Professional Documents
Culture Documents
2. Силвейн Рейнард - Екстазът На Гейбриъл
2. Силвейн Рейнард - Екстазът На Гейбриъл
ПРОЛОГ
Флоренция, 1290 г.
С трепереща ръка поетът изпусна бележката на пода. Няколко мига остана на място,
неподвижен като статуя. После стисна зьби, изправи се на крака и се впусна из къщата,
пренебрегвайки масите и чупливите предмети по пътя си, без да го е грижа за другите
обитатели на този дом.
Забърза из улиците на града, почти тичайки към реката. Застана в края на моста - техния
мост - и влажните му очи нетърпеливо заоглеждаха речния бряг, за да открият и най-малката
следа от неговата любима.
Но не я видя никъде.
Сините му очи искряха, обхождайки сладостно откритата й кожа и дългата, черна коса.
Когато се върна отново към вестника си, тя се размърда леко и простена. Притеснен, той
захвърли вестника встрани.
Тя прибра колене към гърдите си, свивайки се на топка. Тихо мърморене излезе от устните й
и Гейбриъл се наведе по-близо, за да чуе по-ясно какво казва. Но не успя.
- Джулиан?
Той постави нежно ръка на голото й рамо, но тя трепна и се отдръпна рязко от него. Започна
да повтаря тихо името му, отново и отново, а гласът й звучеше все по-уплашено.
- Джулия, тук съм - каза Гейбриъл по-силно. Тъкмо когато посягаше да я докосне пак, тя се
изправи стреснато, борейки се да си поеме дъх. - Добре ли си?
- Джулия?
Той се намръщи.
- Какво става?
- Кошмар.
- Какъв?
- Бях в гората зад къщата на родителите ти, в Селинсгроув.
Тя си пое дъх и придърпа чаршафа върху голите си гърди чак до брадичката. Той бе бял и
огромен, покриващ цялото й крехко тяло, преди да се спусне на гънки като морски вълни по
матрака. В този момент младата жена заприлича на Гейбриъл на гръцка статуя и той погали
нежно с пръсти кожата й.
Тя трепна и се сви под пронизителния му син поглед, но знаеше, чс няма да бъде оставена на
мира.
- Сънят започна красиво. Любехме се под звездите и заспах в прегръдките ти. Когато се
събудих обаче, теб те нямаше.
- Сънувала си, че съм правил любов с теб и после съм те изоставил? - в желанието си да
прикрие неудобството си, гласът на Гейбриъл прозвуча хладно.
- И преди съм се събуждала в градината сама, без теб - отвърна тя тихо и плахо се приближи
отново към него.
Огънят в слабините му внезапно утихна. Сети се за вълшебната вечер преди шест години,
когато се бяха срещнали за първи път и само бяха разговаряли, сгушени в прегръдките си. На
следващата сутрин се бе събудил и си бе тръгнал, оставяйки спящата тинейджърка сама.
Притеснението й бе разбираемо и дори предизвикваше на моменти съжаление в него.
лицето й към гърдите си. Хиляди спомени изпълниха главата му, докато мислеше за случилото
се предишната вечер. Бе видял за пръв път голото й тяло и я бе посветил в съкровените тайни на
секса. Тя му бе отдала невинността си и той бе решил, че я е направил щастлива. Сега се
поколеба.
- Не. Радвам се, че ти ми беше първият. Откакто се срещнахме, исках точно това.
. Той постави ръка на бузата й, галейки кожата й с палеца си.
- За мен беше чест, че ти бях първият мъж - каза тихо и се наведе напред, без Да откъсва очи
от нея. - Но искам и да ти бъда последният.
Очите й пробягаха над рамото му към бюрото, където бе оставен айфонът му.
- Няма да вдигна, така че е все едно - той застана на колене между краката й и отметна
чаршафа от тялото й. - В леглото ми сме само ние двамата.
Тя потърси погледа му, докато голите им тела се допираха едно до друго. Гейбриъл се наведе,
за да я целуне, но Джулия извърна глава.
- Не ми пука - отсече той и доближи устните си до шията й, целувайки кожата й там, където
и двамата усещаха ускоряващия й се пулс.
- Няма.
Очите й пробягаха от белия плат, стиснат между пръстите й, към лицето му. Гейбриъл
приличаше на пантера, дебнеща плячката си. Погледът й се премести към купчината дрехи,
струпани на пода, встрани от леглото. Бяха далече от нея.
Притисна устни до ушната й мида и нежно докосна диамантената обица. Беше сигурен, че
неговата осиновителка, Грейс, щеше да бъде щастлива, че обиците й са се озовали при Джулия.
Още една кратка целувка, после се обърна и приседна на ръба на леглото.
Докато миеше зъбите си, Джулия мислеше за преживяното през миналата нощ. Сексът с
Гейбриъл бе силно емоционално изживяване и дори сега сърцето й туптеше като на уплашена
птички, не че бе изненадващо, като се имаше предвид общото им минало. Бе го пожелала още в
нощта, която бяха прекарали заедно невинно в овощната градина, когато беше на седемнайсет
години. Той си бе отишъл на другата сутрин, преди тя да се събуди. Беше я забравил почти
напълно, замаян от наркотиците и алкохола. Минаха шест години, преди да се срещнат отново,
и Гейбриъл изобощо не си я бе спомнил.
Когато го видя в първия ден на семинара му в университета в Торонто, той бе все така
привлекателен, но студен като далечна звезда. Още не можеше да повярва, че вече е неин
любовник. Не вярваше, че е възможно темпераментният и арогантен професор да отвърне на
чувствата й.
тя усещаше жилото на сексуалната ревност по начин, който не бе изпитвала преди. Дори само
от мисълта, че бе правил това, което бяха правили тази нощ, с други жени - в неговия случай с
много, много други жени - я заболяваше сърцето. Знаеше, че предишните му връзки са били
различни от преживяното от тях двамата че често са били платени уговорки, лишени от любов
или привързаност. Но той бе събличал тези жени, бе ги виждал голи и бе прониквал в телата им.
След като са били с него, колко от тези жени бяха копнели за повече?
Паулина със сигурност. Тя и Гейбриъл поддържаха контакт помежду си през годините, след
като бяха заченали заедно дете и го бяха загубили.
Ти си фригидна.
Изпъна рамене. Ако можеше да убеди Гейбриъл да бъде търпелив с нея и да я обучи, беше
убедена, че ще успее да го задоволи. Той я обичаше. Щеше да й даде шанс. Тя беше негова и
това бе толкова сигурно, все едно си бе татуирала името му на кожата си.
Твой Гейбриъл
Гейбриъл се печеше на футона* със свалени очила и изложена открито гола гръд. С неговото
мускулесто, силно телосложение тя имаше чувството, че самият Аполон е дошъл да я посети.
Той усети присъствието й на терасата и потупа скута си, за да я прикани да седне в него. Тя го
направи и ръцете му се обвиха около нея, докато той я целуваше страстно.
- Странен въпрос.
- Ти не поиска, а попита. Честно казано, Джулиан, бих се радвал да те чуя да искаш неща от
мен. Искам да знам, че ти ме желаеш така отчаяно, както те желая и аз - усмихна се той.
Чертите на лицето му се смекчиха, докато очертаваше кръгове около гърдите й. - Мечтаеше си
първия ти път нещата да се случат по определен начин. Исках да ти го предложа, но се
притеснявах. Ако се почувстваше неудобно? Ако се окажех недостатъчно внимателен?
Миналата нощ бе първата и за мен в много отношения.
Освободи я от прегръдките си, наля кафе и димящо мляко от двете кани в купата за лате и
постави подноса с храна между тях. Имаше сладкиши и плодове, препечени филийки и
шоколад, варени яйца и сирене, и няколко шоколадови бонбона „Бачи Перуджина” - бе
подкупил един служител от хотела да изтича да ги вземе заедно с екстравагантния букет ириси
от магазина
- Събудих се гладен като вълк. Щях да те изчакам, но… - поклати глава той, взе зрънце
грозде от купата и я погледна настойчиво. - Отвори.
Тя отвори уста и той пъхна зрънцето между устните й, обикаляйки с пръст по тях.
- И трябва да изпиеш това, моля - подаде й винена чаша, пълна с боровинков сок и сода.
Джулия се нацупи.
- Грижиш се прекалено много за мен.
- Така се държат мъжете, когато обичат и искат любимите им да са здрави за целия бъдещ
секс, който плануват с тях.
- Няма да те питам откъде знаеш такива неща. Дай ми това - тя грабна чашата от ръката му и
я пресуши на един дъх, без да откъсва очи от него, докато той се подхилкваше.
- Прелестна си.
- Добре.
Разбира се, че съм щастлив. Опитвам се да разбера дали ти си щастлива. И имайки предвид
това, което каза досега, се притеснявам, че не си.
Когато бях в колежа, момичетата от моя етаж в общежитието коментираха гаджетата си. Една
нощ разказваха истории за първия си път - тя заръфа притеснено върха на пръстите си. - Малко
от тях казаха нещо хубаво. Другите истории бяха ужасни. Едно от момичетата беше насилвано
като дете. Други са били принудени да го направят от гаджетата си или на среща. Ня колко от
тях казаха, че първия път им е било много неловко и неприятно - приятелят им се нахвърлял и
свършвал бързо. Помислих си, че ако това е всичко, на което мога да се надявам, по- добре да си
остана девствена.
- Звучи ужасно.
- Исках да бъда обичана. Реших, че ще бъде по-добре да имам Платонична сърдечна връзка с
писма вместо сексуални отношения. съмнявах се, че ще открия човек, който ще ми даде и двете
неща. С Саймън определено не ме обичаше. Сега имам връзка със сексбог и не мога да му
предложа тази наслада, с която той ме дарява.
Веждите на Гейбриъл се повдигнаха от изненада.
- О, я ела тук!
- Благодаря ти, че беше толкова нежен към мен тази нощ - прошепна тя и страните й отново
поруменяха.
- Предпочитам да не го правя.
Гейбриъл потърка очите си с ръце и ги закри така за кратко време. Щеше да бъде прекалено
лесно да излъже, знаеше го, но след всичко, което му бе дала, заслужаваше да знае тайните му.
- Естествено.
Веждите на Джулия политнаха нагоре от изненада. Джейми и нейната властна майка никога
не се бяха държали мило с нея и тя изобщо не ги харесваше. Не би могла да предположи, че
офицер Робъртс, която бе разследвала нападението на Саймън върху нея предишния месец, е
била първата жена на Гейбриъл.
Гейбриъл трепна и Джулия изпита жал към него. От думите му й се догади, но те обясняваха
много неща.
- Ужасно. Толкова съжалявам… - тя стисна дланта му. - Затова ли се притесни така тази
нощ?
Той кимна.
- Тя те е подвела.
- Това не извинява поведението ми - преди или след станалото - прокашля се той леко. -
Джейми предположи, че вече сме гаджета, но аз не се интересувах от нея. Това влоши нещата,
разбира се. Преминах в класацията от просто животно до звяр и задник. Когато я видях на Деня
на благодарността, не бях говорил с нея от години. Помолих я да ми прости. Тя бе
забележително великодушна. Винаги съм се чувствал виновен, че се отнесох лошо с нея.
Оттогава не се забърквам с девственици - Гейбриъл преглътна шумно. - До тази нощ. Първият
път се предполага да е нещо красиво, нещо важно в живота на всекиго, но рядко е така. Докато
ти си се тревожила дали ще ме задоволиш, аз се тревожех дали на теб ще ти хареса. Може би
съм бил прекалено загрижен, прекалено покровителствен, но не можех да си позволя да те
нараня.
Сякаш за да потвърди мнението й, той се наведе към нея в същия миг и я целуна силно.
Джулия измърка, когато ръцете му се вплетоха в косата й, и тя обви своите около шията му. Той
плъзна дланите си надолу под халата й и го разтвори колебливо. Повдигна глава с питащи очи.
Тя кимна.
- Как се чувстваш?
Той се приближи към нея, за да вижда лицето й, докато едната му ръка обхождаше горната
част на корема й.
- Боли ли те?
- Малко.
- Не!
- Наистина ли мислеше това, което каза миналата вечер за правенето на любов тук навън?
- Студено ли ти е?
Той съблече бързо халата и боксерките си и я покри с тялото си, поставяйки нежно ръка на
лицето й.
- Някой може да те види тук навън, скъпа. А аз не бих го позволил. Никой няма да види това
красиво тяло освен мен. Въпреки че съседите и случайно минаващите могат да те чуят… през
следващия час, да кажем.
Гейбриъл се подсмихна, когато тя си пое шумно дъх, докато трепетна вълна от наслада
преминаваше по цялото й тяло.
- Целта ми е да видя колко пъти мога да ти доставя наслада, преди да стигна до предела на
възможностите си.
Тя се разсмя.
Обещанието ми харесва.
След няколко минути синьото небе се изчерви от свян при страстта, разгърнала се под
усмивката на флорентинското слънце, което сгряваше телата на любовниците въпреки лекия
бриз. До тях кафето с мляко на Джулия изстина напълно,
След кратка дрямка Джулия взе лаптопа на Гейбриъл, за да изпрати писмо на баща си.
Имаше две важни съобщения в пощата си. Първото беше от Рейчъл.
Джулс!
Как си? Брат ми добре ли се държи? Спа ли вече с него? Да, АБСОЛЮТНО неуместно е да
питам подобно нещо, но хайде, ако излизаше с някой друг, вече щеше да си ми казала.
Обичам те,
Рейчъл.
P.S. Скот си има нова приятелка. Потаен е, така че не знам от колко време са заедно. Тормозя го
да ни запознае, но той не иска.
Може би е преподавател.
Здрасти, Рейчъл!
На другия ти въпрос, ДА. Гейбриъл се държи добре с мен и аз съм МНОГО щастлива.
С обич, Джулия.
Второто писмо беше от Пол. Можеше да се каже, че той се бе лепнал за Джулия, но, от друга
страна, й бе благодарен, че бяха запазили приятелството си и се въздържаше да й досажда. По-
скоро щеше да прикрие копнежа си по нея, отколкото да рискува да я загуби напълно. А и
трябваше да признае, че откакто бе започнала да се вижда с приятеля си Оуен, тя цялата сякаш
искреше.
Здрасти, Джулия!
Весела Коледа,
Пол.
- Това не ми звучи като щастливата Джулиан - разнесе се гласът на Гейбриъл зад нея.
- Чудесна идея.
Обърна се и го видя пред себе си мокър от душа, с разрошена коса и увита около слабините
кърпа.
- Добре ли си? - повдигна въпросително вежди той, а на лицето му отново се появи гладното
изражение.
Очите му се присвиха.
Тя извърна очи.
- Да видим… Шумен, страстен секс с любимата ми в стаята и на терасата… Да, бих казал, че
се чувствам страхотно.
Гейбриъл отметна част от халата й, за да целуне’ голото й рамо. Стисна я леко, после отиде
до леглото, измъкна шишенце с обезболяващи и й го подаде.
- Трябва да отида до „Уфици” за една среща, после ще взема новия си костюм от шивача -
погледна я притеснено. - Имаш ли нещо против да си купиш сама рокля? Бих дошъл с теб, но
няма да ми остане време.
Криста и Пол.
След като си взе душ, застана пред една от тоалетните масички, за да изсуши косата си,
докато Гейбриъл стоеше до другата. Улови се, че гледа към него, наблюдавайки как подрежда
принадлежностите си за бръснене с военна прецизност. Най-накрая се отказа да си слага
червило и просто се наведе над мивката, продължавайки да го зяпа.
Той все още бе гол до кръста, с вързана ниско на бедрата кърпа, и в момента се бе заел с
бръсненето си. Искрящо сините му очи се присвиваха съсредоточено, влажната му коса бе
безупречно сресана.
Джулия потисна смеха си, предизвикан от неговия устрем към постигане на съвършенство.
Гейбриъл използваше четка с черна дървена дръжка, за да разбърка пяната за бръснене. След
като я сложи на лицето си, се обръсна с помощта на старомодна на вид самобръсначка.
- Обичам те.
Изражението му се смекчи.
- И аз те обичам, мила.
- Не е ли?
- Не съм толкова старомоден - иначе не бих правил такъв див секс с теб навън. Нито да си
фантазирам как те запознавам с някои от любимите ми пози от „Кама Сутра” - смигна й той. -
Но съм претенциозен стар дявол, с когото не е лесно да се живее. Ще се наложи да ме
опитомяваш.
нея.
Остана, колебаейки се, в дневната с пусната, леко накъдрена коса, а очите й просто сияеха.
Носеше диамантените обици от Гейбриъл и своя наниз с перли.
Гейбриъл седеше на дивана в дневната и правеше последни бележки по лекцията си. Когато я
видя, свали очилата си и се изправи.
Тя премигна.
- О, сигурен съм, че ще харесате лекцията ми, мис Мичел. Дори ако трябва да ви я изнеса
лично и само на вас, между чаршафите. В нашата спалня.
- Почакай. Имам подарък за теб - прекъсна го Джулия и изчезна за секунда в спалнята. Върна
се с малка кутийка с емблемата на „Прада” на капака.
- Но исках.
Той се усмихна и внимателно повдигна капака. Разгъна хартиената опаковка отвътре и видя
синя копринена вратовръзка, в тон с роклята на Джулия.
Няма нищо по-секси от това да наблюдаваш как мъж си слага вратовръзка, помисли си тя.
- Може ли? - попита най-накрая, като видя, че Гейбриъл се мъчи без огледало пред себе си.
Той кимна и се наведе към нея, слагайки ръце на кръста й. Тя оправи вратовръзката му и
приглади яката му, после прокара длани по ръкавите му, докато стигна до ръкавелите му.
- Помня.
- Няма нищо по-секси от това жената, която обичаш, да ти оправя вратовръзката - взе ръцете
й в своите. - Изминахме дълъг път от онази първа нощ.
Джулия изписка леко, когато той я хвана през кръста и я повдигна, за да я целуне
подобаващо, след което тя трябваше отново да си сложи червило и двамата се пооправиха пред
огледалото, преди да излязат от стаята.
Гейбриъл я държа за ръка по време на кратката им разходка до „Уфици” и дори след като
бяха съпроводени до втория етаж от дундест джентълмен, носещ шарена папийонка, който им
се представи като Лоренцо, личния асистент на доктор Витали.
- Става дума за… как се казва… екрана? За PowerPoint презентацията? - Лоренцо махна с
ръка към залата зад тях, където вече бяха започнали да се събират гостите.
- Мис Мичел има запазено място - каза настоятелно Гейбриъл, раздразнен, че Лоренцо
пренебрегваше Джулия.
- Да, professore. Лично ще съпроводя вашата fidanzata - кимна Лоренцо с уважение към нея.
Тя отвори уста да го поправи, все пак не беше годеница на Гейбриъл, но той я целуна по
ръката и устните му, допрени до кожата й, прошепнаха тихо обещание. После изчезна и Джулия
бе ескортирана до почетното си място на първия ред.
Огледа се около себе си, отбелязвайки присъствието на хора, които приличаха на елита,
glitterati, на Флоренция, смесени с академични и местни знаменитости. Приглади роклята си,
като се наслаждаваше на нежния звук на тафтата под пръстите й. Сред всички тези гости и
множеството фотографи се радваше, че е добре облечена. Не искаше Гейбриъл да има повод да
се срамува на това толкова важно за него събитие.
Джулия знаеше каква рядкост е да се изнася лекция на толкова специално място и мислено
благодари за изумителния дар.
Когато бе прекарала една учебна година във Флоренция, бе посещавала залата на Ботичели
поне веднъж седмично, а понякога и по-често. Картините му я успокояваха и вдъхновяваха.
Като срамежлива американска студентка никога не си бе представяла, че две години по-късно
ще придружава световноизвестен специалист по Данте, докато той изнася лекция в същата тази
зала.
Повече от стотина души изпълваха помещението, някои дори стояха прави зад столовете.
Джулия наблюдаваше Гейбриъл, докато го представяха на различни, очевидно особено важни
гости. За пореден път си каза колко привлекателен мъж бе той, висок и със забележителна
студена красота. Възхищаваше се и на очилата му, и на начина, по който му стоеше тъмният
костюм.
Когато други хора й блокираха гледката към него, тя се фокусира върху това да различава
гласа му сред шумотевицата. Той бърбореше приятелски, като преминаваше свободно от
италиански на френски и немски и обратно на италиански. Дори немският му звучеше секси.
Заля я топла вълна, когато в един миг се сети как изглежда Гейбриъл под костюма, как
голото му тяло се надвесваше над нея. Запита се дали той си мисли за същото, когато я
погледне, и точно в този миг очите им се срещнаха и любимият й мъж й намигна. Закачката му
незабавно я върна към тяхната игра на терасата тази сутрин и сладостен трепет премина надолу
и нагоре по гръбнака й.
- Подходих към тази спорна тема като професор по литература и избрах да представя
творчеството на Ботичели като пример за различните женски архетипи. От историческа гледна
точка е имало много спорове за това колко близка е била Симонета с Ботичели и до каква
степен тя действително е била вдъхновение за неговите картини. Ще пропусна някои от тези
спорове, за да насоча вниманието ви върху чисто визуалното сравнение на няколко образа. Ще
започна с първите три слайда. В тях ще разпознаете илюстрациите с молив и мастило на Данте
и Беатриче в рая.
- Обърнете внимание на лицето на Беатриче - каза той. Гласът му омекна, когато очите му
срещнаха погледа на неговата възлюбена. - Най-красивото лице… Започваме с музата на Данте
и фигурата на Беатриче. Сигурен съм, че тя няма нужда от представяне, но ми позволете да
изтъкна, че Беатриче е символ на куртоазната любов, на поетичното вдъхновение, вярата,
надеждата и благостта. Тя е идеалът за женско съвършенство, едновременно интелигентна и
състрадателна, вибрираща от безкористната любов, която може да е породена единствено ог Бог.
Тя е вдъхновила Данте да стане по-добър човек.
Всички очи в залата освен очите на Гейбриъл се обърнаха към „Раждането на Венера”. Той
погледна към бележките си, докато публиката се възхищаваше на една от най-великите и най-
големи картини на Ботичели.
- Ерос не означава похот. Похотта, развратът е един от седемте смъртни гряха според Данте.
Еротичната любов може да включва секс, но не е ограничена само в него. Ерос е всепоглъ-
щащият огън на страстта и влечението, изразен в емоцията да бъдеш влюбен. И повярвайте ми,
когато ви казвам, че това далеч превъзхожда съперниците му в различните увлечения във всяко
отношение.
Джулия забеляза как той пренебрежително произнесе думата „съперници”, махайки
небрежно с ръка. Сякаш отхвърляше всички предишни любовници с този единствен жест,
докато искрящите му сини очи се втренчваха в нея.
- Всеки, който е бил влюбен, знае разликата между ерос и похот. Няма сравнение между тях.
Едното е празна, непълноценна сянка на другото. Разбира се, някой може да оспори
твърдението ми и да каже, че е невъзможно един човек, една жена да представлява
едновременно идеала и за агапе, и за ерос. Ако ми позволите малко свобода, бих казал, че този
скептицизъм е форма на мизогиния*. Защото само мизогинист би твърдял, че жените са или
светици, или прелъстителки - девици или курви. Разбира се, че една жена - или един мъж, ако
става на въпрос - може да бъде и двете; музата може да бъде и любовница. И на душата, и на
тялото. Сега погледнете картината зад мен, „Мадоната с нара”.
Очите на публиката отново се преместиха към картината на Ботичели. Гейбриъл забеляза със
задоволство, че Джулия си играе с една от диамантените си обици, сякаш за да покаже, че бе
разбрала подтекста на неговите думи и ги приема с радост. Сякаш знаеше, че той разкрива
любовта си към нея чрез изкуството.
Сърцето му потръпна.
- И отново виждаме същото лице, повторено в образа на Мадоната. Беатриче, Венера и Мария
- триединството на женския идеал, всяка с едно и също лице. Агапе, ерос и целомъдрието,
удивително съчетание, което може да накара дори най-силния мъж да падне на колене, ако е
надарен с късмета да открие една личност, която въплъщава всичките три.
- Някои автори твърдят, че именно нар, а не ябълка е плодът, изкушил Ева в Райската
градина. Други, изпитващи почит към картината на Ботичели, казват, че нарът символизира
Христовата кръв по време на страданията му и последващия му нов живот след Възкресението.
За моите цели нарът представлява плода от Едемската градина, Мадоната е въплъщение на
втора Ева, а Христос е втори Адам. С образа на Мадоната Ботичели се обръща отново към
първата Ева, архетипа на женствеността, красотата и женското другарство. Нещо повече, твърдя,
че Ева е също така идеал за женското приятелство, за приятеля на Адам, и
Гърлото му пресъхна, затова той спря за миг, за да отпие вода, преди да продължи. Нещо в
сравнението между Джулия и Ева го накара да се почувства уязвим, гол и го върна отново към
нощта, в която й бе дал ябълка и я бе държал в прегръдките си под звездите.
- Най-накрая, нека се насочим към картината вляво, „Пролет”. Бихме могли да очакваме да
видим лицето на музата на Ботичели в централната фигура. Но вижте лицето на Флора вдясно.
Тя е тази, която има сходство с Беатриче, Венера и Мадоната. Изненадващо Флора присъства
два пъти в картината. Когато продължим от средата на картината надясно, виждаме Флора
бременна, носеща детето на Зефир. Зефир е също вдясно, малко по-далече, реещ се над
портокаловите дръвчета с втория образ на Флора, девицата нимфа. Изражението й показва, че тя
се страхува. Тя се отдръпва от ръцете на бъдещия си любовник и отстъпва назад в паника.
Когато е бременна обаче, изражението й е спокойно. Страхът й е заменен от доволство.
Джулия се изчерви, когато си спомни колко мил бе Гейбриъл с нея миналата нощ. Беше
нежен и внимателен и в ръцете му се бе чувствала като богиня. Спомни си мита за Флора и
Зефир и потръпна. Искаше й се всички любовници да бяха толкова почтителни с девствените си
партньорки, колкото бе Гейбриъл.
- В ранните проучвания върху картината „Пролет” е била отбелязана приликата между Флора
и La Bella Simonetta, музата на Ботичели. Ако това е вярно, дори само въз основа на това чисто
визуално сравнение, можем да допуснем, че Симонета е била вдъхновението и за Беатриче,
Венера и Мадоната, за всичките четири жени, споделящи едно и също лице. Следователно
имаме образите на агапе, ерос, филия и сторге - всичките, представени от лицето на една-
единствена жена, Симонета. Казано по друг начин, би могло да се твърди, че Ботичели е виждал
в своята възлюбена муза всичките четири типа любов и всичките четири идеала на
женствеността: светицата, любовницата, приятелката и съпругата.
- Накрая обаче трябва да се върна там, откъдето започнах. При Беатриче. Не е чудно, че на
вдъхновението, стоящо зад една от най-известните италиански творби, са дадени чертите на
Симонета. Пред лицето на такава красота, на такава доброта кой мъж не би поискал тя да бъде
до него не само за един кратък миг, а завинаги?
- И ще завърша с цитат от великия поет… „Ето пред теб се яви твоето Блаженство.“2
Благодаря ви.
- Харесва ли ви картината?
Джулия се обърна и погледна в очите на мъж с черна коса и много силен тен. Бе по-висок от
нея, но не много, с мускулесто телосложение.Носеше много скъп черен костюм, с червена роза
на ревера. Беше един от гостите, които седяха зад нея по време на лекцията.
- Винаги съм се възхищавал на дълбочината, която Да Винчи дава на картините си, особено
на сенките и детайлите на колоната.
Джулия се усмихна и се обърна отново към картината.
- Точно това гледах в момента, както и перата на ангелските криле. Невероятни са.
Джентълменът се поклони.
- Джулия Мичел - протегна тя ръка любезно, но той я изненада, като я сграбчи с двете си
ръце и я поднесе към устните си, гледайки в нея, докато я целуваше.
- Изучавам Данте.
- Не тук.
Джузепе се усмихна, разкривайки равни бели зъби, които блестяха странно на светлината в
музея.
- Виждали ли сте „Персей освобождава Андромеда” на Пиеро ди Козимо? - посочи той към
една от съседните картини.
- В картината има фламандски елементи, виждате ли? Обърнете внимание и на тези фигури в
тълпата - посочи италианецът към група хора в дясната част на платното.
Джулия пристъпи встрани, за да погледне по-добре. Джузепе застана зад нея, една идея по-
близо, отколкото й бе комфортно, наблюдавайки я, докато тя разглеждаше картината.
- Харесва ли ви?
Тя преглътна шумно.
Тя трепна и веднага направи крачка назад, но едната му ръка почти я достигна. Тъкмо се
канеше да го възпре, когато някой изръмжа наблизо.
Джузепе и Джулия извърнаха бавно глави и видяха Гейбриъл. Сапфирените му очи блестяха,
ръцете му бяха на кръста, двата края на разтвореното му сако стърчаха встрани като перата на
ядосан паун. Пристъпи заплашително напред.
Гейбриъл долови сарказма и пристъпи крачка към него със свити юмруци.
Сграбчи Джулия и бързо я повлече встрани. Гостите се отдръпваха пред тях като водите на
Червено море, докато двамата си проправяха път през залата на Ботичели. Джулия забеляза как
всички ги оглеждат и се изчерви още повече.
- Къде отиваме?
Той я поведе към един страничен коридор и тръгна към другия му край, далеч от останалите
гости. Дръпна я в тъмния ъгъл и я побутна между две големи мраморни статуи, извисяващи се
над тях на пиедесталите си. Грабна чантата й и я метна встрани. Звукът на кожата, падаща
върху пода, отекна надолу по коридора.
- Какво правеше с него? - попита Гейбриъл с пламтящи очи. Страните му бяха леко
поруменели, което му се случваше много рядко.
Гейбриъл я целуна алчно, едната му ръка се вплете в косите й, другата обхождаше тялото й
под роклята. Притисна я силно назад и в един момент тя усети студената стена на галерията,
когато голата й кожа се опря в нея.
Джулия внезапно осъзна, че всеки друг път преди той беше много нежен с нея, когато я
докосваше. Сега не беше нежен. Част от нея бе възбудена от това, отчаяно го желаеше. Друга
част се питаше какво ли би направил, ако кажеше „не”…
как тафтата простена като копнееща жена. Роклята очевидно искаше още.
- Какво трябва да направя, за да бъдеш моя? - изръмжа той, допирайки устните си в нейните.
- Аз съм твоя.
- Не и тази вечер, както изглежда - каза Гейбриъл с пресипнал глас, захапа долната й устна и
я заръфа нежно със зъбите си. - Не разбра ли лекцията ми? Всяка дума, всяка картина бе за теб.
Тя поклати глава.
- Какви?
Езикът му се плъзна по гърлото й и Джулия притвори очи. Страстта й се бореше с ума й, който
й казваше да го отблъсне и да помисли за миг. В подобно настроение Гейбриъл беше опасен.
Внезапно в дъното на коридора се чуха гласове. Тя отвори
рязко очи.
Звукът от стъпките и лекия смях приближаваха. Гейбриъл повдигна глава и прошепна в ухото й:
- Не говори.
Стъпките спряха на няколко метра встрани и Джулия чу двама мъже, които разговаряха на
италиански. Сърцето й продължаваше да препуска, напрягаше се да долови някакъв признак за
движение. Гейбриъл продължаваше да я милва нежно, заглушавайки стенанията й с уста. От
време на време й нашепваше възбуждащи думи - фрази, от които тя се изчервяваше.
Шепнещите гласове отекваха покрай тях. След малко думите им обаче избледняха, победени
от нарастващата им възбуда. Гейбриъл повдигна лице от врата й.
Телата им бяха притиснати плътно и той усещаше туптенето на сърцето и. Притвори очи,
сякаш бе изпаднал в транс от този стакато ритъм. Когато ги отвори отново, част от пламенната
му
възбуда бе изчезнала.
- Не ти казвам „не”.
Той надзърна през рамо и видя двама възрастни господа, потънали в разговор. Бяха
достатъчно близо да го видят, ако погледнеха в неговата посока. Обърна се пак към Джулия и й
се усмихна.
- Заслужаваш нещо по-добро от ревнив любовник, който иска да те обладае насила. А и няма
да ми се отрази добре, ако домакините ни ме хванат в подобна ситуация. Прости ми.
- Няма да предам доверието, което видях в очите ти миналата нощ. Но когато съм в
правилното настроение и музеят е само на наше разположение… - лицето му стана мрачно,
докато си фантазираше. - Друг път може би.
Свали краката й от кръста си и я постави да стъпи на пода. Наведе се, за да оправи роклята й.
Тафтата изшумоля при докосването му и после изоставена, притихна.
Джулия също пооправи косата си и намести вратовръзката и яката му. Той вдигна чантата й и
й подаде шала, целувайки я. Със самодоволна усмивка пъхна бикините й в джоба на сакото си.
Запали цигара, докато чакаше компютърът му да се включи, после влезе в пощата си. Написа
съобщение на бившата си студентка и любовница, с която не се бяха чували от завършването й.
Брент бе красавец. Изглеждаше като много други момчета от елитните колежи на Канада,
онези частни момчешки училища, където семействата със стари пари изпращат наследниците
си. Имаше руса коса и сини очи, бе висок и атлетичен. Беше спечелил стипендия за гребния
мъжки отбор на университета в Торонто и можеше лесно да участва в спортна реклама.
След трийсет минути натискане и опипване през дрехите нямаше търпение да мине на друго
ниво. Криста се поколеба, защото бе девствена, но Брент започна да й дава щедри и
екстравагантни обещания - за подаръци, романтични срещи и т.н. Накрая дори обеща да й
подари часовника си „Бом и Мерсие”, който бе подарък от родителите му за осемнайсетия му
рожден ден.
- Толкова си красива - прошепна той. - Не искам да те нараня. Но, божичко, колко те желая!
Обещавам ти, ще се постарая да се почувстваш добре.
Повтаряха този акт много пъти през следващите три години, независимо от другите им
романтични връзки. Преди да правеше секс с нея, Брент винаги й даваше подарък.
Две години опитваше да съблазни свещеник от Дуомо, катедралата във Флоренция, и точно
преди да завърши, успя. Той я облада в тясното легло в малкия си апартамент, но преди да я
докосне, обви дългите й, топли пръсти около малката икона, изрисувана от самия Джото. Беше
безценна. Но и тя самата бе такава, разсъждаваше Криста.
Но той не го направи.
Затова през есента на 2009 г., когато най-накрая имаше възможност да се види с него в
„Старбъкс” и да обсъдят дисертацията й, тя нямаше търпение да провери дали срещата им ще се
превърне във вечеря и покана да го придружи в любимото му заведение „Лоби”. Щеше да се
държи възможно най-добре, но и да разкрие своята привлекателност. Надяваше се, че
професорът ще престане да се съпротивлява на ухажванията й.
За съжаление на Криста Пол и Джулия бяха избрали същия „Старбъкс” по същото време. Тя
знаеше, че всяко предизвикателно поведение от нейна страна ще бъде забелязано от колегите й.
Професорът също щеше да е наясно с това и срещата им би била много по-професионална и
студена от обикновено.
Затова, когато видя Пол и Джулия, се ядоса много. Искаше да ги обиди и да ги принуди да си
тръгнат, преди професорът да е дошъл. Държа се ужасно с тях, но опитът й се оказа провал.
Професор Емерсън пристигна по-рано от очакваното и чу думите й.
от Пол и Джулия.
Седна в стола, който Емерсън й посочи, и се почувства почти победена. Почти, защото от
мястото си имаше чудесна гледна точка към задника на професора, обвит в сив панталон. Две
стегнати кълбета като две ябълки. Две зрели, сладки ябълки.
Искаше да ги захапе.
-Да, сър.
О, професоре. Нямате си представа как искам да изкрещя името ви. Професоре, професоре,
професоре…
-Да.
- И последно, всичко, казано от мен по адрес на друг студент или личност, свързана с
университета, трябва да бъде смятано за поверителна информация и няма да го повтаряте пред
друг, иначе ще си търсите нов ръководител. Смятате ли, че сте достатъчно интелигентна да се
справите с тези прости инструкции?
- Да, професоре.
Криста потрепна леко от обидата, но истината бе, че намираше грубостта му за секси.
Искаше да я изпита върху себе си. Да го съблазни и принуди да прави немислими неща с нея,
да…
- Още обиди по адрес на ваши колеги ще бъдат доведени до знанието на професор Мартин,
ръководителя на катедрата. Вярвам, че сте запозната с правилата за поведение на студентите. Не
е нужно да ви напомням за наказанията за тормоз, нали?
Криста сведе глава. Тези заплахи вече не бяха възбуждащи. Бе положила големи усилия да
влезе в докторската програма на университета в Торонто и нямаше да позволи успехът да й се
изплъзне между пръстите заради някаква жалка малка кучка, която се занасяше с асистента на
професора.
- Уверен съм, че сте добре запозната с политиката на университета при случаи на тормоз.
Правилата работят и в двете посоки. Преподавателите могат да подават жалби, ако смятат, че са
подложени на неподходящо отношение от страна на студенти. Ако преминете границата, ще ви
завлека в кабинета на декана толкова бързо, че ще ви се завие свят. Разбирате ли ме?
- Но ние… аз мислех…
- Но ние нищо! - тросна се Гейбриъл. - Освен ако не страдате от дълбоки делюзии, навярно
осъзнавате, че няма никакво „ние”! Няма да повтарям. Трябва да знаете къде ви е мястото.
- Сега, след като приключихме с днешните любезности, бих искал да ви кажа какво мисля за
последното ви предложение и вариант за дисертация. Пълен боклук. На първо място, тезата ви
не е оригинална. На второ, не сте направили дори опит да дадете списък на литературата, която
ще ползвате и която да отговаря на тезата ви. Ако не можете да промените предложението си да
отговаря на тези изисквания, трябва да си намерите нов ръководител. Ако изберете да направите
ново предложение, имате срок две седмици. Сега ме извинете, но имам среща, за която
наистина
Щеше да отиде до някой скъп магазин и да си купи нова рокля. Нещо европейско. Нещо
секси. Нещо от „Версаче”.
Стенания и издайнически ритми се носеха из въздуха и се издигаха над чифт скъпи, ръчно
правени обувки, черен сутиен, елегантен костюм, метнат върху масичка за кафе, рокля от тафта
в гръцко синьо…
Ако някой детектив проучваше сцената, щеше да забележи, че липсваха дамски бикини и
дамски обувки.
Въздухът бе наситен с аромат на портокалови цветчета, смесен с мускусна пот и гола плът.
Стаята бе тъмна. Дори лунната светлина, прозираща през терасата, не стигаше до стената,
където двете голи тела бяха долепени едно до друго. Мъжът стоеше прав, подпирайки жената,
която бе обвила крака около бедрата му.
- Отвори очи.
- Добре… ли… си? - Гейбриъл дишаше тежко, а при последната му дума устните му се
извиха нагоре и той извика леко, защото глезените й се изместиха и острите й токчета се забиха
в плътта му.
Джулия отметна глава назад и издаде няколко неконтролирани звука, докато свършваше и
силни вълни излизаха от мястото, където двамата бяха свързани, разнасяха се по нервните й
окончания, карайки цялото й тяло да вибрира. Гейбриъл, естествено, го усети и скоро я
последва. Вложи цялата си сила в два дълбоки тласъка, извика силно името й и зарови лице в
извивката на врата и, докато тялото му се тресеше.
- Притесни ме - прошепна той след малко. Лежеше по гръб в голямото бяло легло, а
сънливата му любима се бе свила на кълбо до него, отпуснала глава върху татуировката му.
- Защо?
- Не си ме наранил. Беше различно този път - по-наситено. Всеки път, когато се движеше,
изпитвах най-невероятни усещания. Не можех да си отворя очите.
Гейбриъл се замисли.
дори „Професоре”.
Той се разсмя високо, искрен, дълбок смях, заради който Джулия се отмести встрани.
Присъедини се към смеха му, благодарна, че този момент на меланхолия бе отминал.
Джулия остана будна още малко, мислейки за тревожното, несигурно момче, което
прозираше в Гейбриъл при някои редки и неочаквани случаи.
Би могла да седи на този площад всеки ден и да наблюдава как светът се движи отвън. В
района имаше стари постройки - галерията „Уфици” бе зад ъгъла. Имаше впечатляващ фонтан и
прекрасни статуи, включително и копие на „Давид” на Микеланджело и статуя на Персей,
държащ отрязаната глава на Медуза пред прекрасна лоджия.
Докато ядеше своя сладолед, Джулия избягваше да гледа към Персей. Гейбриъл пък
избягваше да гледа към легионите прекрасни флорентински жени, вперил очи в своята красива
възлюбена. Алчно.
Той й позволи да го нахрани и когато езикът му се подаде да оближе устните му, Джулия
почувства възбуда. Образи от по-рано сутринта проблеснаха в съзнанието й. И един остана.
Преглътна тежко.
Тя се наведе и го целуна по бузата. Той протегна ръка и я придърпа към себе си.
- Мога ли да те попитам нещо? - каза Джулия, забила очи в купата си, за да не й се налага да
среща погледа му.
- Разбира се.
- Но основното е годеница.
- Ragazza не изразява дълбочината на моите чувства - Гейбриъл се загледа във върховете на
новите си тесни обувки. Устните му се присвиха, докато обмисляше следващите си думи.
Предпочете да замълчи и се размърда неловко на мястото си.
- Какво?
- Забелязах следите на гърба ти, когато се обличаше тази сутрин. Не исках да те нараня.
- О, това е просто риск на професията за хората, обсебени от обувките с високи токчета. Нося
любовните си белези с гордост.
- Ще ти купя ботуши с още по-високи токчета и нямам търпение да видя какво ще направиш
с тях.
Тръгнаха по Понте Векио, криейки се под един чадър, и Гейбриъл постоянно я придърпваше
към магазин след магазин, като се опитваше да я изкуши да приеме екстравагантни подаръци и
бижута - етруски копия, римски монети, златни колиета и т.н.
Когато стигнаха средата на моста, Джулия го поведе към парапета, за да погледнат към река
Арно.
- Само кажи.
- Там ще имаме прекалено малко време. Не искам татко да става свидетел на това. Или пък
Рейчъл.
Гейбриъл премести чадъра в другата си ръка и придърпа Джулия в прегръдката си. Целуна я
и не откъсна устните си от кожата й, докато не стигна до белега.
- Какво?
- Говоря с теб.
- Имам предвид някой, който не е задник. Мога да намеря лекар, който да махне белега от
кожата ти, но не мога да залича белезите вътре в теб. Важно е да го осъзнаеш. Не искам да се
разочароваш.
- Мисля, че ще е добре да има някой, с когото да поговориш за всичко. За Том, за майка ти, за
него, за мен - погледна я натъжено. - Аз съм труден човек. Знам го. Мисля, че ще е от полза да
говориш с някого.
Тя затвори очи.
Гейбриъл се вцепени.
- Разбира се. Но се тревожа, че реагира така заради някакъв случаен непознат. И че според
теб сексът ще облекчи гнева ти и
- Знам.
- Ама и ние сме една двойка… С белезите, миналото и проблемите си… Трагичен романс,
предполагам - усмихна се тя, като се опитваше да разведри атмосферата.
целуна нежно.
Джулия се намръщи.
- Сега обаче не ходиш на такива срещи. Не съм казвала нищо преди, но това е сериозен
проблем. На всичко отгоре още пиеш.
Джулия се втренчи в него. Сякаш бе открила стара карта, която очертаваше границите на
света с думите „тук има дракони“4.
- И двамата знаем, че групите на Анонимните наркомани силно препоръчват и да не се пие -
въздъхна тя. - Колкото и да искам да ти помогна, някои неща са извън възможностите ми.
Харесва ми сексът с теб, но не искам да се превърна в новата ти мания, в новия ти наркотик. Не
мога да оправя живота ти.
- Мисля, че използваш секса за това, да. Веднъж ми каза нещо подобно, помниш ли?
Използвал си секса, за да се пребориш със самотата си. Или за да се наказваш.
- С теб не е така.
- Но когато човек е притеснен, изплуват старите модели на поведение. И за мен важи същото,
само че моите начини за справяне с проблемите са различни.
Останаха долепени един до друг така дълго време, после Джулия наруши мълчанието.
- Лекцията ти вчера ми напомни за нещо - каза тя. Извади телефона от чантата си и бързо
прегледа някои от снимките. - Ето.
Той взе телефона от ръката й и се загледа в картината на снимката. Света Франческа от Рим
държеше в прегръдките си бебе, Дева Мария бе до нея и й помагаше, а над тях имаше ангел.
- Винаги съм харесвала тази картина. Мислех, че е заради сходствата между Джентилески и
Караваджо. Но е повече от тона. Света Франческа е загубила някои от децата си по време на
чумата. Предполага се, че тази картина представя видение за станалото с децата й.
Тя потърси очите на Гейбриъл, за да види дали разбира смисъла на думите й. Явно все още не
схващаше.
- Когато гледам тази картина, си мисля за твоето дете, за Мая. Грейс я държи, заобиколена от
ангели - Джулия посочи фигурите на картината. - Виждаш ли? Бебето е добре и обичано. Това е
раят. Не е нужно да се тревожиш.
Джулия погледна към красивото, изпълнено с болка лице. В
- Съжалявам. Много съжалявам. Исках да те утеша - прошепна тя и обви ръце около врата му,
като го притисна силно.
По-късно този следобед дъждът спря. Взеха такси и отидоха до Пиацале Микеланджело,
откъдето имаше изумителна гледка към града. Можеха да вземат автобус като нормални хора,
но Гейбриъл не беше като повечето хора.
сме добре.
- Ами… не.
- Е?
Тя сви рамене.
- Защо питаш?
- Спри и ще ти кажа.
- Истината.
- Нещо друго?
- Надява се, че се държиш добре с мен и че съм щастлива. И аз й отговорих „да”. И за двете
неща.
Изчака за момент, чудейки се дали да спомене и за другото писмо, от едно определено момче
от Върмонт.
- Какво? Кога?
- Какво пише?
- И друго?
- И защо ще го прави?
