16 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на ...

зиологичните процеси, са белтъци. Инсулинът е нискомолекулен белтък, кариотните организми са два вида - дезоксирибонуклеинова киселин;
който контролира нивото на глюкозата в кръвта,чепидермалният растежен (ДНК) и рибонуклеинови киселини (РНК). ДНК е изолирана за първи път
фактор стимулира растежа и деленето на епителните клетки; интерферонът в 1869 г. от Мишер (Miescher) в бели кръвни клетки от човешка гной. Спо­
и интерлевкините регулират имунния отговор и възпалителните реакции. ред първоначалната представа РНК е присъща само на растенията, а ДНК
Множество регулаторни белтъци контролират функциите на ДНК и опре­ - само на животните. По-късно ДНК е доказана и у растенията. Моделът
делят активността на гените. на двойноверижния строеж на ДНК е създаден от Уотсън и Крик (Watson
7. Рецепторна - като рецептори протеините улавят сигнали и ги прена­ & Crick) през 1953 г., за което те получават Нобелова премия през 1962 г.
сят до ефекторните системи на клетката. Това се осъществява чрез специ­ Изучаването на структурните и функционални особености на нуклеинови­
фично разпознаване и свързване с дадена молекула, което води до съответ­ те киселини лежи в основата на съвременната молекулна биология, която
на реакция. Напр. родопсинът в ретината улавя светлината. Ацетилхоли- днес достига връх в развитието си. Молекулно-биологичните методи нами­
новият рецептор в мускулните клетки получава сигнали от нервните окон­ рат все по-конкретно и широко приложение в изучаването на живата мате­
чания; инсулиновият рецептор позволява на чернодробната клетка да от­ рия от такива приложни науки, каквито са медицината, стоматологията и
говори на действието на инсулина чрез улавянето, поглъщането и разграж­ фармацията.
дането на глюкозата; адренергичният рецептор в сърдечния мускул учестя- Нуклеиновите киселини имат:
ва сърдечната дейност при свързване с адреналина; рецепторите за антиге­ > първична структура - линейно подреждане на отделни мономери
на по лимфоцитите разпознават чуждите агенти и задействат имунен отго­ (мононуклеотиди) в полинуклеотидна верига;
вор Орещу тях. вторична структура - двойноверижна спирала, изградена чрез комп-
8. Складираща - белтъците свързват някои малки молекули и ги скла­ лементарно свързване на азотните бази;
дират в клетките и тъканите. Напр. желязото се складира в черния дроб, > третнчна структура - пространствено огъване и разположение на по-
свързано с нискомолекулния белтък феритин; овалбуминът в яйцата на линуклеотидната верига.
птиците се използва като източник на аминокиселини за развиващия се
ембрион; казеинът в млякото доставя аминокиселини за бозайниците. Строеж на нуклеиновите киселини
Огромното разнообразие от белтъчни молекули и жизнено важните
функции, които те изпълняват, са предпоставка за възникването на ново Полинуклеотидната верига на нуклеиновите киселини е изградена от
направление в биологичната наука - протеомика. Тя изучава протеома - на­ основни градивни единици
бор от белтъци, кодирани от генома. Изследва не само структурната харак­ -мономери. Всещшрномер
теристика на всички белтъци в дадена клетка, но и всички техни изоформи е съставен-бтЪуринова ил»£
и модификации, взаимодействията помежду им, както и техните надмоле- гЛЩдиноваЖаза^ захар
кулни комплекси. Включва качествени и количествени проучвания на ген- , т)тПЬо~сдм№на кисе-
ната експресия за функционално активните белтъци. Представлява мост лина/Базата и пентозата са
между белтъчната биохимия и молекулната биология. свързани с ковалентна N-
Ново приложно направление е и белтъчното инженерство. Успехите на гликозидна връзка при пър­
молекулната биология позволяват програмирането и масовото производс­ вия въглероден атом (ДС) на
тво на нови белтъци, различни от съществуващите в живите организми. захарта (фиг.З) и заеднбоб-
Възможно е чрез създаване на изкуствени гени да се програмира и произ­ разуват междинна струк­
водството на белтъци с желана аминокиселинна последователност. турна единица нуклеозид.
Всеки две пентози на два
съседни нуклеозида са свър­
Нуклеинови киселини зани помежду си с остатък
от фосфорна киселина с ко­
аред с белтъците, нуклеиновите киселини са основните хетеро- валентна фосфодиестерна
Н биополимерни молекули на живата материя. Те стоят в основа­
та на синтезата на веществата и натрупването на енергия, на движението и
връзка. Присъединената
фосфорна киселина превръ­
реакциите към околната среда, на размножаването и еволюцията на живи­ ща нуклеозида в нуклеотид
Фигура 3 3' хидроксилен
те организми. Нуклеиновите киселини в клетките на прокариотните и еу- край (мононуклеотид), който
А- VI Ч> i ijkVh <л ТЛС . 0 г
 I
IS Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 19

представлява фосфатен естер на нуклеозида. Нуклеотидът е основен моно- ния са валидни правилата на Чаргаф
мер в първичната полинуклеотидна структура на нуклеиновите киселини. (Chargaff): количеството А=Т и Г=Ц;
Базите, участващи във всеки мононуклеотид, имат плоска пръстенна количеството пуринови бази = коли­
структура. По химичен строеж те биват пуринови и пиримидинови. чеството пиримидинови. Във всяка от
Пуриновнте бази представляват два свързани пръстена -пиримидинов двете ДНК-вериги азотните бази се
(6-атомен) и имидазолов (5-атомен), които са разпо­ разполагат една над друга като мо­
ложени в една плоскост. Пуринови бази са ажнин нетен стълб.
I- N (А) и гуанин (Г). а същаксантин ихидоксантинГПот- Освен хоризонталните водород-'
ледните две не се срешат_нормално в нуклеиновите ни връзки, между базите в ДНК-вери-
киселини, а само ^резултаТн^. мутации иликатопро- гата възникват и по вертикала специ­
дукти_от разпадаим^_ ■ фични взаимодействия, известни като л
Пиримидиновите бази са изградени само от един стекинг-взаимодействия (stacking). »
N Последните се осъществяват и в ед-
6-атомен пиримидинов пръстен. Таки­
Пуринова база новерижни ДНК молекули.
ва бази са цитозин (Ц), тимин (Т) и
(А.Г) Между базите на ДНК могат да
урацил (У). В някои случаи освен тези
основни пет бази, в нуклеиновите киселини се включват и възникват и т.нар. водородни връзки ,
т. н. минорни бази, които са техни.метилирани производни. по Хугстийн (Hoogsteen), които обуе- V
Минорни бази саTj-метилцитозин, 5-хидроксиметилцитсь лавят формиране на тройноверижни
зид, псевдоуридин и др. участъци. Тези връзки се образуват
ч------------------------ ►
Пентозата в нуклеиновите киселини е винаги във фу- Пиримидинова 2,0 nm между два полипуринови и един по-
ранозна (пръстенна) форма. В ДНК тя е 2-дезокси-П-рибо- база липиримидинов ДНК-фрагменти или
Фигура 4
за с -Н при 2С- атом, а в РНК - D-рибоза с -ОН група при (Ц. Т. У) между два полипиримидинови и един
2С- атом. Всички мономерн в нуклеиновите киселини са полипуринов такъв. Обикновено тройноверижните ДНК-участъци х£_на-
свързани помежду си с 3',5'-фосфодиестерна връзка с полярна насоченост. кмиратв неколиращи части на генома и имат значение за генната регулация
Всеки фосфатен остатък свързва 3'С- атом на едната пентоза с 5'С- атом на -^онтролир^\репликацията и транскрипцията, стабилизират теломерит^Д
съседндта. Така единият край навсяка полинуклеотидна верига е винаги ^а^роташомитеу
5'-фосфатен, а другият~3^хиДроксиленГ^'^ При температура около 100 С и силно алкализиране на pH (pH около
13) ДНК денатурира - слабите водородни връзки се разпадат и двете комп­
Дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК) лементарни вериги се разделят. Денатуриралата ДНК сменя спиралната си
форма с кълбовидна. Процесът е обратим само при постепенно понижаване
Най-често молекулата на ДНК е двуверижна (фиг.4), при което двете на температурата и продължителното й задържане на 65°С, докато при ряз­
вериги имат антипаралелен ход, т. е. 5'-краят на едната верига е в близост ко охлаждане значителна част от молекулата остава едноверижна. Този
до 3'-края на другата. Двойната спирала представлява вторичната струк­ процес на ренатурация (хибридизация) може да се осъществи и между две
тура на ДНК. Тази структура зависи от строежа на веригата, от условията различни ДНК-вериги, между две РНК-вериги или между ДНК и РНК-ве-
на средата и от взаимодействията с ДНК-свързващи белтъци. При някои риги, но само при наличие на комплементарност.
малки вируси (фХ 174) се среща и едноверижна ДНК, стабилизирана от Кинетиката на ренатурация на ДНК се използва за определяне на ней­
белтък, която в гостоприемника веднага се превръща в двойноверижна реп- ния размер и вида на нуклеотидните повтори. Установено е, че повторените
ликативна форма. Двете ДНК-всригн са свързани помежду си чрез водород­ ДНК-участъци репатурират по-бързо от уникалните. На базата на реасоциа-
на връзка между -NH2 и -CO групите на техните азотни бази. Свързва се тивна ДНК-крива от хамстер Мойзис и сътр. (Moyzis et al., 1981 год.) опреде­
винаги по-голяма пуринова база с двуциклена молекула (А, Г) с по-малка лят следните видове нуклеотидни последователности: къси, многократно
пиримидинова база с едноциклена молекула (Т, Ц) по правилото за комп- повторени участъци; дълги, умерено повторени последователности и уни­
лементарност на базите. Двете комплементарни бази лежат в една плоскост. кални, неповтарящи се сегменти (виж. стр. 75-76).
При това свързване разстоянието между 1С- атомите на дезоксирибозите Изброените видове ДНК-последователности са установени при всич­
на двете ДНК-вериги е константно - 1,085 nm. Винаги А и Т са свързани с ки изследвани бозайници, както и при човека. •
две, а Г и Ц - с три водородни връзки. За техните количествени съотноше- Молекулата на ДНК представлява общо един полианион, тъй като във
20 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 21

фосфатния остатък при ЗС- атом на дезоксирибозата липсва един протон.
Като полианион ДНК изгражда около себе си хидратна катионна обвивка,
чиято големина зависи от вида и заряда на катионите. Поликатионите ста­
билизират структурата на ДНК. Такиваса главно основните хистонови бел­
тъци. При някои функционални състояния могат да се разкъсат водородни
връзки в някои ДНК-участъци. Те стават временно едноверижни, като ба­
зите в тях частично се извръщат навън.
Стабилността на молекулата на ДНК се дължи на:
фосфодиестериите връзки на пентозофосфатния скелет;
> големия брой Н-връзки;
> стекинг-взаимодействията.
Въпреки това нейната стабилност е относителна - тя може да приема
различни форми (конформации) и да взаимодейства по различни начини с
другите молекули в клетката.
Структурни конформации на ДНК
Чрез рентгеноструктурен анализ е установено, че ДНК-молекулата
съществува в три дясновъртящи (А, В и С) и в една лявовъртяща (Z) форми
(табл.1). Класическият модел наУотсън-Крик е В-формата, известна като
хеликоидален модел. Това е най-стабилната ДНК конформация in vivo.
Диаметър на Период на спиралата
Разстояние
Тип спирала между две съседни
спиралата (nm) (брой бази на оборот)
бази (nm)
пълна нейна извивка.
Ъгълът на ротация е отклонението (завъртането) между две съседни
бази, което прави възможно навиването на спиралата. Ъгълът на ротация
зависи от броя на базите в периода на спиралата. Въпреки ъгъла на наклона
си една спрямо друга, като цяло базите в В-формата на ДНК са разположе­
ни перпендикулярно към оста на спиралата. При А-формата, като цяло те
са отклонени от перпендикуляра към оста с около 20°, при което броят на
базите в периода нараства на 11. Единствената известна засега лявовъртя­
ща Z-форма на молекулата на ДНК е със зигзагообразно изкривяване на
захарно-фосфатния скелет и само с една дълбока бразда на повърхността
си.
Гледана отстрани, В-формата на ДНК образува две нееднакви бразди
- голяма и малка, тъй като захарно-фосфатният скелет е разположен по-
далеч от оста на спиралата, отколкото базите (виж фиг.4). Тези бразди са
място на контакти на молекулата на ДНК главно с регулаторни белтъци.
Двойната спирала на ДНК притежава свойството да се суперспирали-
зира, т.е. тя следва свръхспирален ход. Това е нейно естествено състояние в
живата клетка. Деспирализацията й по време на репликация или транскрип­
ция представлява отрицателна свръхспирализация и изисква ензими и енер­
гия от хидролизата на АТФ. Свръхспирализацията на ДНК позволява ак­
тивирането на даден ген чрез приближаване на негови отдалечени елемен­
ти.
Таблица 1 За молекулата на ДНК са характерни обърнатите повтори (палиндро-
ми). Палиндромът представлява нуклеотидна последователност, след коя­
Ъгъл на
то тандемно (като група) следва нейната комплементарна последователност,
разположена в обратна посока, напр.:
ротация 0

g 1 Дясно 2.3 _ 11 0.26 +33 ______ а-б-в-г-г'-в'-б'-а'______

■ Iff--------------
...
q J въртящи 1.9 9 0.33 +38
или:
Z Лявовъртяща 1.8 12 0.37 -30
_______ Г-Т-Т-А-Т-А-А-Ц_______

Четирите конформационни форми на ДНК-молекулата имат различни па­
раметри, представени в таблицата. Различията помежду им се дължат на
количествата свързана от тях вода и на необходимостта от някои йони (нат­
риеви, калиеви) при кристализацията след изолирането им от клетката. In
vivo ДНК-конформациите трябва да се схващат не като самостойно същест­
вуващи, а като временни състояния (и понякога дори само в отделни учас­
тъци от нейната молекула). В- и Z- конформациите на ДНК могат обрати­
мо да преминават една в друга. А - формата се наблюдава само при високи
солеви концентрации. Тя се установява само в двойноверижни РНК-учас-
тъци и в ДНК-РНК-хибридите. Възможността за промяна в конформация-
та на ДНК доказва високата мобилност и функционалност на тази макро-
молекула.
Периодът на спиралата представлява броя нуклеотиди, включени в една
Тъй като ДНК-веригите са комплементарни помежду си, палиндро­
мът в едната от тях означава наличие на палиндром и в другата верига,
или:
5'_______ Г-А-А-Т-А-Т-Т-Ц______ 3' ?
3'_______ Ц-Т-Т-А-Т-А-А-Г_______ 5' 3
При деспирализация на двете вериги на ДНК всяка една от тях образу­
ва в областта на палиндромите т. нар. фибни (фуркетни) структури, поддър­
жани от Н-връзки. В такъв участък двойноверижната ДНК има кръстовид-
на форма.
 22 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на ... 23

А-Т прокариотната - кръгова двуверижна и близка по размери до тази на мал­

I I
А-Т
I I
5'____________Г- Ц ___________ 3'
I I
3'____________ Ц - Г___________ 5'
I I
Т-А
I I
Т-А
Палиндромите биват къси и дълги. Обикновено те са разпознаваеми
места за различни регулаторни белтъци и за рестиктазните ензими.
Локалните промени в пластичната ДНК-молекула подпомагат или
затрудняват свързването на белтъци в определени участъци от нея. Свърз­
ването на протеин към ДНК вероятно е резултат на структурни промени и
в двата вида молекули, при което е възможно образуването на Н-връзки
между тях. Това свързване зависи от големината на силите, необходими за
деформиране на ДНК-дуплекса.
Молекулата на ДНК може да е линейна или кръгова (при вируси, фаги
и бактерии). Кръговата бива едно- или двуверижна. Преминаването на ли­
нейната форма в кръгова е възможно благодарение образуването на т. нар.
лепливи краища - едноверижни крайни участъци на линейната структура.
Те са комплементарни помежду си и посредством водородни връзки между
нуклеотидите си затварят молекулата до кръгова (фиг.5). Линейната форма
е по-удобна за прониква­
нето на ДНК в прицелна­
та клетка, а кръговата ста­
ГАТТ билизира ДНК и я запаз­
ва от нуклеазните ензими
на гостоприемниковата
клетка. Кръговата ДНК на
Фигура 5 вирусите, фагите и прока-
риотите не е свързана с хистонови белтъци. Тя образува единствената хро-
мозома на бактериите. Може да формира и малки пръстенчета, свободно
пръснати в цитоплазмата (плазмиди), или временно включващи се в хромо-
зомата (епизоми).
ДНК на еукариотите е линейна и е свързана с хистонови белтъци в т.
нар. хроматнн, изграждащ еукариотните хромозоми. Тя се състои от екзо-
ни (белтък-кодиращи последователности) и интрони (некодиращи нуклео-
тидни последователности). Интроните заемат значително място и са раз­
положени в самите гени. Като разместват екзоните, те играят важна ево­
люционна роля. Еукариотите съдържат и незначителни количества извън-
ядрена (цитоплазмена) ДНК в митохондриите и пластиците. Тя е сходна с
ките фаги.
Днес е известна пълната нуклеотидна последователност на митохонд-
риалната ДНК на човека. Тя съдържа 16 569 нуклеотида, включени в 37
гена. Отличава се от ядрената ДНК с някои особености:
> молекулата й е кръгова, двуверижна, не съдържа интрони и не е свър­
зана с хистонови белтъци;
> изградена е само от уникални последователности;
> in vivo са установени нейни триверижни участъци, които контроли­
рат генната експресия, като инхибират репликацията и транскрипцията.
Такива участъци на митохондриалната ДНК могат да се използват за ген-
но картиране или като блокатори в генната терапия;
> репликацията и транскрипцията й са от прокариотен тип и протичат
автономно и независимо от тези на ядрената ДНК;
> синтезата на митохондриалните белтъци се осъществява по-различ­
но от тази на останалите белтъци поради разлики в митохондриалния гене­
тичен код;
> отличава се с висока мутационна честота;
кодираните от нея признаци се унаследяват по майчин тип поради
цитоплазмената локализация на митохондриите (цитоплазмата и митохон­
дриите са в много малко количество в сперматозоидите).
Функции НА ДНК
1. Информационна (кодираща) функция - предаване на генетичната
информация от структурните гени на ДНК чрез иРНК за синтеза на белтъ­
ци. Тя се осъществява само от около 1% от количеството ДНК на човешка­
та еукариотна клетка; Като кодираща молекула, ДНК:
а) ръководи кондензацията на генетичния материал в хромозбмите
като кодира хистоновите белтъци;
б) определя мястото на залавяне на хромозомите за делителното вре­
тено при митозата като кодира кинетохорннте структури;
в) подпомага точността на конюгацията на хомоложните хромозоми
при мейозата чрез синтезата на белтъците на синаптонемалния комплекс;
г) чрез мутации в молекулата й и последващ отбор възниква огромно
разнообразие от имуноглобулинови гени за синтезата на антитела.
2. Регулаторна функция - чрез регулаторните гени контролира функ­
циите на структурните гени за белтък, рРНК и тРНК.
3. Свързваща функция - при свързване с различни протеини се проме­
ня тяхната активност както и тази на ДНК. Напр. присъединените хистони
кондензират ДНК-молекулата.
4. Ензимна функция - установени са ДНК-молекули с каталитична ак­
тивност, наречени дезоксирибозими, които могат да разкъсват фосфодиес-
терни връзки в присъствието на Mg2+ и РЬ3+.
5. Еволюционна функция - ДНК влияе активно върху хода на еволю-
 I 24
Медицинска биология
циониия процес чрез:
а) възникващите в гените мутации; « структури, а от друга - да са поели основната каталитична функция, измес­
б) пренасянето на ДНК-фрагменти между клетки от различни видове
чрез вируси и фаги;
в) генетичния резерв от големия брой копия нат. нар. амплифицира-
ни гени.
6. Определя в значителна степен сложните поведенчески реакции на
висшите животни (полети, миграции, строеж на жилища, ориентация и др.).
ДНК в човешкия геном съдържа около 30 - 40 000 различни гени.
Рибонуклеинови киселини (РНК)
Молекулата на РНК е едноверижна. За разлика от ДНК в строежа й са
включени пиримидиновата база урацил и пентозата рибоза. За нея не важат
правилата на Чаргаф. Освен общоизвестните бази А, Г, Ц, У, РНК може да
съдържа и някои минорни - псевдоуридин, дихидроуридин и др.
Вторичната структура на РНК представлява асиметрична спирала. Тя
зависи от взаимодействията с белтъци и определя функциите на РНК. При
наличие на комплементарност между базите в нея възникват двойновериж-
_____
ни участъци. В такива участъци се наблюдаватбримко-
ви или фуркетни форми и в тях двойноверижната струк­
тура е от А-тип. Тя не може да пре­
мине в В-формата, както молекула­
V.
та на ДНК, поради наличието на -ОН
ТТ1111 \ II ITT група при 2 С атом на рибозата.
бримкова форма Молекулата на РНК не е носи­
тел на наследствената информация, а
неин проводник и реализатор в про­
^Ттттгтт
цеса транслация. РНК има кодираща функция само в слу­
чаите на обратна транскрипция при РНК-ретровирусите фуркетна форма
и при всички РНК-внруси. Много вероятно е РНК да е
била първият биополимер на Земята, от който чрез обратно презаписване
по-късно е възникнала ДНК. Свободният хидроксил при 2С-атом на рибо­
зата прави РНК химически по-нестабилна от ДНК. Вероятно по тази при­
чина ДНК се утвърждава като носител на наследствената информация.
РНК молекулата може да изпълнява и каталитична функция. Ензим­
но-активните РНК се наричат рибозими. Те действат при някои от формите
на сплайсинга в хода на транскрипцията. В еволюционен аспект тази функ­
ция на РНК хвърля светлина върху възникването на нуклеиновите кисели­
ни и белтъците в самото начало на живота. Много приемлива е представа­
та за съществуването на най-древни прародителски самореплициращи се
РНК-подобни нуклеинови киселини с ензимна активност, които са осъщес­
твили и първоначалния белтъчен синтез. Възникнали по този начин, не е
изключено белтъците, от една страна, да са стабилизирали структурата на
нуклеиновите киселини, образувайки в комплекс с тях основните клетъчни
Основни молекули и механизми на реализация на... 25
твайки нуклеиновите киселини от нея.
Количеството на РНК в клетката често надвишава това на ДНК, но
то зависи от условията на средата (главно от храненето), поради което сил­
но се колебае.
Съществуват три вида РНК: информационна (матрична) - иРНК, ри-
бозомна - рРНК, и транспортна - тРНК. При еукариотите се обособяват
още хетероядрена (хяРНК) и малка ядрена (мяРНК). Макар и построени
по общ план, четирите вида РНК имат свои структурни специфичности.
Информационна РНК (иРНК)
Молекулата на иРНК се синтезира в процеса транскрипция като ком-
плементарно копие на определен участък от ДНК. Тя приема и пренася ге­
нетичната информация за синтеза на полипептидната верига от ядрото в
цитоплазмата и впоследствие върху рибозомите при еукариотите. Постсин-
тетнчно иРНК се модифицира в процеса зреене, чрез формиране на т.нар.
шапка на 5'-края и опашка на 3'-края. Те я предпазват от действието на
клетъчните нуклеази, подпомагат транспорта й през ядрената мембрана и
инициацията на транслацията. Само еукариотната иРНК формира шапка
и опашка в процеса на зреенето.
Най-характерните особености на иРНК са:
тя е най-високомолекулна от всички видове РНК. Дължината й ва­
рира от 1000 до 3 000 нуклеотида, но може да достигне и значително по-
големи размери; '
> синтезира се в десетки хиляди различни видове в клетката, тъй като
става матрица за транслация на огромен брой различни белтъци;
присъства в най-ниско количество в клетката - 2 до 5% от всичкото
клетъчно съдържание на РНК;
иРНК-молекулата има кратък живот от няколко часа, достатъчен
за транслацията на определена белтъчна молекула. Само в овоцитите съ­
ществува дългоживееща иРНК, която обезпечава белтъчния синтез в нача­
лото на развитието на зиготата;
> иРНК-молекулите се синтезират в клетката строго диференцирано
по вид и брой в зависимост от конкретната белтъчна необходимост в опре­
делен момент;
> иРНК се стабилизира при свързване с полирибозомни комплекси
при транслацията;
> вторичната й структура играе важна роля при иницииране на тран­
слацията.
Рибозомна РНК (рРНК)
Рибозомната РНК се транскрибира върху определени участъци на
ДНК и също претърпява посттранскрипционни модификации. Основната
• 26 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на ... 27

й функция е структурообразуваща - в комплекси с различни белтъци фор­ тимидинова бримка — със­

мира рибозомните субединици. тои се от седем нуклеотида. Пос­
В зависимост от молекулната им маса според седиментационната кон­ редством нея тРНК се свързва към
станта, измерена в Сведбергови единици (Svedberg - S), у прокариотите се повърхността на рибозомата;
намират три вида рРНК: 5S и 23S в голямата субединица и 16S в малката. > допълнителна бримка - съ-
Еукариотната клетка съдържа четири вида рРНК: 5S, 5,8S и 28S в голяма­ Държа средно около 3 до 13 нукле-
та субединица и 18S в малката. Само 5S рРНК не съдържа минорни бази. отида, но в някои видове тРНК мо-
Най-важни особености на рРНК са: гат да са дори до 20 на брой. Смя­
oCxjz-x —
> при еукариотите рРНК се транскрибира върху множествени (амп- та се, че тя се свързва с протеини,
лифицирани) гени; които подпомагат разпознаването
> при еукариотите рРНК се транскрибира само върху ДНК на опреде­ на съответния кодон в иРНК;
лени хромозоми от генома; > антикодонова бримка - из­
> тя се намира в най-голямо количество в клетката - около 80% от градена от седем нуклеотида, сред­
общото РНК-съдържание; ните три от които образуват анти-
а" два от видовете pPHK-23S и 28S рРНК притежават и каталитична кодона, осъществяващ връзката с
функция при формиране на пептидната връзка в хода на транслацията. кодона на иРНК при транслация­
та; ....
> дихидроуридинова бримка
Транспортна РНК (тРНК) антикодон - има около 8-12 нуклеотида. Чрез
тази бримка тРНК разпознава ен­
Транспортната РНК при еукариотите се транскрибира също като Фигура 6 зима аминоацил-тРНК-синтетаза,
рРНК върху амплифицирани гени от ДНК само в определени хромозоми. необходим за транслацията.
Претърпява значителни посттранскрипционни модификации, при които мно­ Комплементарните участъци, образуващи стъблото на детелината на
го от базите й се метилират и молекулата придобива детелиноподобна вто­ тРНК, имат антйпаралелен ход и представляват дяснозавита структура от
рична структура. Основните й функции са транспортна и адапгорна - пре­ А-тип. В третичната си структура молекулата на тРНК има Г-образна фор­
нася аминокиселините до рибозомите при транслацията и адаптира изг­ ма, която се формира пространствено от водородни, Вандерваалсови и хид­
раждащата се полипептидна структура на белтъка към нуклеотидната струк­ рофобни взаимодействия между базите. Тази структура осъществява ед­
тура на иРНК. новременния й контакт с рибозомата и иРНК по време на транслацията. В
Транспортната РНК се отличава със следното: третичната структура на тРНК възникват водородни връзки и между" не­
> тя е най-ннскомолекулна, изградена от около 70-100 нуклеотида в свързани комплементарно бази. Нейната третична структура е твърде раз­
количество около 10-15% от общата клетъчна РНК; лична от тази на останалите видове РНК-молекули.
> еукариотната клетка съдържа 62 различни вида тРНК, от които 40
цитоплазмени и 22 митохондриални; Други видове РНК
различните видове тРНК се различават по антикодоновата си пос­
ледователност, по големината, броя и разположението на бримките, както Установено е наличие на високо консервативни малки ядрени РНК-
и по някои бази в други участъци на детелиновия модел. Тези разлики са молекули (мяРНК), изградени само от около 100 - 400 нуклеотида. Те се
видовоспецифични; откриват основно в еукариотните клетки. Някои от тях съдържат повише­
> молекулата е едновернжна, но поради наличие на големи компле- но количество урацил и се бележат като уРНК. Тези мяРНК съществуват в
ментарни участъци вторичната й структура е детелиноподобна (фиг.6), В комплекс с белтъци като малки ядрени рибонуклеопротеини (мяРНП). При
бримките на детелината се разполагат некомплементарните участъци, зреенето на РНК в хода на транскрипцията мяРНП подпомагат сплайсинга
включващи минорните бази (диметилгуанин, дихидроуридин, изопентенил- на първичния транскрипт.
аденин, тиоуридин). 3'-краят на молекулата е по-дълъг и завършва винаги Само при еукариотите е установена още един вид РНК - хетерогенна
с последователността ЦЦА. Към -ОН групата на рнбозата на крайния аде- ядрена РНК (хяРНК). Т<5ва са РНК-молекули с варираща дължина на мо­
нинов нуклеотид се прикрепва пренасяната аминокиселина. Отчетени от 3'- лекулата. Част от тази РНК представлява всъщност прекурсориата иРНК,
края на молекулата, бримките в тРНК са следните: тъй като тя съдържа и екзони, и интрони. Част от хяРНК, получена като
 28 Медицинска биология
първичен транскрипт, при зреенето се превръща в зряла иРНК.
Функции на РНК
1. Реализира генетичната информация от ДНК в белтъчен продукт.
2. Транспортна функция - молекулите тРНК пренасят аминокисели­
ните до рнбозомите в хода на транслацията.
3. Адапторна функция - тРНК адаптира нуклеотидната структура на
иРНК към полипептидната структура на белтъка.
4. Информационна (кодираща) функция - при възпроизводството на
РНК-вирусите.
5. Структурна функция-молекулите на рРНК участват в структурата
на рнбозомите.
6. Ензимна функция - РНК-молекулите, осъществяващи тази функ­
ция, се означават като рибозими. Това са обикновено прекурсорни рРНК,
които проявяват автокаталитично действие при сплайсинга (автосплайсинг)
до зряла РНК-молекула.
7. Еволюционна функция - реализира еволюционни мутационни про­
мени в молекулата на ДНК.
Репликация на ДНК
епликацията е процес на самовъзпроизвеждане на молекулата на
Р ДНК. Тя се осъществява чрез разплитане на двойната й спирала.
Двете полинуклеотидни вериги служат като матрици, върху които компле-
ментарно се образуват новите дъщерни вериги от налични свободни дезок-
сирибонуклеозидтрифосфати при участие на множество други фактори.
Този репликативен механизъм е наречен полуконсервативен и експеримен­
тално е доказан с класическия опит на Мезелсон и Стал (Meselson &
Stahl, 1958 год.). Днес се приема, че всяка двуверижна ДНК молекула се реп-
лицира полуконсервативно. Репликацията протича и полупрекъснато, тъй
като в едната от изходните майчини вериги тя се осъществява без прекъс­
вания, а в другата - прекъснато, на къси фрагменти. Репликацията протича
за няколко часа в S-периода на интерфазата на клетъчния цикъл и пред­
хожда митозата.
Необходими фактори за репликацията
1. ДНК-матрица.
2. Четирите вида дезоксирибонуклеозидтрифосфати.
3. ДНК-полимеразни ензими. Те са открити от Корнберг (Kornberg) в
началото на 50 години на XX век. При прокариотите това са ДНК-поли-
мерази I, II и III, а при еукариотите - ДНК-полимерази а, 0, у, 5 и е. ДНК
полимеразите осъществяват основната си полимеразна функция само при
Основни молекули и механизми на реализация на... 29
наличие на матрична ДНК-верига.
> ДНК-полимераза I е с мол. маса около 109 KDa. Съдържанието й в
прокариотната клетка е около 400 молекули и е изградена от една полипеп-
тидна верига. Тя е многофункционален ензим и проявява следните ензимни
активности:
- отстранява праймерите при репликацията (5'-3' екзонуклеазна функ­
ция);
- попълва местата на праймерите с ДНК-нуклеотиди (полимеразна
функция);
- отстранява неправилно присъединени нуклеотиди (коректорна, 3'-5 -
екзонуклеазна функция).
> ДНК-полимераза Пес мол. маса около 90 KDa. Представена е от
около 40 молекули в прокариотната клетка. Изградена е от една полипеп-
тндна верига с три активни центъра и функции, съответно:
- 5'-3'-полимеразна;
- 3'-5'-екзонуклеазна за поправка на грешки в хода на репликацията;
- 5'-3'-екзонуклеазна за хидролитично изразяване на праймерите от
новосинтезиращата се ДНК-верига.
> ДНК-полимераза III представлява много голям ензимен комплекс
от 10 субединици и мол. маса над lMDa. В прокариотната клетка се съдър­
жат около 10 молекули от нея. Тя е основен ензим на репликацията при про­
кариотите. Осъществява ковалентната фосфодиестерна връзка при присъе­
диняването на всички нуклеотиди в нарастващата дъщерна ДНК-верига.
Това става винаги и само към нейния 3'-край, който се явява 5’-край на
матричната майчина верига. Така за действието на ДНК-полимераза III се
изисква свободен 3'-ОН край и определена концентрация на Mg2+.
ДНК-полимераза III има два активни центъра, което й позволява да
води репликацията едновременно на водещата и на закъсняващата дъщер­
ни вериги. Две нейни 0-субединици формират две скоби, с които ензимът се
прихваща по-здраво към матричната ДНК. Освен основната си 5'-3'-поли-
меразна активност, ензимът проявява още и 3'-5'-екзонуклеазна коректор­
на функция като отстранява хидролитично погрешно присъединени нукле­
отиди.
В по-ново време са описани още два ензима с по-тясно специализира­
ни функции, участващи в репликацията при прокариотите.
В репликацията на еукариотната ДНК е установено участието на осем
вида ДНК-полимерази. За най-важните от тях е известно следното:
> ДНК-полимерази 8 и а водят едновременно репликацията съответно
на водещата и на закъсняващата вериги. Освен това и двата ензима имат и
хеликазна активност. Като трета функция полимераза а проявява праймаз-
на активност, а полимераза 8 - 3'-5-'екзонуклеазна коректорна функция;
> ДНК-полимераза у осъщестява репликацията на митохондриална-
та ДНК. Тя, както и полимераза е, имат 3'-5'-екзонуклеазна коректорна
функция. Полимеразае проявява още и 5'-3'-екзонуклеазна активност. Най-
слаба полимеразна активност показва полимераза 0.
 30 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 31

4. Рестриктазнн ензими - представляват специфични ендонуклеази, с фосфата на фосфодиестерния ДНК-скелет. Топоизомеразата временно
разкъсващи вътрешни междунуклеотидни връзки в ДНК в строго опреде­ приема макроенергията на скъсаната фосфодиестерна връзка. Разкъсаната
лени места, които разпознават. Доказани са за пръв път от Арбър (Arber) ДНК-верига се развива и суперспиралнзацията изчезва. Поетата от топои­
през 1962 г. Разпознаваните от тях места са обикновено къси палиндроми. зомеразата енергия се включва обратно за възстановяване на скъсаната
Разкъсването става косо, едновременно и в двете вериги. На мястото на фосфодиестерна връзка, а репликацията може да продължи хода си. При
разкъсването се получават едновернжни участъци, наречени лепливи краи­ това топоизомеразата се възстановява в изходния си вид.
ща, конто са комплементарни помежду си. Например: Топоизомеразите са два вида:
> топоизомераза I - причинява обратим разрив само в едната от двете
5'_________ Г А | Т А Т А Т Ц_________ 3' ДНК-вериги, като за действието си не изисква енергия от АТФ;
3'_________ Ц Т А Т A Tl А Г_________ 5' > топоизомераза II - разкъсва едновременно и двете ДНК-вериги като
Рестриктазите функционират при превръщането на кръговите ДНК- се свързва с тях ковалентно. За действието й е нужна АТФ-епергня. Тя се
молекули в линейни и обратно. Намират широко приложение в генното активира в участъци на прекръстосване на две кръгови двойноверижни
инженерство. молекули ДНК, каквито се наблюдават в края на репликацията тнп буква
5. ДНК-лигази, открити от Гелерт (Gellert) през 1967 г. - представля­ тита (0). При скъсване на едната двойноверижна молекула от топоизоме­
ват ензими, които свързват отделни фрагменти на ДНК-молекулата с фос- раза II се отваря процеп, през който другата молекула се отделя. Процепът
фодиестерна връзка. За дейността си лигазите използват енергията от АТФ, се зашива, а ензимът дисоциира от молекулите на ДНК.
с който образуват временен комплекс. След съшиването този комплекс се При прокариотите действа ДНК-гираза, която е вид топоизомераза II.
разпада. 11. АТФ като доставчик на енергия.
6. Праймаза - ензим, който изгражда праймерите (РНК-захватки, РНК-
зародиши) при инициацията на репликацията. Праймерите са РНК-после- Репликация на ДНК ПРИ прокариоти
дователности поради количественото преобладаване на рибонуклеотиди-
те в клетката. При някои прокариоти праймазата се свързва директно с хе- Репликация на линейна ДНК-молекула
ликазата, като се формира комплексът праймозома. В клетки на бозайници
е установено, че праймазата представлява субединица на ДНК-полимераза Репликацията на линейната ДНК-молекула протича в следните етапи:
а. Праймазата не проявява специфичност и може да свързва както рибо-, 1. Инициация - началото на процеса може да се установи в една точка
така и дезоксирибонуклеотиди. в единствената хромозома на прокариотите (Е. coli) или в повече точки по
7. Четирите вида рибонуклеозидтрифосфати. дължината на ДНК на еукариотните хромозоми.Тези стартови точки се на­
8. Хеликаза - ензим, който разплита двете ДНК-вериги на определени ричат начало на репликацията (origin of replication) или ori-последовател-
места с помощта на енергия от АТФ. Той се движи по веригата и образува ности. В тях преобладават А=Т нуклеотиди. При някои фаги (X- фага), бак­
репликативна 'вилка, в която започва репликацията при прокариотите. Хе- терии и дрожди, репли-
ликазата участва в комплекса праймозома заедно с праймазата. При прока­ кативното начало
риотите присъединяването на праймазата и формирането на праймозома- включва около 300
та става малко след като хеликазата е разплела ДНК-дуплекса и се е фор­ нуклеотида на двойно-
мирала око-подобната структура. верижната ДНК, които
9. SSB-белтъци - покриват едноверижната ДНК в областта на репли- се увиват около група
кативната вилка и я запазват от действието на клетъчните нуклеази, тъй инициаторни белтъци
като ДНК е крайно нестабилна в едноверижно състояние. Тези белтъци не и формират ДНК-бел-
изискват енергия от АТФ и не притежават ензимна активност. Те укрепват тъчен комплекс
и изправят ДНК-матрицата като предотвратяват формирането па фибни (фиг.7). Към него се
структури от едноверижната ДНК, което би забавило хода на репликация­ присъединява хелика­
та. зата, започва разплита­
10. Топоизомерази - ензими, които регулират степента на спирализа- нето на ДНК-дуплекса
- инициаторни белтъци
ция на ДНК-молекулата. Те скъсват участъците на суперспирализация, въз­ и формирането на око-
никващи при разплитането на дуплекса в хода на репликацията. На място­ подобна репликтнвна
Фигура 7
то на скъсване активният център на топоизомеразата се свързва ковалентно вилка (фиг.8). От на-
 32 Медицинска биология
чалната точка разплитането на двойноверижната ДНК върви двупосочно,
поради което то се осъществява от две различни хеликази. Впоследствие
към хелнказата върху единичната матрична ДНК се присъединяват прай-
мазата и инициаторни белтъци и се формира праймозомата. Като реплизо-
ма се означава комплексът на праймозомата с ДНК-полимеразата. Преди
същинския старт на репликацията към едноверижната ДНК главно на изос­
таващата верига се присъединяват SSB-белтъците.
Основният ензим на репликацията - ДНК-полимеразата (III, 5, а) не
може да стартира процеса в маркираната начална точка, тъй като той при­
съединява свободни мононуклеотиди само към съществуващ свободен 3'-
ОН край. Стартовият 5'-край на новоизграждащата се дъщерна верига се
поставя от синтезираният от праймазата праймер. Той представлява къса
РНК-нуклеотидна последователност от 5-10 нуклеотида.
2. Елонгация - от началната точка разплитането на ДНК-дуплекса и
репликацията вървят двупосочно. Последната винаги се осъществява в по­
сока 3'-5' на майчината верига, която е 5'-3‘ на изграждащата се дъщерна
верига. В едната посока разплитането на ДНК-молекулата съвпада с хода
на репликацията (виж фиг.8). Тази верига се означава като водеща (leading
strand). Тя има само един праймер в началото на своя 5'-край и нейната реп-
ликация в посока 5'-3' върви ускорено и непрекъснато. В другата посока
обаче (изграждането на дъщерна 3'-5‘ верига), разплитането на ДНК-дуп­
лекса не съвпада с хода на репликацията. Тъй като задължителната за нея
посока е 5'-3', изграждането на тази дъщерна верига върви прекъснато - на
къси фрагменти (виж фиг.8). Тази дъщерна верига се означава като закъс­
няваща (изоставаща, lagging strand). Вече е доказано, че двете вериги се син­
тезират едновременно, но продължават да се използват първоначално въ-
Основни молекули и механизми на реализация на... 33
ведените наименования за водеща и закъсняваща верига. Репликативният
механизъм на закъсняващата верига е установен от Оказаки (Rejii Okazaki.
1968 год.). Късите фрагменти носят неговото име - фрагменти на Оказаки.
Всеки един от тях се състои от 1000-2000 нуклеотида и се изгражда след соб­
ствен праймер и в посока 5'-3’, т.е. обратна на посоката на разплитане на
ДНК-спнралата. По този начин дъщерната закъсняваща верига нараства
заднешком, подобно на шев зад игла.
В репликацията на една молекула ДНК участват две молекули ДНК-
полимераза III - по една за водещата и за закъсняващата верига.
ДНК-полимеразите отговарят на две противоположни изисквания. За
да синтезират непрекъснатата водеща верига, те трябва да са свързани с
матрицата в доста дълги участъци от нея. От друга страна, за да се прид­
вижват от един един фрагмент на Оказаки към следващия, те трябва да са
свързани относително слабо с матрицата на закъсняващата верига. Тези
противоположни свойства се осигуряват от една скоба (част от самата ДНК-
полимераза III), която като халка захваща матричната ДНК и прикрепя
ензима към нея (фиг.9). Тази подвижна (приплъзваща се) пръстеновидна
скоба позволява на ензима да се придвижва последователно от един нукле-
Д| |K.,„ulluquu |||
SSB-6c.ii Min
Muiptit.a iu вм.к.*шл верни
НСрС|1.|1ШП|ХШ4 44H4IIIU Д1 IK
I 5'
m» iciiia верни ,.0o-SS «Г' 3'
IIIK-.xc.iiikjm
Г11К-ирпй.мср=-
iiupac i наш фрш мои
из Ока uxii
и закъсняваща ncpiiiu
Фигура 9 [по 18]
отид към следващия, без да се отделя от матрицата. Когато ДНК-полиме-
раза III изгради един фрагмент на Оказаки, тя се отделя от скобата и се
свързва с нова скоба, която е вече образувана до следващия праймер в бли­
зост до репликативната вилка. Първата скоба остава известно време до за­
вършения фрагмент на Оказаки, след което се отстранява и използва отно­
во.
Двете ДНК-полимерази се движат едновременно, въпреки че се прид­
вижват в противоположни посоки на своите матрици. Това е възможно
чрез извеждане в бримка на матричната ДНК на закъсняващата верига.
Полимеразата се освобождава когато достигне предишния вече синтези­
ран фрагмент на Оказаки. Тогава тя се придвижва към новообразувания
праймер в посока към репликативната вилка и започва да прибавя нуклео-
тиди към неговия 3'-край. По време на репликацията на закъсняващата ве­
рига ДНК-бримката на нейната матрица последователно се удължава и скъ-
 34 Медицинска биология Основни .молекули и механизми на реализация на... 35

сява. с преминаване през линейна форма (тип “търкалящ се кръг”, “раз­

Последният къс фрагмент на закъсняващата верига винаги се устано­
вява най-близо до мястото на разплитане на двуверижната изходна ДНК-
молекула. При прокариотите всеки фрагмент на Оказаки се изгражда от
ДНК-полимераза III до достигане праймера на предходния фрагмент. То­
гава този ензим се заменя от ДНК-полимераза I, която отстранява прайме­
ра и попълва мястото му с ДНК-нуклеотиди. Накрая лигазата съединява S'-
края на последния фрагмент с 5'-края на предходния и закъсняващата вери­
га добива цялостен вид.
Когато от изходното начало в единия по-къс край ДНК-дуплексът се
разплете окончателно и репликацията там приключи, окоподобиата репли-
мотаващо се кълбо”).
Репликация тип буква 0 (тита) (Q - репликация)
Характерна е главно за бактериите. На определено място (ori-после-
дователноста) в двуверижната кръгова ДНК-молекула двете вериги се от­
делят една от друга без да се скъсват и се образува подобна на око реплика- -
тивна вилка (фиг.11). Репликацията започва веднага и върху двете й вери­
* - начало на разделяне на
двете вериги и на репликацията

кативна вилка
приема Y-подобна
форма (фиг.Ю).
Разплитане­
то на двойнове-
рижната ДНК в
реплицирания
участък е свърза­
но с въртене на
молекулата око­
ло надлъжната й
ос. Това въртене
създава участъци
Фигура 11
на свръхспирали-
Фигура 10 зация (свръхнап­
режение) в краи­ ги, като вилката все повече нараства встрани (фиг.12). За цялата кръгова
щата на репликативната вилка. За освобождаването й се включват в дейст­ ДНК-молекула вилката винаги е само една. В хода на репликацията от две­
вие топоизомеразите, след което вилката може да се измести и репликация­ те й страни двойната спирала се суперспирализира и това ограничава про­
та да продължи. цеса. Напрежението се ликвидира от топоизомераза I, която причинява раз­
3. Терминация - при прокариоти репликацията приключва в специ­ рив и развиване в едната от майчините вериги. След това разривът се заши­
фични последователности, наречени репликационни краища (replication ва и репликативната вилка нараства в двете посоки. Репликацията на двете
termini). Те взаимодействат с терминаторен протеин, който блокира актив­ й вериги продължава до възникване отново на суперспирализация. Тя се
ността на хеликазата. Тя не успява да разплете двойната спирала на ДНК. отстранява по описания вече начин и т.н., докато в края на репликацията се
По този начин спира репликацията при Е.coli. Съществуват и други меха­ наблюдават две скачени помежду си непълни кръгови двуверижни ДНК-мо-
низми за терминиране на ДНК-синтезата. лекули. Окончателното им разделяне се извършва от топоизомераза II (ги-
раза).

Репликация на кръгова двуверижна ДНК-молекула Репликация тип “търкалящ се кръг” (о (сигма) - репликация)

Кръговата ДНК е присъща на вирусите, фагите, бактериите, както и
на митохондриите на еукариотите. Тя може да бъде едноверижна и двуве­
рижна. Кръговата двуверижна ДНК-молекула може да се реплицира по два
начина:
> без да се нарушава кръговата форма на молекулата (тип буква 9);
Характерна е за редица вируси с двуверижна кръгова ДНК. Специ­
фична ендонуклеаза разкъсва едната от веригите и в момента на разрива тя
формира 5'- и 3'-краища (фиг.13). Към 3'-края й ДНК-полимераза III вед­
нага започва репликация, като за матрица служи цялостната кръгова вери­
га. Нарастването на скъсаната верига откъм 3'-краяй води до избутването
36 Медицинска биология
разрив
>
------ матрична верига
----- новосинтезираща се
Фигура 12
на другия 5'-край извън кръга, като нишка на кълбо. Започналата на 3'-
края репликация върви без прекъсвания като водеща верига. Излизащият в
линеен вид навън 5'-край на разкъсаната майчина верига също служи като
матрица за репликация на нова дъщерна верига, която обаче се изгражда
чрез фрагментите на Оказаки като закъсняваща верига. Когато изходната
кръгова ДНК-молекула направи един пълен оборот около оста си, линей­
ният двуверижен участък се отрязва. Дължината му е равна на тази на мат­
рицата. Вероятно пострепликативно с помощта на ензими се изрязва прай-
мера на последния фрагмент. Той придобива едноверижни лепливи краи­
ща и молекулата се превръща от линейна в кръгова с помощта на лигазата.
Счита се, че един от механизмите на генна амплификация се осъщест­
вява чрез а-репликация. Наблюдаван е в ядра на клетки от земноводни.
Митохондриалната и пластидната ДНК на еукариотите се реплици-
рат по механизъм, сходен на “търкалящия се кръг”, наречен репликация
тип "D-бримка". \
Репликация на кръгова едноверижна ДНК-молекула
Описаната репликация тип “търкалящ се кръг” при двойноверижната
кръгова ДНК може да се яви като междинна структура за възникване на
едноверижна кръгова ДНК-молекула, характерна за някои фаги. Реплика­
цията протича по описания вече начин, но е възпрепятствана в излизащия
извън кръга 5'-край на разкъсаната верига. Този излизащ едноверижен ДНК
участък се покрива от специфични структурни фагови белтъци, които го за­
пазват както от реплициране, така и от действието на клетъчните нуклеази.
Основни молекули и механизми на реализация на... 37
се верига
След пълното завъртане на матрицата около оста й, този участък ензимно
се отрязва и лигазата свързва краищата му до кръгова едноверижна ДНК-
молекула. Всъщност тя не представлява нищо ново, а просто едната от май­
чините вериги на изходната кръгова двуверижна молекула. Реплицирала се
е само другата майчина ДНК-верига.
Много антиракови препарати (цитостатици) като 5-флуорурацил, ме-
тотрексат и др. инхибират репликацията като пречат на формирането на
пуриновите бази и тимина. Различни мутагени блокират процеса като пре­
пятстват специфичното свързване на базите.
Репликация на ДНК при еукариоти
Репликацията при еукариотите е сходна по механизъм и участващи ен
зими с тази при прокариотите. И при тях ДНК-полимеразата изгражда дъ
щерната ДНК-верига в посока 5'-3'. И двата типа (еукариотна и прокари
отна ДНК-полимерази) не могат да започнат репликацията без наличиеп
на праймер. Повечето от тях имат 3-5' екзонуклеазна активност, което обез
печава високата точност на репликативния процес.
При еукариоти репликацията протича значително по-бавно поради по
голямото количество ДНК. За разлика от прокариотите, при тях ДНК с
реплицира едновременно в множество малки участъци, наречени реплико
ни. Обикновено те съдържат около 50-300 килобази и имат собствени ori
 38 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 39

последователности и репликативна вилка. Фрагментите на Оказаки са по- кариотната хромозома пострепликтивио се формират теломерите, които
<ъси и се състоят от 100-200 нуклеотида. Репликативните вилки във всеки представляват краища на хромозомите. Терминацията на репликацията
два съседни репликона вървят в противоположна посока до срещата и съе­ всъщност представлява процес на образуване на теломерите. Това са око­
диняването си. Последни се реплицират по-плътно групираните и компак­ ло 1000 повтора на последователността ТТГГГГ, които се присъединяват
тни ДНК-последователности (хетерохроматин) по дължината на хромозо- допълнително към по-дългия матричен 3'-край на ДНК-веригата. В този
мите. процес участва ензимът теломераза, който представлява РНК-белтъчен
Основните ензими с ядрена репликативна функция са ДНК-полиме­ комплекс с функция на обратна транскриптаза. В случая РНК-веригата на
рази а, 3, е (фиг.14). ДНК-полимераза а работи в комплекс с праймазата и теломеразата се явява матрица, върху която се изграждат теломерните пов- .
започва заедно с нея синте- тори. След това силно удължената в 3'-края си изходна ДНК-верига от своя
зата на всеки фрагмент на страна става матрица на ДНК-полимераза а. Този ензим има и праймазна
Оказаки. След като прай­ активност, благодарение на която той реплицира теломерния участък в
мазата е изградила прайме- обратна посока до свързването с по-късия 5'-край на новосинтезираната
V PCNA ра, ДНК-полимераза а при­ закъсняваща ДНК-верига.
I ' ДНК-полн.мерата5
бавя няколко нуклеотида Новосинтезираната ДНК бързо се свързва с белтъци и така се офор­
матрица на водещата верига Д1 IK-свъртващ белтък
след него. ДНК-полимера­ мя структурата на еукариотната хромозома.
хелпказа
PI 1К-праП.мср'Ис__^Х
за 3 е главният ДНК-синте-
зиращ ензим на водещата Съпоставка на репликацията при прокариоти и еукариоти
ДНК-полимераза а
топоизомераза верига, докато ДНК-поли­
PC
ДИК-иолицераза^ праимаза мераза е изгражда закъсня­ При прокариотите:
ДНК-свързващ белтък ващата верига. Подобно на ДНК е сравнително деспирализирана и не е свързана трайно с бел­
ЛНК-лцгаза/.—ДУ | прокариотната ДНК-поли­ тъци, което улеснява репликацията;
матрица па закъсняваща верига
мераза III, еукариотната > репликацията започва в една начална точка;
ДНК-полимераза също съ­ > свръхспирализацията се преодолява с помощта на ензима гираза;
Фигура 14 [по 18] държа подвижна скоба, ко­ > единичната верига се стабилизира от SSB-белтъци;
ято подпомага придвижва­ > фрагментите на Оказаки включват по 1000-2000 нуклеотида;
нето й по матрицата. Тази белтъчна скоба се нарича PCNA (proliferating > протича със скорост 600-800 нуклеотида/сек.;
cell nuclear antigen). Тя се разпознава от ензимите, които метилират Ц-нук- > отстраненият последен праймер се замества по различни механизми.
леотиди в новоизградената верига. Наличието и нивото на PCNA в клетка­
та служи като диагностичен маркер при някои туморни заболявания. При еукариотите:
i -
Терминация ййдепликацията при еукариоти. При окончателното раз­ > ДНК е силно спирализирана (кондензирана) и е трайно свързана с
плитане на двойноверижната матрична линейна ДНК в края на реплика- хистонови белтъци, което затруднява репликацията;
f цията остава нере­ > репликацията започва едновременно в няколко начални точки;
родителска верига шен въпросът с 5'- > свръхспирализацията се преодолява с помощта на топоизомерази I
5' ттггггттгг г г|т тг г г г| ттггТгЬ'- края на новосинте- и II;
3' ААЦЦЦЦ 5' z'' I 1~РНК матрица \ зираната закъсня­ > единичната верига се стабилизира от еукариотни стабилизиращи
непълна новосинтезирана 1 3< АЦЦЦЦААЦ I 5’ ваща верига. Този белтъци;
закъсняваща верига \. ~~ !
теломераза
край е по-къс от съ­ > фрагментите на Оказаки се състоят от по 100-200 нуклеотида;
ответния му 3 '-край > скоростта на процеса е 10-40 нуклеотида/сек.;
на матричната ве­ > отстраненият последен праймер се замества с помощта на теломе­
рига поради отстра­ раза.
няването от него на
5' ттгг гг~ттг тгггптт гггг!ттг13' * Репарация на ДНК
3'
*!» .1------------- --- ------------ ----------------------- J
1." последния РНК-
ААЦЦЦЦ 5' 3' ЦЦ ААЦЦЦЦ ААЦЦЦЦ 5'
праймер (фиг.15). В
полимераза а
двата по-дълги мат­ Точността на репликацията е много висока - около една грешка на 109
Фигура 15 [по 8] рични 3'-края на еу- до 1012 нуклеотидни двойки. Повече грешки възникват при инициацията на
 40 Медицинска биология
процеса, отколкото при елонгацията на дъщерната верига. Грешките при
репликацията могат да се отстранят както в самйя й ход, така и постреплп-
кативно.
В репарацията на увредени ДНК-участъци участват главно ензимите
ендо- и екзонуклеази, ДНК-полимерази, гликозилази, лигази, фосфодиес-
терази, както понякога и многоензимни нуклеазни комплекси. Разгранича­
ват се два главни механизма на репарация на ДНК:
1. Отстраняване на отделни бази или нуклеотиди, което може да се
осъществи по следните начини:
> от ДНК-полимеразите на прокариотите, които със своята 3 -5 ' и 5 -
3' екзонуклеазна активност извършват самокоригиране на погрешно при­
съединени нуклеотиди;
> чрез рекомбинация при E.coli. Когато ДНК-полимераза III достиг­
не дефектен участък (примерно тиминов димер) в матричната ДНК, тя го
заобикаля и неговото място в новосинтезираната верига остава празно. Тази
празнина се запълва с хомоложен фрагмент, взет от другата нормална мат­
рична верига чрез рекомбинация. Новата празнина, получена в тази мат­
рична верига, се попълва от ДНК-полимеразата и лигазата;
> от гликозилазни ензими, които хидролитично отстраняват различ­
но изменени бази. Те разкъсват N-гликозидната връзка и заменят дефект­
ните бази с нормални.Така една У-гликозилаза отстранява цитозина, деза-
миниран до урацил. После ендонуклеаза и фосфодиестераза изрязват и за­
харно-фосфатния скелет на това място, а ДНК-полимераза и лигаза попъл­
ват и свързват нормален цитозин;
> чрез специални белтъци, които разпознават дефектни нуклеотиди в
новосинтезираната ДНК-верига, която не е метилирана. Матричната ДНК
съдържа метилиран аденин в последователността ГАТЦ. Дефектният нук-
леотид в мястото, съответстващо на матричния ГАТЦ-участък, се изрязва
и отстранява от една ГАТЦ-ендонуклеаза. Така метилирането подпомага
откриването на погрешния нуклеотид;
> от ензима фотолиаза, който отстранява съседни ковалентно свърза­
ни Т-Т (тиминови димери) по фотореактивен механизъм;
от алкилтрансферазни ензими, които директно репарират нуклео-
тидни увреждания, причинени от алкилиращи агенти.
2. Отстраняване на групи нуклеотиди, което се осъществява от комп­
лекс нуклеазни ензими. Погрешната нуклеотидна последователност и ня-
-кои съседни на нея нуклеотиди се срязват двустранно и се отстраняват от
ДНК-полимерази и хеликаза. След това друга ДНК-полимераза и лигаза
попълват на мястото им точните нуклеотиди, свързват ги и възстановяват
целостта на веригата.
При Е. coli е доказана повишена активност на повече от 15 гена, пре­
дизвикана от сигнали, идващи от увредени ДНК-участъци. Вероятно тези
гени кодират протеини с репариращи функции. Установено е също така, че
някои еукариотни протеини притежават хомоложни участъци с прокариот-
ни белтъци. Те са вероятен маркер на погрешно реплицирани участъци и
Основни молекули и механизми на реализация на... 41
сигнал за нужната корекция.
Установено е съществуване на специална SOS-репарираща ДНК сис­
тема, която включва продуктите на три гена (rec A, umu С и umu D). Съв­
местно те стопират репликацията на увреден участък и така не позволяват
предаването му в дъщерните вериги.
Едноверижната ДНК на малките вируси не може да се репарира, пора­
ди което мутациите при тях са много и животът им е кратък.
ИнХИБИТОРИ НА РЕПЛИКАЦИЯТА
Инхибирането на ДНК-синтезата се явява важен подход в лечението
на рака. Инхибитори на репликацията са по-голямата част от т.нар. цитос-
татици, които се използват като антитуморни средства понеже раковите
клетки реплицират своята ДНК и се делят много по-активно отколкото
нормалните клетки. Някои препарати (метотрексат, 5-флуорурацил, хид-
роксиурея) понижават концентрацията на дезоксинуклеотидите и така въз­
препятстват репликацията. Други препарати (циклофосфамид, бусулфан)
алкилират гуанина в ДНК. Доксорубицинътсе вмъква между базите в ДНК
и разплита двойната спирала, като променя структурата и функцията на
ДНК. Инхибиторите на топоизомераза II (етопозид) се използват в съвре­
менното лечение на злокачествените тумори. Те блокират ензима, свръх-
спирализацията на ДНК не се отстранява, което спира репликацията.
Антибиотикът актиномицин D се вмъква между базите, уврежда кон-
формацията на ДНК и пречи на репликацията й. Някои противовирусни
медикаменти блокират вирусната ДНК-полимераза. Повечето инхибитори
на репликацията водят до смърт на засегнатите клетки.
Регулация на репликацията
Репликацията протича в тясна зависимост от скоростта на нарастваш
на клетките и увеличаването на масата им. Има значение и контактът н;
ДНК с ядрената мембрана. Всъщност се регулира инициацията на реплика
цията, тъй като след началото й тя протича с постоянна скорост при опре
делена температура. Репликацията се регулира от инициаторни и репресор
ни белтъци.
Функцията на инициаторните белтъци при стартирането на процес;
се състои в инактивиране на репресорни белтъци или в отстраняването и>
от точката на инициация.
Репресорната функция се осъществява както чрез пряко повлияван
върху ДНК главно от хистоновите белтъци, така и чрез промяна в актиЕ
ностга на ДНК-полимеразата.
При прокариотите честотата на стартиране на репликацията е в зав>
симост от скоростта на увеличаване на бактериалната маса и от продълж1
телността на клетъчния цикъл според конкретните условия на средата.
При еукариотите репликацията започва при определено увеличение н
 42 Медицинска биология
клетъчната маса, при което концентрацията на ннициаторните белтъци и
ензими достига критично ниво. Тогава определен иницииращ белтък се свър­
зва специфично с нуклеотидна последователност (вероятно ТТАТЦЦАЦА),
при което започва разплитането на ДНК-дуплекса.
Репликацията на ДНК-участъци, кодиращи функционално свързани
белтъци, се регулира общо, дори ако тези участъци се разполагат в различ­
ни хромозоми.
Транскрипция
ранскрипцията е процес на синтез на молекула РНК върху опреде­
Т лен участък от молекулата на ДНК, при който се преписва гене­
тичната информация. Транскрипцията на иРНК е първи етап от реализаци
ята на тази информация, който завършва с белтъчен синтез в процеса транс­
лация. Чрез транскрипция възникват и другите видове РНК-молекули -
рРНК, тРНК и мяРНК. Транскрипцията протича в два етапа. В първия
етап директно върху ДНК-молекулата в ядрото се синтезира дълъг иРНК-
предшественик (прекурсорна иРНК). Във втория етап също в ядрото този • самокоригиращи свойства.
предшественик претърпява посттранскрипционнн промени, известни като
зреене (процесинг, processing). Този процес е изразен главно при еукариоти­
те. При тях транскрипцията има и трети етап, в който готовата вече иРНК
се транспортира от ядрото върху рибозомите в цитоплазмата за осъществя­
ване на транслацията.
За протичане на транскрипцията са необходими следните условия:
1. ДНК-матрнца - при прокариоти молекулата на ДНК не е свързана
с хистонови белтъци и синтезът на иРНК върху нея протича без затрудне­
ния. При еукариотите, поради свързването й с хистонови белтъци и свръх-
спирализацията й, могат да се транскрибират само отделни, частично дес-
пирализирани нейни участъци, проявяващи генната активност. В транск­
рибиращия се участък ДНК-молекулата временно се разплита, при което
иРНК може да се синтезира. Така, като матрица за транскрипция на конк­
ретна иРНК-молекула винаги служи само едната от двете вериги на ДНК.
Тя се означава като антисенс (antisense) верига. Нетранскрибиращата се
ДНК-верига се нарича сенс (sense) верига. Транскрибираната едноверижна
РНК молекула е идентична на сенс-ДНК веригата и комплементарна на
нейната антисенс-верига. Различните гени от огромната ДНК-молекула се
транскрибират в различни иРНК-молекули върху всяка една от двете й ве­
риги, т.е. участъци и от двете ДНК-вериги могат да представляват матри­
ци за транскрипция на различни иРНК-молекули.
2. Четирите рнбонуклеозндтрифосфати.
3. РНК-полимераза - основен ензим (холоензим), който осъществява
транскрипцията като свързва отделните нуклеотиди с фосфодиестерна връз­
ка. При Е. coli ензимът е с молекулна маса около 430 kDa и е изграден от
шест субединици - 2 а, [3, 0', co и ст. От тях 2 а, 0, 0' и си образуват т.нар. кор-
Основни молекули и механизми на реализация на... 43
ензим (core - сърцевина), който провежда транскрипцията, но не може да я
започне, о-факторът разпознава определена нуклеотидна последователност
от молекулата на ДНК - промотор и така инициира процеса. В разпознава­
нето на промотора участва отчасти и а-субединицата. о-факторът времен­
но и нетрайно е свързан към РНК-полимеразата и се отстранява от нея след
началото на транскрипцията. Клетката съдържа множество а-фактори. Все­
ки от тях позволява на РНК-полимеразата да разпознава различни гени от
ДНК. След това към останалите пет субединици на ензима се присъединява
друг белтък, продукт на гена nus А, който е необходим за разпознаването па
терминиращия ДНК-участък от РНК-полимеразата. Тя се движи в посока
3'-5' на матричната ДНК и синтезира иРНК в посока 5'-3'.
Прокариотните организми съдържат само един тип РНК-полимераза
за всички видове РНК. При еукариотите съществуват три ядрени и една
­
митохондриална РНК-полимерази. РНК-полимераза I - транскрибира 28S,
18S и 5,8S рРНК и се намира в ядърцето на ядрото; РНК-полимераза II -
открива се в нуклеоплазмата и транскрибира иРНК и РНК-полимераза III
- локализира се също в нуклеоплазмата и транскрибира всички видове
тРНК, както и 5S рРНК. Само при някои РНК-полимерази са установени
4. При еукариотите свързването на РНК-полимераза II към промото­
ра преди започване на транскрипцията може да се осъществи само при учас­
тието на белтъчен комплекс от основни транскрнпционни фактори. Засега
известните участници в комплекса са шест високо консервативни протей-
на. Те се свързват един към друг последователно. Една от субединиците на
последния присъединен протеин представлява протеинкиназа, която фос-
форилира серина и треонина на РНК-полимеразата при участие на АТФ.
След фосфорнлирането полимеразата се освобождава от останалите транс-
крипционни фактори и стартира транскрипцията в областта на промотора.
Транскрипционните фактори, активиращи РНК-полимерази I и III,
са различни от тези за полимераза II. Транскрипционните фактори при
дрождите и човека са много сходни.
5. Специфични белтъци:
> р-белтък, изграден от 4 субединици, с молекулна маса от около 200
kDa. Необходим е за един от начините на терминация на транскрипцията
при прокариотите;
> белтъци, подпомагащи зреенето на РНК-предшественика (първи­
чен транскрипт);
> белтъци, осъществяващи транспорта на иРНК при еукариотите през
ядрената мембрана до рибозомите.
6. Топоизомеразн - необходими за отстраняване на суперспиралнза-
цията, която възниква непосредствено пред разплетения ДНК-участък, в
който се осъществява транскрипцията.
 44 Медицинска биология ОсноЪни молекули и механизми на реализация на... 45

Транскрипция при прокариоти па за синтеза на белтъци (кодонът АУГ), колкото са структурните гени на
*
оперона (виж фиг.16). Следователно от едно начало (промотор) оперонът
Транскрипцията протича винаги в посока 3'-5' на матричната ДНК- кодира една молекула полицистронна иРНК, а тя транслира от няколко
верига, като формиращата се РНК-верига нараства в посока 5'-3\ Поради начала няколко сходни белтъчни молекули. При това началото на синтеза-
това, че за определена РНК-молекула се транскрибира само едната ДНК- та на всеки един от белтъците А, В, С и др. е независимо от това на остана­
верига, транскрипцията винаги се осъществява непрекъснато, а не на къси лите.
фрагменти. За транскрипцията при прокариотите е характерно следното:
Участъкът от ДНК-вернгата, който се презаписва в една молекула л* върху оперона се произвежда полицистронна РНК-молекула;
РНК, се нарича структурен ген (цнстрон). Транскрибираната иРНК транс­ > протича спретнато с транслацията. Поради липса на обособено ядро,
лира след това белтъци с ензимна или структурна функция. Белтъците със двата процеса се осъществяват взаимно свързано по място и непосредстве­
сходна функция, например ензимите от една метаболитна верига, се коди­ но един след друг или дори едновременно;
рат от група съседни структурни гени. Тези гени образуват генетична едини­ > протича колинеарно (непрекъснато). Върху непрекъснатата (безин-
ца, наречена оперон (фиг.16). Структурните гени на оперона (а, Ь, с и др.) тронна) прокариотна ДНК се транскрибира непрекъсната иРНК;
имат координирана > процесът се осъществява само ог един вид РНК-полимераза;
експресия. Така белть- > върху една полицистронна иРНК-молекула се транслират толкова
оперон цнте, кодирани от едни молекули протеини, колкото е броят на структурните гени. Различните ви­
<7—?--------- 7^------ :-------- ~Л пи./ оперон, се транслират дове рРНК (5S, 16S и 23S) се транскрибират като общ първичен транскрипт.
V т ’ o’ а 1 ь 1 с ^Т1 върху обща иРНК, ко­ След това той се накъсва на трите вида рРНК;
ято е полицистронна. > поради спрегнатостта с транслацията липсва етап на транспорт на
АУГ
Структурните гени на зрялата иРНК-молекула.
АУГ^АУГ иРНК
оперона са свързани Транскрипцията при прокариотите протича в четири етапа - инициа-
помежду си, както и с ция, елонгация, терминация и формиране (за рРНК и тРНК).
белтък контролни участъци, 1. Иницнация - представлява разпознаване на промотора ото-фактора
които регулират дей­ на РНК-полнмеразата. След това той се отделя от ензима и последният про­
ността им. Или: оперо- дължава транскрипцията с кор-ензимната си част. РНК-полимеразата раз­
Фигура 16 нът е изграден от познава и се свързва с промоторен участък от около 70 нуклеотида. Най-
структурни гени и регу- здраво тя се свързва с два участъка на промотора - нуклеотидите около -10
лиращи дейността им контролни участъци. до -20 и тези около -35 до -45.
Контролните участъци на оперона са: Около 70-те нуклеотида, изграждащи промотора при прокариотите,
> промотор (Р) - участък, който предхожда структурните гени и обх­ не показват хомоложност при различни оперони. Хомология е установена
ваща около 40 нуклеотида до стартовата точка на транскрипцията. РНК- само в отделни техни къси участъци. Такива са последователността Т А Т А
полимеразата разпознава промотора със о-фактора си и се свързва с него. А Т на около -10 нуклеотида, известна като блок на Прнбноу (Pribnow box),
Промоторът не се транскрибира; както и последователността Т Т Г А Ц А на около -35 нуклеотида. В Приб-
> оператор (О)-ДНК-участък между промотора и структурните гени. ноу-блока преобладават АТ-нуклеотиди с две водородни връзки помежду
Местата им могат частично да се припокриват. Чрез оператора се осъщес­ им. Истинското начало на транскрипцията се поставя на около 10 нуклеоти­
твява контрол върху действието на оперона от индукторите и репресорите, да след блока на Прнбноу от пуринов нуклеотид, по-често А. Отбелязаните
кодирани от регулаторни гени. Операторът също не се транскрибира; две нуклеотидни последователности определят силните промотори. Сила­
> терминатор (Т) - ДНК-участък, разположен в края на оперона, след та на промотора намалява при замяна на някои от нуклеотидите му с дру­
структурните гени. Неговото презаписване е сигнал за преустановяване на ги. За инициация на транскрипцията двете ДНК вериги се разделят първо­
транскрипцията. начално в един участък от около 16-18 нуклеотида.
Контролен участък за действието на оперона представлява и регулато- 2. Елонгация - процес на постепенно нарастване на новосинтезираната
реният ген (R), който се намира на хиляди нуклеотида разстояние извън молекула иРНК в посока 5'-3', която едновременно е и посока 3'-5' на мат­
границите на оперона. Той кодира вещества - индуктори или репресори, ко­ ричната ДНК-верига (фиг.17). В разплетения участък от ДНК-дуплекса въз­
ито чрез оператора повлияват активността на структурните гени. никва временен ДНК-РНК хибрид. Разпли
* чето продължава надясно към
Полицистронната иРНК при прокариотите притежава толкова нача- 5'-края на ДНК-матрицата, което позвол а непрекъснатото нарастване
46 Медицинска биология
на синтезиращата се
РНК-полимераза иРНК с нейния 3'-край.
При това 5'-края й се из­
низва извън ^разплете­
ния дуплекс, който вля­
во отново се спирализи-
ра. Така при транскрип­
цията молекулата на
ДНК само временно се
разплита в определен
участък, който се измес­
Фиг а 17 посока на транскрипцията тва постепенно към не­
йния 5'-край. В хода на
елонгацията, непосредствено преди разплетената зона, в ДНК-дуплекса въз­
никва свръхспирализация, която се отстранява с участието на топоизоме-
разите. При прокариотите елонгацията протича със средна скорост около
40-50 нуклеотида/сек. при 37 С.
3. Термннация - транскрипцията се преустановява в областтахна тер-
минатора на оперона, който обикновено съдържа палиндроми. РНК^поли-
меразата презаписва терминатора преди да го разпознае. След това се раз­
късват Н-връзки в РНК-ДНК-хибрида. Нововъзникналата иРНК се отделя
от матрицата, а ДНК възстановява двуверижната си спирала. Транскрип­
цията се преустановява по следните начини:
от белтъчния продукт на гена nus А, присъединен към РНК-полиме­
разата след отстраняването на о-фактора. Този белтък разпознава терми­
натора;
> от р-белтък, който се присъединява със закъснение към 5'-края на
изградения РНК-транскрипт. Той достига РНК-полимеразата след като тя
е презаписала палиндром в терминаторния участък и в иРНК-веригата се е
образувала бримка. На това място р-белтъкът се свързва с полимеразата и
транскрипцията спира, р-факторът представлява АТФ-зависима хеликаза,
която разделя ДНК-РНК комплекса;
> в терминатори, съдържащи Г-Ц палиндром, последван от къса аде-
нинова последователност. Палиндромът се транскрибира в бримка в иРНК,
а слабо свързаните след нея урацилови нуклеотиди лесно се отделят от мат­
рицата.
4. Формиране-този краен етап от транскрипцията при прокариотите
протича много опростено. Молекулите иРНК не търпят повече промени
след края на траскрипцията. Молекулите на рРНК и тРНК се формират
чрез накъсване на първичния транскрипт и химично модифициране (мети-
лиране на тРНК).
Основни молекули и механизми на реализация на ... 47
Транскрипция при еукариоти
За транскрипцията при еукариотите са характерни следните особенос­
ти:
> транскрибираната иРНК е моноцистронна - синтезирана е само върху
един структурен ген и може да транслира само една полипептидна верига;
> не е колинеарна с ДНК-матрицата - белтък-кодиращите участъци в
ДНК (екзони) се редуват с некодиращи нуклеотидни последователности -
(интрони). В първичния транскрипт са презаписани и интроните, но в зряла­
та иРНК те вече са отстранени чрез сплайсинга. На прекъсната ДНК съот­
ветства прекъснат зрял транскрипт;
> не е спрегната по място с транслацията, която протича в цитоплаз­
мата върху рибозомите;
> процесът се осъществява от три вида РНК-полимерази;
> етапът зреене (processing) протича усложнено със сплайсинг (splicing)-
изрязване на интроните и съединяване на екзоннте;
> поради териториалната отдалеченост на транскрипцията и транс­
лацията зрялата иРНК се транспортира от ядрото до рибозомите в цитоп­
лазмата.
Транскрипцията при еукариотите протича в следните пет етапа:
1. Иницнация. РНК-полимеразите на еукариотите не разпознават сами
промотора. Това става чрез транскрипционните фактори. Промоторът на
еукариотите включва две сигнални последователности: последователност­
та ТАТАААА (ТАТА-блок) или блок на Голдберг-Хогнес (Goldberg-Hogness
box) на около -25 нуклеотида преди същинското начало на транскрипцията
и последователността ГГЦЦААТЦТ (ЦААТ-блок) на около -75 нуклеоти­
да вляво към 3'-края на матричната ДНК. Същинската транскрипция за­
почва, както и при прокариотите, с пуринов (главно А) нуклеотид. В раз­
познаването и свързването на РНК-полимераза И с промотора участват и
петте белтъчни транскрипционни фактора. Има информация, че промото­
рът за РНК-полимераза III се разполага след стартовата точка, т.е. в коди­
ращия участък от гена.
Промоторът и транскрипцията при еукариотите се активират от т.нар.
енхансери (enhancers). Това са ДНК-участъци, отстоящи на хиляди нуклео­
тида разстояние вляво от промотора. Към тях е свързано голямо разнооб­
разие от регулаторни протеини в много малки количества. Активиращото
им действие върху промотора се осъществява чрез излизане в бримка на
ДНК-участъка помежду им. Така те взаимодействат пряко със самата РНК-
полимераза или с някои от основните транскрипционни фактори при про­
мотора. Това става с участие на енергия от хидролизата на АТФ.
2. Елонгация - протича както npij прокариотите, но с по-ниска ско­
рост от около 30 нуклеотида/сек. при 37 С. Забавянето на процеса се дължи
на кондензацията на ДНК от хистоновите белтъци. При това нуклеозомна-
та структура на хроматина не се нарушава, но в отделни транскрибиращи!
се участъци настъпва известна деспирализация на ДНК. При повишена нуж-'
48 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 49

да от даден белтък определен ДНК-участьк може да бъде транскрибиран В цитоплазмата поли-А опашката на иРНК постепенно губи ензимно
едновременно от повече от една молекули на РНК-полимераза II (фиг.18). отделни свои нуклеотиди. Така възникват молекули иРНК с различно дъл­
ги опашки, както и такива без опашки. При висшите еукариоти след пости­
гане на нормалната дължина на опашката полимеразата продължава да
транскрибира още стотици и дори хиляди ненужни нуклеотиди, които след
това бързо деградират. Причината за този феномен е неясна засега. Пър­
вичните рРНК- и тРНК-траискрипти не формират шапка и опашка при зрее­
нето си.
б) сплайсинг (splicing) - представлява процес на изрязване на интроии-
те от първичния транскрипт и свързване на екзоните във функционално ак­
Фигура 18 тивна зряла иРНК-молекула. Осъществява се от един голям рибонуклео-
протеинов комплекс, наречен сплайсозома при участие на АТФ. Сплайсо-
зомата е изградена от урацил-съдържащи U1-U6 мяРНП-частици. Тя раз­
Повече копия на един вид иРНК могат да се транскрибират също така и познава съответстващи си нуклеотидни последователности, разположени в
върху амплифицирани генни участъци, като напр. при хистоновите гени. двата края иа всеки интрон. Те са еднакви за всички интрони. Започват с
Суперспирализацията, възникваща в ДНК-дуплекса непосредствено преди 5'-ГУ и завършвате 3'-АГ. Така последователността в 5'-края на един инт­
транскрибирания участък, се отстранява от топоизомеразите. рон може да осъществи сплаисинг с з -края на които и да е друг интрон.
3. Терминация. Осъществява се по два начина: Това е т.нар. алтернативен сплайсинг. Обикновено обаче сплайсозомата
в случаи, при които иРНК ще образува опашка в етапа на зреенето, комплектува всеки 5’-инт-
около 15 нуклеотида преди нея се установява последователността ААУ- ронов край с най-близкия до
АААА. Тя е сигнал за терминация и за образуване на опашката; него 3'-край, т.е. свързва
. > когато иРНК няма да образува опашка (иРНК на хистоновите бел­ двата края на един интрон.
тъци), РНК-полимеразата презаписва палиндром, който в транскрипта из­ Сплайсингът протича
лиза в бримка. Веднага след нея последователността АЦЦА маркира края по следния начин (фиг.19):
на транскрипцията. при участие на сплайсозо-
РНК-полимераза I прекратява транскрипцията чрез фактор, подобен мата се притегля и свързва
на р-белтъка. ковалентно 5’-края на инт-
4. Зреене - първичният транскрипт (прекурсорна иРНК) при еукарио­ рона към един аденинов
тите е точно комплементарно копие на презаписания ДНК-участьк с вклю­ нуклеотид, намиращ се бли­
чените в него интрони. Зрялата иРНК е копие само на функционално ак­ зо до неговия 3’-край. Така
тивните екзони на този участък. Скъсяването и оформянето на РНК-пред- интронът излиза в бримка.
шественика в зряла и готова за транслация молекула иРНК се осъществява Следва скъсване на иРНК в
в процеса зреене (processing). Той протича в следните два етапа; 5'-интроновия край. При
а) оформяне на “шапка” на 5'-края и “опашка” на 3'-края на първич­ това 2ОН-групата на А-нук-
ния транскрипт; леотида остава временно
> шапката представлява един 7-метилгуанозин трифосфатен остатък, прикрепена към 3'-края на
който се присъединява към 5'-края много скоро след синтеза само на около стоящия отляво на интрона
30 нуклеотида от възникващата РНК-верига. Шапката подпомага свързва­ екзон. След това интронът
нето с рнбозомите и инициацията на транслацията. Смята се, че някои от се откъсва и в 3'-края си и
ензимите за формирането й са свързани с РНК-полимераза II; се отделя като пръстенче, а
> опашката се състои от около 200-300 аденинови нуклеотида, присъ­ 2ОН-групата се присъеди­
единени към 3'-края на иРНК-предшественика. Опашката стабилизира нява към 5'-края на екзона,
-сплайсозома
мРНК-молекулата и подпомага транспорта й от ядрото до цитоплазмата и стоящ отдясно на откъсна­
рнбозомите. Заедно с 5'-шапката, тя вероятно е гарант за нормалната кон­ тия интрон. Накрая лигаза­
струкция на иРНК. Фигура 19 та свързва екзоните, стоящи
 50 Медицинска биология
от двете страни на отделилия се интрон.
Алтернативният сплайсинг протича при участие на специализирани
контролни механизми. Чрез него е възможно един ген да кодира различни
видове иРНК, които обезпечават голямо разнообразие от протеини. Напри­
мер, рецепторният и разтворимият имуноглобулини (антитела) се синтези­
рат чрез алтернативен сплайсинг. Рецепторният има един допълнителен хид­
рофобен домен, кодиран от екзон, който липсва при синтезата на разтво­
римото антитяло.
5. Транспорт - при еукариотите транскрибираната в ядрото зряла
иРНК се транспортира през ядрените пори до цитоплазмата и рибозомите,
където протича белтъчният синтез. Транспортът й става възможен едва след
приключване на сплайсинга и дисоциацията на сплайсозомата. Изкуствено
синтезираната безинтронна иРНК не се транспортира от ядрото. От S'-шап­
ката се подава специален сигнал, а самото придвижване през ядрената мем­
брана се подпомага от протеини, свързани с поли А-опашката. След постъп­
ването в цитоплазмата, поли А-свързаните протеини се заместват от ци-
топлазмени такива. Те транспортират по-нататък иРНК, ориентират я към
рибозомите и я предпазват от клетъчните нуклеази.
Транскрипция на рРНК и тРНК
Молекулите на рРНК и тРНК също възникват като дълги предшест­
веници, които при процесинга се скъсяват и модифицират. Модифициране­
то включва метилирането на някои бази и превръщането им в минорни.
За транскрипцията на рРНК и тРНК е характерно следното:
> всяка една рРНК и тРНК се транскрибира в начален дълъг общ
първичен транскрипт, който преди напускането на ядрото се разцепва спе­
цифично на отделните видове рРНК и тРНК-молекули;
> транскрипцията на 28S, 18S, 5,8S рРНК се осъществява от РНК-
полимераза I, намираща се в ядърцето. 5S рРНК и всички видове тРНК се
транскрибират от РНК-полимераза III, която се установява в нуклеоплаз-
мата;
> гените за рРНК и тРНК са разположени в ДНК-молекулатасамо на
определени хромозоми. Напр. гените за рРНК при човека са локализирани
в ядърцевия организатор на вторичното прищъпване на хромозоми 13, 14,
15,21 и 22 - големи и малки акроцентрици от групи D и G. Само генът за 5S
рРНК е разположен в хромозома 1;
> гените за рРНК и тРНК са амплифицирани в стотици тандемно раз­
положени копия, отделени помежду си със спейсъри - различно дълги
нетранскрибнращи се ДНК-участъци (виж стр. 75);
> поради липса на 5'-шапка, за транспорта на молекулите рРНК и
тРНК е необходимо свързването им със специални сигнални ядрени про­
теини.
В -
Основни молекули и механизми на реализация на ... 51
Инхибитори на транскрипцията
Това са вещества, които инхибират процеса при прокариотите, еука­
риотите или и при двата вида организми. Те се прилагат като лекарствени
средства.
1. Актиномицин D се намества във вдлъбнатините на ДНК-молекула-
та и се вмъква между комплементарните бази, при което се нарушава мат­
ричната й функция. Инхнбира както репликацията, така и елонгацията на -
транскрипцията в про- и еукариотни клетки. Използва се като антитумо-
рен антибиотик.
2. Рифампицин се свързва към 0 субединицата на бактериалната РНК-
полимераза и блокира инициацията на транскрипцията.
3. Стрептолидигин блокира елонгацията на транскрипцията при про­
кариотите.
4. Токсинът на отровната гъба бяла мухоморка - аманитин инхнбира
РНК-полимераза II и III при еукариотите и така задейства токсичния меха­
низъм на гъбното отравяне.
Регулация на транскрипцията при прокариотите
Нормалното съществуване на прокариотните клетки изисква наличие
на голямо разнообразие от протеини в различно време от техния жизнен
цикъл и при различни условия на обкръжаващата ги среда. Някои видове
белтъци присъстват постоянно във всички прокариотни клетки. Техният
синтез претърпява незначителни вариации и се означава като конститути-
вен. Голяма част от протеините обаче са силно вариабилни и техният син­
тез протича при по-фина регулация. Транскрипцията е първото ниво на кон­
трол върху степента на генната експресия. Тъй като прокариотните гени
кодират полицистронна иРНК, контролът върху транскрипцията регули­
ра едновременно синтеза на няколко различни протеина. Контролът на ген­
ната експресия при прокариотите се осъществява върху активността на
структурните гени в оперона. За проучванията върху действието на оперо­
на Жакоб и Моно (Jacob & Monod) получиха Нобелова премия през 1965 г.
Индукция И РЕПРЕСИЯ
Като индуцируеми се означават оперони, които са транскрипцпонно
активни в присъствието на определено вещество - нндуктор. Репресируеми
са опероните, чиято транскрипция се инактивира в присъствие на дадено
вещество - репресор.
Пример за индуцируем оперон е лактозният (lac) оперон на Е.coli.
Неговите структурни гени кодират ензимите пермеаза, 0-галактозидаза и
трансацетилаза, които транспортират и разграждат лактозата до глюко-
за и галактоза. Лактозният оперон е катаболнтен оперон, тъй като кодира­
ните от него три ензима катализират катаболнтен процес - разграждане на
 52 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 53

лактозата като главен въглехидратен източник за E.coli: ният протеин не може да се активира и върху trp-оперон се транскрибират
> в отсъствие на лактоза не са необходим?! ензимите, които я разг­ ензимите за синтез на триптофан.
раждат. Тогава един репресорен протеин, кодиран от регулаторен геи, се свър­
зва с оператора, който изключва структурните гени и оперонът се ннакти- Регулация на транскрипцията при еукариотите
вира;
> при наличие на лактоза тя се явява индуктор, който се свързва с Както при прокариотите, контролът върху транскрипцията при еука­
репресорния белтък. Така операторът се освобождава от него и включва риотите бива позитивен и негативен. При позитивния контрол транскрип­
структурните гени. Оперонът се активира. Синтезират се ензимите за раз­ цията се активира от свързването на определени молекули към промотора.
пада на лактозата. При негативния контрол присъединяването на репресивни молекули потис­
Или: индуцируемите оперони са неактивни до активирането им от ин- ка процеса. Нормалното протичан6~на транскрипцията при еукариотите се
дуктора. Индуктор се явява субстратът на катаболитната реакция, на която определя главно от нейната инициация. Правилното стартиране на проце­
той самият ще бъде подложен. са зависи от:
Описаният контрол върху лактозния оперон на E.coli е негативен, тъй структурирането на промотора;
като репресорът (продукт на регулаторния ген) потиска генната експресия. ■/ сглобяването на субединиците на РНК-полимеразите;
Lac-оперонът може да бъде регулиран и чрез позитивен контрол като адекватното участие на активиращи и репресорни продукти на ре­
индукция или като репресия. Чрез позитивен кантрол лактозата се усвоява гулаторните гени.
като енергиен източник само в отсъствие на глюкоза. Тогава:
цикличният аденозинмонофосфат (цАМФ) образува комплекс с един 1. Транскрипционни фактори
катаболитно активиращ белтък (КАБ), кодиран от регулаторния ген; Контролните механизми на транскрипцията при еукариотите се ус­
> комплексът цАМФ+КАБ се свързва на собствено място в промото­ ложняват поради кондензацията на ДНК-молекулата от хистоновите бел­
ра на lac оперона; ' тъци и участието на допълнителни фактори в процеса.
> свързването на комплекса с промотора активира началото на тран- Идентифицирани са много транскрипционни фактори, които иниции­
'V скрипцията, а оттам и транслацията на ензимите, кодирани от 1ас-оперона; рат транскрипцията като се свързват към енхансер или към част от промо­
> така цАМФ+КАБ-свързването към оперона има позитивен ефект тора. Тези фактори представляват белтъци и се състоят от два отделни до­
върху транскрипцията. мена. Единият се свързва с ДНК, а другият инициира транскрипцията. Бел­
При наличие на глюкоза обаче, позитивният контрол протича като тъците в ДНК-свързващите домени се разпределят в субкласове в зависи­
катаболитична репресия. Тогава нивото на цАМФ в клетката спада, при мост от структурата им. Такива са:
което не може да се формира катаболитният комплекс. Lac-оперонът се инак- > протеини, които формират комплекси с цинкова молекула. По вън­
тивира и клетката спира усвояването на лактозата. Такова поведение е ло­ шен вид наподобяват пръсти (zink fingers) (фиг.20);
гично, тъй като глюкозата е по-лесно усвоим енергиен източник. >протеини,със­
Пример за репресируем оперон е триптофановият (trp) оперон на E.coli. тоящи се от две спира­
Неговите структурни гени кодират пет ензима, които осъществяват био- ли, свързани с неспи-
синтезата на аминокиселината триптофан. Триптофановият оперон е ана- рализиран участък
» болитен оперон, тъй като кодираните от него ензими катализират анаболи- (спирала-завой-спи-
тен процес - биосинтезата на триптофана. Ако количеството триптофан в рала) или helix-turn-
клетката е достатъчно, ензимите за неговата синтеза не са необходими и helix proteins. Те се по­
тяхната транскрипция е потисната. Това става когато единрепресорен про­ местват в голямата
теин, кодиран от регулаторния ген, образува комплекс с триптофана. Така бразда на ДНК-моле­
трнптофанът се явява корепресор на репресора. Само комплексът репре- кулата. Характерни
сор+корепресор може да се свърже към trp-оперона и да го репресира. Трип­ са за про- и еукарио­
тофановият оперон е репресируем, защото се инактивира само когато репре­ Фигура 20 [по 13] тите (фиг.21);
сорът се активира от корепресор, какъвто се явява самият триптофан. Ко- > протеини, ко­
репресорът (триптофан) в случая представлява продукт на анаболитната нто формират димери между левцин-съдържащи мономери чрез хидрофоб­
реакция. ни взаимодействия. Димерите възникват чрез цип-подобно левциново свър­
Когато количеството триптофан в клетката е недостатъчно, репресор- зване (leucine zippers) (фиг.22);
 54 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 55

У протеини, които пия механизъм:

образуват днмерн чрез
взаимодействие с учас­
тъци, съдържащи спира­
ли. Последните са разде­
лени помежду си от
бримка на вторичната
протеинова структура
(helix-loop-helix proteins)
(фиг.23).
Фигура 21 [по 13]
- гг-
а) стероидни ге хормони (главно половите) се свързват със съответните
им рецептори в ядрото. Тези рецептори могат да са прикрепени с нисък афи­
нитет към всяка от ядрените съставки - молекулата на ДНК, ядрения мат-
рикс или хроматиновите белтъци. От контакта стероид-рецептор следват
последователно:
, - промяна в конформацията на рецептора;
- отделяне от мястото му и афинитетно присъединяване към друг ДНК-
участьк;
- промяна в генната експресия в участъка на присъединяването;
- активиране на РНК-полимеразата и транскрипцията.
б) полипептидиите хормони (глюкагон, вазопресин, соматотропен хор­
мон) се свързват със съответните им рецептори на повърхността на клетъч­
ната мембрана. От този контакт следват последователно:
- активиране па ензима аденилатциклаза;
- образуване на цАМФ от АТФ;
- транспорт на една цитоплазмена протеинкиназа в ядрото;
- фосфорилиране на белтъци, активиращи транскрипцията.
Контролът на цАМФ върху генната активност и транскрипцията се
осъществява пряко върху дейността на 1ас-оперона при прокариотите или
косвено - чрез участие в механизма на действие на полипептидиите хормо­
ни при еукариотите.

