„Дребничка е, но и свирепа също.“

У. Шекспир
 

Врабчето олицетворява свободата. В миналото

моряците си правели татуировки с врабчета за всеки
пет хиляди пропътувани морски мили.
Трой Бренан.
Всяко момиче в Бостън знае името му. Син на убит
мафиот. Разбивач на сърца със стоманеносини очи.
Човекът, който може да ти свърши всяка работа –
законна или не. А, да, той е и моят нов съпруг.
Спароу Рейнс
Това съм аз. Не че някой знаеше името ми, преди той
да нахлуе в живота ми. Но след това той ме окова.
Отвлече ме. Отне всяка надежда да избягам и да живея
така, както искам. Просто отряза крилете ми.
Имах мечти, но ми бе забранено да ги следвам. Нямах
идея защо ме взе за жена – не знаех, че дори подозира
за съществуването ми. Но вече знам, че ако го вбеся, ще
бъда наранена.
Аз съм пленницата на Звяра. И не мисля, че ако го
опозная, той ще се превърне в принц. Но трябва да
разбера защо избра мен сред всички други момичета,
които можеше да има в миг.
 
 
 
 

 
 
  
ПРОЛОГ
 
Трой
 
Параклис „Света Троица“
Южен Бостън, Масачузетс
 
Тишина. Най-оглушителният звук в човешката
история.
Друго, освен туп-туп, потупването на моите обувки по
покрития с мозайка под, не се чуваше. Затворих очи. С
удоволствие се потопих за последен път в играта, която
обожавах в детството си. Можех и със завързани очи да
стигна до изповедалнята. На тази църква бях енориаш
от деня, в който съм се родил. Тук са ме кръстили. Пак
тук посещавах всяка неделна литургия. Именно в
тоалетната на това проклето място се случи първата ми
истинска целувка. Вероятно нямаше да мине много
време, преди тук да бъде отслужена литургията за
погребението ми, макар че с наследството на мъжете
от моето семейство надали капакът на ковчега ми
щеше да е отворен за сбогуването на опечалените с
мъртвеца.
Три, четири, пет стъпки покрай купела със светена
вода, рязко свих вдясно, продължих да броя.
Шест, седем, осем, девет. Клепачите ми се отвориха.
Точно на мястото.
Там се намираше дървеното, правоъгълно
помещение, където някога биваха погребвани всичките
ми тайни. Изповедалнята.
Отворих скърцащата врата и примигнах, обонянието
ми улови мириса на плесен и на възкиселата пот на
прегрешилите. Две години вече не бях направил нито
стъпка в посока да се сдобря с вярата. Откакто баща ми
умря. Но предполагах, че и изповедта е като карането
на колело – научи ли го човек, няма забравяне.
Този път обаче събитията нямаше да следват
обичайния си ход.
Изповедалнята беше старомодна, като част от
старомодна църква, без никакви дизайнерски
идиотщини, подходящи като за дневна, и разни там
модерни измишльотини. Класическо тъмно дърво
покриваше ъглите, фина решетка разделяше
свещеника и изповядващите му се, а над тях висеше
разпятие.
Настаних се на мястото си върху дървената пейка,
задникът ми се паркира с тупване върху нащърбеното
дърво. С моите сто деветдесет и три сантиметра
приличах на великан, който се мъчи да се напъха в
къщичката-мечта на Барби. Спомените ми от времето
как като момче седя на това място, а краката ми се
люлеят във въздуха, докато разказвам на отец
Макгрегър дребните си незначителни грехове,
профучаха в ума ми, заплетоха се в кълбо от носталгия.
Мисълта как само са наякнали вече греховете ми щеше
да докара на отец Макгрегър проблеми със стомаха.
Гневът ми към него обаче беше по-силен от всякакви
задръжки.
Сгънах сакото от костюма си на пейката до мен. Да ме
прощаваш, старче, но днес заминаваш да се видиш със
създателя си, на когото от толкова години се молиш.
Чух го как със стържене отваря преградата от своята
страна и леко кашля. Прекръстих се и рекох:
— В името на Отца, Сина и Светия дух.
Столът му проскърца, тялото му се скова от гласа ми.
Позна ме. Добре. Насладих се на мисълта за смъртта
му, заради което някои хора можеха да ме вземат за
психопат.
Само че това си беше чистата истина.
 Изпълваше ме адски трепет. Бях чудовище,
настървено за кръв. Целият бях отмъстителност,
омраза, бяс и гняв.
— Синко. – Гласът му трепереше, но продължи по
обичайния сценарий. – Откога не си се изповядвал?
— Престани с тъпотиите. Наясно си откога. – Усмихнах
се, вперил поглед в нищото. Всичко на това място беше
от проклето дърво. Не че бях очаквал да открия
следите от работата на дизайнер по вътрешно
обзавеждане, но мястото беше идиотско. Приличаше на
вътрешност на ковчег. И със сигурност внушаваше
такова чувство.
— Продължаваме ли? – Извърнах глава и навих нагоре
ръкави. – Времето е пари.
— И изцеление.
Стиснах зъби, свивах и отпусках юмруци.
— Добър опит – замълчах, погледнах ролекса си.
Времето му изтичаше. Моето също.
Тик-так, тик-так.
— Благослови ме, отче, защото съгреших. Преди две
години убих човек. Името му беше Бил Крапти. Същият
изстрелял куршум право в челото на баща ми и му
пръснал мозъка, с което причини на семейството ми
мъка и разорение. Убих го с голи ръце.
Дадох време умът на свещеника да смели
споделеното от мен, после продължих:
— Отрязах му ръцете и краката, но така, че да не
умре от кръвозагуба. Завързах го и насъсках глутница
кучета за бой да се борят за крайниците му. – Гласът ми
беше зловещо спокоен. – Когато всичко приключи,
привързах тежест към кръста му и го хвърлих от
търговския пристан в залива. Още се гърчеше. Оставих
го да се задуши бавно и мъчително до смърт. Сега ми
кажи, отче, колко пъти трябва за опрощение да повторя
„Радвай се, благодатна Марийо“ при убийство?
 Знаех си, че не е от онези, които ще внесат мобилен
телефон в изповедалнята. Макгрегър беше прекалено
стар и самомнителен, за да ползва модерните
технологии. Играл беше мръсно срещу баща ми, без
дори да допусне, че ще го спипат. А най-малко е
мислил, че аз ще го спипам. Две години чаках
търпеливо, за да го хвана точно когато е уязвим,
беззащитен и сам в църквата.
След като си признах греха, свещеникът разбра, че
ще чакам в другия край на изповедалнята и ще
приключа и с неговия живот. Не му беше останал изход.
В пълно мълчание отчето пресмяташе всяко свое
действие. Чух го как преглъща с мъка, пръстите му
дращеха по дървения стол, на който седеше.
Прехвърлих крак върху крак и обхванах едното си
коляно с ръце, забавлявах се.
— Твой ред е. Дали имаш да ни споделиш някакви
прегрешения, отче?
Изпусна дъха, който беше затаил, и все едно рязко
въздъхна.
— На изповед не се прави така.
— Ама аз ли не го знам, мамка му – изсмях се. – Този
път ще е така, няма да е както винаги. Затова…
Избърсах преградата помежду ни с ръкавицата си и
го видях, че трепна от другата страна.
— Цял съм в слух.
Чух как мънистата на падналата от ръката му
броеница изтракаха и как изскърца столът му, когато
коленичи да я вземе.
— Аз съм Божи човек – опита се да ме вразуми.
Побеснях от възмущение. Божият човек беше и човек,
който издава споделени в изповедалнята тайни.
— Никой не знаеше къде се намира баща ми всеки
вторник в десет вечерта. Знаели са само той и
любовницата му. И ти – провлачих. – Били Бебчето
Крапти е проследил баща ми и го е заварил беззащитен
и невъоръжен заради тебе.
Отчето отвори уста с намерение да спори, но я
затвори рязко, размислил в последната минута. Някъде
в далечината лаеше куче, някаква жена хокаше съпруга
си в задния двор на дома им. Класически спомени от
Южен Бостън за хората, които познавах, преди да се
преместя да живея в небостъргач и да се самоизобретя
наново.
Макгрегър преглътна, печелеше време.
— Трой, синко…
Станах, избутах нагоре ръкави.
— Достатъчно. Излизай.
Няколко секунди остана неподвижен, затова извадих
ножа и шумно разсякох мрежата. Пъхнах ръка в
неговата част на изповедалнята, пипнах го за бялата
якичка и издърпах главата му през дупката, така вече
можех да го огледам едно хубаво. Сивата му, мокра от
пот коса стърчеше във всички посоки. Ужасът в очите
му ме развесели. Тясната му тънка уста беше зейнала
като на уловена риба.
— Моля те, моля те, Трой. Моля те. Умолявам те,
синко. Не повтаряй греховете на баща си – заопява той.
Изплака от болка, когато го издърпах по-близо до
лицето си.
— Отваряй. Шибаната. Изповедалня – изрекох бавно
всяка дума, сякаш сама по себе си е изречение.
Чух мазното щрак, докато бърникаше по вратата.
Юмрукът ми пусна косата му, двамата излязохме.
Макгрегър застана пред мен, беше няколко
сантиметра по-нисък. Набит, потен, продажен тип,
който го играеше Божи пратеник. Тъп майтап!
— Наистина ли ще убиеш свещеника си –
поинтересува се опечален.
Свих рамене. Не бях професионален убиец. Теглил бях
дебела червена граница малко преди убийството на
хора, само че тук въпросът си беше личен. Ставаше
дума за баща ми. Човекът, който се грижеше за мен,
докато майка ми пиеше на поразия по време на
разпродажбите на „Блумингдейлс“ и по неделните
коктейли. Жената до такава степен отсъстваше от
детството ми – да не споменаваме, от живота ми на
възрастен, – че на практика бях осиротял откъм майка.
Баща ми най-малкото заслужаваше приключване на
случая.
— Същият си като тях. Имах те за различен. За по-
добър – взе да бие на вина Макгрегър.
Свих устни. Работата ми нямаше нищо общо с
ирландските гангстери. Излишно ми беше федералните
пълзешком да обкръжават задника ми, щом някой
пръдне в моята посока, и със сигурност не проявявах
никакъв интерес към отговорностите на гангстерските
водачи и редниците им. Вълк единак бях, ако се
налагаше да осигуря необходимата помощ на
клиентите си, наемах по някой сътрудник. Между мен и
клиентите, колегите и враговете ми нямаше
посредници. А най-важното беше, че се движех
безпрепятствено и неуловимо под радара. Не ми
трябваше да се крия зад десет редника. Налагаше ли се
някой да изчезне, сам имах грижата.
Отец Макгрегър трябваше да плати за греховете си.
Той вече трябваше да е мъртъв – съпътстваща жертва,
обаче не се появи на мястото, когато спипах оня тип, на
когото отчето беше изпяло баща ми, Бил Крапти.
Нещастникът.
Сега се налагаше да свърша работата в проклетата
църква.
— Не се бави – помоли той.
Кимнах мрачно.
— Винаги си бил истински негов син. Носиш гените на
ирландски гангстер, в кръвта ти тече неговата
безмилостност. Не знаеше страх тогава, не знаеш и сега
– въздъхна, протегна ръка към мен.
Вперих поглед в нея сякаш е тиктакаща бомба, най-
накрая се ръкувах. Дланта му беше лепкава и студена,
ръкостискането – вяло. Придърпах тялото му да го
прегърна, улових тила му с една ръка.
— Много съжалявам – продължаваше да подсмърча
той на рамото ми, цялото му тяло потръпваше, докато
се мъчеше да овладее сълзите си. – Не съобразих.
Знаех, че той ще ги убие и двамата. Но тогава мислех,
че правя услуга на всички.
— Заради парите е било, нали? – прошепнах в ухото
му, докато стояхме плътно един до друг, извадих ножа
си от калъфа на кръста ми. – Били ли ти плати?
Той кимна, продължаваше да хлипа, все още в
неведение за ножа. Някой трябваше да му е платил, и
то щедро, за да изпее баща ми. Не беше Крапти,
отрепката не можеше да си позволи и специалитета в
местния ресторант.
— Не беше само заради парите, Трой. Исках Джилиън
да го няма в квартала, да го няма в Бостън. Това място
достатъчно беше страдало под царуването на баща ти.
Хората ни заслужаваха малко спокойствие.
— Нашите хора не са ти някакви шибани поданици –
допрях ножа до врата му, открих сънната артерия и
забих дълбоко. Веднага наблъсках тялото му в
изповедалнята. Не биваше шурналата от него кръв да
изцапа шития ми по поръчка костюм. – Да си беше
гледал само твоята работа.
Задави се, загърчи се на пода в изповедалнята като
риба на сухо. Кръвта шуртеше от него като река.
Миризмата – накиселяваща, металическа, натрапчива –
изпълни въздуха и разбрах, че с дни няма да мога да се
отърва от нея.
Щом гърчовете му спряха, коленичих на едно коляно
и впих поглед в кафявите му ириси, все още отворени,
все още изпълнени с ужас и съжаления. Измъкнах
езика му и го отрязах.
Така бандитите бележеха предателите. Оставих
полицията да се блъска и да търси отговор на въпроса
като какви ги е свършил отец Макгрегър, за да заслужи
такова наказание, както и да се пита коя от стоте
бостънски банди го е убила. Тия банди брой нямаха и
често бяха свързани една с друга. Бандите владееха
улиците ни и изпълваха празнината, останала след
детронирането на баща ми като Шеф на Бостън. Когато
го премахнаха, бях още хлапе.
Ирония беше, че в опита си да осигури малко
спокойствие на своите енориаши, отец Макгрегър ги
беше осъдил на живот в страх и паника.
По улиците продължаваше да вилнее хаос – някои
биха казали, че е по-голям от когато и да било, – а
нивото на престъпността нарастваше с тревожна
скорост. Да се държи под око Ирландската банда,
предполагах аз, беше далеч по-лесно, отколкото да се
укротят десетките други вилнеещи из улиците.
Знаех, че е изключено полицията да стигне до мен
при разследването на това убийство.
Знаех и къде да заровя езика на отец Макгрегър. В
собствения му заден двор.
Преспокойно избърсах ножа в крачола на
панталоните му и събух кожените обувки, които носех,
натъпках ги в джоба си. Извадих клечка за зъби, пъхнах
я в устата. Развих ръкавите и си взех сакото от
костюма. Стигнах до вратата и се огледах за възможни
свидетели, за всеки случай.
Живецът в квартала беше по-малко и от този, който
се намираше у човека, с когото току-що се бях
разправил. Разходките не бяха обичайно занимание за
нас, жителите на Южен Бостън, особено около пладне.
Тогава човек или здраво работи, или се грижи за децата
у дома, или се справя с проклетия си махмурлук.
Единственият свидетел на посещението ми в църквата
беше някаква птица, кацнала на грозната жица високо
горе, мереше ме с подозрителен поглед с крайчеца на
окото си. Нищо и никакво врабче.
Пресякох улицата и влязох в колата си, тръшнах
вратата. Извадих флумастер от жабката и зачертах още
едно име в списъка си.
1 – Били Крапти
2 – Отец Макгрегър
3 – Нещастникът, наел Били?
Въздъхнах, вперил поглед в номер три, отново
напъхах смачканата жълта хартия в джоба си.
Ще те открия, кучи сине.
Погледнах през прозореца. Врабчето не беше
помръднало, не хвръкна дори когато порив на вятъра
разлюля жицата и птицата залитна. Иронията не ми
убягна. От всички възможни пилци точно пък врабче да
се случи.
Удържах се да не го замеря с нещо, запалих
двигателя и изплюх клечката за зъби в пепелника, вече
напълно я бях сдъвкал.
Когато спрях на червено и погледнах в страничното
огледало, ми се стори, че тъпото пиле следи колата ми.
Сведох поглед, проверих за следи от кръв. Нямаше.
Макгрегър беше мъртъв, но празнината в стомаха ми
не се беше смалила и със сантиметър.
Притеснявах се, че за да спазя даденото на баща ми
обещание, трябва да се разправям с още едно име,
което дори не присъстваше в списъка ми.
Не ставаше дума за човек, когото трябва да убия, а за
човек, когото трябва да възкреся.
От всички хора точно на мен се падаше да я спасявам.
Другите – нормалните, предполагам – никога не биха
се съгласили да жертват тази част от живота си заради
баща си. Само че другите хора не живееха в сянката на
Джилиън Бренан и не чувстваха необходимост
постоянно да надскачат ръста му, за да са равни на
покойния вече легендарен баща. Къде ти, аз
изпълнявах желанията му. Дори щях да ги докарам до
успех.
Докато се отдалечавах от църквата, която посещавах
като дете, бях наясно по два въпроса:
Баща ми беше съгрешил.
Аз щях да се разплащам за грешката.
Врабчето олицетворява свободата. В миналото
моряците си правели татуировки с врабчета за всеки
пет хиляди пропътувани морски мили. Считало се, че
врабчетата носят късмет. Понякога морякът си правел
татуировката още преди да напусне пристанището,
така се надявал врабчето от татуировката да действа
като талисман и да му помогне да се приберат здрави и
читави у дома.
 
 
 
ГЛАВА ПЪРВА
 
Спароу
 
Три години по-късно
 
Дали е възможно да чувстваш как сърцето ти се
разбива, без изобщо да си била влюбена? – гледах към
жената в огледалото, дъвчех долната си устна, накрая
нежната кожа се разрани. Не се познавах вече.
Съжалението ме порази като гръм. Съжаление за
човека, когото никога нямаше да срещна, за първата
любов, която нямаше да преживея, за романтичната
връзка, която никога нямаше да имам. За пеперудите,
които никога нямаше да запърхат в корема ми. За
надеждата, щастието и нетърпението, все чувства,
които никога повече нямаше да преживея.
 — Не прекарах цели три часа да те гримирам, за да
дъвчеш червилото, сякаш е торбичка от чипс, захарче. –
Шери, гримьорката, се суетеше около мен.
В същия момент фризьорът, наближаващ трийсетте
гей, влезе решително в стаята, въоръжен с лак за коса,
и започна да ме пръска пак без предупреждение.
Студената течност се разлетя към очите ми.
Запримигвах, борех се с паренето, което чувствах както
по лицето, така и в себе си.
— Твоите мъчения не приключиха ли? – изсъсках,
отдръпнах се от огледалото и тръгнах към другия край
на луксозния президентски апартамент.
За пръв път отсядах в петзвезден хотел. И се чувствах
като нагласила се проститутка.
Взех чаша с шампанско, която бях почти убедена, че
изобщо не е моя, и я пресуших на един дъх. Тръшнах
чашата на скъпия сребърен поднос, въздържах се да
избърша уста с опакото на ръката си, че Шери щеше да
ме убие. Чашата се счупи на две. Направих физиономия
и погледнах към екипа, нает от Трой Бренан, за да ме
издокарат като съвършената малка булка.
— Убедена съм, че господин Бренан без проблем ще
включи в сметката и тази… и това – Шери размаха ръка.
Косата й, в ожесточено оформена прическа, беше
докарана до вкаменелост от прекаляването с лака.
В дъното на деколтето й прозираше пъпът й. Имаше
вид на някоя, дето работи в заведенията, в които и
татко работеше, и не беше точно специалистката по
разкрасяване, от която бих взела съвети относно
модата и грима. От друга страна, в тази сватба нямах
думата.
— Важното е на теб нищо да ти няма – каза стилистът
Джо и разшава показалец към мен. Със свободната си
ръка грабна столчето на счупената чаша от пръстите
ми. – Нали не искаш роклята ти да се окаже с лекета от
кръв. Имай предвид, че това е ретро модел на
Валентино.
Даже не се престорих, че знам що е то ретро модел на
Валентино. От къде на къде момиче, родено в
южнобостънски квартал, ще знае каквото и да било за
висшата мода? Питайте ме за купони за намаления и
как да се шмугнете гратис в метрото, ще ви осветля
най-подробно. За висша мода? Съвсем чужда материя,
така си беше.
Извъртях очи и влязох в банята да си измия ръцете.
Срязах си пръста, но не исках да вбеся Бренан, като
изпоцапам взетата под наем скъпа рокля. Плотът беше
претрупан с продукти за коса и грим, с кремове,
продукти за спа и мобилния ми телефон. Подскочих от
сигнала за съобщение.
Огледах онези в другата стая и внимателно
попритворих вратата.
Луси: Ти все пак няма да успееш да стигнеш за курса
днес, така ли? Борис ни учи как да приготвяме бульон.
Аз: Съжалявам. Май ме мъчи някакъв вирус. Цяла нощ
повръщам. Прати ми в съобщение рецептата след
занятията.
Луси: Дадено, мила. Дано скоро се оправиш.
Аз: Имам чувството, че най-лошото тепърва предстои.
Оставих телефона и се замолих за милионен път на
следващия ден Луси да е толкова заета, че да няма
време да чете светската страница от вестника. Трой
Бренан беше от онези хора, които се появяваха в
местните новини само по неприятни поводи. Този човек
беше беля – беля, от която да му припари на човек, все
едно е стъпил върху живи въглени – и знаех, че
сватбата му ще бъде отразена във всички местни медии
като новина за салмонела от съмнителна каравана за
улична храна още щом този човек произнесеше
заветното „Да“.
 Аз ли? Аз почти никакво внимание не привличах.
Светският ми живот беше толкова оживен, колкото и
светският живот на умряла костенурка. Нямах много
приятели. Онези, които имах, пропуснах да предупредя
за неочакваната ми светкавично организирана сватба.
Изпитвах голям страх от младоженеца, срамувах се, че
съм се съгласила изобщо на цялата тази работа, и бях
прекалено объркана, за да си имам вземане-даване с
техните възможни (и уместни) въпроси.
Завъртях крана на чешмата с пронизано от тъга
сърце. Пръстите ми докоснаха годежния пръстен под
водната струя. В средата на халката имаше диамант
колкото юмрука ми, други два по-малки стояха от двете
му страни. Останалото беше тънка, обикновена халка от
платина, но тежестта на скъпата дрънкулка, чиито
крясъци, че е купена от новобогаташ, стигаха до
небето, а ехото им се връщаше обратно на земята.
Освен това врещеше, че онзи, който я е избрал, има
пари и държи да е в центъра на вниманието.
Но имаше нещо, което дори не споменаваше – моето
име.
Аз, Спароу Рейнс. Двайсет и две годишна. Дете на Аби
и Робин Рейнс. Заклета почитателка на кросовете.
Мъжкарана. Любителка на палачинките с боровинки,
горещия шоколад, изпълнения със сладко ухание летен
въздух и нахално навитите на глезена джинси. Онова
хлапе. Момичето, което седеше на първия чин на всеки
урок и човъркаше из кутията си за обяд през
междучасията, защото никой не искаше да седи с него.
Жената, която никога не се беше интересувала от мода.
Бедната мацка, която си мислеше, че парите са
надценявани, а размерът на лъскавите коли е
обратнопропорционален на мъжкото достойнство на
притежателите им, и че щастието е ирландско
задушено и повторение на любимото кулинарно
състезание, изгледано, докато си лежи под завивките.
 Пръстенът принадлежеше на друга. На истинска
домакиня от някое предградие. На красавица съпруга, с
която един може да се хвали и която притежава вкус и
положение. Момиче, което знаеше кой е Валентино и
защо проклетите му рокли са толкова скъпи.
А не на мен.
Завъртях обратно крана на водата и поех дълбоко
дъх, прокарах пръсти по невъобразимо коравата си
коса.
— Справи се със задачата – тихо си казах за
насърчение. Да се омъжа за състоятелен мъж, когото
считат за един от най-търсените ергени в Бостън,
надали беше точно наказание. – Изборът не е твой, но
се придържай към плана.
Затворих очи и поклатих глава. Независимо дали
ставаше дума за проблем на Първия свят, или не,
последното, което ми трябваше, беше той да се грижи
за мен. Лекото почукване на вратата ме накара да
извърна глава към мястото, откъдето идваше. Лицето
на Шери, наплескано с грим и с фалшива усмивка,
надзърташе през отворената врата.
— Господин Бренан дойде да те види – обяви тя със
сладкия си като сироп, неискрен глас.
— Да видиш булката преди сватбата носи лош късмет
– изскърцах със зъби и свих юмруци, оставих
чудовищният пръстен да се забие в плътта ми. Болката
беше добре дошло разсейване.
— Повярвай ми, да вбесиш бъдещия си съпруг носи
още по-лош късмет – чух железния му и студен тенор да
разсича въздуха пред вратата.
Отстъпих назад, увих около себе си ръце да се
защитя. Вратата се отвори, той влезе, стори ми по-
грамаден от всичко и всичките ми предварително
подготвени насърчителни речи, които преговарях наум,
станаха на пух и прах.
 Носеше официален костюм от три части и елегантни
кожени обувки. Малката баня беше в негово владение,
издърпа целия въздух и моето присъствие от нея.
Изведнъж се почувствах по-дребна, отколкото си бях.
Леденият му поглед разбиваше защитните ми стени,
оголваше ме и ме разкриваше такава, каквато бях –
нажежено кълбо от нерви.
— Махни ръцете си да те огледам – нареди остро
Бренан.
Направих каквото ми каза, не от уважение, ами от
страх. Ръцете ми увиснаха от двете ми страни, докато
задавено поех въздух. Досега не ме беше поглеждал
два пъти. Нито през осемнайсетте години, в които
живеехме в един и същ квартал, нито през последните
десет дни. За пръв път показваше такова лично
отношение към съществуването ми. В деня на нашата
сватба.
— Изглеждаш красива – каза отчуждено.
Знаех, че роклята е зашеметяващо красива. Изрази
като „силует на русалка“ и „бие в стил кралица Ан“
летяха към мен, когато за пръв път я пробвах в
магазина за булчински рокли. Не че аз я бях избрала.
Джо, стилистът, получаваше заповеди директно от
бъдещия ми съпруг. Същото беше и с Шери и фризьора,
чието име не можех да запомня, и дори жената, която
избра бижутата ми за събитията. Нямах думата за
нищо, свързано с тази сватба. Никаква възможност
нямах да се превърна в обсебено от сватбата си
чудовище. Исках тази сватба толкова, колкото исках да
пипна и гонорея в тежка форма.
— Благодаря – най-накрая успях да отговоря, въпреки
че ми беше накипяло, изпитах странно задължение и
върнах похвалата: – И ти изглеждаш прекрасно.
— И как разбра? Не си ме погледнала нито веднъж,
откакто влязох. – Гласът на Бренан беше леден и не
внушаване желание за общуване, но звучеше сякаш
наистина го е грижа.
Предпазливо вдигнах брадичка и го погледнах в
очите, всеки мускул на лицето ми се беше сковал,
докато го оглеждах.
— Много добре – повторих, без следа от искреност в
гласа си.
Чух как Шери се суети Бог знае по какъв повод в
другата стая, а Джо говори по телефона или поне се
преструва, че говори. Междувременно фризьорът и
Конър, бодигардът, който ме следваше навсякъде,
мълчаха, а мълчанието им по случайност беше по-
кресливо от всичките напразни опити на Шери и Джо да
се правят на заети. В ума ми зазвъня камбаната,
предупреждаваща за бедствие.
Той имаше проблемно минало.
И го чакаше бедствено бъдеще.
А аз щях да стана част от настоящето, независимо
искам ли го, или не го искам.
— Конър, Шери, всички там, изчезвайте навън –
нареди годеникът ми, докато, присвил очи, не спираше
да ме оглежда от глава до пети.
Сплетох пръсти и усетих как устата ми пресъхва. Не
приличах на себе си. Бях се превърнала в някакво
несигурно, дребно, незабележимо, послушно и
примерно девойче, което нямаше нищо общо с онази
Спароу, която бях изградила през годините. Този мъж
обаче беше опасен и за него бях проблем.
Проблем бях, защото преди десет дни най-неочаквано
ме беше извлякъл от дома ми (дотогава беше просто
някакъв размит детски спомен, облечен в скъп костюм
и със съмнителна репутация), завлякъл ме беше в своя
луксозен пентхауз, където ми заяви (след като ме
заряза два дни съвсем сама, ако не се броеше
бодигардът, и с телефонния номер на ресторант,
където приготвяха храна за вкъщи), че сме щели да се
женим.
Точно така, Трой Бренан беше завършен социопат и
не си правеше изобщо труда да крие природата си,
нито си слагаше маска, когато се показваше пред света.
Стоеше в банята на президентския апартамент.
Гледаше ме сякаш съм горчив хап, който трябва да
преглътне. Нямаше вид да изпитва и капка интерес към
мен. Едва ми отправяше по някоя и друга дума, а когато
го правеше, беше със смесица от разочарование,
отегчение и досада, които струяха от погледа му.
Бях повече от объркана от поведението му. Чувала
бях и преди за разполагащи с власт и пари мъже, които
налагат волята си над някакви жени, но обикновено
ставаше дума за жени, които те са преследвали. С Трой
Бренан случаят не беше такъв. Държеше се, сякаш е
изгубил облог и затова се жени за мен.
Гледах към бъдещия си съпруг, очаквах да направи
нещо. Да ме удари, да ми кресне или да сложи край на
целия цирк.
Не бях сигурна защо, по дяволите, иска да се жени за
мен. Израснали бяхме в един и същи район на Бостън –
работнически и с лоша слава. Гледките ни от детството
се състояха от прозорци с решетки, съдрани плакати,
стари сгради, отчаяно нуждаещи се от ремонт, и
търкалящи се по улицата празни кутии. С това
приликите между неговия и моя живот свършваха.
Аз бях дъщеря на алкохолизиран бачкатор и чупила се
майка. Трой Бренан беше кралската особа на Бостън,
израснал в най-хубавата къща в нашия район. Баща му
Джилиън някога оглавяваше печално прославилата се
Ирландска банда. Докато проходя, Джилиън беше
започнал да се занимава с начинания, които не
нарушаваха закона и под „не нарушават закона“ имах
предвид стриптийз клубове, салони за масаж и други
мръсни южнобостънски забавления за типове, които
едва изкарват колкото да покрият наема. Баща ми, един
от последните му верни сподвижници, беше работил
като бияч в не едно от заведенията на Джилиън.
Трой беше единствено дете, хората разправяха, че
съпругата на Джилиън не можела да има повече деца.
Затова за баща си Трой беше зеницата на окото му.
Трой не беше поел управлението на всички дела на
баща си, но и не беше момче, което пее в църковния
хор. Слуховете за него се разпространяваха като пожар
из улиците на нашия квартал, за него се говореше като
за легенда. Разправяха, че политици, едри
предприемачи и богаташи се обръщат именно към него,
когато се налага някой да им свърши мръсната работа.
А за мръсната работа, която той вършеше, се
плащаше пребогато.
Хората наричаха Трой „Отговорника“. Той отговаряше
за разрешаването на проблемите. Не го правеше като
майстор, да не забравяме. Правеше така, че хората да
изчезват по-бързо от герои в психотрилър. Можеше да
намали наполовина присъда в затвор и за часове да
подправи паспорт или да фалшифицира карта за
социални осигуровки. В рамките на дни можеше да
убеди хората, които ви преследват, че не съществувате.
Трой Бренан беше бостънският майстор на
манипулацията, дърпаше конците, сякаш всички сме
негови кукли. Той решаваше кой да живее, кой да умре,
кой да изчезне и кой да се завърне.
И по някаква неизвестна причина господин
Отговорника беше избрал да се ожени за мен. Нямаше
как да се боря срещу него, не можех да избягам, нито
да се противя на ирационалното му решение. Можех
само да умолявам за приемливо обяснение. Затова
реших да използвам първата ни среща насаме – без
Конър, Шери или хората на Трой – да направя точно
това.
 — Защо избра мен, Трой? Една дума не си ми казал
през всичките години, в които живеехме на една улица.
– Улових млечнобялата повърхност на шкафа зад себе
си, кокалчетата ми побеляха. Може би, като го наричам
на малко име, щях да го подтикна да бъде по-любезен с
мен.
Изви вежда, изражението му казваше: „Виж ти, мамка
му. Ама тя можела да говори“. Закопча сакото на
костюма си с една ръка, провери телефона с другата.
Бях вятър, бях призрак. Нищо не бях.
— Трой? – отново попитах. Този път вдигна поглед
към моя. Гласът ми се сниши до шепот, но не свалих
очи от него. – Защо избра мен?
Свъси вежди, устните му изтъняха в упорита линия.
Въпросът не му хареса, а на мен не ми хареса
отговорът.
— Дори не се познаваме – гневно поех въздух.
— Да, ами… – не спираше да натиска бутоните на
телефона, гледаше към екрана. – Близостта се
надценява. Колкото по-малко познаваш някого, толкова
повече ти харесва, така става обикновено.
Но пак не става ясно, защо нахлу в живота ми с
деликатността на танк.
Гледах го гневно изпод новите си фалшиви мигли,
опитвах се да реша дали е хубав. Трой Бренан изобщо
беше попадал в обсега на моя радар, но радарите на
всички останали го засичаха безотказно. Той беше като
ония картини от Лондон и Ню Йорк от „Икеа“, които
висяха по ергенските апартаменти, като бързата храна,
като „Старбъкс“, като проклетия макбук за студент
първокурсник – ширпотреба и много харесван. Поне от
жените. Против природата ми беше да се вържа на
привлекателността му на лошо момче и влиятелен,
богат гангстер.
И все пак на безмилостната светлина в банята
виждах, че макар в него да се криеше чудовище,
външността му беше съвсем друга история.
Гъстата му черна коса – толкова тъмна, че почти
синееше – беше оформена в скъпа прическа с гладки и
фини краища. Имаше най-бледите, ледени сини очи и
лек тен, от който изпъкваха още повече. Отдалеч
приличаше на старомоден хубавец. Висок като
небостъргач, широкоплещест като състезател по ръгби
и с подчертани скули, с които човек диаманти можеше
да сече. Само че отблизо безжизненото изражение в
сините очи ми внушаваше да хукна в обратната посока.
Очите му винаги бяха лениво премрежени, лишени от
каквато и да било емоция. И подсказваха, че вгледа ли
се някой по-дълбоко в тях, ще види на забавен каданс
ужасяващите злини, които е причинил на своите
врагове.
А и този присмех! Предизвикателната ехидна
усмивчица, която постоянно играеше на лицето му и ни
казваше колко незначителни сме в сравнение с него.
Мразех и се страхувах от Том Бренан. Той на практика
беше недосегаем в Бостън. Обичан от ченгетата и
уважаван от местните банди, на него и убийство
можеше да му се размине.
Буквално.
Преди три години Трой беше основният заподозрян за
убийството на Били „Бебчето“ Крапти. Липсваха
доказателства за повдигането на обвинение, но се
говореше, че убийството било разплата. Имаше
подозрения, че Крапти е единият от убийците на
Джилиън Бренан. Изобщо не се разбра кой е изпратил
този прост престъпник да приключи бащата на Трой и
по каква причина. Моментът на убийството беше
необичаен. По онова време незаконната дейност на
Джилиън почти нямаше отношение към дейността на
престъпниците в Бостън. Говореше се и за отец
Макгрегър, Трой бил убил и него, защото уж
свещеникът изпял на Крапти къде се намира баща му.
 Да, Трой Бренан с пленници не се занимаваше.
Не бях забравила как, докато растяхме, чаках да ми
дойде ред да покарам колелото на Дейзи (само тя
имаше такова в квартала, а също и помощни колелета)
и го наблюдавах със страхопочитание как кара към
полицаите. Кълна се, че полицията беше просвала това
момче на улицата повече пъти от наскоро пръкнало се
пале. Полицаите нетърпеливо очакваха младият Бренан
да поеме по стъпките на баща си. Тръшвали го бяха
върху предния капак на всяка патрулираща кола, която
минаваше през квартала, и всеки полицай от нашия
район познаваше наизуст извивката на задника му.
Сега полицаите се страхуваха дори да го погледнат.
Докато стоях в банята на хотелския апартамент и се
взирах в безизразното му лице, осъзнах, че не са ми
останали никакви козове. А дори и да имах, той
диктуваше проклетата игра.
Бях попаднала в безизходно положение, уловена в
клетка птица с подрязани криле.
— Може ли да работя? – попитах напрегнато. На
съпругите на бандитите обикновено им беше
забранено, само че Трой не беше от тях. Технически.
Приближи се на стъпка, дъхът му падаше на лицето ми.
— Можеш да се занимаваш, с каквато там шибания те
влече. Имаш голяма свобода.
Усетих, че устните му обхождат извивката на врата
ми и застинах. За щастие не ме докосна.
— Но едно да ти е ясно, става ли въпрос за мъже, аз
съм единственият, който ще те чука. Не ме пробвай
тука, иначе последствията ще са много сериозни за
теб… и за него.
Държеше се умишлено противно и все пак ме засегна.
Опитах се да се съсредоточа върху малката победа,
която бях постигнала. Все пак можех да работя. Да
излизам от къщата, да го избягвам. Сега трябваше да
си намеря работа, която да ме държи заета.
 — Щом имам чак такава свобода, защо Конър
постоянно ми върви по петите? – повдигнах брадичка,
предизвиквах го.
— Защото защитавам онова, което си е мое.
— Не съм твоя собственост, Бренан – казах, присвила
вежди и вбесена. Страхувах се наистина, но най-вече ми
беше писнало.
— Фактът, че си в сватбена рокля и носиш моя
пръстен на ръката си, адски те опровергава – отвърна
равно и невъзмутимо. – Но дори и да не беше моя
собственост, с враговете, които съм си спечелил в този
град, всеки, който е свързан с мен, има нужда от
закрила. С твое позволение. – Обърна се на пета и
тръгна към вратата.
Едва когато си отиде, осъзнах, че сякаш цяло
десетилетие съм стояла със затаен дъх. Защо така се
скъсваше от старание да ми покаже колко е опасен?
— Няма да ти се размине това, което ми причиняваш,
да знаеш – извиках след него, впила поглед в широкия
му гръб.
— Точно тук грешиш, Рижавелке. На мен всичко ми се
разминава. Винаги. – Дори не си направи труда да се
обърне с лице към мен.
Той да не би да се беше обърнал към мен с
„Рижавелке“?
— Вече и прякор ли си имам? Този брак не е истински,
Бренан. Няма значение какво ще се случи в църквата
този следобед.
Тези думи най-накрая го накараха да реагира. Обърна
се към мен. Впихме погледи един в друг. Ледените му
сини очи пронизваха зеления ми поглед и прогориха
въображаема дупка чак до тила ми.
Глупаво момиче, усещах пулса си – подивял, полудял –
зад очите си, в гърлото си, в пръстите на краката си,
туптеше, думкаше, сърцето ми се опитваше да се
изтръгне на свобода вън от кожата ми и да избяга, за
да заживее самостоятелно. Защо предизвикваш тоя
тип, след като дори не можеш да издържиш гневния му
поглед?
Миг и след това Бренан ми отправи една от своите
неприятни, „унищожих те“ усмивки.
— Скъпа ми бъдеща съпруго… – така ехидно се
подсмихна, че ми се прииска да започна да моля за
милост. – Ако си въобразяваш, че ще ми създаваш
проблеми, пак си помисли. Проблемите съм ги
изобретил аз. Разбърквам ги, смесвам ги и отговарям за
шибаното им разрешаване. Недей да подлагаш на
изпитание търпението ми, защото ще откриеш, че
изобщо нямам такова.
 
***
Баща ми ме предаваше на съпруга ми в католическата
църква „Светото сърце“, удобно разположена в центъра
на града. Списъкът с гостите беше пълен с хора, които
нито знаех кои са, нито ме беше грижа за тях. Миш-маш
от известни предприемачи, шепа политици, сенатор и
нескончаем низ от известни особи.
Редица от черни лимузини се точеше пред старата
църква. Изискано облечени матрони слизаха от колите,
придружени от своите съпрузи, синове и дъщери.
Облеклото беше официално и от него струеше власт,
докато мъжете палеха пури, смееха се помежду си и се
потупваха по раменете в добро настроение. Със
сигурност се радваха на събитието повече от мен.
Толкова охрана имаше на входа, че човек можеше да
реши, че се женя за самия папа.
Докато оглеждах входа на църквата от лимузината, в
която седях, ми хрумна, че аранжирането на цветята
около вратите вероятно е струвало повече от годишния
наем на апартамента, в който живеехме с татко през
последните двайсет и две години. Самата мисъл да се
омъжа за човек, който се отнася с такова безсрамно
безразсъдство към парите си, предизвика студени
тръпки по гърба ми.
Мъчех се да овладея истеричните емоции, които се
вихреха в мен, когато татко взе треперещата ми ръка в
своята топла, груба длан и ме стисна силно, за да ме
успокои.
— Постъпваш правилно, нали знаеш? – В очите му
грееше надежда.
Сякаш съм имала избор.
Но знаех какво е излишно да ми казва татко. Дори и
да не беше приел молбата на Бренан да му стана
съпруга (а Трой Бренан несъмнено беше един от онези
лицемерни, старомодни задници, които се изтъпанчват
пред баща ви да ви искат ръката), Бренан е щял да го
убеди по един или друг начин. Думата „не“ просто не
присъстваше в неговия речник. Искаше ли нещо,
вземаше си го.
И точно сега искаше моята нищо и никаква милост.
Абсурдно беше. Изобщо не бях красавица, изключено
беше външният ми вид да привлече вниманието на мъж
от неговия калибър. Устните ми, вероятно най-хубавата
ми черта, бяха розови, тесни, сърцевидни, но иначе в
най-добрия случай си бях най-обикновена. На ръст бях
ниска и кльощава, с дълга, огненочервена коса; почти
болезнено бледа кожа и лунички, които покриваха
всяка част от кръглото ми лице. Не бях типът на Трой
Бренан.
Знаех го със сигурност, защото бях прелиствала
клюкарските страници на местните вестници. Винаги го
придружаваха ослепително красиви жени. Високи,
пищни и великолепни. Не бяха мишести, рижи и малко
нещо ръбати. Така че седях в лимузината, канех се да
тръгна към църквата, в която никога не бях влизала и
където беше пълно с хора, които не познавах, за да се
омъжа за непознат, от когото се страхувах, а в ушите
ми кънтеше напев, чието ехо се блъскаше в главата ми.
 Защо мен? Защо мен? Защо мен?
— Наш ред е – чух да обявява шофьорът на
лимузината, докато колата пъплеше.
Сърцето ми ускори ритъма си, заби диво в гърдите
ми. Кожата ми се покри с тънък слой пот.
Не бях готова.
Нямах избор.
Мили Боже.
Иронията не ми беше убягнала. Молех се на Бог да се
намеси и да попречи на церемонията, въпреки че бях
вече в неговия свят дом.
Малък, тих, но настойчив глас в мен ме подразни, че
това е моето наказание, защото съм била лоша
католичка. Задето не съм се отнасяла към Всемогъщия
с уважението, което му се полага. Много отдавна бях
спряла да ходя на църква, а дори и като дете не
проявявах особен интерес към вярата.
Колко години само в детството си се мъкнех до
неделната литургия.
Колко години посещавах младежката група само
заради бисквитите и за да гледам влюбено младия,
хубав мъж, който ни наставляваше за чудните пътища
Божи. Тоби, мисля, че така се казваше.
Колко години. И ето, дошло беше време за разплата.
Ами кармата? На нея й се носеше славата на
хормонално зависима, бясна кучка. Бог щеше да ме
накаже. Предстоеше ми да се омъжа за чудовище.
— Ето ни – каза шофьорът и побутна шапката си
напред.
Улових го, че ме наблюдава с любопитство в задното
огледало, но вече ми беше все едно. Най-добре беше да
свиквам, защото, щом станех съпруга на Бренан, хората
щяха да ме гледат омаяно сякаш съм еднорог или
някакво вълшебно животно.
— Всички заемат местата си в църквата. Сигурно има
по-малко от две минути, госпожо.
 Погледнах отново към баща ми, докато той ми
подаваше лилавия букет. Баща ми се приведе, целуна
ме внимателно по челото. Вонеше на алкохол. Само че
не на евтин алкохол. Бренан сигурно го глезеше с
качествен, нали щяхме да ставаме едно голямо,
нещастно, прецакано семейство.
— Де да можеше и майка ти да е тук, за да го види. –
Въздъхна, навъси се, намръщи се, очите му се
превърнаха в две езера от мъка.
— Недей – равно го прекъснах, облекчена да чуя, че в
гласа ми вече няма и капка емоция. – Не сме й виждали
очите на тая жена, откакто бях на три. Където и да е
избягала, не заслужава да участва в това, нито да е
част от живота ми. Освен това ти сам се грижеше добре
за мен. – Потупах го непохватно по бедрото.
Такава беше истината. Робин Рейнс не ми беше майка.
Тя беше жената, която ме беше родила и малко след
това ме беше изоставила. Предполагах, че повечето
хора щяха да се чувстват по-разстроени на сватбения
си ден, но първо, това не беше моята сватба, поне не
беше истинска, и второ, когато родителите те
изоставят, имаш два избора: или позволяваш на
случилото се да те определя и управлява, или
продължаваш, поставяш си за цел да покажеш на
света, че пукната пара не даваш къде се е дянала
майка ти.
Опитвах се да се причисля към втората категория и
рядко не ми се получаваше.
На татко думите ми много му харесаха. Очите му
засияха от гордост и изненада. Разбира се, много
подсладих нашата история. Но по някакъв начин
разбрах, че днешният ден за татко е толкова труден,
колкото е и за мен. Заклет алкохолик или не, той винаги
ме държеше настрана от работата си за семейство
Бренан и знаех, че иска най-вече да ме защити от тези
хора.
 Колкото до уменията му като родител, да си кажем
истината, той се беше грижил посвоему за мен още
откакто съм проходила. Нито беше проявявал грубост,
нито беше показвал нетърпение, въпреки че понякога
проявяваше недосетливост и коравосърдечност. Имаше
дори жени, с които се срещаше, с които си играеше на
дом и които ми бяха временни „мамчета“, докато не
осъзнаваха, че любовта на баща ми към твърдия
алкохол винаги ще е по-силна, отколкото любовта му
към тях. Най-вече си бяхме двамата с него.
Добре, бяхме си аз, той и алкохолът.
Обичах го въпреки всичко, но знаех и че баща ми не е
добър човек. Когато пораснах и той работеше за
Джилиън Бренан, твърде често се прибираше у дома
със синини от побоищата. Справях се с изненадващи
посещения на полицаите, носех му чисти дрехи и
цигари в многото случаи, когато го арестуваха. Сега
работеше за Трой и вероятно пак се занимаваше с нещо
незаконно.
Татко беше алкохолик и ужасен Казанова, но и
единственият човек, който ме беше обичал, който се
беше грижил за мен, който се беше изгорил на печката,
докато се опитваше да ми свари пилешка супа – не от
консерва, а истинска, – когато се бях разболяла от
пневмония.
Заслужаваше малко щастие, дори да беше за моя
сметка.
— Обичам те, Пиленце. – По сбръчканата му,
нашарена като карта страна на лицето потече самотна,
едра сълза. Кимнах, опрях лице на една от дланите му.
Погалих го по челото с пръстите си.
— И аз те обичам, татко.
— Тооогава хайде. Готови? Тръгваме. – Бодрягата
шофьор бутна и отвори вратата откъм себе си, излезе
от лимузината и ми отвори вратата.
 Слязох плавно и внимателно. Направи ми
впечатление, че предният двор на църквата е най-вече
празен, тук-там стояха неколцина възрастни мъже, все
още унесени в разговори по работа. Татко вървеше след
мен, но се насочи наляво, забелязал малобройна група
от много видели и преживели мъже.
— Трябва да си поговоря с Бени. Идвам след минута.
Нека младоженецът почака още малко. Веднага се
връщам, мъничката ми. – Смигна ми и тръгна към
групата облечени в костюми мъже в ъгъла на покрития
с плочник двор на църквата.
Намръщих се, нагласих си роклята. За юни беше
необичайно студено, но знаех, че не съм настръхнала
заради студа. Огледах отвора във високата каменна
стена пред мен и забелязах градинка с пейка. Прииска
ми се да съм там.
И тогава го чух.
Мъжът говореше тихо на сина си от другата страна на
стената. Гласът му беше нежен, но гърлен и сърдит в
същото време. Не бях сигурна за причината, но този
глас се разля в тялото ми като сгряващ алкохол в бурна
нощ.
— Разбира се, Аврам не е бил лош човек, но е
направил това, което си е мислел, че трябва да направи,
а именно да жертва детето си в името на Бога.
По гърба ми се заспуска струйка студена пот,
приведох се и пренесох тежестта си на единия си обут в
ток крак, наведох се към гласовете, наострих уши.
— Ама, тате, татковците нали обичат децата си?
— Обичат ги. Повече от всичко на света, Сам.
— И Бог обича децата си, нали?
Мъжът замълча за кратко.
— Много.
— Тогава защо Бог е постъпил така с Исак?
— Ами, Бог искал да изпита вярата на Аврам. Исак
накрая останал невредим, запомни, но Бог получил
доказателството, че Бог ще постави на жертвеника
обожавания си син заради него.
— Мислиш ли – чудеше се момченцето, а по гласа му
личеше, че няма повече от пет, – че Бог само изпитва
нашия Ейбрахъм*? Може би неговата дъщеря и
господин Трой няма да се оженят днес.
[* Ейбрахъм е англосаксонският вариант на древното
име Аврам. Според Библията Бог подложил на
изпитание силата на вярата на Аврам, като поискал от
него да принесе в жертва своя син Исак. Аврам се
подчинил, в последния момент се явява ангел, който го
спира. Бог признава, че Аврам е доказал своята
безпрекословна вяра.]
Мъжът се разсмя невесело и на себе си и усетих как
сърцето ми замира.
— Не. Това не е изпитание, маймунче. Хората се
женят по свое желание. Това не е наказание.
— Ти искал ли си да се ожениш за майка? – попита
Сам.
Отново се възцари мълчание, после мъжът отговори.
— Да, исках да се оженя за майка. И сега се сещам да
те попитам, къде е нашата майка?
В този момент мъжът тръгна към отвора в стената и
силното му тяло се удари в мен. Изписках, почти паднах
по гръб, но успях да се уловя за стената с ръката, в
която не държах букета.
— Мамка му, извинете – каза той.
Изправих се, вдигнах глава, отворих широко очи, а
устата ми пресъхна. Мъжът беше красив. Не, не беше
просто хубав. Този мъж пред мен беше шедьовър в
строг черен костюм и от вида му ми спря дишането, за
миг ме накара да се отърся от отчаянието в мен.
Беше около метър и деветдесет, малко по-нисък от
Бренан и – също като бъдещия ми съпруг – от начина,
по който носеше костюма си, разбрах, че тренира най-
малко четири пъти в седмицата. Кестенявата му коса,
чуплива и гъста, разрошена и мека, стърчеше в разни
посоки, въпреки огромното му старание да я приглади
назад. Сивите му очи ме изучаваха, присвити и умни,
докато с ръка потриваше строгата си челюст.
— Каза лоша дума! – Синът му буквално заподскача от
щастие, размахал синьо камионче в ръка. – Трябва да
пуснеш долар в буркана, когато се приберем у дома.
Таткото на Сам обаче като да се беше озовал в
паралелна вселена, ако се съдеше по начина, по който
не откъсваше поглед от мен. Замръзнах, опитвах се да
се отърся от странния начин, по който ми
въздействаше.
— Не подслушвах – припряно заобяснявах,
заприглаждала роклята си. Очите му се спуснаха към
мястото, където ръката ми гладеше ретро роклята на
Намкойситино и веднага я дръпнах, притеснена.
— Не обвинявах никого – ведро отговори той. Какъв
глас. Каква власт. Този човек беше един от хората на
Трой, веднага го разбрах.
— Естествено – изчервих се, обърнах се към вратата
на църквата. – Там е сватбата ми. Така че, нали
разбирате, най-добре да… – Тъпата ми уста не спираше
да плещи глупости. Да, Спароу. Това е твоята сватба.
Иначе защо ще се появяваш в най-неуместната рокля на
планетата.
— Така е. И съжалявам – сериозно каза той, смисълът
в думите му беше ясен.
В мен избухнаха нови емоции, а стомахът ми се
присви от този негов дребен жест на любезност.
Той беше женен, имаше син, напомних си. А, да, освен
това и аз щях да се омъжа след около пет минути за
един от най-опасните мъже в Бостън. Събитието явно
ме извеждаше от неговия обсег. А мен превръщаше в
страшна идиотка.
Разтрих с ръка лицето си, благодарна, че Шери не е
тук да ми се разкрещи защо съм съсипвала слоевете
грим, които наплеска по кожата ми.
— Аз също – свих рамене. – Надявам се церемонията
да донесе удоволствие на вас и на семейството ви.
Той отвори уста да каже нещо, но не можех повече да
понасям любезността му. Напоследък не вярвах на
мъжете, особено на онези, които са достатъчно
лицемерни, че да предлагат утеха.
Обърнах се и поставих два пръста на устните си, за да
изсвиря към татко.
— Ей, татко… – извиках го с махване на ръка към
мъжете в двора, които ме зяпаха онемели. Мислели са
си, че Бренан се жени за дама, а не за някаква
червенокоса мъжкарана, обзалагах се. – Да
приключваме с тази работа.
Татко бързо се приближи към мен. Задъхан, поздрави
красивия мъж с кимване.
— Брок.
— Ейб – отвърна на кимването му Брок. –
Поздравления по случай сватбата. Насреща съм, ако
имаш нужда от нещо, вярвам, че го знаеш.
Брок се обърна към мен и сърцето ми се присви още
малко от самосъжаление.
Брок и Сам се обърнаха и тръгнаха към църквата ръка
за ръка.
Татко се приближи и ме хвана за раменете.
— Време е за представление. Хайде да омъжим моето
Пиленце.
 
***
Обективно погледнато, сватбата ми с Трой Бренан
беше прекрасно събитие. Протекло в безсрамен разкош
и възмутително разхищение. Бренан изобщо не
пестеше, когато ставаше дума за нещо негово, било то
неговият пентхауз, неговите коли, неговите жени или
неговата сватба.
 Свещите, цветните украси, килимът, солистът,
изпълнителят на орган, украсените с цветя сводове и
разточително украсените пейки бяха самата
безукорност и плюш. Всъщност се изненадах, че
олтарът не е изграден само от кървави диаманти и
навити на руло банкноти от по сто долара.
Независимо от това беше толкова безсмислено,
колкото актьор красавец да се крие под риза. Не
биваше толкова много старание и красота да се пилеят
за някаква лъжа, а с Бренан бяхме точно това: лъжа.
Представление. Осъдени души, уловени в брак,
изграден върху руините, останали след изнудването и
лъжите.
Разменихме си обетите пред четиристотин гости,
всичките разчувствани и радостни. Отец О’Лиъри
изпълни прекрасно церемонията или поне на мен така
ми се стори, понеже погледът ми беше размазан и ми се
виеше свят. Опитах се да не се стопя в пот заради
притеснението и повтарях казаното от свещеника,
където трябва.
Не изглеждаше Бренан да сияе от удоволствие заради
насоченото към него внимание, но и не изглеждаше да
е много разочарован. Като цяло беше събран,
съсредоточен и малко ядосан заради времето, което
трябваше да пропилее със светското събитие.
— Тъй като сте заявили намерението си да сключите
брак, съединете десните си ръце и заявете съгласието
си пред Бог и Неговата църква – нареди О’Лиъри и
емоциите ме връхлетяха.
Ахнах, когато младоженецът улови малката ми ръка в
своята едра шепа и здраво я обви. Докато хората по
пейките се смееха, мислеха си колко мило и истинско е
притеснението на нервната булка, черните точки
забулиха зрението ми и си помислих, че ще припадна.
Бренан ме гледаше гневно, сковал челюст като
менгеме. Насилих се да се усмихна вяло, продължавах с
представлението.
— Аз, Трой Джеймс Бренан, вземам теб, Спароу
Елизабет Рейнс, за моя съпруга. Обещавам да ти бъда
верен в добро и зло, в болест и здраве. Ще те обичам и
ще те почитам през всичките дни от живота си.
Жените бършеха крайчетата на тежко гримираните
си очи с кърпички, подсмърчаха и кимаха одобрително.
Мъжете се споглеждаха с доволно ръмжене, издали
напред брадички, сякаш тоя откачен цирк е истински.
Лицето ми беше безцветно, в него не беше останала и
капка кръв, нито живот.
Моят ред.
Свещеникът се обърна към мен и ме помоли да
повторя думите му, което и направих, макар и с
треперлив глас.
— Аз, Спароу Елизабет Рейнс, вземам теб, Трой
Джеймс Бренан, за мой съпруг. Обещавам да ти бъда
вярна в добро и зло, болест и здраве. Ще те обичам и
почитам през всичките дни на живота си.
Свещеникът не спираше да каканиже, но вече го бях
изключила и мислех само, че съм почти женена за този
човек. Престъпник. Убиец. Обещанието ми към Трой
Бренан остави горчив вкус в устата ми.
Част от мен искаше да се развика на всички насядали
пред нас и ухилени идиотски, да им се нахвърля гневно.
Бях на двайсет и две. Той беше на трийсет и две.
Никога не бяхме излизали на среща.
Никога не бяхме излизали заедно.
Почти не си бяхме говорили.
Това беше лъжа. Как позволяваха да се случва?
Колебливата ми връзка с човечеството преживя нов
срив, когато кумът на Бренан, пълен мъж с миши, зли
очи му подаде пръстена ми.
— Приеми този пръстен като знак за моята любов и
вярност. В името на Отца, Сина и Светия дух. – Бренан
наниза пръстена на пръста ми.
Когато дойде моят ред, изстрелях думите на
автопилот. Взех пръстена на съпруга ми от
възглавничка, която държеше малко момиче – не
познавах нито нея, нито някоя от моите три шаферки,
вероятно бяха наети, – пъхнах халката на пръста му с
трепереща ръка.
— Можете да целунете булката – обяви свещеникът с
доволна усмивка, когато всичко беше приключило.
Бренан не ме изчака да се помръдна или да овладея
емоциите си. Усмихна ми се алчно, приближи се към
мен, наведе главата ми, улови ме за тила, сякаш вече го
е правил стотици пъти.
И се обзалагах, че го беше правил, само че със
страшно много жени, които не бяха аз.
Вкусът му избухна в устата ми, щом устните му
премазаха моите. Изненадващо топли и безпогрешно
мъжки, той завладя устата ми. Смесица от нагарчащ
вкус на стара бира (вероятно „Гинес“), сладост от пура,
свежест от ментова дъвка обвиха езика ми. Сковах се,
свих се инстинктивно, попречих му да ме завладее.
Но новият ми съпруг не се съгласи. Обгърна ме с
ръцете си, широките му рамене закриха лицата ни от
тълпата, която стоеше на крака, поздравяваше,
ръкопляскаше, подсвиркваше и се смееше, фойерверк
от щастие. Църквата избухна от възторг, докато
полагах огромни усилия да не повърна в устата му.
Устните му напуснаха моите. Зашариха по едната
страна на лицето ми, оставиха следи от горещия му,
силен дъх по кожата ми, накрая спряха на мидата на
ухото ми.
— Престори се на щастлива или ще ти стъжня живота
най-основателно.
Изсъска ми и паниката ме преряза през стомаха.
Клепачите на очите му все още бяха тежко спуснати от
целувката ни, когато се отдръпна назад и ме погледна
отвисоко. Примижах срещу него, но не го изритах в
топките с невъзможно острите си токове, както отчаяно
ми се искаше.
— Ясен ли съм? – сведе брадичка, устните му
изтъняха в неумолима линия.
Преглътнах.
— Кристално ясен.
— Добро момиче. Сега да се ръкуваме с този и онзи,
да разцелуваме бебетата и да се върнем в лимузината.
Имам изненада за теб.
 
***
През следващия час играех ролята, за която бях
избрана. Ръкувах се, усмихвах се широко, прегръщах
хора, които не познавах, и когато положението ставаше
съвсем сериозно, посягах към чаша шампанско и
заглушавах горчивото ръфване на действителността.
Бренан искаше гостите му да са щастливо пияни, преди
да напуснем приема, и затова имаше открит бар
встрани на пътеката пред църквата, което беше
необичайно.
Докато се смесвахме с гостите навън, от време на
време един фотограф внимателно ни прекъсваше
каквото и да правехме и ни молеше да ни снима. Аз и
новият ми съпруг се подчинявахме. Той изглеждаше
спокоен, притискаше ме през кръста уверено, поставил
тежката си ръка на рамото ми, когато беше уместно. Аз
ли? Аз гледах в обектива, сякаш молех човека зад него
да извика полицията и да ме спаси. Знаех, че
изглеждам странно, сякаш тялото ми е взето под наем и
ми се налага да се науча как да се движа с него.
Баща ми странеше от мен и съпруга ми, избрал беше
да остане на мястото си близо до провалените
безделници от нашия квартал. Всичките бяха мъже,
оказали се по един или друг начин в подчинение на по-
младото поколение престъпници. Някои, защото не
притежаваха достатъчно ум да водят, като Конъли
Мърлявия, за когото мълвата твърдеше, че има едва
няколко мозъчни клетки повече от картофа, а на други
им липсваше дисциплина, като на пияния ми баща.
Потъвах в депресия всеки път, когато поглеждах към
него и го виждах да чуква чашата си в чашите на
своите приятели. Окаяното ми положение, в съчетание
с останалия вкус от целувката на Бренан и факта, че аз
също удавих мъките си в алкохол днес, ме изпълваше с
безнадеждност.
Видях Брок, Сам и майката на Сам минути преди да се
качим отново в лимузината. Малкото семейство
вървеше към нас, за да ни пожелае всичко най-хубаво и
да ни благослови, също като другите гости, които се
отнасяха към Бренан като поданици, коленичили пред
своя крал.
Брок беше впечатляващ, затова не биваше да се
изненадвам от факта, че съпругата му също беше
зашеметяващо красива. Видът й подсказваше испански
корени. Имаше гладка златиста кожа, безкрайни крака
и извивки, които не знаеха свършек. Реших, че
застанала до нея, ще изглеждам като окаяно подобие
на недорасло девойче. Косата й беше къса, с цвят на
кафе и оформена в стилно френско каре. Моята беше
дълга, права и с огнения нюанс на залеза. Очите й бяха
с цвят на уиски, леко коси и с мамещ поглед. Моите
бяха светлозелени и големи. От нея струеше
привлекателност, аз изглеждах допустимо.
И все пак ми хрумна, че Трой Бренан би могъл да я
вземе за съпруга, ако е имал такова желание. Трой
беше толкова обаятелен, колкото и Брок. Тук спор
нямаше, мен ако питате. Само дето Трой си беше
спечелил име на булдозер в човешки образ.
Съпругата на Брок се поклони ниско. Докато
поздравяваше Трой, замалко бюстът й да се изсипе от
тясната й секси рокля.
 — Адски хубав младоженец си. – Унесе се да го целува
по лицето, лекьоса с червило челюстта му. – И каква
прекрасна булка. Аз съм Каталина Грейстоун.
Ръкувахме се. Каталина използва сила, колкото да ми
строши някоя и друга кост от пръстите, докато ме
мереше с поглед все едно съм заразна болест.
— За мен е удоволствие – излъгах, на лицето ми беше
замръзнала широка усмивка. – Аз съм Спароу.
— Ето това вече е рядко име – цупна устенца тя с
присвити очи.
— Ето това вече е предсказуема реплика – хич не я
забавих аз.
Пусна ръката ми, сякаш е от натрошено стъкло.
Бренан изви вежда. В студените му сини очи заигра
присмех. Допадаха му моите отровни заяждания, така
се оказваше. Добре, защото щеше да му се наложи да
свикне с тях.
Брок и Трой се ръкуваха и си размениха любезности.
На ръст и осанка си приличаха, но Брок беше по-красив,
докато Трой беше по-въздействащ, чертите му бяха по-
груби и доста по-плашещи. Брок напомняше
стихотворение; Трой – на хеви метъл песен.
— Добри ми приятелю – каза Брок на Трой и го тупна
по рамото. – Чудесна церемония, прекрасна булка.
Грижи се за нея.
Трой отмахна трошица от устните си, огледа тялото
ми сякаш е десерт.
— Това възнамерявам.
— Радвам се, че се запознахме, госпожо Бренан –
кимна ми Брок, без изобщо да издава факта, че вече
сме се срещали.
Изчервих се по неизвестна причина.
Затърсих с какво да се разсея, приклекнах и подадох
ръка на Сам.
— Аз съм Спароу – казах, пренебрегнала възрастните.
И без това не се чувствах една от тях.
 — Знам – отговори той делово и всички, включително
и аз, избухнахме облекчени в смях. – Страхотно име.
Истинско ли е? – продължи той, беше сериозен и
откровен. – Не е ли прякор?
— Опасявам се, че не е – свъсих чело, усмивката ми
стана още по-широка. – Предполагам, че родителите ми
са искали да са оригинални и затова са ме кръстили с
английската дума за врабче.
Чак толкова оригинални не се бяха старали да бъдат,
защото майка ми Робин беше кръстена на
червеношийката, но това разправях пред другите.
— Моите не са искали да са оригинални. – Сам сви
рамене, отново насочи вниманието си към синьото
камионче, което държеше в малкия си юмрук. –
Истинското ми име е Самюъл. Старомодно, скучно име.
— Мисля, че е хубаво. Обзалагам се, че не си скучно
момче. Всъщност сигурна съм, че си много умно момче.
Ти не мислиш ли така, Трой?
За пръв път в живота си доброволно давах вид, че
забелязвам присъствието на съпруга си. Той изглежда
се смая от жеста толкова, колкото и аз, но бързо се
съвзе, бавно отпи от уискито, което държеше в дланта
си. Стоеше със сведен поглед, избягваше този на
момченцето.
— Прекалено рано е да се каже. – Мрачната му
усмивка ми каза, че изпитва удоволствие да обижда
всички около себе си, в това число и мен самата.
Челото на Каталина се набръчка, но очите й останаха
приковани на съпруга ми, а не към сина й. Брок
придърпа Сам към себе си, погали го по главата, докато
се бореше с гневното извиване на устните си. Сам беше
прекалено съсредоточен върху камиончето си, за да го
е грижа какво си говорят възрастните.
Дадох си сметка, че ги гледам със зяпнала уста,
когато Трой нехайно притисна показалеца си под
брадичката ми и ме накара рязко да затворя уста.
 — Внимавай – подигра се той, приближи се стъпка и
прошепна в извивката на врата ми: – Не искаш някоя
муха да влети в тая твоя красива уста.
Влязохме в лимузината, с която стигахме до
историческото имение, където четиристотин непознати
щяха да отпразнуват фалшивата ни сватба. По тъмните
прозорци заудря дъжд. Преглътнах саркастичните
думи. Може и да бях юнска булка, но разбира се, на
сватбения ни ден щеше да вали. Някои хора твърдяха,
че дъждът означава късмет, аз не бях на това мнение.
Шепа гости извършиха обичайните ритуали, бяха се
насъбрали около алеята и обсипаха колата, в която
бяхме, с храна за птици. Храна за птици. Поне новият
ми съпруг не беше толкова предсказуем, че да се
пошегува за сметка на името ми. Вместо това, докато се
включвахме в натовареното движение в Бостън, ми
подаде голяма, дълбока бяла кутия, завързана с розова
панделка от сатен.
— Подарък за теб от мен – рече равно.
Внимателно взех кутията от ръката му и развързах
панделката с треперещи пръсти. Застинах, изпълнена с
подозрения, вдигнах поглед към него. По дяволите,
дали някога щях да престана да се държа като
поведена на заколение овчица в присъствието на този
човек?
— Съжалявам, аз не съм ти взела нищо –
пренебрегнах хищническия му поглед. – Както знаеш,
сватбата стана набързо и беше неочаквана.
— Ще оцелея – увери ме без никаква емоция в гласа
си.
Така е, за нещастие. Прехапах устни, за да потисна
резкия отговор.
Нетърпеливо махна с ръка.
— Мамка му, Рижавелке. Разопаковай проклетото
чудо.
 Пренебрегнах факта, че пак ме нарече „Рижавелка“.
Истината си беше такава, аз имах рижа коса, той обаче
беше нещастник и беше изключено да ме хванете да се
обръщам към него с прякор, без да съм се уверила, че
най-напред е харесал това свое галено име на домашен
любимец.
Разгънах фината хартия, която беше в тайнствената
бяла кутия. Видях какво има в нея и в гърлото ми се
заповдига. Кръвта ми замръзна. Малко оставаше да
закрещя, метнах кутията в скута му, сякаш е пълна с
кълбо змии.
Подаръкът ми представляваше комплект оскъдно и
вулгарно бельо. Имам предвид кожа, мрежа и тем
подобни боклуци.
В очите ми запариха сълзи, опитах се да се овладея,
не исках да му доставям удоволствието да ме види как
плача. Предателска сълза се промъкна и се изтърколи
по дясната страна на лицето ми. Избърсах я и стиснах
зъби, за да не ми затрепери брадичката. Ако този
нещастник щеше да се радва на страданието ми,
мислех да го оставя да си пукне от чакане.
По каменното лице на Бренан се появи насмешлива
усмивка.
— Какво е това, Рижавелке? И едно благодаря ли няма
да кажеш? – Ниският му глас се промъкна под кожата
ми.
Поклатих глава, за да му покажа да не се надява.
Предполагах, че сексът щеше да е част от пакетната
сделка, но в десетте дни, в които ме държеше в плен в
своя пентхауз, сама и изплашена, не ме беше посетил
нито веднъж, какво ли оставаше да ме докосне.
Това беше напомняне, че само защото не го е
направил, не означаваше, че няма да го направи.
— Имаш нужда от кожени сутиени и пластмасово
мече, за да ти стане ли? Не предполагах, че си клише,
Бренан.
 В очите му просветна дяволска нотка.
— И аз не бих предположил, че така ще ми отговаряш.
Не се притеснявай, пиленце. Ще имаме много време да
се опознаем.
Гледах право напред, впила поглед в тила на
шофьора ни и прехапала език. Ненавиждах да ме
нарича Пиленце. Само хората, които обичах, ме
наричаха така.
— Успокой се, Рижавелке. Не желая да те тупам по
задника, освен ако не е по твоя воля и не ме помолиш
настойчиво.
— Чудна работа, като се има предвид тоя твой
здравословен интерес към пазаруването на бельо.
Свободното ти време е твърде много, така ли? –
попитах безучастно.
Ехидната му усмивка се ширна още повече.
— Бельото не съм го избирал аз.
Наклони брадичка към подаръка, който кротуваше в
тънката хартия.
— Така ли? – примигнах бавно.
— Не съм… – Приведе се напред, приближи уста към
моята. – Моята любовница го е избирала.
Някъде далеч завиха сирени, изсвири камион, докато
обръщаше, а кръвта ми гневно забуча в ушите ми. И
въпреки всичко времето някак напълно беше спряло,
независимо че натоварените улици на Бостън летяха
покрай прозорците на колата. Шофьорът ни
продължаваше да преглъща с мъка и гледаше право
напред като робот, но знаех, че слуша. Можем да
кажем, че не се чувствах удобно да водя подобен
разговор пред някакъв непознат.
Прехапах устни, опитах се да не се нахвърля на
съпруга си като уловено на тясно животно. Преди по-
малко от час този човек ми беше обещал своята вярност
пред свещеник. Не бях толкова наивна, та да вярвам, че
някога изобщо ще приеме този брак сериозно, но беше
излишно да ми завира в носа любовните си връзки.
— Явно тя изобщо не те харесва, щом е ходила да
пазарува бельо за съпругата ти. – Гласът ми едва
потрепна.
— Знае кое е добро за нея, нищо повече. Може да ти е
полезно да научиш едно-две неща от нея.
Пъхнах ръце под бедрата си, за да не го удуша.
— Кажи й да ми изпрати конспекта. Проявявам жив
интерес към темата „Основи на опитомяването на
мъжката проститутка“. – Усмихнах му се сладко,
скръстих ръце на покритата си с дантела гръд.
И точно в този момент лимузината спря. Шофьорът се
втурна да ни помага да слезем на стълбите на сградата,
която беше забележителност от осемнайсети век. Тук
щеше да се състои сватбеният прием. Трой излезе пръв,
подаде ми ръка. Не помръднах, пренебрегнах жеста му.
— Не забравяй да се държиш любезно. – Дланта му
чакаше отворена, макар и да не беше вложил много в
поканата.
— Както и да е. Прекрасно – измърморих аз и плеснах
ръка в неговата. Пътьом махахме, усмихвахме се на
гостите с изкуствени усмивки.
— А на мен ми харесва как не се предаваш – тихо
добави той през нашата фалшива приповдигнатост,
докато вървяхме като двама щастливи влюбени,
каквито не бяхме. – Нямам търпение да проявиш част от
тази борбеност и в леглото ми.
 
