се справим - увери ме Салвадор. - Рарамури го правят през цялото
време.
Тъй като това не ме развесели, Салвадор каза оптимистично:

18
 - Ей, така е по-добре. Тук е прекалено стръмно за narcotraficantes.
Не бях наясно дали наистина си вярва, или говори така, за да ме окуражи.
Така или иначе, бях очаквал да е по-ориентиран.

ГЛАВА 4
Два дни по-късно Салвадор хвърли раницата си, избърса потното си лице и
каза:
- Тук сме.
Огледах се. Наоколо имаше само скали и кактуси.
- Къде сме?
- Aquí mismo - каза той. - Точно тук. Тук живее кланът Кимара.
Не разбирах за какво говори. Докъдето ми стигаше погледът, пейзажът
напомняше тъмната страна на изгубена планета, по която ние бродехме с дни.
Бяхме отбили колата във високата част на каньона, а после се бяхме спускали
и пълзели, за да стигнем дъното. Беше облекчение отново да сме в ниското, но
то не трая дълго. На следващата сутрин, тръгвайки срещу течението на реката,
се намерихме притиснати между възвисяващи се каменни стени. Продължихме
напред, до гърдите във вода, като държахме раниците на главите си. Слънцето
бавно се скри зад стръмните скали. Накрая напредвахме стъпка по стъпка в
тъмното, обзети от чувството, че бавно вървим към океанското дъно.
Най-после Салвадор забеляза процеп в гладката стена. Промушихме се през
него, реката остана зад гърба ни. Беше пладне и на мен ми се прииска да се
върнем към потискащата тъмнина. Слънцето печеше над главите ни, наоколо
нямаше нищо освен голи скали, така че изкачването на склона беше като да се
катериш по стоманена пързалка. Накрая Салвадор спря и се облегна на една
скала, за да си отдъхне.
„Дявол го взел, колко е издръжлив“, помислих си. По лицето му, загоряло от
слънцето, се лееше пот, но продължаваше да стои прав. Изражението му беше
особено, изпълнено с очакване.
- Qué pasa? - попитах. - Какво има?
- Те са тук - Салвадор посочи един малък хълм.
Изправих се, последвах го през една пролука между скалите и се озовах пред
тъмен отвор. Хълмът се оказа малка кирпичена хижа, която така се сливаше
със склона, че се забелязваше едва когато буквално стъпиш отгоре ѝ.
Огледах се отново, за да се уверя, че не ми е убягнала още някоя къща под
прикритие, но никъде не се виждаше и следа от други хора. Тараумара се
отбягват дори помежду си. Жителите на едно село се стремят да са достатъчно
далеч един от друг, за да не виждат пушека от огъня на съседите.
Отворих уста, за да се провикна, после я затворих. Някой стоеше в тъмното
и ни наблюдаваше. След малко Арнулфо Кимаре, най-страхопочитаният бегач
от племето тараумара, излезе от хижата.
- Куира ба - Салвадор произнесе единствените думи, които знаеше на езика
тараумара. - Сами сме.
Арнулфо ме гледаше.
- Куира ба - повторих.
19
 - Куира - промълви Арнулфо. Гласът му беше мек като въздишка. Той
протегна ръка и се ръкува по характерния за тараумара начин, с леко плъзване
на върховете на пръстите. После отново се скри в хижата. Чакахме и... чакахме.
Това ли беше? Отвътре не се чуваше шепот, нищо не подсказваше, че Арнулфо
има намерение да се върне. Свих зад къщата, за да видя дали не се е измъкнал
през задния вход. Друг мъж от племето дремеше в сянката на стената, но от
Арнулфо нямаше и следа.
Върнах се при Салвадор.
- Ще дойде ли пак?
- No se - Салвадор повдигна рамене. - Не знам. Може много да сме го
стреснали.
- Вече? Но как?
- Не трябваше да се появяваме просто така.
Салвадор се ядосваше. Беше се развълнувал твърде много и беше нарушил
едно важно правило от етикета на тараумара. Преди да приближиш дома на
тараумара, трябва да седнеш на земята на няколко десетки ярда (1 ярд = 0,9144
м - б. пр) разстояние и да почакаш. После трябва да се загледаш в обратната
посока, сякаш просто се мотаеш тук поради липса на по-добро занимание. Ако
някой се появи и те покани в дома си, чудесно. Ако не, ставаш и си тръгваш.
Не може направо да отидеш до входа, както направихме ние със Салвадор.
Тараумара обичат да бъдат виждани, когато те решат. Да ги видиш, без да са
те поканили, е все едно да нахълташ в банята, докато някой се къпе.
За щастие Арнулфо се оказа снизходителен. Малко по-късно той се върна с
кошница сладки зелени лимони. Обясни ни, че сме дошли в лош момент.
Цялото му семейство било болно от грип. Човекът зад къщата бил брат му
Педро, който бил толкова изтощен от треската, че не можел да стане. Въпреки
това Арнулфо ни покани да седнем.
- Асаг - каза той. - Седнете.
Изтегнахме се под оскъдната сянка и започнахме да белим лимони, вперили
погледи в буйната река. Докато дъвчехме и плюехме семки на земята, Арнулфо
тихо се взираше във водата. От време на време се обръщаше и ми хвърляше
преценяващ поглед. Не попита кои сме или защо сме дошли. Сякаш искаше
сам да отгатне.
Опитах се да не го зяпам, но Арнулфо изглеждаше толкова добре, че ми беше
трудно да отместя поглед. Кожата му беше кафява и лъскава, необикновените
му тъмни очи блестяха замислено и самоуверено изпод черния бретон. С
късата си коса ми напомняше на ранните „Бийтълс“; на всички ранни
бийтълси, слети в една сплав от проницателност, ведрост, спокойна красота и
сурова сила. Беше облечен в характерната за тараумара носия: пола, покриваща
бедрата, и огненочервена туника, надиплена като пиратска риза. При всяко
негово движение мускулите на краката му се повдигаха и променяха формата
си подобно на разтопен метал.
- Срещали сме се, знаеш ли - каза Салвадор на испански.
Арнулфо кимна.
Три години поред Арнулфо ходил с дни, за да се яви в Гуачочи за
надбягването - 60 мили през каньоните. Това е ежегодно състезание, в което

20
може да участва всеки. Тук мерят сили тараумара от всички краища на
планината, а също и неколцина мексикански бегачи, пожелали да изпробват
краката и късмета си срещу мъжете от племето. Три години поред Арнулфо
печелил първото място. Той бе наследил титлата от брат си Педро.
Подгласници му бяха братовчед му Авеладо и зет му Силвино.
Силвино беше странна птица. Той беше тараумара, който живееше на
границата между стария и новия свят. Преди години християнски монах, който
ръководел малко училище за деца от племето, отишъл със Силвино на маратон
някъде в Калифорния. Силвино победил и се прибрал у дома с достатъчно
пари, за да си купи един стар пикап, чифт дънки и да пристрои ново крило към
училището. Държеше пикапа в горната част на каньона и от време на време
ходеше с него до Гуачочи. Но макар че бе открил сигурен начин да прави пари,
той никога не се беше върнал в надпреварата.
Когато става дума за останалата част от света, тараумара са много
противоречиви. Те странят от чужди хора, но са очаровани от външния свят.
Това донякъде има смисъл. Ако обичаш да бягаш на необикновено дълги
разстояния, сигурно се изкушаваш да отпрашиш нанякъде и да видиш къде и
колко далече могат да те отнесат краката. Мъж от племето бил засечен в Сибир;
по някакъв начин се качил на параход, а после скитал из руските степи, докато
не го хванали и не го върнали в Мексико. През 1983 г. жена от същото племе,
облечена в традиционната надиплена пола, била видяна да се разхожда из
улиците на град в Канзас. Тя прекарала следващите 12 години в психиатрична
клиника, докато най- накрая един социален работник не схванал, че това, което
жената говори, е непознат език, а не бръщолевене.
- Би ли се състезавал в САЩ? - попитах Арнулфо.
Той продължи да дъвче лимони и да плюе семки. След малко повдигна
рамене.
- Ще се състезаваш ли пак в Гуачочи?
Мляс-мляс. Повдигане на рамене.
Сега разбрах какво бе имал предвид Карл Лумхолц, казвайки, че мъжете
тараумара са толкова стеснителни, че ако не беше бирата, племето щеше да
изчезне. „Колкото и невероятно да звучи - беше заявил изуменият Лумхолц -
смея да твърдя, че в обичайното си състояние нецивилизованият тараумара е
твърде стеснителен и скромен, за да упражни съпружеските си права и
привилегии, и че племето се поддържа и разраства предимно благодарение на
алкохола.“ С други думи, мъжете от племето не могат да съберат смелост да
бъдат интимни с жените си, ако не удавят стеснителността си в домашна бира.
Едва по-късно разбрах, че съм сложил още един прът в колелата на
общуването, допускайки грешка №2: да подложиш тараумара на разпит. Не
мълчаливият Арнулфо беше груб; аз бях досаден с въпросите си. За тараумара
директните въпроси са проява на насилие и стремеж да бъде завладяно
съзнанието им. Те със сигурност не биха се открили изведнъж и не биха
споделили всичките си тайни с един непознат. Непознатите бяха основната
причина тараумара да се скрият тук. Последния път, когато тараумара са били
отворени за външния свят, външният свят ги оковал във вериги и побил
отрязаните им глави на пръти, високи девет фута. Испанските търсачи на

21
сребро потвърдили претенциите си към земята и работната ръка на тараумара,
като обезглавили племенните вождове.
По думите на един летописец „мъжете от племето рарамури били
подкарвани като диви коне и пращани да работят като роби в мините“.
Животът на тези, които се опълчвали, се превръщал в ад. Преди да бъдат убити,
заловените тараумара били изтезавани, за да дадат сведения. Оцелелите
тараумара вече знаят добре какво се случва, когато любопитни чужденци се
отбиват насам.
По-късно отношенията на тараумара с останалата част от света станали още
по- лоши. Ловците на глави от Дивия запад получавали по 100 долара за всеки
скалп на апачи. Скоро обаче те измислили жесток начин да си докарват
максимална печалба при минимален риск. Вместо да си усложняват живота с
воини, които биха отвърнали на удара, главорезите просто избивали мирните
тараумара и вземали пари за техните скалпове, които приличали на тези на
апачите.
Добрите хора били по-опасни дори от злодеите. Дошли йезуитски
мисионери с библии в ръце и дробове, заразени с грип; обещавали вечен живот
и сеели мигновена смърт. Тараумара нямали антитела срещу болестта, така че
испанският грип се разпространил като горски пожар и опустошил цели села
за броени дни. Ловци от племето, които били оставили семействата си за
седмица, за да търсят дивеч, при завръщането си открили само трупове и мухи.
Не е чудно, че в продължение на 400 години тараумара проявяват към
чужденците недоверие, което ги довежда тук, в тяхното последно убежище
близо до земните недра. Пак недоверието е причина за рязкото разграничаване
на речниковите понятия, описващи хората. В езика на тараумара има две думи
за хора: рарамури, които бягат от проблемите, и чабочи, които ги създават.
Мирогледът им е краен, но с шест трупа седмично, които се търкалят из
техните каньони, не можем да кажем, че не са прави.
Колкото до Aрнулфо, със зелените лимони той беше изпълнил своя
обществен дълг. Беше се погрижил пътниците да си починат и да се освежат, а
после се беше затворил в себе си, както народът му се криеше в каньоните.
Можех да седя тук цял ден и да го питам, каквото, се сетя. Но нямаше да
достигна до Aрнулфо.

ГЛАВА 5
- Да, трябва да прекараш тук мнннооого време, преди да ти се доверят. -
Така ми каза по-късно същата вечер Анхел Нава Лопес, директор на училището
за деца от племето, което се намираше в Муньерачи, надолу по реката, на
няколко мили от хижата на клана Кимаре. - Años y años - години наред. Като
Кабайо Бланко.
- Чакай - прекъснах го. - Като кого?
Белия кон, обясни ми Анхел, бил висок слаб мъж с тебеширенобяла кожа,
който говорел на своя странен език и се появявал измежду хълмовете внезапно,
просто изниквал на пътя и влизал с широка крачка в селището. За първи път се

22
появил преди десет години в ранния следобед на горещ неделен ден. Тараумара
нямат писменост, да не говорим за писмени описания на странни
човекоподобни видения. Анхел обаче беше напълно сигурен за деня, годината
и особения характер на срещата, защото беше участвал в нея.
По това време бил навън, държал под око стените на каньона и децата, които
се връщали в училището. Учениците му спели тук през седмицата, в петък се
пръсвали, за да се качат в планините при семействата си, а в неделя се връщали
в училището. Анхел имал навика да брои пристигащите деца; ето защо бил
навън под горещото обедно слънце, когато две момчета се спуснали
стремглаво по планинския склон.
Момчетата пресекли реката, бягайки с всички сили и разплисквайки водата,
сякаш ги гонели демони. А може би наистина са ги гонили, казали те задъхано
на Анхел, когато стигнали до училището.
Пасели кози в планината, когато едно странно създание се стрелнало между
дърветата нагоре по склона. Имало вид на мъж, но било по-високо от всички
мъже, които били виждали. Било смъртнобледо и кокалесто като труп, а от
черепа му стърчала коса с цвят на огън. Освен това било голо. Огромното голо
туловище бягало доста бързо; изчезнало в храсталака, преди момчетата да са
го видели добре.
Не че те останали да го разглеждат. Двете момчета хукнали към селото, като
се чудели кого или какво са видели. След като дошли при Анхел обаче, те се
поуспокоили, поели си дъх и осъзнали кой е бил това.
- Това е първият чухуи, когото виждам - казало едното от момчетата.
- Дух? - попитал Анхел. - Защо мислите, че е бил дух?
Междувременно няколко възрастни рарамури дошли да видят какво става.
Момчетата повторили историята, описвайки Създанието, което приличало на
скелет, имало чорлави коси и се стрелнало по пътеката над главите им.
Възрастните изслушали момчетата, а после ги поучили. В каньона сенките
могат да изиграят шега на всеки, затова не е чудно, че въображението на
момчетата се било поразвихрило. Не трябвало обаче да им позволяват да
плашат по-малките деца със страховити истории.
- Колко крака имаше Създанието? - попитали възрастните.
- Два.
- Оплю ли ви?
- Не.
Тогава всичко се изяснило.
- Тогава не е бил дух - казали възрастните. - Било е само ариуара.
Душа на мъртвец. Така вече нещата придобивали смисъл. Духовете били зли
привидения, които се движели нощем, препускали на четири крака, убивали
овцете и плюели в лицата на хората. Душите на мъртвите, от друга страна,
нямали лоши намерения, те просто си вършели работата. Дори в смъртта
тараумара са фанатици на тема бягане. След като умрат, душите им бързат да
изтрият всички следи от стъпки и паднали коси, които тялото е оставило.
Тараумара подстригват косите си, като ги опъват на чатала на някое дърво и ги
отрязват с нож; всички кичури коса, останали по дърветата, трябва да се
съберат. След като душата на мъртвия е заличила всички следи от земното си

23
съществуване, тя може да се отправи към оня свят.
- Обиколката трае три дни - напомнили възрастните на момчетата. - Четири,
ако душата е на жена.
Ето защо е естествено ариуара да е малко рошав. Как иначе, с всичката тази
отрязана коса, лепнала се отново на главата му. И се движи със страшна
скорост, тъй като има само няколко дни да свърши куп неща. Като се
замислиш, доста е впечатляващо, че момчетата въобще са успели да зърнат
ариуара; душите на тараумара бягат толкова бързо, че всичко, което се вижда,
е облак прах, който се движи из местността. Дори в смъртта, напомнили
възрастните, тараумара си остават Бягащите хора.
- Вас ви има, защото баща ви може да настигне елен. Него го има, защото
дядо му е можел да надбяга конете на апачите. Ето колко сме бързи, когато ни
задържа сапа, нашата плът. Представете си как бихме литнали, ако се отърсим
от нея.
Анхел слушал и се чудел дали има смисъл да прави други предположения.
Анхел беше странна птица в Муньерачи; наполовина мексиканец и наполовина
тараумара, той напуснал каньона за известно време, за да ходи на училище в
мексиканско село. Продължаваше да носи традиционните за племето сандали
и койера (лента за глава), но за разлика от другите възрастни, вместо препаска
на слабините си беше сложил избелял работен панталон. И мисленето му се
беше променило. Макар че все още почиташе племенните богове, той се
зачудил дали Дивото Същество в Пущинака не е просто някой чабочи, дошъл
отвън.
Със сигурност това би било още по-невероятно от появата на скитащ дух.
Никой не идвал дотук освен ако нямал основателна причина. Може би
чужденецът бягал от закона? Може би бил мистик в търсене на видения? Или
златотърсач, полудял от жегата?
Анхел вдигна рамене. Един самотен чабочи би могъл да бъде всяко от
изброените неща, но нямало да бъде първи по рода си в земите на тараумара.
Странните неща се появяват там, където изчезват хора. Това е естествен закон
(или свръхестествен, ако щете). В африканските джунгли, тихоокеанските
острови, хималайската пустош - там, където са изчезвали цели експедиции,
може да се очаква появата на каменни идоли, подобни на тези в Стоунхендж,
на бегли сенки на йети и на древни и непокорни японски воини.
Медните каньони не са по-различни, а в някои отношения са доста по-зле.
Сиера Мадре е средната брънка от планинска верига, която се простира
практически без прекъсване от Аляска до Патагония. Някой отчаян
престъпник, умеещ да се ориентира в дивата природа, би могъл да обере банка
в Колорадо и да се скрие на сигурно място в Медните каньони, пресичайки
безлюдни проходи и пусти пасбища, без да се доближи на по-малко от десет
мили до друго човешко същество.
Медните каньони са най-доброто убежище под открито небе на континента,
поради което не само са развъдник на странни създания, но и привличат такива
отвън. През последните сто години каньоните са приютявали какви ли не
асоциални същества от Северна Америка: бандити, мистици, човекоядни
ягуари, воини команчи, мародерстващи апачи, параноични търсачи на полезни

24
изкопаеми, въстаниците на Панчо Виля - всички те са се измъквали от
преследвачите си, като са се скривали в Баранкас.
Когато бягал от американската кавалерия, Джеронимо (Легендарен индиански
вожд (1829-1909) - б. пр.) се спускал в Медните каньони. Така постъпвал и
неговият последовател Апаче Кид, който според един летописец „се движел
като дух в пустиня“. „Винаги постъпваше по различен начин. Никой не знаеше
къде ще се появи следващия път. Беше изнервящо да се грижиш за добитъка
или да копаеш руда, когато всяка сянка и всеки лек шум можеше да е Апаче
Кид, дошъл да убива. Един разтревожен заселник го е казал най-добре: „В
повечето случаи, когато видиш Апаче Кид, вече е много, много късно.“
Да преследваш престъпниците в лабиринта винаги е свързано с риска да не
можеш да намериш обратния път. „Тази земя е величествена, ако я гледаш, и е
ад, ако пътуваш през нея“, пише Джон Бурк, капитан от американската
кавалерия, който едва оживява след поредното неуспешно преследване на
Джеронимо в Медните каньони. Потракването на търкулнало се камъче се
подема от ехото; вместо да отслабва, звукът се усилва все повече, идва отляво,
отдясно, отгоре. Докосването на две хвойнови клонки кара цяла рота
кавалеристи да извадят пистолетите си, а докато те се оглеждат трескаво на
всички страни, собствените им сенки се кривят страховито на фона на скалите.
Медните каньони приличат на място, обитавано от духове, и то не само
заради ехото и нечие живо въображение. Мъченията се сменят толкова бързо,
че е трудно да повярваш, че Баранкас не са под закрилата на някой гневен дух
със садистично чувство за хумор. След като дни наред са се пържили под
безмилостното слънце, войниците се радват на облекчението, което носят
няколко тъмни облака. Минути по-късно дъждът се лее като из ведро, те
попадат в капана на наводнението и отчаяно се опитват да се покатерят по
хлъзгавите скали. Именно по този начин Масаи (друг въстаник апачи) изтребил
цял кавалерийски взвод: „Подмамих ги в една тясна клисура тъкмо навреме, за
да ги отнесе планинският порой.“
Баранкас са толкова коварни, че дори глътка прясна вода може да убие
човек. Викторио, вожд на апачите, си играел на котка и мишка с американските
кавалеристи, докато не навлезели навътре в каньоните; после лягал в засада
при единствения водоем. Кавалеристите трябва да са знаели, че е там, но не
можели да устоят. Изгубени и подлудени от жегата, те рискували да бъдат
застреляни, вместо бавно да се задушат с надебелели от жажда езици.
Дори двамата най-жилави hombres (Мъже (исп.) - б. пр.) в американската
военна история се провалили в Баранкас. Когато хората на Панчо Виля
нападнали град в Ню Мексико през 1916 г., президентът Удроу Уилсън лично
изпратил Блек Джек Пършинг и Джордж Патън да измъкнат Виля от
леговището му в Медните каньони. (Ген. Джон Дж. Пършинг (1860-1948), известен
като Блек Джек, е единственият човек, получил приживе най-високото звание в
американската армия - Генерал на армиите на САЩ - б. пр.) (Ген. Джордж Смит Патън
(1885-1945), известен със своята ексцентричност и суров нрав, заради което получил
прозвището Стария Касапин - б. пр.)
Десет години по-късно Ягуара все още бил на свобода. Макар да имали на
разположение цялата мощ на Въоръжените сили на САЩ, Патън и Пършинг
трябва да са били доста объркани от десетте хиляди мили сурова пустош.
25
Единственият възможен източник на информация били тараумара, но те
изчезвали при най-лекия шум. Така Блек Джек и Стария Касапин, които
разбили германците в две световни войни, капитулирали в Медните каньони.

С времето мексиканските Federales (Съкр. наименование на Мексиканската

федерална полиция - б. пр.) се научили да се ръководят от принципа „Внимавай
какво си пожелаваш!“. Те осъзнали, че това, което е ужасно за преследвачите,
не може да е много по-приятно за преследваните. Каквото и да се случело с
бегълците в каньоните - било то глад, нападение на ягуар или обезумяване, то
вероятно щяло да бъде по-страшно от всичко, което мексиканската съдебна
система можела да предложи. И така, Federales често задържали конете си и
позволявали на бандитите, достигнали каньоните, да опитат късмета си в
затвора, в който сами са влезли.
Вмъкнали се веднъж в каньона, много приключенци не успявали да излязат,
поради което местността придобила славата на Бермудски триъгълник на
границата между Мексико и САЩ. Никой повече не видял Апаче Кид и Масаи,
след като за пореден път влезли в Медните каньони през Прохода на скелетите.
Известният публицист Амброуз Биърс, автор на популярната сатира „Речникът
на дявола“, бил на път да се срещне с Панчо Виля през 1914 г., когато попаднал
в „гравитационното поле“ на Медните каньони. Повече не го видели. Била
проведена мащабна акция по издирването му, но от него нямало и следа.
Дали изгубените души в каньоните изпитват ужасни мъки, или си
причиняват взаимни страдания? Никой не знае. В миналото те са били убивани
от пуми, скорпиони, коралови змии, жажда, студ, глад или каньонска треска.
Днес към списъка можем да прибавим и снайперистки изстрел. Откакто
наркокартелите са се установили в Медните каньони, те пазят реколтата си с
телескопи, достатъчно силни, за да различат трепването на листо от няколко
мили.
Ето защо Анхел се чудел дали някога ще види Създанието. Тук много неща
можели, и вероятно щели, да причинят смъртта му. Ако не стояло далеч от
полетата с марихуана, Създанието дори нямало да чуе изстрела, който щял да
му отнеме живота.

- ¡Hoooooolaaaaaa! ¡Amigoooooooooos! (Здравейте, приятели! (исп.) - б. пр.)

Мистерията около самотния скиталец се разрешила по-бързо, отколкото
Анхел очаквал. Той все още примижавал на слънцето и се оглеждал за
връщащи се ученици, когато чул отекващ вик и забелязал гол мъж, който
ръкомахал и бягал по просеката към реката.
При по-внимателен оглед се виждало, че мъжът не е гол. Той обаче не бил и
съвсем облечен, особено според представите на тараумара. За хора, които не
обичат да се показват, тараумара винаги изглеждат фантастично. Мъжете
носят ярки блузи. Слабините си препасват с дълго бяло платно, което виси
отпред и отзад като пола. Всичко това е пристегнато с пояс в цветовете на
дъгата.
Превръзката на главата е в същите цветове. Жените тараумара изглеждат още
по- великолепно със своите ярки поли и блузи и с прекрасната си мургава кожа,

26
подчертана от гердани и гривни от кораловочервени камъчета. Без значение
колко хубав е туристическият ти екип, сред тараумара се чувстваш зле облечен.
Създанието било доста опърпано дори за обезумял от жега търсач на
полезни изкопаеми. Носело само чуждоземни къси панталони с цвят на пръст,
сандали и стара бейзболна шапка. Толкова. Нямало нито раница, нито риза, а
очевидно не разполагало и с храна, защото щом доближило Анхел, поискало
agua (Вода (исп.) - б. пр.) на странен испански и с жест към устата попитало дали
може да получи нещо за ядене.
- Асаг - казал Анхел на езика тараумара и му направил знак да седне.
Някой донесъл чаша пиноле - рядка царевична каша, приготвяна от
тараумара. Чужденецът лакомо я изсърбал. Между глътките се опитал да
общува. Раздвижил ръце и изплезил език като задъхано куче.
- Corriendo? - попитал учителят. - Тичал ли си?
Създанието кимнало.
- Todo día - казало то на развален испански. - Цял ден.
- Por qué? - попитал Анхел. - Y a dónde? Защо? И накъде?
Създанието се впуснало в дълъг разказ, който за Анхел бил много забавен
като актьорско изпълнение, но почти неразбираем като повествование.
Доколкото Анхел успял да разбере, самотният скитник или бил напълно
откачен, или все пак не бил толкова самотен. Твърдял, че има още по-тайнствен
спътник, воинът апачи Рамон Чингон, „шибаният гадняр Рей“.
- Y tú? (А Ти? (исп.) - б. пр.) попитал Анхел. - Как се казваш?
- Кабайо Бланко - отвърнал онзи. - Белия кон.
- Pues, bueno - учителят вдигнал рамене. Ами, добре.
Белия кон не се бавил. След като глътнал малко вода и още една чаша
пиноле, той помахал за сбогом и забързал нагоре по просеката. Тропал и
цвилел като див жребец, с което забавлявал децата. Те се смеели и го следвали
по петите, докато отново потънал в пущинака.
- Caballo Blanco es muy amable - продължи разказа си Анхел - pero un poco
raro. Белия кон е много добър, но е малко особен.
- Значи мислиш, че все още е там? - попитах.
- Омбре, claro (разбира се (исп.) - б. пр.). Беше тук вчера, пи от онази чаша.
Огледах се. Не видях никаква чаша.
- Вчера имаше чаша - настоя Анхел.
С течение на времето Анхел беше научил, че Кабайо живее някъде отвъд
планината Батопилас в хижа, която си е построил сам. Винаги, когато минавал
край училището на Анхел, той носел само сандали и риза (евентуално). Също
като тараумара на кръста си носел торбичка със сухо пиноле. Когато бягал,
изглеждал така, сякаш не стъпва по земята. Живеел благодарение на корима -
крайъгълния камък на културата на тараумара.
Корима звучи като карма и е нещо подобно, с тази разлика, че е в сила тук и
сега. Всеки е задължен да споделя всичко, което му е излишно, веднага и без
да очаква каквото и да било в замяна. Ако нещо веднъж излезе от ръцете ти, то
сякаш никога не е било твое. Тараумара нямат монетарна система, така че
корима е техният начин да търгуват. Икономиката им се крепи на размяната на
услуги и от време на време - на бурета с царевична бира.

27
 Белия кон не изглеждал, не се обличал и не говорел като тараумара, но
всъщност бил един от тях. Анхел бил чувал, че бегачите от племето се отбивали
в дома му по време на дълги пътувания през каньоните. И обратно, Коня винаги
можел да се отбие у тях, да хапне и да си почине, когато минавал през селото
на Анхел по време на своите безцелни пътешествия.
Анхел махна рязко с ръка, сочейки отвъд реката и върха на каньона, към
земята на чабочи, откъдето не може да дойде нищо добро.
- Там е село Меса де ла Йербабуена - каза той. - Знаеш ли го, Салвадор?
- Ъхъ - промърмори Салвадор.
- Знаеш ли какво се случи там?
- Ъхъ - отвърна Салвадор натъртено, с което искаше да каже: „Знам и още
как“.
- Много от най-добрите бегачи бяха от Йербабуена - каза Анхел. - Имаха
много хубава просека, която им позволяваше да изминават големи разстояния
за един ден. Стигаха много по-далеч, отколкото ние бихме могли оттук.
За нещастие просеката била толкова хубава, че накрая мексиканското
правителство решило да я асфалтира и да я превърне в път. През Йербабуена
започнали да минават камиони, натоварени с храни, които тараумара слабо
познавали: газирани напитки, шоколад, ориз, захар, масло, брашно. Хората от
Йербабуена започнали да харесват въглехидратите и лакомствата. За да си ги
купят обаче, имали нужда от пари, така че вместо да обработват земята си,
започнали да пътуват до Гуачочи, където работели като миячи на чинии и
надничари, или пък продавали дрънкулки на гарата в Дивисадеро.
- Това станало преди 20 години - добави Анхел. - Сега в Йербабуена няма
бегачи.
Случилото се в Йербабуена тревожи Анхел, защото се носят слухове, че
правителството е намерило начин да прокара път по продължението на
каньона, право до неговото селище. Защо им е да правят път дотук, Анхел няма
представа. Тараумара не го искат, а те са единствените жители на областта.
Само наркобосовете и незаконните дървосекачи имат полза от пътищата в
Медните каньони. Ето защо манията на мексиканското правителство да строи
пътища в слабонаселените райони е необяснима; или може би не дотам, ако
вземем предвид колко военни и политици са замесени в търговията с
наркотици.
„Точно от това се е боял Лумхолц“, помислих си. Още преди век
прозорливият изследовател предупреждавал, че тараумара са застрашени от
изчезване.
„Идните поколения ще познават тараумара само въз основа на онова, което
съвременните учени успеят да изкопчат от устата на хората, както и на
изследванията на начина им на живот и обичаите им - предрекъл Лумхолц. -
Днес те се открояват като интересна реликва от отдавна отминало време, като
представители на един от най-важните етапи в развитието на човешката раса,
като едно от онези прекрасни примитивни племена, основоположници и
строители на човешката история.“
Някои рарамури не уважават нашите традиции така, както Кабайо Бланко -
въздъхна Анхел. - El Caballo sabe - Коня знае.

28
 Облегнах се на стената на училището. Краката ми трепереха, главата ми
щеше да се пръсне от преумора. Беше достатъчно изтощително да стигнем
дотук, а по всичко личеше, че гонката едва сега започва.

ГЛАВА 6
- Каква измишльотина.
Двамата със Салвадор потеглихме на следващата сутрин. Вървяхме на запад
по билото на каньона. Салвадор наложи страхотно темпо, като често
подминаваше виещите се нагоре пътеки и се катереше по скалите с голи ръце
като затворник, който се катери по стената на затвора. Правех всичко
възможно да не изоставам, макар у мен все повече да се засилваше
убеждението, че са ни изиграли.
Колкото повече се отдалечавахме от селото на Анхел, толкова повече ме
глождеше съмнението, че странната история с Белия кон беше последен опит
за защита от външни хора, дошли да търсят тайните на тараумара. Като всички
велики измислици, историята за самотния скитник от Сиера Мадре беше
съвършена и неправдоподобна. Модерен последовател на древните умения на
тараумара - това беше повече, отколкото можех да очаквам, и съответно беше
прекалено хубаво, за да е истина. Белия кон приличаше повече на митичен
герой, отколкото на човек. Това ме караше да мисля, че на Анхел му бяха
омръзнали въпросите ми, той беше измислил тази легенда като примамка и ни
беше посочил хоризонта, знаейки, че докато се усетим, ще сме изминали
няколкостотин мили тежък път.
Не страдах от параноя. Просто това нямаше да е първият път, когато
Бягащите хора измислят истории, за да се предпазят. Карлос Кастанеда (Карлос
Кастанеда (1925-1998) - американски писател, социолог и антрополог от перуански
произход. Много от книгите му, напр. „Учението на дон Хуан“ и „Пътуване към
Икстлан“ са плод на общуването му с индианския магьосник Хуан Матус - б. пр.), автор
на така популярните през 60-те години книги за дон Хуан, описва мексикански
шамани, притежаващи свръхестествени способности, изумителна мъдрост и
издръжливост. Без съмнение е имал предвид тараумара. В явен пристъп на
състрадание обаче той умишлено заблуждава читателите с твърдението, че
става дума за племето яки (Индианско племе в Северно Мексико, чиито представители
са известни с воинските си качества - б. пр.). Кастанеда ясно е чувствал, че ако
книгите му предизвикат нашествие от гладни за пейот (Вид кактус, съдържащ
мескалин - вещество с мощно халюциногенно действие - б. пр.) хипита, грубите яки ще
успеят да се защитят много по-добре от кротките тараумара.
Но въпреки подозрението, че са ме „метнали“, една странна случка ме
накара да продължа напред. Анхел ни остави да пренощуваме в единственото
свободно помещение - малка кирпичена колиба, която служеше като
лечебница към училището. На другата сутрин, преди тръгване, любезно ни
покани на закуска, състояща се от фасул и домашно приготвени царевични
тортили. Утрото беше мразовито. Докато седяхме навън и греехме ръце над
вдигащите пара паници, рояк деца се изсипаха от сградата на училището.
29
Вместо да кара децата да мръзнат на чиновете, учителят ги пусна, за да се
стоплят по характерния за тараумара начин. Така имах късмета да присъствам
на рараджипари - традиционната игра на племето.
Анхел стана и разпредели децата в две групи, без да ги разделя на момчета
и момичета. След това извади две дървени топки с големината на топки за
бейзбол и хвърли по една на всеки отбор. После вдигна шест пръста; децата
трябваше да тичат шест пъти от училището до реката, или общо около четири
мили. Две от момчетата пуснаха топките в прахта и извиха стъпалата си, така
че топките се закрепиха на върха на пръстите им. Бавно се наведоха и …
- ¡Vayan! Старт!
Топките профучаха край нас, сякаш изстреляни от базука, а децата припнаха
след тях надолу по пътеката. Отборите изглеждаха равностойни, но аз бих
заложил на групата на Марселино, дванадесетгодишно момче, което
приличаше на Човека факел (Герой от комикс - б. пр.). Яркочервената му риза се
развяваше след него като пламък, а бялата пола обгръщаше краката му като
дим. Факела и неговият отбор настигнаха топката, преди да спре да се търкаля.
Момчето майсторски я засече с върха на пръстите си и я подкара надолу по
пътеката, като едва я докосваше.
Марселино бягаше по такъв изумителен начин, че в първия момент не
съзнавах какво се случва. Краката му подскачаха като луди между скалите, но
нагоре тялото му беше спокойно, почти неподвижно. Гледайки го от кръста
нагоре, човек би помислил, че момчето се пързаля с кънки. С високо вдигната
брадичка и черна коса, разпиляна на челото, той изглеждаше така, сякаш току-
що бе изскочил от плаката на Стив Префонтейн (Американски бегач (1951-1975),
многократен републикански рекордьор на САЩ. Загинал при автомобилна катастрофа -
б. пр.), който може да се види в стаите на всички талантливи бегачи от
американските гимназии. Имах чувството, че съм открил Бъдещето на
Американската Атлетика, което живееше петстотин години назад във времето.
Това толкова талантливо и хубаво момче беше родено да стане звезда.
- Sí, se acuerdo - каза Анхел. - Да, съгласен съм. Това е в кръвта му. Баща
му е велик шампион.
Мануел Луна, бащата на Марселино, бил едва ли не непобедим в играта
рараджипари, която възрастните играят по цяла нощ. Както ми обясни Анхел,
истинското рараджипари е сърцето и душата на културата на тараумара; в
разгара на рараджипари можело да се види всичко онова, което прави
тараумара уникални.
Първо две села се събират и прекарват нощта в правене на залози и пиене на
тесгуино - домашна царевична бира, която би могла да събуди мъртвец. По
изгрев слънце отборите на двете села се изправят един срещу друг. Всеки отбор
се състои от трима до осем бегачи. Те бягат напред-назад по дълга отсечка и
си подават топката като футболисти при бърза атака. Състезанието може да
продължи двадесет и четири или дори четиридесет и осем часа според
предварителната уговорка, но бегачите не могат и за миг да се разсеят или да
се отпуснат, като наложат по-бавно темпо на играта. Топката подскача и се
удря в тридесет и два бързи крака, които я обграждат от всички страни; ето
защо бегачите трябва да са постоянно нащрек, когато забързват ход, свиват
встрани или бягат на зигзаг.
30
 - Тук казваме, че рараджипари е като живота - продължи Анхел. - Никога
не знаеш колко ще е трудно. Никога не знаеш кога ще свърши. Не можеш да я
овладееш, можеш само да се приспособиш.
И още нещо - в тази игра никой не може да се справи сам. Дори герой като
Мануел Луна не би могъл да спечели без помощта на селото. Приятели и
роднини подкрепят бегачите с пиноле. С падането на нощта селяните палят
акате - борови клонки, богати на смола; така бегачите бягат в тъмното на
светлината на факлите. За да издържиш подобно предизвикателство, трябва да
притежаваш всички добродетели на тараумара: сила, търпение, колективен
дух, самоотверженост и постоянство. Но преди всичко трябва да обичаш да
бягаш.
- Хлапакът ще стане добър като баща си - Анхел кимна към Марселино. -
Ако го оставя, цял ден ще тича.
След като стигна до реката, Марселино се обърна и ритна топката към едно
шестгодишно дете, което си беше изгубило единия сандал и се бореше с колана
си. В продължение на няколко славни мига детето водеше отбора и се
забавляваше, подскачайки на бос крак и мъчейки се да задържи полата си да
не падне. Тогава започнах да проумявам каква гениална игра е всъщност
рараджипари. Тъй като се тичаше напред-назад по неравни пътеки, играта
постоянно променяше темпото си. Топката отскачаше, сякаш е на пружина.
Докато Марселино я вадеше от някоя пукнатина, по-бавните деца можеха да
настигнат останалите. Така всички участваха в предизвикателството и никой
не беше изолиран.
Момчетата и момичетата летяха нагоре-надолу по хълмистата просека, но в
действителност никой от тях не се вълнуваше кой ще спечели. Нямаше
караници, перчене и, което беше най-впечатляващото, никой не даваше
наставления. Анхел и учителят наблюдаваха играта със задоволство и жив
интерес, но без да дават напътствия. Дори не окуражаваха децата. Когато
чувстваха прилив на енергия, хлапетата забързваха крачка, после забавяха, а
когато прекаляха с тичането и изостанеха, спираха под някое сенчесто дърво,
за да си поемат дъх.
За разлика от повечето деца, Марселино никога не забавяше ход. Беше
неуморен, с еднаква лекота се изкачваше и слизаше по хълма; краката му
правеха учудващо малки, ситни крачки и все пак бягането му изглеждаше
гладко, а не спънато. Беше висок за тараумара; усмивката му напомняше онази,
която винаги се прокрадваше по лицето на Майкъл Джордан, докато
хронометърът отброяваше секундите, усмивка, изразяваща тръпката от играта.
При последната обиколка на отбора Марселино изстреля топката към една
скала вляво, прецени къде ще рикошира и успя да посрещне собствения си пас,
като улови топката във въздуха и за секунди измина петдесет ярда по пътека,
камениста като речно корито.
Анхел удари желязна пръчка с тъпото на брадва. Край на играта. Децата се
запътиха към сградата на училището. По-големите носеха дърва за огнището в
класната стая. Малцина отвърнаха на поздрава ни. Много деца бяха чули
испанска реч едва през първия учебен ден. Марселино обаче се отдели от
групата и дойде при нас. Анхел му каза за нашите намерения.

31
 - Que vayan bien - каза Марселино. - Приятно пътуване. - Caballo Blanco es
muy norawa de mi papá.
Норауа? Никога не бях чувал тази дума.
- Какво иска да каже? - попитах Салвадор. - Че баща му знае легендата за
Кабайо? Че разказва историята му?
- Не - отвърна Салвадор. - Норауа значи amigo.
- Кабайо Бланко е добър приятел на баща ти? - попитах.
- Sí - кимна Марселино, преди да се скрие в училището. - Той е много добър
човек.
„Добре - мислех си по-късно същия следобед. - Анхел може и да ни мотае,
но на Факела трябва да повярвам.“ Анхел ни каза, че Кабайо може би се е
запътил към град Креел, но трябваше да побързаме; ако сега го изпуснехме,
никой не можеше да каже къде ще се появи следващия път. Коня нерядко
изчезваше за по няколко месеца и никой не знаеше къде е отишъл и кога ще се
върне. Ако се разминехме, можеше да не ни се удаде друга възможност.
Освен това, съдейки по изненадващия прилив на сила в краката ми, Анхел
със сигурност не ни беше излъгал за едно нещо. Малко преди да започнем
дългото изкачване на каньона, той ми подаде очукана тенекиена чаша, пълна с
нещо, което според него щяло да ми помогне.
- Ще ти хареса - увери ме.
Надникнах в чашата. Беше пълна с лепкава слуз, която приличаше на оризов
пудинг без ориз. Бях почти убеден, че мехурчетата на черни петна са
излюпващи се попови лъжички. Ако бяхме някъде другаде, щях да помисля, че
това е някакъв майтап; сякаш някое дете беше обрало мръсотията от аквариума
си и се беше опитало да ме накара да я изпия. В най-добрия случай в чашата
имаше ферментирали корени, смесени с речна вода. С една дума, ако вкусът не
ме умореше, бактериите щяха да го направят.
- Страхотно - казах и се огледах за кактус, зад който да мога да излея това
нещо. - Какво е?
- Искиате.
Това ми звучеше познато... тогава си спомних. Веднъж неукротимият
Лумхолц се довлякъл до дома на тараумара в търсене на храна. Бил в разгара
на тежка експедиция. Пред него се мержелеела планина, която трябвало да
изкачи до падането на нощта. Лумхолц бил изтощен и отчаян; нямал никакви
сили да се катери.
„В един късен следобед стигнах до пещера, където една жена приготвяше
напитка - пише след време Лумхолц. - Бях много изморен и нямах представа
как ще изкача планината, за да стигна до лагера, който беше две хиляди фута
по- нагоре. След като утолих глада и жаждата си с малко искиате обаче -
продължава Лумхолц - изведнъж почувствах прилив на сила и, за мое
собствено изумление, преодолях голямата височина без особено усилие. След
този случай винаги пия искиате при нужда. Тази напитка е толкова укрепваща
и ободряваща, че бих я обявил за научно откритие.“
Домашна енергийна напитка! Това трябваше да се опита.
- Ще си я запазя за по-късно - обясних на Анхел. Изсипах искиатето в
манерка, наполовина пълна с вода, пречистена с йодни таблетки. Пуснах вътре

32
още две таблетки за всеки случай. Бях капнал от умора, но за разлика от
Лумхолц, не бях толкова отчаян, че да рискувам с години да се гърча от
хронична диария, причинена от бактерии във водата.
Месеци по-късно научих другото име на искиатето - чия фреска („охладена
чия“). Начинът на приготовление е следният: семена от чия се разтварят във
вода със захар и сок от зелен лимон. Що се отнася до хранителната му стойност,
лъжичка чия е като шейк от сьомга, спанак и човешки хормони. Тези
микроскопични семенца са свръхбогати на Омега-3 и Омега-6 киселини,
протеини, калций, желязо, цинк, целулоза и антиоксиданти. Ако трябва да
изберете един вид храна, която да вземете със себе си на самотен остров,
надали бихте могли да направите по-добър избор, особено ако искате да
натрупате мускули, да понижите холестерола си и да намалите риска от
сърдечни заболявания. Поживейте няколко месеца, хранейки се с чия, и може
би ще сте готови за плувен маратон. Някога чията е била толкова ценена, че
ацтеките са я поднасяли като дар на владетелите си. Ацтекските воини дъвчели
семена от чия, преди да влязат в бой. Хопи (Индианско племе, населяващо Аризона
- б. пр.) се подкрепяли с чия по време на епичните си пробези от Аризона до
Тихия океан. Мексиканският щат Чиапас всъщност е наречен на растението,
което наред с царевицата и фасула е сред основните култури, произвеждани за
пазара. Въпреки че е ценна като злато, чията се отглежда невероятно лесно.
Ако завъдите чия у дома си, няма да ви е трудно да си приготвите и дяволската
напитка.
При това тази дяволска напитка е страшно вкусна. Убедих се в това, след
като йодът се беше разтворил и можех да рискувам да отпия няколко големи
глътки. Дори с дъха на лекарство, останал от таблетките, искиате имаше вкус
на плодов пунш с приятен аромат на зелен лимон. След като бях прекарал
нощта на студения пръстен под, главата ми цяла сутрин бучеше и ме болеше,
но сега главоболието изчезна.
Салвадор продължи да ме пришпорва. Катерехме се към билото на каньона,
бързайки да стигнем по светло, и почти успяхме. Оставаха ни обаче два часа
път, когато слънцето се скри и каньонът потъна в такъв мрак, че всичко, което
можех да различа, бяха отсенки на черното. Чудехме се дали да не разпънем
спалните си чували и да не спим там, където ни завари нощта, но бяхме
свършили храната и водата преди повече от час, а температурата беше
започнала да пада под нулата. Решихме да продължим; мисълта да треперим
цяла нощ насред пътеката на ръба на скалата никак не ми се нравеше.
Беше толкова тъмно, че успявах да следвам Салвадор само по скърцането на
ботушите му. Не исках да знам как уцелва завоите по стръмните криволичещи
пътеки, без да се хлъзне в пропастта. Неговата вътрешна ориентация обаче ме
беше опровергала, когато се движехме с кола в гората, така че Салвадор
заслужаваше да си мълча, внимателно да следя всяко негово движение и... и...
Чакай. Защо не чувах скърцане?
- Салвадор?
Никакъв отговор. По дяволите.
- Салвадор!
- ¡No pases por aquí! - Гласът му идваше някъде от пространството пред мен.

33
- Не минавай оттук!
- Проблем ли.
- Calla. Млъкни.
Мълчах, стоях в тъмното и се чудех какво, по дяволите, става. Минаха
няколко минути. От Салвадор ни звук. „Ще се върне - повтарях си. - Ако беше
паднал, щеше да извика. Щях да чуя нещо. Удар или нещо друго. Но, по
дяволите, вече мина много.“
- Bueno. - Някъде вдясно над мен се разнесе вик. - Оттук става, но трябва да
вървиш бавно!
Обърнах се натам, откъдето идваше гласът, и тръгнах бавно. Внезапно
усетих как от лявата ми страна земята пропадна. Не исках да знам колко близо
е бил Салвадор до пропастта.
Към десет часа същата вечер се добрахме до върха на скалите и се пъхнахме
в спалните чували. Бяхме премръзнали и уморени до смърт. На следващата
сутрин станахме преди изгрева и бързо се запътихме към пикапа. Зазоряваше
се, а ние вече бяхме напреднали по неравната и криволичеща диря, която
мълвата приписваше на Белия кон.
Всеки път, когато стигахме до ферма или малко селце, спирахме и питахме
дали някой познава Кабайо Бланко. Навсякъде, и в село Самачике, и в
училището в Уисичи, чувахме едно и също:
- Sí, разбира се! Беше тук миналата седмица...преди няколко дни... вчера...
Изпуснахте го за малко.
Стигнахме до няколко порутени бараки, скупчени една до друга, и спряхме
да купим нещо за ядене. На крайпътната сергия старица ми подаде прашен
пакет чипс и топла кола със слабите си треперещи ръце.
- Ahhh, ten cuidado con ese - каза ми тя. - Внимавайте с него. Чувала съм за
този Кабайо. Бил борец, но откачил. Може да ви убие с голи ръце. И - добави
тя, в случай че съм забравил - е откачен.
Последното място, на което го бяха виждали, беше старият миньорски град
Креел, където една продавачка на тако (Традиционно мексиканско ястие: палачинка
от царевично или пшеничено брашно, поднесена с различни плънки (месо, морски дарове,
зеленчуци, сирене) - б. пр.) ни каза, че го е видяла същата сутрин да върви по
железопътната линия към покрайнините на града. Вървяхме до края на
линията, като разпитвахме хората по целия път, докато стигнахме последната
сграда - хотел „Каса Перес“. Когато чух, че Кабайо Бланко трябва да е в този
хотел в момента, изпитах едновременно вълнение и безпокойство.
Може би беше хубаво, че заспах на ъгловия диван. Така поне останах скрит
в тъмнината и успях добре да огледам самотния скитник, преди той да ме види
и да потъне отново в пустошта.

ГЛАВА 7
За щастие, аз бях по-близо до вратата.
- Ей! Ъъ, познаваш ли Анхел? - заекнах, пресичайки пътя на Кабайо. -
Учителят от училището за деца тараумара? А Есидро от Уисичи? А, ъъ, Луна,
34
Мигел Луна...
- Продължих да изреждам имена, надявайки се той да разпознае някое, преди
да ме блъсне към стената и да избяга към хълмовете зад хотела. - ... Не, Мануел.
Не Мигел Луна. Мануел. Синът му ми каза, че сте приятели. Марселино?
Познаваш ли Марселино?
Но колкото повече говорех, толкова повече Кабайо се мръщеше, докато
накрая доби направо заплашителен вид. Млъкнах. След провала в дома Кимаре
си бях научил урока. Може би Кабайо щеше да се успокои, ако си затворех
устата и му дадях възможност сам да ме прецени. Стоях безмълвен, докато той
ме гледаше с присвити очи, подозрителен и надменен изпод периферията на
сламената шапка на кампесино (Селскостопански работник (исп.) - б. пр.).
- Да - изръмжа той. - Мануел е мой amigo. А ти кой си, по дяволите?
Тъй като не знаех какво ще го изплаши, започнах с това кой не съм. Казах
му, че не съм ченге или агент на Управлението за борба с наркотиците. Аз съм
само писател и контузен бегач, който иска да научи тайните на тараумара. Ако
той е беглец, това си е негова работа. Нещо повече, това го прави още по-
достоверен източник; ако някой е успявал да се изплъзне от закона през
всичките тези години, без да разполага със средство за бяг освен двата си крака,
то този човек със сигурност има качествата на рарамури. Аз мога да загърбя за
известно време дълга си към правосъдието, за да чуя историята на един живот,
прекаран в бягство.
Кабайо продължаваше да се мръщи, но пък не се опита да ме отмине. Едва
по- късно разбрах, че бях извадил страшен късмет, като го бях срещнал в
особен период от неговия така особен живот. По свой начин Кабайо Бланко
също ме търсел.
- Добре, човече - каза. - Но първо трябва да си купя малко боб.
Излязохме от хотела. Кабайо ме поведе по прашна пътечка до малка врата
без никакви означения по нея. Прекрачихме момченце, което си играеше с едно
коте на прага, и влязохме в малка дневна. В съседната ниша имаше стара газова
печка, край която стоеше възрастна жена и разбъркваше ароматен боб. Тя
вдигна поглед от тенджерата.
- Holla, Caballo - провикна се. (Здравей, Кон! (исп.) - б. пр.)
- Cómo está, Mamá? (Как си, мамо? (исп.) - б. пр.) - отвърна Кабайо Бланко.
Седнахме край разклатената дървена маса в дневната. Кабайо обясни, че има
„mamás“ навсякъде в каньоните - дребни старици, които го хранят до насита с
боб и тортили само срещу няколко сентаво по време на безцелните му
скитания.
Въпреки равнодушието на Mamá разбирах защо тараумара са били
стреснати, когато Кабайо за първи път минал през горите им. Подвизите на
изключителната му издръжливост под безмилостното слънце донякъде го бяха
превърнали в дивак. Кабайо е висок над метър и осемдесет; слънцето е
обагрило естествено светлата му кожа в оттенъци от розово на носа до цвят на
орех на шията. Крайниците му са толкова издължени, а мускулите - толкова
фини, че прилича на скелет на едър звяр. Ако пуснете Терминатор в казан с
киселина, ще получите Кабайо Бланко.
От ослепителните отблясъци на пустинята очите му са постоянно присвити;

35
така лицето му изразява само две емоции: скептицизъм и веселост. Без
значение какво говорех през останалата част от вечерта, никога не знаех дали
будя у него смях или презрение. Когато Кабайо ти отдели време, той силно се
съсредоточава; слуша внимателно като ловец, който върви по следите на
дивеча. На вид възприема тоновете на гласа така, както и значението на думите.
Странно е, че при все това усетът му за произношение е ужасен; след повече
от десет години в Мексико той говори испански с толкова лош акцент, сякаш
срича учебник по фонетика.
- Това, което ме стресна у теб... - започна Кабайо, но изведнъж млъкна и
разтвори гладно очи, когато Mamá тропна пред нас големи купи и ги поръси
със скълцан кориандър, халапеньо (Сорт люти чушки. Името им идва от гр. Халапа
в Мексико, където са традиционна култура - б. пр.) и сок от зелен лимон. В хотела
ме беше изгледал заплашително не защото препречвах пътя му към свободата,
а защото заставах между него и храната. Същата сутрин Кабайо тръгнал на
кратка разходка до естествен термален басейн в гората, но в мига, в който
зърнал скрита пътека, която не бил виждал дотогава, забравил за разходката и
горещия басейн. Започнал да тича, бягал с часове. Стигнал до планината, но
вместо да се върне, се покатерил на три хиляди фута височина; това е все едно
да се изкачиш два пъти до върха на Емпайър Стейт Билдинг. Накрая свил по
една пътека обратно към Креел. Така отморяващата разходка се превърнала в
изтощителен маратон. Когато го хванах натясно в хотела, той не беше ял от
сутринта и беше на път да припадне от глад.
- Постоянно се губя и ми се налага да се катеря с манерка между зъбите,
докато мишеловите кръжат над главата ми - каза ми. - Прекрасно е.
Един от първите и най-важни уроци, които научил от тараумара, било
умението да се впуска в бяг по всяко време като вълк, надушил заек. За Кабайо
бягането е основен начин на придвижване, както автомобилът е за хората от
предградията. Накъдето и да поеме, той тръгва с широка крачка, облечен
оскъдно като ловец от неолита и с точно толкова неясна представа къде и колко
далеч ще стигне.

- Виж - той посочи старите си къси панталони и сандалите „Тева“

(Американска марка спортни сандали - б. пр.), които вече бяха за боклука. - Само тях
нося и ги нося винаги.
Замълча, докато тъпчеше в устата си големи количества лют боб, който
прокарваше, като отпиваше жадно и продължително от бутилката „Текате“
(Мексиканска марка бира - б. пр.). Кабайо омете една паница и Mamá толкова бързо
му сипа повторно, че движението на лъжицата му едва се забави. Ръката му се
движеше между купата, устата и бирената бутилка с такава ергономична
ефективност, че вечерята приличаше не толкова на край на дълъг и тежък ден,
колкото на нова фаза от натоварването. Да седя срещу него и да го слушам беше
като да слушам как някой налива газ в автомобилен резервоар: трак, мляс-мляс,
бълбук-бълбук, трак, мляс-мляс, бълбук.
От време на време Кабайо вдигаше глава и за миг ме заливаше с поток от
информация, после отново се навеждаше над паницата.
- Да, бях борец; човече, аз бях пети в света.

36
 Лъжицата отново затрака.
- Стреснах се, защото ти изведнъж се появи от нищото и ми се развика. Тук
стават отвличания и убийства. Гадости, свързани с дрогата. Познавах един
човек, когото отвлякоха, жена му плати голям откуп, а после така или иначе го
убиха. Противна история. Добре че нямам нищо. Аз съм просто един
натурализиран индианец от Щатите и кротко бягам заедно с рарамури.
- Извинявай - понечих да кажа нещо, но лицето му отново се заби в боба.
Не исках да засипвам Кабайо с въпроси отсега, макар че да го слушам беше
все едно да гледам артфилм на бързи обороти. Травми, шеги, фантазии,
спомени, озлобление и чувство за вина заради изпитваното озлобление,
мъчителни откъслеци древна мъдрост - всичко това минаваше покрай мен,
неясно и твърде бързо и разпиляно, за да го проумея. Кабайо разказваше
някаква история, после минаваше на следващата, скачаше на третата, връщаше
се към първата, за да уточни някоя подробност, ядосваше се на човека от
втората, после се извиняваше, задето се е ядосал, защото, човече, той цял живот
се опитвал да овладява гнева си, но това е съвсем друга история.
Обясни ми, че се казва Майка Тру и е от Колорадо. Е, всъщност е от
Калифорния. Ако наистина искам да разбера рарамури, трябвало да видя как
деветдесет и пет годишен старец изминал 25 мили през планините. Дали знам
как е могъл да го стори? Защото никой никога не му е казвал, че не може. Никой
никога не му е казвал, че трябва да умре в старчески дом. Живееш според
собствените си очаквания, човече. Така например той приел името на кучето
си. Оттам идвало всъщност името Тру (От англ. true - верен - б. пр.), от неговото
старо куче. Не че винаги се е съизмервал с доброто старо Вярно Куче, но и това
е друга история.
Чаках, стържех етикета на бирената бутилка с нокът и се чудех дали някога
ще забави достатъчно, за да мога да разбера за какво, по дяволите, говори.
Постепенно тракането на лъжицата се успокои и спря. Кабайо пресуши втора
бутилка „Текате“ и се отпусна доволен.
- Гуадахуко! - ухили се той с големите си зъби. - Хубава дума. На езика
рарамури означава „яко“.
Бутнах му трета бира през масата.
- Не знам, човече - каза. - Не съм ял цял ден, не мога да нося като рарамури.
Но надигна бутилката и отпи. Когато човек изкачва плата, високи до небето,
ожаднява. Пухтейки, той отпи голяма глътка, после се отпусна на стола си,
повдигна крака и сплете пръсти върху плоския си корем. Изведнъж нещо в него
се беше преобърнало; знаех го, преди да каже дума. Може би последните
дванадесет унции (1 унция = 28,35 мл - б. пр.) бира го бяха отпуснали, а може би
просто трябваше да си отдъхне, преди да се задълбочи в разказа си.
Защото когато Кабайо заговори отново, аз бях като омагьосан. До късно през
нощта той ми разказва невероятната история, която бе започнала преди десет
години с неговото оттегляне от света; история, изпълнена със странни герои,
изумителни приключения и люти битки. А на края историята завършваше с
дързък план.
План, в който, както започвах да разбирам, бях включен и аз.

37
 ГЛАВА 8
За да оцените намеренията на Кабайо, трябва да се върнете в началото на 90-
те години на XX в., когато Рик Фишър, специалист по природна фотография от
Аризона, си задал един очевиден въпрос: ако тараумара са най-добрите бегачи
в света, защо не се изявяват на най-големите състезания в света? Може би било
време да се запознаят с Рибаря (От англ. fisher - рибар - б. пр.)
Някакви смотани градчета събират куп телевизии за своите ексцентрични
състезания; Фишър ще се превърне в Ловец на Изгубени Племена, тараумара
ще получат първокласен PR (public relations (англ.) - връзки с обществеността - б.
ред.) и ще станат медийни любимци. Вярно, тараумара са най-необщителните
хора на планетата и са прекарали векове, избягвайки всякакъв контакт с
външния свят, но …
Е, Фишър щял да се справи с тази пречка по-късно; в момента имал много
по- сложни проблеми за решаване. Така например той нищо не разбирал от
бягане и владеел съвсем малко испански, да не говорим за рарамури. Нямал
идея къде да намери бегачи тараумара и как да ги убеди да напуснат своите
сигурни убежища и да го последват в бърлогата на Брадатите дяволи
(Пейоративно определение, давано от индианците на белите - б. пр.) Но това били
само незначителни подробности. А ако съберял отбор, съставен изцяло от
бегачи тараумара, как, по дяволите, щял да ги изведе от каньоните без коли и
да ги прехвърли в Щатите без паспорти?
За щастие, Фишър имал няколко особени дарби. На първо място, той
притежавал удивително вътрешно чувство за ориентация. Бил като домашна
котка, която се завръща у дома в Уичита (Град в САЩ, щата Канзас - б. пр.), след
като семейството я е изгубило по време на почивката в Аляска. Надали има
друг човек в света, който да може да съперничи на Фишър по способността да
се ориентира в най-обърканите каньони. Както изглежда, тази способност е
преди всичко неподправен инстинкт. Фишър никога не бил виждал нещо по-
дълбоко от канавка, когато напуснал Средния запад, за да постъпи в
Университета в Аризона, но веднъж озовал се там, той веднага започнал да се
спуска в местности, до които било по-добре да не приближава. Все още
студент, той започнал да изследва наподобяващата лабиринт верига каньони
Моголон в Аризона. Осмелил се да отиде там много скоро, след като
председателят на „Сиера Клуб“ (Най-старата, най-голяма и влиятелна
природозащитна организация в САЩ (осн. 1892 г.) - б. пр.) във Финикс загинал на
същото място при внезапно наводнение - нерядко явление в областта. Фишър,
който нямал никакъв опит и бил оборудван, колкото всеки скаут, не само
оцелял, но се върнал с възхитителни снимки от тази подземна Страна на
чудесата.
Дори Джон Кракауер, топексперт в областта на силните усещания и автор
на книгата „В разредения въздух“, бил впечатлен. „Рик Фишър може с
основание да претендира за титлата Водещ специалист в света по каньоните
Моголон и техните безбройни тайни - заявява Кракауер, в началото на

38
кариерата на Фишър, след като Рибаря му показал - едно наистина вълшебно
кътче на планетата; то не прилича на никое място, което съм виждал“ - един
тайнствен свят с наситенозелени басейни, кули от розови кристали и подземни
водопади.
Стигаме до друго качество на Фишър: когато става дума да се насочат
прожекторите и да се убеждават хората да вършат неща, с които е по-добре да
не се захващат, Фишър би могъл да засрами всеки телевизионен проповедник
(доколкото това е възможно). Да вземем за пример следната история, разказана
от Кракауер. В средата на 80-те Фишър заминал на рафтинг в Медните каньони.
Всъщност той не знаел къде отива, макар че според изчисленията на Кракауер
възнамерявал „да направи каньонска версия на големите планински
експедиции в Хималаите“. Въпреки всичко той успял да убеди двама свои
познати, младеж и неговата приятелка, да дойдат с него. Всичко вървяло
отлично, докато Фишър случайно не акостирал край поле с марихуана.
Внезапно се появил пазачът на полето с насочен автомат.
Няма проблем. Фишър извадил пакет вестникарски статии посветени на
самия него. Този пакет той носи навсякъде, където ходи (да, дори когато е на
рафтинг в мексиканската пустош, където никой не говори английски). Виждаш
ли! Не искаш да си имаш работа с мен. Аз съм, ъъ, как му казвате - importante!
- Muy importante! (Много важен (исп.) - б. пр.).
Изуменият пазач ги пуснал да отплават, но Фишър акостирал край друг
лагер на наркотрафиканти. Този път положението било много лошо. Малката
група на Фишър била заобиколена от банда главорези, които живеели без жени
в пустошта и били пияни и опасно похотливи. Един от тях сграбчил
американката. Когато приятелят се опитал да я измъкне, дулото на винтовка го
ударило в гърдите.
На Фишър не му трябвало повече. Този път не размахвал лексикона си, а
направо побеснял.
- Вие сте muy malos hombres! - крещял той във върховна ярост, наричайки
главорезите „много лоши хора“ на своя примитивен испански. - ¡Muy, muy
malos!
Продължил да крещи и да беснее, докато, според Кракауер, главорезите не
накарали пискливия луд да млъкне, като го бутнали настрана и си тръгнали.
Фишър се бил спасил от смъртно наказание и, разбира се, направил всичко
възможно журналистът Кракауер да научи това.
Фишър обичал да слуша гласа си и това несъмнено го карало да си търси
поводи да го използва. През 80-те повечето приключенци се целели нависоко,
опитвайки се да подобрят рекорда на Райнхолд Меснер, изкачил
четиринадесетте най-високи върха в Хималаите. В това време Рик Фишър
дълбаел земята в търсене на нови екзотични селения под краката си. През 30-
те години на XX в. капитан Фредерик Бейли, британски таен агент, преминал
през тайнствена долина в Тибет, докато разследвал бунтовнически групи в
Азия. Използвайки неговите записки, Фишър спомогнал за откриването на
митичния водопад Кинтуп - гръмовна каскада, зад която се крие входът на най-
дълбокия каньон на планетата. Оттам нататък Фишър обиколил изгубените
светове на пет континента, преминал през военни зони и се изплъзнал от

39
ръцете на кръвожадни милиции, за да стане първият човек, спуснал се в
области на Босна, Етиопия, Китай, Намибия и Боливия.
Тайни агенти, свистящи куршуми, праисторически царства. дори Ърнест
Хемингуей би замълчал и би освободил терена, ако Фишър влезе в бара. Но
където и да скитал, Фишър винаги се връщал у дома при голямата си страст -
пленителната съседка на име Медни каньони.
По време на експедиция в Баранкас Фишър и неговата годеница Кити
Уилямс се сприятелили с Патросинио Лопес, млад тараумара, преселил се в
модерния свят, когато новопостроеният път пресякъл родния му край.
Патросинио бил красив като холивудски актьор и свирел хубаво на чабареке -
инструмент с две струни, характерен за тараумара. Толкова искал да работи с
Брадатите дяволи, че отдел „Туризъм“ в Чиуауа го направил лице на експрес
„Медни каньони“ - луксозен ретро влак, който прави кратки спирки по билото
на Баранкас и в чиито климатизирани вагони туристите се наслаждават на
обслужването на официално облечени сервитьори, докато гледат надолу към
дивата местност. Pаботата на Патросинио била да позира за плакати; на тях той
държал цигулка, която сам бил изработил (занаят, останал от времето на
испанското робство), сякаш за да подскаже, че животът на тараумара там долу
се състои от привлекателни младежи и музика.
Pик и Кити попитали Патросинио дали може да им покаже рараджипари,
древна състезателна игра с топка, практикувана от тараумара.
- Може би - отвърнал Патросинио, след което показал, че е погълнал
уроците на съвременния свят толкова, колкото и съвременният свят е погълнал
него. - Ако си платите.
Направил предложение на Pик и Кити: щял да доведе няколко бегачи, ако те
докарат храна за цялото село.
Имаме ли сделка?
Имаме сделка.
Pик и Кити доставили храната, а Патросинио организирал жестоко
състезание. Когато Pик и Кити пристигнали в селото, очаквало ги не някакво
си бутафорно веселяшко надбягване, а тридесет и четирима мъже от племето,
съблечени по препаски и сандали. Преди състезанието лечители ги разтривали,
а мъжете в последния момент обърнали по чаша искиате. По знак на
старейшината на селото бегачите се втурнали в безмилостно, целодневно,
трудноконтролируемо, лудешко надбягване на 60 мили, профучавайки покрай
Pик и Кити със скоростта и почти телепатичната точност на летящи врабчета.
- Уха! Това се казва бягане!
Кити, самата тя опитна бегачка на свръхдълги разстояния, била смаяна. В
детството си тя видяла как баща й, Ед Уилямс, се превърнал в неудържим
планински бегач, макар че живеел в низината, при брега на Мисисипи. За
издръжливостта на Ед свидетелства фактът, че от всички състезания по света
за него любимо било най-страшното - Лийдвил 100, маратон на 100 мили,
провеждан в Колорадо. На това състезание Ед финиширал 12 пъти; той
продължавал да бяга и на 70-годишна възраст.
В съзнанието на Pик се родила идеята за страхотна сделка: Патросинио ще
доведе бегачи, а бъдещият тъст ще даде идея за престижно състезание. Всичко,

40
което Pик трябвало да направи, било да организира благотворителни акции за
дарения на зърно, с които да примами тараумара, а може би също така да убеди
някой производител на обувки да сложи на краката им нещо по-здраво от тези
сандали и...
Фишър продължавал да крои планове, без да предполага, че устройва един
провал.

ГЛАВА 9
„Сприятелявай се трудно и никога няма да бъдеш сам.“
- Кен Клоубър, миньор от Колорадо и основател на маратона Лийдвил 100

Големият, сериозен пропуск в плана на Рик Фишър се коренял във факта, че

Лийдвилският маратон се провежда в Лийдвил.
Сгушен в долина на две мили надморска височина в Скалистите планини в
Колорадо, Лийдвил е най-високо разположеният град в Северна Америка, а
през повечето време е и най-студеният (през зимата в пожарната не биели
звънеца от страх, че ще се счупи). При вида на тези върхове първите заселници
се разтрепервали въпреки кожите от енот, в които били облечени. „Защото
пред невярващите им очи се издигал най-големият и страшен природен
феномен, който те някога били виждали - разказва местният историк Кристиан
Байс. - Сякаш били на друга планета. Толкова далечна и страховита била
гледката за всички, освен за най-големите авантюристи.“
Оттогава нещата, разбира се, са се променили към по-добро; сега в
пожарната използват сирена. А иначе... „В Лийдвил живеят миньори, грубияни
и гадни копелета“, казва Кен Клоубър. През 1982 г., когато създава маратона
Лийдвил 100, Клоубър е безработен миньор, който обяздва диви коне и кара
„Харли“. „Хората, които живеят на 10 000 фута височина, са с особена
закваска.“
Но колкото и да бил корав, най-добрият лекар в Лийдвил бил възмутен,
когато чул идеята на Кен.
- Не може да караш хората да тичат 100 мили при тази надморска височина
- фучал д-р Робърт Удуорд. Бил толкова ядосан, че размахал пръст в лицето на
Кен, което не било добре за пръста му. Веднъж видял Кен с неговите ботуши
13-и номер (Отговаря на европейския №44 - б. пр.) със стоманени носове и
физиономията му, груба като скалите, които копае, много бързо разбираш, че
не бива да доближаваш ръка до лицето му, освен ако не си много пиян или
много сериозен.
Д-р Удуорд не бил пиян.
- Ще убиеш някого, който е бил достатъчно глупав да те последва!
- Пълни глупости! - креснал Кен. - Ако няколко души умрат, това ще ни
върне в играта.
Малко преди разправията на Кен с д-р Удуорд през студения есенен ден на
1982 г. молибденовата мина в Клаймъкс (Миньорско селище недалеч от Лийдвил. В
41
продължение на много години мините в Клаймъкс доставяли 3/4 от световния добив на
молибден - б. пр.) била затворена, отнемайки поминъка на Лийдвил. Молибденът
повишава здравината на стоманата, използвана при строежа на бойни кораби и
танкове; ето защо след края на Студената война пазарът на молибден се сринал.
От оживено малко градче със старомоден сладоледен салон на старомодната
главна улица Лийдвил за броени дни се превърнал в най-безнадеждния,
покосен от безработицата град в Северна Америка. Осемдесет процента от
работещите хора в Лийдвил се трудели в Клаймъкс, а останалите двадесет
процента зависели от тях. Градът, който някога се гордеел с най-големия
приход на глава от населението в Колорадо, скоро се оказал областен център
на една от най-бедните области в щата.
Положението не можело да стане по-лошо. Но станало.
Съседите на Кен пиели, биели жените си, изпадали в депресия или
напускали града. Лийдвил бил обзет от масова психоза, нещо като ранна фаза
на гражданска смърт. Отначало хората нямали представа как да се справят със
ситуацията. После, след поредица от боеве с ножове, арести и ограничителни
заповеди, те изгубили желание да се справят.
„Стотици хора си взеха багажа и се махнаха“, спомня си д-р Джон Перна,
завеждащ спешната помощ в града. Неговото отделение приличало на полева
болница, където се наблюдавала нова неприятна тенденция при нараняванията.
Вместо да лекува жертви на трудови злополуки с изкълчени глезени и
смачкани палци, д-р Перна ампутирал пръстите на пияни миньори, заспали в
снега, и викал полицията заради жени, които пристигали посред нощ със
счупени лицеви кости и уплашени деца.
- Потънахме в смъртно униние - каза ми д-р Перна. - Накрая се изправихме
пред опасността от изчезване на града.
Толкова миньори вече си били тръгнали, че последните жители на Лийдвил
не можели да напълнят трибуните на стадиона по време на любителските
бейзболни мачове.
Единствената надежда на Лийдвил бил туризмът, което не било никаква
надежда. Кой идиот би прекарал отпуската си на място, където температурата
е под нулата девет месеца в годината, няма подходящ терен за ски, а въздухът
е толкова разреден, че дишането е тежко упражнение? Природата в Лийдвил е
толкова сурова, че елитната 10-а планинска дивизия на Американската армия
провежда тук учения за планински бой.
Допълнителен проблем представлявала репутацията на града, която била
толкова лоша, колкото и климатът. Десетилетия наред Лийдвил бил най-
дивият град в Дивия запад, или както се изразил един историк, „смъртоносна
паст, която сякаш се гордее със собствената си поквареност“. Зъболекарят д-р
Холидей станал комарджия, размахвал оръжието и висял по кръчмите из града
заедно със своя приятел Уайът Ърп, с когото участвали в престрелката при
конюшните Олд Киндърсли (Престрелката при конюшните Олд Киндърсли
става на 26.10.1881 г Уайът Ърп, д-р Джон Холидей и братята на Ърп,
Върджил и Морган, се изправят срещу петима престъпници. За 30 секунди са
дадени 30 изстрела и са убити трима от престъпниците - б. пр.). Джеси
Джеймс (Джеси Удсън Джеймс (1847-1882) - легендарен престъпник от Дивия запад -

42
б. пр.) също минавал оттук, привлечен от тази местност, пълна със злато и
чудесни скривалища наблизо в планината. Дори през 40-те години на XX в. на
командосите от 10-а планинска дивизия е било забранено да слизат в града.
Може да са били достатъчно безмилостни, за да се справят с нацистите, но не
и с проститутките и комарджиите главорези, които владеели главната улица.
Да, Лийдвил бил сурово място и Кен знаел това. Градът бил пълен с жилави
мъже и още по-жилави жени и...
Ами да! ДА! Това е!
Ако всичко, с което Лийдвил можел да се похвали, бил борбеният дух, то
този дух трябвало да бъде подкрепен. Кен бил слушал за някакъв човек в
Калифорния, дългокос планинец на име Горди Ейнслей, чиято кобила окуцяла
точно преди най-голямото конно надбягване на дълги разстояния в света -
купата „Тевис“ (Конно надбягване на 100 мили, което се провежда всяка година в
Калифорния. Целта е разстоянието да се преодолее за по-малко от 24 часа - б. пр.).
Горди обаче решил все пак да се състезава. Застанал на стартовата линия по
гуменки и тръгнал, за да пробяга стоте мили през Сиера Невада пеш. Пил вода
от поточета, проверявал жизнените си показатели при ветеринарите на
отбивките и взел разстоянието за 23 часа и 43 минути. Разбира се, Горди не бил
единственият луд в Калифорния. На следващата година друг бегач се включил
в надпреварата. и още един на по-следващата. докато през 1977 г. хората дошли
без коне и маратонът Западни щати станал първото в света състезание по
бягане на 100 мили.
Кен никога не бил участвал в маратон, но ако някакво си калифорнийско
хипи можело да пробяга 100 мили, значи не ще да е кой знае колко трудно.
Освен това едно обикновено състезание нямало да свърши работа. За да оцелее,
Лийдвил се нуждаел от голямо, главозамайващо събитие, нещо, което да
отличи града от всички подобни, безинтересни, класически маратони.
И така, вместо маратон Кен създал нещо чудовищно.
За да разберете това, което измислил, трябва да се опитате да пробягате
Бостънския маратон два пъти един след друг с чорап, натъпкан в устата, а след
това да се изкачите на Пайкс. (Връх в Скалистите планини, висок 4302 м - б. пр.)
Направихте ли го?
Чудесно. Сега повторете всичко отначало, но със затворени очи. Ето това е
маратонът Лийдвил 100: почти четири пълни маратонски дължини, половината
от които на тъмно, и 2600 фута стръмнина по средата. Стартовата линия в
Лийдвил е на два пъти по-голяма височина от тази, на която се херметизират
кабините на самолетите, а после става все по-високо.
Днес, 25 години след първото състезание и спора с д-р Удуорд, Кен Клоубър
признава с усмивка:
- Благодарение на нас болницата прави добри пари. Само през този уикенд
всички легла в хотелите и отделението за спешна помощ са пълни.
Кен знае най-добре. Той е участвал във всички издания на маратона, макар
че при първия си опит е бил откаран в болница с хипотермия. В Лийдвил
бегачите често падат от скалите, чупят глезени, страдат от прегряване,
сърдечна аритмия и височинна болест.
Да чукнем на дърво, все още не е имало смъртен случай, може би защото

43
повечето бегачи се предават, преди да рухнат. Самоукият маратонец Дийн
Карназис не финиширал при първите си два опита. След като го видели да
отпада от състезанието на два пъти, местните му измислили прякора Офър (От
англ. О-fer - многократен провал - б. пр.). Всяка година финишират по-малко от
половината състезатели.
Не е чудно, че надбягване, в което отпадналите са повече от завършилите,
привлича рядка порода атлети. В продължение на пет години шампион на
Лийдвил бил Стив Питърсън, поклонник на култ, разпространен в Колорадо,
който търси нирвана чрез сексуални оргии, екстремно бягане и не толкова
екстремно прочистване на дома. Легенда на Лийдвил е и Маршал Улрих,
усмихнат магнат в производството на храна за кучета, който подобрил
бягането си, като се подложил на операция по отстраняване на ноктите на
краката.
- Така или иначе постоянно падаха - казал.
Когато се запознал с Ерън Ралстън, катерачът, който отрязал собствената си
ръка с джобно ножче, след като бил затиснат от камък, Кен му направил
невероятно предложение. Ако Ерън някога поискал да бяга в Лийдвил, нямало
да плаща. Поканата на Кен изумила всички. Шампионът, който защитава
титлата си, трябва да си плати, за да се състезава. Великият Ед Уилсън
продължава да си плаща. Кен плаща. Но Ерън може да бяга безплатно - защо?
- Той олицетворява същината на Лийдвил - казва Кен. - Тук имаме мото:
човек е по-силен, отколкото мисли, че е, и може повече, отколкото мисли, че
може. Хора като Ерън показват на другите какво могат да постигнат, ако
положат усилия.
Може би мислите, че горкият Ерън е страдал достатъчно, но година след
произшествието той приел предложението на Кен. С нова протеза на ръката
Ерън финиширал, преди да е изтекъл 30-часовият лимит, и си тръгнал със
сребърна катарама. Така той показал по-добре от Кен какво е необходимо, за
да успееш в Лийдвил:
Не е нужно да си бърз. Но е добре да си смел.