Фигура 22 [по 13] 3. Геномен ймпринтинг

Фигура 23 [по 13]
2. Регулаторни механизми
Възможно е транскрипцията да се регулира едновременно при големи
групи несъседни гени.
Основни регулаторни механизми са:
> трайна генна репресия чрез хистоновите белтъци;
> временна репресия -дерепресия при клетъчното диференциране;
химични и алостерични промени в РНК-полимеразннте ензими и
хромозомните белтъци;
> химични промени в ДНК (метилиране на бази), които променят ген-
ната активност. Активните гени са слабо метилирани;
действие на хормоните, които активират транскрипцията по след-
Един от най-демонстративните примери за значението на ДНК-мети-
лирането за генната експресия е феноменът геномен импринтинг. Среша се
само при бозайниците. Представлява гаметно-зависима модификация па
фенотипа, която не се унаследява по Мендел. Фенотипът, определен от да­
ден ген, е променен (модифициран) според пола на родителя, от който е
унаследен този ген. Чрез метилиране е инактивиран майчиният или бащи­
ният алел нададен ген. Индивидът проявява функционална хемизиготност
по отношение на импринтирания (инактивирания) алел.
Геномният импринтинг е израз на епнгенетична модификация. При
епигенетична модификация генната експресия се контролира от наследст­
вени, по потенциално обратими промени в метилирането на ДНК или в хро-
матиновата структура. При геномния импринтинг различията между апе­
лите се унаследяват от единия родител, но не са резултат на промени в нук-
леотидната последователност на ДНК. Дължат се на селективно метилира­
не на ДНК в един от двата алела. Така неговата ДНК става транскрипцион-
но неактивна. Доказано е, че сперматозоидната ДНК е по-силно метилира-
на от овоцитната.
Геномният импринтинг не се унаследява по законите на Мендел. Ако
майката има хомозиготн^ мутация в даден ген и точно той при нея е им-
принтиран, то майчиното мутирало копие ще бъде инактивирано. Потомс­
твото, обаче, ще е фенотипно нормално, защото бащиният нормален алел,
 56 Медицинска биология
макар и единствен, ще е активен. Ако бащата има хомозиготна мутация в
даден ген, но е импринтиран не той, а майчиният нормален алея, то в по­
томството ще се унаследи бащиното мутирало копие, което ще е единстве­
ното активно. Така децата ще проявят мутантния фенотип, защото нор­
малният майчин алел е импринтиран (неактивен).
Геномният импринтинг е описан при много растителни и животински
видове. При бозайниците са открити над 200 импринтирани гена. При хо­
рата резултат на геномен импринтинг са множество заболявания: болест на
Huntington, муковисцидоза, синдроми на Prader-Willi и на Angelman, вро­
дени дефекти като spina bifida, някои тумори като Wilm's tumor, рабдомио-
саркоми, остеосаркоми, шиен параганглиом.
Пътища на реализация на генетичната информация
ътищата на пренасяне на генетичната информация могат да бъ­
дат следните (фиг.24): 1, 2, 3 - всеобщи (общи) преноси, протича­
щи във всички клетки и организми. Те от­
разяват т.нар. централна догма за прено­
са на генетичната информация. Според
нея: генетичната информация се кодира
от молекулата на ДНК, презаписва се
(транскрибира) в молекули иРНК и се ре­
ализира (пренася, транслира) в белтъчни
молекули.
Всеобщите преноси са:
> ДНК -> ДНК. Това е същността
на процеса репликация, който предшест­
ва клетъчното делене. Тя осигурява пре­
даването на наследствената информация
Фигура 24 в новополучените клетки и приемстве­
ността между поколенията. Репликация­
та е основа на авторепродукцията в живата природа.
ДНК -> РНК. Представлява същността на процеса транскрипция.
Транскрибираната върху ДНК иРНК служи като матрица за белтъчния син­
тез. Дългоживееща иРНК транслира ранни протеини в зиготата още преди
активиране на собствения й геном. Транскрибираната рРНК участва в струк­
турата на рибозомата, а тРНК е адапторна молекула, която пренася амино­
киселините в хода на транслацията.
> РНК белтък. Изразява същността на процеса транслация. Чрез
връзката кодон-антикодон при участието на тРНК транслацията протича
с много висока точност и специфичност. По-рядко тя може да протече и
безадапторно с участие на ензими, но с по-малка точност, тъй като субст-
ратната специфичност на ензимите е по-слаба от тази на кодон-антикодо-
новата комплементарна връзка при адапторния биосинтез.
Основни молекули и механизми на реализация на... 57
Частните преноси протичат в клетките само при определени условия
(фиг. 24 - Г, 2', 3'). Такива са:
РНК -> РНК. Изразява се в репликация на РНК от ензими РНК-
репликази и протича само в клетки, заразени с РНК-вирусн (ВТМ, човеш­
ки полиовирус). В тях вирусната РНК временно и частично се удвоява с
участието на специфична вирусна РНК-репликаза. Върху матрицата на ви­
русната РНК гостоприемниковата клетка синтезира комплементарна РНК
и така реализира програмата на вируса. Този частен пренос има еволюци­
онно значение, защото, прониквайки в различни гостоприемникови клет­
ки, вирусната РНК включва и разнася помежду им части от техните геноми
и така смесва различни генофондове.
> РНК -> ДНК. Осъществява се само в клетки, заразени с РНК-виру­
сн и ретровируси. Те често съдържат две или повече молекули РНК, както и
ензима обратна транскриптаза, открита от Темин и Балтимор (Temin &
Baltimore, 1970 год.). Върху вирусната РНК ензимът синтезира едновериж-
на кДНК (копие), която после се удвоява от ДНК-полнмераза. Много често
РНК-ретровирусите са онкогенни и тяхната РНК трансформира нормал­
ните гостоприемникови клетки в ракови. Репродуцираните в тях ретрови­
руси ги напускат чрез пъпкуване, без клетъчен лизис, като инвазират нови
гостоприемникови клетки и ги трансформират отново в ракови. Този вид
частен пренос широко се използва в генното инженерство за изкуствена ен­
зимна синтеза на гени, които обаче не съдържат интрони. Ретровнрус е и
причинителят на СПИН.
> ДНК -> белтък. Отнася се за процес на транслация директно върху
ДНК, осъществен само лабораторно чрез стрептомицин и неомицин, които
блокират свързването на рибозомите с иРНК. Така те се свързват с еднове-
рижна ДНК и се транслира белтък върху ДНК-матрица. Не е изключено
този тип транслация да протича и in vivo.
Забранените преноси не са установени до момента и не са предсказани
теоретично. Такива са:
> белтък -> белтък;
> белтък -> ДНК;
> белтък -> РНК. Тези преноси до момента се смятат за невъзможни.
Те предполагат много сложен превод на 20-буквен код (аминокиселините в
белтъците) в 4-буквен продукт (нуклеиновите киселини) и означават белтъ­
ците да притежават кодираща и самоудвояваща се способност. Забранени­
те преноси засега се смятат за нереални и невероятни.
Реализацията на генетичната информация е специфична при вироиди-
те-субвируснн болестотворни частици при висшите растения. Изградени са
единствено от нискомолекулна едноверижна линейна или пръстеновидна
РНК-молекула без участие на белтък. Нуклеиновата им киселина съдържа
около 200-400 нуклеотида и сереплицира автономно, вероятно от растител­
на РНК-полимераза. Възможно е да представлява регулаторна молекула
за експресията на растителния геном. Вироидните РНК-молекули проник­
ват от една растителна клетка в друга само през увредени участъци на кле­
тъчната мембрана.
58 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на ... 59

Генетичен код цил (У), кодират предимно хидрофобни аминокиселини, а когато ураци-
лът е първа база, кодонът е за ароматна аминокиселина, с изключение на
онятията генетична информация и генетичен код не се покриват. терминалните кодони. Киселите и основни аминокиселини се кодират от
П Съдържанието им е заложено в молекулата на ДНК. Тъй като
генетичната информация реализира цялостен текст (краен белтъчен продукт),
кодоните в дясната долна половина на табл.2. Щом четири бази се комби­
нират по три, то възможният брой комбинации (кодони) ще бъде 4 = 64. Тъй
то генетичният код представлява азбуката за реализиране на този текст. Това като аминокиселините са 20 на брой, кодът не би могъл да бъде диплетен,
са отделни ДНК-структури (кодони), ръководещи постепенното изгражда­ защото 4=16 кодона, които ще бъдат недостатъчни за 20-те аминокисели­
не на белтъка чрез присъединяване на точно определена аминокиселина на ни. Той не може да е и четириплетен, защото 4 = 256 кодона, които са -
точно определено място. Следователно генетичният код е начин на реали­ излишно много за тях. В действителност триплетният код осигурява 64 ко­
зация на генетичната информация. Той е изяснен през 1966 г. от Ниренберг, дона, които са повече от необходимите за транслиране на всички аминоки­
Очоа и Корана (Nirenberg, Ochoa & Khorana). Понеже белтъчният синтез селини. От тях действащи са само 61 кодона, а останалите три са термпни-
се извършва непосредствено върху иРНК, кодът е дешифриран чрез нея. ращите УАА, УАГ и УГА. Те не кодират аминокиселини, а участват в тер-
Под кодон се разбира тройка поредни нуклеотнди от иРНК (табл.2). Тъй минацията на белтъчния синтез. Понякога транслацията завършва с два
като самата иРНК е комплементарно ДНК-копие, кодоните са заложени в тандемно разположени стоп-кодона.
ДНК, при което в иРНК тиминът е заменен с урацил. 2. Кодът е изроден (синонимен), т.е. броят на кодоните е по-голя.м от
Таблица 2 този на аминокиселините. Всъщност излишни кодони няма, а една амино­
Генетичен код киселина може да се кодира от повече от един кодони, които се наричат си-
нонимни. Тази възможност гарантира успешното присъединяване на ами­
втори нуклеотид \ трети
първи
нуклеотид
нокиселината, дори ако в някои от кодоните й е настъпила мутационна про­
4 нуклеотид
/5’ край/ /3’ край/ мяна. Замяната на третата база на кодона най-слабо променя неговия сми­
У ц А г \ съл, а най-силно го променят замените на втората база. Фр. Крик форму­
ууу V УЦУ УАЦ} ТИР°ЗИН УГУ1 У
лира т.нар. “хипотеза на колебанието” (wobble hypothesis). Според нея най-
ууц>фенилаланиц УЦЦ угц/ цистеин
У
УУА1 УЦА
серин U здраво е свързването кодон-антикодон при първите две бази на кодона от­
УАА 1 УГА- терминален А
УУГ > левцин УЦГ * r гтерминалну
v към 5'-края му и по слабо - при третата база.
J кодони кодон Г
УГГ- триптофан
Значително се променя смисълът на кодона при замяна на пуринова
ЦУУ] ЦЦУ ЦАУ1
цдц| хистидин
ЦГУ ] У база с пирнмидннова. Възможни са т. нар. мълчащи мутации, при които
ЦУЦ 1 ЦЦЦ цгц
Ц ЦУА [ левцин ЦЦА
► пролин цГА аргинин ц
А
промяната на някоя от базите на кодона го превръща в неговия синонимен.
ЦУГ J глутамин цгг J
ицг г Кодира се пак същата аминокиселина и транслираният белтък не се проме­
ня. В други случаи обаче промяната на база, особено във втора позиция,
АУУ 1 АЦУ АГц} серин У може да доведе до сериозни последици. Например промяната на кодона ГУА
аспарагин
А АУЦ ? изолевцин АЦЦ треонин ц в ГАА включва в p-веригата на човешкия хемоглобин аминокиселината глу-
АУА J АЦА АГА1 А
ААг}лизин АГГ j аргинин
АУГ - метионин АЦГ г тамат вместо валии. При тази мутация се развива тежкото заболяване сър­
повидно-клетъчна анемия.
ГУУ 1
ГУЦ 1
ГЦУ 1
гни 1
ГАУ1
ГАЦ/ аСПарТЗТ
ГГУ 1 У Повечето аминокиселини се кодират от 2 до 6 синонимни кодона и
Г аланин ц
ГУА валИН ГЦА [ ГАА1 ГГА ГЛИЦИН А такива аминокиселини преобладават в състава на белтъците (табл.З). Лев-
ГУГ J гцг J ГАГ J глутамат ггг J г
цин, серин и аргинин са шесткратно изродени, пролинът е четирикратно
изроден, а триптофанът е неизроден. Той и метионинът са най-слабо застъ­
пените аминокиселини в състава на белтъците. В отделните организмови
Характерни особености на кода видове синонимните кодони се срещат с различна честота, което е свърза­
но с вторичния и третичен строеж на ДНК, иРНК и съответните тРНК.
1. Кодът е четирибуквен и триплетен. Това означава, че като отделни
букви в неговите кодони участват и четирите бази на нуклеиновите кисели­
ни, и то винаги в комбинация по три бази за всеки кодон. По този начин
всяка аминокиселина се транслира от точно определена комбинация от три
от четирите възможни бази на иРНК. Кодони, на които средната база е ура-
 60 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на... 61

Таблица 3 един след друг и между тях няма свободни

Брой на триплетите, кодиращи отделнит&аминокиселнни нуклеотиди или групи от бази, които да ги
разделят (виж фиг.25).
1 гч 3 6. Кодът е еднопосочен, което означа­
4 6
ва, че във всеки кодон първа е базата на
триптофан фенилаланин изолевцин валии левцин
неговия 5'-край, а последна тази на 3'-края
метионин тирозин терминални пролин серин припокриващ код му. Кодоните винаги се транслират от пър­
хистидин кодони треонин аргинин вата към третата база, а не обратно.
глутамин аланин 7. Кодът е универсален, т.е. той е ед­
аспарагин глицин У-У+Ц-А-Г--
лизин накъв за вируси, прокариоти и еукариоти.
аспартат Това означава, че антикодоните на тРНК
глутамат
цистин т
АК, АК2
на бактериите могат да разпознават кодо­
ните на иРНК на бозайник. При един вид
организми дадена аминокиселина може да
Всяка аминокиселина има своя собствена тРНК. Щом всяка амино­ неприпокриващ код със запетая
се кодира от един от всички възможни за нея
киселина може да се кодира от повече от един кодон на иРНК, то нужните кодони, а при друг вид - от друг от тях.
за целта тРНК са по-малко от броя на кодоните. Всеки антикодон на тРНК Генетичният код показва особености
може да разпознава до три различни кодона на иРНК, като разликите меж­ при някои по-нисши групи организми. При
ду тях са главно в третата база. Аминокиселините метионин и триптофан
се кодират от един-единствен кодон, съответно АУГ (за метионина) и УГГ
(за триптофана).
Г
АК,
т- г
ак22
мг\ ак 3
мг\
микоплазмите и камшичестите първаци
функционират само някои от терминира-
щите кодони. При микоплазмите кодонът
3. Кодът е специфичен, т.е. един кодон може да транслира само една неприпокриващ код без запетая УГА кодира триптофан, а УАА и УАГ при
аминокиселина. Единствено кодонът на метионина и в някои случаи един камшичните кодират глутамин. Особенос­
от кодоните на валина могат да са допълнително натоварени. Например, Фигура 25 тите в кода при тези нисши организми се
когато кодонът АУГ е начален (иницииращ), той кодира формилметионин свързват с много ранното им дивергиране
при прокариоти. Ако обаче същият кодон е на друго място в иРНК, той в еволюцията, когато неточностите и грешките, главно в терминацията на
кодира метионин. транслацията, са били много повече.
4. Кодът е непокриващ се, т.е. не е възможно един и същ нуклеотид да Особености в генетичния код се установяват и в митохондриалната
участва едновременно в два съседни кодона. Това означава, че рамката на ДНК на еукариотите, при която кодоните УГА и УГГ кодират триптофан.
разчитане па всеки кодон се премества винаги точно през три нуклеотида. Митохондриалният генетичен код е видоизменен, като 4 от 64-те кодона
Например: имат различни значения от тези на ядрения код. Например, кодоните АГА и
5'_ГГУ | АГУ |ЦЦА | УЦГ |ЦУЦ—3' АГГ не кодират аргннин, а са терминиращи. Кодонът АУА кодира метио­
Ако кодът беше покриващ се, то всеки нуклеотид би участвал в три нин вместо изолевцин. По-голямата простота на кода в митохондриите е
кодона и би кодирал три аминокиселини. Например, в кодона УЦГ първи­ свързана с по-малобройните функции на техния геном, който кодира мно­
ят нуклеотид е У, но той би бил втори в кодона АУЦ или трети в кодона го по-малко белтъци. Само 13 от всички митохондриални протеини у чове­
ЦАУ. Това би означавало, в случай на замяна на някоя от базите на кодо­ ка са кодирани от техния собствен геном, а всички останали - от ядрената
на, да се транслират погрешно не една, а три аминокиселини, което е био­ ДНК.
логически неиздържано. Обикновено функционалният белтък се синтезира Транскрипцията и транслацията в митохондриите на дрождите и на
само при една рамка на разчитане на кодоните (фиг.25). човека протичат също с известни особености. Природата е създала различ­
При някои вируси и фаги рамката може да се измества, при което се ни начини за реализация на генетичната информация, което обезпечава раз­
синтезират различни белтъци. В хистоните, колагена и други човешки бел­ нообразието на кодираните протеини.
тъци участват някои аминокиселини, различни от основните 20 вида. Те не
притежават собствени кодони в иРНК, а се модифицират посттранслаци-
онно.
5. Кодът е непрекъснат (без запетаи), т.е. кодоните са наредени плътно
62 Медицинска биология
Транслация
ова е процес на синтез на белтък върху молекула нРНК. Осъщест­
Т вява се чрез разпознаване кодоните_на иРНК от антикодоните на
аминоацил-тРНК. Транслацията реализира генетичната информация и единица.
тича с изключителна точност благодарение участието на много контролни
механизми. Тя е най-енергоемкия процес в клетката, чийто реакции са прак­ циент на седиментация 70S, а двете й субчастици (субединици) - съответно
тически необратими. Механизмът на протичането й е много усложнен по­
ради липсата на структурно сходство между нуклеотидната структура на
иРНК и полипептидната структура на белтъка. За съчетаването им в хода
на транслацията са задължително необходими адапторните функции на
тРНК. При прокариотите транскрипцията и транслацията протичат спрет­
нато по място и време, а при еукариотите те са разграничени както по вре­
ме, така и по място.
Необходими фактори за транслацията
1. Информационна РНК-матрица - по нейната дължина^рибозомата
се движи винаги в посока 5'-3' и превежда (транслира) полинуклеотидната
последователност в полипептидна верига посредством адапторната тРНК.
Свързването на иРНК с рибозомата е обратимо и изисква определена кон­
центрация на Mg2+. При намаляване на тяхната концентрация иРНК се от­
деля от рибозомата без да се наруши целостта й. иРНК се разполага в една
бразда на рибозомната повърхност на границата между двете субединици.
В тази бразда се поместват около 35 иРНК-нуклеотида.
2. Двадесетте а-аминокиселини.
3. Транспортна РНК (тРНК) - представлява транспортна и адаптор-
на молекула в хода на транслацията. Вторичната й структура е представе­
на на фиг.6. Тя е подобна на детелинов лист. Молекулата се нагъва в прос­
транството и образува третична Г-образна структура. За молекулата на
тРНК е характерно следното:
към нейния 3'-край посттранскрипционно се присъединява последо­
вателността ЦЦА и се подменят около 10% от нормалните бази с минорни;
5* на 3'-краяй се свързва пренасяната аминокиселина чрез ковалентна
естерна (аминоацилна) връзка. Тя възниква между карбоксилната група на
аминокиселината и рибозата на последния А нуклеотид на 3'-края на тРНК
с участие на енергия от АТФ. Образува се комплексът аминоацил-тРНК
(АА~тРНК);
> със своя антикодон молекулата на тРНК прикрепва носената от
нея аминокиселина към кодона на иРНК с участие на енергия от ГТФ. Връз­
ката кодон-антикодон се базира на комплементарността и е по-слабо специ­
фична, особено при третия нуклеотид на кодона;
всяка аминокиселина се пренася от своя собствена тРНК. Някои
аминокиселини могат да се пренасят от повече от една тРНК поради изро-
дсността (синонимността) на генетичния код. В такива случаи участващи­
Основни молекули и механизми на реализация на ... 63
те иРНК-кодони се различават само по нуклеотидите си в трето положе­
ние.
4. Рибозоми - представляват немембранни органели, комлекси от
рРНК и разнообразни по вид белтъци. Изградени са от голяма и малка суб-
про­
> при прокариотитерибозоматаесразмери 20x17x17 пти има коефи­
50S и 30S. Субчастицата 50S е изградена от 5S и 23S рРНК и 34 молекули на
различни белтъци. Субчастицата 30S се състои от 16S рРНК и 21 различни
по вид белтъчни молекули. Рибозомните белтъци при прокариотите имат
молекулна маса от 10 до 30 KDa и са с пръчковидна форма. Рибозомите на
прокариотите са изградени от около 60% рРНК и 40% белтък;
> при еукариотите рибозомата е с размери 30x25x23,5 nm и има кое­
фициент на седиментация 80S, а субединиците й - съответно 60S и 40S.
Субчастицата 60S е изградена от 5S; 5,8S и 28S рРНК и около 49 вида
белтъчни молекули.
Субчастицата 40S съдържа 18S рРНК и около 33 различни вида бел­
тъчни молекули. Молекулната им маса варира от 8 до 55 KDa. Различават
се при отделните организмови видове и са еднакви в различни тъкани на
един биологичен вид. Еукариотните рибозоми се състоят от около 50%
рРНК и 50% белтък.
Двете субединици на рибозомата са свързани само по време на транс­
лацията. ■
Рибозомите притежават следните характерни особености:
> около 50-80% от тяхната рРНК е организирана пространствено в
комплементарни двойноверижни участъци. В тях белтъците се свързват с
йонни и водородни връзки. Рибозомните протеини усилват каталитичните
функции на рРНК. Присъединяването на белтъците към pPHfc става в строга
последователност. При това се променя нейната конформация. В края на
процеса се формират и сглобяват двете рибозомни субчастици;
> рибозомите се намират в клетката поединично или по повече на брой
върху една молекула иРНК. Така се формират полирибозомни комплекси
(полирибозоми, полизоми). Откриват се при про- и при еукариотите. Тран­
слират едновременно същата иРНК. Рибозомите могат да съществуват сво­
бодно в цитоплазмата или прикрепени към вътреклетъчните мембрани.
Броят на последните нараства в процеса на клетъчната диференциация.
Мембранно свързаните рибозоми намаляват при токсично увредени и ра­
ково трансформирани клетки. При канцерогенезата се увеличава броят на
свободните рибозоми. При недохранване рибозомите в клетката намаля­
ват обратимо;
> формата на рибозомните субчастици е неправилна. Имат една по-
голяма, централно разположена част и две по-малки странични части. Между
тях се оформят вдлъбнатини, чрез които двете субчастици пасват една към
друга при формиране на цялата рибозома. В такава вдлъбнатина помежду
им се разполага иРНК при транслацията. В друга бразда па повърхността
64 Медицинска биология
им се поместват по около 30 аминокиселини от синтезиращия се полипеп-
тид преди да напусне рибозомата; »
> рибозомните субчастици са свързани в хода на транслацията както
помежду си, така и за някаква опорна структура. При прокариотите такава
е иРНК, а при еукариотите - мембраните на ендоплазматичния ретикулум.
Свързването на субчастиците е в зависимост от концентрацията на Mg2+ в
клетката и вероятно е резултат на комплементарни взаимодействия между
23S и 16S рРНК. Могат да се свържат успешно субединици от различни
организмови видове, но не и такива от про- и еукариотен организъм;
> на рибозомната повърхност се оформят два функционални участъка
- А-участьк (акцепторен, аминоацилов) и П-участък (донорен, пептидилов).
В тези участъци се осъществява кодон-антикодоновата връзка между иРНК
и тРНК при транслацията. Те обхващат значителна част от рибозомната
повърхност и се разполагат върху двете субчастици в пространствена бли­
зост помежду си. В А-участъка постъпва всяка новопристигаща тРНК, но­
сеща съответната аминокиселина. От П-участъка се отделя всяка тРНК,
която вече е предала своята аминокиселина към нарастващия полипептид.
Единствено първата тРНК, носеща началната аминокиселина, постъпва
директно в П-рибозомния участък. Вероятно двете тРНК-молекули, нами­
ращи се едновременно в А- и П-участъците, се разполагат под определен
ъгъл една към друга. Така те осигуряват пространствена близост между
носените от тях аминокиселини за формирането на пептидната връзка;
> хлоропластите и митохондриите на еукариотите притежават рибо-
зоми, които са 70S. Те осъществяват собствен белтъчен синтез.
5. Ензими
а) аминоацил-тРНК-синтетази - извършват свързването на аминоки­
селините със съответните им тРНК. Всяка аминокиселина има своя собст­
вена аминоацил-тРНК-синтетаза. Например синтетазата, присъединяваща
изолевцин към неговата тРНК, има 100 пъти по-голям афинитет към него,
отколкото към валин. Предполага се, че синтетазите разпознават малки
разлики в пространствения строеж на молекулите тРНК. Различните ами-
ноацил-тРНК-синтетази силно варират по молекулно тегло (от 100 до 180
kDa) и са изградени от една или повече еднакви или различни субединици.
Аминоацил-тРНК-синтетазите изискват за действието си определена кон­
центрация на Mg2+ и енергия от АТФ. / > иницииращи фактори IF 1, 2, 3;
б) пептидилтрансфераза - осъществява пептидната връзка между ами-
- нокиселините в синтезиращия се полипептид при участие на енергия от ГТФ.
Представлява комплекс от белтъци и 23S рРНК (съответно 28S рРНК при
еукариотите). Разполага се в голямата рибозомна субединица. Ензимната
функция всъщност се изпълнява от самата 23S или 28S рРНК (рибозим).
6. Регулаторни белтъци - подпомагат протичането на отделните ета­
пи на транслацията. Те биват: ■h-'r , • с помощта на фактор IF3. Смята се, че този фактор играе роля при избора
> иницииращи фактори: IF1 до IF6;
> елонгиращи фактори: EF-Tu и EF-G (транслоказа);
терминиращи фактори: RF1,2,3 при прокариоти и eRF при еукариоти.
Основни молекули и механизми на реализация на... 65
1. Източници на енергия - АТФ, ГТФ.
Механизъм на транслацията
Транслацията протича в два етапа:
> хиалоплазмен, в който свободните аминокиселини в клетката се ак­
тивират от енергията на АТФ и се свързват със съответните им тРНК;
> рибозомален, в който се осъществява изграждането на полипептид-
иата верига.
Хиалоплазменият етап протича в два стадия:
а) активиране на -СООН групата на аминокиселината при свързване
с АТФ до аминоациладенилат (АА=>АМФ), в който се включва макроенер-
гията. Процесът се катализира от аминоацил-тРНК-синтетазата задъл­
жително при определена концентрация на Mg2+:
аминоацил-тРНК-синтетаза
АК + АТФ------------------------------------ ► АА = АМФ + 2Ф
Mg
б) прехвърляне на активираната аминокиселина (а.миноациладенила-
та) върху специфичната за нея тРНК-адаптор, при участие на аминоацил-
тРНК-синтетазата. Получава се аминоацил «тРНК (АА=тРНК):
аминоацил-тРНК-синтетаза
АА=АМФ + тРНК--------------------------------- ► АА=тРНК +АМФ
В този вид всяка аминокиселина може да се включи в белтъчния син­
тез. В рибозомалния етап се осъществява фактическата транслация на по­
върхността на рнбозомите. Този етап протича в три стадия:
1. Инициация - представлява начало на транслацията, което е въз­
можно при наличие на:
> двете рибозомни субчастици; ф-мет
> молекула иРНК; ,
> формилметионин~тРНК (при прокариоти)----------->1
> ГТФ като източник на енергия.
Процесите в стадия на инициация протичат в следната последовател­
ност (фиг.26):
а) рибозомата се разпада на двете си субчастици 50S и 30S при участие
на белтъчен фактор IF3;
б) осъществява се контакт на 308-субчастицата с молекулата на иРНК
на определена иРНК. При контакта си с 30S рибозома иРНК разполага
своя АУГ-кодон в нейния П-участък. В разпознаването им основна роля
играе шапката (cap formation) на иРНК на еукариотите;
66_________________________________________________ Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на ... 67

не на енергията на кофактора ГТФ при формиране на кодон-антикодоно­

вата връзка.
2. Елонгация - представлява процес на постепенно нарастване на син­
тезиращата се полипептидна верига. Това винаги става с нейния —NH2 кран
чрез присъединяване на аминокиселините към -СООН края й. Процесите в
този стадий протичат в следната последователност (фиг.27):
а) б)

ак2 Ф-МЕТ АК2

/V

EF-Tu ГДФ
и

EF-Tu+ГТф пептидилтрансфераза

в) следва присъединяване на формилметиониновата~тРНК с нейния

УАЦ-аитикодон към кодона АУГ на иРНК. Кодон-антикодоновата връзка
се стабилизира от енергията на ГТФ, който се явява кофактор на белтъч­
ния фактор IF2. Така се формира инициаторният комплекс HPHK+30S ри-
EF-Tu+ГТФ
бозома+ф-мет~тРНК. Факторът IF1 в този процес вероятно има стабили­
зираща функция и значение за отстраняването на ГДФ и заместването му ак2- Ф-МЕТ
отново с ГТФ.
В П-рибозомния участък при прокариотите постъпва единствено на­
чалната формнлметионинова~тРНК. Формилметионинът произхожда от
метионин, чиято -NH2 група е формилирана (-СНО) от ензима трансфор-
милаза. Така той не може да участва в елонгацията. Предполага се, че вед­
нага след началото на транслацията се отстранява ензимно СНО-радикала
или целия формилметионин заедно с няколко съседни аминокиселини в пептидилтрансфераза
началото на пептида. Кодонът АУГ на иРНК е валиден и за двете аминоки­
Фигура 27
селини. Формилметиониновата тРНК има функционалната способност да
разпознае точно стартовия АУГ-кодон. Неговото различаване от другите
метионинови кодони е възможно поради близостта му до една специфична а) в края на инициацията П-рибозомният участък е зает от ф-
нуклеотидна последователност на Шайн-Далгарно (Shine-Dalgarno), нами­ мет~тРНК. А-участъкът е свободен и в него е разположен вторият кодон на
раща се близо до 5'-края на кодиращата област. Тази последователност иРНК, следващ след кодона АУГ;
улеснява свързването на иРНК към 16S рРНК на малката рибозомна субе­ б) в А-участъка постъпва втората поредна аминокиселина, носена от
диница така, че стартовият кодон да е в подходяща позиция спрямо рибозо­ нейната тРНК (АК2~тРНК). Кодон-антикодоновото свързване към иРНК
мата. Еукариотните иРНК не съдържат последователността Shine-Dalgarno. става за сметка на енергията на ГТФ, който е кофактор на елонгиращия
В редки случаи началната тРНК при прокариотите може да разпознае като белтък EF-Tu;
стартови и кодоните ГУГ иУУГ; в) между ф-мет и А1£,, намиращи се чрез техните тРНК съответно на
г) към инициаторния комплекс се присъединява и голямата рибозомна П- и А-рибозомните участъци, се формира пептидна връзка с участието на
субединица. Едновременно с това се отстраняват и трите иницииращи бел­ пептидилтрансферазата. При това ф-мет остава прикачен към АК,~тРНК
тъчни фактора IF 1, 2 и 3, както и ГДФ. Последният е получен след отдава­ на А-участъка. Едновременно, или малко преди това, от П-участъка на ри-
 6S Медицинска биология
бозомата се отделя формилметиониновата тРНК като се скъсва връзката й
с кодона АУГ. Енергията, освободена при това Скъсване, се използва за
изграждането на пептидната връзка. От рибозомата се отстраняват факто­
ра EF-Tu и ГДФ;
г) рибозомата се придвижва с един кодон надясно в посока 5'-3’ по дъл­
жината на иРНК. При това втората тРНК, носеща дипептнда, се премества
от А- в П-рибозомния участък. Тази транслокация се катализира от белтъч­
ния фактор EF-G, наречен транслоказа, при участие на енергия от ГТФ. По
този начин А-участъкът се освобождава, а фактор EF-G и ГДФ се отделят
от рибозомата. В освободения участък се установява третият пореден ко­
дон на иРНК, на който по описания вече начин постъпва третата аминоки­
селина - АК3~тРНК. Нарастващият полипептид се носи винаги от послед­
ната пристигнала тРНК, като формилметионинът остава в най-отдалече-
ния външен край на белтъчната верига.
Формирането на пептидната връзка в елонгацията показва, че всяка
новопристигаща аминокиселина носи енергия не за собственото си присъе­
диняване, а за това на следващата аминокиселина.
Голямата енергоемкост на транслацията се демонстрира от факта, че
за присъединяването на всяка аминокиселина се изразходва енергия от раз­
късването на четири макроергични връзки, съответно:
> две АТФ-връзки за активирането и свързването на аминокиселина­
та в АА~тРНК в хиалоплазмения етап;
> една ГТФ-връзка за осъществяване връзката кодон-антикодон на
всяка АА~тРНК с иРНК в стадиите инициация и елонгация;
> една ГТФ-връзка за транслокацията на нарастващия пептид от А в
П-рибозомния участък в стадия елонгация.
3. Терминация - транслацията завършва когато в А-участька на рибо­
зомата постъпи някой от трите терминиращи (стоп) кодона на иРНК - УАА,
УАГ или УГА. Те представляват терминаторен сигнал, тъй като за тях не
съществуват тРНК със съответстващи им антикодони. При прокариотите
кодоните УАА и УАГ се разпознават от белтъчния фактор RF1, а колоните
УАА и УГА - от фактора RF2. При това разпознаване се променя специфич­
ността на пептидилтрансферазата и се хидролизира връзката между послед­
ната аминокиселина на пептида и нейната тРНК. Готовият полипептид на­
пуска рибозомата през браздата. Комплексът иРНК-рибозома дисоциира,
а последната се разделя на двете си субединици и е готова за нова трансла­
ция.
При полицистронната иРНК на прокариотите транслация може да
протече още преди края на транскрипцията. В такъв случай е възможно:
> рибозомата да заобиколи терминиращ кодон без отделяне от иРНК
и от следващ АУГ-кодон да започне изграждане на нов полипептид върху
същата матрица;
> рибозомата да се отделя и отново присъединява към иРНК при все­
ки терминиращ кодон;
5* да се отделя от иРНК само 50S субединицата, a 30S субединицата
Основни молекули и механизми на реализация на... 69
да остава в контакт с нея.
Транслацията протича със средна скорост около 15 аминокиселини/
сек. При повишена нужда на клетката отдаден белтък той може да се тран­
слира върху полирибозомен комплекс от 3 до 40 и повече рибозоми. Те се
движат през около 80 нуклеотида едиа от друга и транслират едновременно
повече копия на белтъка върху една молекула иРНК.
Особености на транслацията при еукариотите
При еукариотите са установени следните особености в протичането на
транслацията:
1. Първата транслирана аминокиселина е метионнн, тъй като в еука-
риотните клетки липсва ензимът трансформилаза. Кодонът за метионипа в
иРНК е също АУГ.
2. В стадия инициация най-напред метионин~тРНК се свързва с мал­
ката рибозомна субединица 40S при участие на фактор IF2. Едва след това
към този комплекс се присъединява иРНК със своя кодон АУГ в П-рибо­
зомния участък.
3. Стартовият АУГ-кодон обикновено се намира в една консерватив­
на нуклеотидна последователност на иРНК близо до 5'-края й, наречена
последователност на Козак (Kozak): ГЦЦА/ГЦЦАУГГ.
4. Иницииращите белтъчни фактори са повече от 10 на брой. Разделя­
нето на рибозомата на 60S и 40S субчастиците се осъществява с помощта
на IF6, a IF3 и IF4 участват при свързването на иРНК с 40S рибозомнат;
субчастица.
5. В стадия елонгация енергийното презареждане на EF-Tu /ГДФ дс
EF-Tu/ ГТФ се извършва при участие на един допълнителен фактор EF-TS
6. При еукариотите действа само един терминиращ белтъчен фактор -
eRF, който разпознава терминиращите кодони и съдейства за освобожда
ването на синтезирания полипептид от рибозомната повърхност.
ПОСТТРАНСЛАЦИОННИ МОДИФИКАЦИИ НА БЕЛТЪКА
След транслацията една част от белтъците остават в клетката, като с
разпределят в отделните й компартаменти, а други се транспортират извъ:
нея. Интрацелуларните протеини формират своите вторична, третична и чет
въртична структури и придобиват биологична активност. Модифицирането
на протеините може да се осъществи чрез:
> отстраняване на формилметионина (метионина) от началния -NH,
край на полипептидната верига;
> обратимо присъединяване на странични химични групи - ацетшп
райе, фосфорилиране, метилиране, карбоксилиране, гликозилиране;
> необратимо свързване с някои коензими или транспортни групи;
> регулаторно активиране на протеолитнчни ензими и хормони. Hai
ример чрез отцепване на една или повече -NH2 крайни аминокиселини с
70 Медицинска биология
неактивния химотрипсиноген се получава активен химотрипсин. Чрез изг­
раждане на два дисулфидни моста и отцепване на една пептидна верига
неактивният проинсулин се превръща в инсулин;
> нагъване на протеина при участие на други белтъци. Това са група
белтъци, наречени шаперони, които способстват правилното пространстве­
но огъване на новосннтезираните полипептидни вериги. Те осигуряват най-
стабилна и адекватна за условията белтъчна конформация. Осъществяват
действието си чрез временно свъзване към хидрофобни протеинови учас­
тъци, като ги запазват от влиянието на разтворителите в клетката. Концен­
трацията на шапероните се повишава при топлинен шок като противодейс­
твие на евентуална белтъчна денатурация. Система от шаперони подпома­
га транспорта на протеини между различните клетъчни участъци, като ги
разгъва и нагъва в оптимална конформация при преминаването им през
мембраните. Шапероните изискват за функцията си енергия от АТФ.
Посттранслационно модифициране на белтъка предизвикват т.нар.
приони - причинители на заболявания с летален изход при бозайниците и
човека. Примери за това са заболяването скрейпи при овце и кози, ’’луда
крава” при говедата, болестта куру и групата натрансмисивните енцефало-
патии при човека. Прионите са вирусоподобни инфекциозни нискомоле­
кулни протеини (РгР). Прионният белтък е нормален за клетките на всички
бозайници и се означава като РгР . Инфекциозността му е свързана с пост-
транслационни конформационни промени на третичната структура. Нор­
малният (РгР ) и патологично измененият (РгР ) прион имат еднаква пър­
вична структура. Различават се само по замяната на а-спирални участъци
при РгР с р-такива в РгР . Белтъкът става неразтворим и устойчив на кле­
тъчните протеази и се натрупва в клетките на ЦНС. PrPsc формира агрега­
ти, в които автокаталитично увлича и нормални молекули РгР . При увели­
чен брой на тези агрегати клетките загиват. Патогенността на прионите е
резултат на конформационни промени в третичната структура. Прионовият
ген при човека е локализиран в хромозома 20. Нуклеотидната му последо­
вателност е сходна при повечето еукариоти. При наследствените форми на
прионовите заболявания се установяват и мутации в гена.
Белтъците, които ще се транспортират извън клетката, притежават в
NH, -края си сигнална последователност от около 20-25 хидрофобни амино­
киселини, които се разпознават от специални частици. Тяхното свързване
към сигналния пептид и рибозомата спира временно транслацията. Комп­
лексът "разпознаваща частица-сигнален пептид-рибозома" се придвижвало
ендоплазматичния ретикулум, където се свързва със съответен на частица­
та рецептор. При това частицата се отделя, а рибозомата със сигналния пеп­
тид продължава транслацията. Накрая една сигнална пептидаза отцепва
сигналния пептид, а новосинтезираната полипептидна верига се пренася до
апарата на Голджи. В него протеините се гликозилират преди да напуснат
клетката.
За протеиновия транспорт е задължително необходима енергия. При
недостиг на АТФ белтъците се натрупват в ендоплазматичния ретикулум.
Основни молекули и механизми на реализация на... 71
Нормално в клетките на бозайниците до 30% от общото белтъчно
количество се разгражда още в първите 10 минути след синтезата му. Раз­
падът на дефектни и кратко живеещи клетъчни протеини се извършва по
убикуитин-протеазен механизъм. Убикуитинът е малък полипептид от око­
ло 76 аминокиселини. Той се свързва ковалентно сдаден белтък в полиуби-
куитинова верига и по този начин го маркира за унищожение. То се осъ­
ществява в 26S протеазен комплекс - протеазома.
ИНХИБИТОРИ НА ТРАНСЛАЦИЯТА
Терапевтичният ефект на голяма част от широко използваните в ме­
дицината антибиотици се основава на инхибирането на различни пунктове
от механизма на транслацията у патогенните микроорганизми. Например:
> тетрациклипите блокират присъединяването на АА~тРНК към А-
рибозомния участък и потискат елонгацията;
> стрептомицинът и неомицннът инхибират връзката на 30S рибозом­
ната субединица с иРНК, както и терминацията на транслацията;
> хлорамфениколът блокира пептидилтрансферазата и спира елонга­
цията, а също и терминацията;
> еритромицинът инхибира транслоказата и чрез нея - елонгацията и
терминацията на транслацията;
> пуромицинътсе свързва с А-рнбозомния участък и предизвиква преж­
девременна терминация;
> ннтерферон а активира протеинкиназа, която фосфорилира един от
IF-факторите на инициацията. По този начин се инхибира транслацията в
еукариотните клетки;
> амопенът (амоксицилин) и цефалексинът блокират транспептидаз-
ни ензими, които участват в синтезата на муреина. Той е мукопептид, който
изгражда клетъчната стена на бактериите.
> цнпрофлоксацинът инихибира репликацията на ДНК и транслацията.
Регулация на белтъчния синтез
При прокариотите транскрипцията и транслацията протичат спрегна-
то по време и място. Регулацията на белтъчния синтез при тях се осъщест­
вява главно на транскрипционно ниво. Това става чрез механизмите на ин­
дукцията и репресията при негативния и позитивен контрол върху действи­
ето на оперона.
При еукариотите транскрипцията и транслацията протичат разделено
по време и място. Еукариотната ДНК-молекула съдържа интрони и е вклю­
чена в структури-хромозоми в комплекс с хистонови белтъци. Голяма част
от еукариотните гени са амплифицирани. По тези причини белтъчният син­
тез при еукариотите се регулира на:
- ниво структуриране и модифициране на ДНК-молекулата;
-транскрипционно ниво;
 72 Медицинска биология
- транслационно ниво.
1. Молекулата на ДНК може да се модифицира по различни начини и
в отделни свои участъци. Това променя структурата и функциите на коди­
раните от засегнатите гени протеини. Промените в генната експресия мо­
гат да се дължат на :
> делеция на гени или генни фрагменти, при която съответните им
протеини не могат да бъдат синтезирани;
амплификацня на гени в хиляди тандемни копия. Тя е свързана с
количествени промени в синтезата на определен белтък, както и с повише­
на вероятност за генни мутации;
> преместване и инсерция на ДНК-фрагменти в различни места на хро-
мозомата или на генома. Това е свързано със структурни и функционални
промени в кодираните протеини. По този начин се преподреждат гените за
синтез на антитела при диференцирането на В-лимфоцитите;
> модифициране на бази в ДНК-молекулата. Пример за това е мети-
лирането на цитозина до 5-метилцитозин. ДН К-участъците, съдържащи ме-
тилиран цитозин, се отличават с понижена генна активност. Такива често
са глобиновите гени в незрелите еритроцити, в които е нарушена синтезата
на хемоглобина.
2. На транскрипционно ниво белтъчният синтез се регулира от:
> трайното свързване на хистонови белтъци към еукариотната ДНК,
които кондензират нейната молекула в структурата на хроматина. По този
начин хистоните се явяват неспецифични генни репресори;
позитивни продукти на регулаторни гени, които инициират транск­
рипцията;
> стерондните и полипептидни хормони, които по собствен механи­
зъм стимулират генната експресия и транскрипцията;
Белтъчният синтез при еукариотите се регулира още чрез процесинга и
транспорта на зрялата иРНК при транскрипцията:
> алтернативният сплайсинг и полнаденилиране обезпечават синтеза
на различни видове иРНК, което гарантира голямото разнообразие на бел­
тъци. Пример за този регулаторен механизъм представляват случаите на
превключване на транскрипцията при синтеза на различни класове и фор­
ми на антителата;
по време на транспорта на зрялата иРНК през ядрената мембрана
до рибозомите преди транслацията тя е изложена на разпад от клетъчни
йуклеази. Така в клетката молекулите иРНК имат различно дълъг живот;,
> осъществяване на контрол върху ннактивирането на иРНК в края
на транслацията. Установено е, че излишък от белтъка тубулин спира елон-
гацията на транслацията и предизвиква разпад на иРНК-молекулата.
3. Регулацията на белтъчния синтез на транслационно ниво се осъщес­
твява чрез белтъчни фактори, повлияващи инициацията и елонгацнята на
процеса. В редки случаи върху хода на транслацията може да влияе мяРНК.
В определени участъци тя образува комплементарен комплекс с иРНК и по
този начин блокира транслацията. Този регулаторен механизъм е устано­
Основни молекули и механизми на реализация на... 73
вен при Е. coli и е осъществен in vitro при някои еукариотни клетки. Фак­
торът IF2, който участва в инициацията на транслацията, може да бъде ин-
хибиран чрез фосфорилиране. Противоположен ефект оказва хемът в струк­
турата на хемоглобина. Той спира фосфорилирането на IF2 и така активи­
ра глобиновата синтеза.
В хода на транслацията съществува контрол върху протеиновата
активност. Той се изразява в инактивиране на ненужни или дефектни
протеини.
Молекулните механизми на транслацията се изучават в безклетъчни
системи in vitro с участието на сложен комплекс от регулаторни фактори.
Съвременна представа за гена
т въвеждането му от Йохансон (Johansonn) в 1903 год. досега
О понятието ген е определяно по различни начини. Структурно ге­
нът представлява определена нуклеотидна последователност от молекулат
на ДНК. Той е не само структурна, но главно функционална и твърде мо­
билна единица. Смяташе се, че всеки ген определя фенотипно даден приз­
нак или ръководи синтезата на един белтък. След изясняване структурата
на оперона при прокариотите, неговите структурни гени функционално бяха
отъждествени с понятието цистроп. В структурен аспект цистронът се оп­
ределя като участък от ДНК, кодиращ първичната структура на една поли-
пептидна верига или на една молекула рРНК или тРНК. Ако белтъкът е
изграден от една полипептидна верига или от няколко еднакви такива (суб­
единици), понятието ген съвпада със структурен ген или цистрон. Ако оба­
че белтъкът е изграден от няколко различни субединици, белтъкът като
цяло се кодира от един ген, но от различни цистрони. В този случай поня­
тието ген не е тъждествено на цистрон, а е по-широко и включва няколко
цистрона. Съгласно такова определение структурният ген е част от оперо­
на, в който той е включен заедно с промотора, оператора и терминатора.
Функционалната единица цистрон, която се употребява синонимно с
понятието ген, е определена чрез цис-транс теста. С този тест се отчита ком­
бинирането надве мутации в хомоложните хромозоми. При цис-конфигура-
цията те са локализирани в една и съща хромозома и идват само от единия
родител. При транс-положение двете мутации се установяват в различните
хомоложни хромозоми и се унаследяват от двамата родители (фиг.28). Така
мутационната изява само в единия, или и в двата алела на гена при цис-
транс ефекта представя цистрона като функционално състояние на гена.
1. Функционални състояния на гена
Гените могат да съществуват в три функционални състояния:
а) функционално активни (дерепресирани) - гени, които се транскри­
бират и транслират. Съдържат се в еухроматина;
б) репресирани - потенциално активни гени, които са временно потис­
нати, т.е. не се транскрибират в даден момент. Съдържат се във факулта-
 74 Медицинска биология Основни молекули и механизми на реализация на ... 75

цис - конфигурация транс - конфигурация тивния хетерох- 3. Видове ДНК-последователности

роматнн; ДНК-последователностите са представени в генома на прокариотите в
Мутации IIIIIIIII1II1 П П I I в) блокира­ единични копия. В хода на еволюцията на еукариотите се засилва амплифи-
i само в един 1111 III I I ни - трайно репре­ кацията (намножаването) на ДНК-последователностите, които се откриват
цистрон с, с2 с3 С1 С2 С3 сирани гени, кон­ в различен брой копия. Според броя на копията се различават:
то никога не се • уникални ДНК-последователности - представени са в генома с едно
I--------------- транскрибират.
П ГП 1 п IIIIIIIIIIII или две копия. Представляват около 1 -3 % от целия геном на даден еукарио­
i Мутации в Съдържат се в
различни тен организъм. Кодират всички белтъци на организма без хистоновите.
1 1 Г~ '1 I-------- ГП—I---------- 1 силно уплътне­
цистрони С1 С2 С3
Включват гени, които се унаследяват по Менедлов път. Локализират се на
С1 С2 С3
i ния конститути- точно определено място в дадена хромозома и обикновено съдържат око­
вен (структурен) ло 1000 нуклеотида. Макар че съществуват в единични копия, тези гени са
Фигура 28 хетерохроматин. членове на генни семейства, които кодират близки по структура и функции
Такива са напрн- полипептиди. Такива са гениите семейства на глобините, актините, миози-
мер хемоглобиновите гени в мускулните клетки. ните, колагените, тубулините, интегрините и др. Всеки член на мултигенно
2. Организация на гена при прокариоти и еукарйоти семейство се кодира от отделен, но сходен ген. Съществува и уникална ДНК
> в оперона на прокариотите са включени по няколко цнстрона, а при с некодираща функция. Голяма част от нея засега е с неизвестна роля, а
еукариотите цистронът е само един; \ друга част участва при регулацията на транскрипцията.
> при прокариотите генът има непрекъснат характер, а при еукарио­ • умерено повторени ДНК-последователности - съществуват в някол­
тите той е прекъснат (мозаечен) поради съдържащите се некодиращи пос­ ко десетки до 100 хиляди копия. Представляват около 20-80 % от целия ге­
ледователности (интрони). Всеки еукариотен ген започва и свършва с ек- ном на даден еукариотен организъм. Такива са гените, кодиращи хистоно­
зон, между които броят на интроните е най-различен. Това е една от при­ вите белтъци, рРНК, тРНК. Умерено повторените ДНК-секвенции са гру­
чините количеството на ДНК при еукариотите да е стотици пъти повече от пирани в последователност едни зад други (тандемно) при гените за рРНК.
ДНК на прокариотите; Възможно е и да са разпръснати из генома, както е при гените за хистонови­
> оперонът на прокариотите има само кодираща функция, докато ДНК те белтъци. По-голямата част от умерените повтори са некодиращи и с не­
па еукариотите притежава и други функции, които бяха разгледани преди; известна функция. Те са разпръснати из генома.
> генът на еукариотите е прекъснат в различна степен и по различен • многократно повторени (високо повторени) ДНК-последователнос­
начин. Срещат се и непрекъснати еукариотни гени (хистоновите), при кои­ ти - представляват къси секвенции, повторени от стотици хиляди до милион
то ДНК и иРНК напълно си съответстват. При голямото мнозинство пре­ пъти. Представляват около 10-15 % от целия геном на даден еукариотен
къснати гени броят, размерите и местоположението на интроните силно организъм. Те се подреждат тандемно и изграждат центромерите и теломе-
варират. При глобиновите гени например, интроните са само няколко и рите на хромозомите.
екзоните преобладават по дължина. При други еукариотни гени екзоните Между съседни гени се намира разделителен ДНК-участък (спейсър),
са по-къси и разпръснати сред преобладаващия брой интрони. Прекъсна­ състоящ се от умерено повторени нуклеотидни последователности с дъл­
тият еукариотен ген не комплементира със своята иРНК. За да се експреси- жина 0,2-8 килобази. Той не носи информация, но вероятно регулира тран­
ра, той задължително трябва да се освободи от интроните чрез сплайсинга скрипцията на следващия ген.
на първичния транскрипт до зряла иРНК.
С еволюцията на организмите се увеличават некодиращите последо­ През 2001 г. два научни екипа съобщиха, че са дешифрирали напълно
вателности на ДНК, което води и до количественото й увеличаване. Из­ човешкия геном. Единият е международен консорциум от 18 страни от Ев­
лишната ДНК е вероятно включена в интроните, както и в някои екзони, ропа, Азия и САЩ, а другият е частна американска компания. Двата екипа
кодиращи регулаторни белтъци. са секвенирали човешката ДНК по различни методи. Според техните ре­
Възможно е при определени условия даден екзон да загуби кодираща­ зултати ДНК-молекулата във всяка човешка клетка е дълга 1.8 метра и се
та си активност. Това е доказателство за мобилната и предимно функцио­ състои от 3.1 милиарда нуклеотидни двойки. Общият брой клетки в човеш­
нална същност на еукариотния ген. Неговото разделяне на отделни сегмен­ кото тяло се изчислява на^около 100-трилиона. Според тези изследвания
ти улеснява рекомбинацията, която също е в основата на еволюционния само около 3% от общото количество ДНК са функционално активните гени,
процес. кодиращи белтъци. Техният брой се изчислява на около 26 000 - 40 000. Ус­
тановено е линейното подреждане на функциониращите гени. Човешките
 76 Медицинска биология
гени са само два пъти повече на брой от тези на дъждовния червей и дрозо-
филата и с около 300 повече тези на мишката. Сравнително малкият брои
на човешките гени се компенсира от:
- възможността един ген да кодира няколко белтъка поради своята пре-
къснатост. Тази възможност се реализира чрез алтернативния сплайсинг на
иРНК, при който се транслират различни белтъци;
- наличие на припокриващи се гени, при което даден ДНК-участьк може
да се включва в два съседни гена;
- посттранслационни модификации и мутационни изменения, които
обезпечават огромното белтъчно разнообразие при човека.
Еволюция НА ГЕНА
Проблемът за произхода и еволюцията на прокариотния и еукарио-
тен ген стои открит в молекулната биология с много алтернативи. Логич­
но q да се предполага, че интроните в прекъснатия ген на еукариотите са
възникнали в по-ново време, доколкото и самите еукариоти са качествен
скок в еволюцията на живата материя. Тъй като обаче функцията им и до
днес е неясна, не е изключено те да са присъствали в генома на древни пра­
родителски живи форми. Впоследствие са изчезнали от генома на прокари­
отите по функционални причини. От друга страна, едва Ли е основателно
да се свързва предназначението на еукариотните гени с присъстващите в
тях интрони, като се има предвид, че високоспециализирани гени като хис­
тоновите и някои други са непрекъснати, подобно на прокариотните. За
тРНК и рРНК съществуват както прекъснати, така и непрекъснати гени.
Екзоните са по-консервативни, по-бавно еволюиращи, по-интензивно
контролирани и коригирани нуклеотидни последователности поради това,
че кодират строго определени белтъчни структури и функции. Те могат да
включват повтарящи се нуклеотидни последователности.
Еволюцията на екзоните вероятно е вървяла към намаляване на раз­
мерите им, при което всеки от тях кодира малка част от полипептидната
верига на белтъка. Така по-лесно се контролира правилното им функцио­
ниране.
По-уникална е нуклеотидната последователност на интроните, които
варират по размер от 80 до 10 000 или повече нуклеотида. Те нямат функ­
ции или са с все още неизвестни такива. Не са подчинени на контрол и
еволюират по-бързо. Интроните бързо дивергират мутационно както чрез
промяна на своята дължина и местоположение, така и чрез нуклеотидни
замени. Дори и при значителни мутационни изменения в тях обаче, е въз­
можно да не се засегне функцията на гена. Вероятно е все пак интроните да
притежават определени функции, тъй като са известни гени, които губят
активността си при изрязването на интроните им.
Основни молекули и механизми на реализация на ... 77
Подвижни ГЕНЕТИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ
Освен под влияние на мутациите, клетъчната ДНК се изменя обрати­
мо или необратимо и поради премествания на части от нея, означавани като
подвижни генетични елементи. Такива промени стават както в рамките на
една ДНК-молекула, така и между различни молекули и дори между ДНК-
молекули на различни организмови видове.
Подвижните генни сегменти са установени най-напред в клетки от ца­
ревица (В. McClintock, 1951 г.). Впоследствие движение на ДНК-сегменти е
доказано както при прокариоти, така и при еукариоти. Сега се смята, че
подвижните генетични елементи са присъща и важна особеност на всяка
ДНК молекула. Те осигуряват адаптация на организмите към променяща­
та се среда и по този начин вероятно влияят върху хода на еволюционния
процес. При прокариотите се различават два вида подвижни генетични еле­
менти:
1. Инсерцнонни (включени) последователности (IS-елементи) - наиме­
нованието им идва от думата инсерция-вмъкване, включване, встрояване.
Сходни IS-елементи се срещат дори в еволюционно отдалечени бактериал­
ни видове.
IS-елементите са дълги от 800 до 1500 нуклеотида и съдържат после­
дователности за своята транспозиция и вграждане. Преместването им се ка­
тализира от ензим транспозаза. То може да стане по два начина:
> консервативно - чрез просто изрязване от изходната му позиция и
инсерция на ново място;
> репликативно - без изрязване на самия IS-елемент. Той предвари­
телно се реплицира и само копието се премества и вгражда на новото място.
Така броят на IS-елементите нараства.
Интегрирането на тези последователности на прицелното място е свър­
зано с дуплициране на един малък участък от около 4-12 нуклеотида от
прицелната ДНК. Транспозицията им причинява мутация в зоната на ин­
серция, която може да върне участъка към изходното положение при евен­
туалното отстраняване на IS-елемента. Възникващите около инсерцията му­
тации са обикновено делеции или инверсин и водят до инактивиране на гена.
2. Транспозони - това са по-сложни подвижни ДНК-участъци. Могат
да възникнат от две иисерционни последователности, намиращи се в бли­
зост една до друга. Те включват и намиращите се помежду им гени или ген»
ни фрагменти. Следователно транспозонът е ДНК-участьк, ограден в два­
та си края от IS-елементи. Ограничаването му може да е и само от прави
или обратни повтори от около 800-1400 нуклеотида. Транспозоните се ус­
ложняват с обединяване и вмъкване на нови генни участъци. Освен коди­
рането на белтъци за собствената си транспозиция и репликация, транспо­
зоните често съдържат и гени за устойчивост към определени антибиотици.
Към новата си локализация те могат да проявяват специфични предпочи­
тания. В местата на вграждането им обикновено преобладават А-Т двойки­
те и в тях се установява известно съответствие между къси нуклеотидни
 78 Медицинска биология
последователности на ДНК-мишената и на транспозона. Включването е
свързано с ензимно разрязване на определено място в прицелната ДНК.
Преместването на транспозона се осъществява консервативно или реплика-
тивно, подобно на IS-елементите.
Транспозоните се включват трайно на новото си място и изрязването
им оттам чрез делеция става много рядко. Честотата на транспозицията
зависи от големината на транспозона, от температурата, от разстоянието
на преместване, както и от мутации, засягащи краищата му. Когато транс-
позонът се мести, около прицелното му място настъпват преустройства в
ДНК-мишената. Те са следните:
• при включване на ново прицелно място в същата ДНК-молекула:
а) делеции (откъсване, загуба) на последователности от ДНК на мяс­
тото на инсерцията му (фиг.29).
ABCDEFGH ABC X FGH
Фигура 29
б) инверсии - обръщане на съседни фрагменти от ДНК като резултат
от удвояването на транспозона след инсерцирането му (фиг.ЗО).
Фигура 30
• при включване в друга молекула ДНК:
а) прости инсерции на самия транспозон в ДНК-мишената. Вероятно
при скъсването си прицелната ДНК образува едноверижни лепливи краи­
ща за присъединяването на транспозона (фиг.31).
ABCDEF ABC DEF
Фигура 31
б) образуване на коинтеграт - цялата донорна ДНК, носеща транспо­
зона, се интегрира в ДНК-мишената, при което транспозонът се удвоява
(фиг.32).
Смята се, че отстраняването на транспозоните се извършва не от са­
мите тях, а от гостоприемниковата клетка.
Епизомнте се разглеждат като по-сложни подвижни генетични елемен-
Осиовни молекули и механизми на реализация на ...
транспозон
Фигура 32
ти при прокариотите. Те представляват особен вид плазмидоподобна ДНК
в бактериалната клетка, която не е автономна, а обикновено се интегрира с
хромозомната ДНК. Тази интеграция се осъществява чрез съдържащите се
в епизомнте IS-елементи и транспозони. Умерените фаги (X, ц) пренасят час­
ти от ДНК, включително и IS-елементи от една бактериална клетка в дру­
га. Поради тази причина те също се разглеждат като подвижна генетична
информация при прокариотите.
Подвижни генетични елементи са установени и в клетки на еукариот-
ни организми. Такива са Tu-елементите при дрождите, фамилията Ac-Ds
елементи при царевицата и няколко класа подвижни генетични елементи
при дрозофилата.
След клонирането й, подвижната ДНК може да се използва в генното
инженерство като маркирана сонда. Чрез нея се изолират гениите последо­
вателности, между които елементът е бил инсерциран.
По-важните функции на подвижните генетични елементи се свеждат
до следното:
а) увеличават генетичното разнообразие на клетката и обогатяват ес­
тествената изменчивост на организмите;
б) активират или инактивират гени на мястото на вграждането си или
в съседство, чрез индукция (като промотори), или преждевременна тер.ми-
нация на транскрипцията;
в) еднакви подвижни генетични елементи, вградени у различни орга-
ннзмови видове, обуславят конвергеитното им развитие. Могат да участват
в развитието на организмите по вертикала - арогенезите;
Подвижните генетични елементи имат разнообразно приложение в ген­
ното инженерство.
Онкогени
Известно е, че голяма част от туморните заболявания имат генетична
природа. Възникването и протичането им са свързани с промени в молеку­
лата на ДНК. Част от промените се дължат на съществуването на т.нар.
онкогени. Те са мутирали нормални клетъчни гени или вирусни гени, които
активно участват в капц^рогенезата.
Разграничават се два типа онкогени - вирусни и клетъчни.
1. Вирусни онкогени. Към тях се отнасят онкогенните РНК-ретрови-
руси. Тяхната РНК съдържа специален онкоген, кодиращ белтък, който
 so Медицинска биология
ръководи злокачествената трансформация на клетките на гостоприемника.
РНК-ретровирусите съдържат ензима обратна трапскриптаза. След проник­
ването в гостоприемниковата клетка, върху вирусната РНК обратната тран-
скриптаза синтезира единична верига на т.нар. кДНК (ДНК-копие). Това е
процесът на обратната транскрипция. кДНК се удвоява и се вгражда в ДНК
на прицелната клетка като провирус. По-нататък тя се експресира като цяло
с хромозомата на гостоприемника и по този начин произвежда вирусна
№
иРНК и вирусни белтъци. Кодираният от провируса онкопротеин подтиква
клетките към неконтролируемо делене и злокачествен растеж. Вмъкването
(инсерция) на вирусната кДНК в клетъчния геном е мутагенно. Разрушава
се целостта на даден ген или негов участък, променя се експресията на гена
при включването му към нов вирусен регулаторен елемент. Интегрираният
в гостоприемниковата ДНК провирус представлява всъщност транспозон.
В двата края се терминира от дълги повтори и при интеграцията си дупли-
цира в съседство малки участъци от прицелната ДНК. Възможно е ретро-
внрусите да се включват в гостоприемниковата ДНК чрез същия механи­
зъм, с който подвижните генетични елементи се местят из генома. Изглежда
много вероятно ретровирусите в хода на еволюцията да са загубили спо­
собност да синтезират белтъци и така да са се превърнали в транспозони.
Не е изключено и обратното - транспозоните да са еволюирали в ретрови-
руси, придобивайки гени за белтъчен синтез. ' ....
Ретровирусните онкогени представляват клетъчни гени, които виру­
сът е интегрирал в своята РНК от инфектираните клетки. Макар и произ­
лезли от нормални клетъчни гени, ретровирусните онкогени са патогенни,
защото:
> те се експресират на новото място от мощни вирусни сигнали, които
клетката-приемател не може да контролира;
получени са в резултат на мутация във вирусния геном.
Злокачествена трансформация могат да причинят и ретровируси, кои­
то не притежават онкогени. Някои нормални вирусни гени, ако се интегри­
рат близо до нормален клетъчен ген, го активират към неконтролируема
експресия. Тя води до производство на туморни белтъци.
Някои ДНК-вируси (SV-40) също притежават онкогени. Вирусните
онкогени илюстрират известния позиционен ефект на генното действие, спо­
ред който промяната в разположението на даден ген води до промяна и в
действието му.
2. Клетъчни онкогени. Подобно на вирусните онкогени, те предизвик­
ват злокачествена трансформация на клетките. Това са нормални клетъчни
гени, които участват в клетъчното делене и диференциация и се означават
като протоонкогени. Прн мутационни промени в тях възникват аналозите
им, известни като онкогени. При неравен кросинговър или прн други фраг-
ментации и преустройства на ДНК протоонкогените се оказватна ново мяс­
то, свързани с нови силни промотори и под контрол на нови регулаторни
елементи. Попаднали на ново място (позиционен ефект), тези гени загубват
нормалните си функции. Те се превръщат в онкогени и предизвикват рако­
Основни молекули и механизми на реализация на... 81
ва трансформация на клетките. Репресирани протоонкогени се намират в
много (или всички) клетки на здравия организъм. Те се активират вследс­
твие на мутация в регулаторния участък, причинена от радиация, химичес­
ки вещества или други външни канцерогени. Активацията на протоонкоге­
ни може да е резултат и на мутация в структурен ген, променяща кодира­
ния от него белтък. Смята се, че протоонкогените се превръщат в онкогени
когато се:
> повиши транскрипционната им активност;
> увеличи техният брой;
> засегнат от точкови мутации;
> осъществят бройни и структурни хромозомни промени. Например,
при рак на стомаха в туморните клетки се открива допълнителна Х-хромо-
зома, в която е локализиран онкогенът на този вид тумор.
Броят на установените досега протоонкогени е повече от 100. Някои
от тях кодират различни транскрипционни фактори, а други - компоненти
от сигналните пътища, които провеждат и осигуряват клетъчния отговор
на вътрешни и външни въздействия. Съществуват и протоонкогени, коди­
ращи растежни фактори или техни рецептори.
Много клетки във висшите еукариотни организми могат да спрат вре­
менно растежа и деленето си във фаза Go на клетъчния цикъл, за да се дифе­
ренцират специфично. След време те отново могат да се върнат към делене
под влияние на различни растежни фактори, които се отделят от една клет­
ка и въздействат на други по специфични сигнални пътища. Такива рас­
тежни фактори са някои хормони (инсулин), епидермалният растежен фак­
тор (EGF), тромбоцитният растежен фактор (PDGF), невромедиаторите и
др. Чрез специални рецептори на клетъчната повърхност те изпращат сиг­
нали до ядрения геном и така повлияват репликацията му. Всеки сигнален
път на клетъчния растеж представлява поредица от реакции, контролирани
от белтъчни рецептори и ензими. Те са кодирани от гени на генома. Проме­
ните в тези гени и превръщането им в онкогени водят до неконтролиран
растеж, както и до структурни преустройства, типични за злокачествените
новообразувания. Така онкогенът “sis” контролира синтезата на PDGF, а
онкогенът “erb” кодира почти идентичен белтък с рецептора за EGF.
Протоонкогените се трансформират в онкогени в резултат на доми­
нантни или рецесивни мутации. При доминантните мутации това става чрез
придобиване на нови функции, които повишават активността им или про­
менят кодираната от тях протеинова структура. Например, при ли.мфомата
на Бъркит (Burkitt's lymphoma) транслокацията на протоонкогенас-шусот
8 в 14 хромозома го превръща в онкоген, който активира транскрипцията
и транслира вече раково изменен протеин.
Рецесивни онкогени възникват в резултат па рецесивни мутации на
протоонкогените, при които се загубват техни нормални функции. Рецесив-
ните онкогени елиминират протеини, които пречат на клетъчната проли-
ферация и туморния растеж. Например, при ретинобластомата (очен ту­
мор) отпада функцията на ретинобластомния туморно-супресорен ген (pRb).
82 Медицинска биология
Организация и изменчивост на
ГЕНЕТИЧНИЯ МАТЕРИАЛ
Вируси и фаги
ъпреки, че някои отнасят вирусите към прокариотните клетки, те
В притежават белези, които ги отличават от тях. Представляват по-
тенцналнте^н^т^ш^л^т^иобаргзини вгрстотриегостковн кмеикии самоктях про­
явяват свойства на живи форми. Притежават едноверижна или двувериж-
на, по-често линейна РНК или ДНК, но винаги нуклеиновата им киселина е
само от един вид. Това е причина вирусите да не могат да се възпроизвеж­
дат самксткятелик, а само в комплекс с нуклеиновите киселини, ензимите и
енергията на госткприомниккигтг клетка.
Геномът на най-големите вируси е изграден от двуверижна ДНК и
съдържа до няколко стотин гена. Нормално нуклеиновата киселина о пред­
ставена с една молекула. При (^б-фага линейните двкйнкверижни молеку­
ли РНК са 3 на брой,а в реовирусите те са 10. Геномът на ЕНК-бактериофа-
гите о много по-малък от този на ДНК-фагите. Тъй като постоянно преми­
нават от една клетка в друга, вирусите могат да се разглеждат като подвиж­
ни генетични елементи, облечени в защитна обвивка. Колкото о по-малък
вирусният геном, толкова повече о функционално зависим от ензимите на
гостоприемника.
Поради ограничения обем генетична информация, някои малки вируси
притежават т.нар. припокриващи се гени. В тях част от нуклеотидната пос­
ледователност, кодираща един протеин, кодира и друг белтък в същата
или в друга рамка на разчитане на кодоните. Вирусите нямат рибозом. Те
не образуват мерктргкти. Те не се размножават чрез делене, а се репродуци-
рат чрез отделна синтеза на съставките си. Зрелите инфекциозни вирусни
частици в извънклетъчна инертна среда со означават като вириони. Най-
простите иирркии (на пкликмиелитния вирус и вируса на тютюневата мо­
зайка) притежават белтъчна обвивка - иуклеккгпсрд, изградена от отделни
капсомери. В нуклеокапсида вирусната ДНК понякога о свързана с белтъ­
ци, които стабилизират структурата й. Тя може да бъде сферична, спира­
ловидна или с двустранна симетрия (Т-фагите на Е. coli). Белтъците от нук-
леокапсида функционират главно като структурни и като ензими за вирус­
ното възпроизвеждане. При големите вируси на едрата шарка, грипа (фиг.ЗЗ)
и др., иуклеккапсрдът со явява сърцевина, обвита с двуслойна външна об­
вивка от белтъчен и липиден слой. По нея като шипове се разполагат мшо-
жество вирусни гликопротеини.
Вириопите постъпват в клеткгlтa-гocт-)прнем^^рк, която има рецепто-
Орднизация и изменчивост на... 83
ри за вируса. Вирусите разпоз­
нуклеокапсид нават ккрlнлeитaрllите им ре­
цептори чрез белтъчни израстъ­
ци на иуклеккгнсрда си или
чрез белтъци, потопени във
белтъчно- външната им обвивка. Вируси­
■липидна обвивка те навлизат в клетките чрез ре-
цепторно-медиирана еидкцртк-
хемаглутинин за. След проникването те загуб­
ват обвивките си, а вирусната
неураминидаза нуклеинова киселина се интег­
рира с гостоп р^^м^^^ата
като провирус.
Фигура 33 Еднкверржните РНК-ви-
руси са два типа: с (+) и с (-) ве­
рига. Този с (+) РНК верига инфектират главно растителни клетки. Такива
са и ретровирусите у животните. В тях вирусната РНК функционира дирек­
тно като рРНК, върху която со транслират вирусните белтъци. Тази РНК
служи за матрица на нови (+) РИК-вериги.
РНК-внрусите с (-) верига (вирус на грипа) реплнцират консервативно
нови (-) РНК-вериги. За транслирането на белтък обаче, о необходимо най-
напред върху изходната (-) верига РНК-полимеразата да произведе (+)РНК-
вернга. По-нататък, в качеството си на иРНК, тя транслира протеини.
При възпркрзвкдстиктк си вирусът синтезира постепенно свои струк­
турни белтъци и мономерите за своята мкрфкгенеза. Това той извършва
спонтанно или с участие на спомагателни белтъци. След като се изградят
обвивките на зрелия вирион, той напуска гостоприемниковата клетка. Това
става или при лизис на клетката, или чрез непрекъснат секреционен процес
и запазване на целостта й. Присъствието на вирусите без разрушаване на
гостоприерниккватг клетка се нарича лизогения.
Лuткгеинрте вируси функционират по два начина: или се интегрират и
експресират по-нататък в генома на гксткnpиeмникoвaтг клетка, или се офор­
мят като плгзмрди в нея. И в двата случая клетката запазва целостта си.
Понякога такива вируси причиняват злокачествена трансформация на ин­
фектираните клетки, поради промени в гксткприемниккиия геном.
Лизкгенните фаги преминават към литично съществуване под влия­
ние на ултравиолетови или йонизиращи лъчи. Някои фаги са само литичии
(Т2, Т4), а други имат и литична и лрзкгеииа изява (X и други умерени фаги).
Преминаването от лизкгеиря към лизис е свързано с изрязване па фага от
бактериалната хр^мз^^.
Вирусите са възнркнглр вероятно от фрагменти нуклеинова киселина
на клеткнте-тксткnриемнрци. Предшествениците на РНЕ-вирусите навяр­
но са напомняли днешните вироиди, които преминават само между увреде­
ни клетки. За проникване в интактна клетка о нужен задължително иуклек-
капсид, какъвто при вирещите липсва. Предшествениците на ДНК-вируси-
■Fi г 84 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 85

те вероятно са били късчета от гостоприемииковата ДНК, затворили се пръс­ клетъчна клетъчна

лирано с мем­
теновидно. Те са съдържали и гени за кодирането на белтъци, оформящи плазмид мембрана тилакоид стена рибозоми брана от ци-
техния нуклеокапсид. Първите вируси са възникнали като самостоятелни топлазмата,
живи форми вероятно, когато са произвели своя нуклеокапсид. Те играят но на фазов
значителна роля в еволюционния процес, защото при преминаването си от контраст се
една клетка в друга, смесват и пренасят на нови места части от различни разграничава
генофондове (транедукция). от нея. Елект-
? рнррo-мгд-
тнсднпскг
ПРОКАРИОТНА КЛЕТКА 4
бактериално­
1
то ядро има
I

ъм групата на прокариотите се отнасят едноклетъчни организмо- фина нишко­

К ви видове, притежаващи някои съществени морфологични раз­

лики помежди си.Това, коетоги о бединяги оразгряни ч авагт еукариоти те,
е липсата на обособена ядрена структура. За прндариотнаиа форма на орга­
низация на живата материя са характерни следните особености:
1. Притежава нувдеоид, съдържащ ДНК. Той не е отделен с мембрана
от цитоплазмата и не е структурно идентичен с ядрото на еекатио'инaта клет­
ка, но има сходна функция.
2. Не притежава същински хромозоми като белтъчно-нуклеинови
структури.
3. Структурният ген има непрекъснат характер, т.е. всички нуклеоти-
ди са белтък-кодиращи.
4. Има хаплоиден геном.
5. Притежава 70S рибозоми подобно на мгтохтндтиите и пластилите
в еедaриоирата клетка.
6. Липсват митотичен и мейотичен апарат за клетъчно делене.
7. Липсват мгтохондтии, пластили и други мембранни клетъчни орга-
нели.
8. Клетъчната стена съдържа пептидогликана муреин.
9. Образува частично диплоидни зиготи (метнзигоиu). Те преминават в
хаплоидии не чрез мейоза, а чрез отстраняване на излишните гени.
Бактерии и синьо-зелени водорасли
Те са типични представители на птндатинираиа клетка, притежаващи
всички описани пт-гнте нейни особености (фиг.34). По форма бактериите
са сферични (коки), цилиндрични (пръчки) или като закривен цилиндър (спи-
рили). Синьо-зелените водорасли са едноклетъчни или колониални. Про-
катuниuте се размножават чрез делене (при Е. coli - 2 деления за час). При
коките, в зависимост от равнината и броя на деленията, се различават двойки
(дип-лококи), верижки (стрептококи), гроздове (сиафилнкндг) и пакети (сар­
дини). Те съдържат една двеиернжра пръстеновидна молекула ДНК, паке­
тирана като сепетспирала. При Е. coli тя е с дължина около 1 mm и заема
пространство, означавано като нуклеоид или бактериално ядро. То не е изо-
видна струк­
тура и по-нис­
ка плътност
хромозома
капсула мезозома от околната
цитоплазма.
Пакети­
Фигура 34
рането на бак­
териалната ДНК се осъществява от няколко, свързани с нея, основни хис-
тнроподобни протеина. Отношението ДНЕ/белтък е около 70%:30%. Бакте­
риалната хромозома е свтъхспиталuзитана в отделни бримковидни участъ­
ци с дължина около 40 килобази. Краищата им са фиксирани от белтъци,
сред които важна роля играе топоизомераза II.
Пръстеновидната ДНК на мuтнхордрuuте и хлоропластите на еукатuо-
тите е подобна на птнкатиотната. Бактериите са богати на рибозоми. Около
80-85% от бактериалната РНК се намира в рибозомите. Клетъчната мемб­
рана изпълнява множество важни функции. Към нея са прикрепени всички
ензимни системи на клетката. Навън клетъчната мембрана синтезира кле­
тъчната стена и капсулата при някои бактерии, а навътре нейни образува­
ния се вгьват и пронизват мрежовидно цитоплазмата. Такива мембранни
яхвания се означават като:
> м^озоми - многослойни мембранни системи, често свързани с ДНК.
Вероятно представляват опора за нея, особено по време на теплицирантио
й или пък играят някаква роля в секрец^н^те процеси на клетката. Съ­
ществуват и мнения, че мтзозомитт изпълняват функции на митохнратиите
в продариотната клетка, т.е. че в тях се окисляват органични вещества и се
синтезират мадтнетгuчнu съединения.
> тгладнрди - плоски мехурчести струпвания, в които при фотосинте-
з^атите бактерии и синьо-зелените водорасли се съдържат пигментите и
всички други необходими фактори за фотосинтезата.
Бактериалната клетъчна стена съдържа птптuднг.лuдара муреин като
опорен скелет, вместо целулозата при растенията и хитина при безгръбнач ­
ните животни. Клетъчната стена силно ограничава поглъщането и отделя­
нето на мадтомнледулu.
 86 Медицинска биология
Някои бактерии образуват ендоспори във вътрешността на клетката
чрез продължителен белтъчен синтез иТлбжни биохимични превръщания.
Така спората съдържа почти цялото сухо вещество на бактерия при нама­
лен до 1/10 от първоначалния обем на клетката. Ендоспорите са способ за
прекарване на неблагоприятните условия, а не начин на размножаване на
тези организми. Възпроизводството им се осъществява чрез делене. Бакте­
риите съдържат и много малки допълнителни двуверижни пръстеновидни
ДНК молекули - плазмиди, които се реплицират автономно. Повечето плаз-
миди са изградени от над 100 000 нуклеотида. Тези от тях, които обратимо
се вграждат в бактериалната хромозома (не е идентична на еукариотната),
се означават като епизоми. В зависимост от функциите им, плазмидите би­
ват:
а) фертилитетни (фактор F при Е. coli) - контролират преноса на гене­
тичен материал при бактериалната конюгация. Бактериите, притежаващи
фертилитетен плазмид, образуват на повърхността си 1-2 полови пили (F-
пили). Функционално те приличат на мъжките полови органи. Представ­
ляват кухи белтъчни тръбици и служат като канал между конюгиращите
бактерии, по който се пренася генетичния материал. F-факторът съдържа
около 100 гена. Той може да се реплицира както автономно, така и интегри­
ран с бактериалната хромозома. В първия случай той се пренася в цялостен
вид. При започваща конюгация F- ДНК инициира репликация. Едната й
верига се скъсва и в линеен вид се пренася в реципиента, където се удвоява.
Другата F-ДНК-верига се реплицира у самия донор. Така и двете конюги-
ращи клетки притежават F-фактора.
Когато F-факторът е интегриран в бактериалната хромозома, той не се
пренася цялостно и самостоятелно при конюгацията. Заедно със себе си той
внася и донорни бактериални гени в реципиентния бактерий във вид на ре-
ко.мбинантна ДНК. Пренасянето на такава ДНК чрез F-фактора при коню­
гация в друг бактерий се означава като сексдукция или като F-дукция. Ко­
нюгацията при такъв интегриран F-фактор може да бъде прекъсвана пре­
ди завършването й. Ако това се прави експериментално през определени
интервали от време, чрез поредицата пренесени донорни гени у реципиен­
та може да се изработи хромозомна карта на донорната ДНК;
б) резистентни - обуславят устойчивостта към антибиотици;
в) колициногенни - подпомагат образуването на колицините- токсични
белтъци за други бактерии;
г) токсиногенни (ентеротоксинови) - контролират синтезата на токси­
ни от някои патогенни бактерии, например в причинителя на антракса.
Синьо-зелените водорасли не образуват спори, а прекарват неблагоп­
риятните условия чрез удебеляване на клетъчната стена и загуба на под­
вижността.
Организация и изменчивост на... 87
"Предположението, че частички от хроматин ...
определят всички свойства на живота, надминава
представите и на най-убедените материалисти. "
Уилиам Бейтсън, 1916 г.
Структура иа хромозомите на еукариотната клетка
укариотните клетки са диплоидпи, защото обикновено съдържат
Е две напълно еднакви копия на генома. Изключение правят само
половите клетки,кклтоимаоиаплоиденгеним.В еукориотнатаилттктДНК
образува траен комплекс с белтъци - хромат^, който изгражда хртмозоми-
те. Понятието "хромтзтми" е въведено за пръв път от Валдайер (Waldeyer)
през 1888 г. и в буквален превод означава "оцветено тяло". Точният брой
на човешките еромозтмл е определен едва през 1956 г.
В инттрфазкото ядро ерооозт.мите не се разграничават като структу­
ри. Те са изградени от хромитин, който представлява около 35% ДНК, асо­
циирана с еисттноки (около 40%) и нееuсттковu белтъци. В състава на хро-
оaтикa се намират и малки количества иРНК, но не като нормална състав­
ка, а като резултат на протичаща в момтнти транскрипция.
Нтеuстоктвuте белтъци, съдържащи се в хромата^, са кисели (отри­
цателно натоварени) и показват голямо разнообразие. Имат молекулни маса
10 до 230 кБи и се намират в оаеаu количества в клетката. Изпълняват
оногт и различни структурни, ензимни и регулаторни функции. Свързване­
то на ДНК с ^^ееистоктвите белтъци стимулира геввати активност.
Хистоните са ограничени по своето разнообразие основни (положител­
но натоварени) структурни белтъци. Количеството им е почти равно ни това
ни ДНК. Те имат малки молекулни маса (10 -20 kDa) и влсбат съдържание
на положително заредени и-амивокиселики (лизин, хистидив и аргикйн).
Положителните аминокиселини преобладават в хистоките ^случайно. При
плътното опаковане (кондензация) ка ДНК в хрооозооlата отрицателно за­
редените фосфатни групи от нейкия скелет попадат в непосредствена бли­
зост едка до друга. Тяхното взаимно отблъскване се аооптнсири от при­
съединените с йонни връзка положителни хистоки. Упражнявайки струк­
турната си функция, хистоките играят и регулаторна роля кито потискат
гевкити активност на ДНК.
Между положително заредените лизивови и иргивикови остатъци в
молекулата па хистовите и отрицателно заредените фосфатни групи ка ДНК
възникват йонни връзки. В структурата ви хр^^атина в главичката ви спер­
матозоидите вместо хистоки, участват протимиви. Те си също висаоооет-
кулви основни белтъци, които се свързват към малката бразди ви спирала­
та ви ДНК. Вероятно те благоприятстват много силвата кондензация ка хро-
матива в тези клетки. Пд този вичив се изключва транскрипцията в спер­
матозоидите.
По време ви митозата хромоз^!!^ си неактивни, в подходящ за трик-
88 Медицинска биология
спорт и разпределение вид- къси, дебели, пръчковидни и разграничени една
от друга. В интерфазата на клетъчния цикъл те сафункционално активни -
дълги, нишковидни, неразличими една от друга и свързани с ядрената об­
вивка.
СУБМИКРОСКОПСКА СТРУКТУРА НА ХРОМОЗОМИТЕ
i основна структурна единица на хроматина. На всеки 200 нуклеотидни двой­
В структурата на хроматина участват пет типа хистонови белтъци -
Hl, Н2А, Н2В, НЗ и Н4. Четирите от тях - Н2А, Н2В, НЗ и Н4 се наричат
нуклеозомни хистони. Терминът "нуклеозома" е въведен през 1974 год. от
Роджър Корнберг (R. Kornberg). Представлява повтарящи се структури от
ДНК и хистони. Нуклеозомните хистони са изградени от по 102-135 амино-
кпселинни остатъка и се отличават с постоянен (консервативен) състав. По
две молекули от всеки от тези четири хистона заедно с ДНКизграждат т.нар.
нуклеозома. Тя има диаметър около 11 nm и представлява октамер (фиг.35).
ДНП - нишка
_ I
ЗОпгп |
1 ЗООпт свръхспирала
|-300пт-|
Фигура 35
Организация и изменчивост на... 89
Около нуклеозомата се навиват почти в два оборота 146 нуклеотида от ДНК-
спиралата. Други около 54 нуклеотида от нея свързват всеки две такива
нуклеозоми и се наричат линкерна ДНК. С лннкерната ДНК е асоцииран
петият тип хистони III. Той има по-променлив аминокиселинен състав и е
изграден от около 220 аминокиселинни остатъка. Нуклеозомата и линкер-
ната ДНК (общо около 200 нуклеотида) образуват т.нар. хроматозома. Тя е
ки от ДНК в хроматина се пада по една хроматозома. Хнстон Н1 има цент­
рална глобуларна част и два изтеглени N- и С- края, които съединяват и
като че ли стягат помежду им всеки две съседни нуклеозоми. Тази негова
структура е пряко свързана с генната активност на ДНК. Образуваният от
ДНК и хистоните комплекс се нарича ДНП-нишка (хроматозомна нишка,
суперспирала от първи ред) и представлява първото ниво на спирализация
па хроматина. При него молекулата на ДНК се скъсява около 7 пъти.
Известни са следните механизми за поддържане функционалната ак­
тивност на гените при спирализацията на ДНК - молекулата:
1. В различни ДНП-участъци лннкерната ДНК може да е свързана с
различен брой молекули Н1. Така тя е различно уплътнена с Н1- хистона,
което повлиява функционалното й състояние.
2. Хистоновите Н1 молекули не са идентични, а биват пет подтипа,
които притеглят нуклеозомите с различна сила.
3. Положително въздействие върху генната активност оказва обрати­
мото ацетилиране на хистоните.
4. На отделни места към първичната структура на хроматина времен­
но се присъединяват регулаторни белтъци. Те повлияват генната актив­
ност. Асоциирането им към ДНК не нарушава комплементарното свързва­
не между базите й. Регулаторните белтъци разпознават определени нуклео­
тидни последователности и контактуват с тях в областта на голямата и малка
бразда на ДНК-молекулата.
5. При преминаване на А, В и Z формите на ДНК една в друга, се
променя пространствената конфигурация на нейната молекула. Това е ве­
роятен сигнал за свързване на различни регулаторни белтъци и за последва­
щи промени в генната активност.
6. Инициацията на транскрипцията е възможна при свързването на
основните транскрипционни фактори с промотора. Ако той се намира в
линкерен ДНП-участък, то е лесно осъществимо. Ако обаче промоторът е в
ДНК-намотките в структурата на нуклеозомата, един регулаторен протеин,
свързан на хиляда нуклеотида от него, измества нуклеозомата. Така осво­
боденият промотор може да се свърже с транскрипционните фактори. Слабо
познат е механизмът на нуклеозомното разместване по ДНП-нишката. То
може да е свързано с временно отстраняване или само с изместване на хис-
тоните от ДНК-молекулата. Според друга информация РНК-полимераза-
та размества четирите хистона в нуклеозомата навлизайки в нея, при което
се освобождава промоторът.
Описаната ДНП-нишка с диаметър около 11 nm представлява начал­
 5
90 Медицинска биология
ната структура на хроматина на субмикроскопско ниво и има огромна дъл­
жина. За да стигне до силно скъсената и микроскопски видима метафазна
хромозома, ДНП-нишката се свръхспирализира в следващи етапи, подоб­
но на жичката на реотан. Тази кондензация на хроматина осигурява точ­
ното разпределение на наследствения материал между дъщерните клетки
по време на митозата.
Вторият етап от кондензацията на хроматина е т.нар. хроматинова
фибрина (соленоид, суперсппрала от втори ред) с диаметър около 30 пш. В
резултат на пренавиването всяка извивка на соленоида съдържа около 1200
нуклеотидни двойки.Така се осигурява доближаването една до друга на
пространствено отдалечени последователности в структурата на хромати­
на. На това ниво молекулата на ДНК се скъсява още около 6 пъти, в което
съществена роля вероятно играе хистон Н1. Соленоидната структура на
хроматина се наблюдава електронно-микроскопскп в интерфазното ядро.
Удебеляването на всяка следваща хроматинова структура върви па­
ралелно с нейното скъсяване. То е резултат на свръхспирализацията й, а не
на увеличаване броя на изходните ДНП-нишкп. Дори в крайния етап от
кондензацията на хроматина - хроматидата, се съдържа една единствена
ДНП-нишка или една единствена молекула ДНК.
МИКРОСКОПСКА СТРУКТУРА НА ХРОМОЗОМИТЕ
При следващите етапи на кондензация хроматиновите структури ста­
ват микроскопски видими - микроскопска структура на хроматина. Трети­
ят етап на този процес представлява бримковата структура (свръхспирала,
суперсппрала от трети ред). Тя е добре изразена в хромозомите тип лампови
четки в овоцнтите и в политенните хромозоми на ларвите на някои насеко­
ми. Смята се, че е общ етап в опаковката на хроматина. Бримковата струк­
тура е още по-скъсена вследствие спирализацията и удебелена до диаметър
около 300 шп (фиг.36).
Вероятно това се осъ­
ществява от ДНК-свър­
зващи нехнстонови бел­
тъци, които разпозна­
ват сравнително отда­
лечени нуклеотидни
последователности на
соленоида и ги сближа­
ват помежду им. Обик­
новено в една такава
бримка се намират 20
000 до 80 000 нуклеотид­
ни двойки и молекула­
та на ДНК се скъсява
Фигура 36
около 200 пъти.
Организация и изменчивост на... 91
Бримковата доменна структура на хроматина е характерна за профа-
зата на митозата. Разположените в съседство бримки формират една хро­
матинова мрежа чрез протеинови взаимодействия. Тази мрежа е аранжи­
рана хеликоидално (спираловидно) по оста на хромозомата.
Хроматидата представлява четвърти етап от кондензацията на хро-
матина с диаметър около 700 nm. Две, свързани в центромера хроматиди,
изграждат метафазната хромозома. Предполага се, че за постигането на това
ниво на спирализация се фосфорилират всички серинови остатъци в моле­
кулите на Н1 в клетката. Така Н1 придърпва още повече една към друга
свързаните от него нуклеозоми. Хроматидата е краен етап от кондензация­
та на хроматина. Метафазната хромозома с диаметър около 1400 nm не е
резултат на по-нататъшна спирализация на хроматина, а е получена при
репликацията на ДНК в интерфазата. Всяка от двете хроматиди на мета-
фазната хромозома в следващата анафаза е вече отделна хромозома, т.е.
метафазната хроматида е всъщност анафазна хромозома.
Профазните и метафазннте хромозоми показват редуващи се светли и
тъмни ивици при определено оцветяване. Ако се оцветят по Гимза (Giemsa),
ДНК-участъците с преобладаващи Г-Ц -бази се багрят в светло и се репли-
цират рано в S-фазата на клетъчния цикъл. Тези с А-Т -бази се багрят в
тъмно и се реплицират късно в S-фазата. Ивиците представляват диферен­
цирани струпвания на бримкови домени и определят области от хромозо­
мите с различни функции.
Микроскопски наблюдаваните хромозоми по време на клетъчното де­
лене са вече удвоени и всяка от тях се нарича хроматида. До края на мета-
фазата митотнчните хромозоми представляват двойки от хроматиди, свър­
зани в първичното прищъпване центромер. Той се състои от високо повто­
рени нуклеотидни последователности с белтък-свързващи функции. Техни­
ят брой е различен и специфичен за различните организмовй видове. Цеит-
ромерът се реплицира последен по време на митозата. От двете му страни ' се
формира трислойна протеинова структура - кннетохор. Чрез него хромозо­
мите се залавят за нишките на делителното вретено. В центромера хрома-
тидите са извити под ъгъл. В зависимост от местоположението на центро­
мера метафазннте хромозоми биват (фиг.37):
> метацентрнчни (3) - центромерът (Б) е разположен почти централно
и двете рамена (А) на хромозомата са приб­
лизително еднакво дълги;
X субмeтацеитрични (2) - центромерът
е встрани от центъра и хромозомните раме­
на не са еднакво дълги. По-дългото рамо се
бележи с "q", а по-късото с "р";
х акроцентрични (1) - центромерът е
разположен близо до единия край на хромо­
зомата, поради което едното й рамо е много
по-късо от другото. Наблюдавани са и т.нар.
телоцеитричии или едпораменни хромозоми
 92 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 93

с терминално разположен центромер. Те са резултат на мутационно разкъс­ бримка, плътно вложени една в дру­
ване в или до центромера и съществуват твърде кратко време. га (фиг.38). Гените (около 17 000) пре­
Всяка хроматида на двойната метафазна хромозома изглежда мик-' възхождат числено хромозомните
роскопски като нишка - хромонема. По дължината си тя има множество ивици (около 6 000).
хромомери - сферични, силно багрещи се участъци от плътно кондензирана Когато определен ДНК-участък
ДНК. Хромомерите са идентични и относително постоянни по брой, поло­ започне да се транскрибира, се преза­
жение и големина в двете хроматиди на хромозомата. писват всички негови копия и тази
Краищата на всяка хромозома се наричат теломери. Теломерът съдър­ ивица се раздува извън хромозомата
жа еволюционно консервативни многократно повторени некодиращи ДНК- във вид на пуфа (пръстен на Balbiani).
последователности. Установено е, че при всяко клетъчно делене се губят по На мястото на издуването си бримка­
50-100 нуклеотида от теломерната ДНК. Теломерът се свързва с белтъци и та частично се деспирализира, което
образува характерна структура. Така се осигурява структурната цялост на прави възможно активирането на ге­
хромозомата и завършването на репликацията в краищата й. Теломерите се ните.
скъсяват след всяко клетъчно делене и в процеса на стареенето. Само в ту- В определени стадии от разви­
морннте клетки и в гаметите те запазват размерите си, защото се възстано­ тието на личинките на дрозофилата
вяват от ензима теломераза. Тя поддържа целостта на теломерите. Предс­ се появяват пуфи в различни напреч­
тавлява вид обратна транскриптаза. Съставена е от ензимно активна бел­ ни ивици на политенните хромозоми
тъчна част и от РНК-компонента. Добавя 6 нуклеотида към 3'-края на те- на мястото на активираните в момен­
ломерната ДНК. Не се открива в соматичните клетки. При повечето рако­ Фигура 38 [по 13] та гени.
ви клетки теломеразата се явява фактор, благодарение на който те имат
неограничени пролиферативни възможности. 4 Хромозоми тип лампови четки
Някои от хроглозомите имат едно или повече вторични прищъпвания
(sat-зона). Те са известни като ядърцеви (нуклеолусовн) организатори, тъй Хромозомите тип лампови четки се наблюдават в диплотенния стадий
като’ представляват хромозомната част на ядърцата. Техният общ брой съ­ на мейозата в овоцитите на земноводните. Те са друг вид интерфазни хромо­
ответства на броя на ядърцата в ядрото. Когато вторичното прищъпване е зоми, при които се наблюдава брим­
към края на хромозомата и теломерът след него е съвсем къс и овален, той ковата структура на хроматина. При
се означава като спътник (сателит). Сателитите са изградени от хетерохро- тях бримките не са в много копия,
матин и се намират в краищата на късите рамена (р) на акроцентричните както при политенните хромозоми и
хромозоми № 13, 14, 15, 21 и 22. количеството на ДНК е нормално.
Размерът на рамената, броят и местоположението на вторичните при- Ламповите четки са реплицирани
шъпвания, както и наличието, формата и големината на спътника предс­ хромозоми, останали след това заед­
тавляват специфичната характеристика на всяка хромозома. но на нивото на бримковата структу­
ра на хроматина (фиг.39). В овоци­
Политенни ХРОМОЗОМИ
тите се транскрибира усилено иРНК.
Тя служи като запас, който осигуря­
Бримковата структура на хроматина се наблюдава в политенните хро- ва начален белтъчен синтез на бъде­
-мозоми в слюнчените жлези на ларвите на някои насекоми, между които и щата зигота. В този ранен период
дрозофилата. Това са интерфазни хромозоми, чиято ДНК е многократно нейният собствен геном още не функ­
реплицираиа без последваща митоза. Политенната хромозома на дрозофи­ ционира. Усилената транскрипция
лата представлява силно удебелен сноп от около 1024 ДНК-копия (при ня­ при хромозомите-лампови четки
кои комари до над 30 000). Те са плътно пренавити заедно на всички нива протича в бримките, излизащи встра­
на кондензация на хроматина. Така във всичките ДНК-копия положението ни от основната им ос. Бримките са
на всеки ген съвпада. Участъците, заети от гените, стават видими като нап­ единични и придават особения вид
речни ивици (дискове) по дължината на огромната политенна хромозома. на тези хромозоми. В тях хроматн-
Всяжа напречна ивица представлява всъщност 1024 копия на една и съща нът е деспирализиран (декондензи-
 94____________________________________________ Медицинска биология Организация и изменчивост на... 95

ран) и е възможна транскрипцията. Различните бримки се транскрибират в
различна степен - изцяло или само в отделни участъци, при което възник­
налите транскрипти временно удебеляват тези места на бримката. Хрома-
тинът извън бримките образува оста на тези хромозоми. По нея се намират
уплътнения-хромомери, в които той е силно кондензиран и не се транскри­
бира.
ЕУХРОМАТИН и ХЕТЕРОХРОМАТИН
Свойствата и организацията на хроматина не са еднакви по цялата
дължина на хроматиновата нишка. По нея се различават зони на еухрома-
тин и такива на хетерохроматин. Еухроматинът и хетерохроматинът са две
различни структурно-функционални състояния на хроматина. Еухромати­
нът е светло оцветен и кондензира само по време на клетъчното делене. Той
е сравнително деспнрализнран и съдържа активно функциониращи гени. Хе­
терохроматинът е силно спирализиран и в него гените са неактивни. Тон е
тъмно оцветен и високо кондензиран не само по време на митозата.
Само еухроматиновнте участъци на хромозомата се транскрибират и
транслират. В тях ДНК съдържа главно уникални или умерено повторени
нуклеотидни последователности, които изграждат функционално активни­
те гени. Освен тях обаче, в еухроматина се съдържа и значително количес­
тво ДНК с неизяснени функции, всред която са разположени гените. В еу­
хроматина ДНК-молекулата е вероятно във вид на суперспирала от втори
ред. При транскрибирането й става частично развиване на нуклеозомната
ДНК, но хистоните винаги остават свързани с нея.
Хетерохроматинът е изграден от многократно повтарящи се нуклео­
тидни последователности и гените в него са репресирани или трайно блоки­
рани. В някои клетки той представлява до 90% от целия хроматин. Хете­
рохроматинът се намира в центромера, в сателитите и в други хромозомни
типов хромозомен участък. Този феномен е в подкрепа на позиционния ефект
на генното действие. Той е изразен на разстояние до около 10 000 нуклеоти­
да от мястото на свръхкондензирания хетерохроматин и намалява с отда­
лечаването на гена от него.
Функциите на хетерохро.матина са главно свързващи - свързва хрома-
тиновите нишки с ядрената мембрана или хомоложните хромозоми в ме-
йозата;
> факултативен хетерохроматин - представлява временно инактиви-
ран еухроматин. Предполага се, че временното хетерохроматинизиране на
еухроматина контролира активността на гените. Факултативният хетерох­
роматин е в незначителни количества в ембрионалните клетки и постепен­
но нараства с тяхното специализиране. Временната хетерохроматинизация
може да обхване както отделни хромозомни участъци, така и цели хромо­
зоми. Такъв е случаят с едната от двете Х-хромозоми в соматичните клетки
на женските бозайници. Предполага се, че двойната доза гении продукти на
е летална за женския организъм. Вероятно по тази причина
в интерфазното ядро едната от двете Х-хромозоми е временно инактивирана
и се нарича полов хроматин - телце на Бар (Barr). Наблюдава се като раз­
лична по форма гранулка, силно багреща се от основни бои. Разположена е
непосредствено под ядрената мембрана в епителните клетки. Телцето на
Бар се явява още и под форма на барабанна палка на повърхността на яд­
рото на сегментоядрени левкоцити (фиг.40). Х-хромозомата-телце на Бар
се реплицира и встъпва в митозата със закъснение. По време на клетъчното
делене се наблюдава в нормалния си вид. Тя се реплицира задължително,
но не се транскрибира.
1 2 Инактивацията на
е© нормален мъж ХУ
или болна жена ХО
(синдром Търнър)
едната Х-хромозома се
осъществява под действи­
ето на РНК-молекула,

-е
участъци. Той се реплицираТсъсно в интерфазата - едва в края на S-периода транскрибирана от ген
нормална жена XX (XIST) в Х-хромозомата,
или дори в края на метафазата. или болен мъжХХУ
Различават се два вида хетерохроматин: (синдром Клайнфелтьр) която ще се хетерохрома-
> структурен (конститутивен) хетерохроматин - напълно инертен и тинизира. XIST-генът
болна жена XXX
съдържа трайно инактивирана ДНК. Той се реплицира, но не се транскриби­ (трисомия X) или
инициира инактивацията,
ра, тъй като остава недостъпен за основните транскрипционни фактори. болен мъж XXXY, но тя се поддържа под
(синдром Клайнфелтьр) действие на ДНК-метили-

>0
Намира се в близост до центромера, в сателитите на акроцентричните хро-
■ мозоми и в крайните участъци на Y-хромозомата. Съдържа многократно болна жена ХХХХ
рането.
повторени нуклеотидни последователности и много малко гени. Основна­ (полисомия X) Коя от двете Х-хро-
та роля на структурния хетерохроматин е участие в кондензацията на ДНК или болен мъж XXXXY мозоми ще се инактивира
(синдром Клайнфелтьр)
по време на клетъчното делене. в телце на Бар в ранната
Неактивността на висококондензирания структурен хетерохроматин ембриогенеза е напълно
Полов хроматин като:
се свързва с въздействието на специална група протеини, асоциирани с ДНК. 1- телце на Barr в епителна клетка от букална лигавица:
случайно. Веднъж реали­
Смята се, че тяхното инактивиращо влияние е причина за наблюдавания 2- барабанна палка в сегментоядрен левкоцит зирана обаче, инактива­
мълчащ ефект (silencing effect) при редица гени. Установено е ииактивиране цията на едната от тях се
на такива гени при преместването им към теломерен или друг хетерохрома- Фигура 40 осъществява по неизвес-
96 Медицинска биология Орхинпация и изменчивост на... 97

тен засега механизъм винаги точно в нея при всички следващи репликации Таблица 4
на ДНК. Само в ембрионалните клетки, които щй се диференцират в поло­ Класификация на хромюзомите от човешкия кариотип
ви, инактивацията не е перманентна, тъй като кондензираната Х-хромозо-
ма се реактивира. Група № на Хромозомна характеристика
При човека половият хроматии може да се използва за пренатално оп­ двойката
ределяне иа пола, както и на свързани с половите хромозоми бройни мута­ А/1/ 1-3 големи метацентрици /1,3/ и субметацентрици /2/
ции (виж фиг.40). В клетките на нормални мъже полов хроматии не се уста­ В/II/ 4,5 големи субметацентрици
новява. В тях понякога се откриват псевдотелца на Бар с различна форма, С /III/ 6-12 средни метацентрици /6,7,8,11/
брой и разположение. Те представляват кондензирани автозомни участъ­ и субметацентрици /9,10,12/
ци или спирализирани Y-хромозоми. D /IV/ 13-15 големи акроцентрици със спътници
Е /V/ 16-18 малки метацентрици /16/ и субметацентрици /17,18/
По дължината си хроматииовата нишка има различна структура и
F /VI/ 19,20 най-малки метацентрици
функции. На молекулно ниво тази разнородиост се изразява в разпределе- малки акроцентрици със спътници
G /VII/ 2122
нето на активните и неактивните нуклеотидни последователности в моле­ среден субметацентрик
X
кулата на ДНК. На хромозомно ниво се определя от различната степен иа 23
кондензация и от разположението на еухроматина и хетерохроматина. Тъй Y . малък акроцентрик
като иехистоиовите кисели белтъци пряко участват в реализацията на ген-
ната активност (сред тях са ДНК- и РНК-полимеразите), тяхното количес­ ду си две по две (майчина и бащина). Хтмоложността важи също и за двете
тво е по-голямо във функциониращия еухроматин. Количеството иа хисто- Х-хромозоми иа жената. Що се отнася до половите XY-хромозоми иа мъжа,
иите е еднакво в хетерохроматина и еухроматииа. Спирализацията и деспи- те проявяват частична хомоложност, отнасяща си само до общите им учас­
рализацията на хроматина са негови обратими състояния. тъци. За по-голямата част от гените в Х-хромозомата няма хтмтлтжни в
Y-хpoмозтмата. По отношение на тези гени мъжкият пол и хим^и^те^
За кариотипираие на човешките хромозоми се извършва цитогеиети-
Кдриотип чен анализ. Изучават се промита- или метафазни хромозоми за микроскоп-
ски видими структурни или бройни аномалии. Те се подреждат в т.нар. ка-
ариотипът представлява пълната и строго специфична качестве­ риограми. За цитогенитичин анализ с диагностична цел си използват култу­
К на и количествена характеристика на диплоидиия хромозомеи ри от периферни човешки лимфоцити кито най-рутинен и бърз метод. Под­
аи
набор на всабо оиаанизи овгид. Тоисе определ яо тпида,брот, голеещиятходящи си също клитъчии култури от фибробласти, амии^и™, тумории
структурата иа всички метафазии хртмозтми. Всеки кариотип включва два клетки и др.
вида хромозоми - ивттзтми, преобладаващи по брой и гтиозоми - обикно­ Най-широко използваният метод за кариттипиране и беидниг (banding)
вено една двойка, определящи пола на индивидите от вида. Половите хро- - ивичесто оцветявани след ензимно третираие ни митафазнити хромозоми
мозоми са два типа, съществено различаващи се помежду си - X и Y. за диференцирани ни отделни ивици по тяхната дължина (фиг.41). Това си
В зависимост от разположението иа циитртмера хромозомите биват: редуващи си светли (R) и тъмни (G) ивици, добри разграничени на светли­
метацеитричии, субметицентричии и икрецеитричии (виж фиг.37). Ав^зо- нен микроскоп. На такъв биндинг-тцсетен препарат ни митафазии хромо­
мите си разпредилят в седем групи (табл.4) спорид големината и вида им. X- зоми могат да се наблюдават средно около 400 R и G ивици в идин хаплои-
хремезомата и среден субмитацистрик и носи голям брой гини. Y-хромтзе- ден хромозомен набор.
мата и малък акртцистрик и съдържа твърди органичен брой гени. Биидиса-аариотипираието можи да бъде извършено и върху профазии
При всички организмови видови единият от половите и хомтааметед - хромоз^^ които са значително по-дълги и по-слабо спирализираии от ме­
притежава две еднакви Х^р^оз^и в диплоидния си набор. Другият пол тафизиците. При тях оцветяването маркира повече на брой (средно повече от
и хетерогенен - с дви различни (X и Y) хромозоми в диплоидния набор. 800 в хиплоидиия набор), но по-тесни R и G ивици.
При човека диплоидният хромоз^^!! набор и от 46 хромоз^!!. При жената Днис си използват различни варианти на биддииа-метода за хромозо-
той съдържа 44 ав^зоии и дви X полови хромозоми, а при мъжа - 44 ав^зо- мен анализ. Например при Q-биидииаа ивиците си визуализират на флуо­
ми и XY полови хром^еш. Следователно при човека женският пол и хомю- ресцентен микроскоп. При С-бен^нии си откриват участъците на консти-
гамитии, а мъжкият - хетеро^ците^ Съществуват много организмови ви­ тулиния хитиpтхртматии около цеитромерите и в дългото рамо на Y-xpo-
дове, при които обратно - мъжкият пол и хтмоаамитин, а женският - хетеро- отзомита (Yq).
гам^итен. В диплоидния хртмтзтмин набор автезеошти са хтмтлтжси помиж- Получените при бендидг-оцветясииетт ивици си номерират за всяко
 98 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 99