- Защото ми е приятел. Вероятно е кленов сироп, който много ще зарадва баща ми. Пол знае,
че си имам приятел и че съм много, много щастлива. Ще ти препратя имейла му, ако искаш.
- Ти искаше да прекарвам доста време с Пол, когато професор Пейн*, пардон Сингър, бе
наоколо.
- Доколко си спомням, съм се натъквал поне на един човек, е когото си била сексуално
обвързана.
Той се обърна и тръгна към края на площадката, от която наблюдаваха града. Джулия го
остави няколко минути да се успокои, после приближи до него и предпазливо преплете
пръстите на ръката си в неговите.
- Съжалявам.
Гейбриъл не отговори.
Той се намръщи.
-Не.
- Съжалявам.
Той не откъсваше очи от разпрострелия се под тях град. Червените керемидени покриви
сияеха на слънцето, а куполът на Брунелески доминираше гледката.
- Значи тя не те е… изнудвала?
* Професор Сингър има прякор „Пейн” - „Болката” - от англ.ез. pain - болка, заради сексуалните
си садомазохистични предпочитания. - Б. пр.
- Прости ми.
Тя го целуна страстно в отговор и обви ръце около кръста му, за да го притегли по-наблизо. И
Биг Бен отново зазвъня.
- Не. Казах ти по-рано, няма да говоря с нея - притисна Гейбриъл пак устните си в нейните.
- Защо?
- Защото е заченала дете от теб. Защото все още те желае, но те е загубила. Ако те загубя
заради друга жена, ще бъда съсипана.
- Казвам го, защото се тревожа за теб. Искам да го знаеш - погледна го настойчиво, искаше
той да види, че е напълно искрена. - Жал ми е за Паулина, но е ясно, че тя продължава да
настоява да общува с теб, за да те запази в живота си. Чудя се дали няма да си създаде нарочно
проблеми само за да те накара да й се притечеш на помощ. Мисля, че е време за нея да се
привърже емоционално към някой друг. Някой, в когото може да се влюби. Ами ако тя не може
да бъде щастлива, освен ако не те пусне да си отидеш? Ти я пусна и ме намери. Ще бъде
великодушно от твоя страна, ако я освободиш, за да може да намери своето щастие.
Останалата част от престоя им във Флоренция бе чудесен, нещо като малък меден месец.
През деня посещаваха различни църкви и музеи, после се връщаха в хотела си, където правеха
любов, понякога бавно, понякога лудо. Всяка вечер Гейбриъл избираше различен ресторант и
след това се разхождаха малко, спирайки на някой от мостовете като тийнейджъри в
прохладната нощ.
Последната вечер я заведе в Caff е Concerto, един от любимите му ресторанти във Флоренция,
разположен на брега на река Арно. Прекараха няколко часа, заети със специалното си меню с
разнообразни ястия, потънали в спокоен разговор за почивката си и все по-богатия им сексуален
живот. И двамата признаха, че изминалата седмица е била вид пробуждане за тях - за Джулия,
пробуждане за мистериите на ерос; за Гейбриъл, пробуждане за мистериите на четирите вида
преплетена любов.
В хода на разговора той най-накрая разкри изненадата си. Беше наел вила в Умбрия за
втората седмица от празниците. Обеща да я заведе до Венеция и Рим при следващата им
ваканция, вероятно през лятото, след като посетяха Оксфорд.
беше прекъсната.
- Прекрасна дамо! Малко пари за един старец… - провикна се глас на италиански към тях от
стъпалата на катедралата.
Неволно Джулия се наведе през рамото на Гейбриъл, за да види кой говори. Мъжът
продължи, молейки за пари, за да си купи нещо за ядене.
в центъра на града.
- Толкова много?
- Само тази банкнота имам. И виж, Гейбриъл - посочи тя към патериците на мъжа.
Гейбриъл трепна.
би могъл.
-Ако му дам нещо, ще знае, че някой се е опитал да му помогне поне малко. Независимо
какво ще направи с парите, това ще бъде добро. Не ме лишавай от възможността да го сторя -
опита се тя да мине покрай Гейбриъл, но той препречи пътя й. Взе банкнотата от ръката й и
добави нещо от своя джоб, после подаде парите на мъжа.
Какво ти каза?
Джулия спря, за да го целуне - един път, два пъти, докато на намръщеното му лице се появи
усмивка.
- Благодаря ти.
- Това ли е вилата?! - попита с благоговение Джулия, когато отбиха по дългия частен път,
водещ към нещо, което приличаше ма имение, издигнато върху хълм. Беше триетажна каменна
постройка в средата на няколко акра земя, изпъстрена на места с
Докато приближаваха, Гейбриъл й посочи голяма овощна градина с различни видове дървета
- смокини, праскови и нарове. Сгушено встрани до вилата имаше като че ли необятно езеро,
заобиколено от лавандулови лехи. Джулия почти надушваше аромата от колата и си обеща да
набере няколко стръка, за да изпълни с уханието им чаршафите на леглото си.
- Не си нося банските.
Собственикът на вилата бе заредил кухнята с храна и вино за тях. Джулия завъртя престорено
очи, когато откри няколко бутилки вносен сок от червени боровинки в шкафа.
- Какво мислиш? - попита той, хващайки я през кръста, докато двамата стояха в просторната,
чудесно обзаведена кухня.
- Идеално е.
- Защото ти ме подлудяваш - целуна я страстно той. - Нека си останем тук тази вечер. Ще си
сготвим нещо и, ако искаш, ще си починем край камината.
- Ще занеса багажа горе, докато разгледаш къщата. Джакузито е на терасата пред основната
спалня. Ще те чакам там след петнайсетина минути.
Докато прибираше дрехите си в шкафчето, от спалнята се чу музика. Позна песента „Не знам
защо” на Нора Джоунс. Гейбриъл мислеше за всичко. Гласът му, разнесъл се оттам, потвърди
това.
На път към терасата видя съблечените дрехи на Гейбриъл, метнати върху един стол.
Студеният вечерен въздух проникваше през отворената врата, развяваше косата й и
предизвикваше тръпки по розовата й кожа. Гейбриъл бе гол и я очакваше.
*
Близо до Бърлингтън, Върмонт, Пол Върджил Норис опаковаше коледни подаръци в кухнята
на родителите си: подаръци за семейството си, за сестра си и най-накрая за жената, която бе
покорила сърцето му. Може би бе изненадваща гледка да се види един деветдесеткилограмов
играч на ръгби да борави с опаковъчна цветна хартия и тиксо, безпогрешно мерещ, преди да
среже хартията с ножиците. Бутилка кленов сироп, играчка крава от породата „Холщайн” и две
фигурки бяха гордо подредени пред него. Фигурките бяха странни, беше ги открил в един
магазин за комикси в Торонто. Едната се предполагаше да е Данте, облечен като кръстоносец с
кръста на свети Георги на ризницата си, а другата бе русокоса, синеока кукла на Беатриче в
облекло на
средновековна принцеса.
След много приятно прекарано време в джакузито Гейбриъл приготви умбрийска вечеря.
Брускети с домати и босилек, талиатели със зехтин и черни трюфели от имота на самата вила и
плато с местни сирена и хляб. Похапваха, смееха се и пиеха чудесно бяло вино от Орвието на
светлината на свещи. След вечерята Гейбриъл направи гнездо от одеяла и възглавници на пода в
дневната пред камината.
- О, така ли?
Гейбриъл й се подсмихна.
- Не. Но сега съм по-уверена с теб. Мисля, че сексът до хотелската стена освободи голяма
част от задръжките ми.
Той се запита какви други задръжки би могъл да освободи с различните видове секс - секс
под душа например. Или може би свещеният граал на двойките - сексът върху кухненската маса.
- Ти го правиш. И то много.
- Джулиан, тук няма quid pro quo5 Правя това, което правя, защото го желая - устните му се
извиха в полуусмивка. - Но след като предлагаш…
глас.
- Май ти харесва повече, отколкото когато съм на колене - отбеляза Джулия и изчака да види
реакцията му.
- Точно така. Аз, от друга страна, съм щастлив да коленича и ред своята принцеса, за да й
доставя наслада. Както вече демонстрирах.
Джулия отклони поглед, докато ръката й се плъзгаше по-надолу към слабините му.
осъзнае, че тя не се движи.
Тя остана съвършено неподвижна, чакайки. Гейбриъл не знаеше какво чака. Пусна косата й и
повдигна брадичката й към себе си.
- Съкровище…?
- Случвало ми се е… преди…
- Защо ти е ставало лошо? Заради рефлекса или защото копелето ти е натискало главата
насила?
Тя простена и кимна леко. Гейбриъл изруга и усети как се изпълва с парещ гняв. Изправи се
леко и потърка лицето си с длани.
В миналото си се бе случвало да не се държи добре със сексуалните си завоевания, макар че
се гордееше, че поддържа някаква класа и добри маниери. В доста по-малка степен, когато
злоупотребяваше с кокаин. Въпреки вакханалиите, в които бе участвал понякога - купоните,
които наподобяваха забавленията от времето на упадъка на Рим, никога, никога не бе натискал
главата на момиче надолу, докато то повърне. Не бе и виждал някой да го прави. Дори
наркопласьорите и наркоманите, с които се мотаеше тогава, а те нямаха граници или морални
задръжки. Само някой невероятно болен, извратен, мразещ жените шибаняр можеше да се
възбужда, унижавайки така жените.
Да направиш подобно нещо на Джулиан - с нейните нежни очи и красива душа… Свенливо
създание, което се срамуваше, че има рефлекс за гадене. Сенаторският син бе късметлия, че се
криеше в къщата на родителите си в Джорджтаун с условната си присъда и с ограничителната
заповед. Иначе Гейбриъл би се озовал незабавно пред вратата му, за да подновят предишния си
сблъсък. И щеше да приключи разговора им с повече от няколко юмрука.
Той прогони убийствените мисли от съзнанието си, придърпа Джулия към себе си и я
загърна в одеялото.
- Да се качим горе.
- Защо?
насълзиха.
- Какво правиш?
Пусна душа и провери температурата на водата, докато остана доволен. Нагласи струята така,
че водата да се стича на нежни капки отгоре им. Бавно разви одеялото от тялото й и задържа
вратата на душ-кабината отворена, очаквайки тя пристъпи вътре преди него.
- Отведи ме в леглото - каза тя. - Така вечерта ни няма да бъде напълно съсипана.
- Вечерта ни не е съсипана - отвърна той рязко. - Но проклет да съм, ако някой те нарани
отново.
Влязоха под водата и той внимателно започна да гали и разделя косата й с двете си ръце,
докато всеки кичур стана мокър.
- Нищо не е по-далеч от истината от това - поклати глава Гейбриъл. Взе дланта й и я допря до
татуировката на гърдите си.
Ти си най-близкото до ангел създание, което някога съм докоснал - погледна я втренчено, без да
мига.
Отмести косата й на една страна и я целуна по шията. Отстъпи назад и изсипа от нейния
шампоан с аромат на ванилия на дланта си. Пръстите му нанесоха течността в косата й, втриха я
бавно и започнаха да я отмиват. Движенията му бяха нежни и внимателни. Ако някога бе имало
един момент, едно действие, с което да покаже, че любовта му към нея е много повече от
сексуално привличане, това бе сега.
Но сега Гейбриъл миеше косата й и дори беше още по-хубаво. Беше дълбоко страстно,
дълбоко интимно преживяване. Беше гола пред него, сякаш той измиваше срама й.
- Трябваше да го зарежа още първия път, когато се държа грубо и жестоко с мен - гласът й
потрепери. - Но не го направих. Не се защитих и положението се влоши.
Тя сви рамене.
- Чуй ме. Ние се обичаме и затова всичко между нас, включително и сексът, е дар. Няма
нещо, което да е правилно или неправилно, купено или насила дадено, или взето. Дар. Сега ти
ме притежаваш. Пусни го да си отиде.
Гейбриъл тръсна глава и я избута пак под душа, за да се озоват и двамата под леещата се
гореща вода.
Джулия кимна.
- Някои хора смятат, че в картината става дума за сексуалното пробуждане, че част от нея е
алегория за уреден брак. Първо, Флора е девица и се бои. Когато забременява, тя изглежда вече
спокойна, умиротворена.
Прегърна я през кръста и се загледа как горещата вода изминава пътя си от голите им тела до
плочките на пода.
- Спим само от една седмица. Имаме цял живот заедно, през който да се обичаме по
всевъзможни начини.
Мълчаливо и нежно сапуниса врата и раменете й с гъбата. после проследи линията на гърба й
и извивката на гръбнака й, спирайки да положи устните си на местата, където пяната вече се бе
отмила.
Без колебание премина към двете кълбета на дупето й и масажира прасците й. Дори изми
стъпалата й, като я хвана за ръката и я постави на рамото му, за да я придържа по-стабилно,
докато се занимаваше с пръстите на краката й.
Изми и милва дълго гърдите й. После нежно я докосна между краката, не сексуално, а с
почит, отмивайки сапунената вода, която се бе натрупала по тъмните й къдрици, и накрая
притисна там устните си. Когато приключи, я прегърна и целуна като срамежлив тийнейджър.
щастливи. Нали?
Гейбриъл я притисна до гърдите си и зарови лице в косата й, докато водата се стичаше върху
тях.
На следващия ден емоционално изтощена, Джулия спа до обяд. Гейбриъл бе толкова мил,
толкова любящ. Той бе пренебрегнал това, което тя винаги бе смятала за основна мъжка нужда -
оралния секс - и й бе дал нещо, което би могло да се опише единствено като прочистване от
срама в миналото й. Любовта и приемането на Гейбриъл бяха оказали върху нея силен
преобразяващ ефект.
Когато отвори очи, се почувства по-ведра, по-силна и по- щастлива. Бе носила толкова дълго
време в себе си тайната за това как той, другият, я бе унижавал, а това се бе оказало непоносимо
бреме. Сега вината бе заличена и тя се чувстваше като нов човек. Знаеше, че вероятно бе
прекалено да сравнява своето преживяване с това на Християнина от „Пътешествието на
пилигрима”*, но откриваше важна прилика между техните емоции. Истината може да те
освободи, но само любовта ще прогони страха ти.
През своите двайсет и три години Джулия не бе осъзнала колко силно може да бъде
опрощението и как Гейбриъл, който се смяташе за голям грешник, може да бъде проводник на
тази прошка. Това бе част от божествената комедия - Божието чувство за хумор насочваше
подмолно хода на вселената. Грешниците участваха в изкуплението на други грешници; вярата,
надеждата и милостта побеждаваха безверието, отчаянието и омразата, докато Онзи, който в
крайна сметка призовава всички създания при себе си, наблюдаваше и се усмихваше на света.
-6-
През последната им нощ в Умбрия Гейбриъл се събуди в празно легло. Замаян, още
полусънен посегна към страната на Джулиан. Чаршафите бяха студени.
Влезе в дневната и видя тъмна глава, отпусната на облегалката на един претрупан стол до
камината. В съня си Джулия изглеждаше по-млада и много спокойна. Кожата й бе бледа, но
бузите и устните й имаха розов цвят. Гейбриъл искаше да напише поема за устните й и реши
наистина да го направи. Всъщност видът й в момента му напомняше за спящата нимфа от
картината „Пламтящият юни” на Фредерик Лейтън*.
Беше само по елегантна копринена нощница в цвят слонова кост. Тънката презрамка се бе
свлякла от дясното й рамо и разкриваше голата й красива извивка.
Гейбриъл не успя да се въздържи при зова на бледата гладка кожа. Целуна я по рамото и
приседна до главата й, прокарвайки ръка по косата й, за да я погали нежно.
Тя трепна и отвори очи, като премигна два пъти, преди да му се усмихне. Сладката й усмивка
възпламени сърцето му. Усети как то наистина започва да бие по-учестено. Никога преди не бе
изпитвал подобно нещо към друг човек и дълбочината на чувствата му продължаваше да го
изненадва.
-Добре ли си?
- Разбира се.
- Не за храна.
- Не съм виждал тази нощница преди - отбеляза той и проследи с пръст деколтето, спирайки
се за малко на очертанията на
гърдите й.
- Купих я за първата ни нощ заедно.
- Носех всички онези неща, които ми купи във Флоренция. Въпреки че вкусът ви за бельо е
доста старомоден, професор
- Непременно ще потърся. Права си, имам склонност към неща, които оставят повече за
въображението. Това прави разсъбличането много по-предизвикателно. Но ти си еднакво
красива във всичко и в нищо.
- Да вървим в леглото.
Хвана го за ръката и го поведе покрай кухненската маса към стълбите нагоре. Накара го да
седне на леглото, а тя застана пред него и застина на място. Бавно свали презрамките на
нощницата си и тя се свлече на пода, разкривайки голотата й.
той.
- Какво?
- Лицето ти, гърдите ти, красивото ти дупе. Свети Тома Аквински щеше да те добави като
свой шести път6, ако бе благословен да те види. Сигурно си специално сътворена по божествен
промисъл, а не просто родена.
- Притеснявам ли те?
Сякаш за да му отговори, тя пристъпи по-напред, взе дясната му ръка и я сложи върху едната
си гърда. Той я стисна леко.
- Искам да ме любиш.
Гейбриъл събу боксерките си и се отмести встрани, за да може тя да легне до него. Все още
стискайки гърдата й, се наведе, за да я целуне, и нежно преплете езика си в нейния.
- Не си готова.
- Но аз те желая.
Протегна се към устните му, докато движенията й учестяваха ритъма си. Езиците им се
изследваха, стенанията и признанията прекъсваха сливането им. Той я погали по гърба и плъзна
ръце под извивката на дупето й, за да я повдигне леко и да я намести в по-удобна позиция.
Джулия вече се пристрастяваше към това, към него. Обожаваше начина, по който я гледаше в
тези интимни моменти, и начина, по който светът изчезваше покрай тях. Копнееше той да я
желае, да се движи вътре в нея и винаги да я кара да се чувства красива. Всеки оргазъм бе бонус,
допълнителен дар към магията, която усещаше, когато бяха слети.
Да правиш любов, също като музиката или дишането, или темпото, е което бие сърцето на
човек, е основано на един първичен ритъм. Гейбриъл трябваше да се научи да разчита тялото й и
да открива ритъма, който им пасваше, както ръкавицата, която да пасне на дамската ръка. Това
бе познание, лично и първично, като онзи вид познание, който са имали предвид преводачите на
Библията на крал Джеймс, когато са писали, че Адам е познал жена си. Мистериозното свещено
познание, което любовникът усвоява, обичайки любимата си; познание, което не толкова
почитащите светостта двойки извращават и опорочават. Познание, което въплъщава истинския
съюз между двама души, за което бракът е много повече от дума.
Той беше близо, толкова близо… Търсеше реакцията й и видя, че очите й са отворени. Всяко
нейно движение бе отговор на неговите. Всяко движение им доставяше върховно удоволствие.
Докато се взираха един в друг, силно стенание излезе от гърдите и после тя отметна глава
назад и извика името му. Изпълни го възторг. Джулиан най-накрая бе изрекла името му. Скоро
Гейбриъл се предаде, простена силно, докато тялото му се напрягаше и освобождаваше, вените
на челото и врата му изпъкнаха и после се отпуснаха.
Тя не искаше да го пуска. Не искаше да усеща как напуска тялото й, затова се сви на кълбо
върху него, изучавайки изражението му.
- Не знам. Но ако Ричард и Грейс могат да бъдат някакъв пример, с времето само ще се
подобрява. Ще виждам отражението на общата ни наслада в очите ти и ти ще виждаш същото в
моите. Нашата връзка ще става по-добра, по-дълбока.
- Какво има?
- Защо?
Той се намръщи.
- Не знаех, че си кандидатствала.
- Не исках да те напускам.
- Толкова е далече…
- Това не е честно.
- Вярвам ти.
Няколко дни преди Коледа Криета Петереън седеше в къщата на родителите си в северно
Торонто и проверяваше имейла си. Не беше влизала в пощата си цяла седмица. Връзката, която
бе имала независимо от задълбочаващата й се мания по професор Емерсън, бе приключила,
което означаваше, че няма да прекара коледните празници с любовника си, карайки ски в
Уистлър, Британска Колумбия.
Въпросният банкер бе скъсал с нея чрез есемес. Това бе проява на лош вкус, естествено, но
още по-ужасно бе съобщението,
което щеше да открие в пощата си, чакащо я там като тиктакаща бомба.
Единствената канадка, към която някога бе виждала професор Емерсън да проявява известна
привързаност, бе професор Ан Сингър. Да, беше виждала Емерсън с различни жени в „Лоби”, но
жената никога не бе една и съща. Държеше се приятелски с преподавателките и служителките
от административния персонал, но чисто професионално, като ги поздравяваше единствено чрез
ръкостискане. Професор Сингър, напротив, бе приветствана с целувки и по двете бузи след
някоя нейна публична лекция.
Тъй като обаче искаше повече информация за годеницата на професор Емерсън, Криста заяви
интерес към техните евентуални пролетни рандевута и лекичко подпита за името й. След това
слезе на първия етаж и допи остатъка от шампанското.
Денят преди Коледа завари Джулия на бара в ресторант „Кинфолкс” в Селинсгроув на обяд с
баща й. Гейбриъл правеше последни покупки с Ричард, докато Рейчъл и Аарон бяха отишли до
магазина, за да вземат пуйката. Скот беше все още във Филаделфия с приятелката си.
Докато Том похапваше специалния си обяд - пълнена пуйка и картофено пюре, Джулия
отвори картичката на Пол. Картинката бе типично коледна - деца, играещи си със снежни
топки, и надпис „Весела Коледа”. Но думите, изписани с почерка на Пол, заседнаха като буца
на гърлото й.
Знам, че семестърът беше тежък за теб, и съжалявам, че не ти помогнах повече, когато имаше
нужда. Гордея се, че не се отказа.
- Е, значи Гейбриъл се държи добре с теб? - повдигна темата Том между две хапки от
пуешкото.
Баща й поклати глава, мислейки си как Саймън имаше вид на толкова добро момче, а се
оказа, че Гейбриъл е истински добър по душа - и как той не бе успял да различи това в тях.
- Когато с Гейбриъл минахме през града тази сутрин, видях табелата пред къщата.
- Защо?
Тя ахна.
- Не знаех, съжалявам.
- Беше ясно, че ще стане така. Истината е, че съм облекчен. Хубаво е отново да си свободен -
намигна й Том съзаклятнически. - Търся да купя някоя малка къща. С останалите пари искам да
платя за образованието ти.
Джулия се изненада. После се ядоса. Конфликтът й с него бе струвал толкова много на нея и
баща й, прекалено много, за да бъде компенсиран от криминално досие и някакъв
общественополезен труд. Тя се бе уплашила, а баща й бе загубил приятелката си и семейния дом
на Мичел.
гама над полуизядения хамбургер и променения си баща. Беше потънала дълбоко в мислите си,
стискайки чашата с джинджифилова бира пред себе си, когато някой седна на стола до нея.
- Здрасти, Джулс.
Сега красотата й изглеждаше груба и студена. Докато Джулия се взираше в нея, забеляза
нещо болезнено в начина, по който бе облечена - дизайнерското винтидж палто с леко
изтъркани ръбове по ръкавите, скъпите ботуши, които обаче бяха протрити, може би втора ръка.
Но освен това се вгледа в нея по-дълбоко и видя нещо, което не се забелязваше на пръв поглед -
момичето от малкия град, което се срамуваше от корените си и
- Весела Коледа, Даян. Кафе, моля. Няма да стоя дълго. Сервитьорката се усмихна и й наля кафе,
после се премести
в далечния край на бара при групата на колегите доброволци пожарникари на Том. Щом им
обърна гръб, поведението на Натали се промени и тя погледна Джулия с изпълнени с омраза
очи.
- Няма какво да ми кажеш, което да искам да чуя - Джулия понечи да стане, но Натали бързо
я хвана за китката.
Гласът й бе тих, едва доловим шепот. Усмихна се изкуствено. Ако някой гледаше отстрани,
никога не би се досетил, че в момента я заплашва. Джулия преглътна тежко и седна на мястото
си.
Очите на Джулия пробягаха към мъжката тоалетна с надеждата, че баща й ще се появи скоро.
Натали продължи:
Натали се усмихна и отметна косата си през рамо, като се държеше така, сякаш водеха
приятелски разговор.
- Нищо не мога да направя - отвърна Джулия. - Той вече сключи сделка и се призна за
виновен.
- Не се дръж с мен като с глупачка, Джулс. Знам това. Очевидно трябва да кажеш на
областния прокурор, че си излъгала. Ще обясниш, че е било любовна караница, която е отишла
малко по-далече, че си искала да му отмъстиш, но сега се чувстваш виновна, че си измислила
всичко.
Натали се наведе към нея, дръпна яката на пуловера й и огледа врата й внимателно.
Джулия погледна към хората наоколо, надявайки се, че не са чули заплахата на Натали.
Никой не гледаше към тях. Първият й инстинкт бе да избяга, да се скрие. Но тази стратегия не я
бе спасявала от майка й, когато бе по-млада. Тя винаги я намираше. Не я бе спасила и от
Саймън. Той бе спрял само защото Гейбриъл го бе ударил. Беше уморена да се крие. Усети как
се стяга и цялото й тяло
се изпъва на стола.
Натали се разсмя.
- Как така?
- Ако качиш снимките в интернет, Саймън ще те зареже, преди да си мигнала. И никога няма
да се махнеш от този град.
- Ако аз съм на тези снимки, Саймън също го има. Какво ще си помисли сенаторът за това?
- Не си ли чувала за една малка програма, наречена „фото- шоп”? Мога да махна Саймън от
снимките и да сложа някой друг. Но няма да ми се наложи, защото ти ще бъдеш добро момиче и
ще постъпиш правилно. Нали, Джулс? - усмихна й се снизходително Натали, докато прибираше
блекбърито си в чантата и се канеше да стане, но Джулия я спря.
- Той никога няма да те представи на родителите си. Сам ми го каза. Заслужаваш повече от
това да си малката му мръсна тайна.
- Не знаеш какво говориш - сопна се тя. - Саймън ще ми даде точно това, което искам, както
и ти. Ако не оправиш проблема днес, качвам снимките онлайн. Весела Коледа.
- Почакай!
- Защо?
- Защото, ако качиш тези снимки, ще позвъня на Андрю Сампсън от „Поуст”. Помниш го,
нали? Написа статия миналата година за арестуването на Саймън, когато бе карал пиян и
сенаторът се намеси.
- Не ти вярвам.
- Ако качиш тези снимки, нямам какво да губя. Ще разкажа на пресата как Саймън ме е
нападнал, а после е пратил гаджето си да ме изнудва.
- Няма да го направиш.
- Пробвай ме.
- Може би ми е писнало да ме „тъпчат” - сви рамене драматично тя. - Ако качиш снимките,
никога няма да работиш за кампанията на сенатора. Ще станеш част от сензационен срамен
скандал, от който те имат шанс да се отърват, но не и ти.
- Остави ме на мира и ще забравя и за двама ви. Но никога няма да излъжа за това, което той
ми причини. Лъгала съм прекалено много пъти, за да го прикривам, и няма да го правя повече.
-Просто си бясна, че Саймън избра мен пред теб - изплю Натали и повиши глас. - Ти си
жалко, малко момиченце, което дори не знае как да направи една прилична свирка!
бара.
Ядосана, бившата й приятелка направи няколко стъпки към вратата, но не и преди да изругае
няколко пъти и да я заплаши пак.
- Какво става тук? - попита Том, който внезапно се появи зад Джулия. - Джулс? Какво има?
- Добре ли си?
Тя кимна неуверено и се спусна към дамската тоалетна. Не знаеше как щеше да погледне
хората от града след казаното от Натали. Почувства, че й се гади, и се хвана за ръба на мивката.
- Миличка, никой друг не е чул това, което каза. Вътре е шумно и всички обсъждаха как
вчера Дядо Коледа в мола се е напил по време на обедната си почивка и се е опитал да прави
секс с една елфка.
Ако някой бог ме слуша, моля, дай на всички хора в „Кин фолкс:” амнезия за изминалите
петнайсет минути.
След няколко минути зае мястото си на бара до баща си. Държеше главата си сведена и
избягваше да среща очите на хората. Беше й прекалено лесно да си представи как целият
ресторант обсъжда греховете й и я съди.
Даян му наля кафе и отново потупа приятелски Джулия по рамото, после отиде да обслужи
едни по-далечни маси, за да ги остави насаме.
- За всичко съм виновна аз… За Деб, Натали, къщата… - не искаше да плаче, но сълзите
някак си се появиха в очите й и тя не успя да ги спре. - Посрамих те пред целия град.
Той изсумтя.
- Така или иначе не бях особено привързан към него. По-скоро ще загубя къщата и Деб,
отколкото да рискувам да загубя теб. Не може да има сравнение. Изобщо.
- Когато срещнах майка ти, бях щастлив. Имахме няколко чудесни години заедно. Но най-
хубавият ден от живота ми бе денят, в който се роди. Винаги съм искал да имам семейство.
Няма да позволя нещо или някой да ме раздели от семейството ми отново. Давам ти думата си.
Джулия се съгласи и изтри и последните сълзи от очите си. Не искаше Гейбриъл да я види
разплакана.
- Аз също. Сега дояж поничката си, преди Даян да е дошла да ни таксува двойно заради
заседяване в ресторанта й.
-8-
Гейбриъл бе доволен, че ще съкрати коледното си пазаруване. Когато с Ричард се появиха в
ресторанта, веднага дойдоха на бара при Джулия и баща й.
През това време Ричард поздрави Том и докато двамата стари приятели си говореха,
Гейбриъл нежно отметна косата на Джу-лия зад ухото, за да й прошепне нещо мило.
Гейбриъл и Том се поздравиха вежливо, след което Гейбриъл се наведе и взе подаръка на
Джулия от Пол. Удържа се да каже нещо язвително и понесе кутията без коментар.
- Точно така.
Джейми кимна.
Жената се надигна грациозно от стола и се понесе към тях. Движеше се като балерина или
принцеса, сред ореола на стари пари, излъчващ се при всяко движение от нея като парфюм.
Беше висока почти колкото Гейбриъл, с дълга, права руса коса и големи леденосини очи.
Кожата й беше безупречна и бе слаба като модел, но с пищни и красиви гърди. Носеше високи
до коленете ботуши с остри токове, черна тясна пола и бледосин кашмирен пуловер, който
разкриваше елегантно алабастровото
й рамо.
Беше красива. И величествена. Хвърли един поглед към сгушената в прегръдката на Гейбриъл
Джулия и изви гръб като руска синя котка.
- Гейбриъл, скъпи. Липсваше ми! - прегърна го тя. Гласът й беше богат и ясен, с лек намек за
британски акцент.
- Какво правиш тук? - хиляди емоции пробягаха по лицето на Гейбриъл, докато жената
притискаше плътните си розови устни до двете му бузи.
Преди Гейбриъл да каже нещо, Ричард се прокашля и се появи зад тях. Тя отблъсна
протегнатата му за поздрав ръка и го прегърна.
- Ричард. Радвам се да те видя, както винаги. Толкова тъжно ми стана, когато научих за
Грейс.
Той отвърна на прегръдката и после отиде при Джулия, за да й помогне с палтото. След като
го закачи, небрежно подкани Аарон и Рейчъл да се присъединят към него в кухнята.
- Не знаех, че имаш две сестри - отбеляза Паулина, като въз-.; награди Джулия с ледена
усмивка. Гостенката се извисяваше над нея. Джулия носеше ниски обувки, дънки и черна
жилетка и се чувстваше мърлява и малка в сравнение с Паулина.
Джулия дойде на себе си и смело протегна ръка, преди той да направи сцена.
- Очаквам отговор на въпроса си - каза Гейбриъл с равен глас, студен като замръзнало езеро. -
Защо си тук?
Никога не си се държал с мен като е гост, когато си бил в дома ми - отвърна му светкавично
тя, а очите й заблестяха от
гняв.
Джулия издиша шумно, стомахът й се преобърна. Ако беше срещнала Паулина преди няколко
седмици, срещата щеше да бъде неловка и странна. Сега, след като бе прекарала часове в
леглото
Паулина знаеше какво е да бъдеш интимна с него. Познаваше звуците, които издаваше,
мириса му, погледа на лицето му, кога- то свършваше. Беше по-висока, по-изтънчена и много
по-красива. И бе очевидно, че - за разлика от Джулия - нямаше скрупули по отношение на
оралния секс. Нещо повече, и то много по-драмитично, бе създала дете с Гейбриъл.
- Добре ли си?
Рейчъл отвори вратата към старата стая на Гейбриъл, но Джулия се поколеба и после тръгна
по коридора към стаята за гости. Рейчъл гледаше как приятелката й бавно събува обувките си и
ги поставя на килима до леглото.
*
Гейбриъл влезе в кухнята три часа по-късно и намери Аарон и Рейчъл потънали в спор за
правилния начин за готвене на пиле по киевски, специалитета на Грейс.
- Казвам ти, трябва първо да замразиш маслото. Така го правеше мама - простена отчаяно
Аарон.
- Откъде знаеш? Не е казвала нищо за замразяване на маслото - махна с ръка към рецептите
Рейчъл.
- Къде беше?!
- Защо ще го прави?
Аарон се намръщи.
- Не, не можеш. И точно сега имам нужда от теб, за да замразиш проклетото масло.
Застана пред вратата, събра мислите си и си пое дълбоко въздух, преди да влезе. Но леглото
бе празно.
Озадачен, огледа стаята си. Джулия не бе тук.
- Шест и половина.
- Чакаха ме.
- За какво са те чакали?
- Къде си ходил?
- Говорихме.
- Говорихте? В хотела?
Джулия се сви почти на кълбо, като притисна колене към гърдите си.
- Не, не, не - простена той и я обви още по-плътно с цялото си тяло, като се опита да я накара
да се отпусне. - Тя си отиде и няма да се върне повече. Казах й, че съм влюбен в друга. Тя има
парите ми и адвокатите ми, и това е.
интересува, че си с мен.
Той обви с ръце непреклонното й тяло.
Тя е красива. И секси.
- Не по желание.
- Защо?
Тя сви рамене.
- А ако някой ти даде възможност да избираш между вода и чаша „Перне”, какво ще
избереш?
с нея.
Очите му се присвиха.
- Наистина ли?
Той се премести надолу и се приведе над нея, за да съедини устните им.
- Не виждаш сравнението между теб и нея? Това е моята вода - въздъхна и я целуна отново. -
Ти си моята вода. Когато се любя с теб, засищам жаждата си. Защо бих захвърлил това заради
водата от морето? Тя няма какво да ми предложи - приближи лицето си до нея, така че носовете
им да се отъркат. - И си красива. Всяка частица от теб е шедьовър, от върха на главата до
пръстите на краката. Ти си Венера на Ботичели и Беатриче. Имаш ли представа колко те
обожавам? Завладя сърцето ми още когато те видях за пръв път, когато бе на седемнайсет
години.
- Влез! - извика Гейбриъл и се завъртя на една страна тъкмо когато Рейчъл влезе в стаята.
- Вечерята е сервирана и Том и Скот дойдоха. Идвате ли? Трябва ли да изпращам Скот да ви
завлече долу?
- Не, щяла да прекара Коледа с родителите си. Казах му да я покани, но той възропта - Рейчъл
изглеждаше възмутена.
Гейбриъл се намръщи.
Беше различна коледна вечер за всички. Отсъствието на Грейс се усещаше силно от съпруга и
децата й, Аарон искаше вече да е женен, а на Рейчъл й се щеше киевското й пиле да беше поне
наполовина хубаво като това на майка й, независимо дали със замразено, или с незамразено
масло.
След вечеря Гейбриъл, Том и Ричард се оттеглиха на задната веранда, за да пушат пури и да
пият скоч, докато останалите от семейството се наслаждаваха на кафето си в кухнята.
- Как беше в Италия? - попита Аарон Джулия, когато и двамата си напълниха отново чашите.
- Трудно. Когато Рейчъл се опита да наеме сто гълъба, които да бъдат пуснати след
церемонията, тропнах с крак. Мисля, че някои от моите роднини щяха да бъдат изкушени да
извадят личното си оръжие и да пострелят - смигна й той.
- Добре са. Рейчъл включи майка ми в организацията, така че тя много се вълнува. Как са
нещата между теб и Гейбриъл?
- Добре.
- Щастливият Гейбриъл е нещо рядко като хобит. Всички се радваме да го видим. Колкото до
бившата му, съмнявам се, че е било нещо сериозно. Не така, както е с теб.
По-късно тази вечер Джулия и Гейбриъл се оттеглиха в стаята си в мотела. Тя миеше лицето
си в банята, когато чу тоновете на „Положен в ръцете на Бог” на „Дейв Матюс Бенд”, носещи се
от спалнята.
за момент или два в нея с хищно изражение. Духна във врата й, отметна косата й встрани и
долепи устни до кожата й. - Искам те
прошепна той. - Сега. Пъхна ръце под тениската й, оголвайки плътта на корема й над ластика на
спортните й гащета.
- Защо не се преоблечеш в едно от онези хубави нещица, които купи в Торонто? Или в синия
корсаж е жартиерите. Знаеш, че
ми е любимият.
- Не мога.
- Не и тази вечер.
нея.
Тя отклони очи и продължи да си мие лицето. Той се намръщи и влезе в спалнята, после
отиде до уредбата и спря звука. Освен при интерлюдията им в „Уфици” Джулия никога досега
не го беше отблъсквала. Разбира се, бяха заедно само
още не му бе разказала.
Имаше нужда да прави секс с нея, за да я накара да разбере, че всичко бе наред - че нещата
между тях бяха наред.
Да, както другите ядяха по една ябълка на ден, за да са здрави и бодри, така той се нуждаеше
от секс. Той бе неговата ябълка за деня. Трябваше да й покаже не с думи, а с действия, че я
обича, че я боготвори, че е готов да направи всичко за нея. Трябваше да увери себе си, че тя все
още го желае. Имаше нужда да чуе как прошепва името му.
Но Джулия очевидно нямаше нужда от него. Поне със сигурност не го желаеше. Не и тази
вечер.
Продължи да разсъждава за това, потънал в мрачни мисли, когато тя легна до него в леглото.
Отпусна глава на гърдите му, гледайки го, но той не й обърна внимание. Просто угаси лампата
на нощната масичка.
Лежаха мълчаливи в мрака, докато една невидима студена бариера се издигаше помежду им.
- Гейбриъл?
-Да?
Джулия трепна. Сега невидимата бариера приличаше повече на висока непробиваема стена.
Искаше да му обясни как се чувства, да сподели всичко открито с него, но ако така щеше да
се цупи, беше по-добре да изчака до сутринта. Или до по-късно. Завъртя се на другата страна и
затвори очи, решена да забрави целия ужасен ден. Опита се да заглуши пристъпите си на плач и
да не позволи сълзите й да избият отново. Последното нещо, което искаше, бе той да я види как
плаче.
Момчетата са тъпанари.
- Не плача.
- Не исках да се държа като задник - надигна се той на лакът. Погледни ме.
- Разглезих се през тези две седмици, през които постоянно правим секс. Но знам, че ще има
дни, когато ще си уморена или в лошо настроение. Обещавам да не мърморя… много.
ранта?
- Моля те.
Гейбриъл я обви с ръце и я залюля, докато усети как тялото й се отпуска в прегръдката му.
- Гореща вана? Масаж? - попита нетърпеливо той, а погледът на лицето му бе като на малко
момченце, което отчаяно иска да я зарадва. - Нека те докосна. Ще те накарам да се почувстваш
по-добре.
- Просто ме прегърни.
- Весела Коледа.
Уил започна оживено да й разказва, защото семейството му познавало Том Мичел и дъщеря
му от години. Всъщност, сподели той, Том наскоро се бил похвалил, че Джулия постига големи
успехи в университета в Торонто.
След като жената научи този изненадващ факт, реши да напусне хотела и Селинсгроув.
Докато наблюдаваше отрупаните със сняг дървета, покрай които минаваше таксито, се чудеше
как може да разбере дали Джулия е била студентка на Гейбриъл, когато са започнали връзката
си.
-10-
Рано сутринта на Коледа Гейбриъл седеше в леглото по боксерки и е очила на носа и се
колебаеше дали да събуди Джулия или не. Можеше да се върне в другата стая на хотелския им
апартамент, където преди час бе изиграл ролята на Дядо Коледа. Но предпочиташе да бъде
близо до нея, дори и в мрака.
След като Гейбриъл се съгласи, Ричард плавно смени темата и заговори за Джулия. Попита
го дали е влюбен в нея. Гейбриъл отговори недвусмислено категорично и баща му спомена
думата с О - отговорност.
Ричард се усмихна.
- Вече съм показал, че отношението ми към нея е повече от отговорно - каза Гейбриъл
студено.
Баща му седна в стола си и със замислено изражение преплете пръстите на ръцете си.
- В много отношения Джулия е като Грейс - и не на последно място по същия начин като нея
е готова да се жертва за хората, които обича.
Очите на Ричард се стрелнаха към снимката на жена му, която държеше на бюрото си -
засмяна жена с мили очи.
- Ако изоставиш Джулия, ще имаш сериозни проблеми е цялото семейство, най-вече с мен.
Веждите на Гейбриъл се сключиха като буреносни мълнии.
Гейбриъл избухна.
- Не си се обвързал е нея.
- Но Паулина дойде, искаше да бъде е теб и направи цяло представление пред Джулия и
семейството ти.
- А тя откъде ще го знае? - потропа с пръсти Ричард по бюрото си. - Бракът е повече от лист
хартия. Той е мистерия. Всъщност има мидраш7, в който се казва, че бракът се сключва на
небето между две сродни души. Не искаш ли да бъдеш с Джулия завинаги?
- Това, което искам, не е материално. Няма да я принуждавам да взема решения, които могат
да променят живота й, по средата на академичната година - измърмори Гейбриъл. - Прекалено
скоро е.
- Моли се да не стане прекалено късно - отбеляза Ричард, загледан с тъга в снимката на
Грейс.
Думите на баща му още ехтяха в ушите на Гейбриъл, докато седеше в леглото и наблюдаваше
сродната си душа в коледната утрин.
Джулия сякаш бе чула мислите му, защото се размърда и на лицето й се изписа тревога. Миг
по-късно се претърколи към него и пръстите й докоснаха плата на боксерките му.
- Какво правиш?
- Нищо. Заспивай.
- Чакам те да се събудиш.
- Защо?
Усмивката й изчезна.
- Знам го.
След като Джулия се събуди, Гейбриъл й поднесе закуска в леглото. После я напъди
припряно към другата стая. Просто нямаше търпение да разопаковат подаръците и имаше вид,
сякаш всеки момент ще се пръсне от нетърпение.
Поведе я към дивана и сложи чорапа в скута й. Беше пълен с бонбони и сладкиши с коледни
рисунки по опаковките. В голе-. мия пръст на чорапа откри флашка със запис на танго танц
пред стената на Кралския музей на Онтарио.
Той поклати глава. И той не беше имал коледни чорапи, преди да дойде да живее при
семейство Кларк.
Джулия посочи няколко подаръка, увити в карирана хартия в червено и зелено, поставени на
масичката за кафе.
Гейбриъл грейна и седна с кръстосани крака на пода до елхата. Избра малка кутийка и
разкъса яростно опаковката. Джулия се разсмя при тази гледка - уважаван професор, който
седеше по очила и боксерки на пода и нападаше подаръците си като четиригодишно дете.
Гейбриъл отвори кутията и се изненада искрено на това, което видя вътре.
Върху копринената подплата лежаха чифт сребърни ръкавели. Но не бяха какви да е, а с
герба на Флоренция. Втренчи се в тях с почуда.
- Харесват ли ти?
- Докато беше на една от срещите си, отидох до Понте Векио и ги купих. Реших, че ще стоят
добре на ризите ти - заби поглед в пода. - Опасявам се, че ги купих с част от парите от
стипендията си. Така че всъщност ти сам си ги купил за себе си.
Той се ухили, когато намери втория малък подарък. Под опаковката намери сложена в рамка
малка репродукция на картината на Марк Шагал „Любовници на лунна светлина”.
В картичката към нея Джулия бе написала няколко думи, изразявайки своята любов и
признателност, че отново го бе намерила. Беше добавила и друг, много по-важен подарък.
- Мисля, че е време да имаш снимки на нас двамата и да ги окачиш на стената в спалнята си.
Ще ми бъде приятно да го направя. Ако и ти си съгласен…
Джулия го погледна с искрящи смеещи се очи. Когато отвори малката кутийка, намери вътре
диск, който той бе записал за нея,надписан „Да обичаш Джулиан”.
В една кутийка от бижута намери няколко ваучера за различни спа процедури в хотел
„Уиндзор Армс” в Торонто, някои от които имаха екзотично звучащи имена като „Душ „Виши”
и
Имаме уговорка за час при козметичен хирург в Торонто при завръщането ни. Въз основа на
информацията, която му подадох, той е уверен, че белегът ти ще бъде напълно заличен. Не е
необходимо да се тревожиш повече за това. Гейбриъл
- Заслужаваш го напълно.
Тя се усмихна, но погледът й пробяга покрай него към голямата кутия, която стоеше под
елхата.
Той кимна.
- Може ли да го отворя?
- Предпочитам да изчакаш.
Джулия се намръщи.
- Защо? Искаш да го занеса в дома на Ричард ли? За да го отворя пред семейството ти ли?
- О, божичко, не!
- Той не ти ли подари играчка заек преди няколко месеца? Мисля, че има някакъв фетиш към
зайци.
Ангелоебач.
- Тъкмо се чудех на какъв вид игра биха се отдали - в уединение, разбира се.
Това, което започна като свенлива и лека целувка, бързо ескалира, докато трескавите им и
търсещи ръце започнаха да се търсят взаимно. Джулия се надигна на пръсти, притисната до
голата му гръд. Гейбриъл простена отчаяно и нежно я избута, после свали очилата си и потърка
очите си.
- Добре.
- Бог е един и същ. Ходила съм и преди на църква със семейството ти - Джулия се вгледа
изпитателно в него. - На теб не ти ли се ходи?
