Алманах

Роди се автор
 Алманах „Роди се автор“
Copyright © 2021 Фондация „Буквите“
© Издател Фондация „Буквите”
ISBN 978-619-154-432-5

2
Алманах
Роди се
автор
София
2021

Буквите
4
 Александра
Николова
Аз съм. Не знам коя съм, нито коя ще бъда. Родители-
те ми са решили да съм Александра, а Уран ме е избрал за
свое чедо. И подобно на студената планета, и аз се въртя по
малко по-различна ос.
И аз като всички обикалям около слънцето, но ако гле-
дате на изток, очаквайки първите лъчи на новия ден, ще
останете измамени. Обърнете се на север, погледнете пали-
трата на Северното сияние и се насладете на изгрева, къпещ
се в нюансите на зелена светлина.
Обичам да прескачам до Луната, да си говоря с нея, по-
седнала на извития ѝ сърп, да слушам историите на звездите
и да се опитвам да впримча светлината им в думи, да ока-
чам на куката въпрос и да чакам, докато не се хване някоя
истина. Понякога на една стръв се хващат повече от една
истини. Малки частици от карта. Всяка те води по един раз-
личен път до утрешния ден. И ти я следваш като малко дете,
търсейки своя адрес, някъде там, по линията на времето.
После отново се връщаш, замяташ въдицата и чакаш след-
ващата риба, нетърпелив за новото утре.
Има много рибари. Всички те носят своите знаци на
морски вълци. Но тези знаци не винаги се виждат. Те не са
по кожата, а малко по-дълбоко. Един замечтан поглед, виж-
дащ отвъд хоризонта, едно сърце, вярващо на думи, които
танцуват на границата между фантазия и реалност. Те са този
вечен порив към следващото замятане, този малък лунен от-
блясък в очите, които така умело се откъсват от тялото.
5
 А какво би уплашило един рибар? Дали е бурята на мо-
рето? Може би. Но бурите ни карат да се борим с вълни-
те. И докато се опитваме да се задържим на повърхността,
пред нас изплува най-ясната картина, към която се стремим,
макар и след бурятa тя да избелява и ние така лесно я за-
бравяме. Макар и да заплашват да преобърнат лодката, да
погълнат рибаря, бурите са необходими. Ураганният вятър
показва на малкия рибар нежния допир на морския бриз.
Принуждава го да открие пределите на своите възможнос-
ти и сам да се бори за своята лодка. Подарява му пълната
картина и така дава избор на рибаря да прецени дали да се
скрие в малката си къщичка, или да продължи да преследва
чайките все по-навътре морето.
Но най-важното за един рибар е въдицата му. Тя е
страстта му, която прави разликата между съществуване и
живот. Затова всеки рибар се страхува най-много от това,
някой ден някоя истина да е прекалено тежка за живото
влакно и да го прекърши. Или да бъде принуден да я за-
ключи в склада, защото кой в днешно време се нуждае от
рибари?
Надявам се някой ден да бъда рибар, да пътувам из без-
крайната морска шир с малката си лодка, все напред към
луната и следващата история. История, разкриваща истина,
хванала се случайно на въдицата, изхвърлена от някой стар
моряк. Но засега си оставам Ураново момиче на 18 години,
което гледа към звездите и не спира да ги слуша.

6
 ТАНЦ
Далеч се чу трясък на врата. Листата навън се разлетя-
ха във въздуха, въздигаха се и потъваха като малки безпо-
мощни лодки, люлени от вълните на безмилостната буря.
Задаващата се буря. Един полъх на вятъра и роякът от листа
се надигна от земята и се завъртя във вихрушка. Два кръга
съпротива и се предадоха на всевластното течение, и поеха
заедно с него към топлият юг.
Едно листо обаче изостана. Намери някакъв мъничък
незначителен полъх и се залови за него. То загледа отдале-
чаващата се маса. Всички му хвърляха презрителни погле-
ди, в които се лутаха присмех и насмешка. Не обиди, те не
бяха достойни за безумци. А бедното листо се бе вкопчило
в своето леко северно течение, обърнало гръб на привле-
кателния дом в юга, на живите зелени листа и цъфтяща мла-
дост. То мечтаеше да види северното сияние, да се озове
насред безкрайните ледени пустини, да почувства студа на
снежинките и да потанцува с една от тях, макар и да знаеше,
че този танц щеше да бъде само един. Знаеше, че северът
ще го погълне, но той отдавна го беше сторил.
Облаците, скупчени един върху друг, сърдити и тъжни, по-
еха, подети от порива на вятъра, заедно с листата на юг. Те ви-
наги следваха като сянка масата, водени от същия този вятър,
който движеше листата все напред към знойните следобеди.
Дни наред листото се носи по лекото течение, което с
всеки изминат километър ставаше все по студено, колкото
повече наближаваше суровия север, толкова повече вле-
деняващият въздух хапеше тънките му жилки. Но то не се
пускаше нито за миг от прегръдката на вятъра.
Една зимна нощ листото усети, че не му остава много
време. „Може би наистина не е възможно. Какво си въобра-
зих, та аз съм само едно листо!” Ала леден допир прекъсна
мислите му. Листото се обърна и видя най-изящната и съ-
вършена гледка през целия си път. Бяла и чиста, до него се
завъртя снежинка, по-тъжна от всички залези, по-красива
от всички изгреви. Тя му подаде нежната си ръка и заедно

7
се завъртяха в омагьосан танц. И други снежинки западаха
от небето, а бедното листо с всеки дъх под воя на усуква-
щото се около голите скали течение ставаше все по-слабо.
— Аз танцувам! – усмихна се през замръзващи на ви-
сулки сълзи, и снежинката го поведе в нов и нов кръг. Ала
северът не беше създаден за листа. Бавно пое към земята.
— Защо си тръгваш, танцувай с мен! – промълви сне-
жинката с далечен глас, сякаш шепнеше и в същото време
пееше.
Ала листото нямаше дъх да отговори. То полегна в бе-
лите постели на безкрайната ледена пустиня. Малки сне-
жинки падаха до него. Листото дори не помисли, че скоро
от малката точица в снега няма да остане и следа. Загледа се
в небето, където видя целия си живот – северното сияние.
Не, не беше мечтало за него, беше живяло за него. Вели-
чественото северно сияние. Нямаше думи да го опише, а и
не бяха нужни, никой нямаше да ги чуе. Никой нямаше да
изпита тази наслада, тази лекота, която се зароди в душата
му. Сякаш всички дни го бяха водили насам, всички ветрове
му бяха шепнали за севера, сякаш беше малка част от огро-
мен пъзел, която най-накрая намери мястото си. На края.
На небето на студения север изгря слънце, но никой,
дори малкото листо, не можа да го види. Защото всички
бяха поели към добре познатия юг заедно с облаците. А
листото беше изчезнало изпод бялата завивка. Ала то видя
нощта и се пренесе в нея. Никой не би разбрал, никой, кой-
то не вярваше, който не бе танцувал със снежинка, никой,
който не бе видял и почувствал онова, което несъществува-
щото листо бе направило в онази нощ, превърнала се във
вечност за него, щастливото малко, незначително листо.

8
ЛУНЕН СЪН
Щом със своето одеяло покрие ни нощта
и утихне отвън хорският глъч,
промъквам се аз в твоята душа,
яхнал далечен сребрист лунен лъч.

Разхождам се по твоето лице,

изгубвам се в тези прелестни черти.
Нахлувам неканен в твоето сърце,
но намирам само затворени врати.

Разхождам се из твоята душа

като призрак, като спомен,
нехайно всяка надежда руша
и отново съм без теб бездомен.

Говори с мен, с тишината,

разкрий пред мен всяка мечта.
Аз ще ти разкажа за Луната,
за безкрайната ѝ самота.

Как търси тя своето слънце,

преследва го и в кръг се върти.
Как разпилява се зрънце по зрънце,
докато в мислите твоето име кънти.

Взирайки се в мен, в мрака,

докосни ме – празна се рее ръката.
Думите ми – ехо в храсталака,
Целуни ме – пресъхва устата.

Ала ако надежда в теб заискри,

не оставяй я в пожар да се превърне.
Загаси я, задуши я, забрави,
не позволявай сърцето да я зърне.

9
 В кутия за бижута скрий ме
и със златен ключ ме заключи.
Носейки огърлицата, моето име
ти, изричайки, в морето захвърли.

Не искам да виждам сълзи в очите,

в които някога безнадеждно потъвах.
Не искам да чуват пак ушите
лъжите, по които сляпо аз бленувах.

Нека не белеят се косите,

които морето в спомени развява.
Нека не страдат пак душите
по любовта, която наранява.

Не позволявай сърцето стъклено пак

да превърна в ситен пясък,
защото ти си светлина, аз мрак,
ти си слънце, аз лунен проблясък.

10
САМОЛИЧНОСТ
Всичко трябва да е перфектно,
за пред хора изпипано, коректно.
Всичко да е на показ освен това,
което простичко наричаме душа.

Тя е заключена, забравена, загнила.

Гласът ѝ удавен в чашите, които е изпила,
за да може някъде там да се загуби,
за да може да заспи и да не се събуди.

Непотребна, паднала на дъното като утайка,

от спомени изхвърлени, рушаща се мозайка,
създадени с истински усмивки и сълзи.
Спомени лични на маскирани лъжци.

Недостойни, срамни, унизителни.

Толкова наивни, направо покъртителни.
Не отговарят на високия стандарт.
Не се продават на световния пазар.

Не заслужават и капчица доверие.

Не показват към сърцето пълно безхаберие.
Не повишават нивото на труда безсловесен,
само заглушават на машините металната песен.

Излишни са те на днешния свят,

Цветята и без тях ще продължават да цъфтят.
А красотата им доходоносна ще измерим в числа,
защото живеем в свят, пълен само с тела.

11
 ТЕАТЪР
Маски, грим, лица фалшиви,
човекът в роля превъплътен.
Колко, колко са красиви
коприната и нежният сатен.

На сцената е той различен,

всеки път зад маска нова.
Но нима не губи в миг трагичен
акробатът своята основа?

Всеки миг и ден лице

появява се буржоазно,
но не си ли приличат те –
всяко от емоция е празно.

Неясен, избледнял силует

поглед в огледалото разкрива
и балерината в изящен пирует
безличието с елегантност скрива.

От безспирната игра на роли

творецът загубва се и се открива.
Капка по капка на пода трополи,
докато същността се разлива.

12
 Ангелина
Стойчева
Като тайна пощенска кутия за
„До поискване”
съмъ…
Заключена съсъ древенъ ключъ
и чакаща нѣкой като
тебъ…
Да я отключишъ и да разчетешъ
йероглифитѣ
на душата ми…

Казвам се Ангелина Стойчева.

Родена съм в годината, в която мечтата на човека да
се откъсне от земното притегляне и да полети в космоса
става реалност – копнежът към безкрая на вселената ми е
същността.
Родена съм между две зодии, но подвластна на Рибите –
мистичността и емпатията също са ми в кръвта.
Риба съм, но не съм нито златна... да изпълнявам же-
лания. Нито акула… да изяждам всички около себе си. Нито
риба-меч... да се сражавам с водни мелници. Не знам каква
точно риба съм… Но не в това е бедата, а в това, че в мен
винаги е имало и друга риба… (не, не е шизофрения). Знакът
на зодията ми е виновен… две риби, плуващи в различни по-
соки, но свързани завинаги заедно… Та и с мен е така. В мене
лудо се гонят, взаимно отричат, но и завинаги привличат две

13
същества – едното здраво стъпило на земята, а другото – тър-
сещо път да достигне до безкрая на вселената.
Едната рови дълбоко в глъбините на черното, непозна-
то и страшно дъно на океана-сърце. Другата взема назаем
криле от Синята птица-душа и бясно лети нагоре да се стопли
от някой лъч на голямата светеща топка – любов.
Едната обхожда времето назад, търсейки старите си бъл-
гарски корени, следваща заветите на дедите. Другата хуква
да пие от изворите не само на родната земя, но и на родната
планета, мечтаейки да стигне и до вселената.
Едната ражда потомци на славните българи и брани бъл-
гарската си челяд с български традиции. Другата лети сво-
бодна и независима и живее по правилата на свят, събрал, но
не претопил идентичността на народите.
Едната играе върху огън с българска икона и търси сми-
съла вътре в нас – хората. Другата приема мъдростите на
тибетските монаси и търси смисъла извън нас – хората – в
твореца.
Едната обича и изучава точността и яснотата на цифрите
и ги превръща в своя професия. Другата, чупеща рамките на
всички теореми, закони и пространства, избира изкуството за
себеизразяване.
Едната решава сложни житейски проблеми, другата съз-
дава прости като живота поетични въздишки.
Тези две риби-същества в мен, толкова противополож-
ни и неможещи едно без друго, са моята същност.
Такава съм – все гоня себе си и все не се стигам. Два по-
люса раздалечаващи се един от друг и после приближаващи
се един към друг, но винаги разминаващи се – като знака на
вселената.

14
ОБИЧАМ ДА ОБИЧАМ
Обичам да ми скърца под краката
искрящият и пухкав сняг.
Да звъни във мене тишината
на кристалния снежинков впряг.

Обичам да ми мокри под краката

росна утринна трева...
Жадно да отпивам синевата...
Пчелите да ухаят на цветя…

Обичам да ми пари под краката

горещият от пясък ден...
Да връзвам с вятъра косата...
Вълните да събличат мен...

Обичам да ми шумка под краката

пъстроцветният килим-листа...
Дъждът да плаче за ятата...
Полето да тъче мъгла...

Обичам да обичам красотата...!

15
 ПЪЗЕЛ
Превърна ме животът в пъзел
и пръсна ме широко по света
да търся себе си зад всеки ъгъл…
Така съдбата пожела.
Събирам себе си парченце по парченце
под чуждото небе, във чуждата земя.
И връзвам пак поредния си възел
на скъсаната ми от скитане душа.
Не мога вече... изморих се...
От кърпене душата ми кърви!
Очите се замъ́глиха от взиране
да търсят пръснати мечти…
Смирих се вече с липсващите в пъзела парчета.
Прибрах се у дома за глътка топлина,
където Мама още шета
в Бащиния дом, на Бащина земя…
Озърнах се: пред мен Тепетата..
зад мен Балкана...
над мене синева…
под мене росната трева...
Въздухът ухае на липи…
и жужене на пчели…
Затворих влажните очи…
Пареща сълза потече
и пъзелът се подреди!
Сглобявам себе си парченце по парченце
под Родното небе, в Родната земя.
Намерих себе си – щастливото детенце,
което всъщност винаги било е
у Дома...!

16
СТАРАТА ЛЕНТА
Имахме нужда от помощ.
Сами… изтървахме момента…
Трябваше някой да върне
на живота ни старата лента!

Да спре на местата, където

събирахме с устни росата…
Където си пиехме сутрин кафето
и връзвахме в пръстен дъгата…

Да задържи на пауза мига,

в който си казахме „да”,
докато ни присвие нещо в гръдта
и скрито изтрием сълза…

Да премине набързо през всички мечти

и през всички делнични грижи,
за да видим какво разруши
и направи дните ни сиви…

Да спре там, където лентата изтъня

и се прокъса…
Да я хванем здраво в ръце
и нежно с устни да я залепим,
преди завинаги да се скъса…

17
 ПРОВАЛ
Вината… тя не е еднопосочна…
Като монетата е – има две страни.
Така че кой кога започна
е важно, колкото „тура-ези”…

Има ли виновен без причина?

Колкото причина без последствие…
Кой има право на аршина,
с който се мери отсъствие?

Дали вината е простима?

Прошката превръща истината във вина…
Тя е може би дължима,
ако си виновен. По чии правила?

Твойта истина дали е моя?

Мои ли са твойте страхове?
Вината ми не е ли твоя
вследствие на твойте грехове?

И има ли вина, когато всеки

своя път си е избрал,
приемайки за правилно това,
което сам за себе си е начертал?

Виновен си единствено и само,

когато истината си на друг за оценка си дал!
А прошката?
Тя е печат за провал.

18
СПРИ
Спиш ли?
Сигурна съм, че не.
Ти никога не спиш…
Ти си тази,
която не дава покой на душата ми!
Която чопли старите ми рани
и ги кара да кървят…
Която държи отворени тежащите ми за сън клепачи…
Която изправя кръста ми,
превил се от извънгабаритен товар…
Която пръска главата ми от непобиращите се в нея мисли…
Която стиска устните ми
за напиращите навън неизречени чувства…
Която движи краката ми пак напред и все напред…
Спри, грешнице!
Спри!
Аз искам да си отдъхна…
от мисли,
от чувства,
от безмълвие!
Аз искам да затворя очи и да видя море,
и вълни… и небе…
и криле… и очи…
Искам да отдъхна…
Не да издъхна!
За да продължа!

19
 СБЪДВАНЕ
Среднощна китара протяжно вали
и стича се песен любовна…
Танцуват в забрава пенливи вълни
в прегръдка съдбовно лъжовна.

Падат в море уморени звезди,

ридае от мъка небето…
Жадни за сбъдване, плахи мечти
чертаят бразди по сърцето.

Чакай ме там – под дъжда, до вълните

разбили страстта си в скала…
Ще дойда по мрак, уловила звездите,
да сбъдна нашата мечта!

20
КОЯ СЪМ
Коя съм… къде съм… все още се търся…
Откривам се в грозд от дива лоза.
В счупена мида… в пяна от прилив.
В чезнеща в пясък самотна следа.

В скършено цвете, все още ухайно,

В потната грива на буен жребец.
В сладост тръпчива на вино омайно.
В песен прощална на влюбен щурец.

В лятната локва, небето събрала.

В бавния пулс на траверси след влак.
В скъсана струна – стон на китара.
В бледото було на нощния хлад.

Аз съм! Тук съм!

След залеза… изгрев съм пак!

21
 ПИСМО ДО ФЕВРУАРИ
Повика ме в деня си, Февруари!
С десницата си снежно-мека даде тон
и сред космически аплаузи и фанфари
животът дъх ми даде с мажорен обертон.

На тежките ми зими край си, Февруари!

С левицата си южен вятър ти донесе
в жълтите очи на минзухари
с най-чаканата птича песен.

И пак ме милваш, Февруари!

В прегръдката ти още съм дете
с дъх на ми-минорното кокиче,
сгряло мръзнещите на света ръце.

От мен – Твоето момиче!

***
Минзухари –
запалени свещи,
за да могат
звездите да виждат
и през нощта…

22
 Богдана
Калъчева
Пиша. Слагам върху листа всички онези неща, които не
си казваме лице в лице, защото е социално неприемливо.
Литературата се подчинява на различни правила. И слава
богу! Ако и на страниците на книгите трябваше да си мъл-
чим за важните неща, кому щяха да са нужни тези хартиени
динозаври?
Питай ме, а аз ще отговарям. Няма забранени теми.
Има само интересни и безинтересни. Няма забранени думи.
Има само подходящи и неподходящи. По-често ще ти от-
говарям в стихове, но и прозата не ми е чужда. Ето на, уж
трябваше да се представям, а пак започнах да ти пиша пис-
мо. Защото си те представям от плът и кръв и не създавам
изкуство в името на изкуството, а пиша заради теб и до теб.
Вярно е, че „самото усещане за добро стихотворение носи
своя собствена причина за съществуване“, както казва Бу-
ковски, а можем да отнесем твърдението му и към всяка
друга литературна творба. Но все пак си те представям как
четеш. Чудя се дали смръщваш вежди, когато се съсредото-
чаваш, и поглаждаш ли брадичката си, докато се усмихваш
одобрително.
Точно до теб, непознати читателю, отправих писмото
си през 2018 г., когато младата вдъхновителка Мила Боги
попита “Какво означава да бъдеш човек?“, а когато спече-

23
лих първо място в конкурса ѝ, сама разнасях писмото си по
площади и гари с надеждата, че ще стигне до теб. Пак за теб
си мислех, когато писах есе за доброто през същата годи-
на - „Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в
него“. И понеже си ми на късмет, отново бях отличена, този
път с трето място. Не отричам, че положителното мислене
не ми е сила, но докато си те представях, написах творба,
достатъчно оптимистична, за да влезе в сборника „9% лъче-
зарни сонети“.
Два пъти проверявах дали не ме четеш от Сливен и
пращах свои стихотворения за участие в литературния кон-
курс за учители на ПХГ „Дамян Дамянов“. Явно те намерих
там, защото през 2019 г. бях отличена с първо място в лите-
ратурната надпревара, а през 2021 г. – с второ място. През
2020 г. за кратко загубих следите ти и, докато се страхувах,
че съм се лишила от присъствието ти завинаги, пратих ти
отчаяно послание в стихове чрез сборника „Речник на Стра-
данието“ на Психологичен център „СОВА“. Сигурно ме чу,
защото ми отговори, че още ме четеш - и в Стралджа, та
дори и в София. Точно защото те има, станах носител на
първа награда в Националния литературен конкурс “Станка
Пенчева“ 2020 г. и бях отличена в Националния литературен
конкурс “Бианка Габровска“ 2021 г.
Не спирай да ме четеш, защото аз продължавам да ти
пиша!
Твоя,
Многоликата

24
МНОГОЛИКА
Не съм чудата, просто многолика.
Дарена бях с чеиз от сто живота.
Сърцато си избирах годеника,
не се броиха къщи и имоти.
Когато с него минах под венчило,
камбаните запяха възкресенски.
Поспря за миг вселенското гъмжило,
светликът ни приветства съглашенски.
Не съм чудата, просто многолика.
Откакто с Аполон венчани бяхме,
да бъда едносмислена отвикнах
и сто живота с него заживяхме.

25
 ***
Дали те има, Господи, не знам,
но някой бди над мислите ми нощем.
Ръката ми държи, правдив и ням,
и вкарва ред в нестройния им кошер.

Кошмарите ми пъди до един

и вдъхва ми надежда за промяна.
Така крепи бащата своя син,
така жената кърми си отмяна.

И с този странник свързва ме влакно.

А може би е пъпна връв? Не зная.
Но вярвам, че сме части от едно,
и щом е тук, за другото нехая.

26
НАДЕЖДА
Разстлах се по земята като слънце
и стъпките посрещнах прималяла.
Очаквах да умирам и възкръсвам,
дори да ме премажат, да съм цяла.

Очаквах, че душата е безсмъртна

и носи мъдрост, брана сто живота.
Очаквах всичко взето да си върна,
докато влача тръни към голгота.

Очаквах, но накрая спрях и плаках

за всяко съвършенство изподрано,
за всяко днес и утре недочакано,
за всичко само смътно провидяно.

Очаквах. Спрях и плаках. Станах.

Пренесох в шепи всичко оцеляло.
Изтупах го и с ръбест шев прихванах
пробойните във вехтото му тяло.

Облякох свойта тленност като дрипа,

по-скъпа от сатенена одежда.
Безсмъртие? Премъдрост? Ще опитам
да искам просто мъничко надежда.

27
 ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Когато делникът свирепо ме разкъса,
в тълпите вливам се, за да възкръсна.
С копнежи и надежди до пресищане
рисувам пътищата, гарите, летищата.

Струя наслуки по нестройни тротоари,

ревът на трафика в асфалта ме разтваря.
Потичам мътна, забучала, неспокойна,
грима отмивам от лицето на застоя.

Увличам яростно случайни минувачи –

течем, летим... нелепо е да крачим.
Когато делникът ни сграбчи от засада,
бесът ни вече плъзнал е навсякъде.

28
КУЛА
Спасявам книги, книги ме спасяват.
Засядам лошо в прашните корици.
Редя камари, слагам във редици –
навярно знаеш – хиляди ми трябват.

Градя си кула псевдовавилонска,

накрая мир, не Господ да достигна.
Сизифов труд – когато я издигна,
стоварва се обратно йерихонски.

Спасявам книги, книги ме спасяват,

в умората сред страници се свличам.
Петли пропяват. Трети път отричам,
че някога на друго се надявах.

29
 ***
Октомври е. И време за промяна.
Не ви ли търся, просто не звънете.
От чакане душата ми се схвана,
в бездействие се сбръчкаха ръцете.
Мечтите ми от старост побеляха,
краката ми се сраснаха с пантофи.
По-рано градовете ме дивяха,
сега ме радват евтини картофи.
Октомври е. И време за промяна.
Обличам шумно новите си дрехи.
Не чакам есемес или покана.
Грима си нося, сякаш е доспехи.
Градът е жълт. Червената ми блуза
е дързък щрих и огън сред пейзажа.
В сърцето ми износената дюза
горивото ми пръска по паважа.
Горивните ми камери не палят,
буксувам от вълнение на място.
Не ми звънете, вече ви прежалих.
Сама открих рецептата за щастие.

30
ДВАНАДЕСЕТ
Дванадесет години ни делят,
дванадесет минути ни събират.
По гари и в житейски кръстопът
дванадесет послания намирам.