рамо (р или q) в посока до мета- или субметацентрик - центромерно сливане. Възможно е и обратно
от центромера към тело- - разделяне па метацентричната хромозома па две акроцентрични - центро­
мера(напр. 18q22). При мерно разделяне. При мутации от този род се променя общият брой хромо­
високо-разделителен зоми в кариотипа на новополучения вид. Количеството на наследствения
бендинг ивиците са раз­ материал в клетката не се променя, тъй като броят на хромозомните раме­
пределени на подивици на остава неизменен. Установено е, че чрез Робертсонови преустройства са
и се означават напри­ еволюирали кариотипите на редица дрозофили, влечуги и дребни гризачи.
мер: 18q22,2 и При това, колкото даден вид е по-близо до основата па някое филогенетич-
18q22,3. При нормални но отклонение, толкова в неговия кариотип преобладават еднораменннте
здрави индивиди бен- хромозоми, а общият хромозомен брой е по-голям. Обратно, по-отдалечени-
динг-морфологията на те от филогенетичното отклонение видове имат повече двураменни хромо­
всеки две хомоложии зоми, а общият им брой намалява. Счита се, че сливането на хромозомите в
хромозоми е еднаква. еволюцията се осъществява по-често, отколкото разделянето им. Пример за
Разликите в нея обикно­ Робертсоново преустройство на кариотипа представляват козата и овцата,
вено се асоциират с хро- които са произлезли от общ прародител с 2п=60 акроцентрични хромозо­
10 11 12 мозомна патология. ми. Кариотипът на днешната коза е като изходния - от 60 акроцентрика.
Много хромозоми имат При овцата в резултат на Робертсонови сливания се появяват и 6 метацен-
хетероморфни ивици в трични хромозоми, като за сметка на това намалява общият хромозомен
областите на хетерохро- брой на 2п=54.
матина. Те са без кли­ В еволюцията на кариотипа съществено значение могат да имат и
нично значение. структурни хромозомни и генни промени - делеции, дупликации, инсерции,
16 17 18 Ивиците, които се както и увеличаването или намаляването на броя на хромозомите - анеупло-
наблюдават в хромозо- идии и полиплоидии.
мите при бендинг-оцве- Кариотипът може да се използва като важен маркер за установяване
тяването, не трябва да се на еволюционно родство. Близкородствените видове имат сходен кариотип
отъждествяват с тези по брой и вид на хромозомите. По-големият брой хромозоми невинаги е
при политенните хромо­ показател за по-високо еволюционно стъпало на даден организмов вид.
X Y
Кариотипът на човека е сходен с този на големите примати (шимпанзе,
зоми. При бендинг-оц-
Фигура 41 [по 13] ветените човешки хро­ горила и орангутан), с които той вероятно е имал общ прародител. Хромо­
мозоми и най-тясната зомите на човека са 2п=46, а на човекоподобните маймуни - 2п=48. Струк­
ивица може да съдържа до 100 гена. Чрез метода на цитогенетичното карп- турата на хромозомите на човека и маймуните е близка, но с известни раз­
отипиране не могат да се установят структурни хромозомни аномалии на лики. Вероятно при човека се е осъществила Робертсонова транслокация,
молекулно ниво. защото двете рамена на неговата голяма втора метацентрична хромозома
съответстват на хромозоми 12 и 13 на шимпанзето и на хромозоми 11 и 12
Еволюция НА КАРИОТИПА на горилата и орангутана. Възможно е в еволюцията на човека да е настъ­
пила и перицентрична инверсия - преобръщане на част от хромозомата на
Всеки организмов вид е произлязъл от древни прародители. В про­ 180° с включване на центромера в инвертирания участък. Тази инверсия
дължение на стотици хиляди и милиони години многобройните потомци отличава хромозоми 4, 5, 12 и 17 на човека от същите на шимпанзето.
на този прародителски вид са попадали при разнообразни условия на жи­ Картирането на хромозомите и секвенирането на ДНК при различни­
вот. Под въздействието на мутагенни фактори от различно естество и сила те организмови видове имат пряко приложение при определяне степента
те са дивергирали в различни посоки. Изходният прародителски кариотип на родство помежду им.
е претърпял бройни и структурни хромозомни преустройства и днес е предс­ По-изменчиви в еволюционен аспект се явяват автозомите, а по-кон-
тавен у индивидите от отделни родствени видове малко или много проме­ сервативни - гонозомите. При много видове бозайници е проучвана в срав­
нен. Важна роля в еволюцията на кариотипа са играли т.нар. Робертсонови нителен и еволюционен аспект Х-хромозомата. Промените й се изучават
транслокации. Те се изразяват в сливане на две акроцентрични хромозоми както в хомозиготно, така и в хемизиготно състояние при различни родст­
100 Медицинска биология
вени видове. При всички изследвани висши бозайници, както и при кенгу­
руто, са установени гените на четири еднакви за всички тях ензима, нами­
ращи се в Х-хромозомата, което е показател за далечно родство помежду
им.
ИЗВЪНХРОМОЗОМНА (ЦИТОПЛАЗМЕНА) НАСЛЕДСТВЕНОСТ
Извънхромозомната наследственост се осъществява от гени в цитоп­
лазмата - плазмагени, които са извън структурата на хромозомите. Те пред­
ставляват елементи от общата цитоплазмена генетична система на клетка­
та, наречена плазмон. При прокариоти към плазмагеннте се отнасят главно
гените в ДНК на епнзомите, плазмидите, както и ДНК на някои чуждород-
ни инфекционни агенти и симбионти. При еукариотите плазмагени предс­
тавляват гените в пластидната ДНК (пластогени) и в митохондриалната ДНК
(хондриогени). Функциите на цитоплазмената ДНК са свързани със спо­
собността й да определя развитието на даден признак самостоятелно или
съвместно с ядрейите гени. Най-напред тази наследственост била установе­
на като неравно участие на мъжките и женски (с повече цитоплазма) гаме-
ти при определяне признаците на новия индивид. Допускало се е, че плаз-
магените представляват свободни цитоплазмени копия на ядрените гени.
Плазмагенните цитоплазмени структури се характеризират със след­
ните особености:
1. Носят генетична информация за определяне на даден признак.
2. Самовъзпроизвеждат се.
3. Разпределят се между дъщерните клетки при митозата. Признаци­
те, конто кодират, се унаследяват неменделово.
4. Изменят се и се адаптират към околните условия.
Плазмагенната ДНК се отличава от хромозомната по това, че:
има по-малка дължина и е двуверижна и пръстеновидна;
> има различен количествен състав иа базите и не хибридизира е хро­
мозомната ДНК;
> седиментационната й константа, както и типът репликация, транс­
крипция и транслация са подобни на тези при прокариотите.
Сходството на плазмагенната ДНК на еукариотите с тази на прока­
риотите дава основание да се предполага, че плазмагеннте са произлезли от
бактерии-симбионти у някогашните еукариоти в ранните етапи на еволюци­
ята им. В хода на еволюцията функциите на ДНК на плазмона намаляват и
се поемат от хромозомната ДНК. Така днес само малка част от митохонд-
риалните белтъци се кодират от собствената им ДНК. Повечето се кодират
от ядрената ДНК и допълнително постъпват в митохондриите. Геномът и
плазмонът на клетката непрекъснато си взаимодействат.
Особености на признаците, определяни от плазмона:
1. Унаследяват се в дъщерните поколения без да се подчиняват на за­
коните на Мендел.
2. Фенотипната изява на признаци, обусловени от плазмагени, е нали­
Организация и изменчивост на... 101
це само при потомците, които са ги унаследили от майка си. Бащините плаз­
магени не се изявяват в потомството. Предполага се, че те или ие попадат в
зрелия сперматозоид, или по-късно се изключват.
3. Въъникиалите в плазмагеннте мутации се унасследяват мозаечно от
носещите ги органели. Някои клетки в потомството съдържат само нор­
мални органели, други клетки - само мутантни, а трета група клетки прите­
жават и двата типа.
Цитоплазмена наследственост при прокариотите
Тя се осъществява от епнзомите и плазмидите на бактериите, които
представляват допълнителна малка пръстеновидна ДНК-молекула, неза­
висима от бактериалната хромозома. Плазмидната ДНК съществува само
самостоятелно, а епнзомите могат да се интегрират с бактериалната хромо­
зома. Епнзомите имат вирусен или невирусен произход. Като вирусни епи-
зомн се разглеждат фагите, чиято ДНК се интегрира с бактериалната хро­
мозома като профаг. По този начин неговите гени се предават в дъщерните
клетки заедно с гените на бактериалната ДНК. Фагът ср'реплицира и на­
пуска бактериалната клетка, която се лизира. Фагите си ’ приличат с плаз­
мидите, защото могат да се реплицират автономно. Отличават се от тях по
това, че след репликацията си напускат бактериалната клетка.
Епнзомите с невирусен произход притежават ген за фертилност, който
се предава при конюгацията на бактериите.
Плазмидите могат да носят гени за устойчивост към определени анти­
биотици, както и гени за синтез на токсини. Те също се предават при бакте­
риалната конюгация, както и при деленето на бактериите. Плазмидите на
бактериите широко се използват в генното инженерство като преносители
(вектори) на гени или гении фрагменти.
Цитоплазмена наследственост при еукариотите
Осъществява се от двуверижната пръстеновидна или линейна ДНК на
пластиднте и митохондриите.
а) пластидна наследственост - реализира се от цялата белтък-синтези-
раща система на тези клетъчни органели. Тя включва: собствена специфич­
на ДНК, транспортни и информационни РНК, набор аминоацилсннтетазн,
специфични рибозоми. Пластидната ДНК съществува като единични или
слепени нишки ДНК с различен брой и дължина при различните видове
растения. Тя е локализирана в електронно прозрачните зони на матрикса
на хлоропластите, а част от нея е прикрепена към вътрешните или външна­
та мембрана на хлоропласта, от които излиза встрани като бримки. За раз­
лика от ядрената, хлоропластната ДНК не съдържа минории бази, а при
висшите растения тя не притежава и повтарящи се последователности. По-
голямата част от пластидните белтъци се кодират от ядрената ДНК. Плас­
тилите се удвояват чрез делене и се предават чрез иитоплазмата по майчина
102 Медицинска биология
линия. При някои водорасли и двата вида гимити носят пластиди. В зиготи-
те им пластилите ни мъжката гамета си разпадат и затова унаследя^ните и
от майчин тип. В по-редки случаи мъжката гамета също може ди внесе свои
пластиди в потомството. Някои външни фактори, главно антибиотици, са
мутагини за плазмаг^ииите, като при различните растителни видове пласти­
лите си различно устойчиви към тях.
Пластидиата наследственост ни и автономна, а и в тясиа зависимост от
хромозомнити гини. Цитоплазмината мъжка стерилност при царевицата си
предава по майчина линия нехромозомст. Доказателство за това и фактът,
чи дори слид последователни възвратни кръстосвания, при които си подме­
нят всички хромозоми на стерилната царевична линия, тя продължава да
образува стерилен прашец, т.и. стерилността си прелива чрез плазмагини.
Тя може да бъди преодоляна в случаи ни наличие ни възстановяващ хромо-
зтмид гин, който повлиява симо фенотипа ни растението, биз да променя
плазмигена ни мъжката стерилност.
б) митохтидриaлиа наследственост - осъществява си от митохондриал-
нати ДНК. Нейните кодиращи възможности са доста ограничени поради
малките й размери. Тази ДНК кодира по-малат белтъци дори от идни бак­
териална клетки. Митоходдриалният геном и близък до генома ни среден
бактериален вирус. Миттхоидриалната ДНК кодира синтези на собствени
информационни, рибозомни и транспортни РНК, различаващи си от коди­
раните от ядрената ДНК. Пример за митохтддриални наследственост си
един тип мутантни дрожди (джудже), които ни нарастват поради липса или
недостатъчност ни окислителни ензими. Променена и ДНК-структурата ни
техните миттхтддрии, които правят невъзможен ензимния синтез.
Геномът и плазмоиът взаимно повлияват изявата си. При присаждане
ни ядра от един вид клетки ни друг си нарушава репликацията ни хромозо-
мити им в новото цитоплизмино обкръжение. Чуждата цитоплазма може
дори да отхвърли бащините хромозоми, като си образува хаплоиден хиб­
рид. Във всяка отделни клетки обаче, съществува пълна хармония мижду
нейния собствен генои и плазмон. Дори полезните мутации на генома си
елиминират, ако са несъвместими с функциите ни о•lиттхтндpиaлната или
пластидна ДНК. При спонтанни или индуциранимут^™! клетъчните плаз-
магени могат да си трансформират в нови. Такива възникват и екзогенно.
Организация и изменчивост на... 103
Картиране иа хромозомите
артирането ни хромюзомите представлява установявани ни точно­
К то разположение и иуалиотидиaта последователност ни гените в
молекулатмниДНК. Да сехаети ра гeнoиaнадaдон ордидин мрввидоес е-
чава да си изработи подробна генетична карта на всяка една от неговите
хромозоми. Това изисква да си определи по брой, вид и начин на подреж­
дани целия нуклеттидед набор, изграждащ гените във всяка хромозома. „
Картирането ни хромозомите ни човешкия геном и от решаващо значение
както за диагностиката ни наследствените болести, така и зи евентуалното
им лечение чрез подмяна ни дефектни гини с нормални (генна терапия).
По-точно картиране ни хромозомите си постига чрез комбиниране и
съпоставяни ни резултати от различни методи. Класическата генетика из­
ползва следните подходи:
1. Определяни рекомбинацпоннати честоти между всеки два гени от идни
хтмоножни хртмтзтмни двойка. Рекомбинацияти ни гените си осъществяви
чриз размяна ни участъци мижду десecтpидсаити хроматиди ни хомолож-
нити хромозоми при кросинговъра по време на меЛтзити. Колкото са по-
отдалечени идин от друг два гени в хромозомата, толкова и по-голяма ве­
роятността зи рекомбинирадето им. Следователно, разстоянието мижду два
гени можи да си измери с честотата ни рикомбинациити помежду им. За. еди­
ници разстояние между два гени си приема разстоянието, което съответства
на 1% реатмбинации между тях. Реатмбииацитнни чистоти 1% означава, чи
само в едиа от сто гамети два алела си си реатмбиIIирини при артсингтсър по
време пи мийтзата. Тази единица за междутин^ разстояние си нарича мор-
гипид (по името ни Морган) и си използва при изработването ни т.нар. гене­
тични хромозомни карти. Например, ако между гените А и В настъпват 5%
рекомбинации, а мижДу гените А и С -
5В__ 25_______ 30%, то местоположението на гени В щи
си определи от процента рикомбиниции
----------------------------------- V* - -
30
между гени В и С. Ако той и 25%, то ге­
нът В стои вдясно от А и трите гена са
подредени съответно ABC. Ако реком-
бинициите си 35% - ген В стои вляво от
35 А и трите гена са наредени ВАС. С този
метод може ди си установи точната ли­
нейни последователност ни гените в хромозомата, но ни и съвсем точните
разстояния помежду им. На 0 морганида разстояние си намират най-тясно
скачените и разположени в непосредствени близост гени.
2. Осъществяване ни експериментални мутации при дрозофили. Изс­
ледват си циттногично птнитенните хромозоми ни личинката, които си в
постоянни конюгация и с хаплоидед брой. Кръстосват си женски дрозофи-
ли - рецесивни хомюзиготи по всички Менделови белези (abcdef/abcdef гено­
тип) с мъжки от дивия тип - доминантни хомозиготи (Abcdef/abcdef
генотип). Мъжките диви мухи предварително са облъчени дозирано с рент-
 1U4 Медицинска биология
генови лъчи. Мутацията е причинила делеция на ивиците С и D в едната
мъжка хомоложна хромозома. При кръстосването мъжкият генотип е АВ-
-EF/ABCDEF. Част от потомците от F1, получили дефектната хромозома,
ще имат генотип AB- -EF/abcdef.
Делетираната мъжка политенна хромозома е по-къса. При конюгация-
та й с нормална женска в индивидите от Fp ивиците "с" и "d" на женската
хромозома излизат в бримка, тъй като липсват хомолозите им. От друга
страна, излезлите в бримка ивици корели-
рат с изявата на някои рецесивни белези
(всички останали са доминантните) у ин­
дивидите от Fp По този начин се устано­
вява, че в ивиците С и D се намират точно
гените, обуславящи доминантния белег.
Поради тяхната липса се изявява фено-
типно рецесивният му вариант. По така
описания начин, с поредица от точно пре­
цизирани експериментални мутации, могат да бъдат делетирани в строга
последователност всички ивици. В резултат на това бримката в политенни-
те хромозоми на F1 ще се измества и ще се определя кои рецесивни гени на
кои признаци съответстват. Изработените по този начин хромозомни карти
се наричат цитологични и те са по-точни от генетичните. Поради измества­
нето на бримката, всяка ивица в нея се засича както с предишната, така и
със следващата. С този метод са кардирани всички хромозоми на дрозофи-
лата.
Съвременното картиране на хромозомите се осъществява в три етапа:
I. Идентифициране на хромозомата, в която е разположен даден ген.
За целта се извършва хибридизация между соматични клетки от различни
линии на един и същ организмов вид (различни линии мишки) или между
такива от различни организмови видове (мишка и човек, мишка и хамстер,
мишка и кокошка, човек и комар и др.). Процесът се подпомага от свързва­
щите свойства на някои химични вещества (полнетиленгннкон) или на ня­
кои парамиксовируси - например вируса Сендай. В култура от различни ви­
дове соматични клетки, намиращи се близо една до друга, този вирус може
да се прикрепва едновременно към две от тях. Сливането на двете клетки
вероятно се извършва чрез локални промени в клетъчната мембрана и обра­
зуване на цитоплазмени мостчета. Най-напред се сливат мембраните на клет­
ките, като се получава една нова хибридна клетка с две ядра (дикарион, хе-
терокарион). Следва сливане на ядрата и хибридната едноядрена клетка (син-
карион) съдържа хромозомите на двете изходни клетки. В такива хибридни
клетки хромозомите на едната от родителските линии постепенно отпадат
при следващите клетъчни деления. В хибридите мишка-хамстер отпадат
мишите хромозоми, в хибридите мишка-човек - човешките, а в хибридите
плъх-човек отпадат хромозомите на плъха.
След около 30 клетъчни деления в соматичния хибрид мишка-човек
остават около 7 или по-малко човешки хромозоми, които лесно се иденти­
Организация и изменчивост на... 1U5
фицират. Чрез отглеждане в селективна среда хибридни клетки могат да
съдържат дори само една от човешките хромозоми. Ако те проявяват няка­
къв човешки признак или произвеждат човешки генен продукт (определен
ензим), това означава, че неговият ген е локализиран точно в тази опреде­
лена човешка хромозома. Така е доказано местоположението на гените за
и пептидазата в 12 хромозома на човека.
В хибридни клетъчни култури, съдържащи човешки генен продукт,
човешките хромозоми се елиминират последователно една след друга. Така
може да се установи точно в коя от тях се намира генът, който кодира този
продукт.
Доказването принадлежността на някои гени към точно определена
хромозома се осъществява и чрез т.нар. микроклетки. Това са единични
или много малко на брой хромозоми, затворени в част от мембраните на клет­
ката, получени чрез специална обработка. В микроклетки може да се уста­
нови цитологично точно коя човешка хромозома присъства. След това те
се култивират с миши клетки в хибридна клетъчна линия. Така определена­
та човешка генна изява на хибридните клетки се дължи на гени във включе­
ната в микроклетките човешка хромозома.
Хибридни клетки се използват и за изучаване на регулаторни механиз­
ми. Когато хибридите са получени от изходни клетки с различни специ­
фични функции, например от клетки, синтезиращи меланин с такива, син­
тезиращи имуноглобулини, те не изявяват никоя от двете функции. Пред­
полага се, че от двете изходни клетки дифундират потискащи вещества, вза­
имно репресиращи специфичните им функции. Вероятно по подобен едно­
странен регулаторен механизъм хибридите между нормални и злокачест­
вени клетки често са доброкачествени. Също така в хибриди от различни
видове туморни клетки злокачествеността силно намалява. Тя обаче се въз­
становява при загуба на определени хромозоми от някоя от участващите в
хибрида клетки. По този начин може да бъде установена хромозомата, в
която е локализиран генът, инхибиращ туморната изява.
Чрез соматичните хибридни клетъчни култури и с помощта на рест-
рлктазния анализ са картирани гените за: 5S рРНК и резус (Rh) фактора в 1
хромозома; за пепсиногена в 6 хромозома; за АВО-кръвногруповите гени в
9 хромозома и др.
И. Определяне последователността на гените в хромозомата и точното
им местоположение. Това може да се извърши чрез:
1. Изучаване на експериментални хромозомни мутации - делеции, тран-
слокации и дупликации. Например, в хибридна клетъчна линия са отпадна­
ли всички човешки хромозоми, освен хромозома 14 с прикрепено към нея
транспонирано дълго рамо на Х-хромозомата. Така получената анормал­
на хромозома проявява генна активност за три ензима, чшпо гени нормал­
но се намират в Х-хромозомата. Става ясно, че точната локализация на
тези три гена е в онази част на Х-хромозомата, която е делетирана и транс­
понирана към хромозома 14.
2. Чрез експериментално включване на определена човешка хромозо-
106 Медицинска биология
■ма в култура от клетки на мишка. В тях подобна хромозома обикновено се
разпада на фрагменти с различна големина. Ако притежават центромер,
тези човешки хромозомни фрагменти се експресират самостоятелно в ми­
шата клетка. Възможна е и експресия заедно с мишата хромозома, в чиято
ДНК са се включили. Такова включване на донорна ДНК в хромозомите на
рецнпиентна клетка се нарича трансформация илитрансфекция. Ако се кон­
статира фенотипна генна изява, неприсъща на мишите хромозоми, и се ус­
танови цитологично точният- свързан с нея човешки хромозомен фрагмент,
става ясно, че генът, кодиращ необичайния признак, е локализиран именно
в този фрагмент на човешката хромозома.
3. Използване на т.нар. ДНК-сонда (виж стр. 147), която хибридизира и
визуализира точното местоположение на даден ген. За разлика от гореизло­
жените методи, чрез хибридната ДНК се картират гени или техни фрагмен­
ти без фенотипна изява. ДНК-сонда на определен ген може да бъде създаде­
на чрез обратна транскрипция на негова прекурсорна иРНК. Така получе­
ната едноверижна кДНК (копие) хибридизира с онзи едноверижен хромо­
зомен участък, в който е разположен съответстващият й ген. По този начин
е определено местоположението на а-глобиновия ген в 16 и на 0-глобино-
вия ген в 11 хромозома.
а) определяне на генна позиция чрез маркирана с З2р или с 3Н ДНК-
сонда по метода препечатка по Садърн (Southern blotting, 1975 г.). Хромо­
зомната ДНК се разгражда от рестриктази на отделни фрагменти, които се
разделят електрофорези^ в агарозен гел в зависимост от големината си.
Гелът се обработва с алкален разтвор, при което ДНК денатурира. Следва
препечатване на фрагментите от тела върху нитроцелулозен филтър (мемб­
рана), с който ДНК се свързва ковалентно. Върху нитроцелулозната ДНК-
препечатка се нанася радиоактивно маркираната сонда на търсения ген. Тя
хибридизира с гена в точно определен ДНК-фрагмент. След измиване пре­
печатката се пренася на рентгенов филм. Чрез авторадиография се визуали­
зира ивицата на мястото на хибридизиралата сонда. Чрез Садърн-блотинг
са картирани гена за мускулната дистрофия на Дюшен в Х-хромозомата;
гена за болестта на Хънтингтон в 4 хромозома; гена за муковисцидозата в
7 хромозома; за неврофиброматозата в 17 хромозома и за бъбречната по-
ликистоза в 16 хромозома.
б) чрез хибридизация на място (in situ). Това е по-пряк начин на генно
картиране. ДНК-сондата хибридизира с цели хромозоми, без да е необходи­
мо да се накъсва на фрагменти тяхната ДНК. На микроскопски препарат с
метафазни хромозоми ДНК се денатурира чрез алкална обработка. След
това върху препарата се нанася предварително приготвената радиоактив­
но или флуоресцентно белязана ДНК-сонда на търсения ген. Излишната,
несвързана ДНК, се отмива и препарата се изследва чрез авторадиография
или под флуоресцентен микроскоп. Открива се точното място на гена в
определена хромозома. По този начин при човека е картиран инсулиновия
ген в късото рамо на 11 хромозома и гена за интерферон в късото рамо на 9
хромозома.
Организация и изменчивост на _______________________________________ UTZ,
Методът се прилага за картиране и на гигантските политенни хромо-
зоми на личинката на дрозофилата.
4. Изработване на геномни рестрикцнонни карти на различни организ-
мови видове чрез използване на рестриктазите и блотинг-метода. Съпоста­
вя се местоположението в гела на ДНК-фрагментите на различни геноми.
Броят на фрагментите с еднаква позиция е показател за степента на родство
между изследваните организми. По този начин е установено еднакво разпо­
ложение на хемоглобиновите гени на човека, шимпанзето и орангутана. '
Настъпилите в ДНК генни мутации, променящи броя на нуклеотидите (де-
леции, инсерции), могат да елиминират разпознавани от рестриктазите мес­
та. Така се получават разлики в дължината на получените фрагменти, кои­
то обуславят рестрикционен полиморфизъм.
III. Определяне на пълната нуклеотидна последователност на гена -
секвениране на ДНК представлява трети етап в картирането на хромозоми­
те. За този метод е необходима колекция от едноверижни ДНК-фрагменти
средно от по 100-200 нуклеотида. Те се различават помежду си само с един
единствен нуклеотид. Секвенирането се извършва по два метода - на Мак-
съм и Джилбърт (Махаш & Gilbert, 1977 г.) и на Сейнджър (Sanger, 1977 г.).
1. По метода на Максъм-Джилбърт (фиг.42) чрез специална химическа
процедура ДНК се накъсва на фрагменти при дадена база (А, Т, Г, Ц) в ней­
на точно определена позиция. Така от подлежащия на секвениране ДНК-
участък от около 10-150 нуклеотида са необходими толкова копия, в колко-
то позиции се намира дадената база (примерно Г). Всички, получени при
химичната реакция фрагменти, се маркират предварително радиоактивно
в 5'-края им. В 3'-края си те завършват с гуанин, но са с различна дължина
поради различното местоположение на гуанина в изследвания фрагмент.
По същия начин други копия на секвенирания ДНК-участък се накъсват
при всички позиции на всяка от останалите три бази (А, Ц и Т). Накрая се
получават толкова на брой различни по дължина фрагменти, колкото е об­
щият брой бази в секвенирания ДНК-участък. Всички те се различават по­
между си по дължина само с по един нуклеозид. След химическата процеду­
ра фрагментите се разделят е.лектрофоретично в акриламиден гел. Тези от
тях, получени от накъсването по всяка една от базите, се накапват в отдел­
на колонка от гела. Проявяването на гела след електрофорезата става чрез
авторадиография и разкрива точната и пълна нуклеотидна последовател­
ност на секвенирания ген или генен фрагмент.
2. По метода на Сейнджър ДНК-полимеразата започва синтез на ком-
плементарна ДНК-верига от налични четири вида нуклеозидтрифосфати,
единична ДНК-верига като матрица и къс белязан ДНК-фрагмент като
праймер в 3'-края на матричния фрагмент. Към системата са прибавени и
аналози на нормалните нуклеозиди - 3' дидезоксинуклеозиди на четирите
бази (ддАТФ, ддТТФ, ддГТФ и ддЦТФ), в които липсва хидроксилна гру­
па. По тази причина те не могат да свързват други нуклеозиди и след тях­
ното присъединяване на определени местасинтезата на веригата спира. Така
новият комплементарен ДНК-участък се синтезира като отделни фрагмен-
108 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 109

Разцепване по: ти, радиоактивно марки­ Мутационна изменчивост

рани в 5'-края си и с тер-
миниран 3' дидезокси - А, утациите представляват трайни качествени и количествени из­
т
ц
Т, Г или Ц-кран. Те се раз­
личават по размер само с по М менения в молекулата на ДНК. Те определят промяната на едно
генетично състояние на наследствения материал в друго. Обратният пр
А един нуклеозид. Фрагмен­ цес, при който мутантното състояние се връща към изходното, се нарича
Г тите се разделят електро-
ц
реверсия.
ц
форетнчно, след което се Мутациите могат да се класифицират:
ц визуализират и разчитат 1. В зависимост от засегнатата генетична структура:
ц чрез авторадиография.
А > генни - променят нуклеотидната последователност в определен ген;
т Този вариант на секвени- > хромозомни - водят до структурни и бройни аномалии в отделни
г рането е по-бърз и позво­
г хромозоми;
т лява разчитането на ДНК- > геномни - засягат количествено целия хаплоиден хромозомен набор.
т фрагменти с по 100-600
А 2. В зависимост от типа на засегнатите клетки:
А нуклеотида. > соматични - увреждат се соматични клетки. Не се предават в потом­
Г
А- Човешкият геном ството при полово размножаващите се организми. Унаследяват се само при
вече е напълно секвениран растенията поради безполовото им размножаване;
с помощта на автоматични > герминативни - засягат половите клетки и се предават в потомство­
секвенатори с производи­ то. Фенотипната изява е според типа на унаследяването им.
телност до 10 000 нуклео­ 3. В зависимост от засегнатия фенотип (структура или функция):
тида дневно. Това огром­ > морфологични - причиняват структурно обусловена видима промя­
но научно постижение поз­ на в отделни клетки, органи или организъм, напр. брахидактилия, поли-
волява: дактилия, албинизъм;
5* чрез познаване на > биохимични (физиологични) - водят до промяна или загуба на функ­
генната структурада се по­ ция. Такива мутации са фенилкетонурията (неспособност за превръщане
пълнят знанията и за фун­ на фенилаланина в тирозин), хемофилията, далтонизмът, мускулната дист-
кциите на гените, свързани рофия на Дюшен и др.;
с растежа, поведението, > зависими от условията на средата - изява намутантен фенотип само
психиката, стареенето, при определени промени във факторите на околната среда (например в тем­
смъртта и др. биологични пературата);
феномени; > летални - силно понижават или прекратяват способността за прежи­
изследване молекулните основи на гениите мутации; вяване на организма.
> установяване на общи за всички гени регулаторни участъци; 4. В зависимост от начина на проявяване:
установяване гениите механизми на социално значими заболявания > спонтанни - причинени от вътрешни или външни, но не винаги из­
- диабет, хипертония, болест на Алцхаймер, шизофрения и др.; вестни мутагенни фактори. Тези мутации са в основата на повечето наслед­
> усъвършенстване биотехнологиите за производство на лекарства и ствени заболявания при човека;
диагностични тестове; > индуцирани - възникват при определено въздействие на известен
развитие на генната терапия; физичен, химичен или биологичен мутагенен фактор.
> съпоставка на ДНК от различни организмови видове като критерий 5. В зависимост от експресията:
за оценка на молекулната еволюция. > динамични - възникват в резултат на увеличен брой тринуклеотнд-
HII повтори в някои гени. Например, повече от 200 повтора на тринуклеоти-
да ЦГГ в 5'-край на определен ген в Х-хромозомата я правят чуплива на
това място. Развива сесиндромът на чупливата X (fragile X-syndrome). Мио-
тоничната дистрофия е резултат на умножени ЦТГ-повторн в 3'-края на гена.
Болестта на Хънтингтон е свързана с 35-150-кратно повторение на тринук-
110 Медицинска биология
лиотида ЦАГ;
> дннимично-негативни - свързани си с производство на анормален
продукт, който си намисва във функцията на нормалния алелен продукт.
Например дефицит на растежен хормон си устаитвaси при свързване ни му-
тантен алелен продукт с пептида, кодиран от нормалния илел. В резултат
си затруднява секрецията иа растежния хормон.
Гении мутации
Тези мутации променят структурата ни гени и засягат една, няколко
или хиляди дуанеотидии двойки в неговите граници. В зависимост от това,
гениите мутации биват:
> точкови - засягат само едии нуалеттидса двойка;
> блокови - засягат няколко или голям брой иуанеттидси двойки.
1. Точковите мутации си:
> транзиции - причиняват смяна ни пурата база с друга пурииова
или ни пиримидиитси с други такава. Например, смяна ни АТ с ГЦ или ни
ЦГсТА;
> трансверзии - причиняват смяна на пу^инови база с пиримидииова
или обратно. Например смяна ни АТ с ТА или ни АТ с ЦГ. Траизициити и
трансверзиите представляват точкови гении субституции (замествания).
Фено^ш^ субституциите си изявяват като:
> миссиис (missense)-MyTamin - смяната на базова двойка променя сми­
съла ии засегнатия кодои и той кодира друга аминокиселина. Примери за
такава субституция представляват: сърnовидит-клетъчдата анемия (смяна
ни глутаминови киселина с валии в молекулата ни хемоглобини), фенилки-
тодурията, р-таласемията;
л* неутрални мутации - нямат фин^шеи ефект. Това си субституции,
при които базовата смяна и превърнала кодова в негтсиa синонимен;
> иоисеис (nonsense)-MyTamiii - засегнатият кодон си превръща в тер­
миниращ. Мутацията спира преждивремиино транслацията и възниква ни-
функционален протеин.
2. Блоковите гении мутации биват:
> дилеции - обикновено си откъсват сяатлат или много нуклеотидни
двойки от гена. Загубата ни един атдтн води до отстранявани ии едии амнит-
киселини в протеиновата верига. Гиниита деления можи да бъде и точкова,
при която отпада само един нуклеотид. Това променя рамката ии разчитани
ни генетичния код (frameshift мутация; мутация с измиствани на рамката).
Синтезира си изцяло мутантен протеин. Израз на генна делеция си а-тила-
симнaти и дефицитът ни растежен хормон;
> иисерции - включват допълнително идин или повече нукле^^и към
даден гин. В първия случай променят рамката на разчитане ни кодои^^, а
във втория (когато броят и кратен ни 3), прибавят едни или повече дтсн
аминокиселини в полипептидиата верига;
> ииверсии - завъртане ии определен брой нуклиотиди на 180° след пред-
Организация и изменчивост на...__________________________________________ 111
варитилното им откъсване;
> траислокации - промяна в местоположението иа откъснатите учас­
тъци вътре в самия гин.
Според функционалната активност гениите мутации биват:
> хипо- и хипирморфии - понижават или засилват функцията ни гени
без ди я променят по същество;
> аморфни - при тях гииът губи нормалната си функция. Зи разлики от
деленията ни целия ген, при която протеин изобщо ни си транслира, при
аморфната мутация синтезираният белтък и ^функционален. Аморфите си
феиотипни изява ни ноисинс-мутациите;
неомтрфди - при тях гииът придобива нова функция;
> аитиморфии - гииът придобива противоположни ни нормалната си
функция.
Гениите мутации могат ди характеризират родството между два или
повини организмови вида. Те предизвикват крупни изменения у организ­
мите и играят основни роля във вндтебpaзyвaтилlIнa процес.
Гениите мутации у човеки си причина зи т.нар. молекулни болести, оз­
начавани така поради факти, чи си дължат ни дефекти в молекулата ни ДНК.
Тъй като при тези заболявания си синтезират анормални ензимни молеку­
ли, ти се проявяват фенотипио като болести на обмяната или като инзимопи-
тии. Поради отпадане ни ензими, като вторични продукти си натрупват ток­
сични зи организми вещества.
Известните молекулни болести си повече от 2 000. Те си проявяват в
различни възрасти ни човека - както рано след раждането (г^ик^зем^,
фeнилкетодурня), така и в зряла или дори в напреднали възраст (хореяти ии
Хъдтндгтод). Те си класифицират по фииотипиати им изява като:
> нарушения в аминокиселинната обмяна. Такава и фиинлаетоиурня-
та, при която генна мутация довежда до ензимна недостатъчност при разг­
раждането ни фенилилинииа. Натрупват си токсични аеттсъедидиния, кои­
то необратимо увреждат нервните клетки. Аминокиселинни ензимтпитиa и
албииизмът, при който ензимен дефект блокира превръщането ни тирози-
ни в меланин. Алаапттнурнята и дефект в аминокиселинната обмяна, при
който хомтгентизидтвaта киселини от разгражданито ни триптофани си
натрупва в съединителната тъкан поради ензимен дефект. Клинично си изя­
вява в потъмняване ни еклерите, развитие ни артрити и др.;
> нарушения във въглехидратната обмяна - ^лактозем^ при неу^о-
aсаде на млечната захар;
> генно обусловени ензимтпитнн нарушават разграждането ни липи-
дити и увеличават концентрацията им в кръвния серум (хнперхтлистертле-
мия), които води до развитие ни атеросклероза;
> при ензимни недостатъчност в обмяната ни пуринити си повишава
инвттт ни пикочни киселина в кръвта, в резултат на които си развива подагра.
 112 Медицинска биология
Хромозомни МУТАЦИИ
«
Представляват трайни промени в структурата на хромозомата, които
се установяват при микроскопско наблюдение. Известни са още като хро­
мозомни аберации.
Хромозомните мутации биват:
1. Делеции - представляват откъсване на част от хромозомата. Те могат да
бъдат:
> терминални делеции (дефишънс, deficiency) - хромозомата е разкъ­
сана само на едно място и от нея е отпаднал краен сегмент;
интерстициални делеции - хромозомата е разкъсана на две места,
средният участък отпада, а крайните два фрагмента се свързват.
Делециите се установяват при псевдодоминиране, когато фенотипно
се изявява рецесивният алел поради делетиране на доминантния. В хомози-
готно състояние хромозомните делеции са летални, както и в хемизиготно
състояние, ако са в Х-хромозомата. При човека са установени хетерозигот-
ни делеции в 4, 5,13 и 18 хромозоми, чийто фенотипен израз са тежки сома­
тични и умствени разстройства. Делеция в 13 хромозома представлява ре-
тинобластомата, а в 15 хромозома - синдромът на Прадър-Уили (Prader-
Willi).
2. Дупликации - представляват тандемно удвояване на определен хромозо­
мен участък. Мож-е да е дуплициран сегмент в самата хромозома (вътрех-
ромозомиа'дупликацнн) или в друга такава от генома (междухромозомиа
дупликация). Вътрехромозомните дупликации са:
л* права таидегмиа - повтореният участък е в нормален порядък;
> нивертираиа таидемиа - повторението е в обратен ред;
> крайна тандемна - дуплициран е краен хромозомен участък.
Дупликации и делеции се получават в резултат на неравен кросинго-
вър. При него разкъсването на двете несестрински хроматиди става в раз­
лични точки и между тях се обменят нехомоложни участъци. По този на­
чин след кросинговъра в едната хромозома определен фрагмент е дуплици-
раи, а в другата същият е делетиран.
3. Инверсии - представляват завъртане на 180° на даден хромозомен сегмент, /
при което неговата генна последователност се подрежда в обратен поря­
дък. Инверсиите биват:
> парацеитрична - завъртането е само в едното хромозомно рамо без
'да е засегнат центромера; -
> перицентрична - мутацията засяга и двете хромозомни рамена като
е включен и центромера.
4. Траислокации - представляват разкъсвания в две нехомоложни хромозо­
ми, последвани от размяна на техни участъци. Транслокациите могат да
бъдат:
> прости - с еднопосочно пренасяне на хромозомен участък;
> реципрочни - с двупосочна смяна на хромозомни участъци. В зави­
симост от това дали в реципрочната транслокация участва цеитромерът, тя
Организация и изменчивост на... 113
може да бъде симетрична или асиметрична;
> Робертсонови (центрично сливане) - осъществява се сливане на две
акроцентрични хромозоми в една мета - или субметацентрична. При това
геиомът намалява с една хромозома;
иисерционални траислокации (транспозиции) - получават се при две
скъсвания в едиата хромозома. Участъкът между тях е отстранен и вмък­
нат на мястото на трето скъсване. То може да е в същата или в друга хромо­
зома.
При човека са доказани повече от 300 транслокации. С такива са свър­
зани някои форми на левкемия и лимфоми. При тях клетъчните онкогени
се траислоцират в участък с активно транскрибиращ се хроматин и започ­
ва синтеза на ракови белтъци. Такова заболяване е лимфомата на Бъркит.
При нея онкогенът С-гпус се транслоцира от дългото рамо на 8 хромозома
в същото рамо на 14 хромозома.
Според количеството на засегнатия генетичен материал хромозомните
мутации биват още:
> балансирани - количествено присъстват всички хромозомни локуси,
макар и с анормално разположение на някои от тях. Генният баланс не е
нарушен.
иебалаисираии - генният баланс е нарушен, тъй като броят на локу-
сите в хромозомата е под или над нормалния.
Израз на гепомен импринтинг представлява една микроделеция на 15
хромозома на човека, която обуславя два различни клинични синдрома:
> синдром на Прадър-Уили (Prader-Willi) - детето уиаследява делети-
раиа 15 хромозома от бащата и развива умерено умствено изоставане, зат­
лъстяване и анормален растеж;
> синдром на Ангелман (Angelman) - при уиаследяване на същата де­
леция, но от майчината 15 хромозома умственото изоставане на детето е
силно изразено, съчетано с нарушен говор, необикновени движения и без­
причинен смях.
Хромозомните преустройства се установяват само, ако крайните те-
ломерни участъци на хромозомата са интактни. Ако се увредят краищата
им, хромозомите неизбежно се разпадат.
Хромозомните мутации са отговорни за голям брой тежки наследстве­
ни заболявания, включително и за някои форми на рак.
Мутациите се увеличават по брой и вид с нарастващото замърсяване
иа околната среда. Могат да дадат иачало на видообразувателеи процес.
ГЕНОМНИ МУТАЦИИ
Геиомните мутации представляват количествени изменения в наследс­
твения .материал, свързани с промяна в общия брой иа хромозомите в гено-
ма. Те биват:
I. Анеуплоидии - свързани са с промени в броя на отделни хомоложни
хромозоми, а оттам и в общия брой на хромозомите в генома. Анеуплоидии-
114 Медицинска биология
те се дължат на: неразделяне на някои хомоложни хромозоми през метафа-
зата поради увреждане на центромера, загуба на хромозоми през анафазата
или на многополюсна митоза.
Анеуплоидията може да бъде:
1. Хипоплоидия - намален под нормата хромозомен набор. Тя бива:
> монозомия - отпада едната от хомоложните хромозоми и наборът е
2п-1; Автозомните монозомии са обикновено летални;
> нулнзомия - отпада цялата хомоложна хромозомна двойка и набо­
рът е 2п-2.
2. Хиперплоидия - хромозомният набор е наднормено увеличен. Тя може да
бъде три-, тетра-, пентазомия и т.н., при увеличение хромозомния набор
съответно на 2п+1; 2п+2; 2п+3 и т.н. Хиперплоидията е полезна при расте­
нията, тъй като дублирането на отделни гени и хромозоми намалява изява­
та на вредни генни мутации и представлява вероятен еволюционен механи­
зъм.
3. Митотнчна или мейотична анеуплондия в зависимост от момента на нас­
тъпването й. Мейотичната може да бъде:
> проста - неразделяне на хромозомите става само в едното мейотично
делене;
последователна - хромозомно неразделяне и в двете мейотични де­
ления.
4. Първична или вторична анеуплондия в зависимост от това, дали настъп­
ва в нормални или във вече анеуплоидни клетки.
Анеуплоидиите нарушават генния баланс и фенотипната им проява е
с тежки морфологични и физиологични нарушения. Монозомии на автозо-
мите и тризомин на големите хромозоми са летални още в ранната ембрио-
генеза както при човека, така и при други организмови видове. Летална е
също гонозомната монозомия Y (45, YO).
С тежки отклонения се проявяват следните автозомни анеуплоидни:
1. Тризомия 13 - синдром на Патау (Patau) - индивидите умират още
вътреутробно или преживяват по-малко от година поради много тежки кли­
нични аномалии като: връзка между устна и носна кухина (вълча уста) -
разцепване на мекото и твърдо небце; незарастване на устните (заешка ус­
тна), микро- или анофталмия (недоразвитие или липса на очи); неправилно
оформени уши; деформации на китки и ходила; поли- или синдактилия (мно-
гопръстие или срастване на пръсти); множество сериозни аномалии в сър­
цето, бъбреците, храносмилателния тракт; микроцефалия (малка глава) и
др.
2. Тризомия 18 - синдром на Едуарде (Edwards) - смъртта настъпва до
два-трн месеца след раждането също поради тежки аномалии - необичаен
череп с тясно чело и широк, изпъкнал тил; ниско разположени и деформи­
рани уши; недоразвита долна челюст; широки къси пръсти на ръцете; не­
нормална дерматоглифика и гънка на дланите; увреждания на вътрешните
органи; малък и деформиран нос; флексорни аномалии на пръстите; руди-
ментни нокти; синдактилия; хипопластична мускулатура; много широк гръ­
Организация и изменчивост на... 115
ден кош; заешка устна; вълча уста; тежка олигофрения.
3. Тризомия 21 - синдром на Даун (Down) е най-ррзппретррннната брой­
на хромозомна аномалия при човека. Много рядко при този синдром е въз­
можно общият хромозомен набор да е 46 хромозоми, като третото копие
на 21 чифт звтозоми не съществува самостоятелно, а е транслоцирано вър­
ху друга хромозома - най-често върху дългото рамо на 14 хромозома. Сле­
дователно синдромът на Даун може да е израз както на анеуплондия, така и
на транслокация. Клинично се характеризира с: къси крайници; малък че­
реп; плоско лице; широк нос с ниска основа; тесни и коси очни цепнатини с
епикантус (монголоидизъм); отклонения от нормалните отпечатъци на дла­
ните (маймунска бразда) и пръстите; умствено изоставане в различна сте­
пен; нарушения в строежа на сърцето и големите кръвоносни съдове.
От гонозомните анеуплоидни по-важни са:
1. Монозомия X (45, ХО) - синдром на Търнър (Turner) - стерилни инди­
види с женски фенотип. Отличават се с недоразвити яйчници и гениталии;
нисък ръст с широки плещи; тесен таз и къси крайници. Имат къса крило-
видна шия, задръжка на растежа, ендокринен дисбаланс, бъбречни и сър­
дечно-съдови аномалии.
2. Синдромът на Клайнфелтър (Klinefelter) - три-хексозомия: XXY,
XXXY, XXXXY, XXXXXY, XXYY е характерен за лица с мъжки фенотип,
но с недоразвити семенници и липса на сперматогенеза, поради което са
безплодни. При тежките форми се установява шизофрения и епилепсия. Жиз­
неспособни са, с евнухоидно телосложение - тесни рамена, широк таз, жен­
ски тип затлъстяване, слаборазвита мускулатура и окосмяване на лицето.
Наличната Y-хромозома дори в комбинация с повече Х-хромозоми обусла­
вя формирането на мъжки външни полови органи. Налице е умствено изос­
таване, което се задълбочава с нарастване броя на Х-хррмозомите. При
увеличаване на Y-хромозомите половите жлези се развиват нормално, но
съществуват известни аномалии в зъбите и костната система. Такива инди­
види имат нормален интелект и потомство.
3. Тризомия X (47, XXX) се проявява с женски фенотип с монголоидни
черти и в повечето случаи с нарушена функцията на яйчниците. Изявява се
с безплодие, дисменореа (болезнен мензис), затлъстяване, криловидна шия,
ранен климакс и нисък интелект.
4. Тризомия Y (47, XYY) - често са фенотипно нормални мъже с някои
анормални прояви в социалното поведение.
Една важна, макар и само допълнителна характеристика към диаг­
ностиката на някои от тежките автозомни и гонозомни хромозомни болес­
ти представлява дермато^^^ият (кожен) рисунък на човешката длан. В
основата на пръстите (без палеца) се намират четири пртъстови трирадиуси
(кожен рисунък, при който три потока линии се намират в най-близка по­
зиция). Още един осев тцирадиус се намира в основата на дланта. При свър­
зването на осевия трирадиус с крайните два пръстови трирадиуса се обра­
зува ъгъл (atd), който при здравия човек е между 46° и 57° (фиг.43). Поради
изместване на осевия трирадиус при някои хромозомни болести се наблюда-
 116 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 117

ва по-остър или по-тъп ъгъл atd. > алоnолнплтндня - п-критно увеличение ии хибриден хапл^ш, нап­
Особии вид асиуплесднa ример при междусндтснте хибриди.
представлява мнастплтцдсята (мо- Полиплоидиите растения си значително по-големш от диплоидните,
заицизъм). При ния в идии индивид по-вистaт хитирозиготни, по-жизнеспособни и по-устойчиви ни неблагоп­
си установяват две или повече кле­ риятни условия. Уголемaсанитт им и зи сметка на увеличения размер ни
тъчни линии с различен брой хро- клетките.
мозоми. Мозаицизмът възниква Птлнплтиднн си някои съвременни сортове пшеници, зеленчуци и пло­
поради хртмтзтмит иириздиляне дове (банани, дини). При жнвттинте полнплендиостта и рядко срещани. Ус­
при началното сегментирани на тановена и при някои плоски червеи, земноводни и влечуги. Възможни и при
зиготата. Тъй като в раииата имб- партиногенези или безполово размножавани. Преживяващите полиплоиди
рнтгесеза неднфереицнраинте са обикновено стерилни поради анормален синипс и хромозомна рикомби-
клетки тръгват по отделни пътища ниция по време ни мейтзата. При човека около 15% от всички спонтанни
ни детеронсацнa, моза^^ъм аборти си дължат ни триплоидия, и 5°% от тях - ни тетраплтидиa.
може да си установи в клетъчни ли­ Геиомните мутации имат значение за внезапното и вероятно зи сим-
нии дори симо в идни тъкан ни им- патр^ното сндтбразусаие.
Ъгълът atd при: бр^та.
"I- синд^м на Патау; 2-снндром ни Даун; Тр^м да си ттбелeжн, чехо- ЦиТОПЛАЗМЕНи МУТАЦии
3- синдром на Търиър; Рита с тежки хртмозтмни болести,
4- норма; 5- синдром на Клайифилтър с някои изключения, или умират Тези мутации засягат нзвъиaдреиити ДНК в плизмидити, пластиците и
много рано (скоро след риждане- мнттходдриите. Те настъпват независимо и несидхртино с ядрените мута­
Фигура 43 то), или изобщо ни оставят потом- ции поради независимата им репликация. Цнттплизминнти мутации увели­
стсо. Въпреки това тези болести си чават адаптивността на организмите към променящите си условия ни окол­
означават като наследствени поради факти, че причина за тях са наруше­ ната сриди. Играят съществена роля в еволюцията и вццoобразусинитт при
ния в наследствения (генетичен) материал на клетката. растенията.
II. Мтитnлтнднa (хиплоидия) - наличие ни единичен хромозомен набор Мнтохтсдрннте си стотици на брой във всяка клетка и си главен енер­
(хаплотнп) при бактерии, водорасли, гъби и някои висши растения (пшени­ гиен генератор в нея. Мутациите в тях водят до спад в енергийната обезпе­
ца, царевица). При животните тя възниква само при итипичиите форми ни ченост на клетката и си причини зи сериозни зиболaсаниa при човека. На­
птлтсо размножаване. При хиплоидите всички гени имат федттнпда изява, личие ни мутантни митохондрии в яйцеклетката крие потенциални опас­
т.е. фииотипът и генотипът съвпадат. ност за развитие у плода ни болест на сърцето, мозъка, мускулите или дру­
III. Пол^ли^ия - представлява три- и повече кратно повторение ни ги консумиращи енергия органи. Една мнттхо^^дрна.тни мутация може да
целия хаплоидии хромозомин набор. Тя бива: има различни клинични ефекти. Това зависи от броя ни наследените мутант-
орттптлиплоиднa - четии брой повторения ни хапл^^оя хромозо­ ни мнттходдрнн и от органите, в които те попадат при деленето ни зиготата.
мен набор - 4п, 6п, 8п и т.н.; Ако си струпат повече в зародишните сърдечни клетки, детето развива сър­
> иитрттnтлнплтидия - нечетен брой повторения на хаnлтндсня хро- дечно зaбтлaсaди, и ако са в мозъка, можи ди си изяви епилепсия. Смята си,
мозомин набор - Зп, 5п, 7п и т. н. По-голямо разпространение имат полип- чи ни митохондриални мутации могит да си дължат появилият си при въз­
лоидите с четен брой хиплоидни набори. растни диабет II тип и някои форми на слипоти.
Триплоидията може да и резултат на оплождане ни яйцеклетката ед-
досримеддт от дви сперматозоида (диспирмия) или ни оплождани на дип- Мутагенни фактори и механизъм на действието им
лоидед овщит.
Полиплоидиaта бива ощи: Спонтанни увреждания в молекулата ни ДНК настъпват в резултат
> aсттnтлнnлтнднa - п-критно увеличение ни идии изходен хаплотип. ни депуpиднзация, дезaмнннрине или при оксидитисни процеси.
Астополиплтнднти възникват обикновено при самттпрашсаии или при ве­ ДеnYрисlнзaцнaта и резултат ни скъсване ни гликоз^на връзка. Отст­
гетативно размножаване. Те често ни си плодовити поради нарушаване на ранената пуринови база води до възникваие ни субституция.
гииния баланс. При човека исттnолиплтндниaт зародиш се абортира още в При дезамниирaнетт едии база си заменя от друга, т.е. проявява си точ­
раниити ембр^^нези; кови мутация - например, 5, метилцитозинът си превръща в тимии, и пито-
118 Медицинска биология
зинът - в урацил. \ сходство с иякои бази и могат да ги заменят в ДНК-молекулата. Образуват
Оксидативиите увреждания иа ДНК се причиняват от различни мета-
болитии продукти като Н,О,, хидроксилни и супероксидни радикали. Про­
дуктите иа тези увреждания причиняват субституции.
Мутаген е всеки агент, който предизвиква мутации и увеличава мута-
циониата честота. Мутации се предизвикват от физични, химични и биоло­
гични фактори.
1. Физични мутагени - от тях най-важни са ултравиолетовите лъчи,
електромагнитните излъчвания и йонизиращата радиация (а-частици,у-лъчи,
неутрони и рентгенови лъчи).
УВ-лъчите не йонизират клетъчните структури и засягат главно по­
върхностни клетки. Най-ефективно е мутагенното им действие при дължи­
на на вълната 260-280 nm, където е максимумът на поглъщането им от ДНК-
молекулата. При растенията УВ-лъчите предизвикват крупни делеции, ин-
версии и траислокации. Мутациоииото увреждане настъпва известно време
след въздействието. УВ-лъчите водят до образуване иа димери от съседии
пиримидииови бази в една ДНК-верига. Това спира функцията на полиме-
разите до отстраняването на димера и репарирането на ДНК.
Рентгеновите лъчи избиват електрони от атомите, превръщайки ги в
положителни йони. Причиняват скъсване на фосфодиестерните връзки, ко­
ето нарушава целостта на ДНК-веригата. Смята се, че причиняват разриви
па водородни връзки, свързват ДНК-вериги от две различни молекули, съе­
диняват ДНК-молекули с белтък. Рентгеновите лъчи предизвикват деле-
ции, транслокации и други вътре- и междухромозомни преустройства. По-
чувствителии иа йонизиращата радиация са половите и делящите се клетки.
Повредата иа ДНК-молекулата при йонизиращо въздействие или е летална,
или е годиа за репарация. Ако при репарацията нуклеотидната последова­
телност се възстанови неточно, проявява се като мутация. Радиационното
облъчване води до тежки вродени дефекти, хромозомни аберации, висока
честота на мъртви раждания и злокачествени процеси.
Високата температура също представлява мутагенен фактор.
2. Химични мутагеии - тяхното действие е отдавна известно. Такива са
много хербициди, фунгициди, пестициди, както и някои лекарствени сред­
ства (милеран, талидомид). Много от химичните мутагеии са и канцероге­
ни. Важни химични мутагени са:
> хидроксиламин - присъединява -ОН група към цитозииа, след което
той погрешно се свързва с аденин вместо с гуанин;
> алкилиращи съединения (иприт, диметилсулфат и др.) - силни хи­
мични мутагени, които притежават и могат да прибавят етилова или мети­
лова група към пурииовия пръстен иа иякои бази. При това тези бази се от­
делят от дезоксирибозата, без да се скъсва фосфодиестерната връзка. Нас­
тъпва апуринизация. При такова мутагенно въздействие рядко се проявя­
ват фенотипни промени поради действието на различни репаративни меха­
низми;
> базови аналози (5-бромурацил, 2-аминопурнн) - имат структурно
Организация и изменчивост на... 119
водородни връзки с погрешна "комплементарна" база. 5-бромоурацилът
замества тимина и се свързва с гуанин. 2-аминопуринът замества аденина и
се свързва с тимин или цитозин. Едновременното им действие причинява
транзиции. Тези замени допълнително увеличават чувствителността и към
други мутагеии - например 5-бромоурацилът към УВ-лъчите;
> иитеркалиращи агеити (акридиноранж, профлавин) - имат подобна
иа базите структура. Включват се между тях, но не се свързват към скелета -
иа ДНК чрез дезоксирибоза и фосфат. Могат лесно да се отстранят като
причиняват делеция. Ако останат на мястото си до следващата реплика­
ция, те определят възникването на инсерция;
> формалдехид - най-силно мутагенен е в комбинация с водородния
прекис;
> траиспозони - подвиж-ии нуклеотидни последователности, предиз­
викващи предимно делеции и инверсии в ДНК-молекулата;
> соли на тежки метали, органични прекиси, уретан, много алкалои­
ди, някои феноли и хииони (пирогалол) и др.
Като алкилиращи и иитеркалиращи химичии мутагени действат ия­
кои противотуморни антибиотици. Миого от тях са произведени от различ­
ни видове актиномицети и блокират репликацията на бързоделящите се ту-
морни клетки. Такива антибиотици са:
> митомицинн - алкилират ДНК и създават връзки, които пречат на
репликацията; •
> блеомнцин - прави двойни разриви в ДНК на тумориите клетки;
> актииомиции Д - вгражда се и се свързва здраво със съседни двойки
бази в ДНК. Така затруднява спирализацията й и напълно потиска репли-
кацията;
> дауномицин - вмъква кондензираните си пръстени в двойновериж-
иата ДНК и инактивира ДНК- и РНК-полимеразата. По този начин се бло­
кира репликацията и транскрипцията в тумориите клетки.
Установено е, че физичните мутагенни фактори причиняват генни и
структурни хромозомни промени, докато химичните мутагени предизвик­
ват по-често генни и по-рядко структурни хромозомни мутации.
3. Биологични мутагени - това са главно вируси, фаги и форми или
продукти на някои паразити (първаци, хелминти). Действието им е подобно
иа химичната мутагенеза, тъй като е мутагенна тяхната ДНК или отделени
от тях токсични вещества. Онкогенните вируси трансформират соматични
клетки в ракови при интегрирането на вирусния геном с еукариотните хро­
мозоми (виж Онкогени - стр.79).
Мутациите се характеризират с:
* възникват не само при външни въздействия, но и поради грешки в
ензимното действие при репликацията;
> имат случаен характер;
> настъпват внезапно;
> не могат да се усредняват и не образуват непрекъснати редове;
 120 Медицинска биология
> устойчиви са;
> различните гени и хромозоми мутират с различна честота;
> специфичност иа действие проявяват главно химичните, но не и фи­
зичните мутагени;
> могат да възникнат повторно на различно място и в различно време.
Фенотипно мутациите се проявяват известно време след увреждането
на ДИК-молекулата и само, ако репарацията е невъзможна. При висшите
животни точността на ДИК-подимсразара е много висока -1 грешка на 10'
включени нуклеотида, докато при вирусите и бактериите тя е значително
по-ниска. Затова те мутират много по-често. Така при бактериалните ща­
мове лесно възникват устойчиви на антибиотици мутанти. Честотата на
мутацията се определя от възможността за възникванетой. Изразява се като
отношение между носителите на мутантниа ген и общия брой индивиди в
дадена популация за едно поколение. Средно тази честота варира между 10'
9 и 10'5. Върху нея влияят някои фактори на външната среда, между които
много важна е температурата.
Смята се, че мутиралият веднъж ДНК-участък не нараства количест­
вено в поколенията. Според други данни, ако в Х-хромозомата на жената
някой ДНК-участък е представен с 50 копия, у дъщеря й те ще са 100 и с
тяхното увеличаване ще нараства и някой евентуално мутирал ген. За смет­
ка на това нарастване в зиготата отпадат нормални гени, което се изявява
фенотипно в поколението. Така една мутация може да влече други фено-
типни дефекти и да се изяви с различни заболявания - маниакална депресия,
шизофрения, коронарна болест и др.
Мутациите невинаги са адаптивни и не възникват, за да обезпечат по-
добра приспособеност на организмите към средата. Сами по себе си те не са
полезни или вредни, а стават такива само при определени условия на среда­
та. Факторите на средата обаче не са постоянни, а непрекъснато се проме­
нят с различна скорост. Ако възникналата при едни условия мутация е вред­
на, при тяхната промяна тя може да се окаже безразлична или дори полез­
на. Така мутациите са относително полезни или вредни. При видове, обита­
ващи голям ареал, условията в две негови отдалечени точки обикновено са
доста различни, така че вредната мутация в една от тези точки не е такава
за всички индивиди на вида.
Фенотипната изява на мутациите зависи както от конкретните усло­
вия на средата, така и от генотипа на дадения индивид. Способността за
'фенотнпна изява на мутацията, се нарича пеаетраарноср. Пенстранрностра
представлява отношение на индивидите с фенотипно проявена мутация към
всички индивиди, конто я носят. Псаетранраостта се изразява в проценти.
Нейната връзка с условията на средата е демонстративна при глюкозо-6-
фосфатдехидрогеназната недостатъчност. Заболяването е резултат на му­
тация на рецесивен ген в Х-хромозомата, който е отговорен за нормалната
синтеза на ензима глюкозс^-^6,фосфатд^ехидро1^еназа. При мутация се разви­
ва ГбФД-недостатъчност, която се изразява в хемолиза на еритроцитите.
Мутацията на този рецесивен ген се проявява фенотипно само при опреде-
Оргашизация и изменчивост на... 121
дени условия - консумиране иа бакла или приемане на някои лекарства -
антимгапарийни препарати, сулфонамиди и др.
Степента на фенотнпна изява на дадена мутация се означава като екс­
пресивност. Когато експресивността на мутацията е нула, тя фенотипно не
се проявява, въпреки че е налице. Експресивността също е в зависимост от
факторите на средата. Пенстранрносрра и експресивността на мутациите
имат приспособително значение за отделния индивид.
"Ще трябва да имаме лекари,, които да познават така
добре молекулната анатомия на хромозомите и гени­
те, както сърдечният хирург познава структурата и
функцията на сърцето..."
Пол Берг (Нобелова лекция, 1981 г.)
Генетично инженерство
аследственият материал на клетката и организмите непрекъсна­
Н то се променя по естествен начин. Израз на това са хибридизаци-
онната и мнгарии -на изионни (нcтигивснт нпoн'тaннитсмааaции. Чре
индуцирани мутации човекът може да променя молекулата на ДНК за свои
цели. Манипулациите с наследствената материя, които изменят определе­
ни признаци в желана от човека посока имат практическа насоченост. С
термина "генетично инженерство" се означава изменението на наследстве­
ния признак на организмите или на отделни клетки в желано от човека нап­
равление. Този клон на съвременната биология използва огромен брой раз­
нообразни методи за експериментална работа с наследствените структури.
Думата "инженерство", взета от техническите науки, отразява идеята, че
човекът е в състояние да променя наследствената материя в желано нап­
равление. Вероятно по-точни понятия са термините "манипулиране с нас­
ледствения материал" или "конструиране на ДНК".
С техниките на генетичното инженерство наследствените признаци се
изменят и усъвършенстват на четири нива: популацио^о, организмов^ кле­
тъчно и молекулно. Манипулациите с гени и части от тях (молекулното ниво
на генетичното инженерство) са обект на генното инженерство. Прилагане­
то на методите на генетичното инженерство при човека има значение за
изучаване многоброните аспекти на наследствеността и възможностите
за промяната й в близко бъдеще. Създават се перспективи за лечение на
генетични дефекти и заболявания.

122 Медицинска биология
Генетично инженерство на популационно ниво
Поради отдавна прилаганите в практиката методи, ни всички автори
отнасят този вид инженерство към генетичното.
На популационно ниво генетичното инженерство си стреми към же­
лани положителни промени ни целия гедтфтнд ни дадена популация. В рас­
тителните и животински популации това обикновено се осъществява чрез
селекция (подбор) на сортове растения и породи животни - носители на цен­
ни качества и стимулиране разпространението ии тези качества в популаци­
ята чрез подходяща хибридизация. Опитите зи прехвърляне методите и прин­
ципите ни селекцията върху човека си сблъскват с допълнителни морално-
етични проблеми - оформя си направление ни границата между биологич­
ните и социалните науки, наречено евген^а. Основите й са поставени от
Ф. Галтон (Galton), който препоръчва подобряване на наследствеността чриз
насърчаване ии ражданията при едни бракове (позитивни есaиинaи) и огра­
ничаването им при други (негативна евген^а). Негативни евгеники и при­
лагана още в древни Спирта (хвърляли си хилавите бебета в р.Еврота) и по-
късно в нацистка Германия под формата ни насилствен подбор в интерес
на култови и политически цели. Днис негативната евгеники научно обоснт-
ваио съветва ограничаванито ни някои бракове и раждания. Тя си прилага
само и единствено когато партньорите си хитерозиготни носители ии тежки
наследствени дефекти ни обмяната и на тижки психически заболявания, с
цел ограничаване възможностите за предасаиито им в следващото поколе­
ние. Със закон си забранени блнзатродствеинти бракове, защото при тях си
увеличава броят ни рецесивдите хомозиготи в популацията и си създава
възможност за фииогипиа изява ни рецесивни патологични гини. Обратно,
положителната евгеника поощрява и стимулира бракове и раждания между
здрави и генетично отдалечени партньори от различни популации, тъй като
те създават нормално и хетepозиготдо по повечето признаци потомство.
Генетично инженерство иа организмово ниво
На организмо^ ниво генетичното инженерство си осъществява чрез
следните методи:
1. Хибридиизция - означава поява на нови наследствени признаци на
основата на аомбинатнснати изменчивост. Тя си разглежда идносриминие
като метод на организмово и на популациои^ ниво, тъй като различните
целенасочени кръстоски подобряват белезите ни само ни потомството на от­
делния иидивид, но и ни популацията като цяло. Хибридизацията и вътреви-
дова и междусндтви в зависимост от това дали целта и да си утвърдят поло­
жителни за види белизи, или да си получат доси хетероз^^^ комбинации
мижду отдалечени признаци. Отдалечената миждувддоса хибридизация ни-
виниги и възможна поради несъответствието ни гедтмите. В случаите, ко-
гито тя и осъществима, може да се получи два види потомство. То и с нор­
мална жизненост и плодовитост, ако видовите си пт-блнзаородственн и хро-
I
i
Оргаиизация и изменчивост на... 123
козите им са по-сходни помежду си (атнгруентни хибридизация). Поколе­
нието и с нормална жизненост, но безплодно, когато мижду хромозомите ни
двата види иями съответствие и те ни могат да аонюанрат при мийозати
(инконгруентна хибридизация).
2. Предзиготии селекция и изкуствено оплождане (естелеаенеза) - това
и широко използван в животновъдството метод, който си съчетава с хибри­
дизацията. Евтелигеиезата позволява да си подберат мтьжките гимети, из­
ползвани за оплождането, т.и. ди си направи предзиготии селекция. Много -
женски животни и тяхното женско потомство си оплождат (осеменяват)
изкyстсидт със сперматозоиди от идин и същ мъжки индивид, с цел утвър- ,
ждавини ни негови ценни признаци. Изкуственото оплождане при човека
(инсеминация) си прилага в случаи ни безплодие в семейството. Придзигот-
ната селекция теоретично позволява истелиаидeзaти да си извърши само с
Х-, или само с Y-съдържащи сперматозоиди, което би предопределило поли
ни потомците. При животните това и желателно с оглед повишените нужди
ни човека от определени животински продукти. При човека, дори и теоре­
тично, такъв подход и недопустим, тъй като си нарушава създаденото от
природата равновесие между половете. За лечение на човешкото безплодие
си прилагат методи за предварителни обработка и селекция ни сперматозои­
дите ни съпруга преди ди се вкарат в женската полови системи, когато бро­
ят и подвижността ни мъжките птлтси клетки са под нормалните парамет­
ри (авттнисемннациa). При хетертннceминaцияти си използват прясно от­
делени или съхранявани в замразено състояние сперматозоиди от дарител,
когато по различни причини съпругът нями или ни може да отдели мъжки
ц(елосн клетки.
По мтралдо-итнчдн причини и заради очакваните негативни социал­
ни последици, избирането на поли по желание едви ли би било допустимо,
тссед при скачени с Х^р^озАмата наследствени дефекти като мускулната
дистрофия ни Дюшен, хемофилияти и др.
3. Следзиготии селекция - изразява си в невъзможността ни много от
зиготиги да си развият в нормални ембриони. Когато тя си осъществява по
естествен ничии, ни представлява метод ни генетичното инженерство. По
редица причини зиготити загива преди имплантацията - или не може да си
имплантира в маточната лигавица, или зародишът умири в различен етап
от развитието си. Така си проявяват спонтанните аборти. При човека отбо­
рът "работи" иaй-aaтнвит около моменти ни имплаитицията и тук намесата
иа медицината засега и неефективна.
Следзиготни селекция се извършва и изкуствено по медицински пока­
зания. Бременността си прекъсва преждевременно (аборт) по желание или
когато плодът носи тижки дефекти (терапевтичен аборт). Аномалии ни пло­
ди се установят още преди раждането (пренитално) чрез методите ни прени-
талиати диагностики - амиIIецeнтeзaта (фиг.44) и хориа-лиата биопсия. Същ­
ността ии първия метод и следната: около 15-16 седмици ни бременността си -
пунктира тaолоплоддия мехур (амнноди) и си взимат около 10-15 мл око-
лтплодна течност, която съдържа достатъчно живи клетки ни ембриона.
 124 Медицинска биология
След центрофугиране течността се изс­
ледва цитолдгичио и биохимично. Чрез
кариотипираие се установяват евентуал­
ни хромозомни аномалии и се определя
пола. Преиаталиото уточняване на пола
позволява да се диагностицират някои
тежки полово-свързаии наследствени за­
болявалия като хемофилия, мускулна
дистрофия и др. Пренатално се диагнос­
тицират и множество генетични заболя-
ваиия (тризомии и др.). Чрез изследване
на надутаечната течност могат да се ус­
тановят биохимично около 50 вида бо­
лести на обмяната. Амниоцеитезата е за­
дължителна при бременни жени над 35
години, както и при родители, носещи
рецесивен патологичен ген. При хориал-
ната биопсия изследваните клетки са от
хориалните въси. Двата метода обикно­
вено се прилагат едновременно.
Последното десетилетие на миналия век донесе ново модерно допъл­
нение към класическата преиаталиа диагностика, а именно предимплаита-
циоииата диагностика (ПИД). Същността на този метод, въведен за първи
път у нас в катедрата по биология на СМУ, е в изследване на едии или два
бластомера, извадени най-често от 7-10 клетъчен човешки зародиш чрез ем-
бриобиопсия. PCR (виж стр.139) и методът на флуоресцентна in situ хибри­
дизация (FISH-реакция) (виж стр.149) са предпочитаните начини за бързо
изследване на получените от ранния ембрион клетки. За сега скринирането
на ембрионалните клетки е възможно само за ограничен брой наследстве­
ни заболявания, но кръгът им непрекъснато ще се увеличава. Предимство­
то на предимплаитационната пред класическата пренатална диагностика е,
че в матката на майката се връщат само здрави скрииирани зародиши на 3­
5 деи от оплождането, вместо да се извърши терапевтичен аборт по-късно
поради генетични дефекти, установени при пренаталиата диагностика.
4. Оплождане in vitro и трансплантация на ембриони - този метод на
генетичното инженерство е на границата между клетъчно и организмово
ниво, защото се работи с гамети и зиготи, а резултатът е нов организъм.
Постановките за in vitro (извънтелесио) оплождане на яйцеклетки от
различни опитни животни бележат прогресивно развитие през втората по­
ловина на изминалия век и реално започват да се прилагат за лечение на
човешкото безплодие след 1980 г. Методът за in vitro оплождане и трансп­
лантация на получените ранни зародиши спада към т.нар. "високи техно­
логии" на медицината и по същество се различава от останалите клонове
на биотехнологиите по това, че тук "лечението" няма друга алтернатива и
води до раждането на човек. Класическите показания за лечение чрез този
Организация и изменчивост на... 125
метод са двустранно липсващи или запушени яйцепроводи при жената и/
или занижен брой на подвижните сперматозоиди при мъжа. Основните етапи
па техниката за in vitro оплождане при човека са следните:
> получаване на по-голям брой преовулаторни овоцитн (овоцити II ред)
чрез хормонално стимулиране на яйчниците и аспириране на фоликулиата
течност, съдържаща овоцитите, за предпочитане под контрола на ултра­
звуков скенер;
> култивиране (доузряване) на овоцитите извъи организма, иисеми-
нирането им с обработени in vitro капацитирани сперматозоиди, селекция
иа нормалните зиготи и тяхното култивиране в среди за сегментация (фиг.
45 и фиг.46). Това е най-отговорната част от процедурата;
> връщане на предимплантациониите зародиши (най-често 3) на ста­
дий от два бластомера до раиен бластоцист чрез специален катетър в матка­
та на жената и поддържане на ранната бременност чрез хормонални препа­
рати.
сн. Ил. Ватев, 1987 год.
Първото българско "бебе от епруветка" (И.Т.)
на стадий 2 бластомера на стадий 4 бластомера
Фигура 45 Фигура 46
Условията за отглеждане на човешките зиготи и зародиши in vitro най-
близко имитират тези в яйцепроводите и матката - в специални инкубато­
ри много точно се поддържа необходимата температура и влажност, а над
специалните хранителни среди газовата смес съдържа 5% СО2 (фиг.47). Мно­
го "бебета от епруветка" са родени от криопрезервираии (подходящо зам­
разени и размразени след различно дълъг период от време) предимплата-
ционни зародиши, съхранявани в течен азот (т.нар. криобанки за човешки
ембриони).
Освен отдавна прилаганото в практиката даряване на сперматозои­
ди, вече е възможно и даряването на яйцеклетки, зиготи и зародиши, като
бременността може да се износи и от жена-приемничка, която не е генетич­
ната майка на детето. При някои видове селскостопански животни с ценни
качества техниката за in vitro оплождане успешно се комбинира с микрома-
126
сн. Ил. Ватев, 1985 г.
Основният модул на системата за in vitro оплождане в катедра
Биология на СМУ, където бяха "заченати"първите български
"бебета от епруветка"
Фигура 47
матозоид се инжектира в знтсплазмата на специално подготвения преову
латорен ов^ит чрез помощи на
хидравлични ннкрснаннпула-
тори и специални микроскопи
(фиг.49). Дори няколко нор­
мални и живи сперматозоида в
еянулата си достатъчни, за да
се получи оплождане и нормал­
но по-нататъшно развитие ни
зиготити (фиг.50). ИКСИ-тех-
никата дава реални надежди за
собствени деца на много мъже, Горе - ембрион идентични
които доскоро прибягваха до
услугите на банката за донор-
ни сперматозоиди. Като неин
недостатък се сочи повишепи-
Меинцинсба биглягия
шшулация за разде­
ляне на ембриона и
получаване на иден­
тични близнаци
(фиг.48).
Последното
усъвършенстване на
техниката за in vitro
оплождане е методът
за "натрззнрспдзз-
нено инжектиране на
сперматозоид в яй­
цеклетката", популя­
рен под името
ИКСИ-метод (ICSI).
При него един спер­
Схема на микроманипулациите за получаване на
близнаци.
на стадий морула се разрязва на две
половинки.
Долу - едната половинка се поставя в празна zona
pellucida
Фигура 48
сн. Ил. Ватев, 1993 г.
Инжектиране на сперматозоид
в човешка яйцеклетка (ИКСИ
техника). Лявата, по широка
стъклена микропипета се
използва за фиксиране на освобо­
дения от кумулусни клетки
преовулаторен овоцит. С по-
тънката микропипета се
пробожда z.pellucida и един
сперматозоид се инжектира
дълбоко в яйчевата цитоплазма.
Фигура 49
Оргuuuзацая и изменчивост на 127
сн. Ил. Ватев, 1996 г.
Отгледан in vitro 5-клетъчен човешки зародиш,
сн. Ил. Ватев, 1986 г.
микроопериран за изтъняване на zona pellucida,
Човешки зародиш, отгледан извън
организма до стадий 5 бластомера с което се подпомага неговото "излюпване" по-
(тъмно поле) късно в маточната кухина. (изтъненият
участък на блестящата обвивка е посочен със
стрелки)
Фигура 50 Фигура 51
ят риск от някои наследствени дефекти и
заболявания. Методът ИКСИ позволява
в яйцеклетката да се инжектират и недо­
узрели сперматозоиди, получени чрез би-
опсия от тестисите или от епидидимиса, и
дори ни спермат^^ Резултатите си про­
порционални на степента на зрялост на из­
ползваните мъжки полови клетки. Напос­
ледък се прилага и нов вид мнкрсманнпу-
лация за изтъняване (по химичен или ме­
сн. Ил. Ватев, 1990 г. t
"Излюпен", т.е. излязъл от zona ханичен начин) на zona pellucida на цре-
pellucida човешки бластоцист след димплинтационни ембриони от бозайни­
продължително in vitro култивиране
ци (фиг.51)с цел подпомагане излюпване­
(фазов контраст)
то и и^^плaатззиятз на бдзсрсзнсрз
Фигура 52 (фиг.52).
У нас първите публикации и практически резултати (първите българ­
ски "бебета от епруветка", първите "ИКСИ-бебета", успешно прилагане ни
предимплантационнати диагностика и др.) си получени в Лабораторията
по ин витро оплождане ни Катедра "Биология", СМУ в съдействие с аку­
шер-гинеколози от столицата и от по-голените градове ни страната.
Генетично инженерство на клетъчно ниво
Включва разнообразни методи за манипулиране с клетки и с клетъч­
ни ядра.
1. Междуклетъчни хибридизация - с помощта на свързващи химични
агенти или вируси експериментално се създават хибридни клетъчни култу-
 128 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 129

ри от клетки на един или на различни оргаиизмови видове. Клетъчната хиб­ се обединяват сред разтваряне на
ридизация е сомато-соматичиа (обединяване на телесни клетки) или поло- ' техните прозрачни обвивки (z.
во-соматичиа (обединяване на полова и телесна клетки). По естествен на­ pellucida). Съществуват и други
чин тя се осъществява много рядко - около една на 200 000 клетки. Експе­ подходи, като например инжек­
риментално са създадени най-разнообразни хибридни съчетания от клет- * тиране на клетки от вътрешната
ки, включително и такива между клетки на биологично отдалечени видове, клетъчна маса иа един зародиш в
като дрозофила и човек. Едиа от най-добре изследваните хибридни клетъч­ бластоцела иа друг с помощта на
ни линии е тази между човешки клетки от неопластична тъкан и клетки на Ь Б « микропипети и микроманипула-
мишка. В конструирана клетка мишка-човек се съдържат 20 миши и 23 чо­ тор (фиг.53 и фиг.54). Така "сгло­
вешки хромозоми. При следващите клетъчни деления се оказва, че мишите бените" от два зародиша орга­
хромозоми доминират и постепенно елиминират човешките. Така се устано­ низми имат четири родителя (две
вява, че при отпадането на дадена човешка хромозома изчезват определени майки и двама бащи) и се нари­
ензими и белтъци. По този начин се локализират гените в човешките хромо­ чат тетрипирентилнн химери.
зоми. Хибридизацията на растителни клетки изисква предварителна ензимна При мишка е получена и химера
обработка с пектиназа и целулаза за разпадане на клетъчната стена и прев­ от съединяването на ембрионал­
ръщането им в протопласти. Сливането на протопластите се улеснява от ни клетки от три различни линии
В j г 100 pm
различни химични агенти. животни, различаващи се по цве­
Схема. демонстрираща получаване на организми-химери та на кожата. Получените миш­
2. Реконс^рзукция на клетки чрез (лшване на клепъчшi фрагменти - това чрез инжектиране на микроколичества клетки от един
е особен вид клетъчна хибридизация, при която се сливат в различни ком­ организъм в бластоцелната кухина на предимплантацио- лета-химери имат кожа с различ­
нен ембрион от същия вид.
бинации ядрени (кариопласти) и безядреии (цитопласти) клетъчни фрагмен­ А - фиксиране на ембриона чрез всмукваща микропипета;
но големи петна от трите цвята
ти. Възможно е и сливане на цитопласт с цяла иитактна клетка. Този хиб­ Б- въвеждане на инжекционна микропипета, заредена с на изходните линии. Произхож­
клетки от друг зародиш, в бластоцелната кухина; В-
рид' се иарича цибрид. Той е много подходящ за изучаване на цитоплазмена- инжектиране на клетките в кухината; Г- кратковремен­ дат от три майки и трима бащи,
та наследственост, като се сравняват фенотипните признаци на отделната но колабиране (свиване) на "оперирания" зародиш. поради което се наричат хексапа-
клетка с тези на цибрида. Фигура 53 реиталии химери. Алофенните
Могат да се изолират ядрата на животински клетки и получените цитоп­ организми (химерите) безпроб-
ласти да се слеят с други кариопласти. Така се изучава генната експресия в
чуждо цитоплазмено обкръжение. При подобни опити са слети кариоплас-
ти от чувствителни към антибиотика хлорамфеникол клетки на мишка с
устойчиви към него цитопласти. Получените хибридни клетки са устойчи­
ви към антибиотика, което доказва, че устойчивостта към хлорамфеникол
се контролира вероятно от митохондриалии гени.
Възможно е фрагментиране на клетъчни ядра, без последващо делене
на цитоплазмата. От такива клетки се отстранява ядрен фрагмент (микро-
ядро), заобиколен с част от цитоплазмата, която представлява вид микрок-
летка. Микроядрата могат да съдържат и само една хромозома. При тези
случаи, ако бъдат хибридизирани с клетки на друг организмов вид, в тази
хромозома успешно се картират гените на проявените от нея признаци.
3. СЛл^и^в^а^пе на ембрионални к.л<^т1^и от различни ел^й^{^!и^»пи Ембрионал­
ни клетки от различни ембриони на бозайници могат да се обединят и фор­
мират жизнен зародиш (впоследствие организъм), който не е възможно да Междувидови химери, получени в Лабораторията за ин витро оплождане и предимплантационна
възникне и съществува при естествени условия. Такива, създадени от чове­ ембриология на Катедрата по биология, СМУ1989 г. На ранни зародиши от плъх са
ка същества, се наричат алофеиии хибридни организми или организми-хи­ микроинжектирани ембрионални клетки от черни мишки С57В1. По козината на животните
личат различно големи участъци от черни косми и кожа - изграждащите ги клетки са потомци на
мери. Тези животни са изградени от мозайка от клетки с различен генотип инжектираните миши клетки.
и различни фенотипии признаци. Предпочитаните опитни животни са гри­
Фигура 54
зачи, като ембрионални клетки от два различни зародиша в стадий морула
 130________________________________________ - - Медицинска биология Организация и изменчивост на... 131

лимно приемат присадки от всичките си родители. Това доказва, чи имун­ Чриз метода ни
ната толирантност възниква рано в ембрионалното развитие, ощи преди пренасяне ни соматич­
пълното развитие ни имунната систима. ни ядри в яйцеклетки
си получават алтнтви
от организми с иденти­
Генетично инженерство иа субклетьчио ниво чен генотип, т.е. много
изкуствено получени
1. Пренос ни хромозоми от идни клетка в друга - преминaвадето ни едитяйчии близнаци.
м^тафизии хромозоми от едни клетка в други си осъществява спонтанно в Клоинрадето при бо­
хибридни клетъчни култури изключително рядко (1:10 000 клетки). Погъл­ зайниците и техничес­
натата чужди хромозома си разпада от ну^е^ите на реципиентната клет­ ки много пт-труддт.
ки. Получените фрагменти, притежаващи центромир, съществуват самос­ През 1997 год.
тоятелно симо временно. Други, които са биз цедтртмер, си интегрират с във Великобритания
някоя от хромозомите на гостоприем^ики и си решгицират заедно с ния. биши създаден за пръв
Хромозоми могат да си въведат експериментално в други клетка под форма­ път бозайник чриз
та ни миартaдра (виж по-горе). С мнароядрото могат ди си пренесат и хро- клтдираде. От вими ни
мозомни фрагменти, при което си увеличава реном^т ни клетката-приема­ овца са взети соматич­
тел. Пренасянето на хромозоми си извършва и чрез предварителното им ни епителни клетки и
включване в изкуствени структури, наподобяващи структурата ни клетъч­ си култивирани in
ната м-тембрина - липозоми. vitro. От друга овца и
С фини миаротехниаи и възможно директното инжектиране ии моле­ ИДЕНТИФИЦИРАНЕ
получени енуалеирани
кула ДНК или ни много копия ни чисти от нея в ядра ни реципиентнн клет­ НА ИНЖЕКТИРАНИЯ яйцеклетки (чрез мик-
ки. В известен брой от случаите тя си интегрира и дори си експрисира нор- ПААЗМИА роо^аинпулациa и отс­
малдт. Чуждата ДНК си включва в различни хромоз^!! ни реципиентното Схема за получаване на трансгенни животни чрез инжектиране
транено ядрото). В ния
ядро, което показва, че процесът ни и специфичен. След микроиижектираие на генни копия в пронуклеус на току-що оплодена яйцеклетка от и вкарано ядро от
на чужди ДНК в мъжкия пронуклеус ни оплодена яйцеклетка от гризач, тя гризан. клетки на вимито. По-
Фигура 55 '
се открива както в соматичните, така и в полтсити клетки ни ембриони, като лученити хибридни
чрез тях си предава в наследство. Получават си т.нар. тринсгеини животни, клетки (зиготи) си отглеждат впоследствие in vitro в хранителна сриди. След
които си доказателство, чи вкараната чужди ДНК си интегрира към ДНК време те си имплантират в матката ни хормонално подготвени трети овца,
ни зиготата. Това става много рано в ембриогенезата, преди да си разделят която в малък брой случаи износва плоди и ражди клонирания организъм.
в диференциацията си соматичните от половите клетки (фиг.55). Клоннраиити овца (наречени Доли) и точио генетично копии на овцата, от
2. Клоиираие чриз траисплаитиция ни ядра от соматични клетки в яй­ чиито виме произхожда ядрото. По-късно алонириде и осъществено и при
цеклетки. Равностойността ни геноми ни соматичните и ни половите клет­ други бозайници, главно селскостопански животни. Общото заключение и,
ки и доказана с класическите опити ни Гърдън, Бригс и Кинг (Gurdon, Brigs чи резултатите ог тези първи опити си незадоволителни. Клонираните жи­
& King) със замяна ни ядрото ни жабешка (Xenopus laevis) яйцеклетки с вотни си раждат с даднормено тегло, с уголемени сърци, бъбреци и бял дроб.
такова от соматична клетка, чрез миароманипулацнн (мшкроопериции). Ти си с недоразвита имунна системи, с много уродстви, бързо стареене и
Траисnлаитираиттт соматично ядро осигурява нормално развитие ии зло­ кратки продължителност ни животи.
тата само ако и взето от раииа ембрионална, още недиференцнрани клетка. Опитите с клонирането при висши бозайници показват, чи приближа­
С иапредване ни диференциацията си клетките не губят, а симо репресират ва времето, когато вероятно то щи бъде осъществено и при човека. Преди
чист от своята наследствени информация. При по-късни опити си били по­ това щи си необходими множество решения от хуманен, морален и правен
лучени нормюлни жабчета след трансnлаигацня ни ядро от епителни клетка характер.
ни попова лъжичка. Тези класически опити показват, чи ядрото ни сома­ Трябва да си разграничава алтинраието с цил раждане иа човек от кло-
тичната клетка и ексивaлеитдт, т.и. равностойно с това ни злотата. Не симо нирането с терапевтична цил. В противен случай си възможни огромни спе­
гаметити, но и соматичните клетки носят цялата наследствена информация кулации. Ако алоннрането си прави с терапевтични цил, ранни недифенци-
зи развитието ии индивида. рани (стволови) клетки от ембриони си подбират в клетъчни култура около

t,
132 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 133

или след шестия ден от развитието му. При подбран комплекс от фактори моноклонални (високо специфични) антитела. Антителата в организма се
тези клетки могат да се диференцират във всякакЪв вид соматични клетки- произвеждат срещу даден антиген при диференциацията на В-лимфоцити-
панкреатични, нервни и др. Така клоиираиите нормални клетки ще могат те в хуморилния имунен отговор. Имунните интисеруми, съдържащи анти­
да се вкарват в болния човек и да подменят неговите увредени клетки при тела срещу даден антиген, се получават от кръвта на имунизирани с този
диабет, при болестта на Алцхиймер, на Паркинсон и при някои злокачест­ антиген опитни животни. Антителата в кръвния серум на опитните живот­
вени заболявания. По този начин ще е възможно създаването на различни ни не са моноспецифични и моноклонални, защото не са произведени от
тъкани като кожа, кости, хрущяли, мускули за тринсплантация, които няма диференцирането само на един В-лимфоцитен клетъчен клон.
да бъдат отхвърляни от реципиента. Хибродомите са хибридни клетки, получени от сливането на ракови
3. Изкуствена иидро- и гииогеиеза - осъществена е при гризачи, като миеломни клетки с В-лимфоцити от слезки. Нобеловите лауреати Кьолер и
чрез микроманипулитор е отстранен единият от двата проиуклеуса на опло­ Милщийн (Kohler & Milstein, 1984 г.) сливат В-лимфоцити от слезка на миш­
дени яйцеклетки преди момента на имфимиксиси (сливането на ядрата). Така ка, имунизирана с даден антиген, с миши миеломни клетки. Тики се полу­
зиготата остава с едно хиплоидно ядро - само мъжко или само женско (инд- чава хибрпдоми (хибридна клетка). Подобно ни диференцирания В-лимфо-
рогенна или гиногенна). цит, тя произвежда антитела с определена специфичност (само срещу анти­
АНДРОГЕНЕЗА ГИНОГЕНЕЗА КОНТРОЛА
Хромозомният набор се гени, с който е били имунизирани мишката) и като миеломнита клетка се
удвоява най-често с ве­ дели безпрепятствено. Така при култивиране се произвеждат големи коли­
ществото цитохалазни чества моноклонилно антитяло.
В. От този момент, в из­ Моноклонилиите антитела се характеризират с високи специфичност
вестен процент от случа­ и възможности за бързо получаване в големи количества. Могит ди се съх­
ите, деленето на зиготи- раняват неограничено време чрез замразяване. Хибридомнити техники вече
ти продължава нормал­ се прилага широко в медицината и в биотехнологиите зи:
но (фиг.5б). Импланти­ > ранна и точна диагностика на вирусни, бактериални, паразитни и
рана в хормонално под­ ракови заболявания и по-рядко за пасивни имунизация срещу питогени или
готвена женски-прием- техни токсини. Тики се избягва опасността от алергични реакции, съпътст­
нички, в част от случаи­ ващи стандартните имунизации;
те ембриогеиезата про­ > изучаване механизмите на имунния отговор и епитопна характе­
дължава до напреднал ристика ни антигена;
стадии. При бозайници­ > ринни диагностика ни редица заболявания (например инфаркт ни
те е доказано, че гино- миокарда чрез моноклонални антитела срещу някои разпадни продукти ни
генните зародиши дости­ сърдечния мускул);
гат до по-висши етапи на > като възможност за прицелно лечение на злокачествени тумори чрез
ембриогеиезата, за раз­ присъединяване ни цитотоксични или радиоактивни вещества към монок-
лика от индрогенните. лонално антитяло.
Факта би могъл да се 5. Технология зи производство ии триисгении мишки. Представлява
обясни с предположени­ успешен метод зи манипулация с гените на цял организъм. Определени гени
ето, че в началото на се внасят в миши овоцити ведниги след оплождането. Зиготата се имплан­
развитието женският ге- тира в матката ни друга мишки и зипочви нормална ембриогенеза. Около
ноп) функционира по- 30% от новородените мишки интегрират внесената ДНК в ДНК ни своите
добре от мъжкия в обк­ гамети и тя се предава по Менделов път ии следващите поколения. Тази
ръжението на майчина­ технология позволява точното определяне ни нуклеотидни секвенции, от­
та цитоплазми (овоплаз- говорни зи нормалното функциониране ни даден ген. В генното инженерс­
мати). тво тринсгенните мишки се използват за производство ни човешки антите­
Схема, демонстрираща микроманипулиране с цел получаване на
зародиши само с бащина или само с майчина наследственост Xибнидoми-•гoвa
4. ла. В миши овоцити се внасят човешки гени зи имуиоглобулинови вериги.
(андрогенни и гиногенни зародиши). Веществото cytochalasin В са изкуствено получени Получените тринсгенни мишки произвеждат точно определени човешки ан­
се използва за удвояване на хаплоидния хромозомен набор. хибридни клетки, чиято титела.
Фигура 56 функция е да секретирит

134____________________________________________ Медицинска биология
Генно инженерство
Генното инженерство представлява генетично инженерство на моле­
кулно ниво. При него се оперира с отделни гени. Включва набор от методи
за манипулиране in vitro на генетичната информация, заложена в молеку­
лата на ДНК.
Основната идея в генното инженерство (за разлика от реализацията й)
е сравнително проста - да се изолира или синтезира ген, който да се включи
в генома на клетката и да се използва неговия краен продукт. То започва
развитието си през 1972 г. с конструиране на функционално активна ре-
комбинантна молекула ДНК. Тя е съставена от вирус и бактериофаг с вклю­
чен в него галактозен оперон на Е. coli. Генното инженерство се основава
на някои от естествените механизми на рекомбинация на ДНК-молекули
при прокариотите, каквито са трансформацията, трансдукцията, конюга-
цията.
а) трансформация - пренос на ДНК-молекули от една клетка в друга. В
последната се индуцира развитие на фенотипните признаци на донорната
ДНК. Екзогенната двойноверижна ДНК се свързва към рецептори на кле­
тъчната повърхност в определена фаза на клетъчния цикъл. Веднъж прика­
чена, тя може да проникне у реципиентния бактерий и да се интегрира към
неговата хромозома.
При бактериалната конюгация тясно скачените гени се пренасят заед­
но. Честотата на скаченото им предаване е показател за разстоянието по­
между им и се използва за картиране на бактериалната ДНК;
б) трансдукция - пренос на ДНК от един бактерий на друг чрез бакте-
риофаги. Потомството на литичните фаги може да пренася части от бакте­
риална ДНК между различни бактерии, макар и с ниска честота. Чрез таки­
ва фрагменти се пренасят и скачени гени, което се означава като котранс-
дукция. Нейната честота за всеки два гена дава представа за разстоянието
между тях. За лизогенните фаги е характерно интегрирането между точно
определени бактериални гени;
в) трансфекция - това е съвременен и високо ефективен метод за вкар­
ване на вирусна ДНК в клетки от бозайници, като чуждовидовата ДНК е
във вид на калциеви преципитати, които се поглъщат от мембраната на
клетката-гостоприемник;
Генно-инженерните технологии се прилагат в следната последовател­
ност:
1. Изолиране от нативен източник или синтез на определен ДНК-фраг­
мент.
2. Генно клониране - производство на много идентични копия на изо­
лирания ДНК-участък. Той се свързва със самореплицираща се молекула -
преносител (вектор) и се образува рекомбинантна ДНК (ако векторът е плаз-
мид се получава т.нар. хибриден плазмид).
3. Намножаване на рекомбинантните молекули чрез инкорпориране­
то им в гостоприемниковн бактериални клетки.
135
Организация и изменчивост на
4. Селекциониране на бактериите,сьдър^“”^таДНкГ
за идентифициране на онези от тях i«° * в приематели, които
5. Пренос на клонирания донорен ДНК фрагмен и
могат да са и еукариотни клетки. днК-хромозомите
6. Интегриране и експресия на екзогеннат Д
на реципиента.
Ензими, ИЗПОЛЗВАНИ В ГЕННОТО ИНЖЕНЕРСТВО
По-важни ензими, които иа практика са инструментите, използвани в
генно-инженерните манипулации, са следните: rovna
1. Рестрикционни ендонуклеази (рестриктази). Това^^^олзват
високоспецифични ендонуклеази, които бактериите есте х.ят.ппя ПНК
за защита от фагови инфекции. С тях те нарязват проникналата Ф
™ва
* Д .
Бактериите метилират посредством метилазни ензими някои ба
вената си ДНК в разпознаваеми от рестриктазите места. Така те я запазват
от действието им. Рестриктазите носят имената си от бактериите, от които
са получени - напр. Eco R I е първата рестриктаза, извлечена от E.coli. 1е
разкъсват фосфодиестернн връзки в двойноверижната ДНК в разпознавани
от тях специфични места (site-специфични нуклеази), съдържащи къси пос­
ледователности от около 4-8 нуклеотида. Рестриктазите по-често срязват
ДНК стъпаловидно, при което получените фрагменти имат едноверижни
краища от няколко нуклеотида. Те се наричат лепливи краища, тъй като
при комплементарност се свързват с краищата на други подобни фрагмен­
ти. Напр. Eco R I разпознава и разкъсва последователността
Г| А А Т_1^Ц ---------------- >-------------- U=j-----------
Ц Т Т A AI Г --------------------- 11---------
Някои рестриктази режат ДНК при срещуположни бази, като се полу­
чават фрагменти сравни краища. Например Нае RIII разпознава и разкъс­
ва последователността
г г ц ц
ц ц г г
По принцип ДНК, която ще се клонира и векторът, който ще я прена­
ся, се срязват с една и съща рестриктаза. Така те оформят комплементарни
лепливи краища, които ензимът лигаза (виж по-долу) лесно съединява в
рекомбинантна ДНК-молекула.
Различните рестриктази разпознават различно дълги рестрикционни
участъци. Различаващите по-къси последователности, режат ДНК на пове
че на брой къси фрагменти, за разлика от рестриктазите, които пазпозн/
ват места в по-дълги участъци. 1
2. Терминална трансфераза Този ензим се използва когато донорната
ДНК и векторът (по-изключение) са срязани с различни рестриктази и кран
 136 Медицинска биология
щата им ни са ктмплеменгарни или когато ресгриатазага ги и срязала с
формирани ни равни краища. В тези случаи терминалната трансфираза при­
съединява опашки от поли-А (Г, Т, Ц) и превръща равните краища в лепли­
ви. Този ензим може да присъедини етапно към равните краища къси двой-
новерижни синтетични ЯНК-фриг^менти, съдържащи рисгрикциодни мес­
та. След това в тези точки други ристриктаза срязва молекулата стъпало­
видно с оформяни ни лепливи краища.
3. Обратна траискриптаза. Този ензим, открит ний-напред при ретро-
вирусити, си използва когато върху иРНK-гесес трaссарнцт си синтезира
копие ДНК чриз обратна транскрипция.
4. ДНК-полимеразите синтезират даден ДНК-участък при наличие ни
аомцлимеитирди ДНК-мигрнца, тлнroнуалеогидед праймер и четирите види
иуклиотиди. Това и същността ни птпнмеpaзиата верижна реакция (PCR) за
мултиплициране ни определен ДНК-фрагмиит. Тя си използва широко в гин-
нттт инженерство и за много други цели.
5. Лигазите образуват фосфодиестерни връзки при изразходване на енер­
гия. - 'Те съединяват лепливи краища на ДИК-фрагминти, техни праймери
или термнннраЩи цослидовитилдости; присъединяват донорната ДНК към
вектора или към реципиенти. Образно кизано, докато рестрнатазнте играят
ролята на "ножици", лигазите изпълняват ролята на "лепило" при много от
гениите технологии.
Преносители (векторь) в генното инженерство
Пренасянето ни гини от един организъм на друг тссед чрез естествени
механизми (трансформация, трансдукция и др.), може да си осъществи и
чрез вектори (приносители) и тогава си нарича траисгентза.
Векторите зи клонирине ни донорни ДНК си характеризират със след­
ното:
представляват сравнително малки и лисии за изолиране молекули;
могат да си риплицират автономно в гтстопрнемниаови клетки;
съдържат рестриацнтнин мести, в които може да си вмъкни чужди
ДНК;
могат да проникват в гтсттпрнемниктсн клетки;
> съдържат маркери, които ги идентифицират - например гени за ус­
тойчивост към определени антибиотици. Притежаващите тизи качества си
царичат общи вектори. \ /
Някои вектори притежават и по-специални характеристики, например:
> съдържат определени сигнали, експресиращи пренасяната ДНК -
експресивни век-тори;
съдържат иддовримиддо про- и еуаарнттни началИ за репликация.
Това им позволява да си принасят мижду представители от двети организ-
мови групи - сновящи (shuttle) вектори.
Към общите вектори за генно клодираде си отнасят:
1. Плазмиди. Това са малки дсувернжни пръстенчети допълнителна
Организация и изменчивост на... 137
ДНК в бактериите. Те съществуват автономно и независимо от бактериал­
ната хртмтзома. Вмъкването ни чужди ДНК в плазмидити си извършва чрез
срязването им със същата ресгриатизи, с която и изолиран и донорни ДН К-
фрагмент. При това те си образували лепливи краища, зи които чрез лигази
си "залепва" желаният ген(и) - получава се т.нар. хибриден плазмид (фиг.57).
Фигура 57
Плазмидиити ДНК обиаитвеио и дълги около 3000 суалеотнда (3 килобази)
и постъпва у реципиента чриз трансформация. Плазмидити си риплицират
^п^тeнзисдт и могат да достигнат до няколко стотин копия в идин бакте-
рий. За да си използват като вектор, те трябва да съдържат някои основни
генетични елемеити. Един от тях и участъкът за начало ни репликация ORI
(origin of replication). Друг такъв елиминт и генът за устойчивост към няка­
къв антибиотик, обикновено ампицилии или канамицин. Присъствието на
подобен гин и указание зи това, дали гостоприемннаовиги клетки си полу­
чили вектори, ако ристит в срида, съдържаща този антибиотик. Наличието
ни ген зи устойчивост ни определен антибиотик не доказва, чи плизмидът
непременно дтсн вградени чужди ДНК.
Същиствувит редици способи за ризпознивине на хибридния плазмид.
Като виктори си използват плазмиди, съдържащи lac Z-ген, който кодира
ензима р-галактозидиза. В хромо^ина (багрещи си) среди този ензим взаи­
модейства с нея, при което си образува цветен продукт. Чуждата ДНК си
вмъква в плазмиди точно на мястото ни lac Z-гени. Такива вектори ни про­
извеждат р-галиатозндиза. Отсъствието ни цветен продукт в хромо^ина
среди и доказателство за това, че плизмидът и пренесъл в реципиентната
клетка чужд ДНК-фрагмент.
В някои плазмиди, носещи едновриминдт гини за устойчивост към два
антибиотика, донорната ДНК можи да бъде вгридеиа ни мястото ни единия
от тези гини. Бактериите-носители ни вектори с такава ДНК си разпознават
по това, че показват устойчивост само към единия от антибиотиците.
Плазмидиити виктори могат да принасят ограничено количество чуж-
дтртдни ДНК. При по-голими фрагменти стават неустойчиви и при всяка
следваща репликация от тях отпадат дуклиттнди.
2. Баатеритфагн. Най-удобен като вектор се явява Хфагьт, чиято ДНК
и с дължини около 50 килобази (кб). Освеи литичитто си съществуване, той
можи да си вгради в генома на E.coli и да си раз^миожава в него пнзоаенит.
138 Медицинска биология Организация и изменчивост на... 139