- Защо?
- Всички сме грешници. Ако само безгрешните ходеха на църква, храмовете щяха да бъдат
празни. И дълбоко се съмнявам, че хората в църквата на Ричард ще те съдят. Епископалното
паство е много толерантно.
- Как така още вярваш в Бог? Не си ли му сърдита заради всичко станало с теб?
Джулия спря да върши това, което правеше, и го погледна замислено. Той имаше много
нещастен вид.
- Лоши неща се случват на всички. Защо моят живот да е различен от този на другите?
- Защото си добра.
Тя заби поглед в дланите си.
Гейбриъл изруга тихо, но не влезе в спор с нея. Джулия се отпусна на леглото до него.
- Иван дава на Альоша списък с причини защо Бог не съществува, а ако съществува, значи е
чудовище. Спорът им е много силен и часове наред съм мислила за него. Спомни си обаче как
Иван приключва спора. Казва, че отхвърля Божието творение, този свят, и все пак има нещо в
него, което намира за изключително красиво - деликатните малки листенца, които вижда по
дърветата през пролетта. Обича ги, въпреки че мрази света около тях. Тези листенца не са
символ на съдбата или спасението. Те са деца на надеждата. Те се борят с отчаянието му,
показват му, че
независимо от злото, което е видял, е останало поне едно добро и красиво нещо - приближи се
повече, за да види по-ясно изражението му и с много нежност постави ръце на лицето му. -
Гейбриъл, кои са твоите упорити пролетни листенца?
Въпросът й го свари неподготвен. Досега просто бе седял там, загледан в красивата брюнетка
пред себе си. В мигове като този си спомняше защо отначало бе помислил, че тя е ангел.
Джулия притежаваше изумително голямо за човешко същество състрадание.
- Моите бяха Грейс… и ти - усмихна му се свенливо тя. - А преди това бяха служителите от
Армията на спасението в Сейнт Луис, които се грижеха за мен, когато майка ми не го правеше.
Те ми дадоха причина да вярвам.
- Не знам защо умират бебетата. Иска ми се да не става така - отвърна тъжно Джулия. - Но
какво не е наред с другите, с нас, Гейбриъл? Защо допускаме хората да малтретират децата си?
Защо не защитаваме болните и слабите? Защо позволяваме войниците да подбират съседите ни
и да ги карат да носят звезди на дрехите си, защо гледаме, докато ги извозват нанякъде в
затворени ‘ камионетки? Не Бог е зъл, ние сме. Всички искат да знаят откъде идва злото и защо
светът е изпълнен с него. Защо никой не пита откъде идва доброто? Човешките същества имат
неограничена способност да вършат жестоки неща. Как въобще се е съхранило някакво добро в
света? Защо хора като Грейс и Ричард са толкова добри? Защото има Бог и той не е позволил
земята да се поквари напълно. Има упорити малки листа край нас, ако ги потърсиш. И когато ги
разпознаеш, можеш да усетиш Неговото присъствие.
Целуна я смирено и когато тя отиде в банята, за да си вземе душ, остана в спалнята, все още
потънал в размисли, изумен от нейната одухотворена проницателност. Тя беше много по-
интелигентна от него, защото интелектът й бе белязан с истинска творческа индивидуалност,
каквато той само мечтаеше да има. Независимо от всичко, което й се бе случило, Джулия не бе
изгубила нито вярата, нито надеждата, нито състраданието си.
Час по-късно Джулия и Гейбриъл се отправиха с колата към епископалната църква „Вси
светии”. Той бе облечен в черен костюм и бяла риза, гордо носещ ръкавелите на Джулия, а тя бе
с виолетова рокля до коленете и високи черни ботуши, които й бяха купили във Флоренция.
За един кратък миг Гейбриъл съжали за стерилизацията си не само заради себе си и факта, че
повече не може да бъде баща, но и заради Джулиан. Представи си как лежи в леглото с
бременната Джулия и поставя ръка на корема й, за да усети как рита детето им вътре. Представи
си как държи невръстния им син на ръце и гали тъмната му косичка.
За това мислеше, докато държеше ръката на Джулиан чак до момента, в който всички
трябваше да участват в светото причастие. Той бе единственият, който не стана от пейката и не
се подреди заедно с останалите на опашката за приемане на причастие.
Има нещо успокояващо в църквите, помисли си Гейбриъл. Въпреки че като цяло смяташе
общото преживяване, особено проповедта, за потискащо. Чувстваше, че самото място със своята
благочестива атмосфера го осъжда. Бе пропилял голяма част от живота си, години, които вече не
можеше да си върне.
Не беше казал на Грейс това, което бе искал да й каже, преди тя да умре. Не се бе отнасял
към Паулина и Джулиан с уважението, което заслужаваха. Не се бе държал подобаващо с никоя
от жените, с които бе имал отношения.
- Ей, хубавици! - провикна се Скот, влизайки захилен в кухнята. Веднага започна да рови в
хладилника.
- Защо си толкова щастлив? - попита сестра му, докато белеше поредната ябълка.
- Тя има дете - изстреля той. Облегна едрото си тяло на кухненския плот и скръсти ръце на
гърдите си.
Скот говореше съвсем тихо и очите му постоянно бягаха към вратата, която водеше към
дневната.
- Какво? Не! Бившето й гадже я заряза, когато забременя. Бяхме приятели известно време -
възмути се той и прокара пръсти през косата си. Така я дърпаше, че на места тя направо щръкна
нагоре. - Тревожа се, че татко няма да одобри, че излизам с жена, която току-що е родила. От
друг.
Джулия посочи към сцената с яслите, която бе подредена под коледната елха в съседната
стая.
- Не знам.
Преди другите да видят какво бе открил, хвърли кутията настрани и се изправи на крака. Без
да каже и дума, се запъти към задния вход, излезе навън и тръшна вратата зад себе си.
Джулия побягна към кухнята, излезе на задната веранда и се огледа, за да открие любимия
си.
Големи снежинки падаха като перушинки от небето и покриваха като с плътно одеяло
тревата и дърветата. Тя потръпна.
- Гейбриъл!
Той се скри в гората, без да погледне назад. Тя ускори крачка. Ако го загубеше от погледа си,
трябваше да се върне в къщата. Не искаше да рискува да се загуби в гората без палто. Или карта.
Вървя известно време между дърветата, когато го видя спрял под един висок бор.
- Няма да те оставя.
Джулия пристъпи към него. При звука на стъпките й той се обърна към нея. Беше облечен в
костюм с вратовръзка и носеше скъпи италиански обувки, които вече бяха съсипани.
- Няма.
- Каква красота - прошепна той, откъснат на мига от тревожните си мисли. Думите излизаха
от устата му под формата на облачета във въздуха.
Тя му протегна голата си розова ръка.
- Върни се с мен.
- Кой?
- Паулина.
- Помощ? - погледна я той. - Искаш да й помогна? След като падна на колене пред мен и се
опита да ми събуе панталоните?
- Какво?
- Нищо.
- Не ме лъжи!
- Ти отказа ли й?
- Беше ли изненадан?
- Не.
Джулия стисна ръце в юмруци толкова силно, че ноктите й се забиха във вътрешната страна
на дланите й.
- Защо?
- Защо не си бил изненадан от това? - повтори тя и гласът й отекна сред пустата гора.
Той не искаше да й отговаря. Нежеланието личеше в очите му, по лицето му, дори в стойката
на тялото му. Тя го изгледа изпитателно.
Очите на Гейбриъл се стрелнаха над рамото й, някъде в далечината, сякаш търсеше път за
бягство. После отново я погледна.
- Когато види възможност, тя… и ние… - гласът му го предаде. Джулия усети, че й прилошава.
Затвори очи, за да не го вижда.
Тя се разсмя горчиво.
- Напротив, лъгал си ме. Нищо чудно, че се ядоса толкова много, когато я нарекох твоя
приятелка за чукане на семинара ти за Данте. Била съм права - стрелна го тя с убийствен поглед.
- Бил ли си с нея в леглото си? В леглото, в което спахме заедно.
- Съжалявам.
ръката й.
- Остави ме да вярвам, че сте приключили всичко в Харвард. Имаш ли представа колко боли
това? Колко глупава се чувствам? Тя влезе в къщата на родителите ти, сякаш й принадлежи -
сякаш аз съм твоето приятел че за чукане. И нищо чудно! Ти спиш с нея от години.
- Опитвах се да те защитя.
Той застина. Никога не я беше чувал да използва този тон. И изведнъж усети, че я изгубва.
Дори само мисълта за това го ужаси.
- Виждахме се само веднъж или два пъти в годината. Както казах, не съм бил с нея от
миналия декември - прокара нервно пръсти през косата си. - Нима очакваш да направя списък
на всяка сексуална среща, която съм имал? Казах ти, че имам минало.
-Да.
- Каза ми, че мога да намеря прошка. Исках да ти повярвам. Мислех, че ако ти кажа как
отстъпвам пред Паулина отново и отново, ще те загубя - прокашля се леко. - Не исках да те
нараня.
- Не.
- Обичаш ли я?
- Разбира се, че не - Гейбриъл пристъпи към нея, но Джулия го спря с вдигната ръка.
- Значи си спал с нея с години - след като сте заченали дете и тя е преживяла нервен срив, но
не я обичаш?
-Да-
Видя как в големите й тъмни очи изплуваха сълзи и тя се бори с тях, а на лицето й се изписа
силна тъга. Той преодоля разстоянието помежду им, свали сакото си и нежно го постави на
раменете й.
Гейбриъл се поколеба, сърцето му биеше под татуировката на гърдите му. Не беше напълно
сигурен какво да каже, но думите сами излязоха от устата му.
- Нямаше да ти кажа.
- Беше казала ясно, че не желаеш да знаеш никакви подробности от живота ми преди теб.
Каза, че ми прощаваш.
- Така беше.
- Какъв е?
- Снимка от видеозон.
- Никога. Знам, че се държах ужасно с нея. Но тя няма право да те наранява. Ти нямаш вина
за нищо.
- Подведе ме.
- Това не ти дава право да бъдеш жесток! - закашля се леко Джулия, когато студеният въздух
навлезе в гърлото й.
- Изпитвах нещо към нея, но не беше любов. Имаше чувство за вина и похот, и привързаност,
дори обич в известен смисъл, но никога любов.
- Никога няма да ти изневеря, кълна се. Това, което се опита да направи Паулина вчера… -
притисна я пак към себе си. - Преди щях да се поддам. Но тогава още не те бях намерил. По-
скоро ще прекарам живота си, опиянявайки се от твоята единствена любов, отколкото да потъна
във всички морета от любов на света.
- В крайна сметка ще ти писне от мен. И когато това стане, ще се завърнеш към старите си
навици, към това, което ти е познато.
- Паулина никога не е била нещо „познато” за мен. Имаме общо минало, но никога не сме
били достатъчно близки. Просто не бяхме добри един за друг.
-Лутах се из мрака, търсейки нещо по-добро, нещо истинско. И те намерих. Проклет да съм,
ако те загубя.
Тя извърна глава встрани, загледана в дърветата и пътеката, която според нея водеше към
овощната градина.
- Само глупаците.
Очите му бяха тъмни, присвити и изпълнени с тревога и притеснение. Премигна леко под
изпитателния й поглед, после се намръщи.
- Защо?
- Казвам ти „не” сега. Ако ме излъжеш отново, ще бъде за последно - в гласа на Джулия се
долови стоманена твърдост.
- Обещавам.
- Ще оправя всичко, преди да се върнем в Торонто. Ще продам проклетото място, ако искаш.
- Тогава ми прости - помоли я той. - Дай ми шанс да ти докажа, че заслужавам доверието ти.
Тя се поколеба.
Гейбриъл пристъпи към нея и я прегърна. Тя го прие колебливо и двамата останаха на място,
в смрачаващата се гора, неподвижни под отново сипещия се сняг.
По-късно същата вечер Гейбриъл и Джулия седяха по пижами един до друг на пода, близо до
грозноватата елха. Тя го подтикна да отвори подаръка на Паулина, за да разкрият всичките си
тайни.
Взе снимката от видеозона и смръщи лице. Джулия протегна ръка и той й я подаде е
въздишка.
- Тази снимка не може да ти навреди. Дори Рейчъл и Скот да научат, ще те разберат - каза тя,
докато прокарваше пръст по очертанията на малката бебешка главичка на снимката. - Може да я
прибереш някъде, но не трябва да я държиш в кутия. Тя си има име. Заслужава да бъде
запомнена.
Гейбриъл се хвана за главата е двете си ръце.
- Нищо свързано с бебетата не може да е зловещо. Мая е била твоя дъщеря. Паулина е
смятала, че ще те нарани с тази снимка, но всъщност това наистина е подарък. Трябва да я
имаш. Ти си бил неин баща.
Джулия го последва.
- Нямам търпение да облека твоя коледен подарък - посочи тя към черния корсет и обувките,
които все още стояха в кутията си под дървото.
- Наистина ли?
- Хъм… трябва да ти обясня обаче нещо - Джулия хвана ръката му и преплете пръстите си с
неговите. - Не мога да облека това сега.
- Гарантирам ти, че през следващите два дни носенето на бельо и дрехи ще ти бъде
последната грижа - погали Гейбриъл дланта й. - Особено когато си с мен.
Гейбриъл зяпна с отворена уста, после я затвори. Придърпа я към себе си и я прегърна нежно.
- Странна реакция - измърмори Джулия, почти задушавайки се, с лице, заровено в гърдите
му. - Ти чу ли ме въобще?
Поведе я към просторната баня, като спря само за секунда, за да пусне уредбата. Звуците на
песента „Докато” на Стинг се понесоха из стаята и двамата се скриха в едно от любимите си
места.
Не можеше да намери утеха. Други жени можеха да имат второ дете, за да притъпят загубата
на първото. Но тя повече нямаше да зачене. И бащата на загубеното им дете вече не я желаеше.
Той бе единственият мъж, когото някога бе обичала. Беше го обичала отдалече, после
отблизо, но така и не спечели любовта му. Така и не я бе обикнал истински.
Но беше прекалено благороден, за да я захвърли като използвана вещ, каквато всъщност бе.
Докато хлипаше във възглавницата си, главата й се завъртя и тя се разплака на глас заради
двойната си загуба.
Мая.
Гейбриъл…
-13-
Професор Джузепе Пачиани не беше гений, но бе умен. Не повярва напълно на Криста
Петерсън, когато тя заяви, че е готова да продължат сексуалните си рандевута. За да е сигурен,
че тяхната лиезон наистина ще се осъществи, отказа да й разкрие името на канадската fidanzata
на Емерсън до срещата им в Мадрид през февруари.
Криста не искаше да чака толкова дълго, нито да спи отново с него, за да се сдобие с тази
информация, така че не отговори на имейла му. Реши да се опита да открие името на
годеницата на професора по друг начин.
За да разреши тази пикантна мистерия, Криста се свърза със стар любовник от Флоренция,
който пишеше за „Ла Национе”, с надеждата, че ще получи от него информация за личния
живот на Емерсън. Докато чакаше отговора му, се насочи към друг информационен източник,
по-близо до дома й. Имаше едно място, на което се разкриваха лесно всички грехове.
Професор Емерсън спря да ходи в „Лоби” след вечерта, когато тя сс опита да го съблазни.
Значи, разсъждаваше тя, отношенията му с неговата загадъчна годеница трябва да са започнали
някъде по това време. Преди това му беше все едно с кого спи. А може би е имал по-небрежна
връзка с въпросната жена до онази вечер и едва тогава са преминали на друго ниво. Възможно
бе професорът, който бе далеч от моногамията, да е имал годеница от доста време, въпреки че
такова обвързване все щеше да бъде обект на университетските клюки. Торонто не беше чак
толкова голям град.
Криста имаше ясна идея какво да прави. Много вероятно бе професорът и годеницата му да
бяха посещавали „Лоби” заедно някъде през зимния семестър, тъй като това бе любимото му
заведение, неговото ловно поле. Трябваше само да намери някой, който работи в клуба, и да му
измъкне информация.
Затова неделя сутринта завари Криста вместо на редовната църковна служба в женската
тоалетна на клуба с вдигната пола, наведена над мивката, докато Лукас я опъваше отзад и
пъшкаше от удоволствие.
Гейбриъл и Джулия се върнаха в Торонто късно вечерта на първи януари. Отидоха в нейния
апартамент, за да оставят част от багажа си и да вземат чисти дрехи. Или поне така си мислеше
Гейбриъл. Докато таксито ги чакаше отвън, той стоеше в средата на студеното и бедно студио,
като предполагаше, че тя бързичко ще си вземе багаж за една нощ. Но Джулия не го направи.
- Това е моят дом, Гейбриъл. Не съм се прибирала от три седмици. Трябва да оправя, да
изпера, да поработя по дисертацията си. Лекциите започват в понеделник.
- Да, знам, че лекциите започват. Но тук е студено. Нямаш никаква храна и не искам да спя
без теб. Ела за тази нощ у нас и утре ще се прибереш.
- Казах ти, че ще заменя всичко, и го направих. Леглото, мебелите - всичко е ново. Дори са
боядисали стените.
- Още не съм готова - обърна му тя гръб и започна да разопакова куфара си. Той се загледа в
нея и тръгна към вратата, като я тръшна малко по-силно от необходимото на излизане. Джулия
въздъхна.
Знаеше, че той се опитва. Но разкритията за миналото му бяха пробили дупки във все още
крехката й увереност; увереност, която тъкмо бе започнала да гради по време на престоя им в
Италия. Познаваше се достатъчно добре и знаеше, че страхът й да не го загуби се корени в
развода на родителите й и в измяната на Саймън. Наясно бе с това, но й бе много трудно да ги
преодолее и да повярва, че любовта на Гейбриъл към нея никога няма да угасне.
Тръгна към вратата, за да я заключи, и в този момент Гейбриъл влезе отново, с куфар в ръка.
- Какво правиш?
Постави куфара си на пода и изчезна в банята, като затвори вратата зад себе си. Появи се
няколко минути по-късно, с разпусната риза, мърморейки нещо как е успял да включи
проклетата й електрическа духалка.
- Защо се върна?
- Свикнах да спя с теб. Всъщност съм готов да продам проклетия апартамент и да купя нещо
друго - поклати глава той и продължи да се съблича уверено без повече разговори.
Докато Джулия беше в банята, Гейбриъл разгледа някои от нещата, които бе поставила на
масичката си - книгата с репродукции на Ботичели, която й бе подарил за рождения ден, и
албума със снимки, които й бе правил.
Тя не знаеше, че той има копие на тази снимка, прибрано на тайно място в шкафа му. Не я
беше показвал, защото се притесняваше от реакцията й. Когато се върнеше в обновената си
спалня, първото, което щеше да направи, щеше да е да закачи тази снимка на стената.
Мисълта за това бе достатъчна отново да го възбуди и той се зае да пали ароматната свещ на
масичката, за да се разсее. Романтичен блясък падна върху снимките в момента, в който Джулия
влизаше в затъмнената стая.
Гейбриъл приседна на ръба на тясното й легло, напълно гол, докато тя стоеше до вратата,
стискайки в ръка износена памучна пижама с десен на гумени патенца.
- Какво правиш? - попита той, поглеждайки към нощния й тоалет с едва прикрито
отвращение.
- Приготвям се да си лягам.
- Ела тук.
Гейбриъл я спря и сложи ръце на главата й е жест, наподобяващ благословия. После започна
да я докосва, прокарвайки пръсти през дългата й коса, като погали лицето й, веждите и скулите
й. Очите му не се откъсваха от нейните, пламът в тях проникваше до дъното на душата й.
Нещо от стария професор Емерсън изплува в момента, особено в изражението му, което бе
хищническо и похотливо. Тя затвори очи за миг и ръцете му се придвижиха от шията към
лицето й.
- Отвори очи.
Джулия изпълни молбата му и ахна, стресната от силата на желанието му. Беше като лъв,
дебнещ плячката. Не искаше да я плаши. Но дори и уплашена, тя бе безпомощна пред
собственото си желание за него.
шепнещ глас.
Джулия не успя да изрече на глас отговора си, само простена приглушено. Сърцето на
Гейбриъл се изпълни с гордост.
- И на мен ми липсваше.
Притисна я нежно.
- Превърнах се в много различни неща, откакто станах твой любовник - увери я той и зарови
лице в косата й, вдишвайки ваниловия й аромат. - Понякога се чудя дали осъзнаваш колко много
си ме променила. Почти като чудо е.
- И аз те обичам.
- Така и не ми каза какво е станало в ресторанта в деня преди Коледа - каза той. Опитваше се
да звучи небрежно, защото не искаше тя да се почувства притисната.
С надеждата да приключат бързо този разговор и да преминат към други дейности Джулия
му описа накратко сблъсъка си с Натади. Пропусна частта, в която Натали й се подигра за
сексуалното й минало с него пред всички. Гейбриъл я обърна по гръб, за да вижда по-ясно
лицето й.
- Защо не ми каза?
Той се намръщи.
-Да.
- Натали е малката мръсна тайна на Саймън. Затова ми беше нужно толкова много време,
докато разбера, че той я чука.
- Ти си моето малко пролетно листо. Моето красиво и тъжно пролетно листо и аз искам да те
виждам щастлива и завършена. Съжалявам за всяка сълза, която съм те накарал да пролееш.
Наля нам се някой ден да можеш да ми простиш.
Джулия скри лицето си в сгъвката на рамото му, докато се притискаше силно в него. Ръцете
й започнаха да изследват тялото му и скоро двамата се сляха в едно. В притихналия въздух в
малкото й студио се носеха единствено тежки пъшкания и приглушени стонове, а гласът й на
моменти се извисяваше пронизително нагоре.
Това бе радостта, която светът търси откакто съществува - свята и езическа едновременно.
Съюз между две различни същности, постигащи пълното единение. Картина на любов и дълбоко
задоволство. Екстатичен поглед към блажено видение.
веднъж.
- Не мога да ти простя вместо нея. Само тя може да го направи - прехапа долната си устна
Джулия. - Сега, повече от всякога, трябва да се постараеш тя да получи помощ, за да може да
продължи с живота си. Дължиш й го.
го накара да замълчи.
Една сряда вечер в средата на януари тя му звънна, след като бе приключила е работата си.
- Какво е станало?
- Професор Пиктън разкритикува две трети от една от главите ми, защото смята, че
предлагам прекалено романтичен анализ на Данте.
- Ох…
- Трудно ми е да го повярвам.
- Трябваше да ме видиш първия път, когато ме повика у тях. Бях по-нервен, отколкото в деня,
в който защитавах дисертацията си. За малко да забравя да си обуя панталони.
Джулия се разсмя.
- Мисля, че един професор Емерсън без панталони щеше да е много добре приет в дома й.
- Това си е направо висока похвала от нейните уста. Според професор Пиктън повечето хора
изобщо са лишени от способността да разсъждават логически. Тя смята, че днес светът е
населен от маймуни, които носят дрехи. Понякога.
Джулия се изкикоти и се обърна по корем в леглото си.
- Ще умре ли, ако каже, че харесва дисертацията ми? Или че съм добра в работата си?
- Кейтрин никога няма да ти каже, че харесва работата ти. Смята, че позитивният коментар е
проява на снизходително отношение. Просто старите претенциозни възпитаници на Оксфорд са
си такива.
- Надявам се, че съм такъв - прошепна той е почти пресипнал глас. - Но не забравяй, ти си
моя любима, не моя студентка - замисли се и после се ухили лукаво. - Освен в науката на
любовта и секса.
- Добре, професоре.
- Защо?
Съжалявам, че ти е подействала така. Не съм я чел, въпреки че Грейс често говореше за нея.
- Наистина. Знаеш много добре, също като мен, че Данте възприема Бог като единствената
сила във вселената, която може да задоволи копнежите на душата. Това е подразбиращата се
критика на Данте за греха на Паоло и Франческа. Те пренебрегват по- висшето добро - любовта
към Бог, заради любовта към човешко същество. Естествено, че това е грях.
Тя се прокашля леко.
-Да.
- Не знам и аз - каза Гейбриъл. - Може би когато Ричард й е помогнал, тя е видяла в него своя
спасител. Омъжил се е за нея и двамата са яхнали конете си към залеза на Селинсгроув.
- Може би си прав. Моята книга е много различна от романа на Греъм Грийн9, който четеш.
- Не са толкова различни.
- Защо смяташ, че героят на Грийн мрази Бог? Защото любовницата му се отказа от него
заради Бог. И двамата четем книги за езичници, Джулиан. Само краят им е различен.
Гейбриъл се усмихна.
- Мисля, че е малко късно да водим този разговор. Сигурен съм, че си уморена, а аз имам да
върша досадна работа с документация.
- Обичам те лудо.
- И аз те обичам. Обичам те прекалено много, сигурен съм в това. Но не знам как да обичам
по друг начин.
Ако някой попиташе Гейбриъл дали смята, че се нуждае от терапия, той би отговорил „не”.
Не харесваше идеята да говори за чувствата си или за детството си, нито да бъде принуждаван
да споделя за станалото с Паулина. Не искаше да говори за зависимостите си, за професор
Сингьр или за хилядите други жени, с които се бе занимавал.
В края на януари стана пределно ясно, че и Гейбриъл, и Джулия имат голям късмет с избора
си на терапевти. Докторите Ни- кол и Уинстън Накамура бяха семейна двойка, които работеха с
клиентите си, разглеждайки техните психологически и лични проблеми и в духовен, и в
екзистенциален аспект.
Независимо от всичко той се върна за следващия сеанс, като обеща, че ще започне пак да
посещава сбирките на Анонимните наркомани. Отиде обаче на една-две и повече не го направи.
-15-
В града снегът вали различно от снега в провинцията, мислеше си Джулия, докато двамата с
Гейбриъл вървяха под сипещите се снежинки към Манулайф Билдинг, където беше
апартаментът му, за да вземе той колата си. Тази вечер щяха да празнуват в шикозен френски
ресторант, Auberge du Pommier.
Гейбриъл придърпа Джулия към себе си, долепи я до стъклената витрина на магазина зад тях
и я целуна страстно. Тя се разсмя, останала без дъх, когато той приключи и на свой ред го
издърпа обратно на тротоара, за да се насладят на падащия сняг.
Когато стигнаха до Манулайф Билдинг, тя спря пред китайския магазин, който заемаше
голяма част от първия етаж. Не че се интересуваше от китайските сервизи, които се взираха
подканващо в нея. Интересуваше се единствено от красивия мъж до себе си.
Гейбриъл бе облечен с дълго черно вълнено палто с черна ве- лурена яка и шал „Бърбъри”,
който бе увит като вратовръзка около врата му. Ръката, която я държеше, бе стоплена от черна
кожена ръкавица. Но най-много я очароваше шапката му.
ли на себе си, докато изчезваше във вътрешността на Манулайф Билдинг, където бе поставен
банкоматът.
- Джулия?
Обърна се рязко и се озова лице в лице с Пол. Той й се усмихна и я прегърна топло.
- Как си?
вървят лекциите?
- Обзалагам се, че е така - разсмя се Пол. - Може да пием кафе следващата седмица и да ми
разкажеш по-подробно.
Тъмните му вежди се сключиха гневно и той пристъпи напред с нетипично за него мрачно
изражение.
Джулия сведе поглед към зимното си палто, но не видя нищо, което би могло да предизвика
такава реакция. После опипа лицето си, чудейки се дали Гейбриъл не бе размазал червилото от
устните й при целувката им.
- Нищо. Добре съм - отстъпи назад и бързо нави шала си два пъти около врата си, като
завърза краищата му така, че Пол да не може да види нищо повече.
ли го направи?
- Каза ми, че го е правил преди. Мислех, че заради това сте се разделили последния път.
-? При любовна игра ли те ухапа? Или от гняв? - Пол се опитваше да звучи спокойно, но
вътрешно бе бесен на човека, сторил това на Джулия. Искаше да го намери и да му срита
задника. Няколко пъти.
- Оуен никога не би ми причинил нещо подобно. Никога не е бил агресивен към мен.
Тя премигна, стресната от яростта в гласа му, и сведе очи към ботушите си.
да ти помогна.
- Много си мил, но полицията го хвана. Тук не може да ме доближи.
- Аз съм ти приятел, Зайко. Грижа ме е за теб. Нека ти помогна, преди да се случи нещо
лошо.
нападателя.
- Бях сама вкъщи. Нямаше как да знае, че ще се случи нещо такова. Но не съм стресирана или
жертва, независимо какво си мислиш, Пол - очите на Джуния блеснаха от гняв.
- Никога не съм казвал, че си. Но това нещо на врата ти не е причинено от случаен нападател.
Това е шибано жигосване. Маркиране на територия. А трябва да признаеш, че за краткото време,
през което те познавам, успя да си навлечеш проблеми с доста хора. Криста, професор Пейн,
Емерсън…
- Съвсем различно е…
- Тръгнал съм към Йондж Стрийт на вечеря с приятели. Искаш ли да дойдеш с мен?
Той кимна.
Джулия се обърна да погледне през стъклените врати на сградата, но все още не виждаше
Гейбриъл.
-Да?
В два часа сутринта Джулия се стресна и се събуди. Беше в леглото на Гейбриъл и спалнята
бе тъмна. Но бе сама.
След като Пол си тръгна, Гейбриъл се върна при нея. Дори да бе видял срещата им, не го
показа с нищо, въпреки че бе някак тих по време на празничната им вечеря. По-късно, когато тя
бе готова да си лягат, той я целуна по челото и каза, че ще дойде при нея след малко. Часове по-
късно още не си бе легнал.
Тръгна боса по коридора. Апартаментът бе потънал в мрак. Имаше светлина само под вратата
на кабинета на Гейбриъл. Тя застана в коридора и се ослуша. Когато чу тракането на
клавиатурата, завъртя дръжката на вратата и влезе вътре.
- Какво правиш? - изправи се рязко и постави голям оксфордски речник върху разпръснатите
по бюрото му листове.
- Аз… нищо - поколеба се Джулия, зазяпа се притеснено в босите си стъпала и зарови пръсти
в дебелия персийски килим.
- Почакай. Ще дойда с теб - каза той, хвана я за ръка и я поведе по тъмния коридор към
стаята им.
- Сладки съни ща - притисна той почти бащински устни към челото й, преди да затвори
вратата зад себе си.
Джулия лежа будна известно време, чудейки се какво крие Гейбриъл от нея. Бори се с
дилемата си дали да се опита да разбере, или просто да му се довери. Без да вземе категорично
решение, скоро потъна в неспокоен сън.
-16-
Пол не можа да заспи. Ако беше мелодраматичен тип, щеше да опише неспокойната си вечер
като „мрачната нощ на душата си”. Но той беше от Върмонт, а там не отглеждат мелодрама
гични личности. Все пак, след продължителната вечеря и после пиене на бира с останалите
играчи от отбора му по ръгби, още не можеше да избие образа на белязаната кожа на Джулия от
главата си. Имаше определено твърди възгледи за това как един мъж трябва да се отнася към
жените, оформени от родителите му. Майка му и баща му не бяха много щедри в
демонстрирането на чувствата си един към друг, нито бяха прекалено сантиментални. Но се
отнасяха с уважение помежду си. Майка му го учеше да се отнася с момичетата като е дами, а
баща му настояваше за същото, като му казваше, че ако чуе, че се е държал лошо е някое
момиче, ще се разправя лично с него.
Пол си спомни за първия си купон в колежа „Сейнт Майкълс”. По пътя към банята се бе
натъкнал на момиче е разкъсана блуза. Успокои я и я накара да му покаже насилника. Намери
го и с груба сила го закара до полицейския участък в кампуса, но не и преди да му даде един по-
груб урок по добри маниери към жените.
Пол не знаеше още какво щеше да избере, но в едно бе сигурен - щеше да държи Джулия под
око и проклет да беше, ако позволеше някой да я нарани, когато бе наоколо.
Обичаше гази снимка, но се изненада, когато я видя толкова очебийно окачена, в такъв голям
размер. Припомняше й първото посещение в този апартамент, когато разглеждаше снимките,
които тогава украсяваха стената. А той бе повърнал върху нея и върху британския си
пастелнозелен пуловер.
Гейбриъл определено имаше замах по отношение на дрехите си. Щеше да изглежда добре,
дори да не носеше нищо друго освен хартиен плик на главата си. Хъм… Джулия помедитира
върху тази представа няколко секунди.
На бюрото обаче намери нещо, което не очакваше - малка черно-бяла снимка в сребриста
рамка. Снимката от видеозона на Мая.
Вдигна я и задържа в ръка, учудвайки се, че Гейбриъл бе извървял толкова дълъг път, за да
постави снимката в рамка. Потънала в мислите си, остана така дълго време.
Завъртя се бързо и видя Гейбриъл, облегнат на вратата със скръстени на гърдите ръце, само
по тениска и шорти.
Той се загледа малко по-дълго в голата плът, която се разкриваше изпод незакопчаната риза,
и в изваяните й крака. Погледна снимката в ръката й и изражението му се промени.
- Съжалявам.
- Още не съм решил къде да я поставя - погледна той към снимката. - Но няма да я държа в
чекмеджето.
- От „Тифани” е.
отишла в „Уолмарт”.
- Отидох там по съвсем различна причина - погледна той изпитателно лицето й.
Джулия премигна, когато той се наведе да я целуне, сякаш тя беше някаква омагьосана жаба
и след целувката щеше да се случи нещо. Това бе една забележителна целувка. Гейбриъл
постави нежно ръце от двете страни на лицето й, после приближи устните си до нейните, като
ги притисна силно, преди да започне със сладостните движения с език. След миг тя вече бе
забравила напълно защо изобщо бе дошла в кабинета му.
Той завъртя игриво езика й със своя и плъзна ръцете си през косата й. Когато се отдръпна,
целуна бузите й.
Тя хвана ръката му с радост, когато той я поведе към спалнята, за да се изкъпят заедно и да
започнат деня си.
По-късно следобед работеха в кабинета му. Гейбриъл седеше на бюрото си и четеше статия, а
Джулия се бе настанила в креслото му е червена кадифена тапицерия и проверяваше пощата си.
Ако някога имаш нужда да поговориш с някого, съм на един телефон разстояние.
Пол
Джулия погледна към Гейбриъл и видя, че се е улисал в работата си. Бързо написа отговор.
Здрасти, Пол, разбира се, че още сме приятели.
Не знам защо Криста се интересува кой ръководи дисертацията ми. Аз съм само студентка от
магистърската програма.
Джулия
Кейтрин Пиктън водеше уединен живот. Имаше хубава къща в предградието Анекс,
намираща се съвсем близо до университета. Обикновено ходеше пеша дотам. Прекарваше летата
си в Италия, а коледните празници - в Англия. През повечето време пишеше и публикуваше
статии и монографии за Данте. С други думи, водеше живот на уважавана академична стара
мома, само дето нямаше градина, не се занимаваше с любовници и в двора й не се мотаеше цяло
котило котки.
Кейтрин обаче по-скоро щеше да прокопае Панамския канал с нокти и да хване жълта треска,
отколкото да се откаже от времето, в което би могла да посвети на проучвания, в замяна на
кабинет в кампуса и посещения на учебни съвети във факултета.
Именно това каза и на Грег Матюс от Харвард, когато й позвъни през януари, за да й съобщи,
че се е открила свободна позиция в катедрата по Италианистика, специално за изследвания на
творчеството на Данте.
- Но, професор Пиктън, ние можем да уредим нещата така, че да не се налага да преподавате.
Трябва само да изнасяте по няколко лекции на семестър, да присъствате от време на време в
кампуса и да ръководите няколко докторанти. Това е.
- Не искам да местя книгите си - каза Кейтрин.
- Транспортните компании не знаят как да каталогизират книги - изсумтя тя. - Ако объркат
редиците? Имам хиляди книги в библиотеката си и може никога да не ги намеря, ако променят
местоположението им. А ако загубят нещо? Някои от тези книги са безценни!
- Професор Пиктън, ако приемете поста, лично ще дойда в Торонто и ще преместя книгите
ви.
Кейтрин замълча за миг, осъзнавайки в един момент, че Грег говори напълно сериозно.
После избухна в смях.
- Не проявявам интерес. Има много млади колеги, които би трябвало да разгледате като
вариант, вместо да се занимавате с шейсет и осем годишна пенсионерка. Докато сме по темата
за вашата катедра, искам да поговорим за една моя студентка, Джулиан Мичел, и защо смятам,
че трябва да я приемете в своята докторска програма.
Кейтрин отдели няколко минути да каже на Грег защо е било грешка, че не са предложили
адекватно финансиране на Джулия предишната година. После наблегна на необходимостта тя
да получи подходящо висока стипендия от септември. Най-накрая, когато приключи с
мъмренето и указанията как по-добре да си върши работата като ръководител на магистърски и
докторски програми - което на практика беше неговата работа, рязко затвори.
През последната седмица на януари Джулия направо летеше във въздуха щастлива и
безгрижна, защото благодарение на съвременната медицинска технология кожата на врата й бе
напълно чиста и нова. Следата от премахването също вече бе изчезнала и сега никой не би
предположил, че някога е била белязана. Терапията вървеше добре, както и отношенията й с
Гейбриъл, въпреки че понякога й се струваше разсеян и й се налагаше да го повика по име.
завършена магистратура.
С любов, Дж.
Джулия се усмихна към айфона си и бързо приключи със задачите си, преди да се отправи
към дома на Гейбриъл. Беше развълнувана, но и разтревожена. От една страна, приемането й в
Харвард бе кулминацията на усилията й и осъществяване на мечтата й. От друга, Харвард
означаваше отделяне от Гейбриъл.
Окуражена от думите на доктор Никол да бъде мила със себе си, реши да вземе горещ душ, за
да остане насаме с мислите си. Написа бележка на Гейбриъл, сложи я на масичката, където той
винаги мяташе ключовете си, и се запъти към просторната баня. Петнайсет минути по-късно
беше почти заспала под парещия душ, изливащ се върху главата й като тропически дъжд.
- Великолепна гледка за добре дошъл - прошепна Гейбриъл, плъзгайки вратата към душ-
кабината. - Затоплена, влажна и гола Джулиан.
- Има място и за един топъл, влажен и гол Гейбриъл - каза тя и му протегна ръка.
Той се усмихна.
Имаше случаи, когато Джулия просто приемаше неговите предложения, доволна, че го прави
щастлив. Но сега беше на друго мнение.
Когато се появи отново, Джулия вече стоеше в средата на банята, увита в хавлия.
- Имам нещо за теб - каза Гейбриъл и изчезна в спалнята. Върна се след секунда с нещо алено
в ръка. Вдигна го пред себе си, така че тя да прочете надписа отпред. - Този е мой, но сега искам
ти да го вземеш.
Дръпна чашата от ръката й, сложи я на тоалетната масичка до своята чаша, после развърза
хавлията и я остави да падне на пода.
Джулия нахлузи суитшърта с качулка с емблемата на Харвард през главата си и застана така,
като полугола студентка от някое сестринско общество в колеж, току-що измъкнала се от
леглото на приятеля си.
Джулия почти се разплака от похвалата му, защото освен Грейс никой не се беше гордял с
нейните постижения.
- Не искам да ме издържаш.
Взря се в нея, искреността освети сините му очи. Целуна я и я притегли към гърдите си.
- Имам повече пороци и повече пари. Отказвам да споделям пороците си с теб, но парите ми
са твои. Вземи ги.
- Не ги искам.
- Тогава нека ти помогна с наема. Моля те, не отхвърляй тази възможност. Моля те. Работи
толкова упорито.
- Парите не са проблем. Грег Матюс ми предложи много щедра стипендия, която ще бъде
повече от достатъчна за покриване на разходите ми - сведе тя глава, хвана ръба на суитшърта си
и нервно го замачка, опитвайки се да покрие по-голямата част от голото си тяло. - Тревожа се
какво ще се случи е нас, ако замина.
- Искаш ли да заминеш?
- Защо ще ме загубваш?
Гейбриъл се намръщи.
- Мъжът, когото обичам, не е този, когото ти описа. Вече не. Освен това разликата помежду
ни е само десет години.
Гейбриъл се ухили.
- Благодаря ти. Не е нужно да живеем заедно, ако не искаш. Ще ти бъда съсед. Разбира се, ако
не искаш да идвам… - преглътна тежко той и зачака отговора й.
След като Джулия се върна в апартамента си на следващия ден, Гейбриъл работи в кабинета
си целия следобед. Канеше се да й се обади, за да я пита дали искат да се срещнат за вечеря,
когато телефонът му звънна. Осъзна, че е Паулина, и отказа да вдигне.
— Името й?
— Паулина Грушчева.
Гейбриъл изруга.
- Предайте й да си върви.
- 17-
След като научи новината за ранния си прием в Харвард, Джулия почувства огромно
облекчение и се впусна в работата по дисертацията си с двойни усилия. Когато не беше с
Гейбриъл, работеше неуморно, като прекарваше часове наред в библиотеката или в апартамента
си в писане.
Като награда Гейбриъл бе решил да я заведе в Белиз за Свети Валентин. Щеше да бъде
празник в чест на тяхната любов, на приемането на Джулия в Харвард и на други неща, които
той още не бе готов да сподели с нея.
Влетя през вратата, мина покрай дежурния охранител и се качи в асансьора. Отключи си
сама и почти се затича по коридора.
-Скъпа? - Гейбриъл тръгна към нея с усмивка на лице. -Подранила си. Поласкан съм, че не
можеш да стоиш далеч от мен.
Какво е това?
5 февруари 2010 г.
Университет на Торонто
Торонто, Канада
При нас постъпи оплакване, че сте нарушили кодекса за морално поведение на университета.
Във връзка с това оплакване се изисква да се явите лично в кабинета на декана на 19 февруари
2010 г. за предварително допитване. Ръководителят на катедра Италианистика проф. Джеръми
Мартин също ще присъства.
Тази среща е с чисто информационна цел и няма никакво правно пълномощие. Кабинетът на
Декана също не заема позиция за основателността на оплакването.
- Какво е?
- Скоч. „Лафройг”.
- Знаеш, че не обичам.
Тя допря кристалната чаша до устните си и усети как алкохолът изгаря устата и гърлото й.
Закашля се силно и му подаде обратно чашата. Той доизпи скоча и седна на дивана срещу нея.
- Нямам представа.
- Сигурен ли си?
- Ти криеш нещо от мен. Онази вечер, когато работи до късно в кабинета си, не ми каза
какво…
- Защо не ми каза?
- Мислех, че ми вярваш.
Той направи гримаса и изчезна в трапезарията. Когато се върна, носеше още една чаша със
скоч.
Тя поклати глава.
- Не правя нищо друго, освен да ходя на училище и да работя по дисертацията си. Имала съм
някои конфликти - с Криста и професор Пейн… пардон, Сингър. Мислиш ли, че тя…?
- Не мисля. Тя беше викана пред Правната комисия миналата година, когато Пол Норис
подаде оплакване срещу нея. Сигурен съм, че не би рискувала отново да бъде призована там. Не
е от твоите ръководители, така че няма откъде да има информация за работата ти.
- Не. Тя не би направила подобно нещо, без преди това да говори лично е теб. И би ме
повикала - най-малкото от куртоазия.
- Ами Криста?
- Възможно ли е?
- Какво не ми казваш?
- Какво правиш?
Не си тръгвай.
- Добре.
Той се извърна встрани, втренчвайки поглед през прозореца към небето на Торонто.
- Какво?!
- Кога научи?
- Преди няколко дни? - Джулия стисна зъби. - Колко щеше да изчакаш, преди да ми кажеш?
Тя го изгледа гневно.
- Това не е тайна - исках само да имаш няколко спокойни дни, преди да ти поднеса лошите
новини - извърна се с въздишка той встрани.
- Не знам какви точно са обвиненията. Аз самият исках да подам подобна жалба срещу нея,
но не желаех да привличам излишно внимание.
- Какво ще правим?
-Какво има, Емерсън? В леглото съм с млада секси колежка от конкурентна фирма - каза Джон
Грийн, след като вдигна телефона и край него се чуваха високи пискливи звуци и писъци.
- Не ходи никъде, захарче - обърна се той към партньорката си, метна й закачливо червените
й бикини и се запъти към банята. - Вече съм се заел с жалбата ти за сексуален тормоз, Емерсън.
Не е нужно да ме юркаш. Бях на път да правя най-добрия секс в живота си.
- Трябва да говоря с теб за нещо друго - прекъсна го Гейбриъл и накратко му описа случая с
писмото от декана до Джулия.
- Чуй ме, ако са те въвлекли в случай на сексуален тормоз, а срещу твоята хъм… приятелка
също е задвижена подобна академична процедура, съм готов да заложа поршето си, че двата
случая са свързани. Каза ли й да не те споменава по време на разговора си с декана?
- Е, направи го. Не е нужно да бъдеш въвличан в още проблеми, свързани с нея. Има
достатъчно неща, за които да се притесняваш.
- Нямам навика да отказвам помощ на приятелите си, най- малкото на Джулиан. Ясно ли е?
Или трябва да си намеря друг адвокат?
- Добре. Но тя трябва да има свой адвокат. Ако тези две жалби са свързани, както изглежда,
че е, ще има конфликт на интереси, ако я поема аз. А и университетът може да стане
подозрителен, ако представлявам и двама ви.
- Сорайя Харанди. Работи за една от фирмите на Бей Стрийт и е водила дела срещу
университета и преди. Имахме закачка преди няколко години и тя ме мрази и в червата си. Но е
добра в работата си - ухили се при спомена и се протегна към блекбърито си. - Ще ти
издиктувам телефона на кантората й. Кажи на приятелката си да се обади, да потърси Сорайя и
да обясни ситуацията на секретарката й. Сигурен съм, че ще поеме случая.
- Ако не мислеше с пениса си, сега нямаше да ти се налага да говориш с мен. Надявам се, че
приятелката ти си струва всичко това, защото, ако нещата се сговнят много, тя ще се окаже една
много, много скъпа забивка.
Преди Джон да каже още нещо, Гейбриъл метна телефона към стената, оставяйки го да се
разбие на парчета, които изпопадаха по пода. После си пое дълбоко дъх и се опита да се
успокои, за да може да говори нормално с Джулия и да я убеди да заминат на своята почивка.
