ЕЛИЪТ

АРЪНСЪН

човвкът­
<СО1Q114ВО
. .
'~ , ' 1' отво)
Всъпителна студия

от пpo:jJ. д-р МИНЧО ДРАГАНОВ

Превод от анrлийсю1 езr~к

ЛIIЛЯНА ЕНЕВА

НАУКА
И ИЗКУСТВО
СОФИЯ
1984
 "СОЦИАЛНОТО ЖИВОТНО .. КАТО
ПОТЪРЛЕВШО ОТ СВОИТЕ МИСЛОВНО·
ПОЗНАВАТЕЛНИ МЕХАНИЗМИ

ПРЕДГОВОР

Елиът Арънсън эае особено място в съвременната социална ПСJI­

хология. Името му безспорно е твърде популярно- НJIИа со­
циален психолог в САЩ и Западна Европа, даже и сре){. по-иа­
цинаещите, който да не го знае. Не са малко сnециалистите и от
Източна Европа, в речниковия състав на които то вече се е на­
станило. В същото време неговото име няма да го срещне111 там,
~Jдето се изреждат имена на основополо~ници на наnраваенkя,
шко.nн или теории в съвременната социална nсихология.
Не искам да кажа, че Арънсън няма заслуГи като учен-из­
(ледовател- напротив, той има ред интересни изслеДвания и
nубликации, в които след Брем и Коен доразвива теорията аа
хогнитивния дисонанс на Л. Фестингър и които винаги се спо­
менават при характеристиката на тази теория. Искам само да
У.ажа, че неговата известност изпреварва изсле.».ователското му

д~ло.

На какво се дължи неговапш

популярност?

-·- -.аа.
Преди всич1ю в съчиненията като тази I<нига, писани за широка
nу6лика, той се проявява като чудесен разказвач. Той умее да
заинтригува читателя със своето сладкодумно перо. Освен спо­
собността да поднесе интересно, той има уl\tението nреди това
да отсее излишното и да разкаже пестеливо, стегнато за основ­

ните идеи.

От голямо значение е неговата комnетентност и ерудираност.

Вярно е, че на някои места специалистът-социален психолог ще
научи малко нови неща от тази книга," но за всеки друг читател
Арънсън тук поднася nолезни знания. Защото е познавач на
:матерш1та, за която пише и защото е точен и коректен nри пред­
ставянето И. Лод лесносмилаемия подсладен крем на разказа,
под бухналата пяна на примерите ние ·откриваме в същност точ­
нwя, добре премерен изстрел ..в проблема, в коцц~пцията, за която
един специалист би трябвало да знае от ~·трудовете на първоот­
кривателите. Впечатлява и богатството на позоваванията върху
най-авторитетни публикации ло дадения проблем. Разбира се,
все пак има моменти, когато този низ от почти криминалиетично
поднесени лримери започва да уморява със своята достъпност.
Като цяло обаче авторът се е справил успешно със задачата да
намери мярата между научност и достъпност на изложението.
Трябва да се отчита и трудолюбието на Арънсън, неговата
активност, неговата продуктивност, които прерастват в едно
значимо дело. Става дума за неговата голяма редакторска, със­
тавителска, издателска дейност; Само един пример: той е един
от двамата съставители и редактори на най-солидния, петтомен
наръчник ло социална психология. Тази дейност го е превърнала
и в своеобразен координационен възел на социално-психологи­
ческите знания: Той е не просто издател и популяризатор, а и
даващ своеобразна оценка и признание, той е своеобразен банкер
в полето на социалнопсихологическия бизнес:
Не на последно място по важност трябва да се постави лич­
ното обаяние на Арънсън: Става дума не само за неговата скром­
ност, непринуденост, отзивчивост и други човешки качества.

Става дума и за неговата загриженост, пристрастеност, ентусиа­

зъм по отношение на делото на социалната психология като наука.
Става дума също така и за един благороден хуманизъм: Арънсън
е видна фигура в т: н. хуманистично движение, развило се сред
някои направления и школи в съвременната буржоазна психоло­
гня н:ато реакция срещу широкото разпространение на ред нега­

тивни черти и явления сред хората в буржоазното общество.

Неговият хуманизъм не е просто вяра в някакво извечно добро
начало, а е и опираща се на резултати от научни изследвания

дейност, насочена главно към отстраняване на определени "тех­

нически" пречки в самата познавателна природа на човека. Този
негов хуманизъм твърде често съгряна и изложението в настоя­
щата му книга. Оказва се, че не е никак .песно и просто да бъдеш
"социално животно", както в древността Аристотел е опре,r;,елил
същността на човека (изразът на Аристотел по-точно е "зоон по­
литикан").
Сред нас, марксистите, абстрактният хуманизъм никога не
се е ползувал със симпатии и това е напълно естествено, тъй като
за нас е ясна класовата оцветеност на всяка хуманност. Но не­
малко наши автори са разбирали това едностранчиво, подценява­
ли са общочовешките елементи в хуманността. А ние имюА:е мно-

6
го великолепни образци на научно съчетаване на класовите и
общо';!овешките елементи в хуманността и например един социа­
лен психолог от близката история на нашата страна, Иван Ха­
джийски, ци е дал блестящи образци в това отношение. Та ето,
книгата на Арънсън печели симпатии с изложение на повечето
от фактите . от позициите на един общочовешки хуманизъм, с
отношение на първична човечност към множеството разказвани
слу~ши. Разбира се, когато общочовешкият хуманизъм не се
обвързва - и то вътрешно - с конкретно-социален, с класов под­
ход и анализ, той лесно се изпразва от съдържание и се превръща
в един абстрактен, илюзорен хуманизъм, както се получава и на
някои места в тази книга. В същност цялото "хуманистично дви­
жение" е обвинявано от някои автори в неудачност и даже някои
буржоа.зни специалисти смятат, че "хуманистичната психология
раздухва огъня на ирационализма и поощрява индивидуализма,
поглъщащ много млади хора, загубили надеждата да се справят
с проблемите на обществото". 1 Струва ми се обаче, че такава то­
тално негативна оценка би била твърде несправедлива за Арън­
сън й изобщо за оная линия в хуманистичното движение, в която
той се изявява.
Книгата "Човекът- "социално животно" (в оригинала -
"Социалното животно") не е книга за човека като явление изоб­
що- тя е посветена само на неговите социалнопсихологически

проблеми. Но тя не е нито учебно, систематично помагало, нито

систематична популяризация на постиженията на буржоазната
социална психология на .1Iичността. В тази книга се засягат само
няко.и основни проблеми в това отношение:
От какви съображения се е ръководел авторът при очертава­
нето на своя проблемен кръг? Като тръгва от предпоставката,
че "социалните психолози могат да изиграят значителна роля
за превръщането на света в по-добро място за живеене ... , да
повлИяят дълбоко и благотворно върху нашия живот", Арънсън
като североамерикански социален психолог се заема да изпробва
добрата сила на социалната психология при решаването на остри­
те актуални социални проблеми в САЩ - предразсъдъците,
отчуждението, агресивността, смутовете и политическите вълне­
ния и пр. Това са в общи линии и проблемите, изяснявани в
книгата.

Какво може да се каже за този авторски порив и за първия

резултат от него - проблемната структура на книгата?
·з
li М. Brewster Smith. Is Psyc!Jo!ogy Relevant to New Priorities?, American
Psychologist, 1973, 6, р. 469 (цит. по С. К. Рошчин).

1
 П1>р:во, ТfЗН благороАНII съображения на амора са повече
от трогателни. Не можем да се отнасяме към тях иначе, освен
с вътрешна симпатия.
Второ, тези съображения съдържат известен наивитет. E.Jtвa
ли острите социални проблеми на САЩ могат да бъдат решени
само с изследователско-пропагандните, просветителски усилия на

социалните психолози. В същото време хуманистичната сс>Циал­

ноnсихw:югическа публицистика безспорно не е без значение.
Трето, дисекцията на ред наболели проблеми на живота в
САЩ, волно или неволно, е наситила тази книга на Арънсън с
остра критика на съвременната буржоазно-капиталнетическа дей­
ствителност във водещата западна страна.
Четвърто, този подход е довел до една в някои отношения
самобитна структура на книгата, която следва не категориално­
лонятийната логика, а логиката на живота. Нетрадицианна за
социалната психология е например четвъртата глава, посветена на
самооправданието, на обосноваването на собственото поведение.
Може да се приеме обаче, че тя е възлова, ако не и централна
глава в книгата и не случайно е най-дълга.
Пето, този подход обаче е оставил извън книгата - Арънсън
напълно съзнава това- разработките, идеите, постановкнте, те­
ориите за човека, създадени от редица видни съвременни буржоаз­
ни социални психолози, представители на различни школи, осо­
бено от социологическото направление в буржоазната социална
психология. Не само това- доколкото тази книга е посветена
на социалнопсихологическите проблеми на съвременната лич­
ност не само в САЩ, тук се чувствува липсата на някои от доста
важните, да не кажа основни въпроси на социалната психология
на личността. По-специално нас ни интересуват ред въпроси.
без които едва ли може да се изгради добра социалнопсихологи­
ческа представа за човека като за "социална животно" -въпро­
сите, темите, проблемите за дълбоката социална обусловеност на
социалнопсихичния строеж на личността, например за социали­

зацията, за социалния контекст на мотивацията и пр., за факто­

рите, насоките, механизмите и последиците на социалната изява
на човека, за междуличностното общуване, за отношенията на
личността с обществото И по-специално със социокултурната сре­
да и много други.
Има обаче нещо по-важно. В тази книга на Арънсън е осъ­
ществен подходът на т. н. когнитивна (познавателна) психология.
Книгата в СЪJ.ДНОСТ представл51ва опит подбраните социално­
психологичесiй( пр~.zlеми на човека да бъдат решени от позиции­
те на когнитивнат-а психология.

8
 Разбира се, като добросъвестен популяризатор, авторът npa-
IIH О'J'Стъпки на някои други школи и теории, което на места съз­
дава вnечатление за еклектизъм. Но гарнирана или не с още ня­
колко подхо~а. коrнитивистката методология определя цвета на
поднасяната книга. Това е естествено, като се има пред вид, че
нейният автор е безсnорен и известен изследовател-когнитивист 2 _
Ето защо, за да разберем и оценим nо-nравилно тази книга
на Арънсън, трябва да си даде!lf накратко сметка: какво предсfТl(U­
лява IWгнитивната социална психология?
Приема се, че през последните две десетилетия когнитивната
психология е еодещо напроодение в буржоазната психология. 3
Някои от когнитивистите търсят своите идейни предшестве­
ници чак до Рене Декарт от първата половина на XVII век. При
по-строго разглеждане се приема, че техни идейни източници са
гещалтпсихологията и теорията на полето на Курт Левин\ кат~
възникването на когнитивното направление се отнася към края

на 50-те години на нашня век.

Какво би ни интересува.1о за когнитивнзма тук?
Първо, когнитивизмът не е само направ ..1ение в социалната
психология. Нещо повече- той не е предимно социадноnсихо­
логическо направление. Той е преди всичко напра&'Iение в пси­
хологията. Когнитивната социадна психология е употреба на
кагнитивния аксесоар от общата психология за изследване и
обяснение на социалнопсихичните процеси и явления. В такъв
случай е лесно обяснимо защо в социалната психологня към
когнитивизма показват най-си.1но пристрастие т. н. психологи­
чески социални психолози, а не социологическите и пр. социални

психолози.
Второ, трябва да се прави разлика между психология и со­
циална психология на познавателните процеси, на познавателна-·

'la дейност, от една страна и, от друга страна - когнитивното

наnравление в психологията и социалната психология. Психо­
логията и социалната психология на познавателните процеси и

даже на тяхната социално-поведенческа проекция се разработ­

ват отдавна, разработват се и днес далеч не само от когнитивис­
тите. ь Вярно е, че днес подчертано най-много от разработките

.2 Ср.наnр. к. G. Shaver. Principles of Social Psychology, \Viпthrop Pul-

lishers Iпk., 1977, р. 241 апd 413-414.
3 Ср. П. fl. Гальперин. Происхождение и современное состояние коrнитив­
ной лсихологии. Вопросы психо.1опш, 1983, 3, с. !59.
4 Г. М. Ан.дреева, Н. Н. Богомолова и Л. А. Петровския. Совре~1енная со·­
.циальная nсихология на Заладе, Изд. МГУ, 1978, с. 93-98.
~ Вж. Б. М. Величковский. Современная .к.оrнитш'lная nсихо.1огия, Изд ..
МГУ, 1982, с. 90-270; Психология мышдения (Хрестоматня no .Ы\щей nси­
холоrии). Изд. 11-\оск. у-та, 1981, с, 11-332.
в това отиощение се правят в рамките на когнитивното направле­
ние. Но когнитивната психология и социална психология са нещо
специфично- при тях мисловно-познавателните процеси и ме­
ханизми се разглеждат като относително самостоятелни от са­

мия човек явления, които определят изявата, проявите на него­

вата личност, неговата социална същност. Фигуративно казано,
поведението се разглежда като изкупление на човека за природа­
та на тези мисловно-познавателни механизми и процеси. В този
·смисъл "социалното животно" се представя за своеобразна жертва.
на психичните и социалнопсихичните механизми на своя мислов­

но-познавателен инструмент.

НаИстина за относителна самостоятелност на мисловно-поз­

навателните механизми от човека като социално същество, за

самопроизволна логика при тяхното функциониране може да

се говори преди всичко при крайните течения в когнитивната
·социална психология. При по-умерените течения реакцията на
човека на всяка нова информация, на даден стимул се определя
·от предишния опит, от характера на стимула, от интерпретация­

та, която този стимул получава от дадения човек, от очакванията

му, а и от следствията, които смята, че ще се получат в резултат

на неговите действия. С една дума, при по-умерените когннти­

вистки течения мисловно-познавателните механизми са обвър­
зани с взаимни влияния с останалите социалнопсихични елемен­
ти на личността.