ГЛАВА 10
Страхотно! Лийдвил бил тъкмо онова лудо, напрегнато състезание на живот
и смърт, което Рик Фишър търсел. Както обикновено, той се опитвал да
предизвика сензация, и събитие като това в Лийдвил било просто инструмент.
Мислите, че от ESPN (Спортен телевизионен канал - б. пр.) няма да подскочат при
възможността да заснемат привлекателни младежи в поли, които чупят
рекорди на митично, свръхчовешко състезание? Ще го направят и още как!
И така, през август 1992 г. Фишър се завърнал с гръм и трясък в селото на
Патросинио със своя стар „Шевролет Събърбан“. Носел документи от
Мексиканския туристически борд и обещаното зърно, с което да плати на
бегачите. Междувременно Патросинио успял да убеди петима свои съселяни
да се доверят на този странен и разгорещен чабочи, чието име не можели да

44
произнесат. В испанския няма звук ш, така че Фишър скоро изпитал тънкия
хумор на тараумара, когато хората от новия му екип започнали да го наричат
Пескадор - Рибаря. Това прозвище не само било по-лесно за изговаряне, но и
намеквало за неговата страст постоянно да се стреми към големи неща, страст,
която се излъчвала от него, както топлината се излъчва от напечения капак на
колата.
Както и да е. Фишър бил съгласен да му викат д-р Смотаняк, ако искат, стига
да са сериозни по време на състезанието. Пескадор натъпкал отбора в
шевролета и потеглил към Колорадо.
Малко преди 4 сутринта в деня на състезанието тълпата край стартовата
линия в Лийдвил се опитвала да не зяпа петимата мъже в поли, които се борели
с непривичните за тях връзки на черните гуменки, дадени им от Пескадор.
Тараумара дръпнали за последно от цигарата с черен тютюн, а след това
срамежливо застанали най-отзад, докато другите 290 бегачи скандирали: Три.
две.
Буууум! Кметът на Лийдвил гръмнал със своята стара ловна пушка и
тараумара тръгнали, за да покажат какво могат.
Но само за малко. Преди дори да са преполовили пътя, всички тараумара
отпаднали. По дяволите! Фишър крещял наляво и надясно. Не трябваше да им
нахлузвам тези гуменки, а и никой не им обясни, че могат да ядат на отбивките.
Вината е изцяло моя. Те никога не са виждали фенерчета, затова ги държаха
нагоре като факли.
Стана, каквато стана. Отново провал за тараумара и отново старите
оправдания. Малцина освен най-запалените по бягането знаят, че Мексико се
опитало да изпрати по двама бегачи тараумара на олимпийски маратон в
Амстердам през 1928 г. и в Мексико Сити през 1968 г. И двата пъти тараумара
се върнали без медал. Тогава оправданието било, че традиционният маратон на
26,2 мили е твърде къс. Малкото, кратко състезание свършило, преди
тараумара да успеят да наберат скорост.
Може и така да е. Но ако тези хора наистина са способни да развият
свръхчовешка скорост, защо никога не побеждават никого? Никой не се
интересува колко точно стреляш в задния си двор. Важното е да стреляш така
и в деня на състезанието. А в продължение на сто години тараумара винаги се
излагали на състезания с външния свят.
Фишър размишлявал по въпроса по обратния път към Мексико и тогава
лампичката му светнала. Разбира се! Това е все едно да хванеш пет хлапета от
някой училищен двор в Чикаго и да очакваш да победят „Булс“. Това, че си
бегач тараумара, не означава, че си изключителен бегач тараумара.
Патросинио се опитал да улесни Фишър, събирайки бегачи, които живеели в
близост до новия асфалтиран път. Той смятал, че тези мъже ще се чувстват по-
добре сред външни хора и по-лесно ще се съберат за пътуването. Но това, което
Мексиканският олимпийски комитет е трябвало да проумее още преди години,
е, че онези тараумара, които най-лесно могат да бъдат извикани, не са онези,
които си струва да бъдат извикани.
- Да опитаме отново - настоявал Патросинио. Спонсорите на Фишър били
дарили голямо количество зърно на неговото село и той не искал да изпусне

45
удалата се възможност. Този път той щял да извика в отбора бегачи от други
села. Щял да се върне в каньоните и назад в историята. Тараумара щели да
бягат като в доброто старо време.
Думата „старо“ била съвсем намясто.
Кен не бил особено впечатлен от новия отбор на тараумара, който дошъл на
следващото издание на Лийдвил. Капитанът на отбора приличал на джудже,
което се е пенсионирало преждевременно и е отишло да живее в Маями. Бил
дребен, 55- годишен дядо в синя роба на яркорозови цветя. Носел още розов
шал, вълнена шапка, нахлупена над ушите, и се хилел безгрижно. Другият мъж
изглеждал над 40, а двете изплашени хлапета зад него били достатъчно млади,
за да му бъдат синове. Отборът бил по-зле екипиран дори от миналата година.
Едва пристигнали, тараумара изчезнали в градското сметище. Върнали се с
парчета автомобилна гума, от които се заели да си правят сандали. Този път
нямало да носят жулещи черни кецове.
Секунди преди началото на състезанието тараумара изчезнали. „Същата
работа като миналата година“, помислил си Кен с пренебрежение. Както и
предния път плахите тараумара се били скрили в края на групата. Когато се чул
изстрелът, те тръгнали последни. И останали последни, незабелязвани от
никого и неинтересуващи никого.
До четиридесетата миля, когато Викториано Чуро (джуджето с вкус към
пастелните тонове) и Серилдо Чакарито (четиридесет и нещо годишният
пастир) започнали тихо и почти равнодушно да си проправят път по края на
пътеката, изпреварвайки по няколко бегачи наведнъж, а после тръгнали да се
изкачват - три мили през планината до прохода Хоуп. Мануел Луна ги
настигнал и се присъединил към тях. Тримата възрастни водели по-младите
тараумара като глутница вълци на лов.
Ураа! Кен викал и крещял, сякаш бил на родео, когато видял тараумара да
се задават след петдесетата миля. Нещо странно ставало. Кен разбрал това от
особеното изражение на лицата им. Той бил виждал всички бегачи в Лийдвил
през последното десетилетие и никой от тях не бил изглеждал толкова
ужасно... нормален. След десет часа планинско бягане или рухваш, или
изтощението се изписва на лицето ти. Така е с всички, без изключение. Дори
най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния на петдесетата миля провесват
глави и полагат големи усилия, съсредоточавайки се върху почти
неизпълнимата задача да местят краката си един след друг. Но старчето?
Викториано? Той бил напълно спокоен. Сякаш току-що се бил събудил от
дрямка, бил се почесал по корема и бил решил да покаже на децата си как си
играят големите.
На шестдесетата миля тараумара летели. В Лийдвил има отбивки на всеки
петнадесетина мили, където помагачи подават храна, сухи чорапи и батерии за
фенерчетата на бегачите. Тараумара обаче се движели с такава скорост, че Рик
и Кити не можели да шофират из планината достатъчно бързо, за да ги
настигнат.
- Сякаш се движеха заедно със земята - разказвал един изумен зрител. - Като
облак, като мъгла, която се движи през планините.
Този път тараумара не били двама самотни индианци, изгубени сред море от

46
олимпийци. Не били петима объркани селяни, обути в ужасни гуменки, които
не били тичали, откакто пътят стигнал до тяхното село. Този път те бягали в
група, както правели от деца, с хитри стари ветерани начело и нетърпеливи
младоци, които бързали зад тях. Били сигурни в бягането си и в себе си. Те
били Бягащите хора.
Междувременно, на няколко пресечки от финалната линия се провеждало
съвсем различно състезание по издръжливост. Всяка година на Шеста улица в
Лийдвил се събират купонджии, които прекарват уикенда, като се опитват да
надминат бегачите. Започват да пият с първия изстрел и продължават до
официалния край на надбягването, тридесет часа по-късно. Докато пият
йегермайстер и желатинови коктейли (Коктейли, приготвени от алкохол (най-често
водка или ром) и гореща вода с разтворен в нея оцветен, ароматизиран и подсладен
желатин - б. пр.) обаче, те изпълняват извънредно важната функция на
консултанти. Задачата им е да предупредят хронометристите на финалната
линия, като вдигнат врява в мига, в който забележат някой бегач да се
приближава в тъмното. Този път пиячите за малко да се издънят. В два
сутринта старият Викториано и Серилдо се стрелнали толкова бързо и
безшумно „като мъгла, която се движи през планините“, че едва успели да ги
забележат.
Викториано пръв докоснал лентата, а Серилдо бил на секунда след него.
Мануел Луна, чиито нови сандали се скъсали на 83-ата миля, бягал бос, с
окървавени крака по каменистата пътека край Тюркоазеното езеро.
Финиширал пети. Първият финиширал бегач, който не бил тараумара,
пристигнал почти час след Викториано, което значело, че се е движил на около
6 мили след него.
Тараумара не просто тръгнали последни и финиширали първи. Те
подобрили няколко рекорда. Викториано бил най-възрастният победител в
историята на надбягването, 18-годишният Фелипе Торес бил най-младият
финиширал, а отборът на тараумара бил единственият, който успявал да заеме
три места в челната петица, макар че двамата най-бързи бегачи били на обща
възраст от почти 100 години.
- Беше изумително - заявил участник на име Хари Дюпре пред „Ню Йорк
Таймс“. Не е лесно да изумиш Хари Дюпре. След като участвал във всички
издания на маратона в Лийдвил, той смятал, че нищо на това състезание не
може да го учуди. Но видял Викториано и Серилдо да профучават край него.
- Тези дребни хорица по сандали, които никога не се бяха готвили за
състезание, сложиха в малкия си джоб някои от най-добрите бегачи на
свръхдълги разстояния в света.

ГЛАВА 11
- Казах ли ви! - крещял Рик Фишър.
Той бил прав и за още нещо: изведнъж всички започнали да се интересуват
от Бягащите хора. Фишър обещал, че отборът ще се върне през следващата
година, и това била вълшебната пръчица, която превърнала слабоизвестния и
47
изтощителен маратон в Лийдвил в главно медийно събитие. ESPN получили
правата за излъчване, от Wide World of Sports (Спортна програма по американския
телевизионен канал АВС - б. пр.) направили специално предаване, озаглавено „Кои
са тези свръхбегачи?“. От „Молсън“ (Канадска марка бира - б. пр.) подписали
договор за спонсорство на маратона в Лийдвил. „Рокпорт“ (Американски
производител на обувки - б. пр.) дори станали спомоществователи на единствения
отбор по бягане в света, който мразел спортните обувки.
От „Ню Йорк Таймс“, от „Спортс илюстрейтид“, от „Монд“, от „Рънърс
уърлд“ и откъде ли още не се обаждали репортери, които задавали на Кен един
и същи въпрос:
- Може ли някой да победи тези мъже?
- Да - отвръщал Кен. - Ани може.
Ан Трейсън. Тридесет и три годишна учителка по естествени науки в
общински колеж в Калифорния. Ако някой каже, че я забелязва в тълпата,
значи или е съпругът й, или лъже. Ан е нисичка, слабичка, леко небрежна, леко
незабележима, както може да се очаква от учителка по естествени науки в
общински колеж. Докато не чуе изстрел.
Да гледаш Ан на стартовата линия е като да видиш някой сдържан човек да
сваля очилата си и да се намята с червен плащ. Брадичката ѝ се вирва, ръцете
се свиват в юмруци, косата ѝ се вее около лицето й, сякаш раздухвана от
реактивен двигател, бретонът ѝ се отмята назад, откривайки блестящи кафяви
очи на пума. Облечена в ежедневните си дрехи, Ан е висока малко над метър
и петдесет. Обуе ли шорти, тя придобива пропорциите на бразилска манекенка
със стройни крака, изправен гръб като на балерина и загорял на слънцето
корем, достатъчно твърд, за да счупи тояга.
Ан тренирала бягане в гимназията, но се отегчавала до смърт, както самата
тя казвала, да „търчи като хамстер“ напред-назад по овала на изкуствената
писта. И така, в колежа тя се отказала от бягането, за да стане биохимик. (Тук
е мястото да се зачудим колко ли скучна ще да е била пистата, щом
периодичната таблица се оказала по-занимателна.) Години наред Ан бягала
само за да не полудее. Когато мозъкът ѝ прегреел от учене или пък след като
завършила и започнала да си търси работа като изследовател в Сан Франциско,
тя се разтоварвала от стреса с бърз крос около Голдън Гейт Парк.
„Обичам да бягам, за да усещам вятъра в косите си“, казвала. Състезанията
не я интересували. Важно за нея било само удоволствието да избяга от
собствения си затвор. Не след дълго започнала да преодолява стреса от
работата предварително, като тичала по девет мили всяка сутрин на път за
лабораторията. А щом усетила, че има сили и след края на работния ден,
започнала да тича и по обратния път. Е, какво пък, щом навъртала по
осемнадесет мили всеки работен ден, не било проблем през някой мързелив
съботен ден да разпусне, пробягвайки двадесет мили наведнъж.
... или 25.
... или 30.
Една събота Ан станала рано и бягала двадесет мили. Починала си на
закуска, а после пробягала още двадесет мили. Имала някакъв проблем с
водопровода в къщата, затова, след като приключила втория тур, извадила

48
кутията с инструменти и се захванала за работа. В края на деня била много
доволна от себе си. Била пробягала четиридесет мили и сама била свършила
една неприятна работа. Ето защо се възнаградила с още петнадесет мили.
Петдесет и пет мили за един ден. Приятелките ѝ се учудили и притеснили.
Може би Ан е анорексичка или се е вманиачила на тема тренировки? Или пък
се опитва буквално да избяга от някакъв подсъзнателен фройдистки демон?
„Приятелките ми ми казваха, че съм пристрастена, но не към дрогата, а към
ендорфините“, спомня си Трейсън. Отговорът, който им дала, не ги успокоил:
Ан обичала да казва, че дългото бягане в планината е „много романтично“.
Ако щете. Да бягаш сам до припадък, потънал в кал, мръсотия и кръв, е все
едно да пиеш шампанско на лунна светлина.
Но Ан настоявала, че бягането е романтично; и, естествено, приятелките ѝ
не можели да я разберат, тъй като никога не били правили нещо подобно. За
тях да тичаш значело да изминеш две нещастни мили, мотивирана единствено
от размера на дънките си. Качваш се на кантара, отчайваш се, слагаш си
слушалките и отчиташ дейност. Така обаче не можеш да направиш петчасово
бягане. По време на бягането трябва да си почиваш, все едно вземаш гореща
вана, докато тялото ти спре да се съпротивлява и започне да изпитва
удоволствие.
Ако се отпуснеш достатъчно, тялото ти така свиква с ритъма, подобен на
люлеене на люлка, че почти забравяш, че се движиш. Щом постигнеш това
меко и гладко движение, напомнящо левитация, идва ред на лунната светлина
и шампанското. „Трябва да си в хармония с тялото си, да знаеш кога да
направиш усилие и кога да се отпуснеш“, обяснява Ан. Трябва внимателно да
слушаш собственото си дишане, да следиш колко пот се излива по гърба ти, да
приемаш вода и сол и често да си задаваш откровения въпрос: Как точно се
чувствам? Има ли нещо по-чувствено от това да обръщаш специално внимание
на собственото си тяло? А чувственото е романтично, нали?
Шляейки се, Ан навъртяла повече мили от мнозина сериозни маратонци. И
ето че през 1985 г. тя решила, че е време да провери къде е на фона на
истинските бегачи. Дали да не опита на маратона в Лос Анджелис? Да бе; в
продължение на три часа да обикаля улиците на града - това било все едно
отново да търчи като хамстер край училище. Ан искала да участва в
състезание, което да е толкова щуро и забавно, че да му се отдаде изцяло, както
правела при излетите си в планината.
„Това изглежда интересно“, помислила си, когато видяла една реклама в
местно спортно списание. Подобно на маратона в Западните щати бягането на
50 мили в Американ Ривър било конно надбягване без коне. Районът е горещ,
хълмист и опасен. (Участниците биват предупреждавани, че покрай пътеката
избуяват отровни растения, а също, че могат да срещнат коне и гърмящи змии
и че е препоръчително да избягват и двете.) След като избегнеш зъбите и
копитата, малко преди финала идва последният юмрук в лицето: след 43 мили
по пътека последните три мили преминават в изкачване на хиляда фута
височина.
И така, да обобщим: първото състезание на Ан щяло да бъде с дължина
колкото два класически маратона, гарнирано с ухапвания от змии и кожа, която

49
се изприщва под жаркото слънце. Не, тук нямало опасност да скучае.
Не е чудно, че първото ѝ бягане на свръхдълги разстояния започнало зле.
Било горещо като в сауна, а тя била намахана новобранка, на която не ѝ
хрумнало, че може би е добра идея да си вземе шише с вода, при положение че
температурата е 108 градуса (По Фаренхайт. Съответства на 42,2°С - б. пр.). Тя не
умеела да контролира темпото (колко часа щяло да ѝ отнеме това бягане?
Седем? Десет? Тринадесет?), а още по-малко разбирала от тактика на бягането.
(Мъжете, които бягали нагоре и профучавали край нея по склоновете, наистина
започвали да я дразнят. Бягай като мъж, дявол те взел!)
Но щом преодоляла напрежението, Ан се отпуснала, все едно се люлеела в
люлка. Главата ѝ се изправила, бретонът се отметнал назад и Ан се почувствала
самоуверена като дива котка. На тридесетата миля десетки бегачи се
олюлявали от задуха и жегата и се чувствали като плънка на прясно изпечен
сладкиш. Но въпреки че била силно обезводнена, Ан сякаш ставала все по-
силна. Толкова силна, че финиширала първа от участничките в надпреварата и
счупила рекорда при жените, като преодоляла две класически маратонски
дължини за 7 часа и 9 минути.
Тази изумителна победа била началото на една луда серия. Ан продължила
да се състезава и 14 пъти станала шампионка при жените на маратона в
Западните щати, който е като Суперкупа в бягането по неравен терен. Това
рекордно постижение е без конкуренция вече трето десетилетие. В сравнение
с Ан Ланс Армстрон (Ланс Армстронг (р. 1971) - американски колоездач - б. пр.) с
неговите скромни седем победи на „Тур дьо Франс“ изглежда незначителен.
При това съвсем незначителен, като се има предвид, че Ланс никога не е
завъртал педалите, без да има край себе си екип от специалисти, които да
следят калорийния му внос и да анализират всяка микросекунда по
предавателя в ухото му. От своя страна Ан имала само съпруга си, който я
чакал в гората с хронометър и половин сандвич с пуешко.
За разлика от Ланс, който тренира и прави върхови постижения веднъж
годишно, Ан била луда по състезанията. В продължение на четири години тя
участвала средно в едно бягане на свръхдълги разстояния на всеки два месеца.
Такова безмилостно натоварване би трябвало да я съсипе, но Ан се
възстановявала, сякаш била мутирал супергерой. Тя сякаш се зареждала в
движение. Ставала по- силна, когато трябвало да е капнала. Бягала все по-
бързо с всеки изминал месец и само грипът ѝ попречил да постави пълен
рекорд: за четири години тя участвала на 20 състезания, като останала втора
само веднъж. Тогава тя бягала 60 мили, вместо да лежи у дома на дивана в
компанията на носни кърпички и чаша топла супа.
Разбира се, и тя си имала своето слабо място. Не можело да няма. Само че.
никой не знаел кое е то. Ан била като яките мъжаги от цирка, които се борят с
най- силните мъже във всеки град. Тя побеждавала на асфалт и на неравен
терен, на гладки трасета и в каменисти планини, в Америка, Европа и Африка.
Подобрила световните рекорди на 50 мили, на 100 километра, на 100 мили,
плюс още десет световни рекорда на неравен терен и на настилка. Бягала на
квалификациите за олимпийски маратон. Бягала 62 мили, като вземала една
миля средно за 6 мин. и 44 сек., за да спечели световна титла, след което

50
спечелила маратона в Западните щати и този в Лийдвил в един и същи месец.
Имало обаче една награда, която все ѝ се изплъзвала. Години наред Ан не
успявала да се наложи категорично на голямо състезание на свръхдълги
разстояния. Побеждавала всички - и мъже, и жени на редица по-малки
състезания, но стигнело ли се до големите срещи, винаги имало поне по един
мъж, който да я изпревари с няколко минути.
Не и този път. През 1994 г. Ан знаела, че е ударил нейният час.

ГЛАВА 12
Нещата започнали да стават странни , когато прашният шевролет на Рик
Фишър спрял пред централата на маратона в Лийдвил и двама мъже в бели
наметки излезли от колата.
- Хей - извикал Кен Клоубър, който излязъл да ги посрещне. - Ето ги
неуловимите!
Кен протегнал ръка и се опитал да си спомни думата за „добре дошли“ на
испански, която знаел от гимназията.
- Ъъ... Би-ен-бени... - започнал той.
Един от мъжете в наметки се усмихнал и протегнал ръка. Изведнъж Фишър
застанал между Кен и двамата мъже.
- Не! - казал. - Не бива да ги докосвате властно или ще си навлечете
неприятности. В тяхната култура това е престъпно деяние.
„По дяволите. - Кен усетил как кръвта нахлува в главата му. - Ще ти дам аз
на теб едно престъпно деяние. Само опитай още веднъж да ме хванеш за
ръката.“ Фишър никога не бил имал проблеми с ръкуването, когато молел Кен
да намери безплатен подслон за неговите хора. И сега какво, един от неговите
е победител, джобовете му са пълни с парите от спонсорството на „Рокпорт“ и
затова всички трябва да се държат с бегачите му като с царе? На Кен му идело
да срита Фишър, но се сетил за нещо, което го накарало да издиша, да се
отпусне и да оправдае поведението на Рик с голямото напрежение.
„Сигурно се притеснява заради Ан - мислел си Кен. - Особено заради начина,
по който медиите представят нещата.“
Вниманието на медиите рязко се увеличило, след като Ан потвърдила
участието си в Лийдвил. Вместо да се питат дали тараумара ще спечелят, сега
те се чудели дали отборът на Рик Фишър ще понесе повторно унижение. „За
тараумара е срамно да загубят от жена“, повтаряли журналистите един след
друг. Историята била неустоима: срамежливата учителка по естествени науки
се отправяла смело към Скалистите планини, за да се пребори с мъжествените
мексикански индианци и с всички други, мъже или жени, които застанели
между нея и финалната лента на едно от най-големите спортни събития.
Разбира се, имало един начин Фишър да отслаби натиска на медиите върху
отбора на тараумара: като млъкне. Никой никога не бил споменавал мачизма
на тараумара, преди Фишър да започне да занимава репортерите с тази тема.
„Те не губят от жени - обяснявал той. - И не мислят сега да започнат да го
правят.“ Това било завладяващо разкритие, особено за тараумара, които, ако го
51
чуели, нямало да разберат за какво говори.
Всъщност в обществото на тараумара има необикновено равенство. Мъжете
се отнасят към жените с внимание и уважение и често носят малките деца на
гръб, както правят съпругите им. Вярно е, че мъжете и жените се състезават
отделно, но причините за това са преди всичко от организационен характер.
Една майка, която трябва да се грижи за рояк деца, не може да обикаля
каньоните два дни. Жените трябва да са близо до дома, ето защо техните
състезания са по-кратки. (Според представите на тараумара „кратко“ е
състезание на 40-60 мили.) Въпреки това жените имат славата на отлични
бегачки и често се изявяват като чо’кеаме (едновременно капитан на отбора и
букмейкър) по време на мъжките надбягвания. В сравнение с американските
футболисти мъжете тараумара изглеждат като фенове на Лилит Феър. (Пътуващ
музикален фестивал в Северна Америка, в който участват само жени изпълнителки и
групи, чиито фронтмени са жени. Средствата от фестивала отиват за различни
благотворителни кампании в подкрепа на жените - б. пр.)
Фишър веднъж вече изпаднал в неудобно положение, когато целият му
отбор се провалил. Сега, благодарение на собствената си грешка, той се оказал
в центъра на една битка между половете, която се предавала по телевизиите в
цялата страна и която той вероятно щял да изгуби. Най-доброто време на Ан в
Лийдвил отпреди две години било само на 30 минути от постижението на
Викториано (20 ч. и 30 мин.). Оттогава тя бележела феноменално развитие. Да
вземем например маратона в Западните щати. Само за една година тя
подобрила времето си с 90 минути. Никой не знаел какво ще направи, когато с
гръм и трясък дойде в Лийдвил, където имала сметки за уреждане. Освен това
Ан държала всички козове. Тази година Викториано и Серилдо нямало да
дойдат; били заети със сеитбата на царевица и нямали време да бягат за
удоволствие. Фишър останал без двамата си най-добри състезатели. Ан вече
два пъти била печелила в Лийдвил, така че познавала всеки измамен завой на
трасето. Това ѝ давало огромно предимство пред новаците, които Фишър щял
да покани. В Лийдвил, ако пропуснеш само едно обозначение, може да
изминеш няколко мили в тъмното, преди да се върнеш на пътеката.
Ан също така се приспособявала безпроблемно към високата надморска
височина. Нямало човек, който по-добре от нея да може да анализира и
преодолее логистичните проблеми на едно състезание на 100 мили. По своята
същност състезанията на свръхдълги разстояния представляват двучленни
уравнения под формата на стотици въпроси: Сега ли да ям, или да изчакам? Да
профуча ли по този хълм, или да намаля темпото и да запазя силите си за
равното? Да видя ли какво ми боде в обувката, или да продължа напред?
Екстремните разстояния утежняват всеки проблем: мехурът напоява чорапа ти
с кръв; откажеш ли енергийно десертче, след време ще си толкова замаян, че
няма да можеш да следиш маркировката. Един грешен отговор е достатъчен,
за да провали състезанието. Но не и за отличничката Ан. Когато станело дума
за свръхдълги разстояния, тя винаги знаела верния отговор.
Накратко: браво на впечатляващите аматьори тараумара, но този път те
щели да се изправят срещу една истинска професионалистка в този бизнес. (Да,
именно бизнес. Сега Ан се състезавала с подкрепата на „Найк“.) Тараумара
изживели своите пет минути слава като шампиони в Лийдвил. Сега те се
52
завръщали като губещи.
Което обяснявало присъствието на мъжете в плащове.
Отчаяно търсейки заместници на своите двама отсъстващи ветерани, Фишър
се изкачил заедно с Патросинио до село Чогита, на 9000 фута височина. Там
той срещнал Мартимано Сервантес, 42-годишен майстор на играта с топка, и
неговия ученик, 25-годишния Хуан Ерера. В Чогита през нощта владее
режещият студ, а през деня - палещото слънце; ето защо, дори когато тичат,
местните тараумара се покриват с наметки от фина вълна, стигащи почти до
земята. Докато летят по склоновете с развяващи се пелерини, те приличат на
магьосници, които изникват от облак дим.
Хуан и Мартимано били скептични. Те никога не били напускали селото, а
от тях се очаквало да прекарат дълго време сами сред Брадатите дяволи.
Фишър пресякъл възраженията им. Той имал пари и бил готов да говори
откровено. В Чогита изминалата зима била суха, а пролетта - още по-лоша.
Фишър знаел, че хранителните запаси на селото застрашително са намалели.
- Елате да се състезавате с нас - увещавал ги той - и ще доставя на селото
ви един тон царевица и половин тон фасул.
Хм. Петдесет чувала царевица не били кой знае колко много за цяло село,
но поне били сигурни. Може би ако някой дойдел с тях, нямало да е толкова
зле.
- Няма начин - отвърнал Фишър. - Само вие двамата.
Пескадор тайно работел по своя социална схема. Надявал се, че ако набира
тараумара от възможно най-голям брой различни селища, той ще ги накара да
се съревновават помежду си. „Нека се гонят един друг - мислел си - и
междувременно ще спечелят Лийдвил.“ Хитър план. и напълно погрешен. Ако
Фишър знаел повече за културата на тараумара, той щял да проумее, че
състезанията не разделят селищата, а ги обединяват. Чрез тях индианците от
далечни села укрепват роднинските и приятелските си връзки и се уверяват, че
всички в каньона са в достатъчно добра форма, за да се отзоват в случай на
нужда. Състезанието си е състезание, но когато семейството играе
американски футбол в Деня на благодарността, това също е състезание. За
тараумара надбягванията са празник на приятелството. За Фишър те били
бойни полета.
Мъже срещу жени, село срещу село, организаторът на надпреварата срещу
мениджъра на отбора - няколко минути след пристигането си в Лийдвил
Фишър вече водел битки на три фронта. И правел бизнес.
- Ей, може ли да се снимаме заедно? - попитал един бегач, когато видял
тараумара в Лийдвил преди състезанието.
- Разбира се - отвърнал Фишър. - Имаш ли двайсет долара?
- За какво? - изненадал се бегачът.
Заради престъпленията срещу човечеството. Заради обстоятелството, че
„белите мъже“ векове наред са се възползвали от тараумара и други туземни
народи. Ако не ти харесва, толкова по-зле за теб.
- Пет пари не давам за бегачите на дълги разстояния - казал Фишър. - Не ми
пука за белите. Искам тараумара да наритат белите им задници.
Бели задници? Явно Фишър отдавна не се бил поглеждал отзад. И какво

53
въобще търсел в Лийдвил - състезание или расова война?
Никой не можел да разговаря с тараумара, нито дори да ги потупа по гърба
и да им пожелае успех, без Пескадор да се изпречи на пътя му. Дори Ан
Трейсън се сблъскала със стена от враждебност. „Рик държеше тараумара в
прекалена изолация - оплаквала се тя по-късно. - Той дори не ни оставяше да
говорим с тях.“
Изпълнителните мениджъри на „Рокпорт“ били изненадани. Те тъкмо били
пуснали на пазара обувки за бягане по неравен терен и цялата маркетингова
кампания се въртяла около маратона в Лийдвил. Обувките дори се казвали
„Лийдвил Рейс“ („Състезанието Лийдвил“ - б. пр.). Когато Рик Фишър ги
потърсил за спонсорство („Имайте предвид, че той дойде при нас“, каза ми
Тони Поуст, вицепрезидент на „Рокпорт“), „Рокпорт“ дали да се разбере, че
тараумара ще са важна част от рекламната кампания. „Рокпорт“ ще наливат
пари, а в замяна тараумара ще носят банановожълтите обувки, ще
разгорещяват тълпата и ще се снимат в реклами. Устройва ли ви?
Напълно, казал Фишър.
- После отидох в Лийдвил и се срещнах с този странен тип - продължи Тони
Поуст. - Изглеждаше като отчаян кибритлия. Тук беше противоречието. Тези
наистина кротки хора имаха мениджър, който представляваше най-лошото от
американската култура. Беше. - Поуст млъкна и се замисли. В тишината почти
можех да чуя разсъжденията, които се оформяха в главата му. - Сякаш
ревнуваше, че вниманието е насочено към тях.
И така, докато около тях се вихрели битки, тараумара допушили цигарите
си и тромаво се наредили до другите бегачи пред съда в Лийдвил, там, където
някога бесели конекрадците. Сред другите бегачи, които се прегръщали и си
стискали ръцете по време на обратното броене, сякаш били бойни другари,
отиващи на смърт, тараумара изглеждали чужди и самотни.
Сърдечната усмивка на Мануел Луна се стопила, лицето му се вкаменило.
Хуан Ерера наместил шапката „Рокпорт“ и повдигнал краката си, обути в
нови, крещящожълти обувки „Рокпорт“ за 110 долара с дебели подметки като
на туристически обувки. В мразовитата нощ на Скалистите планини
Мартимано Сервантес се гушел в наметката си. Ан Трейсън излязла най-
отпред, отърсила се и вперила поглед в тъмнината.

ГЛАВА 13
„Който скъпи Поднебесната като своето тяло, може да му се даде
царството.“
- Лао Дзъ, "Дао Дъ Дзин"

Д-р Джо Виджил, 65-годишен ветеран, топлел ръцете си на чашата с кафе,

докато чакал да види светлината на фенерчетата измежду дърветата.
В Лийдвил нямало друг треньор от световния елит, защото на никой треньор

54
от световния елит не му пукало какво се случва в тази голяма лудница насред
Скалистите планини. Хора, които сами се осакатяват, гадни копелета или както
там се наричат - какво общо имат всички те с истинското бягане? С
олимпийското бягане? Повечето треньори по бягане поставят бягането на
свръхдълги разстояния между „спортове“ като надяждане и садо-мазо за
развлечение.
„Страхотно - мислел си Виджил, потропвайки с крака, за да се сгрее. - Спете
спокойно и оставете откачалките на мен.“ Той знаел, че „откачалките“ готвят
изненада.
Тайната на успеха на Виджил била закодирана още в името му (Vigil (лат.) -
наблюдателен - б. пр.). Никой треньор не забелязвал така добре малките
съществени подробности, които убягвали от погледа на другите. Това му
качество се проявявало през цялата му спортна кариера, още от времето, когато
бил хилаво латиноамериканче и се опитвал да играе футбол в гимназията в
среда, където нямало много латиноси, още по-малко пък хилави.
Джо Виджил не можел да надвие със сила здравеняците от другия отбор,
затова ги надвил с разум. Изучил тънкостите на фаулирането, нападението и
разчитането на времето; измислил такава позиция за краката, която му
позволявала да скача от клекнало положение като пружина. В края на
следването си хилавото латиноамериканче било защитник в първокласен
професионален отбор. После Виджил се насочил към бягането и благодарение
на неизчерпаемия си усет станал най-големият специалист по бягане на дълги
разстояния на Америка за всички времена.
Притежател на две магистърски и една докторска степен, Виджил търсел
забравеното изкуство на бягането на дълги разстояния в руските степи, във
високите планини на Перу и далеч в Кения, из платата на Голямата рифтова
долина. Искал да разбере защо на руските спринтьори им е забранено да
направят и крачка на тренировка, ако не са в състояние да скочат боси от
шестметрова стълба; как 60-годишните пастири от Мачу Пикчу могат да се
катерят из Андите, хранейки се оскъдно с кисело мляко и билки; как японските
бегачи, тренирани от Сузуки-сан и Коиде-сан (Коиде Йошио и Сузуки Хироми
- легендарни японски треньори по бягане - б. пр.), като по чудо преминавали
от бавно ходене към бързо маратонско бягане. Посетил старите спецове, попил
знанията им и научил тайните им, преди да са ги отнесли в гроба. Главата на
Виджил била като огромна библиотека, в която се пазели познания в областта
на бягането, голяма част от които били съхранени единствено в неговата памет.
Проучванията му се увенчали със сензационен успех. В своята Алма матер -
Адамс Стейт Колидж в Аламоса, Колорадо, Виджил поел замиращия отбор по
бягане в естествени условия и го превърнал в истинско страшилище. За 33
години неудържимите бегачи от Адамс Стейт завоювали 26 национални титли,
като направили най-впечатляващата демонстрация на сила в историята на
националните шампионати: през 1992 г. бегачите на Виджил заели първите пет
места на първенството на Националната колежанска атлетическа асоциация
(Втора дивизия) - уникално постижение на национален шампионат. Пак
Виджил извел Пат Портър до осем републикански титли по бягане в естествени
условия. (За сравнение, Франк Шортър (Франк Шортър (р. 1947) - американски

55
маратонец, олимпийски шампион (Мюнхен, 1972) и вицешампион (Монреал,
1976) - б. пр.) има четири победи, а Меб Къфлезги – две (Меб Къфлезги (р. 1975) -
американски маратонец от етиопски произход, олимпийски вицешампион (Атина, 2004)
- б. пр.). Виджил 14 пъти е обявяван за треньор на годината на Националната
колежанска асоциация. През 1988 г. той е треньор на американските бегачи на
дълги разстояния на Олимпийските игри в Сеул.
Всичко това обяснява защо старият Джо Виджил бил единственият
американски треньор, който треперел в студената гора в четири сутринта,
очаквайки да зърне една учителка по естествени науки в общински колеж и
седем мъже в рокли. Нищо от това, което знаел за бягането на свръхдълги
разстояния, не се връзвало в случая и Виджил знаел, че нещо важно му убягва.
Да вземем следното уравнение: защо в Лийдвил финишират почти всички
жени и по-малко от половината мъже? Всяка година над 90% от жените си
тръгват с катарама, а 50% от мъжете си тръгват с оправдания. Дори Кен
Клоубър не може да обясни така високия процент финиширали жени, но пък
отлично използва този факт.
- Всичките ми пейсъри (В бягането на средни и дълги разстояния - човек,
който придружава състезателя в последните 50 мили от състезанието - б.
пр.) са жени - казва той. - Те не оставят работата недовършена.
Или да вземем следната задача: какво ще получим, ако извадим тараумара
от миналогодишното състезание в Лийдвил?
Отговор: жена шампион.
В цялата суматоха около тараумара малцина освен Виджил обърнали
внимание на впечатляващия факт, че Кристин Гибънс била на 31 секунди от
третото място. Ако бусът на Рик Фишър беше скъсал ремък някъде в Аризона,
една жена щяла да остане на косъм от победата.
Но как е възможно това? Сред петдесетте най-добри постижения в света на
дължина една миля няма нито една жена. (Световният рекорд при жените на
една миля е 4 мин. и 12 сек. При мъжете това постижение е направено преди
век, а днес доста често се достига от момчетата в гимназията.) Жена би могла
да се промъкне в първите двадесет при маратона. (Световният рекорд на Пола
Радклиф от 2003 г. - 2:15:25 - е на 10 минути от рекорда при мъжете на Пол
Тергат - 2:04:55.) Но при свръхдългите разстояния жените водят. Виджил се
чудел защо разликата в постиженията при мъжете и жените е толкова по-малка,
колкото по-голямо е разстоянието. Не трябвало ли да бъде обратното?
Бягането на свръхдълги разстояния сякаш било друга вселена, където не
важали законите на планетата Земя; тук жените били по-силни от мъжете, а
старците - по-силни от юношите; първобитните мъже в гумени сандали пък
били по- силни от всички. А разстоянията! Натоварването на краката било
извън всякакви граници. Бягането на 100 мили седмично се смята за сигурен
начин да си докараш травма, причинена от претоварването, но „откачалките“
бягали по 100 мили на ден. Някои от тях се готвели за състезание, като бягали
по 200 мили всеки ден, и все пак не се контузвали. Виджил се чудел дали
бягането на свръхдълги разстояния не е свързано с естествен подбор,
привличайки само бегачи с железни тела. Или пък бегачите на свръхдълги
разстояния са открили тайната на мегадължините?
И така, Джо Виджил се измъкнал тромаво от леглото, метнал термос с кафе
56
в колата и потеглил в нощта, за да види бягането на тези гениални атлети. Той
подозирал, че най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния в света са напът
да преоткрият тайните, които тараумара никога не са забравяли. Теорията на
Виджил го подтиквала да вземе много важно решение, което да промени
живота му, а, както се надявал, и живота на милиони хора. Трябвало само
лично да се срещне с тараумара, за да се увери в едно нещо. Това нещо не била
тяхната скорост; той вероятно знаел повече за краката им, отколкото те самите.
Това, което Виджил искал да проумее на всяка цена, било в главите им.
Внезапно Виджил затаил дъх. Нещо изплувало измежду дърветата. Фигури,
които приличали на призраци. или на магьосници, излезли от облак дим.
Още на старта тараумара изненадали всички. Вместо да стоят отзад, както
правели през последните две години, те тръгнали вкупом, скочили на тротоара
на Шеста улица, заобиколили тълпата и заели предна позиция.
Движели се бързо. „Твърде бързо“, помислил си Дон Кардонг, маратонец,
участвал на Олимпийските игри през 1976 г. и дългогодишен автор в „Рънърс
уърлд“, който гледал отстрани. Предишната година Викториано проявил
разумен самоконтрол, уверено стигайки от последна до първа позиция, като
бягал толкова по-бързо, колкото повече се доближавал до финала. Така се бягат
100 мили.
Но Мануел Луна бил прекарал цяла година, размишлявайки върху
състезателния стил на грингос, и добре бил инструктирал новите си
съотборници. Обяснил им, че трасето по улиците на града е широко, но щом
навлезе в гората, изведнъж се превръща в тъмна пътека, по която трябва да се
бяга един по един. Ако не си начело, се сблъскваш в масивна стена от тела.
Бегачите спират, за да включат фенерчетата си, а след това пъплят в индианска
нишка. Луна посъветвал съотборниците си да се изтеглят рано и да избегнат
задръстването, а после да се отпуснат.
Въпреки опасното темпо Джони Сандовал от близкото селище Джипсън,
Колорадо, плътно следвал Мартимано Сервантес и Хуан Ерера. „Докато
всички лудеят по Ан и тараумара, аз ще измъкна титлата“, мислел си той. След
като предишната година финиширал девети с време 21 ч. и 45 мин., Сандовал
прекарал най-добрата тренировъчна година в живота си. Без да вдига шум,
цяло лято той идвал в Лийдвил и отново и отново пробягвал всяка част от
трасето, докато научил наизуст всички завои, урези и поточета. Сандовал
смятал, че за 19 часа може да спечели, и бил готов да го направи.
Ан Трейсън очаквала, че ще бъде начело, но да бяга една миля за осем
минути от самото начало било чиста лудост. Така тя се задоволила с това да
гледа отдалеч потрепването на фенерчетата на тараумара, когато те навлезли в
гората край Тюркоазеното езеро. Била сигурна, че ще ги настигне навреме.
Пътеката била тъмна и изпъстрена със скали и коренища. Това пасвало на една
от странните черти на Ан: тя обожавала да тича нощем. Дори в колежа най-
много обичала да грабне фенерчето си и да повика някой приятел, за да тичат
сред тихия кампус в полунощ, когато светът представлява искри, отблясъци и
малки светли петна. Ако някой можел да навакса време, тичайки сляпо по
коварна пътека, това била Ан.
Но до първата спирка Сандовал и тараумара били дръпнали с половин миля.

57
Сандовал се записал, получил резултата си - ок. 1 ч. и 55 мин. за 13,5 мили - и
веднага се върнал на пътеката. Тараумара обаче свърнали към паркинга и
изтичали до буса на Рик Фишър. Смъкнали жълтите обувки „Рокпорт“ така
отривисто, сякаш били нападнати от хапещи мравки. Рик и Кити вече били там
с гумените сандали, както било уговорено. Толкова за рекламната дейност.
Тараумара коленичили, овързали кожените ремъци около коленете и
прасците си и ги пристегнали така внимателно, сякаш настройвали китара. Да
закрепиш парче гума за ходилото си само с една кожена каишка, така че да не
се размества и да не хлопа в продължение на 87 мили твърда, камениста пътека
- това наистина е изкуство. После тараумара се изправили и поели плътно по
петите на Джони Сандовал. Когато Ан Трейсън стигнала отбивката,
Мартимано Сервантес и Хуан Ерера се били изгубили от погледа ѝ.
„Това темпо е ненормално“, помислил си Сандовал, поглеждайки през рамо.
Някой ще им обясни ли на тези, че тук през последните две седмици постоянно
е валяло? Сандовал знаел, че тичат право към тинята около мочурищата при
Туин Лейкс, а оттам - към калния Проход на надеждата. Река Арканзас щяла
да бучи и да кипи. Щели да се придвижват педя по педя, хванати за
обезопасително въже, за да преминат реката, а после щели да се катерят 2000
фута до върха на Прохода на надеждата. После щели да се обърнат кръгом и да
повторят всичко отначало, за да се приберат.
„Това е самоубийство - решил Сандовал, след като изминал 23,5 мили за 3
ч. и 20 мин. - Ще си пазя силите и ще ги изпреваря, когато им спаднат гумите.“
Пуснал напред Мартимано Сервантес и Хуан Ерера и почти веднага бил
изпреварен от Ан Трейсън. „Тя пък откъде се взе, по дяволите?“ Ан трябвало
да е по-разумна; тази скорост била убийствена.
На тридесетата миля, при станция „Полумесец“, Мартимано и Хуан били
готови за закуска. Кити Уилямс пъхнала в ръцете им по едно малко бурито
(Традиционно мексиканско ястие: тортила с плънка от фасул, ориз или месо - б. пр.) с
фасул. Мъжете продължили пътя си, примлясквайки доволно, и скоро
потънали в гъстата гора край Маунт Елбърт.
Ан пристигнала няколко минути по-късно, крещейки ядосано:
- Къде е Карл? Къде е, по дяволите?
Било 8.20 сутринта, Ан била готова да се отърве от фенерчето на челото си
и от якето си. Но тя се движела толкова бързо, че съпругът ѝ още не бил стигнал
до отбивката.
Да върви по дяволите. Ан задържала нощната си екипировка и изчезнала по
следите на невидимите тараумара.
На четиридесетата миля тълпата се мотаела около старата дървена сграда на
пожарната в малкото селище Туин Лейкс. Хората поглеждали часовниците си.
Първите бегачи вероятно нямало да се появят в следващите около.
- Ето я!
Ан тъкмо се била изкачила на хълма. Предишната година на Викториано му
трябвали 7 часа и 12 минути, за да стигне дотук. Ан се справила за по-малко от
6 часа.
- Досега не се е случвало в този участък начело да е жена - казал невярващо
триатлонистът Скот Тинли, двукратен шампион от Айрънмен (Световно

58
първенство по триатлон, провеждано всяка година на Хаваите - б. пр.), който се
изявявал като телевизионен коментатор за Wide World of Sports по АВС. -
Свидетели сме на най-невероятната демонстрация на кураж в съвременния
спорт.
След по-малко от минута Мартимано и Хуан изскочили от гората и се
спуснали по хълма след Ан. Тони Поуст от „Рокпорт“ бил толкова замаян от
драматичните събития, че не се притеснил, че неговите момчета не само губят,
но и са изхвърлили обувките, за носенето на които им било платено.
- Беше наистина изумително - казал Поуст, който в миналото също бил
маратонец от национална величина с постижения ок. 2 ч. и 20 мин. - Просто
откачихме, докато гледахме как тази жена се налага.
За щастие, този път съпругът на Ан бил на мястото си. Пъхнал един банан в
ръцете ѝ и я отвел в малката сграда на пожарната за медицински преглед.
Всички бегачи в Лийдвил трябва да проверят пулса и теглото си на
четиридесетата миля. Твърде бързата загуба на тегло е ранен признак на опасна
дехидратация. Атлетите могат да се върнат обратно в „месомелачката“ само
след одобрението на д-р Перна, защото тепърва им предстои изкачване на 2600
фута до върха на Прохода на надеждата.
Ан дъвчела банана, докато сестра Синди Корбин настройвала кантара. Миг
по- късно Мартимано се качил на съседния кантар.
- Cómo estás? - попитала го Кити Уилямс и окуражително сложила ръка на
рамото му.
Как се чувстваш след почти шест часа планинско бягане на голяма
надморска височина и при невъзможна скорост?
- Попитай го какво е чувството да го победи жена - обадила се Ан. Нервен
смях разцепил стаята, но Ан не се усмихвала. Гледала Мартимано, сякаш била
носителка на черен колан, а той - куп тухли. Кити я погледнала ужасено, но Ан
не ѝ обърнала внимание и продължила да се взира в Мартимано. Мартимано
се обърнал въпросително към Кити, но тя предпочела да не превежда. През
всичките тези години, през които бягала на свръхдълги разстояния и
придружавала баща си, Кити никога не била чувала един бегач да се подиграва
на друг.
Макар че повечето хора в помещението чули думите й, видеозаписът на
случката подсказвал, че истинските думи на Ан били: „Попитай го какво е
чувството да се състезава с жена.“ Но ако за точната реплика можело да се
спори, отношението на Ан било ясно. Тя печелела не просто бягайки.
Печелела, състезавайки се. Това щяло да я погуби.
Когато Мартимано слязъл от кантара, Ан минала покрай него и изхвръкнала
през вратата. Сложила на кръста си чантичката, в която сега имало
въглехидратен гел, ръкавици и дъждобран, в случай че я настигне суграшица
или студен вятър над горския пояс; после се спуснала по пътя към заснежените
планини. Излязла толкова бързо, че Мартимано и Хуан още ядели резени
портокал, когато Ан свила зад ъгъла и се изгубила от погледа им.
Какво ѝ ставало? Обидите, припряното излизане - Ан дори не си направила
труда да си смени чорапите и тениската и да поеме още няколко калории. И
защо въобще била начело? Четиридесетата миля била само първият етап от

59
много дълга битка. Излезеш ли напред, ставаш уязвим. Губиш всяка
възможност да изненадаш противника и попадаш в капана на собственото си
темпо. Дори прогимназистите знаят, че разумната тактика е да следваш водача,
да бягаш толкова бързо, колкото е необходимо, после да се стегнеш и да
прелетиш последната обиколка.
Класически пример е Стив Префонтейн - Пре. Той избързал два пъти на едно
и също състезание на Олимпийските игри през 1972 г. И двата пъти го
изпреварили. На финалната права Пре нямал сили и останал четвърти. Тази
историческа загуба била за урок: никой не повежда колоната, ако не е
принуден. Ако го направиш, значи или си глупак, или си безразсъден, или. си
Гари Каспаров.
На Световното първенство по шахмат през 1990 г. Каспаров допуснал
ужасна грешка и изгубил царицата още в началото на решаваща партия.
Гросмайсторите от целия свят изохкали: лошото момче на шахмата щяло да
бъде разгромено. (Един не дотам деликатен наблюдател от „Ню Йорк Таймс“
не скрил саркастичната си усмивка.) Само че това не било грешка. Каспаров
умишлено жертвал най- важната си фигура, за да спечели още по-важното
психологическо предимство. Той бил най-опасен, когато рискувал, когато бил
притиснат в ъгъла и трябвало да се бори със зъби и нокти и да измисля на
момента как да излезе от ситуацията. Анатолий Карпов бил съперник като по
книга, прекалено консервативен, за да го постави под напрежение в началото
на играта, ето защо Каспаров сам се поставил под напрежение чрез гамбит с
царицата. И спечелил.
Същото правела и Ан. Вместо да гони тараумара, тя заложила на рискована
стратегия и накарала тараумара да я гонят. В крайна сметка за кого победата е
по- важна - за хищника или за плячката? Лъвът може да загуби и да излезе на
лов на следващия ден, но антилопата няма право на грешка. Ан знаела, че за да
победи тараумара, се нуждае от нещо повече от силна воля; нуждаела се от
страх. Веднъж излязла напред, тя щяла да се стряска от всяко изпукване на
клонка и щяла да бърза към финалната лента.
„Да си начело означава да си ожесточен и самоуверен - отбелязал
навремето Роджър Банистър. - Но трябва да има и страх. Нямаш право на
почивка, лишаваш се от всякаква потайност.“
Ан била ожесточена и самоуверена. Сега тя отхвърлила потайността и дала
път на страха. Бягането на свръхдълги разстояния било на път да преживее
своя първи гамбит с царицата.

ГЛАВА 14
Тя е луда! Тя е... Невероятна.
Треньорът Виджил бил заклет теоретик, но като видял как Ан потънала в
Скалистите планини, водена от своя смел и рискован план, се възхитил от
отсъствието на наука, правилници, треньорски ръководства и шаблонна
мъдрост при бягането на свръхдълги разстояния. Виджил знаел, че именно
свободолюбивите самоуки изобретатели правят големите открития. Колумб,
60
„Бийтълс“ и Бил Гейтс охотно биха потвърдили този факт. Ан Трейсън и
нейните събратя били като луди учени, които се занимават със своите
стъкленици в подземната си лаборатория, пренебрегвани от околните и
свободни да оборват всички познати принципи по отношение на обувките,
храната, биомеханиката, степента на натоварване по време на тренировка.
всичко.
Каквото и откритие да направели, то щяло да бъде легитимно. С бегачите на
свръхдълги разстояния Виджил бил спокоен, защото знаел, че има работа с
чисти лабораторни образци. Тук никой нямало да го преметне с измислени
постижения като „свръхестествената“ издръжливост на колоездачите от „Тур
дьо Франс“, гаргантюанската сила на бейзболистите, чиито глави изведнъж
стават огромни (Авторът има предвид случаите с американски бейзболисти, чиито
глави се уголемяват вследствие употребата на хормони на растежа - б. пр.), или пък
светкавичната скорост на спринтьорките, които печелят по пет медала на една
олимпиада, преди да отидат в затвора заради забранена употреба на стероиди.
Както казал един наблюдател по адрес на опозореното момиче чудо Марион
Джоунс: „Дори най-лъчезарната усмивка може да крие лъжа.“
Тогава на чия усмивка може да се вярва? Отговор: на усмивките на чудаците
в гората.
Бегачите на свръхдълги разстояния нямат причина да мамят, тъй като няма
да спечелят нищо: нито слава, нито богатство, нито медали. Никой не ги
познава и не се интересува кой побеждава в странните надбягвания в гората.
Дори победителите не получават премия, а само една катарама за колан -
същата, каквато получава и последният финиширал. Ето защо като учен
Виджил можел да се довери на данните от бяганията на свръхдълги разстояния,
а като запалянко можел да се наслади на спектакъла без насмешка или
недоверие. В кръвта на Ан Трейсън няма еритропоетин (Хормон, контролиращ
образуването на червени кръвни клетки - б. пр.), тя не държи кръвни проби в
хладилника си и не си поръчва източноевропейски анаболи по куриер.
Виджил знаел, че ако разбере Ан Трейсън, ще проумее на какво е способен
един необикновен човек. Но ако разберял тараумара, щял да знае на какво са
способни всички.
Ан потръпвала, вдишвайки дълбоко. Изкачването на последната отсечка от
Прохода на надеждата било агония, но тя не спирала да си повтаря, че откакто
Карл я обидил, никой не я бил побеждавал на голямо изкачване. Около две
години по-рано, през един дъждовен ден Ан и Карл тичали и Ан започнала да
мърмори при вида на безкрайния, хлъзгав хълм пред тях. На Карл му
омръзнало да слуша мрънкането ѝ и я нарекъл с най-обидната дума, която
могъл да измисли.
- Нарече ме слабачка! - разказвала по-късно Ан. - С главно С! В този момент
реших, че ще тренирам, докато започна да изкачвам хълмове по-добре от него.
И не само от него, а от всеки друг. Ан се превърнала в неуморна дива коза;
за нея възвишенията станали любимо място, където да набере скорост и да
остави съперниците далеч назад.
Сега обаче, докато наближавала върха на Прохода на надеждата, тя
хвърлила поглед назад и видяла Мартимано и Хуан, които уверено се

61
приближавали до пропастта. Изглеждали леки и въздушни, също като
наметките, които се развявали около тях.
- Боже - изпъшкала Ан. Тя така се била превила, че почти пълзяла по склона.
- Не знам как го правят.
Малко по-надолу се придвижвали Мануел Луна и останалите тараумара. В
началото те се били разпръснали заради изненадващо ускореното темпо, но
сега отново се събирали зад гърба на Мануел Луна като някаква протоплазма
от извънземен произход, която си възвръща формата и става все по-жилава
след всеки нанесен удар.
- Боже - възкликнала Ан отново.
Най-сетне стигнала върха. Гледката била забележителна. Ако Ан се
обърнела, тя щяла да види онези 45 мили, обрасли в буйна зеленина, които я
делели от Лийдвил. Но Ан не спряла дори за глътка вода. Държала в ръката си
коз, който трябвало да изиграе сега. Била замаяна от разредения въздух, а
мускулите на бедрата я болели ужасно, но Ан изкачила върха и започнала да
слиза тромаво.
Да използва терена, за да си почине в движение, бил един от специалитетите
на Трейсън. След стръмния участък в началото обратната страна на хълма
бързо преминава в поредица дълги, не много стръмни, криволичещи пътеки.
Сега Ан можела да се отпусне, да спре да напряга краката си и да се остави на
земното притегляне. След малко тя усетила как прасците ѝ се отпускат, а
бедрата ѝ постепенно възвръщат силата си. Когато стигнала подножието на
хълма, главата ѝ била вдигната, а очите ѝ отново светели като на пума.
Време било да включи на скорост. Ан излязла от калната пътека на пътя.
Краката ѝ се движели бързо и леко от хълбоците надолу, докато набирала
скорост в последните три мили, преди да обърне.
Междувременно Хуан и Мартимано малко се отклонили. Преминавайки
през горския пояс, те с изненада забелязали голямо стадо странни, космати
зверове, с няколко животни сред тях. От стадото дрезгав глас изревал към
неразбиращите тараумара:
- ЯДЕНЕТО Е ГОТОВО, МОМЧЕТА!
Тараумара за първи път се срещали с едно друго племе - Безнадеждната
бригада.
Преди дванадесет години Кен Клоубър бил събрал достатъчно на брой
съседи, които да обслужват поне половин дузина здравни пунктове, но отказал
да постави хора на върха на Прохода на надеждата. Дори коравият миньор,
който бил очарован от големия брой контузии по време на състезанието, счел
това за нехуманно. Евентуалните доброволци при Прохода на надеждата
трябвало да качат в планината достатъчно запаси, за да нахранят, напоят и
превържат безкрайната върволица от смазани бегачи. После трябвало да
прекарат две нощи на заснежения връх, докато навън се извивала буря. Няма
начин - ако Кен изпрател някого горе, щял здравата да се охарчи, ако човекът
не се върнел.
За щастие, група фермери от Лийдвил, които се занимавали с отглеждане на
лами, повдигнали рамене и си казали, какво пък. Предложението звучало
добре. Те натоварили ламите с достатъчно храна и напитки, за да изкарат

62
уикенда, и разпънали палатките си на височина 12 600 фута. Оттогава
Безнадеждната бригада се била разраснала до рота от осемдесет и няколко яки
собственици на лами и техните приятели. Те прекарват по два дни под напора
на свирепия вятър, със замръзнали пръсти оказват първа помощ и раздават
топла супа, извозват ранените бегачи с лами и междувременно се забавляват
като банда симпатични йети.
- Проходът на надеждата е гадно копеле дори в хубаво време - казва Кен. -
Ако не бяха ламите, доста хора щяха да загинат.
Преминавайки през шумния шпалир на Безнадеждните, Хуан и Мартимано
стеснително отвърнали на поздрава. Спрели да пийнат по нещо край този
странен табор (някой им бутнал в ръцете по една чаша много вкусна супа с
фиде), а после започнали бавно да се спускат по обратната страна на
възвишението. Ан не се виждала никъде.
Ан стигнала петдесетата миля в 12.05 на обяд. Предната година Викториано
бил пристигнал два часа по-късно. Карл снабдил Ан с енергизираща напитка и
въглехидратен гел, след което сложил на кръста си своята чантичка и си плюл
на петите. Според регламента на Лийдвил пейсърите могат да тичат редом със
състезателите през последните 50 мили. Това означавало, че през оставащия
път до финалната линия Ан щяла да има личен асистент.
Добрият пейсър помага много по време на бягане на свръхдълги разстояния,
а пейсърът на Ан бил един от най-добрите. Карл бил не само достатъчно бърз,
за да я стимулира, но и достатъчно опитен, за да поеме нещата в свои ръце, ако
Ан объркала нещо. След двадесетина часа непрестанно бягане съзнанието на
свръхатлета може да е толкова замъглено, че той да не успее да смени
батериите на фенерчето, да разчете маркировката или, както за нещастие се
случило с един бегач в Бадуотър (Състезание на 217 км, провеждано всяка година
през юли в Долината на смъртта в Калифорния - б.пр.) през 2005 г., да различи позива
за дефекация от самата дефекация.
При това тези неща се случват на бегачите, които наистина са на себе си.
Останалите нерядко имат халюцинации. Един свръхбегач пищял и се криел в
гората всеки път, когато видел светлината на фенерче, убеден, че това е
приближаващ влак. Друг се наслаждавал на компанията на знойна млада
красавица в сребрист бански, която пушела и карала летни кънки рамо до рамо
с него миля след миля в Долината на смъртта, докато накрая, за негово
съжаление, се разтворила в трептящия от жегата въздух. Същата година шест
от двадесет бегачи в Бадуотър споделили, че са имали халюцинации. Един от
тях виждал разлагащи се трупове край пътя и „чудовищни мутирали мишки“,
които пълзели по асфалта. Един пейсър се изплашил, когато видял как бегачът
известно време се взирал в пространството, а после промълвил в нищото:
- Знам, че не си истински.
Следователно, издръжливият пейсър може да спаси състезанието, а
находчивият може да ти спаси живота. Жалко за Мартимано; най-доброто, на
което можел да се надява, било онзи рошав и глуповат човечец, с когото се бил
запознал в града, да се появи и да е в състояние да бяга.
Предната вечер, в навечерието на състезанието, Рик Фишър отвел тараумара
на вечеря със спагети в Дома на ветераните от войните. Искал да види дали ще

63
може да набере няколко пейсъри. Нямало да е лесно. Тази работа е толкова
изтощителна и неблагодарна, че в повечето случаи я приемат само роднини,
глупаци и наистина добри приятели. Да си пейсър означава да трепериш с
часове насред нищото, докато твоят бегач се появи, а по залез да се впуснеш
през обветрените планини в бяг, който трае цяла нощ. Пищялите ти се покриват
с кръв, повръщаш върху обувките си и дори не получаваш тениска за това, че
си пробягал два маратона за една нощ. В задълженията на пейсъра влиза и това
да стои буден, докато бегачът дремва в калта; да пука кървавите мехури на
седалището на бегача с нокти; да отстъпва якето си, защото устните на бегача
са посинели, макар и зъбите на пейсъра да тракат от студ.
На вечерята със спагети погледът на Мартимано се срещнал с този на
някакъв дългокос местен жител, който незнайно защо тозчас се разхилил.
Мартимано също се засмял. Рошавия му се сторил много готин и забавен.
- Ти и аз, братле - казал Рошавия. - Чат ли си? Tú и yo. Ако искаш помагач,
аз съм твоят човек.
- Ей, я чакай - намесил се Фишър. - Сигурен ли си, че си достатъчно бърз,
за да ги следваш?
- Не искам нищо от вас - Рошавия повдигнал рамене. - Кои са другите ви
кандидати?
- М-да - отвърнал Фишър. - Добре тогава.
Както обещал, на следващия следобед Рошавия викал и ръкомахал край
отбивката, когато Хуан и Мартимано стигнали до петдесетата миля, където
трябвало да обърнат. Напили се до насита със студена вода, а Кити Уилямс им
дала по малко пиноле и бурито с фасул. Рик Фишър бил намерил още един
пейсър, елитен свръхбегач от Сан Диего, който от доста време изучавал
системата на тараумара. Четиримата бегачи се ръкували по маниера на
тараумара, с леко докосване на върховете на пръстите, а после поели към
Прохода на надеждата. Ан вече се била скрила от погледите им.
- Да тръгваме, момчета - казал Рошавия. - Да настигнем bruja.
Хуан и Мартимано не разбрали почти нищо от казаното, но схванали едно:
Рошавия наричал Ан вещица. Те се вгледали в него, за да разберат дали е
сериозен, решили, че не е, и се засмели. Този младеж бил много забавен.
- Да, bruja е, но това е страхотно - продължил Рошавия. - Ние имаме по-
силна харизма. Разбирате ли тази дума? Не. Нищо. Ще настигнем bruja като
елен. Като venado, да, venado. Разбрахте ли? Ще настигнем bruja като venado.
Poco a poco - малко по малко.
Но bruja не се предавала. Когато изкачила Прохода на надеждата за втори
път, нейното предимство било нараснало от четири на шест мили.
- Изкачвах се по Прохода на надеждата, когато тя профуча край мен в
другата посока - споделил бегачът Глен Ваасен пред „Рънърс уърлд“. - Тя
хвърчеше.
Ан стигнала до края на криволичещите пътеки и се хвърлила да пресича река
Арканзас, като се борела водата до пояс да не я повлече. Било 14.31, когато Ан
и Карл достигнали шестдесетата миля при пожарната в Туин Лейкс. Ан се
разписала, минала медицински преглед и тръгнала към трасето по земния
насип, висок 20 фута. Когато Рошавия и тараумара пристигнали, Ан имала 12

64
минути преднина.
По случайност Кен тъкмо пристигнал в здравния пункт в Туин Лейкс,
когато Хуан и Мартимано минали оттам. Всички в сградата на пожарната
говорели за рекордното темпо на Ан и все по-голямото ѝ предимство, но
когато Кен видял Хуан и Мартимано да излизат от сградата, той бил поразен
от нещо друго: когато поели по земния насип, те се смеели.
„Всички други ходят по този насип - помислил си Клоубър, когато Хуан и
Мартимано припнали по склона като деца, заиграли се в купчина листа. -
Всички. И със сигурност не се смеят.“

ГЛАВА 15
„Плътта ми беше мека и отпусната като лека музика.“
- Ричард Бротигън, Trout Fishing in America

- Как се радваха! - дивял се треньорът Виджил, който също не бил виждал

подобно нещо. - Беше наистина забележително.
Радостта и решимостта в повечето случаи си противоречат, но тараумара
преливали от двете едновременно, сякаш това да тичат до сетен дъх ги карало
да се чувстват по-живи.
Виджил трескаво отбелязвал наум това, което го впечатлявало. („Виж ти,
пръстите на краката им сочат не нагоре, а надолу, сякаш са гимнастици, които
играят съчетание на земя. А гърбовете им! Могат да носят ведра с вода на
главите си, без да разлеят капка! Колко години повтарях на хлапетата да
изправят глави и да бягат по този начин, с цяло тяло?“) Но това, което наистина
го смаяло, били усмивките.
- Това е! - Виджил бил в екстаз. - Сега разбрах!
Само дето не бил сигурен какво точно е разбрал. Откритието, което се
надявал да направи, било пред очите му, но той не можел да се домогне до него,
можел само да го зърне отдалече като корицата на рядка книга на мъждукащата
светлина в библиотеката. Но каквото и да било това откритие, Виджил знаел,
че това е, което търси.
През последните години Виджил се убедил, че следващата голяма стъпка на
човечеството ще бъде направена от човешкия характер - измерение, в което
треньорът много се боял да навлезе. Тук не става дума за характера, за който
другите треньори постоянно говорят. Не става дума за упорство, хъс и
борбеност. Всъщност Виджил влагал в думата „характер“ тъкмо
противоположното значение. За него характерът бил не твърдост, а
състрадание, доброта и любов.
Именно любов.
Виджил знаел, че звучи глупаво. Не се заблуждавайте; той щял да се чувства
много по-добре, ако се придържал към добрите стари измерими показатели
като аеробен капацитет и към тренировъчните таблици. След като прекарал

65
близо 50 години в изследване на физиологията на спортистите, Виджил
стигнал до неприятното заключение, че е намерил отговорите на всички лесни
загадки. Научавал все повече по все по-малко въпроси. Можел да каже точно
колко мили повече имали зад гърба си кенийските тийнейджъри в сравнение с
американците (18 000 мили, пробягани по време на тренировки). Разбрал защо
руските спринтьори скачали от стълби (освен че укрепва латералните мускули,
натоварването ускорява работата на нервите, което намалява риска от травми).
Разкрил тайната на хранителния режим на перуанските селяни (високата
надморска височина има любопитно влияние върху обмяната) и можел с
часове да говори за ефекта от най-малкото отклонение в стойностите на
аеробния капацитет.
Бил разгадал тялото; сега наред бил мозъкът. И по-точно: как може някой да
бъде накаран да направи някое от гореизброените неща? Как може да се
натисне онова вътрешно копче, което отново превръща нас, хората, в родените
бегачи, които някога сме били? При това не само в исторически план, но и в
рамките на собствения ни живот. Спомняте ли си детството си, когато едва ви
удържаха? Каквато и игра да играехте, я играехте на най-висока скорост,
тичахте като луди, докато играехте на криеница, „освобождавахте“ заловените
си приятели и атакувахте предните постове в задния двор на съседите.
Половината от удоволствието се състоеше в това всичко да се прави в рекордно
темпо. Може би тогава за последен път в живота ви са ви се карали, че вървите
прекалено бързо.
Това била истинската тайна на тараумара: те никога не забравяли какво е да
обичаш да бягаш. Помнели, че бягането е първото човешко изкуство, наше
изначално, вдъхновено творение. Много преди да започнем да рисуваме по
стените на пещерите или да отмерваме ритъма върху дънери, ние сме
усъвършенствали изкуството да постигаме хармония между дишането, разума
и мускулите си, за да се приведем в гладко движение в дива местност. А когато
нашите предци започнали да рисуват по стените на пещерите, какво
изобразявали първите им рисунки? Отвесна черта, няколко гръмотевици, а
сред тях - Бягащият човек.
Бягането на дълги разстояния било на почит, защото било неизбежно. Това
бил начинът да оцелеем, да се множим и да се пръснем по цялата земя. Хората
бягали, за да се нахранят и за да не бъдат изядени. Бягали, за да си намерят
партньорки и да ги впечатлят, а след това бягали с тях, за да започнат нов живот
заедно. Трябвало да обичат бягането, иначе нямало да имат възможност да
обичат каквото и да било друго. И като всичко, което обичаме и сантиментално
определяме като „страст“ или „желание“, бягането всъщност е генетично
предопределена необходимост. Родени сме да тичаме. Родени сме, защото
предците ни са тичали. Ние всички сме Бягащи хора - нещо, което тараумара
винаги са знаели.
Колкото до отношението на американците. ужас. Изначално сбъркано.
Прекалено изкуствено и користно според Виджил. Всичко се върти около това
да получиш нещо, и то на момента: медали, договор с „Найк“, хубаво дупе.
Бягането не е изкуство, а бизнес, прагматична сделка. Не е чудно, че толкова
хора мразят да тичат. Ако смяташ, че тичането се прави с определена цел, че е

66
вложение, чрез което да станеш по-бърз, по-слаб, по-богат, защо да
продължаваш да го правиш, ако не получаваш достатъчно срещу това, което
даваш?
Невинаги е било така; а когато не е било, американските бегачи са били
страхотни. През 70-те години американските маратонци са приличали на
тараумара: племе от самотни чудаци, които бягали, защото обичали да бягат,
като разчитали на естествените си инстинкти и на недодялана екипировка. Ако
махнете горната част на маратонка от 70-те, ще получите сандал: старите
модели на „Адидас“ и „Оницука Тайгърс“ били просто равни подметки с
връзки, без двигателен контрол, без опора за свода, без подложки за петите.
Момчетата от 70-те не са знаели достатъчно, за да се тревожат за пронацията и
супинацията. (Видове неправилна походка. При пронацията тежестта пада върху
вътрешната част на стъпалото, а при супинацията - върху външната част - б. ред.)
Тези високопарни думи от жаргона на търговците на спортни стоки още не
били измислени.
Бягането било примитивно като обувките. Спортистите бягали твърде
много. „Бягахме по два, а понякога и по три пъти дневно - спомня си Франк
Шортър. - Не правехме друго, освен да бягаме; бягахме, ядяхме и спяхме.“
Режимът на бягане бил много тежък. „Правеха така: няколко състезатели се
надбягваха ден след ден, обзети от някаква лудост,“ обяснява страничен
наблюдател. При това те били прекалено близки, за да се конкурират помежду
си. „Обичахме да бягаме заедно - спомня си Бил Pоджърс, тартор на бегачите
от 70-те и четирикратен победител от маратона в Бостън. - Доставяше ни
удоволствие, не ни тежеше.“
Били толкова невежи, че дори не знаели, че би трябвало да са съсипани,
изтощени от прекалените тренировки, контузени. Вместо това те били бързи,
наистина бързи. Франк Шортър спечелил злато на олимпийския маратон през
1972 г. и сребро на този през 1976 г. Бил Pоджърс оглавявал класацията за
маратонец номер едно в света в продължение на три години. Алберто Саласар
спечелил маратоните в Бостън и Ню Йорк и бягането на свръхдълги разстояния
„Комрейдс“ (Състезание по бягане с дължина ок. 90 км, провеждано ежегодно между
градовете Дърбан и Питермарицбьорг в Република Южна Африка - б пр.). В началото
на 80-те в клуба на бегачите в Бостън имало половин дузина мъже, които
можели да пробягат маратон за 2 часа и 12 минути. Шестима души в един
аматьорски клуб в един град. Двадесет години по-късно в цялата страна нямало
нито един маратонец, който да постигне такова време. САЩ дори не могли да
излъчат бегач, който да покрие норматива (2 ч. и 14 мин.) за Олимпийските
игри през 2000 г. Единствено Pод Де Хавен се промъкнал на олимпиадата,
покривайки т. нар. норматив Б (2 ч. и 15 мин.). Финиширал шестдесет и девети.
Какво се е случило? Как американските атлети от водачи в класациите се
превърнали в „опашкари“? Pазбира се, трудно е да се намери универсално
обяснение за всичко, което се случва в нашия сложен свят, но ако трябва да
изберем една причина, тя ще е тази:
$
Сигурно много хора ще започнат да се оправдават с мутиралата мускулна
тъкан на кенийците, но тук въпросът не е защо другите са станали по-бързи.

