Братислав Талев

Пътуване в геологията

>
{img:dolphin.jpg}

Всичко започна без увод

{img:ship_2.jpg}
Началото на войната ме завари върху палубата на транспортния кораб
„Аквитания“. И сега, толкова години оттогава, ясно си спомням топлия
септемврийски следобед, спокойната морска повърхност. Слънцето приятно приличаше
през матроската ми, мека светлина изпълваше като че ли целия свят. Притворил бях
очи в ленива дрямка, безгрижен, далече от грохота на танкови вериги и самолетни
бомби.
Тук няма да разказвам за това, как внезапно се намерих във водата, почти в
същия миг, в който добре насоченото торпедо на подводницата U–33 разкъса
грижливо боядисаната кърма на кораба. През широко зейналия отвор свободно можеха
да минат слоновете на Анибал. В този черен тунел се втурнаха пенливи вълни,
бързеят увлече част от разхвърляните наоколо обгорели късове, натика ги отново в
смъртоносно поразения кораб.
Когато успях да се добера до единствената успешно спусната във водата
лодка, в нея заварих само механика Майлз и испанчето Пепито. Момчето спомена
нещо като това, че ни беше тръгнало понеделнишки. Всъщност „Аквитания“ беше
станала една от първите жертви на войната, започнала да се разгаря и сред океана
със същата жестокост, с която вече вилнееше по континента.

Триста и шестдесет милиона квадратни километра

{img:wtaher_land.jpg}
Втора седмица вече Атлантическият океан ни люлее върху широкия си гръб.
Пепито, за когото злополучното плаване с „Аквитания“ беше първото му излизане в
открито море, сега не можеше да се начуди на океанската безбрежност.
— Атлантическият океан покрива почти една пета от земната повърхност,
Пепито — казах му аз. — А Тихият океан е още по-голям, той изобщо е най-голям от
всичките четири океана, затова го наричат и Велики. На трето място е Индийският.
Най-малък е Северният ледовит океан, той е „дребосъкът“ сред своите братя.
— Дребосък! — изръмжа зад гърба ми Майлз. — Дребосък, а по площ е
значително по-голям от Европа с всичките й острови. Ех, какво знаете вие…
Механикът дълги години беше плавал сред студените му води, ловувал беше
край Гренландия, Канада и Аляска моржове и тюлени, преживявал беше тежки бури
там и моето шеговито сравнение го засегна.
— Представи си сега, Пепито — продължих аз, без да обръщам внимание на
неговата забележка, — представи си всички тези океани, взети заедно. Общата им
площ е 360 милиона квадратни километра! Всъщност Земята би трябвало да се нарича
планета Океан, тъй като повърхността на водите й е почти два пъти и половина по-
голяма от тази на сушата.
— А защо тогава са я нарекли Земя?
— Това е станало много отдавна, преди хилядолетия. По онова време хората
са познавали малка част от лицето на нашата планета. Те не се решавали да
навлязат далеч в морето, плашели се от неизвестността. А сушата за тях била нещо
стабилно и сигурно. Дълго време древните хора възприемали света такъв, какъвто
го виждали. Застанали на пясъчния бряг, те могли едновременно да обхванат с
поглед и хълмистите крайбрежни равнини, и широките водни простори. Затова светът
измамно им изглеждал плосък. За тях той свършвал там, в далечината, където
морската повърхност се сливала с небето…
Тук аз вдигнах ръка, за да покажа хоризонта, и застанах така като
замръзнал.
В розовия здрач на запад се очертаваха ясно два корабни комина.
{img:scream_to_ship.jpg}
— Спасени, спасени сме! — извика радостно Пепито и заподскача из лодката.
Ние и тримата напрегнато се взирахме в кораба, който бързо се
приближаваше. Вече се виждаха надстойките му, скоро след това се показа
палубата, открои се постепенно и целият корпус.
Обхванати от нетърпеливо очакване, ние не забелязахме как угаснаха и
последните слънчеви лъчи. Пръв се усети Майлз:
— Бързо, светлина! Палете светлините!
В сгъстяващия се сумрак с бледа светлина се залюляха и четирите ни фенера.
Светлини бяха запалени и на гигантския кораб, който вече се беше съвсем
приближил.
— Те няма да ни видят, те няма да ни видят! — размаха ръце механикът,
провикна се дрезгаво, викнахме и ние с Пепито…
Дълго още отчаяните ни гласове сподиряха черната сянка със светлинните
гирлянди върху нея. Първо се скриха в далечината точковидните илюминатори, после
изчезнаха светлините на надстойката. Последен остана да трепти в мрака червеният
сигнал върху мачтата.
— И какво беше всичко това — изхълца през сълзи Пепито.
— Едно от доказателствата, че Земята е кръгла — подхвърли мрачно Майлз. —
Хайде, лягай да спиш — погали той гъстата коса на Пепито. — Ще срещнем друг
кораб.

В плен на суеверието

Не може да се каже, че изпитвахме големи несгоди като корабокрушенци.

Спасителната лодка беше предназначена за двадесет души и сега за сметка на
нещастните ни другари разполагахме с достатъчно провизии и топли завивки.
Отначало се бяхме опитали да гребем, но после се оставихме на течението. Лошото
беше, че не разполагахме с компас. Просто невероятно, но фактът си беше факт.
След вчерашното ни разочарование наистина не ни оставаше нищо друго, освен да
очакваме нова среща. Като се ориентирахме по слънцето и по звездното нощно небе,
решихме с Майлз, че се движим в югоизточна посока.
— Сигурно ни е подхванало някое от най-външните разклонения на Гълфстрийма
— промърмори механикът.
Слънцето се беше издигнало високо над главите ни, океанът, едва набразден
от вълните, блестеше ослепително. Хоризонтът се беше сключил около нас в сияен
кръг. Намирахме се като че ли в огромна фуния с полегати стени, от която нямаше
излизане.
— Откъде се е взела толкова вода по божия свят! — в гласа на Пепито имаше
повече отчаяние, отколкото любопитство.
— Светът не е божи, моето момче, защото не бог го е сътворил, а хората
създадоха бога.
Пепито ме погледна мълчаливо.
— Слушай какво ще ти разправя — придръпнах го за мургавата ръка. — Седни
тука и слушай.
Майлз, който оправяше въдиците на кърмата, също наостри уши.
{img:odd_god.jpg}
— Древните хора не са познавали същността на природните явления. За тях
светът бил пълен със загадки. Заобиколени отвред с враждебни стихии, безпомощни
пред тяхната непреодолимост, те потърсили обяснението на тези явления в
действията на свръхестествени сили…
— Искаш да кажеш — намеси се Майлз, — че хората са си измислили боговете,
за да им е по-лесно.
— Има нещо такова, Майлз. Хората измислили същества, подобни на тях
самите, но с изключително могъщество, воля и власт. С волята и намеренията на
тези свръхестествени същества, с волята на боговете хората обяснявали видимия
свят, промените, които ставали с него. С волята на боговете те свързвали и
своята съдба. Като увенчали със свръхестествена сила и тайнственост непознатото,
хората сами попаднали в плен на суеверието си…
— Не ти ли е ясно нещо, дигаш пръст нагоре и си казваш: „Ония там си знаят
работата“. Или: „Господ да им бере греховете“.
— Стига сега, Майлз. Разговаряме сериозно. Впрочем… нямаше ли тук някъде
една библия?

Легендата за първичния хаос

 {img:tiamat_and_marduk.jpg}
Докато механикът ровеше прилежно сред хранителните припаси и купчината
спасителни жилетки, аз продължих нататък.
— Преди няколко хилядолетия между реките Тигър и Ефрат живеели трудолюбиви
и предприемчиви народи, които построили великолепни дворци и храмове, крепостни
стени и високи кули. Но неведнъж стихийни наводнения разрушавали плода на техния
труд. Загивали страшно много хора. Безсилието на човека пред неукротимата ярост
на природата пораждало мрачен страх в неговото смутено сърце. В съзнанието му
съзряла представата за първичния и страховит воден хаос. И хората въплътили
своите наивни представи в образа на злобната богиня Тиамат. Но в техните гърди
тлеела и една смътна надежда за по-спокоен, по-сигурен живот, укрепвала вярата в
доброто. Те вярвали в благодатната плодородност на земята-кърмилница, в земята
те виждали самото начало на битието. И древните хора от долините на Тигър и
Ефрат вдигали благодарствен поглед към небето, вдигали поглед към сияйното
слънце, взирали се напрегнато в нощните светила, учудени от техните движения —
винаги плавни, равномерно-ритмични, като че ли недосегаемо безпристрастни —
обхванати от чувството за божествената им сила. В тяхното съзнание се родила
нова легенда, родил се митът за сътворението на света и този мит бил може би
една от най-старите представи за произхода на нашата Земя.
Зла и отмъстително заядлива била драконообразната богиня Тиамат. Но срещу
нея излязъл лъчезарният бог Мардук, поразил я със стрела. После, премъдро
замислен, той дълго съзерцавал безжизненото туловище и накрая го разделил с меча
си точно на две половини, като черупките на мида. Едната от тях той издигнал
нагоре към небесните покрови и от нея сътворил слънцето, луната и звездите. От
другата половина на мъртвото тяло той създал Земята с нейните планини, морета,
реки и равнини, създал растенията и разнообразния животински свят…
— Голям факир е бил този Мардук. От нищо нещо правил — ухили се Майлз и
със самодоволен жест ми подаде библията.
— А откъде знаеш историята за Тиамат и Мардук? — попита момчето.
— За нея, наред с много други неща, разказват клиновидните знаци върху
глинените плочки, намерени сред развалините на древния град Ниневия. До наши дни
по различен път са достигнали и други свидетелства на стари култури. Те ни
разказват за нравите, обичаите и представите и на други народи. Мъртвите камъни,
пожълтелите, полуразпаднати папируси, неясните надписи и рисунки по срутени
стени оживяват пред погледа на учените, разкриват ни отдавна забравени тайни.
Арабите вярвали някога, че Слънцето и Луната встъпват в брак всеки месец. От
този брак родила Земята, родили се звездите, хората, животните, цялата Вселена.
Според някои индиански племена, когато бог Тирава решил да създаде Земята,
призовал Ярката звезда; така те наричали планетата Венера. По негово указание тя
събрала облаците и ги разстлала наоколо. Тогава всемогъщият Тирава хвърлил
кръгъл камък срещу тях. Там, където ударил камъкът, облаците се стопили и се
образувала вода. Четири от подчинените богове — Вятър, Мълния, Гръм и Буря
започнали да удрят водата със своите здрави тояги. Водата се разделила и се
образувала Земята.
— Няма що, забавни историйки — обърна се механикът към Пепито.
— Всички тези разкази за произхода на Земята ни се струват днес детински
наивни. Но не забравяй, че древните хора не са познавали същността на природните
явления. Помисли колко неща все още не са напълно познати и на нас. Но чакайте
да ви прочета нещо от тази дебела книга…
— А нея кой е написал? — посочи Пепито библията.
— Много са авторите — известни и неизвестни. Но целта на всички тях явно е
била да внушат идеята на бога-творец.
{img:shipwrecked.jpg}

Човекът не повярва в сътворението

{img:universe.jpg}
— На челно място в библията стои Книгата на битието. В нея се разказва за
това, как бог в шест дни сътворил света.
— Това се казва постижение! — Механикът разпери широко ръце и искаше да
добави още нещо, но аз продължих нататък.
— Първият момент на сътворението било привеждането на хаоса в порядък…
 — Правилно! — не се сдържа пак Майлз. — А как станало това привеждане?
— Затвори си най-после устата и ще разбереш как. Ето, слушайте какво пише
тук.
1. В началото създаде бог небето и земята.
2. А земята беше неустроена и пуста; и тъмнина бе върху бездната, и дух
божий се носеше над водата.
3. И рече бог: да бъде виделина. И стана виделина.
4. И видя бог виделината, че беше добро; и отдели бог виделината от
тъмнината.
5. И нарече бог виделината ден, а тъмнината нощ. И стана вечер, и стана
утро; ден първи.
— На втория ден бог създава „твърдта“, която да отделя водата под нея от
водата над нея. И нарича тази твърд небе — обобщих аз следващия пасаж с няколко
думи. Пръстът ми пробяга по овлажнялата от океанския въздух страница и се спря
на следващия творчески акт:
9. И рече бог: да се събере водата, която е под небето, в едно място и да
се яви сушата.
— И, разбира се, случило се точно така — издекламира Майлз тържествено. —
Тогава на твореца не му остава нищо друго, освен да нарече сушата земя, а
„събранието на водата“ моря. През следващите дни — извиси още по-високо глас
той, — през следващите няколко дни бог с лека ръка създава растенията и
животните, създава и светилата над твърдта небесна, за да светят на Земята, да
отделят деня от нощта…
Момчето гледаше механика с широко отворени очи. Майлз усети погледа на
Пепито и спря словоизлиянието си.
{img:something_and_star.jpg|-left} — Така е, драги. Да знаеш само колко
бой съм изял, когато бях като тебе, за да науча тези текстове. Изобщо колко
много излишни неща трябва да „кълве“ човек в своя живот…
— Не говори така, Майлз. Смешно е, разбира се, съвременният човек да вярва
на библейските писания. Но пътят на познанието е труден. Много труден. Тръгнеш в
една посока, мислиш си: „Ето това е верният път!“. После се оказва, че си
сбъркал. И почва пак лутането, почват нови търсения. А би ли се развивала
науката, ако стоехме на едно място? Ако не днес, то утре ще попаднеш на вярна
следа, ако не ти, другарят ти ще стигне до истината. Познанието, търсенето на
истината е дълг на всеки човек… Ето, да се върнем към произхода на Земята. Колко
хипотези се опитват да обяснят това велико начало…
— Какво е това хипотеза? — прекъсна ме Пепито.
— Хипотеза е вероятното, но все още недоказано обяснение на някакъв процес
или явление. Тя трябва да е логично построена, да не противоречи на известни
вече научни факти. Хипотезата е научно предположение, мост, по който минава
изследователят по пътя към истината…
Внезапен порив на вятъра запрехвърля страниците на книгата, която все още
държех на коленете си.
— Само това ни липсваше! — Майлз с тревога се огледа наоколо.
Изправихме се неспокойни и ние. На хоризонта се бяха появили тъмни облаци.
Подгонени от високи въздушни течения, те бързо сключиха мрачен пръстен около
нас.
— Трябва да вземем някакви мерки — обади се пак Майлз. Загриженият му глас
отекна някак си неестествено ясно в настъпилата тишина.
— Още едно крушение ще ни дойде много — пошегувах се непредпазливо. Не
биваше да казвам това пред момчето и побързах да поправя грешката си: — Лодката
ни е достатъчно стабилна, та да се плашим от бурята. Нали затова се нарича
спасителна…
Но спасението този път дойде отдругаде. Прибра ни на борда си
научноизследователският кораб „Посейдон“.

Когато бушуват вълните

{img:ship_3.jpg}
— И това ако не е късмет! — възкликна механикът, като разбра, че на всичко
отгоре сме попаднали при мои колеги. И бъбриво разказа какво ни бе сполетяло.
— А ние вече шест месеца провеждаме дълбоководни геоложки изследвания —
сподели капитанът, след като чу нашата история. — Но и за нас Атлантическият
океан стана опасен… Подводници, минни заграждения…
Бурята се беше разразила с пълна сила. Дори на такъв стабилен кораб като
„Посейдон“ човек не можеше да се чувствува напълно сигурен пред яростната й мощ.
Пепито, облегнал чело на илюминатора, се взираше напрегнато през гъстите струи,
обливащи стъклото.
— Вълните не са така страшни в открито море — опитах се да успокоя
момчето, което очевидно беше обладано от тревожни мисли. — Тяхната сила
нараства, когато наближат брега. Тогава устременият им напред гребен изпреварва
основата, започнала да се трие в дъното. Вълната тежко се пречупва и с грохот
връхлита брега. Колкото по-стръмен е той, толкова по-мощен е ударът на водната
маса. Представи си само: натискът може да бъде от 3000 до 30 000 килограма на
един квадратен метър суша! Срещу тази сила често не могат да устоят дори и най-
здравите съвременни хидротехнически съоръжения…
— Ами че да — намеси се и Майлз. — Когато бях в Шотландия, при една
страхотна буря вълните отместиха на 15 метра част от новостроящия се вълнолом,
тежка не по-малко от 800 тона. Тогава моряци разправяха как във френското
пристанище Шербур морската стихия прехвърлила 4-тонни скални блокове през стена,
висока над 6 метра.
— А колко високи могат да бъдат вълните?
Пепито отдавна беше отлепил нос от стъклото, но стихията навън
продължаваше да го тревожи.
— Вълните възникват при непрекъснатия напор на ветровете. Тяхната височина
зависи от скоростта и продължителността на вятъра, както и от големината на
морската повърхност. Най-често вълните са високи от 1,5 до 3,5 метра, но при
много силни бури могат да се образуват 9–10 метрови водни планини. Има случаи,
когато се надигат още по-големи вълни, но те се образуват по друг начин, затова
сега няма да ти разправям за тях.
— Малко ли пакости правят обикновените вълни, та сега и за някакви особени
вълни да говорим — обади се Майлз, недоволен, че и на него, моряка, не му беше
ясно какво точно имам предвид.
— Разрушителната дейност на вълните — продължих нататък, като взех в ръка
молив и лист хартия, — разрушителната дейност на вълните се усилва от скалните
късове, които те влачат. Като огромни чукове и длета, тези късове със сила се
удрят в брега, подкопават го и го събарят. Колкото по-мека е скалата, толкова
по-бързо се руши брегът — морето навлиза в сушата и се образува залив. Там пък,
където скалите са по-твърди, по-здрави, те по-дълго остават вдадени в морето.
Ето, виж — показах на Пепито криволицата, която набързо бях скицирал. — Така се
образува и мени бреговата линия.
— Бреговата линия дели моретата от сушата — отбеляза важно механикът.
— Точно така, Майлз! Това е една важна, характерна линия. Тя поставя
нашата Земя на особено място сред другите планети от Слънчевата система.
— Защо пък на особено място? — погледна ме изненадан Майлз.
— Защото само на Земята има океани и континенти. Следователно само ние
можем да се похвалим с крайбрежие…
— Колко дълга е бреговата линия на Земята… Цялата брегова линия — допълни
Пепито, — с всички заливи, носове, фиорди, острови…
— Е, Пепито — усмихнах се аз. — Надали на някого е хрумнало да се залавя с
такова изчисление. Но приблизително… тя би могла да обиколи 50 пъти екватора.
Или това се равнява на разстоянието от Земята до Луната, взето пет пъти.
Вратата на каютата се отвори и там се показа като бяло облаче голяма
готварска шапка. Едва след това под нея се открои тъмно лице с две живи очи,
които любопитно се въртяха на всички посоки.
— Господа, капитанът ви кани на вечеря! — Малкото негърче се усмихна
широко и изчезна зад вратата.
{img:coast.jpg}

Две думи за океанското дъно

{img:map_man.jpg}
Трапезарията отдавна се беше превърнала в любимо място за срещи и
разговори. След напрегнатия дневен труд около дългата маса сега седяха
двадесетина мъже с най-различни професии: геолози, метеоролози, геофизици,
хидролози, зоолози, ботаници… Тук, върху борда на „Посейдон“, ги беше събрала
една обща цел — тайните на нашата планета.
Когато ние с Пепито и Майлз влязохме в сравнително широкото помещение,
вниманието ни беше привлечено от голяма карта, закачена върху махагоновата
стена. Вечеряхме и след като изпихме по чашка ароматично кафе, капитанът се
изправи с думите:
— Поради щурма не успяхме да проведем редовните измервания, но въпреки
това днешният ден не е загубен за нас. Нещо повече: той е един изключителен ден
— спасихме три човешки живота…
Ръкопляскания прекъснаха думите му.
— Нека сега, като информираме новите ни другари за нашата работа, да
направим и преглед на всичко, което сме свършили… През последните години беше
установено, че океанското дъно не е така равно и еднообразно, както се
предполагаше преди. По него се издигат планински вериги, много по-величествени
от тези на сушата; върховете там са по-високи, долините — по-дълбоки… Ние
успяхме да проследим Средноатлантическия хребет, който се простира от север на
юг през целия Атлантически океан. — Капитанът посочи върху картата тъмната,
подобна на човешки гръбнак ивица. — От двете страни на тази планинска верига са
разположени обширни котловини, дълбочината на които достига 5300–5800 метра. Но
по океанското дъно са пръснати и многобройни подводни хълмове — капитанът вдигна
отново показалката. — Те имат конусовидна форма и несъмнено представляват
угаснали подводни вулкани. Подводни планини и вулканични хълмове са установени и
по дъната на другите океани… Особено интересни за нас са изследванията на
съветските колеги в Ледовития океан. — И той подробно разказа за големите им
успехи в океанологията.
— Характерно е, че големите океански дълбочини са разположени близо до
сушата. Австралийското и източноазиатското крайбрежие буквално са осеяни е
такива „морски кладенци“: дълбочината Кермандек е 9427 метра, Тонга — 9184
метра, Филипинската дълбочина — 10 540 метра, Японската — 10 384 метра… А след
два дни — усмихна се капитанът — на нас ни предстои да измерим една от големите
дълбочини край източното крайбрежие на Америка.
{img:magnifying_glass.jpg}

Великият съзидател

Пепито дълго не можа да заспи. Беседата на капитана беше възбудила

момчешкото му любопитство. На другата сутрин, току-що отворил очи, той ме
затрупа с хиляди въпроси.
— Филипинската ли дълбочина е най-голяма на Земята? — подсмихна се кисело
механикът, който не бе се наспал добре.
— Остави момчето, Майлз. Въпросът му е съвсем уместен. Стотици, милиони
години продължава тази борба между сушата и водата. Но макар и яростен
разрушител, Световният океан е и велик съзидател. Когато бурята утихне,
увлеченият от вълните скален материал започва постепенно да се отлага. Най-близо
до брега се отлагат най-едрите, най-тежките късове. После се утаяват по-дребните
зърна, а най-малките частици могат да бъдат отнесени на 100–200 и повече
километра навътре в морето и там да се наслоят по дъното.
— Това е така, колега — намеси се приближилият се зоолог от екипажа на
„Посейдон“, — но освен тези механични утайки в морето се отлагат и други, може
би не по-малко важни утайки — биогенните.
— Е, за тях ще разкажете вие — дадох му думата аз.
— В топлите морета — започна зоологът — живеят фораминиферите. Те са почти
невидими с просто око организми. Варовитата им черупчица е тъничка и крехка.
Животът на фораминиферите е краткотраен. Всеки момент в Световния океан се
раждат милиарди от тези организми, а в същото време милиарди други умират. След
тяхната смърт черупките им като непрестанен дъжд падат на дъното. Постепенно, с
течение на хилядолетията, те се натрупват там, образуват все по-дебели пластове
от мек тебеширен варовик…
— А в студените морета… — прекъсна го Пепито нетърпеливо. Зоологът разбра
веднага недоизречения въпрос.
— В по-хладните води плуват други едноклетъчни организми. Техните черупки
са изградени от най-тънки силициеви иглици и преградки, които се преплитат
помежду си и образуват красива нежна решетка… Тези малки организми, наречени
радиоларии, имат най-различна форма. Едни приличат на диадеми, други — на
многолъчеви звезди, трети — на староиндуски храмове… От силиций са и черупките
на двуразделките — малки кремъчни водорасли. Скелетите както на радиолариите,
така и на двуразделките също се натрупват по морското дъно, като образуват
кремъчни напластявания.
— Хей, че интересно! — възкликна Пепито. — Никога не съм предполагал, че
тебеширът и кремъците са се образували на морското дъно.
— Не само те, Пепито — продължи зоологът. — В моретата живеят още много
разнообразни организми, скелетите и черупките на които са изградени от
разтворения във водата калциев карбонат. Техните останки също се наслояват по
дъното. Минават хилядолетия, минават милиони години. Постепенно най-долните
пластове под натиска на по-горните се спояват и втвърдяват, превръщат се в
скала, в плътен варовик… Ето това е. Така се образуват утаечните скали — махна
изведнъж е ръка зоологът и бързо се отдалечи. Сигурно беше дошло време за някое
от наблюденията, които той провеждаше по строг часови график.
{img:play_boy.jpg}

Раждането на планините

Днес малкият чернокож помагач от готварницата имаше почивка. Двете момчета

бързо се бяха сприятелили и сега техните гласове отекваха по всички краища на
кораба. — „Децата са си деца!“ — мислех си доволен, че са се заиграли. Въпросите
на Пепито ме радваха, но аз си имах и други грижи. На два пъти случайността ни
беше избавила от гибел; какво ни очакваше още — трудно беше да се каже.
Неколкодневното ни пътуване с „Посейдон“ отиваше към своя край. Предстоеше ни
живот в непозната страна, сред чужди хора…
— Ами как скалните утайки по дъното излизат на сушата? — Пепито колебливо
се бе приближил и неговият ясен глас ме стресна. Момчето повтори въпроса си,
вдигнало високо черните си, извити вежди.
— Ех, и ти. Искаш да научиш всичко наведнъж. Та това е един от най-
сложните геоложки процеси. Откъде ти хрумна…
— Разкажи ми, моля те, разкажи ми!
До Пепито се изправи и неговият малък другар. Срещу мен блеснаха хубавите
му зъби, усмихваха се и очите му.
— Колкото и стабилна да изглежда земната кора, тя не е неподвижна. Някои
области от нея се издигат, други се понижават. Но това става много бавно, да
кажем, с един милиметър за година. Разбира се, с просто око не можем да
забележим тези движения. Те обаче причиняват големи промени…
{img:shield.jpg}
— Че какви големи промени могат да причинят — сопна се разочаровано
Пепито, — щом се измерват с някакво милиметърче…
— Милиметърче, но за една година. Ами ако движението продължи един милион
години?… Това прави вече хиляда метра. Представяте ли си какво значи една
огромна област от земната повърхност да се понижи или издигне с цял километър!
— Ооооо! — възкликнаха и двете момчета едновременно.
— Много пъти в геоложката история на Земята тези движения, наречени
колебателни, са предизвиквали смяна на морето със суша и на сушата с море. Там,
където започвала да се издига голяма област от земната кора, морето се
отдръпвало, изплитнявало, като все по-големи части се превръщали в суша. А
когато някоя област от земната кора започвала да се понижава, морето нахлувало,
заливало сушата.
— Значи на места земята се превръщала в море. Постепенно по неговото дъно
се утаявали чакъл, пясъци, черупки от морски животни. Натрупаните пластове се
втвърдявали в скали… Когато морето се оттегли, тези утаени скали излизат на
сушата — важно обобщи Пепито.
— Браво, моето момче. Та ти си станал вече истински геолог. Слушайте
тогава — обърнах се аз и към негърчето, което ме гледаше така усмихнато. —
Внимавайте добре. Ще ви разкажа още нещо.
— Ето, да допуснем, че тази кърпа представлява област, започнала бавно да
потъва, да се вгъва. Когато тя се вгъне достатъчно, водите на съседните морета
ще нахълтат в нея. По новообразуваното дъно ще започнат да се отлагат като
дебели утайки пясък, глина, варовици. Понижаването може да продължи милиони
години; натовареното от утайки дъно ще потъва все по-дълбоко. Тогава поради
високата температура и голямото налягане, което съществува на такива дълбочини,
утаените пластове се размекват, стават пластични… Но наред с подвижните области
от земната кора има и такива, които са много здрави, стабилни. Те представляват
истински гигантски плочи, затова ги наричат континентални щитове. Тези щитове не
могат да се нагъват и действуват като преса от двете страни на размекнатата
област. — При тия думи започнах бавно да приближавам две тежки книги от
срещуположните краища на кърпата. — Какво става е кърпата сега, когато я
натискам от двете и страни?
— Набръчква се, набръчква се — извикаха децата.
— Точно така. От страничния натиск кърпата започва да се нагъва. По същия
начин са се нагъвали и скалните утайки по дъната на неустойчивите, потъващи
области. По-късно те се въземали из неспокойните води на морето и така са се
образували дълги планински вериги. Раждали се планините…
— О-о, аз пък мислех, че те винаги са си съществували — възкликна Пепито.
— Не, Пепито. Планините също се раждат, живеят и умират. Но хайде, стига
за днес. Вървете да играете с Биби, че скоро ще се разделяме с него.