Дванадесет обятия прескачам,

дванадесети път към Теб вървя.
Препъвам се, изправям се и крача,
но всеки път по мъничко кървя.

Дванадесет заварва ни на чашка,

по-жадна може би не съм била.
И този път оставам Пепеляшка.
В дванадесет е късно за дела.

Дванадесет апостоли ни бранят

и толкова ни дебнат сатани.
Дванадесет да тръгваш те подканя,
не смея да те впримча с „Остани“.

31
 ГОЛЯМА БОГОРОДИЦА
На майката се моля. Не Божията, святата,
а тази на земята и тази във душата си.
На майката се моля. Не горе, непорочната,
а тази на децата си. На майчицата точно,
родила ме във мъки и плакала над люлката,
ръката ми прихванала за първите драскулки,
заплитала косите ми – сияйна, нежна, веща.
На тази майка моля се: „Бъди! Бъди насреща!“.
На майка си се моля – божествената, святата,
защото тази майка ми даде светлината си.

32
 Венеция
Маркова
Казвам се Венеция Маркова. Родена съм на 9 септем-
ври и е било твърде вероятно да ме кръстят Свобода или
Победа, защото тогава този ден е бил Национален празник
на свободата и победата, но уви, моите родители са ми били
избрали името Венеция още преди да се родя... Дълги го-
дини изпитвах неудобство от името си, защото винаги ми
задаваха какви ли не въпроси. Често ме питат: „Псевдоним
ли е?“ – Не! Не е псевдоним! Името ми означава синя и сво-
бодна като водата и ми дава енергия и воля. Означава и лю-
бов, и всичко, което съм аз. Обикновено само подвеждам
хората, че съм управляема, но имам котешки нрав и правя
само това, което си наумя...
Още от три-четири годишна обичам да измислям исто-
рии. За първи път почувствах истинската сила на поезията,
когато баба ме водеше на петъчния пазар в моето родно
бяло градче Попово. Там всеки петък на малка скромна три-
буна пееше един певец и свиреше на клавесин. Събираха
се много хора около него, за да го послушат. Аз, естествено,
онемявах от песните, които той пееше. Там за пръв път чух
най-сърцераздирателните народни и стари градски песни.
След като приключеше своите изпълнения, певецът разда-
ваше песнопойки, които после баба ми четеше на глас и аз
слушах ли, слушах. Тя ме водеше и на всички куклени театри
в градското читалище, концерти и срещи с детски писатели.
Така премина моето детство. Още тогава обикнах поезията
и прекрасните приказки, които вечер баба ми разказваше,
а тя знаеше може би над хиляда приказки. От дистанцията

33
на времето вече съм убедена, че тогава у мен се е запалила
искрата на творчеството.
...Книгите не падаха от ръцете ми. Откриех ли някой
автор, който ми харесваше, се влюбвах в неговите произ-
ведения и го четях, докато открия някой друг. В тези все
още ученически години – 16, 17, 18-годишна, дълго бях под
влиянието на Лев Толстой, Джек Лондон, Йордан Йовков и
много, много други писатели. Тогава пишех повече разкази.
Единствената ми мечта беше да бъда близо до книгите и да
прочета едва ли не всичко! Едно утопично желание, естест-
вено! Така избрах да уча библиотечни науки в единствения
по рода си тогава Библиотекарски институт – гр. София. От-
тогава досега написах и издадох пет книги. Пиша стихове,
разкази и приказки. Издала съм стихосбирките: „В дома на
времето и вятъра“ – 1994 г. – с мои илюстрации, „Мелодия
за полет“ – 1999, „Душа на птица“ – 2003 г., „Стрели на свет-
лината“ – 2014 г. и една детска книга „Незабравки” – раз-
казчета за малки деца с мои рисунки и художествено оф-
ормление – 2017 г. Публикувам свои творби в национални и
регионални вестници, литературни алманаси, сборници и в
ХуЛите с псевдоним Virginia.
Член съм и на Сдружението на писателите – гр. Варна.
По призвание съм автор на стихове, разкази и приказ-
ки, а по професия съм библиотекар в Детски и среднош-
колски отдел на РБ „Пенчо Славейков“ – гр. Варна. Мисията
ми е да се занимавам с развитие на детското четене и да
разпалвам любов към книгите.
Интересувам се от всички области на знанието. Обичам
да пиша за силата на човешкия дух и за любовта.
В момента създавам един сборник с разкази и лирична
проза.
Моите герои са хора, които търсят щастие в този полу-
дял и корумпиран консуматорски свят, в една действител-
ност на бясна надпревара за богатство и пари!

34
 ГНЕЗДОТО
Днешният ден трябваше да бъде много специален.
Въздухът раздвижи листата на брезата, която наднича-
ше през прозореца в хола на старата селска къща. Елена се-
деше като скъпоценно бижу в едно от креслата и мечтаеше.
Дойдоха тук с Виолин, за да се спасят за няколко дни от гро-
хота на цивилизацията. Заключиха телефоните и лаптопите
в колата и решиха да пазят информационна хигиена поне за
няколко дни.
— Елена! Хайде, нека тръгваме вече... – извика Виолин.
Взеха си рибарските такъми и тръгнаха към прехвале-
ната река с огромни надежди за улов и рибарски подви-
зи. Бяха съвсем еднакви в своите желания. Връстници – на
двайсет! Вървяха пеш към реката сред светлината на изгре-
ва. Пурпурни облаци бяха запалили хоризонта.
Като вълшебно питие всичко наоколо ги омагьосваше.
От всяка трева, дърво и лист струеше аромат, който те не
познаваха. Искаха да се слеят с природното битие, да докос-
нат бликащите във въздуха земни сокове...

***
Изведнъж на Елена ѝ се привидя нещо на пътеката и се
разпищя.
— Спокойно – каза Виолин, – тук няма никакви опас-
ности. Това със сигурност не е звяр. Иначе досега да беше
се скрил в храстите. Елена, зверовете бродят из гората, не се
разхождат край реката.
Той се приведе към тревата, прокара ръка по предпо-
лагаемото от нея чудовище и се разсмя звънко.
— Твоят звяр, Eли, е просто едно птиче гнездо – и от-
прави поглед към клоните на близкото дърво, – вятърът
тази нощ го е съборил.
Стояха по средата на пътеката и се взираха в гнездото
като в нещо невиждано. Чуваше се само дъхът им, който на
малки тласъци излизаше от устните им. Животворните слън-

35
чеви лъчи милваха гнездото и създаваха впечатление, че то
тръпне и диша като живо същество. Бяха се надвесили над
сънищата на този разрушен птичи дом, изграден от чистата
енергия на инстинктите. С нежния си полет птиците бяха ле-
пили сламка по сламка, бяха го превърнали в средоточие на
живия живот, в корона от песни и щастие. Сега той лежеше
върху своите угаснали сънища и молеше пощада. Този птичи
дом излъчваше силата, която беше довела птиците до това
място от огромния свят. Независимо, че изминаваха хиляди
километри, те винаги знаеха и помнеха къде да се върнат.
Елена и Виолин бяха обладани от необяснима печал.
Представяха си как доскоро в него са писукали гладни пухка-
ви птиченца с жълти човчици. Чуваха биенето на сърчицата
им – до пръсване. Сърчица на птиченца, примрели от страх.
Представяха си как вечерта слънцето е угаснало, как е засви-
рил свирепият вятър и ги е отнесъл в една посока, а щастливи-
ят им дом в друга. Паднали са на черния път и тогава е минала
някоя лакома котка и ги е погълнала заедно с мрака. Останал е
само техният писък в тишината. Мислеха за неведомите пъти-
ща, които бяха довели птиците през океани и морета до пти-
чия им дом в това забравено и от Бога село. Неуморни, те от-
ново щяха да свият гнездо и отново да се свържат с мощната
космическа енергия, която щеше да продължи да ги води по
вечните небесни пътища. Внезапно прозряха колко са сил-
ни животът и движението. За тях слънцето изгряваше оттук.
Почувстваха фината копринена нишка, която ги свързваше с
гигантската космическа енергия, олицетворение на светлината
и на смисъла на тяхното съществуване.

***
През Виолин и Елена само за един миг беше преминало
цялото земно битие. Чуваха се песните на горските птици.
Цъфналите огнени храсти пулсираха. Лек ветрец сресваше
косите на плачещите върби. Реката се вълнуваше на своя
си воден език. Буйни сребърни дантели от пяна препуска-
ха по течението. Седефеният бряг беше облян от сребърна
светлина. Навред струеше тайнство и спокойствие. Виолин
и Елена бяха се слели с аромата на билки. Пътят на реката
беше сигурен, но техният път можеше само да се гадае по

36
нравоучителния пътеводител на съдбата, защото любовта е
само един мираж. Те още не знаеха това. Те не знаеха също,
че разумът и сърцето винаги са на противоположни мне-
ния, особено когато става въпрос за най-съдбоносните ре-
шения. Тогава разумът винаги сочи верния път, но сърцата
винаги отвеждат там, където поискат.
Те вървяха, хванати за ръце, сплели трептящи пръсти и
обзети от вечните човешки желания. Съзерцаваха буйния
бяг на реката под пъстрото пролетно небе. Представяха си
как в синьото подводно царство плуват вълшебни риби и
как русалки нощем осветяват брега с русите си къдрици. Ру-
салките са с дъх на разцъфнали люляци, лавандула и мента.
В полунощ те лягат в заспалите треви на брега и се любят с
мрака...
...Виолин и Елена продължиха да вървят край реката,
край извора на любовта. Бяха изящни и съвършени. Не се
страхуваха от Вечността. Те не знаеха още, че любовта и
красотата са безтелесни. Следваха времето! Следваха съд-
бата си! Следваха любовта си, обречени на обречени на
всички лилави любовни видения!

37
 СНЕЖНА НИМФА
Тик-так, тик-так, тик-так... Старият стенен часовник отбро-
яваше оставащите минути до Рождество Христово. Маргарита
седеше в своето кресло и цялата трепереше. Ето още една са-
мотна Коледа. Градът сияеше в разноцветни коледни светли-
ни. От нейния прозорец се виждаше градският площад, който
живееше своя коледен живот. Бяха се събрали около стотина
души, за да празнуват. Елхата светеше някак тъжно. Имаше ня-
колко шатри, стрелбища, капанче, където приготвяха греяно
вино. Между тълпата се разхождаше и един уморен дядо Ко-
леда с една малко престаряла и угрижена Снежанка и няколко
джуджета. От високоговорителите на общината звучаха ко-
ледни песни. На фона на безработицата и мизерията в градеца
всичко изглеждаше малко неприлично и предизвикваше тъга.
Сърцето на Маргарита препускаше в гърдите ѝ.
Стана, погледна надолу към пълния площад. Зърна об-
раза си в огледалото. Беше разпуснала дългите си руси коси.
Всеки би се впечатлил от техния блясък. Никак не изглежда-
ше зле за жена на тридесет и осем. Работеше вече над десет
години в този град. Беше учителка по физика в Гимназията.
Не беше се омъжвала. Имаше си женен любовник. Класиче-
ска драма! Стараеше се да гледа философски на ситуация-
та. Доброволно беше влязла в капана на своето двойствено
съществуване да обича всеотдайно и да очаква невъзмож-
ното. Щастлива, но и страдаща! Това си беше нещо като бо-
ледуване, след което човек очаква в тялото му да се разлеят
живителните сокове на здравето и щастието.
От известно време искаше да промени живота си. Стана
и за пореден път си приготви куфара и всичко необходимо,
за да отпътува този път завинаги. Имаше няколко дебитни
карти със суми, достатъчни да започне живота си отново в
някой друг град.
Само за час беше готова. Седна отново в своето кресло
и потъна в лабиринта на собствените си мисли...
...Любовта е всепоглъщаща страст, всички, които ми-

38
слят, че това не е така, попадат в нейния капан. Тя не е на-
питка, от която можеш да отпиеш само за да я опиташ. Само
една-единствена глътка може да те омагьоса, да подлуди
сетивата ти, да порази сърцето ти, а на сърцето не може да
се заповядва. Само отпийте от вълшебния еликсир и тя ще
се настани във вас, ще ви отнесе в своите селения, ще нане-
се върху вас своите невидими поражения.
Този, който е поразен от нея, се обрича на мъчително
щастие, на едно шеметно съществуване между радостта и
болката, защото любовта е болка. Копнежът по нея е съ-
проводен в повечето случаи с нещастия и по-добре да се
говори за нея като за предпочитание и вкус към непости-
жимото щастие. Човек лети, опиянява се и се надява, докато
един ден прозре, че непостижимото щастие си остава непо-
стижимо. Но докато човек е в нейната власт, не осъзнава
тази измама, дори това мъчение безкрайно му харесва и
изпитва наслада точно от това, което го изяжда и му причи-
нява нечовешка болка. Той обърква понятието си за щастие
с някаква утопична идея за свобода, достойнство, величие,
морал, в зависимост от душевното си устройство, в зависи-
мост от възпитанието си, от нравите на средата си. Шемет-
ните чувства го поглъщат в своя огнен въртоп...
Докато размишляваше, тя заспа...

***
Сутринта се събуди от неочакван звън на входната врата...
Беше Той, Христомир.
— Скъпа Миме, Честито Рождество Христово!
— Все пак си спомни и за мен! Заповядай! – тя едвам
сдържаше гнева и сълзите си.
— Скъпа, толкова ми липсваше!
— Влизай. Съвсем си измръзнал...
— Утринта е ледена... Ще полудея, ако продължаваме
така...
Маргарита беше чувала хиляди пъти това изречение, но
този път не се впечатли. Христомир носеше огромен пакет
метър на метър. Целуна я плахо. После разопакова пакета.
Беше картина...

39
 — Скъпа, ето виж... Нямах търпение да ти я покажа...
Тази нощ я довърших.
Той сложи картината до прозореца, откъдето се виж-
даше най-добре.
— Казва се „Снежна Нимфа“.
Маргарита се развълнува. Сърцето ѝ отново запрепус-
ка в гърдите ѝ, но този път от щастие. Той беше сътворил
това съвършенство единствено и само за нея!
— Хрис, та тя е просто прекрасна! Ти си гений...
— Скъпа, цяла нощ не спах. Исках да я довърша със
същото чувство, с което я бях започнал...
Осветлението в ателието ми е прекрасно в момента –
като ден е. Знаеш ли как се роди? Преди няколко дни заваля
дългоочакваният сняг. Затрупа целия двор, боровете, бал-
кона, целият град, освети ателието ми. Почувствах се като
някакъв вълшебник. В гърдите ми се бяха разпалили сти-
хии от чувства, които освободиха дивака в мен. Онзи дивак,
който рисува без задръжки. Той нарисува този шедьовър...
Вдъхновението му било бясно, зовяло образа ѝ върху
платното. Той само нанасял нужните цветове не мислел, не
можел да се противопостави...
— Хем бях аз, хем не бях, а ако бях аз то със сигурност
не бях сам. Питах се нима това съм аз? Нима съм същото
петдесетгодишно копеле?
Чувствал се много млад и много свеж като снеговете,
затрупали пространството. Бил обладан от страст. Чувствал
се силен, а болката в слънчевия сплит била сладка и вдъх-
новяваща. Нимфата, която създавал върху платното, в един
момент оживяла и започнала да въздиша по него и разпа-
лила още повече въображението му...
Мислел, че в тази Вселена, пълна с толкова много скръб
и страдание, има една Снежна Нимфа, която е посяла в сър-
цето му семето на болката, хармонията и светлината. Снеж-
ните преспи разливали в ателието му бялата си светлина и
носели полъха на любовта и вдъхновението. В това снежно
царство посрещнал Рождество – възроден и величествен
като Цезар.
— Скъпа! Любов моя! Чувах как ти ме искаш, как стра-

40
даш, как ме зовеш в снежната нощ. Казваше ми, че аз съм
твоят покровител. Гледаше ме с искрящи очи и минаваше
през тялото ми като електричество. И всичко беше като на-
яве, но не съвсем. Може би е било сън... Не знам!
— Хрис, скъпи само трябва да знаеш, че...
— Не казвай нищо, мила! Замълчи! Ти си моята Снеж-
на Нимфа! Ти си питието, което ме омагьосва и ме кара да
се чувствам единствен, неповторим и желан. Очите ти про-
низват сърцето ми, а дъхът ти ме изгаря... и ухаеш толкова
хубаво, ухаеш на любов...

***
Дълго... дълго... мълчаха. Все едно някой им беше от-
рязал езиците. Снежната Нимфа ги гледаше от платното –
едно нежно и мъдро момиче. Отвън дърветата надничаха
със заскрежените си сетива, а зимното слънце бавно се
раждаше. Маргарита гледаше картината с нежна покорност.
Чувстваше, че не може да спре да обича своя Художник, за-
ради вълшебството, което беше създал и от което онемяха.
До канапето стоеше куфарът, който приготви, за да отпъту-
ва, както беше планирала „Този път завинаги!“...

41
 ЛУННИ КОНЕ
Евангелина искаше да напусне тази мрачна есенна гра-
дина. Искаше дори никога да не беше идвала тук. Искаше
да забрави чимширите и бръшляна, зад които чувстваше,
че зее пещерата на съдбата. Пещерата, която я поглъщаше.
Танцуваха гарвани само по клоните на тополите. Танцу-
ваха и сенки на тела, зад които надзъртаха вампири и струе-
ше светилно вещество, разпръскващо искри срещу вулгар-
ната непрозрачност на мрака.
Пещерата на съдбата беше утроба, извадена и обърната
наопаки. Тя беше в тази пещера и сенките, които виждаше,
бяха нейната и сянката на Нощният ездач. Съзерцаваше ги и
се самоомагьосваше. Те бяха иконите на нейното спасение...
Наблюдаваше дърветата... дънерите им, прогизнали от
слузта на охлювите. Катеричките се вмъкваха във своите
хралупи. Кълвачи бродираха с клюнове...
Тя куцукаше сред този пейзаж като един Дон Кихот в
женски вариант, но уви, нямаше нито шпага, нито блестящи
доспехи. Вървеше между елите на алеята. Вървеше към ни-
щото и беше сама. Страшно сама. По-сама от самотна птица.
След светлината, която Нощният ездач разпръсна край
нея, при последната им среща тя попадна в тази пещера, от
която излизане нямаше. Тъмнина! Непрогледен мрак. Нощ
ли беше вече? Всичко вещаеше ледено бъдеще, черни не-
беса и нощ. Самата тя се превръщаше в пространство и ни-
къде и в нищото съществуваше.
На кого беше нужно да се подлага на такива нечовешки
мъчения? Искаше да направи нещо срещу това изтезание –
неумолимо и безпощадно като смъртта.
Трябваше да изтърпи и това. Повтаряше си стиха от
библията: „Търпете скръбта през нощта, защото сутринта
ще срещнете радостта.“
Една от най-магичните страни на човешкото съществу-
ване е тази, че скръбта облекчава болката и отваря отново
вратите към щастието. Тя се натъжи. Душата ѝ плачеше. Да

42
можеше и тя да заплаче истински... Плачът щеше да обле-
кчи болката и щеше да намали напрежението, което владе-
еше цялото ѝ същество.
Тя се срамуваше от положението, в което се намира-
ше. Беше зависима от благоволението на един мъж, а си
въобразяваше, че е свободна. Той присъстваше навсякъде,
яздеше обезумял коня на една мечта, препускаше след една
химера, а тя само следваше невидимия вятър на съдбата.
Внезапно излетяха писъци от тъмнината и се понесоха
към нощното небе.

***

Нощният ездач препускаше през полето сред аромата

на треви и билки. Летеше, обяздил своя лунен кон, и водеше
още един обязден за нея. Искаше този път да я отведе зави-
наги. Мислеше единствено и само за нея. Мракът го обгръ-
щаше, а от планината плавно слизаше нощта.
Нито една нощ не беше започвала с по-благородни
обещания и с по-нежни трепети. Никоя нощ не бе потъвала
сама в своя мрак с такава отдаденост. Нощният ездач ле-
теше край тежките дъбови очертания. Облечен в тежките
си брони и обут в здрач. Той беше забравил, че това лудо
препускане може да струва нечий живот.
Небето беше като звезден океан и преливаше над нощ-
ния път.
Всичко съществуващо се заля от океана на мрака. Над
есенната градина остана само тъмното небе със звездите.
С последен песенен акорд щурчетата стенеха. Вълните на
вятъра носеха незнайно откъде звън на тъжна китара.

***

Сърцето на Евангелина щеше да се взриви от радост и от

болка едновременно. Мислите ѝ се устремиха по струните на
мрака. Във вените ѝ плъзнаха мълнии, а сърцето ѝ се запали.
Ето най-после двете нежни души щяха да се срещнат сред ди-
вата сладост на тази нощ. Те се зовяха в пространството. Бяха

43
хипнотизирани от тропота на лунните коне. Среща на кръс-
топътя, така дългоочаквана и желана. Той щеше всеки миг да
пристигне и да засвети на лунния си кон. Водеше със себе си
и още един обязден кон за нея. Кой щеше да се осмели да ги
спре? Кой? Щяха да полетят заедно с лунните коне над мрач-
ната земя. Щяха да мълчат да летят и да светят...
Евангелина приседна на една пейка в градината, заслу-
ша се, загледа се в себе си и се усмихна. Тя знаеше, че той
идва за нея. Сладката усмивка озари лицето ѝ отново и от-
ново. Луната правеше мрака да изглежда кадифен и нежен.
Внезапно отново излетяха писъци и се завихриха в
нощното небе...

***

Рано сутринта метачите от „Чистотата“ видяха това, кое-

то щяха да помнят цял живот. На пейката, напълно непод-
вижна, седеше една старица с отворени очи и зяпнала уста.
В нейното застинало изражение имаше нещо, което напом-
няше, че дълго е очаквала някой да се появи и така не го е
дочакала. Това забелязаха всички, които се скупчиха около
бездиханната жена. Пристигнаха полицаите, медицинските
сестри и съдебният лекар. Един от полицаите се наведе и
протегна ръка към плоско шишенце, като от някакъв сироп.
Утринното слънце се отразяваше в останалата на дъното
синкаво-кристална течност. Докато поставяше шишенцето
в плика, полицаят усети дъх на горчиви бадеми.

44
 Виктория
Тодорова
Аз съм Виктория! Усмихната, четяща и щастлива! Роде-
на съм в Шумен преди повече време, отколкото ми се иска
да си призная! Сестра ми ме заведе в Детски отдел на шу-
менската библиотека като много малка и ме запозна с това
вълшебно място! Пазя спомени за часове четене, ровене, в
търсене на нови съкровища. Веднъж изгубих читателската
си карта и много плаках, защото бях решила, че няма да ме
пуснат повече. Издадоха ми нова. И пак ме пускаха и четях.
Бях ужасно щастлива, когато порастнах (11) и се записах в
отдела за възрастни! Шумен ме срещна и с прекрасни учи-
тели, които насърчаваха моите творчески опити – поезия,
проза, че и на френски дори! После отидох да живея във
Варна – започнах да пиша курсови работи, дипломна ра-
бота, магистърска теза, а после инвестиционни проекти, и
писането на стихове остана в друг свят. Животът ми ме довя
в Русе случайно. Както знаем обаче, нищо всъщност не е
случайно – тук е моят дом, където отново потекоха реките
на моето вдъхновение. Работя като Мениджър бизнес раз-
витие и освен това много обичам да съм край деца. Двете
нямат нищо общо – все едно имам две самоличности – биз-
нес и доброволец в библиотеката, чета на деца, и рисуваме,
и оцветяваме.
Приказките за Мецанка Малинка се появиха на шега,
като част от игра у дома, за моят личен извор на вдъхно-

45
вение, дъщеря ми Ирина. Тя, Ирина, е и моят двигател да
пиша, защото нейното „Малинка има да ти казва нещо“ е
намек за следващо приключение. Писането, четенето, ри-
суването и игри с деца много ме радват и съм сигурна, че
децата го усещат!
Мои приказки за деца, Мечешки истории, (както и
Фейски истории – приказки не за деца) може да намерите в
моя блог https://malinkafriends.blogspot.com/!
Можете да ме последвате във Фейсбук, страницата Ме-
цанка Малинка, на която споделям приказки, игри, занима-
ния, конкурси!
А ако искате да обсъждаме книги, заповядайте в група-
та във Фейсбук Всеки ден четем!