Същия следобед декан Дейвид Арас седеше в кабинета си на Сейнт Джордж Стрийт и се
взираше в телефона си с изненада. Обикновено неговата секретарка бе по-добра в отклоняването
на обажданията, но професор Кейтрин Пиктън бе повече от настоятелна и обикновено
получаваше това, което иска. В този случай разговор с Декана на магистърски и докторски
програми в университета в Торонто.
Дейвид стисна устни, за да не изстреля нещо неподходящо. Тя беше прочута, беше стара и
беше жена. Нямаше да я ругае.
Деканът се прокашля.
- Подадена е жалба срещу студентка, чиято дисертация ръководите.
- Не.
- Както казах, абсурдно оплакване срещу невинен и упорито трудещ се студент, жена.
Напомням ти, Дейвид, че не за първи път се случва да бъдат отправени подобни обвинения
срещу успешни студентки, които биват въвличани в университетско преследване.
- Напълно съм наясно с това. Но има информация по случая, която нямам право да обсъждам.
Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с мис Мичел. Това е.
Дейвид се намръщи.
- Без вашите показания е възможно да се случи голяма несправедливост. Може би именно вие
ще изчистите името на мис Мичел.
Когато Гейбриъл и Джулия най-накрая пристигнаха в курорта „Търтъл Ин.” в Белиз, вече бе
късно вечерта и звездите бяха изгрели. Джулия огледа мястото - бунгало на уединен плаж,
докато Гейбриъл поръчваше румсървис.
Стените на бунгалото им бяха бели, с изключение на една, която бе от високи панели от
тиково дърво и се отваряше като хармоника към покрита веранда. Таваните бяха от бамбук и
тръстика, а голямото легло в средата на стаята бе покрито с мрежа против комари. Джулия се
впечатли най-много от душа и ваната, които бяха поставени навън под един страничен навес.
Докато Гейбриъл уточняваше разни неща с кухненския персонал, тя се съблече и си взе душ.
Мястото не бе напълно оградено и къпещият се имаше гледка към океана. Но тъй като бе тъмно
и бяха на частен плаж, нямаше вероятност да бъде изненадана от друг освен от своя любим.
- Вечерята ще дойде след около час. Съжалявам, че ще се забавят толкова - каза Гейбриъл,
като гледаше с възхита увитата в хавлия Джулия.
Той от своя страна вече се бе преоблякъл в бяла ленена риза, почти разкопчана и с навити
ръкави, които разкриваха мускулестите му ръце. Носеше панталони в цвят каки, също с навити
крачоли.
- Мисля, че по-скоро ще направя нещо друго - отвърна тя и го повлече с усмивка към леглото,
бутайки го нежно да седне на ръба.
Джулия изпуфтя.
Отне му няколко секунди, преди да осъзнае защо му говори на френски - толкова обсебен бе
от фигурата и обувките й.
Той се пресегна, за да докосне връзките, които държаха корсета, прокарвайки ръка надолу,
към гащичките й.
- Стига сте ме дразнили, мис Мичел. Елате насам! - притегли я към себе си и долепи устни до
нейните в груба усмивка. - Ще се заема с разопаковането на подаръка си. Но обувките ще ги
оставя. За твое добро се надявам да са ти удобни.
Сервитьорът, носещ вечерята им, тропа десет минути на вратата и след това я върна обратно
в кухнята, очаквайки по-нататъшни указания.
Те така и не дойдоха.
Гейбриъл бе увил артистично чаршаф около тялото си и бе извадил фотоапарата си. Стоеше
до леглото и правеше снимка след снимка, докато тя се протягаше и прозяваше като сънлива
котка.
подпря на възглавницата.
- Да, Гейбриъл, за мен си красив. Колкото повече те опознавам, толкова повече прозирам
истинското ти лице и то е красиво.
Той я целуна - лека, признателна целувка на нежен поклонник, и прокара пръсти по дългата
й кафява коса.
-Да.
Надигна се и уви чаршафа около тялото си. През това време той се запъти към голямата
кошница, поставена на масичката за кафе. Намери нож в кухненския бокс, пусна друга музика
на стереоуредбата и се върна в леглото е манго в ръка.
- Песента трябва да съответства на плода - каза със светнал поглед. - Сега легни по гръб.
- Нямаш нужда от това - дръпна рязко Гейбриъл чаршафа, е който се бе закрила. После свали
и своя. Сега и двамата бяха голи.
- Кой пее?
- Брус Кокбърн.
Тя го погледна въпросително.
- Гол обяд?
- Хъм… - измрънка тихо той и погледна капките лукаво. - Ще трябва да се погрижа за това.
- Очевидно имаш фетиш и за хранене - отбеляза Джулия, облиза устни и после кимна за още.
Той сведе глава пред нея в знак на подчинение и облиза течността от стомаха й.
- Не е фетиш, просто ми доставя удоволствие. Обичам да се грижа за теб и има нещо много
чувствено в споделянето на храна с любимата.
Погали с лепкавата си ръка корема й, спусна я надолу по една от любимите му ерогенни зони
и после отново се върна на гърдите й.
- Убиваш ме - успя да прошепне тя, когато влажните му устни намериха едно по едно зърната
й.
- Спомням си, че веднъж ти казах същото. И ти обеща, че това ще бъде сладка смърт.
Без предупреждение Джулия се намести в скута му и постави ръце от двете страни на лицето
му, придърпвайки го към себе си. Целунаха се страстно за миг, после тя взе мангото и ножа от
ръката му и сама пъхна изкусително следващото парченце в устата си.
Той я погледна въодушевено, преди да захапе отново устните й и да издърпа парченцето със
зъбите си.
- Ммм… - простена тя. - Впрочем май така и не видях записа от охранителната камера в
музея от онази нощ.
После нежно изстиска парченце манго върху гърдите му и започна да целува кожата му и да
облизва следата от капки.
- Ааа… - Гейбриъл явно трудно намираше думите си. - Аз го гледах. Доста страстен е.
- Наистина ли? - отдръпна се тя назад и небрежно започна да яде от плода, като облизваше
пръстите си.
- Ще ти го покажа по-късно - отсече той, притегли я пак към себе си, а ръцете му се плъзгаха
и мачкаха гърба й нагоре-надолу. После, когато не можеше да издържа повече, хвърли всичко
настрани и я повдигна на ръце.
- На плажа.
- Луната е съвсем слаба. Който и да дойде, ще види само силуети в морето. И една прелестна
гледка.
Целуна я дълго и страстно, поднасяйки обожанието си на лицето и шията й със своите устни,
а нежният прилив шумеше край тях. После я пусна да стъпи на крака, за да може да притисне
тялото си до нейното.
- Усещаш ли как си пасваме? - попита той с напрегнат глас. - Ние сме съвършената двойка.
И двамата напълниха шепите си с морска вода и почистиха телата си. Джулия се наведе
напред, за да целуне татуировката му, и потръпна от начина, по който вкусът на морето се
сливаше с вкуса на кожата му.
Той започна да целува врата й и тя усети, че устните му са разтворени в усмивка.
-Не.
- Да, тук. Искам да бъда вътре в теб, но не желая пясъкът да издраска кожата ти.
Гейбриъл я дръпна надолу и устата му потърси нетърпеливо нейната, докато вълните нежно
се разбиваха в краката им. Когато стоновете им разкриха силата на тяхната наслада, бледата
луна се усмихна.
На следващата сутрин в района имаше тропическа дъждовна буря. Докато капките удряха по
покрива на бунгалото им, двамата бавно се любеха в леглото, покрито е мрежата против комари.
Скоро влязоха в ритъм с постоянния танц на дъжда.
Уязвимостта, която любовниците разкриваха един пред друг в леглото, вече й беше добре
позната. Познаваше голотата и интимността, желанието и изгарящата нужда, както и дълбокото,
дълбоко задоволство. Но тя също така знаеше, че Гейбриъл я обича и иска да я закриля. В
прегръдката му се чувстваше сигурна, в безопасност за първи път в живота си.
- Съботните сутрини ми бяха любими, когато бях дете - прекъсна размишленията й Гейбриъл
със замислен глас.
- Защо?
- И как беше?
Импулсивно Джулия се обърна и го прегърна през врата, като при движението си изплиска
доста вода през ръба на ваната.
- Тези неща са се случили преди трийсет години. Грейс беше повече от майка за мен.
Съжалявам, че не бях до нея, когато почина. Нямах възможността да се сбогувам.
- Ако злобата прави хората грозни, твоята майка сигурно е била ужасна. Моята не ми
обръщаше внимание и бе безразлична към мен, но никога жестока.
Гейбриъл се умълча, чудейки се дали трябва да подхваща темата, която и двамата избягваха
от пристигането си.
- От мига, в който се запознах с Криста Петерсън, си помислих, че е грозна. Задължен съм ти,
че ми попречи да спя с нея. Макар да си мисля, че дори пиян бих имал по-добър вкус и не бих го
направил.
- Говори с мен.
- Истината ще излезе наяве. Сама каза, че Пол е чул за нейните намерения спрямо мен.
Надявам се, че ще бъде изританата от програмата и ще се отървем от нея.
- Тя бе зла с теб повече от веднъж. Трябва да я псуваш всеки път, когато чуеш името й.
- Прекалено съм голяма, за да използвам по такъв начин имената на хората, независимо дали
го заслужават или не. Не живеем в пансион.
- Хелман има пиеса „Лисичета”. В нея малко момиче разказва на майка си, че някои хора
изяждат земята като скакалци, а другите стоят и ги гледат как го правят. Тя обещава на майка
си, че повече няма да стои и да гледа това. Вместо да стоим и да бъдем свидетели на грозотата
на Криста, трябва да се преборим с нея чрез нещо по-силно, като добротата и прошката
например.
- Хората те подценяват, Джулиан. И въпреки това ме боли, когато виждам как не ти отдават
уважението, което заслужаваш.
Тя сви рамене.
- В света винаги ще има и други Кристи. Понякога и ние ставаме като нея.
- Така ли?
- Не мисля, че свети Франциск или францисканците биха одобрили това, че правя секс, без да
съм омъжена, навън и във вана.
Той доближи уста до ухото й.
- Това обещание ли е?
Гейбриъл изсумтя.
- Не знам колко сладък съм бил, но определено бях любопитен. Особено по отношение на
момичетата.
- Виждаш ли? Всяко момче, което се целува така, не може да е изцяло лошо. Свети Франциск
би го одобрил.
„Francesco vennepoi com’io fu’ morto, (Дойде Франциск в предсмъртния ми час,) per me; та ип
d’i neri cherub ini (но черен ангел ме възпря лукаво:) li disse: ‘Non portar: поп mi far torto. (He
пипай - негов господар съм аз!) Venir se пе dee giuf tra ‘ miei meschini (Ще дойде той при робите
ми право,) perchii diede 7 consiglio frodolente, (че даде лош съвет; от него ден) dal quale in qua
stato li sono a’ crini; (аз за косите съм го хванал здраво;) ch’assolver поп si рит chi поп si pente,
(без да се кае, кой би бил простен?) пй pentere е volere insieme puossi (А грях да вършиш в миг
на покаяние)
- Виждаш ли, Джулия, дори свети Франциск е грешал понякога за хората. Мислел е, че
душата на Гуидо принадлежи на рая.
- Мислиш ли? - погледна я настойчиво Гейбриъл. - Ако беше твоята душа, всички тъмни
херувими в ада нямаше да ми попречат да стигна до теб.
Гейбриъл обичаше да я гледа как спи - как се надигаха и отпускаха гърдите й от нежното й
дишане. Как се извиваха устните й при някоя случайна въздишка. Изглеждаше толкова
спокойна. Бе убеден, че Грейс щеше да се радва, че с Джулиан бяха двойка. Без съмнение вече
щеше да го притиска да сложи пръстен на пръста й и да започне с избора на порцеланови
сервизи за сватбата.
Избута я леко, за да я намести върху себе си, и се взря в нея с изражение на почуда, смесено с
копнеж. Тя раздвижи бедра, за да го подразни, и затвори очи, потъвайки в своя свят.
След няколко минути Гейбриъл я обърна по гръб и коленичи между краката й. Джулия
нададе вик, когато той проникна в нея.
Последваха още няколко целувки и той допря ръка до лицето й, очите му се втренчиха в
нейните, тъмни и отчаяни.
Той затвори очи и поклати глава няколко пъти, преди да я погледне отново.
Гейбриъл измърмори още един тих укор към себе си и се отпусна до нея. Започна да я гали
между краката, но тя стисна коленете си.
- Не е нужно да го правиш.
- Няма да ме загубиш, ако не ми доставиш оргазъм сега или някой друг път.
Гейбриъл се вцепени.
- Притеснително е, срам ме е.
Гейбриъл се премести толкова бързо, че Джулия не знаеше дали да извика от изненада, или
да се разсмее. Но след като той я докосна, спря да се смее и застена.
По-късно същата вечер Гейбриъл лежеше в средата на леглото под мрежата против комари.
Джулия бе отпуснала глава точно под гръдния му кош и бе увила ръце около кръста му.
- Щастлива ли си? - гласът му се разнесе из осветената единствено със свещи стая, докато
пръстите му галеха косата й и се спускаха по извивката на шията й.
- Да. А ти?
- Всичко ми изглежда различно, откакто се върнахме от Италия - продължи той, без да спира
да я гали по врата и рамото.
- Трябва да бъдем благодарни за толкова много неща. Заедно сме. Приета съм в Харвард.
Доктор Никол ми помага много. Чувствам, че най-накрая започвам да сглобявам парчетата и
всичко си идва на мястото.
- Мога да кажа, че задоволявам тялото ти. Но тялото ти не е умът ти, нито сърцето ти.
- Понякога си мисля, че това е сън. Повярвай ми, щастлива съм - наведе се да го целуне и пак
отпусна глава на гърдите му. - Защо ме питаш такива неща?
- Не. Не искам да си намирам добър мъж, с когото да имам деца. Искам дете от теб.
- Освен ако решиш, че не го искаш. Или не го искаш с мен - допълни плахо тя.
- Да, естествено.
- Не искам да мислиш, че има колебание от моя страна заради липса на чувства към теб -
допълни Гейбриъл и в гласа му пролича силен страх.
Мис Сорайя Харанди бе с ирански произход, имаше светла и красива кожа и спускащи се на
вълни тъмночерни къдрици. Устните й бяха плътни и големи, а тъмните й очи искряха. Не беше
стандартна красавица, но външността й бе поразяваща и Джулия не можа да се въздържи да не я
зяпне с отворена уста.
Сорайя се изкикоти.
- Ето това е нещо, което не трябва да правите пред декана. Независимо какво казва или прави,
няма да извръщате поглед встрани. Така изглеждате виновна и слаба - каза с усмивка и нежен
глас Сорайя. - Правото е тясно свързано с психологията. Сега, ще ми кажете ли какво е довело
до писмото на декана?
Джулия си пое дълбоко дъх и й разказа историята си, започвайки от времето, когато бе на
седемнайсет години чак до пристигането на писмото. Пропусна само някои незначителни
детайли.
- Интересна история. Тъй като деканът не е уточнил какъв е поводът за жалбата, нека
допуснем, че тя е свързана с приятеля ви. Отношенията ви с професор Емерсьн по взаимно
съгласие ли са?
- Разбира се.
- Имали ли сте някога сексуална връзка с някой ваш преподавател или асистент преди?
- Не.
- Моля?!
- Според вашите собствени показания сте имали любовна връзка с него около края на
октомври. Изчакали сте края на семестъра, за да правите секс с него. Но имайки предвид
политиката за забрана на личностни отношения между преподаватели и студенти, вие сте я
нарушили. Кой знае за връзката ви?
- Защо смятате, че жалбата има нещо общо с Гейбриъл? Моралният академичен кодекс
покрива и нарушения, свързани с плагиатство.
- Срещала съм декан Арас. Той не губи скъпоценното си време за неща като плагиатство.
- О, мили боже!
Джулия се изчерви.
- Какво е то?
-Не.
- Доколкото знам, не. Въпреки че ходихме веднъж през септември на клуб с него и сестра му.
- Междувременно искам списък на всички хора, които може да са повдигнали жалбата срещу
вас и вероятни причини за това, както и подробно описание на отношенията ви с мис Петерсън.
Един от асистентите ми ще направи детайлно разследване. Ще позвъня и на един от моите
контакти в университета и ще видя какво още мога да науча. Докато нещата се успокоят, с
професор Емерсън трябва малко да се въздържате. Не бива да ви виждат заедно на обществени
места. Не обсъждайте с него разговорите ни. Ако жалбата е за нарушение на кодекса за
междуличностни отношения, той трябва да има свой адвокат, който да се грижи за интересите
му. Не искам моята защита да бъде компрометирана от разговорите ви в леглото.
- Гейбриъл е повече от обикновено гадже. Ако аз съм в опасност, значи и той е. Нашата
връзка бе по взаимно съгласие и нямам желание да бъда защитавана на негов гръб. Не желая той
да бъде излаган на риск. Ако има вина, тя е взаимна.
- Сигурна ли сте, че той е на същото мнение? Казали сте на секретарката ми, че Джон Грийн
е адвокат на Гейбриъл. Защо той не представлява и двама ви, ако с Гейбриъл сте решили да се
борите заедно?
- Чуйте ме, не сте първата студентка, озовала се в подобна ситуация. Сигурна съм, че е
притеснително и объркващо. Но трябва да осъзнаете, че ако на оплакването срещу вас и
приятеля ви се даде ход, е възможно той да прекрати отношенията ви, за да запази работата си.
Трябва да се подготвите за този сценарий, ако се окажете хвърлена на вълците.
Мисълта, че Гейбриъл прави това за нея, мисълта, че неговата кариера е възможно да бъде
застрашена заради връзката им, съчетана с вероятността да изгуби Харвард, я накара да се
разплаче. Всичко бе прекалено страшно, прекалено непоносимо.
- Не плачи, съкровище. Моля те, не плачи. Нямаше да работя толкова, ако знаех, че си
разстроена. Наели сме най-добрите адвокати и ще се преборим с жалбите. Възможно е да е
просто недоразумение и до петък вечерта всичко ще е приключило.
- Целуни ме.
Той я целуна по устните - колеблива, плаха целувка на момче, което не беше сигурно как ще
реагира съседското момиче на неговия порив. Не беше нужно да се притеснява.
Джулия зарови пръсти в косата му и го притегли към себе си, после го целуна страстно,
преплитайки езика си с неговия.
- Не мога.
- Моля те - притисна се тя пак в него и плъзгайки ръце по раменете и надолу по гърба му.
- Не мога да правя любов е теб, докато си тъжна. Имам чувството, че така те наранявам.
- Но аз се нуждая от теб.
- Когато се любя с теб, се чувствам щастлива, защото това ми напомня колко много ме
обичаш. Моля те. Нуждая се да почувствам, че ме желаеш.
Веждите му се сключиха.
Джулия не бе от хората, които искаха много неща, и когато искаше нещо, то почти винаги бе
добро. И почти винаги бе добро и за него.
Джулия все още се взираше в него, а пръстите й се плъзгаха по гърба и към дупето му. Реши
да й даде част от това, което искаше, да я докосва и гали, за да я разсее от неприятностите с
приятни емоции и усещания, надявайки се, че това щеше да бъде достатъчно. Целуна я много
бавно, превръщайки жестовете си в проучвателна експедиция по тялото й. Тя прокара пръсти
през косата му, притисна го към себе си и не му позволи да се отлепи от нея. Но дори тъжна и
разстроена, нуждаеща се и гладна за него, бе нежна и мила.
Джулия започна да пъшка под ласките му, докато езикът му се пъхна игриво в устата й,
надълбоко, преди целувката му отново да стане лека и невинна. Гейбриъл захапа нежно кожата
на шията й, после премина към ключицата й, като отмести внимателно презрамките на сутиена
й, за да разкрие бялата й кожа.
Когато забеляза със задоволство, че сълзите й са пресъхнали и тя иска още, свали дрехите и
на двамата и се намести между краката й. Скоро тя се тресеше и викаше името му. Това бе
моментът, за който копнееше най-силно - дори повече, отколкото самият той да постигне
оргазъм - да чуе името си, излизащо от устните й, в разгара на нейната наслада.
Първите пъти, когато се бяха любили, тя бе толкова свенлива. Сега, всеки път, щом извикаше
в екстаза си „Гейбриъл!”, го заливаше вълна на върховно задоволство.
Това е любовта, помисли си той. Да бъдеш гол и свободен от задръжки пред своята любима и
да викаш името й, когато се нуждаеш и духом, и телом от нея.
Стисна я силно, докато се опитваха да си поемат дъх, усмихвайки се сам на себе си.
Беше толкова горд от нея, толкова щастлив, че бе успяла да изкаже на глас желанията си,
дори когато бе тъжна. Целуна я нежно и с благодарност видя, че усмивката се бе върнала на
лицето й.
В сряда Пол влезе в университета, в своя департамент, и бе шокиран от това, което видя.
Джулия стоеше пред пощенските кутии, кожата й бе бледа и изпита, под очите й имаше
тъмни кръгове. Тръгна към нея и в този момент тя вдигна глава, видя го и му се усмихна плахо.
Само от тази усмивка го заболя още повече. Преди да я попита какво не е наред, Криста
Петерсън се появи в коридора, размахвайки в ръка чантата си „Майкъл Корс”. Изглеждаше
забележително отпочинала и очите й сияеха. Беше облечена в червено.
Видя Пол и Джулия заедно и се изкикоти тихо. Тъмните очи на Пол се преместиха от
Джулия към Криста и обратно. Наблюдаваше как Джулия прикрива лицето си, преструвайки се,
че рови в пощенската си кутия.
Пол поклати глава. Канеше се да я притисне, този път по- нежно, но в същия момент се появи
професор Мартин.
Джулия го погледна и бързо взе чантата и палтото си, надявайки се да успее да излезе през
вратата, без някой да я заговори.
Пол я спря.
Тя тръсна глава.
Очите на Пол се плъзнаха по голата й шия, нейната гола, небелязана шия, и отново към
лицето й.
- Може ли да направя нещо за теб? - попита той.
- Като се замисля, аз също трябва да се прибирам. Мога да повървя е теб, ако искаш.
Джулия прехапа устни, но кимна и двамата приятели напуснаха сградата. Навън бе ужасно
студено. Тя уви шала на „Магдален Колидж” около врата си, потръпвайки от ледения въздух.
-Да.
- Оттам ли си го купи?
- Не. Подарък ми е.
Оуен, помисли си той. Вероятно не е пълен глупак, щом е ходил в Оксфорд. От друга страна,
и Емерсън е ходил в Оксфорд…
- Наистина харесвам шапката на Филаделфия, която ми подари. Феи съм на „Ред Сокс”, но
ще я нося с гордост - освен когато съм във Върмонт. Баща ми ще я изгори, ако ме види с нея във
фермата.
- Откога си болна?
- Ходи ли на лекар?
Пол й хвърли бързо поглед, докато минаваха покрай Кралския музей на Онтарио.
Снежинките кръжаха около тях във въздуха и постепенно се превръщаха в ледени кристалчета,
както бе обичайно за севера.
Джулия се препъна във високия до глезените им сняг и Пол бързо се наведе, за да я хване.
Тя поклати глава.
Джулия сведе глава към отрупания със сняг тротоар пред тях.
- Всяка нощ стоя до късно заради дисертацията си. Професор Пиктън е много взискателна.
Миналата седмица отхвърли няколко страници от превода ми на Purgatorio14. Наложи се да я
преправям, а това отнема много време.
- Вече не работя по тези теми. Професор Пиктън ме накара да сменя концепцията - сега правя
сравнение между рицарската любов и приятелството между Вергилий и Данте.
- Ако работим по един и същ пасаж, можем наистина да сравним преводите. Но не искам да
те занимавам с неща, които не са свързани с проекта ти - погледна го изпитателно тя.
- Прати ми каквото имаш и кажи какъв ти е крайният срок и аз ще погледна превода. Няма
проблем.
- Какво?
- Нищо.
- Не, слава богу. Изглежда, че е прехвърлила аспирациите си към някого другиго. А и знае
много добре, че не бива да говори с мен. Само чакам да ми даде повод да й кажа каквото си
мисля за нея - намигна й Пол и я потупа братски по рамото. - По-добре да не ти създава
проблеми. Има какво да разкажа за нея, за да й стъжня живота.
Никол знаеше, че Джулия има нужда да обсъди случилото се, затова загърби плановете си за
сеанса им и я изслуша внимателно, преди да изложи мнението си.
- Стресът може да е много деструктивен за здравето ти, така че е важно да се справиш с него
по правилния начин. Някои хора предпочитат да говорят за проблемите си, други - да мислят за
тях. Как си се справяла със стреса в миналото си?
- Да, и на мен не ми е приятно, когато Гейбриъл крие разни неща от мен. Чувствам се като
дете. Предпочитам да споделя с мен, отколкото да ме изключва от проблемите си.
- Опитах. Казах му, че искам да сме равни, че не желая да пази тайни от мен.
- Защо?
-Да.
- Някои мъже имат т.нар. рицарски синдром - искат да защитават жените си, сякаш те са
абсолютно безпомощни. Това може да е романтично и вълнуващо известно време, но в крайна
сметка реалността се установява и този тип отношения стават прекалено авторитарни,
задушаващи и покровителствени. Когато единият партньор само покровителства, а другият
единствено получава тази закрила, това е нездравословно. Разбира се, някои жени страдат от
женския еквивалент на рицарския синдром - „падам си по лошите момчета”. Те търсят мъже,
които са истински задници, прекалено наранени или пропаднали, и се опитват да ги променят.
Но това ще го обсъдим някой друг път. В крайната си форма мъжът рицар може да извърши
всякакви екстремни неща, за да защити любимата си - да се втурне в битка с коня си, да се
впусне в бой срещу хиляди персийци, когато би трябвало да тича в другата посока - изкикоти се
терапевтката. - Гледала ли си филма „300”?
- Става дума за битката при Термопилите, когато триста спартанци се изправят срещу сто и
петдесет хиляди персийци. Херодот пише за това.
- Цар Леонид е такъв краен случай. Някой би казал, че проявата му е движена от политически
идеи, а не от синдрома на рицарството. Но моята гледна точка е, че понякога мъжът рицар може
да причини повече вреди, впускайки се да защитава любимите си, отколкото биха могли да
бъдат нанесени от силите, които ги заплашват. Някога спартанските жени казвали на мъжете и
синовете си да се завръщат от битка или с щитовете си, или върху тях, т.е. загинали в битката и
носени от другарите им. Ако се озовеш в подобна ситуация, вероятно ще предпочетеш Гейбриъл
да не умира, отбраняващ прохода срещу хиляди спартанци, а по- скоро да се прибере у дома,
при теб.
Никол се усмихна.
- Не - прекъсна я Джулия. - Имам предвид последната част. Каза, че той вече не идва на
терапия?
Никол замръзна.
- Наистина не знам - размърда се неловко Никол на стола си. - Сега по-добре да обсъдим
други начини за преодоляване на
Два малки сгъваеми стола бяха сложени от другата страна на масата и точно там седяха
Сорайя и нейната клиентка, чувствайки се ужасно неудобно в началото на срещата.
- Сорайя Харанди, доктор Арас. Аз ще представлявам мис Мичел в ролята на неин адвокат.
- Има ли причина, поради която мис Мичел е избрала да доведе адвокат на тази неформална
среща? - попита той, очевидно вече подразнен от присъствието й.
- Доктор Арас, мис Мичел просто следва вашите инструкции. В писмото си сте предложили
да доведе адвокат - гласът на Сорайя бе измамно невинен.
Дейвид устоя на желанието си да й изръмжи, защото не му харесваше да го правят на глупак.
Махна с ръка към мъжа до себе си.
Деканът се прокашля.
- Получихме много сериозно оплакване спрямо вас, мис Мичел. Поканата ни да дойдете тук е
с единствената причина да получим информация от вас, преди да предприемем разследване.
Искаме да ви зададем няколко въпроса, после вие ще имате възможност да ни зададете вашите.
Надявам се срещата ни да приключи за трийсет минути.
Очите й направо щяха да изскочат, а устата й зейна. Преди да отговори, Сорайя се намеси.
Дейвид потропа с пръст по каната с вода пред него, като накара резенчетата лимон вътре да
се разклатят.
- Подобни твърдения не са прецедент в тази институция, мис Харанди. И ние приемаме тези
жалби много сериозно, следвайки своята политика.
- Тогава защо това оплакване не е разглеждано и като случай на сексуален тормоз? Със
сигурност, ако студент инициира размяна на подобни облаги срещу секс, това се смята за
сексуален тормоз, нали така?
Сорайя отстъпи.
- Гейбриъл Емерсън.
- Не, не е той.
Това е срамно.
сбърчени вежди.
М.П. Емерсън, сумата, за която е била мистериозно получена от американска фондация, след
като мис Мичел е започнала програмата. Професор Мартин ми предостави академичното досие
на мис Мичел, в което се вижда, че Кейтрин Пиктън е била помолена от професор Емерсън през
последния семестър да го замести като ръководител на дисертацията на мис Мичел - подаде
досието на Сорайя. - Както виждате, мис Харанди, това досие съдържа допълнително
доказателство, предоставено от мис Петерсън. То включва снимки и новини от флорентински
вестник, показващи мис Мичел и професор Емерсън на публично събитие в Италия, където
професорът е представил клиентката ви като своя годеница. А ето и показание на служител в
местен клуб, който твърди, че притежава записи от охранителните камери, разкриващи
наличието на лични отношения между мис Мичел и професора в клуба по времето, когато му е
била студентка. Тези отношения очевидно са от интимно естество и определено излизат извън
границите на благоприличието за професионална връзка - направи пауза за повече ефект. -
Възможно е доказателството, предоставено от мис Петерсън, да потвърди повече от едно
нарушения. По тази причина искаме да чуем и версията на мис Мичел. Затова ви питам отново,
получавали ли сте специални академични облаги от вашия преподавател заради личната си
връзка с него?
- Доктор Арас, изумена съм, че човек с вашето положение е бил убеден да приеме като
достоверно оплакване с подобни „доказателства”. Изрезки от италиански таблоид? Видеозапис,
който може да не е автентичен, а манипулиран? Няма нито едно свидетелство от първо лице.
Никакво.
Дейвид я изгледа.
- Всеки друг случай е извън вашата юрисдикция, мис Харанди - брадичката на декана
започна да трепери. - Не можем да пренебрегнем предоставената информация. Статията във
вестника доказва, че мис Мичел и професор Емерсън са били романтично свързани само дни
преди края на семестъра. Това очевидно предполага наличието и на по-ранни неподобаващи
отношения.
- Ако позицията ви е, че мис Мичел и професор Емерсън са встъпили във връзка по взаимно
съгласие, с удоволствие ще отбележа това заявление и можем да спрем с този цирк. Кога
започна връзката ви по взаимно съгласие?
- Само минутка, мис Харанди. Ако отделите време да погледнете академичното досие на мис
Мичел, ще видите бланка, подписана от професор Пиктън с дата от месец октомври, в която тя
заявява, че ще бъде ръководител на мис Мичел, тъй като при професор Емерсън има конфликт
на интереси. Каква причина би имал той да се обърне към професор Пиктън, освен да осигури
на мис Мичел това, което тя би искала? Какъв конфликт на интереси би могло да има освен
наличието на неправомерни отношения?
- Звучите така, сякаш вие самият сте заели позицията на обвинител, доктор Арас. Може би
писмото ви щеше да бъде по-малко лукаво, ако бяхте заявили открито, че истинската цел на
тази среща е да подведете клиентката ми, за да можете да я накажете.
Деканът явно се помъчи да прикрие растящия си гняв. Махна с ръка към документите пред
себе си.
- Nemo me impune lacessit16, доктор Арас - усмихна се Сорайя към професор Мартин, преди
да отправи стоманения си поглед към декана. - Започнах да уча латински в детската градина.
Оплакването е зложелателно и фалшиво. Ако университетът реши да повдигне обвинения въз
основа на тази жалба, ще се възползвам от всички правни средства, за да предприема
съответните действия срещу въпросната личност, подала оплакването, и срещу този кабинет.
- Сигурна ли сте, че това е позицията, която искате да заемете, мис Мичел? Университетът
може да прояви снизходителност към вас, ако съдействате.
Професор Мартин изгледа Джулия, после поклати глава, без да изразява някаква емоция.
- След като отказвате да отговорите на въпросите ми, мис Мичел, може да си вървите.
Джулия кимна, чудейки се в такъв случай дали тя беше Игнациус Райли, героят в книгата на
Джон Кенеди Тул, или пък Гейбриъл бе Игнациус, а тя бе Мирна Минкоф*.
Адвокатката отпи голяма глътка от питието си и се облегна на зад на стола си. Двете млади
жени вече бяха стопили дистанцията между адвокат и клиент - и не само защото се намираха в
бар, и си говореха на „ти”.
Джулия се намръщи.
- Чуй ме, ответна жалба срещу нея ще бъде добър ход. Може да не предизвикаме наистина
разследване, но ще накара Криста и декана да се замислят. Каза ми, че тя е обвинила Гейбриъл в
сексуален тормоз. Не искаш ли да отвърнеш на удара й?
- Искам всичко това просто да свърши. Не разбирам защо е подала жалба срещу мен, когато
академичните ни пътища нямат нищо общо.
- Въз основа на това, което научихме днес, е пределно ясно какво прави тя. Обвинява те, че си
стигнала до върха, използвайки тялото си, и обвинява приятеля ти в опит за същата уговорка и с
нея. Доста умно, защото не е задължително жалбите й да имат успех, за да порази едновременно
и двама ви.
Джулия побледня.
- Искам да направиш списък с имената на хората, които деканът би могъл да разпита, и какво
биха могли да кажат, което да ти
- Джулиан? Ти ли си?
- Да. Как беше срещата с Мартин? - свали тя бързо палтото си и тъкмо се канеше да влезе в
дневната, когато Гейбриъл излезе и я пресрещна в коридора.
- Първо ми кажи за твоята среща - постави той ръце на раменете й и я целуна по челото. -
Добре ли си? Какво стана?
- Зададоха ми няколко въпроса и ме пуснаха да си вървя.
- Какво?
Джулия стоеше неподвижно, с отворена уста, гледайки как Гейбриъл беснее, притворил очи.
Част от нея искаше да избяга, но не можеше да помръдне краката си.
Независимо колко й се искаше да се махне оттук, гледката на няколкото капчици кръв, които
се появиха по кокалчетата му и покапаха по пода, привлякоха вниманието й.
След като го накара да седне, огледа ръката му и видя, че кожата се бе нацепила на няколко
места.
- Може би ще имаш нужда от няколко шева — каза тя. - Тревожа се да не си си счупил нещо.
Гейбриъл разтвори и затвори няколко пъти ръката си, без да пророни нито дума, за да й
покаже, че не е счупена.
Тя махна с пинцети парченцата мазилка, забили се в раните му, и ги почисти с йод. Гейбриъл
едва доловимо трепна, докато промиваше кокалчетата му. Той трепереше, вероятно все още от
гняв.
- Тогава сигурно наистина щях да срина стената. Прекалено съм ядосан, за да пия.
Джулия продължи, докато ръката бе абсолютно почистена. Когато приключи, долепи устните
си до превързаните му кокалчета.
- Толкова съжалявам.
- Спри. Спомням си един друг случай в тази баня, когато аз се правех на чичо доктор.
- Бях ужасена. Исках да ти направя добро впечатление, а после счупих кристалната ти чаша и
залях хубавата ти риза с кианти.
- Беше случайно. Трябваше да събера цялата си смелост, за да сложа йод на раните ти. Боях
се да не те нараня повече. И това беше преди… - Гейбриъл затвори очи и ги потърка отново с
длан. - Станалото днес с теб е изцяло по моя вина. Трябваше да те защитя.
- Гейбриъл - каза Джулия с нотка на предупреждение в гласа си. Наведе се напред и хвана
лицето му е ръце, като го принуди да я погледне. - Недей. И двамата знаехме рисковете, преди
да се впуснем в това. Не ме интересува какво ще се случи с Харвард или с магистратурата ми, не
искам да те.загубя.
Гейбриъл хвана ръката на Джулия и я дръпна навътре в банята, като започна да пълни ваната.
- Ти се отпусни, аз ще разказвам.
- Не съм в настроение за вана. Чувствам се така, сякаш някой ме е ударил с желязна тръба по
главата.
- Ето затова ти трябва вана. Трябва да запазя стените на апартамента си.
- Помниш ли първия път, когато се къпахме заедно попита тя, докато гледаше как той
отпуска дългото си тяло на малкото столче.
- А професор Мартин?
- Ако Криста се бе оплакала само срещу мен, двамата щяхме да си поговорим, той може би
щеше да разпита някои от другите
- Именно и аз казах точно това. Джеръми бе прям. Каза ми, че е трябвало да отида при него
незабавно и да подам оплакване. Очевидно в момента твърдението ми изглежда не много
достоверно, но има няколко неща, които Криста не е обмислила.
- Като?
- Академичното й досие. През последния семестър с Джеръми сме водили два разговора за
липсата й на напредък. Той е наясно, че тя не се справя добре. Бележките от тези разговори,
както и копия от работата й са в досието. Освен това Пол присъстваше на някои от сблъсъците
ми с Криста. Предложих на Джеръми да говори с него, както и с мисис Дженкинс.
- Какво?
- Бях забравила за този разговор, иначе щях да ти го спомена по-рано. С Пол пиехме кафе и
Криста дойде при нас, преди ти да се появиш. Дърдореше как щяла да те съблазни.
Гейбриъл се намръщи.
- В никакъв случай. И без това си прекалено замесена - потърка пак брадичката си той. -
Джеръми ме помоли да не говоря е Пол за Криста. Положението е доста деликатно, защото Пол
работи за мен, но Джеръми се съгласи да разговаря с него. Ще бъде най-добре, ако и ти не
говориш повече с него. Колкото по-малко се обсъжда темата, толкова по-добре.
- Той не харесва Криста. Едно от първите неща, които ми каза за нея, е, че иска да стане
мисис Емерсън. Знае, че те е преследвала.
Джулия затвори очи и отпусна отново главата си назад. Знаеше, че могат да разчитат на Пол;
той щеше да каже истината. Независимо от антипатията му към Емерсън нямаше да потвърди
фалшивите обвинения на Криста.
Гейбриъл се надигна.
Тя го погледна стреснато.
- Какво си направил?
- Казах му, че не сме били заедно преди коледната ваканция - обясни напрегнато той.
- Повярва ли ти?
- Като че ли да, но бе ядосан. Смъмри ме, че е трябвало да отида незабавно при него. И че е
длъжен да ме докладва на декана за нарушаване политиката на университета.
- Джеръми каза още, че заради проблемите ни в момента няма да размътва водата, засега…
Но ясно подчерта, че няма да ме прикрива.
- Гейбриъл, и аз искам да ти кажа още нещо. Всъщност две. Сорайя ще подаде ответна жалба
за клевета срещу Криста.
Дейвид Арас прекара петък вечер в кабинета у дома си с бутилка „Джеймисън”. Не беше
необичайно за него занимание. Често си носеше работа у дома. Конкретно тази вечер се
намираше в много коварна, много чувствителна ситуация.
Според информацията, предоставена му от професор Мартин, Пол Норис бил дал обширно и
възхваляващо описание на дарбите и характера на мис Мичел.
Докато уискито прогаряше гърлото му, Дейвид се запита дали на всички жени, с които
общуваше мистър Норис, внезапно им поникваха криле и запърхваха като ангелчета, или просто
той си падаше по млади жени от Селинсгроув, Пенсилвания.
Според мистър Норис и мисис Дженкинс мис Мичел беше свенлива млада дама, която не
харесва професор Емерсън. Мистър Норис бе отишъл по-далеч и твърдеше, че професорът се
скарал ужасно с нея пред всички по време на семинара си.
Като следствие от този скандал Емерсън се обърнал към професор Пиктън, за да поеме
ръководството на дипломната работа на мис Мичел, наблягайки на факта, че е приятелка на
семейството му и това е основната причина да не е в състояние да бъде неин ръководител. На
това място Дейвид се изненада.
Докато обмисляше информацията, извади една флашка и я пъхна в компютъра си. Отвори
единствената папка в нея и започна да преглежда имейлите на професор Емерсън, които някой
служител от катедрата по Информационни технологии бе подбрал, за да допълни досието му по
негова молба. Настрои параметрите, за да се показват само имейлите, които Емерсън бе
получил или пратил до мис Мичел, мис Петерсън, мистър Норис и професор Пиктън.
След няколко минути откри нещо, което го изненада. На екрана му се появи кореспонденция
отпреди края на октомври 2009 г.
Gsm: 416-555-0739
Поздрави,
Професорат
Катедра по Италианистика/
Център Медиавистика
Университет Торонто
Поздрави,
Деканът се протегна в стола си. Прочете двата имейла отново, оглеждайки всяка дума.
Имаше смътен спомен кой е Пиер Абелар, затова провери в Гугъл. Намери биографията му и се
зачете.
През своята кариера в САЩ и сега в Торонто бе видял толкова млади и обещаващи студентки
да стават играчки на своите преподаватели. Съпругата му например беше завършила
магистратура по лингвистика в Колумбийския университет и бе положила огромни усилия, но
кариерата й бе съсипана от нейния преподавател любовник, когато най-накрая й бе писнало от
алкохолизма му. Бяха нужни години, за да се изцелят раните на Даниел и дори сега обаче тя не
желаеше да има нищо общо с академичния живот. Джеръми не желаеше бъдещето на Джулиан
да се развие по същия начин.
Точно затова се ужаси, когато първия четвъртък от месец март видя копия от писма,
отнасящи се до професор Емерсън и мис Мичел в своята поща.
Гейбриъл се намръщи.
- Не още. Защо?
- Мамка му!
-Не.
- Е, добре, седни. Тъкмо се чух с приятел, който работи в кабинета на декана. Джулиан е
подала ответна жалба срещу Криста Петерсън заради клеветнически обвинения. В отговор
Криста е заплашила университета със съдебно дело, позовавайки се на факта, че Джулиан
получава специално отношение заради връзката си с теб. Обвиненията на Криста сега са част от
делото срещу теб и Джулиан.
- Това е абсурдно!
- Нима?
- Радвам се да го чуя, Гейбриъл, защото университетът приема такива жалби много сериозно.
Кабинетът на ректора е наредил на декана и на други двама преподаватели да сформират
комисия и да проучат обвиненията. С Джулиан ще бъдете привикани да се явите пред тях,
заедно.
Гейбриъл изруга.
- Защо деканът просто не се срещне с мен? Всичко това може да бъде разрешено за няколко
минути.
- Мамка му - изруга пак Гейбриъл и потърка очите си. - Колко сериозен е според теб
проблемът ни?
- Ако бях на твое място, щях да спра да мисля за нашия проблем и да се фокусирам върху
моя. Това е основната причина да се забъркаш в тази каша.
Тъй като има съмнения за коректността на оценяването ти, деканът може да заличи
резултатите й от твоя семинар. Това означава, че няма да има завършен семестър, докато делото
не се реши независимо с какъв краен резултат.
- Значи в зависимост от това колко време ще отнеме разследването тя може да отиде или да
не отиде в Харвард.
- Ако случаят се разреши в нейна полза, ще се дипломира със задна дата. Но дотогава
предполагам, че ще е загубила мястото си в Харвард. Освен ако не ги убеди да удължат срока на
приема й.
- По дяволите! - Гейбриъл стовари юмрука си върху бюрото. - Кога трябва да се явим пред
комисията?
- Четвъртък, 25 март.
- Не, нямам - тросна се Джеръми и потропа нервно с пръсти по страниците пред себе си. -
Имам академичното й досие, но то е непълно. Да не споменаваме, че ме уведоми със закъснение
за връзката си с нея. Сега шефът ми започва да задава въпроси. Имаш ли представа колко
унизително е това за мен? Изглеждам като паднал от облаците, все едно нямам никаква
представа какво се случва в собствената ми катедра!
- За какво говориш?
- Защото не мисля, че сексуалният ми живот трябва да интересува някого другиго освен мен.
- Ще направя каквото мога, но то едва ли ще е много. Ако бях на твое място, щях да известя
Асоциацията на преподавателите и да доведа представител на профсъюза на изслушването.
- Това е лов на вещици, подхванат от разочарована студентка, която съм отблъснал. Криста
Петерсън се опитва да ме уволни.
Съветът на Сорайя към Джулиан практически бе същият. Нареди й да не казва нищо, а ако
бъде притисната до стената, да обвини Гейбриъл за всичко. Почти изкудкудяка от
въодушевление, когато си представяше как разкрива, че той е по-възрастният, развратен
преподавател, съблазнил младата невинна жена е обещания за дълъг и щастлив съвместен
живот. Когато Джулия заяви, че иска да каже истината, Сорайя й обясни, че това е ужасно лоша
идея. Възнамеряваше да се опре на спорната сексуална репутация на Гейбриъл и да се развихри
по темата. Също като Джон и тя очакваше клиентката й да сътрудничи и не се впусна в
детайлни обяснения на стратегията си.
Тя бързо отвори прозореца и застана встрани, за да го пусне да влезе. Заедно е него в стаята
нахлу вълна студен въздух. Джулия затвори бързо и дръпна отново завесата.
- Гейбриъл, какво…
Нямаше възможност да завърши изречението си, защото той я придърпа светкавично към
себе си. Джулия надуши миризмата на скоч, преди да го вкуси, когато устните им се допряха.
Неговите бяха ледени, но устата и езикът му бяха топли и подканващи. Жегата на целувката му,
дълбока и чувствена, плъзна веднага по кожата й.
Той се отдръпна назад, но само за миг, за да свали шапката и палтото си. После я прегърна
отново, прокара студените си пръсти по ръцете й, разкопча горнището на пижамата й и пъхна
ръката си вътре, за да докосне гърдите й.