Пазачът на великаните

Америка ни посрещна не особено любезно. Няколко месеца не можах да си

намеря работа и ако не беше Майлз, ние с Пепито щяхме да гладуваме. Но една
сутрин в нашата малка квартира се получи съобщение, че съм назначен за инспектор
по природните резервати. Радостта ми, естествено, беше голяма, само не знаех
какво да правя с момчето — предстояха ми дълги и чести пътувания.
— Как какво — учуди се искрено Пепито, когато му споменах за новата ми
грижа. — Ще ме вземаш със себе си.
Момчето беше право. Все пак това беше най-разумното решение.
— Добре, обличай се сега — тупнах го по рамото.
Дирекцията се намираше в голяма сива сграда, с тежки колони край главния
вход. От фоайето по няколко стъпала се влизаше направо в широка зала със стъклен
покрив. Но ние не влязохме, ние просто се втурнахме в нея. В следващия момент
Пепито замръзна на мястото си. Точно срещу нас, подпрян е масивни железа, се
виждаше огромен скелет.
{img:skeleton_2.jpg}
Гръбнакът на влечугото се извиваше високо като дъга на римски мост.
— Добър ден! — макар и тих, гласът на непознатия дребен мъж отекна в
широкото пространство. — Вие сте новият инспектор по резерватите, нали? А аз съм
доктор Нилс, кустосът на музея. Пазачът на всички тия великани — усмихна се той
на Пепито. — Как се казваш?
Момчето измърмори името си, без да откъсва поглед от гигантския скелет. А
може би бе забелязало и другите, не по-малко внушителни влечуги в залата.
— Оставете момчето при мене. Директорът сигурно вече ви чака.
Пепито се поколеба за миг, но любопитството му надделя. Аз забързах нагоре
по стълбата. Строгият директор ме запозна със задълженията ми и веднага ме
отведе в тясна, дълга стая на третия етаж.
— Това е работното ви място. Запознайте се с документацията, подгответе
програми за бъдещите ви инспекционни пътувания. Трябва да попрехвърлите много
нещо, но време имате достатъчно… Може да започнете с Дисмалското блато…
С купчина книжа под мишницата, аз се върнах в залата и седнах край една
витрина.
Докато прелиствах дебелите дневници на моите предшественици, Пепито
навлизаше в един нов, чудноват свят. Воден от умелата ръка на доктор Нилс, той
попадна сред зелените гори на една отдавна отшумяла епоха.
{img:jungle.jpg}
— Всички скелети, черупки и растителни отпечатъци, които виждаш тук, са
останки от минал живот — започна кустосът. — Ние ги намираме сред земните
пластове…
— Сред утаечните — уточни Пепито лаконично.
— Да, сред утаечните. Във вулканичните скали по изключение се запазват
животински или растителни останки… Като съпоставят тези следи, отделните
вкаменелости — продължи доктор Нилс, — палеонтолозите разчитат геоложкото минало
на Земята, проследяват историята на живота върху нея… Представи си сега, Пепито,
огромна долина, цялата покрита със зеленина. Ето, на онзи склон виждаш малка
горичка. Високи и стройни са стъблата на дървесата там, короната им е
многоетажна, украсена е големи красиви шишарки. Това обаче не са борове, а едни
от предшествениците на съвременните иглолистни растения. Могъщите стволове по-
нататък с разперени като ръце клони принадлежат на растението гинко дигитата. По
заблатените места край големите и малки езера на гъсти купчини зеленеят потънали
във влага разнообразни папрати, ширят се изумрудени килими от мъхове. А колко
интересна е цикадоидеята. Необикновеното й стъбло се разполага като голяма
заоблена саксия върху тъмната плодородна почва. От него стърчат нагоре
продълговати, крехки папратовидни листа. Наред с тези чудни растения са избуяли
високите до няколко метра вилиямсонии. Върховете им подобно на днешните палми
завършват с пищен кичур перести листа…
Момчето като че ли беше попаднало в някакъв приказен свят. Погледът му
блуждаеше някъде далече, то сякаш наистина виждаше тези зелени хълмове и блатата
сред тях.
— Горите, за които ти разказвам, Пепито, преди 180 милиона години са
покривали обширни области от нашата планета. Този период от живота на Земята се
нарича юра. Богатата и разнообразна растителност, топлият и постоянен климат
изключително благоприятно влияели върху развитието на влечугите. Те се били
появили много по-рано, но сега настъпило златно време за тях. Завладели цялата
суша, проникнали навсякъде по моретата, а някои дори се научили да летят.
Големият скелет, който те уплаши…
— Не ме уплаши. Беше ми интересен…
{img:large_dino.jpg}
— Добре, ти си храбро момче. Този скелет принадлежи на едно от най-
интересните юрски влечуги, на бронтозавъра. Той стигал дължина до 20 метра и
тежал над 20 000 килограма. Истинска планина от мускули и кости. Тялото му било
силно изгърбено, покрито със здрава, груба кожа. Върху силна, мускулеста шия се
крепяла изключително малка глава. В нея нямало място за достатъчно мозък, затова
може би природата създала още един нервен център в огромното му тяло. Ето тук —
доктор Нилс посочи прешлените близо до началото на опашката. — Обърни внимание —
продължи той, — всички прешлени, с изключение на опашните, са кухи. Защо,
мислиш, че това с така?
Пепито не очакваше подобен въпрос и изненадан, отвори уста, без да може да
отговори.
{img:bath_dino.jpg}

Драмата в Уайоминг

— Причината е много проста — каза кротко кустосът. — Очевидно по този

начин се облекчавало теглото на гиганта, намалявало се натоварването на неговите
кости и мускули. Бронтозаврите живеели край големите реки, блата и езера.
Хранели се със сочните стъбла и свежите листа на водните растения… А ето тук
един близък техен роднина — диплодокусът. Представителите на този род населявали
преди повече от 150 милиона години блатистите области на днешните щати Уайоминг
и Колорадо. Те имали по-тънка, извита шия и още по-дълга опашка. Поради това
дължината им стигала до 27 метра. Диплодокусите също били растителноядни… Този
небостъргач, брахиозавърът — доктор Нилс се беше изправил сега пред един
дванадесетметров скелет, — също е бил вегетарианец. Той е намерен сред юрските
пластове на Колорадо. Само раменната му кост е дълга 2 метра. Представяш ли си,
Пепито, как са се движели всички тези растителноядни гиганти. Най-големите
представители на съвременната фауна — китовете, живеят във водата, където
относителната тежест е съвсем друга. По всяка вероятност брахиозаврите,
диплодокусите и бронтозаврите също са разчитали на водите от сладководните
басейни, за да носят по-лесно внушителните си туловища. Но водата им помагала за
още нещо: тя била единственото им средство, убежището, в което се спасявали от
нападенията на хищните си събратя… Едни от най-опасните им врагове били
алозаврите. Тези древни гущери стояли изправени на силните си задни крака и
достигали височина до 5 метра.
{img:savana_dino.jpg}
— Но нали брахиозаврите били много по-високи, а диплодокусите стигали на
дължина до 27 метра! — Пепито недоумяваше защо тези великани трябвало да се боят
от алозавъра, висок все пак само 5 метра.
{img:fight_dino.jpg}
— Бавните и тромави растителноядни гиганти нямали никакво защитно оръжие,
а дебелата им кожа не могла да ги пази от силните, въоръжени с остри и здрави
зъби челюсти на алозаврите. Усетили присъствието на хищник, те веднага се
спускали към брега, скачали тежко в спасителната вода, която кипвала и хвърляла
високи пръски от могъщите удари на огромните им тела. Обхванати от непреодолим
страх, бегълците бързо се отдалечавали навътре, браздели развълнуваната вода,
размътена от техните тежки стъпки, и спирали далеч от брега едва когато над
повърхността оставала да стърчи само малката им глава.
— Алозаврите не са ли влизали във водата?
— Не, те били типично сухоземни влечуги.
— Как тогава успявали да хванат своята плячка?
— Невинаги и не всички животни смогвали да побягнат навреме. Понякога
алозаврите били по-бързи. С големи скокове те изневиделица се спускали към
жертвата си, отрязвали й пътя към водата. Виж сега тази реконструкция на скелет
от алозавър, наведен върху повалената от него жертва. По неизвестна причина
нападателят е загинал заедно с нея. Останките и на двете животни се запазили
сред земните пластове в същото положение. Намерени при разкопки в Уайоминг, те
ни разказват за драмата, която се разиграла край водите на някое от тогавашните
езера…
— От вкаменелите останки на животни и растения можем да научим още много
неща. — Пепито и доктор Нилс не бяха усетили кога се приближих до тях и се
сепнаха от гласа ми. — Но човек трябва да умее да разчита тази странна азбука…
— Това правим ние сега с Пепито — усмихна се дружелюбно доктор Нилс. — Как
намирате директора?
— Делови човек. Разясни ми работата, постави ми и първата задача —
Дисмалското блато.
— О, чудесно! Вземете и Пепито. Той е толкова любознателен. — Дребната
фигура на кустоса се загуби зад високите библиотечни шкафове, после той се върна
с книга в ръка.
— А тук, Пепито, е разказана историята на още много древни влечуги, чиито
скелети се пазят и в нашия музей. — Той подаде пъстро подвързаното томче на
момчето и допълни: — От тази книга ще научиш и за едно от най-загадъчните
събития в историята на живота…
Пепито нетърпеливо ме задърпа за ръката. Пожелах приятна седмична почивка
на добрия доктор Нилс и двамата с момчето се втурнахме навън така стремглаво,
както бяхме влезли тук часове преди това.

Неотменимият закон

В къщи заварихме Майлз. Дали беше прекалил със закачките си, или причината
беше друга, но днес го бяха уведомили да си търси друга работа. Той седеше
мълчалив, както никога, дори не се пошегува и с Пепито.
— Е, хайде, не приемай така драматично нещата — опитах се да го успокоя
аз. — В тази страна, изглежда, е писано да работи само един от нас. Мен ме
назначиха, тебе те уволниха… Впрочем знаеш ли? — Идеята ми дойде неочаквано,
проста като колумбовото яйце. — Директорът на института спомена, че мога да си
взема помощник по техническата част. Ето ти късмет, Майлз. Всяко зло за добро.
Ще се съберем пак тримата… Чакат ни толкова нови пътешествия…
Майлз се усмихна скептично:
— Ще видим.
Оставих го да си размишлява спокойно. Пепито също се беше вглъбил в
книгата на кустоса. Надвесих се и аз над моя дневник. Минаха дълги минути, в
стаята беше станало съвсем тихо.
— Чуйте, чуйте! — Пепито вдигна възторжени очи, после зачете на глас:
— „Борбата за съществуване е всеобщ и неотменим природен закон. Както на
сушата, така и в морето тя се разгаряла с непрестанна сила, владеела
крайбрежните плитчини, бушувала заедно е прибоят, прекосявала тихите лагуни,
шествувала победоносно в откритите води, спускала се в мрака на големите
дълбочини.
Често пъти в огряната от слънцето синева големи ята риби скачали над
вълните, блясвали сребристи срещу светлината и отново изчезвали в морските
дълбини. Далеч зад тях се появявали бели ивици, после стройни тела се издигали
над водата и падали отново в разлюляната стихия. Остри гръбни перки прорязвали
вълните и все по-близо до бягащото ято риби се виждали едрите тела на
ихтиозаврите, на бързите рибогущери. Рибите се пръсвали, разпилявали се
подплашени, но много от тях попадали в продълговатите муцуни на хищните
преследвачи. Като се потапяли и изскачали ритмично над вълните, ихтиозаврите
отново се изгубвали в далечината на откритото море.
{img:sea_fight.jpg}
Във водите на мезозойските морета живеели и гигантските хищни еласмозаври.
Тези морски влечуги достигали на дължина 13 метра. Само шията им била дълга 7
метра и се състояла от 76 прешлена. Главата на еласмозаврите била малка, тялото
— покрито с гладка зелена кожа, а крайниците им били дълги и тесни, подобни на
весла. Те лесно застигали рибните ята, змиевидната им шия светкавично се
изпълвала, острите им зъби жестоко се впивали в набелязаната жертва.
Но като че ли от силния винаги се намира още по-силен. Хищните тилозаври
имали мощно тяло, дълго 10–15 метра, къси, добре развити плавници и внушителна
опашка и сега един огромен тилозавър браздял водната повърхност, дългият назъбен
гребен по неговия гръб разсичал бързо сред пяна широките полегати вълни. Подобно
на изстреляно торпедо той оставял ясна диря след себе си. Изведнъж тилозаварът
отпускал десните си перки, замахвал силно с левите и като описвал рязка дъга,
светкавично се насочвал към изненадания от опасната среща еласмозавър. Пламвала
страшна и жестока битка. Грамадните тела на двете морски влечуги се мятали
бясно, водите се завъртали в разпенен въртоп. Еласмозавърът се извивал отчаяно,
размахвал силните си плавници, после отведнъж се отпускал, покорен от
непреодолимата сила на смъртта.
Понякога обаче тилозаврите напразно кръстосвали морските води, гонени от
глада. Те плували озлобени във водите на широките заливи, а над главите им като
черни сенки се носели ята птеранодони. Тилозаврите и тези огромни хвърчащи
гущери, ципестите криле на които разперени достигали до 8 метра, взаимно се
ненавиждали, защото били съперници в лова на риба. Подобно на живеещите днес
албатроси птеранодоните се реели над морската шир плавно, без да размахват
крила. От време на време се спускали над водата, хващали с дългата си муцуна
някоя непредпазлива риба, после се издигали отново в спокоен полет.
Такъв бил животът на тези и на всички други обитатели на древните морета.
Те се преследвали и взаимно се унищожавали, за да се нахранят, размножавали се,
за да продължат съществуването на своя род. Но над тях, над сухоземните
студенокръвни тревопасни и хищници, над морските разбойници и хвърчащите дракони
тегнела жестока присъда.“

Гибелта на влечугите

{img:green_star_dino.jpg|-left} Пепито пое дълбоко дъх, погледна Майлз,

който се беше вторачил в него, и шумно прелисти страницата:
— „Кредата, последният период от ерата на средния живот, вече си отивала.
Разбира се, обитателите на тогавашния свят съвсем и не искали да знаят за това
летоброене, измислено много милиони години по-късно от геолозите, и още по-малко
за голямата опасност, която висяла вече над тях. Край реките и езерата
продължавали да пасат тромавите бронтозаври, брахиозаврите и всички техни
тревопасни братовчеди. Изгладнелите хищници се спускали към жертвите си, а в
моретата все така кипели кървавите схватки на живот и смърт. През една топла
вечер сред многобройните светлинки, които трепкали по небосвода, грейнала
внезапно нова звезда. Тя се появила съвсем неочаквано, милиони пъти по-ярка от
най-светлата днес звезда Сириус, и осветила всичко стократно по-силно от Луната.
{img:dead_dino.jpg}
Странната далечна звезда пламтяла няколко месеца, после постепенно
започнала да гасне. Около нея се образувала мъглявина, която се разширила
сравнително бързо и след няколкостотин години покрила значителна част от
небосвода. Приблизително след 10 000 години мъглявината достигнала Слънцето и
неговите планети и ги обвила за продължително време. Това не останало без
последици — дългият престой в радиоактивния облак увеличил нивото на
космическото лъчение около Земята петдесет-шестдесет, та дори и сто пъти. Тогава
се разразила страшната катастрофа. Високата радиоактивност причинила големи
нарушения, дълбоки физиологични и генетични промени в много животински видове,
които се предавали по наследство на поколенията. Особено силно били засегнати
влечугите. Те бързо започнали да измират и нищо не било в състояние да ги спаси.
Техните кости се белеели на много места по тогавашните континенти. Постепенно
новите утайки ги погребвали завинаги.
Грандиозната радиоактивна катастрофа засегнала не само влечугите. По това
време напълно измрели амонитите и белемнитите, почти всички морски лилии и някои
от мидите и охлювите. Загинали и много от растителните видове.
Разбира се, това обяснение за неочакваната гибел на гигантските влечуги е
само една хипотеза, едно предположение, изказано от някои учени. Други са
склонни да обяснят масовото измиране с развитието на големи епидемии от
непознати днес болести. А може би съвсем не трябва да търсим причините за това
ужасно, тайнствено и драматично събитие някъде далече в космоса. Защото по това
време тук, на нашата планета, се случили също много неща, които не трябва да се
отминат без внимание.
През кредата на няколко пъти са ставали силни планинообразувателни
процеси. Тогава се нагънали Андите и Северноамериканските Кордилери, а така също
и голяма част от Алпите, Пиренеите и Карпатите. Много морета пресъхнали напълно,
поради което амонитите и белемнитите започнали масово да измират. Животът на
морските влечуги, които се хранели предимно с тези главоноги, станал много
труден — над тях надвиснала гладна смърт.
{img:dino_snake.jpg}
Големите промени в релефа на Земята предизвикали съществени изменения и в
климата, който станал по-остър, континентален. Влаголюбивата, сочна растителност
намаляла и на нейно място се появила нова, по-приспособена към променливите
условия. Бързата смяна на зелената земна покривка не позволила на
растителноядните влечуги да свикнат с новата храна и те загивали масово. Това
пряко засегнало хищните видове, които се хранели със своите тромави събратя.
Скоро и те били постигнати от същата жестока участ.
Има още едно важно обстоятелство, което допринесло за гибелта на
влечугите. Бозайниците, които се появили съвсем плахо и милиони години живеели
под сянката на гигантските влечуги, към края на кредата изведнъж започнали да се
развиват много бързо. Наистина дребни, но затова пък твърде активни, те се
проявили като истински хищници. Малките бозайници не влизали в открита борба с
дебелокожите гиганти, но те с невиждан апетит се нахвърляли на техните големи
яйца. Така наред с резките промени в релефа и климата на Земята бозайниците
спомогнали твърде много за измирането на влечугите, отмъстили си за милионите
години, които прекарали под тяхното жестоко потисничество.
Когато в края на мезозойската ера измрели и последните гигантски влечуги,
тяхното място на господствуваща група заели дребните по това време, но
психически високо активни бозайници. С навлизането в неозоиската ера, в ерата на
новия живот, те завладели постепенно сушата и водата…“
В стаята отново настъпи дълбока тишина. Трагичният залез на могъщата
династия ли ни беше натъжил, или споменът за „Аквитания“?

Дисмалското блато

Отминаха мрачните, студени дни и слънцето отново стопли земята. Отдавна

вече Майлз работеше в дирекцията и не един от сътрудниците похвали сръчните му
ръце. Пепито научи историята на всички експонати в музея и доктор Нилс не
пропускаше случай да отбележи колко умно и любознателно е момчето. Така,
погълнати от всекидневните си занимания, не усетихме кога дойде време за
Дисмалското ни пътешествие. Една ранна утрин тримата се понесохме с претоварения
автомобил по главната магистрала, която водеше на юг. Обядвахме в пристанищния
град Норфолк и после, все по атлантическото крайбрежие, стигнахме до нашата цел.
Отбих автомобила от асфалтираното шосе и продължих по горския път. Спрях, когато
колелата започнаха да потъват в меката почва. Докато Пепито и Майлз се суетяха
около надувната лодка, аз разгънах топографската карта на местността.
— Ето ви Дисмалското блато. Разбира се, ние само ще надникнем в него. Че
кой би могъл да го обходи — това са около 3000 квадратни километра заблатени
джунгли… Пепито — обърнах се аз към момчето. — Спомняш си, нали, какво ти бях
разказал за колебателните движения на земната кора. Оттук на юг, чак до
полуостров Флорида включително, цялото атлантическо крайбрежие бавно потъва.
Водите заливат големи области, образуват се непроходими блата, сушата се
прорязва от многобройни канали… Ето, сега ще използуваме един от тях…
Спуснахме лодката в застоялата вода. Над нас се надвесиха гигантски
дървета и изведнъж попаднахме сред невъобразим хаос от зеленина, полумрак и
влага.
— Ама че задух! Като че ли съм в трюма на стара… — Майлз не се доизказа.
Въздухът тежеше на всички ни, горещ и влажен, пропит със сладникав мирис
на гнилост. Отвсякъде се стичаше влага. Дърветата изникнали като че ли от самите
води, чернееха от мокрота. През изпаренията, които забулваха зеления гъсталак,
ръмеше непрестанно, от сплетените в безкраен ритъм клони падаха едри капки. Една
от тях чукна Майлз по носа и това разсмя Пепито.
— Пст, бе! — Като не знаеше на кого да си изкара раздразнението, механикът
хвърли суха клонка по жабите, които натрапчиво крякаха.
Покрай земна ивица, обраснала с ветрилоподобни палми, стигнахме до тесен
остров, покрит с иглолистни гиганти. На места дълги редици дървета бяха
повалени. Могъщи стволове лежаха косо един върху друг, образуваха цели клади.
{img:norfolk.jpg}

— Пепито, виж добре тези нападали дървета. Цялата тази растителна грамада
е потънала в лепкавата, непреодолима тиня. Безшумно и търпеливо смъртта се
процежда наоколо — растителните гиганти бавно изтляват, изгниват в задушливата
прегръдка на тинята…
— А това какво е, какви са тези дървета? — Момчето се беше изправило в
лодката и сочеше напред в полумрака.
— Това са блатни кипариси. Те достигат над височина до 45 метра. Но най-
интересното за тях е, че дишат със специално развити корени, разпрострени над
водната повърхност. Ето, виж, те растат вертикално нагоре и са кухи. Я примери с
греблото колко дълбока е водата тук.
— Около един метър.
— Точно така. Блатните кипариси могат да се развиват на такава дълбочина.
Те обаче се задушават, ако дихателните им корени са залети по-дълго време от
водата. Цялата гора загива, всички дървета загиват едновременно.
{img:rolling_on_the_rivver.jpg}
— Като при корабокрушение.
Погледнах Майлз недоволно, който пак прекаляваше, но подех думите му.
— Да, като при корабокрушение. Масова смърт. Но загиването на растителните
гиганти в това блато ни дава нагледна представа за древните карбонски гори и
тяхната смърт, подсказва ни начина, по който те са се овъглили някога…
— Как става овъгляването? — Пепито всякога умееше да спира вниманието си
върху същественото.
— Всички органични останки, както растителни, така и животински, при пълно
отсъствие на въздух не загниват; те се подлагат на един особен разложителен
процес, който води до овъгляването. Попаднал в тинята, покрит напълно от нея,
изолиран от влиянието на кислорода и под действието на анаеробни бактерии…
— Какви са тези анаеробни бактерии?
— Това са бактерии, които могат да живеят без кислород. Та, попаднал при
тия условни, растителният материал претърпява редица химични промени и
постепенно се превръща в сравнително еднородно кафеникава маса, наречена торф.
Но когото се затрупват само големи дървета, отначало се образуват лигнитни
въглища…
{img:river_snake.jpg}
— Аз съм се отоплявал с торф — намеси се Майлз. — Живеех тогава в
северозападния край на Англия, в едно забутано село. Един такъв мек, ронлив. Ама
не топли добре, намръзнах се тогава…
— Торфът, Пепито, наистина не топли много, слабо е калоричен. Следващата
фаза на овъгляване са кафявите въглища. За тяхното образуване е необходимо обаче
още много време и редица други геоложки обстоятелства — температура, високо
налягане… Но това е много сложно. Хайде сега да се връщаме полека, че ако се
стъмни, сме загубени.