Гените, които поддържат лизогеииото състояние ниХ-фига, могат да бъдит във фигов вектор. После в реципиеитии бактерии се създава кДНК библи­
заменени с чужди ДНК с размер до 23 кб. Биктериофигът прониква в реци- отека. Тя съдържа само гените, които се експресират в изследваната тъкии
пиентии бактерии чрез тринсдукция, но с ниски ефективност. или клетки. Гените си клонирини симо в кодиращата си чист без интроните.
3. Козмиди. Те представляват хибридни вектори, съдържащи после­ Амплифицирането на ДНК-последователности чрез клоиириие във век­
дователности с плазмиден и Х-фагов произход. Притежават плизмидно реп- тори и реципиентни бактерии се извършва с цел получаване на достатъчно
ликитивио ничило ORI и едни Х-последователиост от около 30 нуклеотида. количество от тях за определени изследвания. Тази техники е много бавна
Тази последователност отговаря за опаковането на вектори с чуждити ДНК и дости сложни.
във фигови частици за ефективни тринсдукция. Козмидите могат да прена­ Напоследък бактериално-векторното клоииране е заместено от поли-
сят чужди ДНК-фригменти с дължини до около 50 кб. меразиата верижна реакция (PCR). Тя е въведена от Мюлис (Mullis) и сътр.,
4. Изкуствени хромозоми. Такива се конструират с цел клоиириие на 1985 г. (фиг.58). Представлява техника за амплификация (намножаване) на
големи ДНК-фригмеити с дължини 100 до 1 500 кб. Клоиирани дълговериж- определени позната
ни ДНК е необходима за анализ при изготвяне ни рестрикциониа карти на PCR - техника ДНК-последовател-
диден геном. За такива нужди геномът се никъсви с набор от различни рес- ност. Тя се денатури-
триктази ни голям брой фрагменти с различна дължина. Конструират се ра и в двата й края
следните изкуствени хромозомни вектори: се хибридизира с хи­
> бактериални изкуствени хромозоми ии основата иа F-плизмиди и фиги мически синтезира­
Р1, размножаващи се в E.coli. В такива хромозоми могат да се пренасят двойноверижни ДНК ни комплемеитарни
чужди ДНК-фригмеити не по-големи от 100 кб. ДНК-олигоиуклео-
а* дрождеии изкуствени хромозоми - представляват линейни еукари- тидни праймери от
денитуриция
отии последователности сдрождеио репликитивио иачило. Въведени в дрож­ около 10-20 нуклео­
ди, те се държат кито собствени нормални хромозоми. Могат да пренасят тида. При наличие
много големи фрагменти чужда ДНК до около 1000 кб. на четирите вида
“залепяне" ни приймери свободни дезоксири-
бонуклеотида и
ГЕНОМНИ ДНК БИБЛИОТЕКИ ДНК-поли мераза,
удължаване ни веригата върху всяки от двете
Цялото количество ДНК, което изгрижди хромозомата ни E.coli, е чрез ДНК - помимерази ДИК-матричии ве­
приблизително 4000 кб. Тя може ди се нареже ни около 1000 фрагмента с риги след праймери-
рестриктазата Eco R1. Със същата рестриктиза може ди бъде разрязан плаз­ те веригата се дост­
миден вектор и в него да бъдит включени всички тези фрагменти. Цялити роява двупосочно.
две копия двойно-
колекция от тика получените рекомбинаитии ДНК-молекули съдържа, на­ верижни ДНК Тика ничилнити
късан на фрагменти, пълния геном на E.coli. Включени в реципиеитии бак­ ДНК-последовател-
терии, рекомбиииитиити ДНК образува т.иир. геномна библиотеки. По този иост се удвоява in
начин се осъществява клоиириие (имплифицириие, иамножавине) на всеки vitro.
ДНК-учистък от генома чрез усиленото размножаване на реципиентиите След последва­
бактерии. Описаната плизмидии геномна библиотека съдържа клоиирии повторение ни цикъла щи денатуриция, им-
един малък геном като този ни E.coli. За клонириието на пълната ДНК- плифициринето на
информация на по-висши оргииизмови видове се създават фигови, козмид- Фигура 58 този фрагмент може
ии или дрождеии геиомии библиотеки, в които векторите носят значително да се повтаря мно­
по-големи по размер участъци от изследвииити донорни ДНК. гократно. PCR-реикцияти протича много бързо (зи няколко часи). Тя е висо­
Понякога се конструират частични библиотеки с по-милък обем ин­ ко чувствителна и вече измества кикто бактериалното клониране, тики и
формация. Тя съдържа симо ДНИ-последователности, транскрибиращи се в някои техники в диагностиката ни генетичните заболявания. Използва се
определена тъкии или в определен вид клетки. В такива случаи се изхожда за мултиплициране на вирусна, бактериална и паразитна ДНК в диагности­
от иРНК на гените, които се експресират в дадена тъкии или клетка. Чрез ката на инфекциозните заболявания. Прилиги се и в съдебната медицина за;
обратна транскрипция се получава кДНК на тези гени, която се включва анализ на следи от кръв и други биологични материали, кикто и за диагнос-;
 140_________________________________________________ Медицинска
тика на генетични и ни някои тумории болести. За целите ни предимплаита-
цнтннaта диагностика си използват различни нейни модификации.
СкРИНИРАНЕ НА ДНК БИБЛИОТЕКИ
Това и процес ни идентифициране ни определен ДНК-фрагмеит в идна
геитмни библиотека. Всички фрагменти си фиксират върху подходящ спе­
циален филтър. Паралелно с това си синтезира иднтвернжна ДНК-синда,
радиоактивно маркирана и атмnлеместарса ни търсената иуалеттидиа пос-
ледтватепитст. Тизи сонди играят ролята ни "каталог" на библиотеката, тъй
като без тях отделянето на носителя (най-често бактерий), съдържащ инте­
ресуващия ни гин, измежду милиони други и вси едно да си търси "игла в
купи сено". Филтърът си потапя в разтвор, съдържащ сондата. Тя дифуидн-
ри и хибридизири със съответния й ДНК-фрагмент. Позицията ни маранра-
ния от сондата участък си визуализира чрез асгорадитграфня, като си усти-
дтвн точио броя ни копията нададен гин. Векторио-алтснраинтиДНKцlес-
педтсатеп пости .могат да бъдат предварително извлечени от реципиинтппте
бактерии и след това подложени на различни блотина-тихснан.
Ако си познава аминокиселинната последователност на малък учас­
тък от даден белтък, може ди се синтезира съответстващи му тлнгтдуалео-
тидиа сонда, с която да се скринират (претърсят) всички фрагменти отге-
номната библиотеки за неговия гин.
Преноси иа клоньрань гень
Възможни си следните преноси ни рекомбидангната ДНК, осъщест­
вени ни практика:
донор реципиент
пртаариог прокариот
еукириот еукариот
1. Пренос ни гини от прокарат в прокариот. Тихничиски тази възмож­
ност и дай-песно достъпна и и осъществена най-напред на различни прока-
-риоти. Д изводство от различни бактерийии щамове на биологично-активни продук­
2. Пренос ни гини от прокарат или вирус в еуаaрнтт. Внедрен и лак-
тази^т оперои ни E.coli в растителни клетки, както и гени от вируса ни
хепатит В в дрожди. Чрез този пренос би били възможна замяна ни някои
увредени еук-ариотии гини от нормални проаарнттнн.
3. Принос ни гини от еукариот в прокариот. Принасяните иукириотни
гини задължително трябва да си синтезирани върху тяхна зряла иРНК, т.е. в
тях да си отстранени интроните, които нямат аналог в прокар^та^ ДНК.
Освен това, зи успиха ни такъв принос трябва да си ими предвид разликата в
» Организация и изменчивост на... 141
стружтурата на промотора пи про- и иукариотите. Принесени си митао еука-
риотни гини за биологичит-иатиснн вещества (инсулин, иитерфирод, хор­
мони и др.) в бактерии. От специализирани клетки ии панкреаси, произвеж­
дащи инсулин, и извлечена и пречистени зряла инсулинова иРНК. Върху
нея чрез обратна транскрип^и и получена едиоверижиа кДНК, която слид
това и удвоена от ДНК-птпимераза. В следващ етап така синтезираният
инсулинов гин и инкорпориран в подходящ плизмидеи вектор при участие
ни рестриктиза и лигаза. Полученият рекомбинантии плазмид след това и
пренесен в реципиентни бактерии, които произвеждат човешки инсулин за
нуждите на болните от диабет. Гени за производство на хемоглобин и ни
други белтъци си успешно пренесени от клетки на бозайници в E.coli или в
други бактерии.
4. Принос ни гини от еукариот в еукариот. Този пренос и най-трудно
осъществим поради сложната структурни организация ни еуаариотдите хро-
мтзтмн и затова и осъществен последен. Експерименти си правят главно
при гризачи, като донорните гини си инжектират чриз мнкртмаснпулаттр
(виж фиг.55) в наскоро оплодени яйцеклетки от опитните животни.В малък
процент от експериментите си раждат т.нар трансаинси животии. Впечатля­
ващи са първите успехи с пренасяне на гини за соматотропдия хормон от
плъх на мишка.
Експресия на екзогенна ДНК у реципиента
За да си екприсири чуждата ДНК в клетки-приемател, и необходимо:
> да и осъществимо преминаването й приз клетъчната стиии ни клет-
аата-гтстопрнемнна;
> да бъде предпазени от нуалиазинте и ристриктизни ензими на реци-
пиентнати клетка, както и от възможността хистодови белтъци да я свър­
жат в неактивни комплекси;
> да си гарантира възможността да си включи в генома ни реципиен­
та, зи да си придаде в потомството, както и възможността да си транскриби­
ра нормално.
Перспективи на генното инженерство
1. Прогреснвдт разширяване ни възможностите за промишлено про­
ти (хормони, ензими, ндтерфертди, антитела, ваксини, антибиотици и др.),
кодирани от гини на бактерии, бозайници или човек.
2. Бъдещи подходи за гении терапия ни много заболясиинa, включи­
телно и ни злокачествени, чрез подмяна на патологични гени с нормални.
3. Опити зи синтезиране по изкуствен път на вси nт-гтпaм брой нор­
мални гини, нужни за гиинати терапия.
4. Опити зи изменения ни свойства на културни растения и домашни
животни съобразно нуждите на човека. Например, експресията на гиии зи
 142 Медицинска биология
свързване на азот директно от растенията ще направи ненужни азотните
торове и ще се намали значително съдържанието на нитрати в растителна­
та храна. С оглед проблема за изхранване на непрекъснато увеличаващото
се население на Земята са обещаващи опитите за създаване чрез подходите
на генното инженерство на сортове растения, адаптирани за развитие в со­
лени почви (глобален проблем е осоляването на почвите вследствие на по­
ливането).
5. По-широко използване на ДНК-отпечатьци в криминологията и за
определяне на бащинство.
6. Използване на ДНК-блотинга в сравнителните антропологични из­
следвания.
7. Алтернативно оползотворяване на слънчевата енергия от живите
организми.
Постижение на генното инж-енерство е получаването на knock-out миш­
ки. Те са организми, в които определен ген е отстранен (knocked out, избит,
премахнат) или инактивиран. Получени са knock-out мишки по отношение
на множество гени. Те позволяват създаването на експериментални модели
на човешки генетични заболявания, което от своя страна е предпоставка за
изучаване механизма на болестта и изпробването на нови лекарства.
Генно-инженерните методи могат да са свързани със значителни рис­
кове при некомпетентност, безотговорност или злонамереност. Съществува
опасност от създаване на абсолютно резистентни на антибиотици патоген­
ни щамове бактерии, както и на бактерии, произвеждащи силно отровни
или канцерогенни вещества за целите на бактериологичната война.
По тези причини съществува консенсус за стриктен контролен режим
на специално оборудвани лаборатории, които могат да се занимават с тех­
никите на генното инженерство. Обществото задължително трябва да се
информира за положителните и отрицателните страни на новите техноло­
гии.
Генна терапия
Генната терапия (ГТ) е приложен подход на генното инженерство. Тя
представлява клинична стратегия, при която се модифицира генома на клет­
ките с лечебна цел. В увредените клетки биха могли да се внасят цели гени,
генни сегменти, олигонуклеотиди или изкуствено синтезирани нормални
гени.
Според начина на внасяне на генетичния материал се различават два
вида ГТ:
> in vivo ГТ - в клетките на пациента директно се вкарват нужните
гени;
> ex vivo ГТ - от болния се отделят клетки и в тях, при условия на in
vitro култивиране, се инкорпорира желания генетичен материал. Така ус­
пешно модифицираните клетки се връщат обратно в организма на пациен-
Организация и изменчивост на... 143
Според вида на прицелните клетки ГТ би могла да бъде:
> соматична ГТ - внасят се гени в соматичните клетки на засегнатия
индивид;
> гаметна ГТ - внасят се гени в половите клетки.
Внесеният ген може да има различни функции. Най-често ще се внася
нормален ген, който ще замества дефектния. Възможно е и използването на
анормален ген. Например при носители на СПИН-инфекция биха могли да
се внасят анормални гени, които инхибират репликацията на вируса в лим-
фоцитите на пациента. Макар и рядко, би могло да се внася защитен ген,
наречен ген-протектор. Той би възпрепятствал развитието на дадено забо­
ляване. Например, при жени с доказани гени за предразположение към рак
на млечната жлеза, заболяването може да се предотврати чрез внасяне на
гени-протектори в клетките им. В някои случаи ще се атакуват и нормални
имунни клетки с цел подобряване имунния отговор на организма.
Внесените терапевтични гени се интегрират в хромозомите на прицел­
ната клетка или остават като извънхромозомна ДНК. Това е от съществено
значение за ефикасността на ГТ.
1. Интегрирани в хромозомите гени. Предимството при интегрирането
па даден ген в хромозомите на прицелната клетка е възможността той да се
"увековечи" при реплицирането на ДНК, като му се осигури стабилна и дъл­
готрайна експресия. Този тип ГТ гарантира окончателно излекуване на ня­
кои заболявания.
Хромозомната интеграция има и своите недостатъци, защото:
> възможно' е локализацията на интегрирания ген да е различна в
различните клетки;
> ако чужд ген се интегрира към силно кондензиран хетерохроматн-
нов участък, той не се експресира;
> ако чужд ген се интегрира в рамките на жизнено важен ген и послед­
ният се инактивира, то клетката .може да умре;
> ако внесеният ген се интегрира, активирайки онкоген или инакти-
вирайки туморно-супресорен или апоптозен ген, той може да отключи тумо-
рогенеза. При ex vivo ГТ се подбират клетките, интегрирали чуждия ген, което
има някои предимства. Едно от тях е, че размножените in vitro в култура,
"прихванали" желания ген клетки се проверяват за злокачествена трансфор­
мация и едва тогава се връщат обратно в пациента.
2. Неинтегрнрани в хромозомите гени. Внесените гени остават като
извънхромозомни елементи. Ако прицелните клетки са активно делящи се,
чуждите гени могат да не се разпределят равномерно в дъщерните клетки.
Това води до краткотраен ефект на ГТ и до необходимостта от многократ­
но повтаряне на генния трансфер. При някои заболявания няма нуж-да от
дълготрайна експресия. Например, внесените в туморните клетки гени ще
предизвикват смъртта на прицелната клетка, след което терапевтичният
ген повече няма да е необх’одим.
 144 Медицинска биология
Бъдещо клинично приложение иа генната терапия
п
Основните групи забтлaваснa, при които щи си прилага ГТ, си: инфек­
циозни (бактериални и вирусни); туморни; наследствени; имунологични
(включително алергии, някои възпалителни и авгоимуиин болести).
Механизми на гинин трансфер. Клоднрaннте гени биват внесени в клет­
ките ни пациента чриз два основни механизми:
> ex vivo гении триисфир - пренос ии кптинраин гини в клетки, култи­
вирани in vitro. Успешно трансформираните клетки си селектират и размно­
жават in vitro, слид което си внасят в пациенти. За да си избегне имунното
отхвърляни, обнантвиит си използват автоптжсн клетки от самия пациент.
Този подход се прилага симо зи тъкани, които лесно си отделят от организ­
ми и си връщат обратно с дълготрайна преживяемост - хемоптетични (кръв­
ни) и кожни клетки.
> in vivo гинин тринсфир - алоинраснте гени си внасят директно в тъка­
ните на пациенти. Това си извършва в случаи, при които клетките ни могат
да си култивират (мозъчни клетки) или ни и възможно ефикасното им връ­
щане на същото място в организма.
Независимо дали си касае за ex vivo или in vivo ГТ, терапевтичните
гени си внасят в прицелните клетки чриз преносители - вирусни и нивирусни
вектори.
' Вирусни вектори. Това и най-разпространиният начин зи внасяни ни
гени в човешки клетки. Вирусните вектори осигуряват високи ефективност
ни геддня тринсфир. Навлизат в прицелните клетки и разтоварват внесения
гин биз ди ги увреждат, тъй като от вирусните вектори предварително си
отстранени геиити, кодиращи патогесиест и възможност за рипликация и са
замиииии с терапевтичния гин.
Най-често си използват ретровируси, aдентвируси, херпес симплекс
вируси и др. Всеки от тях би могъл да си приложи симо при определени
заболяваниа.
Нивирусни вектори. Невирусната ГТ и по-ефикасни и по-безопасна от
вирусната. До моменти са разработени три основни in vivo подходи:
> "гола" ДНК (naked DNA). ДНК си инжектира директно в дадена
тъкан (например мускулни). Този метод и с ниска степен на експресия, но си
прилага за поддържане синтези ни определено нист ни даден белтък (инсу­
лин, арьвтсъснрващн фактори). Разработени си методй, при които тъкани
на пациенти си "бомбардират" с микроскопични частички от колтндалст
злато, обвити с ДНК. Чрез т.нар. хелиева генни пушки симо зи 5 сик. си реа­
лизира успешен трансфер. Гените си насочват в желаната посоки със сила,
която гарантира навлизането им в множество клетъчни слоеве в дълбочи­
на.
> рицепторио-медиираиа ендоцнттза. Изразява си в инжектирането в
организма ни болния ни комплекс ДНК-белтьа. Разчита си ни възможност­
та специфичен за белтъка клетъчен рецептор да си свърже с виисиния комп­
лекс и да го иидоцитира. Навлязлата в клетката ДНК си експресии и зи-
Оргаиизация и изменчивост на... 145
почви синтизата на нужния протеин. Възможно и обаче, някои други типо­
ви клетки да имат същия рецептор като този ни прицелната клетки. Това
води до нежелани ендоцитоза, при която потенциалната имунтаенност ни
белтька-дтснгеп можи да възбуди имунен отговор.
> липозоми. Представляват сферични, изкуствено създадени мехурче­
та, изградени от синтетичен липидии бислой, който имитира структурата ни
биологичните мембрани. Терапевтичната ДНК си пакетира in vitro в липо-
зоми и си виася в организма. Липозомите са безопасни, но ефикасността ни
трансфери и по-ниски и експресията - нестабилна. Чрез липтзтмн и въвеж­
дани ДНК за синтези на инсулин.
Генна терапья in vivo
Възможностите зи осъществяването й си ограничават до няколко под­
хода:
> виасяие на функциониращи нормални илели ни гени при заболява-
диa с наследствен дефицит ни даден генен продукт;
> директно убиване ни увредииити клетки чрез внасяне на гени, коди­
ращи токсини или повишаващи чувствителността към определен лекарст­
вен препарат;
л* селективна инхибиция на експресията ни определен гин при ракови
и инфекциозни забтпяваииa. Потиска си експресията ни даден ден, кито си
позволява на прицелната клетки да си развива. Например ниaктнвнрaне ни
вирусен гин, ттатвтрид за вирусната репликация или иихибирине ни активи­
ран тнатгед. Патологичният ген можи да бъде ндхибирад и чрез antisense
РНИ-терапия. Прилагат си ДНК-олигодуалIеота.ди, комцлемедтирди ни РНК
на дадения гин. В организми те си свързват с прицелната иРНК кито antisense-
nослeдосателдтст. Свързването ни ДНК-тJIиатиуалеттнднте за аомппемеи-
тариата им иРНК създава дсойнтвирнжен участък в иея, който пречи ии по­
нататъшната й транскрипция. Така си блокира и синтизати ни патологичен
белтък. Този тип ГТ си прилага за лечение ни туморни, хронични инфекци­
озни и имунни зaболaвaння.
> in vivo фетална - внасят си терапевтични гени във вси още разраства­
щата си стволова популация от к-летки. Приложима и обикновено до сидми-
та седмица от зародишното развитие, когато имунната системи ни ембрио­
на още ни и активна. Така си избягва имунното отхвърляне на въведените
векторни системи;
> in vivo умбиликална ГТ (ГТ през пъпни връв) - в умбиликилии ство-
лтви клетки си виася нормален ген. Бизири си ни факти, чи пъпната кръв
съдържа и .митгт стволови клетки, които непрекъснато регенерират и си ди­
ференцират в различни типове кръвии клетки. Би могли ди си прилага зи
лечение ни различни генетични заболясания.
146 Медицинска биология
Генна терапия ex vivo
Тя е най-приложима при заболявания, при които могат да се отделят от
организма клетки - ендотелни, фибробласти, хепатоцити, кератиноцити,
стволови клетки. Костномозъчните стволови клетки са идеален обект за
такава ГТ. Веднъж модифицирани, те произвеждат неограничено продукти­
те на внесения ген. Стабилна генна експресия се установява от няколко сед­
мици до години след ГТ.
Подвидове на ГТ ex vivo са:
> терапия с биопродукти, получени от клонирани гени (рекомбинант­
на терапия). Представлява внасяне на даден клоннран човешки ген в бакте­
рии или в еукариотни клетки и получаване на големи количества пречистен
продукт. Тази терапия е много по-безопасна от прилагането на самите чо­
вешки биопродукти. Например, в близкото минало често хемофилиците
заболявали от СПИН в резултат на лечение с антихемофилен фактор, по­
лучен от неизследвани донори. Той успешно е заместен с кръвосъсирващи
фактори, получени по генно-инженерен път. Първият промишлено произ­
веден рекомбинантнен човешки продукт е инсулинът в 1982 г. Днес вече се
предлагат много различни рекомбинантни фармацевтични средства, про­
изведени по различни генни технологии. Такива са: кръвосъсирващи фак­
тори (за лечение на хемофилия); еритропоетин (анемия); растежен хормон
(хипофизарни джуджета); интерферон (хронични хепатити) и др. На нашия
пазар вече се продават инжекционни препарати на фоликулостимулира-
щия и лутеинизиращ хормони на хипофизата, получени по рекомбинант-
ната ДНК-техника за нуждите на технологията за ”ин витро" оплождане.
> терапия с антитела, получени по генно-инженерен път. Антителата
представляват естествени лечебни молекули и нормално се произвеждат от
плазматичните клетки. Очаква се моноклоналните антитела (МКА) успеш­
но да се използват за лечение на злокачествени, инфекциозни и автоимун-
ни болести. Производството на човешки МКА е технически много трудно.
Сега съществува възможност за изкуствено синтезиране на желани комби­
нации от имуноглобулннови генни сегменти. Постави се началото на т.нар.
антително инженерство, чрез което се получават хуманизирани антитела.
Те представляват рекомбинантни (хибридни) миши-човешки антитела. Ва-
риабилните участъци на мишите МКА са свързани с константни участъци
на човешки антитела. Така се ограничава имуногенността на мишите анти­
тела и се получават антитела с желани ефекторни свойства. Хуманизирани
антитела ще се прилагат в клинични условия евентуално за лечение на ви­
русни инфекции (включително СПИН), злокачествени тумори и при тран-
сплантации;
> използване на изкуствено синтезирани човешки антитела. Те се по­
лучават по фагова технология и чрез трансгенни мишки.
При фаговата технология в генома на бактериофаги се внасят генни
сегменти, кодиращи антиген-свързващите вариабилни участъци на човеш­
ките антитела. Те се интегрират към гените, кодиращи белтъци от фаговата
Организация и изменчивост на... 147
обвивка. Чрез инфектиране на бактериите с такива фаги бързо се умножа­
ва количеството на повърхностните човешки молекули антитяло.
Етични ПРОБЛЕМИ ПРИ ЧОВЕШКАТА ГЕННА ТЕРАПИЯ
Соматичната ГТ създава проблеми само в случаите, когато се прила­
га за засилване на даден белег (например ръст), но не и когато се касае за
лечение на заболяване. Използваните лечебни методи на ГТ се прилагат'
само след изричното съгласие на пациента.
Гаметната ГТ поражда сериозни опасения поради това, че все още
технологията за генна модификация на гамети е несъвършена. При гамет­
ната ГТ страничните ефекти не се ограничават само до отделни клетки, а са
свързани със съдбата на целия бъдещ организъм. Неправилната интеграция
на даден ген в гаметите може да доведе до наследствена патологична мута­
ция, която да засегне както новородения индивид, така и цялото му потом­
ство. Този подход ще лиши личността от правото на избор. Гаметната ГТ
би могла да бъде показана само при случаи, когато е сигурно раждането на
дете с тежка мутация.
Реални перспективи за генната терапия
Въпреки някои - успехи, сегашните методи за генна терапия изглеждат
доста примитивни. Най-напред ще са необходими такива вектори, които
ефективно да доставят гена в клетки само от определен тип. Внесените гени
трябва да са свързани с регулаторни участъци, гарантиращи контрола на
експресията им.
Условията за бъдещ успех на генната терапия са следните:
> изолиране на голям брой нормални гени с известен механизъм за
регулиране на експресията им;
> вектори-преносители до диференцирани клетки в тъкани и органи,
където гените функционират в норма;
> постигане на лечебен ефект чрез въвеждане в голям брой клетки
пренатално или веднага след раждането, преди да са настъпили необрати­
ми изменения.
Основни ДИАГНОСТИЧНИ МОЛЕКУЛНО-БИОЛОГИЧНИ техники
ДНК (РНК) сондите представляват маркирани фрагменти от ДНК или
РНК с известна нуклеотидна последователност. Те се използват за хибри-
дизационни тестове. Чрез тях се идентифицират неизвестни ДНК- или рНК-
участъци на базата па комплементарното им свързване. Сондите са еднове­
рижни и обикновено са конюгирани с ензим, радиоактивен маркер или флуо-
рохром.
Според матрицата, с която хибридизира сондата, се различават след­
ните техники:
 148 Медицинска биология
❖ Препечатка по Southern (Southern blotting) - ДНК-сонда хибридизира
с ДНК-фрагмент върху гел, прехвърлен върху нитроцелулозна мембрана.
❖ Препечатка по Northern (Northern blotting) - ДНК-сонда хибридизи­
ра с РНК-фрагмент върху нитроцелулозна мембрана.
Препечатка по Western (Western blotting) - касае се за имунологична
техника, при която по аналогия с другите блотинг-методи се сепарират бел­
тъчни молекули чрез гел-електрофореза. Впоследствие те се откриват с мар­
кирани антитела - аналог на сондите.
Молекулната хибридизация изисква неизвестната нуклеинова киселина
да бъде денатурирана. Тя се разделя чрез електрофореза в гел, след което
към гела се прибавя маркираната сонда. При комплементарност неизвест­
ният ДНК-фрагмент и сондата се свързват в дуверижен хибрид.
1. Гел^-е^л^с^т^т^р^г^ф^о^р^е^з^а на ДНК - метод за разделяне в гел на ДНК-фраг-
менти с различна дължина в електрично поле. При оцветяването на гела
след това се визуализират ДНК-ивици с различна локализация според мо­
лекулното им тегло. Гелът може да се "препечата" (пренесе) върху нитроце­
лулозна мембрайа (blotting, препечатка).
Електрофорезата на едноверижната ДНК се използва за:
У установяване на нормални вариации (полиморфизъм);
> доказване на различия в ДНК-последователности в пациенти със
заболявания и в контроли;
> идентифициране на промени в ДНК-последователности, причиня­
ващи заболявания;
> като първи етап в много молекулно-биологични техники.
2. Southern blotting-ът се използва за :
> определяне броя на ДНК-нуклеотидите в даден ген;.
> съставяне на рестрикционни карти;
> доказване на средно големи хромозомни мутации;
> установяване на сходство в ДНК-последователностите на различ­
ни организмови видове;
> като стъпка в множество други техники.
3. Анализ па рестрикционния полиморфизъм (RFLP, Restriction fragment
length polymorphism analysis).
Полиморфизмите представляват вариации в ДНК-последователностите
в хомоложните хромозоми. Те възникват често в кодиращи или в некодира-
щи участъци. Подобни вариации се появяват и в местата на действие на рес-
триктазните ензими. Например, една генна последователност може да се
среже от специфична рестриктаза, а нейният алел вхомоложната хромозо­
ма се срязва на друго място. RFLP се използва за:
У идентифициране на хомо- и хетерозиготни индивиди по отношение
на даден алел;
> диагностика на генетични заболявания.
4. Анализ на алел-спецнфични олигонуклеотиди (ASO, allele-specific
oligonucleotide probe analysis).
Този метод позволява да се разграничават алели, които се различават
Организация и изменчивост на... 149
само по една нуклеотидна двойка. Използва се за:
> диагностика на заболявания, резултат от единична точкова мута­
ция (сърповидно-клетъчна анемия).
5. Northern blotting-ът позволява откриването на РНК-фрагменти, по
които се съди за това дали даден ген се експресира или не. Количеството
хибридизирана РНК е показател за нивото на генна експресия в дадена клет­
ка или тъкан. Използва се за:
> определяне функционалната активност на даден ген;
> проследяване експресията на определен ген. Ако се сравнят Northern
blot-ове от клетки или тъкани в различна фаза от клетъчния цикъл или от
развитието на организма, могат да се открият активираните или инактиви-
рани гени в определения етап.
6. Полимеразна верижна реакция (PCR, polymerase chain reaction).
Чрез PCR може да се реплицира in vitro всеки ДНК фрагмент, чиито
крайни нуклеотидни последователности са известни. Използва се за:
> установяване на ДНК полиморфизми;
> производство на ДНК за рестрикционно картиране и за сонди;
У доказване на мутации при генетични или злокачествени заболява­
ния;
> идентифициране на минимално количество чужда ДНК при вирус­
ни, бактериални или паразитни заболявания.
Обратно-транскрипционната полимеразна верижна реакция (RT-PCR,
reverse transcription PCR) използва като матрица молекула иРНК. Чрез об­
ратна транскрипция тя се презаписва в ДНК. Новополучената ДНК не съ­
държа интрони.
7. Секвениране на ДНК.
Независимо от използвания метод, секвенирането позволява опреде­
ляне на точната нуклеотидна последователност на даден ген или ДНК-фраг­
мент. Използва се за:
> изследване на специфични генни мутации;
> оценка на молекулната еволюция чрез сравняване на ДНК-после­
дователности от различни организмови видове.
8. In situ хибридизация.
Известна сонда се хибридизира с денатурирана ДНК в дадена хромо­
зома на микроскопски препарат. Сондата може да се свърже и с РНК в тъка-
нен срез. Използва се за:
> картиране на гени или на ДНК-фрагменти върху хромозоми;
> диагностика на хромозомно-свързани генетични заболявания;
> установяване на генна активност в тъканни срези;
У за целите на предимплантационната диагностика.
1S4 Медицинска биология

32. Vatev, I. ARTA, 3,135-136, 1992.

33. Vatev, I. In: Proceedings of IX World Congress on In Vitro Fertilization and
Alternated Assisted Reproduction, Vienna 1995 /A. Aburumieh, E. Bernat, G.
Dohr, W. Feichtinger, F. Fischl, J. Huber,E.Mul-ler, S. Szalay, W. Urdl, H. Zech.
Bologna, Monduzzi Editore, 535-538, 1995. Клетка. Размножаване ha клетката и
34. Vatev, I., V. Damianova, D. Dimitrova-Dikanarova, S. Kalaydjiev. Andrologia ОРГАНИЗМИТЕ
(S.),4, 18-23, 1999.
35. Vatev, A., Ph. Fitchev, I. Vatev. In: Proceedings of National conference in biology, "Всяка клетка произхожда от '
Pleven, 237-239, 1986. (Omni cellula est cellula)
36. Vatev, I., I. Karagyozov, M. Istatkov, M. Srebreva. BJMG, 3, 1 15-119,1998. R. Wirchoff, 1855 г.
37. Vatev, I., S. Zivkov. Obstetrics and Gynaecology, (S.), 4, 20-25, 1986.
38. Winter, G., W. Harris. Immunology Today, 14, 243-246, 1993.
39. Winter G., C. Milstein. Nature, 349, 293-299, 1991. Клетъчни взаимодействия
заимодействието между клетките и екстрацелуларния матрикс (ад-
В хезия клетка-матрикс) и между съседни клетки (междуклетъчна
адхезия) адсниян о основтоономноо оклетачнктеоргаиизмр.
Екстрацелуларният матрикс представлява ”«0^^’, за който клетки­
те се залавят и подреждат. Представен е от разнородна група белтъци и гли-
копротоини. Матриксни компоненти са колагенът, фибриногенът, ламини-
нът, фибрилинът, нромбоспотдитън и др. Освен структурна роля, някои от
тях изпълняват и функцията на среда, в която се пренасят информационни
молекули между клетките. Във взаимодействията клетка-клетка и клетка-
матрикс са ангажирани два основни типа молекули - рецепторни и адхези­
онни. Те подпомагат и/или осигуряват адхозията и транспорта на клетки,
вещества и сигнали за растеж, пролифорация, диференциация, движение,
клетъчна смърт и други биологични процеси.

Клетъчни рецептори

Рецепторите представляват белтъчни молекули, разположени най-чес­

то в клетъчните мембрани. То специфично разпознават други молекули, на­
речени лиганди, с които взаимодействат стороосимично. Лнгандът о обик-
довенно извънклетъчна молекула и може да бъде хормон, моднатор, расте­
жен фактор, лекарство, токсин, вирус и др. Чрез комплекса лнганд-роцоп-
тор в клетката постъпват сигнали и информация, на които тя отговаря с
биологична реакция - движение, растеж, специфично поведение. Биологич­
ният отговор на високо диференцираните клетки можо да представлява
нервен сигнал, генна експресия, активиране на ензими и т.н. Разпознавано­
то и контактът между лиганда и рецептора о сходно с това между ензима _ и
субстрата или между антигена и антитялото. Лнгандът и рецепторът същес­
твуват във функционално единство. Тъй като клетъчната мембрана о бари­
ера към външната среда, рецепторите пренасят информация от извънкле­
тъчното пространство до вътрешността на клетката. Рецепторът генорирд
сигнал вътре в клетката по някои от следните механизми:
 156_______________________________________________ Медицинска биология
чрез промяна в активността на йонните канали;
> чрез регулиране на ензимната активнос};
> чрез освобождаване на вторични медиатори. При взаимодействие­
то на вътреклетъчната част на рецептора с други мембранни компоненти,
се генерират нискомолекулни посредници. Такива са Na+, Са2+, цАМФ, ди-
ацилглицерол, инозитол-трифосфат и др.
Почти всички клетъчни рецептори са динамични съставки на мембра­
ната. До свързването си с лнганда те се движат по повърхността й. След
това агрегират и намаляват подвижността си. Рецепторите сами притежа­
ват информация за трансмембранното предаване на сигнала. Групирането
им в комплекси има важно значение в този процес. Когато рецепторът се
ендоцитира, той не може повече да реагира на промените на лиганда в окол­
ната среда. Освен да се разгради от лизозомите или да се транспортира
отново до клетъчната повърхност, рецепторът мож'е да се установи още и в
(друг клетъчен участък, например ядрото.
. Рецепторите на даден лиганд не са задължително локализирани в ор­
гана, който дава биологичния отговор. Например стрихнинът причинява
контракции на набраздените мускули, а рецепторите за него са в централ­
ната нервна система.
Общата структура на мембранните рецептори се характеризира с на­
личие на извънклетъчна област за свързване с лиганда, трансмембранна хид­
рофобна част и вътреклетъчен прикрепителен участък. Рецепторната моле­
кула често притежава допълнителни полизахаридни вериги и представля­
ва гликопротеин. Възможно е да съдържа освен участък за свързване с ли­
ганда и такъв за собственото си специфично активиране. Функцията на ре­
цепторите се регулира не само при свързването им с лиганда, но и в по-
късни етапи.
Известно е, че лигандите, предизвикващи еднакъв биологичен ефект,
не винаги имат един и същ клетъчен рецептор. Ацетилхолинът, хистаминът
и ангиотензинът имат съвсем отделни и специфични рецептори въпреки
еднаквата биологична реакция, която предизвикват - контракция на глад­
ките мускули.
Един лиганд може да взаимодейства с различни рецептори в различни
тъкани. Ацетилхолинът се свързва с никотинов рецептор в набраздените и
с мускаринов рецептор в гладките мускули.
Лнгандът активира различни рецептори в зависимост от своята кон­
центрация. Той предизвиква както бързи, така и бавни ефекти в клетката.
На лигандите е присъща саморегулацията, т.е. те сами регулират броя
или действието на съответните им рецептори. За лигандите е характерна и
кръстосана регулация (трансрегулация). Освен собствената си рецепторна
система, те регулират и други рецептори. Вероятно лигандът само отключ­
ва и активира информационния потенциал на рецептора. _-
Механизмите на рецепторното действие в клетката са разнообразни и
се свеждат главно до отварянето на йонни канали. Клетъчният цитоскелет
се явява посредник в пренасянето на информационните сигнали, като ги
Клетка. Размножаване на клетката и..._____________________________ /57
усилва и свързва отдалечени части и органели в клетката.
Чрез рецепторно-медиирана ендоцитоза се пренасят от майката в пло­
да липопротеини, трансферни и IgG. Токсинът на дифтерийния бактерий
постъпва в клетката не чрез ендоцитоза, а чрез енергийно-зависима промя­
на в конформацията на пептидната си верига. Вирусите проникват в гос-
топриемниковите клетки чрез свързване с множество рецептори по цялата
клетъчна повърхност. За различни типове вируси такъв рецептор може да е
сиаловата киселина.
С напредване на възрастта на организма чувствителността и силата
на биологичния отговор към хормоните-лиганди се променят. Със стареене­
то намаляват рецепторите за гонадотропните хормони на хипофизата.
При някои ав гоимунни заболявания се доказват анти-рецепторни ав-
тоантитела. Такива са установени срещу ацетилхолиновия рецептор у па­
циенти с myasthenia gravis. Те се използват за клинична диагноза на заболя­
ването. Вероятно антителата групират ацетилхолиновите рецептори върху
мембраната и така ускоряват разграждането им. Поради тази причина броят
на ацетилхолиновите рецептори намалява у болните в сравнение със здра­
вите хора. При Паркннсоновата болест специфично отпадат допаминови
рецептори в невроните на ЦНС. При Алцхаймеровата деменция намаляват
ацетилхолиновите рецептори в кората и други области на главния мозък.
Адхезионни молекули
Адхезионните молекули представляват гликопротеини, които улесня­
ват адхезията и взаимодействието клетка-клетка и клетка-матрикс. Те се
откриват както по клетъчната повърхност, така и в екстрацелуларния мат-
рикс. Съществуват много фамилии адхезионни молекули, най-известни от
които са семействата на: интегрините, кадхерините, селектиннте, междук­
летъчните адхезионни молекули 1 и 2, съдовите адхезионни молекули и др.
Взаимодействието клетка-матрикс се осъществява с помощта на по­
върхностни клетъчни рецептори и техни матриксни лиганди. Основни адхе­
зионни рецептори са интегрините. Те се експресират на повърхността на мно­
жество клетки. Техни лиганди в екстрацелуларния матрикс са фибриноген,
фибронектин, ламинин, колаген и др. Адхезионната роля на интегрините е
свързана с регулацията на тромбоцитната агрегация, имунните функции,
тьканната регенерация, туморната инвазия.
Взаимодействието клетка-клетка включва директно свързване чрез ед­
нотипни повърхностни мембранни гликопротеини. Стабилни междуклетъч­
ни контакти между епителни, сърдечни и ендотелни клетки се осъществя­
ват не само чрез адхезионни молекули, но и чрез морфологични структури
като десмозоми и плътни контакти. Различните клетъчни типове експреси­
рат различни адхезионни молекули. Това придава на клетките разнообра­
зие в адхезионните им свойства и определя обособяването на отделни кле­
тъчни популации в рамките на дадена тъкан.
В екстрацелуларния матрикс функционират и т.нар. анти-адхезионн1:
 158 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и... 159

молекули. Те са представени от различни протеази и други макромолекули,
които дестабилизират адхезията между клетките.
Адхезионните рецептори служат не само за залавяне и задържане на
клетките на определно място. Те предават сигнали, които подпомагат съ­
ществени клетъчни функции като растеж и поведение. Някои заболявания
у човека са свързани с мутации в гени, кодиращи молекули на екстрацелу-
ларния матрикс или адхезионни рецептори.
Размножаване на клетката
амовъзпроизвеждането е основно свойство на живата материя, ко­ след хирургично отстраняване на част от органа или след токсични, химич­
С ето осигурява непрекъснатостта на живота на Земята. Този про­
цес започва намолекулн онивокаторволнкац ияна молек улатанаДНК, 3. Неделящи се клетки. Те са приключили клетъчния цикъл в ембрио-
осъществява се на клетъчно ниво като амитотично и митотично делене на
клетките и завършва като размножаване на организмово ниво. Самовъзп-
роизводителният процес обезпечава огромното разнообразие на живите
форми и стои в основата на тяхната еволюция. Напоследък се използва
терминът репродукция, с който се означава свойството на организмите да
произвеждат потомци. Те могат да приличат или да не приличат на своите
родители. Основно правило на репродукцията е всяка дъщерна клетка да
получи пълен набор гени от ДНК и известно количество цитоплазма. Кле­
тъчната репродукция обхваща митозата и мейозата. Деленето на прокари-
отнте и митозата се означават като асексуална репродукция (безполово раз­ клетка и завършва с образуването на дъщерни клетки. Етапите, през които
множаване). Сексуалната репродукция е резултат от мейозата и оплождане­
то. При асексуалната репродукция потомците са идентични помежду си, как­ клетъчен цикъл. Според структурните и функционални промени, видими
то и с родителите си. При сексуалната репродукция дъщерните популации
варират и това е в основата на еволюционния процес. Сексуалната репро­
дукция (полово размножаване) прави организмите конкурентноспособни в
условията на непредсказуема изменчивост на обкръжаващата среда.
Прокарваните клетки-организми се размножават чрез пряко бинар­
но делене без образуване на делително вретено и митотичен апарат. ДНК-
молекулата в тяхната единствена хромозома серреллитра и двете новопо­
лучени пръстеновидни хромозоми попадат в двете дъщерни клетки след
прищъпването и разделянето на изходната майчина клетка. В хода на са­
мата цитокинеза двете нови хромозоми са свързани с клетъчната мембра­
на.
Еукариотните клетки могат да се размножават по два начина - чрез
непряко делене (митоза), или чрез пряко делене (амитоза), което се среша
по-рядко.
Според пролнферативната си способност и клетъчния цикъл клетките
се делят на три групи:
1. Продължително делящи се клетки. Те преминават през клетъниян
цикъл от една митоза към следващата и продължават да се делят през целия
си живот. Те заместват клетки, които периодично се разрушават. Продъл-
жнтелно делящи се клетки са тези в повърхностния епител на кожата, уст­
ната кухина, влагалището, лигавицата на е^к^^рните жлези (слюнчени,
панкреас), епитела на стомашно-чревния тракт, костния мозък, кръвотвор­
ните тъкани, сперматогониите.
2. Неактивни клетки. Характеризират се с ниско ниво на реп.ликатив-
на активност, но се делят бързо в отговор на стимулиращ фактор. В тези
случаи те могат да възстановят тъканта, която изграждат. Такива са па-
ренхимните клетки на всички жлезисти органи като черен дроб, панкреас,
бъбреци; тазеухиони клетки като фибробласти, гладко-мускулни клетки,
е^телни клетки. Регенеративните възможности на неактивните клетки се
проявяват най-демонстративно при възстановяване обема на черния дроб
ни или вирусни увреждания.
генезата и през постнаталния живот иа организма не могат да влязат отново
в митоза. Такива са невроните, еритроцитите, скелетните и сърдечните мус­
кулни клетки. Разрушените неврони в ЦНС обикновено се заместват от про-
лифериращи глиални клетки. Масивните увреждания на сърдечния мускул
(инфаркт) се заместват от съединителна тъкан.
Клетъчен цикъл. Същност и регулация
Животът на. еукариотната клетка започва с деленето на майчината
преминава клетката от едно клетъчно делене до следващото, се нарича
на светлинен микроскоп, клетъчният цикъл се дели на две фази: интерфа-
за и М-фаза. М-фазата включва: процеса митоза, по време на който удво­
ените хромозоми се разпределят в две ядра и цитокинезата, при която ця­
лата клетка се разделя на две дъщерни клетки. М-фазата обикновено про­
тича за около 30-60 мин. Интерфазата може да продължи часове, дни, сед­
мици или още по-дълго според клетъчния тип и условията на средата. Ха­
рактеризира се с висока генна активност и се разделя на три фази - G1-, S- и
G2. По.. времетраене най-дълга е Gl-фазата, а най-къса - митозата.
В G Зффазата клетката нараства, клетъчните органели се удвояват, син­
тезират се РНК и рибозоми.
През S-фазата се осъществява реплик^иата на ДНК и удвояването на
хромозомите. В този период също се синтезират и допълнителни хистони,
необходими за удвоения брой нуклеозоми в хромозомите.
В С2-фазата се синтезират белтъците на делителното вретено.
Репликацията се осъществява само в S-фазата, а транскрипция и тран­
слация - през цялата интерфаза.
По време на интерфазата протича цантиозомуият цикъл. Това е про­
цес на удвояване и разделяне на центрозомата, която участва във формира-
пето на делителното вретено. Центрозомата представлява двойка цилинд-
нп.:

L 1
 160________________________________________________ Медицинска биология
рични, перпендикулярно разположени една към друга центриоли, свърза­
ни с центрозомен матрикс. През S-фазата в основава на всяка една от тях се
образува дъщерна центриола, която започва перпендикулярно да нараст­
ва. В клетките на висшите растения, както и в яйцеклетката на някои жи­
вотни и човека липсва центрозома. Когато животинската клетка излезе от
митоза, центрозомата се състои от две центриоли, разположени под прав
ъгъл помежду си. До скоро се приемаше, че двете центриоли остават в бли­
зост една до друга, но по-нови изследвания показват, че едната от тях се
движи в цитоплазмата по време на Gl-фазата. Причината за тази мигра­
ция е неясна. Началото на центрозомното удвояване се активира от същия
комплекс сбк2-циклин, отговорен и за началото на ДНК-репликацията.
В нормалните клетки преминаването през отделните фази на клетъч­
ния цикъл е строго контролирано. Осъществява се под действието на две
групи белтъци - циклини и циклин-зависими кинази (cdk, cyclin-dependent
kinases). Те претърпяват последователен синтез, активиране и разгражда­
не, което регулира клетъчния цикъл. Циклилите са регулаторни белтъци.
Наречени са така поради точно определеното циклично покачване и спа­
дане на концентрацията им в хода на клетъчния цикъл. Когато циклинова-
та концентрация е ниска, киназата загубва своята циклинова компонента и
се инактивира. Когато циклиновата концентрация се покачи, киназата се
активира и позволява на клетката да навлезе в М-фаза. Циклините биват:
■ - Gl-циклини - съществуват кратко и се разграждат в края на Gl-фа-
зата; . цифични cdk и циклини в определени фази на клетъчния цикъл се използва
- М - циклини (митотични)- съществуват по-дълго време й се разграж­
дат преди навлизане на клетката в М-фаза.
Разпадът на циклините е свързан с активирането на cdk. Това става
чрез фосфорилиране и само при свързване с циклините. Cdk се инактиви-
рат чрез дефосфорилиране.
Преминаването на еукариотните клетки през клетъчния цикъл се ре­
гулира главно в две много важни контролни точки - в края на G1- н в края
на С2-фазите. В тези точки клетката трябва да осъществи жизнено важни
процеси -да започне репликация и да навлезе в митоза. Първата контролна
точка (START) е в самия край на GI и изисква активирането на cdk2 от G1-
циклин. В нея се проверява за наличие на увреждания в ДНК. Ако клетката
е минала през START-точката, то започва необратимо репликацията на
ДНК и завършва клетъчния цикъл. Поради недостиг на хранителни вещес­
тва и растежни фактори или поради блокиращи външни причини клетъч­
ният цикъл може да спре в Gl-фаза за много продължително време. Озна­
чава се като GO-фаза (фаза на покой). През нея клетката запазва жизне­
ността си. Крайно диференцираните клетки обикновено се задържат в GO-
фаза. За разлика от нормалните клетки, раковите не спират клетъчния си
цикъл в GO, а на различни други места, като избягват контролните меха­
низми.
В края на S-фазата се проверява дали репликацията на ДНК е правил­
но осъществена.
Клетка. Размножаване на клетката и... /67
В контролната точка в края на С2-фазата се изисква активирането на
cdk2 от М-циклини. Cdk2, свързани с М-циклини, фосфорилират субстра­
ти, необходими на клетката, за да навлезе в митоза. Сред тези субстрати са
и белтъци, отговорни за динамичните промени в организацията на хромо-
зомите и на цитоскелета, които определят прехода от интерфаза към мито­
за.
Съществува и контролна точка в прехода между метафазата и анафа-
зата на митозата. Тогава се проверява дали хромозомите са правилно разпо­
ложени в делителното вретено. Ако те са неправилно разположени или не­
точно насочени към полюсите на вретеното, се забавя преминаването към
анафаза до момента, в който се коригира грешката. В този контролен пункт
се определя дали клетките ще завършат деленето си и ще навлязат отново в
Gl-фаза на следващия цикъл.
Клетката сама регулира концентрацията на циклините и на други важ­
ни белтъци, като синхронизира скоростта на синтезата и деструкцията им
в различни фази на клетъчния цикъл. Протеините, които подлежат на разг­
раждане, се свързват с убикуитин - малък, силно консервативен белтък. Той
се включва в протеазомата - мултипротеинов комплекс, в който се разграж­
дат дефектните белтъци.
В туморните клетки поради мутации в гени, кодиращи различни ком­
поненти на клетъчния цикъл, са нарушава неговата регулация. Това води
до геномна нестабилност и злокачествена трансформация. Нивото на спе­
като диагностичен маркер при някои тумори.
Митоза
Митозата представлява делене на клетъчното ядро (кариокннеза). Раз­
делянето на цялата клетка включва и разделяне на цитоплазмата (цитоки-
неза). В края на периода G2 се активира ензимът протеинкиназа, който ръ­
ководи разпадането на ядрената мембрана и ускорява фосфорилирането на
хистон Н1. Това довежда до бърза кондензация на митотичните хромозо­
ми, която бележи началото на процеса.
Приема се, че митозата протича в четири фази: профаза, метафаза,
анафаза и телофаза. Някои автори извеждат профазата извън митозата,
като разпределят клетъчния цикъл на интерфаза, профаза и митоза. Спо­
ред други автори митозата протича в пет фази, като между профазата и
метафазата се разграничава още прометафаза.
1. Профаза (фиг.59) - преходът от периода G2 на интерфазата към про­
фазата е постепенен. Дифузният интерфазен хроматин бавно се кондензира
до видими хромозоми с определен брой, характерен за всеки организмов
вид. Те са изградени от по две сестрински хроматиди, получени при репли­
кацията на ДНК и свързани в центромера. Профазното ядро е диплоидно
по брой хромозоми и тетраплоидно по количество ДНК. От свободни а и р
молекули на белтъка тубулин започва изграждането на нишките (микрот-
162 МедиЩИн£ка биология Клетка. Размножаване на клетката и... 163

ръбички) на делителното вретено. Сво­ чени и взаимодействат с полюсните ниш­

бодни молекули тубулин се намират и ки. Броят на кинетохорните тръбички е
в цитоплазмата. От съотношението различен при различните организми. В
между него и тубулина в микротубу- клетките на човека те са 20-40. В тази
лите зависи нормалното функциони­ фаза хромозомите активно и хаотично се
ране на вретеното. движат в областта на вретеното. Те ня­
То съдържа строго организира­ мат още постоянно местоположение в
ни микротубули, които осигуряват него.
точното разделяне на удвоените хро­ 3. Метафаза (фиг.61) - хромозоми­
мозоми. Функционално микротубули- те са фиксирани в екваториалната плос­
1 центромер с кинетохори те на митотичното вретено на живо­ кост на вретеното, перпендикулярно на
2 ядрена мембрана тинската клетка се разделят на: оста му. Всеки кинетохор е обърнат към
3 хромозома с две сестрински хроматиди > полюсни микротубули - свърз­ 1 полюсни нишки
4 начало на формиране на делителното вретено ват двата полюса на делителното вре­ 2 кинетохорни нишки
5 астрални нишки 3 астрални нишки
тено, като се приплъзват в областта на 4 полюс на вретеното
Фигура 59 екватора; 5 свободно движеща се хромозома
> астрални микротубули - разпо- 6 останки от ядрената мембрана
ложени са радиално около центрозомата и се насочват извън вретеното. Те Фигура 60
вероятно подпомагат разполагането на вретеното в клетката;
> кинетохорни (хромозомни) микротубули - насочват се от центрозо­ един от полюсите. Кинетохорните
мата към кинетохорите, които представляват многослойни структури от нишки при всяка хромозома са про­
двете страни на центромера. По време на метафазата кинетохорните мик­ тивоположно ориентирани и залове­
ротубули притеглят кинетохорите. Хромозомите се задържат в екватори­ ни за полюсните нишки на вретено­
алната равнина на клетката благодарение на балансираните теглещи сили, то. Хромозомите остават неподвиж­
упражнявани от кинетохорните микротубули от двата противоположни по­ ни поради:
люса. През анафазата тези микротубули осигуряват придвижването на хро­ 1 хромозомите в > притегляне, което действа
мозомите към полюсите на клетката. екваториалната област върху кинетохорите от екватора към
Двуполюсното делнтелно вретено при животинските клетки се нарича полюсите;
астрално вретено. При висшите растения и други организми липсват цент- Фигура 61
> натиск в посока от полюси­
розоми в строежа на вретеното и то се нарича анастрално. И при двата вида те към екватора. /
делително вретено центриолите не са организационен център на неговите Хромозомите се установяват на екватора под действие на двете ба­
микротръбички. Такава е слабобагреща се аморфна материя в двата полю­ лансирани сили. През метафазата се осъществява непрекъснато присъеди­
са на клетката. Центрозомите при астралното вретено са само центрове, в няване на молекули тубулин към кинетохорните нишки на вретеното в ки-
които се събират полюсните нишки. В профазата изчезва ядърцето, което е нетохорния им край и отстраняване на такива молекули от противополож­
близо до вторичното прищъпване и е място на синтез на рРНК. ния край на нишките. Така те поддържат постоянна дължина.
2. Прометафаза (фиг.60) - започва с бърз разпад на ядрената мембрана При фиксирането на хромозомите в метафаза насочването на двата
на малки фрагменти, видими около вретеното, което се разполага в ядре­ кинетохора към полюсите е случайно. В метафаза те са скрепени заедно от
ната област. Разпадането на ядрената мембрана се свързва с фосфорилира- общия центромер. Центромерите се различават по техния брой и подрежда­
пето на ламините на нейния вътрешен слой, при което се образуват отделни не и съдържат ДНК с умерено повторени консервативни последователнос­
мехурчета. С нейния разпад изчезва и ядърцето. Кариоплазмата и цитоп­ ти. В тази фаза хромозомите са максимално спирализирани и удобни за из­
лазмата се сливат. При някои примитивни еукариоти ядрената мембрана работване на кариограма.
не се разпада по време на митозата и те имат т.нар. закрито вретено. От 4. Анафаза (фиг.62) - започва придвижването на двете хроматиди към
двете страни на центромера на всяка хромозома са разположени кинетохо­ полюсите на вретеното. При движението си те приемат V-образна форма.
рите, които имат многослойна структура. Към тях се прикрепват кинето­ Разпределянето на всяка от двете хроматиди към двата полюса е случайно.
хорните тръбички на вретеното. Тези тръбички са противоположно насо­ Раздалечаването им се дължи на удължаването на полюсните нишки на вре-
 164 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и™

терото, при което двата по­ цеси вероятно участват разтворими цитоплазмени фактори, несвързани с
люса се раздалечават. В ре­ вретеното.
зултат на тези процеси при Клетъчните деления биват равностойни и неравностойни. В първия
някои организми делител- случай се появяват две напълно еднакви дъщерни клетки, докато във вто­
ното вретено може да се рия клетките са генетично еднакви, но морфологично различни. Разликите
раздалечаване удължи до 15 пъти. Подме­ между тях могат да са както количествени, така и качествени.
полюсите на
вретеното
ните нишки не се скъсват в
екватора, защото оттам те Цитокинеза
присъединяват свободни мо­
лекули тубулин и така оси­ Цитокинезата (фиг.64) започва още в края на анафазата. При живо­
гуряват задължителното тинските клетки най-напред се появява гънка (делителна бразда) в еквато­
приплъзване с кинетохор- риалната област на клетъчната мембрана. Още преди нейното образуване
ните нишки в тази област. С на това място от вътрешната страна на мем­
1 скъсени кинетохорни нишки приближаване на хромати- браната възниква пръстенче от актинови
2 удължени полюсни нишки дите към полюсите кинето- нишки. Със свиването си то придръпва на­
.3 астрални нишки вътре мембраната и оформя делителната
хорннте нишки се скъсяват.
Фигура 62 Това става чрез бърза загу­ бразда. При нейното задълбочаване пръс-
ба на тубулинови молекули тенчето не променя своята дебелина, а губи
откъм кинетохорния им край и по-бавно дисоцииране на такива от проти­ част от актиновите си нишки. В края на ци­
воположния полюсен край. Енергията за анафазните движения се черпи от токинезата то изчезва, а двете дъщерни
хидролизата на АТФ и се генерира в белтъка динени, подобен на динеина на клетки остават свързани още няколко часа
ресничките и камшичетата. Анафазата е най-краткотрайната фаза на ми­ от т.нар. остатъчно телце. То е изградено от
тозата. * \ полюсните нишки на вретеното и плътен
5. Телофаза (фиг.63) - при достигане до двата полюса кииетохориите матрикс, опаковани от спазматичната мем­
нишки на вретеното изчезват, а хроматидите (хромозомите) постепенно се брана..
деспиралнзират и удължават до интерфазно състояние на хроматина. Поя­ При нарастване на клетъчния брой и
вяват се отново специфичният брой ядърца във вторичните прищъпвания общата клетъчна повърхност в резултат на
на съответните хромозоми. Ламините в остатъчните мехурчета от ядрената деленето е нужен повече градивен матери­
1 новообразувано ядро ал за новите плазматични мембрани. Зато­
мембрана се дефосфорилират. Фраг­ 2 остатъчнотелце
ментите й обграждат хромозомите и 3 останки от полюсните нишки
ва непосредствено преди деленето нараства
се свързват с повърхността им. После 4 ядрена мембрана
биосинтезата на мембранни продукти, кои­
се сливат помежду си и образуват от­ 5 контрактилно пръстенче то се съхраняват на повърхността на деля­
ново ядрена мембрана с ядрени пори. 6 центрозома от две центриоли щите се животински клетки.
Разпада се делителното вретено. В При растителните клетки цитокинеза­
края на митозата всяка хромозома се Фигура 64 та се осъществява от напречна клетъчна
състои само от една хроматида. преграда, поради наличието на целулозна
Функциите на делителното вре­ клетъчна стена. Остатъци от полюсните нишки образуват куха цилиндрич­
тено при митозата касаят само под­ на структура - фрагмопласт, която се изпълва с материал, доставен от апа­
реждането на хромозомите в метафа­ рата на Голджи. В разделителната преграда се отлага целулоза и тя нараст­
зата и придвижването им към полю­ ва към срещуположните клетъчни стени. Остатъци от ендоплазматичния
сите в анафаза. То няма отношение 1 хромозоми без кинетохорни нишки ретикулум, включени в преградата, се превръщат в плазмодезмн. Това са
към кондензацията на хроматина, към 2 полюсни нишки сложно устроени пори, свързващи отделните растителни клетки. Клетъч­
разделянето на хроматидите в област­ 3 възстановяване на ядрената мембрана ните органели също се разпределят между двете дъщерни клетки, като пред­
та на центромера, както и към проме­ варително се делят.
ните в ядрената мембрана. В тези про­ Фигура 63 Изглежда информацията за изграждане на една мембранна органела
166 Медицинска биология
не идва само от ядрената ДНК. Вероятно е необходима и допълнителна ин­
формация от присъствието поне на един белтък от самата оргаиела.
Описаният начин на цитокинеза при растителни клетки се означава
като центробежен - новообразуваието на клетъчна стена започва във вът­
решността на делящата се клетка и нараства като диск към периферията.
Съществува и центростремителна цитокинеза, при която образуването на
преградата започва от клетъчната стена на майчината клетка и напредва
към вътрешността й.
В клетките на някои тъкани митозата не завършва с цитокинеза, а се
образуват големи многоядрени клетки (ендосперма при растенията).
Атипични ФОРМИ НА МИТОЗА
Най-често срещаните отклонения от нормалната митоза са:
1. Ендомитоза - ядрото интензивно нараства, но запазва целостта си.
Хромозомите се удвояват, по не се образува делително вретено. Запазват се
ядърцето и ядрената мембрана. Не се разделя нито ядрото, пито клетката и
се получава голяма полиплоидна клетка. Ендомитоза се наблюдава при
кръгли червеи, ракообразни, насекоми, както и в клетки на костния мозък,
черния дроб и панкреаса при човека.
2. Ендоредубликация (политения) - интерфазните хромозоми многок­
ратно се реп.лицнрат, но получените хроматиди не се отделят, а остават в
общ сноп. След S-периода на интерфазата удвоените хромозоми не се спи-
рализират и скъсяват и клетката никога не встъпва в митоза. Така получе­
ните хромозоми се означават като политеиии. Те се срещат в някои клетки
на двукрилите насекоми. Поради ендоредубликацията и постоянната си дес-
пирализираност политенните хромозоми на личинката на дрозофилата са
около 1 000 пъти по-големи по обем и до 300 пъти по-дълги от митотичните
хромозоми. Хомоложните двойки политеиии хромозоми са в постоянна ко-
шогация, поради което общият им брой е хаплоидеи. Например, диплоид-
ните соматични клетки на дрозофила имат по 8 хромозоми, а клетките на
слюнните жлези на личинката й - 4 гигантски хромозоми.
3. Неразделяне на двете сестрински хроматиди на някои хомоложни
хромозоми в анафазата поради задръжка в репликацията на центромера. Така
се получават анеуплоидни клетки.
4. Реституционна (от лат. - връщане назад) митоза - пълно неразделяне
на сестрииските хроматиди в анафаза поради блокада в нишките на дели-
телиото вретено. Получава се само едно тетраплоидно реституционно ядро.
5. Миогополюсна митоза - митотичната фигура е с повече от две по-
лувретеиа, при което хромозомите се разпределят неравномерно и се полу­
чават анеуплоидии клетки.
Клетка. Размножаване на клетката и ... _ , 167
Амитоза
Това е пряко делене на клетката, което вероятно еволюционно е съ­
ществувало преди митозата, но днес се среща много по-рядко от нея. При
амнтозата ядрото е в иитерфазио състояние, хроматинът не се кондензира
във видими хромозоми и не се образува делително вретено. Тя започва с
първоначална промяна във формата и броя на ядърцата. Следва относи­
телно неравномерно разделяне на ядрото чрез: -
> удължаване и прищъпване;
> възникване на вдлъбнатина в него, която се задълбочава и го разде­
ля на две части;
> множествено делене (фрагмеитация) на различен брой части с неед­
наква големина. След разделянето на ядрото се разделя и клетката като
цяло.
Амитотично се дели макронуклеусът на инфузориите след предшест­
ваща ендомитоза. Това делене се наблюдава още в клетките на зародишни­
те обвивки на някои животни, при левкоцитите, костните клетки, покрив­
ния епител на пикочния мехур, в плацентата. Поради относително нерав­
номерното разпределяне на генетичния материал на ядрото при амитоза-
та, тя се счита за непълноценен начин на клетъчно делене. Среща се главно
при дегенериращи клетки - дегенеративна амитоза. Тъй като протича по-
бързо, амитозата се осъществява и при репаративиата регенерация на увре­
дени тъкани или органи (хепатоцитите в черния дроб) - реактивна амитоза.
Различни форми на амитотично делене на ядрото се наблюдават и при ня­
кои патологични състояния като възпалителния процес и злокачествения
клетъчен растеж.
Контрол на клетъчния растеж
Клетъчната пролиферация се активира при увреждане на тъканите и
при клетъчна смърт. Повишеното ниво на активатори на клетъчния растеж
или дефицитът на инхибитори също води до активно делене.
Активация на клетъчния растеж
Осъществява се под действието на т.иар. растежни фактори. Те предс­
тавляват полипептиди, които стимулират клетъчния растеж. Имат по-ши­
рока или по-тясна специфичност; Растежните фактори влияят и върху под­
вижността, съкратимостта и диференциацията на клетките. Заздравяване­
то на раните е пример за регенераци^в резултат на стимулиран растеж на
съединителната тъкан. Отделените от^един тип клетки растежни фактори
въздействат върху друг тип клетки, ако имат рецептори за тях (паракриииа
стимулация). Множество клетки притежават рецептори за ендогенно синте­
зирани фактори (автокринна стимулация). Подобен растеж се наблюдава
при туморите и при чернодробната регенерация. Известни са множество
растежни фактори, като например епидермален, тромбоцитен, фиброблас-
тен, чернодробен, нервен, инсулино-подобен и др.
 168 Медицинска биология
Инхибиция на клетъчния растеж
Осъществява се по няколко механизма. Контактната инхибиция е опи­
сана за пръв път при клетки в култури - след като покрият дъното на стък­
леницата, те престават да се делят. Съществуват доказателства за подобно
явление и при in vivo условия. Например, след частично отстраняване на
черния дроб клетките се размножават само докато органът достигне нор­
малния си предоперативен размер и форма. Изолирани са ннхибпращи фак­
тори на клетъчния растеж. Те представляват полипептндн от групата на раз­
творимите медиатори на клетъчните взаимодействия, наречени цитокини.
Такива са трансформиращият растежен фактор р (TGF-p), тумор-некроти-
зиращият фактор (TNF) и интерферон-Р (IFN-p).
Апоптозл
Клетъчната смърт е физиологичен процес, който протича при преус­
тановяване на всички анаболни процеси. Клетките умират по два начина -
от увреждане, индуцирано от механични или химични фактори (некроза)
или чрез програмирано самоубийство (апоптоза). Двата пътя на клетъчна
смърт се характеризират с различни молекулни механизми и морфологич­
ни особености.
Апоптозата е типична най-вече за клетките, умиращи при физиологич­
ни условия. Терминът (от гр. apo-лист и ptosis-отпадам - листопад) е въве­
ден през 1972 г. от Уайли, Кър и Къри (Wyllie, Kerr & Currie). Той се изпол­
зва като синоним на програмирана клетъчна смърт, поради точно определе­
ната последователност от процеси в хода на клетъчното самоубийство. И
двата термина разглеждат клетката като активен участник в собствената
си смърт - както при насочването към самоубийство, така и при осъществя­
ването му. Основните молекулни механизми на апоптозата са трайно съх­
ранени в хода на еволюцията.
Апоптозл ПРИ ФИЗИОЛОГИЧНИ условия
Програмираната клетъчна смърт е абсолютно необходима за многок-
летъчните организми в хода на развитието и хомеостазата. Апоптозата под­
помага превръщането на ларвните форми във възрастни при метаморфоза­
та на насекоми и земноводни. При бозайниците процесът се включва още в
най-ранните етапи на ембрионалното развитие. Той е отговорен за поддър­
жането на тъканната хомеостаза и преустройство в хода на морфогенезата.
Клетките на ендометриума загиват на мястото на имплантация на зигота-
та. В развиващата се нервна система се отстраняват всички неправилно фун­
кциониращи неврони. Апоптозата съпътства и развитието на чревния тракт,
хрущялите, костите и развитието на крайниците.
В постембрионалния период апоптозата участва в регулацията на хо­
меостазата на всички системи и е сравнително най-добре проучена при имун­
ния отговор.
Клетка. Размножаване на клетката и...____________________________ 169
В имунната система се отстраняват Т- и В-лимфоцити с неправилно
структурирани антигенни рецептори. Унищожават се и такива, които не ус­
пяват да разпознават чужди антигени или реагират срещу собствени такива.
Инволуцията (обратното развитие) на тимуса след пубертета също е свърза­
но с програмирана клетъчна смърт.
Механизмите за защита от вирусни инфекции включват елиминиране­
то на заразените клетки. Възпроизвеждането на вирусите в клетките на гос­
топриемника води до унищожаването им чрез активиране на апоптозата в
тях под действие на NK-клетките и Т-цитотоксичните лимфоцити (хепа­
тит, СПИН).
Програмираната клетъчна смърт представлява и механизъм за огра­
ничаване действието на мутагенни фактори, които биха предизвикали теж­
ки увреждания или некроза. Такива са различни химични и термични аген­
ти, радиация и др. В кожа, която е подложена на мутагенните ултравиоле­
тови лъчи, епидермалните клетки се отстраняват чрез апоптоза, когато ДНК-
увревданията не могат да се коригират чрез репарация.
Апоптозата представлява защита срещу злокачествената трансформа­
ция на клетките. Тумор-некротизиращият фактор задейства програмата за
самоубийство на трансформираните клетки в организма.
Чрез програмираната клетъчна смърт се регулира клетъчната числе­
ност в тъкани с висока регенеративна способност (черен дроб, храносмила­
телна и кръвотворна системи).
Гаметогенезата се характеризира със значителна загуба на клетки. Сто­
тици хиляди овогонин умират чрез апоптоза в началните етапи на овогене-
зата. По-късно по подобен механизъм загиват и значителна част от фолику-
лите в яйчника. Епителните клетки на маточната лигавица отпадат перио­
дично по време на менструацията. Апоптозата участва и в сперматогенеза-
та, като поддържа нормалното съотношение между герминативните и Сер-
толиевите клетки. Хормонално-зависима клетъчна смърт настъпва в прос­
татната и в млечната жлези при определени състояния.
Апоптозл при патологични условия
Различни заболявания се дължат на нарушения в механизмите, регу­
лиращи физиологичната апоптоза. Опасни са както инхибицията, така и
свръхактивацията на апоптозата. Потиснатата апоптоза в имунната систе­
ма е причина за съществуването на автореактивни лимфоцити. Те са в осно­
вата на автоимунните заболявания. Клетки с инхибирана апоптоза живеят
по-дълго и са ' подложени на действието на мутации, водещи до злокачестве­
на трансформация. С активирана апоптоза се обяснява намаляването на Т-
хелперните лимфоцити при СПИН. Дегенеративни неврологични заболя­
вания, като болестите на Алцхаймер и Паркинсон, са свързани също с преж­
девременна апоптотична смърт на определени групи неврони.
170 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и...______________________________ 171

Морфологични проявления на апоптозата
Морфологичните разлики между апоптоза и некроза са представени
на таблица 5.
При апоптозата клетките се свиват, цитоплазмата им се уплътнява и
те се отделят от околните паренхимни клетки. Хроматинът кондензира в
периферията на ядрото. Кондензацията на хроматина е най-характерният
морфологичен признак на апоптозата. Активират се вътреклетъчни ендо-
нуклеази и протеази, които разграждат ядрото и са.мата клетка. Деграда­
цията на ДНК се осъществява под действието на специфични Са2+- и Mg2+-
зависими ендоууклеази. Те срязват ДНК между нуклеозомите и се полу­
чават олигонуклеозомни ЯНК-фрагменти. При електрофореза те показ­
ват характерно стъпаловидно подреждане (DNA ladder). Клетките се раз­
падат на малки, мембранно-ограничени фрагменти, наречени апоптотични
телца. Те съдържат цитоплазма с плътно пакетирани органели и част от яд­
рения материал. В загиващата чрез апоптоза клетка настъпват биохимич­
на! промени в повърхностните мембранни липиди и гликопротеини, което
улеснява разпознаването й от оакиофагите. В клетъчната мембрана се отк­
рива кисела сфингомиелиназа и се натрупва церамид. Макрофагите обаче
Таблица 5
не са главните фагоцитиращи клетки при апоптозата. За нея е характерно
фагоцнтирането от съседните паренхимти клетки, които не са класически
фагоцити, но придобиват подобна способност. Апоптотичните телца се раз­
рушават от лизозо.мите. Съседните клетки пиолифаиииат и запълват прост­
ранството, освободено от загиналите чрез апоптоза клетки. Липсва локална
възпалителна реакция.
Основните морфологични и физиологични характеристики на апоп­
тозата са:
> настъпва по предварителна генетична програма;
> засягане на единични клетки или групи от клетки;
> свиване на клетката поради загуба на вода;
> кондензация на хроматина;
> фрагменташ^ на ядрото и формиране на апоптотични телца при
запазена цялост на клетката;
> разделяне на ДНК на олигонуклеозомни фрагменти (ДНК стълби­
ца) при електрофореза;
> съхранена метаболитна активност на клетката;
> редукция на митохондриалния тианстембиауен потенциал;
> липса на локална възпалителна реакция;
> фагоцитиране на апоптотичните телца от съседни клетки.

Апоптоза Некроза Механизъм на апоптозата

Настъпва по предварителна генетична
програма
Засягат се единични клетки или групи от
клетки
Свиване на клетката поради загуба на вода
Кондензация на хроматина
Фрагментация на ядрото и формиране на
апоптотични телца при запазена цялост на
клетката
Електрофоретично разделяне на ДНК на
олигонуклеозомни фрагменти (ДНК
стълбица)
Съхранена метаболитна активност на
клетката.
Нарушена мембранна пропускливост на
митохондриите и изливане на цитохром С
Липсва възпалителна реакция
Фагоцитиране на апоптотичните телца от
съседни клетки
Настъпва при летално увреждане
Засягат се множество клетки
Раздуване на клетката поради навлизане на
вода
Разрушаване на клетъчната мембрана
Изтичане на клетъчни компоненти в екстра
целуларната среда
Електрофоретично разделяне на ДНК на
големи фрагменти
Увредена метаболитна активност.
Раздуване на митохондриите
Наличие на възпалителна реакция
Фагоцитоза от професионални фагоцити
Клетката може да се самоубие чрез апоптоза по два различни начина в
зависимост от сигналите, които получава.
1. Апоптоза, активирана от външни сигнали - задейства се от рецепто­
ри върху клетъчната мембрана. ,
Основни сигнали са липсата на растежни фактори или свързвауато.уа
определени молекули към т.нар. "рецептори на смъртта99 по повърхността
на клетката. Най-честият стимул за активирането на този път е белтък, на­
речен TNF (tumor necrosis factor). Той предизвиква смърт на ту морни клет­
ки и се произвежда от някои имунни клетки при определени условия. TNF
се свързва за специфичния му рецептор на смъртта, в резултат на което се
активира протаазуuя ензим каспаза-8. Тя е известна като инциаторна кас-
паза, защото отцепва участъци от молекулата на други каспази и така ги
активира последователно. Тези каспази се наричат екзекуторни, защото те
осъществяват клетъчното самоубийство. Fas е друг рецептор, който включва
външния апоптозен път. ,
2. Апоптоза, активирана от вътрешни сигнали - задейства се на ниво­
то на митохондриите, но основни реализатори са ^^плазмените ензими -
каспази.
Основни сигнали са непоправими дефекти в ДНК, висока концентра­
ция на Са2+-йони, свободни кислородни радикали.
Този тип апоптоза се реализира от различни белтъци, от които най-
добре проучени са белтъците от семейството bcl-2. Те са регулаторни бел-
 172_____________________________________________ Медицинска биология
тъци, някои от които активират апоптозата (bad, bid, bax), а други я инхи-
бират (bcl-X. bcl-w, bcl-2).
Смъртносният сигнал активира проапоптотичните членове на семейс­
твото bcl-2, които се преместват от цнтозола върху външната митохондрп.
ална мембрана, променят пропусклнвостта й и водят до изливането на цц.
тохром С в цитозола. Активира секаспаза-9. Тя, подобно на каспаза-8, също
действа като инициаторна каспаза и активира екзекуторни каспази.
Двата пътя се задействат от различни сигнали, но в определен етап се
осъществяват от едни и същи екзекуторни каспази, които разрушават съ­
щите клетъчни елементи. Крайният морфологичен резултат се дължи на
действието на каспазите. Те атакуват ядрени белтъци и главно полимера-
зата, участваща в репарацията на ДНК. В ядрото се кондензира хромати-
нът, ядрената мембрана се разрушава и ДНК се фрагментира. Апоптотич-
ните телца се поглъщат от съседни клетки чрез рецептор-медиирана фаго­
цитоза.
. Генетичен контрол на лпоптозлтл
1. Индукция на апоптозата. При увреждания на ДНК, като индуци-
ращ апоптозата фактор, основна роля играе протеинът р53. Той е продукт
на туморно-супресорния ген р53, локализиран в късото рамо на 17 хромо­
зома. Нарича се ген-пазител на генома. Той се активира при наличие на ДНК-
увреждане и предизвиква спиране на клетъчния цикъл в Gl-фаза. Така се
осигурява време на клетката да поправи увреждането. Ако репарацията е
невъзможна, р53 индуцира апоптоза. Кодираният от този ген белтък р53 е
ДНК-свързващ протеин, който действа като транскрипционен фактор. Той
стимулира транскрипцията на гени, кодиращи белтъци, които спират кле­
тъчното делене. Активирането на р53 води до инактивиране на комплексите
цнклин-CDC (циклин-зависими кинази), които блокират клетките в Gl-фаза
и отключват апоптозата. Ако нивото на р53 спадне или той се инактивира,
клетките преминават през S-фазата на клетъчния цикъл и продължават да
се делят. Клетъчната пролиферация не може да спре и не се индуцира апоп­
тоза. Това позволява на клетките да живеят^по-продължително, в тях се
натрупват допълнителни мутации, които водят до злокачествена трансфор­
мация.
2. Иннибиииян аа по птозата.Ге1тнттс1-2 е л окгкпизиран н дълготоо амо
-на 18 хромозома. Той потиска апоптозата надве нива: при преминаването
през трансмембранните пори на стимулиращи апоптозата молекули и при
залавянето върху митихондриалната мембрана на белтъци, пренасящи апоп-
тотичните сигнали, bcl-2 инхибира програмираната клетъчна смърт, пре­
дизвикана от различни агенти като йонизираща радиация, висока темпера­
тура, глюкокортикоиди и др. Белтъкът bcl-2 действа като антиоксидант и
елиминира свободните радикали, които увреждат ДНК. bcl-2 предотвратя­
ва клетъчната смърт, индуцирана от множество агенти, но не може да спре
всички типове апоптоза. Например, не повлиява смъртта на Т-Цбтата)ксбч-
Клетка. Размножаване на клетката и...____________________________ 173
ните лиофоиити. Някои туморни клетки експресират високо ниво на bcl-2,
което е причина за блокиране на апоптозата и злокачествена прогресия
(меланоми).
Счита се, че активирането на а^п^лата в туморните клетки, може да
се използва като надеждно средство за лечение на рака. Блокирането на апоп-
тозата в невроните се приема като терапевтичен подход при болестта на
Aлциаймер.
Биология НА ТУМОРНИЯ РАСТЕЖ
Туморите представляват образувания от анормални клетки с прекоме­
рен растеж, който продължава и след отстраняване на стимула, провоки­
рал това изменение. Туморният процес се проявява с нарушение в клетъч­
ното делене, растеж и поведение. Единичната туморпа клетка започва да се
дели неконтролирано, навлиза в съседни тъкани и може да се разпространи
в отдалечени тъкани и органи. Поради тази способност на туморната клет­
ка понятието "рак" (cancer) е придобило популярност. То е обобщаващ тер­
мин за всички злокачествени тумори и в частност - за туморите на епител­
ната тъкан.
Една изолирана атипична клетка може да се дели (пролиферира) не­
контролирано и да даде началото на тумор (новообразувани^ неоплазма,
анаплазня). Туморът представлява непрестанно растяща маса от атипични
клетки. Те се характеризират с множество особености, сред които са про­
мененото съотношение ядро - цитоплазма, чести и патологични митози,
експресия на туморни антигени и др. Неопластични клетки, които не инва-
зират (навлизат) в други територии и са групирани в общо единично образу­
вание, се означават като доброкачествен (бенигнен) тумор. Когато атипич-
ните клетки инвазират в съседни клетъчни зони, се касае за злокачествен
(малигнен) тумор - рак.
Инвазиралите туморни клетки се откъсват от първичното огнище,
попадат в кръвния или лимфен ток и формират вторични туморни огнища -
метастази в други органи.
Злокачествените тумори се класифицират според тъканта и клетъч­
ния тип, от които са произлязли. Ако произхождат от епителните клетки се
наричат карциноми, от съединителната тъкан - саркоми, от белите кръвни
клетки - левкози и т.н.
Раковите клетки притежават морфологични, биологични и имуноло­
гични характеристики, отразяващи техния произход. Колкото атипичните
клетки са по-различни от нормалните си предшественици, толкова по-зло­
качествено протича заболяването.
Злокачествените туморни клетки притежават следните характеристи­
ки:
> неконтролирана пралифepaиин (делене);
> инвазиране - навлизане в съседни територии, нормално заемани от
други клетки;
174 Медицинска биология
У метастазираие - заселване в отдалечени органи и възникване на вто­
рични туморни огнища (метастази) в тях. Това прави туморите особено
опасни.
Причини и механизми за поява на туморите
Осиовиа причина за развитие на туморите е появата на иелеталиа му­
тация в гените, контролиращи клетъчното делене в соматичните клетки.
Предполага се, че повечето тумори възникват в резултат на митоза на
едиа единствена клетка, която е претърпяла такава мутация. Затова се счи­
та, че туморите имат моноклоналеи характер. Обикновено потомците на
мутиралата клетка претърпяват и други допълнителни мутации, които нак­
рая ги превръщат в ракови. Този процес па туморна прогресия обикновено
протича с години. Туморогенезата е многостьпален, многоетапен процес. В
момента, в който ракът е клинично доловим, той обикновено надхвърля 1
билион атипични клетки.
Клетъчното делене се контролира от три групи гени: протоонкогени,
туморно-супресории гени и гени, регулиращи апоптозата. Мутациите в тези
гени водят до неконтролирана клетъчна пролиферация.
1. Мутации в протоонкогеиите (активация на протоонкогени)
Онкогените са вирусни или мутирали клетъчни гени, отговорни за не­
контролираното делене на нормалната клетка и превръщането й в тумориа.
В клетъчни култури онкогенните вируси причиняват трансформация на клет­
ките като променят контрола върху клетъчния цикъл. Клетъчните опкогеии
имат свои геии-прототипи - протоонкогени. Това са нормални клетъчни гени,
които контролират клетъчната пролиферация и диференциация. При мута­
ция протооцкогенът се превръща в онкоген. Понастоящем са описани над
60 онкогена, от които за 20 е налице детайлна информация за съответните
им протоонкогецн. Към тях се отнасят рецептори за растежни хормони,
GTP-свързващи протеини, транскрипционни ДНК-свързващи протеини и
някои протеинкинази.
Активирането на протоонкогеиите и превръщането им в опкогени се
осъществява в резултат на:
> доминантни точкови мутации (изразяват се фенотипно само при една
мутирала двойка нуклеотиди) или иа хромозомни траислокации, водещи до
синтеза на оцкоиеннн белтъци. Например, за хроничната миелолевкоза е
характерна т.нар. филаделфийска хромозома, която е резултат оттрансло-
кация и сливане на гени между 9" и 22'" хромозоми;
> амплификация на протооцкоиеца или на мутации в промотора, воде­
щи до повишена транскрипционна активност.
2. Мутации в туморно-супресориите гени (ииактивация на туморно-суп-
ресорпи гени)
Туморио-супресории те гени (антионког^ени) са нормални гени в сома­
тичните клетки, които потискат ненормалното клетъчно делене и малигие-
пата трансформация. При делеция или ииактивацията им настъпва туморен
Клетка. Размножаване на клетката и..._________________________ 175
растеж. Мутациите в тези гени са рецесивии. Например при рака на белия
дроб е доказана делеция на туморно-супресорен ген в З "" хромозома, при
рака на дебелото черво - в 5 "та, на простатата - 7‘” хромозома. В 17" хромо­
зома е описан туморно-супресорния ген р53. Той кодира мултифункциона­
лен транскрипционен фактор, който регулира клетъчния отговор спрямо
ДНК-увреждаиия. При такива случаи р53 се активира, инхибира клетъчно­
то делене и задейства апоптозата. Така се потиска репликацията и ампли-
фикацията на увредения ДНК-участък в потомството. В над 50% от човеш­
ките тумори се наблюдава нцактнвнраие на р53 поради мутация в него. Той
отпада при 70% от карцииомите на дебелото черво и в 50% от карциномите
иа млечната жлеза и белия дроб.
Една и съща форма на рак може да се дължи на различни генетични
дефекти - онкогенно активиране или загуба на туморно-супресорни гени.
3. Мутации в гените, регулиращи апоптозата (инаикгивация на гени,
отключващи апоптозата).
Апоптозата (програмираната клетъчна смърт) е генетично детерми­
ниран етапен процес, който води до деградация на ядрената ДНК и клетъч­
на смърт. Приема се, че туморното развитие се дълж*и не само на непрекъс­
натото клетъчно делене. От значение е и продължителният живот на тумор-
ните клетки в резултат на блокирана апоптоза. Доказано е, че мутации в
проапоптотичните гени водят до безсмъртието на раковите клетки. Пред­
полага се, че лекарства, които активират апоптозата, биха могли да се из­
ползват и за лечение на рака. Свръхекспресията на bcl-2 също е свързана с
повишената преживяемост на раковите клетки.
Генетични особености на туморните клетки
1. Нестабилният кариотип е типична характеристика на туморните
клетки. Мутациите в тях са с много висока честота. Наблюдавани са всич­
ки видове структурни и геномни мутации. Например, при карциномите на
стомаха е описана допълнителна Х-хромозома в туморните клетки.
Малигиеинте клетки се променят с огромна скорост при наличие на
нов селективен фактор.
2. Миоголекарствеиата резистентност се проявява в устойчивост на ту­
мора към лекарства, с които пациента никога не е бил лекуван. Това зат­
руднява ефективността на противораковата терапия. Този феномен се дъл­
жи на промяна в кариотипа иа тумориата'клетка. Наблюдават се допълни­
телни двойки от миниатюрни хромозоми, които се състоят от силио ампли-
фицираии нуклеотидни последователности. Те съдържат миоголекарствеио-
резистеитеи ген (mdr, multidrug resistance gene). Той кодира мембранен гли-
копротенн, който действа като мембранна калциево-зависима помпа и из­
помпва навън от клетката някои цитостатични лекарства.
3. Висока активност на теломеразата в туморните клетки. Този еизим
възстановява скъсените теломери и нормалната дължина иа хромозомите.
Така тумориата клетка не остарява и продължава да се дели. В съвременна-
 176________________________________________________ Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и... 177

начало
та онкология количеството на активната теломераза се използва за диаг­ на синапса
ностика на раковите заболявания.
4. Отпадане на ген-регулатор. Продуктът на регулаторен ген, локали­ направление
на синапса
зиран във втора хромозома, участва в репарацията на ДНК като редактор.
При отпадането му се натрупват много грешки в репликацията, включител­ белтъчна
но и на гени, регулиращи клетъчния растеж. Този факт благоприятства ту- нишка
морогенезата.
5. Нарушена регулация в действието на контролните точки в клетъч­ лептотенен стадий зиготенен стадий
ния цикъл. Клетъчната пролиферация в туморните клетки често е свързана
с блок в диференциацията поради отпадане на контролните механизми, ре­
гулиращи клетъчния цикъл. Затова потомците на първичните атипични рекамбинаииантн
възел
клетки продължават да се делят, вместо да се диференцират. При тях липс­
декондензиран хроматии
ва или е силно скъсена Go-фазата. Поради дефект в контролния пункт на синаптонемален
и транскрипция
комплекс
прехода от фаза G2 към митоза, туморните клетки могат да навлязат в ми-
тоза и с увредена ДНК. При тях е нарушен и последният контролен механи­
зъм преди митозата. При нормалните клетки той блокира формирането на
делителното вретено и метафазната пластинка в случай на ДИК-уврежда-
пахитенен стадий диплотенен стадий
ния.
6. Хетерогенността на туморната клетъчна популация е съществена
нейна характеристика. Всички тумори се състоят от клетки с различни ге­
нетични, биохимични, морфологични и имунологични свойства. Антиген-
пата хетерогенност на трансформираните клетки е феномен, който затруд­
нява ефикасната имунна защита срещу тях.
7. Намалената експресия на МНС клас I молекули (виж стр.273) върху
тумюрните клетки води до по-слабото им разпознаване от имунната систе­
ма. Така се благоприятства техния растеж и пртжбвяемост.
хиазма
Мейозл
диакинетичен стадий
Мейозата представлява особен вид кариокинеза, протичаща в полови­ Фигура 65 [по 10]
те клетки, при която се получава хаплоиден клетъчен хромозомен набор.
Мейотичните деления се извършват в различни етапи на развитието при зуализират. Двете им хроматиди, реплицирани в интерфазата, са много плът­
различните организмови видове. При някои първаци и всички мнагоклт- но прилепени по цялата си дължина и зрително не се разграничават. Хро.мо-
тъчни животни, включително и човека, това става преди образуването на зомите са прикрепени с двата си края към ядрената мембрана посредством
гаметите; при някои гъби, водорасли и спорови първаци - в зиготата след прикрепителен диск. По дължината си те притежават белтъчна осева ниш­
оплождането, а при висшите растения - някъде между тези две фази на ин­ ка.
дивидуалното развитие. За разлика от митозата, при мейозата бащините и 2. Зиготенен стадий - започва надлъжна тясна кащагацин на хомолож-
майчините хомоложни хромюзоми конюгират. Преди това всяка от тях се е ните майчина и бащина иромозомб, известна като синапс (синапсис), при
удвоила в S периода на интерфазата и е представена като две сестрински което се образува тетрада (бнвалент) от четири хроматиди. Всеки ген плът­
хроматиди. За да се получат хаплоидни гамети, са необходими две последо­ но се допира до своя хамалажен от другата хромозома. Синапсът може да
вателни мейотични деления. Всяка гамета се дели два пъти, а иромозамбте започне в някой от краищата или във вътрешна точка между двете хромо-
се удвояват само един път, тъй като между двете деления липсва интерфаза зоми и да се движи съответно едно- или двупосочно. Белтъчните нишки на
и втора репликация. Значително е усложнена профазата на първото мейо- ирооазамите се сближават и образуват два странични елемента на т.нар.
тично делене (фиг.65). Тя се разделя на следните пет стадият _----- синаптонемален комплекс (фиг.66). Конюшнята между хомоложните хро-
1. Лептотенен стадий - иромозооlбте започват да се кондензират и ви- мюзоми още не е пълна.
178 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и ... 179
странични
елементи
3. Пахитенен стадий - започва от момен­ телното вретено при прехода към метафаза I.
та на пълната конюгация на хомоложните хро- Терминацията на хиазмите завършва в края на
мозоми и може да продължи няколко деноно­ метафаза I (фиг.68). Така хомоложните хромо­
щия. В този стадий се осъществява кросинго- зоми, всяка от две хроматиди, започват да се от­
върът (генетична рекомбинация) между несес- теглят към двата полюса. През анафаза I бащи­
тр^ските хроматиди на хомоложните хромо­ ните и майчините хомоложни хромозоми съв­
зоми. Кросинговърът се подпомага от синап- сем случайно се разпределят между дъщерните
тонемалния комплекс, който придържа мак­ клетки. Всяка бъдеща гамета получава свой ин­
симално близко хомоложните хромозоми. дивидуален хромозомен набор от двамата ро­
Двата странични елемента на този комплекс дители. В края на телофаза I се възстановява яд­
сестрински сестрински
отстоят на разстояние около 100 nm един от рената мембрана около получените дъщерни
хроматиди 1 и 2 хроматиди 3 и 4 друг (виж фиг.66). От двете им страни навън ядра. Следва къса интерфаза с частична декон-
са прикрепени хроматидпте на всяка от хомо- дензация на хромозомите, но без реп.ликация на
Фигура 66 [по 10] ложните хромозоми. Синаптонемалният ком­ ДНК и без удвояването им. При някои организ­
плекс осигурява кросинговъра, но сам не учас- Фигура 67 ми липсват напълно интерфаза и профаза II,
тва непосредствено в него. Кросинговърът протича в рекомбинавионнита като веднага след телофа-
възелчета, разположени между страничните белтъчни елементи на комп­ за I и цитокинезата следва
лекса. Това са овални миогоензимни структури, големи около 90 nm. Във метафаза II. Профаза II се
всяко рекообинавионно възелче се осъществява по един кросинговър, при установява само при орга­
който се разпределят родителски гени. Между всеки две хомоложни хро- низми, при които протича Л 3>V
*-< oVCA-V
мозоми на човека кросинговър протича средно в 2-3 точки. В пахитенния и интерфаза. Тъй като вся­
стадий на мейозата иакообинациоууите места не могат да се наблюдават. ка сестричка хроматида Ь -С-Ц-
В този стадий на пълен синапс върху хромозомите се появяват дебели, тъм­ на двете хромозоми е по­
ни зърнести структури - хромомери. Всяка хомоложна хромозомна двойка тенциална хромозома, хап-
има свой отличителен хромомерен изглед. лоидизиране на набора не Ч Дсох<иои<дл>-
4. Диплотенен стадий - започва с разпадането на синаптонемалния ком­ е постигнато и е необходи­
плекс и разделянето на конюгнращите хомоложни хромозоми. Стават види­ мо второто мейотично де­
ми местата на кросинговъра, наречени хиазми. В тях хромозомите са все лене. То протича без осо­
още свързани. В овоцитите диплотенният стадий продължава месеци или бености като обикновена
дори години. В тях хромозомите частично се декондензират и транскриби­ митоза. Цаутиооаиът се
рат. По този начин се обезпечава с резервни вещества началното развитие разделя едва в анафаза П,
на бъдещата зигота. Особено активна е транскрипцията на диплотануuта когато сестричките хро-
хромозоми тип лампови четки в овоцитите на земноводните (виж фиг.39). матиди се превръщат в
Натрупва се резервна дългоживееща иРНК, която е необходима за начал­ пълноценни хромозоми
ния етап след оплождането. Тази способност на яйцеклетката се използва (виж фиг.68). При повече-
при някои методи на генетичното инженерство. Хромозомите все още са то гръбначни животни в
свързани в краищата си с ядрената мембрана. края на м1ейозата преовулаторната яйцеклетка (овоцит II ред) е напълно
5. Диакинетичен стадий - хромозо-мите максимално се кондензират, скъ­ формирана, докато сперматозоидът едва започва своето развитие.
сяват, удебеляват и отделят от ядрената мембрана. Ясно се виждат четири­ В резултат на мейозата при растенията се получават хаплоидни спо­
те хроматиди на всеки бивалент, веутиомеиа между сестричките хромати- ри, а приЖивотните - хаплоидни гамети (яйцеклетки и сперматозоиди). При
ди и хиазмите на кросинговъра (фиг.67). Започва изтеглянето към краища­ голяма част от бозайниците яйцеклетката остава диплоидна до момента на
та на хомоложните хромозоми - тар.миуация на хиазмите. Ядрената мемб­ оплождането. *
рана се запазва през цялата профаза I. Биологичното значение на .мейозата е следното:
Профаза I на мейозата заема по продължителност до 90% от времето запазва постоянството в броя на хромозомите на видовете след оп­
на цялата мейоза. Ядрената мембрана изчезва едва с формирането на дели- лождането чрез хаплоидизиране на набора в гаметите;
180 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и... 181

X създава възможност за наследствена изменчивост, като осигурява
различни комбинации на родителски хромозоми у гаметите и свободно пре­
разпределяне на гените при кросинговъра По принцип могат да се образу­
ват 2" генетично различни гамети, където "п" е хаплоидният хромозомен
брой;
> осигурява информация и генни продукти за първите деления на зи-
готата, както и за формирането на сперматозоидите при сперматогенезата.
Разлики между митоза и мейоза (фиг.69)
Мвйаза Митоза
репликация
1. Периодът на интерфазата е по-дълъг при мейозата, отколкото при
митозата.
2. Профаза I е много по-дълга и по-усложнена при мейозата.
3. В метафаза I на мейозата хомоложните хромозоми са свързани в хи-
азмите (местата на кросинговъра), докато в същата фаза на митозата те са
свободни (виж фиг.68).
4. Диплоидността се запазва в края на митозата и само след първото
делене на мейозата.
5. След митозата в дъщерните клетки попадат разделилите се хрома­
тиди, а след първото мейотично делене в тях попадат свързани помежду си
сестрински хроматиди.
6. В анафаза на митозата се разделят центромерите, а в анафаза I на
мейозата се разделят хиазмите. При мейозата центромерите се разделят в
анафаза II.