67
Въпросът е защо ние, американците, сме станали по-бавни. Факт е, че упадъкът
на бягането на дълги разстояния в Америка започна именно когато в
уравнението се включиха парите. След олимпиадата през 1984 г. до
Олимпийските игри се допускат професионални спортисти, което означава, че
производителите на маратонки могат да измъкнат бягащите диваци от
джунглите и да ги направят свои служители.
Виджил усещал предстоящия апокалипсис и настойчиво се опитвал да
предупреди своите състезатели.
- В сърцата ви има две богини - казвал им. - Богинята на мъдростта и
богинята на парите. Всички смятат, че първо трябва да забогатеят, а мъдростта
ще дойде от само себе си; съсредоточават се върху стремежа към богатство. Но
те правят нещата наопаки. Първо трябва да отдадеш сърцето си на богинята на
мъдростта, да я дариш с цялата си любов и почит. Богинята на парите ще
започне да ревнува и ще те последва.
С други думи, не искай нищо от бягането и ще получиш повече, отколкото
някога си очаквал.
Виджил не парадирал с чистотата на бедността, нито пък мечтаел за
монашески орден на маратонците безсребърници. Боже, та той дори не бил
сигурен, че разбира проблема, камо ли да може да го разреши. Всичко, което
искал, било да открие един Pоден Бегач, някой, който да бяга заради самото
удоволствие като художник, обзет от вдъхновение, и да изучи начина, по който
този човек тренира, живее и мисли. Какъвто и да бил начинът на мислене на
Бегача, Виджил може би щял да съумее да го присади в американската култура
като младо стръкче и да наблюдава как тази култура отново избуява.
Виджил разполагал със съвършения прототип. Това бил един чешки войник,
тромав и непохватен човек, който бягал по такъв ужасяващ начин, че
изглеждал, по думите на един спортен автор, „сякаш току-що са го намушкали
в сърцето“. Но Емил Затопек толкова обичал да бяга, че дори като редник в
казармата той вземал фенерчето си и се впускал в нощно бягане на двадесет
мили през гората.
Обут във войнишки ботуши.
През зимата.
След като цял ден участвал в учения на пехотата.
Когато снегът бил прекалено дълбок, Затопек бягал в коритото с мръсни
дрехи, съчетавайки упражненията за издръжливост с прането на слипове. Щом
снегът се разтопял достатъчно, за да може да се излиза, Затопек пощурявал.
Бягал 400 м с възможно най-голяма бързина, отново и отново, общо деветдесет
пъти, като междувременно си почивал с кросове по 200 м. В края на
упражнението имал зад гърба си 33 мили бързо бягане. Ако някой го питал за
времевите му постижения, той щял да вдигне рамене, тъй като никога не
отчитал времето. За да укрепнат физически, Затопек и жена му Дана си
подхвърляли копие насред едно футболно игрище. Мятали копието напред-
назад като дълго, смъртоносно фризби. Едно от любимите упражнения на
Затопек съчетавало всичко, което обичал: да бяга през гората, обут във
войнишки ботуши, понесъл на гърба си любящата си съпруга.
Това, разбира се, било загуба на време. В бягането чехите били като

68
зимбабвийците в бобслея; нямали традиции, треньорска школа, нямали
таланти, нямали шанс за победа. Но да те изключат от сметките - това дава
свобода. Тъй като нямал какво да губи, Затопек бил свободен да се опита да
спечели по какъвто и да е начин. Да вземем за пример първия му маратон.
Всеки знае, че най-добрият начин да се подготвиш за маратон е да бягаш бавно
на дълги разстояния. Всеки освен Емил Затопек. Той бягал бързо по 100 ярда.
- Вече знам как да вървя бавно - обяснявал той. - Мислех, че е важно да си
бърз.
Неговият ужасен начин на бягане, напомнящ предсмъртни спазми, бил
благодат за репортерите. („Най-ужасяващото представление след
Франкенщайн.“... „Бяга така, сякаш следващата му стъпка ще е последна.“.
„Прилича на човек, който се бори с октопод върху поточна линия.“) Затопек
обаче отминавал тези коментари със смях.
- Не съм достатъчно талантлив, за да бягам и да се усмихвам едновременно
- казвал той. - Добре че това не е фигурно пързаляне. Тук получаваш точки
само за бързина, не и за стил.
А колко бил бъбрив, мили Боже! За Затопек състезанията били нещо като
срещи на висока скорост. Дори насред състезание той обичал да бъбри с
другите бегачи и да прилага повърхностните си познания по френски,
английски и немски, което накарало един кисел англичанин да се оплаче от
„безкрайните приказки“ на Затопек. Когато пътувал за състезания, в хотелската
му стая понякога се събирали толкова приятели, че Затопек отстъпвал леглото
си и спял навън, под някое дърво. Веднъж, точно преди международно
състезание, той се сприятелил с австралийски бегач, който се надявал да
подобри рекорда на страната си на 5000 м. Затопек бил записан само за
състезанието на 10 000 м, но направил план. Посъветвал австралиеца да се
откаже от бягането на 5000 м и да бяга със Затопек. През първата половина от
състезанието Затопек задавал скоростта на новия си приятел, който подобрил
рекорда, а след това отпрашил напред, за да свърши своето и да спечели.
Това бил истинският Затопек. За него състезанията били като обиколка по
кръчмите. Толкова обичал да се състезава, че вместо да подбира бяганията си,
той се хвърлял във всяко състезание, за което чуел. В края на 40-те Затопек
направил щура серия, като бягал, кажи-речи, всяка втора седмица в
продължение на три години и никога не загубил, завършвайки с резултат 69
победи от 69 бягания. Дори при подобен график той бягал средно по 165 мили
седмично като тренировка.
Когато дошъл в Хелзинки за Олимпийските игри през 1952 г., Затопек бил
плешив, самоук 30-годишен мъж от занемарена източноевропейска провинция.
Тъй като чешкият тим бил много малък, Затопек можел да избира на кои
дължини да б я г а . Той избрал всички. Стартирал на 5000 м и спечелил, като
подобрил олимпийския рекорд. После стартирал на 10 000 м и спечелил второ
злато с нов рекорд. Дотогава никога не бил бягал маратон, но какво пък. С два
златни медала на шията нямал нищо за губене, защо тогава да не опита да
довърши започнатото?
Липсата на опит у Затопек бързо проличала. Денят бил горещ и
англичанинът Джим Питърс, тогавашният световен рекордьор, решил да

69
използва жегата срещу Затопек. На десетата миля Питърс бил 10 минути под
собствения си световен рекорд и се откъснал напред. Затопек не бил сигурен
дали някой е в състояние да издържи на това изтощително темпо.
- Извинете - казал той, като настигнал Питърс. - Това е първият ми маратон.
Не бягаме ли прекалено бързо?
- Не - отвърнал Питърс. - Твърде бавно.
Ако Затопек бил достатъчно глупав да пита, значи бил достатъчно глупав,
за да заслужи какъв да е отговор.
Затопек бил изненадан.
- Твърде бавно, казвате - заговорил отново Затопек. - Сигурен ли сте, че
темпото е твърде бавно?
- Да - отговорил Питърс. После самият той бил изненадан.
- Добре. Благодаря. - Затопек повярвал на Питърс и хукнал напред.
Когато излязъл от тунела и влязъл на стадиона, бил посрещнат с ликуване.
Викала не само публиката, но и атлетите от всички националности, които се
скупчили на пистата, за да го приветстват. Затопек пресякъл лентата,
поставяйки своя трети олимпийски рекорд, но когато съотборниците му дошли
да го поздравят, било късно: ямайските спринтьори вече го били вдигнали на
раменете си и така обикаляли стадиона. „Нека живеем така, че когато умрем,
дори и гробарят да съжалява!“, казвал Марк Твен. Затопек бягал така, че когато
побеждавал, дори другите отбори били очаровани.
Не можеш да платиш на някого да бяга с такова заразително удоволствие.
Не можеш и да го принудиш. За жалост, на Затопек му се наложило да доказва
последното. Когато Червената армия влязла в Прага през 1968 г., за да сложи
край на про-демократичното движение, на Затопек била дадена възможност да
избира.
Той можел или да застане на страната на СССР и да бъде своего рода посланик,
или да прекара остатъка от живота си, като чисти тоалетните в една уранова
мина. Затопек избрал тоалетните. Ето така залязла звездата на един от най-
обичаните атлети в света.
По стечение на обстоятелствата по същото време съперникът на Затопек в
борбата за титлата „Най-велик бегач на дълги разстояния в света“ също
изживявал трудности. Рон Кларк, феноменалният австралиец, чиято тиха,
смугла красота напомня тази на Джони Деп, бил от онези хора, които Затопек
би трябвало да мрази. Докато Затопек се учел да тича нощем в снега след
караул, красивият австралиец бягал през слънчевите утрини по плажа на
полуостров Морнингтън и разполагал с отлични треньори. Кларк имал в
изобилие всичко, за което Затопек можел само да мечтае. Свобода. Пари. Стил.
Коса.
Рон Кларк бил звезда, но в очите на своите сънародници той бил неудачник.
Макар че подобрил 19 рекорда на всички дължини от половин миля до 6 мили,
Издънката никога не спечелил голямо състезание. През лятото на 1968 г. той
проиграл последния си шанс: на финалите на 10 000 м на олимпиадата в
Мексико Сити Кларк бил повален от височинна болест. Предвиждайки пороя
от хули, който го очаквал у дома, той забавил връщането си, като се отбил в
Прага, за да посети човека, който никога не загубил състезание. Към края на

70
визитата си Кларк видял как Затопек пъхнал нещо в куфара му.
„Мислех, че това е някакво послание от Затопек за външния свят, което ще
трябва тайно да изнеса“, разказва Кларк. Затопек го изпратил със силна
прегръдка. „Защото го заслужаваш“, казал. Кларк намерил това за много мило
и трогателно. Старият майстор бил изправен пред далеч по-тежки проблеми,
но все още имал достатъчно бодър дух, за да дари с победна прегръдка младия
неудачник, който пропуснал възможността да вземе златен медал.
Едва по-късно Кларк разбрал, че Затопек съвсем нямал предвид
прегръдката. В куфара си той открил златния медал на Затопек на 10 000 м от
олимпиадата през 1952 г. Да даде медала си на човека, който счупил рекорда
му, било изключително благородна постъпка от страна на Затопек. Да се
раздели с медала си в период от живота си, когато губел всичко останало, било
проява на почти невъобразимо състрадание.
„Въодушевлението му, неговата приветливост и любов към живота го
озаряваха всеки миг - разказвал по-късно покъртеният Кларк. - Няма и никога
не е имало по- велик човек от Емил Затопек.“
Ето какво се опитвал да разбере треньорът Виджил: дали Затопек бил велик
човек, който бягал, или бил велик, защото бягал? Виджил не можел да каже
със сигурност, но усетът му подсказвал, че има връзка между способността да
обичаш и способността да обичаш да бягаш. И двете функционират по един и
същи начин. И в двата случая трябва да загърбиш собствените си желания, като
се откажеш от онова, което искаш, оцениш това, което получаваш, и проявиш
търпение, великодушие и скромност. Нима сексът и скоростта не са били в
симбиоза през по- голямата част от съществуването на човечеството,
преплетени като нишките на нашето ДНК? Не бихме могли да живеем без
любов; не бихме оцелели, без да бягаме. Може би не трябва да се учудваме, че
ако ставаме все по-добри в едното, ще станем по-добри и в другото.
Вижте, Виджил бил учен, а не свам (В индуизма - аскет или йога, приел
монашеството или посветил се на своя духовен наставник - б. пр.). Не искал да се
отплесва с истории за Буда под лотусовото дърво, но и не смятал да ги
пренебрегва. Бил се наложил, като откривал връзките там, където всички
виждали съвпадения. Колкото повече изследвал нишката на състраданието,
толкова по-интересно ставало. Случайно ли било, че в пантеона на страстните
бегачи се нареждат Ейбрахам Линкълн („Можел да надбяга всички други
момчета.“) и Нелсън Мандела (изявен бегач на свръхдълги разстояния в
колежа; дори в затвора той продължил да бяга намясто по 7 мили на ден в
килията си)? Може би Рон Кларк не поетизирал, описвайки Затопек, може би
очите му на спец са видели с клинична точност как „неговата любов към
живота го озаряваше всеки миг“.
Любов към живота! Да! Това е! Именно това накарало сърцето на Виджил
да затупти, когато видял Хуан и Мартимано да се катерят безгрижно по калния
хълм. Той открил своя Роден бегач. Открил цяло племе Родени бегачи, и както
се виждало, те били точно толкова весели и величествени, колкото Виджил се
надявал.
Този възрастен мъж, останал сам в гората, изведнъж се почувствал
безсмъртен. Бил напът да открие нещо, нещо велико. Въпросът бил не просто

71
как да се бяга. Ставало дума за това как да се живее, за това кои сме ние, хората,
като вид, и за какво сме родени. Виджил бил чел Лумхолц и в този момент
смисълът на думите на големия откривател се разкрил пред него. Ето какво
имал предвид Лумхолц, когато нарекъл тараумара „основатели и създатели на
човешката история“. Може би всичките ни проблеми: насилие, затлъстяване,
болести, депресия, алчност, всичко, което не можем да преодолеем, ни е
сполетяло, когато сме престанали да живеем като Бягащи хора. Ако човек се
отрече от природата си, тя ще „избие“ под друга, по-лоша форма.
Мисията на Виджил била ясна. Той трябвало да проследи пътя от това, в
което сме се превърнали, до това, което са тараумара, и да разбере къде сме
сбъркали. Всички екшъни представят разрушението на цивилизацията като
катаклизъм: ядрена война, комета или въстание на мислещи киборги.
Истинският катаклизъм обаче може би се случва пред очите ни. Заради
повсеместното затлъстяване всяко трето дете, родено в САЩ, е застрашено от
диабет. С други думи, в Америка може за първи път да се стигне до това едно
поколение да надживее децата си. Може би древните индуси са били по-добри
пророци от тези в Холивуд, като са предрекли, че светът ще свърши не с
катастрофа, а с голяма прозявка. Шива Разрушителят ще ни погълне... без да
прави нищо. Ще се отпусне. Ще оттегли своята топлокръвна сила от телата ни.
Ще ни превърне в плужеци.
Треньорът Виджил обаче не бил маниак. Той не предлагал всички хора да се
втурнат към каньоните заедно с тараумара, за да живеят в пещери и да гризат
мишки. Но нали трябвало да има някакви качества, които да могат да се
пренесат? Основни принципи на тараумара, които да оцелеят и да пуснат корен
на американска почва?
За Бога, представете си резултатите. Да тичаш десетилетия наред и никога
да не се контузваш... Да изминаваш стотици мили всяка седмица и да им се
наслаждаваш докрай. Да усещаш как сърцето ти бие по-бавно, как стресът и
отрицателните емоции се топят, докато енергията ти расте. Представете си
спада на престъпността, холестерола и алчността, когато една нация от
Бягащи хора си припомни как да бяга. Това можело да бъде наследството на
Джо Виджил, по- важно от олимпийските бегачи, които тренирал, от
триумфите и рекордите.
Той все още не разполагал с всички отговори, но като гледал тараумара да
тичат край него, увити в своите пелерини, осъзнал, че ще ги намери.

ГЛАВА 16
Странно, Рошавия гледал същото, което и Виджил, но единственото, което
виждал, било мъж на средна възраст с болно коляно.
Слухът на Рошавия първи доловил, че нещо не е наред. Часове наред той
слушал лекото шумолене на сандалите на Хуан и Мартимано. Насред
храсталака това шумолене отмервало ритъма като барабан. Подметките не се
удряли в земята, а по-скоро я галели, търкайки се леко назад, когато стъпалата
се вдигали към седалището и описвали дъга, за да направят следващата крачка.
72
Шум. шум. шум. час след час.
Но когато се спуснали по тясната пътека надолу по Маунт Елбърт (към
седемдесетата миля), Рошавия доловил малко отклонение в ритъма.
Мартимано сякаш щадял единия си крак, като стъпвал внимателно, вместо да
опише рязка дъга. Хуан също го забелязал. Той хвърлял несигурни погледи
назад към Мартимано.
- Qué pasa? - попитал Рошавия. - Какво става?
Мартимано не отговорил веднага, може би защото прехвърлял наум
последните 12 часа, за да открие причината за болката. Дали се дължала на
бягането в продължение на 13 мили с маратонки, каквито обувал за първи път
в живота си? Или тичането по стръмните и остри завои в тъмното? Или
пързалянето по хлъзгавите камъни в бушуващата река? Или.
- La bruja - казал Мартимано. Изведнъж случката в сградата на пожарната
добила смисъл. Погледът на Ан, заклинанието, което изсъскала, шокираните
лица на хората, отказът на Кити да повтори думите на Ан на испански,
коментарът на Рошавия - всичко било очевидно. Ан го била проклела.
- Изпреварих я - казал по-късно Мартимано. - Тогава обаче тя омагьоса
коляното ми.
Мартимано се страхувал от нещо подобно от мига, в който Пескадор отказал
да доведе шамана на племето. В Баранкас шаманите предпазват искиате и
пиноле от магии и се борят с проклятията, отправени към хълбоците, коленете
и седалищата на бегачите, като ги масажират с гладки камъни и стрити билки.
Но тараумара нямали край себе си шаман в Лийдвил и ето какво се случило: за
първи път от 42 години коляното на Мартимано отказало.
Когато Рошавия разбрал какво се случва, изпитал внезапен прилив на
симпатия. „Те не са богове - осъзнал той - те са просто хора.“ И както при
всички хора, и на тях това, което най-много обичали, можело да причини най-
много страдание и притеснения. Бягането на сто мили не било безболезнено за
тараумара. Те трябвало да се изправят лице в лице със съмненията си и да
заглушат вътрешния глас, който не преставал да им нашепва основателни
причини да напуснат състезанието.
Рошавия погледнал към Хуан, който се колебаел между това да отпраши
напред или да остане с наставника си.
- Тръгвай - казал Рошавия на Хуан и неговия пейсър. - Аз ще се погрижа за
твоя човек. Бягай, настигни тази bruja като елен.
Хуан кимнал и скоро се изгубил зад един завой.
Рошавия смигнал на Мартимано:
- Сега сме tú y yo, amigo.
- Guadajuko - казал Мартимано. - Страхотно.
Ароматът на финалната линия гъделичкал носа на Ан. Когато Хуан стигнал
до станция „Полумесец“ на седемдесет и втората миля, Ан почти била удвоила
предимството си. Водела с 22 минути, оставали ѝ само 28 мили.
Накратко, Хуан трябвало да наваксва почти по една минута на всяка миля, а
тъкмо навлизал в най-неподходящия за това участък: асфалтова отсечка, дълга
мили. Ан, която била експерт по бягането по шосе и носела маратонки „Найк“
с въздушна система, можела да изпъне дългите си крака и да полети. Хуан,

73
който дотогава никога не бил стъпвал на асфалт, трябвало да се справи с тази
странна настилка, обут в собственоръчно направени сандали.
- Краката му ще се измъчат - извикал пейсърът на Хуан към телевизионния
екип край пътя.
Когато Хуан стъпил на твърдата настилка, той присвил колене и започнал
да тича с по-къси крачки, като неутрализирал натоварването чрез
пружинирането на краката си. Всъщност Хуан се приспособил толкова добре,
че изуменият пейсър започнал да изостава, тъй като не бил в състояние да го
следва.
Хуан гонел Ан сам. Изминал седемте мили до рибарника за почти същото
време като сутринта, после свил наляво по глинестата пътека, която водела до
страховитото възвишение Пауърлайн. Много бегачи в Лийдвил се боят повече
от Пауърлайн, отколкото от Прохода на надеждата. „Виждал съм хора да седят
край пътеката и да плачат“, разказва един ветеран от Лийдвил. Хуан обаче
тръгнал по пътеката, сякаш цял ден само това бил чакал. Той тичал нагоре по
почти отвесните склонове, по които повечето бегачи са принудени да
притискат коленете си с длани.
Пред него Ан наближавала върха, но очите ѝ били почти затворени от
изтощение, сякаш не можела дори да погледне последната част от склона.
Преодолявайки завой след завой, Хуан уверено я настигал, когато изведнъж
спрял рязко и заподскачал на един крак. Било се случило нещастие: каишката
на сандала му се скъсала, а той нямал с какво да я замени. Докато Ан
прехвърляла планината, Хуан седял на един камък и разглеждал останките от
каишката. Нанизал я отново и видял, че има ремък точно колкото да задържи
подметката за крака му. Внимателно завързал каишката на възел и направил
няколко пробни крачки. Можел да продължи.
Междувременно Ан била стигнала до финалната права. Оставали ѝ само 10
мили кален път покрай Тюркоазеното езеро, преди виковете на купонджиите
от Шеста улица да я съпроводят до финалната лента. Минавало 8 вечерта и
дърветата около Ан тънели в мрак. Тогава нещо изскочило от гъсталака зад
нея. Нещото се приближило толкова бързо, че Ан нямала време да реагира.
Твърде сащисана, за да помръдне, тя застинала насред пътеката, когато Хуан
се стрелнал вляво от нея с една крачка, а със следващата отново стъпил на
пътеката. Бялата му наметка се развявала около него, когато профучал покрай
Ан и се изгубил надолу по пътеката.
„Дори не изглеждаше уморен! Сякаш просто, се забавляваше!“ Ан била
толкова съкрушена, че решила да напусне състезанието. До финиша оставал
по-малко от час, но ведростта на тараумара, която така развълнувала Джо
Виджил, напълно обезкуражила Ан. Та тя направо се съсипвала, за да задържи
водещата позиция, а този мъж изглеждал така, сякаш можел да поведе, когато
пожелае. Било унизително. Ан осъзнала, че в мига, в който направила своя
гамбит с царицата, Хуан я бил набелязал. Най-накрая съпругът на Ан я убедил
да продължи, и то тъкмо навреме: Мартимано и останалите тараумара
наближавали бързо.
Хуан спрял хронометрите на 17 ч. и 30 мин., като подобрил рекорда на
състезанието с 25 минути. (И в друго бил пръв. Тъй като никога не бил виждал

74
финална лента, вместо да мине през нея, той плахо се проврял отдолу.) Ан
финиширала около половин час по-късно с постижение от 18 ч. и 6 мин.
Мартимано с омагьосаното коляно финиширал трети, веднага след нея.
Мануел Луна и останалите тараумара се класирали съответно четвърти, пети,
седми, десети и единадесети.
- Какво състезание! - крещял Скот Тинли пред телевизионните камери, като
бутал микрофона в лицето на Ан Трейсън. Тя примигвала срещу светкавиците;
изглеждала, сякаш ще припадне, но успяла да се окопити за последно.
- Понякога - казала - е нужна жена, която да накара мъжа да даде най-
доброто от себе си.
„Е, и обратното е вярно“, биха казали тараумара. Благодарение на героичния
си опит да разгроми сама цял отбор спецове по бягане на дълги разстояния Ан
счупила собственото си върхово постижение от Лийдвил с повече от два часа,
поставяйки нов рекорд при жените, който оттогава не е подобряван.
В този момент обаче тараумара не можели да кажат нищо дори да искали.
Напускайки пистата, те попаднали в истинска буря.
Това трябвало да е техният миг. След векове на страх и ужас, след като били
преследвани заради скалповете си, заробвани заради силата си и тормозени
заради земята си, тараумара най-сетне били уважавани. По неоспорим начин
се били доказали като най-големите бегачи на свръхдълги разстояния на
планетата. Светът щял да разбере, че те притежават фантастични умения,
които заслужават да бъдат изследвани, начин на живот, който заслужава да
бъде съхранен, и родина, която заслужава да бъде защитена.
Джо Виджил бил толкова въодушевен, че вече бил напът да продаде къщата
си и да напусне работа. Сега, когато Лийдвил издигнал мост между културата
на Америка и тази на тараумара, той бил готов да изпълни плана, който
подготвял от много време. Виджил бил 65-годишен и така или иначе бил готов
да се пенсионира в колежа. С жена си Керълайн щели да се преселят на
границата на Аризона с Мексико, където щял да основе лагер, за да изследва
тараумара. Това можело да отнеме няколко години, но междувременно
Виджил щял да се връща в Лийдвил всяко лято и да укрепи отношенията си с
бегачите тараумара. Щял да започне да учи езика им. щял да проследи
сърдечния им ритъм и максималната кислородна консумация. може би дори
щял да организира срещи със своите олимпийци! Защото тъкмо това било
хубавото: Ан тичала с тараумара, значи всички ние бихме могли да станем като
тях!
Всичко изглеждало прекрасно. За около минута.
- Ако мислите да използвате и една шибана снимка на моите тараумара -
заявил Рик Фишър, когато Тони Поуст и другите представители на „Рокпорт“
се втурнали да ги поздравят - добре е да приготвите пари.
Тони Поуст беше потресен.
- Той наистина се беше побъркал. Когато дойде, не беше на себе си, сякаш
беше готов да ни избие. Не буквално - побърза да добави Поуст. - Просто
имахме чувството, че този буен човек ще спори до безкрай и никога няма да
признае, че не е прав.
- Създаде ни проблеми - разказа ми Кен Клоубър. - Не го правеше, когато

75
имахме големи спонсори и телевизионни екипи, а после, когато се стигна до
използването на снимките на индианците, превърна „Рокпорт“ в заложник.
Опита се да ми съсипе живота в качеството ми на ръководител на състезанието.
Действаше напълно егоистично и въобще не се интересуваше от своите хора.
Когато го попитах за неговата версия, Фишър откачи точно както някога,
когато бил заобиколен от наркобандити в Медните каньони и оцелял само
благодарение на истеричния си пристъп.
- Състезанието беше уговорено! - палеше се Фишър. - Искаха да спечели
русокосата синеока жена, но тя загуби.
Фишър твърдеше, че всички журналисти са били подкупени с тайна
тридневна оргия, организирана от ръководителите на състезанието в Лийдвил
и проведена в луксозен курорт в Аспън (Курортно селище в САЩ, щата Колорадо
- б. пр.). Фишър ми съобщи, че един журналист дори се опитал да го подкупи,
като му предложил пари, за да накара Хуан да се забави и да се съобрази с
Трейсън.
- Този уважаван журналист каза, че ще е катастрофа, ако Хуан спечели.
Факт е, че за белите бегачи победата на тараумара беше истинско бедствие.
Защо?
- Заради извратената американска идея, че жените могат да се състезават с
мъжете.
(Когато го попитах за името на журналиста, Фишър отказа да отговори.)
Нямаше никакъв смисъл Фишър да обвинява Кен Клоубър и „медийния
елит“ в заговор срещу звездите на състезанието; за него обаче това беше само
загрявка. Фишър твърдеше, че на един от неговите бегачи са пробутали кока-
кола с дрога в нея, вследствие на което бегачът „припаднал и се разболял
смъртоносно“. Друг станал жертва на сексуален тормоз от страна на „някакъв
бял“, който, уж разтривайки бегача след тренировка, плъзнал ръката си под
препаската на индианеца и „масажирал пениса и скротума му“. Колкото до
„Рокпорт“, Фишър твърдеше, че компанията е в най-добрия случай
злонамерена, а в най-лошия - престъпна.
- Обещаха да създадат обувна фабрика в Медните каньони. цялата сделка
беше корумпирана. когато „Рокпорт“ прегледали книжата, разбрали, че са
измамени, и президентът на компанията бил уволнен.
Тараумара гледали как чабочи си крещят. Чули гневните думи и видели
гневните ръце, които сочели към тях. Тараумара не знаели за какво става дума,
но схванали смисъла. Пред лицето на гнева и враждебността най-големите,
никому неизвестни атлети на планетата постъпили както винаги: върнали се у
дома, в каньоните; избледнели като сън и отнесли тайните си със себе си. След
триумфа през 1994 г. тараумара никога не се завърнали в Лийдвил.
Един човек ги последвал и никога повече не го видели по тези места. Това
бил странният нов приятел на тараумара - Рошавия. Скоро той щял да стане
известен като Кабайо Бланко, самотния скитник от Високите планини.

76
 ГЛАВА 17
„Сега какво ще правиме без варвари?
За нас все пак те бяха разрешение.“
Константинос Кавафис, „В очакване на варварите“
(Превод Атанас Далчев - б. пр.)

- Това беше преди десет години - завърши разказа си Кабайо. - Оттогава съм
тук.
Няколко часа по-рано Mamá ни беше изхвърлила от дневната си и си беше
легнала. Като продължаваше да говори, Кабайо ме поведе по пустите улици на
Креел и ме заведе в една затънтена бодега (Винарна (исп.) - б. пр.). Затворихме и
нея. Когато Кабайо ме доведе от 1994 г. в настоящето, беше два през нощта, а
на мен ми се виеше свят. Беше ми разказал повече, отколкото бях очаквал, за
звездния миг на тараумара на състезанията по бягане на свръхдълги разстояния
в Америка. Беше ми казал как мога да науча останалото, като открия Рик
Фишър, Джо Виджил и компания. През цялото време обаче той не даде отговор
на единствения въпрос, който му бях задал:
Човече, кой си ти?
Сякаш преди да тръгне през гората с Мартимано, не беше правил нищо, или
пък беше правил доста неща, за които не искаше да говори. Всеки път, когато
го питах, той или се измъкваше с шега, или уж ми даваше някакъв отговор, с
който приключваше темата, сякаш затваряше врата на тъмница.
(Как си изкарвам хляба? Върша разни неща за богатите, които не искат да ги
вършат сами.)
После започваше друга заплетена история. Изборът беше ясен: можех да
нахалствам и да го ядосам или да си трая и да чуя страхотни истории.
Научих, че след състезанието в Лийдвил през 1994 г. Рик Фишър продължил
да вилнее. Имало други състезания и други бегачи тараумара. Не след дълго
Фишър дошъл с нов състав и започнал да се забърква в нови и нови скандали
като колежанин на екскурзия. Най-напред отборът на тараумара бил изгонен
от бягането на 100 мили по Анджелис Крест (Състезание, провеждано ежегодно в
Калифорния - б. пр.), тъй като Фишър се мотаел в участъка, позволен само за
бегачи, по средата на състезанието.
- Последното, което ми се ще да направя, е да дисквалифицирам бегач -
казал ръководителят на състезанието - но Рик не ни остави друг избор.
По-късно трима бегачи тараумара били дисквалифицирани, след като
завършили съответно първи, трети и четвърти на бягането на 100 мили в Уасач
Фронт, Юта. Причината: Фишър отказал да плати таксата за участие. После
дошъл маратонът на Западните щати, където Фишър отново избухнал. Той
обвинил доброволците на състезанието, че тайно са променили маркировката
на трасето, за да объркат тараумара и - ако щете вярвайте - че са откраднали
кръвта им. (Всички бегачи на маратона на Западните щати били поканени да
дадат кръв като част от научно изследване върху издръжливостта, но
единствено Фишър някак заподозрял капан и раздухал нещата. Приписват му

77
се следните думи: „Кръвта на тараумара е много, много рядка. В лекарските
среди искат да разполагат с нея за генетични изследвания.“).
По това време дори на тараумара, изглежда, им било писнало да се разправят
с Пескадор. Освен това индианците забелязали, че Фишър си купува все по-
нови и хубави джипове, докато те получавали само по няколко торби царевица
в замяна на дългите, самотни седмици далеч от дома и стотиците мили,
пробягани в планината. За пореден път при общуването си с чабочи тараумара
се почувствали като роби. Това бил краят на отбора на тараумара, който се
разпаднал завинаги.
Майка Тру (или както и да му беше името) се чувствал толкова сроден с
тараумара и бил толкова отвратен от поведението на своите сънародници
американци, че изпитвал нужда да промени нещо. Непосредствено след като
тичал с Мартимано в Лийдвил на състезанието през 1994 г., той се добрал до
ефира на радиостанция в Боулдър, Колорадо, и помолил всички, които имат
стари палта, да му ги дадат. След като събрал доста палта, той ги направил на
вързоп и поел към Медните каньони.
Нямал представа къде отива. Тръгнал да търси своя приятел Мартимано, а
пътуването му приличало на завръщането на Шакълтън от Антарктика (Ърнест
Шакълтън (1874 - 1922) - ирландски пътешественик и изследовател, ръководил няколко
драматични експедиции до Антарктика - б. пр.). Лутал се през пустинята и
каньоните и повтарял името на Мартимано на всеки, когото срещал, докато
накрая смаял и себе си, и Мартимано, попадайки насред селото на приятеля си
на 9000 фута надморска височина. Тараумара го посрещнали безмълвно,
посвоему; почти не говорели с него, но когато Кабайо се будел сутрин, той
намирал купчинка домашни тортили и прясно пиноле край бивака си.
- Рарамури нямат пари, но никой не е беден - каза Кабайо. - В Щатите, ако
помолиш за чаша вода, ще те заведат в приют за бездомни. Тук те водят в дома
си и те хранят. Искаш да нощуваш навън, а те ти отвръщат: Добре, но не би ли
предпочел да спиш вътре, при нас?
Но в Чогита нощите са студени, твърде студени за слабоват мъж от
Калифорния (или откъдето и да беше). Така, след като раздал всички палта,
Майка помахал за сбогом на Хуан и Мартимано и поел сам към топлите недра
на каньоните. Без да се замисля, криволичел между наркомански свърталища
и разбойници, избегнал болестите и каньонската треска и накрая си харесал
местенце край един завой на реката. Струпал камъни, издигнал си хижа и се
устроил там.
- Бях решил да открия най-доброто място за бягане в света. Това беше то -
разказа ми Кабайо на връщане към хотела същата вечер. - Щом го видях,
ченето ми увисна. Бях много развълнуван, нямах търпение да стъпя на
пътеката. Бях толкова изумен, че не знаех откъде да започна. Но онова място е
диво. Трябваше да проявя търпение.
Така или иначе нямал друг избор. В Лийдвил той бил пейсър, а не състезател,
защото краката му започнали да му създават грижи, откакто навършил
четиридесет.
- Имах проблеми с разни контузии, особено със сухожилията на глезените
- каза Майка. Години наред той опитвал всякакви лекове: превръзки, масажи,

78
все по- скъпи ортопедични обувки, но нищо не помогнало. Когато пристигнал
в Баранкас, той решил да обърне гръб на логиката и да разчита, че тараумара
знаят какво правят. Нямало да си губи времето в опити да разгадае тайните им.
Щял просто да скочи в непознати води и да се надява всичко да е наред.
Изхвърлил маратонките и започнал да носи само сандали. Закусвал с пиноле
(научил се да го приготвя като овесена каша с вода и мед) и си носел сушено
пиноле в торбичка на кръста по време на скитанията си из каньоните. На
няколко пъти падал много лошо и понякога едва се добирал сам до хижата си,
но стискал зъби, охлаждал раните в леденостудената река и смятал тези
преживявания за добър опит.
- Страданието смирява човека. Струва си да знаеш какво е да си паднеш на
задника - каза Кабайо. - Много бързо научих, че е по-добре да уважавам Сиера
Мадре, защото тя може да сдъвче човека и да го изплюе.
На третата година Кабайо бродел по пътеки, познати само на тараумара.
Разтреперан, той се спускал по назъбените хребети на склонове, по-дълги, по-
стръмни и по-криволичещи от ски писта за напреднали. Кабайо се спускал,
пълзял и тичал надолу по хълмовете в продължение на мили, като едва не губел
контрол. Разчитал на рефлексите, възпитани в каньоните, но все така очаквал
да чуе изпукването на коленния хрущял, скъсването на подколянното
сухожилие, парещата болка от скъсан ахилес. Знаел, че всеки миг някое от тези
неща ще се случи.
Но не се случило. Кабайо никога не се контузил. След няколко години,
прекарани в каньоните, Кабайо бил по-силен, по-здрав и по-бърз, откогато и да
било.
- Откакто съм тук, цялото ми отношение към бягането се промени - каза ми
той.
Подложил се на изпитание, като пробвал да пробяга през планините
разстояние,
отнемащо три дни на кон. Преодолял го за седем часа. Не беше сигурен как се
е получило, каква роля играят сандалите, пиноле и корима, но.
- Ей - прекъснах го. - Можеш ли да ми покажеш?
- Какво да ти покажа?
- Как да бягам като теб.
Имаше нещо в усмивката му, което ме накара веднага да съжаля за въпроса
си.
- Добре, ще потичаме заедно - каза. - Чакай ме тук по изгрев.
- О! О!
Опитвах се да крещя, но само пъхтях. Най-накрая извиках:
- Кон!
Кабайо Бланко ме чу тъкмо преди да изчезне зад един хълм. Бяхме поели по
камениста пътека, осеяна с борови иглички, която водеше нагоре през горите
сред възвишенията зад Креел. Бягахме по-малко от десет минути, а аз вече се
задъхвах. Не че Кабайо е толкова бърз. Той обаче изглежда толкова лек, сякаш
напредва нагоре със силата на мисълта, а не чрез мускулите си.
Кабайо се обърна и дотича при мен.
- Добре, първи урок. Застани плътно зад мен.

79
 Този път бягаше по-бавно, а аз се опитвах да повтарям всичко, което той
прави. Отпусках ръце, докато дланите ми не дойдоха на височината на ребрата.
Намалих крачките си, докато станаха съвсем малки. Гърбът ми се изправи, така
че почти чувах пукането на гръбнака си.
- Не се бори с пътеката - извика Кабайо през рамо. - Вземи това, което тя ти
дава. Ако можеш да избираш дали да направиш една или две стъпки между
скалите, направи три.
Кабайо е прекарал толкова години като пейсър, че дори е дал прякори на
камъните под краката си. Някои са ayudantes, помощниците, които позволяват
да отскочиш напред със сила; други са „мошеници“, които изглеждат като
ayudantes, но щом си отместиш крака, вероломно се търкулват. А някои са
chingoncitos, малките мръсници, които си умират да те спънат.
- Втори урок - извика Кабайо. - Бягай спокойно, леко, гладко и бързо.
Започни със спокойствието. Дори само това да постигнеш, няма да е зле. После
работи върху лекотата. Бягай без усилие, сякаш не ти пука колко висок е
хълмът или колко далече трябва да стигнеш. Когато си се упражнявал толкова
дълго, че да забравиш, че се упражняваш, се постарай да бягаш глаааааадко. За
скоростта няма защо да се грижиш. Ако се справиш с другите три условия, ще
станеш бърз.
Гледах краката на Кабайо, обути в сандали, и се опитвах да тичам по неговия
особен начин, някак на пръсти. Толкова дълго тичах с наведена глава, че
първоначално не забелязах кога сме излезли от гората.
- Ех! - възкликнах.
Слънцето тъкмо изгряваше над планината. Във въздуха се усещаше
ароматът на боровия пушек, който излизаше от пробитите кюнци на чамовите
бараки в покрайнините на града. В далечината, на плато на фона на посипани
със сняг планини, се извисяваха гигантски скални късове, напомнящи на
статуите на Великденския остров. Дори да не бях толкова запъхтян от
тичането, пак щях да остана без дъх.
- Казвах ли ти - подсмихна се Майка.
Стигнахме мястото, където трябваше да обърнем. Макар да знаех, че ще е
глупаво от моя страна да се опитвам да измина повече от 8 мили, подскачането
по тези пътеки ми достави такова удоволствие, че никак не ми се щеше да се
връщаме. Кабайо отлично знаеше как се чувствам.
- Чувствах се така в продължение на 10 години - каза. - И все още се уча.
Кабайо обаче трябваше да бърза. Този ден беше поел към хижата си, а скоро
щеше да се мръкне и той нямаше много време. Именно в този момент започна
да ми разказва с какво най-често се занимава в Креел.
- Нали разбираш - започна Кабайо. - След онова състезание в Лийдвил се
случиха доста неща.
Преди бягането на дълги разстояния привличало в горите само шепа
особняци с джобни фенерчета. През последните години обаче нещата се
променили с нашествието на борбените младоци. Един от тях бил Карл
Мелцър, който слушал „Стрейнджлъв“ (Английска рок-група (1991-1998) - б. пр.) на
айпода си, докато побеждавал три пъти подред на маратона „Хардрок 100“
(Състезание с дължина 161,7 км, провеждано в Колорадо, САЩ - б. пр.). Или

80
Скандалната дива Катра Корбет, красива поклонничка на готиката с тяло,
покрито с плетеница от татуировки. Веднъж тя пробягала от край до край
маршрута „Джон Мюр“ (211 мили) в Националния парк Йосемити, а после
направила обратен завой и пробягала още веднъж цялото разстояние. Сред тях
бил и Тони Крупичка, наричан Голия, защото рядко обличал нещо друго освен
едни раздърпани шорти. В продължение на една година той спял в кабинета на
свой приятел, докато тренирал за победа в Лийдвил. И накрая, Невероятните
Хвърковати братя Скагс - Ерик и Кайл, които отишли пеш до Гранд Каньон,
преди да подобрят рекорда за най-бързо пробягване на каньона от край до край
в двете посоки.
Тези борбени младоци търсели нещо ново, трудно и екзотично. Насочвали
се към бягането сред природата толкова масово, че към 2002 г. този спорт бил
най-бързо разпространяващият се в САЩ. Те обичали не само да се състезават.
Обичали тръпката от изследването на дръзкия нов свят на собствените си тела.
Богът на бягането на свръхдълги разстояния Скот Юрек (Американски бегач на
свръхдълги разстояния (р. 1973) - б. пр.) слагал в края на всеки изпратен имейл следния
цитат от Уилям Джеймс (Американски психолог и философ (1842-1910) - б. пр.):

„Отвъд крайното изтощение и умора можем да открием море от

спокойствие и енергия, каквито никога не сме си представяли, че
притежаваме. Източниците на сила никога не са били изчерпвани,
защото никога не сме преминавали преградата.“

С тези думи той обобщил неписаното верую на борбените младоци.

Когато младоците се отправили към горите, те донесли със себе си всички
знания за спорта, натрупани през последното десетилетие. Планинският бегач
от Колорадо Спрингс Мат Карпинтър прекарвал стотици часове в измерване
на промените в тялото при пиене на вода например. (От биомеханична гледна
точка най-ефективният начин да държиш бутилка с вода е да я носиш под
мишница, а не в ръка.) Карпинтър използвал ремък и бръснач, за да остърже
микроскопични частици от маратонките. Потапял тези частици във ваната и ги
вадел, за да изчисли задържането на вода и скоростта на съхнене. През 2005 г.
той използвал завладяващите си познания, за да разбие рекорда в Лийдвил.
Спрял хронометрите на смайващите 15 ч. и 42 мин., два часа по-малко от най-
бързия тараумара.
Но! На какво били способни тараумара под натиск? Ето това искал да узнае
Кабайо. Викториано и Хуан бягали като ловци, както били учени: достатъчно
бързо, за да хванат плячката, но не повече. Кой знае колко бързо щели да бягат
до някого като Карпинтър? И никой не знаел какво могат да постигнат на
собствен терен. Нима шампионите, защитаващи титлата си, не заслужавали
поне веднъж предимството да са домакини?
Ако тараумара не могат да се върнат в Америка, разсъждавал Кабайо,
американците трябва да дойдат при тараумара. Той обаче знаел, че ужасно
срамежливите обитатели на каньоните ще изчезнат сред хълмовете, ако се
окажат заобиколени от банда американски бегачи, които ги обстрелват с
въпроси и щракат с фотоапаратите си.
Какво би станало обаче, блъскал си главата Кабайо, ако се организира
81
състезание в стила на тараумара? Щяло да бъде като едновремешно
надсвирване с китари: в продължение на една седмица всички щели да
тренират заедно, да обменят тайни, взаимно да изучават стиловете и техниките
си. В последния ден всички бегачи щели да се изправят един срещу друг в
сблъсък на титани на 50 мили.
Това била една страхотна идея. и пълен майтап, разбира се. Никой елитен
бегач нямало да рискува. Това нямало да е просто професионално
самоубийство; това щяло да бъде истинско самоубийство. Само за да стигнат
до стартовата линия, бегачите трябвало да се промъкнат покрай бандити, да
вървят пеш през сурови местности, да внимават за всяка глътка вода и всяка
хапка. Ако някой се контузел, това значело смърт, може би не моментална, но
неизбежна. Раненият можел да се окаже на разстояние няколко дни от най-
близкия път и няколко часа от най-близкия източник на прясна вода.
Спасителните хеликоптери нямали никакъв шанс да се промъкнат през тесните
скални процепи.
Всичко това било без значение. Кабайо бил започнал да работи по плана си.
Това била единствената причина да дойде в Креел. Напуснал хижата си в
недрата на каньоните и се домъкнал в града, който не харесвал, защото бил чул,
че зад тезгяха в някакъв магазин за бонбони в Креел има компютър с достъп до
интернет. Кабайо научил основните правила за работа с компютър, направил
си имейл адрес и започнал да изпраща послания до външния свят. И тогава се
появих аз. Когато го издебнах в хотела, „грингото индианец“ се беше
заинтригувал по една-единствена причина: бях му казал, че съм писател. Може
би една статия за неговото състезание би привлякла бегачи.
- Кого си поканил? - попитах.
- Досега само един човек - беше отговорът. - Искам само бегачи със силен
дух, истински шампиони. Пиша си със Скот Юрек.
Скот Юрек? Седемкратният шампион на Западните щати и трикратен
носител на титлата „Бегач на свръхдълги разстояния на годината“? Кабайо
съвсем се беше побъркал, ако мислеше, че Скот Юрек ще дойде дотук, за да се
състезава с банда никому неизвестни бегачи насред нищото. Скот беше най-
добрият бегач на свръхдълги разстояния в САЩ, а може би и в света, вероятно
за всички времена.
Когато не се състезаваше, Скот помагаше на „Брукс“ (Американска компания,
производител на спортни обувки (осн. 1914) - б. пр.) в разработването на знаковите
обувки „Каскадия“ или организираше лагери за бегачи, за които напливът беше
огромен, или пък размишляваше в кое престижно състезание в Япония,
Швейцария, Гърция или Франция да участва. Скот Юрек беше предприятие,
което зависеше изцяло от здравето на Скот Юрек. С други думи, последното,
което главният актив на компанията можеше да си позволи, беше да рискува да
се разболее, да бъде застрелян или разгромен в някакво смотано надбягване в
местност в задния двор на Мексико, охранявана от снайперисти.
Кабайо обаче беше чел някъде интервю с Юрек и веднага го почувствал като
брат. Посвоему Юрек бил почти толкова загадъчен, колкото и Кабайо. Не
толкова големи звезди като Дийн Карназис и Пам Рийд се натрапвали по
телевизията, пишели мемоари, в които възхвалявали сами себе си и (в случая с

82
Дийн), рекламирали спортна напитка, като прелитали голи до кръста над
„Таймс Скуеър“. В същото време най-големият американски бегач на
свръхдълги разстояния бил на практика невидим. Той бил истинско
състезателно животно, факт, който обяснявал два от странните му навици: в
началото на всяко състезание Юрек надавал смразяващ вик, а след като
спечелел, се търкалял в калта като хиперактивно куче. После ставал, отърсвал
се и се връщал в Сиатъл, докато не дойдело време викът му отново да проехти
в тъмнината.
Ето такъв шампион търсел Кабайо. Не някой фукльо, който би използвал
тараумара, за да популяризира собственото си име, а истински спортен
изследовател, който оценява артистизма и усилията, вложени дори в най-
бавното бягане. Кабайо не се нуждаел от повече доказателства за
достойнствата на Скот Юрек, но получил още едно. Когато в края на
интервюто го помолили да изброи своите кумири, той назовал тараумара. „Той
се вдъхновява - пишело в статията - като си повтаря една поговорка на
тараумара: Ако бягаш по земята и със земята, ще можеш да бягаш вечно.“
- Виждаш ли! - настояваше Кабайо. - Той има душа на рарамури.
Чакай малко.
- Дори ако Скот Юрек се съгласи да дойде, какво ще кажат тараумара? -
попитах. - Ще се съгласят ли?
- Може би - сви рамене Кабайо. - Аз искам да дойде Арнулфо Кимаре.
Това нямаше да се случи никога. От личен опит знаех, че Арнулфо едва ли
би разговарял с непознат, а какво остава да прекара една седмица с цяла банда
и да ги развежда по тайните пътеки на родния си край. Възхищавах се на вкуса
и амбициите на Кабайо, но сериозно се съмнявах във връзката му с
действителността. Никой американски бегач не знаеше кой е той, а повечето
тараумара не бяха сигурни какво е той. И той очакваше всички тези хора да му
се доверят?
- Сигурен съм, че Мануел Луна ще дойде - продължи Кабайо. - Може би ще
доведе сина си.
- Марселино? - попитах.
- Да - отвърна Кабайо. - Той е добър.
- Той е страхотен!
Човекът факел, който се носеше по калната пътека като пламък по фитил,
все още беше пред очите ми. Е, в такъв случай какво значение имаше дали Скот
Юрек или някое от другите нашумели имена ще се появи? Струваше си само
заради възможността да бягам редом с Мануел, Марселино и Кабайо. Кабайо
и Марселино тичаха по начин, който се доближаваше най-много до летенето.
Бях видял нещичко по пътеките на Креел и исках още. Беше като да размахаш
ръце много силно и да се издигнеш на сантиметър над земята. Нима след
подобно преживяване може да се мисли за нещо друго освен за повторен опит?
- Мога да го направя - казах си.
Кабайо е бил в същото положение като мен, когато е дошъл тук: мъж,
прехвърлил четиридесетте, с болни крака, а след година се реел сред
планинските върхове. Ако при него се е получило, защо да не се получи при
мен? Дали ако наистина приложех техниките, които той щеше да ми предаде,

83
можех да събера сили и да пробягам 50 мили през Медните каньони? Минусите
на това състезание бяха, най-общо казано. Всъщност нямаше минуси.
Състезанието нямаше да се състои. Но ако по чудо Кабайо успееше да
организира надбягване с най-добрите тараумара от всички поколения, исках да
съм там.
Когато се върнахме в Креел, с Кабайо си стиснахме ръцете.
- Благодаря за уроците - казах. - Научих много от теб.
- Hasta luego, norawa - отвърна Кабайо. - До следващия път, приятелю.
После си тръгна.
Гледах го как се отдалечава. Имаше нещо страшно тъжно и в същото време
страшно ободряващо в този пророк на древното изкуство на бягането, който
беше обърнал гръб на всичко, освен на мечтата си, и се връщаше обратно на
„най- доброто място за бягане в света“.
Сам.

ГЛАВА 18
- ЧУВАЛ ЛИ СИ за Кабайо Бланко?
След като се върнах от Мексико, се обадих на Дон Алисън, дългогодишния
редактор на списание „Ултрарънинг“. Кабайо беше споменал две подробности
за миналото си, които си струваше да се проследят: каза, че е бил
професионален боксьор и че е спечелил няколко състезания по бягане на
свръхдълги разстояния. Щеше да е извънредно трудно да разровя миналото му
на борец, тъй като борбата разполага с разклонена мрежа от дисциплини и
институции. При бягането на свръхдълги разстояния обаче всички пътища
водят към Дон Алисън в Уеймаут, Масачузетс. Този човек е енциклопедия за
клюки, резултати от състезания и изгряващи звезди в спорта; той познава
всички и всичко. По тази причина първите думи, които произнесе, прозвучаха
двойно по-разочароващо.
- За кого?
- Мисля, че е известен също като Майка Тру - казах. - Но не съм сигурен
дали това наистина е неговото име, или е името на кучето му.
Мълчание.
- Ало? - казах.
- Да, задръж - отговори най-сетне Алисън. - Тъкмо търсех нещо. Ама
сериозно ли?
- Имаш предвид дали е сериозен?
- Не, питам дали сериозно има такъв човек? Дали наистина съществува?
- Да, съществува. Намерих го в Мексико.
- Добре - отвърна Алисън. - А луд ли е?
- Не, той. - Сега аз замълчах на свой ред. - Не мисля, че е луд.
- Защото някой с това име ми изпрати няколко статии. Тях търся. Трябва да
ти кажа, че просто не ставаха за отпечатване.
Това означаваше нещо. „Ултрарънинг“ прилича не толкова на списание, а
по- скоро на сборник от многословни роднински писма, каквито някои хора
84
пишат вместо коледни картички. Около 80% от всеки брой е съставен от
списъци от имена, постижения и резултати от състезания, за които никой не е
чувал, провеждани на места, които само бегач на свръхдълги разстояния би
могъл да открие. Освен репортажите от състезания във всеки брой са
поместени по няколко материала, написани от бегачи, които не получават
заплащане. Те споделят най- новите си мании, например „Използване на скала
за определяне на оптималната нужда от хидратация“ или „Комбиниране на
фенер за глава и джобно фенерче“. Няма нужда да казвам, че човек трябва да
положи доста усилия, за да получи отказ за публикуване от „Ултрарънинг“. Не
посмях дори да попитам по каква тема се беше изказал Кабайо, изолиран в
хижата си като Юнабомбър. (Псевдоним на американския математик Теодор
Качински (р. 1944 г.). През 1971 г. Качински напуска асистентското си място в
Калифорнийския университет и заживява в собственоръчно построено бунгало. В
периода 1968-1995 г. той извършва редица бомбени атентати в знак на социален
протест. През 1996 г. Качински е заловен и осъден на доживотен затвор без право на
замяна - б. пр.).
- Да не би да е сипел заплахи?
- Ами - започна Алисън. - Просто не ставаше дума за бягане. Приличаше
повече на лекция за братството, кармата и алчните гринго.
- Споменаваше ли за състезанието, което планира?
- Да, ставаше дума за някакво състезание с тараумара. Но доколкото
разбирам, той е единственият участник. Заедно с трима индианци.
Треньорът Джо Виджил също никога не беше чувал за Кабайо. Надявах се,
че може би са се срещнали през онзи епичен ден в Лийдвил или по-късно в
Баранкас. Скоро след състезанието в Лийдвил обаче животът на треньора
Виджил беше взел рязък и драматичен обрат. Всичко започнало с едно
телефонно обаждане. Млада жена питала дали Виджил може да ѝ помогне в
квалификациите за Олимпийските игри. В колежа била доста изявена, но до
такава степен ѝ било писнало от бягането, че се била отказала и мислела вместо
това да отвори сладкарница. Освен ако треньорът Виджил не смятал, че трябва
отново да опита.
Виджил е майстор на мотивацията. Той отлично знаел какво трябва да каже:
Забрави! Върви да правиш мокачино. Дийна Кастор (по онова време
фамилията ѝ била Дросин) била мило дете, но изобщо не трябвало да ѝ минава
през ум да работи с Виджил. Тя била момиче от калифорнийския бряг, което
било свикнало да тича от вратата на дома си по алеите на Санта Моника (Град
в САЩ, щата Калифорния, разположен на едноименния залив, недалеч от Лос Анджелис
- б. пр.) под топлото тихоокеанско слънце. Виджил можел да ѝ предложи
занимание за спартански воини, програма за естествен подбор, убийствено
натоварване в мразовитите, брулени от вятъра планини на Колорадо.
- Опитах се да я обезкуража, тъй като Аламоза (Градче в САЩ, щата Колорадо,
разположено на 2299 м надморска височина - б. пр.) не е калифорнийско градче -
разказвал по-късно Виджил. - Малко е уединено, разположено е в планините и
е студено; понякога температурите падат до -30°С. Само най-калените могат
да бягат там.
Когато Дийна все пак се появила, Виджил проявил учтивост и възнаградил
упорството й, като проверил общия ѝ потенциал, степен на физическа
85
подготовка и тренинг. Резултатите по никакъв начин не променили мнението
на треньора: постиженията на Дийна били посредствени.
Но колкото повече Виджил отблъсквал Дийна, толкова повече растял
интересът ѝ. На стената в кабинета на Виджил висяла магическата формула на
бързото бягане, която според Дийна нямала абсолютно нищо общо с бягането.
Съветите гласели: „Давай, за да получиш“, „Работи върху личните си
взаимоотношения“ и „Остани верен на ценностната си система“. Съветите на
Виджил относно храненето също нямали нищо общо със спорта и науката.
Хранителната стратегия, която препоръчал на олимпийската надежда в
маратона, била следната: „Яж, все едно си бедна.“
Виджил изграждал свой малък свят в духа на тараумара. Докато не изпълнел
обета си да се засели в Медните каньони, той щял да направи всичко възможно,
за да пренесе Медните каньони в Колорадо. Ако Дийна дръзвала дори да мисли
да тренира при Виджил, трябвало да е готова да тренира като тараумара. Това
означавало да живее скромно и да се грижи за душата си точно толкова,
колкото и за физическата си сила.
Дийна разбрала и нямала търпение да започне. Треньорът Виджил вярвал,
че човек трябва да стане силна личност, преди да стане силен бегач. Как
можела Дийна да загуби? Неохотно Виджил решил да ѝ даде шанс. През 1996
г. той започнал да я тренира по системата на тараумара. Година по-късно
кандидат- сладкарката била напът да се превърне в една от най-добрите
бегачки на дълги разстояния в американската история.
Тя започнала с победи в републиканските първенства по бягане в естествени
условия, след което счупила националния рекорд на САЩ в дължини от 3 мили
до маратон. На Олимпиадата в Атина през 2004 г. Дийна изпреварила
световната рекордьорка Пола Радклиф и спечелила бронз - първи медал за
САЩ в маратона за последните 20 години. За Джо Виджил обаче едно от най-
големите постижения на Дийна била наградата „Хуманитарен спортист на
годината“, спечелена през 2002 г.
Малко по малко треньорът Виджил се увличал все повече в американското
бягане на дълги разстояния и все повече се отдалечавал от плановете си,
свързани с Медните каньони. Преди Олимпиадата през 2004 г. Виджил бил
помолен да основе тренировъчен лагер за олимпийски надежди високо в
планините на Калифорния, до Мамът Лейк (Малко градче в Калифорния,
разположено на 2402 м надморска височина - б. пр.). За 75-годишния старец това бил
огромен труд, за което той си платил. Година преди Олимпиадата Виджил
получил инфаркт и се наложило да му направят три байпаса. Той осъзнал, че
последната възможност да се учи от тараумара си била отишла безвъзвратно.
Оставал само един изследовател в света, който продължавал да преследва
тайното атлетическо изкуство на тараумара. Това бил Кабайо Бланко, чиито
открития се пазели единствено в паметта на мускулите му.
Когато статията ми беше публикувана в „Рънърс Уърлд“, тя предизвика
голям интерес към тараумара, но не и особен наплив на елитни бегачи,
изгарящи от нетърпение да участват в състезанието на Кабайо. Ако трябва да
сме точни, кандидатите бяха по-малко от един.
Донякъде грешката може би беше моя. Беше ми невъзможно да опиша

86
Кабайо правдиво, без да използвам думата „туловище“ или да спомена, че
тараумара го определяха като „малко странен“. Колкото и да си бил обладан от
мисълта за състезанието, след като прочетеш тези неща, трябва добре да си
помислиш, преди да повериш живота си на загадъчен самотник с измислено
име, чиито най-близки приятели живеят в пещери, ядат мишки и продължават
да го смятат за чудак.
Не беше плюс и това, че беше много трудно да се разбере къде и кога
всъщност ще се състои евентуалното състезание. Кабайо имаше уебстраница,
но да си пишеш с него беше като да чакаш писмо в бутилка да изплува на брега.
За да провери имейла си, Кабайо трябваше да пробяга повече от 30 мили в
планината и да прегази една река, за да стигне в градчето Урике, където беше
придумал един учител да му позволи да използва раздрънкания компютър на
училището и единствената връзка с интернет. Отиването и връщането бяха
общо над 60 мили, които той можеше да измине само при хубаво време; в
противен случай рискуваше да се пребие, подхлъзвайки се от някоя полирана
от дъжда канара, или да се окаже в капана на бушуващи потоци. В Урике
имаше телефон от 2002 г. и поддръжката му беше меко казано непостоянна.
Веднъж Кабайо не успял да си провери съобщенията, след като бил нападнат
от диви кучета, и трябвало да прекъсне пътуването си и да потърси ваксина
против бяс.
Изпитвах огромно облекчение всеки път, когато името му се появеше в
пощенската ми кутия. Колкото и равнодушно да се държеше по отношение на
риска, Кабайо водеше изключително опасен живот. Всеки път, когато
тръгваше нанякъде, можеше да му е за последно. Той се успокояваше с
мисълта, че главорезите от наркобандите го бяха отписали като безобиден
„гринго индианец“, но кой знае какво мислеха по въпроса самите главорези?
Освен това Кабайо получаваше странни припадъци. От време на време той
внезапно се вцепеняваше. Загубата на съзнание е достатъчно опасна на места,
където има телефонна линия за спешни случаи, но в самотната пустош на
Баранкас никой нямаше да открие припадналия Кабайо. Веднъж се отървал на
косъм, припадайки малко след като бил пристигнал в някакво село. Когато се
свестил, на тила му имало дебела превръзка, а косата му била оплескана с кръв.
Ако бил припаднал само половин час по-рано, щял да лежи проснат в някой
пущинак с разбит череп.
Смъртта го дебнеше по петите. Достатъчно беше някой заблуден chingoncito
да го срещне по тесните, хлъзгави пътеки на тараумара и Кабайо щеше да
потъне в клисурата, оставяйки след себе си само ехото на собствените си
викове.
Нищо не можеше да го спре. Бягането, изглежда, беше единственото
чувствено удоволствие в живота му и той му се наслаждаваше не толкова като
на тренировка, колкото като на изтънчено ястие. Дори когато хижата му била
почти съборена от свлачище, Кабайо първо се впуснал в бяг, а после оправил
покрива над главата си.
С идването на пролетта обаче се случи нещастие. Получих следния имейл:

„ей amigo, направих паметно бягане, претърпях инцидент и сега съм в

87
Урике. Контузих си левия глезен за първи път от много години! Отвикнал
съм да бягам върху дебели подметки. Така ми се пада, като се фукам и нося
обувки, докато се опитвам да не хабя леките си сандали за по-бързи
бягания и за състезания! Бях на 10 мили от Урике и усетих пукане, което
не ми хареса. С мъка се довлякох до Урике, тъй като нямах друг избор.
Лявото ми стъпало изглежда така, сякаш страдам от слонска болест!
(Заболяване, което се характеризира с тежки отоци в различни части на тялото - б. пр.)

Ужас. Имах гадното усещане, че това произшествие беше станало по моя

вина. Малко преди да се сбогуваме в Креел, аз забелязах, че двамата носим
един и същи размер обувки. Измъкнах чифт нови маратонки „Найк“ от
раницата си и ги подарих на Кабайо в знак на благодарност. Той върза връзките
на възел и ги преметна през рамо. Смяташе, че могат да бъдат полезни, ако
сандалите му се скъсат. Беше твърде учтив, за да размаха пръст в писмото си,
но аз бях сигурен, че, споменавайки как е тичал на дебели подметки, когато си
е изкълчил глезена, той имаше предвид моите обувки.
В този момент се разкъсвах от чувство за вина. Прецаквах Кабайо по
всякакъв начин. Първо, без да искам бях заложил бомба със закъснител, като
му дадох маратонките. После написах статия, която, от гледна точка на целите
на рекламата, даде прекалена публичност на неговите странности. Кабайо се
претрепваше, за да осъществи плана си, а ето че след няколкомесечни усилия
единственият евентуален участник бях аз, жалкият, полусакат бегач, който му
носеше най-много беди.
Удоволствието от хаотичните кросове беше спомогнало Кабайо да остане
сляп за истината. Докато лежал ранен и безпомощен в Урике обаче,
действителността го разтърсила. Не можеш да живееш по начина, по който той
живееше, без да приличаш на особняк. Сега той си плащаше; никой не гледаше
на него сериозно. Дори не беше сигурен дали ще може да склони тараумара да
му се доверят, а те бяха кажи-речи единствените хора на този свят, които го
познаваха. Какъв смисъл имаше това? Защо Кабайо преследваше мечта, която
всички вземаха за майтап?
Ако не беше контузил глезена си, още дълго щеше да чака отговор на тези
въпроси. Докато се възстановявал в Урике обаче, той получил послание от
Бог. От единствения бог, на когото се молел.

ГЛАВА 19
„В началото винаги имам много високи цели, готвя се да направя нещо
голямо. След като силите ме напуснат, целите ми вече се свеждат до
това, което искам да постигна сега - а то е в най-добрия случай да не
повърна върху обувките си.“
- Ефраим Роумсбърг, ядрен инженер и бегач на свръхдълги разстояния, на
65- ата миля на състезанието в Бадуотър.