 
 
ГЛАВА ВТОРА
 
Спароу
 
 Трябваше да се сетя, че е човек, който държи на
думата си.
Той обаче трябваше да се сети, че освен че го мразех
в червата, бях и девствена.
Девственица въпреки всичките ми старания.
Противно на онова, което всички може би си мислеха,
не бях воювала за запазването на невинността си
заради някой специален мъж. Израснах в труден
квартал, сред хора, които не си падаха по приказки.
Вярвах в Принца на белия кон толкова, колкото и в Дядо
Коледа, ако не и по-малко. В кльощавото ми тяло
нямаше и една романтична костица.
Не, моята девственост се дължеше на факта, че не
бях срещнала никого, с когото да разменя повече от
няколко целувки и по някое опипване. Носеше ми се
славата на момиче с лош късмет с мъжете. Наистина не
бях кой знае колко впечатляваща или привлекателна,
но не бях и някой вещер. И въпреки това мъжете винаги
се държаха далеч от мен.
В училище.
На работа.
Особено в границите на Южен Бостън и близките му
райони.
Затова мълчаливо носех товара на девствеността си с
надеждата да открия мъж, който ще е достатъчно мил,
та да ме преведе през плюсовете и минусите на
правенето на любов.
Имах чувството, че Трой Бренан, с неговия ръст, сила
и грозен начин на живот, не е най-добрият водач за
начинаеща като мен. Ако имаше и един лъч светлина в
мрачното ми положение, това беше моята надежда, че
Трой ще е прекалено зает да се справя с половината
Бостън, за да обърне внимание на факта, че имам цици,
а и задник.
Той обаче беше обърнал. Забелязал беше.
 Точно след като се прибрахме от сватбеното
тържество, ако трябва да съм точна.
Върнахме се в лъскавия му пентхауз в Бек Бей,
напълно пияни и разбираемо разгорещени.
Бренан влезе в разкошната си спалня и започна
мълчаливо да се съблича. Сгъваше дрехите си на
спретната купчина върху лъскаво черно бюро до
огромно легло. Остана само по гащета, предложил ми
гледка за най-подробен оглед на мускулестото му тяло.
Завършен мъж, без нищо евтино по него, но истински,
космат, огромен и желаещ.
Бясна и изплашена, бързо се шмугнах в голямата баня
и затворих след себе си вратата със силно изтракване,
за всеки случай дори заключих.
— Не се мотай – нареди той от спалнята.
Направих се на нечула. Седнах на ръба на огромното
му джакузи, овладях дишането си, заизмъквах една по
една фибите си за коса, забити в черепа ми. Мятах ги в
мивката с носещо блаженство тракане. После се заех с
невъзможната рокля. С големи мъки стигнах връзките
на гърба и страшно се гънах и увивах, докато най-
накрая не изпълзях от корсета, който беше по-
подходящ за някоя кукла Барби.
Заотварях чекмеджетата и шкафчетата. Мотай се,
мотай се, мотай се. В крайна сметка беше пиян.
Вероятно беше и заспал, изпаднал в несвяст или…
върнал поръчката и задавил се с нея. Може би нямаше
за какво да се притеснявам.
След четирийсет минути отидох на пръсти до
спалнята, облечена в старата си пижама – сиви шорти и
бяла памучна тениска – и с чорапи. Вмъкнах се в другия
край на огромното легло. Исках да се свия в себе си и
да изчезна между чаршафите, колкото може по-далеч
от Бренан.
Не дишах, едва помръдвах, хвърлих косо един поглед,
за да видя дали спи дълбоко.
 Клепките му се спускаха и вдигаха срещу червените и
сините градски светлини, греещи в мрака. Бренан се
взираше в тавана, потънал в мисли, отметнал завивките
до себе си.
— Страхуваш се от секса, така ли? – Заплашителният
му глас проряза мрака с развеселена хапливост. – Е, в
това няма никаква изненада.
Забелязала бях, че е без риза и е само по гащи
„Келвин Клайн“. Бели, прилепнали и подчертаващи
възбудата му.
Тялото му се състоеше от стоманени мускули.
Омайващо и гладко, с изключение на три стари белега,
които пресичаха стомаха и гърдите му, рамото му до
бицепса и един по-малък близо до гърлото. На гърдите
му до сърцето имаше татуирана детелина, личеше си,
че е стара и избеляла.
В ума ми нахлу спомен как с моята приятелка Дейзи
подслушваме момичетата да си шепнат на стълбите в
нашия блок и от този спомен сърцето ми изгуби ритъм.
Бях дете, шест години по-малка от момичетата, които
учеха в гимназията, когато едното от тях възторжено
съобщи на приятелките си, че най-накрая е успяла да си
легне с Трой Бренан. И че той не бил като другите:
тялото му било изваяно от боевете и чукането, а и
двете вършел със страст, гняв и жестокост, която
повечето момичета не забравяли.
Но дори и да исках да си легна със съпруга си, аз не
можех да забравя, кой е той – човекът, убил Били
„Бебчето“ Крапти. Убийството беше извършено с такава
жестокост, че медиите разказваха подробно как тялото
на Крапти било нахапано от животни, преди да бъде
хвърлено във водата. Имаше и един свещеник, открит
мъртъв в църквата на нашата енория, с отрязан език.
Всички в Южен Бостън знаеха, че Трой е убил и
двамата.
Никой не каза и дума.
 Това трябваше да ме наведе на една или десетина
мисли за съпруга ми.
Жестокостта му беше безгранична. Ръцете му бяха
докосвали кръв, оръжия, ножове, трупове. Мисълта, че
може да ме милва с тези ръце, трябваше да ми докара
погнуса. И въпреки това кой знае защо не се
получаваше…
 — Изобщо не се плаша. Не знаеш нищо за мен –
обърнах се с гръб към него в леглото и прегърнах
коленете си, притиснати към гърдите. Зарових лице в
меката възглавница.
Неговата страна на матрака неочаквано се издигна.
Чух го как върви към банята, но не си направи труда да
затвори вратата. Слушах го, наострила уши. Свърши и
си изми ръцете, подсвиркваше си. Върна се и застана в
края на леглото по бельо, възбуденото му мъжество ме
поздравяваше.
— За пръв път ли виждаш възбуден мъж? – подигра
ми се той.
Не исках да му казвам истината. За първи път беше.
Затова поех дъх и вдигнах поглед, съсредоточих се
върху едно произведение на изкуството, картината на
гола жена зад него.
— Не си нищо особено.
— Точно тук ще ти докажа, че грешиш. – Усмивката му
замалко да мине за човешка.
— Благодаря за предложението, но освен факта, че
по-скоро бих дъвкала игли, току-що разбрах, че съм
неразположена – вдигнах завивката чак до носа си.
— Стига глупости. – Устата му се изви със зловещ
присмех. – Покажи.
— Моля?
— Да. Видя. Че. Си. Неразположена – бавно каза той. –
Свали си бельото.
Свих се далеч от него, огледах се, опитах се да
овладея мислите си.
— Шегуваш се, нали?
— Никога не се шегувам, Спароу. Вече показа, че
имаш характер, недей сега да ми се скатаваш, ти
евтини… женски номера ли ми играеш?
— За…
— Задникът е добро начало – равно каза той, съвсем
сериозен, – сега обаче ме интересува да видя
доказателството.
Огледах се, търсех… какво? Остри предмети, с които
да го замеря, за да избягам ли? Вероятно можеше да ме
убие само с дъха си. Вместо да го дразня като някое
тригодишно хлапе, трябваше да му призная истината.
— Не ти се скатавам.
Тръгна към мен.
— Делата са по-красноречиви от думите.
Мамка му. Човекът искаше да си поиграем, а аз
започвах да схващам правилата на извратената му
игра.
Застанах пред него и бавно си свалих долнището на
пижамата. Пръстите ми докоснаха костите, които
стърчаха от слабост, и въпреки омразата, която
изпитвах към него, се почувствах засрамена колко съм
кльощава. Готова бях да се обзаложа, че е свикнал да
спи с жени, които са много по-пищни. А аз приличах на
момче с бледата си кожа, крехка конструкция и
огненочервена коса.
Той обаче ме предизвика, а аз трябваше да запазя
глупавата си гордост непокътната.
— И бельото. – Бренан седна, стовари се на леглото от
моята страна с глухо тупване, докато стоях пред него и
бавно свалях бельото си.
Тялото ми трепереше, докато сподавях омразата.
Погледът му се насочи между краката ми, пъхна едната
си ръка в своето бельо и преспокойно започна да се
работи. Свалих си бельото, изпитвах смесица от
отвращение и възбуда от ситуацията. Какво, по
дяволите, ти е сбъркано, Спароу? Отвратена, облизах
устни, не свалях поглед от него. Да не си се яко
надрусала?
— Покажи ми доказателството – дрезгаво ми нареди.
Отново трепнах, прехапах долната си устна и бавно я
освободих. Тялото ми кънтеше глухо от смущение,
докато пъхах пръст между краката си, леко се отдрах
от вътрешната страна и му показах показалеца си, да
види алената следа.
В банята се бях постарала за кръвта. Нарочно си
порязах крака с неговия бръснач и го оставих да кърви,
за да мога да свърша работа. Затворих порязаното
място със стипца, която открих до бръснача му, и след
това си сложих чорапи, за да скрия раната, която си бях
причинила. Знаех, че действам като откачалка, но
изпълнените с отчаяние времена изискваха отчаяни
мерки.
А аз отчаяно не желаех да дам на Бренан онова, което
си беше мое, в случай че реши да ме има в сватбената
ни нощ.
Трой огледа следата на пръста ми, вдигна поглед към
мен и облиза устни, отгоре до долу. Изглеждаше така,
сякаш ще ми се метне и ще ме разкъса. Дали от омраза,
дали от страст, не бях съвсем сигурна. И в двата случая
беше див и неопитомен. Беля.
— Ти наистина ли си въобразяваш, че мъж като мен
ще бъде отблъснат от това, Рижавелке? – попита той.
— Напротив – отвърнах, използвах всяка капка
увереност, която все още имах. – Но изнасилването не
ти е в стила. Сигурна съм.
Надявах се да е така.
Трой престана да се обработва и се приведе напред.
Едва успях да се овладея така, че бедрата ми да не
затреперят, когато той отвори устни и облиза пръста
ми, приковал поглед в моя. Смука го цяла минута, после
го извади с пукане, пъхна ръце зад мен, улови ме от
двете страни за задника и ме придърпа към себе си.
Рухнах върху леглото, възседнах го. Той се ухили
хулигански и усмивката му сякаш огря впечатляващо
красивите му черти, погледът му беше упоително
подивял. Притиснах бедра отстрани на кръста му.
Проклетите ми крака.
 По дяволите, много лошо. Трябваше да спра, пределно
ясно ми беше. Тялото ми обаче имаше различни
планове.
— Няма да направя нищо против желанието ти – най-
накрая ме увери Бренан. – Но досега не си ме спряла. И
защо така?
Затворих очи, поех дълбоко въздух.
— Не те спрях, защото не искам да ме нараниш. –
Поставих ръце на голите му гърди, за да запазя
равновесието си. Мускулите му бяха гъвкави, твърди.
Нещо в думите му ме вбеси. Намекна, че ми харесва
вниманието му, начинът, по който смука пръста ми. Не
ми харесваше. Всъщност не се чувствах принуждавана
против волята си – по някаква извратена причина не
горях от желание да изследвам точно липсващото
усещане за принуда у мен, – но случващото се със
сигурност не ставаше по мое желание.
За миг се умълчахме, докато се гледахме, очите ми
изследваха неговите, оглеждаха го подробно. Чуваха се
само клаксоните на колите някъде далеч в нощта в
центъра на Бостън и плющенето на дъжда, който
биеше във високите от пода до тавана прозорци.
— Не те намирам привлекателен – гласът ми прозвуча
дрезгаво.
Излъгах.
— Кажи го на котето си. – Не беше ни най-малко
обиден. – Гащетата ми са мокри, госпожо Бренан.
Така си беше.
Станах червена като рак, размърдах се в скута му и
замалко да го изритам с коляно по чувствителното
място. Изстрелях се в края на леглото, отчаяно исках да
съм по-далеч от него. Опря се на лакти и обърна глава
към мен, очите му се присвиха, отново ме
предизвикваше.
— Губиш си времето. – Покрих долната част на тялото
си с ръце, усещах, че ушите ми пламват още преди да
съм изрекла думите. – Девствена съм.
— Предчувствах, че работата ще да е такава – в очите
му танцуваше веселие, претърколи се по-близо до мен и
протегна ръка, заописва кръгчета по срамната ми кост.
– Това може да се поправи.
— Не искам да се поправя – изстрелях, чувствах се
засрамена, притеснена и… По дяволите, кого
заблуждавах? Трой Бренан хич не беше за изхвърляне.
Ако човек имаше желание да пренебрегне чудовищната
му природа, която дебнеше изпод леденостудените му
очи, можеше да се окаже, че не е най-лошият кандидат
за любовник.
Разбира се, това беше последното, което щях да
призная пред него или пред когото и да било в този
живот.
— Това твое неразположение… – Облиза устни,
полагаше усилия гласът му да звучи делово и напълно
пренебрегна последните ми думи. – Кога ще приключи?
— След четири, пет… години – отговорих, извих устни,
но си помислих какво ли е да го имам, дори след пет
години. – Какво да кажа, майката Природа може да е
истинска гад долна!
— И не само тя. – Постави длан на стомаха ми и
оставих топлината му да проникне през тъканта на
памучната ми риза.
Голямата спалня беше великолепна, с мраморен под,
огромна табла на леглото, тапицирана с черна кожа,
сиви и бели сатенени завивки, наситено бежови килими
и осветление, проектирано по поръчка. Приличаше на
място, излязло от каталог. Секващо дъха със своята
безличност и прекалено стерилно, за да се усети като
дом.
Също като своя собственик. Но и също като своя
собственик беше невъобразимо впечатляващо.
Различно.
Откачено.
 Беше… място, което не мразех, макар отчаяно да
исках.
— Нещо ми подсказва, че ако майката Природа имаше
пръст в случващото се, сега ти щеше да ме яздиш като
жокей. – Седна и отново ме придърпа върху тялото си,
дъхът му погали кожата ми.
Простенах тихо и потиснах желанието си да се
облегна на него.
Устните му се помотаха безумно кратко над китката
ми. Думите му сечаха като бръснач, но гласът му беше
изненадващо нежен.
— Защо не искаш да ми покажеш този твой характер,
Спароу? Защо не погледнеш какво ми причини? –
прикани ме той, свел поглед към бельото си.
Пулсът замря, очите ми бавно се насочиха към
слабините му. Бледа розовееща следа от кръв се
виждаше върху белите му боксерки, напоени от моята
влажност срещу неговата възбуда.
Намразих го, че ми го показа. Намразих себе си, че му
го причиних.
— Не съм дори близо до идеята да спя с теб, Бренан.
Сега не съм. Вероятно никога няма да бъда. – Но още
докато изричах думите, разбрах, че не са истина. По
дяволите, и той май го разбра.
В същото време го мразех с такава сила, че омразата
прогаряше кожата ми, костите ме боляха от бяс.
— Спароу Бренан… – Изговори името ми, сякаш да го
опита, изцъка одобрително. – Един ден така ще те
изчукам, че жива мисъл няма да остане в главата ти, на
следващия ден няма да можеш да ходиш.
Един ден, смилаше мозъкът ми. Но не и тази вечер,
нещастнико.
— На теб ти е ясно. На мен също – продължи той, –
затова, ако искаш да лъжеш себе си, с всички сили,
бъди моя шибана гостенка. Но и двамата знаем, че вече
си моя. С ум… – Посегна и леко погали слепоочието ми.
 По гърба ми пробяга тръпка.
— С тяло… – Ръката му продължи към гърдите ми,
неочаквано улови дясната ми гърда в шепа и описа
кръг около набъбналото зърно с палеца си.
Оборих глава назад, позволих му да ме докосва.
— С душа… – Продължи към стомаха ми, под ризата,
пръстите му обхождаха всеки сантиметър от тялото ми.
По дяволите.
— Със сърце… – Ръката му се плъзна обратно към
лявата ми гърда, където спря за секунда, изсмя се
саркастично. – Добре, сърцето можеш да си го
задържиш.
И без предупреждение промени положението си. Сега
той беше отгоре, а аз се извивах под него, стомахът ми
опираше в неговия. Тялото му беше притиснато в
слабините ми и преди да събера смелост и ум да му
отвърна отново, той се отри в мен, разделяше ни само
глупавата тъкан на бельото му.
В мен се надигна горещина. Поех дъх, прехапах
гневно устни, за да потисна стенанието.
— Да спра ли? – попита той, ръцете му ме ограждаха,
а той не спираше да се движи.
— Д-да – едва успях да скалъпя. Не исках да спира…,
нали?
Той спря, но усмивката му стана по-голяма, като на
акула. Сведе глава, устата му откри моята, докато се
изтърколваше от мен. Заговори в устата ми, устните му
стояха над моите, но не ме целуваше.
— Някой ден ще направя така, че да ни изхвърлят от
сградата, тогава в тая спалня ще крещиш името ми с
такава сила, че всички да те чуят.
Намръщих се към него.
— Съмнявам се, че някой може да те изрита от тази
сграда, като знам каква слава ти се носи.
Трой отметна глава и се разсмя сърдечно и радостно.
Последните ми думи му харесаха. Харесваше му да се
страхуват от него.
— Май това е истината. – Ръката му се насочи към
гърлото ми, пръстът му проследи невидима линия. –
Знаеш ли, Спароу? Може би в крайна сметка можем да
станем отбор. Под слоевете ти добрина има някаква
скрита забава.
Имах чувството, че няма никаква забава под слоевете
му от мрак, но си премълчах.
 
 
 
ГЛАВА ТРЕТА
 
Спароу
 
Пет дни по-късно
 
Дните се заредиха, единият поглъщаше другия.
Часовете бяха залепнали един към друг като
страниците на нова, неотваряна книга. А аз? Моите
възможности свършваха и скоро нямаше да знам как да
се забавлявам зад дебелите, задушаващи стени на
пентхауза на Трой Бренан.
Когато ме взе за затворничка, десет дни преди
сватбата, само веднъж дойде в своя изискано
обзаведен, клинично подреден апартамент, и то за да
ми каже, че ще му стана жена. В онези дни се чудех
дали иска да ме изплаши, или ми дава време да свикна
с новото положение. Сега знаех със сигурност, че
отсъствието му изобщо не е било свързано с мен и
всичко е било заради неговата работа.
Напоследък се прибираше у дома всяка вечер, аз вече
се преструвах на заспала. Миришеше на престояла
бира, на парфюмите на други жени и с киселия мирис
на мъжка пот. Тръгваше рано за работа, затова, когато
се събуждах, неговата страна на леглото винаги беше
студена и празна.
Не се опита да ме докосне отново. По дяволите, дори
не се беше опитал да ме заговори в малкото на брой
пъти, когато му виждах физиономията. А през по-
голямата част от времето бях доволна с това
положение.
Излизах от пентхауза сутрин, за да тичам, и за моите
готварски курсове вечер. При татко ходих два пъти,
сготвих му и почистих дома ни по навик. Конър не
изпускаше нито едно мое движение, следваше ме на
всяка стъпка като сърцато питбул паленце. Не го
пусках в апартамента на татко, затова седеше на
вратата, на кухненския стол, който изнасях в коридора,
търпеливо ме чакаше, дъвчеше тютюн и несъмнено
мразеше всяка секунда, в която не можеше да ме
дебне.
Всеки опит да напусна пентхауза късно вечер (имаше
и опити да го направя, особено в първите няколко дни)
беше възпрепятстван от моя як, грамаден
телохранител, който приличаше на човешки еквивалент
на хладилник за индустриална употреба. Конър
мълчаливо скръстваше ръце върху грамадните си като
на горила гърди, тръгваше към мен, докато аз се
препъвах обратно към апартамента, свела глава.
За пръв път откакто бях на петнайсет имах вечерен
час. Мразех Бренан за ограниченията, които ми налага,
и заради намесата му в живота ми, макар да беше част
от него.
Но поне имах друга компания.
Трой имаше домашна помощница на име Мария,
дребна, чудата, шейсет и няколко годишна жена с бяла
коса и кафява кожа, която идваше всеки втори ден,
работеше за Трой и за майка му Андреа, работела за
семейството още когато Бренан бил дете.
 Английският на Мария не беше добър, затова си
общувахме най-вече с най-универсалния човешки език –
храната.
С часове се упражнявах и готвех, без да има за кого.
Подготвях вкусни ястия, после им се възхищавах
мълчаливо, напъхвах ги в наличните пластмасови
съдове и ги предавах в най-близкия приют за
бездомници. Но най-напред Мария си слагаше порция
или две и се изказваше подробно за подправките,
вкусовете и уханията (най-вече на испански).
Предложенията й и похвалите й ме радваха,
присъствието й беше капка утеха в морето от отчаяние,
в което потъвах.
Почти седмица след фалшивата ни сватба се прибрах
в пентхауза на Бренан след сутрешния крос и влязох
направо в банята на първия етаж. Апартаментът му
беше модерно жилище на два етажа с голям
апартамент и кабинет на горния етаж. Винаги
използвах банята, която беше близо до стаята за гости
на първия етаж, защото не я чувствах толкова негова.
Там не личеше неговото присъствие, липсваха неговата
козметика, кърпите, бръсначът и типично неговият
мирис. С него.
След сватбената ни нощ се опитвах изобщо да не се
засичам с Бренан и да се отнасям към него с
подозрението, което обикновено се пази за осъдените
терористи.
Държах малък нож под възглавницата, онзи, който
използвах на курсовете за готвене, за да отделям
месото от костта. Добавих номера за спешни случаи в
телефона си на скоростно набиране. И като добър скаут
винаги бях подготвена.
Днес коленичих в банята и си напълних ваната,
добавих соли и други луксозни продукти, които преди
не знаех, че съществуват на пазара и се използват за
ваната. Изритах обувките си и долнището на анцуга си,
както и ризата, всичко хвърлих в напоена с пот купчина
в ъгъла до мивката.
И тогава чух входната врата да се затваря, сърцето
ми подскочи. Мария вече беше в апартамента.
Конър кротко (макар и непрофесионално)
придремваше на дивана в кабинета на Бренан на
горния етаж, след като се беше опитал да тича с мен по
време на кроса ми.
Трой никога не се прибираше толкова рано и не беше
от хората, при които наминаваш да ги видиш дружески.
Шумът от вратата означаваше тревога. Наясно бях, че
човекът може и да не е чак толкова дружелюбно
настроен, наметнах си халат и зарових из шкафчетата и
чекмеджетата. Ножичките за нокти не бяха кой знае
какво оръжие, но бяха малки и остри, можеха око да
извадят. Правилно, да се въоръжа с ножички в
апартамент на гангстер беше толкова практично,
колкото и да се уча да плувам в кухненска мивка, но
исках да се подсигуря.
Сърцето ми биеше лудо в гърдите. Предпазливо се
промъкнах в грамадното фоайе. На първия етаж кухня,
трапезария и дневна бяха слети в едно открито
пространство и на мен ми действаше успокояващо
фактът, че няма никакви скрити ъгли и тъмни извивки,
в които да се спотайва възможен нападател. Чух тих
смях откъм кухнята и раменете ми се отпуснаха.
Гласът беше мъжки и смътно познат, но беше
различен от този на Трой. Не беше така студен.
— С ножички ли ще ме нападнеш? – попита ме с
мелодичен глас.
Спрях пред него и присвих очи. Брок. Седеше на
елегантния, покрит с бяла кожа бар стол до стоманения
кухненски остров, пиеше кафе. Сигурно Мария му го
беше сипала. Домашната ни прислужница го гледаше с
обожание, сияеше срещу него, сякаш току-що е открил
лек за рака и глупостта едновременно.
 Разхлабих хватката около ножиците, поставих ги на
плота и поех дълбоко дъх, за да успокоя неочаквано
учестения ритъм на сърцето ми.
— Виж само – каза Брок, поздрави ме с вдигната чаша
в ръката си, – дошла си подготвена.
— Сигурна съм, че ти си по-подготвен от мен. –
Стрелнах го обвинително с гневен поглед. Ако
приличаше на своя нарушаващ закона приятел, Брок
беше дошъл с достатъчно оръжие и припаси да
завладее малка диктаторска страна.
Той стана, вдигна ръце в насмешливо отстъпление и
бавно се завъртя, за да ми покаже, че не е въоръжен.
Красотата му озари стаята и се намразих, че го
забелязах. Беше гладко избръснат, кестенявата му коса
беше разрошена. Носеше скъп тъмен деним, сив
пуловер, който подчертаваше очите му, и бяла памучна
риза под него. Приличаше на мечтите, които се
опитваха да ти продадат от „Космо“ и „Мари Клер“,
беше като подарък, опакован в елегантно облекло.
И беше женен, напомних си аз. Самата аз – също.
— Какво правиш тук? – попитах задъхана.
— Дойдох да дам на Мария няколко неща, от които се
нуждаеше – седна отново на стола и отпи от кафето си.
– После тя ми предложи чудесно кафе. Не мога да
откажа кофеина. Това е като наркотика на средната
класа. Грасиас*, Мария – наклони чашата си към нея и
закачливо смигна на по-възрастната жена.
[* От исп. Gracias – Благодаря.]
— Де нада*. Сега имам да работя, михо**. – Целуна го
по страната на лицето.
[* От исп. De nada – За нищо.]
[** От исп. Mijo, съкратено от Mi hijo, изразяващо
привързаност обръщение – Момчето ми, Сине.]
 
Замалко да се спъна от слисване. Мария майчински се
беше разтопила пред него. Целуването и суетенето не й
бяха в природата. Може и да се беше привързала към
мен заради готвенето ми, но лицето й потъмняваше
само при споменаването на Трой и Конър. И двамата
мъже имаха сенчести занимания и минало, в което бяха
нарушавали закона. Не знаех с какво си изкарва
прехраната Брок, но имаше достъп до пентхауза, затова
предположих, че не е уважаван полицай, нито е
следовател. Не, сигурно и той беше от лошите.
Само че в неговия случай Мария нямаше нищо против.
Гледах я как се качва по извитото стълбище към втория
етаж и изчезва в голямата спалня, вероятно за да смени
чаршафите, както правеше при всяко идване. Не че с
Трой оставяхме някакви следи, които да правеха
прането им наложително.
— Да не си я дрогирал? – посочих с палец към Мария.
— Дрогирам хора само когато съм принуден – засмя се
Брок над ръба на чашата си с кафе. – Обикновено ги
оставям да си живеят и аз си живея.
Неволно се възхитих на усмивката му. Не изглеждаше
изплашен и не се държеше като мълчалив,
непредсказуем социопат. Като моя съпруг. Затова щеше
да ми е трудно да намразя Брок.
Изсумтях, отчаяно исках да си възвърна част от
контрола върху положението. Дори ако това щеше да
означава да се държа гадно с него без причина.
— Благодаря, че ми сподели, Буда.
— Всъщност… – той се огледа, за да се увери, че
никой не го чува, наведе се и сниши глас. – Исках да
видя как си. Изглеждаше разстроена на сватбата.
Отместих поглед. Не му пукаше.
Изгледа ме настойчиво, без да обръща внимание на
лошото ми настроение.
— Разкажи ми. Не съм от лошите.
— Почти сигурно е, че не си и от добрите.
Той замълча, обмисляше думите ми.
 — Не съм тук, защото Трой ме е изпратил да душа
около теб, ако това си мислиш. Просто съм…
разтревожен. Разкажи ми, Спароу. Как ти се отразява
брачният живот?
— Зле – осветлих го равно – и понеже съм чувала, че
тайната на щастливия брак е да искаш да се омъжиш за
човека, с когото си, предполагам, че аз съм от
прецаканите.
Бях откровена до безразсъдство. Почти. Не се
страхувах да призная пред новия си съпруг как съм
охулила брака ни. Брок знаеше, че се омъжвам по
принуда. Прочела го бях между редовете, когато
говореше със сина си в църквата в деня на сватбата. Но
дори да беше решил да ме изпее на Бренан, надали
това, което му споделих, щеше да е новина за съпруга
ми.
— С времето става по-добре – тихо ме увери Брок,
потри тила си, изглеждаше очарователно.
Въздухът натежа.
Както и гласът ми.
— Така ли? – прокашлях се.
— Поне така разправят – допи кафето си сякаш е
алкохол и постави шумно чашата на острова. Стана, взе
си сакото, сгънато на облегалката на стола, и ме
стрелна с очарователна усмивка, в която проблеснаха
перленобелите му зъби, и коленете ми омекнаха.
— Най-добре иди да провериш ваната, преди да е
преляла. – Кимна по посока на звука от течаща вода.
Кимнах безмълвно и се обърнах, тръгнах обратно към
банята. Радвах се да се отдалеча от него.
Привличането, което изпитвах към него, не беше нещо,
с което се гордеех, и знаех, че ще донесе още повече
усложнения в и без това сложния ми живот.
— Спароу… – Гласът му ме спря насред път. – Какво
правиш по цял ден?
 Не се обърнах. Страхувах се, че ще прочете
объркването по лицето ми.
— Седя тук – отговорих, гласът ми беше треперлив от
бремето на истината. – Най-вече се опитвам да си
спомня коя съм, да реша какво да правя занапред.
— Съпругът ти е много способен мъж, да знаеш.
Улових колана на халата си, зъбите ми се впиха в
долната устна.
— Така разправят.
Сега вече се обърнах и очите ни се впиха едни в
други. Имаше известно разстояние помежду ни, но не
беше много. Не стигаше, за да пренебрегна топлината,
която струеше от тялото му.
— Искам да кажа… – той облиза устни, преди да
направи още една стъпка към мен. – Трой притежава
ресторант на улица „Тремонт“. „Руж Бис“*. Аз го
управлявам от негово име. Може да помагаш там.
[* От фр. Rouge Bis – „Червено Б“. По всяка вероятност
името е заето от бистро в Париж, което се намира
срещу световноизвестното кабаре „Мулен Руж“.
Червеният цвят е символ на любовта, страстта и
сексуалността и това обяснява присъствието му в
имената на двете заведения. В името на бистрото, и
оттук на ресторанта на главния герой, има закачлив
намек, в който са смесени символиката на цвета и
номерацията на сградите по една улица, съдържаща и
букви, по този начин за клиентите „Мулен Руж“ е А, а
бистрото е Б, или след представленията в кабарето
следва приятното време в бистрото.]
Замалко да закрия уста с шепа от смайване. Смешно
беше, че най-лишеният от романтичност мъж в Ню
Ингланд се оказваше собственик на известния като най-
романтичен ресторант в Бостън „Руж Бис“!
— Чакай малко, откъде знаеш, че се занимавам с
готвене? – навъсих се аз.
 — Мария ми спомена, че заради теб кухнята
постоянно е с главата надолу. Освен това забелязах, че
хладилникът е пълен с разни продукти, които не са от
най-основните. За пръв път се случва в дома на Бренан.
А и вестникът – кимна към острова, където беше пил
кафе, – подчертала си работно място за готвач в стола
на местно училище. Не си се скрила много добре явно.
Виж, сигурен съм, че можеш да ни помогнеш в
ресторанта. Май трябва да попиташ Трой.
— Съмнявам се, че ще примре от радост, ако се
навъртам около него.
— Той рядко е в ресторанта. – В тона на Брок имаше
намек на задоволство, сякаш и той трудно търпеше
присъствието на съпруга ми. – Ако имаш желание, ще
ти помогна, стига да мога.
Сведох поглед, прехапах устни, за да скрия усмивката
си и да усмиря пеперудите, които се разлетяха бясно в
стомаха ми.
Той играеше ли си с мен?
Искрен ли беше?
Идиотка ли съм, понеже се чувствам благодарна?
— Добре – най-накрая казах и вдигнах поглед, за да
срещна неговия. – Ще го попитам. Благодаря.
— Няма защо. Благодаря за кафето.
— Приятен ден, Брок – казах, когато той се запъти
към вратата.
— И на теб, мила.
 
***
Същата нощ припълзях в леглото с главоболие
толкова потискащо, колкото и бурята навън, дъждът
плющеше по прозорците. Лято, стига глупости. Май
липсата на слънце имитираше чувствата ми.
Думите на Брок се въртяха в ума ми през целия ден.
Блъсках си главата как да убедя Трой да ми позволи да
работя в неговия ресторант. За пръв път през
последните две седмици у мен имаше някаква
надеждица.
Откакто ме беше взел от татко, се чувствах като
окована и затворена в кола без спирачки, летяща
надолу по хълма със скоростта на светлината.
Още не учех в гимназията, когато гледах „Рататуй“, и
от тогава мечтаех да работя в кухня. Татко ми подари
дивидито за Коледа и аз го гледах толкова пъти, че
знаех наизуст всяко изречение. Скъсвах си задника от
работа, записвах се на всеки курс и обучение, което
можех да си позволя, за да изпълня мечтата си.
Сега бях близо до осъществяването й. Съвсем близо.
Единственото, което стоеше между мен и изпълнението
й, беше той.
Храна. Обичах да я приготвям. Обичах да гледам
какво удоволствие носят плодовете на тежката ми
работа, когато поднасях на татко и неговите приятели
вкусно ястие. Те сядаха с разкопчани ризи, под които се
виждаха тениски, покритите им с побелели косми гърди
и стърчащите им над дървената масичка кореми, и
започваха да гребат с лъжици от приготвената от мен
храна. Нямаше значение дали беше задушено по
ирландски, домашно приготвена паста с пресен сос или
просто моите прочути палачинки с боровинки.
Готвенето и печенето ме караха да се чувствам човек, а
да съм човек, беше по-добре, отколкото да съм никой,
както бях израснала.
Всеки си имаше свой отличителен белег. Красавицата,
спортиста, странния, кучката, счетоводителя или
гангстера. Мен ме знаеха като „онази, дето няма
майка“. Исках да изобретя отново себе си като
момичето, което може да прави убийствено добри
палачинки с боровинки. Майстор-готвачът.
Чаках Бренан в леглото и ми се струваше, че го чакам
от десетилетие. Часовникът тиктакаше, болезнено и
почти преднамерено бавно, докато мислите ми
кръжаха.
Дали ще се прибере като обичайното си гадно аз?
Дали ще ме изненада, като се съгласи?
Това изобщо добра идея ли е, да работя с моя фалшив
съпруг?
Към два сутринта чух долу вратата да се отваря и
затръшва. В дома на Бренан мебелите бяха малко и
ехото стигаше чак до втория етаж. Отначало зачаках
търпеливо в леглото, но след петнайсет минути, които
станаха трийсет, скочих. Дългата ми коса потече по
раменете ми, кичурите й затупаха по кръста ми, докато
слизах по стълбите. Щом стигнах в потъналото в
полумрак фоайе, тръгнах на пръсти. Винаги вървях
предпазливо около този човек.
Бренан стоеше с гръб към мен, наблюдаваше
градския хоризонт от високо разположения си пентхауз
и на големи глътки пиеше от уискито. Мирисът на
алкохол ми се стори като плесница, която миналото ми
зашлеви по физиономията, заедно със спомените как
татко минава покрай дивана ни и ме удря в стомаха.
Разликата беше, че алкохолът на Трой не миришеше
на тежък живот, на евтина марка и кисела пот.
Стоях мълчаливо, опитвах се да измисля какво да
кажа или какво да направя. Тъмният му костюм,
изгладен и с вид на нов, прикриваше очевидното
естество на работата му.
Около него се носеше опасно жужене. Понякога го
излъчваше. Тази вечер, подозирах, не беше подходяща
да искам услуга. Нещо във въздуха около него
подсказваше, че не се чувства добре. У него бушуваше
също като бурята навън. Апартаментът беше пестеливо
обзаведен и студен, но от тялото му строеше гневен
плам на талази. Стомахът ми се сви, докато обмислях
дали просто да не се обърна и да си легна отново.
Можех да го помоля за тази услуга, когато е в по-добро
настроение.
— До късно си останала будна. – Строши парче лед
със зъбите си, разтрепери ме. Гласът му беше груб и
заядливо остър.
Подозирах, че като всички социопати и съпругът ми е
емоционално осакатен. От седмицата, в която
съжителствахме, знаех, че рядко показва каквито и да
било чувства, а когато го правеше, обикновено
държанието му беше отчуждено и сякаш не го засяга.
— Чаках те – отговорих, малко изненадана, че ме е
чул.
Обърна се, огледа ме с пронизващ поглед, сякаш се
опитва да види какво се крие зад думите ми. Челюстта
му се стегна. Както и пръстите около чашата с уиски.
— Изглеждаш… Притеснен – прошепнах.
— А обикновено съм от веселите, така ли? – подигра
ми се той.
— Обикновено не си нещастен. Само адски страшен –
отвърнах на мига, гледах синината на челото му.
Раменете му се изпънаха назад, сякаш вече не беше
толкова нащрек. Забелязах, че моите заядливи отговори
го забавляват, особено когато бяха за негова сметка.
Почудих се дали пък не е освежаващо да живееш с
човек, който ти отговаря, заради разнообразието. А аз
бях достатъчно глупава да съм този човек.
Промяната в изражението му засили увереността ми.
Приближих се до него, поставих ръка върху гърдите му.
Усетих жеста си неестествено, но беше необходим.
Свикнала бях да се справям с лошо поведение от
годините, в които живеех с баща си, но най-вече исках
той да не ме мрази толкова. В крайна сметка сега имах
нужда от него.
— Лош ден в службата? – направих опит.
— Преструвките ти ме обиждат – осведоми ме равно. –
Излишно е да се правиш, че те интересува. Вече имаш
кредитната ми карта.
— Има жени, които се интересуват и от друго, а не
само от пари, Трой. Особено ако парите са мръсни –
поясних.
Осъзнах, че съм го нарекла на малко име и притиснах
длан още по-силно към твърдите мускули на гърдите
му. Не бях сигурна дали се опитвам да успокоя него или
себе си, но неговото име и човешкият допир действаха
утешително. Все едно не бяхме напълно непознати.
— Какво работиш? – попитах, поредното
доказателство, че почти не познавах съпруга си.
— Изкарвам пари – отговори.
— Какво правиш за тези пари? – настоях.
— Имам магазин за хранителни стоки, ресторант и
няколко частни клуба за игра на покер. Баща ти
работеше на пропуска в един от тях. Ясни са ти тия
работи.
— Хранителният магазин в Дорчестър беше на загуба
още преди да отвори. Покер клубовете са малки и
хората постоянно ти дължат пари. Така не се изкарва
като за мазерати и пентхауз с размерите на футболно
игрище.
Бренан изви вежда, бавно ме изгледа отгоре до долу
със своите ледени, светлосини очи.
— На всичко отгоре има и ум.
— Има много неща, които не знаеш за мен – дрезгаво
му отвърнах.
— Има нещо, което знам, и заради това се сдържам да
не се разбеснея, мразиш ме и в червата, Рижавелке.
— Не те мразя и в червата. – Трябваше ми цялото
усилие на света, за да го изрека. Това беше истината.
Мразех Трой Бренан, защото се ожени за мен, затвори
ме в клетка, притежаваше ме и ме окова в сивия си
живот и съдба само защото можеше, друга причина
нямаше.
 — Някой да ти е казвал, че като лъжкиня си пълна
скръб? – Пролича, че е ядосан, но се владееше.
Приближи се към мен, ръката му легна на тила ми,
дъхът му падаше на лицето ми, докато шепнеше. – Като
отворена книга си.
Полека вдигнах ръка към лицето му. Сърцето ми
ускори ритъма си, докато гладех синината. Едва-едва го
погалих, но се страхувах от него. Опасявах се, че
раздразнението му към мен ще се засили и ще ме
отпрати в спалнята.
Страхът е затвор, а в затвора се подчиняваш на
различни правила, за да оцелееш.
Очите на Трой се свиха скептично към мен.
Олицетворение на жестокостта, устните се извиха в
предизвикателна и ехидна усмивка.
— Докажи, че не ме мразиш.
И му доказах. Наклоних се и притиснах внимателно
устни към неговите.
Целунах го.
Целунах съпруга си, когото ненавиждах. Противно на
разума, на логиката, на всичко, което сърцето ми
казваше.
Целунах го, защото исках нещо от него. Работа.
Възможност за щастие. За някаква свобода.
Стисна подгъва на нощницата ми в юмрука си и с две
големи стъпки ме избута към най-близката стена,
притисна ме към нея. Гърбът ми се удари, извих се, за
да успокоя болката, обхванала гръбнака ми. Усетих я
различно от обикновената болка, която човек изпитва,
когато се удря в бетон. От удара тялото ми зажужа
някак необичайно. В мен се разгоря желание и ей така,
изведнъж, отново се изгубих в допира му.
Устните му гневно търсеха моите. Повдигна бедрото
ми и го уви около кръста си, повдигна ме от пода, само
той и стената ме крепяха. Възбудата му пулсираше под
тъканта на официалните му панталони, устоях на
инстинкта да се отрия в него. Вдигнах ръце, за да
докосна гладката му коса, да прокарам ръце надолу по
лъскавата му грива.
Той беше измамник.
Престъпник.
Убиец.
А аз бях… омаяна.
Уловена бях в златната му клетка наистина, но можех
и да се порадвам на екстрите, които вървят с нея.
Проследих мускулестите му гърди с пръсти. Ръцете
ми шареха, изследваха, копнееха. Когато стигнаха до
коремните му мускули, той ме спря, уловил тънката ми
китка с огромната ми длан. Извиках, когато осъзнах
причината.
— Полека вече, Рижавелке – простена той в устата ми,
махна ръката ми от кобура и улови долната ми устна
между правите си зъби.
Свети Боже. Опитах се да не откача и да не се
развикам. Току-що докоснах оръжие. За пръв път ми се
случваше и макар да знаех, че и татко има такова,
никога не бях виждала отблизо.
— О – събрах си ума, цялата пламнала. – Това
оръжието ти ли беше? Мислех, че просто се радваш да
ме видиш.
Разсмя се от сърце и ме понесе към кожения диван,
краката ми бяха здраво увити около него. Упоритият и
студен летен дъжд биеше по прозорците, но в дневната
беше горещо и атмосферата – заредена от случващото
се помежду ни.
Какво, по дяволите, ни беше сбъркано? Не можехме
да поддържаме и петминутен разговор, а цялото ни
общуване досега се състоеше от здраво натискане и
дразнене като гимназисти. Въпреки това в ръцете му се
чувствах като сноп свръхвъзбудими нерви.
— Трой… – простенах името му в устата му, отдадена
на мига на внезапно обзелата ме страст, докато вкусвах
уискито в дъха му и здраво се опитвах да потисна
спомените, свързани с точно този мирис – марка, която
баща ми никога не би могъл да си позволи. Чуждият,
който беше съсипал живота ми и чието име никога на
никого не бях казала.
— Още ли си неразположена? – Ухапа ме по врата, уви
косата ми около юмруците си, езикът му се спусна
между гърдите ми. Другата му ръка шареше по тялото
ми – гърдите ми, задника, краката, – опознаваше всеки
ъгъл и парченце плът.
Замръзнах. Макар тялото ми да му реагираше сякаш е
наркотик, умът ми знаеше, че не бива да скачам в
леглото с мъжа, който ме принуди да се омъжа за него.
Не знаех какво, по дяволите, беше ме прихванало,
когато го целунах. Дали исках да дам възможност на
това нежелано съжителство, или беше работата! По
дяволите, може би беше просто заради човешката
природа. Но трябваше да приключи.
— Да – спрях, устните ни се разделиха. – Все още съм
неразположена.
— По дяволите – въздъхна в устата ми.
Свали гневно сакото на костюма си, облегна се назад
и в същото време се отдалечи от мен. Разочарованието,
че вече не ме докосва, ме премаза. Тялото му беше
изваяно, силно, подлудяващо съвършено. А част от мен,
онази, която притежаваше приключенски дух, искаше
да разбере за какво говореше преди толкова много
години момичето в моя коридор, когато каза, че чукал
като звяр.
Да преспя с него можеше да бъде мечта или кошмар.
И в двата случая отказвах да заспя.
— Това беше грешка – казах, гърдите ми се надигаха
и падаха в ритъма на сърцето ми.
— Майната ти. – Стана от дивана, прокара пръстите си
през гарвановочерната си коса.
 — Ей – възразих внимателно, наблюдавах движението
му през клепките си, – не съм свикнала.
С теб.
— Спароу… – изсмя се, поклати бавно глава, сякаш
съм глупаво дете. Никога не се обръщаше към мен със
„Спароу“, наричаше ме „Рижавелка“, а името ми
прозвуча като проклятие от устните му. – Не започваме
сега в гимназията. Притрябвало ми е да се мляскам
колебливо с теб.
Стрелнах се покрай него с ясното съзнание, че още
малко и ще започна нова кавга. Как смееше да ми
говори така!
— Не съм аз тази, която настояваше да се оженим.
Затова си спести настроенията, господин „Заслужавам
каквото искам“.
— Не става дума за това какво си направила ти, става
дума за това, което направиха на нас, госпожице
„Адска досада“ – развърза вратовръзката си, метна я на
дивана. – Приключихме. Заминавай да се правиш на
заспала.
Той подиграваше ли ми се?
— Кои те? – прогърмях. – Какво са ни направили те?
Някой принуждава ли те да постъпваш против волята
си? Не можеш просто да пуснеш бомбата и да се
правиш, че няма нищо. – Тръгнах след него из стаята,
опитвах се да го накарам да ме погледне в очите.
Представата, че Трой е уловен в това положение също
като мен, изобщо не ми беше хрумвала. Но имаше
логика.
Имаше сериозна логика.
Изгледа ме сякаш съм хлебарка. Гневът по лицето му
се превърна пак в обичайното студено и отсъстващо
изражение.
— Не ме разсмивай. – Обърна ми гръб и си наля ново
питие. – Нито бих направил нещо, нито бих го направил
за някого, ако не си заслужаваше да си хабя времето.
Сам избрах да се оженя за теб.
— Глупости – усмихнах се с огорчение, разбрала, че
съм напипала някаква истина. И той беше в същите
окови, които приковаваха мен. Нещо ни сближаваше и
това не беше любовта. Не беше и страстта. – И ти си
толкова нещастен, колкото съм и аз.
За кратко в стаята се възцари мълчание, докато
отпиваше от питието си, прокара леко пръсти по
спретнато подредената редица от бутилки скъпо уиски
в бара си.
— Вероятно не си спомняш, Рижавелке, но когато
беше дете, на всяка неделна литургия сядаше на две
редици пред мен в параклиса „Света Троица“. Баща ти
заспиваше на малкото ти рамо, защото беше пиян, а ти
галеше сивата му коса, понеже беше дъщеря, която
обича баща си, и му помагаше да се прибере у дома
след литургията. Винаги прегръщаше всички деца на
твоята възраст и по-малките. Дори правеше проклети
криви тарталети, когато някой имаше рожден ден.
Изпълнена беше със сърдечност и обич въпреки
противното си детство – липсваща майка и баща, който
пие. Не отпадна от училище, не залитна по дрогата, не
стана пачавра, която се вози на нечий мотор. Завърши
гимназия, скъсваше си задника от работа в
долнопробна кръчма, а вечер посещаваше курсове по
готварство, за да станеш майстор-готвач.
— Ти… – Той се завъртя, заби обвинително пръст в
гърдите ми, в ръката си все още държеше чашата с
уиски. – Толкова си добра, толкова си добра, мамка му.
И когато и да те погледнех, отдалеч, разбира се,
защото семейството ми не можеше да общува с твоя
баща, който беше никой, си казвах: моите деца ще имат
благородна майка точно като теб. Майка, чиято добрина
да попиват у себе си, защото баща им ще е лош човек.
Истински. Шибано. Лош.
 Слисах се, обърках се и дори бях трогната. Заиграх се
с косата си.
— Явно ме познаваш донякъде, така ли? Не си бях
дала сметка…
— Че съм те забелязал ли? Не съм от онези, които си
падат по цветята и шоколада. – Разхлаби яката си и
погледът ми падна върху кожата, която се показа
отдолу. – Най-добре да свикваш, иначе те чака противно
нещастен живот. Сега ще ми кажеш ли какво е това
шибано нещо, което искаш, Спароу? Защо ме чакаше
будна? Нито е било, за да ме попиташ как е минал
денят ми, нито да се поинтересуваш как си изкарвам
прехраната?
Прехапах долната си устна, разтрих тила си. Някак ми
се струваше трудно да му поискам услуга след тази
негова проява на искреност. И романтичност. Нямаше
значение, че щях да поискам услуга, за която се беше
съгласил в сватбения ни ден: да ме пусне от къщата си,
за да работя в ресторанта му.
Скалъпих криво-ляво търпелива усмивка въпреки
нетърпението и нуждата, които напираха в мен да се
освободят.
— Може да почака. Може ли да поговорим утре?
Очевидно си имал противен ден и е три сутринта, и… не
знам, може би през деня ще можем да общуваме като
възрастни, а не като настървили се псета.
На минаване покрай мен ме бутна по рамото, дори не
ме погледна.
— Иди утре да си купиш прилични дрехи. Отиваме на
вечеря и ще обсъдим там, каквото си намислила. А и,
Спароу, аз не съм мил човек – наблягаше на всяка дума.
– Ако искаш услуги, най-добре ще е да започнеш да ги
връщаш. Започни да се държиш като проклета съпруга,
а не като затворничка. А и ако това твое
свръхестествено неразположение продължи още
няколко дни, ще те изпратя да те прегледат в
спешното. Нали не искаш да умреш от загуба на кръв?
С тези думи той изчезна по стълбите, остави ме
разгорещена и на сухо.
Исусе Христе. Какъв човек!
 
 
 
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
 
Трой
 
Поканата за вечеря беше прищявка, за която можех и
да съжаля. На среща да я водя? И за какво, по
дяволите? Не играехме в „Хубава жена“, а Рижавелката
доказано не беше Джулия Робъртс.
Измислих си историята за църквата. Изобщо не я бях
наблюдавал. Всъщност правех всичко възможно да се
преструвам, че тя не съществува, потисках идеята, че
един ден това дете ще ми е съпруга. Дори когато
малките й приятелки се примъкваха към мен след
литургията и се кикотеха, тя стоеше до тях и ме
гледаше срамежливо, сякаш съм шибано извънземно.
Още тогава знаех, че Спароу Рейнс не е за мен.
Кроткото й поведение крещеше за нещо, което не исках
да чувам. Знаех, че майка й е напуснала нея и баща й,
който беше алкохолик; знаех, че животът я беше
засипал с гадости от всички посоки. Но така и не беше
успяла да ми влезе под кожата. Малцина го постигаха и
сред тях само една жена.
Така че в действителност чувствата, които хранех към
Спароу Рейнс бяха същите, каквито хранех към всяка
жена, която не беше кучката, разбила сърцето ми –
голямо, тлъсто, кухо нищо.
Взех си душ, оставих водата да измие остатъците от
противния ми ден и изобщо не ме беше грижа дали ще
ме последва в леглото.
Единствената причина да й дам фалшива надежда, че
имаме обща история, поне от моя страна, беше, за да я
накарам да млъкне. Подхванала беше ония простотии
„да поговорим за това“ и ми напомни за малоумни,
заблудени идиотки, които се опитваха да се доберат до
мен през годините.
Признавам, че бях леко заинтригуван, когато в нощта
на нашата сватба излезе от банята и показа кръвта.
Видях чорапите й, лекото й накуцване, примъкваше се в
стаята като мишка с трънче в крака, вместо трънчето
да е в лапата на лъва*. Умишлено се беше наранила, за
да печели време. Избрала беше болката пред
унижението. Дъщерята на пияницата и на майката,
която я беше изоставила, имаше гордост и присъствие
на духа.
[* Според известна детска приказка лъвът си набол
лапата на трън. Търпял много болка, докато накрая не
се появила мишка, която извадила трънчето и така
спасила лъва от страданието.]
Не биваше да се изненадвам, но така стана.
Както се оказа онази нощ, Спароу беше единственото
момиче от нашия квартал, което не примираше
безмозъчно пред всеки богат, облечен в костюм мъж,
тръгнал по кривия път.
Още преди да излезе от банята, вече бях наясно, че
не е от онези момичета, които просто ще си отворят
краката за мен. Вероятно си беше помислила, че ще я
изнасиля. Че ще ми лежи пред мен като труп. Че и
двамата ще възненавидим положението – и ще се
намразим един друг, – но с малко късмет ще успея да я
оправя с надеждата, че това ще я накара да млъкне за
следващите девет месеца.
Но това не се случи. Разбирате ли, Спароу Рейнс
имаше хъс за битка и това събуди любопитството ми.
До такава степен се заинтригувах, че реших да проверя
докъде стигат границите й, да я поизплаша. Да си
поиграя малко с нея.
Секси подаръкът не беше моя идея. Друг го беше
избирал, не аз, а любовницата ми щеше да плати за
това, че толкова е прибързала да разстрои
Рижавелката.
Но кръвта? Това беше заради мен. Когато облизах
пръста й, се вглеждах в нея да видя как ще реагира.
Изглеждаше отвратена и слисана, но не ревна. Дълбоко
в себе си… страшно ми допадна поведението й. И тя
като мен носеше тъмна душица.
Да, Рижавелката беше смелчага, далеч по-сърцата
беше от някои мъже, с които трябваше да си имам
работа всеки ден, и се почувствах задължен да опазя
невинността й. И без това почти не се интересувах от
нея, въпреки че тя вече се разгорещи и беше готова.
Познавах желанието, разпознавах го от километри, а
тялото на Спароу с такава скорост ми реагира, с такъв
глад, че трябваше да предприема нещо.
Ако пожелаех, тя щеше да е моя и това беше добра
новина.
След първата ни нощ работата ме погълна. Прекалено
зает бях, за да се мъча да я опъвам. Честно казано, не
изглеждаше като да си заслужава времето. Без опит,
невинна, красива, но със сладникава красота, като
цвете от тапет.
Рижавелката беше хубавка, със сигурност обаче не
беше мой тип. Като гледах как подбира дрехите, ми
идваше да я заключа в някой дизайнерски магазин с
отбор стилисти и да се върна за нея на следващата
година. Носеше платненки, черни спортни горнища с
качулки и джинси с висока талия. Естествено, имаше
страхотно тяло от кросовете и задник, който изпълваше
панталоните до откат, но малко усилие да се покаже
нямаше да навреди.
 Човек сравнително лесно можеше да привикне към
нейния външен вид, така ми се струваше. Част от мен
се надяваше тя да се обиди от съвета ми да иде да си
купи нещо хубаво. Едно потайно кътче на ума ми почти
беше свикнало с дързостта й.
Естествено, когато ми се появи в дневната и се опита
да започне разговор, трудно можех да мисля за друго,
освен за противния си ден.
Започнах деня с трошене на коленните капачки на
две амбициозни малки нищожества – бандитчета.
Поръчката беше от мой клиент, издигащ се богат
политик, който се оказа любител на по-силните
изживявания в леглото и беше изнудван от
транссексуално момиче. Изнудвачката се опитваше да
измъкне от него половин милион долара с тайно
направени от нея записи. При обичайни обстоятелства
веднага бих уредил въпроса с момичето, само че в този
случай имаше усложнения.
В апартамента на момичето нахлули бандитчетата,
обрали я, за нещастие, взели и камерата. Вместо да
изтрият всичко и да я продадат, изровили записа как
политикът и партньорът му са се отдали на скверни
удоволствия. Радости, каквито уважаваните и почтени
водачи на общности като него не вършат. По някакъв
начин, не ме питайте как, защото бандитите
обикновено са тъпи парчета, тези двамата схванали
какъв луд късмет са извадили и също решили да
изнудват зализания кучи син. Тези обаче поискали
милион. Наложи се да се намеся и да взема мерки за
ограничаване на пораженията.
Част от работата ми беше да си навличам бели, като
разрешавам чуждите проблеми. Не се случваше за пръв
път, но все пак беше противно. Докато стигна до офиса
на „Руж Бис“ вече приличах на парцал.
Влязох с буца колкото бейзболна топка на челото си,
получена с любезното съдействие на едно от
нищожествата изнудвачи.
А онзи си седнал зад бюрото и си пише на лаптопа.
Брок се грижеше за законната част на делата ми. За
нелегалните задачи наемах най-вече хора като Конър,
но Брок управляваше фронтовете, които използвах за
прането на парите, които получавах от хора като
шибания политик. Освен „Руж Бис“, Брок управляваше
магазина за хранителни стоки и хазартните клубове.
(Строго погледнато, тези клубове не бяха законни, но
срещу правилната сума полицията не се хващаше за
дреболии.) Брок имаше и други умения. Кучият син
можеше да се изявява като полеви доктор и да
провежда детоксикацията на наркоманите със същата
вещина, с която аз размазвах физиономии.
— Калта падна ли на вентилатора? – попита, без да
вдига поглед от таблиците на екрана.
Извадих бръснача и окървавената черна риза (мъдро
не носех бяло в работни дни) и ги хвърлих в кофата.
Отворих едно от чекмеджетата на шкафа за документи
и измъкнах найлонова торба с инстантен лед и чиста
риза – част от запаса, който държах.
— Премазах капачките на коленете им с бухалка –
изсумтях, стиснах торбичката и притиснах
леденостудения правоъгълник към цицината на
главата си.
Брок не спираше да пише.
— И си разстроен, понеже повече няма да могат да
ходят, така ли? – звучеше скептично.
— Разстроен съм, защото си съсипах бухалката. Беше
ми любимата – закопчах чистата си съвършено черна
риза.
Изражението му стана неумолимо, но отвращението
му не беше толкова голямо, колкото преди шест години,
когато започна да работи за мен.
— Новата ти жена знае ли колко си болен? – гласът му
беше изпълнен с неодобрение. Все така не вдигаше
поглед.
— Вероятно половин мозък стига да се сети – наум
добавих, но жена ти знае точно колко болен съм.
Пръстите му останаха върху клавиатурата, този път
вдигна поглед.
— Не се чувствай задължен да се държиш като
задник с нея. – Говореше за Спароу. – Не е направила
нищо, достатъчно е това, което си направил с майка й.
Юмрукът ми се стегна около пакета с лед. Бавно
вдигнах брадичка, усмихвах му се покровителствено.
— Гледай си шибаната работа, Грейстоун.
И преди да може да спаси каквото и да било от
гордостта си, преди да ми отговори, аз се завъртях и
излязох през вратата.
По-късно му оставих бележка да замени бухалката.
Отнасях се към него като към секретарка. Като към
сервитьорка във вулгарно заведение. После щях да му
взема бира. В крайна сметка се брояхме приятели, нали
така?
Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо,
така твърдяха. Каишката на Брок беше по-къса от
темперамента ми и правех така, че винаги да съм три
стъпки пред него.
И винаги да имам последната дума.
 
***
Краят на ужасния ден беше посещение при Каталина.
Мислех, че ще отпусна част от парата и й споделих
неодобрението си от неподходящия сватбен подарък на
Спароу.
Каталина беше петъчното ми удоволствие и
любовница от много години. Посещението тази вечер
беше непредвидено.
Рисковано беше като всичко, което си струва да се
върши. В петък вечер Брок работеше до късно в
ресторанта. Винаги имах грижата да е допълнително
зает в тези дни, за да мога да се позабавлявам с жена
му, но част от мен всъщност искаше той да научи.
Тази вечер не бях в настроение за близости. Може би
заради бухалката, а може би защото знаех, че ще се
прибера в пентхауз, пълен със Спароу, която нито
познавах, нито харесвах. По дяволите, може би просто
се отегчавах от откачените номера на любовницата си.
Каталина беше вирус, облечен в секси рокля.
Разпространяваше се лесно, но човек беше пределно
наясно за вредата от нея. Имаше време – отдавна беше,
– когато ме беше накарала да повярвам, че е невинно
агънце, което се нуждае от спасение. Днес знаех, че
другите трябва да бъдат защитавани от нея.
И в двата случая се чувствах двойно бесен.
— На колене – заповядах студено, щом тя влезе в
тъмната си спалня.
Каталина подскочи, изненадана и стресната от
присъствието ми, но после бързо коленичи. Дъхът й
вече ставаше по-тежък. Отдръпнах се от перваза на
прозореца, на който се бях облегнал, приближих се към
нея и тръшнах вратата, за да не чуе малкият й син.
Цепката между гърдите й се надигаше и падаше в
ритъма на дишането й. С такава стръв примираше, че
замалко рязко да ми се отще каквото и да било с нея.
Свел поглед надолу, разкопчах панталона си.
— Действай.
Тя не помръдна. Кучката искаше да си играем, а
нямах желание. Повторих искането.
— Не. Първо съм аз – гласът й беше треперлив.
Стиснах зъби. Нямах време да й угаждам. Улових в
юмрук тъмната коса на тила й и я прибутах към себе си.
— Ако не искаш, Спароу ще те замести – измърморих.
– Мислех да й направя едно пробно.
Устните й се свиха, пое дълбоко дъх, после насочи
лицето си към слабините ми. Треперещата й ръка обви
ствола ми.
 Заплахата свърши работа. Кат имаше проблем и
проблемът бях аз. Аз бях нейната амбиция, нейната
любов, нейната омраза и всички други чувства, които
заемаха малкото й сърчице. Беше тъжно, но истина.
Свърших и закопчах панталона още преди да си е
избърсала устата с опакото на ръката си. Отпусна се на
пода и вдигна поглед, за да види дали ще върна
услугата.
Не бях добър любовник. Винаги се грижех най-напред
за себе си, никога не помислях два пъти за жените, с
които бях. Жените не обръщаха внимание на
противното ми поведение и недостатъците, защото не
им позволявах да възразяват. Кат ли? Тя живееше за
моята жестокост, мамка му. Обичаше я, възбуждаше се
от нея. Колкото по-чудовищно беше държанието ми,
толкова по-силна беше възбудата й.
Затова най-противно се държах с нея.
Точно тази вечер не бях в настроение даже да я
оправям, какво ли оставаше да й правя шпакла. От
години не бях правил подобно нещо на жена.
Тръгнах към вратата, тя отлепи поглед от лицето ми,
изпълзя по пода и ме сграбчи за крака.
— Не отивай при нея – зави със сила, подходяща за
филм на ужасите.
Следите от мен още капеха от пълната й долна устна
по застлания с килим под на Брок. Тя, изглежда, не
даваше и пукната пара, че синът й е долу и би могъл да
я чуе. Гърчеше се в краката ми, докато си обличах
сакото. Наскоро беше започнала да реве. Много.
Ревеше, когато се чукахме, ревеше, когато не го
правехме, и най-вече ревеше, когато си тръгвах. За моя
изненада не ми доставяше удоволствие да я гледам
такава. Рядко нещастието на слабите ми носеше
удоволствие. Упоритите бяха тези, които исках да
поваля на колене.
 Изплюх клечката за зъби, гледах как се изтърколи
под леглото им и поклатих глава към нея.
— На нищо не приличаш.
Тя подсмъркна, сведе глава.
— Убива ме, че сега си с нея.
— Не се навирай в моите работи, Кат. Имаш дете, за
което да се грижиш, и живот извън този скъп
апартамент. Можем да спрем, ако ти идва в повече. Не
съм единственият мъж в света. Съпругът ти има
каквото имам и аз.
— Не, не. – Застана на колене, приличаше на Алис
Купър, по лицето й на дебели бразди се стичаше
спирала за очи. Дланите й бяха притиснати една в
друга, запълзя на колене в ритъма на моите стъпки.
Не се заблуждавайте, Каталина си умираше за
подобни драми. Никога нямаше да се откаже от тази
връзка, от тази драма, от мен.
— Нямам против. Аз просто… разбираш ме, ти се
ожени и… – затвори очи с тежка въздишка. – Имаш
право – сви рамене, стана и междувременно издокара
една лукава усмивка. – Просто трябва да свикна с
положението.
Възнамерявах да й обясня подробно точно какво си
мисля за вулгарния й подарък. Но не тази вечер.
Когато излизах, Сам беше в дневната, гледаше
анимационно филмче на тъмно, стиснал плюшено мече
под мишница.
— Довиждане, господин Трой – измърмори той почти
на себе си, без да откъсва очи от анимационните герои.
Изсумтях в отговор.
Бях световен измет.
Най-големият боклук на планетата.
И все пак не можех да се сдържа.
 
***
 Когато се прибрах у дома, си налях питие и чух
крачетата на Спароу да слизат по стъпалата, реших, че
съм направил достатъчно поразии за един ден и й
спестих истината за брака ни.
Тя се опитваше да е мила, а аз се опитвах да не я
огорча.
Истината за нашия брак беше, че не исках нищо
друго, освен да не съм част от него. Но баща ми ме
принуди да му обещая, че ще се оженя за дъщерята на
Ейбрахам Рейнс.
До убийството му не можех, ако ще от това да
зависеше шибаният ми живот, да осмисля защо му е да
иска подобно нещо.
Рейнс беше смотаняк, пияница, мъж без бъдеще,
несъумял да стане дори гангстер като гангстер в дните,
когато всеки престъпен тъпанар беше законна част от
бандата. Той приемаше най-противните задачи, които
можеха да се намерят в организацията. Баща ми го
оставяше да работи с новобранците. Ейб изнудваше
дребосъци, заплашваше хората, които ни дължаха
пари, и имаше по някое и друго изпълнение като бияч,
играеше го и момче за всичко, когато истинският
изпълнител беше болен.
Баща ми говореше винаги с много привързаност за
Спароу Рейнс, дъщерята на Ейб. Което не обясняваше
по каква причина, когато станах на осемнайсет, той ме
покани в кабинета си (нещо, което правеше много
рядко, макар да бяхме близки) и ме накара да обещая,
че един ден ще се оженя за нея и ще я направя част от
нашето семейство.
Да се оженя. За. Спароу. Рейнс. Хлапето, което
радарът ми не ловеше, дори се усъмних, че съм го
разбрал правилно.
Но обичах баща си с цялото си сърце. Обожавах го и
бих умрял за него, затова приех плана. Бях на
осемнайсет, тя беше на осем. Беше извратено и
варварско, това беше първият случай, в който се
сблъсквах с несправедливостта на живота, но щяха да
минат години преди да дойде време да се притеснявам
за обещанието. Оставих задачата на заден план.
Няма смисъл да казвам, че докато и двамата
растяхме, мисълта да се оженя за сивата мишка по-
надолу по улицата ми се струваше толкова
привлекателна, колкото и да оправям таралеж.
Предупредих всички около Спароу да се държат
настрана. Мъжете не трябваше да я поглеждат, да се
интересуват от нея, нито да я докосват. Винаги имах
грижата лошите да стоят настрана от нея, не че тя ги
привличаше.
И постоянно, постоянно притисках баща си да ми
каже защо, по дяволите, иска да се оженя за малката
червенокоска. Така и не ми каза.
В деня, в който почина, разбрах.
Открай време знаех, че татко има жена до себе си, но
когато открих, че е била Робин Рейнс – избягалата
майка от съседната къща, – навързах смисъла.
По онова време вече бях пораснал, поумнял,
закоравял и сърцето ми беше разбито на милиарди
късчета. Знаех, че пътят към успеха е постлан с
жертви. Спароу Рейнс беше моята жертва. Обещал бях
да се оженя за нея, така и направих.
Искрено казано, бих почакал с удоволствие още
няколко години, но адвокатът на баща ми ми даде ясно
да разбера, че няма да видя и пукната пара, нито акър
земя от тези, които ми беше оставил, докато не й
нахлузя пръстена.
А Джилиън Бренан не приемаше лекомислено онази
част от брачния обет, в която се казваше „през всички
дни на живота ми“. Член 103в от завещанието му
предвиждаше, ако със Спароу се разведем, тя да
получи по-голямата част от наследството ми.
По-голямата част. Не-мамка-му-вероятно.
 На трийсет и две бях готов да събера това, което си
беше мое. Което винаги си е било мое, трудно
спечеленото богатство на баща ми.
Майка ми беше решила да напусне Бостън и да се
пресели в Ница, Франция, затова имах голяма нужда от
парите. Повечето хора, след като се пенсионират, се
оттегляха във Флорида или Аризона. Андреа Бренан ли?
Тя се омете с по-младия си любовник на едно от най-
скъпите места на земята. Френската Ривиера. И то, при
положение че даже нямаше работа, от която да се
пенсионира.
Някой трябваше да плаща за скъпите й привички, за
факта, че Мария продължава да чисти къщата й три
шибани пъти в седмицата, защото майка ми
позволяваше на мързеливите й приятелки да преспиват
там. Майка ми живееше охолно и го беше позакъсала за
пари в брой. Повечето средства на семейството ни по
данъчни причини бяха инвестирани в акции и имоти.
Неволно си помислих, че Андреа и Каталина имат
много общо.
Както и да е, ако Рижавелката научеше истината –
причината, поради която баща ми ме беше накарал да
се оженя за нея, и как съм опазил девствеността й
непокътната през всичките тези години, как съм
прогонвал всички възможни ухажори, – не само че
щеше да опита да ме убие, но можеше да ме предаде и
на полицията и да ме вкара в затвора. До живот.
Затова полагах усилия да съм цивилизован с новата
си съпруга.
Само че нямах никаква идея какво да правя с нея. Да
я ухажвам? Да я пренебрегвам? Да я изчукам въпреки
волята й? Първата и третата възможност не ми бяха в
стила. Пренебрегването беше вършило работа седмица,
но ме влудяваше. До гуша ми дойде да слушам как се
мотаела безцелно из апартамента през по-голямата
част от деня и се правеше на заспала, щом се прибера.
 А ето сега и тоя идиотски разговор долу, в който
стана ясно колко е нещастна и уязвима, и аз взех че си
изсмуках от пръстите тъпата история как съм я бил
наблюдавал в църквата и дори й предложих да я изведа
на вечеря.
Среща с вечеря. Първата, откакто тя се беше появила.
Опитах да си напомня на колко срещи съм преспивал с
жената. Такова нещо не забравяш как се прави.
 