ГАМЕТОГЕНЕЗА И ОПЛОЖДАНЕ
канюгация оловото размножаване осигурява максимален брой разнообраз­
(синапс)

П ни генни комбинации, защото всеки индивид е потомък на двама

родители. Гамттоге иеза етнерича процеиът пафорътранеисъзанван ен
половите клетки: съответно овогенеза, при която се формира яйцеклетката,
метафаза
и сnтеаатоненезт за образуването на сперматозоидите.
Гамттонтртзата се разглежда на четири нива:
> молекулно - генната активност и еткомбинафнн по време на мейо-
зата;
> клетъчно - формиране на овоцити и сперматоцити I и II ред, както
и на зрелите сперматозоиди;
анафаза
х органно - промени в половите жлези по време на нaметогтнезaтa;
> организмовс - мястото на отделните етапи на спермато- и овогене-
I мейатична
целене зата в индивиду­
алното развитие
на мъжа и жената.
метафаза метафаза
II Нз клетъчно
ниво ово^^ата
се разделя на три
периода (размно­
анафаза
II
анафаза жаване, растеж и
II мейатична
зреене), з сперма-
делене клетъчна делене тонереззта - на че­
тири периода (раз­
множаване, рас­
Фигура 69 теж, зреене и фор­
миране) (фигЛО).
?2 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клеткатаи... 183

В периода на размножаване чрез интензивни митотични деления се по- corona radiata още не е фор­
.• чават голям брой прародителски полови клетки, съответно спермато^- мирал корти-
III И ОВОГОНИН.
кални грану­
В периода на растеж част от тях нарастват значително до сперматоци-
кортикални
гранули
перивителинно
пространство
полярно
ли, нито zona
i и овоцитн I ред. фоликулни
pellucida.
zona pellucida

В третия период на зреене протичат мейотичните деления. Хромозом-

клетки В годи­
овоцит I ред
лят набор на половите клетки се намалява наполовина и се получават: кортмкални гранули ните до пу-
празнина
> сперматоцнти и овоцитн II ред (преовулаторни овоцитн, преовула- плазматична

)рни яйцеклетки) след първото мейотично делене; оард>IалнlIте

мембрана

> сперматиди и яйцеклетки след второто мейотично делене.
В последния период на формиране при сперматогенезата сперматиди-
добиват окончателната си форма и устройство на зрели сперматозоиди.
Разлики между спермато- и овогенезата:
> нарастването в периода на растеж е много по-значително при ово-
ят I ред във връзка с натрупването на резервни хранителни вещества за
лзвитието на бъдещата зигота;
> в края на мейозата, след периода на зреене при сперматогенезата от
геки изходен сперматоцит I ред се получават четири равностойни сперма­
та (сперматозоида). От всеки авацит I ред се получава само един овоцит
ред (преовулаторна яйцеклетка) и полярни телца. Редуцираната маса на
злярните телца е в полза на силно нарастналата хранителната маса на
зоцит II ред и съответно на яйцеклетката;
в овогенезата липсва период на формиране.
Трябва да се отбележи, че при голям брой бозайници, до навлизането
i сперматозоида мейозата в овоцит II ред още не е завършила. Яйцеклет-
1те стават хаплоидни едва след изхвърлянето на П-то полярно телце, след
шождането и преди амфимиксиса.
Овогенеза
Овогенезата започва много рано в ембрионалното развитие в яйчни-
1те на момичето, но протича с прекъсвания. Тя се осъществява до края на
■продуктивната възраст на жената (климакс), който е индивидуален и ге-
‘тично обусловен. При вътреутробното развитие на момичето овогенеза-
: е преминала периодите на размножаване и растеж. Овоцитите I ред са
почнали периода на зреене, в който протичат мейотичните деления. В
)мента на раждането мейозата е достигнала диплотенен стадий на профаза
На това място овогенезата прави дълго прекъсване от години до пуберте-
на девойката. Тази дълга пауза не е в буквален смисъл. Овоцитът I ред
лявива висока генна активност - частично деспирализираните хромати-
! на конюгиралите храмозоои усилено транскрибират РНК, синтезират
запасни хранителни вещества, гликоген, лнпнди, натрупват се рибозоми,
ртнкални гранули, оформят се външните обвивки на бъдещата яйцеклет-
. В момента на раждането овоцит I ред е обграден само от един ред фоли-
лни клетки и се нарича примордиален (първичен) фоликул (фиг.71). Той
овоцит II ред фоликули на­
(преовулаторен)
растват. В тях
zona pellucida
се формират
прюмордиален развиващ се антрален кортикалните
фоликул фоликул фоликул
гранули, а фо-
ликулните
Фигура 71 [по 10] клетки се раз­
множават в много слоеве. Самата яйцеклетка отделя продукти, от които се
образува прозрачна и безклетъчна обвивка - zona pellucida. Така възниква
развиващ се (съзряващ) фоликул. През цепковидни контакти между фоли-
кулните клетки на овоцит I ред се доставят нискомолекулни вещества. От
тях той сам синтезира макромолекулни съединения. Преди половата зря­
лост голяма част от съзряващите фоликули дегенерират, вероятно поради
недостатъчна хормонална стимулация. ’
С настъпване на пубертета се активират гонадотропните хормони на
хипофизата, което води до повишена секреция на естрогени, отделяни от
фоликулните клетки. Някои от съзряващите фоликули продължават да на­
растват и сред фоликулните клетки, обвиващи овоцита, се образува празни­
на (антрум), запълнена с течност. Така се получава антрален фоликул,. в
който празнината около овоцита не е напълно формирана. В следващия
стадий с напълно оформена антрална празнина се образува зрял (Граафов)
фоликул. Зрелите фоликули са разположени близо до повърхността на яйч­
ника (фиг.72). Всеки месец при полово зрялата жена един Граафов фоликул
се стимулира към развитие под действие на гонадатраnI^итт хормони на хи­
пофизата. В този фоликул овоцит I ред завършва първото си мейотично де­
лене и като овоцит II ред стига до метафаза II. Вероятно развитието на ово-
цит I ред до този момент се задържа от инхибиращо вещество, отделяно от
фоликулните клеткй през цепковидните пространства. Едновременно с тези
промени Граафодинт фоликул е достигнал максимален размер под влияние
на фоликулосгимулиращия хормон на хипофизата. Покаченото ниво на лу-
теинизиращия хормон води до отделяне на овоцита от заобикалящите го
клетки. Концентрацията на инхибитора в него спада и това позволява по­
нататъшното му развитие. В момента на овулацията, около 14 ден от менс­
труалния цикъл, пртадyлаTорlII!н фоликул с размери около 15 mm се спуква
и освобождава овоцита от II ред - явлението се нарича овулация.
След адулацIIята и изтичането на антралната течност, празнината се
 18-4 Медицинска бшология Клетка. Размножаване на клетката и... /55

запълва и фоли- ката е изпълнена с кортикални гранули, които образуват кортикален слой.
ку.тът се прев­ Това са малки секрето^и* мехурчета, разпределени равномерно.
ръща в жлеза с За сметка на неравномерното разпределяне на цитоплазмата при ово-
вътрешна сек­ генезата, яйцеклетката добива силно увеличен размер. При човека и гръб­
реция, наречена начните животни тя е най-голямата клетка в тялото. Този факт се дължи на
жълто тяло. Тя следните механизми:
отделя хормона мейозата в яйцеклетката завършва едва след оплождането, а дото­
пиоrастаиоу, гава хромозомният й набор е диплоиден. По време на нарастването в нея се
който подготвя транскрибират и транслират двойно повече продукти;
маточната ли­ > удължаването на профаза I запазва дълго вре.ме и двата апела на
гавица за имп­ всеки ген така, че яйцеклетката е предпазена от вредни реце^тни мутации
лантиране на в единия от тях;
зародиша след > в яйцеклетки от някои видове се натрупва и допълнителна ДНК от
6
оплождането. Яйчник на бозайник: амплифицирането на определени гени;
1 - първични фоликули;
Фоликулните 2 - съзряващ фоликул;
> изхранването на яйцеклетката се подпомага и от обкръжаващите я
клетки на Граа- 3 - образуване на антрален фоликул; фоликулни клетки.
фовия фоликул. 4 - зрял (Граафов) фоликул; Овогенезата е крайно неикономичен процес. Голям брой съзряващи
5 - овулация (спукване на фоликула и напускане на преовулаторния овоцит II ред);
отделят естро- 6 - жълто тяло; фоликули дегенерират преди пубертета. Много овогонии не се превръщат
генните хормо­ Фигура 72 въобще в овоцити I ред. За около 40-годишен репродуктивен период жена­
ни естрадион, та отделя не повече от 400-500 овоцита II ред. Останалите загиват вследст­
естрон и естриол, които заедно с прогестерона на жълтото тяло влияят вър­ вие апоптозата и атрезията (заличаването) на яйчниковите фоликули. Ову-
ху формирането на вторичните полови белези и протичането на естрадния лииауита и оплодени яйцеклетки към края на репродуктивния период на
цикъл у женските бозайници и човека. Ако не настъпи оплождане, дегене­ жената са престояли в яйчника й 40-50 години в профаза I. Това крие опас­
риралата пиаовулатоиуа яйцеклетка се изхвърля с менструалната кръв. ност за натрупване в тях на дефекти и вредни мутации, унаследявани от
Естрадният цикъл включва всички ритмично повтарящи се морфоло­ къснородените деца.
гични и функционални промени в матката и влагалището от нарастването
на съзряващия фоликул до превръщането му в жълто тяло. При човека не­ СПЕРМАТОГЕНЕЗА
говата продължителност е около 28 дни. Тя е различна при различните ви­
дове бозайници. В естрадния цикъл се отбелязват две хормонални фази: през Във всички гръбначни животни спаиоaтоганазата се осъществява в из­
първата фоликулите нарастват и зреят, като се отделят предимно ероген­ витите каналчета на семенниците (тестиси). Те са изградени от геи^lиуатив-
ни хормони, а през втората се образува жълтото тяло и се отделя пиогеста- ни клетки, които се диференцират в сперматозоиди и от Сер^л^ви клетки.
рон. Последните подпомагат образуването на зрелите мъжки гамети и форми­
Второто мейотично делене (анафаза II и телофаза II) и овогенезата за­ рат хаоатотастикулаиуата бариера, която осигурява изолацията на семен­
вършват докрай под влияние на сперматозоиден стимул в случаи на оплож­ ниците от имунната система на организма. По тази причина те не се опоз­
дане. Едва след навлизането на сперматозоид и последващата активация, нават от иоунокомnатантнита клетки и при евентуално попадане на спер­
овоцит II ред се превръща в яйцеклетка с хаплоиден хромозомен набор. матозоиди в кръвообращението срещу тях възниква имунен отговор с обра­
Въпреки че оплождането настъпва в овоцита II ред, при голям брой бозай­ зуване на спермоантитела.
ници завършването на мейозата е задължително необходимо за осъществя­ Незрелите сперматогонии се разполагат в периферията на каналчета-
ване сливането на женския и мъжки пронуклеуси (амфимиксиса). та, в близост до базалната мембрана (фиг.73). Колкото са по-зрели клетки­
Към момента на оплождането овоцит II ред притежава отвътре навън те, толкова са по-близо до лумена на каналчетата. В просвета (лумена) им
следните структури: клетъчна (плазматична) мембрана, паривителиууо прос­ попадат само напълно оформените сперам^атозоиди.
транство, прозрачна обвивка (zona pellucida), при много видове венец от Сперма^^^ата при човека започва сравнително късно в индивиду­
фоликулни клетки (corona radiata) и хиляди кумулусни клетки, периферно алното му развитие - през пубертета. Започнала веднъж, тя продължава без
разположени. прекъсване през целия живот на мъжа. Завършекът й през старостта е стро­
Непосредствено под клетъчната мамlбиауа цитоплазмата на яйцеклет­ го индивидуален. Механизмите, контролиращи спаиоатоганазата, не са на-
186 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и ... 187

сперматагании
базална мембрана
читгелно плътно опакована в минималния обем на ядрото. Хистоновито бел­
Z тъци са заместени от още по-основни протеини, наречени протамини. Те имат
спермата^^^'
голям положителен заряд поради високото съдържание на аргинин и осигу­
ряват максимална кондензация на ДНК в ядрото.
Митотичнито и мейотичнито деления в хода на спорматогенезата не
спермат^^
1ред
з^|^т^]^1ш^:зт с цнтокlfноаз. Дъщерните клетки остават свързани в синцитий
посредством цитоплазмопи мостчета (фиг.75). Чрез тази постоянна връзка
между бъдещито сперматозоиди со осигурява достъп до тях на цолия набор
сперматоцит продукти, произведени от диплоидния гоном. Това о необходимо поради
II ред следните причини :
> ако някой от сперматозоидите притежава дефектен алел, той трябва
© сперматиди
да загино, защото о хаплоидон. Синцнтият го "спасява", като му доставя
© © ® сперматогонии
продуктите па нор­
малния алол;
> спермато­
зрели МИТОЗА зоидите с Х-хромо-
Сертолиеви сперматазаиди
сперматогонни зома съдържат по-
клетки
вочо генетичен ма­
I териал от този с Y-
Фигура 73 [по 10]
хеоаозома. Пос­
сперматоцити I ред
ледните получават
пълно изучени.
Сnоематонониито са прародителски днплондрн гоемнратнврн клетки.
През ембрионалния период и до пубертета те се размножават чрез митотнч-
1МЕЙОТИЧНО
ДЕЛЕНЕ 1 сперматоцити II ред
някои гении проу
дукти чроз цитоп-
лазмерите мостче­
I1I! деления. Едва след пубертета спормзтого- ПМЕЙОТИЧНО та на синшиия.
ниито нарастват и се диференцират в сперма- ДЕЛЕНЕ I цитоплазмени мостчета Въпреки хаплоид-
тоцити I ред. сперматиди ността си, сперма­
акразома
Сперматозоидът о удължена и подвиж­ тозоидите со офор­
на клетка, изградена от главичка, междинна is -Зз ■ ядро

S j)j мят под влияние на

част и опашка (фиг.74). Характеризира се със формиране на гониито продукти и
сравнително опростена морфология. В главич­ цвнтриоли сперматозоидите
на двамата родите­
ката се намира акрозомата. Счита се, че тя е
произлозла от апарата на Голджи. Разполо­
Й ли. Те остават
свързани в синци-
жена т пред ядрото и представлява секретар- тия дори при фор­
но мехурче (огромна лизозома), изпълнено с мирането си и со
хидроли^ят ензими. В междинната част со митохондрии отделят один от
намират множество мнтохондгн, които оси­
гуряват енергията, необходима за движение­ ОООООООО остатъчни телца друг едва при нав­
лизането в прдсво-
то на клетката. Опашката съдържа цитоплаз- та на каналчетата.
ма, осева нишка (аксокома), която се явява Основната
продължение на централата. Централните микротубули зрели сперматозоиди биологична функ­
микротубули формират и система от микро-
ция на сперматозо­
тубули, осигуряващи придвижването. За раз­ <Л!Х ида о да осигури
лика от яйцеклетката, ДНК на сперматозои­
Фигура 74
втори хзплогдор
да не проявява генна активност. Тя е изклю-
хромозомен набор
 188_______________________________________________ дуцинскааомология
за яйцеклетката, да внесе централите!! да инициира нейното развитие чрез
процес на активация. * н1пте клетки и оттам чрез амебовидни движения, през мезенхима или по кръ­
Сnаиоатогауазата е много бърз и ефективен процес. За 24 ч. се произ­
веждат около 100 млн. сперматозоида. Сnеиматогеназата на един изходен
спароатогоний до 4 зрели сперматозоида при човека продължава повече
от 3 месеца, а само мейозата в нея - около 3 седмици. След фоимииауето си
сперматозоидите претърпяват по-нататъшен процес на зреене в мъжкия се­
менен придатък (епидидим). Той е основния резервоар за мъжките гамети.
В него престояват различно време и абсорбират на повърхността си обвив­
ка от разнообразни гликопиотаиуови молекули.
При нормална еикуляция се отделя около 3-4 мл. еякулат. Той съдър­
жа семенна течност и сперматозоиди. Последните представляват едва 0.5%
от съдържанието на еякулата, като обикновено варират от 300 до 500 млн.
клетки. Семенната течност се произвежда от допълнителните мъжки поло­
ви жлези, като при човека най-важни са простатата и семенните мехурчета.
Тя защитава сперматозоидите от неблагоприятните условия във влагали­
щето (кисело pH) и съдържа различни субстанции, които се абсорбират от
тях.
Протичането на сnаиоатогаIlезата е под хормонален контрол. Отделе­
ните от хипофизата фолик^улостимулиращ и лутеинизиращ хормони стиму­
лират развитието на семенните каналчета и сnароатогеуазата в тях, както и
секретирането на тестостерон. В ембрионалния период тестостеронът влияе
върху формирането на първичните полови белези, а през пубертета осигуря­
ва растежа на тялото и вторичните полови признаци. В полово зрелите мъже
хормонът поддържа половите признаци и поведение и осигурява нормална
спаиматогеназа.
Произход на половите клетки
Първичните прародителски полови клетки се обособяват много раио в
ембриогенезата. При кръгли червеи, ракообразни, безопашати земноводни
това става още по време на сегментацията; при влечуги и птици - в стадий
гаструла, а при бозайниците и човека в ранната органогенеза. При растени­
ята и нисшите животни половите клетки произлизат от телесни клетки. При
висшите животни още в ранните етапи на амбииогауазата гоноцитите (пър­
вични полови клетки) изостават в развитието си и заселват зачатъците на
половите жлези (гонади).
При някои кръгли червеи в хода на диференцирането телесните блас-
томери губят част от хромозомите си, докато тези, които формат гоно-
цитите запазват пълния си хромозомен набор.
При заоноводуита бластомерите, от които се образуват гоноцитите,
съдържат по-гранулирана и богата на РНК цитоплазма.
При птиците гоноцитите още при формирането на зародишните лис­
тове попадат сред клетките на ендодеиоата. Оттам по кръвен път първич­
ните полови клетки навлизат в гонадните зачатъци.
Клетка, Размножаване на клетката и--._____________________________ [89
При бозайниците и човека гоноцитите също попадат сред еудодаиоал-
вен път, навлизат в гонадните зачатъци. Там те взаимодействат с клетките
на целомния епител и се диференцират в сперм^^^ни!! и овогонии. По-къс­
но цалооуита клетки също се диференцират, съответно в Сертолиеви и фо-
ликулни клетки.
Оплождане
При едноклетъчните и многоклетъчни растения процесите, предхож­
дащи сливането на ядрата, протичат много разнообразно. При всички мпо-
гоклетъчни животни същността на оплождането се свежда до доста сходен
механизъм. При първично водните животни (с изключение на някои видо­
ве риби) оплождането се извършва външно, а при сухоземните и вторично
преминалите към живот във водата животни, то се осъществява вътрешно
посредством копулационни органи.
Привличането на сперматозоида от яйцеклетката и навлизането му в
нея (силно изразено при някои водни животни) се регулират от особени ве­
щества наречени гамонн.
Двете основни функции на сперматозоидите при оплождането са:
да дадат на яйцеклетката още един хаплоиден хромозомен набор за
полова рекомбинация и за възстановяване диплоидността на организма;
> да задействат програмата за развитието на яйцеклетката. То може
да започне и под влияние на неспецифични външни физични или химични
фактори (паитаноганаза) и без сперматозоидно участие. В този смисъл спер­
матозоидът е само пусков механизъм. Зрелият сперматозоид извършва оп­
лождането като навлиза в още диплоидния преовулаторен овоцит II ред, на­
миращ се в метафаза II на мейозата.
Механизмът на оплождането е отдавна и добре изучен при морския
таралеж. При контакта на сперматозоида с обвивка на яйцето протича ак-
розомната реакция - спукване на акрозомното мехурче. При морския тара­
леж тази реакция се осъществява чрез екзоцитоза на неговото съдържимо в
дълъг акрозомен израстък от политизиран актин (фиг.76). Върху него е
локализиран акрозомният белтък байндин. Благодарение на хидролитич-
иите белтъци на повърхността на акрозомния израстък той прониква през
студаllllcтaта обвивка. Осъществява се видово-специфично разпознаване
между байндина и специфични за него рецептори върху плазматичната об­
вивка на яйцето. При техния контакт мембраните иа двете полови клетки се
сливат, активът бързо де^л^^^и^а и главичката на сперматозоида про­
никва в цитоплазмата на яйцето. Едновременно с това протича кортикал-
ната реакция, която се изразява в спукване на кортикалните гранули и сли­
ване на тяхното съдържание с яйчевата мембрана. От нея изчезват рецепто­
рите за байндина, тя се уплътнява и се превръща в оплодителна обвивка,
която е непроницаема за други сперматозоиди. С това оплождането при мор­
ския таралеж е завършено.
190 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и... 191

При бозайниците най-често про­ (фиг.77 и фиг.78). При

цесът на оплождане се предшества от нарушаване целостта на
т.нар. "капацитация" (функционал­ акрозомата се освобож­
но доузряване) на сперматозоидите. акрозомен дават значителен брой
израстък
За разлика от примитивните водни хидролитични ензими.
животни, при повечето бозайници га- вителинен слой От тях най-важна е ро­
с рецептори за
метите от двата пола не взаимодейс­ байндин лята на ииалуронбдаза-
тват, ако сперматозоидите не са ка- та и акрозина. Първият *
пащитирани. С този термин се озна­ кортикална ензим подпомага про­
реакция
чават функционалните промени в никването на спермато­
мъжките гамети, които позволяват зоида през матрикса от
пепетриране (проникване) през об­ хиалуронова киселина,
вивките на яйцеклетката и последва­ която споява кумулус-
що оплождане. Финият механизъм на ните клетки. Акрозинът
капацитацията не е напълно изучен, оплодителна обезпечава пенетраибн-
но се приема, че процесът започва с обвивка Схема за настъпване на акрозомна реакция. Отляво та през прозрачната об­
отмиването на високомолекулни надясно са показани последователните етапи на вивка, който процес е
сперматообличащи вещества от по­ "дестабилизирането " и отпадането на външната видово специфичен.
върхността на сперматозоидите по акрозомна мембрана с доближаването до zona pellucida. Преминаването на
време на дългия им път в женските сперматозоида през об­
полови пътища. Капацитирани спер­ мъжки Фигура 78 вивките на яйцеклетка­
пронуклеус
матозоиди могат да се получат и из­ та се осъществява по ме-
вън организма чрез промиване и ин- хан^но-биохимичен механи­
Фигура 76 [по 10] зъм (фиг.79).
Специфичното разпозна­
кубация в специални среди ване и контактът на zona
със или без кумулусни клет­ pellucida и сперматозоида при
ки и/или биологични течнос­ мишки се осъществява от захар­
ти. При капацитацията се та N-ацетилглюкозамин в съста­
контакт на
сперматозоида
променя структурата на ак- ва на гликопротеина ZP3. За
със zona pellucida
акрозома
розаоната и на клетъчната тази захар в главичката на спер­
мембрана в предната част на матозоида се намира специален
фоликулни
клетки
акрозомна реакция главата на сперматозоида, рецептор. Това е ензимът глико-
и проникване през
zona pellucida
като намалява съотношение­ зилтрансфераза, разположен
то иалестерин-фасфолипиди. над акрозомата с активния си
плазматична
мебрана
метафаза II
Снижението на холестерина център навън. Този активен цен­
zona pellucida на овоцит II ред дестабилизира акрозомната тър е блокиран от обличащите сн. Ил. Ватев, 1986 г.
мембрана и подпомага акро- фактори. Той се освобождава от Електронограма на освободена от zona pellucida
зомната реакция (фиг. 77). тях и се активира при капацита- яйцеклетка на гризач с пенетриращ сперматозоид.
Приема се, че акразао- цията на сперматозоида. При Фигура 79
сливане на ната реакция бележи края на свързването на гликозилтранс-
плазматичните
оплождане
мембрани капацитацията и най-често феразата и N-аиттI^лглIoказаоlннасе отключва акразаонaта реакция. Осво­
се наблюдава в непосредстве­ боденият акрознн обезпечава преминаването през zona pellucida. Подобна
на близост до zona pellucida гликозилтрансфераза е открита и в сперматозоидите на морското свинче и|
Фигура 77 човека.
при висшите бозайници
 192 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и.

Преминалият zona ядро) с различен брой

pellucida сперматозоид плува ядърца. Хаплоидното
известно време в перивите- ядро на яйцеклетката
линното пространство и формира женския про-
подхожда по допирателната нуклеус, който се добли­
към плазматичната мембра­ жава до мъжкия (фиг.83)
на на овоцита (фиг.80). Две­ в централната част на
те мембрани (на яйцето и овоплазмата за осъщес­
сперматозоида) се сливат твяване на амфимикси-
задно отстрани на главичка­ са.
та му (виж фиг.77). При много живот­
Потъването на сперма­ ни, включително н при
сн. Ил. Ватев, 1980 г.
тозоида в цитоплазмата на човека, яйцеклетката не
Яйцеклетка от гризач след специално третиране за съдържа централи. Те
овоцита II ред става със зад­
разширяване на перивителинното пространство. се доставят на зиготата
ната част на главата му (пос-
Със стрелка е посочена опашката на сперматозоид, от сперматозоида, заедно
текваториалния сегмент).
преминал zona pellucida. с неговото ядро (по-къс­
Фигура 80 При повечето бозайници ця­
лата опашка попада в ово- но трансформиращо се в
мъжки пронуклеус). При
плазмата (фиг.81). По това контакта на двата про-
време започва активацията нуклеуса маобианите им
на овоцита, като най-важни­ се разпадат, а центра­
те й елементи са кортикал^н^-.- . лите на сперматозоида се
та реакция, непозволяваща * разделят и се отправят
навлизането на друг сперма­ към двата полюса на
тозоид и завършването на клетката. В екваториал­
второто мейотично делене. Фигура 82
При това в паривиталиууото
пространство се изхвърля
второто полярно телце, с ко­ пата плоскост се нареждат бащини­
ето овоцитът II ред вече ста­ те и майчините хромозоми, форми­
ва хаплондна яйцеклетка. ра се делителното вретено и започ­
прц мишки кор-ти1^:^.^-^-^и. И1 1977г ва първото делене (сегментация) на
ната i^KWlfl (фиг.82) ведна- Яйцеклетка от мишка няколко часа след пенетрацшта. зиготата (фиг.84).
га след оплождането води до се сперматозоид, навлязъл с цялата си опашка При висшите бозайници мо­
в овоплазмата (фззов контраст).
ментът на амфимиксиса (амфинук-
х съдържанието на , леус, кариогамия) трудно се наблю­
ко^т^алните гранули раз- Фигура о1 дава, тъй като протича твърде бър­
пада хидролитично N-аце- зо. Данни от in vitro оплождането ен. Ил. Ватев, 1979 г.
тилглюкозамина от ZP3; сочат стадия на пронуклеуси около Човешка зигота. Оплодената извън организма
> протеолитичните ензими в кортикалните гранули разцепват гли- 15-21 часа след добавянето на спер­ яйцеклетка съдържа мъжки и женски
коnиотаиуц ZP2. По този начин zona pellucida се променя структурно, уп­ матозоидите, последван от първата пронуклеуси (в средата) и две полярни телца
лътнява се и става недостъпна за други сперматозоиди. сегментация (стадий два бластоме­ (отдолу, вляво) в перивителинното
Главичката на сперматозоида, навлязла в овоплазмата, се подува като ра) след още около 18-24 часа. пространство.
увеличава обема си неколкократно и се превръща в мъжки пронуклеус (про- При морския таралеж веднага Фигура 83
194 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и... 195

тозоид в яйцеклет­
ката (полисперми-
ята) се приема за
анормално явле­
ние. При висшите
бозайници то се
дължи на наруше­
на структура на яй-'
чевите обвивки или
на нарушения в
Фигура 84 хода на кортикал-
ната реакция.
след оплождането се променя проницаемостта на клетъчната мембрана на Предполага се, че в
яйцето за Na+, Са2+ и Н+. Тя се деполярнзира, повишава се вътреклетъчното тези случаи ско­
pH и започва програмата за развитието на зиготата. Активират се синте­ ростта й не е доста­
тичните процеси, съпроводени с повишена консумация на кислород. Смята тъчна, за да попре-
се, че тази бурна програма на развитие, водеща до синтезата на иРНК и Схема на овулация, оплождане, сегментация и имплантация на зародиша при човека ЧИ На ПОЛИСПврМИ-
1 - зрял (Граафов) фоликул; 2 - яйчник; 3 - овулация; 4 - овоцит II ред; 5 - оплождане;
белтъци се включва от краткотрайното покачване на Са2*-йони в яйцето. Те 6 • яйцепровод; 7 - сегментация; 8 - морула и морула в стадий на „компакция" (уплътняване); ЯТИ.
9-бластоцист; 10-матка; 11 - имплантация на зародиша. ОсНОВНа раЗ-
се разпространяват от мястото на проникване на сперматозоида и концен­
трацията им бързо спада. Смята се, че по-късната биосинтетична актив­ лика между естест­
Фигура 85
ност на яйцето на морския таралеж се обуславя от покачилото се pH в ре­ веното и in vitro оп­
зултат на извеждането на Н+ йони. Последователността и продължителност­ лождането е нали­
та на процесите след оплождането в яйцето на морския таралеж е следната: чието па огромен брой сперматозоиди около яйцеклетката при in vitro оп­
1. Деполяризация на клетъчната мембрана - до 3 сек. след оплождането. лождане (фиг.86). С това се обяснява диспермията и дори полиспермията
2. Повишаване на вътреклетъчната концентрация на свободни Са2+ (навлизане на два или повече сперматозоида) при смущения в протичането
йони - 20-140 сек. след оплождането. на кортикалната реакция.
3. Екзоцитоза на кортикалните гранули (кортикална реакция) - 30-60 В цитогенетичен смисъл по­
сек. след оплождането. лиспермията е неоправда­
4. Усилване на белтъчния синтез за сметка на резервна иРНК отдип- на, тъй като позволява уве­
лотенния стадий на профаза 1-8 мин. след оплождането. личаване на хромозомння
5. Сливане на пронуклеусите на яйцеклетката и сперматозоида (ам- набор. Всъщност, при насе­
фимиксис) - 30 мин. след оплождането. коми, риби, влечуги и пти­
6. Начало на репликацията на ДНК на зиготата - 40-45 мин. след оп­ ци от навлезлите в яйцето
лождането. няколко сперматозоида, в
При морския таралеж оплождането настъпва около 30 мин преди карн- амфимиксиса участва яд­
огамията. рото само на един от тях, а
Оплождането при бозайниците и човека се извършва обикновено в останалите се резорбират. Схема на основните разлики между естествено и in vitro
крайната разширена (ампуларна) част на маточните тръби, отваряща се в оплождане.
непосредствена близост до яйчника. Овоцит II ред попада в нея с изтичаща­ Вляво - единични сперматозоиди в близост до овоцита,
та фоликулна течност при овулацията (фиг.85) и подпомогнат от абдоми- който се заобикаля все още с хиляди кумулусни клетки
налните израстъци на яйцепроводите. (естествено оплождане)
Най-голяма е възможността за оплождане в средата на естрадния ци­ * Вдясно - голям брой сперматозоиди в близост или залове­
къл на жената, по което време протича овулацията. Оплодителният живот ни за zona pellucida, около която не се наблюдават клетки
на зрялата яйцеклетка е значително по-кратък (около 48 часа) от този на (in vitro оплождане).
сперматозоидите (до няколко дни). Навлизането на повече от един сперма- Фигура 86
196 Медицинска биология
Атипични форми на полово размножаване
*
Атипични форми на половото рзоножадант представляват случаи, при
които или не се осъществява оплождане, или то не завършва с кариогамия.
И в двата случая новият индивид притежава белезите само на единия роди­
тел. Тези размножителни способи са биологично непълноценни и рядко се
срещат естествено в природата.
I. Партеногенеза (девствено размножаване)
Новият индивид произлиза от ^оплодено яйце. Партеногенезата бива
естествена и изкуствена (експериментална, индуцирана).
1. Естествена партеногенеза се наблюдава при някои растения, чер­
веи, насекоми, ракообразни. При тях представлява нормален начин на раз­
множаване и се осъществява в следните варианти:
а) факултативна - яйцата могат да се развиват както след оплождане,
така и при отсъствие на такова. Среща се при пчели, мравки, кръгли чер-
веи.-От оплодените яйца се развиват женски индивиди (майка и пчели-ра­
ботнички при пчелите), а от неоплодените партеногенетично - мъжки ин­
дивиди (търтеи). Факултативната партеногенеза е начин за регулиране на
численото съотношение на двата пола;
б) облнгатна (задължителна) - яйцата се развиват само парте^^не-
тично, при което потомството е само женско. Така се размножава вид ска­
лен гущер, обитаващ високи и изолирани скали, в които срещата с мъжки
индивид и Оплождането са силно затруднени;
в) циклична - през лятото съществува само женско поколение (?), раз­
множаващо се партеногенетично, а през есента чрез оплождане се получа­
ват както женски, така и мъжки (сГ) индивиди. Цикличната партеногенеза
се означава още като хетерогения. Наблюдава се при листни въшки, даф-
нии, кръгли червеи. Тя е начин за бързо увеличаване броя на индивидите
при благоприятни външни условия; \ път. Новият организъм възниква без амфимиксис само от генетичния мате­
г) случайна - партеногенетично развитие на яйцата на някои домашни
птици (например при пуйки), отглеждани без контакт с мъжки индивиди.
2. Изкуствена (индуцирана) партеногенеза - активиращото действие на
сперматозоида при оплождането се заменя с химични, механични, елект-
рични, термични и други въздействия върху яйцето. Изкуствена партеноге-
неза е индуцирана при царевица, домати и др. Установено е партеногене-
тично развитие на неоплодени яйца на копринена пеперуда при дразнене с
четчица или със сярна киселина в продължение на няколко секунди. Яйца
на жаба могат да се подтикнат към сегментация чрез убождане с тънка игла.
Яйца на морски животни се развиват без оплождане при промяна на соле-
вата концентрация на водата. Често животните, резултат от експеримен­
тална партеногенеза, са по-слаби и дребни от нормалните и понякога не за­
вършват ембрионалното си развитие.
Опитите за осъществяване на изкуствена партеногенеза при човека и
някои видове бозайници са успешни, но много скоро сегментацията се прек­
ратява.
Клетка. Размножаване на клетката и... 797
В някои случаи при партеногенетично получените организми по-късно
настъпва удвояване на ирооазомбте и соматичните им клетки са диплоид-
ни - листни въшки, дафнии. В други случаи индивидите остават хапно^^и,
като например мъжките на кръглите червеи, търтеите при пчелите.
Естествената партеногенеза е широко разпространена при личинките
на метилите и други паразити. Това им осигурява интензивно размножава­
не и преживяване при различни условия на средата. Парттнагтнтзата е до­
казателство, че генетичната информация на хаплоидния храоозомен набор
на яйцето е достатъчна за развитието на нормален организъм.
II. Гнногенеза
Яйцето се развива след оплождане, което не завършва с амфнмикснс.
Попадайки в цитоплазмата на яйцеклетката, сперматозоидът я активира
за развитие. Ядрото му след това дегенерира и новият организъм се развива
за сметка само на майчиния генетичен материал. Гиногенезата бива хапло-
идна, когато от неоплодената яйцеклетка се развива хаплоиден зародиш.
Тя е диплондна, когато непосредствено преди сегментацията само ядрото на
яйцеклетката се разделя митотнчно и двете получени хаплоидни ядра се сли­
ват в едно днплоидно. Естествена гиногенеза се наблюдава при някои видо­
ве червеи и риби. Експериментално тя може да се осъществи чрез предвари­
телно увреждане на сперматозоидите с рентгенови лъчи, химични вещества
или повишена температура. Същият ефект се постига и при оплождане със
сперматозоиди от други видове или дори родове организми. Това се прилага
за репродукция на рибни популации, при които фактори на средата елими­
нират предимно мъжките животни. Гиногенетично се развиват яйцата на
каракудата, оплодени със сперматозоиди от шаран.
III. Андрогенеза
Подобен на гиногенезата процес, при който веднага след оплождане­
то ядрото на яйцеклетката дегенерира по естествен или експериментален
риал на сперматозоида. Андрогенеза е наблюдавана при някои растения (тю­
тюн, царевица и др.), при копринената пеперуда и някои други насекоми.
Тя е възможна само при гюлиспермно оплождане и сливане на два мъжки
пронуклеуса, което осигурява дипло^^шс на получения нов организъм.
Експерименталната гино- и андрогенеза се постига и чрез мбкраапе-
риране на зиготи. За целта се използват микрооанипулаторб, свързани с
микропипети (виж фиг.56) (фиг.87). Като се отстрани мъжкият или женски­
ят пронуклеус, се получават съответно гиногенни и андрогенни зародиши.
ДЕТЕРМИНИРАНЕ И ДИФЕРЕНЦИРАНЕ НА ПОЛА
Индивидите, в които се образуват половите клетки, развиват първич­
ни и вторични полови белези, които ги характеризират като индивиди от
женски или от мъжки пол.
Първичните полови белези участват пряко в размножителния процес.
Към тях се отнасят половите жлези (яйчници и семенници), половите пъти-
198 Медицинска биология Клетка. Размножаване на клетката и...______________________________ 199

ща (яйцепроводи, матка, влага­ към хобота на друга женска се развива в мъжки индивид. Полът на някои
лище, семепроводи), допълни­ видове крокодили и морски костенурки зависи от температурата при инку­
телни жлези (мехурчести жлези, бацията на яйцата.
простата) и външни полови ор­ Сингамното детерминиране на пола се осъществява при комбиниране­
гани (вулва и пенис). Първични­ то на X и Y половите хромозоми в момента на оплождането. Тъй като в хете-
те полови белези се образуват в рогаметния пол винаги половината от гаметите съдържат X, а другата по­
ранната ембрио^^а. ловина - Y хромозома, съотношението на потомците от двата пола е приб­
По-късно се оформят вто­ лизително 1:1. При дрозофилата, повечето риби, земноводните, бозайни- *
ричните полови белези, към кои­ ците и човека женският пол е хомюгаметен (XX полови хромозоми), а мъж­
то се отнасят особеностите в кос­ кият е хетерогаметен (XY полови хромозоми). При пеперуди, влечуги и пти­
тния скелет, мускулатурата, под­ ци половите хромозоми се означават със Z вместо X и W вместо Y. При тях
кожните мазнини, окосмяването, хомогаметен е мъжкият пол, а хетарогаоетеу - женският. Известни са ня­
млечните жлези, гласовия тембър колко типа на сингамно определяне на пола в зависимост от наличието и
Комплект м^кро^манипулатори "Лайц " в катедра и сексуалното поведение. Вто­ вида на гонозомите:
Биология, СМУ, където са извършени първите у ричните полови белези могат да а) при мъжка хетерогам1етност при дрозофила само Х-хромозомата носи
нас микрооперации върху яйцеклетки и участват (млечни жлези, марсу- белезите за женския пол. Y-хромозомата не носи белези за мъжкия пол, а
предимплантационни зародиши на бозайници и пиална торба при кенгуруто) или само гени за жизнеността на мъжките гамети. Гените за мъжкия пол се но­
Фигура 87 човек, 1989 г. да не участват пряко (окосмява­ сят от автозомите и детермннирането на пола зависи от преобладаващия брой
не, оперение, подкожни мазни­ Х-хромозоми (женски ' пол) или автозоми (мъжки пол). Нормално при дро-
ни) в размножителния процес. зофилата мухите XX са женски, а тези XY - мъжки. Мухите XXY са женски,
Някои висши растения, висшите животни и човека са разделнополови защото двете Х-хромозоми доминират над автозомите. Мухите ХО са мъж­
(гонохорични), т.е. белезите на двата пола се носят от различни индивиди - ки, но безплодни, защото автозомите с белезите за мъжки пол доминират
женски и мъжки, конто са сексуално днморфни. Повечето растения и no­ над единствената Х-хромозома. Следователно, ако Х-хромозомата е само
il пешите животни садвуполови (хермафроднтни). При тях един индивид носи една, независимо дали има или няма Y-хромозома (XY или ХО), полът на
едновременно и женските и мъжките полови белези. дрозофилата е мъжки поради преобладаване на автозомните гени. При ня­
Детеимннuиането на пола е процес на развитие на индивидите като кои насекоми (скакалци, някои дървеници) Y-хромозомата е изчезнала и
женски или мъжки под влияние на вътрешни и външни фактори. индивидите XX са от женски пол, а тези ХО - от мъжки. ,
Диференцирането на пола представлява самото развитие на половите При човека Y-хиомfозомата детерминира мъжкия пол. При него нор­
признаци в хода на онтогенезата. мално индивидите XX са женски, a XY - мъжки, но не поради доминиране на
автозомнн гени. Дори само при една Х-хромозома, при синдрома Търнър
ДЕТЕРМИНИРАНЕ НА ПОЛА (ХО), полът е женски поради липса на Y-хромfозооа. При всички варианти
на синдрома Клайнфелтъи (XXY, XXXY, XXXXY и др.) полът е винаги
Определянето на пола може да стане в различни моменти от размножи­ мъжки поради наличие на Y-хромозомата, въпреки преобладаващия брой
телния цикъл: Х-хромозоми.
> прогамно - полът е заложен в яйцеклетката още преди оплождането. б) при женска хетерогам^тност при пеперудите индивидите ZW и Z0 са
При някои нисши организми съществуват два вида яйцеклетки, като от по- женски, а тези ZZ са мъжки, т.е. полът зависи от това, каква яйцеклетка се
едрите се развиват женски индивиди, а от по-дребните - мъжки; опложда. Ако тя е с Z-хромозома, ще се развие мтъжки пол, а ако е с W-
> сингамно - полът се определя в момента на оплождането в зависи- хромозома - женски пол. За този тип детерминиране на пола съществуват
focT от това, каква полова хромозома носят сливащите се яйцеклетка и спер- две обяснения:
штозоид. Сингамното определяне на пола се среща най-често и е характер- > важен е балансът между броя на Z-хиомозомите и автозомите. Ин­
(0 за повечето насекоми, повечето гръбначни животни и човека; дивидите Z0 са женски поради доминиране на автозомите;
> епигамно - полът се определя след оплождането в зависимост от мяс- > в посочения пример по-важно е присъствието на У-хромюзомата.
ото на развитие на яйцата или на ларвата. При морския червей зелена бо- Индивидите ZW са женски поради наличието на W-хромозомата.
'елия от оплоденото яйце се развива ларва с уедифepeнвирау пол. Ако ос- в) при хаплоидни мъжки индивиди при пчелите пчелата-майка и ра­
ане свободно живееща, тя се развива в женски индивид, а ако се прикрепи ботничките са диплоидни женски с 30 автозоми и XX гонозоми. Търтеите са
 200____________________________________________________ Медицинска биология
хаплоидни мъжки с 15 автозоми и една Х-хромозома. Между пчелата-майка
и работничките няма разлики в хромозомите, а само в използваната храна.
Работничките са безплодни. От оплодените яйца на пчелата-майка се раз­
вива диплоидното женско поколение на работничките. От неоплодепнте й
яйца партеногенетично се развиват търтеите. Впоследствие хаплоидни ос­
тават само сперматозоидите им (15,Х). В телесните клетки на търтеите хро­
мозомите се удвояват вторично и стават вторично диплоидни. XX индиви­
дите са женски, a ХО индивидите - мъжки.
В някои случаи нормалното съотношение между половите хромозоми
и автозомите е нарушено. Това се изразява във фенотипно проявен межди­
нен пол. Организмите формират както женски, така и мъжки вторични по­
лови белези и се наричат интерсекси. Интерсексите са известни като псевдо-
хермафродити. Те притежават само един вид полови жлези. Заемат междин­
но положение само по вторичните си полови белези.
Според балансовата теория на К. Бриджес (С. Bridges) полът се опре­
деля от баланса между гените в половите хромозоми и тези в автозомите. За
развитието на един от двата пола е важно не само наличието на половите
хромозоми, но и т.нар. полов индекс. Това е отношението между тях и броя
иа автозомите. Балансовата теория обяснява генетичната бисексуалност на
гонохоричните организми. Те имат възможност да се развият както в жен­
ско, така и в мъжко направление, но имат различни механизми, поддържа­
щи тенния им баланс. Най-разпространен и точен е механизмът на саморе­
гулиращата се система на половите хромозоми.
При насекомите, а рядко при някои птици и човека, се срещат и т.нар.
i инандроморфни организми. Те развиват в едната половина на тялото си
яйчник, а в другата половина - семенник. Половите белези и на двата пола
са мозаечно разположени в тялото. Гинандроморфизмът се дължи или на
загуба на едната Х-хромозома в някои от бластомерите по време на деле­
нето на зиготата, или на теоретичната възможност за оплождане на двуяд-
рена яйцеклетка от два сперматозоида - единият с X, а другият с Y-хромо-
зома.
Хермафродитизъм
Хермафродитнзмът се среща нормално при повечето растения и при
някои безгръбначни животни. Нарича се естествен хермафродитизъм. Ес­
тествени хермафродити са много паразитни червеи (метили, тении). Хер-
мафроднтизмът нм осигурява многобройно потомство и запазване на вида
чрез самооплождане.
Патологичният (случаен) хермафродитизъм не е нормално явление. Той
се среща при отделни индивиди на някои видове червеи, ракообразни, кос­
тни риби, и много рядко при бозайниците и човека. Патологичният хер­
мафродитизъм при човека бива:
> истински - индивидът притежава и яйчник и семенник, които са раз­
положени поотделно, или са слети в обща гонада - овотестис. Много рядко
Клетка. Размножаване на клетката и ...
двете полови жлези могат да са еднакво добре развити (редовен менз.
постоянна сперматогенеза). По-често само едната жлеза е развита добре, а
другата е атрофирана в различна степен;
> лъжлив - индивидът притежава полови жлези на единия пол, а пър­
вичните и вторични полови белези са иа противоположния пол. Този хер­
мафродитизъм е мъжки или женски в зависимост от вида на гонадите.
Диференциране на пола
Диференцирането на пола включва процеси на оформяне па мъжките и
женски индивиди в хода на онтогенеза га. За фенотипната изява на пола имат
значение и факторите на средата. Диференцирането на пола се осъществява
винаги след оплождането в ранната ембриогенеза. Тогава се развиват по­
ловите жлези, а по-късно и вторичните полови белези. При разделнополо-
вите многоклетъчпи животни, поради генетичната бисексуалност на зигота­
та, зачатъците на половите жлези са недиференцирани. Те са съставени от
сърцевина (медула) и периферна част (кора, кортекс). Диференцирането на
тези първични гонади се извършва след населяването им от първичните по­
лови клетки. Чрез свои рецептори тези клетки разпознават точното място
на локализацията си.
Балансът на гените в половите хромозоми и автозомите определя сек­
рецията на ендокринните жлези. Ако генният баланс детерминира мъжки
пол, секретират се мъжки полови хормони. Развива се сърцевината.на зача-
тъчпата гонада, а кората закърнява. Гонадата се оформя в семенник през
седмата ембрионална седмица при бозайниците и човека. Ако генният ба­
ланс детерминира женски пол, секретират се женски полови хормони и се
развива кората_на първичната гонада, а сърцевината закърнява. Към 10-
тата ембрионална седмица гонадата се оформя в яйчник.
Под влияние на условията на средата може да бъде сменена секреция­
та на половия хормон. Ако това стане рано, ще се развие не детерминирани­
ят, а противоположният пол. Ако стане по-късно, индивидът ще се развие
като хермафродит. Смяната на детерминирания пол под влияние на факто­
рите на средата се нарича реверсия на пола. След раждането на дизиготни
бозайници-близнаци се установява, че мъжкото животно е нормално, а жен­
ското е интерсекс. В ембрионалния период те са имали свързани пъпни ар­
терии и общо кръвоснабдяване. Причина за феномена е по-рано отделили­
ят се мъжки полов хормон, който в случая е повлиял на женския близнак.
Под влияние на половите хормони се диференцират половите пътища
и външните полови органи в съответствие с пола на гонадата. В началото
съществуват и Волфови (семепроводн) и Мюлерови (маточни) канали. След
това според пола се развиват само едните канали, а другите закърняват.
С експериментално прилагане на хормони на опитни животни (аква-
риумни рибки) може да се промени посоката на диференциране на пола, но
механизмите на детерминирането му се запазват. Хромозомният механи-
 Медицинска биология

зъм на детерминиране на пола не се повлиява от третирането с хормони.

Смята се, че андрогенните рецептори се синтезират под действие на X-
иромозомтн ген, поради което такива рецептори има и в клетките на женс­
ките ембриони. Там те остават неактивни поради липса на андрогенни хор­
мони. Тези рецептори могат да бъдат активирани чрез експериментално Индивидуално развитие на
прилагане на андрогенни хормони на женски опитни животни. По този организмите
начин при тях се постига маскулинизиращ ефект.
Индивидуалното развитие (онтогенеза) на организмите започва от зи-
гота, спора или група телесни клетки, и завършва с тяхната смърт. През
онтогенезата организмите претърпяват необратими количествени и качес­
твени промени. ИндиДбдуалцата развитие включва три основни процеса:
растеж (пролиферация), диференциация и движение (миграция). То протича
д два периода - ембрионален (пренатален) - до раждането или излюпването
от яйцето, и посттмбрбанален (постнатален) - самостоятелното съществу­
ване и развитие на индивида от раждането или излюпването до смъртта му.

Ембрионален период
мбриогенезата на организмите се характеризира с:
Е > усилено митотично делене на клетки;
> структурно (уголемяване на клетки, промени във формата им и
др.) и функционално диференциране на клетки;
> специфични клетъчни премествания (миграции);
> обединяване (интеграция) на клетки в клетъчни комплекси в раз­
лични тъкани и органи;
> програмирана клетъчна смърт (апоптоза). .
Интензивното митотично или амитотично делене на клетките се озна­
чава като пролиферация. Едновременно с това геномът активно функцио­
нира, д резултат на което клетките се диференцират. Пролиферацията и ди­
ференциацията могат да протичат едновременно. Растежните процеси и I
качествените промени в ембриогенезата се развиват еднопосочно и необ­
ратимо. Тт се осъществяват в хронологична последователност, предвари­
телно детерминирана от генотипа и реализираща се само при определени
условия на средата.
В ембрионалния период (ембриогенезата) се разграничават три етапа:
раздробяване на оплоденото яйце (зиготата), гаструлация и органогенеза.
1. Раздробяване' - след оплождането зиготата започва усилено мито-
тично делене с получаване на голям брой клетки - бластомери (фиг.88). Де­
ленето бива синхронно - броят на бластомерите нараства в геометрична
прогресия (2, 4, 8, 16, 32 и т. н.), или асинхронно - нарастването е в аритме­
тична прогресия (2,3,4, 5, 6 и т. н.). При бозайниците и човека раздробяване­
то протича предимно асинхронно. Увеличава се броят на бластомерите, а
намалява размерът им. Този етап не е свързан с нарастване, а само с полу- ■
чаване на гю-голяма обща повърхност. Митотичните деления на зиготата
 204
коцракция
на морулата
оплодена миша _____
яйцеклетка *
_
м тки
морула
“ околзй клетки * 115 клетки-------- *
телца
Фигура 88 [по 10]
протичат много ускорено. В клетъчния цикъл липсва фаза G1 и S-фазата
започва още в предишната телофаза. Може да се каже, че в края на раздро­
бяването зародишът по обем е почти равен на зиготата. Най-общо типът на
раздробяването е свързан със строежа на яйцеклетката. Нейната цитоплаз-
ма се разпределя неравномерно в бластомерите, което е предпоставка за
диференцирана генна експресия.
’ Бластоцелът се образува на стадий около или след 16 бластомера чрез
раздалечаването им в дълбочина.
Познати са четири вида яйца в зависимост от количеството и разпре­
делението на жълтъка:
л" изолецитални (хомолецитални) - съдържат малко жълтък, равно­
мерно разпределен в яйчевата цитоплазма;
> телолецитални междинен тип - жълтъкът е в по-голямо количество
и е струпан в т.нар вегетативен полюс на яйцето, който заема почти поло­
вината от него. Останалата част е заета от анималния полюс, съдържащ
ядрото и цитоплазмата; ’ лождането. Тя се осъществява предимно в маточните тръби. Оформя се мо­
> телолецитални краен тип - жълтъкът е в много голямо количество и
с висока плътност. Вегетативният полюс изпълва почти цялото яйце, а ани-
малният заема съвсем малка част от него;
> центролецитални - жълтъкът е в голямо количество, с висока плът­
ност и се намира в центъра на яйцето. Около него е разположена цитоплаз-
'мата с ядрото.
В зависимост от вида на яйцето са описани четири основни типа разд­
робяване:
а) пълно и равномерно - при изолециталните яйца на бодлокожите и
бозайниците. Бразди се цялото яйце и бластомерите са с приблизително ед­
накви размери;
б) пълно и неравномерно - при междинния тип телолецитални яйца на
земноводните. Цялото яйце се дели, но с различна скорост в двата полюса
поради различната им плътност. В анималния полюс бластомерите са по-
Медицинска биология Индивидуално развитие на организмите 205
халки по размер и повече на брой, а във вегетативния - по-малко па брой, по
по-големи;
бластоцист
в) непълно и плочковидно - при крайния тип телолецитални яйца на
костни риби, влечуги и птици. Хранителната материя (жълтъкът) на вегета­
вътРвц|на
тивния полюс не се дели поради високата плътност. На анималния полюс
бластомерите са с плочковидна (дискоидална) форма, защото липсва доста­
тъчно пространство за обемното им оформяне под яйчевата черупка;
г) непълно и повърхностно - при центролециталните яйца на насеко­
мите. Жълтъкът не се бразди, а частите от деленето на ядрото мигрират в
периферно разположената цитоплазма и оформят бластомерите на повърх­
ността на яйцето.
В края на раздробяването се формира мехурче - бластула със затворена
в него празнина - бластоцел. Повърхностните бластомери на бластулата се
свързват чрез плътни контакти помежду си и изолират ембриона от окол­
ната среда (фиг.89). В дълбочина свързването става чрез цепковидни кон­
такти, през кои­
то се транспор­
тират йони и
други нискомо­
лекулни вещес­
тва. Раздалеча­
ването на блас­
томерите в дъл­
бочина води до
образуването на
празнината
бластоцел на стадий около 16 или повече бластомера. Това е свързано с
пренос на Na+ във вътрешността на бластулата, при което се повишава ос-
мотичното налягане и в нея постъпва вода.
Раздробяването при човешката зигота завършва около 4-7 дни след оп­
рула от около 30 бластомера. Началните етапи на раздробяването се оси­
гуряват от запасни продукти, натрупани още от преовулаторния овоцит 11
ред. По време или след стадий морула се активират първите собствени гени
на зародиша. При бозайниците това става по време на т.нар. "компакция"
на морулата. Това е краткотраен процес, при който бластомерите плътно
прилягат един към друг и почти не личат границите между клетките. В ста­
дий бластоцист клетките вече ясно се разграничават морфологично (фиг.90).
Клетките от вътрешната клетъчна маса (ВКМ) ще образуват по-късно съ­
щинския ембрион, а останалите ще формират главно обвивките на зароди­
ша (фиг.91).
2. Гаструлация - бластулата се превръща в двуслойна чашка - гастру-
ла. Нейният вътрешен слой се обособява като ендодерма (ендобласт), а вън­
шния като ектодерма (ектобласт). От вътрешната страна на ендодермата се
намира празнината на първичното черво (гастроцел). Тя се свързва с окол-
 206 Медицинска биология
ната среда посредством отвор (първична
уста, бластопорус). В еволюцията на орга­
низмите от мешестите нагоре между тези два
слоя възниква трети зародишен слой - мезо-
дароа. При червеи, членестоноги и мекоте­
ли бластопорусът се оформя като уста и тези
животни се уаричагnъивучноустну. При иг­
локожите и гръбначните той се превръща в
анален отвор, а устният отвор възниква вто­
рично и противоположно. Тези животни се
наричат вторичноустни.
Гаструлата се образува чрез откъсване
и потъване на клетки от бластодермата, кои-
Отгледани in vitro и фиксирани
човешки зародиши: А - стадий на
морула; Б - "компакция "
(уплътняване) на морулата;
В - стадий на бластоцист.
Фигура 90
то се движат с дълги, тънки псев-
доподи с лепливи краища
(фиг.92). Чрез тях те пълзят по г.
вътрешната страна на бластодер-
мата. Поради различната адхезия ^вкм
в различните й участъци бласто- _ аса, епитела на дихателните пътища, някои ендокринни жлези и др.
сн. Ил. Ватев, 1989 г.
.мерите се установяват на групи в
Човешки пр^с^ь^^^гл^антационен зародиш,
строго определе11и места. Описа-
писа следните типове гаструла- култивиран in vitro в специална среда до стадий
бластоцист. ВКМ - вътрешна клетъчна м!аса
цня:
Б- бластоцел
а) инвагинация - вдлъбване
на бластодермата на определено Фигура 91
място. Потъващите бластомери
се превръщат в ендодерма и об­
разуват вътрешната стена на
псевдоподи двуслойната чашка. Бластомаиu-
те от външната й стена се прев­
ръщат в ектодерма. Между тях
остава бластоцелът, който нама­
лява до пълно изчезване. От вът­
решната стена на ендодермата се
оформя гастроцелът с бластопо-
бигура 92 [по 10] руса. При придвижването си
бластомерите не се откъсват от
Индивидуално развитие на организмите_________________________________ 207
бластодермата;
б) имиграция - андодеимата се образува чрез откъсване, пълзене и по­
тъване на клетки на бластодермата. Това може да става от едно място или
от различни места, при което имиграцията бива униполярна или мултипо-
лярна;
в) епиболия - бързоделящите се многобройни бластомери на анимал-
ния полюс на яйцето обхващат (обрастват) вегетативните бластомери и се
превръщат в ектодерма;
г) деламинация - плочковидните.-бластомаии на анималния полюс се
делят в два слоя по равнина, успоредна па допирателната. Външният слой
клетки образува актодаимата, вътрешният слой - ендодермата. Навътре от
нея, между ендодаимата и неделящия се жълтък, се оформя гастиовелът.
В действителност описаните типове гаструлация не протичат в чист
вид при никой организмов вид, а отделни техни елементи се комбинират.
Например при земноводните се наблюдават епиболия с инвагинация и миг­
рация, а при бозайниците се среща и елемент на деламинация.
3. Органогенеза - включва множество процеси на преустройство на за­
родишните слоеве, обособяване на стволови (дънерни) клетки и постепенно
формиране на тъканите, органите и системите на индивида.
Известно е, че от ектодермата произлизат епидермисът с роговите си
образувания (жлези, косми, пера, нокти, люспи), епителът, постилащ нача­
лото и края на храносмилателния канал, зъбният емайл, нервната система
и сетивните органи, както и някои от жлезите с вътрешна секреция - епифи-
за, хипофиза.
Еудодеимата дава началото на чревния епител, черния дроб и панкре­
Мезодермата формира напречно-набраздената мускулатура, сърдеч­
ната мускулна тъкан, отделителната и половата системи, кората на над-
бъбрека и др. Мезодермални са и двата листа (париетален и висваиалеУ),
постилащи същинската телесна празнина - цело^и. Формирането на мезодер-
мата придава на зародиша определена форма, характерна за организмовата
група. Тя е известна като основна телесна форма. До образуването на орган-
ннте зачатъци зародишът на бозайниците и човека се нарича ембрион - при
човека до около 8 гестационна седмица (II лунарен месец). След това заро­
дишът се нарича плод (фетус). Лунарният месец е от 28 дни. ^ста^онната
седмица е равна по продължителност на календарната.
Всички органи, които изграждат системите на висшите животни и
човека, са съставени от клетки, произлизащи от различни зародишни слое­
ве. Напр. белият дроб произхожда от еудодеиоата, но в строежа му участ­
ват съединителна тъкан и кръвоносни съдове с мазеухимеу произход, как­
то и нерви с ектодармалеу произход.
208 Медицинска биология
Причини и фактори на ембрионалното развитие
*
Причините и механизмите на ембриогенезата са изучени най-задъл-
бочено при земноводните поради по-лесното манипулиране с техните га-
мети, зиготи, зародиши и ларви. Още преди оплождането в цитоплазмата
па овоцит I ред се наблюдава т.нар. овоплазмена сегрегация - градиентно
разположение на клетъчните органоиди и жълтъчната материя по анимал-
но-вегетативната ос. От анималния към вегетативния полюс се наблюдават
градиенти па метаболитна активност, оксидация, жълтъчпа концентрация и
чувствителност към токсични вещества. Най-висока е метаболитната ак­
тивност и кислородното съдържание в анималния полюс, а концентрация­
та на вителуса (жълтъчните зрънца) е най-висока във вегетативния полюс и
намалява към анималния. В яйцата на земноводните концентрацията на
тъмните меланинови пигментни зърна е висока в анималния полюс и нама­
лява към вегетативния.
Важ'ен маркер за хода на ембриогенезата при земноводните представ­
лява т.нар. сив сърп (фиг.93) - участък от зиготата със смесена - пигментира-
на (анимална) и непигмептнрана (ве­
гетативна) цитоплазма. Той се обра­
зува противоположно на мястото на
навлизане на проникване на сперматозоида. При
сперматозоида
земноводните това е в анималната
половина на яйцето. Мястото на
формиране на сивия сърп не е пре­
допределено, а се определя в момен­
та на оплождането от навлизащия
Фигура 93 сперматозоид. Сивият сърп маркира
пространствените Фзaимоотноит-
ния между частите на бъдещия зародиш. Той определя дорзалната и дтнт-
ралната половина на зародиша. Мястото на проникване на сперматозоида
се превръща в негова вентрална половина. През сивия сърп минава първата
сегментационна равнина, която е едновременно и равнина на билатерална-
з а симетрия на ембриона (определя лявата и дясна страна на бъдещия орга­
низъм). Тази равнина преминава едновременно през точката на проникване
на сперматозоида, през аниоална-втгттатбвната ос и пресича по средата си­
вия сърп. По този начин яйцето се разделя на две симетрични половини,
които представляват неговите първи два
бластомера (фиг.94). Ако първата сегмента-
ционна равнина не премине през сивия сърп,
бластомерът, който не притежава негова
част, не може да продължи развитието си.
Първите два бластомера са напълно равнос­
тойни. При отделянето им всеки един може
да възпроизведе цялата ларва на земновод­
ното, но с двойно по-малък размер. Смята
Индивидуално развитие на организмите 209
се, че нароалнато развитие на зародиша се ръководи от онази част на си­
вия сърп, която произлиза от пигментираната анимална иитаплазоа на
яйцето. Така мястото на проникване на сперматозоида детерминира лявата
п дясната, а също дорзалната и вентрална страна на бъдещия зародиш.
Яйцата биват регулационни и мозаечни в зависимост от това, в каква
степен отделните бластомери могат да променят посоката на развитието
си при промяна на положението им спрямо околните. От регулационните
яйца се получават бластомери със силно изразена способност за промяна в
развитието. Тези бластомери се диференцират късно, дълго време са рав­
ностойни помежду си и могат да се заместват. Изолиран бластомер в нача­
лото на сегментацията може да се преустрои и да даде начало на цял заро­
диш. Тази регулираща способност намалява с напредване на сегментация ­
та. Регулационни яйца имат иглокожите и голяма част от иардавитт жи­
вотни.
Произхождащите от мозаечните яйца бластомери са без или със слабо
изразена способност за промени. Тези бластомери се диференцират рано, не
са равностойни помежду си и при отделянето на който и да е от тях, той
може да възпроизведе само част от целия зародиш. Мозаечни са яйцата на
кръглите червеи, насекомите, мекотелите.
Според Шпеман (Spemann), който е изучавал задълбочено механиз­
мите на ембриогенезата, още в цитоплазмата на зиготата са формирани т.нар.
презумптивни участъци. Това са участъци от зиготата, конто по-късно об­
разуват определени бластомери на бластулата. От тях се формират зоните
на всеки от зародишните слоеве. По този път на развитие в края на ембрио-
генезата от ранен презумптивен участък произлиза всеки орган или тъкан
на възрастния индивид. От анималните бластомери се образува кожната
ектодерма и нервната плоча, а от средната част на сивия сърп - тръбната
струна (бъдещият гръбначен стълб). В стадий бластула, когато зародишни­
те слоеве още не съществуват, се говори за презумптивна ендодерма, мезо-
дерма и др.
В ранната бластула презумптивните участъци са екдипатенциалнб или
многофункционални, т.е., в зависимост от условията, от тях се формират
различни тъкачни и органни зачатъци. По-късно, в стадий късна бластула
или ранна гаструла, презумптивните участъци стават унипотенциални. Те
детерминират вече само определени зачатъци, независимо от обкръжението.
Постепенното превръщане на еквиnатенииалнбте презумптивни учас­
тъци в унипотенциални е изучено от Шпеман в зародиши на земноводни в
различни моменти от ембриогенезата. При присаждане на оцветено късче
от презумптивна нервна пластинка от бластула или ранна гаструла в об­
ластта на презумптивната кожна ектодерма на друга бластула на същата
възраст, на новото си място трансплантът се превръща в кожна ектодерма.
Ясно е, че в тази възраст на бластулата презумптивният участък още е ек-
вбпаттнциален. Ако подобна трансплантация се извърши в стадий късна
гаструла, присадката се развива така, както би се развила на нормалното
си място, т.е. тя е вече унипотенциална. Така в хода на ембриогенезата ек-
210 Медицинска биология
випотенциалните презумптивни участъци се превръщат в унипотенциални.
На базата на изследванията върху механизма на детерминирането
Шпеман изгражда учението за организаторите и за тяхната индуцираща роля.
В един от най-показателните си опити той присажда част от сивия сърп на
бластула-дарител в областта на презумптивната кожна ектодерма на друга
бластула-приемател. Последната продължава нормално развитието си до
гаструла. като присаденият й чужд сив сърп се превръща в хорда и мезо-
дерма, както би се развил на нормалното си място. Ектодермата на бласту-
лата-приемател обаче, която била в съседство с присадената хордомезо-
дерма (сив сърп) и която нормално щяла да се превърне в покривен епител,
след трансплантацията образува нервна тръба. Така от нея и присадката се
оформя още един зародиш със зачатъци на всички осеви органи - хорда,
мезодерма и нервна тръба. Ектодермата па бластулата-приемател не се прев­
ръща в нервна тръба, ако се наруши контактът й с присадената хордомезо-
дерма. Това доказва, че хордомезодермата се явява нндуктор или организа­
тор на превръщането. Такива трансплантати, които диференцират в опре­
делена посока недетерминирани клетки на зародиша, се наричат организа­
тори, а мястото, което заемат в зародиша - организационен център. Органи­
заторът (индукторът) е детерминиран, т.е. унипотенциален още в стадий блас-
тула. Той не се променя след пренасяне в ново обкръжение. В това време
заобикалящите го части на бластулата-приемател са още еквипотенциални
и се променят под негово влияние. Организаторите отделят вещества, кои­
то дифундират и детерминират контактуващите с тях съседни клетки. Ор­
ганизационният център е устойчив на загряване, изсушаване и алкохолно
въздействие. Поради факта, че сивият сърп се детерминира пръв в ембрио-
генезата, излъчените от него организатори се означават като първични ин-
дуктори. Според Шпеман всеки зачатък е индуциран от организатор и сам
тон е организатор на някакъв следващ зачатък (каскаден принцип). Така
цялото ембрионално развитие представлява верига от последователни вто­
рични индукции. На индукционното въздействие нададен организатор реа­
гира само определена педетерминирана тъкан и то само в определен период
от развитието. Този феномен се означава като компетентност на ембрио­
налната индукция. На молекулно ниво тя се изразява в способността да се
отговаря на действието на индуктора със синтез на точно определени про­
теини. В ранната ембриогенеза всяка тъкан притежава потенциал за пове­
че от една диференцировка, като всяка от тях се определя от различен ин-
дуктор.
Механизми на ембриогенезата
Регулация на генната експресия и репресия
След оплождането диплоидният геном на зиготата дава началото на
голям брой клетъчни фенотипове с различна структура и функции. Устано­
вено е, че геномът на човека включва около 26 000 - 40 000 гена. Те са иеак-
Пндивидуално развитие на организмите_________________________________ 211
тивии и активни и в хода на развитието преминават едни в други. Вероятно
тези гени се регулират на групи, като някои от тях действат като регулато­
ри на останалите от групата. В различните етапи на ембриогенезата ролята
им се сменя от други гени от същата или от други групи. Например, при
дрозофила е установен ДНК - регулаторен сегмент, регулиращ активността
на голям брой гени. Такъв регулаторен сегмент е установен и в гени на раз­
лични други организми от червеи до човек. Вероятно той е универсален ре­
гулаторен механизъм на развитието. Възможно е този сегмент да функцио­
нира като синтезира белтък, който се свързва с определени участъци от ДНК
и така включва или изключва дадени гени.
Свойствата на всяка диференцирана клетка са резултат от експресия­
та на гените й. Всички соматични клетки съдържат пълния геном, но във
всеки вид клетки се експресира определена част от него. Например, гените
за хемоглобин или за съкратителни белтъци се експресират съответно само
в еритроцитите или само в мускулните клетки. Много рядко клетъчната
диференциация е резултат от загуба на някои гени чрез соматична реком-
бинация, както например при лимфоцитите.
Генната амплификация подпомага диференцираната експресия на ге­
ните по време на ембриогенезата. Множествените гени са по-често срещани
и с повече копия у по-висши организмови видове. В тях могат да се транск­
рибират определени копия от такива гени.
Етапното активиране на гени е добре визуализирано в разположение­
то и преместването на пуфите при политенните хромозоми в личинката на
дрозофилата.
Определена роля в етапната генна експресия по време на ембриогене­
зата играят хистоновите ' и нехистонови белтъци, действащи като инхибито-
ри или активатори. •
Генната активност в този период на онтогенезата се реализира в ■ из­
вестна степен като резултат от наличието и количеството на дълго живее­
ща иРНК, транскрибирана още в овоцит I ред по време на мейозата като
запасни молекули, предадени от майката.
Първоначално геномът транскрибира много повече на брой различ­
ни иРНК молекули, отколкото се включват по-късно в белтъчния синтез.
Част от транскрибираната РНК се разгражда веднага, а друга се пренася в
цитоплазмата в комплекси с белтъци, наречени информозоми. Там различ­
ни части от нея и в различно време се транслират строго диференцирано в
белтъци.
Непосредствено преди оплождането гените в яйцето са репресирани.
След оплождането започва тяхното активиране (дерепресия, експресия). За
отделните клетки и видове организми това става в различна последовател­
ност и в различни етапи на ембриогенезата. Броят на дерепресираните гени
непрекъснато се увеличава. Белтъчният синтез в началото на развитието
протича за сметка на първичен запас от генни продукти от мейозата. Соб^
ствената генетична информация на зиготата се включва преди началото на;
гаструлацията, като точното време е строго индивидуално при различните
 212________________________________________________ Медицинска биология
видове организми. Изглежда генната експресия на зиготата започва толко­
ва по-рано, колкото даден вид е по-висш евалюиибнна. По-рано в развитие­
то (преди или на стадий бластула) се експресират общите гени за всички
клетки - тези за основната обмяна, за клетъчното делене и други. Тясно
специализираните гени се активират по-късно по време на гаструлацията и
дори понякога в началото на органогенезата. Тези гени определят синтеза
на строго тъканно- и органно-специфични белтъци - антигени на развитие­
то (developmental antigens).
Началото на активиране на генома на зиготата може да се установи
по следните начини:
> чрез т.нар. бащин ефект - моментът на първа фенотипна изява на
бащини признаци, която доказва, че майчиният геном на овоцита е преус­
тановил активността си и се е включил геномът на зиготата;
> чрез елу-клеат^ на някои бластомери на зиготата. Когато те про­
дължават развитието си, то е за сметка на гениите продукти на овощна. В
момента, в който спират развитието си, се включва геномът на зародиша и
това е фактическото начало на активиране на зиготата.
В ембрионалния период активирането на едни гени е съпроводено от
репресия на други, чиито продукти не са необходими на клетката в опреде­
лен момент. Клетъчната диференциация е обратим процес в ранната ембри-
огенеза - при пренос на ядро от диференцирана чревна клетка от попова
лъжичка или от жаба в нейна енуклеирана яйцеклетка, в част от случаите
последната се развива нормално. Така се доказва обратнмостта на процеса
на диференциация и факта, че соматичното ядро съдържа пълен набор гени.
Този феномен се използва като основа при клонирането наорганизми.
Генната експресия по време на ембриогенезата се регулира от следни­
те фактори и механизми: \
1. Различия в цитоплазмата на отделяйте бластомери вследствие на
оваплазотната сегрегация. При сегментацията на зиготата в различните
бластомери с генетично идентични ядра попада различна по състав цитоп-
лазма. При взаимодействието ядро-иитоплазоаJ цбтаплазменота обкръже­
ние е първия фактор, обуславящ различна генна експресия в бластомерите.
Влиянието на това обкръжение е почти еднакво върху генома на всички
бластомери на бзолтибтални'тт яйца. В тях то закъснява като фактор, регу­
лиращ генната експресия. При телалтцбталнбтт яйца овоплазотната сегре-
гация е силно изразена и ибтаплазмтната съдържание повлиява генната ек­
спресия много рано в развитието. Взаимодействието на ядрото и иитаnлаз-
мата е двустранно - експресирани веднъж под нейно влияние, гениите про­
дукти на ядрото повлияват и променят състава на цитаплазоата. В хода на
ембриогенезата диференцирането на ядрените гени постепенно става необ­
ратимо.
2. Позиционна информация - детермииирането на клетките чрез експ­
ресия и репресия на гените зависи от много външни пространствени сигна­
ли. Те идват от по-близко или по-далеч разположени клетки на зародиша,
на базата на ембрионалната индукция. Тези въздействия доставят на клет­
213
11ндившдуцлно развитие на организмите
ката позиционна информация и тя се диференцира в строго определена по­
сока. Например, до стадий около осем бластомера в развитието на мишка
те са тквипоттнибални. От 16 бластомера нататък (стадий на компакция)
под влияние на позиционната информация част от бластомерите започват
да се обособяват в трофобласт. Те вече се отличават от останалите, които
дават началото на вътрешната клетъчна маса, формираща същинския емб­
рион.
Кракът и крилото в пилешкия ембрион произхождат почти едновре­
менно от сходни недиференцирани клетки. Нормално клетките от основа­
та на зачатъка на крака се диференцират в бедрена тъкан. Ако те се приса­
дят на върха на зачатъка на крилото, трансплантатът не се оформя като
връх на крило, а като пръст на крак. Налага се изводът, че в този етап на
ембриогенезата клетките от зачатъка па крака са вече детерминирани в крак,
без още да е уточнена конкретната негова част. На новото място те се пов­
лияват от позиционната информация, идваща от околните клетки на крило­
то и формират пръст на крак. Тази структура е по-сходна с върха на край­
ника (крака), отколкото с основата му. Вероятно една и съща сигнална сис­
тема контролира разликите между частите на крака и крилото. Сигналите
се подават етапно: първо се доставя информация за това, дали зачатъкът
ще формира крак или крило. След това отделните клетки "узнават" в коя
точно негова част ще се диференцират. Изглежда молекулният механизъм,
по който се регистрира позиционната информация по главава-оnаината ос и
по дължината на крайниците, при всички гръбначни животни е един и същ.
После той се дооформя от пространствените позиционни сигнали при меж­
дуклетъчните взаимодействия. Така началните сходни клетки на предния и
заден крайници добиват различна позиционна стойност и се диференцират
в различна морфологична структура.
По отношение на всеки позиционен сигнал ембрионалните клетки имат
прагова чувствителност.
3. Клетъчна памет - изразява се в различия между клетките, които се
определят от минали въздействия. Ефектът им се закрепва и предава благо­
дарение на клетъчната памет. Диференциращите стимули въздействат мно­
го преди външната им проява. Те вероятно остават записани в клетките
във вид на скрити сигнали. Ако такава дълбока и устойчива промяна е нас­
тъпила и предопределила пътя на развитие на клетката, тя вече е на път да
се детерминира.
В клетъчното детерминиране се разграничават три категории памет:
> иптаплазотна памет - осъществява се от цнтоплазмени продукти,
кодирани от ядрени гени. Тези продукти активират директно или индирект­
но гени от генома, като поддържат избирателно тяхната експресия. Пример
за цитоплазмена памет представляват група регулаторни протеини при де­
терминираното на мускулните клетки;
> автокринна памет - представлява вариант на цитаплазотната, но
гениите продукти, активиращи обратно самите гени, са секретирани в екст-
раце.^;^\^:арп1ата среда. При автокринната памет се наблюдава колективно
214 Медицинска биология
детерминнране и на съседни клетки, които имат същата извънклетъчна сре­
да. Такъв кооперативен ефект се наблюдава при детерминнране на клетки­
те в ранния ембрион на жабите Xenopus;
> ядрена памет - дължи се на модификации в хроматина или в ДНК,
при които се осъществява избирателна експресия на някои гени. Благодаре­
ние на ядрената памет два идентични гена съществуват в различни състоя­
ния в една и съща клетка - единият се експресна, а другият - не. Пример за
ядрена памет са Х-хромозомната инактивация в телце на Бар и геномният
uопииутинг.
Диференциацията е външно проявена детермннац^ш или изява на оче­
видни фенотипни различия между клетките. При гръбначните животни е
трудно разграничаването на началото на диференциацията. При тях съ­
ществуват клетки (стволовите костно-мозъчни клетки, клетките на базал-
ния слой на епидермиса), които остават детерминирани през целия живот,
но не се диференцират.
Информацията се натрупва в клетките постепенно и дълго преди дифе­
ренцирането им. Позиционните сигнали действат в тесни граници. По тази
причина общият план на строежа на възрастния организъм се определя мно­
го рано, когато ембрионът е още съвсем малък. В адуoсaутиметиов заро­
диш на гръбначните животни разликите между главата и опашката са вече
отдавна формирани и съхранени в клетъчната памет.
4. Контрол на генната експресия чрез преустройства на ДНК - генната
активност по време на ембииогeуeзaта се променя и поради структурни про­
мени в молекулата на ДНК. Делеции, иусеицuu, инверсии или транслока-
ции на молекулно ниво могат да експресират едни гени, да репресират дру­
ги и дори да определят възникването на нови гени. Чрез подобни преуст­
ройства в В-лимфоцитита се формират имуноглобулиновите гени. Те де­
терминират огромното разнообразие на антителата у висшите животни и
човека.
5. Метилиране на ДНК се наблюдава при някои аденинови и цитози-
нови нуклеотиди в молекулата на ДНК. Матилииането репресира гените в
определен участък. Този процес е обратим и повлиява генната активност.
Пример за генна експресия и репресия чрез оетилииане на ДНК представ­
ляват различните видове човешки хемоглобини. Първи в ембииогеуезаmа
възниква хемоглобин Е (ембрионален). Неговата синтеза по-късно се пре­
установява чрез метилиране на съответните гени и той се замества от хе­
моглобин F (фетален). След раждането се метилират гените за хемоглобин
F и неговата синтеза също спира. Експресират се гените за хемоглобини А
(adult, възрастен) - HbAj и НЬА2. Ако поради нарушения в ембииогенезаmа
синтезата на НЬА не започне навреме, производството на HbF продължа­
ва и след раждането. При това се развиват тежки анемии с дефицит на НЬА
(таласемия).
6. Репресия и деиеnиесия под влияние на регулаторни гени. Контролът
на генната активност се извършва от вещества - репре^и, които биват спе­
цифични и неспецифични. Специфични репресори са различни регулаторни
Индивидуално развитие на организмите__________________________________ 215
белтъци, продукти на регулаторните гени, които осъществяват негативен
или позитивен контрол на генната активност. Неспецифични репресори са
хистоновите белтъци, които репресират гените чрез увеличаване степента
на кондензация на ДНК. Антагонисти на хистоните се явяват нехистонови-
те белтъци, които деспирализират ДНК в определени участъци, в конто ак­
тивират гените. Нехистоновите ■ белтъци се свързват с хистоните и така бло­
кират действието им. Освен това те могат да взаимодействат с определен
ДНК-участък и да го предпазват от репресиращото действие на хистоните.
7. Хетерохроматинизация - представлява превръщане на активния еух-
роматнн в генно неактивен факултативен хетаиохиоматин. Пример за вре­
менна хетерохроматинизация е едната от двете Х-хромозоми в соматични­
те клетки на жената. Тя преминава в телце на Бар още в ранната ембрио^-
неза. Това състояние е обратимо и се наблюдава само в интерфазата, когато
гените са функционално активни. Предполага се, че гениите продукти на
двете Х-хромозоми са в ненужен излишък (дозова компенсация). Хетерох-
роматинизацията представлява регулиращ .механизъм, обезпечаващ дълга
репресия на определени гени.
8. Хормонална регулация - по време на органогенезата върху генната
активност влияят стероидните и полипептидуите хормони. Стероидннте хор­
мони (половите) се свързват със свои рецептори в ядрото на прицелни клет­
ки. От връзката хормон-рецептор възниква активен комплекс. При комп-
ламентаи^IO свързване към определен ДНК-участък комплексът активира
локализираните в него гени.
Полипептидните хормони (соматотропен хормон, глюкагон) образуват
активен комплекс с рецептори върху клетъчната мембрана. Комплексът хор­
мон-рецептор активира мембранната адауилaтцliклаза, която инициира син-
тезата на цАМФ. Той подпомага транспорта на цитоплазмена киназа в яд­
рото. Там ензимът фосфорилира белтъци, които активират транскрипция­
та.
Генетични механизми на развитието при някои групи животни
Морфогенеза при Caenorhabditis elegans
С. elegans е кръгъл червей с билатерална симетрия, дълъг около lnim.
Различават се два вида индивиди: хермафродитни с женски фенотнп, които
произвеждат ограничено количество сперма и мъжки индивиди. Възпроиз­
вежда се чрез самооплождане и чрез кръстосано оплождане. Нематодът е
прозрачен и твърде малък. Изграден е от около 1000 соматични клетки. Ге-
номът му се състои от 6 хомоложни двойки хромозоми. Хаплоидното коли­
чество ДНК е около 108 нуклеотидни двойки, поради което геномът му е
изцяло картирам. •
Цялото развитие на C.elegans е много ускорено. Още в яйцето се фор­
мира малък червей, който след излюпването нараства и узрява, като пре­
минава през 4 ларвни стадия (личинки) с линеения. На третия ден том е вече
 216____________________________________ ____________ Медшщнска биология
зрял и започва да произвежда яйца.
Поради малкия си размер, малкия брой, изглаждащи го клетки и проз­
рачността му, Caenorhabditis е лесен за изучаване чрез директно наблюде­
ние. Проследено и изследвано е деленето, миграциите, диференцирането и
смъртта на всички негови клетки от яйце до възрастен индивид. Напълно и
детайлно е изучена морфогенезата на всичките му соматични структури, ко­
ито се развиват в еднаква и неизменна клетъчна последователност. Всяка
прекурсорна клетка преминава през един и същ строго определен път на
развитие. Червеят е цялостно морфогенетично анализиран и поради мал­
кия му геном и късото генерационно време.
Като пример може да се проследи морфогенезата на влагалищния от­
вор в хермафродитния индивид. Той е генетично заложен още в яйцето като
вентрален отвор в хиподермиса (външен кожен слой). Отворът е изграден
от общо 22 хиподермални клетки. Те водят началото си само от три прекур-
сорпи клетки на този слой. Над влагалището е разположена гонадата. Една
нейна неделяща се клетка, наречена опорна (котвена, прикрепителна) прик­
репва развиващото се влагалище към надлежащата полова жлеза. Тази опор­
на клетка излъчва индуктивен сигнал към трите прекурсорни хиподермал­
ни клетки. Под негово влияние те формират влагалището. Ако опорната
клетка бъде разрушена, прекурсорните клетки ще се развият в нормални
хиподермални. Ако всички те комплексно бъдат преместени на друго мяс­
то л ембриона, влагалището ще се развие на това място. И други три хипо-
дермални клетки могат да формират този отвор, но само ако получат ин­
дуктивен сигнал от опорната клетка. Влагалищният отвор ще се развие
нормално дори, ако всички други гонадни клетки бъдат разрушени» с изк­
лючение на опорната. \ майчините гени се отнасят бнкоидният (bicoidal) ген, чийто протеин дифун-
Индуктивният сигнал за развитието на влагалището при Caenorhabditis
представляват протеини - продукт на определени гени. Те са идентифицира­
ни чрез мутации, които спират развитието на червея. Някои от тези гени
кодират компоненти на сигнален път, който функционира и при гръбначни­
те животни. При този нематод са открити гени, чийто продукти ръководят и
клетъчното поведение по време на развитието. При него са изучени основно
и гениите механизми на програмираната клетъчна смърт (апоптоза).
Генетичен контрол на развитието на Drosophila
* Развитието на винената мушица Drosophila melanogaster от яйце до въз­
растен индивид протича много ускорено - за около 9 дни. Тя има малък ге­
ном от 4 хромозомни двойки. В клетките на слюнните жлези на личинкитей
се наблюдават четири политенни хромозоми, които са резултат от посто­
янна конюгация на осемте нормални хромозоми. Тези фактиправят
Drosophila много удобен обект за изучаване генетичните механизми на раз­
витието. Оплоденото й яйце минава чрез линеения през три ларви и кака­
вида до възрастен индивид. Още преди оплождането в яйцето се установява
концентрационен молекулен градиент. Ядрото е централно разположено, а в
Индииидуално развитие на организмите 21^7
задния полюс се намира цитоплазма с малки гранули» от РНК и белтък.
След оплождането ядрото на зиготата бързо се дели без делене на клетката
и възниква синцитий. След първите девет деления ядрата мигрират в пери­
ферията и формират под повърхността монослой, наречен синцитиална блас­
тодерма. След още четири деления се образуват плазмени мембрани и слоят
се превръща в клетъчна бластодерма. От нея се развиват всички соматични
клетки. Малка група ядра в най-външния край на зиготата се оформят като
клетки по-рано от останалите. Това са примордиални полови клетки, които
дават началото на гаметите.
Клетъчната бластодерма се състои от два типа клетки. Едните произ­
веждат тъканите на ларвата. Те избързват в развитието си. Другият тип
клетки се превръщат в тъкани на възрастния индивид. Те изостават в раз­
витието си. Тези недиференцирани групи клетки се означават като имаги-
нални дискове. Всеки от тях се превръща в определен орган на имагото. Раз­
витието на телесните структури зависи от два молекулни граднента - по пред­
но-задната ос и по дорзо-вентралната ос.
По дорзо-вентралната ос развитието се контролира от 12 яйчево-по-
лярни гени с майчин произход. Те се активират от сигнални молекули, отде­
ляни от фоликулните клетки, които обграждат яйцето.
Гените, контролиращи развитието на дрозофилата по предно-задната
ос, са идентифицирани чрез експериментални мутации. Те са групирани в
три класа:
1. Майчини гени, експресирани в майчиния геном още през овогенеза-
та. Техните транскрипционни продукти създават протеинови градиенти в
яйцето и определят пространствената организация на ранния ембрион. Към
дира в синцития и ръководи развитието на предните телесни сегменти и nanos-
гена, отговорен за задните сегменти. Първоначално иРНК от майчините гени
се синтезира в обграждащите яйцето фоликулни клетки. Впоследствие тя
се пренася и запазва в предната и задна част на яйцето.
2. Сегментационни гени на зиготата, които са отговорни за броя и орга­
низацията на телесните сегменти. Те се активират от концентрационния гра­
диент, който възниква от протеините, транслирани върху майчините гени.
Сегментационните гени са около 20 на брой. Те се експресират каскадно в
следния ред: gap-гени определят четири ембрионални области -> rule-гени
отговарят за двойки сегменти ■ сегмент-полярни гени ръководят отделните
сегменти.
3. Хомеотичните гени (хомео - сходен) са основните регулатори на ем­
брионалното развитие. Открити са през 80-те години на XX век при дрозо­
филата от Люис (Е. Lewis), Фолхард (С. Nusslein-Volhard) и Вайсхаус (Е.
Wieschaus), които са удостоени с Нобелова награда за това. Означават се
като hox-гени и съдържат силно еволюционно консервативни ДНК-после-
дователностн, които са сходни при всички еукариоти от дрождите до чове­
ка. Те определят осите и равнините на тялото. Мутациите в тях водят до
дефекти в местоположението и развитието на частите на тялото, както и до
218 Медицинска биология
превръщането на един телесен сегмент в друг.
При дрозофила са идентифицирани два главни hox-генни комплекса.
Първият контролира диференцирането на предните сегменти. При мутация
в тези гени се развиват крачка на мястото на антените. Вторият генен ком­
плекс контролира диференциацията на задните телесни сегменти. Мутация­
та в тези гени довежда до образуване на допълнителен чифт крила в задна­
та част на тялото.
Тези hox-гени, които съдържат хомтабокс, се наричат иомеобаксни
гени (homeobox). Хаотабаксът е участък от ДНК, който се открива в гените,
регулиращи развитието (морфогенезата) на организмите. Обикновено е изг­
раден от около 180 н.дв. и кодира ДНК-снързпаши белтъци, които действат
като транскрипцианнб фактори и активират каскадно други гени. Хаота-
боксните гени са идентични при повечето организми, но морфологичните
разлики между видовете са огромни. Тези различия се обясняват с активи­
рането и бнактивиранета на иомтобокснитт гени в различни участъци от
развиващия се организъм. Важно е в кои клетки и кога са активни дадени
иоотабакснб гени. Така се определя съдбата на клетката, растежа и дифе­
ренциацията й, както и устройството на цялото тяло. При бозайниците про­
дуктите на hox-гените вероятно определят точната позиционна локализа­
ция на всички структури по предно-задната ос на тялото, както и по дължи­
ната на крайниците. Поради наличието на иомалажнб нуклеотидни после­
дователности е налице структурно сходство между рецептора за интерлев-
кин-1 (IL-1) при човека и рецептори в дрозофилата (Toll), отговорни за дор-
за-втнтралната организация на ембриона.
Нарушената регулация на иомтобакснитт гени при човека води не само
до телесни деформации (дисморфични синдроми), но и до злокачествена
трансформация и туморогенеза. Хооеабокснбте генни комплекси са вероя­
тен ключ към изясняване регулацията на процесите на развитието.
Диференциация и клетъчна регенерация при бозайниците и човека
Жизненият цикъл на повечето диференцирани клетки на висшите гръб­
начни животни преминава при непрекъсната смяна на клетъчно делене и
клетъчна смърт. Например, иепатоцитбтт в черния дроб поддържат посто­
янен брой чрез амитотични деления. При травма и загуба на част от органа
скоростта на амитозата компенсаторно нараства. Ако при определена ле­
карствена терапия хтпатаиитната пролиферация е повишена, компенсатор­
но се завишава клетъчната смърт. При необчайно големи травми, обаче,
възстановяването на органа може да е небалансирано. Фибробластният
растеж изпреварва този на иепатаиитбтт и тяхната загуба се възстановява
със съединителна тъкан.
Тъканите, изградени от кратко живеещи клетки (епидермис, кръвна
тъкан), се възстановяват от стволови ^диференцирани клетки. Те постоян­
но се делят, като част от потомците им се диференцират, а друга част оста­
ват стволови. В епидермиса тези клетки са прикрепени към базалната мем­
Индивидуално развитие на организмите 219
брана. Диференцирането им е свързано с натрупване на кератин и дегенера­
ция на ядрата им. Мъртвият кератинов клетъчен слой се излющва от по­
върхността. Останалите базалта стволови клетки възстановяват неговата
загуба. Тяхното поведение се регулира от взаимодействията с базалната
мембрана и от други молекулни и клетъчни фактори. Жлезите с тnбдтроа-
лен произход (млечните) имат свои собствени стволови клетки и свой тип
клетъчна регенерация.
Много типове кръвни клетки произлизат от общи полипотентни ство­
лови клетки. У възрастните индивиди те се намират в костния мозък и се
самовъзстаповяват като се делят рядко. Стваловитт клетки произвеждат
клетки-предшественици само на един или на няколко типа зрели кръвни
клетки. Последните се делят усилено под влияние на протеинови сигнални
молекули (колонио-стимулиращи фактори). Така те окончателно се дифе­
ренцират в зрели кръвни клетки, живеещи няколко дни или седмици.
Някои клетки в бозайниците и човека не се делят и не се заместват
през живота им. Такива са нервните, сърдечно-мускулните, клетките със
сетивни рецептори за светлина и звук и тези на очната леща. В напълно
развитите клетки на очната леща клетъчните ядра дегенерират и белтъчни­
ят синтез е спрян. В повечето други дългоживеещи клетки биосинтезата
продължава и се извършва постоянно обновление на клетъчното съдържа­
ние.
Миграция и интеграция на клетки в процеса на ембриогенезата
По време на ембриогенезата нававъзннкналнтт клетки се разпознават,
мигрират и се интегрират помежду си. По този начин се образуват тъканите
и органите. Тези способности се дължат до голяма степен йа особености на
клетъчните мембрани. Придвижването и групирането на клетки може Да се
наблюдава в култури от различни тъкани и органи или дори между клетки
от различни организмови видове. Взаимодействията между клетките зави­
сят от етапа на ембриогенезата. В определен момент те се интегрират по
един начин, а в друго време - по друг. Вероятно това е свързано с определе­
ни клетъчни белтъци, които се активират в различно време.
активиране на оррдделени лле- опрдделеш t про* определена миг-
гени в опреде- тьчни белтъци мени - клетъчната раци- 11 интегра-
лено време мембрана ция на клетки
Клетъчната мембрана има висока контактна специфичност при слабо
диференцираните клетки в ранната ембриогенеза. Тя постепенно намалява
в процеса на диференцирането. В късната ембриогенеза са възможни повече
нарушения в хи^от^зата поради неправилно интегриране на клетки.
Насочените придвижвания иа групи клетки по време на гаструлация-
та и органогенезата водят до клетъчни натрупвания в едни области на заро­
диша и разреждането им в други. Клетъчните маси образуват рехави или
 220_________________________________________________ Медицинска биология
плътни струпвания, или цели слоеве, които се плъзгат един върху друг. При
движението клетъчните контакти и взаимодействия се променят, което ре­
гулира диференцирането им чрез верига от индукционни процеси. Образу­
ването на тъкани в животинските организми е свързано с потискане на дви­
гателните възможности на клетките от един вид, които се сближават пора­
ди афинитета си една към друга. Невъзможността да се потисне и спре дви­
жението на раковите клетки е тяхна важна особеност.
При гръбначните животни бъдещите полови клетки се детерминират
много рано в ембриогенезата в областта между задния отдел на червото и
жълтъчната торбичка (ендодермален произход). След това те мигрират с
амебовидни движения или по кръвен път до епитела на половите гребенчета
(тоналните зачатъци), които възникват значително по-късно от пеломния
епител, медиално от мезонефроса. Причината за установяването им на точ­
ното място не е изяснена, но вероятно се дълж*и на вещество, което ги прив­
лича чрез хемотакснс.
. Мускулните клетки се детерминират много рано в сомитите, а мигри­
рат и се диференцират по-късно в зачатъците на крайниците под контрола
на околната съединителна тъкан. По произход тя не е свързана със сомити-
те. Мигриращите клетки обикновено се диференцират на мястото на край­
ната си локализация, като запазват способността да реагират на ново обк­
ръжение до късните стадии на развитието.
• В хода на органогенезата на бозайниците и човека умират голям брой
клетки. Чрез клетъчната смърт едни структури и тъкани се заместват с дру­
ги. Обикновено ненужните клетки се отстраняват чрез апоптоза, например
ципата между пръстите на крайниците на човешкия ембрион.
Други междуклетъчни взаимодействия в онтогенезата
При висшите организми непреките контакти между клетките се осъ­
ществяват по два главни начина - нервен и хормонален. И в двата случая
контактът се реализира от химични посредници (медиатори), които въздейс­
тват върху строго определени прицелни клетки. По химичната си природа
медиаторите биват пептиди - аминокиселинни вериги с различна дължина
или стероиди - производни на холестерола. (
Посредниците, осъществяващи междуклетъчните контакти по нервен
път се наричат невромедиатори. Техни прицелни клетки са мускулни, жле-
* зистн или нервни клетки. Въздействието на невромедиаторнте се осъщест­
вява много бързо (за няколко милисекунди) и само на къси разстояния. При­
целната клетка приема това въздействие със специални белтъчни рецептори
на повърхността си, при което в нея и в мембраната й настъпват химични
промени.
Взаимодействията между самите нервни клетки се осъществяват в си-
напсите. В тях различните невромедиатори действат по различен начин. Те
отварят или затварят йонни канали в клетъчната мембрана на прицелната
клетка-неврон. През мембраната на неврона се пропускат СГ, Na~, К+ и
НоддвтДуално развитие на организмите 2:21
Са2* йони. За всеки един от тези йони съществуват канали, с които невро-
медйаторите взаимодействат по различен начин. След въздействието влия­
нието па невромедиатора се прекратява. Специален механизъм го връща
обратно в неврона, който го е отделил, за да могат рецепторите да приемат
следващ нервен импулс. Някои препарати за лечение на депресия (антидеп-
ресанти) блокират този процес на обратно връщане и така повишават ко­
личеството на невромедиатора и удължават времето на действието му.
Хормоналните междуклетъчни взаимодействия биват: автокринии -
върху самата клетка, отделяща хормона; паракринни - върху намиращи се в
съседство клетки и ендокринни - върху клетки и органи, разположени на
големи разстояния из цялото тяло. Ендокринните жлези отделят хормони в
кръвта, а прицелните клетки ги разпознават със специални повърхностни
рецептори и ги поемат във вътрешността си. Хормоналното въздействие е
по-бавно от нервното (ефект след няколко часа).
Секретирането на хормони е резултат на сигнални фактори, отделяни
от хипоталамуса и действащи по силата на обратната връзка. Те повлияват
хипофизата и предизвикват отделянето на хипофизни хормони. Последни­
те стимулират синтезата и секретирането на хормони от останалите ендок­
ринни жлези, които са подчинени на хипофизата.
Съществуват химични посредници, които участват и в двете форми
на междуклетъчен контакт:
> везопресинът е невромедиатор в мозъка, свързан със запаметяване­
то и хормон на задния дял на хипофизата, който свива кръвоносните съдове
и повишава кръвното налягане;
> норадреналинът като невромедиатор на симпатикусовата нервна
система свива кръвоносните съдове и повишава кръвното налягане, а като
хормон на надбъбречната жлеза разширява бронхите и учестява пулса.
ПОСТЕМБРИОНАЛЕН ПЕРИОД
остембрионалният период започва с раждането или с излюпва­
П нето от яйцето и завършва със смъртта на индивида. Характери­
зира се с качессеес 1 киколинеитвкоипротенн, yпpaвлннaниoтлявeтичшl
заложби и условията на средата на живот. Постембрионалното развитие
бива пряко и непряко (метаморфоза, превръщане).
При прякото (аметаболно) развитие възрастният индивид се развива
директно от яйцето. Среща се при организми, чийто яйца са богати на жъл-
тъчна материя - мешести, някои видове червеи, риби, влечуги, птици и бо­
зайници. При бозайниците яйцата са бедни на жълтък, но зародишът се из­
хранва до раждането директно от майката чрез плацентата. Прякото разви­
тие се характеризира с количествени и качествени промени на индивида.
При човека те се изразяват в интензивен растеж с изменение на телесните
пропорции, поява и развитие на зъбите, на имунната, нервната и половата
системи и др.
 222 Медицинска биология
Непрякото развитие (метаболно, метаморфоза, превръщане) се наблю­
дава при организми, чиито яйца са бедни на жълтък. Той е в недостатъчно
количество за завършване развитието на ембриона. Новият индивид се по­
явява във външната среда като личинка (ларва), която със самостоятелно
хранене завършва развитието си до възрастен индивид. Непряко развитие
имат някои плоски и кръгли червеи, членостоноги, мекотели, бодлокожи,
някои риби и земноводни.
Метаморфозата е свързана с рязка смяна на средата и начина на живот
в постембрионалния период - от вода на суша или във въздуха, от самосто­
ятелно към паразитно съществуване. По тази причина качествените и ко­
личествени промени на личинката са по-значителни, отколкото при пряко­
то развитие. Те се изразяват в хистолиза - разрушаване на стари ембрионал­
ни органи на личинката (опашката, хрилете и др. на поповата лъжичка) и
хистогенеза - поява на нови органи на възрастния индивид (чифтни крайни­
ци, бял дроб и др. на възрастната жаба). Обикновено процесите на хистоге-
пеза преобладават над хистолитичннте и възрастният индивид е по-сложно
устроен от личинката (прогресивна метаморфоза). В по-редки случаи обаче
хистолизата преобладава над хистогенезата. Тогава възрастният организъм
е по-просто устроен от личинката (регресивна метаморфоза). Метаморфоз-
ното развитие бива:
а) непълна метаморфоза (непълно превръщане, хемиметаболно разви­
тие) - развитието преминава само през един личинков стадий (яйце-личин-
ка-възрастно). Наблюдава се при паразитните кръгли червеи, някои насе­
коми (въшки, дървеници, хлебарки);
б) пълна метаморфоза (пълно превръщане, холометаболно развитие) -
развитието преминава през повече от един личинков стадий (яйце-личинка-
нимфа-възрастно или яйце-личинка-какавида-възиастуо). С пълна метамор­
фоза се развиват кърлежите и много видове насекоми - бълхи, комари, мухи
и др.
Постембрионалното развитие на човека преминава през следните пе­
риоди:
> период на новороденото и кърмаческа възраст - до 1 година;
детска възраст - до 9 години;
> пубертет - до 14 години;
> юношеска възраст - до 18 години;
> млада възраст - до 45 години;
> активна възраст - до 60 години;
** напреднала възраст - до 70 години;
> старческа възраст - до 90 години;
дълголетие - над 90 години.
За растежа и телесното развитие на човека е най-важен периодът на
ембриогеиезата. От зиготата до втория ембрионален месец телесната маса
нараства около 7.106 и след това до раждането още около 3 000 пъти, дока-
го възрастният човек тежи средно само около 24 пъти повече от новороде­
ното. Забавянето на растежа започва още преди раждането и по-нататък
Индивидуално развитие на организмите_________________________________ 223
протича неравномерно. Редуват се периоди на по-бърз с периоди на по-заба-
вен растеж. Не всички телесни части нарастват с еднаква скорост, поради
което за отделните възрасти на човека са характерни различни телесни про­
порции.
Растежът и развитието на всеки индивид след раждането са строго ин­
дивидуални, генетично предопределени и зависещи от условията на живот.
По тази причина се различават календарна и биологична (физиологична)
възраст на индивида. Използват се рантганологични методи за оценка на '
степента на зрялост на скелета, зъбите; методи за оценка на развитието на
двигателните функции, мисленето, поведенческите реакции; методи за из­
числяване на точната физиологична възраст на отделния индивид. Изпол­
зват се таблици за нейното определяне отделно при двата пола, тъй като
женският пол в някои етапи от развитието си изпреварва мъжкия в развити­
ето.
Растежът продължава и след настъпването на половата зрялост. Toil
завършва при жената до около 18-тата година, а при мъжа - до около 20-
тата. Удълженото време на нарастване и по-силното хормонално влияние
върху растежа на мъжа е причина за неговия по-висок ръст. Като граница
между младата и активна възраст на човека някои автори поставят кли­
мактериума (угасване на половата активност). Неговото настъпване във вре­
мето е също строго индивидуално и по-забавено при мъжа.
Продължителност на живота, стареене, старост, смърт
Продължителност на живота
Всеки жив организъм се характеризира с определена продължителност
на живота, която е еволюционно придобита и генетично затвърдена. .
Максималната продължителност на живота е потенциално възможна­
та и естествено постижима продължителност. Тя е видов признак, чиито гра­
ници трудно се установяват и много рядко се достига в действителност. Счита
се, че за човека тя е около 120 - 150 години.
Средната продължителност на живота се определя от средния брой го­
дини, преживени от всички индивиди на вида, обитаващи дадена географска
област за определено време. При човека тя нараства непрекъснато поради
развитието на медицината, подобряването на хигиенно-битовите условия,
социалните грижи и здравната култура. Обикновено жените имат по-дълга
средна продължителност на живота от мъж-ете.
При повечето организми приключването на репродуктивния период
маркира и края на индивидуалното им съществуване. Човекът е биологи­
чен вид, при който максималната и средна продължителност на живота над­
хвърлят границата па репродуктивния период. Това удължаване се обясня­
ва с грижата за поколението и натрупания житейски и социален опит, кой­
то хората предават на потомството си.
Еволюционните проучвания показват, че продължителността на жи-
 224 Медицинска биология
вота на хоминидитт се е увеличавала със скорост 14 години на всеки 100
хиляди години еволюция. Предполага се, че причина за това е съществува­
нето на видово-специфичен генетично регулиран процес на остаряване. Нап­
ример, шиопанзтта остарява два пъти по-бързо от човека, защото живее
максимално до 50, а не до 100 години. Приема се, че столетниците живеят
дълго не защото остаряват по-бавно, а защото остаряват по-равномерно. В
света днес от регистрираните около 1000 столетника само 50 са над 105
години, като повечето столетници са жени.
Стареене
Стареенето се характеризира със свързани с времето промени в живите
организми. То преминава през три продължителни периода на начални про­
мени, устойчиви изменения и терминални необратими признаци, водещи до
смърт.
. По време на трите стадия протичат множество процеси, които осигу­
ряват съществуването на организма. Такива са: съхранението на ДНК и РНК
чрез гарантираната точност на репликацията и транскрипцията; разграж­
дането на дефектни белтъчни молекули; елиминирането на свободните ра­
дикали и токсини; осигурената хромозомна стабилност; съществуването
на апоптозата, туморно-супресорните гени и регулаторните цитокини; на­
личието на имунна защита и др. Външни фактори, като здравословният
начин на живот и своевременното лечение на възникналите заболявания,
също допринасят за съхраняването на стареещия организъм.
Прокарпотните клетки не стареят. Техният живот е кратък и завърш­
ва с делене. Спорни са данните за стареенето при едноклетъчните еукарио-
ти. Сигурно е, че стареят всички многоклетъчни организми - както фотосин-
тезиращи (водорасли, растения), така и нефатасинтезбраши (гъби, живот­
ни). Еволюционната биология приема, че силата на естествения отбор на­
малява със стареенето на популациите. Участието на всяко поколение в ге-
пофонда на потомците се ограничава с напредване на възрастта поради спад
в плодовитостта. Има организми, при които репродуктивните възможнос­
ти се увеличават с времето (някои дървета). При хората те отслабват с нап­
редването на възрастта. Това става постепенно при мъжете и по-рязко прн
жените. - ■
Процесът на стареене при човека е толкова дълъг по време, колкото и
' целият постембрионален период, защото индивидът започва да старее още
с раждането си. До годините на младата възраст той интензивно нараства и
развитието му върви към усложняване на структури и функции.' Едновре­
менно с тези процеси обаче, се появяват и натрупват и първите признаци
на остаряване. Към 30 годишната възраст на човека скоростта на процесите
на изграждане и разпад е почти еднаква и постоянна. Бързината на остаря­
ване до 80 годишната възраст на човека се изчислява като 0,5% годишна
загуба от жизнения капацитет на 30-годишния индивид. След 80 годишна
възраст скоростта на стареене бързо нараства, като достига 1°%"“ загуба, а
Индивидуално развитие на организмите 225
при загуба 30% настъпват фатални последици.
Стареенето е сложен биологичен процес, обхващащ организма като
цяло. Свързан е с генетично програмирани необратими морфологични, био­
химични и имунологични възрастови промени на молекулно, клетъчно, тъ-
канно, органно и организмово ниво. При човека се регистрират и психич­
ни, и поведенчески изменения. Върху скоростта на процеса на стареене
влияят факторите иа околната среда и начинът на живот.
Въпреки установената възможност 10 до 30% за наследствено дълголе­
тие, все още не са доказани със сигурност генетични маркери, свързани със
стареенето и с дълголетието. Предполага се, че някои алели от МНС-систт-
мата (виж стр.258) имат и такава функция. Прн човека са описани два гене­
тични синдрома, резултат от мутации, водещи до скъсяване на продължи­
телността на живота. Това са синдромите на Блум (Bloom) и на Вернер
(Verner), които се унаследяват автозомно-рецесивно. Мутиралите гени са
сходни с гени за хеликази, които участват в репарацията на ДНК. Хромо-
зомите с мутирали гени са нестабилни и податливи на различни структур­
ни аберации. При тях се наблюдава ускорено стареене на индивида, което е
видимо още от ранната детска възраст. Болните развиват различни видове
рак с изразена имунна недостатъчност. При синдрома на Даун също е регис­
трирано ранно остаряване. Досегашните данни сочат, че клоинраните орга­
низми остаряват по-бързо и живеят значително по-кратко време.
Стареенето на молекулно ниво включва промени в генната експресия,
които настъпват с напредване на възрастта. Отслабва цялостната транс-
кипционна и транслационна активност, намалява общото количество на
иРНК и белтъчните молекули, редуцира се броят на рРНК и се увеличава
количеството инактивирана митохондриална ДНК. Възможни механизми
за възникване на тези отклонения са: нарушената структура на хроматина;
промененият капацитет на транскрипционните фактори; нестабилността
на иРНК поради -промени в РНК-свързвашите белтъци и сплайсинга; пост-
транслаибанни модификации на белтъка в резултат на ускорена пратеалб-
за.
Стареенето на клетъчно ниво е по-подробно проучено. То се характе­
ризира с ограничаване пролиферативната активност на соматичните клетки
и силно намаляване на броя на митозите след репликация. Култивирани in
vitro, човешките ембрионални фибробласти се делят активно 50 пъти, след
което се задържат в GO-фаза и спират да се делят. Същият тип клетки, но
от Дв-годишен индивид, се делят не повече от 40 пъти, а тези от 80-годишен
- около 30 пъти. Фибробласти от животински организми с по-кратка сред­
на продължителност на живота се характеризират с по-малък брой митози.
Тези факти подкрепят становището, че клетъчното стареене отразява ста­
реенето на организма като цяло, но има значение и влиянието на различни
външни фактори. Доказан е геи, водещ до клетъчно остаряване. Неговият
белтъчен продукт (р21-протеин) участва в регулацията на клетъчния цикъл
чрез инхибиране на циклин-зависимите кинази. Така се възпрепятства нав­
лизането в S-фазата на клетъчния цикъл. Друга характерна особеност на
 226 Медицинска биология
стареещата клетка е ограничената репродуктивна способност на теломери-
те. След всяка митоза теломерите на хромозомите се скъсяват. Нормалната
функция на фрагмента, който губят, е да стабилизира хромозомната струк­
тура. В резултат на последователните скъсявания и на пониженото ниво на
ензима крайна теломераза хромозомите се дестабилизират, клетката оста­
рява и умира.
Поради комплексния характер на процеса, все още липсва единна тео­
рия, която да обясни причините и механизмите на стареенето. Съществуват
огромен брой хипотези, всяка от които търси обяснението в конкретен ме­
ханизъм на този сложен процес. Някои от най-разпространените хипотези
за причините за стареенето са:
> колоидно-химични хипотези. Стареенето е резултат от промяна в
клетъчните колоиди. Дължи се на намаляването на свързаната вода в клет­
ката, слепване на колоидните макромолекули и сгъстяване на цитоплазма­
та. Понижава се нивото на клетъчния метаболизъм. Към тези процеси ня­
кои автори включват развиваща се атеросклероза с отлагане на калций и
холестерол в стените на кръвоносните съдове;
> хипотези за промените в ДНК. Мутации в гените, водят до грешки в
реализацията на генетичната информация и до нарушения в синтезата на
иРНК и белтъците. При стареенето намалява активността на ензимите, ре-
париращи ДНК, грешките при репликацията не се отстраняват напълно и
клетките загиват;
> хипотези за нарушената имунна функция. Поради ранното дегене-
риране на тнмуса и апоптозата главно на Т-лимфоцитите намалява продук­
цията на IL-2 и на другите цитокини, регулиращи имунния отговор (виж
стр.267). В резултат на това се повишава предразположението към инфек­
ции и злокачествени новообразувания. Нарушените разпознавателни меха­
низми на имунната система и затруднените междуклетъчни взаимодейст­
вия благоприятстват развитието на автоимунни заболявания.
Други хипотези отчитат ролята на интоксикацията от продуктите на
азотната обмяна и от гниенето в дебелите черва; на свободните радикали,
увреждащи молекулата на ДНК и клетъчните мембрани; на стреса и про­
дължителното нервно пренапрежение; на устойчивото замърсяване на окол­
ната среда и др.
Старост
Схващанията за продължителността на стареенето и началото на ста­
ростта са различни. Най-обшо се приема, че с края на стареенето започва
старостта. Тя представлява завършена картина на процеса па стареене, ко­
гато всички признаци на регресивното развитие на индивида са налице.
Старостта при човека се характеризира с можество вътрешни и външ­
ни белези. Вътрешните признаци отразяват промени във вътрешните органи
и системи, като повечето органи намаляват размерите си поради редукция
в броя на паренхимните клетки и увеличаването на съединително-тъканни-
Инднвндуално развитие на организмите 227
те. Намаляват еластичността и пропускливостта на кръвоносните съдове,
количеството на резервните мазнини, концентрацията на калция в костите,
мускулната маса. Вкостяват се много от ставните връзки, отлагат се кал­
ций и липиди по вътрешната стена на кръвоносните съдове, потъмнява оч­
ната леща, отслабва скоростта на предаване на нервните импулси в пери­
ферната и централната нервна системи, и др. Външните признаци на ста­
ростта отразяват измененията във вътрешните органи и системи. Те включ­
ват: набръчкване на кожата, побеляване и окапване на косите, опадане на ‘
зъбите, отслабване на зрението, слуха и паметта, смаляване на ръста и пре-
гьрбване на фигурата, забавени движения, редуцирана мускулна сила, на­
малена работоспособност, промени в психиката и др.
В резултат на комплексните изменения в организма на стария човек
той н по-податлив към инфекции, туморни и автоимунни заболявания, с
по-слаби възстановителни възможности, социално е по-трудно адаптивен
и комуникативен.
Отслабват асимилационните процеси, намалява количеството на во­
дата, калция и ензимната активност в клетките.
Старостта бива физиологична и патологична.
Естествената (физиологична) старост настъпва бавно и в по-късна въз­
раст в резултат от нормалното износване на структури и функции и без пре­
карани болести. Тази старост се среща изключително рядко, тъй като почти
няма хора, пощадени от заболявания.. ,
Преждевременната (патологична) старост е винаги резултат от боле­
дуване. Настъпва ускорено в по-ранна възраст при повече и по-сериозни за­
болявалия, прекарани от човека. Други фактори, които благоприятстват
появата й, са неправилният начин на живот, трудните социално-битови и
професионални условия, хроничните интоксикации и др. •
Смърт
"Ако не приемете смъртта за нещо нормално,
никога няма да живеете
Д. Роджър
Смъртта бележи края па индивидуалното развитие. Проявява се в не­
обратимо преустановяване на всички биологични процеси в организма. Тя
съществува в единство с живота и е негова единствена алтернатива. Смърт­
та обезпечава еволюцията на живота на Земята. Тя бива:
> естествена (физиологична) смърт. Настъпва като естествен край на
физиологичната старост и е почти само теоретична възможност.
> преждевременна (патологична) смърт. Предизвиква се от тежки или
чести болестни процеси, или от непредвидими външни фактори. Патологич­
ната смърт настъпва в двд последователни етапа:
> клинична смърт - спират дишането, сърдечната дейност и рефлекси­
те поради потискане функциите на централната нервна система. Времето
на клиничната смърт е около 5-15 мин. Тя е обратимо състояние, от което
228 Медицинска биология Индивидуално развитие на организмите 229

човек може да бъде върнат към живот с бърза и адекватна медицинска наме­ Примерни въпроси за тестове
са (колкото по-бързо, толкова по добре); *
>> биологична смърт - тя е окончателна и се определя от необратимите
промени в мозъка, чинто нервни клетки (специално тези на мозъчната кора) I. Пасивни въпроси
умират най-бързо. Филогенетнчно по-старите клетки и тъкани на организма Означете верните отговори на изброените въпроси в изложената под тях таблица
(епителни, съединително-тъканни) остават живи още определено време, но
връщането към живот е невъзможно. 1. Нишките на делителното вретено:
а) се съкращават чрез изграждащия ги актинов белтък;
б) се изграждат от белтъка тубулин;
в) биват полюсни и кинетохорни;
г) образуват се първоначално извън ядрото.