Направи крачка към затворената врата и притисна гърба й до нея, а движенията му ставаха
все по-отчаяни и неистови. Студените му пръсти се преплетоха с нейните, устните му хапеха
гърдите й, смучеха и си играеха със зърната им.
Джулия простена доволно от усещането да си едно със своя възлюбен. Ръцете й веднага се
плъзнаха от раменете към бедрата му и тя се облегна още назад, за да го окуражи да проникне
по-силно в нея. Последва хаос от незаглушени звуци и шумове, а мълчанието им ги правеше да
приличат още повече на животински, както и ритмичното блъскане на гърба на Джулия в
тежката дървена врата.
Джулия погали косата му и му каза колко много го обича, докато той зарови нос в ямката на
гърлото й, вдишвайки аромата й.
Каза му, че не трябва да пие, че може да говори с нея, вместо да се убива с алкохол. Гейбриъл
въздъхна тежко.
заседателната зала.
Гейбриъл и Джон вече бяха там, разговарящи тихо помежду си. И двамата бяха облечени с
тъмни костюми и бели ризи, но приликата бе дотук. Гейбриъл носеше папийонка и зеленият й
цвят контрастираше ярко със сините му очи.
Джулия искаше да отиде при него, но Сорайя я дръпна да седне на ниската пейка до стената.
Внезапно вратата се отвори и едър, гневен на вид играч на ръгби се втурна в коридора.
Спря по средата на изречението си, когато видя Сорайя, застанала зад нея. Втренчи се в двете
жени е широко отворени очи, първо изненадано, после се намръщи. Промърмори някаква
ругатня и ги подмина с бърза крачка.
- Той ми е приятел.
Джулия я погледна.
- Миналата година бе подал оплакване срещу моя клиентка. Така си създадох врагове тук,
най-вече декана.
Професор Мванги бе канадец с кенийски произход. Носеше очила с дебели рамки и риза, без
сако и вратовръзка. Бе най-неофициално облечен от четиримата мъже в стаята и очевидно най-
приятелски настроеният. Усмихна се широко на Джулия и тя отвърна на усмивката му.
Всички погледи в стаята се насочиха към Гейбриъл, който побледня като мъртвец. Адвокатът
му започна да му шепне нещо в ухото, но Гейбриъл го отмести от себе си.
- Категорично не.
- Ако клиентът ви няма какво да крие, тогава ще отговори на въпросите ни. Професор
Емерсън, кога започна връзката ви с вашата студентка?
Деканът кимна към асистентката си Меган, която пишеше бясно на лаптопа си.
- Ще бъде отбелязано - тросна се леко той. - Ще обсъдим въпроса след малко. Професор
Емерсън?
- Тъй като връзките между преподаватели и студенти от една и съща катедра не могат да
бъдат признати за осъществени по доброволно съгласие, бихме помолили професор Емерсън да
ни напусне за малко, за да разговаряме с мис Мичел - намеси се професор Чакраварти и се
усмихна със симпатия към Джулия. - Нека ви уверя, че се намирате в безопасност тук.
Катедрата по Италианистика няма да предприеме никакви наказания срещу вас въз основа на
това, което ще ни споделите. Ако сте жертва на сексуален тормоз, можем да ви помогнем.
Сорайя я стисна за ръката, но тя не й обърна внимание. Затова адвокатката застана зад нея,
очаквайки подходящ момент, за да я прекъсне или допълни.
Гейбриъл започна да клати яростно глава, но Джулия не го видя, втренчила се в хората срещу
нея.
За Джулия това бе първият признак, че току-що бе станало нещо много, много лошо. Седна
бавно на мястото си, без да обръща внимание на съскащия глас на Сорайя в ухото си, и се
обърна към Гейбриъл. Той се взираше право пред себе си, но тя знаеше, че усеща погледа й,
личеше си по стиснатата му челюст. Беше скръстил гневно ръце на гърдите си и гледаше декана
като кобра, готова да захапе противника си.
- Благодаря ви, мис Мичел. Значи връзката ви е от любовно естество - доктор Арас погледна
към Гейбриъл, преди да се обърне пак към Джулия. - Тъй като сте толкова откровена с нас,
позволете ми още един въпрос. Кога получихте самолетния билет до Италия за пътуването ви, в
което сте придружавали професор Емерсън?
- Всъщност, мис Харанди, правя логично допускане за наличието на quid pro quo - устните на
декана видимо се стиснаха до една тънка линия. - Нещо повече, твърдя, че клиентката ви току-
що лъжесвидетелства. Тя заяви, че не е била обвързана е професор Емерсън през този последен
семестър. Искате да повярваме, че по магически начин са започнали отношенията си след
приключването му?
Джулия си пое шумно дъх и звукът отекна в стените на залата. Срещу нея безпокойството на
Гейбриъл пролича в начина, по който стискаше и отпускаше юмруците си, макар да се
опитваше да ги прикрие встрани на тялото си.
- Мис Мичел, на този етан съм длъжен да ви напомня за наказанията за даване на лъжливи
показания, както и за нарушаване на политиката за междуличностни отношения с академичното
тяло на университета - спокойният му и мил глас бе в ярък контраст с припряната грубост на
декана. - Лъжесвидетелството може да доведе до изгонване или до сериозни наказания.
Неправомерните ви отношения с преподаватели могат да застрашат академичните ви резултати
от курсовете ви през последния семестър - загледа се в документите пред себе си. - Писали сте
дипломната си работа при професор Емерсън до началото на ноември, месец преди пътуването
ви до Италия. Били сте регистрирана за семинара му за Данте за целия семестър и сте получили
отлична оценка А. Политиката за регламентиране на отношенията между преподаватели и
студенти цели да защити студентите и да предотврати всяка възможност за нечестно оценяване.
Ако бяхте напуснали курса на професор Емерсън, сега нямаше да бъдем тук. Но след като сте
останали, имаме проблем.
Професор Мванги подаде някакви листове на Меган, която стана и ги предаде на Джулия и
Сорайя. Докато адвокатката й ги проучваше, Джулия погледна ужасено към Гейбриъл, но той не
отвърна на погледа й.
- Професор Мартин свидетелства пред тази комисия, че няма спомен за разговор с професор
Емерсън относно възможността професор Пиктън да оцени вашата работа в семинара за Данте.
От канцеларията ни съобщиха, че професор Емерсън е внесъл оценката ви в електронната
система за оценяване. Получихте копие на тези електронни документи.
- Доктор Мванги, тъй като току-що се запознавам с въпросните документи, бих искала
кратка почивка, за да говоря с клиентката си - каза Сорайя.
- Тази възможност отмина, мис Харанди, тъй като клиентката ви вече свидетелства. И излъга
- отсече деканът.
- Това трябва да изяснява всичко. Вследствие на което молим тази комисия да приключи
разследването по случая.
- През цялото време ни затрупвахте със спекулации и фантазии. Защо клиентът ми трябва да
отговаря на въпроса ви? - попита презрително Джон.
Джон се изправи.
Изчака Джон да седне на мястото си и метна химикалката си на бюрото пред себе си. Свали
очилата си и ги постави до нея.
- Очевидно така няма да постигнем нищо повече, затова може би най-добре ще бъде да
прекратим това изслушване и да проведем допълнителни проучвания.
Гейбриъл изскърца със зъби, защото знаеше, че това забавяне щеше да застраши приема на
Джулия в Харвард.
- Много добре - омекна гласът на професор Чакраварти. - Сигурна съм, че тази ситуация е
стресираща и объркваща. Но трябва да знаете, че комисията вече разполага с имейла, който сте
изпратили на професор Емерсън, в който го умолявате да спре да ви тормози. Още веднъж
искам да си дадете сметка, че ние сме тук, за да открием истината.
Джулия премигна и стаята се завъртя около нея, приглушени звуци я затиснаха отвсякъде,
сякаш се давеше, всичко започна да се движи на забавен кадър, особено мислите й, докато
осъзнаваше думите на професор Чакраварти и по кожата й избиваха ледени капки пот.
Меган подаде няколко листа на Джон и Сорайя. Джон ги погледна бързо, преди да ги хвърли
настрани.
- Това не е процес, а просто изслушване. Не сме обвързани с правилата, важащи при съдебно
дело, мистър Грийн. Професор Чакраварти, може да продължите - облегна се назад деканът и
насочи цялото си внимание към своята колежка.
- Знам, че не сте подали жалба за сексуален тормоз срещу професор Емерсън. Но не е късно
да го направите. Ако искате, можем да го освободим, за да обсъдим това насаме.
- Бих искала да заявя, че прекратяваме изслушването. Имам много въпроси, на които бих
искала да получа отговор от други свидетели. И искам да разговарям с мис Мичел в по-малко
враждебна среда - погледна тя в посока към Гейбриъл.
- Мис Мичел отрича обвиненията. Не е подавала жалба срещу моя клиент и според параграф
десет от правилника на университета за сексуален тормоз не може да бъде принудена да го
направи. Може ли да продължим нататък? - попита Джон.
- Нямам нужда вие да ми казвате как да ръководя тази процедура, мистър Грийн - тросна се
деканът. - Можем да отделим колкото време искаме, за да проучим въпросите, засягащи случая.
Деканът махна с ръка към колегите си да се приближат към стола му, за да обсъдят нещата.
Беглото споменаване на отлагане и забавяне на процедурата накара сърцето на Джулия да забие
бясно и тя впери уплашено очи в Гейбриъл, чието лице бе станало червено.
Джулия видя как той затваря очи, устните му се помръднаха, сякаш си говореше нещо. После
отвори рязко очи и се изправи на крака.
Шест чифта очи се втренчиха в гневния професор, който гледаше предизвикателно членовете
на комисията.
- Този коментар е под нивото ви, професоре - махна пренебрежително с ръка Гейбриъл.
-Да.
Джулия видя, че той явно не харесваше това, което му говореше Джон. Устните му се
отваряха безмълвно и повтаряха само „не, не, не”.
Много добре. Мис Мичел, за момента сте освободена, но ви моля да не напускате сградата.
Може да се нуждаем от вас след малко.
Сорайя поклати глава, но хвана Джулия за ръка и се опита да я повлече към вратата на залата.
Джулия не тръгна.
Сорайя бързо издърпа Джулия от залата, докато тя се опитваше отчаяно да улови погледа на
Гейбриъл, но не успя, защото той извърна глава встрани със стиснати очи.
-24-
Какво? - професор Джеръми Мартин почти изкрещя в слушалката на телефона си.
докато не дойда!
- Стоп… - изрече задъхано той, когато нахлу в залата. Подпря се е ръце на колене, за да си
поеме дъх.
- Благодаря ви, че се присъединихте към нас, професор Мартин - тонът на декана бе очевидно
саркастичен.
Деканът махна е ръка на асистентката си, за да подаде на хрипащия професор чаша вода,
която той изпи с благодарност. Разсейването му даде възможност да се огледа наоколо и да
намери с поглед Гейбриъл, който седеше стоически до своя адвокат. Деканът се намръщи.
- Гейбриъл Емерсън се е опитал да прикрие аферата със своята студентка, като е убедил
Кейтрин Пиктън да стане ръководител на дисертацията й за магистратурата и да оцени работата
й от последния му семинар - обясни професор Мванги. - Знаехте ли за това и откога?
Джеръми се намръщи.
- Моите уважения, но аз ли съм разследван тук или Гейбриъл? Казаха ми, че искате да ми
зададете въпроси за естеството на отношенията между Гейбриъл и мис Мичел. Не ми бе
намекнато по никакъв начин, че има съмнения към мен, иначе бих информирал Асоциацията на
преподавателите и бих довел представител на профсъюза.
Очите на Джеръми се насочиха към Гейбриъл. Нямаше представа какво бе признал той; в
това нямаше никакъв смисъл. Ако не беше казал нищо, вероятността да се отърве от
дисциплинарно наказание беше по-голяма. След като бе признал, той беше предал кариерата си
в ръцете на декана, извършвайки академично харакири. Нещо повече - бе намесил и Джеръми в
тази каша, а това никак, ама никак не му харесваше.
Те поклатиха глава.
Деканът пак кимна към Меган и тя бързо подаде лист хартия на Джеръми.
- Никаква.
- Помните ли какъв е бил животът ви, когато сте били студент? Да живеете на кафе и готови
спагети, без почти никакъв сън? Поведението на студентите при такива ситуации може да
стигне до всякакви крайности. Сигурен съм, че всички сте виждали много по-лоши неща.
Уверявам ви… - кимна той в посока към Гейбриъл - че професор Емерсън няма нищо общо със
стипендията. Аз съм човекът, който я присъди, и го направих на основанието, че мис Мичел
беше нашият най-изявен студент в магистърската програма. Може да разговаряте с Трейси от
канцеларията за дарения и да проверите документацията й.
Гейбриъл хвърли толкова заплашителен поглед към Джеръми, че той почти трепна.
- Не, не виждам причина мис Мичел да бъде наказвана - отвърна Джеръми и оправи
припряно яката на ризата си.
- Ще окуражим мис Мичел да обмисли възможността да подаде жалба за тормоз. Като имаме
предвид, че професор Емерсън в крайна сметка ни съдейства, съм склонен да не раздуваме
повече този въпрос. Въпреки това се питам дали не е редно да препоръчаме на ректора
поверената ви катедра да бъде по-обстойно разследвана. Изправени сме пред риска от съдебен
иск от друга ваша студентка, мис Петерсън. А мис Мичел е подала жалба за тормоз срещу нея.
Това са няколко доста неприятни инцидента само за един семестър, професор Мартин. Какво
става във вашата катедра? - деканът се втренчи изпитателно в Джеръми.
Деканът й кимна.
- Тъй като съм негов пряк началник, бих искал лично да му задам някои въпроси. Едва ли
бихте ми отказали това право.
Деканът се намръщи.
Джеръми кимна към Гейбриъл и тръгна към вратата, очаквайки той да го последва.
Гейбриъл тръгна бавно след него със сведени рамене.
уволни.
- Могат да те отстранят позорно от поста ти. Ако те уволнят, никой университет няма да
поиска да те назначи. Кариерата ти ще бъде съсипана.
- Не ме интересува.
Гейбриъл остана мълчалив, бавно свивайки и отпускайки юмруците си. Джеръми изруга
силно и се канеше да се обърне, когато Гейбриъл го хвана за рамото.
- Съжалявам.
- Разбира се, че го знам - поклати глава Джеръми. - И ти също знаеш, че никак не е добре да
чукаш своя студентка.
напред.
- Не съм я чукал.
- Да, разбира се. Само дето сега всички ние сме жертва на това „не-чукане” - тросна се
Джеръми.
- Добре… Сега остава да убедя декана да се задоволи само с част от плътта ти, а да не поиска
да те превърне в изкупителна жертва и назидателен пример за всички бъдещи поколения.
Кимна му леко и тръгна към предната част на залата, за да се присъедини към останалите
членове на комисията.
Джулия веднага впи поглед в Гейбриъл и това, което видя, я притесни. Раменете му бяха
приведени и се беше облегнал на стола си назад, с плътно притиснати между коленете си ръце и
отпусната глава. Тя се втренчи в него, като искаше да го накара да я погледне.
Но той не го направи.
Не изглеждаше щастлив.
- И двамата сме участвали в това. Щом той е виновен, значи и аз съм виновна.
- Не е задължително.
- Професор Емерсън призна, че се е впуснал в неподходяща връзка с вас, докато сте били
негова студентка. Професор Пиктън потвърди, че тя е оценила работата ви от семинара му и че е
ръководила дисертацията ви. Затова се съгласихме да проявим снизхождение към него. Освен
ако вие не настоявате за нещо друго.
- Разбира се, че настоявам! Няма да допусна да го направи, да поеме цялата вина върху себе
си…
- Моля ви - каза Джулия и направи още една крачка напред. - Повярвайте ми. Пуснете го.
- Ще помолим вас и всички други страни, замесени в този случай, да подпишете декларация
за поверителност - за ваша лична защита и за опазване ефективността на тези процедури. Още
веднъж, ако имате по-нататъшни затруднения, се обръщайте към професор Мартин.
- Гейбриъл, какво става? - пристъпи към него Джулия, но острият ток на единия й ботуш се
закачи в килима и тя падна на колене.
Най-накрая погледите им се срещнаха, когато той погледна към нея. Джулия ахна, защото
видя, че тъмните му сини очи бяха студени и пусти. Той сведе отново глава.
— 26 —
- „Има нещо гнило в Дания…” - облегна се на мивката в дамската тоалетна Сорайя, докато
клиентката й плачеше, отпусната на един стол. Извади своето блекбъри от куфарчето си,
прегледа набързо съобщенията си и после отново го прибра. - Познавам Джон. Планът му е бил
клиентът му да не казва нищо, после да го накара да подаде съдебен иск. Щеше да се опита да
докаже, че всичко е било по твоя вина, за да защити кариерата на Гейбриъл. Никога не би се
съгласил на подобно развитие на нещата.
- Тогава значи е пазил тайна и от теб. Не мога да си представя какво по-пагубно би имало за
него от това да признае неправомерна връзка с теб. Мислех, че не сте спали заедно преди
декември?
- Така е.
- Тогава защо е казал, че сте били заедно, докато още си била негова студентка?
Джулия застана пред мивката и изплакна лицето и ръцете си, опитвайки се да си придаде
приличен вид.
Джулия затвори очи и си пое дълбоко дъх, докато обмисляше новата информация.
С Гейбриъл започнахме да се сближаваме миналата есен. Дали е спал с други жени, докато
ми е пращал имейли и цветя? Дали ме е лъгал за Паулина?
Джон я погледна.
Джулия се втренчи в обърканите сини очи. Той вече не изглеждаше студен и високомерен, а
по-скоро сериозен и разстроен.
- Не причини ли достатъчно вреда за един ден? - попита Джон Джулия, когато тя пристъпи
плахо към Гейбриъл.
- Не й говори така - Емерсън застана между тях, закривайки я с тялото си. Но все още не я
поглеждаше.
- Само през трупа ми - отсече Джон. - И без това си имаме достатъчно проблеми. Да вървим.
Гейбриъл стрелна адвоката си с убийствен поглед и скръцна със зъби, след което се обърна
към Джулия.
- Означава, че той току-що ти спаси задника, какво! - намеси се Джон и насочи пръст
презрително към Джулия. - А ти какво се опитваше да постигнеш, като оповръщаш
емоционално цялото изслушване? Знаех, че си наивна, но искам да уточня - точно колко глупава
си?
- Джон, свали си пръста от мис Мичел или ще го отделя от тялото ти - гласът на Гейбриъл бе
тих, но вледеняващ. - Не смей да й говориш така. Никога. Ясен ли съм?
- Много добре, Джон, сигурна съм, че се гордееш със себе си - изсъска Сорайя. - Какво се
наложи да продадеш на декана за това, душата си? Или пък тялото си?
- Значи си запазил работата си, но не можеш да говориш с мен? Ами миналата нощ,
Гейбриъл? - протегна треперещата си ръка към него Джулия.
Той се отдръпна назад, за да не го докосне, и хвърли бегъл поглед към Джон и Сорайя,
поклащайки глава.
- Ти обеща, че никога няма да ме чукаш. Но какво бе миналата нощ? Никакви думи, никакво
„обичам те”, дори нямаше бележка на следващата сутрин. Това ли бе за теб? Едно последно
чукане за сбогом? - в шепота на Джулия се долови неволно хлипане. - Кой сега е Ангелоебач?
Гейбриъл трепна.
Бе повече от трепване всъщност, по-скоро отстъпване назад като от удар. Затвори очи и
простена тихо, свивайки силно в юмруци отпуснатите си отстрани ръце. Всички наблюдаваха
как лицето му става бледо като на мъртвец.
Той отвори рязко очи и два ярки, живи сапфира се втренчиха в нея.
Очите на Гейбриъл се потопиха в нейните, сякаш искаше безмълвно да й каже нещо. Наведе
се напред, сега лицето му бе само на сантиметри от нея, и прошепна почти недоловимо:
- Не съм те чукал. Никога не съм те чукал.
- Ти захвърляше живота си за нищо - всички тези усилни години работа, всичко, за което си
мечтала и желала, щеше да ти бъде отнето и нямаше да можеш да си го върнеш. Никога. Не
можех да гледам как извършваш академично самоубийство. Казах ти, че ще вляза в ада, за да те
спася, и точно това направих - вирна той брадичка. - И бих го направил отново.
- Не биваше да вземаш решения вместо мен! Това е моят живот, моите мечти. Ако искам да
се откажа от тях, кой, по дяволите, си ти, та да ми отнемаш правото сама да решавам? Нали уж
ме обичаше, Гейбриъл. Би трябвало да ме подкрепяш, когато се опитвам да воювам за своите
права. Нали това искаше да правя? А накрая сключваш сделка е тях и ме зарязваш?
- Вие двамата ще спрете ли да крещите? - изсъска Сорайя. - Деканът ще излезе всяка секунда
през вратата. Хайде, Джулия. Веднага! - хвана клиентката си за лакътя и я повлече навън, докато
Джон се опитваше да застане между каращите се любовници.
- Мислех, че за теб съм Беатриче. Разбира се, Абелар е изоставил Елоиз, за да спаси работата
си. Така че това име е по-подходящо, предполагам - тросна се тя, отстъпвайки назад.
В този момент професор Мартин излезе в коридора. Видя ги, намръщи се и тръгна към тях.
Сорайя я дръпна отново за ръката и двете жени се спуснаха надолу по стълбите точно в мига,
в който членовете на комисията излязоха през вратата на залата.
Гейбриъл се втурна в мъжката тоалетна веднага след като Джулия си тръгна. Не можеше да
рискува да я повика, след като Джеръми можеше да влезе всеки момент, но не можеше да си
намери място от разочарование, че тя не разбира какво бе станало. Пусна мивката, за да бъде по-
шумно, бързо написа кратък, но обясняващ всичко имейл и й го прати с айфона си. След това се
обърна и се погледна в огледалото над мивката, като се опита да си придаде мрачно и измъчено
изражение. Докато излизаше покрай двамата мъже, телефонът на Джеръми изписука.
Бе почти обяд, когато се измъкна от леглото, за да провери дали има някакви съобщения.
Очакваше поне един есемес или имейл, нещо, което да й даде обяснение. Но нямаше нищо.
Гейбриъл се бе държал толкова странно предишния ден. Беше й казал, че не я е чукал, но пък
я бе нарекъл Елоиз. Не й се искаше да повярва, че е толкова жесток и ще използва игра на думи,
за да й покаже, че всичко е свършило, но бе произнесъл „сбогом”. Чувстваше се ужасно
наранена, защото й бе обещал никога да не я изоставя. Струваше й се, че се бе отказал
прекалено лесно от обещанието си, особено като се имаше предвид фактът, че университетът
нямаше юрисдикция върху личния му живот, след като тя вече не му бе студентка.
Мрачна мисъл я осени. Може би той се бе уморил от нея и бе решил просто да сложи край на
връзката им, а университетът само му бе дал благовиден предлог да го стори.
Ако подобна мисъл й бе хрумнала преди няколко месеца, нямаше да излезе от леглото си три
дни, но в момента просто набра номера му, за да поиска обяснение. Той не й вдигна. Остави му
гневно и нетърпеливо съобщение на гласовата поща и настоя да й се обади.
Разочарована, си взе душ, като се надяваше, че ако отдели малко време за себе си и се
успокои, ситуацията може да й се изясни. За съжаление единственото, за което можеше да
мисли, бе вечерта в Италия, когато Гейбриъл я бе изкъпал толкова нежно и всеотдайно.
След като се облече, реши да потърси шестото му писмо и все пак да го прочете. Беше й дал
ключ, за да разбере какво наистина се бе случило. Поне така се надяваше. Само трябваше да
разгадае смисъла на думите му. Не беше сигурна какво точно бе имал предвид под „писмо”.
Имейли или есемеси? Или пък и двете накуп? Ако Гейбриъл броеше заедно имейлите,
картичките и бележките, които й бе писал от началото на връзката им, според нейните
изчисления шестото писмо бе бележката, която й бе оставил на сутринта след ужасната им
кавга на семинара му. За щастие я бе запазила. Извади листа и се зачете.
Твой,
Гейбриъл
Дали искаше да й каже, че за тях бе настъпило лошо време, лош период, в буквалния смисъл
на думата? Или че чувствата му към нея са отминали и сърцето му се е вледенило и това е
наистина „сбогом”?
Гневът й отново се надигна. Изтича в банята, за да измие ръцете си, и за секунда зърна
отражението си в огледалото. Нервното момиче, което бе започнало магистратурата си в
университета на Торонто през септември, вече го нямаше. Вместо него видя бледа и притеснена
млада жена с подпухнали устни и пламтящи очи. Вече не беше свенливият Зайко или
седемнайсетгодишната Беатриче, Беше Джулиан Мичел, почти получила своята магистърска
степен, и проклета да бе, ако просто се задоволеше да прекара остатъка от живота си,
приемайки трохичките и остатъците, които другите й подхвърлят.
Ако има някакво послание за мен, дами го каже лично, помисли си тя. Няма да се впускам в
тъпо издирване, за да може той да задоволи своята гузна съвест.
Да, обичаше го. Погледна към албума, който й бе направил за рождения ден, и разбра, че ще
го обича винаги. Но любовта не е извинение за жестокостта. Тя не беше нито играчка, нито
Елоиз, за да бъде захвърляна като чифт мръсни чорапи. Ако Гейбриъл искаше да скъса с нея,
трябваше да й го каже лице в лице. Щеше да му даде време до вечерта, за да го направи.
Привечер тръгна към Манулайф Билдинг с ключа за апартамента му в джоба си. При всяка
крачка, която правеше, си представяше какво ще му каже. Нямаше да плаче, беше си обещала,
щеше да бъде силна. И да настоява за отговори.
Когато зави зад ъгъла и наближи входната врата, видя висока, безукорно облечена блондинка
да напуска сградата. Жената погледна часовника си и потропа нервно с крака, докато чакаше
портиерът да й извика такси.
Джулия се скри зад едно дърво, после надзърна внимателно, за да огледа още веднъж жената.
С вълнение влезе във фоайето на сградата и махна с ръка на портиера, който я позна. Реши да
не се обажда предварително, че идва, и се качи в асансьора. Потръпна при мисълта какво би
могла да открие в апартамента му.
Светна няколко лампи и постави ключа на масичката, където той винаги държеше своите. Но
този път те не бяха там.
- Гейбриъл? Ехо?
Влезе в кухнята и бе шокирана от това, което видя. Празна бутилка от скоч стоеше на плота
до една счупена чаша; мръсни чинии и прибори бяха захвърлени в мивката.
Вече напълно отчаяна, тръгна по мрачния коридор към спалнята. По леглото имаше дрехи,
чекмеджетата на гардероба му бяха полуотворени. Джулия забеляза, че доста от дрехите му ги
няма, както и големия му куфар.
Но нещо друго я накара да си поеме дълбоко дъх. Стените. Всички фотографии, на които
бяха двамата с Гейбриъл, бяха свалени и струпани с лицето надолу на леглото. Ахна от ужас,
когато видя, че и репродукцията на картината с Данте и Беатриче бе махната и поставена върху
бюфета със задната си страна нагоре.
Погледна назад за последно, угаси лампите и тъкмо се канеше да си тръгне, когато спря на
място. Нещо се бе загнездило в съзнанието й, но не му бе обърнала внимание. Върна се в
спалнята на Гейбриъл.
Опипа в тъмното с пръсти и едва когато бе сигурна, че не може да намери това, което
търсеше, светна лампата.
Снимката, която Рейчъл бе направила преди няколко месеца в „Лоби”, липсваше. Гейбриъл
винаги я държеше отгоре върху шкафа си. На нея двамата танцуваха и той я гледаше с видима
страст.
Тя погледна в две топли кафяви очи, които бяха отчасти скрити зад очилата, и разпозна един
от съседите на Гейбриъл. Носеше тежко вълнено палто и моряшка барета. Което, като се имаха
предвид възрастта и хетеросексуалността му, можеше да се обясни единствено с факта, че бе
френски канадец.
Когато асансьорът дойде, той любезно задържа вратата и я пусна да влезе първа вътре.
- Нещо не е наред ли? Мога ли да помогна? - попита я предпазливо и лекият му акцент успя
да проникне през мъглата в съзнанието й.
- Гейбриъл си е тръгнал.
- Да, засякох го, когато излизаше - намръщи се съседът, загледан в сълзите в очите на
Джулия. - Не ви ли каза? Мислех, че сте неговата… - погледна я въпросително.
- Вече не.
- Съжалявам да го чуя.
И двамата се умълчаха, докато асансьорът слизаше към първия етаж. И пак, когато вратата се
отвори, той я задържа за нея.
заминаването си.
- Мога да му предам съобщение от вас, когато се върне - предложи той. - Понякога, когато му
свърши млякото, се отбива в апартамента ми.
Джулия излезе навън сред студения, брулещ вятър и потегли на дългата разходка към дома
си, сама.
-28-
Гейбриъл чака в апартамента си няколко часа след изслушването, заобиколен от мрак.
Единствената светлина бяха синьо- оранжевите пламъци в камината. Бе заобиколен от нея.
Напълно обсебен от спомените и от нейния призрак.
Беше затворил очи и можеше да се закълне, че усеща уханието на косата й и чува смеха й,
отекващ надолу по коридора. Спалнята му се бе превърнала в олтар, посветен на Джулия, затова
седеше притихнал пред огъня.
Джулиан… с цялото й великолепие, лежаща по корем с гол гръб, отчасти увита в чаршаф,
гледаща към него с обожание, с разрошена от секса коса и сладка, сладостна усмивка…
Във всяка стая имаше спомени с нея - някои радостни, други горчиво-сладки като черен,
черен шоколад. Отиде в трапезарията и си наля два пръста от най-хубавия си скоч и го изпи
бързо, наслаждавайки се на изгарящото усещане, когато течността се плъзна по гърлото му.
Опитваше се отчаяно да не мисли за Джулия, стояща пред него, забучила гневно пръст в гърдите
му.
Знаеше какво трябва да направи; трябваше само да намери смелост за това. Грабна бутилката
и с неохота се запъти към спалнята си. Отпи още две глътки и вече бе способен да извади
куфара си и да го метне на леглото. Не си направи труда да нагъне дрехите си, взе само най-
необходимото. Мислеше за отпътуването си като за изгнание. Мислеше за сълзите на Одисей,
пролети от болката, че е толкова далеч от дома, от жена си, от народа си.
Накрая сложи най-отгоре в куфара си снимката в рамка, която държеше върху шкафа.
Прокара нежно пръст по лицето на любимата си и отпи още от бутилката, преди да се запъти
към кабинета си. Обърна се с гръб към червения кадифен стол с облегалките, защото, ако го
погледнеше, щеше да я види там, сгушена като котка, четяща книга, прехапала долната си устна
и свъсила замислено прекрасните си вежди. Дали някога някой мъж е обичал, обожавал,
боготворял жена повече от него?
Никой освен Данте, помисли си той. И внезапно получи вдъхновение. Отключи едно от
чекмеджетата на бюрото си. Това бе чекмеджето със спомени.
Снимката на Мая бе там, както и бегли останки от детството му - джобният часовник на дядо
му, няколко бижута, принадлежали на майка му, дневникът й и малко стари снимки. Извади
една снимка и една илюстрация и ги пъхна в джоба си. Спря само за да отвори една малка
кадифена кутийка, от която извади пръстен, и се запъти към вратата.
Студеният въздух на Торонто го отрезви, докато вървеше забързано към кабинета си.
Надяваше се само, че ще успее да открие това, което търсеше.
Пъхна в скъпото си кожено куфарче само документите, които му трябваха, и няколко книги.
После започна да оглежда рафтовете и секунди по-късно намери един учебник и въздъхна с
облекчение. Остави кратка бележка, угаси светлината и заключи вратата.
Пол Норис бе гневен. Гневът му бе насочен към най-злия човек на планетата, Гейбриъл
Емерсън, който бе обидил и нагрубил с думи и действия неговата приятелка, после я бе
съблазнил и изоставил.
Ако Пол бе почитател на Джейн Остин, щеше да сравни професор Емерсън с мистър Уикъм.
Или пък с Уилъби* Но той не беше.
Както и да е, Пол напрягаше цялата си воля да не отиде и да не пребие Емерсън. И без това
му се искаше да го направи отдавна, почти от година. Освен това се чувстваше предаден. Бог
знае откога Джулия бе замесена във връзка с мъж, когото наричаше Оуен.
Пол си представи как Емерсън върши разни унизителни неща е Джулия, на нейните малки,
малки ръце… Джулия, която бе сладка и мила, с пламващи от руменина бузи. Може би
истинската болка от предателството бе свързана с осъзнаването, че сладката мис Мичел бе
споделяла леглото на чудовището, което си падаше по извращенията и беше един от
партньорите на професор Сингър.
Може би Джулия искаше такъв начин на живот. Може би тя и Гейбриъл бяха канили Ан в
леглото си. Все пак Джулия бе избрала Сорайя Харанди за свой адвокат. Това не означаваше ли,
че бе позната и на професор Пейн?
- Проблеми ли имаш?
- За какво говориш?
- Скоро ще разбереш.
- Предай поздравите ми на Джулия, чу ли? - разсмя се Криста, без да отговори на въпроса му,
и го подмина.
Джулия не отговори на притеснените есемеси и имейли на Пол. Затова в сряда той стоеше на
предния вход на сградата й и звънеше в апартамента й.
Пол изчака упорито и когато един съсед излезе от сградата, се вмъкна вътре и потропа на
вратата й. Блъсна няколко пъти, докато отвътре се разнесе плах глас.
- Кой е там?
- Аз съм, Пол.
- Исках да проверя как си, тъй като не отговаряш на съобщенията ми - замълча за миг. - Нося
ти и пощата от университета.
Приличаше на момиченце е бялата кожа, изпъкваща още повече на тъмната коса, небрежно
вдигната на конска опашка. Сини кръгове обрамчваха очите й, които бяха зачервени и влажни.
Изглеждаше така, сякаш не бе спала от изслушването насам.
- Мога ли да вляза?
- Ако идваш да ми кажеш колко съм била тъпа, вече го проумях и сама - избра тя пътя на
агресивната защита.
- Разтревожих се, когато разбрах, че си ме лъгала - прекъсна я Пол, като прехвърляше пакета
от едната си ръка в другата и потъркваше бакенбардите си. - Но не съм дошъл да те разстройвам
- омекна изражението му. - Не ми харесва да те виждам как страдаш.
- Съжалявам, че те излъгах.
- Ами… донесох ти пощата. Някои неща са от кутията тук, а имаше и пратки в кутията в
катедрата.
- На масата, благодаря.
Пол я послуша, а в това време Джулия се зае да вади чаши и купи и да ги поставя прилежно
върху микровълновата фурна.
- Не. „Бракът през Средновековието: любов, секс и сакралност” - прочете на глас заглавието
Пол.
- Професор Пиктън ме помоли да направя много промени в дисертацията си. Работя без
почивка.
- Трябва да излезеш от тук. Това място е потискащо. Прилича на дома на мис Хавишам.
- Не. Професор Пиктън ми даде още една седмица. Знае, че няма да съм готова да предам до
края на април заради… заради всичко - трепна тя.
- Това е просто обяд. Ще вземем метрото и ще отидем до Куин Стрийт и ще се върнем, преди
да си усетила.
- Защото съм от Върмонт. Ние сме дружелюбни хора - ухили се той. - И защото в момента
имаш нужда от приятел.
Тя му се усмихна признателно.
Пол се подсмихна.
Засрамена, тя се зарови в гардероба си, за да намери някакви чисти дрехи. Не беше прала от
седмица и изборът й бе ограничен, но все пак намери нещо, което може и да не бе много
представително, но за един обяд щеше да свърши работа.
Докато беше в банята, Пол се зае да почисти апартамента й или поне малко да го приведе в
приличен вид. Не докосна материалите за дисертацията й, но оправи леглото й и започна да
прибира разни неща от пода. Когато приключи, постави учебника на лавицата и седна на един
от сгъваемите столове да подреди пощата й. Бързо се отърва от флаерите и останалите рекламни
боклуци, а пликовете, в които явно имаше сметки, ги подреди, на спретната купчинка. Забеляза,
че няма никакви лични писма.
- Готова ли си?
- Да - отвърна тя. После застина на място и отбранително скръсти ръце на гърдите си. -
Сигурна съм, че искаш да ми кажеш нещо. Нека приключим още сега с това.
- Не.
- Божичко, Джулия, този тип те съблазни, поигра си с теб и после те заряза. Колко още
тормоз искаш да поемеш?
спирката на метрото.
- Кого?
Пол изсумтя.
- Не би ли искала да го забравиш?
- Моля те.
- Знаеш ли къде е?
- Предполагам, че не се е сбогувал.
- Какво ти каза?
- Задник.
- Претенциозен задник.
- Какво?
- Стъпка сърцето ти и после има смелостта да ти цитира „Хамлет”? Невероятно. Освен това
го цитира погрешно, тъпанарят му с тъпанар.
Тя премигна изненадано.
,,…и паднала тя в плачещите струи, отрупана с цветя. Известно време надутите й дрехи я
държали, като русалка на повърхността и бавно тя се носела надолу, напявайки си тихо стари
песни, като че ли не схващала бедата, или била родена от водата. Но кратко това траяло и ето
след малко натежалите й дрехи повлекли плавно клетата девойка от ложето й песенно към
мрака
на тинестата смърт.“22
Лицето на Джулия побледня.
- Ти изобщо не си като нея - Пол изреди накуп няколко от любимите си обидни епитета по
отношение на професора. - Емерсън ще се притесни ли, ако… ако си причиниш нещо сама? -
вълнуваше се все повече и повече, докато дълбоките му познания за Шекспир изплуваха в
съзнанието му.
- Винаги ме е мразила.
него. Но една от причините, поради които бе толкова разстроена освен загубата на Гейбриъл, бе
загубата на това, което той символизираше за нея - осъществяването на гимназиалната й любов,
края на девствеността й, откриването на чувството, което мислеше, че е дълбока и взаимна
любов…
Щом се замислеше за първия път, когато бяха правили любов, й се доплакваше. Никой не се
бе отнасял към нея е толкова внимание и нежност. Толкова се тревожеше да не я нарани, искаше
да бъде сигурен, че се чувства добре и е спокойна. Казваше й, че я обича отново и отново, докато
се приближаваше към своя оргазъм. Първият, който щеше да има е нея, заради нея…
Гейбриъл стигна до душата ми, движеше се вътре в мен, казваше ми, че ме обича, и в същия
миг тялото му го потвърждаваше. Трябва да ме е обичал. Не съм сигурна кога е спрял. Или по-
скоро кога избра да обича работата си повече от мен.
- Ами… притеснена съм и съм гневна, но се опитвам да не мисля за случилото се. Работя по
дисертацията си, макар да е трудно да се пише за любов и приятелство, когато си загубил и
двете - въздъхна Джулия. - Сигурно всички в университета ме мислят за курва.
- Ей, не си курва. Ще размажа физиономията на всеки, който се осмели да каже такова нещо
в мое присъствие.
Тя му се усмихна тъжно.
- Онзи ден, в който се скара с Емерсън на семинара - беше пълна лудница, но бих платил, за
да видя отново същата сцена. Ти си единственият човек, когото съм виждал да му се опълчва,
освен Криста, която е луда, и професор Пейн, която е извратена. Колкото и да се страхувах от
възмездието му, твоето избухване бе впечатляващо.
- Може би не. Но ми показа нещо. Показа и на Емерсън нещо. Ти си лошо момиче. Трябва да
позволиш на това лошо момиче да излиза навън от време на време. Стига да има причина,
естествено.
- Опитвам се да не се поддавам на гнева, но, повярвай ми, тук е - гласът на Джулия бе тих, но
твърд.
Докато приключиха с обяда и изпиха кафето си, тя му разказа една много сбита версия на
отношенията си с Гейбриъл, започвайки от поканата му да го придружи до Италия. Описа как я
бе спасил от Саймън, когато се бе върнала у дома за Деня на благодарността, и че бе платил за
заличаването на белега на шията й. Пол се изненада искрено.
- Ще те попитам нещо лично. Ако не желаеш да ми отговаряш, няма проблем - започна той и
се огледа да провери дали някой не може да ги чуе.
- Гейбриъл има ли все още връзка с професор Сингър? Виждала ли си я с него, докато бяхте
заедно?
- Разбира се, че не! Опитваше се да ме държи встрани от нея, дори когато бяхме на вечеря в
Сеговия.
- Знам, че нямаш високо мнение за него. Но това е, защото не го познаваш. Той ми обясни, че
отношенията му със Сингър са били временни и че всичко е приключило много отдавна. И за да
сме наясно, Пол, напълно му повярвах, че е било така - отбеляза Джулия, натъртвайки на
последните си думи.
- Казах ти, че миналата година подадох жалба срещу професор Сингър. Сорайя Харанди бе
неин адвокат. Бях се записал за семинара на Сингър за средновековните изтезания, защото се
надявах да коментира теми, свързани с дисертацията ми. Тогава тя започна да ме сваля. Аз
отклоних предложението й. После получих странен имейл от нея. Беше се постарала да го
напише доста двусмислено, но всеки, посещавал семинара й, би се досетил, че ми се предлага.
Затова подадох оплакване. За нещастие Сорайя Харанди доста се постара и убеди университета,
че съм разбрал погрешно имейла и че съм преувеличил, преразказвайки личните ни разговори.
Беше моята дума срещу тази на Сингър. По време на изслушването на моя страна бе единствено
доктор Чакраварти. Тя показа разпечатки на имейли, които Сингър бе пращала на други хора, и
се опита да покаже, че има модел на поведение от нейна страна, но доктор Арас ме помоли да
напусна залата в мига, в който тя го спомена. Така че нямам представа какво е станало оттук
нататък. Предупредиха професор Сингър да стои далеч от мен и повече не съм имал контакт с
нея, но винаги съм се чудил кого ли още е преследвала. Надявам се, че Емерсън не я е
допускал до теб.
С други думи, Никол щеше да продължи да води терапията й срещу смешно нисък хонорар
като студентка. Заяви й, че с удоволствие ще го направи и няма за какво да се притеснява. На
срещата им в сряда, близо две седмици след заминаването на Гейбриъл, обсъдиха раздялата им
и начина, по който Джулия бе избрала да се справи с нея. Никол я предизвика да се съсредоточи
върху положителните неща в живота си и да довърши дисертацията си. Джулия бе напълно
съгласна с предложенията й.
Същата вечер, след като напредна доста с работата си, тя бързо се унесе в сън. Почувства как
леглото й се движи и едно топло тяло се увива около нейното като пашкул. Добре познатият нос
се долепи до сгъвката на шията й и в ухото си долови нежен шепот.
- Гейбриъл?
Джулия прекара част от следващата сутрин втренчила се навън през прозореца, Мислейки за
странния сън, който бе сънувала през нощта. Гейбриъл се бе върнал при нея, но бе все така
мълчалив. Не й бе дал обяснение, не я бе помолил за прошка. Просто бе дошъл при нея в
леглото.
Здрасти, Джулия! Какво става с Гейбриъл, защо не си вдига телефона? Звъннах и на домашния
му, но и там не отговаря. Явно страстите все още кипят бурно, иначе би вдигал телефона си
поне от време на време. Вече избрах роклите за шаферките - тъмночервени са, на теб ще ти стои
страхотно. Ще ти пратя линка, за да ми кажеш какво мислиш. Трябва да ми дадеш мерките си,
за да ти поръчам роклята.
Рейчъл, идеята за роклята звучи чудесно. Ще ти изпратя скоро мерките си. Радвам се, че си
срещнала приятелката на Скот. Нямам търпение и аз да се запозная с нея и с момченцето й.
Не съм се чувала с Гвйбриъл от дни. Не знам къде е. Той си тръгна. Всичко между нас
приключи. Джулия
След точно една минута и четирийсет и пет секунди телефонът на Джулия звънна. Беше
Рейчъл. На Джулия обаче не й стигна смелостта, за да вдигне. След известно време пристигна
ново съобщение.
Ще го убия. Рейчъл
30
Гейбриъл се впусна сред мъгливия мрак, царящ в гората зад това, което някога бе къщата на
Кларк. Беше си взел фенер, но се оказа, че почти няма нужда от него. Познаваше гората толкова
добре, че дори да бе пиян или надрусан с кокаин, пак би намерил пътя до овощната градина.
Имаше опит с мрака.
Застана в периферията на градината, със затворени очи, докато дъждът се изливаше над него.
Ако отвореше очи, бе сигурен, че ще я види - фигурата на младото момиче, отпуснато на
гърдите на мъжа, двойка, сгушила се върху старо, вълнено одеяло. Косата й се бе посипала по
раменете й, ръката й бе обвита около кръста му. Едва виждаше лицето на мъжа, но личеше, че
той е омагьосан от нежния ангел с кафяви очи в прегръдката му.
Гейбриъл остана неподвижно на място, вслушвайки се в ехото на спомените, които бяха като
просъница…
Трябва ли да си тръгваш?
Ще се върнеш ли?
Утре ще бъда изгонен от рая, Беатриче. Единствената ни надежда е да ме откриеш след това.
Потърси ме в ада.
23
Гейбриъл стоеше без риза, гол до кръста, в старата си стая и подсушаваше косата си с кърпа.
Играеше си е уредбата - беше в настроение за тежка, болезнена музика. Което означаваше, че в
крайна сметка се спря на „Кръвта на Едем” от Питър Гейбриъл. Някъде по средата чу, че
телефонът му звъни. Беше забравил да помоли Ричард да се откаже от стационарния телефон,
когато се премести във Филаделфия, след като Гейбриъл купи къщата от него.
Гейбриъл нямаше право да сравнява положението си с това на Данте, тъй като нещастието му
бе резултат от собствения му избор. Въпреки това, докато мракът се спускаше над него, бе
- Не ми каза - отвърна само Джулия. Нямаше сили да обяснява цялата поредица от събития,
довели до раздялата й с Гейбриъл, а всичко, свързано с обвинения за академична измама, само
щеше да вбеси допълнително баща й.
- Ще го застрелям.
- Къде е сега?
- Не знам.
