Започнах да обичам „наденичката“ или „кренвирша“, както наричат дакела, когато

станах на седем. Получих истински дакел на десетия си рождения ден. Татко го донесе във
вътрешния джоб на любимото на мама сако. Тя ми е разказвала, че същото сако е носил, когато
мен още ме е нямало, дори не съм била в мечтите на двамата. Тогава мама била кръгла като
топка. Така казва тя, но аз изобщо не й вярвам, защото е слаба като спагета, въпреки че може
да изяде цяла кутия с вафли. Тогава татко бил без мустаци. Пуснал си ги по-късно, защото мама
го харесвала с мустаци. Когато тя харесала сакото на татко, се разхождали в парка. Мама имала
хрътка, а татко й говорел, че един ден, когато той има семейство, всички заедно ще разхождат
дакел. Лора, така се казва моята майка, почти припаднала от смях. Опитала се да си представи
татко ми с неговия аристократично висок ръст и същата аристократична скованост, в която
всъщност се влюбила..., опитала се да си представи този висок мъж с дакел. Явно й било
трудно, защото много се смяла. Но, за да не го обиди, решила да прехвърли тази мила закачка
към несъществуващата още негова жена със „смея се, защото си представям жената до теб, как
грациозно се разхожда с несъразмерно куче с къси крачка, ами ако е претенциозна и се
срамува от дакела“. Мама винаги е имала куче. Всичките й три кучета били високи и с дълги
крака. И татко е висок. Въпреки това често се навежда, за да обуе пантофите на мама, защото тя
ходи боса, а той не иска да настива, както винаги става. Почти винаги. Когато мама я боли
глава, защото има силна мигрена, просто не прилича на себе си, татко прегръща слепоочията ѝ
и на нея ѝ минава. Сега, когато и аз имам куче, знам че това ѝ е любимо. Защото, когато и мен
ме боли главата, моят Дако си слага ушите върху нея. Не знам дали кучетата и хората се обичат
по един и същи начин, но знам, че малко хора обичат толкова самоотвержено, мило, топло и
всеопрощаващо както кучетата. Откакто има татко, на мама не й трябва куче. Е, вече има. Той я
обожава. Ако можеше да говори, на ден би казвал името ѝ стотици пъти. Двамата сякаш си
принадлежат, а мен Дако би ме продал за парченце кренвирш. Започнах за сакото, а докъде
стигнах...

„Наденичката“ е дълга около 63 см, защото е от мини наденичките. Много е сладка.

Понякога ми идва да я изям. Всъщност никога не съм искала дакел. Всяка Коледа се молех под
елхата да ме чака бебе пудел. Обичам къдравите кучета, защото имам права коса, а толкова
мечтая за къдриците на мама. Сега с татко ми Захари си приличаме по косата и по дакела. Той е
искал дакел, а аз вече не искам нищо друго освен Дако. Моето куче, нашето куче.

У дома никой не обича думата „никога“. Дако също бързо свикна с това. Той например
никога не яде сух хляб. Морков може, но сух хляб – никога. Лае за топла филийка с масло.
Всеки от нас го нарича с името на любима вещ или на своята любов. Захари му вика „Пантоф,
ела тук“, защото, когато се приберем след работа и след училище у дома, кучето ни лежи върху
пантофите на мама. Мама го нарича зайче. Не ме питайте защо, не разбирам. Дори когато
беше бебе и излизахме на първите му разходки, го викаше със „зайче“. Така постепенно спря
да реагира на Дако и в парка всички се обръщаха след мама, която тичаше с кучешки повод
като разбеснял се вятър и гонеше „заека“ си. А аз му казвам Дако, защото, ако на мен някой ми
каже пантоф или зайче, няма да му говоря само един ден. Повече от ден е много. Не обичам да
мълча.