Всичко това е така. Но при едно разширяване кръга на вни­

манието нещата започват да се променят. Цялостност е характерна
за познавателния образ (както с основание твърдят гещалтпси­
холозите и след тях- и когнитивистките психолози), но и за
душевността на човека -естествено при цялата многообраз­
ност и голяма или малка противоречивост на последната. Нещо
повече, целостността е качество на цялата личност. Затова е
необходимо не просто да се търсят връзките на мисловно-позна­
вателните механизми и техните продукти с едни или други еле­
менти на социалната психика, което неизбежно води до механи­
стичност на подхода, на създаваната картина. Необходимо е
мисловно-познавателните процеси да се разгле)Кдат като елемент
от сложната, цялостна пълноценна система на човешката личност.

Това - ~от една страна. От друга страна,

мисловнопознавателни­
те процеси не бива да се разгJiеждат във връзка само с други
социалнопсихични елементи или ПЪI{ само със социалнопсихич­
ните елементи на дадената личност. Необходимо е да се вижда
по-нататъшната им връзка -с обективните събития и процеси,
с матl'рналната страна на действителността, а така също и с ком-

10
плексите от взаимоотношения между хората, с колективните нор­
мативни и други психични образувания: Необходимо е да се
преодолее личностно-атомистичния подход към обществото, да
~е надрастнат границите на отделната личност: Тук навярно ще
ме упрекнат - та нали когнитивизмът толкова често надраства
границите на отделната личност! Да, надраства, но на емпирично
описателно и обяснително равнище. "Другата личност" още не
е вкарана обаче в теоретичната схема на когнитивизма -- има
отношения на личност с личност, но няма цялото от личности.
И така при когнитивизма "социалното животно" е потърпев­
шо от своите мисловно-познавателни механизми най-малкото в
смисъл, че то не може със силата на своя "аз" достатъчно да кон­
тролира обусловения от едно или друго и най-вече от природата
на своя мисловно-познавателен апарат ход на своите мисловно­

познавателни процеси. Едно от многото потвърждения на тази

моя постановка е например още вторият случай от няколкото
т. н. социално болни места в тази книга на Арънсън, на които се
спирам в края на нзстояiЦия предговор.
Тук ще добавя, че раздуването на процесуа.1но-механизмо­
вата страна на мисловно-познавателните явления у човека из­
правя когнитивистката психология на прага на физиологизыа
и механицизма. Един от многото примери: на стр. 107 Арънсън
извежда стремежа към осмисляне на живота от стремежа за ос­
вобождаване от напрежението па възникнал когнитивен дисонанс.
"Случаят е приблизително аналогичен с процесите, участвуващп
във възбуждането и редуцирането на инстинкти като глада или
жаждата .. :", -пише Арънсън, без да може да направи необ­
ходимата тук уговорка, че психофизиологичната база съвсем не
изчерпва социалнопсихичното явление, а е само един от неговите

етажи, още повече, че смисълът на живота даже не е само социал­

нопсихичrю, а и нравствено-философско и идеологическо-позна­

вателно явление.
Както се твърди и то навярно наистина ще излезе така, ког­
нитивизмът възниква като реакция срещу бихейвиъризма, фрой­
дизма и екзистенциализма в социалната психологi!я. Тези три
основни, стълбови направления в буржоазната социална психо­
Jюгия на нашия век наистина пренебрегват в една или друга
степен относително самостоятелната rюля на човешкото съзнание,

на човешката психика, на мисловно-познавател ните функции. Но

когнитивизмът като реакция срещу тези три направлениЯ отиде
в другата крайност: той в общи линии отрече, а не възприе някои
положителни резултати, някои завоевания на посочените три,

както и на някои други направления, в известна степён абсолю-

ll
,.изира ролпт.а на мисловnо-познавателните процеси и механизми.
Рмзбира се, със себе си той .цопринася за изчерпването на възмож­
НОС'rиrе за частично обясняване на социалната психина и засилва
необходимостта от обобщаване на всички по-крупни или по-малкQ­
круонм опити на буржоазната социална психология да обхване
и обясни соцпалнопсихичната сфера, социалнопсихичното равни­
ще като цяло.
Трето, канто е известно, когнитивиз.J\tът като направление
има най-разлятата физиономия, съдържа доста разнородни схва­
щания, идеи, проблеми и разработки. Известната група съветски
авторки с право отбелязват, че е трудно той да бъде определеи
като единна школа. Широкият спектър от концеnции, казват те,
се обединява от "известна общност на теоретичните източници Н'
единство на концептуалния апарат, посредством който се описва
също достатъчно -здраво ·при'Вързан към когнитивизма нръг от
социалнопсихични явления";•
Що се отнася до конкретните проблеми, които вижда и из­
следва когнитивизмът, до тематичния му кръг в обJ1астта на
социалната психология, бих насочил любознателния читател към
специалната литература.
Четвърто, когнитивното направление и по-специално него­
вата социалнопсихологическа част през изтеклите две-три .~:есе­
ти.петия даде редица интересни идеи, видя и разработи някои
важни проблеми. В редиците на социалнопсихологическите ког­
нитивисти израстнаха видни фигури- като се почне от Л. Фе­
стингър, Т. Нюкъм и Ч. Осгуд и се свърши например със С. Аш.
Във връзка с това ми се иска да обърна внимание на три
момента.

Понякога идеи или понятия, на основата на които възникват­

някон школи и школичии или теории в буржоазната социална
психология, социолоп1я, психология и пр., ги има в съответните
марксистко-ленински науки. Тези идеи и nонятия обаче не се­
разработват и концептуализират обстойно от нашите специалисти,
на марксистко-ленинска основа. Подобни случаи има и във връз­
ка с когнитивизма. Например идеята за ця.иостност на образа
не е чужда на марксистко-ленинската психология и даже социал­
на психо.погпя. Нещо повече, смята се за разбцраемо от само себе
си виждането за цялостност на цялата психика, на цялата со­

циална психпка, въпреки че в нея има и противоречивост - и

това виждане даже е изказано под формата на твърдение в лите­
ратурата по въпроса. Разбира се, ние се различавш11е в редица.

• Г. М. Андреева, Н. Н. Богомолова иЛ. А. Петровская. Цит. С'Lч., с. 92_

12
важни моменти от разработките за целостпостта на образа в rе­
щалтпсихолоrнята. Тези наши виждания, приемани. за естестве­
ни, обаче не са разработени, не са концептуализнрани.
В ня:кон от посочените науки у на.с понякога дълго време
се правят определени проучвания, експерименти, изме~Jвания на
социалния терен, без обаче да им се обръща сериозно внимание
от научната общественост. Когато възникне.. някаква буржоазна
теерия във връзка с тези въпроси, ние тогава се сещаме за тези
наши изследвання и започваме да сн изтъкваме заслуг1rrе. Подоб­
ни случаи има и във връзка с коrнитивизма. Оказва се, че и у
нас са разработвани важни проблеми и са откривани интересни
закономерности.
Не ни учудва, че твърде голямо число буржоазни социални
психолози, социолози и пр. се отнасят с недоверие към съответ­
ните марксистко-ленински научни дисциплини. Това се дължи
както на методологическа несъвместимост и теоретически пре,ц­
разсъдъци, така и на резултатите от пропагандната обработка
от страна на средствата за масова информация в буржоазните
страни. Много наши изследователски резултати обаче би тряб­
вало да се знаят и да се ползуват и от буржоазните социални
психолози, социодози и пр., защото се касае не само за ерудиция,
но н поне за добросъвестно обхващане на постиженията в .цаде­
ната сфера на научното познание. Разбира се, става .цума и за
организиране на съвременна научна пропаганда от наша страна,

на съвременен информационен обмен, но също така и за интерес

.и търсене у съответните техни изсдедоватеди, както и за създава-

не на по-широки неформални научни мрежи и за по-акrnвно

участие в международните научни общности от наша страна.
Пето, когнитивистите са създали широки, неинституционал­
ни и институционализпрани научни общности, в които се развива
чувство за солидарност, в които се установяват и поддържат

връзки на единомишленици.
Шесто, започват вече да се предприемат по-сериозни науqив
критики по адрес на когнитивните теории. Даже и на Шестата
източно-западна среща по социална психология, проведена в

рамките на Европейската асоциация по експериментална сzо­

цнална психология във Варна през май 1983 r .• английските со­
циални психолози Робърт Фар и Анджела Съмърфи.лд и запа,~.­
ноrерманските Клаус Шерер и Норберт Шварц излязоха с изво­
АН против подценяването на емоционалните моменти в психиката.
Впрочем западноевропейската когнитивна социална ncк:s.~
логия като че ли е по-богата от североамериканската по •Jtоб.пеин
и теми. Това може би се дължи на влиянието на пo-бorwrwre тра-

13
диции на западноевропейс;ката социална психология. А може
би се дълЖи даже и ·на по-Дългите традиции на западноевропей­
ската (и изобщо на· европейската) цивилизация, които сти.хийно
създават усет за по-старИте, по-древните пластове в общественото
и в индивидуалното съзнание. Този усет при неправилна методо­
логия довежДа до идеалистическо-дълбинни тълкувания, но фак­
тът си е факт. И във връзка с това севераамериканският манта­
литет, по~малко "обременен", по-динамичен и с по-голям реали­
заторски размах, е може би склонен към "плиткогазещн" и меха­
нистични обяснения като абсолютизирането на повърхностния
слой на мисловно-познавателните процеси. И ако сега на мода
в САЩ започва да идва неоконсервативното задълбочаване в
подземията на съзнанието, то това е по-скоро забелязване на един
стар свят, това е повече стремеж и бъдеще на общественото мис­
лене, а не толкова равносметка на развитнето му и не е сигурно
дали всичко това ще доведе до кой знае кош<о по-вярно проник·
ване в сложните пластове на човешкото съзнание като историчес­
ко явление.
Безспорно когнитивизмът ще се променя и усъвършенствува
nод влиянието на критиките. Но когнитивизмът не е в състояние
да синтезира цялото многообразие на досегашната буржоазна
социална психология, без да надрасне своите теоретични основи,
т. е. без да престане да бъде когнитивизъм. Неизбежно е с тече­
нИе на времето да се появи ново, по-обобщаващо направление в
буржоазната социална психология. Във връзка с това ще nодчер­
тая, че марксистко-ленинското разбиране на социалната nсихика
и на обществения живот изобщо е напълно надеждна основа и
гаранция за по-нататъшното развитие на социалната пс:wхология
като науi<а.

Ето в светлината на тези бележки за когнитивното направ­

ление в социалната психология, които не са системен анализ
върху него, а са само съображения със скромната задача евен­
туално да улеснят наюия читател в разбирането на широко из­
вестната книга на Арънсън, ще оценим по-добре нейни"Fе JiЮзиции,
съдържанието на nроблемния И кръг, нейната структура.
НяJ\ш спор, че всеки читател ще намери интересни и полезны
за себе си неща в книгата на Арънсън. В нея и българският чи­
тател ще се натъкне на познат» и близки от всекидневието чо­
чешки отношения, въпреки че многобройните примери, които
съставят нейната канава, са взети предимно от живота на един
друг народ и това неnрекъснато се усеща, непрекъснато поражда
нюанс на непривичност. Казвам "познати и близки", защото ав­
торът се стреми не само да анализира североамериканския начин

14
на живот, но и да покаже общочовешки проблеми, да предлага
алтернативи. Тези познати и близ1ш от вече урбанизиран'от·о наше
всекидневие човешки отношения обаче са видени и показани по
нов начин, обяснени са отвътре, откъм интимно-социалноnсихич­
ната им страна.
Навлизането сред проблемите на всекидневието е тенденция.
която се проявява през последните 2-3 или 4 десетилетия в бур­
жоазната социология и социална психология, а през последното
десетилетие - и в социологията и социалната психология в Бъл­
гария. В нашата страна по-специално това проблемно-изследо­
вателско навлизане на посочените две обществени науки във все­
кид невието не е нещо ново - по-скоро то е продължаване на
определени временно прекъснати традиции, създавани в края
на миналия и началото на нашия век. У нас сред привърженици­
те на марксизма-ленинизма това са традиЦии, идещи от Ил. Яну­
дов и по-късно от Ив. Хаджийски, а в по-широкото д€мократично
обществознание- от· Д. Маринов, А. Страшимиров и др.
Социалната психология на всеки,nневието, която намираме
в книгата на Арънсън, е полезна за практиката преди всичко
затова, защото е полезна за всеки. Но тя дава ценни идеи и за
уnравленческата nрактика. · Имам и важна критична бе.аежка
в това отношение: във всекидневието се проявяват и надвсеки­
дневните неща, защото те нямат къде другаде да се проявят­
тези надвсекидневни неща обаче в книгата не са засечени на терена
на всекидневието в тяхната сложност и особен характер.
Книгата на Арънсън не само nредставя емпирични изследва­
ная, анализи и опити за обобщения у съвременната буржоазна
социална психология, но и излага важни проблеми на съвремен­
ната световна социална психология. Разбира се, от тази· книга
читателят може да научи само за работата на редица видни бур­
жоазни социални психолози. Арънсън обаче за съжаление не
познава т. н. "източно-европейска" социа.тша психология, не поз­
нава нашите постижения.
· Какво е отношението на Арънсън към марксизма?
Той не ·взема пряко отношение по въпроса. Но ясно е, че
в неговата книга няма марксизъм. Има места обаче, където ек­
спериментите, комплексите от данни просто плачат за марксистка
интерпретация, където изложението плаче за марксистки анализ
и обяснение. Това са места, където резултатите от изследванията
ясно и недвусмислено потвърждават съответни основни марксичес­
ки принщши, без обаче това да е осъзнато от автора, който даже
понякога отгоре на всичко насилва факта в умозрително "обясне­
ние".