Латинската дума „карбо“

При Дисмалското блато останахме още два дни. После решихме да посетим и
блатото Окефенокее. Пътят ни често минаваше през мочурливи местности, отвред ни
заобикаляха вековни гори. Нощувахме по пътя и на следващия ден преди обяд, след
като пресякохме полуостров Флорида и излязохме на Мексиканския залив, стигнахме
до прочутото блато. Тук, значително по` на юг, горещината и задухът бяха още по-
нетърпими.
Отново навлязохме с нашата изпитана лодка по тесни канали със застояла
вода. По няколко пъти се наложи да се придвижим пешком. Нарамили лодката, ние
тежко стъпвахме по почвата, която тръпнеше йод краката ни.
{img:snake_fish.jpg}
— Хей, шефе, да не пропаднем. Земята нещо…
— Това са забелязали още индианците — прекъснах аз страховете на Майлз. —
Окефенокее на езика на семинолите значи „място на треперещата земя“. Вие с
Пепито по-добре внимавайте да не настъпите някоя змия, че… — В този момент
трябваше да замахна с тоягата — Майлз за малко щеше да направи тъкмо това. С
мъка отхвърлих тежкото влечуго встрани. Яркожълтото тяло с тъмни напречни ивици
тупна тежко сред тръстиките, оттам се чу дрънчащ шум.
— Какво е пък това сега! — Механикът беше пребледнял. Пепито се беше
дръпнал зад него, като че ли там търсеше закрила.
— Кастанетите на смъртта! — троснах му се аз. — Тя сигурно и преди това
предупредително е дрънкала е опашката си, ама кой да я чуе! Добре, че не беше
диамантена змия — тя е най-опасната и най-голямата от гърмящите змии — почти 2,5
метра. Хайде, стига приказки и да се качваме пак в лодката, че още какво ли не
може да се случи… Тук гъмжи от змии, има и алигатори…
Почти навсякъде върху дебелите торфени пластове зеленееха широки петна от
мъхове, люлееха гъвкави стебла тръстики, заселили се бяха върби и елхи.
— Пепито, виж. Върху овъглените останки на някогашна растителност, върху
торфа отново са избуяли треви и дървета. Ще мине време и те също ще намерят
своята смърт в тинята. Така на едно и също място пласт след пласт се натрупват
могъщи торфени образувания. Ако понижаването на областта продължи много дълго
време, милиони години, долните пластове попадат на голяма дълбочина, където
налягането и температурата са високи — тогава торфът постепенно се превръща в
кафяви въглища… При по-нататъшното овъгляване се образуват черни въглища, а те в
антрацит…
— А какви са тези карбонски гори, за които спомена при Дисмалското блато?
— прекъсна ме Майлз.
— Карбонските гори отдавна са изчезнали от лицето на Земята. Те покривали
нашата планета преди 300 милиона години. Тогава се образували огромни находища
от въглища, затова този период се нарича карбон… от латинската дума „карбо“,
което значи въглен, въглища…
— Цялата ли Земя е била обрасла тогава с гори? — попита момчето.
— Не, Пепито. Тогава, както и днес, по-голямата част от земната повърхност
била заета от водите на моретата. Това били обаче други морета, с други
очертания. Топлите им води гъмжали от фораминифери. Нали си спомняш, това са
малки едноклетъчни…
— Да, да, спомням си. Нали зоологът от „Посейдон“ ми разказа за тях…
— Така… В плитките крайбрежни води поклащали гъвкавите си стъбла морските
лилии. Но не мисли, че това били растения. Тези животни само по външен вид
напомняли на лилии. Върху дългото им стъбло се намирало чашковидно тяло. От него
излизали пет разклонени израстъка, които се движели непрекъснато и подтиквали
към устата малките животинки, плуващи наоколо. Между лилиите пълзели странни
животни, прилични на огромни мокрици. Учените ги нарекли трилобити. Тогава се
появяват и първите от костните риби… Широко разпространени били и акулите… Но
най-интересното за карбона е, че по това време особено се развили земноводните —
прадедите на гигантските влечуги от музея на доктор Нилс… Едни от тях приличали
на дъждовници или гущери, други — на крокодили, трети — на змии. Като се
промъквали тромаво из гъстата растителност, избуяла по влажните брегове на
блатата и езерата, те търсели червеи, стоножки и най-различни насекоми, които
били главната им храна. Някои представители на тези земноводни стигали до 4
метра… Преди земноводните животът се развивал главно в морските води.
— Никакви ли животни не е имало преди тях на сушата? — учуди се Пепито.

Щурмуване на сушата

{img:skorpy.jpg|-right} — Предполага се, че първи излезли на сушата са

стоножките и скорпионите — побързах да задоволя любопитството на момчето. — По-
късно те били последвани от първите гръбначни — двойнодишащите риби. Техният
плавателен мехур постепенно се видоизменил, превърнал се в своеобразен бял дроб.
После дошъл редът на земноводните, наследници на четкоперите риби, които били
роднини на двойнодишащите. Топлият и влажен климат през карбона им помогнал да
се размножават извънредно бързо…
— И растителността ли постепенно завладяла сушата?
— Много умен въпрос, Пепито. Първите растителни организми върху нашата
планета са водораслите. Отначало те били микроскопични, едноклетъчни. Но с
течение на хилядолетията от тях се развили много нови и значително по-сложни
форми…
— Но как са излезли те на сушата?
— Това не е станало изведнъж. В началото на силура, това е третият период
от палеозойската ера или, както още я наричат, време на стария живот, силни
планинообразувателни движения на няколко пъти засегнали големи области от
земната повърхност. Това станало причина моретата да променят своите граници или
да оттеглят напълно водите си. Много водорасли трябвало да живеят в плитки
заливи и езера, които постепенно пресъхвали. Тези нови условия на околната среда
оказали силно влияние върху водораслите — те започнали да се променят. Така се
появили най-старите представители на първите сухоземни растения — псилофитите.
Някои от тях все още растели в тинята на плитките крайбрежни води. От
разкривените им възловидни коренища се издигали вилковидно раздвоени стъбла. Те
стигали до половин метър височина. Постепенно псилофитите се приспособили почти
напълно към новите условия.
Обвили се изцяло с покривка, която ги предпазвала от жарките лъчи на
слънцето… Минали нови милиони години. Растителността все по-настойчиво се
закрепвала върху сушата, завладявала нови области. Зелените петна край
полегатите морски брегове, край тихите лагуни и пресъхващите езера непрестанно
се сгъстявали и разраствали…
— Значи водораслите, попаднали на крайбрежната ивица, ако не искали да
загинат, трябвало да се приспособят към живот върху сушата — обобщи важно Майлз.
— Да, Майлз. Те се приспособили към сушата, превърнали се в псилофити и
просъществували 50 милиона години. Преди да изчезнат обаче, псилофитите оставили
свои наследници: плавуните, хвощовете и папратовидните… И сега — обърнах се аз
към Пепито — стигаме пак до карбонските гори.
— Защо?
— Защото през карбона и дървовидните плавуни се развили лапидодендроните и
сигилариите. Хвощовете били представени от 30-метрови каламити. Наред с тях
растели гигантските кордаитови дървета, които достигали 40 метра височина.
Всички те дали главната растителна маса за образуването на карбонските въглища…
— Как изглеждали лепидо… лепидо… — Пепито не можа да си спомни
наименованието на тези дървета и затова допълни: — и сигилариите…
{img:niagara.jpg}
— Хайде стига толкова древна ботаника…
— Палеоботаника, Майлз.
— Добре де, палеоботаника. Да се връщаме вече, че и сега ме побиват
тръпки, като се сетя за тия дрънчащи влечуги наоколо…
— Наистина е време да се връщаме. Пепито, за карбонската растителност ще
ти разкажа друг път. Пък може да помолиш и доктор Нилс за това. В музея има
великолепни рисунки, по тях ще придобиеш и зрителна представа… Сега дигайте
лодката. И внимателно — Майлз има право! Със смъртта шега не бива!

Водният трион

{img:watterfalls.jpg}
Доктор Нилс никога не беше споменавал, че има дъщеря, затова много се
изненадахме, когато на екскурзията до Ниагарския водопад доведе чипоносото
момиче. Две сламеножълти плитки стърчеха смешно край малката й главица, която тя
въртеше непрекъснато.
Пепито млъкна недоволен, като видя неканената гостенка, но това не направи
никакво впечатление на момичето, изпълнило колата с гласа си.
— Течащата вода е може би най-тънкото длето на природата — обади се доктор
Нилс. — Или да я наречем трион…
— Защо пък трион, татко?
— Какво става, когато вали дъжд? — на въпроса й доктор Нилс отговори с
въпрос.
— Ами… хората си взимат чадърите! — изчурулика Чипоноската. Всички се
засмяхме весело.
— Докторе, не й зададохте точно въпроса — намесих се аз. — В града едва ли
някой би могъл да придобие ясна представа за дейността на дъждовните капки. Но в
планината…
— Да, в планината… — за момент доктор Нилс се замисли и после продължи
бързо, като на себе си: — Когато вали дъжд в планината, безбройните капки се
сливат, по стръмните склонове се стичат мътни струи, които криволичат, разделят
се или се срещат, образуват непокорни ручеи. Те рушат и отнасят дребните скални
частици, врязват се постепенно в голите планински склонове, издълбават по тях
многобройни тесни ровини… С течение на времето ровините се разширяват и
задълбочават, превръщат се в дълбоки долове…
— А когато не вали дъжд… — бъбривката не се доизказа.
— Когато не вали дъжд, доловете зеят празни до следващия порой. Но не е
така с изворните води. Когато няколко бистри поточета се слеят в едно, образува
се река. Нейната крайна цел е морето. Срещне ли препятствия, тя или ги
заобикаля, или си поправя път през тях. В нея се вливат големи и малки притоци —
тя става и по-дълбока, и по-широка, силата й нараства… Като трион, да, именно
като трион с остри зъби — наблегна кустусът на тези думи, — речната вода се
врязва в масивните планински скали. Тя използвува пукнатините, провира се през
тях, неуморно подлизва неравностите. Постепенно реката разчиства пътя си,
издълбава дъното, руши бреговете, разширява коритото си…
— Аз пък огладнях! — обади се Чипоноската.
През шума на мотора вече ясно се чуваше могъщият тътен на Ниагарския
водопад. Огладнели бяхме всички и скоро щяхме да направим хубава закуска.
— Как се образуват водопадите? — Най-сетне се реши да попита нещо и
Пепито.
— Ами… като пада водата — изхихика момичето.
Баща й я погледна строго, после рече:
{img:red_sun.jpg|-left} — Когато по своя път реката срещне някоя пропаст
или висок праг, тя скача надолу — образува се водопад. Никъде действието на
водния трион не е така очевидно, както при водопадите. При тях той се врязва не
само на дълбочина, но и назад, срещу течението…
— Стигнахме. — Майлз направи широк кръг и спря автомобила.
— Чакайте да кажа още няколко думи, после ще трябва да се надвикваме. —
Доктор Нилс се наведе към Пепито: — Според сигурни данни през 1678 година
Ниагарският водопад се намирал половин километър по-напред от мястото му през
1842 година. Значи само за 164 години той е отстъпил цели 500 метра. Понастоящем
той напредва нагоре към езерото Ери с повече от метър и половина годишно. Ако
това продължава, един ден Ниагарският водопад ще изчезне и тогава само
илюстрованите картички ще напомнят за великолепието на водните стени.
Грохотът на водопада нахълта през отворените врати с нова сила. Децата
хукнаха напред нетърпеливи, последвахме ги и ние. Гледката надхвърляше нашите
очаквания. Разделена на две от гористия Кози остров, водната маса падаше тежко
от петдесетметрова височина. Слънчевите лъчи се пречупваха ту тук, ту там в
пенливите струи, просияваха виолетовите, синьо-зелени и оранжеви цветове на
дъгата.
{img:colorado_river.jpg}
Когато седнахме отново в нашия автомобил, Пепито и Чипоноската се бяха
вече сприятелили.
— Това е най-големият водопад в света, нали, Пепито?
— Не, моето момиче — отговорих аз вместо него. — Още по-грандиозен е
водопадът Виктория на река Замбези в Африка. Той е широк около 1800 метра и пада
от 120 метра височина. По-голям от Ниагарския е и водопадът Игуасу, който се
намира на границата между Бразилия и Аржентина — широк 1500 метра и висок 70
метра. Но световните рекордьори на скок от високо са други: водопадът Сатърленд
на река Артур в Нова Зеландия — 590 метра височина; водопадът на река Мерсед в
Калифорния — 793 метра; и най-сетне водопадът Анжел във Венецуела, който прави
еднокилометров скок.
— Еднокилометров скок! — викнаха в един глас и двете деца.
— Да, еднокилометров — повторих аз. — Или ако искате още по-точно да
знаете височината му, тя е с цял един Ниагарски водопад отгоре — 1054 метра.
— Но водопадите не са единствените величествени творения на течащата вода
— намеси се бащата на Чипоноската. — Трябва да видите каньона на река Колорадо,
за да се уверите в това.
— Какво значи каньон? — с въпроса си Пепито още един път доказа, че е
внимателен слушател.
— Когато реките текат по скали, които сравнително лесно се размиват, но не
се срутват, те се врязват силно, като образуват тясно и много дълбоко корито с
отвесни стени. Такава речна теснина се нарича каньон. На много места по света се
срещат проломи, дълбоки стотици метри. Но както ви казах, най-величествен,
ненадминат в света е каньонът на река Колорадо. Преди години бях на разкопки в
Аризона и тогава можах да видя това чудо на природата. На места дълбочината е
почти два километра! Човек трудно може да си представи, че тази гигантска
теснина, дълга над 320 километра, е прорязана от сравнително малката река е
червеникави води, която тече по нейното дъно…
— Защо са червеникави водите й? — прекъсна го дъщеря му.
— От размитите скални материали, които носи тя — издекламира на един дъх
Пепито. — Нали така, доктор Нилс?

Дългият път

В планинските потоци и рекички често могат да се видят по-едри блокове. В

широката долина те вече са се превърнали в закръглен чакъл. По дългия си път към
морето реката действува като мелница, която постепенно стрива здравата скала.
Стигнали до морето, течащите води отлагат главната част от своя товар, като го
подреждат, сортират според големината му. Най-напред се утаяват чакълът и
грубият пясък, след това дребнозърнестият пясък и накрая — тинята…
— Ето виждаш, Пепито, че морето наистина е складът на планетата. Там в
последна сметка се напластяват всички разрушени скални материали… — намесих се
аз, за да му припомня този важен факт.
— Мътилката, носена от реките — продължи доктор Нилс, — ги прави видими и
навътре в морето. Река Конго навлиза 300 километра в Атлантика, а Амазонка се
откроява дори на 460 километра от устието си. Дълбоко навътре сред морските води
носи размития льос и река.
{img:map.jpg}
— Точно така. Реките размиват и рушат скалите. Затова ги нарекохме воден
трион. Но същевременно те извършват и една друга много важна дейност — като
безкрайна транспортна лента пренасят разрушения скален материал надолу по
течението. Хуанхъ и неслучайно е дала името си на цяло едно море — Жълто море.
Изчислено е, че след 25 000 години мътната китайска река ще го засипе напълно.
— И какво ще правят тогава китайците? — вдигна учудено веждички
Чипоноската.
— Те да му мислят — обади се авторитетно Майлз. — Имат достатъчно време за
това.
— Някои учени твърдят, че течащата вода за 25 милиона години може да
размие и пренесе в океаните цялата суша…
— Ами хората! — възкликна пак момичето.
— Това напомня един виц — обърна се назад Майлз. — Някакъв професор
разказвал на студентите си, че след 800 милиона години цялата Земя щяла да бъде
скована от ледове. Един от тях уплашено попитал: „След колко години?“ „След 800
милиона“ — повторил професорът. „О, аз пък чух след 8 милиона“ — успокоил се
студентът.
— Е, така е в геологията, Майлз. Времето тук се измерва по друг начин и
човешкият живот е само кратък миг. Винаги когато искаме да разберем някакъв
геоложки процес — обърнах се сега към Пепито, — трябва да имаме това предвид.
— Нека свършим сега с реките — Доктор Нилс беше човек на реда и не обичаше
да го прекъсват. — Някои големи реки образуват в устията си насипи с триъгълна
форма, наречени делти. Това става обикновено в заливи без силни приливи и
отливи. Делтата на Мисисипи покрива площ с размерите на Великобритания и
продължава да нараства със сто метра годишно навътре в Мексиканския залив…
— Когато бяхме във Флорида, щяхме да идем и до делтата на Мисисипи, ако не
беше онази проклета буря… — намръщи се Пепито.
— Каква ти буря, това беше истински ураган! — поправи го Майлз.
— Разкажете ми, разкажете ми! — развика се Чипоноската.
— Ами… тъкмо бяхме излезли от блатото Окефенокее.
 — Невредими! — подметна Майлз, като си спомни за гърмящите змии.
— Да, невредими — продължи Пепито, и вече качвахме лодката в колата,
когато видяхме гъсти облаци над Мексиканския залив…

Свят на яростни сили

— Точно така. Отдалече тропическият ураган изглежда като мрачна скупченост

от облаци — зарадвах се аз на неговата наблюдателност. — В центъра на тази
разбъркана грамада налягането е понижено — това е страшното „око“ на стихията,
открито нагоре към слънцето… една грамадна фуния, стените на която се въртят с
бясна скорост…
Не бяхме изминали и два-три километра, когато ураганът връхлетя върху нас.
Майлз — с брадичката си Пепито посочи към него — бързо приближи автомобила до
една висока скала и спря на закрито край нея…
— Това беше добра маневра — съгласи се скромно Майлз.
— Но голям късмет беше, че се измъкнахме от блатото. Иначе, мамооо…
каквато вода се изсипа, щяхме да се издавим като мишки… Откъде се взе тая
стихия…
— Не се учудвай, Майлз. Ти добре знаеш, че тропическите урагани възникват
над океана. А една от люлките, в които се ражда демоничната сила на ветровете, е
Карибско море е Мексиканския залив.
— Кои са другите места, татко?
— Жълто море, Индийският океан и… край бреговете на Северна Австралия.
Ураганите и подгонените от тяхната ярост вълни носят смърт и разрушения.
Представете си водна стена с височината на пететажно здание, която връхлита
крайбрежието или преминава през островите…
— Но те влияят и върху земния релеф, рязко изменят облика на крайбрежията…
{img:run_storm.jpg}
— Тъй е! — погледна ме Майлз. — След стихията, която преди две години
унищожи бреговете на Нова Англия, властите предупредиха, че на старите карти
повече не може да се вярва. Профилът на голяма част от крайбрежието се беше
изменил буквално за секунди.
— А торнадото какво представлява? — попита Чипоноската.
— Ти пък откъде си чувала за него? — изненада се баща й.
— Четох в „Магьосникът от Оз“.
— Торнадото или смерчът е близък роднина на тропическите урагани — намесих
се отново аз. — И той се ражда от вихровите движения, които възникват понякога в
буреносните облаци. Но типичното за смерча е дългият хобот, който се протяга
внезапно от високото ложе на стихията; там, където неговият кран докосне земята,
става страшно. Вътрешната зона на смерча е винаги със силно понижено налягане,
затова той действува като страхотна вакуумна помпа…
— Да, наистина. Разправяха ми, че над едно езеро в Канада преминал смерч и
понижил нивото му с 60 сантиметра. От направеното после изчисление се оказало,
че той изсмукал — доктор Нилс се опита да си спомни точното количество, — да, че
той изсмукал повече от половин милион тона вода. Животът на смерчовете е кратък,
но за няколко часа съществуване те могат да пресекат стотици километри. Техният
път се бележи от гъсти прашни завеси, отнесени покриви, разрушени градове…
— Често ли има урагани? — попита момчето.
— Годишно възникват 100–200 тропически урагана. Но дори само за една
геоложка епоха техният брой възлиза на няколко милиарда. Мащабите на времето тук
са други — нали вече споменах за това, — напомних му аз. — Така се изменя и
характерът на явлението. Редкият от гледна точка на човека процес на атмосферни
катаклизми в геоложката история играе важна роля. Водата, носена от древните
урагани и смерчове и захвърлена с огромна сила върху сушата, оставяла след себе
си глинести прослойки със странни знаци върху тях. Те много напомнят така
наречените „многоъгълници на изсъхване“. Намирайки такива прослойки в древните
отложения, геологът може да се заблуди и да ги обяви за резултат от някогашен
засушлив климат… Но не е само това. Разбеснелите се въздушни стихии извършват и
огромна транспортна работа. Те могат да пренасят на големи разстояния птици и
риби, земноводни и плъхове и какво ли още не.
— Преди няколко години един не много силен ураган натрупа по
атлантическото крайбрежие дебел слой мидени черупки. Впрочем зная, че на няколко
пъти по бреговете на Съединените щати са намирани големи количества тропически
миди. Говореха, че някои от тях тежала около три килограма… Както се оказа по-
късно, „доставял“ ги ураганът Газела…
— Пепито, ето ти чу какво каза доктор Нилс. Такива натрупвания ставали и в
древността на земната история, през отминалите геоложки епохи. Какво би казал
съвременният палеонтолог, когато намери вкаменените вече черупки? Как би обяснил
тяхното присъствие на това място? Те лесно могат да го подведат, да го накарат
да мисли, че там някога е имало море… Без да се отчита голямата роля на бурните
въздушни стихии, не може правилно да се осветли геоложкото минало на нашата
планета.
{img:blue_vulcano.jpg}
— Разбира се — намеси се доктор Нилс. — Вятърът изобщо е един от най-
съществените геоложки фактори. Помислете само каква работа свършва той в съюз
със студа и жегата…
— Да, любезни доктор Нилс. Но нека сега оставим тази тема. На нас с Майлз
и Пепито ни предстои дълго пътуване до пустините в Невада, Калифорния и Тексас.
Иска ми се там, на самото място, да запозная момчето с вятъра, с господаря на
широките пространства.

Младостта на планетата

Един петъчен следобед слязох долу с намерението да изпия чашка кафе при
доктор Нилс. Той не беше в кабинета си и аз тръгнах напосоки из музейните зали.
Намерих го пред таблото с дървото на живота. До него се беше изправил Пепито и
сочеше нещо с пръст върху цветната рисунка.
— Ха, тъкмо навреме — възкликна кустосът, като ме видя. — Пепито иска да
знае как е възникнал животът върху Земята…
— Почвам вече да мисля, че той ще получи виеше образование, преди да е
завършил училище… Но, доктор Нилс, разкажете му вие какви предположения
съществуват по този въпрос. Древният живот — това е ваша специалност…
— Дааа… Предположения. Засега само предположения. Но… ето — геоложката
история на нашата планета започва от времето, когато се образувала първата земна
кора. Отначало тя била неустойчива и тънка, затова често се напуквала. От широко
зейналите процепи бликали огромни потоци огнетечна маса. Понякога изригванията
били съпроводени от могъщи взривове, другаде горещата стопилка се изливала
спокойно, бавно и нашироко, образували се цели огнени морета. Грамадни късове
космическо вещество като пламтящи метеорити връхлитали тръпнещата планета,
дигали високи искрящи фонтани и изчезвали безследно в разпалената й плът…
{img:lava.jpg}
— По същото време в разтопената земна маса ставал и друг важен процес —
намесих се аз. — По-тежките елементи потъвали надолу, а по-леките се издигали
към по-външните части на Земята или плували по нейната повърхност така, както
плува шлаката в големите топилни пещи. В самия център на нашата планета
постепенно се обособило нейното гигантско ядро от никел и желязо…
{img:storm.jpg}
— Огромно количество топлина се излъчвала в студеното космическо
пространство — продължи доктор Нилс. — Земната повърхност, макар и много бавно,
продължавала да застива, ставала все по-плътна, все по-стабилна… Когато
температурата спаднала достатъчно, започнали невъобразими дъждове.
Непрогледната, гъста атмосфера била разсичана от страхотни светкавици и тежък
грохот се носел над празните простори, над черните равнини и неравните давени
покрови. Но падналата дъждовна вода веднага се изпарявала. Стотици години,
хилядолетия наред плющели проливните дъждове по неспокойната и още гореща гръд
на нашата планета. Когато земната повърхност се охладила достатъчно — под сто
градуса, в низините и широките заравнени места започнали да се събират водите на
първите басейни. Още тогава в тях започнали да се отлагат и първите утайки.
— Но водите, образувани за сметка на охладените пари, в древната атмосфера
представлявали само 20 процента от сегашния Световен океан. Спомняш си, нали, в
спасителната лодка ти ме попита откъде се е взела толкова вода — обърнах се към
Пепито, който слушаше вторачен в доктора. — Останалите 80 процента, колкото и
странно да изглежда това идват от недрата на нашата планета. В земната кора, а и
в по-дълбоките части на земното кълбо се съдържа много вода. За това съдим от
състава на лавата, която се излива при вулканичните изригвания… През дългата
история на Земята все нови и нови количества водни пари били изхвърляни в
атмосферата от многобройни гърла и процепи. Това естествено увеличавало влагата
във въздуха, което пък водело до увеличаване на водата в моретата и океаните…
— Такааа… — Доктор Нилс търпеливо изслуша обяснението ми. — Да видим какво
става нататък с нашата млада планета…

Искри на живота

— Дълго, много дълго продължавало това първично състояние на Земята. Много

по-дълго от всички следващи периоди, взети заедно. Сушата представлявала полета
от застинала лава с неравна повърхност. Все още много често земната кора се
разкъсвала ту тук, ту там и отново се разливали гъсти потоци от огнетечна маса,
отново тътнели страхотни взривове и облаци от пара се развихряли над мъртвите
простори. От многобройните пукнатини със свистене струели отровни, задушливи
газове, гъстата атмосфера била наситена със серни изпарения и въглероден
двуокис. Мрачни облаци покривали небето и слънцето чезнело далече зад тях. Само
начупените блясъци на мълниите осветявали за кратки мигове тъмните дни и
непрогледните нощи. Под тяхната виолетово-оранжева светлина се откроявали
острите силуети на черни, безжизнени канари. Според някои учени тъкмо тези
електрически заряди…
— Аз бих споменал преди всичко съветския биохимик Александър Опарин. Имах
възможност да прочета книгата му „Произход на живота върху Земята“…
Доктор Нилс ме погледна.
— Имате право. Според Опарин тъкмо тези електрически заряди са били
искрата, която запалила огъня на живота върху нашата планета. Под тяхното
влияние, а така също и в резултат на силната ултравиолетова радиация, в древната
атмосфера започнали да се образуват отначало прости, а след това и много по-
сложни химически съединения. В техния състав влизали предимно въглерод, водород,
азот и кислород. Заедно с поройните дъждове, които обливали още горещата земна
повърхност, в първичните морета попадали и тези съединения. Там те се свързвали
в нови, още по-сложни групи, образували се и първите белтъкоподобни вещества…
— Те живи ли са били? — попита момчето.
{img:coazervati.jpg|-right} — Чакай, не бързай толкова — смъмра го доктор
Нилс. — Отначало органичните вещества били разтворени в морските води.
Постепенно обаче те започнали да се съединяват, да взаимодействуват помежду си.
Тогава от разтворите се обособили полутечни капковидни образувания — коацервати.
Коацерватните капки, които плавали в първичните морета, притежавали чудно
свойство — те могли да поглъщат от околната среда различни вещества… С други
думи, те се научили да се „хранят“. Дааа, разбирам какво искаш да ме попиташ пак
— усмихна се кустосът, като забеляза въпросителния поглед на Пепито. —
Коацерватните капки въпреки това не били живи същества. Някои от тях имали по-
добър апетит и, разбира се, нараствали по-бързо. По-капризните не могли да
съществуват дълго време — те се разпадали и били „изяждани“ от своите по-лакоми
сестри. Но и тези „дългоживеещи“ капки не могли да нарастват неограничено — те
се разделяли на по-малки, дъщерни клетки. По този начин, като се научили да се
размножават, странните капки от древните морета осигурили своето бъдеще — макар
и след много милиони години от тях възникнали… първите живи организми.
{img:wather_baby.jpg}
— Какви били тези първи организми…
— Те все още не били нито растения, нито животни и се хранели с готови
органични вещества. Много по-късно се появили първите най-прости растения, а
след тях и най-старите, едноклетъчни представители на животинския свят. Техните
останки, макар и много рядко, могат да се намерят в най-древните наслаги на
земната кора… А! Ето я и моята дъщеря. Ела, ела тука… След още много милиони
години — продължи беседата си той — се появили и многоклетъчни организми.
Постепенно, но значително по-бързо от преди живите същества ставали все по-
сложни и по-разнообразни. Как протекло по-нататък това развитие, можете да
проследите и сами — обърна се кустосът към двете деца. — Хайде, вървете. Музеят
ни е един от най-богатите в света… Започнете от палеозоя и минавайте подред
нататък. И да не прескочите нещо…
Децата вече се бяха отдалечили. Те едва ли чуха последните му думи.
— А ние, колега, да изпием по чаша кафе. Заповядайте. — И кустосът ме
поведе към кабинета си.
 Древните морета