В началото ми беше досадно, когато ни спираха по улицата и дори възрастните

възкликваха „оооо, това е куче кренвирш“ или „ох, каква очарователна наденичка“. Вие сте
ходили в супермаркета, нали. И аз ходя често. Но никога не съм забелязала наденичките да са

1
очарователни. Странни са ми хората понякога. Има хора, кисели като лимони от сутринта, ама
никой в нашето семейство не им казва „ех, какъв жълт лимон си, и кисел“. И така... Дако е най-
доброто ми приятелче. Но аз продължавам да искам и брат, и сестра.

Денят ми започва с един розов език, залепващ на бузата ми, веднага щом отворя очи.
След това закусвам, а изправен до мен Дако чака за мини порция от моята закуска. Това си е
наша тайна, защото мама не дава да го глезя. Понякога е много смешен. Когато имаме гости,
седи като препариран сурикат и прави мили очи дори за троха мек хляб с масло. Нали не обича
хлябът да е сух. През деня ходя на училище, а той ни чака на дивана. Татко го е научил, че,
когато всеки върши своята работа, той има право на пълноценна почивка и мързеливо изтягане
на дивана. Затова винаги, щом излезем, казваме семейната парола „довиждане, отиваме на
работа“. Веднъж забравихме и токът на новите обувки на мама беше оглозган. Тя обаче не
прави излишни драми от малките му бели. След два дни се прибра с вечеря и с нови обувки.
Сега първа изрича паролата „довиждане, отиваме на работа“.

Аз обичам да рисувам. Когато нямах дакел, ми купуваха много книжки за оцветяване.

Толкова е хубаво да оцветяваш сам света... Сега ще ви разкажа няколко дакелски истории,
които оцветих сама, но и вие можете да приготвите бои или моливи. Той е Дако, а аз съм Ел:
дак+ел. Почти като събиране в тетрадката по математика.

При баба и дядо

Когато съм била на 3, първите ми домашни любимци били бръмбарите от градината на

баба и светулките от двора. Мама и сега ми разказва как съм ги слагала в буркан, измисляла
съм им имена, пускала съм им трохи през малки дупчици в капачката на буркана, които съм
пробивала, за да дишат. Досещате се каква е била съдбата им: през деня съм се радвала на
домашните си любимци, вечер съм плачела за тях. Това беше първият ми урок за връзката
между хората и животните, в случая насекомите. Разбрах, че всяка животинка обича свободата,
затова днес, когато вече имам куче, не пропускам възможност да го разхождам без повод. Да
тичаме като вятър в зимна буря...

И Дако, също като мен, ходи при баба и дядо. Гони кокошките, яде пчелите от пчелина
и после се подува, душка цветята и получава алергичен обрив, лакомо яде от храната на
котките, после му е лошо, лежи по гръб в лозето, и мързеливо си краде някое зрънце сладко
грозде. На вилата става куче вегетарианец. Обаче най-много обича заедно да поливаме
цветята. Защото тогава е до мен. Понякога мисли, че поливам заради него и се опитва да изпие
водата. Не дава на пеперудите да кацат върху цветчетата и ако можеше да държи мрежичка,
щеше да ги гони безкрайно.

Впрочем тази рокля ми е любима. Няма да ви кажа в какви цветове е, защото знам, че
ще я оцветите така, че на мен да ми хареса много. Оцветете ни! А знаете ли, че има и дакел
албинос? Аз научих това преди няколко дни. Но още се съмнявам, че е вярно...

2
 И Дако рисува

Както вече разбирате, аз не просто имам дакел. Аз имам куче лепка. Ако търсите
постоянна и щастливо досадна компания за своето дете, наистина му вземете дакел. Има
немско потекло, луд е за някоя детска пакост и е много чувствителен към емоциите вкъщи. При
бурна радост маха бързо с опашка, при тъга тя увисва надолу, а при тревога щръква като
антена. Тази порода куче не може да се изправи, за да достигне нещо чупливо или нечия храна.
Например не може да се качи на масата. Е, ако е инатливо, ще скача по-дълго.

