Annotation

" Надеждата – това е очакване

на слава; плод е тя на прежните дела,
дар божи тя е…" Данте Алигиери,
"Рай", XXVпесен.1

ИЗКУПЛЕНИЕТО
НА ГЕЙБРИЪЛ
ПРОЛОГ
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Глава 36
Глава 37
Глава 38
Глава 39
Глава 40
Глава 41
Глава 42
Глава 43
Глава 44
Глава 47
Глава 48
Глава 49
Глава 50
Глава 51
Глава 52
Глава 53
Глава 54
Глава 55
Глава 56
Глава 57
Глава 58
Глава 59
Глава 60
Глава 61
Глава 62
Глава 63
Глава 64
Глава 65
Глава 66
Глава 67
Глава 68
Глава 69
Глава 70
Глава 71
Глава 72
Глава 73
Глава 74
Глава 75
Глава 76
Глава 77
Глава 78
Глава 79
Глава 80
Глава 81
Глава 82
Глава 83
Глава 84
Глава 85
Глава 86
Глава 87
Глава 88
Бележки
ИЗКУПЛЕНИЕТО
НА ГЕЙБРИЪЛ
Силвейн Рейнард
ПРОЛОГ
1292 г.
Флоренция, Италия
Поетът се отдръпна от масата и
погледна през прозореца към
обичния си град. Сградите и улиците
го зовяха, но гласовете им бяха
прекалено тихи. Сякаш някаква
велика светлина бе угаснала – не
само от града, но и от света.
"Как самотно седи градът,
някога си многолюден! Той стана
като вдовица; великият между
народите…"
Очите му се спряха на жалбата
на пророка, която бе цитирал само
преди няколко мига. Думите на
пророк Йеремия бяха печално
неподходящи.
Беатриче – прошепна той със
свито сърце. Дори сега, две години
след смъртта ѝ, му беше трудно да
пише за загубата ѝ.
Тя щеше да остане завинаги
млада, завинаги благородна,
завинаги неговото блаженство и
цялата поезия на света не би могла
да изрази обожанието му към нея. Но
в нейна чест и в името на любовта
им – щеше да опита.
Глава 1
Юни 2011 г.
Селинсгроув, Пеисилвания
Професор Гейбриъл Емсрсън
стоеше на прага на кабинета си, с
ръце в джобовете, взирайки се в жена
си с изгарящ поглед. Високата му
атлетична фигура бе поразителна,
както и суровите черти на лицето му,
и сапфиреносините му очи.
Срещна я, когато тя бе на
седемнайсет години – десет години
по-млада от него, и се влюби в нея.
Времето и обстоятелствата ги бяха
разделили; своеволният му начин на
живот също бе допринесъл за това.
И все пак… Небето им се бе
усмихнало. Шест години по-късно тя
бе станала негова докторантка в
Торонто и чувствата им бяха
пламнали отново. Година и половина
по-късно вече бяха женени. От
сватбата им бяха минали шест
месеца, а той я обичаше повече
отпреди. Ревнуваше я дори от
въздуха, който дишаше.
Бе чакал достатъчно дълго за
това, което смяташе да направи.
Вероятно щеше да се наложи да я
съблазни, но Гейбриъл се гордееше с
умението си да съблазнява.
Звуците на песента "Манго" на
Брус Кокбърн се носеха из въздуха,
навявайки спомени за почивката им
в Белиз малко преди да се оженят.
Любиха се навън, на всевъзможни
места, дори на плажа.
Джулия седеше до бюрото, без
да обръща внимание на мелодията и
тайните му планове. Пишеше на
лаптопа си, заобиколена от книги,
папки и две кутии с документи,
които Гейбриъл услужливо бе
донесъл от долния етаж на това,
което някога бе домът на родителите
му.
Бяха в Селинсгроув от седмица –
малко отдих от забързания им живот
в Кеймбридж, Масачузетс. Гейбриъл
бе преподавател в Бостънския
университет, а Джулия тъкмо
завършваше първата година от
докторантурата си в Харвард под
ръководството на брилянтен учен,
бивш преподавател в Оксфорд. Бяха
напуснали Кеймбридж, защото в
дома им течеше голям ремонт.
Къщата на семейство Кларк в
Селинсгроув бе обновена според
изискванията на Гейбриъл преди
тяхното идване. Голяма част от
оставените от Ричард, осиновителя
на Гейбриъл, мебели бяха прибрани
на склад.
Джулия бе избрала нови мебели,
както и нови завеси и бе убедила
мъжа си да боядисат стените.
Гейбриъл предпочиташе по-скоро
тъмно дърво и тежки, кожени
мебели, но тя имаше повече
склонност към светлите цветове на
крайморска вила – с бели стени и
предмети в различните нюанси на
типичното гръцко синьо, известно и
като санторийско синьо.
В кабинета бе окачила
репродукции на картини, които
имаха и в къщата си на площад
Харвард – "Данте среща Беатриче на
моста "Санта Тринита" от Хенри
Холидей, "Пролет" на Ботичели и
"Мадона и дете с ангели" от фра
Филипо Липи. Гейбриъл се улови, че
непрекъснато се вглежда в
последната картина.
Можеше да се каже, че
картините изразяваха етапите на
техните отношения. Първата бе
илюстрация на срещата им и на
нарастващата обсесия на Гейбриъл
по Джулия. Втората бе символ на
стрелата на Купидон, поразила
Джулия, когато той вече не си
спомняше за нея, после "ухажването"
им и последвалия им брак. И накрая
Мадоната-тя въплъщаваше надеждата
на Гейбриъл.
Това бе третата вечер, която
Джулия прекарваше на бюрото в
писане на първата си публична
лекция, която щеше да изнесе
следващия месец в Оксфорд. Преди
четири дни правиха секс на пода в
спалнята, покрити с боя, преди да
бъдат доставени новите мебели.
Джулия бе решила, че
рисуването по тела е новият ѝ любим
спорт – естествено, подходящ за
практикуване само с Гейбриъл.
Споменът за физическия им
контакт и ускореното темпо на
музиката сложиха край на
търпението му. Те бяха младоженци.
Нямаше да ѝ позволи да го
пренебрегне още една вечер.
Примъкна се към нея, стъпвайки
тихо на пръсти. Отметна дългата до
раменете ѝ коса назад, разкривайки
нежната ѝ шия. Прорасналите
косъмчета на небръснатото му лице
се отъркаха в кожата ѝ и така
целувките му станаха още по-
страстни.
– Ела – прошепна ѝ той.
Джулия усети как по кожата ѝ я
побиват тръпки. Дългите тънки
пръсти на Гейбриъл погалиха
извитата дъга на нежната ѝ шия,
докато той я чакаше.
– Не съм написала лекцията си –
повдигна тя красивото си лице към
него. – Не искам да карам професор
Пиктън да се срамува от мен,
особено когато тя ме е поканила да
присъствам на конференцията. Аз
съм най-младият участник в
програмата ѝ.
– Няма начин това да стане. И
имаш достатъчно време да я
напишеш.
– Трябва да приведа и къщата в
ред за семейството ти. Пристигат
след два дни.
 – Те не са моето семейство –
стрелна я той с поглед. – Те са
нашето семейство. И ще наема
помощничка за къщата. Ела. Ще
вземем и одеялото.
Джулия се обърна и видя
познатото одеяло на шотландско
каре, метнато на белия, претрупан с
предмети стол под прозореца.
Втренчи се в гората, граничеща с
градината.
– Тъмно е.
– Аз ще те пазя.
Гейбриъл ѝ помогна да стане,
обви моментално ръце през кръста ѝ
и я притисна към себе си.
Тя усети топлината на тялото му
през тънката си лятна рокля.
Топлина, която ѝ действаше
успокоително и възпламеняващо.
– Защо искаш да ходим по тъмно
в градината? – подкачи го леко, като
свали очилата му и ги постави на
бюрото.
Той я изгледа с поглед, който би
могъл да разтопи снега. После
долепи устни до ухото ѝ.
– Искам да гледам как голата ти
кожа блести на лунната светлина,
докато съм вътре в теб.
Захапа ушната ѝ мида и я гризна
нежно. Продължи към шията ѝ, с
целувки и гризвания, които накараха
сърцето ѝ да забие учестено.
– Това е моята декларация за
страст – прошепна ѝ той.
 Джулия се отдаде на усещанията
и най-накрая чу и музиката,
която звучеше. Ароматът на
Гейбриъл, смесица от мента и
"Арамис", навлезе в ноздрите ѝ.
Той се отдръпна леко назад, но
продължи да се взира в нея така,
както котка гледа мишка, докато тя
вземаше одеялото.
– Предполагам, че Гуидо да
Монтсфелтро може да изчака –
погледна Джулия към записките си.
– Мъртъв е от над седемстотин
години. Бих казал, че има доста опит
в изчакването.
Тя се усмихна и намести
одеялото на рамото си така, че да
хване протегнатата му ръка.
 Докато слизаха по стълбите и
пресичаха двора, изражението му
стана закачливо.
– Друг път правила ли си секс в
овощна градина?
Тя го погледна с широко
отворени очи и поклати глава.
– Тогава се радвам, че аз ще съм
ти първият.
Джулия стисна ръката му.
-Ти ще си ми последният,
Гейбриъл. Моята единствена любов.
Глава 2
Той ускори крачка и когато
навлязоха в гората зад къщата,
включи фенерчето си. Поведе я
напред, като търсеше по-подходящ
път между корените и неравностите
на земята.
Беше юни в Пенсилвания, много
топло. Гората бе гъста и покровът от
листа скриваше голяма част от
светлината на луната и звездите.
Въздухът бе като оживял от песента
на птиците и звука на щурците.
Скоро стигнаха до полянката,
обсипана с диви цветя. В далечния ѝ
край се издигаха няколко стари
ябълкови дървета. Новите дървета,
които Гейбриъл бе посадил сред
остатъците от старата овощна
градина, простираха клоните си към
небето.
Докато вървяха към средата на
полянката, тялото на Гейбриъл се
отпусна. Нещо в това място, свещено
или не, винаги го успокояваше.
Джулия го наблюдаваше как
разстила одеялото на плътната трева,
а после изгаси фенера. Мракът ги
обви като кадифен плащ.
Луната сияеше над главите им,
бледото ѝ лице бе закривано от
време на време от групички облаци.
Скупчените звезди блещукаха
свенливо сред тях.
Гейбриъл погали нежно ръцете
ѝ – от раменете до китките, после
прокара пръст по очертанията на
скромното деколте на роклята ѝ.
– Харесва ми – измърмори той.
Бавно се наслади на красотата
на жена си, видима дори сред
нощните сенки: скулите, извивката
на устните, големите изразителни
очи. Повдигна брадичката ѝ и
устните им се долепиха.
Това бе целувката на разпален
любовник, изразяващ с устните си
колко силно я желае. Притисна
стройното си тяло до нейното –
много по-дребничко и крехко, а
пръстите му се преплетоха в меката
ѝ кестенява коса.
– А ако някой ни види? –
притесни се тя, миг преди да пъхне
езика в устата му и да започне
страстното си изследване.
– Гората е частна. А и както ти
споменах и преди, вече е тъмно –
успокои я той, ръцете му намериха
кръста ѝ и я положиха по гръб на
земята.
Гейбриъл докосна с пръст
трапчинките ѝ, бяха му любими;
после се отпусна до нея. Без да се
церемони, свали роклята ѝ и я метна
на одеялото. После разкопча сутиена
ѝ с едно-единствено движение на
пръстите си.
Тя се разкикоти заради
професионалното му движение, като
придържаше сутиена си, за да сс
прикрие с него. Беше от черна
дантела и съблазнително прозрачен.
– Много си добър в това –
отбеляза Джулия.
– В кое? – попита той разсеяно,
докато обхващаше гърдите ѝ с
дланите си.
– В свалянето на сутиени в
мрака.
Ехото от миналото на Гейбриъл
отекна в мрака около тях. Той не
обичаше да му напомня за миналото
му. Тя се надигна, за да целуне
ъгловатата му мъжествена челюст.
– Не се оплаквам. Все пак, аз
съм облагодетелствана от уменията
ти.
Докато говореше, Гейбриъл
докосна нежно гърдите ѝ през
дантелата на сутиена.
– Въпреки че оценявам бельото
ти, Джулиан, бих предпочел да си
гола.
– Не съм сигурна за това… –
надзърна тя над рамото му,
оглеждайки поляната. – Постоянно
очаквам някой да се появи и да ни
прекъсне.
– Погледни ме.
Погледите им се срещнаха.
– Тук няма никого другиго освен
нас. А това, което аз виждам, ми
спира дъха.
С друго предизвикателно
движение дланите му се плъзнаха по
гърдите ѝ, после по нежните
издатинки и долинки на гръбнака ѝ,
след което се долепиха до бедрата ѝ.
Пръстите му се впиха в кожата ѝ.
– Ще те прикрия, ако някой
дойде.
– С какво? С одеялото?
– С тялото си. Дори ако някой се
появи, няма да допусна да те види.
Обещавам.
Ъгълчетата на устните ѝ се
извиха нагоре.
– Помислил си за всичко.
– Просто мисля за теб. Ти си
всичко за мен.
Гейбриъл пое устните ѝ, които
бяха готови за него, и – полагайки
усилие да се сдържа – бавно издърпа
дантеления сутиен от тялото ѝ.
Целуна я страстно, жадно
проучвайки устата ѝ, преди да свали
и бикините ѝ.
Сега тя бе гола пред него, в
градината.
О, богове на градинския секс,
помисли си Джулия. Нека никой не
ни прекъсва.
Също с толкова разпалени
движения свали ризата му, пръстите
ѝ се заиграха с малкото кичурчета
косми на гърдите му, плъзнаха се по
корема му и към кръста му, където
започнаха да разкопчават колана му.
Когато и двамата останаха голи,
той я прегърна и тя издиша шумно.
– Добре е, че тази вечер е топло
– прошепна Гейбриъл. – Донесли сме
само едно одеяло.
С усмивка тя се отпусна
напълно на земята и той я прикри с
тялото си. Сините му очи потънаха в
нейните, докато нежно докосваше с
длан лицето ѝ.
Към брачната обител я поведох
аз като зора поруменяла.
Цялото небе и всичките
съзвездия честити
в този миг проляха най-доброто
си влияние…
– "Изгубеният рай" – прошепна
тя и погали наболата му брадичка. –
Но на това място мисля само за едно
– че съм намерила своя рай.
– Тук трябваше да се оженим.
Тук трябваше да правим любов за
първи път.
Тя прокара пръсти през косата
му.
– Сега сме тук.
– На това място открих смисъла
на истинската красота.
Той я целуна отново, ръцете му
продължаваха нежно да проучват
тялото ѝ. Джулия му отвърна и
страстта им се разпали.
В месеците след сватбата им
желанието им един към друг не бе
намаляло, нито сладостта от акта им.
Думите им се стопиха сред
движенията, ласките и блаженството
на физическата любов.
Гейбриъл познаваше жена си –
познаваше възбудата и вълнението ѝ,
нетърпението и екстаза ѝ. Любиха се
сред нощния въздух, заобиколени от
тъмнината и зеления цъфтеж на
живота.
Ябълковите полета в края на
поляната, които някога бяха станали
свидетели на целомъдрената им
любов, сега свенливо отклониха
поглед.
Когато най-накрая отново
можеха да си поемат дъх, Джулия се
отпусна назад, без да чувства тялото
си, възхищавайки се на звездите.
– Имам нещо за теб – каза
Гейбриъл, потърси с ръка фенерчето
си и с него се опита да намери
панталоните си. Когато се върна
отново при нея, постави нещо хладно
около шията ѝ.
Джулия сведе очи надолу и видя
колие, направено от отделни
халкички. Три украшения висяха от
него – сърце, ябълка и книга.
– Красиво е – ахна тя, като
докосна всеки от талисманите
поотделно.
– От Лондон е. Верижката и
талисманите са от сребро, освен
ябълката – тя е златна. Тя
символизира нашата среща.
– А книгата?
– На корицата е гравирано
името на Данте.
Тя го изгледа лукаво.
– Да не би да има някакъв
специален повод, който съм
забравила?
– Не, просто ми е приятно да ти
давам разни неща.
Джулия го целуна страсгно и
той отново я положи по гръб,
като захвърли фенерчето
встрани.
Когато се отделиха един от друг,
Гейбриъл положи длан върху
плоския ѝ корем и целуна
вдлъбнатинката, която се озова
точно под палеца му.
– Искам да положа детето си
тук.
Когато думите му отекнаха сред
поляната, Джулия застина.
– Какво?
– Искам да имаме дете.
 Тя затаи притеснено дъх.
– Толкова скоро?
Пръстите му нежно се движеха
по кожата ѝ.
– Никога не знаем колко време
ни остава.
Джулия се сети за Грейс,
осиновителката на Гейбриъл, и за
своята биологична майка, Шарън. И
двете бяха починали млади, но при
много различни обстоятелства.
– Данте е изгубил Беатриче,
когато тя е била на двайсет и четири
години – продължи той. – Да те
изгубя, за мен ще е краят на всичко.
Джулия се протегна и докосна
трапчинката на брадичката му.
– Никакви разговори за смъртта.
Не и тук, не и когато почитаме
живота и любовта.
Гейбриъл обсипа корема ѝ с
целувки, преди да се отдръпне.
– Вече почти съм я надживяла и
съм в добро здраве – постави тя ръка
на гърдите му, над татуировката му и
докосна името в кървящото сърце. –
Заради Мая ли се притесняваш?
Изражението на Гейбриъл стана
сурово.
-Не.
– Няма проблем, ако е така.
– Знам, че е щастлива.
– И аз вярвам, че е така – каза
Джулия и се поколеба, сякаш се
канеше да допълни още нещо.
– Какво?
 – Мислех си за Шарън.
-И?
– Тя не беше много добър
пример за майка.
Гейбриъл се наведе, за да
докосне леко пърхащите си устни до
нейните.
– Ще бъдеш чудесна майка. Ти
си любяща, търпелива и мила.
– Няма да знам какво да правя.
Ще го измислим заедно, в
движение. Аз съм този, който трябва
да се притеснява. Биологичните ми
родители могат да се използват като
дефиниция за дисфункционално
семейство, а аз самият не съм водил
точно суперобразцов живот.
Джулия поклати глава.
 – Ти си много добър с
момченцето на Тами. Дори брат ти
го казва. Но е прекалено рано за
бебе, Гейбриъл. Женени сме само от
шест месеца. И искам да довърша
докторската си дисертация.
– Съгласих се с това, ако си
спомняш – кимна той и проследи с
пръст извивките на ребрата ѝ.
– Семейният живот е чудесен,
но още се приспособяваме към него.
И двамата.
Гейбриъл се умълча за миг.
– Съгласен съм. Но трябва да
обсъдим и бъдещето. Ще бъде добре
да поговоря с лекаря си възможно
най-скоро. Мина толкова време от
вазектомията ми, че не знам дали
обратната вазектомия е възможна.
– Има повече от един начин да
се създаде семейство. Може да
обсъдим и други медицински
варианти. Може да си осиновим дете
от Францисканското сиропиталище
във Флоренция. Когато настъпи
подходящият момент – допълни тя с
надежда.
Той отметна падналия кичур
коса от лицето ѝ.
– Можем да направим всичко
това. Смятам да те заведа в Ум– брия
след края на конференцията, преди
да отидем на изложбата във
Флоренция. Но когато се върнем от
Европа, искам да говоря с лекаря си.
– Добре.
 Тя се премести върху него.
Странен заряд премина между телата
им, когато кожите им се докоснаха и
той стисна бедрата ѝ.
– Когато си готова, можем да
започнем отново.
Джулия се усмихна.
– Вероятно трябва да се
упражняваме доста, нали?
– Абсолютно.
Глава 3
На следващата сутрин Джулия
се събуди рано. Зората още не се бе
пропукала и в спалнята бе спокойно,
тишината се нарушаваше единствено
от звука на ритмичното дишане на
Гейбриъл и носещото се някъде
отдалече чуруликане на птиците.
Тя притисна чаршафа до голите
си гърди и затвори очи, като се опита
да успокои дишането си. Това само
съживи отново спомените от нощния
ѝ кошмар.
Намираше се в Харвард, тичаше
през кампуса, за да открие мястото
на финалния изпит от
докторантурата си. Спираше човек
след човек, молеше за помощ, но
явно никой не знаеше къде се
провежда изпитът.
Внезапно чу плач и с изненада
видя, че в прегръдката си държеше
бебе. Притисна го до гърдите си,
опитвайки се да го успокои, но то не
спираше да плаче.
След това изведнъж се озова
пред професор Матюс, ръководителя
на нейната катедра. На голяма табела
в лявата му ръка пишеше, че изпитът
се провежда в залата зад него. Той ѝ
препречи пътя с думите, че на деца
не е позволено да влизат вътре.
Джулия се възпротиви. Обеща,
че бебето няма да плаче. Умоляваше
го да ѝ даде шанс. Всичките ѝ
надежди и мечти за завършването на
докторантурата ѝ, за получаването на
докторска степен, за това как щеше
да стане специалист по Данте
зависеха от този изпит. Без него
щеше да бъде изключена от
програмата.
В този момент детето в ръцете ѝ
започна да реве. Професор Матюс се
намръщи, посочи към близкото
стълбище и ѝ нареди да си тръгне.
Една ръка се пресегна през
тялото ѝ и я препфна. Тя погледна
надолу и видя, че Гейбриъл още
спеше, но явно подсъзнателно нещо в
него го бе подтикнало да я утеши.
Наблюдаваше го със смесица от
любов и тревога, тялото ѝ все още
потръпващо от кошмара.
Отиде в банята и светна
лампата, после пусна и душа.
Надяваше се, че топлата вода щеше
да я успокои. Светлината в банята
определено прогони част от мрака.
Докато стоеше под заливащата я
вода, се опита да забрави кошмара и
другите тревоги, опитващи се да си
пробият път до повърхността на
съзнанието ѝ – лекцията ѝ,
предстоящото посещение на
семейството им, неочакваното
желание на Гейбриъл да имат
толкова скоро дете…
Пръстите ѝ докоснаха
сребърното колие на шията ѝ.
Знаеше, че Гейбриъл иска да имат
деца. Бяха го обсъдили още преди
сватбата, но се бяха съгласили да
изчакат, докато тя получи
докторската си степен. А дотогава
имаше поне още пет или шест
години.
Защо изведнъж бе започнал да
говори за това?
И без това се притесняваше
достатъчно заради учебната си
програма. През септември я очакваха
няколко курса, а не можеше да
забрави и големия изпит, който
трябваше да вземе следващата
година.
Но в момента причината за най-
големия стрес бе лекцията ѝ, която
трябваше да изнесе в Оксфорд след
няколко седмици. Джулия бе
написала курсова работа за Гуидо да
Монтефелтро в курса на професор
Маринели миналия семестър.
Професорката я бе харесала толкова
много, че спомена за нея на
професор Пиктън, която окуражи
Джулия да представи част от нея на
конференцията.
Джулия направо полудя от
радост, когато предложението ѝ за
темата бе прието. Но мисълта да се
изправи пред зала, пълна със
специалисти по Данте, и да им чете
по теми, които те познаваха много
по-добре от нея, я ужасяваше.
Сега Гейбриъл говореше да си
направи обрагна вазектомия, когато
се върнат от Европа през август.
И какво щеше да стане, ако
операцията беше успешна?
Обзе я чувство за вина. Разбира
се, че искаше да роди дете на
Гейбриъл. А и тя знаеше, че за него
обратната вазектомия щеше да бъде
не само физическа операция, но и
символичен жест – че най-накрая си
е простил за станалото с Паулина и
Мая. Че най– накрая бе започнал да
вярва, че заслужава да е баща и да
отглежда деца.
Молеха се да имат деца. След
сватбата им отидоха до гробницата
на свеги Франциск и казаха
спонтанните си съкровени молитви,
молейки Бог да благослови брака им
и да ги дари с деца.
Ако Бог реши да отговори на
молитвите ни, как мога да кажа "не"?
Джулия с тревога се замисли
дали не се държи егоистично. Може
би трябваше да постави идеята за
детето над образованието и
стремежите си. Харвард нямаше да
отиде никъде. Много хора се връщаха
отново в университета, след като
бяха създали семейство.
Какво щеше да прави, ако
Гейбриъл не искаше да чака?
Беше прав – животът бе кратък.
Загубата на Грейс бе поредното
потвърждение. Когато Гейбриъл
разбереше, че може отново да има
деца, сигурно щеше да поиска това да
стане веднага. Как би могла да му
откаже?
Гейбриъл бе като изпепеляващ
пожар. Страстта му, желанията му,
всичко сякаш поглъщаше желанията
на хората около него. Веднъж ѝ бе
споделил, че тя е единствената жена,
която му е казвала "не". Сигурно бе
прав.
Джулия не знаеше дали щеше да
може да го направи отново – и то за
най-съкровеното му желание.
Отчаяно искаше да го зарадва, да го
направи щастлив и заради това бе
готова да жертва своето собствено
щастие.
Детството ѝ не бе особено
хубаво. Беше бедна и никой не се
грижеше за нея, когато живееше с
Шарън в Сейнт Луис. Но се отличи в
училище. Интелигентността и
самодисциплината ѝ помогнаха в
университета "Сейнт Джоузеф" и в
Торонто.
Първата ѝ година в Харвард
също бе успешна. Сега не бе
моментът за напускане или
прекъсване. Определено не бе
подходящо време за дете.
Закри лицето си с длани и се
помоли да има силата да вземе
иравилно решение.

Няколко часа по-късно

Гейбриъл влезе в кухнята, носейки
маратонките и чорапите си в ръце,
облечен с тениската си от Харвард,
по шорти. Канеше се да си вземе
бутилка вода от хладилника, когато
видя Джулия, застанала до мивката,
хванала главата си с ръце.
– Ето те… – каза той, пусна
маратонките и чорапите си на пода и
се наведе, за да я целуне. – Чудех се
къде си.
Забеляза уморените ѝ очи и
дълбоките кръгове под тях. Тя
изглеждаше разстроена.
– Какво има?
Нищо. Почистих кухнята и
хладилника и сега правя списък за
пазаруване – посочи тя към
изписания с изящния ѝ почерк лист,
поставен до чашата с изстинало
кафе, и още един лист, с вече готов
списък с неща за правене.
Гейбриъл се огледа из кухнята,
която искреше от чистота. Дори по
пода нямаше нито едно петънце.
– Седем часът е. Не е ли
прекалено рано за домакински дела?
– Имам много неща за вършене –
отвърна Джулия. Определено не
звучеше въодушевено.
Гейбриъл хвана дясната ѝ ръка и
нежно погали дланта ѝ.
– Изглеждаш уморена. Не успя
ли да спиш добре?
– Събудих се рано и не можах да
заспя отново. Трябва да оправя
стаите и баните. После да отида да
пазарувам и да помисля за менюто за
следващите дни. И… – изпъшка
тежко тя и млъкна.
– И? – подтикна я той, като
сведе глава, за да улови погледа ѝ.
Очите ѝ постоянно се връщаха към
списъка с нещата за вършене.
– Трябва да продължа. Дори не
съм облечена още… – Джулия
придърпа краищата на бледосинята
си нощница надолу и се на– кани да
стане от стола си.
Гейбриъл я спря.
– Не е нужно да правиш каквото
и да било. Казах ти, че ще намеря
човек, който да почисти къщата, и ще
го направя – махна с ръка към
списъка. – След кроса си ще отида до
магазина.
 Раменете ѝ се отпуснаха леко.
– Това ще ми бъде от помощ.
Благодаря ти.
Той хвана лицето ѝ между
дланите си.
– Връщай се в леглото.
Изглеждаш изтощена.
– Има още толкова много неща
за правене – прошепна тя.
– Ще се погрижа за всичко.
Трябва да работиш върху лекцията си
– усмихна ѝ се леко Гейбриъл. – Но
първо поспи малко. И опитай да не
се преработваш.
Целуна я и я поведе нагоре по
стълбите. Отдръпна завивката на
леглото им и я наблюдаваше как се
сгушва под нея.
 – Знам, че за първи път ще
имаме гости. Не очаквам да бъдеш
слугиня на всички. И определено не
искам роднините ни да ти попречат
да напишеш лекцията си. Работи в
кабинета през деня. И забрави за
всичко друго. Ще се погрижа за
останалото.
Целуна я по челото и изгаси
лампата, оставяйки Джулия, която
вече се унасяше.

***

Обикновено, когато тичаше,

Гейбриъл слушаше музика, но тази
сутрин бе разсеян. Джулиан бе
напрегната, това си личеше веднага.
Тя не си падаше по ранното ставане,
а от изражението ѝ тази сутрин бе
ясно, че бе будна от часове.
Може би не трябваше да канят
близките си на гости преди
конференцията. Но двамата щяха да
ходят в Италия и да останат там през
по-голямата част от лятото, така че
това бе единственият период, в който
всички можеха да се съберат.
Беше забравил колко много
време отнемаше общуването с хора.
Никога не бе организирал събитие за
повече от един или двама души, а
когато го правеше, бе винаги с
помощта на до– машна помощничка
и банкова сметка, която му
позволяваше да води гостите си
навън на вечеря.
Горката Джулиан. Гейбриъл си
спомни своите години в Хар– вард:
как ваканциите не бяха никога
истински период за почивка, защото
трябваше да се свършат толкова
много неща, да се учат нови езици и
да се подготвя за изпити.
Слава богу, че това бе
приключил етап за него. Не би си
сменил мястото с нея за нищо на
света. Особено като се имаше
предвид, че той се бе справял със
стреса от ученето с помощта на
алкохол, кокаин и п…
Гейбриъл се спъна и залитна
напред. За щастие не загуби
равновесие и се задържа на крака,
концентрира се и продължи да тича.
Не обичаше да си спомня за
времето си в Харвард. Откакто се бе
върнал в Кеймбридж, спомените му
за отминалите алкохолни и
наркомански преживявания често
оживяваха в паметта му; можеше да
се закълне, че усеща как кокаинът
влиза в ноздрите му. Когато
шофираше по улиците или влизаше в
някоя от сградите на кампуса,
чувстваше направо болезнено
нуждата от него.
До момента, с помощта на Бог,
бе устоявал. Със сигурност и
редовните седмични сбирки на
Анонимните наркомани помагаха,
както и месечните срещи с
терапевта.
А, естествено, я имаше и
Джулия.
Гейбриъл бе открил своята
вътрешна сила в Асизи предишната
година, но Джулиан бе неговият
истински ангел пазител. Тя го
обичаше, вдъхновяваше, тя бе
превърнала тази къща в дом. Но той
не можеше да се отърси от страха, че
Небето му се бе усмихнало само за
миг. И после щеше да му я отнеме.
Гейбриъл се бе променил
безкрайно много, откакто Джулия бе
станала негова студентка. Но тепърва
трябваше да се освободи от страха
си, че не заслужава трайно щастие.
Както го бе предупредил и
терапевтът му, гой имаше склонност
да се саботира.
Неговата осиновителка Грейс бе
починала от рак преди две години.
Ненавременната ѝ смърт
символизираше за него краткостта и
несигурността на живота. Ако
загубеше Джулиан…
Ако имате дете, никога няма да
я загубиш напълно.
Така се обаждаше тъничък
гласец в главата му.
Гейбриъл ускори темпо. Гласът
бе прав, но нс изразяваше ос–
новната му мотивация за желанието
да иска дете от Джулия. Той искаше
семейство с деца – живот, изпълнен
със смях, както и шанс да постъпи
правилно там, където бяха сгрешили
родителите му.
Не беше споделил вътрешните
си борби с жена си. Тя имаше
достатъчно свои грижи и той не
желаеше да я натоварва още. Джулия
щеше да се притесни заради неговата
наркотична зави
симост и страховете му, а вече ѝ
бе дал достатъчно основания за
тревога.
Докато Гейбриъл правеше
редовната си обиколка из познатия
квартал, се запита защо тази сутрин
тя бе толкова обезкуражена. Бяха
прекарали една прекрасна вечер,
отдавайки почит на любовта си един
към друг в овощната градина.
Замисли се дали не бе направил
нещо, което да я нарани. Но
любовният им акт, както обикновно,
бе едновременно и страстен, и
нежен.
Имаше поне една друга
вероятност и той се прокле, че не се
бе сстил по-рано. Джулиан винаги се
притесняваше да се завръща обратно
в Селинсгроув. Преди година и
половина бившето ѝ гадже Саймън
бе проникнал в дома на баща ѝ и я бе
нападнал. След това новата му
приятелка Натали се бе опитала да я
изнуди в местна закусвалня, като я
заплаши, че ще качи в интернет
компрометиращи нейни снимки, ако
не оттегли жалбата си в полицията.
Джулия я бе убедила, че не е в
неин интерес тези снимки да видят
бял свят, защото те бяха уличаващи и
за Саймън, не само за нея. Баща му
бе сенатор, който се кандидатираше
за президент, и Натали работеше в
предизборната му кампания.
По онова време Гейбриъл се
съмняваше, че Джулия ще се справи
сама със ситуацията. Знаеше, че
когато човек развие вкус към
изнудването, едва ли ще спре да
опитва.
Отново се прокле, вече тичайки
максимално бързо. Така и не бе
казал на Джулия какво бе направил.
Не искаше да го прави – до този
момент. Но ако се притесняваше за
Саймън и Натали, може би беше
време да ѝ каже истината…
zКогато Гейбриъл се върна от
сутрешния си крос, Джулия още
спеше. Той се изкикоти при вида на
голите ѝ стъпала, показващи се
изпод завивката. Тя не обичаше да ѝ
е топло на краката и винаги ги
откриваше, докато нагоре можеше да
бъде завита и с няколко одеяла.
Наведе се, придърпа завивката,
за да покрие леко стъпалата ѝ, и
отиде в банята да си вземе душ. След
като се облече, я погледна отново, но
тя продължаваше да спи. Припряно
слезе по стълбите, взе листовете със
списъци за покупки и неща за
вършене и се запъти към рейндж
роувъра. С малко късмет щеше да
свърши със задачите, преди да се е
събудила.
Глава 4
В единайсет вечерта Джулия
най-накрая слезе от втория етаж.
Намери Гейбриъл да чете, седнал в
дневната. Беше се настанил в
коженото кресло, краката му бяха
опънати на малката табуретка, а
очите му се местеха бързо по буквите
зад очилата.
– Ей, здравей! – поздрави я той с
усмивка и затвори книгата си.
– Какво четеш?
Той ѝ показа корицата.
– "Пътят на пилигрима".
– Хубава ли е?
– Много. Чела ли си "Франи и
Зоуи" на Селинджър?
 – Преди много време. Защо?
– Франи чете тази книга и тя я
притеснява. Тогава за първи път
срещнах името ѝ.
– За какво става дума?
– За руски православен монах,
който се опитва да разбере как може
да се молиш, без да спираш.
Джулия повдигна вежди.
-И?
– И я чета, за да разбера какво е
открил.
– Молиш ли се за нещо?
Той потърка с длан брадичката
си.
– Моля се за много неща.
– Например?
– За себе си – да стана добър
човек, добър съпруг, а някога – и
добър баща.
Тя се усмихна леко и погледна
отново към книгата.
Предполагам, че всички сме
поели на своето духовно пътуване.
– Някои от нас трябва да пътуват
по-дълго, отколкото другите.
Джулия отмести книгата и седна
в скута му.
– Не мисля за това по този
начин. Мисля, че ние преследваме
Бог, докато накрая Той е този, който
ни настига и улавя.
Гейбриъл се изсмя.
– Нещо като "Небесната
хрътка"*?
– Нещо такова.
 – Едно от нещата в теб, които ме
възхищават най-много, е
състраданието ти към човешките
слабости.
– И аз имам пороци. Гейбриъл.
Просто са скрити.
Тя се огледа из стаята,
забелязвайки, че килимът бе
почистен наскоро – очевидно с
прахосмукачка, и че по мебелите
нямаше прах. Въздухът миришеше на
лимон и бор.
Къщата изглежда страхотно.
Благодаря ти, че си намерил човек,
който да почисти. Днес успях да
отметна много работа по лекцията.
– Хубаво – погледна я той над
рамките на очилата си. – Как се
чувстваш?
– Много по-добре. Благодаря ти,
че приготви вечеря – отпусна тя
глава на рамото му.
– Не беше гладна, когато ти я
донесох – отбеляза Гейбриъл и я
погали по косата.
По някое време я изядох.
Натъкнах се на проблем в текста си и
не исках да спра, преди да го реша.
– Мога ли да ти помогна? –
попита той, като свали очилата си и
ги остави върху книгата.
– Не. Не искам хората да
мислят, че ти стоиш зад проучването
ми.
– Не предложих това – каза
обидено Гейбриъл.
 – Трябва да го направя сама.
Той изсумтя.
Мисля, че се тревожиш
прекалено много какво си мислят
другите хора.
– Трябва – каза тя рязко. – Ако
представя доклад, който звучи като
написан от теб, хората ще забележат.
Криста Петерсън вече
разпространява достатъчно слухове
за нас. Пол ми каза.
Гейбриъл се намръщи.
– Криста е ревнива кучка. Тя
върви назад в кариерата си, не
напред. Колумбийският университет
я накара да запише втора
магистърска степен по италиански
език4. Няма да я приемат директно в
докторантската си програма. Вече
говорих с ръководи
теля на нейната катедра.
Клеветите ѝ по наш адрес само ѝ
вредят – размърда се в стола си. – А
ти кога си говорила с Пол?
– Писа ми имейл след
конференцията, на която ходи в
Калифорнийския университет.
Тогава е видял Криста и е чул
слуховете, които тя разпространява.
– Дори не си ми дала да прочета
доклада ти. Макар че сме обсъждали
толкова много Гуидо, че съм сигурен
какво смяташ да напишеш.
Джулия загриза разсеяно нокътя
на палеца си, но не каза нищо.
Той я притисна по-силно в
обятията си.
– Книгата ми от полза ли ти е?
– Да, но съм поела в различна
посока – отвърна уклончиво тя.
– Това може да бъде рисковано,
Джулиан. Оригиналността е
похвална, но понякога установените
теории са утвърдени и приети
основателно.
– Ще ти прочета какво съм
написала утре, ако имаш време.
– Разбира се, че имам време –
Гейбриъл започна да разтрива гърба
ѝ нагоре и надолу. – Всъщност нямам
търпение да я прочета. Целта ми е да
ти помогна, не да ти навредя. Знаеш
го, нали?
– Да, естествено – тя го целуна,
после отново отпусна глава на
гърдите му. – Притеснявам се за
мнението ти.
– Ще бъда откровен, но
окуражаващ. Обещавам.
– Точно на това се надявам –
усмихна му се Джулия. – Сега имам
нужда да ме отведеш в леглото и да
ме разведриш.
Очите му се присвиха
замислено.
– Каква е дефиницията ти за
"разведряване"?
– Да ме откъснеш от
проблемите, които ме тормозят, чрез
гледката на голото ти тяло.
– А ако още не съм готов да си
лягам?
 – Тогава предполагам, че ще се
наложи да си легна сама. И може би
да се разведря сама…
Тя се изправи, протегна се и го
стрелна закачливо с ъгълчето на
окото си.
За секунда Гейбриъл стана от
креслото, грабна я на ръце и се
понесе по стълбите нагоре.
– Не можеш да представиш това
– Гейбриъл се втурна в кабинета
следващия следобед, като стискаше в
ръка разпечатаната лекция на
Джулия.
Тя вдигна глава от лаптопа си и
го погледна ужасено.
– Защо не?
– Защото грешиш – той постави
листовете на бюрото, свали очилата
си и ги сложи върху тях. – Свети
Франциск идва за душата на Гуидо
да Монтефелтро след смъртта му.
Обсъждахме го. Ти се съгласи с мен.
Джулия скръсти ръце на гърдите
си в отбранителна поза.
– Промених мнението си.
Но това е единствената
интерпретация, която звучи
смислено!
Тя преглътна тежко и поклати
глава.
Той започна да крачи из
кабинета.
– Говорихме за това в Белиз.
Изпратих ти илюстрация на сцената,
когато бяхме разделени, за бога! Сега
смяташ да се изправиш пред пълна
зала и да кажеш, че това никога не се
е случвало?
– Ако прочетеш бележките ми
под линия, ще видиш, че…
Гейбриъл спря да крачи и се
обърна към нея.
– Прочетох бележките. Никой от
източниците ти не отива толкова
далеч, колкото теб. Ти просто
спекулираш.
– Просто! – Джулия се отблъсна
от бюрото. – Открих няколко
абсолютно признати и уважавани
източника, които се съгласяват
напълно с повечето от това, което
казвам. Професор Мари– нели хареса
работата ми.
 – Тя е прекалено великодушна
към теб.
Джулия зяпна с широко
отворена уста.
– Прекалено великодушна?! И
сигурно сега трябва да предположа,
че професор Пиктън ме покани на
конференцията просто като част от
благотворителната си дейност?
Изражението на Гейбриъл
омекна.
– Разбира се, че не. Тя има
добро мнение за теб. Но не искам да
се изправиш пред цял куп старши
преподаватели и да им поднесеш
наивно тълкувание. Ако прочетеш
книгата ми, ще…
– Прочетох книгата ви,
професор Емерсън. Споменавате
текста, който анализирам, съвсем
бегло. И съвсем наивно прие
мате стандар тнага
интерпретация, без да си правите
труда да по– разсъждавате върху
въпроса – а би трябвало.
Гейбриъл присви очи.
– Приел съм логичната
интерпретация – тонът му бе леден. –
Никога не съм приемал нещо наивно.
Джулия се изправи, с пламнало
от възмущение лице.
– Не искаш ли да имам свои
идеи? Или смяташ, че трябва да
повтарям всичко, което някой друг е
казал преди мен само защото съм все
още студентка, без дисертация и
титла?
Лицето на Гейбриъл също
почервеня.
– Никога не съм казвал такова
нещо. И аз някога не съм имал титла,
ако си спомняш. Но вече имам, както
и повече натрупан академичен опит.
Можеш да се възползваш от него.
– О, сто пак! – Джулия размаха
ядосано ръце и излезе от кабинета.
Гейбриъл я последва.
– Какво имаш предвид с това
"Ето пак!"?
Тя не си направи труда да се
обърне.
– Недоволен си, че ще ти
противореча в някакво отношение на
публично място.
 – Глупости.
– Глупости? – тя се обърна към
него. – Тогава защо ми казваш да
променя спатията си така, че да
съответства на теорията в твоята
книга?
Той постави ръка на рамото ѝ.
– Не ти казвам да я следваш
буквално. Опитвам сс да ти помогна,
за да не заприличаш на глупач… –
започна Гейбриъл, но се спря по
средата на думата.
– Какво каза? – Джулия избута
рязко ръката му.
– Нищо – затвори той очи и
издиша дълбоко.
Когато ги отвори, изглеждаше
успокоен.
 – Ако започнеш сега, ще можеш
да пренапишеш статията си навреме
за конференцията. Ще ги помогна.
– Не искам помощта ти. И няма
да променя тезата си. Вече
публикуваха част от нея на уебсайта
за конференцията.
– Ще звънна на Кейтрин –
усмихна ѝ се окуражително той. – Тя
ще разбере.
– Не, няма да го направиш. Няма
да я променя.
– Сега не е подходящ момент да
проявяваш упорството си.
– О, да, подходящ е. Това е
моята статия!
– Джулиан, чуй…
– Притесняваш се, че изглеждам
като глупачка. И ще те засрамя.
– Не съм казал това.
Тя изглеждаше наранена, дори
повече от това – предадена.
– Току-що го направи.
Влезе в спалнята и се опита да
затвори вратата зад себе си. Той я
спря с ръка.
– Какво правиш?
– Опитвам се да се махна от теб.
– Джулиан, спри – каза
Гейбриъл. В гласа му пролича
отчаяние. – Можем да поговорим за
това.
– Не, не можем – тросна се тя и
заби пръст в гърдите му. – Вече не
съм ги студентка. Позволено ми е да
имам свои идеи.
 – Изобщо не съм казвал нещо
друго.
Тя го пренебрегна и тръгна към
банята.
– Джулия, по дяволите! Спри! –
провикна се той от прага.
Тя се извърна.
– Не ми крещи!
Гейбриъл вдигна ръце в знак на
примирение и издиша шумно.
– Съжалявам. Нека седнем и
поговорим.
– Не мога да говоря в момента с
теб, защото ще кажа нещо, за което
после ще съжалявам. А и ти
очевидно също трябва да се
успокоиш.
– Къде отиваш?
 – В банята. Ще заключа вратата
и ще те избягвам до края на деня.
Ако не ме оставиш на мира, ще отида
у татко.
Гейбриъл трепна. Не беше
отсядала при баща си отдавна, още
отпреди сватбата им.
– Как ще стигнеш дотам?
– Не се тревожи, няма да те
оставя без кола. Ще си повикам
такси.
– Няма таксита в града. Ще
трябва да си повикаш от Сънбъри.
Джулия го изгледа втренчено.
– Знам, Гейбриъл. Преди живеех
тук, помниш ли? Сигурно наистина
ме смяташ за идиот.
Влезе в банята, затръшвайки
вратата зад себе си.
Той остана на място за миг,
после отиде и потропа на вратата.
– Рейчъл, Аарон и Ричард ще
дойдат скоро. Какво да им кажа?
– Кажи им, че очевидно съм
идиот.
– Джулиан, просто ме изслушай.
Моля те.
Чу, че водата на душа се пусна.
– Добре! – извика Гейбриъл. –
Избягвай ме. Първият ни скандал и
ти се заключваш в скапаната баня –
блъсна с длан по вратата.
Водата спря внезапно.
Джулия извиси глас, за да бъде
чута.
– Първата ми публична лекция и
ти ми казваш, че е боклук. И не
защото е, а защото не съм съгласна с
теб и със скапаната ти книга!

***

След продължителна гореща

вана Джулия излезе от банята.
Спалнята бе празна.
Облече се бързо и излезе в
коридора. Застана на стълбището и
се ослуша.
Доволна, че къщата очевидно бе
празна, припряно влезе в кабинета и
затвори вратата. Седна зад бюрото
си, пусна си тиха музика за фон и се
съсредоточи в лекцията си.
 ***

Къде е Джулия? – попита

Рейчъл още докато прегръщаше брат
си и избутваше своя куфар и този на
съпруга си Аарон в дневната.
Високата ѝ гъвкава фигура се появи в
панталони в цвят каки и бяла
тениска с У-образно деколте.
Дългата ѝ съвършена руса коса бе
пусната свободно, отметната назад
от привлекателното ѝ лице с
помощта на големи черни слънчеви
очила, вдигнати горе на главата ѝ.
Гейбриъл се навъси.
– Работи по статията си.
– Каза ли ѝ, че идваме? – Рейчъл
тръгна към стълбището. – Джулс?
Домъкни си задника веднага тук!
– Рейчъл, моля те – обади се
баща ѝ, после прегърна Гейбриъл за
поздрав.
Ричард бе пет-шест сантиметра
по-нисък от сина си и имаше светла
коса и сиви очи. Беше тих и сериозен
мъж, а интелигент
ността и добротата му
предизвикваха уважение във всички
хора, които го познаваха.
Когато отгоре не се чу никакъв
шум, Рейчъл се обърна към брат си и
присви очи.
– Зашо се крие?
Гейбриъл се здрависваше в
момента с Аарон.
.– Не се крие. Вероятно не те е
чула. Стаите ви са готови, а в банята
за гости има хавлии. Татко, за теб
сме приготвили старата ти стая.
– Добре ще ми е в стаята за
гости, благодаря ти – каза Ричард,
вдигна чантата си и тръгна нагоре по
стълбите.
– Да не сте се скарали с
Джулия? – Рейчъл погледна
Гейбриъл с подозрение.
Той присви устни.
– Отбий се да я видиш горе в
кабинета. После ви чакам за по
питие на верандата. Ще направя
ребърца на скара за вечеря.
– Ребърца? Фантастично! –
плясна го въодушевено по гърба
Аарон. – Щях да се отбия да взема
няколко бири на идване, но Рейчъл
настоя да дойдем веднага тук. Ей
сега ще сс върна.
Взе ключовете си за колата и се
канеше да тръгне към вратата, когато
жена му го спря, поклащайки глава.
Гейбриъл наблюдаваше
безмълвния разговор между сестра
си и мъжа ѝ и реши, че моментът бе
подходящ да се извини и да се
измъкне.
Ще се видим в двора след малко
– каза той и тръгна към кухнята.
Рейчъл пак поклати глава към
Аарон.
– Карали са се. Ще отида да
поговоря с Джулс, а ти поговори с
Гейбриъл. После ще отидеш да си
вземеш бирите.
– За какво може да са се
скарали? – прокара ръка през тъмна–
та си къса коса мъжът ѝ.
– Кой знае? Може би Джулия е
пренаредила колекцията му от
папийонки, без да го пита.

***

– Хей… – Рейчъл отвори вратата

на бившия кабинет на баща си.
Джулия посрещна най-добрата
си приятелка с широка усмивка.
– Рейчъл! Здравей!
Двете се прегърнаха и
гостенката се настани на един от
удобните столове до прозореца.
– Как са нещата?
– Добре.
– Е, какво става между теб и
Гейбриъл?
– Нищо.
– Ужасно лоша лъжкиня си.
Джулия се извърна встрани.
– Какво те кара да мислиш, че
нещо става?
– Гейбриъл е долу и изглежда
нещастен, а ти си тук и изглеждаш
нещастна. В къщата има напрежение.
Не е нужно да си медиум, за да се
сетиш.
– Не искам да говоря за това.
– Мъжете са тъпанари.
– Няма да споря – Джулия се
тръсна на стола срещу най-доб– рата
си приятелка, премятайки крака през
облегалката.
– Понякога се карам с Аарон.
Той полудява и се маха за няколко
часа, но винаги се връща – Рейчъл
погледна внимателно приятелката
си. – Искаш ли да сляза и да пребия
Гейбриъл?
– Не. Но си права. Скарахме се.
– Какво стана?
– Направих грешката да му дам
да прочете доклада, по който работя.
Той ми каза, че е ужасен.
– Какво е казал? – Рейчъл
направо подскочи от стола си.
– Не точно с тези думи, но все
пак…
 – Какво му става? Щях да го
замеря с нещо, ако ми каже нещо
такова!
Джулия се усмихна широко.
– Мислех си за това, но не исках
после да се занимавам да чистя
кръвта от пода и стените.
Рейчъл се разсмя.
– Защо смята, че докладът ти е
ужасен?
– Смята, че греша с тезата си и
иска да ми помогне.
– Като че ли се опитва да
контролира труда ти, както се опитва
да контролира всичко друго. Мислех,
че ходи на терапия за това.
Джулия мълча известно време.
– Не искам да мс лъже само за
да пощади чувствата ми. Ако
докладът се нуждае от промяна,
трябва да го знам.
– Предполага се, че е достатъчно
голям, за да знае как да ти помогне,
без да те обижда, като казва, че
докладът ти е ужасен.
Джулия изпуфтя с отчаяние.
– Именно. Казва, че иска да сме
истинско семейство, с деца, да сме
заедно. После се обръща и се държи
като пълен задник.
Рейчъл вдигна ръка и накара
приятелката си да млъкне.
– Чакай малко. Иска да имате
деца?
Джулия трепна.
-Да.
 – Джулс! Това е страхотно!
Толкова се радвам за вас. Кога ще
почнете да опитвате?
– Не веднага. Съгласихме се да
изчакаме малко, докато спечеля
докторската си степен.
– Доста време има дотогава –
отбеляза тихо Рейчъл.
– Ще ми бъде прекалено трудно
да защитавам докторантура и да
гледам бебе.
Рейчъл кимна. Пръстите ѝ си
играеха с ръба на тениската ѝ.
– Ние искаме да имаме дете.
Джулия се наведе напред, за да
чува по-добре приятелката си.
– Какво, сега ли?
– Може би.
 – Как разбра, че си готова?
Рейчъл се усмихна.
– Всъщност не знам… Винаги
съм искала деца и Аарон е на същата
вълна. Говорим за това от
гимназията. Обичам Аарон. Бих била
щастлива с него дори да сме само
двамата. Но когато си представям
бъдещето, виждам деца. Искам след
години да имаме кого да чакаме да
се прибира у дома за Коледа. Ако
съм научила нещо от загубата на
майка си, то е, че животът е нетраен.
Не искам да чакам прекалено дълго,
докато създам семейство. Не искам
да пропусна шанса си.
Джулия почувства, че очите ѝ се
насълзяват, но се сдържа.
 – Правиш си редовно
мамография, нали?
– Да, както и генетичен тест.
Нямам гени за рак на гърдата, но не
мисля, че и мама е имала. Дори да е
имала, не са успели да го засекат
навреме.
– Толкова съжалявам.
Рейчъл въздъхна и погледна
през прозореца.
– Не обичам да говоря за това,
но ми тежи. Какво ще стане, ако
имаме деца и се разболея от рак?
Постоянно мисля за това – обърна се
към приятелката си. – Ако имате
деца, Гейбриъл със сигурност няма
да бъде толкова самодоволен задник.
– Защо?
 – Едва ли ще бъде такъв, когато
бебето напълни памперса в ръцете
му. Ще крещи името ти и ще моли за
помощ.
Джулия се разсмя. Но скоро
след това отново се намръщи мрачно.
– Просто искам да смята идеите
ми за стойностни. Те са също
толкова важни, колкото и неговите.
– Разбира се. Кажи му го.
Рейчъл хвана ръката ѝ и я
погали леко.
– Той измина дълъг път. Да го
видя женен и говорещ за семейство –
това е забележително. Майка ми
каза, че когато за първи път са
довели Гейбриъл у дома, криел храна
в стаята си. Нямало значение какво
му говори или прави, той криел по
нещо от всяко ядене.
– Гладен ли е бил?
– Боял се да не остане гладен.
Не вярвал, че мама и татко ще го
хранят. Затова си правел резерва за
времето, когато щели да престанат.
Не бил разопаковал и багажа си.
Постоянно очаквал да го отпратят.
– Не знаех това – каза Джулия и
почувства как камък затисна сърцето
ѝ.
Рейчъл я погледна със
съчувствие.
– Той ми е брат и аз го обичам.
Но често говори, без да мисли.
Вероятно има проблем с доклада ти,
защото не си го написала по начина,
по който би го написал той.
– Няма да пиша по неговия
начин. Имам собствени идеи.
– Съветвам те да говориш с него.
Разбира се, не е лоша идея малко да
го поизпотиш първо. Накарай го да
спи на дивана.
– За нещастие вероятно аз ще
бъда тази, която ще спя там – посочи
Джулия към диванчето до
отсрещната страна.

***

Да се каже, че вечерята бе
странна, щеше да бъде
омаловажаване. Джулия и Гейбриъл
седяха един до друг. Дори си
държаха ръцете по време на
молитвата. Но това бе само
болезнена, студена любезност –
нямаше топли погледи, нямаше
прошепнати мили думи, нито
ласкави докосвания под масата.
Гърбът на Гейбриъл бе изпънат
като дъска, поведението му бе
хладно. Джулия бе спокойна и
дистанцирана.
Ричард, Аарон и Рейчъл
поддържаха разговора, докато те
двамата едва проговаряха. След
вечерята Джулия отклони
предложението за десерта и се
извини, като каза, че трябва да
работи по лекцията си.
 Гейбриъл я проследи с поглед,
докато тя напускаше масата, а
отстрани на челюстта му потрепна
свито мускулче. Но не я спря. Просто
я гледаше как си отива.
Когато Рейчъл влезе в кухнята,
за да направи кафе, Аарон реши, че
вече бе прекалено. Наведе се през
масата.
– Човече, преглътни гордостта
си и ѝ кажи, че съжаляваш.
Гейбриъл повдигна изненадано
вежди.
– Защо предполагаш, че аз съм
виновен?
– Защото ти си онзи с член… –
млъкна и се закашля, когато забеляза
укорителния поглед на тъста си. –
Хъм, статистически погледнато,
осемдесет процента от караниците
са по вина на мъжа. Просто се
извини и минавайте напред. Не
желая да изкарам още една такава
вечеря или обяд. Атмосферата е
толкова студена, че ми се иска да
изляза навън да се стопля.
– Трябва да се съглася с Аарон.
Не че си ме питал – обади се Ричард.
Гейбриъл гледаше между
двамата мъже с нещо подобно на
отвращение.
– Опитах се да говоря с нея.
Така започна нашият спор. Тя се
заключи в банята и ми каза да се
разкарам.
Ричард и Аарон си размениха
разбиращ отговор.
– Имаш проблем – изсумтя
Аарон. – По-добре говори с нея,
преди да дойде време за лягане – или
ще си говориш на "ти" с дивана.
Той поклати глава, преди да
отиде в къщата, за да се присъедини
към жена си.
Ричард потупа замислено
столчето на чашата си.
– Е? – намръщи се Гейбриъл.
– Не съм казал нищо – погледна
нежно Ричард сина си. – Опитвам се
да не се намесвам.
– Благодаря ти.
– Но има причина защо
женените отдавна двойки казват на
младите да не се поддават на гнева
си. Разрешаването на проблемите,
когато са още дребни, ще улесни
живота и на двама ви.
– Не мога да започна разговор
при заключена врата.
– Разбира се, че можеш.
Ухажвал си я веднъж, ухажвай я
отново.
Гейбриъл го погледна с
изумление.
– Казваш ми да ухажвам жена
си?
– Казвам ти да се откажеш от
егото си, да се извиниш и после да я
изслушаш. Невинаги съм бил мъжът,
когото виждаш пред себе си. Можеш
да се поучиш от моите грешки.
– С майка ми имахте съвършен
брак.
Ричард се изсмя.
– Бракът ни бе далеч от
съвършенството. Но много отдавна
се споразумяхме да не позволяваме
децата ни да стават свидетели на
нашето несъвършенство. Децата се
изнервят, когато родителите им се
карат. От опит знам, че двойките се
карат за пари, секс или липса на
уважение и отношение.
Гейбриъл се накани да
протестира, но Ричард вдигна ръка.
– Не питам за какво сте се
скарали. Това е между теб и жена ти.
Очевидно е, че чувствата на Джулия
са наранени. Тя беше много, много
затворена в себе си по време на
вечеря, каквато беше, преди да
започне да се вижда с теб.
– Не аз бях този, който прекрати
рационалното ни общуване – заяви
надменно Гейбриъл.
– Чуй се само – укори го Ричард.
– Джулия не е нерационална. Тя е
наранена. Когато някой те нарани, е
рационално да се отдръпнеш от него.
Особено в нейния случай – каго
имаме предвид миналото ѝ.
Гейбриъл се намръщи.
– Не съм възнамерявал да я
нараня.
– Сигурен съм. Но също така
съм сигурен, че не си се карал с нея
съвсем по правилата. Да се научиш
как да спориш със съпругата си е
изкуство, не наука. На мен и на
майка ти ни отне много време,
докато го разберем. Но след като
успяхме, вече спорехме много рядко.
А когато го правехме, не беше
грозно, нито се нара
нявахме. Ако се научиш да
спориш с Джулия, като продължаваш
да я караш да вярва, че я обичаш и че
е важна за геб, ще разрешавате много
по-лесно конфликтите си – довърши
виното си Ричард и постави чашата
си на масата. – Приеми един съвет от
човек, който е бил женен дълго
време и е имал дъщеря. Когато
жената се отдръпне от теб и се
държи студено, тя го прави, защото
се защитава. Препоръчвам ти да
бъдеш нежен с жена си и да я
накараш да излезе от затворената
стая. В противен случай се подготви
за много самотни нощи на дивана.

***

Минаваше полунощ, когато

Джулия затвори лаптопа си. Знаеше,
че всички вече са си легнали. Беше
чула стъпките им в коридора.
Открехна вратата на кабинета. Изпод
затворената врата на тяхната спалня
струеше светлина. Без съмнение
Гейбриъл бе буден и четеше.
Обмисли за миг дали да не
отиде при него. Но разстоянието,
което трябваше да измине до леглото
му, ѝ се стори непреодолимо.
Грабна бутилката с пяна за вана,
която бе измъкнала от банята им
след вечеря. Щеше да си вземе още
една гореща вана в банята за гости,
за да се опита да забрави проблемите
си.
Половин час по-късно Джулия
се върна в кабинета и затвори
вратата зад себе си. Чувстваше се
освежена, но не и напълно
отпусната. След като Гейбриъл
очевидно бе решен да поддържа
дистанцията помежду им, тя щеше да
спи на дивана.
Докато си лягаше и се завиваше
със старото вълнено одеяло, което
двамата бяха споделили за първи път
преди толкова много години, се
замисли за дома им в Кеймбридж. За
първите месеци от брака им и колко
щастливи бяха те.
Искаше да бъде специалист по
Данте. Това бе дълъг път, изискващ
жертви, усилна работа и смирение.
Не искаше да бъде човек, поставящ
се над критиките на другите. Знаеше,
че работата ѝ, текстовете ѝ – всичко
имаше нужда от подобрение.
Но когато Гейбриъл ѝ каза, че
ще се изложи и ще изглежда като
глупачка, болката, която изпита, бе
направо непосилна. Нуждаеше се от
неговата подкрепа, от окуражаването
му. Не ѝ бяха нужни обидите и
укорите му. Вярата ѝ в самата нея бе
достатъчно колеблива.
Защо не разбираше, че тя копнее
за подкрепата му?
Докато тъгата я завладяваше,
Джулия се зачуди защо той не
идваше при нея. Без съмнение бе
прекарал вечерта със семейството си,
пушейки пура на верандата в
разговори за старите времена. Зачуди
се какво обяснение бе дал на Рейчъл
за спора им. Защо лежеше сама в
мрака, на път да се разплаче, а той,
изглежда, нямаше нищо против да я
остави в такова състояние.
И тогава чу как в дъното на
коридора се отвори врата. Чу
забързаните решителни стъпки на
Гейбриъл. Те спряха пред нейната
врата.
Джулия се надигна със затаен
дъх. Приглушената светлина от
коридора навлизаше през
цепнатината под вратата.
О, богове на скараните
младоженци, нека той да потропа и
да влезе.
Чу нещо, приличащо на
болезнена въздишка и звук като от
поставяне на длан върху вратата.
После видя сянка да закрива
светлината, докато стъпките се
отдалечаваха.
Стомахът ѝ се сви на топка, но
тя не се разплака.
Глава 5
Много рано на следващата
сутрин телефонът на Джулия звънна.
Тя се стресна, мелодията на песента
на "Полис" "Съобщение в бутилка"
отекна из стаята. Втренчи се в
телефона, който вибрираше на
бюрото. Но не вдигна.
Няколко минути по-късно чу
бипването, показващо, че е получила
есемес. Любопитна, отиде до бюрото
и взе телефона. Съобщението бе от
Данте Алигиери.
Съжалявам.
Докато обмисляше какво да
отговори, пристигна още едно
съобщение.
 Прости ми.
Започна да пише отговор, когато
чу движение по коридора. Някой
потропа на вратата.
Моля те, пусни ме вътре.
Джулия прочете най-новия
есемес, преди да отиде до вратата.
Открехна я съвсем леко.
– Здрасти – каза Гейбриъл с
колеблива усмивка.
Тя го погледна. Косата му бе все
още влажна от душа, но не се беше
бръснал. Беше облечен с бяла
тениска и стари дънки.
краката му бяха боси. Наболата
брада покриваше страните му. Може
би никога не беше виждала толкова
привлекателна гледка в живота си.
 – Има ли причина да тропаш на
вратата ми в шест часа сутринта? –
попита тя. Тонът ѝ бе по-хладен,
отколкото бе възнамерявала.
– Съжалявам, Джулиан.
Изражението му бе подходящо
разкайващо се. Определено
помагаше, че очите му бяха
кръвясали, а дрехите му бяха
намачкани, сякаш гоку-що ги бе
измъкнал от торба, предназначена за
"Армията на спасението", и ги бе
нахлузил върху себе си.
– Ти ме нарани – прошепна тя.
– Знам. Съжалявам – пристъпи
напред той. – Препрочетох доклада
ти.
Тя постави отбранително ръка
на ханша си.
– И дойде, за да ми кажеш това
ли?
– Звъннах ти, но ти не вдигна –
ухили се. – Напомни ми за Торонто,
когато трябваше да се катеря през
прозореца ти.
Бузите на Джулия пламнаха при
спомена за Гейбриъл, как стои в
двора ѝ и чака да я заведе на вечеря,
а тя го посреща по хавлия, току-що
излязла изпод душа.
– Забравила си нещо. Нещо
важно – в ръката си държеше
илюстрацията от "Спорът за Гуидо
да Монтсфелтро". – Намерих я
миналата нощ на пода на спалнята.
Не съм сигурен кой от нас я е
донесъл, но някой я е изпуснал.
Джулия пренебрегна
илюстрацията, която някога той бе
пуснал в пощенската ѝ кутия в
Торонто, и се вгледа в изражението
му. Той изгледаше нервен, в очите му
се четеше силно притеснение.
Прокара пръсти през влажната си
коса.
– Знам, че искаше да се махнеш
от мен, но мисля, че бяхме разделени
достатъчно дълго. Може ли да вляза?
Джулия отстъпи назад. Той
влезе и затвори вратата зад себе си.
Тя отиде до дивана и се сви на
него, загръщайки се с одеялото. Той
наблюдаваше движенията ѝ и
забеляза, че се бе свила на топка,
сякаш се защитаваше. Постави
илюстрацията върху компютъра ѝ и
пъхна ръце в джобовете си.
– Прочетох доклада ти отново. И
отново се зачетох в "Ад" – погледите
им се срещнаха. – Вчера казах нещо,
което не биваше.
– Благодаря ти – отвърна тя.
Тялото ѝ видимо се отпусна.
– Имам някои идеи как да го
подобриш – каза Гейбриъл и се
облегна на бюрото. – Знам, че за теб
е важно да си самостоятелна. Но ще
се радвам, ако мога да ти помогна.
– Ще приема съвета ти, стига да
не ми казваш какво да мисля.
– Никога не бих ти казвал какво
да мислиш. Как бих могъл? –
изражението на лицето му излъчваше
много нежност. – Твоите идеи са
едно от многото неща, заради които
те обичам.
Очите му се спряха на
илюстрацията.
– Реакцията ми бе излишно
драматизиране. Извинявам се. Но
темата на доклада ти е някак…
лична, Джулиан. Историята за
Франциск, който рискува да попадне
в ада, за да спаси душата на Гуидо,
изразява това, което се опитах да
сторя, когато направих признанието
си пред дисциплинарната комисия в
Торонто.
В гърлото на Джулия заседна
бучка. Не ѝ беше приятно да мисли
за станалото миналата година.
Дисциплинарната комисия и
принудителната им раздяла бяха
прекалено болезнени спомени.
– Признавам, че не реагирах
просто на тезата ти. Реагирах, защото
ми се стори, че представяш
пренебрежително историята. Нашата
история.
– Никога не съм смятала да
пренебрегвам нещо толкова важно.
Знам, че рискува всичко, за да ме
спасиш. Знам, че мина през истински
ад – кимна Джулия и го изгледа
решително. – Ако ситуацията бе
обърната, аз щях да сляза в ада, за да
те спася.
Усмивка се появи в ъгълчетата
на устните на Гейбриъл.
– Беатриче е знаела, че не може
да придружи Данте в ада, затова
изпратила Вергилий вместо себе си.
Единственият Вергилий, когото
познавам, е Пол Норис. Знаеш, че
това му е второто име, Върджил,
нали? Съмнявам се, че ще
приветстваш с готовност помощта
му.
Гейбриъл изсумтя.
– Пол трудно може да се сметне
за кандидат за Вергилий.
– За мен беше.
Гейбриъл се намръщи, защото
мисълта за Пол, който утешава
Джулия в неговото отсъствие, все
още го вбесяваше.
 – Бях задник. И преди, и сега –
отдръпна се от бюрото, извади ръце
от джобовете си и погледна мястото
до нея. – Може ли?
Тя кимна.
Гейбриъл седна на дивана до
нея и ѝ подаде ръка. Тя я взе.
– Не исках да те нараня.
– Знам. Аз също съжалявам.
Той я притегли в скута си и
зарови лице в косата ѝ.
– Не искам повече никога да се
заключваш в банята, за да се отървеш
от мен.
Хвана лицето ѝ в шепите си и
притисна устните си в нейните. След
миг колебание тя реагира.
Гейбриъл я целуна настървено,
устните му бяха топли и подканващи.
Напред и назад, напред и назад, той
тласкаше езика си в устата ѝ и я
обхождаше цялата. Най-накрая тя уви
ръка около врата му и го притегли
към себе си.
Езикът му мина отвън по
очертанията на устата ѝ. Когато тя я
отвори отново, той нежно го пъхна
вътре и докосна с връхчето му
нейния.
Целувките му никога не лъжеха.
Те изразяваха открито чувствата му.
Джулия усети страха и тъгата му, но
също и неугасна– лия пламък на
желанието му.
Дланите му се плъзнаха от
лицето към бедрата ѝ, а после я
повдигна така, че тя да го яхне.
Телата им се долепиха едно в друго,
докато продължаваха да се
прегръщат, без да откъсват устните
си, неспиращи играта си с език.
– Ела в леглото – каза Гейбриъл
с пресипнал от страст глас, като
хвана дупето ѝ в ръце и го притисна
към набъбналото доказателство за
своята възбуда.
– Добре.
– Страхотно – долепи той устни
до ухото ѝ. – Все още имаме време да
се сдобрим както трябва, преди
всички да са слезли за закуска.
Джулия се отдръпна.
– Не можем да се одобряваме…
така, както искаш ти, докато имаме
гости.
– О, да, можем – сините му очи
блеснаха опасно. – Ще ти покажа.

***

– Миналата нощ бе ужасна.

Гейбриъл лежеше по гръб,
едната му ръка бе пъхната под
главата му. Не си бе направил труда
да се покрие. Спалнята им бе топла,
а любимата му съпруга лежеше до
него по корем, също гола.
– Такава беше – надигна се на
лакти Джулия, за да го погледне в
очите. – Защо не дойде да
поговорим?
 – Исках да прочета доклада ти
отново. А и мислех, че се нуждаеш от
пространство.
– Не ми харесва да се караме –
Джулия наклони глава, кичурите ѝ
покриваха юрната част на гърдите ѝ.
– Направо го мразя.
– И на мен не ми харесва – което
всъщност е изненадващо. Преди
обичах да се карам и да споря с
хората – присви устни Гейбриъл. –Ти
ме превърна в пацифист.
Не мисля, че някога ще станеш
пацифист, Гейбриъл – каза Джулия,
после продължи с потрепващ глас: –
И без това ми е достатъчно трудно в
докторантската програма. Нуждая се
от подкрепата ти.
 – Имаш я – прошепна той
незабавно.
– Не съм възнамерявала
съзнателно да противореча на твоите
теории в доклада си. Просто така се
случи някак си…
– Ела тук.
Джулия се преобърна и се качи
върху него, а той я обви веднага с
ръце.
– Трябва да намерим начин да
спорим и да сме на различно мнение,
без да повтаряме вчерашния ден.
Сърцето ми няма да го понесе.
– Нито пък моето – прошепна
тя.
– Обещавам да не съм
егоистичен задник, ако ти обещаеш
да не се затваряш в банята – прониза
я той с поглед.
– Обещавам да не се заключвам
в банята, ако ти ми оставиш
свободно пространство. Опитвах се
да се махна от теб, защото имах
чувството, че ситуацията ескалира.
Ти нямаше да ми позволиш да си
тръгна.
– Вземам си поука. Обещавам да
не протестирам, когато ти се иска да
спрем по време на спор, стига да
обещаеш да поговорим после. И не
на следващата сутрин, по-рано. Няма
да позволя някой от нас да спи
отново на дивана.
– Съгласна съм. Диванът е
много неудобно място. И самотно.
 – Не се изразих добре, когато
говорех за доклада ти. Съжалявам за
това. Не се притесних, защото
изразяваш несъгласие с мен.
Всъщност това дори е по-добре,
защото така всички ще видят, че
имаш свое мнение, своя позиция.
– Не ти противореча е идеята
просто да съм на различно мнение.
Между деликатно извитите
вежди на Джулия се появи бръчка.
Гейбриъл се опита да я заличи с
целувка, но безуспешно.
– Разбира се, че не си го
направила нарочно. За твоя
изненада, и аз мога да греша.
Понякога.
– Моят професор? Да греши?
Невъзможно! – разсмя се тя.
– Да, наистина е изненадващо,
нали? – поклати замислено той
глава.
– Но докато довършвах
повторното четене на доклада ти, ти
ме убеди, че градиционната
интерпретация е погрешна.
– Какво? – Джулия не можеше
да повярва на ушите си.
– Чу ме. Докладът ти промени
мнението ми. Все пак имам някои
предложения как да подобриш
последната част. Там не ме убеди
напълно.
– Мога да използвам някои
основни указания. Ще те цитирам в
обяснителните бележки.
 Той плъзна длани по гърба ѝ.
– Ще съм поласкан да се появя в
твоите бележки.
Тя се поколеба за миг.
– Вече не мислиш ли, че
докладът е ужасен? Че ще се изложа
като глупачка?
– Не. След като преодолях
кретенската си реакция и обърнах
внимание на аргументите ти,
осъзнах, че професор Маринели е
права. Докладът ти е добър.
– Благодаря ти – Джулия
притисна буза до гърдите му. –
Трудно ми е да съм студентка в
областта, в която работиш и ти. Все
имам чувството, че се мъча да те
настигна.
 Пръстите на Гейбриъл се
заиграха с косата ѝ.
– Мога да положа усилия и да те
подкрепям повече. С теб не се
състезаваме. Всъщност ще ми хареса
някой ден да напишем заедно
доклад, като съавтори.
Джулия повдигна глава.
– Наистина ли?
– Мисля, че ще е чудесно да
създадем нещо заедно, като плод на
споделената ни любов към Данте. И
се гордея с теб, че имаш смелостта да
отстояваш мнението си. Когато
представяш доклада си в Оксфорд, аз
ще съм на първия ред и ще си мисля:
"Това е моето момиче".
– Това е направо… сбъдната
мечта – да те чуя да казваш по–
добно нещо.
– Тогава ще продължавам да го
казвам.
Глава 6
Роднините на Емерсън
благоразумно се въздържаха от
коментари колко спокойни и
щастливи изглеждаха двамата, когато
излязоха от спалнята си – точно
преди обяд.
Братът на Гейбриъл Скот
пристигна следобед с жена си Тами
и с техния син Куин. Всички,
включително бащата на Джулия Том
и приятелката му Даян се настаниха
край масата за ранната вечеря.
Даян Стюарт бе привлекателна
афроамериканка с безупречна кожа,
големи тъмни очи и къдрици до
раменете. Беше на че– тирийсет,
почти десет години по-млада от
приятеля си. С Том се познаваха от
много време, бяха живели в
Селинсгроув през целия си живот.
Когато бе време за десерта, Даян
с танцуваща стъпка влезе в кухнята.
Гейбриъл бе оборудвал къщата с
централна озвучител– на систсма и
мелодията на нежен латино джаз се
носеше навсякъде.
Младоженците се бяха долепили
един до друг, поклащайки се бавно в
ритъма на музиката. Гейбриъл
прошепна нещо в ухото на Джулия.
Тя, изглежда, се притесни и се
извърна, но той се разсмя и я
притегли отново към себе си.
Даян се отдръпна назад, за да не
ги притесни, но една стара дървена
дъска на пода изскърца под краката
ѝ. Джулия и Гейбриъл застинаха на
място и се обърнаха към нея.
Тя им се усмихна.
– О, тук нещо се пече… И не е
ябълков пай.
Гейбриъл се разсмя – щастлив и
гръмък звук, а Джулия се усмихна
леко, поставяйки ръката си на
рамото му.
Даян кимна одобрително.
– Отне ви толкова много време
да приготвите кафето, че реших да
проверя дали не сте забравили как се
прави.
Гейбриъл прокара пръсти през
косата си, която Джулия бе
разрошила с ласките си.
– Скъпа? – погледна я
въпросително той.
– Кафето е готово, а паят
изстива. Само минутка – Джулия
отстъпи с неохота от съпруга си,
който крадешком я потупа ласкаво
по дупето.
В този момент Рейчъл и Тами се
присъединиха към тях. Та– ми бе
най-новият член на семейството им –
беше се омъжила за по-малкия брат
на Гейбриъл само преди месец. С
ръст метър и петдесет и пет, тя беше
стройна и с хубави извивки на
тялото, с дълга червеникаворуса коса
и светлосини очи.
– Защо се бавите? – Рейчъл
погледна брат си с подозрение,
сякаш бе сигурна, че той е
единствената причина за
закъснението им.
– Просто правехме кафе – каза
Джулия, като се опита да прикрие
смущението си, припряно сипвайки
кафе в няколко чаши.
– Обзалагам се – намигна им
Тами.
– Не мисля, че правеха точно
кафе. Ммм… – размаха пръст в тяхна
посока Тами.
– Добре. Дами, оставям ви –
Гейбриъл целуна лекичко Джулия по
бузата, преди да избяга във
всекидневната.
Рейчъл огледа ябълковия пай,
поставен на плота, и провери с пръст
дали още е горещ.
– Грабвай ножа, Джулс. Да
нарежем този пай.
– Ето това вече е сериозна дума
– Даян отклони предложението на
Джулия за кафе и се настани на един
от столовете в кухнята.
– Е, какво става тук? И, моля те,
кажи ми, че не сте използвали
плотовете с друго предназначение…
– Рейчъл изгледа гранитните
плотове, които Гейбриъл бе настоял
да сложат при ремонта на кухнята.
Не, прекалено са студени –
отвърна Джулия, без да се замисли, и
после веднага с ужас закри устата си
с длан.
 Останалите жени избухнаха в
силен смях и започнаха да я
подкачат.
– Дали тук е много горещо, или
просто на мен така ми се струва? –
повя си престорено Даян с една
салфетка. – Ще започна да наричам
това място "къщата на любовта".
– Родителите ми бяха същите –
огледа се Рейчъл из стаята. – Не че
вършееха по кухненските плотове –
поне доколкото знам. Но бяха много
страстни. Сигурно все пак има нещо
особено в тази кухня.
Джулия не можеше да оспори
това. Имаше нещо топло и уютно в
това пространство и в самата къща. С
Гейбриъл им бе грудно да свалят
ръцете си един от друг, освен когато
тя работеше по лекцията си.
– Е, брат ми реваншира ли се за
вчера? – попита я Рейчъл.
Джулия се изчерви леко.
-Да.
-Добре. Но пак трябва да
поговоря с него. След кавга се
предполага да ти купи цветя. Или
диаманти.
Джулия погледна годежния си
пръстен, който бе украсен с голям
камък в средата, заобиколен от по-
малки диаманти.
– Вече ми е дал достатъчно.
– Пръстенът е много хубав,
скъпа – каза Даян. После се обърна
към Тами, поглеждайки към нейната
ръка. – И твоят също, миличка. Как е
семейният живот?
Тами се загледа в диамантите на
пръстена си, които блещукаха,
отразявайки светлината от
халогенните лампи.
– Не съм се и надявала, че ще се
случи.
– Защо не? – попита Рейчъл с
пълна с пай уста.
Тами погледна към вратата.
– Не трябва ли да поднесем
десерта във всекидневната?
Рейчъл преглътна.
– Мъжете си имат крака. Ако
искат пай, да дойдат и да си вземат.
Тами се изкикоти и вдигна
чашата си с кафе с две ръце.
 – Преди да започна да излизам
със Скот, живеех с един човек.
Гаджето ми от юридическия колеж.
Говорехме за брак, за къща… Сещате
се, целият пакет с градинката и
бялата ограда. После забременях.
Джулия се размърда неловко на
високото столче до бара и заби
поглед в пода.
Тами погледна приятелките си
замислено.
– Скот ми е казвал, че не е бил
планирано дете, но родителите му са
били щастливи, че ще го имат. Иска
ми се да съм познавала Грейс.
Изглежда е била прекрасна жена.
– Такава беше – кимна Рейбъл. –
Гейбриъл също не бе планиран.
Родителите ми го взеха при нас след
смъртта на майка му и по-късно го
осиновиха. Всъщност планирането
на тези неща няма значение. Важно е
какво се случва след това.
Тами поклати глава.
– Бяхме говорили за деца. И
двамата искахме да имаме. После
внезапно Ерик реши, че не е готов.
Каза, че съм забременяла, за да го
вържа за себе си.
– Като че ли забременяването
зависи само от теб – размаха
вилицата си във въздуха Даян.
Джулия не каза нищо, засрамена
от факта, че разбираше липсата на
готовност за такава стъпка в живота
у Ерик, макар да го презираше за
действията му.
– Ерик ми постави ултиматум –
или бебето, или той. Когато се
поколебах, той си тръгна.
– Задник – измърмори Рейчъл.
– Бях съсипана. Знаех, че не съм
само аз отговорна за
забременяването, но чувствах, че е
трябвало да бъда по-внимателна.
Обмислях аборт, но Ерик вече си бе
тръгнал. А дълбоко в себе си вече
усещах, че ще съм щастлива да бъда
майка.
Джулия потръпна още веднъж,
смаяна от искреността на изповедта
на Тами.
– Не можех да си позволя да
плащам наема си сама, затова се
върнах при родителите си. Смятах,
че съм пълен провал – бременна,
сама, живееща с родителите си.
Често заспивах, плачейки, защото
смятах, че никой мъж няма да ме
погледне и да ме пожелае.
– Толкова съжалявам – каза
Джулия. Очите ѝ бяха започнали да
се насълзя ват.
Тами се наведе към нея и я
прегърна.
– Нещата се развиха добре. Но
никога няма да простя на Ерик, че
подписа отказа си от родителски
права. Сега Куин няма да познава
баща си.
– Донорите на сперма не са
бащи – прекъсна я Рейчъл. – Ричард
не е допринесъл с генетичен
материал за появата на Гейбриъл, но
е негов баща.
– Не знам чий е бил генетичният
материал за създаването на
Гейбриъл, но явно е бил добре
изглеждащ мъж, защото това момче е
хубавец – махна с ръка към дневната
Даян. – Не колкото моят мъж, но пък
и никой не е, нали?
Джулия се изкикоти неловко,
опитвайки се да осмисли идеята, че
някой намира мъжа ѝ за "хубавец".
Тами продължи:
– Имах късмет с работата си.
Работех в офиса на окръжния
прокурор заедно със Скот. Излязохме
няколко пъти, докато бях бременна.
Бяхме просто приятели, но той бе
ужасно мил с мен. Мислех си, че
след като родя, едва ли ще ми се
обади повече. Но той дойде да ме
види няколко седмици след като
Куин се роди. Предложи ми да
излезем и аз бях поразена от него.
– Той също бе поразен от теб,
доколкото си спомням – усмихна се
Рейчъл. – Дълбоко, дълбоко поразен.
Тами докосна годежния си
пръстен, въртейки халката на пръста
си.
– Кърмех бебето си, така че
трябваше да използвам помпа за
кърма преди срещите ни. Родителите
ми се грижеха за бебето. Но Скот
никога не ме е карал да се чувствам
странно или неловко. За него бях
личност, жена, не просто майка.
Предполагам, че си е падал по мен,
още когато излизах с Ерик –
погледна с усмивка тя към
приятелките си. – Толкова се
притеснявах за срещата си с вас.
Притеснявах се какво ще си
помислите. Но всички ме
посрещнахте толкова сърдечно –
обърна се към Джулия. – С Гейбриъл
се запознах по-късно, но той също бе
много мил. Дори когато Куин съсипа
костюма му.
– Трябваше да го видиш, преди
да бе тръгнал с Джулия – направи
гримаса Рейчъл. – Сигурно щеше да
връчи на Куин сметката от
химическото чистене.
Джулия се накани да
изпротестира за закачката с
Гейбриъл, но Тами продължи:
– Не мога да си представя, че би
направил подобно нещо. Той е
чудесен с Куин. А Скот?
Бащинството наистина променя
мъжете… Добрите мъже – уточни тя.
– Скот се бори на пода с Куин. Играе
си с него, нежен е. Това е напълно
различна негова страна.
Джулия се замисли над думите ѝ
и се запита какъв ли ще бъде
Гейбриъл като баща.
– Нямам търпение да имам
момиченце – усмихна се на себе си
Тами. – Скот ще се държи с нея като
с принцеса.
– Искаш още деца ли? – попита
Рейчъл.
– Да. Мисля, че две ще са
достатъчни, но ако следващото е
момче, ще продължим да опитваме
за момиче.
В този момент Скот влезе в
кухнята, носейки на ръце заспалото
почти двегодишно момченце. Кимна
за поздрав към другите жени, преди
да отиде при Тами.
– Мисля, че е време за лягане.
Джулия се усмихна при гледката
на Скот, който бе истински гигант,
над метър и деветдесет, и на малкия
рус ангел, който държеше в ръцете
си.
 – Ще ти помогна – изправи се
веднага на крака Тами. Целуна
съпруга си и тръгнаха нагоре по
стълбите.
Рейчъл погледна купчината
малки чинийки и пая.
– По-добре да занеса десерта на
мъжете.
Отряза две парчета, сложи ги в
чиниите и тръгна към дневната.
Даян погледна Джулия и
потропа с пръсти по чашата си с
кафе.
– Може ли да поговорим за
минутка, скъпа?
– Разбира се – Джулия се
извърна с лице към нея и я погледна
внимателно.
 Не знам как точно да го кажа,
затова ще давам направо. Прекарвам
вече доста време с баща ти.
Джулия ѝ се усмихна.
– Мисля, че това е страхотно.
– Той се запозна с майка ми и с
останалите членове на семейството
ми. Дори започна да идва в църквата
в неделя, за да ме слуша как пея в
хора.
Джулия се изненада – не
можеше да си представи баща си в
църква.
– Когато татко ме попита дали
може да те доведе на сватбата ни,
знаех, че нещата между вас са
сериозни.
– Обичам го.
 Джулия погледна Даян с широко
отворени очи.
– Леле. Той знае ли?
– Разбира се. И той ме обича –
усмихна се тя в отговор. –
Обсъждаме бъдещето си. Имаме
планове…
– Това е страхотно.
– Така ли? – тъмните очи на
Даян се впиха изпитателно в очите
на Джулия.
– Щастлива съм, че е с човек,
който го обича. Не ми се иска да
говоря за нея, но знаеш, че с Деб бяха
дълго време заедно. Нищо не излезе
от това. А и отдавна не ги харесвах
като двойка.
Известно време Даян не
проговори, сякаш обмисляше нещо.
– С баща ти говорим да
узаконим връзката си. Искам да
знаеш, че когато това стане, няма да
се опитвам да заема мястото на
майка ти.
Джулия застина на място.
– Шарън не ми беше майка.
Даян постави утешително ръка
на рамото ѝ.
– Съжалявам.
– Не съм сигурна какво ти е
казвал татко за нея, но предполагам,
че не е много.
– Не съм го притискала. Когато
мъжът е готов да говори, ще говори.
Джулия отпи от кафето си в
мълчание. Не ѝ беше приятно да
говори за майка си, която бе
починала, когато тя бе в гимназията.
Шарън бе алкохоличка и през по-
голямата част от живота на Джулия
изобщо не ѝ обръщаше внимание. А
когато ѝ обръщаше, то бе, за да я
малтретира.
– За мен Грейс бе като майка.
Бях по-близка с нея, отколкото с
Шарън.
– Грейс бе добра жена.
Джулия погледна Даян и видя в
очите ѝ смесица от надежда и
притеснение.
– Не се безпокоя от това, че ще
ми станеш мащеха. Ако двамата с
татко се ожените, ще бъда на първия
ред по време на сватбата ви.
 – Ще бъдеш повече от това,
миличка. Ще бъдеш една от
шаферките ми.
Даян обви ръце около раменете
на Джулия и я притисна силно към
себе си. След малко я пусна и изтри с
длан насълзените си очи.
– Винаги съм искала семейство.
Исках съпруг и собствен дом. На
четирийсет години съм и най-накрая
мечтите ми стават реалност.
Притеснявах се как се чувстваш.
Исках да знаеш, че обичам баща ти,
че не съм е него само заради пари
например.
Джулия я изгледа смаяно, после
и двете се разсмяха.
– Сега вече знам, че се шегуваш.
Татко няма пари.
– Той е добър мъж, има работа и
ме прави щастлива. Когато една жена
намери такъв мъж, трябва да го хване
и да не го пуска да си тръгва, без да я
е грижа за пари.
Преди Джулия да каже нещо.
Том се присъедини към тях в
кухнята. Видя, че очите на Даян бяха
насълзени, и веднага се спусна към
нея.
– Какво става тук? – попита той,
попивайки сълзите ѝ с ръка.
– Даян тъкмо ми казваше колко
много те обича – погледна го Джулия
с одобрително изражение.
– Така ли? – попита с глух глас
той.
 – И не че си ме питал, но имате
моята благословия.
– Така ли? – повтори пак Том,
този път по-тихо.
Том прегърна и двете жени,
после ги целуна по косите.
– Моите момичета – прошепна
той.

***

Малко по-късно Джулия

изпрати Даян и баща си.
Беше си помислила, че двамата
сигурно вече живеят заедно, поне
няколко дни от седмицата, затова се
изненада, когато Даян обясни, че не
го правят от уважение към своята
майка, с която тя още живееше.
Сега вече разбираше защо Даян
нямаше търпение да се омъжи и да
има собствен дом.

***

След десерта Ричард Кларк

седна на задната веранда с чаша скоч
в ръка и пура. Въздухът бе прохладен
и свеж. Ако затвореше очи, можеше
почти да си представи жена си Грейс
как идва през задната врата и
присяда на стола до него.
После сърцето му се сви и
натежа. Тя никога вече нямаше да
седне до него.
– Как си?
Ричард отвори очи и видя снаха
си Джулия, настанила се на най-
близкия до него стол. Подпъхна
краката под себе си и се загърна с
една от старите кашмирени жилетки
на Гейбриъл.
Ричард премести пурата в лявата
си ръка, както и пепелника, за да не
ѝ пречи димът.
– Добре съм, ти как си?
– И аз съм добре.
– Вечерята бе страхотна – каза
той. – Наистина изключителна.
– Опитах се да направя някои от
нещата, които ядохме в Италия.
Радвам се, че са ти харесали – каза
тя, облегна се назад и се загледа в
тъмното небе.
Ричард отпи отново от скоча си,
усещайки, че нещо я притесняваше.
Не искаше да я притиска, затова не
каза нищо.
– Ричард?
Той я поправи:
– Мисля, че се бяхме разбрали
да ме наричаш "татко".
– Разбира се, татко. Съжалявам
– каза Джулия и прокара пръст по
облегалката на стола, като
човъркаше разсеяно дървото.
– Няма за какво да съжаляваш
или да се извиняваш, Джулия. Ние
сме семейство. И ако някога имаш
нужда от нещо, аз съм насреща.
 – Благодаря ги – кимна тя и
опипа мястото, където бе наранила
дървото. – Притесняваш ли се, че
променихме толкова много неща
вътре в къщата?
Ричард се поколеба, преди да
отговори.
Банята имаше нужда от ремонт
и идеята да добавите още една на
първия стаж и в голямата спалня с
чудесна. А Грейс щеше да хареса
какво сте направили в кухнята. От
години ме уговаряше да сложим
гранитни плотове.
Джулия усети, че сърцето ѝ се
сви от болка.
– Много от нещата ги запазихме,
както си бяха.
 – Моля те, не се тревожи. Грейс
щеше да ти помогне с ремонта и
обзавеждането на къщата, ако беше
тук.
– Добре ли се чувстваш в стаята
за гости? Чудех се дали няма да
искаш да се преместиш?
Благодаря ти, че питаш, но няма
проблем. Тъжно ми е, че Грейс я
няма и вече няма да се върне при
мен. Боя се, че това чувство няма да
ме напусне. – Ричард се загледа в
брачната си халка, простичък златен
пръстен. – Когато съм вътре,
понякога, кълна се, чувам гласа ѝ
или помирисвам парфюма ѝ. Когато
съм във Филаделфия, не усещам
присъствието ѝ така. Апартаментът
ми не я помни – усмихна се той на
себе си. – Раздялата ни не ми се
струва окончателна, когато съм тук.
– Боли ли?
– Да.
Джулия се умълча, замисляйки
се как би се чувствала, ако загуби
Гейбриъл. Щеше да бъде съсипана.
Времето на човешкия живот бе
несигурно. Някой се разболява от
рак, друг умира в катастрофа и за
едно мигване семейството е разбито.
Един тих гласец се обади в
главата ѝ. Ако имаш дете от Гей–
бриъл, винаги ще имаш част от него.
Гласът и мисълта зад него я
накараха да потръпне.
Ричард забеляза реакцията ѝ,
надигна се и наметна одеялото около
раменете ѝ.
– Благодаря ти – измърмори тя.
– Харесва ли ти да живееш във
Филаделфия?
– Работата ми не е точно такава,
каквато очаквах. Мисля си за
пенсиониране – Ричард тръсна
пепелта в пепелника. – преместих се,
за да бъда по-близо до Рейчъл и
Скот, но не ги виждам много. Всеки
е зает със собствения си живот.
Всичките ми приятели, включително
и баща ти, са тук.
– Премести се обратно.
– Какво? – извърна се той към
нея.
– Върни се отново в
Селинсгроув. Живей тук.
– Сега това е твоят дом, твой и
на сина ми.
– Идваме тук само през
ваканциите. Веднага ще си сменим
спалните, а ти ще се преместиш от
Филаделфия.
Ричард вдигна пурата до устата
си.
– Много мило, че го предлагаш,
но аз вече съм направил своя избор.
Продадох къщата на Гейбриъл преди
година.
– Той ще се радва, че ще живееш
в своя истински дом. Това е мястото,
на което принадлежиш.
Ричард поклати глава.
– Никога не съм се отмятал от
думата си.
Джулия сбърчи чело, за да
измисли по-убедителна стратегия.
– А и се нуждаем от
благословията ти.
Ричард цъкна с език.
– Хъм… Преди говорех така на
Гейбриъл, когато исках да го убедя в
нещо, а той проявяваше ината си. И
от каква благословия се нуждаете?
Изражението на Джулия се
промени.
– Имам молитва, която засега
остава без отговор.
Не каза нищо повече и Ричард
шумно издиша дима от пурата си.
– Според мен всички молитви,
които отправяме, някога получават
отговора си. Понякога отговорът е
"не". Но със сигурност ще се моля да
получиш своя отговор. Не мога да се
преструвам, че предложението ти да
се върна тук не ме изкушава. Но вие
сте вложили толкова много време и
усилия да направите къщата своя.
Довършили сте горния етаж,
боядисали сте стените.
– Ти си ипотекирал къщата, за
да платиш дълговете на Гейбриъл,
натрупани заради наркотиците.
Ричард я погледна изненадано.
– Казал ти е за това?
– Да.
– Беше много отдавна. Гейбриъл
върна дълга си.
И това е още една причина да
пожелае този дом да стане отново
твой.
– Един баща ще направи всичко
за детето си – мрачно каза Ричард. –
Не ме беше грижа за парите. Опитвах
се да спася живота му.
– И си успял. Ти и Грейс –
Джулия се огледа из градината. –
Докато къщата е на семейството и
можем да се събираме за Деня на
благодарността и Коледа, няма
значение кой я притежава. Или кой
живее тук.
Тя придърпа одеялото по-
плътно до себе си, когато лек повей
на вятъра мина през верандата,
галейки лицето ѝ.
– Гейбриъл обаче никога няма
да се раздели с градината. Наел е
хора да я обновят. Вече засаждат
дървета.
– Старите дървета не са давали
плодове от години. Боя се, че е
прекалено оптимистичен.
Джулия погледна към гората, в
посока към градината.
– Оптимизмът е добър за него –
обърна се към Ричард. – Ако живееш
тук, ще може да наглеждаш
градината. Гейбриъл ще бъде
облекчен, знаейки, че тя е в добри
ръце. Ще ни помогнеш много.
Ричард мълча като че ли цяла
вечност. Когато проговори, гласът му
бе пресипнал от вълнение.
– Благодаря ти.
 Тя стисна ръката му, после
стана и се прибра, оставяйки го
насаме с пурата и с мислите му.
Докато притваряше очи сред мрака,
Ричард почувства как надеждата
отново оживява в сърцето му.

***

След като гостите се оттеглиха

за през нощта, Джулия приседна на
ръба на ваната и провери
температурата на водата. Нямаше
търпение да се отпусне за няколко
минути. Знаеше, че трябва да работи
по лекцията си, но суматохата през
деня я бе напрегнала доста. Запита се
дали да не се обади на терапевта си в
Бостън. Със сигурност д-р Уолтърс
щеше да има предложения как да се
справи със стреса, брачните
конфликти и възобновеното желание
на Гейбриъл да имат дете.
Не беше толкова ужасно да имат
дете. Джулия мислено
противопостави нежния ентусиазъм
на Гейбриъл за бебе със студеното
безразличие, което Тами описа у
Ерик. Разбира се, Джулия знаеше
какво би предпочела. Просто
трябваше да си стъпи на краката и да
не позволи страстта на Гейбриъл да
потисне нея и мечтите ѝ.
Кавгата им от миналия ден бе
постигнала нещо – бе показала колко
много неща имаха да учат като
двойка. Определено трябваше да
научат тези уроци, преди да имат
дете.
Докато чакаше нивото на водата
да се вдигне, почувства как
косъмчетата на врата ѝ настръхнаха.
Обърна се и видя Гейбриъл, застанал
до тоалетката. Той разкопча горните
три копчета на ризата си; няколко
нежни кичурчета с косми на гърдите
му се виждаха под тънкия плат на
тениската му.
– Никога няма да ми омръзне да
те гледам – целуна я по шията, преди
да издърпа хавлията, с която тя се бе
увила. – Трябва да те нарисувам –
прошепна той, докато пръстите му
минаваха нагоре и надолу по
гръбнака ѝ.
– Ти ме нарисува предишната
нощ, Караваджо. Рисувахме по целия
под.
– О, да. Мъчно ми беше, че
трябваше да почистим. Надявах се, че
ще добавим още мотиви.
– Рисуването ще трябва да
почака нощ, в която няма да имаме
гости – Джулия го погледна
закачливо. – Ще се присъединиш ли
към мен?
– Предпочитам да погледам.
– Тогава ще се постарая да ти
направя хубаво представление – каза
тя, повдигна косата си с две ръце и
изви гърба си в поза на пинъп
момиче. Той простена и пристъпи
напред.
Джулия протегна ръка и го спря.
– Оставих пяната си за вана в
банята за гости. Ще ми я донесеш ли,
моля?
– Разбира се, богиньо моя –
облиза устните си Гейбриъл и излезе
от банята.
Бяха му нужни няколко минути,
за да намери бутилката с пяна,
защото някой я бе съборил на пода и
тя се бе претърколила до кошчето за
боклук. Когато се наведе да я вдигне,
забеляза нещо, поставено между
стената и кошчето. Малка,
правоъгълна кутия. Прочете надписа
ѝ.
 "Тест за бременност".
Но кутията бе празна.
Когато шокът от изненадата му
премина и погледна отново дали е
прочел правилно надписа, постави
кутията обратно на мястото ѝ и се
върна в стаята.
Безмълвно подаде бутилката на
Джулия, която изля голяма част от
есенцията с аромат на сандалово
дърво и сацума6, преди да влезе във
ваната. После се настани вътре в
поза, която според нея бе
провокативна и съблазнителна.
Гейбриъл бе потънал в мисли и
не коментира нищо.
– Какво има? – Джулия се
облегна на ръба на ваната.
 Той се почеса замислено по
брадичката.
– Рейчъл бременна ли е?
-Доколкото знам, не. Но ми
каза, че правят опити. Защо?
– Намерих празна кутия от тест
за бременност в банята за гости.
Някой сякаш беше опитвал да я
скрие.
– Сигурно е нейна.
– Искаше ми се да е твоя –
Гейбриъл я погледна толкова
настоятелно, че Джулия усети как
лицето ѝ пламва.
– Дори след станалото вчера?
– Разбира се. Двойките се карат.
Съпрузите са задници. После правим
страстен и потен секс за одобряване
и продължаваме напред.
Тя се загледа в пяната край себе
си.
– Бих предпочела да правим
страстен и потен секс за одобряване,
без всъщност да сме се карали.
Неговият глас се сниши до
сластен шепот.
– Това някак си проваля идеята
за сдобряването и реванши– рането,
нали?
Тя издиша дълбоко и повдигна
тъмните си очи към него.
– Още не съм готова да имаме
дете.
– Нашето време ще дойде –
хвана той ръката ѝ и притисна устни
до покритите ѝ с пяна пръсти. –
Повярвай ми, не искам да започваме
нов спор тази вечер или да те
стресирам допълнително.
Джулия се усмихна леко.
– Предполагам, че тестът е на
Тами.
– Тя вече има дете.
– Куин ще стане на две през
септември. Знам, че тя иска да има
дете от Скот.
Гейбриъл намали осветлението,
преди да отиде в спалнята. След миг
се върна, а Джулия чу гласа на
Аструд Жилберто да се носи от
високоговорителя, закачен на тавана.
Тя погледна оценяващо съпруга си.
– Която и от тях да си е
направила теста, явно е открила, че
не е бременна. Но ако е, ще станеш
отново чичо. Чичо Гейбриъл.
Без да реагира на думите ѝ, той
разкопча ризата си. Свали я, после
свали и тениската си, разкривайки
татуировката си, а светлината иг
раеше по тъмните косъмчета на
мускулестата му гръд.
Джулия следеше с поглед как
той закачва ризата си на закачалката,
как ръцете му се плъзват към колана
му. Гейбриъл ѝ намигна, после
забави движенията си, като я
дразнеше. Тя завъртя престорено
очи.
– Водата ще изстине, докато
свършиш с това.
– Съмнявам се. И определено
няма да стоя тук, когато свършвам.
– Защо?
– Защото не възнамерявам да
свърша тук, а в теб, скъпа моя.
Намигна ѝ отново, докато
окачваше и панталоните си, а после
се измъкна и от боксерките си.
Джулия познаваше добре тялото
на съпруга си, но въпреки това
фигурата му винаги я оставаше без
дъх. Той имаше широки рамене,
тясна талия и ханш, продължаващ в
мускулести бедра. Ръцете и коремът
му бяха добре оформени, както и
областта, спускаща се към
набъбналия му член.
– Направо ме убиваш, когато ме
гледаш така – погледна я той с
изпълнени със страст очи.
– Защо? – попита Джулия, като
се премести назад, за да му направи
място във ваната.
– Защото изглеждаш така, сякаш
искаш да ме оближеш от горе до
долу.
– И наистина искам.
Само секунда бе нужна на
Гейбриъл да се пъхне във ваната и да
обвие дългите си крака около нея.
– Този аромат мие познат.
– Купих тази пяна, защото ми
напомни за масажното масло, което
използва във Флоренция. Разтърка
ми гърба, помниш ли?
– Доколкото си спомням, ти
разтърквах не само гърба – по–
гъделичка той ухото ѝ с нос. – Нямаш
представа как ми действа тази
миризма.
– О, да, имам – Джулия се
отпусна на гърдите му. Усещаше
твърдостта на члена му, допиращ се
до долната част на гърба ѝ.
– Преди да продължим с…
другите дейности, искам да
поговориш с мен за нещо.
– За какво? – напрегна се
Джулия.
Дланите на Гейбриъл се допряха
до раменете ѝ и започнаха да я
разтриват.
– Отпусни се. Аз не съм ти враг.
Просто се опитвам да те убедя да ми
се довериш поне малко. Когато си
стресирана, имаш навика да си
вземаш вана. И напоследък го
правиш всеки ден.
– Много неща са ми на главата.
– Разкажи ми.
Джулия се заигра с водата,
лявата ѝ ръка правеше вълнички
напред и назад по разпопената
повърхност.
– Тревожа се за обучението си,
да не се проваля на изпитите.
Тревожа се и за лекцията си.
Гейбриъл стисна раменете ѝ.
– Говорихме за лекцията ти и ти
казах искреното си мнение – добра е.
И няма да се провалиш в
докторантската програма.
Просто трябва да вземаш само
по един семестър, не по повече
наведнъж. И не е необходимо да
забавляваш роднините ни тази
седмица. Утре ще им кажем, че
трябва да работиш цял ден по
доклада си. Те ще намерят с какво да
се занимават през деня, а вечерта ще
направя пържоли на скара. Сигурен
съм, чс Рейчъл и Тами ще ми
помогнат.
Мускулите на врата на Джулия
започнаха да се отпускат леко под
натиска на пръстите му.
– Това ще ме улесни много,
благодаря ти.
– Готов съм на всичко за теб –
прошепна той, допирайки устни до
шията ѝ. – Знаеш го, нали?
 – Знам го – отвърна тя, обърна
се и го целуна по устните.
Когато се откъснаха един от
друг, Джулия се усмихна.
– Рожденият ти ден се пада по
времето, когато ще бъдем в Италия.
Как искаш да го отпразнуваш?
– С теб. В леглото. Няколко дни,
без да ставаме от него – Гейбриъл
обви ръце през кръста ѝ и погали
нежната кожа около пънчето ѝ.
– Искаш ли да поканим някои
хора да дойдат с нас в Умбрия?
Могат да ни придружат и на
изложбата във Флоренция.
– Не, искам те само за себе си.
Можем да ги поканим в Кеймбридж
за твоя рожден ден.
 Джулия постави ръка върху
неговата и го спря.
– Предпочитам да не вдигаме
много шум около рождения ми
ден.
Той се облегна назад.
– Мислех, че сме приключили с
тази тема.
– През септември ще сме много
заети.
– Двайсет и пет годишнината е
важен период в живота на човек.
– Както и трийсет и петата.
– Моите годишнини имат
значение само заради теб. Без теб
това ще са просто празни дни.
Джулия зарови лице в гърдите
му.
 – Трябва ли да си толкова
сладък?
– След като през по-голямата
част от живота си съм поглъщал и
излъчвал основно горчивина, да, сега
трябва да е обратно– то-устните му
се плъзнаха по извивката на шията ѝ
и покритите с пяна рамене.
– Тогава, предполагам, че трябва
да организираме тържество през
септември. Можем да го направим в
уикенда на Деня на труда – тя целуна
гърдите му, после вдигна глава и го
погледна в очите. – Какво каза
Ричард, когато говори с него тази
вечер?
– Би искал да се премести
обратно тук, но не иска да купува
къщата. Мисля, че спестява за
пенсионирането си.
– Може да живее тук, без да я
купува. За теб парите не са толкова
важни, нали?
Изобщо. И предпочитам да
живее тук. Но той се чувства зле,
сякаш няма право на подобренията и
направения ремонт.
– Сега ще може да се възползва
максимално от къщата, да се наслади
на живота в нея. Единственият
проблем е какво ще правим с
обзавеждането. В Кейбридж нямаме
място за мебелите.
– Можем да ги дадем на Том.
Неговите са виждали и по-добри дни
– каза внимателно Гейбриъл.
 – Сериозно? Ще го направиш
ли?
– Няма да те лъжа, Джулиан.
Баща ти не е най-любимият ми човек
на света. Но ти си… – каза той и я
целуна. – Ричард има неща, които са
купували с Грейс и с които не иска
да се раздели, а има и някои мебели,
които остави и ние сложихме на
склад. Трябва да изнесем новите
мебели, за да има отново място за
неговите неща. Може да ги дадем на
Рейчъл…
– Мисля, че ще е по-добре да ги
предложим на татко. Той и Даян
говорят за брак… съвсем скоро.
Ръцете на Гейбриъл я стиснаха
по-силно през кръста.
 – Какво мислиш за тази идея?
Как се чувстваш?
– Тя се държи добре с татко, а и
с мен. Искам да има някого, с когото
да остарее. Не искам да е сам.
– Не искам да ти противореча,
скъпа, но баща ти вече е остарял.
Всички сме тръгнали натам.
– Знаеш за какво говоря.
Гейбриъл я премести така, че
Джулия застана с лице към него,
преплела крака около кръста му.
– За твой късмет, аз не съм
прекалено стар и мога да те държа
будна цяла нощ. Мисля, че тази стая
все още не е подпечатана с нашата
любов. Време е да променим това…
Глава 7
Някъде след полунощ Ричард
почувства, чс леглото скърца и някой
се пъха до него под завивката.
Завъртя се и гушна тялото на
съпругата си. Тялото ѝ бе познато и
меко и той въздъхна шум– но, когато
се притисна до нея.
Тя също изпъшка от
удоволствие, както винаги в такива
моменти, и се намести по-удобно.
– Липсваше ми – каза той,
погали косата ѝ и я целуна. Не му се
стори странно, че косата ѝ е дълга и
права, както беше преди
химиотерапията.
– И ти ми липсваше, скъпи –
Грейс се протегна за ръката му и
пръстите им се сплетоха.
Ричард усети как брачната ѝ
халка и годежният ѝ пръстен се
удариха в неговата халка. Радваше се,
че не я бе свалил.
– Сънувах те.
Тя взе ръката му.
– Знам.
– Беше толкова млада. Целият
ни живот беше пред нас, толкова
много неща искахме да правим –
гласът му секна на последната дума.
– Да.
– Липсва ми това – прошепна
той. – Да те докосвам в мрака. Да
слушам гласа ти. Не мога да
повярвам, че те загубих.
 Грейс придърпа лявата му ръка
към гърдите си.
Ричард се изненада, че тя
искаше той да се докосне до тялото
ѝ, до кухините, където преди бяха
гърдите ѝ. Да, той изпитваше тъга
заради белезите ѝ, но никога не се бе
притеснявал да я гледа или докосва
там. Но тя не му позволяваше.
Грейс смяташе да си прави
възстановяваща козметична
операция, но ракът се завърна и
операцията стана невъзможна.
Винаги я бе намирал за красива, за
пленителна – дори накрая.
Когато повдигна ръката му,
дланта му докосна заоблена мека
плът. Поколеба се, но само за миг. Тя
покри дланта му със своята и я
притисна.
Излекувана съм – прошепна
Грейс. – Беше по-прекрасно,
отколкото би могъл да си
представиш. И изобщо не болеше.
Очите на Ричбард трепнаха.
– Излекувана?
– Вече няма болка. Няма сълзи.
И е толкова… толкова красиво.
– Съжалявам, че не осъзнах, че
си болна – каза той с отново
пресипнал глас. – Трябваше да съм
по-наблюдателен. Трябваше да
забележа.
– Беше ми време – Грейс се
пресегна и целуна дланта му.
Толкова много неща искам да ти
покажа. Но още не. Почивай си,
любов моя.