46
 ПЪРВО ПРИКЛЮЧЕНИЕ У ДОМА
Нощ е! Ирина се завъртя в леглото и аз паднах! Не мога
да се кача отново – високо е това легло. Но на пода не е
удобно – не е меко, няма цветни завивки и освен това не
искам да спя на пода. В стаята блести и сменя цветовете си
пчеличка със синя корона – намигна ми и като смени цве-
та на крилцето си от жълто на зелено, посочи детската ко-
шарка, в която лежи куклата Мими. Изправих се на пръсти
и надникнах през завеските – Мими спи. Прекатурих се тихо
в кошарката.
„Да се гушнем?“ – казах на Мими, докато я бутах навътре.
Наместих се – тук е уютно, топло и освен Мими има-
ше още една кукла. Май сънуваха хубави сънища, защото се
усмихваха. Нощната лампа-пчеличка намигна и коронката
ѝ зарисува вълшебни картинки по кошарката. Прозях се и
заспах моментално!
Сутринта чух Иринка разтревожена да пита мама:
„Виждала ли си Малинка? Снощи заспах с нея, но сега
я няма...“
Мама каза: „Ще я потърсим довечера“ – и подаде якето
на Иринка – в часа за тръгване на градина сутрин няма вре-
ме да се търсят изгубени играчки.

47
 МАЛИНКА В КНИЖАРНИЦАТА
Олеле, място не мога да си намеря от радост! Днес ще
ходим в книжарницата! Нямам никаква идея какво е кни-
жарница, но Иринка беше толкова щастлива, като ми го
каза, че съм сигурна, че ще е страхотно и с малини!

...

Най-накрая тръгнахме. Ирина е с хубава рокля, мама – с

любимия си шал, аз пътувам в чанта – малинова – чантата на
кучето Вики. Вики беше така любезна да седне в кошарката
при куклите и да ми даде чантата си, за да мога да надничам,
докато се разхождаме. Обичам да надничам – има толкова
интересни неща за виждане –облаци, хора, понякога загу-
бени балони!
Пристигнахме в книжарницата! Няма малини!
Но знаеш ли какво има? Има книги, много книги! Ирин-
ка си взе един стол и седна да разглежда. Мама също раз-
глеждаше, татко разглеждаше – гледаха щастливи, сякаш с
всяка нова книга отключваха нова усмивка.
Аз бях до Иринка – книгите, които тя разглеждаше, до
една бяха шарени, малинови и лъскави. От картинките над-
ничаха мечета, зайчета и рошави момиченца, за да разка-
жат своята история.
Буквите дори бяха цветни, тумбести и красиви или тън-
ки, стройни и строги. Ирина ми прошепна, че някои от тези
книги вече ги има у дома и знае за какво се разказва в тях,
но има толкова, които няма и които иска да разгледа, да пи-
пне, да помирише, и в крайна сметка да разбере каква ис-
тория се крие в тях. Също ми прошепна, че в някои книжки
има много сложни думи – колкото повече картинки, толко-
ва по-лесни думи; колкото по-малко картинки и по-строги
букви – толкова по-сложни и интересни думи. Показа ми
една книжка с малко картинки, даже не бяха цветни – бук-
ви, букви, букви и тук-таме някоя малка картинка. Книжка

48
за мече, но плюшено, не плетено като мен! Иринка каза, че в
тази книжка историите били много кратки, смешни и поучи-
телни. Веднага попитах какво означава „поучителни“. Иринка
ме погледна сериозно и каза: „Такива, от които да се научим
на нещо – да сме добри, на нова игра или да си мием зъбите“.
В крайна сметка избрахме книга за библиотеката и още
една за някакво дървено момче, което щяло да стане истин-
ско момче, ако слуша. Мама обеща още днес да ги прочетем!
Нямам търпение пак да дойдем в книжарницата!

49
 МАЛИНКА В БИБЛИОТЕКАТА
След като Иринка ми показа книжарницата, и въпреки
откритието, че там няма малини, все пак книжарницата е
вълшебно място. Там ухае различно от всяко друго място.
Мама казва, че ухае на непрочетени книги, въпреки че съм
я чувала да казва на тате: „Виж тази книга, толкова обичам
тази история…” – може би ухае на непрочетени и обични
прочетени истории.
В книжарницата времето спира – приключения, далеч-
ни земи, нови приятели...
Но един ден Иринка каза, че отиваме в библиотеката.
Чувала съм за библиотеката от една книга и знам, че там
има книги.
Иринка ми подшушна, че от библиотеката книгите не се
купуват, а се вземат на заем за няколко дни. Книжката, която
заемем от библиотеката, трябва да се пази много, за да мо-
гат и други деца да я четат.
„Че защо да се пази?” – попитах Иринка. Тя наведе глава
и измънка нещо. „Да питам ли мама“ – услужливо попитах.
Иринка се изчерви и каза, че веднъж е драснала дебела
черта на корицата на книга от библиотеката. Мама много се
ядосала, казала в библиотеката, нямало глоба, ами подари-
ли чисто нова книга като извинение за чертата. Освен това
имало и страшно, и страховито наказание – цяла седмица без
приказки! Цяла седмица, представяте ли си? Ами това са си
цели... ами там всички дни от седмицата, а те не са малко!!!
И то без приказка! Една седмица – звучи като цяла вечност!
Тъй де, наказанието било изтърпяно и сега винаги има
приказки за лека нощ, понякога три. Има приказки и през
деня, а вчера четохме и преди обяд!
Така, влизам в моята жълта чанта за пътуване в троти-
нетка, Иринка слага любимия си жълт шал и поемаме към
библиотеката.
Ура, видях изгубен балон – еднорог!
Стигаме в библиотеката. Влизаме.

50
 Онемявам!
Тук има НАИСТИНА много книги! МНОГО!
Поглеждам насам – книги, подредени по цвят, височи-
на и дебелина, красиви и миришат на... миришат като непо-
знати истории, които нямам търпение да узная! Ех, защо не
мога да чета! Ааа, няма нищо, нали мама може!
Поглеждам натам! Още книги!
Но знаете ли какво още има тук.
В библиотеката има играчки! Има масички! Има моли-
ви! Има столчета, малки масички…
Тук е по-хубаво дори от градината! По-хубаво е и от
офиса на мама!
Тук е чудесно!
Мога да живея тук.
Мама отиде при усмихната мила дама и я заговори. Да-
мата извади един плюшен грозник и даде две книжки на
мама. С Иринка седнахме удобно, а мама започна да чете.
Харесва ми, когато мама чете. Обичам и тате да чете, но ис-
торията за този грозник с големи зъби е страшно смешна!
Много ми хареса.
Четохме безброй приказки, накрая за у дома избрахме
книжки за мече. Записват книгите ни в специален списък
на Иринка и знаем точно кога да ги върнем. Има правила в
библиотеката и аз вече ги знам!
Мама затвори голямата врата на библиотеката. По-
глеждам тъжно и усещам как библиотеката вече ми липсва.
Иринка ме прегръща, преди да ме настани в моята жълта
чанта за Малинка: „Ще дойдем пак и аз много обичам биб-
лиотеката”.
„Ще ме вземеш, нали?”
„Иска ли питане?” – смее се русокосата ми приятелка.
„Е, сигурно искам да питам, щом те питам” – тросвам се
аз и си скривам носа в чантата. Ирина ме намества и шепне:
„Иска ли питане” значи, че задължително ще стане”.
„Можеше просто това да кажеш... не знам всички слож-
ни думи!”
„А знаеш ли, че „снахичка” не значело сръчна и работ-
лива, ами да се ожени за сина му...“ Кимам важно, макар

51
нищо да не разбрах. Ирина знае много нови думи. Сигурно
ги научи сега в библиотеката… Ако идвам винаги с нея, и аз
ще ги науча.
Ураааа, още един балон в небето!

52
 Галя
Вълева
Галя – това е името ми. Едно от малкото, което е и гла-
гол. Слънчева съм, раздаваща се. Обикновено съм мила и
лъчезарна, но нещата мигом се променят, ако умишлено
ме засегнат. Обичам да пътувам, да опознавам нови за мен
места, да се срещам с различни хора. Това ме зарежда и
обогатява. Автор съм на стихосбирката „Четири цвята лю-
бов“, която е един вид лирическа изповед. Чрез нея искам
да се представя на читателите. Да ги допусна в моя свят,
да погледнат през моите очи и ако им хареса гледката, да
останат. Плановете ми са до края на годината да излезе и
дебютният ми роман със заглавие „Резервен ключ към щас-
тието“. Това ще бъде първата книга от трилогия и искрено
се надявам да предизвика интерес. Всъщност 2021 година
предстои да бъде за мен доста динамична. През март месец
очаквам да излезе втората ми книга – „Хиляди въпросител-
ни“. Тя акцентира върху избора, който ни се налага да пра-
вим в живота във важен за нас момент. Въпросите, които
си задаваме и които често остават без отговор… Решенията,
които взимаме и които определят пътя, по който поема-
ме… Описала съм в нея истории на обикновени хора, които,
впримчени в хватката на съмненията, се опитват да отгово-
рят на простички въпроси и да открият правилния път. Ще
успеят ли? Зависи от тях.
Коя съм аз? Ще се опитам да дам отговор на този въ-
прос с едно мое стихотворение.

53
 КОЯ СЪМ АЗ

Коя съм аз?! Една съм аз от вас!

Със същите болки, тревоги, неволи…
Понякога се смея щастливо на глас…
Друг път сърцето се отчаяно моли.

В мечтите съм смела. Със тях аз летя.

Заслушана в градските звуци, немея…
В звездите се вглеждам. Молитви шептя…
За малки, човешки неща аз копнея.

Такава съм! Точно като вас!

Щастието свое в шепи побирам.
Тръпна в очакване, притихвам в захлас
и утеха във изгрева златен намирам.

Вярвам в това, че човек идва с мисия на този свят. Дъл-

го се лутах в търсене каква е моята. Сега знам, че мисията в
живота ми е чрез думите, чрез стиховете, чрез творчество-
то си да докосна сърца, да предизвикам усмивка, да оставя
следа след себе си.
 

54
 ПЪТ КЪМ ДОМА
Отвори очи и се огледа. Дишаше учестено, сякаш бе
пробягал на спринт триста метра. Почувства сухота в устата
си и добре познатия метален вкус. Мократа му тениска бе
залепнала по гърба и усети студ, щом се надигна, за да седне
в леглото. Втресе го. Изправи се, светна лампата и въздъхна
облекчено, щом погледна часовника. Минаваше пет и няма-
ше нужда отново да ляга. Кошмарът го преследваше от мно-
го години, но откакто майка му почина, появата му зачести.
Имаше нощи, в които започваше още щом затвореше очи,
а понякога се бавеше и тъкмо когато си мислеше, че му се
е разминало, се появяваше изневиделица и го сграбчваше
в желязната си хватка. Да, почти не спеше, мислеше насън.
Отиде в кухнята и изпи на екс чаша вода. Почувства се зна-
чително по-добре и включи кафе машината. Пусна телевизора,
за да прогони потискащата тишина. Усещаше, че е на прага на
силите си и че трябва да потърси помощ от специалист. Не зна-
еше дали има лекарство против кошмари, но реши, че трябва
поне да опита. Запали цигара и отпи от горещото кафе.

***

Пристигна по-рано пред кабинета на доктор Младенова.

Лилия – колежка и близка приятелка, му я беше препоръча-
ла. Беше споделил с нея за кошмарните си сънища и тя беше
одобрила решението му да посети психотерапевт. Докато
чакаше, удобно разположен на кожения диван в чакалнята,
Жоро усети как дланите му се изпотяват и сякаш буца засяда
в гърлото му. Вратата на кабинета се отвори и на прага се по-
яви млада жена. Горе-долу негова възраст – около двадесет
и седем – тридесет годишна. Впечатление му направи късо
подстриганата ѝ, почти черна коса. Помисли си, че рядко е
срещал жени с толкова къса коса, но на нея ѝ отиваше.
— Господин Попов? – обърна се към него и след като
той кимна, тя го покани да влезе. Разочарова се, че е толко-

55
ва млада. Тръгна колебливо към вратата и съвсем малко му
оставаше да се откаже, но не го направи.
„Винаги мога да си тръгна“ – помисли си той и седна на
дивана, подобен на онзи в чакалнята.
— С какво мога да помогна? – попита го и се настани
във фотьойла срещу него.
— Имам кошмари… – започна той и спря. Вече беше
сигурен, че идеята да дойде тук е грешка. Стаята дори
не приличаше на лекарски кабинет. Персийският килим, за-
весите, стигащи до пода, кожената мебел, препълнените ла-
вици с книги – всичко това го караше да се чувства като на
гости, а той не обичаше да ходи на гости.
— Всяка вечер ли се появяват или през определен ин-
тервал от време? - Тя беше поставила в скута си бележник и
записваше нещо. Интересно му беше какво.
— Всяка вечер, но в различно време – не искаше да
отговаря, но го правеше.
— Разкажи ми един твой кошмар – гледаше го. Забеля-
за, че очите ѝ са тъмни, почти черни, с извити дълги мигли.
— Той е само един… Сънувам една жена. Възрастна, об-
лечена в черно… – видя, че отново си записва, и спря.
— Нещо казва ли, прави ли? – Очите ѝ го запленяваха.
Живи като горещи въглени.
— Не. Стои и ме гледа осъдително, а от погледа ѝ ме
боли.
— Познаваш ли я? – въпросът ѝ го изненада, както и
фактът, че му говореше на „ти“, но това му харесваше.
— Преди години… десетина, за да съм точен, я видях
веднъж… Не, два пъти – преглътна буцата, която отново
беше заседнала в гърлото му.
— Разкажи ми – каза тя и като остави бележника си на
малката масичка до себе си, се облегна назад. Видя интерес
в очите ѝ и това го подтикна да започне разказа си.
— Бил съм малък, едва тригодишен, когато баща ми
е починал. Намерили са го мъртъв до жп линия. Не си го
спомням. Бих казал, че майка ми, лека ѝ пръст, е допринесла
за това, да се изтрият спомените ми за него.
— Защо мислиш така?
— Защото не поддържахме контакти със семейството

56
на баща ми. Разбирате… баба, дядо… по- късно разбрах, че
съм имал леля, братовчедки… С никой от тях не се виждах.
— А те искали ли са? – тя умело задаваше въпросите си.
— Не знам… По-точно не знаех… Имам един смътен
спомен от детската градина. Мъж и жена ме извикаха до
оградата, както си играехме на двора. С тях имаше две мо-
мичета, по-големи от мен. Подариха ми кола, а жената се
разплака и ми каза: „На леля фогата! Гошко, помни, че много
те обичам!“. После те си тръгнаха, а майка ми взе красивата
кола и аз повече не я видях… Тази жена трябва да е била
сестра на баща ми. Помня очите ѝ и сълзите в тях… – гласът
му се прекърши. Изведнъж го налегна тъга. Не знаеше при-
чината, но се почувства много изморен и попита: – Може ли
да спрем дотук засега?
Всяка седмица по три пъти посещаваше кабинета ѝ. Го-
вореше той, а тя ловко задаваше въпросите и успяваше да
извади наяве отдавна забравени спомени. Разказа ѝ как в
десети клас се е срещнал в училище с жената от съня си.
Баба му. Разбрала от познати къде учи и не издържала. До-
шла да го види. Спомни си, че беше шокиран от това. Имаше
си баща – майка му се беше омъжила повторно и съпругът ѝ
го беше осиновил. Бяха щастливо семейство. Обичаше мал-
ката си сестричка и никога не беше почувствал, че не е един
от тях. Ужасен бил, когато тази жена – баба му – му казала,
че след смъртта на баща му майка му е извадила съдебна
заповед, с която забранявала на роднините му да го търсят.
Естествено, че още щом се прибрал вкъщи, споделил това с
майка си и тя отрекла всичко. Казала му, че те са луди хора,
които ѝ докарали много проблеми, и тя прекратила отноше-
нията си с тях, но и те не направили опит да ги възстановят.
Бил едва шестнадесетгодишен и повярвал на всичко, което
тя казала, затова втория път, когато баба му дошла в учили-
ще, той я изгонил. Оттогава започнали кошмарите.
— Как се чувстваш? – попита го, когато завърши разка-
за си. Това беше деветата им среща и той отдавна се чувст-
ваше като у дома си на кожения диван в кабинета ѝ.
— Зле. По принцип съм уважителен и добър човек…
Поне така мисля… Затова не мога да си простя, че точно с

57
баба си се отнесох по този начин… – гласът му затихна и той
хвана главата с ръцете си.
— Точно в това е проблемът, Жоро! – рядко го назовава-
ше по име. Правеше го, когато искаше да прикове вниманието
му, и успяваше. Той вдигна глава и я погледна въпросително.
— Изпитваш вина – продължи тя, като задържа погледа
му. Гледаше го право в очите. – Чувстваш се виновен за това,
че си се отнесъл непочтително към баба си, чувстваш се из-
лъган от майка си, чудиш се дали трябва да потърсиш тези
хора, които са ти непознати, но пък и близки… Всичките тези
въпроси постоянно те измъчват и докато не си отговориш, не
би могъл да намериш покой и да продължиш напред.
— Не мисля, че си задавам такива въпроси… – някак не-
сигурно отвърна той.
Тя се усмихна. Скръсти ръце пред себе си и се облегна
назад.
— Добре, нека го кажем така. Представи си телефон.
Ровиш се из нета, влизаш в различни приложения, но като
видиш, че зацикля, обикновено триеш кешовете, нали? –
видя кимването му и продължи: – Същото е и с човешкия
мозък. Подсъзнателно нещо работи, изчерпва ни батерия-
та и докато не го видим и изтрием, в случая разрешим, то
постоянно ни човърка, кара ни да сме нащрек. Изчисти си
кешовете, Жоро, и ще постигнеш, ако не нирвана, то поне
спокойствие в съня.
Този ден той излезе от кабинета ѝ обнадежден. Да,
беше права. Наистина трябваше да застане лице в лице с
миналото си или поне трябваше да потърси корените на
баща си и да опознае близките си. Като се замислеше, той
никога не попита, не се опита да говори с възрастната жена
от съня си. Може би тя идваше, за да му каже нещо, за да го
избави от вината, която от много време носеше в себе си.
— Тази нощ – каза си той, – когато тя се появи, ще я
попитам. Ще протегна ръка към нея… Може би тя това оч-
аква… Може би, ако потъна в миналото, ще открия път към
настоящето и ще имам яснота за бъдещето…
Усмивка се появи на устните му и плаха надежда надни-
кна в очите му, докато крачеше уверено към дома.

58
 Гергана
Славова
Гергана Славова е родена през 1976 год. в София. По
професия е икономист и работи като преподавател и до-
цент д-р по икономика към Икономически университет –
Варна. В университета работи от 2000 г. до момента.
Още през ученическите си години тя трайно се увлича
от литература, философия и поезия. Първите си стихотворе-
ния публикува на 14-годишна възраст. Нейни поетични сти-
хове, цикли и есета са публикувани в редица вестници, спи-
сания, сборници и книги. Някой от тях са: в. „Добруджанска
трибуна”, в. „Нова добруджанска трибуна”, в. „Репортер 17”,
в. „Литература и общество”, списание „Знаци” (2015), лите-
ратурен алманах „Литературен Бриз” (2016), списание ”Меч-
та за книга” (бр. 1/2018), а също и в сборниците за поезия
– стихове от български учени: „Fresh поезия” (2017), „Стъпки
9” (2018 г.), „Стъпки 10” (2019 г.), Варненские мотивы (2018),
Варненска поезия Антология – XXI век – първа и втора част
(2018 и 2020 г.) и Алманах „Ключ към светлината“ (2020) от
международен фестивал на поезията в Пловдив.
В сферата на поезията има спечелени и няколко кон-
курса: един от тях е Национален конкурс за поезия „Въз-
кресения” – втора награда, през 2016 г. печели награда в
Националния конкурс „Вино и любов, любов и вино”, а през
2015 г. е отличена отново с втора награда в Националния
конкурс за есе „Срещу стената”. През 2017 г. печели трето
място на Националния конкурс за поезия, създаден от бъл-

59
гарски учени в София. През 2018 г. печели първо място за
поезия, посветена на Икономически университет – Варна,
по случай 100-годишнината от неговото създаване. Към на-
стоящия момент Гергана Славова има над 80 икономически
публикации, но до момента има самостоятелни само две
поетични книги – „Размисли на глас”, издадена през 2015 г.,
и „Кодът е безкрайност“, изд. „Български писател“, издадена
през 2020 г.

60
НА МАМА
Преплитат се нишките в стана
и шарена черга години тъкат.
Но чуждо е цветето нямо,
первазът е спомен за път.
Дали и ключът забравен,
за мен е оставен, дали?

Открехнат прозорец е мама –

в очите ѝ все вали…

61
 БАЛЕТНА СЦЕНА
От слънцето усмивката откраднах,
уших си риза от искрящите звезди.
В небесен прах попаднах,
но сърцето ми не пее, а мълчи.

Къде изчезнахте, дни топли и чудесни,

в шепи на дете загребани хиляди лъчи?
Чезнат дни, години, като в бездна…
Литват над света ята, а аз се мъча

и се мъча да стигна цветната дъга,

но се завъртам в пируета на балета
и няма спиране, и няма спиране,
не се копира, не се възпира танцът на света.

62
БРЯГ
Висок е този бряг разлистен,
не е за тъжни поети без стрехи,
а всеки ден вълните срещат го разчистен
и той съблича мокрите им дрехи.

Прегръщат го и пак си тръгват,

разпенени, щастливи, бързокрили,
че всяко връщане със зов изтръгват
надежда на него за любов открили.

А той ги чака с нетърпение,

в което крие своята възбуда,
едно безкрайно вдъхновение,
свело поглед пред живота с почуда.

63
 В ШЕПАТА НА ЖИВОТА
Всички сме разменни монети в шепата на живота.
Тежим колкото греховете си, не повече.
Но не металически, а ранено звучат сърцата –
птици, оплетени в ребуса на Земята.

А е тъй кратък полетът земен

и много различен светът отвисоко…
Всички сме само разменни монети.
Ще стигнем ли за билета в отвъдна посока?

64
ВИДЕНИЕ ЗА БЪДЕЩЕТО НА ПЛАНЕТАТА
...А в утрото магията се стича
по разтопените клавиши на уличните плочи.
Дъждът, научен да обича,
тактува по паветата, прескочил всички локви.

В тази феерия от тихи звуци

и мокри, сбъднати, съблечени надежди,
градът се ражда и проглежда,
разбрал – светът по капки нежност се процежда

и изтича бавно през капчуците.

Прецежда се, изгонил дните тъжни, лоши,
повярвал в хубавите звънки звуци
и разбрал, че бъдещето слънце носи
чрез децата на планетата.

65
 ДОКОСВАНЕ
…И когато Бог с твоите пръсти
Земята човешка прекръсти,
ще чуят навярно и глухите даже –
Животът е дар за хора човечни,
да се обичаме, не да сме грешни.

66
ПИСМО ДО БРАТ МИ
Не исках да ти пиша за дома,
но болката ми е голяма…
От една открехната врата
през процепа се вижда мама.
Излязла вън и свела е глава.
Изпрала днешните тревоги,
простряла болка, жал и суета,
а в ъгъла е татко и говори
със сетни силици в гласа,
и утрото е есенно и тежко…
Приижда сивата мъгла
и в двора мама бърза
да смете последните листа
от бодрост и от светлина.

67
 СЪКРОВЕНО
На мама

Подари ми криле и очи –

мамо, друго не искам…
Този свят след мен да тъжи,
когато листата разлиствам

и търся цветя в тревата,

и се оглеждам в капка роса,
когато свиря – вятър в косата
и ви галя с нежна ръка.

Защото с обич се меси погача

и с обич се създават и учат деца.
Мамо, не искам да бъда водача,
а само ромонът тих в гласа на дъжда.

68
 Дани
делНико
Дани дел Нико е псевдоним, с който подписвам произве-
денията си. Избрах различно име, за да се разгранича от еже-
дневното си „аз” и да дам простор на онази непозната част от
личността ми, която винаги е била скрита, подобно обратната
страна на луната, но е време да се изяви пред света.
Родена съм и живея в малко градче в Южна България,
в плодородните поля на Тракия, край спокойните води на
Марица и в прегръдките на немирния Южняк. Откърмена
съм с приказките на моята любима баба, които никъде до-
сега не съм срещала. Дали са били предание на народната
памет, или творение на нейната изстрадана мъдрост?
Родена съм в първия пролетен месец и затова в душата
ми винаги е пролет. Пролетта е детството на сезоните и в
мен още живее детето. Рождената ми дата е фатално число,
ето защо фаталността и фатализмът ме съпътстват в живота
и донякъде влияят на решенията ми.
Моята любознателност ме отведе до книгите, които не-
наситно поглъщах още от детството си и до желанието цял
живот да се уча и образовам. Имам няколко дипломи след
средното образование: Детска учителка, Българска филоло-
гия, следдипломна квалификация Английски език, специа-
лизация по Детско-юношеска психология. Завършила съм
и разнообразни курсове, сред които Алпинизъм, Брокер на
недвижими имоти, а сега приключвам участието си в Автор-
ски клас на Фондация Буквите.