Когато Дако беше на един месец, обичаше да ляга върху листите ми за рисуване. После
мама и татко ми подариха статив с пейка за двама. Да има място и за лепката. Ние живеем на
брега на морето и може би затова обичам да рисувам и облаците над водата, и по-далечните
планини. Земята и небето са нашите граници, казва татко, и ако сме задружни, можем да
постигнем всичко. Дако например иска да прави всичко, което аз правя. Оттам идва и
желанието му да рисува или по-скоро да маца. Неговата четка е опашката. Дакелът не върти, а
размахва опашка. Сега си представете какви линии се получават върху лист хартия, сякаш
самолет е оставял дири в небето. Но аз обичам и двамата да сме щастливи. Радваме се и на
дъжда, и на слънцето, и на дъгата... Тук съм облечена красиво. Обичам дрехи, с които дори
облакът ме забелязва...

Кучетата дали летят? Понякога?

Всяко куче лае, това е ясно. И се чува. А могат ли кучетата да летят? Според мен могат. В
Космоса. Безтегловни и леки. И смешни. Сигурна съм, че на Дако много би му харесало, понеже
е куче новатор. Обича всичко неизследвано, неопитвано и предизвикателно на вкус и цвят.
Това важи най-вече за храната. Но как ли ще се чувства в Космоса? Знам, че ще е забавно.
Добре че мога да рисувам, иначе не знам къде се продават кучешки скафандри.

Скачай високо

Батутът е едно от любимите забавления на децата. А аз все още съм дете. Колкото по-
високо скачам на него, толкова по-висока се чувствам. Колко ли високо могат да скачат
възрастните? Попитайте възрастните у дома кога за последно са скачали на батут, от радост, от
възторг. Дали е било скоро?

– Дако, дядо ни е купил батут. Ще скачаш ли с мен?

– Не, ако скоча, ще се сгъна?

– Ще се сгънеш? Ти си куче, не акордеон.

– Тогава да си помисля.

– Хайде. Така ще разбереш какво е да си високо куче. Например хрътка. Светът на нивото
на един дакел и на една хрътка е толкова различен...

3
 – Добре, де. Тъкмо ще видя защо хрътката на съседите е толкова високомерна. Какъв ли е
нейният свят? Да не би гранулите й да са по-вкусни или каишката ѝ да е скъпоценна?

Куче Козирог

Аз и Дако сме астрални близнаци. Ама не защото сме родени на една и съща дата, а защото
сме се намерили по мярката на двете ни сърца. Моето е по-голямо, но неговото може
гигантически да обича целия свят, с малки изключения. Много малки. На това му се казва
сродни души, но аз му казвам астрални близнаци. Ние правим толкова много неща заедно. Той
следва всяка моя стъпка и ако кучетата носеха дрехи, сигурно нямаше да е съгласен да се
облича различно от мен.

Дако е куче Козирог. Аз съм момиче Водолей. Когато научих, че е роден през януари, и
когато го сравних с практичния до педантизъм баща на моя приятелка – също Козирог – не
знаех какво да очаквам. Но, ако хората приличат на кучетата, Козирог вече е по-любима зодия
от тази на родителите ми. И двамата са Близнаци. Затова в нас е или крайно весело, или крайно
тъжно. Просто само фактически живеем трима плюс куче. У нас всъщност има страшно много
хора на едно място. Само майка ми е поне пет жени. И понеже това не оставя пространство за
всички мъже у татко, той си е избрал един от тях, т.е. себе си. Той винаги е мъжът, който обича
мама във всичките ѝ роли.