15
 Какви по-общи критичн.и съббражения .1.югат да се и.жажат
no книгата?
Преди всичко трябва да се отбележи, че на някои места в
нея се получава интересен парадокс. Книгата е посветена не на
<Общи, абстрактни, "големи" теми, а на проблемите на всекидне­
вието и въпреки това на някои места се проявява своеобразна
-откъснатост от живота. Най-много за появата на тази откъсна-
1'0СТ допринася преоб.iадаването на експериментални данни, ек­
епериментални резултати и примери като изходен или илюстра­
тивен материал за анализ. Съвсем не искам да подценявам ролята
на експерименталните данни. Сам Арънсън в тази книга е пока­
зал убедително голямата научна роля на експеримента. Възмож­
ностите на експеримента са твърде големи за изучаване на дадено
явление в чист вид, за изследване на относителната тежест на
влиянието на определени условия и фактори, за многократно
изучаване на нещо в желано време и др. Но експериментът тряб­
ва да се допълва с "естествени" данни, с данни от реалния живот.
Защото иначе, както се получава и на някои места в книгата,
въпреки че авторът декларира необходимостта от "връщане" и
налагане на експерименталните данни върху явленията от живия
живот, на ана.пнз в същност се подлагат едноизмерни събития,
"пластмасови цветя", скопени социаJ1НИ механизми. Впрочем този
-недостатък се проявява тук или там в цялата съвременна буржоаз­
на социална психология, особено североамериканската, кояте
:прекалено много боготвори експеримента. Дошъл в социалната
пенхология от психологията, експериментът трябва да бъде. съче­
'Таван тук с научното събиране на "Монблан от факти" за естес­
-твения социален живот, с измерванията на реалния социален
-герен, дошли от социологията, а не само с любителски впечатле-
ния от улицата.

Но не само известно абсолютизиране на експеримента в по­

-сочения тип случаи е виновно. Плиткостта "на" представяните
еоцналнопсихични явления, картонените постройки на рекон­
етруираните социалнопсихични процеси, прекалено добре скрое­
ните социалнопсихологически модели - всичко това пониква

-там, къд.ето се абсолютизира ролята на мисловно-познавателните

:механизми, където когнитивизмът престава да бъде социална
психология на познавателната дейност и се превръща в е.в:на
предразполагаща към изследователски монополизъм методология.
Например сам Арънсън се чуди защо коrнитивисткото обяснение
на )l.езанrажираността на едни нюйоркски съкварталци пред фак­
-та на извършено1·о пред тях злодеяние не работи за обясняване
на ярката ангажираност на живеещите в един кампинг към един

li
утшашен от безобидното избухване на газовата ыу печка излет­
ник. Чест прави на автора, че се ОJ{азва способен да търси нови,
по-д~руги обяснения, да нарушава ко гнитивисткото табу, да се
съмнява в когнитивистките Сl\рижали, вместо да измие,'"! я за всеки

нов случай ново удобно обяснение и да превръща с това науката

в ев-:·ина манипулация. Не отричам и възможностите и заслугите
на когнит1шния подход за обясняването на ред;ща явления от
човешкото всекидневие - обявявам се против абсолютизациите
с този подход, каквито на някои места намират терен н в тази
кннrа.

На второ място ми се иска да изложа едно критично съобра­

жение, до което се достига по-лесно и е по-ясно видимо за чуж­

дестранния читател, 1югато се анализират данни от всекидневието.

Ние обсъждаме, приемаме или отхвърляме определени по­
становки на буржоазните социални психолози като постановки,
отнасящи се до особеностите на съвременния човек изобщо. Това
е естествено, тъй като експериментите, на основата на които тези
постановr;и, идеи, теории се разработват, се правят като експе­
рименти, свързани с общочовешки ситуации, качества, процеси.
Например в експериментите с изследването на студенти не се
търсят особености само на студентите и даже не на студентите,
а зависимости и процеси, отн&сящи се до всеки човек, до "човека
изобщо". Самите автори имплицитно претендират за твърде ши­
рока значимост, за всечовекова, надисторична валидност на тех­

ните обобщеР.ия, идеи, постановки, теории.

Ние като !ltарксисти ги критикуваме за това, че в много слу­
чаи техните констатации не са верни по принцип. Би трябвало
обаче да ги разкритикуваме остро и за това, че техните обобщения
се отнасят в много случаи до социално ограничени обекти, а се
представят за валидни изобщо, че човекът като обект на техните
изследвания няма достатъчно ясни ию1 изобщо няма никакви
социално-исторически и социалнокласови, прослоечни координа­

';-и. Както се вижда ясно на някои места в книгата ·на Арънсън,

разбиранес;-о за валидизацията у буржоазните автори трябва да
се разшири. Нужно е те да си дават много по-ясна сметка за ка­
къв кръг обекти важат техните обобщения, за очевидно доста
по-дълбокото факториално значение на конкретните социадни ха­
рактеристики на човешкия е1~спериментален материал. Някои от
тях очевидно не само подценяват значението на социалните фак­
тори, но и недостатъчно съзнават своя нациоцентризъм. Нужно
е да се прави прецизна експертиза на изводите и обобщенията -
кои имат общочовешка валидност, кои- зонална, кои- на­
ционална, кои - к.1асова или регионална, кои - прослоечна.

2 Ч(J.неА.ъУ-"социалыо живо i ио• 17

Това е критична бележка не от позицията на едно самоцелно
догматично фразьорство, а съобразно духа на съвременното со­
циологично мислене. Днес който иска да изследва социални обек­
ти, трябва да се съобразява със съвременното равнище на спе­
циализираните в изследване на обществото науки.
В книгата на Арънсън на няколко места ясно се вижда,
че е налице генерализация на изводи и обобщения, отн;:;сящи
се в същност само за американския начин на живот. Такнва обоб­
щения не бива да се представят за общовалидни. Най-елементарни
са три примера.

Първият е от главата за конформизма, където се говори за

особеностите на поведението на човека насаме и в група, на пуб­
лично място. Очевидно и единият, и другият очертани начини
за държане са характерни само за населението в САЩ, а може
би и само за отделни категории хора от това население. Във
всеки случай за нас отдавна е ясно, че в нашата страна не е така,
че тук играят важна роля националните особености - например
турчинът и българинът като типове се държат по доста различен
начин насаме, самостоятелно и в група, в тълпа, на публично
място. 7
Вторият пример се съдържа в главите за привличането и
за Т-групите. Някои от формите и от механизмите на общуване,
за които се говори в тези две глави, имат други характеристики
или пък биха предизвикали друго отношение от страна на насе­
лението в една страна като нашата. Не става дума само за това,
че ние сме на по-ранен етап на урбанизиране, нито просто за то··
ва, че урбанизирането у нас юла национална специфика и се
извършва в условията на друг тип социао'!Но-икономически струк­
тури. Става дума и за това, че през нашата повече от 1300-годиш­
на история са изпробвани и утвърждавани устойчиви форми на
общуване, които ни служат като ориентир при разработването
на някои проблеми на сегашното всекидневие; става дума за това,
че северноамериканците като относително млада нация сега с по­

мощта на социални психолози се мъчат да разбират и се люшкат

при разбирането и изясняването на неща от всекидневните отно­
шения, които за хората от всяка по-стара европейска ншщя, от
всяка нация със стари народностни традиции са въпрос на вече
естествен усет, nъпрос на ко.'Iсктивна историческа мъдрост.

Лошото е, че понякога този исторически опит от някои се прене­

брегва и европеецът почва да създава на празно място там, къ­
дето би трябвало да развива по-нататък.

2 Вж. П. Дървингов. От П.'!овднв и София към Цариград и Схопие, С., 1903,

с. 20-25.

18
 Третият пример се съдържа пак в главата за конформнзr,.1з.
За хората в САЩ под колективизъм се разбира подчинени>;-, кснi­
формизыt, а под индивидуализъм- независимост, самос~юяте.'!­
ност, нонконформизъм. Възможно е такова разбиране да се е
формирало под влияние на факта. че пионерите в Северна Амери­
ка бяха хора, напуснали своите трi1диционни общности. Прi: нас
обаче колективизмът означава Jо.шого повече, в т. ч. и грижа за
другия, солидарност, чувство и съответни действия на принадлеж­
ност към човешките общности, пр11 нас борецът се бие не толкова
за себе си, колкото за народа. Вярно е, че колективизмът в пат­
риархално-традиционната общност обикновено е свързан с не­
достатъчно обособена личност, но той се разгръща и се разю:ва
като сложни нравствено-демократични отношения, като интерио­

ризиране в отделната личност на различни по общност етажи от

норми, интереси и пр. А индивидуализмът най-често се разб1~ра
като егоцентризъм, саможивост, неконструктивизъм. Впрочем.
национални различия от този тип са общоизвестни и трябва да
И.\tаме пред вид това. Например в Англия най-често се смята за
похвала да те наречат консерватор, докато същото във ФранщJя
се възприема като обида.
Та да повторим вкратце: ред "общовалидни" констатации,
обобщения, обяснения, изводи и др. п. през погледа на една друга
социалнокласова или културалва среда се оказват валиднп С'гмо

:1а определен историко-икономически, етноисторически и социал­

нокласов периметър, регион, ареал, оказват се обусловени от

определени етнокултурни и социално-икономически условия,
нлиянието на които не е осъзнато достатъчно дълбоко, не е изме­
рено достатъчно прецизно от съответните изследователи.
На трето .място не мога да не отбележа, че изяснението,
f\оето се дава в книгата на Арънсън на предмета и характера на
социалната психо.1огия като наука, е далеч не общоприето­
Писал съм неведнъж по въпроса за предмета и характера на
с<щиалната психология като наука. Но тук съвсем няма~1 наме­
рение да пропагандирам собственото си схващане .
Арънсън шеговито подхвърля, че "има почти толкова опре­
;~<'ления на социалната психология, колкото и социални пснхс,­

:11 1:111". Но ако това е вярно, не по-малко вярно е, че цялото J\IНO­

' ообразие от определения може да се сведе най-много до "осем-де­
('l'Т" основни. Няма да критикувам автора на настоящата кнЕга
·1а това, че не се занимава с доказване на неправилността на ocтa­

llamпe 7-9 типа- в такъв вид книга това не е нужно.

Впрочем подобно на застъпваното в тази книга схващане,
с11оред което социалната психика -това са "влиянията, които

19
хората оказват върху убежденията или поведението на другите",
съм срещал и у Робърт Зайонц. макар че лри неrо• то се илюстри­
ра с отношения между плъхове. Долавя се подобно схващане и
у други психологически социални психолози от САЩ. Жалко,
че десега това схващане се среща само като богато илюстри­
рано твърдение, но не и като що-годе подробна р<азработка.
Кое е неприемливо в подобно схващане?
Първо, то е твърде широко. Влиянията. между хората и
влшшията на социалните ситуации върху тях са далеч не само
социалнопсихични явления- те са и икономически, управлен­
ческо-политически и пр. А това вече не е социална психика.
Вярно е, че всичко това има и социалнопсихичен аспект, социално­
психично равпище и пр., но въпросът започва оттам, където
спир·а Арънсън, а именно: кой е социалнопсихичният аспект на
комплексните социални процеси и явления, що е социална пси­

хика.
Второ, то е твърде тясно. В социалната психика влизат не
само влиянията. Ако прие!\Iем, че социаЛната психика -това са
влиянията (социалнопсихичните влияния или влиянията върху
социалната психика), то ще оставим извън обекта на социалната
психология твърде много социа.'!нопсихични явления и процеси,
ще оставим извън самата социална психология твърде много от
досегашните разработки в тази наука.
Трето, социалната психика е обект и на др'}ТИ. науки. Кое
от социалната психика изучава социалната психология? На този
въпрос схващането на Арънсън не дава отговор.
Четвърто, науката и нейният обект не са едно и също нещо
и не бива да бъдат наричани с едно и също иьrе. Науката е со­
циална психология, а нейният обект - социална психика.
Като четвърта основна бележка не мога да не посоча факта,
че в книгата има няr<олко социално болни места. Такива места
са възникнали тогава и там, когато и където се съединява повлия­
ването от "масовите" стереотипи на буржоазната пропаганда с
опита нг. 1югнитивизма - който въпреки социализирането му си
остава по същество предимно общопсихологическо и лабораторно
явление - да нагази в сложните социални неща и да ги разплете.
Тези социално болни места показват, че даже един такъв
високоерудиран, крупен съвременен социален психолог като
Арънсън става безпомощен пред социалните факти и изневерява
на своя хуманизъм, когато работи с неподходяща за дадения
обект методология и не съгласува крачките си и с по-общ поглед
върху нещата. Те показват каква лесна плячка е големият учен­
обществовед за евтината пропаганда, когато гледа на обществе-

20
 ните проблеми, на сложните "натурални" ~оциални явленв q и
процеси само през прозореца на смятА JlЗОорl)тор!-!я~
За да бъда откровен докрай, ще споде.Jнt, че ИмАШ~ едrпi '~АНо­
!ГО лесен изход от създадения във връзка с тези болни места про­
rблеl\I за!!редактора.'~Това са някакви си десетина страницн от
дяла'l'а книга и те можеха просто да бъдат изрязани и спестени
·н& българския читател. Така бихi\Jе си спестили и този дребен
.сt)лъсък с уважавания от нас честен изследовател, с големия учен
Елиът Арънсън, бихме надраснали този сблъсък в интерес на
J'О;f!Ямото ·дело на социалната психология. Непременно бихме
тюС"i-ъпили така, ако живеех:>-Iе с Арънсън в'!едно патриархално­
'Тр·ад-ьщионно село. Но съвременннте измерения на факта не ни
хютsоляват да постъпи~1 така. Първо, българският читатс.с; от­
д.аrш.'i не е инфантилен, недоразвит субект, който трябва да Gъде
лазен :в стерилната обстановка на детската градина. Втор('. та­
кова пщпе поведение по примера на птицата щраус, коятс> 'lсШ
всяка ох.асност заравя в пясъиа само главата си, вече тrябва
решително да бъде изживяно ·- и се изживява - в нашите ·отно­
шения с буржоазното обществознание и буржоазната проnагш·'L.J.
Сега сме в друг период, на друг етап. Истината не бива да Съде
. премълчаван<'!, дори и в определени пунктове да уязвява :-Jэши
·ува:ашвани колеги като авторн. За истината трябва да се Сrрнм.
Наука с премълчаване не се прави, до научна победа чрез пре\1ЪЛ­
чщзане не може да се стигне.
И така, кои са тези бо.:lНI! Jlrecтa?
Първо, с.1агайки в една категория мишката и впетню!f:rа
(вж. напр. стр, 52), Арънсън твърди, че ако на послсдr-т:с; :>бе­
щаеш храна и богатстщ>, той ще изрече клетвата за вярнос '~' м:
американския флаг. Имд се пред вид времето на виетначсЕJта
!'Юйна. Не зная, може би ако е fi.зправен пред наивен амерr;кэнски
социален uсихо.rюr,·:,южновиетнамеюп би произнесъл сто УJъти
такава к.1етва, за дi:t зале~е »eдli~ra с.1м това стоте дажбв храна
на партизаните. Но ако говорш\1 серИозно, много хиляди виетнам­
ци понесоха мъчения, приеха и с~1ъртта, но не само не произче­
саха клетва пред американския флаг, но и го изхвърлиха от
своята родина. От научна гледна точка или Арънсън не е заnоз­
нат отблизо със силата на убежденията, с тяхната роля в чо;::.Е:ли­
рането на човешiюто! поведение, или I<огнитивният подход не
работи на тяхна територия. И!~-iа и трета възможност - ако в
едно общество пъргавото и безотказно съобразяване с текущите
нитереси се nревъзнася като nроява на гъвi<авост и динамичност,
създава се колективен начин на . мислене, при който социалните
норми се виждат главно като :масовИ стереотипи, често като неле-