***

На следващата сутрин Ричард се

събуди в празното легло,
осъзнавайки, че му е бил даден
специален дар. Чувстваше се по–
спокоен, по-свободен и умиротворен.
Закусва със семейството си и
предприе няколко стъпки за
оттеглянето от изследователската си
позиция във Филаделфия.
Следващата седмица щеше да
обяви апартамента си за продажба и
да наеме транспорта компания,
която да пренесе обрат– но вещите
му в къщата, която бе купил с жена
си преди толкова много години.
Гейбриъл настоя да върнат и
мебелите, които бяха оставили на
склад.
Когато хората от компанията
дойдоха, Гейбриъл ги упъти към
главната спалня, за да изнесат
мебелите оттам.
– Не – Ричард постави ръка на
рамото на сина си. – Сега спалнята
за гости е моята стая.
Гейбриъл помоли носачите да
ги оставят за малко, за да обсъдят
нещата. Обърна се към баща си и го
погледна със свъсени вежди.
– Защо не искаш старата си
стая?
– Тази спалня вече е ваша, твоя
и на Джулия. Тя я боядиса и
изрисува. Няма да променям нищо
там.
Гейбриъл се възпротиви, но
Ричард вдигна ръка и го спря.
– Грейс ще бъде с мен, където и
да спя. Тя дойде при мен в стаята за
гости.
Постави ръка на рамото на
Гейбриъл още веднъж, после повика
носачите и им даде указания.
Гейбриъл не искаше да спори с
баща си, особено когато яв– но той
бе много доволен от решението си. И
макар че репликата на Ричард за
Грейс му се стори странна, реши да
не я коментира.
А и всъщност не я намираше за
толкова странна.
Тази нощ, когато къщата утихна
и се успокои, Ричард почти успя да
си представи Грейс до себе си, в
леглото. Завъртя се на една страна и
заспа блажено, защото знаеше, че ще
се срещне с нея в сънищата си.
Глава 8
Юли 2011 г.
Оксфорд, Англия
Професор Гейбриъл О. Емерсън
се огледа с презрение из скромната
стая за гости на стълбище номер пет
в бившия метох на колежа "Модлин".
Сините му очи заискриха при вида
на двете легла, долепени до стената.
Той посочи към тях.
– Какво, по дяволите, е това?
Погледът на Джулия проследи
обвинителния му пръст.
– Мисля, че са легла.
– Виждам това. Тръгваме си.
Вдигна чантите им и пристъпи
към вратата, но тя го спря.
 – Късно е, Гейбриъл. Уморена
съм.
– Именно. Къде, мамка му, се
предполага да спим?
– Където обикновено спят
студентите на колежа? На пода?
Гейбриъл я погледна
укорително.
– Няма да спя в нелепо нещо,
наподобяващо отвратително
единично легло. Отиваме да се
регистрираме в "Рандолф".
Джулия потърка очите си с
ръце.
– Резервацията ни там е чак за
след два дни. И освен това, ти ми
обеща.
– Найджъл ми обеща една от
свободните стаи, стая с двойно легло
и баня – огледа се наоколо. – Къде е
двойното легло? Къде е банята? Ще
трябва да споделяме обща на етажа с
бог знае кого!
– Нямам нищо против да
споделям обща баня два дни с
другите гости. През повечето време
ще бъдем на конференцията.
Пренебрегвайки раздразнения
си съпруг, Джулия отиде до
прозореца, който гледаше към
красивия четириъгълен двор отдолу.
Погледна замечтано към странните
каменни фигури, които бяха
поставени над сводовете вдясно.
– Каза ми, че К.С.Луис е бил
вдъхновен от тези статуи, когато е
писал "Лъвът, вещицата и
дрешникът".
– Така твърдят хората – отбеляза
Гейбриъл е все още сърдит глас.
Джулия допря чело до стъклото
на прозореца.
– Смяташ ли, че духът му още
броди някъде тук?
– Съмнявам се, че би избрал
стая като тази за броденето си –
изсумтя Гейбриъл. – Най-вероятно е
в някоя кръчма.
Джулия притвори очи. Денят
беше дълъг, от хотела в Лондон до
гарата, после до Оксфорд, а сега и
тук. Беше много, много уморена.
Няма такова нещо като духове,
Джулиан. Знаеш го – каза нежно
Гейбриъл.
– А когато ти видя Грейс и Мая?
– Това беше различно.
Джулия погледна замислено
статуите още веднъж, преди да се
присъедини към него с примирено
изражение на лицето. Той все така
стоеше до вратата.
– Толкова ли ще си нещастна,
ако отседнем на хотел? – попита я
Гейбриъл. – Там ще имаме повече
уединение.
– Така е, да – погледна тя
встрани.
Той погледна към леглата.
– Сексът е направо невъзможен
тук. Няма достатъчно пространство.
Джулия се подсмихна лукаво.
 – Хъм, а аз си спомням нещо
друго.
Бавна, предизвикателна усмивка
се появи и на неговото лице. Устните
му се доближиха на сантиметри до
нейните.
– Това предизвикателство ли е,
мисис Емерсън?
Джулия го изгледа за миг. После
явно се отърси от умората си, уви
копринената му вратовръзка около
ръката си и го притег– ли към себе
си.
Гейбриъл пусна багажа им на
пода и я целуна, забравяйки
раздразнението си, и ритна вратата
зад себе си с крак, за да я затвори.
Глава 9
След известно време Гейбриъл и
Джулия се озоваха долепени един до
друг на едно от тесните легла. Тя
тихо прошепна името му.
– Не си изгубил уменията си.
Намирам последната ти иновация за
особено… удовлетворяваща.
– Благодаря ти – издиша шумно
гой. – Вече е късно. Време е да спим.
– Не мога.
Гейбриъл я притегли към себе
си.
– Притесняваш се за доклада си?
– Искам да се гордееш с мен.
– Винаги ще се гордея с теб.
Вече се гордея с теб – сините му очи
се впиха в нейните.
– А професор Пиктън?
– Тя нямаше да те покани, ако
не смяташе, че си готова.
– А ако някой ме попита нещо и
аз не знам какво да отговоря?
– Отговори толкова, колкото
можеш. Ако те притиснат, винаги
можеш да кажеш, че въпросът е
изключително интересен и трябва да
го обмислиш по-задълбочено.
Джулия се отпусна на гърдите
му, пръстите ѝ галеха мускулите на
корема му.
– Мислиш ли, че ако помоля
К.С. Луис да се застъпи за мен пред
духовете на литературата, той ще ми
се притече на помощ?
 Гейбриъл изсумтя.
– Луис е бил протестант от
Северна Ирландия. Не е вярвал в
молбите към светците. Дори ако те
чуе, ще пренебрегне молбата ти. От
принципни съображения. Помоли
Толкин. Той е бил католик.
– Мога да помоля и Данте да се
моли за мен.
– Данте вече се моли за теб –
прошепна ѝ той.
Джулия затвори очи и се
заслуша в ударите на сърцето му.
Ритъмът му винаги ѝ действаше
успокояващо.
– А ако хората попитат защо си
напуснал Торонто?
– Ще кажем това, което винаги
казваме – искал съм да отида в
Бостън, защото ти си заминавала за
Харвард и сме щели да се женим.
Криста Петерсън разказва друга
история.
Очите на Професора се
присвиха.
– Забрави за нея. Не трябва да се
тревожим за клюките ѝ на тази
конференция.
– Обещай ми, че няма да се
разгневиш и да си изпуснеш нервите,
ако чуеш нещо…, неприятно.
– Имай малко доверие в мен –
каза с отчаян глас Гейбриъл. –Ив
Бостънския университет, и в Харвард
сме се сблъсквали с клюки, но не
съм си изпускал нервите.
 – Разбира се – потвърди Джулия
и го целуна по гърдите. – Но
университетските преподаватели се
отегчават лесно и обичат да
клюкарстват. Нищо не е по-
вълнуващо от един секс скандал.
– Бих изказал съмнение в това
твърдение, мисис Емерсън –
проблеснаха очите на Гейбриъл.
– О, нима?
– Сексът с вас е много по-
вълнуващ от един скандал.
Обърна я по гръб и продължи да
я целува по шията.

***
 Преди слънцето да се появи над
хоризонта, Джулия се върна обратно
в стаята. Лъч светлина, навлизащ
през прозореца, отчасти осветяваше
голия мъж в леглото ѝ. Лежеше по
корем, тъмната му коса бе
разрошена. Чаршафът бе подпъхнат
ниско долу под него, разкриващ
гърба и част от дупето му.
Джулия го огледа, погледът ѝ се
спря малко по-дълго върху
мускулестия гръб и големия му
седалищен мускул. Беше красив,
беше секси и беше неин.
Свали панталонките си за йога и
тениската си, постави дрехите и
бельото си на облегалката на стола.
Откакто бяха женени, почти винаги
спеше гола. Предпочиташе така – да
спи кожа до кожа с любимия си.
Гейбриъл се размърда, когато
матракът на леглото се раздвижи.
Разтвори прегръдката си веднага за
нея, но му бяха нужни няколко
минути, нреди да се събуди.
– Къде беше? – прокара той
пръсти нагоре-надолу по ръката ѝ.
– Ходих да видя каменните
статуи в двора.
Гейбриъл отвори очи.
– Защо?
– Чела съм книгите за Нарния.
Те са специални за мен.
Той хвана лицето ѝ в шепите си.
– Затова ли искаше да отседнем
тук, заради Луис?
 – И заради теб. Знам, че
Паулина е живяла тук, когато ти… и
аз… – Джулия млъкна, съжалявайки,
че бе споменала човек, когото и
двамата се опитваха да забравят.
– Това е било, преди да имаме
отношения. Прекарал съм много
малко време тук с нея – Гейбриъл
притисна Джулия силно към себе си.
– Нямаше да се опитвам да те
закарам в "Рандолф" тази вечер, ако
знаех причините ти. Защо не ми
каза?
– Мислех, че увлечението ми по
книгите за Нарния ще ти се стори
прекалено детинско.
– Всичко, което е важно за теб, е
важно и за мен. Не бих го сметнал за
детинско.
Замисли се за думите ѝ и
продължи:
– И аз съм чел тези книги. В
апартамента на майка ми в Ню Йорк
имаше един гардероб, за който бях
сигурен, че водеше към Нарния – и
че щеше да ме заведе там, ако бъдех
добро момче. Очевидно, не съм бил.
Очакваше тя да се разсмее, но
Джулия не го направи.
– Знам какво е да искаш да
направиш всичко възможно, за да
стане приказката реалност –
прошепна тя.
Прегръдката на Гейбриъл стана
още по-здрава.
– Ако искаш да видиш къде е
живял Луис, ще те заведа до неговата
къща, "Килнс". После ще отидем до
"Птицата и бебето", където са се
събирали "Инклингите"9.
– Ще ми хареса, благодаря.
Той допря устни до косата ѝ.
– Веднъж казах, че не си ми
равна… че си по-добра от мен.
Опасявам се, че не си ми повярвала.
– Понякога ми е трудно да
повярвам, че наистина го мислиш.
Гейбриъл трепна.
– Значи трябва да се постарая
повече, за да те убедя в това –
прошепна той. – Но не съм сигурен
как.
Глава 10
След закуската в трапезарията
на колежа Гейбриъл настоя да вземат
такси до "Сейнт Ан", мястото,
където щеше да се проведе
конференцията. Беше убеден, че
Джулия и високите ѝ токчета нямаше
да се справят с пътя дотам, а за нищо
на света нямаше да я накара да смени
обувките си.
– Това е сбъдната мечта –
промърмори Джулия, докато
пътуваха през Оксфорд. – Никога не
съм си представяла, че ще дойда тук,
а какво остава да изнасям доклад. Не
мога да повярвам.
Работи упорито – вдигна той
ръката ѝ и долепи устни до нея. –
Това е наградата ти.
Джулия остана безмълвна,
сякаш усещаше товара на
очакванията върху плещите си.
Когато минаваха покрай музея
"Ашмолеан"10, очите на Гейбриъл
внезапно светнаха.
– Чудя се какви ли проблеми
можем да си създадем тук – посочи
той към музея. – Доколкото си
спомням, вътре има подходящи
местенца за среща… или две.
Джулия се изчерви, а той я
притегли към себе си, смеейки се.
Все още успяваше да я накара да
се изчерви и определено се гордееше
с това. А няколко дни по-рано бе
направил и много повече, когато
танцуваха танго до стената в
Британския музей. (Статуите от
Партенона все още се възстановяваха
от шока.)
Пристигнаха в колежа "Сейнт
Ан" точно преди началото на
първата сесия. Глупа от петдесетина
учени се бяха скупчили около масите
с напитки и закуски, пиеха чай и
похапваха бисквитки, докато
разговаряха за вълнуващия свят на
проучванията на Данте.
И наистина този свят е много
по-интересен, отколкото си– гурно
изглежда на "външните".
Гейбриъл наля чаша чай на
Джулия, после взе кафе за себе си.
Докато отпиваха от питиетата си, я
представи на двама изтъкнати
оксфордски преподаватели.
Когато дойде време да влязат в
аудиторията, Гейбриъл постави ръка
на гърба на жена си, за да я насочи
към входа. Тя направи две крачки и
спря.
Познат безгрижен смях отекна в
ушите ѝ, а източникът на смеха бе на
няколко стъпки пред нея. В средата
на групичка от възрастни и млади
мъже, облечени предимно в
костюми, стоеше чернокоса
красавица, флиртуваща с всички.
Беше висока и гъвкава,
привлекателното ѝ тяло изпълваше
черното сако и черната пола.
Десетсантиметровите токчета на
обувките ѝ правеха дългите ѝ крака
да изглеждат още по-дълги.
(Може би за първи път в живота
си професорът погледна чифт
елегантни дизайнерски обувки с
поглед, изпълнен не с възхищение, а
с неприязън.)
Смехът на жената секна, когато
мъж с черна коса и много силен тен
на лицето започна да ѝ шепне нещо,
вперил очи в приближаващото
семейство Емерсън.
– Мамка му – просъска тихо
Гейбриъл.
Той изгледа Криста Петерсън и
професор Джузепс Пачиани с мрачен
поглед, а Джулия огледа реакцията
на мъжете, които стояха наблизо до
тях. Докато очите ѝ се местеха от
един на друг от присъстващите, я
завладя ужасяващо и потискащо
чувство.
Някои от мъжете се взираха в
нея, като задържаха погледите си по-
дълго, отколкото бе нормално и
прилично върху гърдите и бедрата ѝ.
Тя пусна ръката на Гейбриъл и
закопча сакото си така, че да
прикрие по-голямата част от гърдите
си.
Изражение на забележимо
разочарование се появи по лицата на
мъжете. Очевидно Джулия не
отговаряше на техните очаквания за
млада и сладосграстна докторантка,
жена, която е спала с преподавателя
си и е станала център на секс
скандал.
– Ще приключа с това веднъж и
завинаги – понесе се Гейбриъл
напред, но Джулия заби пръсти в
ръката му, впивайки ги в плата на
костюма му, както и в плътта му.
– Може ли да поговоря за малко
с теб? – прошепна тя.
– След това.
– Не можеш да направиш това –
изсъска му Джулия. – Не и
тук.
– Проблеми в рая? –
самодоволният глас на Криста
отекна из стаята. – Предполагам, че
меденият месец не е продължил
много дълго – впери котешките си
очи в Джулия, красивата ѝ уста се
изви подигравателно. – Е, не съм
изненадана.
Джулия се опита да дръпне
Гейбриъл встрани, но той остана на
място. Цялото му гяло и стойка
вибрираха от гняв.
– Бих искал да поговорим за
малко, мис Петерсън.
Криста се притисна до професор
Пачиани. Изигра цяло
представление, за да покаже, че е
притеснена от Гейбриъл.
– Не и след това, което се случи
в Торонто. Ако искате да ми кажете
нещо, го кажете пред свидетели.
Прикривана от една страна от
Пачиани, тя се наведе напред и
допълни, понижавайки гласа си:
– Не е в твой интерес да правиш
сцени, Гейбриъл. Открих някои
петица за теб след напускането ти на
университета. Страст– ш ти по
БДСМ. Не знаех, че професор Ан
Сингър е била твоята сгрога
господарка.
Сред най-близко стоящите се
надигна шумотевица, очите на хората
се местеха от Криста към Гейбриъл и
обратно.
Джулия хвана ръката на мъжа си
и го дръпна.
– Да вървим. Моля те.
Въпреки все по-надигащия се в
него гняв Гейбриъл осъзна– ваше
напълно ясно нарастващия интерес
на струпалите се наоколо учени.
Трябваше да положи огромни усилия
на волята си, за да не се метне
напред и да не стисне Криста за
гърлото. Преглъщайки ругатнята,
която искаше да изстреля, той се
обърна рязко и отстъпи встрани от
бившата си студентка.
– Нямам търпение да чуя
доклада ти, Джулиан – повиши глас
Криста, за да я чуят повече хора. –
Необичайно е докторантка първа
година да бъде включена в подобна
конференция. Как въобще успя?
Джулия спря и погледна Криста
през рамо.
– Професор Пиктън ме покани.
 – Наистина ли? – изненада се
Криста. – Нямаше ли да е по– добре
да покани Гейбриъл? Все пак
вероятно ще повтаряш наученото от
него. Или може би той направо ти е
написал доклада.
– Направила съм свое проучване
– отвърна Джулия със спокоен, но
леден глас.
– Сигурна съм – кимна Криста и
многозначително се втренчи в гърба
на Гейбриъл. – Но твоето
"проучване" едва ли е било дос–
татъчно, за да напишеш цял доклад.
Освен ако не възнамеряваш да ни
разкажеш за всички преподаватели, с
които си спала, за да стигнеш до
Харвард.
 Гейбриъл изруга и пусна ръката
на Джулия. Обърна се и погледна
гневно към Криста.
– Достатъчно. Няма да говориш
на жена ми. Разбра ли?
– Спокойно, спокойно,
Гейбриъл – тъмните очи на Криста
за– искриха от удоволствие, че го е
нервирала.
– Ще се обръщаш към мен само
с "професор Емерсън" – настоя
ледено той.
Джулия препречи пътя му с
тялото си.
– Да вървим – помоли го тя.
– Остави ме – тросна ѝ се той.
Приличаше на дракон, който се
готвеше да издиша огън.
 – Заради мен – прошепна
Джулия.
Но преди Гейбриъл да отвори
уста, един авторитетен глас прозвуча
зад гърба му.
– Какво става тук?
Кейтрин Пиктън застана
отдясно на него. Бялата ѝ коса бе
подстригана късо, в безупречна
прическа, сиво-сините ѝ очи искряха
зад очилата ѝ. Изгледа професор
Пачиани направо с погнуса, после се
обърна към Криста.
– Коя сте вие? И защо сте тук?
Позата на Криста се промени –
сега не беше "имам нужда от
защита", а отчаяно подкупваща, като
за пред човек, който очевидно бе по-
висшестоящ от нея. Протегна ръка
към професорката.
– Аз съм Криста Петерсън, от
Колумбийския университет.
Запознахме се в университета в
Торонто.
Кейтрин пренебрегна
протегнатата ръка.
– Познавам всички
преподаватели от екипа на
Колумбийския университет. Не сте
от тях.
Криста се изчерви и дръпна
ръката си.
– Аз съм докторантка.
– Тогава не се представяйте за
нещо, което не сте – скастри я
Кейтрин. – Вие не сте от
Колумбийския университет, вие го
посещавате. Повтарям, защо сте тук?
Когато Криста не отговори,
професор Пиктън пристъпи напред и
повиши глас.
-Да не би да имате проблем със
слуха? Какво правите на моята
конференция и защо обиждате
гостите ми?
Криста почти се олюля,
усещайки как енергията в залата се
променя под влияние на очевидната
антипатия на професор Пиктън.
Дори Пачиани отстъпи назад.
– Тук съм, за да посетя лекцията
ви, като всички останали.
Кейтрин се изпъна с всичките
си сто и петдесет сантиметра
 и погледна към много по-
високата и половин век по-младата
студентка.
– Вашето име не е в списъка с
гости. И определено не съм ви
поканила.
– Професор Пиктън, извинете
ме. Младата дама е тук като мой
приятел – намеси се Пачиани.
Наведе се и понечи да целуна ръката
на възрастнага преподавателка, но тя
махна небрежно, сякаш отпъждаше
муха.
– Като ваша спътничка,
Джузепе, присъствието ѝ може да
бъде извинено. Но трудно – погледна
го укорително. – Определено трябва
да я научите на добри маниери.
 После Кейтрин се обърне
директно към Криста.
– Знам за бъркотията, която
предизвикахте в Торонто. Лъжите ви
за малко да унищожат моята катедра.
Тук ще следвате правилата на
доброто поведение или ще ви
отстраня принудително. Разбирате
ли?
Без да изчака отговора ѝ,
Кейтрин се обърна отново към Па–
чиани и започна да му се кара на
съвършен италиански, уточнявайки,
че ако приятелката му причини
неудобство на някой от гостите ѝ, ще
го държи лично отговорен. Добави,
че има идеална памет и не прощава
лесно.
 – Сарйсе? Разбра ли ме,
Джузепе? – погледна го тя
настоятелно през очилата си.
– СеПо, профссоре – сведе той
глава, а на лицето му бе изписано
гневно изражение, което не можеше
да прикрие.
– Аз съм засегнатата страна –
възмути се Криста. – Когато бях в
Торонто, Гейбриъл…
– Пълни глупости – сопна ѝ се
Кейтрин. – Стара съм, но не съм
сенилна. Когато видя една жена,
разпознавам кога е жертва и кога
погажда номера. Както би трябвало
да го правят всички останали.
При тези думи обърна лице към
струпалите се около Криста мъже,
жадни за още клюки и слушащи с
готовност нейните.
– И още нещо, да се
самопоканиш на събитие, на което
хората присъстват само с покани, е
възможно най-непрофесионалната
постъпка. Това не ви е купон на
колежанско братство.
Професор Пиктън огледа стаята
още веднъж, сякаш питаше: "Някой
иска ли да каже нещо, а?". Под
смазващия ѝ поглед похотливите
зяпачи около Криста се разпръснаха
и заотстъпваха назад, като че ли
искаха да се скрият. Изглежда, това я
задоволи, защото тя се обърна отново
към Криста и повдигна брадичка.
– Мисля, че приключихме тук.
Бях достатъчно ясна.
След тези думи ѝ обърна гръб.
Останалите в залата стояха
шокирани от това, на което бяха
станали свидетели – академичния
еквивалент на борбата в кал между
две амазонки, спечелена с лекота от
дребната, но жилава
седемдесетгодишна дама.
– Скъпи приятели, радвам се да
ви видя. Как беше полетът ви?
Кейтрин постави ръка на все
още стегнатото рамо на Джулия,
стисна я закрилнически и се
здрависа решително с Гейбриъл.
– Полетът беше добре.
Прекарахме няколко дни в Лондон,
преди да вземем влака дотук –
отвърна Гейбриъл и целуна професор
Пиктън по бузата. Опита се да
прикрие доволната усмивка на
лицето си, но не успя. . )
– Не съм впечатлена от факта,
че са допуснали на конференцията
ми всякаква измет – изсумтя
Кейтрин. – Трябва да поговоря с
организаторите на събитието.
Достатъчно неприятно е, че бяхте
подложени на тормоза на тази
личност, за да се налага да я търпите
сега и публично. Какво абсурдно
същество!
Погледът ѝ се спря на лицето на
Джулия, която видимо все още бе
стресирана, и изражението ѝ омекна.
– Тази вечер ще те черпя питие,
Джулиан. Мисля, че е време да си
поговорим.
Думите на професорката
извадиха Джулия от вцепенението ѝ.
Зле прикрит израз на ужас премина
по лицето ѝ.
Гейбриъл я прегърна през
кръста.
– Много щедро, Кейтрин, но
защо вместо това да не се
присъединиш към нас на вечеря?
– Благодаря ти, ще ми бъде
приятно. Но преди това искам да си
поговоря с Джулиан – обърна се към
бившата си студентка, гледайки я
нежно. – Ела и ме потърси след
последния доклад и ще повървим до
"Птицата и бебето".
 Професор Пиктън си тръгна и
веднага бе заобиколена от няколко
академични ухажори.
На Джулия ѝ бе нужно малко
време, за да се съвземе. Когато го
направи, се облегна на гърдите на
Гейбриъл.
– Толкова ме е срам!
– Съжалявам, че Кейтрин се
намеси. Искаше ми се да си бях казал
още няколко думи с Криста.
Джулия започна да кърши ръце.
– Не трябваше изобщо да
отговарям на Криста. Трябваше
просто да си тръгнем.
Гейбриъл се намръщи. Огледа се
наоколо, после доближи уста до
ухото ѝ.
 – Ти се защити, което беше
правилното решение. А аз нямаше да
стоя просто така и да слушам как тя
те нарича "курва".
– Ако си бяхме тръгнали, тя
нямаше да стигне толкова далече.
– Глупости. Вече беше пуснала
гадните си клюки. Сама го каза.
На лицето на Джулия се изписа
разочарование.
– Помолих те да спреш.
– И аз ти обясних – няма да ѝ
позволя да говори така за теб –
Гейбриъл стисна зъби. – Нека да не
се караме заради тази кучка. Тя иска
точно това.
– Тя искаше да предизвика
скандал. И ти ѝ го осигури – Джулия
се огледа из бързо изпразващата се
стая. – Утре трябва да се изправя
пред всички, знаейки, че те са
станали свидетели на тази
унизителна сцена.
– Ако не бях казал нищо, ако не
бях направил нищо, щеше да
изглежда така, сякаш съм съгласен с
нея – гласът на Гейбриъл бе тих, но
дрезгав.
– Помолих те да спреш, а ти ме
избута встрани – погледна го тя
оскърбено. – Аз съм ти съпруга. Не
съм ти някоя забивка от бара.
Стисна старата си чанта
"Фенди" и последва тълпата,
изпълваща аудиторията, в която
щеше да се проведе събитието.
Глава 11
Професор Емерсън се изпълни с
гняв, докато наблюдаваше как жена
му си тръгва от него. Искаше да
извлече Криста Пе– терсън навън за
косата и да ѝ даде хубав урок. За
нещастие, като имаше предвид
поведението ѝ, докато му бе
студентка, това вероятно щеше да ѝ
хареса. И може би дори щеше да го
снима, за да запази спомена за
преживяното в дневника си. Не беше
типично за него да иска да удря и
бие жена.
А може би беше. Може ми точно
гова бе типично за него. Гневът и
насилието бяха част от него, резултат
от неговата ДНК. Може би Гейбриъл
бе също като баща си.
Затвори очи. В мига, в който
тази мисъл изплува в съзнанието му,
той я затисна отново надолу. Сега не
беше време да мисли за това, което
знаеше или не знаеше за
биологичните си родители.
Гейбриъл знаеше, че е избухлив.
Опитваше се да се контролира, но
често се проваляше.
В един такъв случай за негов
срам наистина бе ударил жена.
Преподаваше в Торонто. Жената
бе красива и секси; градът бе пълен с
множество музикални и творчески
събития. И все пак той бе
депресиран. Паулина бе дошла да го
види и те бяха подновили
сексуалната си връзка – отново. След
всяка тяхна среща той се кълнеше, че
тя ще бъде последната. Но всеки път,
когато тя го докопваше, Гейбриъл се
предаваше.
Знаеше, че постъпва грешно.
Продължаването на отношенията им
вредеше и на двамата. Но духът му бе
обвързан с плътта му, която бе
много, много слаба.
След като Паулина си замина за
Бостън, той започна много да пие.
Стана ВИП в "Лоби" и чукаше
различна жена всяка нощ. Понякога,
в някоя от вечерите, просмукан от
скоч – и повече от една. Понякога
чукаше повече от една
едновременно.
Нищо не помагаше. Наранен в
миналото си, тормозен от
настоящето с Паулина, чувстваше, че
е само на стъпка отново да се върне
към кокаиновия си навик.
Тогава срещна Ан. И двамата
споделяха един и същ ентусиазъм
към алкохола и се напиваха заедно
няколко пъти в клуба, като в
последната от тези вечери се
оттеглиха в една тъмна стаичка за
кратка, но взривоопасна сексуална
среща.
Ан Сингър му обеща нови
сладостни изживявания. Прошепна
му думи за диви и страстни
удоволствия, каквито той не бе
изпитвал.
Беше заинтригуван. Тя
притежаваше силата да затваря ума в
тялото му и да го държи там,
неспособен да мисли или да се
тревожи. И така той се озова в
мазето на къщата ѝ в Торонто, гол,
вързан и на колене.
Тя смущаваше сетивата му, като
едновременно му доставяше наслада
и го наказваше. С всеки удар
емоционалната му болка като че ли
изчезваше. В съзнанието му пробяга
самотна мисъл – защо бе чакал
толкова дълго, за да използва
физическата болка, с която да
облекчи психическото си страдание.
Но и тази мисъл скоро бе забравена.
 После дойде унижението.
Доминирането на Ан бе не само
върху тялото му, но и върху
психиката му. Тя искаше не само да
нарани плътта му, но и да пречупи
волята му.
Гейбриъл осъзна какво правеше
и психиката му се възпротиви.
Желаеше физическата болка,
жадуваше я, приемаше я, но не и
психологическата манипулация.
Психиката и умът му бяха
достатъчно прецакани благодарение
на миналото.
Започна да се съпротивлява.
Тя го обвини, че сс опитва да
промени правилата на играта, и
поднови усилията си. Разказа
историята на живота му,
спекулирайки с някои моменти,
преразказани единствено от нейната
гледна точка, пречупени през
някакъв абсурден анализ. Някои
неща бяха ужасно близки до
истината. Другите… Без
предупреждение нещо в него се
взриви.
Както стоеше в колежа "Сейнт
Ан", Гейбриъл се опита, но не можа
да си спомни какво точно му бе
казала професор Сингър, за да го
вбеси. Не помнеше колко време бе
продължила тази среща. Помнеше
единствено заслепяващата бяла
ярост.
С едно бавно движение разкъса
връзките на дясната си китка и я
удари в лицето. Слабичката ѝ фигура
се строполи на покрития с плочки
под.
Той се надигна на крака и
застана над нея, като дишаше
запъхтяно и тежко. Тя не помръдна.
Вратата се отвори и Гейбриъл се
озова, боксиращ се с една ръка с
нейния телохранител, който се бе
впуснал да я защитава. Покрит с
рани, кървящ, Гейбриъл бе изхвърлен
навън на снега. За щастие след това
благоволиха да му метнат и дрехите.
Това бе последната му сексуална
среща с Ан и последният му опит с
БДСМ. Беше отвратен от факта, че бе
изгубил контрол и я бе ударил и бе
твърдо решен никога повече да не
удря жена. Дори сега срамът го заля
като мощна вълна.
Гейбриъл затвори очи и се
опита да се овладее. Така и не бе
обяснил и разказал на Джулиан
какво точно се бе случило между
него и професор Сингър. Не смяташе
да го прави и сега. Някои неща е по-
добре да останат премълчани.
Мислено огледа изтъкнатите
учени, които бяха чули забележката
на Криста за миналото му.
Определено бе притеснително. Но
той бе виден професор, не просто
преподавател в някой университет, а
и бе назначен официално, на щат.
Всички можеха да вървят по
дяволите. Направо в ада. Така поне
щяха да изучават Дантевия "Ад"
лично.
Трябваше обаче да неутрализира
Криста, преди да е навредила на
репутацията на Джулиан. Тя нарече
Джулия директно в очите "курва",
намеквайки, че е спечелила
академичните си успехи с работа на
колене.
Обсебен от тази мисъл, той
оправи папийонката си, приглади
реверите на сакото си и влезе в
аудиторията.

***
 Джулия наблюдаваше как
съпругът ѝ приближава, със сведен
поглед и мрачно изражение на
лицето. Той погледна намръщено
към Криста, която седеше до
професор Пачиани, преди да се
настани на мястото си между
Джулия и професор Пиктън.
Гейбриъл не каза нищо, докато
вадеше своята луксозна писалка
"Майстерщук" 149 и бележника си от
коженото си куфарче. Езикът на
тялото му показваше, че е сърдит и
раздразнен.
Джулия се опита да се
съсредоточи в доклада, който бе за
употребата на числото три в
"Божествена комедия" на Данте.
Темата бе важна и представянето ѝ
можеше да бъде описано единствено
като нарушение на Женевската
конвенция за налагането на жестоки
и необичайни наказания. Най-
лошото наказание за нея обаче бе
това, че седеше до Гейбриъл и
чувстваше как гневът му сгруи на
талази през красивия му костюм от
три части.
С периферното си зрение видя,
че той си водеше множество
бележки, но елегантният му почерк
бе необичайно ъгловат и груб. В
ъгълчетата на устните му личеше
напрежение, а между тъмните му
вежди, зад очилата, се бе появила
познатата бръчка.
 Джулия бе разочарована от
Гейбриъл, но не беше сърдита.
Знаеше, че за него бе нормално да
заеме позицията на ангел на
отмъщението. Имаше периоди,
когато се радваше на тази негова
черга – както когато преби Саймън,
след като той я бе нападнал. Но не
обичаше да се кара с него, особено
на обществено място. И определено
не ѝ харесваше да го вижда как
изпуска нервите си и предизвиква
сцена пред толкова много важни
хора, въпреки че Кейтрин го бе
защитила.
Въздъхна тихичко. Любовта му
към нея и желанието му тя да успее
подхранваха гнева му.
 Ти си първата сериозна и
отговорни връзка на този мъж.
Трябва да бъдеш по-снизходителна
към него.
Искаше да го докосне, но се
притесняваше от реакцията му.
Определено не желаеше да го
прекъсва. Представи си как я
поглежда критично над рамките на
очилата си. Такава реакция би я
наранила дълбоко.
Беше минало доста време,
откакто го бе виждала толкова
ядосан. Джулия се замисли за
взривоопасния им сблъсък по време
на семинара му за Данте, когато тя
го предизвика заради връзката му с
Паулина. Той беше бесен, но после
гневът му премина в страст.
Кръстоса краката си неловко.
Сега не беше подходящо да мисли за
страсти. Щеше да изчака да се
върнат в стаята им в колежа
"Модлин", преди да направи опит за
помирение. Иначе той можеше да
реши да се помиряват точно сега и да
я вмъкне в някой ъгъл за
конферентен секс.
(Конферентният секс е особено
пристрастие за някои учени. Трябва
да се избягва на всяка цена.)
Следващият доклад бе също
толкова мъчителен, колкото първия.
Джулия симулира интерес, докато
мислите ѝ бяха фиксирани само
върху едно. Ако Гейбриъл я бе
послушал, Криста щеше да бъде
принудена да изплете мрежите си от
обиди и клевети без присъствието на
голяма и съсредоточена в спора им
публика. Сега Джулия трябваше да
общува с другите присъстващи,
знаейки, че повечето бяха станали
свидетели на унизителната кавга. Тя
по принцип бе притеснителна, а
Криста бе увеличила многократно
неудобството ѝ.
Въпреки спора им Джулия
предпочиташе да прекара деня
плътно до Гейбриъл, особено по
време на обяда и честите почивки за
чай и кафе. Но предишната вечер се
бяха разбрали да общуват и с други
хора, за да може тя да си създаде по-
широка мрежа от контакти. Насили
се да води любезни разговори,
позволявайки на професор Маринели
и професор Пиктън да я представят
на свои стари приятели, докато
Гейбриъл се сля с тълпата в другия
край на залата. Очевидно бе приел
нападателна стратегия да очарова
колкото се може повече от
присъстващите на конференцията.
От погледите, които Джулия
получаваше, беше ясно, че говореха
за нея.
Жените се тълпяха край него.
Независимо къде беше, около него
винаги имаше една или две жени.
Трябваше да му се признае, че
приемаше вниманието им деликатно
и търпеливо, без да ги окуражава.
Джулия се съсредоточи върху
собствените си разговори, но не
спираше да следи от време на време
къде се намираше той и с кого
общуваше. Освен това следеше и
движението на Криста, която никога
не се отдалечаваше от професор
Пачиани.
Това ѝ се стори любопитно.
На свой ред погледът на
Пачиани не се откъсваше от нея, а в
един момент ѝ се стори, че той дори
ѝ намигна. Но не направи опит да я
доближи или заговори. Изглеждаше
доволен да бъде в компанията на
Криста, въпреки че тя очевидно
флиртуваше с други мъже.
 Джулия отпи от чая си, докато
слушаше преподавател след
преподавател да я затрупват с
разкази за последните си проекти,
копнеейки този ден най-накрая да
свърши.

***

По време на последния доклад

Гейбриъл забеляза, че Джулия се
присвива на мястото си. Правеше го
вече почти час, сякаш отчаяно ѝ се
ходеше до тоалетната.
Гейбриъл разсъждаваше за гнева
си спрямо Криста от часове,
подклаждайки огъня на омразата си
към нея с хиляди оправдания за
думите и действията си. Вече беше
по средата на само– оправдателната
реч, която щеше да изнесе на
Джулия, когато се приберяха в стаята
си, когато тя го смая, подавайки му
бележка.
Не искам да се караме.
Съжалявам. Благодаря ти, че ме
защити.
И съжалявам, че споменах
професор Болка.
Гейбриъл прочете бележката два
пъти. Разкаянието на Джулия накара
сърцето му да се свие. Беше
написала, че съжалява, въпреки че
самата тя не бе сторила абсолютно
нищо.
 Очакваше повече подкрепа от
нея. Бе копнял за нейното съчувствие
– съчувствие заради скандала, в
който се бе забъркал от желание да я
защити. Но не беше очаквал
извинение.
Погледите им се срещнаха и тя
се усмихна плахо. Усмивката ѝ, дори
повече от бележката ѝ, го разтопи.
Гневът му отслабна, разпалената
му ярост бе охладена от ледените
води на разкаянието.
Без да се бави повече, той
обърна бележката и написа нова.
Професор Емерсън е задник. Но
се надява, че ще му простиш.
Тя я прочете за секунда и едва
успя да сдържи смеха си,
заглушавайки го в нещо като
хриптене или грухтене.
Звукът отекна из залата и
лекторът вдигна глава от бележките
си, чудейки се как бе възможно едно
прасе да се е промъкнало на доклада
му в аудиторията на "Сейнт Ан".
Изчервена, Джулия успя да
изимитира закашляне, докато
Гейбриъл услужливо я потупваше по
гърба. Когато лекторът продължи,
Гейбриъл написа още една бележка.
Съжалявам, че те изложих.
Обещавам да се държа по-добре.
Ти не си случайна забивка.
Ти си моята Беатриче.
Деликатните черти на Джулия
грейнаха от радост и той забеляза, че
цялата ѝ стойка и раменете ѝ веднага
се отпуснаха.
Колебливо тя протегна ръка и
преплете кутрето си с неговото. Това
бе нейният начин да хване ръката му,
без другите да забележат.
Той обви своето кутре около
нейното, поглеждайки я с ъгълчето
на окото си.
Да, професор Емерсън можеше
да бъде истински задник понякога.
Но поне съжаляваше за това и си го
признаваше.

***

След края на конференцията за

този ден Кейтрин придружи Джулия
до кръчмата "Орелът и детето" за по
питие. Местните го наричаха
"Птицата и бебето" или "Птицата и
зародиша". Това бе може би най-
популярната кръчма в Оксфорд.
Джулия нямаше търпение да я
посети, защото това бе едно от
местата, на които се бяха събирали
"Инклингите", литературната група,
в която бяха участвали К.С. Луис,
Толкин и Чарлз Уилямс.
Вътре Кейтрин купи две пинти
каледонски ейл и насочи бившата си
студентка към един ъгъл в дъното на
кръчмата. След като се настаниха
удобно, двете чукнаха чашите си и
отпиха дълги глътки от питиетата.
 – Радвам се да те видя, Джулиан.
Изглеждаш добре – Кейтрин огледа
оценяващо бившата си подопечна. –
Сватбата ти беше забележителна. Не
се бях забавлявала така от години.
– Толкова се радвам, че успяхте
да дойдете – Джулия стисна чашата
си малко по-здраво и побелелите ѝ
кокалчета издадоха притеснението ѝ.
– Нервна ли си заради доклада
си?
– Донякъде се притеснявам… –
Джулия отпи от ейла си, чудейки се
защо Кейтрин бе настояла да говори
насаме с нея.
– Разбираемо, но ти ще се
справиш чудесно. Няма съмнение, че
още си разтърсена от срещата си с
тази ужасна жена.
Стомахът на Джулия се обърна и
тя само кимна.
Кейтрин се огледа, за да се
увери, че другите клиенти бяха
потънали в своите разговори, преди
да продължи.
– Гейбриъл казвал ли ти е защо
съм му задължена?
– Спомена нещо, че му дължите
услуга, но не е навлизал в
подробности.
Кейтрин потропа замислено с
пръст – нелакиран – по чашата си.
– Мислех си, че ги е казал. Но е
типично за него да не разкрива
лична информация за друг човек.
Свали очилата си и ги постави
на масата.
– Преди шест години бях в
процес на пенсиониране от
университета в Торонто. Джеръми
Мартин нае Гейбриъл да ме замести,
но аз все още ръководех докторанти
и водех курс. В началото на есенния
семестър получих имейл от стар
приятел в Оксфорд. Каза ми, че
нашият бивш преподавател Джон
Хътън е в хоспис и умира от рак.
– Познавам работата на
професор Хътън. Той беше един от
източниците, които съм използвала в
доклада си.
– Стария Хътън сигурно е
забравил повече информация за
Данте, отколкото някога ще науча –
изражението на Кейтрин стана почти
замечтано. – Когато получих
новината, че той умира, вече бях
започнала да водя курса си. И се бях
съгласила да изнеса няколко лекции
за Данте и седемте смъртни гряха за
Си Би Ес. Отидох при Джеръми и го
помолих да си взема седмица отпуск,
за да дойда тук.
Острият поглед на Кейтрин
пропускаше много малко неща и
определено не пропусна да види как
Джулия трепна при споменаването
на професор Мартин.
– Джеръми беше съюзник и на
двама ви миналата година. Постара
се много да ви помогне, но накрая
просто нямаше какво повече да
направи.
Джулия се размърда на мястото
си.
– Отдавна се чудя защо помогна
на Криста да се прехвърли в неговия
университет, неговата алма матср.
Носеха се слухове, че са имали
връзка.
– Слуховете нараняват хората.
Понякога нараняват невинни хора.
Очаквах повече от вас, мисис
Емерсън, отколкото да се вслушвате
в клюки за професор Мартин.
Джулия се вцепени.
– Съжалявам, права сте, разбира
се.
– Познавам Джеръми и
съпругата му отдавна. Повярвай ми,
Криста Петерсън не би могла да му
привлече вниманието дори да беше
гола, седнала върху каса бира с
оригиналния ръкопис на
"Декамерон" в ръце.
Джулия едвам удържа смеха си
при образното описание на
съблазняващата Криста.
– Два дни след като обясних
положението си на Джеръми,
Гейбриъл отишъл сам при него.
Предложил да поеме курса ми и
всички останали задължения, които
имах, докато отсъствам.
– Не знаех.
Кейтрин наклони глава на една
страна.
– Но не би трябвало да те
изненадва. Гейбриъл обича да върши
добрините си тайно, сякаш прави
нещо не кой знае какво. Когато
предложи да ми помогне, той бе
асистент в университета, първа
година, току-що завършил
аспирантурата си. Беше
изключително мила проява от негова
страна, особено по отношение на
човек, когото познаваше само бегло.
Случи се така, че отсъствах дълго
след Коледа и го натоварих с моите
отговорности в рамките на четири
дълги месеца. А после, когато се
прибрах, се сприятелихме още. Както
виждаш, задължена съм му.
– Сигурна съм, че е бил щастлив
да ви помогне, професоре. След
всичко, което направихте за нас,
дългът отдавна е изплатен.
Кейтрин се умълча, взирайки се
замислено в тълпата наоколо.
– Гейбриъл ми е казвал, че се
възхищаваш на "Инклингите".
– Така е. Познавахте ли някого
от тях?
– Срещнах Толкин веднъж,
когато бях малко момиче. Баща ми бе
специалист по Беоулф в Лийдс и с
Толкин си общуваха с писма. Веднъж
баща ми дойде с влак дотук, за да се
срещне е него, и взе и мен.
– Какъв човек беше той?
Кейтрин се отпусна назад в
стола си и се загледа в тавана.
– Харесвах го. Тогава просто го
смятах за поредния старец, като баща
ми. Но си спомням, че той ме
окуражи да му разкажа една история,
която си бях измислила – за
семейство язовци, които живеят зад
къщата ни. Изглежда, че много му
хареса – посочи с ръка към ъгъла, в
който седяха. – Това бе мястото,
където "Иклингите" се събираха.
Джулия внимателно огледа
пространството. Като дете, лежейки
в стаята си с купчината книги за
Парния, никога не си бе представяла,
че един ден ще седи на мястото,
където бе седял Луис. Беше истинско
чудо.
– Благодаря ви, че ме доведохте
тук – каза тя с пресипнал от
вълнение глас.
– Удоволствието е изцяло мое.
Изражението на Кейтрин се
промени, когато продължи разказа
си.
– Беше ми необходим почти цял
семестър, за да успея да видя Стария
Хът. Когато пристигнах в Оксфорд,
жена му ме изгони от хосписа. Ходех
всеки ден, надявайки се тя да
промени решението си, че ще успея
да видя Хът, преди да умре.
– Как може някой да е толкова
жесток?
– Задаваш този въпрос след
"Шоа"? След безбройните случаи на
геноцид в човешката история?
Хората могат да бъдат невероятно
жестоки. В случая със Стария Хът
някога аз бях жестоката и си платих
за това. Но през онзи семестър мисис
Хът получи възможността да си
отмъсти и тя го направи, с лихва.
– Толкова съжалявам.
Професор Пиктън махна с ръка.
– Гейбриъл ми даде шанса да
постигна изкупление. Винаги ще му
бъда задължена, което означава, че
изпитвам огромна отговорност
спрямо теб.
– Успяхте ли да видите своя
приятел?
– Лелята на мисис Хътън се
разболя тежко. Докато я посещаваше,
успях да видя професора си. По това
време вече беше почти на края на
силите си, но все пак успяхме да
поговорим. Върнах се в Торонто и
някак си се преборих с депресията
си. Но никога не разказах на
Гейбриъл цялата история или защо
за мен беше толкова важно да видя
Джон, преди той да умре – Кейтрин
стисна устни, като че ли се
колебаеше дали да каже още нещо.
После сви рамене. – Всички основни
участници в това са мъртви освен
мен. Така че няма смисъл да пазя
тайна.
Погледна Джулия над очилата
си.
– Не очаквам да пазиш този
разговор в тайна от съпруга си, но ще
те помоля да бъдеш дискретна.
 – Разбира се, професоре.
Кейтрин обви старите си
кокалести пръсти около чашата си.
– Със Стария Хът имахме
връзка, когато бях негова студентка и
по-късно, когато преподавах в
Кеймбридж. Той беше женен. За мой
късмет никой не разбра за нас,
докато живеех тук, в Оксфорд. Но в
крайна сметка винаги има слухове и
слуховете ме преследваха десет
години.
Джулия зяпна с широко
отворена уста.
Кейтрин я погледна, сините ѝ
очи искряха весело.
– Виждам, че си изненадана. Но
невинаги съм била стара. Някога ме
смятаха за доста привлекателна. А и
какво толкова изненадващо има?
Хората работят заедно по нещо,
което им е обща страст, и тази страст
трябва да отиде някъде. Данте говори
за това, когато описва Паоло и
Франческа.
Кейтрин намести очилата на
лицето си.
– Когато се опитах да получа
академичен пост, слуховете станаха
особено зловещи. Разнасяха се от
мои колеги, ревнуващи от
вниманието на Стария Хът към мен
и от факта, че той очевидно
предпочита мен пред тях. Дори без
да има доказателства за нашата
любовна връзка, започнаха да
разпространяват клюки, че той е
написал проучването ми. Всъщност
след като кандидатствах за
преподавателско място в
Ксймбриджския университет, някой
писа до колегията там, че Стария
Хът ми е дал препоръка само защото
съм спала с него.
Джулия се разсмя. После
веднага закри устата си с длан.
– Толкова съжалявам. Изобщо не
е смешно.
Очите на Кейтрин светнаха
закачливо.
– Разбира се, че е смешно.
Трябваше да видиш тази препоръка.
Той написа: "Мис Пиктън е
компетентна в сферата на
проучванията на Данте". Аз бях
негова любовница, за бога! Не
мислиш ли, че трябваше да си
направи труда да измисли повече от
едно изречение? . )
Джулия я погледна смаяно,
направо в ужас, а професор Пиктън
се изкикоти като момиченце.
– Сега мога да се смея на това,
но години наред бях ужасно
нещастна. Бях се влюбила в женен
мъж и скърбях, че не мога да го имам
само за себе си. Отказах се от брак,
от деца. След като започнах да
представям проучването си,
слуховете отмряха. Хората слушаха
докладите ми, някои от които
представяха противоположни идеи
на теориите на Стария Хът, и
осъзнаха, чс знам за какво говоря.
Работих усилено, за да си създам
репутация и да изляза от неговата
сянка. Затова, когато той умираше,
единственият друг човек, който
знаеше за нашето минало, бе
неговата съпруга – Кейтрин погледна
многозначително към Джулия. –
Тази сутрин се постарах да
дискредитирам мис Петерсън пред
колегите и ще продължа да го правя.
Но дори да не се справя, скоро
всички ще забравят станалото и ще
се заинтересуват от някой нов
скандал. Докато получиш свой
собствен академичен пост, слуховете
отдавна ще бъдат забравени.
 – Има поне шест години
дотогава, професоре.
Професор Пиктън се усмихна.
– Като се има предвид какво
споделих с теб тази вечер, мисля, че
вече спокойно можеш да ме наричаш
"Кейтрин".
– Благодаря… ти, Кейтрин… –
усмихна ѝ се плахо Джулия.
– Можеш да накараш хората да
забравят слуховете, като просто
бъдеш изключителна. Ако се
докажеш, всички клюки на света не
могат да омаловажат постижението
ти. Възможно е да се наложи да
работиш по-усилено от другите, но
не мисля, че ти се боиш от усилната
работа. Нали?
 – Не, не се боя.
– Добре – Кейтрин се отпусна
назад в стола си. – Следващият ми
съвет ще бъде малко по-труден за
преглъщане.
Джулия се стегна в очакване на
най-лошото.
– Трябва да бъдеш по-
решителна, по-академична.
Разбирам, че такъв ти е характерът,
че си свенлива и предпочиташ да
избягваш сблъсъците. Но на научната
арена не можеш да си го позволиш.
Когато изнасяш доклад и някой те
предизвика, трябва да го
предизвикаш и ти. Не трябва да
търпиш подвеждащи или зложе–
лателни критики, особено публично.
Разбираш ли ме?
– Мисля, че нямам проблем да
говоря пред хора. Професор
Маринели е доволна от изявите ми
на курса ѝ.
– Добре. Съветът ми е да бъдеш
себе си утре. Бъди ослепителна. Бъди
изключителна. И не позволявай да
бъдеш разкъсана от вълците като
болен лос.
Очите на Джулия се разшириха
при странното сравнение, но не каза
нищо.
– Не трябва да позволяваш и на
съпруга ти да те защитава. Така ще
изглеждаш слаба. Трябва да
защитаваш сама себе си и идеите си,
ако искаш да постигнеш успех. На
Гейбриъл това няма да му хареса. Но
се опитай да му покажеш, че когато
ти се притича на помощ, те кара да
изглеждаш беззащитна и така ти
вреди повече, отколкото да ти
помага. Кавалерството в научните
среди е мъртво.
Джулия кимна колебливо.
Кейтрин допи питието си.
– Сега, да видим дали Гейбриъл
е успял да омагьоса старите задници
от Оксфорското общество "Данте" да
забравят какво са чули тази сутрин –
тя трепна. – Сигурна съм, че някои
от тях дори са харесали това, което
са чули. Опасявам се, че твоят съпруг
е много по-интересен, отколкото
всички те, събрани заедно. Животът
им е прекалено скучен и имат нужда
от подобни вълнения.

***

Гейбриъл оползотвори добре

времето си, в което бе разделен от
Джулия. С няколко стари приятели и
нови познати отидоха в кръчмата
"Кралският герб", където той пусна
красноречието си в употреба. За един
час бе дал на половин дузина
специалисти по Данте основания да
смятат, че Криста Петерсън е
ревнива бивша студентка и че
двамата с Джулия бяха нещастни
жертви на нейните клевети.
 Така че, когато се присъедини
към професор Пиктън и Джулия за
вечеря, настроението му бе
определено подобрено. Кейтрин
водеше небрежно разговора, докато
виното се лееше на масата, а
Гейбриъл навакса към края. Джулия
мълчеше, повече от обикновено, и
дори десертът не я изкуши да се
включи активно в разговора. Беше
очевидно, че събитията от деня не ѝ
даваха мира. Когато се извини, за да
отиде до дамската тоалетна, Кейтрин
погледна притеснено Гейбриъл.
– Нуждае се от почивка. Горкото
момиче е изтощено.
– Така е – отвърна замислено
Гейбриъл, но не коментира повече.
 Кейтрин кимна към празната му
чаша.
– Спрял си да пиеш.
– Да – усмихна ѝ се той.
– Не е лоша идея. Аз самата съм
минавала през няколко периода на
въздържание – каза тя и попи
устните си със салфетката си. – Ще
приемеш ли един майчински съвет
от жена, която не ти е майка?
Гейбриъл я погледна
изненадано.
– За какво?
Понякога се тревожа за
способността ти да се справиш с
клеветниците и зложелателите ви.
Особено сега, когато си женен.
Той се накани да протестира, но
тя го прекъсна:
– Аз съм стара, мога да се държа
как го си искам. Но ти не можеш да
бъдеш шампионът защитник на
Джулия на всички научни
конференции. Ако постоянно се
изпъчваш в нейна защита, тя ще
изглежда слаба.
Гейбриъл сгъна кърпата си и я
постави на масата.
– Инцидентът тази сутрин с
Криста Патерсън бе изключение. Тя
се опитва да унищожи кариерите ни.
– Знам. Но дори и така,
опасявам се, че поведението ти ще
навреди на Джулия повече,
отколкото ще ѝ помогне.
Гейбриъл се намръщи и
Кейтрин реши да смени тактиката.
– С теб винаги сме били добри
приятели. Иска ми се да вярвам, че
ако имах син, той щеше да бъде
интелигентен и талантлив като теб.
Изражението му омекна.
– Благодаря ти, Кейтрин.
Приятелството ти е важно за мен.
– Дадох на Джулиан някои
съвети. Без съмнение тя ще ти
разкаже за нашия разговор. Но преди
да се върне, ще те помоля да
помислиш за това, което ти казах. Тя
е прекрасна млада жена и много
интелигентна. Нека
интелигентността ѝ засияе ярко пред
другите.
– Това е всичко, което искам.
 Гейбриъл сведе поглед към
ръцете си. Очите му се спряха на
брачната му халка и той се втренчи
продължително в нея.
– Добре – Кейтрин потропа с
пръсти по масата, давайки сякаш
знак, че смята въпроса за решен. –
Сега, надявам се, че ще ме поканите
на вечеря в дома си, когато ще
изнасям поредицата си от лекции в
Харвард през януари. Грег Матюс
винаги ме води в онези отблъскващи
модерни молекулярно-
гастрономични ресторанти, в които
предлагат деконструирани
предястия, приготвени в течен азот.
Никога не мога да преценя дали съм
на вечеря, или на изпит по органична
химия.

***

След вечеря Гейбриъл настоя да

изпратят Кейтрин до сградата на
колежа "Ол Соулс", където си
пожелаха "лека нощ" и се разбраха да
се срещнат за закуска на другата
сутрин.
– Осем и половина, точно –
потупа Кейтрин часовника си. – Не
закъснявайте.
– Дори не си го и помисляме –
кимна Гейбриъл.
– Постарайте се – махна тя и
изчезна зад дървената врата на
колежа, която се затвори зад нея.
Както стояха там още миг,
Гейбриъл хвана ръката на Джулия и
забеляза, че пръстите ѝ са студени.
Опита се да ги стопли, като ги
разтри между дланите си.
– Знам, че си уморена – каза
той. – Но искам да ти покажа нещо.
Ще ни отнеме само минутка.
Поведе я зад ъгъла към Радклиф
Камера, голямата кръгла сграда, част
от библиотеката "Бодлейн", която бе
станала символ на университета.
Небето бе мрачно, безлунно, но
впечатляващата постройка бе
осветена от няколко лампи.
Той стисна ръката ѝ, когато
доближиха.
 – Преди прекарвах доста време
около тази сграда. Винаги съм ѝ се
възхищавал.
– Фантастична е.
Джулия огледа с въодушевление
сградата, забележителното ѝ
съчетания на камък, купол и колони.
Небето бе мастиленосиньо и куполът
на библиотека "Радклиф" като че ли
блестеше на неговия фон.
Гейбриъл взе ръцете ѝ и ги
доближи до лицето ѝ.
– Искам да си поговорим за
това, което стана сутринта.
Усети как тя се напрегна при
допира му. Очите му потърсиха
нейните, а пръстите му се
плъзнаха нежно по скулите ѝ.
 – Съжалявам, че те изложих.
– Знам, че ти бе трудно да не ѝ
обърнеш внимание. Но отначало го
направи. И съм ти благодарна за това
– погледна го тя с блеснали очи. – Но
все още ти харесват битките.
Гейбриъл хвана ръцете ѝ в
своите и ги придърпа към гърдите
си.
– Харесва ми да водя битки само
с други хора, не и с теб. Криста е
като побойниците в училище.
Единственият начин да се пребориш
с тях е да им се противопоставиш.
Джулия повдигна брадичка.
– Понякога трябва да оставиш
наглостта и злобата на хората да
говорят сами за себе си. Или поне да
позволиш на обекта на тази злоба
сам да реши как да реагира.
– Мога да го направя. Поне ще
опитам.
– Само това искам – допря устни
до неговите Джулия. – Съжалявам, че
тя заговори за професор Болка.
Нямах представа, че се познават.
Гейбриъл затвори очи. Когато ги
отвори, личеше, че е наранен.
– Признах миналото си. Оставих
го зад себе си. Трябва ли постоянно
да ми бъде натяквано?
– Съжалявам – прегърна го тя и
се притисна до него.
Останаха така няколко минути,
после Гейбриъл зарови лице
в сгъвката на шията ѝ и я стисна
лекичко.
– Караваджо – каза тя.
– Какво?
– Спомних си какво каза за
картината му на свети Тома и Исус –
как белезите ни могат да бъдат
излекувани, но никога не изчезват.
Не можеш да заличиш напълно
миналото си, но не трябва да
позволяваш да бъдеш контролиран от
него.
– Знам. Но се съмнявам, че
някой би искал сексуалният му
живот да бъде разнасян пред
колегите му.
– Всеки, който те съди въз
основа на стари слухове, не ти е
приятел – така или иначе – Джулия
се отдръпна и го погледна в очите. –
Тези, които те познаваме, ще
пренебрегнем всички слухове и
клюки.
– Благодаря ти – притисна той
устни до челото ѝ, преди да я
погледне. – Хората и
обстоятелствата ще заговорничат, за
да ни отчуждят и разделят, Джулиан.
Не бива да позволим това да се
случи.
– Няма.
– Нямах никакво намерение да
пренебрегна теб и волята ти. Ти
означаваш за мен повече от всичко
друго на света – прошепна ѝ той.
– И с мен е така.
Тя съкрати разстоянието между
тях и му поднесе нежните си и
винаги готови за него устни.

***

На известно разстояние оттам

професор Джузепе Пачиани
простена шумно, докато свършваше,
и се строполи върху тялото на
любовницата си. Сексът с нея винаги
беше удивителен и този път не бе
изключение.
Той измърмори нещо на
италиански, което му бе навик. Но
вместо да отвърне, Криста го избута
встрани и се претърколи на една
страна. За съжаление това също бе
обичайно за техните отношения.
– Саrа*?
Криста Петерсън уви голото си
тяло с чаршафа.
– Имам нужда да остана за
малко сама тази нощ. Ще трябва да
отседнеш някъде другаде.
Джузепе започна да ругае,
докато ставаше от леглото. Тръгна
към банята, която бе част от
апартамента.
– Това е моята стая.
– Не – провикна се тя. – Това е
моята стая. Ти винаги плащаш за
настаняването ми. А, и утре ще бъда
заета.
Италианецът се върна в леглото
и скоро тя отново се озова под него,
с разперени встрани ръце, които той
стискаше здраво със своите.
– Ще вкараш някой друг в
леглото си? Толкова скоро?
Чаршафите все още са топли от мен.
Тъмните ѝ очи светнаха гневно.
– Не смей да ме съдиш. Ти си
женен. С кого се чукам, не е твоя
работа.
Той се наведе и я целуна,
устните му бяха решителни и
настоятелни, докато накрая Криста
се предаде и разтвори своите.
– Имаш такава мръсна уста,
Кристина.
– На теб ти харесва, когато съм
мръсна. И когато говоря мръсотии.
Пачиани въздъхна и на лицето
му се появи лукава усмивка.
– Така е.
Превъртя се по гръб и я
придърпа към себе си.
– Искам да стана – дръпна се тя
от ръцете му.
– Не.
Тя се бори известно време с
него, но той не я пусна. Най-на– края
с неохота отпусна глава на гърдите
му.
Той се заигра с косата ѝ. Това бе
част от уговорката им.
След секса тя да му позволи да я
погушка и гали.
Може би го правеше само за да
поддържа илюзията в себе си, че
между тях има нещо друго освен
простото чукане. Може би, защото
наистина не беше напълно
безскрупулен стар прелюбоде– ец.
Но каквато и да беше причината, тя
винаги се съпротивляваше известно
време, защото тайничко ѝ харесваше
да я държи така.
– Изненадах се, когато се обади,
Кристина. Мислех, че ще се срещнем
още преди година. Ти така и не
отговори на писмото ми.
– Бях заета.
Пачиани вдигна кичур от
гарвановочерната ѝ коса до носа си и
вдъхна аромата ѝ.
– Чудех се защо настояваше
толкова да те доведа тук. Сега
разбирам. Искаш отмъщение.
 – И двамата получаваме това,
което искаме.
Пръстите му спряха.
– Внимавай, Кристина. Не
искаш професор Пиктън да ти е враг.
– Не ми пука.
Пачиани изруга.
– Не разбираш ли научната
система на отношенията учител–
ученик? Катедрите по целия свят са
пълни с нейни обожатели.
Ръководителката на катедрата
ти в Колумбийския е била нейна
докторантка.
– Не знаех – сви рамене Криста.
– И без това е прекалено късно. Вече
я вбесих.
Пачиани хвана брадичката ѝ и я
принуди да го погледне в очите.
– Сега аз отговарям за теб. Така
че ще спреш. Опитвам се да получа
назначение в Америка и не искам
професор Пиктън да ми създаде
проблем.
Криста се умълча за миг,
вглеждайки се в заплашителното му
изражение.
– Добре – каза тя накрая. – Но
искам стаята за утре вечерта.
- Va bеnе – съгласи се
любовникът ѝ.
Пусна брадичката ѝ и отново
започна да гали дългата ѝ черна коса.
– Как се казва?
– Кой?
– Мъжът, заради когото това ти
харесва.
Мускулите ѝ се напрегнаха под
допира на пръстите му.
– Не знам за какво…
– О, знаеш, tеsorо. Твоят татко
ли беше? Той ли…
– Не – погледна го тя яростно. –
Той беше добър човек.
– Сеrtо, саrа. Сеrtо. Откакто те
познавам, винаги си имала много
любовници, но не и ухажори,
сериозни приятели. Би трябвало да
се омъжиш. Да имаш деца. Вместо
това ти чукаш стари мъже срещу
скъпи подаръци.
– Не те чукам заради
подаръците ти. Чукам те, защото
обичам да се чукам.
 Той се разсмя.
– Сraciе. Но все пак винаги
трябва да има подаръци, нали? –
Пачиани докосна с устни челото ѝ. –
Защо?
– Харесвам красивите неща.
Това не е престъпление. Аз съм
ценна. И ги заслужавам.
– Знаеш ли какво си мисля,
tеsоrо?
– Спри да ме наричаш така –
отдръпна се тя.
Ръцете му се обвиха около гърба
ѝ и я придърпаха отново към него.
– Всъщност не смяташ, че си
ценна и затова искаш подаръци, за да
си придадеш стойност. Тъжно, нали?
– Нямам нужда от твоето
съжаление.
– Въпреки това го имаш, давам
ти го на драго сърце.
– Значи си глупак.
Хватката му се стегна.
– Чукаш свещеници и стари
женени мъже, защото се боиш какво
може да стане, ако спиш с някого,
който не е обвързан.
Тя се съпротивляваше яростно
под него.
– И откога стана терапевт? Не
ми минавай с тези тъпи номера за
проекции на твоите глупости върху
мен. Аз поне не изневерявам на жена
си.
– Аttanzionе, Кристина.
Внимавай – предупреди я той. – Е,
кой е мъжът, когото ще чукаш утре
вечерта? Свещеник? Преподавател?
Тя го изгледа замислено за миг,
после прокара пръста си по долната
му устна.
– Кой е казал, че е мъж?
Джузепе я погледна с алчен
копнеж в очите.
– Тогава се надявам, че си
готова да споделиш преживяването и
с мен.
Глава 12
– Събуди се, скъпа – Гейбриъл
погали с пръст нежното чело и
извитите вежди на Джулия. – Трябва
да се приготвяме.
Тя зарови лице във
възглавницата и измърмори нещо
неразбираемо.
Той я погъделичка, мислейки
колко красива изглеждаше точно в
този миг.
– Хайде, трябва да успееш да се
изкъпеш, преди някой от съседите ни
да е влязъл в банята.
– Ти отиди първи.
– Аз вече бях. Изкъпан съм,
обръснат и облечен, скъпа – прокара
той ръка по юлия ѝ гръб,
наслаждавайки се на потръпване– то,
което предизвика.
– Събуждаш ме прекалено късно
– простена тя.
– Ако не се размърдаш, Кейтрин
ще ни изяде.
– Няма да се къпя, ще подремна
още малко.
Гейбриъл я обърна по гръб и
зарови нос в ямката на шията ѝ, като
вдиша дълбоко аромата ѝ.
– Миришеш на секс – прошепна
той и близна с език кожата ѝ. – И на
мен.
– Затова няма да си взема душ.
Правехме невероятен секс за
сдобряване, който искам да запомня.
 Беше нужна цялата му воля, за
да не издърпа чаршафите и да се
впусне в див, страстен и смесващ
мириса на кожите им секс. Но бързо
овладя импулсите си.
– Не можеш да изнасяш доклад в
Оксфорд, излъчваща мирис на секс.
– Само гледай.
Гейбриъл погледна часовника
на китката си. После погледна жена
си.
След това съблече дрехите си и
се отдаде на див, страстен и смесващ
мириса на кожите им – макар и
припрян – предконферентен секс.

***
 Семейство Емерсън закъсня за
закуската в колежа "Ол Соулс".
Докато подтичваха, Джулия разказа
на Гейбриъл историята за Кейтрин и
Стария Хът. Той се изненада.
Познаваше по име професор Хътън,
но никога не го бе срещал. Очевидно
е бил голям задник. Всъщност човек
би могъл да се запита дали наистина
е бил такъв, като се имаше предвид
някогашният характер на професора,
който сега даваше тази оценка.
Гейбриъл бе признателен за
подкрепата на професор Пиктън и ѝ
го каза по време на закуската, като
изрази надежда, че Криста няма да се
опита да създаде неприятности на
Джулия, докато изнасяше доклада си.
 – Глупости – каза Кейтрин. –
Джулиан владее ситуацията и всички
ще направим най-добре, ако я
оставим да вземе нещата в свои ръце.
Джулия се усмихна смело,
играейки си със сребърното колие,
което Гейбриъл ѝ бе дал в
Селинсгроув.
Когато влязоха в "Сейнт Ан",
Гейбриъл обви ръце около кръста на
Джулия и я прегърна.
– Изглеждаш прекрасно. И
всичко ще бъде наред.
Джулия погледна към
тъмносиния си костюм и
простичките си сини пантофки.
Гейбриъл бе поискал да облече
"Прада" или "Шанел", но тя не
искаше да парадира с парите им.
Предпочиташе хората да се
фокусират върху проучването ѝ, а не
върху дрехите ѝ. Затова си купи
простичко сако и пола от "Ан
Тайлър" и скромни ниски обувки от
"Найн Уест". Дори така, като се
имаше предвид начинът, по който
бяха облечени повечето от
присъстващите на конференцията – с
изключение на Криста Петерсън, се
чувстваше прекалено натруфена.
Знаеше, че под дрехите си
носеше аромата на Гейбриъл, както и
корсета, който той ѝ бе купил за нея,
и това усилваше значително
увереността ѝ.
– Ще си взема кафе. Ти какво
искаш? – усмихна ѝ се той и я
успокои.
– Вода, моля. Искам да поседна
малко, ако нямаш нищо против.
– Разбира се, че не. Ще се видим
вътре.
Джулия му се усмихна и влезе
сама в аудиторията.
Гейбриъл размени няколко думи
със свои колеги, преди да отиде до
масата с напитки. Докато си сипваше
кафе и вземаше бутилка вода, всички
бяха влезли в залата. Или поне така
си мислеше.
– Привет, професоре.
Съблазнителен глас зад него
привлече вниманието му. Гейбриъл
се обърна и видя Криста,
пристъпваща към него като зъл дух.
– Какво искаш? – попита той със
свъсено изражение.
– Вчера искаше да си
поговорим. Ето – говори.
Гейбриъл се огледа из празната
стая, като се запита дали гласовете
им щяха да се чуват в аудиторията.
Криста пристъпи по-близо до
него, отколкото бе подходящо и му
харесваше, затвори очи и си пое
дълбоко дъх. Когато ги отвори, очите
ѝ го гледаха хищно.
– Миришеш на секс.
– Не си играй с мен. Искам
веднага да спреш с клеветите си.
– Това няма да стане.
– Тогава ще те съдя.
 Нещо премина по лицето ѝ, но
тя бързо се съвзе и се усмихна
небрежно.
– За какво? Че казвам истината?
– Няма истина в твоите гнусни
обвинения. Не беше тормозена в
Торонто. И Джулия направи сама
проучването си, както е очевидно за
всеки, стига да има поне половин
мозък.
От аудиторията отекна силен
смях. Гейбриъл се обърна към залата.
Криста извиси глас, за да
привлече отново вниманието му.
– Забравяш частта, в която
чукаш една от студентките си и те
принудиха да си вземеш
административен отпуск. Тази
история си струва да се разкаже. Да
не споменаваме факта, че професор
Сингър има доста неща, които да
разкаже за теб. Жалко, че не е
направила снимки. Бих искала да
имам една под ръка.
Тя се посегна да почисти
несъществуващо пухче от
тъмносиния му костюм.
Той хвана ръката ѝ и я стисна.
Силно.
– Играеш си с огъня.
Тя се наведе още по-близо,
устните ѝ вече бяха на сантиметър от
неговите.
– О, на това се надявам,
професоре.
Гейбриъл я пусна с отвращение,
отстъпи назад и изтри ръцете си,
сякаш се боеше от зараза. Погледна
пак вратата на аудиторията, решен да
сложи край на разговора.
– Дръж устата си затворена. Или
ще превърна живота ти в ад.
– Няма причина да си толкова
враждебен. От теб зависи да сложиш
край на това. Всичко е в твоите ръце
– направи жест към слабините му,
устните ѝ се извиха в одобрителна
усмивка. – Всъщност малко по-долу.
Той изруга и си тръгна, но тя го
последва.
– Ела в хотела ми и утре няма да
ти се налага да се тревожиш за моята
талантлива уста – постави ръка на
рамото му и снижи гласа си до
съблазнителен шепот. – Познавам те.
Знам какво ти харесва и знам какво
искаш. Ще се чукаме тази нощ и
после всеки ще потегли по своя път.
Гейбриъл я изблъска грубо.
– Не.
– Тогава това, което ще стане,
ще лежи на съвестта ти.
Гейбриъл направи крачка към
нея.
– Стой далеч от жена ми, чуваш
ли ме?
– Аз съм в хотел "Малмейсън".
Преди е бил използван за затвор,
което би трябвало да ти действа
възбуждащо – надигна се и доближи
устни до ухото му. – Нося си
белезници.
 Гейбриъл бе прекалено зает да я
отблъсква, за да усети, че тя пусна
нещо в джоба на сакото му.
Криста му намигна и помаха с
ръка.
– Тази вечер е единственият ти
шанс. Ела преди полунощ.
Обърна се на високите си
токчета, поклащайки
демонстративно бедра, докато се
отдалечаваше. После, сякаш се сети
за нещо, спря и го погледна през
рамо.
– О, и предай моите поздрави на
жена ти.
Глава 13
Няколко минути по-късно
Гейбриъл оглеждаше тълпата в
аудиторията и търсеше Джулия.
Очиге му се разшириха от изумление,
когато я видя в предната част на
залата. Някой я прегръщаше. Някой
едър. Мъж. И красив.
Гейбриъл се спусна надолу, като
вземаше по две стъпала наведнъж, за
да стигне до тях. Наблюдаваше как
Джулия се отдръпна от мъжа, лицето
ѝ бе щастливо, устните ѝ се
разтвориха в усмивка.
Мъжът с неохота свали ръцете
си от кръста ѝ, преди да ѝ каже
нещо, което я разсмя.
 Гейбриъл бе готов да го удуши –
а ако оживееше, да го извика на дуел.
Когато наближи, погледът на
Джулия срещна неговия. Мъжът се
извърна, за да види какво гледаше тя.
Гейбриъл спря рязко.
– Ангелоебача…
– Моля?
Пол Норис се намръщи при вида
на някогашния си научен
ръководител, не съвсем сигурен, че
бе чул това, което му се стори, че чу.
Със сигурност той имаше няколко
свои любими описания за
Професора, като малцина от тях бяха
ласкателни.
Ебач на студентки, помисли си
Пол.
 – Конференцията става все по-
добра – измърмори Гейбриъл,
изпъвайки рамене.
– Професор Емерсън – Пол
несъзнателно изопна бицепсите си и
разпери и без това широкия си гръб.
– Пол – кимна Гейбриъл и
застана собственически до Джулия,
като ѝ подаде бутилката вода.
– Здрависайте се, джентълмени
– намръщи се тя, поглеждайки ту
стария си приятел, ту съпруга си.
Мъжете последваха
предложението ѝ не особено
въодушевено.
– Не знаех, че и ти ще идваш –
Гейбриъл погледна многозначително
Пол.
 – Нямаше да идвам. Но един от
лекторите се отказал и професор
Пиктън ме покани. Докладът ми е
точно преди този на Джулия.
Тя се усмихна.
– Това е страхотно.
Поздравления.
Пол грейна.
– Мога ли да те заведа на обяд?
– попита той, гледайки единствено
Джулия.
– Опасявам се, че тя вече има
планове.
Джулия погледна съпруга си с
поглед, който заслужаваше името
"Погледа", после кимна към Пол.
– Ще се радвам да обядваме
заедно. Благодаря ти.
 Гейбриъл хвана Джулия за
лакътя.
– Не мисля, че е уместно –
прошепна ѝ той.
– Скъпи – прошепна му тя в
отговор с нотка на предупреждение в
гласа.
– Здравейте, мистър Норис –
Кейтрин дойде при тях и ги
прекъсна. Разтърси силно ръката на
Пол, преди да се обърне към
Гейбриъл. – С мистър Норис ще
вечеряме заедно. Бих искала с
Джулия да се присъедините към нас.
– С удоволствие – усмихна се
широко Гейбриъл и разкри
блестящите си бели зъби. – След като
ще вечеряме тази вечер, мистър
Норис, смятам да запазя жена си за
обяда само за мен.
– Скъпи, може ли за малко? –
попита Джулия. Обърна се към
Кейтрин и Пол. – Ей сега идваме.
Хвана Гейбриъл за ръката и го
поведе към един по-уединен ъгъл на
залата.
– Искам да обядвам с него.
– Само през трупа ми – скръсти
ръце на гърдите си Гейбриъл.
– Той е стар приятел.
– Стар приятел, който те е
целунал.
– Това беше, след като ти ме
напусна. И доколкото си спомням, аз
го отблъснах – Джулия също скръсти
ръце на гърдите си, наподобявайки
неговата поза.
Гейбриъл се намръщи.
– Той те желае.
– Пол не е човек, който ще сваля
омъжена жена. Това е просто обяд.
Така че те моля – не го прави на
голям проблем.
– То е голям проблем.
– Не съм го виждала от година.
Искам да си поговоря с него, да
разбера как е. Може би се е събрал
отново с Алисън.
– Той все още е влюбен в теб.
– Не, не е.
Гейбриъл се наведе над нея,
снижавайки глас.
– Забравяш, че жени, които са
красиви, интелигентни и добри, не
се намират под път и над път. Един
мъж би направил всичко, за да
задържи жена като теб.
Включително да я открадне от
съпруга ѝ.
Джулия изпъна рамене.
– Забравяш, че когато жена
намери добър мъж, мъж, който я
обича и я прави щастлива, тя не се
размотава да се чука с когото ѝ
падне, под път и над път.
Гейбриъл трепна заради грубите
думи, които тя използва.
Не можа да се въздържи –
погледът му откри Криста в тълпата.
Тя го дразнеше, като гледаше
многозначително към Джулия, после
свеждаше очи към себе си.
 Гейбриъл насочи вниманието си
отново към жена си.
– Никак не съм щастлив от това.
Джулия се надигна и го целуна
по бузата.
– Мисля, че ще го преживея.
Благодаря ти.
След няколко минути Гейбриъл
се озова в неприятната ситуация да
наблюдава жена си, седнала до
Ангелоебача, докато той седеше от
другата ѝ страна. Тя си говореше
весело с приятеля си до началото на
сесията и Гейбриъл ненавиждаше
всяка дума, която двамата си
разменяха.
Тази конференция е като
обиколка из различните нива на ада,
помисли си той. Единствено
липсваха един достопочтен
Вергилий и тълпи от пищящи хора.
Едно беше да понасяш ударите и
стрелите на мис Петерсън. Съвсем
друго да видиш жена си в ръцете на
друг мъж. И от всички хора на света
– в ръцете на Ангелоебача.
Гейбриъл започна да си
рецитира наум на италиански
молитвата на свети Франциск, за да
се успокои.
Знаеше, че трябва да каже на
Джулия за сблъсъка си с Крис га. Но
знаеше и че това щеше да я притесни
и вероятно да ѝ попречи да
представи съсрсдоточено и уверено
доклада си. Затова запази случилото
се за себе си.
Освен това в момента основната
му грижа бе мистър Норис.
Пол бе предан приятел на
Джулия, особено когато тя бе имала
нужда от него. Но той се бе опитал
да я спечели, нещо, което Гейбриъл
разбираше, че никога няма да му
прости.
Искаше да я държи възможно
най-далече от него. Но изражението
на лицето ѝ, когато го видя, заличи
тази идея в зародиш. Предишния ден
не бе имала много поводи да се
усмихва. Нямаше да убие това
изражение и тази усмивка.
Потропваше тихичко с крак,
докато първият лектор започваше
презентацията си. Изобщо не
осъзнаваше, че вдига такъв
разсейващ шум с красивите си, ръчно
шити италиански обувки, докато
Джулия не постави нежно ръка на
коляното му.
Извади писалката си и се заигра
с нея, опитвайки се да я завърти
между пръстите си с едно движение.
Искаше да се откъсне от
доклада, който бе готов да се
закълне, че вече бе слушал някъде
другаде, и си спомни за скандала си
с Джулия, когато тя беше студентка
от неговия курс. Беше го
предизвикала пред Гюл, Криста и
останалите студенти. Той беше
ужасно засрамсн и бесен. В своя гняв
дори унищожи едно много удобно
кресло от "Икеа".
През изминалите мессци бе
научил много неща от Джулия и не
на последно място – важността на
това да прощаваш на другите и на
себе си. Но пацифистичните
наклонности на Джулия бяха
прекалени. Без него – или някой като
него – тя щеше да бъде съсипана и
наранена от света.
Гейбриъл я погледна замислено.
Може би тя мразеше агресията
толкова, защото е била наранявана и
тормозена. Може би потърпевшият
от насилие, жертвата, носеща
белезите от болката, осъзнаваше най-
добре каква вреда може да нанесат
думите и делата на хората.
Джулиан бе красива, с
прекрасна кожа и големи очи, но не
го осъзнаваше. Тя не виждаше това,
което виждаха другите; и въпреки че
имаше огромен напредък, откакто
бяха заедно, Гейбриъл знаеше, че
самочувствието ѝ винаги щеше да
бъде по-ниско, отколкото трябваше
да бъде. Той го знаеше и заради това
искаше да я закриля – дори от него
самия.
Определено нямаше да остави
Ангелоебача да се възползва от
слабостта ѝ.
Глава 14
Януари 2011 г.
Близо до Есекс, Върмонт
Пол Норис стъпи върху много
голяма купчина кравешки лайна.
– Мамка му – възкликна той,
като повдигна ботуша си.
Беси, една от кравите
призьорки, порода "Холшайн", на
баща
му, му хвърли страшен поглед.
– Съжалявам, Беси. Имах
предвид, олеле… – потупа той
кравата по врата и започна да чисти
ботуша си.
Докато чиетеше торта в
плевнята на баща си рано сутринта,
Пол размишляваше за начина, по
който функционираше вселената, за
кармата и за това, в което се бе
превърнал неговият живот. После се
замисли за нея.
Джулия щеше да се омъжи за
задника. По това време утре сватбата
щеше да е приключила.
Не можеше да повярва.
След всичко, на което я бе
подложил Емерсън… след всичките
му патриархални, тъпанарски,
контролиращи простотии. Тя го бе
приела обратно.
По-лошо – не само го бе приела
обратно; омъжваше се за него.
За Емерсън Задника.
Защо?
 Защо добрите момчета винаги
завършват последни?
Защо Емерсъновците по света
винаги получават момичето?
Във вселената нямаше
справедливост. Оня получаваше
момичето, а той чистеше лайна.
Джулия бе казала, че той се е
променил, но колко може да се
промени един мъж за шест месеца?
Радваше се, че не бе приел
поканата им за сватбата. Да стои там
и да ги наблюдава, докато те се
гледат в очите и казват обетите си,
знаейки, че след това Емерсън щеше
да я отведе в хотела и да…
Пол изръмжа отчаяно – гневен
стон на влюбен мъж, който бе
загубил любимата си.
Е, поне имаше много лайна, с
които да запълва времето си.
Работеше във фермата на
родителите си във Върмонт, защото
баща му се възстановяваше от
инфаркт. Въпреки че процесът
вървеше добре, лекарите му бяха
наредили да се въздържа от тежки
физически дейности.
Когато в осем часа се върна
отново в къщата, Пол бе готов за
закуска. Беше студено и вятърът
свистеше между дърветата, които
предците на Норис бяха посадили
като защита срещу виелиците около
голямата площ на фермата. Дори на
Макс, бордър колито на семейството,
му бе студено. Тичаше в кръг, лаеше
към падащия сняг и се молеше да го
пуснат вътре на топло.
По дългата алея, водеща от
главния път до къщата на Норис, се
зададе кола, която след малко спря
точно до Пол. Той я разпозна веднага
– лимоненозелен фолксваген
"Бръмбар". Разпозна и шофьора ѝ,
докато тя отваряше вратата и
спускаше обутите си в топли
ескимоски ботушки крака един след
друг на прясно почистената алея.
Алисън имаше тъмна къдрава
коса, лунички и поразителни сини
очи.
Беше забавна, умна и работеше
като детска учителка в близкия
Бърлингтън. Освен това беше
бившата приятелка на Пол.
– Здрасти – махна му тя. – Нося
кафе от "Дънкин Донатс".
Пол видя, че тя носеше в ръка
табличка с четири големи кафета и
плик с мистериозни лакомства.
Надяваше се сред тях да има и
пържена поничка с глазура и захар.
– Влизай вътре. Навън е студено
– махна той с ръка в посока на
къщата и последва Алисън и Макс
през снега.
Пол свали ботушите и работните
си дрехи в сервизното помещение,
като остави ръкавиците на
закачалката, за да изсъхнат. После
започна да си мие ръцете, търкайки
ги ожесточено под топлата струя.
Чуваше майка си Луиз да говори
в кухнята с тих глас с Али– сън. Тя
явно не беше изненадана от
внезапната ѝ поява. Пол обаче се
зачуди дали появата ѝ наистина бе
чак толкова неочаквана. Поне за
другите.
Когато влезе в кухнята, майка му
изчезна в посока на дневната с двете
чаши кафе.
– Как е баща ти? – Алисън му
подаде кафето.
Той отпи бързо, за да забави
отговора си. Кафето бе идеално –
черно, с две захарчета. Али знаеше
как го обича.
– По-добре е – гласът на
седящия на отсрещната страна на
масата Пол бе леко резервиран. – Все
се опитва да работи, а мама все се
опитва да го спре да го прави. Поне
тази сутрин не излезе навън. Хвана
го навреме.
– Изпратихме цветя в
болницата.
– Видях ги. Благодаря.
Седяха в мълчание един срещу
друг, неловко, докато накрая Алисън
протегна ръка през масата, за да
хване неговата.
– Чух за сватбата.
Той я погледна изненадано.
– Майка ти е казала на моята
майка. Видели са се случайно в
магазина, в "Ханафорд" – направи
гримаса тя. – Исках да ти кажа, че
съжалявам. Тя е глупачка.
– Не, не е, но ти благодаря.
Пол стисна ръката ѝ. Канеше се
бързо да я дръпне, но му бе толкова
приятно да държи ръката ѝ.
Чувството беше познато и
успокояващо, а Бог бе свидетел, че
той се нуждаеше от спокойствие и
утеха, затова не го направи.
Алисън се усмихна и отпи от
кафето си.
– Знам, че моментът не е
подходящ. Просто исках да знаеш, че
съм тук и можеш да разчиташ на мен.
Той се размърда и се зазяпа в
чашата си с кафе.
– Искаш ли да отидем на кино?
– изстреля внезапно тя. – Имам
предвид, някой път. Не сега. Сега е
прекалено рано за кино – допълни
притеснено и бузите ѝ поруменяха,
докато чакаше реакцията му.
– Не знам – Пол пусна ръката ѝ
и се облегна назад в стола си.
– Не искам отношенията ни да
бъдат неловки. Приятели сме от цяла
вечност и искам това да продължи да
бъде така – каза Алисън,
прокарвайки ръка по ръба на чашата
си.
– Просто… ситуацията ми в
момента е доста сложна.
Алисън зачегърта с пръст по
чашата си.
– Не желая да те съблазнявам
или нещо подобно. Наистина искам
да сме приятели. Знам, че си зает и
имаш… разни неща за вършене –
обясни тя и започна да къса
хартиената си чаша от кафето на
малки парченца, които поставяше
грижливо подредени едно до друго
на кухненската маса.
– Ей – Пол протегна ръката си
през масата, за да спре
унищожението. – Успокой се.
Тя погледна в очите му и видя
разбиране и доброта. Издиша с
облекчение.
Пол отново отдръпна ръката си
и стисна чашата си.
– Двамата с теб имаме дълга
история и тя е хубава. Но не искам да
се хвърлям с главата напред в нова
връзка с теб. Би било прекалено
лесно.
– Никога не съм била лесна, Пол
– тросна се обидено Алисън.
Той се прокашля и я погледна
право в очите.
– Никога не съм казвал, че си.
Имах предвид, че е изкушаващо да се
върна към това, което имахме –
просто защото е удобен вариант.
Заслужаваш да си със сериозен
човек, напълно отдаден на връзката
ви, а не наполовина.
Пол се умълча известно време,
преди да осъзнае, че Алисън очаква
от него да продължи.
Премигна към нея.
 – Какво?
– Нищо. Е, ще отидем ли на
кино или не? Мога дори да те изведа
на вечеря – с голямата си учителска
заплата.
Пол се усмихна искрено
развеселен.
– Само ако ми разрешиш да те
заведа на закуска.
– Супер. Кога?
– Вземай палтото си.
Последва я до задната врата и ѝ
помогна с палтото. Когато Алисън за
малко щеше да падне на пода, докато
се опитваше да нахлузи ескимоските
си ботуши, Пол коленичи на
песъчливия, обсипан със сол под, и ѝ
помогна да ги обуе.
 – Половината от теб е по-добре
от който и да е друг, отдаден
напълно – прошепна си тя сама на
себе си.
Глава 15
Юли 2011 г.
Оксфорд, Англия
В началото на почивката за обяд
Джулия се извини, за да отиде до
дамската тоалетна, и помоли Гюл да
я изчака. На връщане тъкмо се
канеше да тръгне по стълбите към
аудиторията, когато чифт обувки
"Кристиан Лубутсн" застанаха на
пътя ѝ. Погледът на Джулия премина
нагоре по дългите крака, обвити в
копринени чорапи, строгата черна
пола, костюма в тон и чак след това
на лицето на Криста Петерсън.
Изражението ѝ бе враждебно, но
видимо напрегнато и стискаше
перилото на стълбището толкова
силно, че кокал четата ѝ бяха
побелели. Пристъпи от единия на
другия си крак, сякаш не бе сигурна
дали иска да продължи надолу, или
да отстъпи.
– Нямам търпение да чуя
доклада ти. Сигурна съм, че ще имам
няколко въпроса.
Джулия я пренебрегна и се
опита да мине покрай нея, но Криста
ѝ блокира пътя. Джулия изпуфтя
нетърпеливо.
– Какво искаш?
– Мислиш се за много умна.
– Няма за какво да говорим.
– О, да, имаме.
Джулия затвори очи с досада,
после ги отвори и я погледна
изумено.
– Сериозно? Искаш да водим
този спор тук, на конференцията? Не
виждаш ли как действията ти вече
съсипват кариерата ти? Гейбриъл
каза, че от Колумбийския не са ти
позволили да работиш за докторска
степен и са те накарали първо да
запишеш една допълнителна
магистърска степен. Изгори
мостовете си за връщане в Торонто и
сега ги гориш и тук. Не смяташ ли, че
е време да спреш?
– Аз не се предавам толкова
лесно.
– Твоята вендета е нелепа. Не
съм ти направила нищо. Никога.
 Криста се изсмя горчиво.
– Не става дума за теб. Ти си
никоя, защо да си правя труда да се
занимавам с теб?
– Тогава защо го правиш?
Криста отметна косата си назад.
– Имаш нещо, което искам. А аз
винаги получавам това, което искам.
Винаги.
– Пусни ме да мина – повдигна
нападателно брадичката си Джулия.
Бадемовидните очи на Криста я
огледаха изпитателно от главата до
петите.
– Не разбирам какво вижда той в
теб. Не си чак толкова хубава – махна
тя с ръка към скромния костюм на
Джулия и непретенциозните ѝ
определено недизайнерски обувки. –
Гейбриъл е красив. Той е легенда.
Всички жени в "Лоби" го познават и
всички искат да се чукат с него –
погледна презрително към Джулия. –
И все пак от всички кандидатки той
избра теб. Но ти няма да можеш да го
задържиш. Той има нужда да бъде с
жена, която да отговаря на…
апетитите му, която да е ненаситна
колкото него.
– Той е.
Криста се изсмя – пискливо и
подигравателно.
– Съмнявам се. Сигурна съм, че
той се е наслаждавал известно време
на завоеванието си – поне отначало.
Но сега, след като вече си негова,
очите му ще започнат да шарят и ще
го изгубиш
погледна я тя самодоволно и с
искрящ поглед. – Вероятно вече ти е
изневерил. Или поне планира да го
направи.
– Ако не ме пуснеш да мина, ще
викам за помощ. Наистина ли искаш
да бъдеш засрамена пред всички?
Отново?
Криста се поколеба и Джулия се
възползва от възможността и се
шмугна покрай нея. Беше стигнала
почти до края на стълбището, когато
спря. Обърна се назад.
– Любов – каза тя тихо.
– Какво?
– Чудиш се какво вижда
Гейбриъл в мен. Отговорът е любов.
Знам за другите жени. Той няма
тайни от мен. Но те не са заплаха.
Криста сложи ръце на ханша си.
– Халюцинираш, миличка.
Значи го обичаш? И какво от това? Я
се погледни! Защо той ще иска една
сива малка мишка, когато може да
има тигрица в леглото си?
– По-добре мишка, която те
обича, отколкото студена и
безразлична тигрица – изпъна
уверено рамене Джулия. – Тези жени
не виждат кой и какъв е той
всъщност. Не ги е грижа, че е бил
нещастен. Ще го използват, докато
го изцедят напълно, и после ще го
захвърлят. Обичам го от
седемнайсетгодишиа. Обичам всичко
в него – светлината и мрака, доброто
и лошото. Затова е с мен. Загърби
другите и никога няма да се обърне
назад. Нямаш шанс, Криста. Но ако
все пак възнамеряваш да съблазниш
съпруга ми, знай – няма да успееш.
Джулия се обърна, но после
спря рязко и погледна Криста за
последен път.
– Но си права за едно.
– За какво? – попита с
презрителен тон Криста.
Джулия се усмихна уверено.
-Съпругът ми е изключителен
любовник. Той е внимателен,
креативен и абсолютно смайващ. И
тази нощ, другата жената, която ще
се наслаждава на неговата страст, ще
бъда аз.
Изгледа продължително Криста.
– Не е зле за една сива мишка,
нали?