- Моля те, не говори такива неща. Доколкото знам, той е в Италия и пише новата си книга.
- Е, ама и ние сме една двойка - изсумтя Том и реши да смени темата. - Разкажи ми за
завършването. Трябва да поговорим
и какво искаш да правиш това лято. Стаята ти в новата къща те чака. Можеш да я боядисаш в
какъвто цвят желаеш. Боядисай я розова, ако щеш.
Джулия се усмихна.
Въпреки че Селинсгроув бе последното място, където би искала да отиде в момента, поне там
имаше баща и къща, която я чакаше. Къща, която не бе свързана по никакъв начин със Саймън
или Шарън. Или с него.
-32-
На девети април Джулия вървеше през топящия се сняг към дома на професор Пиктън,
стискайки разпечатаната си дипломна работа в една ръка и бутилка кианти в другата.
Беше нервна. Макар отношенията й с професор Пиктън винаги да бяха сърдечни, тя никога
не беше особено топла и мила с нея. Кейтрин не беше от хората, които ухажват студентите или
правят нещо, за да им се харесат. Тя беше професионалист, изискваше много от тях и вземаше
решения въз основа на логиката, никога на чувствата. Затова Джулия се притесни, когато я
помоли да й предаде дисертацията си лично и да остане за вечеря. Разбира се, не ставаше и дума
да откаже.
Застана на предната веранда на триетажната тухлена къща и натисна звънеца. Изтри дланите
си в палтото, защото от нерви се бяха изпотили.
Ако студиото на Джулия бе малко като хобитова дупка, то домът на професор Пиктън бе
просторен като обиталище на горски елф. Всичко бе елегантно, повечето неща бяха антики;
стените бяха покрити с дървена ламперия, а по подовете имаше скъпи килими. Украсата бе
аристократична, но семпла и навсякъде бе изключително подредено и спретнато.
- Вечерята е почти готова - каза тя и изчезна нанякъде в същия миг, почти светкавично, като
гръцка богиня.
Джулия усети как стомахът й се преобръща от нерви. Зае мястото си до домакинята, като се
стараеше да не вдига никакъв шум. Кейтрин застана начело на дългата дъбова маса.
- Мирише великолепно - отбеляза младото момиче и вдиша леко аромата на месото и
зеленчуците, носещ се от чинията й, опитвайки се да не проличи нетърпението й. Напоследък
не ядеше много, но ястията на професор Пиктън явно стимулираха апетита й.
- Да, определено - усмихна се Джулия. Но когато видя резенчето лимон върху задушените
броколи, усмивката й изчезна.
- Благодаря ви - отвърна тя, колебаейки се, преди да отпие. Изпитваше смесени емоции по
отношение на какъвто и да е вид алкохол.
- Не.
Кейтрин се намръщи.
- Искам да кажа, че има доста неща, които биха могли да се подобрят. Ако имах още една
година, резултатът щеше да е различен. Но… - Джулия искаше в този момент в пода да се
отвори дупка и да я погълне.
- Извинете?
- Не ми харесва, когато хората си пъхат носа в личния ми живот, затова смятам и че личният
живот на другите си е тяхна работа. В твоя случай бях набъркана в нещо досадно против волята
си от Дейвид Арас - изкриви лице в гримаса тя. - Не съм, наясно с всичко, станало на онова
безумно изслушване, и не желая да бъда - професор Пиктън погледна многозначително Джулия.
- Грег Матюс от Харвард търси човек за позицията на спонсориран лектор, специалист по
Данте. Надявах се, че ще предложат поста на Гейбриъл. За нещастие го предложиха на друг.
Опитаха се да убедят и мен да се откажа от оттеглянето си от преподавателската дейност, но аз
отклоних молбата им. Никога няма да разбера как онзи ужасен италианец Пачиани се е озовал в
списъка им с кандидати. В крайна сметка обаче Сесилия Маринели ще бъде новият им почетен
спонсориран лектор. Откраднаха я от Оксфорд. За теб ще е добре, ако работиш с нея. Ако
всичко е наред с дисертацията ти, ще се радвам да й позвъня и да й съобщя за пристигането ти.
- Нищо особено.
Джулия отново се настани в удобното кресло пред камината и прие малка чаша с порто,
която професорката й подаде. Въпреки че вкусът за декорация на Кейтрин бе доста различен от
този на Гейбриъл, изглежда, че специалистите по Данте имаха нещо общо - обичаха да пият
пред камината.
- Харвард за теб ще бъде ново начало и никой няма да знае какво е станало тук. Дотогава ще
бъде добре да не привличаш повече внимание към себе си - Кейтрин изгледа пронизително,
даже би могло да се каже укорително, Джулия. - Магистрите и докторантите, особено жените,
са много уязвими по отношение на репутацията си. В академичните среди все още има хора,
склонни да приемат, че успехите на жените са плод не на техните усилия и талант, а единствено
на благоразположението и снизходителността на някой преподавател. Благоразположение,
получено срещу определени услуги. Най-добре е да не даваш и най-малкия повод на някого да
заподозре, че не си постигнала своите успехи благодарение на своята упорита работа.
- Професор Пиктън, кълна се, че работих много упорито по време на целия семинар за Данте.
Професор Емерсън не ми е помагал с есето ми, нито съм получавала специално отношение от
него. Затова помоли именно вас да ми поставите оценката.
- Сигурна съм, че е вярно. Но вие двамата ме измамихте и, честно казано, това никак не ми
харесва.
- Когато бях студентка в Оксфорд, бе много популярно преподавателите да имат връзки със
студентите си, колкото и срамно да звучи това. Понякога тези отношения се превръщаха в
очевидни случаи на сексуален тормоз, както го наричаме днес. В други случаи бе намесена
истинската любов. Виждала съм и двете неща.
- Знам разликата между Уилоуби и полковник Брандън24. Надявам се, че ти също си наясно с
нея.
- След дипломирането?
- Тръгвам към Върмонт през юни. Можеш да пътуваш с мен и аз също да ти помогна.
- По-малкият брат на мой приятел заминава за Бостън Колидж. Нека да говоря с него и да го
попитам дали знае за апартамент, в който да се настаниш временно. Половината от населението
на Бостън е под двайсет и пет години. Има много студенти.
- Кои са тези? - посочи тя след малко снимката на четирима души, двама мъже и две жени,
която Пол бе скрил отчасти зад един пингвин върху телевизора си.
- Момичето отляво е Хедър, малката ми сестра, мъжът е съпругът й Крие. Онзи отдясно съм
аз.
- А другото момиче? - Джулия погледна лицето на хубавата млада жена, която прегръщаше
Пол през кръста и се усмихваше широко.
- О - каза Джулия.
- Все още сме приятели. Но тя работи във Върмонт и не можахме да се справим с връзката от
разстояние. Разделихме се преди доста време - обясни Пол припряно.
тата на пръстите й.
- Мисля, че трябва да казваш това, което искаш. И за сведение аз също винаги съм смятал, че
си добър човек.
Малко след полунощ Джулия заспа на рамото му, телата им бяха близо едно до друго на
дивана му. Мислите на Пол се лутаха, представяше си какво ли ще е чувството, ако устните й се
докоснат до неговите, ако пръстите му се плъзнат по кожата й. Зарови лице в косата й и се
приближи по-плътно до нея. Тя се размърда и измърмори името на Емерсън, преди да отпусне
глава на гърдите му.
Пол осъзна, че трябва да вземе решение. Ако щеше да бъде приятел на Джулия, трябваше да
потисне романтичните си чувства към нея, не биваше да я целува или да се опитва отношенията
им да преминат на друго ниво. А и бе напълно възможно тя никога да не го пожелае, дори
когато разбитото й сърце се излекува някой ден. Но Джулия се нуждаеше от приятел; нуждаеше
се от него. Нямаше да я изостави точно в този момент, въпреки че щеше да е болезнено за него
да прикрива истинските си чувства.
Затова вместо да заспи, държейки я в прегръдката си, Пол я пренесе в стаята си и я положи на
леглото. Покри я с чаршаф и одеяло, за да е сигурен, че ще й е удобно, после си взе една
възглавница и завивка и отиде в дневната.
Джулия спеше в апартамента на Пол, а в същото време Гейбриъл стоеше в хотелската си стая,
взирайки се в лаптопа си. Беше получил още един досаден имейл от ръководителя на катедрата
си Джеръми Мартин, който продължаваше да му напомня колко огромни лични и политически
усилия бе вложил, за да „спаси задника му”. Сякаш Гейбриъл се нуждаеше от напомняне.
Погледът му пробяга към пръстена на пръста му, но устоя на желанието да прочете отново
гравирания от вътрешната страна надпис. Завъртя платинената гривна на китката си няколко
пъти, проклинайки своя последен провал.
Изруга яростно. Какъв смисъл имаше да ходи където и да е, ако тя нямаше да му прости?
Дори в хотела тя бе с него. На компютъра му, на телефона му, на айпода му, в главата му.
О, да, в главата му. Беше се оказал прав, когато каза, че никога няма да забрави какво е
чувството да зърне за пръв път голото й тяло, начина, по който очите й се взираха свенливо в
тавана, как лицето й поруменя от първите му страстни ласки.
Спомни си как погледна в тъмните й дълбоки очи, докато тя трепереше под него, как алените
й устни се разтвориха леко, как дишаше тежко, как очите й се разшириха, когато проникна в
нея.
Тя трепна. Някак си Гейбриъл помнеше всеки път, когато я бе карал да трепва и да се сепва.
А такива имаше много - когато я бе засрамил, че е бедна, когато за първи път я отнесе до
леглото, когато хвана косата й и тя го бе помолила да не я притиска надолу, когато той призна,
че е съгласен да се разделят…
Спри да ме търсиш.
Всичко свърши.
Поздрави,
Професорат
Катедра по Италианистика/
Център Медиавистика
Университет Торонто
Горчив смях се надигна от гърлото му и отекна из стаята. Разбира се, че щеше да повярва
точно на този имейл - не на другите. Вече я бе загубил. Каква надежда му бе останала?
Замисли се за разговора, който бяха водили за любимата книга на Грейс „Жестока милост”.
Беше ясно, че главните герои в историята смятат, че са превърнали любовта си в свой идол, в
култ, че се боготворят взаимно, вредейки си така един на друг. Той бе направил същото с
Джулиан, знаеше го. Беше я боготворил, убеден, че тя е светлината, която щеше да сияе
завинаги сред неговия мрак.
А Пол? Със сигурност щеше да се възползва от тази възможност, за да утеши Джулия. А това
утешение лесно щеше да доведе до… Гейбриъл дори не можеше да си представи, че тя би могла
да бъде с друг. Но от съобщенията й знаеше, че според нея всичко между тях бе приключило.
Пол трябваше само да й предложи рамото си за подкрепа и щеше отново да се върне в живота й,
в апартамента й, в мислите й… Ангелоебач.
Единственото облекчение, което намираше - ако можеше да се каже, че е такова - бе да се
измъчва с музика и поезия. Натисна копчето и Стинг започна да разказва историята за Давид и
Вирсавия. Докато песента се носеше из въздуха, Гейбриъл се зачете в поетическата версия на
смъртта на Беатриче и сърцето му откликна на думите от La Vita Nuova.
„Но няма разум, който да не може поне отчасти да си я представи и да не плаче сам от
състрадание: скърби и има той желание, въздишайки в съня да се задави, душата ще лиши от
упование, ако човек не чувства със сърцето каква бе и какво й бе отнето. Въздишки е плач в
смъртта като с длето,
щом сам остана, стържат ми сърцето, тъй че у всеки чул ме вдъхват жал: Какъв ми е животът,
след като възлезе доната ми на небето, не би го никакъв език предал: затуй жени, дори да бих
желал, не бих ви казал кой съм с думи леки, тъй смръзва ме съдбата ми горчива; а тя е толкоз
сива, че „изоставям те” би казал всеки видял ми в смут устата да застива. И чакам доната, макар
да страда душата ми, че тя ми е отрада.“25
Джулия трепна.
- Мен също.
- Не. Само ми прати имейл, че между нас е свършено - Джулия взе портмонето си. Извади
оттам два ключа и пропуск и ги подаде на приятелката си. - Тези са негови.
- Дръж ги. Или ги предай на баща си. Щях да ги пратя по пощата на Гейбриъл, но той
очевидно не иска да общува с мен…
Рейчъл пъхна ненужните предмети в една папка. После явно размисли и ги метна в
чекмеджето на една от малките масички в дневната, като го блъсна рязко.
- Знам, че е ходил в старата къща на родителите ни, защото един от съседите ни се обадил на
баща ми. Гейбриъл прекарвал цялото време или разхождайки се навън, или слушайки силно
музика.
Мислите на Джулия веднага полетяха към овощната градина. Звучеше логично, помисли си
тя, да потърси убежище в единственото място, което винаги му е давало утеха - неговия личен
рай. Но тъй като и тя бе свързана с градината, се чудеше защо все пак е отишъл там. Поклати
глава и отказа да мисли в момента за това.
- Не проумявам защо е направил подобно нещо. Гейбриъл те обича. Той не е от хората, които
обикват друг лесно; не изрича тези думи, без да ги мисли наистина. Такава любов не изчезва за
един ден.
- Какво?
- На Коледа се карахме заради нея и заради… ъъъ… други неща. Той ми каза, че връзката им
е по-скорошна, отколкото си мислех.
- Аз знаех за нея. Но когато двамата започнахме да излизаме, той ми разказа така нещата, че
останах с впечатление, че историята им е приключила още когато са били в Харвард. Всъщност
се е събирал и разделял с нея в продължение на години.
- Не можеш да вярваш наистина, че те е оставил заради нея. След Флоренция, след всичко,
преживяно от вас двамата…
- Каква бъркотия! Баща ми е много притеснен, Скот също. Когато Скот научи, че Гейбриъл е
в Селинсгроув, беше решил да замине за там, за да разговаря с него и да се опита да го вразуми.
- Направи ли го?
- Тами имаше нужда от него, за да й помага с гледането на сина й. Затова Скот реши, че ще го
остави за друг път.
- Май е време да почвам да готвя. Ще дойдат по-рано, за да могат да нахранят първо Куин и
да го приспят. Животът на Скот напълно се промени. Всичко се върти около режима на детето.
Джулия не можа да се насили да произнесе думата на глас, но, да, смяташе, че е възможно.
Той бе променил значително живота си и механизмите, с които преодоляваше проблемите си.
Сега, след като връзката им бе приключила, беше много вероятно да се върне отново към стария
си живот.
- От устата ти звучи така, все едно е Западна Европа - облегна се на плота Рейчъл. - Мислиш
ли, че университетът е настоял той да прекрати връзката си с теб?
— 34 —
В ранните сутрешни часове Рейчъл и Джулия се бяха изпънали на дивана по халати, пиеха
вино и се кикотеха. Скот, Тами и Куин отдавна си бяха тръгнали, а Аарон спеше дълбоко. От
стаята в дъното на коридора се чуваше от време на време похъркването му.
Получила смелост от много хубавото пино ноар, Джулия разказа какво бе станало на
изслушването и Рейчъл я изслуша внимателно, без да я прекъсне нито веднъж.
- Не мисля, че Гейбриъл би се отказал от теб само за да запази работата си. Той не се нуждае
от пари и винаги би могъл да работи някъде другаде. Не разбирам обаче защо не ти е обяснил
по-подробно какво точно прави. Защо не те е сграбчил след изслушването и не ти е казал:
„Обичам те, но трябва да почакаме” - възмути се с леко пиянски глас Рейчъл. - Като познавам
Гейбриъл, той би изрецитирал нещо в ямбически пентаметър просто защото може да го
направи.
- Точно това не разбирам и аз. Би могъл да ни помоли ние да ти предадем съобщение, ако се е
притеснявал от нещо. Можеше да ти напише писмо. Защо не е казал на онези от университета
да си гледат работата и да го оставят на мира?
- Искаш ли да му звънна?
-Не.
- Посред нощ е и съм пияна. Не е най-подходящото време за водене на разговор. Освен това
ми писа да не го търся повече.
- Кога е то?
- На 11 юни.
След няколко минути мълчание Джулия реши да сподели един от най-големите си страхове.
- Рейчъл?
- Ъмм…
- Ако Гейбриъл беше жесток човек, тогава сигурно би спал и с нея, и с други жени. Но не
мога да си представя наистина да го направи и да се надява, че ще му простиш.
- Ако е с някоя друга и разбереш, моля те, кажи ми - погледна я умоляващо Джулия. - По-
добре ще е да го науча от теб.
- Не мога - прошепна тя между стоновете си. Всеки път, когато той помръдваше, през тялото
й преминаваха най-невероятни усещания.
И очите й се отвориха.
- Искам да те виждам.
- Трудно ми е да държа очите си отворени - простена пак тя, докато той поднови движенията
си.
- Не съм…
Същата вечер Гейбриъл лежеше в леглото си със затворени очи, докато тя пърхаше с целувки
по гръдния му кош, спирайки да отдаде почит с устни на татуировката му, преди да продължи
към корема му. От устните му излезе стон, когато тя прокара пръсти по добре очертаните му
мускули и обиколи с език пъпа му.
Това бе мисълта, която му мина през ума, докато Джулия нежно помилва кожата му и
пръстите й се заиграха с меките косъмчета, преди да спусне ръката си надолу и да го стисне
здраво. Гейбриъл помръдна с бедра. Сега тя галеше и придърпваше члена му, а той ръмжеше и
стенеше. Игра си с него известно време, а дългата й копринена коса гъделичкаше кожата на
бедрата му. После го пое в топлата си уста.
И внезапно застина.
Прималя му, когато си спомни как предишния път бе направил същото и каква бе нейната
реакция. Отдръпна бързо ръката си притеснен, че я е изплашил.
Гейбриъл отвори рязко очи. Ужасено погледна надолу към чифт присмиващи му се сини очи.
Засмя се и посочи към носа му, подсказвайки му, че трябва да изтрие следите от кокаин от
ноздрите си.
Изтри лицето си припряно с ръце. Когато осъзна мащабността на падението си, изпита
погнуса от себе си, преви се на две и повърна отстрани на леглото. После се отърси и повдигна
лявата си ръка, за да покаже на Паулина пръстена си - но него го нямаше.
Паулина се разсмя и запълзя отново напред с подивели животински очи, а голото й тяло се
отъркваше сластно в неговото.
-35-
Гейбриъл се въртя и бори яростно в съня си, преди да скочи и да се събуди. Отметна чаршафа
си и се огледа дълбоко убеден, че наистина ще я намери до себе си. Но не видя никаква следа от
нея.
Беше сам в мрачната хотелска стая. Беше угасил всички лампи, преди да си легне, което бе
първата му грешка. Пропускът му да постави снимката й в рамка на нощното шкафче бе
втората, защото тя му бе като талисман срещу мрака.
Отпусна крака на пода и зарови лице в ръцете си. Провеждането на рехабилитацията през
всичките тези години, за да се възстанови от пристрастяванията си, бе ужасно, но нищо не
можеше да се сравни със загубата на Джулиан. Бе готов да понесе с радост кошмарите и
преследващите го спомени за старите му грехове, стига да можеше да я държи в прегръдката си
всяка нощ.
Погледна към полупразната бутилка скоч на масата и усети как тъмнината се спуска над
него. Отчаянието му бе причина за големия стрес, който изпитваше. Когато този стрес се
съчетаеше с поразяващото чувство за загуба, му беше невъзможно да функционира на
изискваното от положението му ниво без помощта на някои стимуланти.
Всеки ден броят на питиетата се увеличаваше, всеки ден осъзнаваше, че трябва да направи
нещо, за да не бъде хванат в капана на старите си навици и да съсипе бъдещето си. Знаеше, че
ако не действа скоро, ще пропадне.
Часове по-късно пристигна във Флоренция и се регистрира в хотел „Галери Арт”. Не беше се
обадил предварително, но убеди управителя да му даде същия апартамент, в който бяха
отседнали с Джулия и бяха консумирали връзката си. За него изборът бе ясен - или това, или
постъпване в клиника за рехабилитационна програма, а беше убеден, че свързването му с
Джулия щеше да бъде много по-ефективно лечение.
Когато влезе в стаята, почти очакваше да я завари там или поне да открие някакви следи от
нейното присъствие. Чифт оранжеви обувки е високи токчета, небрежно ритнати под масичката
за кафе, рокля от тафта, свлечена до стената, дълги черни чорапи, метнати на неоправеното
легло.
След относително спокоен сън и един душ Гейбриъл се свърза със стария си приятел доторе
Витали в „Уфици” и се уговориха да се срещнат за вечеря.
На следващия ден Гейбриъл опита да се разсее от проблемите си, като се ангажира със
занимания, които винаги му бяха доставяли удоволствие - закуска на пиацата, разходка по брега
на Арно, следобед при шивача си, на когото поръча черен вълнен костюм, и около час обиколка
по магазините в търсене на обувки, които да подхождат на костюма. Шивачът му се пошегува,
че костюмът е толкова хубав, че Гейбриъл може да се ожени с него. Мъжът се бе разсмял, но
Гейбриъл повдигна лявата си ръка и му показа пръстена си. „Току-що се ожених”, обясни му
той и го изненада с това изявление.
Късно вечерта, леко пиян, се разходи покрай Дуомо, за да мине отново по пътя, по който бяха
вървели с Джулия месеци по- рано. Измъчван от спомена за лицето й, когато го бе обвинила, че
я е чукал, изведнъж забеляза познат на вид просяк, който седеше в сянката на купола на
Брунелески.
- Видях те миналия декември. И сега пак си тук - каза е леко обвинителен тон той.
- Във Флоренция има много ангели, а още повече в Асизи. Мисля, че Бог е благосклонен към
просяците там. Но това е моят дом - мъжът колебливо протегна ръка; не беше сигурен дали
Гейбриъл наистина щеше да му даде банкнотите.
26
На следващия ден се опита да наеме вилата в Умбрия, в която бяха живели е Джулия, но тя
беше заета. Затова замина за Асизи, където се настани в малък семеен хотел, който бе със
скромен интериор и бе зает основно от поклонници, дошли в това свято място.
Заинтригуван, без да може да обясни точно защо, реши да я последва. Въпреки тълпата
туристи и поклонници лесно я открои сред хората и заслиза към долната част на църквата,
Basilica inferiore.
И тогава тя изчезна.
Разстроен, Гейбриъл се огледа край себе си. Когато търсенето му се оказа напразно, реши да
продължи и да слезе по-надолу в базиликата, към гроба на свети Франциск. И ето я, коленичила
пред криптата. Седна на последния ред пейки и от уважение също коленичи. Но не можеше да
свали очи от жената.
Не беше Джулиан. Младата жена пред него имаше по-плътни устни, по-широки рамене и
косата й бе по-тъмна, но бе красива и красотата й му напомни колко много бе загубил.
Отначало бяха само думи - отчаяни слова и прошепнати признания. Постепенно молитвата
му прие по~покайваща се форма, а в това време, без той да забележи, младата жена запали свещ
и си тръгна.
Ако животът на Гейбриъл бе игрален филм, докато той се молеше, коленичил пред гроба,
стар, мъдър францискански монах щеше да мине покрай него и да му предложи съвет и духовно
напътствие. Но животът му не бе филм. Затова продължи да се моли сам.
Ако някой го попиташе какво бе станало в приземието, той щеше да свие рамене и да
отклони въпроса. Някои неща не могат да бъдат изразени с думи, някои неща отричат сами по
себе си съществуването на езика.
Но имаше един момент от молитвата му, когато Гейбриъл се изправи пред мащабността на
своите провали, и морални, и духовни, и в същото време почувства присъствието на Онзи, който
познава душата ти и въпреки това е готов да те прегърне в обятията си. Той внезапно разбра
какво бе онова, което писателката Ани Дилард* нарича „разточителната благодат”.
Пол й уреди едно студио под наем в Кеймбридж. Тя започна да чете текстовете и книгите,
които Кейтрин й препоръча, за да се подготви за курса на професор Маринели.
В края на април получи много официално на външен вид писмо от кабинета на декана.
Доктор Арас изискваше присъствието й в неговия офис в рамките на една седмица. Уверяваше я,
че срещата им няма нищо общо е какъвто и да е въпрос от дисциплинарно естество, и добавяше,
че ще присъства и професор Мартин.
В понеделник следобед Джулия мина с огромно вълнение през двора на кампуса, стискайки в
ръка старата си раница „Ел Ел Бийн”. Действаше й успокояващо, все пак бе неин спътник почти
година. Пол й бе предложил да я придружи, но тя отказа. Искаше да се срещне с декана сама.
Пол я бе прегърнал успокоително и й обеща да я изчака в любимия им „Старбъкс”.
- Беше… интересен.
- Какви проблеми?
- Декан Арас се пита дали професор Емерсън ви е притеснявал след изслушването. Дали ви е
писал, или ви е звънял? Опитвал ли се е да се срещне с вас? - попита професор Мартин с
приятелски тон, но нещо в гласа му настрои подозрително Джулия.
- Защо се интересувате от това? Постигнахте това, което искахте. Той напусна града.
- Нямам намерение да преповтарям сценария от предишния път, мис Мичел. Тази среща е
проява на любезност от страна на университета. Искаме да се уверим, че можете да продължите
образованието си, без да има последствия от случилото се. Желателно е да установим дали
професор Емерсън е удържал на думата си и ви е оставил на спокойствие.
- Получих имейл от него няколко дни след изслушването. Написа ми да спра да го търся и че
връзката ни е приключила. Това искахте да чуете, нали? - Джулия не можа да прикрие
огорчението в гласа си.
Тя взе раницата си и тръгна към вратата. Протегна се към дръжката, но после спря и се
обърна с лице към двамата преподаватели.
Колко странно, помисли си Джулия, че тези двама мъже, въоръжени само с огромен интелект
и гардероби, пълни с костюми от туид, могат да имат толкова голяма власт върху сърцето и
щастието й.
В един от дните се наслаждаваше на обяда в хотела си, когато друг гост, американец, го
заговори. Мъжът бе лекар от Калифорния, дошъл на посещение в Асизи със съпругата и сина си
тийнейджър.
Гейриъл застина.
- Да, искаме да участваме в това като семейство - мъжът замълча, после го погледна. - Бихте
ли обмислили възможността да дойдете с нас? Францисканците винаги имат нужда от
допълнителна помощ.
- Не - отвърна Гейбриъл и стисна неволно къшея хляб в ръката си. - Аз не съм католик.
Лекарят се усмихна.
По-късно същата вечер Гейбриъл се взираше през прозореца на скромната си хотелска стая и
мислеше, както винаги, за Джулия.
И както винаги, това му напомни за границата между нейната щедрост и неговия егоизъм.
Граница, до която след толкова
Две седмици по-късно Гейбриъл стоеше пред паметника на Данте в Санта Кроче. Беше се
присъединил към лютераните във Флоренция и бе станал един от най-активните доброволци на
францисканските монаси. Сервираше храна на бедните, но се ужаси от качеството й, затова
написа чек и нае нов доставчик, който да я приготвя. Отиде с други доброволци да разнася
хигиенни материали и чисти дрехи на бездомниците, но толкова се впечатли от липсата на
каквито и да са условия за тези мъже и жени, че написа чек, за да бъдат построени нови бани
към мисията на францисканците за тях. Накратко, след като се запозна с всяка страна на
тяхната работа с бедните, Гейбриъл реши, че трябва да промени едва ли не всичко и се съгласи
да финансира сам промените. После посети няколко от състоятелните флорентински семейства,
които познаваше от времето на своя академичен престой тук, и ги помоли да подкрепят
францисканските монаси в дейността им сред бедните във Флоренция.
Докато стоеше пред мемориала на Данте, усети внезапно усещане за родство с любимия си
поет. Данте е бил прогонен от Флоренция. Въпреки че в крайна сметка градът му простил и
позволил да бъде издигната паметна плоча в негова чест в базиликата, той бе погребан в Равена.
След странния обрат на съдбата Гейбриъл вече също знаеше какво е да бъдеш прогонен от
работата си, от дома си, от обятията на Джулия, които винаги щяха да бъдат неговият истински
дом. Надгробните паметници около него му напомняха за собствената му смъртност. Ако
имаше късмет, щеше да живее дълго, но мнозина - като Грейс - имаха кратък живот. Можеше да
го блъсне кола, да заболее от рак или да получи инфаркт. Внезапно времето му на тази земя му
се стори кратко и скъпоценно.
А Джулиан?
Гейбриъл се вгледа във фигурата на отчаяната жена, облегнала се на това, което приличаше
на ковчега на Данте. Приемаше изгнанието си, но това не означаваше, че ще престане да й пише
писма, както правеше - писмо след писмо, купища писма, които никога не бяха изпратени.
Гейбриъл видя каменните ангели в далечината, еднаквите им фигури се издигаха като стражи
сред другите паметници. Ангелите гледаха встрани от него с широко разперени криле. Беше му
по-лесно да застане зад паметника. Така нямаше как да види името, издълбано в камъка.
Можеше да остане там, на няколко крачки разстояние, никога да не се приближи, но това щеше
да е постъпка на страхливец.
Една-две сълзи замъглиха зрението му, поколебаха се и после потекоха по лицето му като
дъжд. Не си направи труда да ги изтрие. Вдигна лице да погледне към ангелите, към душите на
мълчаливите, мраморни свидетели на болката му.
Помоли за прошка. Изпитваше вина и я изказа на глас; вина, която знаеше, че ще бъде с него
до края на живота му. Не помоли товарът му да бъде премахнат, защото вече осъзнаваше, че той
е част от последствията, които трябваше да понесе заради своите действия.
- Ало?
Облечена в семпла черна рокля, но с изискани обувки, Джулия остави Пол и Том на
стъпалата на Конвокейшън Хол, докато тя се подреди заедно с другите дипломиращи се
студенти.
Пол бе прям и се здрависваше силно. Гледаше Том право в очите, когато разговаряше с него.
Предложи помощта си за преместването на Джулия в Кеймбридж, покани ги да им гостуват в
семейната им фирма в Бърлингтън, дори след като Том настоя, че може да се справи и сам с
пренасянето на багажа на дъщеря си. На вечерята преди дипломирането Том не се сдържа и
намекна на Джулия, че според него Пол е чудесен избор за нова любовна връзка, ако сърцето й
вече се е излекувало, но тя се престори, че не го е чула.
Когато извикаха името на Джулия, Кейтрин бе тази, която излезе на сцената с бавни, но
сигурни стъпки и я загърна с облеклото на магистър. Кейтрин бе тази, която се здрависа с нея
професионално, пожела й успех в Харвард и й връчи дипломата.
По-късно същата вечер, след празничното угощение с Пол и Том в местния стек ресторант,
Джулия провери гласовата си поща и намери съобщение.
Беше от Рейчъл.
Татко резервира полета ти от Бостън до Филаделфия за 21 август. Надявам се, че това е добре.
Искаше лично да го плати и знаех, че смяташ да дойдеш седмица по-рано за сватбата.
Все още не съм се чувала с Гейбриъл. Надявам се, че все пак е дошъл на дипломирането ти.
Но ако не е, може би двамата ще успеете да изгладите нещата помежду си на сватбата. Не мога
да си представя, че ще я пропусне. Би трябвало да ни е кум., а дори нямам мерките за смокинга
му!
-39-
Един специалист по Данте със сини очи четеше стихотворението „Пепелната сряда” на Т.С.
Елиът, преди да се отдаде на вечерните си молитви. Беше сам и същевременно не беше.
Изръмжа, но не отвори очи, надявайки се, че гласът ще си отиде. Сънят му носеше покой и
той се нуждаеше от него.
- Хайде. Знам, че си буден - разсмя се гласът нежно и той усети как матракът в краката му
поддава надолу.
Тя му се усмихна топло и протегна ръката си. Той я хвана и усети топлината на меката й
длан, преди да я стисне, за да се увери, че наистина е тя.
- Какво има? - попита го Грейс и го погледна изненадано, но все така мило, когато той хвана
и двете й ръце в своите.
- Ти също не бива да го очакваш от себе си. Обичам всичките си деца, но ти бе моят дар от
Бога. Винаги си бил специален за мен.
Майка и син останаха така в момент на спокойно безмълвие, после тя се изправи и приглади
роклята си.
Гейбриъл потърка очите си, избута одеялата и стъпи на пода. Изправи се, опита се да
приглади косата си, като за миг забрави, че е без блуза. Грейс тръгна по коридора, после се
върна, водейки със себе си някаква жена.
Беше млада, въпреки че изглеждаше без възраст. Косата й бе дълга и руса, лицето й бе
безупречно и бяло и тя самата бе крехка и висока. Очите й му се сториха познати. Искрящи
сапфирено- сини очи се взираха в него, а устните бяха разтворени в красива широка усмивка.
- Знам.
- А ти си…?
- Ще ми разкажеш ли за нея?
- За кого?
- За Паулина.
- Не я познавам.
- Знам. Щастлива е.
Момичето кимна и извърна глава, сякаш някой я викаше от коридора. После бързо погледна
отново към него.
Гейбриъл я последва.
Тя го погледна с очакване.
- Не ме ли позна?
смехът й бе заразителен.
- Аз съм Мая.
Гейбриъл се вцепени. После, докато секундите минаваха една след друга, го заляха различни
неописуеми емоции, сякаш тъмни облаци се спускаха изненадващо в небето през слънчев летен
ден.
- Знам, че ме обичаш. Щастлива съм тук. Има светлина и надежда, и любов. И е толкова
красиво.
Баща и дъщеря споделиха един сърдечен миг на верандата на сградата на Джулия, преди да
чуят нечии стъпки зад себе си.
- Ъъъ… добро утро. Донесох закуска - Пол държеше в ръце поднос с три кафета и понички.
Изглеждаше смутен, че е прекъснал техния интимен момент, но Том му се усмихна и се
здрависа с него, а Джулия го прегърна сърдечно.
Тримата похапнаха заедно на малката масичка на Джулия, после двамата мъже направиха
план за опаковането на вещите и преместването им. За щастие Пол бе убедил Сара, момичето,
което отдаваше апартамента си на Джулия, да й позволи да се премести в Кеймбридж на 15
юни.
- Кейтрин Пиктън ме покани на обяд днес. Но няма да отида - каза Джулия. Не искаше да
оставя Том и Пол да работят сами, докато тя се мотае безгрижно.
- Нямаш чак толкова много неща, Джулс - отбеляза баща й. - Ще те оставим да оправиш
дрехите си, а ние ще се заемем е книгите. Сигурен съм, че ще приключим, докато стане време за
срещата с преподавателката ти - усмихна се и я погали по косата. После отиде в банята,
оставяйки Джулия и Пол сами.
Пол се намръщи.
- Кога ще приемеш факта, че съм тук, защото искам да бъда тук? Нямам обичая да си
тръгвам, Джулия, когато имам причина да остана.
- Ако професор Пиктън те е повикала, значи има да ти казва нещо. По-добре е да отидеш -
стисна небрежно ръката й Пол. - С твоя старец ще се справим е багажа.
Имаше някои лични вещи, които не искаше баща й и Пол да видят, затова Джулия ги прибра
в раницата си. Те не бяха от типа, който се предполагаше една млада жена да крие от баща си -
дневник, диамантени обеци и няколко неща, свързани с терапевтичните й сесии.
Никол бе доволна от напредъка й и когато приключиха последната й сесия, й даде името и
контактите на терапевт в Харвард. Никол не само бе помогнала на Джулия да се справи с
напрежението, тя я предаваше в други способни ръце, които да й помогнат при следващите
стъпки в нейното пътуване.
Джулия облече рокля и скромни сандали, защото сметна, че покана за обяд оправдава едно
по-привлекателно облекло, и тръгна към къщата на професор Пиктън. Метна раничката си на
рамо и стисна в ръка кутията с чай „Дарджилинг”, който й бе препоръчан като много качествен
от продавачката в магазина, и тя реши, че ще е подходящ подарък за домакинята й. Джулия и
чаят й бяха приети е обичайната резервираност от Пиктън. Веднага се отправиха към
трапезарията, където се насладиха на приятен обяд от салата със скариди, студена супа с
краставици и прекрасно вино совиньон блан.
- Ще отида непременно. Не знам какво щях да правя без… - гласът на Джулия я предаде и тя
не успя да овладее емоциите си.
- Благодаря ви.
Когато стана време да си тръгва, Джулия посегна да протегне ръка към Кейтрин, но
преподавателката й я бутна и я прегърна топло.
- Ти беше добра ученичка. Сега върви в Харвард и ме накарай да се гордея с теб. Пиши ми
понякога, за да знам как вървят нещата при теб - отдръпна се назад възрастната жена и погледна
настоятелно Джулия. - Възможно е да имам няколко лекции в Бостън през есента. Надявам се,
че ще се засечем някъде.
Джулия кимна, все още смаяна от сърдечността на професор Пиктън.
Докато вървеше към малкото си студио на Медисън Авеню, се взираше с почуда в подаръка,
който Кейтрин бе пъхнала в ръцете й. Беше рядко и старо издание на La Vita Nuova на Данте,
принадлежало на Дороти Сайърс28, която била приятелка на ръководителката на дисертацията
на Кейтрин в Оксфорд. В книгата имаше бележки, изписани с ръката на Сайърс. Джулия бе
смаяна от този подарък и щеше да го цени до края на живота си.
Без значение как Гейбриъл бе успял да убеди Кейтрин Пиктън да стане ръководител на
дипломната й работа, никога нямаше да може да му се отплати за този дар.
Любовта е да сториш добро на някого, без да очакваш да получиш нещо в замяна, помисли си
тя.
На следващата сутрин Джулия, Том и Пол натовариха всичко на камиона под наем и
пътуваха осем часа до фермата на Норис, която се намираше до Бърлингтън, Върмонт. Бяха
сърдечно посрещнати и поканени да останат няколко дни, така че Тед Норис, бащата на Пол, да
заведе Том за риба.
Мислеше за две жени. Алисън, бившата му приятелка, им бе дошла на гости преди два дни.
Все още бяха приятели, така че посещението бе напълно в реда на нещата, но Пол знаеше, че бе
дошла донякъде и за да се запознае с Джулия и да я прецени като съперничка. Беше й разказал
за Джулия по Коледа, така че тя бе наясно за ролята й в живота му и за влечението му към нея.
Влечение, което бе само от негова страна, поне по онова време.
Когато Алисън се обади по-късно вечерта и му каза, че Джулия е прелестна, не знаеше как да
реагира. Разбира се, че имаше чувства към Алисън. Двамата имаха дълга история като приятели,
преди да започнат да излизат. Все още я обичаше. Но тя се бе разделила с него, той се бе
преместил и срещна Джулия. Защо тогава се чувстваше виновен?
Намери Пол да седи сам край голямата дървена маса, ядящ от гигантска купа сладолед.
- Здрасти - каза той, поглеждайки бегло към сънената Джулия.
и къси шорти. В очите на Пол обаче приличаше на Елена от Троя в изящно бельо.
- Татко имаше проблем с една крава. Среднощна закуска? - предложи й той купата със
сладолед и лъжица.
Сладоледът беше с любимия й вкус. Джулия взе лъжицата от ръката му, загреба от купата и
измънка от удоволствие, притваряйки очи. Устоя на желанието да я оближе докрай и му я
подаде обратно.
- Джулия - прошепна Пол и я изправи на крака. Отметна косата й назад, съвсем леко, така че
тя дори не трепна при допира му. Бяха почти долепени един до друг. Той я погледна напрегнато
в очите. - Не искам да се сбогуваме.
- Не мисля, че разбираш.
- Така ли?
Притесняващ се от отхвърляне, Пол вдигна плахо ръце и обхвана лицето й в шепите си.
Фините й черти бяха направо погълнати от едрите му длани. Прегърна я нежно, защото се
боеше, че може да я пречупи, ако я стисне по-здраво, и бавно започна да я гали с пръсти.
- Пол, аз…
- Нека го кажа така - прекъсна я той. - Поне веднъж нека аз да обясня как се чувствам.
- Влюбен съм. в теб. Не искам да съм другаде, защото те обичам. Мисълта, че ще трябва да те
оставя в Кеймбридж, ме убива.
- Просто ме чуй. Знам, че не си влюбена в мен. Знам, че е прекалено скоро. Но мислиш ли, че
може би… някой ден…?
Той щеше да иска брак, разбира се, и деца. Но би се гордял с академичните й постижения и
би я подкрепил в кариерата й.
- Няма да има драма, проблеми и бивши като професор Пейн. Ще се отнасям с уважение към
теб и никога, никога няма да те изоставя. Избери мен - прошепна той и я погледна с дълбоките
си топли очи. - Избери мен и ще те направя щастлива. Никога няма да заспиваш плачейки.
По лицето й се стекоха сълзи. Знаеше, че Пол казва истината. Но да знаеш, че нещо е истина,
и да го пожелаеш, са две различни неща.
- Не съм като него. Не съм искрящ ад, който те заслепява и повлича надолу. Аз съм стабилен
и спокоен. Отдръпнах се назад, защото знаех, че желанието ти е да сме само приятели. Но поне
веднъж исках да ти покажа какво чувствам, без да се въздържам.
Той прие мълчанието й за знак и я прегърна. Наведе се, за да долепи устни до нейните и
вложи цялата си страст и любов в тази единствена целувка. Устните му бяха топли и
подканващи. Това, което започна плахо, бързо се превърна в трескаво желание.
Пол я целува дълго, колкото бе възможно, без да стане натрапчив и потискащ, после отслаби
натиска на устните си и ги приближи до ухото й.
- Обичам те, Джулия - прошепна той. - Кажи, че ще бъдеш моя. Никога няма да съжаляваш за
това.
След закуска кухнята се изпразни като галеон, достигнал до ново пристанище и изоставен от
плъховете си. Пол и Джулия седяха един срещу друг, вкопчили пръсти в чашите си за кафе и
избягвайки да се гледат в очите.
- Съжалявам.
- Аз също.
Тя прехапа устни и погледна плахо към него, като се опитваше да установи дали бе ядосан
или огорчен. А може би и двете.
Но той не беше. Тъмните му очи бяха все така благи; само че изглеждаше някак… победен.
- Ще ми обясниш ли защо е толкова мълчалив? - обърна се Том към Джулия, докато чакаха
Пол да излезе от мъжката тоалетна на бензиностанцията в Ню Хемпшир.
Том се намръщи.
- Пол е добър човек. Идва от добро семейство. Какъв е проблемът? Да нямаш нещо против
кравите?
Два дни по-късно Джулия стоеше на стъпалата пред сградата, в която се намираше новият й
апартамент, и се сбогуваше с Пол. Чувстваше се по-ужасно, отколкото в кухнята на родителите
му, когато го бе отблъснала. Той не беше студен, нито груб или пък гневен. Беше настоял да й
помогне във всичко, свързано с преместването, както се бяха уговорили предварително - от
пътуването до Кеймбридж до разтоварването на багажа.
Беше спал на пода в малкия апартамент и нито веднъж не се оплака. Всъщност бе просто
съвършен. И това почти накара Джулия да изпита съжаление за решението си.
Щеше да бъде сигурно, безопасно и лесно да избере Пол. Той щеше да излекува сърцето й. Но
изборът му означаваше, че се задоволява с доброто и се отказва от търсене на изключителното.
А дори и да не намери това изключително до края на живота си, помисли си Джулия, пак щеше
да е по-добре да живее като Кейтрин Пиктън, отколкото като майка си. Ако се омъжеше за
добър човек, без да го обича страстно и от цялото си сърце, щеше да навреди и на него, и на себе
си. Може би в началото щяха да живеят добре, но докога? Не беше чак такава егоистка, че да му
причини това.
- Сбогом. Благодаря ти за всичко. Не знам как щях да се справя без теб през тези няколко
месеца…
- Приятелите са за това.
След леко колебание се протегна и я погали по лицето за последен път. После тръгна към
колата, където го чакаше приятелят му Патрик. Той щеше да го откара до Върмонт.
- Не исках да го споменавам пред баща ти, затова изчаках той да си тръгне. После обаче
реших, че май е по-добре да не казвам нищо… - Пол извърна поглед към улицата, сякаш още се
колебаеше.
- За какво говориш?
- Емерсън е напуснал.
- Какво? Кога? - тя вдигна ръце и ги притисна към слепоочията си, сякаш се опитваше да
осмисли значението на думите на Пол.
Мартин. Все още не съм се чувал с Емерсън - видя, че Джулия се разтреперва, и бързо я
прегърна, за да се успокои.
- Къде е отишъл?
- Нямам представа. Мартин бе доста лаконичен. Мисля, че е бесен. След всички проблеми, в
които забърка катедрата, Емерсън накрая просто си вдигна чукалата и напусна.
Юни почти свърши и Джулия започна почасова работа като сервитьорка в „Пийте”,
кафенето, разположено в триетажната сграда от другата страна на улицата. Том бе платил за
наема и за преместването й, освен това бе настоял тя да вземе определена сума от продажбата
на къщата им в Селинсгроув, така че можеше да живее спокойно, макар и скромно, от работата
и от спестяванията си, докато започне да получава стипендията си в края на август.
Уреди си среща с терапевтката, която й бе препоръчала Никол, и започна да се среща с
доктор Маргарет Уолтърс всяка седмица. Когато не беше на работа в кафенето и не очароваше
гражданите на Харвард Скуеър, тя следваше инструкциите на Кейтрин Пиктън и една от
първите й задачи бе да отиде да се представи на Грег Матюс, ръководителя на нейната нова
катедра.
Професор Матюс я прие сърдечно и близо час обсъждаха любимата и на двамата тема, Данте.
Той спомена, че Сесилия Маринели пристига от Оксфорд следващата седмица, и предложи
Джулия да дойде на приема, организиран в нейна чест. Тя прие поканата. После Матюс я заведе
до студентския клуб и я представи на група студенти, преди да се оттегли вежливо.
Въпреки вродената си свенливост, която едва ли някога щеше да преодолее, Джулия се вписа
идеално в харвардската среда. Попадна на един студент на име Ари, който я разведе из кампуса,
показа й библиотеката и сградата, в която щяха да се провеждат заниманията й. Извади си карта
за библиотеката преди официалната регистрация, която щеше да стане през август.