21
 пи и алогични предразсъдъци. За такъв групов манталитет
висоЕата философско-житейска роля на морала се смалява под
ръста на отделния човек и се превръща едва ли не в абстрак.тно,
пра:знично украшение. Такъв групов манталитет не може да пред­
положи, че в малкия на ръст виетнамец има огромен духовен
гръбнак, който е система със сложни механизми и описваните
копштивни процеси са само дребна част от тях. А груповият
манталитет често успява да се просмуче и в мисленето на изсле­
довате.lя и да повлияе върху резултата от изследванията му.
Второ, наивно е да се смята, че само позна'вателният дисо­
нанс е направил водачите на САЩ слепи за всякаква информа­
ция, несъвместима с решенията им за бомбардировки над Северен
Виетнам и за ескалация на военните действия (вж. стр. 117).
С това в същност те са оправдани - излиза, че те са само жертва
на собствените си познавателни процеси, на човешкия механизъм
на мислене, както вече писах преди няколко страници; че' всеки
на тяхно място би постъпил така; че е почти непосилно да видим
и поправим всяка извършена грешка. Фактите показват друго -
човекът е достатъчно самостоятелен субект на мисленето и може
да осъзнае и поправи своите грешки, колкото и неприятно да
му е това, макар че не винаги това става, особено когато не само
пюнавателният дисонанс, а и други могъщи фактори го насочват
към извършване на "грешка". Не познавателният дисонас е ви­
новен в случая с бомбардировките над Северен Виетнам, а инте­
ресите и стратегическите стремежи на ония социално-КJlасови
сили, от които водачите на САЩ са зависими.
Трето, ако през 1936 г. светът е бил потресен от бомбарди­
ровката на Мадрид, въпреки че ИiltaЛo само ранени и нито един
убит, а само след девет години само 4,5% от населението на САЩ
е смятало, че не е трябвало да бъдат използувани атомни оръжия
в Хирошима и Нагазаки, където загинаха над сто хиляди души,
то причината за тази еволюция на общественото мнение не се крие
само в законите на мисловно-познавателните процеси. Вярно е,
че светът може да привиква към жестокости, жертви, разрушения
н това обстоятелство ни кара както да настръхваме при мисълта
за съвременните ядрени и други оръжия за масово унищожение,

така н да изостряме своето чувство за отговорност и да повишава­

ме своята активност в защита на мира. Но и тук едва ли причина­
та е само познавателна. Първо, тази еволюция на общественото
мнение говори за възможностите на съвременните средства за

М<lсова информация и по-специално за опитността на съвременна­

та буржоазна пропаганда. Второ, това говори за възможността
големи човешки общности, в т. ч. и нации с културни традиции
или ~;у"пурни претенции, да се поддават, макар и вре~tешю, на

слаби ИJlИ силни, кратки или по-трайни настроения, свързани

със 3аблуди и предразсъдъци. В потвърждение на това вече се
натрупаха достатъчно факти, за съжаление далеч не само от ла­
бораторни изследвания. Трето, това говори за различни етапи
в ра::,внтието на северноамериканския капитализъм и империали­

зъм, за способността му да ангажира нацията в завладелия го

на оnределен етап от развитието му "парещ стремеж за световнn
водачество" (Труман) и господство на всяка цена.
Мнсля, че самите обективни факти, дискутирани в тези три
-coJШ~lJ:нo болни места на книгата, дават възможност достатъчно
определено да се разбере с какви неудобни положения може да
се сС:Б~:.орже такъв хуманизъм, който лесно преминава в абстракт­
ност и I<ласова ограниченост. Но не бих отминал още няколко
такнва места.

И така, ч~твърто, случаят с учителката в Кент, която вярва,

че убитите от националната гвардия демонстриращи студенти са
имали въшки, и твърди, че всеки младеж с дълга коса трябва да
бъде уб~:зан, очевидно е твърде наивно да се обясни само и главно
със спецификата на мисловно-познавателните процеси. Също така
не мо;-::е да се приеме, че значителна част от учителите в САЩ са
огр;н:нчени, глуповати "социални животни" - обратно, те са кул­
турнr~, образоваюr, умни хора, добре подготвени специалисти,
КtJJПo r-:e се оставят така лесно да им се формира подобен позна­
Р.:J'J\"Ле:~ .з:исонанс. А това означава, че този дисонанс е в същност
к:11:то с:щиално, така и психично l\Юделиран и не е нито първоиз­
точюш, от който завнси поведението, нито единствено възмож-
1111~Jт социалнопсихичен посредник между социалните влияния

11 поведението на човека. Случаят с учителката в Кент показва

.ll<Н<ъде може да стигне "11.обрият гражданин" в условията па мa­
('Jtparч ilропаганда, на активно дирижирано обществено мнение,
11а :1ш.л . 1ващи се днес маккартиевеки рецидиви в общата духовна
атмосф·ера на САЩ. Разпространяването на клеветнически и
оtlидни с,1ухове за убитите студенти е свързано не само с действие­
то н;\ определени С(щиалнопсихични механизми, но и с класова

с1пуация, позиции, психика, които Арънсън не взема пред вид,

но IIOIПO би трябвало да се имат пред вид.
Пето, полицейско-студентската идилия, която авторът peк­
Jtaмt1(kl на стр. 70, има малко общи неща с мисловно-познавател­
llltт<· rороцеси. Тя е по-скоро проява на стихийно-емоционални
WJt.IIt'rmя. Тази идiышя е станала възможна преди всичко поради
1н•в·I.:н.южността на полицията да "удържи фронта" и прибягва-
11\'То i1 1\ЪМ еднократно отстъпление във формата на разрешение

23
за провеждане на студентска демонстрация. Разрешаването на
демонстрации не е универсален път за лекуване на социално­
психичното напрежение в обществото на САЩ, защото засегна­
тите социални слоеве се нуждаят не само от вентил за разреждане
на недоволството, но и от решаване на обе1пивните проблеми,
породили това недоволство. Гъвкавостта на полицията, особено
когато, изправена пред твърде широко недоволство и решнчост ~
е в неизгодни позиции, не е в състояние да създаде траен стил

на взаимоотношения с демонстрантите. Разбира се, не бива Да

не се оцени нейната тактическа ловкост. Но доколкото на тази
база са се разиграли някакви мисловно-познавателни процеси,
не бива да се подценява моделиращото влияние на дребнобур­
жоазните умонастроения у някои студентски среди в САЩ, тлас­
кащи ги от една крайност в друга, създаващи и терен з:з лесно
манипулиране на студентската маса.
Шесто, податливостта на внушения към жестокостrr у участ­
вуващите в някои експерю1енти лица е още един случай, кпга·­
то една конкретна социална обстановка, един стил на пов<едение,
едни социа.1ни авторитети и норми, едни поведенчесю1 проиви,

които се вписват повече в американския начин на ЖI!вст или в

отношението към света на определени социа.1ни слоеве, се свърз­

ват от автора с познавате,1ни механизми, общи за всеi,:н човек.

Вече писах за значението на социалните характеристики !-!.1 чо­
века като поведенчееки и обуславящи социалната псих1:ка фак­
тори и това се приема и от редица буржоазни социалнн психо­
лози и социолози. Затова тук само ще добавя, че тозн мподи­
чески и методологически пропуск в социален план иоже да до­
веде до болно ·място, до оневиняване на :-.шого по-стр<JШЮI же­
стокости, извършвани "в натура", в живота извън .lаборJт;)ршпе.
Седмо, в книгата има един пикантен пасаж, който не е свър­
зан със същността на когюпивния подход, но е твърде nок~ша­
телен и твърде болен. Понякога сме склонни да създаваJ\JЕ' ОJЮЛ<У
учения от САЩ ореол на обективен мислите.1, който не се забър·к­
ва в политиката на своето правителство. Такива учени има. Но­
пасажите на стр. 99 показват, че дори такъв хуманистичен и
академичен учен като Арънсън охотно се обвързва с потребно<>
тите на режима и се грижи за защитата на американските вой­
ници от идеите на комунизма.
Какво обаче ще предизвика голямото недоумение на nовечст<У
наши читатели?
"Промиването на мозъци" е представено като фор:11а на ко­
мунистическата пропаганда, докато ние добре знаем, че съвремен-­
ната буржоазна пропаганда е ненадминат майстор на "проми.ва­
нето на llюзъци".
 Комуниствческата пропаганда се представя за антиамерпк:ш­
ска пропаганда. Социалиствчееката пропаганда у нас преди
9. IX. 1944 г. беше представяна за антибългарска пропаганда­
сега ние знаем, че тя е била антикапиталистическа, но в никакъв
случай антибългарска. Комунистическата пропаганда днес в ви­
какъв случай не е антиамериканска - тя е само антиимперна­
листическа.
На социалистичесiште и комунистическите идеи не може да
се гледа като на вируси, както прави Арънсън, срещу контf)
организмът може да се подготви за непреодолима съпротива,

ако предварително се инжектира с малки дози такива вируси с

понижена жизненост. Войната срещу идеи чрез тяхното окарика­
туряване и разгромяване на карикатурите IШ не е нито надежд­
на, нито морална. Войната с идеи трябва да се води чрез дълбок,
научен, убедителен критичен анализ и чрез премахване на усло­
вията, които са ги породили -такава война срещу марксизма­
ленинизма обаче винаги в I<рая на краищата е завършва.'"!г с
неуспех.
Тези няколко социално болни места ни принуждават J2 ~>:
направим съответни нзводи. Без тях обаче тази книга на и:;-
. вестния социален психолог Елиът Арънсън е ко_нпетентно. ин­
телигентно, приятно u полезно четиво. Тя, като всяка интерЕсен·:~
r:аписана книга, въ.1нува читателя, непрекъснато подтиква н:ъм:

размишления, събужда у него ту съгласие и удоволствие от че­

тенето, ту възражения п желание да се спори с автора, да се гаде
друго обяснение на даден факт, да се изложи друга версп,; rю
nроблема.
Тук едва ли е нужно да излагам многобройните читате.lс!ш
наслаждения, които ни очакват при навлизането в книгата, или
многобройните си ы.сьгласия с дадените обяснения, макар Чf:
някои от несъгласнята са по принципни въпроси на социалната

nсихология. Например много от обясненията в главата за масо­

вите комуникации са вече доста поостарели, макар че в тззи

глава ще научим и някои неща, които пишещите у нас по социо­

логия и социална пенхология на масовите комуникации все още

не спрягат с такива важни детайли, както тук и даже за няко;,

отдавна традиционнп проблеми като отношението между рацио­
нално и емоционално в пропагандата тук се търсят нови измере­
ния; обясненията в главата за агресивността едва ли са доста­
тъчно дълбоки и убедителни, още повече, че разглеждането на
човешката агресия в духа на Бърковиц вече заnочва да става
старомодно даже и на Запад; обясненията в главата за предраз­
съдъците биха могли доста да се nooбo.ra:rs.~;т; в седмата rлава наред
с изложение на популярната сред- специалистите на Запад атри­
бутивна теория за личността има доста сантиl\Iентални, да не
кажа наивни атракции - наред със съвети в духа на известния

Карнеги как да печелим приятели има и неща, стерилни както

за САЩ, така вече и за България. Особено често на човек му
се иска да разкаже за особеностите на българина, на българския
характер във връзка с една илп друга разглеждана тук тема,
защото у нас има ред особености, многообразна и многоаспектна
специфика. Но това би означавало да се напише не предговор,
а още една книга. Ето защо най-добре е читателят да бъде по­
съветван да ползува специалната литература по всеки проблем,
no който у него възникват твърде много въпроси при четенето.
Така или иначе книгата на Арънсън ще бъде приятна изне­
нада за всеки, който има вкус към човешките проблеми на все­
кидневието, който се стреми да си обяснява вселената на човеш­
ките постъпки и изобщо неизчерпаемите тайни на човешката
душа.

Проф. д-р Минчо Драганов

 ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ
КНИГА?

Учебната 1970-1971 година бях поканен да прекарам в Изсле­

дователския център по науките за поведението в Станфорд, Ка­
лифорния. През тази година получих пълно съдействие, насърче­
ние и свобода да върша всичко, което пожелая, заедно с уверение­
то, че не отговарям пред никого за нищо. И точно там, на красив
хыш, отдалечен на около 50 I<M от Сан Франциско (любимия
:ми град), като имах пред себе си цяла година, за да правя какво­
то ми душа поиска, реших да напиша тази книга. Защо, като
живеех в толкова красива местност и бях така близо до кипежа
нз. Сан Франциско, се затворих между четири стени и започнах
да пиша книга? Във всеки случай не защото бях смахнат и не
:;:.rщото имах нужда от пари. Ако има някакъв конкретен повод,
·;а да напиша тази книга, това са думите, които веднъж се чух

.t:.! а'Зрнчам пред голяма група студенти от II курс- че социал­

..
н tта психология е млада наука; тези думи ме накараха да се

!t')'iузствувам страхливец.
IЦе се постарая да обясня това: ние, социалните психолози,
обf·i•йме да казваме, че социалната пенхология е млада наука -
н тоGа действително е така. Разбира се, още от времето на Ари­
п·r)т~л проницателни наблюдатели правят интересни изказва-
1111',! li предлагат вълнуnащи хипотези за социалните явления.