2. Вярно ли е, че:
а) неактивните (стабилните)* клетки се характеризират с ниско ниво на активност;
б) астралннте центрозомни нишки се свързват с полюсните;
в) контролът на клетъчния цикъл се осъществява от синтезата и разграждането на
белтъците цитокини (циклини) и циклин - зависими кинази;
г) при андрогенезата новият организъм възниква без амфимиксис само от генетич­
ния материал на сперматозоида (яйцеклетката).

3. Ембриогенезата на организмите се характеризира с:

а) усилено митотично делене на клетки;
б) клетъчна смърт (апоптоза);
в) специфични клетъчни премествания (миграции);
г) усилено мейотично делене на клетки.

4. Означете неверните твърдения:

а) смяната на детерминирания пол под влияние на факторите на средата се нарича
реверсия на пола (инверсия на пола);
б) при мъжката хетерогаметност при дрозофила само X хромозомата носи белезите
на женския пол;
в) апоптозата не участва в регулацията на хомеостазата в постембрионалния пери­
од;
г) туморният процес представлява нарушение на клетъчното делене, растеж и пове­
дение.

5. Центролециталните яйца са характерни за:

а) риби; в) комари;
б) човек; г) насекоми.

6. Информозомите са:
а) ядрени белтъци; в) рибонуклеопротеидни комплекси;
б) клетъчни лиганди; г) цитоплазмени рецептори.

7. Кои от посочените твърдения са верни:

а) туморните клетки имат неконтролирана пролиферация;
б) туморите имат поликлонален произход;

- информацията в скоби е алтернативен вариант

234
Медицинска биология
34. Vatev, I. In: Council of Europe Reports CDB1/SPK, 6, 3-12, 1996.
35. Vatev, I.Ts., G.T.Backardjiev. Human Reprod., 8,149,1993.
36. Vatev, I., Ph. Fitchev, P. Tabakova, M. Dimitrov, T. Yanakieva, V. Yordanov,
G. Vakrilov. J. In Vitro Fert. Embryo Transfer, 7,119, 1990.
37. Vatev, I., Ph. Fitchev, A. Vatev. In: Proceedings of National conference of biology.
Pleven, 232-236, 1986.
38. Vatev, I., R. Kinsky, H.T. Duc, G.A. Voisin. Am. J. Reprod. Immunol. Microbiol.,
7,84, 1985.
39. Vatev, I.Ts., B.C. Tarlatzis, Ch. Dukaki, J. Bontis, S. Lagos, S. Mantalenakis.
Human Reprod., 8, 121, 1993.
40. Vatev, I. Ts., B. Vassilev, S.M. Zhivkov. Compt. Rend. Acad. Bulg. Sci., 36,
1235-1238, 1983.
41. Vatev, I., S. Zivkov. Compt. Rend. Bulg. Acad. Sci.,33, 289-291, 1980.
42. Vatev, I., S. Zivkov. Compt. Rend. Bulg. Acad. Sci., 33, 1115-1118, 1980.
43. Vatev, I., S. Zivkov. Medicobiological problems, 10,147-152, 1982.
44. Yates, E. Theories of aging : biological. In: Encyclopedia of Gerontology.
Academic Press, Inc., Vol. 2, 545-555, 1996.
http://www.textfiles.com/etext/REFERENCE/penc.txt
http://www.mblab.gla.ac.uk/~julian/dict2
http://www.indiana.edu/~pietsch/zook-muscle.html
http://wxrw.mc.vanderbilt.edu/histology/labmanual2002/labsectionl/Nucleus03.htni
http://www.trueorigin.org/homeobox.asp
http://www.lisawestbergpeters.com/lessons
Основи HA ИМУНИТЕТА
Имунологията е наука за защитата на организма. Историческото й .
развитие е пряко свързано с постиженията на микробиологията и инфекто
логията. Днес имунологията е самостоятелна дисциплина, която изучава
устройството и функциите на имунната система, съставящите я клетки и
техните продукти. Клиничната имунология проучва имунните механизми
на заболяванията, тяхната имунодиагностика и имунотерапия.
Етимологията на думата “имунитет” е свързана с латинската дума
immunitas - “освободен от служба” към държавата. Смислово, терминът
“имунитет” се възприема като синоним на “невъзприемчивост към инфек­
ции”, след като веднъж заразеният е преболедувал от тях. В днешния си
контекст думата е била употребена от Марк Луканус (Lucanus) (39-65 г.).
Имунитетът включва всички естестествено съществуващи в организма ме­
ханизми, конто го защитават от външни или вътрешни агенти и запазват
неговата имунологична хомеостаза.
Днес имунологията е една от най-бързо развиващите се медико-био­
логични дисциплини със значими постижения, което се потвърждава и от
множеството Нобелови награди, присъдени за открития в тази област.
Всеки жив организъм е подложен на атака от различни инфекциозни
агенти. За да оцелее, той трябва да притежава механизми, които да го пра­
вят устойчив (резистентен) на подобни въздействия. При гръбначните жи­
вотни защитата от микроорганизми и техните продукти, както и от навлез­
ли различни чужди вещества, се осъществява по два начина: чрез естествен
(вроден) имунитет (естествена резистентност) и чрез придобит (адаптивен)
имунитет.
Естественият имунитет представлява първото ниво на защита и се реа­
лизира чрез различни физиологични механизми, конто запазват постоянст­
вото във вътрешната среда на организма (хомеостаза). Следващото ниво на
защита е чрез механизмите на придобития имунитет, които са по-специфич­
ни и се осъществяват с помощта на имунната система.
Естествен имунитет (естествена резистентност}
стественият имунитет възниква еволюционно по-рано от придоби­
Е тия. Той съществува оше при раждането и е неспецифичен. Едни и
същи механизми се активират спрямо различни патогенни агенти. Реакци­
ите не се променят по сила и характер при повторни срещи със същия пато-
ген. Липсва имунологична памет. Основната разлика между двата типа иму­
нитет е в рецепторите и механизмите на действие.
 236 Медицинска биология
Рецепторите, разпознаващи инфекциозните агенти при естествения
имунитет, са генетично предетерминирани (предопределени). Вместо да се
опознава всеки възможен антиген, се свързват малко на брой, трайно изя­
вени структури (патоген-асоциирани структури). Те се откриват в множест­
во микроорганизми, но не и в гостоприемниците им. Най-разпространените
такива молекули са бактериалните липополизахариди, пептидогликани,
манани, гликани. Тези структури са жизнено важ-ни за преживяването или
патогенността на микроорганизмите и затова са сравнително стабилни и
непроменливи. Рецепторите, участващи в разпознаването им, се различа­
ват от лимфодитните рецептори за антигена по това, че се експресират (изя­
вяват) върху много и различни ефекторни клетки, участващи в естествената
защита. При свързване със съответната патоген-асоциирана молекула, се
активират ефекторните клетки, които незабавно осъществяват действието
си.
Основните механизми на естествения имунитет включват: механич­
ни, химични и физиологични фактори, клетъчни фактори (фагоцитоза), въз­
паление, разтворими фактори.
Механични, химични и физиологични фактори на
ЕСТЕСТВЕНИЯ ИМУНИТЕТ
Механичните бариери-ограничават инфекциите чрез инхибиране на
залавянето й навлизането на микроорганизмите. Нормалната кожа и лига­
виците са непроницаеми за повечето от тях, макар че има и такива, които
проникват през отворите на мастните жлези и космените фоликули.
Механична бариера представляват:
> лигавиците на много органи (влагалище) и системи (дихателна, хра­
носмилателна). Те са защитени от патогени благодарение на секретираната ■
от тях слуз;
> отмиващото действие на слюнката, сълзите, потта, урината и слуз­
та. Така се улеснява отстраняването на микроорганизмите. В някои случаи
повръщането и диарията са също начини за елиминиране на патогени;
> ресничките в дихателния епител, косъмчетата в ноздрите и рефлек­
сите на кихане и кашляне. Те ограничават навлизането на инфекциозни
агенти в респираторните органи.
Химичните бариери се реализират от вещества с бактерициден ефект в
телесните течности и в кръвта.
> киселото pH на потта и стомашния сок, както и секретите на маст­
ните жлези и съдържащите се в тях мастни киселини и ензими имат силно
бактерицидно действие;
> храносмилателният тракт е защитен от микроорганизмите благо­
дарение на хидролитичните ензими (лизозим) в слюнката, протеолитичните
ензими в тънките черва, жлъчния сок и непатогенната флора на дебелите
черва;
> лактопероксидазата в кърмата и цинковите йони в спермата също
Основи на имунитета 237
участват в химичната защита.
Физиологичните фактори^подпомагащи естествената резистентност,
включват:
л* повишаването на телесната температура и кислородното налягане,
особено в белия дроб, което потиска развитието на анаеробните микроор­
ганизми;
> антагонизъм между неболеcтотеорнитн и патогенните бактерии, чрез
който се поддържа хомеостазата в организма;
> хормоналният баланс влияе върху възприемчивостта към инфек­
ции. Повишеното ниво на кортикостероиди намалява естествената невъзп-
риемчивост;
> възрастта на индивида е също от значение за степента на резистен-
тност. Например, децата до 3 години и възрастните хора са по-податливи
на инфекции.
Ако чуждите агенти преодолеят неспецифичните механични, химич­
ни и физиологични бариери, се включват някои от следващите механизми
на защита.
Клетъчни фактори на естествения имунитет
Фагоцити и фагоцитоза
Фагоцитозата е процес на поглъщане и разрушаване на навлезли в ор­
ганизма чужди агенти от специализирани клетки. Фагоцитозата бива не- »
имунна, когато се осъществява като фактор на естествената резистентност
и имунна, когато н подпомогната от елементи на имунната защита. Имун­
ната фагоцитоза се засилва под действие на различни фактори (опсонини) и
така се улеснява поглъщането на чуждия агент (опсонизация). Опсонини са
различни имуноглобулини (антитела) и серумни компоненти на комплемен-
та.
След поглъщането й, чуждородната частица или клетка попада във
фагоцитна вакуола (фагозома), в която се изливат лизозомните ензими,
спомагащи за разграждането на чуждия агент. Фагоцитиращи клетки са
неутрофилните левкоцити (сегментоядрени или полиморфонуклеарни гра-
нулоцити), мононуклеарните моноцити и фиксираните тьканни макрофаги
Те съдържат многобройни лизозоми с хидролитични ензими. Такива са раз­
лични протеази, бактерицидният белтък лактоферин, ензимът лизозим, бел­
тъците, наречени дефензини и др., които унищожават попадналите микро­
организми. Токсични вътреклетъчни молекули като супероксиден анион,
хидроксилни радикали, хипохлорна киселина, азотен оксид и др., водят до
т.нар. кислороден взрив, подпомагащ разрушаването на чуждите агенти.
Моноцитите преминават от циркулиращата кръв в тъканите и там се
превръщат във фиксирани 'тьканни макрофаги. Такива саКупфероеитн клет­
ки в черния дроб, остеокластите в костната тъкан, микроглиалните клетки
в мозъка, алвеоларните макрофагиe в белия дроб, хистноцитнте в съедини-
238 Медицинска биология
телната тъкан. Множество тъканни макрофаги се откриват в ретику^л^о^е^н-
дотелната система - в лимфните възли и в слезката, както и по дължината
на кръвните и лимфни синуси. Ролята им е да улавят микроорганизми и*
чуждородни вещества от циркулацията или от различни тъкани и да пЦ
подлагат на фагоцитоза.
В много случаи, фагоцитозата завършва с пълното разграждане на
погълнатия чужд агент. Възможно е, обаче, тя да не завърши окончателно,
а погълнатите антигени да бъдат разградени и представени на отделни ан-
тигенни структури върху повърхността на фагоцитите. Този процес се озна­
чава като антигенна преработка (antigen processing).
Освен фагоцитоза, при активиране, макрофагите отделят над 100 вида
различни разтворими медиаторн, наречени цитокини. Цитокините имат
разнообразни ефекти върху множество други клетки. Чрез способността за
антигенпо представяне и секретирането на цитокини, макрофагите се явя­
ват клетки-посредници между естествения и придобития имунитет.*
Други клетъчни фактори
Освен фагоцитиращите макрофаги, в реализирането на естествената
разиcтeнтност участват и следните типове клетки:
> денд^^!! клетки. Към тях спадат Лангерхансовнте клетки в епи­
дермиса, които проявяват постоянна, но слаба фагоцитираща способност
спрямо извънклетъчни агенти. Когато рецепторите по мембраните им уло­
вят патоген-асоциирана молекула, тя бива фагоцитирана и антигенно пред­
ставена;
> еозинофилни клетки*. Те са слабо фагоцитиращи, но при активира­
не убиват и големи паразити (хелминти) чрез отделяне в междуклетъчното
пространство на реактивни кислородни метаболити, левкотриени, простаг^-
ландини и различни цитокини;
> базофнлни клетки и мастоцнтн. Двата типа клетки притежават сход­
на функционална характеристика. Тя се изразява в наличието на рецептори
за антитела от клас IgE. Това от своя страна е предпоставка за участието
им в алергичните реакции и секретирането на медиа^^н на възпалението;
> клетки естествени убийци (Natural killer cells, NK-cells)*. Те се прие­
мат като първата клетъчна защита на организма. Мото^и^кт-но да разру­
шават инфектирани и туморни клетки при първи контакт с тях. Секретира-
ният от N К-клетките белтък перфорнн
* нарушава целостта на клетъчната
мембрана на засегнатата клетка чрез “перфориране” на пори в нея и изли­
ване на цитотоксични ензими (гранзими);
> еритроцитите и тиомбоцитита притежават рецептори за комплемlан-
та и участват в отстраняването на имунни комплекси, изградени от анти-
ген-aнmиmяло-комплаоент.
* Макрофагите, еозинофилите и NK-клетките участват и в придобития имунитет чрез ан­
титяло - зависимата клетъчна цитотоксичност.
Основи на имунитета 239
Възпаление
Възпалението е сложна, защитна по своя характер реакция, предизви­
кана от ендогенни или екзогенни фактори. Както загиването на тъкани, така
и различни външни физични, химични и биологични агенти могат да при­
чинят възпалителна реакция. За нея са характерни класическите симптоми:
зачервяване (rubor), подуване (tumor), затопляне (calor), болка* (dolor) и иягу*
ба на функция.
Острото възпаление е съпроводено от навлизане на клетки и молеку­
ли със защитна функция в увредената зона. Възпалителният процес се акти­
вира много бързо благодарение на сакиетираните от макрофагите възпа­
лителни цитокини. Разширяването на кръвоносните съдове и повишената
капилярна пропускливост улесняват навлизането на ^^еугрoфнлIlи и .моно-
нуклеарни клетки в засегнатата зона. В началния си стадий възпалението се
явява реакция на естествената защита на организма, но макрофагите,* пре­
работващи и представящи антигена на лимфоцитите, задействат и прид^
бития имунитет. Повечето прояви на възпалението, целящи елиминиране­
то на чуждите агенти, са благоприятни за организма. Често, обаче, прека­
дено силните и патологични реакции имат и негативни последици.
Разтворими фактори на естествения имунитет
Такива са системата на комплемента, остро-фазовите белтъци и ци-
гокuуuте.
Система на комплемамта. Представлява комплекс от около 25-30 плаз­
мени белтъка с ензимна функция. Обикновено те са функционално неак­
тивни. Компонентите на комплеоаута се активират последователно на кас­
каден принцип - продуктът на една реакция е ензим, който катализира след­
ващата реакция. Съставките на кооnлаоенmа участват в опсонизацията и
във възпалителната реакция, като се осъществява цитолиза — разрушаване
на прицелните клетки, носещи антигена.
Остро-фазовите белтъци са група молекули, които повишават устой­
чивостта на организма към инфекция и ускоряват възстановяването на ув­
редените тъкани. Плазменото им ниво бързо се увеличава при инфекции,
възпаление и тъканно увреждане. Към тях спадат някои от компонентите
на комплемента, протеиназни инхибитори и белтъци на кръвосъсирванего.
Тези протеини се свързват със структури на бактериалната стена, при кое­
то опсонизират антигена и активират комInлаоанта.
Цитокините.Са нискомолекулни разтворими белтъци, които служаъ
като посредници (медиатори)в самата имунна система, както и между нея и
други органи и системи. Така възниква сложна мрежа от взаимодействия
между механизмите на естествения и придобития имунитет. Клетките възп­
риемат “сигналите” на цитокините чрез специфични за тях рецептори. Ци­
токини са интаи.лавкиуuте (ILs)J колонно-стимулиращите фактори (CSFs);
тумор-некротизиращият фактор (TNF-ct и TNF-pf, трансформиращият рас-
 240 Медицинска биология
тежен фактор (TGF-р) и интерфероните (IFN) а, р и у.
Придобит имунитет
ридобитият имунитет е по-сложна форма иа защита от естесттв
П ната резистентност. Той възниква еволюционно по-късно и е ха­ клетки се “обучават” да разпознават свое от несвое. Ако във възрастния
рактерен самозагртана чни тежнвотни. Реализира сеотзпецнсл ирганизъм,
имунна система, състояща се от лимфоидни органи, в които се диференци­
рат циркулиращите имугикимплтентнa клетки - лимфошпи. Лимфоцатаое
и техните продукти (антитела, рецептори, лимфикиги и др.) осъществяват
специфично взаимодействие с чуждородния агент.
Придобитият имунитет се характеризира със:
> способност да разграничава свои, собствени молекули от “несвои”
(чуждородни);
. > специфичност на имунния отговор спрямо определен антиген;
> имунна^м^ при втора среща със същия агент;
> наличие на индивидуална, а не на видова специфичност.
Придобитият имунитет може да възникне по естествен или изкуствен
път, както и по активен и пасивен начин. Естествено придобит активен иму­
нитет се получава след преболедуване от дадена инфекция. Естествено при­
добитият пасивен имунитет се дължи на преминали чрез плацентата или
кърмата антитела от майката в плода или новороденото. Изкуствено придо­
бит 'активен имунитет се изгражда чрез ваксинация - внасяне на омаломо-
щени инфекциозни причинители илJит^^^технa пречистени продукти. Из­
куствено придобит пасивен имунитет се получава чрез инжектиране на го­
тови антитела при имунизация.
Антигени. Характеристика.
мунният отговор се проявява с производството на специфично
И реагиращи клетки - лимфоцити и на белтъци (^инyнoглибулини,
наречени ощрантитопа) прт итеща cеаждлpoднaмедeеодгиниклeтта .Антителата или клетките, взаимодействащи с единия антиген, разпознават
Антигените са високомолекулни вещества (над 10 kDa), които предиз­
викват имунен отговор и се свързват специфично с продуктите му- - антите­
за или клетъчни рецептори. - Антигените са с екзо- или ендогенен произход,
продукт на чужда или на променена собствена генетична информация.
Антигените притежават четири основни характеристики: чуждород-
рисо, специфичност, антигенгосо и aмуригернист.
1. Чуждородгиcт. Антигените са продукт на чужд генотип или на про­
менена собствена генетична информация. Например, заешкият албумин не
л антиген за представителите на същия животински вид, но се явява анти­
ген за организмите, принадлежащи към други видове - мишки,кине,хира.
Възможно л собствени на организма клетки да се възприемат като чужди в '
Основи на имунитета 241
случай, че са настъпили мутации в тяхната генетична програма и те лкспее-
сират непознати за имунната система антигени-(например туморни клет­
ки). Някои клетки в т.нар. задбаеaеегп органи (олстаса, щитовидна жлеза, •
очна леща, радбъбрлчра жлези, бяло мозъчно вещество) у човека през емб­
рионалния период остават изолирани от клетките на имунната система. В
резултат на това, те не се опознават като свои, когато имунокомпеоегонпое
спна тези клетки попаднат в контакт с клетките на имунната систе­
ма, те се възприемат като чужди и срещу тях възниква имунен отговор.
2. Специфичност. Определя се от наличието на т.нар. лпитопи (анти-
генни детерминанти, антитяло-свързващи участъци).
Епитопите са тези участъци от молекулата на антигена, с които се свър­
зват съответните им антитела или Т-клетъчни рецептори.
Епитопите са много малки структури, изградени от около 4-5 амино­
киселини, монозахаридни остатъци или други функционални групи. Ня­
кои епитопи се разполагат на повърхността на антигена, а други се изявяват
само след частично разрушаване на молекулата му. Ватентгостта на една
антигенна молекула се определя от броя на различните епитопи в нея. Пове-
чето антигени са мутопвалегогп, защото съдържат повече от две еднакви
антигенни детерминанти. Полавалегтнпое антигени притежават много, по
различни епитопи.
За всеки епитоп съществува специфично антитяло или Т-клетъчен ре­
цептор.
Тази област в антитялото, която реагира с епитопа, се нарича анти-
ген-свързващ участък или паратоп. Структурата на паратопа е напълно ком-
племеl^тае^^а на тази на антигенната детерминанта и съответства на взаи­
модействието “ключ - ключалка” (епитоп - паратоп).
Специфичността на антигена не е абсолютна. Възможно е артигер-свър-
зващият участък на антитялото да се свърже не само с епитопа, предизви­
кал образуването му, но и с други, сходни по структура антигенни детерми­
нанти. Свойството на антителата да реагират с различни антигени със сход­
ни епитопи, се нарича кръстосана реактивност. Когато два антигена реаги­
рат кръстосано с едно и също антитяло, те притежават сходни епитопи.
и детерминанти върху другия.
3. Антигенност. Изразява се в способността на антигена да взаимодейс­
тва в различна степен с произведените срещу него антитела и имунокомпе-
тентни клеткпгAгтггеггоcота е израз на силата на предизвикания имунен
отговор. Тя се определя от количеството на антителата и ефекторните клет­
ки, образувани срещу даден антиген.
Силните антигени водят до силен имунен отговор, дори когато пос­
тъпват за първи път или са в малки количества. Антигенността може д;
бъде променяна изкуствено чрез изменение, прибавяне или отстраняване
на отделни епитопи. Като llмугодомllнаногп епитопи се означават тези
които се характеризират с най-висока антигенност. Посредством промеш
242_______________________________________________ Медицинска биология
в антигснните детерминанти могат да се произвеждат и нови антигени.
4. Имуногенност. Това с свойството на антигена да прренивнква силен
н траен имунен отговор. Имуногенността се изразява в способността на ан­
тигена да индуцира възникване на паметни клетки, които при повторна сре­
ща с него да реализират по-бърз и по-силен имунен отговор. Обикновено
силните антигени са и силни имуногени. Възможно н, обаче, антигенът да
предизвика силен, по нетраен имунен отговор, при който се образуват мал­
ко на брой и/или краткоживеещи паметни клетки. Такъв н случаят с дизен­
терийните бактерии, които водят до силна имунна реакция в момента на
заболяването, но не и до траен имунитет след преболедуване - т.е. силна
антигенпост и слаба имуногенност. За разлика от тях, с висока имуноген-
ност се характеризират вирусите на детските шарки и бактерият на коклю­
ша, които индуцират доживотен имунитет поради увеличения синтез на
паметни клетки.
Имуногенността на даден антиген зависи от различни фактори. Взаи­
модействието им мож'е да се представи опростено със следното уравнение:
Имуногенност = (степен на чуждородност) х (химична структура) х (молекулна маса)
1. Химичната структура на антигена определя както имуногенността,
така и неговата антигенност. Повечето макромолекули са имуногенни. Иму­
ногенността може да се усилва чрез прибавяне на допълнителни епитопи
към молекулата на антигена.
Белтъците са най-силните имуногени, защото са изградени от множес­
тво аминокиселини и имат сложна третична и четвъртична структура, кое­
то определя и голямото разнообразие от епитопи.
Къси полипептиди, като инсулина и растежния хормон, обикновено
са слабо имуногенни.
Гликопротеините са силни имуногени, конто активират имунната сис­
тема чрез въглехидратните си детерминанти. Класически пример в това от­
ношение са кръвно-груповите антигени от система АВО(Н).
Повечето полнзахаридн са неимуногенни поради простата си химична
структура и бързо разграждане. Контактът им с имунната система не н дос­
татъчно дълъг за индуцирането на имунен отговор. Имуногенни са някои
липополизахариди (ендотоксини) по мембраните на бактериалните клетки.
Нуклеиновите киселини са по принцип неимуногенни, но могат да ин-
дуцират имунен отговор, когато са свързани в комплекс с основни белтъци.
При някои автоимунии заболявания сн откриват антитела срещу ДНК и
РНК, особено при наличие на минорни бази в РНК.
Липидите са също ннимуногннни поради универсалното си разпростра­
нение в организма и ниското молекулно тегло. Въпреки това, някои от тях
(кардиолипин) са в състояние да провокират имунна реакция при опреде­
лени условия.
2. Молекулна маса. Обикновено, по-големите молекули са по-силни
имуногени, въпреки чн съществуват и изключения. Например, инсулинът е
малка молекула, но имуногенна, докато въглеводородните съединения са
големи, но неимуногенни. Като правило сн приема, чн молекули, по-малки
Основи на имунитета 243
от 5-10 kDa, са неимуногенни. Броят и разнообразието от епитопи нараства
пропорционално с размера на молекулата. Молекулите, които нн могат да
бъдат фагоцитирани и преработени, нн са имуногенни. Например, поли-
стирсноеите частици сн поглъщат от фагоцитите, но са неимуногенни, за-
щото в макрофагите липсват ензими, разграждащи полистирнна.
3. Начинът на въвеждане и дозата на антигена също влияят върху иму­
ногенността му. Възможно н определен антиген да н имуногенен при веноз­
но инжектиране и неимуногенен, ако сн внесн в организма подкожно. Доза­
та, предизвикваща имунен отговор при определен начин на въвеждане иа
антигена, н строго специфична.
Хаптени
Хаптените са нискомолекулни органични съединения, конто нн са ан>
тигени, но могат да станат такива, ако са свързани ковалетно с високомоле­
кулен носител. Те нн са в състояние сами да индуцират имунен отговор, но
могат да сн свързват с продуктите на този отговор - антитела и нмуноком-
петентни клетки.
Хаптените (haptein гр. - засилвам) са описани за пръв път от К. Ланд-
щайнер (Landsteiner) в началото на XX век. Към тях сн отнасят голям брой
инсектициди, липиди, антибиотици, аналгетици и други лекарствени пре­
парати, които, свързвайки сн със серумни белтъци, се превръщат в антиге­
ни. При определени условия, пеницилинът (0.32 kDa), инсулинът (6 kDa),
вазопресинът (1 kDa) и аспиринът (0.18 kDa) могат да действат като хапте­
ни. Подобни свойства показват и множество сложни въглехидрати, съдър­
жащи сн в клетъчната стена на някои микроорганизми. Като хаптени сн
проявяват и нуклеиновите киселини (макар и високомолекулни), когато са
в комплекс с основни белтъци. •'
Отговорът срещу даден антиген може да сн засили, ако той бъде вне­
сен в организма в смес от вещества, наречени адюванти. Това са неспеци­
фични и нискомолекулни усилватели на имунния отговор, които увеличават
антигннността и имуногенността, без да променят химичната структура на
антигена.
Естествени антигени/
Естествените антигени са генетично детерминирани високомолекулни *
съединения, които нормално присъстват в клетките и в биологичните теч­
ности на всеки жив организъм. IВ същото време те представляват антигени |
за други индивиди от същия или от друг биологичен вид.)
По химичната си природа могат да бъдат белтъци, нуклео-, глико- и
липопротеиии, поли- и липополивахаридн. Естествените антигени се сре­
щат разтворени (секретирани) в биологичните течности на организма или
са клетъчно свързани, локализирани върху плазматичната мембрана или
в цитоплазмата.
 244_______________________________________________ Медицинска биология
Според произхода си естествените антигени са:
> автоантигешг - индущкрат имунен рт-гово^р у индивида, на когото
принадлежат;
> алоантиге!^»- активират имунен отговор у друг индивид от същия
вид;
> ксинонниигениг- предизвикват имунен отговор у индивиди от друг
вид.
i Автоантигените биват:
Типове естествена антигенна специфичност
Естествените антигени на един организъм са чужди за друг поради:
разлики в кодиращите ги нуклеотидни последователности в ДНК и такива
в реализацията на генетичната им програма, възникващи в хода на онио-и-
незата.
Това обяснява съществуването както на общи, така и на специфични
естествени антигени за различните тъкани и органи на определен индивид
или биологичен вид. В постеобиuоналното си развитие организмът не реа­
гира срещу собствените си естествени антигени, които и опознал през емб­
рионалния период. Имунната система е ареактивна и срещу всички чужди
антигени, с които и контактувала по време на ембриогенезата и е приела
като свои. \ нявания, възпалителни процеси, облъчване и други фактори улесняват кон­
' I. Според разпространението във вида естествените антигени биват:
1. Хетероложни антигени (хетероантигении/Това са общи антигени за.
индивиди от различни видове. Общността им.се определя от наличието на
еднакви или сходни антигенни детерминанти. Хеmеиоанmuгани се срещат у
някои паразити и гостоприемниците им и обуславят т.нар. антигенна М№
*.
микрия Благодарение на нея антигените на чуждия агент не се различават
от тези на гостопииеоуика и остават незабелязайи от неговата имунна сис­
тема. Антигенната мимикрия представлява съвършен адаптивен механи­
зъм, който осигурява съществуването на патогените като биологичен вид.
Широко известен и Форсмановият хетероаитиген, който е общ за отдалече­
ни организмови видове: бактерии (Str. pneumoniae), риби (шаран), земно­
водни (някои видове жаби), влечуги (костенурка), птици (кокошка и др.) и
много видове бозайници (кон, куче, овен, тигър, кит), както и за еритроци­
тите на човека. Поради сходство в активните им центрове, някои ензими с
еднаква функционална активност у различни видове бозайници представля­
ват също хетероантигени.
2. Ксеноантигенн (видово-специфични)лКасае се за антигени на всич­
ки индивиди от даден вид, които не се срещат у представителите на други
видове. Имунната реакция на човека срещу всеки боластотвоиан причини­
тел от друг вид - вирус, бактерий, първак, хилминт и др. е израз на видови
антигенни разлики между тях.
3. Групово-специфични антигени (алоантиганu)?Пиисъщи са само на
група индивиди от даден вид. Срещат се дори антигени, характерни за мно­
го малки по численост групи индивиди на вида. Еритроцитните антигени
Основи на имунитета 245
(АВО(Н), Резус и др.), както и антигените на главния комплекс на тъкания­
та съвместимост (МНС), са типичен пример за алоантигени у човека.
*
4. Авттоожнн а иннигин (автта>п^1и^г^е^1и Товвса а нниигин, к оиииппр-
дизвикват имунен отговор т организма, на когото принадлежат. Такова не­
естествено състояние се изразява в развитието на ънар. автоимуннн более-#
!тШТе възникват или поради промяна в собствените антигени на индивида,
или поради погрешното им възприемане от имунната система като чужди.
> естествени ативаниигани -дниигини в клетките на тъкани и органи,
конто се развиват много рано в ембиивгeнeзaта. Тези органи са известни
като задбариерни органи или имунологично привилегировани зони. До ско­
ро се приемаше, че те остават изолирани от циркулиращите в кръвта иму-
увкомnеиантуи клетки и не се опознават от тях поради рано формирана
плътна обвивка (например акиотуо) или особености в крътвауабдявауетв
(кръвно-мозъчна бариера). Според новоиазкииmи механизми, липсата на
имунна реакция спрямо естествените автваниигеуи се дължи на локално про­
изведени цитокини и активирана апоптоза на лимфвцити, навлезли т задба-
риеруииа органи. Нормално тези антигени не предизвикват имунна реакция
в собствения си организъм, а индуцирни имунен отговор и нтиоимунно забо­
ляване само при увреждане и нарушаване на биологичната бариера. Нара­
такта на естествените аттоннтигеуu с клетките на имунната система;
потенциални нтионуиигени * това са добре познати на имунната сис­
тема собствени мнкивмвоикулu, които се променят и стават чужди за нея. Ти
си превръщат в автоантигени при мутации в кодиращия ги ген, при темпе­
ратурни или радиационни промени, при присъединяване на хаптени или под
влияние на продуктите на някои инфекциозни причинители.
II. Според разпространението им т организма, естествените антигени
биват____________
1. Клетъчно-, тъканно-, органно- специфични антигена Касае се за
антигени, общи за даден тип клетки, тъкан или орган при различни организ-
моти видове. Антигенната общност и толкова по-голяма, колкото са ево­
люционно по-близки видовете, на чиито тъкани и органи принадлежат.
Такива са сперматозоидните антигени на всички видове бозайници, мус­
кулните аъкинтителуи белтъци, някои чернодробни и бъбречни антигени на
гръбначнитс-животни.- __
2. Болестно-стързани антигени. При множество заболявания се сре­
щат променени нормални антигени, резултат на патологичния процес.
|3. Туморно-асоциирани антигени/В хода на злокачествената клетъчна
трансформация, т туморните клетки се появяват антигени, които не се отк­
риват т нормалните клетки.
III. Според периода на експресията съществуват:
1. Стадийто-специфични антигени - това са някои естествени антиге­
ни, характерни за определени етапи от ониогенеиичнвто развитие. Наричат
се още антигени на развитието. Те са характерни за даден стадий на ембри-
 246 Медицинска биология
огенезата и след раждането нн сн експресират. Ако, обаче, в хода на пос-
тембрноналната онтогенеза сн появят отново, сн възприемат като автоан-
тигени. Срещу тях започва изработване на антитела. Всъщност сн касае за
нормални антигени, експресирани в ненормално времн. Стадийни антигени
са и трите вида човешки хемоглобини - Hb Е, F и А, характерни съответно
за ембриона, фетуса и възрастния индивид.
2. Онкофетални антигени - антигени, характерни за зародишния пери­
од, които сн установяват при някои злокачествени тумори. Такива са карци-
но-ембрионалният антиген (СЕА) и алфа-фетопротеинът (AFP). Тн сн отк­
риват в клетките и в серума на плода, изчезват при здравите възрастни ин­
дивиди и могат да се експресират повторно при някои злокачествени за-
болявания при човека.
Имунология на кръвно-груповите антигени.
Алоантигенни системи при човека
летъчната мембрана на човешките еритроцити представлява слож­
К на мозайка от над 400 различни генетични варианта на еритро-
цитни антигени. Ктнгlнo-гpyрьвитeсуп>lеннн (КГА)ни ичовек пси пшекнс
алоаптигени - молекули, характерни само за група индивиди от даден вид.
Те принадлежат към най-малко 25 различни кръвно-групови системи. Вся­
ка от тях се състои от генни локуси, кодиращи определени КГА. С най-
голямо клинично значение са системите АВО(Н), Rhesus, Kell, MN и Lewis.
Големият интерес към КГА сн определя от значението им при кръвоп-
реливанията (хемотранефузии) и органните трансплантации. През 1901 г.
австрийският лекар Карл Ландщайнер (Landsteiner) установява първите
еритроцитни КГА, наречени А и В, и разделя хората на 3 кръвни групи - А,
В и О. Група АВ н описана през 1902 г. от неговитн ученици Декастело и
Стърли (Decastello & Sturli).
Система АВО(Н)
Генетиката и биохимичната структура на КГА е изяснена през 60-те
години на XX внк от Морган и Уоткинс (W. Morgan & W. Watkins).
АВО(Н) антигените сн кодират от три генни локуса, разположени не­
зависимо в генома: АВО - в 9-та хромозома и Н и Se - в 19 хромозома. Але­
лите А и В са кодоминантни помежду си и доминантни спрямо снцесиения
алел О. Системата АВО(Н) е пример за множествен алелизъм, защото всеки
от алелите съществува в няколко варианта.
Например, А-алелът сн среща в над 11 различни варианта, които са
обособени в подгрупи. От тях най-чнсти при хората от бялата раса са А1 -
78% и А2 - 22%.
КГА сн откриват върху еритроцитната мембрана, а в кръвния серум сн
съдържат естествените антитела срещу тях (анти-А, анти-В). В серума има
Основи на имунитета 247
антитела срещу антигена, който липсва по еритроцитите на съответния ин­
дивид. Кръвните групи сн именуват по антигена, които сн намира на ерит-
роцитната повърхност - А или В. При кръвна група АВ са експрес^аш! и
двата антигена поради кодоминантността на алелите А и В.
Кръвните групи сн унаследяват по законите на Менднл. В зависимост
от комбинациите на трите алела са възможни 6 генотипа и 4 фенотипа (таб­
лица 6).
Таблица 6-
Фенотип Генотип Антигени по Антитела в
еритроцитите серума
А АА, АО А анти-В
В ВВ, ВО В анти-А
АВ АВ А,В няма
О ОО няма анти-А, анти-В
Между едноименните КГА и антитела настъпва имунна реакция, на­
речена аглутинация. Поради това кръвно-груповите антитела сн наричат
хемаглутинини. Те са главно от клас IgM и са естествени антитела.
те
АВО(Н) антигените показват голяма еариабнлност в честотата на раз­
пространението
индианци
си в различните популации. Например, при американски­
преобладава кръвна група О, при австралийските аборигени -
О и А1, в западна Азия - В. Според Проданов, у нас 43.3% от населението е
от кръвна група А, 32.5% - от 0,16.6% - от В и 7.6% - от АВ. Предполага 'се,
чн естественият отбор е играл съществена роля в географското разпростра­
нение на КГА. Популационните генетици считат, че кръвна група А е въз­
никнала от О ощн в праисторическо време в резултат на мутация.
Полиморфизмът на КГА сн дължи на кодоминантните взаимодейст­
вия между алелите, множествения алелизъм и на различията във фенотип-
ната и генотипната изява на алелите.
Генетичен контрол и биохимия на КГА
Уоткинс доказва, че първичен продукт на кръвно-груповите гени нн са
самите антигени, а ензимите, участващи в тяхната биосинтеза. Тези ензими
се наричат гликозилтрансферазн, защото пренасят имунодоминантните за­
хари към една прекурсорна молекула (предшественик) и така я превръщат
в КГА. Прекурсорът представлява напълно изградена полипептидна вери­
га с незавършена въглехидратна част.
Алелите А и В притежават 99% хомология. Различават сн само по 7
нуклеотида, което е причина за 4 субституции в аминокиселините в белтъч­
ната молекула. Алелът О сн различава от А само по деленията на 1 нуклео-
тид, което н причина за променена рамка на разчитане и поява на стоп-
кодон. В резултат на това се произвежда дефектен белтък (само със 117
аминокиселини), който няма ензимна активност.
АВО антигените върху еритроцитите са трансмембранни гликосфин-
 248 Медицинска биология
голипиди, а тези в тъканите и в биологичните течности - гликопротеини със
средно молекулно тегло около 41 kDa, съдържащи 365 аминокиселини.
Към основната, носеща пептидна част на молекулата, са прикачени
крайно разположени въглехидратни структури, които определят антнгенна-
та специфичност. Тези захари са различни и строго типични за всеки от
трите антигена. Наричат се инугодонпгагогп захари и играят ролята на
антигенна детерминанта, срещу която се изработват антитела.
ген Н
прекурсорна верига + L-фукоза ---------------- ---------- ► Н-антиген
L-фукозпттеансфееаза
алел А
Н-антиген + ^ацетил- -------------------------- А-антиген
галaктозaмaII N-aцетптгатaктоз-
ампноеансфееаза
1 алел В
Н-антиген + D-галактоза -------------------------- р- В-антиген
D-гaлaктозал-
трансфераза
А- и В- алелите кодират ензими, които пренасят терминален захарен
остатък с А- или с В-специфичност към прекурсорната Н-молекула.
Антигеината специфичност на кръвна група А се дължи на имунодо-
нананонаоа захар N-ааеоплгалакоозамиг, на кръвна група В - на D-галак-
тозата, а Н-специфичността се определя от L-фукозата.
Генът Н в 19-та хромозома е генетично независим, но функционално
свързан със системата АВО. В локус Н алтеегарат два алела -Ни h, които
определят три генотипа - НН, Hh и hh. Генът Н кодира фукозилтеансфееa-
за, която пренася захарта L-фукоза към незавършената въглехидратна ве­
рига на прекурсора и така формира Н-антигена.
Поради мутация в алела О той не кодира функционално активна гли-
козилтрансфераза. Затова индивидите от кръвна група О експресират само
Н-антиген и не могат да го модифицират в А- или В-антиген. Н-молекулата
л изходно вещество за изграждането на А- и В-антигените. Количеството на
Н-антигена е най-голямо у лица от кръвна група 0 и най-малко у тези с
кръвна група АВ.
Алелът А в 9-та хромозома кодира ензима N-ааетlIлгалактозамиг-
трансфераза, който пренася A-ануродонанантраоа захар ^ацет^^а^о-
замин към вече синтезирания Н-антиген и така се образува антиген А.
Алелът В в 9-та хромозома кодира D-гaтaктозплтраl^сферазaтa, която
Основи на имунитета 249
свързва D-гатакоозаоа с вече синтезирания Н-антиген и определя В-арои-
генната специфичност. Касае се за каскадни биохимични реакции. Продук­
тът на една от тях служи като субстрат за следващата.
Тъй като генът Н е необходим за преобразуването на nеекурсоегаоа
субстанция в Н-антиген, индивиди с генотип hh не могат да проду пират този
антиген. Това, от своя страна, води до невъзможност за производство на А-
и В-антигени, дорн при наличие в генотипа на нормални А- и В-гени. Такива
лица са фенотипно от кръвна група О, но се означават като “фенотип Бом­
бай”.
Индивидите с “фегооaп Бомбай” се различават от хората с кръвна
група О по това, че в серума си, освен анти-А и анти-В антитела, притежа­
ват и aгоп-Н антитела срещу липсващия Н-антиген.
Молекулният анализ на фенотип Бомбай показва, че е налице missense
мутация в Н-гена, водеща до синтез на ензим без фукозаттрансферазна ак­
тивност.
Генетичният контрол на синтезата на КГА л вече изяснен, но все още
са напълно неизвестни механизмите на производство иа естествените кръв­
но-групови антитела. Предполага сл, чл те могат да реагират кръстосано
срещу съществуващи в организма или в природата микроорганизми или
въглехидратни компоненти, сходни с имугодомпганогaое захари. Антиген-
на общност между тях и КГА л довела до образуването на естествените кръв­
но-групови антитела. Доказано е, че антитела срещу пневмококов капсулен
полизахарид реагират кръстосано с еритроцити от кръвна група А. По по­
добен механизъм антителата срещу някои щамове E.coli разпознават чо­
вешкия КГА В. Естествените кръвно-групови антитела са от клас IgM и не
преминават през плацентата. При нормална бременност те не са опасни.
Само антителата от клас IgG, които преминават през плацентата и се обра­
зуват прн Rh-несъвнестиносо, имат вредни последствия.
Секреторство
КГА се откриват както върху еритроцитите, така и в много други клет­
ки главно от епителен произход. При някои хора, водоеозовоеини КГА сл
установяват и в биологичните им течности (сълзищот, слюнка, сперма, кър­
ма, чревен сок, жлъчка, урина). Тези индивиди сл означават като секрето-
ри, а хората, при които КГА не сл откриват в биологичните течности, сл
наричат гесекееооеп.
Секееторството зависи от гена Se в 19-та хромозома, който сл унасле-
дява независимо от АВО и Н гените и има доминантен характер. Хомо- и
хетерозиготите по доминантния алел (SeSe, Sese) са секретори, а рецесив-
ните хомозигози (sese) - несекретори.
80% от хората от бялата раса и всички Южноамерикански индианци
са секретари. Определянето на секреторния статус има важно значение в
криминалистиката и съдебната медицина.
255) Медицинска биология
Биологични функции на КГА
Имунобиологичните функции на КГА и особено на тези от система
АВО(Н) нн са напълно изяснени. Счита сн, чн те служат като:
1. Маркери па клетъчната пролиферация и диференциация.
Предполага се, чн КГА имат отношение към клетъчната диференциа­
ция. КГА се появяват в тъканите още през 5 седмица от ембрионалното
развитие на човека. В еритроцитите на новороденото КГА са в малки ко­
личества и с незавършена биосинтеза, ас напредване на възрастта количес­
твото им нараства. В епидермиса експресията на КГА сн засилва от н)ниф1)-
ренцирания герминативен слой към повърхностния диференциран слой.
Нови данни сочат, че КГА А има отношение към клетъчното делене на
панкреасни клетки in vitro.
2. Туморни маркери.
Туморните клетки също притежават КГА. Те сн характеризирате про­
мяна в типа на тяхната експресия - отпадане на антигени, свръхекспрнсия,
придобиване на нови КГА, промяна в клетъчната им локализация. При
някои тумори (на белия дроб, млечната жлеза, простатата) се губят КГА.
При други се наблюдава свръхекспресия (рак на яйчниците, стомаха, дебе­
лото черво). Вероятно се касае за дефект в биосинтезата или в активността
на гените, кодиращи КГА.
3. Молекули на междуклетъчните взаимодействия.
Счита сн, чн антигенната детерминанта на КГА участва в между кле­
тъчните комуникации. Чрез своите КГА туморните клетки могат да сн зала­
вят за клетките на кръвоносните съдове и така да метастазират. Доказано
н, чн КГА В улеснява клетъчната адхезия в ембрионални клетки. КГА от
други еритроцитни системи (Lutheran) се свързват с белтъците на екстра-
делуларния матрикс и имат отношение към клетъчната миграция и адхе-
И1Я. Доказано е, чн антигенът Н участва в свързването на мишите бласто-
щети към епителните клетки на маточната лигавица. При дефект в него
!ли в кодиращия го ген се нарушава имплантацията на бластоцистата, ко-
:то н причина за стерилитет.
4. Филогенетични и онтогенетични маркери.
Проучванията във филогенетичен план показват, че при низшите бо-
айпици КГА сн откриват в тъканите, а липсват върху еритроцитите. Само
ювекът и някои човекоподобни маймуни (гибон, орангутан, шимпанзе)
кспресират КГА по еритроцитите си. Всъщност, еритроцитите са клетки-
н, които най-късно в еволюцията са придобили КГА. От човекоподобните
гаймуни само макакът притежава и четирите кръвни групи, характерни за
овека. Гибонът и орангутанът имат 3 кръвни групи - А, В и АВ, докато
шмпанзето е с А и О, а горилата само с В група.
КГА се изявяват по различен начин в отделните тъкани в хода на онто-
гнезата. Някои автори отнасят КГА към групата на т.нар. антигени на раз-
ггинто (developmental antigens). Например, в дебелото черво на зародиша
■ откриват КГА. Те липсват в червото на новороденото и на възрастните
Основи на имунитета 251
здрави индивиди, но сн появяват отново при рак в същата област.
5. Рецептори за паразити, бактерии и вируси.
Доказано н, че КГА служат като рецептори за:
> паразити - Duffy а-, Ь-антигените са рецептори за маларийните плаз-
модиуми;
а* бактерии - КГА Р и Dr служат като рецептори за E.coli, а антигени­
те Н и Lewis х, у - за Helicobacter pylori и Н. influenzae;
> вируси - Lewis у-антигенът н рецептор за парвовируси;
6. Маркери, асоциирани с определени заболявания.
Описано н статистически значимо предразположение към някои забо-
лявания при лица от определени кръвни групи. Например, хора от А група
по-често боледуват от диабет, рак на стомаха, панкреаса и млечната жлеза.
Лимфомата на Ходжкин н по-честа при лица от кръвна група В, а хората от
О група страдат по-често от пептична стомашна язва и от мултиплена скле­
роза. Трябва да сн има предвид, че тези данни са противоречиви и се разли­
чават при отделните популации.
7. Имуногени.
КГА са силни имуногени и предизвикват бурни клинични реакции при
несъвместимо кръвопреливане или трансплантация. Описани са и случаи на
образуване на антитела в женските полови пътища спрямо сперматозоиди,
носещи А- или В-антиген. В тези случаи сн касае за имунологичен стерилитет.
Система Резус (Rhesus)
Резус (Rh) е най-комплексната и полиморфна кръвно-групова система
при човека. Наречена е така от Ландщайнер и сътрудници, зашото Rh-
антигени са открити върху еритроцитите на маймуната Maccacus rhesus.
85% от хората от бялата раса притежават този антиген и се означават като
Rh(+), а тези, които нямат антигена са Rh(-).
Резус системата е представена най-малко от 45 антигена. Двугенният
модел за контрол на Рй-експресията е приет след клонирането на Rh-гени-
те от Картрон (Cartron) и сътр. в началото на 90-те години на XX век. В Rh-
локуса на хромозома 1 са разположени два тясно скачени гена - RhD и RhCE.
О(+)индивидите, означавани доскоро като Rh(+), притежават два
хомоложни тясно скачени гена RhD и RhCE. Доказано е, че те са произлез­
ли от дупликация на един содонатал)н ген и се предават заедно в поколени­
ята. Алелът D няма рецесивен хомолог. Двата гена (RhD и RhCE) кодират
общо 8 хаплотипа:
DCE; DCe; Dee; DcE;
СЕ; Се; се; сЕ.
Хаплотиповете DCE, DCe, Dee, DcE включват и двата гена (RhD и
RhCE) и се експресират при лицата D(+). Другите четири хаплотипа (СЕ,
Се, сн, сЕ) включват само гена RhCE и сн експресират при лица с фенотип
О(-).
Гените RhD и RhCE кодират мембранни полипептидни антигени, кои-
 252_______________________________________________ Медицинска биология Основи на имунитета 253

то сл наричат Rhesus антигени и сл означават с буквата на съответния им ра, както и обратно. Дори е необходимо и тестуването за антитела срещу
ген - Rh D-, Rh С-, Rh Е- антиген. С- и Е-антигенйте показват голяма хомо- лeвкoциазазе и оеонбоциmназе антигени, които не рядко са причина за теж­
ложносо помежду си и са получени от едни и същ структурен ген (СЕ) в ки хемолитични реакции.
резултат на алтернативен сплайсинг. D-полипептидът сл различава от СЕ
само по 30-35 аминокиселини.
D(+) индивидите имат два Rh-гена - RhD и RhCE и могат да експреси- Имунна система
рат един до три Rh-aнопгега - D, С и Е.
D(-) лицата притежават един Rh-ген - RhCE и могат да експресиеаз мунната система при гръбначните животни е изградена от лим-
един или два Rh-агзпгега - С и Е. При тях не се открива Rh D-антигенът.
Rh-aнmпгенаое D, Си Е са гег.лпкозплаеагп мембранни полипептидис
И фоидни органи, в които сл осъществява пролафееацияза и дифе-
peнциpaнeеoаyаpявaнeтo)еaлнмфoрднитнкладни.Cъллmкcр от таи нули
молекулна маса около 30 KDa. Те не съдържат карбохидратни групи, а се рани органи и от дифузни струпвания на лимфоидна тъкан. Те са разполо­
модифицират посооеанстацпогго чрез ацетилиране. Функциите на Rh-no- жени из цялото тяло, но функционират координирано (фиг.95). Лимфоид-
тпненmгдпое са неизвестни. Установено е само, че притежават структурна ните клетки (лпмфоaп-
хомоложност с белтъците, пренасящи амониеви йони в бъбречните клетки. ти, пнугоааmп) се на­
Макар и рядко, някои индивиди не притежават нито един от Rh-арти- мират в непрекъсната
гераое по еритроцитната мембрана. При тях се наблюдава хронична хлмо- циркулация и произ­
литична анемия, променена форма на еритроцитите с намалена осмотична веждат специфични
резастенmрост. молекули - антитела,
D-агmпгегъm е много устойчив на действието на пеотеолитичрите ен­ рецептори и разтвори­
зими. Той е 50 пъти по-силен имуноген от другите антигени на системата. ми медиат-орн.
Срещу него в серума на здрави несeрсибaлизпранп индивиди не се откриват Органите на
естествени антитела. За разлика от AВО(Н)^нтигeгaзе, срещу които съ­ имунната система се
ществуват естествени антитела (IgM7~CpeUuy Rh-анопгенпmе няма такива. делят на първични
Антитела срещу Rh-агопгега възникват само при несъвместима имуниза­ (централни)и вторич­
ция спрямо някой от трите антигена. ни (периферни) по фун­
Ahth-D антителата са винаги имунни (IgG). Aтоимурaзацaятa спрямо кционални критерии,
D-антагега води до сериозни имунни реакции и е причина за т.нар. хемо- свързани със степента
лaзaчга болест на новороденото (ХБН). Тя възниква при втора бременност на зрялост на имура-
па D(-) майка с D(+) плод. канпеоенmнате клетки
Ако в хода на първата бременност са разкъсани кръвоносни съдове и и с етапа на реализира­
се л осъществил контакт между майчиното и феталното кръвообращение, нето на имунния отго­
D(+) еритроцитите на плода навлизат в майчиния организъм. Тъй като вор.
майката л D(-), тя не познава D-агтигена и образува срещу него антитела и В първичните
паметни клетки. Обикновено при първото раждане не се наблюдават иму­ лпнфапднг органи сл
нологични проблеми. Ако при повторна бременност ембрионът е пак D(+), осъществява произ­
произведените от майката антитела атакуват еритроцитите на плода и во­ водството на тимфаl^дlIн клетки (тимфопоезаоа). В тях тимфоцатите въз­
дят до хемолиза и различна по степен анемия. никват, nеатифееаеаз и узряват без наличие на антиген. Вторичните лим-
Съществен момент в подхода към ХБН л навременната и адекватна фоидни органи осигуряват средата, в която зрелите вече ламфоцптп взаимо­
профилактика. Още в първите часове след първото раждане майката се иму­ действат както помежду си, така и с чуждите антигени. В тях се осъществя­
низира с анти-D имуногтобутин с цел да сл блокират навлезлите фетални ва специфичният имунен отговор спрямо определен антиген.
еритроцити. По този начин сл неутрализират попадналите антигени и па­
метните клетки не могат да сл сенсибатазиеаm. Първични (централни) лимфоиднн органи
Съществуват много други КГА, спрямо които е възможна алоaмуни-
зация. Затова се препоръчва при всяка хемотрансфузия да сл проверява за Произхождат от ердодеенаоa в ранната ембриогенеза. В тях се осъ­
наличие на антитела в серума на реципиента спрямо еритроцитите на доно­ ществява лпнфопаезаза - производството на лпмфааатп от незрели стволо-
 254 Медицинска биология Основи на имунитета 255

ти клетки. Характеризират се с много висока оуивтична активност, неза­ налиофоидуи клетки,

висеща втннтигиуна стимулация. В някои от тях се развиват Т-лиофвциmи- изграждащи стромата
те (тиоуа-завиаими), а т други - В-лимфоциииии (буиса-зависими): на жлезата.
1. Костен мозтьк. Изпълва сърцевинната част на дългите и гъбестата Епителните клет­
част на плоските кости. Функционално най-важните клетки т него са химо- ки са организирани в
поетичните костно-мозъчни стволови клетки (HSC, hemopoietic stem cells), коииукалнн (корова,
които са надифаранвирани и представляват предшественици на всички зре­ периферна) и .медуларт
ли кръвни клетки. Растежът и узряването на хаоопоетичнита стволови клет­ на (сърцевинна, цент­
ки се регулира от биологично активни вещества, намиращи се т костния рална) зони.И двете об­
мозък - например колонио-стимулиращи фактори и интарлавкиуи: Хемо- ласти са инфилтрирани
поетичните стволови клетки са общи предшественици на клетките на мне- от O-оимфввити (Т-
овuдния ред (еритроцити, трообввиии, гианулвциии, .мвнввиии, макрофа- клетки), произлезли от
ги) и на лнофвидуия ред (лимфоцити) (фиг.96). л(офвпоет(чу(те
стволови клетки. Сте­
костен мозък пента на зряоваm па Т-
клетките нараства, а
броят им намалява от
Плуркпс-ентна хемолоетмчна
с~волои плетка Фигура 97 [по 22] кортин-са към мидулата,
къдито си намират най-
КОСТЕН мозък високо диференцирани Т-оиофвцити. В тимуса лиофввитиmе придобиват

о
Общ лимфсма^1ш
©
Общ ииелоиде"
предшественик
. ©

Гракупоцита/
макрофагвапен
©

Тромбоцр1ен/
еритроцитен
Мегакармоцмт
о
Еритробласт
способността да разпознават своите от чуждите молекули. •
Инввоувията на тимуса започва след пубертета и продължава до края
на живота. Първо изчезва напълно кортикалната зона, а медуларната сил­
предшественик
предшественик предшественик
но атрофира, запазвайки определена активност. Въпреки заместването на
КРЪВ лимфоапитeлннин тъкан с мастна и съединителна, Т-клетките продължават
<©>

В-клетка
о
Т-клетка
Гранулоцити (или полиморфноиуклварнм левкоцити)
'л

■/ •

Тромбоцити
©
Еритроцит
да си развиват в тимуса, макар и по-слабо, през целия живот на човека.

Вторични (периферни) лимфоидни органи

ЕФЕКТОРНИ КЛЕТКИ тъкани | ЛИМФНИ възли

В тях зрелите Т- и В-оимфввити си срещат с антигена, който ги стиму­
А

Плазматична
©
Активирана
-

Зряла
дендритна клетка
Фигура 96
[по 22]
клетка Т-клетка
2. Бурса на Фабриций (bursa Fabricii) - съществува само при птиците и
се приема за аналог на костния мозък у бозайниците. Това е орган, разпо­
ложен близо до клоаката, изграден от епителни клетки и оимфввиmи. В бур-
сата узряват В-оиофввиииие. При бозайниците хаовпваmичниmе стволови
клетки се превръщат т В-клетки във фиталния черен дроб. След раждането
това става в костния мозък.
3. Тимус. Тимусът е капсулирана жлеза от два дяла, разположена зад
гръдната кост (фиг.97). Развива се още между 10-16 ден на ембрионалния
период, а след пубертета претърпява обратно развитие (инволуция). Тиму­
сът и лимфв-апитеоен орган, съставен от оигииинои стволови лимфоидни и
лира към по-нататъшна пролиферация и диференциация. Разделят си на сис­
темни органи (лимфни възли, слезка) и на тукото-асоциирана лимфоидна
тъкан (МАЯТ).
Системните органи имат две основни функции: да “улавят” и задър­
жат чуждите агенти и да служат като място за производство иа антитела и
на антиган-сnацнфичnи Т-клетки. МАЛТ предпазва организма от антигени,
навлизащи директно през лигавиците на епителните повърхности.
1. Лимфни възли. Пpиаcагаляявн мшгкк * (Л5 мм. в диам^т^р овапни
структури с форма на бобено зърно, разположени обикновено по дължина­
та на лимфните съдови (фиг.98). Те показват тенденция към образуване на
струпвания в определени анатомични области. Физиологичната им функ­
ция се изразява в механично и биологично филтриране на чужди агенти от
преминаващия лимфен поток. Имунната им функция си реализира спрямо
антигени, идващи от тъканите чрез лимфните съдове. Лимфните възли при­
тежават азадинuтeлнoтъкннна капсула, която огражда квитекаа и медула-
 256 Медицинска биология Основи на имунитета 257

та. Между тях се ката са В-лимфоцити, а 30-40% са Т-лимфоцити. Откриват се оше фоликул­
* ни дендритни клетки и макрофаги, които представят антигена на В-лимфо-
Вторичен лимфен фоликул намира паракор-
Първичен лимфен фоликул
(с герминативен център) (главно В-клетки)
тикалната зона цитите. Последните са организирани в първични, пестимулирани фоликули
Медула (макрофаги
Аферентен лимфен съд и плазматични клетхи) (дълбока корова или във вторични, стимулирани фоликули. При многократно антигенно драз­
зона). Лимфата нене, вторичните фоликули се диференцират в герминативни (зародишни)
Артерия
Паракортекс
Вена навлиза във въ­ центрове, съдържащи плазматични клетки, които секретират антитела. Така
(главно Т-клетки)
зела през кор- слезката участва главно в хуморалния имунитет.
Еферентен лимфен съд
текса чрез ня­ 3. МАЛТ (мукозно-асоциирана лимфоидна тъкан). Касае се за некап-
колко аферент- сулирани струпвания от лимфоидна тъкан, които са представени дифузно
Герминативен център
ни (входящи) или като възли, съдържащи герминативни центрове (вторични фоликули).
лимфни съда, МАЛТ включва небцовите сливици (тонзили), езиковата и фарингеалната
Фигура 98[по 22]
преминава през сливици, апендикса, лимфоидните струпвания: в дихателната система (брон-
коровата и медуларната зона и го напуска от медулата чрез еферентен (из­ хо-асоциирана лимфоидна тъкан), в чревния тракт (чревно-асоциирана
ходящ) съд. лимфоидна тъкан) и в пикочо-половата система.
В кортекса се намират главно В-лимфоцити. Те са организирани в сфе­ Тонзилите у човека са изградени от лимфоидна тъкан, често с големи
рични клетъчни струпвания, наречени лимфни фоликули, изградени още и герминативни центрове с В-лимфоцити. Сливиците, подобно на тимуса,
от В-паметни клетки и сравнително по-малко на брой Т-лимфоцити и фо- намаляват обема и функционалната си активност с напредване на възрастта.
ликул ни дендритни клетки. Фоликулите са лабилни структури, които се по­ Пайеровите плаки са лимфоиднн струпвания, разположени в субму-
явяват и изчезват според наличието иа антигенен стимул. Цитологично лим­ козата на тънкото черво. Те съдържат главно вторични фоликули с В-лим-
фните фоликули се разделят на първични и вторични. Първичните фолику­ фоцнти и по-малки участъци с Т-клетки. Епителът, който ги покрива, поз­
ли са изградени главно от зрели неактивирани В-клетки. При антигенна сти­ волява навлизането на антигени в тях. Тази функция се осъществява от епи­
мулация първичният фоликул се превръща във вторичен фоликул. В него се телни клетки, наречени М-клетки. Те абсорбират, транспортират и веро­
оформя т.нар. герминативен (зародишен) център, гъсто населен от активно ятно представят антигена на субепителните лимфоиднн клетки.
пролифериращи В-лимфоцити. Те се трансформират в плазматични клетки, Освен лимфоиднн струпвания, МАЛТ съдържа и множество разпръс­
които секретират антитела, постъпващи в лимфния поток и в кръвообра­ нати лимфоцити. Те се откриват в lamina propria (средния съединително-
щението. Предполага се, че освен участието в хуморалния имунитет, ос­ тъканен слой на лигавицата) и в субмукозата (подлигавичния слой) на сто­
новна функция на герминативния център е и производството на паметни В- машно-чревния, дихателния и уро-гениталния тракт. Лимфоцитите в lamina
клетки. propria са предимно активирани Т-клетки, макар че се откриват и активира­
В паракортнкалната зона се откриват Т-лимфоцити и фоликулни ден­ ни В-лимфоцити и плазматични клетки. Последните секретират антитела
дритни клетки. Това е мястото, в което макрофагите улавят, преработват и (IgA), които защитават лигавиците от инфекции. Лимфоцитите в субмуко­
представят антигена па Т-лимфоцитите. Така активираните Т-клетки осъ­ зата са основно Т-клетки, които са фенотипно различни от тези в lamina
ществяват клетъчния имунен отговор. propria и секретират цитокини. Предполага се, че те участват в имуноло­
Медулата е населена от Т- и В-лимфоцити, плазматични клетки, анти­ гичния контрол над мутирали или вирусно-инфектирани собствени клет­
тела и множество макрофаги. ки.
2. Слезка (далак). Представлява капсулиран орган, разположен в ля­ СЪДБА НА АНТИГЕНА В ОРГАНИЗМА
вото подребрие на коремната кухина, с разнообразни физиологични функ­
ции, включително и имунни. В нея се реализира имунният отговор срещу Имунният отговор се осъществява или на мястото на навлизане и ло­
антигени, циркулиращи в кръвта. Морфологично се състои от червена и кализиране на антигена, или в органите на имунната система. Съдбата на
бяла пулпа. антигена зависи от начина на проникването и от локализацията му.
Червената пулпа е богато кръвоснабдена и основната й роля е да отст­ 1. Ако антигенът попадне в кръвта, той се пренася до слезката, къде-
ранява дефектни или остарели еритроцити и тромбоцити. Тя също служи и то взаимодейства с макрофаги, Т- и В-клетки и предизвиква специфичен
като резервоар за еритроцити, гранулоцити и тромбоцити, които освобож­ имунен отговор. Произведените в слезката антитела постъпват директно в
дава в кръвообращението при спешност. циркулацията. Лимфоцитите напускат органа чрез еферентните лимфни
Бялата пулпа се състои от лимфоидна тъкан, която е разграничена в съдове и след това навлизат в кръвообращението.
Т-завнснма (периферна) и В-зависима зони. Около 50% от клетките в слез- 2. Ако антигенът проникне през кожата и се установи в епидермиса,
 258 Медицинска биология Основи на имунитета 259

дермата или подкожието, той предизвиква локална възнатптетга реакция. реторна ак-авгасо и би­
Оз тези тъкани антигенът постъпва през афеееронaте лимфни съдове в ре­ Зряла Т - клетка Зряла В - клетка ологична роля (фиг.99).
гионалните лимфни възли. Там се осъществява специфичният имунен отго­ Според английското наз­
вор, резултат от взаимодействието на антиген, макрофаги, Т- и В-клетки. вание на първичния лим-
Произведените в лимфните възли специфични Т-клетки и антитела попада- Лaидер орган, в койзо сл
след това в циркулацията и се пренасят до различни тъкани и органи. диференцират, ламфацн-
3. Ако антигенът навлезе чрез лигавиците на храносмилателната нли тизе се делят на две попу­
дихателната системи, той се локализира в МАЛТ и сл поема от наличните лации: Т-танЛааа-а'
макрофаги и лпнфоцати. Произведените в МАЛТ антитела остават там и (thymus) и В-тпнфоцптп
действат локално в тъканта. Чрез ефееертнизе съдове от герминаоивните (bone marrow, bursa
центрове тамфоцптиое постъпват в циркулацията и се разнасят до различ­ Fabricii).
ни други органи. Най-важната и ос­
Независимо от присъствието на антигена, начина на навлизане и лока­ новна характеристика на
лизацията му, известен брой лпнфацптп и антиген-представящи клетки ви­ всеки лимфоцио е експре­
наги циркулират из организма. Това създава възможност в случай на необ­ сията само на един един­
ходимост да се включи цялата имунна система. ствен вид антигенен ре­
цептор, който разпознава
Фигура 99 специфично само един
Клетки на имунния отговор епитоп.

сички клетки на имунната система произлизат от nолпnотегmнпзе Т-ЛИМФОЦИТИ

В косономозъчни соволови клетки, коазасе диференцират в два клона

(виж фиг.^^в^]^ - лимфоидлн м-фон, прoизагадaщлимфoцити илIиаа<-адeнклан,
произвеждащ фагоциmа и основните видове кръвни клетки.
В осъществяването на имунния отговор участват следните три основ­
ни групи клетки: лимфацита, антиген-представящи клетки и други (помощ­
ни) клетки.
Лимфоцити
Те са основните клетки на имунната система. Имат кръгла форма,
голямо ядро, заобиколено като с полумесец от оскъдна цитаптазна. От­
делните типове лимфоцити сл характеризират с морфологично сходство, но
с функционална разнородно^. Произлизат от т.нар. клетка-нредшествега-
ци. Те представляват две генерации клетки, получени от хенаnаетачнизе
с-волови клетки (HSC), след миграцията им в първичните тимЛопдги ор­
гани:
> пр^-Т-клетки - предшественици на Т-ламфацаmиmе, възникнали в
оимуса;
> пее-В-клетки - предшественици на В-ламфацатаmе, възникнали в
костния мозък.
Част оо кле-ките-предшественици загиват, а друга част стават функ­
ционално активни в първичните лимфоидни органи. Оттам те мигрира- в
съозветните им зони във вторичните тамфаадга органи.
Зрелите ланфацпта се различават по повърхностните си маркери, сек-
I. Диференциация на Т-тимфациоиое
Пее-Т-клеткате в -имуса преминават оз кор-жална-а към медулар-
наза зона на жлезата. При това, те сл “обучават” и съзряват. Бъдещи-е Т-
клетки се научават да разпознават своите от чуждите антигени чрез експре­
сия на рецептори за собствените МИС-молекули (виж стр,274) по повърх­
ността на тамусрате епителни кле-ки. Чрез селекция се запазват Т-тaнЛa-
цатите, способни да разпознават антигени, асоциирани с МНС-мaлекутп
върху собствените клетки. При съзряването си, тинЛоци-тт екснеесaеa нови
повърхностни молекули. Освен пеолифееация, в тимуса протича и апопто­
за, чрез която се елиминират дефектни или ав-ореактавни Т-кле-ки.
Според ефектоеноmо си действие и регулаторна функция Т-клетките се
делят на:
> Т-кле-ки помощници (Th, T-helper cells);
> Цаmаmакснчна Т-кле-ки (Тс, cytotoxic Т cells);
> Т-кле-ки супеесоеа (Ts, T-suppressor cells);
> Т-паметни кле-ки (Tm, Т-помнещи, Т-клетки на паметта; T-memory
cells).
Т-лимфоциоиое експрес^ат богат набор от мембранни молекули, ко­
ито служат като рецептори. Такива повърхностни молекули са:
1. Т-клетъчни рецептори за антигена (TCR, T-cell receptor).
TCR представлява антиген-разпознаваща молекула на повърхността
на Т-лгнlфaцпта. Експресиеането му л най-значамата събитие от процеса
на Т-клетьчно-о съзряване в оимуса.
 260 Медицинска биология Основи на имунитета______________________________________________ 261

TCR са хетеродимери, състоящи се от две полипептидни вериги, свър­ 3. МПС молекули от клас I и клас II (виж стр.273)
зани с дисулфидни връзки (фиг. 100). Съществуват два структурно сходни Главният комплекс на тъканна съвместимост (МПС, major
TCR хетеродимера, означени като TCR1 и TCR2, според онтогенетичната histocompatibility complex) у човека кодира мембранни гликопротеини, из­
им поява в ембриогенезата. вестни като МПС клас I и клас II молекули. Клас I белтъците се експреси­
TCR1 е изграден от полипе- рат от всички ядрени клетки, а клас II - от имунокомпетентни клетки като
Въглехидрат тидните вериги у и 6 (TCR-уб), а В-лимфоцити, антиген-представящи клетки и активирани Т-лимфоцити.
а-верига р - верига TCR2 - от полипептидите а и р Основна тяхна функция е участието в т.нар. антигенно разпознаване и пред­
(TCR-ар). Молекулното им тегло ставяне. В качеството си наразпознавателни молекули те се разполагат вър­
е между 30 и 45 kDa. Всеки Т-лим- ху самите Т-клетки, а като антиген-представящи молекули функционират
- V - участък фоцит може да експресира само и върху АРС. Комплексът пептид-МПС клас I се разпознава главно от ци-
един от двата TCR, но никога и два­ тотоксичните Т-лимфоцити (Тс), а комплексът антигенен пептид-МПС клас
та едновременно. Около 85-95% от II се представя на Т-хелперните клетки (Th). Поради огромното разнооб­
циркулиращите Т-лимфоцити при­ разие от антигени, представяни на Т-клетките, МИС-гликопротеините се
- С - участък
тежават TCR2, a 15%-TCRl. TCR характеризират с изключителен полиморфизъм. Молекулите им съдържат
е структурно близък с имуноглобу- вариабилни участъци за свързване с антигена и невариабилни за взаимо­
- Шарнирен участък лините. Върху мембраната на Т- действие със CD-маркерите.
[смембранен регион лимфоцита, TCR-хетеродимерът е 4. Адхезионни молекули
нековалентно свързан със CD3-M0- Действат като повърхностни сигнални молекули, които подпомагат кле­
Цитоплазмена опашка лекулата. тъчните взаимодействия в имунния отговор. Пякои от тях благоприятстват
ДисулфИдни връзки 2. Диференцировъчни антиге­ и миграцията на лимфоцитите. Адхезионните молекули улесняват комуни­
ни (CD-антигени, - . cluster of кациите както между имунокомпетентните клетки, така и между тях и ен-
Фигура 100 [по 22] differentiation). Когато незрелият Т- дотелните клетки, тромбоцитите, левкоцитите, компонентите на екстраце-
лимфоцит се диференцира в даден луларния матрикс. Към тях спадат множество разнородни групи молекули
субклон, той придобива определени CD-антигени, по мембраната си. Това като интегрини, селектнни, кадхерини и др.
позволява разграничаването на Т-клетъчните субклонове (субпопулации) II. Т-лимфоцитни субпопулации
чрез съответните им CD-маркери: Т-лимфоцитите са хетерогенна по функции популация. Включва след­
> CD2, CD3 и CD5 антигени се експресират от повечето Т-лимфоци­ ните типове Т-клетки:
ти в периферната кръв. CD3 се появява в късните етапи на диференциация 1. Т-клетки помощници
върху всички Т-клетки, независимо от фенотипа и функцията им. Изгра­ Th се характеризират със задължителната експресия на CD4 маркера.
ден е от 5 невариабилни пептида. Вероятно пренася активиращи сигнали до Те разпознават антигена върху повърхността на антиген-представящата
Т-лимфоцита. Свързва се с TCR върху мембраната на Т-лимфоцита; клетка, ако той е асоцииран с нейните собствени МПС клас II молекули. Th
> CD4 и CD8 се експресират от зрели регулаторни и ефекторни Т- реагират срещу антигени с извънклетъчен произход. Те са регулаторни клет­
лимфоцити. Всеки Т-лимфоцит може да притежава само един от двата CD ки, като при контакта с антигените се активират и секретират цитокини
маркера, но никога и двата заедно. Тези молекули са ко-рецептори при вза­ (лимфокини). Чрез тях Th регулират клетъчния и хуморалния имунен отго­
имодействията между Т-лимфоцитите с други типове клетки. В зависимост вор.
от вида на CD-белтъците Т-клетките се делят на две основни популации - Според типа на произвежданите лимфокини, Th се разделят в две суб­
GD4+ Т-лимфоцити (Т-помощницнте) и CD8+ Т-лимфоцити (Т-цитоток- популации - Thl и Th2.
сичните). Thl-клетките, при антигенно дразнене, секретират интерлевкин-2 (IL-
Основната функционална разлика между тях е, че CD4 взаимодейст­ 2) и интерферон (IFN-y). Тези лимфокини ускоряват диференциацията и
ват с невариабилните участъци на МПС клас II молекулите, a CD8 реагират пролиферацията на Тс-лимфоцитите. По този начин Thl усилват клетъч­
със същите участъци, но на МПС клас I молекулите. При тези взаимодейс­ ния имунен отговор. Вътреклетъчните патогени обикновено задействат Thl-
твия се подпомага представянето на антигена на Т-клетките. Освен това, клетките.
CD-молекулите предават сигнали от екстрацелуларната среда към вътреш­ ТЬ2-клетките секретират 1JL-4,5,6 и 10, които стимулират пролифера­
ността на клетката. Известно е, че СВ4-молекулата служи и като рецептор цията на В-лимфоцитите и контролират производството на антитела. Така
за навлизането на HIV вируса в Th-лимфоцитите. ТЬ2-клеткнте усилват хуморалния имунен отговор. Извънклетъчните пато-
'62 Медицинска биология
eini по-често активират ТЬ2-клетките.
Th 1 и Th2 взаимно си влияят чрез секретираните от тях цитокини. Съ-
ггношението между двете хелперни субпопулации има значение за адек-
штното функциониране на имунната система.
2. Цитотоксични Т-клетки
Тс се характеризират със задължителната експресия на CD8 маркера.
Ге предизвикват директна цитолиза на прицелните клетки, носещи съот­
ветния антиген, поради което бяха наричани клетки-убийци (Т-killer cells).
Гс са ефективни в защитата срещу туморни и вирусно-заразенн клетки. Те
гействат и срещу антигените на изкуствено внесени в организма алогенни
тъкани и така подпомагат отхвърлянето на несъвместими присадки. Тс
разпознават прицелните клетки само ако те експресират собствени МНС
слас I молекули. Секретираните от Th 1 лимфокини - IL-2 и IFN-y засилват
1ролиферацията и активността на Тс.
Тс отделят цитотоксичния белтък перфорин, който се вгражда в мем-
Зраната на прицелната (таргетна) клетка. Той полимеризира, образувайки
рансмембранни канали (пори) и така “перфорира“ таргетната клетка. Тя
уби електролити, абсорбира вода и се разрушава. Тс притежават и собствен
.ащитен мембранен белтък, наречен протектпн, който взаимодейства с пер-
(юриновите молекули и пречи на полимеризацията им. ТакаТс се предпазват
)т саморазрушаване, като унищожават само други прицелни клетки.
Тс-лимфоцитн, изолирани от туморно огнище, могат да се стимулират
n vitro и да придобият анти-туморна активност. Това се постига чрез култи­
вирането им със съответна туморна клетка в присъствие на IL-2. Получени­
те активирани Тс се наричат тумор-инфилтриращи лимфоцити (TIL, tumor-
nfiitrating lymphocytes).
3. Т-клетки супресори
Ts-клетките, подобно на Тс, експресират CD8 маркера. Антигенното
1ааппонаване при супресорните лимфоцити не е МНС-зависимо. Основна-
а им роля е в затихването на имунния отговор и в т.нар. имунологична то-
lepanTHOCT - специфична ареактивност спрямо определен антиген след пре­
днина среща с него.
Собствени на организма антигени могат да провокират производст-
ото на автореактивни Ts и така да се потисне възможността за автоимун-
1И реакции. Чужди антигени, в много високи концентрации, също стиму-
шрат продукция на Ts. Зрелите Ts-лимфоцнти, разпознали антигена, по­
искат имунния отговор основно чрез секретиране на супресорни фактори,
оито инхибират Тс, Th, В-лимфоцитите, плазматичните клетки и АРС.
4. Т-помиещи клетки
Tm-клетките се продуцират при първа среща с антигена. Те експреси-
ат CD4 маркера. Основната им роля е осъществяването на имунологична­
та памет.
Централните Тт се локализират в лимфоидните тъкани и са в готов-
ост за бърза реакция при повторна среща с антигена. Ефекторннте Тт се
ткриват в периферните лимфоиднн органи, откъдето чрез лимфните съдо­
Основи на имунитета 263
ве стигат до локалните лимфни възли и активират вторичен имунен отго­
вор. Тт са дългожнвеещи клетки. Макар, че могат да съществуват до 40
години след срещата с антигена, те са най-ефективни до 10-та - 15-та годи­
на.
Основни функции на Т-лимфоцитите:
> Тс участват пряко в клетъчния имунен отговор чрез специфично уни­
щожаване на прицелните клетки, носещи съответния антиген;
> Th участват непряко в хуморалния имунен отговор чрез подпомага- *
не на В-лимфоцитите;
> Th регулират имунния отговор чрез секреция на цитокини;
> Ts участват в прекратяването на имунния отговор и в осъществява­
нето на имунната толерантност, aTdh в реакциите на свръхчувствителност.
В-ЛИМФОЦИТИ
I. Диференциация на В-лимфоцитите
При бозайниците, В-клетките произлизат от костно-мозъчните ство­
лови клетки. Те узряват в костния мозък и го напускат, придобили повърх­
ностни нмуноглобулинови антиген-свързващи рецептори от клас IgM и IgD.
Основно свойство на В-лимфоцита е способността да синтезира иму­
ноглобулини (антитела), които остават прикрепени като рецептори върху
клетъчната му мембрана. Всеки В-лимфоцит носи имуноглобулини с анти-
ген-свързващи участъци само с една единствена специфичност. Поради тази
причина всяка В-клетка е моноспецифична и разпознава само един епитоп.
Всеки В-лимфоцит притежава на повърхността си около 105 имуног-
лобулинови молекули с еднаква епитопна специфичност. Класът на експ-
ресираните имуноглобулини може да се промени, но без да,се изменя анти-
генната им специфичност.. .•
При антигенен стимул и под действие на различни цитокини, В-лим­
фоцитите се диференцират във вторичните лимфоиднн органи в два типа
клетки - плазматични клетки и В-помнещи клетки .
1. Плазматични клетки (плазмоцитн, Pl, plasma cells). Представляват
краен стадий от диференциацията на В-лимфоцитите. Богати са на гранули­
ран ендоплазматичен ретикулум и активно синтезират и секретират анти­
тела. Тези антитела са със същата антигенна специфичност като имуногло-
булиновите антиген-свързващи рецептори върху родителския В-лимфоцит.
Плазматичните клетки не притежават мембранни рецепторни имуноглобу­
лини. Обикновено живеят няколко дни.
2. В-паметнн клетки (Bm, B-memory cells). Те са дългожнвеещи, подоб­
но на Tm-лимфоцитите. Bm осигуряват бързата пролиферация на плазма-
тичните клетки при вторичния имунен отговор. В-лимфоцитите се диферен­
цират в помнещи клетки р герминативните центрове на лимфните фолику­
ли в слезката и лимфните възли още при първата среща с антигена.
Основни функции на В-лимфоцитите:
> участват пряко в хуморалния имунен отговор чрез производство на
 264_______________________________ ________________ Медицинска биология Основи на имунитета 265

мембранно-свързани или секретарат оз плазма-иините кле-ки антитела; чина:

> дейсзваз като антиген-представящи клеткЛ. > NK-клетките притежават рецептори за Fc-феагнегта на антитела-
В-тимфоцитите, подобно на Т-клетките, експрес^ат повърхностни за. Те се свързват с IgG върху повърхността на прицелните клезки и гп
мембранни молекули, коизо служат като рецептори. Такива са: унищожават по пътя на т.нар. антгтята-заваспна клетъчна аптотоксачгаст
В-клетъчни рецептори за антигена (BCR, B-cell receptor). Това са, всъщ- ‘ (ADCC, antibody-dependent cellular cytotoxicity) (фиг.101).
ност, пмурогтобулпгавг молекули (анmа-ета) от клас IgD и IgM, равномер­
АНТИТЯЛО-ЗАВИСИМА КЛЕТЪЧНА ЦИТОТОКСИЧНОСТ (ADCC)
но разпределени върху В-лимЛоцита. IgM л главният повърхностен рецеп­
тор за ан-иген върху В-клетката. Той разпознава ан-игена и свързва специ­ Ат свързват Ат Fc рецепторите Активация на NK - Цитолиза
върху повърхността на NK - клетхата клетката и изливане на прицелната клетка
фични негови епитопи. ВзаамодеЛIсmвие-о с ан-игена л пусков момент за на прицелната клетка разпознават свързаното Ат на протеолитични ензими (апоптоза)
диференциацията на В-лимЛоцита в плазмазична кле-ка.
Освен ануноглобуларови-е рецептори, В-клетките притежават и дру­ е

ги повърхностни молекули, като:

> Рецептори за антитела (за Fc-Леагнег-а на ар-итета-а) (виж сор.277);
> МНС клас I и клас II молекули (виж стр.273);
> Адхезионни молекули;
.> CD маркери, от които раЛ-същес-венн са CD5 и CD 10. CD5 функ­
ционира казо адхезионна и сигнална молекула. CD 10 сл открива главно
върху мембрани-е на незрелите В-клетки.
II. Субпопутацaa В-клетки
Bl-клетки. Появяват сл в ембрионалния период и сеоткриъат в телес­
ните кухини (nееитонеална, птевеалра). Те са източник на т.нар. естестве­
ни антитела от клас IgM, които съществуват без предварителна имуниза­
ция.
В2-клетки. Те се появяват скоро след раждането и се локализира- във
вторичните линфоидгa органи. Преди срещата си с антигена, зрелите В2-
линЛоцитa добиват IgD и IgM имуногтобулaновг рецептори. Могат да се
диференцират в В-паметни и в плазматич1ш клетки.
Клетки естествени убийци (natural killer cells, NK-cells)
Това са големи гранулирани ламфацити, каато съставлява- около 10­
15% от циркулиращите лимфоaa-a и 1-2% оз тези в слезката. Произлизат
оо хеманаеmачните костно-мозъчни стволови клетки, но не принадлежат пито
към Т-, нито към В-линЛацатгая клон.
N К-клезките са неспецифични цпmаmокспчни лпнфоцпти, които същес­
твува- в организма още при раждането. Ангажирани са главно с естестве­
ната резис-ен-ност, но участват и в имунния отговор. За разпознаването на
антигена не им л необходимо МНС-пеедставяне. NK-клезкaзе не притежа­
ват антиген! 1а специфичност и не придобива- имунна памет след среща с
прицелната клетка.
Ц|!толизата л основен механизъм на действие на NK-клетките. За осъ­
ществяването й л необходим директен контакт. В резултат на това прицел­
ните клезки загива-, а NK-клеткате възстановяват способността си да уби­
ва- и други кле-ки.
NK-клетка-е разпознават и унищожават тарге-ннте клетки по два на-
'• 4
С а А
Й&л
Фигура 101 [по 22]
> вторият начин л типичен само за NK-клетките. Те притежават ак­
тивиращи (killer-activating receptors) и пнхибаеащп (killer-inhibitory receptors)
мембранни рецептори. Активиращите рецептори разпознават множество
различни антигени върху повърхносоза на всички ядрени клетки. Инхиби-
ращите рецептори могат да се свързват с МНС клас I молекули върху мем­
браните на прицелни клетки.
Когато ядрената кле-ка л нормална, нейните МНС клас I молекули се
свързват с инхибиращите рецептори върху NK-кле-каза и ги стимулира-.
Така акmaвaеащamе й рецептори не действат и зя остава неактивна.
При вирусно заразяване и злокачествена трансформация, обаче, клет­
ките загубват МНС клас I молекулите си. Това изключва действието на
1и1хибира1ците рецептори и чрез активиращите рецептори NK-клетките ата­
куват “ненормалната” клетка. Те, също казо Тс, отделят белтъка перфа-
рнн. Той потимееизира в мембраната и тарге-ната кле-ка се разрушава.
Протек-тинът свързва неpфорина и неутрализира действието му върху собс­
твената мембрана на NK-ктеmкате.
Култивирани in vitro в присъствие на IL-2, NK-кте-кпте се превръщат
в -.нар. тимфокпн-акmивиеани убийци (LAK, lymphokine-activated killers).
Те са особено ефективни в неатпвотумоенота лечение.
Функции на N^^c-hiitc:
> разрушават вируcнo-ирЛeктиеарн и туморни клетки при първа сре­
ща с тях (директна цнтaлпза);
> разрушават прицелни клетки чрез aгтптяло-заваспнaтa клетъчна
цитотоксичност;
> регулират имунния отговор чрлз секретиране на апmокпнп.
266 Медицинска биология Основи на имунитета 2(77

АНТИГЕН-ПРЕДСТАВЯЩИ КЛЕТКИ (АРС, ANTIGEN PRESENTING CELLS)
Антигенното представяне е процес, при който ендогенно синтезирани
или екзогенно внесени антигени се “преработват” в АРС и техни отделни
епитопи се представят върху клетъчната им мембрана в комплекс със собс­
твени на АРС МНС клас I или II молекули. Представен само по този на­
чин. антигенът е в състояние да активира Th, които впоследствие стимули­
рат В- или Тс-лимфоиитите.
свързващият участък на антителата взаимодейства със специфичния епи-
топ, а Fc-фрагментът им реагира със съответния рецептор върху мембра­
ната на макрофага. При това посредничество на антителата се активира
фагоцитозата. Опсонизация може да се осъществява не само от антитела,
но и от някои съставки на комплемента. Фагоцитозата, при която антиге­
нът е предварително опсонизиран, се нарича имунна фагоцитоза. Тя е особе­
но ефективна когато антигенът е двойно опсонизиран - от антитела и от
комплемент. Тогава макрофагите получават два активиращи сигнала. Имун­

м-
Антиген-представящите клетки са морфологично различни, но обе­ ната фагоцитоза определя ролята на макрофагите като АРС.
динени поради об­ Функции на активираните макрофаги:
А/ й щото им свойство > секретират цитокини, които контролират лимфоцитната пролифе-
да участват в анти­ рация, диференциация и ефекторна функция;
> поглъщат, преработват и представят антигена, асоцииран със собс­

Д
генното представя­

а не. Такива клетки

са макрофагите,
дендритните клетки
твените им МНС клас II молекули, на Th;
> могат да осъществяват антитяло-зависима клетъчна цитотоксич-
ност, подобно на NK-клетките.
Дендритна Макрофаг В - клетка
клетка и В-лимфоцитите
(фиг.102). Дендритни клетки
Фигура 102 [по 22]
Други АРС са дендритните клетки. Счита се, че те са професионални
Макрофаги АРС, по-ефективни от макрофагите и най-силни активатори на Т-лимфо-
цитите. Това са голяма група клетки, произлезли от обща костно-мозъчна
Те са главните АРС на организма. Произлизат от миелоидния клон прекурсорна клетка. Към тях принадлежат още епидермалните Лаигерхан-
при хемопоезата. Към тях спадат мононуклеарните моноцити и фиксирани­ сови клетки и интердигитиращите дендритни клетки в Т-клетъчните зони
те тъканни макрофаги. Те са широко разпространени в периферната кръв, на лнмфоидните органи. Характеризират се с неправилна паякообразна фор­
в много лимфоидни и нелимфоидни ор­ ма с множество дълги цитоплазмени израстъци. Имат слаба фагоцитираща
фагоцит опсонин гани. Макрофагите са активни фагоци- активност. Експресират голямо количество МНС клас II молекули, което
тиращи клетки. Те експресират множес­ ги прави особено ефективни при залавяне и представяне на антигени. Отк­
fir - тво повърхностни молекули, най-съ­ риват се във всички повърхностни епителни и в много солидни органи, но
1. ществени сред които са: циркулират и чрез кръвта и лимфата. Антиген-представящата им функция
^-Антиген > МНС клас II молекули; е особено резултатна по отношение на антигени, попаднали на повърхност­
> рецептори за Fc фрагмента на та на тялото. Специализирани са в представянето предимно на вирусни ан­
антителата; тигени.
W х| Комплемент
2. > рецептори за някои от състав­
Х--Т“1 |Сзь ките на комплемента; В-ЛИМФОЦИТИ
> рецептори за патоген-асоциира-
^Д^1 Антитяло ни структури. Като АРС могат да функционират и В-лимфоцитите. Макар че нямат
3. Контактът на макрофагите с анти­ фагоцитираща способност, В-лимфоцитите могат да залавят, обработват и
гена маркира началния етап на имунния представят на Т-клетките нискомолекулни антигени, свързани специфично
отговор. Те поглъщат различни микро­ за техните повърхностни имуноглобулиновн рецептори. Най-често предста­
Антгитяло организми след като са разпознали оп­ вят бактериални токсини. В-клетките същевременно експресират и МНС -1
4. S □J и комплемент ределени структури на повърхността на и II клас молекули. ,
----------------1 СЗЬ патогените. Фагоцитарната активност Чрез повърхностните си рецептори за антигена В-клетките го залавят
силно се повишава при опсонизация и ендоцитират. Рецепторът се отделя, а антигена се преработва в цитоплаз-
Фигура 103 [по 40] (фиг.103). При този процес антиген- мата и се представя на В-клетъчната мембрана.
 26S Медицинска биология • Основи на имунитета 269

Други клетки

1. Фотпкулгп дендептгп клетки. Въпреки сходството в наименовани­

ето и морфологията им, фоликулните дендра-ра клетки ие принадлежат
към антиген-представящите дендепmгп клетки. Те не произлиза- от кост­
но-мозъчни предшественици, не фагоцнт^зт и не експресират МНС клас
II молекули, но притежават рецептори за комплемента. Откриват се само в
лпнЛапдгаое фалакулп. Притежават дълги израстъци, с които залавят ан­
тигена под формата на имунни комплекси, но не го поглъщат, а го задържа­
на повърхността си. Там антигена бива разпознат от В-клетките. Предпо­
лага сл, че подпомагат групирането на В-паметнное клетки във фоликулa и
регулират функциите им.
2. М-клетки. Това са тънко-чревни епителни клетки с еднакъв произ­
ход с ер-ераци-и-е. Ролята им л да абсорбират и mеагсnаетаеат неразграде-
ни антигени и микроорганизми от повърхностния епител в дълбочина на
Пайерова-е плаки, къдезо чуждите агенти сл поемат от АРС. Верaяmгa л и
М-клетките да представят антигена директно на судеш-елните танфоидггI
клетки.