НЯКОЛКО ДНИ ПО-РАНО в миниатюрния апартамент в Сиатъл, където

живеел с жена си сред планина от трофеи, най-големият бегач на свръхдълги
88
разстояния в Америка също достигнал границите на собствените си
възможности.
Тялото му все още изглеждало страхотно. Било достатъчно хубаво, за да
накара жените да се обръщат винаги когато Скот Юрек и неговата стройна
русокоса съпруга Лиа обикаляли с велосипедите си Кепитъл Хил (Най-
гъстонаселеният квартал на Сиатъл, център на гейкултурата - б. пр.) и се отбивали в
книжарниците, кафенетата и любимия си вегански тайландски ресторант,
двама красиви млади битници с велосипеди вместо автомобил. Скот бил висок,
с гъвкави мускули, с одухотворени кафяви очи и усмивка на тийнейджърска
поп звезда. Не си бил рязал косата, откакто Лиа го подстригала с машинка
преди първата му победа на маратона на Западните щати. Шест години по-
късно главата му била покрита с къдрици на гръцки бог, които падали на меки
вълни, докато тичал.
Как хърбавият смотльо, известен с прякора Загубеняка, се превърнал в
суперзвезда? Този въпрос продължавал да изумява хората, които го помнели
от времето в Проктър, Минесота.
- Не спирахме да го тормозим - разказвал Дъсти Олсън, спортната звезда на
Проктър по времето, когато той и Скот били юноши. По време на бяганията
сред природата Дъсти и приятелите му посипвали Скот с кал и хуквали.
- Никога не успяваше да ни догони - казвал Дъсти. - Никой не можеше да
разбере защо е толкова бавен, след като тренираше най-много от всички.
Не че Скот имал много време за тренировки. Когато бил в основното
училище, майка му развила множествена склероза. Като най-голямото от трите
деца Скот трябвало да се грижи за майка си след училище, да чисти и да цепи
дърва за печката, докато баща му бил на работа. Години по-късно ветераните в
бягането на дълги разстояния се отнасяли пренебрежително към крясъците на
Скот на старта и бойните скокове, с които влитал в пунктовете за първа помощ.
Но когато детството ти е минало в това да работиш като юнга и да гледаш как
майка ти потъва в болезнен кошмар, сигурно никога не можеш да се наситиш
на радостта да оставиш всичко зад гърба си и да се затичаш към хълмовете.
Когато се наложило майка му да бъде преместена в дом, Скот останал сам с
празните следобеди и разстроеното си сърце. За щастие, точно когато Скот
имал нужда от приятел, на Дъсти му трябвал някой до него. Били особена
двойка, но си подхождали странно добре. Дъсти жадувал за приключения, а
Скот жадувал да избяга. Когато ставало дума за състезания, Дъсти бил
ненаситен. Скоро след като спечелил националния шампионат по ски за
младежи и регионалното първенство по бягане в естествени условия, той
убедил Скот да дойде с него на състезанието по бягане „Минесота Вояджър“
(50 мили).
- Да, аз го подмамих да го направи - разказвал Дъсти. Скот никога не бил
бягал и половината от това разстояние, но почитал Дъсти твърде много, за да
каже не.
По средата на състезанието обувката на Дъсти залепнала в калта. Преди да
успее да се обуе отново, Скот профучал покрай него. Втурнал се през гората,
за да завърши първото си състезание по бягане на свръхдълги разстояния
втори, като изпреварил Дъсти с повече от пет минути. „Какво става, по

89
дяволите?“, чудел се Дъсти. Същата вечер телефонът звънял безмилостно.
- Всички момчета ми се присмиваха, казваха: Нещастник! Загуби от
Загубеняка!
Скот бил не по-малко изненадан. Той осъзнал, че всяко нещастие все пак
води до нещо. Цялата безнадеждност на грижите за майката, която никога
нямало да оздравее, цялата неудовлетвореност от това да гони присмехулни
грубияни, които никога нямало да настигне - всичко това неусетно развило у
Скот способността да полага все повече усилия, когато нещата изглеждали все
по-зле. Треньорът Виджил би се трогнал: Скот не искал нищо от своята
издръжливост и получил повече, отколкото можел да си представи.
Напълно случайно Скот открил най-висшето оръжие на бегачите на
свръхдълги разстояния: прегърни умората, вместо да ѝ отстъпваш. Не я пускай
да си отиде. Трябва да я опознаеш толкова добре, че да спреш да се страхуваш
от нея. Лайза Смит-Бачън, изумително лъчезарната бегачка от Айдахо, която
тренирала по време на буря, за да спечели шестдневно състезание в Сахара,
говори за изтощението като за игриво домашно животинче.
- Обичам Зверчето - казва тя. - Всъщност чакам с нетърпение то да се появи,
защото всеки път се държа с него по-добре. Контролирам го по-добре.
Щом Зверчето се появи, Лайза знае кой е насреща и може да се захваща за
работа. А нима това не е основната причина да бяга през пустинята - за да
намери приложение на тренировките си? За да се сборичка приятелски със
Зверчето и да покаже кой командва? Не може да мразиш Зверчето и да очакваш
да го победиш. Всеки велик философ и генетик ще ви каже, че единственият
начин наистина да покориш нещо е като го обичаш.
Скот никога вече нямало да си губи времето в сянката на Дъсти или на който
и да било друг бегач. След като видял Скот да чупи рекорда на Западните щати,
един смаян бегач заявил на сайта Letsrun.com, най-големият форум за всичко,
свързано с бягането: „Всеки, който го види да бяга бързо на планински терен в
края на състезание на 100 мили, ще стане нов човек.“ По съвсем друга причина
Скот бил герой за опашкарите, които били твърде бавни, за да го видят в
действие. След като спечелел състезание на 100 мили, Скот умирал за горещ
душ и прохладни чаршафи. Вместо да си тръгне обаче, той се увивал в спален
чувал и заставал на бдение край финалната лента. Когато утрото настъпело,
Скот все още бил там и ликувал с дрезгав глас, с което напомнял на последния
упорит бегач, че не е сам.
Когато навършил 31 години, Скот бил практически непобедим. Всеки юни
нов отбор бойци идвали на маратона на Западните щати, за да му отнемат
титлата, и всяка година, когато финиширали, го виждали увит в неговия спален
чувал. „Е, и?“, чудел се Скот. Тялото му било ферари на телата, но какво щял
да прави самият той? Да продължи да се състезава с хронометъра и бойците,
докато накрая те започнат да го побеждават? Смисълът на бягането не е в
победата. Скот бил научил това в самотните дни като Загубеняка, когато се
задъхвал далеч зад Дъсти с окаляно лице. Истинската красота на бягането била
в…в…

Е, Скот вече не бил сигурен. Но през 2005 г., когато извоювал своята седма

90
победа на маратона на Западните щати, той знаел къде да започне да търси.
Две седмици след Западните щати Скот слязъл от планините и се отправил
на дълъг път през пустинята Мохаве до страховитата линия на
печалноизвестния маратон Бадуотър. Когато Ан Трейсън участвала на две
състезания по бягане на свръхдълги разстояния в един месец, тя поне си стояла
на планетата Земя. Скот щял да пробяга своето второ състезание на
повърхността на Слънцето.
Долината на смъртта е идеалният уред за печене на месо, грил в шкафа на
майката природа. Голямо, трептящо море от сол, заобиколено от планини,
които задържат жегата и я връщат върху главите на хората. Средната
температура на въздуха е около 52°С, но щом слънцето изгреело и започнело
да жари пустинната повърхност, земята под краката на Скот щяла да се загрее
до приятните, топлички 93°С, температурата, необходима, за да изпечете
ребърца на бавен огън. Освен това въздухът е толкова сух, че докато човек
усети жажда, вече може да е мъртъв; тялото се поти толкова интензивно, че
може да се обезводниш опасно, преди дори да си ожаднял. Опитай се да пестиш
вода и вече си пътник.
Но всяка година през юли 90 бегачи от целия свят прекарват до 60 часа,
бягайки по цвъртящата черна лента на магистрала №190, като внимават да
стъпват по бялата линия, за да не се разтопят подметките на обувките им. На
17-ата миля те преминават през Фърнис Крийк, мястото, където е измерена
най-високата температура в САЩ (57°С). Оттам нататък нещата стават още по-
лоши. Бегачите трябва да изкачат три планини и да се преборят с
халюцинациите, бунтуващите се стомаси и поне една дълга нощ, прекарана в
бягане, преди да стигнат до финала. Ако изобщо стигнат до финала. Лайза
Смит-Бачън е единствената американка, печелила шестдневния Пясъчен
маратон през Сахара, но през 1999 г. дори тя трябвало да бъде изтеглена от
Бадуотър и да ѝ бъде направено спешно венозно вливане, за да се предотврати
блокирането на обезводнените бъбреци.
„Това е бедствен пейзаж“, пише един хроникьор на Долината на смъртта.
Странно и някак зловещо е да участваш в състезание по бягане насред
убийствена равнина, където изгубени пешеходци се вкопчват в почернелите си
езици, преди да умрат от жажда. Д-р Бен Джоунс може да разкаже за това от
собствен опит. Той участвал в Бадуотър през 1991 г., когато спешно го
повикали да разгледа тялото на пътешественик, намерено в пясъка.
- Не знам някой друг да е правил аутопсия по време на състезание -
отбелязал докторът. Не че на него страхотиите му били чужди. Лекарят,
наричан Бен Бадуотър, бил известен с това, че карал екипа си да мъкне по
магистралата ковчег с ледена вода, където да може да се охлади. Когато по-
бавните бегачи го настигали, те потресени виждали най-опитния бегач в
областта да лежи край пътя в ковчег със затворени очи и ръце, скръстени на
гърдите.
Какво си мислел Скот? Той бил израснал на ски пистите в Минесота. Какво
знаел за топящите се обувки и ковчезите с лед? Дори директорът на
състезанието Крис Костман знаел, че Скот не е за там.
- Това състезание беше с 35 мили по-дълго от най-дългото му състезание

91
дотогава - отбеляза Костман - и е два пъти повече, отколкото той някога е бягал
по настилка, да не говорим, че тази е значително по-гореща от всичко, с което
той се е сблъсквал.
Костман не знаел и наполовина колко зле са нещата. През онази година Скот
бил толкова съсредоточен върху това да развива уменията си за бягане в
естествени условия за маратона в Западните щати, че не бил бягал повече от 10
мили наведнъж на асфалт. Колкото до температурната аклиматизация. Е, в
Сиатъл не валяло всеки ден, но почти. В Долината на смъртта едно от най-
горещите лета било в разгара си, температурите се движели около 54°С. През
най-студената част на най-студения ден тук било доста по-топло, отколкото
през цялото лято в Сиатъл.
Един бегач можел да се надява да оцелее на маратона Бадуотър само ако
разполагал с опитен екип, който да следи жизнените му показатели и да му
доставя смилаеми калории и електролитни напитки. Един от основните
конкуренти на Скот през онази година водел със себе си специалист по
храненето и четири оборудвани микробуса, които да го следват по трасето. От
своя страна Скот можел да разчита на жена си, на двама приятели от Сиатъл и
на Дъсти, при условие че Дъсти се възстанови от махмурлука, който още го
мъчел, откакто се напил точно преди началото на състезанието.
За Скот състезанието щяло да бъде ожесточено като жегата. Той щял да се
изправи срещу Майк Суини, двукратен шампион от изтощителното състезание
H.U.R.T 100, провеждано на Хаваите, и срещу Фърг Хоук, изключително добре
подготвен канадец, който година по-рано останал втори с малка разлика на
маратона в Бадуотър. Двукратната шампионка от Бадуотър Пам Рийдс отново
била тук, както и самият г-н Бадуотър, Маршал Улрих, който си направил
операция за премахване на ноктите на пръстите на краката. Маршал не само
бил четирикратен победител от Бадуотър, той пробягал трасето четири пъти,
без да спре. Веднъж, ей така, за спорта, Маршал прекосил сам цялата Долина
на смъртта, като бутал запасите си от храна и вода в количка. Ако за Маршал
можело да се каже нещо освен това, че е издръжлив, то е, че е предпазлив. Една
от предпочитаните му стратегии била да кара екипа си след залез слънце
постепенно да покрива стоповете на микробуса му с изолирбанд. Бегачите,
които се опитвали да го настигнат през нощта, се отказвали, убедени, че
Маршал изчезва в далечината - а той бил само половин миля пред тях.
Няколко секунди преди да стане 10 сутринта, някой натиснал копчето на
високоговорителя. Докато звучал пращящият запис на националния химн,
всички стояли с ръка на сърцето. Да стоят невъзмутими под яркия блясък на
изгряващото слънце - това било непоносимо за всички освен за истинските
ветерани от Бадуотър. Пам, Фърг и Майк Суини в своите копринени шорти и
прилепнали тениски изглеждали така, сякаш палещото слънце над главите им
не ги притеснявало. Скот от своя страна приличал на човек, на когото му
предстои да навлезе в биологично опасна зона. Белият слънцезащитен костюм
го покривал от брадичката до пръстите на краката. С дългата си коса,
натъпкана под идиотска шапка а ла Чуждестранния легион на Франция, Скот
напълно приличал на селяндур от Минесота.
СТАРТ! Скот се хвърлил напред като герой от филма „Смело сърце“. Този

92
път обаче викът му, погълнат от величествената необятност на Мохаве, звучал
слаб и жален, сякаш идвал от дъното на кладенец. Майк Суини също си имал
тактика да сложи Скот намясто. В случай че Момчето чудо възнамерявало да
следва Суини по петите и да развие скорост в последните мили, Суини щял да
набере непреодолима преднина още от самото начало. Можел да го направи.
Бягането не е агресивен спорт, но Суини бил наистина корав. Като млад
практикувал скокове във вода от скали в Акапулко. („Скачах на главата си, за
да стане по-здрава.“) По-късно станал лоцман в залива Сан Франциско и
командвал екипаж, който управлявал големи товарни кораби. Докато Скот по
цяло лято се наслаждавал на хладния планински ветрец с дъх на борови
шишарки, Суини се борел с руля под напора на бурни ветрове и тичал в
свръхгореща сауна по два часа дневно.
Малко преди обяд, когато пресякъл Фърнис Крийк, Майк Суини бил начело.
Термометърът показвал 52°С, но Суини оставал невъзмутим и продължавал да
увеличава преднината си. На 72-рата миля той водел с 10 мили пред Фърг Хоук,
който бил втори. Екипът на Суини работел отлично. Пейсъри му били трима
елитни бегачи, сред които Луис Ескобар, също шампион от H.U.R.T. 100.
Специалист по хранене била Съни Бленд. Името подхождало (от англ. sunny -
слънчев - б. пр.) на тази красива специалистка по спортове, изискващи голяма
издръжливост. Тя не само следяла калорийния внос на Майк, но също така си
повдигала блузката и си показвала гърдите всеки път, когато сметнела, че
Суини има нужда от ободряване.
Отборът на Загубеняка не работел толкова добре. Един от пейсърите на Скот
му правел вятър с жилетка и не забелязвал, че Скот е прекалено изтощен, за да
се оплаче от ципа, който го удрял по гърба. В това време жената на Скот и най-
добрият му приятел се хванали за гушите. Дъсти се дразнел от начина, по който
Лиа се опитвала да мотивира Скот, като му подавала неверни времеви разчети.
Лиа пък не била очарована от навика на Дъсти да нарича съпруга ѝ „шибан
пикльо“.
На 60-ата миля Скот повръщал и треперел. Ръцете му увиснали до коленете,
а после коленете му се подгънали до земята. Той припаднал край пътя. Лежал
в собствената си пот и храчки. Лиа и приятелите на Скот не си направили труда
да му оказват помощ. Те знаели, че на света няма по-убедителен глас от този,
който звучал в главата на самия Скот.
Скот лежал и мислел колко безнадеждно е всичко. Не бил преодолял дори
половината разстояние, а Суини вече бил толкова далеч напред, че не се
виждал. Фърг Хоук бил преполовил пътя до възвишението Фадър Кроули, а
Скот дори не бил започнал да се изкачва. А вятърът! Било все едно да бягаш
край реактивен двигател. Няколко мили преди това Скот опитал да се охлади,
като потопил цялата си глава и торса си в огромен контейнер, пълен с лед, и
стоял под водата, докато дробовете му не започнали да изнемогват. Щом
излязъл от контейнера, отново умирал от жега.
„Няма начин - казал си Скот. - С теб е свършено. Трябва да направиш нещо
наистина извратено, за да спечелиш това състезание.
Какво например?
Например да започнеш отначало. Да се преструваш, че току-що си се

93
събудил от здрав сън и че състезанието още не е започнало. Трябва да
пробягаш следващите 80 мили възможно най-бързо.
Няма начин, Загубеняк.
Да. Знам.“
В продължение на десет минути Скот лежал като труп. После станал и
направил каквото трябва. Счупил рекорда на Бадуотър с постижение от 24 ч. и
36 мин.
Номер едно в естествени условия и на настилка. Двойната победа от 2005 г.
е едно от най-големите постижения в историята на състезанията на свръхдълги
разстояния. То не можело да се случи в по-подходящ момент: точно когато
Скот се превръщал в най-голямата звезда на бягането на свръхдълги
разстояния, бягането на свръхдълги разстояния ставало секси. Дийн Карназис
събличал тениската си за кориците на списанията и разказвал на Дейвид
Летърман как си е поръчвал пица по мобилния телефон по средата на бягане на
250 мили. Да не забравяме и Пам Рийд. Когато Дийн обявил, че се готви за
бягане на 300 мили, Пам пробягала 301 мили, гостувала на Летърман, сключила
договор за книга и дала повод за едно от най- страхотните заглавия в списание,
писани някога: Отчаяна съпруга дебне мъжки супермодел в смъртоносно
състезание.
И такаааааа... С какво можел да се похвали Скот Юрек? С маркетингова
кампания? С това, че е бягал полугол над „Таймс Скуеър“ в стил Карназис?
- Ако говорим за състезания на 100 и повече мили в естествени условия,
няма човек в историята, който да може да се мери с Юрек. Ако обаче кажете,
че е най- добрият бегач на свръхдълги разстояния за всички времена, ще
разбуните духовете - отсъдил Дон Алисън, редактор на „Ултрарънинг“.
И така, къде бил той?
Отдавна се бил покрил. Вместо да се саморекламира след славното лято,
Скот веднага потънал заедно с жена си дълбоко в гората, за да празнува в
усамотение. Скот не се интересувал от телевизионни предавания; той дори
нямал телевизор. Прочел книгата на Дийн, книгата на Пам и всички статии в
списанията и стомахът му се обърнал.
- Циркаджии - промърморил. Тези хора превръщали красивия спорт и
прекрасната дарба да летиш в извратено шоу.
Когато Скот и Лиа най-накрая се прибрали в миниатюрния си апартамент,
Скот видял в електронната си поща поредния откачен имейл. Получавал ги от
време на време от две години насам от някакъв човек, който се подписвал с
различни имена:
Caballo Loco. Caballo Confuso... Caballo Blanco (Лудия кон, Объркания кон, Белия
кон (исп.) - б. пр.). Нещо за някакво състезание, дали можел да дойде, сила за
хората, врели-некипели. Обикновено Скот преглеждал тези имейли набързо и
ги изтривал, но този път една дума му направила впечатление: chingon (Игра на
думи: в мексиканската разговорна реч chingón означава както „много добър,
страхотен“, така и „мръсник“ - б. пр.).
Уха. Това не е ли груба испанска псувня? Скот не знаел добре испански, но
разпознавал ругатните. Нима този луд Кон го обиждал? Скот прочел имейла
още веднъж по-внимателно:
„Казвах на рарамури, че моят приятел апаче Рамон Chingon се заканва, че
94
ще победи всички. Тараумара са повече или по-малко добри бегачи в сравнение
с апачите, семейство Кимаре са по-скоро повече, отколкото по-малко.
Въпросът обаче е: кой е по chingon от Рамон?“
Не било лесно да се разшифрова речта на Кабайо, но доколкото Скот можел
да разбере, изглеждало, че той, Скот, е Рамон Chingon, гаднярът, който ще
дойде и ще натрие носовете на тараумара. Значи този човек, с когото никога не
се били срещали, се опитвал да разпали кавга между тараумара и техните
отколешни врагове, апачите, и искал Скот да играе ролята на маскиран злодей?
Психооооо...
Скот понечил да изтрие имейла, после спрял. От друга страна. не било ли
точно това, с което Скот се бил заел? Да открие най-добрите бегачи и най-
трудните трасета в света и да покори всички? Един ден никой, дори бегачите
на свръхдълги разстояния, нямало да си спомнят имената на Пам Рийд или
Дийн Карназис. Но ако Скот бил толкова добър, колкото мислел, че е; ако бил
толкова добър, колкото дръзнел да е, той щял да тича като никой друг. Скот не
искал да е най-добрият бегач в света. Той искал да е най-добрият бегач на
всички времена.
Но като всеки шампион и той се сблъсквал с проклятието на Али: можел да
победи всички живи, но щял да изгуби от мъртвите (или от отдавна
пенсионираните). Всички боксьори тежка категория чуват тези думи: „Да,
добър си, но никога нямаше да победиш Али в най-добрите му години.“ По
същата логика, колкото и рекорди да поставел Скот, един въпрос винаги щял
да стои: какво щеше да стане, ако той беше отишъл в Лийдвил през 1994 г.?
Щеше ли да победи Хуан Ерера и отбора на тараумара, или те щяха да го
настигнат като елен, както направиха с Bruja?
Героите от миналото са недосегаеми. Те са защитени завинаги от
крепостните порти на времето. Освен ако някой тайнствен странник не се
появи по чудодеен начин с ключ в ръка. Може би благодарение на този
Кабайо Скот щял да получи възможността да върне часовника и да се изправи
срещу безсмъртните.
Кой е по chingón от Рамон?

ГЛАВА 20
Девет месеца по-късно отново бях на Мексиканската граница с тиктакащ
часовник и без право на грешка. Беше събота вечер, 25.02.2006 г., а аз имах
двайсет и четири часа, за да намеря Кабайо.
Щом получил отговор от Скот Юрек, Кабайо започнал да прави логистични
гимнастики. Разполагаше с много кратък период от време. Състезанието не
можеше да се проведе през есента, когато се прибира реколтата, през
дъждовната зима или по време на летните жеги, когато мнозина тараумара се
преселват в по- хладни пещери високо в каньоните. Кабайо трябвало да
изключи от сметките си Коледа, Страстната седмица, празника на Пресветата
Дева от Гваделупа (Покровителка на Мексико Сити. Празникът ѝ е на 12.12. - б. пр.) и
поне шест уикенда, през които традиционно се правят сватби.
95
 Накрая Кабайо изчислил, че може да вмъкне състезанието на 05.03., неделя.
Тогава дошли истинските трудности. Тъй като щял да има време колкото да
мине от село на село и да оповести подробностите около състезанието, Кабайо
трябвало да пресметне точно къде и кога бегачите тараумара да се срещнат с
нас на път към мястото на състезанието. Ако направел грешка, това щял да бъде
краят. И без това имало много малка вероятност който и да било тараумара да
се появи, а ако някой отидел на мястото на срещата и не ни намерел там, щял
да си тръгне.
Кабайо направил възможно най-точни изчисления, а после се отправил към
каньоните, за да разпространи новината. Няколко седмици по-късно ми писа:
„Днес пробягах 30 мили до земите на тараумара и обратно. Вестта ми даваше
повече сили от кесията с пиноле в джоба ми. Имах късмета да се срещна с
Мануел Луна и Фелипе Кимаре по време на една и съща обиколка, в един и
същи ден. Докато говорех с тях, виждах вълнение дори по лицето на Мануел,
който е сериозен като Джеронимо.“
Но ако нещата при Кабайо вървяха добре, при мен те бяха ужасно трудни.
Щом се разчу, че Юрек може да се състезава с тараумара, други асове в
бягането на свръхдълги разстояния внезапно изявиха желание да участват. Не
можеше обаче да се каже колко от тях наистина щяха да дойдат. Това важеше
и за самия Юрек.
Верен на себе си, Скот не беше споделил плановете си почти с никого, така
че мълвата за намеренията му се разпространи малко повече от месец преди
състезанието. Държеше дори мен в неизвестност, а аз до голяма степен бях
неговата връзка със състезанието. Писа ми няколко пъти с въпроси около
пътуването, но с приближаване на уреченото време престанах да получавам
новини от него. Две седмици преди деня на състезанието с изненада прочетох
в „Рънърс Уърлд“ дописка от тексаски бегач, който същата сутрин изживял
шок; когато застанал на стартовата линия на маратона в Остин (Град в САЩ,
столица на щата Тексас - б. пр.), той се озовал рамо до рамо с най-големия (и
борещ се за титлата „най-издирван“) бегач на свръхдълги разстояния в
Америка.
Остин? По последни данни, в този момент Скот трябваше да е на 2000 мили
разстояние и да пресича Долна Калифорния (Полуостров в Северозападно Мексико
- б. пр.) заедно със съпругата си, за да хване влака Чиуауа-Пасифик за Креел
(Ж.П. линия, свързваща град Чиуауа с тихоокеанското пристанище Тополобампо - б. пр.).
А какво беше това с градския маратон? Защо Скот прекосяваше страната със
самолет заради колежанско състезание на настилка, когато трябваше да се
настройва за бягането на живота си в естествени условия? Беше намислил
нещо, в това нямаше съмнение. И както обикновено, каквито и стратегии да
разработваше, те оставаха заключени в собствената му глава.
И така, пристигайки в Ел Пасо, Тексас, в събота, нямах представа дали ще
пътувам с цял взвод или сам. Регистрирах се на летище „Хилтън“, уговорих
преминаването на границата в 5 ч. на другата сутрин и се върнах на летището.
Бях напълно сигурен, че си губя времето, но имаше вероятност да взема със
себе си Джен Шелтън - Сладураната и Били Барнет - Тъпака, 21-годишни
състезатели, които наелектризираха бегачите по Източното крайбрежие освен

96
когато не бяха заети с други неща като сърф, купони и плащането на гаранции
заради обида (в случая на Джен), нарушаване на реда (в случая на Били) или
непристойно поведение на обществено място (когато двамата били обзети от
страст край една пътека, заради което били арестувани и осъдени на
общественополезен труд).
Джен и Били бяха започнали да тичат само преди две години, но Били вече
беше спечелил някои от най-тежките състезания на 50 км по Източното
крайбрежие, а „младата и красива Джен Шелтън“, както я нарече блогърът
Джоуи Андерсън, наскоро беше направила едно от най-добрите постижения на
100 мили в САЩ. „Ако тази млада дама можеше да размахва тенис ракета така,
както бяга - написа Андерсън - тя щеше да привлече много спонсори и да стане
една от най-богатите жени в спорта.“
Веднъж бях говорил с Джен по телефона. Тя и Били изгаряха от нетърпение
да се присъединят към нас по време на дългото и тежко пътуване до Медните
каньони, но аз не виждах как ще го постигнат. Тя и Тъпака нямаха пари, нямаха
кредитни карти, нямаха и свободно време в училище. И двамата бяха още
колежани, а състезанието на Кабайо се падаше точно по средата на пролетната
сесия. Ако пропуснеха изпитите, губеха един семестър. Два дни преди да
отлетя за Ел Пасо обаче внезапно получих следния безумен имейл:

„Чакай ни! можем да сме там в 8:10 вечерта. Ел Пасо е в тексас, нали?“

А после - ни вест, ни кост. Отправих се към летището, за да се поогледам, в

случай че (което беше много малко вероятно) Джен и Били наистина бяха
намерили правилния град и се бяха добрали до самолета. Никога не се бяхме
срещали, но славата им на престъпни типове беше изградила доста жива
представа в съзнанието ми. Когато отидох до багажната лента, веднага се
насочих към двама души, които приличаха на тийнейджъри, избягали от къщи,
за да отидат на Лолапалуза (Муз. фестивал, провеждан ежегодно в разл. части на
Сев. Америка - б. пр.).
- Джен? - попитах.
- Същата!
Джен носеше джапанки, къси панталони за сърф и шарена тениска. Косата ѝ
с цвят на зряла пшеница беше сплетена на плитки, така че Джен приличаше на
една по-руса и по-малко известна Пипилота. Беше достатъчно хубава и
дребничка, за да мине за фигуристка. В миналото се беше опитала да се отърве
от този си облик, като си беше остригала косата почти до кожа и си беше
татуирала голям черен прилеп вампир на дясната предмишница, за да открие
по-късно, че това е точно копие на логото на „Бакарди“. „Е, какво пък -
вдигнала рамене Джен - истината е в рекламата.“
И Били като Джен притежаваше сурова красота и беше облечен като за плаж.
На тила си имаше татуирани племенни символи, а гъстите му бакенбарди се
сливаха с рошавата, изсветлена от слънцето коса. С бермудите си на цветя и
стегнатата стойка на сърфист той изглеждаше (поне според Джен) „като малък
йети, който е извършил набег над шкафа за бельо“.
- Не мога да повярвам, че успяхте - казах. - Плановете обаче се промениха.
Скот Юрек няма да ни чака в Мексико.
97
 - Мамка му - каза Джен. - Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина.
- Вместо това дойде тук.
По пътя към летището бях видял двама души да прекосяват паркинга,
тичайки. Бяха прекалено далеч, за да видя лицата им, но плавната им походка
ги издаде. След като набързо се запознахме, те се отправиха към бара, а аз
продължих към летището.
- Скот е тук?
- Да. Току-що го видях по пътя за насам. Той е в бара на хотела с Луис
Ескобар.
- Скот пие?
- Така изглежда.
- Колко якоо!!
Джен и Били грабнаха багажа си (пазарска чанта „Найк“, от която се
подаваше пръчка за хиропрактика (Метод за лечение посредством манипулации на
гръбначния стълб - б пр.), и сак, в чийто цип беше заседнал краят на спален чувал)
и заедно тръгнахме да пресичаме паркинга.
- Какъв е Скот? - попита Джен. Както в рапа, така и в бягането на
свръхдълги разстояния има териториално разделение. Като жители на
Източното крайбрежие Джен и Били се бяха състезавали предимно в своя
район и все още не бяха кръстосвали пътеки (или шпаги) с мнозина елитни
бегачи от Западното крайбрежие. За тях, както впрочем за повечето бегачи на
свръхдълги разстояния, Скот беше такава загадка, каквато бяха и тараумара.
- Аз самият едва го мернах - отговорих. - Мога да кажа само, че е доста
особен.
Именно тогава трябваше да затворя тъпата си уста. Но кой може да каже
кога тривиалното ще стане трагично? Откъде можех да знам, че един
приятелски жест като това да подаря на Кабайо маратонките си щеше едва ли
не да го убие? По същия начин не предполагах, че следващите думи, които се
изплъзнаха от устата ми, ще имат катастрофално действие:
- Може - предложих аз - да го напиете и да го накарате да се отпусне.

ГЛАВА 21
- Пригответе се да се срещнете с вашия бог - казах, когато влязохме в бара
на хотела - който си пийва нещо разхладително.
Скот седеше на бар стол и отпиваше „Фат Тайър“ (Марка светла малцова бира,
произвеждана във Форт Колинс, Колорадо - б. пр.). Били пусна сака на земята и
протегна ръка, а Джен стоеше зад мен. Докато вървяхме през паркинга, Били
не можа да вземе думата от нея, но сега, в присъствието на Скот, тя беше
зашеметена. Поне така си мислех, докато не видях изражението на очите ѝ. Тя
не се притесняваше; тя преценяваше Скот. Той може да беше вдигнал мерника
на тараумара, но щеше да е добре да внимава кой е вдигнал мерника на самия
него.
- Това ли сме всички? - попита Скот.

98
 Огледах се и започнах да броя. Джен и Били си поръчваха бира. До тях беше
Ерик Ортън, инструктор по екстремни спортове от Уайоминг и дългогодишен
ученик на тараумара, който се беше заел да ме върне във форма. През
последните девет месеца се чувахме всяка седмица, а понякога и всеки ден,
докато Ерик се опитваше да ме превърне от развалина в железен бегач на
свръхдълги разстояния. Той беше единственият човек, за когото бях сигурен,
че ще дойде. Макар че трябваше да остави жена си и новородената си дъщеря
по средата на лютата зима в Уайоминг, беше невъзможно Ерик да седи вкъщи,
докато аз подлагах наученото от него на изпитание. Бях му казал, без да
увъртам, че греши и че няма как да пробягам 50 мили. Сега двамата щяхме да
видим дали е прав.
От двете страни на Скот седяха Луис Ескобар и баща му Джо Рамирес. Луис
беше не само силен бегач, който беше печелил H.U.R.T. 100 и се беше
състезавал на маратона в Бадуотър; той беше също така един от най-добрите
фотографи на състезания по бягане. (Разбира се, за творчеството на Луис беше
полезно, че краката му можеха да го отведат на места, недостъпни за другите
фотографи.) Наскоро Луис съвсем случайно се беше обадил на Скот, за да се
увери, че ще се срещнат на четиридневния маратон Койот, полутайно,
безплатно събитие, достъпно само с покани, описвано като „четиридневна
вакханалия на лудостта, включваща отрязани глави на койоти, отровени
закуски, дамско бельо по дърветата и 120 мили по пътеки, които ще ти се иска
да пропуснеш“.
Четиридневният маратон се провежда в края на февруари всяка година в
горите край Охнард, Калифорния, и целта му е да даде шанс на малка група
бегачи да си наритат взаимно задниците, а след това да положат последните
върху тоалетни чинии, намазани с лепило. Всеки ден бегачите се състезават на
дължини между 30 и 50 мили по пътеки, маркирани с мумифицирани черепи
на койоти и женско бельо. Всяка нощ те разпускат с турнири по боулинг,
вечери на талантите и безкрайни шеги, като например подменяне на десертчета
със замразена храна за котки и повторно залепване на опаковката.
Четиридневният маратон е среща на високо равнище за аматьори, които обичат
тежките бягания и грубата игра. Това не е състезание за професионалисти,
които трябва да мислят за състезателните си планове и ангажиментите си към
спонсорите. Разбира се, Скот никога не е пропускал това състезание.
Никога до 2006 г.
- Съжалявам, но изникна нещо - казал на Луис.
Когато Луис разбрал какво е нещото, сърцето му спряло. Никой никога не
бил снимал бегачите тараумара на пълни обороти и на собствен терен. За това
си има основателна причина: тараумара бягат за удоволствие, а присъствието
на бели дяволи не е удоволствие. Състезанията на тараумара са спонтанни,
тайнствени и напълно скрити от чужди очи. Но ако Кабайо успеел да
осъществи плана си, няколко щастливи дяволи щели да имат възможността да
отидат при тараумара. За първи път всички заедно щели да бъдат Бягащи хора.
Бащата на Луис, Джо, има лице, сякаш издялано от дъбово дърво, сива
конска опашка и тюркоазени пръстени като на индиански мъдрец, но всъщност
е бивш сезонен работник. Надхвърлил шейсетте, той патрулирал по

99
калифорнийските магистрали, после бил главен готвач, а накрая станал
художник с усет за багрите и културата на родното си Мексико. Когато чул, че
синът му се готви да посети родината, за да види героичните си родственици в
действие, Джо настоял да го придружи. Пътуването можело буквално да го
убие, но Джо не се тревожел. Този син на плантациите умеел да оцелява дори
по-добре от неуморните бегачи, които го заобикаляли.
- А Босият? - попитах. - Все още ли възнамерява да дойде?
Няколко месеца по-рано човек, наричащ себе си Босия Тед, започнал да
обстрелва Кабайо с порой от съобщения. По всичко личало, че Тед е рицар на
босоногите бегачи, заможен наследник на състояние, натрупано в
увеселителен парк в Калифорния, който се посветил на борбата с най-тежкото
престъпление, извършвано срещу човешкия крак - създаването на маратонката.
Босия Тед вярвал, че може да елиминира травмите на ходилото, като изхвърли
обувките за бягане, и бил решен да го докаже сам. Бягал бос на маратоните в
Лос Анджелис и Санта Кларита (Град в Калифорния, разположен в близост до Лос
Анджелис - б. пр.) и бил достатъчно бърз, за да се класира за елитния Бостънски
маратон. Говорело се, че тренира, като бяга бос в планината Сан Гейбриъл и
тегли жена си и дъщеря си с рикша по улиците на Бърбанк (Град в непосредствена
близост до Лос Анджелис - б. пр.). Сега Тед щял да дойде в Мексико, за да влезе в
контакт с тараумара и да разучи дали ключът към тяхната изумителна
устойчивост е в почти босите им крака.
- Оставил е съобщение, че ще дойде по-късно - каза Луис.
- В такъв случай мисля, че всички са тук. Кабайо направо ще откачи.
- Каква е историята на този човек? - попита Скот.
Вдигнах рамене.
- Всъщност не знам много. Срещали сме се само веднъж.
Скот присви очи. Били и Джен се обърнаха откъм бара и надигнаха глави.
Изведнъж им бях станал по-интересен от бирата, която си поръчваха.
Настроението на цялата група внезапно се промени. Преди няколко секунди
всички пиеха и си бъбреха, но сега се възцари тишина и леко напрежение.
- Какво? - попитах.
- Мислех, че сте добри приятели - каза Скот.
- Приятели? Дори не сме близки - отвърнах. - Той е пълна загадка. Дори не
знам къде живее. Не знам даже истинското му име.
- Тогава откъде знаеш, че не лъже? - попита Джо Рамирес. - По дяволите,
татой може да не познава никакви тараумара.
- Те го познават - казах. - Всичко, което мога да ви кажа, е това, което съм
написал. Той е малко странен, страхотен бегач е и живее там от дълго време.
Това е всичко, което научих за него.
За миг всички седяха и обмисляха чутото, включително и аз. И така, защо се
доверявахме на Кабайо? Толкова се бях увлякъл по подготовката за
състезанието, че бях забравил, че истинското предизвикателство беше да
преживеем пътуването. Нямах представа кой беше Кабайо в действителност
или къде щеше да ни отведе. Можеше да е напълно оглупял или да е ведър
некадърник, резултатът би бил един и същ: в Баранкас с нас беше свършено.
- Е! - обади се Джен. - Какво мислите да правите тази вечер, момчета?

100
Обещах на Били няколко големи маргарити.
Ако останалите от групата бяха изпитали някакво съмнение, те му обърнаха
гръб. Скот, Луис, Ерик и Джо се съгласиха да се натоварят на микробуса на
хотела с Джен и Били и да отидат до центъра на града да пийнат по нещо. Аз
обаче отказах. Предстоеше ни дълъг и тежък път и исках да си почина колкото
е възможно по- добре. За разлика от другите, аз бях ходил в Каньоните. Знаех
какво ни очаква.
По някое време посред нощ се събудих внезапно от крясъци наблизо. Много
наблизо - сякаш се крещеше в моята стая. После банята се разтресе от удар.
- Били, ставай - изрева някой.
- Оста’ете ме тук. Добре съм.
- Трябва да станеш!
Светнах лампата и видях Ерик Ортън, инструктора по екстремни спортове,
който стоеше в коридора.
- Хлапетата - той поклати глава. - Не знам, човече.
Станах, все още замаян, и отидох до вратата на банята. Били се беше проснал
във ваната със затворени очи. Розови следи от повръщане бяха оплескали
ризата му. и тоалетната, и пода. Джен си беше изгубила дрехите и си беше
насинила окото. Носеше само шорти и лилав сутиен, а оток беше затворил
лявото ѝ око. Беше хванала Били за ръката и се опитваше да го вдигне на крака.
- Можеш ли да ми помогнеш да го вдигнем? - попита Джен.
- Какво е станало с окото ти?
- К’во имаш предвид?
- ПРОСТО МЕ ОСТАВЕТЕ ТУК! - изкрещя Били. Кикотеше се сатанински,
после замря.
Боже. Клекнах над него във ваната и потърсих нелепкави места, където да
го хвана. Сграбчих го под мишниците, но не можах да напипам мека плът, за
която да го задържа. Били беше толкова мускулест, че да се опитваш да го
вдигнеш беше все едно да вдигнеш половин жилаво говедо. Накрая успях да
го измъкна от ваната и да го завлека в дневната. Ерик и аз планирахме да спим
в една стая, но когато Джен и Били се появиха без резервации и, както
изглеждаше, без пари за стая, казахме, че могат да се сместят при нас.
И те се сместиха. Щом Ерик разтегна дивана, Джен се строполи като чувал
с пране. Проснах Били до нея; главата му висеше от ръба. Бутнах кошче за
боклук под лицето му точно преди розовата река да бликне отново. Той все
още се опитваше да повръща, когато угасих лампите.
Когато се върнах в съседната спалня, Ерик ме осведоми за станалото.
Отишли в един мексикански ресторант и докато всички други се хранели, Джен
и Били си организирали надпиване с огромни маргарити. По едно време Били
тръгнал да търси тоалетната и така и не се върнал. Междувременно Джен се
забавлявала, като грабнала телефона на Скот, докато той пожелавал лека нощ
на жена си, и изкрещяла:
- Помощ! Заобиколена съм от пениси!
За щастие точно тогава се появил Босия Тед. Когато пристигнал в хотела и
чул, че бъдещите му спътници са излезли да пийнат по нещо, той повикал
микробуса на хотела и убедил шофьора да кара, докато ги открият. На първата

101
спирка шофьорът забелязал Били да спи на някакъв паркинг и го натоварил в
буса, докато Босия Тед събирал останалите. Колкото Били бил изтощен,
толкова Джен преливала от енергия. По пътя към хотела тя се мятала по
седалките, докато шофьорът не ударил спирачки и не заплашил да я изхвърли
от колата, ако не седне, по дяволите.
Юрисдикцията на шофьора обаче се простирала до вратата на микробуса.
Щом спрели пред хотела, Джен подивяла. Тя нахълтала в хотела, прелетяла
през фоайето, хвърлила се в огромен фонтан, пълен с водорасли, ударила си
лицето в мрамора и си насинила окото. Изплувала вир-вода и размахвала
юмруци, увити в зеленина, сякаш била победител от дербито в Кентъки. (Имат
се предвид конните надбягвания, които се провеждат в Луисвил, Кентъки, всяка година
в първата събота на май. Победителят в надпреварата бива покрит с наметка от 554
червени рози - б. пр.)
- Госпожице! Госпожице! - умолявала я отчаяната рецепционистка, преди
да се сети, че молбите не помагат при пияници, които се хвърлят във фонтани.
- Овладейте я - предупредила тя другите от компанията - или ще ви изхвърля
всички от хотела.
Готово. Луис и Босия Тед приклещили Джен, а после я набутали в асансьора.
Джен продължила да се гърчи, като се опитвала да се измъкне, докато Скот и
Ерик намъквали Били в кабината. Когато плъзгащите се врати се затваряли, до
хотелския персонал достигнали риданията на Джен:
- Пуснете меееее! Ще слушам! Обещаваааааааммм...
- По дяволите - погледнах си часовника. - След пет часа ще трябва да
измъкнем тези пияндета оттук.
- Аз ще нося Били - каза Ерик. - Джен остава за теб.
Малко след 3 сутринта телефонът ми иззвъня.
- Г-н МакДугъл?
- Аха?
- Аз съм Тери от рецепцията. Малката ви приятелка има нужда от помощ,
за да се качи догоре. Пак.
- А? Не, този път не е тя - посегнах да светна лампата. - Тя е. - огледах се.
Джен я нямаше. - Добре. Слизам веднага.
Когато слязох във фоайето, намерих Джен по сутиен и шорти. Тя ми се
усмихна възторжено, сякаш искаше да каже: „Какво съвпадение!“ До нея
стоеше мъж с каубойски ботуши и катарама от колан за родео. Погледна
моравото око на Джен, после погледна мен, после пак погледна окото й, сякаш
се чудеше дали да ме срита.
Както изглежда, Джен беше станала, за да отиде до тоалетната, но минала
покрай банята и излязла в коридора. След като се облекчила до автоматите за
газирани напитки, тя чула музика и тръгнала на оглед. Надолу по коридора се
вихрело сватбено тържество.
- ЗДРАВЕЙ! - извикали всички, когато Джен надникнала в залата.
- ЗДРАВЕЙТЕ И ВИЕ! - извикала и Джен и с танцова стъпка влязла да си
вземе нещо за пиене.
Отъркала дупе в младоженеца, изпила една бира и отпратила младежите,
които сметнали, че клатушкащото се, полуоблечено горещо момиче, което се
появило като с магическа пръчка в 3 сутринта, е тяхната изненада за партито.
102
В крайна сметка Джен продължила да върви на зигзаг, докато накрая се качила
във фоайето.
- Сладурче, по-добре не пий толкова там, накъдето сте се запътили - обади
се рецепционистката, докато Джен вървеше, олюлявайки се, към асансьора. -
Ще те изнасилят и ще те зарежат като парцал.
Рецепционистката знаеше за какво говори. Първата ни спирка по пътя за
каньоните беше Хуарес, граничен град, където цари такова беззаконие, че през
последните няколко години стотици момичета на възрастта на Джен са били
убити и захвърлени в пустинята. Освен това само за една година тук били убити
още 500 души. Всички съмнения относно това кой командва парада в Хуарес
изчезнали, когато 12 полицейски командири подали оставка или били убити,
след като наркобосовете окачили списъци с имената им по телефонните
стълбове.
- До’оре - Джен помаха за довиждане. - Извинете за растенията.
Помогнах ѝ да легне на разтегателния диван, а после заключих вратата два
пъти, за да предотвратя нови бягства. Погледнах си часовника. По дяволите,
беше 3:30 ч. Трябваше да тръгнем след час и половина, иначе нямахме шанс да
се срещнем с Кабайо. В този момент той си проправяше път от каньоните към
Креел. Оттам щеше да ни заведе в Баранкас. Два дни по-късно всички трябваше
да сме на едно определено място в планината Батопилас, където тараумара
щяха да се оглеждат за нас. Големият проблем беше разписанието на автобуса
за Креел. Ако на другия ден закъснеехме, не се знаеше кога щяхме да
пристигнем. Знаех, че Кабайо няма да чака. Дали да пропусне срещата си с нас,
или да върже тенекия на тараумара - за него този въпрос въобще не стоеше.
- Виж, вие ще трябва да тръгнете напред - казах на Ерик, когато се върнах в
спалнята. - Бащата на Луис говори испански и може да ви заведе до Креел. Аз
ще дойда с тези двамата, щом се изправят на крака.
- Как ще намерим Кабайо?
- Ще го познаете. Той е уникален.
Ерик се замисли.
- Сигурен ли си, че не искаш да ги освестя с кофа леденостудена вода?
- Звучи примамливо - отвърнах. - Но на този етап предпочитам да спят.
Около час по-късно от банята се чу шум.
- Безнадеждно е - промърморих и станах да видя кой повръща.
Вместо това намерих Били да се сапунисва под душа. Джен си миеше зъбите.
- Добро утро - каза Джен. - Какво е станало с окото ми?
Половин час по-късно шестимата отново седяхме в микробуса на хотела,
който фучеше през влажните утринни улици на Ел Пасо на път за
мексиканската граница. Трябваше да преминем в Хуарес, после да сменим
няколко автобуса в пустинята Чиуауа, докато стигнем покрайнините на
Баранкас. Дори късметът да беше на наша страна, пак ни очакваха 15 часа в
скърцащите мексикански автобуси, преди да се доберем до Креел.
- Онзи, който ми донесе „Маунтин Дю“, може да преспи с мен - обади се
Джен с дрезгав глас. Беше затворила очи и притискаше лице до хладното
стъкло на микробуса. - И с Били.
- Ако бягат така, както купонясват, тараумара нямат шанс - промърмори

103
Ерик. - Къде ги намери тия двамата?

ГЛАВА 22
Джен и Били се запознали през лятото на 2002 г., след като Били завършил
първата си година в университета „Комънуелт“ във Вирджиния и се върнал у
дома като спасител във Вирджиния Бийч (Град в щата Вирджиния, на брега на
Атлантическия океан - б. пр.). Една сутрин той дошъл на работа, за да установи,
че късметът на тъпака отново е проработил. Новата му партньорка била като
от реклама на „Корона“ (Марка мексиканска бира, известна още като „Коронита“ -
б. пр.) красавица, която получавала десетка във всички категории: била
сърфистка, скрит книжен плъх и заклета купонджийка, върху капака на чието
древно „Мицубиши“ бил изрисуван в естествен ръст силуетът на писателя
Хънтър С. Томпсън (Американски писател (1937-2005), добил широка известност с
романа „Страх и омраза в Лас Вегас“ - б. пр.) с 44-милиметров „Магнум“ в ръка.
Но Джен почти веднага започнала да му досажда. Тя харесала бейзболната
шапка на Били от Университета в Северна Каролина и не се отказвала от нея.
- Пич! - казала Джен. - Тази шапка ми трябва!
Била учила една година в Университета в Северна Каролина, преди да
отпадне и да се премести в Сан Франциско, за да пише стихове. Ако на този
бряг имало кармична справедливост, то Джен трябвало да носи екипа на
университетския отбор, а не някакво хубавко сърфистче като него, което
носело шапката само за да пази погледа си от изкушения.
- Добре! - възкликнал Били. - Твоя е.
- Супер!
- Ако - продължил Били - се затичаш по брега само по дупе.
Джен се изкикотила.
- Човече, много си ми навит. Ще го направя веднага след работа.
Били поклатил глава.
- Не. Сега.
Миг по-късно крайбрежната алея била разтърсена от дюдюкане и радостни
възгласи. Джен изхвръкнала от една тоалетна кабина, а костюмът ѝ на
спасителка останал смачкан на земята зад нея.
- Давай, маце!
Бягала до най-близкия пост, който бил на следващата пресечка, направила
кръгом и се втурнала обратно сред тълпата от майки и деца, които трябвало да
пази, между другото, и от голотата на полудели девойки, отпаднали от колежа.
Смайващо е, че Джен не била уволнена. (Уволнението дошло по-късно, когато
повредила мотора на камиона на капитана на спасителната служба, като
пъхнала жив рак под капака.)
В периодите на затишие Били и Джен си говорели за големи вълни и за
книги. Джен до такава степен се прекланяла пред битниците, че възнамерявала
да учи творческо писане в „Школата на Джак Керуак за безплътна поетика“
(Един то най-известните романи на Джак Керуак - б. пр.), в случай че някога отново
постъпела в колеж и се дипломирала. После прочела „Пътуване обратно към
104
живота“ на Ланс Армстронг и се влюбила в този боец и поет.
Тя осъзнала, че Ланс не е просто звяр, яхнал велосипед. Той бил поет, късен
битник, сякаш излязъл от роман на Керуак, който плавал сред море от асфалт
в търсене на вдъхновение и пречистващи преживявания. Джен знаела, че
Армстронг се излекувал от рак, но нямала представа всъщност колко близо е
бил до смъртта. Когато се подложил на операция, Армстронг вече имал
разсейки в мозъка, белия дроб и тестисите. След химиотерапията нямал сили
да върви, но трябвало спешно да реши: да осребри ли застрахователната
полица на стойност 1,5 млн. долара, или да я отхвърли и да се опита да се върне
в големия спорт. Ако вземел парите, щял да се подсигури за цял живот. Ако ги
откажел и се провалял, щял да бъде жив труп. Нямало да има нито пари, нито
здравна застраховка, нито шанс да навърши 30 години.
- Майната му на сърфинга - промърморил Били. Той осъзнал, че човек
поема рискове не заради опасността, а от любопитство, дръзко любопитство
като това, накарало Ланс да провери дали може да се превърне от развалина в
световен победител, когато бил отписан завинаги. По същия начин Керуак
тръгнал на път и описал пътуването си в един луд, безгрижен изблик, за който
изобщо не предполагал, че ще види бял свят. Така погледнато, Джен и Били,
двама спасители от Вирджиния Бийч, които жулели бира, имали много общо и
с писателя, и с шампиона по колоездене. От тях не се очаквало нищо, значи
можели да опитат всичко. Дързостта ги зовяла.
- Чувала ли си за Планинския мазохист?
- Не. Кой е той?
- Това е състезание, шматка такава. Петдесет мили в планината.
Дотогава никой от тях не бил бягал маратон. Целият им живот бил минал на
плажа, едва познавали планините, камо ли да бягат из тях. Дори не можели да
тренират като хората. Най-високото нещо около Вирджиния Бийч били
пясъчните дюни. Петдесет мили в планината били твъъъърде много за тях.
- Пич, това е то - казала Джен. - Навита съм.
Имали нужда от сериозна помощ и Джен я потърсила там, където винаги
намирала съвет при нужда. И както винаги, нейните любими пушачи и
алкохолици отговорили на очакванията ѝ. Най-напред Джен и Били се
заровили в „Бродягите на Дхарма“ и започнали да учат наизуст описанията на
скитанията из планината Каскадия, дадени от Керуак.
„Опитай се да съзерцаваш пътя, просто върви и гледай пътеката в краката
си, не се оглеждай, просто изпадни в транс, докато пътеката се плъзга край теб
- пише Керуак. - Такива са пътеките - носиш се сред Шекспиров рай и очакваш
да срещнеш нимфи и фавни, а изведнъж се гърчиш под адското палещо слънце,
заобиколен от прах, коприва и отровни растения. Точно както е в живота.“
- Цялостният ни подход към бягането в естествени условия се основаваше
на „Бродягите на Дхарма“ - сподели ми Били по-късно. Колкото до
вдъхновението, то идвало от Чарлз Буковски:

„Ако ще се опитваш, влизай целият, и с двата крака - написа той.

- Няма никакво чувство като това.
ще бъдеш сам с боговете

105
и нощите ще горят с твоя пламък. (...)
ще си яхнал живота и ще го яздиш до идеалния му комизъм,
това е единствената битка, която човек си заслужава да води.“
(От стихотворението „Хвърляй зара“ на Ч. Буковски - б. пр.)

Скоро след това сърфисти забелязали, че по залез на брега на Атлантика се

случват странни неща. Над дюните отеквали напеви: „Виденияяяяяяя!
ПОООООличби! ХалюцинАААААции!“ След това се появявал някакъв
човекоподобен звяр, който бягал с големи крачки и виел. Когато звярът се
приближил, се оказало, че всъщност са двама души, които тичат рамо до рамо.
Едното било стройна млада жена, която носела на главата си кърпа в цветовете
на дъгата и имала татуиран прилеп вампир на ръката; другото, доколкото
можело да се различи, приличало на върколак полутежка категория под
изгряващата луна.
Преди да се впуснат в бяг по залез слънце, Джен и Били слагали в уокмена
си касета с поемата „Вой“, четена от Алън Гинзбърг. Били се разбрали, че
когато бягането престане да им носи същото удоволствие като сърфинга, ще
престанат да тичат. И така, за да постигнат едно и също емоционално и плавно
движение, за да ги осени същото чувство на въздигане и полет, те бягали в
ритъма на битническата поезия.
„Чудеса! Екстази! Надолу по американската река!“, крещели те, докато
припкали досами водата.
„Нови любови! Лудо поколение! Надолу по скалите на Времето!“
Няколко месеца по-късно, на състезанието на 100 мили „Олд Доминиън“
(Провежда се във Вирджиния - б. пр.), доброволните помощници на петдесетата
миля чули как гората кънти от крясъци. Секунди по-късно измежду дърветата
изскочило момиче с плитки. С един скок тя застанала на ръце, после отново
стъпила на краката си и започнала да се боксира във въздуха.
- Това ли е всичко, Олд Доминиън? - крещяла тя и размахвала юмруци.
Били, единственият член на екипа от поддръжници на Джен, я очаквал с
любимото ѝ маратонско меню: „Маунтин Дю“ и пица със сирене. Джен спряла
да подскача и да се извива и захапала едно парче.
Доброволците я гледали невярващо.
- Миличка - предупредил я един от тях. - По-добре се успокой. Едва когато
стигнеш до осемдесетата миля, ще можеш да кажеш, че половината ти работа
е свършена.
- Добре - отвърнала Джен. После избърсала мазната си уста със спортния
си сутиен, глътнала малко „Маунтин Дю“ и се понесла напред.
- Трябва да я накараш да намали темпото - обърнал се един от доброволците
към Били. - Тя е с три часа под рекорда.
Да се справиш със 100 мили в планината не е като да бягаш на градски
маратон. Попаднеш ли в беда посред нощ, късмет е да се измъкнеш.
Били вдигнал рамене. След едногодишна връзка с Джен той бил разбрал, че
тя е способна на абсолютно всичко, освен да се владее. Дори когато се опитвала
да се удържа, всичко, което се трупало в нея - страст, вдъхновение,
раздразнение, веселост - неизменно и неудържимо излизало на повърхността.

106
Все пак това била жената, която постъпила в отбора по ръгби на Университета
в Северна Каролина и постигнала нещо, което се смятало за непостижимо през
цялата сто и седемдесет годишна история на този спорт: била призната за
Прекалено Откачена за Купон на Ръгбисти.
- Пощуряваше дотолкова, че се налагаше играчите от мъжкия отбор да я
преборват и да я отнасят в стаята ѝ - разказва Джеси Полини, най-добрата
приятелка на Джен от Университета в Северна Каролина.
Джен винаги се носела напред с пълна скорост и виждала стените едва след
като се ударела в тях. Този път стената се възправила отмъстително на 75-ата
миля. Било 6 вечерта, слънцето било изминало дълъг път, откакто Джен
стартирала в пет същата сутрин, а на нея ѝ оставала още една маратонска
дължина. Този път Джен пристигнала в станцията, клатушкайки се и не
размахвала юмруци във въздуха. Застанала пред масата с храната. Била
оглупяла от изтощение, твърде уморена, за да яде, и твърде замаяна, за да реши
какво да прави. Знаела само, че ако седне, няма да стане.
- Да вървим, Сладурано! - извикал някой.
Били тъкмо бил пристигнал и си свалял якето. Под него носел къси
панталони за сърф и рокаджийска тениска с откъснати ръкави. Някои
маратонци се чувстват добре, ако приятел бяга с тях през последните две-три
мили. Били се включил за цяла маратонска дължина. Джен добила кураж. Били.
Какъв мъж.
- Искаш ли още пица? - попитал Били.
- Ъ-ъ. В никакъв случай.
- Добре? Г отова ли си?
- Хайде!
Двамата се спуснали по пътеката. Джен бягала мълчаливо. Тя все още се
чувствала ужасно и се чудела дали да не се върне в станцията и да се откаже.
Самото присъствие на Били обаче я подканяло да продължи. Джен се
напрегнала, за да измине една миля, после още една. Тогава се случило нещо
странно. Отчаянието отстъпило място на доброто настроение, на чувството, че,
по дяволите, толкова е хубаво да бродиш сред тази прекрасна пустош под
палещия залез, да се чувстваш свободен, гол и бърз, а горският ветрец да
охлажда потната ти кожа.
В 10.30 същата вечер Джен и Били били задминали всички бегачи в гората
освен един. Джен не просто финиширала. Тя завършила с втори резултат сред
всички бегачи и с най-добро постижение при жените за всички времена на това
състезание. Подобрила стария рекорд с три часа. (И до ден-днешен рекордът ѝ
от 17 ч. и 34 мин. остава неподобрен.) Няколко месеца по-късно е оповестена
националната класация и Джен установява, че е в челната тройка на бегачите
на 100 мили в САЩ. Скоро след това тя поставя световен рекорд: на
състезанието „Роки Ракуун“ тя спира хронометрите на 14 ч. и 57 мин. И до днес
това е световен рекорд при жените на 100 мили в естествени условия.
Същата есен в списание „Ултрарънинг“ е публикувана снимка, която
показва Джен на финала на състезание на 30 мили някъде в горите на
Вирджиния. Постижението ѝ не е нищо особено (трето място), облеклото ѝ
също (обикновени черни шорти, обикновен черен спортен сутиен), както и

107
самата снимка (зле осветена, грубо изрязана). Джен не влиза в люта битка със
съперник в последните метри, не изкачва планински връх с непоклатимото
величие на рекламно лице на „Найк“, нито пък се задъхва по пътя към славата
с покъртителна решимост, изписана на лицето. Джен просто. тича. Тича и се
усмихва.
Тази усмивка обаче е странно вълнуваща. Вижда се, че Джен е обзета от
страхотен порив, сякаш не би искала да прави нищо друго и да бъде никъде
другаде, освен тук, на тази затънтена пътека насред пущинака на Апалачите.
Макар че току-що е пробягала една маратонска дължина плюс още четири
мили, Джен изглежда лека и безгрижна, очите ѝ блестят, конската ѝ опашка се
развява около главата ѝ като тениска в ръката на триумфиращ бразилски
футболист. Неподправеното удоволствие, което изпитва, не може да се сбърка.
То предизвиква на устните ѝ толкова искрена и открита усмивка, сякаш Джен
е обзета от артистично вдъхновение.
Може би е така. Винаги когато изкуството изгуби своя плам, когато бъде
отслабено от интелектуални лабиринти и основните принципи се изгубят в
мухъла на традициите, се появява някоя издънка, която да разруши всичко и да
го изгради отново от руините. Младите бойци сред бегачите на свръхдълги
разстояния били като писателите от Изгубеното поколение през 20-те,
битническите поети през 50-те и рок музикантите през 60-те години: бедни,
пренебрегвани, ненатоварени с очаквания и задръжки. Те били художници,
които експериментирали с палитрата на човешката издръжливост.
- Но защо не бягаш маратон? - попитах Джен, когато отидох да я
интервюирам във връзка с един материал за младите бойци. - Мислиш ли, че
ще можеш да покриеш норматива за олимпийски квалификации?
- Пич, сериозно - отговори ми тя. - Нормативът, за да отидеш на
олимпийски квалификации е 2 ч. и 48 мин. Всеки може да го покрие.
Джен можеше да пробяга маратонска дължина за по-малко от три часа,
облечена в оскъден бански и обръщайки бира на 23-а миля. Точно така и
направила пет дни след като участвала в състезание на 50 мили в Блу Ридж
(Планинска верига в САЩ, част от системата на Апалачите - б. пр.).
- И какво от това? - продължи Джен. - Мразя цялата тази суматоха около
маратоните. Къде е тръпката? Познавам едно момиче, което тренира за
квалификациите. При нея всяка тренировка за следващите три години е
планирана! Тя тренира за скорост на пистата всеки втори ден. Аз не бих могла
да понеса това. Веднъж трябваше да тичам с нея в 6 сутринта. В 2 посред нощ
ѝ се обадих, за да ѝ кажа, че съм се натряскала с маргарити и моооже би няма
да успея.
Джен нямаше треньор и тренировъчна програма; тя нямаше дори часовник.
Сутрин просто се измъкваше от леглото, хапваше един вегетариански бургер и
бягаше толкова дълго и толкова бързо, колкото ѝ беше приятно. Обикновено
бягаше по около 20 мили. После скачаше на скейтборда, който си беше купила,
за да не плаща за паркинг, и отиваше на лекции в „Олд Доминиън“, където
учеше отскоро и беше пълна отличничка.
- Никога не съм говорила за това с никого, защото звучи претенциозно, но
аз започнах да бягам на свръхдълги разстояния, за да стана по-добър човек -
сподели Джен. - Мислех, че ако мога да пробягам 100 мили, ще изпадна в
108
състояние дзен. Ще се превърна в шибан Буда, който носи на света мир и
усмивка. В моя случай това не стана, аз съм си същата стара пънкарка като
преди, но винаги я има надеждата, че бягането ще ме превърне в човека, който
искам да бъда, един по-добър, по-спокоен човек.
- Когато бягам на дълго разстояние - продължи Джен - единственото, което
има значение, е да завърша бягането. Това е времето, в което мозъкът ми не е
постоянно зает с нещо. Всичко утихва. Оставаме само аз, движението и
импулсът. Ето това ми харесва - да бъда варварка, която тича през гората.
Да слушам Джен беше все едно да говоря с духа на Кабайо Бланко.
- Странно е колко ми напомняш на един човек, с когото се запознах в
Мексико - казах ѝ. - След няколко седмици ще ходя дотам за едно състезание,
което той организира с участието на тараумара.
- Стига бе!
- Скот Юрек може би също ще бъде там.
- Ти. Се. Ебаваш! - възкликна начинаещият Буда. - Наистина ли? Може ли и
ние с приятеля ми да дойдем? О, не. Мамка му! Точно в тази седмица имаме
изпити. Ще трябва да го прелъжа. Дай ми време до утре, става ли?
На следващата сутрин Джен ми писа, както беше обещала:
„Майка ми смята, че си сериен убиец, който ще ни изтрепе в пустинята.
Напълно си струва риска. И така, къде ще се срещнем?“

ГЛАВА 23
Влязохме в Креел по мръкнало. Автобусът се дотръска до спирката,
спирачките изсвистяха, сякаш въздъхнаха облекчено. През прозореца видях
призрачната стара сламена шапка на Кабайо да подскача към нас в тъмнината.
Не можех да повярвам колко гладко беше минало прекосяването на
пустинята Чиуауа. Да преминеш границата и да смениш четири автобуса един
след друг, без никой от тях да се счупи или да закъса, и това в рамките на
половин ден - като цяло шансът за това е като да спечелиш на ротативка. При
всяко пътуване през Чиуауа непременно се налага някой да те утешава с
местната поговорка: „Нищо не става, както е предвидено, но винаги става.“
Дотук обаче нашият план се беше оказал устойчив на идиотизъм, алкохол и
наркомафия.
Разбира се, това беше, преди Кабайо да се срещне с Босия Тед.
- КАБАЙО БЛАНКО! Това си ТИ, НАЛИ?
Преди да успея да сляза от автобуса, вече чувах как един глас отвън гърми
като оръдие.
- ТИ СИ Кабайо! ТОВА Е НАИСТИНА СТРАХОТНО! Можеш да ми викаш
МОНО! МАЙМУНАТА! Това съм АЗ, МАЙМУНАТА. Това е моето тотемно
животно.
Когато слязох, видях Кабайо да се взира в Босия Тед, потресен и невярващ.
По време на дългото пътуване бяхме установили, че Босия Тед говори така,
както Чарли Паркър (Чарли Паркър (1920-1955) - американски саксофонист виртуоз,
изключителен импровизатор - б. пр) свири на саксофон: нужен беше най-малък
109
повод, за да отприщи наистина изумителен порой от импровизации, сякаш
вдишваше през носа и изкарваше безкраен поток от звуци през устата. През
първите 30 секунди в Креел Кабайо стана обект на повече приказки, отколкото
беше чул за година. Усетих пристъп на съчувствие, но само пристъп. Ние
бяхме слушали бръщолевенията на Босия Тед през последните 15 часа. Сега
беше ред на Кабайо.
-... тараумара МНОГО ме вдъхновяват. Първия път, когато прочетох, че
могат да се състезават на 100 мили, обути в сандали, откритието беше толкова
шокиращо и РАЗРУШИТЕЛНО, толкова противоречащо на интуицията ми за
това какво е НУЖНО на човек, за да измине такова разстояние, че помня как
си помислих: „Какво става, ПО ДЯВОЛИТЕ? Как, ПО ДЯВОЛИТЕ, е
възможно това?“ Това беше първият ПРОБИВ, първото нещо, което ме наведе
на мисълта, че МОООЖЕ БИИ съвременните производители на обувки не
знаят отговорите на всички въпроси.
Не беше нужно дори да слушаш Босия Тед, за да разбереш, че мислите му са
като разбити с миксер; беше достатъчно да го видиш. Облеклото му беше
смесица от одежди на тибетски монах воин и елегантен скейтбордист:
панталони за кикбокс от дънков плат, пристегнати с ширит на талията, тесен
бял потник, японски налъми; на гърдите му подрънкваше амулет във формата
на скелет, изработен от мед, около врата му беше вързана червена кърпа. С
бръснатата си глава, тяло като гардероб и тъмни очи, които шареха наоколо и
търсеха внимание точно толкова, колкото и гласът му, Босия Тед приличаше
на чичо Фестър (Герой от филма „Семейство Адамс“ - б. пр.) в бойни доспехи.
- Да. Добре бе, човек - промърмори Кабайо и подмина Тед, за да поздрави
останалите.
Грабнахме раниците си и последвахме Кабайо по единствената главна улица
на Креел към края на града, където Кабайо ни беше уредил подслон за през
нощта. След дългото пътуване всички бяхме изтощени и умирахме от глад,
треперехме от планинския студ и мечтаехме единствено за топло легло и
паница от топлия фасул на Mamá. Всички освен Тед, който смяташе, че най-
важното нещо е да продължи с историята на живота си, която беше започнал
да разказва на Кабайо в мига, в който се срещнаха.
Кабайо едва се сдържаше, но реши да не го прекъсва. Имаше ужасна новина
и още не беше измислил как да ни я съобщи, така че да не се обърнем и да не
се качим обратно на автобуса.
- Животът ми е контролирана експлозия - обичаше да казва Босия Тед.
Той живее в Бърбанк, в малка къща, която напомня хаотичния апартамент
на Том Ханкс във филма „Голям“. Дворът е пълен със спортни коли в
бонбонени цветове, кончета от въртележки, викториански велосипеди с високи
колела, старомодни джипове, циркови плакати, басейн със солена вода и
джакузи, охранявано от калифорнийска пустинна костенурка, представителка
на застрашен вид. Вместо гараж тук има две огромни циркови палатки. Между
двора и едноетажното бунгало се разхождат най-различни кучета и котки,
гъска, питомно врабче, тридесет и шест домашни гълъба и няколко дребни
азиатски пилета с нокти, покрити с пух.
- Не си спомням онази сложна дума, която използва Хайдегер, онази, която

110
означава, че аз съм израз на това място - казва Тед, макар че мястото съвсем не
е негово. То е на братовчед му Дан, самоук технически гений, собственоръчно
изградил водещо предприятие за реставрация на въртележки.
- Дита фон Тийс (Американска актриса и модел (р. 1972) - б. пр.) е позирала гола
върху едно от нашите кончета - разказва Тед. - Кристина Агилера пък взе друго
за турне.
Когато няколко години по-рано Дан преминал през драматичен развод, Тед
решил, че братовчед му има голяма нужда от него. Появил се на вратата му с
жена си, дъщеря си и менажерията и повече не си тръгнал.
- Денят на Дан преминава в борба с големи, студени, гадни механични
предмети. Когато излиза от работилницата, от пръстите му капе машинно
масло като кръв от ноктите на хищна птица - разказва Тед. - Ето защо сме му
толкова необходими. Щеше да се превърне в социопат, ако не съм аз да се
карам с него.
Тед помагал, като отворил онлайн магазин за декорации за въртележки.
Управлявал магазина от компютър в една от спалните за гости на Дан. Не
печелел много, но му оставало достатъчно време да тренира за турове по 50
мили, покачен върху викториански велосипед, висок 6 фута, или да тегли жена
си и дъщеря си в рикша за разнообразие. Кабайо беше останал с напълно
погрешни представи за материалното състояние на Тед. Главната причина за
това бяха имейлите на Тед, които бяха пълни с планове, подхождащи повече
на ранен инвеститор от „Майкрософт“. Така например, докато всички ние
летяхме в икономична класа до Ел Пасо, Тед питаше къде в мексиканската
пустош може да приземи своя малък самолет. Не че Тед има самолет. Дори
колата му е в окаяно състояние: Тед бръмчи с „Фолксваген Бийтъл“ от 1966
година, който страда от такава кашлица, че не може да извърви повече от 25
мили. Но според Тед това е чудесно. Всъщност това е част от стратегията.
- Така никога не се налага да пътувам надалеч - обяснява Тед. - Аз съм
просяк по избор и смятам, че това ми носи изключителна свобода.
Като студент в колежа по дизайн „Арт Сентър“ в Пасадена Тед хлътнал до
уши в своята състудентка Джени Шимизу. Една вечер, както се навъртал в
апартамента й, Тед се запознал с двама от новите приятели на Джени. Това
били младият китайски художник Чейс Чен и неговата сестра Джоун. Никой
от двамата не говорел добре английски, така че Тед се самоназначил за техен
личен културен посланик. Приятелството било добре дошло за всички: Тед
имал двама заложници за слушатели на симфоничния поток на съзнанието му,
двамата Чен били залети с порой от нови думи, а Джени си отдъхнала от
ухажването на Тед. Няколко години по-късно трима от четиримата приятели
били постигнали международна известност.
Джоун Чен станала холивудска звезда (Джоун Чен става известна в края на 80-те
с филма „Последният император“ (реж. Бернардо Бертолучи) - б. пр.) и влязла в
класацията на списание „Пийпъл“ за 50-те най-красиви хора. Чейс станал ценен
от критиката портретист и най-високоплатеният азиатски художник от своето
поколение. Джени Шимизу станала модел и една от най-известните лесбийки в
света благодарение на връзките си с Мадона и Анджелина Джоли. (Въпреки
татуировката на десния бицепс на Джени, изобразяваща гореща мацка, яхнала

111
шлосерски инструмент, Тед не предполагал, че нещата ще се развият по този
начин.)
Колкото до Тед.
Той влязъл в класацията Топ 30 за най-дълго задържане на дъха.
- Задържах 5 мин. и 15 сек. - разказва Тед. - Цяло лято се упражнявах в
басейна.
Но уви, задържането на дъха е капризна метреса; не след дълго Тед бил
изместен от класацията от други кандидати, още по-отдадени на изкуството да
вдишват по-рядко от останалите хора. Не може да не изпиташ съчувствие към
горкия младеж, който мечтаел за слава на дъното на басейна на братовчед си,
докато познатите му рисували шедьоври, спели със суперзвезди и се снимали
в главни роли при Бертолучи.
И кое било най-лошото? Задържането на дъха всъщност било най-полезното
умение на Тед. В известен смисъл това привлякло дори Лайза, жената, която
станала негова съпруга. Живеели в едно общежитие, но тъй като Лайза била
разпоредителка в хевиметъл бар и се прибирала чак в 3 сутринта, срещите ѝ с
Тед се ограничавали до суха версия на упражненията в басейна. След работа
тя се прибирала и намирала Тед да си седи тихо край кухненската маса и да яде
ориз и фасул с нос, забит в книгата на някой френски философ. Тед вече бил
легендарен сред съквартирантите си със своята издръжливост и интелект. Той
можел да рисува цяла сутрин, да кара скейтборд цял следобед и цяла нощ да
зубри японски глаголи. Слагал пред Лайза чиния топъл фасул, а после, когато
неуморният му двигател най-сетне стихвал, Тед спирал да действа и оставял
Лайза да говори. От време на време се включвал с точни и проницателни
забележки, след което я насърчавал да продължи. Малцина познавали този Тед.
Това било огромна загуба за тях. и за него.
Но Чейс Чен го забелязал. Окото на художника забелязало също така тихата
дълбочина на затишията на Урагана Тед. В края на краищата специалитетът на
Чейс бил „драматичният танц между светлината и сянката“, а Тед - това бил
драматичният танц в човешки облик. Чейс бил очарован не от самото
движение, а от очакването; не от стъпката на балетиста, а от мига преди тази
стъпка да бъде направена, от мига, в който цялата сила на танцьора е стаена и
всичко е възможно. Чейс виждал такова нещо в тихите моменти на Тед, същата
надигаща се сила и неограничени възможности. В такива моменти Чейс
посягал към скицника. Години наред той използвал Тед за модел. Всъщност,
някои от най-хубавите му работи са портрети на Тед, Лайза и тяхната сияйна и
красива дъщеря Она. Чейс бил до такава степен омагьосан от света, отразен от
личността на Тед, че издал цяла книга само с портрети на Тед и семейството
му: Тед и Она сгушени в стария „Бийтъл“, Она, заровена в книга, Лайза, която
гледа през рамо към Она, живото произведение на светлината и сянката на
баща си.
Когато Тед наближавал 40 обаче, четирите десетилетия драматичен танц му
донесли само място в чужди шедьоври и скромна стая в бунгалото на
братовчед му. Но точно когато изглеждало, че Тед е преминал границата между
огромния потенциал и пропиления талант, се случило нещо чудесно.
Заболял го гърбът.