***

– Съжалявам, че отново си се
сблъскала с Криста – каза със
съчувствие Пол, докато
придружаваше Джулия от "Сейнт
Ан" до малкия ливански ресторант,
намиращ се наблизо. – Предполагам,
че е дошла тук само за да те тормози.
Джулия въртеше замислено
брачната си халка на пръста си.
 – Каза ми, че ще задава въпроси
след доклада ми. Ще се опита да ме
изкара глупачка.
Пол я прегърна през раменете.
– Не може да те изкара
глупачка, защото не си глупачка.
Имаш стабилни познания. Ще се
оправиш – стисна я окуражаващо
той, преди да се отдръпне. – И
изглеждаш добре. Много по– добре,
отколкото последния път, когато те
видях.
Тя сви рамене и си спомни как
се бе разделила с Пол пред
апартамента си в Кеймбридж
предишното лято. Беше по-слаба и
по-тъжна, но оптимистично
настроена за живота си в Харвард.
 – Семейният живот ми понася.
Пол се намръщи. Не искаше да
мисли какво включваше семейният
живот на Джулия, защото не можеше
да понесе мисълта, че тя спи с
професор Емерсън. Надяваше се, той
се бе отказал от склонността си по
садомазохизма и се отнасяше с
Джулия с нежност и внимание. В
съзнанието му се появи картина –
Емерсън връзва Джулия…
Стомахът му се преобърна.
– Добре ли си? – погледна го тя.
– Малко си позеленял.
– Добре съм – усмихна се той
насила. – Просто забелязах, че Заека
е изчезнал.
– Беше крайно време, не мислиш
ли?
– Тя ми липсва.
Джулия се загледа в тротоара
пред тях.
– Тя се връща в определени
напрегнати моменти. Краката ми се
разтреперват само като си помисля,
че ще застана пред всички тези хора.
– Можеш да го направиш. Само
си представи, че изнасяш доклада си
единствено пред мен. Не обръщай
внимание на никого другиго.
Инстинктивно Пол посегна да я
хване за ръката, но се спря.
Махна неловко към нея,
опитвайки се да маскира
движението.
– Ъъъ., подстригала си косата
си.
Тя подръпна един от тъмните
кичури, които падаха до раменете ѝ.
Реших, че така ще изглеждам по-
професионално. На Гейбриъл не му
харесва.
– Да, не се и съмнявам.
Пол забрави да вметне, че тук бе
съгласен с мнението на Професора.
Посочи лявата ѝ ръка и
годежния ѝ пръстен.
-Доста голям камък си имаш.
– Благодаря ти. Гейбриъл го
избра.
Разбира се, че ще и купи
пръстен с грамадански просташки
камък, помисли си Пол. Изненадан
съм, че не е поискал от нея да си
татуира името му на челото си.
– Бих се омъжила за него и с
пръстен от кутия с шоколадови
бонбони – погледна Джулия
замислено ръката си. – Бих се
омъжила за него и ако носеше
вратовръзка, направена от торба за
боклук. Не ме е грижа за тези неща.
Именно. Аз никога не бих могъл
да ѝ дам такъв пръстен. Но тя е
момиче, което би било щастливо със
съвсем малко, дори с нищо, стига да
е с мъжа, когото обича.
– Той плати студентските ми
заеми – каза тя тихо.
– Какво, всичките ли?
Джулия кимна.
– Щях да ги обединя и да
започна да правя плащания на
вноски, но той настоя да ги плати
накуп.
Пол подсвирна.
– Сигурно му е струвало цяло
състояние.
– Така е. Отне ми известно
време, за да свикна, че споделяме
всичко-дори и банковата му сметка.
Имах съвсем малки спестявания,
когато се омъжих. Той имаше…
повече.
– Харесва ли ти животът в
Кеймбридж? – Пол смени темата,
нежелаещ да разбира точно колко
повече пари имаше Професора.
– Обожавам го. Живеем много
близо до Харвард – мога да ходя
дотам пеша. Което е добре, защото не
шофирам – каза притеснено Джулия.
– Не шофираш ли? Защо?
– Обърквам се много от малките
и преплетени улици. Една вечер се
обадих на Гейбриъл от Дорчестър и
той направо побесня. А дори бях
използвала джипиес.
– Как така си се озовала в
Дорчестър?
– Джипиесът ме обърка. Не
разпознава еднопосочните улици.
Дори ми каза да направя забранен
обратен завой, докато карах през
един тунел. Така че се озовавах все
по-далече от къщи. След този случай
се отказах.
– Изобщо ли не шофираш?
 – Не и в района на Бостън.
Трудно ми е да паркирам рсйндж
роувъра на Гейбриъл и все се
притеснявам, че ще ударя някого.
Шофьорите в Бостън са луди. А не
искам да си отварям устата за
пешеходците.
Пол устоя на желанието си да
започне да изброява хилядите
провали на Гейбриъл в брака и се
спря само на един.
– Защо не ти е взел нова кола?
Очевидно може да си го позволи.
– Исках нещо мъничко, "Смарт"
или някой от онези новите малки
фиати. Гейбриъл каза, че е все едно
да караш консерва – въздъхна. – Иска
да карам нещо по-голямо, като
"Хамър". За да е по-безопасно.
Той я побутна закачливо по
раменете.
– Да не смята да завладявате
Багдад? Или просто Чарлстаун?
– Много смешно. Но ако не
успявам да паркирам паралелно
рейндж роувъра, как, по дяволите, ще
паркирам един "Хамър"?
Пол се разсмя, докато отваряше
вратата на ресторанта пред нея.
Преди да попита разпоредителя
за места, от близката маса се разнесе
силен звук. Малко момиченце, може
би на три или четири години,
натискаше постоянно копчето на
музикалната си книжка. Докато
детето продължаваше да го прави
отново и отново, Пол и Джулия се
огледаха наоколо. Повечето клиенти
изобщо не изглеждаха впечатлени от
шума. Скромно облечена жена с
хиджаб се опита да убеди момичето
да размени музикалната си книжка
за друга, без звуци. Но то отказа
възмутено.
В този момент възрастен мъж,
седящ близко до тяхната маса, настоя
разпоредителят да усмири детето.
Продължи да се оплаква, че то
съсипвало обяда му и че ако децата
не могат да се контролират, не би
трябвало да бъдат допускани в
ресторантите.
Жената се изчерви силно и се
опита отново да успокои дъщеря си
да замени книжките си. Но
момичето отново отказа и започна да
рита шумно краката на масата.
В този момент разпоредителят
приближи до Джулия и Пол.
– Маса за двама – каза ведро
Пол.
– До прозореца? – посочи
разпоредителят към далечния ъгъл,
като приготви две менюта за тях.
– Да – Пол тръгна след него.
Докато минаваха през залата,
Джулия забеляза, че възрастният
мъж още мърмореше за малкото
момиченце, което все още пускаше
шумно музиката от книжката си. За
миг се замисли дали детето не е
аутист. Какъвто и да бе отговорът,
поведението на мъжа бе
отблъскващо.
Обърна се към разпоредителя.
– Може би ще бъде добре да си
сменим местата с онази жена и
дъщеря ѝ? Ако не искат да се местят,
няма проблем. Но на момиченцето
може би ще му хареса да гледа през
прозореца и ще може да си играе с
книжката си на спокойствие.
Мъжът погледна към масата,
която тя му сочеше, и забеляза
нарастващото раздразнение на
клиентите.
– Извинете ме за момент – каза
той и пристъпи към майката и
детето.
Двамата си размениха няколко
кратки фрази на арабски и после
майката се обърна към дъщеря си на
английски:
– Мая, можем да седнем до
прозореца. Прекрасно, нали? Ще
гледаме колите отвън на улицата.
Малкото момиченце проследи
жеста на майка си към масата в
ъгъла. Премигна зад дебелите си
очила и ѝ кимна.
– Мая, ще благодариш ли?
Името на момичето отекна из
ресторанта. Щом го чу, Джулия се
стресна. Втренчи се в момичето,
цялото ѝ тяло изтръпна.
Мая погледна към
разпоредителя и измърмори нещо, а
майка ѝ се усмихна с благодарност
на Джулия и Пол.
Няколко минути по-късно
майката и детето бяха настанени
щастливи в ъгъла. Малкото
момиченце притисна личице до
прозореца, гледайки през стъклото
към колите и пешеходците, а му–
зикалната ѝ книжка лежеше
забравена на масата.
Джулия и Пол седнаха на
другата маса, близо до
триумфиращия възрастен мъж.
Поръчаха си няколко ястия, които
можеха да ядат едновременно и
двамата, и спокойно отпиха от
питиетата си.
– Не ме попита дали съм
съгласен на размяната – гласът на
Пол откъсна Джулия от мислите ѝ.
– Знаех, че няма да имаш нищо
против да седнем тук.
– Така е. Всъщност по-добре е,
че се справи със ситуацията, защото
вече се канех да отида при този
човек и да поговоря. Ама че кретен.
Джулия погледна към
нетърпеливия и раздразнителен мъж
и поклати глава.
– Не знам защо продължавам да
се изненадвам от безчувствеността
на хората. Но го правя.
– Радвам се, че е така. Познавам
прекалено много цинични хора.
– Аз също.
Погледът на Пол се спря отново
на майката с детето.
 – Смяташ ли да си имаш скоро
своя Мая?
Джулия трепна при повторното
споменаване на името на
момиченцето.
– Не. Искам да кажа, все още не.
Пол я изгледа втренчено за миг,
в големите му тъмни очи се четеше
притеснение.
– Изглеждаш ужасена.
Страхуваш ли се да имаш деца?
Тя сведе очи.
– Не, искам деца. Но по-късно –
отпи от водата си. – Как е баща ти?
Пол искаше да се върне на
предишната тема, но се отказа.
– Добре е. Все още съм във
фермата и му помагам, така че
трябваше да напусна апартамента си
в Торонто.
– А как върви дисертацията ти?
Той сви рамене.
– Ужасно. Нямам много време
да пиша и професор Пиктън ми е
ядосана. Трябваше да ѝ дам една от
главите преди две седмици, а още не
е готова.
– Мога ли да направя нещо?
– Не – освен ако не напишеш
проклетото нещо вместо мен. Исках
да си потърся някаква работна
позиция тази есен, но Пиктън няма
да ме пусне, ако не продължа с
дисертацията – въздъхна той шумно.
– Вероятно ще остана във фермата
поне още една година. Колкото по-
дълго стоя там, толкова по-трудно
ми е да пиша.
– Съжалявам…
Джулия остави чашата си на
масата и потърка очите си.
– Уморена ли си? – попита я
притеснено Пол.
Малко. Очите ме болят
понякога. Вероятно е от стреса –
Джулия отпусна ръцете си на скута
си. – Съжалявам, не искам
разговорът да се върти все около
мен. Предпочитам да говорим за теб.
– Е, и до това ще стигнем. Кога
започнаха да те болят очите?
– Когато се преместих в Бостън.
– Очите на много студенти са
преуморени, често слагат очила,
защото са си развалили зрението.
Трябва да се прегледаш.
– Не съм мислила за това. Ти
носиш ли очила?
– Не, аз пия много мляко.
Помага за зрението ми.
Джулия го изгледа изненадано.
– Мислех, че морковите помагат
за очите.
– Млякото помага за всичко.
Тя се разсмя на хлапашката му
увереност.
Пол се възхити на красотата ѝ,
която ставаше направо неустоима,
когато Джулия се смееше.
Щеше да каже нещо, но бе
прекъснат от сервитьора, който им
поднесе обяда. Когато се отдалечи,
Джулия проговори първа.
– Виждаш ли се с някого?
Пол направи лека гримаса.
– С Али излизаме понякога. Но
съвсем приятелски.
– Тя е чудесен човек. И много те
обича.
– Знам това – помръкна още
повече той.
– Искам да си щастлив…
Пол я прекъсна, променяйки
темата.
– Как са нещата в
докторантската програма?
Джулия се забави с отговора си,
като се заигра с вилицата си.
– Преподавателите са
взискателни и работя непрестанно,
но ми харесва.
– А другите докторанти?
Сега бе ред на Джулия да се
намръщи.
– Непрекъснато се съревновават
помежду си. Мога да нарека няколко
от тях "приятели", но това не
означава, че им вярвам сто процента.
Веднъж отидох в библиотеката и
открих, че някой е скрил купчина
книги с информация за Бокачо, така
че другите да не успеем да ги
намерим и да ги използваме за курса.
– Значи не учите заедно късно
нощем в библиотеката?
– Определено не – кимна
Джулия и отхапа хапка от храната.
– Излизаш ли изобщо навън?
 – Рядко. Неловко е, защото
другите водят приятелите и
партньорите си, а Гейбриъл не иска
да идва с мен.
– Защо?
– Не смята, че е добра идея да
общува с хора, които все още са
студенти.
Пол си прехапа езика, за да не
каже нещо, за което щеше да
съжалява.
– Той иска дете – изстреля
Джулия. Трепна, съжалявайки
веднага за недискретността си.
Може да е трудно, като се има
предвид някои негови
физиологически особености –
отбеляза шеговито Пол. Когато видя
израза на лицето ѝ, стана сериозен. –
А ти не искаш ли?
– Не точно сега – отвърна тя и
започна да мачка кърпата в скута си.
– Искам да приключа с програмата,
да защитя дисертацията си.
Притеснявам се, че ако имам дете,
никога няма да успея.
Наведе глава, укорявайки се, че
е разкрила толкова лични неща на
Пол. Гейбриъл щеше да полудее, ако
разбереше за нейната недискретност.
Но имаше нужда да поговори с
някого. А Рейчъл, въпреки че винаги
бе нейна страна, не разбираше до
такава степен академичния свят.
– Съжалявам, Джулия. Говорила
ли си с него?
 – Да. Той каза, че ме разбира.
Но въпросът витае във въздуха, нали
се сещаш?
Нол потропа с крак под масата.
Разговорът бе поел в изненадваща
посока и, честно казано, не знаеше
какво да каже.
Бързо измисли нещо.
– В докторантската програма в
Торонто имаше няколко млади
майки… Но малко.
– Завършиха ли?
– Честно ли? Повечето от тях не.
Много от мъжете имаха деца. Но на
повечето от тях или жените им си
стояха у дома, или работеха
почасово… Ей… – той изчака,
докато тя вдигна глава и го погледна.
– Това е просто един случай. Не съм
обръщал внимание кой е
забременявал и кой не. Сигурно в
Харвард има някой, който да ти даде
съвет за това как да се балансира
между семейството и научната
кариера.
– Не искам да водя с някакви
чужди хора такива разговори.
– Разбирам – каза Пол, но после
поклати глава. – Джулс, не е моя
работа, но не допускай да започнеш
да живееш нечий чужд живот, а не
своя. Ако не си готова за семейство,
кажи го. И отстоявай решението си –
в противен случай ще бъдеш
нещастна.
– Не мисля, че да имам дете със
съпруга си би ме направило
нещастна – отвърна тя отбранително.
– Но напускането на Харвард ще
те направи. Знам го, Джулия. Знам,
че това е важно за теб. Работи
толкова упорито за това. Не го
захвърляй с лека ръка.
– Не искам, но се чувствам
виновна.
Пол изруга наум.
– Нали каза, че Гейбриъл те
подкрепя.
– Така е.
– Тогава защо се чувстваш
виновна?
– Защото поставям своите
интереси на първо място. Поставям
образованието си над щастието му.
 Пол я изгледа гневно.
– Ако те обича, той няма да бъде
щастлив, знаейки, че си жертвала
своето щастие заради него.
Джулия намести приборите си
на масата така, че да бъдат в идеална
симетрия един до друг.
– Колкото и да ми е неприятно,
че го казвам, но трябва да говориш
отново с него. Кажи му какво искаш,
помоли го да изчака.
А ако не се съгласи, изритай го
на улицата – Пол се ухили, доволен
от последната си идея.
Тя го погледна изненадана.
– Пол, не мисля, че…
Той я прекъсна:
– Сериозно, Джулия. Ако
съпругът ти те обича, трябва да сс
събуди и да зареже тези простотии
със забременяването.
Тя свъси вежди.
– Той не иска да ме тормози.
– Тогава няма причина да се
чувстваш виновна. Ти си млада.
Целият живот е пред теб. Не трябва
да избираш между образованието и
кариерата си и семейството. Можеш
да имаш и двете съвсем спокойно.
– Не само моите мечти са
важни.
– Вероятно не – снижи глас Пол,
без да откъсва поглед от нея. –
Съжалявам, не мога да съм
обективен, когато става дума за теб.
– Знам – каза тихо Джулия. – Ти
беше добър приятел. Благодаря ти.
– Няма нужда от благодарности
– отвърна той с дрезгавина в гласа.
– Има. Приятели не се намират
често. Вчера Криста каза на всички
за станалото в Торонто. Почувствах
се ужасно унизена.
– Иска ми се някой да я накара
да си затвори устата. Завинаги.
– Гейбриъл се опита. Спретнаха
си скандал. После пристигна
професор Пиктън и заплаши да
изхвърли Криста.
Пол подсвирна.
– Съжалявам, че съм го
пропуснал. Пристъп и Криста в мач в
клетка със стоманени решетки?
Трябвало е някой да продава пуканки
за шоуто.
Забеляза, че Джулия изглежда
все по-разстроена.
– Извинявай, не исках да се
държа като кретен.
– Не си кретен.
Той продължи да погропва с
крак под масата, а на лицето му се
изписа изражение на неудобство.
– Написах някои глупости в
имейла, който ти пратих преди
сватбата. Отказах да дойда на
сватбата. Това си е доста идиотска
постъпка.
Джулия го погледна с широко
отворени очи.
– Каза ми, че не можеш да
дойдеш заради болестта на баща ти.
 Ритъмът на потрепването се
ускори.
– Това беше вярно – баща ми
наистина бе зле. Но не беше ис– I
ниската причина да не дойда на
сватбата ти – погледна я право в
очите. – Не можех да гледам как се
омъжваш.
Забеляза разтревожения ѝ
поглед и придърпа стола си по–
близо до нейния.
– Знам, че си омъжена и никога
няма да компрометираш брака си по
никакъв начин. Но Бог да ми е на
помощ – просто не можех да застана
там и да гледам как се омъжваш.
Съжалявам.
– Пол, аз…
 Той вдигна ръка, за да я накара
да замълчи.
– Няма да чакам в отчаяние в
някой тъмен ъгъл да го напуснеш. Но
ми е трудно да те гледам с него. И да
слушам слуховете, които още се
носят за вас – слухове, за чиято поява
е виновен той, не ти. И на всичко
отгоре те притиска да имаш бебе,
когато тъкмо си в началото на
докторантската ти програма…
Мамка му! – поклати Пол глава. –
Кога ще се събуди и ще осъзнае, че се
е оженил за невероятна жена и
трябва да се грижи за нея?
– Той се грижи за мен!
Гейбриъл не е този, за когото го
мислиш.
 Пол се втренчи в нея.
– За твое добро, надявам се
наистина да не е.
– Той е доброволец към
Италианския детски дом. Работи
благотворително с бедните.
Променен е.
– Не е голям хуманитарист, ако
не вижда, че жена му има нужда от
време, преди да стане майка.
– Вижда го. Аз съм тази, която
има вътрешни колебания. Трудно е
да отказваш нещо на човек, когото
обичаш, като знаеш, че това би го
направило много щастлив. Знам, че
Гейбриъл има недостатъци, но и аз
имам. Той е готов да ми даде целия
свят – стига да може, и никога,
никога не ме е разочаровал.
Пол отклони поглед встрани,
краката му потропваха нервно под
масата.
Глава 16
Докладът на Пол бе добре
приет, но малко кратък по мнението
на Гейбриъл. Той бе забелязал със
задоволство, че и Пол, и Джулия,
изглежда, се чувстваха неловко след
обяда си, сякаш той не бе преминал
така, както бяха очаквали.
Ако Гейбриъл искаше да я
разпита за подробности, то умело го
прикри. Поздрави я сърдечно, когато
се върна, и двамата сед-наха заедно
един до друг по време на
представянето на Пол.
Скоро дойде редът на Джулия.
Професор Пател, един от ор-
ганизаторите на конференцията, я
представи, обявявайки я за из-
гряващата звезда на Харвард.
Усмивката на Гейбръл стана още по-
широка, когато видя как се намуси
Криста.
Публиката се състоеше от
петдесетина учени на различен етап
от кариерата си. Професор Пиктън и
професор Маринели седяха на
предния ред близо до Гейбриъл. И
тримата се усмихваха окуражително
на Джулия.
С колебливи пръсти тя постави
страниците на доклада си на
трибуната. Пред високия постамент
дребната ѝ фигура изглежда-ше още
по-дребна.
Професор Пател смъкна
микрофона надолу, за да може той да
улови гласа ѝ.
Джулия изглеждаше млада и
бледа, и нервна. Гейбриъл забе-ляза,
че си дъвче устата и мълчаливо се
помоли да не го прави. Издиша с
облекчение, когато спря.
Втренчила поглед в него, тя си
пое дълбоко дъх и започна.
– Заглавието на доклада ми е
"Мълчанието на св. Франциск:
свидетел на измама". В XXVII песен
на "Ад" на Данте Гуидо да
Монтефелтро разказва какво се е
случило, когато е умрял.
"Дойде Франциск в
предсмъртния .ми час, но черен
ангел го възпря лукаво:
 "Не пипай – негов господар съм
аз!
Ще дойде той при робите ми
право, че даде лош съвет; от него ден
аз за косите съм го хванал здраво; без
да се кае, кой би бил простен?
А грях да вършиш в миг на
покаяние е твърде нелогично според
мен".
О, как разтърси моето съзнание,
Щом ме обви и рече с дрезгав
глас:
"И логиката ми е достояние!"
– Гуидо е живял в Италия от
1220 до 1298 г. Бил е изтъкнат ги-
белни и военен стратег, преди да се
оттегли във францискански
манастир около 1296 г. Сред това
папа Бонифаций VIII го убеж-дава да
даде измамен съвет на фамилията
Колона, с които е имал проблеми.
Бонифаций поискал Гуидо да обещае
на семейството амнистия, ако
напуснат добре защитената си
крепост. Гуидо го направил, но само
след като си осигурил пълно
опрощение на греховете. В резултат
от съвета му родът Колона напуснали
кре-постта си и били наказани от
Бонифаций. По-късно Гуидо умира
във францисканския манастир в
Асизи.
Погледът ѝ се спря на Гейбриъл,
който я гледаше с искрящите си сини
очи. Двамата се спогледаха и в един
миг тя осъзна, че и двамата мислеха
в момента за това как се бяха
спасили взаимно.
– Но както е обичайно за текста
на Данте, привидното може да бъде
измамно. В живота Гуидо е имал
убедителен, но лъжлив език. След
смъртта си той се озовава в кръга на
измамниците. Така че думите му
трябва да се разглеждат с известна
доза скепти-цизъм. Скептицизмът
определено е оправдан за
твърдението на Гуидо, че Франциск
е дошъл за душата му. Ако това е
била целта на Францикс, то той се е
провалил.
Никъде другаде в "Божествена
комедия" не виждаме злото да
надвива доброто. "Комедията" е
наречена така заради наративния
подход от хаоса в ада към реда в рая.
Ако нечия душа бъде наказана
несправедливо, това би провалило и
обезсмислило целия разказ, цялата
идея на текста. Така че в този пасаж
на риск е поставено страшно много.
Тълкуванието ни на случилото
се има огромно значение за цялата
"Комедия".
Джулия спря, отпи глътка вода,
като ръката ѝ потрепваше леко.
– Според Данте справедливостта
е мотивът на Бог за създаването на
ада. Вергилий намеква за това,
когато обяснява как справедливостта
е причината душите на покойниците
да преминават река Ахерон, за да се
озоват в ада. Данте, изглежда,
възприема възгледа, че тези, които
обитават ада, са там справедливо,
защото са заслужили финалната си
цел. Душите не се намират в ада по
случайност или по някакъв
божествен каприз. Ако случаят е
такъв, как тогава да тълкуваме
твърдението на Гуидо?
Кейтрин кимна, а очите ѝ
искряха от гордост. Движението ѝ
привлече вниманието на Джулия и
двете жени се спогледаха.
– От позицията, че според Дайте
душите са в ада заслужено, нека да
разгледаме отново историята на
Гуидо. Демонът вижда Франциск и
му се развиква, казвайки, че душата
на Гуидо при-надлежи на ада и ще
бъде грабеж и измама, ако Франциск
го от-веде. Ако това е вярно, защо
Франциск въобще се е появил?
Джулия млъкна, надявайки се,
че публиката следи доклада ѝ и ще
почне да размишлява като нея по
този въпрос.
– Проучване на литературата в
изследванията на Данте през
последните петдесет години показва
поне две тълкувания на този пасаж.
Първото – че Гуидо казва истината и
Франциск е дошъл за душата му. И
вторият – че Гуидо е излъгал и
Франциск не е дошъл за него.
Смятам, че и двете възможности са
изключително крайни. За да бъде
вярно първото тълкувание, трябва да
припишем на Франциск или
невежество, или несправедливост, а
нито едното от тях е логично и
оправдано. Второто тълкувание
твърди, че Франциск не се е появил.
Но тогава речта на демона е напълно
безсмислена, тъй като Гуидо не
може да открадне сам собствената си
душа. Следователно оставаме с
озадачаващия разказ за появата на
Франциск, съпроводен от обяснение,
което в голяма степен разчита на
лековсрие у читателите.
Обяснението е дадено от Гуидо и от
демон, а никой от тях не заслужава
особено доверие.
Смятам, че можем да разрешим
проблема със загадката на появата на
Франциск, като отхвърлим
обяснението на Гуидо и го заместим
с друго, което съответства на живота
и характера на Франциск. Според
моята интерпретация Франциск се е
появил и е бил видян от демона. Но
демонът не е разбрал причината за
не-говото присъствие.
Джулия стисна ръбовете на
трибуната по-здраво, когато усети, че
сред публиката се разнесе лек шум.
Устата ѝ бе пресъхнала като пустиня,
но гя продължи, без да откъсва очи
от Гейбриъл.
– Колкото и утешително да е да
смятаме, че Франциск е сля-зъл от
небесата като архангел да се бори за
душата на Гуидо, това няма как да се
е случило. Гуидо се е възползвал от
добре извест-ната лоялност на
Франциск към членовете на неговото
братство, като без съмнение е бил
уверен, че разумните хора ще
повярват, че той е дошъл при
преминаването в отвъдния свят на
свой събрат, францисканец. По-
късно Гуидо е поискал Данте да
разпространи тази версия, така че
другите да си помислят, че той е бил
достатъчно важна личност, за да
заслужи вниманието на светеца, или
че неговото "разпределение" в ада е
било грешка. Демонът, желаещ да
убеди Франциск да не го лишава от
жертвата му, обяснява защо Гуидо
заслужава да бъде в ада. Гуидо е
получил опрощение за прег
решението си с измамния съвет,
преди да извърши въпросното
деяние. Той е вярвал, че
опрощението ще го освободи от
присъдата за греха му и затова
доброволно и без никакво разкаяние
е измамил рода Колона. Демонът
изтъква, че опрощението действа
само ако човекът се е разкаял
истински. Не можеш едновременно
да прегрешиш съзнателно и да се
разкайваш за греха си.
Джулия се усмихна колебливо
на публиката си и продължи:
– Опрощението не е като
застраховка за пожар.
 В този момент няколко души,
сред които и Пол, се разсмяха.
– Гуидо се е загърнал във
францисканския си плащ и в оси-
гуреното предварително опрощение,
но това е измама. Той е бил
мошеник. Франциск със сигурност го
е знаел. Поведението му е било срам
за братята францисканци. Въпреки
че Франциск навярно е осъдил
прегрешението на Гуидо, не
коментира постъпката му. Но не е
възможно да е искал да го спаси.
Навярно е стоял там и е наблюдавал
как демонът сграбчва Гуидо за
косата и го влачи към ада.
Грозните крясъци на демона и
лицемерната набожност на Гу-идо
изглеждат още по-зле в сравнение
със спокойното благочес-тиво
присъствие на Франциск.
Мълчанието и въздържаността му от
действие доказва, че твърдението на
демона – че е дошъл, за да го лиши от
полагащата му се душа – е лъжливо.
Мълчанието му ни принуждава да
преразгледаме и разказа на Гуидо.
Щеше ли Франциск да бъде
толкова пасивен, ако се опитваше да
спаси осъдена несправедливо душа?
Разбира се, че не. Но тъй като Гуидо
не се бил разкаял за греха си,
Франциск можел да му предложи
единствено мълчаливото си
съчувствие и вероятно – готовността
си да се моли за него.
 Джулия спря и нарочно
погледна към Криста.
– Франциск е можел да спори с
демона. Можел е да го нарече
"лъжец" заради представянето на
неверния разказ за неговата поява.
Можел е да протестира, казвайки, че
демонът просто е разнасял клюки за
него. Но вместо да се бори, за да
запази доброто си
име, Франциск е останал
спокоен, за да може думите на злото
да се чуят точно такива, каквито са.
Джулия погледна към другите
присъстващи и забеляза, че някои от
тях кимаха одобрително, а Пол се
усмихваше широко.
– Гуидо иска да ни убеди, че
свети Франциск е или ужасно наивен
и ще повярва, че мястото на Гуидо е
в рая, или ужасно арогантен, за да
реши, че може да отгатне Божията
промисъл. Гуидо ни убеждава, че
Франциск се е борил с демона, но е
загубил, защото не е бил достатъчно
умен, за да го победи в сблъсъка им
на логика и аргументи. Животът и
делата на Франциск ни до-казват, че
тези две възможности са лъжа.
Джулия направи пауза, пое си
дъх и продължи:
– Според мен той е дошъл на
гроба на Гуидо да Монтефелтро, за
да оплаче него и изпълнения му с
измами и поквара живот, не за да го
спаси. Правейки това, Франциск
демонстрира състрадание и милост,
въпреки че това е сурова милост –
при тези думи погледът ѝ се спря на
съпруга ѝ. – Франциск не е бил
крадец. Той не е бил мошеник или
измамник и не е използвал суетни
думи, за да подкрепи каузата си.
Гуидо е успял поне в едно – да
изрази същинската природа на
Франциск, когато го описва като
присъстващ, но мълчалив.
Изненадващо е, може би, че някой
толкова склонен към лъжите е бил
толкова вещ в описанието на
добродетел. Но когато
поразсъждаваме за историите, които
последователите на Франциск
разказват за живота и делата му,
виждаме, че точно това прави и
Гуидо, въпреки че той се опитва да
засенчи реалната картина с умелото
си използване на риториката.
В заключение, мисля, че и двете
исторически тълкувания на пасажа
са погрешни. Франциск се е появил
при смъртта на Гуидо, но не за да
открадне душата му Неговата поява
противопоставя истинския
францисканизъм на фалшивия, чието
въплъщение е Гуидо, като ни показва
яркия контраст между двамата мъже.
Благодаря ви.
Джулия кимна към публиката,
докато из залата се разнасяха доста
силни аплодисменти. Забеляза някои
от учените да си шепнат един на
друг, после погледът ѝ се спря на
Пиктън, Маринели и Гейбриъл. Той
ѝ намигна и тя се усмихна с
облекчение.
– Има ли някакви въпроси? –
попита Джулия, обръщайки се към
присъстващите.
В съзнанието ѝ мигът, в който
никой не проговори, продължи цяла
вечност. Откри Криста, наблюдаваше
обърканото ѝ изражение и реши, че е
избегнала разпъването на кръст.
После, като на забавен кадър,
изражението на противничката ѝ се
промени и стана отново сурово.
Изправи се на крака.
С периферното си зрение
Джулия видя как професор Пачиани
хвана някак грубо лакътя на Криста и
се опита да я дръпне обратно на
стола. Но тя освободи рязко ръката
си.
– Аз имам въпрос.
Джулия прехапа несъзнателно
устни и усети как сърцето ѝ слезе в
петите.
Като по някаква предварителна
хореография всички от публиката се
обърнаха към Криста. Няколко от
участниците се обърнаха към
съседите си и им прошепнаха нещо, с
нетърпеливо грей-нали лица.
Конфликтът на Криста със семейство
Емерсън явно бе известен на всички
присъстващи. Залата изведнъж
започна да трепти от нервна енергия,
докато всички се чудеха какво ли ще
каже тя.
– Има толкова много дупки в
доклада ви, че не знам откъде да
започна. Но нека тръгнем от
проучването ви, ако може да се
нарече такова – каза с презрителен
тон Криста. – По-голямата част от
трудовете по тази тема приемат
факта, че Франциск е дошъл при
Гуидо. Някои по-скорошни обаче го
отричат. Но никой от авторите – тя
наблегна съзнателно на думата –
никой не смята, че Франциск се е
появил, но не и за да вземе душата на
Гуидо. Или Гуидо е излъгал, или не
е. Не може да е половинката от това
и половинката от онова. Да не
правите капучино?
Криста се усмихна самодоволно,
когато из залата се разнeсe лек смях
при репликата ѝ.
Джулия преглътна сухо, а
погледът ѝ пробяга из публиката,
опитвайки се да разчете реакцията
им, преди да се спре отново на
Криста.
– Освен това дори не
споменахте началото на XXVII
песен, когато Гуидо обяснява на
Данте, че казва истината, защото
смята, че Данте ще прекара
вечността в ада и следователно няма
да може да разкаже на никого какво
наистина е станало. Този пасаж
показва, че Гуидо казва истината за
появата на Франциск. И последно,
ако си бяхте направили труда да
прочетете основополагащата работа
на професор Хътън по структурата
на "Ад", щяхте да знаете, че според
него речта на демона е достоверна,
защото думите му са исторически
точни. Хътън също е убеден, че
Франциск е дошъл за душата на
Гуидо.
С горделива усмивка Криста си
седна на мястото, в очакване на
отговора на Джулия. Беше толкова
горда от себе си, толкова
самодоволна, че пропусна погледа,
който професор Пиктън отправи към
професор Пачиани. Поглед, който
явно показваше, че Кейтрин държи
Пачиани отговорен за арогантното
поведение на неговата гостенка и че
тя не е никак доволна от това. В
отговор италианецът прошепна нещо
на ухото на Криста, жестикулирайки
ожесточено с ръка.
Джулия просто стоеше там,
премигна няколко пъти бързо и
притеснено, докато всички в залата
очакваха отговора ѝ.
Гейбриъл се надигна в стола си,
сякаш се канеше да стане. Когато
обаче забеляза присвитите очи на
професор Пиктън, размисли и се
отказа. Изражението на лицето му
обаче, когато погледна към Криста,
бе буреносно.
Пол измърмори някаква
безмълвна ругатня и скръсти ръце на
гърдите си. Професор Пиктън просто
кимна към Джулия, а изражението ѝ
бе въплъщение на увереността.
Джулия повдигна трепереща
ръка, за да прибере косата си зад
ушите и диамантите на годежния ѝ
пръстен блеснаха ярко, уловили
светлината от лампите.
– Хъм… Ще започна с
твърдението ви, че някои
тълкуватели смятат, че Франциск е
дошъл за душата на Гуидо и че това
личи от речта на Гуидо към Данте.
Прочете текста на италиански
със сигурно и музикално про-
изношение.
"До вярвах, че ще видиш пак
земята, и думите ми ще разкажеш
там, горял бих в този пламък
мълчешката,
но тъй като за никого не знам да
е излизал жив от рова зноен, ще
кажа, без да се боя от срам."
Продължи, като се изпъна и
някак си изглеждаше по-висока на
подиума.
– В този пасаж Гуидо казва, че
иска да изложи истината, за-щото
смя га, че Данте е един от осъдените
и следователно няма да може да
повтори неговата история. Но думите
на Гуидо са едно-странчиви. Той
обвинява всички – папата, демона и
дори – макар и са намекване – свети
Франциск за съдбата си. В неговия
разказ няма нищо, от което той би
могъл да се срамува – нищо, което да
го изложи. Историята, която ни
разказва, е тази, която той иска да
бъде повтаряна. Но Гуидо не желае
да разкрива това – защото ще бъде
излагащо за него, и по тази причина
държи речта, която току-що цитирах.
Освен това явно забравяте този
пасаж:
"Но кой си ти и вината ти каква
е?
И не бъди по-груб от други ти,
та името ти горе да се знае!"
С все по-нараснала увереност
Джулия устоя на порива си да се
усмихне и предпочете да отвърне
решително на погледа на Криста.
 – Данте казва на Гуидо, че
възнамерява да разпространи
историята му по света. Едва след
като Данте казва това, Гуидо за-
почва да разказва историята на
живота си. Освен това знаем, че
Данте не е приличал на другите
сенки физически. Така че е напълно
вероятно Гуидо да е разбрал, че
Данте не е мъртъв.
Криста се накани да каже нещо,
но Джулия вдигна ръка в знак, че
още не е приключила.
– Има и текстово доказателство
за моето тълкувание. В пета песен на
"Чистилище" има паралелен пасаж, в
който синът на Гуидо говори за това
как един ангел е дошъл за душата му
след смъртта му. Може би се е
смятало, че отговорността за
пренасянето на душите в ада е на
ангелите, а не на светците.
Следователно появата на Франциск
при смъртта на Гуидо е най-вероятно
по съвсем друга причина. Стигаме и
до последния ви въпрос – за труда на
професор Хътън. Ако говорите за
"Огън и лед: желание и грях в "Ад"
на Данте", тогава изявлението ви за
неговата позиция е неправилно.
Въпреки че нямам копие от книгата
с мен съм сигурна, че в глава десета
има бележка под линия, в която той
твърди, че вярва в появата на
Франциск, защото смята, че думите
на демона са отправени не към
Гуидо, а към друг. Но професор
Хътън пише, че има колебания дали
Франциск е дошъл за душата на
Гуидо, или по някаква друга
причина. Това е всичко, което пише
той по този въпрос.
Криста се надигна да поспори за
нещо, но преди да каже дума, един
възрастен професор изцяло с туиден
костюм се обърна към нея. Погледна
я презрително през големите си
очила с рамки в цвят на коруба на
костенурка.
– Може ли да продължим?
Зададохте въпросите си и лекто-рът
ви отговори. Напълно адекватно,
смея да добавя.
Криста се стресна, но бързо се
овладя и заяви, че трябва да ѝ бъде
дадена възможността да зададе
допълнителен въпрос.
Публиката отново се разшумя,
но Джулия забеляза, че из-ражението
на лицата им се е променило. Сега
гледаха към нея с разбиране и
съчувствие.
– Може ли да продължим? –
попита отново мъжът, като насо-чи
погледа си към модератора. – Бих
искал да задам въпрос.
Модераторът на събитието
пристъпи напред, прокашля се и
каза:
– Да, ако имаме време ще се
върнем към вас, госпожо. Но сега
мисля, че е ред на професор Удхаус.
 Възрастният мъж измърмори
"благодаря" и се изправи. Свали
очилата си и махна с тях в посока
към Джулия.
– Доналд Удхаус от колеж
"Модлин" – представи се той.
Джулия пребледня, защото
професор Удхаус бе специалист
по Данте, чиято репутация
съперничеше на тази на Кейтрин
Пиктън.
– Запознат съм с бележката в
книгата на Стария Хът, за която
говорите. Изложихте я вярно. В
книгата на Емерсън е изложена друга
версия – посочи професорът към
Гейбриъл. – Но виждам, че не сте
била повлияна от него, въпреки че
споделяте една и съща фамилия.
Из залата се разнесе смях и
Гейбриъл намигна с гордост на
Джулия.
– Както изтъкнахте, очевидно
появата на Франциск при смъртта на
лицемерен францисканец е
противоречива, но трябва да я
осмислим, за да можем да разберем
речта на демона. Затова сме се
задоволили със ситуацията
"половинка от това и половинка от
онова", както спомена жената преди
мен. Не смятам, че в това има
някакъв проблем. Полуистина,
полулъжа – определението напълно
отговаря на профила на думите на
Гуидо. Двусмисленост и риторична
софистика, точно това би се очаквала
от човек, даващ измамни съвети.
Така че съм склонен да се съглася с
голяма част от това, което казахте. И
въпреки че не мога да говоря от
името на Стария Хът, мисля, че и той
би бил съгласен, ако присъстваше
тук.
Джулия въздъхна незабележимо
с облекчение, пръстите ѝ отпуснаха
желязната хватка, с която стискаха
ръба на трибуната. Мислено се
съсредоточи върху следващите думи
на професора, но се почувства
възнаградена от първата му
забележка.
Професор Удхаус погледна към
бележките си, преди да про-дължи.
 – Предложихте ни тълкувание,
което определено е добро ка-то
теория и всъщност доста по-добро от
тези, които приписват невежество
или несправедливост на Франциск.
Но нека сме наясно, то е просто
хипотеза.
– Да, така е – каза с тих, но
решителен глас Джулия. – С
удоволствие бих приветствала
предложения за други интерпре-
тации.
Професор Удхаус сви рамене.
– Кой знае защо Франциск е
постъпил по един или друг на-чин?
Може би се е предполагало да
посрещне друга душа в Асизи и не е
очаквал да се натъкне на един
опортюнистичен измамник.
Публиката се разсмя.
– Все пак имам въпрос –
професорът намести очилата на носа
си и погледна пак в бележките си. –
Бих искал да ни кажете нещо
повече за споразумението между
Бонифаций и Гуидо. В доклада си
коментирахте малко тази част, а
мисля, че тя заслужава повече
внимание – завърши той и си седна
на мястото.
Джулия кимна, докато бясно се
опитваше да събере мислите си.
– Тезата ми бе свързано изцяло с
интерпретацията на появата на
Франциск, не и прегрешението на
Гуидо. Въпреки това ще се опитам да
поразсъждавам и върху тази част от
доклада.
Джулия направи кратко, но
съдържателно изложение на сре-
щата на Гуидо с папа Бонифаций VIII
и последствията от нея, което каго че
ли удовлетвори професора. Мислено
обаче тя си от-беляза, че тази част от
лекцията ѝ очевидно му се е сторила
незадоволителна. Реши да
компенсира информацията, ако
докладът ѝ бъдеше предаден за
публикация.
Зададоха ѝ още няколко въпроса,
на които тя отговори, и после
модераторът благодари на Джулия.
Въодушевени аплодисменти
изпълниха залата и Джулия забеляза,
че няколко от по-възрастните учени
ѝ кимнаха одобрително.
Когато модераторът покани
гостите да направят пауза за чай и
кафе, Джулия видя с изненада, че
професор Пачиани хвана Криста за
ръка и я поведе нанякъде.
Отиде при Гейбриъл,
нетърпелива да чуе мнението му.
Той ѝ се усмихна и преплете с
нежност пръстите си с нейните.
– Ето това е моето умно момиче
– прошепна ѝ с възторг.
Глава 17
По време на почивката за кафе
Джулия се смеси с колегите си и
разговаря с няколко от тях, както и с
професор Удхаус, за доклада ѝ.
Всички бяха съгласни, че
проучването ѝ е било много добро и
е отговорила на въпросите
удивително. Всъщност повечето от
присъстващите бяха изненадани, че
тя все още е студентка в
докторантската програма, а не вече
асистент.
Докато жена му се
наслаждаваше на академичния си
триумф, Гейбриъл се измъкна навън,
за да се порадва на оксфордското
слънце, пиейки бавно кафето си.
Радваше се на хубавото време и
липсата на дъжд. Радваше се и че
представянето на Джулия бе минало
толкова успешно. Да, изглеждаше
нервна отначало и – както винаги – в
доклада ѝ имаше някои неща, които
изискваха подобрение. Но като се
имаше предвид статута ѝ на прясна
докторантка, мнозина от присъства-
щите бяха искрено впечатлени.
Мислено отправи благодарност към
небесата.
По средата на молитвата му Пол
Норис се приближи към него, с
пъхнати в джобовете ръце.
Първо размениха любезно
няколко вежливи, безсмислени
реплики. После Гейбриъл забеляза,
че Пол го наблюдаваше с нещо като
раздразнение.
– Проблем ли има? – попита той
с измамно спокоен и дълбок глас.
Дълбок като шотландски скоч, в
който можеш да се удавиш.
– Не – отвърна Пол, като извади
ръцете си от джобовете. Канеше се
да се върне в залата, когато се спря. –
Мамка му – измърмори той на себе
си.
Изпъна рамене и погледна
бившия ръководител на дисертацията
си право в очите.
– Професор Пиктън иска да
бъдете външен рецензент на
дисертацията ми.
 Гейбриъл го изгледа
хладнокръвно.
– Да, спомена ми нещо такова.
Пол изчака Професора да
продължи, но той не го направи.
– Ъъъ… смятате ли да го
обмислите?
Гейбриъл се заклати на петите
на скъпите си обувки.
Обмислям го. Темата на
дисертацията ти е добра и бях
доволен от работата, която свърши
под мое ръководство. Наложи ми се
да прехвърля ангажимента към
Кейтрин по лични причини, иначе
все още бих бил твой научен
ръководител.
Пол погледна встрани неловко.
 – Джулия се справи добре –
смени внезапно той темата.
– Да, така е.
– Дори отвърна на удара на
Криста.
Лицето на Гейбриъл засия от
гордост.
– Джулиан е забележителна
жена. Тя е много по-силна, от-
колкото изглежда.
– Знам – погледът на Пол стана
по-суров, но и някак искрящ.
– Изглежда, има много неща,
които искаш да кажеш на и за жена
ми – отбеляза Гейбриъл с все по-
леден тон.
– Какво правите, за да спрете
слуховете? Бях в Калифорнийския
университет през март и хората
говореха как Джулия е правила секс
с вас, за да завърши в Торонто и да
влезе в програмата в Харвард.
На челюстта на Гейбриъл
трепна мускулче.
– Тези слухове са плодове от
отровното дърво на мис Петер– сън.
Ще се справим с тях… Джулия ще се
справи, уверявам те.
– Е, трябва да направите нещо
повече.
Гейбриъл присви очи.
– Моля?
Пол пристъпи неловко от крак
на крак, но не се стресна и
продължи:
– Когато пристигнах вчера,
дочух как някои от по-възрастните
колеги обсъждаха Джулия.
Предположиха, че е просто
поредната бърза забивка на някой
преподавател с… по-свободно
поведение и така си е спечелила
мястото в програмата.
– Мисля, че можем да кажем със
сигурност, че днес тя ги опроверга.
Докладът ѝ бе добре представен и
отлично защитен. Има и нещо друго,
което би трябвало да затвори устите
на всички твърдящи, че тя е
обикновена забивка – махна с
отвращение с ръка Гейбриъл. – Тя е
моя съпруга.
– Може да е ваша съпруга, но не
я заслужавате.
 Гейбриъл пристъпи
заплашително към него.
– Какво каза?!
Пол се изпъна в целия си ръст и
се извиси с няколко сантиме-тра над
бившия си научен ръководител.
– Казах, че не я заслужавате.
– Мислиш, че не го знам ли? –
Гейбриъл захвърли от яд празната си
чаша. Тя се разби с трясък на
тротоара.
– Всяка нощ, когато заспивам с
нея в прегръдките си, благодаря на
Бог, че е моя. Всяка сутрин, когато се
събуждам, първата ми мисъл е
благодарност, че тя се омъжи за мен.
Никога няма бъда достоен за нея. Но
всеки ден полагам всички усилия, за
да бъда такъв. Ти беше до нея, когато
тя имаше нужда от приятел. Но ме
чуй внимателно, когато ти казвам.
Пол не искам да ме предизвикваш.
Възцари се дълго мълчание.
Гейбриъл положи херкулесови
усилия, за да се овладее.
Пол първи извърна поглед
встрани.
– Когато я срещнах за първи път,
тя бе толкова стресирана. Имах
чувството, че трябва да шепна, а не
да говоря с нея, за да не я уплаша.
Вече не е такава.
– Не, не е.
Пол отпусна рамене и се преви
леко.
– Разказа ми за обучението си в
Харвард. Харесва ѝ много.
– Знам – отвърна Гейбриъл и го
изгледа още по-мрачно. – И знам, че
я желаеш. Предупреждавам те, не
можеш да я имаш.
Пол отвърна безстрашно на
погледа му.
– Грешите.
– Греша ли? – Професора го
предизвика, пристъпвайки към него.
Деляха ги само няколко сантиметра,
стойката на Гейбриъл бе
заплашителна и гневна.
-Не просто я желая. Обичам я.
Тя е единствената жена за мен.
Гейбриъл го погледна смаяно.
– Тя не може да бъде
единствената за теб. Тя е моя
съпруга!
– Знам.
Пол се загледа през рамото на
Професора към "Уудсток роуд",
поклащайки глава.
– Срещнах красиво мило
момиче, католичка. Жена, която бих
могъл да представя на родителите си.
Жена, каквато бях тър-сил през
целия си живот. Държах се добре с
нея, станахме прия-тели и когато
един задник дойде и ѝ разби сърцето,
бях до нея и я подкрепях. Тя плака на
скапаното ми рамо. Заспа на
скапания ми диван.
Гейбриъл стисна зъби и го
изгледа още по-свирепо.
– Семестърът свърши и тя
последва мечтите си в Харвард.
Помогнах ѝ да се премести. Намерих
ѝ временна работа и апарта-мент. Но
когато най-накрая ѝ казах как се
чувствам, когато най– накрая я
помолих да избере мен, тя не можа.
Не защото не изпит-ваше чувства към
мен или защото ѝ бях безразличен. А
защото бе влюбена в задника, който
ѝ разби сърцето.
Пол се изсмя, но това бе мрачен
смях.
– А този тип… той бе голям
проблем. Чукаше се наляво и на-
дясно. Отнасяше се с нея ужасно.
Пиеше прекалено много. Доколкото
знаех, я бе прелъстил единствено за
забавление. Беше замесен с друга
преподавателка, която има навика да
удря студентите си и си пада по
БДСМ. Така че кой би могъл да каже
какво правеше на моето момиче при
заключени врати? Когато я изостави,
бях на седмото небе от радост,
защото си мислех, че сега тя имаше
шанса да бъде с добър човек. Някой,
който ще се отнася нежно и
внимателно с нея и никога, никога
няма да я разплаква. После за моя
огромна изненада задникът се
завърна. Скапана работа. Завърна се.
И какво направи? Помоли я да се
омъжи за него. И тя прие!
Пол изрита тротоара от яд.
– Това е животът ми, накратко.
Скапана работа! Намерих съ-
вършеното момиче, изгубих
съвършеното момиче. Заради един
задник, който разби сърцето ѝ и
вероятно ще го направи отново. И
отново. И после получих шибана
покана за скапаната им сватба в
Италия.
Гейбриъл стисна още по-здраво
зъби.
– На първо място, тя не е твоето
момиче и никога не е била. Не
трябва да се оправдавам пред никого,
най-малкото пред теб. Но от
уважение към жена ми, която,
изглежда, изпитва дълбоки
приятелски чувства към теб, ще
призная, че бях задник. Но вече не
съм същият човек. Никога не съм ѝ
изневерявал, нито веднъж, и съм
сигурен, че никога няма да разбия
отново сърцето ѝ.
– Добре – размърда се пак Пол.
– Тогава я остави да завърши
програмата си.
-Да я оставя? – Гейбриъл снижи
гласа си почти до шепот. – Аз да я
оставя?
– Може би е на път да се откаже
или да реши да отдели време за нещо
друго. Окуражете я да продължи.
Очите на Гейбриъл проблеснаха
гневно.
– Ако имате информация, която
желаете да споделите с мен, мистър
Норис, предлагам да го направите.
– Джулия се чувства виновна, че
поставя докторантската си програма
на първо място в живота си в
момента.
Гейбриъл се намръщи, когато
осъзна значението на думите на Пол.
– Тя ли ти каза това?
– Каза и че няма никакви
приятели.
– Колко удобно за теб, нали? Да
не проявяваш интерес да бъ-деш
отново неин приятел?
Пол направи гримаса.
– Това не е "удобно". Не
схващате ли? Обичам я и понеже я
обичам, трябва да слушам
притесненията ѝ за това дали ви
прави достатъчно щастлив. Вас,
задника, който вече веднъж я заряза.
 – Е, не съм особено щастлив, че
е избрала да споделя с теб.
– Ако имаше приятели в
Кеймбридж, нямаше да ѝ се налага.
Ио все едно. Време е приятелството
ми с нея да приключи.
Гейбриъл отстъпи назад.
– Сам ли взе това решение?
– Да.
– Казал ли си ѝ?
– Не бих ѝ причинил това преди
доклада ѝ. Щеше да бъде жестоко.
– Кога смяташ да ѝ кажеш?
Пол въздъхна дълбоко.
– Там е проблемът. Не мога да ѝ
го кажа лично. Когато се върна във
Върмонт, ще ѝ пиша – погледна
Гейбриъл с огорчение. – Сигурен
съм, че това много ще ви зарадва.
– Не ми доставя удоволствие да
гледам как тя страда, независимо
какво си мислиш – погледна към
платинената халка на лявата си ръка.
– Обичам я.
Професора продължи:
– Приятелството ви е важно за
нея. Това ще я наскърби.
– Време е да продължа напред.
– Ще ѝ го обясниш ли?
– Няма да я лъжа. Да ѝ кажа
истината, ще бъде мъчително за мен,
но ще го направя.
– Много благородно от твоя
страна – в тона на Гейбриъл се
долови нотка на възхищение. – Може
би бих могъл да те убедя да
промениш намерението си.
– Не можете.
Двамата мъже се спогледаха
продължително.
– Преценил съм те погрешно,
Пол. Съжалявам за това.
– Аз няма да кажа същото за вас.
Няма да го направя само за да
прочетете дисертацията ми и да ми
напишете препоръка. Ще кажа на
Кейтрин, че съм говорил с вас и вие
сте отклонили пред-ложението ми.
Пол кимна и тръгна към вратата
на колежа.
– Мистър Норис – провикна се
Гейбриъл.
Пол спря и бавно се обърна с
лице съм Професора.
 – Имах намерението да бъда
рецензент на дисертацията ви,
независимо дали приятелството ви с
Джулия щеше да продължи или не.
Трудът ви е ценен и заслужава
съответната оценка заради
достойнствата си.
Протегна му ръка. Пол се
замисли за момент, после протегни и
своята. Двамата се здрависаха.
– Благодаря ви.
– За нищо.
Двамата мъже се спогледаха
като воини след края на битка, и
която и двете страни са претърпели
сериозни загуби.
Пол проговори първи:
– Няма да се намесвам в брака
ви. Но ако разбера, че сте раз-били
отново сърцето ѝ, ще бъде проблем.
– Ако разбия сърцето на
Джулия, ще си го заслужавам.
– Добре – ухили се Пол. – Сега
можем ли да спрем да се дър-жим за
ръце?
Гейбриъл също се усмихна и
светкавично пусна ръката му, сякаш
се бе опарил от огън.
– Абсолютно.
Глава 18
По-късно този следобед Джулия
и Гейбриъл се регистрираха в
"Рандолф". Трябваше да се срещнат с
Кейтрин и Пол за вечеря. Но Пол
каза, че трябва да говори с професор
Пикгън насаме и като се извини, ги
попита дали ще възразят, ако
отложат вечерята. Така че семейство
Емерсън щяха да вечерят сами.
След спокойна вечеря в
елегантния ресторант на хотела два-
мата се качиха до апартамента си.
– Радваш ли се, че
конференцията приключи? – попита
Гей-бриъл, придържайки вратата за
жена си.
 – Много – каза Джулия, веднага
свали сакото си и го метна на един
стол. Седна на ръба на леглото и
изрита надалече обувките си.
Взе едно от шоколадчетата,
поставени върху възглавниците,
разви го и го пъхна в устата си.
– В "Модлин" няма
шоколадчета.
Погледна замечтано към банята.
– Влюбена съм в онази
затопляща стойка за хавлии. Трябва
да си вземем такава за Кеймбридж.
– Ще видя какво мога да направя
– разсмя се Гейбриъл.
– Но няма да заменя нощите ни
в "Модлин" за нищо на света. Ако се
върнем в Оксфорд, се надявам пак да
отседнем там.
– Разбира се – целуна я той по
върха на главата. – "Модлин" е
специално място, но условията са
прекалено спартански за моя вкус.
Мисля, че ще е добре да
разпределяме времето си между там
и тук.
– Надявах се да видя призрака на
Нарния по време на прес-тоя ни.
– Няма да го срещнеш извън
"Модлин". Но ми казаха, че ак-
тьорът, който играе инспектор Море,
е обсебил бара долу. Може да отидем
и да погледнем.
– Мисля, чс видях достатъчно
хора за един ден. Имам нужда от
гореща вана, гореща хавлия и ранно
лягане.
– Чувстваш ли се различно? –
протегна той ръка и я погали по
бузата.
– За какво?
– За програмата, за нещо друго –
сви рамене Гейбриъл.
– Работих упорито по доклада,
но имах и късмет. Публиката не ме
набучи на кол.
– Не е само късмет. Познавам
тези хора. Те не са безопасни
противници. Не понасят глупаците.
– Забелязах го – видях как
промениха отношението си към
Криста, когато задаваше въпросите
си. Никога не бях ставала сви-
детелка на подобно нещо преди – сви
на свой ред рамене Джулия.
– О, аз съм виждал. Както и по-
лоши неща.
– Чудя се къде отиде.
Гейбриъл изсумтя.
– Очевидно Пачиани я изведе
извън сградата. Предполагам, че
Кейтрин му е изкарала ангелите. Той
беше наистина бесен на протежето
си.
Джулия погледна съпруга си с
любопитство.
– Не мислиш ли, че е странно, че
Пол не пожела да вечеря с нас?
Преди май нямаше търпение за това.
Гейбриъл прокара закачливо
пръста си по нослето ѝ.
– Може би Кейтрин не е доволна
от дисертацията му и той иска да
поговорят без странична публика.
– Може би.
– Все още не си ми отговорила
на въпроса. Чувстваш ли се различно
относно програмата? Все още ли си
толкова въодушевена?
Тя постави ръката си върху
неговата и я притисна по-силно към
лицето си.
– Преживяването беше
притеснително. Но се радвам, че го
направих. С радост бих го направила
пак.
-Добре, защото мисля, че имаш
талант, Джулиан, и искам да направя
всичко по силите си, за да ти
помогна да успееш.
 Тя притвори очи.
– Благодаря ти, Гейбриъл. Това
означава много за мен.
– Винаги можеш да говориш с
мен. Ако нещо те притеснява, ще те
изслушам – каза той и плъзна ръка
по гърба ѝ.
– Просто искам да сме
щастливи.
– И аз го искам. Така че, ако си
нещастна, ми кажи.
Тя притисна устни към дланта
му.
– Чудя се какво ли е мислил
съпругът на Беатриче за вни-манието
на Данте. Трябва да признаеш, тази
част от историята е тъжна. Беатриче
е омъжена, но тя има ухажор, поет,
който я пре-следва навсякъде и пише
сонети за нея.
Гейбриъл я притисна по-силно в
прегръдката си.
– Аз се ожених за теб. Обичам
те. Имаме това, което Данте и
Беатриче никога не са имали –
целуна я отново. – Трябва да изляза.
Но ще се върна.
– Ще се забавиш ли?
– Не знам. Но междувременно
имам подарък за теб.
Извади кутийка от джоба си и я
постави в ръката ѝ.
Джулия прочете етикета.
"Картие".
Погледна го с широко отворени
очи.
 Той отвори кутията и тя видя
красив часовник от бяло злато,
искрящ сред гънките на златистата
кремава коприна.
– Това е признание за добре
свършената работа. Ще имаш много
възможности да представяш
проучванията си и ще се нуж-даеш от
точен и качествен часовник.
Извади го от кутийката и го
обърна, показвайки ѝ гравирания от
вътрешната страна надпис.
На моята възлюбена. С
възхищение и гордост, Гейбриъл
– "Таймек" е достатъчно
качествен часовник. Това е нещо
съвсем различно – разсмя се Джулия.
– Нещо напълно заслужено,
уверявам те.
Тя докосна надписа с
благоговение.
– Откъде знаеше?
– Какво откъде съм знаел? –
попита той, докато поставяше
часовника на китката ѝ. Пасна ѝ
идеално.
– Как знаеше, че ще се справя?
– Защото имам доверие в теб –
целуна я той бавно. После с
решително изражение на лицето
излезе от стаята им.

***

Криста Петерсън седеше на

голямото легло в хотелската си стая
и чакаше.
Беше успяла да намери секси
черен корсет с връзки на гърба и го
носеше с черни високи копринени
чорапи и обувки с висок ток.
В сребърната купа в ъгъла се
изстудяваше бутилка шампанско, а
няколко секси аксесоара –
включително белезници – бяха
подредени на масичката до леглото.
Погледна скъпия дизайнерски
часовник, който носеше, откакто бе
изгубила девствеността си –
всъщност ѝ бе платено с него за нея,
като се опита да не мисли за това,
което ѝ бе казал Джузепе
предишната вечер. Психо-
логическият портрет, който ѝ
направи, бе прекалено близко до
истината.
Вместо това се съсредоточи
върху това, което щеше да се случи.
Най-накрая щеше да постигне
съкровеното си желание – професор
Гейбриъл О. Емерсън в нейните
прегръдки, в леглото ѝ, в нея.
Най-после.
Мъжете никога не ѝ отказваха.
И въпреки привързаността на
Гейбриъл към неговата малка сива
мишка, той все пак бе мъж. Щяха да
се изчукат няколко пъти и да се
разделят, всеки щеше да поеме в
своята си посока. Тя щеше да изпита
удовлетворение, знаейки, че
тактиката ѝ на съблазняване има сто
процента успсваемост.
На вратата ѝ се потропа.
Като се опита да прикрие
въодушевлението си, Криста изпъна
ръбовете на чорапите си и тръгна
натам.
Глава 19
– Беше прекрасна – прошепна
Гейбриъл, лениво прокарвайки
пръсти по гръбнака ѝ.
Тя прегърна възглавницата и
скри лицето си. Лежеше по ко-рем, а
гърбът и дупето ѝ бяха открити в
цялата си прелест.
Гейбриъл я изгледа, притеснен
от внезапната ѝ свенливост, и се
наведе да я целуне нежно по рамото.
– Скъпа?
– Благодаря ти – размърда се
Джулия и отвърна на погледа му.
– Хареса ли ти тази поза? –
Гейбриъл притисна дланта си към
дупето ѝ, спирайки се върху
трапчинките ѝ там.
– Хареса ми.
– Но?
– Не знам какво да кажа.
– Тогава защо си толкова…
свенлива сега?
Тя сви рамене.
Гейбриъл я завъртя настрани.
– Ти си в безопасност.
Обещавам ти, в моите прегръдки и в
леглото ми си на сигурно място.
Винаги.
Докосна брадичката ѝ с пръст и
я повдигна леко.
– Говори с мен.
Тя извърна очи встрани.
– Не искам да събуждам стари
демони, но понякога се тревожа.
 – За какво?
– Тревожа се, че не съм
достатъчно ненаситна сексуално за
теб.
Гейбриъл щеше да се разсмее,
ако тя не изглеждаше толкова
сериозна. Наложи си да запази
сериозно изражение.
– Това е забележително
твърдение, като се имат предвид
последните няколко часа – каза той,
а ръката му се спря на извивката в
долната част на гърба ѝ, но се
въздържа да стисне сладкото ѝ дупе
въпреки желанието, което изпита.
Джулия отметна кичур коса от
лицето си.
– Нямах възможност да ти кажа,
но с Криста имахме спреч-кване
преди обяда.
Очите на Гейбриъл светнаха
опасно.
– Не искам да чувам името ѝ,
докато сме двамата в леглото.
Джулия се заигра с нежните
косъмчета на гърдите му.
– Съжалявам.
– Какво ти каза?
– Каза ми, че заслужаваш някой
по-предизвикателен, по-сек– суално
ненаситен.
– Не слушай отровните ѝ
глупости.
– Казах ѝ, че ти заслужаваш
живот и точно това ти давам аз.
– Това определено е вярно –
ръката му се плъзна от гръбнака ѝ до
шията ѝ, където почна да я масажира
леко. – Е, тогава защо се тревожиш?
– Защото не искам да те загубя.
Гейбриъл се изкикоти.
– Опасявам се тогава, че си в
оспорвано състезание, скъпа моя,
защото и аз искам направо да си
скъсам задника, за да не те загубя.
– Добре – сви се по-близо тя в
прегръдката му.
– Има някои предизвикателни
преживявания от миналото ми преди
теб, които нямам никакво желание
да повтарям.
Джулия си спомни за професор
Болка и трепна.
Пръстите на Гейбриъл
проследиха извивката на шията ѝ, на-
горе и надолу, нагоре и надолу,
докато ѝ шепнеше нежно:
– Има и други, които бих искал
да повторя с теб, ако ти се чувстваш
по същия начин. Нашето легло е
място за удоволствие. Най-
съкровеното ми желание е да ти
доставям наслада и да на-мирам
такава и за себе си – с теб, но не за
твоя сметка. Не е нужно да се
притесняваш, ако кажеш "не" на
някоя моя идея. Винаги можеш да го
направиш. Разбра ли?
– Да – издиша тя дълбоко.
– Така че, ако предложа нещо…
ново и ти решиш, че не искаш да го
пробваш, няма проблем.
 – Наистина ли? – погледна го
Джулия с големите си очи.
Гейбриъл се усмихна.
– Е, може да се опитам да те
съблазня и да те накарам да
промениш мнението си. Но не мога
да се сетя за много по-неприятни
неща от това да увещаваш една
нежелаеща да прави секс жена.
Погали я отново по лицето.
– А в твоя случай, не мога да си
представя нещо по-мъчител-но от
това да гледам в очите ти и да
виждам там неудобство или
съжаление.
Целуна я и двамата веднага
забравиха всичко останало,
потъвайки в сладостта на
прегръдките си.
– Все още ли си така свенлива? –
отдръпна се той, за да види
изражението ѝ.
– Не – притисна тя устни в
неговите. – Но се чудя за какви други
сексуални предизвикателства
говореше преди малко.
– Само ми се довери, Джулиан,
и ще ти покажа.
Гейбриъл я обърна отново по
гръб, изпъна ръцете ѝ над главата и
покри с целувки шията ѝ.

***

На следващата сутрин двамата

спаха до късно въпреки намерението
им да станат рано и да посетят музея
"Ашмолеан". Гейбриъл се надигна
първи и целуна нежно Джулия,
преди да се отправи към банята.
След като се изкъпа и обръсна,
влезе в спалнята, увит само с
хавлията. Вече бе сложил и очилата
си. Джулия все още спеше.
Погледна я с голяма доза
задоволство. Тя беше абсолютно
разтърсена миналата нощ, резултат
от поредица изключително мощни
оргазми. Изпъна горделиво гърди.
За него това бе нощ, в която я бе
посветил в дейности, които тя
никога преди не бе извършвала. Не
можеше да се въздържи от тази
първична гордост и чувство за
притежание, че е първият, който ѝ
показва тези неща, първият, с когото
споделя насладата си. Но чувството
за притежание бе омекотено от
нежността, защото той осъзнаваше
колко много е започнала да му вярва
Джулия.
Те винаги се любеха страстно и
нежно, с любов. Гейбриъл се
взираше непрекъснато в нея, за да
улови всеки знак за колебание или
притеснение. А тя, знаейки, че е в
безопасност в леглото му, се
отдаваше напълно.
Сексът можеше да бъде напълно
завладяващ, можеше да те погълне.
Той го знаеше и веднъж вече бе
допуснал да бъде погълнат от него,
да бъде пленен като животно в
клетка.
Знаеше, че дори със съпругата
си бе имало няколко пъти, когато бе
готов да премаже всичко по пътя си,
за да бъде с нея.
Джулия можеше да бъде
страстна и алчна за секс.
Увереността ѝ, че е в безопасност с
него, я правеше смела, а страстта ѝ
към него бе пробудила
ентусиазираната любовница в нея.
Опитът ѝ се състоеше от това, на
което я бе научил той – нещо, с което
се гордееше. Струваше му се, че
всеки техен сексуален акт бе ново
емоционално и чувствено
преживяване.
Не знаеше как точно да ѝ
сподели всичко това, без да се на-
ложи да коментира някои моменти
от миналото си. Но чувстваше
огромната разлика между нея и
предишните си любовници в самата
си плът и искаше да я увери колко
голямо удоволствие му доставяше тя
– да я увери и с думи, и с дела.
В спалнята – и извън нея, те
следваха мъдростта на свети
Августин: "Обичай и прави каквото
желаеш".
Те се бяха обичали и
възжелавали няколко пъти
предишната нощ.
Погледна останките от
изненадата му – ягоди и трюфели за
двамата, шампанско за Джулия и
сода за него. Рецепционистът бе
много услужлив, когато Гейбриъл се
бе появил импулсивно късно през
нощта на рецепцията на хотела.
Гейбриъл започна да вдига и
оправя дрехите, които бяха
разпилели по пода. Пъво вдигна
нейните дрехи, усмихвайки се при
вида на корсета и миниатюрните
гащички, които бе носила под
консервативния си костюм. Тя
знаеше много добре как да го
изкушава и измъчва, без да изгуби и
частица от вродената си скромност.
Взе своя костюм, изпразни
джобовете му и нещо падна на пода.
 Наведе се да го вдигне. Беше
визитка.
Криста Петерсън,
магистър.
Докторант, катедра по
Италианистика,
Колумбийски университет.
тел.: (212) 458-2124
Гейбриъл се втренчи с погнуса в
нея и я обърна. На задната страна бе
написано с наклонен женски почерк:
Хотел "Малмейсън", стая 209. Тази
вечер.
Гейбриъл изруга, намачка
визитката и я хвърли в кошчето за
боклук.
Криста сигурно я бе пъхнала в
джоба му предишния ден. Без
съмнение я бе надписала, преди да го
види, планирайки предварително
акцията си по съблазняването му.
Може би бе дошла в Оксфорд само с
тази цел.
При това обяснение голяма част
от действията ѝ вече му ставаха
много по-ясни.
Мишената е бил той, а не
Джулия. Дръзкото поведение ни
Криста бе внимателно обмислено, за
да го вкара в капан, да се възползва
от желанието му да защити жена си.
Разбира се, той не бе спрял Криста
да тормози Джулия и да я разстройва
с думите, че няма да успее да
задържи мъжа си, сякаш бе сигурна,
че съблазняването ѝ ще бъде
успешно.
Стомахът му се преобърна.
Гейбриъл отиде до леглото и
погледна профила на спящата
Джулия. Вяха споделили нощ на
изключителна наслада, а Криста
искаше да му отнеме това. Похотта ѝ
се бе превърнала в завист и подлост,
в предателство, докато тя кроеше
планове как да го съблазни и
открадне от жена му.
Добре че Джулия не е намерила
визитката ѝ.
Ако бе станало, тя можеше да му
вдигне скандал за нея – или по-лошо,
да избяга и да разкрие душата си
пред Пол.
Студена тръпка премина по
гръбнака на Гейбриъл. Разцъф-
ващата кариера на Джулиан бе
скъпоценна. Бракът им бе
скъпоценен. И той нямаше да
допусне някой или нещо да ги
застраши.
Взе телефона си и се запъти към
банята, набирайки номера на Джон
Грийн, своя адвокат.

***

В хотел "Малмейсън", на
"Оксфорд касъл", Криста стоеше
пред огледалото в банята. Вдигна
трепереща ръка към устната си,
допирайки я до мястото, където бе
разцепена. Трепна, докато бавно
оглеждаше синината, разцъфнала на
бузата ѝ, и следите по ръката ѝ – там,
където пръстите му се бяха впивали в
плътта ѝ.
Изглеждаше ужасно.
Миналата нощ отвори вратата на
стаята си, очаквайки да види
професор Емерсън. Вместо това там
намери Джузепе, пиян и бесен.
Мина покрай нея и заключи
вратата, като ѝ крещеше как заради
нея ще изгуби мечтания си
академичен пост в Америка. Ругаеше
я бясно и на италиански.
Когато му се опълчи, той се
вбеси още повече и поиска да
разбере кого очакваше и кого се
опитваше да съблазни в хотелската
стая, за която той плащаше.
Щом изрече името на Гейбриъл,
той я удари.
Никога преди не я бяха удряли.
Имаше много неща, които никога не
бе преживявала преди миналата
вечер и тази сутрин.
Погледна към бедрата си, където
плътта ѝ бе най-нежна и ужасно
разранена. Не се бе съгласявала на
това. Не се бе съгласявала на нищо от
случилото се.
Предишната нежност на
Джузепе се бе изпарила. Той бе
полудял, разкъса дрехите на тялото ѝ
и я бутна на леглото. Обиждаше я,
псуваше нея и Гейбриъл, а когато тя
се опита да се съпротивлява, я удари
отново.
Когато си спомни случилото се,
Криста се преви над тоалетната
чиния и повърна. После се облегна
на чешмата и изпи чаша вода.
Смяташе, че държи нещата под
контрол. Че тя решава с кого да се
чука и какво да ѝ дават в замяна тези
мъже. Тя бе тази, която ги
изритваше, когато ѝ писнеше. Но
миналата нощ контролът ѝ бе отнет
напълно.
Джузепе ѝ бе отнел и много
повече от това. Криста се разплака от
яд и гняв при спомена за случилото
се.
Върна се тихичко в стаята, за да
не го събуди. Когато чу тихото
равномерно похъркване, разбра, че
сега е моментът.
Набързо събра някои дрехи, без
да се интересува дали си отиват по
цвят и вид. Метна малкото си вещи в
куфара, оставяйки разкъсаното бельо
от миналата нощ разпиляно на пода.
Чу шумно поемане на дъх от
леглото и се обърна ужасено.
Джузепе измърмори нещо и
после захърка отново.
Криста намери чантата и
паспорта си и ги грабна заедно с
палтото си. Беше вече на вратата,
когато осъзна, че скъпият ѝ
часовник, "Бом енд Мерсие" бе все
още на нощната масичка. На няколко
сантиметра от главата на Джузепе.
Искаше да си го вземе.
Часовникът бе много ценен и по
сантиментални причини.
Когато приближи до леглото,
дишането на Пачиани стана по–
неравно. От устата му излезе стон и
той се завъртя към нея. Без да се
обръща назад, Криста тръгна обратно
към вратата. Отвори я, излезе и я
затвори безшумно.
Остави часовника си там.
Докато влизаше в таксито, което
щеше да я закара до гарата, започна
да замисля своето отмъщение.
Всички мисли за професор Гейбриъл
Емерсън и младата му жена се бяха
изпарили от съзнанието ѝ.
 – Съжалявам, че не присъствах
на завършването ти в Торонто.
Гейбриъл държеше ръката на
Джулия, докато разглеждаха музея
"Ашмолеан", който се намираше
срещу хотел "Рандолф".
– Търсех те из залата. Бях
сигурна, че ще си там.
– Не можех да бъда в една и
съща зала с теб и да не бъда с теб. Но
да направя това пред Джеръми и
декан Арас… – Гейбриъл поклати
глава. – Нищо, ще бъда на
следващото ти завършване.
– Обещаваш ли?
– Абсолютно.
Тя се надигна и го целуна.
– Благодаря ти.
 Продължиха с обиколката си из
музея, като спираха от време на
време, за да се възхитят на някой
обект. Когато спряха пред
средновековно платно, изобразяващо
света Лучия, Джулия се сети за
Рейчъл.
– Сестра ти ми прати имейл.
Попита ме как е минало
представянето ми.
– Бременна ли е?
– Не ми е писала. Ако не е, не е
защото не опитват.
Гейбриъл се намръщи.
– Не мисля, че имам нужда от
този образ в главата си.
– Сигурна съм, че и сестра ти
няма нужда от такъв образ, свързан с
теб, в главата си. Но тя бе почти
толкова щастлива, колкото и аз,
когато започнахме връзката си.
– Трудно ми е да го повярвам –
прошепна той, придърпвайки я към
себе си в един тъмен ъгъл.
– Пише, че няма търпение да ни
посети в Кеймбридж през уикенда
покрай Деня на труда.
– Тихо сега. Опитвам се да те
целуна.
Джулия се разсмя.
– Само минутка. Не съм
свършила.
– Побързай – натърти той,
приближавайки устните си на
сантиметър от нейните.
– Това е важно – погледна го тя
укорително. – Рейчъл и Аарон искат
да запалим свещ за тях в Асизи.
Искат да се помолим да имат бебе.
– Мисля, че молитвите на
Рейчъл ще бъдат по-ефективни от
моите. Въпреки че продължавам да
се моля и аз за още едно нещо.
Гейбриъл не можа да скрие
искрата на надежда, която про-
светна в очите му, сякаш молитвата
му бе съкровище, което от-чаяно се
надяваше да открие.
Джулия забеляза промяната в
него, но не каза нищо. Тя все още
имаше желание да празнува
успешния си дебют сред
академичната общност вчера. Сега
Гейбриъл намекваше отново за
желанието си да има дете от нея.
Надеждата в очите му я накара да се
почувства още по-неловко.
Светлината в погледа му
помръкна.
– Защо ме гледаш така? – попита
той, като се отдръпна назад.
– Как?
– Сякаш си отвратена от мен.
– Не съм отвратена – усмихна се
насила тя.
– Нима мисълта да имаме дете
заедно ти се струва толкова
отблъскваща? – попита със суров
глас Гейбриъл.
– Разбира се, че не – сплете тя
пръстите си с неговите. – Трудно ми
е да мисля за деца, когато съм
фокусирана върху публичните си
презентации и докторантската
представа.
– Тук не става дума за
положение "или-или", Джулиан.
Никога няма да те накарам да
жертваш мечтите си. Мисля, че
достатъчно съм ти се доказал в това
отношение – допълни той с леден
тон.
– Ако си спомняш, твоята
саможертва причини и на двама ни
много болка.
– Добре, ясно – той пусна ръката
ѝ и посочи към коридора. – Да
вървим ли?
– Гейбриъл – постави тя леко
ръка на рамото му. – Казах ти още
преди да се оженим, че мисълта да
имам малки синеоки момченца с теб
ще ме направи изключително
щастлива. И все още е така.
– Тогава защо не можем да
говори за това? Божичко, Джулиан.
Ако ще ходим в Африка, говорим за
това. Ако ще си строим къща и ще я
ремонтираме, говорим за това.
Тогава защо не можем да говори как
ще имаме дете?
– Защото не мога да ти отказвам,
не и когато изглеждаш толкова
щастлив и изпълнен с надежда –
отвърна тя с насълзени очи. – Не
мога да понеса да застана между теб
и мечтите ти като някаква
студенокръвна кариеристка.
 – Скъпа… – прошепна той и я
прегърна силно. – Няма абсолютно
нищо вярно в това, което казваш.
Ръката му докосна нежната
кожа на шията ѝ, под спуснатата ѝ
коса, и я погали с любов.
– Това не е най-подходящото
място за разговор, но те уверявам, че
не мисля за това по този начин.
Казах ти, че ще изчакам. Разбирам,
че искаш да станеш доктор, да
защитиш дисертацията си. Когато те
гледах вчера, осъзнах, че никога не
съм бил по-горд за теб. Беше
фантастична – притисна устни до
ухото ѝ. – Когато повдигам темата за
семейството, не го правя, за да те
притискам. Просто говоря за това,
което ме прави щастлив, с
надеждата, че и ти ще си щастлива от
идеята. Можем да обсъждаме
бъдещето си и да правим планове,
без да променяме ритъма си на
живот и плановете си занапред.
Създаването на семейство не е
спонтанно решение, особено при
нашето минало. Знам, че си мислила
по този въпрос. Просто те моля да
говорим за това. Но определено не е
задължително да говорим точно сега.
Съжалявам, че повдигнах темата в
навечерието на презентацията ти. Но
ми обещай, че ще поговорим някой
ден, дори да е съвсем общо, без
конкретика.
Разбира се, Гейбриъл. Така е, но
темата… някак си ме изнервя.
– Тогава трябва да се постарая
да обсъждаме темата по-внимателно.
Но не желая да чувам да се наричаш
"студенокръвна" или "кариеристка".
Тези описания не ти подхождат и
определено не искам който и да било
да говори по такъв начин за жена ми.
Тя кимна.
– Добре – отбеляза Гейбриъл.
Хвана я за ръката и я поведе към
коридора. – Сега, доколкото си
спомням, ми разказваше за имейла
на Рейчъл.
– Точните ѝ думи бяха:
"Обаждам се на всичките си
приятели, ползвам всички връзки с
боговете. Накарала съм християни,
мюсюлмани, евреи и дори един
зороастриец да се молят за нас".
Гейбриъл се изненада.
– Рейчъл познава зороастриец?
Как е възможно? В света има по-
малко от двеста хиляди
зороастрийци.
– Една от колежките ѝ е
зороастрийка. Откъде знаеш точния
им брой?
– Проверявал съм в "Укипедия"
– погледна я сериозно Гейбриъл,
преди да ѝ намигне.
– Не вярвайте на всичко, което
пише в "Укипедия", Професоре.
– Самият аз не бих го казал по-
добре, мисис Емерсън. Някой бе
написал статия за мен в проклетия
сайт и съдържанието бе шокиращо.
Уикишибаняци.
Целуна я нежно, но страстно.
Наложи се да откъсне устни от
нейните, когато зад тях се разнесоха
стъпки и някой се прокашля
Охраната стоеше на метър
разстояние.
– Моля, продължете напред –
каза той, без да откъсва поглед от
тях.
– Съжалявам – отвърна
Гейбриъл, но изобщо не личеше, че
се извинява. Прегърна Джулия през
кръста и продължиха към следващата
зала.
– Трябва да сме по-дискретни –
каза Джулия с пламнали от
притеснение бузи.
– Трябва да си намерим по-
тъмен ъгъл – погледна я
предизвикателно Гейбриъл.
– Помолих Джон Грийн да
изпрати предупредително писмо на
Криста за издаване на ограничителна
заповед.
– Мислиш ли, че е добра идея?
-Джон смята така. В момента
просто я предупреждаваме, чс няма
да търпим тормоза ѝ. Тази жена е
заплаха.
Джулия си пое дълбоко дъх и
издиша бавно.
– Конференцията мина по-
добре, отколкото очаквах. Гейбриъл
повдигна ръката ѝ до устните си.
 – Ти беше изключителна.
– Така че може би нейните
клевети вече не са толкова страшни,
колкото смятаме.
– Клеветата винаги е страшна.
Не се ли сещаш за онзи пасаж от
"Отело:
Ако ми дигнат кесията, какво
загубвам? Смет!
…Но който открадне ми
доброто име, той, макар и сам да не
забогатява от кражбата, оставя мен
все пак по-беден от последния
бедняк!
– Спомням си, че и преди си го
цитирал. Но можеш ли наистина да
попречиш на Криста да злослови
срещу нас?
 Гейбриъл я погледна отчаяно.
– Не знам. Но като се има
предвид поведението ѝ на
конференцията, трябва да се опитам.
Глава 20
Юли 2011 г.
Минеаполис, Минесота
Почеркът на Паулина Грушчева
бе дързък и изтънчен като самата
нея. Тя пишеше с писалка
"Монблан", черното мастило се
лееше в извити красиви форми по
скъпия кремав плик. Трябваше да
провери в телефонния указател –
като по някакво чудо ад-ресът
наистина го имаше в телефонния
указател на Кеймбридж.
Докато се взираше в буквите и
числата, които изписваше, усмивка
на задоволство се появи на красивото
ѝ лице. После запечата плика и се
приготви да го пусне в пощата.
Той щеше да се изненада.
Глава 21
Юли 2011 г.
Италия
Джулия и Гейбриъл се
разделиха с Кейтрин, Пол и Оксфорд
няколко дни след конференцията.
Последните думи, които си
размениха с Пол, за Джулия бяха
особено странни. Тя познаваше
приятеля си и съответно бе наясно,
че нещо не бе наред. Но когато го
попита, той приписа нервността си
на проблемите с дисертацията си.
После я прегърна на прощаване
– може би прекалено силно и някак
прекалено дълго. Джулия каза, че ще
си пишат и той кимна, но не допълни
нищо. Тя оправда поведението му с
факта, че явно тяхното някогашно
приятелство му липсва и той иска
всичко да е както преди.
Гейбриъл се заговори с
Кейтрин, за да отвлече вниманието ѝ
и да даде възможност за повече
уединение на Пол и Джулия. Не му
беше приятно да наблюдава
неудобството и тъгата на Пол, нито
как се опитваше да изглежда щастлив
заради Джулия.
Двамата отпътуваха за Рим, като
отпразнуваха рождения ден на
Гейбриъл на 17 юли със специална
обиколка на Ватиканския музей. За
съжаление и нейна огромна изненада
този път липсва-ше какъвто и да
било опит за музеен секс.
Дори Гейбриъл не би се
изкушил да се забавлява с Джулия
между стените на Ватикана.
Посетиха Асизи за няколко дни.
Помолиха се и запалиха свещи в
криптата на свети Франциск.
Въпреки че Гейбриъл и Джулия не
си признаха какво бе съдържанието
на молбите им, беше ясно, че се
молиха един за друг, за брака им и за
най-големия дар за дете.
Джулия добави и една
специална молба – за сила и
мъдрост, докато Гейбриъл поиска
доброта и смелост. И двамата се
помолиха за Рейчъл и Аарон, за да
бъдат благословени опитите им да
имат бебе.
Пристигнаха в къщата си близо
до Тоди, селце в Умбрия, в края на
юли. Тя се намираше до овощна
градина, в която имаше малко езеро,
по чийто краища растеше лавандула,
а отпред в двора – и басейн.
Ароматните билки и цветя насищаха
въздуха с уханието си и Джулия
винаги поставяше няколко стръка
лавандула под възглавниците им.
Когато се събуди на следващата
сутрин, Гейбриъл го нямаше.
Слънцето отдавна бе високо в небето
и светеше ярко през прозорците на
балкона, така че тя не се изненада от
отсъствието му. На възглавницата му
обаче, все още ухаеща на неговия
парфюм "Арамис" и на лавандула,
откри написана на ръка бележка.
Добро утро, скъпа.
Спеше толкова блажено, че не
можех да те събудя.
Отивам в Тоди, за да
напазарувам някои неща.
Обади ми се, ако искаш да взема
нещо специално.
Обичам те,
Г.
П. П. Красотата ти спира дъха
ми.
Джулия се усмихна. Беше
простичка бележка, не като другите,
които ѝ бе писал. Но в долния ъгъл,
като някакъв допълнителен
послепис, я бе нарисувал с няколко
щрихи. Беше оформил профила ѝ,
докато спи. Под рисунката бе
написал "Моята Беатриче".
Не знаеше, че е толкова умел в
рисуването, въпреки че сръчността
му в други отношения предполагаше
наличието на множество таланти.
Скицата бе доста добра. Искаше ѝ се
да я сложи в рамка.
Все още усмихвайки се, плъзна
босите си крака на пода и отиде
бодро до гардероба. Нямаше особено
желание да носи дрехи. Затова избра
една от ризите на Гейбриъл и я
облече, като закопча само няколко
копчета. После прерови едно от
чекмеджетата за някакви чорапи.
Чу Гейбриъл да я вика от долния
етаж. Бързо се спусна по стълбите и
отиде в кухнята.
– Здравей – целуна я той по
челото, докато поставяше покупките
на плота. – Красива си.
Освободи ръцете си и я
прегърна.
– Добре ли спа? – попита той, а
устните му се плъзнаха по косата ѝ.
– Много добре. Имам чувството,
че не съм спала толкова дълго от
месеци насам – каза тя и притисна
устни до адамовата му ябълка, а той
трепна, защото имаше гъдел. –
Благодаря за рисунката.
– Пак заповядай.
– Не знаех, че можеш да
рисуваш.
 – Скъпа, ако можех, наистина
щях да те рисувам. Постоянно. С
пръсти…
– Престани да ме подкачаш
Професоре. Всеки път, когато мисля
за рисуване, се сещам за това, което
направихме на пода в Селинсгроув. И
се притеснявам, и ми става неловко,
но и се замечтавам…
– Ще се погрижим за това,
обещавам – освободи я той от
прегръдката си и се подсмихна леко.
– Харесват ми чорапите ти.
Тя погледна към краката си и
размърда пръсти.
– Ромбчетата винаги са секси.
– Наистина. Един приятел ми
каза веднъж, че шарката с ромбове е
десенът за прелъстяване.
– Странни приятели имаш –
поклати Джулия глава, като взе
зрънце грозде от купата и го изяде.
Гейбриъл започна да разопакова
покупките, наблюдавайки я с
периферното си зрение.
– Изглеждаш щастлива.
Тя се облегна на плота и
започна да полюшва краката си.
– Така е. Конференцията
свърши, прекарахме страхотно в Рим
и Асизи. Влюбена съм в съпруга си и
съм заедно с него, в страхотната ни
къща. Аз съм най-щастливата жена
във вселената.
Гейбриъл повдигна вежди.
– Във вселената? Хъм… Сигурен
съм, че обитателите от съседната
галактика ще са разстроени да чуят
това.
Тя закачливо го побутна с
обутия си с чорап на ромбчета крак.
– Ти си истинска откачалка.
Той се обърна към нея и хвана
крака ѝ, придърпвайки го към себе
си, чак до рамото си. Тя се облегна
назад на лакти, за да за-пази
равновесие.
– Кик ме нарече току-що! –
попита гневно, но сапфирените му
очи искряха шеговито.
– Откачалка…
Едната му вежда се стрелна още
по-нагоре.
– О, нима? Нима една откачалка
би направила това? – Гейбриъл
опитно започна да разтрива с пръсти
нежното стъпало на Джулия.
Когато тя изпъшка от приятното
усещане, той събу чорапите ѝ и
постави и двата ѝ крака на раменете
си.
– Нека видим дали мога да те
накарам и да се почувстваш неловко,
и да се размечтаеш – каза той с тих
глас, от който Джулия потръпна.
Той плъзна ръка по крака ѝ, по
коляното и още нагоре, докато тя
простена силно.
– Джулиан… – обади се
Гейбриъл с пресипнал глас.
– Аха…
– Не носиш бельо.
 Само с един пръст я погали по
вътрешната страна на бедро-то и
отново се върна назад, повтаряйки
движението с търпелив ритъм.
Тя започна да диша все по-
учестено, докато пръстите му
приближаваха оголената ѝ плът.
– Откачалките са известни с
любовните си умения.
Гейбриъл отдръпна ръката си и
постави пръстите си на усните и. Тя
ги разтвори и засмука показалеца му
бавно, след което го освободи.
Той ѝ намигна, преди да
използва навлажнения си пръст, за
да я погали отново от вътрешната
страна на бедрата ѝ.
– Една откачалка ще направи ли
такова нещо?
Гейбриъл се наведе напред и
започна да духа с уста влажната
следа, която бе оставил току-що по
плътта ѝ.
Когато Джулия потръпна, той се
усмихна лукаво и долепи носа си на
същото място, минавайки по следата.
Изправи се и я целуна страстно,
после рязко се отдръпна. Преди
Джулия да има време да
изпротсстира, той падна на ко-лене
пред нея.
– Хъм… – каза Гейбрил,
разтваряйки краката ѝ така, че да се
подпрат на раменете му. – Плотът е с
идеалната височина. Явно наистина
си най-щастливата жена във
вселената.
Глава 22
На следващата вечер Джулия се
събуди посред нощ и отиде до
банята. На връщане чу как Гейбриъл
се размърдва в леглото и няколко
приглушени думи се пророниха от
устните му. Това не я изненада.
Гейбриъл обикновено спеше
дълбоко, но имаше нощи, когато се
мяташе, въртеше и дори бълнуваше
на сън. Обикновено Джулия не се
впечатляваше от това. Но тази вечер
той започна да рита в леглото и да
ругае.
Тя веднага се впусна към него и
го разтърси.
– Гейбриъл?
 Той продължи с налудничавите
движения, изрита чаршафите си със
сила, докато се освободи напълно от
тях. Отвори очи и се надигна,
дишайки тежко.
– Добре ли си? – попита с тих
глас Джулия, застанала на из-вестно
разстояние от него.
Гейбриъл се огледа наоколо,
дезориентиран, и притисна ръце до
гърдите си.
– Сърцето ли те боли? Можеш
ли да дишаш?
– Сънувах кошмар – отвърна той
с дрезгав глас.
– Ще ти донеса нещо за пиене.
Джулия се върна в банята, взе
чаша и я напълни с вода. Той я прие,
без да каже нито дума.
Джулия приседна на ръба на
леглото и зачака, като не откъс-ваше
поглед от него.
– Какъв беше кошмарът?
Той допи чашата почти на един
дъх и я постави на нощната масичка.
– Дай ми само минутка.
Джулия искаше да отметне
тъмната му коса от челото, но
размисли – сега не бе подходящ
момент.
Сините му очи премигнаха,
преди да се фокусират в една точка
някъде зад нея.
– За моите биологични
родители.
– О, скъпи…
 Джулия се пресегна да го
прегърне, но той се дръпна. Тя спря
за миг, после отиде и легна на своята
страна на леглото.
Гейбриъл не помръдна. Не си
направи труда да светне лампата и
продължи да седи така, с гръб. Тя се
долепи внимателно до него под
чаршафите. Искаше да го утеши. Но
въздухът около него бе наситен с
някаква странна енергия. Гейбриъл
очевидно не искаше да бъде
докосван.
Тя притвори очи и почти се
унесе, когато гласът му прозвуча от
мрака.
– Бях с майка си в стария ни
апартамент в Бруклин. Чувах как се
караха с баща ми.
Джулия отвори очи.
– Чух трясък. Майка ми изпищя.
Изтичах в кухнята.
– Добре ли беше?
– Беше коленичила на пода. Той
се бе надвесил над нея и ѝ крещеше.
Ударих го с юмруци. Започнах да му
крещя. Той ме избута и тръгна към
входната врата. Майка ми запълзя
към него, молейки го да не ни
напуска.
Очите на Гейбриъл светеха
студено, красивото му лице бе
разкривено от гняв.
– Шибано копеле.
– Скъпи – прошепна Джулия.
Пъхна ръка под чаршафа и
внимателно го докосна по бедрото.
– Мразя го. Мъртъв е от години
и все пак, ако знаех къде е гробът му,
щях да отида и да се изпикая върху
него.
Джулия долепи дланта си до
крака му. Когато той не реагира,
погали нежно кожата му, акт, който
би трябвало да му подейства
успокояващо.
– Той я удари. Не беше
достатъчно, че задникът я съблазни и
ни изостави. Но той я удари.
– Гейбриъл – прошепна тя. –
Било е само сън.
Той поклати глава, все още
втренчен в празното простран-ство
пред себе си.
 – Не мисля.
Джулия застина.
– Мислиш, че е било истина…
че е спомен?
Гейбриъл покри очите си с
длани, после притисна ръце към
слепоочията си и ги разтърка.
– Не мисля, че е бил първият
път, когато са се карали. Нито пък
първият път, когато съм се намесвал.
– Колко голям си бил?
– Малък. Пет– или
шестгодишен, не знам.
– Бил си смело момче,
защитавал си майка си.
Гейбриъл отпусна ръце в скута
си.
– Не излезе нищо хубаво от това.
Той я съсипа. Можеш ли да си
представиш да пълзиш след човека,
който те е ударил? Пред сина си?
– Навярно го е обичала.
– Не ѝ намирай извинения –
тросна се той.
– Гейбриъл, погледни ме – каза
тя с нежен глас.
Той се обърна към нея, очите му
пламтяха.
– Аз останах със Саймън –
отбеляза тя тихо.
Гейбриъл премигна и огънят в
погледа му бавно започна да утихва.
– Не познавам майка ти. Но
знам колко объркана бях по това
време.
– Различно е. Ти си била много
млада.
– Не мисля, че майка ти е била
много по-възрастна от мен, когато те
е родила. На колко години е била?
– Не знам – отвърна той.
– Смятала е, че го обича. Имала
е дете от него.
– Той беше женен.
Джулия стисна силно чаршафа,
с който бе покрита.
– Не можем да променим
миналото си. Само бъдещето си.
– Съжалявам, че те събудих –
притисна устни към челото ѝ
Гейбриъл.
– Не ме събуди. Имах малък
женски проблем, за който трябваше
да се погрижа.
 – О… добре ли си? – попита
той, след като осъзна какво му казва.
– Не съм в най-добра форма, но
ще се оправя – стисна тя ръката му. –
Съжалявам за кошмарите ти.
Той се отдръпна, после се пъхна
под чаршафите до нея.
Джулия чуваше дишането му,
усещаше как леко скърца със зъби.
– Наистина ли смяташ, че е
спомен, а не сън?
– Понякога не съм сигурен –
призна той.
– Случвало ли се е и преди?
– Понякога. Преди доста време.
– Не си ми казвал нищо.
– Не е приятна тема за
обсъждане, Джулиан. Спомените ми
от детството са доста смътни. А това,
което си спомням, бих предпочел да
забравя.
– Казвал ли си на д-р Таунсенд
за тях?
– В общи линии – докосна я
разсеяно той, прокарвайки пръсти по
гърба ѝ. – Знам много малко за
родителите си.
– Разбирам гнева ти към тях. Но
не е здравословно да се вкоп– чваш в
него.
– Знам – Гейбриъл спря да я
гали и се обърна настрани, с лице
към нея. – Сигурно има много
скелети, заровени в семейния
гардероб. Можеш ли да ме обичаш
въпреки тях?
 – Никога няма да те обичам
въпреки каквото и да е, Гейбриъл.
Просто те обичам.
Той я целуна лекичко, само за
миг. Отпуснаха се един до друг,
гушнати като лъжички. Тъкмо когато
Джулия се унасяше, гласът на
Гейбриъл стигна до нея.
– Благодаря ти.