Фази в диференциацията на
ИМУНОКОМПЕТЕНТНИТЕ КЛЕТКИ

'I I иференциацията на aнурaкaнпетертнaте клетки се осъществява

Ав две фази (фиг. 104):
1. Антнген-независима фаза. Протича непрекъснато по време на инди­
видуалното съществуване на организмите без необходимост от наличие на
антиген. Изразява се в поддържане на носmаягга ниво на циркулиращи иму-
накомnетегтнп клетки.
В първичните лимфоиднн органи стволови-е клетки се диференцират
до клетки-предшественици (пре-Т-, пре-В- клетки), които узряват до функ­
ционално-активни Т- и В-тимфоциmи. Последните непрекъснато произвеж­
дат клетъчни клонове от потомци, експресиращи специфични мембранни
рецептори на повърхността си.
2. Антиген-зависима фаза. Започва с навлизането на антигена в орга-ч
низма. Под влияние на aртигенгия стимул настъпва бластна трансформа­
ция на Т- и В-лaмфaцптпте във вторичните тамЛопднг органи. В-тпнфааа-
тизе се превръщат в плазматачга клетки, произвеждащи антитела. Т-лим-
фоaaтите се диференцират в съатветгате им субпопулации. Възникват В- и
Т-клетките на паметта. . :•> •, \
Анзиген-зависимаза фаза протича в зри етапа:
> инициален (начален) етап. Започва с контакта на антигена с АРС.
Много бързо (около 20-30 мин.) след постъпването на антигена в кръвта,
той попада в слезката, където макеофага-е го подлага- на фагоцитоза. Така
нивото на антигена в кръвта спада до около 10% от изходното;
> централен етап. Продължава около 4-7 дни, като катaбaлaтгa дег-
Фигура 104
радвания антиген се отстранява. Антигенните му детерминанти се предста­
вят в имуногенна форма на имурокомпетентнизе клетки. Ако организмът
развие толерантност и не сл образуват антитела срещу антигена, този етап
сл удължава до няколко седмици и с него приключва имунният отговор. В
повечето случаи обаче, в централния етап се осъществяват множество вза­
имодействия между самите имунокомпетенони клетки, както и между тях и
имуногенната форма на антигена. В резултат на това пеолпфeеиеаm специ­
фични за антигена популации от ефекоаенп и помнещи клетки на принципа
на клоналната селекция. В имунните реакции на този етап участват и раз­
лични молекули-посредници (медиа-орн);
> еЛекmоеен етап. Обхваща времето на реализация на имунния отго­
вор. Антигенът се унищожава и елиминира от съвместното действие на мак-
еaфагиое, Тс-клетките и комплемента, с помощта на Th, Ts и антитела. Ни-
вaоa на антителата в кръвта и тяхното участие в имунния отговор л макси­
мално през този етап.
Същност НА ИМУННИЯ ОТГОВОР
мунният отговор представлява сложно регулирана мрежа от меж­
И дуклетъчни и неждумолекулнн взаимодействия. Той се активира
прн нaвлинрн ено на анрганизмоеIpгипнзнивенeнора онсло циа-
 270 Медицинска биология Основи на имунитета 271

лизпраните АРС. Те поемат антигена, преработват го и го представят вър­ само в комплекс с техни собствени МПС клас I молекули. Взаимодействие­
ху мембраната си във форма, в която го разпознават Th. то се извършва посредством TCR на Тс. Контактът с антигена е директен и
Задължително условие за ефикасно антигеино представяне е асоции­ води до цитолиза на клетката-мишена.
рането на антигена на повърхността на АРС с техни собствени МПС клас II Хуморалният имунен отговор се осъществява от антителата, образу­
молекули. вани при бластната трансформация на В-клетките до плазматични клетки.
Разпознаването на антигена по този начин води до активиране на Th, Антителата не унищожават директно антигена. Свързвайки се с него, те го
които от своя страна стимулират В-лимфоцитите и Тс. В-лимфоцитите про- маркират и агрегират. Следва активиране на макрофагите, комплемеита и
лиферират и се диференцират до плазматични клетки, секретиращи анти­ NK-клетките, които извършват елиминирането му.
тела. Антителата атакуват антигена и способстват елиминирането му. Тс- Между двата типа имунен отговор не може да се постави рязка грани­
лимфоцитите също пролиферират и се диференцират до ефекторпи клетки. ца, защото:
Тс разпознават антигена, представен върху прицелната клетка в комплекс с > антителата се секретират от плазматичните клетки, след взаимо­
ценните МПС клас I молекули, и я унищожават. Междуклеп>чнитехкому- действие на В-лимфоцитите с Th и макрофагите;
никацнн се осъществяват или чрез пряк контакт между отделните клетъчни > NK-клетките унищожават антигена при участие на антитела
типове, или са медиирани от различни аитонини. J (ADCC);
Елиминирането на антигена се осъществява с помощта на Т-лимфо­ > отхвърлянето на присадките при трансплантационния и противо-
цитите (клетъчен имунен отговор) или се подпомага от В-лимфоцитйте (ху­ туморния имунитет са резултат както на клетъчни (Тс), така и хуморални
морален имунен отговор). имунни фактори (специфични антитела).
Ликвидирането на антигена може да се реализира чрез:
> директна цитотоксичност. Тс и NK-клетките пряко унищожават клет­ Първичен и вторичен имунен отговор
ки, експресиращи чужди белтъци (вирусно-заразени клетки, туморни клет­
ки, несъвместими присадки); Имунният отговор срещу постъпил за първи път в организма антиген
> антитяло-зависима клетъчна цитотоксичност. NK-клетките и мак­ се означава като първичен. При повторно проникване на същия антиген,
рофагите взаимодействат с антитела, свързали антигени по чуждата клетка имунният отговор се на­
(оиcoнизнpани антигени), и така осъществяват цитолизатай (виж фиг.101); Ад, инжектиран рича вторичен (паметов,
на 0 и 35 ден
> неутрализация. Антителата, циркулиращи в кръвта, свързват и не­ анамнестичен). Послед­
вторичен
утрализират токсини; отговор ният е резултат от имун­
> фагоцитоза. Процесът се стимулира, ако антигенът е опсонизираи ната памет и се проявява
от антитела и/или комплемент; както при хуморалния,
> активация на комплемеита. Антитела, свързали съответния анти­ така и при Т-клетъчния
ген на повърхността на прицелната клетка, активират системата на комп- първичен отговор имунитет. В осъществява­
лемента, която лизира клетката-мишена. нето му участват Т- и В-
В хода на имунния отговор се включват и фактори на неспецифична­ 40 50 паметни клетки. Имуно­
та защита като фагоцитоза, възпаление, кръвосъсирване и др., които под­ логичната памет осигуря­
помагат отстраняването на антигена. ва по-бърз и ефективен от­
инжектиран Ад реинжектиран Ад говор при втора среща с
Типове ИМУНЕН отговор даден антиген.
Сравнителното гра­
Клетъчен и хуморален имунен отговор фично представяне и от­
читане е възможно само за
Според механизма на реализиране се разграничават два типа имунен първичния и вторичен ху­
отговор - клетъчен и хуморален. морален имунен отговор
Клетъчният имунен отговор се осъществява от Тс, макрофагите и NK- (фиг.105).
клетките. Той се проявява главно срещу туморни клетки, вирусно-заразе- След първото пос­
ни клетки и клетките на присадката в случаите на несъвместима трансп- време тъпване на антиген в ор­
лантация. Тс разпознават антигена на повърхността на прицелни клетки, Фигура 105 ганизма в кръвта не се от-
 272 Медицинска биология
криват веднага антитела срещу него. Това е времето от няколко (3-4) дни,
съответстващо на фагоцитирането му в тъканите известно като латентен
(индукционен) период (лаг-фаза). Латентният период включва инициалния
и отчасти централния етап на антиген-зависимата фаза на имунния отго­
вор. Продължителността му зависи от вида и количеството на антигена,
мястото на постъпването му, възрастта и здравословното състояние на ор­
ганизма и др. фактори. През латентния период антителата в кръвта се нат­
рупват до измеримо количество.
От около 5-ия ден след постъпването на антигена започва периодът на
логаритмично нарастване (експоненциална фаза) на количеството на появи­
лите се вече в кръвта антитела. В този етап първичният имунен отговор
може да се регистрира лабораторно и дори клинично. Периодът на нараст­
ване продължава от 10-15 дни до няколко седмици.
Количеството на антителата се задържа непроменено в периода на мак­
симум (стационарна фаза, фаза на платото). Той продължава средно около
10 дни. Количеството на антителата започва постепенно да спада през пери­
ода на затихване (фаза на деклинация). Той е с твърде различна продължи­
телност и бележи края на хуморалния имунен отговор. Освен образуването
на антитела, при първичния имунен отговор се произвеждат още и Т- и В-
клетки на паметта. _____
Ако в същия организъм, след различно продължителен период от вре-
ме,.попадне отново същият антиген, възниква вторичен имунен отговор.
Той се различава от първичния по следното:
> латентният период е много по-кратък - няколко часа до денонощие;
> периодът на логаритмично нарастване протича ускорено за 5-6 дни;
У максимумът на антителата е много по-висок;
> периодът на затихване е по-продължителен.
Вторичен имунен отговор може да се индуцира дори много години
след първичния, когато в кръвта вече липсват антитела, но циркулират
помнещи клетки. Той осигурява не само по-бърза, но и по-ефективна защи­
та срещу познатия вече антиген.
Паметните клетки живеят дълго и непрекъснато циркулират в кръвта.
При втора среща със същия антиген Bm дават начало на плазматични клет­
ки, произвеждащи антитела, а Тт - на ефекторни клетки за клетъчния вто­
ричен имунен отговор.
При всеки тип хуморален имунен отговор най-напред се образуват IgM,
които са и филогенетично най-древни (виж фиг. 105). Малко след тях при
първичния и почти едновременно - при вторичния имунен отговор, започ­
ва образуването и на IgG. При първичния, тяхното ниво е близко до това
на IgM, докато при вторичния, максимумът на IgG надхвърля 10 пъти този
па IgM. Способността на една и съща плазматична клетка да секретира
IgM и впоследствие и IgG е резултат от феномен, известен като превключ­
ване синтезата на класа на имуноглобулините (виж стр.304).
Вторичен имунен отговор може да се генерира и от сходни антигенни
детерминанти, осъществяващи кръстосана реактивност.
Основи на имунитета 273
При първичния имунен отговор се образуват и IgE, които не се задър­
жат в кръвта, а веднага постъпват в тъканите и се адсорбират на повърх­
ността на мастоцнтите. При повторно проникване на същия антиген той може
да навлезе в тъканите и свързвайки се с IgE на мастоцитната повърхност, да
предизвика бурна алергична реакция и дори анафилактичен шок.
Прекратяването на имунния отговор се дължи на ограничения живот
на ефекторните клетки, на изчерпване на количеството на антигена и на
идиотип-антиидиотипните взаимодействия (виж стр.294). Под действие на
тези фактори, имунната реактивност срещу даден антиген достига своята
физиологична граница.
Главен комплекс на тъканната съвместимост
(мис, MAJOR HISTOCOMPATIBILITY COMPLEX)
ените от главния комплекс на тъканна съвместимост (МНС) коди­
Г рат синтезата на белтъци, участващи в имунния отговор. Приема­
ло се е, члоеса хг^ртктаргшаат^озг! лсако цитите озитита доскоро досаор
ричани HLA антигени (human leukocyte antigens). За откриването им през
1958 г. френският учен Жан Досе (Dausset) получава Нобелова награда.
Днес се говори за МНС-антигени.
МНС-гени. МНС е генен комплекс, разположен в късото рамо на 6-та
хромозока при човека (фиг. 106). Установен е при всички гръбначни живот­
ни. Открит е от Бенассриф (Benacerraf) през 1972 г. Комплексът заема пове­
че от 4 милиона нуклеотидни двойки на дължина.
DP DN DM DO 0Q OR
r—H I г2—
ТАРБР p ct a a P LM=1AP
I 1—i—1 I
Пa P P a
-'I
BCG A
Центр°мер=ШИВЙВММИ: Z ::: Ш t~ ”
MHCwiacIlI МНС клас III MHCwiacI
Фигура 106
МНС-комплексът се състои от 3 генни области, означени като области
от клас I, II и III. Във всяка от тях са разположени по няколко генни локуса,
в които алтернират различен по брой апели. Алелите на МНС комплекса
са кодоминантни - имат самостоятелна фенотипна изява в хетерозиготно
състояние.
МНС е полигенна система, защото съдържа множество различни кла­
сове гени и всеки индивид притежава набор от МНС молекули с различна
антиген-свързваща специфичност.
МНС е полиалелна система, защото осигурява съществуването на мно-
гобройни алели на всеки ген вътре в популацията. МНС е силно полимор-
фна система, защото съдържа различни варианти на всеки ген в рамките на
274 Медицинска биология
юпулацията. МПС е най-сложната полиморфна полиалелна и полнгенна
.•нстема, позната досега при човека.
Понякога в даден локус могат да алтернират дори повече от 100 але-
ia. По тази система всеки индивид притежава най-малко 19 различни локу-
:а. По тези причини е много рядка възможността да се открият двама души
: идентични МПС-гени.
В областта на клас I са разположени локусите А, В и С (класически) и
Е, F, J, П, G (некласически и неотбелязани на схемата). В областта на клас
II се намират локусите DP, DN, DM, DO, DQ и DR.
В тези два класа са описани различен брой алели, като най-многоб-
.зойни засега са тези в локус В (395 алела). Гениите карти на МИС-сисдема-
га и номенклатурата й непрекъснато се допълват и осъвременяват. Гените
зт клас I и II кодират т.нар. МПС-молекули (антигени) от I и II клас, които
участват в междуклетъчните комуникации при имунния отговор.
В областта на клас III са установени 5 локуса, които кодират някои
серумни белтъци - компоненти на алтернативния път на активация на ком-
злемента. Тази област се характеризира със значително по-слаб полимор­
физъм от зоните на клас I и II.
Пай-близо до центромера на 6-та хромозома са разположени гените от
клас II. Следват клас III и I, които са по-близо до теломерния край.
У наследяването на МПС-гените става като всеки индивид получава
зт всеки от родителите сн по един хаплотип, съдържащ по един алел от все­
ки локус. МПС-гените са кодоминантни. При хомозиготност се синтезира
само една МПС-молекула за съответния локус, а при хетерозиготност - две
гакива молекули. Папример, бащата и майката са хомозиготи по отноше­
ние на А, В и С локусите и имат генетични формули А23, В42, СЗ (баща) и
А18, В42, С7 (майка). Те експресират само по три МПС-молекули. Детето,
збаче, е хетерозигот по отношение на А и С локусите и експресира пет МПС-
Зелтъка. Същото важи и за молекулите, кодирани от другите два класа гени.
Гъй като МПС-белтъците определят реакциите на отхвърляне при трансп-
интациите, те се наричат още и траисплаитациоиии антигени. Всеки инди-
шд има строго специфична трак^ла^ащ^!!^ формула, която представ-
1ява сбор от унаследените от родителите му алели (съответно молекули) за
зсеки от МПС-локусите. Установяването на тази формула представлява
г.нар. МПС-типизиране (НЕА-типизиране).
МПС-гените кодират МПС-молекули (антигени). Те представляват
граисмембранни гликопротеини, които се синтезират и обновяват непре­
къснато и се секретират в кръвния серум.
Структура на МПС-молекулите
МПС-молекули от I клас. Те са кодирани от гените на МПС клас I.
5сяка молекула е представена от единична вариабилна полипептндиа вери-
а (43 xDa), иековалеитио свързана с малък невариабилен белтък (12 kDa),
щречеи ф2-.микроглобулин (фиг. 107). Той е непроменлив, открива се и в сво-
Основи на имунитета 275
МНС клас I
Фигура 107 [по 22, 40]
бодна форма в кръвния серум и не се кодира от МПС-системата, а от ген в
15-та хромозома. Молекулата на МПС I клас е изградена от 3 аминотерми-
надни екстрацелуларни глобуларни домена - al, a2 и a3; трансмембранен
участък и карбокситерминална интрацелуларна опашка, al и а2 домените
се характеризират с изразена вариабилност и формират т. нар. пептид-свър-
зваща зона. В нея се свързват разградените до пептиди чужди антигени, ко­
ито се разпознават отТс-клетките. а2 доменът е гликозилиран. аЗ доменът
и р2-микроглобулинът имат структура, сходна с тази на имуноглобулини-
те. За невариабилния аЗ домен се свързва ко-рецепторът CD8 върху мембра­
ната на Тс-клетките. а2, аЗ-домените и микроглобулинът са стабилизира­
ни от вътрешни дисулфидни връзки.
МПС-молекули от II клас. Кодират се от гените в областта на МПС II
клас. Състоят се от 2 по.липептидни вериги -а (34 kDa) и р (28 kDa) (фиг. 108).
Двете вериги се огъват в по два аминотерминал ни домена - а 1 и а2 и р 1 и Р2,
които са разположени екстрацелуларно. Те продължават с къс трансмемб-
ранен участък, който завършва с карбокситерминална интрацелуларна
опашка. а2 и ф2 домените показват определена хомология с р2-микрогло-
булина на МПС I клас молекулите и с имуноглобулините. Единствено р2
доменът не е гликозилиран. al и pl домените са силно вариабнлни и форми­
рат пептид-свързващата зона. За невариабилните домени се свързва ко-ре-
цепторът CD4 върху мембраната на Th-клетките. a2, pi и р2-домените съ­
държат вътрешни дисулфидни мостове.
Предполага се, че МНО-молекулите еволюционно са произлезли от
общи молекули-предшественици. Те принадлежат към голямата имуног-
лобулинова суперфамилия.
276 Медицинска биология
Фигура 108 [по 22, 40]
Локализация на МНС-молекулите
МНС клас I молекулите се откриват по повърхността на всички ядре­
ни' соматични клетки с изключение на невроните и някои подвидове тро-
фобтастри клезки. Ризнaлaженп са по клетъчните мембрани, за да мога- Тс
да разпозная- всяка клетка, евентуално заразена от иртеицелулаеер бакте-
рий или вирус. Ний-голяма л гъстотизи на МНС I молекулите върху лим-
фоaднa-е клетки и особено върху активираните Т-клетки. По-малка л кон­
центрацията им по чернодробните, белодробните и бъбречните клетки, и
по мозъчните и скелетно-мускулните се намират в незначително количест­
во. МНС А, В и С молекули напълно липсват по вилaзнпя теаЛаблисm (вън­
шната обвивки ни зародиши), където се откриват единствено МНС G-мaле-
кули. Те защитават плода от имунната система ни майката. МНС клас I
белтъците са силно антигенни и инурогеннп.
МНС клас II молекулите, за разлика от клас I протеините, имат по-
ограничено тъканно разпространение - главно върху клетки с имунни фун­
кция. Те се експресии- върху мембраните ни клетки, реагиращи с Th - В-
клетки, АРС, макеофага, активирани Т-клетки, някои е^до-елни клетки.
Откриват се в пa-специотaзиеанa клетки с имунни функция, които поглъ­
щат чуждия антиген от ексmеацелуларна-е течности и взаимодействит с Th.
Възможно л МНС II молекулите да се експресът и от непнунни клетки
кито тиноцити-е и панкреасните бета-клетки под действие на IFN-y. Касае
се за патология, водеща до представяне на собствени антигени директно на
Th и задействане на авооимунни механизми.
Терминът МИ0-еесзеакцпя характеризира способността на Т-клет­
ките ди взаимодействат с антигени, само ако той л свързан (асоцииран) ни
навъехнаcтmа на АРС с техни собствени МНС молекули.
Основи на имунитета 277
Тс изакувит клетки, които синтезират и после представят на повърх­
ността си чуждия антиген. Например, вирусно-инфектираните клетки сами
синтезират вирусни белтъци, след което ги "изнасят" на мембраната си. Th
подпомагат клетки, каата поглъщат чужди антигени от извънклетъчните
течности.
Зи да се подсигури точността в разпознаването ни МИС-молекутaзе
озТс и от Th, тези лимЛоаа-а притежават не само интигенен рецептор (TCR)
зи комплекси МИС-молекули-чужд антиген, но и дапългптетга рецептори,
наречени ко-рецептори. Те стабилизират връзката между Т-лпнЛоцп-о и
прицелната клетка. ИоЛ-вожгп-е ко-ееаенmаеа по Т-клетките си белтъците
CD4 и CD8. Подобно ни TCR, те разпознават МИС-протеина-е, но зи риз-
лики от тях се свързвиз с геваеаабалнате чисти ни МИO-матекулата. CD-
молекулите си жизнено важни за нормалното развитие ни Т-линфацп-ите.
При липса ни CD4 или CD8 молекули, Т-клетките не сл диференцират до
Th или Тс.
Функции на МНС-молекулите
Приема сл, че едни от главните функции на МНO-спстенama л да под­
помага разпознаването на “своето” от “чуждото”. Днес със сигурност се знае,
че основно роля на МИO-молекулате л реализирането на имунния отговор.
Озкеиватети ни този феномен са Датрта и Цанкергагат (Doherty &
Zinkernagal) (Нобелова награди - 1996 г.)
МНС клас I молекулите играят съществена роля в:
> праmпвовируснпя и трагсплагтоциоген клетъчен имунен отговор. Раз­
положени си по клетъчните мембрани и се свързват от Тс;
> диференциацията ни ембриони и плацентата. Човешката плаценти
не притежава МНС-белтъци. По маЛчаро-Леталнa-а нлацегтоега зона сл
откриват единствено МНС G-малекулп, за които се предполага, че имат
отношение към имунната толерантност на майката към плода;
> кито компоненти ни хоемаголгиmе рецептори за инсулин, Елюкагон,
епидернатер растежен фактор, у-ердaефaр;
> като имунамадулоторн. Раз-ваеините МНС клис I молекули сл свър­
зват с антиген-свързващия участък на автоанза-ело-а срещу собствените
МНС клас I белтъци и така ги блокират. По подобен механизъм взаимо­
действат и с TCR на ивзореактивни Тс и ги игхибнеат.
Приеми сл, че намалената експресия на МНС клас I молекули подпо­
мага бързия ход на туморни и вирусни забо-лявиния. Устанавена е, че висо­
ката степен на зтакачес-венасm при рака на белия дроб, млечната жлези,
дебелото черво и ларинкса л пряко свързани с отслабване експресията на
МНС клас I молекулите. Туморните антигени неефективно се представят и
разпознават от Тс, което води до бързо еaзnеос-раренaе ни -умора. Обик­
новено тумори с изразена загуба на МИС-Ilеатеннп са с по-лоша прогнози.
Намалени експресия на МНС клас I молекули се наблюдава и при вирусно-
заразените клетки. Възможно л зова ди л стратегия на клетките за преживя-

78 Медицинска биология
ане л избягване на имунната атака иа организма.
МНС клас II молекулите са ангажирани в:
> антигенното представяне в клетъчния и хуморалния имунен отго-
ор. Представят антигена върху В-лимфоцитите и макрофагите за разпоз-
аване от Th. Предвид ключовата роля на Th в имунните реакции, по този
ачин МНС клас II молекулите участват в реализирането и на двата типа
! чупен отговор;
> регулиране силата на имунния отговор;
> осигуряване на генетично разнообразие в еволюционен план поради
громния им полиморфизъм;
> автоимунни заболявания. Един от възможните механизми за въз-
икване на този тип болести е антигенната мимнкрня между МНС-молеку-
ите и различни антигени. Изработени антитела срещу чуждия агент реагн-
ат кръстосано и със собствени МНС-структури. От друга страна, имунна-
а система приема чуждия антиген като свой поради приликата му с МНС-
юлекулите и не реагира срещу него. Доказана е молекулна мимнкрня меж-
V протеини на HIV-1 и такива на МНС клас II. Белтъците на A. lumbricoides
'оказва антигенна мимикрия с гостоприемниковите МНС-молекули.
МНС-молекулите определят предразположението към някои забо-
явания. Известно е, че над 90% от европейската популация мъже с болест-
а па Бехтерев (хронично, прогресивно дегенеративно заболяване на гръб-
!ачния стълб) притежават алел МНС В27. Носителите на този алел показ-
ат 87.4 относителен риск за заболяване в сравнение с мъжете, непритежа-
ащи В27. Инсулин-зависимият диабет е асоцииран с алелите DR3 и DR4,
.роничният активен хепатит - с DR3, ревматоидният артрит - с DR4, тире-
идитът на Хашимото - с DR5, и т.н.
Понякога определен МНС-генотип има и защитна (протективпа) роля,
(оказано е, че носителки на МНС алел В53 от рискови групи с повишена
пасност от инфектиране с HIV не заболяват от СПИН. МНС-генотипът
ма отношение към скоростта и тежестта на протичането на СПИН. Нап-
'имер, носителите на А1, А9, В8, DR2 са т.нар. “бързи прогресори”, а на
132, В5, В51, В57, DR13 са “бавни прогресори”. Известно е, че 25% от насе-
ението на Южна Африка притежава специфичен МНС-алел, който осигу-
ява резистентност към маларията.
Установено е, че честотата на различните МНС-алели е различна в
тделнн човешки популации и вероятно е свързана с определени генетични
дктори и с действието на околната среда. Например, алелът DRB1 е про­
екти вен относно инсулин-зависимия диабет в европейските популации, но
е и в негроидните и мексиканските.
279
Основи на имунитета
Антигенно разпознаване, преработване и
ПРЕДСТАВЯНЕ
Антигенно разпознаване
Имунологичното разпознаване се осъществява в резултат на сложни
вътреклетъчни линейни пептиди,
представени само като комплекс със собствени МНС-молекули върху- носе­
щите ги клетки. В-лимфоцитите свързват основно епитопи на извънклеть I-
пи антигени. _
Различните антигени активират определени типове имуноко.мпетент-
ни клетки. Според специфичното стимулиране на лимфоцитните субпопу-
лации за производство на антитела се различават.
1. Т-клетъчно-зависими антигени.
Това са антигени, които индуцират антитялосинтеза само с “помощ­
та” па Th и затова се наричат Т-клетъчно-зависими. Активираните Th сек­
ретират IL-4,5 и 6. Те стимулират В-лимфоцитите към пролиферация и ди­
ференциация до плазматични клетки, които секретират антитела.
2. Т-клетъчно-независими антигени.
Активират В-лимфоцитите без посредничеството на Т-клетките. Та­
кива антигени са полизахаридите или молекули с множество еднообразни
епитопи. Те не генерират В-помнеши клетки. Поради липса на Т-хелперна
стимулация чрез интерлевкини, произведените от плазматичните клетки ан­
титела са обикновено ниско афинитетни IgM.
3. Суперантигепи.
Това са бактериални или ретровирусни пептиди, при разпознаването
на които Т-лимфоцитът не изисква свързване на антигена с МНС молеку­
ли, пито предварителна преработка в АРС. Суперантигените силно активи­
рат множество Т-клетки поради свързването им с участък от Р-веригата на
TCR вместо с МНС-молекули.
Антигенно преработване и представяне
Ендогенно синтезираните в клетката или екзогенно внесените антиге­
ни се подлагат на преработка (antigen processing). Тя се изразява в разграж­
дането и превръщането им във форма, удобна за разпознаване от Т-лимфо­
цитите. Протича по различен механизъм в зависимост от произхода на ан­
тигена.
1- Дефектните или ненужни ендогенни белтъци, превърнали се в анти­
гените разграждат от протеолитични ензими до пептиди в т.нар. протеазо-
ми. Отделни пептиди се транспортират до ендоплазматичния ретикулум, къ-
пептил мнсТлаг Т°раОСГ НТеЗИраНИТе МНС КЛас 1 М0ЛекУ™- Комплексът
ктеткат^ ЯПарата "а Голдж" до повърхността на
 2S0 Медицинска биология
Вирусите навлизат в клетките обикновено чрез рецеnторио-^Iе,дннраиа
еидоцитоза. Пуклеиновата им киселина се реплицира в ядрото, и трансли­
ра белтъци в цитозола. Някои от тях се разграждат до пептиди в протеазо-
мите и се свързват с МПС клас I молекули в ендоплазматичиия ретикулум.
Комплексът вирусен пептид-МПС клас I се изнася на клетъчната повърх­
ност. Едва представен по този начин, вирусният пептид се разпознава като
антиген от Тс, които задействат клетъчния имунен отговор.
2. Антигенната преработка и представяне на извънклетъчните белтъ­
ци протича по различен механизъм. Собствени на организма или чужди
белтъци постъпват в клетката чрез рецепторио-медиирана фагоцитоза. По­
падат в лизозомите, чиито протеолитични ензими ги разграждат до пепти-
ди, за които се залавят МПС клас II молекулите. Комплексът екстрацелу-
лареи пептид-МПС клас II се изнася чрез екзоцитоза на клетъчната повър­
хност. Асоциираният със собствените МПС клас II молекули пептид, се раз­
познава от Th, които активират клетъчния и хуморалния имунитет.
Резултатът от антигенната преработка и представяне се изразява в “на­
товарването” на клетъчната мембрана с МПС-молекули, чийто брой е сред­
но между 100-300 хил. за една клетка. Всяка МПС-молекула носи по един
аитигенен пептид, който се среща по клетъчната мембрана в повече от 100
копия. По този начин се осигурява представянето на голям брой пептиди от
различни антигени. Така повече Т-клетки ги разпознават и се генерира по-
ефикасен имунен отговор.
Клетъчни взаимодействия при имунния отговор
ндуцирането на специфичен имунен отговор е възможно благо­
И дарение на сложни и фино регулирани междуклетъчни взаимо­
действия, дри които пеи ктиитрат апpнднеeниIиеeтьчни п клетъчни .
Междуклетъчните комуникации се осъществяват както при пряк кон­
такт между клетките, така и под действие на разтворими медиатори, наре­
чени цитокини. Те представляват разнородна група междуклетъчни сигнал­
ни белтъци, които регулират имунния отговор, хемопоезата, регенерацията,
възпалението и много други биологични процеси. Молекулната им маса ва­
рира от 6 до 60 kDa. Действат при минимални концентрации, след свързва­
не със съответен мембранен рецептор върху прицелната клетка. Тези изк­
лючително мощни регулаторни вещества се различават от хормоните по
това, че не се произвеждат от специализирани жлези, а от различни тъкани
и дори от отделни клетки.
Цитикииите, сек-ре^тирани от лимфоцитите, се наричат лнмфикннн, а
тези от моиоцитите - моиокиии. Като интеелевкнин се означават тези цито­
кини, които предават сигнали между имунните клетки. Повечето цитокини!
действат локално на много малки разстояния.
Техният ефект може да бъде паракринен - чрез въздействие върху дру­
ги околни клетки, или автокрииеи - чрез действие върху самата клетка, ко­
Основи на имунитета 281
ято ги е произвела. Един тип цитокини са в състояние да иидуцират произ­
водството на други и така да се реализират каскадни биологични ефекти.
Всеки вид цитокини се секретна от определен тип клетки в отговор на спе­
цифичен стимул. Те повлияват по характерен начин пролиферацията, ди­
ференциацията, подвижността и функцията на прицелната клетка. Голяма
част от питомните имат различен ефект върху различни видове клетки.
Основните групи цитокини, медииращи имунните и възпалителните
процеси, са представени на таблица 7.
Активиране на имунокомпетентните клетки
Имуникимиетентннте клетки, разпознали антигена, се активират, про-
лифееиеат и се трансформират до ефекторни клетки.
Т-лимфоцититр се проявяват като ефектиенн клетки чрез директно ци-
титиканчии действие или чрез отделяне на цитокини.
В-лимфоцитите се превръщат в ефектиенн плазматични клетки, про-
дуциращи антитела.
Така възниква сложна мрежа от междуклетъчни комуникации (взаи­
модействия) (фиг. 109). Тя се реализира както чрез преки контакти между
самите клетки, така и от взаимодействия, ииисредени от медиатори.
Активиране на АРС
АРС се активират в резултат на директно взаимодействие с антигена
или индиректно под влияние на цитокините интреферон (IFN-y), грануло-
цити-макрифагеален колонио-стимулиращ фактор (GM-CSF) и тумор-не-
кротичен фактор (TNF-a) (фиг. 110).
Активацията на АРС се изразява в задействане на антигениото разпоз­
наване, преработване и представяне чрез:
> засилена експресия на МПС клас II белтъци и на адхезионни моле­
кули върху клетъчната им мембрана;
по-активни и ефикасни контакти с Т- и В-лимфицититр;
> усилена секреция на IL-1, IL-6, IL-8 и TNF-a.
Активиране на Т-клетки
Характерно за Т-лимфонитите е разпознаването на антигени, свърза­
ни с МПС-молекули на повърхността на АРС или на прицелни клетки.
1. Активиране на Th. Th играе ключова роля в имунния отговор. Ак­
тивацията му настъпва рано в хода на имунния отговор и се осъществява
след взаимодействието иа неговия TCR с антигена върху АРС (фиг. 111).
^обходими са поне два активиращи сигнала:
> първи сигиал - задейства се при директното свързване на аитигеи-
специфичния TCR на повърхността на Th със съответния му антиген върху
мембраната на АРС. Там той е представен в комплекс със собствени МПС
 283
282 Медицинска биология

Таблици 7
Ц II ТО КИН II Секрстнра се от: Действа върху: Биологични ефекти
Костимулаиия на АРС и T-Ly;
АРС, ядрени соматични пролиферация на B-Ly и
IL-I Th, NK, АРС, B-Ly
клетки стимулиране на антитялосинтезата;
фагоцитна активация; хемопоеза
Пролиферация на активирани T-Ly и
Активиране на Thi, Тс, на В-клетки; стимулиране функцията
IL-2 T-Ly, B-Ly, NK, Mo
NK на NK и Тс; активация на
фагоцитозата
Развитие на ранни предшественици
T-Ly (Thi, някои Th:,
IL-3 HSC на хемопоезата; свръхчувствителност
някои Тс)
I тип
Пролиферация на B-Ly, Тс, Th;x
T-Ly, B-Ly, Eo,
1L-4 Th:, мастоцити експресия на МНС клас II молекули;
мастоцити
активиране на Ео и мастоцити
Активиране функциите и развитието
1L-5 Th2, мастоцити Eo, B-Ly на Ео; пролиферация на B-Ly и

им. о т г о в о р
антитялосинтезата
Костимулиранс на T-Ly (заедно с IL­
Активирани Th2, АРС, I); пролиферация на B-Ly и
IL-6 T-Ly, B-Ly, HSC, Tr
други соматични клетки антитялосинтеза; активация на
тромбоцитопоеза
Тимусни и костно-
мозъчни стромни Лимфопоеза на B-Ly и T-Ly;
IL-7 npeB-Lyp npeT-Ly
клетки, фибробласти, активиране функциите на Тс
ендотелни клетки
Maf, други соматични
IL-8 T-Ly, Neu Хемоатрактант за Neu и T-Ly
клетки
Хемопоетично и тимусопоетично
IL-9 Култивирани T-Ly T-Ly, Neu
действие
Инхибиране цнтокиновата секреция
Активирани Th;, Тс, В, на Th, NK и АРС; пролиферация иа
IL-I0 Th, NK, APC, B-Ly
Maf B-Ly и антитялосинтеза; потискане
на клетъчния имунитет
I1L-11 Стромни клетки HSC Ефект върху хемопоезата
Пролиферация и активация на Тс и
IL-I2 B-Ly, Maf Tc, Th, NK NK; синтез на INFr; активация на
Th,; инхибиция на Th:
Ефекти, сходни с IL-4; инхнбира
IL-I3 Th: B-Ly, T-Ly
INFr
Индукция на МНС клас I и II
експресия върху соматични клетки и
Соматични клетки,
INFr Активирани Th|, NK АРС; активация на NK, Neu, Maf;
APC, NK, Th;, B-Ly
инхибиране наТ1ь; противовирусен
ефект; II сигнал на антитялосинтезата
Противовирусен ефект; индукция на
INF6 Maf, Neu, други NK, Maf, Neu. МНС клас I експресия върху
INFb соматични клетки соматични клетки соматични клетки; активация на Maf
и NK
Активирани Maf, други Ефекти, подобни на IL-I; съдова
TNF6 соматични клетки; Thi, Th, NK, APC, B-Ly тромбоза; туморна некроза;
някои Тс възпаление; шок
Ефекти, подобни на IL-I; съдова
TNFb Th,, някои Тс Активирани Thi тромбоза; туморна некроза;
възпаление; шок
Легенда: HSC - хемопоетични стволови клетки; Maf- макрофаги; Тг - тромбоцити;
:о - еозинофили; Neu - неутрофили. Фигура 109
 284 Медицинска биология Основи на имунитета 285

IL-1 ни клетки, секретнращи антитела. Като резултат се задейства хуморалния

имунитет;
> Тс - стимулира цитотоксичната им активност и води до разрушава­
не (цитолиза) на клетката-мишена;
> NK-клетките- заедно с IFN-y ги активира за участие в ADCC или в
директна цитолиза на прицелната клетка;
> Ts - подпомага супресорната им функция и така затихва имунният
отговор.
Биологичните ефекти на отделените от Th интерлевкини потвържда­
ват централната роля на тази клетка в имунния отговор.
2. Активирането на Тс се осъществява при контакт между TCR върху
мембраната наТс и антиген, асоцииран с МНС клас I молекули на повърх­
ността на прицелната клетка (фиг.112). Невариабилният участък на МНС
клас I молекулите се свързва със СО8-ко-рецептора върху мембраната на
Тс. Те се стимулират и под действие на IL-2, секретиран от близкостоящи
Th.

антиген
цитокини
Фигура 111 [по 21 ]
клас II молекули. Едновременно невариабилният участък на МНС клас II
белтъците се свързва със СВ4-ко-рецептора върху мембраната на Th. Само
първият активационен сигнал не може да стимулира ефикасно Th. Задъл­
жително е той да получи и
втори сигнал (костимулационен) - осъществява се посредством ци­
токини (IL-1), секретирани от АРС. IL-1 активира по автокринен път сами­
те АРС и по паракринен - Th.
Активацията на Th се изразява в:
> засилено производство на IL- 2, 3, 4, 5,6 и на техни рецептори;
> диференциация на HSC в базофили и мастоцити под действие IL-3;
> активна пролиферация и диференциация на Th.
Най-същественият лимфокин в междуклетъчните взаимодействия в
хода на имунния отговор е IL-2. Той има стимулиращ ефект върху следните
клетки:
> АРС - засилва фагоцитиращата и антиген-представящата им функ­
ция;
> В-клетките - засилва антиген-представящата им функция. Заедно с
IL-4, 5 и 6 активира пролиферацията и диференциацията им до плазматич-
UumomokcuHu
Фигура 112 [по 21]
Активацията на Тс се изразява в:
> експресия върху мембраната на рецептори за IL-2;
> директна цитолиза на прицелните клетки чрез отделяне на цитоли-
тични ензими (перфорини);
> цитолиза чрез индуциране на апоптоза в клетката-мишена.
3. Активирането на Ts се подпомага от Th, чрее отделения от него IL-2.
Тя се реализира при затихването на нормалния имунен отговор (виж фиг.109).
Възможно е стимулиране на Ts при индуциране на имунна толерантност или
с цел потискане на имунния отговор при автоимуннн заболявания. Супре-
сорното действие на Ts се реализира чрез синтезата и секрецията на супре-
сорни цитокини.
Активирането на Ts се изразява в :
> потискане на антиген-представящата функция на АРС, което води
до инхибиране и на двата типа имунен отговор;
> инхибиране на Th, а оттам и на клетъчния, и на хуморалния имунен
отговор;
> потискане на В-клетките и плазматичните клетки и съответно на
286 Медицинска биология
хуморалния имунитет;
> супресия на Тс и на директната цитолиза;
> постепенно затихване иа цялостния имунен отговор.
Описаните процеси иа активация не настъпват последователно, а най-
често се задействат едновременно.
Активиране на В-клетки
За разлика от Т-лимфицнтнте, В-клетките разпознават антигени в сво­
бодна форма, непреработени и ^представени в комплекс с МПС-молекули-
те (фиг. 113). Те също изискват два активиращи сигнала: _ Молекулната маса на антителата е от 150 до 900 kDa. Те представля­
Фигура 113 [по 21]
> първи сигнал - задейства се при директното свързване на антигена
със специфичен имуноглобулинов рецептор (IgM, IgD) на повърхността на
В-клетката. Това взаимодействие се подпомага от IL-1, отделен от АРС. То
не е достатъчно, за да се осъществи активация на В-клетката. ^обходим е
и ду всеки отделен антигеи-свързващ участък и епитопа.
> втори сигнал - осигурява се главно от секретиранете от Th цитоки-
ни IL-2, IL-4, IL-5, IL-6 и IFN-y.
В случай, че В-лимфоиитите действат като антиген-представящи клет­
ки, мехаиизмът им на активация е сходен с този, описан при АРС. Те също
експресират МПС клас II молекули.
Активацията на В-клетките се изразява в:
> експресия иа повърхността им на рецептори за лимфокини;
> ирилиферацня и диференциация в плазматични клетки;
> продукция на антитела;
> пролиферация и диференциация до Bin.
Основи на имунитета 287
Антитела - се,Арея..рол d
Свойства на антителата * * ' v. * — v-■
Антителата са белтъци, принадлежащи към гама-глобулиновата фрак­
ция на кръвния серум. Означават се като имуноглобулннн (Ig). Секрет^ат
се от плазматичиите клетки при антигенен стимул. Циркулират в серума и в
другите телесни течности. Всяка плазматична клетка произвежда антитела *
само с една специфичност, т.е. с един вид антигеи-свързващ участък (пара-
топ).
ват около 1/3 от всички серумни белтъци в гръбначните животни.
Тъй като повечето антигени притежават много и различни еинтипн,
общият имунен отговор е nолнклинален - активират се различни клонове В-
клетки, произвеждащи антитела с различна специфичност. Дори само сре­
щу една антигенна детерминанта могат да бъдат образувани антитела с не­
еднакви, но сходни по структура антиген-свързващи участъци, които й съ­
ответстват в различна степен. Антигенната детерминанта (епитоп) се свърз­
ва обратимо с паратопа на антитялото чрез множество слаби иековалентии
връзки - йонни, водородни, Ваидерваалсови и др., възникващи на базата на
кимплементаениcтта между техните структури.
Авидността на антитялото представлява сумарната сила на взаимо­
действие на всички негови антиген-свързващи участъци с множество еднак­
ви епитопи на мултивалеитиия антиген.
Авидността се определя от броя и здравината на връзките с антиген-
ните детерминанти. От нея зависи трайността на комлекса антиген-антитя­
ло. Авидността се означава още като функционален афинитет.
Афинитетът на антитялото отразява също здравината на свързване на
антитялото с антигена, но на базата на степента на кимилементаеноат меж­
Докато афинитетът е израз на здравината на свързване между антитя­
лото и моиовалентиия антиген, авидиостта означава общата свързваща сила
между антителата и поливалентния антиген. Така IgM (пентамер) има по-
голяма авидност от IgG (минимер), въпреки че афинитетът на всеки един
от техните паратопи към отделен епитоп може да е един и същ.
В хода на имунния отговор, първоначално произведените антитела
имат по-малко сродство към антигена от тези, които се образуват по-къс­
но. Това повишаване на сродството с времето се нарича съзряване на сродс­
твото. •
Според механизма на действието си антителата биват:
> аглутиииии - главно IgM и някои IgG, които аглутинират корпус-
кулярни антигени като бдктеенн, вируси, клетки;
> иеецнnитини - преципитират водно-разтворими антигени;
> опсоиини - адсорбират се по повърхността на аитигеиа, привличат
комплемента и подпомагат имунната фагоцитоза;
288 Медицинска биология Основи на имунитета 289

У цидини, лизинц (комплемент-свързващи) - това са IgM и IgG, които антитяло те са винаги еднакви - само две к, или само две X леки вериги.
подготвят антигена за действието на комплемеита. Антигенният комплекс Тежките вериги са пет типа и са специфични за всеки клас антитела.
с тези антитела адсорбира и активира комплемеита, който действа цито- Те дават името на антителата и биват съответно: две у (гама) вериги за IgG,
токсично и литично; две д (мю) вериги за IgM,' две а (алфа) вериги за IgA,'две 6 (делта) вериги за
> антитоксини - неутрализират действието на бактериални токсини; IgDn двее(епсилон) вериги за IgE. Всяка молекула антитяло винаги съдър­
> реагини « фиксират се на повърхността на определени клетки и в жа две еднакви леки и две еднакви тежки вериги (фиг.115).
комплекс с антигена предизвикват състояние на свръхчувствителност. То е Както в леките, така и в
резултат от отделянето на биологично активни вещества (хистамин, серо- -NH2 " край тежките вериги на антителата съ­
тонин). Реагини са IgE и IgG4; ществуват вариабилна област (V,
Хрперваррабрлнр
> стимулиращи.- главно IgM антителата, които активират и улесня­ областр variable) с променлив (вариращ)
ват антитяло-зависимата клетъчна цитотоксичност на NK-клетките, мак- аминокиселинен състав и конс­
рофагите и еозинфилите. тантна област (С, constant) с пос­
Естествените антитела са от клас IgM. Теса генетично детерминирани тоянен състав. Във вариабилната
и възникват без предварителна имунизация в резултат на имунно узряване зона се откриват участъци със
на индивида, безсимптомни инфекции или на общи антигени между различ­ силно варираща аминокиселинна
ни организми. последователност, наречени хи­
Механизъм на действие на антителата: Шарнирен/С первариабилни участъци (Н,
> агрегират антигена върху фагоцитната повърхност и подпомагат участък Fc - фрагмент hypervariable). Те участват в изг­
имунната фагоцитоза; раждането на антиген-свързва-
> антиген-антитяло комплексът активира 'комплемеита; щия участък (паратоп) на антитя­
> антителата върху повърхността на прицелните клетки активират лото (фиг.116).
NKr-клетките и макрофагите в осъществяването на ADCC (виж фиг.101). - край
Фигура 115
антиген - свързващ
СТРОЕЖ НА АНТИТЕЛАТА При леките вериги вари-
абилната и константната об­
Всяка молекула антитяло е изградена от основна градивна Y-подоб- ласт са почти еднакви по го­ хипервариабилни хипервариабилни
. Той се състои от четири полипептидни лемина (около 108 аминокисе­ области на области на
вериги - две леки - L (light) и две тежки - лини). При тежките вериги лекгита верига тежКата верига
Н (heavy), ковалентно свързани с дисул- константната област е значи­
фидни връзки. Тежките вериги са по-дъл­ телно по-голяма (330 амино­
ги, имат молекулно тегло 50-75 kDa и са киселини) от вариабилната
съставени от по 440 аминокиселинни ос­ (110 аминокиселини). Вариа- Фигура 116
татъка. Леките вериги са с около два билните участъци на леките и
пъти по-ниска молекулна маса и са изг­ тежки вериги са приблизително еднакви по големина и са разположени една
радени от по 214 аминокиселинни оста­ до друга в двата -NH2 края на Y-подобната молекула на антитялото. Кон­
тъка. Имуноглобулините всъщност са стантната област на тежките вериги е около три пъти по-голяма от същата
гликопротеини, защото към тежките им на леките вериги.
вериги са прикрепени една или няколко Четирите полипептидни вериги в имуноглобулиновата молекула са
допълнителни олигозахаридни вериги. свързани помежду си с дисулфидни връзки (-S-S-).
Времето на полуживот на антителата в Аминокиселините в областта на първата от -S-S- връзките между две­
циркулацията зависи от типа на олиго- те тежки вериги се означават като шарнирен участък (въртящ се), който се
захаридните странични вериги. отличава с конформационна гъвкавост.
При всички класове антитела ле­ Според разположението им съществуват два типа дисулфидни връзки:
ките вериги могат да бъдат два типа - к > междуверижни - възникват между тежките вериги, както и между
(капа) или X (ламбда). В една молекула лека и тежка верига. Дисулфидните връзки между двете Н-вериги на иму-
290 Медицинска биология Основи на имунитета 291

ноглобулиновата молекула са разположени винаги в областта на шарнир­
ния участък между първия и втория домен (виж по-долу) на константните
участъци на Н-веригата. Н- и L-веригите се съединяват обикновено чрез
една дисулфидна връзка в константните им участъци;
> вътреверижнц - възникват вътре във всеки домен на дадена имуног-
лобулинова верига и са по-стабилни от междуверижните. Броят им зависи
от броя на домените в молекулата.
имуноглобулинова суперфамилия. Касае се за протеини със сходна структу­
ра и функция, за които се предполага, че са кодирани от общ ген-предшест­
веник. Освен антителата, към тази суперфамилия спадат TCR, CD-белтъ­
ците, МНС-молекулите (фиг. 118). Всички те участват в процесите на меж­
дуклетъчните взаимодействия.

Структура иа антителата

Първичната структура на вариабилните области на леките и^гежки

вериги е сходна и представлява тяхната аминокиселинна последователност.
Вторичната структура на антителата се изразява във формиране на глобу- ;О QG
I I
>
ларни структури (клъбца), наречени домени. Те са сегменти от около 110
аминокиселини, които са пространствено огънати и стабилизирани от вът-
i
s
( V i i V )
sO
( с
ic ’) (Ji iO
_ ___ I I______
реверижни дисулфидни връзки. Всяка лека верига образува два домена - по
един за V- и С-областта. Тежките вериги съдържат обикновено четири до­ i
CD4
п
CD8
=ф=
МНС I клас МНС I клас
мена - един за V и три за С-областта. молекула молекула
В третичната си структура всеки домен е подобен на цилиндър, изгра­ Фигура 118 [по 28]
ден като сандвич от два белтъчни 0-слоя. Единият от тях е образуван от
три, а другият - от четири отрязъка на полипептидната верига (фиг. 117). Структурата на имуноглобулините е проучена детайлно благодарение
Във всеки р-слой на експерименталните изследвания с ензимите пепсин и папаин (фиг.119).
приближените един Под действие на папаина молекулата на IgG се разкъсва в участъка
до друг участъци от преди първите две -S-S- връзки, намиращи се между първия и втория конс­
веригата са антипа- тантен домен. Така се по­
ПРОТЕОЛИТИЧНО РА ЗЦЕПВАНЕ С ПАПАИН
ралелни. Двата р- лучават два Fab-фрагмента
слоя са приблизи­ (fragment antigen binding) и
f/
¥ и
телно успоредни по­ един Fc-фрагмеит (fragment
между си и са съеди­ crystallizable).
нени с една дисул­ Под действие на пеп­
фидна връзка. сина молекулата на анти­
Наличието на тялото се разкъсва между -
повече от една полн- S-S- връзките, като се по­
пептидни вериги в ПРОТЕОЛИТИЧНО РА ЗЦЕПВАНЕ С ПЕПСИН
лучава само един Fab-
ЗЦЕПВАНЕС ПЕПСИН
молекулата на анти­ фрагмент и един Fc-фраг-
тялото определя не- мент, малко по-къс от па-
Фигура 117 [по 22] говата четвъртична паиновия. Последният е

¥ И
структура. нестабилен и се разгражда.
Полимерните имуноглобулини (IgA, IgM) са изградени от няколко мо- » Пространствената
номера, съединени чрез т.нар. J-вериги (joining). Те са нискомолекулни гли- гъвкавост на шарнирния
копротеини, ковалентно свързани към тежките вериги. J-веригата се синте­ участък позволява премес­
зира от В-лимфоцитите по време на узряването им и се включва в структу­ тване на Fab-фрагментите
рата на полимерния имуноглобулин, още преди секретирането му от плаз- спрямо Fc-фрагмеита и
матичната клетка. J-веригите участват и в секрецията на IgA и IgM. промяна на разстоянието
Антителата принадлежат към голямо семейство белтъци, наречено Фигура 119 [по 22] между двата антиген-свър-
 292 Медицинска биология Основи на имунитета 293

зващи участъка на молекулата на антитялото. Антигенни детерминанти на антителата

Fab-фрагментите съдържат цялата лека вериТа, както и вариабилния
и първия константен домен откъм -NHj-края на тежката верига. Вариабил-
ните им краища оформят двата паратопа за взаимодействие с антигена. Fc-
фрагментьт е изграден само от константните домени на тежката верига към
СООН-края й. Той определя съдбата на антигена, защото от него зависят
биологичните функции на антитялото.
Fc-фрагментът притежава някои характерни особености: съдържа въг­
лехидрати; активира комплемента; взаимодейства с Fc-рецепторите върху
мембраните на различни клетки в организма. Fc-фрагментът има две об­
ласти - за свързване с комплемента и с фагоцитите. Така антитялото предс­
тавлява адапторна молекула между антигена и елиминиращите го фактори
Антитела с еднакви антиген-свързващи участъци могат да имат различни
Fc-области и различни функционални свойства-преминаване през плацен­
тата, активиране дегранулацията на мастоцитите, усилване на фагоцито­
зата . и др. Антитела с различни антиген-свързващи участъци, но с еднакви
Fc-участьци, свързват различни антигени, които подлагат на една и съща
преработка.
АНТИГЕН-СВЪРЗВАЩ УЧАСТЪК (ПАРАТОП) НА АНТИТЕЛАТА
■ Всеки мономер на имуноглобулиновата молекула съдържа в -NHj-края
на Fab-фрагментите си два напълно еднакви антиген-свързващи участъка
(паротопи), поради което той е двувалентен. -Понякога антителата могат
да бъдат моновалентни и при тях функционира само единият антиген-свър-
зващ участък. Другият съществува, но по неизвестни причини е слабо афи-
нитетен или е замаскиран. Моновалентните антитела само блокират анти­
гена, но не могат да го агрегират. От всичките около 110 аминокиселинни
остатъка на двата вариабилни Fab-домена на антителата, само около 20-30
участват в изграждането на антнген-свръзващия участък. Той съдържа три
хипервариабилни области във всяка от леките вериги и четири във всяка от
тежките вериги. Хипервариабилните области са къси полипептидни сегмен­
ти, разположени около 30-та, 50-та и 95-та аминокиселини в V-областта
както на леките, така и на тежките вериги. В третичната им структура се
обособяват бримки, в които леката и тежка верига пространствено се приб­
лижават една до друга и образуват антиген-свързващия участък на антитя­
лото. Той представлява цепнатина със строго специфична форма и свойства
на химичните групи, които я изграждат. Формата му комплементарно съот­
ветства на антигенната детерминанта и не се променя при свързването на
антигена с антитялото. Антитела с еднакви активни центрове, но с разли­
чен клас тежки вериги, разпознават един и същ антиген, но решават съдбата'
му по различен начин.
Поради белтъчната си природа антителата притежават и собствени
антигенни детерминанти. С тях те представляват антигени за други антитела.
Антигенните детер.минанти на антителата биват:
> изотипни, които са общи за всички индивиди на вида. Разположени
са в константните участъци на леките и тежки вериги и характеризират пет­
те класа антитела. Изотнпът е синоним на класа антитяло. Имуноглобули-
новите класове G, А, М, D и Е сеозначават още като изотипове. Молеку­
лите на всеки изотип (клас) имат еднакви изотипни антигенни детерминан­
ти;
> алотипни - общи само за отделни групи индивиди от вида. Те са про­
дукти на различни алели на един ген и представляват различни форми леки
и тежки вериги на подкласовете имуноглобулини. Въпреки, че всеки норма­
лен индивид на вида притежава всички класове имуноглобулини, той има
само един от алотиповете на неговите имуноглобулини. Алотипни детерми­
нанти се намират RV-областта на тежките вериги на някои имуноглобули­
ни (G, А, М), както и в леките k-вериги. Тези детерминанти характеризи­
рат четирите подкласа IgG - IgG 1,2,3,4; двата подкласа IgA-IgA 1,2; двата
подкласа IgM- IgM 1,2; както и четирите алотипни варианта на к-леките
вериги. Касае се за структурни различия в молекулите на антителата;
> идиотопниса антигенните детерминанти на всяка отделна молекула
антитяло, разположени в областта на нейния антиген-свързващ участък -
само в леката, само в тежката или и в двете вериги на вариабилния участък
(фиг. 120). Те характеризират специфичността на антитялото като антиген.
Идиотопите възникват в хипервариа­
билните участъци на паратопа. Всеки
антиген-свързващ участък има свой
собствен уникален набор от идиотипо-
ве. Идиотопните детерминанти са неза­
висими от ало- и изотипната принад­
лежност на антитялото и не са свърза­
ни с неговия клас.
Идиотопът представлява една ин­
дивидуална антигенна детерминанта в
областта на антиген-свързващия учас­
тък на антитялото.
Идиотипът на даден имуноглобу-
лин е сбор от идиотопите му.
Имуноглобулиновата молекула
може да функционира едновременно
Епитоп = антигенна детерминанта като антитяло и като антиген. Когато
Паратоп = антиген - свързващ участък на антитялото
Идиотоп = антигенна детерминанта на антитялото
антитялото се Явява антиген, то инду-
цира производството на анти-идиотип-
Фигура 120 ни антитела, които са комплементар-
294 Медицинска биология
ни с епитопа на оригиналния антиген. Посредством идиотки - антиидпо-
типиите взаимодействия антигенът и антителата създават сложна имуноло­
гична мрежа. Според Перне (Jerne), голямото идиотипио разнообразие у
индивида е огледало на съществуващото във външната среда разнообра­
зие от антигении детерминанти.
Срещу ндиитииа на една молекула антитяло реагира антннднотнпно
паратопът на друга молекула антитяло и по такъв начин възниква идио-
тни-антниднотнпната мрежа на Перне. Тя представлява способ за регулира­
не на антитялосинтезата. Благодарение на идиитипните си детерминанти,
всяка молекула антитяло стимулира вторична генерация от антиидиитнn-
ни нмуноглибулннови молекули. Възниква последователност (верига) от
антнндиитипни антитела, в която всяко следващо се свързва с предхожда­
щото го. Ролята на идиотипиата мрежа за саморегулацията и постепенно­
то затихване на хуморалния имунен отговор е доказана от Перне (Побело-
ва премия - 1984 г.). / Двете тежки вериги на серумния и секреториия IgA са свързани помежду си
Всяка антиген-индуцирана аититялосиитеза има своя физиологична
граница, т.е. достигнал един максимум, имунният отговор не може да го
надхвърли, а продължава към затихване. Това е обусловено от термодина-
мични принципи, според които всяко следващо ант1П1диотипно антитяло е
по-слабо потентно от своя предшественик. Касае се или за намаляваща спе­
цифичност, или за намаляваща концентрация на антителата. По този меха­
низъм постепенно се прекратява имунния отговор срещу антигена.
Основни КЛАСОВЕ АНТИТЕЛА
Известни са пет класа антитела според типа на тежките вериги.
Имуноглобулин G (IcG)
Структура. Представлява мономер, изграден от две леки к или X вери­
ги и две тежки у-вериги (виж фиг. 107). Молекулната му формула е у2к2 или
у2Х2, а молекулната маса е 150 kDa. Олнгизахаендннте остатъци са прикре­
пени към втория константен домен на двете тежки вериги. Съдържанието
на IgG в кръвния серум е най-високо - около 70-80% от всички серумни
пмуноглобулини, а концентрацията му е 1200 mg/dl. Той се характеризира с
дълъг период на полуразпад (около месец) и гликозидио съдържание 2.5%.
IgG има четири подкласа (IgG 1-4) в зависимост от броя и разположението
на дисулфидиите връзки между тежките вериги.
Функции. IgG представлява главен имуноглобулин па вторичния иму­
нен отговор.
Тези антитела единствени минават през плацентата от майката в пло­
да и предпазват новороденото през първите месеци от живота му. В онто-
генетичен аспект IgG е главният имуиоглобулии у плода, който преминава
от майката през плацентата. Транаnлацентарннтт пренос на IgG се осъ­
ществява основно през последните 4-6 седмици от вътрсутробното разви-
Основи на имунитета 295
тие. Доносените бебета имат IgG-ниво, близко до това иа възрастните хора.
Недоносените са с много по-ниско серумно ниво на IgG, което ги прави
силно податливи на различни инфекции.
Единствено IgG от всички пмуниглобулиин преминават през стените
па капилярите и се установяват в междуклетъчните пространства, освен в
кръвния серум.
Всички IgG, с изключение на IgG4, свързват и активират кимплрмеи-
та по класическия път. .
IgG е основният иисинизнеащ имуноглобулин, който стимулира имун­
ната фагоцитоза.
Имуноглобулин A (IgA)
Структура. Среща се в две форми - серумен и aекеетиееи (фиг. 121).
само с една -S-S- връзка в областта на
Тежки а- вериги
шарнирния участък, към който са прик­
репени основното количество олигозаха-
риди.
Серумният IgA е мономер и има мо­
лекулна маса 160-180 kDa. Изграден е от
две леки к или X вериги и две тежки а ве­
риги. Молекулната му формула е а2к2 или
а2Х2. IgA има време на полуразпад око­
ло 5 дни. Представлява 10-15% от всички
серумни антитела с концентрация 200 mg/
dl. Съдържанието на илнгизахаендн към
а-веригата му е около 10%. IgA има два
подкласа -IgAl и IgA2. IgAl е около 90%
от всичкия серумен IgA. При IgA2 леки­
те и тежки вериги не са свързани чрез ди-
сулфиден мост, а с нековалентни връзки.
Секретариат IgA се съдържа в сек­
ретите на жлезите с външна секреция
Фигура 121 (млечни, слюнчени). Той едимер или три­
мер с молекулни формули съответно
|а2к2(Х2)]2 или [а2к2(Х2)]3. Секретариат димерен или тримерен IgA е с мо­
лекулна маса около 320-480 kDa и представлява почти равна смес от двата
подкласа IgAl и IgA2. Двата мономера в неговата молекула са свързани
посредством J-верига, захваната с по два -S-S- моста към краищата на Fc
фрагментите на всеки от мономерите. J-веригата е изградена от 129 амино­
киселини и е с около 7,5% олигозахаридно съдържание. Синтезира се от
плазматичиите клетки заедно със самия IgA. J-веригата много рядко се сре­
ща като свободен протеин. Секретариат димер IgA съдържа и един допъл­
нителен глнкииеитенн - секретарен (транспортен) компонент с молекулно
 296 Медицинска биология
тегло 70-75 kDa. По-голямата му част е свързана дисулфидно към секре-
торния IgA. Този компонент се синтезира от епителните клетки в чревната
лигавица, в бронхите и в каналите на млечните, слъзни и слюични жлези. От
повърхността на епителните клетки секреторният компонент се присъеди­
нява към IgA и осигурява преминаването му в каналите на секретиращите
жлези. Секреторният компонент, вероятно, защитава IgA от протеолитич-
ните ензими на секретите (сълзи, слюнка и др.).
Функции. IgA се синтезира по-късно от IgM и IgG главно при вторич­
ния имунен отговор. Нивото му обаче никога не достига това на IgG.
IgA е главен имуноглобулин в млякото и коластрата и така предпазва
от инфекции стомашно-чревната система на кърмачетата.
Главната роля на секреторния IgA е да защитава от инфекции лигави­
ците на храносмилателния тракт, дихателните пътища и урогениталния
тракт. Съдържа се в слюнката, сълзите, потта.
Секреторният IgA взаимодейства с адхезионните молекули по повър­
хността на патогените и пречи на прикрепването и размножаването им.
IgA може също да опсонизира корпускулярни антигени поради нали­
чието на Fc-рецептор за IgA по мембраните на някои фагоцити.
Предполагат се и негови антивирусни функции.
Имуноглобулин М (IgM)
Структура. Това е най-големия имуноглобулин - пентамер, изграден
от пет мономера с молекулна маса около 950 kDa (фиг. 122). Притежава тежки
ц-вериги, а молекулната
му формула е (ц2к2)5 или
(ц2Х2)5. Съдържанието
му в кръвния серум е 8­
10% при концентрация
120 mg/dl. Има полураз­
пад около 10 дни и оли-
гозахаридно съдържание
10-11%. Въглехидратните
остатъци са прикрепени
към всички константни
домени на тежките вери­
ги, както и към J-верига­
та. Тежките вериги на
този имуноглобулин са
по-големи от останалите
Фигура 122
и са изградени от пет до­
мена. Петте мономера са съединени с дисулфидни мостове между СЗ и С4
домените на тежките вериги, както и от J-веригата. Шарнирният участък
на всеки IgM мономер е много къс и молекулата се огъва в областта на С2
домена на тежките ц-вериги. Съществуват два подкласа IgM - IgM 1 и IgM2.
Основи на имунитета 297
Функции. IgM са първите произведени антитела още в ранните етапи
иа първичния имунен отговор и изчезват последни в стареещия организъм.
Той е филогенетичио и онтогеиетично първият синтезиран имуноглобулин.
Към този клас принадлежат и естествените антитела срещу кръвно-групо­
вите антигени АВН.
IgM е главният имуноглобулин, синтезиран от плода. Производството
му започва още преди раждането. Естествените антитела срещу кръвно-
груповите антигени са също от клас IgM. В първите месеци след раждането
майчините IgG започват да се разрушават, а новороденото все още не е в
състояние да синтезира достатъчни количества собствени IgG. Този пери­
од е критичен за повечето новородени. Те получават и секреторни IgA чрез
майчината коластра и кърма, които предпазват дихателната и храносми­
лателната им системи. Серумното ниво на антителата у децата достига това
при възрастните едва след пубертета.
Моиомериата форма на IgM функционира като рецептор за антигена
на повърхността на В-лимфоцитите. За разлика от секретирания IgM, мем-
бранио-свързаният съдържа допълнително около 40 хидрофобни аминоки­
селини към СООН-края си, чрез които се прикрепя към В-клетъчната мем­
брана. IgM и IgD са рецептори на повърхността на още неактивната В-
клетка.
Поради наличните си 10 антиген-свързващи участъка, IgM антитела­
та имат много висока авидност и притежават силна аглутинационна актив­
ност.
IgM е най-ефикасния имуноглобулин, свързващ и активиращ компле-
! мента.
Той участва в опсонизацнята на антигена.
Някои жлези като околоушните (паротидни) синтезират локално IgM.
Имуноглобулин D (IgD)
Структура. IgD е мономер от две леки k или X вериги и две тежки 6-
вериги с молекулна формула 82к2 или 52X2. Молекулната му маса е 180 KDa.
Има около 12% олнгозахаридно съдържание и време на полуразпад 2-3 дни.
Не са установени негови подкласове. Концентрацията му в кръвния серум е
незначителна - около 3 mg/dl и представлява 1% от общото количество иму-
ноглобулнни. Тежките вериги на IgD са съединени само с една дисулфидна
връзка, а към последните СЗ домени на тежките му вериги са прикрепени
къси октапептидни остатъци.
Функции. IgD може да е мембранно-свързан рецептор за антигена на
повърхността на В-клетката. В този случай притежава около 25-30 хидро­
фобни аминокиселини, с които се вгражда в мембраната на В-лимфоцита.
Почти никакви други негови функции засега не са известни. За IgD се пред­
полага, че участва в диференциацията на В-клетките.
 299
298 Медицинска биология Основи на имунитета______________________________________
.между V- и J-гените. Те придават допълнително разнообразие на сглобе­
Имуноглобулин Е (IgE)
ния имуноглобулинов ген.
Гениите комплекси за к и X леки вериги и за тежките вериги се нами­
Структура. IgE е мономер, изграден от две леки к или X вериги и две рат в различни хромозоми. При човека те са разположени съответно; за к
тежки в-вериги. Молекулната формула е е2к2 или е2Х2. Притежава 4 конс­ веригата във 2-та хромозома, за X веригата в 22-та хромозома и за всички
тантни домена в тежките си вериги. Молекулната маса е 200 kDa, а олпгоза-
харидното съдържание -11-12%. Концентрацията му в кръвния серум е ни­
щожна - 0.05 mg/dl и представлява 0.005% от общото количество имуногло­
булини. Има време на полуразпад 2-3 дни. IgE не притежава подкласове. В
молекулата на IgE липсва шарнирен участък и двете -S-S-връзки, свързва­
класове тежки вериги - в 14-та хромозома.
След подробно клониране и секвениране на ДНК и след отстраняване
на всички псевдогени (мутирали или нефункционални генни последовател- •
ности) е установен следният брой функционално активни гени:
■
щи тежките вериги, са разположени след С1 и С2 домените на е-веригите. Х-леки Тежки
Гени к-леки
Функции. Тъканните мастоцити и кръвни базофили притежават рецеп­ вериги вериги
за: вериги
тор за Fc-фрагмента на IgE. При свързването на IgE с антигена върху масто- 30 65
40

в
цитната повърхност, тези клетки се активират. Като резултат настъпва дег- V
J 5 4 6
ранулация с изливане на биологично активни вещества (хистамин, серото- 27
нин, др.) от мастоцитните гранули. Те разширяват кръвоносните съдове и D 0 0
увеличават проницаемостта на стените им. Развива се бурна алергична ре­ С 1 4 9
акция, израз на свръхчувствителност от бърз тип. При алергичните заболя­
вания се увеличава серумното ниво на IgE, наречени реагини.
Този имуноглобулин е неспособен да активира комплемента по кла­
В резултат на съществуващия генетичен полиморфизъм броят на опи­
саните гени може да варира при отделните индивиди. в
в
сическия път.
Нивото на IgE в кръвта нараства значително и при различни стомаш­ Организация на гениите комплекси
но-чревни паразитози - наличие на глисти и други хелминти, които той опсо-
низира. Организация на генния комплекс на леките (L) вериги

Генетика на имунния отговор

Генетика на антитялосинтезата
Всяка L-верига се кодира от 3 генни сегмента - V, J и С.
Генният комплекс за леката Х-верига се състои от около 30 VX-гена и 4
групи последователно разположени комбинации от JX- и СХ-гени (фиг. 123).
Всеки VX-ген може да се свърже с определен JX-ген. Полученият. VX-
в
Всеки тип имуноглобулпнови вериги - леки к, леки X и тежки, се коди­ JX-ген се транскрибира със съседния СХ-ген. Броят на възможните вариа-
рат от отделен генен комплекс. Всеки генен комплекс съдържа набор от: билнн области на Х-веригата е произведението от всички възможни VX-гени
> различни V-гени, разположени по-близко до 5'-края на кодираща­ с четирите JX-CX-генни комбинации. Комбинацията J3-C3 не е посочена в
та ДНК; схемата, защото J3 е псевдоген. Тъй като имуноглобулините са извънкле­
> един или няколко С-гена, разположени на стотици хиляди нуклео­
тида разстояние от V-гените в посока към 3'- края на ДНК. При развитието Генен комплекс на X -леки вериги
на В-клетките, всеки от V-гените би могъл да се комбинира с определен С- И V.1 19 \Л9 IV.-ЗЛ 1.1 Г.1 1.0 ГО 1-4 сз
геп;
> няколко свързващи J-генни сегмента (joining), разположени между Генен комплекс на к-леки вериги
V- и С-гените. J-гените винаги се локализират много по-далеч от V- и по-
11 VJ L2 V.2 13 V,3 L V.-40 J.1-5 Сс
близко до С-гените, въпреки че кодират част от вариабилната област. J-
сегментите са напълно различни от J-веригата, участваща в структурата на «=ИИ=Ш«)=■=:
IgM и IgA-димера. Генен комплекс на тежки (Н) вериги
Трите типа генни сегменти се откриват в гениите комплекси както за
леки, така и за тежки вериги. Единствено при тежките вериги се наблюда­
ват още и
> няколко D-генни сегмента (diversity - разнообразие), разположени Фигура 123
 300 Медицинска биология Основи на имунитета 301

тъчни белтъци, те трябва да се изнесат от клетката след транслацията. По­
ради тази причина всеки V-ген е предшестван от сигнална водеща последо­
вателност (L, leading), кодираща къс хидрофобен пептид, отговорен за тран­
спорта на полипептидната молекула. Тази пептидна последователност впос­
ледствие се отцепва от синтезираната верига.
Генният комплекс за леката к-верига се състои от около 40 Ук-гена, 5
Лк-гена и само един Ск-ген (виж фиг. 123).
V-участъкът на леката к-веригата се кодира от 2 генни сегмента - Ук и
Jk. Ук-гените определят първите 95 аминокиселини от V-участъка на поли­
пептидната верига. Лк-гените кодират останалите 13 аминокиселини (от 96
до 108) в V-областта на к-веригата. С-участькът на леката к-верига се коди­
ра от 1 генен сегмент Ск, съдържащ само 1 ген, който определя аминокисе­
лините от 109 до 214. Всички У-гени в к-генния комплекс също се предшес­
тват от водещи последователности. • менти попада в отделна В-лимфоцитна клетка.
Организация на генния комплекс на тежките (Н) вериги
преустройват, а не се запазват като първоначално дадена ДНК-последова-
телност.
Сглобяването на функциониращ имуноглобулинов ген става чрез пре­
подреждане (рекомбинация) между V-, D-, J- и С-гените на тежките вериги,
съчетана с рекомбинацията между У-, J- и С-гените на леките вериги.
Всеки един от тези генни сегменти е обграден в двата си края с деко­
диращи рекомбинационни сигнални последователности. Те са еволюцион­
но консервативни структури, които подпомагат точното изрязване и ре-
комбиниране на гениите сегменти.
Феноменът на преподреждане и съчетаване на съответните гени в ген­
иите комплекси, кодиращи имуноглобулиновите вериги, се означава като
соматична рекомбинация (сглобяване на имуноглобулиновия ген). Този про­
цес протича в ембрионалния период. Всяка една комбинация от генни сег­
Соматичната рекомбинация в развиващия се В-лимфоцит протича по
следния начин (фиг. 124):

Всяка Н-верига се кодира от 4 генни сегмента - V, D, J, и С. ЛЕХА ВЕРИГА ГОХ» ВЕРИГА

Генният комплекс за тежките вериги, кодиращ вариабилната област,
освен V- и J-гени включва още и трети вид генни сегменти - D, разположени L V
| Геномна ДН<
между V- и J-гените (виж фиг. 123). •
Сшатна риои&кцв
. D-сегментите се характеризират с висока вариабилност. Разнообрази­ X I D-J реюмбинирана ДНк]
I
ето се увеличава и от факта, че D-областта може да се разчита в три въз­ ц

можни рамки, без разграничаването им от стоп-кодони. В генния комплекс Cwanwa решмЕждо l! V 7.'
V-JmhV-DJ
на тежките вериги се включват около 65 У-гена, 27 D-гена, 6 J-гена, както и рекомбнкнрана ДНК
9 С-гена - за петте класа тежки имуноглобулинови вериги (ц, 5, е) и за тех­ ----- ♦----- К v 7
Транарипция •■ПОг
ните субкласове (al, a2, yl, у2, уЗ, у4). Най-близо до гените за V-областта се [първичен РНК-транофит^
L» V 7'• С ••
намират ц и б С-гените, които се транскрибират първи по време на разви­ X

тието на В-клетките. Поради тази причина, първите произведени антитела

I
Q. Сллаисинг ■DW»
са от клас IgM. Всички V-гени на тежките вериги също се предшестват от
водещи последователности.
| Пспитютидна вери~а |
Сглобяване на имуноглобулиновия ген
2
1
Дълго време се е приемало, че имуноглобулиновите гени функциони­
рат като гените за всеки друг белтък - един ген за всяка полипептидна вери­
га на молекулата антитяло, който остава неизменен през време на развити­
ето на организма.
През 1976 г. Тонегава (Tonegawa) доказва преподреждането иа ДНК-
фрагменти при гените на антителата по време на диференциацията на В-
Фигура 124 [no 22]
лимфоцитите. Установено е, че в недиференцираните хемопоетични ство­
лови клетки ДНК-последователностите, кодиращи V- и С-областите на ан­ Лека верига. Точно определени V- и J-гени се приближават и обединя­
тителата, се намират на разстояние помежду си. В зрялата В-клетка те са ват, като се изрязва цялата част от ДНК, намираща се помежду им. Полу­
разположени много по-близко. Това откритие показва, че при диференци­ чава се функционален V-екзон, кодиращ леката верига. Така се образува
рането на стволовата клетка в В-лимфоцит, имуноглобулиновите гени се първичният РНК-транскрипт. След като се изрежат чрез сплайсинг всички
302 Медицинска биология Основи на имунитета 303

ненужни транскрибирани интронн между J- и С-гените и интроните между клетки. Те секретират молекули антитела само с един вид антиген-свърз-
лидерната последователност L и V-гените, се получава зряла иРНК. Тя пред­ ващ участък. Това означава, че В-лимфоцитьт изработва само един тип лека
ставлява комплекс от V, J и присъединения към тях С-ген и определя ами- и един тип тежка верига, като активира по един генен комплекс за всяка от
нокиселинната последователност на имуноглобулиновата лека верига при тях.
транслацията. Тъй като В-клетките са соматични и са диплоидни, всяка от тях при­
Тежка верига. Соматична рекомбинация започва със свързването на тежава шест имуноглобулиновн генни комплекса. От тях 2 са за тежката
точно определени D- и J-гени за тежката верига. След това към тях се при­ верига, 2 за Х-леката верига и 2 за к-леката верига (фиг. 125). По един генен
съединява и V-ген и така се образува функционален V-екзон за тежката ве­ комплекс от всеки'
рига. Генът за С-областта съдържа няколко екзона, които заедно с L-noc- тип се унаследява от
ледователността, се присъединяват към вече сглобения V-екзон в първич­ всеки от двамата ро­
ния РНК-транскрипт. Прн сплайсинга се изрязват ненужните интрони меж­ дители. Моноспеци-
ду L- и V-гените, между С- и J-, както и вътре в самия С-ген. Зрялата иРНК фичността означава,
съдържа функционално активен ген, който транслира тежката полипептидна че във всяка функци­
верига на антитялото. онираща В-клетка
Отстраняването на ненужните ДНК-участъци и рекомбинирането и трябва да се активи­
сглобяването на отдалечените V, D- и J-сегменти се извършва при участие рат само два от тези
на ендонуклеази и лигази. шест генни комплек­
Соматичната рекомбинации на гениите комплекси се осъществява още са - един от четирите
преди контакта с антигена. При постъпването си, той избира само няколко възможни комплек­
от многото В-клетки с разнообразни вариабилни области. При тяхното сти­ са за лека верига и
мулирано размножаване влиза в действие мутацнонен механизъм. Така въз­ един от двата генни
никват най-подходящи за взаимодействие с антигена антитела и се осъщес­ комплекса за тежка.
твява фина настройка на имунния отговор. Следователно,
От различните комбинации на V-, D- и J-гените за тежките вериги всяка молекула ан­
могат да се получат над 10 000 варианта на вариабилната област, а след титяло (мономер) се
Включен генен
комбинирането им и с леките вериги - над 10 милиона (10’) различни анти- кодира от два генни
комплекс за
ген-свързващи участъци. Освен от всевъзможните комбинации между огро­ комплекса - един за
мен брой генни сегменти, разнообразието на антителата се увеличава още леките и един забеж­
от неточността в рекомбинацията на ДНК, както и от възникващите сома­ ките й вериги.
тични мутации. Точното съединяване на V-, D- и J-гените може да варира с Всеки от тези
няколко нуклеотида. Възможно е и вмъкването на допълнителни нуклеоти- генни комплекси
дп, при което получените антиген-свързващи участъци леко се различават включва V-, J- и С-
по аминокиселинна последователност и структура. Мутационните промени ген, както и допъл­
във вариабилната област възникват много по-често, отколкото във всеки нителен D-ген само
еукариотен ген - на всеки 3 до 30 клетъчни деления. Промените са повече за тежките вериги.
при IgG и IgA, отколкото при IgM, тъй като първите се появяват по-късно I Характерна осоое-
в имунния отвор, когато В-клетките са претърпели повече деления и са нат­ ност на всяка отделна В-клетка е способността й да избира както между к и
рупали повече мутационни изменения. Мутациите увеличават броя на па- X гениите комплекси, така и между майчините и бащините (виж фиг. 125).
ратопите на антителата още над 100 пъти, така, че сумарно техният брой Този избор се прави най-напред за генния комплекс на тежката верига при
вероятно е над 1 милиард. превръщането на лимфоидната стволова клетка в В-клетка-предшественик
в първичните лимфоидни органи. След това се избира майчин или бащин
Диференциране на имунокомпетентните В-лимфоцити генен комплекс за к илиД лека верига и така пре-В-клетката се превръща в
зряла В-клетка. Зрелият В-лимфоцит се диференцира в плазматична клет­
Всяка отделна В-клетка е моноспецифична. При среща с определен ан­ ка, произвеждаща антитела с уникална антигенна специфичност.
тиген, клон В-лимфоцити пролиферира и се диференцира в плазматични Експресията само на майчиния или само на бащиния имуног.лобулинов
 304_______________________________________________________________Медицинска биология Основи на имунитета 305

генен комплекс (алел) във всяка отделна В-клетка и блокирането на другия

алел се нарича алелно изключване. Чрез него се формира функционално
активен генен комплекс.
Освен при имуноглобулиновите гени и гените за TCR, алелно изключ­
ване се наблюдава и при гените в половите хромозоми (инактивация на
едната Х-хромозома при женските индивиди).