А сега за рождения ми ден... Дако винаги е нетърпелив за моя рожден ден, защото само
тогава получава торта на върха на пръста ми. Тайно, за да не види мама. Татко казва, че
кучетата не ядат сладко, защото не могат да преработват захарите. Те не ядат, но пък колко
обичат. Разбирам по това, че не върхът на пръста ми, а целият ми пръст може да бъде изяден
от един дакел, на когото предлагам супер миниатюрно парченце сладкиш. Дако носи шапчица
само два дни в годината – на моя рожден ден и на Коледа. Обича празниците, защото тогава в
нас идват много деца и мама ни прави най-различни сандвичи. Понякога разни неща от тях
падат на пода, а Дако грижливо ги обира, като прахосмукачка. За всички деца той е центърът
на целия свят, създаден у дома. На неговия рожден ден аз съм в неизгодна позиция, просто
защото не ям кучешки бисквитки. Не ги обичам, затова.

Дните, завъртяни в колело

И някой кара колело... Кой мислите, че кара нашето. С неговите къси крачета Дако може
единствено по погрешка да натисне звънеца, но на нас звънец не ни трябва, понеже той може
да лае, а аз да викам „Извинявайте. Ехоооо“. Това го научих още като малка от мама. Но и до
днес не мога да разбера защо казва на хората Ехо. Тя така съобщава на всички по велоалеята,
че няма звънец. Татко поиска да ѝ подари един и на него да напише „Идвай си“, но мама каза
„Спокойно. Оправям се. Аз съм същински звънец“. Казвам ви... Майка ми е чудата. Баща ми
харесва чудатите. Всичко е точно и ние караме велосипедите си. А ти караш ли? А сега ще ви
споделя една тайна: спиците на моето колело са вълшебни – когато въртя педалите, се
превръщат в цветна феерия... Така колите ни забелязват отдалече. Много отдалече.

4
 Голям човек в зоопарка

Чували сте, че дакелът е голям човек. Голям, защото има сърце, способно да се влюби във
всеки непознат и да го превърне в приятел. Ако поиска, разбира се. Голям, защото знае как да
се държи и като дете, и като възрастен. Ако знаете колко е смешен, когато започне да прави
глезотии при среща с някой възрастен. Тогава веднага разбирам, че в този възрастен Дако е
подушил голямо дете. И този мъж или жена ми стават много симпатични. Веднъж леля Марта,
сестрата на татко, реши да ме заведе в зоологическата градина. Приех, но при условие да
вземем и моя дакел. Как можеше да откаже на милия ми поглед и на умолително
примижващия Дако. Той винаги разбира кога се планира някаква забава.

И така... пристигнахме. Имаше цирк... разбира се, че ние направихме цирка. Дако много
ясно показа, че иска да е жираф. Явно тези къси крака са му голям комплекс ..., също както аз
искам не права, а къдрава коса. Всъщност е чудесно, че се е родил дакел. Как иначе щяхме да
си вземем жираф у дома. Мама нямаше да даде. Да, тя не дава всичко. Татко дава.

Сладоледена мечта

Ако някога имате куче, ще се учудите как то може да спи по гръб с вирнати нагоре лапи и да
маха с опашка насън. Тогава си представяте, че кучешкият му сън е много хубав. Маха ли с
опашка насън, вероятно сънува как някой му носи купа, пълна с наденички, или пък среща
любим човек, а може би изящна дакелка. Ако пък лапите му нервно потреперват насън, значи е
срещнал съседката от третия етаж, която смята, че Дако облизва асансьора. А това не е
възможно, защото петната са не на 20 сантиметра от пода, а на нивото на очите на мама. Ако
сметнем ръста на мама и този на съседката, която е малко по-висока, хипотетично можем да
предположим, че тези петна са от съседката. Но защо й е да облизва асансьора, освен ако не е
толкова заядлива, че да прави подобна глупост, само за да обвини Дако и да го изхвърли от
блока. Тя упорито си мисли, че мама се опитва да я ядосва, когато вика Дако да влезе във входа
с „хайде, Зайко“. Понеже съседката постоянно мърмори „омръзнаха ми всички тези кучета“,
във входа се появиха 7 четириноги любимеца само за една година. И само едно от тях понася
съседката. То не чува, понеже е много старо. И не вижда много добре. Чувала съм, че когато
остареят, кучетата губят усета си към хората. Горкото мило куче. Веднъж мама изтървала
сладоледа си пред прага на тази госпожа, когато, качвайки стълбите, минала покрай вратата ѝ.
Дако изблизал всичко. До последната сладка капка. Ако тя беше видяла това, сигурна съм, че
би го обикнала. Впрочем, казах ли ви, ние нямаме прахосмукачка. Дакелът ни се справя с
всичко, което падне на пода. На секундата...