*
На следващата сутрин Джулия
се излегна на слънце до ба-сейна,
преди да е станало много горещо.
Носеше голяма слънчева шапка и
миниатюрен син бански костюм.
Гейбриъл я бе убедил да си го купи
по време на пътуването им до Белиз,
преди сватбата им. Не беше имала
много удобни случаи да го носи.
Мислеше за предишната нощ и
кошмара на Гейбриъл. Посто– янно
си представяше картината, която бе
описал – майка му на пода, пълзяща
след мъжа, който ѝ бе направил дете
и я бе изоставил. Може би този
образ, реален или измислен, бе
отчасти и причината за силната
непоносимост на Гейбриъл да я
вижда и нея на колене. Дори сега,
няколко месеца след брака им, това
бе позата, която той не понасяше и
никога не ѝ позволяваше да заема.
А може би е и заради Паулина.
Джулия трепна. Не ѝ беше
приятно да се сеща за бившата
любовница на Гейбриъл, майката на
детето, което бе загубил. Но освен
ако Гейбриъл не криеше нещо, той
не се бе чувал с нея по-вече от
година.
Над краката ѝ падна сянка и тя
погледна нагоре през слънче-вите си
очила. Мъжът ѝ стоеше надвесен над
нея. Бе обут в чер-ни бански и
носеше метната на рамо хавлия.
Мускулестите му ръце и гърди
потрепваха, когато се наведе, за да я
целуне, преди да постави кърпата си
на стола и да се гмурне във водата.
Тя бе-ше топла и същевременно
освежаваща въпреки яркото умбрий–
ско слънце.
Гейбриъл заплува с широк
размах на ръцете, напред и назад,
напред и назад. С физически
упражнения – както и със секс – мо-
жеше да отпусне ума си, да се
освободи от всички притеснения и
тревоги, като се съсредоточи
единствено в движенията си.
Съзнателно потискаше всякакви
разсъждения за кошмара си.
Интуицията му постоянно му
казваше, че това бе спомен. Нищо не
можеше да го разубеди в това. Така
че той просто насочи вниманието си
към нещо друго – усещането за
слънчевите лъчи, играещи си по
кожата му, допира на водата, звука
на плясъците в ушите му, вкуса на
хлора в устата му, сладостното
напрежение в мускулите му, заради
което се въодушеви и заплува по-
бързо.
Броеше дължините, които
правеше – от единия край на ба-
сейна до другия, когато спокойното
му сутрешно плуване бе прекъснато
от внезапен писък.
Изплува на повърхността
незабавно и потърси с поглед Джу-
лия. Тя все още седеше на шезлонга
си, но бе спуснала крака на земята и
държеше айфона си до ухото си.
– Тя какво? – попита Джулия с
необичайно писклив за нея глас.
Гейбриъл избърса очите си, за
да я вижда по-ясно.
– Шегуваш се – продължи жена
му и притисна длан до устата си. –
Кога ѝ е терминът?
Гейбриъл доплува до
стълбичката, която бе направена на
брега за улеснение на плуващите, и
излезе от водата. Взе кърпата си и
започна да се бърше, без да откъсва
очи от жена си.
– Не, радвам се. Радвам се и за
двама ви. Просто не мога още да
повярвам.
Тонът ѝ бе искрен, макар и
определено изненадан, но езикът на
тялото ѝ показваше, че е напрегната.
Гейбриъл махна с ръка към
телефона. "Кой е?", попита без-
мълвно. "Баща ми", отвърна тя по
същия начин, оформяйки ду-мата
само с устни.
Сега бе ред на Гейбриъл да ахне.
Ако думите ѝ означаваха това, което
си мислеше…
– Е, кога е сватбата? – Джулия
погледна Гейбриъл, продъл-жавайки
разговора си, и повдигна
многозначително вежди. – Не знам…
ще говоря с него и ще ти звънна
отново. Леле, татко. Това е наистина
много внезапно… – разсмя се. – Да,
разбира се. Дай ми я – направи пауза.
– Здравей, Даян. Поздравления.
Гейбриъл избърса лицето си с
кърпата за втори път и се нас-тани
на шезлонга до Джулия.
– Разбира се, че ще дойдем.
Трябва само да ни кажете датата.
Точно така. Разбира се…
Поздравления отново. Чао. Здрасти
пак, татко. Наистина се радвам за
вас. Да, точно така. Чао.
Джулия затвори телефона.
– Леле майко!
– Какво става?
– Баща ми ще се жени.
Гейбриъл се усмихна.
– Това беше ясно. Обсъждаха го
още в Селинсгроув.
– Да, но искат да се оженят
незабавно, защото Даян е бременна.
Гейбриъл потисна желанието си
да се разсмее силно.
– Хъм… – потърка той уж
замислено брадичката си. – При-
нудителна сватба за Том, под дулото
на пушките на роднините на
забременялата булка. Леко
иронично, като се има предвид, че
Том е единственият човек, когото
познавам, който притежава пушка.
Джулия намести слънчевите си
очила на носа си.
– Да, преподавателите по
литература са единствените, които
ще се сетят да коментират този израз
точно в такъв момент. Изключително
забавно, няма що…
Гейбриъл се разсмя.
– А фактът, че ти винаги
оспорваш остроумието ми, е
причината да те обичам, мисис
Емерсън.
– Мислех, че ме обичаш заради
гърдите ми.
– Падам си еднакво по всичките
ти достойнства – плъзна той ръка по
ръба на долнището на банските ѝ и я
пощипна леко.
– Вие също сте очарователен по
много и разнообразни начини,
Професоре.
– Така са ми казвали, да. Е, кога
се очаква бебето?
– В края на декември.
– Разстроена ли си? – попита
той и свали шапката и очилата ѝ, за
да я погледне в очите.
– Не, просто съм в шок. Баща ми
ще има бебе. Не запалихме свещ за
него в Асизи.
– Което вероятно е било добре,
иначе Бог щеше да му прати
близнаци.
– Да, Бог ни помага.
– Сигурен съм, че и за него е
било изненада. Как го приема?
– Звучеше въодушевено. Но
останах с впечатление, че и двамата
са били изненадани. Реших да не ги
разпитвам много обаче.
– Вероятно мъдро решение.
Поне знам какво да му купя за
Коледа.
– Какво?
Гейбриъл се усмихна широко и
доволно.
– Презервативи.
Джулия направи гримаса.
– Е, кога ще се женят?
 Джулия махна с ръка.
– Това зависи от нас. Искат да
присъстваме, така че ще стане,
когато се приберем.
Гейбриъл се намръщи.
– Няма да съкратя ваканцията
ни заради сватбата им.
– Леко, тигре. Молят ни да
отидем в Селинсгроув за един
уикенд, когато се върнем. Искат да
им кажем кога ще ни е удобно и
тогава ще съобщят дата и на
семейството на Даян.
– Ще ставаш голяма кака.
Джулия го погледна стреснато.
– Ще си имам братче или
сестриче. Винаги съм искала.
– Голямата кака Джулия – каза
Гейбриъл. – С всичките пра-ва,
привилегии и отговорности. Мразех,
че съм единствено дете. Зарадвах се,
когато Скот и Рейчъл ми станаха
роднини. Въпреки че Скот бе голямо
зло през повечето време.
– Не разбирам как се е случило
това.
Гейбриъл отново потисна
ухилването си.
– Разочарован съм да чуя това от
вас, мисис Емерсън. Оче-видно
нощните ни занимания не са били
ъъъ… достатъчно запом-нящи се,
щом не сте разбрали как се зачеват
бебетата.
Джулия се намръщи.
– Знаеш какво имам предвид.
Баща ми е стар.
– Не е толкова стар. А Даян е
още по-млада.
– На четирийсет е, така ми каза.
– Съвсем свежа кокошчица.
Джулия го изгледа.
– Да не каза току-що "свежа
кокошчица"?
– Да. Баща ти си е намерил
млада привлекателна годеница и сега
ще става татко. Отново.
– Баща ми ще става… татко –
повтори Джулия с отнесено
изражение на лицето.
– Мисля, че си в шок – изправи
се Гейбриъл. – Май трябва да ти
донеса нещо за пиене.
– Рейчъл иска бебе, татко ще
има бебе, а ние… – тя не довърши
изречението си.
Гейбриъл се наведе над нея.
– Погледни го така. Ще има
много други и по-големи деца, с
които нашето ще си играе по време
на летните и коледните ва-канции.
Някой ден.
– Летни и коледни ваканции.
Мамка му
– Точно така – усмихна се
Гейбриъл. – Все с майките е
свързано.
Глава 23
В същия ден Крисга Петерсън
нахлу в катедрата по Италиа–
нистика в Колумбийския
университет няколко минути по-рано
за срещата си с професор Лучия
Барини, ръководителката на ка
тедрата ѝ. Криста бе успяла да
избяга от професор Пачиани и да се
върне в Ню Йорк, за да се погрижи за
раните си – и вътрешни, и външни –
и да започне да крои отмъщението
си.
Когато мислеше за станалото в
хотел "Малмейсън" в Окс-форд, тя не
използваше думата "изнасилване".
Но всъщност да, беше изнасилена.
Той я бе принудил да правят секс и
бе използвал сила, за да я подчини.
По различни причини Криста бе
избрала да мисли за станалото като
за "загуба на контрол". Той ѝ бе
отнел силата и я бе използвал срещу
нея. Сега тя щеше да на-прави
същото. Само че щеше да се постарае
той да страда много повече от нея.
Той ѝ бе пратил имейл, в който
дълбоко се разкайваше за стореното.
Тя го пренебрегна.
Всъщност реши да съсредоточи
цялата си енергя в една цел – да го
съсипе. Написа дълго писмо на жена
му – на италиански, описвайки в
детайли аферата им, от началото,
когато бе още негова студентка във
Флоренция. Приложи снимки като
доказателство – някои бяха чиста
порнография, както и копия от
пълните му със сластни обещания
имейли. Ако това не беше
достатъчно, за да вгорчи живота му,
щеше да опита и с друго, за да му
нанесе сериозни щети.
Затова, когато чу слухове, че
професор Пачиани смята да
кандидатства за работа в нейната
катедра, Криста си уговори среща с
професор Барини.
Тъй като бе съсредоточена в
новото си отмъщение, нямаше време,
нито енергия, за да се занимава с
професор Емерсън и Джулия.
Всъщност почти ги бе забравила.
 Беше дошла по-рано за срещата
си, затова реши да провери кутията
си, в която получаваше писма и
пратки. Вътре намери официален
плик с името и адреса на прочута
адвокатска кантора в Ню Йорк.
Припряно го разкъса и прочете
писмото.
– По дяволите! – изруга тя.
Професор Емерсън не се бе
шегувал, когато ѝ каза, че ще я
накара да замълчи.
Държеше в ръка
предупредително писмо за
ограничаване на действията ѝ, в
което адвокатската кантора я
обвиняваше в публично злословене и
увреждане репутацията на клиентите
им. Бя-ха описани подробно няколко
инцидента, като бяха изложени и
законовите наказания за изказваните
от нея твърдения. В писмо-то се
уточняваше, че ще бъдат предприети
последващи законови стъпки, ако се
получи информация за
продължаващи клевети и пускане на
зловредни слухове за Гейбриъл и
жена му. Кантората си запазваше
правото да включи като утежняващо
обстоятелство и предишните
инциденти.
Мамка му, помисли си Криста.
Част от нея искаше да напише
веднага хаплив отговор на ад-
вокатската фирма. Искаше и да
продължи кръстоносния си поход
срещу Емерсън, да го съсипе –
просто от яд, напук.
Но когато погледна към другите
пощенски отделения край себе си,
осъзна, че това ще бъде ужасно
глупаво. Ако искаше да бъде
допусната до докторантската
програма и наистина да я за-върши с
успешна дисертация, не можеше да
направи нещо, което би накърнило
имиджа на нейната катедра.
Освен това в момента имаше по-
голяма мишена за преслед-ване.
Напъха писмото в чантата си,
окончателно решена да забрави
семейство Емерсън и да се
съсредоточи върху края на кариерата
на професор Пачиани. За да го
постигне, трябваше да разкрие
връзката си с него.
Подготвяйки се за ролята на
несигурна и лесно поддаваща се на
контрол студентка, Криста се запъти
към кабинета на професор Барини.
Беше време за шоу.
Глава 24
От другата страна на океана
Гейбриъл изгаси лампата, преди да
притегли Джулия в прегръдката си.
Започна да я целува пла-менно по
шията. Тя се напрегна.
Той спря.
– Какво има?
– Не мога, помниш ли?
Вероятно цикълът ми ще свърши
след два дни…
– Не те целувам, защото очаквам
да правим секс.
Тя се надигна в тъмното и се
подпря на лакти.
– Имам доста добра памет,
Джулиан. Помня, че си в цикъл –
отдръпна се той и тонът му прозвуча
леко засегнато.
Тя се сгуши отново в него.
– Съжалявам. Не исках да те
подмамвам и да имаш надежди…
Той снижи глас почти до шепот.
– Надеждата е вечна.
– Така съм чувала и аз.
– Утре ще ти докажа. И ще ти
покажа какво е вечността.
Джулия се разсмя.
– Толкова оригинални реплики,
Професоре. Сякаш съм във филм с
Кари Грант.
– Ласкаеш ме – Гейбриъл я
целуна по клепачите. – Вълнуваш ли
се, че ще ставаш кака?
– Да. Искам бебето да ме
познава. Искам да прекарвам време е
него или с нея. Цял живот съм чакала
точно това.
И без това сме планирали да
прекарваме ваканциите си в
Селинсгроув. Когато семействата на
Рейчъл и Скот пораснат, ще
прекарваме повече време и с тях.
Селинсгроув е идеалното мяс-то за
това.
– Още една причина, поради
която се радвам, че Ричард реши да
се върне отново в къщата. Така
всички ще бъдем заедно.
Гейбриъл я погледна замислено.
– Май свикнах с по-късата ти
коса. Отива ти.
– Благодаря.
 – Въпреки че те харесвах и с
дълга.
– Пак ще я пусна, обещавам.
Гейбриъл замълча, после
продължи някак неловко:
– Аз имам полубратя и сестри.
– О? – попита Джулия, като се
постара да звучи съвсем неб-режно.
– Когато майка ми беше тъжна,
често ми казваше, че баща ми ни е
изоставил, защото е обичал
истинското си семейство повече.
– Това е ужасно! Как може да се
каже нещо такова на едно дете?
– Така е. Тя беше объркана, но
красива. С тъмна коса и тъмни очи.
Очевидно съм наследил очите на
баща си. Помня, че беше висока, но
всъщност навярно е била само
няколко сантиметра по-висока от
теб.
– Как се казваше?
– Сюзън. Сюзън Емерсън.
– Имаш ли нейни снимки?
– Няколко. Има ме и мен като
бебе.
– О, и криеш това от мен? Защо
не съм ги виждала?
– Не са скрити. Прибрал съм ги
в едно чекмедже в Кейм-бридж.
Имам дори и дневника ѝ.
Джулия зяпна от изненада.
– Имаш дневника на майка си?!
– И часовника на баща си.
Понякога го използвам.
– Чел ли си дневника ѝ?
 – Не.
– Ако имах дневника на Шарън,
щях да го прочета.
Гейбриъл я погледна
въпросително.
– Мислех, че нямаш нищо
останало от майка ти.
– След смъртта ѝ изпратиха на
баща ми кутия е някои нейни вещи.
– И?
– Нямам представа какво има
вътре. Татко я държеше заключена в
килера. Предполагам, че още е там.
Сега, като ми напомни, трябва да го
помоля да ми я покаже. А знаеш ли
нещо за баща си?
– Не много. Мисля, че съм се
срещал веднъж или два пъти с него,
като не броим онези сцени от
кошмарите ми. Когато почина, имах
няколко разговора с адвоката му.
Знам, че е живял в Ню Йорк и е имал
жена и деца. Първоначално отклоних
наследството си, но когато промених
намерението си, те се опитаха да
отменят завещанието му.
– Да не ги е лишил от
наследство?
– Нищо подобно. Но година
преди да умре, ме е добавил като
равноправен наследник. Жена му
също получи значителна сума.
– Значи никога не си ги виждал?
Гейбриъл се разсмя горчиво.
– Смяташ ли, че те са горели от
нетърпение да се срещнат с
копелето, което е откраднало голяма
част от полагащите им се пари?
– Съжалявам – прошепна
Джулия.
– Не ми пука. Те не са моето
семейство.
– Как се е казвал баща ти?
– Оуен Дейвис – Гейбриъл
повдигна брадичката ѝ с пръст.
Разказах ти всичко това и ще ти
покажа снимките, които имам у
дома. Но искам да ми обещаеш, че
няма да търсиш семейството ми.
Погледът му бе напрегнат,
почти суров. Но имаше и нещо друго,
което Джулия не можа да разгадае.
– Обещавам.
Той кимна с благодарност и
отново я притегли към себе си, а тя
отпусна глава на рамото му
Глава 25
Август 2011 г.
Близо до Есекс, Върмонт
На следващата вечер Пол седеше
на кухненската маса в къ-щата на
родителите си, загледан в лаптопа
си. Беше поч ги седем часът.
Беше се върнал от Англия преди
две седмици. Всеки ден ся-даше да
напише имейл на Джулия и всеки
ден установяваше, че не може.
Нейните имейли бяха винаги
ведри и последният не беше из-
ключение. Пишеше му от Италия,
подканваше го да посети
Ватиканския музей следващия път,
когато е в Рим.
 Сякаш той се нуждаеше от
подканване. Сякаш се нуждаеше от
напомняне, че е омъжена и обикаля
из Европа с нейния елегантен по-
възрастен съпруг, който вероятно
търсеше начини как да я убеди да му
роди веднага дете. Копеле.
Пол бе ръгби играч. Беше кораво
момче. Но някак си това крехко
момиче от Селинсгроув,
Пенсилвания, бе преобърнало
живота му с главата надолу. Сега се
боеше да направи това, кое-то вече
бе реши да стори.
– Това е нелепо – измърмори на
себе си той. Започна да пише и
думите тъкмо тръгнаха изпод
пръстите му, когато на задната врата
на кухнята се потропа.
Той отвори с любопитство.
– Здрасти – поздрави го Алисън.
Държеше в ръце две кафета от
"Дънкин Донътс". – Реших, че може
да имаш нужда от едно кафе.
Когато той не отговори, тя се
усмихна неловко.
– По дисертацията си ли
работиш? Не исках да те прекъс-
вам… – подаде му кафето. – Ще
тръгвам.
– Почакай. Влез – отвори той
мрежестата врата.
Тя му благодари и влезе в
кухнята. Придърпа си стол срещу
него.
– Не съм те чувала, откакто се
върна от Англия.
– Бях доста зает – отвърна леко
троснато той. – Ръководителката на
дисертацията ми ми три много сол
на главата. Трябва да свърша ужасно
много работа преди септември.
– А как мина пътуването ти?
Пол отпи от кафето и кимна с
признателност.
– Добре. Докладът ми бе
посрещнат радушно и успях да говоря
с научния си ръководител.
Алисън кимна и стисна чашата
си малко по-здраво в ръце.
– Тя там ли беше?
– Казва се Джулия – отбеляза
остро Пол.
– Знам – отвърна Алисън нежно.
– Срещнах я тук, в тази кухня,
помниш ли?
– Да, Джулия бе там – отпи
отново от кафето си Пол.
– И как е тя?
– Добре е. Съпругът ѝ също бе
там.
Алисън се вгледа в лицето на
Пол, което бе необичайно свъ– сено.
– Не изглеждаш щастлив.
Той не отговори.
– Съжалявам.
Пол се усмихна леко.
– Защо съжаляваш?
– Защото не ми е приятно да те
виждам нещастен и наранен.
Той сви рамене, но не каза
нищо.
 – Опитвах се да ѝ напиша
имейл, когато потропа.
Алисън стисна чашата си с две
ръце.
– Не я познавам. Но мисля, че е
много странно, че тя продължава да
общува с теб, като се има предвид
общата ви история. Сякаш те
подвежда…
– Права си. Не я познаваш –
отвърна спокойно Пол.
– Съмнявам се и че съпругът ѝ е
особено щастлив от факта, че тя ти
пише.
Пол измърмори нещо неласкаво
за Професора.
Алисън остана така още малко,
сякаш очакваше нещо. После се
изправи.
– Ще тръгвам.
Бившият ѝ приятел я изпрати до
задната врата.
– Благодаря за кафето.
– Няма защо – каза тя и
пристъпи навън.
– И съжалявам, ако има нещо…
Алисън не се обърна, а
продължи напред към колата си.
Но не и преди да промълви, без
да се обръща:
– Аз също.
Глава 26
Август 2011 г.
Умбрия, Италия
Веднага щом седна на
компютъра, Джулия се изкуши да
про-вери в "Гугъл" родителите на
Гейбриъл. Но той я бе накарал да
обещае да не ги търси и тя не искаше
да предаде доверието му, независимо
колко силно я измъчваше
любопитството ѝ.
В друга такава сутрин Джулия
проверяваше пощата си, кога-то видя,
че има писмо от Пол. Отвори го.
След като го прочете, се облегна
смаяна назад на стола си. Искаш ли
яйца за закуска? Или плодове и
сирене? – провикна се Гейбриъл от
кухнята, която се намираше в
съседство с дневната. Когато тя не
отговори, той влезе да провери какво
става.
-Да направя ли яйца, или ще
хапнеш само плодове и сирене? Има
и сладки от пекарната – повтори той.
Тя го погледна и той забеляза,
че е разстроена.
– Какво има?
– Току-що получих имейл от
Пол.
Гейбриъл се въздържа
предвидливо от коментар за
Ангелое– бача и поведението му.
– Какво пише?
Без да каже нещо, тя посочи към
екрана на компютъра. Гейбриъл
извади очилата от джоба си и си ги
сложи.
Скъпа Джулия,
Благодаря ти за имейла. Справи
се страхотно с доклада си и мисля, че
отговори много добре на въпросите –
особено на тези на Криста. Бях
впечатлен. Професор Пиктън се
изказа много ласкаво за теб. А тя не
хвали често хората, така че трябва
наистина да се гордееш със себе си.
Моля те, предай поздравленията
ми на баща си и на приятелката му.
Той е страхотен човек и много се
радвам и за двамата.
Аз съм си във Върмонт.
Здравето на татко се подобрява.
Благодаря ти, че попита. Ще предам
поздравите на него и на майка ми.
Смятам да се справя с крайния
срок на професор Пиктън, така че
родителите ми ще трябва да наемат
допълнителна помощ за фермата.
Надявам се тази есен да си намеря
позиция в някой университет и ще
ходя на няколко интервюта в
Асоциацията за съвременни езици.
Ако не си намеря работа, ще се върна
във фермата за още една година.
Радвам се, че имахме
възможност да отидем на обяд. Беше
хубаво, че се видяхме.
Още тогава исках да ти кажа
някои неща, но не можах.
Предполагам, че трябва да ги кажа
сега.
Мисля, че трябва да тръгнем по
различни пътища. Ти си омъжена, а
аз се нуждая от яснота на мисълта, за
да продължа напред, без теб. Може
би след време ще ми бъде по-лесно,
но засега трябва да сложа край на
общуването ни.
Не искам да те наранявам, така
че, моля те, не го приемай по този
начин. Искам само най-доброто за
теб, но мисля за това от много време
и смятам, че така е най-добре за
всички ни. Бъди щастлива, Заеко.
Пол
Гейбриъл я погледна. Тя
изглеждаше зашеметена.
– Изпратих му няколко имейла.
Той не ми отговаряше с дни. А
сега… виж само какво ми е написал.
Гейбриъл коленичи до нея и
сложи ръка на коляното ѝ.
– Той е влюбен в теб. Знаеш го.
– Знам, че някога ме обичаше.
Гейбриъл я погледна мрачно.
– Ти спря ли да ме обичаш,
когато напуснах Торонто?
Тя загриза един от ноктите си.
– Разбира се, че не.
– Ако истински те обича, ще те
обича още дълго време. Може би
завинаги.
– Тогава защо не иска да бъдем
приятели? – погледна го объркано тя.
– Защото е прекалено болезнено
– хвана лицето ѝ в шепите си
Гейбриъл. – Ако те загубя, ако
някога ти предпочетеш него пред
мен, не бих могъл да ти бъда
приятел. Просто бих те обичал от
разстояние.
– Никога не съм искала да го
нараня – прошепна тя.
– Сигурен съм, че той го знае.
– Защо не се опита да говори с
мен, когато бяхме в Оксфорд?
– Не е искал да те разстройва
преди лекцията ти.
Джулия погледна съпруга си
подозрително.
– Ти знаеш ли нещо за това?
Говорили ли сте?
Гейбриъл се поколеба съвсем
леко.
 – Да.
– Защо не ми каза?
– По същата причина. Искахме
да бъдеш в най-добра конди– ция за
представянето си на конференцията.
Тя избута стола си назад от
масата.
– Значи ти и Пол сте обсъждали
това? Обсъждали сте ме?
– За кратко, да.
– Трябваше да ми кажеш!
Казвам ти сега. Всъщност,
Джулиан, аз смятах, че той е
променил решението си. За пореден
път Пол ме изненадва.
– Раздаваш информацията като
милостиня, Гейбриъл.
– Като милостиня ли?
 – Знаеш за какво говоря. Ти и
твоите тайни… – Джулия се изправи,
но той я хвана за китката.
– Нямам тайни от теб.
Съгласихме се да разкрием всичко от
миналото си един на друг, за да
продължим напред на чисто. Но ако
искаш пълно обяснение, ще ти го дам
– кимна той, а после повдигна
предизвикателно брадичка. – И
после и аз ще поискам пълно
обяснение. Например разговаряла ли
с Пол за напускане на Харвард?
– Какво?
– Той ме обвини във
всевъзможни грехове и ме накара да
обещая, че няма да те накарам да
изоставиш мечтите си.
 Очите на Джулия се разшириха
от изненада.
– Кога ти го е казал?
– В Оксфорд, веднага след обяда
ви. Така че не ми чети лекции за
пазенето на тайни, Джулиан. Не аз
съм този, който обядва с бивш
поклонник и му разказва за брачните
ни конфликти.
– Не съм направила това.
– Добре, как би нарекла тогава
това, което си направила?
Тя вдигна ръце безпомощно,
после ги отпусна встрани.
– Аз просто… просто излезе от
устата ми. Бях притеснена и имах
нужда да поговоря с някого.
– А хрумна ли ти, че вече имаш с
кого да поговориш? – погледна я
многозначително Гейбриъл. – Някой,
който ти е значително по-близък?
– Имах нужда от време… за да
помисля.
– Разбирам. Дори те подкрепям
в това. Но да си отделиш време за
размисъл и да отидеш при друг, за да
говориш с него за нашите проблеми,
са две напълно различни неща. Не е
било редно да го правиш, Джулиан, и
ти го знаеш – допълни той с
укорителен тон.
Джулия го погледна, очаквайки
да избухне. За нейна изнена-да,
Гейбриъл остана спокоен.
(Което само означаваше, че бе
настъпило временно затишие и
Апокалипсисът предстоеше.)
Гейбриъл продължи:
– Аз не споделям проблемите ни
с никого. И да, понякога може да
премълчавам част от информацията,
за да те защитя. Но винаги, винаги го
правя от любов.
Пръстите му се плъзнаха от
китката ѝ към дланта ѝ.
– Опитах се да убедя Пол да не
прекратява отношенията ви. Не
защото го искам, а защото не желая
да те виждам наранена.
Джулия премигна и изтри
напиращите в очите си сълзи.
– Боли ме от това, че не ми
вярваш.
– Вярвам ти.
 – Но не толкова, че да споделиш
с мен семейната си история.
Той стисна зъби.
– Знаеш това, което знам и аз.
Че семейството на майка ми се
отрекло от нея и са ме оставили в
приемно семейство след смъртта ѝ.
Баща ми ни е изоставил. Искаш да
проучвам повече за тези хора? Само
за да открия още по-противни
подробности?
– Те са те създали, Гейбриъл.
Трябва да има нещо в семейната ти
история, което да си струва да се
знае. Разбира се, не искам да се
разстройваш. Но семейството ти е
част от теб. Ако имаме деца, някой
ден те ще попитат за баба си и дядо
си.
Гейбриъл пусна ръката ѝ, а на
лицето му се появи каменно
изражение.
– Ако трябва да ги залича от
паметта си, ще го направя. Не искам
децата ни да са замърсени от
спомените ми за тях.
Джулия повдигна глава.
– От това замърсяване се е
появил прекрасен и талантлив човек
като теб. Така ще бъде и с нашите
деца.
Изражението му омекна. Той
вдигна дланта ѝ към устните см и я
целуна.
– Благодаря ти – прошепна
нежно.
 – Прав си, не трябваше да
споделям с Пол притесненията си.
Но той ми беше приятел – каза
Джулия, преглъщайки сълзите си.
Гейбриъл притисна главата ѝ
към гърдите си.
Глава 27
Когато стана време за лягане,
Гейбриъл влезе в спалнята им. Беше
бос, само по дънки и с бялата си
риза. Когато видя Джули– ан,
започна да запретва ръкавите на
ризата си.
– Готова ли си за лягане?
Джулия стоеше в банята, тъкмо
привършвайки с миенето на зъбите
си.
– А-ха.
– Добре, съблечи се и идвай
бързо в леглото.
Тя го изгледа.
– Сега.
Очите му направо я прогаряха.
Без да спори, Джулия се съб-лече,
пусна дрехите си на пода и легна в
леглото.
– По корем. Затвори очи.
Тя потрепна при звука на гласа
му и решителния тон, с който ѝ
говореше, но направи каквото ѝ
казваше. Със затворени очи, другите
ѝ сетива незабавно се изостриха.
Почувства движението на
въздуха, порива, нахлуващ през
отворения прозорец. Чуваше
стъпките на Гейбриъл по плочките
на пода.
Скоро той избра музика, която
да им прави компания: "Лю-бовен
поглед" на Даяна Крал. Джулия
отвори очи и видя, че Гей-бриъл бе
изключил осветлението и бе запалил
свещи покрай лег-лото. Въздухът
изглеждаше леко замъглен от техния
дим.
– Затвори очи – заповяда пак
съпругът ѝ.
Пак го послуша и усети как
матракът се размърдва. Ръцете му
докоснаха кръста йия повдигнаха, за
да пъхнат възглавница под бедрата ѝ.
Изглежда, Гейбриъл бе доволен от
позата ѝ и до-косна с устни плавно
първо едната ѝ буза, после другата,
докато се спря в основата на
гръбнака ѝ.
Пръстите му погалиха шията ѝ,
преместиха се и към рамене-те ѝ.
Постави друга възглавница под
голите ѝ гърди и премести ръцете ѝ
така, че да подпре главата си върху
тях, в по-удобна за отпускане поза.
– Истински шедьовър –
прошепна той в ухото ѝ, преди да я
целуне точно зад него. Ръката му
погали цялото ѝ тяло по дължина –
от гърба ѝ до дупето и краката ѝ.
Леглото се размърда отново.
Музиката се смени и сега в ста-ята
звучеше "Изгарям по теб" на Стинг.
Джулия се възбуждаше все повече.
Усещаше присъствието на
Гейбриъл до леглото, но не чуваше
нищо, освен че поставяше някакви
предмети на масата. Обърна глава в
посоката на звука, но Гейбриъл
закри очите ѝ с длан.
 – Вярваш ли ми?
– Да.
– Добре – той отметна косата ѝ
на една страна. – Липсваше ми през
тези няколко дни. Нямах търпение
отново да си във фор-ма и да ти
покажа някои неща.
Джулия го чу как се изправя и
след секунди позна звука от падането
на колана му на пода и от
шумоленето на дрехите му. После
долови и плъзгането на бельото му
по кожата му.
Отвори лявото си око и се
наслади на гледката на голия си
съпруг, който се бе обърнал с гръб, за
да подреди загадъчните неща на
масата. Въздъхна с възхита при вида
на красивото му тяло и отново
затвори очи.
Чу как нещо се разлива и
потриване на длани, преди леглото
да проскърца отново. После
Гейбриъл започна да масажира
раменете ѝ.
Тя простена.
– Харесва ти така, нали?
Джулия само изхъмка в отговор.
Ароматът на сацума и сан– далово
дърво достигна до ноздрите ѝ:
уханието на първата им вечер заедно.
– Благодаря ти.
– Едва започвам.
Без да бърза, той поднесе
обожанието си на всяка част от тя-
лото ѝ. От време на време
набъбналият му член се потъркваше
в кожата ѝ. Тя се размърдваше, за да
осъществи контакт, но той се
разсмиваше и се отдръпваше. Стори
ѝ се, че минаха часове. Джу– лия
почти се бе унесла, напълно
отпусната. Всички мисли, различни
от мисълта за Гейбриъл, бяха
изчезнали от съзнанието ѝ.
Той целуна шията ѝ, после
засмука кожата ѝ лекичко. Голе-
мите му длани се плъзнаха по
раменете ѝ, по ръцете, докато
стигнаха до китките ѝ, хванаха ги и
ги разпериха отстрани на тялото ѝ,
все едно бе разпъната на кръст.
После легна и се отпусна върху
нея с цялото си тяло. Тя из-мърмори
нещо недоловимо, щом усети допира
на тялото му.
– Кажи ми, ако нещо те
притеснява.
Усещането бе наситено.
Предпочиташе контакта им лице в
лице, но имаше нещо в начина, по
който Гейбриъл бе захлупил тялото ѝ
със своето – почти като с втора кожа,
което ѝ действаше особено интимно
и еротично.
Когато той чу как дишането ѝ се
учестява, се надигна и раз-твори
краката ѝ. Тя си пое дълбоко дъх, а
той постави ръка под дясната ѝ гърда
и я притисна в шепата си.
Джулия простена одобрително.
Гейбриъл премести лявата си
ръка под корема ѝ. Погали я, ръцете
му работеха в унисон,
предизвиквайки наслада във всяка
част на тялото ѝ. После, съвсем
бавно, проникна в нея.
Застина. Чувството да бъде
вътре в нея, в тази поза, бе смай-
ващо. Телата им винаги си пасваха,
но сега усещането за едине-нието им
бе толкова силно, че почти загуби
контрол.
Джулия се притисна към него.
– Моля те…
– Не мърдай – каза с пресипнал
глас Гейбриъл.
Тя се вцепени, после потръпна
отново и се тласна нагоре към него.
– Ти си богиня. Но… не…
мърдай.
Джулия се усмихна, но бавно
повдигна бедра и отново се притисна
към него.
Стенейки и ръмжейки,
Гейбриъл се раздвижи вътре в нея,
бързо и силно. Двамата установиха
свой яростен ритъм, възду-хът оживя
и се изпълни с виковете им на
наслада…
Джулия повдигна бедрата си за
последно и той почувства как тя
потръпна отвътре. Не можеше да се
сдържа повече и бързо я последва.
Когато успя да си поеме дъх, се
просна върху нея и покри рамото ѝ с
целувки, блажено усмихнат.
– О, това бе направо
трансцедентно преживяване –
прошепна той. – Никога не съм
изпитвал нещо подобно.
Сърцето на Джулия спря за миг.
– Никога ли?
– Никога.
Дланта му се отпусна върху
дупето ѝ и той усети как тялото ѝ
потъва в леглото, а на лицето ѝ се
появи широка усмивка.
Глава 28
На другата сутрин Джулия се
събуди от хъркането на Гейбриъл.
Той рядко хъркаше, но когато го
правеше, бе като природно бедствие.
(Дори специалистите по Данте могат
да хъркат понякога.)
Тя спа непробудно цяла нощ.
Гейбриъл ѝ бе направил подарък –
знанието, че тя бе неговият
сексуален пик, какъвто бе и той за
нея.
Сладостно нетърпение я обзе
при перспективата скоро да повтори
заниманията им от предишната нощ.
Гейбриъл я обичаше. Този факт
ѝ даваше увереност и тя смяташе, че
може да има контрол върху него. Но
както бе писал К.С. Люис за Аслан,
Гейбриъл бе неопитомен. Винаги
витаеше опасност и
непредсказуемост около него.
Джулия реши да не го буди и да
не му казва, че хърка. Пред-почете да
се уедини и да се наслади на една
гореща вана.
Ваната бе поставена на балкона
на спалнята им. Тъй като най-
близкият им съсед бе на няколко
километра, не трябваше да се
безпокои, че някой ще я види. Влезе
във ваната и се остави на топлите и
нежни слънчеви лъчи, които галеха
лицето ѝ.
Почти бе заспала, когато чу
гласа на Гейбриъл. Отвори очи и го
видя как говори по айфона си, само
по боксерки.
Загледа се за миг в суровата
мъжествена красота на своя не-
опитомен професор.
Очите ѝ проследиха извивките
на мускулите му, линиите и
сухожилията, пулсиращи по
раменете му. После минаха към
снопчетата косми на гърдите му и
техните братовчеди, които во-деха от
пъпа до лентата на бельото му.
Джулия се огледа – вилата им бе
заобиколена от хълмове и долини.
Никой не можеше да ги види. Без
предупреждение Гей-бриъл
приключи разговора си и остави
телефона си на близката масичка.
– Мога ли да се присъединя?
Или се интересуваш само от шоуто? –
попита той и театрално стегна
бицепсите си.
Джулия преглътна шумно.
– Хъм… това включено ли е в
цената за входа?
Гейбриъл се усмихна бавно.
– Както желаете. Тук съм, за да
ви доставям удоволствие, мисис
Емерсън. Само го назовете.
Джулия му направи знак да се
приближи и той бързо се осво-боди
от боксерките си и влезе в горещата
вода. Тя го прегърна през кръста.
– Искам само удоволствието от
твоята компания.
 Гейбриъл я прегърна и тя
отпусна глава на рамото му.
– Благодаря ти за тази нощ.
– Аз би трябвало да благодаря,
мисис Емерсън.
– Понякога съм малко
напрегната. Хрумна ми, че си
правиш толкова много труд – като
миналата нощ само защото искаш да
ме разведриш.
– Това не е съвсем вярно. Не се
бяхме любили от дни. Така имах
достатъчно време да помисля какво
да направя за следва-щия път, когато
щяхме да бъдем заедно – той
повдигна косата от шията ѝ и плъзна
пръстите си през нея.
– Исках да знаеш, че оценявам
усилията ти. Оценявам грижата ти да
планираш всичко това, както и
факта, че забеляза, че не се чувствам
добре – постави ръка на
татуировката му, близо до сърцето
му. – И за това, което ми каза. Че
никога не си се чувствал по-добре.
– Вярно е. Сексът с теб е
различен. Между нас има привли-
чане, има химия. Но освен това има и
любов, и чувства… Когато всичко
това се съчетае… – Гейбриъл не
довърши.
– Благодаря ти – целуна го
Джулия. – С кого говореше по
телефона?
– Със Скот.
– О, така ли? Какво искаше?
 – С Тами искат да доведат Куин
в Бостън за един уикенд през есента.
Искат да отседнат при нас.
– Звучи забавно.
– Казах, че ще говоря е теб, но
съм сигурен, че няма да има проблем
и с радост ще ги приемем.
– Радвам се, че с брат ти
оправихте отношенията си. Понякога
ми се иска да бяхме на една и съща
възраст. Тогава щяхме да отидем на
бала в гимназията заедно.
Гейбриъл я погъделичка.
– За мен щеше да е чест да те
заведа на бала, но е добре, че не съм
те познавал, когато бях тийнейджър.
– Защо?
– Защото не бих се отнасял с теб
така, както би заслужавала. Тя се
обърна, за да го погледне в очите.
– Не вярвам. Още първата вечер,
когато се срещнахме, ти се държа
прекрасно с мен – там, в градината.
Сигурна съм, че щеше да се държиш с
мен така и тогава.
– Може би. Има нещо в теб… –
усмихна се той. – Може да си уредим
наш бал тук, само за двама ни.
Джулия се разсмя.
– Трябва да си купя прекалено
къса рокля, която да докара инфаркт
на баща ми.
– Не помня да съм го канил –
изръмжа Гейбриъл и я целуна.
– Колко късо е прекалено късо?
– За мен, точно над коляното.
Свенлива съм.
Той захапа долната ѝ устна.
– Не беше свенлива миналата
нощ.
Тя погали с пръст брадичката
му.
– Любовта ти ми дава смелост.
– Това е добре, защото ще
продължа да те обичам. Завинаги.
– Гейбриъл плъзна ръка около
кръста ѝ и я придърпа към себе си.
– Съжалявам за станалото с Пол.
– И аз – отвърна тя нажалено. –
Но отсега, ако имаме проблеми, ще
ги запазя за нас двамата.
– Обещавам да направя същото.
Опасявам се, че когато хората се
оженят, кръгът им от приятели се
променя.
Тя сви рамене.
– Предполагам, че е така.
– Пренебрегнах малко
социалния ни живот. Ще се постарая
повече, обещавам. Можем да каним
хора на вечеря и ще те при-дружавам
в заведенията, когато излизаш с
другите докторанти.
Джулия го погледна смаяно.
– Мислех, че не ти харесва
общуването с другите студенти.
Никога преди не си идвал с мен.
– Ще направя почти всичко, за
да си щастлива. Не искам нито за
миг да съжаляваш, че сме заедно – в
погледа му се появи нещо ново.
Опасност. – О, я ела тук.
 ***
Няколко часа по-късно
Гейбриъл чу, че телефонът в къщата
звъни. Отначало не обърна
внимание. Любопитството му обаче
надделя и в един момент си подаде
главата през вратата на каби-нета в
коридора. От разстояние чу как
Джулия говореше на ита-лиански.
Зачуди се с кого ли разговаряше и
излезе от кабинета, за да отиде при
нея в кухнята.
– Не, брат Силвестро.
Джулия забеляза Гейбриъл и
вдигна пръст до устните си, по-
казвайки му, че трябва да почака.
– Тогава трябва да организираме
тържество за децата. Не за мен.
 Веждите на Гейбриъл се
повдигнаха изненадано и той се об-
легна на плота срещу нея.
Млъкна, за да изслуша
францисканеца, който очевидно каз-
ваше нещо от другата страна.
– Трябва да има подаръци,
балони и торта. И сладолед. Разбира
се. И всичко, което смятате, че е
необходимо. Ще се видим тогава.
Довиждане. Затвори телефона.
– За какво бе всичко това?
– Беше брат Силвестро от
сиропиталището във Флоренция.
Искаше да говори с теб, но,
изглежда, остана по-доволен, че по-
падна на мен.
Гейбриъл се усмихна.
 – Явно е искал да ни уговори за
нещо и е решил, че ти си по– лесната
мишена.
– Може би. Искаше да
организира празненство за нас при
посещението ни в сиропиталището
следващата седмица.
Гейбриъл изглеждаше
изненадан.
– И ти отказа?
– Помолих го вместо това да
организира тържество за децата. На
нас не ни е нужно.
Джулия се зае отново е това,
което правеше, преди телефо-нът да
я разсее – лек обяд. Гейбриъл я
прегърна през кръста.
– Звучеше много уверено.
 – За децата е.
– Ето това винаги ме удивлява в
теб, Джулиан. Отказваш се от това,
което искаш за себе си, по-скоро
лесно. Но си ревностна и решителна,
когато става дума за друг.
– Не мисля, че се отказвам от
собствените си желания пре-калено
лесно. Не се отказах от теб, нали? А
ти бе доста ужасен в началото –
погледна го Джулия с ъгълчето на
окото си.
Той се размърда.
Имах предвид колко много
искаше да отседнем в "Модлин", но
когато настоях, сравнително леко се
съгласи да напуснем това място.
Тя се зае отново с това, което
вършеше.
– Понякога нямам достатъчно
енергия, за да се боря с теб. Ти беше
разстроен заради стаята. Не ми е
приятно да те виждам разстроен.
Гейбриъл долепи устни до
шията ѝ.
– Мисля, че имаш нужда от
специално тържество.
– Така е – тя се пресегна и
разроши косата му. – Имам нужда от
специален купон, в който да съблека
дънкитс на любимия си съпруг и да
го гледам гол – доближи уста до
ухото му – Но очилата ти трябва да
останат.
Той изцъка с език.
– О, не знаех, че си падаш
толкова по мъже с очила.
– О, падам си. Както ти си
падаш по стъпалата ми. Но първо
трябва да се обадя на асистентката
на Фра Силвестро да видя дали ще
може да уреди пони.
Гейбриъл я изгледа стреснато.
– Пони?
– Лоша идея ли е?
– Може ли да се наемат понита?
Във Флоренция?
Не знам. Но съм сигурна, че
никое от децата от дома не е
виждало пони, а какво остава да го е
яздило. Реших, че може да е забавно.
Гейбриъл наблюдаваше
въодушевлението на жена си с ра-
дост.
 – Ти се заеми с подаръците, а аз
ще ти намеря пони.
– Благодаря ти – намигна му
закачливо тя. – И докато сме на тази
вълна, виж дали не можеш да
намериш и от онези менажерии с
животинки, които децата могат да
галят.
Глава 29
Джулия не отговори на писмото
на Пол. Той я бе помолил да не му
пише повече и тя реши да уважи
молбата му. Знаеше, че някой ден
пътищата им щяха да се пресекат –
на конференция или на друго научно
събитие. Помисли си, че след като
той свикне с мисълта, че е омъжена
за Гейбриъл, отново ще станат
приятели. Или поне се надяваше на
това.
Въпреки това молбата му и
начинът, по който я бе отправил – по
имейла – я нараниха. Затова няколко
дни не си влиза в поща-та. Когато
накрая реши все пак да я провери,
намери съобщение от баща си.
Джулс, звънни ми, когато
получиш това.
Татко
Имейлите и съобщенията на Том
обикновено бяха кратки. Той не си
падаше по многото думи. Но тонът
на този имейл бе някак особено
злокобен, така че Джулия директно
отиде в кух-нята и набра номера на
баща си.
Той вдигна още на първото
позвъняване.
– Джулс…
– Здрасти, татко. Какво има?
Баща ѝ замълча за миг, сякаш се
мъчеше да намери правил-ните думи.
– В болницата сме.
 – В болницата? Защо? Какво е
станало?
В този момент Гейбриъл влезе в
кухнята. Джулия му посочи телефона
и му каза тихо "татко"…
– Вчера отидохме за ултразвук.
Трябваше да се определи пола на
бебето. Но нещо не беше наред.
– Какво?
– Сърцето му.
– Неговото?
– На сина ми – гласът на Том
секна при тези думи.
– Татко… – успя да каже само
Джулия и очите ѝ се насълзиха.
Гейбриъл се приближи до жена
си така, че да може да чува и
той разговора.
 – Къде сте сега? – попита тя.
– В Детската болница във
Филаделфия. Съгласиха се да ни
приемат веднага.
Джулия чу приглушен шум
някъде на заден фон, после баща ѝ
каза: "Всичко ще бъде наред, мила.
Всичко ще бъде наред. Не плачи".
– Това Даян ли е?
– Да – отвърна Том.
– Толкова съжалявам, татко.
Какво казва лекарят?
– Току-що се видяхме с
кардиолога. Каза, че бебето има
синдром на хипопластично ляво
сърце.
– Не съм чувала за това. Какво
представлява?
 – Означава, че има само
половин сърце – баща ѝ издиша бав–
но. – Фатално е, Джулс.
– О, божичко – простена тя и по
бузите ѝ се стекоха сълзи.
– Няма да оцелее без операция.
Така че трябва да го оперират
веднага след като се роди. Ако Даян
го износи до термина… Понякога…
– Том не успя да довърши.
– Може ли да се оправи?
– С операцията сърцето му ще
може да работи, но няма да е…
нормално сърце. Казаха, че ще са
необходими три различни операции
и след това цял живот ще има нужда
от лекарства. Никой не знае дали ще
се оправи напълно или…
 – Мога ли да направя нещо, за да
ви помогна?
– Няма какво да направим.
Освен да се молим.
Джулия се разплака и Гейбриъл
внимателно издърпа телефо-на от
ръката ѝ.
– Том? Гейбриъл е. Съжалявам
за бебето. Нека ти резервирам поне
хотел в близост до болницата.
– Няма нужда… – Том спря
рязко и Гейбриъл чу как Даян му
каза нещо. Том въздъхна. – Добре.
Това ще ни улесни много.
– Ще уредя всичко и ще ти пратя
информацията. Искате ли да отидете
до Ню Йорк за второ мнение? Мога
да ви резервирам самолетни билети.
Вземете препоръка за друга болница.
– Лекарите тук изглежда си
знаят работата. Утре имаме среща с
екипа от детската кардиология.
Погледът на Гейбриъл се спря
на жена му.
– Искаш ли Джулиан да дойде
при вас?
– Няма какво повече да направи
тук.
– Може и така да е, но тя ти е
дъщеря и бебето е неин брат. Само
кажи и тя ще дойде.
– Благодаря ти – отрони Том. –
В момента нещата са много
висящи…
Джулия изтри сълзите си и
посочи телефона.
 – Тя иска да ти каже нещо.
Грижи се за Даян и бебето, Том.
Гейбриъл ѝ подаде телефона.
– Татко… Моля те, дръж ме в
течение какво става.
– Непременно.
– Съжалявам, че повдигам тази
тема сега, но какво ще стане със
сватбата?
– Не знаем, Джулс.
– Смятаме да прекараме Деня на
труда в Селинсгроув. Ще бъда там
преди това, ако с Даян се нуждаете
ог мен.
– Добре.
– Да кажа ли на Ричард?
Том се поколеба.
– Може би да. С колкото по-
малко хора говоря аз, толкова по–
добре. Даян вече се чу по телефона с
майка си и сестра си Мелиса.
– Обичам те, татко. Предай
цялата ми любов и подкрепа на
Даян.
– Ще го направя. Чао, Джулс.
Джулия затвори внимателно
телефона. После се отпусна в
прегръдката на Гейбриъл.
– Толкова бяха щастливи за
бебето.
Той я притисна силно към себе
си.
– Болницата, в която са, е добра.
– Напълно са съсипани. Дори
сърдечният проблем да се оправи,
явно бебето пак ще има сериозни
здравословни проблеми.
– Лекарите правят
предвиждания, но те говорят от
гледна гочка на вероятностите.
Всеки пациент е различен.
Отдръпна се рязко, сякаш го бе
осенила внезапно някаква мисъл.
– Том има ли някакви сърдечни
проблеми?
– Не, доколкото знам. Но и
двамата му родители имаха сърдечни
заболявания – погледна го сепнато. –
Не мислиш, че е нещо генетично,
нали?
– Не знам – притисна я отново
към себе си. – Има някои си-туации
и дни, в които да си истински
доктор, а не само доктор по някоя
арт или философска специалност е
безкрайно по-добре. Сега е такъв
ден.
По бузите на Джулия се стекоха
още сълзи. Никога не бе мис лила, че
с бебето може да има някакъв
проблем. Толкова беше щастлива, че
ще си има по-малко братче или
сестричка, че всички рискове ѝ се
струваха ужасно далечни.
Докато плачеше в ръцете на
съпруга си, осъзна, че колкото и да я
болеше, болката на Том и Даян
сигурно бе неизмеримо по-силни.
– Как може да се подготви човек
за подобно нещо? Как се справят с
това? – простена тя. – Не мога да си
представя как се чувстват…
 Джулиан се сгуши в Гейбриъл,
без да забележи изражението на
лицето му и внезапната искра на
ужас, появила се в очите му.
Глава 30
Август 2003 г.
Кеймбридж, Масачузетс
– Гейбриъл? Скъпи, време е да
ставаш.
Нежна женска ръка докосна
леко лицето му и за миг той се
отпусна. Не беше сигурен кой точно
бе той самият, нито кой ле-жеше гол
до него, но определено имаше секси
глас и допирът ѝ бе приятен.
Внимателно отвори очи.
– Здрасти, скъпи – големите ѝ
сини очи се взираха в него с
обожание.
– Паулина – изръмжа той и
затвори очи. Главата го болеше и
пулсираше и искаше само едно – да
спи още. Но професор Пиър– сън не
приемаше извинения от асистентите
си, което означаваше, че трябва да се
завлече до кампуса.
Замисли се дали професорът
щеше да приеме като извини-телна
причина за пропускане на лекция
смъртта на асистента си. Но се
съмняваше.
– Осем часът е. Имаш време за
закуска и душ. И може би малко… –
ръката ѝ се спусна към корема му.
После пръстите ѝ се обвиха около…
Сутрешната му ерекция увехна в
ръката ѝ като мърт во цвете.
Той я отблъсна встрани.
– Не сега.
 – Винаги казваш така. Да не би
да е, защото съм надебеляла?
Тя седна до него, коремът ѝ бе
леко заоблен, щедрите ѝ гърди
се бяха напълнили още повече.
Той не ѝ отговори, което само по
себе си бе достатъчен отговор.
– Мога да ти доставя
удоволствие. Знаеш, че мога –
прегърна го тя и го целуна по врата.
Обичам те.
– Казах "не сега". Мамка му.
Глуха ли си?
Той се изскубна от ръцете ѝ,
преди да спусне крака от легло-то.
Дървеният под бе студен под
стъпалата му, но изобщо не го
усещаше.
 Цялото му внимание бе
фокусирано върху едно нещо – оста-
тъка от белия прах по нощното му
шкафче. Сега бе вече буден и бързо
подреди огледалцето и
самобръсначката си и нави на руло
една петдоларова банкнота.
Светът пред очите му отначало
се размаза, но след миг Гей-бриъл
почувства как умът и тялото му
сякаш оживяват, движени-ята му
станаха сигурни и бързи.
Едно мигване, вдишване през
носа и всичко отново бе крис– тално
ясно. Беше напълно пробуден.
Можеше да мисли. Можеше да
функционира. Запали си цигара,
забравил за… каквато и да му бе сега
жената в леглото, която го
наблюдаваше. Тя се наметна е халат
и отиде в кухнята, защото не искаше
да излага нероденото им дете на
цигарения дим.
Той си допуши цигарата, изкъпа
се и спря, за да изпие чашата кафе,
която Паулина бе оставила за него до
мивката. Изми зъбите си, избръсна
се, мозъкът му вече обмисляше
всички задачи, които имаше да
свърши по дисертацията си, както и
безкрайния списък със задължения, с
които го бе натоварил професор
Пиърсън.
Гейбриъл нямаше време да
разсъждава за живота си или за
постъпките си. Ако го направеше,
щеше да осъзнае, че бе роб – че бе
окован във вериги; роб на кокаина,
на никотина, на кофеина и алкохола.
Беше роб и на страстите си,
когато членът му функционира-ше.
Въпреки че живееше с Паулина и тя
бе бременна от него, той имаше
сексуални връзки и с други жени.
Никога не си задаваше въпроса дали
не трябва да ги прекрати. Всъщност
изобщо не мислеше за това. Просто
го правеше.
– Красив си.
Паулина го наблюдаваше от
прага, облечена в черния си
копринен халат; ръцете ѝ бяха
поставени върху нарасналия ѝ корем.
Гейбриъл не ѝ обърна внимание.
Както не обръщаше внимание на
кръвясалите си очи, на тъмните
кръгове под тях и на факта, че бе
отслабнал с около десетина
килограма от обичайното си,
нормално за неговия ръст тегло.
– Направих ти закуска. Омлет и
препечени филийки – каза тя с
надежда в гласа.
– Не съм гладен.
– Предстои ти дълъг ден, а
Пиърсън ще те натовари много, със
сигурност.
– Остави ме на мира – тросна ѝ
се той. – Не съм гладен.
– Съжалявам – прошепна тя и
инстинктивно погледна към
корема си. – Сложила съм я на
масата заедно с плодове и прясно
кафе. Само трябва да похапнеш
малко.
Сапфирените му очи се
втренчиха с досада в нея.
– Добре – изпуфтя накрая.
Тя се усмихна и изчезна
припряно в малката кухня.
Скоро той се облече в
обичайната "униформа" на
харвардски докторант – сако от
рипсено кадифе и дънки, и се
настани на масата, насилвайки се да
погълне закуската. Довърши третата
си чаша кафе и тъкмо се канеше да
запали трета цигара, когато забеляза,
че Паулина го гледа втренчено. И
някак… хищнически.
 – Какво?
Тя се настани в скута му и уви
ръце около врата му Той не-волно
изстена от тежестта ѝ, но не забеляза
как Паулина потръп-на от
притеснение при този звук.
Тя доближи уста до ухото му.
– Знам, че бързаш. Нека само те
целуна, преди да тръгнеш.
– Паулина, аз…
Тя го прекъсна, като го целуна, а
езикът ѝ затанцува в устата му като
змия. Ръцете му я прегърнаха, когато
той отвърна на це-лувките ѝ,
чувствайки, че тялото му се
пробужда.
– Хайде, скъпи – посегна тя към
копчето на дънките му. – Ще бъдем
бързи.
– Нямам време – отсече той и я
изправи на крака. – Може би тази
вечер.
Лицето ѝ се натъжи.
– Но ти пишеш по цяла нощ.
– Ще намеря време.
– Не, няма – отвърна тя и
посегна към ръката му. – Гейбриъл,
обичам те. Мина много време. Моля
те.
Големите ѝ сини очи се
насълзиха и долната ѝ устна потре-
пери.
Той извъртя очи към тавана.
– Добре… Но трябва да бъде
бързо.
Издърпа си отново стола от
масата и посочи към слабините си.
– Започвай.
С нетърпелив поглед в очите тя
коленичи пред него и разкопча ципа
му.
Глава 31
Август 2011 г.
Умбрия, Италия
Гейбриъл не можа да заспи,
тормозен от спомените за миналото.
Мислите му се мятаха в няколко
различни посоки. Най-накрая,
уморен от въртенето, стана от
леглото и слезе долу в кухнята, за да
си налее нещо за пиене.
Застана в средата на кухнята,
огледа се и изруга. Беше махнал
целия твърд алкохол, оставяйки само
няколко бутилки вино за Джулия. Но
виното нямаше да засити жаждата
му. Не и тази нощ.
Не, тази нощ той искаше скоч.
Жадуваше мекотата му, плъзгаща се
по езика му, бързото парене по
устните и гърлото, мигновената
топлина, разпространяваща се във
вътрешностите му.
Само една чаша. Само една
искам.
Но нямаше никакъв смисъл. Бе
изхвърлил скоча.
Замисли се за Джулия, горе в
леглото му. Спеше спокойно, в
неведение за демоните, които го
измъчваха. Ръцете му трепереха от
желание.
Бързо премина мислено през
дванайсетте стъпки на Анонимните
наркомани, преди да се съсредоточи
върху стъпка номер две.
 Сила, по-висша от мен, може да
ми даде сили.
Помогни ми, Господи.
Моля те.
Гейбриъл затвори очи и се
прекръсти, душата му бе объркана и
отчаяна.
Знаеше, че ключовете за
мерцедеса му бяха на една ръка
разстояние. Знаеше, че може да се
качи в него, да кара до местната
кръчма и да си вземе нещо за пиене.
Джулия спеше. Можеше да се върне в
леглото и тя да не разбере, че го е
нямало.
Отвори очи.
Посегна към ключовете.
Глава 32
– Гейбриъл? – гласът на Джулия
стигна до терасата, където бе седнал.
Беше се настанил в ъгъла, на
тъмно, и мислеше. Чуваше стъпките
ѝ по плочките на пода и през
отворената врата, докато идваше към
него.
– Какво правиш? – попита тя,
поглеждайки към цигарата, която
държеше в едната си ръка, и към
чашата в другата.
– Нищо.
Постави цигарата до устните си
и вдиша дълбоко, после обърна лице
към небето и издиша дима нагоре.
– Ти не пушиш.
 – Разбира се, че пуша.
Обикновено предпочитам пури.
Тя погледна притеснено чашата
в ръката му, после потърси очите му.
Той вдигна чашата като за
наздравица.
– Не се тревожи, това е кока-
кола – намръщи се. – Предпочитам
скоч, "Лафройг", за да сме точни.
– Нямаме скоч.
– Знам – изръмжа той. – В
къщата няма пукнат алкохол, ако не
броим виното.
– Само бяло при това. Ти
предпочиташ червено – каза тя, като
сключи сърдито вежди. – Да не си
обикалял да търсиш алкохол?
– И какво ако съм го направил?
– тросна ѝ се Гейбриъл.
Джулия прехапа стреснато
долната си устна. Гейбриъл пос-тави
цигарата си в пепелника и долепи
палеца си до устните ѝ.
– Недей – каза той, после
отдръпна ръката си и взе цигарата
си, но я задържа далече от нея.
На терасата настана тишина,
двамата бяха сякаш на кило-метри
разстояние един от друг, докато най-
накрая тя проговори:
– Лека нощ, Гейбриъл.
– Чакай – постави той ръка на
бедрото ѝ, притискайки дланта си
към ефирната белота на нощницата
ѝ. – Трябва да те питам нещо. Как си
със здравето?
 – Минава полунощ и те ме
питаш за здравето ми?
– Просто ми отговори на
въпроса – настоя Гейбриъл с мрачен
глас. – Моля те.
Тя отметна косата от лицето си.
– Здрава съм. Имам ниско
кръвно и нивото на желязо в кръвта
ми нс винаги е достатъчно високо,
така че вземам хранителни добавки.
– Не знаех.
– Кръвното ми вероятно е такова
по наследство. Майка ми имаше
ниско кръвно.
– По наследство – промърмори
той, дръпвайки още веднъж ог
цигарата си.
Димът излезе от ноздрите му,
като че ли бе огнедишащ дракон.
– Малко е странно да ме питаш
за здравето, докато ти седиш тук и
пушиш цигари, не мислиш ли?
– По-добре е от кокаина,
Джулиан – отбеляза той с леден глас.
– Как умря майка ти?
– Защо ме питаш тези неща? –
отдръпна се тя от него.
– Казвала си ми, че майка ти е
умряла, докато си живяла с баща си.
Не знам дали е било инцидент, или
нещо здравословно.
Погледът на Гейбриъл
определено бе не просто любопитен,
но и разтревожен.
– Била е пияна и е паднала по
стълбите в сградата, в която
живееше. Счупила си е врата –
погледна го гневно Джулия. – Сега
доволен ли си?
Обърна се да влезе в спалнята,
но той я хвана за ръката.
– Джулиан?
– Не ме докосвай! – освободи тя
ръката си и се обърна към него. –
Обичам те, но понякога можеш да се
държиш като истински кучи син.
Той веднага скочи на крака,
разпилявайки питието и цигарата си
по терасата.
– Не го отричам.
– Нещо очевидно те тревожи, но
вместо да го обсъдиш с жена си, ти
предпочиташ да го обсъдиш с питие
и цигара. А, да. И с околния
умбрийски пейзаж. Добре. Седи си
тук цяла нощ, сам. Но не се опитвай
да си играеш с мен – каза с твърд
глас Джулия и се насочи към
френските прозорци, водещи към
спалнята им.
– Не се опитвам да си играя с
теб.
– Тогава ме предупреждавай,
когато решиш да се заравяш като
пещерняк из спомените за
нещастното ми детство.
Гейбриъл се опита да удържи
кикота си, но не успя.
Тя се обърна към него бясна.
– Не е смешно!
– Като пещерняк? Наистина ли?
– усмихна се той закачливо, но
Джулия само се намръщи още
повече.
Той се надигна и пристъпи към
нея.
– Не ме вини за смеха. Просто
имаш прекрасно чувство за
метафора.
Тя се отдръпна, но Гейбриъл я
притисна към себе си и устните му
се долепиха до нейните. Силният
вкус на дим и тютюн навлезе в
устата ѝ. Целувката му бе нежна, но
настоятелна.
След няколко секунди позата ѝ
се отпусна.
– Съжалявам – прошепна той. –
В лошо настроение съм. Не трябваше
да си го изкарвам на теб.
 – Прав си, не трябваше. Когато
съм притеснена, говоря с теб. Говори
и ти с мен.
Гейбриъл се отдръпна и прекара
ръце през косата си, разрошвайки я
още повече.
Тя го докосна по ръката.
– Всеки изпада в лошо
настроение понякога. Но не можеш
да повдигаш някои теми толкова…
неделикатно.
– Прости ми.
– Простено ти е – Джулия
потръпна. – Но ме плашиш. Търсиш
скоч и говориш за кокаин. Питаш ме
как е умряла майка ми. Какво става?
– Не тази вечер, Джулиан –
отвърна Гейбриъл и потърка лице с
дланите си. – Нямахме ли достатъчно
тревоги за един ден? Лягай си. Не
съм добра компания.
Върна се на мястото си, цялата
му поза бе отпусната, раменете му
бяха печално сведени.
Джулия се поколеба, погледът ѝ
се насочи към прозорците и
спалнята, после пак към съпруга ѝ.
Част от нея искаше да го ос-тави
насаме с мислите му. Друга част
смяташе, че той е под стрес и ако не
се намеси, ще изпадне в още по-
дълбока депресия. Или нещо по-
ужасно.
Пристъпи към него и
внимателно го докосна с ръка.
– Разстроен си.
 – Да.
– Преди, когато не бяхме заедно,
като изпаднеше в подобно
настроение, какво правеше?
– Пиех и вземах кокаин. И… –
Гейбриъл се умълча и затупа нервно
с босия си крак по пода.
– И?
Сините му очи се вдигнаха към
нея.
– И се чуках.
– Помагаше ли ти?
Той изсумтя.
– Временно. Проблемите ми
продължаваха да са си там и на
следващата сутрин.
Тя погледна към спалнята и
голямото им легло с балдахин.
Повдигна решително брадичка.
– Да вървим.
– Къде?
– В леглото – подкани го с
пръст. – Да поработим върху мрач–
ното ти настроение.
Гейбриъл я изгледа
пронизително. После се отдръпна
назад в стола си.
– Идеята не е добра, казах ти. Не
съм на себе си.
– Обичаш ли ме?
Той се намръщи.
– Разбира се.
– Ще ме нараниш ли?
– В никакъв случай. Защо
смяташ, че бих направил такова
нещо?
 – Мисля, че си мой съпруг и че
единственият начин, който мога да
ти предложа от тези, с които си
свикнал, за да заличим лошото ти
настроение, е чукане. Така че, да
вървим.
Гейбриъл зяпна от изненада.
Когато дойде на себе си, я погледна
още по-мрачно.
– Не бих те… чукал, Джулиан.
– Не, по-скоро би предпочел да
съм някоя друга, за да го направиш с
нея.
Очите му заискриха гневно.
– Това не е вярно. Не знаеш за
какво говориш.
– О, да, знам. Не ме докосна,
когато си легнахме. Нуждаех се от
теб, но ти каза "не". Не разбираш ли?
– разпери ръце тя. – Това, което ти
желаеш, аз се нуждая от него.
Помогни ми да забравя за
евентуалната загуба на единствения
брат, който някога съм имала. Моля
те.
Той се разкъсваше отвътре.
Личеше по копнежа в очите му и от
начина, по който желанието направо
струеше през кожата му.
Джулия импулсивно преметна
ръка през врата му и постави другата
на главата му. Притегли го към себе
си и го целуна с цялата си страст.
Той реагира незабавно и я
повдигна, увивайки краката ѝ око-ло
бедрата си. Сега той контролираше
целувките им; езикът му бе в устата
ѝ, настоятелен и трескав.
– Отведи ме в леглото – помоли
го тя, останала без дъх.
– Няма да използваме леглото.
С хищническо изражение в
очите Гейбриъл я отнесе в спалнята.

***

Гейбриъл не си направи труда

да пали свещи, лампи или да пуска
музика, просто я притисна до най-
близката стена. Лека светлина,
процеждаща се през вратата на
банята, осветяваше тъмната спалня.
Краката ѝ се стегнаха около
бедрата му, докато той сваляше
нощницата ѝ. Коприната падна като
пяна на пода.
Той пъхна два пръста в устата
си, навлажни ги и едва тогава ги
постави между краката ѝ. Тя
простена и се притисна към ръка-та
му. Допирът му стана по-
настоятелен и отчаян.
– Боиш ли се? – доближи устни
до ухото ѝ.
– Не – отвърна тя, преплитайки
пръсти в косата му. Притегли устата
му още по-решително към своята.
Той облиза устните ѝ е език,
пъхна езика си между тях и за-почна
своето изследване отвътре. Ръката му
се подпъхна, да я хване за дупето и
да я притегли към него.
– Гледай – прошепна ѝ с дрезгав
глас, докато обсипваше с целувки
шията ѝ.
– Какво да гледам?
– Нас. В огледалото.
Джулия отвори очи и видя
огледалото, закачено на отсрещната
стена на стаята. Някак си бе идеално
разположено, за да отразява
великолепния гол гръб на съпруга ѝ
и тъмнокосата жена, коя го бе
прикрита от тялото му.
– Искам да виждаш това, което
виждам аз, когато свършваш.
Гейбриъл продължи да я целува,
после обхвана гърдите ѝ в ръце и
облиза зърната им едно по едно.
Обходи ги с език, засмука ги, пак ги
облиза.
Отново пъхна ръката си между
краката ѝ, потупа и подразни плътта
ѝ с длан, спускайки се постепенно
надолу, докато накрая пое с уста
набъбналия ѝ клитор.
Джулия опита да се съсредоточи
върху гледката в огледало-то, но ѝ бе
много трудно.
Езикът му галеше и смучеше
най-чувствителното ѝ място, устните
му го придърпваха и теглеха…
Никога преди не бе виждала как
изглеждат двамата заедно отстрани.
Неговото тяло бе стройно и
издължено, нейното – по-дребничко
и по-нежно. Кожите им бяха с
различен оттенък –той бе по-смугъл,
а тя по-бледа.
Гейбриъл я докосваше и
целуваше всеотдайно и
целенасочено. Сякаш бе умиращ мъж
и това бе последната му мисия.
Плътта ѝ почти се разтапяше от
топлината на допира му.
Неговата отдаденост я караше да
загуби представа за света около себе
си, както ставаше винаги в такива
моменти. Възприе-маше единствено
настоятелните му пръсти и
нетърпеливо еректиралия му член,
пулсиращ между краката ѝ.
– Нуждая се от теб – простена тя
и се отдръпна назад, за да го види в
целия му блясък. После се вкопчи в
раменете му, почти покатервайки се
по тялото му, за да се намести върху
него.
– Искам да свършиш първа.
Гледай в огледалото.
Той продължи да я целува долу,
да я гали и напъхва езика си в нея.
устоявайки на желанието да
отговори на отчаяните ѝ движения.
Без предупреждение долните ѝ
устни се разтвориха и гя ах-на,
вперила поглед в отражението им.
После рязко, с едно-единствено
движение Гейбриъл проникна в нея.
Тя видя как очите ѝ се
разширяват, как пръстите ѝ се впиват
в раменете му. Видя силните му
бедра и гладкия красив задник да се
придвижват напред е тласъци,
отново и отново.
Простена и затвори очи.
– Казах ти да гледаш – изръмжа
той и захапа ухото ѝ.
Тя отвори очи и видя, че той я
гледаше настоятелно. Погледна
отново към огледалото. Гейбриъл
продължаваше да прониква в нея със
същия настоятелен ритъм, като
таран, разбиващ вратата на крепост.
От устните ѝ излизаха стонове и
въздишки, когато темпото му се
ускори. Тя не откъсваше очи от
огледалото.
– Това не е чукане – прошепна ѝ
той. – Погледни ме.
Очите ѝ се откъснаха от
огледалото и се насочиха към него.
Сапфиреносините му ириси
почти не се виждаха, закрити от раз-
ширените черни зеници.
– Това не е чукане. Това е много,
много повече – дишането му се
накъса, ритъмът му изведнъж стана
неравен.
– Завинаги… – запъхтя се тя,
следвайки неговия ритъм.
Той отвори уста да каже нещо,
но в този момент тя свърши. Думите
му потънаха в нейните оргазмични
пристъпи, в морето от усещания.
Очите ѝ се затвориха, докато тя се
отдаваше на задоволството, течащо
през нея.
Гейбриъл се изтласка в нея още
веднъж и свърши мощно, впивайки
нежно зъби в ямката на шията ѝ.
Джулия отпусна глава на
раменете му и се опита да си поеме
дъх.
– Невероятно – измърмори той,
след като и неговото дишане се
нормализира – повдигна глава. –
Добре ли си?
Тя затвори очи и отпусна глава
на стената.
-Да, но краката ми са
изтръпнали. Дай ми минутка, преди
да ме свалиш долу.
– Защо смяташ, че съм
приключил с теб?
Отметна косата ѝ зад раменете и
доближи устни до ухото ѝ.
 – Едно – прошепна той.

***

Джулия се събуди на следващата

сутрин в празно легло. Не беше
изненадващо. Но когато откри, че и
банята, и терасата бяха така, бързо
навлече нощницата и халата си и
слезе да търси съпруга си.
Не го намери никъде.
Ключовете за мерцедеса бяха на
кухненския плот, където ги бе
оставил предишната нощ, точно до
празната бутилка от кока– кола.
Нямаше бележка.
Заля я вълна от обида. Вечерта
им бе страстна, може би най–
страстната от много нощи насам.
Бяха се любили до стената, на плота
в банята, на пода и най-накрая – в
леглото. Слънцето почти изгряваше
на хоризонта, когато той се предаде
и я остави да спи. Джулия искаше да
се събуди заедно с него и може би
отново да се посвети на изучаване на
тялото му. Но нямаше този късмет.
Отсъствието на Гейбриъл и
липсата на бележка я разтревожиха.
Дори не бе оставил чаша вода или
сок на нощната ѝ масичка, какъвто
му бе обичаят.
Чудя се дали така са се
чувствали и другите жени, след като
е прекарвал нощта с тях. Дали ги е
оставял…
Спря се, но притеснението ѝ
премина в тъга. С неохота се изкачи
по стълбите и се върна в стаята.
Облече банските си, взе слънчевите
си очила и шапката и се запъти към
басейна. Плуването щеше да я
успокои.
Плува, докато почти забрави
разговора с баща си предишния ден и
очевидното разстройване на
Гейбриъл вечерта. После отпусна
крака в плиткия край, повдигна очи
и видя чифт маратонки до ръба на
басейна.
– Казах ти, че не искам да
плуваш сама.
Гейбриъл стоеше до
стълбичката и ѝ подаваше хавлията.
Бе-ше облечен в екипа си за тичане и
тениската му бе мокра от пот.
– Добро утро и на теб – каза тя и
доплува до него.
– Добро утро.
– Нямаше да плувам сама, ако не
ме бе оставил сама – каза тя, докато
се увиваше в хавлията и го погледна,
сложила ръце на кръста си.
Той изглеждаше напрегнат.
Гледаше я, но избягваше контакт с
очи, а позата му определено
излъчваше неспокойство. Джулия се
зачуди как след нощ с фантастичен
секс тя се чувстваше отпусната и
успокоена, а той бе опънат като
струна от напрежение.
 – Можеше да ми оставиш
бележка.
– Можех – каза той бавно. – Не
помислих за това.
– Ако искаш да тичаш, тичай.
Просто ми казвай кога ще се върнеш.
Гейбриъл отвори уста да каже
нещо, но после явно размисли.
– Ще се изкъпя. Направих
резервация за баща ти и уредих да
доставят и кошница с плодове в
стаята. Ще бъда в кабинета си,
смятам да работя цял ден. Но вечерта
ще те заведа да хапнем в Тоди.
– Не.
Той премигна към нея.
– Не ли?
– Не, Гейбриъл. Не можеш да
избягаш в кабинета си и да се скриеш
там, след като се държиш с мен така
студено. Не.
Изражението му се промени.
– Не съм искал да се държа
студено с теб – каза тихо той.
Тя го погледна. Мъжът ѝ
потърка замислено брадичката си.
– Много неща са ми в главата.
– Това каза и миналата вечер.
Мислех, че… заниманията ни ще те
откъснат от тях.
Лицето му помръкна.
Застана пред нея и посегна към
колието, което ѝ бе подарил.
Прокара пръст по висящото сърце.
– Винаги си прекрасна. Бих те
държал в ръце цял ден, но това няма
да реши проблемите ми.
Джулия постави длан върху
ръката му.
– Тогава ми кажи какво те
измъчва, любов моя.
Погледът му се втренчи нежно в
нея.
– Обичам те.
Тя издиша тежко.
– Отиди да намериш своето
решение. Но не забравяй, че не си
сам в тази къща. Не искам да живея с
призрак.
Гейбриъл я погледна натъжено.
Целуна я нежно по челото, после се
прибра в къщата.

***
 Верен на думите си, Гейбриъл
прекара следобеда в кабинета си, зад
затворената врата.
Джулия нямаше представа какво
прави той, но се надяваше да решава
по някакъв начин проблемите, които
толкова дълбоко го измъчваха.
Няколко различни сценарии
минаваха през главата ѝ.
Може би Паулина се бе свързала
с него и му бе припомнила миналото
им. Може би новината за болестта на
брат ѝ го бе накарала да размисли за
собственото му желание за дете.
Може би бе осъзнал, че бракът не е
това, което бе очаквал – и мисълта,
че ще бъде обвързан завинаги за една
жена го задушаваше.
 Безпокойството ѝ нарастваше.
Можеше да понесе всичко, но не и
студенината на Гейбриъл. Беше
виждала и преди презрение в очите
му. Беше отблъсквана от него.
Веднъж бе оцеляла, но дори само
мисълта да преживее това отново я
ужасяваше. В желанието си да
насочи мислите си към нещо друго,
тя седна компютъра си и започна да
търси информация за Детската
болница във Филаделфия и синдрома
на хипопластичното ляво сърце.
Сайтът на болницата я
обнадежди. Бяха описани случаите
на няколко пациенти, претърпели
операция, каквато предстоеше на
нероденото ѝ брагче. Но всички
разкази и описания свидетелст-ваха
и за нещо друго – че никой, нито
дори специалистите в бол-ницата
можеха да предвидят колко здрави
щяха да бъдат пациен-тите като деца,
тийнейджъри или възрастни хора.
Помоли се мълчаливо за баща си
и за Даян, и накрая – за бъ-дещото си
братче. Помоли Бог да му помогне и
да го надари със здраве.
После мислите ѝ отново се
върнаха към съпруга ѝ.
Помоли се за него. За брака им.
Мислеше, че сексуалните им
преживявания миналата нощ ги бяха
сближили и той ще може по-лесно да
общува с нея. Сега се притесняваше,
че може би бяха оказали обратния
ефект. Ако Гейбриъл успяваше да
общува с нея чрез тялото си, може би
той не виждаше смисъл да го прави и
с думи.
Върна се към проучванията си за
педиатричната кардиоло– гия,
четеше статия след статия, докато
думите се замъглиха пред очите ѝ и
главата ѝ се отпусна на облегалката
на креслото.

***

Джулия се пробуди с усещането,

че някой я наблюдава. Ле-жеше в
леглото, Гейбриъл бе приседнал до
нея, обвил колене с ръцете си.
Наблюдаваше я през очилата си.
– Късно е – прошепна той. –
Заспивай отново.
Тя погледна към часовника на
нощната масичка. Минаваше
полунощ.
– Пропуснала съм вечерята.
– Беше изтощена. Вчера те
държах будна до много късно.
Тя се прозя.
– Ела тук.
Той пренебрегна протегнатата ѝ
ръка.
– Хей – прошепна тя. – Няма ли
да получа целувка.
Той докосна устните ѝ по начин,
който можеше да бъде опи-сан
единствено като "формален".
 – Това не беше много добра
целувка – отбеляза тя. – Клечиш на
ръба на леглото като гаргойл, дебнещ
над мен. Какво става?
– Не те дебна.
Джулия се надигна и сложи
ръце на раменете му.
– Тогава ме целуни истински, не
като дебнещ гаргойл, преструващ се,
че е съпругът ми.
Тъмните му вежди се сключиха
гневно на челото му.
Гаргойл? Знаете как да смачкате
егото на мъжа, мисис Емерсън.
– Вие сте много по-красив от
мен, професоре. Но аз нямам
проблем с това.
– Не богохулствай – помръкна
той.
Тя се облегна отново на
възглавницата и изпуфтя от досада.
– Обичам те, Гейбриъл. Това
означава, че ще направя всичко, за да
се преборя с демоните в теб. Но няма
да позволя да ме изолираш. Или
говори с мен, или се прибирам у
дома.
Почувства погледа му, преди да
го отклони встрани – два си-ни
блестящи и гневни сапфира в
полумрака.
– Какво? – изръмжа той.
– Ако отида при баща си, той ще
разговаря с мен. Мога да сс грижа за
него и за Даян, когато се върнат от
болницата. Държиш се така, сякаш
не можеш да понасяш дори да ме
гледаш – отпусна се тя по гръб и се
загледа в балдахина над главата си.
– Беатриче – каза с болезнен
глас Гейбриъл. – Ако искаш да
отидеш да видиш баща си, ще отидем
заедно. Но няма да ти позволя да
направиш това пътуване сама.
Проклет да съм, ако се прибереш у
дома без мен.
Тя се усмихна леко.
– Ето това е Гейбриъл, за когото
се омъжих. Реших, че съм те
загубила.
Свали очилата му и ги постави
на нощната масичка. После го
притегли под завивката при себе си.
Той се завъртя на една страна с
лице към нея. После съвсем леко
намери устните ѝ в мрака.
– Най-накрая – облегна тя глава
на гърдите му. – Кажи ми защо си
толкова мрачен.
– Не мисля, че искаш да чуеш
това точно сега.
– Напротив, искам.
– Добре. Каза, че според теб съм
искал да се чукам с някоя друга –
тонът му стана още по-суров. –
Никога повече не ми каз-вай
подобно нещо.
– Съжалявам – прошепна тя.
– Не е вярно. Кълна се в Господ,
не е. Оставих този живот зад гърба
си и не искам да се връщам повече
там.
 – Не те карам да се връщаш там.
Надявах се, че ще ти помогна да
преодолееш лошото си настроение,
вместо да седиш отвън и да се
депресираш.
– Не си фантазирах как се чукам
с други жени, уверявам те – каза той
гневно. – Това, което имаме помежду
си, е прекалено важно, за да го
превръщаме в нещо евтино – като
просто чукане.
Тя се размърда.
– Нямаше нищо евтино в това,
което правихме миналата нощ.
Обичаме се. И двамата научихме
неприятни новини. Имах-ме нужда
от утеха.
– Бях егоист.
 – Беше взаимно. Помниш ли? Аз
те желаех. Нуждаех се от теб. Ако ти
си бил егоист, и аз съм била такава.
Но не го виждам по този начин. Да,
беше по-агресивно и интензивно,
отколкото обикновено се любим. Но
ти ми обеща, че съм в безопасност с
теб. И аз се чувствах в безопасност.
Обеща ми, че можем да екс-
периментираме. И миналата нощ
направихме точно това. Давай-ки, и
двамата получихме нещо.
Тя се опита да запази спокойно
изражение, но не успя. Усмихна се
широко при спомена за
преживяванията им.
След миг се намери просната на
леглото по гръб, а той се бе надвесил
над нея.
– Не мисля, че свети Франциск
ще одобри да използваш част от
молитвата му като описание за
сексуалните ни занимания –
изръмжа той.
– Франциск е вярвал в брака и в
любовта. Сигурна съм, че ще разбере.
А дори да не одобри, би замълчал, не
би ни укорявал глас но.
Гейбриъл затвори очи и поклати
глава. Но на устните му за-игра
усмивка.
Когато отвори очи, те бяха
изпълнени с нежност.
– Дори цял живот да живея с
теб, ти ще продължиш да ме
изненадваш.
 – Радвам се да го чуя, Гейбриъл,
защото си окован за мен. Дори
когато си в ужасно настроение, аз не
се срамувам от това, което вършим
заедно с телата си, защото го правим
и с душите си. Не искам и ти да се
срамуваш.
Той кимна и я целуна с
благоговение.
Тя го целуна в отговор.
– Ти ми каза, че съм в
безопасност в леглото ти. Но аз
искам да знаеш, че ти си свободен в
моето. Целият товар от миналото ти
няма никакво значение тук.
Гейбриъл погали нежно
брадичката ѝ.
– Добре.
 – Сега ще ми кажеш ли за какво
бе толкова притеснен вчера?
– Още не – по лицето му
премина сянка. – Имам нужда от
малко време – заигра се с
диамантите на уши ге ѝ. – Сърцето
ми е твое. Никога не се съмнявай в
това.
Джулия се отпусна в ръцете му,
но мина дълго време, преди сънят да
дойде при нея.
Джулия не бе терапевт. Бе
прекарала доста време на терапия и
бе запозната с програмата от
дванайсет стъпки за възстановя-ване.
Но се опитваше да не категоризира
другите. В случая със съпруга ѝ обаче
не успяваше да се въздържи. Нещо го
тревожеше. Нещо го безпокоеше
достатъчно, за да го накара да
възроди старите механизми за
справяне с проблемите.
Подозираше, че каквото и да го
притесняваше, бе свързано с
новините, които бяха получили от
Том и Даян, но не беше сигурна.
Съвпадението не означаваше
задължително наличие на причина и
следствие и бе възможно двете
събития да не бяха свързани едно с
друго.
Без да знае какъв бе проблемът,
не знаеше как да му помог-не. Или
как да го утеши. Чувстваше, че тъмен
облак е надвиснал над него въпреки
опитите му да се държи така, сякаш
нищо не е станало.
Тя го познаваше. И нежеланието
му да сподели проблема с нея я
нараняваше.
Престоят им в Умбрия беше към
края си и те се приготвиха да
заминат за Флоренция. Тя реши да
положи всички усилия, за да бъде
подкрепяща и любяща съпруга. Но
реши, че ако не ѝ се е доверил,
докато се върнал в Кеймбридж,
трябва да вземе друг и мерки.
Миналото лято, по време на
раздялата си с Джулия, Гейбри-ъл бе
работил като доброволец във
францисканското сиропита-лище във
Флоренция. Но както персоналът
установи, той не бе идеалният
доброволец. Не приемаше указания,
даваше ги. Не се колебаеше да прави
промени в системата на
сиропиталището, нито да настоява за
ремонт на съоръженията, за ново
меню. И когато те протестираха, че
нямат пари, за да направят такива
промени, той просто плащаше за
всичко.
Накратко, директорът на
сиропиталището Фра Силвестро
прие на драго сърце даренията му, но
бе облекчен, когато фран–
цисканците в "Санта Кроче" убедиха
Гейбриъл, че ще бъде по– добре да
използва уменията си, като води
туристически групи и чете лекции за
живота на Данте.
 Фра Силвестро прие с радост
появата на Джулия през август,
надявайки се, че тя ще успее да
укроти донякъде агресивната да–
рителска дейност на съпруга си.
Когато семейство Емерсън
пристигнаха, бяха посрещнати от
директора, неговата асистентка
Елена и група деца. Децата бяха на
възраст от четири до осем години и
се обръщаха към Джулия с Zia Julia,
поднесоха ѝ букет и свои рисунки.
Рисунките бяха цветни и на тях най-
често имаше усмихващи се деца и
жена с тъмна коса, заобиколена от
тях.
За миг Гейбриъл бе стъписан. В
очите на децата, особено на по-
големите, видя себе си като дете.
Спомни си как стои в чакал-нята на
болницата в Сънбъри след смъртта
на майка си и се опитва да си вземе
нещо за ядене от машината. Нямаше
пари и падна на колене, за да види
дали няма изгубени монети по пода.
Гейбриъл затисна спомена. Ако
Грейс не бе дошла за него този ден,
животът му щеше да поеме в съвсем
различна посока. Джулия поздрави
всички деца, прикляквайки, за да
бъде на ни-вото им. Изглежда се
чувстваше непринудено, бърбореше и
се смееше с тях на италиански.
След като ги представиха,
Гейбриъл и Джулия бяха заведени в
страничния двор, където се бяха
събрали останалите деца от дома –
на възраст от една– до
дванайсетгодишни. Персоналът бе
извел всички деца, за да се
забавляват на тържеството.
Гейбриъл не бе успял да осигури
подвижна менажерия с жи-вотни, но
имаше четири понита. Те бяха
вързани в далечния край на двора,
заобиколени от тълпа въодушевени
деца.
Имаше балони и много игри,
както и надуваем замък. В еди-ния
край бяха подредени маси с храна и
десерти и голяма пира-мида с
опаковани подаръци.
– Как ще разберат кой подарък
за кое дете е? – попита Гейбриъл.
 Джулия погледна към
пирамидата.
– Сигурна съм, чс всеки подарък
е надписан.
– А ако детето не си хареса
подаръка?
– Елена попита всяко дете какво
иска и после купихме подаръците –
стисна ръката му Джулия. – Спри да
мърмориш. Децата ще видят, че се
мръщиш и ще се уплашат.
Гейбриъл подсмръкна при това
мъмрене, но разбра, че Джу-лия е
права и се постара да смени
изражението си.
Наблюдаваше я как играе с
децата, как пуска сапунени мехури и
подмята балони във въздуха.
Тъмнокосо и тъмнооко малко
момченце се залепи за нея и скоро
Джулия го взе на ръце и го разнасяше
със себе си, като се мъчеше да
освободи косата си от стиснатото му
юмруче и да избегне малката
лигичка, спускаща се от бебешката
му уста.
Гейбриъл бе залят от толкова
силно усещане, че направо го заболя
от него.
Джулиан е родена да бъде
майка. Тя е изпълнена с любов,
обича да дава, търпелива е. Тя
притежава всичко, което липсваше
на моята биологични майка, а Грейс
имаше в изобилие. Може би има
толкова много от тази любов, че ще
компенсира моите недостатъци.
За да не се поддаде на
меланхолията, Гейбриъл се зае да
помага е понитата, като повдигаше
децата и ги слагаше на седлата.
Джулия бе права. Понитата бяха
хитът на събитието. Децата се редяха
на опашка, за да ги яздят и да ги
хранят, докато им дойде редът.
Когато настъпи време за
раздаване на подаръците, Гейбриъл
застана зад масата заедно с жена си.
Брат Силвестро се обърна към
децата, като благодари на семейство
Емерсън за тяхната щедрост.
Гейбриъл и Джулия кимнаха при
вежливите аплодисменти. После
Джулия започна да раздава
подаръците, все още държейки на
кръста си малкото момченце.
Гейбриъл щеше да се
присъедини към нея, но едно малко
момче го дръпна за панталоните, за
да привлече вниманието му.
– Здрасти – каза Гейбриъл на
италиански. – Как си?
– Ти ли си? – попита момчето.
– Кой дали съм?
– Супермен.
Гейбриъл се усмихна
развеселено.
– Защо смяташ, че съм
Супермен?
– Приличаш на него. Мога ли да
видя дали носиш костюма си под
ризата? – посочи момчето към
бялата риза на Гейбриъл.
Той се усмихна широко.
– Днес не съм с костюма си.
– Но носиш очила като на Кларк
Кент.
Гейбриъл свали очилата си и ги
огледа. Смяташе, че негови-те рамки
"Прада" бяха много по-хубави и
фини от ужасяващите широки рамки
на Кларк Кент. Но може би грешеше.
Нямаше време да се засегне,
защото, когато свали очилата си,
момчето ахна. Около него вече се
бяха събрали още деца.
– Той е Супермен – прошепна
победоносно първото момче.
Гейбриъл си сложи отново
очилата, после разроши косата на
 хлапака.
– Опасявам се, че не съм
Супермен. Аз съм Но Гейбриъл от
Америка. А Джулия ми е жена.
Децата погледнаха към Джулия,
която продължаваше да вика имена и
да раздава ярко опакованите
подаръци. Тя улови погледите им и
им се усмихна.
– Това е Лоис Лейн – обади се
един гласец.
– Да – каза първото момче. –
Познахме я, това е Лоис Лейн.
Гейбриъл погледна Джулия с
нови очи.
– Мисля, че тя е по-висока –
пошегува се той.
– Имам я на рисунка. Искаш ли
да я видиш? – едно момче му подаде
комикс и посочи рисунката на Лоис
Лейн на корицата. – Тя е.
– Подстригала си е косата – каза
друго момче, оглеждайки Джулия с
разочарование. – Харесваше ми по-
дълга.
– На мен ли го казваш –
измърмори Гейбриъл.
– Владееш ли някакви номера? –
намеси се едно момиче.
Какви номера? – попита
професорът, като се опитваше да
прикрие забавлението си.
– Да вдигнеш нещо тежко, да
виждаш през стени, да летиш…
– О, да, полети! – започнаха да
подскачат и да викат децата.
 Гейбриъл се огледа към
увеличаващата се тълпа от дечурлига,
струпали се около него, и въздъхна.
Вдигна ръце, за да ги успокои. После
се наведи и снижи глас:
– Никой не знае, чс Кларк Кент
е Супермен.
– Аз знам – каза едно от
момчетата, като вдигна ръка във въз-
духа.
Гейбриъл се усмихна.
– Да, ти знаеш. Но никой от
възрастните не знае. С Лоис сме тук
за тържеството. Така че се нуждая от
помощта ви да запазим това в тайна.
Разбрахте ли?
Някои от децата го изгледаха
скептично, но мнозина кимнаха.
 – Сега Лоис има подаръци за
всички вас. Защо не отидете да ѝ
кажете "здравей" и да си вземете
подаръка?
Със смесени изражения на
лицата хлапетата започнаха да се
разпръсват и скоро бяха увлечени от
други занимания.
Джулия, която бе подочула част
от разменените реплики, улови
погледа му и му се усмихна.
– Супермен? – каза тя
безмълвно, оформяйки думата само с
устни.
Той поклати глава. За своите
трийсет и пет години бе наричан по
много начини, но никога не го бяха
обвинявали, че е Супермен. Въпреки
че Джулия щеше да бъде дяволски
добра Лоис Леин, това трябваше да
се признае.
Зачуди се дали във Флоренция
има магазин, откъдето да се снабди с
някои подходящи костюми…
Обмисляше тези и други палави
неща, когато почувства, че някой го
гледа. Сведе глава и видя малко русо
момиченце. Беше пъхнала пръсти в
устата си и се взираше към него. Той
ѝ се усмихна.
– Здравей съкровище!
Тя извади пръстите си от устата
и протегна ръчички към него.
Отначало той не разбра какво иска.
Тя вдигна ръце още по-високо и ги
размаха леко.
 – Моли те да я вдигнеш,
Железни човеко – каза внезапно по-
явилата се до него Джулия.
Гейбриъл вдигна момиченцето
на ръце и тя му се усмихна леко,
преди отново да захапе пръстчетата
си.
В този момент Джулия го
погледна и двамата мълчаливо ос-
танаха така за един дълъг, наситен с
емоция миг. Тя се усмихна на
момиченцето и я потупа по гръбчето.
После се върна на масата с
подаръците.
– Мария не говори.
Гейбриъл се обърна и видя
Елена, способната асистентка на
брат Силвестро.
 Тя се протегна да прибере една
руса къдрица зад ухото на детето.
– Изненадана съм, че дойде при
теб. Обикновено избягва не-познати.
– На колко години е?
– На три – Елена премина на
английски. – Но не е проговорила,
откакто дойде при нас преди година.
– Защо?
– Преживяла е голяма травма.
Гейбриъл погледна ангелското
личице на детето и потисна с
огромна воля желанието си да
изругае и прокълне хората, въз-
растните по-специално.
– Ще проговори ли някога?
– Надяваме се. Нуждае се от
добро семейство, това е сигурно.
 Несъзнателно Гейбриъл
притисна детето по-силно към себе
си.
– Трудно ли се намират
осиновители?
– Зависи – Елена се усмихна на
Мария и я попита на италиан-ски
дали ѝ харесва празникът.
Мария кимна и посочи към
понитата.
– Ааа… Мисля, че искаш
разходка с пони. Да я взема ли? – по-
пита Елена Гейбриъл, но той
поклати глава.
– Аз ще я заведа.
Отиде с нея до понитата и я
попита на италиански кое ѝ е
любимото. Тя посочи най-малкото,
черно пони с бели петна по козината
си. Опашката му бе сплетена с
червена панделка и се наричаше
Шоколадчо.
Гейбриъл внимателно постави
Мария на седлото и подкрепяше
гръбчето ѝ с ръка, докато треньорът
на понито го поведе в кръг.
Мария се усмихна и се вкопчи в
гривата му.
Докато Гейбриъл обикаляше в
кръг с детето и понито, раз-
съждаваше върху факта, че животът
му би могъл да бъде съвсем
различен. Никога не беше оставал
сирак в пълния смисъл на ду-мата,
имаше семейство. И имаше
семейство, защото Грейс и Ри-чард
бяха отворили дома си и сърцата си
за него.
Въпреки че мракът, който в
момента го разяждаше, не бе от-
стъпил напълно, Гейбриъл откри, че
бе благодарен за надеждата, която бе
изгряла толкова рано в живота му, а
той понякога пре-небрегваше. И се
закле, че ще сподели тази надежда и
с другите.
По някакъв начин.
*
Джулия наблюдаваше съпруга си
сред тълпата от деца и по– късно, с
малкото момиченце, и се почувства
като омагьосана. Нещо в гледката на
високия красив мъж, обясняващ защо
не е Супермен, я разтопи.
 Не беше имала много
възможности да наблюдава Гейбриъл
как общува с деца. Никога не го бе
придружавала по време на
доброволческата му дейност в
Италианския дом за деца. Беше го
виждала с Куин, разбира се, но само
няколко пъти.
Да види как Гейбриъл се
грижеше за Мария, беше изумително.
Професорът можеше да бъде
страховит. Имаше моменти, ко-гато
се държеше студено и надменно.
Беше го видяла и на терасата в
Умбрия, толкова мрачен, че направо
сс уплаши за него. Но изненадващата
му нежност, с която се отнасяше с
децата, я накара да се запита какъв
ли щеше да бъде с тяхното дете.
Щеше да роши косата му и да му
разказва за Супермен. Щеше да носи
дъщеря им на ръце и да се държи с
нея като с принцеса.
Докато наблюдаваше Гейбриъл
как се усмихва и говори на
мълчаливото дете, Джулия осъзна, че
това, което ѝ бе казала Тами, бе
вярно – децата разкриват специална,
непозната иначе страна в добрите
мъже.
И тя отчаяно пожела да даде на
Гейбриъл тази възможност.
Някой ден.
Глава 33
В края на прекрасния, но дълъг
и изморителен ден Джулия и
Гейбриъл седяха на терасата на
любимия си хотел "Галери Арт".
Терасата и стаята пазеха толкова
спомени за тях. Това бе мястото, на
което Джулия му бе отдала
девствеността си, мястото, където
той се бе завърнал, когато бе
почувствал, чс е склонен да се
предаде на старите си вредни навици
по време на раздялата им.
Той лежеше на външния диван, с
ръце зад главата си, загледан в
обсипаното със звезди небе. Тя беше
до него, отпиваща от чашата си със
"Сан Пелегрино".
– Можеш да си сипеш вино –
посочи той чашата ѝ.
– Предпочитам вода, Супермен.
Той се усмихна.
– Разговорът беше интересен.
Наричали са ме как ли не, но не и
Супермен.
Джулия прокара пръст нагоре и
надолу по ръката му.
– Само защото никой не се е
осмелявал да го направи. Харесва ми
идеята да бъдеш красивият, но леко
странен професор през деня и секси
Железният човек нощем.
– Какво ти казах за тези
епитети, с които все ме наричаш?
Откачалка, сега пък странен… –
Гейбриъл я хвана за китката и я
придърпа така, че сега тя бе почти
легнала върху него.
Водата се разлюля в чашата ѝ,
затова той я взе от ръката и я постави
отстрани.
– Ще ти покажа нещо желязно
тази нощ.
– Разчитам на това – прошепна
тя.
– Не бях мислил за теб като за
Лоис Лойн, но сега вече виж-дам
приликата.
Джулия обърна драматично очи
към небето.
През цялото това време мислех,
че си влюбен в Беатриче, а всъщност
е била Лоис Лейн. Трябва да
променя литературните жанрове.
– Трудно. Но лека смяна на
ролите може да е интересна, мис
Лейн.
– Трябва да си организираме
Хелоун парти, за да облечем
костюми.
Гейбриъл погали лицето ѝ с
пръст.
– Не е нужно да чакаме чак до
Хелоун.
Пареща тръпка премина по
гръбнака ѝ от тона, с който бяха
казани думите му.
– Нямам търпение. Забавлява ли
се на тържеството днес?
– Разбира се – кимна той, после
я пусна и погледът му отново се
зарея в небето.
Тя въздъхна и взе чашата си.
Отпи от водата, докато обмисляше
как да повдигне темата.
– Нещо се случи днес, нали?
-Да.
Тя изчака да продължи, но
Гейбриъл не го направи. Остави
чашата си на масата и се обърна към
него, после внимателно до-косна с
ръка корема му.
– Искаш ли да поговорим за
това?
Той поклати глава.
Сърцето ѝ се сви.
– Списъкът с нещата, които не
искаш да споделиш е мен, става все
по-дълъг.
 – Мълчанието ми не е с цел да
те нараня.
– Но го правиш – изпуфтя тя
раздразнено. – Как мога да бъда твой
пълноценен партньор, когато не
говориш с мен?
– Джулиан, ще говоря с теб.
Обещавам, че няма да направя нищо,
без да го обсъдя с теб. Просто трябва
да… обмисля някои неща сам.
– Не можеш ли да ги обмислиш
с мен? Аз съм добър слуша-тел. Мога
да помогна.
– Ти си наистина добър
слушател. Най-добрият. Но понякога
мъжът трябва да свърши някои неща
сам.
– Това да не е мъжката реплика:
"Не си тормози хубавата гла-вица с
неща, които не разбираш, бейби"?
– "Мъжката реплика"? –
изимитира я той и целуна нежно ръ-
ката ѝ. – Ти си възхитителна.
Тя се отдръпна и скръсти ръце
на гърдите си.
– Сега не е подходящ момент да
се държиш снизходително с мен,
Гейбриъл.
Той се обърна на една страна и
целуна бръчката, появила се на
челото ѝ.
– Не съм снизходителен. Ти
наистина си възхитителна – за-
мълча, очите му се взираха
съсредоточено в нея. – Трябва да
бъдеш майка. Когато те видях с
децата – колко любов излъчваше, е
каква лекота общуваше с тях… В
природата ти е.
– Днес беше специален ден.
Понитата ти бяха хит.
– Ти беше права за тях, както
обикновено.
– Тогава защо си толкова тъжен?
– Не мога да понеса мисълта, че
ги оставихме там – очите на
Гейбриъл и тонът му бяха мрачни и
натъжени.
Джулия се вгледа в него,
осъзнавайки внезапно колко добре бе
прикривал през целия ден силната си
тъга и болка.
– Там се държат добре с децата.
Персоналът ги обича. Те са в
безопасност.
– Но все пак е сиропиталище.
– Така е – Джулия отметна назад
една къдрица от челото му. Прокара
пръсти през косата му, опитвайки се
да го успокои.
– Знам какво е – каза той тихо. –
Когато майка ми почина, няколко
месеца не знаех какво ще стане с
мен. Можеха да ме из-пратят в
сиропиталище или в приемно
семейство. Намирах се в
преддверието на ада, не знаех дали
някой няма да се появи във всеки
един момент и да ме отведе или пък
Грейс и Ричард ще сс уморят от мен
и ще ми приготвят багажа, за да ме
изгонят.
 – Те никога не биха направили
това.
– Да, но аз не го знаех. Те бяха
чужди хора за мен. А аз не бях
особено подходящ за осиновяване.
Баща ми се бе отказал от мен,
семейството на майка ми не ме
искаше. Те щяха да ме оставят в дом
за сираци – собствената им плът и
кръв. Сега разбираш ли защо не
искам да имам нищо общо с тях?
Джулия взе ръката му и я долепи
до лицето си.
– Да. Но ти си бил всъщност
много прекрасно дете. Грейс и
Ричард са се привързали към теб от
самото начало.
– Ако те не ме бяха взели, какво
щеше да се случи с мен?
– Няма смисъл да тръгваме по
този път. Имаш семейство, което ге
обича. И имаш мен.
– Ти си всичко за мен, Джулиан.
Красотата на думите му прониза
до дъно сърцето ѝ. Наведе се да го
целуне, опитвайки се да му покаже
колко много значеха думите му за
нея. Когато се отдръпна, той я стисна
за китката.
– Можем да си осиновим дете.
– Мислех, че първо искаш да се
опитаме да имаме свое дете?
Той погледна встрани.
– Нещо променило ли се е? –
притисна го тя, забелязвайки езика
на тялото му.
 – Деца като Мария заслужават
дом. Тя дори не говори! – каза
видимо развълнуван Гейбриъл.
– Можем да помогнем на Елена
да ѝ намерим дом. Познаваш много
хора, нали?
– А защо да не го направим ние?
– Ние?
– Защо да не я вземем?
Джулия го погледна и с
изненада откри, че той говореше
съвсем сериозно.
– Скъпи, не сме в най-добрата
позиция да вземем в дома си
малко дете.
– Обичаме се и ще обичаме и
нея. Имаме къща и градина. Го-
ворим италиански.
 – Мария е дете със специални
нужди, а ние нямаме опит в
родителството. Вече се притеснявам
за грешките, които ще до-пуснем.
Гейбриъл се надигна.
– Как може да допуснеш
грешка? Ти си добра и нежна. Децата
те обожават.
– Не съм готова.
– А ако ти помагам? Имам право
на годишен отпуск, част от
уговорката с университета ми е.
Джулия го погледна изумено.
– Ще използваш отпуската си, за
да останеш една година у дома с мен
и детето?
– Защо не? Децата не са будни
през цялото време. Можем да се
редуваме. Трябва да признаеш, че
допълнителен чифт ръце ще улесни
много нещата.
– Никой от нас не знае много за
това как се гледа такова малко дете.
– Имаме Ребека.
Джулия се разсмя.
– Ребека е прекрасна, но тя е
икономката ни, не е бавачка. Де-цата
ѝ са пораснали. Не мисля, че ще има
желание да се грижи за дете.
– Мисля, че ще се изненадаш,
ако я попиташ. Тя вече предло-жи
сама да ни помага, когато имаме
дете.
Джулия се отдръпна от него.
– Говорил си с нея за това?!
Той вдигна умолително ръце.
 – Не. Но преди да се оженим, тя
спомена, че се надява да бъде дълго
време с нас, достатъчно дълго, за да
ни види как ставаме истинско
семейство – Гейбриъл се намръщи. –
Не съм ти враг, Джулиан. Не търся
постоянно начини да саботирам
образованието ти. Или живота ти.
Тя наклони глава.
– Съжалявам. Имам чувството,
че и най-малкото сътресение, ще ме
накара да загубя концентрация и да
потъна.
– Мисля, че това е най-
искреното нещо, което си казвала за
обучението си.
Тя повдигна глава и присви очи.
– Какво означава това?
 – Означава, скъпа, че се
притесняваш от провал. Въпреки че
толкова много хора искат да ти
помогнат и да те подкрепят.
Включително аз и Ребека.
Тя се накани да протестира, но
той я прекъсна:
– Притеснението за създаване на
семейство е напълно оправ-дано. Но
мисля, че ти и без него се тревожиш
за обучението си. Много повече е
свързано с начина, по който
възприемаш себе си, отколкото как
възприемаш докторантската
програма.
Джулия го погледна с
разширени от изненада очи.
– Аз… това не е вярно.
 – Вярно е. Знам го. Чувствах се
по същия начин, когато бях в
Харвард. Мисля, че всеки, който се
съмнява в себе си, изпитва същото
притеснение – постави ръка на тила
ѝ и я принуди да го погледне. –
Можеш да се справиш, Джулиан.
Вярвам в теб.
В очите ѝ се появиха сълзи и тя
се озова в прегръдката му,
притискайки се силно до него.
Той долепи уста до ухото ѝ.
– Бих искал да вземем Мария у
дома с нас. Бих искал да взема
всички деца. Но това с Харвард е
нещо, с което трябва да се справиш
сама.
– Затова ли не ми казваш какво
те притеснява?
Гейбриъл издиша шумно.
– Не. Все още обмислям нещата.
– Без мен.
– Ще споделя всичко е теб,
обещавам. Както ти казах и в Ум–
брия, няма да направя нищо, без
първо да го обсъдя с теб. Просто ми
трябва още малко време.
Тя поклати глава, но реши да не
спори с него.
– Ще продължиш ли да работиш
с Италианския дом за деца?
– Да. Те се нуждаят от мен и съм
обещал на учениците, че ако
завършат гимназия с отлични
оценки, ще уредя да ги пратят в
престижен колеж.
 – Ти вече променячл съдбата на
тези деца. Трябва да се горде-еш със
себе си.
Той ѝ се усмихна слабо.
– Сигурна ли си, че не си готова
да я осиновим? Ще я обикнем силно,
убеден съм.
Очите му бяха помътнели от
емоция.
Джулия се замисли за това,
което бе видяла днес – за начина, по
който Гейбриъл се бе държал с
Мария и с другите деца. В този
момент искрено искаше да му даде
това, което той желаеше. Но знаеше,
че не беше правилно.
– Ще го направим. Но ако я
обичаме, трябва да постъпим така,
как го ще бъде най-добре за нея. А
това вероятно означава да ѝ намерим
местно семейство. Не двама току-що
оженени американци, които не знаят
какво да правят с едно дете. Ще
трябва да откажеш и цигарите.
– Това не е проблем – каза той и
я изгледа внимателно. – Тре-вожиш
се за наркотиците, нали?
Тя трепна и той се намръщи.
– Изглежда, че ми нямаш голямо
доверие.
– Имам доверие в теб. Но не
забравяй, че съм виждала майка си
да се влошава, да се отказва и после
да се връща към алкохола повече от
веднъж.
Гейбриъл се отдръпна от нея.
 – Е, аз няма да го направя.
– Това е добре.
– Може би трябва да поговорим
за твоите "завръщания". Едва
миналия месец имаше проблем и се
"завърна" при Пол, за да го обсъдиш
с него.
Кафявите очи на Джулия
светнаха гневно.
– Не смей да ми излизаш с това
всеки път, когато спорим. Из-виних
ти се, помниш ли?
– Права си, съжалявам – сепна
се той.
– Какво правим сега?
Разговаряме честно и откровено или
се опитваш да ме манипулираш?
Гейбриъл я изгледа.
 – Разговаряме честно и
откровено. Извинявай, че повдигнах
темата за Пол.
Тя въздъхна.
– Разбирам, че е трудно да
бъдеш е децата от дома и после да си
тръгнеш и да ги оставиш там. И аз се
чувствам по същия начин. Но не е в
интерес на Мария да я вземаме сега.
– Сиропиталището е хубаво, но
не е същото като истинско
семейство.
– И именно затова не трябва ние
да я вземаме.
Гейбриъл се изправи на крака.
– Жената, която говори в
момента, не е Джулиан, която поз-
навам.
 – О, тя е – изправи се и Джулия.
– Джулиан, която познавам, би
свалила и дрехите от гърба си, за да
ги даде на бездомните.
Тя пристъпи към него с
пламнало от гняв лице.
– Ще сваля дрехите от гърба си
за Мария. Но искам да бъде със
семейство, което е стабилно и има
опит в гледането на деца. Тя е била
травмирана. Да я заведеш на място,
където се говори на непознат за нея
език, далеч от родния ѝ град и
приятелите ѝ, ще я разстрои
допълнително. Ще я нараниш, няма
да ѝ помогнеш. И няма да ти позволя
да го направиш. И не ме интересува
дали смяташ, че съм студенокръвна
кучка или каквото ти минава през
ума.
Погледна го още веднъж
укорително и се обърна, за да влезе в
спалнята.
– Мамка му! – извика той, взе
чашата ѝ с вода и я хвърли с все сила.
Тя се разби с трясък по пода на
терасата.
Гейбриъл се хвана с две ръце за
парапета, облегна се през ръба му и
сведе глава.
Глава 34
Август 2011 г.
Вашингтон
Синът на сенатор Талбът се
изправи и бързо нахлузи
панталоните си.
Къде ми е ризата? – огледа се
той за синята риза, която идеално
отиваше на очите му.
– На стола.
Приятелката му Натали се
надигна, без да си направи труда да
повдигне чаршафа до голите си
гърди.
Както обикновено, очите му се
спряха на гърдите ѝ, които си бе
увеличила хирургически миналата
година. Облегна се на леглото.
– Божичко, радвам се, че ти ги
купих – подсмихна се той, наведе
глава и захапа едно от зърната ѝ с
уста, засмуквайки го силно, след
което го захапа и със зъби.
– Ела тук – протегна тя ръка към
дънките му, но той се отдръпна.
– Трябва да вървя. Ще ти се
обадя.
Намери ризата си и я нахлузи
през главата си, после припряно си
обу чорапите и обувките.
– Кога ще те видя? – облегна се
тя на гърба му и притисна устни до
врата му. Проследи с пръст
очертанията на лицето му, спирайки
се за миг на челюстта му и на
белезите, резултат от единствената
му среща с Гейбриъл Емерсън.
Той я отблъсна.
– Престани.
– Съжалявам – Натали се
отпусна на леглото и седна на под-
гънатите си крака. – Никой не ги
забелязва. Мисля, че те правят по-
мъжествен.
Той се обърна и я погледна със
студените си като ледени езера очи.
Тя наклони глава.
– Кога ще те видя?
– Известно време няма да се
срещаме.
– Защо?
– Трябва малко да успокоим
топката.
 – Но нещата вървят добре. Вече
работя за баща ти, за бога!
– И аз му казах, че сме просто
приятели. Това бе условието му, за да
те наеме. Не мога да рискувам да
бъда видян как влизам и излизам от
апартамента ти. Хората ни
наблюдават.
– Тогава може да се виждаме в
някой хотел – посегна към него тя,
но той се дръпна и ръката ѝ увисна
във въздуха.
Саймън тръгна към вратата на
спалнята.
– Той иска да изведа на вечеря
дъщерята на сенатор Хъдсън.
– Какво? – Натали скочи от
леглото. Застана пред него гола,
зелените ѝ очи святкаха от гняв, а
дългата ѝ червена коса бе разрошена
и дива.
Саймън постави ръка на шията
ѝ.
– Не се дръж като истеричка.
Тя потръпна от студа в гласа му.
– Няма. Съжалявам.
Той потърка с пръст извивката
на шията ѝ.
– Добре. Защото не ми харесваш,
когато се държиш така – от-пусна
ръката си на дупето ѝ. – Това е
просто вечеря. Завършила с трети
курс в "Дюк" и е тук за лятото. Ще я
изведа и се надявам да я убедя да
каже добра дума на баща си за моя
баща. Можем да използваме
подкрепата му.
– Ще я чукаш ли?
Саймън изсумтя.
– Майтапиш ли се? Тя е
девствена. Имах си достатъчно проб-
леми с Джулия, за да пробвам пак с
тъпи девственици.
Натали сбърчи нос при
споменаването на името на бившата
ѝ съквартирантка.
– Защо смяташ, че дъщерята на
Хъдсън е девствена?
– Семейството ѝ е религиозно.
Те са от Юга. Предполагам, че е
така.
– Религията не попречи на
Джулия да излиза с теб – скръсти
ръце на гърдите си Натали.
 – Затваряй си устата и не говори
за нея. Не искам шибаното ѝ гадже
да ми създаде още проблеми.
– Шибаното ѝ гадже сега ѝ е
шибан съпруг.
– Не ми пука какъв е. Знаеш
какво може да стане – Саймън я
притегли към себе си. – Не ги
споменавай никога повече.
– А как смяташ, че се чувствам
аз? Гаджето ми има среща с мацка от
подходящото "добро" семейство с
връзки, защото баща му смята, че съм
курва.
Саймън стисна дупето ѝ с две
ръце.
– Най-накрая ще получим
каквото искаме. Само трябва да
изчакаме до изборите.
– О, аз мога да съм търпелива –
каза тя и се свлече на колене пред
него, бързо събувайки дънките му. –
Но мисля, че трябва да ти напомня с
кого е по-добре да излизаш.
Глава 35
Флоренция, Италия
Гейбриъл изпуши самотно една
цигара на терасата, загледан в
счупените стъкла по пода. Беше
разстроил Джулия. Беше го виждала
и преди да хвърля разни неща.
Когато онзи кучи син Саймън ѝ се бе
обадил, бе потрошил телефона ѝ.
Вдиша силно, вкарвайки
дълбоко въздух в дробовете си, преди
да издиша през ноздрите си.
Не мислеше за отношенията им
като за буреносни. Въпрсин че
напоследък имаха все по-често
конфликти. Бяха се скарали и
Селинсгроув за доклада ѝ. После в
Умбрия, когато я попита ш майка ѝ и
тя му каза, че си играе с нея и я
манипулира. Тази но чер бяха
стигнали до ново ниво, когато го
обвини, че я смята м кучка. Нищо не
беше по-далече от истината. Дори не
можеше ш постави името ѝ и гази
дума в едно изречение. Но беше
изпускан нервите си, преди да има
време да ѝ обясни и да ѝ го каже. Тай
ните му я нараняваха. Знаеше го. Но
не можеше да се освободи от товара
си и да сподели с нея, докато не е
намерил решение Не искаше да
изглежда слаб и нерешителен пред
нея – или по– лоцю, да наблюдава
как съчувствието ѝ преминава в
съжаление Би предпочел временно
да са по-отчуждени, отколкото да
загуби уважението ѝ.
А още не бе намерил решение.
Беше в капан между две край-ности,
като и двете бяха неприемливи. В
момента му липсваше смелост или
мъдрост да открие среден път.
Допуши цигарата си и запали
още една. А може би му липсваха и
смелост, и мъдрост.
Джулиан бе права. Ако щяха да
осиновяват дете, трябваше да спре
цигарите.
Беше ги спирал веднъж, след
престоя в клиниката. Можеше да го
направи отново.
Замисли се за Том и Даян. Бяха
преминали от въодушевление от
новината за детето до пълно
отчаяние, когато научиха за
животозастрашаващия дефект на
сърцето му. Не можеше да си
представи колко безпомощни се
чувстваха. Беше изпитал нещо
подобно за малко, когато Паулина…
Насили се да се съсредоточи
върху цигарата, която държеше
между пръстите си. Не можеше да
позволи мислите му да се от-клонят
в тази посока.
Не и тази вечер.
Погледна към високия силует,
отразяващ се в небето на Фло-
ренция, към кулата на Палацо Векио,
очаквайки Джулия да заспи.
Отиде в банята, изми си зъбите
и пусна дрехите си на пода. Изкъпа
се набързо, знаейки, че иначе тя ще
усети тютюневия дим по кожата му.
Гол и с влажна коса, се плъзна
между чаршафите. Не я докосна.
Бърз поглед към леглото на
светлината от нощната лампа
му разкри, че бе облечена с
дълга нощница и се бе свила на една
страна, извръщайки лице от него.
Посланието ти е ясно, скъпа.
Докато се пъхаше в леглото, му
се стори, че чу притеснен шепот от
нейната страна.
– Съжалявам – прошепна той.
На Джулия ѝ бе нужна само
секунда, преди да се обърне и да се
обвие около гърба му като лъжичка.
 – Аз също.
– Ще си обещаем да не си
лягаме вечер сърдити.
– Аз не съм сърдита, Гейбриъл,
а наранена.
Той посегна да хване китката ѝ
и я придърпа към себе си.
– Права си за Мария. Аз
просто… искам да направя нещо за
нея. И не мисля, че си кучка. Никога
не съм мислил за теб по такъв начин.
Ти си моята възлюбена.
– Тогава бъди мил с мен. Трябва
да ти кажа, Гейбриъл, че тези
няколко последни дни ми бяха
наистина трудни. Не искам бракът
ни да е такъв.
Той се стегна.
 – Ще намеря начин да ти се
реванширам. Обещавам.
– Не искам да ми се
реваншираш. Просто ми кажи какво
не е наред.
– Ще го направя. Обещавам.
– Кажи ми сега – каза тя със
суров глас.
– Моля те, Джулиан – прошепна
той. – Моля те, дай ми още малко
време.
– За да намериш решение за
нещо, което те тормози, сам?
– Няма да направя нищо, без
първо да говоря с теб. Но никога ли
не си се притеснявала за нещо и да
си се опитвала да намериш решение
за него? Не можеш да вземеш тези
решения вместо мен, не става така –
поклати той глава. – Моля те,
Джулиан, прояви малко съчувствие.
Тя се вгледа в очите му и видя
единствено искреност в тях.
– Ще ти дам още малко време.
Но искам да се обадиш на док-тор
Таунсенд.
Гейбриъл отвори уста да
протестира, но беше прекъснат.
– Не приемам отказ. Или ми
кажи какво те тормози, или го кажи
на него. Но за бога, Гейбриъл, кажи
на някого.
Той въздъхна дълбоко и кимна в
знак на съгласие.
*
Гейбриъл се събути преди
изгрев слънцс и излезе от
апартамента, преди Джулия да е
станала. Въпреки че му бе неприятно
да оставя топлината на прегръдката
ѝ, имаше мисия. Колкото по скоро
събереше информацията, която му бе
нужна, толкова по-скоро щеше да
намери решение. Или попе така се
надяваше.
Този следобед имаше важна
среща със стария си приятел.
Сениоре Витали, директора на
галерия "Уфици". Сега Гейбриъл бе
решен повече от всякога да покаже
на жена си колко я обичаше, и то
публично.
Докато напускаше хотела,
размишляваше над факта, че пред
почита Флоренция сутрин –
спокойствието на улиците пред
градската суматоха в по-късните
часове.
Спря на кафенето при музея
"Гучи" на Пиаца дела Синория и си
купи еспресо и сладко руло. Наслади
се на закуската си отвън, както и на
вестника, Ьа Нагюпе, докато чакаше
да стане подходящо време, за да
звънне на Елена в сиропиталището.
В десет часа позвъни на вратата.
Елена се изненада да го види и още
повече, когато ѝ разкри причината за
посещението си.
Благодари му за загрижеността
му за Мария и предложи, ако иска да
помогне, да покрие разходите за
консултациите ѝ с те-рапевта, които
провеждат за възстановяването на
речта ѝ. Когато Гейбриъл повдигна
темата за осиновяването, Елена
бързо му обясни, че осиновяването
на дете в Италия може да бъде много
грудно. Беше позволено само на
омъжени двойки, с поне триго-
дишен брак. Дори с Джулия да бяха
решили да осиновят Мария,
правителството нямаше да им
позволи.
Гейбриъл напусна дома доста
смирен, но не и преди да направи
значително дарение за разходите по
лечението на Мария. Настоя Елена
да се свърже с него, ако възникне
някакъв проблем.
 Потънал в мислите си,
обикаляше из улиците и стигна до
ка-фене в близост до "Санта Кроче".
Вместо да наблюдава красивите
жени, които минаваха покрай него,
проведе няколко телефонни
разговора, убеждавайки няколко от
най-видните семейства във
Флоренция да обмислят подпомагане
на сиропиталището – с приемна
грижа или осиновявано на деца.
Реакциите им бяха смесени.
Всички бяха готови да участват в
даренията с пари, но никоя двойка не
се съгласи да стане приемно
семейство. Осиновяването бе
абсолютно извън въпрос.
Още веднъж Гейбриъл се
замисли за изобилието от доброта,
която се бе изсипала върху него,
докато разсъждаваше за причи-ните,
които бяха накарали Грейс и Ричард
да го осиновят, когато е толкова по-
лесно да кажеш "не".
*
Джулиан се събуди в празното
легло и в тихата хотелска стая. По
Гейбриъл бе оставил чаша вода на
нощната масичка заедно с бележка.
Скъпа,
Излизам по спешни задачи. Ще
се върна навреме, за да се приготвим
за откриването на изложбата тази
вечер.
Обичам те.
И харесвам тялото си, когато е с
твоето тяло.
Г.
На гърба на бележката бе
написал стихотворението от Е.Е.
Къмингс, в което се казваше същото:
"Харесвам тялото си, когато е с
твоето тяло".
Джулия прочете и препрочете
стихотворението, чудейки се какви
бяха спешните задачи, които
Гейбриъл е трябвало да свърши.
Честно казано, чувстваше се
виновна. Гейбриъл бе прав – Мария
се нуждаеше от семейство, което да я
обича и да се грижи за нея. Джулия
разбираше защо той бе толкова
привлечен от нея.
При цялото притеснение, което
изпитваше за докторантурата и за
кариерата си, все още не можеше да
се отърси от подозрението, че
проявяваше егоизъм и ценеше
образованието си повече от
добруването на едно дете. Но все пак
не ѝ се струваше редно да откъсва
Мария от единственото място, което
познаваше, и да я отведе в къща и
страна, пълни с непознати хора.
Особено когато Джулия все още не
знаеше какво тормози Гейбриъл.
Може би иска деца веднага и се
измъчва как да ми го каже.
Джулия се замисли за това, но
бързо отхвърли идеята. Гейбриъл бе
наясно с тревогите ѝ за
докторантурата и програмата. Не би
добавил допълнителни към тях. Бе
работила толкова много, за да стигне
дотук. Забележката му за "тази
Джулиан, която познавах", я нарани
дълбоко. Цял живот се бе опитвала
да е състрадателна. Със сигурност да
бъдеш добър човек, не означава да
накараш някого да изостави мечтите
си. Колкото и да и се искаше да
помогне на Мария, просто не
можеше да се съгласи да я осиновят.
Не и сега. Може би след две години,
когато щяха да са свикнали повече с
нея и Джулия щеше да е напреднала
е докторантската си програма.
Четвъртата година бе посветена на
подготвянето на съдържанието на
дисертацията ѝ и на писането и.
Джулия щеше да може да работи по
проучването си и да бъде майка
едновременно. Или поне така си
мислеше.
И все пак се притесняваше за
съпруга си – за тайните демони,
които го измъчваха, и защо бе
толкова настоятелен в отказа си да
сподели с нея. Взе айфона си и бързо
му написа есемес.
Г, липсваше ми тази сутрин.
Благодаря ти за бележката и
стихотворението.
Нямам търпение за изложбата
тази вечер.
И аз те обичам,
Дж.
Целувки.
 После, за да упражни
състраданието си, се облече и
прекари деня, посветена на
собствената си мисия – да намери
бездомния, на когото бе дала пари
при първото си идване във
Флоренция.
Претърси градския център, но
изглежда никой не знаеше за кого
говореше и определено никой от
хората, които попита, не бе виждал
човек, който да отговаря на
описанието ѝ.
Докато Джулиан давеше мъката
си в купа с лимонено джела– то в бар
"Персей", Гейбриъл приключваше
срещата си с Масио Витали в
"Уфици". Върна се в хотела, откри
пустия апартамент, но във въздуха се
носеше уханието на портокаловите
цветчета, остатък от парфюма ѝ.
Помнеше ясно първото им
идване във Флоренция. Ето я
стената, която искаше да превърне в
храм на любовта им. Замисли се за
първите дни на връзката им и как бе
положил толкова усилия да спечели
доверието ѝ. Зърна някак встрани
смътна картина на живота си –
такъв, какъвто би бил без нея:
празен, гол, студен.
Трябваше да се справи е
проблемите си, защото разстоянието
между тях нарастваше все повече,
докато накрая щеше да я загуби.
Вдигна телефона си и се свърза
с кабинета на терапевта си. После
остави дълго съобщение.
След като затвори, включи
лаптопа си и отвори "Гугъл". Написа
следната фраза в полето за търсене:
,.Оуен Дейвис".
*
Няколко часа по-късно Джулия
стоеше в банята и си слагаше грим, а
Гейбриъл се бръснеше над мивката.
Когато пръстите и стигнаха до шията
ѝ, тя трепна. Вече не се виждаше
белега от зъбите на Саймън. Но
всеки път, щом докоснеше мястото,
ги чувстваше.
Нежна ръка я погали по гърба.
– Той никога вече няма да те
нарани.
 Погледитс им се срещнаха в
огледалото.
– Иска ми се да го вярвам. Някак
си подозирам, че той и Натали не са
приключили с мен.
– Няма да посмеят да направят
нищо – целуна я Гейбриъл по челото.
– Защо си толкова сигурен?
Някакво странно изражение се
появи на лицето му, но бързо бе
заличено от усмивката му
– Довери ми се.
– Чух се с татко днес – смени тя
темата и ръката ѝ разсеяно погали
мраморния плот.
– Какво каза?
– Искат да се оженят в уикенда
на Деня на труда. Ще бъде малка
сватба. Татко ще се чувства много
по-спокоен, ако Даян е при него, в
къщата, а тя не иска да се мести,
преди да са се оженили.
– А бебето?
– Няма промяна. Даян явно се
справя добре и бебето също е добре –
доколкото е възможно това.
Лекарите ги държат периодично под
наблюдение – поклати глава. – Татко
се чувства безпомощен.
– Разбира се. Иска да ги защити,
а нищо не може да направи.
Тя кимна и погледна към
мрамора на пода, без изобщо да за-
белязва красотата му.
– Съжалявам за Мария.
– Аз също – Гейбриъл се наведе
над мивката отново и огледа босите
си стъпала. – Но поне успях да
помогна с нещо.
– Може би някое от
семействата, с които си говорил, ще
при менят решението си. Ако имат
възможност да я видят, сигурна съм,
че ще се влюбят в нея.
Той кимна, като не спираше да
извива пръстите на краката си.
– Няма да кажа, че разбирам,
Гейбриъл, защото не е така. Не съм
била осиновена и не споделям тази
близост, която изпитваш ти към
децата от дома. Но ако можеш да ми
дадеш време до четвъртата ми
година…
– Имаме много време да
говорим за това. Не е нужно ди се
бърза – усмихна ѝ се той нежно.
Облекчение, смесено с лошо
предчувствие, заля като вълни
Джулия.
Гейбриъл се зае отново с
бръсненето си, докато тя го
наблюдаваше очарована.
– Това ми напомня за първото
ни пътуване до Флоренция
Приготвяхме се, преди да тръгнем
към "Уфици" – отрони замислено
Джулия. – Тогава бях просто твоя
приятелка.
Гейбриъл спря.
– Никога не си била просто моя
приятелка. Беше моята люби-ма. И
все още си такава.
 – Как бих могла да забравя? –
махна тя с ръка в посока на спалнята.
– Бях толкова щастлива тук. Но тази
вече ще те придружа до "Уфици"
като твоя съпруга. Ще откриваме
заедно изложбата на твоите
илюстрации.
– Те са нашите илюстрации. И
те обичам дори повече отпре-ди. Не
мислех, че е възможно.
– И аз те обичам повече –
погледна тя към стъпалата си, въз-
хищавайки се как червеният лак на
ноктите ѝ искреше на свет-лината. –
Мисля, че любовта ти ме излекува в
много отношения.
Гейбриъл остави бръснача си на
плота.
 – Не знам защо продължаваш да
бъдеш толкова ужасно слад-ка,
докато се бръсна – опита се да не
остави крем за бръснене по
копринения ѝ халат, но не успя. –
Сега ще трябва да правим секс.
Тя се разсмя.
– Не можем. Трябва да сме в
"Уфици" в седем. Почетните гос-ти
не бива да закъсняват.
– Не е много подходящо и един
от почетните гости да седи
неподвижно на място, защото ще
бъде възбуден и някои части ще
стърчат от тялото му. Скарахме се.
Сдобрихме се. Дължиш ми
помирителен секс.
Джулия протегна ръка, за да
провери колко всъщност е възбуден.
– Не бих искала да ви е
неудобно, професоре. Но наистина
трябва да се приготвя. Виж ми само
косата.
Той се отдръпна назад и видя
тъмните кичури, които сега от
едната страна бяха изцапани с бял
крем за бръснене.
– Добре – изпуфтя той. – Но не
се изненадвай, ако те приклещя в
коридора.
– Разчитам на това, Супермен –
погъделичка тя ухото му с език,
преди да се изплъзне от ръцете му. –
И само за сведение, и аз харесвам
тялото си, когато е с твоето тяло.
*
 Малко по-късно Джулия излезе
от банята и отиде в дневната, където
я чакаше Гейбриъл.
Е, какво мислиш?
Той се изправи, свали очилата
си и метна настрани книгата, която
четеше.
Хвана я за ръка и я завъртя в
кръг. Роклята ѝ на "Валентино" бе
много женствена, с лодка деколте, с
ниско изрязани на раменете ръкави,
с бюстие по тялото и широка пола.
Платът бе яркочервена тафта.
Тя придърпа края на роклята,
който се падаше малко над ко-ленете
ѝ.
– Мисля, че трябваше да си купя
нещо черно, а не това.
 Не – отсече той. Погледът му
обикаляше от оголените ѝ ключици,
по гърдите ѝ и надолу по дългите ѝ
изящни крака. – Червеното е
идеално.
Погледна черните ѝ обувки
"Прада" с висок ток и отворени
пръсти.
– О, имате тайни от мен, мисис
Емерсън. Не помня да съм виждал
тези обувки.
Тя повдигна многозначително
вежди към него.
– Не само вие имате тайни,
професоре.
Усмивката на Гейбриъл изчезна
от лицето му.
Джулия сведе очи към обувките
си.
– Но мога да ви уредя частен
сеанс, за да ги огледате по-добре.
– В някой тъмен ъгъл на
"Уфици"?
Погледите им се срещнаха и тя
кимна.
Той я целуна по бузата.
– Изглеждаш прекрасно.
Гостите няма да гледат към
Ботичели. Ще гледат към теб.
– О, не го казвай, Гейбриъл. И
без това съм притеснена – оплака се
тя и махна невидима прашинка от
раменете му. Оправи черната му
папийонка. – Красив си. Нямам
удоволствието да те виждам често в
смокинг.
 – Ще ти уредя частен сеанс за
оглед – подсмихна се мъжът и, и
целуна вътрешната страна на китката
ѝ, вдишвайки аромат ѝ, – Рози –
отвори очи. – Сменила си парфюма
си.
– "Благородната роза от
Афганистан". Красив е, нали? От
организацията "Справедлива
търговия" е, а и така поощряваме
производството в тази страна.
– Само ти можеш да избереш
парфюма си заради обещание на
някаква компания за икономическо
подпомагане на бедните. С какво те
заслужих? – прошепна ѝ Гейбриъл.
Очите му бяха по мътнели и се
взираха трескаво в нея.
 – Ти заслужаваш щастие. Защо
не си позволиш да повярваш в това?
Той я изгледа продължително,
после я хвана за ръка и я поведе към
вратата.
Джулия вървеше до него с
натежало сърце, защото внезапно бе
осъзнала, че любовта ѝ не го бе
изцелила окончателно.
*
– Професоре. Госпожо –
поздрави ги на входа на "Уфици"
Ло– ренцо, асистентът на сеньор
Витали. – Ще се срещнем с журна-
листите. Ще бъдете поканени да
откриете изложбата. След това ще
разгледаме колекцията, ще преминем
към приема и по-късно, към
вечерята.
Гейбриъл благодари на
италиански и стисна ръката на
Джулия.
Лоренцо ги поведе към
коридора, където се бяха събрали
около стотина души. Джулия
разпозна много лица от лекцията на
Гейбриъл преди година и половина.
Всички мъже бяха в смокинги, освсн
представителите на пресата; всички
жени бяха с вечерни рокли, много от
които се спускаха чак до пода.
Джулия погледна неловко към
голите си крака.
Скоро бяха заобиколени.
Гейбриъл се здрависваше с хората и
си разменяше любезности,
представяше Джулия като красивата
си съпруга на всички. Тя
наблюдаваше как той поздравява
гостите на италиански, френски и
немски, преминавайки свободно от
единия на другия език. Но никога не
ѝ позволи да изостане, ръката му
оставаше обвита около кръста ѝ.
Тъкмо се канеха да последват
сеньоре Витали до вратата на залата
с изложбата, когато Джулия спря
рязко на място. На няколко крачки,
взирайки се право в нея, бе професор
Пачиани, а на ръката му се бе
отпуснала висока тъмнокоса жена.
Очите на Джулия се разшириха.
В първия момент ѝ се стори, че това
е Криста Петерсън. При втори поглед
обаче установи, че въпреки
приликата дамата на Пачиани бе по-
възрастна от Криста с около десет
години.
Гсйбриъл усети, че Джулия
спря, но говореше с Витали, който му
даваше последни указания какво и в
какъв ред предстоеше да се случи.
Очите му обаче проследиха нейните
и нещо като ръмжене се надигна от
гърдите му.
– А, познавате професор
Пачиани, предполагам – проговори
Витали тихо на Гейбриъл. –
Поканихме университетските препо–
тватели, както помолихте.
– Чудесно – каза Гейбриъл.
Разкайваше се за факта, че не бе
помолил за допълнителен списък – с
лицата, които изрично не желае да
бъдат поканени.
– Да вървим ли? – махна с ръка
Витали и те го последваха към
залата.
Застанаха един до друг, с лице
към тълпата, мигайки срещу
светкавиците и фотоапаратите,
докато Витали ги представяше.
Джулия се опита да не изглежда
вцепенена, но се притесни.
Директорът на галерията отдели
доста време, за да обясни ис-торията
на илюстрациите от XVI век – как са
копия на оригиналните рисунки на
Ботичели за "Божествена комедия"
на Данте и как, въпреки че осем от
оригиналите са били изгубени,
семейство Емерсън притежава
пълната колекция от стоте
илюстрации.
Докато Джулия оглеждаше
тълпата, едно лице ѝ направи
особено впечатление. Младеещ на
вид рус мъж със странни сиви очи,
който я гледаше втренчено, и
изражението му бе на напрегнато
любопитство. Реакцията му бе
толкова различна от тази на другите
гости, че Джулия неволно отвърна на
погледа му, докато Гейбриъл не я
прегърна и не насочи отново
вниманието ѝ към домакина им.
Доктор Витали проследи
произхода на илюстрациите на
Емерсън до XIX век, когато те като
че ли се появяваха отново "Уфици" с
гордост излагаше образите, които не
бяха представими пред публика
никога, вероятно откакто са били
създадени.
Присъстващите изръкопляскаха,
а когато Витали благодари на
семейство Емерсън, аплодисментите
станаха още по-гръмки
Гейбриъл свали ръката си от
кръста на Джулия, хвана я за ръка и я
стисна леко. Двамата кимнаха и се
усмихнаха на публиката. После
Гейбриъл отиде до подиума и каза
няколко благодарствени думи на
италиански към Витали и галерия
"Уфици".
 Извърна се леко, поглеждайки
Джулия.
– Не бих могъл да пропусна
съпругата си Джулиан. Прекрас-ната
дама, която виждате пред вас, е
причината за това събитие Без нея
сигурно щях да запазя илюстрациите
за себе си. Но със своите думи и дела
тя ми показа истинската красота на
това да даряваш и да бъдеш добър.
Джулия се изчерви, но не
извърна очи. Магнетичният поглед
на съпруга ѝ не ѝ позволи.
– Тази вечер е само един малък
пример за нейната филант– ропска
дейност. Вчера прекарахме цял ден
във Францисканското сиропиталище
с децата. По-рано днес тя бе на
мисия в центъра на града, посветена
на бедните и бездомните.
Предизвикателството ми към вас е да
се насладите тази вечер на красотата
на илюстрациите към "Божествена
комедия" на Данте, а след това да
откриете в сърцата си начин да
почетете красотата, милостта и
състраданието в града, който Данте е
обичал, Firenze. Благодаря ви.
Тълпата изръкопляска, с едно
изключение. Никой като че ли не
забеляза циничната реакция на
русокосия мъж на призива на
Гейбриъл към добродетелен живот,
нито презрението, което се изписа на
лицето му, когато спомена името на
Данте.
 Гейбриъл се върна при Джулия
и я целуна по бузата, преди отново да
се обърне към аплодиращата тълпа.
Позираха за снимки и прерязаха
панделката, която бе поставена пред
вратите, водещи към залата,
изложбата бе обявена за открита под
шума на още аплодисменти.
– Моля – направи жест към
залата Витали, посочвайки, че се-
мейство Емерсън трябва първи да
видят колекцията.
Гейбриъл и Джулиан влязоха
вътре и на мига се стъписаха,
пространството бе ремонтирано,
обикновено белите стени бяха
боядисани в яркосиньо, за да
изпъкват повече на тях
илюстрациите, само някои от които
бяха цветни, а другите бяха
направени с молив и мастило.
Илюстрациите бяха аранжирани
поред, започвайки от прочутата
"Карта на ада" на Ботичели. Ако
човек прегледаше цялата колекция,
ставаше свидетел на пътешествието
на човешката душа от греха до
изкуплението. И, разбира се, тук бе и
неизбежното повторно събиране на
Данте с възлюбената му Беатриче.
– Какво мислиш? – попита
Гейбриъл, като хвана Джулия за
ръка, докато стояха пред една от
любимите си илюстрации-Данте и
Беатриче в сферата на Меркурий.
Беатриче носеше диплеща се рокля и
сочеше напред, а Данте следваше с
поглед нейния жест.
– Красиво е – сплете пръсти с
неговите Джулия. – Помниш ли
първия път, когато ми ги показа?
Когато дойдох на вечеря в
апартамента ти?
Гейбриъл повдигна ръката ѝ до
устните си и целуна нежно дланта ѝ.
– Как бих могъл да забравя?
Знаеш ли, показах ти ги импул–
сивно. Не бях казвал дори на Рейчъл
за тях. Някак си обаче знаех, че на
теб мога да се доверя.
– Можеш да ми се довериш и
сега – погледна го тя и тъмните ѝ
очи станаха сериозни.
– Знам – отвърна гой.
Изглеждаше объркан и за миг
Джулия помисли, че ще ѝ довери
тайната си, но в този момент бяха
пре-къснати.
Привлекателният русокос мъж
приближи и застана встрани от тях,
за да види рисунката.
Джулия наблюдаваше като в сън
движенията на непознатия. Тялото
му като че ли се рееше по пода,
стъпките му бяха леки и плавни.
Изглеждаше висок, но всъщност бе
три-четири сантиметра по-нисък от
Гейбриъл. Джулия забеляза, че макар
мъжът да изглеждаше издокаран,
фината тъкан на елегантния му черен
костюм не можеше да прикрие яките
му мускули.
 Джулия и Гейбриъл тактично се
отдръпнаха встрани, но не и преди
Гейбриъл да огледа другия гост.
Безмълвно и инстинктивно той
застана между непознатия и Джулия,
закривайки я от погледа му.