***
Когато приключих с душа, Спароу вече спеше, този
път не се преструваше. Пъхнах се в леглото до нея и
наблюдавах как гърдите й се издигат и снишават, но тя
изобщо не спеше спокойно. Знаех, че държи нож под
възглавницата. Едновременно ме забавляваше и
впечатляваше. Не че можеше да направи каквото и да
било с този нож, ако някога ми се възпротивеше, но ми
харесваше упорството й.
Изобщо не приличаше на баща си. Изобщо.
Първоначалното ми очакване след сватбата – според
което тя се заключваше в стая, за да слуша постоянно
мъжемразките песни на Тейлър Суифт, докато си
изплаква очите – се оказа, че е безпочвено. Спароу
може и да беше наивна, но не беше глупава.
Обстоятелствата я бяха направили силна, а животът в
квартала беше развил характера й. Рижавелката не
позволяваше да я притискат.
Обърнах се с гръб към нея и включих лампата на
нощното ми шкафче, взех айпада от шкафчето.
Прегледах задачите си за следващия ден – среща с
тъпанар, който се кандидатираше за губернатор и
имаше нужда от помощ с озлобена заварена дъщеря, за
да я убеди да не говори гадости за него; среща с
местно величие в имотите, което си беше навлякло беля
с членове на арменска банда, защото не искал да им
плаща за защита.
 В наши дни проклетите арменци ръководеха
подземния свят на Бостън и бяха мрачно напомняне за
онова, което можеше да е мое, да беше внимавал баща
ми повече със семейните дела.
На семейство Бренан им се носеше славата из Бостън
не само като на кралско престъпно семейство, но и като
на хора с достатъчно ум, които освен това правят
дарения за училища, църкви и местни благотворителни
каузи. Предостатъчно пари раздавахме и затова на
наше име се кръщаваха болнични крила, барове и
бебета. Хората ни харесваха, защото някога сме били
щедри с припечеленото от нас и пазехме града
сравнително чист от вредни явления (проституция и
дрога).
Естествено, ние бяхме престъпници, но и пазехме
невинните да си останат невредими и никога не
причинявахме страдание на онези, които не
заслужаваха гнева на юмруците ни. Раздаване на скъпи
заеми, изнудване, незаконен хазарт и пране на пари. С
всичко се занимавахме и го правехме добре.
Сега арменците и местните неорганизирани банди
управляваха подземния свят на Бостън и цареше пълен
хаос. Нямаше морален код, нито уважение, нито чест.
Само шепа шибани разбойници, уловили в ръка
нерегистрираните си оръжия.
Прегледах имейла от пореден клиент, проклех отново
арменците и оставих айпада си в шкафчето. Погледнах
за последен път Рижавелката, забелязах телефона й на
нощното шкафче да просветва с ново текстово
съобщение. Четири сутринта. Кой, по дяволите, й
пращаше текстове по това време?
Очите ми се насочиха към нея и отново към мобилния
й.
Недей.
Давай.
Недей.
 Мамка му.
Тази жена я бих виждал едва няколко пъти, докато
беше момиченце и риташе кутия с други мърляви
хлапета, докато аз свалях мацките, пушех цигари и се
облягах на скъпарски коли, които дори не бяха мои.
Рижавелката можеше да е доносница. Да сътрудничи
на полицията. Можеше да е серийна убийца.
Аха!
Протегнах ръка над нея и вдигнах телефона й.
И започнах да ровя. Най-щателно.
Спароу Рейнс нямаше много приятели. Без да
намеквам нищо, но открай време си вървеше странна
птица и май си личеше по светския й живот.
Според входящите й съобщения някакво момиче на
име Луси се явяваше най-близката й приятелка. (Но не й
беше чак толкова близка, че Спароу да я покани на
сватбата, Бог да пази.) Имаше някакъв тип на име
Борис, учителя й по готварско изкуство, понастоящем
предупреден. Имаше и момиче на име Дейзи, което си
спомнях от нашия квартал.
Онова, което ме озадачи, беше часът на последния
разговор с Луси. Времето показваше, че е протекъл
след малкия ни сблъсък по-рано, долу в дневната. Аз си
бях вземал душ, а Врабчето си общувало по телефона.
Всъщност просветването на мобилния й беше отговорът
на Луси на последното съобщение на Спароу.
 
Луси: Да пийнем утре? На обичайното място. Платиха
ми. Черпя.
Спароу: Да можех само. Имам събеседване за работа.
Луси: Какво? Кога? Къде? Защо изведнъж се оказах
извън събитията? Казвай, хайде!
Спароу: В „Руж Бис“. Суперскъпия френски ресторант,
където все си обещавахме, че ще отидем да хапнем и
да пийнем.
 Луси: Стига. Трой Бренан не беше ли собственик?
Единственият Бренан, който не е умрял и не е в
затвора. Хаха.
Спароу: Да, още не са го спипали. Да се надявам, че
ще почакат, докато ми мине събеседването. Ще ти
съобщя какво се е случило. Пожелай ми късмет.
Луси: Да не вземеш да се сприятелиш с него. Има си
причина да го наричат „Отговорника“.
Спароу: Знам, че му е съмнителна работата. Шеф е на
баща ми, забрави ли?
Луси: Помня. Само проверявам дали ти помниш.
Спароу: Обичам те.
Луси: Аз теб повече.
 
Следваше останалото без отговор съобщение.
 
Луси: П.П. Да не се разстроиш, ако не получиш
мястото. Говори се, че този човек е нещастник от
световна класа.
 
Явно това беше напомнянето, от което имах нужда. Тя
ме мразеше, искаше да ме използва, имаше ме за измет,
също като баща ми.
И ето как всяка решимост да направя така, че
животът й да не е такъв ад, се изпари.
 
 
 
ГЛАВА ПЕТА
 
Спароу
 
Призори се измъкнах към кухнята. Последният ми
разговор с Трой ме обърка, друго, освен да си общувам
с добрата му страна, не исках.
Добре де, току-що го приех – исках и тази работа.
 И да си го кажем честно, изпитах някакво вълнение,
когато научих, че ме е наблюдавал в църквата. Че
изобщо ме е забелязал. Затова реших, че ще дам на
Трой Бренан истинска възможност да не го приемам
като нещастник от световна класа.
Направих му закуска, пухкави палачинки с боровинки
и кленов сироп и чаша горещ шоколад – любимото ми
лакомство, – и го поздравих с широка усмивка, когато
слезе по стълбите, примижал към сутрешното слънце.
Все още беше по гащета и се виждаше, че е напращял
от желание. И като казвам „напращял“, имам предвид,
че дрехите здраво му бяха отеснели.
Любопитството ми ме победи, не можех да откъсна
очи от него, опитвах се да пресметна дължината му,
докато се правех, че подреждам приборите за хранене
и салфетките на кухненския остров.
Не бях специалист, но тая част от тялото му можеше
удобно да се помести в ауспуха на камион, а не – да ми
помага Бог – в мен. Може би за известно време се
поунесох да зяпам, с любопитство и страх в погледа.
— Не се притеснявай, Рижавелке. Не хапе. – Прозя се в
сгъвката на лакътя си, избута ме, за да стигне до
каничката с кафе на плота зад мен.
— Но може да плюе – подхвърлих през рамо със
сдържана усмивка.
Усмихна ми се криво и със снизхождение.
— Не и към теб, предвид досегашното ти отношение
към него.
Отново се държеше като гадняр, но аз не се
предавах. Нямаше да позволя на егото ми да ми
попречи. Посочих голямата чиния на острова.
— Палачинки. Тук, горещи и пухкави. И горещ
шоколад. Искаш ли бита сметана?
Исках да си спомни момичето, за което беше поискал
да се ожени. Исках самата аз да забравя, че той е
мъжът, за когото работеше баща ми. Исках да опитаме
и да изградим отношения, дори и желанието ми да
беше глупаво и наивно.
— Не ям сладки боклуци – отговори той рязко и
категорично, гласът му беше напълно безизразен. – И
със сигурност няма да пия шибания горещ шоколад.
Следващия път, когато давам чаено парти обаче, ще
взема назаем балетна пачка и можеш да ми помогнеш
да спретна някоя и друга тарталетка.
Ушите ми поаленяха. Преглътнах горчивата буца в
гърлото си и дръпнах чинията с топлите палачинки от
салфетката. Тръгнах решително към мивката и шумно
изсипах храната. Строших тъпата му, безценна и
вероятно скъпа чиния. Прекрасно.
Трой мълчеше, белеше банан от плетената купа на
плота. Отвори хладилника, извади енергийна напитка и
обикновено кисело мляко и с крак тръшна вратата на
хладилника.
Все още почти гол. Все още възбуден.
— Ще бъда в кабинета си горе. Не забравяй за
вечерята тази вечер – каза той, докато се
отдалечаваше. – Оставих друга кредитна карта на
нощното ти шкафче. Гледай да се докараш. Без тъпи
платненки и малоумни пуловери с качулки. Ясно?
— Исусе Христе – навъсих се. – Голям шовинист, така
ли?
— Голям не, но дотолкова, че да искам съпругата ми
да прилича на жена, а не на дванайсетгодишно хлапе,
обрало магазин с парцалки за подрастващи.
 Прииска ми се да му кажа, че е тъпанар, но знаех, че
това няма да ми помогне да получа работата. Вместо
това свих ръце в юмруци, стиснах зъби и изфучах от
апартамента, тръшнах вратата след себе си.
Буквално усещах как косата ми посивява, докато
яростно натисках бутона на асансьора, предадох се
след няколко секунди – пръсках се по шевовете от бяс,
място не си намирах, – заслизах по стълбите към
фоайето на сградата, вземах по две стъпала наведнъж.
Слязох цели четиринайсет етажа и започнах сутрешния
си крос, без да съм си облякла екипа и спортните
обувки. Бях само по платненки. Нещастник. Имах само
купища енергия, която трябваше да изгоря.
И това стигаше.
Когато краката ми допряха студения, влажен тротоар,
дишането ми се уравновеси. Най-накрая някакво
блаженство.
Докато пъхах слушалките в ушите си и пусках
„Последна инстанция“ на „Папа Роуч“*, за да ми прави
компания по време на кроса – имах нужда от музика,
изразяваща гняв, какъвто чувствах у себе си, – вече
усещах, че Конър е след мен, опитваше се да се нагоди
към темпото ми.
[* „Папа Роуч“ са американска рок група, основана
през 1993.]
Останалата част от деня щях да прекарам потънала в
представи за милионите възможности, които ще имам,
да забия вилицата в гърдите на съпруга си на вечеря.
Последното, което бих направила, беше да следвам
указанията му и да се превърна в сладка, хубавка
съпруга в рокличка.
И всеки път, когато ме подложеше на натиск, щях да
отвръщам с още по-голяма сила.
 
***
 Не си купих никакви съблазнителни или
привлекателни дрехи за вечерята, както ми нареди
Трой. Всъщност цял ден не излязох от кухнята и удавих
гнева си в приготвянето на храна. Приготвих тонове.
Използвах всички продукти в шкафовете и хладилника
и прекарах деня в суетене над храната за приюта.
Часовете готвене в самота най-накрая ме накараха да
приема цялата сериозност на моето положение. До
предишната вечер не бях съвсем сигурна какво точно се
случва. Не бях приела напълно факта, че се бях
омъжила за този човек.
Но сега вече беше истина.
И това ме плашеше до смърт.
Конър вървеше напред-назад из дневната, говореше
по телефона. Замалко да не устоя на изкушението да
използвам възможността и да избягам. От друга страна,
къде, по дяволите, бих могла да отида? Баща ми щеше
да ме върне на Бренан, изплашен какво може да му се
случи, ако попречи на шефа си. Не можех да обременя
Луси с присъствието си, а никой лихвар нямаше да ми
даде достатъчно пари, за да избягам от града, понеже
всички познаваха съпруга ми или някой от роднините
му и най-малко искаха да се забъркват с него.
В четири следобед Мария връхлетя в кухнята с лице
като буреносен облак. Осведоми ме, че било време да
разчисти бъркотията, която съм сътворила, и че
трябвало да напусна кухнята й, преди да ме пипне за
косата и сама да ме изхвърли (не го каза с толкова
много думи, но крясъците й на испански и гневното
ръкомахане внушаваха точно това). Днес беше много
ядосана, даже леко бясна, заради двойната смяна – при
Андреа и при Трой. Явно сутринта Трой беше разлял от
енергийната си напитка в кабинета и разбира се, не си
беше направил труда сам да почисти с безценните си
ръце. Сега Мария трябвало да чисти и тая поразия.
 Мария обяви, че господин Бренан ще ме вземе в осем
вечерта от фоайето на сградата и че трябвало да съм
готова и облечена във вечерна рокля. Изсумтях,
дълбоко погълната от опаковането на двойна доза
макарони със сирене. Количеството храна, което бях
приготвила, сигурно щеше да стигне за цяла армия, и
то не малобройна. Но готвенето действаше
изцелително, а аз имах нужда да се разсея от
действителността си. От него.
— Нямам вечерна рокля – измрънках, обърнах се към
фурната и извадих кокосовите пайове. В гардероба си
имах само една малка черна рокля. Носех я на сватби,
погребения и възнамерявах да я нося на първата си
среща тази вечер. Всичко междувременно не изискваше
изискано облекло. Поне по мое мнение.
— Прекалено е късно за пазаруване – лавна срещу
мен Мария, разочарована от неспособността ми да
следвам прости указания от съпруга си. – Какви ги
вършиш? Господин Бренан ще полудее!
— Постоянно е полудял.
Мария въздъхна отчаяно и се обърна, изрови
мобилния си от престилката. Притисна телефона до ухо
и ме стрелна с ядосан поглед. Когато човекът от
другата страна вдигна, тя заговори оживено на
испански. Избърсах ръце от панталоните си, леко
заинтригувана от този развой на събитията.
Най-накрая след няколко минути Мария затвори и
размаха пръст към мен.
— Дъщеря ми ще ти даде хубава рокля. Тя твой
размер. Ти няма цапа обаче, върнеш после химическо.
Компренде?*
[* От исп. Comprende? – Разбра ли?]
Кимнах, леко слисана и доста облекчена. Да ме
убиеха, пак нямаше да ми просветне защо й беше да ми
помага. И в двата случая се радвах, че Бренан щеше да
ме види в представителни дрехи и може би дори да ми
даде работата.
— Май трябва да ти благодаря. – Започнах да правя
това, което правеше тя, когато започна да чисти след
мен.
— Ти – говореше гневно, търкаше тигани и врътнала
рамо, ми пречеше да й помагам – момиченце. Той – не
спираше тя, посочи нагоре с брадичка към спалнята –
голям, силен мъж. Ти не разстройва него или той
зареже твой задник.
Не се удържах и се разсмях. По-голяма смехория от
„Зареже твой задник“ Мария не ми беше казвала.
Поклатих глава и тръгнах към нея, миловидно
нацупена се извиних.
— Права си. И моля те, недей да чистиш след мен.
Мога и сама да почистя – опитах се внимателно да
издърпам мръсния тиган от ръката й.
Тя извъртя очи и ме избута с лакът.
— Остави ме да чистя, глупаво момиче.
Опаковах всичката храна, която бях приготвила, и я
изпратих в приюта за бездомни с такси и голям бакшиш
от Конър, който не ми позволи да я занеса лично.
Не ми се налагаше да се срещам с дъщерята на
Мария. Докато си вземах душ, тя беше оставила роклята
за коктейл във фоайето, откъдето да я вземе Конър.
Оставила беше и чифт обувки на висок ток. И обувките
ми бяха по мярка. Когато влязох в спалнята, роклята
вече беше опъната на голямото легло на Трой. Без
ръкави и в прасковен цвят, със сърцевидно деколте и
тънък златен колан.
В осем без четвърт, дръпнах ципа на роклята и
добавих малко грим (не прекалено, само малко спирала
и блясък за устни, за да прикрия луничките и часовете
самосъжаление) и слязох с асансьора във фоайето.
Не се изненадах, че Трой закъсня. Изпратих
съобщения на Луси и Дейзи, докато седях на един от
кремавите кожени столове и го чаках. Изведнъж бях
изпитала желание да се увия в близостта ни, в тяхното
приятелство. Освен това беше очевидно, че те
изпитваха нещо повече от подозрения относно
неочакваното ми изчезване от квартала.
 
Аз: Ей, момичета, искате ли да пийнем по едно идната
седмица?
Луси: Ти ни кажи.
Аз: ?
Дейзи: Минах през вас. Баща ти спомена, че си се
била преместила. Къде се криеш, Пиленце?
 
Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му.
Предполагам, че съобщенията за успокоение, които бях
изпратила на приятелките си, не бяха постигнали
въздействието, което търсех.
 
Аз: Сигурно не сте го разбрали. Не се крия. Само съм
заета. Събеседването ми е след няколко минути
впрочем.
Луси: Работеше в ресторант и ходеше на курсове по
готварство. Изведнъж вече отиваш на събеседване в
„Руж Бис“? Едно от десет, ти за колко тъпи ни имаш?
Аз: Ммм… 5?
Отново аз: Шегувам се. Виж, мога да обясня.
Не, не можех. И това беше най-лошото. Знаех, че в
крайна сметка щяха да научат, но не исках да е сега.
Дейзи: Най-добре. Ще те чакаме, където винаги се
чакаме. Късмет на събеседването.
 
Канех се да изпратя ново съобщение на Луси и Дейзи,
когато чух стъпки, вдигнах поглед от мобилния.
Разпознах походката му. Беше елегантен, самоуверен и
покоряваше пространството, в което влизаше. Носеше
бледосив костюм, който някак го правеше по-висок и
широкоплещест. Станах, пригладих роклята си с ръце и
го погледнах като виновно дете.
— Как бяха палачинките? – Бренан ми залепи суха,
безлична целувка.
Като по задължение. Като че съм някаква досадна
леля. Изглежда, беше забравил (или не беше
забелязал), че бях изхвърлила палачинките. Майчице,
какъв внимателен съпруг имах. Късметлийка си бях!
— Струваха си сладките боклуци в тях – вирнах
брадичка войнствено, след това премислих. Исках
работата. – Роклята как е?
Бренан се намръщи, по лицето му се изписа изненада,
след това гняв.
— Ти ли избра роклята? – отдръпна се, огледа ме.
Намръщването му не намали привлекателността му.
Всъщност всяко негово изражение, различно от
студения му като на акула поглед, караше пулса ми да
се ускорява. Той не беше непривлекателен и това ме
притесняваше. Много.
— Пазаруването не ми беше от важните задачи –
признах, уверих се, че помежду ни има достатъчно
разстояние. Бренан възпламеняваше. Не само образно
казано, от него струеше топлина. – Мария беше така
любезна да позвъни на дъщеря си и да попита дали
мога да взема от нея една рокля назаем.
— Дъщеря й? – Оглеждаше лицето ми, докато
вървяхме през лобито, сякаш не ми вярваше.
— Да, дъщеря й. Защо? Прекалено сладникава ли е за
теб? Или си очаквал кожени ремъци като сватбения ми
подарък? – извих вежда, потреперих, докато излизах в
поредната студена, дъждовна вечер.
Той притисна собственически длан на кръста ми и ме
поведе към покрития с тента тротоар. Опитах се да
пренебрегна прилива на страст, изпълнил стомаха ми
при неговото докосване. Исках да вляза в неговата жар.
Опитах се да убедя себе си, че всичко се обяснява с
липсата ми на опит със срещуположния пол. В крайна
сметка мразех този мъж. Тялото ми, както се оказа, не
споделяше това чувство.
— Изглеждаш прекрасно – каза ми той, въпреки че
всичко в комплимента сякаш имаше скрит смисъл,
както винаги.
— Благодаря.
Улицата гъмжеше от преминаващи коли и пешеходци.
Разпознах колата му от посещението в нашия квартал.
Бяло мазерати – ярък контраст с типичния за
гангстерите черен мерцедес, не пропуснах да отбележа
– и беше двойно паркирано в средата на еднопосочна
улица пред сградата. Сътворил беше възмутително
голямо задръстване. Препречваше пътя на десетки
коли зад неговата. Хората натискаха клаксоните и
ругаеха, размахваха юмруци от прозорците на колите
си въпреки дъжда.
След това видяха Трой Бренан, който се приближи до
лъскавото мазерати, бързо пъхнаха главите си обратно
в колите и вдигнаха прозорците. Всъщност чух
щракането на ключалките на най-близките врати, които
се заключиха едновременно.
Невъзможно беше да изкажа с думи колко се
засрамих и ужасих от безсрамието на моята половинка,
дръпнах се от него и седнах в колата. Той носеше
неотворен чадър, но не забърза, нито ме погледна,
когато се втурнах напред, за да не се намокря. Все така
не можех да повярвам, че е толкова дъждовно и
студено през юни. Все едно светът беше влязъл в
заговор срещу Спароу Рейнс. Не стигаше, че трябваше
да се разправям с този тип, ами и природата ме
дразнеше с постоянни облаци.
— Трябваше ли да препречваш пътя на всички тези
хора? – попитах, докато закопчавах колана.
— Не – срещна погледа ми, без да мигне, и се настани
зад волана. – Само че не ми пукаше.
 Със стиснати устни гледах през прозореца, в очите ми
имаше мълнии, докато колата се движеше през
непрощаващия бостънски трафик в петък вечер,
полагах усилия да оставя ледената кожена седалка да
охлади настроението ми. По радиото пускаха „Тежка е
короната“ на „Зак Браун Бенд“* и Крис Корнел**. Колко
иронично, помислих си.
[* „Зак Браун Бенд“ е американска рок и кънтри
група, създадена през 2002.]
[** Крис Корнел (1964–2017) е американски музикант,
певец и текстописец. Фронтмен на една от основните
групи на гръндж движението от 90-те години на ХХ
век.]
— Можеш да разкараш самодоволното хилене от
физиономията си – казах, когато вече дишах нормално.
С периферното си зрение виждах колко се забавлява. –
Грубостта не ме впечатлява. Никога не съм разбирала
какво й е толкова привлекателното на цялата фасада
на побеснелия гадняр и със сигурност никога няма да
си падна по човек като теб.
— Трой Бренан. Приятно ми е да се запознаем. За
всичко си има първи път.
— Може би това… – посочих с пръст между нас. – Ще
бъде първият път, в който ще разбереш, че не всички
жени са златотърсачки, скучни и картонени шаблони
като тези, с които си се срещал досега.
— Ако бях на твое място, нямаше да изгоря всички
мостове към моето благоразположение. – Ехидното му
ухилване се превърна в по-широка усмивка. – Тази
вечер ще ми поискаш нещо, Рижавелке.
— Откъде си толкова сигурен?
Стрелна ме с поглед, после отново загледа към пътя,
развеселен.
— Защото се съгласи да вечеряш с мен.
Въздъхнах, разтрих голите си ръце. Той забеляза и
включи парното. За жалост, това беше най-милото
нещо, което беше правил за мен.
— Добре, имаш право. Имам предложение, което
трябва да обсъдя с теб. – Гласът ми беше натежал.
— По-късно – каза Бренан и реших да не настоявам.
Мълчанието се проточи. Нагласих роклята, молех се
високите токчета да не са прекалено тесни.
— Как е кракът ти днес? – попита неочаквано той.
— По-добре – отвърнах машинално, щом осъзнах
какво съм направила, се прехапах. По дяволите.
Тази вечер всяка секунда трупах „по дяволите“
моменти.
Устните му се свиха в тънка линия.
— Имам много недостатъци, но не съм идиот. Разбрах,
че си се порязала в сватбената ни нощ, за да не стане
бракът ни истински. Носеше мои чорапи, а кръвта по
бръснача ми беше откровена улика. Не съм изнасилвач,
Спароу.
Усетих как лицето ми пламва, разтрих чело.
— С цялото ми уважение, Бренан, но с твоето досие
реших да съм предпазлива, за да не съжалявам после.
— С моето досие ли? – изфуча той. – Моля те, би ли ме
осветлила за какво, по дяволите, говориш? И престани
да ме наричаш Бренан. Аз съм ти съпруг, не съм ти
шеф.
Налагаше се да преглътна последната си забележка.
Какво трябваше да отговоря? Всички знаят, че си убил
Били Крапти? Хората разправят, че трошиш кости
срещу пари? Коленете ми омекват от страх?
— Мисълта ми е – заобяснявах се аз, – че да плашиш
жена със секс е отвратително. Не исках да ме
докосваш. – Скръстих ръце на гърдите си, с усилие
овладявах дишането си.
Това беше постоянното ми физическо състояние с
този човек. Можех да тичам с часове и да пея
едновременно, без да изпускам и една нота, но не
можех, и животът ми да зависеше от това, да говоря с
него няколко секунди, без да се чувствам така, сякаш
имам нужда от инхалатор.
— Щом това ти помага да спиш нощем, Рижавелке. Но
ако си спомням добре, в сватбената ни нощ украси
боксерките ми така, сякаш съм шибана торта за рожден
ден.
Този мъж на моменти беше толкова отвратителен, че
едва се удържах да не го нараня.
— Благодаря за поетичната аналогия. И все пак не
искам да спя с теб.
— Напротив, искаш. – Устните му се извиха
прелъстително, очите му все още бяха присвити върху
колата пред нас. – Сутринта очите ти шареха и видяха в
какво състояние съм. Отъркваш се в мен при всяка
възможност. Зърната ти станаха толкова корави, когато
всмукнах пръста ти, че за малко да разрежат ризата ти.
– Дясната му ръка се насочи към скоростите, спря се
над бедрото ми, но не го докосна. – А снощи ме целуна
и простена името ми. Ти.
По дяволите, станало беше много горещо. Чувствах
топлината на кожата му дори през тъканта на роклята.
— Готова си, Рижавелке. И искаш да преспиш с мен.
Жалко само, че искаш да го направиш с мъж, когото
мразиш.
Поклатих глава.
— Невероятно.
Сви рамене, държеше волана с една ръка и
потупваше по скоростната кутия с другата, отдръпнал
се от бедрото ми.
— Любовта и омразата си приличат в много
отношения.
— Има ли начин да те обичам далеч от мен? – сопнах
се аз.
— Няма, но можеш колкото си щеш да ме чукаш с
омраза.
 Бях алена като рак, прилив на топлина се вля в
слабините ми. Трой Бренан беше съвършено доволен,
докато говореше мръсотии, а аз се засрамвах само като
си помисля за секс. И все пак той владееше
положението.
Протегнах се, изопнах гръб, искаше ми се да не бяхме
посред адско задръстване. Струваше ми се, че няма да
стигнем до ресторанта, дори ако беше направил
резервация за девет часа.
Промених темата.
— Ще пропуснем резервацията си при това движение.
Може би трябва да забравим за вечерята. – Колкото по-
малко време бяхме заедно, толкова по-добре беше.
— Не ми трябва резервация. Аз съм собственикът на
мястото. Ще ни обслужат и в четири сутринта, ако
искам.
И хоп, в трафика се отвори пролука. Трой профуча на
светофара и сърцето ми литна с колата. Отивахме в
„Руж Бис“, ресторанта, в който исках да работя. Това
отваряше нови възможности и затова се обнадеждих.
Поизправих се на седалката, с усилие потисках
усмивката си.
Отново към план А.
Отново към доброто поведение.
Отново към изграждането на мостове.
Реших, че ще е добро начало, ако се обръщам към
него на малко име.
— Можеш ли да ми кажеш малко повече за причините,
заради които се ожени за мен, Трой? – Гледах право
напред, за да избегна ужилването, ако решеше да ме
награди с поредната хаплива забележка.
Движеше се из улиците, сякаш по петите ни гони
бълващо огън чудовище. Нарушаваше всяко правило от
закона за движение по пътищата, известни на хората, и
междувременно вдъхновяваше няколко закона.
 — Когато беше на девет, а аз на деветнайсет… – Той
замълча, остави тежестта на разликата във възрастта
ни да бъде осмислена. – Имаше сватба. Пади и Шона
Роуан, помниш ли ги? Тя май беше трета съпруга.
Преглътнах с мъка, кимнах. Единствената гангстерска
сватба, на която татко беше поканен и, майчице, как се
гордееше. Младоженецът беше човек, който се
занимаваше уж с имоти и търговия с наркотици, след
като ФБР хвърли всичките му приятели в затвора. На
него му беше все едно, че ще общува с простолюдие
като татко.
А в сватбения му ден разбрах причината.
Пади Роуан оглавяваше списъка ми с гадняри, един от
първите двама там, заедно с мъжа до мен.
Единствената разлика беше, че аз мразех Трой и исках
да излезе от живота ми, а Пади? Исках Пади да е
мъртъв.
— Помня – казах, болката вече се процеждаше в
стомаха ми. – Свиреха „Пазя цялата си любов за теб“*.
[* Песен на Майкъл Масър и Джери Гофин, чийто
ритъм енд блус кавър влиза в дебютния албум на Уитни
Хюстън от 1985.]
— Моля? – изглеждаше озадачен.
— Името на песента… нали се сещаш. – Лицето ми
гореше. Смутих се, защото признах, че си спомням. –
Танцувахме на нея. „Пазя цялата си любов за теб“ на
Уитни Хюстън.
— Да, естествено. – Сви рамене. – Както и да е,
семейството ми седеше на една маса с твоето, за
изненада на всички останали.
Напомни ми, да не би да съм забравила колко ниско
качество човек съм.
— Но – той продължаваше – Пади винаги си е бил
безмозъчен тъпанар. Както и да е, ти седеше срещу
мен. Не ти обръщах много внимание. Ти беше на девет,
което си беше прекалено извратено дори по моите
стандарти. – Поклати глава, почти трепна. – Помня, че
беше най-сладкото и учтиво момиченце. Зададе на
майка ми милион въпроси. В един момент я попита дали
зъбите й са истински. После реши да ме убедиш да
танцуваме.
— Ти се съгласи. – Спомените ме връхлетяха. Забих
нокти в дланите си, притиснах юмруци към бедрата.
Надявах се той да не забележи Опитах се да се
съсредоточа върху онази част от деня, за която той
говореше, най-милия спомен от танца ми с много по-
голямо момче, спомен, който досега напълно бях
заличила.
— Така беше – изви вежда Трой. – Ти си умираше да
танцуваш бавен танц. – Сподави смеха си. – Дори по
онова време ти бях първи.
Юмруците ми се стегнаха и продължих да се взирам
през прозореца. Не се срамувах, че е бил първият, с
когото съм танцувала бавен танц, което ме разтърси из
основи. Причината за срама беше в случилото се след
танца и то превърна онзи ден в един от най-лошите дни
в живота ми. Толкова лош, че заради него денят, в
който майка ме напусна, беше нищо работа.
Прокашлях се, изведнъж осъзнала колко уязвима се
чувствам.
— Опашката за паркиране е дълга цели две пресечки.
Спри и ще кажа на някого, че сме тук.
— Аз съм собственик на мястото. – Бренан, не, нека е
Трой, се разсмя, щастлив от неволната ми шега. –
Гледай.
Паркира мазератито в средата на натоварената
улица, излезе и метна ключовете към облеченото в
униформа момче, което паркираше колите, но в този
момент се беше облегнало на някаква стена на
уличката и пушеше цигара. Момчето, което беше на
моята възраст, улови ключовете с ръка и кимна
отривисто към Трой, метна цигарата все едно е
тиктакаща бомба и изтича до вратата на мазератито
откъм мястото на шофьора.
След колата на съпруга ми се заформи ново
задръстване, започнах да подозирам, че той е
единствената причина за лошото движение по улиците
на Бостън. Най-вероятно без него всичко щеше да е
наред.
— Видя ли те още веднъж да пушиш по време на
смяна, си уволнен. Одраскай колата ми и си мъртъв,
ясно? – ревна Трой към момчето с ключовете от колата
му.
Бързо заобиколи откъм моята страна на колата и
отвори вратата. Излязох, приех ръката му, после ме
прихвана през кръста и аз го оставих да ме води към
лъскавия ресторант. Други двама от персонала вече
държаха вратата отворена пред нас. През вратите се
чуваше лека музика, виждаше се бледожълта светлина
и се носеше ухание на вкусна храна.
— Вече не си на девет – каза той дрезгаво, докато
влизахме с плавна стъпка.
— Благодаря на Бога за това – измърморих, мислите
ми се върнаха към Пади Роуан.
Спри ги, наредих на себе си, както правех винаги.
Както спирах всички останали мисли за него.
 
 
 
ГЛАВА ШЕСТА
 
Трой
 
Каталина беше изпратила роклята и токчетата, за да
ги облече Рижавелката, за да ми размекне мозъка.
Свърши работа. Рижавелката носеше роклята на Кат, но
за разлика от моята любовница, не приличаше на
сладкиш в опаковка, който примира да бъде
разопакован. Изглеждаше като сладка принцеса, която
скоро щеше да изгуби невинността си в ръцете на
големия лош вълк.
Заситил бях глада на моята лична Червена шапчица с
още сладки спомени, за да е щастлива. Думите ми бяха
като музика за нищо неподозиращите й уши.
Вината е крадла. Тя краде от разума ни, обърква кое е
важно за нас и кое не е и накрая ни отклонява от
първоначалния ни план. Не можех да й позволя да се
вмъкне в живота ми, затова я избутах настрана, убедих
себе си, че на някакво ниво миговете, които
споделяхме, не са лъжа. Само са наполовина истина.
Танцувахме бавен танц на сватбата, тук нямаше
лъжа. Но в никакъв случай не ми се стори мила.
Всъщност на деветнайсет вече знаех, че тя е
предопределена да бъде моя съпруга. Когато танцувах
с деветгодишната Спароу, изпитвах само гняв. Най-вече
заради себе си и малко заради нея.
Най-важното сега беше Спароу да ми повярва и да
започне да поддава. Слънчеви лъчи струяха през
стените на самозащитата й. Макар да харесвах
топлината й, внимавах да не й давам прекалено много
надежди. Не бяхме истинска двойка и нашето не беше
любовна история.
Сервитьорът ни показа най-добрата маса в
ресторанта. Съпругата ми оглеждаше мястото с широко
отворени очи, знаех причината. Преди да се появя в
живота й, тя трудно би могла да си позволи и ястие с
намаление. Сега гледаше зяпнала към водопада, който
разделяше месинговия бар от масите от бронз и бетон.
По дяволите, само осветлението тук струваше повече от
годишната заплата на баща й.
Хората се обръщаха към нас, шушукаха приглушено
над прекалено скъпите си ястия, вероятно се чудеха
как така точно аз съм взел и съм създал семейство – и
то със средностатистическо католическо момиче при
това. Пиеха я с очи, дебнеха несигурните й стъпки,
сякаш там има тайна, скрита зад невинните зелени очи
и огнена коса.
Изправих се в пълния си ръст, извисих се почти
трийсет сантиметра над съпругата си, ръката ми,
сложена на кръста й, я направляваше към местата ни.
— Всички ни гледат. Хората ни одумват – каза тя тихо.
— Грижа ли ти е?
Тя се подвоуми, гледаше надолу към високите
токчета, на които се полюляваше, после вдигна лице,
на което се четеше решимост.
— Не.
— Добре, защото мненията са като задниците. Всеки
си има по едно и обикновено мирише лошо.
— Е, това просто е твоето мнение. – Сдъвка тя една
усмивка и находчивостта на коментара й не ми се
изплъзна.
Прикрих усмивката си, вече не бях така вбесен, че ме
виждат с нея. Супермодел не беше, но устата й ставаше
и за други работи, не само за лизане и смучене, а това
май ми действаше освежаващо.
Рижавелката ми сподели желанието си, докато
пиехме кир роял. Имах чувството, че ако знае, че един
коктейл струва сто двайсет и пет долара, нямаше да
унищожи три един след друг, за да събере смелост да
ме попита дали може да работи в „Руж Бис“.
Част от мен харесваше тази й страна. Не беше
особено заинтригувана, нито впечатлена от парите ми,
въпреки че нямаше никакви. Показваше характер. Или
безкрайна глупост. Клонях обаче към първото
предположение.
Стисках напитката си и го играех неразбрал, сякаш не
съм си направил сметката още предишната нощ, докато
четях съобщенията й. Инспектирах помещението,
докато тя дърдореше и се опитваше да се представи за
ценен служител.
 Седеше срещу мен, потупваше с крак под масата и
дебнеше реакцията ми. Толкова беше увлечена да
разбере какво мисля, че пропускаше начина, по който
хората не спираха да ни зяпат. Спароу беше доста
наблюдателна през повечето време, но за разлика от
така наречените „картонени шаблони“, тя, изглежда,
рядко даваше пукната пара за това какво мислят
хората.
Освобождаващо качество у една жена.
— Искаш да работиш тук, така ли? – Скръстих ръце
зад врата си и се облегнах назад, когато тя най-накрая
спря да говори, за да си поеме дъх. Идеята не ми беше
неприятна. Може би ако работеше тук, нямаше да ми
къса нервите всеки път, когато сме заедно под един и
същ покрив. Свиквах с мисълта как ще ми се махне от
главата.
Тя кимна.
— Всичко ще правя. Нямам против да започна от
дъното – изкашля се притеснено, но й спестих
сексуалното подхлъзване. – Работех в ресторант като
готвач. Може и да не звучи като кой знае какво, но мога
да мия чиниите или да работя като сервитьорка, или…
Пак задърдори. Вдигнах ръка, пресякох потока от
думи.
— Време за истината. От къде на къде си
въобразяваш, че си достатъчно добра за най-добрия
ресторант в Бостън?
Лицето й помръкна. За секунда почти съжалих, че се
е омъжила за кучи син като мен, но след това си
спомних, че е шибано главоболие, наследено от моя
старец, и отново изпънах гръб на стола.
Тя се изправи, пое дълбоко дъх.
— Аз съм превъзходна готвачка, Трой. Изпитай ме –
предизвика ме тя, нарече ме с малко име. Правеше го
само когато се опитваше да е мила, което не беше
често. Очите й почти умоляваха, но тонът й ме накара
да разбера, че тя няма да ме умолява.
Устата ми се изви в ленива усмивка. В очите й отново
проблеснаха бойни искри, затанцуваха като пламъци.
Станах, предложих й ръка.
— Какво правиш? – Обърка се малко, но улови ръката
ми и ме последва, столът й изскърца зад нея.
— Ще проверя дали си толкова добра, колкото
казваш, госпожо Бренан.
Поведох я към задната страна на ресторанта, минах
през люлеещите се двойни врати с уверена стъпка. В
минутата, в която стъпих в изпълнената с хаос кухня,
шумотевицата и суетенето замряха. Всички спряха да
крещят към ястията. Ястията и предметите, които
летяха от едно място към друго, спряха, всички впериха
поглед в мен. Раззяпаха се, заблещиха ми се насреща,
заизсипваха се чинии. По дяволите, човек би си
помислил, че влизам със заредено оръжие, а не с
уплашена мацка.
Екипът ми се изненада да ме види май, друго нямаше
какво да е. Нали ми се носеше славата на избухлив,
заядлив гадняр. А фактът, че никога не си бях правил
труда да се срещам със служителите си, не ми
осигуряваше челното място в списъка за „Шеф на
годината“. Чакаха да видят какво ще направя. Бях
обект на изследване. Бях психопат. Това беше
легендата, която подхранвах, и легендата, която
трябваше да поддържам жива с делата си, дори и да не
беше съвсем истина.
Мястото беше горещо като пещ, изсумтях
неодобрително, избърсах челото си. Спароу беше зад
мен, стискаше ръката ми в смъртна хватка. Изплашена
беше до смърт и на мен това ми хареса.
— Кой е главният готвач тук? – попитах, гледах как
народът се спотайва до невидимост. Никой не
проговори. Никой не си пое дъх. Никой не мръдна,
мамка му. Ужасът им кънтеше и екотът отскачаше от
стените.
След няколко секунди огромен мъж с тъмни порно
мустаци и лекьосана бяла престилка на главен готвач
излезе напред. Избърса ръце в кухненската кърпа,
после я метна върху масата за рязане и ми подаде
дебелите си като наденички пръсти с идеята да се
ръкува.
— Това съм аз, господине. Казвам се Пиер.
Не забелязах ръката му, какво ли оставаше да се
ръкувам.
— Все ми е тая. Сега, това момиче тук… – обърнах се,
посочих към Спароу, чиито очи с всяка секунда ставаха
все по-грамадни. – Иска да работи в тази кухня.
— Нямаме нужда от нови служители, но тя може да
остави номера си за контакт и…
— Не помня да съм те назначавал за управител на
персонала – срязах го. – Провери. Я. Веднага.
Сподавени ахкания изпълниха помещението. Някакво
момиче изписука в ъгъла на кухнята. Очите му бяха
приковани към Спароу, неистово се пънеше да проумее
защо ми е да помагам на Незабележимата девойка да
получи работа в един от най-изисканите ресторанти в
Бостън. Явно не бяха получили бележката за сватбата
миналия месец. В пренаселената кухня се чуваше само
цвъртенето на тиган. Освен фитила ми, гореше още
нещо.
— В името на любовта Божия, хайде да си отвлечете
задниците по работните места, преди да сте подпалили
мястото – прогърмях.
Всички със скок се озоваха по местата си, остана само
главният готвач. Той преценяваше с очи Спароу, сякаш
току-що е похитила семейството му с оръжие и ги е
хвърлила в пълна с отровни змии килия. Обърнах се да
погледна към съпругата си. Въпреки очевидното й
смущение, тя се беше съвзела и гледаше главния
готвач предизвикателно и гневно. Нямаше да се спихне
от жилещия му поглед.
Само така, момиче.
Свих пръст зад гърба си, показах й да мине по-напред
в кухнята. Така и направи. Не свалях очи от Как-му-
беше-името, който прехапа косматата си горна устна в
едва сдържано раздразнение.
— Хайде – измърморих, гледах го намръщено. –
Изпитай я.
Премигна няколко пъти, опита се да осмисли
положението. После въздъхна, огледа се за подкрепа.
Никой вече не смееше и да ни погледне.
— Ела с мен – нареди й.
Последвах ги. Пиер – представи се отново, когато се
обърнах към него с „готвача“ – измъкна едно меню
иззад печката и го мушна в ръката й. Изобщо не
подозираше, че ми е съпруга, и исках да си остане така.
За да разбера дали Спароу наистина знае какво прави.
Исках я вън от вкъщи, но не исках при никакви
обстоятелства да докарам на клиентите си хранително
отравяне.
Пиер заби в менюто тлъстия си пръст и остави петно
върху хартията, докато сочеше към едно от ястията.
Неволно забелязах, че е най-скъпото предястие с най-
дълго име в менюто. Ако си имах изобщо понятие от
кални номера, сега наблюдавах такъв. Очите ми се
присвиха от раздразнение, но не помръднах. Само
извадих клечка за зъби от предния си джоб и я
поставих между устните, завъртях я с език от едната на
другата страна.
— Печено еленово филе със зърна, пюре от пащърнак
и сос поаврад* – усмихваше се победоносно.
[* От фр. Sauce poivrade – Сос, приготвян на основата
на черен пипер. В приготвянето му се използват още
съставки като моркови, лук, масло, дафинов лист, бяло
вино и др.]
 Спароу ме погледна, по кръглото й, покрито с лунички
лице не трепваше и мускулче.
— Приготвянето на това ястие отнема около три часа
и половина – рече тя делово.
— Имам време – изсъска майстор-готвачът, бълваше
огън от ноздрите.
Неочаквано и изневиделица ме връхлетя желание да
накълцам кучия син, но се облегнах на стоманения плот
и изгледах и двамата с досада и задоволство.
— И аз.
Спароу местеше поглед от мен към главния готвач и
обратно, сякаш сме в заговор, но отметна червената
грива назад и със свиване на раменете загърби
поведението ни.
— Ами тогава най-добре да започвам.
Веднага се зае за работа. Замалко да вирне среден
пръст на Пиер, когато саркастично й предложи
престилка. Наблюдавах как запълни празния плот,
който готвачът й определи, с необходимите й съставки.
Движенията й бяха сковани, но уверени, докато се
подготвяше и си намираше всичко необходимо. Ясно ми
беше, че главният готвач избра подло задачата й.
Посочи й името на ястието с надеждата, че тя ще се
провали. Но от изражението, което се появяваше на
лицето му всеки път, когато тя претичваше от единия
до другия край, понесла моркови и дафинови листа,
усещах, че това момиче знае какво прави в кухнята, за
огромно разочарование на готвача.
Наблюдавах я как готви и изведнъж осъзнах, че това
е нейното изкуство. Тиганът беше платното й, а
съставките – нейни бои. Готвеше с огън в очите, със
страст в душата и с любов в сърцето.
От време на време избърсваше челото си с
млечнобялата си, покрита с лунички ръка и се
усмихваше с извинение, вероятно мислеше, че на нищо
не прилича.
 Но грешеше. Това беше много необходимото
напомняне, че Рижавелката е доста секси, макар и по
свой странен начин.
Както когато се съсредоточаваше и извиваше върха
на езика си върху горната устна. Нещо в този жест така
ме подпали, че замалко да я налегна към печката и
нагледно да й покажа точно колко може да ни е
приятно един с друг. Или пък начинът, по който, докато
се скъсваше от работа, моето тапетно цвете събра
вниманието на всички в кухнята, без сама да е искала
или да е полагала усилия. Тя сияеше.
Колкото и банално да звучеше, но тя сияеше, мамка
му.
— Ей, ще ми дадеш ли червеното вино от там? –
попита тя в един момент, докато тичаше от единия
край на кухнята до другия. Така се слисах от молбата й,
че замалко да се засегна.
— Не, не мога – отговорих равно. – Може ли да не
преминаваш шибаните граници? В момента си на изпит
за работа.
— Някой е в онова особено време от месеца – ухили се
тя и грабна бутилката вино за гърлото.
— Просто си върши работата, Рижавелке.
— Дооообре – провлачи тя, без да спира да полюлява
задни части на нечута мелодия в главата й. – Тогава
само наблюдавай тигана и се постарай зехтинът да не
прегрее, докато намеря тирбушона.
Довърши ястието малко след като ресторантът
затвори. Червената й коса беше навсякъде – лице, врат,
по челото, – а роклята на Кат изглеждаше така, сякаш
Спароу е загубила бой с храна. Но беше щастлива, за
пръв път я виждах такава.
Наредих на Пиер да ме последва до един от диваните,
тапицирани с черна кожа. Налях на двама ни червено
вино, а Спароу ни поднесе храната.
 — Господа – не можеше да сдържи широката си
усмивка, подаде ни чиниите, повтори името на ястието
и приключи с лек поклон. – Да ви е сладко.
Двамата взехме сребърните прибори и опитахме от
храната. В минутата, в която пъхнах вилицата в устата,
бях свършен.
Да, толкова добра беше.
По начина, по който устата му увисна на половината
на хапката и как я погледна с изпълнен с омраза
поглед, разбрах, че и Пиер е на същото мнение.
— Много сол – заяде се през зъби.
— Глупости – ухилих се зло. – Отлично е.
Погледът й се стрелна към мен, на лицето й се изписа
откритост, която аз май не заслужавах. Похвалата ми
изненада нея толкова, колкото и мен.
— Така ли мислиш?
— Да – хвърлих платнената салфетка на масата и
станах. – Кажи на приятелите си от курса по готварство,
че вечерно време вече си заета. Започваш от следващия
понеделник. Ще съобщя на Брок, за да се погрижи за
документите. – Обърнах се към Пиер. – Не й давай
повече от пет смени на седмица. Имай грижата да се
занимава със смислени задачи. Не искам да реже
зеленчуци или да чиракува. Съобщи на Брок, ако има
затруднения с новата служителка. А ти… – кимнах към
нея, – видя й сметката на тая рокля. Нищо чудно. Да се
прибираме у дома.
Пиер скочи на крака, имаше вид на човек пред
инфаркт. Ако се съдеше по озадачения му вид, десетки
въпроси бушуваха в главата му, но успя да измънка
само един:
— Д-дома ли?
Косата й миришеше на лук и чесън, докато премятах
ръка през раменете й, само за да видя как по лицето на
тлъстия майстор-готвач не остава и капка кръв.
Изненадах се обаче от жеста на Спароу, която преметна
ръка през кръста ми, сякаш сме обикновена двойка.
Излязохме от ресторанта и ме погледна с блеснали очи.
— Престани да ми се усмихваш – казах.
Разсмя се.
— Престани – простенах. Доброто отношение е
целувката на смъртта за родените убийци. Ние просто
не знаем как да му отвърнем.
— Не мога – смееше се тя. – Не мога. Съжалявам.
Приятелката ми Луси ще се изпусне в панталоните,
когато разбере.
За пръв път, откакто бяхме женени, не видях
огорчение по лицето й. Бремето, което трябваше да
нося, когато тя е наблизо.
Излязохме в студената лятна вечер и аз се отделих от
нея. Момчето, което паркира колата ми, веднага се
изстреля към уличката, където беше оставил
мазератито. Дадох му тлъст бакшиш за допълнителните
часове работа и чакането и побутнах Спароу в колата.
Тя продължаваше да се смее като пияна.
Тайно трябваше да приема, че смехът й съвсем не
дразни ухото.
Това май беше първото предупреждение към мен, че
Спароу не е единствената, която поддава. Смехът й
съвсем не дразнеше ухото. Даже никак.
 
 
 
ГЛАВА СЕДМА
 
Спароу
 
Пияна от щастие и в небесата от радост, едва се
сдържах, докато пътувахме към вкъщи. Мислех си, че
работя в кухнята на елитен ресторант, и ми се искаше
да затанцувам насред улицата. Седмично щях да имам
по пет смени, което означаваше край на дните ми в
кулинарното училище. Но истинската ми кариера едва
започваше.
Спароу Рейнс. Онази, която тича. Онази, която обича
уханието на лятото. Привърженичката на широките
джинси с навити крачоли. Майстор-готвач. Чуваш ли,
мамо? Дъщеря ти, момичето, което с такава лекота
захвърли като празна кутия от сода, е ценена.
Ще се радва на уважение.
Въображението ми се развихри. Можех да натрупам
опит и след това да отворя собствено заведение. Казано
честно, не си падах по засуканата храна. Бих си купила
каравана и бих поднасяла палачинки с боровинки на
всички костюмари, които работеха в центъра на Бостън.
Щях да съм върхът в сивия им работен ден. Бих наела
Луси да работим заедно, а може би и Дейзи. Да я
убиеха, Дейзи нямаше да успее нищо да сготви, нито да
изпече, но я биваше с хората.
Буквално подскачах на мястото си до Трой. Той
клатеше глава и през повечето време не ми обръщаше
внимание, но понякога, когато го стрелвах косо с
поглед, го хващах, че се усмихва на себе си.
Нещо в него се беше пропукало. Чувствах го и
въпреки най-добрите ми намерения да се държа
настрана, да се защитавам, се развълнувах. И той ли го
усещаше? И все едно ли му беше, или?
В асансьора изучавах лицето му, изпивах всяка негова
реакция. Търсех, задавах си въпроси…
— Не ти е все едно.
— Стига глупости – намръщи се той.
Да, изобщо не му беше все едно, затанцувах нагоре
по стълбите и влязох с танцова стъпка в спалнята. Трой
се забави, за да си налее още едно уиски и да заключи
входната врата. Имаше навика да проверява всички
стаи в апартамента, Бог знаеше какво търси, преди да
си легне. Чувах го, докато се преструвах на заспала.
 Предполагах, че аз също трябва да се притеснявам за
сигурността си, но всичко свързано с мерките му за
сигурност ме вбесяваше.
Най-вече Конър, собственото ми куче-пазач.
Няколко минути по-късно усетих Трой да влиза в
спалнята, стоях с гръб към него. Извадих пижамата си
от шкафчето, канех се да вляза в банята и да се
преоблека.
Щом Трой влезеше в едно помещение, той налагаше
атмосферата, която искаше да наложи. Беше като
човешки термостат, не само контролираше всяка
ситуация, но и настроението. Понякога предизвикваше
гняв, понякога ярост, понякога униние, понякога ужас и
много рядко предизвикваше приятни чувства и
надежда.
Тази вечер носеше страст.
Направи стъпка към мен, после още една.
Тялото ми пламна от горещина. Обвиних адреналина
и проклетия алкохол – бях пресушила три питиета,
докато Трой и Пиер опитваха храната ми. Напитките и
вълнението от новата ми работа бяха смъртоносна
комбинация. Във въздуха се разнесе жужене, нещо
накара пространството между бедрата ми да потрепери
в отговор, прилив на топлина се разля ниско в стомаха
ми.
Разбрах, че ако бъда открита с него, историята ще
приключи със сълзи. На стената с кръв беше написано:
Спароу, дръж се настрана. Не позволявай на
любопитството ти да те надвие.
Високите от пода до тавана прозорци бяха замъглени
от пара, а дишането ми стана тежко. Продължавах да
стоя с гръб към него и знаех, че обърнех ли се, бих
поддала. Държах се за горната част на шкафа, все още
носех проклетите токчета. Той се приближи и застана
зад мен, тялото му излъчваше пулсираща топлина към
моето, вълна след вълна.
 Но не ме докосна и по някакъв начин това ме накара
да го желая по-силно. Тялото ми застина, краката ми се
стегнаха от страх и… Не. Той беше извратен. Чудовище.
Не.
Умът ми се завихри, борех се със собствените си
чувства. Каза, че трябвало да му отвърна. Но също и че
не бил изнасилвач. Че съм щяла да поискам да съм с
него. Толкова правилно. Толкова погрешно. Затворих
очи и поех дълбоко дъх.
— Наведи се – нареди той, устните му се притиснаха
зад ухото ми. Исках да отвърна, но усещах пръстите му,
които се спуснаха по гърба ми, разкопчаваха бавно
роклята ми, умишлено докосваше гръбнака ми.
Приведох се, за да събуя токчетата, а той ме придърпа
през кръста по-близо, задните ми части се удариха в
слабините му. – Остави ги.
Роклята ми се свлече на пода, откри простото ми
памучно облекло и подходящия сутиен без презрамки.
Излязох от тъканта под мен. Той изрита дрехата в
купчина и – все още зад мен с един от дългите си
пръсти проследи ключицата ми. Тръпка пропълзя по
кожата ми и настръхнах.
— Разтвори си краката.
Подчиних се.
За секунда се отдръпна. Сърцето ми заби лудо и с
нетърпение, докато поставях длани на шкафа.
Наклоних се над него. Чух как нещо щракна и видях
ръката му да се промъква зад гърба ми, протегна се
към рамото ми. Остави оръжието си върху шкафа пред
мен. Кобурът падна глухо на пода. Все така напълно и
безукорно облечен, проследи с устни врата ми, едва ме
докосваше.
Кожата ми гореше и сведох глава, стоях впила поглед
в краката ни. Изпитвах такава нужда, че си помислих,
че ще рухна.
 — Улови се здраво за шкафа, освен ако не искаш да си
сцепиш устата. Не искам да се удариш. – Ръката му
покри гърлото ми, когато ме придърпа към лицето си.
Нямах никакъв сексуален опит. Не знаех какво ще се
случи. Но искрено казано, не исках и да знам. Ако
изобщо имаше нощ, която да е подходяща да преживея
нещо с Трой, тя беше настъпила. По дяволите, исках да
преживея онова, което и другите момичета.
Улових ръба на шкафа и прехапах долната си устна.
— Как е магическото ти неразположение тази вечер? –
подразни ме той до ухото ми.
Простенах, извих гръб, за да прилепя още повече
тялото си към него. Пъхна огромната си, топла ръка в
една от чашките на сутиена ми, започна да масажира и
да подръпва зърното. Простенах безмълвно.
— Кажи ми, че не го искаш. – Езикът му ме парна по
ухото, докато ръката му се спускаше към стомаха ми.
Грубите му пръсти ме галеха по кожата. Устата му
пътуваше по линията на челюстта ми, спря на
сантиметри от устните. – Кажи ми, че все още не си
готова, че искаш да спра.
Щипна върха на брадичката ми прелъстително, а
главата ми падна назад върху гърдите му.
Изведнъж в стаята стана толкова горещо, че едва
успявах да дишам.
Прокашлях се.
— Ще има ли значение?
Кимна в знак на потвърждение над рамото ми,
твърдото му тяло се притискаше към моето. Не исках да
спира, струваше ми се, че бих умряла, ако ръцете му се
отдръпнат от копнеещото ми тяло, но мразех да
призная, че има право. Ненавиждах го, че така ми
харесва допирът му.
— Не спирай – едва успях да прошепна,
самоконтролът ми се изпаряваше.
 Трой се отпусна на колене зад мен, пренебрегнал
мълчаливата ми молба към него да не спира да милва
зърната ми. Главата му изчезна между бедрата ми, а
после наклони назад глава и притисна устни нагоре към
бельото ми. Целуна ме долу през памучната тъкан.
Усетих се разтърсена, от глава до пети. Улових се още
по-здраво за бюрото.
— Никога ли не си правила по този начин. – Гласът му
беше копринен, преминаваше краткото разстояние
между бедрата ми и точката на женствеността ми.
Не беше въпрос, затова и не отговорих. Имаше нещо
упоително в това да гледам под себе си този властен
мъж, застанал на колене пред мен. Черната му като
въглен коса контрастираше с бялата ми кожа, устата му
пареше, съвсем близо…
— И така това – дългият му пръст премина по гънките
ми, над бикините ми – ме е очаквало през цялото време.
Някой докосвал ли те е там?
Замислих се за ужасния ден, когато друг го направи
въпреки молбите ми, и за всички дни, в които го
повтаряше. Поклатих глава отрицателно, борех се с
желанието да повърна. На Бренан щеше да му е все
едно, а и без това беше прекалено лично, за да му го
призная.
— Лъжеш – каза той, изви показалците си в бельото
ми от двете страни, гласът му изведнъж беше станал
рязък.
Ново твърдение.
Устата му пак беше между бедрата ми. Затворих
здраво очи, усещах как краката ми треперят. Отчаяно…
ме изпълваше желание… сласт към този извратен мъж.
Една стъпка ме делеше от това да се отрия в лицето му.
— Умея да подушвам от километри, когато ме мотаят.
Затова разказвай, кой беше? – Харесваше ми да усещам
топлия му дъх по кожата си, особено когато едва
успявах да видя лицето му от този ъгъл и не знаех
какво следва. – Кой е бил толкова тъп, че да се
забърква с теб?
Думите му звучаха някак особено, дори обидно – защо
някой трябва да е тъп, за да бъде с мен? Но в този
момент логиката и мисленето не ми бяха по силите.
Свела глава, усетих познатото парене в очите и буцата
в гърлото.
— Пади. – Гласът ми беше станал дрезгав и нисък. –
На сватбата си. Когато отидох до тоалетната. Пади
Роуан ме докосна там. И го направи още много пъти
след това. По едно време му беше станало като хоби. –
Преглътнах горчивата буца. – Бях само на девет.
Не се разплаках. Вместо това съобщих информацията,
сякаш говорех за нечии чужди проблеми, за сексуално
насилие, случило се с друг. Може би защото го бях
крила толкова години, част от мен почти се съмняваше,
че наистина се е случило.
В крайна сметка никой не знаеше. Съвсем никой.
Продължи около година и въпреки това никой не
разбра. Не можех да кажа на баща си. По онова време
той работеше за Пади и Джилиън и знаех колко много
се страхува от тях и колко нужен му е чекът със
заплатата. Трябваше да избирам между истината и
храната на масата. Затова си замълчах.
Досега.
Признанието, направено пред Трой, ме накара да се
почувствам по-разголена, отколкото бях в
действителност – все едно предавах въображаема
бронирана жилетка. Част от мен искаше да види дали
чутото ще го отблъсне. Нали вече бях повредена стока.
Опетнена от най-близкия сътрудник на неговия баща.
Лъскавата нова играчка на Трой беше повредена и
счупена. Дали ще го отблъсне? Ще се отдръпне ли?
Исках да разбера дали ако сваля ризницата си, той ще
се възползва и ще ме удари там, където най-много ме
боли.
 Погледнах надолу, за да видя лицето му, но той все
още беше зад мен.
— Какво точно правеше? – Притискаше лице към
бикините ми, внимателно вдишваше уханието ми.
Звучеше овладян и съсредоточен, но не многословен.
Макар гласът му да го издаваше, неочаквано изви ръка
и погали долната част на стомаха ми и това го издаде.
Разстроен беше от думите ми, но не беше отвратен от
мен.
Въздъхнах облекчено, когато осъзнах, че нито ще го
усуква, нито ще се отнесе с безразличие към
признанието ми.
Човешко същество се оказваше.
— Той… – Не исках да го изричам, но не виждах
лицето му, когато говорех, и това ме освобождаваше.
Както и това, че извадих от себе си тази тайна. – Той не
ме изнасили. Но беше жесток. Пъхаше пръсти в мен.
Беше пиян, а аз бях малка. Пади беше един от
шефовете на баща ми. Не исках да вдигам врява.
Пак мълчание. Не осъдително обаче.
Въздъхнах, поклатих глава.
— Малко съм пияна. При обикновени обстоятелства
никога не бих ти споделила подобно нещо – признах. –
Нека сме честни, става ли? Тази вечер просто искам да
съм с мъж.
Трой ме обърна за кръста, за да застана с лице към
него. Все още беше на колене, целуваше ме ниско под
стомаха, здравите му ръце ме приковаваха на място.
Мислех, че точно в този момент бих могла да го обичам.
Само за секунда. Затова, че ме слушаше. За това, че
беше при мен. За това, че нито веднъж не беше
противен с мен, въпреки че да е противен, му беше в
кръвта. В природата му.
— Затова ли не си спала с никого? – попита той.
Поклатих глава.
 — Съмнявам се. Просто… никога не се стигна до там. –
Знаех, че това не е просто мръсен разговор между
чаршафите. Хубавото беше, че не прекарвах прекалено
много време в притеснения как да впечатля новия си
съпруг.
Очите му ме приковаха към шкафа, опитаха се да
преценят колко съм разстроена. Излишно беше.
Случилото се с Пади беше останало в миналото, вече
бях готова. Готова за повече от онези целувки долу.
— Няма да ти направя нищо, което не искаш,
Рижавелке. – Гласът му беше сериозен. – Но ми се
струва, че като съпруг и човешко същество мое
задължение е да ти кажа, че сексът може да е
страхотно изживяване. Да се откажеш от него само
защото някакъв нещастник… – Изфуча последното
изречение, притиснал лице към стомаха ми и затворил
очи – Или защото имаме различия е голяма грешка.
Можеш да ме мразиш и пак да ти харесва начинът, по
който те карам да се чувстваш.
Очите му отново се насочиха надолу към бикините ми.
Смъкна ги към коленете ми, целуна ме малко над
женствеността ми. След това внимателно пъхна палци в
мен и ги дръпна, приведе се и ме вдъхна със затворени
очи. Беше леко смущаващо…, но невероятно
възбуждащо.
Очите ми срещнаха неговите, ръката ми рошеше
косата му, толкова невероятно мека в сравнение с
безмилостния мъж, на когото принадлежеше. Свалих
напълно бикините.
— Знам – поех въздух. – Не искам да спираш това,
което правиш.
Притисна уста към сърцевината ми. Езикът му се
показа, изследваше ме, всяка част от мен, засилваше
нетърпението. Усещах как в мен се събира езеро и се
облегнах на шкафа зад себе си, опитвах се да остана
права. Едва тогава устата му потърси – и откри –
снопчето от чувствителни нерви в мен и го всмукна,
смучеше го дълго и силно, засилваше и отпускаше
натиска, все едно впръсква прекрасно упоение в мен.
Простенах и стиснах в юмрук косата му, дърпах,
насърчавах го да продължи. Всичко забуча. Пръстите на
краката ми се свиха във високите токчета. Изпънах
бедра напред, извивах се в силните му ръце, които
лежаха на кръста ми и чакаха, търсеха, копнееха за
повече.
Трой всмукна ядката ми и я издърпа между зъбите си,
натискът му се засили.
— Стой мирна – нареди, ръцете му шареха по тялото
ми.
Стомаха, хълбоците, вътрешната страна на бедрата…
— Боже, как ми липсваше това – въздъхна той в мен. –
А ти си невероятно вкусна и стегната.
Изчервих се, усмихнах се на себе си. Поне не го
правеше с всички. Това ме накара да се почувствам
глупаво специална.
Трой ме изяждаше жива, надаваше звуци на щастие.
Леки изсумтявания и стенания, които ми казаха, че се
наслаждава на случващото се, колкото и аз. Вероятно
за пръв път го виждах щастлив. Облизваше ме,
всмукваше чувствителната ми част и пъхаше и вадеше
езика си от мен. Преметна едното от бедрата ми върху
рамото си, зарови глава още по-дълбоко между краката
ми. Отметнах глава и извиках името му.
Спря да ме смуче и пъхна език в мен, извади го,
навътре, навън, навътре. Погледът ми се замъгли,
тялото ми се разлюля. Дори чувството беше лудо, сякаш
той си играеше с тялото ми и отказва да го доведе до
ръба. Дразнеше ме, но всеки път, когато се
приближавах към върха, който заплашваше да ме
разкъса отвътре, той забавяше ритъма. Съзнателно.
— Моля те – задъхвах се, не бях съвсем сигурна за
какво молех.
 — Моля те, какво? – попита той.
Това беше добър въпрос. Виждах как вратите на рая
се отвориха, но Трой нямаше да ми позволи да мина
през тях.
Не бях в състояние да съставя смислено изречение, не
спирах да дърпам косата му почти с жестокост. Когато
езикът му се задвижи по-бързо, буквално видях звезди.
Коленете ми се огънаха и приклекнах, рухнах върху
него. Той падна глухо на бежовия килим.
— Така е по-добре. – Трой постави ръце на кръста ми,
за да ме задържи на място. – Застани върху лицето ми,
Рижавелке. Сега… какво казваше?
— Накарай ме да свърша – едва дишах, безсрамно се
триех в устата му. Боже, никога нямаше да мога да го
погледна, след като знаех, че езикът му е бил заровен
дълбоко в мен.
Той ми се усмихна – буквално го усетих, треперех
свирепо срещу устните му – и забави темпото,
действаше по-старателно и внимателно, докато
заравяше ръката си отново в сутиена ми, щипна здраво
зърното ми. Кучият му син.
— Мразя те – изръмжах, исках да се надигна и да се
изправя от това възхитително изтезание, но той ме
придърпа отново към лицето си, разсмя се в
сърцевината ми. Смехът му отекна в тялото ми.
Раздразнението ми го възбуждаше.
— Пусни ме – изсъсках.
— Кажи вълшебната дума – забавляваше се.
— Нещастник. – Отметнах глава назад, едновременно
възбудена и отчаяна. Продължавах да се движа срещу
лицето му и имах чувството, че ще продължи часове,
ако не му сложех край.
Свети Боже. Да се движа срещу лицето му? Близо до
този човек мислех като мръсница, имах нулеви филтри,
що се отнася до онова, което исках да ми направи.
 — Това не е вълшебната дума. Помоли ме… – Прокара
език от единия до другия край на женствеността ми. – И
ще те оставя да свършиш.
— Мечтай си – изстенах.
Засмука още по-силно, гризна пулсиращата ми ядка.
Пръстите му се забиха в кожата ми.
— Помоли ме – повтори. – Кажи каквото искаш да
кажеш.
Изкушаващо беше, но не можех да се отърся от егото
си, от нишката си самоконтрол по отношение на него.
Ние не бяхме в един отбор. Само защото тази вечер ме
глезеше, не означаваше, че утре сутрин ще се държи
така, сякаш съществувам.
— Не – отвърнах отново.
Смя се дълго и силно, опиянен от съпротивата ми,
харесваше му, че мразех играта му. Разтвори краката
ми, така че да се отворя широко пред него. Отново
постави устата си на сърцевината ми и разтри входа ми
с палец с възхитителни движения нагоре и надолу.
Този път знаех, че наистина съм на ръба. Нуждаех се
само от още няколко милувки. Не знаех какво ще се
случи с Трой, но знаех, че ще е по-ценно от молбата.
Това беше магия. Това означаваше да отдадеш тялото
си на някой друг, да усещаш как всяко твое мускулче е
възхитително стегнато, да чувстваш набъбването на
удоволствието, което ще те залее като цунами…
— Моли – поиска той отново и разбрах, че е за
последен път.
— Няма.
Мокрите му устни се отделиха от кожата ми, а той се
надигна, за да ме целуне по устните, пъхна езика си в
устата ми и влудяващо го завъртя, принуди ме да усетя
собствения си вкус.
— Това беше забавно. – Гърленият му глас ме
погъделичка, почувствах се разбита. Копнеех да
свърша. – Да видим колко време ще издържиш, без да
ме молиш да потъна дълбоко в теб. Харесвам
предизвикателствата.
— Добре, защото сега си изправен пред едно, което е
невъзможно. – Зъбите ми изтракаха от допира му, но
поне успях да се съвзема.
Отново ме целуна дълбоко и упойващо, пъхна езика
си и го завъртя над долната ми устна. Почувствах
усмивката му.
— Гръбнакът ти… – показалецът му пълзеше по гърба
ми – е прекрасен. А тук, мисля, че мога да го скърша
като вейчица.
Стана, остави ме да лежа на пода, бях само по сутиен
и токчета, когато той излезе от стаята невъзмутим,
сякаш нищо не се е случило.
Студ обхвана тялото ми, докато слушах как върви по
коридора, а стъпките му отекват по пода на спалнята.
Отвори врата, вероятно към кабинета си, и я затръшна
след себе си.
Стомахът ми, където се вихреха тревога и
притеснение, се присви. Зарових лице в свивката на
лакътя си.
Можеше да ме прекърши като вейчица, така беше.
Просто беше решил да не го прави… засега.
 
 
 
ГЛАВА ОСМА
 
Трой
 
Няма нищо по опасно от човек, който няма какво да
губи. Затова наех Спароу да работи в „Руж Бис“, макар
да бях наясно, че така тя ще е близо до него.
Когато ставаше дума за жени, не си падах по
контрола. Въпреки работата ми, да. Но с тази жена? Ако
съпругата ми иска да работи и е добра в това, което
прави, тогава да си съдере задника от работа, какво ме
интересува.
А Спароу? Тя се оказа глътка свеж въздух. Така бях
свикнал жените около мен да не работят или да се
забавляват от радикалната идея да правят нещо с
живота си, че искрено се изненадах от стремежа на
Рижавелката да работи в ресторанта.
Любовта и състраданието нямаха нищо общо с
решението ми да дам работа на Спароу. Нямаше да е
никак лошо от време на време тя да излиза от
апартамента. Дяволитата й умна уста и нямащите край
въпроси ми лазеха по нервите. Освен това най-лошата
идея, която ми е хрумвала, не беше тази да я накарам
да се усмихне.
Трябваше да призная, че вкусът й в устата ми беше
удивителен. Не бях сигурен дали заради тръпката, че
вкусвам това, което е мое, само мое, чисто и
недокосвано до този момент (освен от онзи нещастник
Пади), или пък толкова отдавна не бях доставял
удоволствие с уста на жена, че бях забравил колко
вкусно е в действителност. И в двата случая изпитвах
наслада, докато я наблюдавах как рухва, стига до ръба,
но не го преминава. Идеше ми да й строша гръбнака. Да
я накарам да моли. Да я оставя изпълнена с желание и
страст. Исках да й докажа, че и тя ме желае толкова,
колкото и аз нея.
Добре де, поне тялото й.
Сега обаче трябваше да взема делата в свои ръце,
така да се каже. Да доведа тялото си до разумна
температура.
Не бях ползвал ръцете си сигурно вече петнайсет
години, но когато опрях ръка на лъскавите черни
плочки, под струята вряла вода, и действах като шибан
тийнейджър, признах, че е странно вълнуващо. Засмях
се на себе си като луд, докато ръката ми отново си
припомняше как да се движи твърдо и бързо в ритъма
на новите ми фантазии. Спароу. Сладката, проклета
Спароу. Стегната, слаба, умна, досадна Рижавелка…
Забравил бях колко е хубаво да искаш нещо и да не го
получиш в рамките на часове.
Ръката ми се задвижи по-силно и по-настоятелно,
представях си как краката й се увиват около мен.
Свърших, между пръстите ми потече топла течност,
мислех колко хубаво ще е да почувствам как свършвам
в нея.
Копнеж.
От цяла вечност не го бях чувствал, а сега той
растеше в мен.
Както и мисълта, че тя ще топли леглото ми.
 