Отби се няколко пъти в студентския клуб с надеждата да намери Жужа и да научи повече
подробности за атмосферата в катедрата. Прекарваше дълги часове в библиотеката, проучвайки
книгите, които трябваше да прочете през това лято. Докато изследваше квартала, намери
магазинче, банка и един чудесен тайландски ресторант, намиращ се на нейната улица, малко
по- долу от апартамента й, и той се превърна в любимото й място за ядене.
- Добре съм! Съжалявам, че чак сега ти отговарям. Някакъв задник ми открадна телефона и
трябваше да си купувам нов. После се наложи да прегледам и прослушам всички съобщения,
започвайки с онези за сватбата и…
Джулия стисна леко зъби и изчака Рейчъл да си поеме дъх, за да се вмъкне между
изреченията й и да поведе разговора в друга посока. След две-три минути търпението й бе
възнаградено и тя се намеси:
- Какво обяснява?
- Не. Спомена само, че е наел компания да му опакова и премести нещата на склад. Но ако е
напуснал работата си…
- В процес на напускане е.
- Не.
- Защо?!
- Той скъса с мен, помниш ли? Няма аз да поправям нещата… ако предположим, че изобщо
могат да бъдат поправени.
Джулия стисна очи, докато се оставяше да я залее гигантска вълна от болка. От мисълта да
види Гейбриъл - и да чуе обяснението му - я заболя физически.
След приема Джулия се отправи към къщи, изпълнена с оптимизъм. Беше много щастлива и
реши, че е крайно време да започне проекта, който отлагаше отдавна - да разопакова книгите си
и да ги подреди по рафтовете в малкия си апартамент.
Два дни по-късно стигна и до последния кашон. На 30 юни, след много приятна вечер с
Жужа и няколко други студентки в „Грендълс Ден”, Джулия се прибра у дома и реши да
довърши разопаковането. Започна да подрежда книгите по азбучен ред, както й бе навик, почти
без да се замисля. И тогава стигна до последната книга на дъното на последния кашон: „Бракът
през Средновековието: любов, секс и сакралност”, издадена от „Оксфорд Юнивърсити Прес”.
Намръщи се и завъртя книгата в ръцете си. Отне й известно време, преди да си спомни - Пол,
стоящ в апартамента й; казва, че й носи пощата от катедрата. „Учебник по средновековна
история”, уточнява той.
Джулия тъкмо се канеше да затвори книгата, когато погледът й попадна на една от главите.
Но къделите отнесе моето безмерно въображение! Ах, Елоиз, колко далеч сме ние от такъв
щастлив нрав? Сърцето ти все още гори с онзи пагубен огън, който не можеш да угасиш, а
моето, лишено от покой, носи тежко бреме. Недей да мислиш, Елоиз, че тук се наслаждавам на
съвършен мир; за последен път ще ти разкрия сърцето си. Все още не съм се освободил от теб и
макар да се съпротивлявам на прекомерната нежност, която питая, независимо от всичките си
опити оставам все тъй чувствителен към твоята тъга и копнея да я споделя. Твоите писма ме
трогнаха дълбоко; не мога да чета с безразличие буквите, изписани от тази скъпа ми ръка!
Въздишам и хлипам и целият ми здрав разум не е достатъчен, за да прикрие слабостта ми пред
моите numoMiju. Такова, клета Елоиз, е жалкото състояние на Абелар. Светът, който принципно
греши в преценките си, смята, че съм. намерил покой, и понеже си представя, че преди съм те
обичал само заради плътските наслади, е убеден, че сега съм те забравил. Каква голяма грешка е
това!
Джулия прочете пасажа пет пъти, преди посланието му да достигне ясно до обърканото й
съзнание. Погледна и илюстрацията. Заглавието под нея бе „Спорът за Гвидо да Монтефелтро”.
Името й бе познато, но отначало не се сети откъде. Грабна лаптопа си, за да провери, но после
се сети, че още няма интернет в апартамента си.
Взе телефона си, но батерията му бе паднала, а нямаше представа къде бе сложила зарядното
си. Разочарована, се върна отново към книгата. Разтвори я и извади снимката, която бе
поставена до илюстрацията. Беше снимка на ябълковата градина зад къщата на семейство
Кларк.
На моята любима.
Душата ми също.
Чакай ме…
Кварталът бе почти тих. Въпреки лекия ситен дъжд и топлата вечерна влага малка групичка
младежи, вероятно от някое студентско братство, се мотаеха на съседната пресечка, говореха и
се смееха. Джулия слезе от тротоара и тръгна да пресича улицата, а джапанките й издаваха
пляскащ звук по мокрия асфалт. Не обърна внимание на падащите от небето капки, нито на вече
подгизналата си тениска. Не обърна внимание и на гръмотевицата, която отекна, както и на
светкавицата, осветила небето след секунди.
По средата на улицата спря, защото точно пред себе си видя фигура, криеща се зад дъба в
двора на „Пийте”. Втора светкавица проблесна и разкри, че фигурата бе на мъж.
Гейбриъл.
- 43 -
Някак си изглеждаше по-голяма. Но красотата и добротата й бяха все така видими и дори
спираха дъха му още по-силно от преди.
Стоеше пред нея и бе смаян, защото физически осъзна колко много я обичаше. Всичките му
съмнения изчезнаха в миг. Дълго време бе събирал сили да дойде тук, да позвъни на звънеца и
да я помоли да го пусне вътре. Когато вече не можеше да издържи и минута повече, вратата на
апартамента й се отвори и тя изтича на улицата като подплашена сърна на пътя.
Беше си представял срещата им. Някои дни това бе единствената мисъл, която го крепеше. Но
колкото по-дълго тя стоеше така, неподвижна като статуя, без да помръдва към него, толкова
повече нарастваше отчаянието му. Няколко различни сценария преминаха през съзнанието му и
тези с щастливия край бяха малко.
Преди Гейбриъл да изкаже на глас тази идея, чу звук от приближаваща кола. Обърна се в
посоката, от която идваше шумът. Джулия продължаваше да стои в средата на пътя.
Отвори очи.
Той се намръщи.
- Мислех, че е очевидно.
- Не и за мен.
- Какво?
- Обикновено така мислят хората, когато техният любим напусне града, без дори да звънне
по телефона. И им изпраща безлични имейли, в които пише, че връзката им е приключила.
Гейбриъл изруга.
- Намерих я едва тази вечер, когато разопаковах книгите си - каза тя и чертите на лицето й се
отпуснаха. - До този момент си мислех, че ми казваш, че съм ти омръзнала.
- Трябва да влезем вътре - прекъсна го тя, поглеждайки към прозорците на апартамента си.
Той посегна да я хване за ръка, но се сепна и отпусна своята отстрани на тялото си.
- Не знам дали е само в нашата сграда, или е засегната цялата улица - отбеляза Джулия.
Гейбриъл измърмори несигурно нещо, докато тя си проправяше път из стаята. Джулия стигна
до прозорците и дръпна щорите, за да пусне колкото се може повече светлина вътре. Маунт
Обърн Стрийт бе абсолютно тъмна.
- Можем да отидем някъде, където има ток - каза той рязко и тя подскочи от звука на гласа й.
- Съжалявам - Гейбриъл постави ръка на рамото й.
После му метна и една хавлия, а тя самата отиде в банята да се преоблече в сухи дрехи.
Когато се върна, Гейбриъл седеше на дивана, заобиколен от дузина малки чаени свещи,
разположени артистично по мебелите и по пода.
Джулия се загледа в сенките, трептящи по стената зад него, сякаш бе пленен в Ада на Данте.
Бръчките по челото му се бяха задълбочили, очите му сякаш бяха станали по-големи. Не се беше
бръснал скоро и скулите му бяха покрити с тъмен мъх. Бе пригладил влажната си коса назад, но
един кичур се бунтуваше и се виеше свободно на челото му. Беше забравила колко
привлекателен бе Гейбриъл. Как само с един поглед или дума можеше да накара кръвта й да
кипне. И колкото бе красив, толкова беше и опасен.
Гейбриъл се пресегна, за да я придърпа да седне до него, но тя се сви в противоположния
ъгъл на дивана.
- Намерих бутилка вино и тирбушон. Надявам се, че нямаш нищо против - подаде й той чаша,
наполовина пълна с евтина шира.
Отпи няколко големи глътки, усещайки вкуса на виното на езика си. Зачака той да се
закашля, да го изплюе и да изкоментира нещо за противния вкус. Но Гейбриъл не го направи.
Всъщност изобщо не отпи. Вместо това се взираше в нея, очите му се плъзгаха безсрамно по
очертанията на гърдите й.
- Какво?
- Не, Пол ми го даде. Той е завършил там магистратурата си, помниш ли?
Гейбриъл се намръщи.
Джулия отпи още една глътка от виното, като й се искаше да има повече от него.
- Защо?
Той се поколеба.
Джулия се извърна встрани и Гейбриъл забеляза, че ушите й са голи. Вече не носеше обиците
на Трейс. Откритието го нарани.
- Днес изтича договорът ми с Торонто. От тази дата влиза в сила оставката ми. Прочетох
имейлите ти и чух всичките ти съобщения. Но се надявах, че си видяла книгата. Сам я сложих в
кутията ти.
Джулия обмисляше думите му. Не беше готова да приеме извинението му, но не желаеше и
да спори с него в момента. Поне не още.
- Съжалявам, че пропуснах дипломирането ти - продължи той, докато си сипваше чаша вода.
- Кейтрин ми изпрати няколко снимки. Изглеждаш красива на тях. Много си красива.
Изненада се. Беше убедена, че той не желае да има нищо общо с нея и сега доказателството за
очевидното му обожание я обърка. Върна му телефона.
- Снимката, на която сме двамата в „Лоби”, онази, която държеше на шкафа си отгоре… В
теб ли е?
- Когато се върнах в апартамента си, видях, че си оставила дрехите си. Защо не ги взе?
- Разбира се, че са твои - намръщи се той. - И все още са, ако ги искаш.
Тя поклати глава.
- Повярвай ми, Джулиан. Исках да дойдеш с мен. Снимката ти бе блед заместник на твоето
присъствие.
- Искал си ме?
Гейбриъл не успя да се въздържи този път. Нежно я погали по бузата, поемайки си облекчено
дъх, когато забеляза, че тя не потрепна и не се сви при допира му.
Джулия се отдръпна и остави ръката му да виси във въздуха. Гласът й прозвуча ледено и
сурово.
- Имаш ли представа какво е да бъдеш изоставен от човека, когото обичаш, не веднъж, а два
пъти?
- Значи Пол ти даде тази блуза? - попита той след малко, като се опитваше да звучи
небрежно. - Как е той?
Джулия издърпа мократа си коса и разпусна конската опашка, на която я бе вързала, после
прокара пръсти през сплелите се кичури. Гейбриъл трепна, омагьосан при вида на водопада от
тъмна, лъскава маса, която се посипа по раменете й.
Погали я по главата и в същия миг се сети за станалото преди малко. Изражението му веднага
се промени.
- Вината е моя, че те изненадах така. Сигурно съм приличал на призрак, криейки се зад онова
дърво.
ако нещо се случи с лаптопа ми, все пак файловете ми да са запазени някъде. Но не съм го
правила отдавна.
- Както казах, трябваше да изчакам, докато оставката ми влезе в ход. Договорът ми изтече
едва днес, на първи юли.
- Защо?
- Защото не мога да кажа нещата, които искам да кажа, докато седиш на дивана ми.
- Отнех ти достатъчно от вечерта - каза след миг той обидено. Изправи се и погледна към
вратата, после отново към нея. - Разбирам, ако не искаш да говориш с мен. Но се надявам, че ще
ми дадеш възможност да ти обясня всичко още веднъж, преди да се сбогуваме.
- Странно, ти нямаш навика да се сбогуваш с разговор. Правиш го, като ме чукаш права до
вратата.
Ето го стария професор Емерсън, изплуващ под повърхността на сдържаната нова външност
на Гейбриъл. Досега беше нежен с нея, затова промяната в тона му я стресна. Но и преди се бе
сблъсквала с избухливия му характер и сега откри с изненада, че това изобщо не я притеснява.
Пренебрегна изблика му, надигна се от дивана и тръгна да го изпрати до вратата.
- Не забравяй това - подаде му неговия телефон.
- Как е Паулина?
- Видях я веднъж, помолих я за прошка и й пожелах всичко хубаво. Защо не попиташ направо
това, което искаш? Защо не ме попиташ дали съм спал с нея?
Отговорът на Гейбриъл бе толкова светкавичен, толкова рязък, че тя отстъпи леко назад. Той
я гледаше възмутено, стиснал ръцете си в юмруци.
-Може би трябваше да бъда по-конкретна. Има много неща, кои то мъж и жена могат да правят,
освен да спят заедно - вирна брадичка Джулия и го погледна предизвикателно.
Гейбриъл я изгледа, като се насили да преброи до десет, преди да отговори. Нямаше да бъде
от полза да избухва в момента.
- Осъзнавам, че с теб имаме много различни възгледи за това как и защо е станало моето
заминаване, но те уверявам, че не съм търсил други жени - изражението му омекна. - Бях сам с
твоята снимка и със спомените си, Джулиан. Те не бяха много добри спътници, но единственият
друг спътник, когото исках, бе ти. Бях ти верен през цялото време, кълна се в паметта на Грейс.
Клетвата му смая и двамата и когато погледна в очите му, Джулия видя, че е искрен. Затвори
очи. Вълна от облекчение най- накрая се разля по тялото й и го затопли отвътре. Гейбриъл хвана
ръката й в своите големи длани.
- Предпочитам да остана тук - прошепна тя, а гласът й прозвуча призрачно сред мъждукащия
мрак.
- Джулиан, която помня, мрази тъмнината - отбеляза Гейбриъл. Пусна ръката й и допълни:
Паулина е в Минесота. Сдобри се със семейството си и ми разказа, че е срещнала някого.
Съгласихме се, че не е нужно вече да я подкрепям финансово и по друг начин и тя ни пожела
всичко хубаво.
- Не, пожела на нас всичко хубаво. Не разбираш ли? Тя предположи, че още сме заедно, и аз
не я опровергах. В мислите ми все още сме заедно, винаги сме били.
Това бе неговата стрела, насочена към нея. Не беше казал на Паулина, че е сам, защото не бе
смятал, че е такъв. Колкото и да се съпротивляваше, думите му най-накрая достигнаха до нея.
- Никога не е имало никой друг - каза той с нежен и трептящ от искреност глас.
Тя сведе очи.
Тя се поколеба.
Стомахът й се преобърна и тя бързо му го върна. Той го сложи на пръста си, без да каже
нищо.
си и да каже нещо грубо, но така само щеше да я отблъсне още повече от себе си.
- Прости ми. Този пръстен си има двойник, по-малък на размер. Купих ги от „Тифани” в
Торонто в деня, в който взех и сребърната рамка за снимката на Мая. Все още мисля за теб като
за своята друга половина. За моята башерт*. Независимо от всичко случило се никога не е
ставало въпрос да търся друг човек в живота си. Бях ти верен през цялото време, откакто ми каза
коя си, от онзи октомври.
Джулия внезапно установи, че й е много трудно да каже нещо, да се обясни…
- Гейбриъл… тези няколко месеца, без нито дума от теб… после тази нощ…
- Не е нужно да водим този разговор сега. Просто… ако имаш желание, нека се видим утре -
погледна я с надежда в очите той.
- Добре…
- Джулиан? Мога ли да целуна ръката ти? - попита той плахо, като малко момче.
Отвори очи и видя оживялото от емоции красиво лице на Джулия. Погали мократа й коса
веднъж, два пъти и я погледна с копнеж.
- Обичам те…
целувка,
В него имаше нещо различно. Изглеждаше по-мек, някак по- уязвим. Да, от време на време
характерът му се проявяваше отново и старият професор Емерсън показваше лицето си, но тя
знаеше, че се е променил. Просто не разбираше защо.
След дълъг горещ душ, по време на който се размечта за устните на Гейбриъл и в съзнанието
й изплуваха стари, потиснати спомени за тях двамата, Джулия се почувства много, много по-
добре. И съвсем малко по-лошо. Изпрати кратък имейл на Рей- чъл, в който й написа, че
Гейбриъл се е върнал и е заявил, че я обича. Час по-късно телефонът й звънна. Очакваше, че ще
е Рей- чъл. Изненадващо бе Данте Алигиери.
-Добре. А ти?
- Днес, ако имаш желание - поправи се веднага Гейбриъл. Звучеше притеснен, че би могла да
му откаже.
- Къде се намира?
Джулия се изненада.
Гейбриъл се прокашля.
- Мислех си… Надявах се, че… - опитваше се да намери подходящите думи. - Малка е, но
има хубава градина. Искам да чуя мнението ти. Разбира се, винаги мога да се преместя.
- Трябва да отида до кампуса, за да видя новия си кабинет. Няма да ми отнеме много време.
Тя въздъхна тежко.
- Знаеш ли… Изненадана съм, че сега ми звъниш. Защо не го направи, когато не беше тук?
Тъкмо се канеше да потропа на входната врата, когато видя закачена отвън бележка,
написана с почерка на Гейбриъл.
Г.
Тя въздъхна тежко - знаеше си, че тази вечер ще бъде много, много трудна. Тръгна встрани
покрай къщата по малката павирана пътека. Когато зави зад ъгъла, ахна от изненада.
Имаше много цветя и зеленина, красиви виещи се храсти и елегантно подрязани чемширови
дръвчета, а в самия център на градината се издигаше нещо, което приличаше на шатра на султан
от приказките. Отдясно сред зеленината имаше фонтан с мраморна статуя на Венера. Езерцето
на фонтана бе пълно с бели и червени рибки кои.
Джулия пристъпи към шатрата, за да надникне вътре. И от това, което видя, дъхът й спря.
Вътре имаше ниско, квадратно легло, абсолютно същото като онова, което се намираше на
терасата им в хотела във Флоренция. В апартамента, в който се бяха любили за първи път.
Леглото диван, на което бяха правили секс на следващата сутрин. Гейбриъл се бе опитал да
пресъздаде атмосферата на терасата, включително до цвета на чаршафите и завивките.
Гласът на Франк Синатра се носеше отнякъде близко до къщата, докато наоколо върху всяка
равна повърхност бяха поставени запалени високи свещи. Пищни марокански фенери висяха от
пресичащите се над главата й жици.
- Ослепителна си, както винаги - очите му се плъзнаха по семплата й черна рокля и към
бледите й изящни крака, обути в черни ниски обувки тип балерина. Нежният вятър развяваше
косата й и няколко кичура бяха застанали пред лицето й като фон, на който изпъкваха още
повече червените й лъскави устни.
Той беше облечен по-небрежно, с бяла ленена риза и панталони в цвят каки, наметнал ленено
сако в морскосиньо. Усмивката му бе най-големият му аксесоар.
- Шатрата е красива.
- Жестът е прекрасен, но бих предпочела едно писмо или телефонно обаждане преди три
месеца.
Малки бели светлини осветяваха патиото от клоните на един услужлив клен. Джулия се
зачуди дали Гейбриъл бе наел декоратор за случая. Той издърпа един стол и когато тя се
настани, внимателно я приближи до масата. Джулия забеляза, че центърът на масата е отрупан с
оранжеви и червени гербери.
- Как успя да организираш всичко това? - разгъна тя платнената салфетка в скута си.
- Не пиеш ли? - попита тя, когато забеляза, че чашата му бе пълна само с „Перие”.
-Не.
- Защо?
- Именно.
- Имам склонност към пристрастяване, Джулиан. Знаеш, че лесно ставам зависим от неща. И
хора.
Джулия усети, че бузите й пламват, но знаеше, че ще бъде лошо решение да тръгне по този
път с него, преди да са провели разговора си. Въпреки това страстта и желанието му бяха
толкова очевидни, толкова искрени, че в този миг й бе все едно.
Гейбриъл взе вилицата й и сложи малко пай и сладоледов крем на нея. После се загледа в нея
със странно изражение.
- Какво има?
Тя затвори очи и разтвори уста и в този миг сърцето на Гейбриъл спря да бие. Да, това бе
малък жест, почти незначителен, но Джулия не се доверяваше лесно, нито пък бързо. Лекотата,
с която сега му се бе доверила отново, накара кръвта му да кипне.
Вече не можеше да се въздържа. Наведе се към нея, устните им бяха само на сантиметри
разстояние, и прошепна:
- Може ли…?
Доволна въздишка излезе от алените й устни, докато продължаваше да стои така, със
затворени очи.
Сега очите й се отвориха. В тях грееше някаква неизречена емоция, но тя остана мълчалива.
Тя събу обувките си и се сви на дивана сред възглавничките, нервно дъвчейки ноктите си,
докато Гейбриъл палеше свещите в мароканските фенери. Не бързаше, внимателно ги нагласи
така, че мъждукащата светлина да пада съблазнително върху дивана, после запали и останалите,
разпръснати из шатрата свещи. Накрая се отпусна по гръб до нея, сложи ръце под главата си и
се загледа в лицето й.
- Искам да поговорим за това, което се случи - започна Джулия. - Когато те видях на улицата
пред апартамента ми, не знаех дали да те целуна, или да те ударя.
- Никога не е било в природата ти да бъдеш отмъстителна. Или зла.
Тя си пое дълбоко дъх и продължи. Каза му как е разбил сърцето й, когато си тръгна, без да й
остави съобщение, как му бе оставяла съобщение след съобщение, без да получи никакъв
отговор от него. Каза му за изненадата си, когато намери апартамента му изоставен. Каза му за
загрижеността на съседа му, за Пол, за Кейтрин Пиктън, Сподели за сесиите си с Никол.
- Беше ми наредено да стоя далече от теб. Ако пуснех някоя своя книга в пощенската ти
кутия, Джеръми щеше да забележи - изсумтя той раздразнено. - Заглавието не ти ли подсказа
нещо? „Бракът в Средновековието: любов, секс и сакралност.”
- Защо това би трябвало да ми говори нещо, Гейбриъл? Доколкото знаех, за теб бях Елоиз и
ти ме бе изоставил. Нямах причина да мисля нещо друго.
- Не можех да говоря с теб - прошепна той. - Казаха ми, че деканът ще те повика преди
дипломирането ти и ще те пита дали си се чувала с мен. Ти си прекрасна, Джулиан, но си
ужасна лъжкиня. Винаги ти личи, когато се опитваш да скриеш истината. Трябваше да ти
изпратя съобщение по някакъв по-таен начин.
- Рейчъл ми каза да не се отчайвам - погледна го тя. - Но исках да чуя тези думи от теб.
Последната ни нощ заедно ти прави секс с мен, но не каза нито дума. Какво се предполагаше да
си помисля?
Някак си допирът на ръцете му я накара да се разплаче още по-силно. Той я притисна нежно.
- Не можех.
- Защо?
- Прости ми, Джулиан. Не съм искал да те нараня, повярвай ми. Съжалявам за всичко, което
си преживяла - целуна я отново по челото. - Трябва да ти разкажа какво се случи. Това е дълга
история. И само ти можеш да кажеш какъв ще бъде нейният край…
- 45 -
Джулия се отдръпна, за да вижда по-ясно лицето му, и се подготви за това, което щеше да
чуе. Рязкото й движение разлюля косата й и уханието й стигна до него.
- Защо?
-Да.
- Обичам те, Джулиан. Независимо какво мислиш за мен или какво съм направил, кълна ти
се, че всичко бе с единствената идея да те защитя.
- Аз съм твоята предана Беатриче - цитира думите й Гейбриъл с пламнали от емоция очи. -
Моля те, спомни си това, когато ти разкажа какво се случи.
Пое си дълбоко дъх и мълчаливо прошепна една молитва, преди да започне историята си.
- Никакъв Харвард тази година и вероятно никога, защо то щяха да проявят интерес за
причината университетът в Торонто да отмени оценката ти от най-важния ти курс. Дори в
Харвард да не научеха причината, те имат страшно много кандидати. Защо да ти дават втори
шанс, когато могат да приемат някого с безупречно досие?
Джулия стоеше безмълвна, смазана от тежестта на думите му. Гейбриъл потърка нервно
брадичката си.
- Боях се, че комисията щеше да съсипе бъдещето ти. Но вината бе моя. Аз те убедих, че е
безопасно да имаме връзка; аз те поканих в Италия. Трябваше просто да почакам. Егоизмът ми
бе причината за проблемите ни - погледна в очите й и понижи гласа си. - Съжалявам, че
провалих последната ни нощ заедно. Трябваше да поговоря е теб. Но мислех единствено колко
страшно могат да се развият събитията. Не биваше да се свържа с теб по този начин.
- Това бе най-лошият начин, по който се опитвах да се справя със страха си. Но се надявам,
че ми вярваш, когато ти казвам, че не беше просто… - спря, борейки се с думата, която мразеше.
- Че не беше просто чукане за мен. Всеки път, когато сме били заедно, винаги съм те докосвал и
съм бил с теб с любов. Кълна ти се.
- Когато призна за нашата връзка и видях реакцията на декана, разбрах, че сме в капан.
Адвокатът ми се бе подготвил за протакване и се надяваше, че комисията ще се откаже или ще
ни даде повод да ги нападнем в съда за някакво нарушение на правата ми. Но след твоето
признание те разполагаха с потвърждението, от което се нуждаеха, за да ни нападнат.
- Бяхме се споразумели да останем заедно, да се борим срещу тях в общ фронт, Гейбриъл -
разпали се отново Джулия.
-Да, имаше такова споразумение. Но аз ти бях обещал, че няма да позволя някой да те нарани
или да навреди на кариерата ти. Това обещание изискваше определени действия.
- Те заплашваха бъдещето ти. Наистина ли си очаквала, че ще стоя там и ще гледам как това
се случва?
- Ти седя ли там, без да кажеш нищо, когато заплашиха, че ще повдигнат обвинения срещу
мен?
- Именно - кимна доволно той и сините му очи се впиха в нейните. - От кого според теб
научих какво е саможертвата?
- Щом сме нарушили правилата, тогава значи и двамата трябваше да бъдем наказани.
- Благодаря ти.
Сърцето му бе пълно до крайна степен, направо щеше да се пръсне от любов към нея. Тя не
възприемаше връзката им и прекараното заедно време по начина, по който я бяха видели
членовете на комисията. Не се отдръпна, когато я целуна. Всъщност устните й се отвориха с
готовност за него. Това му даде надежда, че в края на историята му тя все още ще е на негова
страна.
Тя го изгледа втренчено.
Той трепна.
- Искам да кажа, някога говорил ли съм ти така, след като осъзнах коя си?
- Направиха го. Заплахата от съдебния иск на Криста тегнеше над всички ни. Джеръми,
изглежда, мислеше, че ако си взема отпуск, това ще убеди Криста да се откаже от иска. Но още
веднъж ми каза, че ако разбере, че все още се виждам с теб, няма да си мръдне пръста, за да ми
помогне.
- Това е изнудване.
- Какво щеше да се случи, ако те бях дръпнал настрани, за да ти обясня какво възнамерявам
да направя?
- Нямаше да ти позволя.
- Точно така. Нямаше да позволя да загубиш всичко заради моите грешки. Не бих могъл да
живея така. Само се надявах, че някой ден ще ми простиш.
Джулия бе смаяна.
-Да.
- И на мен, но обещах на Джеръми да стоя далеч от теб. Преди той да излезе в коридора, се
опитах да говоря е теб, но Джон и Сорайя се намесваха постоянно.
- Знам, но…
Той я прекъсна.
- Ако ти бях казал, че раздялата ни е само временна, щяха да го разберат от изражението ти.
Щяха да се досетят, че нямам намерение да спазя обещанието си. А бях дал дума.
- Но си смятал да я нарушиш.
- Джулия, моля те - сграбчи я той за ръката и я придърпа към себе си. - Този поглед не беше
предназначен за теб. Цялото отвращение бе насочено към комисията и към мен самия. Не към
теб, скъпа, кълна ти се.
Джулия вече не можеше да сдържа сълзите си, борейки се със смесицата от шока и
притеснението и равната доза облекчение от факта, че вече получаваше отговор на своите
въпроси. Но някои от най-важните оставаха все още неизяснени.
- Мразя се, че те накарах отново да плачеш - каза грубо Гейбриъл, галейки я по гърба, за да я
успокои.
Джулия се колебаеше. Ако останеше при него, може би нямаше да има възможност
откровено да му каже всичко, което искаше, но да се прибере в студения си мрачен апартамент,
в момента й се струваше проява на страхливост. От друга страна, знаеше, че щом се отпусне до
него, тялото и сърцето й щяха да повлекат и ума й със себе си. Както ставаше винаги.
- Тогава остани, тук, в прегръдките ми - целуна я той по челото, нашепвайки любовни думи,
сякаш не на нея, а на кожата й.
Измъкна се бавно от прегръдката й и извади няколко одеяла, като по пътя спря, за да изгаси
свещите. Остави запалени само чаените свещички в мароканските лампи над главите ми и
докато го правеше, не можа да не се възхити на играта на светлина и цветове по стените на
шатрата. Въздухът потръпваше като живо същество.
- Гейбриъл?
- Да? - попита той, докато галеше бавно косата й, припомнящ си отново мекотата на
къдриците й. Опита се да възприеме новия й непознат мирис, но откри, че му липсва старото
ванилово ухание.
- И ти ми липсваше.
Тя измърка нещо, по-скоро на себе си, и след минути двамата изтощени бивши любовници
заспаха.
-46-
Джулия отвори очи и видя ярката слънчева светлина, навлизаща през отворената врата на
шатрата. Беше се свила под две кашмирени одеяла, грижливо подпъхнати около тялото й. Беше
сама. Ако не знаеше, че шатрата бе на Гейбриъл, щеше да си помисли, че е сънувала
предишната вечер.
Ти ме правиш цял.
С любов,
Гейбриъл
Но прошката и помирението бяха две различни неща и тя знаеше, че макар външни сили да
бяха основната причина за раздялата им, тя и Гейбриъл също носеха отговорност за ситуацията,
в която в момента се намираха. Не желаеше да се втурва обратно в прегръдките му само за да
заличи болката от раздялата им; това щеше да бъде все едно да вземе хапче, без да проучи
причините за болестта си.
Намери обувките си и бавно тръгна през градината, като си взе чантата, преди да влезе през
задната врата на къщата. Ребека вече шеташе из малката кухня, приготвяйки закуската.
- Добро утро - Джулия махна с ръка към стълбите, водещи към втория етаж. - Бих искала да
използвам банята.
- О…
- Ъъъ… ще изчакам. Може ли? - посочи тя към кухненската мивка и пристъпи, за да измие
ръцете си. Когато ги подсуши, извади ластика от чантата си и прибра косата си на конска
опашка.
- Къщата не е много удобна, има само една баня. Налага ми се да се качвам по тези стъпала
по няколко пъти на ден. Дори в моята къща, която е много по-малка, имам две бани.
Джулия се изненада.
- Мислех, че живеете… че живееш тук - поправи се тя, когато Ребека й се усмихна мило и й
каза, че няма нужда от формалности.
- Живея в Норууд. Доскоро бяхме двете с майка ми, но тя почина преди няколко месеца -
допълни, докато вадеше кана с прясно изцеден портокалов сок от хладилника.
- Имаше алцхаймер - обясни Ребека, сипа сок в две чаши и се захвана отново с готвенето.
Джулия гледаше как приготвя гофретите, после изми купчина свежи ягоди, сложи ги в
стъклена купа и ги заля със сметана. Гейбриъл бе обмислил закуската добре.
- Дойдох да се грижа за професора след смъртта на майка ми. Той е доста взискателен, но
това ми харесва. Знаеш ли, че ми дава да чета книги? Тъкмо започнах „Джейн Еър”. Не я бях
чела преди. Професорът ми каза, че докато му готвя, мога да вземам от книгите му. Най-накрая
имам шанс да довърша образованието си и да използвам всичко, което съм научила през
годините, гледайки готварските канали.
- Да. Мило е, нали? Не познавам професора много добре, но много го харесвам. Напомня ми
на сина ми.
Джулия отпи от сока си и се зае със закуската си, без да чака появата на Гейбриъл.
- Тогава защо е купил тази къща, с толкова малка кухня и една баня? - попита тя, заръфала
една ухаеща на канела гофрета.
Ребека се усмихна.
- Каза нещо, че ще продаде къщата, ако не я харесаш. Въпреки че, ако се съди от поведението
му тази сутрин, май е решил да започне ремонта веднага - подаде й чиния с бекон. - Не знам
дали си забелязала, но професорът понякога е доста припрян и настоятелен.
Джулия се разсмя.
- Добро утро.
Погледна лицето и косата си в огледалото и осъзна, че има нужда от душ. И тогава забеляза
пазарската чанта, поставена внимателно върху тоалетното шкафче.
Вътре намери няколко шишета от стария си ванилов шампоан, душ-гел, както и други
принадлежности. А още по-изненадващо бе, че имаше и жълта лятна рокля с жилетка в тон.
Бяха й нужни няколко секунди, за да се справи с вълната от емоции, която я заля. Изкъпа се и се
преоблече. Вече имаше доста по-приличен вид.
Прибра косата си зад ушите. Обиците на Грейс бяха прибрани в чекмеджето на гардероба в
апартамента й заедно с няколко други ценни за нея неща. Знаеше, че оставяйки ги там, бе
наранила дълбоко Гейбриъл.
Когато слезе на долния етаж, Ребека почистваше кухнята, а Гейбриъл бе излязъл в градината.
Намери го седнал на един стол под сянката на голям чадър.
- Този цвят ти отива - отбеляза, очевидно доволен от избора на жълтата рокля, която бе
купил.
Той кимна и мислено отправи молитва към всички, които смяташе за свои покровители. Не
искаше да я изгуби. А знаеше, че следващата част от историята му може да предизвика точно
такава реакция.
- Знам, че помниш разговора ни в коридора, след изслушването. Когато Джон се държа грубо
с теб, ми се прииска да му счупя пръстите и да го накарам да ги изяде.
- Защо?
- Не мисля, че осъзнаваш колко дълбоки са чувствата ми към теб. Не искам само да бъда
близо до теб или да те защитавам. Искам да си щастлива и да се отнасят към теб е уважение.
- С твърда подвързия?
- Разбира се.
- Не можех да се доверя на думите си. Когато правех любов с теб, мислех, че разбираш какво
се опитвам да ти кажа - че ти си единствената. Че винаги си била единствената.
- Джеръми откри, че съм нарушил обещанието си още преди да излезем от сградата. Изнуди
ме с думите ми, че ще направя всичко, ако ни помогне. Нямах избор.
- Как така е открил, че си нарушил обещанието си? Ти не си говорил с мен, нито отвръщаше
на съобщенията ми. В онзи единствен имейл ми написа, че всичко е свършило.
- Не, не си.
Той извади телефона си, мина през съобщенията и спря на едно. После я погледна втренчено
с тъжните си очи.
- След изслушването изтичах до мъжката тоалетна и бързо ти пуснах това съобщение - нежно
я хвана за ръката. - Ето - подаде й той телефона.
Беатриче, обичам те. Никога не се съмнявай в това. Довери ми се, моля те. Г.
- Знам.
Джулия погледна отново екрана и видя датата и имейла, на който бе изпратено съобщението.
Датата бе същата, денят на изслушването. Но адресът не беше нейният. Дж. X. Мартин.
- Всеки път, когато се опитвам да направя нещо за теб, подпалвам пожар. Опитах се да те
спася и комисията стана подозрителна. Опитах се да ти подскажа как е протекъл разговорът и те
накарах да се почувстваш изоставена. Опитах се да ти пратя имейл и той отиде при човека,
който ми бе забранил да се свързвам с теб. Честно, Джулия, ако не таях надеждата, че някой ден
ще водим този разговор с теб, щях да се хвърля под влака и да приключа с това.
си позволи да се разсейва.
В този момент разговорът им бе прекъснат от Ребека, която дойде при тях в патиото, за да им
донесе кана с домашна лимонада с няколко замръзнали малини, носещи се деликатно сред
жълтата течност. Поднесе им питиетата е подканваща усмивка и изчезна отново в къщата.
- Джеръми ми каза да стоя далече от теб. Нямах избор. Държеше дамоклевия меч в ръката си.
- Но те е пуснал да си отидеш?
- Да, след едно ръкостискане и обещание - направи гримаса Гейбриъл при спомена за
ужасяващия разговор, който го преследваше. - Беше снизходителен към мен. И тогава вече
наистина трябваше да спазя думата си. Реших да не се свързвам директно с теб, докато мястото
ти в Харвард не е сигурно.
- Ами аз, Гейбриъл? Ти обеща много неща и на мен. Не смяташе ли да спазиш обещанията
си?
- Разбира се. Преди да напусна Торонто, оставих учебника в кутията ти. Мислех, че ще
намериш пасажа в писмото на Абелар и ще прочетеш какво съм ти написал отзад на снимката.
- Не бях осъзнала, че е от теб. Дори не бях погледнала в него до нощта, когато ти дойде да ме
видиш. Затова изтичах и навън. Нямах интернет вкъщи, а исках да ти напиша имейл.
- Аз съм единственият в тази връзка, който е създавал проблеми. Знам, че се държах грубо с
теб и не зачетох чувствата ти. Но не го направих, за да те нараня. Беше от гордост, лоша
преценка, грешка след грешка - загледа се Гейбриъл в събраните си длани и завъртя нервно
пръстена на пръста си. - Кейтрин Пиктън обеща да ми помогне. Каза ми, че е наясно, че
университетът е готов да те зареже, след като аз си тръгнах. Обеща, че ще направи всичко
възможно, за да се дипломираш навреме. Спомена, че стар неин приятел е напуснал мястото си
в катедрата по Романски езици и литература в Бостънския университет. Поиска разрешението
ми, за да ме предложи като негов заместник. Казах й да действа веднага. Заминах за Италия.
Трябваше да направя нещо, за да се отърся от депресията си, преди да извърша някоя глупост, за
която щях да съжалявам.
- Не става дума за жени. От самата мисъл да бъда с някоя друга ми се повдигаше. Повече се
тревожех за други свои… пороци.
- Когато ти казах, че отношенията ми с Пол са чисто приятелски, това беше самата истина.
Технически. Той искаше повече. Каза ми, че ме обича. И се… целунахме.
- Пол беше до мен, когато имах нужда от помощ, но никога не съм изпитвала романтични
чувства съм него. Мисля, че вече го знаеш, но след като те открих на седемнайсет години,
другите мъже спряха да съществуват за мен.
- Но си го целунала…
- Да, целунах го - Джулия се наведе и с нежна ръка отметна кичур коса, паднал на челото му.
- Но това бе всичко. Нямах представа, че ще се върнеш при мен, но въпреки това го отблъснах.
Не защото нямаше да имам добър живот с него. А защото той не беше ти.
- Сигурен съм, че това го е разстроило - отбеляза саркастично Гейбриъл.
- Не - усмихна се сурово той. - От мен би станал добър доминикански или йезуитски монах,
не мислиш ли? С новия ми обет за въздържание. Въпреки че по време на раздялата ни
установих, че не съм подходящ за францисканското братство.
- Дори да не ми бяха предложили работата в Бостън, пак щях да напусна поста си в Торонто.
Трябваше само да си намеря занимание до дипломирането ти. Исках да се чувствам близо до
теб, да си спомня по-хубавите времена, които бяхме имали, затова заминах за Италия. Тези дни
във Флоренция и в Умбрия с теб, Джулиан, бяха най-щастливите дни в живота ми. Дори отидох
в Асизи…
- Едва ли. Посетих базиликата и в един момент дори ми се стори, че те видях. Слязох в
криптата и видях млада жена, която се молеше пред гроба на свети Франциск. Отначало се
вгледах в нея и ми се прииска да си ти. Искаше ми се да не бях допуснал толкова много грешки.
Изправих се пред собствения си провал. Моят грях. Бях те превърнал в свой идол. Боготворях те
като езичник. После те загубих и бях изправен пред опасността да загубя всичко. Казах си, че
имам нужда от теб, за да ме спасиш, че съм нищо без теб. Осъзнах как ми е бил даван шанс след
шанс. Бях получавал многократно любов и благодат и ги отхвърлях или не ги оценявах
подобаващо. Не заслужавах семейството, което ме бе осиновило. Не заслужавах Мая, която
беше най-доброто от връзката ми с Паулина. Не заслужавах да оцелея след всички онези
наркотици, не заслужавах да се дипломирам от Харвард. Не заслужавах теб - той се умълча и
изтри отново очите си, но този път сълзите не се стекоха.
- Моля те, кажи ми, че не е прекалено късно, Джулиан. Моля те, кажи ми, че не съм те
изгубил завинаги.
- Обичам те, Гейбриъл. Никога не съм преставала. И двамата допуснахме грешки - с връзката
ни, с университета, един с друг. Но се надявах, че ще се върнеш при мен. Че още ме обичаш.
- Да, аз ще започна. Искам да те опозная отново, да бъда твой партньор. И нещо повече от
това.
Тя поклати глава.
- Прекалено скоро е. Ти ми отне възможността сама да реша за себе си, Гейбриъл. Трябва да
спреш да го правиш или няма да стигнем много далече.
Лицето му помръкна.
- Не съжалявам, че се опитах да спася кариерата ти. Иска ми се да стигнем до някакво
съгласие по този въпрос. Когато видя, че си в опасност, действам. Знам, че и ти ще постъпиш по
същия начин, ако аз съм в опасност.
Джулия се ядоса.
- Разбира се, че не! Трябваше да говоря с теб, преди да предприема каквото и да било. Но ако
очакваш да съм мъж, който наблюдава как любимата му рискува да загуби всичко, за което е
мечтала, тогава да, няма да отговаря на твоите очаквания. Съжалявам. Но те моля да ми
простиш. Не заслужавам ли твоята милост, Джулиан?
Ето го разклонението на пътя пред тях. Можеше да мине през вратата и всичко с Гейбриъл
щеше да е приключило. Нямаше да има трети шанс. Или можеше да остане, макар той да
отказваше да признае, че проклетият му героизъм пред комисията беше проблем. Начинът, по
който бе взел решение вместо нея - за нея.
Поколеба се.
Стоеше зад нея, устните му нашепнаха в ухото й. Усещаше топлината, която се излъчваше
през дрехите от тялото му, вливаше се в нея и отново се връщаше към него.
- Аз съм твоят верен възлюбен, Беатриче. Разбира се, че искам да те закрилям. Нищо няма да
промени това.
Тя се обърна.
Тласкана от гордостта и от ината си, Джулия направи стъпка към вратата, но Гейбриъл я
хвана за ръката.
- В един съвършен свят винаги ще има общуване и предварително обсъждане на всички
действия между партньорите в една връзка. Но ние не живеем в такъв свят. Има внезапни
промени, непредвидени ситуации и опасни, отмъстителни хора. Желанието ми да те защитя от
тях толкова голям грях ли е, че да ме напуснеш заради него?
- Ще направя всичко възможно да вземам решения заедно с теб, а не вместо теб. Но няма да
се извинявам, че искам да си в безопасност и щастлива, няма да се подчинявам сляпо на
правилото, че трябва винаги да обсъждам всичко с теб при спешни случаи. Искаш да се отнасям
с теб като с равна. И аз искам същото отношение. Това означава, че трябва да ми се довериш, че
ще взема най-доброто решение според информацията, с която разполагам, без да съм всемогъщ.
Или съвършен.
- По-скоро бих искала да си жив и носещ щита си, отколкото да си мъртъв и да бъдеш носен
върху него - отвърна тя натъжено.
Гейбриъл се разсмя.
- Мисля, че битката при Термопилите е зад нас, скъпа. Но те разбирам и бих искал същото и
за теб. Мой малки войне - целуна я по врата, свали сватбената халка от пръста си и й я подаде. -
Вземи пръстена ми. Носех го като символ на това, че в сърцето ми моят живот е твой.
- Ще продам тази проклета къща. Купих я само защото исках да съм близо до теб. Но мога да
си взема апартамент, докато намерим подходящ дом и за двама ни.
- Тогава ми кажи какво искаш. Можем да бъдем заедно, без да си даваме обещания за
бъдещето, но, моля те, прости ми. Научи ме и ти обещавам, че ще бъда най-прилежният ти
ученик.
Тя остана безмълвна така известно време, после той я хвана за ръката и я поведе нагоре към
спалнята си.
Джулия се поколеба.
- Ами Ребека?
- Тя няма да ни притеснява.
Тя не искаше да се връща в леглото му просто защото той я бе поканил и се огледа наоколо,
за да отвлече вниманието му.
- Какво е това? - посочи с ръка към купчината от неща, които приличаха на големи рамки,
облегнати на една от стените и покрити е чаршаф.
- Виж сама.
Имаше десетина големи черно-бели фотографии, подредени в две групи. На всичките бе тя.
На някои го имаше и Гейбриъл.
Повечето не ги беше виждала преди, защото явно бяха извадени и сложени в рамка след
раздялата им. Имаше снимки от Белиз, от Италия и от онези, за които бе позирала специално -
като част от коледния му подарък. Всичките бяха смайващо красиви и вълнуващи.
- Беше ми трудно да ги гледам, когато смятах, че съм те загубил. Но, както виждаш, ги
запазих.
Тя постави обратно чаршафа върху снимките и се върна при него. Изглеждаше смутена.
Този път целувката им премина в нещо повече. Ръцете се впуснаха да се търсят, устите се
свързваха алчно, във въздуха се понесоха стенания и тежко дишане, сърцата препускаха все по-
бързо. Това бе целувка, бележеща техния съюз, молитва за продължаване на любовта и
верността им. Гейбриъл я целуваше, за да й покаже, че я обича и съжалява. Джулия го целуваше,
за да му покаже, че никога няма да отдаде сърцето си на друг, че се надява да споделят своите
несъвършенства, които - веднъж признати и проучени - могат да бъдат победени, за да имат
двамата по-пълноценен и щастлив живот.
Тя се отдръпна първа. Чуваше учестеното му дишане и се зарадва, че между двамата все още
имаше искра.
Погледите им се срещнаха.