1/о тtш изказвания и хипотези бяха подложени на сериозна науч-

11:1 щюверка едва през ХХ в. Доколкото ми е известно, първият
( оtщLlлнопсихологичесюi експеримент е бил проведен през 1897 г.
ит Трнплит (той измерил ефекта на състезанието върху изпълне­
НIJ<:РJ на дадена задача). Експерименталната социална психоло­
,.,~~~ обаче получила реален подем едва в края на 30-те години на
"tl'•·'тo столетие, главно благодарение на вдъхновената работа
11:1 Курт Левин и талантливите му последователи. Интересно е
~· ;~а с\с' отбележи, че макар около 350 г. пр. н. е. Аристотел
11ры1 да е формулирал някоа о:новни принципи на социално

27
влияние и убеждаване, едва в средата на ХХ в. тези принципи'
бяха подложени на експериментална проверка от Карл Ховланд.
и неговите сътрудници.
От друга страна, твърдението,· че социалната психология е
млада наука, е равносилно на огромно измъкване: по тозп начин
в същност предупреждаваме хората да не очакват твърде много
от нас. По-точно така може би ще избегнем отговорността за при­
Jiагането на нашите открития към проблемите на света, в който·
живее11-r, и свързаните с това рискове. В този смисъл изказват::то,
че социалната психолоr11я е млада наука, е близко до твърдението,
че още не сме готови да каже!1I нищо важно, полезно или (нека
читателят l\Ш прости този прекалено използувана дума) същест­
вено.

Целта на тази книга е да посочи без излишен свян (нс-. с из­

вестен страх) какво значение 11югат да имат изследванията в об­
дастта на соиналната психология по отношение на някоi! ст нро­

блемите на съвременното общество. Повечсто от данните, р~.::-леж­

дани в Н<\стоящата книга, се основават на еi<спериментв; ;;о-го­

.пямата част от поясненията и примерите обаче са почерпа:ш от

актуални соцпални пробл ош, които съществуват в САЩ. Сред
тях са предразсъдыщте, пропагандата, войната, отчужденнето,
агресивността, смутовете и пол1пическите вълнения. Тази двоfш­
ственост отр~1зяв:1 две от ~юите собстпени пристрастия, на iшпто
държа особено мЕсго. Първото е, че експерименталният метод
е най-подходящият начин да се разбере сложно явление. Стара
истина е, че единственнят начин да се опознае реално светът, е,

като се пресъздаде. С други думи, за да разбере111 точно "кое какво

поражда", не е достатъчно само да наблюдаваме; трябва сами да
създадем това "кое", за да сме сигурни, че то действитешы е mJ··
родило въпросното "какво". Второто r.ш пристрастие е cлe,z:,:J;)Tc).:
единственият начин да се увери.Аt, че причинно-следствените връз­
ки, разкрити в експериментите, са валидни, е, като ги пренесем

от лабораторията в реалния живот. Така че като учен аз оG;J!щм

да работя в лаборатория; като гражданин обаче обичам да имам
прозорци, през които да гледам света. През прозорците, разбира
се, може да се гледа в двете посоки: често ние извлича:\Jе хипо­
тези от ежедневието. Най-добре можем да ги проверим в стерил­
ните условия на лабораторията; а за да не позволим на ид~:ите
ни да станат стерилни, ние се с1·араем повторно да изнесЕ'NJ ла­
бораторните открития през прозореца и да проверим дали са
валидни в живота.

Всичко това почива на убеждението IIIИ, че социалната nси­

хология е изключително важна наука, а соцналните nсихолози

28
могат да изиграят значите::rна роля за превръщането на света в
по-добро място за живеене. В моменти на голям душевен подем
у мен живее скритата вяра, че социа.1юrте психолози са в най­
изгодна позиция да повлияят дъ.1боко и благотворно върху на­
шия живот. Те могат да направят това, като разширят познанието
ни за такива значителни явления като !юнформизма, убеждаване­
то, предразсъдъците, любовта и агресивността. Сега, когато тай­
ната ми вяра вече не е тайна, мога само да обещая, че ще се ета.
рая д2. не я натрапвам на читателите в следващите страници на
книгата. По-скоро ще оставя читателя да реши (след прочитането
на 1:нигата) дали социалните психолози са открпли или могат
.някога да открият нещо полезно, да не J<ажем - нещо изключи­
телно важно.

Книгата не е 11шого дебела и това е нарочно. Тя е замислена

като кратко въведение в света на социалната психология, а не
като енциклопедичен каталог, изброяващ изследвания и теории.
Тъй като реших, че книгата ще е кратка, трябваше да подходя
иэбир:пелно към проблемите. Това означава, че някои традицион­
ни теми приех изобщо да не разглеждам, а тези, които реших да
разгледам, не съм изчерпал с всички подробности. Поради това
ми беше трудно да напиша книгата. Трябваше да бъда по-скоро
,,коментатор", отколкото "репортер". Например редица спорове
не съм описал във всичките им нодробности. По-скоро съ;>.1 из­
ползувал здравия си разум, за да направя ко;-,шетентна (и, на­
дявам се, честна) преценка на това, което най-вярно описва със­
тоянието на разглежданата област на изследвания през 1972 г.­
fJ тази преценr<а съм изразил по възможно най-ясния начин.
Това решение взех, като имах пред впд студентите- книга­
та написах за тях, а не за I<олегите си. Ако съм научил неща за
15-годишната си преподавателска дейност, то е следното: макар
нодробното представяне на всички становища да е полезно (и
понякога дори крайно интересно) за колегите-преподаватели, то
11ставя студентите равнодушни. Студентите ни питат колко е
'!асът, а ние им показваме карта на часовите пояси в света, за­
llо:шаваме ги с историята на отчитане на времето от слънчевия
•1жовник до най-новите измерителни прибори и подробно им
о11исваме устройството на ръчния часовник. Докато завършим
',()иснснието, въпросът е престанал да ги интересува. Няма нищо
1111 ·сигурно от това да се изложат всички страни на всички въ­
PfiOCii, но няма и нищо по-отегчително. Въпреки че разглеждам
,.IJOfHI!I въпроси, не съм се поколебал да направя изводи. С една
Jlyмa, старал съм се да бъда кратък, без да съм несправедлив и
л.а представя сложни проблеми просто и ясно, без прекалено да
••trrюстявам нещата. Единствен читателят може да прецени дo­
tio.JII<O съм успял да постигна всяка от тези цели.
 ГЛАВА!

ШО Е СОЦИАЛНА
ПСИХОЛОГИЯ?

!. Доколкото ни е известно, Аристотел1 пръв е ·формулирал няhои

основни принципи на социалното влияние и убеждаване. Веронт-
! но обаче той не е бил първият, който е казал, че човекът е со­
циално животно, нито първият, кайто се е възхищавал от верност­
та на това твърдение и в същото време се е удивлявал на негова­

та баналност и несъщественост. 2'v1акар да е вярно, че човекът

е социално животно, такива са и множество други живопп1 -
от мравките и пчелите до различни видове маймуни. Какво оыы­
чават думите, че човекът е "социално животно"? Да разгледаме
някои конкретни примери:

Студент в кплеж на име Сам и чt>тирима негови познати гледат канди­

дат за президент, който държи реч по телевизията. На Сам той :1рави
добро впечатление; харесва го повече от противника му заради искрt:­
ността му. След речта един от другите студенти заявява, че кандидатът
ro е отегчил - смята го за абсолютен лицемер и nредпочита nротивни­
ка му. Останалите бързо се съгласяват с него. Сам изглежда обър;.:ан
и леко наскърбен. Накрая измънква пред познатите си: "Л\ис.1я, >~е
кандидатът не се nоказа толкова искрен, колкото би могло да се счаква
от него."
Учителка във втори клас се изnравя nред деnата и nита: "Какъв .о сf,г­
рът от шест, девет, четири и единадесет?" Момиченце от третата редица
търси отговора на въnроса няколко секунди, колебае се, вдига неунео­
рено ръка и когато учителката извиква името му, със заnъване отгова­

ря: "Тридесет?" Учителката кимва, усмихва му се, казва "Браво, Пеги",

и залепва златна звезда върху челото му. След това пита класа: "Какъв
е сборът от седем, четири, осем , три и десет?" Без да губи нито миг,
Пеги скача и извиква: "Тридесет и две!"
Четиригодишно момченце nолучава барабанче за рождения си ден.
След като думка по него няколко минути, то го захвърля и nрез след­
ващите няколко седмици старателно го избягва. Един ден на гости
му идва nриятелче, взема барабанчето и се готви да си поиграе с IН'.го.
Изведнъж малкият "собственик" издърпва барабанчето от ръuете на
приятеля си и сам заnочва да си играе с него, сякаш то винаги е било
любимата му играчка.
Десетгодишно момче "погдъща" на ден по две чинии от готовите тестени
храни "Уийтис", защото олимпийски шампион no десетобой nрепо-

зо
 ръчва тази марка, като загатва, че дължи спортно1·о- сн майсторе пю
отчасти на консумацията на този вид тестени изделия.
Домакиня, която е прекарала целия си живот в ·малък град в Монтана,
никога не е била в контакт с истински, живи чернокож и, но "знае .. ,
че те са безотговорни, некадърни, мързеливи и похотливч.
След трагедията в Държавния университет в Кент, щат Oxalio, пре:о·
1970 г., когато четирима студенти бяха заетредяни от членове на На­
ционалната гвардия на Охайо, гимназиална учителка от Кент заявява,
че убитите студенти са засдужили смъртта си, макар и напъ.1но да е
съзнавала, че най-малко две от жертвите не са участвували в демон­
страцията, а мирно са пресичали района на университета по време на
стрелбата. Учитедката дори продължила: "Всеки, който се яви в град,
като Кент с дълга коса, мръсни дрехи и боси крака, заслужава да бъ­
де застрелян. "1
Мери току-що е навършила девет години. За рождения си ден тя nо­
лучава готварско сервизче "Сузи - домакиняк със "собствена фурнич­
ка". Родителите И избират този подарък, защото тя nроявява ГОJIЯМ инте­
рес към кулинарните въпроси и постоянно помага на майка си да c.1ara
масата, да nриготвя храната и чuсти къщата. "Не е ли чу}l.есно - казва
бащата на Мери, -че на девет години тя вече иска да бъде домакиня?
Сигурно момиченцата носят домакинското чувство в гените си. Тези,
които ратуват за еманципацията на жените, не знаят какво говорят."

Нещата обаче действително се променят. Джордж Удс е

чернокож и когато растях111е заедно преди около 35 години в .Ма·
, сачусетс, той се смяташе за "цветнокожо момче" и се чувствуваше
по-низш от белите си приятели. За това чувство имаше много
основания. Това, че белите се отнасяха към Джордж като към по­
низш, естествено оказваше пряко влияние върху него; а и ред
други фактори му влияеха, С\lакар и не така непосредствено. В
онези дни Джордж можеше да се забавлява, като пусне радиото
и слуша "Еймос и Анди" - радиопредаване, в което възрастните
чернокожи бяха представяни като простодушни деца, като тъпи,
мързеливи и негрю.ютни, но доста симпатични - почти като
дружелюбни домашни животни. Ролите на чернокожите герои,
разбира се, се изпълняваха от бели актьори. Във филмите Джордж
виждаше стереотипния "цветнокож" обикновено като шофьор ил 11
някакъв друг слуга. Според стандартната фабула "цветнокожият"
най-често съпровождаше белия герой в къща, обитавана от ду­
хове, където чуваха странен и злокобен шум: камерата дава в
едър план лицето на "цветнокожия"; очите му се разширяват
от ужас; той крещи: "Бягайте, крака!", и се втурва през вратата,
без да губи време да я отваря. Можем само да се досещаме какво
е изпитвал Джордж, докато е гледал тези филми в компанията
на белите си приятели.
Повечето от възрастните познати на Джордж бяха черноко­
жи, които "си знаеха мястото". Те се държаха раболепно с белите,
ползуваха маши за изправяне на косите в стремежа си да из-

31
:Jiеждат по-малко черни и слабо се интересуваха от африканския
си произход. Це.па беше да бъдеш бял- цел, която естествено
беше непостижима. Бих се учудил, ако тази атмосфера не е при­
низила представата на Джордж за самия себе си, тъй като по­
добни промени в "Аз-концепцията" не са нетипични: едно извест­
то изследване върху чернокожи деца, проведено от Кенет и Мей­
ми Кларк през 40-те години, показа, че още от тригодишна въз­
раст много от децата свикват да се чувствуват по-низши от бе­
>1'1ите.2
Въпреiш че дискриминацията и несправедливостта са все още
r;:) голяма степен част от нашето общество, децата на Джордж
;_Jдс. растящи през 70-те години, няма да бъдат изправени пред
съвсе:>.! същата перспектива, пред която беше изправен самият
Джордж: средствата за масова информация днес не представят
черно!(ожите предимно в ролите на слуги; заражда се нова гор­