69
 Пиша поезия от дете. Имам публикации в периодичния
печат и в няколко сборника и Алманаси. Първата ми изява
беше в Асамблея „Знаме на Мира”, когато бях на дванаде-
сет. В конкурсите, в които съм участвала, съм печелила поо-
щрителни награди. Сега пиша проза и предстои издаването
на романа ми „Игра без правила” – романтичен трилър, а
след него ще се съсредоточа на хумористичния ситком „Да
си отгледаш съпруг”, който паралелно пиша. Имам планове
и за сборник криминални разкази, първият от които е вече
написан.
Повече за мен може да прочетете във фейсбук профи-
ла ми Дани Дел Нико и страницата ми „Златни зрънца”.

70
***
Коя съм аз –
прашинка без значение…
Съпруга, майка, дъщеря,
приятелка, позната и колежка …
Мечтателка, вселена необятна,
душа ранима, но устойчива като скала
и устремена като морските вълни,
безбрежна като океана,
звезда, раздаваща лъчи
и още хиляди неща…
Такава разнолика съм.
И съм сърце – родено да обича,
а всяка рана, всяка нова рана
ме прави по-смирена, по-добра.
Обичам да мечтая, да измислям
вселени нови, с чудни светове
и да живея скрита в рая,
на своето небитие.
И съм луна –
отчасти ме познават,
защото най-прекрасната ми част
е скрита и не е за показ
на панаира – светска суета.
Обичам да пътувам, да откривам
все нови, непознати светове,
а после да намирам пристан
в дома на своето сърце…
Обичам да обичам, често страдам –
страданието ражда красота…
И съм красива – гледана отвътре,
защото просто съм една сълза…
Коя съм аз – отдавна го забравих
във царството на свойта самота…

71
 ИЗ „ДА СИ ОТГЛЕДАШ СЪПРУГ”

МЪЖЪТ МИ БОЯДЖИЯТА
Киро обича да помага и да прави услуги, но за жалост,
не всичко му идва отръки.
Веднъж, още като пресен младоженец, се беше заел
да боядисва банята на една комшийка. Бабата, вече на въз-
раст, спомена, че банята ѝ е за боядисване, а няма кой, пък
и парите от пенсията не стигали за майстор. Нашият, още
като чу, се изрепчи, че една баня е „нищо работа” и още на
другия ден, въоръжен с четка и боя, пристъпи безстрашно
в акция.
Блажната боя, която беше наситено морскосиньо, нещо
не му удурдиса на вкуса, та реши да я смеси с малко бяла.
Поразбърка сместа оттук-оттам и се затвори да се вихри,
необезпокоявано, в банята. Ние с баба Веса седнахме в кух-
нята да го изчакаме, хапвайки си сладко от кайсии. След по-
ловин час, запотен, рошав и насинен до ушите, моят Киро се
измъкна от бойното поле и ме задърпа:
— Ела, миличка, ела, да ти покажа банята – като нова е!
Отидох – и какво да видя – всички стени се синеят и бе-
леят, като лятно синьо небе с пухкави бели облачета. Киро
не хомогенизирал добре сместа, само я поразбъркал отго-
ре-отгоре и като взел да маже – не се спрял! Боядисал дори
пластмасовото казанче и коритото, закачено на стената!
Зяпнах от изумление, а баба Веса ококори очи и изви соп-
ранов глас, почти като в ария:
— Ти защо си боядисал казанчето синьо, бе!
— Ами аз – взе да мига Киро на парцали – не съм го
видял!
— И купанята си ми боядисал! – повиши още повече
тон комшийката и с бастунчето си откачи металното корито
от стената, само за да се смае, че отдолу стената не беше
боядисана. – Това тук защо не боядиса бе, Кирчо!? Тая дупка
защо си ми я оставил?!

72
 — Ама аз, то… пък и нали не се вижда – заоправдава
се Киро като виновен ученик и смело додаде, – ей сега ще
го мацна, че боята е на свършване… – размаха енергично
четка той и започна да поправя кусура. – Да не си мислиш,
че някой майстор по-хубаво ще боядиса – само парите ти
щеше да вземе!
После ме стисна за лакътя и ме задърпа да си ходим,
мърморейки, че каквато и услуга да направиш, все ще има
хора, дето едно „благодаря“ няма да ти кажат! Пък даже и
ще мармънисат, ама за без пари – толкова!

73
 ИЗ „ИГРА БЕЗ ПРАВИЛА”
Рони продължаваше да върви, вдишвайки дълбоко от
свежестта на нощния декемврийски въздух. Време беше
да си каже вълшебните думички, които винаги я спасяваха:
„Въпреки всичко и всички, Бог ме обича!“.
Именно вярата беше „нещото“, което винаги я избавя-
ше и ѝ даваше сили да продължи. Бе израснала в атеистич-
но семейство, но двете ѝ баби, чиито имена носеше – баба
Вера и баба Николина, винаги ѝ споменаваха за Спасителя,
когато им гостуваше. Тяхната простичка, но искрена вяра
някак неусетно се вплиташе в атеистичния мироглед, в кой-
то я възпитаваха вкъщи и в училище. Години по-късно, ко-
гато бабите ѝ вече не бяха между живите, тяхната кротка
и смирена мъдрост неведнъж ѝ бе помагала във време на
трудности и изпитания.
„Каквото Господ даде!“ – тези думи, които често чуваше
в детството си, наистина ѝ помагаха да приема с благодар-
ност и смирение всяка ситуация, в която попадаше.
„Господ си знае работата!“ – беше другата мисъл, която
я учеше на търпение и смирение. „Защото – както обича-
ше да ѝ обяснява баба Вера – нашият живот е като везмо,
гледано от обратната страна – преплетени конци, възли –
бъркотия и хаос, но гледано отгоре, от Божиите очи, е една
прекрасна и удивителна бродерия… Всяко възелче, всеки
преплетен конец си има мястото и е от значение“.
Рони не помнеше как стигна до тихата уличка, където
живееше. Сякаш още не можеше да проумее последните
думи на Огнян. Болезнено беше да осъзнава невъзможност-
та на положението, в което се намираше – от една страна,
неговото грубо и неприязнено отношение, а от друга – сър-
цето ѝ, което продължаваше да го обича все така всеот-
дайно и тя не можеше да промени това усещане – че въпре-
ки всичко, той е този, когото цял живот е чакала и обичала,
и всичко, което се случва, е само временно недоразумение.
Щеше ли да ѝ бъде достатъчно да са само колеги, само

74
познати, които работят заедно… След като бе усетила въл-
шебството на една близост, на сливането на душите и чув-
ствата им, можеше ли да приеме нещо по-малко – едва ли!
В алпинизма има една максима: „Не губи височина!“.
Трябваше ли тя да се откаже от висотата и красотата на чув-
ствата, които доскоро ги имаше между тях? Би ли могла да
ги замени с „едно добронамерено колегиално-дружеско
отношение“, както наскоро той бе очертал границите на
техните взаимоотношения. Можеше ли да бъде щастлива с
нещо по-малко от любов? Щеше ли да бъде честно спрямо
тази чиста и прекрасна взаимност, която преливаше между
тях само допреди около месец…?
Тази всепоглъщаща свързаност, това пълно единение и
близост, тази болка и копнеж по любимото същество, тази
единственост и незаменимост – това ли беше любовта?
И ако това беше истинската любов, не трябваше ли и
той да изпитва същото? Истинската любов не е ли взаим-
на? Ако тя толкова остро чувстваше липсата му – дали и той
чувстваше нейната? Защо Оги промени отношението си?
Вярно ли беше това, което ѝ внушаваха за него? Наистина
ли я ненавиждаше? Наистина ли се беше влюбил в онази
студентка? Или те го бяха превърнали в марионетка чрез
манипулации, интриги и клевети? Но защо им го причиня-
ваха, защо разбиваха живота им…?! Десетки въпроси, като
блуждаещи птици, се блъскаха в съзнанието ѝ, без да могат
да намерят отговор…

75
 ИЗ ЦИКЪЛА „БЕЗСЪНИЦИ”

В МОЯ СЪН

Когато заспиват щурците
под лятната тъмна трева
и облаци с було обвиват
красивата бяла луна,
в съня ми усмихнат ще дойдеш
по нощната тиха река...

Когато заспиват щурците,

в съня си ще те сътворя.

76
ИЗ ЦИКЪЛА „САМОТАТА”

САМОТНИЯТ

Стопанинът на този дом, във който
никога никой не идва,
не може да бъде щастлив.
Вечер стои мълчаливо
до огромния тъмен прозорец,
като пред празен екран,
откъдето градът многолюден
с любопитство в дома му е взрян.

77
 ИЗ ЦИКЪЛА „ЗА ДЕЦАТА – С ОБИЧ”

ЗЛАТНА ЕСЕН

Златни, златни листата звънят,
трепкат с крилца като птички
и по дръвчетата сякаш блестят
хиляди златни звездички.

Златна, златна гората шуми,

Вятърко милва листата.
Леко ги рони, а после реди
златен килим по земята.

Златното, златното слънце се скри –

лятото вече отмина,
стелят се есенни, гъсти мъгли,
облаци сиви се сбират.

В златните, златните стари гори

няма я птичата песен.
Тихият дъжд все вали и вали
в златната, златната есен.

78
 Димитър
Димитров
Казвам се Димитър Димитров. Използвам и псевдони-
ма Хаджитодоров.
Роден съм и живея в гр. София. Нямам братя и сестри
и сигурно заради това книгите отрано запълниха живота
ми. Когато ми стана ясно, че и аз искам да пиша, първите
ми съчинения бяха приключенски истории, някъде из Ди-
вия Запад. Затова допринесе особено Фенимор Купър, чи-
ито романи за Следотърсача Нати Бъмпо, Ястребовото око
препрочитам и днес, въпреки че съм пенсионер.
Години наред не можех да се спра на определена тема.
Дружбата ми с писателя-фантаст Светослав Николов –
мой съученик, ме привлече задълго към научната фантасти-
ка. През 1969 г. той, а през 1970 г. и аз, бяхме отличени с
наградата „Златното перо“ на сп. „Космос“ за написването на
научно-фантастичен разказ. Днес с него все още обсъждаме
Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Станислав Лем, братя А. и Б.
Стругацки и др. Специална тема е и препрочитаният много-
кратно Александър Грин, писателят, предвидил съвременно-
то фентъзи и недостижим все още за множеството предста-
вители на това течение. Покойният ми баща се запознаваше
търпеливо с първите ми прояви и уверено заявяваше, че
когато придобия житейски опит, със сигурност ще се заема
с психологическата тематика. Но, подчертаваше той, трябва
да усвоя поне една професия, на която да се опирам и чрез
която да преценявам контактите с различни хора.
По стечение на обстоятелствата станах счетоводител –
занятие, което отнема много време и изисква напрегнато

79
себеотдаване. Когато се откъсвах от ровенето в цифрите,
най-често четях и препрочитах природоописатели или ис-
торически автори.
Без такива „предшественици“ като Михаил Пришвин,
Виталий Бианки, Константин Паустовски, Емилиян Станев и
др., сигурно щях да получавам кризи в дните, когато нямах
възможност да изляза извън града. Стиховете пък на Иван
Бунин до днес възприемам като велика симфония на при-
родата, която не отстъпва на най-добрите световни обра-
зци. По-късно открих Фарли Моуът и Едуард Аби, внасящи
тревожните нотки на противостоене срещу обществата и
компаниите, унищожаващи безмилостно околния свят.
Ако пък не бяха българските писатели Петър Кара-
петров, Фани Мутафова, Ради Царев или Петър Бобев, на-
вярно щях да се задоволявам с щампите, които ни пълнят
главите и за да „живуркаме“ себедоволно... Наред с тях, от
ученическите години, харесвам писателя Робърт Луис Сти-
вънсън и го препрочитам периодично, така както и Фени-
мор Купър.
Писателите са хора, които умеят да вдъхват надежда в
тягостни моменти. Мечтата да приличам с нещо на тях ме
съпътства цял живот...

80
 ЗАПРОЛЕТЯВА…
Цяла нощ дъждът нашепва нещо в миналогодишната
шума.
Призори гората прилича на черноработник, отдъхващ
след обилен душ. Мокри листа и счупени клонки се търка-
лят, разхвърляни от вятъра. Мътни потоци заливат пътеките.
В ниските места дърветата са нагазили до колене във вода.
Между клоните се усмихва синеоко небе.
Храстите потръпват от оживление. Стотици музиканти
настройват инструментите си за празничен концерт. Пъстро
обагрени, едва забележими птички припяват вълшебни
трели. Гарваните прочистват гърлата си. Косове с жълти
клюнове се разхождат през поляните.
И изведнъж силен звук надделява суетенето. Барабанът
на кълвача приканва към тържествен парад. Ходо-о-о-м
мар-р-р-ш! Напред, към пролетта!

81
 НАЙ-РАННИТЕ НАКИТИ
Това място е най-ниско и потоците от разтопения сняг
се стичат в него. Дни наред мътно езеро залива коренищата
на дърветата. Масивните стволове стърчат като замислени
рибари, протегнали въдици над смълчаните води.
Докато влагата изчезне, пейзажът е еднообразен и
унил. После изведнъж идва промяна. Някаква странни баг-
ри прозират между храстите. Не са остатъци от сняг, защото
времето е топло.
Загадката се изяснява, когато се промъкнем сред гъсти-
те клони до малък остров. Гледката е толкова изумителна,
че се иска време, за да бъде осъзната.
Стотици букети разцъфнала иглика, кремаво-бели, със
светла жълта украса, сияят на слънцето. Разпръсната между
тях, пъстрее шевица от цикламени цветчета. Навярно така
изглежда моминска блуза, просната да се суши на брега.
Тревата наоколо едва раззеленява. Есенните листа все
още лежат край храстите. Над този скромен фон пролетта
вече поднася първите си накити през оградата от дървета.
Няколко дни по-късно зеленината покрива ливадите
и листата на игликата изчезват сред избуялата трева. Но
преди да се скрият, нежните ѝ цветове радват минувачите,
като засмените очи на деца, излезли да посрещнат слънцето
след зима.

82
 ИВАЙЛО СЕ ЗАВРЪЩА
Някой припряно се катери по стръмната пътека. Крака-
та, в изтъркани опинци, подскачат от камък на камък.
— Дядо, дядо! – вика задъхано момчешки глас. – Ивай-
ло се е завърнал!
Дядо Петър, пастир при манастира в Парория, се е оп-
рял на гегата и като че не чува. Едва когато внукът се изпра-
вя пред него, той пита сдържано:
— Как разбра?
— Казаха преселниците, които купиха сирене. Водел
войска – българи и гърци – и прогонили османците. Лаге-
рът му бил край морето и онези не смеели да преминават...
— А хората защо не седят по домовете си, ами са тръг-
нали на север, към големите градове?
— Не помислих – вдига рамене внукът. – Не говорихме
за това...
— И да си питал, кой ще признае, че бяга от напаст.
Иска им се да бъдат спрени разбойниците, но управниците
не ги е грижа.
— Ами ако е истина? – пита момчето, малко разколеба-
но. – Защо да измислят?...
— Кой знае какъв е тоя Ивайло? – клати глава дядото.
– Онзи, който стана цар, живя преди петнадесетина лета. То-
гава и аз бях по-млад... Сега някой лъже... Ивайло събирал
простолюдието... ден до пладне...
Старият млъква и оглежда стадото. Внукът, навел глава,
не казва нищо. Ала в мислите му се върти името на храбре-
ца, опълчил се срещу нашествениците, така както очакват
това от своите владетели хората по градове и села.

* * *
Вечерта, на залостена врата, дядо пийва две-три глътки
ракия от павурчето и си спомня как попаднал в армията на
Ивайло. Селата пропищели от татарски набези, на хората
им дошло до гуша и те грабнали кой каквото може, да за-

83
щитят домовете си. Тогава се появил вождът, който стреснал
нападателите и ги прогонил отвъд Дунава. Царските люде го
обявили за бунтовник. Разпространявали мълвата за него, че
бил от нисък произход, негоден да управлява. Наричали го
свинар и с други обидни прозвища. Но когато армията им се
срещнала с дружините на селяните, Ивайло извоювал побе-
да. Войниците преминали на негова страна и го провъзгла-
сили за цар. Ромеите решили да се възползват от междуосо-
бицата, но понесли страшни поражения. Три армии нахлули
в България, но нито една не стигнала до Търнов. Враговете
му видели, че не могат да надделеят със сила, и започнали да
кроят заговори зад гърба му. Ивайло прозрял истината, но
доста от другарите му паднали в битките и малко останали
тези, които го подкрепяли. Той напуснал столицата, за да съ-
бере сили, и пропаднал без вест. Плъзнали слухове, че е убит
от татарите, но хората не вярвали и още го чакат...
— Защо не е царувал по-дълго време? – пита някак не-
разбрал Петърчо.
— Защото и във властта има неуредици. Лукавият изку-
шавал Господа Иисуса Христа и му обещавал, че ако му се
поклони, ще го постави да управлява целия свят... Сигурно
заради това владетелите воюват помежду си и им се иска да
притежават повече земя и народи... Ние сме далеч от много
новини, но понякога може да е и за хубаво...
Свит в кожухчето, Петърчо слуша тихия разказ. Чувал
е и друг път тази история, ала сега нещата изглеждат по-
сериозни.
Дядо Петър говори спокойно, но от време на време мръ-
щи очи и навежда глава. Срам го е пред внука му, но сълзите
непослушно се търкалят по бузите... А какъв мъжага беше...

* * *
Следващия ден, призори, събират голям багаж. Под-
реждат кожи за преработка, изваждат от хранилището запе-
чатани делви със сирене, затварят два меха с мляко. Преди
пладне се появява тежка каруца с биволи, в която товарят
имуществото. Помагат им мъже, изпратени от манастира.
Петърчо тръгва с тях, за да придружи пратката и два-три

84
дни да поучи малко четмо и писмо при монасите. Вълкан,
любимото куче, обикаля наоколо и следва каруцата.
Пътуват бавно, по неравна просека, осеяна с камъни и
изрита от дъждовете. В манастира влизат по залез и послуш-
никът, който ги посреща, посочва на Петър стаята на учени-
ците, където нощуват още няколко деца. Те се познават от
предните уроци, говорят за разни неща, но никой не е чувал
за Ивайло. Петър разказва за смелия българин и всички слу-
шат мълчаливи в тъмното. Заспиват късно, но Петър не може
да се успокои. В главата му се върти мисълта, че Ивайло се е
завърнал. И някакво желание тревожи съня му.
Пропяват трети петли и Петър се изправя тихо. Сънят от-
лита от очите му. Той взима торбичката с хляба и на пръсти се
измъква през вратата. Вълкан го чака бодър и върти опашка.
Петър познава мястото и пристъпва сигурно в мрака.
Тих шум зад гърба му го спира. Разнася се сподавен шепот:
— И аз идвам!...
Това е Марин, чийто баща пасе стадо от другата страна
на реката. И той има куче.
Групичката изчезва тихо в тъмната гора.

* * *
Хората, израсли в планината, я чувстват като свои дом
и не се боят да вървят из нея в мрака, когато са придружени
от верни помощници.
При изгрев слънце двете момчета са далеч от обителта.
Утринната влага обгръща с леко було дърветата, но изчезва
неусетно. Тръпнещата прохлада бавно преминава. Когато
светлината се усилва, се обаждат и птичи гласове.
Двамата спътници крачат уверено, като мъже, сигурни
в намеренията си. Кучетата тичат наоколо и ту се появяват,
ту изчезват от пътеката.
Преди пладне излизат на по-широк път, който води на
юг. Момчетата не знаят кога ще преминат гората, но тръгват
по него. От време на време почиват и освен парче хляб, из-
яждат и малко къпини или ягоди, намерени на някоя поля-
на. След пладне гората като че оредява, но още не се вижда
краят ѝ.

85
 Залезът неусетно приближава и те оглеждат къде да
нощуват. Не за първи път лягат на открито, но сега трябва да
са по-внимателни. Спират край някаква долчинка на завет и
изведнъж надушват дъха на дим. Кучетата тихо изръмжават
и са нащрек.
Групичката се промъква предпазливо в здрача. Мири-
сът на пушек става по-силен. Най-после виждат сиянието.
Край неголямо огнище седят трима мъже, брадясали и с
буйни коси. Мечовете им се търкалят край тях. Лицата им не
се различават ясно в мрака. Стоят спокойно край огъня, без
да мислят, че някой ще ги забележи. Мястото е уединено и
пламъците не се виждат отдалеч.
Марин пошушва тихо.
— Сигурно са разбойници...
Мъжете говорят нещо сподавено, тонът им е угрижен,
но не е ясно за какво става дума. Внимателно, без прошумя-
ване, момчетата се промъкват по-близо. Сега вече разгово-
рът се чува добре.
— Хитър е ромеецът!... – казва този, който седи насреща.
— Имал е сгода, че царицата – някогашната жена на
Ивайло, – била под ръка. Тя не признала нашия водач за
свой мъж...
— Нагласена работа!... Императорът го покани уж за
преговори срещу агарянците, но направи, което му е най-
изгодно! – промърморва възмутен един, които е с гръб.
— Можем ли да го освободим? – вдига рамене онзи на-
среща. – Яки са стените на Цариград. Три реда укрепления...
— Кой знае дали ще излезе на бял свят? Ако вече не са
направили пакостта, сигурно до живот ще гние в тъмницата...
— Каква тъмница!? – не издържа повече Петър.
Мъжете подскачат и посягат към оръжието, кучетата
лайват, но след минута всички отпускат ръце.
— Какво правите тук, момчета?! – пита учудено единият.
— Горане! – подвиква друг. – Да не си заспал на поста?!
От тъмното се появява мъж с лък.
— Не зная откъде са минали... – казва смутен той.
— Гората е широка, няма врати. Може да минат откъде-
то искат... – маха с ръка другарят му насреща.

86
 — Пазех към пътя! – оправдава се Горан. – А тези...
Мъжете се размърдват и момчетата сядат край огъня.
Топлината на пламъците ги лъхва приятно. Зад тях, без звук,
лягат кучетата.
Мъжът насреща се казва Васил. Той се вглежда все още
с изумление в лицата им и пита:
— Тръгнали сте да видите Ивайло, така ли?
— Дядо е воювал с Ивайло – отговаря Петър. – Били са
ромеите и татари!
— Тъй е било – клати глава Васил. – Само че владетели-
те открай време се страхуват, чуят ли за Ивайло, и гледат да
му скроят някоя пакост...
— Хора минаваха край нас и казаха, че Ивайло спрял
османлиите! – продължава Петър.
— Не само че ги спря, но ги и подгони на отсрещния
бряг, за срам на царската войска! – съобщава гордо Васил.

* * *
Сутринта мъжете събират набързо багажа. Няма кой
знае какво да се тъкми. Нарамват оръжието и торбички с
хляб и се отправят към пътя.
Васил спира поглед на Петър.
— Станьо търси бойци в Парория – казва той. – Ще дой-
деш ли?
Петър се замисля за миг. Би било хубаво, но...
— Да видя първо дядо, пък после...
— Отивай при стария – клати глава Васил – Бог да ти
помага!
И те си стискат ръце.
Момчетата крачат малко унило назад по пътеката.
„Няма го Ивайло! – звучат в ушите им тежките думи на Ва-
сил. – Пъхнаха го в тъмница, от страх да не пламне въстание...“
Няма го Ивайло.... Тягостната вест ги преследва до ма-
настира, където вече са забелязали отсъствието им.
И изведнъж, преди да преминат тежката порта, им
хрумва щастлива мисъл. Ивайло е бил в по-страшни беди
и се завърна. Няма да го уплаши и тъмницата! Той пак ще
дойде, за да довърши започнатото... А те ще събират сили и
ще се учат да воюват, за да се явят при първия повик...

87
 * * *

Дядо Петър се вглежда във внука си, като че да не го е

виждал отдавна, но не казва дума. Нещо е станало с момче-
то и то само за неделя сякаш е пораснало. Двамата работят
и мълчат, мълчат и работят. Говорят само за най-важното,
да не пропуснат някоя грижа по добитъка. Повече не спо-
менават за Ивайло.

