Обществено-политическо устройство на Втората българска държава

(1185 – 1396 г.). Органи на централното и провинциалното управление.

Фискална система – данъци, такси и глоби.

Втората българска държава е феодална монархия с всички присъщи на

тази форма на държавно управление особености. През този период
държавният глава е Царят. Неговата власт има божествен произход и е
политически и юридически неограничена и той ползва титлата „Цар и
Самодържец”. Възприемат се и се налагат класическите атрибути на
абсолютната власт на Царя и на неговото царско достойнство- царският трон,
драгоценната сфера, инкрустирана със скъпоценни камъни и с кръст,
скиптърът с кръст, златна корона със скъпоценни камъни, пурпурна връхна
дреха (далматика) и златотъкан пояс (лорос), червени кожени ботуши и
царската мантия- багреница (порфира). Имаме налични тези изображения
върху миниатюри, стенописи и монети, както и в описания в официални
писмени актове.
През периода XIII- XIV век се налага патримониално-теологичната
теория за произхода на властта на монарха. Държавата се приема за
собственост (патримониум) на царя. Сферата от благороден метал,
декорирана с кръст и скъпоценни камъни символизира държавата, която
владетелят държи в ръката си. Властта на монарха се предава по наследство и
така остава в неговата фамилия. Царят е пожизнен владетел, върховен
военачалник, притежава законодателната и съдебната власт, както и властта
да представлява държавата в международните отношения.
В ситуация на смърт на Царя и малолетие на престолонаследника
държавното управление се осъществява от регентски съвет. При смърт на
владетеля и липса на наследници новият цар се избира от Болярския съвет.

1
 Монархът има пръв помощник, наречен Велик Логотет, който ръководи
текущото оперативно управление на държавата и изпълнява заповедите и
реализира политическия курс, зададен от владетеля.
Управителят на държавната хазна и на личното съкровище на Царя се
нарича протовестиарий.
Висшата военна длъжност е тази на протостратора- началник на
войските.
За обслужването на царя са въведени специални длъжности-
протокелиот- началник на личната охрана на царя, царски адютант;
епикерний (чашник)- царския виночерпец (отговаря за хранителните
запаси и аранжирането на менюто);
велик примикюр- началник на протокола на двореца (маршал на двореца).
Колективният консултативен орган е болярският съвет. В съвета участва
и българският патриарх. Българската автокефална Патриаршия е
възстановена от цар Йоан Асен II през 1235г.
Отделно от тези длъжности съществуват и благороднически титли, с които
владетелят удостоява свои приближени хора. Такива са титлите
Севастократор и Деспот.
Като колективен орган се запазва народният събор, който се трансформира
като съдебен орган (извънредна юрисдикция) и се събира под формата на
църковно-народен събор, който действа и произнася присъди на виновните
лица с оглед защитата на християнската вяра и против ересите.
През този период в Мизия, Тракия и Македония бурно се развиват значими
градове, центрове на административни органи, където се развиват просветно
дело, търговия, занаяти, изкуства. Такива са Карвуна, Боруй, Скопие, Охрид,
Дебър, Ескус, Плиска, Преслав, Сердика, Ловеч, Дръстър, Бдин, Перник,
Търново, Червен, Месемврия, Анхиало, Варна и редица други. Строят се

2
крепости, мостове, пътища, дворци, манастири и църкви. В тази връзка се
развива каменоделството, зидарството, калиграфията, зографското изкуство.
Главните райони на земеделското производство са разположени в
непосредствена близост до река Дунав. По сведения на византийския хронист
Георги Акрополит силно е развито скотовъдството- овцевъдство,
коневъдство, едър рогат добитък. Развита е както вътрешната, така и
външната търговия. Развива се монетосеченето на медни, сребърни и златни
монети. Златните монети са наречени перпери, а сребърните- грошове. Един
грош се е делял на 4 аспри. Наред с българските монети във Втората
българска държава са се употребявали и монети от други държави и градове-
византийски, венециански, дубровнишки. В търговията главен дял имат
зърнените храни, овощарските произведения, виното, земеделските сечива,
оръжията, предметите на лукса (бижутерийни изделия).

Административно-териториално устройство на държавата.