– Добър вечер – обърна се

мъжът към тях с британски акцент и
им кимна с глава за поздрав.
За обученото ухо на Гейбриъл
акцентът бе на класически
оксфордски възпитаник.
– Добра да е – отвърна той, а
ръката му се плъзна към китката на
Джулия, за да стисне нейната по-
здраво.
Гостът забеляза движението му
и вътрешно се усмихна.
– Забележителна вечер –
коментира той и кимна към залата.
– Така е – каза Гейбриъл и
стисна ръката на жена си малко по
силно отколкото бе нужно. Тя го
стисна в отговор, показвайки му, че
трябва да отпусне малко захвата си.
– Щедра постъпка – да
споделите своите илюстрации –
отбеляза с определено ироничен тон
гостът. – Голям късмет сте имали, че
сте се сдобили с тях тайно, а не на
публичен търг.
Погледът на непознатия
премина от Гейбриъл към Джулии
Ноздрите му се разшириха, после
изражението в очите му омекна,
преди да се насочи отново към
илюстрацията.
– Да, смятам се за късметлия.
Приятна вечер – кимна студено
Гейбриъл и се отдалечи, все още
държейки здраво Джулия за ръката.
Тя се изненада от поведението
му, но реши да не го разпитва, докато
не стигнаха до противоположния
край на галерията.
– Кой беше този?
– Нямам представа, но стой
далече от него – каза Гейбриъл.
Очевидно бе развълнуван и нервен.
– Защо? Какво става? – Джулия
спря и го погледна.
– Не знам – отвърна искрено
той. – Но в него има нещо особе-но.
Обещай ми, че ще стоиш далече от
него.
Джулия се разсмя и звукът на
смеха ѝ отекна из галерията.
– Малко е странен, но ми
изглежда приятен човек.
– И питбулите са приятни,
докато не пъхнеш ръка в клетката
им. Ако тръгне към теб, смени
посоката, завий и се отдалечи.
Обещай ми… – снижи глас до шепот
Гейбриъл.
– Разбира се. Но какво става?
Срещал ли си го преди?
– Не мисля, но не съм сигурен.
Не ми харесва как те гледа. Очите му
могат да прогорят дупки в роклята
ти.
 – Добре е, че си имам Супермен
да ме пази – Джулия целуна съпруга
си. – Обещавам ти да го избягвам,
както и другите красиви мъже тук.

– Смяташ, че е красив? –
погледна я Гейбриъл.
– Красив като произведение на
изкуството, а не както си красив ти.
Аако ме целунеш сега, ще го забравя
напълно.
Гейбриъл се наведе и погали
нежното ѝ лице с пръсти, преди да
притисне устни до нейните.
– Благодаря ти – каза тя и
прехапа устни. – Притесних се от
думите ти преди малко. Не обичам
толкова много внимание.
 – Ти си истинският благодетел.
Аз съм просто твой ескорт.
Джулия се разсмя отново, но
този път звукът едва отекна. Зала-та
бе пълна с други гости, които чакаха
на почтително разстояние.
– Вие сте очарователен ескорт,
професоре.
– Благодаря ти – наведе се той и
прошепна в ухото ѝ: – Съжа– лявам,
ако съм те притеснил. Надявах се да
мотивирам някои от гостите да
обмислят дарение за
сиропиталището.
– Тогава можеш да ме
притесняваш колкото си искаш. Дори
само един човек да реши да направи
дарение, ще смятам вечерта ш
успешна. Може даже да не харесат
илюстрациите.
– Как може някой да не хареса
нещо толкова изключително? махна
с ръка Гейбриъл към залата.
Джулия не можеше да оспори
това. През вековете различни
художници бяха илюстрирали Данте,
но Ботичели винаги е бил нейният
любимец.
Продължиха обиколката си, като
спираха пред всяка рисунка.
Гейбриъл с удоволствие забеляза, че
русокосият непознат като, че ли бе
изчезнал.
Когато стигнаха до последната,
стотната илюстрация, Джулия се
обърна към съпруга си.
 – Невероятна изложба.
Свършили са фантастична работа.
– Не е приключила още –
Гейбриъл сс опита да прикрие само-
доволната си усмивка, а
сапфирените му очи светнаха
закачливо.
– Така ли? – огледа се тя
объркано.
Той хвана ръката ѝ и я поведе
към втория етаж, към залата на
Ботичели.
Тя спря рязко, както правеше
винаги когато минаваше през
вратите. Гледката на "Раждането на
Венера" и "Пролет" в една и съща
зала винаги ѝ спираше дъха.
Тук Гейбриъл бе изнесъл
лекцията си по време на първото им
посещение във Флоренция. Беше
говорил за брак и семейство, не-ща,
които по онова време ѝ се струваха
ефимерни като сън.
Когато застана пред "Пролет",
се почувства щастлива. Нещо в
картината ѝ действаше утешително.
Емоцията да видиш оригинала, не
може да се сравни с гледката на
копието му.
Ако затвореше очи, можеше да
усети тишината на музея, ш чуе ехото
от звуците в далечния коридор. Ако
се концентрирани можеше да долови
гласа на Гейбриъл от миналото,
говорещ за четирите вида любов –
ерос, фипео, сторге и агапе.
 Рязко отвори очи и погледът ѝ
бе привлечен от образа ни Меркурий
вляво. Беше виждала картината
хиляда пъти. Но в този момент
фигурата му я обезпокои. Имаше
нещо в образа му, нещо в лицето му,
което ѝ се струваше странно
познато…
– Направили са промяна в залата
от последната ти визита прекъсна
размишления ѝ Гейбриъл.
– Къде?
Той я хвана за лакътя, обърна я
надясно, за да види голямата и
черно-бяла снимка, поставена в
рамка на стената срещу "Раждането
на Венера".
Тя повдигна изненадано длан и
прикри устата си.
– Какво прави това тук?
Гейбриъл я поведе напред,
докато застанаха пред нейната
снимка. Беше в профил, със
затворени очи, а две мъжки ръце
придържаха дългата ѝ коса.
Усмихваше се. Гейбриъл я бе снимал
в Торонто, когато за първи път се бе
съгласила да му позира. Джулия
погледна табелката под снимката.
"Прекрасна жено, от любов
съгрята, за да повярвам в образа ти
аз, най-вярно огледало на душата.
ела насам – помолих я в захлас –
към ручея, та без да го премина,
да чувам ясно дивния ти глас.
Ти много ми напомняш
Прозерпина,
която и с Церера се прости,
н с тая земна цъфнала градина."
– Това са думите, които Данте
изрича, когато вижда за първи
Беатриче в Чистилището – докосна
Гейбриъл лицето ѝ и я погледна
настоятелно. – Аз изпитах същото,
когато те видях в Кембридж след
раздялата ни, и си спомних тези
думи. Видях те там, както стоях на
улицата, и си спомних какво съм
загубил. Надявах се, че ще ме видиш
и ще дойдеш при мен – забеляза, че
очите на Джулия се насълзиха, и я
притегли към себе си. – Не плачи,
мое мило момиче. Ти си моята
Беатриче и моето упорито малко
пролетно листо, и моята красива
жена. Толкова съжалявам, че се
държах като задник. Исках да ти
покажа колко си важна за мен. Ти си
моят най-скъпоценен шедьовър.
Джулия се втренчи в него.
Той изтри сълзите ѝ с пръсти,
после притисна устни до челото ѝ.
– Ти си моята Персефона, ти си
девицата, поднесена в дар на
чудовището.
– Никакви разговори за
чудовища повече – прекъсна го
Джулия и оправи с ръка смокинга
му, като се притесняваше, че сълзите
и гримът ѝ може да са полепнали по
плата.
После Гейбриъл я целува,
докато тя остана без дъх, притиста в
прегръдката му. Когато я пусна,
Джулия се изкикоти.
– Да приема това като знак, че
сте впечатлена от изложбата, мисис
Емерсън?
– Да – отвърна тя, но лицето ѝ
помръкна. – Но бих искала да свалиш
снимката. Жестът е прекрасен, но не
желая да съм на показ.
– Не си.
Джулия погледна към снимката,
после отново към Гейбриъл.
– Вися на стената и всички
могат да ме видят.
– Витали искаше да ни направи
подарък в знак на благодар-ност, но
аз отказах. Помолих го в замяна да
направи нещо необи-чайно като жест
към теб и той се съгласи – Гейбриъл
махна с ръка към залата. – Витали е
един стар романтик и му беше
приятно ди направи нещо специално
за нас. Съгласи се да изложи
снимката и да ни даде един час –
само за нас – на този етаж.
Очите на Джулия се разшириха
от изненада.
– Залата на Ботичели е само за
нас?!
– Не само – сините му очи
светната закачливо и той долепи
устни до ухото ѝ. – Разполагаме и с
коридора.
– Шегуваш се.
– Не. Този етаж е недостъпен за
други хора още… – погледна към
своя "Ролекс" – четирийсет и пет
минути, когато трябва да слезем на
долния етаж за приема и вечерята.
С бързо движение тя хвана
реверите му, притегли го към себе си
и го целуна страстно.
– Приемам това като признание,
че си доволна. – каза Гейбри-ъл,
когато Джулия най-накрая го пусна.
– Да вървим – хвана го тя за
ръката и го повлече към вратата.
– Къде?
– За помирителен секс, музеен
секс, коридорен секс. Не ме
интересува как ще го наречеш, но
сега е нашият шанс.
Гейбриъл се озова влачен и
теглен напред от една много ре-
шителна и бързаща Джулиан, кояго
подтичваше на високите си токчета.
– Изненадвате ме, мисис
Емерсън.
– Нима? – повиши тя глас, за да
заглуши тропота на обувките си.
– Предполага се да сте свенлива.
Да бъдете съблазнена, а не да
съблазнявате.
Тя се обърна със светещ пог лед
към него.
– Искам спиращ сърцето,
поразителен и неповторим оргазъм,
опряна на флорентинска стена,
професоре. Току-що ми казахте, че
разполагаме с това, на което никога
не съм се надявала – уединение на
обществено място. Майната ѝ на
свснливостта.
Сега Гейбриъл се разсмя,
накланяйки глава назад.
Последва я по коридора и зад
ъгъла, до насрещната стена.
Намериха си място в тъмен коридор
между две високи мраморни статуи,
извисяващи се на постаментите си.
– Този път няма да спра –
прошепна ѝ той, а едрата му длан
придърпа роклята ѝ нагоре.
– Добре.
– Тук няма климатнк, така че
нещата могат да станат прекрасно…
горещи – потърка той кожата на
бедрото ѝ с дланта си.
– Не очаквам нищо по-малко от
това, професоре.
Джулия обви ръце около
раменете му и го притегли към себе
си. Той я повдигна и краката ѝ
обгърнаха кръста му, а телата им сс
притиснаха едно до друго. Гърбът ѝ
се долепи до прозореца на музея и тя
потръпна от неочаквания студен
допир.
– Сега ще ми кажеш ли кой е
красив? – попита той.
– Ти си красив – Джулия захапа
устните му и простена леко. Целуна
го настоятелно, езикът ѝ обиколи
устните му. Той отвори уста и езикът
ѝ нетърпеливо нахлу вътре. Целунаха
се така, сякаш са били разделени с
години, с хищен и алчен копнеж.
 Той плъзна ръката си надолу и
нагоре по бедрото ѝ, преди да
придърпа роклята ѝ още по-нагоре.
Тафтата изшумоля одобри-телно.
Докато се притискаше по-силно
към нея, пръстите му се дви-жеха по
бедрото ѝ нагоре, още по-нагоре.
Когато стигна до цеп-натината
между краката ѝ, отдръпна рязко
ръката си.
– Къде са гащичките ти?
– Харесвам тялото си, когато е е
твоето, помниш ли? Просто не бях в
настроение за гащички…
Гейбриъл изръмжа и звукът
отекна из празния коридор.
– Значи се разхождаш така цяла
вечер?
 Тя му намигна предизвикателно.
– Нищо чудно, че онзи мъж те
зяпаше.
– Спри да говориш за други
мъже – смъмри го Джулия и дръп-на
папийонката му към себе си.
Той сс наведе, за да опита
отново вкуса на устните ѝ, заигра-
вайки се с езика ѝ.
Джулия се размърда в
прегръдката му, токовете на
обувките ѝ се забиха в сакото на
смокинга му. Тя махна папийонката
му и я метна на пода, после
припряно разкопча ризата му.
Започна да го целува по врата и
гърдите, устните ѝ обикаляха кожата
му, после се плъзнаха надолу към
кръста му.
Но Гейбриъл не бързаше.
Придвижи ръката си по гърба ѝ,
после отново посегна между краката
ѝ и я докосна нежно отдолу. Едва
успяваше да удържи радостта от
реакцията ѝ на неговия допир.
Джулия се движеше и извиваше,
стенейки в ухото му.
– Не ме карай да чакам – каза тя
и се опита да го придърпа по– близо
до себе си, но напразно.
Гейбриъл бръкна в джоба си.
– Добре е, че донесох това –
вдигна тържествуващо в ръка
сребрист презерватив.
Тя отвори очи и го погледна.
– Това пък откъде се взе?
 Гейбриъл се разсмя.
– Реших, че ако правим секс без
презерватив, ще се чувстваш
неудобно през останалата част от
вечерта.
Тя премигна.
– Значи си го планирал?
– Абсолютно – лявата му ръка
стисна дупето ѝ, за да подкрепи
думите му.
Джулия посегна да го вземе, но
Гейбриъл поклати глава.
– Позволете на мен, мисис
Емерсън.
Хвана опаковката между зъбите
си, после разкопча панталоните си.
Разкъса я и умело го постави на
члена си.
 Разгърка с пръст нежната плът
между краката ѝ, дразнейки я леко,
преди да проникне в нея.
Тя издиша шумно от наслада и
се притисна към него.
Нямаше думи. И двамата бяха
безмълвни от взаимната близост.
Гейбриъл познаваше идеално
тялото на жена си, както поз-наваше
своето. Двамата се движеха и
реагираха един на друг с нарастващ
ритъм.
Приглушени стонове и пъшкане
отекваха из коридора с такава сила,
че някои от статуите сигурно бяха
закрили ушите си от срам.
Гърбът на Джулия се блъскаше в
прозореца, докато тласъците на
съпруга ѝ се ускоряваха.
– Ще свърша – успя да каже тя и
оргазмът ѝ застигна думите ѝ.
Гейбриъл издиша дълбоко и с
няколко последни движения
настигна съпругата си и също
свърши.
Джулия се вкопчи в него, сякаш
умираше, ръцете ѝ се увиха около
раменете му, лицето ѝ бе отпуснато
на врата му.
Известно време не помръдваха,
не говореха. Най-накрая Гей-бриъл
издиша продължително и шумно.
– Добре ли си? – попита той,
като я целуна по шията.
– Фантастично.
Останаха в прегръдките си,
притискайки се силно, докато
ритъмът на сърцата им се успокои.
Гейбриъл нежно пусна Джулия на
пода и придърпа роклята ѝ надолу.
– Можеш ли да ходиш? –
погледна към скъпите ѝ обувки с
притеснение.
– Така мисля. Може би съм още
малко замаяна.
– Тогава, позволи на мен –
вдигна я той на ръце и я пренесе до
близката тоалетна.
– Различно ли е, когато си с
един от тези? – кимна Джулия към
презерватива, който Гейбриъл
изхвърли в кошчето за боклук.
– Усещането не е толкова
пълноценно, така че, да, дразнещо е
– Гейбриъл пусна водата, за да измие
ръцете си. – През по-голямата част
от живота си съм правил секс само
така. Но след като знам какво е да
съм в теб без презерватив, вече го
чувствам като мъчение.
– Съжалявам.
Той изсуши ръцете си и се
наведе, за да целуне ръката ѝ.
– Недей. Не съм толкова
егоистичен, че да предпочета ти да
се чувстваш неудобно само защото
искам по-добър секс.
Тя се намръщи.
Той долепи челото си до
нейното.
– Сексът с теб винаги е
великолепен. И е така, защото е
повече от секс. Сега трябва да
оправиш косата и грима си. Иначе
всички ще разберат, че си правила
музеен секс – каза Гейбриъл и
изглеждаше дяволски доволен от
възможността това да се случи.
Тя повдигна вежди.
– А ти готов ли си да се върнеш
на партито?
– Разбира се – каза той и
закопча сакото на смокинга си.
– И няма нужда да пооправиш
нещо по себе си?
– Не. Пък и нямам нищо против
хората да разберат, че току– що съм
правил музеен секс със съпругата си.
– О, те ще разберат.
-Как?
 – Защото забравяш нещо,
професоре.
– Какво?
– Папийонката си.
Гейбриъл посегна към врата си
и изражение на изненада се появи на
лицето му.
– Къде е?
– На пода, където я метнах.
– Съблазнителка – измърмори
гой и поклати глава.
Джулия се наведе над мивката,
оправяйки косата и грима си
– Е, как беше сексът, който
правихме току-що? По скалата от
едно до трансцедентен?
– Земетръсен и папийонко
загубващ.
 Тя самодоволно си сложи
червило на устните.
– Добре. Не го забравяй.
Глава 36
– Обичам да откривам така
изложби – измърмори Джулия,
когато се присъединиха към другите
гости. – Оказа се, че могат да бъдат
много интересни събития.
– Не спираш да ме изумяваш –
каза Гейбриъл, а ръката му се плъзна
към дупето ѝ.
– Мога да кажа същото. Мисля,
че очертанията на тялото ми са се
отпечатали на прозореца на долния
етаж.
Той се изсмя и я потупа още
веднъж по изкусителния задник.
Някой се изкашля зад тях.
Джулия и Гейбриъл се обърнаха
и видяха с1оИоге Витали.
– Простете, че ви прекъсвам, но
имаме потенциален дарител,
Гейбриъл. Ще може ли да говориш с
него?
Гейбриъл погледна жена си.
– Витали ме помоли по-рано да
се опитам да убедя някого да се
раздели с известен брой картини от
колекцията си. Но мога да го отложа.
– Не, върви.
– Сигурна ли си?
– Убеди човека. Аз ще
пообиколя наоколо.
Гейбриъл я целуна по бузата.
После заедно със стария си приятел
се запътиха към група добре
облечени мъже и жени, застанали до
входа на залата.
Джулия мина през галерията,
бавно наслаждавайки се на ко-
лекцията. Застана пред една от по-
цветните илюстрации на Данте и
Вергилий в ада. И точно тогава чу
мазен глас да се обръща към нея на
английски.
– Добър вечер.
Тя се обърна и се озова лице в
лице с професор Пачиани.
Очите ѝ пробягаха из залата и с
облекчение установи, че не са сами.
Няколко двойки бяха наблизо, също
възхищавайки се на рисунките.
Пачиани вдигна ръце.
– Нямам намерение да развалям
вечерта ви. Искам да ми отделите
само една минута.
Джулия го стрелна с поглед.
– Съпругът ми ще се върне всеки
момент.
– И моята съпруга ще се появи
всеки момент. Така че по-добре да
говоря по-бързо – ухили се той, като
показа белите си зъби. Съжалявам за
станалото в Оксфорд. Ако си
спомняте, не аз се държах зле.
Пристъпи по-напред.
Джулия отстъпи назад.
– Помня. Но вече е време да
тръгвам.
Той обаче ѝ препречи пътя.
– Още един момент, моля.
Професор Пиктън не беше особено
щастлива от поведението на
приятелката ми. Нито пък аз.
Джулия го погледна изумено.
– Казах на Криста да стои
далече от вас. Но както знаете, тя не
обича много да слуша чужди съвети.
– Благодаря ви, професоре. А
сега, ако ме извинете…
Той застана пред нея, една идея
по-близо от нужното. Джулия
нямаше избор, освен да направи
крачка назад.
– Може би ще го споменете на
професор Пиктън. Кандидат-ствам за
работа в Колумбийския университет
в Ню Йорк. Ръководител на
катедрата е бивша ученичка на
Кейтрин. Не бих искал никакви…
никакви лоши чувства да се намесят
в назначението ми.
– Не мисля, че Кейтрин би се
намесила в административните дела
на друга катедра.
– Ще сметна този жест за
услуга. Аз вече ви направих такава.
Джулия го погледна.
– И каква е била тази услуга?
– Попречих на приятелката ми
да спи със съпруга ви.
Земята под краката на Джулия
се разтвори.
– Какво? – попита тя, явно
прекалено високо, защото част от
другите гости се обърнаха към тях.
Бузите ѝ пламнаха.
– Сигурен съм, че ще искате да
ми върнете жеста в знак на
благодарност.
– Шегувате ли се?
– Съпругът ви щеше да се
срещне с Криста в нейния хотел. Но
аз я убедих да насочи вниманието си
другаде. Направих ви услуга.
– Как смеете? – изсъска Джулия.
Наведе се решително напред и
Пачиани отстъпи изненадано. – Как
смеете да идвате тук, на това място,
изпълнено с красота, и да ми казвате
тези грозни неща?
Лицето на Пачиани помръкна и
той я изгледа объркано, сякаш бе
станал свидетел на неподозираната
трансформация на котенце в лъв.
Вдигна ръце в знак, че се предава.
– Нямах намерение да ви
навредя.
– О, напротив – повиши тя глас.
– Вие и вашата приятелка, или
каквато и да ви е тя, правите само
това – вредите. Не ме интересува
какво ви е качала тя или какви са
били плановете ѝ. Вие не сте
попречили на съпруга ми да направи
каквото и да било. Чувате ли ме?
Пачиани се намръщи,
осъзнавайки, че всички очи вече бяха
вперени в тях. Възклицанието на
Джулия бе чуто от другите гости.
После гневното му изражение
стана презрително.
– Всички мъже искат… как да
го кажа? Разнообразие. Прекалено
много е да се очаква от една жена да
е достатъчна – сви рамене, сякаш
споделяше общопризнат факт.
– Жените не са стоки от меню.
И мъжът ми не споделя вашата
мизогиния – повдигна отбранително
брадичка тя. – Няма да кажа на
професор Пиктън нищо друго освен
че сте източник на лъжи. Сега си
вървете и ме оставете на мира.
Когато той не показа, че
възнамерява да изпълни молбата ѝ,
тя насочи гневно пръст към вратата.
– Разкарайте се оттук.
Леденият ѝ глас отекна из
притихналата зала.
Джулия пренебрегна изумените
погледи на присъстващите и
продължи да се взира в Пачиани,
който изглеждаше побеснял от ярост.
Той се накани да пристъпи към
нея, но в последния момент бе
хванат за ръката в желязна хватка от
тъмнокоса жена.
– Търсех те – сгълча съпруга си
мисис Пачиани и погледна
враждебно Джулия.
Пачиани изруга на италиански и
се опита да отскубне ръката си.
– Да вървим – дръпна го мисис
Пачиани. – Има важни хора, с които
трябва да говорим.
Пачиани изгледа Джулия
заплашително, после се обърна и пое
с жена си към коридора.
Джулия ги наблюдаваше как се
отдалечават с облекчение. И с
нарастващ бяс.
– Скъпа? – усмихна ѝ се
Гейбриъл, когато влезе в залата,
уверено пристъпваш в смокинга си.
Както обикновено очите на всички
се насочиха към него и към
красивото му тяло, докато се носеше
плавно из залата.
Няколко двойки се прошепнаха
нещо, докато той приближаваше до
жена си. Усмивката му изчезна.
– Какво е станало?
Джулия прехапа устни и се
опита да овладее гнева си.
– Професор Пачиани ме
заговори.
– Този задник. Добре ли си? –
постави той леко ръка на рамото ѝ.
 – Извини се за поведението на
Криста в Оксфорд. Аз изгубих
контрол и направих сцена.
– Наистина ли? – Гейбриъл я
стисна за рамото, като се усмихна
една доловимо. – Разкажи ми.
– Нарекох го мизогинист и му
казах да си върви. И му посочих с
пръст вратата – повдигна тя
показалеца си и го погледна смаяно.
– Чудесно! – Гейбриъл вдигна
пръста ѝ до устните си и го целуна.
Тя поклати глава.
– Не е чудесно. А срамно.
Всички ме чуха.
– Съмнявам се, че някой ще
обвини теб. Жените вероятно го
презират заради развратното му и
похотливо държание, а мъжете го
мразят, защото е спал с жените им.
– Искаше да кажа на Кейтрин,
че е приключил с Криста. Кан-
дидатства за позиция в
Колумбийския, а тя е приятелка с
ръково-дителката на катедрата.
– Никога няма да получи
работата – намръщи се Гейбриъл. –
Лучия Барини бе докторантка на
Кейтрин. Освен това е и моя добра
приятелка. Тя ще прозре същинското
му лице без проблеми.
– Може би Пачиани иска този
пост, за да бъде близо до Криста –
Джулия направи гримаса на погнуса.
– Освен това ми каза, че ти е
попречил да спиш с нея.
 – С кого? – не разбра Гейбриъл.
– С Криста. Каза, че си щял да се
срещнеш с нея в хотела ѝ, но той се е
появил и я разсеял. Тогава изпуснах
нервите си. Боя се, че другите гости
чуха всичко.
Гейбриъл изруга и погледна към
вратата. Пачиани и жена му вече
бяха излезли.
– Трябва да ти кажа нещо –
сплете ръката си с нейната и я
поведе към един уединен ъгъл.
Погледна през рамо, за да се увери,
че никой не ги подслушва.
Приближи лицето си до нейното
и понижи глас.
– Криста ми предложи секс
точно преди лекцията ти. Трябваше
да ти кажа, но не исках да те
разстройвам.
Джулия го изгледа изпитателно.
– А после?
– Не исках да се притесняваш за
глупости.
– По същата причина не ми каза
и за тайния си разговор с Пол.
На челюстта на Гейбриъл
потръпна нервно един мускул и той
кимна.
Джулия освободи ръката си.
– Трябваше да ми кажеш.
– Прости ми.
– Не съм чуплива. Мога да
понеса притеснителни новини.
– Не би трябвало да ти се налага
да го правиш.
 Джулия повдигна възмутено очи
към тавана.
– Гейбриъл, докато не преминем
в отвъдното, в живота ни постоянно
ще има неща, които ще ни
разстройват. Това е част от
човешката ни природа. Когато криеш
неща от мен, издигаш стена помежду
ни – погледна го сериозно тя.
Когато той не отговори, Джулия
посочи с ръка хората в залата.
– Другите могат да се
възползват от нея.
Той кимна.
– Мисля, че заслужавам да знам
кой се опитва да съблазнява съпруга
ми. И кога.
– Съгласен съм.
 Тя се взря за няколко секунди в
него, в натъженото му лице. Пи
лсждаше ужасно нещастен. Но също
така личеше и желанието му да я
закриля, а тя не искаше да го загуби.
– Щеше да ми го кажеш все
някога, нали? Както и другите неща?
– попита тихо и с нежен глас
Джулия.
– Да – отвърна искрено той, но и
двамата знаеха, че ще продължи да се
вкопчва в тайните си. Поне засега.
– Добре – каза тя ведро. – Тогава
ти прощавам. Но тъй като доброто
ми настроение от първия ни музеен
секс бе съсипано, трябва да ме
компенсираш.
Гейбриъл се поклони, без да
откъсва очи от нейните.
– На вашите заповеди съм,
господарке.
– Чудесно – тя се наведе и хвана
копринената папийонка, която той
грижливо си бе сложил след
предишната им игра. – Защото
заповедта ми е наслада. И мисля, че я
искам сега.
Той отметна косата ѝ зад ухото
и ѝ прошепна тихо:
– Тогава да вървим.
Глава 37
Август 2011 г.
Кеймбридж, Масачузетс
Когато Джулия и Гейбриъл се
върнаха у дома в последната седмица
на август, откриха купища
неотворсна поща.
Гейбриъл погледна към
пликовете, които Ребека бе
подредила прилежно на бюрото му, и
реши първо да ги отвори и прегледа,
а после да се заеме с разопаковането
на багажа си.
Докато беше в спалнята, Джулия
остана в кабинета. Погледна към
отворената врата, после отиде и
безшумно я затвори.
 Знаеше, че това, което щеше да
направи, бе нарушение на личното
пространство на Гейбриъл. Но
действията ѝ бяха оправдани от
неговото мълчание и
продължаващото му упорство да не
сподели какво го притесняваше
Надяваше се, че ще се реши да
поговори с нея, докато бяха във
Флоренция. Но той не го направи.
Простичко казано, тя се боеше и
ѝ беше трудно да се справи със
страховете си.
На бюрото му имаше чекмедже,
което той никога не отваряше.
Никога не се бе осмелявала да
провери какво има вътре.
Веднъж бе търсила празни
листове и случайно го отвори, ми
Гейбриъл я спря и го затвори бързо,
като ѝ обясни, че вътре имн
спомени, които не желае да
съживява. Послс ѝ отвлече внимание
то, като я придърпа в скута си и се
люби с нея.
Оттогава Джулия не бе
докосвала чекмеджето. Но днес,
притеснена и раздразнена, седна зад
бюрото, издърпа го и огледа съ
държанието му.
Щом Гейбриъл не ѝ даваше
отговори, може би колекцията му от
спомени щеше да го стори.
Илюстрациите на Ботичели,
които пазеше в дървена кутии, вече
не бяха тук, а в галерията в "Уфици".
Джулия бързо извади първата вещ от
чекмеджето.
Беше часовникът на дядо му.
Беше го носил няколко пъти, в
Торонто, но откакто се бяха
преместили в Кеймбридж, си стоеше
в чекмеджето. Часовникът бе златен
и имаше верижка с украшение на
риба на края. Отвори го внимателно
и прочете надписа:
На Уилям,
моя любим съпруг.
С любов, Джийи
Затвори часовника и го постави
на бюрото.
Следващата вещ, която извади,
бе старо ламаринено локомотивче,
което очевидно бе имало и по-добри
дни. Представи си Гейбриъл като
малко момче, стискащо
локомотивчето си и молещо се да го
вземе със себе си, когато с майка му
бяха напускали Ню Йорк.
Стомахът ѝ се сви.
Постави влакчето на бюрото и
насочи отново вниманието си към
чекмеджето.
Имаше дървена кутия, която тя
отвори. Вътре намери колие с големи
перли от Южно море и пръстен с
диаманти. Потърси надпис на
пръстена, но нямаше. Видя и две
сребърни гривни и сребърно колие,
всичките от "Тифани".
Бижутата явно бяха
принадлежали на майка му. Но
откъде ли ги имаше? Гейбриъл ѝ бе
споменавал на няколко пъти колко
бедно бяха живели. Как можеше
някой толкова беден да притежава
такива бижута? И защо майка му не
ги бе продала, когато са имали нужда
от пари?
Джулия поклати глава.
Детството на Гейбриъл е било
трагично, но явно и животът на
майка му е бил такъв.
Затвори кутията и се насочи към
снимките, които бяха подредени в
пликове. Прегледа ги набързо,
намери снимки на Гейбриъл и на
майка му, няколко снимки на мъж и
жена, които очевидно бяха
родителите му. Но нямаше снимка на
родителите му заедно.
Също като Гейбриъл и майка му
имаше тъмна коса, но очите ѝ бяха
направо черни на фона на
млечнобялата ѝ кожа. Имаше
деликатни, много красиви черти на
лицето.
Бащата на Гейбриъл бе сивокос,
с пронизителни сини очи. Беше
привлекателен за по-възрастен мъж,
но в изражението му имаше нещо
сурово, което Джулия не хареса.
Рядко се усмихваше на снимките.
На дъното на чекмеджето, под
оръфано плюшено мече, имаше
дневник. Джулия го отвори и
погледна първата страница.
Това е собственост на
 Сюзън Елизабет Емерсън
Инстинктивно го разлисти и
спря на случайно място. Очите ѝ се
спряха на първото изречение.
Бременна съм.
Оуен иска да направя аборт.
Даде ми пари и каза, че ще ми
запише час.
Каза, че ако го направя, ще
намери начин да бъдем заедно.
Но не мисля, че ще мога.
Джулия затвори рязко дневника
и бързо го пъхна обратно в
чекмеджето.
Гейбриъл щеше да дойде да я
потърси всеки момент и щеше
ужасно да се ядоса заради това, което
вършеше.
 Вече съжаляваше. Думите на
Сюзън Емерсън изплуваха постоянно
пред очите ѝ. Ако Гейбриъл ги
прочетеше, щеше да намрази още
повече баща си.
Постави мечето на мястото му,
заедно със снимките и кутията с
бижута. Канеше се да върне и
влакчето, когато забеляза какво
имаше до него, на върха на
неотворената купчина пликове.
Писмо.
Не разпозна почерка, но нямаше
значение. Името на Паулина и
адресът ѝ бяха прилежно написани
горе вляво. Някак си бе открила
адреса на Гейбриъл и изпращаше
писма до дома им.
 До техния дом. Домът, който
Гейбриъл споделяше със съпругата
си.
Прииска ѝ се да вземе писмото
и да го хвърли в камината.
Но не можеше. Вече бе
започнала да има тайни от него –
четеше дневника на майка му. Не
можеше да хвърли писмото ни
Паулина.
Взе писмото и отиде в спалнята.
Подаде го на Гейбриъл.
– Благодаря ти, но щях сам да се
заема с пощата – кимна той и се
накани да го метне на леглото, но тя
го спря.
– Виж адреса на подателя.
Гейбриъл погледна писмото. И
изруга.
– Защо ми пише? Дори Карсън,
адвокатът ми, не се чува вече с нея.
Джулия остана неподвижна,
втренчила поглед в него.
Той разкъса писмото, очаквайки
да намери купища изписани листове.
За негова изненада обаче вътре
имаше само един картон.
Прочете бързо напечатания
текст.
– Това е покана за сватба.
Обърна листа и на гърба видя
почерка на Паулина.
Гейбриъл,
Не бих имала смелостта да те
поканя на сватбата си.
Просто исках да знаеш, че ще се
омъжвам.
След всички тези години най-
накрая ще бъда съпруга и майка на
две прекрасни момиченца.
Сега, когато и двамата сме
щастливи, нещата са такива, каквито
трябва да бъдат.
Целувки,
П.
Подаде поканата на Джулия.
– Тя ще се жени.
– Да.
– Как се чувстваш?
Той прибра поканата обратно в
плика. После го върна в отворената
длан на жена си.
– Тя го е написала чудесно – и
двамата сме щастливи. Открила е
семейството, което винаги е искала.
Сините му очи се впериха в
нейните.
– Трябва да ти е благодарна за
това.
– На мен ли?
– Ти беше тази, която ме убеди,
да я пусна да си отиде. Ти ми каза, че
тя никога няма да намери своето
лично щастие, ако продължи да бъде
зависима от мен. Беше права.
Джулия се размърда неловко от
крак на крак и се почувства още по-
зле от факта, че бе ровила тайно из
нещата му, когато той ѝ имаше
такова доверие.
– Беше права и за Мария –
продължи той с натъжени очи.
 Джулия пристъпи към него и го
прегърна през кръста.
– Иска ми се да не бях. Но
понякога да обичаш някого,
наистина означава, че трябва да го
пуснеш да си отиде.
– Никога няма да те пусна да си
отидеш. Предизвиквам всекиго да се
опита да те вземе от мен – добави
той ожесточено.
Джулия притисна пръстите му
до устните си.
– Спомни си това, когато се
задълбаеш в собствените си мисли и
терзания, сам. Независимо какво те
безпокои, аз съм тук. И няма да ходя
никъде.
Целуна го отново, после изчезна
в коридора.
Гейбриъл погледна пак
поканата и мислите му го върнаха
назад в миналото.
Глава 38
Януари 2010 г.
Торонто, Онтарио
Паулина Грушчева влезе във
фоайето на сградата "Манулайф".
Високите ѝ токчета потропваха по
мраморния под, мобилният ѝ
телефон бе долепен до ухото ѝ.
Живееше от доста време в Торонто,
но Гейбриъл отказваше да се вижда с
нея, да говори с нея и да общува по
какъвто и да било начин с нея.
Беше ѝ писнало от чакане.
Когато се включи гласовата
поща на Гейбриъл, затвори телефона
и позвъни на домашния му номер.
Помоли се наум да не вдигне
Джулиан. Беше достатъчно зле, че
той спеше с нея. Не искаше да ѝ
навират в лицето връзката си.
Отново.
Раздразнена от факта, че
Гейбриъл не отговаряше на позвъ–
няванията ѝ, Паулина доближи Марк,
охраната на сградата, и поиска да я
свърже с професор Емерсън
незабавно. Когато той отказа, тя
започна да пърха с мигли и се опита
да го омилостиви. Но той бе
имунизиран към чара на високата
руса и синеока красавица.
Тогава тя повиши глас и направи
сцена. След няколко минути Марк се
свърза с професора и го помоли да
слезе във фоайето, за да се види с
госта си.
Паулина се усмихна
победоносно.
Но усмивката ѝ изчезна, когато
го видя – изражението му бе бясно, а
очите му направо пламтяха, докато
приближаваше към нея. Сграбчи я за
лакътя и я завлече през фоайето
отвън, на алеята пред сградата.
– Какво смяташ, че правиш? –
излая той срещу нея, като я пусна.
Паулина отстъпи назад,
изненадана от яростта му.
– Е? – настоя той.
– Исках да говоря теб. Тук съм
от седмици. Не искаш да ме видиш!
– Няма да водим този разговор
отново. Знаеш каква е ситуацията ни.
 Обърна се и се запъти към
сградата, но тя го хвана за ръката.
– Защо ми го причиняваш? –
попита с ридаещ глас, а очите ѝ се
насълзиха.
Изражението на Гейбриъл се
смекчи. Незабележимо.
– Паулина, свърши се. Отдавна е
свършено между нас. Не се опитвам
да ти причиня нищо, само искам да
те убедя да продължиш напред с
живота си. И да ми позволиш да
продължа с моя.
Тя го изгледа и сълзите
започнаха да се стичат по лицето ѝ.
– Но аз те обичам. Ние имаме
минало!
Гейбриъл затвори очи за миг и
по лицето му се изписа дълбока
болка.
Отвори очи.
– Аз съм влюбен в друга. Аз съм
само неин. За да уточня – спя само с
нея.
– Да, така е. И тя е твоя
студентка.
– Внимавай – изръмжа той.
Паулина отметна косата си
назад.
– Забележително е колко много
информация може да научиш в град
като този. Антонио от "Харбор
Сиксти" бе много услужлив.
Гейбриъл пристъпи към нея.
– Няма да посмееш.
– Ще посмея. Странно, как я
водиш в ресторанта, в който водеше
мен винаги когато идвах в града.
– Не съм те водил там от много
отдавна, Паулина. Дори след като
спряхме… – той млъкна неловко.
– След като спряхме какво… да
се чукаме ли, Гейбриъл? Защо не го
кажеш? Чукаме се от години.
– Недей да крещиш!
– Аз не съм твоята малка мръсна
тайна. Ние бяхме приятели. Имахме
връзка. Не можеш просто да ме
пренебрегваш и да се отнасяш с мен
като с боклук.
– Съжалявам за начина, по
който се отнасях с теб. Но я се чуй
само. Не мислиш ли, че заслужаваш
да бъдеш центърът на нечия вселена?
 Тя извърна очи встрани.
– Винаги си искал други жени.
Дори когато бях бременна. Защо сега
да е различно?
Той трепна.
– Защото заслужаваш да бъдеш с
човек, който те желае толкова силно,
колкото ти желаеш него. Време е да
продължиш. Време е да бъдеш
щастлива.
– Ти ме правиш щастлива –
прошепна тя. – Ти си всичко, което
искам.
– Влюбен съм в Джулиан и ще
се оженя за нея – каза той твърдо.
– Не ти вярвам. Ще се върнеш
при мен. Винаги се връщаш – изтри
Паулина няколко сълзи от лицето си
с длан.
– Не и този път. Преди бях слаб
и ти ме държеше, използвайки
чувството ми на вина, което
изпитвах. Но вече няма да е така. Не
можем да се виждаме и не можем да
говорим един с друг. Бях търпелив с
теб и се опитвах да ти помогна, но
приключих с това. От днес
паричният ти фонд е замразен.
– Няма да го направиш!
– Ще го направя. Ако се върнеш
в Бостън и започнеш да посещаваш
терапевт, ще се погрижа да
продължиш да получиш финансова
подкрепа. Но ако се свържеш с мен
отново или и направиш каквото и да
било, за да нараниш Джулиан, ще
спра издръжката ти. Завинаги –
наведе се той заплашително към нея.
И това включва каквото и да е, което
би могло да навреди на студентския
ѝ живот.
– Ще го направиш? Просто ще
ме захвърлиш? Пожертвах живота си
за теб. Загубих научната си кариера!
Гейбриъл стисна зъби.
– Никога не съм искал да го
правиш. Направих всичко възможно,
за да ти помогна да останеш в
Харвард. Ти заряза ученето си.
– Заради това, което ми се
случи. Заради това, което се случи на
нас.
Той стисна ръце в юмруци.
– Не отричам, че се държах
ужасно и имаш всички основания да
си гневна. Но признанието ми не
променя факта, че този етап от
живота ни приключи. Днес.
Погледна я право в очите и в тях
пролича огромно състрадание.
– Сбогом, Паулина. Пази се.
Тръгна към плъзгащата се врата.
– Не можеш да направиш това.
Не го искаш!
Той се обърна към нея. На
лицето му бе изписана стоманена
решителност.
– Вече го направих.
Гейбриъл влезе в сградата, без
да се обръща повече назад, оставяйки
Паулина навън, плачеща и сама в
снега.
Глава 39
Май 2010 г.
Гробище "Апостол сейнт
Джеймс"
Уест Роксбъри, Масачузетс
Гейбриъл стоеше пред
каменните ангели, които се издигаха
като пазители от двете страни на
гробния паметник. Ангелите бяха
мраморни, повърхността им бе бяла
и съвършена. Гледаха към него с
широко разперени криле, надвиснали
над плочата с издълбаното име под
тях.
Паметникът му напомняше за
гробниците в "Санта Кроче",
Флоренция. Приликата бе
съзнателна, защото бе изваян по
същия дизайн.
Докато наблюдаваше ангелите,
се замисли за времето, прекано в
Италия, за доброволческата му
дейност с францисканците. За
преживяването му до криптата на
свети Франциск. За раздялата му с
Джулия.
Ако можеше да издържи до
първи юли, имаше шанс да се
съберат отново. Но Гейбриъл не
беше сигурен дали тя щеше да му
прости. Не беше сигурен дали някой
въобще щеше да му прости, но
трябваше да опита. Посегна към
джоба си и извади телефона см, като
набра един от номерата от списъка с
контакти в него.
– Гейбриъл?
Той си пое дълбоко дъх.
– Паулина. Трябва да те видя.
– Какво има?
Обърна се с гръб към паметника
– трудно му бе да говори, докато се
взираше в името, издълбано в
камъка.
– Трябва да те видя за час, да
поговорим. Може ли да се срещнем
утре и да поговорим?
– В Минесота съм. За какво
става дума?
– Ще взема самолета до
Минесота тази вечер. Може ли да се
видим? – настоя гой с напрегнат
глас.
 Тя въздъхна тежко.
– Добре. Нека се срещнем в
кафене "Карибу" утре сутринта. Ще
ти изпратя адреса.
Паулина се умълча и Гейбриъл
долови, че тя се колебае за нещо.
– Никога не си летял от другия
край на страната, за да говориш с
мен.
Той стисна зъби.
– Не, не съм го правил.
– Последният ни разговор не
беше особено приятен. Остави ме на
улицата, плачеща.
– Паулина… – каза той с
умоляващ глас.
– После прекрати всички
контакти с мен.
 Гейбриъл започна да крачи,
притискайки телефона към ухо то си.
– Така беше. И какво стана
после?
Тя не се обади известно време.
– Върнах се у дома.
Той спря да крачи.
– Трябваше да се прибереш у
дома преди години и аз трябваше да
те окуража да го направиш много по-
отдавна.
Настана мълчание.
– Паулина?
– Това ще бъде болезнено, нали?
– Не знам – призна Гейбриъл. –
Ще говорим утре.
Затвори телефона и отпусна
глава, преди да се върне отново
 до гроба на детето им.

***

Паулина бе нервна. При

последната им среща бе дълбоко
унизена от Гейбриъл. Осъзнавайки
обаче зависимостта си от
приспивателните и алкохола, както и
от доверителния фонд, който той бе
основал за нея, тя направи това,
което се кълнеше, че никога няма да
направи. Прибра се у дома.
Намери си работа. Премести се
в скромен, но хубав апартамент. И
още по-невероятно, но срещна
някого. Мил и добър човек, който я
обичаше и искаше нея и само нея.
Някой, който не гледаше към другите
жени.
Сега Гейбриъл искаше да
разговарят.
Паулина го обичаше. Но освен
това и се боеше от него. Той бе
непостоянен и ѝ се изплъзваше дори
когато бе бременна и живееха
заедно. Винаги имаше една част от
него, до която не ѝ позволяваше да се
докосне. Тя знаеше това. Беше го
приела, но никога не ѝ бе харесвало
и винаги бе чувствала тази
отчужденост да виси като тъмен
облак над връзката им, от който
всеки момент можеше да се излее
проливен дъжд.
 След последния им разговор бе
осъзнала, че той никога не я бе
обичал. Смяташе, че Гейбриъл е
неспособен да обича. Но когато го чу
да говори за Джулиан, ѝ стана ясно,
че бе способен да обича друг човек и
да бъде верен. Колко тъжно бе, че
жената, която бе обикнал, бе друга, а
не тя.
След като прие това, заедно с
неизбежната болка и копнеж
Паулина изпита и известно чувство
на свобода. Вече не беше робиня,
желаеща да спечели благоволението
на господаря си. Вече не бе човек,
ограничен в емоциите си,
пренебрегващ всичко друго в живота
си, за да бъде единствено на негово
разположение.
Когато влезе в кафенето, се
почувства силна за първи път от
много години. Щеше да ѝ бъде
трудно да се срещне с него, но тя бе
постигнала огромен напредък в
много области на живота си и бе
сигурна, че ще успее да постигне
такъв напредък и в отношенията си с
него.
Откри го, седнал на маса за
двама, дългите му пръсти вече
стискаха чашата с кафе. Носеше сако
и риза без вратовръзка. Панталоните
му бяха чисти и изгладени, косата –
идеално сресана. Носеше очила,
което я изненада, защото обикновено
ги слагаше само когато четеше.
Когато я забеляза, се изправи.
– Да ти взема ли кафе? –
предложи смутено той.
– Да, благодаря – усмихна се тя,
но се почувства неловко. В миналото
се поздравяваха с целувка, но сега
Гейбриъл поддържаше вежлива
дистанция.
– Все още ли пиеш кафето си с
мляко и захарин?
– Точно така.
Той отиде до бара, а тя се
настани на стола срещу него.
Докато чакаше да приготвят
кафето ѝ, Гейбриъл потърка
замислено брадичката си. Тя
изглеждаше различно. Все още се
движеше като балерина, гърбът ѝ бе
изправен и ръцете и краката ѝ
излъчваха грациозност. Но
излъчването ѝ бе променено.
Дългата ѝ руса коса бе вързана
на конска опашка, красивото ѝ лице
бе чисто, без грим. Изглеждаше по-
свежа, по-млада и много от
напрежението, което излъчваше
преди, бе изчезнало.
Дрехите ѝ също бяха различни.
Винаги се обличаше добре, с
предпочитания към полите и
обувките с високи токчета от скъпи
дизайнери. Но днес носеше небрежна
синя блуза с дълги ръкави, дънки и
сандали. Гейбриъл не я беше виждал
в такива дрехи от години. Запита се
какво ли означаваше това.
 Постави чашата ѝ пред нея и
седна на мястото си. Съсредоточи се
в черната течност в своята чаша,
опитвайки се да намери най-
подходящия начин да каже това,
което искаше.
– Изглеждаш уморен –
изпревари го тя.
Гейбриъл избегна погледа ѝ и се
обърна към прозореца. Не се
интересуваше особено от пейзажа на
Минеаполис. Но не знаеше как да
започне.
– Някога бяхме приятели – каза
тя. Отпи от кафето си и проследи
погледа му навън, в посока към
минаващите по улицата коли. – Май
в момента имаш отчаяна нужда от
приятел.
Той извърна глава, очите му
блестяха зад очилата му.
– Дойдох тук, за да ти поискам
прошка.
Очите ѝ се отвориха широко и тя
постави чашата си на масата, за да не
я разлее.
– Какво?!
Той преглътна шумно.
– Никога не съм се държал с теб
като с приятел или както би трябвало
да се отнасяш с човека, с когото се
любиш. Бях безсърдечен и
егоистичен – отпусна се назад на
стола си и погледна отново през
прозореца. – Не очаквам да ми
простиш. Но исках да те видя и да ти
кажа, че съжалявам.
Паулина се опита неуспешно да
се овладее. Почти трепереше от
изненада.
Той наблюдаваше движението
навън и чакаше тя да каже нещо. Но
тя не го направи. Най-накрая
Гейбриъл вдигна очи към нея.
Устата ѝ още бе отворена от
смайването, очите – широко
отворени. После все пак проговори:
– Имахме отношения години
наред, Гейбриъл, и ти никога не ми
каза, че съжаляваш. Защо сега?
Той не отговори, просто сведе
очи, а мускулът на челюстта му
потрепна.
– Заради нея е, нали?
 Гейбриъл не каза нищо. Да се
срещне с Паулина, бе достатъчно
трудно. Не можеше да говори с нея
какво означаваше Джулиан за него –
или колко много го бе променила и
колко се боеше от възможността, че
тя нямаше да му прости, когато се
върне при нея.
Прие коментара на Паулина, без
да спори. В сегашното си състояние
копнееше за нечие наказание и
неодобрение, защото осъзнаваше
остро собствените си прегрешения.
Тя наблюдаваше реакцията му,
емоциите, изписващи се на лицето
му. Очевидно бе разстроен, нещо,
което не бе забелязвала н него от
много време.
 – Прсместих се в собствен
апартамент – каза тя, за да го
откъсне от мислите му. – Записах се
в терапевтична програма и ходя
редовно на сбирките. Дори ходих на
индивидуален терапевт – погледна го
внимателно. – Но ти знаеш това,
нали? Изпращам редовно
информация на секретарката на
Карсъп.
– Знам го, да.
– Тя те е променила.
– Извинявай?
– Променила те е. Тя те е…
опитомила.
– Не става дума за нея.
– О, напротив. От колко време
се познаваме? От колко време спим
заедно? Никога не си ми искал
прошка за нищо. Дори за…
Той я прекъсна:
– Трябваше да го направя.
Опитвам се да компенсирам тези
неща с пари. Като се грижа за теб.
Гейбриъл трепна, докато
казваше това. Много добре
осъзнаваше какъв бе типът мъже,
които действаха по този начин, за да
прикрият сексуалните си авантюри.
Паулина взе отново чашата си.
– Да, трябваше. Но аз бях
прекалено глупава и приемах този
начин на общуване. Не можех да
видя друг път за себе си. Но вече
мога. И кълна се в Господ, Гейбриъл,
няма да се върна назад.
 Сви устни така решително,
сякаш нямаше да каже нито дума
повече. После неочаквано продължи:
– През всички тези години се
тревожех, че родителите ми ще
затръшнат вратата пред мен. Затова,
докато звънях на звънеца им, накарах
таксито да ме чака отвън на алеята –
сведе очи към масата. – Не успях да
стигна до него. Обърнах се да си ходя
и се опитвах да си проправя път през
снега с високите си токчета, когато
майка ми отвори вратата – гласът на
Паулина секна от вълнение. – Тя се
затича към мен навън, по пантофи.
Затича се, Гейбриъл, и ме прегърна.
Още преди да вляза в къщата,
осъзнах, че можех да се върна у дома
преди години и тя щеше да ме
посрещне по същия начин.
– Блудната дъщеря – прошепна
Гейбриъл.
– Да.
– Тогава разбираш желанието
ми за прошка.
Тя го погледна – очите му,
изражението му. Не откри нищо
освен искреност.
– Да – каза тя бавно. – Просто се
чудя защо ме молиш за това сега.
Той се облегна назад,
продължавайки да стиска чашата си
с кафе.
– Ти беше моя приятелка –
прошепна тихо. – А виж само как се
държах с теб.
 Паулина повдигна длан към
очите си.
Гейбриъл се приведе напред.
– И Мая…
Неволен стон излезе от устните
на Паулина.
В това отношение бе като него.
Споменаването на името на детето
им ѝ причиняваше огромна болка.
Когато това ставаше без
предупреждение, болката бе ужасно
силна.
– Не мога да говоря за нея –
затвори Паулина очи.
– Тя е щастлива сега.
– Знаеш, че не вярвам в това.
Когато си мъртъв, си мъртъв.
Заспиваш и повече не се събуждаш.
 – Знам, че това не е вярно.
Паулина отвори рязко очи.
Имаше нещо особено в тона на
Гейбриъл. Нещо особено в очите му.
Нещо, което се опитваше да скрие,
но всъщност се бе вкопчил в него с
по-голяма увереност, отколкото
някога въобще го бе виждала да
изразява.
– Знам, че нямам право да те
моля. Знам, че идването ми те
притеснява – прокашля се той. – Но
трябваше да ти го кажа лично.
Нараних те. Бях истинско чудовище.
Съжалявам. Моля те, прости ми.
Тя вече плачеше, сълзите се
стичаха неудържимо по съвършеното
ѝ лице.
 – Спри.
– Паулина. Ние създадохме нещо
прекрасно заедно. Нека я почетем,
нека не пропилеем безсмислено
остатъка от живота си.
– Как смееш! Дошъл си тук, за
да облекчиш съвестта си и ми
говориш такива неща!
Гейбриъл стисна зъби.
– Не съм тук, за да облекча
съвестта си. Тук съм, за да се извиня
и да компенсирам грешките си.
– Бебето ми е мъртво и не мога
да имам друго. Компенсирай това.
Той се вцепени.
– Не мога.
– Никога не си ме обичал.
Пропилях живота си за мъж, който
просто ме търпеше. И то само защото
бях добра в леглото.
– Паулина, ти имаш много
прекрасни качества – ти си инте-
лигентна, щедра и с чувство за хумор.
Не се подценявай.
Тя се разсмя горчиво.
– В крайна сметка това няма
никакво значение. Няма значение
колко съм умна. Бях достатъчно
тъпа, за да се опитам да те променя.
Провалих се.
– Съжалявам.
– Продължих с живота си и ти
дойде тук, за да ме върнеш обратно
към спомена за кошмарното ни
минало.
– Нямах такова намерение.
 – Но точно това направи – изтри
тя очи с длан и се отдръпна от него.
– Сега ще се върнеш у дома при
твоята млада и красива приятелка,
знаейки, че тя може да ти роди дете,
ако това искаш наистина. Лесно
можеш да си направиш обратна
вазектомия, но това, което се случи с
мен, не може да бъде променено.
Гейбриъл отпусна виновно
глава.
– Съжалявам. За всичко.
С неохота сс надигна. Тръгна да
си върви, но когато мина покрай нея,
тя го хвана за ръката.
– Почакай.
Гейбриъл я погледна
притеснено.
 – Срещнах някого. Той е
преподавател. Помогна ми да си
намеря работа, като преподавам
английски, докато довърша
дисертацията си за докторската си
степен.
– Радвам се.
– Не ми трябват парите ти. Няма
да тегля повече от фонда. Кийт е
вдовец с две малки момиченца.
Едното е на седем, а другото е на пет
години. Представяш ли си? Наричат
ме "лельо Паулина". Обличам ги и ги
реша и си играем с куклите им –
правим си чаени партита. Срещнах
човек, който ме обича. И
момиченцата му се нуждаят от мен.
Така че макар да не мога да имам
дете, пак ще бъда майка. Или поне
леля. Прощавам ти, Гейбриъл. Но
няма да водя този разговор отново.
Помирих се с миналото, доколкото
мога.
– Това е чудесно.
Тя му се усмихна искрено, а той
допря нежно устни до косата ѝ.
– Сбогом, Паулина. Бъди
щастлива.
Пусна ръката ѝ и излезе от
кафенето.
Глава 40
Август 2011 г.
Кеймбридж, Масачузетс
– Отиваш да тичаш ли? – вдигна
глава Джулия от масата за закуска,
когато видя Гейбриъл облечен в
екипа си за джогинг. Носеше алената
тениска от Харвард и черни,
свободно висящи по краката му
шорти.
– Точно така – кимна той и
прекоси стаята, за да я целуне.
– Е… ще поговорим ли скоро?
Гейбриъл се обърна и свали
слушалките от ушите си, които бяха
закачени за айфона му.
– За какво?
 – За това, което те притеснява?
– Не точно сега – каза той, после
извади слънчевите си очила ог
кутийката им и се зае да ги чисти с
подгъва на тениската си.
Джулия прехапа език,
търпението ѝ бе почти към края.
– Уреди ли си среща с твоя
терапевт?
– Ето пак… – измърмори той,
опря ръце на кухненския плог и се
наведе напред.
– Какво означава това? –
скръсти Джулия ръце на г ърдите си.
Той не помръдна.
– Не, не съм се обадил на
лекаря.
– Защо?
 – Защото не е нужно.
Тя отпусна ръце.
– А обратната ти вазектомия?
Трябва да поговориш с него за това.
– Не, не трябва – изправи се той,
взе очилата и си ги сложи.
– Защо?
– Няма да я правя. Предпочитам
да обмислим варианта с оси-
новяването. Знам, че не можем да
осиновим Мария, но бих искал да
осиновим дете, след като завършиш.
– Решил си го вече – издиша
шумно тя.
Той стисна зъби.
– Така е по-добре за теб.
– А разговорите ни? Всичко, за
което говорихме в градината?
 – Грешал съм.
– Ти си грешал? – стана на крака
рязко Джулия. – Гейбриъл, какво, по
дяволите, става тук?
– Може ли да не го обсъждаме
сега? – тръгна той към вратата.
– Гейбриъл, аз…
– Когато се върна, ще говорим –
прекъсна я той. – Дай ми трийсет
минути.
Тя прехапа устни и премълча
язвителния отговор, който ѝ хрумна.
– Кажи ми само едно.
Гейбриъл спря и я погледна.
– Какво?
– Все още ли ме обичаш?
На лицето му се изписа болка.
– Никога не съм те обичал
повече.
И с тези думи отвори вратата и
излезе навън, сред топлото утро.

***

– Как беше бягането? – поздрави

Джулия разгорещения и потен
Гейбриъл, когато той влезе в
кухнята.
– Добре. Ей сега идвам, само да
си взема душ.
– Искаш ли компания?
Той я погледна с усмивка.
– След вас, мадам.
Джулия тръгна пред него и
двамата влязоха в спалнята си. Той
се отпусна на един стол, събу
обувките и чорапите си, после
съблече и тениската.
– Тичането проясни ли главата
ти? – изгледа го тя изпитателно.
Капчиците пот блестяха по тялото
му, а мускулите му все още
потрепваха от интензивните
движения.
– Донякъде.
Гейбриъл въздъхна шумно и
затвори очи. После кимна и тя седна
на ръба на леглото в очакване.
Той облегна ръце на коленете си
и се приведе напред.
– През целия си живот съм
мислил само за себе си. Не знам как
някой може да изтърпи да бъде до
мен.
– Гейбриъл – обади се тя. –
Любовта просто струи от теб. Затова
всички жени се влюбват в теб и
падат в краката ти.
– Не ме интересува това. Това е
само поза. На тях им е все едно дали
съм егоист, стига да получат едно
добро чукане.
Джулия трепна при тези думи.
– Познавам те. Познавам те и не
мисля, чс си егоист.
– Преследвах те, когато беше
моя студентка. Държах се ужасно със
семейството си и с Паулина –
опроверга я той.
Джулия се вгледа в потъмнелите
му измъчени очи.
 – Това е минало. Не е нужно да
говорим за тези неща.
– Разбира се, че трябва да
говорим – хвана той главата си в
ръце. – Не разбираш ли? Все още се
държа егоистично. Мога да те
нараня.
– Как?
– Ами ако помятането на
Паулина е било по моя вина?
Стомахът на Джулия се
преобърна.
– Гейбриъл, говорихме за това.
Никой не е виновен.
– Моя беше вината, че целия
уикенд бях на купон, пиян. Ако бях у
дома да се грижа за нея, можех да я
закарам в болницата.
 – Моля те, не тръгвай отново по
този път. Знаеш къде води.
Той продължаваше да се взира в
пода.
– Води до разговора, който
водихме в градината.
– В градината?
– Говорих ти как ще имаме дете.
Но никога не спрях да мисля за това
в светлината на случилото се с
Паулина.
– Гейбриъл, моля те…
Той я прекъсна:
– А ако помятането е било в
резултат на генетична аномалия?
Нещо, свързано с мен?
Джулия застина смаяно.
– Казах ти, че искам дете. Но
постоянно мисля за рисковете.
– Помятанията се случват често,
Гейбриъл. Трагично е, но е вярно.
Имай милост към себе си. Трябва да
има причина за съня ги с Мая.
Приеми покоя и помирението, които
тя ти предлага, и продължи напред.
– А ако и с нас се случи същото?
– попита пресипнало той. – Виж през
какво преминават баща ти и Даян.
– Ще бъде кошмарно,
съсипващо. Но такъв е светът, в
който живеем. Има болести и смърт.
Не можем да се преструваме, че сме
недосегаеми за тях.
– Но можем да избегнем
неприемливите рискове.
Джулия го погледна с натъжени
очи.
– Значи не искаш дете от мен?
Той вдигна глава и видя сълзите
ѝ.
– Целият този разговор за
Паулина – преглътна тежко Джулия.
– Знам, че не трябва да завиждам, но
не мога. Завиждам ѝ. Преживял си
толкова значимо нещо с нея, а аз
може би няма да имам тази
възможност.
– Мислех, че ще бъдеш
облекчена.
– Нищо в думите ти не ми носи
облекчение – вгледа се тя в очите му.
– И ти определено също не
изглеждаш щастлив.
– Защото искам това, което не
мога да имам. Не мога да мина
отново през това, което преживях с
Паулина. Не мога и не го искам. Не
мога да позволя това да се случи и на
теб.
– Без деца – прошепна тя.
– Ще си осиновим.
– Значи това е.
Той кимна.
Джулия затвори очи и се опита
да осмисли думите му. Представи си
бъдещето им, в главата ѝ изплуваха
образи, за които бе мечтала.
Представи си как казва на Гейбриъл,
че е бременна, как носи детето вътре
в тялото си, как държи ръката му,
докато ражда сина му…
Всички образи се изпариха в
миг. Джулия почувства загубата им
незабавно. Не беше осъзнавала колко
силно иска да преживее това и да го
сподели с него. Сега, когато той ѝ
каза, че никога няма да се случи,
изпита непоносима болка.
– Не.
– Не? – повтори стреснато
Гейбриъл.
– Искаш да мс защитиш и това е
достойно за уважение. Пи нека да
сме наясно, има и нещо друго.
– Не искам да пострадаш.
– Не е само това, нали?
Свързано с със станалото между
майка ти и баща ти.
Гейбриъл се изправи и пусна
шортите си на пода. Извърна се,
застанал гол пред нея.
Тя се прокашля.
– Скъпи, знам, че носиш белези
от миналото си. Дори не можеш да
погледнеш в нещата в чекмеджето
си.
– Не става дума за това. А за
избирането на рисковете, които съм
готов да поема. Баща ти може да
изгуби Даян и бебето. Нс съм готов
за този риск.
– Животът е риск. Може да се
разболея от рак. Или да мс блъсне
кола. Можеш да ме пъхнеш в гумен
балон, да ме държиш само вътре
вкъщи и пак да се разболея. Знам, че
и аз мога да те загубя. И колкото и да
не ми се иска да го кажа, някой ден
ще умреш – гласът ѝ секна при
последните думи. – Но избирам да те
обичам сега и избирам да изградя
живота си с теб, макар да знам, че
мога да те загубя. Моля те да
направиш същия избор. Моля те да
поемеш риска. С мен.
Пристъпи към него и хвана
ръката му в своята.
Той сведе очи към преплетените
им пръсти.
– Не знам какви може да са
рисковете. Нямам представа каква е
медицинската история на рода ми.
– Можем да се изследваме.
Гейбриъл стисна ръката ѝ,
преди да я пусне.
– Това нс е достатъчно.
 – Някои от роднините ти още са
живи. Можеш да ги потърсиш и да се
опиташ да научиш здравната история
на родителите си.
Той се намръщи.
– Смяташ ли, че ще им доставя
удоволствието да пълзя пред тях и да
ги моля за информация? По-скоро ще
горя в ада.
– Чуй се само. Връщаш се там,
откъдето започна – смяташ, че не си
достатъчно добър, за да се
възпроизведеш и да имаш деца. И
отказваш да потърсиш информация
дали има някакви очевидни
проблеми в рода ти. А съня ти с Мая?
А Асизи? А аз, Гейбриъл? Молихме
се за дете. Молихме Бог да ни дари с
наше дете. Сега какво, вземаш
молитвите си обратно ли?
Ръцете му се свиха в юмруци, но
не отговори.
– Всичко това е само защото не
смяташ, че си достатъчно добър
човек – прошепна тя. – Моят красив
ангел с прекършени криле – обви тя
ръце около врата му.
Гейбриъл нададе приглушен
стон и отвърна на прегръдката ѝ.
– Ще те изцапам – прошепна
той, притискайки изпотената си
кожа към блузата ѝ.
– Никога не си бил по-чист –
целуна го тя. Двамата се прити-снаха
един в друг, после Джулия го поведе
към банята. Безмълвно пусна душа и
бързо се освободи от дрехите си.
Той я последва под струята.
Водата бе топла като дъжд,
танцуваше по телата им и по пода.
Джулия сипа течен сапун в ръцете си
и започна да го разтърква по гърдите
на мъжа си. Дланите ѝ се плъзгаха
плавно по кожата му, надолу към
корема му.
Той я хвана за китката.
– Какво правиш?
– Опитвам се да ти покажа
колко много те обичам – притисна тя
устни до татуировката му и
продължи да гали корема му. –
Спомням си, че един красив мъж
веднъж направи същото за мен. Беше
като кръщение.
 Мълчаха, докато тя изследваше
стоманените мускули на ръцете и
краката му, твърдостта на задника му
и грапавините на гръбнака му. Не
бързаше, докосваше го нежно, докато
цялата пяна се отми от водата.
Очите му я пронизваха.
– Наранявам те, отново и
отново. А ти продължаваш да ми
даваш любов. Защо?
– Защото те обичам. Защото
изпитвам състрадание към теб.
Защото ти прощавам.
Той затвори очи и поклати
глава.
Джулия започна да мие косата
му, като го накара да се наведе
напред, за да достигне до всеки
тъмен кичур.
– Бог не ме е наказал още –
прошепна той.
– За какво говориш?
– Продължавам да чакам да те
отнеме от мен.
Тя отми шампоана от очите му,
за да може да ги отвори и да я
погледне.
– Бог не прави такива неща.
– Водих арогантен егоистичен
живот. Защо не ме наказва?
– Бог не дебне над нас,
очаквайки подходящ момент да ни
накаже.
– Така ли? – попита измъчено
той.
– Да. Докато бяхме в Асизи,
чувстваше ли се така? Докато
стояхме до криптата на свети
Франциск?
Той поклати глава.
– Бог иска да ни спаси, не да ни
унищожи. Не трябва да се боим от
щастието, да мислим, че ще иска да
ни го отнеме. Той не е такъв.
– Как може да си толкова
сигурна?
– Защото, когато си вкусил от
добротата, това ти помага да
различиш доброто и злото. Вярвам,
че хора като Грейс и свети
Франциск, и много други прекрасни
личности, които срещаме по пътя си,
ни показват какъв е Бог. Той не чака
да те накаже и не дава своята
благодат само за да си я вземе
обратно.
Вдигна ръце и ги постави на
лицето му.
– Няма да ти позволя да се
откажеш от обратната вазектомия.
Каквото и да откриеш, каквото и да
се случи, ти си моят съпруг. Искам
семейство с теб и не ме интересува
какво казва твоята ДНК.
– Мислех, че не си готова за
дете.
– Не съм. Но съм съгласна с
това, което каза в градината. Ако
искаме да имаме дете, трябва да
започнем да го обсъждаме с
лекарите.
– А осиновяването?
 – Можем да направим и двете.
Но моля те, Гейбриъл, трябва да си
направиш тази процедура дори само
за да си докажеш, че вярваш, че
можеш да бъдеш добър баща. И че не
си затворник на миналото си. Аз
вярвам в теб, скъпи. Как ми се иска
ти да вярваш в себе си.
Гейбриъл стоеше под струята на
душа със затворени очи. Пусна
Джулия, прокара ръце през косата си
и отстъпи встрани.
Джулия хвана ръцете му.
– Тези ръце са твои. Можеш да
ги използваш за добро или за зло. И
никакво количество биология или
ДНК няма да определи тези решения
вместо теб.
 – Аз съм алкохолик, защото и
майка ми беше. Това не беше въпрос
на избор.
– Но избра да се лекуваш. Всеки
ден избираш да не пиеш и да не
вземаш наркотици. Не майка ти или
Анонимните алкохолици правят този
избор – а ти.
– Но ако това премине у децата
ни? – попита с отчаяние той. –Нямам
представа какво има в моето
фамилно дърво.
– Майка ми също бе
алкохоличка. Ако ще се фокусираш
върху семейната история, замисли се
какво мога да предам аз на децата
ни.
– Ще им предадеш само красота,
доброта и любов.
Тя се усмихна тъжно.
– Това бих ти казала и аз на теб.
Видях как се отнасяха децата в дома
с теб. Видях как си играеш и се
смееш с тях. Как водиш Мария да
язди пони. Ти ще дадеш на децата ни
любов, закрила и грижа. Ще им
дадеш дом и семейство. И няма да ги
прогониш, когато допуснат грешка,
нито да спреш да ги обичаш, ако се
отдадат на пороци. Ще ги обичаш
толкова отчаяно, че ще си готов да
умреш за тях. Както правят бащите.
Това ще правиш и ти.
Гейбриъл я изгледа.
– Много си ожесточена.
– Такава съм само когато
защитавам някого, когото обичам.
Или когато се боря срещу някоя
неправда. Да се предадеш пред тези
стари лъжи, ще бъде нечестно.
Направи толкова много, за да ми
помогнеш. Сега е мой ред. Ако
искаш да забравиш семейството си,
ще те подкрепя. Ако искаш да
подкрепиш всеки клон от него, ще ти
помогна. Но не позволявай вината и
страхът да те лишат от възможността
да направиш своя избор. Взе решение
да направиш обратната процедура.
Мисля, че трябва да се придържаш
към него. Дори ако решим, че искаме
да разширим семейството си с
осиновяване.
– За мен ще е по-лесно да
забравя за семейството си. Но не
мога да имам дете с теб, без да се
опитам да разбера повече за тях –
поне за да открия някакви очевидни
здравословни проблеми.
– Няма да е лесно. Но поне ще
имаш някого до себе си, който ще те
подкрепя. Точно сега миналото ти
има власт над теб, защото не знаеш
какво се крие в него. След като
разбереш, няма да се налага да се
тревожиш повече. Поеми този риск с
мен, Гейбриъл.
Той зарови лице в косите ѝ.
– От всички дарове, с които Бог
ме дари, помисли си, най-ве-ликият
си ти.
Въпреки че притесненията на
Гейбриъл не бяха отшумсш изцяло от
думите на Джулиан, той се
чувстваше облекчен. Вири та ѝ в него
и любовта ѝ заличаваха съмненията
му. Наистина е благословен да има
такава любима, такава съпруга.
Когато погледна в очите ѝ и видя, че
тя наистина иска той да си направи
обратната вазектомия, независимо
дали щяха да имат бебе или не.
Гейбриъл щеше да помни този
момент до края на живота си.
Сети се за поговорка от
Библията: Който намери добра жена,
ще намери голямо добро.
Беше вече късно през нощта,
когато отново се почувства изтерзан
от миналото си и от опасенията си за
бъдещето и надеждата избледня.
Вместо да стане от леглото и да
обиколи къщата и търсене на
алкохол, Гейбриъл предпочете да
обвие любимата си с ръце и да я
притегли към себе си. Неговият
тъмноок ангел не заличи страховете
му. Но му даваше силата, която му бе
нужни, за да се пребори с тях.
В деня след общия им душ тя го
откри в кабинета на втория етаж,
ровещ се сред купчина книги с
отворен лаптоп на бюрото.
– Здрасти – каза тя, влизайки в
кабинета с чаша кока-кола в ръка. –
Нося ти нещо за пиене.
Той я погледна с признателност.
– Благодаря ти, скъпа.
 Потупа скута си и тя постави
чашата на бюрото, преди да се гушне
в него.
– Ти ли го остави тук? – посочи
той към играчката локомотивче,
която сега стоеше върху купчина
папки.
– Да – трепна тя, като се зачуди
как щеше да обясни появата ѝ.
– Бях забравил за него. Върши
добра работа като преспапие.
– Трябваше да те попитам,
преди да ровя из нещата ти.
Той сви рамене.
– Беше време. Влакчето бе една
от любимите ми детски играчки.
– Прилича на антика. Откъде го
имаш?
 Гейбриъл потърка замислено
брадичката си.
– Бих искал да кажа, че е от
баща ми. Май си спомням, че той ми
го даде. Но едва ли е вярно.
Джулия го погледна със
съчувствие.
– По какво работиш?
– По книгата ми. Пиша частта за
ада. Мисля, че ще включа много
бележки по историята на Гуидо. Ще
цитирам доклада ти като източник –
целуна я той.
Ще бъде по-лесно, след като
докладът ми ще бъде публикуван.
– Сериозно?
– Получих имейл от
организаторите на конференцията, в
който ми съобщават, че някои
списания в Европа са се съгласили да
публикуват част от материалите от
конференцията. Искат да включат и
моята.
– Първата ти публикация,
Джулиан. Поздравления! – Гейбриъл
я прегърна, изпълнен с гордост.
– Ще бъде добра точка в
автобиографията ми – кимна тя и се
заигра с очилата му. – Но имам
нужда от услуга.
– Всичко, което пожелаеш.
Тя повдигна въпросително
вежди.
– Всичко?
– За теб, моя любов, ще сваля
звездите от небето, само за да ги
поставя в краката ти.
Джулия долепи ръка до сърцето
му.
– Как го правиш?
– Кое?
– Да казваш такива прекрасни
неща. Толкова е красиво.
Той ѝ се усмихна леко.
– Години наред съм изучавал
поезия, мисис Емерсън. В ДНК– го
ми е.
– Определено – обви ръце около
врата му тя и го целуна.
Прегръдката им стана по-
разпалена. Гейбриъл се канеше да
отмести книгите и да положи
Джулиан на бюрото си, когато тя си
спомни, че бе дошла да му иска
услуга.
– Хъм… скъпи?
– Да? – гласът му бе дрезгав, а
ръцете му продължаваха да се
плъзгат по хълбоците ѝ.
– Трябва да те помоля за нещо.
– Давай.
– Докладът ми се нуждае от
редакция, преди да го изпратя. Искат
ръкописа ми до началото на
декември. Ще го прочетеш ли отново
и ще ми дадеш ли някои
предложения как да го подобря?
Изражението ѝ бе напрегнато.
Преди няколко месеца Смия спорили
за този доклад и тя не искаше и сега
да се скарат за меч и
– Разбира се. За мен ще е
удоволствие. Ще се опитам да не си
държа като задник, когато правя
коментари.
Тя се ухили широко.
– Ще ти бъда благодарна за това
– Сега може ли да правим секс
на бюро, или искаш да си говорим
целия следобед?
– Секс на бюро, моля.
– Твоето желание е заповед за
мен.
Гейбриъл свали очилата си и ги
метна настрани. Затвори лаптопа си
и го постави на близкия рафт, после
отмести и влакчето, След това избута
с едно движение книгите и папките
на пода п постави Джулия да легне
върху бюрото.
 Прекараха следващия час, заети
с новото ястие от брачното меню –
секс на бюро. Той може да бъде
особено впечатляващ, но първо
трябва да се махнат всички остри и
ръбати предмети от него.

***

По-късно Джулия започна да

приготвя багажа им за пътуването им
за сватбата на Том и Даян, докато
Гейбриъл остана в кабинета си,
опитвайки се да пише. Трудно му
беше да се съсредоточи върху Гуидо
ди Монтефелтро на мястото, което
все още пазеше съвсем ясно спомена
за последното му – и много страстно
– преживяване с Джулия.
Може би никога повече няма да
работя на това бюро.
Затвори документа, по който
работеше, и отвори пощата си.
Написа кратко писмо на Карсън
Браун, адвоката му, като му каза да
предприеме действия за намирането
на всяка възможна информация за
родителите му и за техните
семейства.
После взе телефона си и набра
един номер.
Глава 41
Джулия влезе в спалнята, след
като бе прекарала вечерта в
препрочитане и редактиране на
доклада си. Очите я боляха. Бе
стигнала до извода, че Пол бе прав –
явно имаше проблем и трябваше да
отиде на лекар. Каза си, че трябва да
си запише час, когато се върнат от
Селинсгроув.
– Какъв е проблемът? – чу тя
Гейбриъл, който вече бе в леглото и
четеше книга.
Тя свали ръце от лицето си и го
погледна смутено.
– Много време стоях на
компютъра и сега ме болят очите.
 Трябва да се прегледам, когато
се върнем от сватбата.
– Добре. Очите ти са красиви и
ще бъде срамно да ги оставим да се
развалят – потупа леглото до себе си
и ѝ протегна ръка. – Ела тук.
Джулия легна до него и забеля,
че той четеше дневника на майка си.
– Защо реши най-накрая да го
прочетеш?
– След като реших, че ще проуча
семейството си, нямаше как ла го
пренебрегна.
– Натъжава ли те?
Той остави дневника встрани и
потърка очите си зад очилата.
– Описаното е трагедия, това е
най-очевидното. Завършила е
гимназия и се е преместила в града,
споделяйки апартамент със своя
приятелка. Първата ѝ работа е била в
компанията на баща ми. Една от
секретарките му излязла в
майчинство и тя я замествала. Така
са се срещнали.
– Била е млада – докосна ръката
му плахо Джулия.
Той изгледа сплетените им
пръсти.
– Почти колкото беше ти, когато
те срещнах. Странно, как историята
се повтаря.
– Недей – каза Джулия тихо. –
Ти също можеше да поемеш в гази
посока. Но не го направи. Ти си
различен.
 – Да, но поех в тази посока с
друга.
Джулия почувства как гневът ѝ
пламва.
– Не си изоставил Паулина.
Грижеше се за нея с години. Не си
човек, който би изоставил детето си.
– Кажи го отново – гласът на
Гейбриъл бе нещо средно между
молба и ръмжене.
Джулия се пресегна и свали
очилата му, като се наведе през него,
за да ги остави на нощната масичка.
После вдигна глава, все още
наклонена над него.
– Гейбриъл Емерсън, ти не си
човек, който би изоставил детето си.
Колкото и да се мислиш за
съблазнител, и двамата знаем, че за
съблазняването са нужни двама.
Той разроши косата ѝ леко,
после повдигна брадичката н и
долепи устни до нейните.
– Съблазняването ни определено
бе взаимно. Ти си единствената
жена, която ме е убедила да ѝ отдам
сърцето си. И все още ме
съблазнявате, мисис Емерсън. Всеки
ден.
Гейбриъл разроши косата ѝ
отново.
– Изглежда, че аферата на
родителите ми е започнала, докато
са работили заедно. Една нощ той я
целунал. И после…
– Обичал ли я е?
 – Така казвал. Купувал ѝ скъпи
подаръци. Не искал да ги виждат
заедно на обществени места, но се
срещали в хотели.
Джулия несъзнателно докосна
колието си.
– Видях някои от бижутата ѝ в
бюрото ти. Всички са от "Ти– фани",
има и нещо, което прилича на брачна
халка.
Гейбриъл се намръщи.
– Дал ѝ този пръстен, когато
съм се родил. Дълго време го но-
сеше и се преструваше, че е омъжена.
Какъв фарс.
– Вероятно го е направил, за да я
защити.
– Джулиан, баща ми не е
направил нищо, за да защити майка
ми – каза той с леден глас. – Тя е
била млада и е живяла в безопасност
със семейството си. Очаквала е той
да напусне жена си заради нея.
Очевидно това не е станало.
Джулия го притисна към себе
си.
– Какво правиш, за да разбереш
нещо повече за семейството си?
– Изпратих имейл на Карсън и
го помолих да направи про-учвания
за рода Емерсън и за баща ми –
прокашля се неловко. – Уредих си и
среща с доктор Таунсенд. И с уролог.
– Гордея се с теб. Знам, че си
нервен. Но независимо как ще
постъпиш, ще го направим заедно.
 Той въздъхна и я погали по
главата.
– Ако наистина искаш да
научиш повече за майка си, мога да
ти помогна.
Тя се обърна по гръб и се
загледа в тавана.
– Баща ми пази нейните вещи.
Но не мисля, че е добра идея да го
разпитвам в момента за нея. Има си
достатъчно други проблеми.
– Права си. Чувала ли си се
скоро с него?
– Даян ми прати имейл за
роклята ми на шаферка. Трябва да я
облека, когато пристигнем.
Джулия се умълча за миг. После
проговори предпазливо:
 – Мислиш ли, че Бог ти е
простил?
Той се намръщи.
– Защо ме питаш такова нещо?
– Заради разговора ни под душа.
Изглежда, смяташ, че не си иолучил
пълно опрощение за миналото си.
Гейбриъл се размърда неловко
до нея.
– Когато бях в Асизи, след като
се разделихме, имах чувството, че
Бог мие простил.
– Но все още гледаш към себе си
и не харесваш това, което виждаш? –
попита тя с нежен глас.
– Как бих могъл? Допуснах
толкова много грешки.
– Както правят всички човешки
същества, скъпи.
– Може би осъзнавам повече от
другите греховете си.
– Може би не си приел милостта
и прошката, които са ти били
предложени.
Той я погледна изпитателно. Тя
се притисна към него.
– Не казвам това, за да те
огорча. Виждам колко далече стигна
и това е истинско чудо. Но част от
това чудо е да признаеш величието
на благодатта, която се е изсипала
върху теб.
– Извършил съм толкова ужасни
неща – прошепна Гейбриъл.
– А прошката на Бог е
ограничена и неспособна да стигне
до повечето хора – каза тя леко
иронично, поглеждайки го с
ъгълчето на окото си.
– Не мисля така.
– Но понякога се държиш, все
едно го мислиш и подценяваш
Божията сила. Държиш се, все едно
си още в ада. И Бог не ти е простил.
– Искам да съм по-добър човек.
– Тогава бъди по-добър. Приеми
факта, че Бог не те е довел толкова
надалече, за да те изостави. Той не е
такъв баща. И ти няма да бъдеш
такъв.
Гейбриъл се замисли за миг над
думите ѝ.
– Ако това, което казваш, е
вярно, тогава ти няма защо да се
боиш да станеш майка. Независимо
какво се е случило с Шарън или
какво е станало в миналото ти,
благодатта е достъпна и за теб.
Предполагам, че и двамата трябва да
преодолеем страховетс си,
Погали я по бузата, после се
завъртя и застана над нея.
– Ще бъдеш чудесна майка –
прошепна ѝ, преди да покрие с устни
лицето ѝ.
Глава 42
Уикеидът на Деня на труда,
2011 г.
Хемптънс, Ню Йорк
– Мамка му! – възкликна
Саймън, строполявайки се върху нея.
– "Мамка му", точно така! –
изкикоти се тя и обви ръце около
врата му. – Беше страхотно!
Саймън бе на същото мнение.
Почти не чувстваше тялото си,
толкова мощен бе оргазмът му.
Разбира се, фактът, че с Ейприл
Хъдсън бяха изпили доста мохито,
сигурно имаше нещо общо с това.
Някъде в дълбините на съзнанието
му премина някаква мисъл – знаеше,
че трябва да си спомни нещо за нея.
Нещо важно. Нещо, свързано с
Ейприл.
Тя се покатери върху него.
– Да го направим отново –
измърка тя. – Почти не ме боли. Не
знам защо съм чакала толкова дълго
време…
Глава 43
Уикендът на Деня на труда,
2011 г.
Селинсгроув, Пенсилвания
– Баща ти използва тази стая
засега, но смятаме да я правим
детска – Даян отвори вратата към
малката стая, която бе долепена до
основната спалня.
Джулия влезе след нея в стаята,
носейки в ръце синьо-бялата чанта с
подаръци.
До сватбата оставаха няколко
дни и тя помагаше на Даян с някои
домакински задачи.
– Исках да боядисам стените и
да приготвя стаята, преди бебето да
се роди. Сега… – Даян постави ръка
на корема си и го погали леко.
– Не виждам защо да не
боядисаме детската стая – Джулия се
огледа, като забеляза три познати на
вид кутии на пода на гардероба.
– Той може да не си дойде у
дома… – прошепна Даян, готова да
се разплаче.
Джулия я прегърна през
раменете.
– В болницата са имали и други
подобни случаи, лекарите са
спесциалисти. Няколко други деца са
минали успешно през операциите,
които предстоят и на малкия Фъстък.
– Фъстък?
– След като още нямаме име за
него, реших да го наричам Фъстък.
Даян притисна ръка до корема
си.
– Харесва ми. Фъстък.
– Ще се молим и ще се надяваме
Фъстък да бъде наред. Из-рисуването
на детската стая ще бъде израз на
тази надежда – на играта ни, че той
ще си дойде у дома – Джулия
прокара ръка по кутията, която
носеше. – Купих подарък за теб и за
бебето.
– Благодаря ти. Това е първият
подарък, който получаваме.
– Той е малкото ми братче,
исках първа да му подаря нещо.
Отвори го.
Даян внимателно извади
опакования правоъгълния предмет.
Постави чантата на пода и
разопакова подаръка. Вътре намери
картина в златна рамка – ангел,
свирещ на китара.
– Знам, че се колебаеш за
подготовката за нещата за бебето
тихо каза Джулия. – Но реших, че
ангелът може да е израз на
надеждата ни. Картината се нарича
"Ангелът музикант" и се намира в
"Уфици", Флоренция.
– Благодаря ти, мила – прегърна
я Даян. – Много е красива. Отиде до
прозореца и постави картината на
перваза, като я
облегна на стъклото. Отстрани
изглеждаше сякаш бе стояла винаги
там.
– Татко ти предложи да
използваме твоята стая като стая за
гости, когато бебето дойде.
– Това не е точно моята стая.
Израснах в старата му къща.
– Ти си моя дъщеря. Винаги ще
имаш стая в тази къща – разнесе се
плътен глас зад тях.
Даян и Джулия се обърнаха и
видяха Том, застанал на прага.
– Много мило, татко, но не е
нужно да отделяш стая за мен.
– Това си е твоята стая – тонът и
изражението на Том прекратиха
спора.
Джулия леко въздъхна и кимна.
Махна с ръка към белите стени.
 – Избрали ли сте вече цвят?
Даян се усмихна.
– Бледосиньо и червено. Мислех
си за тема с платноходи. Може би да
нарисуваме лодка на стената. Ще
изглежда успокояващо.
– Звучи добре. Ще потърся
някои неща за легълцето и детски
играчки с лодки по тях.
– Благодаря ти.
– Искам да съм сигурна, че
малкото ми братче ще има всичко, от
което се нуждае. Нямам търпение да
започна да го глезя.
Очите на Том се насълзиха. Но
никога нямаше да си го при знае.
– Значи ще направиш ремонт на
стаята? – попита той годеницата си.
 – Мислех си, че можем да
променим някои неща. Не всичко
След медения месец можем да
боядисаме стените.
– Както искаш – Том се наведе
да я целуне и докосна леко с ръка
корема ѝ.
Джулия тръгна към вратата, за
да ги остави насаме.
– Ще сляза долу и ще видя какво
правят Гейбриъл и чичо Джак.
– Съжалявам, миличка – Даян се
отдръпна от годеника си. – Ще
вземеш ли тези неща със себе си? –
посочи тя към кутиите н гардероба.
Мисля, че са били на майка ти.
Атмосферата в стаята
мигновено се промени, когато Том и
Джулия проследиха с поглед пръста
ѝ.
– Какво? – попита остро Том.
– Просто си стоят тук. Може би
тя ще иска да отнесе нещо със себе
си в Масачузетс. Но ако не ги искаш
или не го искаш сега, няма проблем.
Отворих ги, за да видя какво има
вътре, но веднага след като забелязах
какво е, ги затворих отново. Намерих
ги, докато изпразвахме стаята.
– Бих искала да погледна нещата
на мама – каза Джулия,
забелязвайки, че баща ѝ свива и
разпуска юмруци от ярост.
– Не съм в настроение да водя
този разговор три дни преди сватбата
си – изръмжа Том.
 – Скъпи… – пристъпи Даян към
него.
– Добре… Защо не повикаш
Гейбриъл да дойде и да ми помогне
да ги отнесем в колата ви?
Джулия кимна и излезе от
стаята. Когато се обърна за миг, иидя
как баща ѝ притегля Даян в
прегръдката си.
На слизане по стълбите чу
гласове от дневната.
– Казал ли си ѝ? – попита чичо
Джак, братът на Том.
– Не – отвърна рязко Гейбриъл.
– А ще ѝ кажеш ли? – дрезгавият
глас на Джак стана още по– силен.
– Всичко е спокойно
напоследък, така че не виждам
нужда. И без това е доста
притеснена, не искам да добавям и
други поводи 1а тревога.
– По-добре е да не живее в
страх.
– Тя не живее в страх – отвърна
рязко Гейбриъл.
– Ако разбера нещо такова, ще
си имаш работа с мен.
Стъпките на Джулия отекнаха
по пода и гласовете спряха.
Тя влезе в стаята и видя Джак,
застанал до далечната стена
със заплашително изражение на
лицето. Гейбриъл стоеше на няколко
крачки встрани, в почти идентична
поза.
– Какво става? – попита Джулия.
 Гейбриъл вдигна ръка и тя
пристъпи, сгушвайки се в него.
– Нищо. На Даян ли помагаше?
– Малко. Но сега ми трябва
помощта ти. Искам да пренесем
няколко кутии до колата.
– Разбира се – Гейбриъл изгледа
многозначително Джак и последва
Джулия в коридора.

***

В деня преди сватбата Джулия

се съгласи да помогне на сестрата на
Даян, почетната шаферка, с някои от
задачите. Посети цветаря, за да
уточни поръчката, отиде в църквата,
за да види как е направена украсата,
и се отби в ресторанта на
"Кинфолкс".
Това едва ли би бил нейният
избор за място за сватбения прием,
но тъй като имаше сантиментална
стойност за булката и младоженеца,
тя остави коментара си за себе си.
Тъкмо бе приключила срещата
си със собственика и мениджъра на
ресторанта, уверявайки се, че всичко
ще бъде наред за вечерта, когато се
натъкна на Деб Лънди, бившата
приятелка и» баща ѝ, която бе заедно
с дъщеря си Натали.
Джулия се опита да докара
изкуствена усмивка на лицето си,
когато Деб я приближи.
 – Здравей, Джулс. Не съм те
виждала от много време.
– Здравей, Деб. Как си?
– Много добре. Натали си е у
дома за уикенда и излязохме на пазар
– Деб вдигна триумфално
многобройните торби, които носеше
в ръце.
Погледът на Джулия се
премести нервно от високата руса
жена към дъщеря ѝ, която стоеше на
няколко крачки встрани с нацупено
изражение на лицето.
И двете жени бяха облечени в
скъпи дрехи и носеха очевидно
дизайнерски сандали. В ръцете си
стискаха големи чанти "Луи
Вюитон".
 – Натали трябваше да е в
Хемптънс за уикенда с приятеля си.
Помниш ли го? Саймън Талбът,
синът на сенатора?
– Знам кой е той – Джулия се
въздържа от други коментари.
Деб знаеше много добре какви
бяха отношенията ѝ със Саймън и че
той бе арестуван за нападение срещу
нея преди две години. За съжаление
арестът му бе спечелил само съдебно
споразумение и общественополезен
труд.
Като пренебрегна очевидното
неудобство на Джулия, Деб
продължи:
– Мисис Талбът се разболя и
пътуването им до Хемптънс бе
отменено. Но се радвам, защото така
Натали успя да си дойде поне за
малко у дома. Толкова рядко се
виждаме напоследък, след като тя
започна работа в президентската
кампания на сенатора. Позицията ѝ е
много отговорна.
– Поздравления – каза Джулия,
като се надяваше, че презрението в
гласа ѝ е очевидно.
Натали я пренебрегна и се
обърна към майка си:
– Трябва да тръгваме.
Джулия погледна с любопитство
бившата си съквартирантка.
Последният път, когато се бяха
видели, бе в същия този ресторант.
Натали я бе приклещила тук и ѝ бе
показала клип, направен от Саймън.
Запис, който показваше Джулия в
компрометираща поза. Беше я
заплашила да го пусне в интернет,
ако Джулия не се откаже от жалбата
за нападение срещу Саймън.
Джулия обаче бе устояла. Тя на
свой ред я заплаши да отиде във
"Вашингтон Поуст" и да разкаже как
Саймън изпраща приятелката си да я
изнудва. Сенаторът едва ли щеше да
бъде доволен от поведението на сина
си.
Натали отначало не изглеждаше
убедена, че Джулия ще изпълни
заканата си. Но после явно бе
променила мнението си. Записът не
бе пуснат никъде. Сякаш се бяха
отказали да се занимава с нея.
От време на време Джулия се
чудеше защо не бе чувала нищо от
тях. Но реши да се смята за
късметлийка и просто да приеме
подаръка на съдбата.
При тази среща очакваше
Натали да бъде груба или агресивна.
Очакваше отново да отправи някакви
заплахи. Вместо това тя изглеждаше
нервна, местеше торбите си от
едната ръка в другата и гледаше към
вратата. Сякаш се боеше от нещо.
Джулия не виждаше никакви
страховити хора в ресторанта или
навън на тротоара. Запита се какво
ли притеснява Натали. И защо
обичайно самодоволният ѝ вид и
надменност бяха изчезнали като по
чудо.
Деб махна с ръка към дъщеря си
да почака.
– Хубаво беше, че те видях,
Джулс. Чух, че баща ти ще се жени
отново.
– Да, утре.
– Не съм мислила, че е от този –
семейния, тип. Предполагам, че тези
желания са от старостта.
Джулия повдигна изненадано
вежди. Деб бе поне на същата
възраст като баща ѝ, ако не и година
или две по-стара. Но не ѝ се влизаше
в спор.
– Да вървим – дръпна за ръката
майка си Натали и двете жени
тръгнаха към вратата.
Джулия ги гледаше как излизат
и имаше чувството, че пропуска
нещо. Нещо важно.