88
 Евгения
Динева
Първият път, в който майка ми спря да ми говори за
повече от час, беше, когато си отрязах косата с кухненските
ножици преди някакъв рецитал, защото исках да приличам
на Кърт Кобейн.
А може и да е бил Кейт Флинт, защото после се бояди-
сах в розово; тогава нямаше зелено.
Вторият беше, когато казах, че няма да уча тъпата(!) по-
литология и заминавам за Индия, за да уча литература.
И понеже последваха много сълзи, спорове, увещания
(ще хванеш малария, ще те изяде маймуна), аз прецених,
че всичко е наистина много драматично в тези преговори,
точно както би било в един добър индийски сериал. Аз вече
се чувствах все едно съм там.
И така отидох, обаче изобщо не ми хрумваше да пиша.
Аз имах други неща за правене.
Докато писането не стана част от задължителния ни
курс. Разбира се, това „писане“ нямаше нищо общо с худо-
жествената литература и всички магически светове, които
искаме да (си) създадем.
Ние работехме върху журналистически статии. Да те
изяде маймуна вече звучеше доста по-интересно някак.
Прибрах се в България, мина време, правех какво ли
не, докато една вечер не слушах „Стъкленият похлупак“ на
Силвия Плат, докато си миех зъбите.
Само си го представете.
И си казах: „Колко ли е хубаво да можеш да накараш
някого да си ги представи всичките тия неща.“

89
 И така, седнах пред белия лист и изпитах малък ужас.
Някой беше казал, че да напишеш нещо свое и да го пока-
жеш на хората е еквивалент на това да се разходиш гол по
улицата. Почти толкова страшно е и когато само си предста-
вяш как някой чете произведенията ти.
Няколко месеца по-късно обаче, след безброй скъса-
ни страници от тефтери и задраскани яростно параграфи, аз
написах няколко разказа и в момента приключвам работа
по първия си роман, който се издава на английски език. На-
дявам се да излезе на български един ден.
Откъс от него е поместен и в този Алманах, който е във
вашите ръце.
Надявам се да ви хареса и благодаря за доверието.

Аз съм Евгения Динева – български писател и авторът

на „Сиво утро“.

90
 СРОДНИ ДУШИ
„От всички изречени или написани някога думи най-
тъжните са тези: Можеше да бъде.“
Джон Грийнлийф Уитиър
Отхапвам от ябълката и подавам друга от кошницата на
Стоян. Той седи до мен на пейката в двора и се взира в нещо
невидимо за мен напред.
— Не искам, благодаря.
— Домашни са, нали така беше.
— Тия имат червеи – казва той и аз моментално по-
глеждам надолу и преценявам дребната, жълто-червена
крива форма на плода в ръката ми.
— Глупости, това е само по картинките.
— Или си го изяла вече, без да разбереш.
Разсмивам се и го бутам го с лакът в ребрата, а след
това отхапвам отново.
Стоян вдига поглед към старото ябълково дърво, лис-
тата на което вече са започнали да почервеняват, а клоните
му са натежали с плодове, и се обляга назад на пейката.
— Наистина ли ще го отрежат?
— Май да – отговарям, докато дъвча, – не знам, новите
собственици си решават.
Той притихва за кратко и след малко казва:
— Съжалявам.
— За кое?
— Че трябва да продадете къщата.
— Моля те. Тя не беше моя и без това.
— Но си израснала в нея.
— И вече не съм тук.
Приятелят ми от детство се обръща към мен и заявява:
— И все пак съжалявам.
Очите ми проследяват погледа му и се спускат бавно
по ствола на голямото дърво. После продължават надолу
към зелената трева, осеяна с безбройните сиво-бели пухес-
ти глави на глухарчетата, набучени като на клечки. Отнякъде
се появява вятър, който откъсва няколко от същите тия меки
снопчета и ги понася нагоре към кристално чистото небе.

91
 Това е един от последните топли и слънчеви дни, преди
да е застудяло и да е дошла зимата.
— Помниш ли – Стоян пита и така ме връща обратно
към разговора, – като бяхме
малки, винаги си пожелавахме нещо, като хванехме ня-
кое от тия летящите.
— Били сме просто деца.
— Но не си забравила, нали?
— Ами... не съвсем.
— Въпреки че се опитваш да се преструваш, че е така.
— Не се преструвам, просто всичко е... как да кажа. Не
е същото, това е. Пораснахме.
Няма какво да си пожелаваме.
— Не ти ли липсва? Поне малко?
— Кое?
— Как кое, родният край, роднините, приятелите от дет-
ството.
Аз, почти казва той, но виждам, че се спира и извръща
поглед.
— Няма значение.
— Разбира се, че има. Със сигурност се сещаш понякога
за разговорите, излизанията.
Горчив вкус се разлива в устата ми и се мръщя на ске-
лета на ябълката и това, което е останало от него.
— И да се сещам – казвам, – вие и без това сте женени
всичките вече. И да бях тук, пак нямаше да има време да се
виждаме.
Той не ми отговаря и аз хвърлям огризките от ябълката
в тревата.
— Хайде – ставам и му подавам ръка, – да видим дали
има дюли, които вече стават, от
дървото в двора отпред. А после ще ми помагаш при
нотариуса за продажбата на къщата. Знаеш, че и без това
нищо не им разбирам на адвокатите.
— Добре – Стоян стиска ръката ми и тръгва след мен.
Прекосяваме двора, аз продължавам да вървя пред
него. Той – продължава да държи ръката ми.
— Жена ти няма да те чака за обяд, нали?
— Не.

92
 — Извинявай. Виж, аз изобщо не те попитах за нея.
— Няма, казах ти да не се тревожиш.
— Тя добре ли е?
— Ами да. Как се сети за нея точно сега?
Обръщам се и погледите ни се засичат. Спирам да вър-
вя само за секунда, времето между два удара на сърцето и
почти питам: Ти изобщо каза ли, че ще се виждаш с мен?
Но бързо се опомням. Пускам ръката му, преди да съм
казала каквото и да било – нещо, което разравя пак мина-
лото, или такова, за което ще съжалявам после, и тръгвам
пак напред. Сама.
— Добре тогава. Всъщност, знаеш ли – хайде да тръгва-
ме направо при останалите, и без това имам работа после.
Казвам го и се усмихвам на човека, с когото някога си
представях, че ще остареем заедно.
Може би точно тук, в тази къща, от която сега нямам
търпение да се отърва.

***
„Мразя тая скапана къща и всички в нея!“
Пиша съобщението на Димитър и си прибирам телефо-
на в джоба. Получавам отговор още преди да съм излязла
от входната врата.
„Какво става.“
Започвам да пиша, после изтривам. Започвам отново.
Няма как да му напиша: „Здрасти. Ами не, няма да мога да
дойда с теб на концерта. Да, нямам пари. Майка ми ли – а,
не. Нея я съкратиха още миналия месец, не е заради това. Не,
не – всичко е наред, просто тя постоянно отсъстваше. Не, не
е болна. Може да умре от някоя болест, но и мен може да ме
блъсне кола ей сега, така че кой знае. Иначе ти как си?“
Не. Превъртам въображаемия разговор в главата си за
последен път, преди да се откажа от какъвто и да било отго-
вор, и си прибирам пак телефона.
Тръгвам напред по празната вече улица, без някаква
конкретна посока. Понякога съм се чудила – защо не спо-
делям никога нищо за семейството си с моите приятели. Не
че не биха разбрали – напротив, много от тях всъщност биха
или поне биха пробвали. Не е това. Просто аз не искам да

93
говоря за това. А и какво биха направили те изобщо – ще ми
дадат нова майка ли?
Продължавам да вървя сляпо. Не знам колко време е
минало, но започва да се стъмва, затова тръгвам обратно
към къщи.
Няколко преки преди нашия блок виждам колата на
Димитър спряна, а той е седнал на предния капак и пуши.
Нямам никаква представа какво прави тук.
В момента, в който ме вижда, той става и си изгася ци-
гарата.
— Здрасти – опитвам се да звуча нормално, – какво
правиш тук?
— Какво става?
— Нищо, какво да става?
— Ако е нищо, защо ми писа?
Извръщам поглед и когато не отговарям, Димитър затваря
разстоянието между нас и застава пред мен. Повдига брадичка-
та ми и ме поглежда право в очите. Имам чувството, че поглеж-
да право в мен и през мен и сякаш е прочел мислите ми.
Дълбока линия се появява на челото му и след кратка
мълчалива секунда заявява:
— Отиваме да се разходим.
Нито го питам къде, нито казвам, че вече е късно и
трябва да се прибирам, а само кимам и се качвам в кола-
та. Спираме само в един магазин по пътя и той кара извън
града. Телефонът ми вибрира отнякъде, но избирам да го
игнорирам.
Скоро достигаме мястото в планината, от което се от-
крива гледка към целия град. Димитър вади одеяло от ко-
лата и го разстила на меката трева.
— Нищо особено не е всъщност – казвам и посочвам
напред, докато той ми подава бутилката уиски, която взехме
по-рано. – Няма много за гледане.
— Просто градът е малък. Но съм виждал и по-лошо.
— Не мога да си го представя. Като знам откъде сте се
преместили.
— И там не е кой знае какво.
Стоим така известно време, просто пием и си говорим.
Основно говори той, разказва ми за местата, на които е бил,

94
истории от първия път, в който е бил някъде в Щатите с ро-
дителите си, първите големи концерти, на които е бил с при-
ятели. Аз не съм ходила никъде извън България, така че мога
само да го слушам. А и явно няма да ходя на концерт, може би
никога. Облягам се назад и лягам на одеялото. Той започва да
разказва нещо за негов приятел. Искам да мога да протегна
ръка и да го дръпна до мен, но знам, че идеята е лоша. Тогава
поглеждам нагоре към ясното нощно небе. Безбройните му
разпръснати навсякъде златни очи гледат към нас. Към мен.
Гласът на Димитър започва да става само някакъв далечен
звук, замъглен фон на това, което виждам горе. Мисля си, че
няма нищо специално в звездите освен това, че са красиви.
Успокояващи в студената си непостижимост. Съвършени. Но
може би това ги прави толкова желани. Като всички неща,
които не можем да имаме, те са по-привлекателни, защото
можем да им се възхищаваме само отдалеч.
Или това е всъщност нещото, което ги прави специални.
Ако бяха разпръснати тук долу, на земята, щяхме да ги
тъпчем и мачкаме постоянно. Така, както правим с камъчетата
по пътя – нямаше да ги забелязваме. А в случаите, в които би-
хме ги забелязали, щяха да са поредната досада. Нещо, което
влиза, засяда в обувките ни и ни пречи да вървим напред.
Така че е по-добре да са там, далеч. А аз да им се въз-
хищавам от разстояние. Избирам да гледам неговия гръб,
обърнат към мен, без да се опитвам да го докосна.
Димитър се обръща към мен и явно е забелязал нещо,
защото пита дали всичко е наред.
— Да, да. Наред е.
Той си поглежда телефона и след малко казва:
— Хайде да тръгваме, утре си на училище.
Казва го така, сякаш това не се отнася до него. А може
би наистина не го засяга – той беше казал още преди сед-
мици, че само минава оттук и скоро най-вероятно пак ще се
местят заради бизнеса на баща му.
Събираме си нещата и потегляме обратно. Знам, че Ди-
митър винаги слуша музика в колата си – много силно при
това, но този път не е така. Сегашната тишина прави мо-
мента още по-специален. Той не ме попита отново какво е
станало по-рано или защо бях толкова разстроена. Поглеж-

95
дам към него и виждам, че е подпрял лакът на отворения
прозорец и вятърът разбърква косата му. Въздухът, който
нахлува отвън, е вече хладен и се смесва с цигарения дим от
запалената му цигара. Долавям лекия аромат на парфюма
му – този, който е винаги някъде около него, а светлините на
уличните лампи се отразяват в сивите му очи и сякаш чер-
ният цвят на зениците изцяло е погълнал сивото на ирисите.
Нереално е. Всичко това. Въпреки че се съгласихме да
останем само приятели, аз все още не мога да повярвам, че
новото най-популярно момче в училище прекарва време с
мен, а не с някой от останалите. С мен.
Ако този момент е някаква отплата за всичко, което
стана вкъщи по-рано, бих я платила още два пъти, без дори
да се замисля. Не бих заменила този момент за нищо на све-
та. Ние, тук и сега. Сякаш имаме тайна – само наша, до която
никой извън нашия свят не е допуснат.
След малко той спира пред блока.
— Добре дошла. – Димитър се усмихва – една от онези
усмивки, които достигат очите
и същевременно изглеждат някак заговорнически.
— Сигурен ли си, че не искаш да... – дори не знам какво
мога да му предложа.
— Сигурен съм.
— Наистина ли?
— Наистина. Разстроена си и аз не искам да се възполз-
вам от това.
Искам да споря, да му кажа, че всичко е наред, че на-
шите сигурно спят вече и няма защо да бързаме и може да
останем още, но само промълвявам „благодаря“.
— Удоволствието беше мое.
Димитър се навежда към мен и ме целува по бузата,
после по челото.
— Ще се видим утре, черешке.
Изсипвам целия си душ гел във ваната, свалям дрехите
си и влизам в горещата вода. Облягам се на студените плоч-
ки на стената; все още усещам парфюма на Димитър и той
се смесва с черешовия аромат на душ гела.
Затварям очи и се опитвам да не мисля за него и всич-
ко, което става – или не – с нас.
Откъс от романа „Сиво утро“
96
 Йоана
Тодорова
В душата ми бушуват безброй емоции, напиращи да
раздерат кожата ми и да се покажат пред света. Но не го
правят... Вместо това движат ръката ми по хартията и пре-
създават неподозирани светове. Съвсем неподозирани...
Езикът ми е Джеръм Джеръм, Бранислав Нушич и Ярослав
Хашек, взети заедно. Но почерка ми изразява новото лице
на Стивън Кинг, Джон Гришам и Хауърд Лъвкрафт, отново
взети заедно, разбира се. Комедията е моята опаковка, а
трагедията – нежелана, но така необходима сърцевина.
В подкрепа на казаното дотук - темите, които засягам
в творчеството си - винаги са свързани със страдание, чер-
ногледство, песимизъм. Разбира се, всичко това, бива оп-
равдано със силата на справедливостта, но от друга страна
- доста често подобни тъмни коридори са обект изцяло на
случайността, на прибързаността, на лекомислието. В този
смисъл творбите ми са повод за размисъл малко или много,
определящи се от максимата „три пъти мери, веднъж режи“.
Иначе, в реалния живот, съм доста ведър човек, почти
минаващ за забавен. Опитвам се да бъда обградена от смях
и всичко друго бих си простила, но не и това да не съм ко-
мична (в добрия смисъл на думата, но понякога по неволя
се получава и в лошия), респективно – да съм обградена от
духовити хора.
За щастие, родила съм се след 1989 г. и предвид този
факт, останах да пиша с лявата си ръка. Още от малка знаех,
че трябва да направя нещо специално с нея. Все пак, само
около 10% от населението на планетата Земя са леваци. Са-
мата дума „левак“, станала нарицателно за некадърен човек,

97
постоянно подклаждаше желанието ми да докажа именно,
че не съм такава.
Иначе, занимавам се с много неща, но най-любимите
ми си остават четенето, пътуването и театъра – и трите за-
едно, по възможност. Обичам да се поставям в екстремни
ситуации, в които да провокирам своя характер и поведе-
ние. Вярвам, че най-хубавото тепърва предстои, колкото и
клиширано да звучи, но само, ако го заслужиш, разбира се.
Много обичам да уча и се чувствам непълноценна, ко-
гато не го правя. Затова в момента обмислям докторанту-
ра, а докато дойде време за нея, се подхранвам с различни
образователни курсове, свързани с чужди езици, дигитален
маркетинг, книгоиздаване и т.н. Мястото ми тук е следствие
на участието ми в Авторски курс към Фондация „Буквите“,
където открих прекрасни съратници, с които се надявам в
бъдеще да посещаваме взаимно премиерите на книгите си.
По-тривиалната част: Завършила съм Връзки с об-
ществеността и Политология в СУ „Св. Климент Охрид-
ски“, както и Театрално изкуство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“.
Имам публикувани разкази в няколко сборника за съвре-
менна българска литература, сред които и Алманах „Нова
българска литература Проза 2020 г.“. Пиша статии, свър-
зани с изкуство и култура, а към момента подготвям блог,
в който да споделям къде вкратце, къде не чак толкова,
нещата, които ме вълнуват, надявайки се те да бъдат
интересни и за другите, освен за самата мен.
Facebook страница: The big world of a small girl
Блог: www.thebigworldofasmallgirl.com

98
 ГЛАДНО ПРЕЯЖДАНЕ
Писмо на Лиза, 23-годишна, до нейната майка
(последното писмо в живота на младото момиче):
„Мила мамо, съжалявам, че се оставих на „черната с
косата“. Съжалявам, че оттук нататък цял живот ще я
виждаш – как завлича единственото ти дете.
Дишащите така и не можаха да ми простят мате-
риалното изобилие, защото било „твое, не мое“. Така и не
се примириха с това, че още от раждането си аз съм една
крачка по-напред. Ако нещо имам аз, а те не – то длъжни
сме всички да бъдем до края на празните си дни с наведени
глави, ясно осъзнали, че не сме достойни да получим любов,
път и уважение.
Ти ми чертаеше славно бъдеще, аз също мечтаех да
съм една или друга, но най-вече щастлива. Душата ти,
свила се на кълбо, не смееше да се развие, за да мога аз
да съм и имаща, и можеща. И въпреки това концентраци-
ята за предстоящия ми живот често бягаше, изплашена
от всекидневните съвети на дишащите: „Не си вири носа,
че юздите винаги могат да се изтърват“. Пазих зорко
капещата кръв от очите си, за да ти спестя грозотата
на злорадството. Но ето че не ти спестих най-голямата
мъка – да избереш с какво да облечеш мъртвото ми тяло.
А най-лошото, мамо, е, че трябва да купиш нови дрехи –
детски, за смаления ми силует, който ти така усърдно по-
ливаше двадесет и три години.
Ти не знаеш, мила мамо, защо стигнах толкова далеч.
Защото „сестрата на черната“ – завистта, така се беше
вкопчила в дишащите, че набързо им изсмука очите, а сър-
цата им ги сготви на супа, за да нахрани семейството си.
Та, аз я видях, докато го правеше. Вече ослепели, казваха
ми: „Всичките пари на майка си ли изяждаш?“ и „Когато на-
следиш бизнеса, да знаеш, че няма да има толкова големи
размери костюми!“. И аз се усъмних, мамо – повярвах им, че
ти не си създала божествено творение!

99
 И ти си била на моята възраст, мамо. Знаеш колко
много момичетата се вълнуват от външността си, по-
стоянно търсещи у връстниците си удовлетворително-
то спокойствие на ласкателството. Не знам за теб, но аз
не ги срещнах никога. Затова бях сигурна, че ако отслабна,
веднага ще започна да съм привлекателна за тях. Но нали
вече им липсваха очите и сърцата – не видяха, че вече съм
слаба. От анорексията косата ми опада, кожата ми започ-
на да се лющи. Вече ми казваха „плешивата змия“.
Не можах да се преборя, мамо, прости ми! Живееше ми
се ужасно много! Вярвах, че с теб винаги ще бъдем заедно
и ще се подкрепяме. Виждах как един ден ще те отменя в
работата, натрупала мъдростта и знанията, които ми
предаваш цял живот.
Изглежда, че най-пагубната от всички войни е не чрез
силата на оръжието, а на човешката завист.
Докато аз гладувах, мамо, заради тях, те преяждаха с
моето страдание, гледайки как от здрава и жизнена млада
жена станах дете с душа на старец. Угоиха се и не се спря-
ха, докато не ме довършиха. Сега пък те са дебели, само
дето не го виждат в огледалото.
Не ги виня, не ги мразя. Аз се отървах от нескончаеми-
те мъки на света. Сега отивам на по-добро място. Само
за теб, мамо, страдам. Че единственият ти грях към Бога
и света бе желанието ти да дадеш любов и път на така
чаканото от теб дете“.
Анжела четеше писмото вече незнайно кой поред ден.
Все още не можеше да проумее какво се случва. Вдигна по-
гледа си и видя приготвените дрехи – беше ги купила размер
за 13-14 годишни. Едва намери такива, които да пасват на из-
тънчения стил на Лиза. Дъщеря ѝ обичаше да носи бели па-
мучни ризи, съчетани с пола и сако от туид. Същинска Шанел!
Колко тийнейджъри се обличаха така?! Мислеше да поръча
да ѝ ушият дрехите, но за това съвсем нямаше време.
Телефонът иззвъня и извади Анжела от транса, в който
беше от два дни. Посягайки към апарата, неволно бутна сак-
сията с вече изсъхналия здравец.
— Ало.

100
 — Още ли искаш онзи имот? Ще стане топ сграда, сигу-
рен съм. ЧСИ-то вече е настъпил и съвсем скоро може да е
твоя. Ще вдигнеш чуден блок за половин година!
— Вели, нещо не съм много добре тези дни и мисля да
пропусна сградата. Предложи я на някой друг, ако искаш. Аз
мисля да си почина няколко месеца.
— Да си почиваш!? Че това никога не е било. Да не се е
случило нещо?
— Не. Просто съм уморена.
— Ама ти от толкова време чакаше точно тая сграда. И
сега някак така леко да се откажеш от нея...
— Знаеш ли какво, прав си. Да отидем на оглед след
седмица? Поне малко да се разсея.
— Така те искам! И за да видиш колко много искам да
отиде точно при теб – ще ти сваля от комисионата цели 10%!
Анжела се засмя. И веднага се почувства виновна от
този изблик на ужасно неудобна приповдигнатост.
— Колко си великодушен! Не съм си и мечтала за по-
добно „намаление“.
След точно една седмица двамата бяха на уреченото мяс-
то. Анжела се движеше едва-едва. Беше отслабнала с около 10
кг. Беше се състарила с около 15 години. Беше изгубила поне
две души и три сърца. Имаше отчаяна нужда от транспланта-
ция. Но за какво? Така или иначе съзнанието ѝ вече е трайно
увредено. Дъщеря ѝ се отърва. Сега тя да му мисли.
Семейството, което трябваше да се раздели с дома си,
все още събираше и последните доказателства, че тук е
имало живот.
Анжела не искаше да ги притеснява, но нещо я накара
да почука на вратата, която водеше към хола. Просто иска-
ше да отиде и да поговори с майката, която със сълзи на очи
събираше старите снимки, издаващи безгрижното някога
семейство. Чувстваше се некомфортно, защото не трябваше
да отнеме на тези невинни хора правото да живеят в уют,
за да може тя да построи бездушен каменен блок, в който
смехът можеше и никога да не дойде.
Е, все пак съвсем не отнемаше за първи път, утешаваше
се с това, че взима дома на едно семейство, но на негово
място настанява поне трийсет.

101
 Влезе в стаята и поздрави жената. Обмениха задължи-
телните клишета, но разговорът секна. През цялото време
Анжела гледаше през прозореца. Нещо я накара да поглед-
не към снимката, която беше в ръцете на другата жена. На
нея беше заснет класът на сина ѝ, с който заедно бяха до по-
следния час на безгрижието и заедно трябваше да прекра-
чат към дългия път на зрелия живот. Сред всичките щастли-
ви от края на „тегобата“ деца разпозна и своето собствено.
Това беше майката на един от дишащите...
...Анжела изгони семейството и още на следващия ден
повика багери, за да бутнат сградата. Слънцето отразяваше
блясъка на сълзите ѝ, но останалата част от лицето ѝ из-
разяваше най-непоклатимата увереност и смелост, която
можеше да има само една майка, погребала невинната си
дъщеря.

102
 Константин
Дилянов
Константин Дилянов е роден в Северозападна Бълга-
рия преди 45 години, а понастоящем живее в София. Увли-
ча се от различни литературни жанрове – основно фентъзи,
научна фантастика, криминални и приключенски.
Творческите му опити започват в ученическите му го-
дини с отличено и прочетено съчинение по БНР. Следва
дълга пауза, докато преди години страстта му се разпалва
отново и написва роман в стил фентъзи, фантастика и мис-
тика. Автор е също така на няколко разказа с научно-фан-
тастична насоченост.
По образование е машинен инженер и маркетолог.
Познанията и опитът му, съчетани с хобитата в областта на
технологиите и иновациите, му дава неизчерпаеми идеи и
вдъхновения за това, което твори.