***
Останалата част от почивните дни от седмицата
посветих на забавления, като да пия в кабинета си, да
кроя планове как да разруша Роуан и да мисля как ще
излапам съпругата си.
Почивните дни от седмицата обаче, изглежда, бяха
изпили всички сили на Брок и пресушили до краен
предел търпението му. Аз обаче намирах това за плюс.
В понеделник Брок влезе в кабинета си в „Руж Бис“ –
не, край с това, моя кабинет. Аз бях този, който
плащаше сметката за това място. Не че той мислеше по
този начин. Стоеше на прага, скръстил ръце на гърдите
си, оглеждаше стъкленото бюро, сякаш съм нахлул в
пространството му.
— Приличаш на парцал – изплюх клечката за зъби и
издърпах стола на колела назад, за да го огледам по-
добре. – Тежка нощ с госпожата, така ли?
Чупнах една веждичка.
— Майната ти.
Ухилих се. В последно време той и Каталина не се
радваха един на друг в леглото.
 Кимнах към стола пред бюрото, поканих го да седне.
Бръкна в джоба на гърдите си, извади пакет цигари,
задникът му се тръшна на мястото. Запали цигара,
вдъхна дълбоко и изпусна дима през носа. Прииска ми
се да се изсмея високо на начина, по който държеше
цигарата, между показалеца и палеца, сякаш е Клинт
Истууд в някой уестърн. Вместо това се намръщих
мълчаливо.
— Пушенето в тази сграда е забранено. – Посочих
табелата зад мен, която казваше именно това,
мълчаливо грейнал.
— Каквото е всичко, което правиш ти, Трой. Не ми
пробутвай тъпотии. Имах трудна сутрин. Имаш ли
нужда от мен? – попита.
— Кахъри в рая? – вирнах брадичка към цигарата,
която висеше от ъгълчето на устата му. Мамка му,
къпех се в нещастието му, сякаш е чиста вода в
пустинята Сахара.
Брок дръпна силно. Този път устата му увисна, след
като издиша, издигна се спирала от дим.
— Кат се отнася отвратително със Сам. – Прокара
ръка по косата си. – Тази сутрин отиде в училище,
облечен с мръсни дрехи, защото тя решила, че не си
струва да се занимава с прането. Едва не откачих,
когато секунди след като го оставих, той дръпна ризата
си и я подуши, за да се увери, че не мирише много зле.
Каза, че не искал другите деца да му се подиграват.
Човече, такива случки ти съкрушават сърцето.
Потри ръце, продължи, после се сети, че се доверява
на мен. Явно беше отчаян.
— Няма значение, завих обратно и в крайна сметка му
купихме нови дрехи, той се преоблече в тоалетната,
после го оставих в училището. Следващите трийсет
минути само седях в колата пред училището и прилагах
някакво малоумно упражнение за дишане от записа,
който ми купи за Коледа.
 Едва не изсумтях. Това беше прекалено. Единствената
причина да му подаря записа беше да вбеся Каталина.
Тя виеше като кучка, че Брок бил прекалено добър и
праволинеен. Майтапът беше за негова сметка. И той
беше налапал въдицата.
Брок вдигна поглед към мен, търсеше отговор.
Отпуснах се назад в мекия кожен стол и преплетох
пръсти.
— Труден човек е жена ти. Мен да питаш, винаги бих
предпочел ергенския живот.
— Вече си женен – напомни ми той.
— Май понякога е лесно да се забрави – казах с
усмивчица.
Брок наклони глава настрани, загаси цигарата в
празна чаша със снимка на него и Кат. Дала му я беше,
за да ми напомня за нея всеки път, когато влизах в
кабинета.
Сладко беше как само си въобразява, че ми пука.
— Предполагам, че не си тук, за да обсъждаме
брачните ми проблеми. – Брок се приведе напред, опря
лакти на колене, събра върховете на пръстите си. –
Защо си дошъл, Трой?
— Патрик Роуан – не губих нито минута, гледах навън
през прозореца, наблюдавах хората, докато говоря. –
Искам да знам какви връзка са му останали в Бостън.
Брок повдигна вежди, рязко се облегна назад и
въздъхна шумно. Обратът, който бяха взели събитията,
не му хареса, нямах представа за причината. Роуан,
дясната ръка на баща ми, преди всичко да изтече в
канала, беше стар, грохнал гангстер. За известно време
след детронирането на баща ми държеше онази част от
действащата му империя, която беше свързана с
хазарта, но в крайна сметка Пади сам се беше
провалил. Щом арменците решиха, че му искат главата
на поднос, се изниза към Маями. Разбрах причината
няколко месеца след убийството на баща ми.
 Да, Роуан беше оставил врагове навсякъде, а от петък
вечер си беше спечелил още един в мое лице.
— Роуан? – Намръщи се. – Защо?
Челюстта ми се скова, когато си помислих за отговора
на този въпрос. Още ли се сърдех на Роуан, задето е
крал пари от баща ми преди години? Естествено.
Фактът, че е докосвал съпругата ми, дали ми
действаше като стимул най-накрая да потърся
разплата? И още как. Бях ли в настроение да
наблюдавам как лошите плащат за греховете си?
Можете да се обзаложите.
Стигнал бях до задънена улица в моя списък „Убий
Бил“*, все още не бях сигурен кой е изпратил Крапти да
убие баща ми, а исках да си поиграя. Разправата с
Роуан можеше да понамали вътрешния ми гняв.
[* „Убий Бил“ е американски филм от 2003 година на
режисьора Куентин Тарантино.]
— Намери начин да се свържеш с втората му съпруга
– пренебрегнах въпроса на Брок.
— Каква муха ти е влязла? Ни в клин, ни в ръкав пак
побесня срещу Роуан? Скапва се от рак, знаеш. Остави
го на мира. Вадиш нож на умряло куче.
— За мен все още е недостатъчно умрял – възразих,
вдигнах мобилния си и гневно заработих по екрана му. –
Ще му погостувам в Маями.
— Сигурен ли си? Никак не ми харесва да тормозиш
умиращ от рак.
— Не ти плащам да ти харесва, Брок. Плащам ти да
изпълняваш заповеди.
Стана, в очите му святкаха мълнии, канеше се да
изфучи от стаята, но спря насред стъпка.
— Това не е ли онзи тип, който е изпратил Крапти? –
Гласът му трепна, когато се обърна наполовина.
Брок знаеше, че търся безименния кучи син, дори ми
беше помагал в издирването.
 — Направи каквото поисках и толкова. Впрочем… –
Прокашлях се, избягвах поредицата „Здрасти, здрасти“
от телефона ми и напрегнато гледах Брок. – Наех жена
си да работи в „Руж Бис“. Приготви необходимите
документи. Започва идната седмица. Увери се, че тя и
главният готвач няма да си извадят очите един на друг
с шпатула.
Той отново се обърна към мен. Имаше нещо
притеснително в тези негови сиви очи и бях готов да му
ги изтръгна, само и само да разбера какво е.
— Да работи? Тук ли? – огледа се, сякаш го
наблюдават със скрита камера.
Кимнах бавно. Знаеше, че бракът ни е уговорен или е
брак по принуда, или там каквото, по дяволите, бяхме
аз и Спароу.
Знаеше и по каква причина Спароу е била толкова
важна за баща ми.
Повдигнах рамене в сакото от костюма си „Армани“,
придадох си отегчен от темата вид.
— Досаждаше ми. А и на кого му пука. Щом иска да
умира от работа, вместо да живее в лукс, да си умира.
— Ммм – Брок ме оглеждаше внимателно, изучаваше
лицето ми. – Е, напрежението помежду ви голямо ли е?
— Не ти влиза в работата, но не е. Добре сме.
— Ами Пиер? Създаде ли й проблеми?
— Кой? – не си направих труда дори да се престоря,
че си спомням името, след това се сетих, че
пътническият ми агент ме чака на телефона. Завъртях
се с гръб към Брок и му махнах да си върви, освободих
го така, сякаш е средновата на вид стриптийзьорка,
работеща дневна смяна, която ми се мазни за бакшиш. –
Да, искам да купя два билета първа класа за Маями…
 
 
 
ГЛАВА ДЕВЕТА
  
Спароу
 
В понеделник сутрин, когато пристигнах в Куинси
Маркет, слънцето грееше, но хубавото време почти не
успя да ми оправи настроението. Нямах представа
какво ме накара да направя с Бренан онова, което
направих в петък вечерта. Липса на правилна преценка
от моя страна, но кой би могъл да ме обвинява? Той
беше единственият мъж, пожелал да ме докосне от Бог
знае колко време и нека си кажем истината, беше
толкова секси, че температурата в пентхауза се
вдигаше до небесата, щом влезеше в стаята. Наистина
той беше жесток – дивак в шит по поръчка костюм, – но
в същото време никога нямаше да ме нарани.
Поне физически.
Радарът ми за страх, станал много чувствителен
благодарение на проблемния квартал, в който израснах,
имаше безупречни инстинкти, що се отнася до
опасността. С Трой се чувствах в безопасност.
Независимо от това натискът между краката ми
постоянно ми напомняше, че съпругът ми е задник. Кой
върши такива работи? Изобщо разрешени ли бяха? В
съвременното западно общество не трябваше ли да се
счита за закононарушение, когато довеждаш някого
почти до върха и го зарязваш точно преди да го
достигне, когато всичко в теб трепти от болка,
удоволствие и сласт?
Странното чувство се задържа през почивните дни.
Недовършената работа ме накара да копнея за още, а
натрапчивото чувство, което изпитвах долу, караше
малка част от мен да иска да умолява Трой, както беше
пожелал. За щастие, по-голямата и по-здравомислеща
част ми напомняше, че той трябва да отговори на много
въпроси, преди да стигнем до споразумение.
 Имаше едно нещо, за което обаче Трой в този момент
имаше право. Независимо от това, което аз мислех за
него като за човек, копнеех за него като наркоман.
Трой Бренан беше дявол, но понякога дори добрите
момичета искат здравословна доза зло в своя живот.
Събота и неделя прекара най-вече скрит в офиса си.
Тази сутрин се надявах да му приготвя отново закуска.
Глупаво, знаех си го, но ако се преструвах, че не сме си
безразлични, действията ни вече не бяха чак дотам
мръсни. По-истински ставаха. На всичкото отгоре се
събудих след поредната нощ, в която се мятах и въртях
в леглото, а той вече беше излязъл за работа.
Каквото и да означаваше думата „работа“ за него.
Почти бях щастлива да премисля плановете си и да се
срещна с Луси и Дейзи, моите приятелки от детството,
които ми бяха и единствени. Съгласих се да се
присъединя към тях за късно сутрешно кафе. Всичко
беше по-добро от поредния ден в празния апартамент.
Добре, празен, ако не се брои Конър.
Луси и Дейзи ме чакаха на обичайната пейка, деляха
си кутия понички и кафе. Луси, пухкава красавица с
чуплива руса коса и лунички като моите, гушкаше
кутията с понички така закрилнически, сякаш е
новородено. Дейзи държеше чашите. Дейзи доскоро
работеше в стриптийз клуб. Мъжете си умираха по
гарвановочерната й коса, добре оформени крака и
впечатляващ бюст. Тя малко ми напомняше Каталина.
Всъщност не беше толкова проклета като нея.
Луси и Дейзи се разбираха като куче и котка, готови
бяха да се хванат за гушите, щом си обърна главата, но
спазваха приличие заради мен. Всяка от нас беше
посвоему самотна и имаше причина да държи на
приятелството ни. Ние бяхме отхвърлените, но поне
имахме своето приятелство.
Щом приятелките ми ме забелязаха, станаха от
пейката и ме прегърнаха. Дейзи постави чашата с
горещ шоколад в ръката ми. Само аз не пиех кафе.
Луси пъхна кутията с понички под ръката си и махна
няколко кичура от червената коса от челото ми, огледа
ме.
— Добре ли си?
 Лицето ми беше пламнало и скрих половината от него
зад чашата. Свалила бях годежния пръстен и
венчалната халка минути преди да сляза от колата на
Конър, но някак все още ги усещах на пръста си. Вината
ме изяждаше отвътре, стараех се да не ми личи.
Не отговорих, Луси и Дейзи се спогледаха и се
намръщиха.
— Къде живееш сега? – Луси заби кутията с понички в
гърдите ми, предизвикваше ме да излъжа.
Ама тя хич не се размотаваше. Нямаше никакви
Здрасти, как я караш?
— У дома – гледах да го докарам убедително. – При
татко.
Нямах представа докъде щях да стигна по този път.
Нямах план, освен да отричам разпалено или да ревна и
да си призная всичко от начало до край, или пък да го
увъртам, докато дишам замаяно.
— Ти май никога не си си у дома. – Дейзи присвиваше
очи, лъскавите й устни се цупеха неодобрително.
Тръгнах сред туристите и местните, вървях покрай
сергии и хора. Този ден не исках да купувам, исках само
да протакам отговорите. Трябваше ми време, за да
реша как да съобщя новината на приятелките си.
— Боже, благодаря ви за вота на доверие. – Изкривих
уста. – Мислиш, че крия нещо, така ли?
— Знам, че криеш нещо. – Луси наклони глава на една
страна, после посочи с палец в противоположната
посока. – А аз се надявах да хвърлиш някаква светлина
върху причината онзи двуметров великан да те следва.
И не ми казвай, че не си го забелязала, защото все към
него гледаше, преди да ни видиш на пейката.
Безмълвно проклех Конър. Като сянка ми беше във
всеки миг от денонощието, всеки ден от седмицата и
беше дискретен, колкото Пол Ривиър* в момента, в
който обявява пристигането на британците. Но не
можех да обясня присъствието на Конър, понеже не
можех да обясня причината да се омъжа за Трой, която
самата аз не разбирах. Приятелките ми знаеха, че татко
не е точно баща за пример, но дори и на мен ми се
струваше трудно да им споделя подозренията си, че ме
е продал на сина на починал гангстер.
[* Пол Ривиър (1743–1818) е американски национален
герой от Войната за независимост (1775–1783).]
— Не ми се говори по темата – обявих.
— Без майтап! – Дейзи разпери ръце.
Група деца с еднакви ризи и в редичка изтичаха
между нас. Използвах разсейването на приятелките си,
за да хвърля един поглед назад. Конър си стоеше на
мястото и не спираше да ме дебне все едно съм
движеща се мишена.
Луси – гласът на разума от трите ни, се завъртя на
пети и му метна изпепеляващ поглед.
— Още една крачка да си направил, и викам
полицията.
Конър обаче се сля с навалицата и упорито продължи
към нас с безизразен поглед. С всяка стъпка лъжите ми
ме задушаваха все повече, стените се приближаваха
бавно и сигурно към мен. Кутията, в която Трой ме беше
наблъскал, ставаше нелепо малка дори за миньонче
като мен.
— Това бодигард ли е? Ти проблеми ли имаш? – Дейзи
се задъха, докато Луси ускори крачка, тръгнахме след
нея. – И най-важното… Женен ли е?
Поклатих глава, въздъхнах уморено. Хич не ми беше
до шеги.
Луси се отдалечаваше с бясна скорост от Конър.
— Моля те, кажи ми, че баща ти не те е забъркал в
някаква каша.
Спрях и погледнах към платненките си. Вече нямаше
смисъл да крия онова, което двете почти бяха
разгадали. Поначало постъпих глупаво с тия мои опити
да скрия истината от тях.
 — Само не откачайте – предупредих ги.
— Кучият му син. – Луси стисна здраво кутията с
понички, които носеше, и замахна към бодигарда ми.
Надявах се да не направи някоя глупост, като например
да го замери с шоколадова глазура. Напълно беше в
състояние. Ако аз бях огън, тя беше вулкан.
— Татко не е виновен.
— Хубаво – отдръпна се Луси. – Няма да се изказвам.
Кажи ни най-после.
— Миналата седмица се омъжих за Трой Бренан. Той…
той поиска ръката ми от татко и татко се съгласи.
Вероятно, защото не е имал друг избор. Знаете какво се
говори за Трой, че бил наемен убиец. И богат, освен
това. А татко работи за него, така че… – гласът ми
затрепери.
Луси и Дейзи ме зяпаха, оцъклили очи. Трите стояхме
насред навалицата, хората ни бутаха и ни ръгаха от
всички страни.
— Съжалявам, че не ви казах по-рано. Не става дума
за новина, която си примирам да споделя със света.
Последното, което исках, е да ви замеся в тая каша.
Луси май щеше да припадне, така ми се струваше,
Дейзи обаче бързо си събра ума.
— Ама ние сме израснали с Трой Бренан. Изобщо не те
е и поглеждал по тоя начин. Никога дори не се е
опитвал да ти се навре в гащите.
Намръщих се, ядосана от начина, по който
приятелката ми имаше навик да говори за другия пол.
Добре де, за секса като цяло.
— Можеш да харесваш някого и без да спиш с него,
нали знаеш. А и той не е изчукал всяка мацка в Южен
Бостън.
Дейзи започна да си вее.
— Мамка му, ама моля ти се. При бройката мацки,
които оная работа на съпруга ти е изследвала
териториално, направо се чудя как не се е сдобил със
свое предаване по „Нешънъл Джиографик“. Толкова е…
зрял, възрастен и як. Съпругът ти, искам да кажа, не
оная му работа. – Облиза устни замислена. – Чакай.
Пиленце, ама ти сега си богата!
Разтрих лице, проверих дали Конър е достатъчно
далеч, за да не ни чуе. Дейзи си беше неудържима и
около нея не можеше да става дума за спокойствие.
Приемаше всичко преспокойно, дори когато
обстоятелствата налагаха да си обираш крушите по
най-бързия начин. Обърнах се към най-добрата си
приятелка.
— Луси, моля те, недей да мълчиш.
Луси отклони поглед от мен, улови се за ръба на една
от сергиите и замалко не преобърна някакво
произведение от пясък. Очите й блестяха от тъга,
изопнатите мускули по врата й ми подсказваха, че
буцата в гърлото й е колкото моята.
Хвърлих горещия си шоколад в боклука и я улових за
ръка, отчаяно исках да я докосна. Глупаво беше, но
след като им разказах цялата истина, изпитвах огромна
вина по най-различни причини, че не ги бях поканила на
фалшивата си сватба.
— Пиленце, миличка, той е… нали знаеш какво
говорят хората за него, че бил убил човек? – измърмори
тя.
Кимнах.
— Да, знам, но слуховете пробягват маратони из
малките квартали.
— Може и да не искаш да чуеш точно това, но трябва
да си изплашена – продължи Луси. – Ужасена, ако
трябва да съм точна.
— Щом трябва – скалъпих фалшива усмивка. – Но той
няма да ме нарани. Поопознах го донякъде. Не е такъв.
— Добре, няма да ти причини зло – намеси се Дейзи, –
но останалото изобщо не се връзва. Как така от
недостижим женкар този човек стигна до там, че да
принуждава едно непознато за него момиче да се
омъжи за него?
И мен ме тормозеше точно същият въпрос.
— Не се засягай, Пиленце – продължи Дейзи, – но Трой
Бренан е един от най-секси типовете в Бостън.
Разправят, че бил звяр в леглото, а и е добре
финансово. Защо му е да избира теб? Би могъл да има,
която си поиска.
— Благодаря – една истинска приятелка винаги ще ти
сервира цялата истина.
— Аз продължавам да настоявам, че трябва да се
страхуваш – не се успокояваше Луси.
Имах чувството, че главата ми е натежала десет пъти,
откакто дойдох. Не ми стигаше, че трябва да се справям
с всичко, което трябваше да премислям за Трой и как
караше тялото ми да се разтапя. Както и с признанието,
което направих относно Пади. Имах прекалено много
пожари за потушаване, сякаш целият ми живот беше
обхванат от адски пламъци.
— Вижте, не е чак толкова лош – въздъхнах, пак
тръгнах, за да се поотдалечим от Конър. Не исках да
слуша разговора ни. – А и той е собственик на „Руж
Бис“. Започвам работа там следващия понеделник.
Сигурна съм, че всичко ще е наред.
Хич нищо не беше.
— Той доверие ли ти няма? Затова ли имаш бодигард?
– Луси присви очи над рамото си към Конър.
Поклатих глава.
— Позволено ми е да правя каквото искам. Мисля, че
охраната е, за да ме пази от всичките мили приятели,
които си е спечелил през годините – усмихнах се
тъжно.
— Да те пази, така ли? Ама това си е секси – разля се
Дейзи. – Впрочем той как е в леглото?
Понякога се чудех дали Дейзи знае, че животът не е
една голяма, несекваща, сексуална веселба.
 — Дейзи! – Луси я потупа по рамото. – Пиленцето няма
да спи с него само защото баща й е взел да му я
продаде.
Усетих как кожата ми пламва, забих брадичка в якето.
Инатът не ми даваше да си призная какво удоволствие
ми донесе вечерта, в която излязохме.
Луси се обърна към мен, лицето й се изкриви от страх.
— Исусе Христе. Не ми казвай…
— Разбира се, че не съм спала с него – пресякох я аз.
— Не че ще е най-лошото нещо в света – вметна
Дейзи. – Имам няколко приятелки, които е търколил
между чаршафите. Разправят, че Отговорника може
отговорно да те докара до няколко оргазъма и си е
доста откачен. – Спря, взе бутилка парфюм и я огледа с
интерес, шумно пукна розовата си дъвка.
Изобщо не си даваше сметка, че с Луси искаме да се
откачим от Конър. Луси взе шишенцето от нея, улови я
за ръката и я повлече със себе си.
— Боже, къде сте литнали? – Дейзи отметна
лъскавата си коса.
— Той накара ли те да подпишеш предбрачен
договор? – попита Луси, както винаги разсъдлива.
Раздвижих челюст напред-назад. Не се бях замисляла
по темата.
— Не – казах, за изненада на Луси.
— Така ли? – Дейзи изглеждаше заинтригувана.
Луси погледна зад нас и сниши глас, когато видя, че
Конър е само на няколко крачки. – Почти съм убедена,
че тоя тип е тъпкан с пари. Чух, че живеел в Бек Бей.
— Тъпкан е – потвърдих – и кара мазерати.
Дейзи кимна.
— Обзалагам се, че неговият баща му е оставил
няколко доверителни фонда и купища имоти, преди да
го убият и изхвърлят в гората. Знам си аз, Пиленце.
Щом не те е накарал да подпишете предбрачен
договор, май мисли да си те задържи.
 Отворих уста, готвех се да отговоря, когато усетих
нечия силна ръка да ме улавя за лакътя и да ме
издърпва от навалицата. Луси изпъна гръб, завъртя се
към мен, бутна се в жена с детска количка. В краката й
падна торба с пелени.
Обърнах се към човека, на когото принадлежеше
ръката. Конър.
За пръв път ме докосваше. Лицето му беше
безизразно, до ухото му имаше залепен мобилен.
Кимаше и не спираше да повтаря името ми. Мамка му.
Разприказвала се бях за Трой и сега щях да си платя.
Знаех си, че голямата ми уста ще ми докара ядове в
мига, в който ми каза, че ще се жени за мен.
Ама си тъпа, Спароу. Защо просто не можеш да се
примириш с тая твоя орисия?
— Какъв е проблемът? – попитах го аз, осъзнала, че
това е един от редките случаи, в които разговаряме.
Бях изплашена и гневна, Последното, което исках,
беше да заплитам Дейзи и Луси в последствията от
моите настоявания как Трой не бил чак толкова лош.
Конър работеше за Трой и ме беше дръпнал сякаш съм
някакво момиченце, което се е промъкнало в спалнята
му нощем.
— Да се обадя ли на спешния номер? – попита Луси.
Устата на Дейзи се беше окръглила, готвеше се да
изохка удивено.
— Не, всичко е наред. Трябва да тръгвам, това е. По-
късно ще ви пратя съобщение.
Оставих Конър да ме отведе, махнах им и се усмихнах
насила, но веднага след като се скрихме от погледите
им, рязко си дръпнах ръката.
Конър изсумтя и ме улови по-здраво, с лекота и с
много решителност ме заблъска през пазаруващите и
зяпачите. Хората гледаха, а аз бяха засрамена почти до
ужас. Не можех да му позволя да ме влачи сякаш съм
парцалена кукла, без дори да ми е обяснил къде
отиваме.
— Пусни ме – изсъсках и задърпах ръка да се
освободя.
Конър се взираше напред и не спираше. Все едно бях
някаква мебел, която трябва да премести от една до
друга точка.
— Да, шефе – лавна в мобилния и ускори крачка, – ще
бъде до излитането.
— Махни си ръцете от мен. Сериозно говоря – настоях.
Чакай малко, какво излитане?
Какво, по дяволите, ми готвеше Трой? Хич не ми беше
до размисли по въпроса. Приключила бях с милото
отношение към хората на Трой.
Издърпах си ръката достатъчно силно, за да хвана
Конър неподготвен, и хукнах, далеч от него и
приятелките ми. Страстно обичах бягането, а Конър
беше колкото висок, толкова и широк, детска игра беше
да го надбягам. Вече на половината път до улицата се
обърнах, за да видя дали ме следва.
Видях порозовялата му, бясна физиономия, докато се
опитваше да ме настигне. Ускорих, притеснявах се
какво ли ще си помислят Луси и Дейзи за малката
сцена. Вероятно са решили, че може и да ме убият. А
може и да бяха познали.
Свърнах по странична улица, където паважът се
стесняваше, и здраво се блъснах в нечии широки гърди.
Политнах назад, но една топла ръка ме улови и ми
попречи да падна.
Брок.
Дръпнах ръка да се освободя от него.
— И теб ли изпраща? – изсъсках, усещах как отвътре
ми кипва. Мътните те взели, Трой Бренан.
— Моля? – Брок изглеждаше озадачен. – Спароу,
пазарувам за сина си. Детската градина работи на
половин ден и реших да си взема свободен следобед.
Никой не ме е пратил. Нещо лошо ли е станало?
Погледнах през рамо. Конър се приближаваше,
размахал юмрук във въздуха като че се кани да ме
потроши цялата. Сам също беше тук, стиснал ръката на
баща си, гледаше ме все едно съм пълна откачалка.
— Я, здрасти – погледнах към него и изобразих една
усмивка за успокоение.
— Здрасти – срамежливо се скри в крачола на баща
си.
— Престани да тичаш – каза Брок. – Конър е идиот, но
няма да ти стори нищо лошо, няма значение, че
изглежда като някой, който точно това мисли да
направи. Знам защо те гони, обещавам ти, че не е за
лошо. Вярваш ли ми?
Ръката му все още стоеше на рамото ми. Примигнах.
Вярвах ли му? И защо трябваше да му вярвам?
Единственото, което знаех за този човек, е, че прилича
на Адонис* от плът и кръв.
[*Според някои предания Адонис е смъртният любим
на Афродита. В съвременната култура се приема за
образ на младостта и красотата.]
— Ами не – бях честна.
Той се засмя. Смехът му предизвика трепет ниско в
стомаха ми, нищо че не аз се смеех. Успокоих се,
мускулите ми се отпуснаха.
— Ето – каза той, свел поглед към сина си. – Никога не
вярвай на непознати, Сам.
Потупа Сам по кестенявата коса и неочаквано ме
прегърна.
Замръзнах, но в прегръдката му нямаше никакви
намеци за близост.
— Сега ме слушай – зашепна той до ухото ми. –
Започваш нова глава в живота си. Обещавам ти, че ще
направя всичко, което е по силите ми, да се почувстваш
като у дома си в „Руж Бис“. Върни се при Конър. Иди
при Трой, но се постарай да не се заплиташ много с
него. Снишавай се, изпълнявай си ролята и ще направя
така, че да си е заслужавало. Разбрахме ли се?
Усетих как у мен напират отдавна сдържаните сълзи,
но вирнах брадичка.
— За пореден път си мил с мен. Ти си негов приятел.
— Не съм, Спароу. – Гласът му стана още по-нисък,
едва се чуваше. – Той ми плаща. Друго няма.
Когато ме пусна, Конър вече беше достатъчно близо и
нямаше как да избягам.
Изражението на Брок стана невъзмутимо, побутна ме
леко към бодигарда.
— Май си изгубил нещо. Ето я тук.
Политнах направо в ръцете на Конър.
Изчервен, смутен и най-вече адски вбесен,
бодигардът ми огледа Брок отгоре до долу.
— Тя избяга – изплю думите.
— Така се случва, когато хората имат крака –
изчерпателен беше Брок. Неумолим. Различен. Като
Трой. – Не позволявай да се случи отново.
Обърна се и се отдалечи, уловил ръчичката на Сам,
дори не ме погледна. Веднага разбрах, че Брок играе
игра пред шефа си и хората му.
И трябваше да започна да играя, щом щях да
оцелявам от Трой Бренан.
— Глупава малка вещица – изръмжа Конър. Едва
дишаше, все едно е обиколил бегом цяла Франция
Този път ме сграбчи по-здраво за ръката. Изпуснал ме
беше по непредпазливост и май гневът му беше
накипял до степен, в която едва се владееше. Разтърси
ме силно веднъж, после още веднъж, докато ме
повеждаше Бог знае накъде.
Почти изпитах облекчение, когато забелязах колата, с
която ме беше докарал. Почти. Приведох глава и си
спестих синина, когато ме бутна като пътническа чанта
на мястото до шофьора.
 Изправих се, той вече седеше зад волана и включваше
двигателя.
— Какво ти има, по дяволите? – попитах.
В отговор натисна газта, напук на мен.
— Къде ме водиш? – отново попитах.
— У дома – отговори. – Трябва да си събереш багажа.
Пътуваш за Маями.
Гърлото ми се сви.
— Какво Маями? Защо? Кога? За колко време?
Конър не откъсваше очи от пътя. Приличаше на човек,
на когото му е дошло до гуша, ръцете му така стискаха
волана, сякаш му се искаше да е вратът ми.
— Попитай съпруга си – отговори той през зъби.
Точно това реших да направя. Изпратих набързо
съобщение на Дейзи и Луси, замотах ги, че имало
спешна ситуация в „Руж Бис“ и имали нужда от мен в
кухнята веднага. Надявах се да ги успокоя. После
съсредоточено започнах да набирам Трой.
Осъзнах, че дори нямам телефона на съпруга си. Чак
сега се сетих. Мисълта да му се обадя беше толкова
абсурдна, че не ми беше хрумвало, че може да ми се
наложи да го попитам нещо в някой момент. Погледнах
през прозореца, след това към Конър, после отново
през прозореца. Наистина ли се канех да поискам
номера на съпруга си от негов служител?
От друга страна, имах прекалено много въпроси:
Защо Маями? Защо сега? Сама ли ме изпращаше на това
пътуване, или и той идваше? Самолет! Щях да летя със
самолет! Колко време беше полетът? Колко време
щяхме да останем? Това нашият меден месец ли беше?
От последния въпрос кръвта ми се смръзна.
Брок ми беше казал, че няма страшно, но какво от
това. Можеха да ми се случат какви ли не случки, и то
лоши.
Нямаше да ходя в никакво Маями, така реших. Колата
спря на червено, отворих вратата, решена да бягам, но
Конър ме улови за ръката, пръстите му се впиха
дълбоко в кожата ми. Докато се опитвах да овладея
режещата болка, усетих как въздухът излиза от
дробовете ми.
Нараняваше ме. Умишлено.
— Пусни ме! – креснах.
— Идваш с мен – наведе се пред мен и затвори
вратата, поле отново се облегна на мястото си, натисна
газта.
Не помислих, просто го замерих с мобилния.
Телефонът го фрасна по лицето и падна в скута му. От
носа му рукна кръв и потече по брадичката. Той
мълчаливо я избърса, хвърли ми един кос поглед все
едно искаше да ме убие. Знаех, че сигурно щеше да го
направи, спираше го само мисълта за шефа му.
Сърцето ми заби силно, когато мобилният ми изпиука
с ново съобщение.
— Дай ми го – посочих към телефона между краката
му. – Кълна се в Бога, Конър, най-добре да го направиш
веднага.
Той продължи да се провира между колите.
Заплахата ми беше вяла и той го знаеше. Нямаше с
какво да се боря с него, нито имах изход. Заключил
беше вратите, дори ключалките за защита на децата
беше включил.
— Ето – изненада ме, като ми подаде телефона.
Когато прочетох съобщението на Луси, сърцето ми
заби с такава сила, че замалко да изскочи през гърлото
ми.
Луси: Кажи ми, че не бива да се обаждам на
полицията заради случилото се.
С треперещи ръце написах в отговор: Мога да се
справя сама. Това е радостта да си женена за гангстер,
знаеш. По-късно ще говорим.
Не бях сигурна дали е дръзко, или глупаво, но в този
момент разбрах, че е истина. Можех да се справя сама с
Трой и с Конър.
И щях да си извоювам свободата и щастието в тази
златна клетка.
 
 
 
ГЛАВА ДЕСЕТА
 
Трой
 
Веднага трябваше да си отнеса задника в Маями.
Решил бях да взема със себе си и Спароу. От няколко
месеца Пади агонизираше в последен стадий на рак, на
улицата се говореше, че няма да изкара лятото.
Дълговете трябва да се събират, а отмъщението се
поднася, когато е студено и води до разплата.
Струваше ми се уместно, че Спароу ще е с мен, макар
и да не подозираше какво съм намислил. Освен това не
можех да я оставя сама в Бостън, нямах й никаква вяра.
Събирах си куфара, когато на вратата на спалнята ми
цъфна Кат. Облегна рамо на касата, носеше само
подканващата си усмивка и нейната „изчукай ме“ черна
рокля, прилепнала като тесен презерватив. Погледът й
беше като танц в скута, който не си струваше тлъстия
бакшиш. Сдържах се да не извъртя очи.
— Здрасти, миличък – дрезгаво поздрави и облиза
яркочервените си устни. Не вдигнах поглед от широко
отворения на леглото куфар, който пълнех. – Майка ми
каза, че жена ти е навън, а Брок взе Сам от училище, за
да го води на пазар, реших да намина да те поздравя.
Какво му ставаше на Брок? Какво пазаруване? Дал му
бях работа.
— Какво искаш? – карах направо.
— Най-вече теб – направи стъпка навътре, ехото от
потропването на токчетата й по мраморния под ми
докара тръпки на раздразнение по гърба.
 Кучката нямаше никакво право да е тук. Прегърна ме
изотзад, ръцете й зашариха по гърдите ми, челото й
легна между лопатките ми. Уханието на цветя от
парфюма й нападна носа ми, увисна във въздуха като
безвкусна шега.
— Къде отиваш, Трой? За колко време?
Не отговорих, затворих ципа на куфара. Рижавелката
трябваше да се прибере всеки момент. Обадих се на
Конър и му казах веднага да я докара. Страшно се
издразних на факта, че Мария е позволила на дъщеря
си да влезе в апартамента просто така, Мария изобщо
не можеше нищо да откаже на дъщеря си. Отбелязах си
наум да откъсна главата на домашната си помощница.
— В петък не дойде да ме видиш. Имаме уговорка –
настоятелна беше.
Обърнах се към нея, заоткопчавах бялата си риза.
— Брок, изглежда, ти е бесен. Пак ли си започнала да
се държиш зле?
Нацупи се по детски, но не отговори.
— Това… – посочих помежду ни – е просто чукане. Не
го забравяй. Отдели повече време на семейството си.
Брадичката й затрепери, но вместо да ревне, на
лицето й се изписа фалшиво скромна усмивчица.
— Ами нали ти си моето семейство, скъпи.
Ръката й се спусна надолу в панталоните ми, извих
вежда и сграбчих китката й, извих я зад гърба й.
Нямаше да й причиня болка, но исках да ме схване
правилно.
Отрих устни в нейните и проръмжах в лицето й.
— Кажи на майка си, че следващия път, когато те
вкара в апартамента ми без мое разрешение, и двете
изхвърчате от тук с по една моя обувка, завряна в
задниците ви. Ясно?
Бюстът на Кат се блъсна в долната част на гръдния
кош, усетих как откровено се залюля срещу мен. Жалка
картинка! Изобщо не се владееше.
 — И откога изобщо ти пука за Брок? За моето
семейство? – Прелъстително ме гризна по брадичката,
езикът й тръгна надолу по врата ми. – Стига, миличък.
Изключено е Пипи Дългото чорапче да ти създава
занимания между чаршафите. Виж ги само как са
изпънати. Съмнявам се, че изобщо спи в едно легло с
теб.
Сграбчих я за косата и я завъртях, тръшнах я по лице
в стената и се долепих до заобления й задник.
— Най-добре си затваряй плювалника – отсякох в
ухото й. – Освен за свирки за друго не става и никога не
е ставал, а даже и това става досадно.
Каталина отметна глава на гърдите ми и се разсмя
истерично.
— Дори не си я чукал още, нали? Как ми се иска да бях
видяла сладкото й личице, когато е отворила подаръка,
който й купих. – Задникът й се блъсна във възбудата
ми. – Аз щях да го облека за теб, скъпи. Бих облякла
всичката кожа и жартиери в света.
— Откачена. – Усетих киселия вкус на нетърпението и
гнева си върху езика. – Да не би отново да пиеш?
— Трезва съм като монахиня. Дойдох да ти напомня,
че си все още мой, нищо повече. – Кат промъкна ръката
си зад кръста и ме улови през панталоните.
По-сбъркала нямаше как да е. Не бях неин. Такова
нещо никога не е било. Нямаше и да бъде.
Повече.
За едно обаче имаше право. Не бях спал със
собствената си съпруга. Жената, която взех в дома си,
която спеше в леглото ми, на която бях дал работа и
купил билети за Маями.
И това ме влудяваше.
— Забрави за нея – замърка. – Никога няма да бъде
твоя.
— Кучка.
 Дръпнах нагоре ръба на роклята й, с рязко движение
изтеглих бикините й, оставих червена следа по кожата
й. Задникът й беше кръгъл и златисто-кафяв,
съвършен, съвсем не приличаше на бялото задниче на
Спароу. Но въпреки това затворих очи и по някаква
откачена причина, докато свалях ципа на панталоните,
си представих, че с мен е жена ми.
Взех Каталина изотзад, удрях се с шляпане в задника
й, сякаш изплисквах отровата вън от тази зла жена.
Скоро изчадието започна да вие с всички сили, за да я
чуе Спароу, естествено, ако се качва по стълбите.
Смачках бикините й на топка и ги заврях в устата й, за
да заглуша проплакването на името ми.
— Тр…рой…рой – заломоти провлачено и изплю
бельото, което още повече ме вбеси. – Трой…
Тласък.
— Млъквай – наредих. Гласът й ме накара да си
спомня, че не съм с жена ми. По дяволите, с всеки звук,
който издаваше, омеквах с малко. Не исках да оправям
нея и това беше странно разочароващо.
— О, Боже мой, обичам те, скъпи, обичам те.
Тласък.
— Млъквай. По. Дяволите.
Усещах как краката й треперят до моите, докато я
блъсках все по-силно. Каталина беше притисната
между тялото ми и стената. Главата й се биеше в нея от
раздразнение и удоволствие и това ми каза да се
отдръпна, все още на половината път, все още по
някаква причина представящ си, че съм с Рижавелката.
Не свърших, знаех и че ще е безсмислено да опитвам.
Тази жена не беше Спароу. Не я усещах като нея,
нямаше нейния вкус, движенията й бяха други.
Кат едва имаше време да се обърне и да ме погледне,
когато затворих ципа на панталоните си. Метнах й
лекьосаната рокля, която беше дала на Рижавелката.
 — Омитай се от дома ми и повече да не съм те видял
тук – наредих. – Приключихме.
Винаги й казвах, че сме приключили. Всяка седмица.
Въпреки това винаги се оказвахме в леглото й. На
килима, на пода, в джакузито и дори на тучната й,
изрядно окосена поляна. Но винаги беше в нейния дом.
Не й беше позволено, нито физически, със сигурност не
и мислено, да влиза в моето владение. Това беше
нахлуване. И поредното проклето извинение да
довърша това, с което не исках повече да се занимавам.
С нея.
Улови роклята във въздуха и я огледа смаяна.
Заподръпва покритата с петна дреха и изсумтя.
— Малката вещица ми е съсипала роклята.
Издърпах куфара от леглото и го оставих на пода,
потиснах саркастичното ухилване. Бръкнах в задния си
джоб и извадих портфейла си, измъкнах пачка в брой и
я метнах към нея.
— Твоя е била идеята да изпратиш рокля на съпругата
ми. Да си чувала за химическо чистене? Време е да го
използваш.
— Химическо какво? За нищо не става! Не виждаш ли?
– развя роклята във въздуха. – Не мога да повярвам
какво е направила малката пачавра!
Минах покрай нея, отворих вратата и й кимнах да се
омита. Каталина изпуфтя и тръгна да излиза с мазно
изражение. Заслиза тежко по извитото стълбище,
нарочно удряше с острите си токчета по дървените
стъпала. Слезе и се обърна към мен, аз обаче спрях на
по-горното стъпало, извисявах се над нея с цяло
стъпало и още няколко сантиметра.
— Ти си гадняр. – Заби дългия си лакиран нокът в
гърдите ми.
— Приключил с тебе гадняр.
— Не осъзнаваш ли, че тя не те иска? Знам точно по
какви причини се е наложило да се ожениш за Спароу,
затова не се преструвай, че имате истинска връзка. Тя е
момиче, а аз съм жена. Като жена мога да видя какво
точно отказваш да признаеш с този твой самомнителен
ум. Няма да те оправи, както аз бих го направила, нито
ще си затвори устата и ще е до теб, както постъпвам аз.
Престани да залагаш на погрешния кон. – Гласът й
преливаше от тъга, после се обърна и излезе от
апартамента.
Изчаках да чуя, че вратата се затваря след нея със
силен трясък, после забих юмрук в най-близката стена.
Честито избавление.
Отидох направо до шкафа с алкохол, издърпах
бутилката уиски и чаша и си налях. Мария излезе от
една от стаите за гости и ме изгледа криво. Връзката
ми с дъщеря й хич не й беше по вкуса, но пък и никой
не я задължаваше да работи при мен.
Тя, естествено, искаше Кат да се посвети на Брок и
бракът й да се получи. Брок, милото златно момче. Само
че Кат обичаше опасността повече, отколкото мъжките
атрибути. Винаги изпълзяваше иззад гърба ми, без
значение колко се мъчех да я отблъсна. Честно казано,
никога не се и престаравах в задачата. Но след малкото
ни изпълнение днес и вмъкването, без да съобщи за
себе си, в апартамента ми, знаех, че трябва да я
поставя на мястото й, щом се прибера от Маями.
— Още веднъж пусни дъщеря си тук без мое
позволение и си уволнена – отпих от чашата, не отделях
поглед от града през стъклената стена.
Мария избърбори нещо на испански и тръгна към
кухнята. Чу се как се счупи чаша. Всеки път, когато ми
беше ядосана, че чукам Каталина, на Мария й се
случваха разни „злополуки“. Не обръщах внимание.
След няколко минути вратата се отвори и вътре
връхлетяха Конър и Рижавелката. Конър имаше
натъртване на лявата страна на лицето, разкървавен
нос и гледаше на кръв. Рижавелката също изглеждаше
вбесена, опитваше се да измъкне лакътя си от ръката
на Конър. Очите ми се насочиха право към ръката й,
уловена между яките му пръсти, и той веднага
разхлаби хватката.
О, по дяволите, не.
— Какво става тук, мамка му? – изпразних чашата на
един дъх и посочих с нея към Конър. Очите му се
стрелнаха към жена ми, сякаш отговорът зависеше от
нея. Вниманието ми се насочи към Спароу.
Тя изглеждаше объркана и бясна, изтича до ъгъла на
дневната. Отново се изчерви, но дори не започна да
бълва огън и жупел с очи, какъвто навик имаше, задето
пия по никое време. Нещо се беше случило между тях
двамата и в стомаха ми се надигна неспокойно чувство.
— Нищо – напрегнато отговори Конър.
Тя насочи мобилния си в неговата посока.
— Замерих го с телефона си по лицето – обяви Спароу,
без капка извинение в тона.
Изпънах рамене и напъхах сковано ръка в джоба си,
знаех, че трябва да я държа там, ако не исках да
разкрася допълнително вече нараненото лице на
Конър.
— Би ли пояснила?
В този момент Мария се върна в дневната,
изглеждаше страшно заинтригувана от новата драма.
Мислех, че е приключила да си вре носа в тъпотиите, с
които имах да се справям в живота си. Особено след
като ме държеше отговорен за скапания живот на
дъщеря си. Изкушавах се да я изхвърля, но Спароу,
изглежда, беше страшно привързана към
прислужницата, а вече ми беше бясна, затова позволих
на Мария да остане, полагах всички усилия да се правя,
че я няма.
— Улови ме за лакът пред приятелките ми и сега имам
синина. – Спароу протегна ръка, показа се голям,
мораво зелен кръг около снежнобялата й кожа.
 Стиснах зъби.
Тя прибра ръка и присви очи към мен.
— Имаш се за мой господар, знам, мислиш, че ме
притежаваш, че можеш да ме съсипеш, не се страхувам.
Няма да ти позволя да ме притискат, било ти, било
някой от хората ти. И няма да ме докосват без мое
позволение. – Изстреля последните думи като гореща
лава. Очите й блестяха от бяс и изгаряха кожата ми
там, където попадаха.
Пристъпих нехайно към нея, с всеки сантиметър
тялото ми се бореше с желанието да се хвърля на
Конър и да размажа главата му в плочките от гранит.
Прокарах кокалчетата си по наранената й кожа.
Тя се отдръпна и изсъска като змия.
— Това включва и теб, Трой.
Явно Рижавелката нямаше нищо против да ме язди
върху лицето като каубойка, но все още имаше проблем
с това да я докосвам пред Конър и Мария. Започвах да
разпознавам себе си в нея донякъде.
— Качвай се горе и си събирай багажа – заповядах,
престорих се, че не ме е заболяло, когато ме отхвърли
пред двамата ми служители.
Мария се ухили, почувствала се предоволно
овъзмездена, обърна се и тръгна обратно към
кухненската мивка.
— Никъде няма да ходя. Не мърдам, без да ми кажеш
защо, кога, къде и как – настоя Спароу. – И за твое
сведение дори телефона ти нямам. Нямам и шофьорска
книжка, така че ти пожелавам късмет в опита си да ме
качиш на самолет. Май не е толкова лесно, колкото си
мислиш, да ме разкарваш командаджийската насам-
натам. Трябвало е по-рано да мислиш…
Тя дрънкаше, а аз исках да притисна показалец към
устните й и да я накарам да млъкне. Но знаех, че не
бива да я докосвам. Вместо това вдигнах ръка да
пресека дрънканиците й.
 — За последен път те моля любезно. Качвай се горе и
си опаковай парцалите, ясно?
Спря да говори, веждите хвръкнаха възмутено,
размаха ми пръст, обърна се и се заизкачва по
стълбите. Чак когато я чух как започва да тръшка
шкафчетата в спалнята – за да не е по-назад,
естествено – осъзнах колко съм се притеснявал, че
може и да не ми се подчини. Рижавелката имаше
характер. Тя беше от онези жени, които могат
революция да поведат, не седяха в луксозен пентхауз
със съпруг кръшкач.
Подрязвах й крилете и го знаех.
Присвих очи към Конър и усетих познатото трепване
на окото, появяваше се всеки път, когато исках да
изтръгна нечие сърце от гърдите, в които бие. Обърнах
се изцяло към него. До появата на Спароу той почасово
работеше за мен като личен бияч, когато ми трябваше
такъв. Получаваше ясни указания и му се плащаше за
това, а не за да мисли.
Малко след като се оженихме, го наех на пълен
работен ден, за да наблюдава съпругата ми. Честно
казано, Конър не беше тук, за да я пази – никой не
можеше да я опази. Не бях в гангстерска банда, но дори
и да бях, подземният свят не се занимаваше със
съпруги и деца, удари ли часът за разплата. Държах
Конър да я следва по петите, защото не исках да избяга
и да прецака всичко, за което здраво се бях трудил. За
да се уверя, че винаги ще знам къде е. Тя беше в
безопасност без него, но не исках да го знае.
Исках я малка и уплашена.
Не бях съобразил само, че като повечето биячи Конър
имаше прекалено малко мозък и твърде внушителен
ръст. И така, като се опитвах да запазя фалшивия ни
брак, аз я бях събрал с човек, който й беше причинил
болка.
 — Шефе… – Конър вдигна трепереща ръка. Лицето му
приличаше на топка смачкана хартия, очите му
блестяха и умоляваха за прошка.
Не бях в опрощаващо настроение. Конър вдигна
примирително и двете си ръце и заотстъпва заднешком,
аз пристъпвах към него, гърбът му се удари в стената.
Главата му глухо тупна в полирания бетон.
Толкова уплашен беше, че не обърна внимание.
— Ти искаше да я доведа по най-бързия начин, а тя се
инатеше. След това се опита да избяга. Нямах друга
възможност.
— Щом си играеш с огъня, Конър… – Гласът ми беше
нисък, гладък и заплашителен. – Трябва да си готов да
се опариш.
Заврях се във физиономията му и стиснах пръсти
около врата му, приковах го към стената. Стисках
гърлото му колкото да знам, докъде да стигна, гледах
как очите му изпъкват, изпълват се с болка и ужас.
Исках да му оставя белези, така както беше оставил
следи от мръсните си пръсти по ръката на Спароу.
— Доближи отново жена ми – казах – и ще покажа на
света точно колко откачил от бяс кучи син мога да съм,
когато някой с пръст пипне нещо мое.
— Шефе – изгъргори той, нахлулата в лицето му кръв
го изшари с венички. По челото му изби пот. – Моля те,
никога няма да я докосна, няма значение какво става.
Не мислех…
— Това е така – стиснах още по-силно, отпуснах
хватката чак когато страните му се удвоиха и не
посиняха отчетливо. Оставих го да се свлече на пода.
Приземи се шумно, рухна като кула от детски кубчета.
Ръцете му прикриха главата и тялото, сякаш не знаеше
къде ще падне следващият удар. Сведох поглед към
него отвратен – изкушен бях да премажа до смърт тоя
червей.
 Конър изпълзя настрани, през стаята, страхуваше се
да ме погледне.
— Извинявам се – изхленчи, свел глава на гърдите си,
не спираше да пълзи в другата посока.
— Недей – троснах се. – Да не си се приближил отново
до нея.
Оставих го да събере остатъците от самоуважението
си от пода и се качих по стълбите, заварих Спароу да
седи на ръба на леглото и да гледа през широкия
прозорец. Не вдигна поглед, когато влязох, просто
продължи да изучава онова, към което беше приковала
поглед. Небето? Високите сгради? Птица? Кой го знае,
по дяволите?
Лицето й беше свъсено от съсредоточаването, от
мисълта, че Каталина е била права за нея, ме заболя. Тя
беше дете, по дяволите. Точно така изглеждаше в
момента. Дете беше, а аз я млясках отдолу, без да ми
трепне окото. Нещо повече, финото й телце ми донесе
наслада, за моя изненада, и разбрах, че ще повторя
всичко при първата възможност. Ще я излапам, ще я
опъна, ще я оближа от пръстите до главата, ще я имам
във всяка една шибана позиция, докато всяка кост в
тялото й не я заболи.
Тя беше дете, въпреки това исках да правя с нея
работи, които бяха само за много пораснали.
— Това е най-странното лято в историята – изказа
мислите си тя. – Днес слънчевата светлина е измамна.
Слънцето грее, но е студено. Слънцето грее – повтори
тя – измамно.
— Измамите карат света да се върти, Рижавелке –
пристъпих към нея. Толкова мила беше. И толкова
странна, мамка му.
— Защо тук мирише така особено? – глухо ме попита,
свъсила чело.
Естествено, стаята вонеше на секс, но тя нямаше как
да знае. Добре беше, че бях планирал всичко
предварително и я бях опазил от другите мъже. Нямах
време да преследвам всички с тояга, които искаха да я
докоснат, и да им режа главите.
— Никога повече няма да те докосне – избегнах
въпроса й, седнах на леглото до нея. Толкова много
хора бяха докосвали Спароу без нейно позволение.
Конър. Пади.
Дори и аз си поиграх с нея в нощта на сватбата ни.
Естествено, по нейно желание, но приложих излишен
натиск, защото тя всъщност не беше готова за мен,
затова се видя принудена да ме баламосва, че била
неразположена.
Матракът потъна под тежестта ми и забелязах, че
съпругата ми е прекалено ниска, краката й висяха във
въздуха. Държеше ръцете си пъхнати между бедрата и
не ме поглеждаше, погледът й все още беше прикован
напред.
— Слушай, Рижавелке. И аз не искам хората да те
докосват против волята ти. Нито Конър. Нито аз. Никой.
— Уволни го – нареди тя просто. При други
обстоятелства щях да се засмея или да я изплаша
здравата, но в този момент, когато в стаята още
витаеше мирисът на моето предателство, не можех да
го направя. Дори аз все някъде трябваше да тегля
чертата.
— Искам да бъдеш защитена – възразих.
— Аз съм голямо момиче и последният път, като
проверих, той беше единственият с насинено лице и
пристъп на астма след сблъсъка ни.
— Добре – съгласих се, но не с лека ръка. Устните ми
се извиха. Не бях сигурен дали искам да се намръщя,
или да се усмихна. – Приеми, че Конър си е заминал. –
Изрових телефона от джоба си и го натиснах с палец,
поставих го на ухото си. – Обаждам ти се, за да имаш
номера ми. Доволна ли си?
 — С теб никога. – Лицето й беше безизразно, лишено
от всякакви чувства, когато мелодията на телефона й
зазвуча от чантичката.
Мразех това изражение. Така ме гледаше, преди да я
наема. Преди да прилепя устни към нея долу. Преди да
помисля, че омеква.
Костелив орех си, Рижавелке.
— И каква е тази миризма? – попита. – А роклята,
която Мария ми даде, къде е?
— Погрижих се за нея вместо теб. По-късно ще ми
благодариш.
Изгледа ме изпод спуснатите си клепки, не очакваше
услуги от мен.
— Приготви ли си багажа, в настроение ли си отново
да подложиш на изпитание търпението ми? – опитах се
да попреглътна част от хапливостта си.
— Вече ти казах, че нямам шофьорска книжка. Нито
паспорт. Нямам дори абонамент за библиотека. Няма да
мина през охраната на летището.
Станах и махнах настрани картината с голо тяло,
която прикриваше сейфа ми. Притиснах палец към
биометричния датчик и извадих чисто нов паспорт.
Метнах го към нея, а тя го отвори и впери поглед с
ококорени очи по страниците му. Имаше нейна снимка,
направена наскоро, и беше законно. Нямаше как да
стане, но въпреки това изражението й стана още по-
тъжно.
— Бих ти извадил и шофьорска книжка, но ти нямам
доверие зад волана с този твой нрав.
— Наистина ли? – тя подсмъркна, погледна покрай
мен, там беше открито и безопасно. – И управата на
щата ли работи на заплата при теб?
— Дори Бог може да бъде купен на правилната цена. –
Тръшнах вратата и заключих сейфа, надявах се тя да не
откачи от количеството пари, които държах в брой в
него. Човек никога не знаеше кога може да му се
наложи да бяга.
Тръгна напред-назад из стаята, напомняше
животинче в клетка.
— Това е грешка. Не можеш да ми извадиш паспорт
без мое разрешение. Не съм дете.
— Виж, излишно е да създаваш проблем от нищо.
Става дума за шибан меден месец, нали? Ще прекараме
няколко дни в Маями, ще понапазаруваме, ще сгънем
няколко кубински сандвича и пай със зелени лимони,
ще изпържим на слънцето и ще си докараме задниците
отново в Бостън, преди да се усетиш. Сега се стягай.
Спря, краката й се заковаха на земята, докато
размахваше юмрук срещу мен.
— Възнамеряваш да ме замъкнеш на самолет без
предварително предупреждение, сякаш съм чихуахуа,
която можеш да навреш в ръчна чанта, и очакваш от
мен просто да си стегна багажа, така ли? Ами ако имах
планове за седмицата?
— Отложи ги – вече почвах да губя търпение. Онази
работа с Пади Роуан беше далеч по-важна от нейните
там срещи с дружките й.
— Ами ако не искам? – Скръсти ръце на гърдите си,
кривнала хълбок напред, предизвикваше ме.
— Исусе – затворих очи, полагах усилия да овладея
неизбежното поредно потрепване.
На какво приличаше тоя брак? Започвах сериозно да
се замислям дали да не зарежа всички активи и пари,
които баща ми ми беше оставил. Всяка друга жена
щеше да заподскача от радост, като чуе, че ще я водя
на меден месец, ще я настаня в луксозен хотел и ще
пъхна кредитна карта в ръката й. А Спароу? Тя го
даваше, сякаш мисля да я отвлека и да я предам в
ръцете на ИДИЛ. Честно, нищо чудно и те да се озорят в
озаптяването на гнева на това момиче.
 Рижавелката отиде до ъгъла, където с Кат се
поопънахме, и стомахът ми се сви. Загледа се точно в
мястото, където Кат удряше главата си в стената. Точно
под картината на Йоскай Ямамото* имаше следа от
грим. Сърцето ми заби по-бързо. Защо ми пукаше? Този
брак не означаваше нищо за мен. Трябваше да ми е все
едно дали и какво ще открие Спароу.
[* Йоскай Ямамото (р. 1981) е американски артист,
самоук художник и илюстратор от японски произход.]
Тя премигна бавно, отново се обърна към мен и ведро
попита:
— Това наистина ли беше необходимо?
Разбрала беше.
Вдигнах рамо.
Рижавелката се разсмя горчиво, затвори очи и пое
дълбоко дъх, сякаш събира сили за следващото
изречение. Въпреки всичко не губеше присъствие на
духа. Това ме изпълни със свирепа гордост за нея.
Когато стоеше пред мен и повтаряше клетвата си, си
мислех, че момичето, за което се женя, ще наруши
обетите си за нула време. Откъде да предположа, че
Спароу притежава същото качество, което имах и аз,
що се отнася до хората: през по-голямата част от
времето? На. Нея. Не. Ѝ. Пукаше.
Промених си мнението. Кат грешеше. Спароу не беше
дете. Тя беше жена, която отказваше да се направи на
ударена, когато става дума за изневерите на съпруга й.
Повече жена беше от Кат и майка ми, взети заедно.
— Щом можеш да си позволиш мазерати и пентхауз с
размерите на средно голям остров, тогава можеш да си
позволиш и хубава хотелска стая. Това… – Тя посочи
към стената, дали можеше да разпознае сладкото,
непоносимо ухание на Кат? – е последният път, в който
се случва под покрива, под който живея. Божичко, не
мога да повярвам, че се замесих с теб. Чувствам се
омърсена.
 В гласа й нямаше гняв. До такава степен бях свикнал
с разни истерични откачалки, които постоянно да
вървят след мен и да умоляват за онова, което Спароу
нехайно беше отхвърлила, че почти се разочаровах от
реакцията й.
Но точно се приведох над нея и тялото ми се отпусна.
— Ако бях опитал да те имам веднага на пода, ти пак
щеше да се забъркаш с мен. Можеш да бягаш. Можеш
да избягаш чак в другия край на страната, но не можеш
да избягаш от ума си. А аз, Спароу, птиченце мое –
стрелнах я с уверена усмивка, – съм пуснал дълбоко
корени в ума ти и ти си го знаеш. Сега се стягай.
Вирна брадичка, тръгна решително към вградения
гардероб и изчезна между широките, тъмни дъбови
рафтове.
— Трябва ли ти куфар? – станах от леглото.
— Сама ще си намеря – тросна ми се тя от дълбините
на дрешника. – Ще се видим долу.
Поколебах се за миг, обърнах се и тръгнах към
дневната. Майната му, не бях джентълмен, и ако тя
искаше да мъкне тежък куфар, изобщо нямаше да
споря с нея.
Чак когато влязох в кухнята и видях главата на Конър
под течащата чешма, докато се давеше за въздух, и да
циври като някакво проклето бебе, осъзнах, че току-що
една двайсет и две годишна девственица ми беше
сервирала собствения ми задник на чиния.
Даже кетчуп не беше сложила отстрани.
Направо ме беше засилила към мястото за
непослушните деца.
Присвих очи към якия мъжага пред мен, бесен, че се
държи повече като кифла от моята недохранена,
джобна на ръст съпруга.
— Конър, уволнен си. Обирай си крушите и изчезвай.
Щом се прибера от Маями, ще ти изпратя чека за
последната ти заплата.
 Устата му увисна, от косата му на едри капки се
стичаше вода направо в устата му. Нажаленият му
поглед се насочи към пода и той бавно, отчаяно се
отблъсна до изправено положение.
— Ами жена ви? Кой ще я наглежда?
— На нея не й трябва да я наглеждат – изсумтях,
отворих входната врата и го избутах от дома си. – Само
погледни тя в какво състояние е и ти на какво
приличаш.
 
 
 
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
 
Спароу
 
Изневерил ми беше в нашата стая.
В моята стая.
Преминал беше чертата. По дяволите, случилото се
направо беше профучало през мен, пресякло беше още
десет други граници, за които дори не подозирах, че
съществуват. Да, не бяхме истинска двойка, но това
нямаше нищо общо с любовта. Тук ставаше дума за
уважението.
Очевидно Трой изобщо за нищо не ме зачиташе.
Пътувахме в мълчание с таксито, в което гледах през
прозореца и движех челюст от страна до страна, докато
той провеждаше важни телефонни разговори по
мобилния, стигнахме до летището. Регистрирахме се,
позатичахме се до терминала, двама непознати с обща
дестинация, но много различни пътища, и зачакахме
мълчаливо полета, и двамата бяхме потънали в
телефоните си.
Когато задникът ми се настани на седалката в
самолета, ми светна, че се страхувам да летя. Всъщност
изпитвах страх от всичко. От това да напусна Бостън за
пръв път, от това, че го напусках не с друг, ами с Трой,
от възможността Брок да ме е излъгал. Полетът до
Маями нямаше нищо добро да ми донесе.
Казала бях на съпруга си, че не се страхувам от него,
но това си беше лъжа. Страхувах се. Не че ще ме
нарани физически. Знаех, че това никога няма да се
случи. Но той можеше да ме съсипе психически. Не се
съмнявах, че е повече от способен да го направи.
Естествено, да потърся успокоение от Трой, беше като
да търся от проститутка съвети по въздържание. Тихо
потънах в моята синя седалка, първа класа, гризях си
ноктите и се надявах самолетът да не се разбие. Или
пък това не беше чак толкова лоша идея. Да прекарам
целия си живот с Трой, ми се струваше тегло, което
само осъдените военни престъпници трябва да понасят.
— Преди да го уволня, Конър спомена, че си искала да
избягаш. Мислиш ли, че можеш да избягаш от мен?
Не му доставих удоволствието да се обърна да го
погледна. Наблюдавах го с периферното си зрение,
докато стисках с всички сили подлакътника. Гледаше
към айпада си, но каменното му лице на убиец се
виждаше напълно. Посвих рамене, престорих се, че
зяпам през илюминатора. Исках да го оставя да гадае
за следващото ми действие. Поне веднъж той да е този,
който е в неведение.
— Не е добре да искаш да ме ядосаш, Спароу. – Той
вдигна лице, застрашителният му глас погали страната
на лицето ми. Всяка дума отекна в бедрата ми.
Направих физиономия. Моментът не беше подходящ
да се разтичам.
Облизах сухите си устни, докато самолетът поемаше
по пистата, колелата изяждаха земята с невероятна
скорост. Мамка му, ама бързо си беше.
Ръката му се насочи между нас, застана над
вътрешната част на бедрото ми, но не ме докосна.
Отдръпнах се от него.
 — Добра съм в бягането.
— Невероятен съм в преследването – прошепна.
 
***
Маями ме превърна в плувнала в пот бъркотия от
къдрици, но въпреки това накара дъха ми да секне.
Като първа среща с тръпка от гимназията беше, като
първата целувка под пейките на стадиона и първата
тарталетка от прескъпата пекарна надолу по улицата.
Бостън беше бетонна джунгла, пълна с лишени от
въображение сиви и убито червени тухлени сгради, а
Маями беше цветен, слънчев и жизнерадостен. Бостън
беше дъждовен, Маями беше слънчев. Бостън се
носеше в костюми, Маями се размотаваше по бикини.
Все едно бях навлязла в паралелна вселена, където
всичко и всички бяха по-живи и по-жизнелюбиви. С
изключение на мъжа, който ме доведе в този град,
всъщност. Той си беше съвсем същият. Студен, делови
и едва сдържащ яда си. Трой дъвчеше клечка за зъби,
както правеше винаги. Клечките за зъби го успокояваха
и той ги сееше навсякъде, където ходеше, като
пръстови отпечатъци.
Таксито ни спря пред луксозен хотел, две редици
палми се точеха покрай алеята към входа му. Вдигнах
поглед и видях просторни балкони от стъкло към всяка
стая, всяко патио се радваше на своя малка градина и
плувен басейн. Шофьорът изскочи и хукна към
багажника, измъкна двата куфара. Излязох, поех
влажния въздух и започнах да си вея с ръка, докато
оглеждах много необичайната обстановка.
Бренан остана в колата, прокарваше клечката между
зъбите и езика, тъмните му авиаторски очила скриваха
очите му, които ме приковаваха всеки път, когато
погледнеше към мен. Куфарите стояха помежду ни на
пътеката като биячи на пост и ни следяха да не си
наскачаме инстинктивно и да се избием.
 — Да не би краката ти вече да са прекалено безценни,
че да вървят? С количка ли да те вкараме? – пошегувах
се, от всяка моя дума капеше отрова. – О, сетих се, да
взема да те внеса на конче.
— Смешно. – Изплю клечката за зъби на пътеката и се
облегна на седалката в таксито. – Връщам се до
няколко часа.
— Ти тук ли ще ме оставиш? – в гласа ми прозвуча
гняв.
Той се огледа, сякаш не е сигурен на кого говоря.
— Нали не искаш да те докосвам. Със сигурност не
умираш да си говориш с мен и моята кредитна карта е у
теб. Това е меденият ти месец. Регистрирай се.
Забавлявай се. И аз мисля да направя същото.
Моля? След всичко, което беше направил, след като
буквално ме беше наврял в самолета против волята ми
за така наречения меден месец, сега се канеше да ме
зареже в някакъв хотел като че съм бездомна котка,
така ли?
Усмихнах му се лукаво.
— О, взех че се засегнах. Да не казваш, че съм пълна
скука?
— Казвам, че не проявявам капка интерес към нещо,
което не става за ядене, опъване или убиване – отвърна
той лаконично.
Отново ми се подиграваше, възползваше се от факта,
че всички се страхуваха от него. И да си го кажем
откровено, знаеше какво ме е срам да призная –
опасната му аура наистина ме привличаше. Хората бяха
като глави лук, състояха се от слоеве. Колкото по-
дълбоко навлизахме, толкова по-суров беше слоят.
Открих, че по отношение на Трой има слой, който иска
да се страхува. Това предизвикваше у мен прилив на
адреналин и неустоима тръпка да бъда с дивак.
Прехапах се, усетих металния привкус на кръвта.
Измамник, престъпник и може би убиец, според моя
учебник съпругът ми не беше точно мъж, който не е за
изпускане.
Тъжното беше, че аз все пак исках да е близо до мен.
— Хубаво – казах. – Хапни си сладко. Намери си
проститутка. Опъни я. Убий я. Отбележи победния си
удар за забавление. Само не очаквай, че аз ще седя тук
и ще те чакам.
Той се разсмя и затръшна вратата на таксито с
неприятно изтракване. Смехът не беше неприязнен.
Разсмя се така, сякаш искрено се наслаждаваше на
заяжданията ни. После свали прозореца.
— Вечерята е в девет. Да си готова и облечена в
хубава рокля – нареди ми безобразникът.
Скръстих ръце на гърдите си.
— Това молба ли е, или заповед?
— Зависи от отговора ти. – Бутна надолу очилата си,
бурята в леденосините му очи за малко да ме помете.
Отстъпих назад и наблюдавах как съпругът ми
потупва по облегалката за глава на шофьора. Гневът
възвря под кожата ми, прехапах устна.
Дръж си нервите, Спароу. Точно това иска.
— Според семантиката – поклати глава развеселен. –
Жените си умирате по нея. Тръгваме.
Таксито потегли, остави ме с багажа ни и в кисело
настроение. Този път обаче нямаше просто да приема
предизвикателството. Възнамерявах да се постарая.
Точно в стила на Бренан, се обърнах, извадих
портмонето си и напъхах няколко банкноти в ръката на
близкото пиколо. Нямах много пари, но му дадох
всичките.
— Дръж куфара някъде на безопасно място, докато се
върна, и ми намери такси. Веднага, моля.
Минута по-късно седях на задната седалка на
яркожълто такси, возеше ме възрастен кубинец, който
ме попита къде отивам.
 — Където и те – посочих таксито на Трой. Другото
жълто такси беше далеч напред. Проследихме ги без
проблем – дори не ни забелязаха.
О, да. Щом Трой мислеше да се отнася към мен като
към реквизит, исках да разбера причината. Защо бяхме
дошли в този град, какво е намислил и най-вече защо
бях негова съпруга, по дяволите.
 