112
 През 2003 г. Тед решил да отпразнува четиридесетия си рожден ден със свое
постижение по издръжливост - Анахронистичният Айрънмен. Щяло да
представлява пълен Айрънмен - 2,4 мили плуване, 112 мили колоездене и 26,2
мили бягане - само дето (по причини, известни само на Тед) цялата екипировка
трябвало да датира от 90-те години на XIX в. Две трети от работата била
свършена: Тед бил достатъчно силен, за да плува, обут в дълги вълнени гащи,
освен това бил ас в карането на велосипед с високи колела. Но бягането -
бягането било убийствено.
- Винаги след като бях бягал в продължение на час, ме мъчеха болки в
кръста - разказва Тед. - Беше толкова обезкуражаващо. Не можех дори да си
представя да бягам маратон.
И което било най-лошото: ако Тед не можел да пробяга 6 мили, обут в
пружиниращи, модерни маратонки, с твърдите викториански обувки го
очаквали страшни болки. Маратонките съществуват горе-долу толкова
отдавна, колкото и космическите кораби. Преди това бащите ни са носели
равни гуменки, а дядовците ни - кожени цвички. В продължение на милиони
години хората са бягали без опора на свода, без контрол на пронацията и без
стелки с гел под петите си. Тед нямал представа как, по дяволите, са се
справяли. Но да караме едно по едно. Оставали по-малко от шест месеца до
рождения му ден, така че приоритет № 1 било да открие някакъв начин да
измине 26 мили пеш. Ако постигнел това, по-късно щял да мисли за убиващите
обувки от кравешка кожа.
- Ако си наумя нещо, намирам начин - казва Тед. - Така че започнах да правя
проучвания.
Първо отишъл на преглед при хиропрактик и ортопедичен хирург. И двамата
му казали, че наистина няма никакви проблеми. Обяснили му, че бягането по
принцип е опасен спорт и че една от опасностите се крие в разпространяването
на механичния шок по краката до гръбначния стълб. Но лекарите имали добри
новини: ако Тед държал да тича, той можел да се излекува с кредитна карта. С
най-добрите маратонки и чифт въздушни стелки за пети той щял да осигури на
краката си достатъчна опора, така че да може да бяга маратон.
Тед пръснал цяло състояние без нужда, за да си купи най-скъпите
маратонки, които могъл да намери, и бил съкрушен, когато открил, че не
помагат. Но вместо да обвини лекарите, той прехвърлил вината върху
обувките. Сигурно се нуждаел от по- добра опора от тази, която „Найк“ можели
да предложат след 30 години научноизследователска дейност по създаването
на въздушни обувки. Тед преглътнал и за 300 долара си поръчал чифт кенгу
джъмпс (Вид спортни обувки - б. пр.) от Швейцария - най-пружиниращите обувки
в света. Те приличат на летните кънки на Уили Койота (Анимационен герой от
филмите на Уорнър Брос - б. пр.) вместо колелца имат стоманени пружини, с които
човек подскача, сякаш е на Луната.
Шест седмици по-късно, когато пакетът пристигнал, Тед почти треперел от
вълнение. Направил няколко пробни пружинирания. Фантастично! „Това е
отговорът“, мислел си Тед, подскачайки по улицата. Докато стигнал до ъгъла,
той се държал за гърба и ругаел.
- С кенгу джъмпс почти веднага се почувствах така, както с други

113
маратонки след час - казва Тед. - Представата ми за това, от което имам нужда,
рухна.
Ядосан и недоволен, той свалил обувките от краката си. Нямал търпение да
метне глупавите маратонки в кутията и да ги прати обратно в Швейцария с
указания там да ги метнат още по-далеч. Закрачил към къщи бос. Бил толкова
бесен и разочарован, че едва към края на разходката забелязал какво става.
Гърбът не го болял. Не го болял ни най-малко.
„Ей... - помислил си Тед - Може би мога да пробягам маратона бос.“ Босите
крака със сигурност можели да минат за спортна екипировка от 90-те години
на XIX в.
И така, Тед всеки ден обувал маратонките си и отивал до Хенсън Дам, оазис
от шубраци и езера, който Тед нарича „последната дива природа в Лос
Анджелис“. Щом стигнел дотам, той събувал обувките си и вървял бос по
пътеките.
- Бях наистина изумен колко е приятно - спомня си Тед. - Обувките толкова
ме убиваха, а щом ги събуех, краката ми се чувстваха като риби, които скачат
обратно във водата, след като са били хванати. Накрая просто оставих обувките
вкъщи.
Но защо гърбът му се чувствал по-добре с по-малка опора, вместо с по-
голяма? Тед потърсил отговора в интернет и се почувствал така, сякаш
разтваря листата в джунглата и открива тайно племе в Амазонка. Натъкнал се
на международна общност на босите бегачи, съвършени със своята собствена
древна мъдрост и племенните си имена. Водач им бил техният велик брадат
мъдрец, Босия Кен Боб Сакстън. За щастие това племе обичало да пише.
Тед внимателно изчел дългогодишните архиви на Босия Кен Боб. Открил, че
според Леонардо да Винчи човешкото стъпало с неговата фантастична
способност да поема тежестта, стъпалото, в което се намират една четвърт от
човешките кости, е „шедьовър на инженерството и изкуството“. Научил за
Алебе Бикила, етиопския маратонец, който бягал бос по паважа на Рим на
олимпийския маратон през 1960 г., и за д-р Чарли Робинс, самотен глас в
медицинската пустиня, който бягал бос и твърдял, че маратонът няма да ти
навреди, но обувките - със сигурност.
Тед бил омаян най-вече от „Манифеста на босите пръсти“ на Босия Кен Боб.
Тръпки го побили: сякаш манифестът бил писан лично за него. Босия Кен Боб
започва с думите: „Много от вас може би страдат от постоянни контузии,
свързани с бягането.
Обувките блокират болката, не натоварването!
Болката ни учи да бягаме удобно!
От мига, в който започнете да бягате боси, ще промените начина си бягане.“
- За мен това беше миг на голямо откритие - спомня си Тед.
Внезапно всичко придобило смисъл. Ето защо гадните кенгу джъмпс му
причинили болки в гърба! С цялата опора на стъпалото Тед бягал небрежно, с
големи крачки, от което кръстът му се усуквал и прищипвал. Когато бил бос,
веднага се стягал, гърбът му се изправял, а краката оставали под хълбоците.
- Не е чудно, че краката са толкова чувствителни - разсъждавал Тед. - Те са
самокоригиращи се устройства. Да обуеш краката си в обувки с подложки е все

114
едно да покриеш противопожарната аларма.
Първия път, когато тичал бос, Тед изминал 5 мили и не почувствал. нищо.
Нито веднъж. Увеличил времето за бягане на час, после на два. За няколко
месеца Тед се превърнал от страхлив, обзет от болка не-бегач в босоног
маратонец, който развивал такава скорост, че успял да постигне нещо, което
99,9% от всички бегачи никога няма да постигнат: квалифицирал се за
Бостънския маратон.
Упоен от своя смайващ новооткрит талант, Тед продължил напред. Бягал на
маратона Мадър Роуд 100 - 100 мили на асфалт по стария маршрут на
магистрала 66. Бягал на Лиона Дивайд (50 мили) и на Анджелис Крест (100
мили) през каменистата планина Сан Гейбриъл. Когато стъпел върху сгур или
счупено стъкло, той нахлузвал гуменки Vibram FiveFingers и продължавал
напред. Скоро Тед не бил просто бегач. Той бил един от най-добрите боси
бегачи в Америка и търсен специалист по техника на бягането и древна
екипировка за крака. Един вестник дори публикувал статия за здравето на
стъпалата със заглавие „Какво би направил Босия Тед?“
Еволюцията на Тед била пълна. Той се издигнал от водните дълбини, научил
се да тича и получил единственото, което искал: не пари, а само слава.
- Спрете!
Кабайо говореше на всички, не само на Тед. Спряхме рязко по средата на
разклатен мост над ров, пълен с отходни води.
- Всички трябва да се закълнете - каза той. - Вдигнете дясната си ръка и
повтаряйте след мен.
Ерик ме погледна.
- Какво става?
- Знам ли.
- Трябва да се закълнете тук, преди да преминем от другата страна -
настояваше Кабайо. - Зад нас е пътят, който води навън. Пътят пред нас води
навътре. Ако ще участвате, трябва да се закълнете.
Свихме рамене, оставихме раниците си и вдигнахме ръце.
- Ако се нараня, изгубя или умра. - започна Кабайо.
- Ако се нараня, изгубя или умра. - подхванахме ние.
- . това си е моя шибана грешка.
- . това си е моя шибана грешка!
- Ъъ. амин.
- АМИН!
Кабайо ни преведе до малката къщичка, където ядохме в деня, в който се
запознахме. Натъпкахме се в дневната на Mamá. Дъщеря ѝ събра две маси. Луис
и баща му отскочиха до другата страна на улицата и се върнаха с две големи
торби бира. Джен и Били отпиха по няколко глътки „Текате“ и се пооживиха.
Всички надигнахме бирите си и се чукнахме с Кабайо. После той се обърна към
мен и заговори делово. Изведнъж клетвата на моста придоби смисъл.
- Помниш ли сина на Мануел Луна?
- Марселино?
Разбира се, че си спомнях Човека факел. Откакто го видях при училището
на тараумара, мислено подписвам договори с „Найк“ от негово име.

115
 - Ще дойде ли?
- Не - каза Кабайо. - Мъртъв е. Бил пребит до смърт. Убили са го, както е
тичал. Бил е намушкан в шията и под ръката, а главата му била разбита.
- Кой. какво се е случило? - заекнах.
- В наши дни стават всякакви неща, свързани с дрогата - каза Кабайо. -
Може би Марселино е видял нещо, което не е трябвало да вижда. Може би са
се опитали да го накарат да изнесе трева от каньоните, а той е отказал. Никой
не знае истината. Мануел е съсипан, човече. Спа в дома ми, когато дойде да
каже на federales. Но те няма да направят нищо. Тук няма закон.
Седях като гръмнат. Спомних си наркопласьорите в блестящата червена
Кола на смъртта, която бяхме видели преди година на път за училището на
тараумара. Представих си как тараумара се прокрадват през нощта и бутат
колата в някоя клисура; ужасени, наркопласьорите се вкопчват в предпазните
колани, колата подскача надолу по каньона и избухва в огромен пламък. Нямах
представа дали мъжете от Колата на смъртта са замесени. Знаех само, че искам
да убия някого.
Кабайо продължаваше да говори. Той беше преодолял смъртта на
Марселино и отново беше обладан от мисълта за състезанието.
- Знам, че Мануел Луна няма да дойде, но се надявам, че Арнулфо ще се
появи, а може би и Силвино.
През зимата Кабайо беше успял да събере добър награден фонд. Не само че
даваше от своите пари, но съвсем случайно беше получил съобщение от
Майкъл Френч, тексаски триатлонист, натрупал състояние благодарение на
фирмата си в областта на информационните технологии. Френч бил
заинтригуван от моята статия в „Рънърс Уърлд“ и тъй като не можел да дойде
на състезанието, беше предложил пари и царевица за победителите.
- Извинявай - казах. - Добре ли чух, че Арнулфо ще дойде?
- Да - кимна Кабайо.
Сигурно се шегуваше. Арнулфо? Той дори не поиска да говори с мен, какво
остава да тича с мен. Ако не беше склонен да тича с човек, който е дошъл до
дома му да демонстрира уважение, защо ще прекосява планините, за да бяга с
неколцина грингос, които никога не е виждал? И Силвино; бях го срещнал
последния път, когато бях тук. Видяхме го случайно в Креел, точно след като
ходих да тичам с Кабайо. Возеше се в пикапа си и носеше дънките си -
глезотийките от маратона, който спечелил в Калифорния. Откъде накъде
Кабайо си въобразяваше, че Силвино ще си направи труда да дойде на това
състезание? Дори да го очакваше голяма награда, Силвино нямаше да се
съгласи отново да участва в маратон. Знаех достатъчно за тараумара и по-
специално за тези двама бегачи, за да знам,
че кланът Кимаре в никакъв случай нямаше намерение да се яви.
- Спортът през викторианската епоха е бил възхитителен! - пропускайки
факта, че изведнъж вероятността тараумара въобще да се появят се стопи, Тед
продължаваше да плямпа. - Тогава за първи път е прекосен Ламаншът. Качвали
ли сте се на велосипед с високи колела? Конструкцията му е толкова
находчива.
Боже, каква напаст. Кабайо разтриваше слепоочията си. Наближаваше

116
полунощ, а на него самата близост с хора му причиняваше главоболие. Джен
и Били бяха натрупали куп празни кутии от „Текате“ пред себе си и спяха на
масата. Аз бях отчаян и усещах, че Луис и Ерик долавят напрежението и стават
все по-угрижени. Но не и Скот. Развеселен, той се беше облегнал назад.
Разбираше всичко и видимо нищо не го притесняваше.
- Вижте, трябва да си лягам - каза Кабайо.
Той ни преведе до няколко спретнати стари бунгала на края на града. Стаите
бяха голи като килии, но безупречно чисти и затоплени от тумбестите печки,
в които пращяха борови клонки. Кабайо промърмори нещо и изчезна.
Разделихме се по двойки. Ерик и аз избрахме една стая, Джен и Били се
насочиха към друга.
- Добре! - Тед плесна с ръце. - Аз с кого съм?
Мълчание.
- Добре - рече Скот. - Но трябва да ме оставиш да спя.
Затворихме вратите и потънахме в големите купчини вълнени одеяла. Над
Креел се възцари тишина. Последното нещо, което Скот чу, беше гласът на
Босия Тед в тъмното.
- Добре, мозък - промърмори Тед. - Отпусни се. Време е за почивка.

ГЛАВА 24
Чук-чук-чук-чук.
Зората пукна с лед по прозорците и чукане по вратата ни.
- Ей - прошепна някой отвън - будни ли сте?
Зашляпах към вратата. Треперех и се чудех какво, по дяволите, са направили
този път купонджийчетата. Отвън стояха Луис и Скот и духаха в шепите си.
Беше толкова рано, че небето все още имаше цвят на мляко с кафе. Дори
петлите не бяха започнали да кукуригат.
- Искате ли да се присъедините за едно бягане? - попита Скот. - Кабайо каза,
че към осем ще потеглим, така че ако ще тичаме, трябва да тръгнем сега.
- Ъ-ъ, да. Добре - казах. - Предния път Кабайо ми показа една страхотна
пътека. Да видим дали ще мога да го открия и …
В бунгалото до нас рязко се отвори прозорец, през който надникна главата
на Джен.
- Ще ходите да тичате? Навита съм! Били - извика тя през рамо. - Размърдай
си задника, пич!
Нахлузих някакви шорти и найлонова тениска. Ерик се прозина и протегна
ръка към маратонките си.
- Леле, тия са железни - каза. - Къде е Кабайо?
- Нямам представа. Ще отида да го потърся.
Стигнах до края на редицата бунгала. Предположих, че Кабайо ще се
настани колкото е възможно по-далеч от нас. Почуках на вратата на най-
крайната кабина. Нищо. Но тъй като вратата беше доста яка, за всеки случай
заблъсках силно с юмрук.
- КАКВО!!! - изрева глас отвътре. Завесите се разтвориха и Кабайо се
117
показа. Очите му бяха червени и подути.
- Извинявай - казах. - Да не си настинал?
- Не - отвърна уморено. - Тъкмо си лягах.
Само 12 часа организационна дейност бяха достатъчни, за да се почувства
Кабайо толкова стресиран, че да прекара цялата нощ, мятайки се и въртейки
се, с главоболие, причинено от притеснение. Самото пребиваване в Креел беше
достатъчно, за да го изправи на нокти. Всъщност Креел е приятно малко
градче, но то олицетворява двете неща, които Кабайо презира най-много:
глупостта и грубостта. Градът е наречен на Енрике Креел, грабител на земя и
важна клечка, излъчващ такова долно величие, че по своята същност
Мексиканската революция била вдигната в негова чест. Енрике не само бил в
основата на заграбването на земи, което прогонило хиляди селяни от Чиуауа
от стопанствата им, но като глава на шпионската мрежа на мексиканския
диктатор Порфирио Диас лично се погрижил всички борбени фермери да
свършат в затвора.
Когато бунтовниците на Панчо Виля го подгонили с гръм и трясък, Енрике
избягал в изгнание в Ел Пасо, оставяйки сина си, когото трябвало да откупи от
революционерите за един милион долара. Когато обаче Мексико преминало
през неизбежността на подобренията и се върнало към спокойствието на
корупцията,
Енрике се завърнал в целия си коварен блясък. Градът, наречен на най-големия
човешки вирус в областта, отдава достойна дан на Енрике Креел. От град Креел
тръгват всички злини за Медните каньони: откритите мини, безразборната сеч,
отглеждането на дрога и масовият туризъм. Когато идвал в града, Кабайо
полудявал. За него това било все едно да резервира нощувка със закуска в
плантация, обработвана от роби.
Преди всичко обаче Кабайо не беше свикнал да носи отговорност за никого,
освен за самия себе си. Като ни видя, гърдите му се свиха от страх. За десет
години беше спечелил доверието на тараумара и можеше да го загуби за десет
минути. Кабайо си представяше Босия Тед и Джен, които викат в ушите на
неразбиращите тараумара; Луис и баща му, които святкат с фотоапаратите си
в очите им; Ерик и аз, които им досаждаме с въпроси. Какъв кошмар.
- Не, няма да тичам - изпъшка той и дръпна завесите.
Скоро ние седмината - Скот, Луис, Ерик, Джен, Били, Босия Тед и аз -
тичахме по пътеката, посипана с борови иглички, по която Кабайо ме беше
водил преди. Излязохме измежду дърветата точно когато слънцето изгряваше
над огромните отвесни скали. Примижахме, докато светът се обливаше в злато.
Около нас се стелеше лека мъгла и се носеха бляскави капчици.
- Прекрасно е - каза Луис.
- Никога не съм виждал подобно място - каза Били. - Разбира ги нещата
Кабайо. Много бих искал да живея тук, просто да живея скромно и да бягам по
пътеките.
- Вече ти е промил мозъка - присмя му се Луис. - Култът към Белия кон.
- Не е заради него - възрази Били. - Заради мястото е.
- Мое малко пони - ухили се Джен. - В някакъв смисъл приличаш на Кабайо.
Докато другите се закачаха, Скот наблюдаваше Босия Тед. Пътеката се

118
извиваше сред поле от скали, но макар че трябваше да подскачаме от камък на
камък, Тед ни най-малко не намали скоростта.
- Пич, какво е това на краката ти? - попита Джен.
- Vibram FiveFingers - отговори Тед. - Не са ли страхотни? Аз съм първият
спортист, когото спонсорират!
Така беше. Тед беше първият съвременен професионален босоног бегач в
Америка. FiveFingers били проектирани като обувка за яхтсмени. Идеята била
човек да стъпва по-стабилно върху гладки повърхности, като в същото време
има чувството, че е бос. Трябваше да се вгледаш отблизо, за да ги забележиш.
Те прилепваха толкова добре към ходилото и всеки пръст, че краката на Тед
изглеждаха като потопени в зеленикаво мастило. Малко преди пътуването до
Медните каньони Тед попаднал на снимка на FiveFingers в интернет и веднага
грабнал телефона. По някакъв начин успял да си проправи път сред гората от
оператори и секретарки и се свързал с главния изпълнителен директор на
„Вибрам Ю Ес Ей“. Оказало се, че това е.
Тони Поуст! Някогашният изпълнителен директор на „Рокпорт“, който
спонсорирал тараумара в Лийдвил!
Тони изслушал Тед, но бил крайно скептичен. Не че не му харесвала идеята
да се разчита на силата на крака, вместо на опората на обувката и на контрола
на движенията. Веднъж Тони дори бил бягал на Бостънския маратон в
обикновени обувки на „Рокпорт“, за да покаже, че човек има нужда единствено
от удобна и добре направена обувка, а не от онези измишльотини с подпори,
функция срещу пронация и подложки с гел. Обувките „Рокпорт“ обаче поне
имали сводове и омекотена подметка. FiveFingers били просто парче гума с
каишка от велкро. Тони все пак бил заинтригуван и решил сам да изпробва.
- Възнамерявах да пробягам леко една миля - разказва той. - Пробягах
седем. Никога не бях възприемал FiveFingers като обувки за бягане, но след
този случай не възприемам нищо друго като обувка за бягане.
Когато се прибрал у дома, Тони написал чек, с който да покрие пътуването
на Босия Тед до Бостънския маратон.
Бяхме пробягали 6 мили по платото и се връщахме към Креел, когато малка
черна сянка се показа в далечината между дърветата и тръгна към нас.
- Това Кабайо ли е? - попита Скот.
Джен и Били се загледаха, после се хвърлиха към него като отвързани
хрътки. Босия Тед и Луис тръгнаха след тях. Скот остана с нас, но инстинктът
му на състезателен кон го глождеше. Погледна извинително към Ерик и мен.
- Ще имате ли нещо против, ако,? - попита.
- Няма проблем - казах. - Настигни ги.
- Супер.
Докато произнесе думата, вече беше на шест ярда от нас, а косата му се
носеше като лента на кормило на детско колело.
- Мамка му - промърморих.
Като гледах Скот, изведнъж се сетих за Марселино. Скот толкова щеше да
хареса това хлапе. Джен и Били също. Щяха с голямо удоволствие да общуват
със своя тризнак, тийнейджър тараумара. Можех дори да си представя как се
чувства Мануел Луна. Всъщност не, опитвах се усилено да не си го представям.

119
Злото беше последвало тараумара тук, в земните недра, където вече нямаше
накъде да бягат. Докато оплакваше своя прекрасен син, Мануел сигурно се
чудеше кое от децата му ще бъде следващото.
- Искаш ли да си починеш? - попита ме Ерик. - Как си?
- Не, добре съм. Замислих се за нещо.
Кабайо се приближаваше. След като се срещна с другите, той продължи да
тича към Ерик и мен, докато останалите си поеха дъх и позираха пред
фотоапарата на Луис. Хубаво беше, че Кабайо беше променил решението си и
беше решил да потича. Усмихваше се за първи път, откакто бяхме слезли от
автобуса. Блестящият изгрев и старото, познато удоволствие да чувства тялото
си да се затопля отвътре бяха разсеяли тревогата му. А колко хубаво беше да
го видя отново в действие! Само като го гледах, усетих, че гърбът ми се
изправя, краката ми стават по-бързи, сякаш някой ми беше пуснал саундтрака
на „Огнените колесници“. (Игрален филм от Великобритания (1981, реж. Хю Хъдсън).
Филмът разказва за съревнованието между олимпийски бегачи в началото на XX в.
Музиката, дело на композитора Вангелис, е удостоена с „Оскар“ - б. пр.)
Възхищението явно беше взаимно.
- Я го виж ти! - извика Кабайо. - Изглеждаш като съвсем нова мечка!
Преди време Кабайо ми беше определил тотемно животно. Ако той беше
охранен бял кон, аз бях Oso - тромавата мечка. Като ме видя как изглеждам
сега, година след като бях пъхтял и треперил покъртително след него,
реакцията му смекчи тогавашната квалификация.
- Нямаш нищо общо с човека, който дойде тук преди - каза Кабайо.
- Благодарение на този тук - посочих Ерик.
Деветмесечните тренировки на Ерик в стила на тараумара бяха сътворили
чудеса. Бях отслабнал с единайсет килограма и бягах с лекота по пътеки, които
преди ме съсипваха. Въпреки многото мили, които пробягвах (до 80 на
седмица), продължавах да се чувствам лек и свободен и имах желание да тичам
още. И най- важното - за първи път от десетилетие насам не страдах от никакви
контузии.
- Този човек прави чудеса.
- Сигурно - ухили се Кабайо. - Знам върху какво е трябвало да работи. Е,
каква е тайната?
- Доста щура история - започнах, но дотогава бяхме настигнали Скот и
останалите, които слушаха речите на Босия Тед. - Ще ти разкажа после -
обещах на Кабайо.
Босия Тед беше събул FiveFingers и показваше перфектно бягане на бос крак.
- Да бягам бос - това наистина импонира на артистичната ми натура -
обясняваше Тед. - Това е концепцията на подръчните средства - колкото по-
малко, толкова по-добре, най-доброто решение е най-елегантното. Защо да
прибавяме нещо, щом по рождение имаме всичко, от което се нуждаем?
- По-добре да си обуеш нещо, когато прекосяваме каньоните - каза Кабайо.
- Носиш си и други обувки, нали?
- Разбира се - отвърна Тед. - Имам джапанки.
Кабайо се усмихна и зачака Босия Тед да отвърне на усмивката му и да
покаже, че се шегува. Босия Тед не се усмихна, защото не се шегуваше.
- Нямаш обувки? - каза Кабайо. - Отиваш в Баранкас по джапанки?
120
 - Не се тревожи за мен. Тичал съм бос в Сан Гейбриъл. Хората ме гледаха
и се чудеха дали съм наред, а аз отвръщах.
- Това тук не е Сан Гей-Бриъл! - просъска Кабайо, подигравайки се на
калифорнийската планина с цялата злоба на гринго, на която беше способен. -
Тук бодлите на кактусите са като бръсначи. Един да ти се забие в крака и с теб
е свършено. Тези пътеки са достатъчно опасни и без да те мъкнем на гръб.
- Ей, ей, момчета - Скот се намеси и ги разтърва. - Кабайо, Тед сигурно
слуша от години думите „Тед, обуй си обувки!“ Но щом знае какво върши,
значи знае какво върши.
- Не знае нищо за Баранкас.
- Знам едно - отвърна Тед. - Ако на някого му се случи нещо в каньоните,
гарантирам ти, че това няма да съм аз!
- Така ли? - озъби се Кабайо. - Ще видим, amigo.
Той се обърна и тръгна по пътеката.
- Майчице - възкликна Джен. - Сега кой създава проблеми, а, Тед?
Последвахме Кабайо към бунгалата, докато Босия Тед шумно и настойчиво
защитаваше тезата си пред нас, гърба на Кабайо и пробуждащия се Креел.
Погледнах часовника си. Изкушавах се да кажа на Босия Тед просто да млъкне
и да си купи чифт евтини кецове, за да успокои Кабайо, но нямаше време. Само
един автобус дневно правеше десетчасовия преход до каньоните, а той щеше
да тръгне, преди да отворят магазините.
В бунгалата започнахме да тъпчем дрехи в раниците си. Казах на останалите
къде могат да намерят нещо за закуска, след което отидох до бунгалото на
Кабайо. Него го нямаше, нямаше го и багажа му.
- Може би се е усамотил, за да се успокои - казах си.
Може би. Имах обаче гадното чувство, че беше решил да ни прати по
дяволите и беше изчезнал завинаги. Бях почти сигурен, че след дългата нощ,
прекарана в терзания дали не е направил огромна грешка, той беше намерил
отговора.
Реших да не казвам на никого и да се надявам на най-доброто. Така или
иначе, след около тридесет минути щяхме да разберем дали инициативата е
мъртва, или е на командно дишане. Метнах раницата си на гръб и се върнах по
моста над ямата с отходни води, над която бяхме положили клетва предната
нощ. Намерих останалите от групата в малък ресторант надолу по уличката от
автобусната спирка. Подкрепяха се с бурито с фасул и пилешко. Излапах две
бурито и сложих няколко в раницата си за по-късно. Когато стигнахме до
автобуса, той вече беше запалил и беше готов да тръгне. Шофьорът мяташе
последните чанти върху багажника на покрива и ни даде знак да подадем
нашите.
- Espera - казах. - Почакай.
Кабайо не се виждаше никъде. Надникнах в автобуса и огледах пълните
седалки. Кабайо го нямаше. Мамка му. Отидох да кажа на другите, но те до
един бяха изчезнали. Заобиколих автобуса и видях Скот да се катери към
покрива.
- Побързай, Oso! - застанал на покрива на автобуса, Кабайо поемаше
чантите и ги подаваше на шофьора. Джен и Били вече се бяха настанили

121
удобно сред купчина багаж. - Кога друг път ще се возиш така.
Нищо чудно, че тараумара мислят Кабайо за призрак. Никога не се знаеше
какво ще направи този човек или къде ще се появи.
- Забрави - отвърнах. - Познавам този път. Ще заема удароустойчива
позиция вътре, между двамата най-дебели пътници, които намеря.
Босия Тед се заизкачва след Скот.
- Ей - повиках го. - Защо не се возиш вътре с мен?
- Не, благодаря. Ще се возя на покрива.
- Виж - изплюх камъчето. - Може би трябва да оставиш Кабайо за малко на
спокойствие. Ако го притиснеш твърде много, със състезанието е свършено.
- А, добре сме си - отвърна Тед. - Той само трябва да ме опознае.
Да. Точно това му трябва. Шофьорът се наместваше зад волана, така че Ерик
и аз побързахме да се качим в автобуса и се натъпкахме в задната част.
Автобусът не успя да запали, спря, после отново забоботи. Малко по-късно
лъкатушехме през гората към стария миньорски град Ла Буфа и оттам към
крайната спирка - село Батопилас в недрата на каньона. След това щяхме да
продължим пеша.
- Очаквам да чуя писък и да видя как изхвърлят Босия Тед от покрива - каза
Ерик.
- Не е смешно.
Последните думи на Кабайо, преди да офейка, още звучаха в ушите ми: „Ще
видим, amigo.“
Оказа се, че Кабайо е решил да даде урок на Босия Тед, преди той да навлече
беди на всички ни. За нещастие, след този урок всички трябваше да спасяваме
кожите си.

ГЛАВА 25
Босия Тед, разбира се, беше прав.
Сред искрите, които прехвърчаха между Тед и Кабайо, се губеше един
важен факт: маратонките са може би най-разрушителната сила, която някога е
поразявала човешкото стъпало. По своя странен начин Босия Тед се
превръщаше в Нийл Армстронг на бягането на дълги разстояния в XXI в. Той
беше първокласен пилот изпитател, чиито малки стъпки можеха да са от
огромна полза за останалата част от човечеството. Ако смятате, че подобен
товар е непосилен за плещите на Босия Тед, замислете се върху думите на д-р
Даниел Либърман, професор по биологична антропология в Харвардския
университет: „Много от контузиите на стъпалата и коленете, с които се
занимаваме в момента, всъщност са по вина на хора, бягали с обувки, които
отслабват стъпалата, предизвикват прекомерна пронация, причиняват
проблеми с коленете. До изобретяването на съвременните спортни обувки от
„Найк“ през 1972 г. хората бягаха с обувки с много тънки подметки и имаха
силни стъпала, а контузиите на коленете бяха много по-редки.“
А каква е цената на тези контузии? Фатална заболеваемост с епидемични

122
размери.
„Хората наистина трябва да правят аеробни упражнения, за да запазят
здравето си. Мисля, че този факт има дълбоки корени в историята на нашата
еволюция - твърди д-р Либърман. - Ако има магическа пръчка, която да дари
здраве на човека, това е бягането.“
Магическа пръчка? Последният път, когато учен с авторитета на д-р
Либърман използвал тези думи, бил скоро след създаването на пеницилина. Д-
р Либърман знаел това, знаел и какво говори. Според него, ако маратонките
въобще не се бяха появявали, повече хора щяха да бягат. Ако повече хора
бягаха, по-малко щяха да умират от дегенеративни сърдечни заболявания,
внезапно спиране на сърцето, хипертония, блокирани артерии, диабет и
повечето други смъртоносни болести на западния свят.
Подобно обвинение е твърде тежко за „Найк“. Но знаете ли кое е най-
удивителното? Че „Найк“ са наясно с вината си.
През април 2001 г. двама представители на „Найк“ наблюдавали тренировка
на отбора по бягане на писта на Станфордския университет. Една от задачите
им била да проверят кои обувки предпочитат спонсорираните бегачи на
компанията. Това обаче се оказало трудно, тъй като повечето бегачи в
Станфорд явно предпочитали... нищо.
- Вин, защо бягат боси? - попитали главния треньор Вин Ланана. - Нали ви
изпратихме достатъчно обувки?
- Нямам доказателства за тезата си - обяснил треньорът. - Мисля обаче, че
когато състезателите ми тренират боси, бягат по-бързо и се контузват по-
рядко.
Бягат по-бързо и се контузват по-рядко? Ако го бил казал някой друг, хората
от „Найк“ щели да се съгласят от учтивост, без да му обърнат внимание, но към
идеите на този треньор се отнесли сериозно. Също като Джо Виджил името на
Ланана обикновено се споменавало в съчетание с думите „прозорлив“ или
„новатор“. Само за 10 години в Станфорд Ланана извел отборите по бягане на
писта и в естествени условия до пет отборни титли на първенства на
Националната студентска спортна асоциация, както и до 22 индивидуални
титли. Самият Ланана бил обявен от асоциацията за треньор по бягане в
естествени условия на годината. Ланана вече бил изпратил трима бегачи на
Олимпийските игри и бил готов с подготовката на следващите от „Фарм
Тийм“. В този отбор, спонсориран от „Найк“, се събирал каймакът на
лекоатлетите. Няма нужда да казваме, че представителите на „Найк“ били леко
разочаровани да чуят, че според Ланана босите стъпала са за предпочитане
пред най-добрите обувки, които „Найк“ може да предложи.
- Пречим на краката си да заемат естественото си положение, като им
осигуряваме все по-голяма опора - настоявал Ланана. Именно затова той
винаги карал бегачите да провеждат част от тренировката боси на моравата
край пистата.
- Знам, че на производителите на обувки не им харесва да имат спонсориран
отбор, който не използва артикулите им, но хората са живели хилядолетия
наред, без да носят обувки. Мисля, че като правите толкова корекции, се
получава свръхкомпенсиране. Поправяте неща, които нямат нужда от

123
поправяне. Смятам, че ако човек подсилва краката си, като ходи бос, рискът от
контузии на ахилеса, коленете и фасцията (Тънка обвивка на мускулите, изградена
от съединителна тъкан - б. пр.) на ходилото ще намалее.
„Риск“ не е точната дума. По-правилно е да се каже „абсолютна сигурност“.
Всяка година между 65 и 80% от бегачите се контузват. Това значи, че почти
всеки бегач се контузва всяка година. Няма значение кой си и колко бягаш;
вероятността от травма е една и съща. Полът и скоростта нямат значение, няма
значение дали човек е пълен или стегнат като състезателен кон: стъпалата
винаги са застрашени.
Може би ще обърнете нещата в своя полза, ако се разтягате като йога? Не.
През 1993 г. нидерландски спортисти провели проучване, публикувано в The
American Journal of Sports Medicine (Американско списание за спортна медицина - б.
пр.). Една група бегачи били обучени да се загряват и да се разтягат, докато
друга група не получила инструкции за превенция на травмите. Честота на
контузиите? Еднаква. Последващо проучване, проведено година по-късно в
Хавайския университет, дори показало, че при бегачите, които се разтягат,
вероятността от травми е с 33% по-висока.
Ние обаче имаме късмета да живеем в Златния век на технологиите.
Производителите на обувки имаха четвърт век, за да усъвършенстват
артикулите си. Логично е до момента честотата на контузиите силно да е
намаляла. Все пак „Адидас“ пуснаха на пазара обувки за 250 долара с
микропроцесор в подметката, който веднага коригира омекотяването на всяка
крачка. На „Асикс“ им бяха нужни 3 млн. долара и осем години - с три години
повече, отколкото трябваха на проекта „Манхатън“, за да създаде първата
атомна бомба - за да изобретят възхитителните „Кинсей“, обувките с
„многоъгълни канали с гел в предната част на крака“, „функция за подобряване
на изтласкването в средата на стъпалото“ и „безкрайно адаптивен елемент на
петата, който изолира и поема натоварването, за да намали пронацията и да
подпомогне движението напред“. Много пари трябва да хвърлиш за такива
обувки, но поне никога повече няма да се контузваш.
Нали?
Съжалявам.
- От първите сериозни проучвания в края на 70-те години проблемите с
ахилеса всъщност са зачестили с около 10%, докато броят на възпаленията на
фасцията на ходилото остава непроменен - казва д-р Стивън Прибът,
специалист по травми при бягане и бивш председател на Американската
академия по подиатрична спортна медицина.
- През последните 30 години беше постигнат изумителен технически
напредък - добавя д-р Айрин Дейвис, завеждаща Клиниката по травматология
на бягането към Университета в Делуер. - Свидетели сме на огромни
нововъведения в омекотяването и контрола на движението. И все пак тези
мерки не могат да победят болката.
Всъщност няма доказателства, че маратонките изобщо помагат за
превенцията на травмите. През 2008 г. в едно изследване за British Journal of
Sports Medicine (Британско списание за спортна медицина - б. пр.) д-р Крейг
Ричардс, изследовател от Нюкасълския университет в Австралия, разкрива, че

124
няма нито едно проучване, подкрепено с доказателства, което да покаже, че
маратонките намаляват вероятността от контузии.
Това смайващо разкритие било премълчавано в продължение на 35 години.
Д-р Ричардс бил толкова удивен от факта, че индустрия на стойност 20 млрд.
долара явно се крепи единствено на празни обещания и внушение, че дори
предизвикал тази индустрия със следната публикация:

„Има ли производител на обувки, готов да заяви, че носенето на

неговите обувки за бягане на дълги разстояния намалява риска от
скелетно-мускулни травми, причинени при бягане?
Има ли производител на обувки, готов да заяви, че носенето на неговите
обувки за бягане подобрява постиженията при бягане на дълги
разстояния?
Ако сте готови да заявите тези неща, къде са рецензиите ви, за да
подкрепите твърденията си?“

Д-р Ричардс чакал и дори се опитал да установи контакт с големите

производители на обувки, за да поиска данни. Не получил отговор.
И така, ако маратонките не ни помагат да бягаме по-бързо и не елиминират
травмите, за какво всъщност плащаме? Каква е ползата от всички тези
микрочипове, „функции за подобряване на изтласкването“, въздушни
възглавници, функции срещу торзия и защитни дъги? Е, ако имате чифт
„Кинсей“ в шкафа, пригответе се за лоши новини. Като всички лоши новини, и
тези са три:

Болезнена истина № 1: Най-добрите обувки са най-лоши!

Според проучване, проведено от д-р Бърнард Марти, специалист по
превантивна медицина в Швейцарския университет в Берн, при бегачите, които
носят най- скъпите обувки, вероятността от контузии е със 123% по-голяма,
отколкото при тези с по-евтини обувки. Изследователският екип на д-р Марти
проучил 4358 бегачи от Берн Гран При, състезание на асфалт с дължина 9,6
мили. Всички бегачи попълнили разширен въпросник, в който подробно
описвали тренировъчните си навици и обувките, които са носили през
последната година; оказало се, че 45% са се контузили през този период.
През 1989 г. д-р Марти посочва в The American Journal of Sports Medicine
какво най-много го е изненадало. Това бил фактът, че най-честата променлива
при травмите не били настилката, скоростта на бягане, разстоянието,
пробягано за седмица, или „състезателната мотивация“. Не били дори
телесната маса или историята на предишни травми. Била цената на обувките.
При хората, които бягали с обувки, по-скъпи от 95 долара, вероятността да се
контузят била два пъти по- голяма, отколкото при тези, чиито обувки струват
по-малко от 40 долара. Последващите проучвания довели до подобни
резултати. Така например в един доклад в Medicine & Science in Sports &
Exercise от 1991 г. се посочва, че „хората, които носят скъпи маратонки с
допълнителни защитни функции (напр. допълнителни подплънки и „корекция
на пронацията“), се контузват значително по-често от бегачите, които носят

125
евтини обувки (под 40 долара)“.
Каква жестока шега: за двойно повече пари получаваш двойно повече болка.
Зоркото око на треньора Вин Ланана забелязало същия феномен в началото
на 80-те.
- Веднъж поръчах скъпи обувки за отбора. В рамките на две седмици
имахме повече възпаления на фасцията на ходилото и проблеми с ахилеса,
откогато и да било. Така че ги върнах и казах на фирмата: Изпратете ми евтини
обувки - разказва Ланана. - Оттогава винаги поръчвам евтини обувки, не
защото съм стиснат, а защото работата ми е да правя така, че атлетите да бягат
бързо и да останат здрави.

Болезнена истина № 2: Краката обичат старите обувки!

През 1988 г. д-р Бари Бейтс, директор на Медицинската лаборатория по
биомеханика и спорт към Орегонския университет, събрал данни, според които
износените обувки дават по-голяма сигурност от по-новите. В Journal of
Orthopaedic & Sports Physical Therapy (Списание за ортопедична и спортна
физиотерапия - б. пр.) д-р Бейтс и неговите колеги твърдят, че когато обувките
се износват и подплънките изтъняват, бегачите контролират по-добре краката
си.
Как контролът върху краката и шляпащата стара подметка допринасят за
намаляването на контузиите? Причината е една: страхът. Противно на онова, в
което ви убеждават приятни наименования като „Адидас МегаБаунс“,
подплънките не намаляват натоварването. Логически погледнато, този факт е
очевиден. Натоварването върху краката при бягане може да достигне 12 пъти
телесната маса. Нелепо е да се смята, че 1 см гума ще направи нещо срещу 1252
килограма здраво стъпило на земята говеждо (както е в моя случай). Може да
увиете яйце с ръкохватка за горещи съдове, преди да го счупите с чук, но
яйцето няма да остане здраво.
Когато през 1986 г. Е. Фредерик, тогавашният директор на Лабораторията за
спортни проучвания на „Найк“, дошъл на срещата на Американската общност
на биомеханиците, той носел бомба със себе си.
- При изследванията на меки и твърди обувки - споделил той - в силата на
натоварване не беше открита никаква разлика.
Никаква разлика!
- Любопитното е - добавил той - че вторият връх на вертикалната сила на
реакция на опората всъщност е по-висок при по-меките обувки.
Озадачаващо заключение: колкото повече подплънки има една обувка,
толкова по-малка защита предоставя.
Изследователи от Медицинската лаборатория по биомеханика и спорт към
Орегонския университет доказали същото твърдение. В проучване за Journal of
Orthopaedic & Sports Physical Therapy от 1988 г. изследователите от Орегон
разкрили, че с износването на обувките и втвърдяването на подплънките
краката на бегачите ставали по-стабилни и стъпвали по-сигурно. Минали близо
десет години, преди учените да обяснят защо старите обувки, които
производителите на спортни стоки ни съветват да изхвърлим, са по-добри от
новите, които ни приканват да купуваме. В Университета „МакГил“ в Монреал

126
д-р Стивън Робинс и д-р Едуард Уейкд провели серия тестове с гимнастици.
Открили, че колкото по-дебела е постелката, толкова по-твърдо скачали
гимнастиците, които инстинктивно търсели стабилност и когато усетели
меката повърхност, падали тежко, за да си осигурят равновесие.
Робинс и Уейкд установили, че бегачите правят същото. Както ръцете от
само себе си се вдигат, когато се плъзнеш върху лед, така краката и стъпалата
инстинктивно се отпускат тежко, щом усетят нещо меко под себе си. Когато
човек бяга с обувки с подплънки, краката търсят твърда, стабилна повърхност
през подметките.
„Заключаваме, че равновесието и вертикалното напрежение са свързани -
пишат лекарите от „МакГил“. - Според нашите резултати маратонките, които
в момента са на пазара. са твърде меки и дебели. Ако целта им е да предпазват
хората, които спортуват, конструкцията им трябва да се промени.“
Преди да прочета този материал, бях озадачен от нещо, което преживях в
Клиниката по травми, причинени от бягане. Бягах върху уред за измерване на
биомеханичните показатели. Бягах бос, с много тънки обувки и с добре
подплатените „Найк Пегасус“. Когато сменях обувките, нивата на натоварване
се променяха, но не така, както очаквах. Натоварването беше най-малко на бос
крак и най-голямо в „Пегасус“. Начинът ми на бягане също се променяше. Щом
си сменях обувките, инстинктивно сменях и начина, по който стъпвах.
- Когато обуеш „Пегасус“, натоварваш петите много повече.
Дейвид Сминтек решил да провери теорията за натоварването със свой
собствен, уникален експеримент. Като бегач и физиотерапевт, специализиран
в рехабилитация на тежки състояния, Сминтек бил нащрек, когато хората,
които го съветват да си купи нови обувки, са същите, които ги продават.
„Рънърс Уърлд“ и местният магазин за спортна екипировка го били
предупредили веднъж завинаги, че трябва да сменя обувките си на всеки 300
до 500 мили. Но как тогава Артър Нютън, един от най-големите бегачи на
свръхдълги разстояния на всички времена, не виждал причина да замени
тънките си гуменки, пред да измине поне 4000 мили с тях? Нютън не само
спечелил пет пъти състезанието на 55 мили „Комрейдс“ през 30-те години на
XX век; на 51-годишна възраст краката на Нютън били достатъчно гъвкави, за
да подобрят рекорда на състезанието на 100 мили „От Бат до Лондон“.
И така, Сминтек решил да провери дали може да бъде по Нютън от Нютън.
„Какво ще стане, ако, щом обувките ми се износят от едната страна, просто им
разменя местата?“ Така започнал експериментът „Луди крака“. Когато
външният ръб на обувките се изтърквал, Дейв разменял лявата и дясната
обувка и продължавал да тича.
- Трябва да го разберете - казва Кен Лърман, терапевт, колега на Дейв. -
Дейв не е средностатистическа личност. Той е любопитен, умен, от онези хора,
които не можете да метнете лесно. Той обича да казва: „Е, ако това би трябвало
да е така, нека проверим дали наистина е така.“
През следващите 10 години Дейв бягал по 5 мили всеки ден. Когато осъзнал,
че му е удобно да бяга с разменени обувки, той си задал въпроса защо въобще
са му нужни обувки. Дейв разсъждавал така: ако не използвал маратонките по
предвидения при проектирането им начин, може би проектът в крайна сметка

127
не е кой знае колко добър. От този момент нататък Дейв си купувал само евтини
гуменки от евтини магазини.
- Ето го - бяга повече от всички ни с разменени обувки и няма никакви
проблеми - казва Кен Лърман. - Този експеримент ни научи на нещо. Научи ни,
че когато става дума за маратонки, не всичко, което блести, е злато.

Последната болезнена истина

Дори Алън Уеб (Фред Уилт (1920-1994) - американски бегач - б. пр.) признава, че
„човекът е създаден да тича без обувки“.
Преди Алън Уеб да стане републикански рекордьор на САЩ на една миля,
той бил новак с дюстабан и в ужасна форма. Неговият треньор в гимназията
обаче видял потенциала му и започнал да изгражда Алън от нищото (без
преувеличение).
- В началото имах травматични проблеми. Беше очевидно, че съм
предразположен към контузии - разказа ми Уеб. - Така че започнахме да
правим тренировки за подсилване на стъпалата и специални разходки на бос
крак.
Малко по малко краката на Алън се променили пред очите му.
- Носех 46-и номер обувки и бях дюстабан, сега нося 43-и или 44-и. С
подсилването на мускулите на ходилото сводът ми стана по-висок.
Благодарение на тренировките на бос крак контузиите намалели, което
позволило на Уеб да тренира упорито, да постави републикански рекорд на
САЩ на една миля и да постигне най-добро време в света на 1500 м за 2007 г.
- Бягането на бос крак от години е част от тренировъчната ми философия -
споделя д-р Джерард Хартман, ирландски физиотерапевт, великият и
всемогъщ магьосник в света на най-добрите бегачи на дълги разстояния.
Пола Радклиф никога не бяга маратон, преди да е посетила д-р Хартман.
Колоси като Хайле Гебреселасие и Халид Ханучи са му поверили краката си.
Десетилетия наред д-р Хартман наблюдава с тревога бума на ортопедичните
стелки и маратонките с все по-усложнена структура.
- Ленивата мускулатура на стъпалото е най-честата причина за контузии.
През последните 25 години позволихме на краката си да станат опасно лениви
- казва д- р Хартман. - „Пронация“ се превърна в лоша дума, а това е естествено
движение на крака. Кракът трябва да пронира.
За да видите пронация в действие, събуйте обувките си и се затичайте по
улицата. На твърда повърхност краката ви бързо ще забравят навиците,
придобити при носенето на обувки, и автоматично ще преминат в самоотбрана.
Ще усетите как стъпвате на външния ръб на ходилото, а после внимателно
полагате пръстите от кутрето към палеца, докато стъпите стабилно. Това е
пронацията - леко извиване, което поема натиска и позволява на свода да
компресира.
През 70-те години обаче най-големият авторитет в бягането изказал някои
съмнения относно цялото това извиване на стъпалото. Д-р Джордж Шиън бил
кардиолог, чиито есета за красотата на бягането го превърнали в царя философ
на маратона. Д-р Шиън изказал мнение, че прекомерната пронация може да е
причина за травмите в коленете при бегачите. Той бил едновременно на прав и

128
на много, много погрешен път. За да постигне прекомерна пронация, човек
трябва да стъпва на пети, а може да стъпва на пети само ако има подложка под
петите. Въпреки това производителите на обувки побързали да отговорят на
призива на д-р Шиън и дали свръхнаучен отговор - създали чудовищни,
високотехнологични обувки, които практически елиминирали пронацията.
- Щом блокираме едно естествено движение обаче - казва д-р Хартман -
това влияе зле на останалите. Направихме проучване, според което само 2-3%
от населението наистина страда от проблеми с биомеханиката. Кой тогава
купува всички тези ортопедични стелки? Всеки път, когато подлагаме някого
на корекция, ние му създаваме нови проблеми, като лекуваме несъществуващи
такива.
През 2008 г. списание „Рънърс Уърлд“ прави стряскащото признание, че
години наред неволно е заблуждавало читателите си, като им е препоръчвало
коригиращи обувки за бегачи с възпаление на фасцията на ходилото.
„Скорошни проучвания обаче показват, че стабилизиращите обувки не
облекчават възпалението на фасцията на ходилото и може дори да утежнят
симптомите.“
- Погледнете архитектурата на стъпалото - казва д-р Хартман.
Ако направите отпечатък на ходилото си, ще видите едно чудо, което
архитектите от векове се опитват да повторят. В средата на стъпалото се
намира сводът. Няма друга конструкция, която да може да понесе по-голяма
тежест. Красотата на всеки един свод се състои в това, че той става по-силен
под натиск. Колкото по-голямо е напрежението, толкова по-здрава е арката.
Никой уважаващ себе си строител няма да сложи опора под свода. Ако се
подпре отдолу, цялата конструкция отслабва. Сводът на крака е укрепен от
всички страни с гъвкава мрежа от 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18
мускула, които се разтягат и огъват като висящ мост, устойчив на
земетресения.
- Да поставиш краката си в обувки е все едно да ги напъхаш в гипс - казва
д-р Хартман. - Когато кракът се гипсира, за шест седмици се стига до 40-60%
атрофия на мускулатурата. Нещо подобно се случва и с краката, когато са
затворени в обувки.
Когато носим обувки, сухожилията се схващат, а мускулите закърняват.
Краката обичат съпротивлението и се чувстват добре под натиск. Както Алън
Уеб забелязал, ако краката мързелуват, те рухват. Ако тренират, сводът се
повдига като дъга след дъжд.
- Работил съм с над сто кенийски бегачи. Общото между всички тях е
невероятната гъвкавост на стъпалата им - продължава разказа си д-р Хартман.
- Причината за това е, че те никога не обуват обувки, преди да навършат
седемнадесет години.
До ден-днешен д-р Хартман смята, че най-добрият съвет за предпазване от
контузии му е бил даден от един треньор, който препоръчвал „да се бяга бос
по росна трева три пъти в седмицата“.
Д-р Хартман не е единственото медицинско лице, изповядващо Доктрината
на босите крака. Според д-р Пол У. Бранд, завеждащ отделението по
рехабилитация към Американската болница за обслужване на общественото

129
здраве в Карвил, Луизиана, и професор по хирургия в Медицинския факултет
на Държавния университет на Луизиана, ако се откажем от носенето на обувки,
в рамките на едно поколение можем да изкореним всички разпространени
заболявания на ходилата. Още през 1976 г. д-р Бранд посочва, че почти никое
от заболяванията, от които страдат пациентите му - мазоли, изкривяване на
палеца, „чукче“ на пръста, плоско стъпало, паднал свод - не съществувало в
страните, където повече хора ходят боси.
- Босият крак получава непрекъснат поток от информация за повърхността,
по която стъпва, и за своята връзка с нея - казва д-р Бранд - докато обутият
крак дреме в една непроменлива среда.
Задавала се революция на босите стъпала; но вместо лекарите да поведат
борбата за силни крака, избухнала класова борба между подиатрите и
собствените им пациенти. Защитниците на босите крака като д-р Бранд и д-р
Хартман били рядкост. Традиционно подиатрите схващали човешкото ходило
като грешка на природата, незавършена работа, която винаги може да се
подобри с малка намеса на скалпела и оформяне с ортопедични стелки.
Този изначално погрешен начин на мислене намерил съвършен израз в една
от най-продаваните книги за грижа за краката на всички времена - „Наръчник
за поправка на бегача“ от д-р Мъри Уейзънфелд, водещ спортен подиатър.
Книгата започва със следното злокобно изявление: „Човешкото стъпало не е
създадено за ходене и още по-малко за бягане.“
Но тогава за какво са създадени нашите ходила според „Наръчника“? Преди
всичко за плуване. („Съвременните крака са възникнали от перките на
примитивни риби, а тези перки са били обърнати назад.“) На второ място за
катерене. („Хватателната способност на стъпалото позволявала на животните
да клечат върху клоните, без да падат.“)
А после?
После, според подиатричните виждания за еволюцията, е настъпил застой.
Докато останалите части от човешкото тяло прекрасно са се приспособили към
твърдата земя, единствената част от тялото, която наистина е в контакт със
земята, някак е изостанала в развитието си. Мозъците и ръцете ни са се развили
дотам, че да могат да правят интравенозни операции, но краката ни така и не
са излезли от палеолита. „Човешкото стъпало все още не се е приспособило
напълно към земята - хлипа „Наръчникът“. - Само част от човечеството е била
дарена с крака, успешно приспособили се към земята.“
Но кои са малцината късметлии с добре развити крака? Като се замислим,
няма такива: „Природата все още не е оповестила проекта си за перфектен крак
на съвременен бегач - пише д-р Уейзънфелд. - Опитът ми сочи, че докато се
появи съвършеният крак, за всички нас съществува голяма вероятност от
контузии.“ Природата може и да не е оповестила проекта си, но това не спряло
някои подиатри да се опитат да създадат свои проекти. Именно тази прекалена
самоувереност, убеждението, че четири години специализация по подиатрия
могат да надвият два милиона години естествен подбор, довело до бедствена
вълна от операции през 70-те.
„В не толкова далечното минало проблемите с коленете се лекуваха по
хирургичен път“, признава д-р Уейзънфелд. Щом минели под ножа,

130
пациентите откривали, че досадната болка се е превърнала в доживотно
осакатяване. Без хрущял в коленете те никога вече нямало да могат да бягат,
без да изпитват болка. Въпреки разнообразния опит на подиатрията в напъните
да надхитри природата в „Наръчника за поправка на бегача“ никъде не се
препоръчва тренирането на краката. Винаги се предпочита лечението с
превръзки, стелки и хирургическа намеса.
Дори д-р Айрин Дейвис, която е труднодостижима по авторитет и
широкоскроеност, погледнала сериозно на бягането на бос крак едва през 2007
г., и то само защото един от пациентите ѝ я надвил. Бил толкова изтормозен от
хроничното възпаление на фасцията на ходилото, че решил да опита да се
излекува, като бяга с обувки с тънки подметки, подобни на чехли. Д-р Дейвис
му казала, че е луд, но той все пак го направил.
„За нейна изненада - пише по-късно списание „БиоМеканикс“ - симптомите
на възпалението на фасцията на ходилото отшумели и пациентът бил в
състояние да бяга на кратки разстояния с тези обувки.“
- Ето как често научаваме разни неща от пациентите, които не ни слушат -
дипломатично отговаря д-р Дейвис. - Мисля, че може би високата честота на
възпалението на фасцията на ходилото в тази страна се дължи на факта, че ние
наистина не позволяваме на мускулите на стъпалата да правят онова, за което
са създадени.
Д-р Дейвис била толкова впечатлена от възстановяването на опърничавия
пациент, че дори започнала да включва разходки на бос крак в собствените си
тренировки.
„Найк“ няма как да печелят по 17 млрд. долара годишно, ако оставят хора
като Босия Тед да диктуват модата. Скоро след като двамата представители на
„Найк“ се завърнали от Станфорд с новината, че революцията на босите
стъпала се е разпростряла чак до пистите на елитните колежи, компанията се
замислила как да изкара пари от проблема, който сама била създала.
Изглежда прекалено лесно да се припише вината за епидемията от контузии
при бегачите на големия лош „Найк“. Това обаче е в реда на нещата, тъй като
до голяма степен те са отговорни. Основатели на компанията са Фил Найт,
бегач от Орегонския университет, който бил в състояние да продаде всичко, и
Бил Бауърман, треньорът на Орегонския университет, който си мислел, че знае
всичко. Преди тези двама мъже да се съберат, съвременната маратонка не
съществувала. Както и повечето съвременни контузии, причинени от бягането.
За човек, който учел толкова много хора да бягат, самият Бауърман не бягал
много. Започнал да бяга по малко на 50-годишна възраст, след като прекарал
известно време в Нова Зеландия при Артър Лидиард, бащата на бягането като
спорт и най-влиятелния треньор по бягане на дълги разстояния за всички
времена. В края на 50-те Лидиард основал Оукландския клуб по джогинг, за да
помогне при възстановяването на хора, прекарали инфаркт. Навремето това
начинание предизвикало разгорещени спорове. Лекарите били сигурни, че
Лидиард подготвя масово самоубийство, но след като болните мъже осъзнали
колко добре се чувстват след няколкоседмични тренировки по бягане, те
започнали да канят жените, децата и родителите си на двучасовите кросове
сред природата.

131
 Когато Бил Бауърман посетил Нова Зеландия за първи път през 1962 г.,
бягането на групата на Лидиард в неделя сутрин било най-голямото събитие в
Оукланд. Бауърман се опитал да се присъедини, но бил в толкова лоша форма,
че се наложило 73-годишен мъж с три коронарни байпаса да му помага.
- Боже, единственото, което ме поддържаше жив, беше надеждата, че ще
умра - казал по-късно Бауърман.
Но когато се завърнал у дома, той вече изповядвал друга вяра. Скоро
Бауърман написал бестселър, чието двусрично заглавие представило една нова
дума и една нова мания пред американската публика - „Джогинг“. Между
писането и тренировките Бауърман бил зает да съсипва нервната си система и
гофретника на жена си, докато човъркал разтопена гума в мазето в стремежа
си да изобрети нов вид обувка. Експериментите довели Бауърман до пълно
нервно изтощение, но другата им рожба била най-добре подплатената обувка
за тичане, създавана някога. В пристъп на черен хумор Бауърман я нарекъл
„Кортес“ - на конкистадора, който опустошил Новия свят в търсене на злато и
отприщил чудовищна епидемия от едра шарка.
Най-хитрият ход на Бауърман бил да препоръчва нов начин на бягане, който
бил възможен само с новия вид обувки. „Кортес“ давали възможност на хората
да бягат по начин, по който никой дотогава не можел да бяга без риск - като
стъпва на кокалестите си пети. Преди изобретяването на обувката с подплънки
бегачите през вековете са изглеждали по един и същи начин. Джеси Оуенс,
Роджър Банистър, Франк Шортър и дори Емил Затопек бягали с изправени
гърбове, свити колене и пети, които идвали под хълбоците. Нямали избор:
натоварването се поемало единствено от компресията на краката и от дебелия
слой мазнини в средата на стъпалото. Тези факти били потвърдени от Фред
Уилт (Фред Уилт (1920-1994) - американски бегач - б. пр.) в неговия класически труд
от 1959 г. върху бягането по писта. „Как тренират те“ (How They Train - б. пр.)
разглежда подробно техниката на бягане на над 80 от най-добрите бегачи в
света. „Предната част на стъпалото се приближава към пистата с движение
надолу и назад. Това движение е „галещо“ (а не ударно и тежко). Външният
ръб на възглавничката на ходилото първи влиза в контакт с пистата - пише
Уилт. - Придвижването напред при бягане се дължи на силите, които се
съсредоточават зад центъра на тежестта на тялото.“
Всъщност, когато през 1984 г. проектантът биомедик Ван Филипс създал
свръхмодерна протеза за бегачи с ампутирани крака, той дори не си направил
труда да я снабди с пета. Като бегач, който изгубил левия си крак от коляното
надолу при инцидент с водни ски, Филипс разбирал, че петата е необходима,
за да стоиш на нея, а не за да се движиш. Протезите във форма на буква С така
добре наподобяват движението на човешкия крак, че позволили на Оскар
Писториъс, южноафриканец с два ампутирани крака, да се състезава с най-
добрите спринтьори в света.
Но Бауърман имал идея. Може би човек можел да бяга малко по-бързо, ако
стъпва пред центъра на тежестта. Ако залепим парче гума под петите,
разсъждавал Бауърман, ще можем да изпънем крака и да бягаме с по-дълги
крачки. В „Джогинг“ той сравнявал стиловете, признавайки, че при изпитания
начин на бягане „широката повърхност омекотява стъпването на крака и

132
облекчава останалата част от тялото.“ Все пак той смятал, че бягането „пета-
пръсти“ би причинявало „най-малко умора на дълги разстояния“. Ако сте
обути в подходящи обувки.
Маркетингът на Бауърман бил блестящ. „Той създаде пазар за един продукт,
а после създаде и самия продукт - отбелязал един финансов колумнист от
Орегон. - Това е гениално, това е, което се учи в икономическите училища.“
Предприемачът с интерес към бягането Фил Найт, партньор на Бауърман,
сключил сделка за производство в Япония и скоро продавал обувки по-бързо,
отколкото ги произвеждал.
- С подплънките на „Кортес“ бяхме монополисти може би до Олимпиадата
през 1972 г. - потривал ръце Бауърман.
Докато другите компании започнат да копират новата обувка, „Найк“ вече
била световна сила.
Възхитен от реакцията, която аматьорските му проекти предизвикали,
Бауърман се развихрил. Той работел върху водоустойчива обувка от рибешка
кожа, но тази идея си останала на чертожната дъска. Вместо това Бауърман
лансирал LD-1000 - обувка с толкова широка подметка, че да тичаш с нея било
все едно да бягаш в тепсия. Бауърман изчислил, че тази маратонка мигновено
ще убие пронацията, но пропуснал факта, че петата би изкълчила крака на
бегача, ако стъпалото му не е напълно право. „Вместо да внесе стабилност, тази
обувка усили пронацията и доведе до болки в стъпалата и глезените“, пише
орегонският бегач Кени Мур в биографията на Бауърман. С други думи,
обувката, която трябвало да осигури безупречно бягане, действала, ако човек
по принцип бягал безупречно. Когато Бауърман осъзнал, че причинява
контузии, вместо да ги предотвратява, той бил принуден да направи стъпка
назад и да стесни петите на следващите модели.
В това време в Нова Зеландия Артър Лидиард с отчаяние наблюдавал
лъскавите вносни стоки, които прииждали от Орегон, и се чудел какво, за Бога,
е намислил неговият приятел. В сравнение с Бауърман Лидиард стоял много
по-горе като треньор. Бил подготвил много повече олимпийски шампиони и
световни рекордьори, а тренировъчната му програма си остава златен стандарт.
Лидиард харесвал Бил Бауърман и го уважавал като треньор, но, мили Боже,
какви боклуци продавал!
Лидиард знаел, че всички тези приказки за пронацията са рекламни
бръщолевения.
- Ако накарате един обикновен човек на каквато и да е възраст да събуе
обувките си и да се затича, почти сигурно ще забележите, че в движението на
крака няма и следа от пронация или супинация - протестирал Лидиард. -
Извиванията на глезените започват едва когато хората стегнат краката си в
обувки за бягане. Конструкцията на много от тези обувки веднага променя
естественото движение на крака.
- Бягахме по платненки - продължава Лидиард. - Фасцията на ходилата ни
не се възпаляваше, нямаше пронация или супинация. Понякога по време на
маратон кожата ни се обелваше от грубия плат, но като цяло нямахме проблеми
с краката. Това, че ще платите няколкостотин долара за най-новите
високотехнологични маратонки, не ви гарантира, че ще избегнете тези

133
проблеми. Може дори да ви гарантира, че ще страдате от тях под една или
друга форма.
Накрая дори Бауърман бил обзет от съмнение. Докато „Найк“ бележела
възход и бълвала смайващо разнообразие от обувки и нови модели всяка
година само за да има какво да продава, Бауърман чувствал, че първоначалната
му мисия за създаване на „честна“ обувка била разрушена от нова идеология,
която той описал с три думи: „правене на пари“. В писмо до приятел Бауърман
се оплакал, че „Найк“ „разпространява големи боклуци“. Изглежда, че дори за
един от основателите на „Найк“ думите на социалния критик Ерик Хофър
звучали истинно: „Всяка велика кауза започва като движение, става бизнес и
накрая се превръща в мошеничество.“
През 2002 г., когато революцията на босите крака набрала сила, Бауърман
вече бил мъртъв. Ето защо представители на „Найк“ отишли при възрастния
ментор на Бауърман, за да проверят основателни ли са тези приказки за
бягането на бос крак. По думите им Лидиард изсумтял:
- Разбира се! Когато подсилите една част от тялото, тя отслабва. Ако я
натоварвате усилено, тя заяква. Бягайте боси и няма да имате всички тези
проблеми.
- Обувките, които оставят крака да се движи така, сякаш е бос - ето това
наричам аз обувки - заключил Лидиард.
След това изявление от „Найк“ направили собствени количествени
замервания. Джеф Пишота, главен изследовател в Лабораторията за спортни
проучвания на „Найк“, събрал двадесет бегачи на поляна, покрита с трева, и ги
заснел, докато тичали боси. Когато разгледал кадрите с приближение, той
открил нещо удивително вместо да стъпват тежко, както когато са обути,
краката се движели като животински лапи: обтягали се, захващали се,
опипвали почвата с наклонени пръсти и накрая се плъзгали като лебеди по
езерна повърхност.
- Красиво е да ги гледаш - разказа ми по-късно Пишота, който все още беше
под влияние на магията. - Фактите ни накараха да мислим, че когато обуеш
обувка, тя поема част от контрола над крака.
Пишота веднага наредил на хората от екипа си да намерят видеоматериали
за всички възможни „боси“ култури, които могат да открият.
- Издирихме куп хора по целия свят, които продължават да бягат боси.
Открихме, че докато се движат и стъпват, те извършват много по-широко
движение със стъпалата и повече ангажират пръстите си. Ходилата им се
огъват, разтварят, навеждат и захващат за повърхността. Това води до по-малка
пронация и по-добро разпределение на тежестта.
Изправена пред почти неизбежното заключение, че продава боклуци,
„Найк“ решила да се измъкне от положението. Джеф Пишота оглавил
свръхсекретен и наглед невъзможен проект: да се намери начин да се печели
от босите крака.
На Пишота му трябвали две години, преди да представи своя шедьовър. На
света той бил показан под формата на реклама, в която могат да се видят
толкова много боси спортисти - кенийски маратонци, които шляпат по кална
пътека, плувци, които свиват пръсти на поста край басейна, гимнастици и

134
бразилски танцьори на капоейра, катерачи и борци, майстори по карате и
футболисти на плажа - че след известно време било трудно да си спомниш кой
носи обувки и защо.
Върху образите проблясвали мотивиращи послания: „Твоите крака са
основата, на която стъпваш. Събуди ги! Дай им сила! Докосни земята с тях.
Естествената технология позволява естествено движение. Сила за твоите
крака.“ На стъпалото на бос крак е изписано „Постиженията започват тук.“
После идва грандиозният финал. На фона на Tiptoe Through the Tulips
(Популярна американска песен от края на 20-те години на XX век - б. пр.) се връщаме
към кенийците, чиито боси крака сега са обути в тънки обувчици. Това са
новите „Найк Фри“, които са по-тънки дори от старите „Кортес“.
И знаете ли какво е мотото им?
„Бягай бос.“

ГЛАВА 26
„Този град те смазва, това е смъртоносен капан, самоубийствена
клопка.“
- Брус Спрингстийн, Родени да тичат

Лицето на Кабайо Бланко беше поруменяло от гордост, така че се помъчих

да измисля нещо мило, което да му кажа.
Току-що бяхме пристигнали в Батопилас, древно миньорско градче,
забутано на 8000 фута над ръба на каньона. Основано е преди 400 години,
когато испански изследователи открили сребърна руда в каменистата река, и
оттогава не се е променило много. Все още представлява малка редица къщи,
обгърнала речния бряг. Тук товарните магарета са толкова обичайна гледка,
колкото и автомобилите, а първият телефон бил инсталиран, когато останалият
свят програмирал айподите си.
За да стигнеш дотук, имаш нужда от железен стомах и пълна вяра в човека
до теб - в случая това беше шофьорът на автобуса. Единственият начин да се
добереш до Батопилас е по земен път, който криволичи по гол хребет. В
разстояние на по-малко от 10 мили надморската височина намалява със 7000
фута. Докато автобусът се провираше по острите завои, ние се държахме
здраво и гледахме надолу към останките от автомобили, чиито шофьори бяха
кривнали с няколко инча. Две години по-късно Кабайо щеше да направи
принос към стоманеното гробище, когато пикапът му стигнал ръба на хребета
и се обърнал. Кабайо успял да се измъкне навреме и видял как камионът
избухва в бездната. По- късно парченца от обгорените останки се предлагали
като амулети.
Когато автобусът спря в покрайнините на града, ние слязохме. Бяхме
схванати, лицата ни бяха покрити с прах и сол от потта като лицето на Кабайо,
когато го видях за първи път.

135
 - Ето го! - извика Кабайо. - Това е моето място.
Огледахме се, но видяхме само древните руини на стара мисионерска сграда
отвъд реката. Нямаше покрив, а скалите от червен камък пропадаха в
яркочервения каньон, от който бяха изсечени, като пясъчен замък, който се
разтваря в пясъка. Беше съвършеното място. Кабайо беше открил идеалния дом
за един жив призрак. Можех само да си представя колко плашещо е да минеш
оттук посред нощ и да видиш чудовищната му сянка да танцува около лагерния
огън, докато Кабайо броди сред руините като Квазимодо.
- Уха, това наистина е нещо, ъ-ъ... различно - казах.
- Не бе, човек - отвърна Кабайо. - Ето там.
Той посочи назад към една труднозабележима козя пътека, която се губеше
между кактусите. Кабайо започна да се катери, а ние тръгнахме след него, като
се държахме за храстите, за да запазим равновесие, докато се пързаляхме и
катерехме по каменистата пътека.
- По дяволите, Кабайо - каза Луис. - Това е единственият път в света, където
на втората миля е нужна маркировка и станция за почивка.
След стотина ярда минахме през гъсталак от диви зелени лимони и се
озовахме пред малка хижа с глинени стени. За да я построи, Кабайо беше
мъкнал камъни от реката, беше изминавал тази коварна пътека стотици пъти с
хлъзгавите камъни в ръце. Такъв дом подхождаше на Кабайо дори повече от
разрушената мисионерска сграда. Оттук, от собственоръчно издигнатия замък
на самотата, той можеше да вижда всичко, което се случва в речната долина,
като остане незабелязан.
Влязохме вътре и видяхме, че Кабайо има малко походно легло, купчина
изпокъсани спортни сандали и керосинова лампа, до която стоеше полица с
книги за Лудия кон (Северноамерикански индиански вожд (ок. 1840-1877) - б. пр.) и
други индианци. Това беше всичко. Нямаше ток, нямаше течаща вода, нямаше
тоалетна. Край хижата Кабайо беше изсякъл кактусите и беше заравнил малко
място, където да си почине след бягане, да попуши, за да се отпусне, и да гледа
праисторическата пустош. Не знам коя е трудната дума на Хайдегер, за която
Босия Тед не можеше да се сети, но никой никога не е символизирал така добре
своя дом, както Кабайо символизираше тази хижа.
Кабайо нямаше търпение да ни нахрани и да се освободи от нас, за да поспи.
Следващите няколко дни щяха да ни изпият силите, а никой от нас не беше
спал много, откакто напуснахме Ел Пасо. Кабайо ни поведе обратно по
скришната пътека и нагоре по пътя до едно малко магазинче, чийто тезгях
беше прозорецът на една къща. Протягахме глави през прозорчето и ако
магазинерът Марио имаше това, което искахме, ни го даваше. Наехме от
Марио няколко малки стаи на горния етаж с баня със студена вода в дъното на
коридора.
Кабайо искаше да си оставим чантите и веднага да отидем да се нахраним,
но Босия Тед настоя да се съблече и да отиде до банята, за да отмие мръсотията
от пътя. Изскочи от банята с писъци.
- Боже! В банята има оголени жици! Изкарах си акъла!
Ерик ме погледна.
- Мислиш ли, че е работа на Кабайо?

136
 - Убийство при смекчаващи вината обстоятелства - отговорих. - Никой съд
не би го осъдил.
След напускането на Креел отношенията между Босия Тед и Кабайо Бланко
не се бяха подобрили ни най-малко. На една от спирките Кабайо слезе от
покрива и си проправи път до задната част на автобуса, за да избяга от Тед.
- Този човек не знае какво е тишина - фучеше Кабайо. - Той е от Лос
Анджелис. Мисли, че всяка пауза трябва да се запълва с шум.
След като се настанихме при Марио, Кабайо ни заведе при една от своите
Mamas. Нямаше нужда дори да поръчваме. Щом пристигнахме, доня Мила
започна да вади от хладилника каквото намери. Малко по-късно вече си
подавахме подноси с гуакамоле, фасул, нарязани кактуси и домати, полети със
силен оцет, ориз по испански и ароматен говежди кебап с пилешки дробчета.
- Наяжте се добре - ни беше заръчал Кабайо. - Ще ви е необходимо за утре.
Беше казал, че ще ни заведе на кратка загряваща разходка, просто излет до
близката планина, колкото да почувстваме терена, по който щяхме да вървим
към мястото на състезанието. Повтаряше, че няма да е кой знае какво, но ни
предупреди да хапнем и веднага да си лягаме. Станах още по-неспокоен, когато
възрастен американец с бели коси влезе бавно и седна при нас.
- Как е хавата? - поздрави той Кабайо.
Казваше се Боб Франсис. За първи път беше посетил Батопилас през 60-те и
част от него никога не си беше тръгвала. Макар че имаше деца и внуци в Сан
Диего, Боб прекарваше по-голямата част от годината в скитане из каньоните
около Батопилас. Понякога водеше групи, друг път посещаваше своя приятел
тараумара Патрисио Луна, чичо на Мануел Луна. Бяха се запознали преди 30
години, когато Боб се изгубил в каньоните. Патрисио го намерил, нахранил го
и го отвел в колибата на семейството си да пренощува.
Благодарение на дългогодишното си приятелство с Патрисио Боб е един от
малкото американци, присъствали на тесгуинада - алкохолен маратон, който
предшества и понякога осуетява състезанията с топка. Дори Кабайо не беше
спечелил доверието на тараумара в такава степен, а след като чу разказите на
Боб, не беше сигурен, че иска да го спечели.
- Приятел съм с тараумара от години. Познавам ги като стеснителни,
сдържани amigos. Изведнъж тези хора ми се навряха в лицето, пъчеха гърди,
обсипваха ме с обиди и бяха готови да се сбият - разказваше Боб. - В това време
жените им бяха в храстите с други мъже, а порасналите им дъщери се бореха
голи. Държат децата далеч от подобни сбирки.
По време на тесгуинада е позволено всичко, тъй като постъпките се
приписват на пейота, царевичната текила и силната царевична бира тесгуино.
Колкото и необуздани да са тези празненства, тяхната цел е благородна и
разумна; те са клапан, през който се изпускат взривоопасни емоции. Също като
нас тараумара имат тайни желания и скърби, но в общество, в което хората
разчитат един на друг и няма полиция, която да застава помежду им, трябва да
има начин страстите и недоволството да се удовлетворят. Какво по-хубаво от
алкохолните фиести? Всички се отпускат, беснеят, а после, вразумени от
синините и махмурлука, отупват праха от телата си и животът продължава.
- Можех да се оженя или да загина двадесет пъти през онази нощ -

137
разказваше Боб. - Бях обаче достатъчно разумен да спра да пия и да се махна,
преди да е започнала същинската част на вакханалията.
Ако някой външен човек познаваше Баранкас толкова добре, колкото
Кабайо, това беше Боб. Ето защо, макар да си беше пийнал и да беше леко
раздразнителен, когато заговори Тед, се заслушах внимателно.
- Тия мизерии ще се скапят утре - Боб посочи краката на Тед.
- Няма да ги нося - отговори Тед.
- Това е разумна приказка - отбеляза Боб.
- Ще бягам бос - каза Тед.
Боб се обърна към Кабайо.
- Той майтапи ли се?
Кабайо се усмихна.
Рано на другата сутрин, когато над каньоните се зазоряваше, Кабайо дойде
да ни вземе.
- Там ще отидем утре. - Кабайо посочи през прозореца на моята стая към
планината, която се извисяваше в далечината. Между нас и нея се простираше
море от хълмове, така гъсто обрасли с растителност, че беше трудно да се види
пътека сред тях. - Сутринта ще бягаме по един от тези мъници.
- Колко вода ни е нужна? - попита Скот.
- Аз съм взел само това - Кабайо размаха половинлитрова пластмасова
бутилка. - На върха има извор, където можем да си налеем.
- А храна?
- А - вдигна рамене Кабайо. - Ще се върнем за обяд.
Двамата със Скот отидоха да повикат останалите.
- Аз ще взема голяма бутилка - каза Ерик, докато наливаше туба от 2,7
литра. - Мисля, че и ти трябва да направиш същото.
- Наистина ли? Кабайо каза, че ще изминем само 10 мили.
- Когато си сред природата, не вреди да носиш повече - каза Ерик. - Дори да
няма нужда, това е тренировка за времето, когато ще имаш нужда. А и човек
никога не знае. Ако се случи нещо, може да останеш навън по-дълго, отколкото
си предвиждал.
Оставих малката си бутилка и се пресегнах за голямата.
- Вземи си йодни таблетки, в случай че се наложи да пречистваш водата,
както и няколко тубички гел - добави Ерик. - На състезание ще имаш нужда от
200 калории на час. Номерът е да се научиш да ги поемаш често и по малко,
така че да имаш постоянен прилив на енергия, без да претоварваш стомаха.
Това е добро упражнение.
Вървяхме през Батопилас, покрай съдържателите на магазини, които ръсеха
камъните с вода, за да не се вдига прах. Ученици в ослепително бели ризи, с
коси,
пригладени с вода, спираха да бъбрят, за да ни поздравят учтиво с Buenos
días. (Добър ден (исп.) - б. пр.)
- Денят ще е горещ - каза Кабайо.
Вмъкнахме се в един магазин без табела отвън.
- Hay teléfono? - попита той жената, която ни посрещна. Работят ли
телефоните?