— Виж, виж тази плочка тука! Какви са тези криволици по нея? — Чипоноската
дръпна Пепито за ръката. Момчето се наведе над витрината:
— Това са следи от червеи, оставени преди половин милиард години и
запазени в пясъчната скала… Но чакай, нека разглеждаме подред. — Пепито се
изправи пред таблото до вратата.
„Първите сигурни останки с органичен характер — зачете на глас той — са ни
познати едва от протерозоя. Макар и лошо запазени, тези останки свидетелствуват,
че по това време…“
— По кое време? — прекъсна го момичето.
— Нали чу, през протерозоя. „Той започнал преди два милиарда години. А че
по това време животът бил вече доста високо организиран. Наред с бактерии,
едноклетъчни водорасли и низши гъби сред водите на тези най-древни морета
плували радиоларии, фораминифери, червеи. Най-много вкаменели останки от
протерозойската ера са открити в областта на Големите езера в Канада и сред
пластовете на Колорадския каньон в Аризона.“ Ех, че си и ти! — възкликна
момчето, като видя, че Чипоноската се беше вече изправила пред следващото табло
в залата.
— „След протерозойската ера настъпила палеозойската ера, ерата на стария
живот. Тя започнала преди 600 милиона години и продължила 370 милиона години.
Най-старите от палеозойските морета — камбрийските — имали съвсем други
очертания и заемали значително по-голяма площ, отколкото днешните морета.“
— Ииии, че интересно! А какви са тези цветя?
{img:rune_stone.jpg}
— Това не са цветя, а животни, морски лилии.
— Виж колко са грозни тези бръмбари, Пепито!
— Кои, трилобитите ли? Те само външно приличат на гигантски мокрици. Или
по-скоро на раци. Ето тук един има, кажи-речи, цял метър. В сравнение с него
осем-десетсантиметровите екземпляри са джуджета…
— Да, но те са най-често срещаните видове — Доктор Нилс се беше приближил
незабелязано до децата. — Еднометровите гиганти са изключение. Знаете ли, деца,
трилобитите са едни от най-интересните животни, съществували някога. Имах един
колега, Чарлз Уолкът, който десетилетия наред ги беше изучавал. Той пръв
установи, че те имали многобройни крачка`. Повечето от трилобитите пълзели по
песъчливото дъно, други се заравяли в меката тиня, трети плували свободно, макар
и не много бързо, из топлите води. Хранели се с растения, малки животни и
различни органични останки… Но… Хайде, продължавайте сами вашата разходка.
Припряната Чипоноска не се задържаше много на едно място. Тя набързо
премина покрай другите камбрийски вкаменелости и се спря пред витрините на
ордовика и силура — следващите епохи от палеозойската ера.
— Кой е драскал по тези черни плочки?
— Ха-ха-ха! — разсмя се весело Пепито. — За граптолитите ли говориш? Преди
около 400–500 милиона години по морската повърхност плували малки мехурчета,
пълни е въздух, всяко свързано с по няколко нежни розови „панделки“. Това били
колониите на граптолитите. След смъртта на колонията мехурчето се пуквало и
„панделките“ потъвали на дъното. — Пепито хвърли поглед към табелката и важно
продължи: — Някои от тях попадали сред по-фини утайки и се запазвали като
вкаменелости. Затова намерим ли днес скали, върху които се виждат криволиците на
някогашните граптолитови колонии, веднага можем да кажем, че по тези места са се
плискали водите на стари палеозойски морета… Те наистина напомнят някаква
тайнствена писменост. Това дало повод на големия естествоизпитател Линей да ги
нарече граптолити, което на гръцки значи „изписан камък“.
— Колко много знаеш, Пепито! О, бързай, бързай! Какви са тия огромни
фунии?
— Черупките на първите главоноги, най-старите роднини на октоподите. В тях
се намирало мекото им тяло. Тези странни животни били истински реактивни
подводници. През мускулеста тръбичка те всмуквали вода и след това енергично я
изтласквали. Така главоногите се придвижвали бързо в противоположна на струята
посока… Многобройните пипала, разположени по главата на тези хищници, били
опасно оръжие. Често пъти в смъртоносната им прегръдка попадали бавно
придвижващите се трилобити.
{img:tribolt.jpg|-left} — Виж тази рисунка, Чипоноске. Това е представител
на първите гръбначни животни, наречени панцерни риби. „Торпедообразното им тяло
— зачете Пепито надписа, — което стигало на дължина докъм два метра, било
покрито с костни плочки. На главата си тези древни броненосци имали силни
електрически органи. Те им служели за отбрана и нападение. Навсякъде около
панцерните риби се срещали техните врагове — ракоскорпионите. Дълги до три
метра, тези опасни хищници с точен удар забивали смъртоносното си жило между
костните плочки на своите жертви…“
— Горките панцерни риби! — възкликна момичето.
{img:sea_lillies.jpg|-right} — Така е, Чипоноске. Баща ти ми каза, че с
появата на по-висши животни борбата за съществуване в древните морета ставала
все по-жестока. Ела сега да видим какво се е случило през следващата епоха от
палеозоя — през девона.
— Какъв тъжен пейзаж. Безкрайните блата и тези безлистни растения сред
тях…
— Пейзажът никак не е тъжен — възрази важно Пепито. — Той показва един
много важен момент: животът, растителността излиза на сушата. Ето какво пише
тук: „В края на силура и в началото на девона развитието на растителния свят
навлязло в нов, изключително важен етап: появяват се първите сухоземни растения.
Безжизнената и гола дотогава суша постепенно започва да променя своя облик.
Тясната крайбрежна ивица, заливана дотогава само от прибоя на вълните,
позеленяла от водораслите, които все по-упорито се вкоренявали в нея. Трудно е
да се постави границата между тези видоизменени водорасли и псилофитите, но със
сигурност може да се твърди, че по това време соленият морски вятър разклаща
първите стъбла и «клонки». Към края на девона псилофитите изчезнали, но тяхното
място заели първите представители на плавуните, хвощовете и папратовидните.“ —
Това са дърветата на карбонските гори — важно допълни Пепито, за да покаже, че
знае повече от написаното на таблото.
{img:pincerns_fish.jpg}
{img:ladiika.jpg|-right} — Ето зъби от девонски акули — показа Чипоноската
няколко триъгълничета с надпис до тях. — А това чудовище какво е? Ди-них-тис… —
засрича тя. — Динихтис!
— Той е представител на акулоподобните. Достигал 9 метра дължина. Виж
какви страшни челюсти има той. Приличат на клюн с остри израстъци… Но по-важни
за науката са ето тези риби тука. — Пепито показа една друга витрина, на която
стоеше следният надпис: „Разред Четкопери, родствени на двойнодишащите.
Родоначалници на първите земноводни. Удължено тяло и вътрешни носови отвори,
които позволяват дишане и при затворени уста. Чифтни перки, използувани за
пълзене.“
— Уф, това не ми е толкова интересно…
— Добре. Хайде да минем тогава към следващия период, към карбона. Виж
какви тропически гори е имало тогава — посочи Пепито голямата цветна картина,
изписана на цялата стена.
{img:red_sun_dracon.jpg}
— И колко много гущери се крият сред тях.
— Това не са гущери, а земноводни, които през този период се размножили
страшно много. Виж колко са разнообразни. Някои учени наричат каменовъгления
период още царство на древните амфибии…
— Тези пустини пък какви са?
— Това са пустините на последния период от палеозойската ера, наречен
перм. Те са наследили девствените гори на карбона. Както виждаш, нищо на този
свят не е вечно…
— Ама че си философ… Защо този период се нарича перм?
— Не знам, Чипоноске. Чакай, чакай. Тук е обяснено и това. Да… този период
е наречен така по името на една бивша руска губерния, разположена по западния
край на голямата планина Урал. Там за пръв път били открити и изучени следи и
наслаги от този период…
— А какво е губерния?
— Ех, пък и ти с твоите вечни въпроси. Губерния, губерния… сигурно е
голяма област.
— В тия пустини май не е имало много живот.
— Че нали затова са пустини…

Залата с чудовищата
 Двете деца преминаха в следващата зала. Тя беше най-голямата в целия
музей. Още от входа се виждаше едно табло, на което с едри букви пишеше:
__мезозойска ера — ера на средния живот__. А след това с малко по-дребни бяха
изброени последователно нейните периоди — _триас, юра и креда_.
— Е, знам я! Това е залата с чудовищата. Колко пъти съм била тук.
— Била си! И пак не си научила, че всички тези ужасни животни се наричат
динозаври. Или наричай ги поне влечуги…
— Ще им казвам, както си искам! — нацупи се упорито момичето. — Ти защо ми
викаш Чипоноска, като името ми е Софи?
— Хайде, хайде! Няма да се караме. По-добре е да им знаеш научните
наименования. Защото през мезозойската ера, която започнала преди около 230
милиона години, господари на Земята станали влечугите. Затова някои наричат
мезозойската ера още ера на древните влечуги или на динозаврите.
{img:sceleton.jpg}
Пепито и Чипоноската преминаваха бавно край скелетите на двукраки и
четирикраки гиганти, спираха се пред цветните табла и стенописи, върху които
бяха нарисувани сцени от някогашния живот на влечугите.
— Каква жестока битка — Чипоноската посочи реконструкцията на вкопчени
един в друг тилозавър и дългошиест еласмозавър. — Виж какви грамадни птици… Не —
поправи се тя, — виж какви големи хвърчащи влечуги се вият над тях…
— Браво, Чипоноске! — зарадва се Пепито. — Това са ято птеранодони — най-
големите от всички летящи влечуги. Разперените им ципести криле, както се вижда
на рисунката, надхвърляли 8 метра дължина. Ела да ти покажа сега първите птици,
които се появили през юрата. Предполага се, че те са произлезли от някоя групи
влечуги, защото скелетът им носи белези както на птиците, така и на влечугите.
Ето ти тук нарисуван един такъв археоптерикс. Тази древна птица била малко по-
голяма от гълъб, може би с пъстри пера. Археоптериксите били лоши летци. Те
прехвръквали от дърво на дърво е планиращ полет или скачали на земята е
неподвижни, широко разперени криле…
{img:pterandon.jpg}
— Откъде знаеш всичко това, Пепито! — в гласа на Софи имаше ласкаво
възхищение.
— Ами нещо ми разказа баща ти, за друго прочетох в една книга, която ми
даде пак той, или пък ето оттук — посочи той към многобройните надписи, карти,
рисунки и таблици, които висяха наоколо.
— За какво разговаряте, Пепито? — показа се пак доктор Нилс, който беше
дошъл да вземе дъщеря си.
— За първите птици! — важно изчурулика момичето.
— Аха! За археоптерикса. А видяхте ли кредните птици? Елате, елате —
изправи се той пред следващото табло. — През декември 1870 година професор Марш
направи разкопки в кредните пластове на Западен Канзас, сред които намери
разнообразни останки от минал живот. Няколко късчета от кост на птица привлекли
вниманието му. За него станало ясно, че сред песъчливите скали се криели нови,
неразгадани тайни. Големите зимни студове обаче принудили професора и неговите
сътрудници да прекъснат изследваният. Едва следващото лято той могъл да продължи
работата си. На него му се удало да открие между другото и един почти напълно
запазен скелет от птица. По-късно той реставрирал птицата, описал я и я нарекъл
хесперорнис. Хесперорнисите били водни птици, дълги около метър. Задните им
крайници били приспособени за плаване. Всеки един от тях завършвал е четири
пръста, свързани с плавателна ципа. В дългата човка се намирали 96 истински
зъба…
— Че какви птици са били те, като имали зъби… — възрази Пепито.
— Зъбите свидетелствуват за произхода на тези странни птици. Те са
наследство от прадедите им — влечугите. Зъбати са и други едни птици останките
на които били намерени в същите пластове. Нарекли ги ихтиорниси. Те били много
по-малки, приблизително колкото гълъб, и добри летци със силно развити криле,
гръдна кост и летателни мускули… Пак в кредните скали на Канзас били намерени и
многобройни останки от огромно летящо същество, но то не било птица, а влечуго…
— Знаем, знаем. Птера… птера… — Софи погледна въпросително Пепито.
— Птеранодон — изрече той ясно името на хвърчащото влечуго.
{img:arheopteriks.jpg}
 Още нещо за мезозойската ера

{img:teacher.jpg}
— Да не си помислите, че през мезозойската ера имало само влечуги и тук-
таме по някоя птица — каза след кратко мълчание доктор Нилс. — Ето например в
тия кредни пластове, за които говорим, учените често попадали на черупки от миди
и охлюви, на останки от риби, намирали морски таралежи, амонити.
— Какво са това — амонити? — прекъсна баща си Чипоноската.
— Това са представители на главоногите.
— На онези грамадни фунии — подсказа Пепито.
— А, вие сте видели палеозойските главоноги — ортонерасите. Амонитите се
появяват по-късно, през втората половина на палеозоя, и се развиват през цялата
мезозойска ера. Тяхната черупка най-често била завита в една плоскост и
приличала на диск. Големината й се колебаела обикновено между 5 и 15 сантиметра…
Имало обаче видове — доктор Нилс се запъти към отсрещната стена и двете деца го
последваха, — имало обаче видове, при които тя стигала до 2 метра в диаметър.
Ето като при този екземпляр тук.
— Как са се движели амонитите с такава черупка? — Пепито посочи тежкия
като воденичен камък диск.
— Чудесен въпрос, момчето ми! — Вътрешно черупката на всеки амонит била
разделена на много камерки. В последната най-външната се намирало мекото тяло на
животното. Всички останали били запълнени с газ, затова се наричат въздушни
камерки. Те правели черупката по-лека превръщали я в своеобразен хидростатичен
апарат, в съвършен батискаф; позволявали на тези главоноги да се движат и по
меки, тинести дъна, без да затъват… Спотаени в морските води, амонитите със
светкавична бързина протягали пипалата си към всяко непредпазливо животно, което
минавало край тях, обхващали го здраво, после го привличали към устата си, към
силните си челюсти…
{img:pelicane.jpg}
— А тези стрели какви са… тези тука, дето приличат на… пръсти…
— Все ще измислиш нещо, Софи! — баща й се наведе над стъклената витрина,
към която сочеше момичето. — Това са също са останки от главоноги, които живели
само в моретата от мезозойската ера. Наричат се белемнити. По външен вид те
напомняли живеещите днес калмари, само че имали права черупка, включена в мекото
им тяло. Черупката завършвала с цилиндрична част, която наистина прилича на връх
на стрела — обърна се той към дъщеря си. — Белемнитите били много добри плувци.
Те плували в хоризонтално положение със заострения край напред, подпомогнати от
плавниците, които се намирали от двете му страни. Белемнитите, както останалите
главоноги от всички времена, били хищни, месоядни животни. Знаете ли, някога са
смятали, че останките от белемнитите представляват образувания от падането на
мълния върху песъчлива почва… Не е лесен пътят към науката, нали, Пепито?
— Какъвто и да е той, аз ще тръгна по него. Въпреки трудностите!
— Браво! Много хубаво, Пепито. — Доктор Нилс харесваше категоричността на
момчето, което винаги знаеше какво иска. — Доста труд погълнали и разкопките, за
които започнах да ви разказвам. Но като събрали, определили, подредили и
реставрирали намерените материали, учените били възнаградени: пред тях се
разкрил с цялото си разнообразие животът в древното Канзаско море — един широк
ръкав на огромния креден океан.
Кустосът се замисли, после продължи:
— Още в ранни зори, когато по избледнялото небе пламвали огнени зари и
слънцето се показвало зад далечния морски простор над скалистите брегове
изведнъж се разнасяли кресливите писъци на хиляди птици.
Съвсем близо до водата, по плоските скални издатини или по многобройните
островчета лежали отпуснати безброй хесперорниси — тези чудни безкрили птици със
зъбати, заострени клюнове. Те се припичали на топлите лъчи на слънцето, което
бързо се издигало по небосвода. Когато изстиналите им през нощта тела се
стопляли, ту тук, ту там някои от изгладнелите птици скачали във водата,
стрелвали се бързо след подплашените риби, като гребели чевръсто с лопатовидните
си крака. Щом като ги настигнели, те изопвали рязко напред дългата си шия,
хващали здраво с човката крехката жертва, като забивали в нея острите си
конусовидни зъбчета. Когато се нахранвали, хесперорнисите с големи усилия се
покатервали по скалите наоколо, защото колкото ловки били във водата, толкова
по-непохватни били на сушата — краката им се намирали много назад и били
раздалечени встрани. Те отлично служели за плуване, но наистина трудно се ходело
с тях. Като повдигали предната част на тялото си, хесперорнисите бързо се
оттласквали с крака и така на скокове се придвижвали напред. Но те бързо се
уморявали; тяхна стихия била водата, затова лежали най-често по самите ръбове на
черните от морската влага скали, чистели със зъбатите си човки малките твърди и
лъскави от мазнината перца… Край тях пъргаво крачели ихтиорниси, излитали ловко
нагоре. Те кръжели над водата, пресичали взаимно своя полет, слизали ниско и
отново се издигали в смели завои, после светкавично се спускали и едва докоснали
кротките вълни, хващали малка риба. Ихтиорнисите кацвали на някоя скала и е
няколко стискания на човката пречупвали гръбнака на своята жертва, глътвали я
лакомо и излитали за нова плячка… Във водите на кредното море, в широките
спокойни заливи живеели и гигантски морски влечуги — еласмозаври, и…
— Тилозаври — не се стърпя Пепито. — Аз четох за тях в книжката, която вие
ми дадохте…
— И на мене разказа за тях, видяхме ги на картината… — обади се и Софи.
— Добре, много добре! — доктор Нилс погледна часовника си. — О, станало е
много късно! Майката на Софи ще ни чака. С неозойската ера, ерата на новия
живот, ще се запознаем друг път. Довиждане, Пепито.
— Довиждане, довиждане — махна му с ръка и Чипоноската.
{img:big_dino.jpg}

Подземният свят

{img:road_trip.jpg}
По-различни причини няколко пъти нашето пътуване до тихоокеанското
крайбрежие се отлагаше. Когато най-сетне Майлз, Пепито и аз седнахме в
ландровера и поехме по магистралата на запад, момчето си отдъхна облекчено:
— Няма връщане вече!
— Ти по-добре мълчи, че нищо се не знае… — измърмори Майлз, който плащаше
дан на моряшкото си суеверие.
Късно следобед през Цинцинати навлязохме в щата Кентъки и се спуснахме
право на юг към нашата първа цел — Мамутовата пещера.
— Спомняш ли си, Пепито, какво ни разказа доктор Нилс за дъждовните капки?
— Да, разбира се. Те се сливат, образуват се струи и ручеи, които текат
надолу…
— Браво, Пепито. Но дори и при най-силни дъждове не цялата вода се стича
по повърхността… Голяма част от нея, както и от водата, образувана при топенето
на снеговете, попива в почвата. Тя прониква дълбоко в земните пластове. Когато
влезем в Мамут кейв, ще видиш колко влажни са стените й. Така е в повечето
пещери — в тъмните им коридори често шумят буйни потоци, пълноводни реки… В
минните галерии пък водата се процежда отвсякъде и трябва постоянно да бъде
изпомпвана, за да не пречи на миньорите…
— И подпочвената вода ли действува като трион? — съвсем уместно попита
момчето.
— Като тръгне по своя подземен път, дъждовната капка среща много
препятствия, много повече, отколкото нейните сестри, които текат по земната
повърхност. Скоростта, с която се движи тя, зависи от вида и състава на почвата:
в горските почви за едно денонощие се придвижва с около един метър, докато в
пясък изминава същото разстояние за часове. Почти няма скала, през която да не
може да премине. Тя лесно се просмуква в пясъчниците. В гранитите прокарва път
през многобройните микроскопични пукнатини, а варовиците разтваря напълно.
Водонепропусклива само глината. Затова подпочвената вода се събира върху
глинестите пластове и изворите се образуват най-често там, където тези пластове
се показват на повърхността. Но преди да се появи отново на бял свят,
подпочвената вода извършва усърдна работа — и полезна, и опасна за нас.
Майлз спря автомобила недалече от бистрата, студеноструйна Грийн ривър.
Още не бяхме се поразтъпкали, когато край нас се изправи висок мъж в кафеникава
униформа, с широкопола шапка на главата.
— Рейнджър, ще ни разведете ли из пещерата? — усмихна му се свойски Майлз:
— Из подземните ви владения…
— О кей! — махна с ръка пазачът на парка и ни поведе нагоре към широкия й
вход.
— Пещерата е открита случайно през 1809 година от един ловец, който бродел
по тия места. Той едва ли е предполагал, че е попаднал на най-голямата пещерна
система в света. Според някои сегашни изследователи сред варовиците на Кентъки
на площ от около 25 000 квадратни километра има над 60 000 пещери…
— И съвсем не се знае още колко от тях са свързани помежду си — намесих се
аз. — Един невероятен лабиринт от тунели, коридори, пропасти и зали…
— В Мамут кейв те са разположени в пет етажа един над друг, или по-скоро
един под друг — продължи обясненията си русокосият водач. — Сега внимавайте.
Момче, подай си ръката…
Пепито не се нуждаеше от помощ и сам скочи в четвъртитата плоскодънна
лодка. Седнахме всички в нея и пазачът загреба равномерно, с привични движения.
Навлезе по Реката на ехото срещу спокойното й течение.
— Как са се образували тези широки тунели? — удивен вдигна глава Пепито
към плоския скален свод.
{img:glina.jpg}
— Като тече през по-меки, по-податливи скални пластове, подпочвената вода
постепенно ги разтваря и размива. Подземната пукнатина се разширява, превръща се
в кухина, която става все по-голяма и по-голяма. Така в продължение на векове се
образуват пещерите. С всяка измината година те увеличават обема си, сводовете им
се издигат високо нагоре…
{img:cave_river.jpg}
— Докато най-сетне се срутят! — заключи многознайкото Майлз.
Пепито ме погледна с лека уплаха, очите му като че питаха: „Вярно ли е
това, което казва Майлз?“
— Наистина, има случаи, когато сводовете не могат да издържат тежестта на
пластовете и рухват с грохот. Понякога такива пропадания имат много опасни
последици… Преди повече от двеста години в старата френска провинция Оверн във
внезапно зейналата яма потънало цяло село…
— Това обаче тук не може да се случи! — обади се почти обиден водачът.
— И дума да не става! — съгласих се аз. — Варовиците тук са мощни и
плътни, стените са непоклатими… Няма от какво да се боим…
— Вижте, вижте… — гласът на момчето отекна многократно. Под ярката
електрическа светлина засия с меки кафеникавожълти тонове внушителна скална
драперия.
— Това е Залата със завесата! — в гласа на нашия водач сега се чувствуваше
горделива нотка.
— Дъждовната вода, проникнала дълбоко в земните недра, съдържа въглена
киселина. Тя разтваря варовиците, като образува с тях кисел калциев карбонат.
Когато капе върху пода, водата отлага част от варовитото вещество, което
постепенно, микрон по микрон, се наслагва — образуват се стърчащи нагоре шипове
и колони, наречени сталагмити. Висулките по тавана пък се наричат сталактити. Те
могат да образуват цели групи, които понякога се сливат в красиви скални завеси.
Ех, Пепито, да знаеш какви пещери има в моята родина… в България. С фантастични
висулки, колони, драперии…
Момчето, неочаквано за мене, прояви голям интерес към последните ми думи.
— България? Аз пък мислех, че сте англичанин… От татко знам, че много
българи се сражавали в Испания… — Той се замисли, после ме погледна с тъмните си
дълбоки очи:
— Ще идем ли някой път и там, в България?
— Разбира се, Пепито.
Споменът за малката ми, така далечна сега, мила и ненагледна страна ме
натъжи. Но не беше време да се размеквам сантиментално тъкмо в тази дълбока
влажна пещера, скрита сред варовиците на Кентъки.
— По време на трудното си пътешествие под земята — продължих аз със
закрепнал глас — водата се обогатява с разнообразни минерални вещества:
готварска сол, калциев карбонат, сода, сяра, йод, желязо, арсен, радий, бисмут и
още много други съединения и елементи… Когато стигне до извора, някогашната
дъждовна вода има вече друг състав. На пръв поглед изглежда невероятно, че
малките дъждовни капки са в състояние да разтворят големи количества от
подземните минерални богатства. Но както казва една българска пословица, капка
по капка вир става!
{img:cave.jpg}
— Един пример ще те убеди в това — наведох се към момчето, което сега
разсеяно ме слушаше. — За една година река Рейн внася в морето около 70 милиарда
кубически метра вода. Всеки литър от нея съдържа 40 милиграма соли. Това е
количество, което може да се претегли само на аптекарски везни. Но ако умножим
тези две числа, ще се получат 2 милиона и 800 хиляди тона. Или чакай — взех в
ръка молив и под призрачната светлина надрасках сметката върху цигарена кутия. —
Такааа… за превозването на такава огромна планина от соли са необходими 170
хиляди вагона!
В далечината, през входа на пещерата, нахлу дневната светлина. Нашата
подземна разходка свършваше вече. Рейнджърът разказваше нещо на Майлз за
сталактитите и сталагмитите на Карлебадската пещера, която се намирала в Ню
Мексико, там долу, на границата с Тексас.
— Надявам се, че останахте доволни от това, което ви показах — каза нашият
водач на сбогуване. — Заповядайте пак при случай!
{img:desert.jpg}