 
 
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
 
Трой
 
Планът ми беше да се възползвам максимално от
онова, което беше останало от Пади Роуан.
Мразех този човек със стръв, а знаех със сигурност,
че такава омраза никога не предава човек. Стръвната
омраза винаги постигаше каквото трябва.
В миналото, когато ирландците властваха в Южен
Бостън, Пади измъкна доста сериозни пари от баща ми.
Най-вече пари за закрила. Отговаряше за
счетоводството, също като Брок, и също като Брок не
заслужаваше доверие.
Открих истината чак след смъртта на баща ми. Роуан
се беше омел от града месеци по-рано. Разбира се, по
онова време арменците също вече му бяха по петите.
По тази именно причина оставих Пади на мира, докато
подготвях отмъщението за смъртта на баща ми и
преследвах всеки, който се е държал зле към него през
годините. Кражбата на Роуан беше стара история и той
имаше причина да се спотайва, след като избяга. В
крайна сметка името му беше доста ниско в списъка ми.
А после Рижавелката ми каза какво й е причинил
Роуан и изведнъж това пробуди всичките ми тъмни
мисли за този човек и името му се изстреля отново
нагоре в списъка. Той може и да не беше отговорен за
смъртта на баща ми, но все пак беше крал от неговите
пари.
Докосвал беше скверно момиче.
Докосвал беше скверно моето момиче.
Безсмислено беше да убивам Роуан, естествено.
Човекът вече си беше наполовина пътник, а аз не бях
чак толкова тъп, че да съм нетърпелив. В същото време
нямах търпение да се добера до Маями, особено след
новините, получени от Дженсън – частен детектив, на
когото плащах, – докато чакахме да излетим.
Рижавелката напълно си заслужаваше един истински
сватбен подарък.
Исках да е около мен, за да не направя някоя
малоумна простотия, като да се забъркам с други жени.
Не хранех никакви илюзии относно моята ледена
съпруга, но я взех със себе си, за да се подсигуря, че
няма да се върна към никой от старите си навици.
Празнотата след това беше непоносима. А в случая с
полуопъването на Кат днес ми донесе толкова
удоволствие, колкото и когато си плащах данъците.
Прекалено стар бях вече за подобни глупости и
честно казано, единствената жена, от която бях смътно
заинтригуван да опъвам, в момента ме мразеше и в
червата и случайно беше моя съпруга.
Пади Роуан живееше в Малката Хавана. Кубински
квартал, където никой не го знаеше кой и какъв е и пет
пари не даваше да научи, затова реших, че именно по
тази причина го е избрал. Не беше трудно да се сниши
на място, където никой не се интересува от него. В
Малката Хавана той беше просто поредният възрастен
сеньор без история и без бъдеще, за което да говори.
Живееше в хубавата част на квартала, което все пак
си беше стъпка назад от луксозната му къща у дома. В
Маями къщата му беше жълта, в испански стил – с арки
и всички други финтифлюшки. Мазилката беше чиста,
дворът изглеждаше забележително поддържан, млада
латиноамериканка метеше пода на затворения със
стени двор и си тананикаше. Носеше чиста фирмена
униформа, вдигна поглед към мен, когато чу стъпките
ми. Усмивката й трепна, спря да си тананика и да мете.
Горещ повей лъхна лицето й и кичур тъмна коса се
разлюля на челото й.
Невинността на изражението ми напомни за
Рижавелката. Само че напоследък на мен почти всяко
проклето нещо в света ми напомняше за жена ми.
Съсредоточи се, нещастнико. Първо е отмъщението,
после идва ред на мадамата.
— Мога ли да ви помогна? – попита тя, предпазлива и
наплашена. Трепна, когато бързешком се насочих към
вратата, без да й обръщам внимание. Нямах време да си
дърдоря любезно.
— Господине! – възпротиви се тя след мен, опря
метлата под жълтия свод и тръгна по петите ми.
Входната врата беше заключена, затова я отворих с
шут. Повечето хора не осъзнаваха, че да теглиш шут на
някоя врата, е като шибана разходка в парка за всеки
над седемдесет килограма. Дори не се изпотих. Тръгнах
решително из къщата, вратата зад мен остана да се
люлее на пантите си, не спирах да се възхищавам на
майсторското изпълнение на испанския стил по стените
и на прекрасния вътрешен дизайн, в който Пади беше
избрал да живее след оттеглянето си. Винаги си беше
падал по красотата.
Жалко, че едно от тия проявления на красотата ми
принадлежеше.
— Къде е Пади? – изревах по посока на жената.
Къщата беше на два етажа, традиционна, просторна, с
купища врати. Нямаше да си играя на криеница с кучия
син.
— Кой сте вие? Ще извикам полицията – обяви
прислужницата, но не посегна да извади мобилния си
телефон, нито хукна към онзи, който беше на масата
във фоайето.
Усмихнах й се изнервено.
— Не бъди тъпа. Кажи ми къде е и се омитай от тук –
посегнах към джоба и извадих пачка пари от портфейла
си.
Жената отскочи назад, наблюдаваше как
стодоларовите банкноти падат като пухени пера върху
испанските плочки.
После вдигна очи към лицето ми и безмълвно с поглед
ми посочи втория етаж, наклонила глава към дясното
крило. Погледът й беше стабилен, но тялото й
трепереше.
— Там е, така ли? – сведох брадичка, проверявах я.
Пълните й устни бяха извити, гъстите й мигли
трепнаха. Трудно й беше да го предаде, но като си го
знаех Роуан, надали се беше държал човешки с
прислужница. Носеше му се лошата слава на човек,
който се отнася с жените като с парцали, най-вече с
беззащитните. Ирландците винаги са имали интереси в
търговията с жени (основно стриптийз клубове, които
предлагат допълнително внимание към клиентите си –
прекалено доходоносно беше, за да се откажат), но
повечето мъже не примираха да оставят белези по
момичетата. Пади обаче си падаше по млади жени в
особено затруднено положение. За предпочитане
второто, стига да можеше да избира.
Момичето кимна безмълвно.
— Издаваш го заради пари, или защото си е имал
вземане-даване с теб? – Пъхнах портфейла обратно в
джоба на гърдите си, зачаках заинтригуван отговора й.
Тя пое дъх задавено и заоглежда пода, преплела
пръсти.
— И двете.
Помежду ни се възцари мълчание.
 — Спасявай се от тук и ако някой попита, дал ти е
половин почивен ден, защото си пипнала вирус. Никога
не си ме виждала. Ясно?
Отново кимна.
— Кой съм аз? – попитах.
— Никой – повтори папагалски тя. – Никога не съм ви
виждала.
— Добро момиче. Омитай се.
Влязох в потъналата в мрак основна спалня и за
малко да припадна от вонята. До този момент къщата
изглеждаше хубава и поддържана, но силната,
задушаваща воня на болест се стовари отгоре ми в
минутата, в която влязох в стаята на Пади.
Имаше високо, грамадно легло, точно в средата му,
завит с десетина шибани юргана и пухени възглавници,
лежеше човекът, когото мразех. Или поне това, което
беше останало от него.
Изглеждаше чуплив, измършавял, точно обратното на
старата му яка версия. Навремето беше здравеняк,
плешив и нисък, грозен и пращящ от здраве. Сега сини
вени шареха нагоре и надолу по ръцете му като зли
змии, а кожата му беше на бели и кафяви петна.
Гаснеше. Есенен лист, който се набиваше в очи като
болен палец в зеленото Маями.
Пади носеше някакъв вид кислородна маска,
прикачена към сребристо-зелен съд, поставен до него
край леглото. Завесите бяха дръпнати плътно.
Вонеше на смърт. На гниеща, настъпваща смърт. Не
за пръв път се срещах със смъртта, но в моите случаи
настъпваше бързо и безвременно. Носеше се
ръждивият мирис на кръв, киселият на страх и
сладникавият на нагорещен метал и барут.
Съчетанието не беше неприятно, но от този тип, който
се прилепваше към ноздрите и гърлото на човек и не се
махаше с дни. Но това беше фотогеничната смърт. Тази
на Роуан беше точно обратно.
 Той беше жив, дишащ труп, разкапващ се като лоша
ябълка, каквато беше – и вонеше, мамка му. И двамата
знаехме, че за хора като него е най-добре да си умрат
на работа, жестоко и бързо в блясъка на славата,
вместо да се влачат като смъртници по пътя на
осъдените, вързани за шибан кислороден апарат, и да
приличат на сянка на старото си аз.
Влязох в стаята и измъкнах кърпичка от сакото си.
Обикновено държах една за случаите, в които трябваше
да пипам разни предмети, а не биваше да оставям
отпечатъци. С нея прикрих носа си и дъха си от вонята
на тялото, което се самоизяждаше.
— А – чух го да се обажда или по-скоро се изкашля. Не
бях сигурен дали е буден, или спи. Всъщност
единственото, което показваше, че копелето е все още
живо, беше мъчителното дишане. – Виждам, че дяволът
си иска своята унция плът. Малката кучка ти е казала
явно.
Продължих безмълвно да вървя към него. Спрях,
когато краката ми удариха ръба на леглото. Не свалях
кърпичката от носа си и се взирах в него. Роуан се
размърда с мъка, дебнеше ме с поглед.
— Трябва да ти поднеса поздравленията си, нали така
– опита се да се изсмее. – Предполагам, не си дошъл тук
за някой и друг бащински съвет. Носят се слухове, че си
наясно като как става с птичките и пчеличките.
Гледах надолу към ръцете си, борех се с желанието
да поразраня юмруци. Исках да докосна нещо, да счупя
нещо.
Нищо чудно, че Пади знаеше за Спароу и за мен. Не
беше останал човек в Южен Бостън, който да не знае.
— Вече трябва да си разбрал, че греховете ти винаги
те спипват накрая – казах равно.
Той потупа кислородната си маска и извъртя
хлътналите си очи.
 — Напомни си го, когато женичката ти разбере кой си
и какво си направил с майка й, ще го направиш, нали,
братле?
Думите му ме уязвиха. Откъде, по дяволите, той пък
знаеше? Само двама души, освен мен знаеха за Робин
Рейнс и обещанието, дадено на баща ми… ето че вече
ставаха трима. Проклетата Кат и голямата й уста.
Сигурно и на него е казала, докато е била на някое от
неговите кокаинови партита в Бостън, на които им се
носеше славата.
Трябваше да прикрия изненадата в очите си, затова го
изгледах гневно, опитах се да прикрия и бурята, която
забушува в стомаха ми.
— Та, значи, днес най-накрая ще се срещна със
създателя си, така ли? – пробва да се изсмее, но се
закашля силно. Звучеше, сякаш ще си изкашля
дробовете. Кашлицата стана по-плитка и гърлена, най-
накрая стихна.
— Не заслужаваш да си отидеш като гангстер –
отговорих. – За теб няма да има куршум в главата.
Предпочитам да гниеш тук като мърша на пътя, за
която никой не си прави труда да махне от платното.
— Харесва ми стилът ти, Трой, братле. Напомня ми на
баща ти. – Пади се обърна и се изхрачи. Сиво-черната
течност, спомен от дългите му години на пушач, се
приземи в кофата до юргана му. – Той винаги е бил
болен, жесток кучи син. Предполагам, че е в кръвта ти.
— Колко момиченца си опипал? – попитах, прикрил
яростта, която изпитвах, със снизходителна усмивка. Не
бях точно пример за отношение към жените. Не правех
любов, опъвах ги грубо, никога не им се обаждах на
следващия ден, но винаги го правех с тяхно съгласие. И
никога не бях докосвал недорасло момиче.
— Ако търсиш вина, братле, най-добре да се обърнеш
и да си идеш там, откъдето си дошъл. И сам не си
светец. Новините се носят, а от онова, което чувам, ти
редовно посрамваш семейното име. Защото си момче за
поръчки на богатите и корумпираните в Бостън. Ние
поне имахме гордост. Ние рискувахме живота си заради
семействата си, заради децата си, за да имат хляб на
масата. Не бяхме наемни слуги за висшата класа.
Направо ми разбиваш сърцето – той се разсмя. – Синът
на Джилиън, куче на богаташите.
Направих едно кръгче с рамене, изглеждах
развеселен. Под ушития по поръчка костюм и ухилена
физиономия обаче кръвта ми вреше, във вените ми
бълбукаше бяс. Убийството на Роуан беше краста, която
си умирах да начесам.
— Колко момичета, нещастнико? Казвай, с колко деца
си блудствал?
Пади отметна глава назад със силите, които му бяха
останали, и се изкикоти високо. Главата му отскочи от
възглавницата, в очите му проблесна лудост. Изведнъж
сякаш нищо му нямаше. Най-малкото изглеждаше
достатъчно жив, за да ме дразни.
Прокара почти белия си език над горните зъби, след
това пое жадно въздух.
— О, как обичах тясното котенце на жена ти. Все така
стегнато ли е?
Не го убивай, напомних си.
— Знаеш, че известно време го оправях. Около
година, преди баща й да поизтрезнее и да си намери
приятелка, която да я наглежда, докато е на работа –
изсмя се като хиена.
Усетих как юмрукът ми се стяга около пистолета в
кобура ми.
Стягане, отпускане. Стягане, отпускане.
Мамка му, как само ми се искаше да го приключа. В
същото време знаех, че точно това се стреми да
постигне. Натискаше всички бутони. Целеше се в най-
болните ми места. Опитваше се да ме изкара извън
нерви.
 Той нямаше какво да губи.
Освен нея.
Погледнах надолу, поех дълбоко дъх. Заля ме
спокойствие. Щях да постъпя правилно към Спароу, към
баща ми, към всички момиченца, които Патрик беше
тормозил през годините. Свъсих вежди, вдигнах очи, за
да срещна погледа му бавно и сигурно.
 — Имаш много какво да оставиш след себе си, щом
пукнеш, нали, капитан Макперверзен? Имаш по някоя и
друга хилядарка, спастрена в офшорните ти сметки.
Знам за поне три на Кайманите и две в Белийз, не
греша, нали?
Думите ми накараха усмивката му да се стопи
светкавично. Грешка на новобранец, която никога не би
допуснал.
Бинго, кучи сине.
Поклатих глава и направих стъпка напред, за да може
да види точно колко ми е хубаво. Пади махна рязко
кислородната си маска и се протегна към нощното
шкафче, запотупва го, без да сваля поглед от мен.
Пръстите му напипаха пакет цигари. Извади една и я
запали, с такава мъка пое въздух, че направо чух как
дробовете му проскърцват под натиска.
— А, по дяволите – рече.
Кимнах. По дяволите, наистина.
— В тая връзка си мислех кой ли ще вземе всичките
мръсни пари и активи, когато тоя човек умре?
Изневерявал си на всичките си съпруги, трупал си
разводите с впечатляваща бързина. Нито една от
жените ти не дава пукната пара, че умираш. Няма
никой, който да се грижи за теб. Да ти праща писма.
Няма никой, който да наследи всичките ти с мъка
спечелени пари, които открадна от баща ми. Затова
започнах да душа, да разпитвам, заинтригувах се. –
Замълчах, обръщах се с гръб към него. – На никого не
му пука за Пади, затова се почудих дали пък няма
човек, за когото той да милее.
Заразхождах се бавно, сгънах носната кърпа и я
пъхнах в сакото. Мирисът на цигарата беше
достатъчен, за да потисне вонята на смърт. Освен това
обонянието ми беше привикнало към смрадта. Наведох
лице, за да може да види в погледа ми колко ми е
весело.
 — И както вече спомена, новините се разпространяват
бързо. Съпруга номер две е споделила подробности
относно кръшканията ти.
Лицето на Пади посърна и се сгърчи в дипли и гънки,
присви се, сигурен знак за вътрешен тормоз. Зарадвах
се, че все пак не измъкнах пистолета си. Това беше
далеч по-забавно.
— Как смееш! Аз бях най-добрият приятел на баща ти.
Когато момичето ти имаше нужда от рехабилитация, аз
те свързах с най-добрите центрове в Щатите.
Замалко не се изсмях високо. Тази услуга се беше
оказала поредното бедствие.
— Пади – предупредих го.
— Да не си я пипнал. – Гласът му трепереше след
проточило се мълчание, което красноречиво издаваше
любовта му към нея.
— Да я пипам ли? – Оставих думите ми да се отронят
лениво от езика ми, сякаш премислям възможността. –
Изобщо няма да се приключи с пипане. Момчето за
всичко знае шибаната процедура – приближих се към
окачената на стената картина, ръцете ми бяха
скръстени зад гърба, огледах я с игрива усмивка.
Евтино копие на Кошмарът на Хенри Фюзели*. Каква
ирония! Творбата изобразяваше най-дълбоките
страхове на една жена.
[* Хенри Фюзели (1741–1825) е швейцарски художник,
прекарал по-голямата част от живота си във
Великобритания. Темата на голяма част от творбите му,
сред които и „Кошмарът“, е свръхестественото.]
Картината беше покрита със стъкло и отразяваше
лицето на Пади. Прехапа долната си устна, бавно я
отпусна, докато премигваше, изглежда, за да прогони
истински сълзи. Отново дръпна от цигарата и се
закашля, очите му се присвиха на гърба ми.
— Остави я на мира.
 — Искаш да кажеш както ти си оставил на мира
Спароу, така ли? – с пръст замислено потрих брадичка и
се обърнах към него.
— Карай направо, нещастнико. Какво искаш?
— Всичко, Пади. Всяко. Едно. Шибано. Нещо. Крал си
пари от баща ми с години, кой знае колко, тормозил си
сексуално момиче, което сега е моя съпруга. И така те
мразя, че не ми стига да те убия. Затова ще си платиш.
Ще прехвърлиш всички пари, които имаш в онези
сметки, на Спароу и ще запазя живота на незаконната
ти дъщеря. Как се казваше? О, да. Тара. Шибаната
сладка Тара. Само на деветнайсет, на толкова е, нали?
— Осемнайсет – сви устни, със сила загаси цигарата в
близкия пепелник.
— Още по-добре. – Свих рамене, завъртях се на пети,
за да се изправя с лице към него и се усмихнах благо.
— Не можеш да го направиш – измърмори на себе си.
— Вече го направих.
— И какво, ако не искам? – колебаеше се той,
притиснал ръка към врата си, сякаш се задушава.
— Тогава се кълна в Бога, че ще убия малката кучка.
Но преди да го направя, ще взема мерки всяка друсаща
се отрепка в Южен Бостън да я оправи отзад по шест
начина, броено от неделята. И ще издиря най-
извратените копелдаци в града, хич не се съмнявай.
Бива ме в проучванията, както сам си се уверил.
Челюстта на Пади се стегна и разбрах, че е ужасен.
Със сигурност го бях докачил на чувствително място.
Когато резервирах полета за Маями, бях с
впечатлението, че ми предстои поредното безрадостно
убийство. След това обаче Дженсън ми съобщи, че
проследил парите до дъщерята на Пади. Момичето
живеело извън Бостън с майка си – бивша
стриптийзьорка. Пади им пращал пари всеки месец и
според съпруга номер две това не било всичко. Пади
поддържал връзка с дъщеря си. Телефонни обаждания,
картички за Коледа и всичко останало. Очевидно Тара
не знаела, че баща й е боклук от световна класа. Тя
била обикновена първокурсничка в колеж, която искала
да поддържа отношения със своя умиращ, липсващ
баща. Мило момиче била, ако човек се абстрахира от
проблемните й гени. Никога не бих я докоснал и с
пръст. Пади обаче ме имаше за психопат, затова
всячески щеше да се помъчи да ме спре да направя
това, което той би направил, да имаше възможност.
— Откъде да съм сигурен, че няма да й сториш зло? –
Пади притисна глава на таблата на леглото, затвори
очи разгневен. Започваше да се съгласява с условията
на споразумението.
Исках Спароу да получи всичко, което този шибаняк
имаше на свое име, така както й беше отнел всичко,
докато е била още момиченце. Око за око.
— Ами ще ти дам дума – отворих дружески ръце.
Той ме изгледа и плю в кофата си, отново посегна към
кислородната маска.
— Думата ти не струва нищо.
— Направо си е истинска трагедия, че друго освен нея
не можеш да получиш. Или даваш парите на Спароу и
знаеш, че ще си удържа обещанието да не пипам
твоето момиче, или ще ме накараш да си изляза от тук,
наясно каква щедра сделка си подритнал, и ще
унищожа живота на детето ти. Ти си на ход, старче.
Изражението на лицето му ми каза всичко, което
исках да знам. Обичаше дъщеря си, въпреки че беше
чудовище. Прекършил го бях. Пади изгуби всичко, за
което беше работил. Като бедняк, така щеше да умре,
нямаше да остави нищо на семейството си. Плащаше си
дълга.
— По-лош си от баща си, Бренан.
Усмихнах се в знак на съгласие и извадих мобилния
си.
 — Ще позвъня на адвокат и ще го накарам веднага да
изготви документите. А ти можеш да започнеш с
подписването на това пълномощно. Не се притеснявай,
братле, донесох химикалка.
 
 
 
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
 
Спароу
 
От таксито в края на пресечката гледах как Трой
влиза в къщата в испански стил. Щом се скри от
погледа ми, дадох указания на моя шофьор да почака и
бавно тръгнах по тротоара, забелязах чакащото го
такси. Шофьорът му беше зает с мобилния си и
изглежда, не ме видя.
Видях бетонната пощенска кутия в края на алеята.
При кого беше ходил Трой? Какво толкова важно имаше
в тази къща? Може би Дейзи имаше право. Може би
наистина си развяваше онази работа на воля и сега
беше посетил друга любовница.
На пощенската кутия имаше номер, но нямаше име.
Съмнявах се, че ще разпозная името и без това, но по
дяволите. Стигнала бях чак дотук. Опитвах се да
изглеждам най-нормално, сякаш си бях тукашна, сякаш
не вършех нищо престъпно, отворих пощенската кутия,
надявах се да открия писмо с име. Получих много
повече, отколкото се бях пазарила. Прочетох адреса на
първия плик и дъхът ми спря, замръзнах.
Пишеше „Патрик Роуан“.
Патрик Роуан. Пади. Човекът, който ме беше
насилвал.
Трой Бренан беше в къщата на моя насилник.
Съпругът ми, единственият човек, на когото бях
споделила моята тъмна, ужасна тайна.
 Идиотка.
Олюлях се и отстъпих от пощенската кутия, сякаш в
нея има змийско гнездо. Сърцето ми биеше лудо в
гърдите. Може би беше дошъл да го убие. В крайна
сметка всички разправяха, че и преди е убивал. Може
би щеше да накаже този зъл човек така, както аз
никога не бих могла да направя.
С усилие погледнах отново към къщата точно когато
момиче в униформа на прислужница бързешком тръгна
по алеята към мен, изглеждаше изчервена и загрижена.
За момент се изплаших, че ще ми се скара, но вместо
това се огледа надясно и наляво, сякаш тя е тази, която
се страхува. Момичето продължи по улицата към
спирката по-нататък по улицата, обгърна се с ръка в
знак на защита, от време на време се оглеждаше.
Скри се от погледа ми, събрах си ума и изтичах към
едно място до голям храст. Започнах да наблюдавам
напрегнато двора пред къщата.
Двайсет минути след като пристигна, Трой напусна
имота.
Пъхнал беше документи под мишница, изражението
му беше спокойно и ведро. След няколко секунди слаб,
крехък мъж се появи зад него на входа към двора.
Изглеждаше болен и стар, не приличаше на Пади Роуан,
когото познавах и помнех, но когато видях очите му, се
задавих. Той беше.
Ръкуваха се и си кимнаха. Не виждах лицето на Трой,
но го чух да се смее, преди да се насочи отново към
таксито си. Настани се бързо на задната седалка и
остави Роуан съвсем жив.
Видяла бях всичко, което ми трябваше, и ми се
прииска да го залича.
Нещастникът беше дошъл тук по работа. Пукната
пара не даваше за онова, което този тип ми беше
причинил.
 Повърнах между храстите, усетих жлъчен сок като
отрова да бълбука в гърлото ми.
Мразех ги. Мразех и двамата. В едно бях убедена.
Нямаше да доставя на Трой удоволствието да разбере,
че знам за продължаващите му делови отношения с
човека, който ме беше насилвал. Особено след като
беше проявил такова неуважение към мен и беше спал
с друга в нашата спалня.
Нямаше как да му върна, затова беше най-добре да се
преструвам, че не знам нищо за отвратителните му
дела.
Не, щях да мразя съпруга си тихо, да се преструвам,
че нищо не се е случило – и никога повече, наистина
никога нямаше да ме докосне или да ме има.
Трой Бренан беше мъртъв за мен. Този път беше
умрял завинаги.
 
 
 
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
 
Трой
 
Докато таксито ми потегляше от дома на Пади,
изстенах и отпуснах глава назад, разтрих с длани
слепоочията си. Трудно ми беше да се примиря с факта,
че няма да мога да убия човека, издевателствал над
Рижавелката, а вероятно и над други момичета. Не бях
светец, но като всички престъпници и аз си имах своя
индивидуален, личен морален закон. И този закон
имаше строги разпореждания относно сексуалния
тормоз и блудството.
Тези хора заслужаваха да умрат.
Мамка му, дори чувствах лека вина от начина, по
който си поиграх вечерта на сватбата ни. Естествено,
знаех, че иска да е с мен, виждах го в очите й, чувствах
го в начина, по който тялото й се изви към моето,
умоляващо, извиващо се, но я бяха прекършвали. Не
исках да я прекърша отново.
Поне не тази част от душата й.
Телефонът ми иззвъня в джоба и ме накара да отворя
очи. Входящо обаждане от Джордж ван Хорн.
— По дяволите – измърморих и го поставих на ухото
си. Обаждането на Ван Хорн означаваше работа.
Натрупалият огромно богатство от недвижими имоти
вече политик даваше всичко, само и само да стане кмет
и се канеше да включи цялото си семейство в
постигането на тази цел. Кампанията му беше абсурдно
напориста и тъй като имаше повече скелети в
гардероба си, отколкото в някое проклето гробище, ме
нае да опазя името му неопетнено.
Имаше мръсни дела за разчистване и аз отговарях за
разчистването. Изчаках го да заговори пръв. Добър
подход беше, ако искате хората да стигат направо до
въпроса.
— Бренан – лавна, – трябва да се погрижиш за един
пакет.
— Налага се да почака до петък – отговорих спокойно.
– Тогава се връщам в Бостън.
— Изключено да чака до петък.
— На меден месец съм, Джордж.
Той се изсмя невесело.
— Да предположа наслуки, нямаш предвид оправяне в
мотел насред нищото, а жена ти не се пазари, докато
пазарува в магазини за ширпотреба, нали? Да. Така е,
защото хора като мен плащат много добри пари на хора
като теб, за да им свършиш работата. Не работиш от
девет до пет, Бренан. Докарай си задника тук. Веднага.
Отговорих с мълчание, знаех, че от това ще откачи.
Трябваше да ми благодари. Ако му кажех точно какво
мисля, думите можеха така да го насекат, че да е
първият в света пострадал сериозно от разговор по
телефона.
— Бренан? Бренан? Шибаната му мамичка… – пое
дълбоко дъх. – Виж, добре, схванах. На меден месец си.
Но е много спешно. Пакетът трябва да бъде доставен
някъде колкото може по-скоро. Изключено е повече да
го държа в къщата. Това може да отблъсне
гласоподаватели и да опетни името ми.
Отново мълчание от моя страна. Щом искате да
спечелите едни преговори, правило номер едно е да
говорите по-малко. Показвайте минимален интерес.
Нека другият се поти.
Чух как Ван Хорн здраво фрасва нещо и ругае от
болка. Да, със сигурност се поти.
— По дяволите. Колко?
— Двойно на сумата, която сега ми плащаш.
— Ти май си правиш шибан майтап с мен.
— Де да беше така. – Заровичках за клечка за зъби и
пъхнах една в уста. – Страхувам се обаче, че имам
ужасно чувство за хумор.
— Как ще да е. Хубаво. И ще съкратиш медения си
месец наполовина, така ли?
Съмнявам се, че със Спароу щяхме да се радваме на
слънце, алкохол и огромното суперлуксозно легло в
хотела. А и без това адски мразех Маями. Прекалено
оживено беше за вкуса ми.
— При първа възможност тръгвам. Трябва да се
погрижа най-напред за един второстепенен въпрос.
Чух как запали една от вонящите си пури.
— С много късметлийска съпруга си се обзавел.
— Не намесвай жена ми. Не искам да я споменаваш,
нито да помисляш за нея. За теб тя не съществува.
— А, имал си човекът слабо място – изехидничи Ван
Хорн.
Замалко да се изсмея, но стиснах челюст, здраво
заклещих клечката за зъби между зъбите си.
 — Помощникът ми Брок Грейстоун ще ти изпрати
новите ми финансови условия утре сутрин.
Щрак, линията умря, както и всяка добра мисъл, която
имах за Джордж ван Хорн.
 
***
Когато отидох в апартамента на хотела, Рижавелката
я нямаше. Не ме изненада. По-независима беше,
отколкото й позволявах. Освен това беше истински трън
в задника, забелязах и че изобщо не е пипала
кредитната ми карта. Следователно Рижавелката беше
останала без никакви пари. Нямах представа как се
справя без нищичко да харчи, но успяваше и нито
веднъж не се беше оплакала.
Предизвикваше някакво вълнение у мен – чувства, с
които не бях готов да се справям. Най-малко, когато
продължавах да издирвам липсващия човек от списъка
ми, а предстоящата разплата беше надвиснала над
съдбите ни като черен облак от задушлив дим. Извадих
отново смачкана бележка от джоба си, за да си
напомня, че имам цел в живота, нещо по-голямо. Нещо,
което не включваше никакви пари и никакви задници.
1 – Били Крапти
2 – Отец Макгрегър
3 – Нещастникът, наел Били?
Изритах обувките си и влязох в банята, завъртях
кранчето и си свалих дрехите. Жегата и влагата ме
убиваха. Лятото беше моята представа за ад. Бях
мрачен, студен човек, на когото му харесваше
мрачното, студено време. По тази причина Бостън беше
моето владение, моят дом. Необичайният студ,
обхванал този юни града, мен ме устройваше идеално.
Но времето беше последната ми тревога след
срещата с Пади.
Важното беше след утрешната среща адвокатът на
Пади да се появи с чек за Спароу. Тогава щях да се
омета от това място и да се върна у дома, за да се
разправям с проблема на Джордж ван Хорн. Спароу
щеше да се радва на тлъста сума за страданията,
претърпени от нея преди много години, и може би
щеше да прояви по-голямо желание да харчи парите на
оня кучи син, отколкото имаше желание да харчи
моите. Макар тези пари да не бяха само за Спароу,
остатъкът запазих за себе си.
Разплатата беше и за баща ми.
Взех си душ набързо и когато излязох, съпругата ми
се беше прибрала. Винаги съм бил свръхчувствителен
по отношение на присъствието на други хора. Особено
когато не можех да ги видя. Инстинктът за оцеляване
бях наследил от баща ми, предполагам, въпреки че
накрая този инстинкт го беше предал. Тя не вдигаше
много шум – никога, – но я чух да върви из апартамента,
а шумът на тихите й стъпки върху застлания с килим
коридор изпълни тихия президентски апартамент.
Излязох с кърпа, увита около кръста ми, не се
замислих много. Вече ме беше виждала по бельо
десетки пъти и изглежда, й беше все едно. През
повечето време дори ми хвърляше изпълнени с
желание погледи. Облегнах се на хълбок в рамката на
двойните врати, които водеха от спалнята към фоайето
на апартамента, наблюдавах я напрегнато.
Естествено, продължаваше да носи същите стари
широки джинси и тясна тениска на сини и бели ивици,
които носеше и в самолета. Знаех на какво си играе.
Нямаше да се облече елегантно за вечерта, само и само
да ме вбеси. Рижавелката стоеше на балкона с гръб към
мен, взираше се в тюркоазено синия океан и високите
палми. Късно беше, слънцето залязваше, розови,
портокалови и жълти оттенъци се преливаха по небето
като в съвършена картина.
— Съпротивата ти вече не е интересна, нали знаеш? –
казах тихо, отблъснах се от рамката и тръгнах към
плъзгащата се врата на балкона. Мълчание, чак след
това отговори.
— Тогава направи услуга и на двама ни и ме остави да
си отида.
Спрях на няколко сантиметра от гърба й, поставих
ръце на парапета, на който се беше облегнала,
обградих я с ръце, опрях брадичка на главата й.
— Не ги говореше такива, докато те обработвах устно
като хранене от седем ястия на италианска сватба.
Тя се измъкна от допира ми и се завъртя, застана с
лице към мен, по лицето й се четеше гняв. За пръв път,
откакто бях женен за нея, тя изглеждаше искрено
отвратена от допира ми. Не се преструваше и не
ставаше дума за свенливост. Наистина не ме искаше
близо до себе си. Отдръпнах се.
— Това беше преди – рече рязко, всеки мускул на
лицето й трепереше.
Точно така, онова злополучно опъване с Каталина в
дома ни. В онзи момент идеята ми се струваше
прилична – да пробвам да убия малката обсебеност,
която започвах да развивам към съпругата ми. А от
сегашна гледна точка? Оказа се най-лошото опъване,
което съм преживявал, и изобщо не си заслужаваше.
Завъртях се и тръгнах обратно към стаята, не исках
да показвам никаква емоция. По дяволите, ама аз за
какво говорех? Нямах никакви емоции към това странно
хлапе. Спрях при минибара, измъкнах бутилка твърд
алкохол, знаех ли и аз какъв, завъртях капачката и пих
направо от бутилката. Тя ме последва в стаята, от всяка
пора на тялото й се лееше гневна жега.
— Не се прави, че ти пука кого чукам, Спароу. Особено
след като все повтаряш, че всичко, което правим, е
шибана грешка. Престани да се държиш като
предадена съпруга.
— Мислиш, че ми пука с кого си лягаш ли? – Разпери
ръце ядосана. – Съжалявам, но не си се поучил от
бележката, Бренан. Ако зависи от мен, можеш да си
завреш бастуна във всяка венерическа болест, известна
на човечеството, и междувременно да създадеш нови.
Обърнах се към нея, още държах бутилката за
гърлото.
— Тогава за какво, по дяволите, говориш? Защо сега
си откачила така?
— Забрави! – бутна ме, очите й блестяха от
напиращите сълзи.
Мамка му, готова беше да ревне. Рижавелката не
плака, дори когато се омъжи за мен, дори когато я бях
притиснал здраво, когато друго освен рева не й
оставаше.
Усетих как гневът ми се разколебава.
— Какво се случи? – Гласът ми прозвуча толкова
внимателно, че се стреснах. – Защо си така ядосана?
— Не е ли все едно. Ти не ми споделяш, нищо няма да
ми кажеш – избърса сълзите от лицето си, намразих
онази част от мен, която искаше да го направи вместо
нея. – Просто ме остави сама.
— Имаме резервация за девет.
— Не съм гладна – отсече.
— Най-добрият ресторант в Маями. Две звезди
„Мишлен“. Можеш да ме мразиш утре, вдругиден и през
остатъка от живота си, но кой знае кога отново ще
можеш да посетиш ресторант от световна класа,
различен от този, който съпругът ти притежава.
Защо се опитвах да я убедя да излезе с мен? В бара на
хотела можех да избера жена, която е по-добре
облечена и далеч по-приятна, и всъщност да се
наслаждаваме на вечерта. Но по някаква откачена
причина исках тя да онемее от възхита, когато види
ресторанта. Рижавелката беше луда на тема храна.
— И все пак не ме интересува – рече студено, измъкна
бутилката от ръката ми и отпи щедра глътка, в погледа
й имаше гняв. Грабнах бутилката и насочих гърлото й
към нея.
— Обувай се, Спароу. Няма да те моля два пъти.
Добре, не беше най-добрата стратегия, но по
дяволите, изкарваше ме извън кожата.
— Така ли? Иначе какво ще направиш? Ще ме убиеш
ли, както си убил Били Крапти? – Заудря ме с малките
си юмруци. Твърде малка беше, за да ги усетя, което не
означаваше, че Спароу не полага усилия. Избута ме по-
навътре в стаята и продължи: – Ще ме накълцаш, така
ли? Ще ме хвърлиш в океана? Ще се постараеш от мен
да не остане и следа, но няма да ти пука, дори ако
целият шибан град научи, така ли?
Поклатих глава. Разтрих лице и прокарах ръка през
косата си, така се вбесих, че се чудех какво да фрасна.
Щом повдигаше въпроса за Крапти, нямаше вече какво
да губи. Вече не се плашеше. Или поне не беше толкова
изплашена, колкото откачила от бяс.
Спароу нямаше да дойде на вечерята и за пръв път в
живота си разбрах, че нищо не мога да направя.
Нямах с какво да я принудя. Не можех да й огранича
разходите, защото отказваше да използва парите ми. И
не можех да я нараня, защото не исках.
Не заслужаваше да я прегазя. Не беше като Каталина.
Обърнах се мълчаливо и влязох в спалнята. Облякох
се, поставих си ролекса и одеколон, нагласих си косата
и излязох, зарязах я да довършва алкохола, който
оставих.
Когато тръгнах към бара на хотела, тя още лежеше на
килима и пиеше с упоение.
Настаних се на един стол и си поръчах уиски. Висока
блондинка с външност на модел седеше през две места
от моето и ми се усмихна. Не отвърнах на усмивката.
Изпих две, три…, четири питиета, преди да дойде и
да ми протегне ръка.
 — Кайли – нацупено произнесе името си, но не
отговорих на жеста й за ръкуване. – А ти си…?
— Не проявявам интерес. Съжалявам.
Два часа по-късно си тръгнах, върнах се в
апартамента, пиян до безобразие и преситен от
положението с Рижавелката. Нека да ми каже някой
нещо за правата и задълженията.
Заварих я да лежи в мрака, свита на дивана, от
телевизора се носеше сияние, което подчертаваше
линиите на лицето й. Под главата си имаше
възглавница, завила се беше чак до брадичката. Тази
вечер нямаше да споделяме леглото.
— Само веднъж ще те попитам. Кажи ми каква муха
ти е влязла, Спароу.
— И каква полза, ако ти кажа? Никога няма да ми
отговориш. Никога не ми отговаряш.
Имаше право, нямаше смисъл да го отричам. Държах
я в пълно неведение.
— Събирай си багажа. Утре рано тръгваме – дори не
си направих труда да видя как реагира, докато излизах
от спалнята.
След няколко часа работата с Пади щеше да е
уредена. Адвокатът му вероятно ще го е накарал да
подпише всички документи по прехвърлянията, за
които говорихме. А аз трябваше да се върна обратно в
Бостън, за да се погрижа за проблема на Ван Хорн. Явно
съпругата ми не беше в настроение за забавления, а и
да си признаем: Маями беше кошмар за човек като мен.
— Изобщо не съм си отваряла багажа – отвърна тя
отегчено.
— И защо не, мамка му?
— Знаех, че ще се приберем в Бостън до двайсет и
четири часа. Това не е меден месец – долових
огорчението й. – Като всичко в живота ти, Трой, ставаше
дума само за работа.
 
  
 
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
 
Спароу
 
Пътувахме по сивите бостънски улици, покрай
сградите от кафяв камък, пешеходците, които не
спазваха правилата, и улиците без изход. Притисках
чело до стъклото, мъчех се изобщо да не забелязвам
съпруга си. Неумолимите му очи бяха приковани в пътя
пред нас и знаех, че няма да говори с мен. Знаех, че се
е предал.
Изнесох вещите си от спалнята и ги пренесох в стаята
за гости на долния етаж, той не ми попречи. Част от
мен се мъчеше да си припомни причината, поради която
изобщо бях избрала предишния вариант, а друга част от
мен ми напомни, че по някаква необяснима причина на
мен ми харесваше да споделям леглото с Трой.
Жалко е, знам.
Реших да започна на следващия ден в „Руж Бис“.
Нямаше причина да чакам до следващата седмица. За
моя изненада той се съгласи да съобщи на Брок, че
първата ми смяна е утре. Опитах се да запазя
вълнението си, като поговорих вечерта с Луси и Дейзи.
Те все още си мислеха, че съм в опасност, и държаха да
позвъня в полицията, но и двете знаеха, че не бива да
вземат работата в свои ръце. Слуховете говореха, че
Трой има тесни връзки с разни полицаи. Освен това
Луси и Дейзи нямаше да престъпят желанията ми. А
моето желание беше те да не предприемат нищо по
този въпрос.
Не защото не исках, а защото исках да доживея до
следващия си рожден ден.
Следобедът на другия ден Трой паркира успоредно на
вече паркирала кола на уличката, която водеше до
страничната врата на „Руж Бис“, отново спря
движението, този път препречи пътя на камион с
доставки. Извих се, грабнах си раницата от задната
седалка, когато чух потупване по стъклото от моята
страна. Бренан свали стъклото, появи се лицето на
Брок. Той пъхна главата си, устните му бяха на
сантиметри от моите. Потропа два пъти по покрива на
колата и въздухът от дробовете ми излетя. Брок се
напъна да го докара на ведра усмивка.
— Виждам, че тенът не е влизал в менюто на
семейство Бренан.
Това си беше омаловажаване на положението. Още
бях лепкава като наскоро боядисана стена.
По лицето на Трой цъфна измамна усмивка.
— Имахме си по-интересни задачи.
Да, като например да се напиваме в различни краища
на хотела и да се мразим. Нямах представа защо пред
Брок се държеше така, сякаш сме истинска двойка, но с
всички глупости, които криеше от мен, нямах никаква
възможност да проумея причината за това му
поведение.
— Благодаря, че ме докара – казах приземяващо,
отворих вратата, без да ми пука, че Брок не се е
помръднал. Той се отдръпна, но сведе поглед към
бедрата ми, когато видя, че Трой е поставил ръка върху
тях. За пръв път ме докосваше, откакто бях отказала да
вечерям с него.
— Приятна работа, Рижавелке – каза той.
Защо изведнъж започна да се държи така
ненормално? И по-точно така, сякаш се държим
прилично един с друг.
Погледнах към ръката му, после към лицето му.
— Да, както дойде – и преди да е решил да придружи
дребния си жест с целувка за довиждане, се измъкнах.
— Брок – рязко рече Трой и го накара отново да завре
глава в колата. Зад мазератито на Трой се заформяше
задръстване и от срам отново ми стана горещо. –
Трябваш ми в хижата.
Брок простена.
— Имам работа тук. Довечера ще дойда.
Трой ме погледна, сграбчил ядно волана, след това
май се отпусна.
— До един час да си тръгнал. Трябваш ми. Донеси си
оборудването.
След тези думи Брок се изправи и тръгна към мен.
Трой не помръдваше.
Брок ми отвори страничната врата и влязох в „Руж
Бис“. Трябваше да подпиша документи, преди да
започна, и той ме поведе към задния коридор, минахме
покрай кухнята.
— Няма ли да попиташ къде е хижата? Какво е това
оборудване, за което говори Трой? – попита Брок.
— Защо си сигурен, че вече не знам?
На съвършеното му лице заигра усмивка.
— Защото познавам съпруга ти, а него много го бива
да пази тайни. Особено от теб.
Истина си беше, Трой имаше тайни от мен. Най-вече
криеше причината, поради която се оженихме. Знаех го.
А после и онова с Роуан… От мисълта за него гърбът ми
се скова.
Извъртях очи, престорих се на отегчена.
— Не, благодаря. Много добре ми е да съм в
неведение по темата. Вие, момчета, си нарушавайте
закона, колкото си щете. Излишно е да ме забърквате.
— Не се занимавам с нарушаване на закона. – Спря
пред стъклената врата. Зад нея видях сива тухлена
стена, модерно бюро за офис, няколко картини и
кожени столове. – Никога не нарушавам закона.
— Но нарушаваш обещанията си – предизвиках го аз,
без да съм сигурна откъде идва цялата тая моя
убеденост. Може би ми беше дошло до гуша неговият
шеф да ме притиска. – Каза, че щяло да си заслужава
да ида в Маями. А беше гадно.
— Тогава исках да кажа, че когато се прибереш, ще ти
подобря настроението. Съжалявам, че не се е получило,
мила.
— Не ме милосвай. – Завъртях се, тръгнах към офиса
му. Настаних се на стол срещу мястото, където се
предполагаше, че ще седне той. – Давай да
приключваме.
Понеже бях пристигнала трилион години по-рано,
отколкото трябваше за приготвянето на вечерята, най-
напред поздравих Пиер в кухнята. Ниският дебел мъж
влезе със зла усмивка и с пръст приглади гъстите си,
черни мустаци. Скочих права от касетката за мляко, на
която седях, и му се усмихнах възторжено.
— Здрасти! – пропях.
— Ама това не е ли самата госпожица Връзкарка!
Мислех, че започваш следващата неделя. – Насочи се
към голяма печка, облегна се на нея и скръсти ръце,
сякаш някак предизвикваше физиката, беше по-нисък, а
ме гледаше отвисоко.
Вътрешно се свих, престанах да се усмихвам.
— Готова съм да работя всеотдайно и да докажа, че
не съм тук заради съпруга си.
— Не си – съгласи се той, отблъсна се от печката и
тръгна към мен. – Тук си и заради Грейстоун. Той ми
нареди да ти определя място. Мислиш си, че можеш да
ме командваш в моята кухня, така ли?
Свъсих чело и отстъпих назад. Ако Брок му е казал да
ме вземе, вината си беше негова. Знаех, че Трой никога
няма да ми предложи лесен изход. Не му беше в стила.
Той по-скоро беше от типа, който ще накара човек
здраво да си изработи късмета. Брок обаче беше мил
господин от школата „нека ти помогна“. Съвършеният
мъж, когото да заведеш у дома и когото да представиш
на майка си. Ако имах такава, естествено.
 — Можеш да ми определиш каквато поискаш задача –
вирнах брадичка. – Не се плаша от тежка работа, шефе.
Пиер се приближи с крачка и ми се усмихна в лицето,
дъхът му вонеше на цигари.
— Ще видим.
Изкормих, почистих от люспите и измих десетки риби,
на няколко пъти се порязах с острия нож за
обезкостяване, за да бъда в крачка с всичката работа,
която Пиер ми възложи. В края на смяната ми приличах
на човек, който е играл на камък-хартия-ножици с
шампиона в категорията. Цялата бях в синини и
порязвания, помогнах при разчистването на кухнята,
дори излъсках печката.
Излязох от кухнята в единайсет и тръгнах пеша от
„Руж Бис“ към пентхауза. Не беше близо, но пътят
минаваше по оживени главни улици, а аз имах нужда от
време да помисля. Загърнах се в морскосиньото си яке с
качулка – това беше най-студеният юни в Бостън за
последните петдесет години, в съвършен унисон с
рухването на личния ми живот, – метнах раницата през
рамо и тръгнах към сградата на Бренан. Краката ми
трепереха от изтощение, докато вървях покрай скъпите
магазини и галерии, заровила ръце в джобовете си, за
да се защитя от необичайния летен студ. Ускорих
крачка и завих зад ъгъла, щом го видях, заковах на
място.
Усмихна ми се и ми предложи ръка. Приех, макар да
знаех, че мириша на риба. Макар да знаех, че е
колосална грешка. Макар да знаех, че като приемам
ръката му, подготвям нещастие.
— Как беше първият ти работен ден?
— Брок – преглътнах. Какво правеше той тук? Не
трябваше ли да си е у дома при семейството или в
хижата при съпруга ми? Или другаде. Не бяхме
приятели. Държах се зло с него. На него не биваше да
му пука.
 Въпреки всичко беше адски красив, по дяволите. Сноп
жълта светлина падаше от уличната лампа и
подчертаваше всяка една от красивите черти на лицето
му, а той изглеждаше нелепо елегантен в своето сако.
— Кафе?
Поклатих глава.
— Не, благодаря. Най-добре да се прибирам.
— Тогава горещ шоколад. – Протегна ръка и я постави
на гърба ми, не се отдръпнах веднага само заради
слисването. – Знам, че ти е любима напитка.
Някак беше зловещо, но приех. Честно казано,
прибирането пеша до пентхауза не беше чак толкова
примамливо. Предстоеше ми да вляза или в празна
къща, или в къща, пълна с Трой, моя архивраг през тези
дни.
Освен това не можех да откажа горещ шоколад в
студена бостънска вечер след луд първи работен ден.
С Брок отидохме в един ресторант и се настанихме в
червено сепаре. Изпих горещия си шоколад мълчаливо
и се замотах с джукбокса. Той беше хубав и мил с мен.
Това си беше смъртоносна комбинация и знаех, че хич
не ми е притрябвало да се занимавам с женен мъж,
затова не го и направих.
Упорито прехвърлях песните, мръщех се, докато
пъхах монети в джукбокса отстрани на масата.
„Странен любовен триъгълник“ от „Ню Ордър“* зазвуча
от джукбокса. По погрешка, естествено.
[* Ню Ордър“ са английска рок група, основана през
1980. Песента е от четвъртия им студиен албум,
излязъл през 1986.]
— Разкажи ми за себе си – облегна се на масата и се
опита да улови погледа ми.
Не можех да погледна тия сиви очи, без да се запитам
какво ли е да обхождат голото ми тяло. Дали щяха да
имат същото въздействие както леденосините очи на
Трой?
 Вбесих се, съсредоточих се върху джукбокса.
— За какво? Ти, изглежда, знаеш и без това всичко за
мен. Знаеш причината Трой да се омъжи за мен,
любимото ми питие…
Това трябваше да ме накара да съм нащрек, но
искрено казано, толкова много се беше случило през
последните няколко седмици, че Брок ми беше
последна грижа. Доста безобиден ми се струваше.
Сервитьорка на средна възраст с фалшиви цици и
достатъчно грим за направата на малка ваза мина
покрай нас, погледът й облиза Брок, с което потвърди
колко глупаво великолепен е. Наведе се над масата
пред нашата, където седяха три момичета. Момичетата
седяха прегърбени и непрекъснато крадешком дебнеха
мъжа срещу мен, шепнеха си. Не можех да ги виня.
— Само се опитвам да съм внимателен. Искам да
знаеш, че не си сама, що се отнася до Трой. До теб съм.
Поклатих глава и изсумтях, измъкнах няколко
пакетчета захар от съда, в който ги държаха, и ги
разкъсах на масата.
— Защо се преструваш, че ти пука, Брок? Не се
познаваме, а и не си падаш по мен. Имаш си жена и
дете у дома – напомних му.
Интересът му към мен започваше да ми вдига
кръвното. Някак безпочвен беше. Нямаше и бъдеще.
Брок протегна ръка и прокара показалец през
захарта, която бях разсипала на масата. Наведе се и
постави покрития си със захар пръст на долната ми
устна, дръпна бавно и остави захарта да се посипе в
устата ми. Очите ми срещнаха неговите, със същата
ръка, с която той беше докосвал устата ми, той ме
придърпа за яката през масата, приближи лицето ми
към неговото и устните му завладяха моите.
Целуваше ме уверено, потъваше в устата ми, езикът
му беше непоколебим. Стомахът ми се присви, когато
улови лицето ми в длани и сладостта на захарта
избухна върху езиците ни. Чух как момичетата от
другото сепаре ахнаха от удивление и ревност.
Времето, изглежда, спря, преди да успея да се измъкна
от него.
Скочих на крака, главата ми някак плуваше,
притиснах длан до страната на лицето си, за да се
уверя, че не халюцинирам.
— Какво, по дяволите, правиш? – попитах задъхано.
Той си седеше на мястото с преспокойна усмивка на
лицето.
— Нали каза, че ми било все едно? Ами не ми е. Каза и
че не си падам по теб. Ами… падам си.
— Моментът не е ли подходящ да ти напомня, че си
женен? – тупнах с крак, жега на талази заливаше
тялото ми. Не бях сигурна кое точно съм повече:
ядосана или зажадняла за него.
Повече бях ядосана. Със сигурност повече бях
ядосана.
— Заради сина ми. – Изви вежда. – Само заради Сам.
Кат и аз не сме двойка.
— Добре, на моята ръка обаче има пръстен. – Грабнах
раницата си, пъхнах вътре мобилния и останалото и
хукнах.
— И също не става дума за истинска двойка – каза
той, отново прокара пръст през захарта и го облиза,
бавно го измъкна от устата си. – Нищо не им дължим. –
Подчертаваше всяка дума. – На себе си дължим всичко.
Изръмжах ниско. В главата ми вече беше пълна каша
заради Трой и всичките му тайни. А ето ново бедствие
чакаше да ми гръмне във физиономията.
Не исках Брок. Дори да беше страхотен по душа и със
съвършено лице. Той принадлежеше на Кат, още по-
важно, той принадлежеше на Сам.
— Докоснеш ли ме отново, ще кажа на шефа ти –
заплаших, обърнах се и изхвърчах през изхода. Усещах
как ме изпровожда с поглед, залепен за гърба ми,
докато излитам през вратата, едва не я залепих за
лицето на някакъв излязъл да потича човек.
Брок остана на мястото си, знаеше, че достатъчно ги
е натворил. Пуснал беше семенцето. Наясно беше, че си
падам по него като всички жени с функциониращи
органи и че сега знам, че мога да го имам.
Минах покрай прозореца на ресторанта, вървях като
подгонена по улицата. Видях го да се отпуска с
малоумна усмивчица на физиономията и да потупва
устни с покрит със захар пръст.
Тичах по целия път до вкъщи, не спрях да си поема
дъх и в мига, в който се прибрах, си взех леденостуден
душ.
Брок беше последното, което исках.
И първото, което ми трябваше, за да преодолея
изневярата на Трой.
 
 
 
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
 
Трой
 
Тъпанарят се появи посред нощ, точно когато Флин
ван Хорн повърна върху скъпите ми обувки и запълзя по
пода към дървената маса в другия край на скритата
хижа, за да се опита да докопа телефона отгоре.
— Дрога долна – измърморих, излязох от натвореното
от него, за да отворя вратата на моя служител. Брок
стоеше от другата страна тъпо самодоволен. Фаровете
на колата му още светеха и осветяваха хълмовете
около нас.
В началото баща ми купил мястото насред Бъркшъз*,
далеч от цивилизацията и Бостън, за да има къде да
прекарва времето си с Робин. След като го наследих,
най-вече го използвах за работа. А сега имах за задача
да избутам един друсльо през детоксикацията, само че
изобщо си нямах понятие какво става и как протича
възстановяването на един наркозависим.
[* Бъркшъз е високопланински район на територията
на щатите Масачузетс и Кънектикът.]
Затова си имах Брок.
Бащата на Флин, Джордж ван Хорн, настоя синът му
да не влиза в обикновено заведение за лечение на
зависими, където някой можеше да надуши чий е този
окаян отрок. Заведох го в хижата, чиито стени
поглъщаха тайните на клиентите ми. Всякакви тайни
бяха попили в тях – големи и малки, мръсни и откачени.
Тайните бяха навсякъде. Любовницата, която
изнудваше и с която трябваше да се разправя.
Прибягващите до насилие членове на банди, които
трябваше да изхвърля от града. Богаташите, които
трябваше да изчезнат за известно време. Кълна се, ако
тези стени можеха да говорят, бостънската полиция
щеше да има достатъчно работа за следващите три
столетия.
— Казах един час, не девет – озъбих му се, а Брок
мина покрай мен и влезе в хижата с оборудването си.
Някак весел ми се виждаше. Какви си ги натворил сега?
— Къде е малкият ни пациент? – попита.
И тогава Флин започна да повръща, посегна към
масата и се опита да се изправи на крака. Просна се по
очи, чу се ясно как се счупи кост. Поклатих глава и
потънах в предизвикващия скомина жълт диван, който
любовницата на баща ми беше избрала. Тази жена беше
имала отвратителен вкус. Уютни плетени килимчета
навсякъде, малка дървена кухня и куп еленски глави,
закачени по стените от трупи. Хижата приличаше на
идеалното място, където герой на Стивън Кинг да
разкасапва жертвите си.
— Умирам! – изви Флин, щом Брок приклекна до него,
за да го поогледа. Наведе се над крехкото хлапе и му
заговори спокойно, обясни му какво ще направи, за да
определи физическото му състояние.
Всъщност вярвах на Флин. В момента, в който влязох
в западналия му апартамент и го измъкнах от оная
друсла приятелката му, докато се опитваше – и не
успяваше – да я изкове в мръсните им чаршафи, той
трепереше, изкарваше всичко от себе си и ревеше
неконтролируемо, ломотеше през цялото време, докато
пътувахме с колата към хижата, че е болен и му трябва
следващата доза. Не бях лекар, но фактът, че целият е
посинял, не ме преизпълваше с вяра в добрата му
физическа форма.
— Трябва да иде в болница – обяви Брок, стана и
измъкна черни ръкавици за еднократна употреба, –
незабавно.
Изхилих се, изритах близката табуретка.
Изключено беше да заведа Флин в спешното и Брок
беше съвсем наясно. Платили ми бяха да се справя тихо
и кротко. Не можех да се проваля. Моята работа не
допускаше провалите.
Като по знак Флин припадна на килимчето, от едната
страна на устата му се застича повръщано и започна да
образува локвичка до лицето му. Само течност. Очите
му бяха затворени и слой студена пот изби по влажната
му кожа.
— О, мамка му – коленичих, притиснах два пръста до
врата му. Все още беше жив. Имаше пулс. Слаб, но го
имаше. – Никаква болница. – Кимнах с глава към
почитателя на хероина. – Тук ще се справиш.
— Опасно е.
— Баща му предпочита да е мъртъв, отколкото да се
подобрява в обществена болница. Ние не определяме
правилата – сложих го на място аз.
— Може да е получил инфаркт – възрази Брок, тихо и
упорито, гледаше ме изотдолу, там, където стоеше,
облегнал рамо на стената. – Не можем просто да му
дадем хапче за температурата, да му направим гореща
вана и сандвич с фъстъчено масло. Опасно е. Не искам
да ми лежи на съвестта.
Ядосах се, разтрих свит юмрук по лицето си. Направих
две стъпки към него и го улових за врата, придърпах го
към лицето си. Сега стояхме съвсем близо.
— Съвестта ти вече не е чиста, хубавецо. Направи,
каквото ти казаха.
Присвили очи, се гледахме гневно, после той отмести
поглед, дръпна се настрана и се върна при Флин.
Отвори ципа на пътническата си чанта – известна още
като оборудването му за детоксикация – и извади
спринцовка и малка бутилка. Отвърнах поглед към
прозореца, затворих очи и поех дълбоко дъх. Чух как
Флин се дави и как Брок се рови из опаковки и шишенца
с хапчета.
Да, богатите деца имаха навика да прекаляват със
силните усещания, а Брок знаеше как да премахва
отровата от тях. За едно поне го биваше.
— Как беше първият работен ден на Рижавелката? –
попитах не защото ми пукаше, а да му напомня на кого
принадлежи тя. Очите ми не се отделяха от колата му
отвън, фаровете светеха, осветяваха студения дъжд.
Харесваше ми, когато през лятото е студено. Все едно
вселената беше на моя страна.
— Защо сам не я попиташ? – Брок прозвуча
развеселен. – Мислех, че се разбирате.
Обърнах се към него, той с кимване ми поиска помощ
да преместим Флин на дивана. Прихванах го под
мишниците, Брок го улови за краката, оставихме
отпуснатото му тяло на жълтия диван. Брок отиде до
спалнята и се върна с одеяло, уви Флин като бебе.
След като направи всичко, което трябва, и взе
необходимите мерки, Брок се настани на стол до
дивана и отпусна глава на ръцете си. Запали цигара,
хвърли все още неизгасналата клечка към Флин.
Клечката отскочи от младежа и бавно угасна на голата
му кожа. Флин беше прекалено изключил, за да усети
болката от изгарянето. Да, фасадата на добро момче,
която Брок носеше, в мое присъствие се пропукваше.
Не бях Каталина, нито Мария, нито Рижавелката.
Изрод бях като него и беше излишно да ме впечатлява.
Вече знаех какво представлява. Той беше
олицетворение на първата сцена от „Синьо кадифе“ на
Дейвид Линч*, насекомото под добре поддържаната
поляна. Това беше Брок. Сладникава, холивудска
усмивка, която му беше външно прикритие, а отвътре
беше непоправима гнилоч.
[*„Синьо кадифе“ е американски филм от 1986
година.]
— Рижавелката се върна от Маями ядосана – съобщи
той, приковал поглед към пода. – Кажи ми, че не й
причиняваш страдание, защото й обещах да я пазя.
Той й бил обещал какво? От къде на къде ще си
навира задника в моите работи?
— Иначе? – подразних го, бях се облегнал на плота в
кухничката. – Ами ако си поставя за цел в живота да
съсипя всяка възможност за щастие за нея? Не се
преструвай, че имаш думата по въпроса, Брок.
— Само че имам думата. – Вдигна глава и издуха бял
дим в лицето ми. – Не забравяй, че ключът от кутията
ти с червей е у мен. Знам точно защо се ожени за нея.
Какво си направил с майка й. Всъщност знам
достатъчно, но понеже казаната дума е хвърлен камък,
нека да ти го изясня щателно. – Отново избълва облак
дим, който скри усмивчицата му. – Ако нараниш това
момиче, ще продам всяка твоя тайна на най-висока
цена. А и двамата знаем, че за покупката се натискат
настървено от много страни. Схвана ли?
Той да не би да ме заплашваше, мамка му? Забравил
беше какво мога да му причиня или какво? Нещо е
заличило от паметта му факта, че аз му плащам, че
плащам за скъпите простотии на жена му, за училището
на сина му и за всичките му въшливи, „искам да съм
като Дейвид Бекъм“, скъпарски дрешки?
Без да мисля ясно и вероятно без изобщо да мисля, се
втурнах към него и стоварих юмрук във физиономията
му. Не разбра откъде го сполетя. Звукът от юмрука ми в
костта му изпълни въздуха. Брок изпусна цигарата на
пода и стана, олюляваше се. Сви юмрук и се опита да
замахне към мен. Избегнах удара, той падна на пода,
замаян. От носа му рукна кръв там, където лежеше на
пода и стенеше. Претърколи се и се сви като зародиш,
когато се изправих над него. Измъкнах носната си
кърпичка и избърсах кръвта му от ръцете си.
Приклекнах до колегата, за да може да ме чуе,
побутнах лицето му с пръст, погледнах го в очите.
— Не бих заплашвал човек като мен с тайните му. Не
забравяй, че причината моите тайни да са толкова
сериозни, е, защото се занимавам със сериозни дела.
Никой не се забърква с човек, който се занимава с това,
с което се занимавам аз. Мислиш си, че държиш
някакви козове срещу мен… – изсмях се, пъхнах ръка
под врата му, увих я здраво около врата му. – А това е
грешка, която може да ти струва скъпо. Повече
отколкото си склонен да платиш.
— Да ти го начукам. – Брок изплю кръв към лицето ми,
пропусна с няколко сантиметра. Очите му плуваха в
сълзи, а тая картинка лицето му си беше направо
прецакана работа.
Пуснах врата му и му се усмихнах като че нищо не е
било, вдигнах все още запалената цигара, която беше
изпуснал на пода и я пъхнах между устните му. Потупах
го по рамото, сякаш сме си другари от едно време.
— Хубаво се изказа, друже. Сега иди да изгасиш
шибаните фарове на тая твоя кола. Очертава ти се да
поостанеш тука.
 Тръшнах вратата на спалнята зад себе си и
въздъхнах, свел глава. Оставахме тук известно време,
затънали в гадости, докато се опитваме да помогнем на
Флин, но това не означаваше, че ще му търпя
идиотщините. Изведнъж ме заля неистовото желание
да размажа нечия глава в стена, извадих списъка от
джоба си и отново го прегледах.
1 – Били Крапти
2 – Отец Макгрегър
3 – Нещастникът, наел Били?
Смрадливата буря, която Пади беше завихрил в
живота ми напоследък, ме накара да се обърна по-
сериозно към първата си цел. Не е никак трудно да се
изгубиш в живота, когато си тръгнал да търсиш
разплата за нечия смърт, а грешки не бива да има. Все
още за мен най-важната цел си оставаше да докопам
поръчителя на убийството на баща ми и точно това ме
движеше.
Смачках жълтеещата хартия в юмрука си, пъхнах го в
джоба. Близо бях. Знаех, че съм близо. Чувствах го с
цялото си същество.
И милост нямаше да имам.
 
 
 
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
 
Спароу
 
Не си изневерила.
Краката ми тупаха в бетона, а аз вдишвах мразовития
въздух на зазоряване; в слушалките ми гърмеше „Жив
съм и мърдам“ на „Нонпойнт“*. Завих зад ъгъла към
улица „Малбъро“, мускулите ми се изопнаха, докато
ускорявах.
 [* „Нонпойнт“ са американска рок група, основана
през 1997. Песента е от 2006.]
Нали точно фалшивият ти съпруг си води оная работа
на обиколка всеки път, когато излезе от вкъщи. Ти не си
молила за целувката от Брок. Не си започнала ти.
Естествено, не си си и помисляла, че ще се случи. Дали
Брок изневерява, не ти влиза в проклетата работа.
Краката ми пареха, усещах пулса си в гърлото, бърз,
бесен. Пресякох улицата, насочих се обратно към
пентхауза.
Не си задължена да казваш на Трой. Само ще му
докараш още проблеми, а не е като да страдаш от
свръхдоза семейно блаженство.
Спрях пред въртящата се врата, която водеше към
сградата, опитвах се да успокоя дишането си. Нямаше
да кажа на Трой за случилото се с Брок, въпреки че
заради него се чувствах противно.
Когато отворих вратата, Трой беше в пентхауза,
сигурно беше пристигнал, след като съм излязла за
своя предутринен крос. Все още носеше дрехите от
предишния ден, лежеше на дивана, в ръката си
държеше чаша уиски.
Държах се все едно го няма. Взех си душ и си оправих
леглото в стаята за гости, а когато слязох отново в
кухнята, за да си направя кафе, той все още беше там, в
същата поза. Изглеждаше останал без сили, но всяка
възможност за симпатия, която би могла да се породи в
сърцето ми към този мъж, се беше изпарила след
случката с Пади Роуан. Облегнах се на кухненския плот,
докато чаках водата да заври.
— И на теб добро утро – изръмжа в чашата си.
Не отговорих. Исусе. Осем сутринта беше. Твърде
рано за пиене.
— Знаеш ли… – погледна в чашата и разбълника
кехлибарената течност вътре, – за жена, чийто живот е
била подобрен с преселване в пентхауз и мечтаната
работа, изглеждаш малко нещо неблагодарна.
Отметнах глава и се изсмях горчиво, опрях ръце на
плота пред себе си за опора.
— Ама и теб си те бива, Трой. Виждам, че
любовницата, с която си прекарал нощта, ти е
напълнила главата с всякакви щури идеи. Виж, за да
бъда благодарна, трябва първо на първо да съм го
искала. Никой нищо не ме попита, преди да ме
отвлечеш. И двамата знаем, че не съм тук по свой
избор. Тогава защо не ми кажеш защо ме държиш тук?
Сигурна съм, че причината е добра – обърнах се, налях
си кафе и изцъках с език. – Така си е, страшно добра е
причината.
Стана от дивана. Чувах глухите стъпки на босите му
крака по златистите гранитни плочи, преди да застане
до мен. Наля си чаша кафе, на устните му просветваше
ехидничка усмивка. Знаех си, че размяната на
пиперливи реплики страшно му харесва. Кавгите ни го
презареждаха. Вече изглеждаше по-добре, сякаш е
дремнал едно освежаващо.
— Ти май здраво се интересуваш коя опъвам
напоследък. Да не би да ме ревнуваш, Рижавелке?
Защото вече ти казах, че винаги можеш да ме
употребиш за лични нужди. Предложението ми е в сила.
– Умишлено прокара ръка по моята.
— Не се притеснявай, свикнах с идеята, че
изневеряваш. Хич не ми пука с кого си бил снощи. –
Взех чашата с кафе с намерението да отида в гостната.
Грубата му ръка легна на моята и ме спря.
Допирът му беше внимателен, почти властен.
— Никога не съм ти изневерявал, защото никога не
сме били заедно в истинския смисъл на думата. Ти го
знаеш и аз го знам. Ако бяхме двойка, никога не бих
погледнал друга жена.
 — Но не сме – изсъсках в лицето му само защото
обичаше да ме вбесява. – Затова си се забавлявал,
сигурна съм.
— С никого не съм бил снощи. Свързано беше с
работа.
Сведох поглед към ръката, която ме докосваше.
Кокалчетата му бяха червени, имаше следи от
засъхнала кръв в гънките. Изглежда, тази седмица не
само аз му създавах главоболия. Огледах тялото му
през спуснатите си клепки. Не лъжеше, с никого не
беше прекарал нощта, колкото и да ми беше неприятно
да го призная, това ме накара да се почувствам малко
по-добре.
— Надявам се, онзи, върху когото си си разкървавил
ръката, да ти е върнал някой и друг приличен удар.
По лицето му заигра колеблива усмивка.
— Кой, Брок ли? Този човек първо трябва да стане
мъж, преди да ме нарани. И понеже му нямам доверие
да се държи мъжки, ще те предупредя лично. Стой
далеч от него.
Усетих как по лицето ми не остава и капка кръв.
Устата ми пресъхна. Откъде беше разбрал за
целувката? Брок ли му беше казал? Не, Брок нямаше
причина да го прави. И макар в никакъв случай да не се
заблуждавах за отношението на съпруга ми към мен,
бях почти убедена, че Трой няма да спре до юмруците,
ако разбере, че Брок ме е целунал.
Не, Трой все още си беше в неведение.
Огледа лицето ми, ръката му още стоеше върху
моята. Задърпах се да се освободя, повдигнах рамо, за
да му покажа, че си нарежда на вятъра. Сега кой
ревнуваше? Хубаво беше да разбера, че му пука. Ако му
пукаше.
Мразех го, наистина, но бикините ми пламваха в огън
всеки път, когато той влизаше в стаята. Трой
разпалваше у мен нещо диво и болезнено, което Брок
не постигаше.
Нямаше значение, че Брок е по-мил, погледът му е по-
приветлив и като цяло е по-добър кандидат за
любовник. Не, Трой правеше така, че страст и страх да
забълбукат под кожата ми. Кръвта ми потичаше гореща
и неудържима за него и само за него. Дори, и най-вече,
защото хранех страшно много смесени чувства към този
мъж.
Най-лошото от всичко беше, че Трой го знаеше. Как
примирах по него, как му принадлежах.
— Или какво? – вирнах долната си устна. – Работя с
Брок.
— Или… – приближи се със стъпка, прокара
окървавените си пръсти по лицето ми и надолу по
врата, по кожата ми пропълзяха желание и вълнение. –
Ще се наложи да направя така, че двамата да
прекарвате по-малко време заедно.
— Ще ме уволниш ли? – преглътнах буцата от гняв в
гърлото си, но не изгубих самообладание, продължавах
да го гледам право в мразовитите арктическо сини очи.
— Не бих ти го причинил, женичке! – Устните му
блуждаеха над моите, сините му очи не изпускаха моя
зелен поглед. Облегна се назад, отпи от кафето си,
свободната му ръка зашари по тялото ми, надолу по
гръдния кош.
Не се отдръпнах, въпреки че исках. Въпреки че
трябваше да го направя.
— Не. Ще уволня Брок – каза Трой. – Не се
притеснявай, сигурен съм, че той бързо ще успее да си
намери работа, която да му позволява да издържа
малкия Сами. Не казвам, че Каталина трябва да започне
работа, но би могла да излезе от вкъщи и да прави
нещо смислено с времето си.
— Ти си нещастник. – Гласът ми беше дрезгав. Не
откъсвах очи от устните му. Защо, по дяволите, се
взирах в устните му? Защо продължаваше да ме
привлича? Що за откачена работа беше това?
— Нещастник съм, но ти не можеш да стоиш далеч от
мен – толкова близо беше, че топлият му дъх галеше
слепоочието ми. – Аз съм нещастникът, който не ти
излиза от ума по двайсет и четири часа седем дни в
седмицата. И още ти казвам, че ако на Брок му се върти
в главата, че може да вземе и теб, очаква го и друга
голяма беля. Ти си моя, ясно?
Съпротивата ми стана на пух и прах само за едно
намръщване. Какво имаше предвид с това „да вземе и
теб“? Кого още Брок беше отнел от Трой? После ми
светна, изкара въздуха от дробовете ми и накара
стомахът ми да се стегне от погнуса. Отдръпнах се,
лицето ми се сгърчи от отвращение. Ударих се гърбом в
стената зад мен и усетих, че брадичката ми трепери.
Гневът ми нямаше удържане. Изпълваше гърдите и
стомаха ми, заливаше всяка част от тялото ми с
нажежен, ален бяс.
Ревнувах, така беше. Бях кълбо от нерви, не се
владеех и ревнувах от жената, която се срещаше със
съпруга ми, който не ми беше истински съпруг.
Откачения, който ме беше отвлякъл.
— Срещал си се с Каталина, така ли? – в очите ми
запариха сълзи.
Той се засмя, от смеха гърдите му се разшириха и
цялото му тяло се разлюля.
Започна да ми се повдига и ми се зави свят.
Проклетата Каталина. Кой кого беше изоставил? Защо
бяха скъсали? Кога Брок се беше появил в картината?
— Може и да отговориш на един нищо и никакъв
въпрос поне веднъж – задъхвах се. – Дори не става
дума за сватбата ни, нито за работата ти.
— Стой далеч от Брок – настоя, изведнъж отново
станал сериозен. Тръшна чашата си на кухненския
остров и тръгна нагоре по стълбите, които водеха към
главната спалня.
Едва доловимият мирис на скъпия му одеколон остана
във въздуха, от него коленете ми омекнаха. Но останах
като вкаменена на мястото си.
— Защо си мислиш, че ще те послушам? – извиках
след него.
Той продължи да се изкачва.
— Защото се забъркваш с него само за да ме вбесиш и
ако си мислиш, че сега не съм мил… – обърна се към
мен и ми отправи една от хищническите си усмивки, –
тогава трябва да ме видиш какъв съм, когато наистина
откача. Ето това вече си е за страх.
— Престани да се виждаш с любовницата си, и ще се
държа настрана от Брок – предизвиках го. – Престани
да спиш с други и можеш да се обзаложиш, че и аз няма
да го правя.
Думите ми го накараха да спре насред път. Обърна
се, издал долна устна, впечатлен.
— Думите ти много ми приличат на закана, малка моя
Рижавелке. – Той наклони главата си, замислен над
последните ми думи. – Това ли представляват?
— Въпрос на тълкуване – изцъках, престорих се на
развеселена, както беше направил той, когато бяхме в
Маями. – Вие, мъжете, си умирате по семантиката.
От начина, по който погледът му просветна от
задоволство, човек можеше да си помисли, че съм му
съобщила, че е спечелил от лотарията. Такъв си беше
Трой. Харесваше му, когато давах отпор. Обожаваше,
когато го правех така, че да се усети.
Продължих:
— Няма да седя тук, скръстила крака, и да приемам
заповеди като добро войниче. – Гласът ми беше
удивително спокоен. – Не съм баща ми и със сигурност
не възнамерявам удобно да се впиша в спретнатата ти,
откачена кутия, която си създал за мен. Искаш да стоя
далеч от Брок? Ти ще направиш същото с другите жени.
Имаш си работа с мен и само с мен.
Последното откъде се взе? Не бях съвсем сигурна, но
ми хареса суперборбената Спароу. Знаех, че това може
да означава край за мен, но въпреки това я подкрепях.
Тя беше побесняло псе, което не се страхуваше да ръфа
собственика си по задника му.
— Ти да не би да ми предлагаш това, което си мисля,
че ми предлагаш? – Сведе брадичка. – Защото няма да
съм мил.
— Не искам да си мил – казах с досада и отидох в
другата част на кухнята, за да си направя закуска. –
Искам да сложиш край на гадното си отношение и на
ревнивите си изстъпления. Държиш се като някоя
мацка.
Отворих хладилника и заврях глава в него, търсех
нещо интересно за ядене и се усмихвах на себе си.
Поопознала бях Трой, знаех, че ще клъвне на
примамката. Колкото по-силно дърпах всеки път, когато
си имахме вземане-даване, толкова повече ме
харесваше. Обзалагах се, че ако драснех клечката на
тоя негов пентхауз, щеше да се скъса от смях на
майтапа.
— По дяволите, женичке, навит съм. Да поиграем.
И с тези думи разбрах, че в обозримо бъдеще няма да
има никакви любовници. За пръв път, откакто бяхме
заедно, стана на моето. За пръв път победата ми беше
толкова сладка.
 