дост и достойнство у черната раса яаедно с интерес J(ЪМ африка­

по-а:--1ери!(анските J(Орени на историята н J{)'.riТypaтa и въодушев­
ле<ше от тях; а продажбата на маши за изправяне на косите е
намаляла. Обществото влияе върху децата на Джордж по много
по-различен начин, отколкото влияеше върху Джордж.
Макар и нещата действително да се изменят, не би трябвало
да черпим самодоволство от убеждението, че всички промени са'
з хуманистична насока. На ЗО август 1936 r. по време на Граж­
данската война в Испания един-единствен самолет бомбардира
Мадрид. Имаше няколко ранени, но никой не беше убит. Светът.
бе дълбоко потресен от мисълта, че гъсто населен град е нападнат
от въздуха. В уводните си статии вестниците по света изразиха
общия ужас и възмущение на населението. 3 Само девет годинк
по-късно американски самолети хвърлиха атомни бомби над
Хирошима и Нагазаки. Повече от сто хimяди души загинаха и
хиляди понесоха тежки увреждания. Според резултатите от до­
питване до общественото мнение, проведено скоро след това, само
4,5% от американското население смятаха, че не е трябвало да
използуваме тези оръжия; а изумителната цифра от 22,7 о;0 смя­
таха, че е трябвало да използуваме много повече от тях, пред
Япония да има възможност да капитулира. Очевидно през тез
девет години се беше случило нещо, което бе повлияло върх
общественото мнение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Що е социална психология? Има почти то.'Iкова определения н

социа.1ната психо.rюгия, колкото и социа.'Iни психолози. Вмест
да изброяваме някои от определенията, тази област от наукат

32
мо~t;, ро-успешно .ца се определи, като се представи предм~тът,
Щl нецнотq. изследване. Всички примери, приведени дотук, са
иJiюстраЦ1щ на социалнопсихологически ситуации .. ·кол~ото И:.
,разноорра9ни да са тези ситуации, те съдържат един общ фактор:
i социалното влияние. Мнението на приятелите на Сам за достойн­
ствата на кандидата за президент е повлияло върху преценката
на Сам (или поне върху публичното му изявление). Наградите
на учите.'Iката са повлияли върху бързината и енергията, с. които
Пегlf отговаря в час. Изглежда, че играчката е станала по-прив­
лекателна за четиригодишното момченце поради непреднамереното
влияние, което е оказал интересът на приятеля му. Влиянието
на олимпийския шампион върху момчето, което яде "Уийтис",
от друга страна, съвсем не е било непреднамерено; по-скоро то е
било съзнателно планирано, за да се накара момчето да убеди
майка си да купува "Уийтис". Домакинята от Монтана сигурно не
се е · родила с неблагоприятната стереотипна представа за черно­
кожите, заложена в съзнанието И, а някой по някакъв начин я е
вложил там. 1\ак точно гимназиалната учителка от 1\ент, Охайо.
е стигнала до убеждението, че невинни хора заслужават да ум­
рат, е впечатляващ и ужасяващо актуален въпрос; засега нека

'нросто кажем, че това убеждение почти несъмнено е било повлия­

но от косвеното И съучастие в трагичните събития, разиграли се
11 района на университета. Може да се предполага, както казва
()ащата на Мери, че "домакинското чувство" е заложено в гените.
Jtалеч ·по-вероятно е обаче още от ранно детство всеки път когато
•· rrроявявала интерес към такива "женски" работи като готвене,
11111ене и кукли, Мери да е била възнаграждавана и насърЧавана
11 110-висока степен, отколкото ако беше проявила интерес към
,l,утбол, бокс и химия. Също логично е да се предположи, че ако
r,ратчето на Мери бе проявило "домакинско чувство", нямаше да
11олучи сервизче "Сузи-домакиня" за своя рожден ден. "Аз-кон­
''''llllИЯта" на Мери- също както при малкия Джордж Удс, кой­
''' с<~ чувствуваше по-низш от другарчетата си в игрите- е могла
:1.. 1 с<~ оформи от средствата за масова информация, обикновено
11рt·л.ставящи жените в роли, които социокултурната среда ги
lltlcъpчaвa да играят: домакиня, секретарка, медицинска сестра.
~''IНТl'лка; средствата за масова информация рядко представят
lfi<'llltтe като биохимици, преподаватели в колеж или администра­
rtшнн ръководители. Ако сравним мапкия Джордж Удс с децата
wy, 11\е видим, че "Аз-концепцията" на чпевовете на всяко мaл­
IIIIIH"rвo може да се промени и тези промени могат да влияят и
:1.1 t'l' влияят от промени в средствата за масова информация.

1 •1 tllt• .. ,,-r -,.социално животно• 33

както и от промени в атитюдите* на по-голямата част от населе­
нието. Това, разбира се, нагледно се илюстрира от мненията на
американците за употребата на атомната бомба през 1945 г.
Ключовата фраза в горния параграф е "социално влияние".
Тя ще стане "работното" ни определение на социалната психоло­
гия: влиянията, които хората оказват върху убежденията или
поведението на другите. Изnолзувайки това като определение, ще
се опитаме да разберем голям брой от явленията, описани в пред­
ставените по-горе примери. Как можедасе повлияе на един човек?
Защо той приема влиянието- или, с други думи, какво е то
за него? Какви са променливите, които повишават или понижа­
ват ефективността на социалното влияние? Дали подобно влияние
има дълготраен ефект, или е само временно? Какви са променливи­
те, които увеличават или намаляват дълготрайността на ефектите
на социалното влияние? Могат ли едни и същи принципи да се
приложат и към нагласата на гимназиалната учителка от Кент>
Охайо, и към предпочитанията на малките деца към играчките?
Как един човек започва да харесва друг човек? По същия ли
начин започва да харесва новата си спортна лека кола или

закуската "Уийтис"? Как се развиват у човека предразсъдъци

срещу някаква етническа или расова група? Това подобно ли е
на харесването (но в обратен смисъл), или засяга съвсем различ­
на система от психични процеси?
Подобен род въпроси интересува голяма част от хората и
в известен смисъл следователно повечето хора са социални пси­

холози. Тъй като почти всички ние прекарваме голяма част от

живота си във взаимодействие с други хора -те ни влияят, ние
им влияем, те ни радват, забавляват и ядосват, -естествено е
мнозинството от нас да си изградят хипотези за социалното по­

ведение. Въпреки че повечето любители социални психолози

проверяват хипотезите си за собствено удовлетворение, на тези
"проверки" им липсва точността и обективността на задълбоче­
ното научно изследване. Резултатите от научните изследвания
често са идентични с това, което повечето хора "знаят", че е вяр­
но. Това не е изненадващо; житейската мъдрост обикновено се

• В специализираната литература няма еднозначен превод на понятието

"атитюд". В общата психщJОГI!Я се използува понятието "социална установ­
ка", заимствувано от грузинската психологическа школа. В социалната пси­
хология могат да се срещнат преводина "атитюд" като: "отношение", "социа­
лен атитюд", "мнение", "диспозиция" и други. В нашата литература като
най-подходящ се налага преводът "социална нагласа". Оттук нататък ще
използуваме понятието "социална нагласа" или само "нагласа" за лекота на
текста (бел. ред.).

34
 основава върху проницателяото наблюдение, издържало провер­
ката на времето. Необходимо е обаче социалните психолози да
провеждат изследвания, за да проверяват хипотезите- дори
онези, за които всички знаеJ\I, че са безспорно верни; това е нуж­
но, тъй като много неща, които "знаем" като верни, при внимател­
но изследване се оказват неверни. На пръв поглед логично е да
се допусне, че хора, които са заплашвани със строго наказание
за определено поведение, накрая могат да се "научат" да презират
това поведение; но когато въпросът се анализира научно, оказва
се, че е вярно точно обратното: хора, заплашвани с леко наказа­
rше, започнат да чувствуват неприязън към забраненото поведе­
ние, а хора, заплашвани със строго наказание, проявяват ако

не друго, то поне леко засилване на интереса към забраненото

поведение. Нашият собствен опит ни показва, че когато чуем
някого да говори приятни неща за нас (зад гърба ни), той естес­
твено ни става симпатичен. Това се оказва вярно. Също така е
вярно обаче, че започваме да харесваме този човек още повече,
ако някои от забележките му по наш адрес съвсем . не могат да
се нарекат приятни. В следващите глави ще се спрем по-подробно
на тези явления.

В оnита си да разбере социалното поведение на човека про­

фесионалистът социален психолог има голямо предимство nред
новечето любители социални психолози. Той също като любителя
обикновено започва с внимателно наблюдение, но може и да на­
llусне рамките на наблюдението. За него не е необходимо да чака
IIPIЦaтa да се случат от само себе си, за да наблюдава как реаги­
рат хората; той фактически е в състояние да накара нещата да
t't' случат, т. е. може да проведе експеримент, в който десетки
.хора са поставени при определени условия (например строга или
•11t'l\a заплаха; случайно дочути приятни неща или комбинация
fl'l' нриятин и неприятни неща). Той е в състояние да проведе
''1\t'llсримента в ситуация, в която не се изменя нищо друго освен