Господарят на широките простори

След като преминахме Мисисипи при град Мемфис, дни наред пътувахме на
запад: пресякохме прериите и памучните полета на Арканзас, навлязохме в горещите
и сухи области на Тексас.
— Отдавна не е валяло — оплака ни се собственикът на крайпътния хотел, в
който пренощувахме. — Неслучайно каубоите открай време повтарят: „При нас няма
дъжд, а вятър, не вятър, а пясък“. Ето, вижте ги тези там — посочи той с ръка
няколко мъже с угрижени лица. — Стоят и чакат. Чакат да изпълзят змиите по
високите места. Тогава щяло да вали дъжд… Той е всичко за тях, за фермерите…
Когато седнахме отново в автомобила, момчето ме попита:
— В България има ли пустини?
Не въпросът му ме изненада, а тази настойчива мисъл за България, за моята
родина, която очевидно беше пуснала свежо коренче в малкото му сърчице. И аз все
по-често, почти ежедневно се връщах в спомените си и с мечтите си към родния
край…
— Не, Пепито, в България няма пустини. Само едно малко пясъчно петънце със
странни скални колони сред него. Заради тях наричаме тази местност Дикили таш,
което на турски значи „побити камъни“.
{img:more_red_sun.jpg}
— Ще ми ги покажеш ли, ще ме заведеш ли там?
— Разбира се, момчето ми. Стига да искаш. Пустините и полупустините —
реших аз да изчерпя напълно темата — заемат около една трета от повърхността на
сушата. Тези безплодни зони като две огромни ивици опасват Земята. В Северното
полукълбо се простират пустините на Невада и Мексико, към които отиваме сега,
африканската пустиня Сахара, пустините на Мала и Средна Азия, на Индия и
Пакистан. На юг от Екватора се разполагат пустините Гран Чако в Южна Америка,
Калахари и Каро в Африка, Голямата централна пустиня в Австралия… Особено
характерно за пустините е недостигът на вода. Годишното количество на
атмосферните валежи е не повече от 160–200 милиметра на квадратен метър, а в
някои райони няма и 50 милиметра. Тази оскъдица на влага е предизвикана от
посоката на ветровете и общия характер на атмосферната циркулация в пустинните
области. Влажните ветрове, които духат откъм морето и тропиците, губят по дългия
си път много от скъпоценния си товар. В някои случаи пред тях като непреодолима
преграда се изправят скалистите вериги на високи планини. Ето, почти цялото
тихоокеанско крайбрежие на Северна и Южна Америка страда от недостиг на вода.
Назъбените хребети на Кордилерите и Андите отнемат последните останки от
живителната влага, която източните ветрове носят от просторите на Атлантика или
от тропическия басейн на Амазонка.
Пътят започна да се изкачва по стръмни планински склонове. Нощувахме в Ел
Пасо, което на испански значи „проходът“.
— Градът е разположен на 1250 метра надморска височина — похвали ни се
хотелиерът, като че ли това беше негова лична заслуга.
На следващия ден навлязохме още по-дълбоко сред скалистите хребети на
Кордилерите.
— Пепито, сега пресичаме най-дългата планинска верига на света. Тя се
простира в западната част на двете Америки, от Аляска до Огнена земя. Това са
близо 15 500 километра!
Прехвърлихме високите до 3000 метра скални вериги и пред нас се разкри
аризонската пустиня Джила. Дълго пътувахме през тази гореща, червеникава
равнина. Само тук-таме зеленееха мечовидните листа на кактусите или проскубани
кичури жилава трева. Но ето че еднообразието беше нарушено от високи скални
колоси, които изникнаха някак неочаквано на хоризонта. След половин час спряхме
автомобила край тях. Пепито се опита да се покатери по почти отвесните им стени,
но скоро се отказа от това свое намерение.
{img:wind_direction.jpg}
— Какви са тези драскотини? — вторачи се той в гъстата мрежа, която
покриваше скалната повърхност.
— Ела, ела тук! — извиках го аз. — Вятърът е чест гост по тия места. С
нестихваща сила той увлича пясъка, яростно шиба с него скалите и каменните
блокове, разхвърляни из голите равнини или стърчащи като тези тук — посочих аз
самотниците пред нас. — Песъчинките се удрят с голяма сила в тях, дращят и
набраздяват широките им повърхности. Така те се покриват с мрежа от дълбоки
драскотини… По-меките скали се дълбаят по-лесно, по тях могат да се появят и
ямички, които бързо се разширяват, сливат се една с друга. Образуват се различни
по големина навеси и пещери. Разбира се, в никой случай те не са така големи
като онези, образувани от действието на течащата вода… Резултат пак от същата
дейност на вятъра и пясъците са и едни други пустинни скални форми. Ето виж —
тежкият червеникав отломък, който повдигнах с усилие, имаше триъгълна форма, —
изгладените от трите страни късове се наричат триръбници, ако са шлифовани от
четирите страни — четириръбници… Хиляди туристи посещават един скален мост,
изваян пак от вятъра в жълтеникавите пясъчници на Юта. Тъй като силата на
пясъчните струи е най-голяма близо до повърхността на земята, основата на
скалите изтънява значително по-бързо и шлифовани по този начин, сред пустинята
изникват чудновати каменни гъби…
— Как се образува пясъкът в пустините?
Пепито замислено пропусна през пръстите тънка прашна струйка.
— През деня, когато слънцето безмилостно напича скалите, те се нагряват и
разширяват. Нощем скалите изстиват и се свиват. Това се повтаря безброй пъти, по
скалната повърхност се появяват малки пукнатини. С течение на времето те се
разширяват и задълбочават. Разрушените поради неравномерното нагряване скали се
разпадат на все по-дребни късове и постепенно се превръщат в пясък. Вятърът го
подхваща и носи със себе си, докато срещне някакво препятствие — храсти, скални
отломки. На такива места започват да се натрупват пясъчни хълмове, наречени
пустинни дюни или бархани.
— Защо пък дюните трябва да се наричат непременно пустинни? — Верен на
заядливия си характер, Майлз и сега не пропусна да се обади.
— За разлика от крайбрежните, които тъкмо ти би трябвало да познаваш
добре! — сопнах му се сърдито аз и продължих:
— Пустинните дюни имат сърповидна форма и се разполагат перпендикулярно на
посоката на вятъра. Височината им е обикновено 15–20 метра, но някои стигат до
200 метра. Обърнатата срещу вятъра страна на дюните е полегата, а заветната —
стръмна. Вятърът постоянно пресилва песъчинките от полегатата страна на дюната
към другата. Така пясъчните хълмове бавно се придвижват напред. Жертва на
настъплението им понякога стават плодородни почви, разположени край пустините,
оазиси, а дори и цели селища…
— Ние само да не загинем! — измърмори Майлз, който явно трудно се
засрамваше.

Под огненото слънце

Събудихме се призори, вкочанени от студа, който нахлуваше безмилостно в

палатката ни.
— Сами виждате колко изстиват пустините през нощта. А сега бъдете готови
за ново изпитание — чакат ни невероятни горещини!
Закусихме набързо, пийнахме по чаша горещ чай и автомобилът отново ни
понесе. Зад нас се открояваха теменужени силуетите на Кордилерите, в далечината
се виждаха плоски, почти геометрично правилни червеникави плата, сред пясъците
наоколо стърчаха голи скали и изсъхнали криви стъбла. Слънцето се показа зад
гърба ни, зад далечните планински вериги и скоро ние почувствувахме ярката му
сила. Минаха час, два, внезапно нещо силно изтрещя.
— Някой стреля! — озърна се Пепито.
— Глупости! — изръмжа Майлз. — Изглежда, спукахме гума…
— Оставете тези предположения, драги. Обяснението е друго. Охлаждани през
нощта, прегретите сега скали се пръскат внезапно. Туарегите, коренните жители на
Сахара, наричат този пукот „гласа на слънцето“. „Слънцето на нашата родина —
обичат да казват често те — кара дори камъните да викат.“
— А ние какво ли ще правим? — завайка се пак Майлз.
— Обикновено хората си представят пустините като безкрайни пясъчни
равнини. Но в действителност не е така. Надявам се, ти вече сам се убеждаваш в
това — побутнах аз момчето, което седеше пред мене. — Голяма част от пустините
представляват каменисти плата или низини, покрити с осолена почва, е напукана от
горещината глина или пък с гипсови кори…
Горещината започна да става непоносима. Платнището, което бяхме опнали над
каросерията, ни спасяваше само от слънчев удар. Майлз спря да долее вода в
радиатора и тогава разбрахме още по-ясно какъв ад се разпалваше около нас.
— Какво, учудвате ли се? Навлизаме в Долината на смъртта — едно от най-
горещите места в света. Ето тук — взех аз картата в ръка, — разположена е на
границата между Калифорния и Невада…
Майлз намали скоростта, включи и допълнителната предавка. Автомобилът
едва-едва преодоляваше твърдите, остри като стъкло скални отломъци.
— Добре де, вече разбрахме какво значи пустиня. Защо, по дяволите, трябва
да се тътрем още нататък…
— Ха-ха-ха, Майлз! Ти добре попадна. Знаеш ли, че този участък се нарича
„полето, където дяволът играе голф“? Е, хайде, потърпете още малко.
{img:photodraphe.jpg}
— Какво да потърпим — продължи да недоволствува Майлз. — Я виж,
термометърът показва 52 градуса!
{img:desert_wind.jpg}
Колелата на автомобила леко пробуксуваха в рядка солена каша.
— Внимавай, Майлз, да не изпуснем брода — предупредих го аз. — Коварното
езеро лесно може да ни погълне… без следа!
Да ви описвам ли тук с какво напрежение преминахме следващите няколко
километра? Най-после достигнахме тъмната ивица на оттатъшния бряг, но видяхме,
че той беше покрит с огромни остри кристали сол. Когато благодарение на
шофьорската сръчност на Майлз и това препятствие остана зад нас, всички си
отдъхнахме облекчено.
— И защо беше всичко това?
— Заради снимките, които направихме, Майлз. Пред Ниагарския водопад всеки
позира с желание, но колко хора могат да се похвалят с кадри от Мъртвата долина?
Когато излязохме отново на равен път и се понесохме към Лос Анжелос,
термосите с вода и кафе не престанаха да преминават от ръка в ръка.
— Представяте ли си какъв живот водят туарегите — все сред пясъците на
Сахара. А тя е най-голямата пустиня в света. Страшните пясъчни бури и смерчове,
които бушуват там, те наричат „танцуващи джинове“ — зли духове, които носят
разрушение и смъртна опасност. Те идват без предупреждение или така е може би
само за странника, който не познава тайнствените гласове на великата пустиня…
Около пладне горещината е най-непоносима, въздухът трепти. От време на време
тежката тишина се нарушава от странни звуци. Те се чуват отвсякъде, носят се
между пясъчните грамади, изпълват нажеженото пространство. Човек неволно се
озърта: пустинята наоколо е все така безжизнена, но сега непознатите гласове се
чуват още по-отчетливо, още по-високо, напевни, дори хармонични, с ясен метален
тембър; те се изпреварват весело, стихват жалостиво, ту нежни и мелодични, ту
резки и пискливи. „Пясъците пеят — казват туарегите, — зоват вятъра, а с него
долита и смъртта.“
— Когато ме видите повече в пустиня, похвалете се! — заяви Майлз.
— И наистина песента на пясъците носи голяма опасност — продължих разказа
си, — тяхната измамна мелодичност е прелюдия към издигащата се страхотна буря.
Това е далечен отзвук от блъскащите се една в друга милиони и милиарди
песъчинки, вдигнати от необуздани вихри, които бързо се приближават. Минават
напрегнати минути. Облаци от прах закриват слънцето; в надвисналия мрак
заглъхват и странните гласове. Става нетърпимо душно, времето тече още по-
мъчително. Изведнъж се втурва истински „огнен вихър“; „диханието на смъртта“
облъхва пустинята и тя се разтърсва от диви набези. Вятър и пясък се смесват
ведно и тежко на хората, които са попаднали в този хаос. Съвсем оправдано
арабите наричат пясъчните стихии „самум“ или „семум“, което значи отрова. Устата
и гърлото пресъхват пламнали, покрити като че ли с жестоки рани. Пясъкът
прониква в гърдите и носи ужаса на бавно, мъчително задушаване. Много са
жертвите, които взима самумът. За щастие той не се развихря често и продължава
обикновено само 15–20 минути. В древни летописи се съобщава, че около V век
преди нашата ера веднъж в Сахара загинали от самум около 50 хиляди персийски
войници…
— Че за онова време това е огромна армия! — заяви с авторитета на голям
стратег Майлз.
— Това преди всичко са много хора, драги — възразих му аз. — Понякога над
сахарските равнини се надига друг вятър, наречен „хамсии“, което на арабски
означава „петдесет“. Получил е това наименование, защото възниква само през
петдесетте най-близки дни след пролетното равноденствие. Той не е така
разрушителен като самума, но духа дни наред. Хамсинът започва едва забележимо,
след часове се засилва и постепенно става непоносим. Във въздуха се носят като
мъгла прозрачни валма от фин прах, който прониква разяждащо в порите на кожата,
в носа и гърлото на застигнатите от него хора. Обхванати от нервна възбуда, с
непосилно главоболие и виене на свят, те трябва да се борят за живота си срещу
изнурителното изсушаване…
— Горките! — въздъхна Пепито.
— Силни бури свирепствуват и в другите пустинни области по земното кълбо.
В Северен Китай и Южна Монголия те се наричат „черен вятър“ и „жълт вятър“ в
зависимост от цвета на праха, който са вдигнали. Прочути са и бурите в далечна
Австралия… Прахът, който се образува при постоянното пресилване на пустинните
пясъци, се отнася пак от ветровете в съседните степни области. Поради по-
голямата влажност и тревистата растителност той се задържа тук, почвеният слой
става все по-дебел, а растителността се издига на все по-високо ниво. Засипаните
стъбла и коренчета изгниват, а на тяхното място остават многобройни каналчета.
По този начин в продължение на хилядолетия прахът се наслагва, като образува
мека, порьозна скала без ясно наслоение, наречена льос. Льосът заема огромни
площи на много места по света. В Северен Китай той е дебел до 200–300 метра.
— Ето го и океана. Тихият океан.
— Е, доволен ли си най-сетне, Майлз. Скоро ще бъдем в Лос Анжелос. Впрочем
всички имаме нужда от почивка!
{img:mountain_house.jpg}

Асфалтовият капан

{img:elephant_in_woather.jpg}
На другия ден посетихме Ранчо ла Бреа и музея в Санта Барбара — две места,
съхранили свидетелства за развитието на живота през неозойската ера. Пепито беше
много разочарован, когато се изправихме край прочутото асфалтено находище — най-
големият капан за животни, съществувал някога в историята на Земята.
— Наистина преди 600 хиляди години тук е било много по-интересно — потупах
го аз по рамото. — Сред широка тревиста равнина блестели водите на голямо езеро…
На голямо коварно езеро. Защото неговите води и буйно растящите наоколо блатни
растения скривали лепкавия асфалт, който бликал от земните недра. Много животни,
дошли да утолят жаждата си тук, ставали жертва на своето невнимание. Едва
стъпили на брега, те потъвали в меката, безпощадна асфалтна маса. Същото се
случвало и с птиците, които кацали по повърхността на езерото или по блатистите
локви наоколо. В продължение на стотици хиляди години в асфалта се натрупвали
костите на многобройните жертви… Много, много по-късно сред равнината израснал
градът, започнала и разработката на асфалта. В него били намерени черепи и кости
от мечки, лисици, вълци, елени, бизони, мастодони, смилодони, лъвове и огромни
ленивци, зайци, мишки, орли, ястреби, сови, прилепи… По тези останки и с помощта
на други вкаменелости, намерени по различни места в света, палеонтолозите
възкресяват и последния етап от развитието на живота върху нашата планета…
— А как се е образувал асфалтът? — попита ме момчето.
— Той е остатъчен продукт при естественото изпаряване на нефта.
— Днес очевидно разочарованието преследва нашия малчуган — отбеляза Майлз,
когато Пепито разсеяно огледа помещенията на музея в Санта Барбара.
— Не, защо? — опита се да възрази момчето. — Но в нашия музей, при доктор
Нилс, може да се видят повече неща…
— Общо взето, е така, Пепито. Той е значително по-богат. Но за науката
понякога една-единствена кост може да има по-голямо значение от редица други
експонати… Ето като тази тук — показах му аз една челюст. — Тя стана причина да
се създаде интерес към родословието на слоновете… Най-дребните от тези
съвременни гиганти били големи колкото овен…
— Хайде де! — недоверчиво възкликна Майлз.
— Разкажи ни, моля те, разкажи ни за тях! — хвана ме Пепито за ръката.
— Чакайте! Ще ви разкажа всичко, но подред. Неозойската ера е много важен
етап, защото той е подготовка за развитието на съвременния живот… Отначало
климатът по цялото земно кълбо бил значително по-топъл, отколкото е сега. Гъсти
тропически гори покривали Америка, Европа, южната половина на руската равнина и
големи области от Азия. Вечнозелени кестени хвърляли широки сенки… сенки…
— Ех, да ги имаше и сега! — въздъхна Майлз, който страдаше от лятната
жега.
{img:crocky.jpg}
— Бръшлян и повет обвивали могъщите стъбла на планинските дъбове —
продължих аз възторжено да рисувам тогавашния пейзаж. — По нежнобелите цветове
на магнолиите и миртите неуморно бръмчали насекоми. По-нататък се простирали
обширни гори от смокинови дървета, орехи и палми. Стройни, високи над 100 метра
евкалипти се издигали над морето от свежа зеленина. По сенчестите и влажни
места, там, където се чувал ромонът на бързоструйни поточета, растели буйни
папрати. В тези гъсти и влажни гори живеели дребните, доскоро притеснявани от
влечугите бозайници. Но сега нямало вече кой да им пречи: от техните стари
могъщи врагове останали само няколко незначителни групи. Това били…
— Гущерите, крокодилите, костенурките и змиите — издекламира на един дъх
Пепито.
— Браво! — похвалих го аз. — Попаднали при благоприятни условия за живот,
бозайниците бързо се развивали и разнообразявали видово. Настъпило времето на
гризачите — появили се бобрите, плъховете и мишките. Започнали да се развиват и
две големи групи хищници: кучетата, които живеели и ловували на големи глутници,
и котките, които водели самостоятелен живот. Растителноядните копитни животни се
разделили също на две групи: нечифтокопитни и чифтокопитни. Това, разбира се, не
станало изведнъж, а бавно, постепенно; трябвало да мине много, много време. Ето,
да проследим например развитието на конете. Първият член на тази дълга
еволюционна редица бил еохипусът. Той битавал блатистите области на
северноамериканските гори и на големина бил колкото лисица. И забележете: на
предните си крайници еохипусът имал по четири пръста, петият бил закърнял, а на
задните — по три пръста. Наследниците на това древно конче малко се отличавали
от него, но те предпочитали да живеят не в блатистите гори, а в сухите равнини,
обрасли с гъста трева и храсти. Това оказало силно влияние върху развитието на
конете — техните по-нови представители имали както на предните, така и на
задните си крайници по три пръста, от които средният бил значително по-добре
развит. Върху този по-силен и по-дълъг пръст падала почти изцяло тежестта на
тялото. На големи стада конете препускали по широките тревисти равнини на
Небраска и Южна Дакота. Постепенно те заякнали, нараснали значително, тялото и
крайниците им станали стройни, грациозни. Средният пръст се превърнал в копито.
Когато по-късно Земята била обхваната от голямото кватернерно заледяване,
техните наследници — хипарионите, показали невероятна приспособимост към
суровите условия. Те населили Северна Америка, а след това Азия и Европа.
Преките им наследници могат да бъдат отнесени към съвременните коне…
{img:donkey.jpg}
— Никога не съм предполагал, че красивите, стройни коне са произлезли от
животно, подобно на лисица! — Майлз беше искрено изненадан.
— Не само конете са изминали такъв дълъг и сложен път на развитие. Казах
ви, че най-древният от слоновете бил голям приблизително колкото овен. Той
приличал по-скоро на тапир, отколкото на слон. Многобройни и разнообразни били
неговите наследници. Едни от тях имали по четири бивници, при други пък те
наподобявали лопата. Много видове измрели, без да дадат потомство, но едни от
тях станали родоначалници на семейство Елефантиде. Към това семейство
принадлежат както измрелите мамути, така и съвременните слонове… През цялото
това време природата като че ли си прави експерименти. Появяват се най-
разнообразни животински видове. Някои от тях били направо карикатурни —
тревопасни гиганти с „кучешки“ зъби, двуметрови птици или странни еленоподобни с
три рога… Примитивните представители на бозайниците изчезват, на тях не им било
съдено да живеят… Същевременно се появяват и развиват добре повечето от
съвременните форми. Някои от бозайниците започнали да се връщат към водната
среда. В тогавашните морета и океани навлезли представителите на две големи
групи — на морските крави и на китообразните. Те много добре се приспособили към
непокорната стихия: някои китове могат да остават под водата дълго — кашалотът
около 80 минути, гренландският кит — до 20 минути. При това те могат да се
спускат на значителна дълбочина.
— Не знаех, че китовете са бозайници — призна Пепито.
Направих се, че не съм го чул, и продължих:
— Времето бавно минавало. Релефът на Земята все повече приемал
съвременните си очертания. Климатът също бавно, но сигурно се изменял.
Едновременно с него се изменяли обликът и характерът на животинския и растителен
свят. Все по-силно започнал да се чувствува полъхът на далечните ледени маси,
които покривали полюса. Все по-често духали остри, продължителни ветрове. По
широките прерии на Северна Америка сочната трева станала по-ниска, по-груба и
жилава. Иглолистните гори, които били завладели вече склоновете на Скалистите
планини, се разпрострели и по високите долини. В Европа пищната тропическа
растителност потърсила убежище по топлото Средиземноморско крайбрежие… В Източна
Англия по обширните хълмисти ливади скитали първобитни говеда…
{img:horse.jpg}
— Може би там, където сега се простира лондонската Виктория Ембенкмент?
— Защо не, Майлз. Трябваше да разбереш досега, че животът, както и лицето
на Земята са претърпявали многобройни промени. Такааа… Във Франция живеел
големият южен слон, който достигал повече от 4 метра височина. Когато над Темза
и Рейн паднел вечерният полумрак, из крайбрежните храсталаци излизали на паша
големи стада тежки хипопотами. Покрай тихите горски реки живеели древните бобри.
Пак покрай бреговете на реките или в близките край тях места пасели носорози…
Понякога в далечината се откроявала могъщата фигура на мастодона. Той се
поспирал за малко, откъсвал с подвижния си хобот стръкче трева или пък крехка
клонка, после бавно продължавал пътя си. Често, притаен в полумрака на храстите,
дебнел махайродусът. Този хищник от рода на котките имал здрави, дълги и остри
като кинжал зъби, поради което се нарича още и саблезъб тигър. Негов близък
братовчед е северноамериканският смилодон…
{img:run_elephant.jpg}
— Но целият този богат и разнообразен животински свят бил изправен пред
голямото изпитание, което му носили настъпващите вече от север ледени маси…
— И какво станало тогава? — нетърпеливо ме попита момчето.
— Това ще ви разкажа друг път. Сега трябва да тръгваме, защото и без това
закъсняхме много. Искам, докато е светло, да ви покажа една земна рана — разлома
Сан Андреас.