 
 
ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
 
Спароу
 
 Прекарах смяната си в „Руж Бис“ в кълцане на
зеленчуци, които Пиер изхвърляше в кофата пред
своите су* с думите, че били прекалено неравно
нарязани, за да се използват. Пиер си беше поставил за
цел да разбера, че връзките ми с Брок и Трой няма да го
сплашат. Предполагах, че има повече от основателни
причини да ме мрази след кавгата, която Трой беше
устроил, но все пак не можех да си държа устата
затворена.
[* От фр. sous – под, отдолу, тук – подчинен.]
Не оставах длъжна, а никой не можеше да отговаря
на главния готвач. Създавах му проблеми и като
повечето мъже в живота ми той ме възприемаше като
ходещо и говорещо главоболие. Екологичен риск, от
който трябваше да се пази.
Денят ми беше дълъг и исках само да си взема горещ
душ и да пропълзя в леглото. Влязох в тъмната гостна.
Вече си бях свалила униформата от кухнята, затова
изритах обувките и нахвърлях дрехите на купчина до
вратата на банята. Отначало не забелязах грамадната
сянка до леглото, после гласът му прогърмя и изпълни
стаята с присъствие, което беше много повече от
физическо.
— Събирай си партакешите и горе! – гласеше
заповедта.
Трой.
Застинах, облечена само в лилава тениска и
съответстващо по цвят долнище, нещо като момчешки
шорти.
— Искам да се позабавлявам. – Усмихвах се в мрака,
приковала очи към място над главата му. Смътно
различавах формата на тялото му. Единият му крак
беше присвит в коляно, ръкавите на официалната му
риза бяха навити до лактите.
— Никой не е казвал нищо за връщане в къщичката за
игри – обявих аз.
 Откровено предизвикателство, което беше начин да
поближа раната с името на Пади Роуан, която така
грубо беше оставил отворена с посещението, което му
беше направил в Маями. Почти ме накара да се
почувствам по-добре, чувах как дишането му се
ускорява. Двамата бяхме погълнати от пълен мрак.
Обхващаше го безпокойство. Раздразнение. И беше
повече от сигурно, че го възбуждах.
Стана от матрака и тръгна към мен. Топла тръпка
пробяга по нервите ми като фитил за бомба. Избухна
някъде между бедрата ми и от него литнаха искри от
адреналин по останалата част на тялото ми.
Тази вечер избирах битка.
— Знаеш ли, Рижавелке? Трудно е да те мрази човек,
когато си застанала съвсем близо до мен. – Изсмя се,
започна да ме обикаля, скръстил ръце зад гърба си.
Стаята беше тъмна, прекалено тъмна, а аз бях
изгубила ориентация от дългия работен ден и факта, че
той беше дошъл в тая стая за нещо.
За нещо, което исках и чаках.
За нещо, от което се страхувах и ужасявах.
За да вземе невинността ми.
— Това ли е твоята версия за сладка разговорка? –
изсумтях, поклатих глава. – Защото нищо не струва.
— На твоето мнение съм – продължи той,
пренебрегнал заяждането ми. – Аз ти оправям живота, а
ти продължаваш да се инатиш със зъби и нокти да се
измъкнеш от подвижните пясъци. Поведението ти няма
как да не предизвиква възхищение.
Тялото му се движеше съвсем близо до моето като
облак от сладка мъгла, почти ме докосваше. Всмукнах
страните на лицето си, усещах студената си фасада да
поддава. Не исках да бъде мил с мен. Това правеше
войната ни много по-опасна.
— Не увъртай – изсъсках.
 — Отказваш да бъдеш жертва. Винаги отвръщаш на
удара, здраво застанала на земята.
— Трой… – Гласът ми почти се пречупи. За пръв път го
наричах на малко име, без да имам скрит умисъл. –
Казах да не увърташ.
— Когато бяхме в Маями, ти направих услуга –
устните му стигнаха до главата ми.
Нови горещи тръпки. По-силно желание. По-силна
сласт. Повече Трой.
Идиот, помислих си. Ти ме съсипа в Маями.
— О? – изненадах се, овладях желанието си да
забравя задръжките си, да позволя на ръцете си да
докоснат силното му мъжко тяло. Исках го въпреки
всичко и което беше още по-тревожно, може би въпреки
онова, което ми беше сторил.
— Пади… – Името му беше като плесница върху
лицето ми, запратена от устата на Трой. – Гостувах му
във Флорида. Отидох в дома му и ти взех
обезщетението.
Задавих се, усетих как очите ми пламват, но не казах
и дума. Устните му потрепваха между лопатките ми,
мислеше да ме целуне между врата и рамото, езикът му
се стрелна бързо навън, за да ми напомни какво следва.
— Той умира от рак, знаеш. Скоро ще се спомине.
Отива си като бедняк. Фалирал. Всеки петак, който
имаше на свое име… – улови освободил се кичур от
косата ми, разтри го между пръстите си, сякаш
оглеждаше фина коприна, – е вече твой.
— Мой ли? – повторих.
— Твой. – Кимна в извивката на врата ми, горещите му
устни обхождаха места, за чиято чувствителност дори
не подозирах.
Заля ме спокойствие. И разбиране.
Ставаше дума за разплата.
Не за работа…, ами за сладка форма на утеха.
Възмездие.
 — Шестстотин хиляди долара. – Гласът му звучеше,
сякаш идва от много далеч.
Харесвах го. Харесвах го и го мразех.
— Под формата на чек – продължи той. – Твой е,
можеш да го осребриш, когато си готова.
Умът ми бавно възприемаше чутото, възприемаше
смисъла му. Той беше принудил Роуан да прехвърли
всичко, което има, на мен. Повече от половин милион
долара. Пари, за които дори не бях мечтала. И можех да
ги взема.
— Това са мръсни пари – възразих машинално.
— Целият свят е мръсен – тросна ми се Трой. –
Заслужаваш ги след онова, което ти е причинил. По
дяволите, единствената причина да го оставя жив
беше, че ще знам как всеки ден за него е руска рулетка
дали ще живее, или ще умре.
Дълбоко в себе си вече знаех, че няма да се откажа от
парите. Не от алчност, а защото на чека пишеше моето
име. Буквално и образно. Не исках парите на Роуан да
се върнат обратно към нещо или някого, за когото е
милеел. Със сигурност него не го беше изобщо грижа за
мен, когато бях на девет години.
Шестстотин хиляди долара. Мамка му. Трябваше ли да
благодаря на съпруга си за жеста?
Преди да реша, дланта на Трой намери кръста ми и ме
придърпа към тялото си. Властно.
— Никой не се заиграва с онова, което е мое. Дори
приятел на покойния ми баща. Горе – изкомандва ме
остро. – Веднага.
Не можех да повярвам, че ни беше завлякъл в Маями,
за да се разплати за преживяното от мен страдание.
Краката ми сами намериха пътя, който водеше вън от
стаята за гости. Гледах надолу, докато се качвах по
стълбите, той се качваше след мен в съвършен ритъм.
Чувствах погледа му върху себе си.
 — Когато бях дете – каза той, – майка ми имаше
чучулиги. Подрязваше им крилете, за да не отлетят,
когато ги пуска от клетката. Пиленцата винаги се
опитваха, но не стигаха далеч с късите си, повредени
криле.
Отворих леко вратата и влязох сред снопа топла
светлина, която идваше от улицата.
Той застана зад мен, пъхна косата ми зад дясното ми
ухо, притисна лице до него.
— Докато един ден едно пиленце успя да се спаси.
Майка ми беше забравила да му подреже крилете. Миг
на разсеяност доведе до загуба на любимото й птиче.
Знаех защо ми разказва историята и щастието, което
се въртеше водовъртежно в мен, се примеси с
неочаквана болка.
— Провалът е неизбежен – продължи той с равен тон,
в който нямаше нито много емоция, нито надежда, – а
болката не може да се спре. Един ден ще забравя да ти
подрежа крилете. Когато този ден дойде, когато
избягаш, сигурно ще се радвам да знам, че разполагаш
с пари и средства, за да се справиш в този див, жесток
свят.
Грешно ли беше, че обожавах начина, по който
изричаше „пиленце“? Знаех, че не ми казва, че ме
обича, но все пак се насладих на топлото жужене в
гърдите си, когато произнасяше думата. Истината за
Маями беше променила много отношението помежду
ни. Посещението му при Пади не само заслужаваше
прошка, но и отплата.
— Това е повече от услуга – прошепнах, погледът ми
се насочи от прозореца към леглото. Все така не смеех
да се обърна и да го погледна в лицето. – Това, което си
направил за мен.
— Спароу – предупредително рече той, – да не вземат
да ти се въртят някакви идеи в тая твоя красива
главица. Изясних ти правилата на играта. Това… –
отстъпи назад и влезе по-навътре в стаята, завъртя се,
докато не застанахме лице в лице – не означава
щастлив край.
— Може би няма да избягам – преглътнах с мъка. –
Ако ми кажеш всичко и по каква причина се ожени за
мен, може да остана. Счупи ключалката на клетката ми,
Трой – поех дълбоко дъх. – Какво криеш? Кои са „те“?
Какво са „сторили“?
— Не може. Незаконно е. Не мога да рискувам да
изтичаш в полицията и да им съобщиш какво знаеш,
нито полицията да го открие чрез други източници и да
те разпитва. Ще те считат за моя съучастница в
престъплението, щом не си ги предупредила. А да
поставя в опасност задника ти… – поклати глава. – Няма
да стане. Сядай.
Потупа скъпия матрак, който малко нещо ми беше
липсвал. Или може би не беше матракът. Може би
мирисът, който се беше просмукал в него. Или човекът,
на когото принадлежеше. Раменете ми увиснаха и
сведох глава, но седнах.
Все още прав ме целуна по главата.
— Послушание. Каква новост.
— Не чак такава – възразих равно. – Но съм по бельо.
В леглото ти. Имаме сделка. Възнамерявам да я спазя.
Наклони главата ми нагоре, хванал брадичката. Впих
поглед в сините му очи, изгубих се в погледа му.
Дишането ми се ускори. В настроение за игри беше. Аз
също, въпреки че той знаеше, че ще счупи играчката.
Мен.
Седеше зад мен. Харесваше ми как никога не знаех
какво следва. Той предпочиташе да съм с гръб към
него. И двамата знаехме, че му нямам доверие. Което
само засилваше възбудата.
— Вярвам, че имаш нещо, което ми принадлежи –
прошепна той в рамото ми. Почувствах топли пера да
пробягват по тялото ми. Да ме карат да се
пристрастявам, да пробуждат отново сетивата ми.
Очите ми бяха затворени, докато вдъхвах уханието
му.
— Невинността ти, Рижавелке.
 — Вземи я – приведох се към него, притиснах глава
към твърдите му коремни мускули. – Защото друго от
мен няма да получиш.
Лъжех. Бях безразсъдна. Бях идиотка. И бях негова.
Той ме вдигна и ме завъртя с лице към себе си.
Издърпа косата ми и изпъна врата ми, след това
прокара върха на езика си между гърдите ми. Застинах,
затаих дъх, когато свободната му ръка сграбчи в юмрук
ръба на тениската ми.
— Чакам този момент от доста отдавна – каза той.
Харесва ме, сърцето ми запя. Той ме харесва и ще ми
покаже колко много.
Издърпа бието на тениската ми надолу, бавно я
разкъса, нарани кожата ми и ме заболя. Изучаваше
топката тъкан със студените си очи, после я метна зад
себе си.
— Това повече няма да ти трябва – каза той и се
наведе да срещне гладните ми устни.
Настръхнах, тръпка пробяга по кожата на главата ми.
Не простенах, не му доставих това удоволствие, но
когато ръката му се уви около голата ми гърда и я
замачка, палецът му започна да описва кръг около
зърното ми, вътрешно неволно се свих.
Начинът, по който Трой ме докосваше, си струваше
цялата ужасна самоненавист, която щях да изпитвам
утре.
Долната му устна погали ухото ми.
— Предполагам, че онова твое магическо
неразположение е приключило, нали?
Пръстите му се насочиха от гърдата ми към стомаха,
стигнаха чак до потреперващите ми крака. Разтвори
бедрата ми само с пръсти и дръпна бикините ми
наляво. Замаях се от желание, предизвикано от силата
му, веднага разбрах, че ще ме докосне там, че ще рухна
и отново ще изгубя контрол.
 — Тук си, за да говориш или за да покажеш какво
имаш? – гласът ми разсече въздуха.
Той спря да ме милва спокойно по чувствителната ми
кожа. С едно ловко движение пъхна ръка между
краката ми и решително ме притисна в шепа, сякаш
притиска бейзболна топка, която се кани да хвърли.
Привлече ме към тялото си, стомахът ми се прилепи до
него. Пъхна пръст в мен, с палец ме разтриваше.
Болеше. Болеше, и то много.
— Внимавай! – извиках, зачервена, с напрегнати
мускули. Въпреки това се притисках към него. – Боли.
— Болката е удоволствие – обясни ми той. Пръстът му
продължаваше да е в мен, движеше го навътре и
навън. Хвърли ме на леглото и ме завъртя отново.
Легна отгоре ми, мускулестите му крака възседнаха
тялото ми.
Лежах по лице върху възглавницата, дишах като
котка, на която й е топло, и всяка секунда от
преживяването ми харесваше. Действаше грубо, без
никаква романтика, нито разбиране. И по дяволите,
точно това очаквах от него.
Почувствах как зъбите му потъват в нежната кожа на
задника ми – повече като жест, с който ме дразнеше,
отколкото да ме хапе. Отърка възбудата си в мен и
малко оставаше да започна да го умолявам да смъкне
бикините ми и да проникне в мен. Не го направи. Само
движеше пръста си по-бързо. Въпреки че трепнах,
желанието у мен се засилваше. Триеше ме долу, извил
пръст, откри чувствителното място и отново започна да
пъха и да вади пръста си от там.
Зарови лицето ми във възглавницата, за да заглуши
стенанията ми.
— Това е… – едва успявах да говоря. – Това е…
— Това е точката на удоволствието – захапа мидата
на ухото ми. – Приятно ми е да се запознаем.
 Идеше ми да закрещя от болка и удоволствие и се
стегнах около пръстите му. Той ускори ритъма,
работеше ме с пръсти и се триеше в задника ми. Хареса
ми. Хареса ми всеки мръсен момент. Болката от тялото
му и пръстите му в мен беше толкова…
Изохквах, при всеки негов рязък тласък в мен. Усещах
как устните му отиват към горната част на гърба ми,
врата ми, косата, оставяше следи от ухапвания и
целувки.
— Кажи ми какво ти причинявам или ще спра.
— Подлудяваш ме – простенах. Самата истина беше.
Ръката му беше между краката ми, докато се движеше
върху тялото ми, и признах, че беше много секси. Чак се
почувствах замаяна. Занесена. Пияна. Католическата
вина, която чувствах, след като онзи ден ме доведе до
върха с устни, се изпари. Технически това не беше грях.
Ние бяхме женени.
— Какво. Ти. Причинявам? С прости думи, Рижавелке.
— Работиш ме с пръст – казах, цялата пламнала.
Проклятие, защо беше толкова трудно да го кажа на
глас?
— Не е това.
— Добре, добре – едва дишах, когато той за миг спря,
пръстите му продължаваха да са в мен. – Чукаш ме с
пръсти.
Тласъците му отново започнаха, нарастваха
вцепеняващата болка и лудото желание, пулсиращо
между краката ми. Тялото ми сякаш беше
наелектризирано, леглото под нас се изпълни с
желанието ми към него и след няколко минути
засилване, на толкова много болка и удоволствие и
всичко между тях, за пръв път в живота си стигнах до
върха. Чувството не можеше да бъде сгрешено. Беше
мощно. Стовари се отгоре ми като горещи талази.
Изтръпването премина, тялото ми се отпусна.
Пръстите му спряха и аз глупаво рухнах върху матрака,
той издърпа ръката си изпод мен, всмука двата си
пръста и ме обърна по гръб.
Все едно бях парцалена кукла, така ме обръщаше,
въртеше, подхвърляше, работеше с пръст и повтаряше
всичко отново. И точно за това копнеех. Поне в леглото.
— Желая те от вечерта в „Руж Бис“, знаеш го. –
Устните му се спуснаха по врата ми, ухапа ме силно,
накара гърба ми да се извие от желание. Облиза
мястото, пръстът му шареше и се триеше в мен. –
Такава глътка свеж въздух си. Да се заиграваш с мен,
сякаш не мога да те прекърша.
Простенах, върнах му услугата, като привдигнах
хълбоци към него.
Той откопча колана си, разкопча официалните си
панталони, докато ме целуваше по лицето и гърдите.
Боже, още го исках. Не само тялото, това не ми беше
достатъчно. Исках още чувства. Още секс. Още от
всичко. Исках да ми бъде истински съпруг, лъжех и
него, и себе си, и света, когато казвах, че искам само
секс. Това беше върхът на айсберга. Пристрастила се
бях.
— Ще боли много – предупреди ме той.
— Естествено, че ще боли – усмихнах се, докато ме
целуваше, устните му все още бяха прилепени към
моите. – Всичко, което правиш, боли.
Издърпа надолу бельото ми и се насочи към мен. И
двамата с премрежени очи гледахме как се наглася и
влиза в тялото ми. Готова бях след върха, който стигнах
в силните му ръце. Какъв връх само беше, бях влажна и
изпълнена с желание, почти нямах възможност да
помисля за случващото се.
— Хареса ми това – шепотът му беше изпълнен със
страст, устата му се плъзгаше надолу по тялото ми,
езикът му се въртеше около зърното ми. Всичко в него
беше горещо до изпепеляване, отметнах глава назад
със затворени очи. – Харесва ми, че ще разтърся света
ти и ще те разруша за всеки друг мъж на света.
Когато влезе в мен, затаих дъх. Не беше просто
болезнено – беше изтезание. Толкова болеше, че ми
потекоха сълзи от очите. Трой беше въоръжен с нещо,
което приличаше на полуавтоматично оръжие, и макар
за пръв път да виждах тази част от мъжкото тяло, имах
чувството, че далеч не е достоен за присмех, нито
скромен по размер. Бавно започна да се движи в мен,
очите му не изпускаха моите. В погледа му
проблясваше любопитство и зарових глава в гърдите
му.
— Защо ме гледаш така? – чувствах как топлина
залива лицето ми. Вече не изглеждаше възбуден.
Само… нащрек. Изследваше ме, търсеше нещо, караше
ме да се чувствам по-гола, отколкото вече бях.
— Дишай, мила – каза той сериозно. – Болката ще
премине, но удоволствието ще остане. Имам те,
Рижавелке.
Влизаше с тласък в мен и излизаше и всеки път
трепвах, забивах нокти все по-дълбоко в гърба му,
оставях му белези. Защото исках да спре. Защото исках
да продължава. Защото исках да си тръгне.
Избърса с целувка сълза от лицето ми и ми се прииска
да не го беше правил, защото сърцето ми още повече се
разби от тази нежност. Исках неговата безжалостна
версия, онази, която не ми предлагаше надежда, която
не ми обещаваше край, след който да заживеем
завинаги щастливо. И не исках да предам надеждата,
която заемаше все повече пространство в ума ми,
отколкото вече заемаше.
Влизаше и излизаше от мен, по-бързо, по-мощно, по-
дълбоко. Скоро усвоих ритъма му и бедрата ни се
задвижиха заедно като в сексуален танц.
Болката ще отмине.
Не отмина.
 Удоволствието ще остане.
— Искам да свършиш отново в ръцете ми – каза той,
но знаех, че няма да стане. Чувствах само как ме
разкъсва, невъзможно беше. Вмъкна ръце надолу
между нас и започна да ме трие, прилагаше натиск.
Дъхът ми секна, когато раздвижи рязко палеца си.
— Божичко – едва дишах. – Това боли по най-добрия
възможен начин.
Целуна ме, езикът му се стрелна между устните ми.
Дори с език правеше това, което правеше долу.
Огромното легло скърцаше при всеки тласък, таблата
му се удряше в стената при всеки тласък.
Диво. Лудо. С упоение.
И се оказа, че друго не ми и трябва, за да започна да
се извивам и увивам под него. Обхващаше ме познатото
чувство как губя власт над мускулите си и се опитах да
го отблъсна, защото този път върхът заплашваше да ме
разкъса.
Задържа ме на място, прикова ме на леглото с твърда
ръка, която си играеше с мен.
— Мамка му, красива си, когато свършваш.
И се случи отново, този път беше по-силно, така
изкрещях името му, че викът стигна до небето и
обратно. Съмнявах се, че някой някога се е чувствал до
такава степен пропит с друг човек, както аз се чувствах
с Трой Бренан. Страшният непознат, който се оказа
жесток съпруг.
Едва след втория ми връх съпругът ми ускори
темпото в мен и сам се отдаде на удоволствието.
Страховито беше да го гледам как се предава, докато
тласъците му стават по-дълбоки и по-дълбоки. Уголеми
се в мен, изпълни ме до краен предел и странно, но не
беше само физически.
Свършваше. Челото му се опря в моето, черните
кичури коса бяха прилепнали по слепоочията му. Потта
ни се смеси.
 По дяволите, секси беше.
Боже, с мен беше свършено.
Не се чувствах уязвима, защото беше отнел
невинността ми. Не беше и защото лежах в езерото от
страстта ни и следите от случилото се. Онова, което
чувствах към него, ме ужасяваше. Исках да се отдръпна
от всичко, което чувствах, да се отдалеча от него, да
възвърна властта над сърцето си. Спусках се по
спиралата надолу, и то бързо. Потъвах, давех се, падах
свободно. Бях беззащитна, безпомощна, напълно
изложена. Непомръдваща от мястото си патка, която го
чака да ме напълни със сачми и да ми оскубе
перушината.
Той се отпусна до мен, придърпа ме в ръцете си,
прилепи ме гърбом към тялото си. Чаршафите под нас
бяха толкова мокри, че мисълта Мария да ги намери ме
накара да се изчервя от срам. Сама щях да ги сменя
тази вечер и лично да ги изпера. Утре щеше да
изглежда така, сякаш нищо не се е случвало.
Лежахме мълчаливо, докато той пишеше букви и
шарки по кожата ми с пръст. Написа „Бог“, после „Трой“
и след това „Рижавелка“. Нарисува къща, дъждовни
капки и чифт криле.
Вече не се шегувахме.
Не ставаше дума само за секс. Ставаше дума за много
повече и беше много по-страшно. Цели трийсет минути
минаха преди един от нас да проговори. За моя
изненада, не бях аз.
— Разкажи ми за майка ти – най-неочаквано поиска
той, все още ме държеше в ръцете си. Тонът му беше
ленив, сякаш се познаваме много повече от
физическото сливане на телата ни. И това беше лъжа, в
която се опитах да повярвам.
Тялото ми сигурно се скова, защото изведнъж
пръстите му спряха да шарят по гърба ми и устните му
вече не се притискаха към косата ми.
 — Нямам майка – поясних. – Жената, която ме е
родила, избяга отдавна, преди да успея да запомня
каквото и да било, свързано с нея.
— Опитвала ли си се да я търсиш? – Нежността в тона
му ми подейства неприятно. На него не трябваше да му
пука. Той беше окаян мизерник, който ме беше
измамил, принудил ме беше да се оженя за него и си
изкарваше прехраната като нарушаваше закона.
— Ти да не се явяваш в някоя предаване по
телевизията? Какъв ти е проблемът, Трой? – измъкнах
се от допира му, станах от леглото и бързо се изправих.
Вдигнах дрехите си, които дори не бяха мои, от пода и
се облякох в ризата му и бельото си, без да го
поглеждам. Тази вечер не биваше да свърши по този
начин.
Той продължаваше да лежи на леглото, подпрял
глава на една ръка. Гол, наблюдаваше ме.
— Само се опитвам да съм добър съпруг – каза той.
— Добър си само за едно, Бренан – вдигнах бикините
си с гъвкави движения. – И точно затова беше
случилото се между чаршафите ти преди малко.
— Това са и твоите чаршафи, Рижавелке.
— Мислиш, че занапред ще съм чучулига ли? –
обърнах му гръб, вече се насочвах към вратата, за да
изляза от стаята.
Чух смеха му и сърцето ми се сви от нетърпение и
тъга.
— Промених си мнението. – В гласа му имаше острота.
– Няма да те пусна да отлетиш. Никога.
 
 
 
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
 
Спароу
 
 — Помисли над следното… – Луси стоеше до
кухненската мивка, а ръцете й белеха картофи със
скоростта на светлината. – Казала си му да уволни
Конър и той го е направил. Казала си му да спре да
опъва тази-онази и май тук също те е послушал. Дори
да ти дойде изневиделица, миличка, мисля, че съпругът
ти не е безразличен към теб.
Стоях до нея и бърках сос „Алфредо“* за ротините**,
потопих пръст и го опитах. Добавих малко сол, спрях.
Луси вече не се притесняваше за безопасността ми.
Сега се интересуваше повече от любовния ми живот.
[* Сос „Алфредо“ е класически сос от италианската
кухня, подходящ за пиле, пица и паста. Приготвя се от
масло, сметана, пармезан и чесън.]
[** Вид паста.]
— Ммм – казах, не примирах от желание да й разкажа
оная част, в която моят уж влюбен в мен съпруг ме
завлече на самолет с фалшив паспорт и против волята
ми и че беше изчукал някаква в нашата спалня.
В един и същи ден.
Да, Дисни нямаше да се обади точно на него, за да
поиска съвет как да изиграе Принца на Пепеляшка.
— Да, хубаво, женени сме от три месеца, а той все
още си пази тайните и нищо не ми казва. Защо се ожени
за мен? Кого имаше предвид под „те“ онази вечер, в
която отидохме в „Руж Бис“? Дори не ми е казал какво
се е случило с Каталина.
Приготвяхме купища храна за благотворително
събитие в приюта за бездомни надолу по улицата. През
последните няколко месеца често ходех до приюта и
правех вкусни дарения. Доброволците, които работеха
там, ме попитаха дали мога да сготвя за малкото им
събиране и бяха повече от щастливи, когато се
съгласих.
Луси се канеше да излее мазнината от бекона за соса
„Алфредо“ в празен буркан, но с дървена лъжица й
посочих към мивката.
— Ама ти сериозно ли? Това ще задръсти тръбите.
— Не пускай и водата – отвърнах.
Тя се ухили, но ме послуша и изсипа мазнината,
където й бях казала.
Все още се бунтувах с дребни, обикновени начини. Не
му позволявах да се отпусне. Давах му да разбере, че
наистина преспахме – и така се представихме, че на
следващия ден накуцвах, – но това не означава, че съм
послушна женичка. Имах вече няколко устроени
„инцидента“, сред които: счупих му айпада, лекьосах
любимия му костюм с бял сос и заключих мазератито.
Таблата на леглото, която строшихме съвместно, не се
броеше точно за моя самостоятелна беля.
— Погледни се, вече си голяма, а се занимаваш със
секс без любов – даде глас на мислите ми Луси,
надвикваше се с механизма за смилане на отпадъците в
мивката. – Как е възможно да го мразиш, да правиш
всичко възможно да му покажеш точно колко много и
въпреки това да спиш с него нощем?
Не мразех съпруга си, но някак бях ужасена от идеята
да го призная на глас.
Омаловажих цялото положение с половинчато
свиване на рамене и избърсах мазните си ръце с
хартия.
— Става дума просто за секс. Ако не го правех с него,
щеше да се наложи да остана непокътната, докато не
се спомине. Даже аз не съм толкова тъпа, че да
изневерявам на Бренан.
Сега, когато Конър вече отсъстваше от картината,
прекарвах повече време в квартала, почиствах и готвех
за татко и се срещах за по-дълго с Луси и Дейзи. Луси
отново беше в течение на събитията. Знаеше, че спя в
голямата спалня. Знаеше, че в това бурно, студено
бостънско лято нощите ми са горещи. Лято, което някак
преминаваше в още по-проклета нюингландска есен.
 Най-добрата ми приятелка беше осведомена и че със
съпруга ми водим цивилизовани разговори, когато
съпругът ми се прибере от работа. Той се беше върнал
към разумните работни часове, без петна от червило и
обгърнат от уханни облаци от парфюм на жена, която
мило и драго дава да я забележат.
Веднъж дори хапна от моите прочути палачинки с
боровинки. Да, ония сладки боклуци.
— Угоди ми, сестро, и ми отговори на следния въпрос.
– Луси започваше да увива някои от ястията във фолио.
– Ако той наистина си пада по теб, това какво ще
промени? Имам предвид, ще помислиш ли да се
отнасяш към ситуацията като към… знам ли и аз,
нормална връзка?
Изсумтях, свела глава, очите ми бяха здраво
приковани към ястията пред нас.
— Не. Докато не ми изясни всичко, няма да го
направя.
Дълбоко в себе си знаех, че никога няма да се изясни
всичко, без да ме е осветлил за причината, поради
която се ожени за мен, първо на първо. Знаех и че
колкото и често да си полягаме, каквито и любезни
разговори да водим, те нямаше да изтръгнат истината
от него. Ако аз бях потайна, неговото сърце буквално
беше на друга планета, далеч от моето.
— Мислиш ли, че ще дойде такъв ден, в който да ти
каже всичко?
Стомахът ми се сви от болка.
— Честно ли? Трудно. Мисля, че хората като Трой
казват толкова много лъжи, за да прикрият тайните си,
че потъват в тях и забравят собствените си истини.
Това обаче не беше съвсем така. Трой се чувстваше
като риба във вода в своето море от лъжи, лавираше
като плувец по синхронно плуване в олимпийски плувен
басейн. Аз бях тази, която се давеше в лъжите му.
 А най-лошото ли? Аз самата се заливах с още повече
лъжи. Защото постоянно убеждавах себе си, че ми е все
едно, докато той бавно и сигурно се намъкваше под
кожата ми.
Преминаваше през слоевете.
Със зъби и нокти си пробиваше път все по-дълбоко в
мен.
И знаех, че е само въпрос на време да стигне до най-
опасното място в тялото ми.
Моето сърце.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
 
Спароу
 
Имаше много неща, които не харесвах в работата си в
„Руж Бис“. Не ми харесваше как Брок се опитва да
спечели благоволението ми все едно сме си дружки,
въпреки упоритите ми и всеотдайни усилия да му
покажа, че след онази целувка не ми е добре около
него. Не ми харесваше поведението на Пиер към мен
заедно с всичките му находчиви и дребнави номера, с
които целеше да превърне живота ми в ад, така както
аз измислях всевъзможни номера да вдигна кръвното
на Трой.
Имаше обаче нещо, което очаквах с нетърпение при
всяка смяна – почивката ми. Когато Брок не беше
наблизо, за да се мъчи да подхваща разговор, това
беше любимата ми част от деня. Имах трийсет минути и
избор на предястие, което да хапна в тихо ъгълче на
ресторанта, скрита от останалите маси и сепарета. Това
си беше моето време в работата, преди да започне
истерията около поднасянето на вечерята.
 Въртях вилица със спагети, наслаждавах се на
спокойствието, когато чух чифт токчета да наближават
трак-тракайки по пода като куршуми в мрака. Ханшът
на жената прелъстително се полюляваше, докато
вървеше към мен на своите остри като игли токчета.
Усмихнах се, когато забелязах, че носи абсолютно
същите обувки като онези, които аз бях носила на
първата си среща с Трой, обувките, които дъщерята на
Мария ми беше дала на заем.
Но когато вдигнах очи от краката към лицето й,
усмивката ми замръзна. Блестящите й устни бяха
неодобрително нацупени и се изпивахме с поглед. Не
бях виждала Каталина Грейстоун от сватбата си.
Тя се настани на пейката от другата страна на
сепарето, в което бях, и метна сгъната салфетка върху
чинията ми, сигнал за мен, че вечерята е приключила.
Смаяна, оставих приборите и вирнах брадичка.
Нейните обувки.
Краката ми пламнаха от яд. Каталина беше дъщеря
на Мария.
Нейните очи.
Бясна беше. Нещо я беше вбесило до крайна степен и
беше свързано с мен.
— Брок ли търсиш? – Усмивката ми хич не беше
сладка. Тази жена беше поредната тайна, която Трой не
споделяше с мен.
— Всъщност търсех теб.
Мисълта, че Брок й е казал, че сме се целунали,
светна някъде в ума ми, но бързо угасна. Той те целуна,
идиотке. А не обратното. Както и да е, това беше преди
месеци. Защо й е дотрябвало на Каталина изведнъж да
заформя кавга с мен?
Облегнах се на мястото си. Усещах ясно как кракът ми
не спира да потропва под масата, от движението
приборите дрънчаха тихо в чинията ми. Заиграх се с
мобилния.
 — И? – рекох.
— Знаеш ли, Спароу, с теб не се опознахме както
трябва – облегна се на лакти, сякаш се гласи да ми се
доверява, но гласът й далеч не беше дружелюбен. –
Донякъде съжалявам, че нямахме време да си
поговорим.
Всеки мускул на тялото ми се напрегна. Усетих
настоятелното жужене на приближаващата
катастрофа.
— Каталина – казах равно, – имам още десет минути
преди да се върна към почистването на рибешки
вътрешности. Казвай за какво си дошла. Нямам цял ден.
Отношението ми май я поразтърси. Посегна към
мобилния, който държах в ръка, и попречи на палеца
ми да се движи по екрана.
— Трой е влюбен в мен – обяви тя.
Никога няма да спра да се удивявам как едва няколко
думи са в състояние да разтърсят здраво душата на
човек.
— Така е – продължи тя. – Знаеш ли, ние бяхме
сгодени, преди да родя Сам. Излизахме цели две
години – опитваше се да улови погледа ми. Всячески.
Отказах да й доставя удоволствието да види
слисването ми, но вътрешно парчетата от пъзела се
подреждаха, бързо, тромаво, със стържене. Сгодени са
били. Влюбени. Истинска двойка.
— Странно, не виждам пръстен на ръката ти. Не,
чакай, ето го – побутнах лявата й ръка. – И какво да
видим? Пръстенът принадлежи на Брок Грейстоун.
— Ама чакай, това ли? – Тя подсмъркна, махна с ръка
пренебрежително. Годежният й пръстен беше
значително по-малък от моя, но въпреки това гигантски
за всяка жена, която не е истинска принцеса. Носеше
тънка сватбена халка на същия пръст. – С Брок имаме
уговорка – обясни тя лукаво.
 И й повярвах. В крайна сметка Брок ми беше казал
същото.
— Истинската двойка сме аз и Трой. По тази причина
той припълзява при мен всеки петък. Винаги работиш в
петък, нали? Аз съм единственото, което прави тази
негова игричка с теб поносима. Не схващай погрешно.
Той мисли, че си мило момиче. Но, нали разбираш,
просто не си жена.
Тялото ми затрептя от бяс. Дробовете ми се присвиха,
всеки нерв и клетка в мен искаха да се хвърля през
масата и да я удуша.
Трой си имаше любовница.
На всичко отгоре седи пред мен и лично ми разправя,
че те двамата били не друго, ами влюбени.
Най-лошото беше, че разпознах сладникавия й
парфюм с мирис на цветя, наврян в носа ми. Онзи, който
усетих в спалнята в деня, когато летяхме за Маями.
Същия ден Трой беше преспал с някаква.
— Глупости – не повиших глас, но бях наясно, че ми
казва истината.
Устните ми продължиха да се движат и се изненадах
от следващите си думи.
— Ако Трой те обичаше, никога нямаше да те дели. Не
му е в природата. Щом обича, той не дели, никога. –
Като мен. – Затова, ако не си му безразлична? Ти щеше
да си в леглото му. Не аз. Нито някоя друга.
Доводът ми си го биваше.
Доводът ми си го биваше и това ми вдъхна сили.
Станах, насочих телефона си към лицето й.
— Спрял е да се среща с теб, нали? Още преди
месеци, обзалагам се. Затова си ми се довлякла.
Отчаяна си.
По цвета, който се надигна от гърдите й към врата и
плъзна към лицето й, разбрах, че съм права.
Стана, гледаше ме гневно и с кисела усмивка.
 — Единствената причина ти да си в леглото му, а не
аз, е сделката, която сключи с дявола. Знам всичко за
брака ти, Спароу. Не е истински.
Някъде в ума ми имаше малка, анимационна версия
на това как картонената версия на Кат ми трясва един в
картонената физиономия. Моето анимационно аз се
олюлява назад и пада в коленете й.
Но моето истинско аз тръгна към вратата, на която
пишеше „Само за персонала“, със съзнанието, че ако
остана, ще направя нещо, за което да съжалявам.
Каталина ме последва, продължи да ме дразни зад
гърба ми.
— И единствената причина да не си два метра под
земята, а Трой да не се е отървал от теб, за да отвори
място за мен, е, че му изневерих с Брок. Леката закачка,
която преживях със съпруга си, завърши с това, че
забременях със Сам.
Говореше бързо, не можеше дъх да си поеме.
Анимационното ми аз стреля в рамото, на стената зад
нея се появи кърваво петно.
— Накрая още нещо важно – продължи тя и ме накара
да се поколебая на прага: – Дори след като му разбих
сърцето и носех детето на друг в утробата си, Трой
продължи да се грижи за мен. Правеше всичко за мен.
Онова, което съществува между нас двамата…,
миличка, не бива да се опитваш нито да го имаш, нито
да го надхвърлиш. Само ще си докараш повече
страдание, ще ме боли да гледам как надеждите ти
растат.
Анимационното ми аз скочи на краката й, почерпило
фалшиви сили от онова, което тя щеше да направи след
малко.
— Не знаеш нищо за отношенията ми със съпруга ми.
Не знаеш какво се случва. Знаеш само, че Трой е спрял
да наминава към теб, и това ти е разказало играта.
Откачила си от страх. Както си и трябва – усмихнах се. –
Всичко се променя. Хората също. Насочи се другаде,
знам, че той точно така е направил. Чао, Каталина.
Тръшнах й вратата във физиономията с такава сила,
че стените разлюлях.
Анимационното ми аз тегли един шут в задника на
неанимационната Каталина и я изхвърли от
изпълващия се с черен цвят и намаляващ анимационен
кадър. Но в секундата, в която Кат излезе от кадъра,
той отново се разшири и анимационното ми аз се озова
проснато в локва от собствената си кръв.
Защото Каталина имаше право. Той може и да не я
обичаше.
Но не обичаше и мен.
И истината беше, че тя знаеше нещо, което той
нямаше да ми каже – причината, поради която се беше
оженил за мен.
И която обясняваше поведението му.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
 
Трой
 
Паркирах пред потъналото в мъгла гробище.
Баща ми спеше вечния си сън в едно от най-старите
гробища в Бостън. Неокосената трева, калта, мъхът и
паяжините около надгробните камъни бяха като украса
за Хелоуин. Мястото можеше като нищо да мине за
сценична площадка на калпав филм на ужасите и, да си
призная, на мен ми харесваше този негов допълнителен
зловещ щрих. Гробището беше отвратителна гледка, но
знаех, че татко не би искал да е другояче. Мястото се
намираше в задната част на църквата в Южен Бостън,
където ходехме всяка неделя. На практика беше негов
втори дом.
 Тук бяха погребани не само роднините ми, но и много
спомени. Някои ми бяха мили, други ми се искаше да
можех да забравя, като спомена за Макгрегър.
Посещавах го всеки петък следобед, преди началото
на почивните дни и новата върволица от грехове. Идвах
тук, за да поговоря с човека, който страшно ми
липсваше. Той беше моят свещеник, а надгробният му
паметник беше моята изповедалня.
Той никога не ме съдеше.
Никога не ме караше да се чувствам зле заради това,
което съм.
Посещенията на този гроб ми напомняха също, че
имам недовършена работа. Трябваше да открия кой е
поръчителят на убийството на баща ми.
Подсвирнах, докато вървях през гробището, моят
личен принос към иронията. Тези дни посещенията на
гроба на баща ми не бяха тъжно задължение.
Приличаше по-скоро на излизане за по бира със стар
приятел.
Без да обръщам внимание на ръмежа – наистина това
беше най-странното лято, което си спомнях в Бостън, и
за моя радост есента започваше също толкова унила –
приклекнах пред гроба и сложих лакти на коленете си.
Като всички бащи и синове и ние имахме своите тежки
разговори, дори след като заспа вечния си сън.
В последните седмици отново бях твърде зает с
издирването на човека, който го уби. Който беше
изпратил Крапти. Който и да беше, избрал беше
посредствен изпълнител на поръчката (някакво окаяно
местно хлапе, починало няколко месеца след смъртта
на баща ми) и биткойн. Човекът зад смъртта на баща ми
беше много умен. Пресметлив… и мъртъв.
Накарах хората да се разровят още по-старателно, да
намерят кой е изпратил Крапти да го убие. Камък по
камък щях да преобърна Бостън, но да го открия. Но не
беше лесно. Всички врагове на баща ми бяха или
мъртви, или чисти. Нещо ми убягваше.
Започвах да се чудя дали пък човекът, изпратил
Крапти, всъщност не е мой враг, а не на баща ми.
Поне уредих сметките с Пади Роуан, старите
простотии. Въпреки че го направих не само заради
баща си, но и заради нея.
Напоследък често говорех с баща си за Спароу.
— И Робин ли беше такъв трън в задника? Спароу все
отнякъде трябва да наследила това свое нахалство,
изключено да е от Ейб.
Татко не отговори. Естествено, че няма да отговори.
Никога не отговаряше. Но имах чувството, че ако беше
до мен, щеше да се изсмее и да каже някоя пиперлива
приказка за момичетата Рейнс. Струваше ми се, че дори
и да е обичал Робин, никога не го е показал.
Не можех да го виня. И аз не бях много „на ти“ с
чувствата си. През повечето време даже не бях сигурен
има ли ги, няма ли ги.
А сега се ползвах с изключителни права над
Рижавелката в леглото. Изскубнах няколко стръкчета
трева и ги хвърлих на гроба му. Много време беше
минало, откакто се бях ограничавал до една жена.
Каталина беше последният ми опит с моногамията,
завършил с величав провал.
— Скъпи? Скъпи, ти ли си?
Обади се дяволът. Кат едва вървеше на високите си
токчета към мен. Изсушената й със сешоар коса стоеше
провиснала, по челото й имаше дъждовни капки.
Зъбите й тракаха от студения ръмеж.
Не биваше да се изненадвам, че е тук. Открай време я
биваше да издебва възможностите. Още преди да
скъсам с нея го правеше, когато все още носеше
маската на сладко стеснително девойче, което ме беше
накарало да я желая. Придружаваше Мария, когато
идваше да чисти дома на родителите ми, не ме
изпускаше от очи, премрежени с дълги, извити мигли,
усмихваше ми се, сякаш аз окачвам луната на небето и
лично паля слънцето.
Освен това имаше адски силно собственическо
чувство.
Постоянно душеше около мен, за да се увери, че не й
кръшкам.
Изправих се и осъзнах, че съм вир-вода от дъжда.
Застанах пред нея, лицето ми излъчваше неумолимост
и неприветливост. Каталина спря на няколко стъпки от
мен. Отново заваля и не виждах добре лицето й.
— Тя е дете – обяви. – Бракът ти трябваше да е просто
уговорка, сам го каза. Каза, че тя е бреме, с което е
трябвало да се справиш заради баща си. – Тялото й
трепереше, но не от студ. – Имам нужда да се върнеш в
живота ми, Трой.
Плачеше, говореше за Спароу, но онова, което ме
изненадва, беше, че не примирам чак толкова да я видя
съсипана.
— Зарежи – присвих се в прогизналото си сако. – Нали
го направихме още веднъж за последно, взехме си
сбогом в апартамента ми още преди месеци.
Приключихме.
— Трой, скъпи, недей. – Падна на колене пред мен,
около нас се разпръска кал. Вкопчи се в краката ми,
сякаш са котва, а сълзите се лееха по лицето й и се
смесваха с дъжда. – Моля те. Тя не представлява нищо,
тя е никой. Не те иска. Няма нужда от теб. Не те
заслужава. Ние имаме спомени. Помежду ни има химия.
Има нещо откачено и извратено, но си е наше. Това сме
ние. Винаги сме били ние.
— За това трябваше да помислиш, преди да позволиш
на Брок да те забремени. – Тонът ми беше остър, но
жилото в него си беше отишло. Идеята да опъвам
съпругата на Брок вече не ме изстрелваше високо.
Всичко в цялата тази работа вече изглеждаше
безвкусно. Лишено от стойност. Май я бях преживял.
— Ти ми каза да се омъжа за него – подсмръкна, от
носа й падаха капки, ноктите й бяха впити в
панталоните ми. – Каза, че така било най-добре за
всички, заради проклетата бременност. О, Трой.
— Кат – проръмжах, – проклетата бременност сега е
дете. Дали пък да не вземеш да помислиш да се
погрижиш за него, – но знаех онова, което Кат никога
нямаше да изрече високо на глас. Тя не можеше да
прости на Сам, защото Сам беше скъсал последната
свързваща ни нишка. Изключено беше да я приема
обратно след такова предателство.
— Ние трябваше да сме такива. Женени. Щастливи –
умоляваше ме тя. – Аз трябва да съм в леглото ти, в
дома ти, в ума ти. Всичко ще направя. Кажи ми само
какво да направя, за да те върна при мен.
— На нищо не приличаш – обърнах се и тръгнах към
колата си. Вбесих се, че нахлу така във времето, което
имахме с татко.
Тръгна след мен, ревеше истерично, спъна се,
изправи се и пак тръгна. Високите токчета не бях най-
подходящите обувки за гробище. Само че Кат открай
време си падаше по представленията. Двайсет и
няколко годишният Трой й се възхищаваше. Трийсет и
няколко годишният намираше целия сеир за досаден.
— Недей така – предупреди ме тя. – Ще ти проваля
брака.
Въздъхнах.
— Каталина, гълъбче, не си в състояние да съсипеш
качествено и шибания си провален живот, какво да
говорим за нечий друг. Никога нищо кой знае какво не
си успяла да постигнеш.
— Върви по дяволите. – Бутна ме, после замахна към
мен с юмруци.
 Избегнах женските й удари и я улових за китките,
избутах я гърбом към високата каменна ограда, която
опасваше гробището, и я приковах към нея. Такава
празнина усещах, докато я държах в ръцете си. За миг
се усъмних дали изобщо някога съм я обичал.
— Достатъчно – отрязах. – Слагаме точка. Сега си
отваряй ушите и да ти се набие в главата каквото имам
да казвам, защото няма да повтарям. Ти имаше своята
възможност. Дадох ти всичко. Скъсвах си задника от
работа, за да можеш да си живееш като кралица.
Подлагах се на опасности. Създадох си връзки и
препитание, отворих френски ресторант само за да
можеш да ядеш любимата си храна – всичко беше
заради теб. А ти ме предаде. Започна да се друсаш с
парите ми, пръсна по-голямата част от тях и ми се
наложи да те вкарам в център, където ти прецака още
по-качествено работата. Весело си изкарахме, сега е
време за кой откъде е. Ясно?
Каталина пак заразмахва някакви ялови удари и се
разкряска:
— Престани да говориш така!
Знаех, че не й е лесно да слуша подобни приказки.
Смешното беше, че вече не ми беше трудно да й ги
говоря, да признавам истината пред нея и пред себе си.
Малко преди да скъсаме, изпратих Кат в център за
възстановяване в Малибу. Най-скъпия шибан център в
Щатите. Със сауни и спа процедури, налични двайсет и
четири часа в денонощието. Само най-доброто за моето
момиче. Тя се върна бременна от терапевта си. С бебето
на Брок.
Не бях забравил деня, в който открих, че моята
първоначално небременна приятелка се е прибрала
след два месеца в центъра с придобивка в корема си.
Опита се да ме излъже, че бебето е мое. По дяволите, и
на мен не ми беше лесно да го приема. Но после отидох
с нея на преглед и гинекологът взе, че изплю истината
за датите. Кат беше бременна от шест месеца и не
беше бременна с мое дете.
— Не, не, не, не. – Клатеше ожесточено глава, дереше
с дългите си нокти лицето си, по страните му оставаха
дълги кървави следи.
— Не бъркай отношението ми с привързаност – сам се
учудих на липсата на гняв в гласа ми. – Докато беше
бременна, не изритах задника ти от моя апартамент,
защото не исках такава гадост на съвестта си, а не
защото още съм те обичал.
— Трой! – заумолява тя, замахна с юмруците си, по
които имаше следи от кръв, към лицето ми и ревна като
изтезавано животно. – Веднага престани!
Само че истината си беше такава.
Изпитвах вина. Не бях успял да й дам това, което тя
искаше, затова се чувствах виновен. Което и двамата
искахме. Годежът ни нищо не беше означавал и
двамата го знаехме. Аз щях да се оженя за Спароу
Рейнс, бедното момиченце, което живееше надолу по
улицата. Парите, дрехите, ресторантите, скъпите
ваканции. Лъжи, лъжи, лъжи и пак лъжи. Купища
разсейвания, за да забравим, че никога няма да се
оженим. В известен смисъл част от мен – частта, която
беше по детски влюбена – мислеше, че Кат е изчукала
някой друг, за да ме накаже. Не можех да бъда само
неин. Защо за нея да е различно?
Спомнях си как, след като скъсахме, се върнах в
апартамента, в който живеехме с Кат. Исках да си
взема някои неща, главно дрехи. Не се изненадах,
когато видях оня тип, който я беше опънал. Човекът
беше дошъл чак до Бостън само за да се гмурне отново
в нея.
Кат беше красива и изпълнена с желание всячески да
угоди на мъжа до нея. За повечето мъже това
съчетание е смъртоносно, твърде примамливо, за да
бъде отхвърлено. Знаех го адски добре от личен опит.
 Брок остана в Бостън, позволих му да работи за мен.
Дадох му работа няколко месеца след убийството на
баща ми, мислех, че й помагам – както и на него – да
изградят семейство. Мислех, че това е моят начин да
компенсирам. Ние бяхме приключили, но все още имах
възможност да се отплатя на единственото момиче, към
което бях изпитвал любов. Дори да не можех да я имам.
— Трябваше още преди години да приключим – казах
на Кат, която дишаше с мъка, лицето й беше
подпухнало от рев и изглеждаше състарено от
последния път, в който я видях.
— Обичам те. Той винаги е бил играчка. Обичам те,
Трой. – Опита друга стратегия, изви гръб от каменната
ограда, хълбоците й се прилепиха към мен.
Веднага се отдръпнах. Исусе, мислеше си, че ще я
оправя на гробището. Как е възможно да съм бил
влюбен в толкова безхарактерна особа?
Поех дъх рязко.
— Ти обичаш само опасността и онази работа. Между
нас има пропаст, която поглъща всяко хубаво чувство,
което съм изпитвал към теб. Защото, дори след като се
опитах да помогна на теб и съпруга ти, ти има
наглостта да споделиш с него всяка тайна, която съм ти
доверил – отвратен пуснах китките й. – И това беше
последното предателство.
Каталина беше казала на Брок всичко.
За обещанията, които татко ме беше накарал да дам.
За Спароу.
Всяка шибана тайна.
Направила ме беше уязвим, поставила беше в
опасност всичко, за което бях работил.
Искаше ми се Кат никога да не си беше отваряла
устата пред Брок. Искаше ми се той никога да не ми
беше казвал, че знае. В една пиянска вечер, когато
двамата се прибирахме от хижата след
детоксикирането на дъщерите на един от клиентите
ми, Брок разкри, че Кат е издала всичките ми тайни.
Брок обеща да мълчи.
Не заради приятелските си чувства към мен, а защото
го заплаших.
— Сделката е следната. – Поставих ръка върху
главата на Кат и приковах поглед в нея: – Аз си тръгвам
от тук. Следващия път, когато те видя, ти ще си
уловила Брок под ръка и ще се правиш на примерна
съпруга. Никога повече няма да ме заговаряш, нито ще
споменаваш миналото ни, нито ще се опитваш да се
свържеш с мен, ясно?
Признавах си, че отмъщението ми е стигнало
прекалено далеч. Да чукам Каталина в дома на съпруга
й само за да се почувствам по-добре? Заради всичко,
което бях изгубил? Да я превърна в една от
безкрайната върволица жени, които ми бяха на
повикване? Да я принизя до топло местенце, в което да
заривам от време на време? Удрял бях ниско, но
трябваше да възстановя егото си. Искаше ми се да я
зарежа в такова окаяно състояние, в каквото ме беше
оставила тя, когато ме предаде, омъжи се за друг и му
разказа всичките ми тайни.
— Тя знае – усмивката на Кат беше пълна с омраза и
лудост. – Разказах на Спароу за нас. Жена ти знае.
— Приближиш ли се пак до нея, ще те убия с голи
ръце – отдръпнах се, гледах как се свлича по стената и
с вой се просва на тревата.
С години бях разигравал тази сцена в ума си. Как
зарязвам Каталина завинаги. Как й обръщам гръб,
докато съм в позицията на силния.
Представях си, че ще се почувствам като победител,
ще изпитам възторг, че съм я зарязал, че съм разбил
сърцето й, но се чувствах като гробището. Изпитвах
само празнота и непоносим гняв, че е говорила с
Рижавелката.
 Надявах се Каталина да не започне отново с дрогата.
На клетия Сам не му трябваха двама калтаци за
родители.
От небето се разнесе гръм, отново заваля проливно,
качих се в мазератито и включих стереото, увеличих
звука до краен предел. „Снощи сънувах, че някой ме
обича“ на „Дъ Смитс“* загърмя от колоните. Знаех, че
този път дъждът ще заличи по-голямата част от
спомените ми за Кат.
[* „Дъ Смитс“ са английска рок група,
просъществувала от 1982 до 1987. Песента е от
последния им албум, издаден през 1987.]
Приключили бяхме. Точка.
Чаках с нетърпение следващата глава.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
 
Трой
 
Флин беше мъртъв.
Когато в събота го оставих в хижата с Брок, все още
беше сред живите. Процесът на детоксикация след
Маями не се беше получил – изненада нямаше. Джордж
ван Хорн ми се обади, оплака се, че синът му страшно
се бил влошил. Отново замъкнах Флин към хижата и
оставих Брок да се справи с положението за почивните
дни от седмицата.
В понеделник сутринта, както беше по план, отидох с
колата да ги проверя.
Флин беше умрял и точка.
В мен се разля вина. Не че смъртта ми въздействаше
по някакъв особен начин. Отговорен бях за ужасния
край на двама души, довърших ги, без да мигна. Флин
обаче беше невинен, изгубил беше живота си по вина
на прекалено гордия си баща, който не желаеше да
потърси професионална помощ за сина си в болница.
Другата причина за смъртта му беше, че повече ме
интересуваше чекът, отколкото да постъпя правилно.
Флин беше Спароу. Всички го бяха предали.
Родителите му. Семейството му. Приятелите му.
Единствената разлика беше, че Спароу сега си имаше
мен, а аз нямаше да допусна никой да причини болка на
любимата ми чучулига. Аз щях да бъда този, който ще я
съсипе, ако някой трябва да го направи.
Мирисът около Флин ми подсказа, че е ритнал
камбаната, но не толкова отдавна, че да замирише.
Заключението имаше логика, Брок си беше тръгнал
съвсем скоро.
Лежеше по очи, обърнах го по гръб и с пръсти
проверих пулса му на врата.
Да, хлапето си беше заминало.
Огледах около хижата, въздъхнах и прокарах ръка
през главата си. Предполагаше се, че Брок ще го спаси.
Тоя човек може и да беше гадина, но също така беше и
адски добър в тази работа. Защо, по дяволите, е
трябвало да напуска кораба, без да ме предупреди, и,
мамка му, какво обяснение щях да дам на Джордж?
Прокарах палци по клепките на Флин, затворих му
очите, в които погледът беше като на изгубено кутре и
се взираше в мен. Трябваше да си поема дъх, за да се
отърва от гадното чувство, което ме изпълваше.
Позвъних на Джордж ван Хорн, съобщих му кодирано
новината. Пакетът се е изгубил по пощата. Не може да
бъде върнат. Какво иска да направя сега, надявах се да
не чуя отговора, който ми даде.
— Както разбирам, пощенските услуги са все така
надценени и ненадеждни – подигра ми се той. –
Постарай се никой друг да не открие пакета – и
затвори.
 Ван Хорн искаше да се отърва дискретно от трупа на
Флин. Дори не пожела случилото се да се представи
като смърт от свръхдоза и да даде на сина си
възможността да бъде погребан прилично, да му бъде
отслужена литургия. Естествено, последното би убило
политическата му кампания. Но въпросът с Джордж ван
Хорните в нашия свят, онези, които съсипваха нравите
ни – които вършат гадости, с които не се примиряват, –
беше, че се събуждаха един ден и откриваха, че са се
превърнали в чудовища.
Самият аз не се чувствах чудовище. С цялото си сърце
вярвах, че хората, които бяха убили баща ми,
заслужаваха да умрат. Жесток бях, но не бях
несправедлив. Не бих отделил никого от семейството
си, нито бих му отказал прилично погребение само за да
изляза начело в играта.
Освен с майката на Спароу, напомних си. Тя още ми
тежеше на съвестта и знаех, че Спароу никога няма да
ми прости, ако разбере истината.
Извлякох тялото на Флин отвън, замъкнах го дълбоко
навътре в гората. Достатъчно далече от хижата, там,
където щеше да е цяло чудо да бъде открит. Никой
нямаше да направи връзката, но и не беше прекалено
далеч, защото да се влачи труп е прекалено трудно,
макар трупът да е на хилав дребен друсльо.
Нямаше смисъл да го карам с колата на друго място.
Нямаше да мога да го втъкна в мазератито и беше
изключено да се отърва напълно от уликите, подлъжех
ли се да го направя.
Поставих го близо до един дънер и се върнах в
хижата за лопата, после отидох пак в гората и лично
изкопах гроба. Бутнах тялото в дупката и го зарових
най-старателно, знаех, че е най-добре да изгоря трупа,
но някак не можах да се насиля да го направя. Глупаво
беше. Момчето вече беше мъртво. Но моите скапани,
извратени задръжки се включиха.
 Зарових го близо до нея, за да си спомня къде е, ако
някога се наложи да го изровя. Всичко беше
пресметнато както винаги, но вече усещах, че
постъпвам неправилно.
Най-вече ми тежеше фактът, че тя лежеше на същото
място, само на няколко стъпки от него. Дъщеря й
имаше нужда да знае. Дъщеря й трябваше да научи.
Прибрах се в хижата, взех си душ и хвърлих дрехите
на малка купчина отзад. Погледнах надолу, запалих
клечка между пръстите си и я хвърлих в ямата,
наблюдавах как огънят пробягва по гънките на
тъканта, пламъците облизват ръба на ямата и
поглъщат уликите за греха ми.
Вината ми излизаше през порите. Извлякох дивана
навън на патиото, залях го с бензин и него също
запалих. От стария диван се надигнаха вонящи
пламъци, стълб черен дим се изви високо в сивото,
покрито с облаци небе. Изчистих идеално хижата,
всичко до което Флин се беше докосвал. Накрая кожата
ми започна да се лющи, а кокалчетата ми прокървиха.
Отне ми няколко часа, но не можех да рискувам.
На връщане към Бостън се стараех да не мисля за
семейство Ван Хорн. Тази част от работата ми не ме
интересуваше. Обикновено аз бях лошият, който си
имаше вземане-даване с други лоши. От време на време
обаче някой Флин попадаше в радара ми, невинен
човек, който просто се беше озовал на погрешното
място или пък се оказваше роден в погрешното
семейство, и тогава наставаше голяма каша. Не ми
беше в стила да прецаквам хора, които не заслужаваха
гнева ми. Имах си своя форма на правосъдие и я
прилагах винаги, щом реша, че е правилно. Защото
понякога човек беше Батман…, а понякога Жокера…
Флин не заслужаваше да умре, а аз можех да го
предотвратя, само че това щеше да ми струва загубата
на клиент и да ми докара главоболия. Накратко, да си
покрия задника ми беше по-важно, отколкото да спася
живота на Флин.
Помъчих се да прогоня тая мисъл и надвисналия
сблъсък с Брок, набрах номера на Спароу. Знаех, че е на
смяна, но ме завладя непреодолимо желание да чуя как
ми говори заядливо и умно. Вдигна на четвъртото
позвъняване.
— Защо вдигаш телефона? Нали си на работа – заядох
се. Тя приемаше работата си много сериозно и знаех, че
в „Руж Бис“ не й харесва. Спароу беше родена да е
свободна. Не беше създадена да се подчинява на
властта на разни като Пиер. Или като мен. Освен това
засуканата храна не я влечеше. Точно обратното на
Каталина беше. Стилът на Спароу беше мазен,
домашен, като вкусна храна, която да си купиш на
улицата. Момиче, което си пада по палачинки.
— Щом знаеш, че работя, защо звъниш?
— За да те вбеся, разбира се.
— Успя – по гласа й разбрах, че е развеселена, след
това въздъхна и затрака със съдовете. – Пиер ми
създава проблеми.
— Оня с пръстите като наденици ли? – Завъртях нова
клечка за зъби в устата си. Неприятно ми беше, че не се
чувства добре в ресторанта ми, но пък ми харесваше, че
не се предава. – Добре се справяш.
— Знам – отговори равно. – Точно затова ме убива.
— Дадено – насърчих я.
— О, имам най-сериозни намерения. Ще връхлетя
шкафчето ти с алкохол в минутата, в която се прибера у
дома.
У дома. Не за пръв път наричаше така апартамента. В
началото говореше за него като за „твоя“ апартамент,
„твоите“ чаршафи, „твоята“ кухня. Харесваше ми, че е
станал наш, макар да имах чувството, че е временно
такъв.
— Изчакай ме. Май ще пийна чашка или шест.
 — Пореден лош ден в офиса, така ли? – попита тя.
— Най-лошият.
— Може би трябва да си смениш професията.
— Ама разбира се – изсумтях. – С какво например? Да
стана социален работник ли? Или специалист по
околната среда?
— Идеално. Мислех си за спасяването на полярните
мечки или дивите птици. Някъде далеч от
цивилизацията ще ти подхожда.
— Вече спасих една дива птица – напомних й. – И тя
ми създава адски много работа.
— Спасил си я, така ли? – разсмя се, в смеха й имаше
непреднамерено обвинение. – Вземи на тая дива птица
китайска храна на път за вкъщи. Ще отворя бутилка. До
скоро.
Изкуших се да й кажа истината по телефона, най-
неочаквано. За късмет, бързо се вразумих. Знаех, че
нищо добро няма да излезе от признанията. Нито за
баща ми. Нито за майка й. Нито за нас.
Увеличих звука на радиото. „В главата ми“ на „Куинс
Ъф Дъ Стоун Ейдж“* гръмна от колоните. Аз мъж под
чехъл ли бях станал? Да. Буквално. Любимото ми хоби
беше да прекарвам времето си в жена си. Най-накрая
бях открил своята слабост и естествено, тя беше между
краката на Рижавелката.
[* „Куинс Ъф Дъ Стоун Ейдж“ са американска рок
група, основана през 1996 година. Песента е от
четвъртия им албум, издаден през 2005.]
Исках да живея на това място и нямах нищо против да
умра.
Имаше и друго. Мисълта да прекарам известно време
с малката устатка тази вечер ме караше да се чувствам
странно. Не точно щастлив, но странно развълнуван.
Харесвах я и тази мисъл ме влудяваше. В известен
смисъл това беше все едно да й дам ключовете за
подземието на душата ми, при положение че тя е
въоръжена с танк, а аз да я упътя със съвет да кара
внимателно. Никой не ми беше обещавал, че тя така ще
кара внимателно.
Нашата „уговорка“ да си полягаме без никакви други
отношения, ме побъркваше. Нямаше нищо романтично в
това, което бяхме. Не излизахме, не си правехме
подаръци, нито пък гледахме заедно шибания
„Нетфликс“. Ние не правехме любов, ние правехме
война. Когато тя дърпаше, аз хапех. Когато тя
драскаше, забила нокти в плътта ми, тласъците ми
ставаха по-силни, по-бързи. Сексът беше бесен, суров,
неукротим, див…, но не беше себичен.
Не ставаше дума за това какъв човек беше
Рижавелката – харесваше ми какъв човек не беше. Не
беше жена, която ме иска заради властта ми,
положението, работата и банковата сметка.
Когато й купувах нещо, тя се вбесяваше, а повярвайте
ми, накарал бях моите хора да напълнят гардероба й с
маркови обувки и рокли. Тя ги дари на бездомниците от
приюта надолу по улицата сякаш са парцали. Всъщност
имаше една откачалка в центъра на Бостън, която се
разхождаше с костюм на Стела Макартни и обувки на
Джими Чу и крещеше срещу светофарите, че била
истинският Месия.
Да. Рижавелката или пренебрегваше скъпите ми
подаръци сякаш са заразни, мръсни, неструващи, или
още повече, напъхваше ги под слабата си ръка и ги
даваше за благотворителни цели. Исках да я убия и да я
целувам до смърт в един и същ момент.
Вбесяваше ме и ме радваше едновременно.
Не беше жена, която се радва на изкуствени боклуци,
нито се стремеше към погрешните цели. Тя беше
обикновен, чист, бял лист, върху който да пиша.
И аз пишех.
Върху устните й, върху челюстта, върху врата и
ключицата й. Издрасквах глада си за нея с живи
цветове, докато смучех розовите й зърна, зъбите ми ги
гризеха, отначало бавно и много внимателно, после с
все по-голяма сила, когато осъзнах, че в дребничката
Спароу лежеше дива птица, която чакаше да бъде
отвързана. Действах с такова ожесточение, че накрая
стенанията й се превръщаха в гърлени проплаквания.
Написах инициалите си навсякъде върху нея, докато я
обхождах с език нагоре и надолу и я карах да изплаква
името ми. Пак.
И пак.
И пак.
А най-откачената работа беше, че не исках да я
накарам да свърши. Не бързах да приключи и да дойде
моят ред. Исках да се наслаждава. Нещо повече, на мен
ми носеше радост да я наблюдавам през натежали
клепачи. За пръв път в живота ми в секса не ставаше
дума за мен, ставаше дума за нея.
По дяволите секса, през всички тия години го бях
правил погрешно.
Не приличах на себе си. Не бях от ония, които се
грижат за някого. Последният път, когато се грижех,
позволих на Брок, Каталина и куп други хора да
съсипят живота ми и краят не беше весел.
По кожата ми се разля вълна от нажежен гняв,
натиснах номера на Дженсън. Дженсън беше моят
човек за всичко, свързано със събирането на данни.
Имаше достъп до банковата сметка на Спароу, освен
другите неща.
Отговори ми, но не каза и дума. Такъв човек си беше
той. Евтин на думи и щедър на действия.
— Осребрила ли е чека? – попитах. Парите на Пади.
— Не – отговори. – Все още е в пълен фалит, точно
както и когато се ожени за нея.
— Прекрасно. Извести ме, когато положението се
промени.
 Затворих, чувствах се самодоволен. Спароу щеше да
осребри чека, не се съмнявах, но щеше да го направи,
когато тръгне да бяга и има нужда от пари в брой. В
крайна сметка все още не знаеше, че и без това е
богата, баща ми се беше погрижил по този въпрос в
завещанието си.
Облегнах се на кожената седалка зад кормилото на
колата си и поех дълбоко дъх за пръв път откакто бях
излязъл от хижата. Засега тя беше тук. С мен.
Възнамерявах и така да си остане.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
 
Спароу
 
Пак ми се наложи да се измъквам от авансите на Брок
за среща с вечеря. Не беше идвал на работа от
сблъсъка ми с Каталина, но отново ме чакаше на ъгъла
на улицата след смяната ми в понеделник вечер.
— Забрави – отсякох и го подминах, без дори да го
погледна.
Тръгна в крачка с мен, ръцете му бяха напъхани в
джобовете на джинсите му.
— Минута ще ми отделиш ли? Няма да съжаляваш.
— Все това повтаряш – не проявих ентусиазъм,
споменът от следобедното посещение на съпругата му
преди два дни все още ми беше пресен. – Но ми се
струва, че не си наясно какво означава. Виж,
съжалявам, ако между теб и Каталина не се получава,
но няма да се хвърлям с главата напред в кашите ви. Ти
си женен, аз също.
Разочаровах се, когато открих, че сладкият красив
Брок, към когото първоначално бях привлечена, ама
никак не схващаше от намек, дори когато намекът
беше с размерите на планина.
Още по-разочароващо беше да разбера, че жена му е
чукала мъжа ми допреди няколко кратички месеца,
включително и след като се беше оженил за мен.
Естествено не ми беше работа да разказвам тези
неща на Брок. Опитвах се да потушавам пожари, не да
подклаждам огън, който да лумне и пламъците му да
ни пратят в ада, и Сам заедно с нас. По тази причина не
бях споделила и с Трой, че Каталина е идвала да ме
види. Не ми трябваха излишни драми. Двамата бяха
приключили. Той беше изпълнил своята част от нашата
сделка. Нямаше за какво да се говори.
— Скъпа, не искам Трой да те нарани. Той е опасен.
Този човек майтап ли си правеше с мен? Аз на
припадничава госпожичка ли му приличах? Много
убедена си бях, че се справям прекрасно, дори когато
имах нужда от помощ. Както се оказа, справях се и без
да ме спасяват. По мое решение бях с Трой.
— Ела с мен. Нека ти покажа нещо – спря пред
някаква кола, не така лъскава като играчката на Трой,
но хващаше окото, отвори вратата откъм страната на
пасажера. – Обещавам ти, ако решиш, че не си струва,
ще те оставя на мира.
— Отговорът е не – ускорих крачка, почти затичах. –
Довиждане.
Тичах чак до пентхауза, опитвах се да се уверя, че не
съм изплашена, а просто съм ядосана. Че Брок има
добри намерения и аз бях просто прекалено пияна от
Трой, за да се осъзная, че се опитва да помогне.
У дома отворих бутилка от някакъв отлежал алкохол и
поставих две чаши за вино до килима от бяла вълна при
камината на долния етаж. Обърнах две чаши само да се
отпусна от срещата с Брок – от този тип се носеха
сериозни вибрации на преследвач. После влязох в
банята на горния етаж, онази, която споделях с Трой, за
да се среша и да измия последните следи от деня ми в
„Руж Бис“.
Натъжих се, че се примирявам с тайните на съпруга
си. Натъжих се, защото вече не можех да отричам
истината. До уши бях влюбена в съпруга си.
С всеки ден той заемаше все повече място в сърцето
ми. С всеки момент ставаше все по-трудно да дишам,
когато той не беше наблизо. Любовта ми към Трой
Бренан не беше нито романтична, нито сладка – у нея
имаше жестокост и нужда. Тази любов беше рак, който
се разпространяваше в тялото ми, умножаваше се в
стотици и хиляди нови клетки с всеки удар на сърцето
ми. Никаква химиотерапия нямаше да помогне, никакво
чудодейно лечение. С всеки удар хлътвах все повече.
Потъвах малко по-дълбоко. Падах още по-надолу в
бездънния океан от чувства към него.
Чух как вратата на спалнята се тръшва и отпуснах
глава назад, затворих очи, за да не виждам себе си в
огледалото. Трудно беше да се погледнеш в очите,
когато си се предала на друг.
Възможно ли е да чувстваш как сърцето ти се
разбива, дори когато се влюбваш?
Сресах дългата си коса. Да. Възможно беше. Ето ме,
влюбвах се и едновременно с това сърцето ми се
разбиваше. Почукване на вратата на банята ми напомни
първия път, когато разговаряхме, в деня на сватбата
ни. Колко много промени бяха настъпили от тогава. Все
пак някои неща си оставаха същите.
— Най-добре е да си в неприличен вид. Влизам.
Отвори вратата. Изпълни я с невъзможния си ръст.
Лазурносините му очи ме огледаха напрегнато. Сведох
поглед към ръцете му. Изглеждаха пострадали, кожата
му се лющеше. Миришеше на белина и бензин.
Поклатих глава.
— Не мога да ти вярвам – казах тихо.
 — Не е каквото си мислиш – усмихна ми се криво. – Не
съм забравил китайското. Долу е.
Посочих ръката му.
— Какво, по дяволите, си направил сега?
Погледът му беше потаен, предпазлив, раменете му
напрегнати. И все пак не съжалих, че повдигнах
въпроса. Ако ще се размотава и ще избива хора сякаш
живее във филм на Куентин Тарантино, трябваше да
знам.
Сведе поглед към кокалчетата си, намръщи се. Не
приличаше на себе си. Него много го биваше в
прикриването на следите. Едва ли не беше искал да го
разкрия, съзнателно или несъзнателно.
— Трой… – присвих очи към него. – Повече няма да си
затварям очите за това, което правиш. Кажи ми.
— Спароу, наистина – опита се да ме погали по
ръката.
Отдръпнах се.
— Сега, Трой.
Усмивката му се стопи.
— Ще рискувам и ще бъда откровен докрай по един
въпрос, но те предупреждавам. Не е хубаво и приемам
предателството много сериозно, затова вярвам, че ще
си държиш устата затворена.
Погледът ми остана прикован в него, когато гърдите
му се удариха в тялото ми. Толкова близо беше, че
долавях сладкия мирис на тялото му и всичко, през
което беше преминал този ден, и се беше смесило с
мириса на белина и бензин.
Кимнах.
— Няма да те предам.
— Знам – тонът му изведнъж беше станал рязък. – Не
забравяй, че ти настояваше за някаква истина. Ето
какво искам да ти кажа. Не съм наемен убиец. Не си
изкарвам прехраната като убивам хора. Никога не са ми
плащали, за да убия някого, но… – Вдигна ръка, завъртя
кичур от косата ми около пръста си. – Където има дим,
има и огън. Наистина убих Били. Убих и отец Макгрегър.
Смъртта и на двамата беше грозна, както беше грозно и
онова, което бяха направили.
Коленете ми се подкосиха, стомахът ми се сви, но не
от страх. Изпитах възторг. Той ми се беше доверил.
Поддаваше. Моето чудовище, моят похитител, моят
безчестник. Моят любим.
— С какво са го заслужили? – дрезгаво попитах,
наблюдавах как пръстът му си играе с рижата ми коса.
— Били уби баща ми, хладнокръвно убийство за пари.
Макгрегър му казал къде се намира и кога да го открие,
знаел е плановете му. Отнеха единственото, на което
държах. – Очите й се разшириха, докато наблюдаваше
как показалецът му си играе с косата й, гласът му стана
умислен. – Трябваше да платят за греховете си.
— А ти си Богът на Бостън – тихо довърших.
Доплака ми се, но бях прекалено слисана за такава
естествена и инстинктивна реакция. Не биваше да се
изненадвам – слуховете ме предупреждаваха от самото
начало за съпруга ми, – но все пак бях изненадана. Как
живееше с факта, че е отнел не един, а два живота? От
друга страна, никой не беше убил мой родител.
— Чутото изплаши ли те, малка чучулиго? – прошепна
в ухото ми, огромното му тяло погълна моето. – Това, че
съм способен на подобни дела? Все още търся човека,
който ги е пратил да убият баща ми, да знаеш.
Списъкът ми не е изпълнен.
Трой пусна косата ми, извади малко пожълтяло
листче хартия от джоба си, притисна го до гърдите ми.
Измъкнах го от ръката му и го прочетох. Имената на
Крапти и Макгрегър бяха зачертани. Той не знаеше кой
е третият човек. Там имаше въпросителна.
Вдигнах очи да срещна неговите.
— Дали съм изплашена? Не съм – казах ведро. –
Защото знам, че никога няма да ме нараниш. Дали се
радвам на това, което си направил? Разочарована съм.
Да си играеш на Бог е неморално. Да не споменаваме,
че е и опасно.
Изражението му се отпусна, докато оглеждаше
лицето ми, търсеше следи от страх и отвращение.
Такива нямаше. Той беше чудовище, но беше моето
чудовище.
— Едно пиленце ми каза, че бившата ми годеница те е
посетила преди два дни. – Устните му все още бяха
разделени. – Спароу…
Искаше да добави още нещо, но не исках да мисли, че
съм ядосана. Особено след като в сърцето си знаех, че
вече не се вижда с нея.
— Не ме е грижа – усмихнах му се пакостливо. – Както
казах, това е само уговорка, забрави ли? Ти спазваш ли
твоята част от сделката? Когато си вън от вкъщи, не си
сваляш панталоните, нали така?
Нежността в очите му беше сменена от мрак и студ.
— Не си. А ти още ли си моя?
— Можеш да се обзаложиш – прошепнах.
— Каква малка откачалка си, Спароу. Харесва ми –
премести ръката си върху моята и леко ме побутна към
душа.
Нестабилно запристъпвах гърбом, докато гърбът ми
не се удари в стъклената врата и не я отвори.
Замръзнах, взирах се в съпруга си, чаках да видя какво
ще предприеме. Той сведе глава към гърлото ми,
захапа ме и след това изсмука болката. Горещите му
устни се снишиха към мястото между гърдите ми, но
избегнах ново ухапване, като се отдръпнах към душа,
докато гърбът ми не се опря плътно на черните
керамични плочи.
— Хубав опит, приятелю, но все още съм отвратена от
признанието ти – сърцето ми биеше в гърдите така,
сякаш кълвач кълве зърно.
 — Не съм ти приятел. – Зъбите му светнаха, с едно
движение се приведе и пусна водата над мен. От
главата на душа върху дрехите ми потече студена вода,
прогизнах, ахнах. – Аз съм ти съпруг и сега ще правя
някои много съпружески работи с теб.
Нямаше смисъл да се противя, а и кой по дяволите
беше достатъчно тъп, че да откаже така или иначе?
Нападна устата ми отново с топлия си език, облеченото
му в костюм тяло се притисна в моето. Изгубих се в
страстните му целувки, отново се озовах подложена на
леките му, влудяващи ухапвания и – в един момент –
въпреки студената вода, ми стана топло от всяка ласка
на големите му ръце. Трой стенеше в устата ми, улови и
двете ми китки с една ръка и ги опря на нагревателя за
хавлии над главата ми. Издърпа вратовръзката си и ме
върза за един от напречниците, достатъчно стегнато,
за да не мога да се освободя, но не толкова, че да ме
заболи.
— Исусе – отпуснах глава, загледах се към
приглушената светлина от тавана, погледът ми се
замъгли, студените капки валяха върху тялото ми.
Дрехите ми бяха натежали и прогизнали, но ми беше
все едно. И двамата бяхме напълно облечени и от нас
капеше вода. – Дейзи имаше право.
— Убеден съм, че е имала. – Смъкна джинсите ми
надолу с ожесточение, но не се хвана на уловката.
Бельото последва джинсите, остави ме гола и готова
за него. Опиянена от желание.
— Каза, че се говори, че обичаш да го правиш по
откачен начин.
Топлият му дъх мина между гърдите ми и аз
потреперих, когато езикът му прелетя долината между
тях.
— Харесва ми да е интересно… – Падна на колене,
лицето му изчезна между бедрата ми. Улови едното ми
коляно и прехвърли крака ми върху широкото си рамо. –
Харесва ми да носи удоволствие… – измърмори в мен,
езикът му беше невероятно топъл, за разлика от
ледената вода, заописва кръгове, настойчиво и жадно.
По вените ми като горещ мед потекоха ударни вълни.
— Харесва ми грубо… – гризна чувствителната ми
точка, движеше се нагоре и надолу, нагоре и надолу.
Простенах, опитвах се да се освободя, езикът му
танцуваше по чувствителната зона, но вратовръзката
здраво връзваше китките ми. Дългата ми коса залепна
на очите и челото ми, едва успявах да виждам.
Отметнах глава настрана, но косата ми продължи да
пада на лицето. На него му харесваше, че не виждам
нищо. Харесваше му да съм малка, дребна и в
безизходица.
— Но най-вече харесвам да го правя с теб… – Устата
му продължаваше неуморно да се движи.
— Наближавам – едва дишах. И така беше. Не можех
да го спра. Усетих как удоволствието ме залива.
Залюлях се напред-назад, на косъм бях да си изгубя
разсъдъка от възбуда.
Кранчето зад мен леко се врътна надясно, изведнъж
вместо студена потече топла вода, постепенно стана
гореща. Той понечи да ме целуне, аз се усмихнах.
— Искам да отвърна.
— И това ще стане. – Улови едното ми бедро,
държеше коляното ми в сгъвката на лакътя си.
Влезе в мен със силен и неочакван тласък, не разбрах
как се случи и поех рязко въздух. По дяволите, хубаво
беше. Така бях изпълнена с Трой, че помислих, че
отново ще експлодирам.
— Кога успя да си свалиш панталоните? – попитах
през смях, тласъците му не спираха.
Лудост беше, но след няколко кратки и мощни
тласъка у мен назряваше ново разтърсване, което
следваше бързо първото и заплашваше да ме разкъса
на части. Улови една от гърдите ми през мократа ми
риза и силно притисна зърното.
— Скъпи, о… – простенах със сила, която беше по-
подходяща за хеви метъл концерт, затова той започна
да заглушава високите ми, изпълнени с щастие
стенания с целувки. Поглъщаше ги, езикът му
обладаваше устата ми, устните му бяха залепени за
моите. Зъбати целувки, мръсни, гневни, отчаяни и
изпълнени с желание. Целувки, които бяха много
повече от целувки.
Нямаше нищо внимателно и романтично в тях.
Тласъците му избиваха всичко от мен с такава сила, че
чувствах колко навътре прониква. Усетих как вторият
връх се разлива в мен, залива ме като цунами от
топлина, когато нещо остро сряза връзката и ръцете ми
се освободиха без предупреждение. Замалко не се
стоварих на плочките, но Трой ме улови за лакътя в
последната минута, коленете ми бяха на сантиметри от
пода.
— Твой ред е – чух как ми заповяда острият му глас и
веднага разбрах какво иска да направя.
Наведох се, нагласих се и го поех, доколкото успях.
Не успях да овладея желанието да повърна, но затаих
дъх и покрих възможно най-голяма част с устни. Все
още изпитвах срам от непохватността си, или от
пълната липса на умения в тази част, но беше излишно.
Преди да успея да разбера какво да правя, той нахлу
в устата ми.
— Може ли? – попита.
Кимнах и затворих очи. Винаги си бях мислила, че
подобно поведение пред мъж ще е унизително, но сега,
когато го правех за него, особено след като китките му
все още ме боляха, след като той ме беше изял и ме
беше накарал да се чувствам като най-голямата
вкусотия в тоя откачен свят, не беше така.
 Усетих как се напрегна и след това гъста топла
течност изпълни устата ми. Преглътнах с мъка, малка
струйка потече по тялото ми. Вдигнах очи и видях
усмивка на лицето му, когато главата му се обори
назад, от черната му коса по лицето ми покапа вода.
Погали ме два пъти по косата със свободната си ръка
и въздъхна от удоволствие.
— Мамка му – рече.
Мамка му, наистина.
 