'' Н',lll'Лваните условия. Следователно той може да прави заклю­

'"'IIIIН въз основа на далеч по-точни и многобройни данни от тези,
,,. 111то са достъпни за любителя социален психолог; последният
р:1 1'111-r<l на наблюденията си върху събития, настъпващи nроиз­
,., •:111о 11 при сложни обстоятелства.
1~ с1,щност всички данни, представени в настоящата книга,
• '' tlt'lloвaни на експериментални доказателства. Поради това oco-
lн·ll•• важно е читателят да разбере какво представлява ексnери­
~~~·"''·'~' в социалната психология, да разбере предимствата, недо­
' 1;111.1/.IITt', етичните проблеми, вълненията, тревогите и 111ъките,
• '•••lll'o t' свързан този вид начинание. При все че разбирзието

35
на експерименталния метод е от зна~J~ние, то в никакъв случай
не е решаващо, за да·· се схване . оснQвната част на материала:
представен тук. Ето защо гл~в~та "Социалната nсихощшi:я ка:тt>
наука" е последна в книгата. Читате:лят може· ,ца прегледа таЗИ
глющ, преди да мине по-нататък (ак:о предпочита да разбере ме­
тодиката, преди да навлезе в сЪдържателната част); но той може
да я прочете и във всеки друГ момент от пътешествието си из
книгата- тогава, когато интересът му се изостри.

ХОРА, КОИТО ВЪРШАТ НАЛУДНИЧАВИ НЕЩА,

НЕ С-\ НЕПРЕМЕННО ПСИХИЧНОБОЛНИ

Социалният психолог изучава социалните ситуации, които влияят

върху поведението на хората. Понякога тези естествени ситуации
се съсредоточават в толкова силен натиск, че стават причина хо­
рата да се държат по начини, които .1есно могат да се окачествят
като излизащи извън нормата. Когато. казвам "хората", имам
пред вид голям брой хора. Според мен, ако класифицираме тези
хора като психичноболни, няма да увеличим познанията си за
човешкото поведение. Много по-полезно е да направим опит да
схванем характера на ситуацията и процесите, които са предиз­

викали дадено поведение. Това води до първия закон ·на Арън­

сън: "Хора, конто вършат налудничави неща, не са непременно
психичнобол ни'!.
Да вземем за пример учителката от Охайо, която твърдяла,
че четиримата студенти от ДърЖавния университет в Кент са
заслужавали да умрат. Не мисля, че тя единствена е поддържала
това становище. Макар и да е възможно всички, които поддърж.з.т
това становище, да се психичноболни, силно се съмнявам в това;
съмнявам се също, че бихме разширили познанията си, ако ги
класифицираме така. След убийствата в Кент се пръснал слухът,
че убитите момичета така или иначе били бременни (извънбрач­
но) - сл~дователно смъртта им е дошла като избавление, а че­
тиримата студенти били толкова мръсни и пълни с въшки, че
на персонала в моргата им прилошавало, докато изследвали те­

лата. Тези слухове, разбира се, били напълно неверни. Според

Джеймс Мичънър 4 обаче те се разпространили като буен огън.
Психопати ли са били всички хора, които повярвали и разпро­
странили тези слухове? По-нататък в книгата ще изследваме про­
цесите, предизвикали този вид поведение - процеси, на които

повечето от нас са податливи при подходящи социалнопсихоло­

гически условия.

Елън Бършайд 6 е установила, че хората са склонни да обя-

36
 еняват неприятното поведение, като прикреш!ат !\:ъм . виновника
етикет ("психопат", "садист" или какъв ли не друг);·· и по този
начин го изключват от останалите от "нас, порядъчните хора".
Така вече не е нужно да се тревожим за поведението му, защото
то няма нищо qбfu.o с порядъчните хора. Според БършайД опас­
ността при този тип мислене е, че той ни прави прекалено увере-
" ни в собствената ни неподатливост на ситуационните в:m5':ния,
които предИзвикват неприятно поведение, и води до доста еле­
ментарен Подход към решаването на социалните проблеми. По­
добно елементарно решение- би могло да включи и развитието на
система от диагностични тестове, за да се определи кой е лъжец,
кой· е садист; ·кой е покварен, ·кой е маниак; тогава социалното
действие може да се заключи в ·идентифицирането на тези хора
и настаняването им в съответното заведение. Разбира се, това не
·означава,· че· nсихоза не съществува или че психичноболt:'ите не
трябва да се изпращат в болница. Не казвам също, че·· всички
хора са еднакви и реагират еднакво налудничаво на едни н същи
социални влияния. Повтарям, това, което искам. да кажа, е, че
някои ситуационни променливи J\югат да накарат голяма чгст

от нас, "нормалните" зрели хора, да се държат по доста непривле­

кателен начин. От първостепенно значение е да се опитаме да
разберем тези променливи и процесите, които предизвпкват не-
11рнятно поведение.
Един пример би могъл да бъде полезен. Представете см за­
пюр. Помислете за надзирателите. Какви хора са те? Съществува
Нl'роятност повечето от нас да си представят надзирателите като
1руби, зю<Оравели, безчувствени хора. Някои биха ыоrли да си
111 представят като жестоки, тиранични и садистични. Хората,
IШIITO имат такава нагласq_jКЪМ възприемане на света, биха могли
Jl:l предположат, че някои стават надзиратели, за да нмат въз­
~Н>itmостта да упражняват жестокостта си относително безнаказа­
llt>. Представете си затворниците. Какви хора са те? Буйю~? По­
норнн? Независимо какви конкретни представи съществуват в
t"1.:111анието ни, въпросът е в това, че там им.а представи - и
~IIIШIIHcтвoтo от нас вярва, че затворниците и надзирателите на-
111 ..!111<> се различават от нас по характера и личността си.
Това .може би е вярно, но не бъдете толкова сигурни. В едно
JJHIIt'ТIHia сензационно изследване Филип Зимбардо създава екс­
llt·рнш•Jпален затвор в мазето на Факултета по психология към
с 1'1111фордския университет. В "затвора" той поставя група нормал-
1111, :IJH'.IIH, уравновесени, интелигентни млади мъже. Чрез жpe­
fнti't :!11~1бардо определя едната половина от тях за затворници,
11 .:lр~тата половина за надз!~ратели и така те живеят в продълже-
ние на шест дена. Какво е станало? Да оставим да ни разкаже
самия Зимбардо: ·
"Само след шест дена трябваше да закрием нашия експериментален затвор,
защото това, което видяхме, беше потресаващо. Нито на нас, нито на
повечето от участниците не беше ясно къде свършва личността им и
къде започват ролите им. По-голямата част действително се бяха пре­
върна.•ш в "затворници" или "надзиратели", като вече не можеха да
разграничават ясно изпълнението на ролята от собственото си "Аз".
Имаше драстични промени в почти всяка страна на поведението, ми­
сленето и чувствата им. След по-малко от седмица преживяното в "за­
твора" заличи (временно) наученото за цял живот; човешките ценности
сякаш бяха преетанади да съществуват, "Аз-концепциите" бяха под­
ложени на съмнение, а най-грозната, най-долната, патологичната стра­
на на човешката природа иза.<Iва на повърхността. Ужасихме се, като
видяхме как някои момчета ("надзиратели") се отнасяха с други момче­
та, сякаш те бяха презрени животни, и се наслаждаваха на жестокост­
та си, докато други момчета ("затворници") се превръщаха в рабо.'!епни,
дехуманизирани роботи, които мислеха единствено за бягство, за соб­
ственото си оцеляване и за растящата си омраза към надзирателите."&

38
 ГЛАВА 2

КОНФОРМИЗМЪТ

Едно от следствията на факта, че човекът е .,социално животно",

е, че той живее в състояние на напрежение, разпънат между цен- \
ностите, свързани с неговата индивидуалност, и ценностите, ,
свързани с конформизма. Джеймс Търбър е успял да долови .~
есенцията на един от видовете конформизъм, предавайки я по
следния начин:

"Изведнъж някой се затича. Може би просто внезапно се бе сетил, че

и.flla CIJeщa с жена си, а е страшно закъснял. Както и ,11,а е, той се за­
тича на изток по "Брод Стрийт" (вероятно кьм. ресторант "Марамор" -
заведение, в което мъжете обичаха да се срещат със съnругите си).
Някой друг се затича - може би вестникарче, което бе в добро настрое­
ние. Още един човек - солиден бизнесмен - се втурна да тича. В
ра:-1стояние на ro
минути започнаха да тичат всиЧки, които бяха на
"Хай Стрийт", от Юниън Депо до Кортхаус. Високият шеnот nостепен­
но кристализира в ужасяващата дума "бент". "Бентът се е скъсал!"
Словесен израз на страха даде дребна възрастна дама в електрик или
Jlегулировчик на движението, или мадко момче: никой не знаеше с
точност, nък и това вече нямаше значение. Две хиляди души бягаха с
нt.лна сила. "Бягайте на изток - надигна се вик, - на изток и далеч
<I'Г реката, на изток към спасението. Бягайте на изток! Бягайте на из­
'Г()tt !" ~ ..
. . . Висока слаба жена със суров nоглед и во.'!ева брадичка изтича
11окрай мен по средата на улицата. Въпреки врявата все още не бях
tt<н•ctю какво става. Затичах редом с жената не без известно усилие,
чщото макар и към шейсетте, тя тичаше енергично и изглеждаше в
r•. ,tест~ща форма. "Какво е станало?" - nродумах запъхтян. Тя ми
нн.рли бърз поглед и отново загледа напред, като леко увеличи скорост­
''' L't1. -"Недейте пита мен, nитайте Бога!" - извика тя:."l

1\!.llреки че е комичен, този откъс от Търбър е подходяща

ttrlн 11 тр;щня на това, как хората проявяват конформизъм. По
• '"''' \ tt(ствени причини един или двама души започват да тичат;
• ''' •111' всiiЧI\И започват също да тичат. Защо? Защото другите ти­
'1111. l(al\тo се казва по-нататък в разказа на Търбър, когато xo-
l'tllll ра ,{)рJли, че бентът не се е скъсал, те се почувствувал и доста

39
глупаво. И все пак колко nо-глупаво биха се почувствували.
ако не бяха проявилИ' конформизъм и .·бентът в края на краищата
се беше скъсал? Добро или лошо нещо е конформизмът? Елемен -
тарно погледнато, това е един безсмислен въпрос. Но все пак ду­
мите имат оценъчно съдържание- така например, ако те на­
рекат индивидуалист или нонконформист, това означава, че те
считат за "добър" човек. Поставянето на този етикет веднага
поражда в представите ни образа на легендарния американски
пионер в овладяването на Дивия запад - Даниъл Бун, застанал
на някой планински връх на фона на залязващото слънце с пуш­
ка през рамо и с развени от вятъра коси. Да те нарекат конфор­
мист в известен смисъл означава, че те поставят сред "g:епълно­
ценните" хора'.·· Веднага си представяме цяла редиЦа рекламни
агенти от· Медисън Авеню, 'всички ·облечени в сиви костюмИ от
фланелен плат, с кръгли меки шапки с обърната периферИя и
дипломатически куфарчета в ръка, излезли· сякаш от фсфмата
на някой ··сЛадкар, коИто хорово декламират едни и съши Думи.
Ако искаме, можем да използуваме синоними, които обаче
извикват съвсем други представи. "Индивидуалист" . и ·"нонкон­
формист" можем да заменим с "отклоняващ се", а "конформнст" с
'"колективист".· Но ·"отклоняващ се" не ни карада си пр~дс.fавяме
;даниЪл Бун на Планинския връх, а "колективист" не. Ii~виква
ебраза на рекламните агенти от Медисън Авеню, излезли сякаш
O'f една и съща сладкарска форма. ·
· Като се вгледаме по-внимателно, ще забележим известна не­
nоследователност в начина, по който нашето общество се отна'с~я към
'конформизма (колективизма) и нонконформизма (отклонението). Ето
един пример. Един от големите бестселъри на 50-те години беше кни­
гата на Джон Кенеди ,,Профили на смелостта" ("Profiles in Coura-
ge"). В нея авторът възхвалява политически дейци, които са
отказали да бъдат добри колективисти. Това са все хора, които
са отказали да гласуват или да действуват в съответствие с очак­
ванията на своите избиратели или партии. Макар много по-късно
поведението им да е спечелило възхвалата на Кенеди, реакциите
на колегите им -- техни съвременници, общо взето, съвсем не са
били положителни. Когато е минало доста време след проявата
на индивидуализъм, нонконформистът може да бъде възхваляван
от историците и превръщанjв идол!във филмите и в литературата;
но в момента, когато проявява нонконформизъм, той обикновено
съвсем не се ползува с уважението на онези, на чиито искания
се е противопоставил. Тези наблюдения получават потвърждение
от редица социалнопсихологически експерименти и особено от
експеримента на Стенли Шахтър 2 , в който участвуват няколко

40
групя студенти. Групите се събират, за да разиск5ат поведението
на непълнолетния престъпник Джони Роко, като за целта всеки
участник прочита истбрията на престъплението. Сдед това всяка
група провежда дискусия и предлага наказание за Джони по
скала, отговорите в която варират от "много леко наказание"
до "много тежко наказание". Отделните групи се състоят прибли­
зително от девет души, шестима от които са истински студенти,
а трима са платени подставени лица на екс~ериментатора. Под­
ставените лица t!o ред изпълняват три роли, които предварително
грижливо са: репетирани: на средния човек - подставеното щще
прие!'!fа средната позиция на групата; на отклоняващия се - за­
става се на позиция, диаметрално противополо)Кна на тази на
групата; на 'nримiкващия се- неговата първо'J:Iача.i:rна позиция
е била·. близка до тази на отклоняващия с~; но докато трае дяску.
сията, той се "примъкна" към средната конформна позиция. Ре­
зултатИте определено сочат, че най-харесйан е бил средният Чо­
век,· който' проЯ:.вява . конформизъм с груповите норми, докато
отклоняващиЯт се е биJi най-малко харесван. .
И така данните пока.зват, че ,;институцията", Или средната
група, харесва по-скоро конформиста, отколкото нон-конформиста.
Като ви Представяме 'Тези резултати, съвсем не искаме да прока­
раме Идеята, че конформизмът ·винаГи спомага за адаnтацията .tJa -
личността, ~а нонконформизмът винаги пречи. Hяl\ia съ~.шение, че
в ма ситуации, в· които .конформизмът е изк.i!ючи·телно желан, а
вонкqнформизмът бИ бил истинска катастрофа. Напрю1ер аз
11:шеднъж решавам, че ми е дотегнало да 'бъда конформист; ска­
•шм в колата и давайки израз на своя недодялан индивидуализъм,
:~аrючвам да шофирам в лявата част на платното: това не би биЛо
много подходящо и справедливо по отношение на вас, ако случай­
Jrо шофирате (съвсем конформно) по същата улица.
От друга страна, има и други убедителни ситуациа, при
I<IНПО конформизмът може да доведе до не по-малки нещастия и
траr·едии. Ще дам следния пример. Алберт Шпеер е бил един от
11rrli-нриближените съветници на Адолф Хитлер. В своите ~1ем:оари
те 11\ описва как кръгът около фюрера е проявявал пълна конформ­
IIСI('Т и отклонения не са били позволявани. В такава атмосфера
11 11аii-варварските постъпки са изглеждали разумни, защото лип­
I'IITU на несъгласие във възгледите, която създава илюзията
.,,, t•;tнtюдушие, не позволява на индивида дори да си помисли,

•1с· r11r могло да съществува някакво право на избор .

.,llp11 нормални обстоятелства хората, които обръщат гръб на реалност­
'·'· в най-скоро време биват вкарвани в правия път благодарЕ-ние на
'"'1\ltr·равките и критиката на околните. В Третия райх не същtствува­
~ ,, такнва nоправителни мерки. Точно обратното, всяка самоизмама

41
 се умножаваше като в зала с криви огледала и се превръща~е в мно­
гократно потвърждавана картина на фантастичен свят от сънищата,
който вече нямаше и най-далечна връзка с мрачната и зловеща дей­
ствителност. В тези огледала не видах нищо друго освен многоброй­
ните повторения на собственото си лице." 3

ЩО Е КОНФОРМИЗЪМ?

Конформизмът може да се определи като промяна в поведението

или мнението на личността в резултат на действителен или въоб­
ражаем натиск от страна на друга личност или груnа. Повечето
ситуации не са така крайни, както примерите, цитирани по-горе.
UЦе се опитаме да вникнем в явлението конформизъм, като за­
почнем с не така крайни (и може би по-обикновени) примери.
Нека се върнем към нашия приятел Сам, въображаемия студент,
с когото се срещнахме в първа глава. Навярно си спомняте, че
Сам гледаше по телевизията предаването за един от кандидатите
за президент, чиято искреност му направи приятно впечатление.
И все пак, когато приятелите му единодушно заявиха, че канди­
датът е неискрен, Сам се присъедини - поне на думи - към
тяхното менение.
Във връзка с тази ситуация могат да се зададат няколко
въпроса: 1. Какво кара хората да се поддават на груповия на­