103
104
 РЕАЛНА ВИРТУАЛНОСТ
Звънтене на мечове и викове. Отворих очи и се огледах
сънено. Сънувах ли, или битката беше започнала? Погледнах
към Уалаган, но виждайки как скочи от леглото и извади меча
си, разбрах, че всичко беше реално. Аз също се изправих с
меч в ръка и понечих да се обърна към изхода, когато забе-
лязах някакво движение с периферното си зрение от дясната
ми страна. Обърнах се, като инстинктивно вдигнах меча си,
което може би буквално ме спаси от посичане – поне в този
свят. Мечът ми парира спускащия се удар с къса бойна брад-
ва. За малко да го изпусна от силата на удара. Механично
отбих още няколко удара и след това замахнах атакуващо.
Последното ми движение накара противника ми да отстъпи
няколко крачки и това ми даде възможност да се огледам
набързо. На светлината на поставения над входа светилник
видях две джуджета. Едно, с което аз се биех, и второ, кое-
то беше с меч срещу Уалаган. Видях и прорез в платнището
в задната част на шатрата, но нямах повече време за волни
разсъждения, защото отново бях връхлетян от брадвата на
моя опонент. Отбих още няколко удара, мислено благодарей-
ки на упоритостта на учителя си, който с периферно зрение
видях, че тъкмо прободе бедрото на противника си. В същия
момент се случиха няколко неща почти едновременно, което
разколеба за миг моя нападател. Ужасяващ вик на болка от
опонента на Уалаган, придружен със строполяването му на
земята, съчетано с нахлуване в шатрата на четирима от моите
пазачи – двама през входа и двама през прореза в задната
част. Това временно отвличане на вниманието му беше дос-
татъчно, за да го ударя с плоската част на меча през китката и
той да си изпусне брадвата. След секунда вече беше повален
на земята и обездвижен.
Двете джуджета бяха извлечени навън. Там се чува-
ше някаква суматоха, но явно битката беше свършила. Ръ-
цете ми трепереха и за да не си личи много, забих меча в
земята и се облегнах на него. Така изглеждах малко по-до-
стойно. Нали исках битки – ето. И сега какво? Някак си, като

105
бях включен на живо, нещата стояха по друг начин. Отново
мислено благодарих за изтощителните тренировки, защото
заради тях нямаше нужда да се замислям какво да правя. В
крайна сметка битката продължи някакви секунди, но имах
чувството, че съм изморен като след едночасова трениров-
ка. Уалаган приглушено разговаряше с един от пазачите ми,
явно изяснявайки ситуацията. След около минута се обърна
към мен и ми каза, че можем да излезем, ако искам да по-
дишам чист въздух. Не чаках да ме кани отново.
Отвън се бяха събрали вече около тридесет или четири-
десет човека. Видях девет на земята, живи, но трима с различ-
ни наранявания. Лежаха по лице със завързани ръце. Освен
двете джуджета, с които така да се каже вече се бях запознал,
имаше още трима плюс четирима елфи. Погледнах моите
хора и с облекчение видях, че само един беше леко ранен в
лявата ръка, но нищо сериозно. Все още беше леко сумрач-
но, но беше видно, че слънцето щеше скоро да изгрее.
Тази нощ нямаше ли да свърши най-накрая?
Уалаган дойде при мен и набързо ми разказа какво се
беше случило. Седмина бяха нападнали стражата ми при вхо-
да, за да отвлекат вниманието и да ги съберат отпред. В това
време двете джуджета бяха срязали задната част с идеята да
проникнат вътре и да ни убият. За наше щастие явно не бяха
разчели достатъчно добре времето си или обстоятелствата
не бяха позволили, но шума от битката пред шатрата ни беше
събудил, преди те да успеят да влязат вътре. Вероятно ста-
ваше въпрос само за някакви секунди, но те бяха достатъч-
ни сега ние да ги гледаме тях на земята, а не те нас мъртви.
Въпреки че мисията на деветимата беше самоубийствена, за
нас с Уалаган имаше значение дали те щяха да успеят, или не.
Замислих се колко ли много не ме искаха на този свят, че бяха
готови на такова нещо. За какво въобще ми беше нужно да
се забърквам с тях! Но пък самоотвержеността на моите при-
ятели и надеждата, с която очакваха по-доброто бъдеще, ми
носеше успокоение, че всъщност правех правилното нещо.
В този момент тичешком пристигна Исал и се хвърли
на врата на мъжа си. Уалаган я успокои, че всичко наред,
но тя май не му повярва много и не се отделяше от него.
Постепенно с приближаването на изгрева около нас се на-

106
пълни с хора и беше ясно, че спането вече беше приключило.
Всички водачи се бяха събрали, без дори да се усетя, и след
няколко минути се насочихме отново към шатрата на Видеца.
Деветимата нападатели също бяха замъкнати там. По обектив-
ни причини вътре нямаше място за всичките и влязохме само
десет човека освен задържаните. За моя изненада, те не бяха
твърде мълчаливи и започналият разпит сравнително бързо
ни донесе отговори на основните въпроси. Те бяха от нашия
лагер, вербувани преди месеци от хората на Аренаил. Перио-
дично му бяха давали информация за нашите планове. За съ-
жаление, не можеха да кажат дали има още като тях сред нас.
Те знаеха само за тях деветимата. Оказа се, че те се познават
от години, защото са търгували с кожи и скъпоценни камъни.
Предишната вечер, докато един от елфите бил на пост в поле-
то, е бил посетен от един от хората на Аренаил и са получили
инструкции да ме убият. Били са уверени, че ще успеят и дори
да ги заловят, след това Аренаил е щял да ги освободи.
Разпитът продължаваше, но на мен започна да ми дос-
кучава, още повече че трябваше да се напрягам да разбирам
техния език, и затова реших да изляза навън. Веднага бях об-
граден от пазачите си и следван от тях като сенки, се насочих
към брега. Слънцето се беше показало на изток и тази дъл-
га нощ най-после беше свършила. Денят, който предстоеше,
щеше да бъде не по-малко съдбоносен. Не толкова за мен,
колкото за тях. Аз можех във всеки момент да се върна в моя
свят, но те нямаше къде да отидат и трябваше да разрешат
проблемите си. За мен битката беше неизбежна. И двете стра-
ни бяха решени да се бият за разбиранията си и очевидно дру-
гата страна беше готова да прибегне до всякакви хитрости, да
не кажа подлости, за да спечели. Последното беше въпрос на
гледна точка – за нас това нападение беше вероломно и под-
ло, а за тях беше хитрост, която да им помогне да спечелят. За
мнозина вероятно дори беше предпочитан вариант, въпреки
че нарушаваше всякакви етични правила при преговори, но
сигурно някои се оправдаваха, че с моето убийство вероятно
щяха да предотвратят голямата битка и смъртта на много.
Едно джудже се приближи до нас и ни каза, че ме ви-
кат обратно при Видеца. Върнахме се при неговата шатра.
Всички водачи бяха застанали отпред и си говореха на гру-

107
пички. Аз се присъединих към тях и седнахме на земята. Всички
изразиха радостта си, че с Уалаган сме добре. Изказаха твърдата
си увереност, че трябва да се противопоставят на Аренаил. Бяха
наясно, че това можеше и да им коства всичко, но не можеха
да се покорят под човек, който постъпва по този начин. Дори и
преди да беше имало наченки на мислене у някои за компро-
мис, за да се запазят живота на хората, след тази постъпка всич-
ки бяха твърдо решени да се бият и умрат, но да не живеят под
водачеството на този вероломен елф. Ясно беше, че ако сега
се откажеха от битката, всички щяха да минат на подчинение
на Аренаил. А това на никого не се нравеше. В крайна сметка
може би това беше неговият скрит мотив – да застане начело на
всички елфи, джуджета и великани. Аз бях идеален, за да пре-
дизвикам разместване по пластовете на властта – да причиня
разделение и той да оглави страната, която беше мнозинство.
Междувременно ни съобщиха, че армията на Аренаил
е започнала да се строява и напред беше тръгнала малка
група за преговори. Нашата армия също беше готова. На
практика бойната ни готовност не беше спадала от предиш-
ния ден и може би това беше причината лесно да беше на-
правен опит за покушение, защото всичките усилия бяха съ-
средоточени към потенциалния фронт на атака, а не в тила
при шатрите. Всички от вчерашния екип за преговори се
отделихме и тръгнахме да посрещнем Аренаил. Дадохме си
сметка, че той може би не знае аз дали съм жив и за да види,
че плановете му са провалени, аз вървях най-отпред. Това
явно подейства, защото когато се приближихме и ме раз-
позна, за момент се спря, но след това продължи с ускорена
крачка и може би малко по-нервно.
Срещнахме се на същото място и отново седнахме на
земята. Бяха минали едва няколко минути, откакто целият
диск на слънцето се беше показал от изток и започваше да
стопля студената пръст, на която се бяхме разположили.
След около минута Аренаил се изправи и започна високо-
парната си реч, с която отново ни приканваше да се преда-
дем, за да спасим живота на всички. Явно си беше взел поука
от неодобрението на последователите си и сега се стреме-
ше да бъде по-традиционен и консервативен. Изглеждаше
ми, че беше с една идея по-неуверен. Може би се чудеше и

108
какво точно се беше случило с опита за покушение над мен
и какво знаехме, защото доста често ме поглеждаше, за раз-
лика от предишния ден, когато почти не ми обърна никакво
внимание. След финалния му призив за нашата капитулация
седна обратно на земята. Егалон се изправи с достойнство,
поклони се и бавно огледа всекиго от тях.
— Красиви думи, Аренаиле. Особено частта с мира и
нежеланието да се пролива невинна кръв. В тази връзка,
бих искал да информирам както теб, така и уважаваните
представители на клановете, които присъстват на тази сре-
ща, че убийците, които бяха изпратени да ликвидират Йоан,
докато спи тази нощ, са живи, макар и някои от тях да са
ранени, но не смъртоносно.
— Какво?! Това е клевета! Не сме изпращали никого! –
почти в хор отговориха петимата освен Аренаил, скачайки на
крака. Той остана седнал и за първи път го видях да изглежда
смутен. – Аренаиле, за какво говорят? Какво си направил?
— Нищо не съм направил. Това не е бил никой от на-
шите хора. Но от друга страна, неговата смърт щеше да спре
войната – не разбирате ли, че за нас е по-добре той да умре,
вместо да загинат мнозина в тази битка?
— Много си прав, Аренаиле – това бяха твои шпиони,
внедрени сред нашите хора – намеси се Егалон. – Но пре-
ценката ти е грешна. Неговата смърт нямаше да донесе пол-
за на останалите. Напротив, вчера сред нас се чуваха гла-
сове, които приканваха за компромис и мир, но след като
видяха, че ти си склонен да престъпиш думата си и древните
традиции, вече никой не мисли за капитулация. Ние сме го-
тови да се бием до последния човек, дори да ни избиете
всичките, но да не се предадем на теб.
— Дори и жените и децата – добави Майли. – Вие сте по-
вече от нас и военната логика показва, че ще ни победите.
Пригответе се да ни избиете до крак. Това ще бъде клане, кое-
то ще тежи на вашата съвест и ще се помни от поколенията.
— Вашите думи няма да ни трогнат. Щом не искате да
се предадете, нека силата да реши на чия страна е правдата
– каза Аренаил. – Срещата е закрита, пригответе се за война.
— Аренаиле, предвид новите факти, ние, големите хора,
ще се оттеглим на съвещание – обърна се към него Амилит.

109
 — Но ние започваме битката до минути.
— Нека битката да започне, когато ти решиш, но ние
няма да се включваме, докато не завърши съвещанието ни.
След това Амилит и Гирсума се отделиха от нас и тръг-
наха на запад, без да изчакат евентуален отговор. От техния
лагер се чу тръбен звук и голяма група тръгна в същата по-
сока. Доколкото виждах от нашата позиция, вероятно всички
великани бяха излезли от редиците им, което предизвика се-
риозни оголвания на места и започна масово прегрупиране.
Аренаил и останалите трима се озъртаха объркано за някол-
ко секунди и след това той ме погледна дълго с ръка на меча
си, но в крайна сметка, по негова команда тръгнаха бързо
към лагера си. До последно имах чувството, че той ще се оп-
ита да ме нападне, но може би напускането на великаните
малко го беше разколебало, защото вече бяхме останали с
числено предимство – поне в тази микрозона на преговори-
те. Ние също се отправихме към нашия стан. Две изречения
бяха достатъчни всички да разберат какво се беше случило
и да заемат бойните си позиции. Несъзнателно си изреци-
тирах една реплика, повтаряна в много филми от героите в
напрегнати моменти – Бог да ни е на помощ. Замислих се, че
ако има Бог, то сега беше много добър момент да се намеси.
Докато тества най-новите технологии в областта
на виртуалната реалност, Йоан, студент по информати-
ка и запален геймър, се озовава в игра, която единствен
той може да изиграе. Той се появява в учудващо реалис-
тичния свят на приказни същества като изпълнение на
пророчество, изречено повече от два века по-рано и при-
готвило пътя за гражданска война. Ще успее той ли да
занесе познанието за отдавна изгубения Бог, без това да
предизвика самоунищожителна война в този друг свят?
Една история, която представя възможното бъдеще
на виртуалната реалност, предизвикателствата и опас-
ностите, които дебнат с напредъка на технологиите,
смесена с мистиката и обикновения човешки живот.
Очаквайте новият български фентъзи/Sci-Fi роман
„Реална виртуалност“.

110
 Лилия
Илиева
Когато цифрите те заклещват в професия, а душата тър-
си думи или цветове, за да опише колко е различна всъщ-
ност, се появява страстта да бягаш от точните науки във все-
ки свободен миг.
Точно това прави родената в София Лилия Илиева.
Финансист, който, откакто се помни, е запленен от ли-
тературата. В детството ѝ това е руската и световна класика,
които изместват учебниците, а после я водят в ученическите
литературни кръжоци, изумена от магията на думите.
Стихове, разкази, картини, далечни пътешествия и към всич-
ко това огромно любопитство към астрологията. Вероятно така
душата отива на точните места и се чувства удоволетворена.
От 2018 година е част от Творческа академия „Заешка
дупка“ и придобива творческо самочувствие в литературни
четения пред публика. Нейни стихове са включени в Списа-
ние „Ах, Мария“ и сборника на ТА „Заешка дупка“, издаден
за петата годишнина на академията.
Стиховете на Лилия съблазняват едновременно с уни-
кална женска нежност, настойчивост и очакване да бъде
разбрана и разпозната.
Може би и затова Лилия е избрала за име на първа-
та си стихосбирка, която предстои да излезе, „Огледало за
обратно виждане“. Тя иска да я видим в това огледало и да
запомним думите, с които ни съблазнява дори когато сме
отминали. Редактор на първата ѝ книга е Петър Чухов.
Когато стиховете умалеят като територия за споделя-
не на красиви истории, Лилия ни предлага своите разкази.

111
Първите им читатели, сред които Здравка Евтимова, Влади-
мир Зарев, Калин Терзийски, я насърчават да продължи и да
ги подреди в сборник.
Лилия прави всичко със страст и задълбоченост. Така
повече от 10 години изучава и практикува астрология. Пър-
во като опит да разбере себе си, да види какво остава след
думите и емоциите. После да осъществи контакт с тези чи-
татели, които са готови заедно с нея да потърсят мечтаното
различно.
Когато думите не стигат, тя излива емоциите в цветове,
рисувайки картини с приятели. Мечтае и да усети гласа си с
музика и песен, но времето не стига. Затова споделя с вас
магията на думите в стих или разказ.

112
ПРЕДИ ДА СЪМ ТЕ СРЕЩНАЛА – ТЕ НЯМА
Не закопчавай
вечерта ми с кламери
от чужди снимки,
препълнени
от чаши
и сърца.
Не ми изпращай
рози, детелини
и котенца
със ококорени очи.
Посредствени клишета
не пришивай
върху напразния
прозорец
на мълчанието.

Акаунтът е блокиран.

113
 КРЪСТОСЛОВИЦА
Всяка нощ
оставя тънък
белег върху
чашата с кафе.
Всеки ден
оставя камъче
по пътя
към нощта.
Събери ги…

Следите от устни
в съня ти
не са моите.

114
НЕГАТИВ
Това е потъващо начинание –
да ме научиш да плувам,
да пуша трева,
да скачам с бънджи,
да преминавам „Ком-Емине“.
Да ходя боса,
да плача на филми,
да съм шумна,
демонстративна,
щастлива,
да ме харесаш...

Или нещо такова…

115
 ПРЕДПЕЧАТ
Измислих
приют за
бездомни
стихотворения.
Измислих
ключ за вратата
към стаята
на вдъхновението.
Вместо чаршаф
постлах на леглото
бял лист.

Чакам те.

116
 ПЪТЯТ ДО СПИРКАТА
По тази улица се минава само през лятото. Това е най-
краткият път до спирката и с удоволствие бих минавала и
през други сезони, но е невъзможно. През другите сезони
тя е воден или кален канал с неясна дълбочина. Тъй като е
твърде малка и някак хем крива, хем перпендикулярна на
две по-големи улици, явно са забравили да я кръстят. Ре-
ших, че не е честно – макар и запъртъче, е улица и е добре
да я кръстя. Колебая се между няколко варианта:
Първият е банален – мога да я нарека улица „Лятна“. Ще
е доста подходящо име – шарена е като лято с два-три метра
асфалт, с ръждясалите огради на зарязаните строежи, много
жълтурчета, цъфнали сред чакъла, големи тръни и разбира
се, задължителните счупени кофи за боклук, изрисувани с
графити и думи. Не знам за думите, не ги разчитам на какъв
език са.
Вторият е тъжен – може да е улица „Кал до пъпа на ку-
цото куче“. Обикновено рано сутрин, когато още няма хора,
от единствената останала дървена ограда на двор с отдавна
бутната къща изскача куцото куче – мелез между малтийска
болонка и нещо като териер, но по-така… Нищо че винаги
ме лае, много ми е жал за него и ми се иска да го прибера
вкъщи, да го пусна във ваната и да измия полепналата от
години кал по късите крачета, да изтъркам коремчето му,
да го изтъркам до бяло. Лае и куца пред мен, ама някак стра-
нично, така че да не мога да го достигна или ритна (не че
някога бих ритнала куче!). После спира в края на улицата и
ме гледа с неясно какви очи.
Третият вариант ми е любим – ще я нарека улица „Па-
рашутист“ – и без това е като пусната отвисоко и кацнала
съвсем не на място. Пък и ще е лесно – имам готова табела
с това име. Преди много, много години, след един незабра-
вим и напълно лишен от ясни спомени купон, на стената
в хола, на мястото на любимия гоблен на майка ми – три
конски глави пият жадно вода (и ние така след въпросния

117
купон!), компанията ни осъмна с табелата на улица „Пара-
шутист“. Висеше си там – блестяща, леко очукана, от онези
сините, емайлираните и никой не знаеше кой я е донесъл и
по-лошото – къде са трите вечно жадни глави. Разбира се,
табелата веднага беше скрита, но и досега не искам да си
спомням за виковете на майка ми: „Горките кончета!“. Го-
дини по-късно откривам синята табела в препълнен кашон,
забутан в мазето на новата ми къща.
И си мисля, че така ще е най-добре – улицата да получи
име, а табелата да получи улица.
През някоя сутрин лаят на куцото куче ще се смеси с
потракване от копитата на жадните кончета от гоблена на
майка ми и на късата лятна улица „Парашутист“, ще кацне
старата компания, този път с табела – „Време е за море!“.

118
 Мартина
Петкова
Родена съм в годината, когато затваряхме една ера, за
да посрещнем ново време. Израснах в малкия град, с не
малка история, също като мен самата.
Търсех себе си в годините. Успях едва когато разхвър-
лих чувствата си с помощта на думите върху празния бял
лист. Завърших гимназия с помощта на числата, след това
започнах да уча похвата, с който да навлизам в същността
на редица въпроси. Ала чувствата описани върху обикнове-
ния бял лист е моето призвание. Едва когато пиша, аз съм си
аз. Без маски, само с разголената си душа.
Това съм аз, Мартина Петкова фурията на емоции вър-
ху пустите празни страници. Пиша, за да създам свят от меч-
тите си. Когато сърцето е пълно, не очите търсят, а душата
думи, с които да те докосне. Пиша, за да дам от своята емо-
ция в нощта пълна със самота. А също и на деня обсипан
с красота. Да помогна на нечия сълза, да си отиде, да не
пречи на любовта.
Какво пиша ли? Пиша за чувства и емоции, а всичко
друго са обикновени думи върху белия лист.
През тази година се очаква да излезе филм по мой сце-
нарий. Горда съм от себе си, от постигнатите резултати през
изминалата година. Не трябва да се отказваме от целите
и мечтите си. Пиша от години, а едва сега се престраших
да покажа на света, коя съм аз. Трудно се взема такова ре-
шение, след като човек споделя в творбите си, личните си
съкрушения или любовните трепети. Понякога успеха се е
скрил точно в собствения ни страх, ако успеем да преборим
страха, ще покорим много върхове. Често чувах в минало-

119
то си „Стига си мечтала, слез на земята.“ Сега поглеждайки
назад си давам равносметка, че нищо от това нямаше да
се случи, ако не бях повярвала в себе си. Ако бях послуша-
ла хората и се бях отказала. Винаги трябва да преследваме,
онова което ни кара да се усмихваме глупаво, та дори и да
мечтаем.
Няма нищо по-красиво от сбъднатите мечти. Да видиш
как успяваш. Да се гордееш със себе си и успехите, които
постигаш.
Човек трябва да бъде умерен в това, в което вярва, но
да бъде смирен и търпелив, когато постига всичко, което
желае.
Да пиша, за мен е смирение. Да запълвам празните
страници с истински признания е съвършенството, което
мога да постигна за едва двадесет и две годишната си въз-
раст. Понякога се питам „ Наистина ли съм на толкова?“, за-
щото мисля като четиридесет и четири годишна, а в друг
момент действията са ми като на седемнадесет годишна. И
всичко това, защо умея да живея сега. Да със силен спомен
за миналото и големи мечти за бъдещето, но в настоящето
съм аз.
Да пиша е удоволствие, да изразя себе си върху праз-
ния бял лист. Пиша, защото имам какво да кажа на света.
Знам аз, коя съм и какво мога да дам на хората оплетени в
собствените си чувства.

120
 ТИШИНА
Дадох шанс на себе си, много повече отколкото на теб.
Позволих на сърцето си да изпитва онази емоция, която
преди време успя да го съкруши. Да го превърне в една от-
ломка на спомени. Поддадох се на емоциите… облада ме в
прекрасните си думи. Премина едни прегради, които гра-
дих твърде дълго, а ти… ти събори ги с лекота. Вървях към
пропастта с високо вдигната глава. И обичащ, ах колко те
обичам представа нямаш даже.
Всеки писател на тази земя мечтае за история като на-
шата… аз съм писател, но не мога. Не мога да напиша нито
ред. Искам да разкажа на света за тази така изпепеляваща
любов, но не мога. Хвана ли белият лист думите просто из-
чезват, остава тишина. Защо винаги когато спомена тиши-
ната, трябва да се сещам за теб. Това ли наистина остана ми
след теб… тишина? Просто не минаваш, каквото и да правя
каквото и да кажа, ти си тук… в сърцето ми. Боря се с меч-
тите си, не заради самия мен, а защото тогава ти повярва в
тях… в мен. Преследвам ги като хищник своята плячка. Няма
да те разочаровам, ще успея. Ще се справя с всичко, защото
ти вярваше в мен. Ти в един миг ми каза, „Че съм много по-
вече. Просто трябва да повярвам. “
Ще те забравя, обещавам! Някой ден и това ще се случи.
Не мога да погледна бъдещето, защото още не съм
готов да пусна миналото. А това е най-големият проблем.
Докато не видя бъдещето, няма да се отърва от миналото.
Та аз не искам да загърбвам нищо и никой. Харесва ми, ха-
ресва ми да си в мислите ми. Харесва ми, да търся погледа
ти. Харесва ми да изпивам поредното уиски на екс, защото
знам, че ще те видя на дъното на чашата. Ето за е тези малки
неща не съм готов да те пусна. Моментите, когато тръгвах
си от теб ядосан. Точно те ме караха да изгарям от желание
да те видя отново. Така красиво танцуваше по нервите ми,
все едно играеш валс. По дяволите ти дори не знаеш как се
танцува валс, но го правеше. Така съумяваше да ме ядосваш

121
точно до прага на лудостта. Между нас нямаше план, никога
не е имало и никога няма да има. Ние сме тук и сега, никога
преди и абсурд за след. Тук… сега! Появи се с тишина, отиде
си с тишина. Ала в средата колко шум вдигаше, дявол да те
вземе. С теб никога не беше тихо, никога. Шумно ме караше
да се смея, шумно се смееше. Шумно дори ридаех и сълзи от
очите ми валяха като порой. Ти бе бедствието в моя живот.
Търпеше ме, с всичките ми недостатъци. Бях чул някъ-
де, че за да обикнеш един човек, трябва да се влюбиш в не-
достатъците му, едва тогава го обичаш истински. За мен ти
си перфектна, когато ми се усмихваш леко или дори когато
ми удряш шамар. Влюбих се някъде в онези моменти, когато
не ме оставяше докато не ти кажа това, което искаше да зна-
еш. Питаше, леле как питаше, та ти не се спираше.
Когато си спомня за теб, а по дяволите това е твърде
често… се сещам за всички крясъци от ярост. Ярост, че си
влюбена в мен, а не трябваше. Влудяващият поглед, че оби-
чаш ме до лудост… а не трябваше. Обикна моята несвър-
шеност. Сега има само тишина. Празно е, ала грам не е са-
мотно. Не е самотно, защото винаги ще бъдеш тук.