***
Въпреки всичко Трой Бренан беше човешко създание.
И то от най-лошия вид, толкова обаятелен беше, че
всичко можеше да му се размине. Дори убийство.
Хапвахме китайско и поглъщахме огромно количество
алкохол пред телевизора, принудила го бях заедно да
гледаме „Десет неща, които мразя в теб“*. Добре де,
той всъщност не гледаше. По-скоро отговаряше на
имейли на телефона си, въртеше косата ми на пръст и
понякога извърташе очи, когато главните герои имаха
някакъв романтичен момент, но беше най-близкото
преживяване до домашно щастие, на което се бях
радвала в целия си живот. Лежахме на пода, той пиеше
от гинеса, претърколих се на гърдите му, търсех
топлината му.
[* „Десет неща, които мразя в теб“ е американска
романтична комедия от 1999 година на режисьора Гил
Юнгер.]
— Не е задължително да си толкова антилюбовно
настроен. Можеш да научиш някой и друг номер от тия
филми – казах.
— Не съм антилюбовно настроен. – Наведе се, за да ме
целуне по устните, горещият му език чувствено парна
долната ми устна. – Аз съм антималоумно настроен.
Обзалагам се на щедра сума, че ако в живота на някоя
истинска мацка някакъв тип скочи на пейките на
стадиона и й запее любовна песен пред куп дечурлига
от гимназията, тя ще го убие.
Засмях се.
— Грешиш. На мене би ми харесало да те чуя как
пееш за мен пред гимназистите.
— На мен би ми харесало утре да се върнеш от смяна
напълно гола и само суров стек да покрива онези ти
части.
— Това никога няма да се случи.
— Нито пък аз ще взема да пея пред пискливи, ехидни
девойки.
Той си беше нормален. И забавен. Показал ми беше
другата страна на любовта, това беше най-лошото. Нов
слой от сложната му личност, до която никой нямаше
достъп. Слой, който беше скрит дълбоко под много
слоеве безразличие, грубо и неприятно поведение, да
ми го разкрие беше почти като да се учи отново да
ходи.
Мразеше тази част от себе си. Нежната, по-милата
част.
Фактът, че я споделяше с мен, ме караше да се
чувствам избрана. Избрана да имам Трой – мъжа, по
когото жените си падаха, а не Трой – убиеца на
свещеника, който умееше да ти изкара ума с чукане.
Онази старата, уморена версия, която споделяше с
всички останали. С мен той пак беше ръбат, но не беше
и лош.
— С теб човек не може да се разбере – нацупих се аз,
но адски се наслаждавах на размяната на реплики.
— А на теб ти харесва – лепна ми нова целувка, този
път на челото, докато ме прегръщаше. – Аз съм си аз.
Няма да се извинявам за това, което съм, а на теб ти
харесва, защото в голяма степен си приличаме. Ти си
момичето, което в сватбения си ден дразнеше
Отговорника, сина на починал гангстер. Държиш на
своето без значение какви ще са последствията. Някога
чудила ли си се защо родителите ти са те кръстили на
врабчето?
— А, да видим. Защото баща ми е бил пияница, а
майка ми е била хипи, измислили са наистина глупави
имена? – опитах се със смях да прикрия смущението си.
Стомахът ми се беше свил на стегнато кълбо. Всички
около мен ме наричаха „Пиленцето“, само Трой ме
наричаше „Рижавелка“. По някаква причина никой не
ми казваше „Спароу“. Името беше странно и го мразех.
Отметнах назад коса, престорих се на отегчена.
— Няма значение, чудила съм се за по-важни въпроси,
като например защо майка ми ме е зарязала, по
дяволите, не защо ми е лепнала име, което си е чиста
покана за тормоз.
— Мразиш името си – заключи той.
Извъртях се в прегръдката му, усещах как лицето ми
пламва. Трудно ми беше да си сваля слоевете, под
които се криех. Не само пред Трой, ами и пред мен
самата.
— Ама не си ли ни умен – отпих щедра глътка от
питието си.
Отново ме обгърна в мечешка прегръдка, заключи ме
в ръцете си. Устните му се усмихнаха срещу кожата ми.
Той очарователна ли ме намираше?
 — Не бива да го мразиш, идеално ти подхожда.
Символизира свободата и независимостта. Ти си и
двете.
— Не съм свободна – напомних му.
Той се претърколи отгоре ми, възседна ме с
мускулестите си бедра. Лежах под него, възхищавах се
на силното му тяло и дълбоко в себе си знаех, че вече
ми е удобно в моята клетка.
— Не си, от мен не си – съгласи се той. – Но повярвай
ми, чучулиго. Дори да те пусна от клетката ти, ти за
нула време ще долетиш обратно.
Истина беше и точно това ме притесняваше.
Продължихме да се натискаме на килима като
недорасли, после той стана и изчезна в офиса си. Върна
се с малка кутия. Проста, светлозелена. Каквито се
продаваха в евтините магазини. Коленичи до мен на
килима и я постави в ръката ми.
— От доста време те наблюдавам – каза той. – Всеки
ден е урок, всеки разговор е домашна работа и мисля,
че вече знам какво бих избрал, ако се бяхме опознали,
преди да се оженим.
Сърцето ми изпърха в гърдите ми, пулсът ми се
ускори. Ударил беше часът на истинското,
неподправено щастие и това ме изплаши неимоверно.
Знаех, че ще мине дълго време, може би дори никога
нямаше да настъпи, преди отново да изживея този миг.
Отворих кутията, част от мен се страхуваше, че онова,
което ще намеря вътре, ще ме обиди. Последният път,
когато ми беше поднесъл подарък, на сватбения ни ден,
замалко да си изповръщам червата в скута му. В
кутията имаше пръстен. Съвсем различен от годежния,
който беше чудовищен и привличаше вниманието. Не.
Този беше съвсем семпъл и с червен рубин. Приличаше
на капка кръв. Без излишни украси, красив, отличаващ
се и като никой друг. И най-вече беше много, много
червен.
 Завладя ме мисълта, че пръстенът прилича на начина,
по който той ме възприема. С този жест Трой
показваше, че полага усилия за връзката ни и го
правеше заради мен. Пръстенът беше проява на
отношение от негова страна. Вдигнах поглед с
пакостлива усмивка на лицето.
— Годежният ми пръстен има диамант с размера на
луната. Някои хора може да решат, че жестът издава
по-малко внимание.
— Повярвай ми, точно обратното е. – Взе пръстена и
го постави на пръста ми, прокара палец по него. –
Освен това диамантът на първия ти пръстен не е
истински.
Усмивката ми угасна от слисване.
Той се разсмя.
— Шегувам се, хлапе.
Когато вечерта се превърна в нощ, се пренесохме в
леглото и аз се огъвах под него, крещях името му точно
както в сватбената ни нощ ме беше предупредил, че ще
правя. От стереото свиреше „Бунт“ на „Аркейд Файър“*,
улових иронията в съвпадението.
Влюбена бях в убиец, който не отвръщаше на
чувствата ми и така и не ми беше обяснил защо ме е
взел за съпруга. Нито беше нормално, нито бях
съгласна, но това беше грозната, смущаваща и
неудобна истина.
[* „Аркейд Файър“ е канадска инди рок група,
основана през 2001 година. Песента е от 2005.]
Предвид колко прецакана беше тази моя истина,
започвах да разбирам защо Трой ми беше дал нещо
далеч не толкова неудобно и красиво.
Той ми беше дал лъжи и аз като куче ги бях изяла от
ръката му.
Той ми беше дал лъжи и заради него си затворих
очите.
 
  
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
 
Спароу
 
Взех си кратка почивка, за да погледам птиците в
небето, които отлитаха от дъждовния ми град.
Това беше първата ми грешка.
Спряла бях само за секунда и тази секунда се оказа
прекалено дълга, защото, докато вадех слушалките от
ушите си, в които свиреше „Чудовище“ на „Ди
Отъматик“*, за да наблюдавам птичето бягство от
дъжда, съдбата ми се оказа решена.
[*„Ди Отъматик“ са рок група от Уелс, основана през
1998 година. Песента „Чудовище“ е от 2006.]
Усмихнах се на себе си, когато си помислих как за
пръв път, вероятно откакто бях родена, исках да остана
мирна и да не отлетя.
Щастието ми се пропука, превърна се в намръщване,
щом го забелязах. Брок стоеше пред мен, препречваше
ми пътя върху тесния тротоар, между високите сгради
от червена тухла.
Този път се изплаших. Все повече ставаше ясно, че не
става дума за съвпадение и все повече положението
заприличваше на онази работа от „Фатално
привличане“. Бостън не беше чак толкова малък, а той
вече четири пъти изникваше там, където съм.
Май Брок знаеше предварително къде съм. Не исках
да го призная, но горях от желание да се вслушам в
съвета на Трой – хубаво, в заповедта – и да стоя далеч
от този тип. Той се облегна на стълба на уличната
лампа, присвил крак, пушеше цигара. Когато ме видя,
се отблъсна от лампата, на лицето му цъфна усмивка.
— Я, здрасти – рече и изпусна дима. Обърнах се в
посоката, от която дойдох, мислех си да продължа да
бягам, но той ме сграбчи за ръката, гласът му все още
беше нормален. – Трябва да поговоря с теб.
— Не трябва – отрязах го, – освен ако не е по работа.
Работите в „Руж Бис“ не се развиваха според
планираното. Пиер продължаваше да ме мрази и в
червата, без значение колко се стараех, а Брок не
спираше с опитите за сближаване. Въпреки това знаех,
че няма да ме уволнят, макар частица от мен да искаше
да се махна от това място само за да си потърся нещо
по-свястно.
Брок пъхна свободната си ръка в дебелото си вълнено
сако.
— Става дума за съпруга ти.
— Не – настоях намръщена. Защо всеки път, когато
Брок говореше за Трой, имах чувството, че сърцето ми
забавя ритъм и се задъхвам?
Защото знаех, че знае. Знае причината, поради която
Трой се беше оженил за мен, а аз не я знаех.
Посегнах към телефона, който беше в джоба на
пуловера ми, възнамерявах да звънна на Трой, но Брок
го измъкна от ръката ми и го хвърли в отворения
контейнер. Очите ми за малко да изскочат, усетих как
лицето ми остава без кръв.
— Какво, по дяволите, правиш? – ревнах.
Не отговори, но лицето му се промени. Стана сериозно
и по него се разля величаво раздразнение. Дръпна ме
към тялото си, гърдите ми се удариха в неговите.
Дружелюбният и сладък Брок беше изчезнал, разбрах
го. Повече нямаше да го играе на любезен пред мен.
— Идваш с мен – изръмжа.
— Никъде не отивам с теб, нещастнико – отвърнах и
усетих как заби дулото на оръжието дълбоко в стомаха
ми с такава сила, че ми остави белег, сигурна бях.
Страхът заглуши болката ми.
— Колата ми е надолу по улицата. Не вдигай шум и не
ме карай да те наранявам излишно.
 Мамка му. Дори акцентът му беше друг. Звучеше като
местен… Звучеше като човек от Бостън?
Огледах се, като обезумяла се опитвах да видя някой
на улицата, само че никой не беше достатъчно близо, за
да ме чуе. Грешката ми беше, че всяка сутрин правех
кроса си преди зазоряване. Нито един човек не бях
видяла в последните десетина минути, а после се появи
някаква жена, която разхождаше кучето си в
противоположната посока.
Сама бях. Не, по-лошо: бях с Брок.
— Брок, моля те. – Не бях сигурна защо моля. Дали го
молех да ме пусне? Надали щеше да ми се случи,
предвид факта, че е насочил оръжие към тялото ми.
Завъртя ме в другата посока и ме поведе към колата
си, побутваше ме с оръжието. Усещах дъха му в тила си
и от него ме побиваха тръпки по гърба. Устата ми беше
суха и забравих да не изпадам в паника.
— Сядай на мястото до шофьора – нареди ми зад мен.
Отвори вратата на аудито си.
Подчиних се.
Той бързо заобиколи колата, влезе и си сложи колана,
пръстите му не изпускаха оръжието.
— Видя ли? Сега вече сме на една и съща вълна.
Жалко, че се наложи малко да те подтикна, Спароу. На
мъжете обикновено не им се занимава с трудни жени.
Не отговорих, гледах оръжието, сякаш гласът на Брок
излиза от дулото.
— Красиво е, нали? – ухили се, възхити му се, вдигна
го и го завъртя наляво и надясно да го видя. – Много
обичам как го усещам в ръката си. Сякаш светът е в
дланта ми. Мощен инструмент, нали?
Но не толкова, колкото съпругът ми, исках да му се
тросна.
— Вдигни ръцете си, миличка. – Брок насочи
пистолета към мен, побутна го в моята посока. Исках да
възразя, но когато притисна студеното дуло към
слепоочието ми, стоманата се заби в плътта ми.
— Исусе, добре – бавно вдигнах ръце.
Брок се наведе към мен, отвори жабката, извади
спринцовка със свободната си ръка, със зъби махна
капачето й и със сила заби иглата в бедрото ми.
Извиках, посегнах към ръката му, но той ме удари с
оръжието. После повтори действията си с другия ми
крак.
С ужас наблюдавах как иглите стърчат от бедрата ми.
— Какво, по дяволите, правиш с мен?
Той не ми обърна внимание, пъхна оръжието между
краката си. Фактът, че сега не беше толкова нащрек,
още повече ме изплаши.
— Малко анестезия. – Разтри областта около иглите. –
Трябва да се уверим, че се разпространява добре. Това
ще обездвижи краката ти за времето на пътуването. Не
искам да рискувам да скочиш и да хукнеш. Когато
Конър взе последния си чек, сподели за малкия ти
номер. Реших, че е най-добре да съм подготвен. Но не
се притеснявай, ще си в съзнание.
Запали колата. С едната ръка държеше волана, с
другата стискаше крака ми.
— Настани се удобно, известно време ще сме на път.
Излязохме от града, движехме се по странични улици
и скоро колата пое по безлюден двулентов път, който
водеше на запад. С всеки изминат километър и всяка
минута, в която се отдалечавахме от Бостън, се
парализирах все повече, и то не само заради
неподвижните ми крака.
Защо ми беше да ставам толкова рано? Защо ми беше
да настоявам да тичам в толкова неразумно време?
Защо ми беше винаги да избирам тесни, празни
тротоари, да търся скрити съкровища в Бостън, места,
които никой не знаеше или по които никой не
минаваше? Защо бях настояла да съм без бодигард?
Защо не носех нещо, което би могло да прогони
възможните нападатели?
Защо? Защо? Защо?
Бях в опасност. Опасност, която беше далеч по-голяма
от сватба с погрешния човек или да бъда изоставена от
глупава майка или от баща пияница. Възможно беше
Брок да е луд, може би беше психопатът, какъвто
вярвах, че е моят съпруг. Ако Трой откриеше, че ме е
отвлякъл, Брок беше труп.
Това означаваше, че Брок няма да позволи на Трой да
разбере какво е станало. Каквото и да беше намислил
за мен Брок, нямаше да пътувам обратно за Бостън с
него.
И все пак, струваше си да му напомня за
последствията, в случай че Брок имаше някакви
съображения.
— Все още можеш да ме върнеш, нали знаеш –
заговорих, гледах напред през стъклото. Вече не
чувствах краката си. Умът ми обаче сечеше както
винаги, а ми се искаше да не е така, защото знаех, че
онова, което предстои да се случи, е ужасяващо.
Навлизахме дълбоко в гората, през високите борове
се процеждаше мътната светлина на зазоряването.
Намирах се много далеч от пренаселения, трескав
Бостън, все едно бях на друга планета.
— Не прави нищо, за което ще съжаляваш. Трой ще ме
търси докрай. Открие ли ме, ще те убие.
Брок също гледаше напред, усмихваше се, потри
наболата си брада с оръжието.
— Няма, ако аз го убия първи.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
 
Трой
  
Патрик Роуан беше мъртъв.
За мен беше въпрос на дълг – и удоволствие – да го
посетя за последен път и да присъствам на литургията.
Пади беше погребан в Уеймаут, където се беше родил и
израсъл, в непосредствена близост до града. Тялото му
беше пренесено със самолет от Маями. Дженсън ме
предупреди вчера.
Погребението привлече някои от представителите на
старата школа. Хора, които баща ми и Роуан бяха
изоставили, оцелели от хаоса, създаван лично от тях.
Ейб Рейнс беше там, изглеждаше тотално отнесен,
направо в орбита, и неспособен да върже и едно
изречение, това беше обичайното му състояние.
Влошаваше се въпреки допълнителните пари, които
внасях в сметката му от момента, в който се ожених за
Спароу.
Двамата разменихме погледи за поздрав. Отидох
право до отворения ковчег на Роуан и надзърнах вътре,
за да се уверя, че наистина е мъртъв. Част от мен
искаше Рижавелката да го види, но знаех, че трябва да
й спестявам подобни изживявания.
Нищо добро нямаше да й донесе. Тя не беше
чудовище като нас, не примираше по отмъщението и не
се опиваше от властта, както го правехме ние. Спароу
беше силна, но и невинна. И нямаше да бъда аз
човекът, който ще я поквари.
Само че възнамерявах да се насладя напълно на
настоящето събитие.
Настаних се на първия ред, близо до двама възрастни
мъже, които не разпознах. Заоглеждах ги тайно,
наблюдавах ги. Ако се съдеше по облеклото им,
обноските и лекия мирис на молци, предположих, че
старците не са бивши гангстери. Изглеждаха древни,
със снежнобели коси и сиви фланелени костюми,
вероятно бяха ирландци, те не се смесваха с другите.
Външни хора.
Добре. Не бях в настроение да се мъча с обичайната
тълпа.
Свещеникът започна литургията и се заслушах. Тара и
майка й, единствените роднини, останали на Пади,
седяха от другата страна на църквата. Тара плачеше и
подсмърчаше, стиснала разкъсана, мокра кърпичка в
юмрука си, не чувствах почти никакво съжаление към
загубата й, макар да знаех, че няма да наследи нищо от
покойното си татенце. Не ме трогна. Спароу
заслужаваше всичко, което Пади имаше, повече от
Тара. Не Тара беше момичето, което Пади беше
тормозил.
Службата започна и аз разбрах веднага защо мястото,
което бях избрал на първата редица, е празно. Мъжете
до мен клюкарстваха като някакви си проклети
девойчета. Потънали бяха в заниманието си и изобщо
не обръщаха внимание нито на свещеника, нито на
някой друг. Държаха се като хора, заети с пълния
преглед на това кой е дошъл и кой отсъства и неволно
подслушвах. Всъщност не ставаше дума точно за
подслушване, понеже гласовете им се чуваха чак до
Кейп Код.
— Кой друг не е дошъл? – попита единият мъж и
изцъка.
— А, старата му жена, Шона. Онази, за която се ожени
през деветдесетте. И тя не е тука.
— Нищо чудно. Пади й стъжни живота.
— Така беше.
— А момчето на Кавана? Изненадан съм, че го няма.
— Мисля, че сега се казва Грейстоун. Промени името
си след смъртта на баща си. И аз бих го направил след
случилото се с него.
— Дейвид Кавана опозори семейството си. Уби го
наркодилър.
 — Грейстоун – продължи старецът, без да обръща
внимание на приятеля си – трябваше да е тук. Пади му
беше кръстник в края на краищата. Трябваше да
покаже някакво уважение.
— Момчето на Кавана сега живее в Бостън, да знаеш.
Върна се преди пет или шест години, мисля. Видях го
на няколко пъти да се мотае из любимия бар на баща
си. Почудих се защо Кавана не се появява там, когато
живее малко по-надолу.
— Казах ти, че името му е Грейстоун.
Старците си дрънкаха, нишката на разговора беше
трудна за проследяване, но бях уловил много важен
момент. Колко Грейстоуновци имаше в света, и още по-
важно, колко Грейстоуновци се бяха преместили в
Бостън преди пет или шест години?
Кавана. Грейстоун.
Кавана.
Грейстоун.
Опозори семейството си… сега живее в Бостън… Пади
беше кръстник на момчето… Кавана.
Дейвид Кавана.
Кой беше Дейвид Кавана? Опитах се да си припомня.
Името му звучеше познато, като детска приспивна
песничка, която не съм чувал от години, но все пак мога
да затананикам.
Дейвид Кавана. Кой, по дяволите, си ти, Дейвид
Кавана?
И ми просветна.
Дейвид Кавана. Боят, излязъл от контрол. Случи се
преди девет години, когато гангстерите в Америка
схванаха колко калпаво е регулирана индустрията за
рециклиране и събираха големи пачки, докато се
насочваха към екологични технологии. Джилиън беше
накарал да пребият Кавана, след като се беше опитал
да открадне тон рециклирани тръби и медна жица.
Напипали Кавана, той обаче, вместо да си вземе
лекарството, извадил нож и приключил умрял. Имаше
кръв. Навсякъде.
Почистването беше една от първите ми задачи като
Отговорник. Уредих наркодилър, хвърлих трупа в
някаква уличка с ножа на Кавана, горд колко чисто съм
уредил работата за баща ми.
Дейвид Кавана. Мамка му, мамка му. Дейвид
шибаният Кавана.
С усилия удържах параноята да не ме завладее,
облегнах се на пейката, но беше прекалено късно.
Целият бях в слух, умирах да чуя какво още ще кажат.
Един от белокосите мъже кимна и изплю още
сведения и малко слюнка върху килима в цвят
бургундско.
— Брок – каза той убедено. – Името на хлапето беше
Брок. Добро момче. Май сега е женен.
Ръката ми се промъкна към джоба на гърдите.
Стиснах жълтото парче хартия. Всички парчета си
паснаха. Прозрението ме завладя, затворих очи, поех
дълбоко дъх. Брок имаше мотив и достъп.
Мамка му.
Пади беше кръстник на Брок. Естествено, че беше, по
дяволите. Затова Пади знаеше за майката на
Рижавелката. Затова знаеше за годежа, за сватбата, за
всичко.
Исусе, мамка му.
А Брок? Той се беше преродил като Грейстоун, дори
беше оставил шибана следа с това име, което беше
донякъде зловещо и много гневно*. Като терапевт в
център за рехабилитация, а после беше станал
управител на ресторант. Като доброто момче.
[* Игра на думи. Името „Грейстоун“ означава и „сив,
посивял камък“, каквито са и надгробните.]
Наясно е бил, че ще го набележа, ако разбера кой е, и
никога няма да му дам работа. Моята милост,
гостоприемство и любов към Каталина си имаха твърдо
определени граници, дори по онова време. Мамка му,
ако знаех, че Брок е син на Кавана, никога не бих го
изпратил обратно там, откъдето беше родом. Баща му
не беше невинна жертва. Той ни продаваше дрога,
крадеше от нас. Издаваше ни. Причинил беше големи
беди, носеше вина и за смъртта на двама души.
Брок Грейстоун не беше някакъв Грейстоун, не беше и
чужд за Западното крайбрежие човек. Той беше синът
на Дейвид Кавана, един от нас. Ирландско хлапе от
Бостън, което се преструваше на друг. Дори се беше
сдобил с гладък калифорнийски акцент, както и с гъста
коса и холивудска усмивка. Нямаше и следа от
бостънски акцент в говора му.
Как не бях разбрал, че Брок е един от нас?
Пуснал го бях в живота си, без първо да го проверя.
Умът ми беше така замаян от загубата на Кат, от
предателството й, от бременността й, от това, че
бащата на бебето й се нуждае от работа на Източното
крайбрежие, че се бях отпуснал. Преди да се усетя,
Брок получи достъп до делата ми, до тайните ми, до
баща ми.
Юмрукът ми се сви около списъка. Извадих химикал и
пригладих хартията на коляно. Зачертах последния
въпрос с линия и добавих липсващото име.
1 – Били Крапти
2 – Отец Макгрегър
3 – Нещастникът, наел Били?
3 – Брок Кавана
Извиних се, кимнах учтиво на двамата мъже и станах,
закопчах сакото на костюма си и излязох от църквата
посред литургията. Хората се мръщеха и ме следваха с
поглед, вървях към двойните дървени врати и изчезнах
зад тях, забързан към колата си.
Запалих двигателя и набрах номера на Брок. Не
вдигна.
Някак не се изненадах.
 После позвъних на Рижавелката. Последното, което
исках, е тя да попадне в ръцете му. И тя не отговори.
Отново й позвъних и после пак, обхвана ме тревожно
напрежение. Гърлото ми пламна, към стомаха ми
потече лава. Трябваше да си е у дома, най-малко
нямаше причина да не отговаря. Днес не беше на смяна,
трябваше да се е прибрала от сутрешния си крос, а ако
не беше у дома, трябваше да е с Луси, Дейзи или с баща
си.
Баща й беше на погребението. Оставах с още две
разумни и смислени причини да не вдига.
Проклех нечуто Брок, успях да намеря телефоните на
приятелките й и позвъних. Дейзи не я била чувала от
два дни, а Луси каза, че Спароу й е пратила съобщение
преди сутрешния си крос. Трябвало после да се
срещнат. Спароу не отишла на мястото, където се
срещали.
Не изпадай в шибана паника.
Позвъних на Мария и от разваления й английски
разбрах, че Спароу не е у дома. Кръвта във вените ми
замръзна, веднага използвах джипиес приложението,
което бях инсталирал в телефона на жена си, когато я
отвлякох, още преди дори да се оженим. Според
разположението на телефона тя беше в Централен
Бостън.
Ох.
Рижавелката, проклета да е, ме караше да мисля
ирационално. Да стигнех само до нея, така щях да й се
разкрещя заради това, на което ме подлагаше, че
дробове да не ми останат.
Стигнах до мястото, отново й позвъних. После пак й
позвъних, опитвах се да се свържа с нея. Сигурно бях
звънял около трийсет пъти, преди да чуя слаба мелодия
и да намеря мобилния й в контейнер сред картони,
изхвърлена храна и фасове.
 Отчаяние и страх потекоха във вените ми. С такава
сила изритах контейнера, че оставих вдлъбнатина.
— Мамка му, мамка му, мамка му! – извиках, все едно
ми беше, че около мен хората ставаха свидетели как си
изпускам нервите.
Не беше избягала. Не би избягала. Познавах
чучулигата си – тя беше боец. Бягаше само в името на
добрата форма на сърцето си.
Не, не би го направила, за да се освободи. Той искаше
да се разплатим.
Това беше мигът, в който осъзнах за пръв път, че
Брок ме води с една стъпка.
Разбрах и че съм готов да изпепеля града, нямаше да
се спра пред нищо, за да открия жена си. Не защото е
моя, така или иначе не бях повярвал в това и за
секунда.
Толкова бях зает да повтарям на Спароу колко много
ме иска, че бях забравил една малка подробност – и аз я
исках обратно. Още по-силно.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
 
Спароу
 
Гората – през деня
 
Това беше. Край. Последната сцена от твърде краткия
ми сценарий.
Брок откопча колана си и метна две дъвки в уста.
— Някога да си се чудила защо нямаше никакъв
сексуален опит, преди да се запознаеш с Трой?
— М-моля? – заекнах. Нямах представа за какво
говори. Не чувствах краката си и това ме плашеше до
смърт.
 Той удари с юмрук по клаксона и сърцето ми
подскочи. Исусе.
Главата ми се удари в тавана на колата, той се разсмя
налудничаво.
— Попитах дали си се чудила защо момчетата странят
от теб, преди да се ожениш за Трой.
Въпросът нямаше смисъл, но пък и отвличането на
Брок също нямаше. Поне с разговорите печелех време.
Така имаше повече шанс Трой да открие, че не съм се
прибрала у дома, и да започне да ме търси. Ясно ми
беше, че надеждата да ме намери е малка. Бяхме
насред нищото и телефонът ми не беше у мен. Брок, от
друга страна, се държеше като заредено оръжие.
Шансовете не бяха в моя полза.
— Да – отговорих най-накрая. – Да, чудила съм се.
— Ами… – Брок се наведе на мястото си със
самодоволна физиономия, все едно сме си седнали да
клюкарстваме. – Защото Трой заплаши всички. Всеки,
който дори се приближеше към теб или покажеше
интерес. Трой знаеше, че ще бъдеш негова още преди
да влезеш в пубертета. Държеше те девствена през
всичкото време, за да може той да е този, който ще
откъсне черешката.
— Не знаех – преглътнах шумно, опитах се да си
придам ядосан вид. В един друг живот щях да горя от
желание да задавам въпроси, но макар наученото да
беше смразяващо (ако изобщо беше вярно), не давах и
пет пари вече за манипулативните похвати на Трой.
— Такава беше идеята. – Брок се разсмя още по-силно
и издърпа празните спринцовки от бедрата ми.
Поне отново можех да чувствам краката си.
Отвори вратата и излезе от колата, за да ми отвори
вратата и на мен. Както винаги възпитан.
— През цялото време той беше черната сянка над
главицата ти. Момчетата дори не смееха да дишат в
твоята посока, толкова бяха наплашени от Трой.
Излизай.
Тромаво излязох от колата и паднах по очи.
Наблюдавах как извади лопата от багажника, с другата
ръка държеше пистолета си. Взе лопатата и ме вдигна
от калта за ръката, завъртя ме, така че да съм с гръб
към него, точно както преди. Запъна оръжието между
раменните ми лопатки, заблъска ме по пътеката между
полуоголените дървета. Дебел килим от червени и
оранжеви листа хрущеше под краката ми, които се
влачеха. Гората беше красива, но на мен щеше да ми се
случи най-грозното от всички мислими неща.
Исках да побягна. Знаех, че мога да тичам бързо, но
не колкото куршум и не с крака, към които сякаш имах
привързани бетонни блокове. Възвръщах си контрола
на краката, но се съмнявам, че възстановяването ще е
достатъчно, за да се спася.
Не се предавах. Ако щях да умирам, нямаше да е без
бой.
Страшен студ беше, а аз бях само по екипа си за
бягане. Зъбите ми тракаха, а влажната ми от кроса
преди това коса сега залепна като тънък слой лед.
Вървяхме мълчаливо. Единствените шумове, които ми
напомняха, че времето не е спряло да тече, беше
пукотът от строшените клончета и по някое изпискване
на птица.
Усещах как в гърлото ми се надига жлъчен сок,
главата ми се маеше, сякаш ще припадна. Рядко ми се
беше случвало да мисля как ще умра и никога не си бях
представяла, че ще стане по този начин. Но сега, с
лопата и оръжие, с Брок, който ме гледаше по този
начин, с гняв и жестокост в очите си, шансовете да си
тръгна от това място цяла или изобщо да си тръгна
оттук, намаляваха.
Спряхме до белязан с бяла боя дънер. Под него имаше
пресен гроб, внимателно затрупан с мокра пръст. Брок
бутна лопатата в ръката ми и наклони глава към
покрития с листа гроб.
— Започвай да копаеш.
Погледах надолу. Земята беше омекнала от дъжда,
само че лопатата беше страшно тежка, а тялото и
краката ми все още не действаха правилно, въпреки че
с всяка секунда положението се подобряваше. Знаех
точно какво иска от мен. Искаше да изкопая сама гроба
си. Погледнах назад, очите ми се насълзиха, нямах
време за самосъжаление.
Трябваше да предприема нещо, и то бързо.
— Защо го правиш? Аз не съм той. Не съм Трой.
— Не си – съгласи се. – Но си важна за него. Щом не
мога да те открадна от Трой, ще направя така, че и
негова да не си. Изборът беше твой. – Млясна с устни. –
Направих всичко по силите си да стане по лесния начин,
но ти не пожела. Лош късмет.
— Важна за него, така ли? – възкликнах. – Жестоко си
се объркал. Изобщо не съм му важна.
— Напротив. – Бутна ме, посочи замята с оръжието. –
Копай.
Защо Брок беше толкова нахъсан да причини
страдание на Трой? Той беше онзи, който се беше
оженил за момичето на Трой и беше получил работа при
този човек. Трой може и да се държеше отвратително с
Брок и семейството му, но той се държеше така с
всички. На общо основание. Никого не дискриминираше.
Освен ако не знаеше за Трой и Каталина…, но пък
Брок сам каза, че те били само двама души, които
живеят под един и същ покрив заради Сам.
Нещо не се връзваше.
На сценария му куцаше логиката.
Зрението ми се замъгли от сълзите. Зеленината от
гората и кафявият цвят на калта се размазаха в грозна
картина. Не помръдвах. Не можех да изкопая
собствения си гроб.
 Брок отново ме побутна, този път се спънах. Паднах в
калта, коленете ми потънаха дълбоко в нея. Замръзвах,
влажните ми панталони лепнеха по бедрата ми.
— Моля те, не ме карай да те измъчвам излишно. –
Гласът му беше смущаващо овладян за човек, който ме
убеждаваше, че ще ме убие. – Нищо лично. Поне срещу
теб нямам нищо. Хайде, миличка.
Усетих топлата му ръка да ме вдига на крака. Не
можех да го погледна в лицето, със сигурност не исках
и той да ме поглежда, за да не види, че ме беше сломил
както никой друг не беше успял да го направи.
— Обещавам да стане бързо и възможно най-
безболезнено, ако съдействаш. Дори няма да разбереш
какво става.
Задавих се, едва си поех дъх.
Той се приближи със стъпка, горещото му тяло беше
до моето, което беше премръзнало.
— Ще го направя, когато най-малко очакваш, най-
неочаквано. Ще стоиш с гръб към мен. Разбрахме ли се?
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
 
Трой
 
Влетях като ураган в „Руж Бис“, търсех Брок.
Този ден никой не беше го виждал и никой не беше
говорил с него през последните няколко часа.
Влязох в кабинета му и замръзнах, когато забелязах
дребния знак, който ми беше оставил.
Клечка за зъби. Моята клечка за зъби. Стоеше си в
средата на наскоро напълно разчистеното му стъклено
офис писалище. Клечка за зъби, около която все още
беше увита зелена нишка от килима в спалнята на Брок
и Каталина.
 Лаптопа му го нямаше, както и купищата документи,
снимките на семейството му, изобщо всички лични
предмети, които сам беше поставил. На писалището
лежеше само моята клечка за зъби. Знаех защо я беше
оставил там.
Разбрал беше, че спя с Каталина. Разбрал беше, че
мило и драго давам да го разбере от няколко проклети
години. И сега беше време да отвърне на огъня, да
гръмне бомбата във физиономията ми. Твърде много
съвпадения се бяха случили през този ден и знаех, че
изчезването на Брок и Спароу най-вероятно са
свързани. Той я беше взел със себе си.
Взел беше съпругата ми.
На част от мен й се прииска да не остави камък върху
камък от това място, да срути стените, нямах време да
се разпадам. Работата ми беше да се съвзема и да
направя така, че нищо да не се случи с Рижавелката.
Обадих се на пионката си от полицията. Джон беше
един от най-алчните кучи синове, на които плащах. За
добри пари той на драго сърце би дал и дъщеря си да
бъде накълцана на пържоли и поднесена в „Руж Бис“.
— С какво да съм ти полезен? – попита.
Дадох му пълното име на Брок – двете имена, за всеки
случай, – поисках от него да го пусне за издирване.
— Може да отнеме време – отговори веднага. –
Свързано е с много документи.
— Плащам каквото поискаш, за да стане възможно
най-бързо. – По принцип се пазарях, но времето не ми
беше съюзник.
Следваха приятелките на Спароу.
След половин час Луси влетя през задния вход на
„Руж Бис“, лицето й беше поаленяло.
— Всичко е заради тебе. Ти, малоумният й баща… За
Бога, не знам да има друг човек с такъв никакъв късмет
като Пиленцето, когато става дума за мъжете в живота
й.
 Напълно съгласен бях с нея, затова само кимнах,
метнах ключовете си в ръката й от мястото, на което
стоях. Тя ги улови във въздуха, изви вежда
въпросително.
Дейзи, другата приятелка на Рижавелката, също
влезе в ресторанта, имаше вид на човек, който за пръв
път влиза в стая. Очите й бяха широко отворени,
усмивката й също беше безкрайна, по вида й никой
нямаше да реши, че приятелката й е изчезнала.
— Иди да я потърсиш в школата по кулинарно
изкуство, у баща й, на всяко възможно шибано място.
Къде обикновено прекарва времето си?
— Ама защо ти е изобщо да знаеш? – изръмжа Луси. –
Ти си й само съпруг, нали?
Разбрах, че Спароу беше научила и приятелката си да
е хаплива като нея. Не й отговорих, пренебрегнах
въпроса на Дейзи, когато ме попита колко струва да се
наеме „Руж Бис“. Само поклатих глава и продължих да
вървя напред-назад, опитвах се да реша каква да е
следващата ми стъпка.
Инстинктът ми казваше, че Рижавелката е с Брок, но
полагах усилия да се убедя, че ме гони параноята,
мислех, че ще я нарани. Може би просто имаха връзка.
Може би лъскавата и благонравна фасада на Брок беше
повлияла и на нея. Но знаех, че не е станало така.
Рижавелката беше доста добре бронирана. Имаше
повече бостънски дух в нокътчето си, отколкото Брок в
цялото си тяло. Тя нямаше да се забърка с него. И беше
невъзможно да има връзка с тоя тип.
Защото знаех, че в леглото крещи само моето име.
— Луси, съдействай ми и толкова, става ли? Не знаеш
с какво си имаме работа. – Аз също не знаех, спрях,
преди да го кажа.
Луси извади телефона си.
— Край, звъня в полицията. Става дума за най-
добрата ми приятелка.
 Дейзи, както се беше заплеснала по една от
картините в ресторанта, изведнъж впи поглед в Луси.
— Мислех, че аз съм ти най-добрата приятелка?
Идиотка.
— Никой няма да звъни в полицията – казах най-
сериозно, макар да имах чувството, че сърцето ми ще се
пръсне. Знаех какво се полага да направя, но не го
правех. – Сега си отнасяйте задниците в колата и идете
да я търсите на всяко възможно място, което можете. В
стария ни квартал. В школата по готварство. По
маршрутите, които използва, за да тича. Направете
каквото можете и ме дръжте в течение.
Същата заповед дадох и на всички около мен. На
служителите. На колегите. На бившите редници от
гангстерските банди. Всеки, на когото плащах, се зае
да търси Брок и Рижавелката. Ако наистина бяха
заедно, щяха да ги открият – да се надяваме, преди
тотално да съм откачил.
Позвъних на приятелките на Спароу, защото се
притеснявах, че може би пропускам нещо, място, за
което не се сещах, място, на което тя би могла да
отседне. Въпреки че дълбоко в себе си знаех, че тя не е
избягала.
По гърба ми пълзяха ледени тръпки, докато набирах
номера на Дженсън за четвърти път този ден.
— Новини?
— Не е осребрила чека. Парите на Роуан са си там. Все
още не мога да проследя колата на Грейстоун по
регистрационния номер. Може би не е бил толкова тъп,
че да използва собствената си кола, ако я е отвлякъл.
Думата отвлякъл само ме накара да поискам да
причиня на Брок неща, които да превърнат смъртта на
Били Крапти в приятна разходка в парка.
— Брок не е престъпник. Не знае нищо за тези работи.
Знае само как да се справя с наркомани в абстиненция.
– А май и с това не се справяше много добре. Флин беше
идеалният пример. – Продължавай да търсиш. Опитай
със записите от тол системата. Обзалагам се, че е с
шибаната си кола.
Само че имаше начин да се разбере.
Не исках да го правя, но нямах избор. Метнах се в
едно такси и дадох на шофьора адреса на Кат. Луси и
Дейзи взеха моята кола, защото всеки, който видеше
мазератито, щеше да реши, че аз съм в нея, и да
разбере, че двете действат от мое име. Трябваше да
имам колкото се може повече уши в Бостън.
Напъхах шепа пари в ръката на шофьора.
— Бързо.
Таксито хвръкна с такава скорост покрай високите
сгради, че ми се стори, че ще се отлепим от пистата.
И все пак не беше достатъчно бързо, мислех си,
докато улиците летяха покрай прозореца ми.
От това се страхувах.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА
 
Спароу
 
Не помръднах.
— Не – казах за милионен път. – Няма да копая.
Ако Брок искаше да ме убие, щеше да му се наложи
да се поозори, да се понацапа. Нямаше да му помагам,
защо да го правя? Дори ако всеки човек, когото бях
познавала през живота си, ме търсеше, шансовете да
ме открият бяха сведени почти до нула. Толкова се
бяхме заврели навътре в нищото, че се съмнявах дали
Брок изобщо ще е в състояние да намери обратния път,
когато всичко приключи.
— Нима? – Най-накрая изгуби търпение. Фрасна ме с
дръжката на оръжието през лицето.
 Паднах на земята. По челото ми се застича кръв,
капеше в окото ми, но нищо не чувствах. Така бях
премръзнала, че кожата ми беше изгубила
чувствителност. Бях блажено окаменяла. Може би
нямаше да почувствам, когато куршумът мине през мен.
— Чака те нов удар, ако не започнеш да копаеш –
посочи към мен с оръжието, звучеше ведро.
По дяволите, как не бях разбрала, че този тип е
напълно откачен? Страшно добре го беше прикривал,
ето така. Използвах лопатата, за да се изправя на крака
и я забих в земята, потиснах стенание. Отказвах да му
доставя това удоволствие.
— Ето така. Сега копай. Всеки път, когато спираш, ще
те удрям с това сладурче. – Целуна оръжието, после се
настани на един пън с мазка от бяла боя, прекръсти
крака.
Да, Брок здраво се беше потрудил да го харесвам. За
малко да се получи. Но не се беше получило. Дори с
отвратителната слава на Трой и противното му
поведение пак бях по-заинтригувана от него.
Започнах да копая дупка, присвивах се всеки път,
когато лопатата удряше земята. Почти никаква сила
нямах. Бях слаба, уплашена, гладна и бясна. Телесната
ми температура беше толкова ниска, че се страхувах да
не припадна и Брок да ме довърши, докато съм в
безсъзнание. Може и да беше по-добре. Може би тогава
нямаше да почувствам нищо в крайна сметка.
— Добра работа – похвали ме той.
— Майната ти – измърморих под носа си. Той ме чу.
Въпреки че почти го прошепнах, Брок ме чу.
— Какво каза?
Стоях гърбом към него, все пак го виждах с
периферното си зрение, което беше добре, защото
кръвта ми възвираше от бяс и от това се стоплях, за да
мога да продължа да се движа. Копаенето също беше
от полза.
 — Казах… – подхванах бавно, опитвах се да овладея
тракащите си зъби и да забия по-дълбоко лопатата в
калта. – Майната. Ти.
Той се изправи и тръгна към мен. За пръв път от
месеци се радвах, че ще ме доближи. Ударих го в
стомаха с лопатата, с всички сили.
Политна назад от удара, падна на земята, задникът
му се плесна в калта глухо, почти се засмях от
пляскането. От начина, по който се държеше през
корема, разбрах, че добре съм го ударила. Хвърлих се
към пистолета му, очите ми бяха приковани към
смъртоносното оръжие, което се изплъзна от ръката
му. Усетих как пръстите ми се увиват около студения
метал, толкова близо бях до спасението си, до
свободата си.
Ритник в стомаха ме изпрати обратно в плитката
дупка. Когато успях да махна с мигане пръстта от очите
си, той вече беше над мен.
Брок ме гледаше от високо, сякаш искаше да размаже
лицето ми с ботуш. Оръжието му беше пъхнато в
колана на джинсите, държеше лопатата.
— Отляво или отдясно? – попита той през стиснати
зъби.
По дяволите.
Преглътнах.
— Не си прави труда. Повече няма да се опитвам да
бягам.
— Ама страшно съм ти благодарен, даже ще взема да
ти повярвам. – Помъчи се да се засмее, но се улови за
долните ребра. Наранила го бях. – Добра работа свърши
с Конър, трябваше да го направя още преди да ти връча
лопатата. Отляво. Или. Отдясно?
Въздъхнах, затворих очи. Каквото и да искаше да
направи, щеше да го направи с мое или без мое
разрешение. Не исках да моля.
— Отдясно – отговорих.
 — Добър избор – изпъшка, когато замахна и стовари
лопатата в десния ми крак.
Продължавах да лежа в дупката.
Не извиках.
Дори не трепнах.
Усетих раната в кожата си, в обувката, с която бягах,
сякаш нещо се размърда и строши. Кост вероятно.
Знаех, че е зле, но болката беше много далечна, някак
неясна. Взирах се в него със студен поглед, надменно, и
чаках следващите указания. Фактът, че почти не
чувствах болката, ми причини повече страдание от
всичко друго.
— И сега? – попитах.
— Сега ставаш и копаеш.
 
 
 
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
 
Трой
 
Къде можеха да са?
Навсякъде. В нает от Брок апартамент, за чието
съществуване не знаех? В хотел, в мотел, в някой
хамбар, в гората, до някое езеро, в някое мазе?
Възможностите бяха безкрайни.
Къде можеше да са, мамка му? Още ли бяха в Бостън?
Или се бяха качили на някой самолет за някъде? Не, не
бяха на самолет. Щях да разбера. Затова плащах на
Дженсън. За да ме осведомява за такива събития. Във
всеки случай и паспортът на Спароу не беше у нея. У
мен беше. Новата й шофьорска книжка трябваше да е в
портфейла й. Тя не би излязла за сутрешен крос в пет
сутринта с портфейл.
Какво се бях запритеснявал за самолети? Ако Брок я
беше отвел, тя не беше тръгнала с него по собствена
воля. Нямаше да се разхождат спокойно през
охранителните постове. Убеден бях, че са някъде
наблизо, на място, до което се стига с кола, и където и
да бяха, трябваше бързо да я открия.
Таксито спря до тротоара пред къщата на Кат,
изскочих, наредих на шофьора да не мърда. Задумках
по вратата с такава сила, че прозорците задрънчаха.
Кат отвори, очите й бяха станали огромни, учудването й
беше видимо. Разбра, че идвам по работа, защото
изглеждаше по-скоро загрижена, отколкото доволна, че
ме вижда.
— Какво става? – сбърчи чело, късата й грозна пола се
люшна от бързането към вратата.
— Къде е мъжът ти? – влязох вътре. Не бих се учудил,
ако Кат е позволила на Брок да държи Спароу в къщата
им. Нямах вяра и на двамата. Може и да ме гонеше
параноята, само че, мамка му, заслужили си бяха
напълно да им нямам никакво доверие.
— Нямам представа. Какво става, по дяволите? Защо
го търсиш? – хукна след мен.
Изкачвах стъпалата по две, отварях вратите на
горния етаж. Включително тази към стаята на Сам.
Вратата се отвори навътре и се хлопна в стената,
детето се изплаши. Седеше на детска пластмасова
масичка, пред него бяха наредени камиончета.
— А, здрасти, господин Трой?
— Здрасти, Сам – подвоумих се, погледнах го отново,
преди да продължа със следващото си действие, за
което знаех, че може да ме мрази до края на живота си.
– Да си виждал баща си?
— Днес не съм – измърмори той, докара едно от
камиончетата до ръба. Остави го да падне на пода и
издаде звук като взрив с малката си уста.
— Добре, приятел. Да слушаш. – Не прави глупости,
искаше ми се да добавя. Не бъди като Брок и мен. Не
прави и нищо от гадостите, които Джилиън и Дейвид
Кавана бяха правили.
— Добре. – Усмихна ми се, докато вдигаше камиончето
от пода и го поставяше на масата.
По дяволите. Какво невинно дете. А Брок го нямаше.
Мамка му.
Обърнах се към Кат, която ни наблюдаваше от
коридора, и отидох при нея, затворих вратата на Сам
след себе си, за да не ни чуе детето.
— Можеш ли да проследиш мъжа си с джипиес?
— Не – отговори. – Защо?
— Ще те попитам отново – поставих ръка на врата й,
не я притисках, но мразех факта, че губя контрол върху
положението, и то бързо. – Можеш ли да ми кажеш
къде е телефонът му с джипиес, или не можеш? Не ти
трябва да ме лъжеш, Кат. Този път няма да има никаква
прошка.
Сведе поглед, задъвка устна.
— За нея ли става дума?
По-мамка-му-дяволите. Нямах време за тъпотии.
— Каталина! – Стоварих юмрук по стената зад нея.
Късмет имах, че беше другата стена на коридора, а не
тази на Сам, защото прозвуча като бомба. – Отговори
ми, преди да съм сринал тая шибана къща.
— Добре! Да! Разбира се, че мога да го проследя по
телефона.
Знаех си. Ако имаше някаква гадост, която с Кат да
споделяме, това беше жаждата за контрол над
любовниците си. Тя искаше да следи Брок по същата
причина, поради която и аз исках да знам непрекъснато
къде е Рижавелката. И двамата знаехме, не сме
достатъчно добри.
— Вземи си телефона. Веднага.
Достатъчно тъпа беше да ме насочи с жест към
спалнята, но останах в коридора. Вървях напред-назад,
пращах съобщения на Луси, Дейзи, Дженсън. Никой от
тях нямаше никакви новини, мразех всеки един от тях,
защото не ми помагаше. Не беше тяхна вината, но
нямах никаква следа къде да търся Спароу. Не беше с
Ейб. Не беше в стария ни квартал, не беше в „Руж Бис“,
нито в пентхауза, нито наблизо.
Щом Кат ми даде телефона си и ми показа
приложението, изпитах за кратко надежда. Бързо
намерих местонахождението на Брок, което се оказа
„Руж Бис“. Копелето не беше рискувало. Оставил си
беше телефона.
— Добре, Кат, слушай ме, време е да ми се отплатиш,
нали? Всяка, дори най-дребната злина, която си ми
причинила, ще бъде заличена и забравена, мястото ти в
рая ще бъде гарантирано, ако ми отговориш на един
въпрос – държах я за раменете, прикована към стената,
погледът ми беше неумолим. – Кой може да знае къде е
Брок в момента? Кажи ми всичко, което може да ми е от
полза. Има ли приятели? Семейство, за което не знам?
Тик-так. Тик-так. Времето изтичаше като пясък между
пръстите ми. Усещах как стените на коридора се
приближават към мен, задушават ме. Не можех да я
изгубя. Невъзможно беше. Рижавелката беше
единственото, което не бих позволил на никого да ми
отнеме.
Кат се замисли, прокара пръсти през косата си и
високо въздъхна. Не искаше да успея. Не искаше да ги
открия. Знаеше, че каквото и да търсех, то не беше
свързано по никакъв начин с нея, напротив – свързано
беше със съпругата ми. Мисълта, че в живота ми се е
появила друга, с която ми е по-добре, я убиваше, така
предполагах. Тя вече не беше центърът на живота ми и
го осъзнаваше.
— Кат, моля те… – не се сдържах, гласът ми
потрепери.
— Майка ми – каза най-накрая дрезгаво. – Майка ми
може да знае къде е. Те са близки. Обича го, вероятно
повече, отколкото обича мен. Затова те мрази толкова –
усмихна се горчиво и примигна, за да прогони сълзите.
Затворих очи, поех дълбоко дъх.
— Благодаря ти – прошепнах, целунах я нежно по
челото. – Грижи се за Сам. Той е най-хубавото, което ти
се е случило.
Което се е случило на нас.
— Моля? Почакай, къде отиваш? Защо го каза?
Вече излизах, скочих обратно в таксито и метнах още
пари към шофьора.
Мария беше в моя пентхауз.
И имаше да ми дава много обяснения.
 
 
 
ГЛАВА ТРИЙСЕТА
 
Спароу
 
Имах чувството, че копая от цяла вечност, когато Брок
с жест ми показа да оставя лопатата.
— Отивам до колата за обезболяващи – обяви той,
разтри от едната страна ребрата си. – За мен, не за теб.
Завлече ме до едно дърво и ми завърза ръцете за
дънера.
Така печелех време. Размърдах се и задърпах въжето,
отчаяно се замолих някъде в Бостън Трой да използва
това време, за да ме търси и да ме открие.
Когато чух, че Брок се връща, се отпуснах на земята,
престорих се на припаднала. Той ме развърза и отново
ме накара да работя, сега обаче беше станал
разговорлив. Седеше до дънера, прихващаше се
отстрани от време на време, но като цяло беше ведър
като тъпа скаутка.
— О, нямам търпение да стигнеш до нея.
 Чувствах се много зле, бях премръзнала и изтощена,
не бях сигурна, че съм го чула. Не отговорих.
— Страшно си падам по моментите, в които
семействата се събират – продължаваше той, на лицето
му грееше усмивка.
— Ти за какво, по дяволите, говориш? – изплюх.
Кръвта по челото ми беше започнала да засъхва и да ме
сърби. Исках да се почеша, но се страхувах, че
откачалката ще реши, че правя опасно движение и ще
ме застреля. В крайна сметка вече бях опитала да го
преметна.
— Мамка му, забравих, че не ти е казал. – Постави
ръка на устата си, сякаш току-що е издал някаква тайна
и сега е страшно засрамен. – Копаеш на същото място,
на което съпругът ти е погребал майка ти.
Разтърсих глава, опитвах се да осмисля думите на
Брок. Трой дори не беше познавал майка ми.
— Лъжеш – изсъсках, обърнах се с лице към него. Не
можех да стъпвам на наранения си крак, но вече не ми
пукаше. За нищо. Интересуваше ме само това, което бях
чула.
— Де да лъжех, сладурче – постави шепи на свитото
си коляно, приведе се напред и ме дари с
великолепната си усмивка. Преспокоен. Адски противно
спокоен. – Увил я е в бял чаршаф, затова дори да не
откриеш гниещия й труп, а тя е само кости, да можеш
да я видиш все пак. Може пък да намериш нещичко,
което да вземеш за спомен от прескъпата си майчица.
Естествено… – почеса се по челото с дулото на
оръжието, замислен дълбоко. – Това няма да ти е от
полза, предвид факта, че няма да останеш дълго жива.
— Знам, че не я е убил – заявих му. – Бил е само на
тринайсет, когато тя си тръгна.
— Самата истина. Не я е убил. Просто я е закопал в
гората, о, петнайсетина години по-късно, за да не
разбере никой, че Джилиън е умрял в леглото на
любовницата си. Ама да, забравих, че ти имаш да
наваксваш с разкритията. Майка ти ли? Тя зарязала теб
и онова окаяно извинение за твой баща заради
Джилиън Бренан. Робин се срещала с него в хижа,
насред шибаното нищо, в същата тая гора. Работила
през деня в ресторант в Амхърст, а идвала тук всеки
вторник, за втора смяна като кучка на Джилиън. Да,
това било нейно владение.
Разпери ръце и посочи наоколо.
— Сигурно е била направо луда по него, а какво
хубаво й е донесло това? Трой ги открил застреляни,
нея заровил тук в дълбок гроб. Като се замисля, ти
адски приличаш на Робин, нали, Спароу? – тръгна към
мен. – Обичаш да готвиш и ще те заровят на същото
място заради Трой Бренан, сина на Джилиън. Разбира
се, ти поне си била законната му съпруга.
— Все още съм. Не говори за мен в минало време.
Брок прокара внимателно оръжието по страната на
лицето ми, очите му ме изпиваха.
— Харесва ми, че си оптимистично настроена.
Качество, което малко градски мишки притежават.
Не биваше да вярвам на Брок. Трябваше да го
накарам да продължава да говори. И дори ако ми
казваше истината, вече нямаше значение. Дали бях
възмутена от мисълта за онова, което Трой може би е
направил? Бях. Но дори ако съпругът ми не ме беше
извадил от мизерията и ми беше казал защо майка ми
си е тръгнала, къде е била и какво е направил, това
нямаше значение, защото най-вероятно нямаше да съм
в състояние да почувствам нищо.
— Тогава защо Трой се ожени за мен? – чух се да
питам Брок. Това също вече не беше важно, затова и
попитах. Болката нямаше значение, можех да я понеса,
защото нямаше да трае дълго. Най-много час. А Брок,
изглежда, умираше от желание да разговаря. Това
означаваше повече време сред живите, нещо, срещу
което не възразявах.
Брок намръщи нос и размаха показалец отново към
дупката, която копаех и която все още не беше много
голяма.
— Продължавай да копаеш и ще ти кажа.
Взех лопатата, но само се преструвах, че напредвам с
гроба си, най-вече размотавах пръстта наоколо. Някъде
в скритите кътчета на съзнанието ми се спотайваха
думите му, че ще ме убие, когато най-малко очаквам.
Знаех, че хижата, за която говори Брок, е някъде
наблизо. Тъкмо по тази причина ме беше довел на това
място. Искаше Трой да открие трупа ми точно тук.
— Дори ако майка ти е била само любовница на
Джилиън, той очевидно я е обичал. Но тя се е
противила да напусне семейството си, най-вече е била
против да напусне теб. Предполагам, че не е кой знае
каква мъка да зарежеш Ейб. Не е мъж, с когото да се
гордееш, че си пипнала, заради пиенето му и отрепките
приятели. Но ти… тъгувала за теб. Непрекъснато те
споменавала. Поне това е казал Трой на Кат, а Кат каза
на мен.
— Каква Кат? – задавих се. Естествено. Единствената
истинска любов на Трой. Не на мен, на нея беше казал.
Споделил й беше всичко, напомних си и болката ми се
увеличи още малко.
Възможно ли е Врабчето да умре от сърдечен разрив?
— О, да… – Той се ухили, приближи лицето си до мен
и зашепна: – Толкова влюбен бил в жена ми, че й
поднесъл топките си на сребърен поднос, а Кат, нали си
е невярна улична котка, ми изпя всичко в леглото,
докато се друсаше до безобразие с дрогата, която
лично й вкарвах в рехабилитационния център. Трой
специално я беше отвел чак в Малибу. – Отметна глава
и се разсмя, на лицето му се четеше неземно
блаженство. – В центъра й бях терапевт. Боже, колко
лесно се оказа да го съсипя. Той беше Самсон, а тя –
неговата Далила*.
[*В Библията Самсон е герой с невероятна сила, която
се крие в косата му. Любимата му Далила отрязва
косата му, докато спи, и го предава на враговете му.]
Фактът, че Кат е била наркоманка, за мен беше
новина, но едно ставаше ясно. Брок беше планирал
отмъщението си от много дълго време.
— Продължавай.
— Затова Джилиън постъпил благородно и накарал
Трой да се закълне, че ще се грижи за дъщеричката,
която любовницата му изоставила заради него. Ще се
омъжи за теб, ако трябва да съм точен. Откачено, нали?
Но такива са си гангстерите. А Джилиън е бил адски
откачен човек. Най-лошият от всички.
— Мразиш го – обърнах се към него.
— Естествено, че го мразя. Уби баща ми, затова наех
човек, който да го убие.
Липсващото име в списъка на Трой. Отговорът на
въпроса на Трой беше Брок.
— Не си ли малко тъжен? – попитах. – Осиротял си.
Баща ти е бил убит. После ти си изпратил някой да убие
бащата на Трой, а сега… – не довърших, въздъхнах. –
Сега ти ще направиш Сам сираче, защото и двамата
знаем, че Трой ще те преследва и ще направи така, че
да си по-мъртъв и от мъртъв. Ами Сам? Ами Кат?
— Не си харчи симпатията за Кат. Тя се чукаше с
мъжа ти под носа ти. Не се притеснявам за сина си. –
Приближи се, спря на сантиметри от мен и измъкна
лопатата от ръката ми. – След като Трой открие гроба
ти и види шибаната символика във факта, че съм те
закопал до майка ти, мисля и него да убия.
Сега беше мой ред да се усмихна. Усмивката беше
унила и безрадостна, но трябваше да му покажа идеята.
— О, Брок… – престорено се разсмях. – Такъв новак си,
дори за моите стандарти. Ти си мъртъв, шибаняк такъв.
 — Първо ти. – Заби лопатата в земята и започна да
копае. – Първо дамите.
 