138
 - Todavía no - поклати глава жената. Още не.
При Кларита се намираха единствените два обществени телефона в
Батопилас, но те не работеха от три дни. Единственото средство за
комуникация оставаше радиото с къси вълни. За първи път осъзнах колко сме
откъснати от света. Нямаше как да разберем какво става навън или да
уведомим външния свят какво се случва с нас. Гласувахме огромно доверие на
Кабайо и аз за пореден път се запитах защо го правим. Колкото и да знаеше
Кабайо, все пак беше лудост да поверим живота си на човек, който, по всичко
личеше, не беше твърде загрижен за самия себе си.
В този момент обаче къркоренето на стомаха ми и уханието на закуската,
приготвена от Кларита, разсея мислите ми. Кларита ни поднесе големи чинии
с уевос ранчерос - пържени яйца с домашна салца и пресен кориандър, върху
които беше сложила домашно приготвени тортили. Храната беше твърде
вкусна, за да се нахвърлим върху й, затова ядяхме бавно и изпихме по няколко
кафета, преди да се надигнем. Ерик и аз последвахме примера на Скот и
пъхнахме по една тортила в джобовете си за по-късно.
Чак след като се нахранихме, забелязах, че купонджийчетата ги нямаше.
Погледнах си часовника. Наближаваше 10 ч.
- Оставяме ги тук - каза Кабайо.
- Ще отида да ги повикам - предложи Луис.
- Не - отвърна Кабайо. - Може още да не са станали. Трябва да тръгваме, ако
искаме да избегнем следобедната жега.
Може би така беше най-добре. Малките щяха да се рехидратират и да си
починат за излета утре.
- В никакъв случай не им позволявай да се опитват да ни догонват - каза
Кабайо на бащата на Луис, който оставаше. - Ако се изгубят там, няма да ги
видим вече. Говоря сериозно.
Ерик и аз затегнахме тубите с вода. Аз си вързах кърпа на главата. Вече беше
станало горещо. Кабайо се промъкна през една цепнатина в укрепващата стена
и започна да си проправя път по речните камъни. Босия Тед тръгна след него,
като демонстрираше колко леко скача от камък на камък с босите си крака.
Дори и да беше впечатлен, Кабайо не го показваше.
- ХЕЙ! СТОЙТЕ!
Джен и Били търчаха по улицата след нас. Били носеше тениската си в ръка,
а обувките на Джен бяха развързани.
- Сигурни ли сте, че искате да дойдете? - попита Скот, когато двамата ни
настигнаха, пъхтейки. - Дори не сте хапнали.
Джен разчупи едно енергийно десертче на две и даде половината на Били.
Всеки от тях носеше по едно малко шишенце с вода, което побираше не повече
от шест глътки.
- Добре сме - каза Били.
Вървяхме една миля покрай каменистия речен бряг, после свихме към едно
сухо дере. Без да обелим дума, всички спонтанно се затичахме. Дерето беше
широко и песъчливо. Имаше достатъчно място за Скот и Босия Тед да застанат
от двете страни на Кабайо и да бягат редом с него.
- Виж краката им - каза Ерик.

139
 Макар че Скот носеше обувки „Брукс“, в чието проектиране беше участвал,
а Кабайо беше по сандали, и двамата плъзгаха крака по земята по същия начин,
по който го правеше Тед с босите си крака. Стъпалата им се движеха в
перфектен синхрон. Сякаш гледах липицански жребци, които обикалят
манежа.
След около миля Кабайо свърна към стръмна скалиста просека, която
водеше нагоре към планината. Ерик и аз забавихме ход, подчинявайки се на
закона на бегача на свръхдълги разстояния: „Ако не виждаш върха, ходи.“
Когато бягаш 50 мили, няма полза да се втурнеш по хълма, а после да пъхтиш
по пътя надолу. Губиш само няколко секунди, ако вървиш, а после можеш да
ги наваксаш, като полетиш надолу по склона. Според Ерик това е една от
причините бегачите на свръхдълги разстояния да не се контузват и никога да
не изглеждат изтощени: те знаят как да тренират, без да се претоварват.
Докато вървяхме, настигнахме Босия Тед. Той беше принуден да забави, за
да премине внимателно по назъбените камъни с големина на юмрук.
Погледнах напред с присвити очи. Трябваше да се изкачваме поне още една
миля по натрошените камъни, преди пътеката да стане равна и, да се надяваме,
гладка.
- Тед, къде са FiveFingers? - попитах го.
- Не ми трябват - отговори той. - Разбрах се с Кабайо. Ако успея този път,
той повече няма да се ядосва, когато тичам бос.
- Метнал те е - казах. - Това тук е все едно да тичаш в яма с чакъл.
- Неравните повърхности не са измислени от хората, Oso - възрази Тед. -
Ние сме измислили гладките повърхности. Стъпалата ни много обичат да
стъпват по камъните. Само трябва да се отпуснеш и да оставиш ходилата си да
се огъват. Прилича на масаж на стъпалата. Ей - викна той след нас, когато
двамата с Ерик дръпнахме напред. - Имам един добър съвет за вас. Следващия
път, когато краката ви отекат, ходете по хлъзгави камъни в студен поток.
Невероятно е!
Ерик и аз оставихме Тед да си пее, да подскача и да подтичва. Камъните
блестяха ослепително, ставаше все по-горещо и ние се чувствахме така, сякаш
вървяхме право към слънцето. В известен смисъл точно това правехме. След
като изминахме две мили, погледнах алтиметъра (уред за измерване на
надморската височина - б. пр) на часовника си и установих, че сме се изкачили
с 1000 фута. Скоро обаче пътеката стана равна, а камъните преминаха в
отъпкана пръст.
Другите бяха няколкостотин ярда напред и ние с Ерик се затичахме да
наваксаме. Преди да ги настигнем, Босия Тед профуча край нас.
- Време е да пийнем по нещо - той размаха празната бутилка. - Ще ви чакам
при извора.
Пътеката рязко тръгна нагоре, като криволичеше в остри завои. 1500 фута.
2000. Тръгнахме по наклона. Имахме чувството, че с всяка стъпка напредваме
само с по няколко инча. След като за три часа изминахме 6 мили по стръмното,
все още не бяхме стигнали до извора. Не бяхме видели сянка, откакто се
отклонихме от речния бряг.
- Виждаш ли? - Ерик размаха гърлото на бутилката с вода. - Онези сигурно

140
умират от жажда.
- И от глад - добавих, разкъсвайки опаковката на зърнено десертче.
На 3500 фута надморска височина Кабайо и останалите от групата чакаха
под едно хвойново дърво.
- Някой иска ли йодни таблетки? - попитах.
- Не мисля - каза Луис. - Погледни.
Под дървото имаше малко каменно корито, издълбано през вековете от
прохладната струя изворна вода. Вода обаче нямаше.
- Суша е - каза Кабайо. - Бях забравил.
Имаше обаче вероятност друг извор да тече няколкостотин фута по-нагоре в
планината. Кабайо изяви желание да изтича и да провери. Джен, Били и Луис
бяха прекалено жадни, за да чакат, и тръгнаха с него. Тед даде бутилката си на
Луис, за да я напълни, и седна да чака с нас в сянката. Дадох му няколко глътки
от моята вода, докато Скот раздаваше питки и хумус.
- Не ползваш ли гелове? - попита Ерик.
- Обичам истинската храна - отвърна Скот. - Точно толкова удобна е за
носене и ти набавя истински калории, не само бързоизгарящи.
Като елитен атлет, спонсориран от голяма компания, Скот можеше да
разполага с всякакви храни, но след като беше експериментирал с какво ли не
- от еленско месо през детските менюта на „Макдоналдс“ до биодесертчета -
той се беше спрял на диета, доста близка до тази на тараумара.
- Като дете в Минесота ядях пълни боклуци - казваше той. - Обядът ми се
състоеше от два пилешки бургера на „Макдоналдс“ и големи пържени картофи.
В гимназията, където карал ски и бягал в естествени условия, треньорите му
повтаряли, че има нужда от големи количества крехко месо, за да възстанови
мускулите си след тежка тренировка. Скот обаче изучавал традиционните
бегачи на дълги разстояния и намирал сред тях все повече вегетарианци.
Да вземем например Бягащите монаси в Япония, за които бил чел наскоро.
Те бягали на свръхдълги разстояния всеки ден в продължение на седем години,
изминавайки общо 25 000 мили, като се хранели единствено с тофу, зеленчуци
и супа от мисо. А Пърси Серути, лудият австралийски гений, който тренирал
някои от най-големите бегачи на дълги разстояния на всички времена? Той
вярвал, че храната не бива дори да се готви, камо ли да се коли. Подлагал
спортистите си на диета от суров овес, плодове, ядки и сирене. Дори Клиф
Йънг, 63-годишният фермер, който смаял Австралия през 1983 г., когато
победил най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния в страната на
състезанието Сидни-Мелбърн (507 мили), приемал само фасул, бира и овесена
каша.
- Хранех телетата на ръка и те мислеха, че съм майка им - разказвал Йънг. -
В нощите, преди да ги заколят, спях зле.
Йънг започнал да се храни със зърнени храни и картофи и сънят му се
подобрил. Освен това бягал доста добре.
Скот не бил сигурен защо безмесната диета е вършила работа при най-
великите бегачи в историята, но решил първо да се довери на резултатите, а
после да мисли за научните доводи. От този момент нататък той спрял да
приема каквито и да било продукти от животински произход - яйца, сирене,

141
дори сладолед - и ограничил захарта и бялото брашно. Престанал да си носи
„Сникърс“ и енергийни десертчета по време на бягане. Вместо това носел на
кръста си торбичка, пълна с оризово бурито, питки, пълнени с хумус и черни
маслини, и домашен хляб, намазан с пастет от адзуки (Бобово растение,
изключително разпространено в Източна Азия - б. пр.) и киноа (Зърнено растение,
разпространено в планинските райони на Южна Америка - б. пр.) Когато си навехнел
глезена, Скот не вземал ибупрофен. Вместо това разчитал на аконита (Аконит -
многогодишно растение от сем. Лютикови, притежаващо лечебни свойства - б. пр.) и
големи дози чесън и джинджифил.
- Разбира се, имах своите съмнения - призна Скот. - Всички ми казваха, че
ще отслабна, че няма да се възстановя между тренировките, че ще получа
спонтанни фрактури и анемия. Аз обаче установих, че всъщност се чувствам
по-добре, защото приемах храни с по-висококачествени хранителни вещества.
А след като спечелих маратона на Западните щати, никога повече не се
поколебах.
И понеже въглехидратите се разграждат по-бързо от протеина, през деня
остава повече време за тренировки, тъй като не трябва да седиш и да чакаш
сандвичът с месо да си дойде на мястото. Зеленчуците, зърнените и бобовите
храни съдържат всички аминокиселини, необходими за изграждането на
мускули от нищото. Като бегач тараумара Скот е готов по всяко време да
тръгне на всякакво разстояние.
Освен в случай че остане без вода, разбира се.
- Лоша работа, момчета - обади се Луис, докато слизаше към нас. - И онзи
извор е пресъхнал.
Той започваше да се тревожи. Беше се опитал да се изпикае, но след четири
часа потене при температура 35°С урината му изглеждала като евтино кафе.
- Мисля, че ще трябва да побързаме да намерим вода.
Скот и Кабайо бяха съгласни.
- Ако отворим крачка, след час ще сме долу - каза Кабайо, след което се
обърна към мен - Oso, добре ли си?
- Да, добре съм - отвърнах. - Ние имаме още вода.
- Добре, да тръгваме - каза Босия Тед.
Започнахме да тичаме в колона по един надолу по пътеката. Кабайо и Скот
бяха най-отпред. Босия Тед беше невероятен. Той тичаше по петите на Луис и
Скот, двама от най-големите спецове по слизане по хълмове в този спорт. При
всички тези таланти, които се бореха помежду си, темпото стана страхотно.
- ДААААААА! - крещяха Джен и Били.
- Да забавим - каза Ерик. - Ще се блъснем, ако се опитваме да ги следваме.
Тичахме леко и останахме доста зад другите, които се носеха по острите
тесни завои. Бягането надолу по хълм може да ти съсипе квадрицепсите, да не
говорим за изкълчване на глезена. Номерът е да се преструваш, че бягаш нагоре
по хълма: краката ти се движат под тялото, сякаш риташ нещо пред себе си, а
контролираш скоростта, като се наклониш назад и бягаш с по-къси крачки.
До средата на следобеда жегата в каньона беше стигнала 38°С. Изгубихме
другите от погледа си. Двамата с Ерик не бързахме, бягахме леко и често
отпивахме от бутилките си, чието съдържание бързо намаляваше.

142
Напредвахме внимателно по объркващата плетеница от пътеки, без да
забележим, че един час по-рано Джен и Били бяха изчезнали.
- Козята кръв е хубава - настоявал Били. - Можем да изпием кръвта, а после
да изядем месото. Козето месо е хубаво.
Бил чел книга, чийто автор надхитрил смъртта в пустинята на Аризона, като
убил див кон и изсмукал кръвта му през шията.
„И Джеронимо е правел така - мислел си Били. - А може да е бил Кит
Карсън..“ (Кит Карсън (1809-1868) - американски пътешественик и трапер -
б. пр.)
„Да изпием кръвта?“ Гърлото на Джен било толкова пресъхнало, че я боляло
и не можела да говори. Тя само се втренчила в Били. „Губи разсъдъка си -
помислила си. - Едва вървим, а Тъпака предлага да убием коза, която не можем
да хванем, с нож, който нямаме. Той е по-зле от мен. Той.“
Изведнъж стомахът ѝ така се свил, че не можела да диша. Сега разбрала.
Били не се бил побъркал от жегата. Той говорел глупости, защото
единственото разумно нещо, за което можел да говори, било онова, което не
искал да признае: с тях било свършено.
В хубав ден никой на този свят не можел да задмине Джен и Били на някакви
си шест мили на пътека. Този ден обаче се оказал много лош. Жегата,
махмурлукът и празните им стомаси ги преборили, преди да са изминали и
половината път. На един от завоите изгубили Кабайо от поглед, после стигнали
до разклонение. В следващия момент осъзнали, че са сами.
Изгубили ориентация, Джен и Били се спуснали в каменен лабиринт, който
се разклонявал на всички посоки. Каменните стени отразявали жегата по такъв
ужасен начин, че Джен предложила с Били просто да вървят по по-сенчестите
пътеки. Била замаяна, сякаш разумът ѝ се бил отделил от тялото. Не били яли
от шест часа, когато си разделили онова енергийно десертче, и не били пили
вода от обяд. Джен знаела, че дори да не получат слънчев удар, все пак били
обречени: температурите щели да паднат, а после. щели да продължат да падат.
С падането на нощта двамата щели да треперят в ледения мрак, облечени в
къси панталони за сърфинг и тениски, умиращи от жажда и студ в едно от най-
недосегаемите кътчета на Мексико.
Докато се придвижвали с мъка, Джен си мислела колко странно ще
изглеждат труповете им. Който и да ги откриел, щял да се зачуди как така
двама 21-годишни спасители в широки панталони за сърфинг са се озовали на
дъното на мексикански каньон, сякаш някоя голяма вълна ги е довлякла от
Долна Калифорния. Джен изпитвала жажда, както никога през живота си. По
време на едно бягане на 100 мили тя свалила пет килограма и половина и все
пак дори тогава не изглеждала толкова отчаяна като сега.
- Виж!
- Късметът на Тъпака! - Джен била възхитена.
Под един камък Били забелязал прясна вода. Затичали се към нея, махнали
капачките на бутилките си, после спрели.
Водата не била вода. Била черна тиня със зелена пяна, размътена от диви
кози и магарета, около която жужели мухи. Джен се навела, за да погледне
отблизо. Ух! Миризмата била гадна. Знаели, че една глътка стига. С падането
на нощта те нямали да имат сили да ходят, отслабени от треската и диарията
143
или заразени с холера, ламблиаза (Заболяване, причинено от паразита Giardia
lamblia - б. пр.) или дракункулоза (Заболяване, причинено от паразита Giardia lamblia
- б. пр.). За последното няма друго лечение, освен бавното издърпване на
червеите, дълги по три фута, от абсцесите по кожата и очните орбити.
Джен и Били обаче знаели какво ги чака без тази глътка. Джен наскоро била
чела за двама много добри приятели, които се изгубили в каньон в Ню
Мексико. Само след един ден без вода жегата така ги подлудила, че единият
намушкал другия до смърт. Била виждала снимки на пешеходци, намерени в
Долината на смъртта с усти, пълни с пръст. В последните мигове от живота си
те се опитвали да изсмучат влагата от горещия пясък. Джен и Били можели да
стоят далеч от локвата и да умрат от жажда, или да изпият няколко глътки и да
рискуват да умрат от нещо друго.
- Да потърпим - казал Били. - Ако до един час не намерим пътя, ще се
върнем.
- Добре. Оттук ли? - Джен посочила право към пущинака, който се
простирал на 400 мили до Морето на Кортес. (Другото име на Калифорнийския
залив в Мексико - б. пр.)
Били вдигнал рамене. Сутринта бързали твърде много и били твърде
замаяни, за да гледат откъде минават. Не че щяло да им бъде от полза; сега
всичко изглеждало еднакво. Докато вървели, Джен си спомнила как се
присмяла на майка си вечерта, преди двамата с Били да тръгнат за Ел Пасо.
- Джен - казала майка ѝ умолително. - Ти не познаваш тези хора. Откъде
знаеш, че ще се погрижат за теб, ако ти се случи нещо?
„Да му се не види - помислила си Джен. - Мама се оказа права.“
- Колко време мина? - попитала Били.
- Около 10 минути.
- Не мога повече. Да се връщаме.
- Добре.
Когато стигнали до локвата, Джен била готова да падне на колене и да
започне да пие, но Били я задържал. Той отстранил плесента, покрил гърлото
на бутилката си с длан и я напълнил от дъното на локвата със слабата надежда,
че под мръсотията водата съдържа малко по-малко бактерии. Подал бутилката
си на Джен, след което напълнил нейната по същия начин.
- Винаги съм знаела, че ще ме убиеш - казала Джен.
Чукнали се с бутилките, казали си наздраве и започнали да пият, като се
опитвали да не повърнат.
Изпили водата, напълнили бутилките отново и отново поели на запад през
пущинака. Не били вървели много, когато забелязали тъмни сенки над каньона.
- Ще трябва да налеем още вода - казал Били.
Въобще не му се връщало, но единствената възможност да оцелеят през
нощта била да отидат до локвата и да се подслонят там до изгрева. Може би
ако изпиели три бутилки вода, щели да са достатъчно хидратирани, за да
изкачат възвишението и да се огледат за последно, преди да мръкне.
Обърнали се и още веднъж се дотътрили до лабиринта.
- Били - казала Джен. - Наистина загазихме.
Били не отговорил. Главата страшно го боляла, а и не можел да си избие от

144
ума онзи стих от „Вой“, който щял да му пръсне черепа:
„...които изчезваха във вулканите на Мексико и не оставиха след себе си
нищо освен сянката на денима и лава и пепел от поезия.“
„Изчезваха в Мексико - помислил си Били. - Не оставиха след себе си нищо.“
- Били - повторила Джен.
В миналото си били причинявали неприятности един на друг, но с времето
намерили начин да не се нараняват взаимно и станали първи приятели. Джен
довела Били тук и се чувствала по-зле заради онова, което щяло да се случи с
него, отколкото заради онова, което щяло да се случи с нея.
- Това наистина се случва, Били - сълзите се търкаляли по лицето на Джен.
- Ние ще умрем тук. Ние ще умрем днес.
- МЛЪКНИ! - изпищял Били. Сълзите на Джен толкова го смутили, че
изпаднал в ярост, нетипична за Тъпака. - ПРОСТО МЛЪКНИ!
Това избухване накарало и двамата да замълчат. И в тишината те дочули
звук: някъде зад тях потраквали камъни.
- ЕЙ! - извикали двамата заедно. - ЕЙ! ЕЙ! ЕЙ!
Затичали се, преди да проумеят, че не знаят към какво тичат. Кабайо ги бил
предупредил, че ако в каньоните има нещо по-опасно от това да се изгубиш, то
е да те намерят.
Джен и Били замръзнали. Опитали се да надникнат към сенките под дъгата
на каньона. Възможно ли било това да са тараумара? Кабайо им бил казал, че
ловците тараумара са невидими, гледат отдалече и ако това, което виждат, не
им хареса, се скриват в гората. А ако били бандити от някой наркокартел?
Който и да било, трябвало да рискуват.
- ЕЙ! - извикали. - КОЙ Е ТАМ?
Вслушвали се, докато ехото от гласовете им съвсем заглъхнало. После една
сянка разполовила стената на каньона и тръгнала към тях.
- Чу ли това? - попита ме Ерик.
Слизането от планината ни отне два часа. Постоянно обърквахме пътя и
трябваше да спираме, да се връщаме и да се мъчим да си спомним някакви
знаци по пътя, преди да продължим. Дивите кози бяха превърнали планината
в мрежа от неясни, преплитащи се пътеки. Слънцето чезнеше зад извивката на
каньона и на нас ни беше трудно да следим посоката, в която вървим.
Накрая забелязахме пресъхнало корито на поток под краката си. Бях
сигурен, че води към реката. Тъкмо навреме - половин час по-рано бях свършил
водата и устата ми вече беше пресъхнала. Затичах се, но Ерик ме спря.
- Нека се уверим - каза и се покачи на една скала, за да провери къде сме.
- Изглежда добре - извика.
Тръгна да слиза и точно тогава дочу гласове, които отекваха някъде навътре
в клисурата. Миг по-късно открихме Джен и Били. По лицето на Джен
продължаваха да се стичат сълзи. Ерик им даде водата си, а аз им подадох
останалия ми гел.
- Наистина ли сте пили оттук? - погледнах към изпражненията от диво
магаре в локвата и се надявах, че са я объркали с някоя друга.
- Да - каза Джен. - Тъкмо се връщахме за още.
Извадих фотоапарата си, в случай че някой специалист по заразни болести

145
поискаше да разбере какво точно е влязло в червата им. Все пак, колкото и да
беше гадна, тази локва беше спасила живота им: ако Джен и Били не бяха се
върнали за още вода точно в този момент, щяха да продължат да бродят все по-
навътре в тази ничия земя, а стените на каньоните щяха да се затворят зад тях.
- Можете ли да потичате малко? - попитах Джен. - Мисля, че не сме толкова
далеч от селото.
- Добре - отговори тя.
Тръгнахме леко, но след като водата и гелът ги съживиха, Джен и Били
наложиха темпо, което едва успявах да следвам. Още веднъж ме изуми
способността им да възкръсват от пепелта. Ерик ни заведе до коритото на
потока, после забеляза познат завой в пролома. Завихме рязко наляво. Дори
при отслабващата светлина виждах, че прахът пред нас е отъпкан. След миля
и половина излязохме от клисурата и видяхме Скот и Луис, които ни чакаха
разтревожени в покрайнините на Батопилас.
Купихме четири литра вода от един малък хранителен магазин и насипахме
вътре шепа йодни таблетки.
- Не знам дали ще стане нещо - каза Ерик - но може би ще успеете да
отмиете бактериите, които сте погълнали.
Джен и Били седнаха на бордюра и започнаха да пият. Докато пиеха, Скот
разказа, че никой не бил забелязал липсата им, докато другите не слезли от
планината. Дотогава всички били обезводнени до такава степен, че ако се
върнели да ги търсят, всички щели да са в беда. Кабайо взел бутилка вода и се
върнал сам и наредил на другите да останат заедно. Последното, което искал,
било всичките гринго да се пръснат из каньоните с падането на нощта.
След около половин час Кабайо се върна в Батопилас плувнал в пот и със
зачервено лице. Разминал се с нас в разклоненията на пролома и когато осъзнал
безнадеждността на самотното си начинание, се върнал в града да търси
помощ. Погледна Ерик и мен - уморени, но все още на крака - и двамата
първокласни млади бегачи на свръхдълги разстояния, които седяха изтощени
и объркани на бордюра. Знаех какво мисли Кабайо, преди да отвори уста.
- Каква е тайната, човече? - попита той Ерик, кимвайки към мен. - Как се
справи с него?

ГЛАВА 27
Запознах се с Ерик година по-рано, малко след като изхвърлих маратонките
си с отвращение и нашляпах в един леден поток. Отново се бях контузил и
доколкото зависеше от мен, щеше да е за последно.
Щом се завърнах от Баранкас, започнах да прилагам уроците на Кабайо на
практика. Нямах търпение следобед да си вържа обувките и да се опитам
отново да уловя онова усещане, което бях изпитал сред хълмовете на Креел.
Когато бягах след Кабайо, бягането изглеждаше толкова спокойно, леко,
гладко и бързо, че не исках да спирам. Докато тичах, си представях Кабайо в
действие. Спомнях си как се носеше по хълмовете на Креел, сякаш го
отвличаха извънземни. Някак си успяваше да държи цялото си тяло отпуснато,
146
с изключение на кокалестите си лакти, които помпаха като ръце на робот. Беше
толкова висок и слаб, че когато тичаше по пътеката, ми напомняше Мохамед
Али на ринга - отпуснат като водорасло, носено от вълните, с дива искрица,
готова да експлодира.
Два месеца по-късно бях стигнал до 6 мили дневно и 10 мили през уикенда.
Все още не се бях усъвършенствал до степен гладко, но упорито се колебаех
между спокойно и леко. Започвах обаче малко да се тревожа. Независимо
колко предпазливо бягах, краката ми вече започваха да се бунтуват. Малката
огнепръскачка в дясното ми ходило бълваше искри, а прасците ми скрибуцаха,
сякаш на мястото на ахилесовите си сухожилия имах струни за пиано. Запасих
се с книги за стречинга и самоотвержено разпусках по половин час преди
бягане, но дългата сянка на кортизоновата инжекция на д-р Торг беше
надвиснала над мен.
В края на пролетта дойде време да се подложа на изпит. Благодарение на
един приятел горски получих чудесната възможност да участвам в тридневно
бягане на 50 мили покрай Реката, от която няма връщане, в щата Айдахо (Става
дума за р. Салмън в Айдахо. Областта около реката е сцена на действието в уестърна
„Реката, от която няма връщане" (1954, реж. Ото Премингър) с участието на Мерилин
Монро - б. пр.). Това бяха 2,5 млн. акра с най-девствената дива природа в
континенталната част на Щатите. Организацията беше отлична. Провизиите ни
щяха да се превозват с мулета, така че с другите четирима бегачи трябваше
само да изминаваме по 15 мили на ден по черния път между два лагера.
- Преди да дойда в Айдахо, наистина не знаех нищо за гората - започна
разказа си Джени Блейк, докато ни водеше по съвсем тясна пътека,
криволичеща между хвойновите дървета.
Като я гледахме как се носи по пътеката с лекотата на ученичка, ни беше
трудно да повярваме, че от деня на пристигането ѝ са изминали близо 20
години. На 38- годишна възраст Джени все още имаше русия перчем,
чаровните сини очи и стройните, загорели крайници на новоизлюпена
колежанка в лятна ваканция. Странното обаче е, че днес тя прилича на
безгрижно дете повече, отколкото тогава.
- В колежа бях булимичка и имах много ниско самочувствие, преди да
дойда тук сподели Джени.
Дошла през лятото като доброволка. Веднага я натоварили с резачка за дърва
и храна за две седмици и я пратили в пущинака да проправя пътеки. Тя едва не
припаднала под тежестта на багажа, но запазила съмненията за себе си и се
отправила сама към гората.
Призори си слагала гуменките - нищо друго - и се впускала в продължителен
бяг, докато изгряващото слънце топлело голото ѝ тяло.
- Бях тук сама за няколко седмици - обясняваше Джени. - Никой не можеше
да ме види, затова просто тичах, тичах, тичах. Беше най-прекрасното чувство,
което можете да си представите.
Нямала нужда от часовник и маршрут. Измервала скоростта по гъдела на
вятъра върху кожата си и продължавала да бяга по пътеките, посипани с борови
иглички, докато краката и белите ѝ дробове не я замолели да се върне в лагера.
Оттогава Джени е непреклонна. Тя бяга по много дори когато Айдахо тъне
в сняг. Може би това е самолечение срещу дълбоки проблеми, но може би
147
(перифразирайки Бил Клинтън) у Джени никога не е имало нищо лошо, което
да не може да се компенсира от доброто в нея.
След три дни обаче, когато с разтреперани крака се спуснах по последния
склон, едва вървях. Пльоснах се в потока и докато седях в него, се чудех и маех
какво ми е. Беше ми отнело три дни, за да пробягам дължина колкото маршрута
на Кабайо, а равносметката ми беше скъсано ахилесово сухожилие (а може би
и две) и болка в петата, която подозрително напомняше на вампирската
целувка на атлетическите травми - възпаление на фасцията на ходилото.
Ако възпалението веднъж забие зъби в петата ти, има опасност да не те
пусне цял живот. Във всеки форум, свързан с бягането, неминуемо ще
намерите цял куп умолителни послания от хора, страдащи от това заболяване,
които се молят за изцеление. Всички бързат да им предложат обичайните
лекове: нощни шини, еластични чорапи, ултразвук, електрошок, кортизон,
стелки, но съобщенията продължават да валят, защото явно никое от тези
средства не е наистина ефикасно.
Но как така Кабайо беше в състояние да преодолее разстояния, по-дълги от
Гранд каньон, обут в окъсани сандали, а аз не можех да тичам по малко няколко
месеца, без да си докарам тежка травма? Уилт Чембърлейн (Уилт Чембърлейн
(1936-1999) - американски баскетболист - б. пр.) с неговите 2,16 м и 125 кг без
проблем пробягал 50 мили на 60-годишна възраст, след като коленете му били
изтърпели цялата му баскетболна кариера. За Бога, норвежкият моряк Менсен
Ернст бил забравил какво е твърда земя, когато слязъл на брега през 1832 г., но
все пак успял да пробяга разстоянието от Париж до Москва, за да спечели бас.
В продължение на 14 дни той бягал по 100 мили дневно, обут в бог знае какви
груби обувки по бог знае какви пътища.
И това било само загрявката преди сериозното начинание: Менсен бягал от
Константинопол до Калкута, като в продължение на два месеца изминавал по
90 мили на ден. Не че не му се отразило; Менсен почивал цели три дни, преди
да поеме по обратния път, дълъг 5400 мили. Но как така Менсен никога не е
получавал възпаление на фасцията на ходилото? А това е факт - краката му
били в отлична форма на следващата година, когато дизентерията го убила при
опита му да пробяга целия път до извора на Нил.
Накъдето и да се обърнех, от сянката излизаха опитни свръхбегачи. Само на
няколко мили от мен, в Мериленд, 13-годишната Макензи Рифърд щастливо
тичаше на състезанието на 50 мили „Джон Ф. Кенеди“ заедно с майка си
(„Беше забавно!“), а Джак Кърк, известен още като Демона от „Дипси“,
продължаваше да бяга на ужасното състезание „Дипси“ на 96-годишна възраст.
Състезанието започва с изкачването на 671 стръмни стъпала (Най-старото
състезание по бягане в естествени условия в САЩ (от 1905 г.). Макар да е дълъг само 12
км, маршрутът му е доста тежък - б. пр.). Това означава, че мъж, чиято възраст е
почти половината от възрастта на САЩ, е изкачвал стълбище като в 50-етажна
сграда, преди да се втурне през гората.
- Човек не спира да бяга, защото остарява - казвал Демона. - Човек остарява,
защото спира да бяга.
И така, къде бърках? Сега бях в по-лоша форма, отколкото в началото. Не
само че не можех да се състезавам с тараумара, но и се съмнявах, че краката

148
ми с възпалена фасция на ходилото можеха да ме отнесат до стартовата линия.
- И ти си като всички - каза ми Ерик Ортън. - Не знаеш какво правиш.
Няколко седмици след поражението в Айдахо трябваше да интервюирам
Ерик по поръчка на едно списание. Ерик е треньор по екстремни спортове в
Джексън Хоул, Уайоминг, и бивш спортен директор към Центъра за здравни
науки в Университета в Колорадо. Специалността на Ерик е да разглежда
спортовете като сбор от основни движения и да открива уменията, които могат
да се използват в други дисциплини. Той учил скално катерене, за да открие
техники за движение на раменете при състезатели по каяк, и приложил
гладкото движение от ски спортовете в планинското колоездене. Всъщност
Ерик търси основни инженерни принципи. Убеден е, че големият напредък в
спорта ще дойде не от тренировките или от технологиите, а от техниката;
спортистът, който избегне контузиите, ще изпревари конкуренцията.
Ерик беше прочел статията ми за Кабайо и тараумара и беше много
любопитен да чуе повече.
- Това, което правят тараумара, е истинско изкуство - каза Ерик. - Никой
друг на тази земя не е превърнал движението в такава добродетел.
Ерик бил очарован от тараумара, откакто един атлет, когото готвел за
Лийдвил, се върнал с изумителни истории за фантастични индианци, които
летели сред мистичния здрач по сандали и наметки. Ерик обърнал
библиотеките в търсене на книги за тараумара, но намерил само няколко
антропологични труда от 50-те години и любителския разказ на двама съпрузи,
които пътували из Мексико с каравана. В спортната литература имало
загадъчна празнина. Бягането на дълги разстояния е спорт №1 в света по брой
на практикуващите го хора, но за практикуващи №1 не било написано почти
нищо.
- Всички си мислят, че знаят как да бягат, но вдействителност бягането е
сложно като всяка друга дейност - каза ми Ерик. – Ако питате повечето хора,
те ще ви кажат, че хората просто бягат, както бягат. Това е смешно. Нима
всеки просто плува, както плува?
При всеки друг спорт обучението е от първостепенно значение. Човек не
започва да размахва стика за голф, нито се спуска по планински склон със ски,
преди някой да му е показал всяка стъпка и да му е обяснил правилния начин
на движение. Ако все пак го направи, неуспехът е сигурен, а контузиите -
неизбежни.
- Същото е с бягането - обяснява Ерик. - Ако се научиш да го правиш
погрешно, никога няма да разбереш колко хубаво може да бъде.
Упорито ме разпитваше за подробности около състезанието, което бях видял
в училището на тараумара.
- Тази малка дървена топка - разсъждаваше той. - Начинът, по който се учат
да бягат, докато я ритат. Това не може да е случайно.
После ми предложи сделка. Той щеше да ме подготви за състезанието на
Кабайо, а в замяна аз щях да кажа няколко добри думи за него на Коня.
- Ако това състезание се осъществи, трябва да присъстваме - навиваше ме
Ерик. - Ще бъде най-голямото състезание на свръхдълги разстояния на всички
времена.

149
 - Просто не вярвам, че съм създаден за бягане на 50 мили - казах.
- Всички сме създадени да бягаме - възрази Ерик.
- Всеки път, когато навъртя повече мили, рухвам.
- Този път няма да рухнеш.
- Да си купя ли стелки?
- Забрави стелките.
Бях обзет от съмнения, но пълната увереност на Ерик ме спечели.
- Може би първо трябва да отслабна, за да намаля натоварването на краката.
- Начинът ти на хранене ще се промени от само себе си. Почакай и ще
видиш.
- А йогата? Ще помогне, нали?
- Забрави йогата. Всички бегачи, които познавам и които се занимават с
йога, се контузват.
Нещата звучаха все по-добре.
- Наистина ли мислиш, че мога да се справя?
- Ще ти кажа истината - каза Ерик. - Нямаш право на грешки. Но можеш да
се справиш.
Трябваше да забравя всичко, което знаех за бягането, и да започна отначало.
- Приготви се да се върнеш назад във времето - каза ми Ерик. - Ще станеш
първобитен.
Няколко седмици по-късно един мъж, чийто десен крак под коляното беше
изкривен, закуцука към мен с въже в ръце. Привърза ме през кръста и дръпна
силно.
- Давай! - извика.
Приведох се срещу въжето и раздвижих енергично крака, докато дърпах
напред. Мъжът пусна въжето и аз излетях.
- Добре - каза той. - Когато бягаш, си спомняй чувството на опъване срещу
въжето. Това ще задържи стъпалата под тялото, хълбоците ще се движат право
напред, а петите няма да участват.
Ерик беше предложил да започна първобитното си преобразяване, като
отида във Вирджиния да се уча от Кен Миърк, спортен физиолог и световен
шампион по триатлон, чиято мускулна дистрофия го беше принудила да си
изработи възможно най-икономичния стил на бягане.
- Аз съм живо доказателство за чувството за хумор на Бог - обича да казва
Кен.
- Бях затлъстяло дете с паднали стъпала, а баща ми беше маниак на тема спорт.
Като дете с наднормено тегло и мускулна дистрофия бях доста по-бавен от
всички, с които играех. Научих се да изследвам всяка подробност и да намирам
по-добър начин да правя нещата.
Когато играел баскетбол, Кен не можел да тича, затова тренирал стрелба с
топката от линията за три точки и смъртоносни „куки“. Не можел да преследва
куотърбека и да се отърве от защитника, но изучил ъглите на тялото и линиите
на атака и се превърнал в страхотен ляв нападател. В тениса не можел да улови
воле, пресичащо корта, затова се научил безпогрешно да сервира и да отвръща
на сервиса.
- Ако не можех да надбягам някого, го надхитрях - казва Кен. - Намирах

150
слабостта на противника и я превръщах в своя сила.
Заради закърнелите мускули на дясната подбедрица на състезанията по
триатлон Кен можел да бяга само с тежки обувки, които си бил направил от
обувки за летни кънки и ресорна пружина. Това го поставяло в доста неизгодна
позиция спрямо атлетите с ампутирани крайници в групата на състезателите с
физически недъзи; ето защо било от огромна важност да подобри енергийната
си ефективност, за да компенсира обувките, тежки над 3 кг.
Кен си набавил голям брой видеозаписи на кенийски бегачи и ги гледал
кадър по кадър. След като ги наблюдавал с часове, го осенило прозрение: най-
добрите маратонци в света бягали като деца от детската градина.
- Вгледай се в децата, които тичат по детската площадка. Те стъпват точно
под тялото и избутват крака назад - обяснява Кен. - Кенийците бягат по същия
начин. Начинът, по който бягат сега, поразително прилича на начина, по който
са бягали боси като деца, и поразително се различава от начина, по който бягат
американците.
С тефтер и химикалка в ръка Кен изгледал касетите още веднъж и отбелязал
всички компоненти на кенийския начин на бягане. После тръгнал да търси
опитни зайчета.
За щастие Кен вече бил започнал да прави физиологични изследвания върху
състезатели по триатлон в рамките на научната си дейност в областта на
кинезиологията в Политехническия институт във Вирджиния и това му
осигурявало достъп до много атлети, които да изследва. Бегачите биха се
противили на това някой да се занимава с начина им на бягане, но
триатлонистите са на разположение за всичко.
- Те са много напредничави - обяснява Кен. - Триатлонът е млад спорт,
който не се е оплел в собствените си традиции. През 1988 г. триатлонистите
започнаха да използват въздушни кормила за велосипедите си и колоездачите
им се подиграваха безмилостно, докато Грег ЛеМонд (Грег ЛеМонд (р. 1961) -
американски колоездач, трикратен победител в „Тур дьо Франс" - б. пр.) не реши да ги
изпробва и спечели „Тур дьо Франс“ с 8 секунди преднина.
Първият обект на Кен бил Алън Мелвин, триатлонист от световна величина,
преминал шейсетте. Първоначално Кен си осигурил база за сравнение, като
накарал Мелвин да пробяга 400 м с максимална скорост. После закачил малък
електрически метроном на тениската му.
- За какво ми е това?
- Настрой го за 180 удара в минута и бягай в неговото темпо.
- Защо?
- Кенийците сменят краката страшно бързо - обяснил Кен. - Бързото и леко
съкращаване на крака е по-икономично от масираните, силови движения.
- Не разбирам - казал Алън. - Целта не е ли да се правят по-дълги крачки, а
не по-къси?
- Нека те попитам - отвърнал Кен. - Виждал ли си онези боси бегачи на
състезанията на 10 000 м?
- Да. Сякаш бягат върху горещи въглени.
- Някога побеждавал ли си някого от тях?
Алън се замислил.

151
 - Добре го каза.
След петмесечни тренировки Алън се върнал за ново изследване. Бягал
четири обиколки по една миля. При всяка от обиколките той бил по-бърз,
отколкото дотогава на 400м.
- Говорим за човек, който е бягал в продължение на 40 години и вече беше
в челната десетка в своята възрастова група - подчертава Кен. - Това не беше
напредъкът на начинаещ. Един 62-годишен спортист би трябвало всъщност да
показва по-лоши резултати отпреди.
Кен работел и върху себе си. Той бил толкова слаб бегач, че на най-доброто
си състезание по триатлон до момента приключил колоездачната обиколка с
10- минутна преднина и все пак загубил. Само година след като изобретил
новата техника през 1997 г., Кен станал непобедим и в две поредни години
печелил световното първенство за инвалиди. Щом се разчуло, че Кен е
изнамерил начин за тичане, който не само е бърз, но и щади краката, други
триатлонисти започнали да го наемат като треньор. Кен тренирал 11
републикански шампиони и подготвил над 100 спортисти.
Убеден, че е преоткрил древно изкуство, Кен нарекъл своя стил
„еволюционно бягане“. Случайно по същото време се появили още два стила в
бягането на бос крак. „Бягането Чи“, основано на равновесието и минимализма
на Тай чи, набирало скорост в Сан Франциско, а д-р Николай Романов, руски
спортен физиолог от Флорида, преподавал своя метод POSE.
Минималистичната вълна не била плод на плагиатство или кръстосано
опрашване. Тя свидетелствала за крещящата нужда от отговор на епидемията
от контузии, получени при бягане, и доказвала чистата механична логика на
онова, което Босия Тед би нарекъл „основен елемент на бягането на бос крак“
- елегантността на принципа „Колкото по-малко, толкова по- добре“.
Но простите системи невинаги са лесни за изучаване. Установих това, когато
Кен Миърк ме засне в действие. Усещах, че се движа спокойно, леко и гладко,
но видеозаписът показа, че все още подскачам нагоре-надолу и се навеждам
напред, сякаш се боря с ураган. Кен ми обясни, че грешката ми е в това
спокойно бягане, заимствано от стила на Кабайо.
- Когато преподавам тази техника и попитам човека как се чувства и той
каже: „Страхотно!“, аз казвам „Мамка му!“ Това означава, че няма никаква
промяна. Промяната трябва да причинява дискомфорт. Човек трябва да
премине през период, когато вече не прави нещата погрешно, но все още не ги
прави както трябва. Приспособяват се не само уменията, но и тъканите.
Активират се мускули, които са „спали“ през по-голямата част от живота.
Ерик имаше съвсем проста система за преподаване на същия стил.
- Представи си, че детето ти тича по улицата, а ти трябва да тичаш след него
бос - каза ми Ерик, когато започнах да тренирам при него след известно време,
прекарано с Кен. - Автоматично ще заемеш безупречна стойка. Ще стъпваш на
предната част на крака, гърбът ти ще се изправи, главата ще се вдигне,
мишниците също, лактите ще се движат, а краката ще стъпват бързо на
предната си част, а после ще се вдигат към седалището.
След това, за да се запечати този лек, деликатен начин на бягане в
мускулната ми памет, Ерик започна да ми съставя тренировки с много бягане

152
по хълмове.
- Не можеш да бягаш здравата нагоре по хълм, ако биомеханиката ти куца
- обясни ми Ерик. - Просто не става. Ако се опиташ да стъпиш на пета, докато
кракът ти е изправен, ще паднеш назад.
Ерик ме накара да си купя монитор за сърдечния ритъм, за да мога да
коригирам втората по честота грешка на бягащите - темпото. Повечето от нас
са толкова невежи по отношение на темпото, колкото и по отношение на
стойката.
- Почти всички бегачи правят бавното бягане твърде бързо и бързото -
твърде бавно - казва Кен Миърк. - Така те просто тренират телата си да изгарят
въглехидратите, а това е последното, което един бегач на дълги разстояния
иска. Имаш достатъчно мазнини да бягаш до Калифорния, така че колкото
повече тренираш тялото си да гори мазнини вместо въглехидрати, толкова по-
дълго ще трае ограниченият въглехидратен запас.
Топилнята за мазнини се активира, като останеш под аеробния си праг
(моментът, в който започваш да дишаш тежко) по време на дългите бягания.
Съблюдаването на границите на скоростта е било доста по-лесно преди
създаването на обувките с подплънки и пътните настилки. Опитайте се да се
затичате бързо по камениста пътека, обути в сандали, отворени на пръстите, и
изкушението да дадете газ ще се изпари. Когато краката не са изкуствено
защитени, човек е принуден да променя темпото и да следи скоростта. В
момента, в който станете безразсъдно бързи и небрежни, болката в пищялите
ще ви накара да забавите.
Изкушавах се да последвам примера на Кабайо и да заменя маратонките си
за чифт сандали, но Ерик ме предупреди, че ме застрашава фрактура, ако се
опитам така внезапно да тръгна бос, след като краката ми са били
демобилизирани в продължение на 40 години. Тъй като цел №1 беше да се
подготвя за бягане на 50 мили сред дивата природа, нямах време бавно да
укрепвам краката си, преди да се захвана със сериозните тренировки. Трябваше
да започна с някаква защита, така че експериментирах с няколко
непретенциозни модела, преди да се спра на нещо класическо, което намерих
в интернет: чифт старомодни „Найк Пегасус“ от 2000 г. (Политиката на „Найк"
да разчистват най-добре продаваните обувки от рафтовете на всеки 10 месеца
предизвиква доста театрални изблици от ругатни във форумите, свързани с бягането.
„Найк Пегасус" например дебютират през 1981 г, постигат своя бляскав и кух апотеоз
през 1983 г, а после, въпреки че са най- популярните маратонки на всички времена,
внезапно са спрени от производство през 1998 г, за да се появят отново през 2000 г Защо
е тази суматоха? Не за да се подобри обувката, както ме увери бивш дизайнер на „Найк",
работил върху оригиналните „Пегасус", а за да се увеличат приходите. Целта на „Найк"
е да утрои продажбите си, като подмами бегачите да си купуват по два, три, пет
чифта наведнъж и да се запасяват, в случай че никога повече не видят любимите си
маратонки в магазините - б. а.), нещо като препратка към плоската подметка на
старите „Кортес“.
На втората седмица Ерик ме пращаше на двучасови бягания. Единственият
му съвет беше да се съсредоточа върху стойката и да поддържам достатъчно
леко темпо, така че да мога от време на време да дишам със затворена уста.
(Петдесет години по-рано Артър Лидиард дал равнозначен, но

153
противоположен съвет за контролиране на сърдечния ритъм и темпото:
„Бягайте с такова темпо, че да можете да разговаряте в същото време.“) На
четвъртата седмица Ерик започна да поставя основите на бързото бягане.
- Колкото по-бързо можеш да бягаш, без да изпитваш дискомфорт -
поучаваше ме той - толкова по-малко енергия ще изразходваш. Да бягаш бързо
означава да прекарваш по-малко време върху краката си.
След едва осем седмици с програмата на Ерик бягах повече мили седмично
(и с много по-висока скорост), отколкото когато и да било през живота си.
Тогава реших да си послужа с измама. Ерик ми беше обещал, че храненето
ми ще се саморегулира, щом започна да бягам на по-дълги разстояния, но аз
бях твърде недоверчив, за да чакам. Имам приятел колоездач, който изхвърля
бутилките си с вода, преди да започне да изкачва склон. Ако 12 унции го
забавяха, не беше трудно да се изчисли колко ми пречеха на мен 14 кг излишно
тегло. Но ако щях да си променям диетата няколко месеца преди състезание на
50 мили, трябваше да внимавам и да го направя като тараумара: едновременно
да укрепна и да отслабна.
Свързах се с Тони Рамирес, агроном от Ларедо, град на мексиканската
граница, който е пътувал из земите на тараумара в продължение на 30 години,
а сега отглежда сорт царевица, с каквато се хранят тараумара, и си прави
собствено пиноле.
- Голям почитател съм на пиноле. Обожавам го - ми каза Тони. - Това са
непълноценни белтъчини, но съчетани с бобови, са по-хранителни от пържола.
Обикновено се смесва с вода и се пие, но аз го обичам сухо. Има вкус на смлени
пуканки.
- Чувал ли си за фенолите? - продължи Тони. - Това са естествени
растителни вещества, които се борят със заболяванията. Силно укрепват
имунната система.
Когато изследователи от Корнуелския университет направили сравнение
между пшеница, овес, царевица и ориз, за да проверят коя култура съдържа
най-много феноли, царевицата била ясен победител. И тъй като пиноле е
пълнозърнеста храна с ниско съдържание на мазнини, то може рязко да намали
риска от диабет и от рак на храносмилателната система (както и, всъщност, от
всички видове рак). Според д-р Робърт Уейнбърг, професор по онкологични
изследвания в Масачузетския технологичен институт и откривател на първия
тумор-супресивен ген, един от седем смъртни случая, причинени от рак, се
дължи на прекомерни телесни мазнини. Аритметиката е ясна: ако намалиш
телесните си мазнини, намаляваш риска от рак.
Ето че в крайна сметка Чудото на тараумара изобщо не е такава мистерия,
поне що се отнася до рака.
- Променете начина си на живот и можете да намалите риска от рак с 60-
70% - казва д-р Уейнбърг и посочва, че ракът на дебелото черво, простатата и
гърдата са били много слабо познати в Япония, преди японците да започнат да
ядат като американци. За три десетилетия смъртността в Япония, причинена от
горните три вида рак, е нараснала главоломно. Когато Американската
асоциация по ракови заболявания направила сравнение между слаби и пълни
хора през 2003 г., резултатите били дори по-мрачни от очакваното. По-пълните

154
мъже и жени били много по-застрашени да умрат от поне десет вида рак.
Първата стъпка към живот без рак по метода на тараумара е съвсем проста:
яжте по-малко. Втората стъпка е също толкова проста на хартия, но по-
трудноизпълнима на практика: яжте по-добре. Д-р Уейнбърг напомня, че наред
с тренировките трябва да си изградим режим на хранене основно с плодове и
зеленчуци, вместо с червени меса и рафинирани въглехидрати. Най-
неоспоримото доказателство идва от наблюдението на ракови клетки, които се
борят за собственото си оцеляване. Според материал на Journal of the American
Medical Association (Списание на Американската медицинска асоциация - б. пр.) от
2007 г., след като злокачествен тумор бъде отстранен чрез хирургична намеса,
има 300% по-голяма вероятност за рецидив при пациенти, които имат
„традиционен западен режим на хранене“, отколкото при такива, които ядат
много плодове и зеленчуци. Защо е така? Защото клетките, останали след
операцията, изглежда, се стимулират от животинските протеини. Отстранете
тези храни от диетата си и туморите може би никога няма да се появят. Както
обича да казва треньорът Джо Виджил, яжте така, сякаш сте бедни, и ще се
виждате с лекаря си само на игрището за голф.
- Можеш много лесно да си набавиш всичко, което ядат тараумара - каза ми
Тони. - Храната им се състои основно от шарен боб, тиквички, люти чушки,
диви зелени растения, пиноле и много чия. А да се намери пиноле не е толкова
трудно, колкото си мислиш.
Nativeseeds.com го продава по интернет, както и семена, в случай че някой
поиска да си отгледа сам растението и да смели зърната в кафемелачката.
Протеините не са проблем - според проучване на The American Journal of
Clinical Nutrition (Американско списание за клинично хранене - б. пр.) традиционната
диета на тараумара съдържа с 50% повече протеини от дневната дажба,
препоръчвана от ООН. Що се отнася до калция, подсилващ костите, той влиза
в тортилите и пинолето чрез варовика, който жените тараумара използват, за
да омекотят зърното.
- А бирата? - попитах. - Има ли полза от това да пиеш като тараумара?
- И да, и не - отговори Тони. - Тесгуино, което тараумара пият, е съвсем леко
ферментирало, така че съдържа малко алкохол и много хранителни вещества.
Това превръща бирата на тараумара в богат хранителен източник (нещо като
пълнозърнест шейк), докато нашата бира е просто подсладена вода. Можех да
се опитам да си варя подобие на царевична бира вкъщи. Тони обаче имаше по-
добра идея.
- Посади си здравец - предложи ми той. - Или си купи извлек по интернет.
Geranium niveum е лекарството чудо на тараумара. Според Journal of
Agricultural and Food Chemistry (Списание за селскостопанска и хранителна химия -
б. пр.) това растение е също толкова ефикасно при неутрализиране на
болестотворните свободни радикали, колкото и червеното вино. Както пише
един автор, здравецът е противо-всичко - противовъзпалителен,
противовирусен, антибактериален и антиоксидант.
Запасих се с пиноле и чия и дори си поръчах семена от тараумара (чапалоте,
отглеждано някога от кокопа и маите (Мексикански индиански племена - б. пр.), и
царевица за пиноле, за да си посея в задния двор. Бях обаче реалист и съзнавах,

155
че беше само въпрос на време да започне да ми се гади от семена и сушена
царевица и отново да започна да набивам хамбургери. За щастие най-напред
говорих с д-р Рут Хейдрич.
- Ял ли си някога салата за закуска? - попита ме тя.
Д-р Рут е триатлонистка, участвала е шест пъти на Айрънмен и според
американското списание „Ливинг Фит“ е една от жените в най-добра форма в
Америка. Разказа ми, че станала спортистка и доктор по здравно образование
едва преди 24 години, когато ѝ поставили диагноза рак на гърдата. Доказано е,
че спортът намалява риска от рецидив на рака на гърдата наполовина. Конците
от мастектомията още не били махнати, когато д-р Рут започнала да тренира за
първия си триатлон. Започнала също така да изучава начина на хранене на
култури, в които не се среща рак, и се убедила, че трябва веднага да забрави за
своята стандартна американска диета (САД, както я нарича тя (Игра на думи - на
англ. sad - тъжен - б. пр.) и да започне да се храни по-скоро като тараумара.
- Пистолетът беше опрян в слепоочието ми - разказваше д-р Рут. - Бях
толкова изплашена, че бях готова на сделка с дявола. Така че да се откажа от
месото не беше кой знае какво.
Имала си просто правило: ако храната била от растителен произход, я ядяла,
ако била от животински произход, не я ядяла. Ако объркала нещо, д-р Рут
имала много повече за губене от мен, но тя почувствала прилив на сили почти
веднага.
Издръжливостта ѝ се повишила толкова рязко, че в рамките на една година
тя преминала от бягане на 10 км през маратон до Айрънмен.
- Дори холестеролът ми падна от 230 на 160 за 21 дни.
По хранителната схема на тараумара обядът и вечерята се състоят от
плодове, бобови, кореноплоди, пълнозърнести храни и зеленчуци, а за закуска
често има салата.
- Ако започваш деня с листни зеленчуци, ще загубиш доста от теглото си -
насърчаваше ме тя.
Тъй като една огромна салата е пълна с хранителни въглехидрати и е бедна
на мазнини, можех да се натъпча и да не изпитвам глад или слабост по време
на тренировка. Освен това зелените растения съдържат много вода и са
отлично средство за сутрешна рехидратация. А и какъв по-добър начин да
поемеш дневната си дажба от пет порции зеленчук от това да ги излапаш
наведнъж?
И така, на следващата сутрин реших да опитам. Разходих се из кухнята с
купа в ръка и хвърлих вътре недоядената ябълка на дъщеря ми, малко фасул
със съмнителна давност, връзка суров спанак и солидно количество броколи,
които нарязах тънко с надеждата, че ще заприличат на зелева салата. Д-р Рут
подправяше салатите си с черна ивица меласа, но аз сметнах, че съм си набавил
достатъчно мазнини и захари и вдигнах летвата, като полях моята салата с
деликатесен сос от маково семе.
След две хапки вече бях нов човек. С радост открих, че салатата за закуска
е толкова сладка, колкото са палачинките със сироп. Много по-освежаващо е
от замразени гофрети, а най-хубавото беше, че можех да се тъпча, докато очите
ми позеленеят, а един час по-късно да се изстрелям от вратата, за да отида на

156
тренировка.
- Тараумара не са големи бегачи - каза ми Ерик на втория тренировъчен
месец.
- Те са големи спортисти, а това са две много различни неща.
Бегачите са като работници на поточна линия. Те са добри в едно нещо - да
се движат право напред с висока скорост, и повтарят това движение, докато
свръхупотребата скапе машината. Спортистите са като Тарзан, който плува,
бори се, скача и се люлее на лиани. Тарзан е силен и непредсказуем. Никога не
знаеш какво ще направи в следващия момент. Това е причината никога да не
се наранява.
- Тялото има нужда от стрес, за да бъде устойчиво - обясни ми Ерик.
Ако следваш ежедневната рутина, скелетно-мускулната система бързо
разбира как да се приспособи и да премине на автопилот. Ако обаче я
изненадваш с нови предизвикателства - прескачане на поток, провиране под
паднало дърво, бягане, докато белите дробове те заболят - нервите и
помощните мускули мигновено се задействат.
За тараумара това е част от ежедневието. Те правят стъпка в неизвестното
всеки път, когато напускат пещерите си, тъй като никога не знаят колко бързо
ще трябва да тичат след заека, колко дърва за огрев ще трябва да довлекат до
дома, колко трудно ще бъде катеренето по време на зимна буря. Първото
предизвикателство, пред което се изправят като деца, е това да оцеляват на ръба
на канара. Първата им игра, която играят цял живот, е играта с топка, която не
е нищо друго освен упражнение по несигурност. Не можеш да риташ дървена
топка по камънака, ако не си готов да се хвърляш напред, да бягаш с големи
крачки, да тичаш назад, да припкаш, да скачаш в ровове и да изскачаш оттам.
Преди да започнат да бягат надалеч, тараумара укрепват. Ерик ме
предупреди, че ако искам да запазя здравето си, е добре да постъпя по същия
начин. И така, вместо да се разтягам преди бягане, направо се захващах за
работа. Скачане напред, изтласкване, скачане от клек, коремни преси. Ерик ме
накара да правя половинчасови тежки упражнения за сила през ден, като
повечето от тях изпълнявах върху топка, за да подобря чувството си за
равновесие и да стимулирам помощните мускули. Щом приключех, хуквах по
склона.
- Не ходи като сомнамбул по хълма - подчерта Ерик.
Дългите изкачвания бяха упражнения по стрес, които ме принуждаваха да
се съсредоточавам върху стойката и промените в темпото, сякаш бях колоездач
на „Тур дьо Франс“.
„Бягането по склон е бързо бягане под прикритие“, казваше Франк Шортър.
През тази година в моя град в Пенсилвания по Коледа беше много топло. На
Нова година си сложих шорти и топла фланелка, за да потичам 5 мили сред
природата. Щях просто малко да се раздвижа през почивния ден. В
продължение на половин час се лутах из гората, а после пресякох поле, осеяно
с бали слама, и се отправих към дома. Топлото слънце и уханието на сено бяха
толкова разкошни, че продължих да намалявам скоростта, за да пробягам
последната половин миля колкото е възможно по-бавно.
Когато бях на 100 ярда от къщи, спрях, съблякох топлата фланелка и се

157
обърнах за последна обиколка през сеното. Завърших обиколката и започнах
нова, като този път съблякох и тениската си. На четвъртата обиколка захвърлих
чорапите и маратонките, а ходилата ми потъваха в сухата трева и топлата
пръст. На шестата обиколка посегнах към колана си, но реших да не си събувам
шортите от уважение към 82-годишната съседка. Най-накрая отново изпитах
чувството, което ме беше обзело, докато бягах с Кабайо: спокойното, леко,
гладко и бързо усещане, че мога да надбягам слънцето и да продължа да бягам
до сутринта.
Също като при Кабайо тайната на тараумара беше започнала да действа при
мен, преди дори да съм я проумял. Хранех се по-леко и не се бях контузвал,
ето защо можех да бягам повече. Тъй като бягах повече, аз спях много добре,
чувствах се спокоен, а сърцето ми биеше все по-бавно при покой. Дори
характерът ми се промени. Лошото настроение и избухливостта, които смятах
за част от своето итало-ирландско ДНК, до такава степен се притъпиха, че жена
ми отбеляза:
- Ако това се дължи на бягането на свръхдълги разстояния, аз ще ти връзвам
обувките.
Знаех, че аеробните упражнения са мощен антидепресант, но не съзнавах, че
могат да действат до такава степен уравновесяващо и - мразя тази дума -
медитативно. Ако след четиричасово бягане не сте намерили отговор на
въпросите си, няма да го намерите никога.
Продължавах да чакам старите призраци да ме връхлетят - скрибуцащият
ахилес, скъсаният бедрен мускул, възпалението на фасцията на ходилото.
Започнах да си нося мобилния телефон, когато бягах на по-дълги разстояния,
защото бях убеден, че всеки момент може да се превърна в сакат куп месо край
пътя. Щом усетех болка, се подлагах на преглед:
Изправен ли ми е гърбът? Да.
Коленете присвити ли са, напред ли се движат? Да.
Петите отиват ли назад?... Ето къде е проблемът. Щом нанесях корекция,
болката винаги намаляваше и изчезваше. През последния месец преди
състезанието, когато Ерик ме накара да правя петчасови бягания, призраците и
мобилният телефон бяха забравени.
За първи път в живота си очаквах бяганията на свръхдълги разстояния не с
ужас, а с нетърпение. Как се беше изразил Босия Тед? Като риба, която се е
върнала във водата. Точно така. Чувствах, че съм роден да тичам.
И, според трима учени еретици, наистина беше така.

ГЛАВА 28
Двадесет години по-рано в малка подземна лаборатория млад учен се взрял
в мъртво тяло и видял съдбата си да го гледа оттам.
По това време Дейвид Кериър бил студент в Универститета на Юта. Той се
дивял над трупа на заек и се опитвал да отгатне какви са тези костни
образувания точно над бутчето. Образуванията го озадачавали, защото не
трябвало да са там. Дейвид бил първенецът на групата по еволюционна
158
биология на проф. Денис Брамбъл и с точност знаел какво трябва да види,
когато разреже корема на бозайник. А тези големи коремни мускули по
диафрагмата? Трябва да се захванат за нещо силно, за да се свържат с
лумбалния прешлен, както платното се свързва с гика. Така е при всички
бозайници от кита до уомбата (Уомбат - австралийски двуутробен бозайник - б. пр.),
но явно не и при този заек. Вместо да се захванат за нещо здраво, неговите
коремни мускули били свързани с тези крехки неща, прилични на пилешки
крилца.
Дейвид побутнал едно от тях с пръст. Супер - свивало се като пружина, а
после отново изскачало. Но защо от всички бозайници точно на заека ще му
трябват пружини в корема?
- Откритието ме накара да се замисля за това, което зайците правят, докато
тичат, за начина, по който извиват гърбове на всяка крачка - разказа ми по-
късно Кериър. - Когато отскачат със задните си крака, гърбът им се обтяга, а
щом стъпят на предните, той се извива.
Много животни свиват и обтягат телата си по същия начин, разсъждавал
Кериър. Дори китовете и делфините мърдат опашките си нагоре-надолу, а
акулите - наляво-надясно.
- Замисли се за гепарда, който се извива като гъсеница - казва Дейвид. - Това
е класически пример.
Добре. Дотук добре. Това вече било нещо. Големите котки и малките зайци
бягат по един и същи начин, но едните имат пружини в корема, а другите - не.
Едните са бързи, но другите трябва да са по-бързи, поне за малко. И защо?
Проста икономика: ако пумите настигат всички зайци, зайците ще свършат, а
накрая и пумите. Но зайците се раждат с голям проблем - за разлика от другите
бягащи животни, те нямат резервни оръжия. Нямат рога, нито копита, с които
да ритат здраво, нито пък се движат на стада. При зайците бягането е всичко
или нищо - или политаш като стрела към някое сигурно място, или ставаш
храна на котките.
Добре, мислел си Дейвид, може би пружините имат нещо общо със
скоростта. Кое те прави бърз? Дейвид започнал да отмята. Да видим. Трябва ти
аеродинамично тяло. Страхотни рефлекси. Силни задни крайници.
Високообемни капиляри. Гъвкави мускулни влакна. Малки, пъргави стъпала.
Здрави сухожилия, които връщат еластичната енергия. Стройни мускули на
лапите и месести мускули около ставите.
По дяволите. На Дейвид не му трябвало много време, за да разбере, че върви
към задънена улица. За бързината допринасят много фактори, които
присъстват както у зайците, така и у ловците. Вместо да открие какво ги
отличава, Дейвид открил по какво си приличат. Ето защо той опитал един трик,
на който го бил научил д-р Брамбъл: когато не можеш да отговориш на един
въпрос, обърни го. Забрави какво прави животното по-бързо, замисли се какво
го прави по-бавно? Все пак не било важно само колко бързо може да бяга
заекът, но и колко бързо може да продължи да бяга, докато намери дупка, в
която да се шмугне.
Това било лесно. Като изключим примката около крака, най-лесният начин
да накараш бързобягащ бозайник да спре е като му спреш притока на въздух.