***

– Не си ли уморена? – облегна
се Рейчъл на кухненския плот два
дни по-късно и отпусна глава. –
Стояхме до късно вечерта на
репетицията и вчера, на самата
сватба. Имам нужда от повече сън.
Джулия се разсмя, като
продължи да бели царевицата за
вечеря.
– Явно е добре, че подремнах
малко днес следобед.
Рейчъл завъртя очи.
– Да, вярвам ти. Гейбриъл каза,
че и той е дремнал следобед, но не го
е правил нито веднъж през живота
си. Съмнявам се, че с спал, докато си
била в леглото с него.
Бузите на Джулия пламнаха и тя
се концентрира в царевицата, като
смени темата на разговора.
– Сватбата беше прекрасна. Не
мога да повярвам, че танцувах с баща
си на неговата сватба.
– Не мисля, че ще имам сили да
празнувам рождения ти ден днес,
Джулс. Съжалявам, че съм такава
ужасна приятелка – прозя се Рейчъл.
– Защо не отидеш да си
полегнеш за малко?
– Опитах се. Но също като при
вас съпругът ми ме последва. Така че
нямаше дрямка, а много правене на
бебета.
Джулия се изсмя.
– Е, как се развиват нещата?
Рейчъл размаха ръце
драматично.
– Нуждая се от почивка.
– От правенето на бебета?
Тя изръмжа със затворени очи.
– Да, по дяволите. Правим секс
постоянно, но не забременявам.
Потискащо е – отвори очи. – Нуждая
се от почивка. Може ли да ви дойда
на гости за няколко дни. Обещавам,
няма да ви преча.
 – Мислех, че искаш бебе.
– Да, но на каква цена? Никога
не съм мислила, че ще кажа такова
нещо, но правим прекалено много
секс. Чувствам се като машина.
– Боже мили, къде попаднах? –
повдигна вежди Гейбриъл, докато
влизаше от задната веранда.
– Сестра ти просто е изтощена.
Рейчъл, пропусни вечерята и иди да
си легнеш в нашата стая. Ще дойдеш
при нас за десерта.
– Наистина ли?
Джулия размаха царевичен
кочан към нея.
– Върви!
Рейчъл се изстреля като куршум
към вратата.
 Гейбриъл погледна към нея и
поклати глава.
– Кажи ми, че ние няма да
станем същите.
– Няма да станем същите –
целуна го Джулия по слепоочието.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– Убеди ме да си направя
обратна вазектомия. И почти ме
накара да вярвам, че фамилната ми
история няма никакво значение за
нас.
– Няма, скъпи. Повярвай ми.
Той хвана ръцете ѝ в своите.
– Не бива да имаме големи
надежди. Минаха почти десет години
от вазектомията ми.
 – Ще се радвам и да си
осиновим деца. Но искам и да
опитам да имаме свои. С по-малко
драматизъм от опитите на Рейчъл и
Аарон, разбира се.
Гейбриъл се разсмя и я притегли
към себе си.
Джулия се сгуши в него и се
прозя широко.
Гейбриъл я погледна
притеснено.
– Защо не полегнеш и ти за
малко?
– Имам много работа за
вършене.
– Глупости. Ричард чете книга
на задната веранда, а Аарон хърка
пред телевизора. Мисля, че всички
ще са доволни от една по-късна
вечеря.
– Рейчъл спи в стаята ни.
– Тогава използвай дивана в
кабинета – притисна той устни до
челото ѝ. – Работи много за
репетицията и за самата сватба. Ще
ти се отрази добре малко сън – после
ѝ намигна. – След като нямаше
възможност за такъв следобед.
Джулия го целуна и излезе от
кухнята.
Гейбриъл извади малка книжка
в кожена подвързия и се при-
съедини към Ричард на верандата.
– Прекрасен ден – отбеляза баща
му, като затвори криминалния
роман, който четеше.
 – Така е – отпусна се Гейбриъл
на стола до него.
– Какво четеш?
Гейбриъл му показа книгата.
– Дневникът на майка ми.
Двамата се спогледаха.
– Вътре намерих нещо от Грейс
– Гейбриъл разгърна два листа,
които бяха пъхнати между
страниците на дневника.
Ричард ги погледна с интерес.
– Какво е това?
– Имена, адреси и телефонни
номера. Единият е на баща ми
Другият е на Джийн Емерсън от
Стейтън Айлънд. Баба ми.
– За първи път ли ги виждаш?
– Да. Грейс ми даде нещата на
майка ми, когато бях тийнсй джър.
Но така и не ги погледнах.
Ричард кимна в знак, че разбира.
Гейбриъл се втренчи в
листовете, изписани с почерка ни
Грейс.
– Чудя се защо го е направила.
– Сигурен съм, че говорихме с
теб за това, когато бе тийнейджър.
Не помниш ли?
Гейбриъл се загледа към гората
зад къщата.
– Само откъслечно.
– Когато майка ти почина,
социалните служби се свързаха с
баба ти и я помолиха да те вземе. Тя
отказа. Грейс се свърза с нея и се
опита да разбере какъв е проблемът.
След разговора с нея тя записа името
и адреса ѝ, защото смяташе, че един
ден може би ще поискаш да се
свържеш с нея.
– Не помня Грейс да ми е
казвала за този разговор, само че
социалните са открили роднините
ми и те не са поискали да имат нищо
общо с мен.
Ричард се намръщи.
– Ти беше само едно малко
момче. Нямаше смисъл да те товарим
с всичко, което бе станало. Мислех
обаче, че сме разговаряли за всички
подробности по-късно, когато
порасна.
Гейбриъл поклати глава.
Ричард стисна устни.
 – Извинявай. Трябвало е да ти
кажем.
– Не е нужно да се извиняваш за
нищо. Ти и Грейс ме приехте, когато
собствените ми плът и кръв се
отказаха от мен.
– Ти си наш син – каза с
пресипнал от вълнение глас Ричард.
– Винаги си бил наш син.
Гейбриъл стисна дневника в
ръката си по-силно.
– Ще се… обидиш ли, ако се
опитам да разбера повече неща за
биологичните си родители?
– Разбира се, че не. Това е част
от твоето наследство и ти имот
правото да знаеш всичко за тях.
– Ти си моят баща – заяви тихо
Гейбриъл.
– Завинаги – каза Ричард. –
Независимо от всичко.
– Изложих теб и Грейс на риск.
Ипотекирахте дома си, за да мс
спасите.
– Любовта на родителите е
безусловна. Независимо какво
правиш или си правил, ти винаги си
бил наш син. Просто се молих един
ден да се завърнеш при нас. И ти го
направи. Не сме те родили, но ти
винаги си ни принадлежал.
– Какво е казала Грейс на баба
ми?
Ричард се отпусна назад в стола
си.
– Мисля, че ѝ обясни коя е и
какво е станало с майка ти. Знам, че
разговаряха за теб. Тя се надяваше, че
ще успее да ги накара да разсъждават
по-разумно за ситуацията.
– И успя ли?
– Не – навъси се баща му. – Баба
ти бе прекалено заслепена от
високия си морал и от гнева към
дъщеря си. Тя се бе отказала от нея,
когато е забременяла с теб, и се
съмнявам, че след това изобщо са се
виждали.
– А баща ми? Грейс свързала ли
се е с него?
Ричард се размърда.
– Знам, че разговаряхме за това с
теб, защото имаше връзка със
свидетелството ти за раждане. Баща
ти бе убедил майка ти да не вписва
името му вътре, така че там е
изписано само нейното име.
– А Грейс как го е намерила?
– Чрез баба ти. Не е имала
желание да помогне на внука си, по с
радост казала името на баща ти на
Грейс. Имала адреса и телефона му,
затова вероятно ги има и в този
списък – посочи Ричард към
дневника. – Грейс не го потърси у
дома му, а в офиса му. Той отказа да
говори с нея.
– Спомням си, че тя ми каза, че
баща ми знае къде се намирам, но
така и не дойде да ме види.
– Тя се надяваше, че роднините
ти ще те приемат, затова се свърза с
тях.
– Грейс винаги мислеше най-
доброто за хората.
– Така беше. Но не беше и
наивна. След като говори с баба ти и
напразно се опита да се свърже с
баща ти, се отказа. И оттогава си с
нас – Ричард погледна нажалено
сина си. – Грейс се надяваше, че ще
бъде тук, когато намериш тези
страници. Знам, че ш каше да говори
с теб за тези неща.
– Трябваше да ги потърся по-
рано.
Замисли се пак за видението,
което бе имал с Грейс и как и му бе
простила. Все още тъгуваше
безкрайно за нея.
 – Джулиан много те обича –
каза Гейбриъл, като смени темп та,
за да се отърси от тъжните спомени.
– Аз също. Трябва да благодаря
и на двама ви, че ми позволи те да се
върна у дома.
– Това винаги ще бъде твоят дом
– размърда се Гейбриъл и стола си. –
Тя смята, че ако Бог е като баща, той
трябва да е кат теб.
Ричард се разсмя.
– Голям комплимент, но
неверен. Аз съм несъвършен като
всички други.
– Как ми се иска да бъда поне
една четвърт несъвършен като теб –
измърмори Гейбриъл и сведе глава.
– С Грейс винаги сме мислили
за теб като за неочакван дар. Но след
смъртта ѝ осъзнах нещо по-дълбоко.
Гейбриъл повдигна глава и
погледна баща си.
– Знам, че изпитваш
благодарност, защото сме те
осиновили – сякаш сме ти направили
услуга. Но ти гледаш на нещата
погрешно. Бог те даде на нас, защото
е знаел, че се нуждаем от теб.
Двамата мъже се спогледаха,
после отклониха очи към градината
и се умълчаха. И ако някой
изкоментираше факта, че очите на
Гейбриъл бяха мокри, той щеше да
отвърне, че е заради алергиите му.
Глава 44
9 септември 2011 г.
Дърам, Северна Каролина
Ейприл Хъдсън излезе от
сградата, където живееше, с
намерението да тръгне за кампуса,
но спря рязко при вида на мъжа,
носещ рози.
– Здрасти – каза той с усмивка.
– Саймън! – затича се тя към
него и го прегърна. – Какво правиш
тук?
– Дойдох да те видя. И да ти дам
тези… – вдигна той дузината
чернени рози, които държеше в
лявата си ръка.
– Прекрасни са! Благодаря ти –
подскочи от радост момичето и ю
прегърна.
Саймън се разсмя, развеселен от
въодушевлението ѝ, и от топлината
на прегръдката ѝ, като зарови лице в
дългата ѝ руса коса.
– Притеснявах се дали ще те
видя отново. Искаш ли да влезеш? –
прошепна тя.
Той кимна и тя го поведе към
асансьора.
– Наистина са много красиви –
повдигна Ейприл букета и вдиша
аромата им. – И този път си избрал
червени. Първия път, когато
излязохме, беше купил бели.
– Белите символизират
невинност и… девственост– докосна
косата ѝ. – Цветът вече не е
подходящ.
Тя трепна, обърна се рязко и
напъха цветята в ръцете му. Той се
канеше да попита какъв е проблемът,
когато вратата на асансьора се
отвори на етажа ѝ. Тя мина покрай
него и бързо се запъти към
апартамента си.
– Ейприл? Почакай – изтича
Саймън след нея, все още стискаш
букета в ръка.
Тя извади ключовете си от
раницата и отвори вратата. Влезе и
личеше, че се кани да я затръшне
пред него.
– Почакай малко – постави той
длан на вратата и я задържа
отворена.
– Виж, не е нужно да идваш чак
дотук и да ми даваш цветя само за да
злорадстваш. Знам, че вече не съм
девствена.
– За какво говориш? Не съм тук,
за да злорадствам.
– Разказа ли вече на приятелите
си? Сигурна съм, че доста са се
посмели. Извеждаш скромно
християнско момиче на вечеря
няколко пъти и тя ти се отдава като
на гимназиален бал.
– Не е станало така – изгледа я
Саймън.
– След като прекарахме онзи
уикенд заедно, ти не ме потърси. Не
позвъни, не прати съобщение. Сега
пак дойде уикендът и ти се появяваш
на прага ми. Да не си прелетял целия
този път, за да се позабавляваш
отново за моя сметка?
– Разбира се, че не. Ако ми
позволиш да обясня…
– Аз не съм за забавление,
Саймън. Вземи си червените рози и
се прибирай във Вашингтон. Не мога
да ти попреча да се хвалиш със
станалото, но бъди така добър и ме
остави да кажа първо на родителите
си. Не искам баща ми да научава от
вестниците как съм се напила и съм
спала с теб на втората ни среща.
Тя понечи да затвори вратата, но
той протегна ръка и я спря.
– Моля те. Може ли да вляза?
 – Не.
Саймън се наведе и снижи гласа
си:
– Дойдох тук, защото исках да те
видя. И избрах червени рози, защото
смятах, че ги харесваш.
Ейприл стисна ръба на вратата,
но не отговори.
– Нека те изведа на вечеря и да
поговорим. Ако не ти хареса това,
което ще ти кажа, ще се кача обратно
на самолета и никога повече няма да
ме видиш.
Зелените ѝ очи се присвиха с
подозрение.
– Какво целиш?
– Харесвам те.
– И?
 – Това е. Не е ли достатъчно?
– А баща ти и президентската му
кампания?
Очите на Саймън се разшириха
от изненада. Бяха му нужни няколко
секунди, за да дойде на себе си.
– Той ме помоли да те изведа на
вечеря. Направих го. Тук свършва
политиката.
– Не ти вярвам – каза тя тихо.
Изглеждаше така, сякаш всеки
момент щеше да се разплаче.
– Имай малко вяра в себе си,
Ейприл. Ти си красива и сладка.
Нямаше да те поканя в Хемптънс и
да те изведа да пием мохито само
заради политическите интереси на
баща ми.
 Тя продължаваше да го гледа
недоверчиво.
– Наистина го мисля. Сега
сложи розите във вода и ми позволи
да те заведа на вечеря – подаде ѝ той
цветята с ослепителна усмивка.
– Добре – кимна Ейприл и
отвори вратата, за да го пусне вътре.
– Но без мохито.
– Честна скаутска – козирува
той, преди да затвори вратата зад
себе си.
След края на уикенда на Деня на
труда Джулия и Гейбриъл се върнаха
в Кеймбридж за началото на
учебната година. Гейбриъл водеше
курсове за докторанти и за студенти
в Бостънския университет, а Джулия
посещаваше Харвард.
През втората седмица на
септември Гейбриъл посети
изтъкнат уролог. Не пожела Джулия
да го придружи, защото часът му
съвпадаше с една от нейните лекции.
Затова отиде сам.
Когато се върна у дома за
вечеря, тя нямаше търпение.
– Е, какво стана?
-Добър вечер и на теб – целуна я
той, после я отдръпна и изгледа. –
Все още не съм свикнал да те гледам
с тях – докосна рамките на очилата
ѝ.
Тя ги опипа с ръка и после ги
свали.
– Трябва да ги нося само за
четене. Така поне каза лекарят.
– Приличаш на секси
библиотекарка. Всъщност мисля, че
трябва да се пренесем в кабинета –
заедно с тях – и да им покажем
чудесата на секса на бюро.
Джулия се разсмя.
– Няма да ме разсеете с идеите
за секса на бюро, професор Кмерсън.
Искам да чуя за срещата ви с уролога.
Усмивката на Гейбриъл изчезна.
– А ако ти обещая множество
последователни оргазми? –
прошепна той, като я хвана за
китката и я повдигна до устните си.
Целуна я и захапа леко ръката ѝ.
Тя преглътна тежко.
– Това звучи… хъм… страхотно.
Но все още искам да чуя за лекаря.
Той пристъпи напред,
повеждайки я към кухненската маса.
– А ако ти обещая секс на
кухненската маса, такъв, какъвто не
си преживявала досега?
Подпря я на ръба на масата и
разтвори краката ѝ така, че да
застане между тях. Тя повдигна ръка
към лицето му.
– Ще кажа, че ме притесняваш,
защото се опитваш да ме разсееш със
секс. Моля те, кажи ми какво стана.
Гейбриъл се отдръпна и седна
тежко на близкия стол.
– Ти ли сготви, или Ребека
остави нещо?
– Ребека направи лазаня.
 Джулия слезе от масата и извади
кенче кока-кола от хладилника. Наля
я върху чаша, пълна с лед, и му я
подаде.
– Надявам се, че си гладен.
– Лекарят не е сигурен, че ще се
получи – каза Гейбриъл и остави
рязко чашата на масата.
– О, скъпи… – Джулия седна в
стола до неговия и сложи ръка на
рамото му.
– Смята, че със сигурност
можем да направим изкуствено
осеменяване, ако обратната
вазекгомия не е успешна, но първо
трябва да ми направят тестове, за да
се види дали произвеждам жизнена
сперма. Когато има резултатите, ще
реши дали да назначим операция или
не. Тестът ми е другата седмица.
– И?
– Дори да направим операцията
за вазектомията, вероятността за
успех е ниска – прокашля се. – Тъй
като процедурата е извършена преди
почти десет години, шансът за
забременяване с около трийсет
процента. Има вероятност за
образуване на антитела, белези и
вторични блокажи в тялото.
– Не осъзнавах, че е толкова
сложно.
Той потърка очите си с длан.
– Много по-сложно е, отколкото
и аз очаквах. Но все пак ле-карят се
постара да ми обясни всичко. Освен
това ми забрани да пуша.
– Е, това е добре. Кога ще се
знае дали процедурата е успешна?
– Каза, че мога да стана отново
плодовит след няколко месеца или
дори година – поколеба се. – Или пък
никога.
Джулия седна в скута му и обви
ръце около раменете му.
– Съжалявам, Гейбриъл. Иска
ми се да бях дошла с теб, за да те
подкрепя.
– Беше с мен духом – усмихна ѝ
се леко той.
– Ако спермата ми е жизнена,
можем да продължим и с изкуствено
оплождане. Ако искаме, той ще
вземе проба от спермата ми по време
на операцията и ще я замрази за нас
– заигра се с косата ѝ. – Лекарят
предложи да посетиш гинеколог, за
да се провери дали няма някакви
фертилни проблеми от твоя страна.
Джулия се намръщи. Гейбриъл я
изгледа внимателно.
– Имаш ли проблем с това?
– Не. Не обичам да ходя на
гинеколог, но разбирам защо е нужно
това. Ще си насроча час.
– За нещастие лекарят каза още,
че трябва да се въздържаме от секс
три седмици след процедурата. Не
бивало да има никаква еякулация.
Джулия го погледна с
разширени очи.
– Три седмици? Леле…
 – Именно. Сигурна ли си, че
искаш да го направим?
– Не съм щастлива, че трябва да
спазваме целомъдрие три седмици –
сви рамене тя. – Но преди съм пазила
въздържание и по-дълго време.
По ъгълчетата на устните на
Гейбриъл пробяга усмивка.
– Така е. Това ще е нещо ново за
нас, брачен целибат. Кой да знае, че
съществува подобно ужасно нещо?
– Аз определено не. С
изключение на една седмица всеки
месец, разбира се.
– Което ми напомня нещо.
Трябва да сме сигурни една от тези
три седмици да съвпадне с цикъла
ти. Иначе ще трябва да пазим
въздържание четири седмици.
– Мислите за всичко, професоре.
Очите на Гейбриъл потъмняха.
– Имам своите нужди…
Тя се притисна до него и долепи
устните си до устните на съпруга си.
– Както и аз, професоре. Мисля,
че ще можем да се погрижим за
някои от тези нужди, без да
намесваме наранените ви части.
– Наранени части?
– Ще се погрижа добре за вас и
за… частите ви. Ще бъда вашата
персонална медицинска сестра.
Гейбриъл плъзна ръце по гърба
и по ду пето ѝ.
– Харесва ми как звучи това.
Медицинска сестра, библиотекарка,
студентка, преподавател – нямат ли
край талантите ви, мисис Емерсън?
– Не. Всъщност имам и друга
скрита идентичност.
– О, нима?
Тя доближи устни до извивката
на ухото му.
– Аз съм също и Лоис Лейн.
– Мисля, че трябва да взема
костюма си на Супермен от хи-
мическото чистене.
– И ще ме очаква една весела
Коледа?
– Определено – погледна я той с
пламнал поглед. – Значи, трябва да
уговорим още някои неща, но сме
съгласни да продължим с
процедурата?
 -Да.
– И сме съгласни, че няма да
правим опити за нищо преди за
вършването ти. Всичко това е просто
предварителна подготовка
Джулия се усмихна и го целуна
и после реши, че може да се забавят с
вечерята, в замяна на празничен секс
на кухненската маса, по време на
който Гейбриъл се преструваше на
Супермен, който се прибира у дома
след тежък ден, изпълнен с борба
срещу злото.
Определено можеше да се
твърди, че супергеройският-секс– на-
кухненска-маса бе значително по-
добър вариант от редовния секс на
кухненска маса.
 ***

Няколко часа по-късно Джулия

и Гейбриъл седяха на пода н
спалнята си и преглеждаха кутиите
на Шарън. Намериха албуми, пълни с
бебешки и детски снимки. Имаше
играчки, откриха и гривничката,
която Джулия бе носила в болницата,
когато се бе родила. Тя се изненада,
че майка ѝ бе запазила тези бебешки
спомени. Още повече се изненада от
сватбената снимка на родителите си,
както и на няколко други, по-ранни
снимки. Имаше и няколко снимки
отпреди развода.
В една кутия имаше бижута,
шалове и снимки на Шарън с
различни мъже. Гейбриъл видя, че
Джулия ги погледна едва-едва. Като
имаше предвид това, което знаеше за
поведението на Шарън с нейните
"приятели", разбираше защо Джулия
не желаеше да си припомня това.
Прокара пръст по ръката ѝ,
галейки нежно пръстите ѝ.
– Сега имаш дом и семейство.
– Знам – усмихна му се тъжно
тя.
Потърси напразно годежния
пръстен на майка си и брачната ѝ
халка. Но явно са били заложени
преди години. Не можеше да си
спомни кога ги бе видяла за
последно.
Ако Джулия се бе надявала да
намери някакви отговори сред
вещите на майка си, то тя остана
разочарована. Това, което откриха,
не обясняваше защо Шарън бе
решила, че детето, което
първоначално бе обичала толкова
силно, се бе превърнало в до– садно
домашно задължение. Нищо, което
да обясни защо алкохолът и сексът
бяха станали по-важни за нея от
собствената ѝ плът и кръв.
– Скъпа? – гласът на Гейбриъл
прекъсна мислите ѝ. – Един цял
живот. В три кутии. Каква загуба.
– Защо не ме обичаше? –
проплака Джулия.
Гейбриъл почувства, че сърцето
му се къса на две. Седна зад нея и я
обви с ръце.
– Иска ми се да имах отговор.
Мога да кажа само, че разбирам.
Повярвай ми, Джулиан, разбирам.
– Трудно ми е да повярвам, че
някога изобщо ме е обичала.
– Запазила е снимките ти. Ясно
е, че те е обичала, когато си се
родила. Личи си по лицето ѝ.
Обичала те е и след това, когато си
била малка.
– Но е обичала алкохола повече.
– Това е пристрастяване.
– Не че не проявявам
съчувствие, Гейбриъл, но не мога да
си представя да избера алкохола и
мъжете пред детето си.
Хватката на Гейбриъл се стегна
още повече.
– И така трябва да бъде. Но ти
никога не си се борила с някакво
пристрастяване, Джулиан. За тези
неща аз съм по-наясно… Сигурен
съм, че е имало моменти, когато е
искала да спре.
-Да, имаше периоди, когато
ходеше да се лекува, да.
– Вината е моя – каза Гейбриъл,
когато я видя толкова натъжена. – Аз
настоях да потърсим повече
информация за родителите ни и виж
какво стана сега.
– Не ти си ме наранил.
Предполагам, че бе глупаво от моя
страна да си мисля, че ще открия
някакъв отговор в тези кутии. Щом
баща ми не е намерил такъв през
всичките тези години съвместен
живот, как може аз да го открия в
купчина боклуци?
– Бебешките ти вещи не са
боклуци. Ще сложим снимките в
рамка, а някои от другите вещи ще
подредим по рафтовете. Някой ден,
ако имаме малко момиченце, ще ѝ
показваме колко красива е била
майка ѝ, когато самата тя е била
бебе.
Джулия притисна устни до
извивката на шията му.
– Благодаря ти.
Той я стисна силно и я държа в
прегръдката си, докато тя се успокои
и бе готова да пакетира обратно
кутиите.
– Съжалявам, може ли да
повторите? – втренчи се с широко
отворени очи Джулия към
гинеколожката си.
Беше третата седмица на
септември и Джулия бе дошла за
годишния си медицински преглед.
Предполагаше се да е рутинен, с
няколко допълнителни изследвания
за установяване на евентуални
фертилни проблеми. Но забележката
на лекарката показваше, че
прегледът бе всичко друго, но не и
рутинен.
– Искам да си направите
ултразвук. Асистентката ми ще се
свърже с радиологията в болница
"Маунт Обърн" и ще насрочи час.
Искам да отидете незабавно –
отбеляза д-р Рубио.
– Значи е нещо сериозно? –
попита Джулия, а стомахът ѝ на-
право се преобърна от притеснение.
– Възможно е да е сериозно –
лекарката млъкна, тъмните н очи се
втренчиха в очите на Джулия. –
Добре е, че дойдохте за този преглед.
Открих нещо в единия от яйчниците
ви. Трябва да разберем какво е. Ще
ви направят ултразвук, радиологът
ще напише доклад и ще ми го прати
и оттук нататък ще действаме
съобразно резултатите.
– Рак ли е? – Джулия едва
произнесе думата.
 – Възможно е. Може да е
доброкачествено образувание или
киста. Ще знаем повече скоро – д-р
Рубио се зае отново с доку-
ментацията си. – Но не пропускайте
часа си за ултразвука. Нало-жително
е да отидете веднага.
Джулия остана неподвижна на
мястото си.
Мислеше си само за едно. За
Грейс.

***

– Скъпа, по средата на лекцията

си съм. Може ли да ти звънна после?
– каза с тих глас Гейбриъл, когато
вдигна телефона.
– Съжалявам, забравих. Ще се
видим у дома – успя да каже Джулия,
като преглътна сълзите си. Чу стъпки
и затваряне на врата от другата
страна на линията.
– В коридора съм вече. Какво
става?
– Прибирам се у дома. Ще се
видим скоро. Моля те, извини се от
мое име на студентите си.
Джулия прекъсна разговора,
преди да избухне в плач. Някак и
звукът на гласа му – търпелив и мил,
влоши още повече положението.
Зарови лице в ръцете си, когато
телефонът звънна. Не беше иужно да
поглежда екрана, знаеше кой е.
 – Ало…
– Какво става?
– Ще ти кажа на вечеря –
изхлипа тя.
– Не, ще ми кажеш сега или ще
отложа лекцията и идвам да те
намеря. Притесняваш ме.
– Лекарката откри нещо по
време на прегледа ми.
От другия край на линията
настана мълчание. Чуваше как
Гейбриъл дишаше тежко.
– Какво?
– Не е сигурна. Трябва да отида
на ултразвук в "Маунт Обърн"
колкото се може по-скоро.
– Добре ли си?
– Да – постара се да каже
убедително Джулия.
– Къде си?
– Прибирам се от кабинета на
лекарката.
– Остани, където си. Идвам да те
взема.
– Ще трябва да отложиш
лекцията си.
– Не мога да говоря, знаейки, че
си сама и плачеш. Остани гам и ще
ти звънна отново след минутка.
– Добре съм. Само съм все още в
шок…
– Не си добре. Дай ми минутка.
– Почти съм у дома. Ще се
видим скоро.
Джулия затвори.
Гейбриъл изруга, отвори вратата
на залата и отмени лекцията си.

***

В дните между срещата на

Джулия с лекарката ѝ и прегледа ѝ с
ултразвук Гейбриъл получи
обаждане от уролога си, че
производителността на спермата му
е нормална. Професор Емерсън бе
достойно плодовит. Не че той някога
се бе съмнявал истински в това.
Облекчението му бе помрачено
от притеснението, което изпитваше
заради Джулия. Преструваше се, че
всичко е наред, защото не искаше да
я тревожи, но се боеше.
 Тя беше млада. Беше здрава.
Разбира се, Грейс също бе млада и
здрава преди диагнозата ѝ. Тя бе
имала рака на гърдата си доста
време, преди да го открият.
Жизнеността и силата на
Гейбриъл бяха толкова големи, че
той рядко се чувстваше безпомощен.
Всъщност май никога не се бе
чувствал така.
Но докато се взираше в
любимата си съпруга и я
наблюдаваше как сс мята нощ след
нощ, без да може да заспи,
изпитваше точно това. Тя цялата
беше светлина и живот, и любов, и
доброта. И беше възможно да е
болна. Гейбриъл затвори очи и се
помоли.
– Скъпи? – гласът ѝ се разнесе в
мрака.
– Да?
– Искам да ми обещаеш нещо.
Той сс преобърна на една
страна, за да я вижда по-добре.
– Всичко, което поискаш.
– Обещай ми, че ако нещо се
случи с мен, ще се грижиш за себе
си.
– Не говори такива неща –
отвърна грубо той.
– Наистина, Гейбриъл.
Независимо дали моят час ще дойде
сега или когато съм стара и
посивяла. Искам да ми обещаеш, че
ще продължиш по пътя, по който си
поел. Че ще бъдеш добър човек, ще
водиш добър живот и ще се опиташ
да откриеш щастието за себе си.
Гейбриъл почувства, че ще се
задуши от хилядите емоции, които
заседнаха в гърлото му.
– Няма да намеря щастие без
теб.
– Ти намери покой без мен –
прошепна му тя. – Намери душевно
равновесие в Асизи. Можеш да
живееш без мен. И двамата знаем, че
можеш.
Той постави ръка на корема ѝ,
пръстите му погалиха нежната ѝ
кожа.
– Как може човек да живее без
сърцето си?
 Тя сложи ръката си върху
неговата.
– Ричард успя.
– Ричард е обвивка на
предишното си аз.
– Искам да ми го обещаеш.
Притеснявам се, че влагаш толкова
много емоция в мен, че ако нещо се
случи, ти… – гласът ѝ секна.
– Винаги ще се боря с
пристрастяванията си, Джулиан, но
не мисля, чс мога да се върна към
стария си живот – гласът му също
пресипна. – Тогава наистина ще бъда
напълно сам.
– Обещавам ти, че където и да
бъда, ще направя всичко въз-можно,
за да ти помогна. Кълна се –
прошепна едва чуто тя.
– Ако ти беше Франциск, а аз
Гуидо ди Монтефелтро, щеше да
дойдеш за душата ми, нали?
– Кълна се. Но не мисля, че
душата ти е в опасност.
Той вдигна ръка и проследи
очертанията на лицето ѝ.
– Повече никакви печални
разговори за смъртта, душите ни и
други такива. Ако имаш нужда от
това обещание, за да се успокоиш, да,
ще ти обещая. Но да не си посмяла да
ме напуснеш.
Джулия кимна и тялото ѝ се
отпусна в неговото.
Глава 47
В деня на ултразвука на Джулия
Гейбриъл отмени лекциите си, за да
бъде с нея.
– Съжалявам, сър, но не може да
влезете вътре.
Гейбриъл се изпъна в целия си
ръст и гримаса разкриви красивото
му лице. Погледна към много по-
ниската жена, която бе медицински
техник и обслужваше ултразвука.
– Извинете?
Сестрата посочи табелата на
стената.
– Само пациентът влиза в стаята
за ултразвук. Семейството трябва да
изчака тук.
 Гейбриъл постави ръце на
кръста си с гневен жест.
– Тя ми е съпруга. Няма да я
оставя.
– Обичайната процедура с
ултразвук продължава около трийсет
минути. Тя ще бъде при вас скоро –
жената кимна към Джулия. – Мисис
Емерсън, последвайте ме.
Гейбриъл хвана Джулия за
ръката и я спря.
– Ще отидем в друга болница.
Джулия пристъпваше от крак на
крак, почти танцувайки.
– Накараха ме да изпия пет чаши
вода. Ужасно ми се пишка. Не ме
карай да преминавам отново през
това.
 – Няма да те пусна вътре сама –
просветнаха като светкавици сините
му очи.
– Това не може да чака повече –
каза тя с решителен тон.
Той премигна няколко пъти.
– А ако се открие някакъв
проблем?
Жената техник се прокашля и
кимна отново към табелата.
– Не мога да обсъждам това,
което ще се види на ултразвука Само
радиологът може да напише
медицински доклад с рсзултатите,
който ще бъде изпратен направо на
лекаря ви.
Гейбриъл изруга цветисто и
погледна служителката така, че тя за
малко да залитне назад.
– Всичко ще е наред, скъпи. Но
ако не искаш да видиш как хирургът
ми ще експлодира пред очите ти,
трябва веднага да ме пус-неш да
вляза вътре – каза Джулия и скръсти
притеснено крака.
Гейбриъл я гледаше как се
отдалечава и изпитваше
едновременно бяс и безпомощност.

***

Два дни по-късно д-р Рубио

повика Джулия в кабинета си, за да
обсъдят резултатите от ултразвука.
Гейбриъл я придружи.
 – Фиброиди – обяви
тържествено лекарката. – Прочетох
доклада и видях ултразвука. Съгласна
съм с мнението на радиолога.
– Какво са фиброидите? –
Джулия стисна ръката на Гейбриъл.
– Фиброидът е доброкачествено
образувание на или в матката.
Обичайно явление са. Според
доклада имате два.
– Два? – паникьоса се Джулия. –
Но нали бяхте открили само един?
– Открих по-големия по време
на контролния преглед. Тъй като е
свързан с външната част на матката
ви, помислих, че е част от яйчника.
Освен него има още един, по-ниско
долу в предната част на матката.
 Доктор Рубио набързо скицира
на лист вътрешностите на Джулия,
докато Гейбриъл се опитваше
съсредоточено да не припадне.
Досегашните му познания за
матките бяха основно практически,
не визуални.
– По-големият е около пет
сантиметра. По-малкият е около три
– посочи рисунката с молив. Джулия
се почувства неловко и погледна
встрани.
– Ще има ли нужда от
операция? – Гейбриъл пренебрегна
ри-сунката и погледна лекарката.
– Не е задължително. Ако не ви
притесняват, обикновено се оставят
така. Ще ви предпиша
противозачатъчни хапчета.
Хормоните в тях забавят
нарастването на фиброидите.
– А какво е положението с
фертилността ми?
Д-р Рубио погледна папката си.
– А, да. Искате да имате деца
след няколко години. Ще следим
фиброидите ви, но тъй като са
разположени извън матката ви, не
мисля, че има проблем с
възможността ви за зачеване. След
като забременеете, ще трябва да ги
следим. Фиброидите обикновено
нарастват по време на бременноста
заради повишаването на нивото на
хормоните. Те могат да се размножат
и да задръстят матката, което ще
предизвика преждевременно
раждане. Но ще следим всичко,
когато му дойде времето. Засега за
мен това са добри новини. След шест
месеца искам да си направите още
един ултразвук, за проверка. Ще ви
предпиша противозачатъчни. И
продължаваме.
Джулия и Гейбриъл се
спогледаха, после благодариха на
лекарката и излязоха от кабинета ѝ.
По-късно през нощта Гейбриъл
лежеше буден, взирайки се и тавана,
а необяснимо чувство за беда бе
надвиснало над него.
Като внимаваше да не събуди
Джулия, изпълзя от леглото и слезе в
кабинета си. Запали лампата,
затвори вратата и отиде до бюрото
си.
След няколко минути включи
лаптопа си и написа "фиброиди" в
Гугъл. Отвори страница, която
изглеждаше обещаваща, и започна да
разглежда снимки на фиброиди,
махнати с операция.
Глава 48
Процедурата за обратната
вазектомия на Гейбриъл бе
назначена за първата седмица на
октомври. Сега бе ред на Джулия да
пропусне лекции и да го придружи в
болницата.
Сутринта на операцията му тя се
събуди от звука на песента "Треска"
на Пеги Ли. Не беше обичайният
избор на Гейбриъл за сутрешна
музика, но звучеше обещаващо.
Наметна халата си и отиде в банята.
Гейбриъл стоеше пред мивката
и се бръснеше. Тъмната му коса бе
мокра от душа, краищата ѝ се
къдреха. Беше гол до кръста,
тъмносиня кърпа закриваше бедрата
му. На Джулия ѝ се приска да
прокара ръка по подаващата се над
нея извивка на им ника му.
Беше размесил пяната със сапун,
както му беше навик, и го бе нанесъл
гъсто по лицето си. Сапфирените му
очи бяха съсредоточени. Вдигна
самобръсначката си и се зае със
задачата си.
– Подслушвате на вратата, така
ли, мисис Емерсън? – каза той, без
да обръща глава.
– Дойдох да видя какво точно ти
докарва треска.
Той спря и я изгледа
многозначително.
– Мисля, че знаеш отговора.
 – Знам какво ми повишава
температурата. Няма нищо по-секси
от това да наблюдаваш как мъжът,
когото обичаш, се бръсне.
Той обля самобръсначката с
вода.
– Радвам се, че мислиш така,
защото това е всекидневно за-
нимание, така че ще го виждаш често
– очите му светнаха. – Освен ако не
се пристрастиш към наболата ми
брада. Доколкото си спомням,
миналата нощ тя ти хареса.
Очите му се насочиха към
бедрата ѝ.
Тя усети как бузите ѝ пламват.
Споменът за Гейбриъл и наболата му
брада, драскаща по кожата ѝ и по
нейната…
Той размаха ръка пред лицето ѝ.
– Ехо, къде се отнесе?
– Извинявай,какво?
– Попитах те как се чувстваш
тази сутрин?
– Добре съм. А ти? Нервен ли
си?
– Не. Но се радвам, че ще
дойдеш с мен. Трябва да бъда в
болницата в десет часа. Това ни дава
достатъчно време за някои
допълнителни дейности, след като
приключа с бръсненето. Трябва да
ми дадеш материал за спомени през
следващите три седмици.
Той продължи с ритуала си,
движейки опитно самобръсначката
си.
– О, определено мога да го
направя – каза тя. Приближи до него
и го целуна.
– Мисля, че трябва да изчакаме
да приключа. Разсейваш ме.
– Нима?
Целуна го отново, този път
прокара и ръце по раменете му и
усети как мускулите му се напрягат
под пръстите ѝ.
– Не мога да се удържа,
професоре. Обичам да ви докосва
Проследи очертанията на
бицепсите му, продължи надолу по
ръцете му, като се възхищаваше на
мускулите и опънатите му
сухожилия. Долепи устни до
вдлъбнатинките и издатините на
гръбнака му, после премина към
гънката между бузите на задника му,
точно над ръба на кърпата му.
– Не мога да се бръсна, докато
ме докосваш.
– Тогава може би аз трябва да го
направя вместо теб.
– О, така ли?
– На теб ти харесва да ме
храниш. Може би ще ми хареса да те
бръсна.
– Доста си дръзка тази сутрин.
– Може би и аз имам нужда от
секси спомени, за да издържа
брачния ни целибат.
Гейбриъл остави
самобръсначката си встрани и я
погледна развеселено. Тя се
премести пред него. С едно леко
движение той и повдигна, за да седне
на шкафа на мивката.
Разтвори краката ѝ и издърпа
нагоре халата ѝ. Очите му се
плъзнаха надолу.
– Не носиш ли гащички тази
сутрин?
– Не съм стигнала още дотук.
– За мой късмет – усмихна се
той.
Тя постави ръце на гърдите му и
го спря.
– Ще ме научиш ли как да те
бръсна?
– Бръсненето е надценявано.
– Искам да го направя.
 Той въздъхна драматично, сякаш
Джулия си играеше с търпението му.
После хвана отново
самобръсначката.
– Движи я в посоката, в която
растат косъмчетата, но не при-лагай
силен натиск. Острието е много
остро.
Отстъпи назад и погледна в
огледалото, докато ѝ показваше
техниката. После обля
самобръсначката и я го подаде.
Тя го погледна. После погледна
и самобръсначката, която бе
поставил в ръката ѝ, и към острието,
което лъщеше на светлината от
лампата.
– Боите ли се, мисис Емерсън?
 – Боя се да не те порежа.
-Тогава значи вече знаеш как се
чувствах през нашата първа нощ.
Сърцето на Джулия трепна при
спомена. Той бе много притеснен, но
много, много нежен в онази нощ.
Гейбриъл раздалечи краищата
на халата ѝ и повдигна коприната на
нощницата ѝ над раменете ѝ. После
постави дланта си на сърцето ѝ, за да
усети ударите му.
Джулия повдигна въпросително
вежди.
– Искаш да те обръсна полугола?
– Не – долепи той устни до
ухото ѝ и снижи гласа си до шепот. –
Искам да ме обръснеш напълно гола.
Развърза колана на халата ѝ
бавно, сякаш разопаковаше подарък.
После я освободи напълно и от
нощницата ѝ.
– Няма нищо по-секси от това
жената, която те обича, да те бръсне,
докато ти се наслаждаваш на тялото
ѝ.
Джулия потръпна, когато
прохладният въздух докосна
затопленото ѝ тяло. Постави лявата
си ръка на рамото му, за да се
закрепи.
Той кимна и тя започна.
Самобръсначката се спускаше
плавно и с лекота по кожата му.
Сапфирените му очи не се откъсваха
от нейните през цялото време.
Гейбриъл бе поставил ръце на кръста
ѝ и започна да гали бедрата ѝ.
– Не съм сигурна, че идеята е
добра – вдигна тя самобръсначката
от лицето му. – Ще те порежа.
– Може да бъде добро
упражнение по самоконтрол и за
двама ни.
Пръстите му направиха
обиколка на гърдите ѝ. Когато тя
простена, плъзна ръцете си към
кръста ѝ.
– Харесва ми усещането за
кожата ти под ръцете ми…
Тя отвърна на погледа му.
– И на мен.
Преглътна тежко и се върна към
заниманието си, като се опита да
пренебрегне докосването на
пръстите му по корема ѝ и отново
нагоре към гърдите ѝ. Той започна да
си играе със зърната ѝ, което ѝ
действаше изкючително възбуждащо.
– Предполагам, че трябва да ми
се довериш – простена тя, мъ-чейки
се да задържи стабилно ръката си.
Гейбриъл погали слабините ѝ.
– Доверявам ти се, Джулиан.
Повече, отколкото съм се доверявал
на някого в живота си.
Очите му бяха нежни и казваха
повече, отколкото би могъл да
изрази с думи.
– Но не мога да те гледам и да
не те докосвам.
Хвана гърдите ѝ в шепите си и
ги целуна с възхита.
 Джулия търпеливо довърши
бръсненето му, докато той про-
дължаваше да я гали и дразни по
чувствителните места на тялото ѝ.
Дишането ѝ се бе учестило.
След няколко последни замаха
тя се отдръпна, за да огледа делото
си.
– Мисля, че сме готови.
Той я целуна леко.
– Благодаря ти.
– Моля, пак заповядай – остави
самобръсначката встрани и се
облегна назад.
– Не мисля, че сме приключили
още – проблеснаха очите му, докато
ръката му се плъзгаше между бедрата
ѝ. Пръстите му се заровиха между
деликатните ѝ къдрици долу.
Тя облиза долната си устна.
– Тогава махнете тази кърпа,
професоре.

***

Процедурата на Гейбриъл не
беше особено забележителна.
Забележителна беше навъсеността на
лицето на хирурга, когато дойде да
види Джулия в чакалнята.
– Мисис Емерсън – поздрави я
той, като седна на празния стол до
нея.
Тя затвори лаптопа си.
– Как е той?
 – Операцията мина добре. Беше
сложна, но нищо неочаквано.
Изтеглихме определено количество
сперма и я замразихме, какго бе
настоял съпругът ви.
– Гейбриъл каза, че имате висок
процент на успеваемост – отбеляза с
надежда Джулия.
– Така е. Някои от пациентите
ми зачеват дете три месеца след
процедурата. Но всеки случай е
различен – изражението на доктора
стана по-сериозно. – По време на
процедурата съпругът ви реагира на
упойката.
– Реакция? Всичко наред ли е? –
попита Джулия с разтуптяно сърце.
– Ще се оправи, но повръща
доста. Сложихме го на системи и
искам да остане за наблюдение през
нощта. В момента е в залата за
възстановяване, след това ще го
преместим в отделна стая. Ще се
погрижа някой да дойде да ви вземе,
за да ви заведе при него.
Хирургът погледна
притеснената Джулия.
– Такива реакции на упойката
не са необичайни. Наблюдаваме го за
всеки случай, вероятно утре ще може
да се прибере у дома.
Потупа я по ръката и изчезна зад
редицата от плъзгащи се врати.

***
 – Гейбриъл? – прошепна
Джулия.
Той стенеше и се въртеше в
болничното легло. Тя се наведе и
хвана ръката му.
– Скъпи? Операцията мина
успешно. Ще се оправиш.
Очите му се отвориха внезапно.
Тя отметна косата му назад от
челото.
– Здравей, любими.
Той затвори очи.
– Чувствам се като бебе.
Всъщност се чувствам като в ада.
Замаян.
– Гади ли ти се?
Той поклати глава.
– Уморен съм.
 – Тогава заспивай, скъпи. Тук
съм.
– Хубавото ми момиче –
измърмори той и се унесе в сън.
Джулия притисна устни до
челото му.
Обичам този мъж с цялото си
сърце. Бих дала живота си за него.
Ще направя всичко за него.
Беше странно да гледа Гейбриъл
в болничното легло. Той рядко,
почти никога всъщност не се
разболяваше. Когато не спеше,
силата и енергията на присъствието
му доминираха всяко място, където
се намираше.
Сега яркото му излъчване бе
притъпено. Той изглеждаше спокоен.
Раним.
Спомни си как се бе грижила за
него, когато бе пиян. Беше му по-
могнала, бе го завела в апартамента
му и той бе повърнал върху нея.
Спомни си как го завлече в
банята и го почисти. Прокара пръсти
по косата му, чудейки се какво ли
щеше да бъде да има бебе, за което да
се грижи.
Преди тази мисъл ѝ се струваше
далечна, ненавременна.
Взирайки се в красивото лице на
любимия си съпруг, знаеше, че нещо
в нея се бе променило. Нещо вече бе
различно.

***
 – Как е той? – попита Ребека и
погледна Джулия с тревога, когато тя
влезе в кухнята на следващата
сутрин.
Джулия постави подноса на
плота.
– Спи. Каза, че не му е добре, но
не пожела да вземе обезбо-ляващите
хапчета, докато не го заплаших.
Ребека се разсмя.
– Как успя?
Джулия постави мръсните
чинии в мивката.
– Напомних му, че колкото по-
дълго се лекува, толкова повече ще
трябва да чака за секс. Направо
издърпа шишенцето с лекарства от
ръката ми. Не мисля, че ще имаме
вече проблеми с редовното вземане
на хапчетата.
Ребека поклати глава,
прикривайки усмивката си.
– За вечеря има пилешка супа и
домашни ролца. Как ти звучи? –
отиде до печката, на която вареше в
тенджера цяло пиле.
– Вкусно. Благодаря ти.
– Искаш ли да остана за
уикенда?
– Не. Сигурна съм, че ще се
оправим – Джулия погледна Ребека с
интерес. – А би ли останала?
Ребека постави капака обратно
на тенджерата.
– Разбира се. Мога да бъда тук
всеки ден, когато се нуждаеш от мен,
освен през празниците. И дори
тогава, ако ме предупредиш по-рано,
мога да измисля нещо. Може да
звучи глупаво, но вие двамата сте
като част от семейството ми.
– Не е глупаво. И ние те
възприемаме по този начин –
Джулия се облегна на плота. –
Толкова по-лесно е, когато си тук.
Мръсните дрехи изчезват и се
появяват чисти. Винаги има храна в
хладилника или във фризера и
къщата е безупречно чиста. Никога
не бих успяла да направя това, което
правиш ти.
– Разбира се, че можеш. Но не
можеш да го правиш, докато още
учиш. Трябва да избереш едното или
другото. Зет ти и семейството ти ще
идват ли на гости?
Ребека изтри длани в
престилката си и отиде до мивката.
На плота бе поставен айпад. Тя го
отвори на календара и провери
ангажиментите на Джулия и
Гейбриъл.
– Не. Между ултразвука ми и
операцията на Гейбриъл решихме, че
ще бъде най-добре, ако дойдат след
Коледа. И без това ще се прибираме у
дома за Деня на благодарността.
Мислех, че сме ти казали, извинявай.
Ребека махна с ръка.
– Няма проблем. Ще отбележа
проблемите в календара.
– Не очаквах Гейбриъл да бъде
толкова слаб след процедурата.
Настоява да отиде на работа утре, но
не виждам как ще стане това. Все
още го боли много.
– Мъжете са ужасни пациенти.
Не си вземат лекарствата, не правят
каквото им се каже и никога, никога
не признават, че са болни. Като
котките са.
Джулия се разсмя.
– Ще запомня това.
– Сигурно даже е по-лесно да се
даде хапче на котка, отколкото на
мъж. Но пък мъжът не може да те
издраска.
Джулия пак се изсмя.
– Добре че е на горния етаж. Ще
ни изяде, ако разбере, че го
сравняваме с котка.
Ребека намигна.
– Мау…
Глава 49
Седмица след операцията
Гейбриъл вече бе почти напълно
възстановен. Само дето бе намусен и
раздразнителен заради липсата на
секс. Точно какъвто бе преди, би
казал някой.
Джулия понасяше нацупеността
му както обикновено – с чувство за
хумор, присъщо на светец. Разбира
се, фактът, че тя получаваше редовни
оргазми благодарение на ласките на
съпруга си сигурно също имаше нещо
общо с доброто ѝ настроение.
– Има писмо от Кейтрин –
Гейбриъл махна с ръка към кух-
ненската маса, където бе струпана
пощата от деня.
Джулия взе малкия бял плик от
нея. Писмото наистина бе от
професор Кейтрин Пиктън, "Ол
Соулс", Оксфорд.
– Все още е в Англия. Мислех,
че вече се е върнала в Торонто.
Гейбриъл си придърпа стол и
започна да преглежда останалата
поща, надявайки се, че няма да има
други изненади сред нея.
– Ще остане там цяла година.
Отвори го и виж какво ни пише.
Джулия сложи очилата си,
отвори плика и започна да чете.
Скъпи Гейбриъл и Джулия!
Надявам се, че и двамата сте
добре. Оксфорд е приятно местенце
и съм доволна от работата, която
успях да свърша тук. Спомням си с
удоволствие за конференцията от
лятото и се надявам да ви видя скоро.
Споменах го и преди, но пак ще
ви разкажа. Грег Матюс ме покани
да изнеса няколко лекции в Харвард
в края на януари. Каза ми, че е
поканил и Джеръми Мартин.
Надявам се да видя и двама ви
по време на посещението ми.
Както и че ще ме спасите от
ужасяващите кулинарни идеи на
Грег.
Поздрави, Кейтрин.
– Какво пише? – Гейбриъл
погледна жена си над очилата си.
– Казва, че ще идва в Харвард
през януари. Не съм чувала нищо за
това из катедрата. А ти?
– Не съм чувал някакво
официално съобщение. Какво още
пише?
Джулия му подаде писмото.
Той го прегледа набързо и се
намръщи.
– Джеръми.
– Да.
Гейбриъл метна писмото
обрагно на масата.
– Нямам намерение да се
срещам с него. Все още е сърдит
заради напускането ми.
– Не можеш ли да се помириш
някак си с него?
– Не знам. Бяхме приятели и
после вече не бяхме. Ще видим –
отметна той косата зад рамото ѝ.
– Не се тревожи за това.
Важното е, че ще видим Кейтрин и
ще я изведем на вечеря. Тя очевидно
не харесва избора на Грег за
ресторанти.
Джулия сгъна очилата си и ги
постави на кухненската маса, преди
да се настани в скута на Гейбриъл.
– Не си представям Кейтрин да
има евтина афера със стар
консервативен преподавател от
Оксфорд.
Гейбриъл се изсмя.
– Нито пък аз. Но в онези дни
Стария Хът бе смятан за красавец.
Виждал съм снимки.
 – Но двамата заедно… Тя е
знаела, че е погрешно – не само за-
ради кариерата ѝ, а и защото е бил
женен.
Мъжът ѝ я потупа по нослето.
– Мисля, че го е обичала.
– Това не го прави по-правилно.
– Това, което направихме ние,
също бе погрешно, не забравяй
– понижи глас Гейбриъл,
втренчвайки очи напрегнато в
Джулия.
– Да – обви тя ръце около врата
му. – Предполагам, че е лесно да
сочиш с пръст и да забравяш
собствените си грешки.
– Ако тя е изпитвала една десета
от любовта, която аз изпитвам към
теб, тогава разбирам как е могла да
се отклони от правилния път. Но
сега, когато съм женен, изпитвам
съчувствие към мисис Хътън. Ако
някой се опита да те съблазни… –
той изруга грубо.
– Сега те обичам повече отпреди
да се оженим – замисли се Джулия. –
Бракът е странно нещо. Без да се
усетя, изведнъж започнах да
чувствам, че животът и сърцата ни са
свързани заедно. Не знам как стана
това.
– Бракът е тайнство – заяви
тържествено Гейбрил. – И, разбира
се, в него огромна част заема сексът,
който ние вече не правим.
– Трите седмици почти
свършиха.
Гейбриъл доближи устна до
ухото ѝ.
– По-добре предупреди
преподавателите си, че няма да
ходиш на лекции в този ден.
Тя трепна от близостта му.
– Така ли?
– Смяташ ли, че ще те оставя да
напуснеш къщата, след като съм се
мъчил три седмици без теб? – захапа
той ухото ѝ. – Ще имаш късмет, ако
ти позволя да се надигнеш от
леглото.
– Харесва ми това обещание –
отпусна тя глава на рамото му.
– Знам, че въпреки
медицинските си ангажименти
продължи да търсиш информация за
родителите си. Откри ли нещо?
– Помолих Карсън да се заеме с
въпроса. Трябваше да намери копие
от доклада на съдебния лекар за
смъртта на майка ми, както и
медицинска информация за
родителите ѝ и за баща ми и
неговите родители. Но не сме се
чували още.
– Никой няма да даде на адвокат
такава информация.
– Вероятно не – каза мрачно
Гейбриъл. – Но той е наясно как се
правят нещата – с частни детективи,
които притежават средства за
убеждаване. Те ще открият това,
което ми е нужно.
 – Средства за убеждаване?
– В този случай тази
информация трябва да бъде…
купена. Хората лесно могат да бъдат
накарани да говорят, когато им
покажеш пачките пари.
– Гейбриъл – попита изведнъж
Джулия. – Друг път купувал ли си
така информация?
-Да.
Светкавичният му отговор я
изненада.
– Изпитвал ли си угризения?
– Абсолютно не.
– Защо?
– Защото го направих за теб.
Тя се отдръпна от него.
– Не разбирам. За каква
информация става дума?
Той въздъхна.
-Дълга история. По-добре сс
настани удобно.
Джулия не се отдръпна повече,
въпреки че изпита такова желание в
един момент, и остана на мястото си,
в скута му.
– Трябва да кажа, че не
възнамерявах да ти разкривам това,
но през последните няколко месеца
ме измъчваше чувството, че все пак е
по-добре да го направя.
– Какво да направиш?
– Да ти кажа защо Саймън и
Натали спряха да те тормозят.
Очите на Джулия се разшириха
от изненада, докато Гейбриъл
започна да ѝ разказва историята си.
Глава 50
Април 2010 г.
Селинсгроув, Пенсилваиия
Телефонът на Гейбриъл звънна.
Посегна към него, за да види кой го
търсеше. Джулиан се бе обаждала
няколко пъти, откакто бе напуснал
Торонто. Беше изслушал
съобщенията, което бе истинско
мъчение за него, но не рискува да ѝ
отговори.
Първи юли. Ако успееше да се
въздържи до първи юли, тя щеше да
бъде в безопасност.
Екранът показа, че номерът бе
скрит. Гейбриъл знаеше кой може да
е това.
 – Джак – каза той, щом вдигна.
– Намерих момичето. Намерих и
приятеля ѝ. Трябва да се срещнем.
Гейбриъл потърка очи.
– Не можеш ли да се погрижиш
сам? Нали затова ти плащам?
Джак изруга.
– Не ти вярвам. Том ми каза, че
си разбил сърцето на племенницата
ми. Трябваше да ти откажа, вместо
да приема тази работа.
– Не е за мен. Правим го за нея –
тросна се Гейбриъл. – Мо-мичето се
опита да я изнуди. Момчето я
нападна и заплаши да я изнасили.
Кой е злодеят в този сценарий?
– Закусвалнята "Мелроуз", Саут
Фили, утре в девет вечерта.
 Джак затвори.
– Мамка му – каза Гейбриъл.
Джак Мичъл бе частен детектив.
Поне така пишеше в данъчната му
декларация. Беше бивш морски
пехотинец, който работеше и като
тайна охрана, правеше разследвания
и други специфични дейности.
Простичко казано, предпазваше
богаташи от различни опасности и
заплахи, включително и изнудвания.
Джак бе по-малкият брат на Том
и човекът, към когото се бе обърнал,
когато приятелят му Ричард Кларк
искаше да плати парите, които синът
му дължеше на наркодилърите си.
Джак и неколцина от неговите
контакти отнесоха парите, които
Ричард бе осигурил – парите, които
бе получил срещу ипотеката на
семейния им дом в Селинсгроув – и
бе убедил дилърите да забравят
името на Гейбриъл Емерсън.
Джак можеше да бъде много
убедителен.
Когато Гейбриъл реши, че му е
необходим човек, който да убеди
една определена двойка да стои
далече от Джулиан, веднага се сети
за Джак.
Не се свърза лесно с него, но
няколко стари връзки успяха да му
осигурят контакт с чичото на
Джулия.
Той отначало се възпротиви на
идеята, но когато видя снимки на
нараняванията на Джулия,
причинени от ръцете на сенатор–
ския син, се съгласи да поеме случая.
Проследи Саймън и червенокосата,
докато те обикаляха из Филаделфия
и Вашингтон. За кратко време
натрупа досие, което можеше да
сподели с Емерсън. Информацията
бе такава, че племенницата му със
сигурност повече нямаше защо да се
безпокои за богаташчето и
червенокосата.
Джак щеше да даде идеи как да
се възползват максимално от
информацията. И се надяваше, че ще
остане насаме за няколко минути с
богашкото синче. Някой трябваше да
научи кучия син на добри маниери с
жените.
*
Джак подаде кафявия плик през
масата към Гейбриъл.
– Това тук ни дава предимство
пред тях – за да се откажат от това,
което имат срещу Джулс. Ще си
поговоря с тях какво ще им се случи,
ако не го направят. Сенатър Талбът
се кандидатира за Белия дом. Ще
отстъпят. Край на историята.
– Какво гледам? – Гейбриъл
прелисти купчината черно-бели
снимки; всичките показваха
сенаторския син в някакъв вид
сексуален акт. На някои бяха той и
две жени. На Гейбриъл му се догади.
– Дебютантки, глезени кукли от
Капитолийския хълм и една
стажантка от офиса на сенатора –
посочи с пръст бледото лице на една
от младите жени.
Гейбриъл се намръщи от
отвращение.
– Студентка?
– Гимназистка?
– Малолетна?
Погледите им се срещнаха.
– Седемнайсетгодишна.
– Мамка му – измърмори
Гейбриъл. – Този тип е сексуален
хищник. Сенаторът намесен ли е?
– Хората от екипа му знаят, че
хлапето е проблемно. Следят го.
– Но не правят нищо?
– Поне нищо не се забелязва. Не
разбирам как могат да допускат това
да продължава. Този тип дава
алкохол и наркотици на
седемнайсетгодишна и прави секс с
нея. Всичко е на снимките.
– Шибаняк – Гейбриъл прибра
пак снимките в плика и го плъзна по
масата.
– Връщам ти хонорара – Джак
прибра снимките, после и извади
друг по-малък плик от един от
джобовете на коженото си яке и го
подаде на Гейбриъл. Той го отблъсна
яростно.
Джак остави плика до чашата с
кафе на Гейбриъл.
– Тя вече не е твой проблем.
Гейбриъл го изгледа с гневните
си сини очи.
– Винаги ще е мой проблем.
Джак трепна.
– Ти похарчи хиляди долари за
бял прах, който влиза в ноздрите ти.
За малко да станеш причина за
смъртта си и за смъртта на баща си –
поклати глава. – Мамка му! Доволен
съм, че вече не си с нея.
– Тогава вземи парите –
Гейбриъл сви юмруци и вдиша
дълбоко, съпротивлявайки се на
желанието си да забие главата мм
Джак в масата.
– Том трябваше да реши
проблема. Както излиза, май се с
провалил в това.
– И не за първи път, и не само
той. Ако си бил толкова загри-жен за
Джулиан, защо, по дяволите, не я
спаси от майка ѝ? Можеше да ѝ
спестиш много неща, нямаше да има
и този белег на главата си.
Лицето на Джак пламна от
смущение.
– Тя ти е казала?
– Разбира се.
– Мамка му.
Гейбриъл го изгледа втренчено.
– Не очаквам да разбереш, но по
причини, които не мога да ти обясня
сега, в момента не бива да сме
заедно. Но все пак ще вляза в ада за
нея. И проклет да съм, ако позволя
някакъв шибаняк с баща сенатор да я
тормози и унижава. Не искаш пари
от наркоман, който е разбил сърцето
на племенницата ти? Добре. Свърши
работата си както трябва или ще
намеря друг човек за целта –
Гейбриъл пъхна плика в джоба си и
тръгна да се изправя.
Джак вдигна ръка, за да го спре.
– Ще ти се обадя, когато е
готово.
– Добре. Очаквам да запазиш
разговора ни в тайна.
Джак го погледна изненадано.
– Не искаш ли тя да знае за
това?
Гейбриъл се намуси.
– Важното е, че е в безопасност.
Никакви изнудвания, никакъв
тормоз. Те ще стоят далече от нея. И
тя ще спи спокойно нощем.
Двамата мъже се спогледаха
продължително, преди Гейбриел да
излезе от закусвалнята.
Глава 51
Октомври 2011 г.
Кеймбридж, Оксфорд
– По дяволите – каза Джулия.
Беше ѝ по-удобно да ругае на чужд
език, не на английски.
– Съгласен съм – отбеляза
Гейбриъл.
– Не вярвам, че си наел чичо ми
за това.
– Той е добър в работата си.
Преди успя да ме измъкне от проб-
лемите.
Внезапно Джулия се сепна.
– За това ли спорихте онази
вечер в къщата на баща ми?
– Беше сърдит, че не съм ти
казал.
– Той също никога не е
споменавал нещо.
– Джак не говори много.
– Защо не ми каза? – погледна го
тя изпитателно.
– Действията ми бяха
оправдани, но незаконни. Не исках
да знаеш нищо за това, докато
съществуваше някакъв риск Саймън
или Натали да отидат в полицията.
Или при федералните. Преди да се
оженим, ти казах, че съм се
погрижил и те повече няма да те
притесняват.
– Не предполагах, че си ги
заплашил.
– Толкова ли е лошо наистина? –
прошепна той.
Джулия отвърна на погледа му и
видя недобре прикрито изражение на
разочарование.
– Казах ти, че не съм ти признал
абсолютно всичко от миналото си,
Джулиан. Съгласихме се, че това не е
проблем за нас.
– Но баща ми ти беше толкова
сърдит. Не искаше ли той да знае, че
си ме защитил?
– Колкото по-малко хора знаеха,
толкова по-добре. А и се съмнявам,
че заради нещо такова би променил
мнението си за мен.
– Значи, докато сме били
разделени, ти се направил всички
това, за да бъда в безопасност? –
преглътна тя сълзите си. – Благодаря
ти…
Гейбриъл я притисна към себе
си.
– Пак заповядай. Трябва да
знаеш, че когато получих твоите
снимки и записи, ги унищожих, без
да ги гледам.
Раменете на Джулия се
отпуснаха с облекчение.
– Но чичо Джак ги е видял.
– Мисля, че е било прекалено
болезнено за него да ги гледа. А вече
ги няма.
– Саймън и Натали вероятно са
си запазили копия.
– Джак каза, че е взел всичко, на
което те е имало. А е имал и някои
други неща, с които да мотивира
Натали и Саймън да се държат добре
в бъдеще.
– Как е успял да вземе всичко?
– Няма значение. Важното е, че
не трябва да се тревожиш за тях.
Няма да те притесняват – никога
повече.
Джулия го прегърна, облегна се
на рамото му и сълзите ѝ по-текоха.
Глава 52
Октомври 2011 г.
Дърам, Северна Каролина
– Какво правиш? – босоногата
Ейприл влезе в кухнята, облечена
само с ризата на гаджето си.
Той стоеше до печката и
пържеше яйца и бекон.
– Закуска – усмихна ѝ се и се
пресегна да я целуне. – Как спа?
– Добре – протегна тя ръце над
главата си, после се изкикоти. – Спя
по-добре, когато си с мен, отколкото,
когато съм сама.
– Аз също – призна той, по-
скоро на себе си.
Тя взе кутия с портокалов сок от
хладилника и сипа в две чаши.
– Спя по-добре с теб, но се
чувствам виновна.
– Виновна? – обърна се Сеймън,
държейки шпатулата в ръка. – Защо?
Ейприл наклони глава и се
втренчи в него.
– Защото спим заедно, а не сме
женени.
Саймън се вцепени.
Целомъдрието бе чужда тема за
него като Източна Европа. Беше се
натъквал на него и преди, когато бе с
Джулия, но винаги бе смятал за нещо
досадно и глупаво, нещо, което
искаше да унищожи или чрез
манипулация, или чрез съблазняване.
С Ейприл обаче се чувстваше по
съвсем различен начин. Из-питваше
нещо подобно на разкаяние.
Преживяването бе напълно ново за
него.
– Сексът не е нещо лошо.
– Странно е, че го казваш –
потропа тя с пръст по чашата си.
Ти ме научи, че сексът е много,
много хубаво нещо. Харесва ми
и ми харесва да съм с теб.
– Тогава какъв е проблемът?
– Цял живот са ми повтаряли, че
трябва да изчакам до сватбата. А аз
не изчаках.
Саймън се обърна отново към
печката, защото не знаеше какво да
каже. Известно време се занимава
със закуската, после изключи
котлона и остави тигана настрани.
Избърса ръцете си в боксерките
си и пристъпи към нея.
– Казвали са ти да изчакаш,
защото родителите ти не са искали
някакъв шибан задник да се
възползва от теб.
– Саймън – смъмри го тя. – Не
използвай такива думи.
– Извинявай. Родителите ти са
искали да те предпазят.
– Не само родителите ми.
Хората от църквата ми…
– Е, те също са искали да те
предпазят. Но нашата ситуация е
различна.
Тя повдигна глава.
– Така ли?
 – Да – прегърна я той.
– Защо да е различна? Кажи ми.
– Аз не просто се забавлявам с
теб. Харесва ми да правим секс, но
освен това ми е приятна и
компанията ти. С теб не се налага да
се преструвам. Не трябва да бъда
синът на сенатор Талбът. Мога да
бъда просто себе си – усмихна се
колебливо той.
– И аз се чувствам така – сгуши
се тя в прегръдката му. – Но всеки
път, когато си тръгваш, се чувствам
зле.
– Защото имаме чувства един
към друг.
– Иска ми се да останем така
завинаги – прошепна тя, обвивайки
ръце през кръста му.
– Аз също – призна той. С
изненада установи, че думица му
бяха истина. Че за краткото време,
през което я познаваше, Ейприл вече
му бе скъпа. Връзката им бе
спокойна и ведра и той не си
представяше да свърши.
– Обичам те, Саймън.
Сърцето му скочи в гърлото.
Не беше глупак. Знаеше какво
държи в прегръдката си красива,
нежна, удивителна млада жена. Тя
нямаше проблемно минало като
неговото. Не беше кучка, стремяща
се към власт като Натали. И не беше
плашлива и свръхморална като
Джулия. Джулия винаги го бе карала
да се чувства като някакво животно,
недостоен да се докосне до нея.
Ейприл просто се бе събудила
тази сутрин, бе решила, че го обича и
му го казваше с чисто сърце. Без
колебания, без игрички, без да ѝ е
нужно да използва секс, за да стигне
до върха на социалната стълбичка.
Изненадващо за него самия
устните му се разтвориха и при
изнесоха думите.
– И аз те обичам.
Ейприл се притисна още по-
силно към него, а после заподскача
на място.
– Това е страхотно! – извика тя.
– Толкова съм щастлива.
– Аз също – усмихна се той на
младежкото ѝ невъздържано
въодушевление и я целуна.
Глава 53
Кеймбридж, Масачузетс
Октомври приближаваше към
края си и денят, който Гейбриъл
очакваше с нетърпение, бе все по-
близо. Фантазираше си от седмици
какво щеше да направи на Джулиан,
когато целибатът им приключеше, и
планираше любовните им занимания
с педантични детайли.
Следобедът преди мечтания ден
Джулия му звънна от къщи.
Телефонът звънна само два пъти,
преди той да вдигне.
– Здравей, красавице.
Тя се изчерви. Не спираше да се
изумява как само с една дума той
успяваше да накара сърцето ѝ да се
разтупти и кожата и да пламне.
– Здравей, красавецо. Как си?
– Пазарувам някои неща. Ти
къде си?
– У дома.
Гейбриъл млъкна и Джулия чу
звук от затваряне на врата.
– Прибрала си се рано. Не те
очаквах преди шест.
– Професор Маринели отложи
лекцията си, защото имала
ангажимент. Мисля да се кача горе и
да си взема душ. После ще подремна,
докато дойдеш. Станах рано тази
сутрин.
Звукът от двигателя на рейндж
роувъра се разнесе от другата
 страна на телефона.
– Направи го. Ще си дойда
скоро.
– Обичам те.
– И аз те обичам.
Джулия чу нещо подобно на
кикот, преди Гейбриъл да затвори.
Запита се кое ли бе толкова смешно.
Помота се няколко минути из
кухнята, като забеляза, че Ребека не
бе приготвила нищо за вечеря.
Зачуди се защо. Объркана, се качи на
втория етаж. Не си направи труда да
закачи дрехите ги, а просто ги метна
на спалнята, преди да влезе в банята.
Топлата вода щеше да ѝ даде
енергия след изтощителния ден.
Почти бе приключила с душа, когато
чу вратата на кабинката ди се отваря.
– Е, здравей, скъпа.
Гейбриъл застана до нея, гол и
усмихнат. Наведе се да я целуне.
– И ти ли ще се къпеш? – като се
опита да не го гледа прекалено
предизвикателно.
– Не. Просто исках да бъда там,
където си и ти.
Тя го целуна отново.
– Благодаря ти.
Прокара ръка по гърдите му.
После спря водата и изстиска косата
си. И тогава забеляза, че очите му са
грейнали и я наблюдават
очаквателно.
– Какво?
– Забрави ли какъв ден е днес? –
погали я той по ръката.
– Не. Специалният ни ден е
утре.
– Ще започнем по-рано.
– Смяташ ли, че е добро
решение?
– Не ме интересува. Чаках
прекалено дълго. Има граници ш
търпението на мъжа.
– О, нима? – наклони тя
закачливо глава на една страна.
– Подготви се за наслади, скъпа
моя.
Тя бързо се изтри с кърпата и
подсуши тялото и косата си.
Гейбриъл вдигна стъклен буркан
и ѝ го подаде.
– "Шоколадова боя за тяло" –
прочете Джулия етикета. Погледна
го. – Сега ли?
– Сега – размаха той малка
четка за рисуване под носа ѝ. Каза,
че ти е харесало как рисувахме по
телата си, когато бяхме м
Селинсгроув. Реших, че трябва да
опитаме отново.
– Мислех, че искаш други неща.
Доставяш ми наслада от три
седмици. А аз нямах възможност да
направя нещо по-особено за теб.
– Любовната игра носи наслада
не само на теб, но и на мен
прошепна той с премрежен поглед. –
Имам планове за двама ни.
– Леле – въздъхна тя.
– Мислех да пробваме в
спалнята, но там ще оплескаме
всичко.
Коленичи пред нея, лицето му
бе на нивото на пъпа ѝ. Отвори
буркана. Потопи четката в шоколада,
разбърка съдържанието и после
намигна на жена си.
– Да започваме ли?
Тя кимна с полузатворени очи.
Гейбриъл бавно нарисува сърце
около пъпа ѝ. Допирът на четката,
разнасяща ароматния шоколад по
топлата ѝ кожа я накара да изтръпне.
И, разбира се, независимо от
факта, че Гейбриъл бе полудял от
възбуда, той не бързаше.
– Ето… – остави буркана
встрани и облиза устни.
 – Сега е ред на забавната част.
Готова ли си?
– Да – думата ѝ се отрони от
устните ѝ като стон.
Тя протегна трепереща ръка, за
да се хване за перилото, когато
езикът на Гейбриъл докосна кожата
ѝ, облиза шоколада и потъна в пъпа
ѝ.
Той сложи ръка на дупето ѝ, за
да я подкрепи.
– Вкусът му е много по-хубав,
отколкото очаквах – облиза се
отново. – Сигурно, защото харесвам
твоя вкус.
Езикът му се плъзна надолу по
бедрото ѝ, към пространството
между краката ѝ, където започна да я
дарява с щедри целувки.
– Мисля, че имаме нужда от още
шоколад. Ти как смяташ?
– Да, моля – кимна Джулия. –
Определено още.
Гейбриъл взе шоколада и
четката.
– Тогава по-добре се дръж
здраво, скъпа, защото смятам да те
оближа цялата.
Тя се надигна към него и
докосна нежно лицето му.
– Аз също.
Глава 54
През ноември Даян и Том
постоянно получаваха положителни
резултати за бебето си. Операцията
все още бе наложителна, но бебето се
развиваше добре и Даян също бе
здрава. Джулия се опасяше към
информацията за развитието на
братчето си с облекчение и
предпазлив оптимизъм.
Не беше казала на семейството
си за проблема с фиброидите и за
обратната вазектомия на Гейбриъл.
Те всъщност не знаеха, че си е
правил вазектомия. А и не искаше да
ги тревожи със своите здравословни
проблеми, особено след като д-р
Рубио ѝ бе казала, че са често
срещани и в повечето случаи не са
повод за притеснение.
Джулия и Гейбриъл споделяха
проблемите си единствено с Ребека и
носеха бремето на своите
здравословни проблеми като
семейство. Но Джулия имаше
чувството, че носеше бремето на
обучението си сама. Или поне така
си мислеше.
Късно в една ноемврийска вечер
Гейбриъл се събуди внезапно.
Напрегна се, притеснен от някакъв
шум. Някъде в далечината чу женски
плач.
Посегна към страната на
Джулия, но тя не беше в леглото до
него.
Без да светва или да си търси
халата, скочи на крака и излезе от
спалнята. Под вратата на кабинета се
процеждаше светлина.
Отивайки натам, плачът се
чуваше все по-ясно.
Зад вратата намери Джулия,
отпуснала глава на бюрото. Раменете
ѝ се тресяха, очилата ѝ бяха
захвърлени до отворения лаптоп.
Голяма купчина книги бе
разпиляна по бюрото, а някои бяха
паднали и по пода.
– Скъпа – постави той
внимателно ръка на главата ѝ. –
Какво има?
– Няма да се справя.
 – Няма да се справиш с какво? –
коленичи той до нея.
– Не мога да наваксам.
Изостанала съм с материала за
четене спрямо останалите. Трябва да
работя по курсовите си работи, и
вместо това се опитвам да чета.
Трябва да започна с редакцията на
доклада си, а нямам време. И съм
винаги ужасно уморена секна гласът
ѝ.
Гейбриъл я погледна със
съчувствие.
– Ела да си легнеш.
– Не мога! – провикна се тя и
размаха отчаяно ръце. – Трябва да
стоя цяла нощ и да дочета текстовете
си. После утре трябва ди прекарам
цял ден в библиотеката, за да
поработя по проектите си. Не знам
кога ще успея да редактирам
лекцията си за публи кацията.
– Не можеш да направиш нищо
повече тази нощ. Дори ако останеш
будна, вече си прекалено уморена, за
да си ефективни Легни си и ще
станем рано. Ще ми разкажеш за
текстовете, които трябва да
прочетеш, на закуска и ще видим
дали мога да ти по могна с техни
съкратени версии.
Тя поклати глава.
– Това едва ли ще помогне.
– Джулиан, два часът сутринта
е. Ела в леглото – каза той с твърд
глас.
 – Трябва да остана.
– Поспи сега и аз ще ти помогна.
Ще дойда с теб в библиотеката и ще
ти помогна с проучването ти. Това
може да ти спести малко време.
– Ще го направиш ли? – издуха
тя носа си в кърпичка.
Гейбриъл се намръщи.
– Разбира се. Цял семестър
предлагам да ти помогна. Ти не ми
позволяваш.
– Беше зает със свои неща. А
после и тази операция…
– Ще се разболееш, ако не се
погрижиш за себе си. Хайде –
постави той ръка на лакътя ѝ и ѝ
помогна да се изправи на крака, но
преди това затвори решително
лаптопа ѝ.
Последва я по коридора към
спалнята им.
Толкова съм уморена – простена
тя и отпусна глава на възглавницата.
Беше прекалено уморена дори да се
свие на кълбо.
– Трябваше само да ме попиташ.
Готов съм да направя всичко за теб.
Знаеш го.
Предполага се да направя
всичко сама.
– Глупости – обви кръста ѝ с
ръка Гейбриъл. – Програмата е
дадена, за да ви изтощи. Вероятно
всички докторанти получат помощ
от някого.
– Ти не си се нуждаел от помощ.
 – Не бъди толкова сигурна.
Когато бях в докторантската
програма, смърках постоянно
кокаин. А и П… имах кой да се
грижи ш мен – той въздъхна и снижи
глас: – Ти се грижи за мен, след като
излязох от болницата. Вероятно
тогава си изостанала. Нека ти
помогна да наваксаш. Но първо ти
трябва хубав и здрав сън. Ще
говорим сутринта.
Джулия бе прекалено уморена,
за да спори. След няколко минути
дишането ѝ се успокои и Гейбриъл
разбра, че е заспала дълбоко.
Глава 55
В събота Джулия и Гейбриъл
смятаха да прекарат целия ден и
библиотеката, за да проучат
материалите за курса ѝ. За да
покаже, че оценява помощта му, тя
приготви палачинки. Гейбриъл
чакаше наградата си, седнал до
кухненската маса по пижама, с очила
на носа, потънал в сутрешния
"Бостън Глоуб".
Джулия намаза нагорещения
тиган с масло и се обърна към него.
– Притеснявам се за едно нещо.
– За какво?
– Ще ми кажеш ли какво
пишеше на онази картичка, която
остави в апартамента ми в Торонто?
Той свали вестника си.
– Коя картичка?
– Онази, която не оцеля след
изблика ми на нерви.
Гейбриъл се престори, че се
мъчи да си спомни.
– О, онази картичка…
Тя направи престорена гримаса.
– Да, тази.
Той сгъна вестника и го сложи
настрани.
– Наистина ли искаш да знаеш?
– Разбира се.
– Но ти я скъса.
– Мислех, че си ми простил.
– Така е – усмихна се Гейбриъл
мрачно. – Беше просто картичка.
Извинявах ти се, че се държах като
кретен.
– Било е мило – усмихна се
Джулия. – Какво пишеше?
– Наричах те "моя Беатриче" и
казвах, че през целия си живот съм
копнял за теб, въпреки че в някакъв
момент съм бил сигурен, че си
халюцинация. Казвах, че след като
съм те намерил, ще се боря, за да
останеш моя.
Джулия се усмихна, докато
обръщаше палачинките.
– И май бях добавил и малко
поезия.
Тя го изгледа.
– Май?
-Двайсет и деветият сонет на
Шекспир.
Когато и бездушната Съдба, и
хората ме гледат с неприязън, аз
пълня свода с горестна молба и
питам го, защо съм тъй наказан, и
искам като тоз да съм богат и като
онзи хубав и прославен, и виждам се
лишен от благодат, онеправдан,
отхвърлен и забравен.
Но както съм готов да се меня,
за теб си спомням и това ми стига, за
да запея химни за деня със радостния
глас па чучулига.
Да, твойта обич дава ми криле и
смяна не желая със крале!
Джулия притисна ръка до
сърцето си.
– Прекрасно е, Гейбриъл.
Благодаря ти.
– По-прекрасно е, че вече не
трябва да се измъчвам със споените
за онова минало. Имам теб.
Джулия бързо изключи котлона
и махна тигана от него.
– Какво правиш? – попита
озадачено Гейбриъл.
Ти метна шпатулата встрани.
– Ще правим секс-след-
разкриване-на-тайна-бележка. Чакам
ви цяла вечност – хвана го за ръка и
го затегли след себе си към
коридора. – Хайде.
Той скочи на крака.
– И какъв точно е този секс?
– Ще разбереш – погледна го тя
закачливо и тръгна нагоре по
стълбите с професора, следващ я по
петите.
*
След като прекараха дълъг ден в
библиотеката, Гейбриъл и Джулия се
върнаха в тъмната къща. Джулия
поръча пица за вечери, докато той
проверяваше съботната поща.
Стигна до син плик, който бе
адресиран до него с непознат
решителен почерк. Адресът на
подателя бе в Ню Йорк.
Заинтригуван, Гейбриъл отвори
плика и се зачете в писмото.
Скъпи Гейбриъл (ако мога да те
наричам така),
Наскоро с мен се свърза
семейният ни адвокат Майкъл
Васерщайн, който ми каза, че си
търсил информация за нашия баща
Оуен Дейвис. Казаха ми, че искаш да
научиш повече за семейната ни
история.
Казвам се Кели Дейвис Шулц и
съм ти полусестра. Имаме и по-
малка сестра, Одри.
Винаги съм искала брат.
Споменавам го, защото се чувствам
зле заради начина, по който майка
ми и сестра ми се отнесоха с теб
заради завещанието на баща ни, и
искам да знаеш, че не бях част от
делото, което заведоха за отмяната
му. По онова време исках да ти пиша
и да ти го кажа, но майка ми бе в
тежко състояние и реших да не я
подлагам на допълнителни мъчения.
Решението ми не беше правилно.
Майка ми почина миналата
пролет и оттогава често си мислех за
теб и се чудех дали не е време да се
свържа с теб. Мисля, че тук се
намеси пръстът на провидението и
ето, ти се свърза с мен.
Майкъл ми каза, че живееш в
Масачузетс, че си преподавател и че
наскоро си се оженил. Чудех се дали
ти и съпругата не бихте искали да
дойдете до Ню Йорк и да се
срещнете с мен и съпруга ми
Джонатан? Ще се радваме да ви
заведем на наоколо. Така ще имаме
шанса да се опознаем.
Вероятно няма да получиш
отговор от Одри по причини, които
ще ти обясня в личен разговор. Но
нямам търпение да се срещнем и да
споделя с теб това, което знам за
семейната ни история.
Прилагам визитката си картичка
с домашния ми номер и имейла,
изписан на гърба ѝ.
Моля те, не се притеснявай от
факта, че съм психиатър. Обещавам
да не практикувам професията си
върху роднини, освен това
специалността ми са деца. Така че
ти, дори на твоята млада възраст, си
прекалено стар, за да ми бъдеш
пациент…
Ще очаквам отговора ти и
надявам се – срещата ни. Моля те, не
се колебай да ми позвъниш или да
ми пишеш.
Сестра ти,
Кели.
Гейбриъл се отпусна назад в
стола, без да откъсва очи от листа
пред себе си.
Глава 56
След вечеря Джулия препрочете
писмото от Кели Дейвис Шулц.
– Какво мислиш? – сгъна го
после прилежно и го върна на
Гейбриъл.
– Скептичен съм.
– Звучи като мила жена. И
забавна. Защо си скептичен?
– Опитаха се да ме лишат от
наследството ми. Как да знам, че
това не е някакъв заговор?
– Заговор за какво?
Наследството от баща ти е било
разпределено преди години.
Гейбриъл скръсти ръце на
гърдите си.
 – За информация.
– Скъпи, тя е тази, която има
информация. Ти искаше въз-можност
да откриеш нещо повече за
семейството си, особено за здравето
на родителите си. Сега я имаш.
Мислех, че ще се зарадваш – Джулия
приседна на стола до него. – Кога
отиваме?
Гейбриъл присви очи.
– Колкото по-скоро приключим
с това, толкова по-добре.
– Трябва да бъдем в Селинсгроув
за Коледа и Нова година. Искам да
отида по-рано, ако Даян роди.
Гейбриъл я изгледа внимателно.
– В момента имаш много неща
на главата си. Опитвам се да ти
помогна да наваксаш и ти обещавам,
че ще се постарая още повече.
Джулия се усмихна леко.
– Чувствам, че предстои едно
"но"…
– Ще е проблем ли за теб, ако
кажа, че искам да направим томи
посещение веднага? Може би след
приключването на лекциите през
втората седмица на декември? Мога
да накарам студентите си да
проведат изпитите си по-рано.
Джулия започна да драска с
нокът по повърхността на масата.
– Точно тогава трябва да предам
лекцията си за публикуване. Ще съм
приключила с курсовите си работи и
ще съм ги предала. Това е най-
неподходящото време за мен да
тръгвам където и да било.
– Мислех си, че може би ще е
добре да отида сам.
Джулия се загледа в ноктите си,
сякаш бяха особено вълнуващи за
проучване.
– Нямаш представа какво ще
откриеш. Мисля, че ще се нуждаеш
от мен.
Гейбриъл се усмихна.
– Винаги се нуждая от теб,
Джулиан. Но мисля, че когато се
срещам за първи път с Кели, трябва
да бъдем само ние двамата. Ако
изникне нещо неприятно, ще се
справя с него.
– Щом така искаш. Не можем ли
да я посетим след Коледа, някъде
там?
– Не мисля, че е добре да го
отлагам. Тя може да промени
намерението си. Определено,
колкото по-скоро разбера възможно
най-много за медицинската си
история, толкова по-добре –
погледна я многозначително. – Не
бих настоявал да направиш каквото и
да било, което може да застраши
представянето ти в програмата.
– Добре – кимна тя, но не
звучеше особено въодушевено.
– Може да помолим Ребека да
остане тук, докато ме няма. Така
няма да си сама. Ще отсъствам за
кратко. Два– три дни най много. Ще
видя дали мога да си уредя среща с
адвоката, който се занимаваше с
наследството на баща ми, и ще се
срещна с Кели. И веднага се
прибирам.
Хвана ръката ѝ и проследи
линията на живота на дланта с пръст.
– Не мога да се насиля да я
нарека "своя сестра".
– Мисля, че все пак трябва да
дойда с теб.
– Но нямаш време. Имаш доста
неща за вършене. И знам, че ще те
разсейвам – погледна я
предизвикателно той.
– О, да, можеш да бъдеш много
разсейващ.
– Добре – повдигна я той на
ръце и я понесе към стълбите.
Подготви се за изключително мощно
разсейване.
Тя постави ръце на раменете му.
– Пусни ме долу.
– Ще те пусна, когато стигнем
до леглото.
– Искам да ти кажа нещо, което
няма да ти е приятно да чуеш.
– Тогава го кажи бързо и да
приключваме с това – напрегна се
Гейбриъл.
Тя се размърда в ръцете му и той
я пусна на стълбището.
– Пътуването ти до Ню Йорк ще
събуди много спомени в теб. Разбира
се, ще направя каквото мога, за да ти
помогна. Но не сме говорили за нещо
много важно – за прошката.
– Да простя на родителите си? –
тросна се той. – Шегуваш се.
– Прошката ще те освободи. Тя е
колкото за тях, толкова и за
теб.
Гейбриъл се отдръпна от нея.
– Не мога да им простя. Не го
заслужават.
– Кой заслужава прошка,
Гейбриъл? Ти? Аз?
-Ти със сигурност.
– Освен Бог, единственият
човек, който може да ми прости, е
този, към когото съм прегрешила.
Ние, хората, притежаваме тази
велика сила. Можем да я използваме
за добро – за да простим на някого.
Или да я използваме, за да се
вкопчваме в миналите злини и
болки, така че никога да не се
изцелим от тях.
Протегна се към съпруга си и
стисна ръката му.
– Не казвам, че го заслужават. И
определено не те моля да шбравиш и
да се преструваш, че нищо не се е
случило. Просто помисли за това.
– Вече съм мислил. Не.
– Как можа да помолиш
Паулина да ти прости, но не можеш
п| да простиш на родителите си?
Гейбриъл издиша шумно и
рязко, сякаш го бе ударила в гърците.
– Недей – прошепна той.
– Просто помисли за това,
любов моя. Помисли за помире–
иието ти с духа на Мая и какво
означаваше това за теб. И си
представи какво ще означава за баща
ти да чуе, че му прощаваш.
Гейбриъл я поведе нагоре по
стълбите, но не каза нищо.
Глава 57
Докато Джулия довършваше
проектите си за лекциите си и
редактираше доклада си, Гейбриъл
се срещна с уролога си и после
отлетя за Ню Йорк.
Веднага щом се регистрира в
"Риц-Карлтън", осъзна, че това бе
грешка. Трябваше да вземе Джулия
със себе си. Голямото и красиво
легло в хотелската стая щеше да бъде
студено тази нощ. Мразеше да спи
сам. Това винаги му напомняше за
времето на гяхната раздяла, спомен,
който ненавиждаше.
Проведе няколко разговора, с
Лучия Барини в Колумбийския
университет, с адвоката на баща си,
искаше да чуе и Джулия. Разочарова
се, когато вместо нея се включи
гласовата ѝ поща.
-Джулиан, в Ню Йорк съм.
Отседнал съм в "Риц-Карлтън", стая
411. Ще вечерям с Кели и после ще
се прибера. Ще се чуем по-късно.
Обичам те.
Гейбриъл затвори с леко
раздразнение. После се подготви за
срещата със сестра си.
Когато пристигна в "Трибека
Грил", го упътиха към маса за двама,
където вече седеше по-възрастна
руса жена. Тя погледна към него и
той видя две сини сапфирени очи,
същите като неговите.
 Жената също трепна и закри за
секунда устата си с длан. После се
надигна и му протегна ръка.
– Аз съм Кели.
– Гейбриъл Емерсън – здрависа
се неловко с нея той.
Очите ѝ се насълзиха.
– Приличаш ужасно много на
него.
– На кого?
– На татко.
Несъзнателно Гейбриъл издърпа
ръката си от нейната.
Кели се усмихна смутено.
– Извинявай. Моля, заповядай –
посочи тя към празния стол срещу
себе си.
Кели седна и попи очите си с
кърпичка.
– Извинявай, но за мен бе
истински шок да те видя. Абсолютно
същият си като татко, когато бе по-
млад. На колко години си, ако мога
да попитам?
– На трийсет и пет.
– Спомням си каква бях на тази
възраст. Няма да си играя ни разни
игрички с теб и да те карам да
гадаеш моята възраст. Аз съм на
четирийсет и девет.
Гейбриъл кимна, стискайки
зъби. Опита се да каже нещо, но не
можа да намери подходящите думи.
За щастие бе спасен от сервитьора,
който се появи, за да вземе
поръчката им.
 Поръчаха си питиета и
разговаряха за незначителни неща,
докато сервитьорът се върне. После
стиснаха чашите си и зачакаха почти
с нетърпение да си тръгне отново.
Кели се наведе напред.
– Толкова се радвам да те видя.
Благодаря ти, че прие поканата ми.
– Няма защо – опита се да се
усмихне Гейбриъл.
– Дължа ти извинение.
Усмивката му изчезна.
– За какво?
– Както ти писах, трябваше да се
свържа с теб, когато научихме за
съществуването ти. Трябваше да
постъпя правилно, а не да се тревожа
да не разстроя майка си.
 Гейбриъл се заигра с приборите
на масата.
– Било е много отдавна. Не е
нужно да говорим за това.
– Благодаря ти. Майка ми
знаеше за теб, но никога не каза
нищо, нито дума, дори след смъртта
на татко. Никога не му прости, че е
имал любовница.
Тялото на Гейбриъл видимо се
напрегна при споменаването на
думата.
– Значи не си знаела за мен
преди това?
– Не, но познавах майка ти.
Моите съболезнования за смъртта и.
– Благодаря ти – изпъна се
Гейбриъл в стола си. – Тя почина,
когато бях на девет. Но семейството,
което ме осинови, бе много добро.
– Майкъл го спомена. Той ми
каза, че баща ни е събирал
информация за теб през годините.
Гейбриъл я погледна
изненадано.
– Какво?
– Не знаеше ли?
– Не. Напуснахме Ню Йорк
малко преди смъртта на майка ми.
Не съм имал контакт с баща ти
оттогава – стисна зъби Гейбриъл. –
Нито телефонно обаждане, нито
писмо, нищо.
– Съжалявам. Предполагах, че
сте общували – въз основа на думите
на Майкъл – Кели отпи замислено от
виното си. – Той ми каза, че татко е
познавал семейството, което те е
осиновило, и че си отишъл в
Принстън и Харвард. Очевидно е
разговарял с тях през годините.
– Ако се е интересувал от мен и
е обсъждал живота ми с адвоката си,
защо не е проявил достатъчно
интерес, за да вдигне телефона? Или
да ми напише писмо?
Кели се загледа в покривката.
– Мисля, че мога да хвърля
малко светлина върху това. Татко
беше от хората, които вземат
решение и се придържат към него
неотменно – повдигна глава и се
вгледа в Гейбриъл, следейки с
притеснение езика на тялото му. –
Но се опасявам, че този разговор те
разстройва.
– Дойдох за отговори. Знаех, че
те няма да са приятни.
– Да, разбира се. Значи си
познавал баща ни?
-Да, виждал съм го като малък.
– Но си израснал в Пенсилвания,
след напускането на Ню Йорк?
– Имах късмета след смъртта на
майка ми едно семейство да се
свърже с болницата и да ме вземе
при себе си.
– А семейството на майка ти?
Той се намръщи и не каза нищо.
– Не бих искала да досаждам. Но
винаги съм се чудила за това.
Срещала съм майка ти няколко пъти
и тя изглеждаше много привързана
към родителите си. Защо не си
отишъл при тях?
– Дядо ми е починал, преди да
се родя. Баба ми се скара с майка ми
заради обстоятелствата, при които
съм бил заченат. Когато майка ми
починала, баба ми казала на
социалните, че не може да ме вземе
при себе си. Осиновителката ми се
свързала с баща ми, но той също се
отказал от мен. Щях да свърша в
някое приемно семейство, ако не
бяха семейство Кларк.
– Толкова съжалявам – размърда
се Кели. – Не ти е било леко, нали?
– Значи си познавала майка ми?
– Гейбриъл реши да смени темата.
 – Да, тя беше една от
секретарките в офиса на баща ми.
Беше млада и красива и когато ходех
при него, винаги бе много мила с
мен. Харесвах я. Някъде по времето,
когато си се родил, родителите ми се
караха сериозно. После всичко се
успокои. Но няколко години по-
късно майка ми напусна баща ми и
се премести при родителите си в
Лонг Айлънд. Шест месеца по-късно
се сдобриха и тя се върна в
Манхатън. Само предполагам,
разбира се, но мисля, че причината
за раздялата им е била свързана по
някакъв начин с теб. Едно от нещата,
които съм чувала майка ми да крещи,
бе: "онова дете". Разбира се, с Одри
нямахме представа за какво говори.
Смятахме, че става дума за някоя от
нас.
Гейбриъл стисна устни.
– На колко години си била,
когато са се разделили?
– Чакай да видя… – замисли се
Кели. – Бих казала… двайсет и три?
Някъде там.
– Аз съм бил на девет. Точно по
времето, когато сме напуснали Ню
Йорк.
– Майка ми вероятно е дала
ултиматум на баща ми и затова
твоята майка е решила да си тръгне.
– Разговаряла ли си някога с
майка ти за това?
Очите на Кели се разшириха от
ужас.
– В никакъв случай. Родителите
ми се караха, но никога не ни казваха
за какво. Нямах смелостта да питам
майка си, дори след като вече бях
възрастен и самостоятелен човек.
– Можеш ли да ми кажеш още
нещо за майка ми?
– Беше красива и много сладка.
Бе млада, жизнена. Майка ми бе в
известна степен социална
кариеристка и понякога бе доста
труден човек. Не знам дали си го
осъзнавал, но възрастовата раззлика
между родителите ти е била
значителна. Майка ти е била поне
двайсет години по-млада.
– Досетих се. Какво ще ми
кажеш за него?
– Обичах татко, но той работеше
много. Имам хубави спомени как
излизаме на разходка с него в града,
как ходим да ядем палачинки в
събота сутрин. Беше добър баща, но
не и добър съпруг.
– Но майка ти го е обичала.
– Разбира се – каза Кели с леко
засегнат тон. – Той беше красив и
очарователен. Имаше страхотно
чувство за хумор и бе много успял
мъж. Но също така беше и женкар.
Колкото и изненадващо да звучи, но
той наистина обожаваше майка ми –
очите на Коли се насълзиха. За миг
се умълча, опитвайки се да овладее
емоциите си.
 – Виждам, че това те разстройва.
Съжалявам – каза внимателно
Гейбриъл.
Кели махна с кърпичката си,
после подсуши очите си.
– Беше истински шок, когато
научихме, че е имал любовници. И че
имаме брат. Одри още не го е
преодоляла.
– А ти?
Кели го изгледа решително.
– Опитвам се да прилагам това,
което казвам на пациентите си и на
техните родители. Не можеш да
контролираш всички об-стоятелства
в живота, но можеш да контролираш
своята реакция към тях. Можех да
продължа да се сърдя на баща си, че
е изневерявал на майка ми. Можех да
се сърдя на майка си, че е била
толкова студенокръвна и ме е
лишила от единствения ми брат. Или
можех да избера да простя – и на тях,
и на себе си – и да се опитам да
поправя нещата – сведе очи към
отпуснатите си в скута ръце. Винаги
съм искала брат. Просто не очаквах
да е толкова млад.
– Съжалявам. Съжалявам, че
майка ми и баща ти са имали…
връзка – отвърна, изпълнен със
съчувствие Гейбриъл.
Погледите им се срещнаха.
– Благодаря ти, Гейбриъл. Не се
ли случват чудеса от най-ло-шите
обстоятелства? Ето ни, седим след
всички тези години. Като познавам
татко, съм сигурна, че е имал чувства
към майка ти. И към теб. Нямаше да
следи какво се случва с теб, нито пък
да те включи в завещанието си.
– Не съм убеден – избута
чинията си встрани Гейбриъл.
– Не мога да си представя да се
кара с майка ми за нещо, за което не
го е грижа. А и в семейството ни
никога не е било скрито, че искаше
син. Но майка ми не желаеше друго
дете – сведе поглед Кели към
чинията си. Почти не бе докоснала
храната си. Иска ми се да бе
прекарал повече време с него. Знам,
че това би означавало, че двете с
Одри щяхме да имаме по-малко
време. Много бих искала да го
споделя с теб – усмихна се тя тъжно
към него.
– А Одри?
– Одри… – въздъхна Кели. – Тя
застана на страната на майка ми.
Смяташе, че ти си златогърсач.
– Не исках парите – каза
троснато Гейбриъл. – Приех ги само
защото с осиновителите ми се
озовахме в затруднена ситуации
Кели се пресегна към него през
масата и постави ръка върху
неговата.
– Не ми е жал за нито един
долар, който си получил – потупа го
тя, преди да се отдръпне. – Татко е
направил поредица от избори, които
се отразиха на всички ни. Но той е
мъртъв. Майка ми е мъртва. Време е
да простим и да продължим.
Гейбриъл, ти не си направил нищо,
за да ни нараниш. Можеше да ни
съдиш и да по искаш по-голяма част
от наследството. Можеше да се
появиш на четенето на завещанието
и да притесниш и засрамиш майка
ми. Можеше да повикаш медиите
или да разкажеш историята си пред
някой таблоид, но не го направи.
Твоите действия показаха, че си
достоен човек и това бе още една
причина, поради която исках да се
срещна с теб. Мисля, че Бог ни събра
заедно.
Кели погледна брат си
внимателно.
Той премигна леко.
– Съпругата ми би казала
същото. Тя вижда провидението във
всичко.
– Съгласна съм с нея – допи
виното си Кели. – Може ли да по-
питам за причината да пишеш на
Майкъл?
– Аз пък не смятам, че
провидението има нещо общо.
Въпреки че може би е така –
Гейбриъл се заигра с чашата си вода.
– Опасявам се, че любопитството ми
бе основната причина, сред някои
други… Със съпругата ми искаме да
имаме дете. Исках да знам повече за
семейната медицинска история, за
евентуални здравни проблеми…
– Това е много лесна задача.
Татко почина от инфаркт. Не се
упражняваше, беше работохолик и
ядеше каквото поискаше. Не съм
сигурна дали бе роден с тенденция за
висок холестерол, но е възможно.
Определено нито Одри, нито аз
имаме такъв проблем. А родителите
му, моите баба и дядо, починаха
доста възрастни от естествена смърт.
Чувал ли си за тях?
– Не. Дори не знам имената им.
Кели се натъжи.
– Съжалявам да го чуя. Ние
много се гордеехме с тях. Дядо Ос
преподавател като теб. По
литературата на Романтизма.
 – Как се казваше?
– Бенджамин Шпигел.
Гейбриъл се стресна.
– Бенджамин Шпигел?
Професор Бенджамин Шпигел?
-Да. Познаваше ли го?
– Разбира се. Беше най-видният
американски специалист по Немски
романтизъм. Чели сме трудовете му в
докторантската програма – Гейбриъл
потърка замислено брадичката си. –
Той е бил мой дядо?
– Да.
– Но той бе… – изведнъж по
лицето му премина странно
изражение.
Кели наклони глава,
наблюдавайки го внимателно.
 – Евреин, да.
Гейбриъл изглеждаше объркан.
– Нямах представа, че баща ни е
евреин. Никога не е ставало дума.
– Не мога да говоря за майка ти,
разбира се, но зад мълчанието на
татко се крие дълга история. Съвсем
млад той се отдръпнал от баща си и
променил фамилията си на Дейвис.
Оставил и семейството си, и цялото
си наследство. Когато се запознал и
се оженил за майка ни, през 1961 г.,
се представял за агностик. Юда
измът никога не е бил част от живота
ни.
Гейбриъл не помръдваше,
опитвайки се да осмисли новата
информация.
 – Бенджамин Шпигел –
промърмори отново той. – Винаги
съм се възхищавал изключително на
книгите му.
– Беше добър човек. Бил е равин,
преди да напусне Германия през
двайсетте години. Беше обичан от
всички като препода– нател в
Колумбийския университет.
Кръстиха сграда на негово име, както
и няколко стипендии. Когато
почина, баба ни Мири ам основа
благотворителна организация на
негово име тук, в Ню Йорк. Аз съм
член на борда ѝ, както и няколко от
братовчедите ни. Сигурна съм, че
включването ти ще бъде посрещнато
положително, ако проявяваш
интерес.
– Каква е организацията?
– За популяризиране на
литературата и четенето в системата
на обществените училища в Ню
Йорк. Даряваме книги и материали,
нужни за учебните часове. Освен
това финансираме и лектори в
Колумбийския и в синагогата, в
която някога е служил. С Джонатан
винаги посещаваме мероприятията –
Кели се усмихна.
– Обичаме да казваме, че сме
част от презвитерианското крило на
реформирания юдаизъм.
Гейбриъл отвърна на усмивката
ѝ.
– Не знаех, че съм германец. И
евреин. Фамилията на майка ми е
английска, поне така мисля.
– Много хора ще се изненадат
какво ще открият в семейното си
родословно дърво, ако погледнат
едно или две поколения назад. И
затова цялата тази омраза между
расите и религиите е толкова
глупава. Всички сме едно семейство,
по един или друг начин.
– Съгласен съм.
Кели се усмихна.
– След като си преподавател по
литература, мисля, че е напълно
подходящо да изнесеш ти лекциите в
Колумбийския някоя година.
– Много мило от твоя страна, но
се опасявам, че аз съм спе-циалист
по Данте.
– Дядо се интересуваше от
всичко, доколкото мога да преценя
по книгите в библиотеката му.
Сигурна съм, че там ще се намери и
някое копие на Данте.
Гейбриъл попи устните си с
кърпата си.
– Няма ли да е притеснително за
семейството ти?
Сапфирените очи на Кели
внезапно светнаха ярко, като на
лъвица.
– Ти си част от това семейство.
И ако някой посмее да го оспори…. –
гласът ѝ секна, сякаш се бе сетила за
нещо неприятно.
– Като изключим Одри, ще
видиш, че всички други са доста ци-
вилизовани хора.
– В такъв случай предай на
борда, че за мен ще е чест да изнеса
тези лекции – сведе той леко глава.
– Чудесно. Ще го спомена на
братовчедите.
Кели побутна чинията си с
храна встрани и даде знак на сер–
нитьора да я отнесе.
– Почти нищо не си ял –
погледна тя притеснено към пълната
му чиния.
– Боя се, че не съм гладен – даде
и той знак да отнесат ястието му, а
после си поръча кафе.
– Разстроих ли те? – попита
тихо Кели.
 Гейбриъл се умълча за миг.
– Не. Просто имам много неща
за обмисляне – изражението му се
промени и очите му грейнаха. –
Откритието, че професор Шпигел е
мой дядо, е огромна изненада. Но
хубава.
Устните на Кели се разтвориха в
усмивка.
– Бих искала да те запозная с
леля Сара, по-малката сестра на
татко. Тя може да ти разкаже за
родителите им, както и за твоите
лели и чичовци. Прекрасна дама,
много интелигентна – Кели го
изгледа за миг. – Майка ти казвала
ли ти е защо те е кръстила Гейбриъл?
– Не. Другото ми име е Оуен,
като на баща ни.
Сините очи на Кели просветната
закачливо.
– Рожденото му име бе Отниел.
Бъди благодарен, че той се отърва от
него, преди да се родиш.
– Името ми носи ли някакъв
смисъл за теб? – попита Гейбриъл с
вълнение.
– Опасявам се, че не. Освен…
когато Одри бе малка и родителите
ни ѝ купиха куче за рождения ден, тя
искаше да го кръсти Гейбриъл. Татко
категорично ѝ забрани – Кели се
загледа някъде в пространството. –
Бях забравила напълно за случая.
Родителите ми се скараха много за
това – отново погледна Гейбриъл. –
В крайна сметка Одри кръсти
кученцето си Годфри, което бе много
смешно име за померанец. Но
померанците по принцип са си
смешни, така мисля. С Джонатан
винаги сме имали лабрадори.
Гейбриъл остана безмълвен, не
знаеше какво да коментира. След
минута проговори:
– Името му не е вписано в акта
ми за раждане. И нямам неговата
фамилия, очевидно.
Кели се размърда неловко на
мястото си.
– Знаех го. Когато майка ми и
сестра ми решиха да оспорят
завещанието, това бе едно от
доказателствата, които посочиха. Но
татко бе подписал свидетелство, в
което потвърждаваше, че е твои баща
и преди години той е убедил майка
ти да не вписва името му в акта за
раждане. Не знам какво ѝ е
обещавал. Но явно се в чувствал
виновен за това, което е направил.
Поне впоследствие
– Хъм… – каза само Гейбриъл.
– Всъщност мисля, че е изпитвал
нещо повече от вина – Кели взе
голямата си чанта и започна да рови
в нея. – Ето – постави една стара
снимка на масата до празната чаша
от кафе на Гейбриъл
На снимката бе той с майка си.
Изглеждаше около петгодишеи
– Не помня тази снимка. Къде я
намери?
– Татко имаше кутия с лични
вещи в гардероба си. Когато майка
ми умря, остана при мен. Една вечер
я преглеждах и забелязах, че платът
от вътрешната страна на кутията е
разкъсам Вътре бе пъхната снимката.
Сигурно я е скрил от майка ми.
– Не знам какво да правя с нея –
махна Гейбриъл към снимката.
– Задръж я, разбира се. Имам и
някои други неща за теб.
– Не мога.
– Знаеш ли немски?
– Да.
– Добре – разсмя се тя с нежен и
музикален смях. – Разбирам малко
немски, защото татко понякога ни
говореше на него, но не мога да чета
добре. Така че книгите на дядо не ми
вършат никаква работа. А и едва ли
ще нося ръкавелите на татко. Така че
ти ще ми направиш голяма услуга,
ако ги вземеш. Всъщност като се има
предвид размерът на апартамента ти,
направо ще бъде истинска мицва,
добро дело.
– Мицва – повтори замислено
той, докато сервитьорът им
сервираше кафето.
– Бях много груба, Гейбриъл,
извинявай. Не спрях да говоря и не те
попитах за теб или за съпругата ти.
Надявам се, че ще имам
възможността да се срещна с нея.
– Би било чудесно – усмихна се
най-накрая Гейбриъл. – Казва се
Джулиан. Тя е докторантка в
Харвард.
– Красиво име. Откога сте
женени?
– От януари.
– А, младоженци… Имаш ли
нейна снимка?
Гейбриъл избърса внимателно
ръцете си с кърпата, преди да извади
айфона си. Бързо извади няколко от
последните ѝ снимки, на които тя
седеше на бюрото си в къщата им в
Кеймбридж. Несъзнателно погали
извивката на шията ѝ с пръст, докато
се взираше в екрана. Подаде
телефона на сестра си.
– Сигурно я обичаш много – каза
Кели, която го бе наблюдавала
внимателно.
– Така е.
– Изглежда млада.
Гейбриъл едва успя да прикрие
намръщването си.
– По-млада е от мен, да.
Кели се усмихна.
– На моята възраст всички ми се
струват млади.
Канеше се да му върне телефона,
когато нещо привлече вни-манието.
Вгледа се по-отблизо в снимката.
После я увеличи.
– Какво е това на бюрото ти? –
подаде телефона на Гейбриъл,
посочвайки към малък черен
предмет.
 – Локомотивче. Имам го от
съвсем малък. Джулия реши, че
върши чудесна работа като
преспапие.
Кели се загледа отново в
снимката.
Гейбриъл се притесни.
– Какво има?
– Изглежда ми познато.
– Познато?
Тя вдигна глава и го погледна.
– Татко имаше такъв, от
неговото детство. Пазеше
локомотивчето, една кола и едно
друго влакче в гардероба си. После
един ден локомотивчето изчезна.
Когато Одри го попита къде е, татко
каза, че се е счупило. Стори ни се
глупаво извинение. Беше от желязо,
как можеше да се счупи. Откъде го
имаш?
– Не помня. Винаги съм го имал.
– Интересно – отбеляза Кели.
– Защо?
– Това локомотивче е било
любимата му играчка като дете.
Мисля, че на дъното му са
издраскани инициалите му –
погледна многозначително
Гейбриъл. – Когато се прибереш,
можеш да провериш. Ще ми е
любопитно да разбера.
– Какво значение има?
– Ако е същото локомотивче,
значи той ти го е дал. То значеше
много за него, значи и ти си значел
много за него – каза тя, докато му
връщаше телефона.
– Не мисля.
Тя се заигра с чашата си за кафе,
разбърквайки кафявата течност с
лъжичката си.
– Разбираш ли… аз го познавах.
Познавах го от години. Той беше
сложен човек, противоречив, но не и
жесток. Разкъсвал се е между майка
ти и теб и майка ни и нас. Не казвам,
че е напривил правилния избор. Ако
е бил по-силен, а майка ми – по-
прощаваща, всичките му деца можеха
да живеят в един и същи дом. Всичко
това ми напомня за историята за
Хагар и Исмаил от Библията. Не
мога да не подозирам, че майка ми е
изиграла ролята на Сара, въпреки че
името ѝ бе Нанси. Искам да вярвам,
че баща ми те е обичал. Че е мислил
за теб и затова е следил как се
развинти и те е включил в
завещанието си.
– Не го вярвам – отвърна
студено Гейбриъл.
– Но е възможно, братко. Той не
беше чудовище. И "Да, има по земята
и небето неща, Хорацио, които
нашата нещастна философия не е
дори сънувала!"*.
– "Хамлет" – каза машинално
Гейбриъл.
– Мисля, че дядо ни би се гордял
и с двама ни. Ти си бил и Харвард, аз
във Васар – усмихна се Кели. –
Съпругата ти Джулиан… религиозна
ли е?
Гейбриъл прибра снимката,
която Кели му бе дала, във
вътрешния джоб на сакото си.
– Да. Тя е католичка и вярата ѝ
значи много за нея. Определено се
опитва да живее според нея.
– А ти?
– Приех католицизма преди
брака ни, ако за това питаш.
– Не мисля, че имаме католик в
борда на фондацията. Ще бъдеш
първият – Кели направи знак към
сервитьора за сметката. – Почакай
братовчедите ни да научат, че имаме
католическо крило в реформирания
юдаизъм.
 *
– Беше грешка – изръмжа
Гейбриъл по телефона, когато
отново се включи гласовата поща на
Джулия. – Не трябваше да идвам без
теб. Джулиан, иска ми се да не
изключваш телефона си. Така не
мога да се свързвам с теб. Минава
полунощ и току-що се
нрнорах в хотелската си стая
след вечерята с Кели. Съжаля– ()1 м/,
че не успях да ти се обадя по-рано.
Разговорът ни продължи по-дълго,
отколкото очаквах. Тя е много мила.
Ти беше права, кчкто винаги.
Забавно е как почти винаги си
права… – изпуфтя юК. – Портретът,
който Кели описа на баща ми, е
много раз– тчен от образа, който
помня. Сърце не ми даде да ѝ кажа,
че мъжът, когото обожава, е удрял
майка ми. В края на вечерта
започнах да се съмнявам в спомените
си. Да се съмнявам в себе си –
въздъхна тежко. – Искам да
направиш нещо за мен. Погледни ти
долната страна на локомотивчето на
бюрото ми и виж дали има нещо
издраскано. Важно е. Мисля, че ще
удължа посещението си. Кели иска
да ме запознае с леля ми е петък.
Това означава, че няма да мога да си
тръгна преди събота. Съжалявам за
това, но мисля, че е важно да сглобя
пъзела, преди да се прибера у дома.
Обади ми се, когато получиш
съобщението, независимо колко е
часът – направи пауза. – Обичам те.
Гейбриъл метна телефона си
върху голямото празно легло.
Все още се опитваше да осмисли
разговора със сестра си. Голяма част
от това, което тя каза, го изненада.
Беше ясно, че бе имала прекрасни и
любящи отношения с баща си. В това
отношение, както и в много други,
изглеждаше, че той и Кели бяха
имали съвсем различни бащи.
Беше доволен, че бе получил
отговори на някои от въпроси те,
въпреки че отговорите водеха към
други въироси. Определено новините
за дядо му бяха добри. Заля го
приятна топлина при гази мисъл.
 Поне имам един кръвен
роднина, с когото мога да се гордея –
както и със сестра си, разбира се.
Искаше му се да се прибере у
дома и да разкаже всичко на Джулия.
Да я притисне в прегръдката си и да
забрави за този ден. Бе направил
огромна грешка, като реши да дойде
сам в Ню Йорк. И сега, както
обикновено, трябваше да живее с
последствията ѝ.
Проклинайки глупостта си, се
запъти към банята, като се надяваше,
че един топъл душ ще прочисти
съзнанието му. После щеше да дочете
дневника на майка си, за да види
дали ще успее да открие истината за
връзката на родителите си.
Глава 58
5 декември 2011 г.
Вашингтон
Натали Лънди се взираше
шокирано в снимката.
Главата ѝ забуча и светът се
завъртя около нея.
Погледна пак черно-бялата
снимка, на мъж и млада руса жена,
които се държаха за ръце и се
усмихваха към камерата. Втренчи се
смаяно в големия диамант на
пръстена на жената. И в статията,
обявяваща сливането на две могъщи
политически фамилии.
Стомахът ѝ се разбунтува.
Наведе се над кошчето за боклук и
повърна закуската си. Трепереща,
изтри устата си и се запъти към
банята.
Изпи чаша вода, докато мозъкът
ѝ работеше бясно. Току-що бе
загубила всичко. Бе чула слуховете,
разбира се. Но знаеше, че Саймън е с
дъщерята на сенатор Хъдсън по
политически причини. Или поне
така ѝ бе казал той, когато бе за
последен път в леглото ѝ, в края на
август.
Тя бе направила това, което ѝ бе
казал. Работеше за баща му и
държеше устата си затворена.
Пишеше му имейли или му пращаше
есемеси от време на време, но той
рядко отговаряше и все по– кратко,
докато накрая напълно престана –
някъде през ноември.
Беше я изиграл. Мамеше я от
години. Винаги драпаше подир някоя
друга, докато задоволяваше нуждите
си с нейното тяло. А тя правеше
разни неща за него. Неща, които не
искаше – като различни сексуални
перверзии или когато се
преструваше, че не ѝ пука, че той
чука други жени.
Втренчи се в отражението си в
огледалото и я осени ужасна идея.
Нямаше какво да загуби, но
можеше да спечели всичко. Той
обаче можеше да загуби всичко и,
дявол я взел, но щеше да гледа как
това се случва.
 Остави чашата настрани и изтри
устата си с ръка, влизайки отново в
спалнята. Коленичи на пода и
отмести една от дъските на пода под
леглото си. Извади оттам флашка и
внимателно я прибра в джоба на
сакото си. После постави дъската пак
на мястото ѝ.
Грабна палтото и чантата си и
се запъти към вратата. Докато
махаше за такси, не забеляза черната
кола, паркирана отсреща на улицата.
Не обърна внимание и че тя последва
таксито на безопасно разстояние в
уличния трафик.
Глава 59
– Гейбриъл, получаваш ли
съобщенията ми? За трети път ти
звъня и все попадам на гласовата ти
поща. Оставих ти съобщение тази
сутрин за влакчето. От долната му
страна има издраскани букви. Не
знам какво означават. А ти? И откъде
таеше, че ги има. Надявам се, че
срещата с леля ти е минала добре. В
момента съм в библиотеката и
работя по последната си работа за
курса. Знаеш, че не е позволено да
говорим по телефона тук. Напиши
ми есемес и ще изляза в коридора да
говорим. Обичам те. И ми липсваш.
Джулия изпъшка, докато
затваряше телефона. Съобщенията на
Гейбриъл бяха меланхолични и
тъжни. Някъде между неговите
скитания и задачи и нейните
ангажименти по завършването и
предаването на курсовите ѝ проекти
постоянно се разминаваха.
Притесняваше се за него.
Поне можеше да довърши
последния си проект и това щеше да
бъде краят на семестъра. После ги
очакваха коледните празници.
Започна да пише въодушевено
на лаптопа си.
*
– Какво мислиш за Джузепе
Пачиани от Флоренция? – Лучия
Барини, ръководителката на
катедрата по Италианистика в
Колумбийския университет погледна
Гейбриъл през бюрото си.
Той изсумтя.
– Нямам високо мнение.
Публикувал е няколко статии в
допълнение към книгата си, но нищо
не представлява особен интерес по
мое мнение. Защо питаш?
– Провеждаме проучване –
търсим кой да замести един от на-
шите преподаватели, който ще се
пенсионира, и той е в списъка ни.
Гейбриъл повдигна изненадано
вежди.
– Нима?
– Една от студентките в
магистърската ни програма обаче
повдигна сериозни обвинения срещу
него, свързани с техни взаи-
моотношения още по времето, когато
е била негова студентка вън
Флоренция. Познаваш я – Криста
Петерсън.
Гейбриъл се намръщи.
– Да, познавам я.
– Чух слуховете за станалото в
Торонто. Чух също така, че самата
Криста ги е пуснала и че тя е
причината с Джулиан да не сте вече
там.
– Джулиан бе приета в Харвард.
Оженихме се и исках да съм с нея, а
и вече нямаше какво да правя в
Торонто – отвърна с равен и студен
глас Гейбриъл
 Лучия му се усмихна
приятелски.
– Разбира се. Осъзнах какъв
проблем е Криста едва след като
Джеръми Мартин ме убеди да я
приема в програмата. В противен
случай не бих се съгласила.
Получаваме много кандидатури и
мога да си позволя да избирам.
Гейбриъл седеше на стола си
неподвижно, като статуя.
Лучия свали очилата си.
– Вече осъзнавам, че Криста
обича да създава проблеми – и че го
прави където и да отиде. Имала е
проблеми с Пачиани във Флоренция,
имала е проблеми в Торонто и –
очевидно – е имала проблеми с
Кейтрин Пиктън в Оксфорд това
лято. Кейтрин ми звънна, за да ми
каже да започнем да преподаваме
нормите на етикета на студентите
си, тъй като явно те не знаят как да
се държат на обществени места –
обясни Лучия с тон, от който
личеше, че ситуацията никак не ѝ е
приятна. – Не ми харесва да
получавам такива обаждания,
особено от Кейтрин. Този семестър
членовете на катедрата ме
информираха, че никой не иска да
бъде член на изпитната комисия на
Криста. Опасяват се, че ще бъдат
обвинени в сексуален тормоз.
Гейбриъл я погледна право в
очите.
 – Прави са да се притесняват.
– И аз си помислих същото. Сега
съм в неловката позиция или да се
съглася лично да я ръководя и така
да обидя Кейтрин, или да ѝ кажа, че
се налага да се премести другаде –
Лучия остави очилата си на бюрото
пред себе си. – Предполагам, че
нямаш вдъхновяващи предложения
по въпроса?
Гейбриъл се умълча, знаейки, че
в този момент академичната кариера
на Криста е в неговите ръце. Можеше
да разкаже с под-робности какво бе
станало в Торонто или в Оксфорд и
да обясни докъде би стигнала Криста
в името на своите сексуални
завоевания. Тази информация без
съмнение щеше да определи
мнението на Лучия за нея.
Извади очилата от джоба си,
после ги прибра отново. Ясно чуваше
думите, които Джулия (и свети
Франциск) щяха да прошепнат в
ухото му.
Ако изложеше Криста, щеше да
изложи и себе си, и Джулиан. Тя не
искаше да подхранват слуховете. И
заслужаваше да се изправи пред зала
с колеги учени и да бъде видяна и
оценена като личност и учен, а не
като участник в сексуален скандал.
Лучия бе приятелка, но не
близка. Гейбриъл не искаше да
съживява отново спомена за срещите
си с Криста Петерсън и да унижава и
себе си, и жена си. Заради нея и
заради репутацията ѝ реши да
предприеме друг подход.
– Ако оставим личните
проблеми встрани, мога да кажа
само, че за мен научната работа на
Криста е посредствена.
– Такова е и моето впечатление.
И ако съберем това и с пове-дението
й… – Лучия сви рамене. – Тя е по-
скоро пречка и слабо звено в
катедрата ми.
– Съмнявам се, че Пачиани е
невинен в техните отношения.
Виждал съм го в действие.
– Той ме поставя в друга
проблемна ситуация – Лучия махна с
ръка към папката, отворена на
бюрото ѝ. – Криста направи
обвинения за поведението му в
миналото, но има сведения, че и в
момента поддържа връзки със свои
студентки – затова иска да напусне
Флоренция. Не искам подобно
поведение в катедрата си по
очевидни причини; да не
споменаваме, че това води и до
завеждането на съдебни дела срещу
целия университет.
– Така е – каза Гейбриъл, без да
осъзнава, че потропва нервно с крак.
Лучия прибра очилата си в
кутията им, която после пъхна в
чантата си.
– Е, стига съм те занимавала с
проблемите си. Нека те заведа на
обяд. Направила съм резервация в
"Дел Поето" – изправи се иззад
бюрото си. – Имаме много неща да
наваксваме. Вярно ли е, че Джулиан
е казала на Дон Удхауе, че въпросът,
който ѝ е задал, не е свързан с тезата
ѝ?
Гейбриъл се разсмя.
– Не, не е вярно. Поне – не беше
точно така.
Последва Лучия, като с гордост
ѝ разказваше за презентацията на
Джулиан и как бе отговорила на
въпросите от присъстващите,
включително и на този на професор
Удхауе от колежа "Модлин".
*
– По дяволите! – изруга
Гейбриъл айфона си, който не
даваше никакви признаци на живот.
Разтърси го, сякаш това
действие щеше да го върне към
живота, и натисна копчето за
включване няколко пъти. Почти бе
решил да хвърли проклетото нещо в
"Сентръл Парк" от яд, когато се сети,
че бе забравил да го зареди
предишната вечер.
– Джулиан ще се притесни –
измърмори той, докато вървеше към
офиса на Майкъл Васерщайн.
Мистър Васерщайн се бе
пенсионирал, но тъй като бе адвокат
на Оуен Дейвис от времето на
съставянето на предбрачния му
договор през 1961 г., той се съгласи
да се срещне с Гейбриъл в офиса на
бившата си фирма.
Гейбриъл погледна часовника
си. Имаше достатъчно време, за да
звънне на Джулиан от уличен
телефон преди срещата си. Забеляза
една кабинка на "Кълъмбъс Съркъл",
пъхна кредитната си карта и набра
номера на мобилния ѝ. След няколко
позвънявания отново се включи
гласовата ѝ поща.
– По дяволите! – изруга той.
Отново. – Джулиан, за бога, вдигни
телефона си. Ще ти купя пейджър –
въздъхна дълбоко. – Съжалявам.
Беше грубо. Ще си вдигнеш ли
телефона, моля? Звъня ти от платен
телефон, защото съм забравил да
заредя своя вчера и батерията му е
паднала. Когато се върна в хотела, ще
го заредя. О… Всъщност не съм
сигурен, че съм си взел кабела за
зареждане. Май не помня нищо вече.
Виждаш ли какво става, когато съм
далеч от теб? Имам късмет, че не
съм се озовал на улицата без пари.
Отивам към офиса на адвоката на
баща ми. Очевидно той иска да ми
каже някои неща лично – умълча се
за известно време. – Иска ми се да
беше тук. Обичам те. Обади ми се,
когато получиш съобщението.
Затвори и продължи, потънал в
мисли за предстоящата среща.
*
– Е, как са нещата, Рейч? –
попита Джулиан приятелката си,
когато се чуха по телефона вечерта.
– Добре – отвърна Рейчъл, но
личеше, че обикновено ведрото ѝ
настроение е леко помръкнало.
– Какво има?
Джулия чу как се отваря и
затваря врата.
– Влязох в спалнята, за да не ме
чуе Аарон.
– Защо? Нещо не е наред ли?
-Да. Не. Не знам – изпъшка
отчаяно Рейчъл.
– Мога ли да помогна?
– Може ли да направиш така, че
да забременея? Ако кажеш "да", ти
резервирам билет за следващия полет
до Филаделфия. И ще се погрижа да
бъдеш канонизирана за извършване
на чудо.
– Рейч…
– Какво ми има? – разплака се
приятелката ѝ.
Сърцето на Джулия се разкъса
на парченца при този звук. Това бяха
сълзите на жена, отчаяно жадуваща
да бъде майка.
– Рейчъл, скъпа… Толкова
съжалявам – Джулия почувства, че
очите ѝ се насълзяват, докато
слушаше риданията ѝ. Не знаеше
какво да каже, за да я утеши.
Когато Рейчъл се успокои,
отново проговори:
– И двамата ходихме на лекар.
Проблемът не е в Аарон. Проб-лемът
е в мен. Нямам овулация. Така че
трябва да започна да си бия
инжекции с хормони с надеждата, че
ще "събудят" яйчниците ми. Иначе…
– Толкова съжалявам. Тези
инжекции… сериозно нещо ли са? –
попита колебливо Джулия, защото не
бе наясно.
– Може и така да се каже. По
дяволите! Не знам защо тялото ми не
желае да съдейства! Единствения
път, когато искам да направи нещо
важно, то ме предава. Просто не
разбирам.
– Какво казва Аарон?
Рейчъл се разсмя.
– Въпросът е какво не казва.
Продължава да ми повтаря, че всичко
е наред, че всичко ще се оправи.
Предпочитам да ми каже, че му е
писнало и е разочарован.
– Такъв ли е?
– Как може да не е? Аз съм.
– Сигурна съм, че е притеснен,
защото ти си притеснена.
– Това не ми помага.
– Тогава говори с него.
– Защо? За да обсъдя с него
какъв провал съм? Не, благодаря
– Рейч, ти не си провал. А и
изглежда имате варианти. Таки че не
се предавай.
Рейчъл не отговори.
– Искаш ли да ни дойдеш на
гости?
– Не. В момента съм доста заета
в работата. А и вие ще идвате у дома
за Коледа, нали?
– Точно така. Пристигаме
следващата седмица май. Или по–
скоро, ако Даян започне да ражда.
– Чувала ли си се с тях скоро?
– Говоря с тях по телефона всяка
неделя, а Даян ме държи ре-довно в
течение с имейли. Засега всичко е
наред, но все още са разтревожени.
Тя ще роди в Детската болница,
което означава, че когато започнат
контракциите ѝ, трябва бързо да
тръгнат за Фи-ладелфия. Или да си
наемат хотел в града в дните преди
наближаването на термина ѝ.
– Кога е той?
– На двайсет и трети декември.
 Рейчъл отново се умълча.
Джулия чу звука от отварянето
на врата и после гласа на Аарон.
– Джулс, трябва да затварям –
каза тихо Рейчъл. – Но ще ти звънна
по-късно.
– Разбира се, Рейч. И не губи
надежда.
– Само тя ми е останала –
измърмори Рейчъл, преди да затвори
телефона.
Джулия постави телефона
обратно на поставката му на бюрото,
после отправи дълга молитва за
приятелката си.
*
– Това е нелепо – тръсна
телефона си Джулия.
 – Какво има? – попита Ребека,
докато подреждаше купчина току-що
извадени от пералното помещение
кърпи.
– Гейбриъл. Получавам
съобщенията му, но не сме успели да
се чуем, откакто е тръгнал. Не
спирам да се обаждам и все попадам
на гласовата му поща – хвана отчаяно
главата си с ръце. – Намерих кабела
му за зареждане горе в спалнята. Ще
трябва да си купи нов. Или да ми
звъни от хотела. Но той като че ли е
навън през цялото време.
– В Ню Йорк махнаха повечето
платени телефони от улиците. Ще му
е трудно да намери такъв, докато е
навън – Ребека сгъна хавлиите и ги
постави в скрина.
Джулия забарабани с пръсти по
гранитния плот.
– Трябваше да отида с него.
– А защо не го направи?
– Имах да пиша курсови работи.
Останала ми е още една, но така не
мога да се концентрирам – погледна
тя Ребека. – Притеснявам се за него.
– Сигурна съм, че е добре.
Въпреки че не е типично за него да
забравя нещо – Ребека махна с ръка
към кабела. – Обикновено е
толкова… взискателен.
– Това е доста любезен начин за
определяне на неговата пе-
дантичност.
Джулия погледна към пощата,
която икономката бе струпала на
плота, и забеляза писмо, адресирано
до Гейбриъл от "Джет– Блу".
Изправи се рязко.
– Смяташ ли, че трябва да
замина за Ню Йорк? – посегна
Джулия към лаптопа си.
– Няма да е евтино да си вземеш
веднага полет, но можеш да опиташ –
усмихна се Ребека. – Гейбриъл го
няма едва от два дни.
– Струва ми се, че е цяла
вечност – измърмори Джулия.
Ребека я погледна с разбиране.
– Защото още сте младоженци.
Джулия влезе в сайта на
"ДжетБлу" и започна да пише бясно.
– Цените на билетите са ужасно
високи! – оплака се тя, докато
минаваше по страниците.
– Мисли за това като за
подранил подарък за Коледа.
– Не че харча много пари за
други неща – оправда се пред себе си
Джулия. – Гейбриъл е този, който
винаги настоява да не пестим и
понякога даваме луди пари за разни
неща.
– Той ще се зарадва, че си си
купила билет – Ребека погледна към
стълбището. – Ще извадя пътната
чанта и ще ти помогна с багажа. Ако
искаш да хванеш полета тази вечер,
трябва да тръгнеш веднага. Не би ти
харесало да попаднеш в трафика в
час пик по пътя към летището.
 Джулия прегърна силно Ребека.
– Благодаря ти. Той ще се
изненада.
– Вероятно се чувства дори по-
зле от теб – отбеляза възрастната
жена, докато се запътваше към
втория етаж.
След два часа Джулия бе на
летище "Логан" и очакваше
последния полет за летище "Джон Ф.
Кенеди" в Ню Йорк. Остави
съобщение за Гейбриъл на
рецепцията в хотела му, като каза, че
ще се регистрира по-късно същата
вечер и иска да доставят в стаят им
газирана вода, ягоди и трюфели.
Ребека още приготвяше багажа
ѝ, когато Джулия влетя и спалнята и
каза, че таксито вече е пристигнало.
Джулия толкова бързаше, че грабна
само гримовете си и четката за зъби,
оставяйки всички други
принадлежности.
Взе си лапотпа и материалите за
проучването си – те бяха много по-
ценни отличните ѝ вещи, защото
трябваше да довърши последната си
курсова задача – намери чантата си и
излезе пред входната врата тъкмо
навреме за пристигащото такси.
Гейбриъл щеше да се изненада.
*
Професорът каза на шофьора да
го изчака, преди да излезе от
таксито. Паркираха на улицата малко
по-долу от къщата, която го
интересуваше, за да не привлича
внимание.
Тръгна бавно по улицата,
гледайки номерата на сградите.
Кварталът бе приятен, пълен със
стари малки жилищни сгради.
После я видя.
Самата къща не беше особено
забележителна – малка и бяла, с
пристройка за гаража и къса
павирана алея отпред. Заемаше
малък парцел, с тясна морава, която
отделяше къщата от тротоара. Нов
черен мерцедес бе паркиран на
улицата отпред.
Гейбриъл спря на място, на две
къщи разстояние.
За негова изненада входната
врата се отвори и оттам излезе мъж
със сива коса. Направи път на една
възрастна жена да мине пред него.
След като тя затвори и заключи
вратата зад тях, той я хвана под ръка
и ѝ помогна да слезе по стълбите.
Гейбриъл се приближи.
Жената явно чуваше трудно,
защото мъжът говореше със силен
глас, но не гневно. Гейбриъл чу нещо
за часа при лекаря и за рождения ден
на Джоуи.
Жената забеляза Гейбриъл и
спря, втренчвайки се в него. Той
забави крачка и най-накрая спря на
тротоара на отсрещната страни на
улицата.
Това бе неговият миг.
 Сега имаше възможност да
говори с нея, да поиска отговори, ди
се разкрие.
Мъжът, с когото беше, погледна
разсеяно към него, после дръпна
жената за ръка, говорейки с още по-
силен глас.
Жената се извърна от Гейбриъл
и послушно последва прид-ружителя
си до мерцедеса, където той ѝ отвори
вратата и търпеливо изчака, докато
тя се настаняваше вътре.
Мъжът явно не бе забелязал
Гейбриъл и спокойно се настани и
колата и я подкара.
Гейбриъл наблюдаваше как
мерцедесът завива зад ъгъла и
изчезва от погледа му.
Глава 60
Отдавна минаваше полунощ,
когато Гейбриъл влезе в хотелската
си стая. Беше ужасно изтощен,
косата му бе разрошена,
вратовръзката му – застанала
накриво.
Без да си направи труда да
включи лампата, метна палтото си
на стола, свали ботушите си и ги
изрита надалече.
Трябва да се спомене, че
ботушите му бяха доста грубиянски,
като за сритване на задници, и
изглеждаха малко странни, когато ги
носеше с костюм.
Тъкмо когато сваляше
вратовръзката си, една от нощните
лампи до леглото светна.
– Какво, по…
Ругатнята му бе прекъсната от
женски глас:
– Скъпи?
Погледът му се спря върху
Джулия – гола в леглото, с разпиляна
коса. Тъмните ѝ очи бяха замъглени
и сънливи, рубинените ѝ устни леко
разтворени, гласът ѝ сладостно
дрезгав. Приличаше на секси
котенце.
– Ъъъ… изненада – махна му тя.
Гейбриъл се впусна към нея с
вик, метна се на леглото и хвана
лицето ѝ с ръце, за да я целуне.
Целува я дълго и алчно, езиците им
се преплитаха, докато и двамата
останаха без дъх.
– Какво правиш тук? – попита я
накрая той.
– Донесох кабела за зареждане
на айфона ти – посочи тя към
поставения на нощното шкафче
кабел.
Гейбриъл я изгледа с блестящи
очи и я погали нежно по из-вивката
на гърба.
– Летяла си до Ню Йорк само за
да ми донесеш кабела?
– И зарядното за контакта. Ако
решиш да заредиш телефона си така,
а не чрез лаптопа си.
Той я целуна по нослето.
– Наистина ми липсваше кабела.
Благодаря ти.
– А зарядното не ти ли
липсваше?
– Абсолютно. Бях много, много
самотен без него.
– Притесних се за теб.
Постоянно се разминавахме по
телефона.
Изражението на Гейбриъл се
промени и по очите му пролича
колко бе уморен.
– Трябва ни по-добър начин за
общуване.
– Димни сигнали, може би?
– На този етап ще съм доволен и
от пощенски гълъби.
Джулия посочи с ръка
масичката, на която бяха поставени
 купите с ягоди и шоколадови
трюфели.
– Поръчах румсървис. Боя се, че
започнах без теб. Не очаквах да се
забавиш толкова много.
Гейбриъл се облегна на таблата
на леглото и я придърпа в
прегръдката си, като не забрави да
обвие тялото ѝ с чаршафа, за да не
настине.
– Ако знаех, че ме чакаш, щях да
си дойда много по-рано. Бях на
Стейтън Айлънд, а после отидох и до
Бруклин, за да видя стария ни
апартамент.
– Как мина?
– Всичко ми се стори по-малко,
отколкото го помня – кварталът,
сградата – доближи чело до нейното.
– Радвам се, че си тук. Съжалих за
решението си да дойда сам в мига, в
който напуснах дома ни.
Тя си пое дълбоко дъх,
вдишвайки мириса му. Усети
познатия аромат на "Арамис" и
нещо, което може би бе сапун. Но не
и цигарен дим.
– Ти си истински таен агент,
Джулиан. Нямах представа, че
идваш.
– Оставих съобщение на
рецепциониста. Когато пристигнах,
той прати един от портиерите да ме
придружи – Джулия се огледа. –
Стаята е хубава.
– Можех да наема апартамент,
ако знаех, че ще дойдеш.
– Тук е много по-приятно,
отколкото си представях. А и има
смайваща гледка към Сснтръл Парк.
Той я прегърна по-силно.
– Е, след като вече си тук, какво
да правя с теб?
– Ще ме целунеш. После ще
свалиш костюма си и ще ми по-
кажеш колко много ти е липсвал
кабелът за зареждане.
– И зарядното.
– И зарядното.
– Надявам се, че си поспала в
самолета – ухили се Гейбриъл, преди
да долепи жадните си устни до
нейните.
Глава 61
Гейбриъл бе все още в нея,
телата им бяха преплетени. Джулия
лениво прокарваше пръсти по гърба
му, докато той внимателно се бе
надвесил върху ѝ.
– Ти си моето семейство –
погали я нежно по лицето.
Джулия го погледна.
Той продължи, шепнейки:
– Цялото това търсене, цялото
притеснение, а всъщност всичко,
което искам, е точно тук.
– Скъпи… – притисна тя дланта
си до гърдите му.
– Съжалявам, че се затворих в
себе си и те изолирах.
 – Скъпи, трябва да разбереш
повече за семейството си. Това е част
от процеса ти на изцеление.
– Нуждая се единствено от теб.
Джулия му се усмихна
сърцераздирателно, сякаш ѝ бе дарил
целия свят.
– И аз се нуждая от теб,
Гейбриъл. Бях гъжна, когато те
нямаше, въпреки че Ребека остана
при мен. Къщата бе толкова пуста. И
е гадно да спиш сам.
Той се разсмя и тялото ѝ
реагира на движенията му.
– Напомни ми за този разговор
следващия път, когато реша да
тръгна нанякъде.
– "Човек трябва да прави това,
което е нужно." Но трябва да взема и
жена си със себе си – каза тя и
отметна ласкаво косата от челото му.
– Никога не бих спорил с гола
жена – сините му очи станаха
сериозни. – Много ли те натъжих?
– Мислех си за това, което
казваше Грейс.
– Какво?
– Че бракът е мистерия. Двама
души преплитат съдбите си заедно,
докато станат едно. Когато сме
разделени, имам чувството, че част
от мен липсва – размърда се леко под
него тя.
– Радвам се, че и ти го чувстваш.
– И преди да се оженим бе
същото, но сега е различно. Болката е
много по-силна.
– Дълго време не разбирах как
бракът може да бъде нещо по– добно
или дори по-голямо от любовта. Но
е. Просто не мога да го обясня.
– Нито пък аз. Може би затова
тя го наричаше "мистерия".
Той погледна към долепените
им тела.
– Може би вече трябва да те
пусна.
– Така ми харесва. Като гушване
след секс е, но по-дълбоко. Защото
си още в мен. Част от мен.
– Това е точното техническо
описание. Ако изчакаме още малко,
ще можем директно да продължим.
– Доколкото си спомням,
професоре, имате способност за
бързо възстановяване.
– И слава богу за това –
измърмори той, като започна отново
да се движи вътре в нея.