Превключване класа иа антитялосинтезата

Направеният от В-клетката избор на генни сегменти за кодиране на

антиген-свързващата вариабилна (V) област е окончателен за нея и потом­
ството й. Типът на синтезираните тежки вериги, определящи биологични­
те свойства на константната (С) област на антителата, може да се изменя в з1
Сц Е
процеса на развитието на клетката.
Превключването на класа на антитялосинтезата (class switching) е про­ tZ-<
цес, при който В-клетката може да замени С-ген за съответен клас тежки б) Транскрипция и сплайсинг
вериги с друг, който да се комбинира с определен V-ген с цел да се произве­
де антитяло от различен имуноглобулинов клас, но със същата антигенна
иРНК
I V I ° IJ
I
I Сц Е2 I у I о I J I сД
|
Транслация
специфичност.
Характерно за този феномен е, че: Мембранен IgM Секретиран 1дМ

>> В-лимфоцитът превключва класа на синтезираните имуноглобули-

шг само веднъж;
> едНа В-клетка не може да произвежда едновременно антитела от два
различни класа;
> паратопът (Fab-фрагмент) на новосиитезираиото (превключено) ан­
титяло се запазва. Променят се само тежките му вериги в Fc-фрагмента, от
които зависят биологичните функции на антитялото.
В)
Превключването на класа се оъществява в следните случаи:
1. Производство на имуноглобулинови рецептори на повърхността на
В-клетката. Като такива функционират IgM (мономер) и IgD. Те възник­
иРНК
I v |DIJI
|
сй| 1v1D1J
Транслация |
Icy]

ват по повърхността на една и съща В-клетка и притежават една и съща IgG

антигенна специфичност, т.е. еднакви вариабилни области (паратопи)
(фиг. 126а). Превключване синтезата обаче на константните им области -
съответно от ц в 5 тежки вериги, става чрез сплайсинг в първичната незряла
иРНК, съдържаща Сц и С5 гените. Така възникват два вида зряла иРНК -
едната съдържа само Сц гена и се транслира в IgM, а другата - само С6 гена
'и се транслира в IgD. Чрез превключването на антитялосинтезата IgM и
IgD-рецепторите се кооперират върху повърхността на една В-клетка за кръс­
тосано и по-здраво захващане на антигена. Всяка негова антигенна детер­
минанта се улавя двойно и едновременно от по един антиген-свързващ учас­
тък на две съседни различни (IgM и IgD) имуноглобулинови молекули.
2. Преминаване от мембранно-свързана към секретирана форма на В-
клетъчните рецептори (фиг. 1266). IgM може да премине от мембранно-свър-
заната форма като рецептор на В-лимфоцитната повърхност към секрети-
рана форма в серума. Около мястото на самото прикрепване към В-клетъч-
Фигура 126
ната повърхност, в структурата на Fc-фрагмента на мембранно-свързания
имуноглобулин се намират допълнителни хидрофобни аминокиселини, ко­
ито не са типични за същия фрагмент на свободно секретираното антитя­
ло. Хидрофобният аминокиселинен участък се кодира от специфични екзо-
ии. В иРНК тези екзони могат да присъстват или да бъдат отстранени чрез
сплайсинг. В първия случай ще се транслира мембранно-свързаната форма
IgM, а във втория - неговата секретирана форма (slgM).
3. Преминаване от производство на IglM към друг клас антитела в хода
на имунния отговор (фиг.126в). Първите синтезирани антитела при всеки
хуморален имунен отговор са от клас IgM. Често в хода на имунния отго­
вор се налага производството на друг клас антитела, притежаващи различ­
на биологична активност - например IgG, IgA или други. При това, синте­

306 Медицинска биология
зираните антитела от различни класове имат различни типове тежки вери­
ги, но една и съща вариабнлна област, тъй като антигенът, който е индуцц-
рал синтезата им, е един и същ. В този случай на превключване един и същ
комплектуван Vh ген се свързва последователно с различни Сн гени. В на­
чалото, комплектуваната V-област (V-, D-, J-гени) на ДНК се съединява с
Сц гена и от транскрибираната върху нея иРНК се транслира IgM. Когато
по-късно, в хода на имунния отговор, стане необходимо производството
на IgG, в ДНК настъпва нова рекомбинация. Изрязват се всички интрони и
С-гени, намиращи се между V-D-J-комбинацията и Су-гена. Транскрибира
се нова иРНК, която се транслира в IgG.
Превключването класа на антитялосинтезата позволява един и същ
антиген да се разпознава и свързва от антитела с различни биологични свойс­
тва и да бъде елиминиран по различен начин.
Феноменът не е наблюдаван при синтеза на леките вериги на антите­
лата.
Генетика на Т-лимфоцитните рецептори (TCR)
Гените, кодиращи четирите типа вериги на Т-лимфоцитните рецепто­
ри TCR-1 и TCR-2, са локализирани в различни хромозоми. Гените за а- и
б-вериги - в дългото рамо на 14 хромозома, а гените за Р- и у-вериги - в
късото рамо на 7 хромозома. Т-клетките в тимуса претърпяват последова­
телни преподреждания в гениите сегменти на TCR с цел формиране на фун­
кционално активен ген за всяка верига от TCR-молекулата. В същото вре­
ме клетката трябва да осигури експресията на рецептори само с една един­
ствена антигенна специфичност.
Подобно на имуноглобулиновите гени, TCR-гените се пренареждат и
организират в генни комплекси. Състоят се също от V-, D-, J- и С-генни
сегменти. Както при имуноглобулините, разнообразието на TCR се пости­
га от големия брой комбинации на множество V-, D- и J- гени с С-гените и
от променливите места на свързване помежду им. Преподреждането на ген­
иите сегменти в ДНК се осъществява по време на диференциацията на Т-
клетката в тимуса.
За разлика от гените на антителата, във вариабилната част на гениите
сегменти за веригите на TCR не се установяват соматични мутации. Гении­
те комбинации за TCR са около 1018.
Преподреждането на гениите сегменти за TCR е по-сложно от това за
имуноглобулините, защото от недиференцираната прекурсорна клетка се
обособяват два различни типа Т-лимфоцити - у/8 Т-клетки (TCR-1) и а/0 Т-
клеткн (TCR-2). Те се отличават по:
> гениите локуси, които кодират техните TCR-вериги;
> типа на антигените, които разпознават;
> експресията на CD4 и CD8 ко-рецептори;
> функция;
> клетъчно разпределение.
307
Основи на имунитета.________________________________
За гените, кодиращи различните иолипептидии вериги на TCR-1 и
TCR-2, е характерно следното. ите К0МПЛекси на а и у веригите са
акдщГе^аТу^Тни^добноиатези заледите вериги при антитела-
та)’ > ръв вариабилната област на гениите комплекси на р и 5 веригите
Пастват V-, D- n J-reini (подобно на тези за тежките имуноглобулинови
В£РИП> V-гените за « и р веригите са значително повече иа брой, в сравне-
"Ие СТС™Х7те8Хжащиу иб вериги, се появяват по-рано в онто-
генетичното развитие на човека и преобладават до раждането му. В пост
наталния живот 90% от Т-клетките притежават TCR-2, съдържащ а и |5 ве-
В хода на диференцирането на Т-лимфоцитите първи се преподреж­
дат р, у и 6 гениите сегменти. Т-клетките с TCR-1 рецептор не съдържат
СП4-маркера. Той се открива върху Т-клетки, експресиращи TCR-2.
Ако Т-лимфоцитьт се диференцира в TCR-1-клетка, той започва пре­
подреждане на гениите сегменти зау и 8 вериги и се спира преподреждането
на p-верижните гени. Възниква зряла TCR-1-клетка, която напуска тимуса
и попада в периферната циркулация. Ако Т-лимфоцитът се диференцира в
TCR-2-клетка, се преподреждат а и 0-верижните гени и се блокйрат тези за
у и 5 вериги. Така всеки крайно диференциран Т-лимфоцит притежава само
един тип TCR - TCR-1 или TCR-2.
Система на комплемента
истемата на комплемента играе важна роля в защитата на орга­
С низма. Терминът комплемент (complement) е въведен в края на
XIX век от Ерлих (Ehrlich). С него се означават група от 25-30 белтъка в
кръвната плазма на гръбначните животни. При нормални условия тези про­
теини са неактивни. Откриват се в серума на здрави лица и са елемент на
естествената резистентност. Кодират се от някои гени от клас III на МНС-
комплекса, разположен в хромозома 6 на човека.
Белтъците от системата на комплемента се синтезират главно в чер­
ния дроб, както и от тъканните макрофаги и фибробластите Появяват се в
кръвообращението на плода още през 13-та седмица от развитието. Наличи­
ето на комплемент в ембрионалния период още преди появата на антитела
предполага, че тези белтъци първи осигуряват защитата на организма сре­
щу микроорганизмите. Те се откриват и в еволюционно низши видове, при
които липсват лимфоидни тъкани и антитела
Комплементьт представлява комплекс от ензими, действащ на каска-
то активира иусилва еТ Пр°ДУКТЪТ На 6ДНа реаКЦИЯ е ^им, кой­
то активира и усилва ефекта на следващия белтък във веригата. j
308 Медицинска биология
Известни са 9 основни компоненти на комплемента, които се означа­
ват с С1-С9, според реда на откриването им, а не сйоред мястото в каскада­
та. Активирането на системата води до множество биологични ефекти, ко­
ито се групират в три основни проявления:
1. Опсонизация. Възниква, когато активирани компоненти на компле­
мента покриват микроорганизми или имунни комплекси и така улесняват
фагоцитирането им.
2. Възпаление. Активираният комплемент предизвиква дегранулация
на мастоцитите и базофилите и освобождаване на биологично активни ве­
щества, които предизвикват възпалителни реакции. Повишената пропуск-
ливост на кръвоносните съдове е съпроводена от комплемент-индуцирано
хемотаксично привличане на фагоцити и от увеличен приток на кръв към
зоната на възпаление.
3. Цитоток^сичност. В крайния етап от активирането на комплемент-
ната каскада се разрушават мембраните на прицелните клетки, покрити с
антигена, и настъпва цитолиза.
Активирането на комплемента се осъществява по три механизма, из­
вестни като класически, алтернативен и лектинов път.
1. Класическият път се включва, когато е налице формиран антиген-
антитяло комплекс. Fc-фрагментьт на антитялото (IgG, IgM) се залавя за
Cl-съсгавката на комплемента и предизвиква каскадното му активиране.
' 2. Алтернативният път не изисква наличие на антиген-антитяло комп­
лекс и представлява еволюционно по-примитивна защитна система. Акти­
вира се неимунологично от бактериални продукти. Подобна способност за
включване на комплементната каскада имат липополизахаридните ендо-
токсини и тейхоевите киселини на някои микроорганизми, зимозанът в
дрождената клетъчна стена,определен фактор в отровата на кобрата.
3. .Пектиновият път се активира под действието на манозо-свързващи
лектини, които се явяват рецептори за микробни въглехидрати, съдържащи
маноза. Свързването на лектина към съответния му бактериален карбохид-
рат активира протеази, които включват комплементната каскада.
Освен в активацията на комплемента, лектините участват в имуноло­
гични реакции като рецептори за различни олигозахариди.
Трите пътя на активация преминават през следните фази:
Начална фаза. Иницииращ фактор, различен за трите пътя, задейства
каскадната реакция.
Фаза на усилване. Активацията на първите белтъчни компоненти стига
кулминацията си чрез стимулиране на СЗ-съставката. Тя отключва образу­
ването на други мощни биологично активни фактори.
Фаза на мембранно увреждане. Изразява се в разрушаване (цитолиза)
на прицелната клетка и е характерна и за трите пътя на активация.
Независимо от механизма, по който се активира комплементът и дали
той обслужва естествената резистентност или придобития имунитет, край­
ният резултат се свежда до лизиране на прицелните клетки и осъществяване
на защита срещу чуждите агенти.
Основи на имунитета________________________________________________ 309
ТРАНСПЛАНТАЦИОНЕН ИМУНИТЕТ
рансплантацията представлява хирургична манипулация, при ко­
Т ято клетки, тъкани или органи от един индивид, наречен донор, се
присаждат нсдрдгинддвуд -тeципиeне'.Caмaтaпpаcaдкa сеизндчаве к
грансплантаг. Преливането на кръв (хемктвннсфузия) е също вид транс^
лантация. •
Сериозните научно-лечебни опити в това направление датират от на­
чалото на ХХ-ти век, когато се разработват много нови хирургични техни­
ки. Първите тъканни присадки са правени при изгаряния, а първите орган-
ни гвгнсплангации са бъбречните. Още през 1910 г. хирургът А. Карел
(Carrel) твърди, че природата на несъвместимостта не е в хирургичните не­
сполуки, г сред биологичните причини. До идеята за наличие на имунни
механизми при гвансплантациите пръв достига през 1943 г. Нобеловият
лауреат Сър П. Медауър (Medawar). През 1955 г. Митчисън (Mitchison) ус-
i тановява, че имунните реакции срещу присадката могат да се пренасят от
един организъм на друг чрез суспензия от клетки от лимфен възел. Днес е
вече общоприето схващането, че отхвърлянето на присадката се обуславя
предимно от механизми на клетъчния имунитет. <
Медауър извежда основните принципи на тванзтлангацикниатг иму­
нология:
1. Отхвърлянето на твгнвтлантата се дължи на генетичните различия
между донора и реципиента.
2. Механизмът на отхвърляне на твaнвплaнгагa е имунен.
Наличието на имунна реакция и нейната сила са в зависимост оттипа
j тванзтлaнгaция:
> автктванвтлантгция - присаждане на клетки, тъкани или органи от
i едно място на друго в един и същ индивид (автопластика). При нея липсва
имунно отхвърляне;
> алогвaнзтлaнтация - присаждане на клетки, тъкани или органи от
един индивид на друг от същия биологичен вид. Съществуват значителни
имунологични проблеми дори при максимално антигенно съответствие меж­
ду донор и реципиент.
Разновидност на алогранзплгнтгцияга есингенната (изогенна) транс-
плантация. Тя се осъществява между еднолични близнаци или между жи­
вотни от една сингенна (инбредна) линия. Сингенните линии се получават
чрез близчквкдственк кръстосване - инбридинг обикновено между братя и
сестри в много поколения. Като резултат тези организми, също като едно-
яйчните близнаци, са генетично идентични и хомозиготни по всички приз­
наци. Твгнстлантацииге помежду им са винаги успешни.
> чвенотвaтвплантация - присаждане на тъкани и органи между инди­
види, принадлежащи към различни биологични видове. Създава най-много
проблеми на имунно отхвърляне;
През 1948 г. Снел (G. Snell) формулира основните закони на тванвп-
лантацията (фиг. 127):

310 Медицинска биология
Закони на трансплантацията
1. Сингенните трансплантации са винаги успешни.
2. Алогенните присадки винаги се отхвърлят.
3. Присадки от родителите от две конгенни линии АА, ВВ (сингенни
линии, различаващи се само по един ген) върху техните деца от F1 (АВ) са
винаги успешни.
4. Трансплантати от хибридите F1 върху всяка от родителските кон­
генни линии се отхвърлят.
5. Трансплантации от F2, F3 и т.н. върху хибриди от F1 са успешни
(всички са АВ), т.е. хибридите F1 са универсални приематели.
При несъвместимите трансплантации са възможни два типа имуноло­
гични реакции: реакция на приемателя срещу присадката и на присадката
срещу приемателя.
Реакция иа приемателя срещу присадката
Механизмите на отхвърляне на несъвместимите присадки се реализи­
рат главно от Т-клетките и някои лимфокини.
Най-съществена е ролята на Th, защото те, разпознали чуждите анти­
гени върху АРС, се активират и отделят лимфокини. IL-2 стимулира Тси се
задейства клетъчно-зависимата цитотоксичност. IL-4, 5 и 6 водят до проли­
ферация на В-лимфоцитите и до производство на антитела. Те от своя стра­
на участват в ADCC и в активацията на комплемента. Отделеният от Th
IFN-y активира фагоцитнте и предизвиква местна възпалителна реакция.
Всички тези механизми водят до увреждане на съдовата стена на трансп-
лантата, образуване на тромби, запушване на съдовете, изхранващи при­
садката и цитолиза. В резултат на това се отхвърля присадения орган.
Основи на имунитета 311 I
В някои случаи се доказва, че антителата се свързват с МНС-молеку-
лите на присадката, тя не се разпознава и се блокира отхвърлянето й от Т-
лимфоцитите. Така се стимулира преживяемостта на присадката. Тези ан­
титела се наричат усилващи антитела.
Според скоростта и механизма на протичането, отхвърлянето на при­
садката бива:
1. Свръхостро отхвърляне. Проявява се минути или часове след тран­
сплантацията при сенсибилизирани реципиенти (чувствителни към антиге-,
на след предишна среща с него). Дължи се главно на предварителното на­
личие на антитела в серума на реципиента, обикновено в резултат на кръв­
но-групова несъвместимост от предишно кръвопреливане.' Активират се
комплемента и фагоцитите, които водят до отхвърляне на присадения ор­
ган. Профилактиката налага всички реципиенти да се проверяват за анти­
тела спрямо МНС-молекулите на донора.
2. Отхвърляне от първичен тип. Това е най-честият тип имунна реак­
ция при алотрансплантациите. Започва няколко дни след присаждането у
несенсибшлизираниреципиенти. Най-съществена роля в отхвърлянето имат
Т-клетките. Около присадката се натрупват много макрофаги и антитела.
Клинично се проявява с оток и некроза на присадката, тръпки и увеличава­
не на телесната температура. На 10-14 ден завършва с остра бъбречна не­
достатъчност.
3. Отхвърляне от вторичен тип. Наблюдава се, когато същата трансп-
лантация се повтаря след неуспешна първа присадка. Тази втора среща с
чуждите антигени протича значително по-бързо и бурно. Не се установява
първична васкуларизация (образуване на кръвоносни съдове) и “прихва­
щане” на присадката, настъпва силна инфилтрация с макрофаги, бърза
тромбоза. На 3-4-тия ден след трансплантацията настъпва некроза и отх­
върляне на присадката. •
4. Късно отхвърляне. Регистрира се месеци, дори години след като тран-
сплантираният орган е поел нормалната си функция. Причините са неясни.
Вероятно се дължи на наличието на антитела.
Приемателят може да реагира срещу присадката при наличие на анти­
генни различия, свързани с белтъци, кодирани от гени в половите хромозо­
ми X и Y. Имунната система на женските индивиди разпознава трансплан-
тациония антиген H-Y, специфичен за мъжкия пол (male-specific
transplantation antigen). H-Y антигенът се кодира от ген (Smcy) в Y-хромо-
зомата. Това обяснява защо XX женските индивиди реагират срещу допъл­
нителните антигени на XY-мъжките донори, но не и обратното. H-Y про­
теинът се експресира много рано в ембриогенезата и се открива в различни
тъкани. Първоначално той е описан в тестисите.
Адоптивеи имунитет
Фактът, че отхвърлянето на присадката е резултат на имунен механи­
зъм, се илюстрира и от наличието на т.нар. адоптивен имунитет .’Изразява
I
I .
 312 > КглСЛХХСа ^ЛЛИЗСД Медицинска биология '
Т'" "
се в това, че имунокомпетентни клетки от един индивид, пренесени в друг,
запазват активността си в него и реагират ускорено срещу присадки, спрямо
които са биликсенсибилизиранц в първия организъм. Този феномен се дължи
на т.нар. трансфер фактор на Лоурънс (Lawrence), който се открива в екст­
ракт от сенсибилизирани лимфоцити. Под негово действие несенсибилизи-
раните л имфоцити се сенсибилизират. Така те могат да реагират от втори­
чен тип срещу антигените на присадката още при първа среща с нея.
Реакция иа присадката срещу приемателя
Наблюдава се при трансплантация на живи имунокомпетентни клетки
(костно-мозъчни клетки, лимфоцити), които могат да осъществят имунен
отговор срещу антигените на реципиента. Става дума за смяна на ролите на
донор и реципиент.
Необходимите условия за това са:
> реципиентът да притежава МНС-молекули, които липсват в при­
садката (донора) - т.е. да са имунологично несъвместими;
присадката да представлява живи 'имунокомпетентни клетки или
тъкан;
> имунната система на реципиента да е потисната или недоразвита.
Трансплантацията на лимфоидна тъкан (костен мозък) се прилага ус­
пешно като терапевтичен подход само, ако се внасят иедиференцирани лим­
фоидни клетки.
Колкото повече на брой МНС-антигени между реципиента и донора
са различни, толкова имунната реакция на отхвърляне е по-силна. В резул­
тат на това, у реципиента възниква патологично състояние, наречено транс
плантационна болест.' Тя се проявява в две клинични форми:
болест на джуджето (runt disease). Възниква при трансплантация на
зряла лимфоидна тъкан в новородени животни. Имунната им система е не­
доразвита и не е в състояние да се справи с присадката. В резултат на това
се наблюдава понижена имунна реактивност, увеличаване на черния дроб
и слезката, забавяне на растежа, анемия, диария, отслабване на тегло, ув­
реждания във вътрешните органи и смърт на реципиента;
> хомоложна болест. Възниква след трансплантация на костен мозък
на хора с потисната имунна реактивност поради облъчване, продължител­
на химиотерапия или имуносупресивна терапия. Проявява се клинично като
бюлестта на джуджето.
Принцип в трансплантационната имунология е винаги да се прави под­
бор на реципиент за съответния донор. Причината е в това, че е важно дали
лимфоцитите на реципиента ще реагират срещу МНС-молекулите на доно­
ра. 'Колкото те са по-различни антигенно, толкова имунната реакция на
отхвърляне е по-силна и бърза.
Поради наличието на имунологичен конфликт между реципиента и
присадката, всяка трансплантация се съпровожда с имуносупресивна тера­
пия с цел да се потисне имунната реактивност на реципиента ида се удължи
Основи на имунитета 313
времето на преживяване на трансплантата. Изключение правят т.нар. при­
вилегировани зони, в които, по принцип, имунната реактивност е слаба.
Например, трансплантациите на очна роговица не изискват имуносупре-
сия, защото тази област не е кръвоснабдена и клетките на реципиента не се
сенсибилизират. Същото важи и за трансплантацията на хрущял и лига-
менти.
Имунология иа човешките гамети и оплождането
плождането е сложен биологичен процес, който зависи от мно­
О жество клетъчни, хормонални, неврогенни, имунологични и дру­
ги фактори.
Невъзможността за осъществяване на оплождане се означава като без­
плодие (стерилитет, инфертилитет). Причините за безплодието са изключи­
телно разнообразни, но най-често се обособяват в две групи - фактори от
страна на мъжа и такива от страна на жената. Към множеството причини
спадат и тези, водещи до стерилитет по имунологичен път - имунологично
обусловено безплодие. То се индуцира от антигени на гаметите.
СПЕРМАТОЗОИДНИ АНТИГЕНИ
Сперматозоидите притежават клетъчно-специфични антигени пора­
ди особености в анатомичната локализация и организация на органите, в
които те се образуват. Наличието на хематотестикуларна бариера е причи­
на тези клетки да останат извън “надзора” на имунната система. Друга тях­
на особеност е късното им диференциране в хода на онтогенезата (след пу­
бертета), когато имунната система е вече напълно развита.
Сперматозоидните антигени са обособени в две групи - сперматозои-
до-обличащи (повърхностни адсорбирани антигени) и собствени спермато­
зоидни антигени.
Имунната система на мъже с нарушена хематотестикуларна бариера
(травми, инфекции, радиация) разпознава постъпилите в циркулацията спер­
матозоиди като чужди. В серума на такива мъже се откриват автоантитела
срещу собствените им сперматозоидни антигени. Този механизъм стои в
основата на имунологично обусловеното безплодие у мъжа.
В женския организъм също може да се индуцира имунен отговор сре­
щу сперматозоидните антигени. Причина за това е антигенната мимикрия
между тях и някои патогенни микроорганизми в женските полови пътища.
Наличните в серума на жените и особено в цервикалния им секрет антибак-
териални или антипаразитни антитела реагират кръстосано със спермато­
зоидните антигени. Те се аглутинират или имобилизират и не могат да осъ­
ществят оплодителната си функция. С този механизъм се обяснява имуно­
логичния стерилитет, възникващ в женския организъм.
Антисперматозоидни антитела се откриват в 20-25% от безплодните
314______________________________________________ Медицинска биология
двойки. В България 31% от мъжете и 21% от жените притежават такива
антитела. Локализират се в серума, цервикалния секрет и семенната теч­
ност.
Антисперматозоидните антитела възпрепятстват оплождането, като:
> аглутинират и имобилизират сперматозоидите. Така се ограничава
подвижността на сперматозоидите и се формират аглутинати от клетки.
Това ограничава придвижването им през женските полови пътища. Много
малко на брой клетки запазват подвижността си, а те са недостатъчни, за
да достигнат до яйцеклетката и да я оплодят;
> нарушават капацитацията и акрозомната реакция чрез инхибиране
на сперматозоидни ензими. В резултат на това сперматозоидите не могат да
преминат през corona radiata на яйцеклетката и оплождане не настъпва.
Антигени на яйцеклетката
Характерна особеност на овогенезата е, че второто мейотично делене
завършва едва след оплождането. Zona pellucida на зрелия овоцит II ред е
изградена от няколко гликопротеинови антигена, от които най-съществени
са ZP1, ZP2 и ZP3. Освен структурна функция те имат отношение и към
свързването със сперматозоида и индуцирането на акрозомната реакция. В
женския организъм се откриват автоантитела срещу антигените на zona
pellucida. Те инхибират адхезията между гаметите и така блокират оплож­
дането.
Бързият прираст на човешката популация налага разработването на
нови методи за контрол на раждаемостта. Контрацепцията е подход, който
включва различни методи (механични, химични, хормонални) за възпре­
пятстване на оплождането.
Имунологията предлага възможност за ефикасна контрацепция с дъл­
готраен и обратим ефект върху голям брой индивиди. Надеждите са отпра­
вени към разработването и внедряването на контрацептивна ваксина. Тя се
базира на използването на антигени, специфични за човешката репродук­
тивна система. Такива са антигените от мембраната на сперматозоида, от
zona pellucida, някои хормони, участващи в регулацията на размножител­
ния процес. Чрез внасянето им като антигени при ваксинация, се цели сре­
щу тях в женския организъм да се изработят антитела и така да се възпре­
пятства оплождането.
Ефикасна контрацептивна ваксина, разрешена за масово приложение,
все още липсва. Най-много експериментални и клинични резултати има от
прилагането на ваксина на базата на човешкия хорионгонадотропин (ЧХГ).
Това е гликопротеинов хормон, който се образува от трофобласта и плацен­
тата. Той е много важен за имплантирането на оплодената яйцеклетка в
маточната лигавица. Като антиген се използва определен участък от поли-
пептидната верига на алогенен ЧХГ, с който се ваксинират жените. Те за­
почват да произвеждат антитела срещу ЧХГ, които блокират биологично­
то му действие. Като резултат се прекъсва бременността в много ранен етап.
Основи на имунитета 315
Имунология на бременността
Всяка нормална бременност представлява вид алотрансплантация, за­
щото ембрионът съдържа 50% бащини гени и протеини. Основната имуно­
логична загадка (имунологичен парадокс) при плацентните бозайници е как
майката, която има напълно функционално развита имунна система, толе­
рира плода, експресиращ чужди за нея антигени. Плодът също би могъл да
реагира срещу майката, защото неговата имунна система се развива почти -
напълно още през ембрионалния период. Все още не са разгадани напълно
механизмите, позволяващи тези алотрансплантации да са по принцип ус- ,
пешни.
Плацентата е изградена от тъкани от майката и плода. Необичайна
особеност на маточно-плацентарното кръвообращение е фактът, че май­
чината кръв навлиза в плацентата чрез майчини съдове, тапицирани с клет­
ки на трофобласта от фетуса.
Трофобластните клетки образуват и външната обвивка на зародиша,
изграждат бариерата между майката и плода. През нея се осъществява об­
мен не само на разтворими вещества, но и на цели клетки. Трофобластните
клетки не експресират МНС-молекули освен МНС G и по принцип не пре­
дизвикат имунен отговор.
Индуциране на специфичен имунен отговор у майката е възможно:
> в началото на бременността, поради прекия контакт между трофоб­
ласта и имунокомпетентните клетки на майката;
> в по-късните етапи на бременността, поради обмен на разтворими
вещества и клетки. Доказано е, че по време на нормална бременност се
осъществява известен трансплацентарен обмен на клетки и вещества меж­
ду майката и плода. Трофобластни клетки, еритроцити, левкоцити и разт­
ворими вещества (минимални количества IgG) с фетален произход могат
да преминат в майчиния организъм.
Имунният отговор на майката се реализира чрез хуморални и клетъч­
ни механизми.
Хуморален имунитет. Плацентата е много богата на фетални антиге­
ни, срещу които се образуват майчини антитела. Антиген-антитяло комп­
лексите се свързват с Fc-рецепторите на макрофагите и се фагоцитират. Така
антителата се елиминират от циркулацията и не увреждат зародиша.
Установено е, че макрофагите на плода секретират разтворими МНС
I и II молекули. Те се фагоцитират от АРС в женските лимфоидни органи и
така се възпрепятства имунния отговор срещу зародиша. МНС-белтъците
по клетките му са много силни имуногени и обикновено след всяка бремен­
ност се образуват антитела срещу тях. В много страни всички раждали жени
се изследват за МНС-антитела с цел да се предотврати хемолитична болест
на новороденото в резултат на алоимунизация по система МНС.
Клетъчен имунитет. Експериментални данни сочат, че по време на бре­
менност у майката преобладава хуморалният имунитет и е отслабен клетъч­
ният.
i
 316____________________________________________ ___________________ Медицинска
При нормална бременност съществува равновесие между цитокииите,
секретирани от Thl- и ТИ2-клетките. ТЬ2-лимфсЩитите в плацентата отде­
лят лимфокини, благоприятстващи развитието на плода (IL-3, IL-5, IL-6,
IL-10). Thl-лимфоцитите на майката секретират цитокини, които потискат
вътреутробпото развитие (IL-2, IFN-y, TNF).
В матката се съдържат клетки, които потискат имунния отговор на
майката. В нея не се откриват Тс, насочени срещу МНС клас I молекулите
на плода. Тя също синтезира и големи количества силни инхибитори на имун­
ните реакции (простагландин PGE2 и TGF-0). Доказано е, че некласичес-
кият МНС клас I антиген G се експресира само във феталния трофобласт
през първите три месеца на бременността и до раждането в плацентата.
Предполага се, че този белтък допринася за имунната толерантност на май­
ката спрямо плода. Доказано е, че той инхибира антитрофобластната ак­
тивност на майчините NK-клетки. G-молекулите се разпознават и свързват
от рецепторите на NK-клетките. Така NK-клетките на майката се блокират
и не атакуват зародиша. Предполага се, че G-молекулите защитават плода
от имунна реакция на майката срещу бащините антигени в него. МНС G-
белтъците предпазват фетуса и от трансплацентарни инфекции, защото имат
и антиген-представяща функция. Възможно е използването на МНС-G мо­
лекулите като нов терапевтичен подход за предотвратяване отхвърлянето
на присадките при трансплантации. ' ■—
• Успешността на бременността ■ като вид алотрансплантация при бо­
зайниците- се дължи на:
' > липсата на МНС-молекули по клетките на трофобласта, поради ко­
ето няма антигенно представяне и имунен отговор срещу него;
X" секретираните от плода разтворими МНС-молекули се фагоцити-
рат от майчини клетки и така се предотвратява имунен отговор срещу тях;
> баланса между цитокииите, стимулиращи и инхибиращи имунното
отхвърляне на плода;
> отсъствие на МНС I клас-зависими Тс в матката;
> усилен синтез на имуноинхибитори в матката по време на бремен­
ност;
> защитно действие на МНС G-молекулите в трофобластните клетки
срещу NK-клетките на майката.
Имунологична толерантност
мунологичната толерантност представлява състояние на специфич­
И на ареактивност спрямо определен антиген в резултат на предшес­
тваща среща с несо.
Тя бива естествена (автотолерантност) или придобита. Реализира се
срещу собствени или срещу чужди антигени. Нарушената естествена толе­
рантност се проявява клинично с развитите на автоимунни заболявания.
Регулирането на придобитата толерантност се използва като терапев­
тичен подход при алергични състояния и тоансплантации.
биология Основи на имунитета______________________________________ 317
Според клонално-селекционната теория, постулирана през 50-те го­
дини на миналия век от Нобеловия лауреат Бърнет (Burnet), имунният отго­
вор се дължи на антиген-специфични лимфоцити, които са автотолерантни.
Те пролиферират в отговор на антигенен стимул и се диференцират до ан­
тиген-специфични ефекторни клетки и до паметни клетки.
Основните принципи на клонално-селекционната теория гласят:
1. Всеки лимфоцит носи един единствен тип рецептор с уникална спе­
цифичност;
2. Лимфоцитите се активират в резултат от взаимодействието между
чуждия антиген и лимфоцитния рецептор;
3. Активираните лимфоцити произвеждат диференцирани ефекторни
клетки, които носят рецептори, идентични с тези на родителския лимфо­
цит, от който са произлезли;
4. Лимфоцитите, носещи рецептори, специфични за собствени на орга­
низма молекули, се унищожават в ранен етап от развитието си и не дости­
гат до зрели клетки.
Лимфоцитни клонове клетки, реагиращи срещу собствени антигени,
могат да бъдат потиснати по следните начини:
> чрез отстраняването им в периферната кръв (клонална делеция);
> чрез възпрепятстване на по-нататъшната им диференциация до зрели
клетки (клонално отхвърляне);
> чрез потискане механизмите на имунния отговор (клонална анергия).
Естествена имунна толерантност
Възниква през ембрионалния период, но не се унаследява. Винаги е спе­
цифична по отношение на определен собствен антиген.
През ембрионалния период имунната система опознава собствените
антигени и в постембрионалния живот не реагира срещу тях (теория на Бър-
нет за забранените клонове). Реакцията на имунокомпетентните клетки сре­
щу собствен антиген води до унищожаването на тези клетки. Така авторе-
активните клонове лимфоцити (“забранени” клонове) отпадат. Антигени,
които не са опознати през ембрионалния период, впоследствие се разпоз­
нават като чужди и срещу тях възниква имунен отговор.
Естествената имунна толерантност се реализира от Т- и от В-клетки.
Т-клетъчната толерантност се осъществява в тимуса или извън него. В
тимусаТ-клетките се “обу чават” да разпознава^ахте чужди антигени, така
и собствените МНС-молекули, носещи антигена. Според клонално-селек­
ционната теория, в тимуса се отстраняват т.нар. “забранени” лимфоцитни
клонове, които реагират срещу собствени клетки. Автоимунните реакции в
зряла възраст се дължат на клонове, които са успели да “избягат” от конт­
рола на тимуса. Т-клетките, разпознаващи вариабилните зони на МНС-мо-
лекулите (т.е. тези, способни да се свързват с чужди антигени), се отбират и
им се позволява да се размножават (позитивна клонална селекция). Така се
осигурява възможност да се разпознаят и да се елиминират чужди антигени,
318 Медицинска биология
асоциирани с МНС-белтъците. Т-лимфоцитите, преминали през процеса на
позитивна селекция, навлизат в медуларната част на тимуса. Там те кон­
тактуват с АРС и се подлагат на “втора проверка”. Съществуващите авто-
реактивни Т-лимфоцитни клонове се отстраняват чрез апоптоза (негативна
клонална селекция). Така се предотвратява навлизането им в циркулация­
та.
В резултат на тимусната селекция, в периферната кръв навлизат Т-
лимфоцити, които не взаимодействат със собствените за организма анти­
гени, но разпознават чужди такива и реагират срещу тях.
Извънтимусната (периферна) Т-клетъчна толерантност се осъществя­
ва по отношение на антигени, които са разположени в имунологично приви­
легировани зони (задбариерни органи) или се намират в минимални коли­
чества и не могат да бъдат открити от Т-клетките.
В-клетъчна толерантност. Изразява се в невъзможност за производст­
во на автоантитела. В-лимфоцитите не се активират, ако не бъдат подпо­
могнати от Th и не се произвеждат антитела. Всяка В-клетка, чиито иму-
ноглобулинови рецептори се свързват с мембранно-асоцииран собствен
антиген, се отстранява (клонална делеция). Ако собственият антиген е раз­
творим, В-клетките не се елиминират, а се инактивират, като се понижава
специфичността и афинитета им на свързване с антигена (клонална алер­
гия).
Ивдуцирана ИМУННА ТОЛЕРАНТНОСТ
Развива се във възрастни индивиди. Тя е вторично придобита и специ­
фична.
Зависи от следните условия:
> възраст на индивида - по-податливи са организми с незряла имунна
система (ембрионален период, новородени). Пациенти след имуносупресивно
лечение също развиват имунна толерантност;
> антигенност и имуногенност на антигена, спрямо който се изработ­
ва имунна толерантност. Срещу по-силните антигени и имуногени по-труд­
но се изработва имунна толерантност;
> структура на антигена - по-простите по структура антигени индуци-
рат по-силна толерантност. Към клетките на бактериите и бозайниците труд­
но се създава толерантност поради наличието на голям брой различни ан­
тигенни детерминанти и възможността да бъдат фагоцитирани;
> състояние на внесения антиген - по-лесно се създава имунна толе­
рантност срещу живи клетки. Мъртвите клетки или клетъчните екстракти
бързо се фагоцитират и не индуцират толерантност;
> доза на внесения антиген - Подходящи са минимални или максимал­
ни дози, приложени многократно в продължителен период от време. Нис­
ките дози антиген индуцират имунна толерантност главно у Т-клетките, а
големите дози - и в В-, и в Т-лимфоцитите. Имунната толерантност е по-
дълготрайна при Т-клетките.
Основи на имунитета__________________________________________________ 319
Механизми иа възникване на индуцирана имунна толерантност
« •* •
Централни клетки на имунната толерантност са Ts. Активираните Ts
действат върху следните клетъчни типове:
1. Тс. Ts отделят медиатори, които инхибират Т-ефегкторните клетки,
реагиращи срещу съответния антиген.
. 2. Th. Ts потискат Th, което води до намалена продукция на интерл ев-
кини (IL- 2,4, 5, 6 и др.). В резултат на това отслабва и клетъчният, и хумо-
ралният имунитет.
3. В-лимфоцити. Ts потискат пролиферацията на съответния клон В-
клетки, както и на плазматичните клетки, което спира хуморалния имунен
отговор.
4. Макрофаги. Ts инхибират макрофагите, които не могат да прерабо­
тят и да представят антигена на ефекторните клетки.
В резултат на тези механизми антигенът остава в свободно състояние
във висока концентрация. Продължителното взаимодействие иа Тс и В-лим-
фоцитите с големи дози антиген води до “изтощаване” на Т- и В-клетките.
Това също представлява механизъм на създаване на имунна толерантност.
В някои случаи (например при трансплантации) се налага индуциране­
то на имунна толерантност. Това се постига чрез прилагането на специални
средства, наречени имуносупресори. Според механизма на действие те би­
ват неспецифични и специфични.
Неспецифични имуносупресори. Потискат неселективно имунната ре­
активност. Удължават времето на преживяване на присадката. Прекратя­
ването на прилагането им води до отхвърляне на трансплантата. Действи­
ето им се изразява в нарушаване на:
> продукцията на лимфоидните стволови клетки в костния мозък;
> миграцията на Т- и В-клетките във вторичните лимфоиднн органи;
> клетъчните взаимодействия при имунния отговор. Като резултат
имунната реактивност се потиска не само срещу конкретен агент, но и сре­
щу различни други вируси, бактерии и тумори.
Неспецифична имуносупресия се индуцира от:
1. Физични фактори. Йонизиращата радиация води до възникване на
големи гранулирани лимфоцити без специфични Т- и В-маркери. Това огра­
ничава имунния отговор. Радиацията стимулира развитието на Ts-клетки,
които индуцират имунна толерантност.
Към физичните методи на имуносупресия се отнася и хирургичното
отстраняване на централни или периферни лимфоиднн органи. Ако това се
осъществява в ембрионалния период и се премахнат първични лимфоиднн
органи, имуносупресията е изключително тежка по степен. Отстраняване­
то на вторичните лимфоиднн органи във възрастни индивиди не уврежда
силно имунната реактивност. При някои хематологични заболявания (сър­
повидно-клетъчна анемия) се налага премахване на слезката, което не се
отразява значимо върху хуморалния имунитет. |
2. Химични фактори. Голяма група химични съединения имат способ­
320 Медицинска биология
ността на инхибират имунния отговор. Такива са:
стероидите потискат активирането на мафхфаг^ите, стабилизират
лизозомните мембрани, инхибират АрС, отслабват експресията на МНС-
молекулите;
> циклоспоринът блокира транскрипцията на иРНК за лимфокини
(IL-2);
> антнметаболити - азатиопринът потиска пролиферацията на акти­
вираните лимфоидни клетки, като се включва в тяхната ДНК и пречи на
размножаването им;
> метотрексатът инхибира ДНК-синтезата в имунните клетки;
> алкилиращи средства - циклофосфамидът уврежда ДНК чрез възп­
репятстване правилното сдвояване на базите при репликацията.
Специфични имуносупресори. Потискат селективно имунната реактив­
ност. Такива агенти са:
1. Антнлимфоцитен серум (ALS). Чрез прилагането му се унищожават
всички лимфоцити от даден клон.
2. Антитимоцитен глобулин (ATG). Отстранява селективно само Т-лим-
фоцитите.
3. Моноклонални антитела (МКА). Използват се МКА срещу повърх­
ностните лимфоцитни маркери като CD3, CD4, CD8 и срещу рецептора за
IL-2. Чрез тях се елиминират съответните клетки или се блокира функция­
та им. Тези МКА се свързват с цитостатици или токсини, което засилва
ефективността им. МКА срещу CD3 маркера действат срещу всички зрели
Т-клетки, а тези срещу CD4 атакуват Th.
4. Инхибитори на комплемента. Това са най-често антитела, насочени
срещу някоя от съставките на системата на комплемента. По този начин се
блокира участието му в елиминирането на прицелните клетки и възниква
имуносупресия или толерантност към антигена.
Имунология иа туморите
сновна характеристика на туморната клетъчна популация е хете-
О рогенността й - наличие на клетки с различни генетични, биохи­
мични, моричлигичниилмунолиииинисвоогива.
Някои учени разглеждат отговора на организма срещу тиморлите клет­
ки като реакция срещу алоприсадка. Макар че раковите клетки принадле­
жат на същия организъм, те притежават генетични, биологични и имуно­
логични характеристики, които са му чужди.
Промените в туморните клетки, задействащи имунната система, зася­
гат предано повърхността им и се изразяват в поява на тумчрно-специфив-
ни антигени (TSA, tumor-specific antigens) и на туморно-асоциирани антиге­
ни (ТАА, tumor-associated antigens).
Основи на имунитета________________________________________________ J27
I. Туморлч-специфивни антигени
Характерни са за експериментално индуцираните тумори и се откри­
ват само в туморлите клетки. Даден тумор може да притежава повече от
един TSA. Те отсъстват в здравите клетки и тъкани. Представляват мути­
рали форми на нормални белтъци. Повечето TSA са уникални, строго спе­
цифични за тумора и силно имулвгелни. Те се разпознават от имуллата сис­
тема и активират Тс.
Известни са два вида TSA - вирусно-индуцирани и химически-инду-
цирани.
1. Вирусло-индуцирани TSA
Клетките, заразени с чнкигенни вируси, обикновено изявяват нови по­
върхностни антигени. Вирусно-индуцираните TSA не са така разнообразни
както хими^сни-индуцираните. Всички тумори, предизвикани от даден ви­
рус, притежават същия повърхностен антиген, независимго от вида на засег­
натите клетки.
Вирусно-индуцираните TSA се локализират в ядрото или върху кле­
тъчната мембрана.
Ядрени вирусно-индуцирани TSA. Обикновено се кодират от ДНК-
вируси. Силно имулчгенни са, но произведените срещу тях антитела имат
основно диагностична стойност. Те не могат ефективно да атакуват дълбо­
ко разположените в клетката ядрени TSA.
Мембранни вирусно-индуцирани TSA. При РНК-вирусите гликопро-
теините на вирусната обвивка остават свързани с клетъчната мембрана на
гчстоприемникчвата клетка и играят ролята на TSA. Те индуцират образу­
ването на специфични антитела и Т-лимфонити.
2. Химшчески-индуцирани TSA
Туморите, предизвикани от различни химически канцерогени (метил-
хиоантрел, бензопирен), притежават изключително голямо разнообразие от
строго специфични TSA. Химичният агент може да засегне различни кле­
тъчни гени в отделните тъкани. Всеки тумор, индуциран от един и същ хи­
мичен агент, експресира свои собствени уникални антигени, както в отдел­
ните тъкани, така и в различни органи на един и същ индивид.
И. Тиморло-асоциирали антигени
ТАА са антигени, които не са уникални за туморите. Те се откриват и в
нормаосите, и в туморлите клетки. Неимунвгенни са поради родството им
със собствените антигени на организма.
Те също са два типа - олкчфетални ТАА и ТАА, които представляват
променени форми иа нормални повърхностни клетъчни антигени.
1. (^^фета-л^! (ембриофeтао>^и, стадийно-специфични) ТАА
. Туморните клетки могат да притежават антигени, които са типични за
ембрионалния период и нормално не се съдържат или са в минимални коли­
чества във възрастния организъм. В резултат на неконтролираното клетъчно
делене в раковите клетки започват да се експресират нормални гени в не­
нормално време, вероятно в резултат на генна дерепресия. Това води до
322 Медицинска биология
продукция на съответните белтъци (антигени). Например, алфа-фетопро-
теннът (AFP, alpha-fetoprotein) нормално се синтезира от феталния черен
дроб и жълтъчното мехурче и е основен серумен протеин на плода. Пред­
полага се, че той защитава фетуса от имунната система на майката. След
раждането не се произвежда AFP. Той може да се открие само при рак на
черния дроб, панкреаса и тестисите. Друг онкофетален антиген е карцино-
ембрионалният антиген (CEA, carcinoembryonic antigen). Той се синтезира
от феталните ендодермални клетки, а във възрастните индивиди се експре-
сира отново при карциномите на стомашно-чревния тракт, гърдата и пи­
кочния мехур. Тези онкофетални антигени предизвикват образуването в
организма па антитела, по които косвено се доказват. Възможно е и пряко­
то им визуализиране на хистологични препарати. След оперативно отстра­
няване на тумора, обикновено, серумното ниво на AFP и СЕА спада. По­
вишаването му отново говори за възможен рецидив.
2. ТАА - променени форми на нормални повърхностни клетъчни анти­
гени
Мембранните гликопротеини и гликолипиди претърпяват промени по
време на клетъчното развитие. Установено е, че в туморните клетки нас­
тъпват смущения в гликозилирането. Това води до разкриване на нови въг­
лехидратни епитопи, които са били скрити при нормалните клетки. Те са
всъщност променени нормални клетъчни антигени. Например, в туморните
клетки се изменя типа, локализацията и гъстотата на КГА А, В и Н.
По експресията на някои антигени, отразяващи степента на пролифе-
рация и диференциация на клетките, може да се съди и за злокачествения
потенциал на даден тумор.
В раковите клетки се наблюдава отслабена експресия на МНС клас I
молекули, които нормално се разпознават от Тс. Намалението или липсата
на МНС клас I белтъци затруднява антигенното представяне и повишава
склонността към метастазиране.
Механизми иа противотуморна защита
В хода на еволюцията организмите са изработили комплекс от меха­
низми за борба с туморните клетки. Те се реализират на две нива - преди и
след появата на туморната клетка.
1. Преди възникване на туморната клетка.
На този етап в организма функционират различни физиологични ме­
ханизми на хомеостазата, които съществуват независимо от наличието на
трансформирани клетки. Те осигуряват защитата в случай на внезапна про­
мяна в генетичната програма. У висшите гръбначни се произвеждат антн-
оксиданти, които дезактивират химичните канцерогени. Подобно действие
имат Vit. А, С и Е, които се приемат чрез храната. Репаративните ензими,
участващи в репликацията на ДНК, поправят възникналите грешки в ре­
зултат на мутации за около 30-60 мин. В хромозома 2 е доказан ген-редак­
тор (spell checker gene), отговорен за корекция на мутационните промени в
Основи на имунитета 323
други гени от генома. Т.нар. аити-растежни фактори (кейлони) са в състоя­
ние да контролират клетъчната трансформация. Те инактивират растежни­
те фактори, стимулиращи клетъчното делене и нарастването на туморите.
2. След възникване на туморната клетка.
След преодоляването на физиологичните механизми на хомеостаза­
та, срещу туморните клетки се включват естествената резистентност и иму­
нитетът.
Механизми на естествената резистентност
Реализират се не само от системата на комплемента, но и от няколко
типа клетки:
Цитотоксични макрофаги. Установено е, че туморите в регресия са
силно инфилтрирани с макрофаги. Този факт подсказва, че макрофагите
участват в разрушаването на туморната тъкан. Доказано е, че те атакуват
тумора чрез непрестанно производство на водороден прекис, цитолитични
ензими, туморно-некротизиращите фактори (TNF) и IL-1. Макрофагите за­
лавят чрез своите Fc-рецептори антителата, опсонизирали антигена и така
осъществяват имунната фагоцитоза. Притежават и рецептори за компле­
мента.
NK-клетки. Имат пряко цитолитично действие и директно унищожа­
ват чуждите клетки. Те притежават рецептори за Fc-фрагмента на антите­
лата, но не и за комплемеита. Участват в ADCC, но могат и самостоятелно
да убиват туморни клетки още при първа среща, без да е необходима инфор­
мация от МНС-молекулите. Според някои автори те са първата линия на
отбрана срещу рака.
LAK-клетки (lymphokine activated killer). Това са NK-клетки, получе­
ни в резултат на стимулация с IL-2. Могат да убиват директно множество
туморни клетки. Предполага се, че прицелните молекули за действието на
NK- и LAK-клетките са променени гликопротеини върху мембраните на
туморните клетки.
Механизми на придобития имунитет
Противотуморният хуморален имунитет не винаги е ефективен. Резул­
татна защита се реализира предимно чрез клетъчния имунен отговор. Про­
тивотуморният имунен отговор се осъществява от следните типове клетки:
> туморно-специфични Тс, които имат пряк и специфичен цитолити-
чен ефект главно срещу вируспо-индуцираниге TSA. Доказани са в далака
на хора и животни с регресиращи тумори. Могат да пренасят т.нар. адоп-
тивен противотуморен имунитет;
> плазматични клртки, които участват в хуморалната защита чрез
производство на специфични противотуморни антитела. Те унищожават
само туморни клетки с добре изявени ТАА. Слабо имуногенните и слабо
диференцираните клетки остават незасегнати.
324 Медицинска биология
Механизми на туморното оцеляване
* > циркулиращи имунни комплекси - в серума на болните често се от­
Туморните антигени въздействат по различен начин върху организ­
ма. По-голямата част от туморите са слабо имуногенни и защитата срещу
тях не е ефективна. Възможно обяснение на този феномен е фактът, че спон­
танно възникващите тумори се зараждат в организма твърде продължител­
но. През това време имунната система “привиква” към появата на туморни
клетки с отслабена имуногенност. Тези туморни клетки притежават меха­
низми за “избягване” на имунната защита, известни като immune escape
mechanisms. Те включват следните процеси:
1. Антигенна модулация. Установено е, че туморните клетки “крият”
антигените си, когато срещу
ИМУНОЛОГИЧНО УСИЛВАНЕ НА ТУМОРНИЯ РАСТЕЖ тях има вече образувани ан-
ЧРЕЗ БЛОКИРАЩИ ФАКТОРИ титела. Тази загуба на анти­
гени е само привидна и вре­
менна. Туморните клетки
1. Антитела
стават невидими за имуно-
компетентните клетки и ан­
тителата. Те възстановяват
своите TSA при спадане коли­
чеството на Циркулиращите
антитела и имунни клетки.
2. Феномен на туморно
усилване (enhancement effect).
В серума на болните от
2. Свободни TSA рак се откриват блокиращи
имунната система фактори,
които водят до усилване на
туморния растеж (фиг. 128).
Блокираща активност имат:
> антитела (Ig G), кои­
то свързват и маскират ту-
Свободни разтворими TSA
морните детерминанти. Така
3. Имунни комплекси
пречат на клетъчно-медиира-
ната цитотоксичност и на
действието на Тс. Антитела­
та образуват “защитен ек­
ран” върху туморните клет­
ки и пречат на Тс да ги раз­
познаят и атакуват;
> свободни TSA - някои
Циркулиращи откъснати от клетъчната по­
антиген - антитяло върхност (разтворими) TSA
комплекси
запълват TCR на Тс и така
Фигура 128 пречат на свързването им с
Основи на имунитета 325
туморните клетки;
криват разтворими имунни комплекси TSA- анти-ТБА-антитела. Антите­
лата се свързват с туморните клетки и пречат на действието на Тс. Имунни­
те комплекси блокират и антитяло-зависимата клетъчна цитотоксичност
(ADCC) чрез взаимодействие с Fc-рецепторите на NK-клетките. Така NK-
клетките не могат да реагират срещу натоварените с антитела прицелни
клетки и не успяват да ги лизират.
3. Ефект на “изплъзваме, промъкване” (sneak through effect). Израз е на
дисбаланса между скоростта на имунния отговор и скоростта на туморния
растеж. Когато туморът е неимуногенен и малък на размери, той не се раз­
познава от имунната система. Разраства и когато е в състояние да задейст­
ва защитата, туморът е вече достатъчно голям, разрушава организма и пре­
дизвиква неговата смърт.
4. Активиране на Ts. TSA активират главно Ts. TSA, индуцирани от
биологични и физични фактори, по-силно стимулират Ts и съответно водят
до потискане на имунния отговор. TSA, възникнали в резултат на химичес­
ки канцерогени, са по-слаби и не повлияват функцията на Ts. Доказано е
наличието на туморно-специфични Ts в слезката на хора и животни, болни
от рак.
5. Производство на защитни фактори. Туморите си осигуряват необ­
ходимите условия за своето развитие и преживяване. Туморните клетки
отделят вещества, които причиняват разрастване на нови кръвоносни съдо­
ве (иеоаигиогеиеза) в организма. По този начин се улеснява притока на
повече хранителни продукти и кислород. Наблюдавано е и отделяне на ве­
щества, които пречат на миграцията на макрофагите. Някои тумори произ­
веждат и имуносупресорни цитокини (TGF) и простагландини, които ин­
хибират имунния отговор.
6. Локализация на тумора в привилегировани зони. Туморите, разпо­
ложени в ЦНС, остават дълго време неоткрити от имунната системапоради
хематоенцефалната бариера. Имунокомпетентните клетки не достигат до
тумора и не го разпознават.
Имунодиагностиката на туморите включва прилагането на много раз­
лични методи, но основната идея е доказване на антитела срещу TSA в се­
рума на болните или установяване на самите TSA в туморните клетки.
На имунотерапията се възлагат повече надежди отколкото на рутинно
използваната в момента химиотерапия с цитостатици.
Имунотерапията на туморите се осъществява по активен и пасивен път,
като всеки от тях включва неспецифични и специфични средства.
Активната противотуморна имунотерапия включва неспецифично ак­
тивиране иа имунната система чрез прилагане на противотуберкулозната
BCG ваксина. Специфичната активна имунотерапия се реализира чрез вна­
сяне на “омаломощеии” туморни клетки, техни клетъчни екстракти, отдел­
ни ТАА или детерминанти. Така организмът стимулира собствената си
имунна система. От нротивотуморните ваксини най-надеждни са т.нар. ре-

326 Медицинска биология
комбинантнн ваксини. Използват се собствени (автоложни) ту морни клет­
ки, в които по генно инженерен път е внесен ген за синтез на цитокини. Така
променените клетки на пациента отново се внасят в организма му, но вече с
лечебен ефект.
Пасивната противотуморна имунотерапия е неспецифична, когато сти­
мулира имунната защита на организма чрез внасяне на активирани клетки
и цитокини. Прилагат се:
> LAK, като от пациентите се изолират NK-клетки. Те се стимулират
in vitro за няколко дни с IL-2 до получаването на LAK-клетки. Внасянето
на собствени LAK, заедно с IL -2, води до 50%-на редукция на някои злока­
чествени образувания;
> IFN-y, чието венозно прилагане пречи на пролиферацията на ту­
морните клетки; активира NK-клетките и макрофагите; засилва експресия­
та на МНС клас I молекулите;
> LC-2, който активира Тс и NK-клетките;
> TNF-a ограничава метастазирането на туморните клетки чрез за­
силване на адхезията им; активира макрофагите и лимфоцитите;
> CSF (колониостимулиращият фактор) засилва диференциацията,
подпомага растежа и подновяването на клетъчната популация.
Специфична пасивна имунотерапия има за цел специфично стимули­
ране имунната защита на организма срещу туморните клетки. В експери­
ментални и в клинични условия се прилага имунотерапия с моноклонални
антитела (МКА). Предимствата й се изразяват в по-малко странични дейст­
вия върху здравите клетки в сравнение с цитостатиците. Осигурява се спе­
цифична атака срещу туморните клетки. Използват се противотуморни
МКА, конюгирани с цитостатици, токсини или радиоизотопи.
В специфичната пасивна имунотерапия се прилага и лечение с TIL
(tumor infiltrating lymphocytes). Ако от туморното огнище се изолират Тс и се
култивират in vitro със съответната туморна клетка и в присъствието на IL-
2, се получава популация от специфични Тс. При инжектирането им обрат­
но на пациента, се стига до регресия на тумора.
Макар и неимунологична като механизъм на действие, antisense тера­
пията напоследък набира скорост и в клинични условия. Чрез изкуствено
внесени олигонуклеотиди се блокира функцията на туморния ген. Инхиби-
торите на теломеразата са също надеждно средство за контрол върху деле­
нето иа туморните клетки. Обсъжда се и възможността за терапия на рака
със средства, стимулиращи апоптозата.
Основи на имунитета
Имунология на паразитите
Т^заимадействието паразит-гостоприемник има за резултат множес-
Нтво ^ни имунобиологични прояви. Те се изявяват като защитни
механ^Ханаt микроорганизма и такива от страна на паразита.
Защитни механизми на гостоприемника
1 Естествена резистентност
МНС-антигени. Доказано е, че МНС-генотипът определя тежестта па
боледуването от малария. Хора с определени МНС-молекули не образуват
антитела срещу маларийния спорозоит, защото техните МНС-В53-молеку -
ли не осъществяват прецизно антигенно представяне. Това спира стимула­
цията на В-клетките и производството на антитела. У тези хора маларията
протича по-тежко.
Кръвногрупови антигени. Много африкански негри не притежават
кръвногруповите антигени от система Duffy (Fy), които са рецептор върху
еритроцитна мембрана за Plasmodium vivax. Индивиди, които не притежа­
ват Duffy-антигените, са резистентни на Plasmodium vivax.
Еритроцитни заболявания. Естествена резистентност към маларията
може да възникне и след като спорозоитите са навлезли в еритроцитите.
Неблагоприятните за паразитите условия в клетъчната цитоплазма спират
развитието и размножаването им. Например, хетерозиготите по гена за сър-
повндноклетъчна анемия експресират патологичния HbS. Той не е подхо­
дящ за развитието на Plasmodium falciparum и носителите на този ген не бо­
ледуват от тропическа малария. Други хемоглобинопатии (бета-таласемия)
и ензимни нарушения в еритроцитите (Г6ФДН - глюкозо-6-фосфат дехид-
рогеназна недостатъчност) придават устойчивост на гобтоприемника към
маларийните плазмодиуми.
2. Имунитет
В повечето случаи клетъчният имунен отговор е по-ефикасен спрямо
интрацелуларните паразити, а хуморалният - срещу екстрацелуларните па­
разити в кръвта и телесните течности. Преобладаващият тип имунен отго­
вор и ефикасността му зависят от конкретния паразит. Обикновено се
включват различни имунни механизми според фазата от развитието на па­
разита и степента на инвазията.
„„„ Cn™S"'"T И*ч'я,,тет “ задейства от повърхностни паразитни анти­
гени. Специфичният хуморален имунен отговор е свързан с активирането
iiaT-лимфоцнтите от антигените па паразита. Т-лимфоцитната кооперация
с В-клеткпте води до синтеза на специфично антитяло •'“■’"'Рация
^P^^a^^^pa^Th^-n^M^mu^THre'^L^iTOnpo^Be^aT^L-ai^L-S а^те
т°итеВПр7тр7иан^^^
азара-IgG. ' еличават IgM» а при маларията и кала-
328____________ ___________________________________ Медицинска биология
Специфичните антитела действат по следните механизми:
> директен ефект върху едноклетъчни паразити чрез увреждане на кле­
тъчната мембрана (маларийни плазмодиуми);
> неутрализиране на паразита чрез блокиране залавянето и навлиза­
нето му в нови гостоприемникови клетки (Trypanosoma cruzi, Toxoplasma
gondii);
свръхчувствителност от бърз тип - IgE, заловени чрез своите Fc-
фрагменти за Fc-рецепторите по мембраните на мастоцитите, се свързват
със съответния паразитен антиген при повторното му попадане. Следва
бърза дегранулация на мастоцитите и освобождаване на биологично-актив­
ни медиатори. С техния токсичен, алергичен и възпалителен ефект се обяс­
нява действието върху големи паразити като хелминтите;
опсонизация - антителата улесняват фагоцитозата при свързване с
антигените на паразита (трипанозоми);
> ADCC се осъществява се от IgE и IgG, които покриват паразита. За
техните Fc-фрагменти се залавят макрофаги, неутрофили, еозинофили. Ак­
тивира се отделянето от тези клетки на вещества с цитотоксичен ефект, ко­
ито убиват директно и големи паразити като Trichinella spiralis, Schistosoma
mansoni, Ascaris lumbricoides, както и Trypanosoma cruzi;
> активиране на комплемента по класическия път. Активираниятком-
племент уврежда клетъчната мембрана и води до цитолиза. (трипанозоми,
плазмодиумни спорозоити).
Клетъчният имунитет обикновено е по-ефикасен. Активира се както
от повърхностни паразитни антигени, така и от интрацелуларните парази­
ти.
> Th участват в имунния отговор срещу вътреклетъчните лайшмании
и еидоернтроцитиите форми на маларийните плазмодиуми. Произведените
от тях цитокини засилват синтезата на нмуноглобулнинте и активността на
гранулоцит^ите. Секретнраният от Th IFN-y активира макрофагите срещу
интрацелуларни (Toxoplasma gondii, Leishmania, Trypanosoma cruzi) и екст-
рацелуларни паразити (Entamoeba histolytica, Schistosoma mansoni);
> Тс реагират срещу тъкашште спорозоити на плазмодиумите, като
разрушават инвазираните чернодробни клетки;
> макрофагите действат като антиген-представящи клетки и подпо­
магат разпознаването на паразита от Т-лимфоцитите. Секретират медиато­
ри на възпалителния процес и така подпомагат ограничаването на паразита
в тъканите на гостоприемника. Като резултат, възниквафиброзна инкапсу-
лация, характерна за ехинококозата, трихинелозата, шистозомиазата. Мак­
рофагите извършват неимунна и имунна фагоцитоза; . имунната система образува антитела срещу преобладаващия повърхнос­
> неутрофилните гранулоцити фагоцитират интрацелуларни парази­
ти, а екстрацелуларните убиват чрез отделяне на цнтотоксичин и цитоли-
тични вещества (шистозоми, трихинели);
> еозииофилите агрегират около големите тьканни паразити и оказ­
ват цитолитичен ефект чрез секретиране на кислородни метаболити; .
> мастоцитите при дегранулацията си отделят медиатори, които под­
Основи на имунитета 329
помагат елиминирането на хелминтите от червата.
При паразитознте имунният отговор на гостоприемника е често толко­
ва сложен и разнопосочен, че в много случаи води до тежки патологични
отклонения. Имуиопатологичиите прояви са повече израз на имунната ре­
активност па гостоприемника, отколкото на вредното действие на паразита.
Подобни клинични прояви са: хепатоспленомегалията; формирането на
имунни комплекси паразит-антипаразитни антитела; алергични и анафи-
лактичини реакции; анемия; автоимунни реакции; неспецифично активи­
ране или потискане на имунната система.
Защитни механизми на паразита
Паразитите са си изработили адаптивни еволюционни механизми за
преживяване. Резистентността спрямо имунния отговор на гостоприемни-
ка се реализира на етап проникване, адаптиране към биохимичните усло­
вия в него и преживяване. Едни от най-съвършените методи за избягване
имунната защита на гостоприемника са антигенната вариация и антиген-
пата мимикрия.
1. Антигенната вариация представлява процес на периодична промяна
иа повърхностните антигени.
При стадийната антигенна вариация се наблюдават различни антиге­
ни във всяка фаза от биологичния цикъл на паразита - т.е. патогенните фор­
ми на паразита произвеждат антигени, различни от тези на инвазноспособ-
иите форми. Антителата срещу едните антигени са неефективни спрямо
другите. Когато имунната система отговори на инвазията, паразитът вече
е експресирал нов антиген и образуваните антитела са неефективни. Анти­
гените по яйцата на Schistosoma mansoni са различни от тези на ларвните и
възрастните форми. Нематодите и цесгодите се характеризират също с ан-
тигенна-стадийност (антигени на сколекса, на тъканните ларви, на полово
зрелия хелминт).
При постоянната антигенна вариация се касае за наличие на различни
антигени в рамките на една и съща фаза от биологичния цикъл на паразита.
Среща се при трипанозомите, маларийните плазмодиуми, жиардията. Най-
подробно е изучен този феномен при Trypanosoma gambiense и Trypanosoma
rhodesiense. Трипанозомите притежават над 1000 различни гени, кодиращи
вариабилни повърхностни трипанозомни антигени (VSG-variable surface
glycoprotein). От тях само един се експресира от паразита в даден етап от
инвазията. Когато трипанозомата навлезе за пръв път в гостоприемника,
тен антиген. Синтезираните антитела бързо стават неефективни, защото
паразитите превключват спонтанно към синтеза на нов VSG, срещу който
наличните антитела не действат. Смяната на антигените е много бърза. На
6-тия ден от инвазията 85% от трипанозомите вече притежават нов VSG.
Имунната система на гостоприемника не може да отговори адекватно на
иoвoвъзникващите VSG и се изтощава напълно. Точният молекулен меха-
330 Медицинска биология I Основи на имунитета___________________________________________________ 31
•
низъм на антигенната вариация при трипанозомите е вече изяснен. £ Човешки имунодефицитен вирус - HIV
2. Антигенната мимикрия представлява процес на придобиване или ек- I
спресиране от паразита на повърхностни антигени, сходни или идентични с Причинителят на СПИН у човека е открит през 1984 г. почти еднaо-
тези на макроорганизма. Така се парира имунната система на гостоприем- демеиис от групата на френския учен Люк Моитанuе (Montagnier) и от аме­
ника, която разпознава паразитните антигени като свои. Кръвно-груповите рикански вирусолози под ръководството на Робърт Гало (Gallo). HIV е
антигени от системата АВО(Н) и МНС-антигените по шистозомните ларви .■малък РНК-детрквидус от подгрупата па бявнaдейcтвяu^ите иентиоидусu.
най-вероятно са адсорбирани от телесните течности и клетки на гостопри­ i. Устаисоеиа са три форми на H1V-1, 2 и 3, които имат различна антигенна
емника. Аскарисите синтезират антигени, сходни с човешкия колаген. характеристика. Както всички вируси, HIV се реплацада бързо, създава '
3. Изключително адаптивните и изменчиви паразити са разработили ^множество свои копия, чрез които заразява други клетки и асстспдаесfна-
защитни стратегии и срещу различни медикаменти. Този феномен на лекар­ ?ци.
ствена резистентност е много типичен за маларийните плазмодиуми.
Plasmodium falciparum притежава амплифициран ген, кодиращтранспортси I- Морфология иа HIV
белтък, конто изпомпва протнвомаларийния медикамент навън от клетка­
та. HIV има кръгла форма и размер от около 120 nm. Отвън е обвит от
4. Някои паразити отделят свои антигени в свободна форма. Тези раз­
*Ta<сикйил липидна мембрана, съдържаща два гликапдотеина: повърхностен
творими антигени потискат имунната система на гостоприемника като бло­ J - gpl20 (молекулна маса 120 kDa) и тдансмембравен - gp41 (фиг.129). Те са
кират Fab фрагментите на антителата и ограничават действието им върху от съществено значение за
самия паразит. Те се свързват с NK-клетките и блокират ADCC. Паразит­ биологичния цикъл на ви­
ните антигени предизвикват освобождаването на имуносупресивни вещес­ руса, защото пкдпкмяаят
тва от макрофагите и на цитокини от Ts. Свободните антигени претоварват залавянето му за повърх­
макрофагите. Те се изтощават с фагоцитирането им, при което отслабва ността на прицелните клет­
антиген-^-ц^(^д(^т^;^1и^1щата им функция. ки. Външността на HIV е
Успешната диагностика и терапия на паразитозите изискват точно заета от вукиеакаnсид, със­
познаване и интерпретиране на сложните имунобиологични взаимодейст­ тавен от четири протеина
вия паразит-гостоприемник. (р24, р 17, р9 и р7). Белтъкът
р17 действа като молекулен
1- нукмоапсед шaпедсн. Той влияе върху
ЧОВЕШКИ ИМУНОДЕФИЦИТЕН ВИРУС (Hiv) И СИНДРОМ ИА 2- Иитеграза
3- прогеаза
r '
пдоcтpaнcтоенкто нагъване
r J

ПРИДОБИТА ИМУННА НЕДОСТАТЪЧНОСТ (СПИН)

мунодефицитните състояния се проявяват с чести и хронифици-
И ращи инфекции, с повишена възприемчивост към опортюнистич­
ни агенти ислабои овсиява неот антимикронти средства. Опдртюнистин ­
ните патогени предизвикват заболяояве (оподтюнистачни инфекции) само
у андавада с потасиата имунна защита.
Първичните (вродени) имунадефвцатва заболяваниа се дължат на ге­
нетични дефекти в механизмите, реализиращи имунната защита. Вторич­
ните (придобити) нмунодефицити са резултат на външни фактори като ви­
руси, бактерии, паразити, нарушения в храненето, радиация, цитостатич-
ни медикаменти и др. Такова заболяване е и синдромът на придобитата
имунна недостатъчност (СПИН, AIDS - acquired immunodeficiency
syndrome), който се причинява от вирус - III V (human immunodeficiency
virus).
£рн“₽итаи на обратната тданскрилта-
6-обвива за и така въздейства върху
възпроизводството на HIV.
окапсида,
pl7 и р24 изграждат нукле-
а р9 и р7 са разположени в нуклеоадния център на вируса. В него
*сл поместени още и даплаuдваят РОК-тюм, аT]^^^:^l^вятя тдявскдаптязя
■ (РНК-зависима ДНК-nклимедaза), протеазата и aвтeгpaзaтa.
РН^-молекулата на HIV-1 се състои от около 9 500 нуклеотида, гру-
•: падява в 9 гена. Три от тях са общи за всички ретдквuруси и кодират белтъ­
ците на иуклеокanсида, белтъците на външната мембрана, обратната тран-
. скрuптaзл и uвтегpазата. Осяия.'!!^ шест малки гена на HIV кодират про­
теини, които регулират вирусната генна експресия. Известна е пълната нук-
' иеотидна последователност на РНК-генамa на HIV.
332 Медицинска биология
Жизнен цикъл на HIV
* Имунната защита е неефикасна и поради аитигенната мимикрия меж­
HIV атакува главно CD+ Th, но също и макрофаги, дендритни клет­
ки, Лангерхаисовите клетки в кожата и микроглията в ЦНС.
Навлизане. Вирусният мембранен гликопротеии gp 120 се свързва с CD4-
рецептора на повърхността на Th. Това взаимодействие променя простран­
ствената конформация на gpl20. С помощта на траисмембраииня gp41 се
улеснява сливането на вирусната обвивка с клетъчната мембрана на лнмфо-
цита и HIV навлиза в прицелната клетка. Прониква нуклеоидът с вирусния
РНК-геном, но не и обвивката на вируса.
Размножаване. В цитоплазмата на Th, обратната траискриптаза син­
тезира върху вирусната РНК едииичиа кДНК верига. Следва синтез на двой­
но-верижна вирусна ДНК. Тя се произвежда още в първите 6 часа след пос­
тъпването в инфектираната клетка и се 'установява в ядрото на Th 8-12
часа след началото на инфекцията. Вирусната ДНК се вгражда в ДНК на
прицелната клетка с помощта на еизима иитеграза и така се получава HIV-
провирус. Вирусната репликация продължава по време на цялата HIV-ии-
фекция, макар и с много малка скорост. Състоянието на минимална репли­
кация се наблюдава през дългата фаза между вирусната инфекция и разви­
тието на клинично проявен СПИН. Латентният период може да продължи
години, докато външни фактори като цитомегаловирус, вирус на хепатит В
и други активират Th и отключат бързата репликация на дремещия в тях
HIV. Следва смърт на инфектираните Th и заразяване на други клетки.
Разпространение. Първите експресирани вирусни гени кодират регу­
латорните протеини - Tat и Rev. Tat-белгькът активира възпроизводството
на вируса в инфектираните клетки. Rev-протеииът осъществява транспорта
на транскрибираната от провируса иРНК от ядрото в цитоплазмата. Тази
иРНК транслира структурните и ензимни протеини на HIV, от които се из­
граждат вириоиите. Последните напускат загиващата клетка чрез пъпкува-
не и бързо засягат нови Th-клетки.
HIV двойно осигурява своето оцеляване - от една страна чрез пожиз­
нено съществуване, като се интегрира с клетъчния геном, а от друга - чрез
непрекъснато бързо размножаване и постъпване в нови клетки и индивиди
чрез кръвта и телесните течности.
HIV има афинитет към клетки, експресиращи повърхностния CD4-
маркер. Това води до редукция в броя Th, които загиват най-вероятно чрез
апоптоза. Th намаляват на брой поради разрушаването им както от самия
вирус, така и от Тс.
Цитотоксичните лимфоцити атакуват вирусио-иифектираии собстве­
ни клетки, които в случая са Th. Парадоксалното в поведението им е, че
вместо да защитят организма от инфекцията, те отслабват имунната му
реактивност чрез елиминиране на ключовите клетки - Th. Th не произвеж­
дат достатъчно количество IL-2 и това от своя страна намалява активност­
та на NK-клегкнге и макрофагите. Потиска се и активацията на В-лимфо-
цитите и последващата антитялосиитеза. Всички тези изменения водят до
Основи на имунитета 333
отслабване на имунната реактивност.
ду HIV-белтъци и молекули, ангажирани в имунния отговор.
Синдром на придобита имунна недостатъчност - спин (aids)
HIV не винаги разрушава клетките, в които попада. Неговата прови-
русна ДНК може да остане дремеща в прицелната клетка месеци или годи­
ни. Целият инфекциозен (жизнен) цикъл на HIV протича за часове до дни и
чрез последващи такива цикли вирусът се разпространява в продължение
иа месеци и години, докато се манифестират клиничните изяви на СПИН.
Този факт се обяснява с дългия инкубационен период на заболяването. Ня­
кои заразени с HIV индивиди остават вирусоиосители (серопозитивни - имат
антитела срещу вируса) с години без да боледуват.
HIV инфектира гостоприемника по следните иачини:
1. По полов път. При хомосексуални, бисексуални и хетеросексуални
полови контакти вирусът прониква чрез спермата, вагиналния секрет и сек­
рета на правото черво. Инфекцията се улеснява при нарушена цялост иа
лигавиците в половите органи или в червото, с което се улеснява бързото
постъпване на HIV в кръвта. Заразии са не само болните от СПИН, но и
здравите в момента вирусоиосители.
2. Чрез заразена кръв или кръвии продукти. СПИН се предава при кръ­
вопреливане на инфектирана кръв или кръвни биопродукти, или при полз­
ване на замърсени инжекционни игли и инструменти. Здравните работни­
ци могат да се заразят при различни хирургични и стоматологични мани­
пулации. Степента на риска зависи от: разпространението на инфекцията
сред населението; относителния дял на лицата от рискови групи (хомосек­
суалисти, проститутки, наркомани); щателния подбор на кръводарителите
и от строгия контрол и обработка на кръвните продукти. Съществува риск
от заразяване със СПИН чрез инфектирана кръв и при хемофилици, както
и при различни бръснарски и козметични манипулации.
3. Трансплацеитарно. По време на бременността или при самия акт на
раждането болната или заразена майка може да инфектира по кръвен път
новороденото. HIV се открива и в майчината кърма. Около 1/3 до 1/2 от
децата на заразени със СПИН майки също заболяват.
Не са опасии обикновените битови контакти - целувка, ръкуване, прег­
ръщане между здрави и болни от СПИН лица, защото съдържанието на
HIV в слюнката, сълзите, потта и др. телесни секрети е много ниско. Освен
това вирусът е неустойчив и бързо се инактивира във външната среда. СПИН
не се предава по въздушио-капков и по алиментарен (хранителен) път. Ин­
фекцията не се разпространява чрез масажи и физиотерапевтични проце­
дури. Не са опасии за СПИН и ухапванията от членестоноги, защото HIV
не е установен в кръвосмучещи биологични преносители.
Органнзмът реагира срещу HIV-ннфекцията главно с производство на
антитела, които се появяват в серума около един до три месеца след заразя-
334 Медицинска биология
валето. Образуваните антитела са срещу gp 120 и gp41 на вирусната мембра­
на, както и срещу нуклеокапсидння протеин р24. По-късно се секретират и
такива срещу другите вирусни протеини.
Макар и рядко, заразеният с HIV може да не образува антитела срещу
вируса. В началото механизмите на клетъчния имунитет ограничават разп­
ространението на HIV, но той бързо ги преодолява. Поради усиленото си
размножаване инфектира все повече Th-клетки. Количеството на Th е най-
добрият показател за хода на заболяването. Броят им при здрави хора е
около 1000 клетки/pl, а при СПИН спада до 200 клетки/pl. Като резултат се
нарушава клетъчния имунитет и пациентът става жертва на различни опор­
тюнистични инфекции. Главни причинители на такива инфекции при паци­
енти със СПИН са: Pneumocystis carinii, Candida albicans, Toxoplasma gondii,
Mycobacterium tuberculosis, Mycobacterium avium, Cryptosporidium, генита­
лен и анален Herpes simplex, цнтомегаловнрус и др. Някои от тези микроор­
ганизми са условно патогенни и у здравия човек не предизвикват заболява­
не. Когато обаче индивидът е заразен с HIV, опортюнистичните инфекции
постоянно рецидивират, не се поддават на лечение и довеждат до летален
изход. СПИН е фатално заболяване, което отслабва имунната система и
прави организма беззащитен спрямо заболявания, които при нормални ус­
ловия не са опасни.
Клиничната симптоматика при СПИН показва определена последо­
вателност.
При около 85% от случаите началният (асимптомен) период на HIV-
инфекцията протича без оплаквания. Само при около 15% от заразените в
този начален стадий се наблюдават грипоподобни симптоми, стомашно-чрев­
ни нарушения, фебрилитет, увеличени лимфни възли, обрив и възпаление
на менингите. Тези симптоми отзвучават, но след време отново се установя­
ват увеличени лимфни възли по цялото тяло. Това състояние е известно като
прогресивна генерализирана лнмфаденопатия и от нея заболелият все още
може да се върне към асимптомното състояние. Още от началната фаза на
болестта е налице селективна загуба на Th, на паметни клетки, дефекти в В-
клетките и в моноцитите. Постепенно заболяването прогресира към фаза­
та, наречена СПИН-свързан комплекс. С увеличаващата се загуба на Th,
опортюнистичните инфекции нарастват по брой, разнообразие и усложнена
симптоматика. През тази необратима фаза болният поддържа почти пос­
тоянно висока телесна температура с изпотявания и трайно значително отс­
лабване на тегло. С непрекъснатия спад на Th се днскоординира изцяло имун­
ният отговор на болния срещу HIV. Съотношението Th:Tc от нормално 2:1
пада дори под 0,1:1. Много характерни за последната фаза на СПИН са
някои злокачествени тумори като саркома на Капоши (Kaposi’s sarcoma) -
тумор на ендотелните клетки в стените на кръвоносните и лимфни съдове.
Друг злокачествен тумор, асоцииран със СПИН, е лимфомът па Бъркит
(Burkitt lymphoma), който засяга В-клетките и се причинява от онковируса
на Епщайн-Бар. Често свързана със СПИН е и болестта на Ходжкин
(Hodgkin) - злокачествено заболяване на лимфната тъкан.
335
Основи на имунштета
Диагнозата се поставя при доказване на нуклеиновата киселина на са­
мия вирус чрез PCR или с установяване на специфични антитела в серума на
болните.
Съвременният подход в лечението на СПИН изисква комбинирана
терапия с няколко препарата с различен механизъм на действие, но никога
монотерапия. От 1997 г. се утвърди мултитерапията, която се оказва най-
ефективна до момента. Тя включва няколко антиретровирусни препарата и „
имуномодулиращи средства. Основните насоки наанти-HIV терапията имат
за цел блокиране на: СВ4-рецептора, обратната транскриптаза, ннтегразата
и протеазата. Едновременно с това се осъществява и генна регулация чрез
действие върху Tat- и Rev-гените и корекция на увредения имунен отговор
на пациента.
Над 25 милиона са починалите от СПИН от началото на пандемията
до сега. 80% от общата смъртност е в Африка. Най-голямо процентно уве­
личение на заболеваемостта в момента е установено в Източна Европа и
Централна Азия. Всяка година в света заболяват около 5,5 милиона нови
пациенти.
Реакции иа свръхчувствителност
• /
мунологичните механизми, които защитават организма, поняко­
ход.
И га водят до сериозни тьканни увреждания и дори до смъртен из­
Ненормално силните имунни реакции са резултат от in vivo взаимодейс­
твията между антигена и продуктите на имунния отговор срещу него (иму­
нокомпетентни клетки, антитела, цитокини). *
Първият контакт с антигена предизвиква имунен отговор. При след­
ваща среща със същия агент могат да настъпят имунологично индуцирани
тьканни увреждания.
Реакциите на свръхчувствителност представляват ненормално силен
отговор срещу агенти, които обикновено са безвредни. При среща с тях въз­
никват тьканни увреждания и сериозни заболявания.
През 50-те години на XX век Гел и Куме (Gell & Coombs) класифици­
рат реакциите на свръхчувствителност в четири основни типа:
Тип I - анафнлактични реакции(от бърз тип)
Тип II - цитотоксични реакции
Тип III - имунокомплексни реакции
Тип IV - клетъчно-медиирани реакции (забавена свръхчувствителност).
I ТИП - СВРЪХЧУВСТВИТЕЛНОСТ ОТ БЪРЗ тип
Реакциите от I тип се инициират от антиген, наречен алерген. Той ре- t
агира с антитяло (обикновено IgE), свързано за мембраната на мастоцити- '
те или базофилите (фиг. 130а). ;
336 Медицинска биология Основи на имунитета 337

Алергените са антигени, предизвикващи производство на специфични

IgE антитела.
Алергени са:
sО) > растителни полени (цветен прашец) и плесенни спори;
> домашен прах (екскрети на малки членестоноги);
> животински косми, козина, пух, перушина;
> храни (мляко, яйца, ядки, шоколад, риба, ягоди, пшеница);
> животински хормони и антисеруми;
> отрови на жилещи насекоми (пчели, оси);
> лекарства и химични вещества (антибиотици, анестетици, витами­
ни, антисептици), дезинфекционни препарати, бои, промишлени, битови и
селско-стопански химикали и др.
Клиничната проява на свръхчувствителността от I тип варира от жи-
вотозасграшаващи анафилактични реакции до по-незначителни прояви като
атопичните алергии, които се характеризират с генетично предразположе­
ние и унаследяване. Такива са сенната хрема и хранителните алергии.
Анафилаксията (от гр. извън защита) е резултат на повишената чувс­
твителност на организма към даден антиген, а не на понижена устойчивост
към него. Наблюдава се само при лица с такова предразположение. Анафи-
лактичните реакции се проявяват много бързо - само няколко минути след
повторното въвеждане на алергена.
Протичат в три последователни фази:
1. Фаза на сенсибилизиране. Изразява се в нормално образуване на IgE
антитела (реагини) при контакт с алергени, постъпващи за пръв път в орга­
низма от въздуха. Те навлизат през носната, устната и белодробната лига­
вица, през очната кошонктива, лигавицата на храносмилателната система.
IgE се синтезира от плазматичните клетки в дихателната и храносмилател­

Полиморф онулеарен
на системи. Рецептори за него притежават еозинофилите, базофилите и мас-
тоцитите. Всеки индивид, изработил IgE антитела срещу някой алерген, е
левкоцит
сенсибилизиран към него. Поради малкото си количество, IgE молекулите
бързо се разнасят от кръвта и се свързват на повърхността на тъканните
мастоцити и на кръвните базофили. Взаимодействието се осъществява с Fc-
рецепторите върху мембраната на тези клетки.
2. Фаза на активиране. Започва при повторно постъпване в организма
i на алергена, към който организмът е сенсибилизиран. Контактът му с IgE
върху повърхността на мастоцитите и базофилите води до тяхното бързо
активиране. Гранулите им, пълнис биологично активни вещества, освобож­
дават съдържимото си извън клетката.
3. Ефекторна фаза. Дължи се на ефектите, породени от отделените би­
ологично активни вещества. Те са предварително образувани и натрупани
в гранулите или новосинтезирани. Такива са:
00 Медиатори, предварително образувани и натрупани в гранулите:
> хистамин - свързва се със специфични рецептори в гладката муску-
1 латура и върху ендотелните клетки. Предизвиква съкращаване на гладките
Фигура 130 [по 21]
' мускули в дихателните пътища, затруднения в дишането, задух. Разширява

338 Медицинска биология
кръвоносните съдове и увеличава проницаемостта им, което води до зачер­
вяване (еритема). Понижава кръвното налягане поради изтичане на теч­
ности в тъканите. При това се наблюдават отоци (едеми);
л“ серотоиин, който подобно на хистамина свива гладката мускулату­
ра и повишава съдовата пропускливост;
> еозинофилен хемотаксичен фактор - представлява група пептиди,
които привличат еозинофилите. Те отделят токсични вещества и свободни
радикали. Увеличеният им брой в кръвта (еозинофилия) представлява за­
щитен механизъм при алергичните реакции. Еозинофилите са активни сре­
щу антигени на някои паразитни червеи (шистозоми и др.).
Новосинтезирани медиатори:
> левкотриени - група бавно действащи пептиди, които причиняват
продължително съкращаване на гладките мускули и повишена капилярна
пропускливост;
> тромбоксани и простагландини, които водят до тежък бронхоспа-
зъм и силно разширяване на кръвоносните съдове (вазодилатация);
> фактор, активиращ тромбоцитите - стимулира тромбоцитите към
агрегацня и освобождаване на съдържащите се в тях медиатори (хистамин,
серотонин). Причинява мощен бронхоспазъм и вазодилатация;
> бавно действаща субстанция A (SRS-A) - предизвиква контракция
на гладката мускулатура и повишена съдова пропускливост.
Имунният отговор при реакциите на свръхчувствителност от I тип се
проявява или системно в целия организъм (анафилактичен шок), или локал­
но в дадена тъкан или орган. Характеризира се с гладкомускулна контрак­
ция и повишен съдов пермеабилитет. Локални прояви са бронхиалната аст­
ма, алергичният ринит (сенна хрема), уртикарията, атопичният дерматит
(екземата).
Реакциите от I тип се развиват за няколко минути и стихват след 1/2-1
час. След тях, обаче, често настъпват възпалителни усложнения, които се
проявяват 6-8 часа след контакта с алергена и могат да продължат няколко
дни. Късно-фазовите усложнения (зачервени участъци с оток, сърбеж и па­
рене) се дължат на протеолитични мастоцитни ензими, които провокират
по-дълбока възпалителна реакция.
II ТИП - ЦИТОТОКСИЧНИ РЕАКЦИИ
Реакциите от II тип се инициират от антитела (най-често IgG), които
се свързват с антигени върху повърхността на прицелни клетки (фиг. 1306).
В резултат на взаимодействието антиген-антитяло се активират макрофа­
гите и комплемента. Патогенетичният механизъм се изразява в разрушава­
не на клетката-мишена (цитолиза) в резу.тгат на фагоцитоза, активиране на
комплемента или задействане на ADCC с помощта на NK-клетките и мак­
рофагите.
Клиничните прояви на цитотоксичните реакции са много разнообраз­
ни в зависимост от типа на прицелната клетка и вида на тъканните увреж-
Основи на имунитета 339
дания. Подобни реакции се наблюдават при:
1. Несъвместимо кръвопреливане по система АВО(Н). Известно е, че
лицата от кръвна група 0 имат в серума си естествени анти-А и анти-В IgM-
антитела. При преливане на кръв от група А на човек от 0 група, анти-А
антителата на реципиента се свързват с А-еритроцитните антигени на до­
нора. IgM, свързан в антиген-антитяло комплекса, активира комплемента.
В резултат настъпва имунна хемолиза с разрушаване на еритроцитите на
донора. Клиничните прояви на трансфузионните реакции на несъвмести­
мост включват треска, болки в кръста,тръпки, слабост, гадене, повръщане.
Тежките форми завършват летално. »
2. Несъвместимо кръвопреливане по система Rh. Както е известно,
срещу Rh (О+)-антигените няма естествени антитела в серума на човека.
Поради това хемолитична болест на новороденото се развива при втора
Rh-несъвместима бременност. D(-) майка при първата си бременност е об­
разувала анти-D IgG срещу D(+) еритроцитите на плода. Преминали през
плацентата, при втората бременност майчините антитела се свързват с D(+)
еритроцитите на плода и ги опсонизират. Fc-фрагментът на IgG-антителата
се свързва с фагоцитиращите клетки. В резултат настъпва хемолиза на ерит­
роцитите на плода, която варира по тежест от анемия, жълтеница, хепатос-
пленомегалия до билирубиново натрупване в мозъка и смърт.
3. Автоимунна хемолитична болест. Дължи се на производството на
автоантитела срещу собствените еритроцитни антигени. Антиген-антитяло
комплексите активират комплемента или фагоцитозата, което води до хе-
молиза. Най-честите клинични прояви са хемолитични анемии в резултат
на топлинни или на студови антитела. Това са автоантитела с максимална
активност съответно при 37° или 4° С. Автоимунната хемолитична болест
се проявява с отпадналост, температура, анемия, жълтеница и спленомега-
лия. .
4. Прием на лекарства, играещи ролята на хаптени. Някои нискомоле­
кулни медикаменти в качеството си на хаптени се свързват с кръвни клет­
ки. Така се превръщат в пълноценни антигени и пр^,^д^и^1^в^и^1ват антитялооб-
разуване. Антителата активират комплемента или фагоцитозата срещу клет­
ките, свързали лекарствените молекули. Например антибиотикът хлорам-
феникол предизвиква разпад главно на гранулоцитите (агранулоцитоза).
Обезболяващият препарат фенацетин и транквилизаторът хлорпромазин
водят до хемолитична анемия поради свързването си с еритроцитите. Ре­
дица лекарствени средства индуцират разрушаване на тромбоцитите (тром-
боцитопения) по същия механизъм.
5. Наличие на антитела срещу клетъчни рецептори. При неврологич­
ното заболяване myastenia gravis се образуват антитела срещу ацетилхоли-
новите рецептори върху двигателните окончания на мускулите. Касае се за
цитотоксични антител^, които предизвикватдеструкция на мускулни влак­
на.
 340 Медицинска биология
111 ТИП - ИМУНОКОМПЛЕКСНИ РЕАКЦИИ
(непреки тьканни увреждания)
Реакциите на свръхчувствителност от III тип се инициират от свобод­
но-разтворими антиген-антитяло имунни комплекси. Те се формират на мяс­
тото на тъканното увреждане или постъпват там от циркулацията (фиг. 1 ЗОв).
Имунологичният механизъм на този тип реакции е сходен с този на
свръхчувствителността от II тип. Основната разлика е в това, че антитела­
та се свързват в комплекси със свободен разтворим антиген, а не върху по­
върхността на прицелни клетки. Имунните комплекси активират компле­
мента или фагоцитите.
Патогенетичният механизъм включва образуването на разтворими
имунни комплекси, в които антителата са главно IgG. Тези комплекси са
малки по размер и успяват да избегнат фагоцитозата. Те преминават меж­
ду ендотелните клетки на по-големите кръвоносни съдове и се отлагат вър­
ху базалната мембрана на малките съдове. Следва активиране на компле­
мента. . > хронични вътреклетъчни бактериални инфекции (туберкулоза, бру-
В случай, че имунните комплекси са големи по размер, те се унищожа­
ват чрез фагоцитоза.
Най-типичните клинични прояви на реакциите от III тип са:
реакция (феномен) на Артюс (Arthus) - некротична дермална реак­
ция, в резултат на локално натрупване на имунни комплекси;
> серумна болест - проява на системно отлагане на имунни комплекси
в различни органи и системи. Наблюдава се след инжектиране на чужд се­
рум, съдържащ готови антитела (ало- или ксеноантитела), обикновено с
профилактична или лечебна цел. Тези имуноглобулини се явяват антигени
за реципиента и срещу тях се образуват антитела. При свързването им въз­
никват антиген-антитяло комплекси. Част от тях се отлагат в кръвоносните
съдове на бъбреците, ставите или кожата и предизвикват разрушаване на
съдовата базална мембрана. Клиничните симптоми при серумната болест
се изразяват в температура, обриви, спленомегалия, увеличени лимфни въз­
ли, артрити и гломерулонефрит (възпаление на бъбречните гломерули);
> постстрептококов гломерулонефрит - след прекаран стрептококов
фарингит антителата, образувани срещу стрептококовите антигени, се свър­
зват кръстосано с антигени в бъбречната тъкан. Имунните комплекси се
отлагат върху гломерулната съдова базална мембрана. При нейното разру­
шаване се отделят протеини и еритроцити в урината. По подобен механизъм
на кръстосана реактивност възникват ставните и сърдечните усложнения
при острия ревматизъм след прекарана стрептококова инфекция. >■
IV ТИП - СВРЪХЧУВСТВИТЕЛНОСТ от забавен тип
(клетъчно-медиирани реакции)
Свръхчуствителността от IV тип се индуцира от постъпването и пре­
работването на антигена и активацията на Т-клетките (Th] или Тс) и мак-
Основи на имунитета 341
рофагите (фиг.130г). Това е единствената клетъчно-медиирана реакция на
свръхчувствителност.
Всички останали (I, II, III тип) са антитяло-медиирани и се проявяват
минути след контакта с антигена. За разлика от тях, IV тип реакциите са
забавени във времето (24-48 ч. до 28 дни) и се характеризират с възпаление
на мястото на контакта с алергена. Известни са още като бавни алергии.
Thj-клетките представляват крайно диференцирани лимфоцити, сен-
сибилизирани спрямо определен антиген. Те отделят IFN-y, MAF и други
цитокини, които активират съседни лимфоцити и макрофаги и засилват нав­
лизането им в увредения участък.
Активираните макрофаги секретират медиатори и токсични метаболи-
тн, чрез които се засилва възпалителната реакция.
Тс-лимфоцитите директно унищожават прицелните клетки чрез секре-
тирания от тях цитотоксичен белтък перфорин.
Клетъчно-медиираните реакции протичат при множество патологич­
ни състояния:
целоза);
> гъбични инфекции;
> вирусни инфекции (херпес, заушка);
> протозойни инвазии (лайшманиоза);
> туморни заболявания;
> трансплантационни реакции.
Проявите на забавената свръхчувствителност водят до тежки тькан-
ни увреждания. Клинично те се манифестират най-добре при туберкулино-
ва реакция и контактния дерматит.
Туберкулиновият кожен тест е класически пример за забавена свръх­
чувствителност. Минимално количество антиген (пречистен туберкулозен
антигенен белтък - туберкулин) се инжектира вътрекожно на изследваното
лице. Ако индивидът е сенсибилизиран (боледува в момента, преболедувал
е от туберкулоза или е ваксиниран), тубелкулиновата реакция се позитиви-
ра. Това става бавно - около 12-24 ч. след инжектирането и достига макси­
мума си 24-48 ч. по-късно. Първоначално се наблюдава зачервяване (ери-
тема) на кожата. Впоследствие натрупването на лимфоцити и макрофаги
предизвиква уплътняване на зачервения кожен участък. Туберкулиновата
кожна реакция се използва като диагностичен тест за доказване на туберку­
лоза.
Контактният дерматит възниква след контакт на кожата с някои алер­
гени като никел, бръшлян, смрадлика и др. Кожните увреждания (екзема)
се появяват след втория ден от контакта.
Прояви на забавената свръхчувствителност са и обривите при шарки
и херпес, реакциите на отхвърляне на несъвместимите присадки и реакции­
те на присадка срещу приемател.
342 Медицинска биология
Автоимунни РЕАКЦИИ
Автоимунните реакции представляват имунен отговор на организма
срещу антигените в неговите собствени клетки и тъкани. Автоимунни са тези
заболявания, в чиято патогенеза участват автоимунните реакции. Те про­
тичат хронично и обикновено не завършват с окончателно оздравяване.
Тези болести възникват в резултат на:
> дефекти в механизмите на разпознаване свое-чуждо;
> хуморални фактори (циркулиращи автоантитела и имунни комп­
лекси);
> клетъчни фактори (участие на Tdh- и Тс-лимфоцити);
> генетично предразположение.
Патогенетичните механизми включват повишена Th-активност. Тя
води до стимулиране на съществуващи автореактивни В- или Тс-клеткн и
до индуциране на автоимунен отговор. Th се активират от променени собст­
вени антигени (мутации, радиация) или от кръстосано-реагиращи антигени
поради епитопно сходство (молекулна мимикрия) между собствени и пато­
генни структури.
Генетичното предразположение е вече доказан фактор за възникване
на автоимунни реакции. МНС клас II молекулите играят съществена роля
в антигенното представяне и в индукцията на имунния отговор. Повечето
автоимунни болести са асоциирани с МНС DR2, DR3, DR4 и DR5 молеку­
лите. Също така 90% от индивидите с анкилозиращ спондилит (болест на
Бехтерев) притежават МНС В27, докато този антиген се среща само в 8%
от здравите лица. Автоимунните заболявания са по-чести при жените, веро­
ятно под влияние на естрогените и броя на бременностите. Честотата на
автоимунните заболявания нараства също с възрастта.
В групата на автоимунните заболявания са включени множество бо­
лести, които засягат различни тъкани и органи. Най-разпространени са
ревматоидният артрит, системният лупус еритематозус (вълчанка), мултип-
лената склероза, миастения гравис, инсулин-зависимият диабет, тиреоиди-
тьт на Хашимото (Hashimoto).
Клиничните им прояви се обособяват в два типа - органно-специфич-
ни и системни увреждания.
При органно-специфичните автоимунни заболявания в серума на бол­
ните се откриват специфични антитела срещу антигени на засегнатия орган.
Тиреоидът на Хашимото се характеризира с разрушаване структурата на
щитовидната жлеза и силна локална лимфоцитна инфилтрация. В серума
се доказват анти-тнреоидни антитела, насочени срещу някои антигени на
жлезата.
При системните автоимунни заболявания уврежданията и автоантнте-
лата не са насочени срещу определен орган. Класически пример е системни­
ят лупус еритроматозус (вълчанка). Засяга съединителната тъкан и всички
органи, в които тя се намира. Увреждат се кожата, бъбреците, ставите, кръ­
воносните съдове и др. Серумните автоантитела са с разнообразна органна
Основи на имунитета_________________________________ __ _______________ 343
и тъканна специфичност. Някои от тях са насочени и срещу ядрената ДНК,
хистоновите белтъци, репликативни ензими.
В патогенезата па автоимунните заболявания участват и хуморални, и
клетъчни фактори.
1. Хуморални фактори. Водеща роля имат автоантителата. Тигърът
им в серума е в зависимост от активността на заболяването. Те действат
чрез: активиране на комплемента, на ADCC и цитотоксичното действие на
NK-клетките, активиране или блокиране на клетъчни рецептори, образува
*
не на циркулиращи имунни комплекси.
2. Клетъчпо-меднираните реакции също участват в развитието на ав-
тоимунни заболявания. Доказано е участието на Th, които разпознават ав-
тоантигени, представени от МНС клас II молекули. Активираните Th сти­
мулират В-клетки, Тс и NK-клетки чрез секреция на цитокини. Активира­
ните клетки от своя страна, водят до разрушаване на собствени тъкани. Въз­
можно е автоимунни реакции да възникнат и срещу собствен антиген, пред­
ставен от МНС клас I молекули.
3. Фактори на естествената резистентност също участват в патогене-
зата на автоимунните заболявания. Те се включват след инициирането на
специфичния автоимунен отговор. Серумните автоантитела, циркулиращи­
те имунни комплекси или цитокините, отделени от Т-лимфоцитите, акти­
вират клетките на естествения имунитет. Такива са моноцитите, макрофа­
гите, NK-клетките. Тяхното ангажиране засилва тъканните увреждания.
Основните диагностични критерии за автоимунните заболявания 'са:
> повишено ниво на гама глобулините;
> наличие на автоантитела с различна специфичност;
> понижено ниво на комплемента;
> тъканни увреждания в резултат на отлагане на имунни комплекси.
Еволюция на имунитета
сновно свойство на живите организми е способността да разли­
О чават своето от чуждото. Тази особеност е присъща на еднокле­
тъчните, беъгрътн aчнирьигpиИнaчнирьжичнини .
Разпознаването е универсално свойство на живите организми и пред­
ставлява първи етап от историческото развитие на имунитета. Най-древна­
та неспецифична реакция на разпознаване и защита е фагоцитозата. При
едноклетъчните тя се явява едновременно комбиниран механизъм за защи­
та и хранене.
При безгръбначните фагоцитозата се осъществява от амебоцитите (сво­
бодно подвижни клетки между екто- и ендодермата), а при гръбначните - от
тъканиите и кръвни макрофаги. Освен във фагоцитозата, макрофагите учас­
тват и в клетъчните взаимодействия при имунния отговор. Поради това те
и извършваната от тях фагоцитоза се разглеждат както като неспецифични
фактори на защита, така и като такива на имунитета. I
 344_____________________________ __ ________________ Медицинска биология
За втори етап в развитието на имунитета се приема появата на прими­
тивен клетъчен имунитет, който, освен с разпознаването на свое от чуждо,
се характеризира още с памет и специфичност.
В основата на всички имунокомпетентни клетки стоят амебоцитите иа
мешестите. При по-висшите организми те дават началото на различни ти­
пове клетки. При прешленестите червеи и по-висшите от тях безгръбначни
се установяват 10-12 типа лимфоцитоподобни амебоцити.
Имунитетът при безгръбначните е само от клетъчен тип, като при тях
още не се образуват антитела.
При някои безгръбначни са открити хуморални фактори (хемаглути-
нини и бактериоцидини), подпомагащи амебоцитите, но те са неспецифич­
ни за разлика от имуноглобулините. Безгръбначните имат добре развит
клетъчен трансплантационен имунитет. При по-нисшите (първаци) е неус­
пешна само ксенотрансплантацията, а при по-висшите (мешести, червеи,
членестоноги) - и алотрансплантацията. Проявява се и ускорено отхвърля­
не на присадките (имунна памет) при повторна трансплантация от същия
донор. Недостатъчната имунна защита (липса на хуморален имунитет) при
безгръбначните се компенсира от високата им регенерационна и размно­
жителна способност. Клетъчният имунитет се е утвърдил в еволюцията по-
рано, тъй като много от микроорганизмите са вътреклетъчни и не могат да
бъдат атакувани от антителата. За тяхното елиминиране е необходимо уни­
щожаването на самите клетки.
Трети.етап в развитието на имунитета представлява появата на хумо-
ралния имунитет при гръбначните животни.
При кръглоустите за пръв път се образува тимус и започва производ­
ство на Т-лимфоцити с ограничени функции.
При рибите се появяват слезка и В-лимфоцити, които произвеждат
подобни на IgM антитела. Така основните видове имунокомпетентни клет­
ки вече са налице, но още липсват лимфни възли.
При земноводните се формират и лимфни възли. При тях, както и при
влечугите, освен IgM се образуват още и IgG антитела. При студенокръвни-
те гръбначни имунният отговор зависи от околната температура, като анти-
тялообразуването намалява при нейното понижаване.
При птиците се открива специален само за тях лимфоиден орган, в
който узряват В-лимфоцитите - бурса на Фабриций, разположена в близост
до клоаката. Бурсата няма структурен аналог при бозайниците. Функцио­
нално при тях тя се замества от костния мозък. Птиците произвеждат вече
и IgA антитела, т.е. хуморалният имунитет е почти напълно развит. Докато
при риби, земноводни, влечуги и птици доминират антителата с висока
молекулна маса, прн бозайниците преобладаващи са IgG.
Имунният отговор е уникално физиологично явление. Животните на
всички еволюционни нива могат да разпознават своето от чуждото и да
реагират на несвоето.
Най-висша форма на имунен отговор представлява интегрираният' кле-
тъчно-хуморален имунитет при бозайниците и човека.
Основи на имунитета 345
Основни ИМУНОЛОГИЧНИ РЕАКЦИИ И МЕТОДИ
иагностичните имунологични реакции се осъществяват при in vitro
Д условия или при използването на специална апаратура.
I. Серологичните антиген-антитяло реакции са основа за създаване на
методи за д^глиг^с^сниг^а назаболявтнията из^цдент^ификация икодичест ве-
наоцди за неaнтигeuитси aнтnтeJIaон.
Aптиоан-ониитннo компликслтя нековалентно свързан и може спон­
танно дaнeтвcoцииpa. 'к^витксънт векочиaтвтоа i ^cироpeдицант имон-
тиKакди кaтoнH,coлеиикoнцeнниички,чяо(поивнии ат р^уим. Шиимс-
дойствието 'катоен-антитяло каоncниимнинъpи нияту^^иeлеим.
Tитъpинпpeдcтовлявиаоиинин■I■и енамо^а са нвветoияянтитeлaтa в
cepyмa.Измepвинетoмиимн плнгнитчтои мидин™ ннгичф натайтост.
1. Aглит^^нaциятим еииигиа-aнтииялo ре дниис,стикoятoa^^титeнът е
кopпycкyлимeн.Изиитевa cсеaдокaсвенeаитиктнян ^utii^hm ^оитерш ,
кфивpикмии,бeникnФини кл eткда.Пpисзннмoдeйстсн ет^оимс^с cпeI^l^Инн-
тиaнтимеяIa, клиикитeсе групифат 8 1°чоиеиn,тoиочмоаaт дaсeвтцнсиc
он осто оти.Коитто aнтитяимпиaглчтиниpaкнккаpио в opитнизмa, те се ощ
монито^т. Aглy-'инаооеоя е възмoж^^н,еaщбтoaнтннeлаиa caмииимyм fai-
сфсентни- А.e.мтнодвa онтикeн-авъpз ващито астекa.Двaии иенииoпa на
ме)лeстс[нтннa ннтитдчитoоегтсloдeйcтвaт с мнoтккевoчптаoпиотaка ни
мо.мира он■сивян-aнтитялo о-шиоътни чтлнкиyлa.O0чозyвннипе и оф-оити
фф виждат Iо^^е^тк-аOl^l^<^l^I ио иептоктои кт. мoоIуиинaциинпчIтс реаициинa-
мщит дай -значикю иртм oженивплокфoвни-илyннвмтoнниоз п^очно нп-
^дриянанaABO(ф) иRhтноигenр.
П (зеципитациитае антиген-ингитяло реакция, при която антигенът е
2.
paзтв2pим.Пфио-aииодтйствиeтoмyетиcпиI^ифнчн oрнoоияо oсоoбpaко-
иаопоeцип итиии,Пнилдгaсязн ток^всне нaцнсcини и,ноuяифoствoфими
ват игепю
З.Имунодифузията е антиген-антитяло реакция, при която разтвори­
мият aнтиимоиеъoтвeтнoтoмя aI^ни-гояндиф yнд>Ipетeдии cpei^ иаояврн-
•^8^/10 с^ди сага ровното. Пфиоuмплчдестaфниат, нам ястоту дрс^рвщо-
1^114^ o^^J^:^:^yl^aеи^c^чипитoционнаивици.ИяпоJIияa се ма оаоадчлсие на
я.одоово а[лиодчнтичцивтяIeждyоавнчици aно-^а1^^ч, кенто и зaдoли^^ч(м■-
срод измиртине ннянтна^a см^муч6(1П'Ъ11Н -ояиф. ин^оогло.улики).
н.И:ич^^оелсичаяфсpнитрм eнeтoдкaе анцеля ненaам1аoу емеиIeнн в
eлeктpичиoоат1, IlоиФсдвaнаoт ииеофд фациpдт1иотмч^зс IIациMичннен-
титoяи,д^Iфпнд^^p -щи тгeл.Tаянчтоте семиpaшоиоиoпфилoжесиe ни он-
тетеланеклмсдечтe сирумнч имyноoиoбсиини. нaниадчл -рил докаиеанв на
ителлиои бллиъцов бнм.иoгиеиисаклабм.
5.Peaт1^ияме вн cвъpавенсескрм1lлeмeнтa (РСК) сч основава на фак­
та, чч. бpязyвен1-rзaичииов-стиaтoФимимилсояиcвъpвиaансJIичнисксмo-
.я-мeтт.Kаомчакъм исдебтсcи(огемa ов прн^тои eиlпpочиоки aнтн-иpнтив-
Иииu^Iaнтнт(TIa,кииnодфисаiвеиялиииpвиили oятиеярннтaкннияиopeдра-
ционеви нaят1аoтиекoмилемент. Степрнт или фсмoлизес иoясепипоoтцйа-
 346 Медицинска биология
нална на количеството свободен комплемент. При положителна РСК няма
хемолиза, защото комплементът е изчерпан от комплекса антиген-антитя­
ло и не може да предизвика хемолиза на еритроцитите. РСК е класическа
техника, използвана за количествено определяне на антитела или антиге­
ни.
II. Имунологични техники за визуализация на антиген-антитяло реак­
цията чрез допълнителни фактори и специализирана апаратура.
1. Имунофлуоресцентната техника се основава на способността флуо­
ресцентни багрила да се конюгират (свързват) към молекулите на антитяло­
то. При свързването им със съответния антиген комплексът се визуализира
под флуоресцентен микроскоп. Флуорохромите имат характерно по цвят и
интензитет светене при облъчване със светлина с определена дължина на
вълната. Най-често използваните флуорохроми са: FITC (флуоресцин изо-
тиоцианат) - свети с жълто-зелена флуоресценция и TRITC (тетраметил ро-
дамин изотиоцианат) - с оранжево-червена. Имунофлуоресценцията е ме­
тод за доказване на антигени в тьканни срези или в клетъчни натривки.
> при директната имунофлуоресценцня антигените в тъканите се свър­
зват директно с FITC (ТИ1С)-маркираното антитяло;
> при индиректния имунофлуоресцентен метод тьканния срез се инку-
бнра с първично немаркирано антитяло. Следва третиране с вторично флуо-
ресцекгно-маркирано антитяло, насочено срещу първото, което вече е свър­
зало антигена.
2. Имунохнстохимичната техника е метод за откриване на антигени в
тьканни срези или в клетъчни натривки. Разликата от имунофлуоресцент­
ната техника е в това, че използваните антитела не са конюгирани с флуо­
рохроми, а с ензими (пероксидаза, алкална фосфатаза). Когато антитялото
свърже антигена и към тъканта се прибави субстрат за съответния ензим,
протича биохимична реакция. Полученият цветен реакционен продукт се
визуализира с обикновен светлинен микроскоп и свидетелства за точната
локализация на търсения антиген.
Имунофлуоресценцията и имунохистохимията са техники с широко
приложение за визуализация на антигени при множество тумори, автои-
мунни и инфекциозни заболявания.
3. Ензимно-свързан имуиосорбентен анализ върху твърда фаза (ELISA,
enzyme-linked immunosorbent assay). Базира се на свойството на различни
пластмаси - твърда фаза (поливинил, полистирен) да адсорбират на повърх­
ността си антигени. Фиксираният върху твърдата фаза антиген се инкубира
с антитяло, конюгирано с ензим. При прибавянето на ензимен субстрат про­
тича биохимична реакция. По оцветения субстрат се измерва спектрофото-
метрично активността на свързания ензим. Тя служи за оценка на броя на
свързаните антитела със съответните антигени. ELISA-техниката се изпол­
зва за количествено определяне на антителата при инфекциозни, автоимун-
ни, туморни и др. заболявания.
4. Радио-имунологичният анализ (RIA, radio-immunoassay) е изключи­
телно чувствителен метод за количествено измерване на антигени или хап-
Основи на имунитета_____________________________________________________ 347
Е
тени, които могат да бъдат конюгирани с радиоактивен изотоп. Прилага се
£
за изследване нивото на хормони, серумни белтъци, туморни маркери, ме-
таболити, лекарствени препарати.
1 5. Имуноблот (Western blot). След денатурация, белтъчна смес се раз­
деля електрофоретично в гел. Следва пренос (трансфер) върху нитроцелу­
лозна мембрана, която се инкубира със специфично антитяло, маркирано с
ензим или с радиоизотоп. След прибавяне на ензимен субстрат, протича цвет­
на реакция, по която се съди за протекло взаимодействие антиген-антитя--
ло. При маркиране с радиоизотоп визуализирането на търсения антиген се
осъществява чрез експониране на нитроцелулозната мембрана върху рент­
генова плака и последваща авторадиография. Western blot-ът се използва
£ доказване на различни антигени, съдържащи се в клетки, серуми, биоло­
за
гични течности.
V 6. Функционални тестове. В диагностичната практика се налага оцен­
ка на имунната функция на фагоцитите, В- и Т-клетките.
ч
л Анализът на фагоцитните клетки включва изследване на фагоцитира-
> щата активност и хемотаксисната им способност.
=4 В-клетките се идентифицират чрез повърхностните им Ig-рецептори
или чрез CD19 и CD20 маркерите. Определя се броя им, способността да
секретират антитела, както и количеството на имуноглобулините в серума.
ч. Т-клетките се анализират не само като общ брой и функционална ак­
тивност, но и като субпопулации. •
£
Важни функционални тестове са и тези за оценка на лимфоцитната
пролиферация. За целта се проверява способността на Т-лимфоцитите да
отговарят на активиращи митозата им (митогенни) стимули.
7. Флоуцитометрията (flowcytometry, FACS, fluorescence-activated cell
sorting) е метод за анализ и сортиране на клетки в зависимост от вида и ин­
тензитета на флуоресценцията и способността им да разсейват светлината.
Клетъчната смес (например Т-, В-, NK-клетки) се инкубира със специфично
антитяло, конюгирано с флуорохром. То е насочено срещу определен повър­
хностен клетъчен маркер (например CD-, МНС-молекули). Клетките, свър­
зани с антитялото, се пропускат през апарат, наречен флоуцитометър. Пре­
минават между лазерен лъч и детектор, който регистрира флуоресценцията,
i излъчена от пробата, ако в нея има белязана клетка. Тя се натоварва с елек-
тричен заряд и се отклонява в електрично поле. Така, всички клетки, излъ­
чили сигнал, се събират, преброяват и анализират. Флоуцитометрията се
прилага за идентифициране на лимфоцитни субпопулации, за откриване
на клетки, експресиращи определени антигени.
Обикновено в диагностиката се налага използването на съчетание от
различни имунологични техники, които дават по-пълна представа за имун­
ния статус на индивида.