 
 
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА
 
Трой
 
Мария се преструваше, че не говори английски, но ми
беше ясна. Правеше го, за да не говори никой с нея.
Нито в дома на майка ми в квартала на Спароу, където
най-напред беше започнала да работи като чистачка за
нас, нито в моя дом в Бек Бей. Номерът й минаваше
доста време, но веднъж я спипах в търговския център
да говори английски на касата. Едва не си глътна езика,
когато ме видя на опашката зад нея, само се усмихнах и
се направих на неразбрал.
Тя не искаше да говори и всъщност на мен нейният
интелектуален поглед върху живота ми не ми беше
притрябвал.
Влязох в пентхауза и видях, че не е сама, едва не се
взривих. Само по чудо се овладях. С такава сила
захапах клечката за зъби, че дървото се скъса като
хартия.
— Господин Бренан… – Ниският мъж с дрехи, които
говореха много, и малки очи стана от дивана ми – от
шибания ми диван, – протегна ръка да се ръкува. – Аз
съм детектив Фил Стратам. Партньорът ми също е на
път към дома ви. Тук съм, за да ви задам няколко
въпроса относно Флин ван Хорн.
Този път направих всички сметки за секунда.
Брок. Шибанякът беше пошушнал на полицията за
смъртта на Флин. Внимателно беше режисирал всичко.
Тук съвпадение нямаше. Рижавелката беше с него и не
само че не искаше да ги открия, но и умишлено беше
поставил препятствия пред мен. Искаше да ми сервира
на поднос собствения ми задник.
Добър ход, Кавана. Много лошо, че аз не съм
измислил играта.
— Имаме много основателни причини да вярваме, че
Ван Хорн е бил с вас в последните няколко часа преди
неговото, ами, изчезване…
Детективът знаеше, че е мъртъв… и имах чувството,
че смъртта му беше умишлен „инцидент“ от страна на
Брок. Човек не зарязва наркоман, който е в период на
абстиненция в хижа насред гората. Тялото му беше още
топло, когато го открих. Брок не беше отговорил на
обажданията ми.
Стените се приближаваха. Все по-близо… по-близо…
— Имате ли заповед? – стиснах устни, докато вървях
право към Мария. Очите й се разшириха. Това беше
добре. Изплашена беше. Може би знаеше нещо.
— Вижте, обадиха ни се и…
— Имате. Ли. Шибана. Заповед? – повторих бавно,
наблюдавах как косъмчетата по ръката му настръхват.
– Ако нямате, веднага се измитайте от дома ми. Няма да
ви моля два пъти.
— Бренан… – гласът му стана писклив. – Не ми
говорете така. Тук съм за…
— Някой ви е надрънкал лъжи – пресякох го. – Не знам
дали Брок Грейстоун ви се е обадил, или ви е изпратил
някого да му свърши мръсната работа, но не съм
направил на Флин ван Хорн друго, освен да го откарам
при Грейстоун. Той се занимаваше с него за периода на
детоксикацията му, не съм аз.
Съвсем точно. Отървах се от трупа, но по очевидни
причини, това не беше подробност, която искам да
спомена.
— Вижте, наистина имам важна работа. Дружеската
ни разговорка ще трябва да почака.
 И с тези думи повлякох Мария за ръката към стаята за
гости, без да ме е грижа за извитите вежди. Приковах я
към гардероба, заврях се в лицето й и отворих очи
широко, оставих я да види откачения ми поглед на
пълен кучи син.
— Къде е зет ти?
— Ке?
— Стига глупости. Знам, че ме разбираш. Знам, че
говориш английски, когато имаш шибано желание и
най-добре то да те обхване веднага, ако искаш да
излезеш от тук, без да съм ти изтръгнал езика от
устата. Кажи ми къде е веднага.
Мария запелтечи нещо, някакъв миш-маш от
английски и испански, поглеждаше над главата ми,
надяваше се детектив Тъпоглав да влезе и да й спаси
кожата. Започвах да губя търпение, отчаянието у мен
ставаше все по-голямо. Къде, по дяволите, би могъл да
бъде? Къде би могъл да я заведе?
— Не знам! – извика Мария. – Не знам! Никога нищо не
ми казва!
— Лъжеш – креснах в лицето й, губех и последните
капчици контрол, които имах у себе си. Времето не
беше на моя страна. По дяволите, никой не беше
всъщност. – Лъжеш и животът на Спароу е в опасност
заради тоя шибаняк. Отговаряй, кучко! – стоварих
дланта си върху стената. – Отговаряй!
Не се гордеех с поведението си, естествено. Мария
беше два пъти по-възрастна от мен, а и думата „кучка“
не ми беше в стила. По моята част беше по-скоро „да ти
го начукам“. Но бях откачил. Официално и съвсем
откровено бях минал предела.
— Ти няма виждаш моя Каталина повече? – мигаше
бързо, гледаше ме изпод клепки.
Тя да не би да ме изнудваше? Чистачката ми ме
изтезаваше, за да зарежа щерка й, така ли се
получаваше?
 — Не се виждам с нея от месеци. Приключихме.
Мария. Погледни ме, моля те… – опитвах друга тактика,
притиснах длани. По дяволите, на колене бих паднал,
ако мислех, че ще помогне. – Кажи ми нещо. Кажи ми.
Трябва да знам къде е. Моля те. Просто… те моля.
Мария погледна наляво, после надясно, засрамена и
притеснена. Най-накрая, шибан пробив. Искаше да ми
каже нещо. Нещо, което беше по-добре от нищо. На
този етап бих приел каквото и да било.
— Той дойде в събота у дома… – изкашля се. – В моя
дом. Взе нещото. – Започна да прави движения сякаш
копае с ръце. – После си тръгна.
— Какво нещо? Какво? Лопата ли? Лопата ли е взел?
Загледа ме безпомощно, без да мига. Измъкнах
телефона от джоба си, почти нямаше батерия и написах
думата лопата в търсачката. Заврях снимката в лицето
й.
— Това ли взе? С него ли си тръгна?
Тя бавно кимна, пое задавено дъх.
— Това – потвърди.
Мамичката му.
Завел я беше в гората. Най-вероятно на мястото,
където зарових всяка възможност ние двамата да се
превърнем в двойка. Завел я беше в гората и знаех
точно къде, защото това беше последното място, на
което исках да отиде. Защото това беше мястото, което
щеше да й донесе най-много страдание.
Изхвърчах като подгонен от стаята за гости, молех се
детектив Шибана мутра все още да не е излязъл от
сградата. Не беше. Стоеше си в дневната ми, скръстил
ръце на гърди, паркиран на дивана ми като наказано
хлапе. Мътните го взели. И тоя тип се предполагаше, че
ще хваща възможни престъпници и убийци, така ли?
Нищо чудно, че още се развявах най-свободно.
— Ще ми отделите ли пет минути? – попита, стана
бързо и тръгна към мен.
 Кимнах и го подминах, вървях към вратата.
— И повече ще ви отделя, но ми трябва колата ви, и то
веднага.
 
 
 
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
 
Спароу
 
Готово. – Брок се изправи и избърса потта от челото
си.
Заел се беше с копаенето на гроба преди около два
часа. Най-накрая му беше просветнало, че аз не съм в
състояние да го направя сама, особено след като
искаше дупката да стане достатъчно дълбока преди
Деня на благодарността.
Открил беше и проклетия бял чаршаф, отметнал го
беше с победоносно изражение на отвратителното си
лице. Чаршафът вече не беше много бял, но си стоеше.
Опитах се да помириша тъканта, потъмняла от
пръстта и калта, отчаяно исках да я усетя, да се свържа
някак с онова, което може би все още беше там. Но не
успях. Чувствах само разочарование. Разочарование от
майка ми, от съпруга ми.
— Защо го правиш? – извих глас.
Брок се беше облегнал на едно дърво, скубеше
кестенявата си коса, беше на ръба. Добре, щеше да
отнеме живота ми. Моя живот. Гледаше надолу, докато
седях на земята. Челото ми беше спряло да кърви, от
кръвта косата ми лепнеше за кожата, а кракът ми
пулсираше, сякаш бавно го режеха с резачка. Не бях в
най-добрия момент от живота си, така да се каже.
— Разбрах, че мразиш Трой. Разбрах, че ненавиждаш
семейство Бренан. Но откъде у теб такова желание да
навредиш на мен?
 — Не знам точно. – Притисна веждата си, наистина
замислен. – Може би заради чувствителното ми его,
знаеш ли? Аз съм по-хубав и със сигурност по-мил от
Трой Бренан. А въпреки това той получава мацките,
нали? – изсумтя. – Да, това е. Може би съм засегнат от
теб заради слепотата ти към това какъв е той и какъв
съм аз.
— И двамата сте еднакво противни – пресякох го. –
Изчадия.
Но още докато го изричах, не повярвах. Защото при
всички тайни, които се бяха разкрили, след като бях
научила какво е направил Трой с майка ми и какво се е
случило, пак не можех да го мразя, толкова, колкото
мразех Брок. Той не беше зъл. Или пък беше, но не към
мен. Затова пък Брок… макар да имаше възможност да
спре цялата кървава баня и всичко, което се случваше,
поне по-голямата част, продължаваше с тоя
психофестивал.
— Оу… – постави ръка на сърцето си. – Това вече си е
направо обида. Някакви други последни думи, госпожо
Бренан?
— Да – казах, пуснах белия чаршаф и с поглед
проследих как пада на земята. – Зад теб има човек.
Брок се завъртя, за да види кой идва. Ахна, когато
задъханата фигура на Трой се стрелна между високите
храсти като мълния.
Насочи оръжието си към главата на Брок и извика:
— Не стреляй по нея!
Брок пусна пистолета, устата му увисна и по лицето
му се изписа изумление. Свършено беше с него.
— Недей – отново извика Трой.
Обърках се. Моля? Брок вече не държеше оръжието
си.
— Ти, сатана – прошепна Брок обвинително към
съпруга ми. – Ще ти запазя място в ада.
 — Недей да чакаш – сниши глас Трой. – Ще се
позабавя.
Усмихна се и изкрещя панически.
— Казах ти да пуснеш оръжието!
Чу се изстрел. Брок падна на земята, ехото от
тупването на тялото му се разнесе между извисяващите
се дървета. Главата ми се изправи. Все още треперех,
всичко се тресеше, стоях със зинала уста до проснатото
до мен тяло. На лицето на Брок беше застинал ужас.
Видях изненадата в очите му, докато тъмночервеното
петно кръв разцъфваше върху мишето му на цвят сако,
с всяка изминала секунда се разпростираше като
петролен разлив.
Прекалено слисана и слаба, за да се опитам да се
изправя, лежах близо до дупката, която беше изкопал
за мен.
След това видях обувките на Трой, който спря на
сантиметри от лицето ми. Заля ме облекчение.
Изхлипах, от очите ми се заизливаха всички сълзи,
които сдържах цял ден. Тук беше. Трой беше дошъл и
изведнъж всичко беше наред. Въпреки че знаех онова,
което ми се щеше да не бях научавала, въпреки че
животът ми с него беше приключил, всичко беше наред.
Знаех, че ще бъда добре.
Така се бях уморила да се държа. С радост позволих
да се погрижат за мен, въпреки че грижата идваше от
него.
— Съжалявам, Рижавелке – вдигна оръжието на Брок
с кърпичка и тръгна към мястото, където Брок стоеше,
преди куршумът да го настигне. – Обещавам ти, че и
косъм няма да падне от теб.
И тогава стреля по мен.
Трой Бренан, моят съпруг, стреля по мен.
Пропусна ухото ми на сантиметър, но усетих
топлината от нажежения куршум, когато прелетя
съвсем близо до мен. Мирисът на барут изгори ноздрите
ми и изгубих съзнание.
За миг не бях на себе си, едва усещах, че ръцете на
Трой се сключват около мен. След това почувствах как
ме вдига. Той ме понесе, сякаш е момче, което помага
при олтара, а аз съм неговият кръст. Преметна ръцете
ми през врата си, прегърна ме така, сякаш може да се
изпаря всеки момент.
Притисках белия чаршаф на майка ми и хлипах. Не
мислех, че той забеляза чаршафа. Дори не бях сигурна,
че аз забелязах онова, което ставаше в този момент.
Толкова много се случваше страшно бързо и аз сякаш
бях някакъв натрапник, който надзърта в
действителността, която дори не беше моя.
Втори човек дотича измежду дърветата към нас.
Дребен мъж с обикновени дрехи и остър нос. Ченге.
Забърза към трупа на Брок и провери пулса му.
Все още бях замаяна и объркана, но забелязах, че
оръжието на Брок е в ръката му.
Съпругът ми, както винаги, отговорно се беше
погрижил.
— Вие ли го застреляхте? – ревна срещу Трой.
Ръцете на Трой закрилнически се стегнаха около
тялото ми. Заболя ме. Боляха ме още челото и кракът.
Всичко ме болеше. Всичко беше потрошено. Особено
сърцето ми.
— Самозащита – обяви Трой и усетих през рамото си
как посочва с брадичка към Брок. – Стреля по жена ми,
пропусна на косъм и щеше да опита отново.
Не беше истина. Нищо подобно не беше направил
Брок. Трой беше този, който го застреля, и Трой беше
този, който използва оръжието на Брок. Естествено, не
казах и дума на полицая. Оставих Трой да ме отнесе в
черен сув, който не ми беше познат, ръцете ми се
люлееха така, сякаш вече не са част от тялото ми.
Отпуснах хватката около чаршафа, но той се наведе,
вдигна го и го преметна през рамото си. Разбрал беше,
че знам, и някак това ме натъжи още повече.
— Мамка му, съжалявам, Рижавелке – не спираше да
го повтаря, повече на себе си, отколкото на мен.
— Знам всичко – прошепнах в гърдите му. – Как си
могъл да сториш това на майка ми? Как си могъл да го
сториш на нас?
Мускулите му се стегнаха около тялото ми. Гърдите,
бицепсите и дори пръстите му се стегнаха.
— Спароу…
Припаднах в мига, в който ме постави на седалката, и
за пръв път откакто всичко беше започнало, наистина
вече не давах и пукната пара дали ще се събудя, или
няма. Вече сякаш нищо нямаше значение. Нищо.
Дойдох на себе си чак в болницата и дори тогава
всичко беше размазано. Първите няколко минути
мислех, че още сме в гората, все още съм с Брок и дори
още по-лошо, че съм мъртва. След това усетих иглата в
китката си и миризмата на антисептик нахлу в носа ми.
Бавно примигнах, опитах да проясня зрението си, видях
неясен силует да седи до леглото ми. Осъзнах, че е
татко, опрял глава на ръце. Тялото му се тресеше и
реших, че плаче.
Луси стоеше до перваза на прозореца, гледаше навън,
изглеждаше притеснена.
Дейзи чоплеше нокът, облегната на стената, пукаше
розова дъвка.
Усетих утеха от простотата, която ме заобикаляше.
Стените бяха голи и всичко беше бяло или в някакъв
блед цвят. Линолеумът на пода, най-основни мебели,
прозорци, покрити с щори. Досадно, голо и ми
харесваше. Настоящото ми аз не беше в състояние да се
справя с подробности, нито да възприема нещо по-
сложно от онова, което беше пред мен.
И най-важното, бях заобиколена от тримата важни за
мен хора в живота ми.
 Съпругът ми вече не беше част от краткия списък.
Изключено беше да е след онова, което беше направил.
Татко и Луси сигурно ме бяха чули да охкам, когато се
опитах да помръдна крака си – неуспешно впрочем, –
защото Луси скочи от мястото си и застана до леглото
ми.
— Съжалявам, миличка. Счупила си си крака.
— Всъщност Брок ми счупи крака – присвих се, но
спрях да се мъча да го движа. Така ме болеше, че
всичкият морфин по света не можеше да убие болката.
По лицата им пролича, че се изненадаха, явно все още
не знаеха. Чудех се какво ли им е известно.
— Къде е Трой? – облизах уста, борех се със сухотата.
Луси и Дейзи се спогледаха и изражението на лицата
им не ми хареса. Болно ми беше да призная, че макар
Трой да беше причинил немислими злини на много хора,
на жената, която ме беше родила – също, аз
продължавах да го обичам. Не исках да има проблеми,
това не се беше променило. Дори да не можех да съм с
него, той все пак си оставаше много важен за мен.
Най-малко още повече се тревожех за него. Ракът
успешно се беше разпространил в цялото ми тяло.
Обхванал го беше цялото от главата до петите.
Устойчив на всякакво лечение, имунизиран срещу
всичко, което Трой би могъл да направи. Всъщност
знаех, че дори ако куршумът ме беше одраскал, пак
щях да го обичам. Много. Гадно беше, защото знаех, че
не можех да му простя.
Гадно беше и че знаех, че той може би е свободен
човек, но не беше в стаята, защото вече не ме иска.
Татко беше този, който ми съобщи новината, понеже
Луси и Дейзи бяха твърде развълнувани.
— Той е в полицейския участък – каза ми, без да
мигне. – Дава показания за случилото се.
Погледнах през прозореца. Навън беше непрогледен
мрак, уличната лампа осветяваше мъглата и дъжда.
 — Колко е часът?
— Един сутринта.
Проклятие, изминали бяха почти двайсет и четири
часа, откакто налетях на Брок, а ми се струваше, че са
минали години.
— Ами Брок?
Този път Луси без проблем ми съобщи новината.
— Мъртъв е. Не го мисли. Горкичката. В какво
състояние си била само, когато Трой те е открил. Не
мога да повярвам, че Брок те е отвлякъл, защото се е
влюбил в теб и не е приел факта, че си омъжена.
Откачалка такава!
А. Вече имаше и версия.
— Как ме е открил Трой?
— Домашната прислужница – отговориха в един глас.
Мария.
Оставих главата ми да потъне във възглавницата,
затворих очи и се заборих със сълзите, които пареха
под клепачите ми. Защо плачех сега? Защото си бях
върнала живота. Защото семейството ми беше около
мен. Защото всичко вече трябваше да си дойде на
мястото, но нищо не беше наред. Никога повече нямаше
да бъде. Трой имаше право – писано ми било да бягам
от него. Трябваше да избягам от него. Изключено беше
връзката ни да оцелее след всичко, което беше
направил.
Дори Отговорника не можеше да оправи
положението.
— Да ти донесем ли нещо? – Дейзи извади дъвката си,
завъртя я около пръста си. Почти се усмихнах. Почти.
— Горещ шоколад – отговорих и преди да се усетя, тя
се беше изстреляла от стаята.
— Челото ти изглежда страшно – рече Луси,
майчински прокара ръка по слепоочието ми.
— Обзалагам се, че кракът ми изглежда също толкова
зле.
 — Така е – съгласи се тя.
Намръщих се.
— Искаш да кажеш, че дните ми като модел са
приключили, така ли?
— Страхувам се, че е така.
И тримата се разсмяхме – аз, Луси и татко – и се
почувствах по-добре, че отново се усмихвам. Не ми
идваше отвътре, но биваше.
Имах чувството, че отдавна не се бях смяла, истински
не се бях смяла, нито се бях чувствала щастлива, това
обаче беше начало.
Започвах със стъпки като на прощъпулниче, но със
счупен крак и разбито сърце, все пак и това беше нещо.
 
 
 
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
 
Трой
 
Оправих всичко.
Аз отговарях за тази задача. Аз бях Отговорника.
Спароу отново беше в безопасност. Успях да убия
Брок и да спря глупавото разследване, свързано с Флин
– с един куршум два заека. Изпълних обещанието,
дадено към баща ми. Зачеркнах последното име в
списъка си. Полицията откри гроба на Флин, както и
размазаните отпечатъци на Брок навсякъде из хижата,
където се беше грижил за него.
Не беше трудно да ги убедя, че той сам е изкопал
гроба. Особено след като тъща му призна, че е взел
шибаната лопата в гората.
Откриха останките на Робин Рейнс, а детектив
Тъпанар и екипът му бяха повече от щастливи да
лепнат всичко на Брок.
 И направих така, че смъртта на Брок да изглежда
като самозащита. Имаше купища документи за
подписване и знаех, че ще ми излезе прескъпо, но се
погрижих за всичко. Всичко беше точно така, както
трябваше да бъде. Имах надежден свидетел – детектив
Стратам, който беше видял в гората как Брок държи
оръжието, както и гроба, който беше изкопал за
Рижавелката. Безспорно беше, че този човек е
възнамерявал да причини зло както на нея, така и на
мен, а моите намерения изглеждаха добри в очите на
закона. Не можеха да ме пипнат. Спароу, макар и
пострадала, скоро щеше да е на крака.
Всичко беше уредено най-отговорно.
Освен най-важното.
Вървях по коридора на болницата сякаш отивах на
смърт. Всяка врата, която подминавах, ме
приближаваше към вратата, на която не исках да
почукам. Не бях изплашен, бях смазан от ужас.
За пръв път в живота си щях да постъпя правилно и
исках това да ме накара да се почувствам по-добре, но
се чувствах отвратително. Чувствах се адски зле, беше
истинско изтезание, все едно в гърдите ми се забиваше
касапски нож, издълбаваше сърцето ми и бавно го
вадеше и междувременно трошеше едно по едно
ребрата ми.
Внимателно почуках на вратата. Ако беше заспала, не
исках да я събудя. Изглеждаше страшно крехка, когато
я открих. По целия път на връщане кръвта не спря да
тече от слепоочието й. Стичаше се по лицето й като
воал, кракът й беше в много тежко състояние и
изкривен, глезенът й беше отекъл до размерите на
бейзболна топка. Освен това беше премръзнала, носеше
само дрехите, с които тичаше, и тънка риза.
Раненото Врабче.
Първото, което исках, беше да се погрижа за нея, а
едва след това да убия бавно и мъчително Брок.
 Но не можех да го направя. Защото Брок трябваше да
бъде довършен, преди да издаде, че аз съм заровил
Робин и Флин там, в гората. Не се съмнявах, че ще ме
изпее на Стратам в мига, в който ченгето го арестува.
Всеки момент, в който беше жив и близо до детектива,
застрашаваше моята свобода.
Хубаво. Щом спря колата на детектив Импотентен
сред гората, се изстрелях от нея. Цялото ми неистово
желание за разплата трябваше да отстъпи на заден
план.
Моето търсене беше безполезно и неважно.
Нямаше време за разплата.
Всичко потъна в мрак и единствената светлина
идваше от нея.
Затова го убих бързо, хладнокръвно, без колебание,
но и без забавление. И все пак за нищо на света не бих
искал събитията да се бяха развили другояче, защото
бях спасил Рижавелката и другото не беше важно.
— Влез – каза тя от другата страна на вратата и от
остротата, с която прозвуча гласът й, разбрах, че е
наясно кой й идва на посещение.
Оставил й бях изгнилия парцал, с който увих майка й,
преди да я заровя. В известен смисъл изкопаването на
гробовете за майка й и за Флин бяха най-мрачните
мигове в живота ми. И двамата не заслужаваха смъртта
си. Какво като друг ги беше убил, аз бях този, който им
отне възможността за прилично погребение и това
беше много.
Всъщност беше толкова много, че в известен смисъл
отказаната последна почит към Робин Рейнс ми
костваше всичко.
И най-вече дъщеря й.
Отворих вратата и отидох до леглото й. Куп тръби
бяха прикрепени към китките й, а кракът й беше в гипс.
Видът й беше всичко друго, но не и божествен. Моето
момиче, моята чучулига. Най-красивата. Не защото
имаше най-розовите устни, или най-зелените очи, ами
защото беше създадена за мен. Създадена беше точно
по моя мярка, за да ме разсмива, да ме вбесява, да ме
изважда извън нерви. По дяволите, да ме кара да
чувствам.
Поставих кутия с най-скъпия белгийски шоколад на
шкафчето й, точно до гладиолите в портокалов цвят.
Когато ги купувах, момичето от магазина за цветя каза,
че те символизирали силата на характера.
Казах й, че си няма и представа за какъв характер
става дума.
Шоколад и цветя. Какви старомодни глупости!
Вървяха само за тази вечер и само заради Рижавелката.
Надявах се да намери жеста ми за забавен, с тоя неин
сарказъм. Исках да скоча на пейките на стадиона и да й
изпея песен. Заслужаваше истински победен спринт в
нейна чест.
Но знаех и че е твърде късно.
Погледна цветята и шоколада, затвори очи, пое
дълбоко въздух.
— Благодаря – каза дрезгаво. Но говореше за това, че
й бях спасил живота. А не за глупостите на нощното
шкафче.
Седнах на леглото до нея, сведох поглед към ръцете
си или може би към обувките си. Изобщо не знаех
накъде гледам, но бях адски сигурен, че не беше към
очите й, защото не можех да се справя с онова, което
криеше погледът й.
— Няма за какво.
Имах най-добри намерения. Наистина възнамерявах
да направя нещо безкористно за пръв път в живота си,
откакто в него се бяха появили Кат и Брок. Последния
път, когато постъпих човеколюбиво, жестът ми доведе
до моята разруха. Отново щях да го направя, знаех, че
ще боли десет хиляди шибани пъти повече, отколкото
когато прекратих годежа си с Кат. От днешна гледна
точка болката, която понесох от изневярата на
Каталина, изобщо не можеше да се сравнява със
страданието, което изпитвах от факта, че причиних
нещастие на съпругата си.
И щях да й причиня още, най-вече по същата причина.
Наистина бях мазохистичен тъпанар.
— Изясни ли всичко с полицията? – Звучеше
притеснена, но не се подведох.
— Да. – Поех дъх, затворих очи и с глух удар рязко се
облегнах назад на стола си. – Ще се оправя. Нещо
такова.
Отворих очи и я погледнах за пръв път, откакто
влязох в стаята. Спароу облиза пресъхналите си устни,
гледаше кутията с шоколад. Това вече
представлявахме. След като бяхме направили
невъзможното и бяхме изградили някаква връзка, това
бяхме сега. Двама непознати в стая в клиника, които се
чудят какво и как да кажат, защото думите нямаше да
предадат онова, което всъщност искаме да кажем.
Отново.
— Майка ми… – тя въздъхна. – Не мога да повярвам
какво си й сторил.
— Нито пък аз, Рижавелке.
— Баща ти те е принудил да се ожениш за мен. Ти
защо го послуша? Заради пари ли?
Кимнах, махнах суха кожа от дланта си.
— Според завещанието нямаше да получа нищо,
докато не се оженя за теб. В случай на развод ти
получаваше половината.
Тя се изсмя саркастично.
— Не ми трябват парите на семейството ти. Всичко, до
което семейство Бренан се докосне, се опетнява.
— Глупости. Парите са твои. Винаги ще бъдат.
— Пусни ме – каза тя, гласът й се пречупи. – Трябва да
си тръгна.
 Кимнах, знаех, че е права, но не желаех да е така.
Спароу беше моята чучулига, вече не можех да й
подрязвам крилете. Превил я бях с действията и
лъжите си през изминалите няколко месеца, а тя
понесе всичко, и то добре, но случилото се беше
последната капка. Ако превиех още малко волята й, тя
щеше да се прекърши. Прекалено опасно беше за мен и
прекалено разрушително беше за нея да я
принуждавам да остане.
Някой беше казал, че чучулигите умират от разбито
сърце. Така било според легендата. Не му се вдавах
много, но познавах моята чучулига, моята Спароу. На
нея й трябваше свобода, защото, макар страшно да я
биваше да ме понася, усилието я докарваше твърде
близо до предела, дори за нейните граници. Вече не
можех да я задържа, дори да исках. Както винаги.
Тя беше моята красавица, а аз бях нейният звяр. Но
това не беше филмче на „Дисни“. В истинския живот
звярът се връщаше обратно към самотния си живот,
продължаваше да бъде откачалка, която дебне в мрака
и наблюдава как момичето му бяга отново към
очакващото я с отворени обятия семейство.
Тя беше единствената ми възможност за подобие на
нормален живот и щастие и се налагаше да я пусна.
Спихнах се, така сниших глава, че носът ми почти
опря коляното.
— Свободна си – дрезгаво рекох.
Най-болезнените думи, които бях изричал. Спароу
беше свободна да си иде, да разпери криле и да отлети.
Всичко щях да й дам, както беше поискал баща ми. И
пак нямаше да боли толкова, колкото да я видя как си
отива.
— Адски съжалявам. Знам, че звучи абсурдно,
предвид всичко, през което преминахме, но не съм
искал да ти причиня страдание.
 — Знам. – Гласът й ставаше все по-безизразен. Вече се
измъкваше от мен. От нас.
— Вратата ми винаги е отворена – добавих, сякаш има
значение.
Тя наведе глава и кимна леко.
— И това знам. Сега, моля те, върви си.
Станах от мястото си. Когато влязох тук, си мислех, че
никога няма да искам да се обърна и да изляза. Мислех,
че ще измъкна всяка възможност от този разговор, до
последната капка, ще удължа максимално времето с
нея за последен път, преди да си кажем сбогом. Но се
оказа, че когато наистина те е грижа, събитията се
развиват по друг начин. Болката й изпълваше цялата
проклета стая, нахлуваше в мен и ми съдираше
шибания задник, не можех да го понеса, усещах как
пулсът ми отслабва и тялото ми постепенно се
вледенява.
Посегнах към вратата, готвех се да си тръгна от нея
наистина за последен път.
— Само от любопитство… би ли постъпил другояче,
като имаш предвид всичко случило се? – попита тя с
красивия си глас.
— Предвид всичко случило се – отговорих, без да се
обръщам, защото знаех, че ще рухна и ще направя
онова, което обикновено правех, ще я изнудвам, ще я
заплашвам, ще я принудя да остане с ясното съзнание,
че тя не бива да го прави, – ако знаех, нямаше да чакам
досега, нито докато родителите ни умрат. Щях да
поискам да се ожениш за мен още когато беше на
девет, на танца на сватбата на Пади, когато за пръв
път танцува бавен танц, и щях да тегля една на
последствията.
Тя се разсмя.
Помисли, че се шегувам.
Нищо подобно. Ето така трябваше да се развият
събитията. Не биваше да прекарваме и минута далеч
един от друг, докато имахме възможност. Нищо лошо
нямаше да се случи, ако бях казал на деветгодишната
Спароу, че е моя.
Нямаше да го има Пади.
Нито Каталина.
Нито Брок.
Никога нямаше с пръст да пипна тялото на майка й,
какво ли остава да го крия в гората.
А сега щяхме да живеем разделени до края на дните
си. Проклета да е онази песен „Пазя цялата си любов за
теб“.
 
 
 
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
 
Трой
 
Две седмици по-късно
 
Последния път, когато го видях, Пади Роуан ми
напомни, че не мога да избягам от миналото си. Имаше
право. Истината беше адски добра бегачка и в крайна
сметка настигаше човека. Настигна него. Настигна и
мен. И като в онази приказка, че отмъщението е ястие,
което се поднася студено, точно така я поднесоха върху
поднос от нещастие на моята красива, с големи очи,
невинна, заядлива съпруга.
Искаше ми се да натъпча всичките си лъжи в топка от
отрова и да я напъхам в гърлото си, да преглътна
болката, която тя беше почувствала, да облекча
страданието й. Но не можех.
В началото, когато се ожених за нея, не й казах, че
баща ми е отговорен за брака ни, защото не исках да
посрамя семейството си, майка ми, самия себе си. Не
исках да изтича в полицията с новината. Нямах
чувството, че й дължа каквото и да било. Истината си
беше моя и аз трябваше да си се пържа в нея. Сам.
Не можех да смеля дори факта, че Брок и Каталина
знаеха.
С времето се сближихме и положението се промени.
Вече не ми пукаше за тъпата гордост на Бренан, но пак
не й казах. Не й трябваше да знае, че майка й я е
зарязала заради женен мъж. Не заслужаваше да страда
от още несправедливост и болка. Тя знаеше само, че
има някаква вероятност майка й да е била отвлечена,
убита или да е откачила тотално и да е заживяла с куп
котки в гората. Не исках да отварям старата рана за
Спароу. Няма нищо по-сложно за човешката раса от
отношенията родители – деца, знаех го от личен опит, а
тази рана беше прекалено дълбока и болезнена, за да
бъде отваряна.
В нея се криеше много гной и нечиста кръв. Болката,
която щеше да изпита, беше неистова.
Не бях сигурен кое беше най-лошото за Спароу: че
скрих от нея майка й, че се отървах от нея като улика,
или че не й казах всичко. Едно беше сигурно, макар и
разбираемо – извинението ми не се прие.
Случи се две седмици след като излязох от
болничната стая.
Очаквах позвъняването, но това не означаваше, че ме
е заболяло по-малко. Отговорих с една ръка, с другата
навирах нечия глава в използваната обществена
тоалетна.
Не беше най-прекрасната част от работата ми, но все
пак беше по-добра от това по цял ден да гния под
флуоресцентната светлина на лампите в някой офис.
Измъкнах главата и ревнах в ухото:
— Последна възможност, приятел. Кажи ми къде да
намеря отрепката, изнасилила дъщерята на Дон, и ще
ти разреша да си останеш с топки.
 Дженсън, който ми се обаждаше, заговори по другата
линия.
— Не знам за никакви изнасилвачи.
Мошеникът, с когото се разправях, не отговори,
затова заврях още по-дълбоко главата му в тоалетната
и този път я позадържах. Оставих го да пропусне
привилегията да вдиша кислород. Може би това щеше
да освежи паметта му относно местонахождението на
онзи тип, който беше изнасилил детето на клиента ми.
В крайна сметка действах по много сериозно указание,
според което нещастникът срещу пари му беше
помогнал да се скатае.
— Не говорех на теб – казах на Дженсън. – Какво има?
— Банковата сметка на твоята скоро бивша съпруга –
отговори той през стиснати устни. – Това има. Току-що
олекна с шестстотин хиляди долара.
Осребрила беше чека на Пади.
— Благодаря – затворих и запратих телефона си към
мръсната, издраскана до безобразие с графити стена.
Изругах няколко пъти сочно, после измъкнах главата на
онзи. Станал беше малко нещо морав, но още носеше за
моя вкус.
— Току-що получих адски кофти новини и наистина ми
иде да стъжня нечий живот. За последен път, къде е
шибанякът?
— Добре, добре. Ще ти кажа – прописка.
Връхлетя ме разочарование. Клекнал беше. Срамота.
А така се надявах да го размажа от бой заради едното
забавление.
Нищо не си струваше, щом Рижавелката си беше
отишла.
Единственото, което исках да оправя и не можех, за
мое съжаление, беше тя.
 
 
 
 ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА
 
Спароу
 
Шест седмици по-късно
 
Тази е съвършена! Можем ли да я вземем! Моля те,
кажи ни, че можем. Толкова е, ама толкова е хубава.
Искам я, наистина. Идеална е за нас. Можем да я
вземем, нали така? Моля те, кажи, че можем. Луси,
кажи й, че по-хубава няма. Спароу, трябва да я купим.
Облягах се на взетата под наем кола на Луси,
скръстила ръце. Смеех се, завряла лице в пластмасова
чаша, пълна със сладкиши, гледах как Дейзи буквално
прегръща караваната за приготвяне на храна в бяло и
розово. Наистина беше хубава и честно казано, беше
съвършена за приготвяне на палачинки, с което
искахме да си изкарваме прехраната. Сладки палачинки
с много захар. Нямаше да се изненадам, ако Дейзи
започне да я облизва, толкова вкусна изглеждаше.
— Не трябва да решаваш веднага. – Луси тупна рамо в
моето, засмя се, когато видя приятелката ни да танцува
около караваната като фиркано хипи.
Стояхме в средата на мястото за продажба на
камиони, оглеждахме възможностите за новото ни
предприятие. Бях по-богата с няколкостотин хиляди
долара от времето, когато минах по алеята на църквата
с Трой, но също така бях и няколкостотин хиляди пъти
по-малко щастлива, отколкото бях точно преди бракът
ни да се разпадне. Той сдържа обещанието си и след
посещението в болницата не ме потърси. Поне не
лично. Не направи и нищо, за да задвижи документите
по развода. Но знаех, че не става дума за пари.
Нито него, нито мен ни беше грижа за парите.
Ставаше дума за предателството.
 След като напуснах работата си в „Руж Бис“, той
изпрати чек до дома на баща ми. Обзалагах се, че знае,
че вече не живея там. Преместила се бях при Луси,
защото вече можех да си позволя да живея под наем.
Изпитах признателност, че се старае ненатрапчиво да
ме наблюдава.
Или?
Не беше хубаво да искам той да ме следва насам-
натам. Още по-лошо беше да се надявам да се натъкна
на някой негов служител или съдружник, за да мога да
усетя, че все още присъства в живота ми. Но казано с
всичката честност, на която бях способна, точно това
исках. Исках него, но осъзнавах каква пропаст ни
разделя. Колко е дълбока. Колко сериозни бяха лъжите,
върху които се градеше връзката ни.
Трой беше заровил мъртвата ми майка в гората и не
ми каза.
Знаеше къде е била през всичките тези години и не
спомена и дума.
Принуди ме да се омъжа за него, за да може да
наследи богатството на баща си.
Той. Беше. Чудовище.
И въпреки това бих дала всичко това чудовище отново
да впие нокти в тялото ми, студените му очи да
обхождат лицето ми. Липсваха ми разговорите, шегите
и всичко, което чудовището ме караше да изпитвам.
Трой беше сатана, но ме караше да оживявам.
— Земята до Пиленцето. – Дейзи щракаше с пръсти,
яркочервените нокти танцуваха пред лицето ми.
Напомниха ми за рубина, който свалих съвсем
неотдавна. Тежеше ми непоносимо на пръста, щом Трой
не присъстваше в живота ми.
— Да, да, ще я вземем – махнах с ръка и двете – Луси
и Дейзи – подскочиха във въздуха и плеснаха с ръце.
— Обща прегръдка! – обяви Дейзи и преди да се
усетя, бях омотана в ръцете на приятелките си. Вдишах
уханието им, женствено, изпълнено с надежда,
затворих очи, молех се щастието им да се просмуче в
мен. Естествено, че бях страшно развълнувана да се
посветя на осъществяването на мечтата си. Това беше
целта ми поначало, преди той да акостира в живота ми.
Сега обаче, дори с тази възможност, приятелките ми, с
парите – достатъчни не само да си създам кариерата,
която исках, но и да даря известна сума на онзи приют,
– животът имаше неприятен остатъчен вкус. Все едно
повече никога нищо нямаше да е вкусно. Нищо нямаше
да прилича на палачинки с боровинки и горещ шоколад
в дъжда.
Нищо.
— Тичам до офиса, за да им кажа, че вече не се
продава. – Дейзи се изстреля към бялото ремарке,
търговците ни наблюдаваха от там през лентите на
щорите.
Така и не излязоха да ни предложат помощ. Според
мен ни бяха взели за откачалки. Ясно беше, че
камионът ще се стори отвратителен на всеки, който
няма да се занимава с продажба на сладки боклуци.
Сигурна бях, че е събирал прах столетия, преди да
влезем и да решим, че ще го вземем.
Луси се обърна към мен, когато Дейзи изчезна във
вратата на офиса.
— Как е кракът ти? Глезенът ти?
Погледнах надолу към гипса. Всеки път, когато
поглеждах към него, правех стъпка или го пазех да не
се намокри, докато си вземам душ, мислех за Брок. Май
трябваше да съм по-разтърсена от смъртта му – този
мъж беше загинал пред мен. Но истината беше, че си го
заслужаваше. Единствените факти, които не можех да
осмисля, бяха причината, поради която майка ми беше
напуснала мен и татко, и ужасните тайни на Трой.
— Да, много по-добре.
 Луси направи физиономия, сякаш знае съвсем точно
какво не е много по-добре. Онова чудо, което туптеше
за никой в гърдите ми.
— Нормално е да ти липсва. Нарича се Стокхолмски
синдром*. Ще премине.
[* Стокхолмският синдром е психологическо
състояние, при което заложникът се привързва към
похитителя и оправдава действията му. За пръв път е
описан след обир на банка в Стокхолм през 1973
година.]
Няма. Знам, че няма.
— Разбира се – успях да й отправя една ослепителна
усмивка.
Луси ми подаде ръка и аз я приех, помогна ми да
откуцукам до офиса, за да подпиша всички документи.
Щяхме да си имаме каравана за палачинки.
Щяхме да изпълним детската си мечта.
Щяхме да правим ненормално вкусни палачинки.
Защо тогава се чувствах толкова изгубила посоката и
така унила?
— Ами ако не е Стокхолмски синдром, Луси? Ами ако
това е истинската любов?
— Тогава, скъпа моя – каза тя с покровителствения
тон на родител, – съдбата ще намери начин да ви
събере отново. Истинската любов не изчезва. Може да
се превърне в омраза, омразата може да се превърне в
любов, но тези две чувства никога няма да се
превърнат в безразличие.
Имаше право. Истинската любов беше като рака. На
него му трябваше само мигване и се разпростираше в
тялото ти като огън, който те поглъща.
Но нямаше проблем, защото имах чувството, че за
разлика от рака, истинската любов не умира. Никога.
 
 
 
 ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
 
Спароу
 
Шест месеца по-късно
 
Три…, четири…, пет палачинки с боровинки – Луси
бутна хартиените чинии към мен, наведох се и ги
подадох на двете жени, които стояха отпред на
дългата опашка пред караваната ни. Джена и Барбара.
И двете бяха секретарки в правни кантори, идваха два
пъти седмично. И по-често биха го правили, ако не се
притесняваха за талиите си, по думите им. Винаги си
купуваха няколко палачинки в повече, за колегите си в
кантората. Или поне така твърдяха.
— Благодаря, Пиленце. Разбираш, че хапването е било
вкусно, когато си мислиш, че си е заслужавало
калориите и след като си го изял. – Барбара изсумтя и
се разсмя. – Сега само трябва да събера смелост да се
кача на кантара. Избягвам го като чумав, откакто
открих вашата каравана.
— О, хич не го и доближавай – изкикоти се Джена,
тупна здраво Барбара отзад. – На караваната на тия
момичета трябва да има предупредителна табела. Ако
тая работа продължава така, като нищо ще се сдобия с
диабет.
Барбара и Джена заситниха нататък, оставиха ме да
поднасям храната на следващите в опашката. Жена и
мъж. Изглеждаха влюбени и положих огромни усилия
да не ги мразя.
— Ела да помогнеш на Луси – изведнъж Дейзи ме
бутна настрана.
Намръщих се. Работехме по точно определен начин и
никога не сменяхме местата си. Правех специалното ни
тесто, преди да отворим и да започнем да приемаме
поръчки, Луси приготвяше истинските палачинки, а
Дейзи помагаше и на двете ни, когато и с каквото
трябва. Само че не ми трябваше помощта й.
— Приех поръчката – казах, но Дейзи само ме издърпа
за ръкава към Луси в малката кухня.
— Не можеш да стоиш тук.
Бутнах я с хълбок.
— Защо да не мога… – но не се наложи да довършвам
изречението си. Вече знаех. Сърцето ми се спусна
надолу, усещах пулса си в пръстите на краката. Ако
зимата беше чувство, ето такова щеше да е. Всичко
замръзна, а аз се почувствах смешно неподготвена. По
гърба и ръцете ми плъзнаха тръпки, настръхнах.
Някакво непознато чувство ме заля, не беше
неприятно, но не беше и добро. Все едно ме беше
уловил за гърлото и ме притискаше здраво, лишаваше
ме от кислород, но и ме караше да се чувствам
оживяла. Не можех да дишам, да мигам, да помръдна.
Стоях си там и го гледах, леко зяпнала. Поразширила
очи. С напълно разбито сърце. Моето чудовище.
— Още ли предлагате храна? – сърдито се обади жена
от опашката и Дейзи веднага прие поръчката й.
Стоях като закована, неспособна да мръдна, макар да
ми се искаше. Много ми се искаше. Исках да отида при
него, да кажа нещо.
Исках да говоря с него.
Не исках да говоря с него.
Той дори още не беше забелязал караваната.
През изминалите няколко месеца полагах всички
усилия да избягвам местните вестници и интернет
сайтове. Вземах всички мерки, с изключение на това да
напусна страната. Най-мрачният ми кошмар беше да се
натъкна на снимка на Трой с неговата Каталина,
уловила го под ръка. Знаех, че това ще превърне
душата ми в прах. Физически бях добре. Слепоочието
ми беше заздравяло, кракът ми беше оздравял. Гипса го
нямаше, дори бях започнала отново да тичам. Но вътре
в мен пустотата заемаше всяко ъгълче на съществото
ми. Никакво количество палачинки с боровинки не
можеше да запълни тази празнота. Опитах се да я
залича, честно.
Луси тръгна към мен, насочила шпатулата към лицето
ми.
— Иди. Говори с него. Престани да се държиш като
кифла.
Само че не можех. Стоеше до мъж, който беше два
пъти по-възрастен от него. Двамата носеха строги
костюми и бяха потънали в дълбок разговор, вероятно
делови, не исках да ги прекъсвам. Да, продължавах да
съм му жена. Така и не бях попълнила онези документи
за развод, не ме беше грижа и за парите, които уж
заслужавах. Трой също не беше направил нищо, за да
сложи край на брака ни. Но ми се струваше, че сме били
заедно преди векове. В известен смисъл се опасявах, че
е станал друг човек.
Мъжът и Трой се ръкуваха, а след това другият се
завъртя на пети и бавно изчезна в тълпата. Трой тръгна
в противоположната посока, към караваната ни. Дъхът
ми спря в гърлото. Огледах се. Нямаше как да ме
забележи. Редицата беше дълга две пресечки и имаше
твърде много разстояние помежду ни.
Трой обаче вървеше уверено и целеустремено към
края на редицата, извади мобилния от джоба и започна
да бърника по него с усмивка на силното си лице.
— Исусе – промърморих.
— Той знае – ухили се Дейзи, без да спира да поднася
храна на хората, с които аз очевидно не бях в състояние
да общувам.
Стоях на пътя й. Прозорецът беше прекалено тесен за
двете ни, но тя знаеше колко искам отново да го видя.
Имах нужда да го видя отново.
Трой не вдигна глава от телефона нито веднъж. И не
спираше да натиска бутони на екрана му, правеше го с
двата палеца и с невероятна бързина.
Може би не знаеше? Естествено, че знаеше. Никога не
би си купил доброволно палачинка от каравана. Не
беше в негов стил. Не. Той знаеше.
Приближаваше се…
Все повече….
Колкото повече Трой се придвижваше по опашката,
толкова повече имах чувството, че изпускам
действителността си. Мъгла погълна всичко около него,
очите ми бяха приковани само върху него.
Може би не си готова да се изправиш лице в лице с
него, подразни ме досаден вътрешен гласец. Може би
просто трябва да се обърнеш и да помогнеш на Луси,
както те помоли Дейзи.
— Дишай – прошепна Луси, не вдигаше очи от
решетката, на която обръщаше палачинките.
Не можех. Той беше като подвижни пясъци и аз
потъвах. Дори не се съпротивявах. Предала се бях.
— Искаш ли да взема поръчката му? – Дейзи попита,
когато пред него на опашката оставаше само един
човек.
Усетих, че кимам с глава. Каквото и да правех,
нямаше как да се скрия от Трой. Това не бяхме ние.
Когато той ме предизвикваше, аз отговарях на
предизвикателството. А сега, когато се беше появил,
искаше аз да реагирам. Имах намерение да го направя.
— Ако иска да опита най-вкусната палачинка в
Бостън, точно това ще му се случи – застанах в средата
на прозореца. Човекът пред него взе хартиената чиния
и си тръгна, а Трой се премести напред. Забравила бях
колко е висок. Дори не му се наложи да вдигне поглед,
за да ме погледне в очите.
— Здравей. – Гледаше ме настойчиво, лицето му беше
безизразно.
Дейзи изчезна по-навътре в караваната, остави ни
сами. Добре, без да се броят десетките хора, наредили
се на опашката.
— Здрасти – казах, докато поемах въздух.
Той опря лакти на прозореца за поръчки и ме
погледна право в очите с близост, която не може да се
изиграе фалшиво. Почувствах се толкова открита,
сякаш беше разкъсал и махнал горнището ми и сутиена
и ме беше оставил гола пред тълпата.
— Една палачинка с боровинки, моля – тонът му беше
неутрален. Равен.
Що за игра беше подхванал? Нямах представа.
Отвърнах поглед, вписах поръчката в касата.
Разочарована бях. И объркана.
— Бита сметана?
Бавно поклати глава, да ми каже, че не иска.
Погледът му беше прикован към лицето ми, търсещ, но
и загрижен, сякаш съм някакъв рядък, митичен грифон
с криле*, готов да нанесе удар.
[* В гръцката митология грифоните, наричани и
„кучетата на Зевс“, са същества с тела на лъв и криле
на орел. Теглят колесницата на богинята на разплатата,
Немезида, затова са и символ на бързо застигащото
възмездие.]
— Един сладък боклук идва – казах.
Устните му се извиха, май прикри усмивката си, не й
позволи да се появи. Продължи да следи всяко мое
движение. Защо не се разсмя? Обичаше да го дразня с
тези думи, радваше се на заядливите ми отговори. Нали
заради тях изобщо ме беше забелязал. Докато не бях
започнала да му отговарям, бях просто още една мебел.
Луси ми подаде чиния. Изглеждаше толкова
озадачена, колкото бях и аз. Защо се държеше така, все
едно сме напълно непознати? Исках да го удуша и да го
уморя с целувки, да му се хвърля в ръцете и да го убия
едновременно. Влиянието му върху мен все още беше
опасно. Чувствата ми към него си бяха бодри и свежи
като пролетна утрин.
 — Заповядайте – вдигнах поглед към неговия.
Бръкна в джоба си и с удар остави точната сума на
плота. Знаеше точно колко струва палачинката, така
ли? Планирал ли го беше? И беше дошъл чак дотук…
защо? За да ми покаже, че повече не му пука ли? Това
беше нисък удар, дори за него.
— Задръжте парите. Купете си нещо хубаво – казах
му, лицето ми беше стоически овладяно, доколкото
позволяваха обстоятелствата.
Не се разсмя на шегата ми, нито помръдна. Опашката
зад него започна да става по-голяма, някои проявяваха
нетърпение, хората протягаха вратове, за да видят
какво го задържа толкова. Мълчах, не исках да го
отпращам, нямах достатъчно смелост да му кажа да
остане.
Не сваляше поглед от мен. Защо ме зяпаше?
— Ей, човече, приключи ли? Обедната ми почивка
почти свърши – смушка го в гръб някакъв тип отзад на
опашката.
Не му обърнахме внимание.
— Знаеш ли как е Сам? – попитах тихо. Брадичката ми
беше залепнала за гърдите, очите ми бяха приковани
към пода на караваната. Мислех много за Сам през
изминалите няколко месеца. Знаех, че майка му не
беше от най-всеотдайните майки в света. Бих излъгала,
ако кажех, че не се притеснявам.
— Прекрасно. Живее с Мария и Кат. Кат е на терапия.
Започва да става по-добра като родител. – Съобщи ми
той новините без следа от емоция в гласа си.
— Ей! Ти! Поискай й телефонния номер и се махай! –
извика някой от опашката.
— Това означава, че поддържаш връзка с нея – поех
дъх. От това болеше.
Той обаче се усмихна широко, взе хартиената си
чиния.
 — Радвам се, че те видях, Рижавелке – смигна ми и се
дръпна от опашката.
Очите ми го изпиваха, видях как мина покрай
близката кофа за боклук и изхвърли палачинката си в
нея, продължи. Забелязах мазератито му – както винаги
неправилно паркирано – и го гледах как се качва в
колата и изчезва в нея.
За втори път моят фалшив съпруг, който ме беше
принудил да се омъжа за него, си тръгваше от мен. За
втори път отнасяше сърцето ми със себе си.
Но за пръв път осъзнавах, че повече няма да си го
върна.
Сърцето ми оставаше у него, стиснато в железния му
юмрук.
Час по-късно разчиствахме и затваряхме за деня. Луси
и Дейзи направиха всичко по силите си да го прогонят
от ума ми, опитваха се да ме принудят да изпием по
бира в нашия бар, но аз забързах към вкъщи. Не бях в
настроение за друго, освен за крос. Странно, но
случката с Брок не ме беше отказала от любимия ми
спорт. Продължавах да тичам, сега обаче избирах само
главни улици и тичах вечер, когато градът гъмжеше от
хора. От живот.
Щом влязох в апартамента тази вечер, облегнах гръб
на вратата и затворих здраво очи. През ум не ми беше
минавало да се влюбя в човек като Трой Бренан. Както
се оказа, любовта не дава пет пари за личните
предпочитания.
Измъкнах мобилния от задния джоб и го метнах на
дивана. Забелязах зеленото просветване на екрана,
което показваше, че има входящо съобщение.
Изпратено беше около обяд. Наложи ми се да разтрия
очи, за да се уверя, че не халюцинирам, когато видях
името на подателя под него. В стомаха ми светна лампа
от вълнение, с треперещи ръце го отворих.
 Трой: Исках да постъпя правилно. Наистина исках,
мамка му. Но след това проумях, че за да постъпя
правилно, трябва да съм добър човек. Не съм такъв и
двамата го знаем. Наблюдавах те през изминалите два
месеца. Опитвах се да убедя себе си, че те наблюдавам,
за да се уверя, че си добре. Глупости. Знаех, че ще си
добре в момента, в който Брок излезе от картината.
Наблюдавах те, защото така исках, защото ми
принадлежиш.
Сърцето ми заби по-бързо, по-силно, по-неудържимо и
се отпуснах на стол, опитах се да си спомня как да
дишам. Имаше второ съобщение. Веднага го отворих.
Трой: Промених си мнението. Не си свободна.
Изключено, щом няма къде да отлетиш и щом го искаш
по погрешни причини. Какво искаш всъщност? Не
отговаряй. Сам ще открия скоро. Чакам на опашката, за
да видя как ще реагираш, когато ме видиш отново.
Защото, Рижавелке, ако си умираше да се отървеш от
мен, нямаше да протакаш развода, като знаеш колко
пари те чакат. Нямаше да пазиш тайните ми. Така че
какво има да става? Страх и омраза ли ще видя в
зелените ти очи, или желание и нужда? Ще ми
отвърнеш ли? Ще се бориш ли с мен? Ще ме изхвърлиш
ли? Ще се случи след 3…, 2…, 1…
Това беше. Само тези две съобщения. Какво, по
дяволите, ставаше? Не виждаше ли как копнея за него?
Колко го искам? Как, дори животът ми да зависи от
това, не мога и едно изречение да съставя, ако не е
наблизо? Скочих от мястото си, горях от желание да
направя нещо, каквото и да е, за да се разсея. Облякох
си екипа за тичане, пъхнах телефона в панталоните и
излетях през вратата.
Тичах със слушалки в ушите, слушах „Симпатия към
Дявола“ от „Ролинг Стоунс“, опитах се да изгоря
всичката излишна енергия, която се беше натрупала в
мен, след като прочетох съобщенията му. Умът ми беше
прекалено зает, за да ми каже накъде ме водят краката
ми. Тичах без посока, без цел. Тичах, защото тичането
беше по-добро от стоенето на едно място и нищенето
на всички чувства в мен.
Към него.
Защо бях толкова разочарована, че не ми е изпратил
съобщение, след като се срещнахме? Все още не му бях
простила. За това, което беше направил на майка ми, и
със сигурност, и по-важно, не му бях простила за всички
тайни, които пазеше от мен, след като вече имахме
истинска връзка.
Прошка.
Никога никому нищо не бях прощавала. Не защото се
сърдех, а защото никой от онези, които ме бяха
предавали, не ми беше искал прошка.
Исках ли да простя на Трой? Спрях на ъгъла на
улицата, облегнах се на някаква индустриална сграда и
зачаках дишането ми да се успокои. Измъкнах
телефона, бързо започнах да пиша, изпратих
съобщението, преди да се поколебая, преди егото ми и
логиката ми да се намесят.
Аз: Можеше да ми кажеш защо си се оженил за мен.
Какво си направил с майка ми. Не направи никакъв опит
да си признаеш и да се извиниш.
Пъхнах обратно телефона в колана си и продължих да
тичам. Нямаше смисъл да чакам отговор. Дори не знаех
дали ще отговори. Отдалечих се още от дома си,
улиците се превърнаха в някакъв неясен фон. Мислите
ми бяха по-силни от погледа ми. Телефонът ми
вибрираше до влажната ми кожа. Погледнах надолу,
минах с пръст по екрана и прочетох съобщението.
Трой: Не исках да знаеш, че моето семейство е
отговорно за разпада на твоето. Когато станахме
двойка, не исках товарът от миналото да премаже
онова, което имахме. Последното, което исках, е да те
нараня, Рижавелке. Първото, което трябваше да
направя, беше да те задържа. И знаеш ли какво видях
днес в тези твои зелени очи? Желание. Все още ме
желаеш.
Направих физиономия и му изпратих съобщение: Не
можем да сме заедно.
Ускорих ход, но вече не чувах музиката в ушите си.
Накъде тичах? Нямах представа. Може би ако тичах по-
бързо, по-силно, по-настървено… пулсът ми
заглушаваше всеки шум в главата ми. Това си беше
чиста лудост. Скъсахме преди шест месеца. Защо
тогава не бях поискала развод? Трябваше ми само
малко време да си проясня главата. Преживях ситуация
„на живот и смърт“, когато бях с Брок в гората. После
видях как съпругът ми го уби. После съпругът ми
стреля по мен.
Естествено, беше добър стрелец, но това не правеше
действието му приемливо. Трябваше ми още време, за
да го преодолея.
Трой: Можем. И трябва да бъдем. Според теб майка ти
дали я е интересувало къде ще е заровено тялото й? Тя
обичаше баща ми, искаше и ти да преживееш същото.
Те знаеха. Това е тяхната воля.
Аз: Стига глупости. Майка ми беше безсърдечна жена,
която ме изостави, а баща ти е бил съпруг, който е
изневерявал, и те е принудил да се ожениш за мен.
Да тичам по-бързо и по-безразсъдно означаваше, че
ще започна да накуцвам заради наранения ми крак. Но
вече не чувствах болка. Тялото ми се опитваше да
настигне ума ми.
Трой: Майка ти беше влюбена, както и баща ми. Както
си и ти.
Спрях, осъзнах къде се намирам. Пред сградата, в
която беше домът му. Пред черната въртяща се врата.
Взирах се в нея, знаех някак, че Трой ще излезе в
следващите няколко секунди.
И така направи.
 Невероятно беше, но точно това направи. Нямах време
дори да успокоя дишането си, когато го видях да
излиза с телефон в ръката. Защо тичах дотук? Как беше
разбрал, че ще дойда?
Вдигна глава от мобилния си, ъгълчетата на устата
му се разтегнаха в усмивка, сведе глава към телефона
и отново започна да пише.
Трой: Какъвто съм и аз.
Спрях, наблюдавах го как се приближава. Носеше
черно палто, шити по поръчка джинси и подходящи
обувки. Черната му като въглен коса, невъзможно гъста
и създадена изключително да бъде докосвана, беше
пригладена назад нехайно. Винаги успяваше да накара
сърцето ми да запърха. Дали от страх, дали от бяс,
дали от любов. Сърцето ми винаги биеше по-бързо за
него. Коленете ми омекваха само заради него. Имаше
право. Извършил беше ужасяващи неща, но не исках
друг. Никога никой друг.
Трой спря, когато се озовахме съвсем близо. Нос до
нос. Пръсти до пръсти. Обичах да гледам очите му
отблизо и изотдолу. Бяха син океан, нищо чудно, че от
тях главата ми сякаш плуваше.
— Обичам те, Рижавелке. Обичам решимостта ти,
силата ти, невинността ти, несъкрушимостта ти… –
Веждите му се събраха, докато ме изпиваше с поглед,
погали лицето ми с мазолестите си пръсти. – Обичам те,
когато си сломена, несигурна, изплашена, бясна и ти е
писнало… – усмихна се леко.
Усещах, че е така, наистина, въпреки че устните му го
изричаха.
— Обичам всяка част от теб, добрата и лошата,
безпомощната и уверената. Ние не просто се обичаме.
Ние се изцеляваме с всеки допир и се допълваме с
всяка целувка. И, мамка му, знам, че е адски
старомодно, но точно това ми трябва. Ти си онова, което
ми е нужно.
 Клепките ми трепнаха и затворих очи, самотна сълза
трепереше на миглите ми.
— Между нас не съществуват обикновени думи.
Подпалваш шибания ми ум, щом заговориш, винаги.
Дори нямаме обикновени моменти на мълчание.
Непрекъснато имам чувството, че играя срещу теб или
че си ме изиграла, когато си наоколо. И отказвам да ти
позволя да си тръгнеш от това, което съществува
помежду ни, от нас.
Обхвана с длани лицето ми и заключих дланите му с
моите, притиснах ги. Изобщо не бях искала да се
отказвам. Сведе глава, наклони чело срещу моето.
Знаех, че е прав. Знаех, че вече съм му простила.
Вероятно още преди да разбера, какво е направил,
когато все още живеехме заедно. По дяволите,
вероятно още на дансинга, когато бях на девет.
Моят похитител.
Моето чудовище.
Моят спасител.
— Аз съм гадняр, бях гадняр и нямам абсолютно
никакво намерение да преставам да бъда гадняр. Така
е устроено моето ДНК. Но искам да съм твоят гадняр. С
теб мога да съм добър. Може би дори страхотен. Заради
теб ще попреча на дъжда да вали, на мълниите да
трещят и на вятъра да духа. И да, адски съм сигурен, че
ще се върнеш. Ще се върнеш право в прегръдката ми,
ще долетиш в гнездото ни, чучулиго. Защо иначе би го
направила, ако не си умираш от любов по мен?
Очите ми зашариха по лицето му. Ръцете му
докоснаха кожата ми и чувството беше прекрасно. Все
едно вливаше живот в мен с пръстите си. Сякаш отново
ме правеше цяла, още преди да съм си дала сметка за
липсващите части от мен.
Нищо от случващото се не беше наред. Нищичко.
Знаех какво беше направил. Премълчах го пред
полицията, пред приятелите си, пред татко. Носех
бремето му в себе си.
Всичко беше погрешно… Но си беше наше.
Трой чакаше да кажа нещо. Очите му не молеха –
никога не би го направил, – но, по дяволите, пълни бяха
с любопитство и красиви, грозни, неподправени
чувства.
— Оставаш си гадняр – заключих.
Разсмя се. Смехът му прозвуча като най-хубавата
песен, която бях чувала в живота си, песен, която исках
да въртя постоянно в слушалките си.
И аз се разсмях. За пръв път от месеци, смехът на
устните ми беше искрен.
— Брутален гадняр. Малко жени могат да се справят с
подобно чудо. Но мисля, че ще успея.
— Мамка му, обичам те, Рижавелке.
— Мамка му, обичам те, Бренан.
Устните му гладно откриха моите, искаха да се
върнат там, където им беше мястото. Езикът му
раздели устните ми, горещ, познат, водещ до
пристрастяване. Ръцете му се движеха по тялото ми,
постави едната си ръка на сърцето ми. Целувката му не
само ми каза, че постъпвам правилно – че съм родена и
отгледана, за да простя на този мъж, – но също и че
това е истината. По-хубаво от това нямаше да стане. Не
исках да правя нищо друго, не исках да съм на друго
място, исках да съм точно там, с него.
Целувката му беше собственическа, топлината на
дъха му беше едновременно успокояваща и вълнуваща.
Извих врат настрана, вдъхнах уханието му, оставих го
да се пропие в прегладнялото ми тяло. Кожата му върху
моята беше блаженство, рядък, истински момент на
щастие ме заля. Толкова щастлива се почувствах, че ми
се прииска да закрещя. Чак ме болеше от щастие.
Преливах, вече нямаше как да го сдържа.
 На теория историята ни трябваше да завърши с
бедствие.
На теория излизането от тази каша с коз в ръката си
означаваше, че трябва да изпея Трой Бренан на
властите. Да кажа на татко какво му е причинило
семейство Бренан, на нас какво ни е причинило.
На теория всичко беше много сложно. Всички
трябваше да платят за греховете си, трябваше да
скърбя за жената, която ме беше родила, Трой
трябваше да се предаде и още съдби да бъдат
разрушени.
В действителност обаче беше далеч по-просто.
Аз бях негова, той беше мой и всичко друго, което
бяхме направили или не си бяхме причинили, беше
приключило и толкова.
За нас беше минало.
 
 
 
ЕПИЛОГ
 
Трой
 
Сам грабна една от обувките ми, измъкна я от белия
пясък, където беше заровена, на лицето му се четеше
триумф. Лицето на Брок. Разшавах пръста на крака си,
сякаш е дребно животинче, което се мъчи да се
освободи. Смехът на Сам се разля отгоре ми, заглуши
шума от вълните, които се разбиваха в брега, музиката
от близкия бар и разговорите на другите, които се
разхождаха по брега.
— Ето я! Ето я!
— Браво – Спароу изправи рамене, впери поглед
напред към океана с ръце на кръста и малки,
морскосини бикини, покриващи дребното й стегнато
тяло. Гласът й беше гладък и сериозен. – Сега да
нахраним с нея акулите.
— Ау… – веждите на Сам се спуснаха. Намръщи се,
изведнъж разтревожен и изплашен. – Не, благодаря. Аз
предпочитам… ненам, да направим замък, нещо такова.
Не искам да разстройвам чичо Трой. Никога не бих го
наранил.
Удивително как умеят да прощават децата. Преди
девет месеца едва забелязвах съществуването му. Днес
той беше на почивка с нас в Маями. Добре, не беше
само с мен и Спароу. Мария също беше с нас.
— Добре. – Спароу се направи на разочарована. – Но
все някога ще нахраня акулите с пръстите му.
Сам продължаваше да й се усмихва, сякаш тя е
самият живот.
— Няма да го направиш – заяви той, когато Мария се
приближи със сандвичи за тях и бира за мен. – Аз
обиииииичам чичо Трой.
Разсмях се, не можех да не се разсмея. Мария грабна
Сам за ръка и тръгна с него към количката с чадър, за
да му вземе нещо за пиене. Наскоро открих, че е много
придирчив към напитките. Никаква вода за него. Само
газирано.
Идеята да се разкъса порочният кръг беше на
Рижавелката. Синовете убиват бащите. Синовете
отмъщават за бащите.
Една вечер, докато лежеше в прегръдките ми, а аз
вдъхвах уханието на черешовата й на цвят коса, ми
каза:
— Трябва да си част от живота на Сам. Дължиш му го.
Никога няма да се превърнеш в негов баща, но той
заслужава да има някого. Друг човек, освен Мария и
Каталина.
Онова, което не каза, е, че ако не искам да свърша
като баща си, като Дейвид Кавана и като Брок, трябва
да поправя парчетата, които съм счупил в живота на
Сам, когато убих баща му.
Той не знаеше какво се е случило, все още не го
знаеше, но не беше и тайна. Когато му дойдеше
времето, той щеше да научи кой е дръпнал спусъка към
Брок. И не исках да живее с омразата, която чувствах в
себе си, с омразата, която направи така, че баща ми да
изгуби всичко. Омразата изяжда живота на човек,
поглъща го отвътре, прогаря дупка в гърдите му,
отваря празнина, която човек изпълва с тъмни желания,
с отмъстителност и не му дава покой. Хлапето не го
заслужаваше. Един ден това дете щеше да се превърне
в мъж. Тази негова версия също не го заслужаваше.
Възнамерявах да кажа на този мъж, че не съм убил
баща му, за да отмъстя за моя. Убих баща му, за да
спася красивата жена, която от време на време му
приготвяше палачинки и има слънце в смеха си, дори
когато на лицето й е изписана буря. Дори и през най-
студеното лято в историята на Бостън.
Затова сега се виждах със Сам всеки втори уикенд.
Ходехме в заведения за бърза храна (вината беше на
Спароу), на мачове и дори решихме да пътуваме до
Маями, докато Кат е в Бостън и търси нов апартамент
само за нея и Сам.
Рижавелката се претърколи на пясъка, рамото й се
удари в моето. Смееше се неудържимо и въпреки че се
мъчех да запазя лицето си невъзмутимо, не ми се
удаде. Божичко, как обичах това момиче.
— Е… – тя се скри в извивката на врата ми, прехвърли
ръце над мен. – Дали ще ме заведеш в онзи лъскав
ресторант, където беше направил резервация
предишния път, когато бяхме в Маями?
— Как не – изсумтях. – Тогава не знаех, че си падаш по
специалните предложения на „Макдоналдс“. Мога да те
поглезя с гореща, секси среща на вечеря в „При Уенди“,
ако си навита.
 — Организирай да е секси в онова заведение за
палачинки и си си опекъл работата. Там правят
палачинки и горещ шоколад.
— Момиче от класа. Обзалагам се, че след това
палачинките ще се превърнат в страстни изживявания.
— Адски си прав, че така ще направя. Използвам те
само заради тялото ти, господин Бренан.
— И заради парите в брой. Не забравяй парите в брой.
— Не, сама си печеля парите, много благодаря – лепна
целувка на челюстта ми, докато сияех като идиот,
защото тя имаше право. Рижавелката се справяше
страшно добре. Палачинките й нямаше да ни направят
милионери, но бяха стабилно предприятие.
Облегнах се на лакът, отдадох се на целувката.
Плъзнах ръка по стегнатия й стомах, все още плосък и
възхитително бял въпреки слънцето на Маями.
— Как се справя малкото ми синче?
— Може да е момиче – изви тя вежда.
— Май ми се иска да е. Момчетата са такава беля. Ти
трябва да си наясно – само я дразнех. Никакви
предпочитания нямах. Знаех само, че не бях готов да
стана баща, докато тя не ми каза, че ще ставам баща, а
сега? Нямах търпение, по дяволите.
Дори злодеите понякога се радват на щастлив край.
— Спароу Рейнс, каквото и да ми поднесеш, с радост
ще го приема. – Звучах като малоумен лигльо, но от
време на време се налага човек да поизлее любовта,
която чувства в сърцето си, за да отвори място за
следващата вълна радост. Нашата идваше през есента.
Единайсети октомври беше датата впрочем.
— Сега съм Спароу Бренан – поправи ме тя. – Бях
Спароу Рейнс, когато ти бях кошмар.
— Никога не си ми била кошмар. Отначало беше
работа… – подсмихнах се, разперих пръсти по стомаха
й. – А после в един момент се превърна в удоволствие.
 — А сега какво съм? – Покри ръката ми със своята
върху стомаха си, стисна я силно.
— Сега, чучулиго моя, си моят дом.
 
 
КРАЙ
 
 
 
БЛАГОДАРНОСТ
 
Толкова много хора, който помогнаха „Спароу“ да се
появи, че ще се изложа и ще забравя някои от тях, знам
си аз, все пак ще се опитам да изредя по име всеки,
който ми помогна да премина през това пътуване.
Любов, благодарност и прегръдки за следните хора:
съпруга ми, който пет месеца живя на храна от
ресторанти. Много съжалявам и за да му покажа
признателността си, му купих членска карта за фитнес.
Сина ми, който се справяше с една объркана,
разхвърляна майка. (Може и да съм измислила нова
игра, която се казва „Хайде да минем още веднъж през
ръкописа на мама“. Само че не се превърна в голям
хит.)
Моя луд и откачен уличен отбор, който всъщност
свърши цялата работа по маркетинга на „Спароу“
вместо мен. Там са: Лин, Сабрина, Хен, Авайвит, Дона,
Дейна и Манди. А също и личната ми асистентка,
Аманда Фокнър, защото беше търпелива и ми помагаше
много въпреки моите сривове и пристъпи на тревога. Ти
наистина си най-ценният играч, момиче.
Бих искала да благодаря на читателите на бета
версията, които направиха историята много по-добра,
отколкото беше. Благодарности за удивителната Кат,
Ейми, Елия, Брий и Иланит. Специални благодарности
на Лилиан, която прочете книгата милиард милиарда
пъти и пак беше достатъчно търпелива в премислянето
и на най-малката подробност. Благодаря за всичките ти
ценни съвети и полезни насоки. Вложи страшно много
сърце и душа в историята на Спароу и Трой и си личи.
Никога няма да го забравя.
Прекрасните хора, които ръсят с магия книгите ми –
Карън, редакторката, Софи, илюстраторката, Кади,
която отговаря за оформлението, и Кат, коректорката.
Не знам какво бих правила без вас и не искам да
откривам.
Най-вече бих искала да благодаря на вас, читателите,
за това че превърнахте мечтата ми в действителност.
Без вас нямаше да имам нужда нито от уличен отбор,
нито от читатели на бета версиите, нито от редактор,
нито от специалист по оформлението. Вие правите
всичко възможно, като купувате книгата ми. Всеки един
от вас е много важен за мен.
 
 
 
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
 
Започнах да пиша „Спароу“, след като забременях.
Пишех всяка вечер, а всяка сутрин изготвях плана. Имах
много време и го използвах да мисля и да въртя от
всички ъгли всяка дума.
След това се роди бебето и времето се превърна в
страшен лукс, който вече нямах.
Но пак продължих да пиша. И да редактирам. И да
крада мигове – за да пренаписвам и да мисля като
обсебена върху думите.
Защо ви го разказвам ли? Защото, след като вложих
живота си, разума си и часовете си за сън, искам да
знам какво мислите. Какво наистина мислите. Писането
на книги е самотно занимание, нямате друга компания,
освен четирите стени, клавиатурата и поизстиналото
кафе. Затова сега си умирам да знам какво минава през
ума ви, когато четете книгата.
Моля ви, оставете честен отзив, ако имате време. Не
само за книгата, за всички книги. Авторката ще ви е
признателна.
Много.
Сега, ако ме извините, имам приблизително
седемстотин часа сън за наваксване.
С обич,
Л. Дж. Шен
 
Свържете се с мен на страницата ми:
https://goo.gl/e7m8n0
Можете да се присъедините към групата на моите
читатели и да обсъждате книгите ми свободно на
https://goo.gl/IszvvG
 
 
 

L. J. Shen – Sparrow (2016)

Л. Дж. Шен – Спароу
Американска. Първо издание.
Превод: Евелина Пенева
Корица: Фиделия Косева
Отговорен редактор: Христо Блажев
Редактор и коректор: Катя Найденова
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева
Издател: Сиела Норма (2020)
ISBN: 978-954-28-3310-9