***

Семейство Емерсън спяха по-

добре заедно, отколкото отделно.
Тази вечер не беше изключение.
Когато спряха да се любят, за да им
остане време за сън, разбира се.
На следващата сутрин Гейбриъл
се събуди, но Джулия все още спеше,
отпуснала глава до гърдите му.
Загледа се в профила ѝ, разбира се,
без да помръдва, като устоя на
желанието си да повдигне
брадичката ѝ и да я целуне.
Но плъзна пръсти по раменете и
гърба ѝ, за да ги запамети за пореден
път.
Голям товар бе паднал от
плещите му. Не бе получил точно
отговорите, от които се нуждаеше, но
бе получил нещо повече – дара, чс
имаше прекрасна сестра и дядо, с
когото да се гордее. Професор
Шпигел бе ерудиран и благороден
човек, известен с интелекта и
прозренията си. Гейбриъл би искал
да го е познавал. Радваше се, че ще
предаде кръвта на прочутия си
роднина на децата си.
 Мисълта му действаше
успокояващо.
Кели бе посадила семенцето на
съмнението в него, че баща им може
би не бе чудовището, за което го
смяташе. Спомените и сънищата на
Гейбриъл бяха смесени до такава
степен, че бе възможно да е объркал
едните с другите. Все пак това, което
знаеше за баща си, бе достатъчно, за
да го мрази.
Какъв човек изоставя майката на
детето си и се отказва от невръстния
си син?
Гърлото му се сви при тази
мисъл.
– Видя ли баба си? – примигна
сънливо срещу него Джулиан.
 – Само отдалече. Излезе от дома
си и влезе в кола с някого, вероятно
някой мой чичо. Поне си мисля, чс
това е баба ми. Живее в същата къща.
– Не говори ли с тях?
– Не – придвижи той ръката си
до любимото място на тялото ѝ,
цепката между двете бузи на дупето
ѝ. Понякога си мислеше, че трябва да
забие там флаг, в знак на
категоричното завладяване на гази
територия.
– Защо не? – изненада се
Джулия.
– Те не са ми семейство. Докато
стоях там, осъзнах, че съм им
напълно чужд. Между нас няма
никаква връзка. Никаква – въздъхна
тежко. – Поне, когато срещнах сестра
си, разпознах очите ѝ.
Джулия го погледна
въпросително.
– Имаме очите на баща си – с
един и същи цвят, не можеш да ги
сбъркаш.
– Не трябва ли да говориш с баба
си, за да разбереш подроб-ности за
здравето на майка си?
– Карсън намери доклада от
аутопсията на майка ми. Освен това
намери и други медицински
сведения за нея… по немного
законни начини.
– В семейството ѝ има случаи на
сърдечни болести и високо кръвно,
но няма нищо особено
притеснително.
– Това са добри новини, нали?
– Да – каза Гейбриъл, но
звучеше странно разсеян.
– А по бащина линия?
– Кели ми каза, че също е имало
случаи на сърдечни заболявания.
– Значи не искаш да се срещаш с
други свои роднини?
– Имам дневника на майка си и
няколко разказа от Кели. Това ми е
достатъчно.
– Кели е познавала майка ти? –
надигна се Джулия.
– Спомня си, че я е срещала,
когато е работила за баща ни. И си
спомня, че родителите ѝ са се
карали, вероятно заради майка ми и
мен. Искам да те запозная с Кели.
Със съпруга ѝ ме поканиха на вечеря
днес, а в петък трябва да се запозная
с леля ни Сара в Куинс.
– Ще се радвам да се запозная
със сестра ти. Но май трябва да ме
заведеш да си купя дрехи за вечерята.
Ребека ми приготвяше багажа, така
че имам чанта, пълна с бельо и една-
единствена рокля.
Гейбриъл я погледна с пламнал
поглед.
– Очевидно не те познава добре.
– Защо?
– Защото ти спиш гола.
Джулия се заигра със
снопчетата косми на гърдите му.
– Довърши ли дневника на
майка си?
– Да.
– И?
– Точно така е, както очакваше.
В един момент е осъзнала, че няма
бъдеще с баща ми, обхващало я е все
повече и повече отчаяние, докато
накрая е спряла да пише изобщо в
дневника.
Джулия отпусна нежно ръка на
татуировката му.
– Радваш ли се, че дойде в Ню
Йорк?
-Да. Заради Кели. А имам и
други добри новини. Професор
Бенджамин Шпигел от
Колумбийския университет ми е
дядо.
 – Бенджамин Шпигел… –
повтори тя. – Не ми е познато името.
Специалист по Данте ли е?
– Не, по Романтизма. Чели сме
неговите книги в докторанска– та
програма.
– Кейтрин Пиктън презира
романтиците. Веднъж ме обвини, че
съм придала романтично тълкувание
на Данте.
Гейбриъл цъкна е език.
– Не всички оценяват
романтиците. Но професор Шпигел
оп-ределено го правеше. Неговите
текстове бяха златният стандарт
десетилетия наред. Публикуваше
основно на немски, но имаше статии
и на английски.
 – И ти е дядо?
– Да – отвърна с гордост
Гейбриъл. – Кели ми каза, че са го
ценили много в Колумбийския
университет. Бил е обичан и заради
благотворителната си дейност, и
заради присъствието си в еврейската
общност.
– Защо не си знаел за него?
– С баща ми са се скарали. Баща
ми променил името си, отказал се от
юдаизма и не говорил изобщо за
семейството си. Кели е знаела,
разбира се. Тя поддържа връзка и с
другите ни братовчеди.
– Познавала ли го е?
– За нещастие той е починал,
преди тя да е била родена.
 – Вече знаем откъде идва
страстта ти към литературата. И
интереса ти към кошер секса.
Той се разсмя.
– Интересът ми към кошер секса
определено произлиза от други неща,
но е възможно да съществува далечна
връзка.
Гейбриъл стана сериозен.
– Новината за дядо ми бе
големият подарък от това посещение.
– А сестрите ти?
– Одри не иска да има нищо
общо с мен. Кели е чудесна, но
мнението ѝ за баща ни много се
различава от моето – намръщи се
Гейбриъл. – Не знам каква е
истината. Дали е бил любящият
баща, когото тя помни, или мъжът,
който удряше майка ми?
– Може да е бил и двете.
– Невъзможно.
– Надявам се, че не е удрял
майка ти или теб, но е възможно
отношенията с жена му и другите му
деца да са били различни.
– Това не ме успокоява.
– Съжалявам.
Гейбриъл зарови лице в косата
ѝ.
– Защо не ни е искал?
Сърцето на Джулия се сви.
– Мисля, че те е искал – заедно с
другото си семейство. Това е бил
проблемът. Искал е да има всичко, а
не е могъл. И провалът му е негов, не
твой – целуна нежно мъжа си. Ще ми
разкажеш ли повече за сестра си?
Толкова много неща са се случили, а
си ми казал съвсем малко.
– Да, но може ли по-късно? Бих
предпочел да направя нещо кошер
вместо това – завъртя се Гейбриъл по
гръб, като я придърпа към себе си.
*
След като румсървисът бе
доставен и изяден, Джулиан се върна
в леглото и се обви с чаршафа.
– Нека си останем тук цял ден и
да правим секс.
Гейбриъл се излегна в краката ѝ
с искрящи очи.
– Това е Джулиан, която
познавам и обичам. Но нямаш ли
проект за довършване?
– Бих предпочела да довърша
теб – прикани го тя с пръст.
Той тъкмо се накани да издърпа
чаршафа от тялото ѝ, когато
айфонът му звънна.
Гейбриъл погледна към екрана.
После погледът му се спря
притеснено върху Джулия.
– Кой е? – попита тя.
– Чичо ти Джак – отвърна той
навъсено.
– Да не е станало нещо с баща
ми? Или с бебето?
– Надявам се, че не.
Гейбриъл вдигна телефона и го
допря до ухото си.
– Ало?
 – Емерсън. Намирам се в офиса
на "Фед Екс" във Вашингтон.
Както винаги Джак минаваше
направо на въпроса.
– И?
– И държа флашка, на която има
записи и снимки, на част от които е
и племенничката ми. И те не са
подходящи за гледане от деца.
Гейбриъл рязко се изправи в
леглото.
– Каза ми, че си взел всичко от
тях – изръмжа гневно.
– Така мислех. Момичето явно е
имало скрит резерв за заст-раховка.
Опита се да го изпрати на Андрю
Сампсън във "Вашингтон Поуст"
– Оправи нещата. Това е твой
проблем.
– Знам го. Обаждам ти се само,
за да обсъдим правилата.
Гейбриъл погледна към Джулия.
Каква става?, попита тя без глас,
само отваряйки уста.
Той допря пръст до устните си,
показвайки ѝ, че трябва да изчака.
– Какво предлагаш?
– Момичето е ядосано, защото
гаджето ѝ я заряза и ще се жени за
друга. Искаше да унижи и съсипе и
него, и баща му. Ще копирам всичко,
което имам за нея и приятеля ѝ в
нова флашка и ще я пратя.
– Не е ли рисковано?
– Това ще уличи тях и ще изкара
племенницата ми от тази каша.
 – Племенницата ти е тук. Нека
да говоря с нея и ще ти звънна.
– Нямам много време.
– Няма да взема решение вместо
нея.
Гейбриъл прекъсна връзката и
метна телефона на леглото. Потърка
уморено лицето си с длани.
Джулия се притисна към него.
– Какво става? Защо те търси
Джак?
– Очевидно Натали е скрила
флашка със снимки и записи на теб и
Саймън. Опитала се е да я изпрати
във "Вашингтон Поуст".
– Какво? – ахна Джулия. – О…
Ще се появи в интернет. Ще излезе
във вестниците. О, боже мой! О,
боже мой!
Скри лицето си с ръце и започна
да се тресе напред и назад.
Гейбриъл я докосна по рамото.
– Не се тревожи. Джак е
предотвратил това. Иска да знае
какво да прави с нея.
Джулия свали ръцете си.
– Кажи му да я унищожи.
Накарай го да намери всички копия
и да ги унищожи!
– Сигурна ли си? Може да
унищожи снимките, на които те има
теб, и да прати на вестника
останалите. Ще получат това, коего
заслужават.
Джулия придърпа чаршафа до
брадичката си.
 – Не искам отмъщение.
Очите на Гейбриъл проблеснаха
страховито.
– Защо, по дяволите, не желаеш
да ги накажеш?
– Защото продължих напред.
Рядко мисля за гях и искам това да
продължи. Не искам да наблюдавам
как животът им експлоди– ра и да
знам, че аз съм виновна за това.
– Ти не си виновна за това,
което се случва. Отговорността е
единствено тяхна.
– Аз отговарям за действията си
– каза решително Джулия. – Но не
разбирам защо Натали го е
направила, след като с Джак сте
уредили нещата с тях.
 – Саймън ще се жени за друга.
Джулия го погледна изненадано.
– Какво?
– Предполагам, че Натали смята,
че годеницата му ще го на-пусне,
когато се разкрие миналото му.
Джулия изглеждаше шокирана.
– Най-накрая я е зарязал.
Мислсх, чe ще я държи до себе си, но
вероятно баща му е казал, че
трябвала се отърве от ненужния
багаж.
– Не съм изненадан. Изборите са
следващата година.
– И вече има сватба – поклати
глава Джулия. – Нищо не прави
политическата кампания по-приятна
за очиге на семейните избиратели от
една сватба. Просто ми се искаше
Натали да не ме забърква в това.
– Но си забъркана. Поне засега –
стисна устни Гейбриъл. – Мисля, че
ще се наложи Джак да направи още
една визита на Натали и на
апартамента ѝ. Какво да му кажа за
флашката?
– Кажи му да унищожи всичко.
Гейбриъл изфуча сърдито.
– Те не заслужават милостта ти.
– Но годеницата му – да, която и
да е тя. Ще бъде унизена.
– Тя е глупаво момиче, щом се е
забъркала с него.
Джулия трепна.
– И аз бях същото глупаво
момиче някога – каза толкова тихо,
че Гейбриъл се напрегна, за да чуе.
– Не си била глупава, а
манипулирана. Виж, не искаш ли да
страдат?
– Не и така.
Той се надигна и застана
заплашително с ръце на кръста.
– А аз, да! Помисли си само
какво ти причини той. Какво ти
причини тя. Години наред си
страдала заради тях. Почти те
съсипаха като личност!
– Но не успяха – каза тя
спокойно.
Гейбриъл отиде до прозореца и
отметна завесата, взирайки се към
Сентръл Парк.
– Разбих му физиономията, но
не получих пълно удовлетво-рение –
каза Гейбриъл, загледан в голите,
покрити със сняг клони на дърветата.
– Исках да го убия.
– Действа в самозащита. Ако не
ми се бе притекъл на помощ… – тя
потръпна от спомена за деня, когато
за малко да бъде изнасилена. – Но
сега това, което искаш от мен, не е
самозащита.
Той я погледна през рамо.
– Не. Това е справедливост.
– Веднъж говорихме за това, за
милостта, допълваща спра-
ведливостта. Говорихме за
наказанието и прошката.
– Различно е.
– Така е. Защото въпреки че
мога да поискам справедливост, в
този случай се отказвам от това си
право. За да цитирам един от
любимите ти романи – и го
отстъпвам на Бог, "на когото
почтително връщам билета".
Гейбриъл изсумтя.
– Цитираш превратно
Достоевски, за да го нагодиш към
собствените си францискански идеи.
– Знам, че ми се сърдиш, защото
не искам да ги накажа. Но, скъпи,
помисли за майка му. Тя беше мила с
мен. Това ще я убие.
Гейбриъл не откъсваше поглед
от дърветата в парка.
– Ти самата заплаши да отидеш
при медиите.
 – За да им кажа истината, не да
споделям снимки. И то само ако
Натали не ми оставеше друг избор.
Гейбриъл сви дясната си ръка в
юмрук и я допря до прозореца,
устоявайки на желанието си да
разбие стъклото. Не беше честно.
Не беше честно някой толкова
сладък като Джулиан да бъде
пренебрегван и тормозен от майка
си, забравен от баща си и да попадне
в ръцете на жестоко и
манипулативно гадже.
Не беше честно, че Сюзън
Емерсън бе трябвало да се задоволи с
останките, които любимият ѝ бе
подхвърлял, докато е къпел в любов
семейството си.
 Не беше честно, че Грейс и Мая
бяха умрели, а много други,
незаслужаващи живот, му се
наслаждаваха.
Не беше честно, че Том и Даян
очакваха бебе с болно сърце.
Не, вселената не беше честна. И
сякаш това не бе достатъч– но
потискащо, когато се появеше
възможност за справедливост,
францисканци като Джулиан
обръщаха и другата буза и говореха
за милост.
По дяволите!
Затвори очи.
Тя бе обърнала другата си буза и
за него.
Както бе направила и Грейс.
 И Мая.
С тежка въздишка той се
фокусира върху посещението си в
Аси– зи и преживяването, което бе
имал там при посещението на
криптата. Бог бе дошъл при него, но
не със справедливост. А с милост.
– Обади се на чичо си.
– Гейбриъл…
Той отвори очи и отпусна
юмрука си, но не се обърна.
– Просто му се обади. Кажи му
какво искаш да направи.
Джулиан се уви в чаршафа,
стана от леглото и отиде при него.
– Искаш да ме защитиш. Искаш
справедливост. Обичам те заради
това.
 – И все пак ми се иска да го
убия.
– Ти го уби – притисна се тя до
рамото му.
Гейбриъл трепна.
– Как така?
– Обичаш ме, мил си с мен и се
отнасяш с уважение към мен.
Колкото по-дълго съм с теб, толкова
повече всичко, свързано с него, ми се
струва като лош сън. В много
отношения, по различни начини ти
го уби. Заличи спомена за него.
Благодаря ти, Гейбриъл.
Той затвори очи и се остави на
гигантската вълна от любов и нещо
друго, което не можеше да определи,
да го залее.
 Джулия го целуна по рамото и
отиде да звънне на чичо си.
Глава 62
Същата вечер Джулия и
Гейбриъл вечеряха с Кели, съпруга ѝ
Джонатан и дъщерите им Андрея и
Мередит в апартамента им в
Манхатън.
Джулия се почувства сърдечно
посрещната в семейството на
Гейбриъл. В края на вечерта
атмосферата бе като между стари
приятели, а не като доскоро
непознати. Кели даде на Гейбриъл
чифт ръкавели, принадлежали на
баща му, и стара шапка на "Бруклин
Доджърс", както и няколко книги,
написани от дядо им.
Гейбриъл ѝ каза, че
локомотивчето наистина има
инициали на долната си страна. Баща
му бе издраскал буквите О.Ш, като
момче, когато все още се бе казвал
Отниел Шпигел. Семейство Емерсън
поканиха новите си роднини да им
гостуват в Кеймбридж или в
Селинсгроув, обсъдиха и съвместна
ваканция в Хемптънс следващото
лято. Кели накара Гейбриъл да
обещае, че ще дойде на следващата
среща на фондацията "Равин
Бенджамин Шпигел".
Нямаше търпение да запознае
брат си с братовчедите им.
Когато се върнаха в "Риц",
Джулия провери електронната си
поща преди лягане. Носеше шапката
на "Доджърс", тъй като на Гейбриъл
му бе малка.
Тя се загледа в лаптопа си зад
очилата си с дебели пластмасови
рамки и изруга.
– По дяволите.
– Наистина трябва да започна да
те уча да ругаеш на различни езици.
Този немски ми омръзна. Чувал съм,
че фарси разполага с особено
цветисти ругатни – подсмихна се
Гейбриъл, докато идваше към нея,
облечен в плюшения хотелски халат.
– Не съм сигурна, че фарси ще
улови и изрази чувствата, които
изпитвам, гледайки това – посочи тя
екрана си.
Гейбриъл взе очилата си и си ги
сложи. Погледна към черно– бяла
годежна снимка, на която незабавно
разпозна Саймън Талбът.
Едва се удържа да не изпсува.
– Коя е жената?
– Чувал ли си за сенатор Хъдсън
от Северна Каролина? Това е дъщеря
му, студентка е в "Дюк".
Двамата се спогледаха.
– Семейството ѝ е много
консервативно. Как въобще се е съб-
рала с него? – попита с презрителен
тон Гейбриъл.
– Нямам представа. Но сега
разбирам защо Натали се е раз-
строила. Саймън я е зарязал заради
идеалната годеница, новата Жаклин
Бувие. Виж я само.
 – Кой ти е изпратил снимката?
– Рейчъл. Публикували са я във
"Филаделфия Инкуайър".
Джулия се обърна пак към
лаптопа си и се загледа с тъга към
усмихващата се двойка.
– Жал ми е за нея. Тя няма
представа в какво се забърква.
– Може би знае, но ѝ е все едно
– перна я закачливо по шапката
Гейбриъл. – Отива ти. Не смятах, че
си фен на "Доджърс".
Тя се усмихна.
– Приемам цялото ти
бруклинско наследство.

***
 На следващия ден Джулиан
довърши последната си курсова
работа, докато Гейбриъл търсеше
информация за дядо си в архивите на
Колумбийския университет.
Следобед заедно с Кели и Джонатан
отидоха на посещение при леля Сара
в дома за възрастни хора в Куинс.
По-късно отидоха на пазар и
вечеряха в "Руската чайна", след
което се върнаха в хотела.
Стаята бе окъпана от светлината
на свещите. Джулия се качи отгоре
му и ръцете ѝ се отпуснаха на
гърдите му, галейки го нежно.
Той я стисна за бедрата и я
принуди да увеличи темпото си.
– Кажи името ми.
 Тя изпъшка, когато усети как
прониква в нея.
– Гейбриъл…
– Нищо не може да ме възбуди
така, както гласът ти, когато
произнасяш името ми.
– Гейбриъл – повтори тя. –
Красиво е…
Той я притегли по-близо към
себе си, устните му се впиха в
гърдите ѝ.
– Ти ме вдъхновяваш.
– Много си настоятелен…
– Разбира се, че съм
настоятелен. Аз съм с красивата си
съпруга и правя фантастичен секс.
– Имам чувството, че сме
единствените хора в света.
 – Добре… – промърмори той,
като я наблюдаваше как се движи
нагоре и надолу над него.
– Караш ме да се чувствам
красива.
Гейбриъл започна да ближе
гърдите ѝ, докато я накара да стене.
– Обичам те.
Очите на Гейбриъл се впиха в
нейните.
– И аз те обичам.
– Ще бъда горда да имам бебе от
теб – успя да каже тя точно преди да
повдигне брадичка и да затвори очи.
Тялото ѝ се разтресе, докато
тласъците на наслада я заливаха.
Той продължи да прониква
ритмично в нея, без да откъсва очи
от лицето ѝ. После ускори темпото
си и с един последен, решителен
тласък свърши с мощен стон.

***

– Радвам се, че дойде при мен в

Ню Йорк – Гейбриъл държеше
ръката на Джулия, докато чакаха на
опашката за чекиране за полета си до
Бостън. – Съжалявам, че не отидохме
на нито едно представление, но поне
видяхме някои забележителности.
– Гейбриъл, ти преодоля
неприязънта си към тълпите и ме за-
веде на коледно пазаруване. Няма за
какво да се оплаквам – притисна тя
устни до неговите. – Ще платим
такса за допълнителен багаж.
– Нека опитат, по дяволите.
Коледа е.
Тя се разсмя.
– Така е. А и някак си не мога да
си представя да изгледаш до края
едно цяло представление на
"Бродуей".
Той изсумтя.
– Гледал съм Шекспиров театър.
– Музикален?
– Много смешно. Освен това
изгледах и "Клетниците" – пог-ледът
му се впи в нейния. – Твоето
тълкувание на романа промени
живота ми.
Джулия сведе очи надолу, към
чисто новите си ботуши с висок ток
"Маноло Бланик", които Гейбриъл бе
настоял да ѝ купи в "Барнис".
– Мисля, че много неща влязоха
в заговор, за да променят живота ти.
Не мога да поема цялата отговорност
за станалото с теб в Асизи.
– Така е – вдигна той ръката ѝ и
погали нежно пръстите ѝ, преди да
се заиграе със сватбената ѝ халка.
– Но нямаше да стигна до Асизи,
ако ти не ми бе помогнала. И нямаше
да преживея радостта да открия дядо
си, ако ти не се бе съгласила да
имаме дете. Даде ми толкова много.
– Тами каза, че бащинството
разкрива нещо специално в добрия
мъж. Искам да видя какво ще разкрие
в теб.
Гейбриъл премигна силно два
пъти.
– Благодаря ти, Джулиан.

Наведе се и я целуна толкова

продължително, че в един момент
някой се прокашля критично зад тях.
Смутени, двамата се преместиха
в края на опашката, все така хванати
за ръце.

***

Тъкмо когато бяха минали през

проверката, телефонът на Джулия
звънна.
 – Джулс – отекна гласът на Том
от другата страна.
– Татко! Всичко наред ли е?
Паузата, която последва, накара
сърцето ѝ да спре. Гейбриъл
спря и я погледна изпитателно.
Том продължи:
– В болницата във Филаделфия
съм.
– О, не! Даян и бебето добре ли
са?
– Даян се събуди по средата на
нощта. Чувстваше се странно и
тръгнахме веднага. В момента са я
сложили на системи и са я свързали
с всякакви монитори и апаратури, но
с бебето са добре. Но… – умълча се
пак – контракциите ѝ започнаха по-
рано от предвиденото.
– О, наистина е рано – въздъхна
Джулия.
-Лекарите не могат да разберат
какво е състоянието на детето, преди
да се роди. Много неща не се
виждали на ултразвука. Може би
трябва да се наложи да се заемат със
сърцето му веднага.
– Ще му трябва ли операция?
– Тя е насрочена за три дни след
раждането. Но може да се наложи и
по-рано, зависи какво ще открият.
Джулия погледна към Гейбриъл.
– Ние сме на летище "Кенеди" в
Ню Йорк и чакаме полета си за
Бостън. Искаш ли да си дойда у
дома?
 – Да, ако можеш. Вероятно още
няма да е родила, докато дойдеш. Ще
е хубаво да си тук. Ще бъдат дълги
три дни и не знам… – закашля се
Том.
– Идвам. Ще сменя полета и
идвам право в болницата. Ще ти
звънна, когато пристигна, за да ми
кажеш къде сте.
– Добре – каза Том с
облекчение. – Джулс?
– Да, татко?
– Благодаря ти. Доскоро.
– Чао, татко. Целуни Даян от
мен.
Джулия затвори и погледна
съпруга си. Изражението му бе
сериозно и мрачно.
 – Предполагам, че трябваше да
говоря с теб, преди да обещая да
замина за Филаделфия.
– Случаят е спешен. Трябва да
отидем.
– Ние?
– Бебето ще бъде мой
племенник. Няма да те пусна сама.
Гейбриъл я притисна към себе
си и тръгна да си проправя път през
тълпата.
Глава 63
– Джулс?
Ръката на Том бе на рамото ѝ и
го разтърсваше, за да я събуди. Тя
седеше в стола в чакалнята на
родилното отделение. Гейбриъл бе
седнал в съседния стол и пиеше
много, много лошото болнично кафе.
(За щастие се бе овладял и реши
да не се оплаква на болничната
администрация за ужасното
състояние на кафемашините им.)
Джулия отвори очи и примижа
веднага от ярката светлина на
лампите.
Баща ѝ коленичи до нея.
– Имаме си бебе…
 – Добре ли е?
-Трябваше да направят някакви
процедури веднага, но в момента
вече е при Даян – Том извади
телефона от джоба си и ѝ го подаде.
– Момченцето ни е много красиво.
Джулия прегледа снимките на
уморената, но грееща Даян и на
момченцето с кожа с цвят на
капучино и черна къдрава косичка.
– Красив е, татко. Толкова се
радвам за теб – подаде му отново
телефона тя.
Том се загледа за миг в
последната снимка и погали с пръст
главичката на бебето.
– Томас Ламар Мичъл. Три
килограма и двеста и двайсет грама.
Роден на единайсети декември.
– Не знаех, че ще го кръстиш на
себе си.
– Момчето трябва да носи името
на баща си. Даян иска да го нарича
Томи.
– Тогава нека да е Томи –
Джулия погледна към съпруга си,
който стоеше острани и се мръшеше
на чашата си с кафе.
– Трябва да се приберете в
хотела си. Ще ви се обадя, ако нещо
се промени. Днес няма да може да го
видите. Ще го следят и се надявам,
че операцията ще бъде отложена за
след няколко дни.
– Добре, татко – прегърна го
силно Джулия. – Поздравления.
Глава 64
– Е, как е бебето? – попита
Рейчъл, седнала на масата в дневната
на бившата къща на родителите ѝ.
До Коледа оставаха два дни.
Джулия току-що се бе присъединила
към семейството на Гейбриъл за
вечеря, след като бе говорила с баща
си по телефона.
– Добре е. Явно е нормално
бебето да остане в болницата един
месец след операцията. Ще се
прибере вкъщи чак през януари.
– Сигурно на баща ти и Даян им
е много трудно.
– Така е, но те са неотлъчно до
бебето. Татко щеше да си вземе
неплатен отпуск от работата, но те
му дадоха направо платен – усмихна
се Джулия.
– А болничните сметки? –
снижи глас Рейчъл.
– Един ангел пазител се
погрижи за всичко, което
застраховката им не покриваше –
погледна Джулия към съпруга си.
– Някои ангели пазители са
ужасно сладки.
– За какво си шушукате
двечките? – намеси се Гейбриъл в
разговора им.
Джулия се засмя.
– За братчето ми. Нямам
търпение да му купя първата шапка
на "Ред Сокс".
 Мъжът ѝ се намръщи.
– Баща ти ще я изгори. Той е фен
на "Филаделфия".
– Няма да изгори мой подарък.
Аз съм голямата сестра!
– Сестрите са много важни –
тържествено каза Рейчъл. – Спомни
си го, когато отидеш да ми купуваш
подаръка за Коледа, братко.
– Ще опитам – отвърна
Гейбриъл, като избута стола си и се
изправи на крака, вдигайки чашата
си с вода.
Всички го погледнаха, дори
малкият Куин, който седеше на
детското си столче.
– Имаме много причини да сме
благодарни – кача I ейОрт.л. Очите
му се спряха на Джулия. После
погледна всеки ш роднините си и
накрая – баща си, който седеше
начело на маеш и.
– Мама имаше навика да кара
всички ни да казваме ш кпкио сме
благодарни по време на вечери като
тази. Ще бъда иръп. Бла-годарен съм
за красивата си съпруга, за новата си
работи и нонмм ми племенник Томи.
Възрастните вдигнаха чашите си
с вино и пиха за здрниет на Томи.
– Знам, че всички сге чули
тоста, който вдигнах за мама на
сватбата на Рейчъл и Аарон – гласът
на Гейбриъл внезапно пресипна. –
Но искам да повторя част от него.
Всички на масата зашумяха
одобрително. Джулия забеляза, че
ръката на Гейбриъл потреперва.
Тайнично пъхна дланта си н неговата
и бе благодарна, когато той я стисна
в отговор.
– Тази вечер няма да бъде пълна,
ако не почетем паметта на майка ни
Грейс. Грейс бе щедра и красива,
любяща съпруга и всеотдайна майка.
Способността ѝ да дарява добро и
състрадание нямаше граници. Беше
великодушна и много, много
прощаваща. Тя ме прие в своя дом.
Стана моя истинска майка, когато
загубих своята, и остана такава дори
когато създавах проблеми. Тя ме
научи какво означава да обичаш
някого безусловно и без нея и без
татко вероятно щях вече да съм
мъртъв.
Млъкна и погледна към Ричард
и Джулия.
– Наскоро имах възможността
да открия повече неща за био-
логичните си родители, включително
и за еврейското си наследство по
линия на баща ми. Когато избрах да
прочета този пасаж от Стария Завет в
Библия на сватбата на Рейчъл и
Аарон, не знаех за тази връзка. Сега
текстът има още по-голямо значение
за мен и мога да кажа, както и преди,
че той изразява любовта на Грейс
към семейството ѝ.
Пусна ръката на Джулия и
извади сгънат лист от джоба си.
 Кой може да намери
добродетелна жена?
Защото тя е много по-ценна от
скъпоценни камъни.
Сърцето на мъжа ѝ се уповава на
нея; и не ще му липсва печалба.
Тя ще му донася добро, а не зло,
през всичките дни на живо» та си.
Очите на Гейбриъл потърсиха
Джулия и за момент светът край него
спря, когато видя изумлението и
любовта, струящи от лицето ѝ.
Тя търси вълна и лен, и работи с
ръцете си това, що и еугодно.
Тя е като търговските кораби,
донася храната си отдалеч.
При това, става, докле е още
нощ, и дава храна на дома си, и
определената работа на слугините
си.
Разглежда нива и я купува; от
плода на ръцете си сади лозе.
Опасва кръста си със сила и
уякчава мишците си…
Не се бои от снега за дома си;
защото всичките ѝ домашни са
облечени с двойни дрехи.
Прави си завивки от дамаска;
облеклото ѝ е висон и морав плат.
Мъжът и е познат в портите,
когато седи между местните
старейшини…
Сила и достолепие са облеклото
ѝ; и тя гледа весело към бъдещето.
Отваря устата си с мъдрост и
законът на езика ѝ е благ…
 Чадата и стават и я облажават; и
мъжът ѝ я хвали, казвайки:
Много дъщери са се държали
достойно, но ти надмина всичките.
– Призовавам ви да пием в чест
на нашата майка Грейс.
Всички вдигнаха отново чаши.
Очите на всички присъстващи на
масата бяха насълзени.
Глава 65
Декември 2011 г.
Близо до Есекс, Върмонт
Две вечери преди Коледа Пол
работеше в плевнята, потънал в
мисли.
Трябва да се спомене, че бе
потънал и в нещо друго. Дълбоко.
Нещо органично.
– Ей…
Сестра му Хедър бе влязла
почти безшумно в плевнята и се
взираше в него, сложила ръце на
кръста си.
– Ей и на теб – той продължи да
работи, като ѝ отвърна, без да се
обръща към вратата. – Какво става?
 – Крие отиде да погледне един
от конете на Андерсън. Мислят, че
има колики. Няма да го има почти
цялата нощ, така че го помолих да ме
остави тук. Ти как си?
– Добре.
– Не ми звучиш добре –
погледна го тя. Най-накрая и той
вдиг-на очи към нея.
– Просто съм зает с
предстоящите интервюта. Имам
срещи с представители на шест
колежа на срещата на Асоциацията
за съв-ременни езици през януари.
Напрежението е голямо.
– Така е – съгласи се Хедър, но
погледът ѝ бе скептичен.
– Имам интервю с хората от
"Сейнт Майк". Ако ме наемат, ще
мога да помагам на татко през
уикендите.
– Това е чудесно. Ще кажа добра
дума на свети Михаил за теб и ще го
помоля да получиш работата.
Хедър наклони глава и се
заслуша в музиката, която се чуваше
на заден фон. Беше кавър на песента
на Джоузеф Артър "На слънцето" и
Пол я слушаше отново и отново.
– Ако си развълнуван от
перспективата за работа, тогава защо
слушаш тази песен? Вече ми иде да
си прережа китките, а то– ку-що
дойдох.
Той я погледна и тръгна навътре
в плевнята. Тя го последва.
 – Срещнах Али онзи ден в
"Ханафорд".
– Аха…
– Защо не я поканиш да
излезете?
– Излизаме понякога.
– Имам предвид на среща, не
като приятели.
– Скъсахме – натърти той на
думите. – Преди две години.
– Крие иска да отиде да кара
сноуборд в СтоуИ за Нова година.
Ще наеме къща, за да не се налага да
пътуваме дотам и обратно. Покани
Али да дойде е нас.
– Идеята не е добра.
Хедър се пресегна и хвана брат
си за ръката.
 -Да, добра е. Ще бъде като
преди. Покани я.
– Не можем да оставим мама тук
съвсем сама.
– Нали затова нае допълнителна
помощ, Върджил – усмихна му се
Хедър.
– Не съм Върджил. Аз съм
Данте – измърмори той.
– Какво?
– Нищо – обърна се той.
– Виж, голямо момче, трябва да
изпуснеш малко парата. Тези рани
вече загнояват в теб, виждам го. –
Хедър се усмихна отново и започна
да го подкача: – Ще заберат, ще
загноят, ще се разпаднеш….
Пол вдигна ръце в знак, че се
предава.
-Добре, ако кажа "да", ще ме
оставиш ли на мира?
– Абсолютно.
– Добре. Сега се разкарай.
– Добре. Ще направя кафе. И
когато дойдеш в къщата, очаквам да
ѝ звъннеш.
Хедър излезе от плевнята, а Пол
остана неподвижно за момент,
чудейки се за какво всъщност се бе
съгласил току-що.
Глава 66
27 декември 2011 г.
Селинсгроув, Пенсилвания
Ричард и цялото му семейство
се бяха събрали в дневната,
наслаждавайки се на десертите и
кафето си. Рейчъл ги информираше
за лечението си.
– Да, на хормони съм. Но се
чувствам по-добре в сравнение с
хапчетата. Те ме правеха прекалено
емоционална.
Аарон повдигна вежди зад гърба
ѝ и всички се разсмяха на изуменото
му изражение. Всички освен Рейчъл
и Джулиан.
Гейбриъл погледна жена си и
забеляза, че тя бе присвила очи.
Взираше се в масата толкова
съсредоточено, че още малко и
дървото щеше да пламне под погледа
ѝ.
Внезапно тя се отдръпна от
масата и скочи рязко, бутайки стола
си на пода. Гейбриъл също стана и се
извини, като се спусна по стълбите и
вземаше по две стъпала наведнъж, за
да я настигне.
Когато стигна до спалнята им,
Джулия ровеше бясно из нощното си
шкафче. Накрая просто извади
чекмеджето и изсипа съдържанието
му на леглото.
– По дяволите! – изруга тя.
– Какво става? – опита се да я
спре Гейбриъл, но тя мина покрай
него и ръката му увисна във въздуха.
Последва я в банята и я
наблюдаваше как изпразва
чантичката си с гримове на плота.
Разпръсна ги яростно, изражение на
отчаяние се бе изписало на лицето ѝ.
– Джулиан, какво става?
– Не ги намирам.
– Кои?
Тя не отговори и той я хвана за
ръката и я разтърси.
– Джулиан, какво не намираш?
– Противозачатъчните ми
хапчета.
За миг паниката ѝ се предаде и
на него. Но само за миг.
– Сигурен съм, че са тук някъде.
Кога за последно ги видя?
Тя премигна и отклони поглед
встрани.
– В Кеймбридж – прошепна
смутено.
Сега неговите очи се разшириха.
– Не в Ню Йорк? Нито тук?
– Бях в цикъл точно преди да
тръгнеш за Ню Йорк, помниш ли?
Трябваше да започна нова опаковка
онази сряда.
– И започна ли?
Тя поклати глава.
– Тръгвах към теб. Бързах да
стигна до летището и съм ги
забравила. А когато бяхме в Ню
Йорк…
– Скъпа – пресегна се той към
нея, но тя скри лицето си с ръце.
– Не мога да повярвам, че почти
цял месец не съм вземала хапчета, и
го осъзнавам едва сега. Такава
идиотка съм!
– Не си идиотка – хвана я
Гейбриъл за китката. – Бързала си,
после трябваше да дойдем тук.
Много неща ти бяха на главата.
– Добре че операцията ти още не
е подействала напълно.
По лицето на Гейбриъл премина
сянка, но после изчезна – като
случаен облак в летен ден.

***
 – Значи просто трябва да си
взема една опаковка, докато се върна
в Бостън – обясняваше ситуацията си
на аптекаря Джулия на следващата
сутрин.
Мъжът кимна.
– Няма да е проблем. Ще се
обадя на вашата аптека за сверка на
информацията. Ще отнеме само
няколко минути. Почакайте ме тук.
– Благодаря ви.
Джулия се върна при Гейбриъл,
койго я чакаше в чакалнята,
оформена в центъра на малката
аптека на Селинсгроув.
– Всичко наред ли е? – погледна
я притеснено той.
– Да – въздъхна тя с облекчение.
– Няма да отнеме много време.
Гейбриъл извади айфона си и
започна да натиска някои копчета.
– Какво правиш? – погледна го
Джулия с любопитство.
– Докато говореше с аптекаря,
проверих съобщенията си. Обаждали
са се от кабинета на уролога ми.
– Ще му се обадиш ли?
– Ако не възразяваш.
– Естествено – каза тя, но се
намръщи. – Защо ще ти се обажда по
време на коледните празници?
– Не знам. Очаквах обаждане
преди две седмици за резултатите от
последните ми тестове. Вероятно
няма промяна – отвърна той с
нещастно изражение.
 – Лекарят каза, че ще е нужна
поне година за възстановяване на
функциите ти. Не се тревожи – хвана
ръката му Джулия.
Той я целуна, после се изправи и
отиде в предната част на аптеката.
Докато се върне, Джулия вече бе
получила опаковката си, бе платила
и изпила първото си хапче.
Гейбриъл дойде и се взря с
някакво странно объркване в
пликчето с лекарствата ѝ.
Тя го погледна изненадано.
– Какво има?
– Да се прибираме – побутна я
той към вратата.
– Всичко наред ли е?
– Ще говорим в колата.
 Джулия го последва в
паркирания отвън джип. Гейбриъл
държеше колата в Селинсгроув за
удобство.
– Плашиш ме – прошепна тя.
– Няма нужда от паника – каза
той и отвори предната врата откъм
пасажерското място, като я изчака да
се настани.
Когато влезе, не пъхна веднага
ключа в ключалката за запалване на
двигателя. Просто остави айфона си
на таблото пред себе си и се обърна
към жена си.
По изражението му личеше, че
водеше някаква борба вътре в себе
си.
– Новините лоши ли са?
 – Не мисля така.
– Тогава какво има?
Гейбриъл я хвана за ръката и
докосна внимателно сватбената ѝ
халка.
– Погледни ме.
Тя отвърна на погледа му, но
сърцето ѝ направо щеше да изскочи
от гърдите ѝ.
– Не искам да се паникьосваш.
– Гейбриъл, вече съм
паникьосана. Просто го кажи!
– От кабинета на лекаря ми се
обадиха за последните ми ре-зултати
от тестовете. Трябвало е да звъннат
преди две седмици, но е имало…
аномалия.
– Аномалия?
 – Резултатите са били
положителни – каза той бавно, като
се вглеждаше внимателно в очите ѝ.
После зачака да осмисли
значението на думите му.
Тя премигна. Няколко пъти.
– Значи ти си…
– Да.
– Но това е невъзможно. Не са
минали и три месеца.
– Знам. Повторили са теста и са
получили същите резултати.
Очевидно в бъдеще лекарят ще
използва моя случай като
изключителен пример в практиката
си.
Гордата усмивка на Гейбриъл
изчезна, когато видя изражението на
Джулия.
– Дори да съм фертилен, това
няма значение. Ти си на хапчета от
септември. На организма ти ще е
нужен поне месец, за да влезе и той в
нормалния си ритъм, нали?
– Не знам. Обикновено
предупреждават да се вземат други
предпазни мерки, ако се пропусне
хапчето. А аз пропуснах цяла
опаковка.
Гейбриъл я притегли към себе
си.
– Ще се върна в аптеката и ще
купя тест за бременност. Така ще
знаем със сигурност.
Джулия го изгледа смаяно.
– Веднага ли?
 – Предпочиташ да изчакаш ли?
– Това не може да се случва –
изпъшка тя.
Гейбриъл трепна.
– Толкова ужасно ли ще бъде? –
измърмори той. Когато тя не
отговори, я докосна предпазливо по
рамото. – Ей сега се връщам.
Джулия се облегна назад и
затвори очи, призовавайки всички
именни и безименни божества да ѝ
помогнат.
Глава 67
28 декември 2011 г.
Вашингтон
Натали Лънди се вгледа в
телефона си и изруга. Звънеше пос–
тоянно, оставяше съобщение след
съобщение, но номерът, на който
звънеше, вече не съществуваше.
Имейлите, които пишеше, също
оставаха без отговор.
Погледна към кашона с личните
си вещи от офиса, който ѝ се
подиграваше мълчаливо. Вече беше и
без работа.
В деня след обявяването на
годежа на Саймън бе повикана от
ръководителя на кампанията на
сенатора. Робърт поне се срамуваше
от това, което трябваше да направи.
– Налага се да те освободим –
каза той, отклонявайки очи встрани.
– Защо?
– Имаме прекалено много хора.
Сенаторът иска да направим някои
съкращения и започваме от личния
състав. Съжалявам.
Натали го погледна, повдигайки
иронично вежди.
– Това няма нищо общо с моите
отношения със Саймън, нали?
– Разбира се, че не – излъга с
лекота Робърт. – Това е бизнес, нищо
лично.
– Не ми пробутвай тези истории
от "Кръстникът". Гледала съм
филма.
Погледът на Робърт се плъзна
някъде в пространството зад нея и
той кимна.
– Алекс ще те придружи. Ако
искаш, ще звънна в Харисбърг и ще
проверя какви свободни позиции има
при някой друг от щатските
сенатори.
– Майната ти! – изправи се тя. –
Можеш да кажеш на сенатора и на
сина му да вървят и те на майната си.
Те искат да се отърват от мен, добре.
Но това не е краят. Сигурна съм, че
Андрю Сампсън от "Поуст" ще
прояви интерес към историята, която
ще му разкажа за начина, по който
действа семейство Талбът.
 Робърт вдигна предупредително
ръка.
– Не се занимавай с това. Казах
ти, ще ти намеря работа в Харисбърг.
– Не искам да ходя в шибания
Харисбърг, Робърт. Искам да знам
защо съм прецакана. Вършех
работата си и я вършех добре. Знаеш
го.
Робърт погледна към Алекс.
– Дай ми минута.
Алекс се оттегли и затвори
вратата зад себе си.
– Чуй ме, Натали. Не искаш да
отправяш заплахи, чиито пос-
ледствия не можеш да понесеш.
– Но аз съм готова да ги понеса!
– Това няма да е разумно.
 – Майната ѝ на разумността!
Робърт се размърда на мястото
си.
– Разбира се, офисът на
кампанията ще ти осигури
препоръки и солидно обезщетение.
Подробностите ще бъдат изпратени в
дома ти.
– Пари срещу мълчанието ми?
– Обезщетение за съкращението
поради финансова неотлож-ност.
– Все тая – взе чантата си
Натали и се запъти към вратата. –
Кажи на Саймън, че има двайсет и
четири часа да ми се обади. Ако не
го направи, ще съжалява.
Отвори вратата и излезе в
коридора.
 Бяха минали две седмици и
Саймън не бе звъннал. Доказател-
ствата, които бе изпратила на
"Вашингтон Поуст", бяха стигнали до
тях. От "Фес Екс" потвърдиха. Но не
бе получила обаждане от Андрю
Сампсън или от някого другиго от
вестника. Може би бе решил да не се
рови в историята. Може би беше
прекалено евтина за него.
В деня, след като изпрати
флашката, апартаментът ѝ бе
претърсен. Не беше особено трудно
да се досети човек, че бе работа на
някого от офиса на сенатора. Бяха
взели лаптопа ѝ, камерата ѝ, всички
документи и флашки. Вече нямаше с
какво да изнудва Саймън или друг от
любовниците си.
Получи парите за мълчанието си
– двайсет и пет хиляди долара.
Бяха достатъчно, за да започне
нов живот в Калифорния. Можеше да
започне да замисля отмъщението си
срещу фамилията Талбът от
Сакраменто.
Нямаше доказателства за
обвиненията си, така че никой
сериозен журналист нямаше да я
вземе на сериозно. Но можеше да
продаде историята си на някой
таблоид като октомврийска
изненада. Това щеше да свърши
работа.
Усмихна се и започна да
опакова багажа си.
Глава 68
28 декември 2011 г.
Селинсгроув, Пенсилваиия
Джулия и Гейбриъл стояха в
банята си в дома на Ричард и се
вглеждаха в двата различни теста за
бременност, показващи един и същи
резултат.
– Джулиан? – попита тихо
Гейбриъл.
Тя не го погледна не откъсваше
поглед от тестовете. Стоеше
вцепенена като елен пред дебнещия
го хищник.
– Вината е изцяло моя – вдигна
Гейбриъл ръка да я докосне, но
после размисли и не го направи.
 Тя обърна глава към него, сякаш
едва сега осъзнаваше, че е тук.
– Защо да е твоя?
Той се умълча, после заговори,
опитвайки се да подбере пра– вилно
думите си.
– Не те пазих. Знаех колко се
притесняваше да не забременееш.
Трябваше да използвам други
предпазни средства. Трябваше да те
попитам за хапчетата ти. Провалих
те.
Джулия затвори очи и си пое
дълбоко дъх.
– Гейбриъл, не си ме провалил.
Аз съм идиотката, която си забрави
хапчетата.
В ъгълчетата на очите ѝ се
появиха сълзи и се стекоха по лицето
ѝ.
Той ги докосна с пръсти.
– Стига. Не си идиотка. Бързала
си да дойдеш при мен. Както
обикновено, си мислела за друг, а не
за себе си.
Още сълзи потекоха по
красивото ѝ лице и раменете ѝ се
раз-тресоха.
– Прекалено късно е.
Той пристъпи към нея, а тя се
вкопчи с пръсти в ризата му, сякаш
се боеше да не потъне.
Глава 69
Тази нощ и двамата не спаха
добре. Джулия се измъчваше от
страхове и вина – страх какво щеше
да стане с амбициите ѝ за
академична кариера, и вина, че им
придаваше толкова голямо значение.
Гейбриъл бе объркан. От една
страна, бе въодушевен до небесата,
че ще имат дете. Но притесненията
на Джулиан и очевидната ѝ тревога
не му позволяваха да покаже
истинските си чувства. Освен това
изпитваше вина, че не я бе пазил.
Разбира се, никой от тях не бе
очаквал, че обратната вазекто– мия
ще бъде толкова успешна – и най-
вече, толкова скоро.
Докато всички останали в дома
на Ричард прекараха деня в
небрежни занимания, Джулия остана
в леглото. Беше изтощена.
Определено не бе готова да се
изправи пред Рейчъл и Аарон,
въпреки че с Гейбриъл се съгласиха
да изчакат поне три месеца, преди да
кажат на другите за бременността ѝ.
Гейбриъл цял ден се опитваше
да не му проличи, че бе научил може
би най-страхотната новина в живота
си. Реши да даде на Джулиан време и
лично пространство, за да си събере
мислите.
По-късно вечерта тя лежеше
свита на топка в голямото им легло.
Всички други в къщата спяха. Всички
освен съпруга ѝ.
Гейбриъл я бе обвил с тялото си,
прегръщайки я леко през кръста.
Беше спала през почти целия ден,
така че сега не бе уморена. Въпреки
че той бе уморен, притеснението му
за нея му пречеше да заспи.
Най-големият ѝ страх се бе
реализирал. Беше бременна, и то
едва в средата на втората година от
седемгодишната ѝ докторантска
програма.
Потръпна при тази мисъл.
Гейбриъл инстинктивно се
притисна по-близо до нея, ръката му
се плъзна към корема ѝ.
За няколко секунди той си
позволи да се замисли какъв би бил
животът му, ако Мая се бе родила.
Едва имаше време за Паулина, когато
тя бе бременна. Съмняваше се, че
отношението му би се променило
след раждането.
Стомахът му се преобърна. Видя
се – нервен, ругаещ, за да накара
бебето да спре да плаче, докато той
пише. Паулина щеше да носи
бремето по отглеждането на детето
сама.
Той нямаше да има време да я
храни, да я приспива или да сменя
памперсите ѝ. По онова време бе
егоцентричен друсащ се задник. Би
било проява на небрежност и глупост
от страна на Паулина да оставя
бебето с него.
Сигурно в един момент щеше да
се махне и да зареже Паулина сама с
детето. Или щеше само да ѝ дава
пари. Но пристрастяването му към
наркотиците щеше да пресуши
финансите му и накрая да го убие. И
тогава Паулина и Мая щяха да
останат сами.
Дори да бе минал през лечение
и по някакво чудо да се въз-
становеше от наркотичната
зависимост, не си представяше, че би
бил активен и всеотдаен баща.
Не. Старият професор сигурно
щеше да бъде прекалено зает да пише
книги и да успес в кариерата си.
Щеше да изпраща пари и картички за
рождените дни или – по-вероятно –
някоя от мно-гобройните жени в
живота му щеше да ги изпраща
вместо него.
Щеше да бъде като своя баща –
да се кара с Паулина по телефона
заради безотговорността си, докато
накрая му писнеше и спреше изобщо
да общува с нея. Виждаше с
кристална яснота какъв би бил
животът му.
Върна се отново в реалността и
прегърна силно Джулиан. Вече не
беше онзи човек, бе напълно
различен. Закле се във всичко важно
за него на света да стане най-
добрият, най-дейният, най–
внимателният съпруг и баща, който
можеше да бъде.
Първото нещо, което трябваше
да направи, бе да успокои съп-ругата
си и да я увери, че няма да загуби
всичко, за което се бе борила толкова
упорито още от гимназията.
Отвори уста да каже нещо, но
точно в този момент Джулия
отметна чаршафа и стана от леглото.
Отиде в дрешника и той я чу как
рови из дрехите.
Гейбриъл я последва. Докато
стигне до нея, тя вече бе облякла
чифт дънки и един от старите му
кашмирени пуловери и търсеше
чорапи.
– Какво правиш?
– Не мога да спя.
 – Къде отиваш?
– Мислех да покарам малко
наоколо, да прочистя главата си.
– Тогава ще дойда с теб –
посегна той към една от ризите си на
закачалките.
Джулия затвори очи.
– Гейбриъл, имам нужда да бъда
сама, да помисля.
Той взе чифт дънки и пуловер от
един от рафтовете.
– Помниш ли какво казах в Ню
Йорк?
– Каза много неща.
– Казах, че е лоша идея да сме
разделени. Ти се съгласи с мен. Ние
сме партньори, помниш ли?
– Помня.
 – Тогава не ме изолирай – каза
той с почти умоляващ тон.
– Нямам представа какво да ти
кажа. Сбъдна се най-ужасният ми
кошмар!
Гейбриъл отстъпи назад, като че
ли ударен в стомаха.
– Кошмар? – прошепна той. –
Кошмар?
Джулия не го погледна.
– Затова ми трябва време да
помисля. Не знам как да изразя това,
което чувствам, без да те нараня. Ще
загубя всичко, за което съм се
трудила. Не можеш да си представиш
колко ме боли.
На челюстта му заигра един
мускул.
 – Аз бях този, който бе против
идеята да имаме дете – каза тихо. –
Станалото събужда наново и моите
страхове от миналото, знаеш го.
Тя повдигна глава с пламнали
очи.
– Познаваш ме, Гейбриъл.
Знаеш, че няма да направя нищо, за
да ти отнема това.
Спогледаха се, после тя сведе
очи към пода.
– Нека дойда с теб. Не е нужно
да говорим. Просто искам да съм
близо до теб – промълви отново той
с нежен глас.
Джулия осъзна, че мъжът ѝ се
опитваше да бъде разумен, въпреки
че инстинктът му казваше да поеме
контрола и да започне да ѝ нарежда.
– Добре – кимна тя с неохота.
Слязоха долу и се увиха с
шалове, защото навън бе доста
студено. Гейбриъл взе баретата си, а
Джулия намери стара плетена шапка,
която бе принадлежала на Рейчъл.
– Какво ще кажеш за една
разходка? – Гейбриъл завъртя
замислено между пръстите си
ключовете на колата, които бе
оставил на масичката в коридора.
– Разходка? Навън е много
студено.
– Не е нужно да ходим много.
Свежият въздух ще ти помогне да
заспиш.
– Добре.
 Джулия го последва през
дневната към кухнята, от която той
взе един фенер.
Той не ѝ предложи ръката си, за
да се хване за него, но се дър-жеше
близо до нея на местата, където се
притесняваше, че може да се
подхлъзне и да падне.
Навлязоха мълчаливо сред
дърветата, дъхът им излизаше от
устите им и образуваше призрачни
панделки във въздуха. Когато
стигнаха до овощната градина,
Джулия се облегна на старата
каменна стена, обвивайки ръце
около себе си.
– Постоянно идваме тук.
Гейбриъл застана пред нея,
светейки с фенера настрани.
– Да, така е. Мястото ми
напомня какво е важно. Напомня ми
за теб. Имам толкова щастливи
спомени тук – каза той замечтано. –
Първата ни нощ заедно, нощта, в
която правехме планове за бъдещето
си, годежът ни… – усмихна се. –
Онази лятна нощ, когато се любихме
тук.
Тя проследи ръката му, сочеща в
посоката към мястото, където бяха
лежали с преплетени тела на тревата.
Образи и емоции я заляха. Почти
можеше да почувства ръцете му,
плъзгащи се по тялото ѝ, кожата му,
допираща се до нейната…
– Преди няколко месеца имах
колебания дали трябва да имаме
дете. Ти ме убеди. Каза ми, че трябва
да гледам напред, а не назад.
Надеждата ни бе оправдана с
познанието, че семейното ми
родословие не е толкова прокълнато,
колкото смятах.
– Бог ме наказва – изстреля тя.
Той се намръщи.
– За какво говориш?
– Бог ме наказва. Исках да
завърша Харвард, да стана препо-
давател. Сега…
– Бог не прави така – прекъсна я
Гейбриъл.
– Откъде знаеш?
Той свали една от ръкавиците си
и я докосна по лицето.
 – Защото една млада жена,
много мъдра за годините си, някога
ми го каза.
– И ти ѝ повярва? – погледна го
гя с поглед, замъглен от на-пиращите
в нея сълзи.
– Тя никога не ме е лъгала –
прошепна мъжът ѝ. – А когато един
ангел с красиви кафяви очи ти
говори, най-добре е да го послушаш.
Джулия се разсмя горчиво.
– Мисля, че твоят ангел с кафяви
очи се прецака.
Гейбриъл помръкна и с мъка
овладя емоциите си.
– Не знам какво да ти кажа, за
да не приличам на патриархален
контролиращ задник.
 – О, нима сте безмълвен,
професоре?
Той стисна устни.
-Да.
– Нищо, опитайте.
– Знам, че не искаше точно това.
Знам, че моментът е крайно
неподходящ. Но нищо не мога да
направя. Щастлив съм.
– А аз съм ужасена. Ще бъда
майка двайсет и четири часа в
денонощието, седем дни в
седмицата. Няма да мога да уча за
изпитите си, няма да имам време за
проучвания за дисертацията си. Не и
след като ще трябва да се грижа за
бебето. Точно това се опасявах, че ще
стане – стисна тя очи и две сълзи се
стекоха по бузите ѝ.
Гейбриъл ги изтри с пръст.
– Говориш така, сякаш ще бъдеш
самотна майка, Джулиан. Но не си.
Ще направя всичко възможно бебето
и отговорностите ти по него да не те
провалят. Ще говоря с Ребека и ще я
помоля да се премести при нас. Ще
си взема отпуск по бащинство, ако
трябва, и…
– Отпуск по бащинство?
Сериозно ли говориш? – погледна го
тя смаяно.
– Абсолютно. Ще бъде истински
кошмар за бебето да бъде оставяно с
мен, убеден съм. Но ще направя
всичко по възможностите си, за да
завършиш програмата си. Каквото е
нужно.
– Никога преди не си се грижил
за бебе.
Гейбриъл я погледна с укор.
– Завършил съм Принстън,
Оксфорд и Харвард. Напълно съм
убеден, че мога да се науча как да се
грижа за едно бебе.
– Грижите за дете не са същото
като покоряването на върховете на
Бръшляновата лига.
– Ще направя проучване. Ще
прочета всички важни книги за
новородени още преди бебето да се
роди.
– Колегите ти ще ти се
присмиват.
– Нека – светнаха гневно сините
му очи.
Устните на Джулия се извиха в
подигравателна усмивка.
– Ще бъдеш до лакти в мръсни
памперси, ще переш и гладиш
бебешки дрехи, ще спиш само по
няколко часа и ще се опитваш да
успокояваш малък ревящ тиран с
колики, като му четеш приспивни
приказки. На английски. Защото не
мисля, че ще намериш подходящ
текст в Данте за приспиване.
– Ще цитирам известна фраза:
"Не ме жалете!".
Джулия го стисна за ръката.
– Може да имаш проблеми в
катедрата. Ще кажат, че не си
достатъчно отговорен. Това ще
попречи на бъдещето ти, вероятно
няма да имаш възможност за
стипендии и грантове…
– Аз съм преподавател на
официален щат. Майната им.
За миг Джулия изпита желание
да се изсмее. Толкова решителен и
сладък бе съпругът ѝ. Но не успя.
– Сериозен съм, Джулиан.
Майната им. Какво могат да ми
направят? Ако не се случи нещо
апокалиптично, договорът ми е
бетонен. Как ще избирам да
организирам семейния си живот е
единствено моя работа.
– Защо си толкова решен да го
направиш?
– Защото те обичам. Защото вече
обичам и детето ни, макар че той
или тя е по-малко от зрънце грозде –
погали я нежно по лицето. – Не си
сама. Имаш съпруг, който те обича и
е щастлив, че ще си имаме бебе.
Няма да преминеш през това сама.
Гейбриъл се умълча, после
снижи гласа си до шепот.
– Стоя точно тук, до теб. Не ме
отблъсквай.
Тя затвори очи и се вкопчи в
ръката му.
– Страх ме е.
– Мен също. Но кълна се в Бог,
Джулиан, всичко ще бъде на-ред. Ще
се постарая.
– А ако нещо се обърка?
Той долепи чело до нейното.
 – Надявам се, че нищо лошо
няма да се случи. Не трябва да
започваме това пътешествие с
мисълта за ужасните неща, които
могат да ни сполетят. Ти си тази,
която ме научи да се надявам на
доброто. Не се отчайвай.
– Как можа да се случи това?
Той бръкна в джоба си за
кърпичка и избърса лицето ѝ.
– Ако не знаеш как е станало,
скъпа, значи очевидно не го правя
както трябва – отбеляза той с лека
самодоволна усмивка, която се опита
да прикрие, но не успя.
Джулия отвори очи и г о видя,
гледащ я с видима мъжка гордост.
– Супермен – промърмори тя. –
Трябваше да знам, че имаш магия в
гените си.
– Ами, да, мисис Емерсън, имам
магия… в дънките си. С го-товност
ще ви изнеса някое магическо шоу по
всяко време. Само трябва да
пожелаете.
Джулия завъртя очи.
– Много смешно, Супермен.
Той я целуна нежно. Целувката
на мъж, който току-що бе по-лучил
това, което бе желал най-много от
любимата си. Най-желаният, най-
неочакван дар.
– Аз… се молех за това – каза
той колебливо.
– Аз също. Повече от веднъж.
Трябваше да знам, че свети
Франциск ще ни помогне и ще
настоява пред Бог, докато той не
отговори на молбите ни за дете.
– О, не знам за това – потупа с
пръст нослето ѝ Гейбриъл. – Един
млад учен ме убеди, че свети
Франциск изразява и постига
желанията си е мълчание. Може би
не е казал нищо. Може би просто си
е стоял там.
– О, казал е нещо. Това е
неговият начин да ми покаже, че
док-ладът ми е погрешен и всъщност
се е борил за душата на Гуидо.
– Съмнявам се. Както и
професор Удхаус. Мисля, че свети
Франциск постоянно разказва за теб
на ограничения кръг от бла-
гословени души.
– Няма за какво толкова да ме
хвали напоследък. Бях каприз– на и
егоистична.
– Не е вярно – прекъсна я със
строг тон Гейбриъл. – Беше из-
ненадана, също като мен, но ти имаш
повече за губене. Както казах и по-
рано, ще се постарая това да не се
случи.
Притисна я в прегръдката си.
– Не очаквах молбата ми да бъде
изпълнена. Още не съм свикнал с
идеята, че Бог ме изслушва наистина,
какво остава да отговори на
молитвите ми.
– Може би това е истинският
смисъл на щедростта на Бог – че я
излива върху нас неочаквано.
– Рип ………………
Джулия повдигна вежди.
– Иврит?
– Именно. Означава: "От твоята
уста в Божиите уши".
В тялото ѝ се разля топлина.
– Ще научим детето си на иврит.
И на италиански. И ще му разкажем
всичко за прочутия му дядо
Бенджамин Шпигел.
– И за прочутата му майка,
професор Джулиан Емерсън. Ще
довършиш програмата си, Джулиан,
и ще станеш преподавател. Кълна ти
се.
Тя зарови лице в зимното му
вълнено палто.
Глава 70
1 януари 2012 г.
Стоуи, Върмонт
Пол седеше до камината на
хижата в ранните сутрешни часове.
Хедър и Крие отдавна си бяха
легнали след посрещането на Новата
година, оставайки Пол и Алисън да
допият бирите си.
И двамата седяха на пода.
Алисън се взираше в Пол с нераз-
гадаемо изражение на красивото си
лице.
– Помниш ли първия ни път
заедно?
Той се стресна и за малко да
разлее бирата си. Закашля се не-
ловко.
– Какво? Защо ме питаш за това?
Тя погледна встрани, видимо
смутена.
– Просто се чудех дали някога
мислиш за това. Съжалявам. Не
биваше да повдигам темата.
Пол започна да отлепва нервно
етикета от бутилката "Самю– ел
Адамс", докато чакаше сърцето му да
забие отново нормално.
– Ти често ли мислиш за това?
Пол държеше на Али и не
искаше тя да се чувства зле. Не
искаше да се срамува от миналото
им. Той определено не се срамуваше.
– А ти?
– Ти скъса с мен, помниш ли? –
вдигна отново бирата си Пол. –
Какво целиш с това?
– Просто се чудех дали някога
мислиш за мен по такъв начин…
– Разбира се, чс да. Но какво
искаш да направиш – да ме из-
мъчваш ли? Аз трябваше да спра да
мисля за теб така, иначе… – сега бе
негов ред да изглежда смутен.
– Съжалявам.
Али обви ръце около коленете
си и отпусна глава върху тях.
Погледна го на светлината от
пламъците в камината. Изглеждаше
толкова самотна. Толкова тъжна.
Пол се размърда.
– А ти как мислиш за мен? –
попита накрая.
 – Мисля за начина, по който
миришеш. За това как ми шепне-ше в
ухото. Как ме гледаше, когато.. –
усмихна му се леко. – Вече не ме
гледаш така. Разбирам защо. Сбърках
и сега трябва да живея с тази грешка.
– Може би всичко се случва с
определена причина – Пол не
откъсваше поглед от пламъците.
– Може би. Просто ми се иска да
върна всичко назад. Да не бях
толкова глупава.
– Трудно беше да се поддържа
връзка от разстояние. Постоянно
спорехме.
-Спорехме за глупости.
– Да, така е.
– Съжалявам.
 Сега Пол я погледна.
– Престани да го казваш.
Направи това, което си смятала за
необходимо. Преодолях го. Край на
историята.
– За това съжалявам най-много –
прошепна тя.
– За кое?
– Че го преодоля.
Погледите им се срещнаха и Пол
можеше да се закълне, че в нейните
очи имаше сълзи.
– Не ме разбирай погрешно.
Спомените ми от връзката ни са
хубави, щастливи спомени. А след
като се разделих с теб и започнах да
излизам с друг, не можех да се спра и
мислех само за теб.
 – Излизаше с мъж на име Дейв,
нали?
-Да. Бяхме колеги. Но той сс
премести в Монпелие.
– Не бяхте заедно дълго.
Тя отново отпусна брадичка на
коленете си.
– Той беше мил, но не колкото
теб.
– Нарани ли те? – погледна я
притеснено Пол.
– Не. Но когато правехме секс,
никога не ме гледаше. Винаги бе със
затворени очи. Никога не почувствах,
че е наистина там, с мен. Можех да
бъда която и да е. Всяко момиче,
което би завел у дома, а не неговата
специална приятелка.
 – Али, аз…
Тя го прекъсна:
– Не можех да не го сравнявам с
теб. Затова заговорих за пър-вия ни
път заедно. Как настояваше да се
опознаем добре, преди да правим
секс. Как нае стая в хотела –
изражението ѝ бе замислено, някак
замечтано. – Винаги ме караше да се
чувствам специална, още преди да
ми кажеш, че ме обичаш.
– Ти си специална.
Тя го погледна.
– Смяташ ли, че можем да
започнем отново, там, откъдето
спряхме?
-Не.
Али трепна от рязкостта на
отговора му.
Той посегна и хвана ръката ѝ.
– Все още изпитвам чувства към
теб. Но не съм готов да се впускам в
нещо ново точно сега. Дори и да бях,
не можем да тръгнем оттам, където
спряхме. И двамата вече сме
различни.
– Не ми изглеждаш различен.
– Но съм. Повярвай ми.
Алисън стисна ръката му.
– Никога не съм вярвала на друг
човек повече, отколкото на теб.
Завиждах на Джулия. За начина, по
който произнасяш името ѝ. Защото
преди така произнасяше моето име.
Но аз скъсах с теб и ти започна да
изпитваш същите чувства към друга.
Щях да си мълча, ако нещата между
вас бяха потръгнали. Но сега е
различно.
Пол отпи дълга глътка от бирата
си и поклати глава.

***

На втори януари Пол трябваше

да тръгне за годишната сбирка на
Асоциацията по съвременни езици,
която щеше да се проведе в Сиатъл.
Интервютата му за евентуална
бъдеща работа щяха да се проведат
тогава.
Алисън го откара до летището в
Бърлингтън. Преди да излезе от
колата, му подаде малка подаръчна
торбичка.
– Малко шоколадови курабийки,
които направих. И една книга.
Пол ѝ благодари с усмивка.
– Коя книга?
– "Разум и чувства".
– Джейн Остин? Защо? –
погледна я той изненадано.
– Реших, че може да откриеш
нещо в нея.
– Благодаря ти – каза той. –
Поне така мисля…
– Моля. Ще ми липсваш.
– И ти на мен. Ела тук –
прегърна я топло той.
В отговор тя го целуна нежно,
но настоятелно по устните. За нейна
изненада Пол не се отдръпна, а като
че ли отвърна на целувката ѝ.
– Скоро ще се върна у дома –
каза той, когато се откъснаха един от
друг.
Алисън се усмихна широко и с
надежда, махайки му с ръка, докато
той влизаше в летището.
Глава 71
10 януари 2012 г.
Ню Йорк
Криста Петерсън влезе в
сградата на катедрата по
Италианистика в Колумбийския
университет. Бе прекарала приятна
коледна ваканция при родителите си
в Торонто и дори се бе насладила на
една кратка афера. Сега нямаше
търпение да се посвети отново на
учението си и да продължи
пътуването си към кариерата на
специалист по литература на Данте.
С любопитство изпразни
кутията си за съобщения в катедрата
и седна на съседното кресло, за да
прегледа пощата. Голяма част бяха
рекламни брошури, с изключение на
едно печатно обявление. Криста го
прегледа набързо.
В нег о се съобщаваха имената
на трима специалисти по Данте,
които щяха да посетят катедрата през
следващите две седмици като
кандидати за свободното
преподавателско място. Тя прочете
имената два пъти и се отпусна
успокоено в креслото. Усмихна се.
Но не заради изброените имена.
Не, усмихна се, защото едно
конкретно име не бе споменато в
списъка. Изглежда, че плановете ѝ да
отмъсти на професор Джузепе
Пачиани вече даваха плодове.
 Прибра съобщението в джоба си,
изхвърли останалата поща в кошчето
за боклук и се приготви да излезе от
сградата, когато професор Барини я
спря.
– Мис Петерсън, трябва да
говоря с вас.
– Разбира се – Криста послушно
я последва в кабинета ѝ.
Професор Барини остави
вратата леко открехната, преди да
седне зад бюрото си.
– Искам да ви благодаря, че сте
приели съвета ми за професор
Пачиани. Забелязах, че не е включен
в окончателния списък с
кандидатурите за преподавателското
място – Криста не направи опит да
прикрие задоволството си.
Лучия пренебрегна коментара ѝ
и извади една папка, преглеждайки
набързо съдържанието ѝ. После
погледна Криста над рамките на
очилата си.
– Имаме проблем с вас.
– Проблем? Какъв проблем?
– Предполага се да изберете
трима преподаватели, които да
присъстват в комисията за устния ви
изпит, но бях информирана от
преподавателския състав, че никой
не желае да го направи.
– Какво? – погледна я смаяно
Криста.
– Никога досега не се е случвало
подобно нещо. Като ръково-дител на
тази катедра не мога да принудя
преподавател да участва в комисията
ви. А дори и да можех, нямаше да го
направя.
Липсата на желание у тях
означава, че се съмняват, че ще
отговорите на очакванията им.
Криста не можеше да повярва на
ушите си. Беше немислимо нито
един член на преподавателския
състав да не желае да работи с нея.
Никой не ѝ беше показвал по
никакъв начин, че изпитва такава
антипатия към нея.
Поне не открито.
– Какво означава това?
Лучия въздъхна.
– Означава, че за съжаление ще
прекратим магистърската ви
програма през май и ще трябва да
продължите обучението си някъде
другаде.
– Не може да го направите!
Лучия затвори досието на
Криста с рязко движение.
– Има определени изисквания за
нивото на работа на студен-тите ни в
магистърската програма за
получаване на степента магистър по
философия. Според преподавателите
вие не предлагате достатъчно
качествени проекти.
– Но това… това е нечувано! –
развика се Криста. – Изпълнила съм
всичките си задачи. Имам прилични
оценки. Никой не ми е дал
отрицателен коментар. Не можете да
ме изгоните от програмата
своеволно!
– В този университет не правим
нищо своеволно, мис Петерсън.
Имаме стандарти. Вярно е, че сте
изкарали задължителните курсове,
но трябва да вземете и устния си
изпит. Както споменах, никой не
желае да бъде във вашата изпитна
комисия. Това означава, че няма да
успеете да завършите програмата.
Криста се огледа безпомощно из
стаята, опитвайки се да намери
решение за проблема.
– Нека да говоря с тях. Ще се
срещна с преподавателите и ще им
обясня своя случай.
 Лучия поклати глава.
– Не мога да позволя да
направите това. В момента те са при-
ложили писмо с отказ към досието
ви. Ако отидете при тях след този
факт, ще го възприемат като тормоз.
Криста се намръщи при този
намек.
– Това е нелепо. Няма да ги
подлагам на никакъв тормоз.
Лучия я изгледа продължително.
– Дори да е така, не мога да ви
позволя да говорите с тях.
Криста почувства, че контролът
върху ситуацията отново ѝ се
изплъзва.
Но не ѝ хрумна, че може би така
се бяха почувствали Гейбриъл и
Джулиан, изправени пред
дисциплинарната комисия в
Торонто.
– Прекалено късно е да
кандидатствам в други магистърски
програми. Това ще ме съсипе – каза
тя и брадичката ѝ започна да
потрепва.
– Не е задължително. Много
програми получават апликации до
март месец. Асистентката ми ще ви
помогне да ги намерите. Може би ще
помислите за връщане в Канада.
– Но аз искам да остана тук.
Професор Мартин каза…
– Професор Мартин не ръководи
тази катедра, а аз – Лучия кимна към
вратата. – Осъзнавам, че това е
разочарование за вас, но може би в
друг университет ще имате по-голям
успех.
– Трябва да има нещо, което да
се направи. Моля ви – наведе се
напред Криста и я погледна
умолително.
– Може да се обърнете с молба
към декана, ако искате, но
университетските правила ѝ
забраняват да изисква от
преподавателите да участват в
изпитни комисии. Опасявам се, че
няма как да ви помогне – Лучия
отново кимна към вратата. –
Асистентката ми ще ви насочи към
други програми. Пожелавам ви
успех.
 Криста се загледа в нея,
изпаднала в пълен шок. На излизане
от кабинета на Лучия Барини си
спомни какво бе казал Пачиани в
Оксфорд.
Не искаш професор Пиктън да
ти е враг. Не разбираш ли научната
система на отношенията учител-
ученик? Катедрите по целия свят са
пълни с нейни обожатели.
Ръководителката на катедрата ти в
Колумбийския е била нейна
докторантка.
В крайна сметка Пачиани се бе
оказал прав.
Глава 72
В мига, в който осъзна истината,
ѝ хрумна и решението на проблема ѝ.
Просто трябваше да продължи
образованието си извън
патронажната система на професор
Пиктън. А това означаваше да
проучи миналото на всеки
преподавател във всеки университет,
който предлагаше докторска
програма за проучвания на Данте.
Предстояха ѝ усилни дни в
проучване само за да открие
възможност за кандидатстване в
някоя програма.
Кармата неуморно
продължаваше да си върши работата.
 Хората, които години наред са
се борили с различни видове
страхове и притеснения, не се
справят добре с новите силни
вълнения. Когато се върнаха в
Кеймбридж, и Джулия, и Гейбриъл
си уредиха часове при терапевтите
си.
Д-р Уолтърс предложи няколко
различни стратегии за Джулия, с
които тя да преодолее притесненията
си за бременността, но наблегна на
факта, че Джулия трябва да поиска
помощ и после да я приеме, а не да
се опитва да прави всичко сама.
Д-р Таунсенд безпогрешно
разпозна страховете на Гейбриъл за
здравето на жена му и на нероденото
им дете. Но бе доволен от прогреса,
който той бе постигнал през лятото.
Посетиха и д-р Рубио, която
потвърди бременността и определи
термина на Джулия – около шести
септември. Насрочиха поредица от
часове за ултразвук за бебето и за
проверка на евентуални маточни
фиброиди. Джулия трябваше да
следва определен режим на хранене
и да започне да приема хранителни
добавки за укрепване на своето
здраве и на здравето на бебето.
Бе инструктирана и да избягва
орален секс със съпруга си.
– Моля?! – отекна изненаданият
глас на професора из малкия
кабинет.
 – Никакъв орален секс – и от
двете страни – по време на бре-
менността – повтори отчетливо д-р
Рубио.
– Това е нелепо.
Докторът го изгледа критично.
– И откога станахте специалист
по акушерогинекология, мистър
Емерсън?
– Ако обичате, бил съм в
Харвард. А вие къде сте завършили,
някой колеж със специалност
политика срещу оралния секс ли?
-Скъпи – постави успокоително
ръка на рамото му Джулия. – Д-р
Рубио се опитва да помогне на нас и
на бебето. Искаме то да бъде здраво.
– Кунилингусът е здравословен
– измърмори Гейбриъл. – Мога да го
докажа.
Д-р Рубио изруга тихо на
испански.
– Ако въздухът влезе във
вагината, може да причини въздушна
емболия, а това ще увреди бебето.
Съветвам пациентите си да не се
отдават на този вид орален секс. Не
съм ви нарочила специално вас,
професор Емерсън. Така, ще се
видим на следващия преглед. Не
забравяйте – никакъв кофеин,
никакви сурови млечни продукти,
никакво сирене "Бри" или
"Камембер", никакъв алкохол,
никакви раци и миди, никакво суши,
никакво фъстъчено масло и
определено – никакъв орален секс.
– Да бяхте казали накратко
"никакви удоволствия". Какво, по
дяволите, остана? – оплака се мрачно
Гейбриъл.
Джулия се разсмя нервно.
– Сигурна съм, че ще намерим
нещо. Благодаря ви, д-р Рубио.
Гейбриъл откара Джулия до
близката книжарница на "Барне енд
Нобъл", откъдето се сдобиха с три
книги за бременността, в които
пишеше, че кунилингусът не е
проблем, стига във вагинага да не
влиза въздух.
После се прибраха у дома,
където професорът се зае решително
да доказва и на практика гледната си
точка.

***

– Не съм сигурна, че трябва да

ме придружиш на следващия ми
преглед – каза Джулия една сутрин.
Беше двайсет и първи януари,
датата на първата годишнина от
сватбата им. Ребека – която бе
развълнувана от възможността да
стане бавачка – бе дала къщата си в
Норууд под наем и се бе преместила
в една от стаите за гости.
Присъствието ѝ успокояваше
Джулия, особено след като и двамата
с Гейбриъл нямаха майки, които да
ги напътстват по време на
бременността ѝ.
– Ще идвам на всичките ти
прегледи. Рубио не може да ме
уплаши – каза нервно Гейбриъл,
докато закопчаваше ризата си. – А и
тя не знае всичко.
Джулия реши да не спори с него.
Беше във втория месец на
бременността си и вече чувстваше
нейните ефекти. Гърдите ѝ се бяха
увеличили и бяха много
чувствителни. През повечето време
бе изтощена и усещаше остро
всякакви миризми. Накара Гейбриъл
да не носи повече "Арамис", защото
не можеше да понася силния му
аромат. И се отърва от всичките
ванилови продукти, като ги замени с
други с аромат на грейпфрут – един
от малкото, които все още търпеше.
За радост на Гейбриъл
хормоните ѝ също бяха повлияни от
бременността и Джулия настояваше
за секс по няколко пъти на ден. Той с
удоволствие се подчиняваше на
заповедите ѝ, както би направил
всеки истински джентълмен.
– Добре ли си? – попита я той.
Тя продължи да закопчава
дънките си.
– Виж, Гейбриъл, все още ми
стават!
Той я целуна по челото.
– Страхотно, скъпа. Но може би
е време да почнем да пазаруваме
дрехи за бременни.
– Не искам да прекарам
годишнината си в пазаруване.
– Няма да се наложи. Но все пак
ще минем покрай магазините на
"Копли Плейс", преди да отидем в
"Плаза" за уикенда.
– Добре – каза примирено тя.
Когато слязоха в кухнята за
закуска, стомахът ѝ вече се
бунтуваше. Забеляза чинията с омлет
на масата. Гейбриъл режеше бекон за
себе си. Джулия усети как нещо се
надига в гърлото ѝ.
– Не се чувствам добре – каза тя
и затвори очи.
– Купих джинджифилова бира –
каза Ребека. – Тя помага. Ей сега ще
ти донеса.
Преди Джулия да отговори,
почувства как стомахът ѝ натежава.
Закри устата си с ръка и се втурва
към банята.
Гейбриъл я последва.
– Скъпа – наведе се той до нея и
отметна косата ѝ назад.
Тя беше на колене, навела глава
над тоалетната. Повърна отново и
отново, докато стомахът ѝ напълно
се изпразни.
Гейбриъл потърка гърба ѝ с
ръка. Подаде ѝ кърпа, за да се из-
бърше.
– Това сигурно е любовта –
измърмори тя между две глътки вода.
– Какво? – застана той до нея.
 – Държахте ми косата,
професорс. Явно ме обичате.
Той протегна ръка към корема
ѝ.
– Спомням си, че и ти веднъж се
погрижи така за мен, когато ми бе
зле. И това беше, преди да ме
обикнеш.
– Винаги съм те обичала,
Гейбриъл.
– Благодаря ти – целуна я той по
челото. – Създадохме това мъниче
заедно. Няма да ме изплашиш с
телесните си течности.
– Запомни го за времето, когато
ми изтекат водите.
Двамата се разходиха спокойно
из "Копли Плейс", преди да отидат в
италианския ресторант в северния
край на булеварда за вечеря.
Същата вечер Джулия се съблече
бавно в хотелския им апар-тамент,
пускайки дрехите си да паднат на
пода. Гейбриъл гледаше тялото ѝ с
възхищение, особено напращелите ѝ
пораснали гърди.
– Красотата ти винаги ми спира
дъха.
Джулия почувства, че се
изчервява.
– Комплиментите ти винаги ме
изненадват.
– А не трябва. Може би не ги
правя прекалено често. Вече не сме
младоженци.
– Не, не сме.
 – Честита годишнина, мисис
Емерсън.
– Честита годишнина, мистър
Емереън.
Той бръкна в джоба на сакото си
и извади оттам синя кутийка, увита с
бяла сатенена панделка.
Джулия трепна.
– О, съжалявам, Гейбриъл. Имах
подарък за теб, но го забравих у дома
– потърка челото си. – Надявам се, че
не придобивам мозък на бременна.
– Мозък на бременна?
– Д-р Рубио каза, че за
бременните жени е типично да имат
проблеми с краткосрочната памег.
Вероятно се дължи на хормоните.
– Не се нуждая от подарък, но ти
благодаря, че си помислила за мен.
– Звездата на Давид на сребърна
верижка. Знам, че не носиш бижута –
освен това – посочи тя към халката
му. – Но реших, че…
– Разбира се, че ще я нося.
Благодаря ти – погледна я с нежност,
докато ѝ подаваше кутийката.
Когато я отвори, вътре намери
диамант, висящ на дълга пла-тинена
верижка. Джулия го погледна
въпросително.
– Същият е като обиците на
Грейс – обясни Гейбриъл.
– Красив е – докосна Джулия
камъка, докато той закачаше
украшението на шията ѝ. – Благодаря
ти.
 – Благодаря ти, че си заедно с
мен – прошепна той, целувайки
нежната извивка на раменете ѝ.
– Не бих казала, че беше особено
мъчително. Имаме своите върхове и
спадове като всяка двойка.
Той се изправи и я хвана за
ръката.
– Нека се постараем върховете
ни да бъдат повече и по-велики от
спадовете ни.