Дако обожава сладолед. Затова, когато се разхождаме, аз му давам право на едно

близване. Последното, защото не бих изяла останалия сладолед. Както вече споделих, обичаме
всичко с вкус на шоколад. Вие не давайте нищо сладко на вашето куче. Защото за домашния ви
любимец, повярвайте ми, няма нищо по-сладко на света от вас.

5
 От Париж до Лондон

Познавате ли тези сгради... Аз често отварям картата и гледам топлийките, които мама и
татко са забивали в годините, през които се познават. А те са поне 15. Годините. Топлийките са
много повече.

– Мамо, защо сте били точно тук?

– За да танцуваме танго и да ядем паеля.
– А тук?
– Защото има страхотни малки улички, толкова тесни, че баща ти нямаше друг избор
освен да ме прегръща силно 500 метра. Какви 500 метра бяха само...

И мама изчезва в облаците... Да отидеш толкова далече, за да танцуваш танго, когато

можеш да си пуснеш youtube и да танцуваш в коридора... Не схващам.

– Дако, къде искаш да дойдеш с мен: до Наклонената кула в Пиза, до Биг Бен в Лондон
или до Айфеловата кула в Париж?
– Навсякъде искам, но ти ще ме носиш. Да не забравяме и малко наденички или поне
хлебчета с масло.
– Току-що ти го реши. Ще отидем в Париж. Там е раят на кроасаните и маслото в тесто.
– Толкова бързо го измисли, Ела! А се чудиш на вашите, че ходят до Испания за едно
танго. Доколкото познавам Лора и Захари, знам точно как са решили да пътуват. Татко
ти е поканил на танц Лора, а тя се е усмихнала и е извикала във възторг „ Отиваме в
Мадриииииииид“.
– Дали? А той вероятно е имал предвид да танцуват в дневната...

Последната история оставям на вас. Трябва ни хеликоптер и посока, естествено. Къде ще ни

заведете и защо?

Ролери

Знам, че е добре всеки да спортува, за тонус и дълголетие. Вероятно заради това много
хора тренират. Но никога не съм виждала човек в 100-процентова кондиция. Виждала съм
такова куче. Моето. Няма никакви проблеми. Готово е за всякакви предизвикателства. Гладно е
до небето, играе му се до небето и му се спи до небето. Представете си когато тези три неща му
се правят едновременно. А това се случва често. И дори тогава, когато не знае какво точно иска,
е в кондиция.

Всяко малко куче има спортен дух. Е, няма как да играе баскетбол, защото трябват ръце.
Въпреки това съм чувала големите да казват „хвани кучето за ръцете“, като имат предвид
предните му лапи. Всъщност ми се струва, че е по-удачно да мислим, че кучето има четири
крака. Значи ни трябва спорт за Дако, в който се изисква добро равновесие и здрави крачета...
Ролери. Точно така. Въпросът е откъде да купим ролери за куче?

6
 Мама казва, че благодарение на човешката изобретателност и предприемчивост в
магазините има всичко... Всъщност ни трябва толкова малко. На мен ми стига един дакел.
Убедена в правотата на думите ѝ, тръгвам да търся кучешки ролери, но навсякъде срещам
ококорени от учудване очи. А си мислех, че очите на мама са най-големи, за да не пропуска
нищо. .. Никъде няма ролери за кучета. Има якета, панталони, пуловери, чорапи, но ролери –
не.