Административни длъжности
Във времето на Второто българско царство територията на държавата се
дели на области (хóри), по-малки административно-териториални единици,
наречени катепаникиони, които заместват старите единици- жупите и селски
общини. Хóрите се управляват от севасти- областни управители.
Катепаникионите се управляват от катепани. Селските общини се
ръководят от старейшини или още наречени кнезове. Големите градове се
управляват от градски управители и началници на крепостните гарнизони с
административни и съдебни правомощия- кефалии. Друг вид провинциален
управител е т.нар. Дука (Дукь), подчинен на севаста. В историческата наука
се приема, че по линията на старшинството ранговете в местното управление

3
на държавата са били подредени така: Севаст- Дука- Катепан- Старейшина.
Интересен исторически факт е, че във Византия при управлението на
династията Комнини Дук е длъжността началник на военния флот на
империята.
Финансовите чиновници в българското царство се наричат с общото
название практори, които имат и правомощието да налагат санкции при
данъчни нарушения. Те се подразделят на различни видове според своята
компетентост. Тези, които събират натуралния десятък, се наричат десеткари
(според предмета биват свински, овчи, пчелни и др.) Събирачите на паричния
данък перпера се наричат перпераки. Определена категория данъчни
служители отговарят за съхранението на събраните като данъчни задължения
стоки (житари, винари аподохатори- данъчни чиновници).
Специална категория държавни служители са т. нар. находници
(апокрисиари)- царски пратеници (дипломати, държавни представители),
изпълняващи държавни поръчения, на които населението се задължава да
осигурява подслон, храна и съдействие.
Предвид особено важната роля на армията през този исторически период е
налице разгърната йерархия на военните длъжности-
Кастрофилакси- управители на крепости
Алагатори- командири на частите на бойната конница
От системата на войнските командни длъжности са известни:
страторите, стотниците и десетниците.
Характерно за разглеждания исторически период е, че много от
държавните служители притежават както административни, така и военни
функции, а също и съдебни правомощия.

4
 Данъчните тежести във времето на Втората българска държава върху
населението са многобройни и включват различни данъци и такси.
Предвидени са и някои глоби за различни нарушения.
Натуралният десятък се взема от основните селскостопански продукти-
жито, вино, мед, както и върху домашните животни, свине, овце, кози, коне,
крави и др. Селското население заплаща данък димнина (паричен данък,
който се дължи и заплаща от населението за обитаването на домове с огнища)
и волоберщина (поземлен данък за ползване на земеделски земи). В полза на
църквата се събира данък каноникон.
От населението се събира и паричен данък перпера.
Населението е обременено и с ангарии- феодална трудова повинност да
работи определен брой дни за феодалния собственик, както и да участва със
своя труд и с товарни животни и коли в строежа и ремонта на мостове,
пътища и крепости.
Събират се и различни такси за ползване на някои услуги- мостина- за
преминаване на мост, броднина- за преминаване на брод, тревнина- за
ползване на пасище, кошарщина- за построяване на кошара.
За реализиране на колективната наказателна отговорност на населението се
налагат редица глоби- фун за убийство, конски тат- за кражба на кон,
разбой- за грабеж, девичи разбой- за отвличане на девойка.
Във времето на Второто българско царство феодалните отношения се
намират в своя разцвет. Селското население се намира в състояние на
феодална зависимост (закрепостяване) към царя, светската и духовната
аристокрация. Обособяват се три групи закрепостено население- пáрици,
клúрици и отроци. Пáриците обслужват светските феодали, а клúриците-
висшето духовенство (църковния клир). Тези категории зависимо население
разполагат с имущество за задоволяване на своите потребности (собствено

5
лично жилище, малки парцели обработваеми земи и ливади, животни), но от
юридическа гледна точка те имат само право на владение върху
обработваемата земя и ливадите, а собствеността се държи от съответния
феодал. Населението заплаща на феодала установените данъци, такси и
глоби. Върху населението тежи и задължението да се изпълняват определени
държавни повинности- строителство на пътища, крепости, църкви и
манастири.
В отделна група на закрепостеното население се включват т. нар. отроци.
Те работят в дома на феодала и в прилежащите към него дворни места, нямат
право на никаква собственост и са напълно зависими от своя господар и от
неговата воля.
В градовете под влияние на стопанското развитие, на нарастването на
потребностите на болярското съсловие и на висшия клир и на разширяващите
се международни контакти на държавата се обособява прослойката на т.нар.
технитари (занаятчии)- ковачи, оръжейни майстори, бижутери, кожари,
грънчари, дърводелци, строители, иконописци (зографи), които постепенно се
самоорганизират в съответни професионални обединения.