122
СЪРЦЕТО СПРЯ
Здравей, казвам ти отново аз.
Като в приказка една,
събрана в малко тишина.
Събудих ли те, мила?
Прощавай, ала искам нещо да ти кажа.
Аз не мога, думи да намеря,
просто гробна тишина.
Всичко в мен се къса,
като стар намачкан лист.
Ала пустото сърце бие неуморно, а и все за теб.
Не мога, не мога да го спра.
Думи не намирам, просто тишина.

Туп, туп, туп...

Обажда се сърцето,
в ритъма на любовта.
А си тъй далече мила,
като че ли оттатък реалността.
Приказка една,
от старите изветрели книжа.
С новото перо рисувам една мечта.

Туп...туп ...туп

Спря и то в мига, след края на листа.

123
 ЦИГАРА ВРЕМЕ
Паля цигара, взимам пепелника. Поглеждам втренчено,
а сякаш тебе виждах в него. Дърпам от цигарата, задраска в
гърлото ми. Издишвам силна струя дим. Част от него попада в
очите ми. Сълзят, дали от дима или от спомена за теб, не знам.
Вдигам чашата с кафе, пия огромна глътна. Сбръчквам
вежди, от горчивото или от тъгата по теб... Не знам. Гледам ос-
татъка, от черното кафе. Напомня ми на моята душа след теб.
Гледам през прозореца, мрачно и студено е навън.
Дърпам пак от цигарата, този път още повече. Залютя ми
отново. Издишвам дима, правя си кръгчета.
Остана малко от горящата цигара. Усещам топлина по
пръстите си, ала навън е зима. Поглеждам календара, Ноем-
ври е тук.
Пуша тежката цигара. Чашата с кафе е празна. Навън
появи се слънце. Гледам към пепелника, а там седеше ти.
Приближи се. Прегърна ме с топлите си ръце.
Алармата звъни. Отварям очи. Навън слънце пече. Из-
потен съм, Август е.
Теб те няма. Отиде си отдавна. Това бе просто цигара
време.

124
 Мирослава
Скарлату
Преди няколко години музата ме посети, както се каз-
ва в една песен, и почувствах желание да пиша. Харесва
ми фантазията, невинността и поуките на детските приказ-
ки, затова събрах и преведох най-добрите гръцки народни
приказки и се появи книгата „Γръцки народни приказки“ за
деца от 1 до 101 години, а след това започнах да пиша при-
казки за деца. Но най-много ми харесват историите, които
ни разказват светът и природата около нас. Те крият неве-
роятни тайни и се чувствам истински щастлива, когато успея
да уловя някоя от тях и я опиша на белия лист. Понякога тези
истории са тъжни, понякога смешни или странни. С много
любов ги украсявам с фантазия, мистика, приключенски дух.
Бих искала с моите разкази да откъсна читателя от скуч-
ното ежедневие, да успее да види живота през друга при-
зма и да се позабавлява. Ще се радвам да ме последвате в
това тайнствено литературно пътешествие!

125
126
 КРИСТАЛНАТА СФЕРА
„Времето е много бавно за тези, които чакат, много
бързо за тези, които се страхуват, много дълго за тези,
които се мъчат, много кратко за тези, които се радват, и
вечно за тези, които обичат...“
Henry Van Dyke

Алекс седеше в залата и гледаше като хипнотизиран крис-

талната сфера. Тя бе единственото нещо, останало от жена му
Лин след нещастието, което ги сполетя преди една година.
В космическия кораб се качиха всички, които бяха оста-
нали живи след голямата експлозия на вулкана Ро. Единстве-
ните оцелели, около хиляда човека, изоставиха изгорялата,
покрита с дим и воняща черна лава планета. Много бързо
и със свити сърцата хората се отдалечиха от майката Земя.
Без дори да подозират, че и в космоса нещастието ще про-
дължава да ги следва. Първо спряха на Луната. Тя не беше
обитаема, но служеше за междинна спирка за провизии и
гориво. След като се запасиха и се отдалечиха от земната се-
стра, екипажът и пътниците бяха меланхолични и безмълв-
ни, заради големия шок, който изживяха преди няколко дни.
Сега посоката им бе една единствена – планетата Марс.
Алекс бе председател на Международната Космическа
Авиация и командир на кораба. Бе хубав и умен мъж. Военен
лекар по професия, бе добре обучен да сдържа емоциите
си и да запазва самообладание в трудни ситуации. Сега бе
ужасен от случилото се, но с никого не смееше да говори за
това. Не го споделяше дори и с жена си Лин, която бе част
от шестчленния екипаж. Лин бе висока и слаба, брюнетка,
мексиканка, която се славеше с екзотичната си красота и с
професионализма си. Дойде в базата преди две години, като
биолог. Умът и красотата ѝ веднага плениха сърцето на Алекс.
Бяха хубава двойка. Ожениха се миналата година, но все още
нямаха деца. Лин искаше първо да спре с полетите и да оста-
не на работа в базата, за да може тялото ѝ да си почине и да

127
се подготви за радостното събитие. Със свито сърце Алекс си
спомни за последния им разговор и за плановете, които кро-
яха за съвместния им живот, и горчиво се усмихна. В момента
се питаше само дали ще оцелеят, а не как ще живеят.
Мислите му бързо отлетяха на Марс. Базата, която бе
построена от Международната Космическа Авиация там, бе
добре оборудвана и подсигурена с всичко необходимо за
живот, с всичко, освен природата, въздуха и красотата на
Земята. Беше от първите астронавти, посетили и живели на
Червената планета повече от една година, а след това участ-
ва в още две кратки експедиции дотам, но винаги знаеше,
че ще се върне. Сега пътуването им бе еднопосочно и точно
това бе нещото, което не само го тревожеше, но и ужасява-
ше. Никой не очакваше катаклизма, който се случи. Всичко
стана толкова внезапно и насилствено, че трудно бе да го
понесе човешкият ум. Когато се разбра, че вулканът Ро се e
активирал и е готов да избухне, никой не обърна особено
внимание и не бяха взети необходимите предпазни мерки,
защото това се бе случвало много пъти преди, без никак-
ви последствия. Новината бе съобщена само от един малък
частен телевизионен канал във вечерните новини. Но след
първото изригване, което бе придружено със силно земе-
тресение в района на вулкана, хората разбраха, че нещата
са много сериозни и те не са в състояние да ги контролират.
След второто изригване многобройни земетресения разлю-
ляха различни краища на света. Те отваряха огромни дъл-
боки пукнатини в земята. Всяка от тях бълваше огнена лава,
прах и отровни газове. За няколко дни цялата Земя се запа-
ли. Под горящата лава бързо изчезваха цели райони, а дру-
ги се преобразяваха от непрестанните земетресения. Земя-
та се гърчеше, а хората се мятаха като обезумели. Напразно
се опитваха да намерят място далеч от огъня, дима, пепелта
и лавата. Вече никой не се опитваше да загаси пожарите,
които горяха навред. Никой и нищо не можеше да им по-
могне. Сякаш сам Господ реши да накаже човечеството и за
седем дни унищожи това, което бе създал за същото време
преди много, много години. Когато първите земни трусо-
ве се усетиха в района на Мексико, Управителния Съвет на
Световната Междузвездна Авиация, която се намираше там,

128
веднага взе решение да евакуира всички хора, които рабо-
теха в нейния корпус. За три часа стотина човека се при-
готвиха и се качиха на най-луксозния междузвезден косми-
чески кораб. Цели два дни не излязоха от земната орбита.
Отгоре наблюдаваха разпространението на пожарите и се
надяваха, че скоро ще се потушат. За съжаление надеждите
и молбите им останаха напразни. Цели два дни и две нощи
родната планета бе разтърсвана от трусове и обгърната от
огън и дим. На третия ден на разсъмване видяха експлозия,
която превърна майката Земя в огромен фойерверк, който
се разпръсна пред очите им на хиляди парчета. На хиляди
парчета се разпръсна и надеждата им за завръщане. Вече
имаха само един-единствен път и той водеше към Марс.
За всички оцелели това пътуване бе съдбовно. Животът им
щеше да започне отначало, с други норми и с друг смисъл.
В космическия кораб сега бе настанала мрачна, тежка
тишина. Нерадостни мисли бяха обхванали екипажа и път-
ниците. Нещастието, което ги сполетя, бе огромно...
Малко преди да навлязат в магнитното поле на Марс,
един метеорит неизвестно как и откъде се появи и удари зад-
ната част на кораба. Избухна огън в пътническите кабини.
Алекс и Лин бяха останали сами в командния пункт,
когато метеоритът наближи. Активира се алармата за опас-
ност, но не успяха да реагират. Когато видя на илюминато-
рите задната горяща част на кораба, Лин се втурна натам, за
да помогне на останалите членове на екипажа и на пътни-
ците. Но щом се приближи, горещи огнени езици плъзнаха
по гърба на тънкия ѝ скафандър и той почна да гори. Лин с
мъка затвори вратата, която водеше към основната част на
кораба, и ужасена, крещейки от болка, се затича към каби-
ната си. Преди да стигне, падна по очи в коридора и започ-
на да се мята и да крещи от болка. Гърбът, ръцете и косата
ѝ горяха. Огромното туловище на кораба, в което бяха по-
местени пътниците и лабораториите, се отдели постепенно
от командния пункт и се разпръсна на малки нажежени час-
тици из необятната космическа шир.
Щом усети удара и видя на екрана пожара, Алекс се ог-
леда за Лин и когато видя, че я няма, пусна автопилота и се
втурна да я търси. Чу писъците, които идваха от дъното на

129
коридора и се насочи натам. Видя нещастната Лин, която се
гърчеше от болка на пода, опитвайки се да изгаси огъня по
дрехите си. Алекс успя да покри тялото ѝ с пяна и да изгаси
огъня. След това я грабна и се втурна към аварийния изход.
Херметическите врати на малката совалка, която чакаше от
лявата страна на кораба, се отвориха плавно пред него и
той с усилие внесе вътре Лин. Настани я на предната седал-
ка, седна до нея, заключи коланите и натисна автоматич-
ния пилот. Совалката присветна за миг, а след това плавно
и грациозно започна да се отдалечава от кораба. Успокоен
от мъркащия шум на машините и приглушеното осветле-
ние, Алекс се отпусна с облекчение и погледна Лин. Това,
което видя, го ужаси. Тялото на жената бе обсипано с рани
от изгарянето Косата ѝ бе почти напълно изгоряла и само
няколко опърлени кичура висяха жалко от двете ѝ страни.
По лицето и челото ѝ имаше многобройни рани. С послед-
ни сили Лин го помоли да я убие, за да не се мъчи. Алекс
не знаеше какво да прави. След толкова ужасни дни сега за
първи път не издържа. Сякаш нещо се скъса в гърдите му и
пречупи силата му. Заплака. Плачеше като малко дете пред
обезобразената любима жена. Прегърна Лин, която обича-
ше толкова много, и през сълзи ѝ прошепна:
— Лин! Лин, чуй ме, ще те спася! Ще отидем на Марс и
ще те излекувам. Само остани с мен. Не ме изоставяй, мила!
Чуваш ли ме, Лин, обичам те!
Само след ден пристигнаха на Марс. Сами – последните
двама земни жители. Дебелите метални врати на базата се
отвориха и совалката им бавно се приземи. От микрофо-
ните се разнесе металическият глас на обслужващия робот,
който веднага се активира и ги посрещна с думите: „Добре
дошли на Марс и приятно пребиваване в базата на Светов-
ната Междузвездна Авиация!“
Алекс внимателно гушна припадналата Лин и слезе от
совалката. Близо до входа на базата стояха два андроида и
чакаха неговите команди. Подмина ги, искаше да остане сам
с Лин. Натисна копчето на първия асансьор, който водеше
към лабораториите. Предчувстваше, че Лин след малко ще
умре, и знаеше, че не може да спаси тялото ѝ, поне не сега,

130
затова единственото, което искаше в този момент, бе душа-
та ѝ да остане с него.
Голямата лаборатория го посрещна мрачна и студена.
В един ъгъл на плотовете за инструменти малка кристална
сфера светеше с приглушена светлина и сякаш придаваше
уют на металния интериор. Алекс простря все още живото
тяло на Лин на желязната маса в центъра на залата. Взе све-
тещата кристална сфера и я постави бавно върху гърдите на
жената, там, където се намираше сърцето. Постави обгоре-
лите ѝ длани така, че да прегърнат сферичното тяло, а не-
говите, които трепереха, леко прегърнаха нейните. Затвори
очи и наум силно извика името на Лин. Не след дълго видя
как сферата се напълни с малко синьо облаче. То остана за
миг неподвижно и след това изпълни бавно цялото прос-
транство на сферата. Това бе духът на Лин, която почина.
Сега сферата светеше с мека синя светлина. Алекс се наведе
и целуна кристалната повърхност. Внимателно положи без-
диханното обезобразено тяло на Лин в специална метална
капсула и заспа изтощен на канапето в лабораторията.

***
Вече цяла година Алекс живееше сам в базата на пла-
нетата Марс. Даваше си сметка, че е единственият оцелял
земен жител. В началoто всеки ден се събуждаше с надеж-
дата, че и други хора ще дойдат на Марс, но постепенно
тя изчезна. Мъжът направи всичко възможно да запълни
космическата тишина, която цареше наоколо. Спомняше си
колко пъти е идвал тук и колко добре работеха заедно с
колегите. В последните две експедиции бяха заедно с Лин.
Основната цел на предишните експедиции бе да направят
живота в базата като този на Земята, а след това да могат да
създадат такъв и в цялата планета. В базата имаше всичко
необходимо за един добре осигурен живот за стотици хора.
Алекс знаеше, че тук може да доживее до дълбоки старини.
За да не падне духом, си изгради определена програма и
всеки ден строго се придържаше към нея. Тренировките и
поддържането на добра физическа форма и кондиция бе на
първо място. Поддържането на базата и храната бяха дру-
гите две важни за него занимания. Базата беше достатъчно

131
голяма, със специална изолация, защитаваща го от силна-
та космична радиация на марсианската атмосфера. Има-
ше няколко спални помещения, трапезарии, спортни зали,
лаборатории, оранжерия и библиотека. Обслужваше се от
пет андроида. В склада имаше достатъчно разнообразна
вакуумирана храна. Базата се осигуряваше и с вода, която
черпеше и филтрираше от недрата на марсианската земя.
За съжаление, изследванията и опитите, които бяха правили
в предишните експедиции, да обработят силно отровните
червена почва и въздух на Марс бяха останали без резул-
тат. Проблемът му не беше оцеляването, а самотата и без-
надеждността. Мъчеше го и безсънието. В редките случаи,
когато заспиваше, сънуваше Земята, родната къща, роди-
телите си, приятелите. Когато се събуждаше, го обземаше
тягостно чувство и тъга. Често се обвиняваше, че не е могъл
нищо да направи, за да предотврати катастрофата с метео-
рита. Питаше се защо само той оцеля. Имаше ли смисъл да е
жив. Мислеше, мислеше... Не знаеше какво да прави, с какво
да се захване. Всичко му се струваше безсмислено и нену-
жно... Не знаеше как да се справи с тези чувства. Опитваше
се да бъде постоянно зает с нещо. С часове прекарваше в
библиотеката и се ровеше в архивите. Разглеждаше книгите,
снимките, старите филми и предавания. Гледайки ги, му се
струваше, че Лин е жива и след малко ще влезе при него, ще
го прегърне и ще чуе гласа ѝ. Изолацията и самотата без-
умно го разяждаха отвътре. Всеки ден все повече и повече.
Така му се искаше да може да се свърже с някого, някъде,
да чуе истински човешки глас, но нямаше с кого. Отказа се
да влиза в лабораторията, където остави тялото на Лин, и
чакаше. Чакаше. Всеки ден отброяваше дните...
Най-после дойде този специален ден, рожденият ден
на Лин. Алекс знаеше, че само на тази дата може да опита
отново да се срещне с Лин. Рано сутринта стана и след ру-
тинната програма се подготви старателно за важната сре-
ща. Влезе в лабораторията спокоен и някак примирен. Беше
минала почти цяла година, откакто бе на Марс. Чувстваше
се отпаднал и остарял. Със затаен дъх отвори капака на кап-
сулата, където лежеше Лин, и взе внимателно от ръцете ѝ

132
синята кристална сфера. Започна да милва кристалната по-
върхност. Ръцете му, които трепереха, леко се стоплиха и
една силна енергийна вълна премина през тялото му. Из-
веднъж Алекс се почувства отново млад, радостен и безгри-
жен. Отпусна се и нежно зашепна:
— Лин, Лин! Чуваш ли ме, мила? Цяла година чакам
този ден. Много ми липсваш! Обичам те, Лин!
Синьото облаче в сферата се размърда бавно и се пре-
върна в малко синьо сърце. Не след дълго на негово място
се появи усмихнатото лице на Лин.
Алекс разбра, че е настъпило времето да възкреси
своята любима...

133
134
 Петя
Бойчева
Родена съм през 1988 г. в град Шумен, откъдето започ-
ва творческият ми път. Ученическите ми години в гимназия
за преподаване на чужди езици „Н. Й. Вапцаров“ бяха съ-
проводени с непрестанни репетиции на спектакли и кон-
церти. По-късно продължих образованието си в НАТФИЗ
„Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Снежина Танковска,
а веднага след това постъпих в трупата на ДТ „Невена Ко-
канова“ в гр. Ямбол. В продължение на три години бях ръ-
ководител на детска група по актьорско майсторство към
школи МОНТФИЗ, където реализирахме успешно няколко
детски представления. От 2018 г. съм част и от трупата на
образователен театър „Забавна наука“ в София. Словото
стана неизменна част от моя живот. Използвам думите, за
да пресъздавам различни герои, а отскоро те ми служат и за
да създам мои собствени светове. Страстта ми към писането
се появи преди няколко години. Децата са основен извор
на моето вдъхновение. Интересно ми е да погледна света
през детските очи и по този начин да го преоткрия. Към мо-
мента подготвям първата си книга с детски стихове „Весела
творилница“. В нея ще бъдат включени мои стихотворения
за деца, както и допълнителни изненади и приключения,
където малките читатели ще могат със силата на въображе-
нието си да творят свои собствени истории. Една от мисиите
ни като творци е да вдъхновяваме и да събуждаме любовта
към творчеството у другите.
В областта на поезията имам няколко литературни на-
гради – трето място на поетичните конкурси „В очите пла-

135
мък гори“ в София и „Светулки в шепите на времето“ в Ати-
на със стихотворението „Пламъче“, както и поощрителна
награда за участието ми в конкурса „Искри над Бяла“ в Бяла.
Мои произведения са публикувани в Алманах „Романтика“
2021 от издателство Буквите.

Знаете ли по какво си приличат голата театрална

сцена и белият лист? По това, че всеки момент със сила-
та на думите те ще оживеят и в тях ще започнат да ник-
нат като кокичета от зимната бяла покривка образи. А
те от своя страна ще рисуват нов, различен свят, в който
може и да се разпознаем. Вълнението минути преди да се
качиш на сцената или уплахата от белия лист преди пър-
вата написана дума изчезват в мига, в който потънеш в
прегръдката им и заживееш в тяхната реалност. Край на
спектакъла и точка след последния стих... А ти си претво-
рен заедно с публиката или читателите.

Добре дошли в моя поетичен свят!

136
ПОВИК
Щурец да пее ли чувам,
или поточе да блика?
Не, аз не сънувам.
Някой нежно ме вика.

Глас, по-звънък от ангел,

по-чист от далечна камбана,
ехти от зори чак до пладне
по широката гъста поляна.

Набъбва като облака пухен,

от който порой се излива.
Напоява земята тъй суха
и бръчките в нея изтрива.

После като нежна цигулка

звучи безспирно, додето
в мека, дантелена люлка
заспи опиянено сърцето.

В съня с перо те погалва.

Засища те с обич голяма.
Свещта изгоряла запалва
и те връща обратно във храма.

Гласа отново дочувам

да пее песен за двама.
Не, аз не сънувам.
Нежно прошепва ми: „Мама“!

137
 СИЛА
Дочух от стаята разплакано гласче
като ято птици пред есенния праг.
Душата затрепери и усетих, че
сърцето детско търси майчиния бряг.

Прегърнах те и ме обви
с ръце, по-силни от бръшляни.
Като кълбо любов в мен се сви,
парещо по майчините длани.

И ето че във вените ми влиза

добротата усмихната и мека.
Нахлузи тялото ми бяла риза
и понесе се по приказна пътека.

По нея не вървя, а литвам смела,

обвита от криле на птица.
Щастлива, че по този път поела,
осветен от твоята искрица.

Тогаз усещам те като закрила,

сякаш ролите разменяме си двете.
Като пчела, изпила с всичка сила
сока от пролетното цвете.

Не ти, а аз се сгушвам в теб,

в прегръдка мека като зряла вишна.
Закриляна да бъда мой е ред
от силата ти, само тригодишна.

138
ВЪЛШЕБСТВО
Една вещ, на пръв поглед излишна,
дори може човек да подразни.
Ей я – клонка от старата вишна
препречва улицa празнa.

„Щях да се спъна! Кой тука я сложи?“ –

недоволно човекът сумти.
Не се сеща, че от небесните ложи
вятърът нежен тъй я върти.

А клончето погледна тревожно,

едва се размърда полека.
Не разбираше как е възможно
тъй да го подритва човекът.

Но за него тази вещ непотребна,

дето само го спъва в краката,
се оказва за друг тъй вълшебна,
като звънливия шум на реката.

Ето го клончето, вече щастливо,

в ръцете на истинска фея.
Не вярвах за миг, че е толкоз игриво,
като вълничка, разбита във кея.

Клончето бе и меч, и бастун,

и вълшебна пръчица даже.
А за ракета не би ми дошло и наум,
пък за микрофон… Кой да ми каже?

Усетих как то в ръчичките детски

стана по-светло от слънцето лятно.
Далеч от суматоха и шумове светски
да поиграе му бе толкоз приятно.

139
 НЕСТАНДАРТЕН МАГАЗИН
Открих в един огромен склад
с прах покрит касов апарат.
Почистих го и ето, светна.
Ще мога нещичко да сметна,
както правят в магазина,
щом си купя рокля синя,
чанта, кукла, плюшена играчка,
но сега аз ще бъда продавачка.
Поставям апарата върху скрина
с табела „Отворено“ пред магазина.
Ето ги стилажите високи.
Но какви да бъдат мойте стоки?
Маруля, краставица, патладжани,
пиперки, праскови, банани,
круши, ябълки или пък диня –
всичко има в магазина.
Моят трябва да е по-различен.
Но с какво да бъде той окичен?
Изведнъж, както си стоях сама,
чух, че татко се прибира у дома.
„Ехо, има ли момиченце вкъщи?“
Ала никой на въпроса не отвръща.
Не го посрещам като домакиня.
Чудя се какво да има в магазина.
Събувайки той своите обувки,
се провикна: „Има ли за мен целувки?“.
Изведнъж мисъл в мене светна.
Чуден магазин ще спретна.
Ще бъде специален, без преструвки,
магазин само за целувки.
Друг такъв, да си призная, няма.

140
Щом се връщат татко, мама
вечер след дългия си ден,
всеки изтощен и уморен,
и дойдат в магазина ми, ще знам,
целувки сладки аз да им продам.
А за грижите им многократни
ще получат даже и безплатни.
Съветвам ви, отворете си и вий един
нестандартен магазин.
Вашите родители
ще са редовни посетители.
Макар да се прикриват със преструвки,
жадуват, знайте, вашите целувки!

141
 ДОМАШНО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ
Зимата доведе студ
и със много, много труд
затрупа улици, градини
и площадките любими.
Снегът остър е като бръснач.
Вали от зори, та чак до здрач.
Но дори и вече вкъщи
личицето ми се мръщи.
Скука, скука е голяма
и решихме ние с мама
да те пропъдим, отегчение,
като направим представление.
Ура! Започваме пиеса!
Аз във роля на принцеса.
Тук е роклята с воали.
Бихте ли ми я подали?
Зад домашната кулиса
като истинска актриса
я обличам и съм друга,
на публиката за заблуда.
Та кой не ще хареса
да види истинска принцеса?
Но във омагьосан замък,
а зад стените му от камък
се крие роза, но вълшебна.
За нея ден и нощ ще дебне
на двореца господаря,
скрит зад образа на звяра.
Гнева си страшен ще загуби,
щом във мене той се влюби.
С красотата си и с чара
сърцето ще пленя на звяра.
Та кой от вас не е прочел
за умната красива Бел?

142
В дворцовата зала
обещание съм дала
да танцуваме в захлас
вълшебен фееричен валс.
Завърши приказният бал.
Аплодисменти за финал!

Приказката стара
превърна се в пиеса.
„Красавицата и звяра“
дано ви се хареса!
Доскоро и късмет,
а от мен един съвет:
щом навън е заснежено
и бушува силен вятър,
направете непременно
у дома домашен театър!