- Съгласен съм. Бих искал да те ухажвам така, както не успях да го направя в Торонто. Искам
да те държа за ръка, докато вървим по улиците. Да те заведа на концерт и да те целуна на
входните стъпала на дома ти.
Джулия се разсмя.
- Ние сме любовници, Гейбриъл! Имаш снимки на двама ни в леглото, ето тук. Ще бъдеш ли
доволен просто да ме ухажваш като тийнейджър?
- Но егоистичен в много други отношения. Затова не искам да правим секс, докато не спечеля
отново доверието ти.
-47-
Я пак?
Това искаше да каже Джулия, но предвид ситуацията, в която се намираха, сдържа езика зад
зъбите си. Някак си забележката й нямаше да бъде в съзвучие с декларацията му.
- Притеснявам се, че ако правим секс, това ще попречи на промените, които искаме да
направим.
- Не, Джулиан. Не искам да чакам. Искам да те любя сега и до края на седмицата. Но знам, че
трябва да изчакаме.
- Ако ще бъдем партньори, трябва да има доверие помежду ни. Ако не ми вярваш с разума си,
как ще ми се довериш с тялото си?
- О, не. Вярвам ти. Но професор Емерсън, когото познавам и когото обичах, бе точно
обратното на въздържанието.
Той се намръщи.
- Моля?
- Искам да се оженя за теб. Когато се любим отново, искам да бъда твой съпруг.
- Ричард ми показа какъв мъж искам да бъда - мъж, който до края на живота си обича една-
единствена жена. Искам да дам обет пред теб и пред Бог, да застана пред семействата ни и да ти
обещая целия свят.
- Гейбриъл, изобщо не мога да мисля в момента за брак с теб. Първо трябва да се науча как да
бъда с теб отново. И, честно казано, още съм ти сърдита.
-Да.
- Какво помниш?
- Ти беше много възбуден, разпален, но същевременно мил. Беше обмислил всичко, дори
онзи нелеп боровинков сок. Надвеси се над мен, погледна ме в очите и каза, че ме обичаш. Няма
да забравя тези мигове до края на живота си - повдигна тя глава към него.
- Сега притесняваш ли се? Все още ли си толкова свенлива? - попита той, погалвайки с пръст
фината извивка на ухаещата й на сапун шия.
- Малко.
- Защо? Виждала си ме гол. Освен това аз боготворя всеки сантиметър от твоето тяло.
нея.
- Нито пък аз. Но мислиш ли, че можеш да правиш любов с мен, ако не ми вярваш? Забравяш,
слънце мое, че те познавам. Не си от жените, които ще отдадат тялото си, ако сърцето им не
може да го последва сто процента. Помниш ли последния път, когато бяхме заедно? Каза ми, че
си имала чувството, че те чукам. Следващия път, когато си гола в леглото ми, искам да знаеш
без никакво съмнение, че нашият съюз е роден от любов, а не от похот.
- Това ултиматум ли е?
Тя ахна.
- И двете. Искам да бъдеш моя жена, но освен това искам да бъда мъжът, който заслужава да
бъде твой.
- Никога.
- Не бих те притискала, ако нямаш желание да правим секс - възмути се Джулия. - Ти беше
повече от търпелив с мен, когато аз още не бях готова да спя с теб. Но какво ще кажеш за секса
за сдобряване? Не е ли обичайно да се прави така?
- Ъмм… да?
- Кажи ми как.
- Не искам нищо повече от това да прекарвам дните и нощите си, доставяйки ти наслада, като
изследвам тялото ти и те боготворя. И ще го направя. На медения ни месец ще откриеш, че съм
най-внимателният и изобретателен любовник. Цялото ми умение ще е на твоите услуги и ще
залича спомена за всички грешки, които съм допускал, когато те отведа в леглото си като своя
съпруга.
Джулия отпусна главата си на мястото, където под бялата му риза се намираше татуировката
му.
Гейбриъл я целуна нежно, после захапа леко устните й. Прегръдката му ставаше по-
разпалена, ръката му се плъзна по шията й и я погали; гали я дълго, докато почувства, че се
успокоява.
Джулия щеше да поклати отрицателно глава, ако можеше да я намери. Но след тази целувка
й бе трудно.
- Ами това?
Ръката му се плъзна по кожата й надолу, докосна всяка частица от нея, всяка издутина и
ребро, сякаш търсеше онова, първичното, което Адам бе изгубил.
Премести се леко, така че телата им се долепиха едно към друго, и тя усети безспорното
доказателство за неговата възбуда.
- Не.
- Няма друга жена в живота ми. Ръцете ми те усещаха, дори когато бях сам, без теб. Ако ми
беше казала, че си срещнала някого и си щастлива, щях да те пусна. Въпреки че това щеше да ме
съсипе - гласът му се снижи до шепот. - Обичам те и ще те обичам завинаги, Джулиан,
независимо дали ти ме обичаш или не. Това е моят Рай. И моят Ад.
Стаята остана притихнала няколко минути и Джулия постави трепереща ръка на устата си.
По лицето й започнаха да се стичат сълзи.
- Това въпрос ли е?
- Не.
- Това е възможно само когато обичаш някого. Искаш той да е щастлив. Когато намерих
илюстрацията на свети Франциск и Гвидо да Монтефелтро, отначало не разбрах защо си я
сложил там. Но вече ми е ясно. Притеснявал си се, че университетът ще съсипе живота ми.
Вместо да позволиш това да се случи, си заел мястото ми. Обичал си ме достатъчно, за да ме
пуснеш да си отида, въпреки че това е щяло да разбие сърцето ти.
- Аз не съм добродетелен мъж. Но любовта, която изпитвам към теб, не може да бъде
отречена, нито заличена. Когато дойдох при теб онази вечер, намерението ми бе да ти кажа, че
те обичам, и да видя дали си добре. И ако ме беше отпратила… - пое си дълбоко дъх. - Щях да
си тръгна.
- Благодаря ти
— 48-
Гейбриъл нямаше да спи с нея, докато не сключеха брак, а Джулия настояваше да продължат
с физическите си отношения. Гейбриъл отказваше да сподели леглото си с нея, а когато тя го
убеждаваше, го правеше с огромна неохота и изражение на мъченик.
В една такава вечер тя лежеше будна в прегръдката му дълго след като той бе заспал. Тялото
му бе топло, а думите му - сладки, но Джулия се чувстваше отхвърлена. Страстният професор не
се беше нуждаел от много увещания, за да се събере с Паулина, когато тя го бе търсила. Но сега
отказваше да спи с Джулия, макар да й говореше за вечната си отдаденост. Гърдите на Гейбриъл
се надигаха и отпускаха под бузата й, а тя разсъждаваше за пътя, по който бе поел животът й.
Чудеше се дали Беатриче бе прекарвала някои от нощите си, копнеейки за присъствието на
Данте, докато е трябвало да приеме факта, че той ще я боготвори само отдалече.
-Джулия…
Тя се стресна при звука на името си. Той измрънка нещо и стегна хватката си, като я
притегли по-близо към себе си.
Гейбриъл измърмори отново и този път тя прошепна в ухото му: „Тук съм”.
- Знам. Аз му се обадих.
- Искам да се оженя за теб. Това значи, че трябва да оправя недоразумението с баща ти.
Искам да мога да стоя в една стая с него, без да се опитва да ме застреля или кастрира.
В момента, в който Гейбриъл каза това, Том ги видя застанали един до друг.
Гейбриъл смело се наведе и я целуна по челото, докато гледаше Том право в очите. Той му
метна убийствен поглед.
- Здравей,татко.
- Здрасти, Джулс.
- Емерсън.
Том просто я изгледа, сякаш тя, както и собственикът й бяха нещо престъпно.
- Мисля, че трябва да си намерим тихо ъгълче в бара. Не бих искал да има свидетели на това,
което ще кажа. Джулс, имаш ли нужда от помощ за багажа?
- Не, пиколото вече го взе. Аз… отивам в стаята си. Гейбриъл, ще те оставя да се настаниш
сам в твоята.
Той кимна, забелязвайки как намръщеното изражение на Том леко се отпусна при новината,
че дъщеря му не съжителства с Дявола.
Джулия погледна двамата мъже и след като и двамата не отговориха, поклати глава и отиде
до рецепцията. Първата й работа беше да разбере колко добре зареден е минибарът.
Беше се потопила в голямата вана, когато телефонът й звънна. За късмет омразното нещо бе
съвсем наблизо.
- Какво правиш?
- Шегуваш се.
-Не.
Гейбриъл се засмя.
- Пиенето на местна бира беше най-малкото, което можех да направя. Не мисля, че баща ти
ще ми прости, че те нараних, но се надявам нещата помежду ни да се оправят. Казах му, че
искам да се оженим. Той спомена ли за това на вечеря?
Тя се поколеба.
- Каза ми, че аз съм малкото му момиче и е искал да ме защити. После сподели някои не
особено ласкател ни неща за теб. Но призна, че съм вече голяма и трябва да имам свой живот.
Забелязал е промяната у теб. Мисля, че си го изненадал. А той не е свикнал да бъде изненадван.
- За какво?
- Че не съм от този тип мъже, които можеш да заведеш вкъщи при баща си.
- Но той ти е баща.
- Ще се оправя с него.
- Трябва да ти кажа някои неща. Неща, които са зрели в мен почти трийсет години. Сега е
моят шанс.
Джулия се скъса да се смее при мисълта как елегантен и истински професор като него е
лекьосан от синчето на приятелката на брат му.
- Как по-точно?
- Сладък сте.
Джулия рязко си пое дъх и после издиша шумно; звукът прониза слуха на Гейбриъл.
Тя не отговори.
- Джулиан?
- Ако можем да имаме брак като техния - поправи я Гейбриъл. - Това е, което искам. И искам
да е с теб.
Опита се да й покаже с тона си колко много иска брак като този на Ричард и Грейс. Как се
опитва отчаяно да я дари с такъв брак.
Тя въздъхна бавно.
- Ако преди време ми беше предложил да се оженим, щях да кажа „да”. Но сега не мога. Има
толкова неща, които трябва да оправим помежду си, а съм и доста притеснена за университета.
- Наистина ли?
- Наистина. Като гледам как са те отгледали и възпитали Грейс и Ричард, може би някой ден
ще бъде чудесно да си осиновим дете. Но не и докато съм студентка.
- Осиновяването трябва да бъде с частни фирми. Едва ли уважаваща себе си агенция би дала
дете на човек с досие на зависим наркоман.
- Наистина ли искаш деца?
- С теб? Разбира се. Ако се оженим, ще помисля дали да не направя обратна вазектомия.
Направих си я преди много време и не знам колко успешна ще бъде една такава операция. Но
след като се оженим, бих искал да опитам - с твоето одобрение естествено.
-Да.
Той въздъхна.
- Лека нощ.
Въпреки отсъствието на майка си Рейчъл имаше своята почти идеална приказна сватба. Тя и
Аарон се ожениха в прекрасна градина във Филаделфия и макар Аарон първоначално да бе
отхвърлил идеята за петдесетте гълъба, които трябваше да бъдат пуснати във въздуха в момента,
в който свещеникът щеше да ги обяви за съпруг и съпруга, Рейчъл го убеди.
Джулия бе главна шаферка, а Гейбриъл - кум, така че и двамата се озоваха на предния ред,
стоящи от двете страни на булката и младоженеца. През по-голямата част от церемонията
Джулия гледаше към Гейбриъл, а той също я зяпаше постоянно безсрамно.
- Той е стар и добър приятел. С Грейс сме му много задължени за помощта, която ни оказа,
когато имахме проблеми е Гейбриъл.
Ричард се усмихна.
Тя се усмихна.
Той се приближи, за да я целуне, и за миг забравиха къде се намират. Тя обви ръце около
врата му и го притегли към себе си. Устните им се срещнаха, въздишките им се сляха и врява та
в залата изчезна за тях. Когато се отдръпнаха един от друг, и двамата дишаха тежко.
В края на вечерта Тами изненада всички, като тръсна спящия Куин в ръцете на Джулия и
отиде да танцува със Скот.
- Притеснявам се да не се събуди.
- Защо така внезапно вече искаш да се ожениш и да имаш деца? - изстреля директно Джулия.
- Всичко се случи, докато бяхме разделени. Осъзнах какво е важно - какво искам, за да живея
щастливо. И отидох в едно сиропиталище.
- Сиропиталище? Защо?
- Не си ми споменавал.
- Хареса ли ти?
- Не бях от голяма полза в началото. Но после намерих нишата си, като разказвах истории за
Данте на италиански.
Джулия се разсмя.
- Там се грижеха добре за децата, но мястото бе тъжно. Имаха и бебета, някои от които със
СПИН или вроден алкохолен синдром. Имаше и по-големи деца, които нямат шанс да бъдат
осиновени. Повечето осиновители искат малки дечица.
Джулия усети неговата уязвимост и внезапно осъзна колко много наистина се бе променил.
Не можеше да си представи стария професор Емерсън да мисли за благодатта в живота си, да
роши косичката на малко дете. Особено ако то е съсипало новия му костюм „Армани”.
В края на вечерта Гейбриъл поръча нещо на диджея и протегна подканващо ръка към
Джулия. Във въздуха зазвуча „Върни се при мен” на Дийн Мартин.
- Изненадана съм, че не избра Besame Mucho - каза тя, докато Гейбриъл се взираше
втренчено в нея.
- Старата ми харесваше.
- Бях пълен кретен онази вечер. Като си спомня как се държах… - коментира с разкаяние
Гейбриъл. - Бях силно привлечен от теб, но не знаех как да се държа.
- Сега обаче знаеш - докосна тя лицето му и внимателно намести папийонката му. - Помня,
че когато бях твоя студентка, постоянно се възхищавах на вратовръзките и папийонките ти.
Облеклото ти винаги е било безупречно.
В ранните часове на деня Гейбриъл стоеше пред хотелската стая на Джулия и я гледаше с
възхита. Дългата й вълниста коса, красивата й кожа и поруменели бузи, искрящите от
шампанското и от щастието очи… Гледката бе прекрасна. Кафявите й очи все още го
омагьосваха. Джулия дръзко дръпна края на папийонката му и тя се развърза в ръцете й. Уви я
около ръката си и се повдигна, за да го целуне. Когато кръвта й кипна, а плътта й пламна от
страст, изведнъж си даде сметка колко ли трудно му е било на Гейбриъл в началото на връзката
им да се въздържа по отношение на нея. В момента едва потискаше нуждата си за него.
- Моля те - прошепна тя, докато пърхаше с език по шията му.
Гейбриъл се разсмя.
- Вярваш ли ми?
-Да.
- Гейбриъл, аз…
- Нека направя нещата както е редно - каза, като вдигна ръце към лицето си.
Гейбриъл я целуна пак и този път тя безсрамно обви крак около бедрото му, опитвайки се да
пресъздаде тяхното танго, което бяха разиграли на стената в Кралския музей в Онтарио.
Той я избута към вратата на нейната стая, плъзна ръце по бедрата й, но после се отдръпна.
- Не мога.
- Гейбриъл…
Когато видя, че няма да предприеме нищо, Джулия отстъпи назад и му подаде очилата, които
беше свалила от носа му по време на опита си да го приласкае.
- Не исках да те засегна.
- Знам.
- Добре ли си?
Тя се изчерви и се усмихна.
-Да.
- Ти никога не можеш да ме притесниш;. Как мога да бъда засегнат, когато жената, която
обичам, ми показва, че ме желае?
- Така е - кимна той. Замисли се и след известно колебание продължи: - Знаеш ли, трябва да
ти кажа нещо. Нещо странно. Когато бях в Селинсгроув, видях нещо. По-скоро нещо ми се
случи. Моля те, обещай ми да го приемеш с отворено съзнание.
- Разбира се.
- Мисля, че беше сън. Или някакво видение… Видях я. Грейс. Тя ми каза, че знае, че я
обичам.
- Имаше още нещо. Тя водеше някого със себе си. Една млада жена. Мая.
- И тя ми каза, че е щастлива.
- Може би си имал нужда от това, за да си простиш - да видиш как Грейс и Мая ти прощават
и че са щастливи.
Той не го направи.
Започна да ходи като доброволец в Италианския дом за проблемни деца. Нямаше голям
успех, но все пак малка група тийнейджъри проявиха интерес към италианското изкуство и
култура. Професорът им обеща да ги прати на екскурзия в Италия, ако завършат гимназия с
прилична диплома.
Дните минаваха и Джулия не беше сигурна колко дълго можеше да търпи тази раздяла, без да
изпадне в депресия.
Един ден в края на септември Джулия отвори вратата на „Рейндж Ровър”-а и мълчаливо се
плъзна на мястото си на предната седалка. Сложи колана си и се загледа през прозореца.
Тя се стегна и не помръдна.
Гейбриъл посегна и нежно я обърна към себе си. Лицето й бе подпухнало, а кожата й бе на
петна и изпръхнала. Беше плакала дълго.
- Ела тук - разкопча той колана си и се пресегна, за да я прегърне. - Кажи ми какво е станало.
Тя кимна леко.
- Мислех, че всички беди на… на битието са зад нас. Мислех, че сме преодолели проблемите
си, че сме стигнали до нашето „и заживели щастливо завинаги”.
- Не, не вярвам в битието. Защото не съм екзистенциалист, аз съм ренесансов учен, почитател
на Данте, помниш ли.
Тя сбърчи нос.
- Много забавно, професоре. С име като Емерсън мислех, че си по-скоро трансценденталист.
- Гейбриъл?
-Да?
- Не. Искам да чуя всичко, което искаш да ми кажеш. Но, честно казано, има някои неща в
живота ми, които не желая да обсъждам. Затова разбирам и твоето нежелание да споделиш
определени теми с мен. Важно е обаче да говориш с някого за тях. Сигурен съм, че разговорите
е доктор Уолтърс са добро начало.
Целуна я отново и я притисна към себе си, мислейки колко далеч бяха стигнали в своето
пътуване, но и колко път още им предстоеше да изминат.
-51-
През октомври Гейбриъл убеди Джулия да заминат за Селинсгроув за уикенда. Рейчъл и
Аарон настояха да се погрижат за всички дреболии, свързани с готвене и домакинство, а синът
на Тами Куин радваше цялата компания е усмивката и поразиите си.
- Как ти се отразява семейният живот? - попита Гейбриъл Аарон, докато се занимаваше със
салатата.
- Доста добре. Трябва да пробваш и ти някой път - смигна Аарон към Джулия и отпи дълга
глътка от бирата си.
- Тя си има един.
- Това не се брои - посочи към палеца на Джулия, на който тя носеше платинената халка на
Гейбриъл.
Тя измърмори нещо в знак на съгласие и Гейбриъл я притисна още по-силно към себе си,
след което я целуна.
Вътре в къщата Гейбриъл хвана ръката на Джулия и я поведе нагоре към втория етаж.
- Облечи си нещо топло, искам да те изведа на разходка - каза той, когато влязоха в стаята й.
- Навън не е толкова студено - отбеляза тя, докато навличаше една от старите кашмирени
жилетки на Гейбриъл.
Той се бе отървал от тях, след като му бе казала, че го правят да прилича на дядо. Дари ги на
Армията на спасението, но тя запази една-две за себе си.
След като се уви добре с шала си, двамата слязоха долу и минаха на излизане през кухнята.
- Двамата трябва да спрете с този скоч - поклати глава Джулия, докато Гейбриъл я повлече
към гъстата гора.
- За какво беше всичко това? - попита го тя, след като се запътиха хванати за ръка към
овощната градина.
- Ще видиш - целуна я Гейбриъл и ускори крачка. Засмя се, когато вдиша аромата й. - Ухаеш
на ванилия.
- Лавандулата ми омръзна.
- И на мен.
След минути бяха на границата на градината. Въпреки че тук дърветата бяха много нагъсто,
Джулия видя, че през клоните прозира светлина.
- Какво става?
- Не е трябвало да си създаваш толкова проблеми. Щях да съм щастлива и със старото одеяло,
проснато на земята. Както беше преди.
- Исках да те поглезя - погледна я той и дъхът й секна за миг под натиска на искрящите му
очи. - Искаш ли да пийнеш нещо?
Отдалечи се, отиде до ниска масичка, на която имаше кофа за изстудяване с бутилка
шампанско вътре и две чаши отстрани. Тя кимна и го наблюдаваше как съвсем професионално
отваря шампанското и го сипва в чашите. Върна се при нея.
- Ще вдигнем ли тост?
- Разбира се - Джулия погледна към чашата в ръката му. - Но можехме да пием и нещо друго.
- Ще пийна само глътка. За Джулиан, моята любима - вдигна Гейбриъл чашата си.
- Как си направил всичко това? Сигурно са били нужни часове - огледа се Джулия наоколо.
- Сладък е като бонбон - каза унесено с плътен и дрезгав глас. Приседна до нея на пейката и я
прегърна, галейки с пръст устните й. - Имаш ли представа как ми действаш? Руменината на
бузите ти, топлината на кожата ти, ритъмът на сърцето ти… - поклати глава той. - Нямам думи,
с които да го опиша.
- Доведох те тук, защото всичко започна на това място. Онази нощ ти промени живота ми.
Никога няма да успея да ти се отблагодаря за това.
- Любовта ти е достатъчна отплата… Откъде идва тази музика? - Джулия се огледа за някаква
уредба, но никъде не се виждаше нищо такова.
- Не толкова, колкото си мила ти. Донесе красота в живота ми в мига, в който те срещнах -
стисна я по-силно Гейбриъл. - Все още не мога да повярвам, че след всичките тези години те
държа в прегръдката си и ти ме обичаш.
Джулия отпусна глава на гърдите му и си затананика заедно с музиката. Когато тази песен
свърши и започна новата, Гейбриъл й прошепна:
Извади нещо от джоба си и й го подаде. Беше покана, написана на италиански върху много
скъпа на вид хартия.
- Какво е това?
Тя ахна от изненада.
- Благодаря ти. Постъпката ти е много великодушна. Винаги съм смятала, че хората трябва да
могат да видят тези илюстрации и да им се насладят.
- Добре. Може би този път ще намерим някое уединено ъгълче в музея, за да…
- С удоволствие, професоре - намигна му тя.
-Не.
- Бих се оженил за теб още утре, ако можех - погледна я Гейбриъл. - Но убедена ли си? Няма
да имаме много време за планиране на сватбата.
- Искам малка сватба. Уморих се да живея сама. Искам да бъда с теб - докосна с устни ухото
му. - И не само защото искам да ме топлиш в леглото.
Гейбриъл изръмжа и я целуна със страст. Тя въздъхна и двамата се прегърнаха алчно, преди
да се отдръпнат отново един от друг.
- А лекциите ти?
- Много от студентите са женени. Дори да те виждам само нощем в леглото, ще бъде повече,
отколкото имаме сега. Моля те, не ме карай да чакам.
- Тогава ще те изненадам.
Тя го целуна и след секунда усети как светът около нея се разпада, докато потъваше в
обятията му.
- Искам да ти покажа още нещо - каза той след малко, като се откъсна от устните й.
Хвана я за ръка и я поведе към старото ябълково дърво, което се издигаше в края на поляната.
Обърна лице към нея и я погледна с пламтящи очи.
- Първия път, когато се срещнахме, откъснах ябълка от това дърво.
- Помня.
Две седмици преди сватбата Том се обади на Джулия, за да я попита нещо важно.
- Кой тогава?
- Татко, казвай. Кого искаш да доведеш? - Джулия затвори очи и мислено се помоли на
боговете, покровителстващи дъщерите със самотни бащи, да бъдат на нейна страна, да държат
надалече от сватбата й Деб Лънди и да не позволят баща й да тръгне отново с нея.
-Ами… Даян.
Джулия ахна.
- Коя Даян?
- Да, тук съм… Разбира се, с радост ще я добавя в списъка с гостите. Тя твоя… специална
приятелка ли е?
Том приключи разговора бързо и Джулия остави телефона на масата, чудейки се кое
специално ястие от менюто бе провокирало новата романтична връзка на баща й.
- 55 -
На 21 януари Том крачеше нервно пред входа на базиликата в Асизи. Беше притеснен.
Фактът, че Джулия и шаферките й закъсняваха, не подобряваше положението. Постоянно
подръпваше вратовръзката си и се оглеждаше. После едно видение в бяла органза се появи пред
погледа му и тръгна към входната врата като сияен облак.
- Много си красива - успя да каже Том, като долепи устни през воала до бузата на Джулия.
- Разбира се.
Кристина издърпа Тами и Рейчъл към единия край на преддверието и даде знак на органиста,
че може да започне да свири.
- Бяха на Грейс.
Той се прокашля и се размърда неловко във взетите си под наем скъпи обувки.
- Простих ти много отдавна. Не е нужно да говорим отново за това - погледна го тя. - Радвам
се, че си тук. Радвам се, че си мой баща.
ръка от вълнение.
Отвори ябълката, която се оказа, че е кутийка, и Джулия видя вътре искрящ диамантен
пръстен, положен върху червената кадифена повърхност.
- Искам да бъда първият и последният мъж в живота ти. Обичам те, Джулиан. Предлагам ти
сърцето и живота си. Омъжи се за мен. Бъди моя жена, моя приятелка, моя любовница, мой
водач. Бъди моята благословена Беатриче и моята обожаема Джулия - гласът му потрепна леко. -
Кажи, че ще бъдеш моя. Завинаги.
- Избрах пръстена много отдавна. Но мога да го върна, ако не ти харесва. Знам, че може да
поискаш да си избереш сама пръстен.
Джулия се вгледа в поставения в платинен обков два и половина каратов диамант. Пръстенът
бе старомоден, с по-малки диамантчета, разположени около големия. Макар да бе по-голям и
по-пищен, отколкото си бе представяла, беше идеален, защото Гейбриъл го бе избрал за нея.
- Исках те, още когато не знаех името ти, а познавах само добротата ти. А сега жадувам да
запазя теб, моя Беатриче, завинаги.
Няколко дни по-късно Пол получи имейл от Джулия, в който му съобщаваше за годежа си.
Четенето и препрочитането на писмото й не променяше новината. Но той продължаваше да го
чете не за да се измъчва, колкото да осмисли и запечата в съзнанието си новото й положение.
Скъпи Пол, надявам се, че си добре. Съжалявам, че ми отне толкова дълго време да отговоря
на последното ти писмо. Лекциите направо ме съсипват, имам чувството, че започвам всичко
отначало. Но ми харесва. Между другото, благодаря ти за книгите на Рос Кинг. Нямам много
време за четене напоследък, но първо ще се захвана с „Куполът на Брунелески”.
P.S. Гейбриъл не искаше да го споменавам, но той бе този, който убеди професор Пиктън да
поеме дисертацията ти. Аз също я бях помолила, но тя ми отказа. Не е толкова лош, колкото
смяташе, нали?
Благодарността, която Пол изпита към Гейбриъл, не успя да заличи внезапната остра болка,
пронизала сърцето му при мисълта, че е изгубил Джулия. Отново.
Да, вече я бе загубил, но преди Гейбриъл да се завърне, имаше шанс Джулия да промени
мнението си, въпреки че тази възможност бе съвсем незначителна.
Скоро след като писа на Пол, Джулия получи пакет в пощенската си кутия в Харвард. Видя,
че има пощенска марка от Върмонт, и го отвори нетърпеливо.
Подаръкът бе специално лимитирано издание на „Плюшеното зайче” на Марджъри Уилямс.
Вътре имаше изписано посвещение и добавено писмо за нея.
Поздравления.
Не бих бил истински приятел, ако не те попитам дали Емерсън е наистина това, което искаш.
Не бива да се задоволяваш с нещо по-малко от най-доброто за себе си. И ако имаш някакви
съмнения, не трябва да се омъжваш за него.
Твой Пол
Семейство Кларк бяха много доволни, че ще прекарат цяла седмица в Италия през зимата, но
Том никога не бе пътувал извън Северна Америка и не беше толкова ентусиазиран. Като баща
на булката той искаше да плати за сватбата, дори това да означаваше, че трябва да ипотекира
новата си къща. Джулия категорично му забрани дори да си го помисля.
Сватбата щеше да бъде малка и въпреки това цената й щеше да бъде непосилна за баща й.
Гейбриъл бе готов с радост да покрие разходите, за огромно съжаление на Том. Но за Гейбриъл
бе много по-важно Джулия да има сватбата на мечтите си, отколкото баща й да удовлетвори
егото си.
Джулия се опита да избегне конфликта, като отбеляза, че има неща, за които баща й можеше
да плати - като сватбената рокля и цветята.
Без да мисли повече, Джулия влезе вътре и. поиска да я пробва. Продавачката й направи
комплимент за добрия вкус, като каза, че роклите на Моник Луилие са много популярни.
Изпрати снимка на Том с айфона си и го попита какво мисли. Той й звънна веднага. Гласът
му трепереше, когато й каза, че никога не е виждал толкова красива булка.
Джулия продължи обиколката си по магазините. Сред нещата, които си купи, имаше воал с
дължина почти до глезените, чифт сатенени обувки с високи токчета, на които можеше да ходи,
и дълго бяло кадифено наметало, което щеше да пази нея и роклята й от януарското време в
Асизи. После се прибра у дома си.
Обърна се и погледна към дългата пътека, водеща до олтара, където Гейбриъл стоеше с брат
си и зет си. И тримата мъже бяха облечени в черни смокинги от „Армани”, с чисто бели ризи.
Скот и Аарон обаче бяха с обикновени вратовръзки, защото по думите на Скот „папийонките са
за старчоците, младите републиканци и преподавателите”.
- Сигурна ли си какво правиш? - попита Том Джулия. - Ако имаш някакви съмнения, ще
повикам такси и ще те прибера у дома.
-Да.
Когато Джулия и Том влязоха в базиликата на мелодията на „Исусе, моя радост”, хорала от
Кантата 147 на Бах, погледът й се срещна с този на Гейбриъл. На лицето му грейна широка
усмивка. Януарското слънце надничаше през вратите, осветяваше булката откъм гърба и
образуваше ореол около забулената й с воала глава.
След церемонията той отметна е треперещи пръсти воала на Джулия. Изтри с нежни пръсти
сълзите от щастие, които се стичаха по лицето й, и я целуна. Целувката бе чиста и деликатна, но
носеща обещания. После двамата слязоха в долната част на църквата и в криптата.
Не бяха го обмисляли предварително. Някак си обаче, сплели ръце, се озоваха пред гроба на
свети Франциск. В тихата тъмнина, сред която преди няколко месеца Гейбриъл бе преживял
своите моменти на прозрение, коленичиха за молитва. Всеки от тях благодари безмълвно на Бог
за другия, за безмерната благодат, с която Той ги бе дарил, за Грейс, за бащите и близките им.
Когато Гейбриъл се изправи и запали една-едничка свещ, и двамата отправиха още една
молитва. Една мъничка благодат, която да се изсипе върху тях от щедрата Му ръка. След края на
молитвата им странно, но успокояващо чувство се обви около тях като благоуханна завивка.
- И е мен е така. Не спирам да се чудя как е възможно всичко това. Как те намерих отново и
те убедих да станеш моя жена?
- Небето ни се усмихна.
Тя се надигна и целуна съпруга си до гроба на свети Франциск без никакъв срам, защото
знаеше, че думите им идваха от сърцата им и светецът щеше да им се усмихне и да ги
благослови.
-56-
По-късно същата вечер двамата се преоблякоха в дрехите, с които щяха да потеглят на
медения си месец - тъмен костюм за Гейбриъл и пурпурна рокля за Джулия, и седнаха един до
друг на задната седалка на наетата за случая кола.
Скоро колата пое по алеята, водеща до една вила, близо до Тоди. Същата, която Гейбриъл бе
наел по време на първото им посещение в Италия предишната година.
- Да - целуна той ръката й. После я вдигна и пренесе през прага. - Разочарована ли си?
Мислех, че предпочиташ да имаме малко време само за нас, но ако искаш, ще заминем за
Венеция или Рим. Ще те заведа където пожелаеш.
- Тук е идеално. Толкова се радвам, че си избрал това място за нас - Джулия обви в радостен
изблик ръце около врага му.
Джулия се усмихна.
- Защо не провериш дали нещо в кухнята може да те изкуши, а аз ще се присъединя към теб
след малко.
В кухнята Джулия намери шкафовете и хладилника заредени догоре. Разсмя се, когато видя
няколко бутилки боровинков сок, подредени на кухненския плот, сякаш очакваха специално
нея. Тъкмо отвори бутилка „Перие” и приготви плато със сирена, когато Гейбриъл се върна.
Изглеждаше много подмладен, като момче, със светнали очи и закачливо изражение.
- Изглежда прекрасно, благодаря ти - каза той и приседна до нея, след като погледна
многозначително към кухненската маса. - Но трябва да кажа, че предпочитам първият ни път
като младоженци да е в леглото.
- Нима? Танцувал съм с нея два пъти? Това е доста впечатляващо за една седемдесетгодишна
жена. Изненадан съм, че е удържала на темпото ми. Вие пък танцувахте два пъти е Ричард,
мисис Емерсън. Така че сме квит.
- Не.
- Защо?
Гейбриъл хвана ръката й в своята и погали нежно кокалчетата на пръстите й едно по едно.
- Защото Грейс бе неговата Беатриче. Когато преживееш подобна любов, всичко по-малко ти
се струва като бледа сянка - усмихна й се тъжно. - Странно, но същото се случва в любимата
книга на Грейс „Жестока милост”. Шелдън никога не се жени повторно след смъртта на
съпругата си. Данте изгубва Беатриче, когато тя е едва на двайсет и четири години. Прекарва
остатъка от живота си, като я оплаква. Ако те загубя, и с мен ще е същото. Никога няма да има
друга. Никога - натърти Гейбриъл е пронизващ, но любящ поглед в очите си.
Тя сви рамене.
- Не. Ще ми е нужно време да свикна, но се радвам, че излиза с мил и добър човек. Искам да е
щастлив. Искам да има до себе си някой, с когото да остарее.
- Нямам търпение да остарея с теб - каза Гейбриъл. - И ти определено си от милите и добри
жени - допълни той шеговито.
Мъжката и женската фигура бяха обвити една около друга, мъжът бе гол до кръста и се бе
плъзнал леко под жената, сякаш бе коленичил пред нея, отпуснал глава на скута й. Женската
фигура се бе привела напред, гола и загърната внимателно в нещо, приличащо на бял чаршаф,
стиснала гърба и раменете на мъжа, отпуснала глава между лопатките му. Беше трудно да се
каже къде започва неговото тяло и къде свършва нейното, толкова преплетени бяха те, почти в
кръг. От платното струеше нужда и отчаяние, сякаш двойката току-що се бяха сдобрили след
кавга или пък се срещаха след дълга раздяла.
Мъжкото лице бе отчасти скрито в женския скут, устните му се притискаха в голите й гърди.
Но това бе лицето на Гейбриъл, не можеше да има съмнение. Женското лице бе нейното - с
притворени в блаженство очи, лека усмивка играеше по плътните й устни. Изглеждаше
щастлива.
- Но как…?
- Снимки?
- Не разпознаваш ли позата си? Дадох му няколко снимки от онези, които направих в Белиз.
Помниш ли? Ти лежеше в леглото…
Очите на Джулия се разшириха, когато си спомни сутринта, след като за първи път бе носила
подарения й от него корсет.
Тялото му се отпусна.
Отиде до лавицата над камината и взе една позната на вид кутийка във формата на златна
ябълка.
- Къде отиваме?
- Ще видиш.
Поведе я към входната врага и я затвори зад тях. Стояха на верандата, заобиколени от мрака,
сред който единствената светлина идваше от фенерите, окачени на каменните стени.
- Пробвай ключа.
- Какво? Тук?
- Благодаря ти, че стана моя съпруга - прошепна Гейбриъл. - Добре дошла у дома.
Тя го гледаше смаяно.
- Тук бяхме щастливи - продължи той. - Исках да имаме място, където да можем да избягаме,
някъде, където да градим щастливите си спомени - протегна се и докосна леко ръката й. -
Можем да прекарваме празниците си тук, когато не сме в Селинсгроув. Можеш да пишеш
дисертацията си, ако искаш. Въпреки че няма да мога да понеса да бъда разделен от теб за
повече от ден.
Джулия го целуна и му благодари отново и отново за щедрия дар. Останаха така няколко
минути, отдадени на взаимното си обожание с туптящи от страст сърца.
- 57 —
Без да прекъсва целувката им, той я вдигна на ръце, внесе я в къщата и я понесе нагоре по
стълбите към спалнята. Завъртя я в прегръдките си, възхищавайки се на начина, по който се
вееше пурпурната й рокля.
- И какво е то? - разсмя се Джулия, когато Гейбриъл притисна гърба й към стената.
Той й прошепна:
- Секс за сдобряване.
От тона на гласа му по кожата й я побиха тръпки. Гейбриъл забеляза и потърка нежно голите
й ръце.
- Студено ли ти е?
Вече бе започнала да се разтапя в прегръдката му, но точно тогава той притисна устни и език
до извивката на рамото й и се отдръпна.
В малък магазин на улица „Нюбъри” бе намерила точно това, което търсеше - дълга
копринена нощница във винен цвят с дълбоко деколте. Дантелените й презрамки се кръстосваха
на гърба и разкриваха по изящен начин ханша й. Избра я, защото знаеше, че ще му достави
удоволствие да я съблече от тялото й.
Остави косата си прибрана и постави червило на устните си, преди да обуе черните обувки с
висок ток, които бе купила за медения им месец. После отвори вратата на банята.
Гейбриъл я очакваше.
Гейбриъл приближи към нея. Все още бе облечен с били тп си риза, но тя бе разкопчана
почти до кръста и бе пусната свободно над панталона му; стъпалата му бяха боси. Хвана я за
ръка.
Обикновен мъж би измъкнал фибите наведнъж, ако успее да ги намери, би разпуснал косата
й бързо, за да премине към по що друго. Но Гейбриъл не бе обикновен мъж.
Зарови дългите си пръсти в косата й бавно, наслаждавайки се на допира с нея, напипа една
фиба и нежно я извади, разпускайки само една къдрица. Повтори действието със следващата
фиба и със следващата, докато косата й се разпиля като фонтан по раменете й и тялото й се
изпълни с трепетно очакване.
- Нямам никакви заповеди - облиза Джулия устните си. Просто ми покажи, че ме обичаш.
- Джулиан, обичам те с всичката любов на света. С всичките четири вида любов. Но тази нощ
ще честваме ерос.
Гейбриъл обсипа голите й рамене с трескаво разпалени целувки, преди да застане зад нея и
да погали нежно разкриващия се под презрамките й гръб.
- Благодаря ти за подаръка.
- Моят подарък?
- Тялото ти, съблазнително опаковано точно за мен млъкна, докато очите му се плъзгаха по
нея, чак до петите й. И обувките ти. Със сигурност след такъв дълъг ден не се чувстваш много
удобно в тях.
- Не съм забелязала.
- - И защо?
- Не съм мислил за друго от дни. Дори от месеци - издиша шумно Гейбриъл и прокара ръце
нагоре и надолу по раменете й. - Аз съм единственият мъж, който те е виждал гола в целия ти
блясък и който познава звуците, които издаваш, когато изпитваш наслада. Тялото ти ме познава,
Джулиан. Познава допира ми.
Гейбриъл кимна в посока на голата стена и Джулия усети как кожата й пламва от
нетърпение. Той бавно издърпа презрамките, докато гърбът й се оголи напълно пред очите му.
После долепи дланите си до кожата й.
- Изгарям от желание по теб. Всичките тези месеци… Чаках и чаках да те отведа в леглото.
Обърна я с лице към себе си и без повече церемонии свлече нощницата й надолу. Очите му
проследиха как тя се плъзна по тялото на любимата му до пода.
- Великолепно - каза той, а гладните му очи оценяваха всеки сантиметър от голотата й, която
му причиняваше болка.
Скоро и той беше гол и доказателството за неговата възбуда бе напълно очевидно. Гейбриъл
се наведе да я целуне, но тя го спря. Започна от косата му и после плъзна трескаво длани по
тялото му, изследва го сантиметър по сантиметър, с пръсти и устни. Лицето му, устата му,
челюстта му, раменете му, изваяният му гръден кош и коремните мускули. Ръцете и бедрата му,
и…
Той хвана ръката й, преди тя да я обвие около члена му, и започна да й шепне ласкави думи.
Думи на обожание на италиански, които идваха от перото на Данте. Вдигна я на ръце и я отнесе
до голямото легло е балдахин. Постави я на ръба и коленичи пред нея.
- Оттук ли? - Гейбриъл се наведе и облиза устните й с език. - Или оттук? - продължи той,
погали гърдите й с ръка, а след това устните му обхванаха зърната им едно по едно. Джулия
затвори очи и изпъшка. - Ами тук?
Този път пръстът му бавно обходи пъпа й, след което устата му се долепи до чувствителното
място.
- Тогава ме имаш.
- Не искаш ли да съм с тях? - попита тя, като го погледна. - Купих ги специално за тази нощ.
Бавно събу обувките й и няколко минути масажира стъпалата й, като обърна специално
внимание на сводовете й. После я избута в средата на леглото и се наведе над нея.
- Вярваш ли ми?
-Да.
- О, хубава си, мила моя, хубава си! Имаш очи гълъбови… Устните ти - като алена панделка,
и устата ти са сладкодумни…30
- Не ме карай да чакам.
- Съпруже мой…
Отначало ритъмът на Гейбриъл бе бавен, като търпеливо заливащите брега вълни. Той
искаше това изживяване да продължи завинаги, защото в този момент, докато се взираше в
пламенните, широко отворени очи на жена си, осъзна, че всичките им предишни преживявания,
независимо колко вълнуващи са били, бледнееха в сравнение с върховността на сегашната им
връзка.
Тя бе плът от плътта, кост от костта му. Бе неговата сродна душа и съпруга и гой искаше да й
достави наслада. Бе погълнат от обожанието си към нея.
- Кое?
Джулия се разсмя.
Джулия погледна в тъмните, но нежни очи на своя съпруг, толкова искрящи от страст и
искрена емоция.
Този път Гейбриъл не затвори очи, когато веждите му се сбърчиха, докато се опитваше да се
концентрира преди последния взрив на наслада.
- Обичам те - изрече той. Смисълът на думите му се изля във всяко негово движение, във
всеки допир на гола кожа върху гола кожа…
Двамата се отпуснаха назад, задоволени и останали без повече думи и дъх.
Точно преди изгрев слънце Джулия се събуди рязко. Красивият й съпруг бе до нея, лицето му
изглеждаше много момчешки в съня си. Това бе лицето на младия мъж, когото бе срещнала на
задната веранда на Грейс. Прокара пръсти по веждите му и наболата брадичка и в нея се
надигна невероятен прилив на любов. Невероятно чувство на задоволство и радост.
Блед намек за светлина проблясваше на хоризонта и над нежно виещите се сред пейзажа на
Умбрия хълмове. Въздухът бе свеж, прекалено студен, за да бъдеш отвън - освен ако не си
уютно потопен в топлата вода на джакузито, но гледката бе вълшебна, неспособна да бъде
описана с думи, и тя имаше нужда да се опие от красотата й. Сама.
Гейбриъл протегна ръка към страната на Джулия в леглото, но напипа само възглавницата.
Събуди се след миг, въпреки че бе изтощен от предишната вечер и ранносутрешните дейности.
Бяха се любили няколко пъти, обожавайки взаимно телата си с устни и ръце.
Усмихна се. Всичките й страхове и тревоги като че ли бяха изчезнали. Дали причината бе
само в това, че вече бяха женени? Или защото с течение на времето тя се бе уверила, че той няма
да й навреди?
И когато му се отдадеше по начин, по който преди не бе успявала, той ценеше този дар,
защото знаеше, че е даден с любов и абсолютно доверие.
- Както и ти.
Той се ухили, застана пред нея и разтвори халата така, че да загърне и двамата. Тя въздъхна
от сладостното чувство на голите им, допиращи се едно до друго тела.
- Всичко ли бе по твой вкус? - попита Гейбриъл, докато разтриваше гърба й през халата.
- Не си ли личеше?
- Малко съм загубила практика, но умората е приятна - изчерви се тя. - Миналата нощ бе
дори по-добра от първия ни път заедно. И определено, както ти изтъкна, по-енергична.
Той се разсмя.
- Съгласен съм.
2 Цитат от сборника със сонети „Нов живот” на Данте; отнася се за емоцията при първата му
среща с Беатриче. - Б. пр.
8 A Severe Mercy - автобиографичен роман от Sheldon Vanauken. Издадена за пръв път през 1977
г. -Б. пр.
11 From Here to Eternity - американски филм от 1953 г. с Бърт Ланкастър и Дебора Кер.
Действието се развива в Хавай и има прочута любовна сцена на морския бряг. - Б. пр.
13 XXVII глава, „Ад”. Преводът е по изданието на „Народна култура”, 1975 г. -Б. пр.
„Сговор на глупци”, Джон Кенеди Тул (изд. „Народна култура”, 1989 г.) Гул се самоубива
през 1969 г„ единственият му роман излиза посмъртно през 80-те години и печели „Пулицър”.
Героите му са странни и в остър сблъсък с обществото. - Б. пр.
17 Мръсно мартини - към класическото мартини (няколко части джин, една част вермут, лед и
зелени маслини) се добавя и саламура от маслини. -Б. пр.
20 Прасе. - Б. пр.
23 Данте, „Нов живот”, VI. Превод: Иван Иванов, изд. Ламбрин Сотиров „Барс-агенция”, Варна.
- Б. пр.
25 Данте, „Нов живот”, XXI. Превод: Иван Иванов, изд. Ламбрин Сотиров „Барс-агенция”,
Варна. - Б. пр.
26 Ани Дилард (Annie Dillard, 1945 г.) - американска писателка, автор на романи и
нехудожествена литература, носител на „Пулицър”. - Б. пр.
27 Гарисън Кейлър (Garrison Keillor, 1942 r.) - американски писател, хумо- рист и радиоводещ. -
Б. пр.
30 Първият цитат е от „Песен на песните”, Соломон, 1:14, а вторият - пак там, 4:3, от Вехтия
Завет, Библията. По изданието на Св. Синод, 1993 г. - Б. пр.