159
Без въздух няма скорост. Опитайте се да бягате, като задържате дъха си от
време на време, и ще видите докъде ще стигнете. Мускулите имат нужда от
кислород, за да изгарят калории и да ги превръщат в енергия. Колкото по-добра
е газовата обмяна вдишване на кислород и издишване на въглероден диоксид
- толкова по-дълго може да се задържи максималната скорост. Ето защо
колоездачите на „Тур дьо Франс“ постоянно биват хващани с чужда кръв във
вените. Тези непозволени вливания внасят допълнителни червени кръвни
телца, които доставят много допълнителен кислород до мускулите.
Чакай малко. Това означавало, че за да остане заекът на един скок пред
тракащите челюсти, му трябва малко повече въздух, отколкото на големия
бозайник. Дейвид си представил викториански летателен апарат, от онези
странни, но вдъхващи доверие уреди, снабдени с бутала, парни клапи и
безкрайни плетеници от хриптящи лостове. Лостове! Смисълът на пружините
започнал да се избистря. Трябвало да са лостове, които да подобрят значително
дейността на белите дробове на заека, като ги карат да се свиват и разпускат
като ковашки мех.
Дейвид направил някои сметки, за да провери теорията си и … бинго!
Всичко било елегантно и безупречно балансирано като в Езопова басня.
Зайците могат да достигнат скорост от 45 мили/ч, но поради допълнителната
енергия, която им е нужна, между другото и за да управляват лостовете, могат
да поддържат тази скорост само половин час. От своя страна пумите, койотите
и лисиците могат да тичат доста повече, но развиват до 40 мили/ч. Пружините
внасят равновесие в играта, като дават на иначе беззащитния заек точно 45
секунди, за да оцелее или да умре. Бързо си потърси убежище и живей, малки
Тропчо (зайчето Тропчо - герой от анимационния филм „Бамби“ (1942) - б. пр.), или се
възгордей с бързината на краката си и загини за по-малко от минута.
„Ако махнем лостовете, структурата не е ли същата при всички бозайници?“,
мислел Дейвид. Може би това била причината диафрагмата да е прикрепена
към лумбалния прешлен - не защото е стабилен и няма да мърда, а защото е
еластичен и ще се движи. Защото е гъвкав!
- Изглеждаше очевидно, че когато животното тръгва да бяга и изпъва гръб,
това е важно не само за придвижването, но и за дишането - казва Дейвид.
Представил си антилопа, която бяга през прашната савана, за да спаси
живота си, а зад нея се втурва хищник. Дейвид се съсредоточил върху хищника
и си представил движението му кадър по кадър:
Щрак - когато гепардът се протяга, за да се затича, гръдният му кош отива
назад, в дробовете се всмуква въздух и …
Щрак - сега предните крака се отмятат назад, докато предните и задните
лапи се докоснат. Гръбнакът на гепарда се извива, гръдният кош се притиска,
дробовете се изпразват и …
И ето че имаме още един викториански дихателен апарат, макар и с малко
по- малка мощност.
Сърцето на Дейвид забило лудо. Въздух! Телата ни са подчинени на
дишането! Обърнал уравнението, както го бил учил д-р Брамбъл, и получил
следното: дишането определя устройството на тялото.
Добре. Било много просто. и много объркващо. Защото ако Дейвид бил прав,

160
той току-що бил разкрил най-голямата загадка на човешката еволюция. Никой
никога не намерил отговор на въпроса защо първите хора са се отделили от
другите животни, като са повдигнали костите си от земята и са се изправили.
Било е заради дишането! За да отворят гърла, да раздуят гръдния си кош и да
поемат въздух по-пълноценно от всички живи същества на планетата.
Но това било само началото. Защото, както Дейвид бързо проумял, колкото
по- пълноценно дишаш, толкова по-добре.
- Бягане? Твърдиш, че хората са еволюирали, за да могат да бягат?
Д-р Денис Брамбъл изслушал с интерес теорията на Дейвид. После
запретнал ръкави и я направил на пух и прах. Опитал се да бъде тактичен.
Дейвид бил отличен студент с много оригинално мислене, но Брамбъл
подозирал, че този път той е станал жертва на най-честата грешка в науката,
Грешката на Чука, Който Държиш под Ръка, а именно - с чук в ръка всичко ти
прилича на гвоздей.
Д-р Брамбъл знаел малко за живота на Дейвид извън аудиторията, но му
било известно, че в слънчевите пролетни следобеди Дейвид обича да изскача
от лабораторията и да тича по пътеките на планината Уасач, която се издига
точно зад кампуса на Университета на Юта. Самият д-р Брамбъл бил бегач и
разбирал колко примамливо е това занимание, но човек трябва да внимава.
Най-големият риск на професията при биолозите (като изключим това да се
влюбят в асистентките си) е да се влюбят в хобито си. Така човек се превръща
в опитно зайче на самия себе си; започва да вижда света като отражение на
собствения си живот, а собственият му живот става отправна точка за всички
съществуващи явления.
- Дейвид - започнал д-р Брамбъл. - Биологичните видове еволюират според
силните, а не според слабите си страни. А като бегачи хората не сме просто
лоши - ние сме ужасни.
Дори няма нужда да задълбаваме в биологията, достатъчно е да се вгледаме
в автомобилите и мотоциклетите. Четирите колела са по-бързи от две, защото
изправянето води до загуба на опора, стабилност и аеродинамика. Да пренесем
сега тези наблюдения върху животните. Тигърът е дълъг 10 фута, а тялото му
е като ракета. Той е шампионът на джунглата, докато хората се влачат с
кльощавите си крака, малки крачки и жалка ветроустойчивост.
- Ясно, разбрах - казал Дейвид.
Щом сме се изправили, всичко отишло по дяволите. Изгубили сме скоростта
си и силата на горната част на тялото.
„Добро момче - помислил си Брамбъл. - Бързо схваща.“
Но Дейвид не бил свършил. Защо, продължил той, да сме изгубили
едновременно силата и скоростта си? Това би ни лишило от способността да
бягаме, да се бием, да се катерим и да се крием в клоните на дърветата. Щели
сме да изчезнем. освен ако не сме се сдобили с някакво наистина смайващо
умение в замяна. Нали така?
Въпросът бил много умно зададен, д-р Брамбъл трябвало да признае това.
Гепардите са бързи, но са уязвими. Те трябва да ловуват денем, за да избегнат
нощните убийци като лъвове и пантери, и изоставят плячката си, когато се
появят свадливи малки разбойници като хиените. От друга страна, горилата е

161
достатъчно силна, за да повдигне джип с тежест 1815 кг, но при скоростта от
20 мили/ч, която горилата развива на земята, същият този джип ще я прегази
като нищо. А хората сме полугепарди, полугорили - бавни и слаби.
- Защо да еволюираме в по-слаби същества, вместо в по-силни? - настоявал
Дейвид. - Това е било доста преди да започнем да правим оръжия. Какво е било
генетичното ни предимство?
Д-р Брамбъл мислено възстановил събитията. Представил си племе от
примитивни човекоиди. Ниски и набити, бързи и силни, те държали главите си
наведени, за да се предпазват, докато пъргаво се придвижват сред дърветата.
Един ден се появил бавен, кльощав потомък с хлътнали гърди, малко по-едър
от жена, който се разхождал на открито, превръщайки се по този начин в
постоянна плячка за тигрите. Бил твърде крехък, за да се бие, твърде бавен, за
да избяга, твърде слаб, за да привлече партньорка, която да му роди деца. По
всички закони на логиката той бил белязан да загине. и все пак, незнайно по
какъв начин, този смотльо станал баща на цялото човечество, докато неговите
по-силни и по-бързи братя потънали в забвение.
Този хипотетичен сценарий всъщност бил доста точно описание на
Неандерталската загадка. Повечето хора смятат, че неандерталците са наши
предци, но в действителност те били паралелен вид (или подвид според някои),
който се съревновавал с хомо сапиенс в борбата за оцеляване. Всъщност
„съревновавал“ е доста меко казано. Неандерталците са ни биели, където
сварят. Били по-силни, по-издръжливи, а може би и по-умни. Имали по-яки
мускули, поздрави кости, по-добра естествена термоизолация, а съдейки по
вкаменелостите - и по-голям мозък. Неандерталците били фантастични ловци,
умеели да правят оръжия и може би са започнали да говорят преди нас. Имали
огромна преднина в надпреварата за господство над света. По времето, когато
първият хомо сапиенс се появил в Европа, неандерталците си живеели уютно
по тези земи от 200 хил. години. Ако трябва да излъчим победител в конкурса
„Последният оцелял човек“ измежду неандерталците и първите хора, във
всички случаи бихме избрали неандерталците.
И така - къде са те?
Десет хиляди години след появата на хомо сапиенс в Европа неандерталците
изчезнали. Никой не знае как се е случило това. Единственото обяснение е, че
някакъв тайнствен фактор е дал на нас, по-слабите, по-глупавите, по-
немощните създания съдбоносно предимство пред господарите на ледниковия
период. Този фактор не била силата. Не били оръжията. Не бил интелектът.
Може ли да е било умението да се бяга? Д-р Брамбъл се зачудил. Дали
Дейвид наистина не бил на прав път?
Имало само един начин да разбере: като изследва костите.
- Първоначално бях скептичен към думите на Дейвид по същите причини,
по които биха били скептични повечето морфолози - разказа ми по-късно д-р
Брамбъл.
В основата си морфологията е обърнато инженерство; тя разглежда
устройството на тялото и се опитва да изчисли как би трябвало да функционира
това тяло. Морфолозите знаят какво да търсят в една бързодвижеща се машина.
Човешкото тяло не покрива изискванията по никой показател. Трябва само да

162
погледнеш седалището, за да го разбереш.
- През цялата история на гръбначните на Земята - повтарям, през цялата
история - човекът е единственото бягащо двуного без опашка - заявява по-
късно Брамбъл.
Бягането е просто контролирано падане. Как човек управлява посоката и не
пада по лице, ако няма тежко кормило, каквото е например опашката на
кенгуруто?
- Като други учени, и аз се ръководех от тези съображения, когато
отхвърлих идеята, че хората са еволюирали като бягащи животни - казва
Брамбъл. - Щях да приема тази теория и да остана скептичен, ако нямах
познания и по палеонтология.
Вторичната експертиза на вкаменелости, проведена от д-р Брамбъл, му
позволила да проследи промените в устройството на човешкото тяло през
хилядолетията и да направи сравнение с други видове. Още в самото начало
той започнал да открива неща, които не се връзвали.
- Вместо да гледам стандартния списък, както правят повечето морфолози,
и да отмятам нещата, които очаквам да видя, аз започнах да се вглеждам в
отклоненията - разказва Брамбъл. - С други думи, какво от онова, което
виждам, не трябва да е там?
За начало Брамбъл разделил животинското царство на две групи: бягащи и
ходещи. Бягащи са конете и кучетата; ходещи са прасетата и шимпанзетата.
Ако хората са устроени да ходят през повечето време и да бягат само в
критични моменти, то нашето механично устройство би трябвало доста да се
доближава до това на другите ходещи.
Обикновените шимпанзета са отличен пример за начало. Те не само са
класически представители на ходещите животни, но са и нашите най-близки
живи роднини. След повече от 6 млн. години самостоятелна еволюция нашето
ДНК все още е идентично на 95% с това на шимпанзетата. Брамбъл обаче
забелязал, че това, което ни отличава от тях, е ахилесовото сухожилие, което
свързва прасеца с петата. Хората имат ахилес, а шимпанзетата - не. Стъпалата
ни също са много различни. Нашите са сводести, а на шимпанзетата са плоски.
Нашите пръсти на краката са къси и прави, което помага при бягане, докато на
шимпанзетата са дълги и извити, което е много по-добре при ходене.
Погледнете и седалището. Ние имаме силно развити седалищни мускули,
докато шимпанзетата на практика нямат никакви. След това д-р Брамбъл
насочил вниманието си към малко известно сухожилие на тила, наречено
Ligamentum Nuchae. Шимпанзетата нямат такова сухожилие. Нито пък
прасетата. Знаете ли кой има? Кучетата. Конете. И хората.
Ето това вече било озадачаващо. Ligamentum Nuchae е от полза за
устойчивостта на главата само когато животното се движи бързо. Ходещите
животни нямат нужда от него. Развитите седалищни части са необходими само
при бягане. (Можете да проверите сами. Хванете се за седалището и се
разходете из стаята. Седалището ще остане меко и месесто и ще се стегне едва
когато започнете да бягате. Задачата на седалището е да пречи на инерцията на
горната част на тялото да ни събори по очи.) По същия начин и ахилесовото
сухожилие няма абсолютно никаква роля в процеса на ходене; ето защо

163
шимпанзетата нямат ахилес. Ахилес няма и австралопитекът - полумаймуна и
наш прародител отпреди 4 млн. години. Свидетелства за наличието на
ахилесово сухожилие започнали да се появяват едва преди 2 млн. години при
хомо еректус.
После д-р Брамбъл се вгледал по-отблизо в черепите и останал смаян. „Мили
Боже! - помислил си. - Тук става нещо.“ Тилът на австралопитека бил гладък,
но когато проверил черепа на хомо еректус, Брамбъл открил плитък улей за
Ligamentum Nuchae. Хронологията се оформяла, загадъчна, но очевидна:
докато се е променяло с времето, човешкото тяло е развило качества, присъщи
на бягащите животни.
„Странно - мислел си Брамбъл. - Как е станало така, че ние сме придобили
всички тези органи, свързани с бягането, а другите ходещи животни не са?“ За
ходещото животно ахилесът би бил само пречка. Да се движиш на два крака е
като да ходиш на кокили. Полагаш ходилото, центрираш тежестта на тялото
върху крака и повтаряш движението.
Последното, което би искал, са разтегливи, трептящи сухожилия в основата
на крака. Ахилесовото сухожилие не прави друго освен да се разтяга като
гумен ремък.
Гумен ремък! Д-р Брамбъл почувствал едновременно прилив на гордост и
смущение. Гумени ремъци. Той се биел в гърдите, че не е като всички онези
морфолози, които „отмятат нещата, които очакват да видят“, а през цялото
време бил също толкова късоглед. Дори не помислил за фактора, наречен
„гумени ремъци“. Когато Дейвид започнал да говори за бягане, д-р Брамбъл
приел, че студентът говори за скорост. Има обаче две категории големи бегачи
- спринтьори и маратонци. Може би човек е роден да тича дълго, а не бързо.
Това би обяснило защо в стъпалата и краката ни има толкова много еластични
сухожилия: защото еластичните сухожилия съхраняват и връщат енергията
точно както перките с гумени ремъци на дървените самолетчета. Колкото
повече усукваш гумения ремък, толкова по-дълго лети самолетът. По същия
начин, колкото повече се опъват сухожилията, толкова повече енергия се
освобождава, когато кракът се изпъне и се отметне назад.
„Ако аз проектирах машина за дълго бягане - разсъждавал д-р Брамбъл - щях
да я снабдя с много гумени ремъци за максимална издръжливост. Бягането
всъщност е просто скачане от единия крак на другия. Сухожилията нямат
отношение към бягането, но са много важни за енергийната ефективност на
скачането. Забравете за скоростта. Може би сме родени да бъдем най-великите
маратонци на света.“
„Трябва да се запитаме защо представителите на един-единствен вид на
планетата имат нужда да се събират на групи от десетки хиляди, за да пробягат
26 мили в горещо време за удоволствие - размишлявал д-р Брамбъл. - За това
развлечение си има причини.“
Д-р Брамбъл и Дейвид Кериър се заели заедно да изпитват своята теория за
Най-добрия маратонец в света. Не след дълго отвсякъде започнали да изникват
доказателства, дори там, където не ги търсели. Едно от първите големи
открития дошло случайно, когато Дейвид извел един кон на разходка.
- Искахме да заснемем коня, за да видим как координира ходенето и

164
дишането - обяснява д-р Брамбъл. - Някой трябваше да пази поводите да не се
оплетат; ето защо Дейвид тичаше край коня.
Когато изгледали записа, нещо им се сторило странно, макар Брамбъл да не
можел да каже какво точно. Трябвало да превърти касетата няколко пъти,
преди откритието да го зашемети: макар че Дейвид и конят тичали с една и
съща скорост, краката на Дейвид се движели по-бавно.
- Беше смайващо - разказва д-р Брамбъл. - Макар че конят има четири дълги
крака, Дейвид правеше по-дълги крачки.
За учен Дейвид бил в страхотна форма, но със средния си ръст, средна
телесна маса и средни постижения като бегач той бил отличен
средностатистически пример. Останало едно-единствено обяснение - колкото
и странно да звучи, средностатистическият човек прави по-дълги крачки от
коня. Конят изглежда така, сякаш прави огромни скокове напред, но копитата
му се извиват назад, преди да докоснат земята. Какво следва от това? Макар че
от биомеханична гледна точка хората, бягащи на писта, правят къси крачки, те
все пак изминават повече разстояние с всяка крачка, отколкото един кон. Това
ги прави по-ефективни. С други думи, с едно и също количество гориво в
резервоара човек може теоретично да измине по-дълго разстояние от коня.
Но защо да приемаме дадена теория, след като можем да я изпитаме? Всеки
октомври десетки бегачи и ездачи се изправят един срещу друг на състезанието
на 50 мили „Хора срещу коне“ в Прескот, Аризона. През 1999 г. местният бегач
Пол Бонет задминал най-бързите коне на стръмния склон на планината Мингъс
и повече не ги зърнал до края на състезанието. На следващата година Денис
Пулхеко поставил началото на забележителна серия, като побеждавал всички
мъже, жени и коне през следващите шест години, докато Пол Бонет не си
върнал титлата през 2006 г. Изминали осем години преди някой кон да надмине
тези двама мъже и отново да спечели състезанието.
Подобни открития обаче били само дребни находки по пътя на двамата
учени от Юта към големия пробив. В деня, в който Дейвид се вгледал в трупа
на заека, той видял в него историята на живота. Както и предположил,
единствената причина за еволюцията, изглежда, бил въздухът. Колкото по-
висш е един вид, толкова по- ефективно е дишането му. Да вземем за пример
влечугите. Дейвид пуснал гущери на бягаща пътечка и установил, че те дори
не могат да дишат, докато бягат. Най- доброто, на което са способни, е бързо
да пропълзят, преди да спрат задъхани.
В същото време д-р Брамбъл работел на малко по-високо стъпало на
еволюционната стълбица - занимавал се с големи котки. Открил, че при много
четириноги по време на бягане вътрешните органи се движат напред-назад
като вода във вана. Всеки път, когато предните лапи на гепарда стъпват на
земята, органите от коремната кухина се изместват към белите дробове и
изпомпват въздуха. Когато животното се изпъне за следващата крачка,
вътрешностите се плъзгат назад и всмукват въздух. Това подпомагане на
белите дробове обаче си има цена - гепардите могат да поемат дъх само веднъж
на всяка крачка.
Всъщност д-р Брамбъл с учудване установил, че всички бягащи бозайници
са ограничени от цикъла стъпка-вдишване. В целия свят Брамбъл и Дейвид

165
открили едно-единствено изключение.
Теб.
- Когато тичат, четириногите са в плен на цикъла „едно вдишване на
оборот“ - обяснява д-р Брамбъл. - Хората, които изследвахме по време на
бягане обаче, никога не спазваха съотношението едно към едно.
Можем да си пъхтим колкото си искаме по същата причина, по която през
лятото взимаме душ по няколко пъти на ден: ние сме единствените животни,
които отделят топлина основно чрез потта. Всички животни на планетата,
чиито тела са покрити с козина, се охлаждат предимно чрез дишането. Така
цялата им терморегулация е тясно свързана с белите дробове. Хората обаче
имат милиони потни жлези, което ги превръща в моторите с най-добро
охлаждане, пускани някога на пазара на еволюцията.
- Ето я ползата от това да си голо, потящо се животно - казва Дейвид
Кериър. - Докато се потим, ще можем и да се движим.
Екип учени от Харвард доказали последното твърдение, като поставили
ректален термометър на гепард и го пуснали върху бягаща пътечка. Когато
температурата му достигнала 41°С, гепардът спрял и не искал да продължи.
Това е естественият отговор на всички бягащи бозайници. Когато започнат да
произвеждат повече топлина, отколкото могат да отделят през устата си, те
трябва да спрат или ще умрат.
Фантастично! Пружиниращи крака, релефен торс, потни жлези, гладка кожа,
изправено тяло, които поемат по-малко слънчева топлина - не е чудно, че сме
най- добрите маратонци на планетата. Но какво от това? Основната цел на
естествения подбор е да си набавиш храна, без сам да нахраниш някого. Това,
че можеш да тичаш 20 мили, няма никакво значение, ако еленът изчезне от
погледа ти за двадесет секунди, а тигърът те настигне за десет. Какъв е
смисълът да си издръжлив в една битка, в която най-важното е да си бърз?
Този въпрос занимавал д-р Брамбъл в началото на 90-те години, когато по
време на отпуската си той посетил Харвард и срещнал д-р Дан Либърман. По
това време Либърман провеждал друг вид животинска олимпиада. Той качил
прасе върху бягаща пътечка и се опитвал да разбере защо прасетата са толкова
лоши бегачи.
- Виж главата му - казал Брамбъл. - Тя се клати във всички посоки.
Прасетата нямат Ligamentum Nuchae.
Либърман наострил уши. Като еволюционен антрополог той знаел, че никоя
част на тялото не се променя в такава степен и не издава повече за вида, както
черепът. Дори буритото, което ядем на закуска, има значение. Изследванията
на Либърман разкрили, че с промяната на начина на хранене през вековете - от
жилави храни като сурови корени и дивеч към лесни за дъвчене готвени ястия
като спагети и говежда кайма - човешкото лице започнало да се смалява.
Лицето на Бен Франклин е било по-масивно от твоето. Лицето на Цезар е било
по-голямо от това на Бен.
Учените от Харвард и Юта приели идеята на Брамбъл от самото начало най-
вече заради отношението на Либърман. Той не се отнесъл с пренебрежение към
теорията на Брамбъл за Бягащия човек.
- В научните среди никой не искаше да вземе насериозно тази теория -

166
разказва Брамбъл. - На всеки труд, посветен на бягането, се падат 4000
материала за ходенето. Винаги когато повдигнех въпроса по време на разговор,
всички отвръщаха: „Да, но ние сме бавни.“ Съсредоточаваха се върху
скоростта и не можеха да разберат как така издръжливостта може да е
предимство.
Е, за да бъдем честни, ще кажем, че Брамбъл също не бил изяснил този
въпрос.
Като биолози двамата с Дейвид Кериър могли да разгадаят как е устроена
машината, но им трябвал антрополог, който да каже какво всъщност би могла
да прави тази машина.
- Знаех много за еволюцията и малко за движението - разказва Либърман. -
Денис знаеше страшно много за движението, но не и за еволюцията.
След като обменили факти и идеи, Брамбъл се убедил, че Либърман е
неговият човек. Либърман бил от учените, които вярват, че да си активен
означава да си готов да изцапаш ръцете си с кръв. Години наред Либърман
организирал кроманьонски барбекюта на една поляна в двора на Харвардския
университет в рамките на упражненията по еволюция на човека. За да покаже
каква сръчност е необходима, за да се работи с примитивни инструменти, той
карал студентите си да заколят коза с наострени камъни и да я сготвят в трап.
Щом се разнесяло уханието на печено козе месо и започнели да се разливат
напитките, домашното задание преминавало в домашен купон.
- Накрая се превръщаше в своеобразна вакханалия - казал Либърман пред
университетския вестник.
Имало обаче още по-сериозна причина, поради която Либърман бил
идеалният учен, който да разгадае тайната на Бягащия човек. Всички знаем, че
в един момент от историята ранните човеци са започнали да приемат големи
количества белтъчини, което позволило на мозъците им да разраснат подобно
на сух сюнгер, потопен в кофа с вода. Човешкият мозък продължил да расте,
докато не станал седем пъти по-голям от мозъка на всяко сравнимо животно.
Освен това той изгарял безбожно количество калории. Макар че съставлява
само 2% от телесната маса, мозъкът употребява 20% от енергията ни. При
шимпанзетата този процент е едва девет.
Д-р Либърман се впуснал в изследвания на Бягащия човек с обичайния си
творчески устрем. Не след дълго студентите, които се отбивали в кабинета на
Либърман на последния етаж на харвардския музей „Пийбоди“, с изумление
открили там потънал в пот еднорък мъж с празна кофичка от крем сирене,
привързана за главата му, който тичал върху бягаща пътечка.
- Ние, хората, сме странни - заявил Либърман, докато натискал копчетата
по командното табло. - Няма друго животно с шия като нашата.
Той спрял, за да извика към мъжа на пътечката.
- Колко по-бързо можеш да тичаш, Уили?
- По-бързо от това тук! - отговорил Уили и посочил пътечката.
Уили Стюарт изгубил ръката си на 18-годишна възраст, докато работел на
строеж; стоманеният кабел, който носел, се закачил във въртяща се турбина.
Уили обаче се възстановил и станал шампион по триатлон и състезател по
ръгби. Освен кофичката от крем сирене, която служела като жироскоп, Уили

167
имал и електроди по гърдите и краката. Д-р Либърман го бил наел, за да
провери теорията си, че уникалната позиция на човешката глава - точно върху
врата - играе ролята на тежестите на покрива, които не позволяват на
небостъргачите да се накланят от вятъра. Либърман не смятал, че главите ни
са станали по-големи, защото сме станали по-добри бегачи, а че сме станали
по-добри бегачи, защото главите ни са станали по-големи, осигурявайки по
този начин по-добро равновесие.
- Главата и ръцете ни предпазват, за да не се извива и люлее тялото ни,
докато тичаме - обяснил Либърман.
В същото време ръцете са като противотежест, за да стои главата изправена.
- Ето как двуногите са разрешили проблема - хем вратът е подвижен, хем
главата е стабилна. Това е още един момент от еволюцията на човека, която
има смисъл само от гледна точка на бягането.
Голямата мистерия обаче си оставала храната. Съдейки по чудовищното
разрастване на главите, Либърман могъл да установи кога точно менюто на
пещерния човек се променило. Това станало преди 2 млн. години, когато
маймуноподобният австралопитек с неговия миниатюрен мозък, огромни
челюсти и козя диета от корави, влакнести корени еволюирал в хомо еректус -
нашия строен, дългокрак предшественик с голяма глава и малки зъби, отлично
пригодени да разкъсват сурово месо и меки плодове. Такъв драматичен обрат
би могъл да бъде причинен само от едно: начин на хранене, какъвто никой
примат никога не е имал, с включено постоянно количество месо, богато на
калории, мазнини и белтъчини.
- Но откъде, по дяволите, са го набавяли? - запитал се Либърман с цялата
жар на човек, който е достатъчно корав, за да коли кози с камъни. - Лъкът и
стрелите съществуват от 20 хил. години. Копията - от 200 хил. години. Хомо
еректус обаче бил на 2 милиона години. Това означава, че през по-голямата
част от съществуването си (почти 2 милиона години!) хората са си набавяли
месо с голи ръце.
Либърман си представял различни възможности.
- Може би сме отмъквали животни, убити от други хищници? - питал се
той. - Промъквали сме се и сме ограбвали труповете, докато лъвът спи?
Не. Такъв подход би повишил апетита ни за месо, но не би ни осигурил
надежден достъп до него. В такъв случай би трябвало да сме при жертвата
преди лешоядите, които са в състояние да оглозгат антилопа за минути и „да
схрускат костите ѝ като солети“, както обичал да се изразява Либърман. Но
дори и така човекът щял да изяде едва няколко хапки, преди лъвът да отвори
гневни очи или стадо хиени да го прогонят.
- Добре, не сме имали копия. Но сме можели да се метнем върху глиган и
да го удушим. Или да му метнем примка.
Шегуваш ли се? Толкова боричкане и блъскане би смазало краката,
откъснало тестисите и потрошило ребрата на човек. Човекът ще победи, но ще
си плати за това. В праисторическия пущинак онзи, който си счупи глезена,
докато търси вечеря, може сам да се превърне в нечие блюдо.
Не се знае колко време Либърман е щял да си блъска главата, ако кучето му
не му дало отговор. През един летен следобед Либърман извел

168
нечистокръвното бордър коли Ващи да потича пет мили около Фреш Понд.
Било горещо и след няколко мили Ващи се пльоснал под едно дърво и отказал
да помръдне. Либърман започнал да губи търпение. Вярно, било топло, но не
чак толкова.
Докато чакал задъхващото се куче да се охлади, Либърман си спомнил
разкопките в Aфрика, в които участвал. Припомнил си трепкащите вълни над
опърлената от слънцето савана, начина, по който сухата глинеста почва
поглъщала топлината и веднага я излъчвала през подметките на обувките.
Сетил се за етнографските статии, които бил чел преди години. Те разказвали
за африканските ловци, които преследвали антилопите през саваната, и за
индианците тараумара, които преследвали елените, „докато копитата им ги
държали“. Либърман винаги отминавал тези статии, смятайки ги за врели-
некипели, приказки за някаква златна ера на герои, които в действителност
никога не са съществували. Сега обаче той започнал да се чуди.
„Колко време е необходимо всъщност, за да преследваш едно животно до
смърт?“, запитал се Либърман. За щастие биологичните лаборатории на
Харвард правят най-добрите изследвания на движението в света (съдейки по
готовността им да пъхнат термометър в задника на гепард), така че всички
данни, от които се нуждаел Либърман, му били под ръка. Когато се върнал в
кабинета си, той се заровил в числата. „Да видим“, казал си. Бегач в добра
форма бяга със средна скорост 3-4 м/сек. Еленът бяга с почти същата скорост.
Има обаче една уловка: ако еленът се затича с 4 м/сек, той трябва да се впусне
в галоп, който ще го остави без дъх. В същото време човекът може да тича
също толкова бързо и да не се уморява. Еленът е много по-бърз на кратки
разстояния, но ние сме по-бързи в дългото бягане. Така, когато Бамби изпитва
кислороден дефицит, ние дишаме спокойно.
Либърман продължил да търси и открил още по-красноречив пример. При
повечето коне максималната скорост е 7,7 м/сек. Те могат да поддържат това
темпо десет минути, след което трябва да намалят до 5,8 м/сек. Елитният
маратонец обаче може да бяга с часове със скорост 6 м/сек. Както Денис
Пулхеко установил на състезанието „Хора срещу коне“, на стартовата линия
конят се изстрелва напред, но ако проявиш достатъчно търпение, с времето
бавно можеш да наваксаш разликата.
Либърман осъзнал, че дори не е нужно да си бърз. Трябва само да държиш
животното под око и за 10 минути ще го омаломощиш.
Либърман започнал да пресмята температури, скорост и телесна маса. Скоро
отговорът на загадката на Бягащия човек бил пред него. Либърман заключил,
че за да гониш антилопа до смърт, трябва само да я подплашиш в горещ ден,
за да се впусне в галоп.
- Ако се движиш така, че да те вижда, тя ще продължи да тича. След 10-15
км бягане ще получи хипертермия и ще колабира.
С други думи, ако можеш да пробягаш 6 мили в горещ ден, ти, приятелю, си
смъртоносно оръжие в животинското царство. Ние можем да отделяме
топлина, докато тичаме, но животните не могат да галопират, пъхтейки.
„Можем да бягаме при условия, при които никое друго животно не може -
осъзнал Либърман. - И дори не е трудно. Ако професор на средна възраст може

169
да надбяга куче в горещ ден, представете си какво може да направи група
нахъсани ловци и събирачи с прегряла антилопа.“
Лесно е да си представим презрението по лицата на неандерталците,
господари на вселената, при вида на новите Бягащи хора, които пухтели по
следите на скокливия малък Бамби или бягали по цял ден под горещото слънце,
за да се върнат с товар сладки картофи. Бягащите хора можели да си набавят
много месо, бягайки, но не можели да бягат със стомаси, пълни с месо. Ето
защо през повечето време те доставяли на тялото си въглехидрати, ядейки
корени и плодове, а котлетите от антилопа запазвали за специални случаи,
когато имали нужда от повече калории. Всички бягали заедно - Бягащите мъже,
Бягащите жени, Бягащите деца и старци, но въпреки тази екипна работа в
повечето случаи те се хранели с кореноплоди, а не с дивеч.
Пфу. Неандерталците не се докосвали до бръмбари и корени. Те ядяли месо
и само месо, при това не някакви жилави малки антилопи. Неандерталците през
цялото време ловували едри животни: мечки, бизони и вапити (Вид елени,
разпространени в Северна Америка - б. пр.) със сочни тлъстинки, носорози с черни
дробове с високо съдържание на желязо, мамути с големи мозъци, богати на
мазнини, и кости, от които капел костен мозък - да си оближеш пръстите.
Опитай се обаче да преследваш тези зверове и сам ще се окажеш преследван.
Вместо това трябва да ги надхитриш и надвиеш. Неандерталците примамвали
животното в засада, обграждали го и се втурвали към него с копия, дълги по 8
фута. Такъв начин на ловуване не е за крехки хора. Известно е, че
неандерталците са страдали от наранявания, подобни на тези при родео.
Мятащите се животни им нанасяли травми на главата и шията. Неандерталците
обаче можели да разчитат на събратята си да излекуват раните им или да
погребат телата им. За разлика от истинските ни прадеди - Бягащите хора,
неандерталците били силните ловци, които на нас ни се ще да сме били някога.
В битка те влизали рамо до рамо, обединявайки разума и смелостта си,
интелигентни, силни воини, достатъчно цивилизовани, за да сготвят месото до
омекване в пръстени пещи и да държат жените и децата далеч от опасност.
Неандерталците владеели света. докато времето не се оправило. Преди
около 40-45 хил. години ледниковият период свършил и се установил горещ
фронт. Горите намалели, оставяйки след себе си прегорели пасища надлъж и
шир. Новият климат бил отличен за Бягащите хора. Антилопите се
размножили, навсякъде из саваната се намирали в големи количества едри
корени.
За неандерталците било по-трудно. Техните дълги копия и засадите им били
безполезни срещу пъргавите прерийни животни, а едрият дивеч, който
предпочитали, се оттеглил дълбоко в намаляващите гори. Но защо тогава
просто не са заимствали способа за ловуване на Бягащите хора? Били умни и
със сигурност били достатъчно силни; именно това обаче бил проблемът: били
прекалено силни. Когато температурата скочи над 30°С, няколко килограма
телесно тегло в повече имат огромно значение. За да запази топлинния си
баланс по време на маратон, бегач с тегло 73 кг ще изгуби почти 3 минути на
миля в сравнение с бегач с тегло 45 кг. В двучасово преследване на елен
Бягащите хора биха изпреварили съперниците неандерталци с повече от 10

170
мили.
Претоварени от собствените си мускули, неандерталците последвали
мастодонтите в загиващите гори и в забвението. Новият свят бил свят на
бегачи, а бягането просто не било за тях.
Дълбоко в себе си Дейвид Кериър знаел, че теорията за Бягащия човек имала
фатален недостатък. Тайната го изяждала отвътре, докато накрая почти не го
превърнала в убиец.
- Да, бях като обсебен - призна ми, когато се срещнахме в лабораторията на
Универститета на Юта. По това време от мига на вдъхновение край масата за
дисекции през 1982 г. го деляха 25 години и три академични степени. Сега той
беше д-р Дейвид Кериър, професор по биология, с прошарени мустаци и очила
без рамки на кафявите си очи.
- Просто умирах да сграбча нещо със собствените си ръце и да кажа:
„Гледай!
Сега доволен ли си?“
Проблемът бил следният: да преследваш животно, докато умре, е
еволюционната версия на съвършеното престъпление. Упоритият лов (както е
известен сред антрополозите) не оставя улики - нито върхове на стрели, нито
наранени от копията еленски гръбнаци. В такъв случай как може да се твърди,
че е имало убийство, ако не можеш да посочиш труп, оръжие или свидетели?
Въпреки физиологичния гений на д-р Брамбъл и познанията на д-р Либърман
в областта на вкаменелостите те нямало как да докажат, че краката ни някога
са били смъртоносни оръжия, ако не можели да докажат, че някой някъде
наистина е преследвал животно, докато то умре. Може да представиш каквато
си щеш теория за човешките способности („Можем да контролираме биенето
на сърцето!“, „Можем да огъваме лъжици със силата на мисълта!“), но в крайна
сметка интересната идея няма да се превърне в емпиричен факт, ако не бъде
подкрепена с факти.
- Смущаващото е, че се сблъсквахме с разкази за този вид лов къде ли не -
сподели Дейвид.
Ако хвърлиш напосоки стреличка по картата, има вероятност да улучиш
място, където се говори за упорит лов. За него разказват западноамериканските
племена гошуте и папаго, бушмените от Калахари, Ботсуана, австралийските
аборигени, воините масаи в Кения и индианците сери и тараумара в Мексико.
За беда тези легенди били в най-добрия случай от четвърта-пета ръка. За
верността им имало толкова доказателства, колкото и за това, че Дейви Крокет
(Дейви Крокет (1786-1836) - американски национален герой, военен и политик. В негова
чест е написана балада, в която се твърди, че убил мечка, когато бил едва тригодишен -
б. пр.) е убил мечка на тригодишна възраст.
- Не можехме да намерим някого, който е практикувал упорит лов - каза
Дейвид.
- Дори не можехме да намерим човек, който е виждал такъв лов.
Не е чудно, че научните среди оставали скептични. Ако теорията за Бягащия
човек била вярна, от 6 млрд. души на планетата поне един щял да е в състояние
да догони плячката си. Може да сме изгубили традицията и потребността да го
правим, но би трябвало все още да имаме вродените способности; нашата ДНК
е останала непроменена с векове и е идентична при хората от целия свят на
171
99,9%. Това означава, че всички ние сме устроени като древните ловци и
събирачи. Но как така никой от нас не може да хване един нищо и никакъв
елен?
- Именно по тази причина реших да го направя сам - разказа ми Дейвид. -
Като студент участвах в планински състезания и много се забавлявах. Така,
когато стана дума, че хората дишаме по различен начин, докато бягаме, мисля,
че за мен беше по-лесно да разбера как това може да повлияе на вида ни.
Идеята не ми изглеждаше толкова странна, колкото би се сторила на някого,
който никога не е напускал лабораторията.
Не му изглеждала странна и мисълта, че ако не може да намери пещерен
човек, може той самият да се превърне в такъв. През лятото на 1984 г. Дейвид
убедил брат си Скот, писател на свободна практика и репортер на
Националното обществено радио, да отиде в Уайоминг и да му помогне да
хване антилопа. Дейвид смятал, че на двамата братя ще им трябват само два
часа, преди 360- килограмовото доказателство да падне в краката им.
- Излязохме от магистралата и карахме няколко мили по черен път. Пред
очите ни се откри широко, отворено пространство, суха пустиня, осеяна с
пелинови храсти, заобиколена отвсякъде с планини. Беше пълно с антилопи.
Така по-късно Скот описал случката за слушателите на предаването
„Американски живот“ по Националното радио.
- Спряхме колата и се затичахме след три антилопи, една мъжка и две
женски. Бягаха много бързо, но на кратки разстояния, после спираха и се
взираха в нас, докато не ги настигнехме. После отново тръгваха. Понякога
бягаха четвърт миля, друг път - половин миля.
Отлично! Нещата се случвали точно така, както бил предвидил Дейвид.
Антилопите не успявали да се охладят, когато Дейвид и Скот ги настигали с
викове. Дейвид си представял, че след като пробягат така още няколко мили,
той ще може да се върне в Солт Лейк с багажник, пълен с месо от антилопа, и
убийствен видеозапис, който да остави на бюрото на д-р Брамбъл. Брат му
обаче усещал, че се случва нещо много странно.
- Трите антилопи ме гледаха, сякаш отлично знаеха какво възнамеряваме да
правим, и не бяха ни най-малко притеснени - продължи Скот.
Не след дълго той разбрал защо животните са толкова тихи пред очите на
застрашаващата ги смърт. Вместо да паднат изтощени, антилопите решили да
приложат хитрост. Когато се запъхтели, те се обръщали кръгом и се скривали
в стадото. По този начин Дейвид и Скот нямали представа кои антилопи са
уморени и кои не.
- Те се смесват, движат се и сменят местата си - обясни Скот. - Няма отделни
животни, а една маса, която се движи през пустинята като локвичка живак
върху стъклена плоскост.
В продължение на още два дни двамата братя гонили капките живак из
равнините на Уайоминг, без да съзнават, че правят невероятна грешка.
Провалът на Дейвид бил неосъзнато доказателство на собствената му теория,
че човекът бяга по различен начин от всички животни на Земята. Не можеш да
хванеш друго животно, като му подражаваш, особено ако прилагаш грубата
имитация на животинско бягане, която сме запазили в спорта. Дейвид и Скот

172
залагали на инстинкта, силата и издръжливостта си, без да съзнават, че
човешкото бягане в най-добрия си вид е много повече. То е смесица от
стратегия и ловкост, усъвършенствана в продължение на милиони години
борба на живот и смърт. И като всяко друго изкуство човешкото бягане на
дълги разстояния изисква синхрон на мозъка и тялото, който е непостижим за
което и да е друго същество.
Това изкуство обаче е изгубено, както Скот Кериър щял да установи през
следващите 10 години. В равнините на Уайоминг се случило нещо странно:
очарованието на изгубеното изкуство влязло завинаги в кръвта на Скот.
Въпреки безнадеждността на експедицията Скот прекарал години в изследване
на упорития лов в услуга на брат си. Скот дори основал корпорация с
нестопанска цел, която да открие последния Бягащ ловец, и поканил Крейтън
Кинг (рекордьор от бягането в Гранд каньон преди появата на братята Скагс)
на експедиция в Калифорнийския залив; говорело се, че малък клан индианци
сери са запазили връзката с бягането на дълги разстояния от миналото.
Скот открил клана, но било прекалено късно. Имало двама старци, които
били усвоили стария начин на бягане от баща си, но не били бягали от 50
години и били твърде възрастни дори да покажат за какво става дума.
Това бил краят. Към 2004 г. били минали 20 години от началото на търсенето
на онзи един човек от 6 млрд. души, а резултат нямало. Скот Кериър се предал.
Дейвид Кериър отдавна се бил насочил към друга област и изучавал средствата
за физически сблъсък при приматите. Случаят „Последният Бягащ ловец“ бил
приключен.
Естествено, тъкмо тогава телефонът иззвънял.
- Най-неочаквано разговарях с непознат човек - започва д-р Брамбъл.
С рошавата си посивяла коса и изпънатата карирана риза той прилича на
стар каубой. Външният му вид напълно си подхожда с животинските черепи
по стените на лабораторията и омайните разкази, които разправя, сякаш седи
край лагерния огън.
Според д-р Брамбъл към 2004 г. екипът от университетите на Юта и Харвард
бил идентифицирал в човешкото тяло 26 признака за това, че човек е създаден
да бяга на дълги разстояния. Тъй като не се надявали да намерят Последния
ловец, те решили да публикуват резултатите. Списание „Нейчър“ извело
темата на корицата. По всичко личи, че брой от списанието е попаднал в
крайбрежен град в Южна Африка, защото обаждането идвало тъкмо оттам.
- Не е трудно да преследваш антилопа, докато умре - казал непознатият. -
Мога да ви покажа как става.
- Извинете, но кой сте вие?
- Луис Либънбърг. От Нордхоук.
Брамбъл знаел всички водещи имена в областта на теорията на бягането,
което не било трудно, имайки предвид, че тези хора можели да се съберат
около неголяма маса. За Луис Либънбърг от Нордхоук Брамбъл не бил чувал.
- Ловец ли сте? - попитал Брамбъл.
- Аз ли? Не.
- Антрополог?
- Не.

173
 - В коя научна област работите?
- Математика. Математика и физика.
Математика?
- Ъ-ъ. И как един математик надбягва антилопа?
Брамбъл чул сумтящ смях.
- Най-често става случайно.
Невероятно е как животът на Луис Либънбърг и този на Дейвид Кериър се
преплитали десетилетия наред, без двамата мъже дори да подозират за това. В
началото на 80-те Луис също бил студент и също като Дейвид внезапно се
въодушевил от едно откритие във връзка с човешката еволюция, в което
малцина вярвали.
Един от проблемите на Луис били специализираните познания; той не
разполагал с такива. По онова време едва бил навършил 20 години и учел
приложна математика и физика в Университета в Кейптаун. По време на
избираемия курс по философия на науката той започнал да се замисля за
Големия взрив в човешкото съзнание. Как сме преминали от мисълта за
оцеляване, присъща на другите животни, до толкова сложни понятия като
логика, хумор, дедукция, абстрактни аргументи и творческо въображение?
Хардуерът на примитивния човек е бил доразвит с по-голям мозък, а
софтуерът? Нарастването на мозъка е органичен процес, но да можеш да
използваш този мозък, за да проектираш в бъдещето и мислено да свържеш, да
кажем, хвърчило, ключ и светкавица и да получиш пренос на електричество -
това приличало на магия. И така, откъде е дошла вдъхновяващата искра?
Луис бил убеден, че отговорът се крие в южноафриканските пустини. Макар
да бил градски човек, който не знаел почти нищо за природата, той усещал, че
най- подходящото място, на което може да се зароди човешката мисъл, е
мястото, където се е зародил човешкият живот.
- Имах бегло предчувствие, че изкуството на преследване на животните
може би представлява самият произход на науката - разказва Луис.
Какъв по-подходящ обект за изследвания от бушмените от пустинята
Калахари, които били едновременно майстори на гонитбата на животни и живи
реликви от нашето праисторическо минало?
И така, на 22-годишна възраст Луис решил да напусне колежа и да напише
нова глава в естествената история, като провери теорията си с помощта на
бушмените. За човек, незавършил колеж, без никакъв опит в антропологията,
оцеляването в естествени условия и научната работа, планът му бил безумно
амбициозен. Луис не говорел нито родния език на бушмените - кабее, нито
другия език, на който общували - африкаанс. Той не знаел нищо дори за
преследването на животни - основната причина, поради която отивал в
Калахари. Но какво от това? Луис вдигнал рамене и се заловил за работа.
Намерил преводач от африкаанс, свързал се с ловни инструктори и
антрополози и накрая се отправил по Транскалахарската магистрала към
Ботсуана, Намибия и … неизвестността.
Също като Скот Кериър, и Луис скоро осъзнал, че губи надпреварата с
времето.
- Обикалях от село на село в търсене на бушмени, които ловуват с лък и

174
стрели, защото те би трябвало да владеят изкуството на преследването -
обяснява Луис.
Но с нашествието на сафаритата за едър дивеч и животновъдите по
някогашните ловища повечето бушмени били изоставили номадския живот и
живеели в селища, създадени от правителството. Падението било ужасяващо.
Вместо да бродят из дивата природа, много бушмени оцелявали, като работели
във фермите срещу мизерно заплащане, а сестрите и дъщерите им
проституирали в крайпътни бордеи.
Луис продължил да търси. Навътре в Калахари той най-сетне се срещнал с
отцепническа група бушмени, които, по неговите думи, „упорито държали на
свободата и независимостта си и не искали да се занимават с физически труд и
проституция“. Както се оказало, търсенето на един човек на 6 млрд. души било
математически доста точно. В цялата Калахари били останали само шестима
истински ловци.
Отцепниците допуснали Луис да се навърта около тях. Той приел
предложението им с отворени обятия. Веднъж настанил се при бушмените,
Луис се държал като безработен роднина, който прекарал с племето
следващите четири години. Гражданинът от Кейптаун се научил да се храни
като бушмените с корени, горски плодове и гризачи. Научил се да поддържа
лагерния огън и да затваря палатката и през най-задушните нощи, тъй като се
знаело, че глутниците хиени измъкват хората от отворените шатри и им
прегризват гърлата. Научил, че ако се натъкнеш на разгневена лъвица с
малките й, трябва да запазиш самообладание и да я накараш да се оттегли, но
ако попаднеш в подобна ситуация с носорог, трябва да си плюеш на петите.
Няма по-добра школа от борбата за оцеляване. Да се опитва да пълни корема
си всеки ден и да се пази да не раздразни, да речем, двойката черногърби
чакали, които се съешават под някой баобаб, бил отличен начин Луис да
започне да усвоява магичните умения на опитните ловци. Научил се да се
вглежда в изпражненията от зебра и да определя кое изпражнение от кое
животно е. Установил, че червата притежават ръбове и вдлъбнатини, които
оставят следи върху екскрементите. Ако се научи да различава следите, човек
може да разпознае зебра в стадо и да я преследва с дни по специфичните ѝ
изпражнения. Луис се научил да се навежда над следите от лисица и да
възстановява точно действията на животното. Тук лисицата се е движила бавно
и е душила за мишки и скорпиони; виж ти, тук се е затътрила с нещо в устата.
Разровената пръст му подсказвала, че на това място някой щраус се е овалял в
прахта и го отвеждала до мястото, където е снесъл яйцата си. Сурикатите
копаят тунелите си в твърда почва. Защо тогава са ровили тук, в мекия пясък?
Сигурно тук живеят вкусни скорпиони.
Дори след като си се научил да четеш по пръстта, не си научил нищо.
Следващата стъпка е да преследваш, без да оставяш следи. Това второ ниво е
известно в литературата като „спекулативен лов“. Луис установил, че
единственият начин да се справиш е да се проектираш от настоящето в
бъдещето и да се пренесеш в съзнанието на животното, което преследваш.
Щом се научиш да мислиш като друго същество, можеш да предвидиш
действията и реакциите му, преди да е направило каквото и да било. Ако това

175
ви звучи като холивудски сюжет, значи сте се нагледали на филми за
невероятно прозорливи профайлъри от ФБР, които „виждат през очите на
убиеца“. В равнините на Калахари обаче приемането на чуждо съзнание било
напълно реална и потенциално опасна дарба.
- Когато преследваш животно, се стремиш да мислиш като животно, за да
предвидиш къде ще отиде - казва Луис. - Докато гледаш следите му, си
представяш движението му и усещаш това движение в собственото си тяло.
Концентрацията е толкова силна, че изпадаш в нещо като транс. Това всъщност
е доста опасно, защото губиш контрол над тялото си и можеш да продължиш
да се натоварваш, докато припаднеш.
Визуализация. емпатия. абстрактно мислене и проекция в бъдещето. Като
изключим тази част с припадъка, нима това не са тъкмо умствените техники,
които използваме днес в науката, медицината и творческите дейности? Луис
проумял, че когато преследва животно, човек мислено създава случайни
връзки, защото всъщност не вижда какво прави животното. „Това е основата
на физиката“, казал си. Със спекулативния лов ранните хора не просто
свързвали точки. Те свързвали точки, които съществували само в мислите им.
Една сутрин четирима от бушмените отцепници - Нате, Намкабе, Каяте и
Бороксао - събудили Луис преди изгрев слънце, за да го поканят на специален
лов. Предупредили го да не закусва и да изпие толкова вода, колкото може да
поеме. Луис изпил чаша кафе, обул си ботушите и тръгнал след ловците, които
поели в тъмното през саваната. Слънцето изгряло и започнало да прижуря над
главите им, но ловците продължавали напред. Накрая, след като изминали
почти 20 мили, те забелязали стадо куду - вид особено пъргави антилопи.
Тогава бушмените започнали да тичат.
Луис бил смутен. Той познавал обичайната техника на бушмените при лов с
лък: те лягали по корем, допълзявали на един изстрел разстояние и пускали
стрелата. Но какво правели сега, по дяволите? Той бил чул нещичко за
упорития лов, но за него това било или случайност, или лъжа; или животното
всъщност си било счупило врата по време на бяг, или цялата история била
измислена. Нямало как тези мъже да хванат куду с бягане. Просто нямало как.
Но колкото повече си повтарял „Няма как“, толкова по-надалеч бягали
бушмените, така че Луис спрял да мисли и се затичал.
- Ето така се прави - казал Нате, когато запъхтеният Луис ги настигнал.
Четиримата ловци бягали бързо, но спокойно след подскачащото куду. Щом
животните се стрелнели към някоя акациева горичка, един от ловците се
отделял от групата и връщал кудуто на слънце. Стадото се пръскало, отново се
събирало и пак се пръскало, но четиримата бушмени бягали и криволичели
след едно куду, като го отделяли от стадото винаги когато се опитвало да се
смеси с него, и го прогонвали от дърветата, щом се опитало да си отдъхне. Ако
имали съмнения кое животно да преследват, ловците се навеждали, оглеждали
следите и се насочвали към плячката.
Докато пъхтял след групата, Луис с изненада гледал как Нате, най-силният
и умел ловец сред бушмените отцепници, изоставал заедно с него. Нате дори
не носел манерка като другите ловци. След близо 90-минутно преследване
Луис разбрал защо: ако някой от по-възрастните ловци се уморял и изостанел,

176
той давал манерката си на Нате. Нате я пресушавал, а когато друг ловец
изостанел, заменял празната манерка за полупълна.
Луис се клатушкал на края на колоната, решен да проследи лова докрай. Той
горчиво съжалявал, че си е обул тежките ботуши. Традиционно бушмените
носели леки мокасини от кожа на жираф, а сега били обути в тънки и леки
гуменки, които не загрявали краката по време на бягане. Луис се чувствал така,
както изглеждало кудуто; гледал го да залита като пияно. предните му крака се
огънали, после се изпънали. животното се изправило и скочило напред. после
рухнало.
Същото станало и с Луис. Когато стигнал до падналото куду, той бил
толкова прегрял, че бил спрял да се поти, и паднал по лице в пясъка.
- Когато си съсредоточен върху лова, минаваш границите и не забелязваш,
че си изтощен - обяснил по-късно Луис.
В известен смисъл той бил победител. Бил успял да се отъждестви с
противника и да бяга така, сякаш той бил преследваният. Грешката му била, че
не проверявал собствените си стъпки. Тъй като е много лесно да не забележиш
знаците на собственото си тяло, бушмените отдавна се били научили да
проверяват стъпките си. Ако стъпките изглеждали толкова зле, колкото тези на
кудуто, ловците спирали, измивали лицата си, пълнели устата си с вода и я
оставяли бавно да се плъзне по гърлата им. След като преглътнели, те тръгвали,
без да тичат, и отново проверявали следите си.
Главата на Луис пулсирала, очите му били сухи, виждал размазано. Бил
почти в безсъзнание, но все пак достатъчно буден, за да се уплаши не на шега.
Лежал в пустинята при температура 42°С и знаел, че има само един начин да
спаси живота си. Напипал ножа на колана си и посегнал към мъртвото куду.
Ако можел да разпори корема му, щял да изпие водата от стомаха.
- НЕ! - Нате го спрял.
За разлика от другите антилопи, куду ядат листата на акацията, които са
отровни за човека. Нате успокоил Луис, казал му да потърпи още малко и
побягнал. Макар вече да бил извървял 20 мили и да бил пробягал 15, Нате бил
в състояние да пробяга още 12 мили, за да донесе вода на Луис. Не му позволил
обаче да пие. Първо намокрил главата му, после измил лицето му и чак след
като кожата на Луис започнала да се охлажда, Нате му дал да изпие няколко
малки глътки.
По-късно, когато Нате му бил помогнал да се прибере в лагера, Луис се
възхитил на безпощадната ефективност на упорития лов.
- Много по-ефикасно е от лъка и стрелите - отбелязал той. - За да повалиш
плячката с лък, са нужни много опити. Може да уцелиш животното и въпреки
това да ти избяга. Може лешоядите да подушат кръвта и да стигнат до тялото
преди теб. Може да отнеме цяла нощ, докато отровата по върховете на стрелите
започне да действа. Само малка част от изстрелите с лък са точни, така че
разделено на дните, прекарани в лов, упоритият лов донася много повече месо.
Едва при втория, третия и четвъртия упорит лов Луис разбрал какъв късмет
е имал при първия. Първото куду рухнало само след два часа, но всички
следващи бягали в продължение на три до пет часа. (Това е времето, за което
повечето хора преодоляват късната версия на праисторическия лов - маратона.

177
„За това развлечение си има причини.“)
За да има успех като ловец, Луис трябвало отново да стане добър бегач. В
гимназията се представял отлично на средни дължини, бил шампион на 1500 м
и вицешампион с малка разлика на 800 м. За да може да бяга с бушмените
обаче, трябвало да забрави всичко, което знаел от съвременните треньори, и да
се учи от древните. Като бегач на писта той навеждал глава и бягал с всичка
сила, но като чирак бушмен трябвало да държи главата изправена и внимателно
да следи всяка стъпка по пътя. Не можел да се разсейва и да не обръща
внимание на болката. Вместо това той постоянно лавирал между
непосредствено случващото се (драскотини в прахта, пот по челото) и
въображаемото, като мислено играел на война, за да е една стъпка пред
плячката.
Темпото не било прекалено бързо. Бушмените бягат една миля средно за 10
минути, но много от тези мили се изминават в мек пясък и храсти, а ловците
спират от време на време, за да огледат следите. Понякога бягат бързо, но знаят
как да забавят и да се възстановят, докато бягат. Трябва да го могат, защото
упоритият лов е като състезание, на което не знаеш дали ще тичаш на средно,
дълго или свръхдълго разстояние. След известно време Луис започнал да гледа
на бягането така, както другите хора гледат на ходенето. Научил се да се
отпуска и да тича бързо, но спокойно. Така можел да се движи цял ден и да има
достатъчно сили да ускори крачка при нужда.
Начинът му на хранене също се променил. Ловците и събирачите не спазват
часовете за ядене. Може да се връщат изтощени, след като цял ден са събирали
сладки картофи, но ако пред погледа им претича дивеч, хвърлят всичко и се
впускат в бяг. Ето защо Луис се научил да хапва леко през целия ден, вместо
да се тъпче на няколко пъти, никога не оставал жаден и гледал на всеки ден
като на състезание, което вече е започнало.
Лятото в Калахари отминало, настъпила зимата, но ловът продължил.
Статиите от Юта и Харвард грешали по отношение на един аспект от теорията
за Бягащия човек: упоритият лов не зависи от убийствената жега, защото
бушмените били измислили как да ловуват дивеч при всякакви климатични
условия. През дъждовния сезон както дребните дукер (Дукер - африкански
бозайник, родственик на антилопите - б. пр.), така и грамадните източноафрикански
орикси (Източноафрикански орикс - вид едра антилопа - б. пр.) с копиевидните си
рога прегряват, тъй като мокрият пясък подбива копитата им и принуждава
животните да стъпват по-тежко. 400-килограмовият конгон (Конгон или обикновен
бубал - вид едра антилопа - б. пр.) се чувства добре в трева до пояс, но става
беззащитен и уязвим, когато земята прегори през сухата зима. При пълнолуние
антилопите са активни по цяла нощ, а призори са уморени; дойде ли пролетта,
те отпадат от диарията, причинена от обилното хранене със зелени листа.
По времето, когато Луис бил готов да напусне бушмените и да се върне у
дома, за да напише книгата „Изкуството на преследването: Произходът на
науката“, той до такава степен бил свикнал с епичното бягане, че го приемал
едва ли не за нещо подразбиращо се. В книгата си той почти не споменава
бягането, съсредоточавайки се върху психическите аспекти на лова повече,
отколкото върху физическите. Едва след като в ръцете му попаднал брой на

178
„Нейчър“, той оценил напълно какво бил видял в Калахари и грабнал телефона,
за да позвъни в Юта.
- Знаете ли защо хората бягат маратон? - попитал Луис д-р Брамбъл. -
Защото бягането се корени в колективното ни въображение, а колективното ни
въображение се корени в бягането. Езиците, изкуството, науката,
космическите совалки, „Звездна нощ“ (Картина на Винсент ван Гог - б. пр.),
интраваскуларната хирургия - всички те произхождат от нашата способност да
бягаме. Бягането е било онази свръхсила, която ни е направила хора, а това
означава, че всички хора притежават тази свръхсила.
- Тогава защо толкова хора мразят да тичат? - попитах д-р Брамбъл, след
като чух историята за Луис и бушмените. - Ако всички ние сме родени да
тичаме, не би ли трябвало всички да изпитваме удоволствие от бягането?
Д-р Брамбъл отговори заобиколно.
- Тази материя е възхитителна - каза той. - През 2004 г. разгледахме
резултатите от маратона в Ню Йорк и сравнихме времевите постижения според
възрастта на бегачите. Установихме, че от 19-ата си година човек става все по-
бърз с всяка година, докато не достигне върхова форма на 27-годишна възраст.
След това започва да става все по-бавен. Така възникна въпросът на каква
възраст започваш отново да бягаш като 19-годишен.
Добре. Отворих празна страница в бележника си и започнах да драскам
числа. Отнема ти осем години, за да поставиш личен рекорд на двадесет и
седем. Ако ставаш по-бавен със същото темпо, с което ставаш по-бърз, тогава
на тридесет и шест отново ще си във формата на 19-годишен - осем години в
едната посока и осем в другата. Знаех обаче, че има уловка, и бях сигурен, че
не ставаме по-бавни със същата скорост, с която ставаме по-бързи.
- Може би задържаме скоростта известно време, след като я постигнем -
реших.
Халид Ханучи (Халид Ханучи (р. 1971) - американски маратонец от марокански
произход - б. пр.) беше на 26, когато счупи световния рекорд в маратона, а на 36
все още имаше достатъчно сили, за да завърши в челната четворка на
квалификациите на САЩ за Олимпиадата през 2008 г. За 10 години, въпреки
безбройните контузии, той беше изгубил само 10 минути. В чест на Ханучи
качих възрастта на 40.
- Четиридесет - понечих да кажа, когато видях усмивката на лицето на
Брамбъл.
- ... и пет - побързах да добавя. - Казвам четиридесет и пет.
- Грешен отговор.
- Петдесет?
- Не.
- Не може да е петдесет и пет.
- Прав си - каза Брамбъл. - Не може. Отговорът е 64.
- Сериозно ли говориш? Но това са. - надрасках уравнението. - Това са 45
години разлика. Искаш да кажеш, че тийнейджърите не могат да победят хора,
които са три пъти по-възрастни от тях?
- Нали е изумително? - съгласи се Брамбъл. - Посочи ми друг спорт, в който
64- годишни могат да се състезават с 19-годишни. Плуване? Бокс? В никакъв

179
случай. У нас, хората, има нещо много странно. Ние не просто сме наистина
добри в бягането на дълги разстояния. Ние сме наистина добри в него
забележително дълго. Ние сме машини, създадени да тичат, и тези машини
никога не се износват.
„Човек не спира да бяга, защото остарява - обичал да казва Демона от Дипси.
- Човек остарява, защото спира да бяга... “
- Това важи и за двата пола - продължи Брамбъл. - Жените показват същите
резултати като мъжете.
Това има смисъл, тъй като, след като сме слезли от дърветата, ние сме
преминали през любопитна трансформация: колкото повече сме се
„очовечвали“, толкова по-равни сме ставали. Мъжете и жените са горе-долу
еднакви по телосложение, поне в сравнение с други примати. Мъжките горили
и орангутани тежат два пъти повече от нежните си половинки. Мъжките
шимпанзета са по-тежки от женските с повече от една трета. При хората обаче
разликата в телесната маса на мъжа и жената е само някакви си 15%. В процеса
на еволюцията ние сме загърбили мускулите и сме станали по-гъвкави, по-
сговорчиви. в крайна сметка, по-женствени.
- Жените наистина са подценени - казва д-р Брамбъл. - В еволюционно
отношение ние се отнасяме с тях несправедливо. Продължаваме да
поддържаме представата, че жените са седели и са чакали мъжете да донесат
храна, а всъщност няма причина, поради която жените да не са могли да
участват в лова.
Всъщност би било странно, ако жените не са ловували наравно с мъжете,
при положение че точно те наистина имали нужда от месо. Човешкото тяло
има най- голяма полза от белтъчините в месото по време на детството,
бременността и кърменето, така че защо жените да не са били възможно най-
близо до източника на месо? Номадите ловци и събирачи местят домовете си
според движението на стадата; в такъв случай, вместо да мъкнат храната до
бивака, било по-смислено целият бивак да отиде при храната.
Да се грижиш за децата в движение не е толкова трудно. Доказва го
американската бегачка на свръхдълги разстояния Ками Семик, която бяга по
планинските пътеки около Бенд, Орегон, понесла четиригодишната си дъщеря
Барони в раницата си. А новородените? Няма проблеми. На състезанието
„Хардрок 100“ през 2007 г. Емили Беър финиширала осма, изпреварвайки 90
мъже и жени, като спирала на всяка станция, за да накърми невръстния си син.
Бушмените вече не са номади. Традиционното равенство в лова обаче все още
съществува сред пигмеите мбути в Конго, където мъжете и жените рамо до
рамо преследват грамадните диви свине с мрежи в ръце.
- Тъй като са напълно способни да родят по време на лов и да се върнат на
поста си още същата сутрин - посочва антропологът Колин Търнбул, който е
прекарал години сред мбути - майките не виждат причина да не продължат да
участват пълноценно в лова.
Картината на миналото, която д-р Брамбъл рисуваше, ставаше все по-ясна и
цветна. Виждах групите ловци, млади и стари, мъже и жени, да бягат неуморно
през полята. Жените са отпред, те водят другите към пресните следи, които са
забелязали, докато са обикаляли. Доста по-назад са възрастните мъже с очи,

180
вперени в земята, и съзнание, пренесло се в главата на кудуто, което е половин
миля напред. По петите им тичат юноши, жадни за плячка. Истинската сила е
още по-назад. Мъжете между двадесет и тридесет години, най-силните бегачи
и ловци, наблюдават водачите на гонката и пазят силите си, за да убият
животното. А кои са най-отзад? Двойничките на Ками Семик от саваната,
които се грижат за децата и внуците си.
В крайна сметка на какво друго сме можели да разчитаме? На нищо, освен
на това да бягаме като луди и да се подкрепяме взаимно. Хората са едни от най-
социалните и общителни примати. Нашата единствена защита в един суров
свят била взаимната подкрепа. Няма причина да мислим, че сме се разделяли
тъкмо по време на най-същественото предизвикателство - набавянето на храна.
Спомних си какво бяха казали индианците сери на Скот Кериър, след като
дните на упорития лов бяха отминали.
- Преди беше по-добре - проплакал един възрастен сери. - Правехме всичко
като едно семейство. Деляхме всичко и правехме нещата заедно. Сега има
много караници и разправии, всеки живее за себе си.
Бягането не просто превърнало сери в народ. Както треньорът Джо Виджил
щял да почувства по-късно във връзка със своите спортисти, бягането ги
направило подобри хора.
- Има обаче един проблем - д-р Брамбъл почука челото си с пръст - и той е
тук.
Както ми обясни той, нашата най-голяма дарба родила чудовището, което
можело да ни унищожи.
- За разлика от всички други организми в историята, при хората има
конфликт между ума и тялото. Тялото ни е създадено за подвизи, но мозъкът
ни винаги търси ефективността.
Причината да живеем или да умираме е нашата издръжливост. Замислете се
обаче: издръжливостта ни зависи изцяло от икономията на енергия, а за това
отговаря мозъкът.
- Причината някои хора да използват генетичните си заложби, за да тичат,
а други - не, е в мозъка, който умее да се пазари.
В продължение на милиони години ние сме живели в свят без полиция,
таксита и пицарии. Нашата безопасност, прехрана и придвижване са зависели
от краката ни и не сме можели да разчитаме, че едното ще приключи, преди да
дойде ред на другото. Да вземем за пример щурия лов на Нате с Луис. Нате със
сигурност не бил предвидил, че ще пробяга бързо 10 км, след като половин ден
е ходил и е преследвал плячка, но все пак намерил сили да спаси живота на
Луис. Неговите предци също не са могли да бъдат сигурни, че няма да се
превърнат в нечия храна скоро след като са осигурили своята. Антилопата,
която са преследвали от зори, можела да привлече по-свирепи животни, което
щяло да принуди ловците да зарежат обяда и да спасяват кожата си.
Единственият начин да оцелеят бил да имат запаси от енергия. И тук имал
думата мозъкът.
- Мозъкът постоянно „пресмята“ как да намали разходите, да увеличи
ефективността, да спести енергия и да я запази за спешни случаи - обясни ми
Брамбъл. - Имаш луксозна кола и шофьор, който си мисли: „Да видим как мога

181
да подкарам това съкровище без гориво.“ Ние с теб знаем колко е хубаво да се
тича, защото имаме навика да го правим.
Ако обаче загубиш този навик, в ушите ти ще отеква гласът на древния
инстинкт за оцеляване, който ще те подканя да се отпуснеш. Именно тук е
горчивата ирония: нашата фантастична издръжливост е осигурила на мозъка
ни храната, необходима за растежа му, а сега мозъкът ни бойкотира
издръжливостта.
- Живеем в култура, която смята прекомерното физическо усилие за лудост
- казва д-р Брамбъл - защото това ни казва мозъкът: защо да палиш колата, ако
не е необходимо?
Нека бъдем честни. Мозъкът ни е имал право през почти цялата човешка
история. Да седнеш било лукс, така че когато хората имали възможност да си
починат и да се възстановят, те се възползвали. Едва в последно време сме
започнали да превръщаме мързелуването в начин на живот. Поставили сме
своите жилави, издръжливи тела на ловци и събирачи в изкуствения свят на
бездействието. А какво се случва, когато поставиш една форма на живот в
непривична среда? Учените от НАСА си задавали този въпрос преди първите
космически полети. Човешкото тяло е устроено за живот под натиска на
земното притегляне. Може би ако този натиск отсъства, космонавтите ще се
чувстват по- силни, по-умни и по-здрави. В крайна сметка всяка калория, която
приемат, ще подхранва мозъците и телата им, вместо да се бори с неумолимата
гравитация, нали така?
Нищо подобно. Когато се завърнали на Земята, космонавтите били остарели
с няколко десетилетия за броени дни. Костите им били по-крехки, а мускулите
- атрофирали. Страдали от безсъние, депресия, тежка преумора и апатия. Дори
вкусовите им рецептори били закърнели. Ако някога сте прекарвали дълъг
уикенд пред телевизора, чувството ви е познато, защото на Земята ние сме си
създали собствено безтегловно пространство. Престанали сме да правим
нещата, за които са създадени телата ни, и си плащаме за това. Почти всички
тежки заболявания в западния свят - сърдечни заболявания, инсулти, диабет,
депресия, високо кръвно и дузина видове рак - са били непознати за нашите
предци. Те не познавали медицината, но имали едно магическо средство. или
две, ако се съди по това, което ми показваше д-р Брамбъл.
- Можеш буквално да спреш епидемии за миг с това лекарство - каза той,
като вдигна два пръста в знака на победата, а после бавно ги обърна надолу и
започна да ги движи като ножица във въздуха. Бягащият човек.
- Толкова е просто - каза. - Просто движи краката си. Защото ако не вярваш,
че си роден да тичаш, ти не просто отричаш историята. Ти отричаш себе си.

ГЛАВА 29
„Миналото не е мъртво. То дори не е минало.“
- Уилям Фокнър, „Реквием за една монахиня“

182
 Вече бях буден и се взирах в тъмното, когато Кабайо подраска на вратата ми.
- Oso? - прошепна той.
- Влез - отговорих шепнешком. Погледнах часовника си. Беше четири и
половина.
След половин час трябваше да тръгнем, за да се срещнем с тараумара.
Месеци преди това Кабайо им беше казал да ни чакат в една малка сенчеста
долчинка по пътя към планината Батопилас. Планът беше да прехвърлим
върха, да слезем от другата страна, да преминем реката и да стигнем до село
Урике. Не знаех какво щеше да направи Кабайо, ако тараумара не се появяха,
или какво щях да направя аз, ако дойдеха.
Тези, които пътуват на кон, предвиждат три дни за 35-те мили от Батопилас
до Урике. Кабайо планираше да ги пробягаме за един. Ако изостанех, щях ли
аз да съм човекът, който този път ще се лута из каньоните? А ако тараумара не
дойдеха? Дали Кабайо щеше да ни поведе в ничия земя, за да ги търсим? Той
знаеше ли къде отива?
Тези мисли гонеха съня от очите ми. Оказа се обаче, че Кабайо има свои
грижи. Той влезе и седна на ръба на леглото ми.
- Мислиш ли, че хлапетата са готови за това? - попита ме.
Забележителното беше, че двамата изглеждаха добре, след като за малко не
умряха в каньоните. Онази вечер ометоха солидно количество тортили и фасул,
но през нощта не чух никакви признаци на драма в банята.
- Кога ще ги порази гиардията? - попитах. Знаех, че тези паразити прекарват
известно време в червата, преди да се изявят като диария, висока температура
и стомашни колики.
- След седмица-две.
- Значи ако до сутринта не направят някоя нова беля, ще са добре до края
на състезанието.
- Хм - промърмори Кабайо. - Да. - Той замълча. Явно беше, че обмисля нещо
друго. - Виж - продължи. - Ще трябва да фрасна Босия Тед между очите.
Този път проблемът не беше в краката на Тед, а в устата му.
- Ако се изправи пред рарамури, те ще се почувстват наистина неудобно -
каза Кабайо. - Ще помислят, че е някой нов Фишър, и ще се разбягат.
- Какво ще правиш?
- Ще му кажа да си затваря устата. Не обичам да казвам на хората какво да
правят, но той трябва да разбере.
Станах и му помогнах да изкара другите от леглата. Предната вечер един
приятел на Кабайо беше натоварил чантите ни на магаре и беше тръгнал за
Урике, така че ние трябваше да носим само достатъчно храна и вода, за да
стигнем дотам. Боб Франсис, дългогодишен гид в областта, се беше наел да
откара бащата на Луис по дългия път отвъд планината със своя пикап, като по
този начин му спести ранното ставане. Всички други излязоха бързо и в пет
сутринта вървяхме по камъните към реката. Луната над каньона блестеше във
водата и докато Кабайо ни водеше към неясна пътечка покрай водата, над
главите ни все още се стрелкаха прилепи. Застанахме в колона по един и
започнахме да тичаме леко.
- Купонджийчетата са страхотни - каза Ерик, като ги гледаше как се носят

183
зад Кабайо.
- По-скоро трябва да им викаме Пънкарчетата - казах. - Но голямата грижа
на Кабайо е... - посочих напред към Босия Тед, чието облекло се състоеше от
червени шорти, зелените FiveFingers и анатомично точния амулет във форма
на скелет на врата. Вместо тениска Тед носеше червен дъждобран. Качулката
му беше вързана под брадата, а останалата част се развяваше около тялото като
пелерина. На глезена му дрънкаше гривна от звънчета, защото беше чел
някъде, че възрастните тараумара носят такива.
- Хубав талисман - ухили се Ерик. - Имаме си наш шаман.
По изгрев вече се бяхме отдалечили от реката и бяхме навлезли в планината.
Кабайо бягаше бързо, дори по-бързо от предния ден. Ядохме на крак, като
преглъщахме бързо хапки тортила и енергийни десертчета и сърбахме
пестеливо от водата, в случай че трябваше да ни стигне за цял ден. Когато стана
достатъчно светло, за да се вижда, се обърнах назад, за да се уверя какво сме
постигнали дотук. Погълнато изцяло от гората, селото беше изчезнало като
Бригадун („Бригадун“ - американски мюзикъл (1954, реж. Винсенте Минели). В него се
разказва за омагьосания град Бригадун, който изплува от мъглата веднъж на сто години
- б. пр.). Дори пътеката зад нас сякаш се разтваряше в гъстата зеленина веднага
щом отминехме. Имах чувството, че потъваме в бездънно зелено море.
- Не е много далеч - чух Кабайо да казва. Сочеше нещо, което все още не
можех да различа. - Виждате ли онези дървета? Там ще ни чакат.
- Онзи Арнулфо - в гласа на Луис имаше възхищение. - Предпочитам да се
срещна с него, отколкото с Майкъл Джордан.
Приближих се и видях дърветата. Хора не се виждаха.
- Тук върлува грип - Кабайо забави ход и отметна глава назад, за да потърси
признаци на живот в хълмовете над нас. - Възможно е някои от бегачите да
дойдат по-късно. Ако са болни. Или ако трябва да се грижат за семействата си.
Двамата с Ерик се спогледахме. Досега Кабайо нищо не беше споменавал за
грип. Свалих тубата с вода от гърба си и се приготвих да седна и да си почина.
По- добре да си отдъхна, преди да се разбере какво ще правим по-нататък,
помислих си и оставих чантата до краката си. Когато отново вдигнах поглед,
бяхме заобиколени от шестима мъже в бели поли и пиратски блузи. Бяха се
материализирали насред гората, докато мигна с очи. Всички стояхме, смълчани
и изумени, и очаквахме Кабайо да ни даде някакъв знак.
- Той тук ли е? - прошепна Луис.
Огледах кръга мъже и забелязах познатата снизходителна усмивка на
хубавото махагоново лице. Уха, той наистина е дошъл. Точно толкова
невероятно беше, че братовчед му Силвино беше до него.
- Това е той - отговорих шепнешком.
Арнулфо ни чу и погледна към нас. Щом ме разпозна, устните му се извиха
в лека усмивка.
Кабайо беше обзет от вълнение. Мислех, че то е просто израз на облекчение,
докато не протегна ръце към един от бегачите тараумара, чието скръбно лице
напомняше това на Джеронимо.
- Мануел - каза Кабайо.
Мануел Луна не отвърна на усмивката, но стисна ръцете на Кабайо в своите.

184
Отидох до него.
- Познавах сина ти - казах. - Беше много добър с мен, истински caballero.
- Той ми разказа за теб - отвърна Мануел. - Искаше да е тук.
Емоционалната среща на Кабайо и Мануел разчупи леда за всички.
Останалите от отбора на Кабайо се смесиха с тараумара, поздравявайки ги с
традиционното за племето ръкостискане, на което Кабайо ги беше научил: леко
плъзване на възглавничките на пръстите, което е едновременно по-малко
натрапчиво и по- интимно от едно яко здрависване.
Кабайо започна да ни представя. Не по име; всъщност не мисля, че някога
повече го чух да използва имената ни. Той ни беше изучавал през последните
три дни и точно както беше видял oso в мен, а Босия Тед беше видял маймуна
в себе си, Кабайо чувстваше, че е намерил тотемни животни за всички.
- Койота - каза той, като постави ръка на гърба на Луис.
Били стана El Lobo Joven - Младия вълк. Мълчаливият и винаги бдителен
Ерик беше El Gavilán - Ястреба. Когато Кабайо стигна до Джен, в очите на
Мануел за миг проблесна искрата на весело любопитство. Кабайо я нарече La
Brujita Bonita. Тараумара постоянно разказваха истории за двете прекрасни
години в Лийдвил и за епичната битка между Хуан Ерера и Ан Трейсън-
Вещицата. За тях да наречеш една млада бегачка Хубавата малка вещица беше
все едно да обявиш млад баскетболист за „наследник на Джордан“.
- ¿Hija? - попита Мануел. Джен дъщеря на Ан Трейсън ли е?
- Por sangre, no. Por corazón, sí - отговори Кабайо. По кръв - не. По душа -
да.
Накрая Кабайо се обърна към Скот Юрек.
- El Venado - каза, което предизвика реакция дори у крайно сдържания
Арнулфо.
Какво целеше лудият гринго? Защо нарече високия, строен и извънредно
самоуверен младеж Елена? Дали не даваше таен знак на тараумара, за да им
подскаже как да действат в деня на състезанието? Мануел много добре си
спомняше как Кабайо беше насърчавал тараумара търпеливо да бягат по петите
на Ан Трейсън и да я „настигнат като елен“. Но нима Кабайо би предпочел
тараумара пред собствените си сънародници? Или може би това беше
постановка? Може би Кабайо се опитваше да изиграе тараумара, като ги
задържа, докато този американец набере непреодолима преднина.
Всичко това беше загадъчно, сложно и много забавно за тараумара, чиято
любов към стратегиите по време на състезания може да се мери с влечението
им към царевичната бира. Те започнаха тихо да се шегуват помежду си, докато
Тед не се намъкна сред тях. Дали случайно или профилактично, Кабайо беше
пропуснал Тед при представянето, така че Тед се представи сам.
- Yo soy El Mono! - обяви той. - Аз съм Маймуната!
Чакай малко, замисли се Босия Тед. Има ли въобще маймуни в Мексико?
Може би тараумара не знаят какво е mono. За всеки случай Тед започна на
крещи и да се чеше като шимпанзе. Звънчетата на глезена му дрънкаха, а
ръкавите на червения дъждобран го пляскаха през лицето. Тед някак си си
беше втълпил, че като имитира нещо, за което тараумара никога не са чували,
ще успее да им обясни какво е то.

185
 Тараумара го гледаха ококорени. Между другото, никой от тях не
носеше звънчета.
- Добре - Кабайо нямаше търпение да сложи край на
представлението. - Vámonos? Тръгваме ли?
Отново метнахме раниците на гръб. Бяхме се катерили почти пет часа без
прекъсване, но трябваше да продължим да гоним слънцето, ако искахме да
преминем реката, преди да се мръкне. Кабайо вървеше най-отпред, а
останалите се тътрехме в колона по един заедно с тараумара. Опитах се да
застана последен, за да не бавя групата, но Силвино не искаше и да чуе. Не
помръдна, докато не тръгнах пред него.
- Porqué? - попитах. Защо?
По навик, обясни ми Силвино. Като един от най-добрите играчи на топка в
каньоните той беше свикнал да следи съотборниците си от задната линия и да
ги оставя да задават темпото, докато не дойдеше време той самият да се
изстреля за последните няколко мили. Бях поласкан, чувствах се част от
смесения отбор по бягане на свръхдълги разстояния на звездите - американци
и тараумара, докато не преведох на Ерик какво ми беше казал Силвино.
- Може би - отвърна Ерик. - А може би състезанието вече е започнало.
Ерик кимна напред. Арнулфо вървеше по петите на Скот и го наблюдаваше
внимателно.