Гигантски пружини

{img:wonder.jpg|-right} Всички бяхме дълбоко изненадани, когато спряхме на

този гигантски пръстен в земната кора. Аз също виждах за първи пъти, колкото
знаех за него, бях научил от прочетената литература.
— Разломът сигурно изглежда още по-внушителен, ако се наблюдава отвисоко,
от самолет — изказах аз гласно мислите си. — Той се простира цели 900 километра,
без да се отклонява от никакви препятствия — нито планини, нито каньони, нито
дори океана.
— Но аз мислех, че той е много по-дълбок — разочаровано каза Пепито, като
се наведе над него.
— А ти какво искаш, да зее широко и през него да видиш центъра на Земята
ли? — присмя ме су Майлз.
— Не, но…
— Виж какво, Пепито — намесих се аз. — Външно, на повърхността, разломът
наистина прилича на дълъг ров. Но той стига и дълбоко надолу, може ли на десетки
километри. Земната кора не е монолитна, цялостна, тя се състои от отделни
блокове, разделени помежду си именно с такива разломи като този тук. Огромните
земекорни блокове не са неподвижни. Те непрекъснато се трият един в друг,
притискат се силно. Това причинява опасени деформации в техните краища,
съпроводени от големи пренапрежения. Такива пренапрежения съществуват на много
места по земната кора. Смята се, че те са основната причина за земетресенията…
— И как стават земетресенията? — любопитно вдигна очи Пепито.
— Пренапрегнатите скални пластове, тези огромни натегнати пружини, не
могат да останат вечно в такова състояние. Идва момент, когато натрупаната
енергия се освобождава внезапно и… става земетресение. Кажи ми какво се образува
във водата, когато хвърлиш камък в нея… да кажем, в едно езерце…
— Ами, образуват се кръгове…
— Точно така. Когато камъкът падне във водата, той причинява вълни, които
се разбягват концентрично от центъра навън… Подобни вълни възникват и при резки
промени в земните пластове, някакъв разрив, някакво разломяване; Земята започва
да се люлее, да трепери. Земетръсните вълни се записват от специални уреди —
сеизмографи. Зигзаговидната линия, начертана върху разграфения лист хартия, е
точната характеристика на земните колебания…
{img:vilige.jpg|-left} — Често ли стават земетресения?
— Много хора, моето момче, погрешно мислят, че земетресенията са рядко
явление. Статистиката показва, че годишно се зарегистрират около сто хиляди,
което прави по десет на всеки час. Разбира се, само една съвсем малка част от
тях се усещат от хората. Разрушителните се броят на пръсти…
— Но и те са ни предостатъчни — иронично се усмихна Майлз.
— Земетресенията, както и вулканичните изригвания са ясно доказателство за
това — продължих аз, — че нашата планета не е чак толкова спокойна и неподвижна,
както сме свикнали да си я представяме… Ако хвърлим поглед върху специалните
карти, на които са отбелязани станалите земетресения, веднага ще се убедим, че
те са съсредоточени в определени зони. Пред нас ясно ще се открои тясна ивица,
пресичаща страните край Средиземноморието през Мала Азия и дългата верига на
Хималаите стига до Тихия океан. Там тя се съединява с огромния пръстен на
тихоокеанската зона. Трета зона със значително по-малки размери се проследява
покрай подводните хребети, прострели се от Северния ледовит океан далеч на юг.
— Значи сега ние се намираме в тихоокеанската зона — попита момчето.
— И то на едно от най-активните й места… Такааа. Но наред с тези
неустойчиви области съществуват и други, които съвсем рядко се засягат от
могъщите земни трусове. В трети пък въобще не са отбелязвани земетресения. Това
са северните части на Европа, Руската равнина и Сибир — най-старите, отдавна
заздравели блокове от земната кора…
— А в България стават ли земетресения?
Интересът на момчето към моята родина нарастваше с всеки изминат ден. Той
усилено започна да учи български, с присъщата си задълбоченост сричаше чуждите
за него славянски букви. Беше толкова настойчив, че реших да му намеря помагала
по граматика и подходящи книги. Това не беше лесна работа, но при една от
обиколките ми в Детройт се срещнах случайно със съграждани на баща ми. Те ми
дадоха необходимите български книги. И ето сега Пепито отново ме връщаше към
родния край.
{img:woman_window.jpg|-left} — В България често ли стават земетресения? —
повтори той въпроса си.
— Територията на България се включва в Средиземноморската земетръсна
област, Пепито. Геоложки разгледана, тя представлява сложна мозайка от
структури, една още много млада част от земната кора. Ето защо сравнително често
е спохождана от различни по сила земни трусове…
— И разрушителни?
— За съжаление и разрушителни. Едно от най-страшните, катастрофални
бедствия е станало още когато сме били под отоманско владичество — през есента
на 1858 година. То засегнало най-силно сегашната наша столица — София…
— И какво, какво се случило тогава?
— Мога да ти разкажа само това, което прочетох в един стар вестник от
онова време… Бил горещ септемврийски ден. Слънцето, издигнато високо в
изпепеляващото небе, греело силно. Задушна мараня тегнела в този обеден час…
Изведнъж се разнесъл силен тътен, наподобяващ гърмежа на хиляди оръдия. Земята
се залюляла като развълнувано море — ту се издигала, ту се снишавала. Всичко
продължило само 7–8 секунди и било придружено със страшен шум и трясък, който
затихнал така неочаквано, както започнал… До вечерта трусовете се повторили още
27 пъти. Те продължили и на другия ден, макар все по-редки и с намалена сила. Но
ужасът на хората не стихвал, почти не останали здрави къщи. Зимата приближавала,
а…
— А ние приближаваме Фриско! — обади се Майлз.

Проклетият разлом
 {img:the_mint.jpg}
Вече се беше смрачило и пред нас наистина се открояваха светлините на
големия град. Над залива блестеше ярката нишка на построения преди няколко
години мост Голдън Гейт.
— Моля те, разкажи ми още нещо, разкажи ми за още някое земетресение! —
настоя Пепито.
— Особено силно било земетресението от 1904 година, което засегнало главно
Югозападна България. То било записано от сеизмографите по цялото земно кълбо… Но
най-разтърсваната област у нас е Тракийската равнина. За 65 години там са
станали около 1300 земетресения… Повечето от тях не са били усетени от хората…
Но на 14 април 1928 година тук се разразил такъв мощен земен трус… Четири дни
по-късно той се повторил. Разрушени били около 25 хиляди сгради и почти още
толкова станали необитаеми…
Колата ни пресече предградията и крайните квартали на Сан Франциско и
излезе на широката Маркет стрийт, която се спускаше право от зелените хълмове на
Туин Пикс през центъра на града. Отседнахме в приличен хотел с един от най-
бъбривите собственици, какъвто човек би могъл да си представи. След вечерята
Майлз побърза да си легне, но Пепито не откъсваше поглед от пълния, вече доста
побелял разказвач.
— По онова време Фриско наброяваше около 400 000 души. Градът беше не само
търговски и финансов център от международно значение, но и културно средище…
Току-що бях навършил двадесет години и работех в „Палас хотел“. Какъв хотел беше
той? В него бяха отсядали Грант, Оскар Уайлд и императорът на Бразилия… —
Хотелиерът вдигна глава, за да види какво впечатление бяха направили думите му,
после продължи троснато, почти обиден: — В навечерието на голямото земетресение
ни гостуваше великият Карузо. След фантастичното представяне в „Кармен“ той се
прибра заедно с колегите си сравнително рано. Всичко вървеше повече от добре,
когато на другия ден — беше 18 април 1906 година — в 5 часа и 12 минути се
разрази катастрофата. В този ранен утринен час Сан Франциско още спеше…
Пробуждането беше внезапно и ужасно. След първия рязък тласък последва втори и
трети. Глухият шум прерасна в грохот, в див рев… Земята трескаво трепереше,
зданията рухваха покосени. Но бедата не се свърши с това. Избухнаха пожари…
водопроводните тръби в града бяха разкъсани и това правеше борбата с огъня
невъзможна… Познати ми разправяха, че в северната част на града, там живееха
главно бедни хора — вметна той, — италианците простирали рогозки около къщите си
и ги обливали с вино от избите си… Но всичко беше напразно, пожарите се
разгоряха с невиждана сила, сляха се в огнено море и така бушуваха дни наред…
Стихиите унищожиха близо 30 000 сгради и загубите надхвърлиха 500 милиона
долара… Казват, че за всичко бил виновен този проклет разлом. Разломът Сан
Андреас…
Хотелиерът се прозина, може би от умора или пък искаше да скрие
вълнението, което го бе обхванало при тоя ужасен спомен… Използувах момента и
като му пожелах лека нощ, се запътих към стаята си, следван от Пепито. От Пепито
и от въпросите му.
— Хайде, стига толкова! — сопнах му се аз. — При могъщия земен трус
разломът се разширил, разделяйки земната кора, като двата огромни блока се
разместили един спрямо друг на 4–5 метра. Вертикалното движение достигнало 90
сантиметра. Всичко, което се оказало на трасето на гигантския разлом или близо
до него, било разрушено… Но тези неща са за студенти, какво ще учиш, като
постъпиш в университета?
— Аз, в университета? В кой университет?
— В кой. Да кажем… в Софийския…
— Ти ще ме вземеш в България? Ще ме вземеш в България!
— Е, ако искаш, остани тук. Лека нощ! — обърнах се аз към стената. —
Умирам за сън.
Тази нощ Пепито не можа да заспи.

Царството на вечните снегове

{img:cold.jpg|-right} През следващите три години посетихме още много

места, които бяха обявени за национални резервати или пък трябваше да бъдат
проучени, за да бъдат включени във вече доста дългия списък от природни
забележителности. Незаличим спомен обаче остави във всички ни последното наше
общо пътуване. За изходна точка избрахме канадския град Ванкувър. На следващия
ден стигнахме Даусън Крик, откъдето по новопостроеното стратегическо шосе през
Уайт хорс се намерихме в сърцето на Аляска. Тук се издигат най-високите планини
на Северна Америка, покрити с вечни снегове и ледници. Пръв сред всички гиганти
е Маунт Мак Кинли — 6187 метра.
Тъкмо прекосявахме дълбока долина, когато се чу глух тътен.
— Земетресение! — извика Пепито.
— Ами, земетресение — провлече присмехулно Майлз.
— Бързо! Насам, насам! — хукнах аз към огромна скала, паднала кой знае
кога в долината, обраснала отдавна е дървета и храсти.
Тътенът бързо се превърна в грохот — по отсрещния стръмен склон с
нарастваща скорост се спускаше огромен снежен облак.
{img:wunter_home.jpg}
— Лавина, лавина! Легнете… — Едва успях да дръпна Пепито, който забъркано
се суетеше. Земята под нас се затресе; трепна и могъщата скала, зад която бяхме
потърсили убежище. Въздушната вълна пречупи до едно дебелите дървета наоколо,
като че ли някой ме притисна със силни длани, дъхът ми спря, стори ми се, че
този могъщ натиск ще ме смаже напълно… После всичко се успокои, над долината
остана да виси снежна мъглица.
— Ооохх! — надигна се Майлз и се заопипва. — Отидоха ми ребрата…
Стана и Пепито, бледичък, уплашен. Черната му коса сребрееше от полепените
по нея снежни кристалчета.
— Къде ти е шапката, Пепито! — закачих го аз шеговито, но момчето дори не
се усмихна, а се заоглежда с разсеян поглед наоколо.
— Хайде, момчето ми, ела на себе си — потупа го Майлз по бузата. — Всичко
мина вече, опасността мина вече… Ама че бомбааа! Ако не беше тази скала — обърна
се той към мене, — сега щяхме да сме мъртви!
— Така е, Майлз. Главната сила на лавината се крие в това, че по
планинските склонове се устремява надолу смес от сняг и въздух. Тя се втурва със
скорост от 200–300 километра в час. С огромната си маса пречупва като кибритени
клечки вековни дървета, прекъсва пътища, железопътни и телеграфни линии,
безпощадно помита отделни постройки и даже цели селища. В края на своя път
лавината освобождава въздуха, затворен в снежните грамади със силата на взривена
бомба. Разправяха ми за лавина, паднала край едно алпийско градче. Тя не била
много голяма и спряла на известно разстояние от построения наблизо хотел.
Предизвиканата въздушна вълна била обаче толкова силна, че сринала сградата
почти до основи. Покривът хвръкнал през долината чак на отсрещния склон на
планината. Хората, които се намирали в хотела, били смазани от голямото въздушно
налягане…
{img:winter_road.jpg}
— Имахме късмет, хей! — обърна се още един път Майлз назад към
спасителната скала и снежната диря оттатък нея.
— Защо падат лавини? — любознанието на момчето надделя над уплахата му.
— Често в планините обилният, лек и пухкав сняг едва се задържа по
стръмните склонове. Понякога стига по него да пробяга някое зверче, за да
предизвика лавина. Дори човешки говор може да стане причина за страхотно
свличане. А започне ли снегът да се придвижва, спиране няма… Освен
снежновъздушни лавини по планинските склонове се сгромолясват и други, които се
образуват от слягането на зимния или на влажния пролетен сняг. Устремили се
надолу, тези лавини нарастват подобно на търкулната снежна топка…
Снегът скриптеше под краката ни, студът щипеше лицата ни, проникваше
болезнено в гърдите.
— Пепито, завий устата си с шала! Тук е царството на вечните снегове… Пък
и днес е особено студено…
— Защо пък царство на вечните снегове?
— Сега ще ти обясня. Ние сме свикнали с това, че пролетно време снегът се
топи, а през лятото от него няма и следа. Но над така наречената снежна линия
той остава нестопен през цялата година. В тропическите страни снежната линия
преминава на 5000 метра височина — в Африка, по един от върховете на
Килиманджаро, висок 5895 метра, има глетчери. При умерен климат, например в
Северните Алпи, снежната линия се намира на около 2500 метра. Тук тя е много по-
ниско, а в полярните страни слиза почти до морското равнище…
— И какво става с този сняг?
— Постоянният сняг постепенно променя структурата си. Той се уплътнява,
снежинките се слепват една с друга в малки ледени зрънца — образува се фирн,
който след това се превръща в ситнозърнест синкав лед…
{img:moreni.jpg|#напречен разрез на ледник}
С няколко почивки изкачихме стръмния хребет и тръгнахме по тясното било.
Пред нас се разкри величествена гледка, хаос от планински вериги, снегове и
ледени полета, грейнали под ярките лъчи на слънцето. Сега се вървеше леко и ние
си поотдъхнахме от изкачването.
— Виждате ли тази фуниевидна впадина — посочих аз циркуса, който след
около час се разкри недалеч от нас, току в краката ни. — Снегът от лавините се
натрупва обикновено там, в циркусите, където претърпява странни изменения. В
края на краищата той се превръща в плътен лед. Под влияние на наклона, на
собствената си тежест и пластичност, както и поради налягането на новите снежни
маси ледовете преливат тези грамадни каменни чаши, започват да текат надолу.
Ледниците се движат много бавно. Докато реките текат средно със 100 километра в
денонощие, те рядко изминават повече от няколкостотин метра годишно…
Внимателно заобиколихме циркуса и се спуснахме надолу, към внушителния
ледник, който изтичаше от него.
— Внимавайте да не паднете в някоя от и процепи в леда! — предупредих
спътниците си.
— Внимаваме! — провикна се Майлз. — А знаеш ли кой е рекордьорът?
— Рекордьор? На какво? — не го разбрах аз.
— На скорост, естествено.
— А кой е най-големият ледник в света? — обади се Пепито.
— Филхнер. Намира се в Антарктида и е дълъг 925 километра. А знаете ли
каква е дебелината му? На места — около 4000 метра. Но по-интересно е друго
нещо, Пепито. Ледниците са също така важен геоложки фактор. Подобно на реките и
те са една от силите, които моделират релефа на Земята. Попадналите в ледника
скални късове се трият помежду си и в скалното дъно, оглаждат и надраскват
своята повърхност със своеобразни щрихи, по които съдим за посоката на
движението им… В същото време ледникът изглажда и долинното дъно, заобля и
шлифова скалните неравности.
Късно следобед се спуснахме до низината, където беше и краят на ледниковия
език. Оттам надолу течеше буен планински поток.
— Сега Пепито, погледни нагоре, към ледника, и ми кажи на какво ти прилича
неговата долина!
— Ами… на улей, на голям наведен улук, като тези по покривите…
— Наблюдателен си, Пепито. Планинските ледници не само оглаждат и полират
скалите. При своето движение те вършат и огромна разрушителна дейност. Вкованите
в леда скални късове като длета рушат и дълбаят основната скала. Постепенно
ледниковите долини се разширяват, приемат характерната си коритовидна форма. При
напречен разрез профилът на тези долини прилича много на латинската буква U.
— А какво са тъмните ивици по ледника? — посочи нагоре Майлз.
— О, сега пък тебе трябва да те похваля за наблюдателността ти. Това са
влачените от ледника разрушени скални материали, които образуват средни и
странични морени. Но от по-голямо значение за геолозите са челните морени. Те се
натрупват там, където завършва ледникът. Ето вижте този дъговиден вал… ледът се
стопява, отлага чакъла и по-едрите скални късове. Понякога челните морени
преграждат ледниковите долини като истински баражи. Тогава водата, която изтича
от топящото се чело на ледника, образува големи езера…
— Но защо тъкмо те са от голямо значение за геолозите? — настоя да разбере
Пепито.
— Защото те показват точното място, до което са стигали някогашните ледени
езици. Но за това ще ти разкажа в базата. Скоро слънцето ще се скрие и ще
настъпи такъв студ, че горко ни, ако не сме под покрив.

Ледниково време

{img:boat_in_sea.jpg}
В масивната дървена постройка от канадска ела заварихме само стопанина и
неговата жена. След вечерята всички седнахме край каменната камина, в която
лудуваха високи пламъци. Горещият грог поразвърза езиците ни, но най-високо се
чуваше гласът на Майлз, който се опитваше да поучава нещо опитния планинар.
— Не е точно така! — чух да възразява едрият мъж. — На запад от нас,
оттатък хребета, има огромен ледник, който се надвесва над залива. От неговото
чело понякога се откъсват огромни блокове и е грохот падат в морската вода.
Понесени от течението, те се отдалечават от крайбрежието, плуват като огромни
ледени планини — айсберги…
— Знам, знам това — прекъсна го Майлз. — Не съм за пръв път в Аляска.
Ловувал съм и край Гренландия… С колко айсберги съм се разминавал, да знаете
само. Остава още да ми разправите, че това, което се вижда от айсберга над
водата, е само една седма част от него…
{img:mamounth.jpg}
Настъпи неловко мълчание. Не биваше да обиждаме любезните домакини, които
не познаваха заядливостта на иначе добрия Майлз.
— Тъкмо този факт — обадих се аз, — че подводният дял на айсбергите е
многократно по-голям, ги прави особено опасни за корабоплаването. Нали през 1912
година най-големият по онова време пасажерски кораб „Титаник“ потъна, след като
се сблъска с такава ледена планина…
— А колко големи могат да бъдат айсбергите? — попита ме момчето.
— Тяхната големина, както и формата им е много различна. По западното
крайбрежие на Гренландия са наблюдавани айсберги, високи до 180 метра. А в
южното полукълбо от полярния континент Антарктида се откъсват понякога плоски
ледени блокове, дълги до 145 километра, широки към 40 километра и високи около
30 метра!
— Ама че гигантски плочи! — изненадаха се всички в стаята.
— Даааа — съгласих се аз, но мислите ми бяха вече другаде. — Огромни
територии в полярните области са покрити с вечни ледове. Но това не е нищо в
сравнение с гигантските площни ледници, които на няколко пъти, през различни
геоложки епохи, са сковавали Земята в студената си прегръдка… Последното голямо
заледяване, в началото на кватернера, започнало преди един милион години.
Високите планински хребети побелели от обилните снеговалежи. Почти непрекъснато
години наред снегът се трупал по върховете или ниските места, разположени между
тях. Огромни лавини се сгромолясвали по стръмните и гладки склонове, като
увличали със себе си чакъл и скални блокове… Времето минавало, снегът се
уплътнявал от тежестта на новите снежни маси и постепенно се превръщал в
прозрачен гълъбовосинкав лед. Застудяването продължавало и планинските ледници
започнали да се спускат все по-ниско към съседните равнини. По това време в
Гренландия, Сибир и в областта на Скандинавските планини се натрупали огромни
ледени маси, които започнали бавно да се придвижват по всички посоки.
Настъплението им не спряло и след като преминали плиткото Северно море,
завладели северната част на Европа — от долината на Темза, през Германия и Полша
до Киев и Москва. В Азия заледяването се разпространило от северните разклонения
на Урал до река Об и на изток от нея. В Северна Америка ледовете завладели
Аляска и Канада и навлезли дълбоко в Съединените щати до реките Охайо и Мисури…
Ледниковата плоча покривала почти една четвърт от сушата. На места тя била
дебела повече от 2000 метра. На юг от нея се простирала гола и еднообразна
тундра. Лишеи и мъхове покривали вечно замръзналата почва, а по закътаните от
вятъра долини се срещали полярни върби и ниски изкривени брези. Тук-там из
тундрата студено блестели големи езера, оловносиви под мрачното небе. Още по на
юг се простирали обширните гори на тайгата, а след тях следвали безкрайните
степни пространства…
— А какво станало е животните, които обитавали тези земи? — заинтересува
се Пепито.
— Попаднали при нови, по-сурови условия, бозайниците претърпели съществени
изменения. Гъста дълга козина покрила телата им. При много от тях се появили
различни приспособления за придвижване по снежната покривка… По студената и гола
тундра на малки стада от 20–30 глави живеел мускусният бик. Той бил набит и
силен, покрит е гъста дълга козина, която го предпазвала от студа и мразовития
вятър. Както мъжките, така и женските индивиди имали остри рога е дебела основа,
която почти напълно скривала челото им… По блатистите низини често се виждала
красивата стройна фигура на северния елен. Гъста козина покривала и неговото
тяло. Краката му били отлично приспособени за ходене по дълбокия сняг или меката
блатиста почва. Копитата били широки и плоски. Снопчета твърди косми увеличавали
опорната площ…
— А мамутите?… — прекъсна ме нетърпеливо Пепито.
— Те също се приспособили много добре към суровите ледникови условия. По
размери мамутът не се отличавал много от съвременния слон, но туловището му било
по-масивно и покрито е гъста козина. С дългите си извити бивници той разравял
снежната покривка, под която растяла ниска жилава трева. На големи групи мамутът
скитал по обширните равнини, из храсталаците или по горските покрайнини… Негов
вечен спътник бил гигантският космат носорог, който носел върху голямата си
глава два тежки рога. Предният, носовият рог бил дълъг над един метър. Задният,
разположен върху челото, бил по-къс.
{img:moose_bear.jpg}
— Странно приятелство! — обади се Майлз?
— Нищо странно няма в това. И мамутите, и носорозите били тревопасни
животни, обитавали едни и същи места… На юг от тези равнини се простирали
непроходими гори. Дълбока тишина владеела сред тях и само от време на време се
чувал шумът на падащия от дърветата сняг. Тук бродела кафявата мечка, покрита с
топло руно. Тя била всеядно животно. По горските поляни или край скритите в
растителност реки и езера живеел лосът. Главата на самеца била украсена с големи
широки рога. В мрачната тайга живеел и рисът. Скрит в клоните на дърветата, той
дебнел с пламнали зелени очи. Гъвкавото му тяло било винаги готово за
безпогрешен скок върху гърба на жертвата…
{img:cave_famili.jpg|-left}
— Постепенно животните започват да приличат на съвременните — каза Пепито
замислен. — Ето, кафява мечка, лос, рисове…
— Точно така, точно така, момчето ми. По това време се формира
съвременната растителност и съвременният животински свят. Постепенно климатът
отново се затоплил.
Ледовете бавно започнали да се топят, докато се оттеглили далече на север,
към полюса. Това станало приблизително преди 20 хиляди години… И така светът
станал такъв, какъвто го виждаме днес… С неговите планини и равнини, с неговите
гори и поляни, с животните сред тях… През квартернера станало още едно събитие,
изключително важно събитие: появили се нашите преки предшественици. Отначало
примитивен и непохватен, човекът се променял, облагородявал. В резултат на дълго
развитие, благодарение на труда на съвместния живот и обществената дейност той
станал най-висшето създание на природата…
— Разкажи ми още нещо, разкажи ми за първобитните хора! — примоли се
Пепито.
— Вече е време да лягаме. Утре ни кача дълъг и уморителен път. Да не
мислите, че лесно се стига до вулкана Катмай!

Огнедишащите планини

Пътят ни минаваше по стръмни склонове изкачваше се по тесни била,

заобикаляше дълбоки фиорди, в чиито студени води плуваха ледени късове. Водеше
ни нашият домакин от базата — добър познавач на този край.
— Как изглежда Катмай? Какво представляват вулканите?… — Пепито задаваше
поток от въпроси.
— Как изглежда Катмай, ще видиш сам, като стигнем. А вулканите изобщо са
геологични образувания, от които по пукнатини и канали на земната повърхност се
изхвърля стопена огнетечна маса, пепел, газове и водни пари. Най-
разпространеният тип вулкани представляват конусовидни планини или възвишения с
пресечен връх. На върха се намира фуниевидна вдлъбнатина, наречена кратер.
Стените на кратера се спускат стръмно към неговото дъно, където понякога могат
да се забележат един или няколко тъмни отвора. Оттам надолу водят канали, които
свързват кратера с вулканичното огнище.
— Може ли да се надникне в тези отвори? — попита момчето.
— Обикновено, когато вулканът е в бездействие, каналите, а понякога и
картерът са запълнени със застиваща лава… Ето защо почти всяко съживяване на
вулканичната дейност е съпроводено от страшни взривове. При това колкото по-
жилава е лавата, толкова по-бързо тя се втвърдява и по-здраво затваря тясното
гърло. Тази своеобразна запушалка спира газообразните вещества, които
непрестанно прииждат по многобройните пукнатини.
— Отровни ли са тези газове? — не се сдържа пак Пепито.
— Във всички случаи те са задушливи. Това са преди всичко серен двуокис,
въглероден двуокис, но много често и опасните арсениеви сулфати… Налягането на
газовете все повече нараства, постепенно се създават предпоставките за
несравнима експлозия…
 — И какво става тогава? — В гласа на момчето трепна напрегнато
любопитство.
— Силният взрив внезапно пръсва дъното на кратера, сред грохот и тътен от
страшния отвор изригва гъст черен облак, бързо расте към небето, превръща се в
зловеща гъба.
— Бях малко момче, по-малък от Пепито — не се стърпя сега и нашият водач,
— когато неочаквано изригна Катмай. И сега си спомням ясно онзи ден: беше през
лятото, на 6 юли 1912 година. Бяхме на лов с баща ми. Изведнъж земята трепна,
разтърси се до недрата си. Високо над планинските върхове се открои огнено
зарево…
{img:voulcano.jpg}
— По-късно специалистите изчислиха, че високо над вулкана, на хиляди метри
височина, били изхвърлени 21 кубически километра разбита скална маса, която
тежала повече от 70 милиарда тона — подех отново вулканологичната си беседа. —
На мястото на експлодиралия вулкански конус зейнала огромна яма с диаметър около
4 километра и отвесни стени, високи близо 1200 метра.
{img:lava_look.jpg}
— Пет години по-късно — намеси се пак нашият водач — при баща ми дойде
Роберт Григс. Тогава бях вече седемнадесетгодишен. Разказахме му каквото знаехме
за изригването. След много трудности Григс успя да стигне до подножията на
Катмай. Когато се завърна от рискованото си разузнаване, на свой ред той ни
разправи какво беше видял там. Смелият изследовател беше попаднал на невероятна
пустиня. Сред огромни сипеи от розови и златисти пясъци от многобройни пукнатини
със свистене се издигали струи от прегрята пара и газове… Той нарече тази
фантастична местност Долината на десетте хиляди дима…
Катмай се показа неочаквано пред очите ни, като че ли изникна из студените
води на залива на Кук. След няколко часа ние вече се заизкачвахме по неговите
стръмни склонове. По едно време Пепито се наведе и вдигна къс от белезникавата
скала, по която тъпчехме.
— Защо е такава тази скала?
— Изригването на Катмай било съпроводено с изливането на порой от капки
стъкло видна лава, преситена от горещи вулканични газове. Милиони тонове от тях
се изсипали на повърхността, разплискали се със скорост до 300 километра в час.
След застиването на адската смес са се образували тези скали наоколо. Но това е
по-особен случай. Обикновено при стремителното си разширяване прегретите газове
и водни пари увличат със себе си скални материали и тестообразна лава, която
застива при полета си във въздуха. По-големите късове, образувани от
разпръсването на лавата, се наричат вулканични бомби, а по малките от орех —
лапили. Най-дребните частички съставят вулканичната пепел. Чак след това
страхотно начало бликва огнетечната лава и на широки потоци прелива надолу по
стръмните склонове.
Катмай се издигаше спокоен, величествен. Наоколо владееше дълбока тишина.
Но дали това спокойствие не беше пак така измамно, както преди експлозията от
1912 година? Никой не би могъл да каже това със сигурност. В знаменитата Долина
на десетте хиляди дима сега само тук-там се дигаха нагоре прегрети струи…
Вулканите имат свой език, но от него познаваме все още съвсем малко думи…
{img:angry_vulcano.jpg|-right} Когато на другия ден тръгнахме обратно към
базата, Пепито се залепи до мене и ме обсипа с канонада от нови въпроси.
— Кой е най-високият действуващ вулкан в света?
— Мауна Лоа на остров Хавай. Той се издига на 4168 метра над морската
повърхност, а под нея се крият още около 5000 метра. Това прави повече от 9000
метра! Кратерът му има диаметър около 6,5 километра. Понеже неговата лава е
съвсем течна и лесноподвижна, отделяните газообразни вещества срещат малка
съпротива. Затова тук не са познати внезапните изригвания с пепел, взривове и
вулканични бомби. При усилване на вулканичната дейност той се превръща в огромно
огнено езеро. Увлечени нагоре, свободно бликат величествени лавови фонтани,
неспокойно се люлее стопената скала и като прелива стените на кратера, тече
бързо по полегатите склонове на вулкана… За последните 100 години Мауна Лоа е
изригнал повече от 1 милиард тона базалтова лава.
— Високи ли са тези огнени фонтани? — попита нашият водач, който беше
виждал само вулканите на Аляска.
— На остров Хавай се намира и огромният кратер Килауеа. От време на време
и това огнено езеро се раздвижва и с грохот изстрелва нагоре искрящи фойерверки,
които достигат до 300 метра височина.
 — Ехааа! — извика Пепито възторжено.
— В Исландия аз съм виждал такива вулкани, само че много по-малки —
похвали се Майлз.
— Да, така е. Вулкани от хавайския тип има и в Исландия. Но Исландия е
прочута сред вулканолозите и с пукнатината Лаки.
— Това пък какво е! — сопна се, както винаги, Майлз, когато ставаше дума
за нещо, което той не познава.
— Понякога огнетечната маса блика не от кратери, а от широки пукнатини,
които процепват земната кора на голяма дълбочина. След едно слабо земетресение в
планината Лаки се появила пукнатина, която скоро се разширила много. Сред облаци
от пепел земната кора се разцепила дълбоко и от страхотната рана, дълга повече
от 30 километра, с грохот и тътен бликнало огромно количество рядка лава…
— Не съм чувал такова нещо… — промърмори пак Майлз.
— Нищо чудно. Това станало преди повече от 150 години… Огнените потоци се
движели със скорост 50 километра в час. Този експрес на смъртта се понесъл към
морето, като по пътя си унищожавал всичко. Горите пламвали моментално, езерата
се изпарявали безследно. При това бедствие загинали, отровени от газовете, близо
10 000 души.
— Ясно, че с огнедишащите планини шега не бива — дълбокомъдро заключи
Майлз.
— Както и не бива да се преувеличава опасността от тях — възразих му аз. —
Създадем ли достатъчно гъста мрежа от наблюдателни станции, с въвеждането на все
по-усъвършенствувана апаратура ще можем по-точно и по-сигурно да определяме
вулканичните изригвания. Макар и с много труд, макар и бавно, изследователите ще
проникнат в тяхната опасна тайна.