***

След като се посветиха на

любовните си занимания, двамата се
сгушиха един в друг в леглото.
 – Уплашен ли си? – попита
Джулия съпруга си.
Устните на Гейбриъл се извиха
нагоре.
– Ужасен съм.
– Тогава защо се усмихваш?
– Защото част от мен расте
вътре в тебе. Красивата ми жена
носи моето дете.
– След няколко месеца ще сме
истинско семейство.
– Ние вече сме семейство –
погали я той по косата. – Как се
чувстваш?
– Уморена. Почти заспах на
една от лекциите тази седмица.
Трудно ми е да стоя будна следобед
без кафе.
 Той я погледна притеснено.
– Трябва да си почиваш повече.
Може би трябва да се прибираш у
дома и да подремваш преди
следобедните лекции.
Джулия се прозя.
– Бих искала, но нямам
достатъчно време. Просто трябва да
си лягам по-рано. Което означава, че
трябва да правим секс веднага след
вечеря.
– Не възразявам – измърмори
той. – Надявам се да е момиче…
Джулия се изненада.
– Защо?
– Искам да глезя някого, както
глезя теб. Малък ангел с кафяви очи.
– Това ми напомня… Докато
разберем какъв е полът на бебето, не
искам да го наричаме то. Не ми
харесва.
– Добре, ще го наричаме нея или
бебето.
Ръката на Джулия се плъзна към
корема ѝ.
– Защо си сигурен, че е момиче?
Мисля, че ще имаме момче.
– Не, то е тя. И трябва да
измислим подходящо име.
– Какво например? Беатричс?
– Не – каза той гихо. – Има само
една Беатриче. Можем да я наречем
Грейс.
Джулия се замисли за момент.
– Не съм готова още да взема
решение, но Грейс определено е
възможен вариант. Но все си мисля,
че ще е момче. Засега просто ще го
наричаме Ралф.
– Ралф? Защо Ралф?
– Това е хубав прякор. Мога да
го наричам и Фъстък, но така
наричахме Томи, преди да се роди.
Гейбриъл цъкна с език.
– Умът ти функционира
очарователно. Сега заспивай, мамче.
Сутрините идват много рано
напоследък.
Целуна я по челото, преди да
изгаси лампата. Носле взе жена си в
прегръдката си.

***
 Няколко часа по-късно се
събуди от ръка, галеща нежно голите
му гърди.
– Скъпа? – попита сънливо той.
– Съжалявам, че те събуждам –
приближи се тя към него,
притискайки се в бедрата му.
Устните ѝ почнаха да обсипват с
целувки гърдите и врата му.
– Не можеш да спиш ли?
– Не, не мога.
Ръката ѝ погали корема му,
после продължи надолу.
Сънливостта му изчезна в миг.
– Имаш нещо, от което се
нуждая.
– Сигурна ли си?
– Съжалявам, че те събудих, но
наистина трябва да правим секс сега.
Веднага.
– Веднага?
– Веднага. Моля.
Той отметна чаршафа встрани.
– Прави с мен каквото желаеш.
Тя веднага го яхна. Когато се
наведе над него, за да го целуне,
Гейбриъл хвана наедрелите ѝ гърди в
шепите си.
– Покани ме вътре – прошепна
той, като се притисна към нея.
– Имаш ли нужда от покана?
Гейбриъл погледна в
разширените ѝ от вълнение очи.
– Бих могъл да прекарам вътре в
теб до края на живота си и ще умра
щастлив. Ти си моят дом.
 Джулия застина при внезапната
уязвимост, която се изписа на лицето
на мъжа ѝ.
– Ще ме разплачеш. Вече съм
прекалено емоционална.
– Без сълзи, моля те.
– Тогава, ето… заповядай –
прошепна тя и повдигна бедрата си,
за да се намести върху него. Той
бавно проникна в нея.
– У дома – каза той.
Джулия не си направи труда да
изтрие сълзите си.
– Обичам те толкова много.
Гейбриъл я намести отгоре,
ближейки и смучейки гърдите ѝ.
След минути двамата пъшкаха и
стенеха, възбудени до крайност.
 – Добре ли е така? – плъзнаха се
ръцете му по бедрата ѝ.
Очите ѝ бяха затворени,
розовите ѝ устни – леко открехнати.
Когато тя не отговори, Гейбриъл
постави нежно ръката си на лицето
ѝ.
-Джулия?
Тя го погледна.
– Добре е… Толкова е добре.
– По-бързо – прошепна
Гейбриъл.
Джулия се повдигна и спусна
рязко върху него, отново и отново,
докато и двамата се строполиха един
до друг щастливо изтощени.
Глава 73
31 януари 2012 г.
Кеймбридж, Масачузетс
Професор Кейтрин Пиктън
стоеше в аудиторията в Харвард и
оглеждаше тълпата. Беше изнесла
лекцията си половин час след
лекцията на професор Джеръми
Мартин. Отговори на няколко
въпроса и получи подарък от
професор Грег Матюс от името на
факултета по Романски езици и
литература.
Още не бе имала време да
поздрави семейство Емерсън.
Нямаше търпение. Бяха я поканили в
дома им за вечеря, за да избегне
кулинарните експерименти на Грег.
– А, ето къде сте! – острият
британски акцент на професор
Пиктън отекна над шумотевицата от
дузина други разговори. Запъти се
към една от редиците, право към
мястото, където седешс Джулия, а
Гейбриъл бе изправен до нея и
разговаряше с прекия ръководител на
жена си, професор Маринели.
– Кейтрин – поздрави я топло
той и я целуна по бузата.
– Гейбриъл и Джулиан! Радвам
се да ви видя – обърна се към
професор Маринели. – Чечилия,
очарована съм да те видя, както
винаги.
– Аз също.
 Двете жени се прегърнаха.
– Говори ли вече с Джеръми? –
обърна се Кейтрин към Гейб-риъл.
– Не – отвърна студено той.
– Мисля, че е крайно време
двамата да заровите томахавката. Не
си ли съгласен?
Чечилия ги погледна и вежливо
се извини, за да се присъедини към
друга група, в която разговорът
нямаше да бъде толкова напрегнат.
– Нямам проблем с Джеръми –
каза засегнато Гейбриъл. – Джеръми
има проблем с мен.
Кейтрин се тросна:
– Значи няма да имаш нищо
против, ако го доведа тук.
Запъти се към Джеръми Мартин
и бързо му каза нещо.
Джулия се притесняваше какво
ще се случи. Беше очевидно,
че професор Мартин не искаше
да говори с Гейбриъл. Той погледна
към тях, после пак към Кейтрин и
поклати глава.
Кейтрин явно го сгълча и след
минута двамата тръгнаха към
Емерсън.
– Я виж ти… – прошепна
Джулия, хващайки Гейбриъл за ръ-
ката.
– Емерсън – каза с равен тон
професор Мартин, докато приб-
лижи.
– Джеръми.
Кейтрин погледна между
двамата мъже и се намръщи.
– Добре, стига вече. Стиснете си
ръцете.
Гейбриъл пусна ръката на
Джулия, за да стисне тази на бившия
си приятел.
– Съжалявам за неприятностите,
Джеръми.
Джулия погледна съпруга си
изненадано.
Професор Мартин очевидно
също бе смаян. Пристъпи от крак на
крак, очите му пробягаха от лицето
на Гейбриъл към Джулия и обратно.
– Разбирам, че имате повод за
поздравления. Имате годишнина от
сватбата, нали така?
– Точно така – намеси се
Джулия. – Благодаря, професор
Мартин.
– Джеръми, моля те.
– Знам, че сме ти длъжници.
Няма да го забравя – понижи глас
Гейбриъл.
Джеръми отстъпи назад.
– Сега не му е нито времето,
нито мястото.
-Тогава може би да поговорим в
коридора? Хайде, Джеръми,
приятели сме от години. Опитвам се
да ти се извиня.
Джеръми се намръщи.
– Добре. Дами, извинете ни –
кимна той към Кейтрин и Джу-лия,
преди да последва Гейбриъл в
коридора.
 – Това мина добре – обърна се
Джулия към Кейтрин.
– Ще видим. Ако се върнат, без
да се е проляла кръв, ще се съглася с
теб – просветнаха дяволито очите на
Кейтрин. – Да надникнем ли през
вратата?
*
Гейбриъл и Джулия бяха решили
да не казват за бременността ѝ по
време на вечерята с Кейтрин у дома
им. Не искаха да я разкриват на
никого до началото на второто
тримесечие. Въпреки това не
направиха нищо, за да скрият
издайническия семеен джип "Волво",
който Гейбриъл бе купил наскоро за
нарастващото им семейство,
паркиран на алеята пред къщата.
Докато Гейбриъл бе в кухнята и
правеше кафе, Кейтрин обърна
всевиждащите си очи към Джулия и
потропа с пръст по масата.
– Очакваш дете.
– Какво? – трепна Джулия и
инстинктивно премести чашата си с
вода встрани, за да не я разлее.
– Очевидно е. Не пиеш. Отказа
кафето. Съпругът ти, който
принципно е много внимателен, сега
направо кръжи над теб, сякаш си от
порцелан, като едновременно се
опитва да прикрие изключителната
си тестостеронна гордост. Не може
да ме заблудите.
– Кейтрин, още е много рано. Не
сме казали на никого, дори на
семейството ми.
– Мъдро решение. Може би ще е
добре да изчакаш и да кажеш на
катедрата си в последния възможен
момент– отпи замислено от чашата
си с вино Кейтрин.
– Страх ме е да им кажа.
– Защо?
Ръката на Джулия докосна
корема ѝ.
– По няколко причини.
Притеснявам се, че ще си помислят,
че не съм достатъчно сериозна и
Чечилия ще откаже да ми бъде
ръководител.
– Глупости. Чечилия има три
деца, две от които роди, докато беше
докторантка в Пиза. Следващият
проблем.
Джулия зяпна от изненада.
– Ааа… не знаех това.
– Познавам я от години. Тя е
работеща майка, твърдо решена да
отделя достатъчно време и на
семейството си. Затова прекарват
ваканциите си в Италия, така че
децата да бъдат с бабите и дядовците
си. Следващият проблем, казах.
– Притеснявам се, че ще загубя
стипендията си…
– Университетите са много
различни от времето, когато аз бях
студентка. Има законови мерки,
които не позволяват на катедрата ти
да направи подобно нещо. Имаш
право на отпуск по майчинство като
всяка друга жена. Всъщност, ако не
бъркам, в Харвард има специален
женски комитет, който се грижи за
правата на майките. Дори катедрата
ти да се ръководеше от някой глупак
или глупачка – а това не е така, пак
трябваше да се съобразяват с
правилата. Следващият проблем.
– Няма да си вземам отпуск по
майчинство. Но моята лекарка ми
каза, че ще са ми нужни поне шест
седмици да остана у дома, след като
бебето се роди. Тревожа се дали
няма да откажат да ми заверят този
семестър и да трябва да го повтарям.
Кейтрин се намръщи.
– Няма да си вземеш отпуск по
майчинство? Да не си полудяла?
Джулия се опита да протестира,
но Кейтрин вдигна сбръчканата си
възрастна ръка.
– Може да съм стара, но не съм
изкукала. Знам, че няма да бъде от
полза нито за програмата ти, нито за
бебето ти, ако не си вземеш отпуск
по майчинство. Имаш право на
такъв. Възползвай се.
– Няма ли да се намръщят във
факултета?
– Някои от старите фосили –
може би, но щом имаш подкрепата
на своята ръководителка, какво
значение има? Съветът ми е да
говориш с Чечилия и да я помолиш
за напътствие. Тя ще знае най-добре
както е подходящо да се направи. Не
позволявай мизогинистите да те
поставят в невъзможна ситуация –
Кейтрин се замисли. – Винаги съм
готова да се боря срещу
несправедливостта. Нека само се
опитат да ти навредят. Всъщност
почти се изкушавам да приема
предложението на Грег Матюс да се
присъединя към неговата катедра
само за да съм сигурна, че това няма
да се случи.
Джулия отново зяпна
изненадано.
– Обмисляш ли го?
– Реших да продам къщата си и
да напусна Торонто. "Ол Со– улс"
искат да приема постоянна позиция
в Оксфорд, но истината е, че в онзи
колеж с мъка успявам да понеса само
неколцина колеги. Вечерите ми в
общата трапезария са доста
неприятно преживяване.
– Ще бъде чудесно да си при нас
в Харвард.
– Замислям се за това – светнаха
очите на Кейтрин. – Тук е
истинският академичен живот. Тук
има действие. Грег обеща да
премести библиотеката ми лично.
Искам да приема предложението му
само за да видя как опакова книгите
ми една по една на ръка.
Джулия се засмя, като си
представи образно картинката.
– Радвам се, че с Гейбриъл ще
имате бебе. Независимо дали ще се
преместя в Харвард, надявам се, че
ще ми позволите да бъда възрастната
ексцентрична кръстница, която ще
купува потресаващо скъпи подаръци
на детето и ще го храни с неща,
които не са полезни за здравето.
– Не бих искала нищо повече от
това – стисна ръката на Кейт-рин
Джулия точно когато Гейбриъл се
върна с кафето.
Той ги погледна с подозрение.
– Какво става тук?
Кейтрин вдигна чашата си за
поздрав към него.
– Тъкмо казвах на Джулия, че
приемам високата чест да бъда
кръстница на бебето.
 *
Преди да си легне, Джулия
попита Гейбриъл за разговора му с
професор Мартин.
Мъжът ѝ се загледа в тавана.
– Мина по-добре от очакваното,
но се съмнявам, че някога ще ми
прости.
Джулия отпусна глава на
гърдите му.
– Съжалявам.
– Той смята, че съм му забил
нож в гърба и че съм предал цялата
катедра. Въпреки чс сватбата ни
донякъде е подобрила мнението му
за мен. Може би когато научи, че си
бременна, ще омекне още повече.
– Ти как се чувстваш?
 Гейбриъл сви рамене.
– Беше ми приятел. Съжалявам,
че се скарахме, но не съжалявам за
това, което сторих. Пак бих го
направил.
Джулия въздъхна.
– Е, денят не беше пълен провал.
Наслаждавах се как реагират
колежките ми на твоятя поява.
Устните на мъжа ѝ се извиха
лукаво.
– О, нима? И как реагираха.
Джулия се завъртя по корем.
– Сякаш никога преди не са
виждали секси преподавател. На-
прави им голямо впечатление с
твоето поло.
– А, да, полото. Те действат така
върху хората.
– Хъм… възхищаваха се по-
скоро на мъжа в полото. Гордеех се,
че съм с теб – заигра се с краищата
на чаршафа. – Но все още дочувам
разни слухове.
– Така ли? – повдигна
брадичката ѝ Гейбриъл, за да
погледне в очите ѝ.
– Жужа ми каза, че някои от
студентите говорят, че ти си ме
вкарал в докторантската програма.
– Копелета – изригна Гейбриъл.
– Криста е виновна за това.
– Не напълно. Ние направихме
своя избор и трябва да живеем с
него.
– Реалността на станалото и
картината, която виждат във въ-
ображението си, са на две
противоположни страни като
полюсите.
– Вярно е. Но ще ти е
любопитно да разбереш, че сега
клю– карстват и за Криста.
Гейбриъл я погледна с интерес.
– За Криста? Защо?
– Шейн, един от студентите в
докторската програма в моята
катедра, има приятел в
Колумбийския. Каза, че факултетът е
принудил Криста да напусне. Никой
от преподавателите не е искал да ѝ
бъде ръководител и да я изпитва.
Гейбриъл повдигна смаяно
вежди.
 – Сериозно ли? Когато бях в Ню
Йорк, Лучия спомена, че Кейтрин ѝ
се е оплакала от поведението на
Криста в Оксфорд. Но се съмнявам,
че прогонването ѝ има нещо общо с
нас. Лучия каза освен това, че
работата и проектите ѝ не са на
ниво.
– Възможно е да не се е
разбрала със специалистите по
Данте в нейната катедра. Те могат да
бъдат доста подмолни – намигна
Джулия на съпруга си.
– Нямам представа за какво
говориш – изсумтя Гейбриъл.
– Шийн каза, че Криста е на път
да получи докторската си степен в
Женева.
 – В Женева нямат собствена
докторска програма по Италиа–
нистика.
– Натам е тръгнала, ако
слуховете са верни.
Гейбриъл поклати глава.
– Ако се бе съсредоточила в
следването си в Торонто, а не в мен,
щеше още да е там. Първоначалната
ѝ апликация и предва-рителните
текстове, които представяше, бяха
доста добри. Но ма-шинациите ѝ я
провалиха. След това направи
колосална грешка, като се изпречи
на пътя на Кейтрин. Лучия се
изнерви.
– Защо?
– Кейтрин е една от най-добрите
в своята област. Ако някой иска да
публикува материали за Данте или
да кандидатства за грант, или да
получи работа, хората я търсят за
мнение. Ако тя те одобри, ще го каже
открито. Ако не те хареса, също няма
да премълчи. Никой не иска да я
дразни, защото може някой път да се
нуждае от подкрепата ѝ. Това се
отнася и за Лучия и катедрата ѝ.
Джулия присви устни.
– Не искам животът на Криста
да бъде съсипан. Просто искам да ни
остави на мира.
– Тя сама си го причини. Имаше
няколко възможности да премисли
ситуацията и да направи правилен
избор, но не го стори. Никой не я
кара насила да те саботира в
Оксфорд или да представя
посредствена работа в
Колумбийския.
– Предполагам, че си прав –
отпусна глава на възглавницата
Джулия.
– Университетите са странно
място.
– Почти като Марс. Само че с
повече секс.
Джулия се разсмя.
– Радвам се, че Кейтрин ме
хареса. Изтръпвам при мисълта
какво щеше да стане, ако не ме бе
одобрила.
– Аз също. Но във всеки случай
ще говоря с Грег Матюс,,за да
прекрати слуховете за теб.
– Не му се обаждай за това.
Може да се нуждая от помощта му за
друго.
– За какво?
– Кейтрин смята, че трябва да си
взема отпуск по майчинство. Иска да
говоря с Чечилия.
Гейбриъл потърка замислено
слепоочията си.
– А ти какво искаш?
– Трябва да говоря с Чечилия.
Но се надявах да изчакам поне
докато вляза във второто тримесечие.
Повече пом… – видя из-ражението
на Гейбриъл и спря, преди да каже
ужасната дума – …проблеми стават
по време на първите три месеца.
 – Ако искаш да си вземеш
отпуск по майчинство, трябва да го
направиш. Ако не искаш, не го
прави. Аз така или иначе ще си взема
отпуск. След отпуска по бащинство
ми дължат редовния годишен
творчески отпуск. Мога да остана с
бебето у дома две години.
– Няма ли някакво правило, че
не можеш да вземаш двата от-пуска
един след друг?
– Вероятно има – Гейбриъл
започна да гали нежно гърба й– Но
имам писмена клауза в договора си,
че ми дължат годишен творчески
отпуск след две години. Това беше
част от предложението им за работа.
– Неприятно ми е, че ще си
пропилееш творческия отпуск за това
– каза тихо тя.
Ръката му спря да се движи.
– Защо смяташ, че времето с
бебето ще бъде пропиляно?
– Няма да успееш да довършиш
книгата си.
– Сигурен съм, че ще имам
време да пиша. А дори да нямам, пак
ще си струва. Говори с Чечилия и
виж какво ще ти каже. Но каквото и
да е, не се тревожи. Обещах ти нещо
и смятам да го спазя.
Джулия се усмихна.
– Това е единствената причина
поради която не съм се побъркала
още.
Той я погледна настоятелно.
– Добре.
Глава 74
Април 2012 г.
– О, Джулиан, какво мога да
направя за теб? – Чечилия Ма–
ринели подкани докторантката си да
влезе в кабинета и ѝ махна да се
настани на удобното кресло,
разположено близо до голямото ѝ
бюро.
Чечилия бе около метър и
петдесет висока, с тъмна коса и сини
очи. Бе родом от Пиза и говореше
английски с акцент.
– Дойдох за съвет – Джулия
започна несъзнателно да кърши ръце.
– Казвай – погледна я
окуражително Чечилия.
 – Ами… Ще имам бебе.
– Поздравления! Това е добра
новина, нали? – премина ръко-
водителката ѝ на италиански,
усмихвайки се широко.
Джулия също отвърна на
италиански:
– Да, много добра. Но терминът
ми е през септември, в началото на
семестъра.
Чечилия сви рамене.
– Вземи си отпуска по
майчинство тогава и се върни на
след-ващата година.
– Не искам да изоставам и да
напускам програмата, затова няма да
вземам отпуск по майчинство.
Професор Маринели поклати
глава.
– Идеята не е добра. Принципно
през третата си година ще
преподаваш на студенти от долни
курсове и ще посещаваш линг-
вистични курсове, както и някои
други. После през зимата ще пишеш
основните си курсови проекти и ще
се явяваш на изпити.
След като бебето ти ще се роди
през септември, мисля, че препо-
даването ти и проектите ти трябва да
бъдат отложени за януари. И те ще
съвпаднат с изпитите ти. Това е
прекалено много – тонът на Чечилия
бе леко хладен.
– Не бях осъзнала това – каза
плахо и с треперещ глас Джулия.
 – Постъпи както решиш, но аз
определено бих си взела отпуск по
майчинство.
– Така ли?
Чечилия се отпусна в креслото
си за момент.
– Задачите ти ще бъдат
прекалено много за един семестър.
Колегите ти ще имат предимство
пред теб на главните изпити. А ти
нямаш право да се провалиш. За да
бъде честно и справедливо спрямо
теб, вземи си отпуск за една година.
Така ще поемеш курсовете си и ще
преподаваш следващия септември и
ще си вземеш изпитите през зимата.
Да, ще бъдеш назад с една година, но
това е по-добре, отколкото по
средата на семестъра да осъзнаеш, че
не можеш да се справиш с всичко.
Сърцето на Джулия се сви,
когато осъзна как плановете ѝ се
разбиват на пух и прах. Бясно
започна да търси други варианти.
– Някои от курсовете не се ли
предлагат и през лятото?
Чечилия забеляза реакцията на
студентката си и премина на
английски.
– Не, съжалявам.
Джулия започна да кърши ръце.
– Просто Гейбриъл ще си вземе
отпуск по бащинство от Бос-тънския
университет, за да не се налага да го
правя аз.
– Гейбриъл? С бебето? – разсмя
се Чечилия, като избъбри нещо
неразбираемо на италиански.
Очевидно намираше представата за
професора, грижещ се за бебе, за
изключително забавна.
– Е, това не го очаквах. Но
показва, че ще бъде добър баща,
нали? Щом има желание, нека да
помогне. Но това не отменя
проблема с графика. Не е
реалистично да родиш бебето и на
другия ден да се върнеш в клас. Да не
говорим, ако има някакви
усложнения и се наложи да обърнеш
повече внимание на себе си още
преди да се роди детето.
Джулия трепна.
– Не бях помислила и за това.
 Чечилия се усмихна търпеливо.
– Затова имаме съветници – да
ни напътстват, да ни преду-
преждават. Съветът ми е да си
вземеш отпуска по майчинство. Няма
да загубиш мястото си в програмата
или финансирането си. Ако искаш,
мога да ти дам списък с литература
за дисертацията ти и можеш да
работиш по нея, докато си в отпуск.
Можеш да се занимаваш и с другите
си езици. Има и още нещо, но обещай
да го пазиш в тайна. Професор
Матюс тепърва ще го обяви
официално – Чечилия премина
отново на италиански, сякаш този
език им осигуряваше повече
уединение.
 – Разбира се – отвърна Джулия
също на италиански и погледна
ръководителката си с любопитство.
– Професор Пиктън реши да
дойде в Харвард.
– Наистина ли? Това е чудесно –
възкликна Джулия и сърцето ѝ се
разтуптя от радост.
– Да, така е. Обещала е да
остане още една година в Оксфорд,
после ще дойде при нас – следващия
септември, когато евентуално ще се
върнеш от майчинството си. Не мога
да говоря от нейно име, но
предполагам, че тя ще бъде
рецензентът на дисертацията ти.
Това е прекрасна новина за твоя
проект.
 Джулия се усмихна, докато в
главата си вече започна да прави
нови планове.
– Е – премина отново на
английски Чечилия. – Не казвам, че
ще ти бъде лесно – да си студентка и
майка. Но можеш да се справиш.
Моля те, предай поздравленията ми
на Гейбриъл. Радвам се за вас
двамата.
Джулия ѝ благодари и излезе от
кабинета.
*
Когато Джулия се върна вкъщи
за вечеря, Гейбриъл седеше на
високия стол до барплота в кухнята и
четеше вестник. Тя му преразказа
разговора си с Чечилия и сподели
колебанието си за отпуска по
майчинство, който явно се налагаше
да вземе.
Гейбриъл потърка замислено
брадичката си.
– Бях забравил колко е
натоварена третата година от докто-
рантурата. Какво искаш да
направиш?
– Нямам избор. Трябва да си
взема отпуск по майчинство –
облегна се на плота Джулия.
– Джулиан, можеш да направиш
каквото пожелаеш. Ако не трябва да
поемаш класове веднага след
раждането на бебето, ще се справим.
Ще вземеш курсовете наполовина,
докато наваксаш пропуснатото.
 – В докторантската програма не
се позволява студентите да минават
напред с незавършени курсове.
– Така е, но се правят
изключения за особени случаи.
Сигурен съм, че ще ти позволят.
– Тогава ще си играя на
наваксване, докато уча за главните
си изпити.
– Така е. Но само защото
Чечилия смята, че ще бъде трудно, не
значи, че е невъзможно. Както ти
казах и преди, ще направя всичко
възможно, за да се получи. Обещавам
ти.
Джулия се загледа в лицето му,
излъчващо искреност и нежност.
– Ще го направиш ли?
 – Разбира се. Но няма да ти кажа
как. Ти просто реши какво искаш и
ще говоря с Грег, ако се налага.
– Не, аз ще говоря с него. Но…
– Но какво?
– Има и добри новини. Чечилия
каза, че Кейтрин идва в Хар– вард.
Гейбриъл зяпна от изумление.
– Какво? Тя ми писа миналата
седмица. Изобщо не е споме-навала
такова нещо.
– Очевидно ще остане в
Оксфорд още година и после ще
дойде тук. Това е другата причина,
поради която Чечилия смята, че
отпускът по майчинство е добра идея
– Кейтрин ще дойде, когато и аз ще
се върна.
 – Страхотно.
– Така е. Но… – Джулия
поклати глава. – Не искам да
излизам в отпуск, но се притеснявам,
че ще се проваля на изпитите.
– Няма да се провалиш.
– Но няма и да съм във върхова
форма.
– Тогава ще те вкараме във
върхова форма. С Ребека ще удър-
жаме крепостта тук. Ще можеш да
учиш за изпитите си и да правиш
каквото е нужно.
– Искам да бъда и майка –
прошепна тя. – Не желая да пренеб-
регвам бебето.
– Сигурен съм, че ще намериш
баланса – целуна я той по косата и се
запъти към хладилника. Извади
бутилка джиндифило– ва бира,
отвори я и сипа част от нея във
висока чаша с бучки лед. Подаде ѝ я.
– Не е нужно да решаваш
веднага. Регистрирай се за есенния
семестър и ако почувстваш нужда да
се откажеш или да вземеш само
някои курсове, ще го направиш
после.
– Не искам да започвам нещо и
да не го завърша. И определено не
искам да се проваля на изпитите си –
погледна към Гейбриъл с притеснено
изражение. – И най-вече не искам да
бъда отсъстваща майка… като
Шарън.
– Няма да бъдеш като нея.
 Гейбриъл се загледа в
мраморния плот пред себе си.
– Честно казано, не знам какво
да очаквам от нас, когато се роди
детето. Но така или иначе ще си
взема отпуск.
– Чечилия спомена, че ще ми
даде списък с материали за четене за
началото на дисертацията ми. Мога
да работя по нея, докато съм в
отпуск, както и по допълнителните
ми езици.
Той вдигна глава.
– Сигурен съм, че бебето с
удоволствие ще научи за Данте и
нещо повече от ругатни на немски.
– Ако си вземеш отпуск по
майчинство, може да прекараме част
от годината в Умбрия.
– Наистина ли?
– Или в Оксфорд, Париж или
Барселона. Само назови мястото.
– Селинсгроув?
Гейбриъл се отдръпна назад.
– От всички градове на света ти
избра този?
– Там е домът на семейството
ти. Там е и моето семейство. Ще
бъде добре да сме близо до Даян.
Може да ме съветва, да оставяме
децата да си играят заедно.
– Можеш да говориш с нея и по
скайп от Европа.
– Там е и градината.
Гейбриъл погали с пръст
долната ѝ устна и въздъхна.
 – Да, градината е там.
– Ще направя както казваш. Ще
се запиша за есенния семестър, но
ако не мога да се върна след
раждането на бебето, ще се откажа.
Ще взема отпуск за зимния семестър
и ще започна да уча за основните си
изпити.
– Звучи ми като добър план. А и
Кейтрин ще е тук следващия
септември.
– Ох, има толкова много неща,
за които още не сме помисли-ли… –
обви ръце през кръста на съпруга си
Джулия.
– А, но аз имам книга по темата
– Гейбриъл се пресегна към "Какво
да очакваш, когато очакваш дете",
поставена на плота.
– Моля те, отбележи местата, в
които се говори дали е под-ходящо
да се взема новородено на
презатлантически полет или
вероятността да се напише книга за
Данте, докато се грижиш за бебе. Ще
ми е интересно да прочета тези
пасажи.
Гейбриъл метна книгата
встрани.
– Много смешно, мисис
Емерсън.
Джулия се притисна до него.
– Ако отидем в Европа, ще
можем да посетим някои музеи.
– Тогава ще го направим.
– И да танцуваме танго до
стената.
– Ще трябва да вземем Ребека с
нас, ако искаме да танцуваме танго в
някой музей – целуна я той по
красивата шия.
– Музеите не са толкова
гостоприемни, колкото бяха някога.
Очите му светнаха.
– Освен "Уфици" при
последното ни посещение.
Сега тя се изчерви цялата.
-Това искам за следващата ни
годишнина.
– Какво? Музей? – подсмихна се
той.
– Не. Още едно танго до стената.
– Да пробваме Лувъра
следващия път?
 Джулия почувства как пламва.
– Звучи обещаващо.
Гейбриъл я целуна по шията,
плъзвайки устни по кожата ѝ.
– Очакват ви много хубави неща,
мисис Емерсън. Но мисля, че първо
трябва да прочетем тази книга.
Глава 75
Селинсгроув, Пепсилвания
– Какво?
Приборите паднаха от ръцете на
Рейчъл и се разпиляха по кухненския
плот. Тя се взираше в приятелката си
с отворена уста. Гейбриъл бе
прегърнал Джулия и двамата стояха в
кухнята на семейния дом на Кларк.
Скот, Тами и Куин седяха на
столовете наблизо, а Ричард и Аарон
бяха потънали в разговор близо до
печката.
– Бременна съм – повтори
Джулия, взирайки се притеснено в
Рейчъл.
В стаята настана тишина.
 – Но… не знаех, че опитвате.
Мислех, че искате да изчакате –
прошепна Рейчъл.
– Новината бе неочаквана и за
нас, но ни зарадва много – Гейбриъл
притисна устни до слепоочието на
жена си.
– Това е страхотно, Джулия!
Кога е терминът ти? – намеси се
Тами.
– През септември – погали леко
порасналия си корем Джулия. –
Вчера казахме на татко и Даян и на
чичо Джак.
– Мисля, че това е повод за една
хубава пура – каза Ричард и разтресе
ръката на Гейбриъл, после го потупа
по гърба, а Джулия целуна по бузата.
– Ще бъде хубаво да има още едно
дете наоколо. Куин и Томи ще имат с
кого да си играят.
– Именно – Тами прегърна
Джулия, после и Скот се присъедини
към поздравленията.
Джулия погледна към
приятелката си.
– Рейч?
– Аз… – Рейчъл внезапно
млъкна. Всеки момент щеше да се
разплаче.
Аарон я прегърна през раменете
и ѝ прошепна нещо.
– Радвам се за вас – успя да каже
тя. После прегърна едновременно
Джулия и Гейбриъл. – Наистина. И
за двама ви.
 Очите на Джулия започнаха да
се насълзяват.
– Мисля, че трябва да оставим
момичетата насаме. Не дават ли
някой мач? – посочи Аарон към
телевизора в дневната.
Тами, Куин и мъжете бързо се
оттеглиха, оставяйки двете най-
добри приятелки насаме.
– Това определено беше
изненада – каза Рейчъл, като се
отпусна на един от столовете до
бара. – Случайно ли стана?
Джулия започна да дъвче устата
си отвътре.
– Гейбриъл не обича думата
"случайност". Не иска детето да
расте с мисълта, че не е било желано.
 – Разбира се, че не! – реагира
ужасено Рейчъл. – Нямах предвид
това. Съжалявам.
– Но да, очевидно, беше
неочаквано, защото смятахме да из-
чакаме.
Рейчъл изгледа притеснено
приятелката си.
– Сигурно е било голям шок за
теб. Добре ли си?
– Отначало бях притеснена, но
Гейбриъл беше страхотен. Той е
наистина въодушевен и ентусиазмът
му е заразителен. Ребека се премести
при нас, за да ни помага с бебето.
Реших да си взема отпуск по
майчинство от докторантурата и
Гейбриъл ще направи същото.
 Рейчъл изсумтя.
– Гейбриъл ще си вземе отпуск
по майчинство? Ще повярвам, когато
го видя.
– Е, всъщност е отпуск по
бащинство. Има право да го вземе и
ще го направи. Дори говорихме да се
преместим тук за част от годината,
когато бебето се роди.
Сивите очи на Рейчъл омекнаха.
– На татко ще му хареса. Казахте
ли му?
Джулия поклати глава.
– Чакахме да кажем на всички за
бебето – погледна в посока на
дневната. – Гейбриъл сигурно в
момента го пита.
– Татко няма да откаже. Ребека
също ли ще дойде?
– Не съм мислила за това. Но ще
бъде малко странно едно малко бебе
да се нуждае от трима възрастни,
които да се грижат за него.
Рейчъл погледна приятелката
си.
– Не си била в близост до много
бебета, нали?
-Не.
– Ще се нуждаете от Ребека да
поддържа къщата и да готви за
всички – Рейчъл се загледа в ноктите
на пръстите си. – С Даян ще
обсъждате майчинството. Ние ще
идваме за уикендите. Бебето ще бъде
заобиколено от семейството си.
– Точно това искаме. И
съжалявам… Знам, че с Аарон се
опит-вате отдавна и се чувствам….
– Недей – опита се да се
усмихне Рейчъл. – Радвам се за вас.
Надявам се някой ден ти да имаш
шанса да изпитваш същата радост за
мен.
– И аз се надявам…
Джулия се усмихна, докато
вътрешно се разкъсвашс от болка и
съчувствие към приятелката си.
*
Тази вечер Аарон стоеше в
бившата стая на жена си, която все
още бе украсена с наградите ѝ от
гимназията. Държеше я в ръце, а тя
хлипаше на гърдите му. Той се
чувстваше безпомощен. Чувстваше се
безсилен.
– Рейч – прошепна Аарон, като
потърка гърба ѝ.
– Толкова е нечестно – успя да
каже тя, свивайки ръце в юм-руци. –
Те дори не искаха бебе! Джулс щеше
да изчака, докато завърши. Не мога
да повярвам, че това се случва.
Аарон не знаеше какво да каже.
Когато Джулия съобщи новината,
изпита завист, но не в степента, в
която я изпитваше Рейчъл, която бе
изпаднала в депресия. Той не искаше
да я задълбочава, като се впусне в
размишления за несправедливостта в
живота и последващите
екзистенциални въпроси, на които
не знаеше отг овора.
 – Знам, че си разстроена, но
трябва да се успокоиш.
– Искам майка си – притисна тя
чело до рамото му. – Тя щеше да знае
какво да правя.
– Колкото и да обичах майка ти,
тя не беше чудодеен лечител.
– Но щеше да ме посъветва. А аз
никога вече няма да я видя – по
бузите на Рейчъл се стекоха още
струйки сълзи.
– Знаеш, че това не е вярно –
прошепна съпругът ѝ, като про-
дължаваше да разтрива гърба ѝ. – В
шок си, но трябва да го прео-долеем.
Хората около нас ще имат деца. Не
искаш това да застава между теб и
Джулия.
 – Не искам.
– Ето това е моето момиче.
Никакви сълзи повече – отдръпна я
гой от себе си и я погледна с тревога.
– Мога да го направя. Преди
малко направих изпълнение, дос-
тойно за "Оскар". В мига, в който ми
каза, исках да изкрещя и да избухна в
плач.
– Не искам да се преструваш,
Рейч. Искам да изглеждаш добре и
наистина да е така.
– Но аз не съм добре – приседна
тя на ръба на леглото.
– Искам да поговорим за това –
Аарон седна до нея. – Вместо да се
фокусираме върху това, което
нямаме, нека се съсредоточим в това,
което имаме. Имаме работа, хубаво
място за живеене…
– Имаме лечение за
плодовитост, което не действа –
изруга Рейчъл.
– Има и други варианти. Вече
сме го обсъждали.
– Не съм готова да се откажа.
– Няма да се отказваме. Просто
малко ще си починем.
– Да си починем? – погледна го
изненадано тя.
-Да прекратим лечението и да
забравим за бебето. За малко.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
-Не.
Той хвана ръката ѝ.
– Мисля, че се поддаваш на
напрежението.
– Ще се справя.
– Не, скъпа, не можеш.
Познавам те, както познавам себе си.
И ти казвам, че се нуждаеш от
почивка. Ние се нуждаем от почивка.
– Лечението трябва да продължи
една година. Не можем да спрем сега
– каза Рейчъл с трепереща брадичка.
– Да, можем – целуна я мъжът ѝ.
– Ще говорим с лекаря, когато се
върнем във Филаделфия. После ще си
вземем дълга ваканция. Гейбриъл
обеща, че ще ни даде къщата им в
Италия. Можем да си отделим малко
време и да бъдем отново нормална
двойка.
– Ами ако…, ако не можем… –
тя дори не успя да го произнесе.
– Тогава ще потърсим други
варианти – обви ръка около кръста ѝ
Аарон. Независимо дали ще имаме
дете или не, ние се имаме един друг.
Това е все нещо, нали?
Тя кимна.
– Трябва да се грижим един за
друг. А ако това продължава така, ще
означава, че не съм се погрижил
добре за теб.
– Аз съм пълен провал – зарови
Рейчъл лице в дланите си.
– Не си – прошепна той. – Ти си
най-невероятната жена, която някога
съм срещал. Ще се радвам да имаме
дете заедно, но не и ако заради това
се прекършиш по пътя. Съжалявам,
но не искам деца на такава цена.
Рейчъл го погледна изненадано.
– Мислех, че това е важно за теб.
– Ти си на първо място. Винаги
си била – стисна я за рамото. –
Искам жената, за която се ожених.
Когато си върнем това, което имахме
преди, можем отново да започнем да
говорим за деца. Става ли така?
Рейчъл мълчеше, докато
обмисляше думите му.
Затвори очи и почувства, че от
плещите ѝ пада огромна тежест.
Можеше отново да диша…
– Добре.
Аарон я притегли в прегръдката
си.
– Обичам те.
 *
В друга стая на етажа Джулия се
бе облегнала на мивката и
наблюдаваше Гейбриъл, който си
миеше зъбите.
– Баща ти е горд, че ще си имаме
бебе.
Гейбриъл кимна,
продължавайки да търка идеалните
си зъби.
– Това означава, че се гордее, че
правим секс и че ти си ме
забременил. Смяташ ли, че има
тениски с надписи, изразяващи тези
емоции?
Гейбриъл се разсмя и за малко
да се задави, докато плюеше водата в
мивката.
 – Добре ли си? – потупа го тя по
гърба. – Можеш ли да говориш?
Той отвърна с още смях и още
плюене.
– Тениски – успя да каже най-
накрая, като се подпря с ръка на
мивката. – Откъде ти хрумват такива
неща?
– Не го измислих аз, той каза, че
се гордее. Баща ми се зарадва, но не е
казвал, че е горд. Чичо Джак звучеше
щастлив, когато му звъннах, но се
държа много странно по телефона.
– Какво каза?
– Поздрави ме, но ми изнесе и
лекция.
– За какво? – повдигна
въпросително вежди Гейбриъл.
 – Как трябва да се пазя и да пазя
и бебето. Казах му, че идваш на
всички мои прегледи и че си много
внимателен, но той отвърна, че това
не е достатъчно.
Гейбриъл се намръщи.
– Ти какво каза?
– Казах му да не се тревожи, но
той някак си ме смъмри. Смя-таш ли,
че има нещо общо със Саймън и
Натали?
– Съмнявам се. Ако замисляха
нещо, щеше да ни каже.
– Може би – поклати глава
Джулия. – Обеща ми, че ще ни
наглежда, и аз му казах, че ще
приемем с радост всяка негова
помощ. Беше много странен
разговор.
– Чичо ти Джак е странна
птица. Може би е решил да пребие
Грег Матюс, за да ти даде отпуск по
майчинство.
– Професор Матюс вече го
разреши. Не ми е нужен чичо Джак
за това – усмихна се тя и излезе от
банята.
Тя застана до прозореца и се
загледа навън в беззвездната нощ.
Гейбриъл виждаше очертанията
на тялото ѝ през старовремската
ленена нощница – дългите ѝ тънки
крака, заоблените бедра и ду– пе.
Загаси светлините и застана зад нея,
заигравайки се с косата ѝ.
Започна да я гали нежно, когато
тя изведнъж трепна.
– О, извинявай – промърмори
той. – Забравих за белега ти.
– Всичко е наред. Просто ме
стресна.
Гейбриъл отново започна да я
милва, като този път избягваше
мястото на главата ѝ, където бе
наранена преди години.
– Шарън можеше да бъде мила
понякога – когато не бе пияна и не
бе с някое от гаджетата си –
преглътна гежко Джулия. – Водеше
ме в зоопарка, ходехме на пикник.
Позволяваше ми да си играя в
гардероба ѝ и да са преобличам с
роклите ѝ, правеше ми прически.
Харесваше ми.
 Ръката на Гейбриъл застина, той
мълча дълго, преди да про-говори.
– И аз си спомням някои хубави
моменти с майка ми. Съжа-лявам, че
Шарън те е наранявала. Иска ми се
да залича ужасните ти спомени и
този белег.
– Чудя се как Шарън можеше да
бъде мила с мен в един миг, а в
следващия да ме наранява.
Гейбриъл продължи да си играе
с косата ѝ.
– Разбирам те… Цикълът на
малтретиране, редуващ се със
случайни изблици на нежност, те
задържа в плен – очакваш и се
надяваш нежността да се завърне. И
тя идва, понякога, само за да се
изплъзне отново. Познато ми е. За
съжаление.
Джулия се обърна към него.
– Преодоляхме много.
– Така е.
– Това, което се случи със
Саймън, вече не ме наранява.
Чувствам, че съм продължила
напред.
Гейбриъл изруга.
– Този кучи син е късметлия, че
има влиятелно семейство. Все още
ми се иска да му размажа
физиономията, да дам урок и на
него, и на приятелката му. Чичо ти
Джак не искаше да им се размине.
Джулия постави ръка на гърдите
му.
 – Вече свърши. Саймън ще се
жени, а Джак каза, че Натали се е
преместила в Калифорния.
– Колкото по-далече, толкова
по-добре.
– Не знам дали ще бъда добра
майка, но определено имам
представа какво не трябва да правя.
Гейбриъл докосна корема ѝ.
– Част от това да си добър
родител е да си добър човек. А,
Джулиан, ти си най-добрият човек,
когото познавам – целуна я той
нежно. – Тук, в тази къща, не мога да
не си спомня какъв бе животът на
родителите ми. Можем да имаме дом
като техния. Дом, пълен с любов и
щастие. Толкова много благодат се
изсипа върху нас… – секна гласът на
Гейбриъл.
– Радвам се, че няма да извървя
този път сама.
– Аз също.
Гейбриъл я хвана за ръката и я
поведе към леглото.
Глава 76
Дърам, Северна Каролина

Ейприл Хъдсън влезе във

фоайето на сградата, в която
живееше, в понеделник следобед и
спря да прибере пощата си. Току– що
се бе върнала от романтичен уикенд
в Хемптънс с годеника си Саймън
Талбът.
Въздъхна при мисълта за него.
Беше висок, рус и красив. Беше умен
и от добро семейство. А това, което
можеше да прави с тялото си…
Хемптънс имаше сантиментално
значение за тях. Там беше загубила
девствеността си. Там я бе помолил
да се омъжи за него. Разбира се, не в
един и същи уикенд.
Докато ровеше из пощата, умът
ѝ щастливо се рееше из сватбените
планове и спомените от изминалите
почивни дни. Саймън се държеше
добре с нея. И тя вече не се
чувстваше гузна, че бе спала с него
преди сватбата. Щяха да се събуждат
един до друг всяка сутрин, завинаги.
Толкова бе погълнала от
мислите си, че не забеляза бившия
морски пехотинец от Филаделфия,
седящ в тъмната кола от другата
страна на улицата, който
наблюдаваше как тя отваря писмо
след писмо. И определено не знаеше,
че той се бе постарал никой повече
да не притеснява племенницата му и
нероденото ѝ дете.
На дъното на пощенската си
кутия Ейприл намери кафяв плик. На
него бе изписано името ѝ, но нямаше
адрес или пощенска марка.
Озадачена, събра цялата поща и се
качи в асансьора до третия етаж.
След като влезе в апартамента си и
заключи вратата зад себе си, остави
багажа си и се тръсна на дивана.
Първо отвори кафявия плик и
вътре намери купчина черно– бели
големи снимки. Всичките носеха
дата 27 септември 2011 г.
Очите ѝ се замъглиха.
Ключовете паднаха от ръката ѝ на
дървения под. Прегледа набързо
снимките. На тях имаше две
преплетени тела, полегнали на легло.
Не можеше да сбърка мъжа. Това бе
неговото тяло, неговите пози,
неговата техника.
Но жената, с която беше, не
приличаше на… жена. Беше по-скоро
като тийнейджърка. И това, което
правеха…
Ейприл покри лицето си с ръце
и се разрида.
Глава 77
Вашингтон
Тази вечер Саймън Талбът
потропа на вратата на кабинета на
баща си в семейната им къща в
Джорджаун. Бе повикан от Робърт,
ръководителя на предизборната
кампания на баща му, който му каза,
че трябва незабавно да се прибере у
дома.
Не разбираше какво можеше да е
толкова спешно. Тази сутрин бе
изпратил на летището Ейприл, след
като се бяха насладили на кратък, но
сексуално зареден уикенд. Смяташе
да я изненада, като отиде при нея в
Дърам следващата седмица.
Семестърът ѝ скоро щеше да свърши
и щеше да ѝ помогне да си събере
багажа и да си пренесе вещите в
неговия апартамент, във Вашингтон,
където принадлежеше.
– Влез – каза сенаторът.
Саймън отвори вратата и тръгна
към стола, който бе поставен пред
бюрото на баща му.
– Не си прави труда да сядаш.
Няма да отнеме дълго време – както
винаги сенаторът бе суров и
минаваше право на въпроса.
– Виждал ли си това? – метна
той купчина снимки на бюрото си.
Те се разпиляха навсякъде.
Саймън погледна най-близката
до него снимка. Грабна я и се
втренчи в нея. Лицето му побледня.
– Е? Виждал ли си ги? –
сенаторът повиши глас, гневно
тропайки с юмрук по бюрото си.
– Не – Саймън бавно върна
снимката при другите и усети как го
обзема силен страх.
– Ти си, нали?
– Ъъъ…
– Не ме лъжи! Ти си!
– Да – отвърна Саймън и
стомахът му се сви. Трудно му бе да
диша нормално.
– Ти ли си ги направил?
– Не, татко, кълна се. Нямам
представа кой ги е заснел.
Баща му изруга.
– Това са само копия. Знаеш ли
как ги получих?
Саймън поклати глава.
– Даде ми ги сенатор Хъдсън.
Някой е пратил оригиналите на
годеницата ти. Тя е казала на баща
си за тях и той ми изпрати копия.
Сърцето на Саймън спря да бие
за миг.
– Ейприл ги е видяла?
– Да, изпаднала е в истерия.
Майка ѝ е отлетяла за Дърам, за да
бъде с нея. Завела я е в болница.
– Добре ли е? В коя болница е?
– Фокусирай се върху проблема,
момче, за бога! Знаеш ли как ще се
отрази това на кампанията ми?
Саймън сви ръцете си в юмруци.
– Забрави кампанията си за
минута. Ейприл да не е опитала да се
нарани? В коя болница е?
– Имаме късмет, че Хъдсън
нямат интерес да ни изнудват.
Просто искат да оставиш дъщеря им.
Сватбата се отменя, очевидно. Утре
ще го обявят официално.
Саймън извади телефона си и
натисна едно копче. Доближи
телефона до ухото си, но след
секунди чу гласово съобщение, че
номерът на Ейприл вече не бе
валиден.
– Татко, мога да обясня. Нека да
говоря с Ейприл. Не е каквото си
мисли.
– Недей – излая баща му. –
Робърт разпозна момичето на
снимките. Тя е гимназистката, която
нахлу в офиса ми. Разбираш ли какво
си направил? Как може да си толкова
глупав?
– Случи се преди повече от
година. Датата на снимките е
фалшива. Кълна се, не съм
изневерявал на Ейприл. Обичам я.
– Обичаш я – повтори
подигравателно баща му. – Но
държеше червенокосата курва край
себе си през цялото време.
Саймън пристъпи напред.
– Не съм. Разделих се с нея
отдавна. Казвам ти, с Ейприл е
различно.
Сенаторът махна с ръка, сякаш
отпъждаше муха.
 – Прекалено късно е. Тя не иска
да има нищо общо с теб. И кой може
да я вини? Момичето на снимките е
на седемнайсет години, работеше за
мен, ти си спал с нея и си я
подтиквал да пие и да използва
наркотици. И всичко е
документирано, черно на бяло!
Сенаторът избута ядосано с ръка
всичко, което бе на бюрото му, и по
земята се разпиляха снимки,
химикалки и листове.
– Татко, кълна се, мога да
оправя нещата. Нека говоря с
Ейприл.
– Не – изправи се сенаторът и
погледна сина си. – Семейство
Хъдсън искат да я оставиш на мира и
точно това ще направиш.
– Но, татко, аз…
– Поне веднъж направи каквото
ти се казва! – изкрещя той.
Саймън остана застинал за миг,
после грабна бронзовата статуя на
конник, която баща му държеше на
бюрото си, и я запрати в стената.
– Никога не ме чуваш! – извика
той. – През целия ми живот само
издаваш заповеди, говориш, говориш,
но никога не слушаш! Майната ти!
Майната на кампанията ти и майната
на семейството ти! Единствено ме е
грижа за нея. Няма да я загубя.
След тези думи просто се
обърна и излезе, затръшвайки
вратата зад себе си.
 ***

Това е най-горчивата ирония,

мислеше си Саймън, докато седеше в
полицейския участък в Дърам.
Беше се опитал многократно да
се види с Ейприл, но безуспешно.
Изпращаше ѝ цветя и писма, но тя ги
връщаше. Пишеше ѝ имейли, но тя
блокира пощата си.
Опита да я причака пред
апартамента ѝ, но бе арестуван.
Сега седеше в участъка и чакаше
да разбере дали ще му бъдат
повдигнати обвинения. Нямаше
адвокат и знаеше, че баща му няма да
му помогне.
Заслужаваше предишния си
арест – когато бе нападнал Джулия.
Беше ядосан и искаше да я накаже, да
ѝ даде да разбере. Но при Ейприл
действаше, воден от любов.
Надяваше се само, че при
задържането му, ако се признаеше за
виновен, да има възможност да
обясни. Може би тя или майка ѝ,
която бе мила и добра жена, щяха да
му отделят пет минути, за да може да
говори с тях.
Не знаеше кой бе направил
снимките. Но Натали бе запозната с
хотелската стая, в която се бяха
разиграли събитията. Може би бе
наела някой да ги снима.
За него бе очевидно, че Натали е
изпратила снимките на Ейприл.
Само тя щеше да спечели от
раздялата им. И с един премислен
акт бе наранила него, Ейприл и
кампанията на баща му.
Отмъстителна кучка.
Така че, докато Саймън убиваше
времето, очаквайки възможност да се
разбере с Ейприл, обмисляше и
пътуването си до Сакрамснто, за да
се разбере и с Натали.
Преди това обаче трябваше да
научи какво ще реши законът за
съдбата му. Нямаше никаква
представа, че Джак Мичъл седеше в
своя тъмен "Олдсмобил" пред
полицейския участък, мислеше за
бременната си племенница и се
усмихваше.
Глава 78
Кеймбридж, Масачузетс
Когато сутрешното гадене на
Джулия изчезна, тя разви странна
пристрастеност към тайландската
храна. Близо до стария ѝ апартамент
в Кеймбридж имаше тайландски
ресторант, който предпочиташе.
Твърдеше, че само храната оттам
може да засити глада ѝ. Така че
Гейбриъл и Ребека поръчваха храна
за вкъщи почти всеки ден. В един
момент Гейбриъл заяви, че според
него около седемдесет и пет
процента от телесната ѝ маса – и
съответно от масата на бебето – се
състои от пролетни рулца. И спряха
да наричат детето Ралф. Гейбриъл,
Ребека и накрая дори Джулия
започнаха да говорят за него като за
Пролетното рулце.
В края на април посетиха
болницата за поредния ултразвук.
Надяваха се, че ще бъде достатъчно
ясен и ще научат пола на бебето.
– Пролетното рулце е момче –
прошепна Джулия, като се опитваше
да пренебрегне болката в
препълнения си мехур.
– Не – усмихна се мъжът ѝ. –
Повярвай ми. Познавам жените. Това
бебе определено е момиче.
Джулия не можа да се удържи и
се разсмя.
Служителката, медицински
техник, повика името ѝ. Джулия
стисна ръката на Гейбриъл, преди да
я последва в стаята за ултразвука.
– Искате ли да знаете пола на
бебето? – попита я жената.
– Определено. Мъжът ми няма
търпение да научи, а май и аз.
– Разбира се. Ще ви оставя да се
преоблечете и ще дойда с вас. Казвам
се А мелия – усмихна ѝ се тя и
остави Джулия да се преоблече.
След минута заобленият ѝ корем
бе покрит с гъст лепкав гел и
прегледът започна. Джулия гледаше
към екрана на компютъра и към
образите на бебето си.
Не успяваше да различи обаче
нещо повече освен главичката и
тялото. Горкото Пролетно рулце
приличаше на извънземно.
– Имате късмет – каза Амелия,
като натисна няколко копчета, за да
направи снимки на плода. – Бебето
ви е в правилната позиция и мога да
го огледам добре.
Джулия въздъхна с облекчение.
Беше развълнувана, но и нервна.
– Ще направя още няколко
снимки и тогава можем да повикаме
съпруга ви. Така добре ли е?
– Благодаря ви.
Няколко минути по-късно
Амелия отиде да повика Гейбриъл.
Когато той влезе в стаята, веднага
отиде при Джулия и целуна ръката ѝ.
– Е? – обърна се към отново
седналата пред компютъра Амелия.
Тя им посочи екрана.
– Бебето ви се развива добре.
Поздравления, имате момиченце.
Лицето на Гейбриъл грейна в
широка щастлива усмивка.
Очите на Джулия се насълзиха.
Закри устата си с ръка от из-ненада.
– Казах ти, мамче. Познавам
жените – целуна я по бузата Гей-
бриъл.
– Ще си имаме момиченце –
повтори тя.
– Това добре ли е? –
сапфирените му очи потъмняха от
внезапно притеснение.
– Абсолютно – прошепна тя.
*
 Гейбриъл направи копия на
снимките от ултразвука и веднага ги
даде да ги сложат в рамки, но устоя
на желанието си да ги окачи и
другаде освен в спалнята им и в
кабинета му.
С Джулия обсъдиха бъдещата
стая на детето и тя се притесни от
ексцентричните му и разточителни
идеи. Беше направо като обсебен от
мисълта да я направи възможно най-
удобна, но и модерна. И – както
настояваше той – не съвсем бебешки
лигава. Вече си представяше
ромбоидни десени, тъмно дърво и
кафява кожена мебел.
Джулия реши, че след покупката
на волвото това бе поредният
признак, че са се превърнали в
юпита, но нямаше сили да се
съпротивлява на ентусиазма му.
– Съгласна съм на всичко, стига
първо да ми осигуриш тай-ландска
храна.
Сега бе ред на Гейбриъл да
изпуфти от досада.
– Добре. Но ще я поръчаме за
вкъщи и ще отидем да похапнем в
парка. И всъщност ще взема
индийска храна. Ако видя още една
чиния с тайландски деликатеси,
направо ще повърна.
Джулия се разсмя, развеселена
от искреното му възмущение.
*
Късно същата вечер Гейбриъл се
прибра в спалнята им, след като бе
съставял дълъг списък с нужните за
детската с стая мебели и вещи.
Някои от нещата щеше да включи в
списъка с подаръци за роднините им,
тъй като сестрите му – Кели и
Рейчъл, Даян, Чечилия и Кейтрин
бяха настояли с Джулия да направят
такъв списък с подаръци.
Гейбриъл нямаше представа, че
родителите правеха такива неща, но
концепцията му се стори
интригуваща. С потрес обаче научи,
че в списъка с подаръци на луксознте
магазини като "Потери Барн Кидс"
не фигурираха неща като детски
книги на италиански и иврит.
Докато минаваше покрай
леглото към банята, забеляза, че
стъпалото на Джулия се подава
изпод завивката. Останалата част от
тялото ѝ бе плътно покрита.
Усмихна се и придърпа
завивката върху крака ѝ.
Глава 79
Май 2012 г.
Санкраменто, Калифорпия
Натали Лънди бе доволна от
развитието на събитията. Саймън и
Ейприл бяха скъсали много
драматично и публично, той бе
прогонен от семейството си, а
кампанията на сенатор Талбът
направо се бе сринала.
Накратко, тя нямаше причина да
застрашава новата си работа, като
продаде историята си на някой
таблоид. Някой друг бе свършил
нейната работа – вероятно бивша
ревнива любовница на Саймън или
политически опонент на баща му.
 Натали тънеше в блажено
невежество и нямаше никаква
представа за плановете на Саймън за
отмъщение. Нито за факта, че той се
бе отказал от тези планове, когато
Ейприл не пожела да повдигне
обвинения срещу него. Натали бе
чула слухове, че Саймън се опитвал
да си върне годеницата, но
общественото мнение твърдеше, че
това е малко вероятно.
И със сигурност Натали и
Саймън нямаха представа за
намесата на Джак Мичъл в живота
им, което означаваше, че нощем той
спеше, уверен, че стореното от него
бе напълно оправдано, за да защити
бременната си племенница.
Глава 80
Юли 2012 г.
Бостън, Масачузетс
– Не съм сигурна, че това е
добра идея – поколеба се Джулия
пред бутика на "Агент Провокатор"
на "Нюбъри стрийт".
– Защо не? – хвана я за ръката
Гейбриъл.
– Това не е магазин за
бременни. Нямат нищо, което да ми
стане – пламнаха бузите ѝ.
– Вече говорих с Патриция. Тя
знае, че идваме – усмихна се той на
бременната си жена. – Всъщност им
отправих някои специални молби.
Джулия се бе срещала веднъж с
управителката на магазина.
Гейбриъл не бе от мъжете, които се
притесняваха в магазини за дамско
бельо. Напротив, той предпочиташе
сам да го избира, поне в специалните
случаи.
Това бе специален случай.
Бременността ѝ напредваше и
Джулия се чувстваше все по-
неудобно да спи гола. Нито едно от
нейното секси бельото не ѝ ставаше,
така че спеше със спортни шорти и
тениски. За Гейбриъл това не беше
приемливо.
Затова, разбира се, се погрижи
за нещата.
Патриция ги поздрави сърдечно
и ги упъти към уединена съблекалня
за специални клиенти, в която бяха
поставени купчини нощници, бельо
и халати.
– Обадете ми се, ако имате
нужда – посочи тя към вътрешния
телефон, поставен на близката
масичка, преди да затвори вратата
зад себе си.
Джулия погали с пръст
прозрачния черен шифон на една
кукленска нощница, докато
Гейбриъл я наблюдаваше с поглед, с
какъвто котката следи мишка.
– Не мисля, че мога да го
направя – погледна притеснено
Джулия към голямото тройно
огледало.
– Тук сме само ние. Виж,
Патриция ни е осигурила и напитка –
постави няколко кубчета лед в чаша
и наля джиндижифилова бира в нея.
Джулия пое питието с
благодарност.
-Днес не ми е добър ден.
Чувствам се като крава.
– Ти не си крава – прекъсна я
Гейбриъл. – Бременна си. И си
красива.
Тя извърна очи встрани.
– Не мога да застана пред това
огледало. Ще приличам на ав-тобус –
гледан от три различни посоки.
– Глупости – Гейбриъл взе
чашата от ръката ѝ и я постави на
масичката. – Съблечи се.
– Какво?
 – Казах: "Съблечи се".
Тя отстъпи назад.
– Не мога.
– Довери ми се – прошепна той
и пристъпи по-близо към нея.
Джулия го погледна. Сините му
очи бяха топли, но изглеждаше
непреклонен.
– Искаш да ме разплачеш ли?
Той се вцепени.
– Не, опитвам се да ти покажа
какво виждам аз, когато те гле-дам.
Постави ръка на раменете ѝ и я
целуна по челото. ,
– Избери нещо, което намираш
за красиво, и го пробвай. Ще седна
тук, с гръб към теб, докато се
преобличаш. Ако не харесаш нищо
тук, ще отидем другаде.
Тя въздъхна, избра няколко
закачалки с копринени дрехи и отиде
в ъгъла, където бяха поставени
закачалките.
Гейбриъл се усмихна и се
настани в коженото кресло,
поставено на няколко крачки
разстояние с лице към огледалото.
Остана с гръб към нея, докато тя се
преобличаше, за да не я притесни.
Наля си "Перие" и започна да
оглежда купчините с дрехи. Не бе
поискал по-провокативни неща –
сутиени и корсажи, които не
покриваха гърдите например, защото
знаеше, че Джулия предпочита по-
скромните тоалети. Целта на
упражнението бе да се снабдят с
облекла, които щяха да я накарат да
се чувства уверена и секси.
Въпреки че някои от тоалетите
по негов избор пресичаха донякъде
границите ѝ на скромност, той не
искаше да я притеснява.
Предполагаше се преживяването да
бъде забавно за нея и – поне така се
надяваше – да я вдъхнови.
– Малко е тясно – провикна се
тя.
– Така трябва да бъде. Ела да те
видя – каза той, без да откъсва очи от
огледалото, като едва сдържаше дъха
си от нетърпение.
– Мисля, че ми трябва по-голям
размер.
 – Не, дадох на Патриция
точните ти мерки.
– Какво? – трепна тя. – Но аз
съм огромна.
-Джулиан – каза той почти
заповеднически. – Ела тук\
Тя си пое дълбоко дъх и застана
пред огледалото.
Гейбриъл почувства, че сърцето
му спира да бие.
Джулия носеше черна шифонена
къса нощничка с бродирани по нея
малки розови цветенца. Бе избрала
черни широки панталонки, но бе
добавила и дълги черни чорапи.
– Смайващо – каза той.
Тя застана пред огледалото и
ръката ѝ мина по свободно падащата
предница на нощницата. После се
завъртя леко, за да огледа дупето си.
– Изглеждаш идеално.
Гейбриъл се изправи и отиде до
нея. Устоя обаче на желанието си да
я докосне, защото нямаше да се спре
и щяха да се озоват на коженото
кресло. Можеше да изчака още
малко.
– Какво мислиш? – попита с
дрезгав глас той.
– Харесва ми. Все още мисля, че
ми е малко тясно.
– Пасва ти идеално. Имаш
красива фигура.
– Наистина ли мислиш така? –
погледна го изненадано тя.
– Да – Гейбриъл погали гърдите
ѝ през плата, спирайки се върху
чувствителните ѝ зърна.
Устните на Джулия се
разтвориха леко, докато
наблюдаваше как мъжът ѝ я докосва.
По тялото ѝ се разля топла вълна на
възбуда.
Пред нея стоеше мъж, напълно
възбуден и нямащ търпение да ѝ
достави удоволствие. Колкото и да бе
дебела.
Гейбриъл отметна косата ѝ
встрани и доближи устни до ухото ѝ.
– Просто си помисли как ще се
почувстваш, когато те разсъб-личам.
Езикът му се плъзна по кожата
на шията ѝ и Джулия затвори очи.
– Хъм… мисля, че тук стана
много горещо.
– Едва започвам – увери я мъжът
ѝ. Притисна се до нея, за да я увери
във възбудата си. – Мисля, че и
двамата сме съгласни, че това ще го
вземем. Сега избери нещо друго.
Джулия се извърна, за да го
целуне, и преплете пръсти в косата
му. Целуваха се, докато почти
забравиха къде се намират. После
очите им се спряха отново върху
купчината с бельо и нощници.
Гейбриъл отиде до масичката и
вдигна слушалката на телефона.
– Патриция? Ще ни трябва още
лед.
Глава 81
Август 2012 г.
Близо до Бърлингтън, Върмонт
Месец след месец Пол
прекарваше все повече време с
Алисън. Ходеха на вечери и на кино.
Флиртуваха по имейла и с есемеси. А
плота в кухнята на Норис постоянно
бе отрупат с кафе от "Дънкин
Донътс" и домашно приготвени
курабийки.
Приятелството му с Али – все
още го наричаше така – бе станало
много важно за него. Нямаше
търпение да се види с нея всеки
уикенд. Физическите им отношения
не бяха преминали на друго ниво –
от време на време се целуваха, но
връзката им се задълбочаваше.
Радостта и на двама им бе
огромна, когато в началото на март
Пол получи предложение за работа
като асистент-преподавател в
катедрата по английски език в
колежа "Сейнт Майкъл". Той изобщо
не преговаря за заплатата или за
лекторските задължения. Просто
прие работата. С въодушевление.
Написа имейл на Джулия и ѝ
разказа за назначението си и с това
приятелската им кореспонденция се
поднови. Беше смаян, когато тя му
писа, че е бременна. Не искаше да
навлиза в подробности, за да не
разсърди нея или Гейбриъл, затова
просто я поздрави и ѝ обеща да
изпрати подарък за бебето.
След като завърши и защити
дисертацията си – с похвалната
рецензия на Гейбриъл – и през юни
окончателно се дипломира от
университета в Торонто, в края на
август Пол се премести в новия си
кабинет в кампуса на "Сейнт
Майкъл".
Беше щастлив. Щеше да живее у
дома, докато спестеше пари за своя
къща. Щеше да помага във фермата,
когато можеше, но баща му все пак
нае няколко помощници, за да върви
всичко нор– мално. Здравето на баща
му също се подобряваше.
Докато разопаковаше книгите
си в новия си кабинет, попадна на
екшън фигурките на Данте и
Беатриче. Компанията, която ги
произвеждаше, категорично бе
отказала да направи фигурка на
Вергилий с аргумента, че той не е
подходящ за действие. Което му се
струваше иронично.
Тъкмо поставяше Данте и
Беатриче на бюрото си, когато чу
потропване по вратата.
– Влез – провикна се през рамо,
без да се обръща.
– Здрасти.
Обърна се и видя Алисън на
прага.
В този миг, въпреки че я бе
виждал хиляди пъти, въпреки че я
познаваше от години, Пол бе поразен
от красотата ѝ. От косата, лицето,
очите й… Беше прекрасна.
– Реших, че може би ще си тук.
Чудех се дали няма да ти трябва
помощ с подреждането.
– Няма чак толкова много неща.
Просто подреждам книгите си – каза
той, като постави една празна кутия
на пода.
Тя помръкна.
– О. Ами… добре. Не исках да
те притеснявам. Ще те оставям.
Обърна се, но Пол усети как
сърцето му слиза в петите и про-
говори:
– Почакай – отиде при нея и
хвана ръката ѝ в своята. – Радвам се
да те видя.
Тя му усмихна.
– И аз се радвам да те видя.
– Нямаше те почти две седмици.
– Бях на гости при сестра си.
Помагах ѝ с децата. Уж щеше да бъде
само за една седмица, но знаеш как
е… – протегна се и махна един кичур
коса от челото му. – Липсваше ми.
Броях дните до срещата ни.
– И ти ми липсваше. Много.
Взираха се един в друг като че
ли цяла вечност, преди Пол да
намери думите, които търсеше.
– И без това щях да си вземам
почивка. Какво ще кажеш да отидем
за пица?
– Чудесна идея.
 Тя тръгна към вратата, но той я
дръпна назад.
– Рози – прошепна, галейки
нежно ръката ѝ с пръсти.
– Какво?
– Първият ни път заедно.
Кожата ти ухаеше на рози.
На лицето ѝ веднага избиха две
румени петна.
– Не мислех, че помниш.
– Как бих могъл да забравя?
Всеки път, когато помириша рози, се
сещам за теб.
– Вече не нося рози. Мисля, че
съм прекалено зряла за този аромат.
Той хвана лицето ѝ в шепите си.
Тя се наведе напред и притвори очи.
– Можеш ли да почнеш отново
да ухаеш на рози? Заради мен?
Алисън отвори очи и се вгледа в
неговите.
– Само ако си сериозен.
– Сериозен съм – каза с цялата
си искреност Пол.
– Тогава, да.
Алисън пристъпи още по-близо
и леко докосна устните си до
неговите.
С леко движение Пол затвори
вратата на кабинета си и притегли
момичето на живота си в
прегръдката си.
Глава 82
9 септември 2012 г.
Кеймбридж, Масачузетс
Силно пъшкане се разнесе от
банята. Гейбриъл отвори очи. За
момент бе объркан и не знаеше какво
се случва. После се запъти към
банята.
– Скъпа? Добре ли си?
Когато влезе вътре, я видя
превита на две върху мивката,
стискаше ръба ѝ с побелели от
натиска пръсти. Дишаше шумно и
запъхтяно.
– Искаш ли да повикам Ребека?
– накани се да се спусне надолу по
коридора Гейбриъл.
 – Не, обади се в болницата и им
кажи, че раждам.
Гейбриъл се паникьоса, започна
да я разпитва, впусна се в
спалнята да намери очилата си и
телефона си и светкавично набра
акушеро-гинекологичното отделение
на болница "Маунт Обърн".
– Водите ти изтекоха ли? –
попита той, след като успешно се
свърза с медицинска сестра в
отделението.
– Не. Дървените ти подове са в
безопасност.
– Много смешно, Джулиан.
Имаш ли контракции?
– Така мисля. Болезнени и
редовни.
 Джулия се опитваше да диша
равномерно и спокойно – техника,
която бе упражнявала отново и
отново с учителката си по
пренатална йога. Според нея
техниката била особено успешна.
но в момента Джулия
обмисляше дали да не си поиска
парите за курса обратно.
– През колко минути са
контракциите ти?
– През шест.
Джулия се фокусира върху
дишането си и се опита да изключи,
за да не чува гласа му. Много го
обичаше, но в момента изобщо не ѝ
беше полезен.
– Сестрата каза да те закарам
веднага в болницата. Приготвил съм
твоята чанта и чантата с нещата за
бебето. Готова ли си? – Гейбриъл се
опитваше да звучи спокойно и
започна да разтрива гърба ѝ през
широката ѝ тениска.
– Да. Да вървим.
Джулия се изправи, после
погледна съпруга си.
– Не можеш да дойдеш така.
– Защо? – прокара пръсти през
косата си той, като се опита да
докара изражение на уравновесен и
наспал се човек. – Съжалявам, няма
време да се бръсна.
– Виж се.
Гейбриъл се погледна в
огледалото. За своя изненада видя, че
е само по бельо – закачливи
боксерки с надпис "Историците го
правят и на тъмно (в Тъмните
векове)" изписан с ярки
фосфоресциращи букви.
– По дяволите! Само минутка.
Джулия тръгна след него.
– Скот много ще се зарадва, че
коледният му подарък ще дойде с нас
в болницата. Така поне ако се
загубим, лесно ще те намеря. Само
трябва да си събуеш панталоните на
тъмно.
– Имате душа на комедиант,
мисис Емерсън.
– Тези средновековни боксерки
са сериозна обида срещу твоя
сексапил – пошегува се тя, защото
през последните седмици той ѝ
отправяше същата забележка. С
напредването на бременността се бе
отказала от луксозното дантелено
бельо за сметка на удобните памучни
гащички.
Той я изгледа засегнато, но не
каза нищо. Измъкна чифт дънки и
риза от гардероба, облече ги
припряно, после я хвана за лакътя и
бавно я придружи до долния етаж.
Нова контракция я накара да се
намръщи от болка.
– Толкова ли е зле? – попита
Гейбриъл.
– Да – отвърна Джулия. Опита
се да се разсее, като се облегна на
вратата на детската стая и погледна в
нея.
Щеше да бъде доволна да
обзаведат стаята с евтини и удобни
мебели, но Гейбриъл настоя на най-
скъпите неща от най-скъпите
магазини като "Потери Барн". Беше
влюбена в мебелировката, но
настина ѝ се струваше, че е
прекалено разточително.
Двамата заедно и с подаръците,
щедро дарени им от приятелите и
семейството им, бяха преобразили
една от стаите за гости в спокойно и
уютно пространство за малко
момиченце. Джулия бе избрала меко
зелено за стените и бяло за
дървените елементи в стаята. Шарен
килим за игра с пастелни розови,
жълти и зелени цветя покриваше
дъските на пода.
– Това е любимата ми стая –
каза тя, оглеждайки за пореден път
класическите играчки на Мечо Пух и
приятелите му, висящи от
въртележката над кошчето, които
очакваха нетърпеливите и
любопитни детски очички.
– Очаква я – усмихна се
Гейбриъл. – Стаята очаква нашето
малко Пролетно рулце.
Когато контракциите на Джулия
затихнаха, Гейбриъл я хвана за
ръката и я поведе към волвото, в
което вече бяха поставили детско
столче.
Гейбриъл прати есемес на
Ребека, обяснявайки какво бе
станало.
Малко по-късно пристигнаха в
Родилния център на болница "Маунт
Обърн". Когато ги настаниха в една
от стаите в отделението, той вече бе
успял да си придаде спокоен и
уверен вид. Не искаше Джулия да
види притеснението му или да усети
как вътрешностите му се разбъркват
и преглъщаше сълзите си.
Но тя знаеше. Знаеше, че той се
бои и стисна ръката му и му каза, че
тя и Пролетното рулце ще бъдат
добре.
Държаха ръцете си и по време
на прегледа, когато акушерката каза,
че бебето е застанало в обърнато
положение и се надява да реши да
застане нормално, когато дойде
времето да се роди.
Сестра Трейси бързо отвлече
вниманието на нервния Гейбриъл,
който се канеше да зададе поне
хиляда въпроса за това обърнато
положение, като му показа как
работи мониторът, на който
трябваше да следи кога е върхът на
контракцията и кога затихва.
Джулия бе благодарна за това
разсейване. Но това не му попречи
веднага да провери в айфона си
всичко за обърнатите позиции и
всяка информация, свързана с тях.
На Джулия ѝ се искаше да бе
оставил проклетото нещо у дома.
 За щастие успокоителното вече
действаше и тя се унесе в лека
дрямка, изпадайки дори в нещо като
полусъзнание.
– Джулиан?
– Пръстените ми – каза тя, като
докосна мястото, където трябваше да
се намират брачната ѝ халка и
годежният ѝ пръстен. Загубих ги…
– Не си – погали той ръката ѝ. –
Свали ги преди месеци, защото
пръстите ти се подуваха и се
притесни, че ще се заклещят. Сложи
ги на колието, което ти подарих в
градината.
Тя посегна към шията си.
– Забравих. Вчера ги сложих в
кутията си за бижута.
 – Имала си предчувствие.
Пролетното рулце е почти тук.
Тя затвори очи.
– Не мислех, че може да има
нещо по-трудно от програмата ми в
Харвард. Грешала съм.
Сърцето на Гейбриъл се сви.
– Скоро ще се върнеш в
университета. С Ребека ще ти помог-
нем. Знам, че беше прекалено
скоро… Съжалявам – прошепна ми
той.
– Говорихме за това. Понякога
изненадите са най-хубавото нещо.
– Ще ти се реванширам.
– Да имам дете с теб, не е
проблем, за който да ми се реван-
шираш. С изключение на болката… –
намръщи се тя.
Гейбриъл долепи устни до
челото ѝ.
– Звъннах на баща си. Той ще
говори с Том и Даян. Едва ли ще
могат да пътуват с Томи, но все пак
ще им предложи.
Тя кимна, но не отвори очи.
– Добре.
Докато Джулия спеше,
акушерката обясни на Гейбриъл, че
обърнатата позиция на бебето се
среща често. Бебето можело
понякога само да се намести или пък
акушерката просто го обръщала по
време на раждането. Нямаше за
какво да се тревожи.
Гейбриъл бе признателен за
окуражаването, но все още се
тревожеше. Надеждата за бъдещето
обаче му вдъхваше сила – знаеше, че
скоро ще се срещне с дъщеря си и ще
стане истински баща. Или поне щеше
да започне да бъде такъв.
Докато Джулия лежеше
полузасиала в леглото си и сънуваше,
Гейбриъл крачеше нервно из стаята.
Тя изглеждаше толкова малка в
голямото болнично легло, толкова
крехка.
Толкова млада.
Глава 83
– Джулия? – Гейбриъл стисна
ръката ѝ, когато контракцията ѝ
започна.
Той следеше с поглед монитора,
за да види кога щеше да затихне
отново, после нежно погали ръката
ѝ, челото ѝ и я похвали.
– Добре се справяш.
За разлика от него самия. Беше
разстроен, нервен и ако имаше време
да се замисли, щеше да открие, че е
изключително притеснен. Въпреки
че бяха в чудесна болница в Бостън и
имаха осигурен най-добрия
медицински екип, той беше ужасен.
Пазаше страховете си за себе си,
като мълчаливо се молеше
Пролетното рулце и Джулия да са
добре.
Малко преди девет часа вечерта
Джулия започна да я тресе. Д-р
Рубио бе вече тук. Тя прегледа
Джулия и заповяда да добавят
антибиотици в системата.
Гейбриъл захапа нервно устните
си, докато наблюдаваше как сестрата
закача поредната торбичка към
системата, която се вливаше в ръката
на жена му.
Д-р Рубио спука водите ѝ и я
окуражи да започне да напъва.
Епидуралната упойка бе успокоила
само отчасти болката. Джулия все
още чувстваше дискомфорт в долната
част на тялото си.
Сестра Сюзън държеше единия
крак на Джулия, докато Гейбриъл
притискаше другия. Тя напъваше при
всяка контракция, но въпреки че д-р
Рубио и Гейбриъл я поздравяваха
непрекъснато, не се случваше нищо
особено. В крайна сметка
акушерката обяви това, от което той
се страхуваше – Пролетното рулце бе
заела неподходяща позиция,
обърната и прекалено високо, за да
бъде извадена с форцепс.
Джулия простена при новината
и се тръсна изтощена назад на
леглото.
– Какво означава това? – попита
тихо Гейбриъл, свивайки ръце в
юмруци.
Д-р Рубио стисна устни.
– Означава, че спешно
преминаваме към цезарово сечение.
Сърдечният ритъм на бебето се
усилва, жена ви има треска и е
възможно да се появи инфекция. Ще
свикам хирургическия си екип, но
трябва да стане веднага.
– Съгласна съм – каза Джулия.
Бе уморена. О, беше толкова
уморена.
Мисълта, че можеше да настъпи
краят на тези мъки, ѝ подейства
успокояващо.
– Сигурна ли си? – стисна
нервно ръката ѝ Гейбриъл.
– Всъщност нямаме други
възможности, мистър Емерсън. Не
мога да изродя бебето в позицията,
която е заело – каза твърдо д-р
Рубио.
– Казах ви и преди – професор
Емерсън, не мистър – тросна се той.
В тази ситуация не можеше да се
контролира.
– Скъпи, успокой се. Всичко ще
бъде наред – усмихна му се немощно
Джулия.
Гейбриъл ѝ се извини, като я
целуна по челото и ѝ прошепна
няколко утешителни думи, преди
стаята ѝ да стане епицентър на
активна дейност. Анестезиологът
дойде и зададе купища въпроси.
Сестрата помоли Гейбриъл да я
придружи, за да се облече в
защитните хирургически дрехи за
запазване на стерилната среда.
Не искаше да се отделя от
Джулия дори за секунда. Бе прекарал
часове до нея, държеше ръката ѝ,
охлаждаше я с ледени кубчета. Но
тъй като искаше да бъде с нея в
операционната, трябваше да се
преоблече.
Преди да излезе, Джулия му
протегна ръката си. Той я хвана и
притисна устни до дланта ѝ.
– Не съжалявам за това –
прошепна тя.
– За какво не съжаляваш, скъпа?
– Че забременях. След като това
приключи, ще си имаме прекрасно
момиченце. Ще бъдем семейство.
Завинаги.
Той ѝ се усмихна и я целуна по
челото.
– Ще дойда след няколко
минутки. Дръж се.
Джулия му се усмихна и затвори
очи, опитвайки се да овладее
дишането си и да го използва
правилно при следващата
контракция.
Докато го нямаше, Джулия
просто затвори очи и се фокусира в
дишането си – докато лежеше в
акушерската операционна зала и д-р
Рубио започна да докосва района,
където щеше да бъде направен
разрезът.
 – Усещам допира – каза Джулия
притеснено.
– Като натиск ли?
– Не. Усещам как пощипвате
кожата ми.
Гейбриъл седна до нея, от
другата страна на преградата,
закриваща долната половина на
тялото ѝ.
– Боли ли те?
– Не – каза тя, но звучеше
паникьосано. – Но все още усещам
болка. Страхувам се, че ще чувствам
разреза.
Д-р Рубио повтори теста си,
като пощипваше и подръпваше
кожата на Джулия, а тя настояваше с
нарастваща паника, че продължава
да усеща всяко пощипване.
– Трябва да я изкараме оттук –
обяви анестезиологът, като се
подготвяше за генерална анестезия.
– Прекалено силно е за бебето.
Дайте ѝ нещо друго – възрази д-р
Рубио.
– Не мога да ѝ дам повече от
тези. Вече има епидурална упойка.
Ще ѝ сложа и обща.
Джулия погледна в милите очи
на лекаря.
– Съжалявам – прошепна тя.
Той я потупа по рамото.
– Скъпа, не е нужно да се
извиняваш. Правя това постоянно.
Опитай се да се отпуснеш.
Гейбриъл започна да задава
въпроси, докато хирургическият
екип се суетеше наоколо.
Джулия стисна ръката му, сякаш
искаше да му каже да не изпуска
нервите си.
Тя искаше той да е спокоен.
Искаше да бди над нея, докато тя
спеше.
Глава 84
Едва забелязваше какво правеха
докторите или указанията на
анестезиолога. Последното нещо,
което чу, преди да потъне в мрака, бе
гласът на Гейбриъл, който я
уверяваше, че ще бъде до нея, когато
се събуди.
– По дяволите! – д-р Рубио
издаде няколко бързи команди и
указания и екипът ѝ се разпръсна, за
да ги изпълни.
– Какъв е проблемът? –
Гейбриъл стисна отпуснатата ръка
на Джулия.
Д-р Рубио се обърна към него,
без да го поглежда в очите.
 – Изведете съпруга оттук.
– Какво? – Гейбриъл се изправи
на крака. – Какво става?
– Казах, изведете го оттук –
извика д-р Рубио на сестрите. – И
повикайте дежурния хирург веднага.
Сестрата започна да бута
Гейбриъл към вратата.
– Какво става? Отговорете ми! –
повиши той глас.
Никой не му отговори.
Сестрата го хвана за ръка и го
задърпа. Гейбриъл погледна още
веднъж към Джулия. Клепачите ѝ
бяха спуснати. Кожата ѝ бе бледа.
Тялото – неподвижно.
Изглеждаше мъртва.
– Ще се оправи ли?
 Сестрата го поведе през
плъзгащата се врата навън, към
чакалнята пред операционната.
– Някой ще дойде да ви обясни
скоро – кимна тя окуражително и се
върна в залата за операции.
Той сс строполи на стола,
главата му бучеше. В един миг се
готвеха за цезаровото ѝ сечение, в
другия…
Свали хирургическата маска от
лицето си.
Паника и страх препускаха из
вените му. Виждаше само лицето на
Джулия, прострените ѝ край тялото
ръце… като че ли бе разпъната на
кръст.
Глава 85
В мислите си Гейбриъл бе в
задния двор на къщата му в
Селингроув и вървеше към гората.
Беше минавал по този път хиляди
пъти. Можеше да го извърви със
затворени очи, по тъмно. А сега бе
светло.
Докато доближаваше гората, чу
глас, който викаше името му.
– Върни се!
Той поклати глава и посочи към
оградата.
– Трябва да стигна до нея.
Загубих я.
– Не си я изгубил – усмихна се
търпеливо Грейс.
 – Изгубих я. Няма я – сърцето на
Гейбриъл се разтуптя бързо.
– Не си е отишла. Прибери се у
дома.
– Трябва да отида и да я доведа.
Гейбриъл огледа дърветата за
някакъв знак от Джулиан, преди да
влезе в гората. Стъпките му се
ускориха, затича се, клонките се
чупеха под краката му, драскаха
лицето и късаха дрехите му. Препъна
се и падна на ръце и колене, точно
когато стигна до поляната. Огледа
мястото бързо и от гърдите му се
надиг на тревожен стон, когато
осъзна, че Джулиан не се виждаше
никъде.
Глава 86
– Не мога да повярвам, че
имахме смъртен случай…
– Нито пък аз. Два спешни
случая с цезарови сечения едно-
временно. Поне с единия се
справихме – въздъхна гласът. –
Мразя нощи като тази.
– Аз също. Слава богу, че
смяната ни свърши.
Гейбриъл потърка брадичката
си. Още не бе дошъл съвсем на себе
си. В един миг бе сред гората зад
къщата си, в следващия чуваше
сестрите как говореха. Главата му се
завъртя при спомена за Джулиан,
лежаща на операционната маса,
бледа и неподвижна.
Сестрите сигурно говореха за
нея.
Не мога да повярвам, че имахме
смъртен случай…
В гърлото му се надигна
ридание и щеше да избухне в плач,
когато очите му се спряха върху чифт
грозни обувки. Беше ужасно
неподходящо в този момент, но не
можа да не си помисли колко де-
бели и груби бяха подметките им,
сякаш бяха направени от дърво.
Каква загуба, помисли си той.
Повдигна глава.
Сестрата, която не беше виждал
преди, му се усмихна неловко.
– Аз съм Ейнджи, мистър
Емерсън. Искате ли да видите
дъщеря си?
Той кимна и с мъка се изправи
на крака.
– Съжалявам, че седяхте тук
толкова дълго. Някой трябваше да ви
заведе при нея много по-рано, но
бяхме наистина много заети и току-
що дойде и новата смяна.
Заведе го в съседна малка стая,
където бе поставено кошче на
колелца с пластмасови прегради.
Друга сестра стоеше до него и
записваше нещо в подвижния картон.
Гейбриъл доближи до кошчето и
погледна вътре.
Вътре лежеше малък бял вързоп.
Видя червеникаво личице и черна
коса, която бе отчасти покрита от
малка лилава плетена шапчица.
– Има коса.
Ейнджи застана до него.
– Да, има много коса. Тежи
почти четири килограма и е 48
сантиметра. Добре сложено бебе.
Ейнджи вдигна детето и го
гушна.
– Ще ви дадем лента за ръка,
която съвпада с нейната, за да знаем,
че е вашето момиченце.
Втората сестра закачи бяла
пластмасова гривна на дясната китка
на Гейбриъл.
– Искате ли да я подържите?
Той кимна и изтри студените си
лепкави длани в панталоните си.
 Ейнджи внимателно постави
бебето в ръцете му. То веднага
отвори огромните си тъмносини очи
и го погледна.
Погледите им се срещнаха и за
Гейбриъл светът спря.
После бебето се прозя,
отваряйки широко розовите си уст–
нички, и отново затвори очи.
– Красива е – въздъхна той.
– Да, така е. И е здрава. Беше
трудно раждане, но тя е добре. Ще
забележите, че личицето ѝ е леко
подуто, но това ще мине.
Гейбриъл повдигна бебето и го
доближи на сантиметри от лицето
си.
– Здравей, Пролетно рулце. Аз
съм твоят татко и те чакам от дълго
време. Обичам те толкова много.
Притисна я до себе си, заслуша
се в тихото ѝ дишане, почувства как
сърчицето ѝ бие през пелените, с
които я бяха увили.
– Жена ми… – прошепна той,
като не се опита да прикрие на-
пиращите в очите му сълзи.
Сестрите се спогледаха.
– Д-р Рубио не говори ли с вас?
– попита Ейнджи.
Гейбриъл поклати глава и
стисна по-здраво бебето.
Ейнджи погледна към другата
сестра, която се намръщи.
– Трябваше да е говорила вече с
вас. Съжалявам за това. Бяхме много
заети, а и сега е точно смяната на
персонала – Ейнджи махна към
близкия стол. – Седнете тук с дъщеря
си и ще видя дали мога да намеря
доктора ви.
Гейбриъл направи каквото му
казаха, притискайки дъщеря си до
сърцето си.
Изражението на лицата на
сестрите казваше всичко.
Нямаше да има щастливо
събиране.
Нямаше да види как Джулия
държи детето им.
Беше я загубил. Както Данте бе
загубил своята Беатриче, и той бе
загубил любимата си.
– Провалих те – прошепна той.
 Притисна дъщеря си до гърдите
си и се разплака.
Глава 87
Гейбриъл седеше, прегърнал
Пролетното рулце, и времето като че
ли нямаше никакво значение. Пред
очите му сс редуваха различни
картини. Видя се как взема бебето и
го прибира у дома. Как я храни
нощем. Как влиза по коридора в
пустата спалня.
Беше толкова самотен.
Обичаше една-единствена жена
на този свят. Отначало я обичаше
като езичник, копнеещ да я направи
свой идол и да я боготвори. После бе
осъзнал, че някои неща бяха по-
важни от любовта му към нея –
щастието ѝ например.
 Виждаше я в спомените си –
стиска ръката му и прошепва: "Не
съжалявам, че забременях".
Сега съжаляваше. Беше отнел
живота ѝ.
Раменете му се разтресоха в
хлипане, което не можа да овладее.
Неговата красива сладка
Джулиан.

***

Телефонът му бе в него, но
нямаше желание да говори с никого.
От съобщенията, които бе получил,
знаеше, че Ричард и Рейчъл скоро
щяха да пристигнат. Ребека
подготвяше къщата за гостите и за
бебето. Кели бе пратила есемес, че е
поръчала цветя и балони, които щяха
да бъдат донесени в болницата.
Нямаше сила да им каже, че
Джулиан си бе отишла.
Вгледа се в лицето на дъщеря си
и се запита как щеше да я отгледа
сам. Бе разчитал толкова много на
Джулиан. В крайна сметка неговият
егоизъм бе причина за края ѝ.
Беше потънал в мъката си,
напълно изтощен, когато някой влезе
в стаята и застана пред него. Очите
му отново се спряха на чифт много
грозни и здрави обувки.
– Професор Емерсън.
Разпозна гласа на д-р Рубио и
вдигна глава.
Тя изглеждаше уморена.
– Съжалявам за станалото.
Имахме няколко спешни случая
едновременно и не успях…
Съжалявам, че ми отне толкова
много време да стигна до…
– Мога ли да я видя? – прекъсна
я Гейбриъл.
– Разбира се. Но трябва да ви
обясня. Жена ви…
Гейбриъл не чуваше думите на
лекарката. Болката замъгляваше
съзнанието му. Всички разговори,
които бяха водили с Джулия за
детето, изплуваха в ума му.
Вината беше негова. Той я бе
убедил да имат дете и тогава тя бе
забременяла, преди да е готова.
Той го бе сторил. Той бе
причина за бебето в нея и това я бе
убило.
Отпусна отчаяно глава.
– Професор Емерсън – пристъпи
по-наблизо д-р Рубио. – Професор
Емерсън, добре ли сте? – лекият ѝ
акцент отекна в ухото му. Каза си
нещо на испански сама на себе си –
думи, които Гейбриъл чу, но не успя
да разбере.
– Мога ли да я видя? – прошепна
той.
– Разбира се – д-р Рубио махна
към вратата. – Съжалявам, чо никой
не е дошъл по-рано при вас, но
персоналът бе претоварен.
 Гейбриъл бавно се изправи, като
продължи да стиска дъщеря си в
ръце.
Д-р Рубио му показа кошчето, в
което да я остави, и вдигна
защитната преграда около нея.
Гейбриъл извади кърпичка от
джоба си и изтри лицето си. 11е
погледна избродираните на нея
инициали. Беше му подарък 01
Джулия – "просто така". Беше
типично за нея, притежаваше
толкова щедро сърце и щедър дух.
Как му се искаше да носи Звездата на
Давид, която му бе подарила за
годишнината им. Сигурно щеше да
му даде някаква утеха.
Гейбриъл последва д-р Рубио
през няколко стаи, докато влязоха в
голяма зала с няколко болнични
легла.
– Ето я.
Гейбриъл спря рязко.
Джулиан лежеше в болничното
легло и една сестра се бе навела над
нея и ѝ биеше инжекция.
Виждаше как кракът ѝ помръдва
под чаршафа. Чуваше сте– нанията ѝ.
Премигна рязко, струваше му се,
че вижда мираж пред себе си заради
замъгленото си от сълзите зрение.
Усети, че залита.
– Професор Емерсън? – д-р
Рубио го хвана за лакътя, за да му
попречи да падне. – Добре ли сте
наистина?
 Повика сестрата и я помоли да
донесе стол до леглото на Джулия.
Двете помогнаха на Гейбриъл да
седне и докараха кошчето с бебето,
за да е до тях.
Някой пъхна пластмасова чаша с
вода в ръката му. Той я погледна
като предмет от извънземен
произход.
Гласът на д-р Рубио, който
досега достигаше до него като през
някаква звукова преграда, изведнъж
се чуваше вече съвссм ясно.
– Както казах, жена ви загуби
много кръв. Наложи се да ѝ прелеем.
Когато правех разреза за цезаровото
сечение, се натъкнах на един от
фиброидите ѝ и за нещастие той
прокърви доста. Наложи се да
направим известна хирургическа
намеса след това, заради което
процедурата продължи толкова
дълго.
– Фиброиди? – повтори
Гейбриъл, сложил ръка на устата си.
– Един от фиброидите ѝ бе
прикрепен към матката ѝ точно там,
където правехме разреза. Спряхме
кървенето и я зашихме, но това
усложни повече от нормално
цезаровото сечение. За щастие д-р
Манганиело, дежурният хирург, се
справи чудесно. Жена ви ще се
оправи – постави ръка на рамото на
Гейбриъл. – И няма да има никакви
постоянни увреждания на матката.
Ще може да ходи веднага скоро, но
ще бъде замаяна. Даваме ѝ лекарства,
за да облекчим болката ѝ. Ще я
проверя утре сутринта по време на
обиколката си. Поздравления за
раждането на дъщеря ви. Тя е
прекрасно малко момиченце –
потупа го д-р Рубио по рамото и
излезе от стаята.
Гейбриъл се взираше в Джулия и
забеляза, че на лицето ѝ отново се бе
появил някакъв цвят. Спеше.
– Мистър Емерсън? – забеляза
сестрата сълзите му. – Да ви донеса
ли нещо?
Той поклати глава и изтри
сълзите си с длан.
– Мислех, че е мъртва.
 – Какво? – попита остро
сестрата.
– Никой не ми каза. Изглеждаше
като мъртва. Помислих…
Сестрата приближи до него и го
погледна ужасено.
– Толкова съжалявам! Някой от
предишната смяна е трябвало да
дойде и да ви обясни какво е
станало. Имаше друга спешна
ситуация с цезарово сечение по
същото време, по което оперираха и
жена ви, но тази пациентка загуби
бебето си.
Гейбриъл вдигна глава и
погледна сестрата в очите.
– Това не е извинение, разбира
се. Някой е трябвало да ви каже, че
жена ви е добре. Работя вече десет
години в това отделение и сме
загубили много малко родилки.
Много, много малко. А когато това
се случи, всички са ужасно
притеснени и има незабавно
разследване на случая.
Гейбриъл се канеше да попита
какво означава това "много малко",
когато чу стон от леглото на Джулия.
Остави чашата с вода встрани и
пристъпи до нея.
-Джулиан?
Очите ѝ се отвориха. Погледна
го само за миг, после отново спусна
клепачи.
– Дъщеря ни е тук. Красива е.
Джулиан не помръдна.
 Но няколко минути по-късно
започна да стене отново.
– Боли ме – прошепна тя.
– Почакай, ще повикам някого –
каза той и се провикна за сестрата.
След като сестрата нагласи
системата на Джулия, Гейбриъл
вдигна бебето. .
– Скъпа, запознай се с дъщеря
си. Прекрасна е. И си има коса –
повдигна той момиченцето, за да
може Джулия да я види от легналото
си положение.
Погледът на Джулия бе
разфокусиран и замъглен, после
отново затвори очи.
Гейбриъл гушна бебето.
– Скъпа, чуваш ли ме?
 – Ще ѝ бъде нужно известно
време, преди да се съвземе. Но ще се
събуди – гласът на сестрата стресна
Гейбриъл, който се чудеше дали
Джулия по някаква причина не
харесва бебето.
Постави малката отново в
кошчето ѝ и седна до него,
наблюдавайки внимателно съпругата
си. Никога повече нямаше да я
изпусне от поглед.
Айфонът му избипка и той
провери съобщенията, които бе
получил. Ричард и Рейчъл скоро
щяха да дойдат. Том и Даян
изпращаха поздрави и цялата си
любов. Кейтрин Пиктън отново
напомняше, че иска да бъде
кръстница на малката. Дори
обещаваше рядък ръкопис на Ьа УНа
Яиоуа на Данте като подкуп.
Гейбриъл направи няколко
снимки на Пролетното рулце с
телефона си и ги изпрати на всички,
включително и на Кели. Не забрави
да напише на Кейтрин, че и без
подкуп тя пак ще е кръстница на
бебето.

***

– Има коса?
Когато Джулия се събуди,
първото нещо, което забеляза, бяха
тъмните кичури, показващи се изпод
лилавата плетена шапчица на бебето.
– Има. Много коса. По-тъмна от
твоята – ухили се Гейбриъл и
постави дъщеря им на гърдите на
майка ѝ.
Джулия разви бебето от
пластовете пелени, повдигна
нощницата си и допря кожата на
дъщеря си до своята. Бебето
незабавно се сгуши в майка си.
Това бе най-изумителното нещо,
което Гейбриъл някога бе виждал.
– Красива е – прошепна Джулия.
– Точно като майка си.
Тя целуна нежно главичката на
бебето.
– Не мисля така. Има твоето
лице.
 Гейбриъл се разсмя.
– Не съм сигурен. Не мисля, че
прилича на никого от нас, освен че
има същият цвят на очите като
моите. Има най-големите очи, които
някога си виждала, но сега не иска да
ги отваря.
Джулия повдигна главичката ѝ,
за да огледа личицето ѝ, като я
притисна още повече в прегръдката
си.
Гейбриъл я наблюдаваше
притеснено.
– Боли ли те?
Тя се намръщи.
– Имам чувството, че съм била
разрязана на две.
– Мисля, че точно това стана…
– целуна я той по косата. – Трябва да
решим как ще я наречем. Дядовците
ѝ няма да са впечатлени от името
Пролетно рулце. Вече се чух и с
Кейтрин, която смята, че трябва да
кръстим бебето на нея.
– Говорихме за Клеър…
Гейбриъл обмисли името.
– Харесва ми Клеър, но тъй като
се молихме в криптата на свети
Франциск, може би трябва да
изберем Франсис.
– Света Клара е била приятелка
на Франциск. Може да я на-речем
Клеър, а Грейс да бъде второто ѝ
име.
– Грейс – погледна замислено
Гейбриъл жена си и гърлото му се
сви от прилива на нежност. – А
какво ще кажеш за Клеър Грейс
Хоуп? Тя е кулминацията на нашите
надежди, на толкова много благодат
в живота ни…
– Клеър Грейс Хоуп Емерсъп –
повтори Джулия и целуна Клеър по
малкото личице.
– Съвършена е – Гейбриъл
целуна Джулиан и Клеър и прегърна
и двете. – Моите сладки, сладки
момичета.
Глава 88
Джулия спеше спокойно,
дишането ѝ бе дълбоко, тялото – не-
подвижно. Когато сестрата помоли
Гейбриъл да остави Клеър в кошчето,
за да може да поспи, той отказа.
Държеше дъщеря си в ръце толкова
ревностно, сякаш се боеше, че някой
щеше да му я отнеме.
Очите му натежаха и той се
отпусна на стола до леглото на
Джулия, полагайки дъщеря си на
гърдите си. Тя се прозя. Малкото
създание изглеждаше доволно,
отпуснало личицето си до него.
– Вяра, надежда и любов. Но по-
голяма от тях е любовта – прошепна
той сам на себе си.
– Какво? – размърда се Джулия в
леглото си и се обърна към него.
Той се усмихна.
– Не исках да те будя.
Джулия помръдна предпазливо
краката си и докосна мястото, където
ѝ бяха били инжекцията.
– Болката се върна. Вероятно е
време за нова инжекция.
Погледна към него, как държеше
Клеър в ръцете си, отпусната на
гърдите му.
– Отвътре ти идва явно, роден си
за татко.
– Надявам се. Но дори да не съм,
ще положа усилия да стана.
– Не знаех – прошепна Джулия и
очите ѝ се насълзиха.
– Какво не знаеше?
– Не знаех, че е възможно да
обичам някого другиго освен теб
толкова много.
Гейбриъл обхвана нежно
главичката на Клеър с длан.
– И аз не знаех – целуна той
дъщеря си. – Всъщност току-що
стигнах до несъгласие със свети
Павел.
– О? – изтри тя една сълза. – И
какво ти каза той в отговор?
Гейбриъл я изгледа смаяно и тя
се усмихна.
– Казах му, че най-голямата
добродетел не е любовта. Надеждата
е. Открих различните проявления на
любовта – първо с Грейс и Ричард,
после с теб. Тя ми помогна да
премина през най– тъмните си дни.
Открих и вярата, когато отидох в
Асизи. Но без надеждата нямаше да
съм тук сега. Щях отдавна да съм
отнел живота си. Без божествената
намеса в образа на тийнейджърка в
една градина на Пенсилвания, щях да
се озова в ада, а не да седя до теб,
прегърнал дъщеря ни.
– Гейбриъл… – прошепна
Джулия и по лицето ѝ се стекоха
сълзи.
-Любовта е голяма добродетел,
както и вярата. Но за мен на-деждата
значи най-много. Това е надежда –
кимна към бебето на гърдите си,
облечено цялото в бяло и с малка
плетена шапчица на главата.
Благодарствените молитви на
Гейбриъл бяха спонтанни и идващи
от дъното на сърцето му. Тук, в тази
стая, той се почувства смутен от
изобилието в живота си – красива
умна жена, с голямо и щедро сърце, и
прекрасна дъщеря.
– Това е кулминацията на
всичките ми надежди, Гейбриъл –
протегна се към него Джулия и той ѝ
подаде ръка. Пръстите им се
докоснаха.
– Това е моят щастлив край.
Гейбриъл погледна в бъдещето с
надежда и видя къща, ехтяща от
смеха на деца и от тропота на малки
краченца, тичащи по стълбите. Видя
Клеър със сестра си и брат си. Поне
едното дете щеше да бъде осиновено.
Видя кръщенета и първи
причастия, видя семейството си,
седящо заедно с него на първия ред в
църквата, меса след меса, година
след година. Видя насинени колене и
първи училищни дни, зимни и
пролетни балове и завършване на
гимназия, разбити сърца и сълзи на
щастие. Видя радостта от това как ще
запознае децата си с Данте, Боти чел
и и свети Франциск.
Видя себе си – съпровождаше
Клеър по пътеката на нейната сватба.
Видя се как държи внуците си в
прегръдката си. Видя се остарял
заедно със своята любима Джулиан,
как върви ръка за ръка с нея в
тяхната овощна градина.
– Ето пред теб се яви твоето
Блаженство – прошепна той, като все
така държеше ръката на жена си и
Клеър Грейс Хоуп, която спеше
спокойно на гърдите му.
Бележки
1 Всички цитати от Данте в
романа са по изданието "Божествена
комедия", изд. "Народна култура",
1975 г. Превод: Иван Иванов и
Любен Любенов. – Б, пр.
2 "Изгубеният рай", Джон
Милтън. Библиотека "Световна
класика", превод от англ.ез. Ал.
Шурбанов. 1981 г. Цитатът е от VIII
книга, 510.– Б, пр.
11
3 Ноипс/ о/Неауеп – поема от
английския поет Франсис Томпсън
(1859– 1907). Поемата е много
известна и се цитира на различни
места в западната култура. – Б, пр.
 4 Става дума за магистърската
програма МРкП (Ма^Шег
о/РИНозорИ 1ае) – по-ниска
квалификация от докторантска
програма, РНО. Може да бъде
получена за две години.
Дисертацията е по-кратка, отколкото
за РИО. Може да бъде самостоятелна
степен или предхождаща Р1Ю
програмата. – Б, пр.
5 И ти ли, Бруте (от лат, ез.)-
думи на Юлий Цезар към убиеца му
Брут, синоним на предателство. – Б,
р.
6 Сацума (СИгиа ипнИт) –
дребен цитрусов плод с тънка кора,
мека сърцевина и жълто-оранжев
цвят. В Европа идва от Китай и
Япония. Известен и като безсемкова
мандарина. – Б, пр.
7 Аструд Жилберто (1940 г.) –
бразилска боса нова певица,
работила през голяма част от живота
си в Съединените щати. Съпруга на
Жуау Жилберто. – Б, пр.
8 Денят на труда – официален
празник в САЩ, честван през първия
понеделник на септември. Б, пр.
9 "Инклингите" (от англ. "малък
молив") – литературно общество,
членовете на коиго били
преподаватели в Оксфордския
университет – или поне свързани с
него по някакъв начин. През 30-40-ге
години на XX век се събирали в
кабинетите на К.С. Луис и Дж. Р. Р.
Толкин или в популярни кръчми
като "Птицата и бебето"(известна и
като "Орелът и детето"). – Б, пр.
10 "Ашмолеан" (АаИтокап
Мшеит о/Ап апс1 АгсИаео1о%у) –
първият в света университетски
музей, Оксфорд. Първата му сграда е
от 1678-1683 г. – Б, пр.
11 "Шоа" (ЗкоаИ) – френски
документален филм от 1985 г, за
Холокоста, най-вече за три от
концентрационните лагери в Полша.
– Б, пр.
12 Скъпа – итал.ез. – Б, пр.
13 Добре, така да е. – итал.ез. –
Б, пр.
14 Съкровище. – итал.ез. – Б, пр.
15 Разбира се, скъпа. Разбира се.
– итал.ез. – Б, пр.
–––––
––––––––––––––––––––
–––––
––––––––––––––––––––