В нашето семейство татко може това-онова. Чувала съм го майка ми. Когато я питам
какво са правили докато ме няма, тя казва „това-онова“. Затова и аз го попитах: „Тате, може ли
с това-онова да направиш ролери за Дако? “. Не ми отговори... Минаха два дни,
продължаваше да мълчи. На третия ден, когато се събудих, до леглото на Дако имаше четири
малки обувчици с колелца. Татко беше използвал парчета от текстилните обувки на мама и
цветните дървени топчета от фамозния ѝ гердан. Пак настана мълчание – дълго като тялото на
дакела. Сега мама млъкна...

Сладкарски курс за дакели

Мама изобщо не я бива в приготвянето на сладки неща. Тя самата е ужасно сладка,

затова баща ми я целува на закуска, на обяд и на вечеря. Но не прави торти, кексчета,
курабийки. Оправдава се с фурната. Затова единственото сладко, което се приготвя вкъщи, са
шоколадовите топчета от магазина, с прясно мляко, пак от магазина. Домашни са, защото се
смесват у дома.

Татко знае, че мечтая да направим поне веднъж заедно домашна торта. Една сутрин ни
събуди рано с трудно обясним за почивен ден ентусиазъм, размахвайки някакви цветни
хартийки... С мама търкахме сънени очи: някой ни кани на рожден ден или пък ще ходим на
друго специално събитие. Беше събота. Гледаше ни се домашно кино – в леглото, с чорапи и с
пуканки. По женски. Татко продължаваше да ни се радва, очакваше възторжени възгласи...
След няколко секунди държахме регистрационни карти за сладкарски курс. Бяхме записани на
майсторски клас за правене на торти.

– Ама, аз не искам. А и фурната у дома не е хубава, къде ще пека после тези блатове...
Сигурно ще ни учат на някакви сложни рецепти с безброй продукти, за които ще трябва да
се ровя в уикипедия. Миличък, защото не отидеш ти. И без това аз правя пържолите у дома,
ти ще се специализираш в тортите – гледаше го умолително мама.

– Аааа, не. Това е подарък за вас. Винаги приемаш новото с резерви, а после не спираш
да крещиш колко е хубаво, колко е страхотно, колко е разкошно... Ще се забавлявате,
убеден съм. А и не се тревожи за фурната. Няма да ти трябва, защото курсът е за сурови
торти. Най-много да изпечеш ядки.

Нека сега мама да усети чувството да те карат да правиш нещо, което не искаш. Торта.
Не че е като уроци по цигулка, но... Така си мислех, но ми беше тъжно за нея, тъй като
вчера купи три пакета с пуканки и си приготви меки чорапки.

7
 Както винаги татко се оказа прав. Нищо че понякога мама повтаря любимата си реплика
„винаги се оказвам права“... Вечерта след курса тя употреби „разкошотия“ повече от 100
пъти. Вълнението ѝ беше толкова силно, че още на следващия ден всички заедно правихме
торта. Всички включваше и Дако. И на него му сложихме готварска шапка. Беше страхотна
неделя. Една цяла разкошотия.