143
 СПОМЕН
Ето я старата къща, сгушена в двора,
където растат красиви цветя.
Забравям за грижи, тревоги, умора,
щом обгърне ме в свойте обятия тя.

С усмивка ме среща добрата стопанка,

разнася се мирис на топъл сладкиш.
Умилква се в мене гальовно котанка,
сякаш ми казва: „Ела тука и виж

чешмата забравена! От водата студена

с шепи облей свойто потно чело!“
Как ме разхлажда до най-малката вена!
Отмива сега всяко мое тегло.

На двора ме чакат, отрупани с плод,

дървета, разперили свойте топли ръце.
Те носят ухание на спомена от
време предишно, отлитнало като перце.

Разпръснала сянка, добрата лоза

ме кани под свойта зелена корона.
Лекият вятър стопля ме като сълза,
търкулната по лицето на свята икона.

Така тишината на старата къща

обгърна ме в свойте любящи ръце.
Изплува в мен спомен, който ме връща
към вечния огън на майчиното сърце.

144
 Станислава
Славова-
Петкова
Непрекъснато говорех в час. Занималнята в училище
беше като театър с публика, в който можех да изнасям спек-
такли. Трябваше да преписваме текстовете и да учим наи-
зуст стихотворения, но всичко това беше безумно скучно в
сравнение със сценариите в главата ми, включващи реални
хора или герои от сериалите, които вървяха по телевизията
по онова време. Книгите също бяха фактор – необятно поле
за фантазии, достъпни с простото човешко умение да четеш.
Минаха няколко години, преди да осъзная, че това, че
никой не те е задължил да пишеш, не означава, че не мо-
жеш да го правиш и сам, така, за удоволствие.
Постепенно спряха да ми викат „фантазьорка“. Съуче-
ниците ми разбраха, че съм различна. За да пишеш и пуб-
ликуваш, се изисква смелост или безразсъдство. Понякога и
двете. Не всеки е готов да покаже себе си отвътре.
От няколко години се занимавам с писане една идея
по-активно и забележимо за околните:
• Трета награда от конкурс „Ирелевант“ на фондация
„Буквите“, 2018 г. за най-оригинален герой на разказ.
• Национална награда за проза в конкурса „Бианка Га-
бровска“ на издателство Буквите, 2019 г. От тогава с тях гот-
вим да издадем книга с мои разкази. Както се казва, време
не остана, тази година очаквайте.
• Участник в Созополския семинар по творческо писа-
не на фондация „Елизабет Костова“, издание 2019 г.
• Участник в Алманаси „Нова българска литература“
Проза 2019, Проза 2020 и Романтика 2020, на фондация
„Буквите“.

145
 • Второ място от Десетия Национален литературен
конкурс „Рада Казалийска“, секция „Проза“, 2020 г., органи-
зиран от народно читалище „Добри Чинтулов – 1935“
• Победител (наравно с други) в конкурса „Деца на
прехода“ за сатиричен разказ на Авторът Або (с подкрепата
на национален фонд „Култура“) и издателство „РИВА“, 2021
г. Отличените творби ще бъдат отпечатани в сборник през
2021 г. от издателство „РИВА“.
• Няколко разказа са поместени в блога на Mamaninja
• Публикувам свои и на приятели, творби и мнения, за
книги и филми на творческата си страница във Фейсбук @
StasiAutor – Разказвачката на истории.

146
 ЗЕЛЕНА КОЛИЧКА
„Мадам, никога не бих рискувал толкова висок залог.“
„Роза през зимата“
Катлийн Удиуиз

Май
Не обичам да ходя в селската ни къща, особено след като
нашите починаха. Нищо че е близо до морето, на две преки от
плажа. В съседство е пълно с любопитни бабета, които само да
ми видят колата, паркирана на тротоара пред двора, почват да
ми подвикват през оградата: „Миче, тука ли си, ма?“. Не можа-
ха да се напънат да ми запомнят името – Калина.
Пробвах няколко пъти да си доведа компания. Много
шум съм вдигала, тука живеели възрастни хора. А като за-
почнат да ме одумват – ти няма ли да се жениш, деца кога
ще раждаш – все едно те, като имат по едно-две деца и по-
ловин дузина внучета, та им виждат често очите. Най-много
по един път в годината, като пристигат за морето, обаче на
път за някой голям курорт.
Тази година мисля да приключа с тях всичките. Подала
съм обява, че продавам къщата. Едно време нашите хубаво
са я построили – основата, стените са стабилни, обаче все
нещо има да се ремонтира по нея. А аз просто искам да си
почивам, като отида на море. На тридесет и четири съм, ра-
ботя в офис, нищо не разбирам от ремонти.
Имам и друг, таен план – да забременея това лято. Не ми
трябва съпруг, сама ще го гледам детето. Не искам повече да
живея с някой изтрещялник. Толкова горчив опит съм събра-
ла, че мога да напиша продължение на „Сексът и градът“.

Юни
Решавам, че ще работя дистанционно това лято, от къ-
щата на морето, докато я продам. Не мога да пътувам всеки
път, когато някой ми се обади с молба да я разгледа. Инфор-
мирам шефа, който не е никак впечатлен. Важното е работа-

147
та ти да върви по план. Дали си в офиса или някъде другаде
в насипно състояние – щом пращаш готовите проекти преди
очертаните в червено дати на календара, всичко е точно.
Натъпквам до капака фиатчето с хранителни и всякакви
други запаси и потеглям на няколкочасовото пътешествие,
което ще ме отведе от столицата до морето. Приличам на
текстова задача по математика – от точка А тръгнала кола,
която се движи с деветдесет километра в час. Спряла за по-
чивка от 15 минути и продължила със сто километра в час.
Пристигнала в точка В шест часа по-късно. След колко вре-
ме на колата ще ѝ хрумне да повтори това безумие?
Първите кандидат-купувачи са възрастна двойка, ще се
пенсионират скоро. Искат къщата, за да живеят лятото на мо-
рето, да стоят няколко месеца. Показват ми снимки на децата
и внуците. Почват да се пазарят. Много ниска оферта ми пред-
лагат. Мисля да ги отрежа. Продавам имот, не правя дарение.
От една агенция ми звъняха. Ще я правят къща за гости.
Пристигат двама олизани младежи. На място установяват,
че ремонтните работи ще им струват твърде скъпо, а и ква-
дратурата е малка. Изпиваме по една бира на раздяла, без
лоши чувства.
Мъж я иска за себе си. Щял да живее тук целогодишно
(не само лятото!). Мек бил климата, имало достатъчно мяс-
то – първият етаж щял да направи работилница. Занимавал
се с дърворезба. Не че ми е разказал всичко това сам. По-
скоро с ченгел му вадя думите от устата. На моя възраст, до-
колкото мога да преценя, под обраслото с брада лице. Ви-
сок, с широки рамене, тъмна коса, май очите му са зелени,
но не съм сигурна. Ще трябва пак да погледна. Има твърде
дълги мигли. Облечен е едно такова небрежно, хипарски.
Няма халка и не е довел със себе си никого да оглеждат
заедно. Предлага близка до моята цена, но разбира се, по-
ниска. Обещавам да му се обадя.
През нощта сънувам, че опитвам да засадя семенце, но
ръцете ми са като меки като фиде и не успявам да изкопая
дупка. Почвам да плача и попилите в пръстта сълзи обра-
зуват вдлъбнатина. Лек вятър преобръща семенцето и го
поставя на точното място. Щастливо гледам как се извива

148
нежно зелено стъбълце. Обхванало ме е невероятно спо-
койствие. Напъпва цвят, но преди да видя как ще се разпука,
се събуждам от звъненето на телефона.
Звъни последният кандидат за къщата. Десет часа било
станало, решила ли съм нещо, ей сега щял да дойде. Тъкмо
да проверя какъв цвят са му очите. Дали ще имам време за
един бърз душ преди това?
Оглеждаме заедно целия имот, минаваме стая по стая,
обикаляме по двора, отключвам гаража. Иска имота, виж-
дам го. Попипва с ръце всичко, стои замислен. Според мен
подрежда в главата си какво ще промени и ремонтира.
Внезапно осъзнавам, че сега, като продам къщата и се
върна в столицата, шансовете ми да забременея намаляват
още повече. Мислех тук, на спокойствие, лятото, да прилъг-
вам някакви морски международни гларуси. Не вярвах, че
толкова бързо ще се намери свестен купувач.
В момент на лудост му предлагам сделка. Ако ме забре-
мени до края на лятото, ще му продам къщата на половин
цена. Обяснявам му набързо философията си, как и един
родител е достатъчен. Няма да го натоварвам с издръжка
или нещо друго, дори името му няма да вписвам в акта за
раждане. Въобще никакъв ангажимент към детето, освен
евентуално в сътворяването му.
Гледа ме точно така, както се и чувствам – в големия град
хората малко почват да се чалдисват. Да, очите му определе-
но са зелени, стоим втренчени един в друг сигурно минута.
Чувам как вълните се разбиват в себе си половин километър
надолу по улицата. Не, това било сърцето ми. Не, вълните са.
Човек не можа да чуе биенето на собственото си сърце. Ноз-
дрите му се разширяват и той присвива очи. Взел е решение.
„Добре“. Мислел първоначално да идва с приятели, да
му помагат, но сега всичко щял да прави сам. И въобще ця-
лата уговорка налагала да се пренесе да живее в къщата.
Веднага.
Два дни му отнема да си докара инструменти, матери-
али, багаж. Настанява се в една от стаите на първия етаж.
Сключваме и предварителен договор за цялата сума. Тази,
която аз предложих.

149
 Почва да работи рано на другата сутрин. После обядва-
ме. В най-голямата жега ляга и си почива. Следобед порабо-
тва малко по градината. Вечерта работи върху мен.
Прави секс по един и същи начин. Не е много опитен.
В началото се дразнех от тази липса на разнообразие, но
после се чувствах като ученичка, подготвена за контролно.
Пръстите му едни такива твърди, груби от тежката работа,
но ме докосва изключително нежно. Като се замисля, всич-
ко по него е твърдо, опънато, гладко. Само косата му е мека,
особено като е току-що измита и изсушена. Любопитно ми
е да го видя как работи с дървото, но ми казва, че в момента
къщата му е приоритет и няма да стане.
Веднъж го питах, ами ако ми се прииска и сутринта да
правим секс? Може, но щял да си утрепе целия ден. Уморен
се чувствал после. Вярвам му, аз след това не мога да мръдна.
Бабите много го харесват. Красимир се казва. Като почнат
от сутринта: „Краси, бабе, ти закусвал ли си? Че то, Мичето не я
знаем дали може да готви.“ Носят мекици, бухти. За обяд пъл-
нени чушки, супички. Родена съм и израснах тук, името ми не
знаят, но неговото го научиха още първия ден. Не ги бърка, че
по цял преди обед нещо им чука, трака на главите. Лично аз не
мога да понасям шума и съм на плажа с лаптопа.

Юли
Красимир оправи плочките на двора, подряза лозница-
та, прекопа. Бабите му дадоха цветя и той ме помоли да ги
засея. Не било чак толкова трудно, сетих се как едно време
с майка ми се грижехме за градинката.
Нещо не ми се ходи вече на плажа, много ми е горещо
там. Ще остана да работя на верандата под лозата, на сен-
чица. Красимир ми извади неговата работна маса, мога да
ѝ регулирам височината. Взех един от кухненските столове.
Дали му бабите за обяд пържени кюфтета. Да бяха дали
и кисели краставички. Нищо, и с кисело мляко мога да ги ям.
Вчера прекарах един сладолед с половин буркан лютеница
и кашкавал. Утре ще направя пак салата с домати, краста-
вици и мед. Предния път много ѝ се мръщи, но си изяде
всичко.

150
 Смята да маха стария покрив и да прави нов. Няма как,
извика приятелите си. Дойдоха в рамките на два дни, от че-
тирите посоки на света, както се казва. Всеки е различен от
останалите. Единият е адвокат, вторият – шофьор на камион,
а третият притежава малка книжарница. С него най-много
си допаднахме – Николай. Ти това чела ли си, ти това чел
ли си, такива работи. Той е душата на компанията, само
майтапи пуска. С напредването на вечерта и приближаване
нивото на шишето ракия до кота нула, стават все по-пипер-
ливи. „Да не те притеснявам нещо?“ Пич, учила съм в квар-
тално софийско училище, от пети клас ходя сама на лагери.
Разбирам от майтап, нищо че не ми се пие тази вечер. По
едно време седна до мен, прилепил крак до моя. Красимир
пък точно тогава му щукна да го извика да му покажел къде
щели да редят утре свалените керемиди. Позабавиха се.
Връща се само моят майстор. Николай много му се приспа-
ло и отишъл да си ляга, щял да се наслаждава на звездите,
откога си мечтаел за това.
Ние, останалите четирима, се разквартируваме из къ-
щата. Красимир обикновено отива да спи в неговата стая на
долния етаж, не остава при мен цялата нощ. Но сега ще спо-
деляме една до края на покрива. Нервен, пуши на прозоре-
ца. Преди ме любеше все едно яде крем-карамел с малка
лъжичка, а сега повече прилича на глозгане на печени ре-
бърца. Нищо, малко разнообразие.
Бабите си умират от кеф, че готвят не за един, а за че-
тирима мъже. Правят си специални сбирки, за да уточняват
менюто. Дръпнах Красимир настрани и му предложих да си
делим парите за продуктите с него, а аз да ходя да пазару-
вам. Кимна само и ми пъхна в ръката някакви банкноти. Ще
стигнат за седмица, но преди да съм му възразила, вече се
качва на стълбата.
Тараша местния пазар, месо, риба, зеленчуци. Нося
торбите на бабите. „Иии, бе, Миче, що си я купила тая риба?
Бай ти Петко щеше да налови.“ Кой е бай Петко? „Ммм, тез
картофи не са пресни“ и т.н. Дотук с добрите намерения.
Красимир ми е преместил нещата в гаража, ще работя
там, къщата е тотално обезпокривена.

151
 Десетина дни по-късно момците си тръгват. Да се чу-
диш как никой не е строител, но покривът изглежда както
трябва. Сложили са и улуци. Плътно са следвали инструкци-
ите на моя бригадир.
Красимир и Николай се прегръщат на раздяла и чувам
„Успех, брат“, „Благодаря, брат“. Сигурна бях, че са скарани,
защото на втория ден след пристигането си Николай беше
със засъхнала кръв по едното ухо и много-много не са си
говорили двамата след това. Мъжка му работа.
Нещо съм понапълняла. Добре че всички си тръгват и
бабите ще върнат нормалните порциони. Ще пробвам лун-
ната диета, тука някъде я бях записала…

Август
Разбирам, че нещо не е наред, от баба ти Тодорка. Над-
весила се е над мен и ме пръска с вода. Крещи истинско-
то ми име: „Калинооо, Калинче, погледни ме, баби“. Значи
така, нещата изглеждат сериозни. Но не ми бие шамари,
милва ме по косата. Отварям очи. Виждам Красимир някъ-
де в периферията. Само за момент срещам погледа му. Из-
глежда ми трескав, но няма как да съм сигурна, защото миг
по-късно той го е отместил, а щом ме чува да отговарям на
баба Тодорка, излиза от стаята. Цупи се явно. Не мога да се
занимавам с неговите настроения, имам си свои собствени
напоследък.
Посъвземам се и сядам. Може от жегата нещо да ми се
е завило свят. Разбирам защо Красимир ми е бесен. Пред
мен е пръснат големия порцеланов супник на майка ми,
допреди малко пълен с таратор. Две други баби са на ко-
лене и чистят. Шумът сигурно е бил оглушителен. Една от
плочките на новия теракот е счупена. Трябва да се прави
наново. Баба Тодорка ми помага да се изправя и ме праща
в банята да се изкъпя. Част от таратора е по мен.
Красимир се връща след половин час. Купил тест за
бременност и специални витамини. Оставя ги на масата в
кухнята и отива навън да си гледа неговата работа.
Ми да, ще си имам бебе. Време е да се прибирам в го-
лемия град.

152
 Съобщавам го на Красимир, не ми изглежда изненадан.
Но като цяло трудно можеш да му разчетеш мислите. Не е от
нервните и приказливите. Изчаква ме да си изкажа приказка-
та, без да каже нищо. Двамата си мълчим така, дружно. После
ме пита дали искам да видя как ще изглеждат гредите на вто-
рия етаж. Ще са готови след седмица. Да, може, не бързам, ще
остана още една седмица. Така и не се изнесе от стаята ми.
Бабите вече ме викат по име през оградата. Питат как-
во ми се яде. Чудо на чудесата, Красимир е минал на второ
място в плана им за изхранване на човечеството. Най-после
да се вредя за едни макарони на фурна.

Септември
Вече съм си у дома в столицата. Изчаквам още месец,
преди да кажа на шефа и колегите, че съм бременна. Учуде-
ни, явно са ме били отписали като кандидат – бъдеща майка.
А и нали няма мъж около мен. От време на време ги виж-
дам, че се споглеждат и шушукат. Обикновено съм гладна
или ми се спи, така че ми е все едно за техните страдания,
породени от неинформираност и любопитство. Като плат-
ноход при силен вятър, постепенно надувам платната и по-
чвам да се нося една такава бавна и величествена из офиса.
Никоя работа не ми се вижда спешна.
Може би все пак ще трябва да направя едно яко бе-
бешко пазаруване, преди съвсем да съм се ошишкала. Сър-
ми ли да си сготвя довечера? Със сладко от дюлите на баба
Тодорка, как само ще си ходят! И туршийка. Пазаруването
не е чак толкова спешно, ще го отложим за уикенда.

Октомври
Красимир идва в офиса, не знаел къде живея, но знае
къде работя. Всички са в шок от присъствието му, аз – най-
много. Бяхме говорили да му прехвърля окончателно къ-
щата и да финализираме сделката при нотариус, но без
конкретна дата. Да не съм забравила нещо? Случва ми се
напоследък.
Гледам него, гледам колегите. Те едни такива бели, ох-
ранени, гладки, като втасал хляб. Той като чироз, е, не тол-

153
коз слаб, ама релефен. И черен, черен, опечен от слънцето,
не е загубил още летния си тен. Косата му пораснала, за под-
стригване станала, само я отмята с ръка. Добре поне, че се
е обръснал. Малко на апостол беше почнал да прилича. За
пръв път му виждам брадичката. Я, имал трапчинка.
Целият офис е притихнал, да чуе какво ще си говорим.
Ха-ха, изненада! Той въобще не е приказлив. Трябва да
разчиташ езика на тялото му и да го гледаш в очите, за да
разбереш какво иска да ти каже. Сега пристъпва от крак на
крак и не носи нищо в ръце, значи – иска да говорим. Каз-
вам му да ме изчака в едно заведение наблизо, свършвам
работа след по-малко от час. Освен това там има храна и е
топличко. Мойсей разцепва морето, да си онагледите как
погледите на колежките ми го изпращат към вратата.
Носят ми пилешки късчета със сметана, но някак си не-
говата пържола с картофи ми се вижда по-добре сготвена.
Прибутва ми я, без дори да я е докоснал. Гледа ме мълчали-
во как ям. Установявам, че и двете порции са на ниво. Той
си поръчва втора.
Приборите са като клечки за зъби в ръцете му, прили-
чащи на лопати. Спомням си, че когато се любехме и той
ме стиснеше с двете едновременно за задника, можех да
свърша за десет секунди, дори и без да се движи.
Показва ми снимки на телефона си. Слагал изолация
на къщата, сменил дограмата, боядисал оградата. „Ей това –
вика – е спалнята. Гледай колко голяма стана“. На мен лично
не ми харесва, няма място за телевизор. Мислел да направи
до нея ателието, но стаята била много малка и я направил
детска. За някой ден, като имал деца. Цветът на стените е
много готин. Патешко жълто. Ателието щяло да бъде в гара-
жа. Сложил му отопление, да може да работи и зимата.
Кара ме до нас и на тръгване ми стоварва пред входа
една детска количка. Не е същото зелено като очите му. Те
искрят, а количката е в мастиленозелен цвят. „Знам – каз-
ва, – че се разбрахме, че нямам ангажимент към детето, но
поне една количка да му купя“.

154
 Ноември
Количката съм я паркирала в коридора. Дори и сгъната,
прилича на малък танк. За какво я е взел толкова голяма?
„Стабилна е“, цитирам.
За пореден път се спъвам в нея, като се прибирам от
пазаруване. Писна ми вече. И без това ми е трудно да си съ-
бувам ботушите и съм си сложила един стол да сядам. Няма
къде да се обърна.
Звъня му. Леко ми трепери гласа, но държа фронта.
— Слушай какво, аз тая количка няма да я влача по ета-
жите тука. Отделно не ми се събира във фиата, знаеш колко
е малък багажникът. Твоята кола е по-голяма, така че ела я
вземи.
Слушам тежкото му дишане. Някакво движение и почва
да псува тихо ключовете за колата, които пак не може да
намери. Колко пъти съм му казвала да ги оставя на едно и
също място. Открива ги. Ръмжи един такъв. Да съм си стояла
в къщи, до довечера щял да дойде. Пита какво ми се яде.
— Няма да носиш нищо, напазарувала съм, ще сготвя.
Пак мърморене, в стил „прави каквото знаеш“, чувам
тръшкане вратата на колата и ми затваря.
Слагам пилешките бутчета да се позапекат малко, по-
сле ще хвърля и ориза с морковите. Значи, шампоан ще ми
трябва, че от неговия се обривам. Сядам да правя списък
какво друго да си взема още. На втория лист се сещам, че
забравих да му поръчам да купи хляб.

155
 СЪДЪРЖАНИЕ

АЛЕКСАНДРА НИКОЛОВА
Танц .................................................................................................... 7
Лунен сън.......................................................................................... 9
Самоличност..................................................................................11
Театър...............................................................................................12

АНГЕЛИНА СТОЙЧЕВА
Обичам да обичам.....................................................................15
Пъзел.................................................................................................16
Старата лента.................................................................................17
Провал..............................................................................................18
Спри...................................................................................................19
Сбъдване.........................................................................................20
Коя съм.............................................................................................21
Писмо до Февруари ..................................................................22

БОГДАНА КАЛЪЧЕВА
Многолика .....................................................................................25
***........................................................................................................26
Надежда...........................................................................................27
Възкресение...................................................................................28
Кула ...................................................................................................29
***........................................................................................................30
Дванадесет......................................................................................31
Голяма Богородица....................................................................32

ВЕНЕЦИЯ МАРКОВА
Гнездото...........................................................................................35
Снежна нимфа..............................................................................38
Лунни коне....................................................................................42

ВИКТОРИЯ ТОДОРОВА
Първо приключение у дома..................................................47
Малинка в книжарницата.......................................................48
Малинка в библиотеката.........................................................50

156
ГАЛЯ ВЪЛЕВА
Път към дома................................................................................55

ГЕРГАНА СЛАВОВА
На мама............................................................................................61
Балетна сцена................................................................................62
Бряг.....................................................................................................63
В шепата на живота....................................................................64
Видение за бъдещето на планетата........................................65
Докосване.......................................................................................66
Писмо до брат ми.......................................................................67
Съкровено......................................................................................68

ДАНИ ДЕЛНИКО
***........................................................................................................71
Из „Да си отгледаш съпруг”....................................................72
Мъжът ми бояджията................................................................72
Из „Игра без правила”..............................................................74
Из цикъла „Безсъници”............................................................76
В моя сън.........................................................................................76
Из цикъла „самотата”................................................................77
Самотният.......................................................................................77
Из цикъла „За децата – с обич”............................................78
Златна есен.....................................................................................78

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
Запролетява…................................................................................81
Най-ранните накити...................................................................82
Ивайло се завръща....................................................................83

ЕВГЕНИЯ ДИНЕВА
Сродни Души ...............................................................................91

ЙОАНА ТОДОРОВА
Гладно преяждане......................................................................99

157
 КОНСТАНТИН ДИЛЯНОВ
Реална виртуалност................................................................. 105

ЛИЛИЯ ИЛИЕВА
Преди да съм те срещнала – те няма............................. 113
Кръстословица........................................................................... 114
Негатив.......................................................................................... 115
Предпечат.................................................................................... 116
Пътят до спирката.................................................................... 117

МАРТИНА ПЕТКОВА
Тишина........................................................................................... 121
Сърцето спря.............................................................................. 123
Цигара време............................................................................. 124

МИРОСЛАВА СКАРЛАТУ
Кристалната сфера................................................................... 127

ПЕТЯ БОЙЧЕВА
Повик.............................................................................................. 137
Сила................................................................................................. 138
Вълшебство................................................................................. 139
Нестандартен магазин........................................................... 140
Домашно представление..................................................... 142
Спомен.......................................................................................... 144

СТАНИСЛАВА СЛАВОВА-ПЕТКОВА
Зелена количка.......................................................................... 147

158
159
 Алманах
„Роди се автор“

Фондация „Буквите“
www.bukvite.bg