ГЛАВА 30
„Поезията, музиката, горите, океаните, самотата - това са нещата,
които изграждат колосалната сила на духа. Аз разбрах, че духът трябва
да се пази преди състезание толкова, колкото и тялото, или дори повече
от него.“
- Хърб Елиът, олимпийски шампион и световен рекордьор на една
миля. Тренирал бос, пишел стихове и се пенсионирал, без да загуби
състезание.

- OYE, OSO - един продавач ми помаха да вляза в магазина му.

Два дни след като пристигнахме в Урике, навсякъде ни познаваха по
имената на тотемните животни, които Кабайо ни беше дал. „Навсякъде“,
разбира се, означаваше в радиус от 500 ярда. Урике е малко селце в един
изгубен свят, което се гуши само в низините на каньона като камъче на дъното
на кладенец. Първата сутрин, докато закусим, вече бяхме станали част от
местния обществен живот. Когато патрулираха, войниците от отделението,
лагеруващо в покрайнините на селото, поздравяваха Джен с „¡Hola, Brujita!“
(Здравей, малка вещице! (исп.) - б. пр.) Към Босия Тед децата надаваха възгласи:
- Buenos días, Señor Mono. Добър ден, г-н Маймуна.
- Ей, Мечок - каза продавачът. - Знаеш ли, че Арнулфо никога не е бил
побеждаван? Знаеш ли, че е спечелил състезанието на 100 км три пъти подред?
186
 Нито едно дерби в Кентъки, нито един процес по убийството на
знаменитост, нито едни президентски избори не са получавали такава страстна
лична подкрепа, каквато получаваше състезанието на Кабайо от жителите на
Урике. Като миньорско село, чиито най-хубави години бяха отминали преди
повече от век, Урике се гордееше с две неща: ужасно суровата природа и
тараумара, които живееха в съседство. За първи път група екзотични
чуждестранни бегачи бяха изминали целия този път, за да се изправят срещу
двете, и това беше много повече от състезание: за хората от Урике това беше
единствен шанс да покажат на околния свят от какво тесто са замесени.
Дори Кабайо с изненада откри, че организираното от него състезание е
надминало всичко, на което се бе надявал, и се превръщаше в решителна битка
между нелегални бегачи на свръхдълги разстояния. През последните два дни
бегачите тараумара продължаваха да прииждат, по един или двама, от всички
посоки. На сутринта, след като слязохме от Батопилас, се събудихме и видяхме
група местни тараумара да пъплят по хълмовете над селото. Кабайо дори не
беше сигурен дали онези тараумара, които живееха в Урике, все още бягаха.
Боеше се, че, както в трагичния случай с тараумара в Йербабуена,
надграждането на черния път е превърнало местните тараумара от бегачи в
пешеходци. Определено приличаха на хора в преходно състояние. Тараумара
от Урике все още носеха дървените пръчки палиа (техният вариант на играта
на топка приличаше повече на високоскоростен хокей на трева), но вместо
традиционните бели поли и сандали носеха шорти и гуменки, дарени им от
някаква католическа мисия.
Същия следобед Кабайо беше на върха на щастието, когато видя 51-
годишния Ерболисто, който дотича от Чиниво (Село в Батопилас, обитавано от 60
жители - б. пр.) заедно с Начо, 41-годишен шампион от едно от съседните
селища. Страховете на Кабайо, че Ерболисто е повален от грип, се потвърдиха,
но той беше един от най-старите приятели на Кабайо сред тараумара и никак
не му се щеше да пропусне състезанието. Щом се почувствал по-добре,
Ерболисто грабнал торбичката с пиноле и поел сам по пътя, дълъг 60 мили,
като се отбил при Начо, за да го покани на забавата.
В навечерието на състезанието броят ни се беше утроил - от 8 на 25. По
цялата главна улица на Урике се водеха бурни дискусии за това кой е
истинският фаворит сега. Дали е Кабайо Бланко, хитрият стар ветеран, който
беше разкрил тайните както на тараумара, така и на американските бегачи?
Или тараумара от Урике, познавачи на тукашните пътеки, на чиято страна бяха
гордостта и подкрепата на родния град? Някои залагаха на Били Тъпака,
Младия вълк, чието божествено тяло на сърфист привличаше възхитени
погледи всеки път, когато Били отиваше да плува в река Урике. Най-
разгорещените спорове обаче се въртяха около двете звезди - Арнулфо, царя
на Медните каньони, и неговия тайнствен чуждоземен съперник - Елена.
- Sí, Señor - казах на продавача. - Арнулфо е печелил състезанието на 100
км в каньоните три пъти. Но Елена е печелил състезание на 100 мили в
планината седем пъти.
- Но тук долу е много топло - отвърна продавачът. - Тараумара се хранят с
топлина.

187
 - Вярно е. Но Елена спечели състезание на 135 мили в пустиня, наречена
Долината на смъртта, посред лято. Никой не е подобрил рекорда му на това
състезание.
- Никой не може да победи тараумара - настоя продавачът.
- И аз така съм чувал. Ти на кого залагаш?
Той повдигна рамене.
- На Елена.
Селяните от Урике бяха израснали, изпитвайки страхопочитание към
тараумара, но високият гринго с крещящо оранжевите обувки не приличаше на
никого, когото местните някога бяха виждали. Когато Скот бягаше рамо до
рамо с Арнулфо, гледката беше свръхестествена; макар Скот никога преди това
да не беше виждал тараумара, а Арнулфо никога да не беше виждал външния
свят, двамата мъже, между които стояха две хилядолетия културна история,
тичаха по един и същи начин. Те бяха тръгнали към изкуството на бягането от
двата противоположни края на историята и се бяха срещнали точно по средата.
За първи път осъзнах това в Батопилас, когато най-накрая бяхме изкачили
планината. Пътеката ставаше равна и заобикаляше върха. Арнулфо използва
платото, за да ускори темпото. Скот бягаше плътно до него. Пътеката се виеше
към залязващото слънце и двамата мъже се изгубиха в ярката светлина. В
продължение на няколко секунди не можех да ги различа; бяха два огнени
силуета, които се движеха в еднакъв ритъм и с еднакво изящество.
- Готово! - Луис забави ход, за да ми покаже снимката, която беше направил
с дигиталния си апарат. Беше се затичал напред и беше направил кръг тъкмо
навреме, за да заснеме всичко, което бях научил за бягането през последните
две години. Важно беше не толкова сходството в стойката на Арнулфо и Скот,
а по- скоро сходството в усмивките им. И двамата се усмихваха широко в израз
на чисто физическо удоволствие като делфини, които порят вълните.
- Когато се прибера у дома, тази снимка ще ме разплаква - каза Луис. – Все
едно да хванеш Бейб Рут и Мики Мантъл в един кадър. (Бейб Рут (1895-1948) и
Мики Мантъл (1931-1995) - легендарни американски бейзболисти - б. пр.)
Ако Арнулфо имаше някакво предимство, това не беше начинът на бягане
или настроението.
Аз обаче имах друга причина да залагам на Скот. По време на последните,
най- тежки мили по пътя към Урике той през цялото време тичаше на опашката
до мен. Чудех се защо. Беше изминал целия този път, за да види най-добрите
бегачи в света. Защо тогава си губеше времето с един от най-лошите? Дали не
се възмущаваше, че бавя останалите? След като слизахме от планината в
продължение на седем часа, най-накрая отговорът ми се изясни.
През целия си живот Скот беше притежавал онова, което треньорът Джо
Виджил чувстваше по отношение на характера и за което д-р Брамбъл се
досещаше покрай антропологичните си модели. Скот беше проумял, че хората
бягат не толкова, за да се състезават, а за да са заедно. Беше разбрал това,
когато не беше имал друг избор по времето, когато следвал Дъсти и момчетата
през горите на Минесота. Не бил добър и нямал причина да мисли, че някога
ще стане такъв, но когато бягал, той изпитвал радост от това да отдава силите
си на отбора. Други бегачи се опитват да се абстрахират от умората, като

188
надуват айподите си или си представят рева на тълпата на някой олимпийски
стадион. Скот обаче имал по-прост прийом:
"лесно е да напуснеш собственото си тяло, като мислиш за някого другиго".
(Всички съмнения, които имах относно тази теория, се изпариха на следващата година,
когато отидох в Бадуотър като член на екипа на Луис Ескобар. В 3 сутринта тръгнах с
колата напред, за да видя как се движи Скот, и го видях да слиза по склон, дълъг 4 мили.
Вече беше пробягал 80 мили при температура 52°С и беше напът да постави нов рекорд
на състезанието, но когато ме видя, първите му думи бяха: „Как е Койота?" - б. а.)

Ето защо тараумара се обзалагат като бесни преди състезание. Това ги прави
равнопоставени участници в подвига и напомня на бегачите, че всички
участват в надпреварата. По същия начин и хопи възприемат бягането като вид
молитва. За тях всяка стъпка е жертвоприношение пред любим човек. В замяна
те молят Великия дух да им даде частица от своята сила. Който е наясно с тези
неща, няма да се чуди защо Арнулфо не е проявявал интерес към състезанията
извън каньоните и защо Силвино не иска повече да участва в такива. Ако не се
състезават за своите, какъв е смисълът? Скот, който никога не спирал да мисли
за болната си майка, още като юноша проумял връзката между състраданието
и състезанието.
Съзнавах, че тараумара черпят сили от тази традиция, но Скот черпеше сила
от всички традиции в бягането. Той беше архивар и новатор, всеяден ученик,
който се отнасяше към науката за бягането на навахо, бушмените от Калахари
и бягащите монаси от Хиеи (Планина в Япония - б. пр.) толкова сериозно, колкото
и към аеробните нива, лактатните прагове и оптималната мобилизация на трите
типа съкращаващи се мускулни влакна. (Типовете не са два, както смятат
повечето бегачи.)
Арнулфо не се изправяше срещу един бърз американец. Той щеше да се
състезава с единствения модерен тараумара в света.
Докато ние с продавача бяхме заети да се обзалагаме, Арнулфо мина край
нас. Грабнах два плодови сладоледа, за да му се отплатя за сладките зелени
лимони, с които ме беше нагостил в дома си, после двамата заедно тръгнахме
да търсим сенчесто място за почивка. Видях Мануел Луна да седи под едно
дърво, но той изглеждаше толкова вглъбен и унесен в мислите си, че реших да
не го безпокоя.
Босата Маймуна обаче беше на друго мнение.
- МАНУЕЛ! - извика Босия Тед през улицата.
Мануел вдигна глава.
- Amigo, радвам се да те видя - каза Босия Тед.
Тед търсеше автомобилна гума, за да си направи сандали като на тараумара,
но беше решил, че му е нужно експертно мнение. Той сграбчи озадачения
Мануел за ръката и го въведе в едно малко магазинче. Тед се оказа прав - не
всички автомобилни гуми са еднакви. Жестикулирайки, Мануел му обясни, че
му е необходимо парче, набраздено през средата, така че възелът на каишката
за палеца да влезе в улея и да не се скъса от допира със земята.
Няколко минути по-късно Босия Тед и Мануел Луна седяха отвън с допрени
глави, мереха стъпалата на Тед и изрязваха подметки от гума с голямото острие
на швейцарското ми ножче. Работиха цял следобед, рязаха и мериха и точно
189
преди вечеря Тед можа да направи пробно бягане по улицата, обут в новите си
кецове „Луна“. От този момент нататък двамата с Мануел Луна бяха
неразделни. Дойдоха заедно на вечеря и обиколиха претъпкания ресторант в
търсене на свободни места.
В Урике има само един ресторант, но когато съдържателката е Мама Тита,
не са нужни повече. В продължение на четири дни тази весела шестдесет и
няколко годишна жена разпалваше старата пропанова печка от зори до
среднощ, суетеше се в кухнята, гореща като котелно помещение, и приготвяше
планини от храна за всички бегачи от групата на Кабайо. Задушено пилешко и
козе месо, панирана речна риба, говеждо на скара, каша от фасул, гуакамоле и
пикантни сосове с мента. Всички ястия бяха подправени със сладки зелени
лимони, олио с люти чушки и пресен кориандър. За закуска Тита поднасяше
бъркани яйца с козе сирене и сладки чушки, а към тях - препълнени купи с
пиноле и палачинки, чийто вкус толкова напомняше пандишпан, че една
сутрин аз предложих помощта си в кухнята, за да науча тайната рецепта.
(Тайната на Тита (няма проблеми, Тита няма да се сърди) - забърква се рядко тесто от
варен ориз, презрели банани, малко царевично брашно и прясно козе мляко. Съвършенство.
- б. а.)
Когато бегачите от двата отбора се натъпкаха около двете дълги маси в
задния двор на Тита, Кабайо чукна по една бирена бутилка и стана. Мислех, че
ще ни даде последни наставления преди състезанието, но той имаше друго
наум.
- Хора, с вас нещо не е наред - започна той. - Рарамури не обичат
мексиканците. Мексиканците не обичат американците. Американците не
обичат никого. Но вие всички сте тук и постоянно правите неща, които са ви
чужди. Видях рарамури да помагат на чабочи да прекосят реката. Видях
мексиканци да се отнасят с рарамури като с велики шампиони. Погледнете тези
гринго, които проявяват уважение към околните. Нормалните мексиканци,
американци и рарамури не постъпват така.
В отсрещния ъгъл Тед смяташе, че може да помогне на Мануел, като преведе
тромавия испански на Кабайо на още по-тромава смесица от испански и
английски. Докато Тед бъбреше, по лицето на Мануел проблясваше тиха
усмивка. Накрая тя се задържа на лицето му.
- Какво правите тук? - продължи Кабайо. - Вие трябва да сеете царевица.
Имате семейства, за които трябва да се грижите. Вие, гринго, знаете, че тук
може да стане напечено. Рарамури познават опасностите по-добре от всеки.
Един от моите приятели изгуби любим човек, човек, който можеше да стане
следващият велик шампион на рарамури. Той страда, но е истински приятел.
Затова е тук.
Всички мълчаха. Босия Тед сложи ръка на гърба на Мануел. Осъзнах, че от
всички тараумара, които можеше да помоли за помощ при направата на
сандалите, Тед неслучайно беше избрал Мануел.
- Мислех, че това състезание ще се провали, защото ще бъдете прекалено
разумни, за да дойдете. - Кабайо огледа градината, откри Тед в ъгъла и прикова
поглед върху него. - Вие, американците, сте известни като алчни и себични
хора, но аз виждам добросърдечните ви постъпки. Виждам да правите
различни неща от любов, без никаква причина. Знаете ли кой прави нещата,
190
без да има основателна причина?
- КАБАЙО! - разнесоха се викове.
- Да, точно така. Лудите хора. Más Locos (Най-лудите (исп.) - б. пр). Но ще ви
кажа нещо за лудите хора. Те виждат неща, които са невидими за околните.
Правителството строи пътища и разрушава много от пътеките ни. Понякога
майката природа побеждава и разрушава пътищата с наводнения и скални
свлачища. Но човек никога не знае. Не знаем дали някога ще имаме друга
такава възможност. Утре ще се състои едно от най-великите състезания на
всички времена и знаете ли кой ще участва в него? Само луди хора. Само вие,
Más Locos.
- Más Locos!
Бирите се вдигнаха във въздуха, бутилките задрънчаха. Кабайо Бланко,
самотният скитник от Високите планини, най-накрая беше излязъл от
пущинака, за да се намери сред приятели. След години на разочарования на
него му оставаха 12 часа да види мечтата си сбъдната.
- Утре ще видите това, което виждат лудите хора. Стартът ще бъде по
изгрев слънце, тъй като ни предстои дълго бягане.
- КАБАЙО! ДА ЖИВЕЕ КАБАЙО!

ГЛАВА 31
„Често си представям, че пред мен бяга един по-бърз бегач, лек почти
като дух.“
- Гейб Дженингс, победител в квалификациите на САЩ на 1500 м за
Олимпийските игри през 2000 г.

В 5 ч. сутринта Мама Тита беше сложила палачинки, папая и горещо пиноле

на масата. За закуската преди състезанието Арнулфо и Силвино бяха поискали
посолегъст говежди бульон с домати и едри царевични зърна. Тита, весела като
птичка, въпреки че беше спала само три часа, веднага го забърка. Силвино си
беше облякъл специалната носия за състезания - разкошна тюркоазена блуза и
бяла пола, обточена с везани цветя.
- Guapo - каза Кабайо с възхищение. Изглеждаш добре. Силвино
срамежливо сведе глава. Кабайо се разходи в градината, като нервно сърбаше
кафе. Беше чул, че фермери възнамерявали да прекарват добитък по една от
просеките, и не беше мигнал цяла нощ, обмисляйки аварийни промени в
маршрута. Когато се събуди и слезе за закуска, той установи, че бащата на Луис
Ескобар и старият Боб, скитащият гринго от Батопилас, вече се бяха притекли
на помощ. Предната вечер, докато правели снимки сред природата, те бяха
срещнали vaquero (Говедари (исп.) - б. пр.) и ги бяха предупредили да изберат
друг път. Сега, като нямаше над какво да си блъска главата, Кабайо си търсеше
друга причина за тревога. Това не му отне много време.
- Къде са хлапетата? - попита.

191
 Всички повдигнаха рамене.
- По-добре да ги доведа - каза Кабайо. - Не искам пак да изнемогват без
закуска.
Когато двамата с Кабайо излязохме навън, с изумление видях, че целият град
се беше събрал да ни приветства. Докато закусвахме вътре, местните бяха
окачили гирлянди от свежи цветя и хартиени серпентини над улицата.
Оркестър мариачи със сомбреро и тореадорски костюми се разсвирваше. По
улицата танцуваха жени и деца, а кметът се целеше с пушка в небето, като се
упражняваше да гърми, без да разкъса серпентините.
Погледнах си часовника и дъхът ми спря изведнъж. Оставаше половин час
до началото. След изминаването на 35 мили до Урике бях като „сдъвкан и
изплют“, както беше предвидил Кабайо, а след половин час трябваше да
повторя упражнението и да добавя още 15 мили отгоре. Кабайо беше начертал
ужасен маршрут. В рамките на 50 мили щяхме се изкачваме и да слизаме 6500
фута - точно колкото се изкачват бегачите през първата половина на бягането
в Лийдвил. Кабайо не беше почитател на директорите на състезанието в
Лийдвил, но при избора на трасе беше също толкова безмилостен.
Двамата с Кабайо се изкачихме по хълма до малкия хотел. Джен и Били все
още бяха в стаята си и спореха дали Били да вземе още една бутилка вода (оказа
се, че той така или иначе не може да я открие). Имах резервна бутилка, която
използвах, за да си нося кафе, и я подхвърлих на Били.
- Сега хапнете нещо! И по-бързо! - смъмри ги Кабайо. - Кметът ще даде
началния изстрел точно в седем.
Двамата грабнахме нещата си (раница с гелове и енергийни десертчета за
мен, бутилка вода и малка торбичка пиноле за Кабайо) и се запътихме надолу
по хълма. Оставаха 15 минути. Свихме покрай ресторанта на Тита и
установихме, че тълпата на улицата се е разраснала до малък карнавал. Луис и
Тед танцуваха с някакви възрастни жени и отбиваха постоянните атаки на
бащата на Луис. Скот и Боб Франсис пляскаха с ръце и припяваха на
мариачите, доколкото можеха. Местните тараумара си бяха събрали собствена
перкусионна група и отмерваха такта на тротоара с пръчките палиа.
Кабайо беше очарован. Той се смеси с навалицата и започна да обикаля
наоколо като Мохамед Али, като подскачаше, вървеше на зигзаг и размахваше
юмруци във въздуха. Тълпата ревеше. Мама Тита му пращаше въздушни
целувки.
- ¡Ándale! (На мексикански жаргон: Хайде! - б. пр.) Ще танцуваме цял ден! -
извика Кабайо през шепи. - Но само ако никой не умре! Бъдете внимателни в
планината!
Той се обърна към мариачите и прокара пръст по гърлото си. Спрете
музиката. Време е.
Кабайо и кметът започнаха да извеждат танцьорите от улицата и да махат на
бегачите да дойдат до стартовата линия. Събрахме се. Приличахме на някаква
странна черга, изтъкана от хора с лица, тела и дрехи, които не си подхождаха.
Тараумара от Урике бяха обути в шорти и маратонки и все още носеха палиа.
Скот си съблече тениската. До него се притискаха Арнулфо и Силвино,
облечени в яркосини блузи, купени специално за състезанието. Ловците на

192
елени нямаше да изпуснат Елена от погледа си нито за миг. По негласна
уговорка всички си представихме една невидима линия на асфалта и
застанахме зад нея.
Гърдите ме стягаха. Ерик си проправи път до мен.
- Виж, имам лоши новини - каза ми. - Няма да спечелиш. Каквото и да
правиш, ще прекараш там цял ден. Така че просто се отпусни, не бързай и се
наслаждавай на бягането. Запомни: ако усещаш напрежение, значи влагаш
прекалено много усилия.
- Тогава ще използвам, когато другите се разсеят - изхриптях - и ще изиграя
картите си.
- Нищо няма да играеш! - предупреди ме Ерик. Той не искаше подобни
мисли да ми минават дори на шега. - В планината температурата може да стигне
38°С.
Задачата ти е да се прибереш на два крака.
Мама Тита обикаляше от човек на човек и притискаше ръцете ни със
замъглени очи.
- Ten cuidado, cariño - казваше. Пази се, миличък.
- ¡Diez!... ¡Nueve!...
Кметът, а с него и тълпата, започна обратното броене.
- ¡Ocho!... ¡Siete!
- Къде са хлапетата? - извика Кабайо.
Огледах се. Джен и Били не се виждаха никъде.
- Накарай го да спре броенето! - извиках в отговор.
Кабайо поклати глава, обърна се и се приготви за старт. Беше чакал
годинии, беше рискувал живота си за този миг и нямаше да го отложи заради
когото и да било.
- ¡BRUJITA! - войниците сочеха зад нас.
Когато тълпата извика Cuatro! (Четири (исп.) - б. пр.), Джен и Били се спуснаха
тичешком по хълма. Били беше обул широки панталони за сърф и не носеше
тениска. Джен беше облечена в черен клин и черен потник за джогинг. Косата
ѝ беше сплетена на две стегнати плитки като на Пипи Дългото чорапче.
Разсеяна от възгласите на войниците, Джен метна чантата с храната и
резервните чорапи на другата страна на улицата. Изненаданите зрители
подскочиха, когато торбата прелетя между краката им и изчезна. Затичах се,
грабнах я и я занесох до масата за помощна екипировка точно в мига, когато
кметът натисна спусъка.
БУМ!
Скот подскочи и изкрещя, Джен изрева, Кабайо задюдюка. Тараумара
просто се затичаха. Бегачите от Урике се движеха заедно и изчезнаха по черния
път в сенките на ранното утро. Кабайо ни беше предупредил, че тараумара ще
направят силно начало, но това беше просто жестоко. Скот се хвърли след тях,
а Арнулфо и Силвино го следваха по петите. Аз тичах бавно. Пуснах другите
да минат пред мен и останах последен. Щеше да е чудесно да имам компания,
но в този момент се чувствах по-сигурен сам. Най-голямата грешка, която
можех да направя, щеше да е да стана част от нечие чуждо бягане.
Първите две мили пробягахме по равното. Излязохме от града и поехме по

193
пътя към реката. Тараумара от Урике стигнали първи до водата, но вместо да
тръгнат направо през плиткия, дълъг 50 ярда брод, те внезапно спрели и
започнали да се мотаят по брега и да обръщат камъните.
„Какво правят, по дяволите“, зачудил се Боб Франсис, който бил минал
напред заедно с бащата на Луис, за да направи снимки от другата страна на
реката. Той видял как местните тараумара издърпали найлоновите торбички,
които били скрили под камъните предната вечер. Като пъхнали пръчките палиа
под мишница, те нахлузили торбичките на краката си, затегнали ги за дръжките
и зашляпали през реката, демонстрирайки какво се случва, когато новите
технологии заменят нещо, което е работило добре в продължение на 10 хиляди
години. Тъй като се страхували да не намокрят ценните маратонки, дарени им
от Армията на спасението, тараумара се клатушкали, обути в импровизирани
плавници.
- Боже - промърморил Боб. - Никога не съм виждал нещо подобно.
Тараумара от Урике все още се препъвали по хлъзгавите камъни, когато Скот
стигнал до реката. Той нагазил във водата, следван плътно от Арнулфо и
Силвино. Тараумара от Урике стигнали до брега, свалили торбичките от
краката си и ги напъхали в джобовете на шортите си, за да могат да ги използват
отново. Започнали да се катерят по високата дюна. Скот се приближавал бързо,
изпод краката му хвърчал пясък. Когато тараумара от Урике стигнали до
черния път, който води към планината, Скот и двамата Кимаре ги били
настигнали.
Междувременно Джен имала проблем. Тя, Били и Луис били преминали
реката заедно с неколцина тараумара, но когато тръгнала да изкачва пясъчната
дюна, Джен усетила дразнене в дясната си ръка. Бегачите на свръхдълги
разстояния ползват бутилки за вода с каишки, които се пристягат около ръката,
за да се носят по-лесно. Джен дала на Били едната от двете си бутилки, а за
себе си измайсторила втора от лепенки и шише с изворна вода. Докато с усилие
се изкачвала по дюната, собственоръчно приспособената бутилка започнала да
лепне и да ѝ пречи. Било дреболия, но Джен трябвало да търпи тази дреболия
всяка минута през следващите осем часа. Дали да задържи бутилката? Или да
рискува още веднъж да бяга през каньоните с десетина глътки вода в шишето?
Джен започнала да гризе лепенката. Знаела, че единственият начин да се
пребори с тараумара бил, като заложи всичко. Ако рискувала и се проваляла,
добре. Но да загуби състезанието на живота си от предпазливост - това нямало
да си прости никога. Джен хвърлила бутилката и веднага се почувствала по-
добре и дори по-смела. и това довело до следващото рисковано решение. На
групата ѝ предстояло първото голямо изпитание: стръмно възвишение с рядка
сянка, дълго три мили. Изгреело ли слънцето, Джен не можела да се надява, че
ще може да следва темпото на тараумара, които „се хранят с топлина“.
- Мамка му - казала си Джен. - Ще набера преднина сега, докато е
прохладно.
С пет крачки тя се отделила от групата.
- До скоро, момчета - извикала през рамо.
Тараумара веднага хукнали след нея. Двамата опитни стари ветерани
Себастиано и Ерболисто я изпреварили, а другите трима тараумара я

194
заобиколили отстрани. Джен намерила пролука, измъкнала се и побягнала
напред. Тараумара се завтекли след нея и отново я обградили. У дома
тараумара може да са миролюбиви хора, но когато става дума за състезание, си
показват рогата през цялото време.
- Неприятно ми е да го кажа, но Джен ще свърши зле - казал Луис на Били,
когато Джен се отскубнала за трети път.
Били изминали едва три от петдесетте мили, а тя вече мерела сили с петима
тараумара.
- Който иска да финишира, не бяга така.
- На нея някак си винаги ѝ се получава - казал Били.
- Не и на това състезание - казал Луис. - Не и срещу тези мъже.
Благодарение на гениалния Кабайо всички щяхме да проследим битката в
реално време. Кабайо беше избрал маршрут с У-образна форма, а стартът беше
точно по средата. По този начин хората от селото щяха да видят бегачите
няколко пъти в двете посоки, а състезателите винаги щяха да знаят на какво
разстояние са от водачите. У-образната форма имаше и друго, неочаквано
предимство: то даде на Кабайо сериозни основания да е подозрителен спрямо
отбора от Урике.
Кабайо беше изостанал с около четвърт миля, така че отлично видял как
Скот и Ловците на елени настигнали тараумара от Урике по хълма отвъд
реката. Когато ги видял да се връщат след първия обратен завой, той бил
изумен. В разстояние на едва 4 мили отборът от Урике бил набрал преднина от
4 минути, изпреварвайки не само двамата най-добри бегачи тараумара от
своето поколение, но и най-големия специалист по изкачванията в историята
на бягането на свръхдълги разстояния в западния свят.
- Няма. Начин. Просто. НЯМА! - изръмжал Кабайо, който бягал заедно с
Босия Тед, Ерик и Мануел Луна. Когато стигнали до обратния завой на петата
миля в малкото индианско селище Гуадалупе Коронадо, Кабайо и Мануел
започнали да задават въпроси на зрителите тараумара. Не им било трудно да
разберат какво става: отборът от Урике бягал по странични пътечки и скъсявал
маршрута. Кабайо не се ядосал, а по-скоро изпитал съжаление. Той осъзнал, че
тараумара от Урике са забравили как да бягат постарому, а заедно с това са
изгубили и самочувствието си. Те вече не били Бягащите хора. Те били просто
хора, които отчаяно се опитвали да достигнат сянката на някогашната си
същност.
Кабайо им простил като приятел, но не и като директор на състезанието. Той
обявил тараумара от Урике за дисквалифицирани.
Когато стигнах реката, ме обзе удивление. Толкова се бях съсредоточил
върху движенията на краката си в тъмното и върху мисления контрол (свий
коленете, прави малки крачки. не оставяй следи.), че когато нагазих в
дълбоката до колене река, внезапно осъзнах: бях пробягал две мили и не
усещах нищо. Нещо повече, усещах се лек и свободен, дори бях по-пъргав и
бодър, отколкото на старта.
- Браво, Oso! - викаше Боб Франсис от отсрещния бряг. - Сега те очаква
малко хълмче, нищо работа.
Излязох от водата и се изкачих по дюната. С всяка стъпка се обнадеждавах

195
все повече. Разбира се, оставаха ми още 48 мили, но както вървеше, може би
щях да измина дванадесетина мили, преди да ми се наложи да направя
истинско усилие. Започнах да се изкачвам по пътеката точно когато слънцето
се показа над каньона. Изведнъж всичко светна: искрящата река, блещукащата
зелена гора, кораловата змия, свита в краката ми.
Извиках и скочих встрани от пътеката. Подхлъзнах се по стръмния склон и
се хванах за някакъв храст, за да спра падането. Виждах змията над главата си.
Извиваше се притихнала и беше готова да нападне всеки миг. Ако се върнех на
пътеката, рискувах да ме ухапе. Ако се спуснех към реката, можеше да падна
от скалата. Единственият изход беше да се движа настрани, като се държа за
храстите.
Първата туфа издържа, после и втората. След като изминах 10 фута,
внимателно пропълзях до пътеката. Змията все още я препречваше, при това с
основателна причина: беше мъртва. Някой преди мен я беше ударил с пръчка
по гърба. Изтрих пръстта от очите си и се огледах за поражения. Имах
охлузвания по двата пищяла, в ръцете ми се бяха набили тръни, сърцето ми
биеше лудо. Извадих тръните със зъби и криво-ляво почистих раните с вода от
бутилката си. Време беше да тръгвам. Не исках никой да ме завари окървавен
и уплашен край разлагаща се змия.
Колкото по-нависоко се изкачвах, толкова по-силно печеше, но след ранния
утринен хлад това ми действаше по-скоро ободряващо, отколкото
изтощително. Продължавах да мисля за съвета на Ерик: „Ако усещаш
напрежение, значи влагаш прекалено много усилия.“ Реших да се отпусна и да
спра да се вглеждам в движенията си. Изпивах гледката на каньона около мен,
като гледах как слънцето позлатява върховете на възвишенията отвъд реката.
Знаех, че много скоро ще се издигна до височината на този връх.
Секунди по-късно Скот се показа зад един от завоите на трасето. Усмихна
ми се широко, поздрави ме с вдигнат палец и изчезна. Арнулфо и Силвино
бягаха плътно зад него. Когато прелетяха наблизо, блузите им се развяваха
като платна на лодка. Разбрах, че трябва да съм близо до завоя на петата миля.
Свих по следващия завой. Ето го и Гуадалупе Коронадо. Освен белосаната
сграда на училището, няколко малки къщи и едно магазинче, в което се
продаваха топли газирани напитки и сладки в прашни опаковки, в това село
нямаше много за гледане. На цяла миля разстояние обаче се чуваха радостни
викове и биене на барабани.
Група бегачи тъкмо излизаше от Гуадалупе, за да тръгне по петите на Скот
и двамата Кимаре. Най-отпред, съвсем сама, бягаше Brujita.
В мига, в който ѝ се отворила възможност, Джен се хвърлила напред. По
пътя от Батопилас забелязала, че тараумара слизат и се качват по един и същи
начин, с умерено, постоянно темпо. От своя страна Джен обича да лети надолу
по склоновете.
- Това ми е единствената силна страна - казва тя - така че се възползвам
максимално от нея.
Така вместо да води изтощителен двубой с Ерболисто, тя решила да го
остави да диктува темпото по време на изкачването. Щом стигнали обратния
завой и поели надолу, тя се откъснала от групата и започнала да ускорява.

196
 Този път тараумара не я последвали. Тя набрала такава преднина, че когато
се озовала в подножието на следващия хълм - тясна камениста пътека, която се
изкачвала по втория клон на У-то - Ерболисто и останалите не могли да се
приближат достатъчно, за да я обградят. Джен се чувствала толкова уверена,
че когато стигнала обратния завой, спряла, за да си поеме дъх и да си напълни
бутилката с вода. До този момент имала невероятен късмет с водата; Кабайо
бил помолил жителите на Урике да се разположат из каньоните с делви с
пречистена вода. Всеки път, щом изпиела последната си глътка, Джен се
натъквала на някой доброволец.
Тя все още пълнела бутилката, когато Ерболисто, Себастиано и останалите
най- сетне я настигнали. Заобиколили я, без да спрат, и Джен ги оставила да
минат напред. Щом си напълнила шишето, тя хукнала надолу по хълма. В
рамките на две мили тя отново настигнала тараумара и ги задминала.
Започнала мислено да разглежда оставащата част от маршрута, за да пресметне
колко дълго ще може да продължи по този начин. Да видим. Предстояли две
мили надолу, после 4 мили по равното (по обратния път към селото), после.
Бам! Джен паднала по лице върху камъните, отскочила и се плъзнала по
гърди, преди да спре внезапно. Лежала, ослепяла от болка. Капачето на
коляното ѝ май било счупено, а едната ѝ ръка била изцапана с кръв. Преди
Джен да успее да се стегне и да се опита да стъпи на крака, групата на
Ерболисто се задала по пътеката. Един по един те прескочили Джен и
изчезнали, без да се обръщат назад.
„Казват си: Ето какво се случва с онези, които не умеят да бягат по камъни
- помислила си Джен. - Е, точка за тях.“
Тя бързо се изправила, за да направи оценка на щетите. Пищялите ѝ
приличали на пица, но капачето на коляното ѝ било само охлузено, а кръвта,
която ѝ се сторило, че тече от ръката й, се оказала кафяво желе от спуканата
опаковка енергизиращ гел, която била пъхнала в калъфа на шишето с вода.
Джен направила няколко предпазливи стъпки, после се затичала леко и се
почувствала по-добре, отколкото очаквала. Всъщност, чувствала се толкова
добре, че докато дошла до подножието на хълма, била настигнала и задминала
всички онези тараумара, които я били прескочили.
- ¡BRUJITA!
Тълпата в Урике полудяла, когато Джен преминала през селото, окървавена,
но усмихната на 20-ата миля. Тя спряла в станцията, за да изрови прясно желе
от чантата си, докато Мама Тита, не на себе си от щастие, потупвала кървавите
ѝ прасци с престилката си и викала:
- ¡Cuarto! ¡Estás en cuarto lugar! (Игра на думи: на испански cuarto означава
както „четвърти", така и „стая" - б. пр.)
- Какво съм? Стая?
Джен почти била излязла от града, преди лошият ѝ испански да ѝ позволи да
разбере какво е казала Мама Тита: Джен била на четвърто място. Само Скот,
Арнулфо и Силвино все още били пред нея, но тя упорито се домогвала до
лидерската позиция. Кабайо бил избрал прякора ѝ много точно: 12 години след
Лийдвил Bruja се завърнала, за да си отмъсти.
Щяла да го направи обаче само ако успеела да се справи с жегата.

197
Температурата наближавала 38°С, когато Джен влязла във фурната -
криволичещото нагоре-надолу възвишение на селището Лос Алисос. Пътеката
заобикаля гола каменна стена, която се спуска, издига се и отново се спуска,
като височината варира с 3000 фута. Всеки от хълмовете в тази отсечка може
да мине за един от най-тежките участъци, които Джен някога била виждала, а
тук имало поне шест такива един зад друг. От скалите се излъчвала топлина,
от която кожата ѝ сякаш се изприщвала, но Джен трябвало да тича близо до
стената на каньона, за да не се подхлъзне по ръба и да падне в пропастта.
Джен тъкмо се била изкачила на върха на един от хълмовете, когато
изведнъж ѝ се наложило да се облегне на стената: рамо до рамо, Арнулфо и
Силвино летели към нея. Ловците на елени изненадаха всички. Очаквахме, че
тараумара ще следват Скот по петите цял ден и ще се опитат да го изпреварят
на финала, но вместо това те бяха ускорили и бяха излезли напред.
Джен притиснала гръб към горещата стена, за да им направи път. Преди да
има време да се зачуди къде е Скот, тя отново се залепила за стената.
- Скот бягаше нагоре по този проклет хълм с жар, каквато не съм виждала
у друго човешко същество - каза по-късно Джен. - Викаше „Ху-ху-ху-ху“.
Толкова се беше унесъл, че се чудех дали въобще ще ме разпознае. Тогава той
вдигна поглед и започна да вика: „Яяяяяя, Brujita, ууууу!
Скот спрял, за да осведоми накратко Джен за пътя нататък и да ѝ каже къде
може да си налее вода. После я разпитал за Арнулфо и Силвино: с каква
преднина се движат, как изглеждат? Джен изчислила, че може би са с три
минути напред и бягат с добро темпо.
- Добре - кимнал Скот, потупал я по рамото и отпрашил.
Джен се загледала след него и забелязала, че бяга по самия ръб на пътеката
и следва стриктно извивките ѝ. Това е стар трик на Маршал Улрих. По този
начин е по-трудно за водача да се обърне назад и да те види как се промъкваш.
В крайна сметка Скот не бил изненадан от големия скок на Арнулфо. Елена
преследвал ловците.
- Трябва просто да победиш трасето - казах си. - Никого другиго. Само
трасето.
Преди да тръгна да се изкачвам по възвишението при Лос Алисос, спрях, за
да се окопитя. Потопих глава в реката и останах така с надеждата, че водата ще
ме охлади, а кислородният глад ще ме върне в действителността. Току-що бях
изминал първата половина от маршрута, което ми беше отнело само четири
часа. Четири часа за маратон по тежко трасе в пустинната жега! До такава
степен изпреварвах разписанието си, че започнах да мисля като състезател.
Колко ли трудно щеше да е да надмина Босия Тед? Краката сигурно го боляха
по камъните. И Порфилио изглеждаше измъчен,
За щастие потапянето на главата във водата подейства. Осъзнах, че се
чувствах много по-силен днес, отколкото по време на дългия преход от
Батопилас, защото бягах като бушмен от Калахари. Не се опитвах да настигна
антилопата, просто я държах под око. По време на бягането през Батопилас
опитът да остана в крак с Кабайо и другите беше убийствен. Днес, поне до този
момент, се бях състезавал само с трасето, но не и със състезателите.
Преди да набера твърде много амбиция, беше време да приложа друга

198
бушменска тактика и да се подложа на основен преглед. Когато го направих,
разбрах, че съм в по-лоша форма, отколкото си мислех. Бях гладен, жаден и
разполагах само с половин бутилка вода. Не бях уринирал повече от час, което
не беше добре предвид количеството вода, което бях изпил. Ако скоро не се
рехидратирах и не поемех някакви калории, щях здраво да закъсам сред
хълмовете, които ми предстояха. Когато тръгнах да изминавам петдесетте ярда
през реката, напълних празната си туба с речна вода и пуснах вътре няколко
йодни таблетки. Щях да я оставя за половин час, за да се пречисти, а през това
време с последната чиста вода, която ми беше останала, преглътнах едно
протеиново десертче, приготвено от овесени ядки, стафиди, фурми и сироп от
кафяв ориз.
Почувствах се добре.
- Дръж се - извика Ерик, когато се разминахме на другия край на реката. -
Там горе е много по-трудно, отколкото мислиш.
Ерик призна, че преминаването на хълмовете е толкова трудно, че самият
той бил напът да се откаже. Такава лоша новина може да подейства като удар
в корема, но Ерик е убеден, че най-лошото, което можеш да направиш за един
бегач по средата на състезанието, е да му дадеш напразни надежди.
Неизвестността причинява напрежение. Ако знаеш какво те чака обаче, можеш
да се отпуснеш и да си свършиш работата.
Ерик не преувеличаваше. Час по-късно аз се катерех и се спусках по
хълмовете с убеждението, че съм се изгубил и че скоро ще изчезна в пущинака.
Имаше само една пътека и аз я следвах, но къде, по дяволите, беше малката
градинка с грейпфрутови дървета край Лос Алисос? Трябваше да е на 4 мили
от реката, но аз имах чувството, че съм изминал десет, а все още не я виждах.
Накрая, когато бедрата ми пареха и трепереха толкова силно, че мислех, че ще
припадна, забелязах няколко грейпфрута на хълма пред мен. Добрах се до
върха и се отпуснах до група тараумара от Урике. Те бяха чули, че са
дисквалифицирани, и бяха решили да се охладят на сянка, преди да се върнат
в селото.
- No hay problema - каза един от тях. Няма проблем. - Така или иначе бях
твърде уморен, за да продължа.
Той ми подаде старо тенекиено канче. Да върви по дяволите гиардията;
гребнах от общия съд с пиноле. Беше студено, вкусно и зърнесто като ледена
каша от пуканки. Изгълтах една чаша, после още една и погледнах пътеката,
която току-що бях изминал. Далеч в ниското реката едва се виждаше, като
изтрита тебеширена рисунка на тротоара. Не можех да повярвам, че съм бягал
от там до тук. Или че щях да го направя още веднъж.
- Невероятно! - ахна Кабайо.
Лепнеше от пот, а очите му бяха широко отворени от вълнение. Докато се
опитваше да си поеме дъх, той обърса потта от мокрите си гърди. Дъжд от
капчици литна към мен и блесна на палещото мексиканско слънце.
- Това е събитие от световна класа! - задъхваше се Кабайо. - Тук, насред
нищото!
До 42-рата миля Арнулфо и Силвино все още водеха пред Скот, а Джен се
мъкнеше след тях. Когато минала през Урике за втори път, Джен се отпуснала

199
върху един стол, за да изпие една кола, но Мама Тита я хванала под мишниците
и я изправила на крака.
- ¡Puedes, cariño, puedes! - извикала Тита. Можеш, миличка, можеш!
- Не се отказвам - опитала се да протестира Джен. - Само трябва да пийна
нещо.
Но Тита сложила ръце на гърба на Джен и я избутала обратно на улицата.
При това тъкмо навреме. Ерболисто и Себастиано се били възползвали от
равния път към града и били на четвърт миля от Джен, а Били Тъпака се бил
отскубнал от Луис и бил на четвърт миля от тях.
- Този ден е хубав за всички! - каза Кабайо.
Той се движеше на половин час от първите и това го побъркваше. Не защото
губеше, а защото имаше опасност да не види първия финиширал.
Напрежението беше толкова непоносимо, че накрая Кабайо реши да се откаже
от състезанието и да се опита да се върне в Урике навреме за финала.
Гледах го да се отдалечава и отчаяно исках да го последвам. Бях толкова
уморен, че не можах да намеря пътя до мизерния въжен мост над реката и по
някакъв начин се озовах под него. Бях принуден да преджапам през реката за
четвърти път. Подгизналите ми крака бяха прекалено тежки, за да ги повдигам,
докато се влачех по пясъка на другия бряг. Бях тичал цял ден, а сега бях на
същото място, насред същото безкрайно изкачване, от което почти отпаднах
тази сутрин, когато ме изплаши мъртвата змия. Нямаше как да сляза преди
залез, така че този път щях да се препъвам в тъмното.
Оборих глава и се затътрих. Когато отново вдигнах поглед, бях заобиколен
от деца тараумара. Затворих очи, после отново ги отворих. Децата все още бяха
там. Толкова се зарадвах, че не са халюцинация, че за малко не се разхлипах.
Нямах представа откъде се бяха взели и защо бяха решили да ме следват.
Заедно се изкачвахме все по-високо и по-високо по хълма.
След като изминахме около половин миля, те се стрелнаха по една почти
незабележима странична пътечка и ми помахаха да ги последвам.
- Не мога - казах със съжаление.
Те повдигнаха рамене и се скриха в храстите.
- ¡Gracias! - казах с дрезгав глас, но те не ме чуха.
Продължих нагоре по хълма, като се тътрех с темпо, което не може да е било
по- бързо от обикновено ходене. Когато стигнах до едно малко плато, децата
седяха там и чакаха. Значи така тараумара от Урике успяваха да вземат такава
голяма преднина. Децата скочиха и тичаха с мен, докато не изчезнаха отново в
храсталака. Половин миля по-късно те отново изскочиха. Това се превръщаше
в кошмар - бягах и бягах, но нищо не се променяше. Пред мен винаги имаше
още един хълм и накъдето и да се обърнех, изникваха Царевични деца. (Герои
от едноименния разказ на Стивън Кинг - б. пр.)
„Какво би направил Кабайо?“, зачудих се. Той винаги попадаше в
безнадеждни ситуации в каньоните и винаги намираше начин да се измъкне.
„Би започнал със спокойствието, защото дори само това да постигнеш, няма да
е зле. После би работил върху лекотата. Би бягал без усилие, сякаш не му пука
колко висок е хълмът или колко далече трябва да стигне.“
- OSO! - Босия Тед тичаше към мен. Изглеждаше обезумял.
- Някакви момчета ми дадоха вода, беше толкова студена, че реших да я
200
използвам, за да се охладя - каза Тед. - Така че се поливам целия и я пръскам.
Беше ми трудно да следя разказа на Босия Тед, защото гласът му се усилваше
и заглъхваше като зле настроено радио. Усетих, че кръвната ми захар е толкова
ниска, че още малко и ще припадна.
- . И изведнъж си казвам: Мамка му, свърши ми водата.
Доколкото можех да разбера от вайкането на Босия Тед, оставаше ни може
би една миля до обратния завой. Нямах търпение да продължа към станцията,
за да мога да сдъвча едно енергийно десертче и да си почина преди последните
5 мили.
- ... И така, трябва да се изпикая, казвам си, по-добре да се изпикая в една
от тези бутилки, за да имам за краен случай, за най-краен случай, нали
разбираш. И така, изпиках се в това шише и урината беше оранжева. Не
изглеждаше добре. И беше гореща. Мисля, че хората ме гледаха да пикая в
бутилката си за вода и си мислеха: Ама че са корави тези гринго.
- Чакай - бях започнал да разбирам. - Нали не си пил урина?
- Беше най-гадната, най-отвратителната урина, която съм опитвал през
целия си живот. Това чудо може да се бутилира и да се продава като средство
за връщане на мъртви към живот. Знам, че може да се пие урина, но не и ако е
била затоплена и разклащана в бъбреците ти в продължение на 40 мили. Беше
неуспешен експеримент. Не бих пил тази урина дори ако е последната течност
на планетата.
- Ето - предложих му последната си вода.
Не можех да разбера защо просто не се беше върнал в станцията и не си беше
напълнил бутилката, щом е бил толкова разтревожен, но бях прекалено
изтощен, за да му задавам каквито и да било въпроси. Босия Тед спря да
мрънка, напълни бутилката си и пое нататък. Колкото и да беше странен,
изобретателността и решимостта му не можеха да се отрекат; беше на по-малко
от 5 мили от финалната лента на състезание на 50 мили, което беше пробягал
с джапанки на краката, и беше готов да пие телесни нечистотии, за да стигне
до финала.
Едва след като пристигнах до обратния завой при Гуадалупе, замъгленото
ми съзнание проумя първопричината за безводието на Тед: вода вече нямаше.
Нямаше и хора. Цялото село се беше събрало в Урике за празненството след
състезанието, магазинът беше затворен и нямаше кой да покаже изворите на
бегачите. Свлякох се върху един голям камък. Виеше ми се свят, а устата ми
така беше подпухнала, че не можех да дъвча. Дори да успеех да преглътна
няколко хапки, пак бях прекалено обезводнен, за да бягам още един час до
финала. Можех да се върна в Урике само пеша, но бях твърде изтощен.
- Дотук със състраданието - промърморих на себе си. - Давам нещо от себе
си и какво получавам? Прецакан съм.
Докато седях сломен, тежкото дишане след трудното изкачване се успокои
достатъчно, за да доловя един друг звук - странно свирукане, подобно на птиче
чуруликане, което сякаш се приближаваше все повече. Надигнах се, за да се
огледам, и видях старият Боб Франсис да изкачва хълма.
- Ей, amigo - извика Боб, измъкна от раницата си две кутии сок от манго и
ги разклати над главата си. - Помислих си, че нещо за пиене ще ти дойде добре.

201
 Бях смаян. Старият Боб беше вървял 5 мили по тези тежки пътеки при 35-
градусова жега, за да ми донесе сок? После обаче си спомних: няколко дни по-
рано Боб много беше харесал ножа, който бях заел на Босия Тед, за да си
направи сандали. Беше спомен от експедиции в Африка, но Боб беше толкова
мил с всички ни, че не можех да не му го подаря. Чудотворната поява на Боб в
този момент беше само щастлива случайност, но когато изгълтах сока и бях
готов да бягам до финала, чувството, че последното парченце от пъзела на
тараумара си е дошло на мястото, не ме напускаше.
Кабайо и Тита стояли в тълпата при финалната лента и протягали вратове,
за да зърнат победителите. Кабайо измъкнал стар часовник със счупена
верижка от джоба си и погледнал часа. Било шест. Може би било твърде рано,
но имало вероятност.
- ¡ Vienen! - извикал някой. Идват!
Кабайо надигнал глава. С присвити очи той се загледал по правия път над
подскачащите глави на танцуващите хора. Фалшива тревога. Само облак прах
и … не, там имало нещо. Развяваща се черна коса и яркочервена блуза.
Арнулфо все още бил начело.
Силвино бил втори, но Скот бързо го настигал. В последната миля Скот
изпреварил Силвино. Вместо да профучи край него обаче, той го тупнал по
гърба.
- Хайде! - извикал Скот и помахал на Силвино да го последва.
Изненадан, Силвино събрал сили и се опитал да следва Скот стъпка по
стъпка. Заедно те тръгнали след Арнулфо.
Когато тримата водачи направили последно усилие преди финала, виковете
и ликуването заглушили оркестъра на мариачите. Силвино залитнал и отново
се надигнал, но не могъл да продължи с темпото на Скот. Скот отминал напред.
Той бил стигал до този момент и преди и винаги намирал сили да бъде пръв.
Арнулфо погледнал назад и видял човека, който бил победил най-добрите в
света, да го следва с цялата си мощ. Арнулфо прелетял през центъра на Урике.
Колкото повече се доближавал до финалната линия, толкова по-силни ставали
виковете. Когато отнесъл лентата, Тита избухнала в плач.
Когато Скот пресякъл финалната лента с второ време, тълпата била
обградила Арнулфо. Кабайо се втурнал да го поздрави, но Скот го отминал, без
да каже дума. Той не бил свикнал да губи, още по-малко от неизвестни бегачи
в импровизирани състезания насред нищото. Това не му се било случвало
никога преди, но той знаел как да постъпи.
Скот отишъл при Арнулфо и му се поклонил.
Тълпата полудяла. Тита изтичала да прегърне Кабайо и го видяла да бърше
очите си. Насред цялата суматоха Силвино преминал финалната линия,
следван от Ерболисто и Себастиано.
А Джен? Нейното решение да спечели или да умре, опитвайки се, ѝ излязло
през носа.
Когато пристигнала в Гуадалупе, Джен била напът да припадне. Тя се
свлякла край едно дърво и отпуснала замаяната си глава между коленете си.
Неколцина тараумара се събрали около нея, за да се опитат да я окуражат да се
изправи. Тя повдигнала глава и дала знак, че е жадна.

202
 - Agua? - попитала. - Agua purificada? (Вода? Пречистена вода? (исп.) - б. пр.)
Някой ѝ бутнал топла кола в ръката.
- Още по-добре - казала Джен и се усмихнала уморена.
Тя все още пиела колата, когато се разнесъл вик. Себастиано и Ерболисто
влизали в селото. Джен ги изгубила от поглед, когато множеството се струпало
около тях, за да им поднесе поздравления и пиноле. После Ерболисто застанал
край нея и протегнал ръка, а с другата сочел пътеката. Идваш ли? Джен
поклатила глава.
- Още не - казала.
Ерболисто се затичал, после спрял и се върнал. Отново протегнал ръка.
Джен се усмихнала и му направила знак да върви.
- Тръгвай вече!
Ерболисто помахал за довиждане.
Малко след като изчезнал надолу по пътеката, отново се разнесли викове.
Някой казал на Джен, че Вълка идва.
Били! Джен му оставила голяма глътка от колата и докато той пиел, тя се
изправила на крака. Макар много пъти да били бягали заедно и да били
изпратили много залези, бягайки във Вирджиния Бийч, Джен и Били всъщност
никога не били финиширали заедно.
- Готова ли си? - попитал Били.
- Страшен си, пич.
Заедно те отлетели надолу по хълма и профучали по люлеещия се мост.
Пристигнали в Урике с викове и крясъци. Реваншът бил блестящ: въпреки
окървавените крака на Джен и нарколептичния подход на Били към
подготовката за състезания, те победили всички освен четирима тараумара и
двама бегачи с голям опит в свръхдългите разстояния: Луис и Ерик.
Мануел Луна отпаднал по средата на състезанието. Въпреки че беше
направил всичко по силите си, за да дойде заради Кабайо, болката от смъртта
на сина му го възпрепятстваше при бягането. Дори да не можеше да се отдаде
от сърце на състезанието обаче, той напълно се беше посветил на един от
състезателите. Мануел ходел нагоре-надолу по пътя и се оглеждал за Босия
Тед. Скоро към него се присъединил Арнулфо. после Скот. после Джен и Били.
Случило се нещо странно: колкото по-бавни били бегачите, толкова по-бурни
били виковете. Всеки път, когато някой състезател преминел финалната линия
- Луис и Порфилио, Ерик и Босия Тед - те веднага се обръщали и започвали да
викат към бегачите, които още тичали.
От върха на хълма виждах как блещукат червените и зелените светлини над
пътя към Урике. Слънцето беше залязло и аз тичах през сребристосивия здрач
на дълбоките каньони, през светлината, подобна на лунната, която неизменно
се стеле наоколо, докато не започне да ти се струва, че всичко е замръзнало във
времето, освен самия ти. И тогава измежду млечните сенки изплува самотният
скитник от Високите планини.
- Искаш ли компания? - попита Кабайо.
- С удоволствие.
Заедно изтрополихме по люлеещия се мост. Прохладният вятър откъм
реката ме караше да се чувствам странно безтегловен. Когато навлязохме в

203
последната отсечка към града, засвириха тромпети. Рамо до рамо, с равна
стъпка двамата с Кабайо влязохме в Урике.
Не знам дали наистина пресякох финалната линия. Всичко, което видях,
беше една вихрушка с плитки - Джен изхвръкна от тълпата и така се хвърли
върху ми, че залитнах. Преди да падна, Ерик ме хвана и притисна бутилка
студена вода към тила ми. Очите на Арнулфо и Скот вече се бяха зачервили.
Двамата ми пъхнаха по една бира във всяка ръка.
- Беше невероятен - каза Скот.
- Да - казах. - Невероятно бавен.
Беше ми отнело повече от 12 часа, което означаваше, че Скот и Арнулфо
биха могли да пробягат още веднъж маршрута и пак да ме победят.
- Именно това казвам - настоя Скот. - Бил съм в това положение, човече.
Бил съм, и то много пъти. За да си бавен, е нужен много повече кураж,
отколкото за да си бърз.
Закуцуках към Кабайо, който се беше проснал под едно дърво, докато
веселието се вихреше около него. Скоро щеше да стане и да изнесе прекрасна
реч на своя развален испански. Щеше да извика до себе си Боб Франсис, който
щеше да влезе в града тъкмо навреме, за да връчи на Скот церемониален колан
тараумара, а на Арнулфо - собственото си джобно ножче. Кабайо щеше да
раздаде паричните награди и да се задави от вълнение, когато
Купонджийчетата, които имаха пари колкото да си купят билет до Ел Пасо,
веднага дадоха своята част от наградата на бегачите тараумара, които
финишираха след тях. Кабайо щеше да се пръсне от смях, когато Ерболисто и
Луис танцуваха като роботи.
Но всичко това щеше да се случи по-късно. Засега Кабайо се задоволяваше
с това да седи сам под дървото, да се усмихва и да пие бира, докато мечтата му
се осъществяваше пред очите му.

ГЛАВА 32
„Съзнанието му толкова дълго беше заето с неразрешимите проблеми на
съвременното общество, а той продължава да се бори, въоръжен с
добросърдечие и безгранична енергия. Усилията му не са напразни, но
той може би няма да доживее да види плодовете им.“
- Тео ван Гог, 1889 г.

- Трябва да чуеш това - Босия Тед ме хвана за ръката.

По дяволите. Сгащи ме точно когато се опитвах да се измъкна от лудостта
на уличното празненство и да докуцукам до хотела, за да припадна. Вече бях
чул пълния коментар на Босия Тед за състезанието, в т. ч. и констатацията, че
човешката урина е много хранителна и едновременно с това е ефикасно
средство за избелване на зъбите. Не можех да си представя, че Тед може да
каже нещо, което да звучи по-съблазнително от дълбок сън в меко легло. Но
този път историите разказваше не Тед, а Кабайо.

204
 Босия Тед ме домъкна до градината на Мама Тита, където Скот, Били и още
няколко души седяха, запленени от Кабайо.
- Случвало ли ви се е да се събудите в Бърза помощ - питаше Кабайо - и да
се зачудите дали въобще искате да сте будни?
Така той започна един разказ, който бях чакал да чуя близо две години.
Скоро ми стана ясно защо беше избрал този момент. Призори всички ние
щяхме да се пръснем и да се запътим към домовете си. Кабайо не искаше да
забравим онова, което бяхме споделили. Ето защо той за първи път разкри кой
е.
Родил се под името Майкъл Рандал Хикман, син на сержант от артилерията
на Военноморските сили, чието семейство пътувало нагоре-надолу покрай
Западното крайбрежие в зависимост от местоназначенията му. Като слабоват
саможивец, който постоянно трябвало да се защитава във всяко ново училище,
първата работа на младия Майк при всяко местене била да намери най-близкия
клуб на Полицейската атлетическа лига и да се запише в класа по бокс.
Яките хлапета се хилели и удряли ръкавиците си една в друга, когато
смотанякът с пухкава коса и хипарска прическа несръчно се качвал на ринга,
но усмивките се стопявали, когато дългата лява ръка започнела да нанася прави
удари по очите им. Майк Хикман бил чувствително дете, което мразело да
наранява околните, но това не му попречило да стане наистина добър боксьор.
- Най-много обичах едрите, мускулести момчета, защото те не се даваха -
спомня си Майк. - Първия път, когато нокаутирах противник обаче, се
разплаках. После дълго време не нокаутирах никого.
След като завършил гимназия, Майк постъпил в Държавния университет
„Хумболт“ (Университет в Северна Калифорния - б. пр.), за да изучава източните
религии и историята на коренното население на Америка. За да си плаща
обучението, той започнал да участва в нелегални боксови мачове под името
Джипси Каубой. Тъй като не се страхувал да влиза в зали, където рядко се
мяркали бели лица, още по-малко бели лица на вегетарианци, които говорят за
вселенската хармония и сока от пшеничени кълнове, Каубоя скоро имал
толкова ангажименти, колкото можел да поеме. Дребни мексикански
организатори на мачове често го дърпали настрани и му шепнели на ухо.
- Oye, compay - казвали. - Слушай, приятел. Ще пуснем chisme - слух, че си
водещ аматьор от източните щати. Гринго ще те харесат, човече. Всеки
gabacho (В Мексико и САЩ - пренебрежително название на бял американец. - б. пр.)би
бил готов да заложи и децата си на теб.
Джипси Каубой вдигнал рамене.
- Съгласен съм.
- Просто се пази да не те пребият до четвъртия рунд - предупреждавали го.
Или до третия, или до седмия, според уговорката. Каубоя се справял с
грамадните негри тежка категория, като подскачал напред-назад, докато не
дойдело време да нанесе решителния удар. Срещу пъргавите латиноси средна
категория обаче трябвало да се бори за живота си.
- Понякога се налагаше да ме измъкват разкървавен от ринга - каза.
Но дори след като напуснал университета, той продължил да се боксира.
- Просто обикалях страната и се биех. Преструвах се на нокаутиран,

205
печелех някои мачове, други губех, но всъщност ги печелех; в повечето случаи
правех добро шоу и се научих да се бия, без да се контузвам.
След като няколко години се подвизавал в подземния свят на бокса, Каубоя
си събрал парите и отлетял за Мауи (Вторият по големина от Хавайските острови
- б. пр.). Там, вместо към курортите, той се запътил в обратна посока, към
влажната и мрачна източна част на острова и към тайните гробници на Хана.
Търсел цел в живота си, а вместо това срещнал Смити, отшелник, който живеел
в скришна пещера. Той сам въвел Майк в пещерата си, а после го въвел и в
тайните свещени места на острова.
- Смити е човекът, който първи ме запали по тичането - каза ни Кабайо.
Понякога двамата се впускали в бяг посред нощ и изминавали двадесетте
мили от Каупо (Изолирано селище на о-в Мауи - б. пр.) до високия 10 000 фута връх
Халекала. Седели мълчаливо, докато първите лъчи на утрото проблеснели по
повърхността на Тихия океан. После се спускали надолу. Хранели се само с
дивите папаи, които късали от дърветата. Постепенно кавгаджията от
незаконните барове Майк Хикман изчезнал. На негово място се появил Майка
Тру. Името му било вдъхновено от храбрия и безстрашен старозаветен пророк
Михей и верността на едно старо куче, наречено Тру Дог.
- Не искам цял живот да следвам примера на Тру Дог - казвал Кабайо - но
все пак е някаква цел.
Докато тичал през джунглата в търсене на видения, новороденият Майка
Тру срещнал красива млада жена от Сиатъл, която била дошла на почивка.
Били коренно различни. Мелинда карала магистратура по психология, а баща
ѝ бил заможен банкер. Майка бил пещерен човек в буквалния смисъл на
думата. Двамата обаче се влюбили. След като прекарал една година сред
дивата природа, Майка решил, че е време да се върне в света.
Бам! Джипси Каубой нокаутирал третия си съперник.
... и четвъртия.
... и петия...
С Мелинда, седнала в ъгъла, и крака, укрепнали от бягането в джунглата,
Майка бил практически недосегаем. Можел да танцува и да подскача, докато
другият боксьор започнел да чувства, че ръцете му са от цимент. Щом
юмруците на противника се отпуснели, Майка със светкавичен удар го пращал
във въжетата.
- Любовта ме вдъхновяваше - каза Майка.
Двамата с Мелинда се заселили в Боулдър, Колорадо, където Майка можел
да тича по планинските пътеки и да получава ангажименти в Денвър.
- Той определено не изглеждаше като боксьор - каза ми по-късно Дон
Тобин, по онова време шампион по кикбокс лека категория на спортната
асоциация „Роки Маунтин“. Имаше доста дълга коса и носеше корави стари
ръкавици, които сякаш беше наследил от Роки Грациано. (Роки Грациано (1919-
1990) - американски боксьор - б. пр.)
Дон Тобин се сприятелил с Каубоя и от време на време му ставал спаринг
партньор. И до днес той се възхищава от професионалната етика на Каубоя.
- Сам си правеше невероятни тренировки. На тридесетия си рожден ден
пробяга 30 мили! 30 мили!

206
 Малцина американски маратонци можели да се справят с такова разстояние.
Когато направил серия от 12 поредни победи, Каубоя вече имал достатъчно
страховита репутация, за да се появи на корицата на денвърския седмичник
„Уестуърд“. Под заглавието „Градът на юмруците“ била поместена снимка на
Майка на цяла страница. Той бил гол до кръста, потен, с вдигнати юмруци и
развети коси, а в очите му блестяло онова пламъче, което видях двадесет
години по-късно, когато го изненадах в Креел. Във вестника били отпечатани
думите на Каубоя: „Срещу съответна сума бих се бил с всеки.“
С всеки, а? Статията попаднала в ръцете на организатор на мачове по
кикбокс от ESPN, който бързо проследил Каубоя и му направил предложение.
Макар че Майка бил боксьор, а не кикбоксьор, организаторът искал да го
изправи срещу Лари Шепърд, номер 4 в ранглистата на кикбоксьорите
полутежка категория в САЩ. Двубоят щял да се излъчва по телевизията в
цялата страна. Майка обожавал славата и големите пари, но усетил нещо гнило.
Само няколко месеца по- рано той бил бездомно хипи, което медитирало на
върха на планината. Сега искали да се бие с майстор на бойните изкуства,
който чупел каменни плочи с глава.
- За тях това беше голям майтап - казва Майка. - Аз бях дългокосото хипи,
което искаха да качат на ринга, за да му се посмеят.
Случилото се после е обобщение на живота на Кабайо: най-лесният избор за
него е този между благоразумието и гордостта. Когато в предаването „Нощта
на супербойците“ по ESPN звънецът иззвънял, Джипси Каубой зарязал
обичайната си предпазлива стратегия на танцуване и подскачане. Вместо това,
уверен в себе си, той прекосил ринга и обсипал Шепърд с безпощаден залп от
леви и десни удари.
- Той не знаеше какво правя, затова се покри в ъгъла, за да помисли -
спомняше си Майка.
Той вдигнал юмрук за страничен удар, но му хрумнало нещо по-добро.
- Толкова силно го ритнах в лицето, че си счупих пръст - казва Майка. -
Счупих и носа му.
Зън-зън-зън.
Реферът вдигнал ръката на Майка, докато лекарят преглеждал очите на
Шепърд, за да се увери, че ретините му не са се отлепили. Поредният нокаут
за Джипси Каубой. Нямал търпение да се прибере, за да празнува с Мелинда.
Оказало се обаче, че Мелинда от своя страна се готви да го нокаутира. Дълго
преди разговорът да свърши и дълго преди тя да приключи с разказа за
връзката, която имала, и за намерението си да го напусне заради друг мъж и да
се върне в Сиатъл, главата на Майка се изпълнила с въпроси. Не за нея; за него.
Той току-що бил разбил физиономията на един човек в национален ефир. И
защо? За да изглежда велик в нечии очи? За да се превърне в актьор, чиито
постижения се измерват единствено с нечия привързаност? Майка не бил
глупав. Той можел да направи връзката между нервното момче с баща военен
и самотния, жаден за любов скитник, в който се бил превърнал. С други думи,
той голям боксьор ли бил, или просто бил в нужда?
Скоро след това се обадили от списание „Карате“. Репортерът обяснил, че
наближава излизането на годишната класация и че изненадващото представяне

207
на Джипси Каубой го поставя под № 5 в ранглистата на кикбоксьорите
полутежка категория в САЩ. Каубоя бил на път да направи главозамайваща
кариера. Щом „Карате“ се появяло по павилионите и започнели да валят
предложения, той щял да има много и добре платени възможности да установи
дали обича да се бие, или се бие, за да бъде обичан.
- Извинете - казал Майка на репортера. - Но аз току-що взех решение да се
оттегля.
За Джипси Каубой да изчезне било още по-лесно, отколкото за Майк
Хикман. Майка се отказал от всичко, което не можел да си позволи. Спрял
телефона си, изоставил апартамента и заживял в пикап модел 1969 г. През
нощта спял в спален чувал в задната част на колата. През деня работел като
косач и хамалин. Всички свободни часове прекарвал в бягане. Ако не можел да
бъде с Мелинда, щял да се примири с изтощението.
- Сутрин ставах в 4.30 ч. и бягах 20 мили. Беше прекрасно - разказа Майка.
- После работех цял ден и исках отново да се чувствам по същия начин. Връщах
се вкъщи, пиех една бира, хапвах малко фасул и бягах.
Нямал представа дали е бърз или бавен, дали се справя добре или не, докато
през един летен уикенд през 1986 г. не заминал за Ларами, Уайоминг, за да
участва в двойния маратон „Роки Маунтин“. Изненадал дори себе си, като
спечелил с време 6 ч. и 12 мин., преодолявайки две маратонски дължини една
след друга, като всяка от тях му отнела малко повече от 3 часа. Майка
установил, че да бягаш на свръхдълги разстояния е дори по-трудно, отколкото
да си професионален боксьор. На ринга противникът ти решава колко силно да
те удари, но на пътеката наказанието ти е в собствените ти ръце. За човек,
който се опитва да изпадне в транс, екстремното бягане може да бъде страшно
привлекателен спорт.
„Може би бих могъл да стана дори професионалист, стига само да се отърва
от тези дразнещи контузии.“ Тази мисъл се въртяла в главата на Кабайо, докато
се спускал с колелото си по една стръмна улица в Боулдър. Когато отново
дошъл на себе си, той мигал срещу ярките светлини в отделението за спешна
помощ в общинската болница. Очите му били покрити със засъхнала кръв, а
челото му било нашарено с шевове. Доколкото можел да си спомни, се
подхлъзнал по мокрия чакъл и се преметнал през кормилото на колелото.
- Имаш късмет, че си жив - казал му лекарят. Това била едната гледна точка.
Според другата смъртта била проблем, който все още застрашавал Майка. Той
наскоро бил навършил четиридесет и една, но въпреки мъжеството на бегач на
дълги разстояния, което притежавал, носилката в Бърза помощ не
представлявала особено приятна гледка. Майка нямал здравна застраховка,
нямал дом, семейство или постоянна работа. Нямал достатъчно пари, за да
остане за през нощта в болницата за наблюдение, но нямал и легло, на което да
се възстановява, ако го изпишат.
Майка бил избрал да живее бедно и свободно, но дали искал да умре така?
Един приятел го помолил да поправи дивана му. На този диван през
следващите няколко дни Майка размишлявал върху бъдещето си. Той знаел
много добре, че само големите късметлии сред бунтовниците имат славен край.
Още от втори клас негов идол бил Джеронимо, храбрият апаче, който се

208
измъквал от щатската кавалерия, като бягал пеш през аризонската пустош. Но
как свършил Джеронимо? Като затворник, който умрял пиян в канавката в
пепелив резерват.
Щом се възстановил, Майка се отправил към Лийдвил. Там, след като
прекарал една вълшебна нощ, бягайки през гората с Мартимано Сервантес, той
намерил отговори на въпросите си. Джеронимо не могъл вечно да бяга
необезпокояван, но може би един „гринго индианец“ можел. Един „гринго
индианец“, който не притежавал нищо, нямал нужда от никого и не се
страхувал да изчезне от лицето на земята просто така.
- Но от какво се препитаваш? - попитах го.
- От потта си - отговори Кабайо.
Всяко лято той напуска колибата си и се връща с автобус в Боулдър, където
старият му пикап го очаква зад дома на приятел фермер. В продължение на
два- три месеца той отново е Майка Тру и преживява, като пренася мебели.
Щом събере достатъчно пари, за да му стигнат за следващата година, той си
тръгва, изчезва на дъното на каньоните и пак става Кабайо Бланко.
- Когато остарея толкова, че да не мога да работя, ще сторя онова, което
щеше да направи Джеронимо, ако го бяха оставили на мира - каза Кабайо. - Ще
вляза надълбоко в каньоните и ще си намеря тихо местенце, където да легна.
В начина, по който Кабайо изрече тези думи, нямаше драматизъм или
самосъжаление, а само съзнанието, че някой ден животът, който си е избрал,
ще го накара да изчезне още веднъж, за последен път.
- Може да се видим отново - завърши Кабайо, когато Тита изгаси
светлините и ни изпрати да си лягаме - а може би не.
На другата сутрин по изгрев слънце войниците от Урике чакаха край стария
микробус, който стоеше пред ресторанта на Тита. Когато Джен се появи, те се
оживиха.
- Hasta luego, Brujita - казаха. (Довиждане, малка вещице! (исп.) - б. пр.)
Като телевизионна звезда Джен им изпрати въздушни целувки, а после се
качи на покрива на микробуса. Босия Тед пъргаво се качи след нея. Стъпалата
му бяха толкова дебело увити в превръзки от парчета плат, че едва ги беше
напъхал в японските налъми.
- Всъщност не са толкова зле - настояваше Тед. - Само са малко изнежени.
Той се притисна до Скот, който с готовност му направи място.
Останалите седнахме вътре и разположихме уморените си тела колкото е
възможно по-удобно с оглед на предстоящото разтърсващо пътуване. Селският
майстор на тортили (който едновременно с това беше и селският бръснар,
обущар и шофьор) седна зад волана и форсира гърмящия мотор. Отвън Кабайо
и Боб Франсис вървяха покрай микробуса и притискаха ръце до всеки от
прозорците. Мануел Луна, Арнулфо и Силвино стояха до тях, докато автобусът
потегли. Останалите тараумара вече бяха поели по дългия път към дома, а тези
тримата, макар да живееха най-далече, бяха останали, за да ни изпратят. Дълго
след това ги виждах как стоят на пътя и махат, докато целият Урике не изчезна
зад нас в облак прах.

209
ОТВЪД ПРЕДЕЛИТЕ МА ВЪЗМОЖНОТО

РОДЕНИ ДА ТИЧАТ
ПРЕЗ КАНЬОНИТЕ НА МЕКСИКО

Автор: Кристофър МакДугъл

Превод: Цветелина Лакова
Редактор: Елена Радинска
Коректор: Мариана Пиронкова
Консултант: инж. Стоян Пиронков
Aмериканска. Второ издание

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

ISBN 978-954-95351-35-8

210