Разменени роли

За завършването на учебната година госпожа Деси ни организира маскарад. Не беше

бал, защото е твърде претенциозно за ученици в пети клас, както самата тя каза. Всеки можеше
да си избере на какво или на кого да прилича. Имаше момчета паяци, принцеси от различни
кралства, клоуни. А всички бяхме смешници, защото се смеехме един на друг. Най-силен и
продължителен смях предизвика моята поява. Много се зарадвах, защото смехът е здраве, а
аз държа хората, които обичам, да са здрави. Госпожа Деси беше директор на училище по
вълшебства. Аз пък бях преобразена в дакел. И понеже всеки от нас имаше право да покани
най-добрия си приятел, взех с мен Дако. В маскарада той играеше мен. Беше Ела, аз – Дако.
Мама много хареса идеята и при подготовката за маскарада нищо не ѝ се опря. Докато се
приготвяхме, ми разказа, че когато съм била на четири, в детската градина имало открит урок
за морето. За замърсяването му с пластмасови отпадъци и за това как трябва да го пазим. За да
е по-силно въздействието от това екологично мероприятие, учителките решили всяко от децата
да има роля на морски обитател. Аз съм поискала да бъда медуза. А как се става медуза на
четири години? С въображението на мама. Използвала найлонови торбички и балони. Понеже
любимият ми цвят бил блестящият, поръсила медузата с брокат. Закачила я на гърба ми и съм
се превърнала в бляскава щастлива медуза. Сигурно, когато пораснем, си измисляме разни
страхове, защото сега не искам да виждам медузи в морето. Ужасът ми е от тях е по-голям от
дълбокото, защото мама ме научи да плувам. Татко има задачата да ме наблюдава, докъде
влизам във водата, и да ме вади насила оттам, когато кожата ми се набръчка. Мама и татко
винаги така хармонично си разделят ролите...

Сега мама направи руса перука на Дако, купи му рокля от някакъв бутиков кучешки
магазин, в който имаше щендери за кучета момчета и кучета момичета. Аз бях лесна. Дългата
муцуна не беше проблем, защото моят нос не е къс и чип. Бяхме чудесни. Всички ни се радваха.
Даже си мисля, че децата се влюбиха в новата Ела с коса от жълти конци, а мен само ме
харесваха. Това малко ме натъжи, но татко ми прошепна за лека нощ: „Толкова влюбвания ти
предстоят... Ще научиш, че да си човек е по-трудно, отколкото да си дакел. Заспивай, днес
беше най-сладкият дакел, който сме виждали. Чудесно е да имаме един Дако, страхотно е да
имаме двама“.

Музикални уроци

Не знам дали има семейство, в което родители без музикални дарби да решат, че
детето им може да стане втори Паганини. Един ден се прибрах от училище и какво да видя:

8
пианото на баба пренесено в моята стая. Тъкмо да си помисля „добре, че дядо няма цигулка“,
видях на креслото кожена кутия с формата на цигулка. Притесних се толкова много, че направо
се изпотих. Аз искам да ходя на балет, а те ще ме правят музикант... Иначе обичам музиката.
Особено когато мама и татко пускат плочи на някакъв стар грамофон и се държат като шантави
хипита, правейки такива странни движения, че Дако се свива в ъгъла.

Но да се върна на пианото и цигулката...

– Ела, с татко ти решихме, че можеш един ден да си добър пианист. Но не бяхме

сигурни дали няма да искаш да свириш и на цигулка...

Мама винаги така представя нещата, че да се умилиш от решенията ѝ. Какво можех да

кажа...

– Но аз не искам да свиря на нищо. Свиркам си с уста, когато ми е хубаво и когато Дако

изчезне от погледа ми.

– Много смешно, Ела. Майка ти е открила в теб скрит талант, а ти проявяваш сарказъм.

– Не може ли да стана дресьор на кучета? В това наистина съм добра.

– Не продължавай с иронията. Може и това, и музикант. През деня ще си с кучетата,

вечер ще се потапяш в света на музиката.

Безнадеждно е да се спори с мама. Когато спорим, татко е като рефер на тенис мач –
само следи с поглед „топката между двете ни". Реших да не вгорчавам поне неговия живот.
Съгласих се. След няколко дни се чудех защо се заинатих на тази идея. Оказа се толкова
забавна. Познайте кой помогна? Дако, разбира се. За мен е цигулката, за него – пианото и,
от време на време, вокалите. Не съм сигурна дали родителите ми вече не съжаляват за
гениалното си прозрение, но от баба съм чувала, че човек не бива да съжалява за изборите,
които сам е направил. Значи Лора и Захари са доволни от своя. А щом те са щастливи, аз
също съм. Светът – моят и на Дако – е свят на изкуството.