Кипящите води

{img:yelowstone_park.jpg}
Следващите два дни по настояване на нашия любезен водач прекарахме в
базата. После по обратния път стигнахме отново до Ванкувър. След кратко
колебание решихме да посетим и Йелоустонския парк в щата Уайоминг.
Пътят ни се виеше по стръмните склонове на Скалистите планини. Страхотни
пропасти се редуваха с вековни иглолистни гори. Тъкмо пресичахме зелената долина
на планинска река, когато край водата забелязахме две пуми. Стройните тела на
големите котки трепнаха, едва успяхме да зърнем жълтите им гърбове и
снежнобелите им кореми и хищниците изчезнаха безследно.
— Ех, да имах пушка! — процеди през зъби Майлз.
— И да имаше пушка, не бих ти позволил да стреляш! — строго пресекох аз
въодушевлението му. — Пумите, планинските лъвове, са вече почти на изчезване. И
ние ли да се включваме в безотговорното им изтребление… Освен това наближаваме
вече Йелоустонския национален парк. Най-старият природен резерват в света… още
от 1872 година. Той лежи на 2000 до 2400 метра над морското равнище върху плато
с вулканичен произход.
— Пак ли вулкани…
— Не, Майлз. Действуващи вулкани там няма от терциера насам, значи от
няколко десетки милиони години. Затова пък е пълно с горещи извори… Горещи
извори с най-различен характер. Сред тях са и гейзерите — главната атракция на
природата тук…
— Какво значи гейзер?
— Това наименование има исландски произход, Пепито, и бихме могли да го
преведем „беснеещ“, „кипящ“. В геологията гейзерите се приемат като последен
етап от някогашна вулканична дейност, като отзвучаване на предишни стихии…
Оставихме колата и пешком навлязохме сред един наистина приказен свят,
забулен от призрачни пари, които разнасяше вятърът. Преминахме край широки
каменни легени, пълни с вода, която на перлени струи преливаше през елегантно
заоблените им ръбове; после спряхме край кремъчните тераси и каменните дантели,
в които се преплитаха жълти, бели и кафяви тонове… Неочаквано току до нас се чу
тежко пъшкане.
{img:step_river.jpg}
— Какъв е този шум? — уплашено се поотдръпна Пепито.
Пъшкането премина в стенание, като че ли някой загрижено въздъхна и преди
да мога да обясня нещо на момчето, няколко струи блеснаха на яркото слънце.
Веднага след тях могъщ стълб от пара и гореща вода се дигна към небето.
— Разбра ли кой пъшка, момчето ми. Ето, това е прочутият Олд Фейтфул. С
право са го нарекли Верния. Той изригва на всеки 65 минути. Винаги точен, без да
закъснее нито един път!
— Има ли петдесетина метра височина? — Майлз използува няколкоминутното
изригване, за да покаже точното си око.
— Браво, Майлз! — похвалих го аз. — Личи, че си стар моряк!
— Колко ли вода се излива всеки път? — свенливо се опита да прикрие
задоволството си той.
— Петдесет хиляди литра гореща вода, Майлз. Какъв огромен природен бойлер
е това, нали?
— И всичко безплатно — обади се Пепито.
— В Исландия също има много гейзери… — в Майлз се събудиха спомени. —
Когато бях в Рейкявик, в столицата на Исландия, видях там много оранжерии, които
се отопляваха с вода от такива горещи извори… А и домовете си отопляват пак по
този начин…
— Освен тук и в Исландия гейзери има още в Индонезия, Нова Зеландия и Южна
Америка — прекъснах го аз. — А сега оставете красотите, елате да видим едно
малко кътче от ада…
Покрай големи и малки гейзери, покрай езерца и потоци, над който се
издигаше пара, стигнахме до едно заравнено място. Гъста кална каша се беше
разляла в широки концентрични кръгове. Мръсни мехури покриваха неспокойната
повърхност, пукаха се и пръскаха наоколо кална вода. По-нататък видяхме още
няколко такива образувания. После направихме широка дъга и се върнахме обратно
при нашия автомобил.
Отначало пътят ни вървеше почти успоредно на Йелоустоунската река. Тя е
дълга само 39 километра, но е успяла с течение на времето да се вреже във
вулканичните скали — на места каньонът е дълбок около 360 метра. За известно
време спряхме до по-големия от двата водопада, който се хвърля от 100 метра в
теснината, и продължихме нататък към Йелоустоунското езеро. То се намира в
средата на резервата и с най-голямото планинско езеро в Северна Америка —
дълбоко 100 метра, то има площ 363 квадратни километра… Останахме да нощуваме
край него. Рано на другия ден се простихме с това приказно място и поехме на
изток, към нашия град, където ни очакваха доктор Нилс и Чипоноската.

Идвам с тебе!

{img:watching_people.jpg}
Още щом ме зърна, доктор Нилс се спусна към мене и веднага след поздрава
добави:
— Русите напредват по всички фронтове. Ясен е вече краят на войната. Вижте
какво пише в днешните вестници, споменават нещо за ново правителство в България.
— Къде, къде? — посегнах припряно към тях. — Какво е новото правителство?
Доктор Нилс не успя да ми отговори, защото отнякъде изскочи Пепито. Колко
се е променил, помислих си аз, и как незабелязано стана това: вече е възмъжал
строен младеж, ето лек тъмен мъх е очертал горната му устна…
— Нали ще ме вземеш, нали ще ме вземеш със себе си в България!
Какво, добре ли чувам? Пепито изрече горещата си молба на български. После
решително добави:

{img:family.jpg}
— Ще дойда с тебе!
От този ден все по-често говорехме за края на войната, правехме планове за
бъдещето.
— Къде бе, къде ще ходите? — подсмихваше се Майлз. — Я си останете тука!
— Ще се върна в България, Майлз. Моето място е там, в родината ми —
отвърнах му сухо аз. — А Пепито вече не е малък. За себе си ще решава сам.
— Отдавна съм решил това. Идвам с тебе!
— Е, значи ще се разделяме. — Майлз въздъхна. — Свикнах с вас. Сега ще
остана пак сам. За плаване съм вече поостарял. Пък и толкова време не съм се
качвал на кораб… Спестих тук някой и друг долар. Ще си купя къщичка в Южна
Англия и ще отглеждам… цветя.
 Чипоноската също не искаше да чуе за раздяла.
— Но, Софи! Аз обичам тази страна от години…
— Без да си я видял?
— Аз я виждам, Чипоноске! Тя цялата е пред мене. Толкова много съм слушал
за нея. Още като съвсем малък… за онези българи, които воюваха в Испания…
— Добре, Пепито… — В хубавите очи на Софи се появиха сълзи. — Но ще ми
пишеш, нали? Често ще пишеш! — Изведнъж тя побягна, малката й крехка фигура
потъна в мрака, който изпълваше вече залите на музея.
Денят на нашето отпътуване дойде по-скоро, отколкото очаквахме. Случайно
научих, че самолет с гръцки емигранти ще лети за Атина. Прибавих сто долара към
цената на билетите и началникът на групата ни осигури две места в него. На
разположение имахме 15 часа. Уредих необходимите документи, отчетох работата си
в дирекцията. Майлз и Пепито стегнаха багажа. Рано на другия ден Пепито и аз се
качихме в четиримоторния транспортен самолет. От прозорчетата за последен път
видяхме Майлз, доктор Нилс и Чипоноската, които ни махаха за сбогом.
Как се добрахме от Атина до границата, си знаем само ние с Пепито. Когато
се представихме на българския комендант, ни напуснаха и последните сили.
Граничарите, все млади момчета, се чудеха с какво да ни угодят. Поднесоха ни
чай, намериха отнякъде и салам. На другия ден с военен камион ни изпратиха за
София.
Градът носеше тежки следи от войната.
— Защо са разрушени толкова много къщи?
— Защото разрушението е една от жестоките безсмислици на войната, Пепито.
Докато ние разговаряхме с доктор Нилс за произхода на живота и неговото
развитие, тук, над моя роден град, е идвал някой негов сънародник… Кръжил е той
с тежък бомбардировач по синьото софийско небе, хвърлял е смъртоносния си товар…
Но всичко ще се оправи. Нещата сега ще станат по-добри, животът започва отново.
Ето виж — посочих аз булдозера, върху който седеше момък с червено цвете на
ревера. — Бъдещето на България е в тези ръце… Развалините ще останат само горчив
спомен от миналото…
Два дни по-късно се срещнах с колеги от преди войната.
— Та ти жив ли си? — не можеха да се начудят те на внезапното ми
появяване. — Откъде изникна?
Надълго и нашироко им разказах за моите перипетии, за корабокрушението, за
случайното ни спасяване, за живота ни отвъд океана, нашите големи и интересни
пътувания…
— Е и сега какво възнамеряваш да правиш?
— Как какво? — учудих се аз. — Да работя, разбира се…
Така станах един от първите палеонтолози в Дирекцията за геоложки
проучвания. Предстоеше ни решаването на тежки и отговорни задачи. На помощ
дойдоха съветски специалисти Споделиха богатия си опит, укрепиха вярата в
собствените ни сили. И успехите започнаха да се редят един след друг. Преди се
твърдеше, че България е бедна на полезни изкопаеми. Бедна ли, казвате? Нека
Пепито ви разкаже какво знае по този въпрос. Цели две години той упорито се
готви за приравнителни изпити, които взе с отличие. Това отвори за него вратите
на университета и през следващата есен трудолюбивият младеж беше приет за
студент по геология.
{img:leaving_plane.jpg}

Дарове на земните недра

{img:old_man.jpg|-right} Професор Косьо Димитров прекара ръка през

посребрилата си коса:
— … Огнетечната стопилка, която идва от недрата на Земята, невинаги може
да достигне повърхността и да се разлее по нея. Много по-често тя застива сред
земните пластове, като образува скални тела с различна форма и големина, познати
под общото име плутонични… Понякога магмата повдига като купол земните пластове
и застива в самунообразна форма с издута горна повърхност и плоска основа.
Такива образувания се срещат само близо до земната повърхност, сред хоризонтални
или слабо наклонени пластове, които са в състояние под напора на магмата да се
издигнат, да се издуят нагоре. Те са истински неродени вулкани — при тях магмата
за малко не е успяла да си пробие път до земната повърхност… Ето, погледнете
Витоша — професор Димитров посочи с ръка към прозорците, зад които се открояваше
силуетът на планината. — Какво ви прави впечатление?
— Формата й — обади се лаконично Пепито и после добави: — Куполообразната
й форма.
— Правилно. Витоша е типично плутонично тяло, типичен пример на такава
плутонична планина. Отначало на нейното място се разляла обилна вулканична лава,
която застинала в широк скален покров. По-късно настъпили разломявания. По-
дълбока пукнатина, разтворила се под него, от земната вътрешност бликнали
огромни количества магма. Тя образувала плутоничното ядро на днешна Витоша. Като
се издигала бавно, но без прекъсване, новородената планина се извисила над
Софийското поле…
— Каква е разликата между вулканичните и плутоничните скали? — попита тихо
момичето, седнало на първата банка.
{img:under.jpg|-left} — Съвсем уместен въпрос. Плутоничните скали имат
същия състав както вулканичните, но минералите, от които са образувани, са по-
едрозърнести, по-ясно обособени… Изстиването на магмата под земната повърхност е
дълъг процес, при който последователно изкристализират различните минерали,
изграждащи плутоничните скали. Когато температурата спадне към 600–400 градуса,
започва образуването на пегматитовите жили. Те са особено ценни за нас. По
състав отговарят на гранита, нали знаете как изглежда той — вметна професорът. —
При тях обаче кристалите на ортоклаза, кварца и слюдата често пъти имат
значителни размери… В някои пегматитови жили са намирани отделни кристали от
ортоклаз, тежки по няколко тона, единични кристали от кварц, дълги над 1 метър,
или големи плочи от бяла слюда. Тези минерали могат да бъдат и съвсем
неравномерно разпределени. Понякога ортоклазът например е струпан в големи маси,
които имат практическо значение като суровина за получаване на порцелан. У нас
по-големи находища на слюда има около селата Пастра и Градево в Рила и на много
места из Родопа и Средна гора… Един особено характерен материал за пегматитовите
жили е берилът. Хубави кристали от този твърд минерал се намират в местността
Смиловене, Панагюрско. Особено ценни са прозрачните бледосинкави берили,
наречени аквамарин. Срещат се в Родопа, в Ардинско… В пегматитите, освен това
могат да се видят и огненочервените кристали на граната, у нас — под връх Мусала
и в югоизточните дялове на Родопа… Едрите, правилно оформени черни и кристали на
турмалина могат да се намерят на Витоша, над Марчаево… В пагматитовите жили се
образуват още много други скъпоценни минерали, да кажем жълтите, сини или розови
топази… Но в тях се отлагат и големи количества от рудите на калая, бисмута
волфрама и молибдена… В последно време значението на пегматитовите находища
става все по-голямо и поради това че от тях се получават още и редки, извънредно
важни елементи като литий, хафний, торий, тантал и цирконий.
Професор Димитров направи дълга пауза загледан пак някъде далече през
прозореца:
— Не бива да се мисли, че само с някои изброените дотук минерали се
изчерпват богатствата, които крият недрата на нашата родина. След като се
образуват пегматитовите жили, горещите газове и прегретите пари проникват по-
нататък в скалите, в техните пукнатини, облъхват с огненото си дихание нови
райони, отлагат нови руди и минерали… Отдалечавайки се все повече от магменото
огнище, те продължават да се охлаждат, докато преминат в течно състояние. По-
нататък по пукнатините текат горещи разтвори и в сложния процес на постепенно
разслояване от тях се отлагат медта и оловото, израстват разперените клонки на
кварцови жили, съдържащи злато, после започва отлагането на цинка и среброто.
Най-далече от магменото огнище — в неговата периферия, се наслагват съединенията
на антимона, червените кристали на живачния сулфид, огненожълтите или червени
образувания на арсена… Така се натрупвали и продължават да се натрупват
изнасяните от недрата на Земята руди и минерали. Понеже температурата на
застиване е различна за различните елементи, получават се симетрично запълнени
жили. Образуването на пегматитовите и рудните жили, както видяхте вече, драги
колеги, е свързано главно кристализацията на магмата под земната повърхност. Или
с други думи казано — е образуването на плутоничните скали. Това обаче съвсем не
значи, че вулканичните скали бедни на руди.

Задача на младите геолози

{img:bg_map.jpg}
След десетминутната почивка професор Димитров запозна студентите си с
находищата на полезни изкопаеми в България. Това беше само най-общ преглед —
подробното им изучаване тепърва предстоеше. Той беше добър разказвач и тихият му
глас държеше будно вниманието на цялата аудитория.
— Нека тръгнем по стъпките на старите рудари — започна той втората част от
встъпителната си лекция — и те ще ни отведат може би към село Чипровци в Западна
Стара планина. Влезем ли в широките галерии на рудника „Синята вода“, под
светлината на лампите пред нас ще пламнат с метален блясък лъкатушните жили на
галенита и сфалерита. Кой ще каже какво се получава от тези два минерала? —
дигна той въпросително очи.
Студентите се смълчаха още повече, заоглеждаха се крадешком един друг.
— Дааа! Получава се съответно олово и цинк — отговори си сам професорът. —
Галенит и сфалерит се копаят и на други места в Западна Стара планина. Много
богати са също така оловно-цинковите орудявания в Родопа. По запасите си от това
голямо суровинно богатство България е на едно от първите места в Европа…
Пепито цял беше погълнат от интересната лекция на професор Димитров.
Понаведен напред, леко напрегнат, може би, поради това че езикът му беше все пак
чужд, той внимателно следеше всяка негова дума. Така научи, че почти винаги в
рудните жили заедно с галенита и сфалерита се среща важната медна руда
халкопирит и железният сулфид — пирит. Узна, че галенитът може да съдържа
понякога значително количество бисмут и сребро, а сфалеритът — някои редки
метали като кадмий, индий, галий и германий…
Когато Пепито се върна от лекции, аз бях вече в къщи. Още от вратата той
ме затрупа с новите си познания.
— Знаеш ли, професор Димитров ни разказа за големите меднорудни находища
Росен и Върли бряг на нос Атия край Бургас. Там, сред огромни купища от изкопана
скална маса, ярко се откроявал блестящо жълтият халкопирит, свежо отчупените
повърхнини на които приличали на злато… Колко странно е, че ако човек не е
предварително осведомен, ако не познава законите на природата, би могъл спокойно
да се разхожда по песъчливата крайбрежна заравненост, без да подозира дори, че
под него се намират такива огромни орудявания с изключително важно значение.
{img:excursion.jpg}
— Така е, Пепито. Нали затова посещаваш лекциите. Халкопиритът, тази
красива руда, е основната суровина за добиване на мед. Освен в Бургаско той се
среща още в…
— Знам, знам — прекъсва ме усмихнат момъкът. — Той се среща още в
Панагюрско, Малкотърновско, в Стара планина… Интересуваме ли се пък от пирита,
най-добре би било да отидем в Панагюрско. Професор Димитров, нали знаеш как
умее, ни запозна и с тези находища. Тръгнем ли по заоблените средногорски
хълмове — каза ни той, — меко очертани от сочната зеленина, ние смутено забавяме
крачки… Тревата започва бързо да редее и ето изведнъж пред нас се откроява,
враждебен и чужд на околната свежест голям, пуст и гол харман, заръждавял като
че ли от проклятието на природата. Познаваме ли обаче свойствата на пирита, ние
бихме се зарадвали на тази първа, макар и косвена среща с него. Повърхностните
води, които проникват в дълбочина, окисляват бурно пиритовите находища и така на
много метри под земната повърхност често избухват пожари, които продължават
месеци наред… Температурата на скалите около такива подземни огнища се повишава
значително, а съставът на почвата и подпочвените води се изменя основно. Ето
защо около пиритовите рудни тела не може да вирее никаква растителност.
— А професор Димитров каза ли ви, че някои растения с присъствието си в
дадена област или пък с видоизменения си външен вид могат да ни подскажат, че
има какво да търсим там. Не? Слушай тогава. Оказа се, че на растенията съвсем не
е безразлично къде растат; при това става дума не само за почвата, а и за
дълбоките скали под нея. Каквито и вещества да са скрити под земната повърхност,
водата неизбежно разтваря, макар и нищожни количества от тях и по капилярен път
ги изнася нагоре, към почвата. Така се осъществява връзката между растенията и
полезните изкопаеми. Едни растителни видове предпочитат например почви с
повишено съдържание на мед, други пък се чувства добре, да кажем, в присъствие
на злато. Такава „меркантилност“ показва пелинът, който вирее превъзходно върху
златоносни насипи. Дърветата пък, които растат над кимберлитови скали, нали
знаеш — те са богати на диаманти, са значително по-развити от съответните
видове, попаднали на варовита почва. Лиственицата там става по-висока, елшата —
по-кичеста… При наличието на подземни рудни находища някои растения реагират,
както ти казах, като променят външния си вид. Когато макът расте върху почви е
повишено съдържание на олово и цинк, венечните му листчета са изключително силно
и дълбоко насечени. Цветовете на съсънката, никнеща над залежи от никел, ни
удивяват с разнообразието на багри. Забележим ли, че пелинът е неестествено
дребен, е изкривени стъбла и тъмносиви листа, това е почти сигурно указание, че
под него има залежи на литий… Разбира се, не трябва да се мисли, че растителните
индикатори ни носят стопроцентова гаранция. Те обаче са добри помощници при
издирването на находища от полезни изкопаеми, помагат ни да насочим вниманието
си към перспективни райони… Така е, Пепито. Много станаха вече откритите и
разработвани в България находища. Развиваме модерна промишленост, а за нея
трябват суровини… Та ето, помисли само за богатите Маришки, Балкански и Софийски
въглищни басейни, за въглищата в Казанлъшко и Ломско, за огромните залежи на
каменна сол край Провадия, за течното земно злато, за железните руди при
Кремиковци, в Троянско и в Чипровско-Берковския край… Ами молибденовите,
хромови, антимонови, флуоритни, гипсови, азбестни и колко други находища… А
какви открития още ни очакват — мъчно можем да кажем. Това впрочем е задача на
вас, младите геолози.
{img:train.jpg}

Дневникът на едно пораснало момче

{img:tourist.jpg}
Университетските занимания на Пепито не се състояха само от лекции. Както
преди, оттатък океана, така и сега, за земните тайни той научи много повече при
геоложките екскурзии. Тези непосредствени наблюдения на скалните пластове и
образувания представляват най-общия начин за изучаването на земната кора. И днес
той се практикува от всички геолози по света. С чук в ръката хиляди специалисти
кръстосват земята, изкачват се по непристъпни върхове, бродят по планински била,
спускат се по дълбоки долове и речни долини, по урви и скалисти пропасти. Те
внимателно разглеждат земните пластове, подробно описват тяхното разположение,
дълго се взират в отчупените късове, за да разкрият структурата и минералния им
състав, отбелязват на подробни карти площта, която заема дадена скала, и накрая
взимат образци за лабораторно изследване. Всичко това, разбира се, правеше и
Пепито. Но той започна да си води и дневник от по-особен характер. Още при
първия излет по Искърския пролом, седнал в горското управление, където щяха да
нощуват, той записа:
„Пътят ни извива край стръмни скали и пресича дълбоки долове, капризно
лъкатуши край пъстра картина, създадена от природата в продължение на милиони
години. На места земните пластове са хоризонтални, така както са се отложили
някога по дъното. Другаде те са наклонени или дори отвесни; тук-таме могат да се
видят силно натрошени скали или сложни, разнообразни гънки — свидетелство за
планинообразувателни процеси.
… Нашият ръководител Стефан Йорданов ни разказа, че преди няколко милиона
години Софийското поле се понижило и било залято от водите на обширно езеро. По
онова време Витоша била все още ниска и водите стигали до днешната хижа Фонфон.
По бреговете на езерото често се виждали мастодони, дошли тук на водопой, а по
тинестото му дъно лежали едри сомове. А Витоша продължавала да се издига и
постепенно се извисила над езерните води. Преди около един милион години водите
на езерото проникнали по разлом, процепващ Стара планина между Кътина и Мездра и
се оттекли на север. Така те проправили пътя на река Искър, трасирали днешния
Искърски пролом…
Искърският пролом изобщо е много интересен от геоложка гледна точка.
Веднага след първия тунел край железопътната линия се разкриват голи,
неприветливи тъмни скали. Склонни сме да отминем това тъжно място, но ако се
поспрем малко, ще видим, че скалите лесно се разпадат, цепят се на тънки
плочици. Често по техните повърхнини могат да се забележат чудновати знаци,
надраскани като че ли набързо от някого с химически молив. Тези единични или
раздвоени, прави или дъговидни йероглифи представляват хитиновите скелети на
древните колониални морски животни — граптолитите…“
Пепито се замисли. Спомените дойдоха някак неочаквано, изплуваха от мрака,
който се събираше вече в ъглите на широката стая.
— Кой е драскал по тези черни плочки? — чу той ясно гласа на Чипоноската,
стори му се, че я вижда пред себе си, че може да я докосне. Какво ли правеше
сега милото момиче?
— Хей, Пепито! — стреснаха го гласовете на другарите му, които нахлуха в
помещението. — Стига си писал, бе! Я ела да видиш какъв огън сме запалили…
Пепито прибра дневника си и излезе навън, където, озарявани от пламъците,
шумяха весели момчета и момичета.
— Къде се губиш, Пепито? — усмихна му се ръководителят Йорданов.
{img:sun_mountain.jpg}
Пепито седна до него, разправи му за граптолитите, които бяха намерили
днес, и за онези, които преди години бяха разглеждали със Софи в американския
музей. Когато свършиха вечерята, Стефан Йорданов започна тихо, като че ли
продължаваше сега гласно споходила го преди мисъл:
{img:prest.jpg}
{img:lager_fire.jpg|-left} — Те живеели по повърхността на силурското
море, което преди повече от 400 милиона години заливало голяма част от северната
половина на страната. Липсата на каквито и да било останки от придънни животни,
черният цвят на утайките, както и присъствието на минерала пирит в тях показва,
че дъното на това море, подобно на днешното Черно море, е било отровено от
сероводород… Ето, виждате, че с помощта само на няколко обикновени и
незабележими на пръв поглед особености ние можем да възстановим картината на
една отминала епоха… А това, че тук, в тези силурски утайки, край Искъра се
срещат същите граптолити, които Пепито е видял в американския музей, намерени
оттатък океана, показва… Моля за малко внимание! — повиши глас Йорданов. — Елате
всички насам, искам да чуете какво ще разкажа… Дааа. Никой от многобройните
гости на елегантния и скъп английски курорт Бат не предполагал, че 1799 година
ще бъде така злощастна за този красив край. Но когато след първото свличане на
земни пластове последвал второ, а после и трето, гражданите били обхванати от
голямо безпокойство. Свличанията заплашвали техните домове, техния спокоен
живот. На много места дърветата били силно наклонени, широки процепи зейвали из
равнините градини и ливади, тежките зидове се пропуквали или рухвали, разрушени
били тук-там и цели къщи. Тогава някой предложил да повикат за съвет инженера и
минералога Уйлям Смит. Той се отзовал на поканата, дошъл веднага в града и цял
предиобед кръстосвал хълмовете наоколо, разглеждал внимателно скалните пластове.
После Смит наредил да изкопаят няколко галерии в подножията на свличащите се
възвишения. Още като ги прокопавали, те се изпълнили с вода, която обилно
потекла надолу към равнината. Песъчливите пластове, разположени над наклонената
към морето глинеста подложка, престанали да се плъзгат върху нейната размеквана
преди това от подпочвените води повърхност. Скоро след това свличанията спрели…
Местният пастор Ричардсън поканил инженера ни обед и скоро се завързал интересен
разговор. С голямо въодушевление Уйлям Смит разказвал за своите дълги
пътешествия по хълмовете и равнините на Англия. Той винаги сядал на капрата, за
да наблюдава промените в ландшафта, които били толкова големи и толкова бързи,
че могли да бъдат възприемани като динамично театрално действие. При едно
пътуване Смит посетил земите, които принадлежали на рода на неговия велик
сънародник Нютон. Ливадите, полето наоколо били буквално посипани с
окаменелости. Ако Нютон гледал повече в земята, то той би трябвало непременно да
стане геолог. „Що се отнася до мене — продължил нататък Смит, — аз още от дете
съм започнал да играя с различни вкаменели черупки. Аз и сега не познавам
техните научни имена, но мога да кажа за всяка вкаменелост в кой пласт е
намерена. Природата е разпределила тези странни документи е удивителна
последователност, създала е един изключителен ред. На всеки вид тя е
предоставила определен пласт.“ Последните думи на Смит се сторили твърде силни
на пастора, който не бил склонен да им вярва. Сам той бил запален колекционер на
вкаменелости, но никога не му била хрумвала такава странна идея. Тогава Уйлям
Смит предложил да направят заедно една екскурзия в околностите на Бат, за да
може там, сред природата, да му докаже правотата на своите възгледи. Пасторът се
съгласил и скоро бил принуден да извика възторжено: „Скъпи приятелю, та вие сте
открили нов научен принцип!“ Уйлям Смит екипирал подредбата на скалните пластове
в околността, е други думи, начертал един геоложки профил, върху който заедно с
пастора нанесъл имената на принадлежащите им вкаменелости. Копня от тази скица
били изпратени и на други колекционери на останки от древен живот. Това била
първата точна хронологична таблица в геологията… Откритието на Уйлям Смит, че
всеки пласт съдържа определени вкаменелости, позволява да се направи много точно
разделяне на пластовете. Благодарение на тази удивителна съгласуваност,
разпространена по цялото земно кълбо, ръководните вкаменелости станали най-
важният инструмент на геоложката наука. Тя дала основата за едни историческа
система на подреждане. Е, Пепито — изправи се Стефан Йорданов. — Сега ти стана
ясно, че граптолитите са живели по едно време, в едно и също море, което
заливало както нашите земи, така и големи части от територията на Америка…
Пластовете, в които намираме техните вкаменели криволици и тук, и там са се
отложили по едно и също време…

Като отворена книга

{img:town_river.jpg|-right} Рано на другия ден младите геолози продължиха

пътя си надолу по течението на пълноводната река. За какво ли не разказваха
скалите наоколо! А какво бяха успели да видят студентите, може да научим пак от
дневника на Пепито. Достигнали до Своге — пише с малко острия си почерк той, —
ние бродим околностите на това красиво планинско селище. Скалите тук на вид са
малко по-различни, но все така тъмни и наплочени. Сред тях, като между
страниците на книга, се срещат много често вкаменели останки и отпечатъци от
растения. Те са така ясни, така добре запазени, че личат дори жилките техните
листа. Подобни на пчелни пити в скалите са останали запечатани през
хилядолетията и фрагменти от корите на гигантски дървета. С течение на времето
те са се превърнали в матовоблестящи антрацити, които днес миньорите копаят от
недрата на Свогенска Стара планина.
„22 юни. Обхванати от нетърпение за нови срещи с минали светове, ние
неусетно стигаме Церово. Тук вниманието ни се спира върху червените скали, които
се разкриват от двете страни на пътя. Това са едрозърнестите пясъчници от долния
триас. Знае се, че цветът на утаечните скали и големината на съставящите ги
частички представляват важни белези за начина и условията на тяхното образуване.
Червеният цвят говори за горещ климат, докато при умерен и влажен климат се
образуват обикновено жълти отложения. Зеленият пък цвят на скалите зависи преди
всичко от нисковалентните окиси на желязото и показва, че водите на басейна, в
който някога са се отложили съответните утайки, са били бедни на кислород. И
така, изправени пред червените долнотриаски пясъчници, ние прекрачваме през
времето и тръгваме по горещите пясъци на безкрайната хълмиста равнина… Южно от
Церово, там при железопътната линия, в червените пясъчници ясно се вижда една
великолепно оформена гънка. Тя веднага ни кара да мислим за неспокойните тръпки
на земната гръд, за онези несравними по мощност сили, които надиплят пластовете
на земната кора. Поради ясната им наслоеност и правилното им напукване тези
пясъчници са много добър строителен материал.“
{img:letter_man.jpg}
„23 юни. Около гара Бов се разкриват пъстри скали, които коренно се
отличават от всички видени досега. Другарят Йорданов ни каза, че те са съставени
от кварц, розов ортоклаз, тъмнозелени иглици на амфибол, сиво-зеленикав
плагиоклаз и черни слюдени иглици. Ние търпеливо следим всяка малка подробност,
пред нас полека се очертава картината на тяхното образуване. Масивни по своя
строеж, тези скали са се образували от дълбоката огнетечна земна стопилка. Пак
при гара Бов, на север от железопътната линия, се виждат тъмнозелени диабазени
скали — това са най-старите вулканични скали у нас.“
Още много неща записа Пепито в своя дневник. Преди да тръгнат към София, в
края на своите бележки той отбеляза: „Искърският пролом е една великолепна
отворена книга с разкази за геоложкото минало. Но ние можем навсякъде да
попаднем на следи от това минало, стига да умеем да ги търсим и разбираме.“

С опитно око

{img:purple_montain.jpg}
Пепито беше прав. Спомням си един наш излет до Пирин и Родопа, когато той
не един път доказа, че добре е разбрал това мъдро и изпитано правило. Пътечката
криволичеше между стройни мури, после излезе по наклонена зелена поляна, за да
се извие след това в тясна планинска долина.
— Тук някога се е спускал ледник — каза Пепито.
— Ледник ли, откъде знаеш?
— Ами виж! Веднага прави впечатление коритовидното напречно очертание на
долината…
Скоро пред нас се изпречи неясен, дъговиден вал от различни по големина
валуни, свързани помежду си с глина.
 — Ето я и челната морена.
Не можех повече да крия радостта си от наблюдателността на умния, схватлив
младеж.
— Пепито, Пепито… Не са били напразни нашите скитания от Атлантика до
Тихия океан и на север до Аляска. Повече, много повече, отколкото предполагах,
си видял и научил, и в пустините, и сред ледовете, та и в музея на доктор Нилс…
Пепито, смутен от похвалата ми, наведе глава.
След пет дни далече зад нас останаха стръмните зъбери и сега наоколо,
догдето стигаше окото, през тежката мараня на горещия ден се виждаха голите
каменисти баири на Източните Родопи. Изнемогвали от слънчевия пек, с нетърпелива
радост се спуснахме в гъстата сянка на тясна и дълбока долчинка… Ожаднели и
двамата, наведохме глави към бистрите води на пенливия поток. Изведнъж аз
трепнах изненадано, посочих малкото ръбесто камъче, което се къпеше в
плитчината.
— Виж, Пепито. Водата го залива и тогава то като че ли се стопява после
игривите вълнички побягват встрани и отново блясва неговата мека нежновиолетова
светлина…
— Та това е аметист! — извика възторжено Пепито.
— Да, аметист. Чудният камък, който със своята красота винаги е радвал
хората. Ей, ти вече всичко знаеш…
Огледахме отново дъното на ручея, после тръгнахме нагоре по неговото
корито.
Вървяхме доста дълго, после намерихме отново прозрачно виолетово кристалче
и веднага след това, почти до него, още едно.
{img:two_by_the_river.jpg}
— Вече сме близо до целта, Пепито.
След стотина крачки пред нас се очерта светлата лента на пегматитова жила,
пресечена от неуморимия поток. Бързоструйната вода беше разрушила и размила на
това място естествената природна съкровищница и така в потока бяха попаднали
твърдите кристали на аметиста.
— Доктор Нилс беше съвсем прав, като нарече течащата вода най-тънкото
длето, най-често употребяваният инструмент на природата. Спомняш ли си, при
нашата екскурзия до Ниагарския водопад…
— Как да не си спомням, Пепито… Доктор Нилс наистина е прав. Да оставим
настрана нейната общопозната, обикновена дейност по скалисти хребети и равнини.
Но на водата главно се дължат повечето от природните феномени както на много
места по света, така и у нас. Ето например Чудните мостове, край които минахме
завчера…
— Наистина чудни мостове, приказен, неповторим кът… И сега ми се струва,
че вдишвам дъха на здравец. Аз си записах тук всичко, което ми разказа за тях —
Пепито посочи прословутия си бележник, от който никога не се разделяше.
— Хм… — доволен от неговото внимание, аз полюбопитствувах да чуя какво
беше направило впечатление на момчето.
{img:clever_pether.jpg}
— Я прочети…
— Чудните мостове, или както по-рано се наричали на турски Еркюприя, се
намират в гористата родопска местност Карабаир (високо на северозапад от
долината на река Асеница). Наоколо се е разперил широкият и мрачен планински дял
Чернатица. Върху меката синева на пролетното небе страховито се открояват
скалистите зъбери на връх Персенк (2074 метра). Обрасналият с иглолистни гори
Елдермен (2021 метра), надвесен като че ли над Карабаир и Чудните мостове,
хвърля плътна, студена сянка. По-нататък се извисяват острите чуки на Комините,
Друготевица и Цирикова черква. Цялата верига от канаристи върхове е естествена
преграда за злите северни и западни ветрове, затова долу, при самите мостове, е
винаги тихо и топло. Скрити сред гъста гора от стари смърчове, двата мраморни
свода изведнъж се разкриват пред нас. Те са прехвърлили могъщите си дъги над
живописния пролом на малката Карабаирска река, наричана от местното население
още и Дълбокото дере.
Първият, Големият мост, е висок около 45–50 метра, а широкият му, красиво
извит отвор — над 30 метра. Стените на този огромен свод са добре загладени, на
места те са почти като полирани, със сив матов блясък. Влезли от едната страна,
ние минаваме повече от 40 метра, преди да излезем от другата. Когато се обърнем
назад, оставаме очаровани от тази величествена рамка, която е затворила късче
небе. Човек мъчно може да откъсне поглед от тази красота, така хармонична и
строга. Понякога само, подгонено от ветровете, духащи някъде високо горе, плахо
долита бяло облаче, пламва седефено на небето, после се мени и чезне, оставило
светла диря.
— Чакай, Пепито! Ти геолог ли ще ставаш или писател…
Той ме погледна мълчаливо, усмивка озари лицето му, после продължи:
— Непосредствено до огромния отвор в могъщото тяло на Големия мост се
вижда друг едни, значително по-малък, е изключително правилна форма. Той е висок
9–10 метра, а ширината му е приблизително 6–7 метра. В него владее хладен
полумрак, който се процежда наоколо ведно със сребристите струи на Карабаирската
рекичка. Ледената вода се бие в скалистото дъно, хвърля шумни пръски и припряно
се втурва надолу към втория, Малкия мост. Той се намира на петдесетина метра от
първия скален гигант, също така могъщ и масивен, но е много по-тесен отвор.
Водата тук се губи някъде дълбоко под нас. Хукнала по скрити теснини и канали,
тя недоволно роптае. Гневното й ръмжене многократно се отразява от тъмните ниши
и скалните корнизи, тътне още по-гръмливо наоколо. От време на време острият
писък на подплашени прилепи надделява бученето на водата, сенките им се люшват
колебливо в мрака и после отново се притаяват в тесните пукнатини и дупки.
Пепито пое дъх, дигна очи от бележника.
Срещнал насърчителния ми поглед, той продължи с укрепнал глас:
— Близо до Малкия мост се намира Ледената пещера. От тъмния й отвор лъха
студ, дъхът ни се превръща в бели валма, които течението бързо разчепква и
разнася. Замръзналата през зимата вода се запазва в този природен хладилник до
късно лято. Дори и сега, към края на юли, в нея се намират ледени шушулки, а
заоблените ръбове по стените и дъното са хлъзгави от тънкия прозрачен лед.
Когато гледаме пенливата искряща рекичка, мъчно можем да си представим, че
тя е прорязала скалите, че е издълбала дълбокото и тясно корито и огромните
тунели на двата моста. И все пак… Снагата на планината тук е изградена от
червеникави вулканични скали, от риолити. На много места върху тях се разполага
покривка от сивкави мрамори, податливи на рушене. Ден след ден, бавно, но
непрестанно водата разширявала тесните цепнатини, изглаждала издатините,
отнасяла препятствията по своя път, врязвала се в сивите карабаирски мрамори. Но
водата не действувала само механично. Въглеродният двуокис, който тя поглъщала
от въздуха, я правел и химически активна — макар и като слаба въглена киселина
тя разтваряла лесно карбонатните скали. Така водите, които слизали по склоновете
на връх Персенк, с течение на времето издълбали чудната проломна местност.
Някогашното плитко речно корито се превърнало в дълбок скален улей, а тесните
процепи на карабаирските масиви — в огромните отвори на двата мраморни моста.
{img:forest_budies.jpg}

Побитите камъни

{img:foerst_red_car.jpg}
Един ден, тъкмо се бях завърнал от работа, Пепито се изправи някак
нерешително край мене.
— Какво има, момчето ми?
— Спомняш ли си какво ми обеща преди години, когато пресичахме сухите
полупустинни области на Тексас?
Аз го погледнах учудено.
— Да ми покажеш Побитите камъни.
— О, това ли било, Пепито — въздъхнах облекчено. — Аз пък се чудех… Добре,
добре…
— А може ли да вземем с нас и Ели? — прекъсна ме колебливо той. — Една моя
колежка.
— Защо не — съгласих се аз. — Да я вземем.
Пътувахме цял ден, почти без прекъсване.
— Варна е вече близо, нали, Пепито? — чух зад себе си кадифения глас на
Ели.
— На двадесетина километра — намесих се аз, — но там няма какво да правим
сега.
От двете страни на шосето, през нежната плетеница от клонки и листа
неочаквано се разкри пред нас леко хълмиста, песъчлива местност. Навлязохме
донякъде с автомобила, после продължихме пеша.
— Ето ви Дикили таш, Побитите камъни — посочих аз десетките каменни
колони, които се възправяха наоколо. — Но ще ги разгледаме утре. Сега да
разпънем палатката…
Разпалихме огън, сварихме си чай. Слънцето се скри зад акациевата горичка,
избледнелите сенки на колоните трепнаха удължени по ситния пясък. Сумракът
неусетно се сгъсти около нас, обхвана ни неотразимо чувство, че се намираме сред
вековна вкаменена гора. Не мина много време, луната показа кръглото си, бакърено
лице.
— Колко голямо е това „пясъчно петънце“ — усмихна се Пепито.
— Около 40 квадратни километра. Първите писмени сведения за тази природна
рядкост ни дава видният руски историк, археолог и писател Виктор Тепляков. При
едно от своите пътувания той неочаквано попада на чудноватите колони… Дълго язди
Тепляков сред тях и всяка група събужда в него рой нови мисли. Не са ли това
останки от антични постройки? Могат ли обаче да бъдат дело на човешката ръка
тези „неизброими колони — тъй симетрични, толкова необикновени, почти навсякъде
еднообразни, но разпръснати в пространство, което надминава всяка представа за
човешки постройки?“ И накрая той се пита дали „тези великолепни грамади не са
нищо друго, освен прости базалтови отломки“.
— Но какво са всъщност Побитите камъни? — не се стърпя Ели.
{img:lager.jpg}
— Този въпрос е вълнувал всички изследователи, посетили интересната
местност. Обясненията за образуването им са много и най-разнообразни…
Пълната луна се бе издигнала високо. Побитите камъни изглеждаха още по-
тайнствени и загадъчни, изрязани над светналия пясък и все пак призрачно неясни,
като че ли непосредствено до нас и някак твърде далечни. В настъпилата тишина
изпукаха догарящите главни, чуха се и тъжните писъци на среднощни птици…
Лека тръпка премина по гърба на момичето.
— А не са ли това все пак вкаменени дървета? — опита се то да скрие с
въпроса си обхваналото го смущение, неосъзнатия страх от тъмнината.
— Има и такива предположения. Но кое е най-правдоподобното обяснение, ще
ви разкажа утре, след като разгледаме подробно скалните колони. Хайде, че ще се
съмне! — махнах с ръка аз и се прибрах в палатката.

По свой избор

На другата сутрин всичко наоколо изглеждаше много по-различно. Заедно с

мрака си беше отишла и тайнствеността, която преди обгръщаше местността.
Колоните се изправяха високо над нас — те достигаха пет-шест, а някои и седем
метра. Дебелината им беше средно половин до един и половина метра, но срещнахме
и такива с диаметър над три метра.
Блестящият от лятното слънце пясък накара Пепито да си спомни отново за
пустините, които бяхме прекосявали. Като че ли да подсили изплувалата от
миналото картина, влажният морски вятър, залутан сред тоя вкаменен свят, вдигна
пясъчна вихрушка, зашиба раздразнено стълбовете и със свистене се загуби някъде
нататък…
{img:desert_rocks.jpg}
— Както виждате — започнах обяснението си аз, — колоните са изградени от
сивосинкав, силно варовит пясъчник, който отвън навътре става все по-шуплив,
дори гроздовиден. Много от тях в средата са кухи, подобно на каменни тръби с
дебели стени. Повечето от стълбовете стърчат поотделно…
— Но някои стълбове са събрани по няколко на едно място, дори се допират…
— Тъкмо върху това исках да ви обърна внимание, Ели. Някъде стълбовете се
допират като че ли колебливо един до друг, или пък са плътно сраснали по няколко
в група. И още нещо: горните части на едни от тях са покрити с дебела плоча от
здрав варовик. Върху тези факти гради обяснението си за произхода на Побитите
камъни големият български геолог професор Стефан Бончев. Ето каква е според него
тайната на каменните колони. Преди около петдесет милиона години водите на едно
море заливали Североизточна България. В областта на Варна по неговото дъно се
отложили постепенно три различни пласта: долен — от глини и глинести мергели,
среден — от кварцови пясъци, и горен — от здрав варовик. Минали няколко милиона
години, морето се отдръпнало на изток и някогашното дъно станало суша… Горният
варовиков пласт попаднал под прякото влияние на атмосферните сили. И сто —
обърнах се аз към Пепито, — пак водата, течащата вода се оказва главният
моделиращ фактор. Хилядолетия наред проливни дъждове плющели върху белите скали…
 — Разбира се, и тук тя действувала като слаба въглена киселина — допълни
момъкът.
— Точно така. Дъждовните води атакували химически варовика, като при това
се образувал разтворим кисел калциев карбонат. Като прониквала главно по
пукнатините, водата с разтворения в нея карбонат достигала втория пласт,
кварцовия нисък. Тук от разтвора се отделял въглеродният двуокис, киселият
калциев карбонат се превръщал отново във варовик. Той споявал отделните пясъчни
зрънца в здрава скала. Така, подобно на сталактитите в пещерите, сред пясъка се
образували странните каменни стълбове… Доказателство за правилността на това
твърдение са техният зърнесто-шуплив строеж и специфичната централна кухина…
— Е да, но… — започна колебливо Ели — как колоните са излезли на
повърхността.
Пепито се разсмя от сърце.
— Нали са се образували под земната повърхност, сред втория пласт… сред
пясъците! — сопна му се тя сърдито.
{img:desert_rocks_2.jpg}
— Че помисли малко де! — продължи през смях младежът. После, сериозен
вече, додаде: — Варовиковият пласт бил почти напълно разрушен и размит. На
повърхността тогава излязъл вторият пласт — кварцовият пясък с включените в него
своеобразни варовито-пясъчни сталактити. Силните ветрове, които духали почти
непрестанно, отнасяли ситния пясък…
{img:home_cave.jpg}
— Те освобождавали постепенно сталактитите от ревнивата му прегръдка —
намесих се аз, за да потвърдя правилността на неговия извод, — докато най-после
по тия места се възправили стотици каменни колони.
— Толкова много ли са те сега? — учудено се огледа наоколо Ели.
— Не, за съжаление. Много от тях са разрушени от безотговорни, ограничени
хора. На едни им трябвало камък за строеж, други видели в тях подходяща шосейна
настилка… А такъв природен феномен няма никъде другаде по света! Представете си
само какви специални геоложки условия са били необходими. И петдесет милиона
години… Държавата обявява подобни места за резервати, поставя ги под закрила на
Закона за защита на природата и… пак се намират пакостници.
— По-строги трябва да бъдат наказанията — Крумови… — изрече Пепито
възмутено.
Погледнах го учуден. Момъкът знаеше и за хан Крум, за законите му. Кога
намираше време да научи всичко това. Каква будна мисъл, каква памет! — помислих
си аз, изпълнен със задоволство. И продължих на глас:
— Побитите камъни привличали вниманието на хората още от праисторическо
време. Пясъчните полета и гъстите девствени гори, които се простирали тогава
предлагали изключително удобни условия за лов. Скалните навеси и малките пещери
давали на първобитните хора сигурно убежище от студа, вятъра и дъждовете, а също
и закрила от опасните хищници…
— О, значи тук някога са живеели хора! — възкликна Ели.
— Да. За интересния и труден живот на нашите прадеди свидетелствуват
многобройните кремъчни оръжия и оръдия на труда, както и останките на убитите
животни, които откриваме тук-там из пясъка… В пещерата Тъмната дупка, известна
още под името Белославска, са намерени кости и зъби от див кон, пещерна мечка и
пещерна хиена, а също грубо издялан кремъчен къс и няколко кремъчни отломки…
— В България изобщо има много пещери…
— Да, Пепито, около две хиляди — спомних си аз за разговора ни в
Мамутовата пещера. — Това се дължи на обстоятелството, че голяма част от
територията на България е изградена от варовици… Все ще ни се отдаде случай да
посетим най-интересните от тях. Изобщо колко много места, колко много
забележителни кътове има в нашата малка страна, които си струва да види човек! И
особено един геолог. Накъдето и да тръгнем — по широкото Софийско поле, из
безкрайните вериги на Стара планина, през китната Долина на розите или в
далечния Родопски край, из Добруджа и Лудогорието или топлите полета на
Югозападна България, облъхвани от соления морски вятър, или вдишали с пълни
гърди свежия дъх на гордите скалисти върхове, винаги ще виждаме безкрайните
оживели хоризонти на родината. Вие сте млади, сега трупате познания, които после
ще бъдат от полза на цял един народ. Дали ще работите по охраната на природните
резервати, или за разкриването на нови находища от полезни изкопаеми — това ще
решите сами, по свой избор. Или може би ще се отдадете на научна работа? Колко
много проблеми в геологията чакат своето разрешение. Кой ще отговори точно на
въпроса, как се е образувала нашата планета? Колко стара е Земята и какво е
бъдещето на нейните океани и континенти? В решаването на тези и много други
въпроси все повече ще играят роля и резултатите от изследванията в космоса…
Твърди се, че континентите бавно се раздалечават един от друг. Добре, но с каква
скорост става това, в каква посока и какви ще бъдат последствията? Чака ли го
Сан Франциско нова гибел и какво готви разломът Сан Андреас? А време е вече да
надникнем по-дълбоко към земните недра, да разберем какво се крие под земната
кора… Ще можем ли да заключим здраво вулканите и да използуваме тяхната енергия
за общо благо на човечеството? Още колко много са и проблемите, свързани с
възникването и развитието на живота върху нашата планета… Ето, изброих ви на
един дъх неща, за разрешаването на които може да се посвети всеки от вас. Защото
пътуването в геологията продължава.
Пепито и Ели ме слушаха през цялото време внимателно. Сега те се засмяха
весело и се хванаха за ръце.
— Да, пътуването в геологията продължава!
{img:book.jpg}

$id = 10321
$source = Моята библиотека
__Издание:__
Автор: Братислав Талев
Заглавие: Пътуване в геологията
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: научнопопулярен текст
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 25.12.1978
Редактор: Стоянка Полонова
Художествен редактор: Иван Марков
Технически редактор: Георги Кожухаров
Художник: Огнян Мирчев
Коректор: Лилия Вълчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15255