Тf1:ск? В какво по-конкретно се изразява той в случая със Сам?
2. Какъв е характерът на груповия натиск? Или по-конкретно­
какво правят приятелите на Сам, за да предизвикат конформност
у него? 3. Преразгледал ли е Сам своето мнение за кандидата
през краткия, не неприятен период, след като разбира, че никой
от състудентите му не е съгласен с него? Или той запазва първо­
началното си мнение, а променя само това, което казва за канди­
дата? Ако пък е имало промяна в мнението му, окончателна ли
е тя или само временна?
За съжаление не можем да кажем точно и определено какво
е ставало в съзнанието на Сам в този :vюмент, тъй като има много
фактори, за които нищо не знаем. Например не знаем доколко
убеден е бил Сам в първоначалното си мнение; не знаем доколко
е харесвал хората, заедно с които е гледал предаването за кан­
дидата; не знаем дали Сам е считал себе си за добър познавач
на искреността, или е смятал, че другите са добри познавачи на
искреността; не знаем дали Сам е човек със силен или с нестабилен
характер, и т. н. Това, което можем да направим, е да създадем
експериментална ситуация, близка до тази, в която е попаднал
Сам, и да контролираме и променяме факторите, смятани от нас
за най-важни. Такава базисна ситуация е била създадена от

42
 Соломон Аш 4 в серия от класически експерименти. Поставете се
в следната ситуация: доброволно сте се съгласили да участвувате
в експеримент върху перцептивната преценка. Влизате в стая,
в която има още четирима участници. Експериментаторът по-

. -·~

J."l\f ~~;: .
1 1 • А в с
Фиг.

ка:ша на цялоата група една права линия (линия х). Едновремен-

111> с това тон ви показва и други три линии, за да ги сравните
(J11111ии А, В и С). Вашата задача е да прецените коя от трите
JI111111И най-точно съответствува по дължина на линия Х.
Разбира се, задачата ви се вижда много лесна. Напълно е
111'110, че правилният отговор е "линия В", и естествено- когато
)(oiiJ\t' вашият ред - ще кажете именно "В". Но вашият ред още
111' 1' )Щшъл. Този, който е на ред, внимателно разглежда линиите
11 от1·оваря "линия А". Вие оставате с отворена уста и го гледа те
11111\III'Равателно. "Как може да мисли, че е А, когато и най-голе­
МIIIIТ •·лупак може да види, че е В?"- си мислите вие. "Той е
111111 смш, или луд." След това идва редът на втория човек .. Той
• 1.що 1юсочва линия А. Започвате да се чувствувате като Алиса
11 ··траната на чудесата. "Как е възможно"- отново се питате.
,.11,,1.1111 11 два.м.ата не са слепи или луди?" Но идва ред и на третия
\ '1,11'1'11111\, който също посочва линия А. Отново се вглеждате
•• 'IIIIIIIIITC. "Може би само аз съ.м. се побъркал"- мълвите нечуто.
1 1•·1111.р1'1tят участник също казва, че е А. Облива ви студена пот.

43
Най-на.края идва и вашият ред. "0,, .естествено- л~ни~ ·А"
заявявате вие. "През цялото време мИ беше ясно."
Ето такъв вътрешен конфликт са преживели студентцiе в
ексnеримента на Аш. Какrо сигурно сте се досетили, участнИци­
те, които са дали четирите неправилни отговора, са nлатени под­

ставени лица на ексnериментатора, инструктирани да лансират

неверния отговор. Сама по себе си nерцептивната преценка е
невероятно лесна. Толкова лесна, че когато са правели преценки
самостоятелно, без да са подложени на групов натиск, участни­
ците почти не са допуснали грешки. При толкова лесна задача
и така ясно очертана физиче~ка реалност самият Аш е бил твърдо
убеден, че едва ли ще има ; някакво поддаване на груповия на­
тиск. Но той не е бил прав. След дванадесет последователни не­
правилни отговора приблизително една четвърт от изследваните
лица сс поддават поне веднъж, като дават невярната преценка.

Като разгледаме целия спектър от отговори, става ясно, че средно

около 35% от тях са съобразени с неверните преценки, дадени от
подставените лица на Аш. i
Ситуацията в експерим~нта на Аш е л~рбопитна дотошшва,.
доколкото- за разлика от много други ситуации, в които сме

склонни да nроявяваме конформизъм- тук. няма явни ограни­

чения за изявата на индивидуалност. С други думи, санкциите
срещу нонконформизма в ПовечетdА'ситуации са ясни и недву­
смислени. Например аз мразя да нося вратовръзка и обикновено
съумявам да избягна последиците от тази моя малка чудатост.
Има случаи обаче, когато това е невъзможно: често ми се· сЛучва
да ме спрат на входа на някой ресторант и учтиво (н() твърдо)
да ми обяснят, че ако не сложа предло#<ената ми от портиера
вратовръзка, няма да мога да вечерям в ресторанта. ·Пред мен
стои изборът да сложа връзката и да се нахраня в ресторанта
или да си тръгна, чувствувайки се удобно с разтворената яка.
но гладен. Отрицателните последствия от нонконформи-зма са
достатъчно ясни.
Но в експеримента на Аш (както и във въображаемия при­
мер със Сам, който гледа предаването по телевизията) ситуациите
са значително по-неопределени. В тях няма нито явни награди
за проявата на конформизы.t, нито пък явни наказания за от­
клонението. Защо тогава Сам и изследваните лица от ексnеримен­
та на Аш се поддават? Изглежда, че има две основни възможности:
или единодушието на мнозинството ги е убедило, че собствените
им преценки са погрешни, или "са се присъединили към тълпата",
за да се харесат на мнозинството или да избягнат неприязънта.
на другите, в случай че не се съгласят с тях.

44
 Накратко, нашето предположение е, че лицата са имали две
Qсновни цели: Да .дадат верния отговор· и да си заiiазяt · благово­
лениет_о ita Околните, като отговорят на техните очаквания. При
много·обст~Ятелства както първата, така и втората цел могат
да бъдат· постигнати с ·едно единствено действие. Шофирането
в дясната страна на платното е правилно Действие, което отговаря
на очакванията на другите. Същият ефект се постига и когато
ньдариш цветя на майка си за Деня на майката, когато упътиш
някой турист в града или когато учиш сериозно, за да се пред­
ставиш добре на предстоящия изпит. По същия начин, ако оста­
налите се съгла сят с вашата преценка за дължината на линиите,
вие бихте могли да постигнете и двете си цели. Но в експеримента
на Аш тези две цели са противопоставени една на друга. Ако вие
r!яхте изследвано лице в същия експеримент и първоначално сте
()нли убеден, че правилният отговор е линия В, изричайки това,
щяхте да задоволите желанието си да дадете верен отговор, но

···1.щевременно бихте нарушили очакванията на другите и те биха

могли да помислят, че сте малко странен. От друга страна, като
1116ерете линия А, вие ще бъдете добре приет от другите, но же­
JJанието ви да сте прав ще остане неудовлетворено, освен ако
'llt' сте се убедили, че те са прави.
Успели ли са състудентите на Сам да го убедят, че предпочи­
I':IIIИЯТ от него кандидат за президент е в същност неискрен, или

''"il просто привидно се е съгласил с тях, за да не бъде отхвърлен,

11о в·1.трешно е продължавал да вярва в искреността на кандида­

' а·~ И това не зная; не можем да отговорим на този въпрос oпpe­

:Jt·m·llo, защото Сам е въображаемо лице. Били ли са подда.1ите се
1 '':II'ТНици в експеримента на Аш убедени, че първоначалната
11м 11реценка е погрешна, а единодушните отговори на останали­

,,. верни? Бихме могли да ги попитаме; наистина С.'1<"д завърш-

11.1111' 11а експеримента Аш е разговарял с тях и им е зздач въпро­
' ,, , .1\:I.IIII те действително са видели линиите по раз.1ичеп начин,
111111 11росто са казали така. Част от изследваните лица са твърде­
"', •Jt' действително са видели линиите по този начин. Но как
~tllllii'M да бъдем сигурни, че тези лица са казали истината? По­
' lilltt'TP сс на тяхно място. Представете си, че сте се поддали на
'IIYJJOIIIIH натиск, въпреки че вътрешно сте останали сигурни в
"I'''"IITaтa на първоначалната си преценка. Да признаете такова
"''111.11 С111 било смущаващо, защото ще ви помислят за слабохарак­
'''1"'11 11 неустойчив. Освен товаjпо този начин ще признаете, че
1,,, о J'l' t'.ll('двали указанията наtекспериментатора да дадете соб­
' ",,.,.,,"1/,11 си преценка. Напълно..е възможно лицата, които твър­
'"1, •н· саl,видели линиите така, както ги е видяла групата, да

45
заблуждават експериментатора, за да спасят репутацията си.
Как тогава можем да определим дали груповият натиск реал­
но влияе на перцептивната преценка? Нека разсъждаваме малко.
Да си представим, че тр,ябва .да повторим експеримента на Аш,
но за разлика от първия· път на изследваните лица предоставяме
възможност да се запознаят с отговорите на подставените лица,
без да ги задължаваме да дават преценката си в тяхно присъствие.
Ако самостоятелните преценки на изследваните лица съвпадат с
преценките, които са направили пред групата, това би означава­
ло, че отговорите в оригиналния експеримент наистина са убе­
дили изследваните лица в погрешността на собствената им първо­
начална преценка. От друга страна, ако изследваните лица са
се отказали от вярната си преценка само за да не се противопо­
ставят на групата, когато не са в присъствието на другите, те

ще се повлияят от тяхната преценка в значително по-малка сте­

пен. Това предположение е било проверявано нееднократно. Ре­

зултатите го потвърждават. Макар в нито едно от тези изследва­
ния да не е било постигнато пълно отделяне от групата, корела­
цията между степента на самостоятелност и проявата на нонкон­
формизъм е стабилна. Данните се повтарят без значение дали
изсJiедваните лица е трябвало да преценят дължината на линии 5 ,
броя на почукванията с метроном 6 или естетическата ценност на
произведение на модерното изкуство. 7 Следователно оказва се,
че натискът да проявиш конформност с оценката на другите има
незначителен (дори няма никакъв) ефект върху самостоятелни те
преценки на изследваните лица.

ПРОМЕНЛИВИ, КОИТО УВЕЛИЧАВАТ

ИЛИ НАМАЛЯВАТ КОНФОРМИЗМА

В експериментите на Аш един от основните фактори, който опре­

деля каква е вероятността изследваното лице да се поддаде на

мнението на мнозинството, е единодушието на всички останали

участници. Ако изследваното лице има макар и само един съюз­
ник, тенденцията към конформизъм рязко спада. 8 Друг интересен
момент е, че когато и.ма единодушие, големината на мнозинството
не е от значение за предизвикването на конформност. Резултати­
те показват, че тенденцията към конформизъм е почти еднаква,
когато мнозинството е само от трима или от шестнадесет души.
Друга важна двойка фактори е: какъв човек е индивидът
и какъв е съставът на групата. За индивиди, които по принцип имат
ниско мнение за себе си, е много по-вероятно да се поддадат на
груповия натиск в сравнение с тези, които имат висока самооцен-

46
 ка. Друг важен фактор е и самооценката на индивида по отво-­
шение на конкретната задача. Така например вероятността да
проявят конформизъм лица, на конто първите няколко пъти е
била дадена възможност да преценят правилно дължината на
линиите, е много по-малка в сравнение със случаите, когато из­
следваните лица се включат в ситуацията "без загряване". По
същата логика, ако индивидът е убеден, че няма нужните спо­
собности, за да изпълни поставената задача, тенденцията му към
конформизъм расте. 9
От другата страна на медала естествено е съставът на гру­
пата, оказваща въздействието. Групата е в състояние по-ефектив­
но да предизвика конформизъм, ако: 1) се състои от експерти,
2) членовете И (поотделно и като цяло) са значими за индивида
нли 3) има някаква база за сравнение между групата и индивида.
Сега нека се върнем към нашия въображаем студент Сам. До­
нускам, че вероятността Сам да се поддаде на натиска на своите
rюзнати би била много по-голяма, ако той ги смята за експерти
в политиката или за хора, които добре познават човешките взаи­
моотношения. Също така той би проявил конформизъм по-лесно,
ако евентуално бъдещо приятелство с тях би било от значение
:1а него, а не когато познанството е без последствия. И накрая
о11ределена роля играе и самият факт, че групата е от състуденти
на Сам. Това създава предпоставки за много по-силно влияние,
отколкото ако тя се състоеше от десетгодишни деца, старши чи­

ноurшци или португалски биохимици.

Свързан с разгледаните проблеми е и въпросът, до каква
,·п·нсн индивидът се чувствува сигурен в дадена ситуация. Ве­
ртrтността Сюv! г,r;асно да изрази несъглаСI~ето си би била пo­
III.'I~Jмa, ако той беше сигурен в спмпатиите на своите познати,
'• 11\олкото arco се чувствуваше несигурен във взаимоотношенията.

'11 с тнх. Това предпеложение се потвърждава и от експеримента

llil JLжеймс Дитнс п Харолд Кели. 10 Основният момент в него е,
'11' ll'lследваните юща (студенти в колеж) са поканени да се при­
' I.I'.'(IIIIЯT към пр!! влекателна и ползуваща се с престиж група,

11111'0 вноследствие им се предлага информация за това, колЕо

1111 \'рна е тяхната позиция в нея. По-конкретно процедурата
"i'"III•Ja по следния начин. На участниците се съобщава, че във
"' 1 1111 мсшент, докато съществува групата, те 1\Югат по обща пре-
111'1111:1 11 в интерес на ефективността на групата да отстранят !:о-
1••111 11 да е от членовете. След това започва дискусия по проблем·и-
1• 1111 J(t'Тската престъпност. Периодично дискусията се прекъсва
11 111· III'('I<И член се иска да оцени доколко останалите са ценни за
11 1\ 11ата. След дискусията на всеки участник се показват оцсн-

47
ките, които другите са дали за него. В действителност на изслед­
в:itНпе лица се дават l!e нсти»скki'е, а Предварително нагласени
о'ri:~нкИ. По този наЧин· някои от членовете са накарани да мислят,
че са добре приети, а Други- че не са особено популярни. Кон­
формизмът на отделния член се измерва с мненията, КОИ'J:О той
изразява по-нататък в дискусията, и с податливостта му на гру­
повия натиск при изпълнението на елементарна перцелтивна за­
даЧа. Резултатите показват, че членовете, които ценят участието
си в групата и заедно с това са подведени да мислят, че не са
напълно приети в нея, се съобразяват с нормите и стандартите
на групата повече от онези, които са подведени да мислят, че
са напълно приети. С други думи, за човек, който сигурно се е
настаниJТ в групата, е по-лесно да се отклони от нея.

НАГРАДИ И НАКАЗАНИЯ
ИЛИ_ ИНФОРМАЦИЯ

Както отбелязах по-рано, има две възможни причини, поради

които човек проявява конфор11шзъм. Първата е, че поведението
на околните го е убедн.1о в неправилността на собствената му
първоначална преценка. Другата, че той може да се стреми да
избегне наказание (отхвърляне и.1и присмех) или да спечели на­
града (да кажем любов и.1и приемане) от страна на групата.
Така например поведението на лицата в експери.чента на Аш,
както и в редица други подобни експерименти, в същност до
голяма степен представлява опит да се спечели награда или да

се избегне наказание. Това ыоже да се заключи и от сЬакта, че

конформизмът почти е .тrипсва;I, когато изс ..;едваните ··лица са
отговаряли самостоятелно.
Заедно с това иыа много сптуацпи, в rшито проявяваме кон­
формизъм, защото поведението на другите е единственият ни
ориентир за оценю1 на дадено действие. Накратко, ние често раз­
читаме на другите хора като на средство за определяне на реал­
ността. Цитираният в нача,1ото на настоящата глава пасаж от
Търбър е пример за този вид конформизъм. Според Лейън Фе­
стингър,11 когато фпзичесi-:ата реалност става несигурна, хората
все по-често се опират на "сощ:алната реалност"- т. е. вероят­
ността да се поддадат на поведението на другите расте, но не
защото те се страхуват от нэ.казание, а защото единствено пове­

дението на групата И!II дава це:ша информации, какво се очаква

от тях. Един пример ще пзяснн това разграничение. Представете
си, че ви се наложи да използувате тоалетната в непозната за

вас учебна сграда. Под надписа "Тоалетна" има две врати, но

48
за беда някой вандал е свалил означенията и не е ясно коя е
дамската и коя- мъжката тоалетна. Ето ви проблем- страх
ви е да отворите и едната, и другата врата, защото се притесня­
вате, че можете да изпаднете или да поставите другиго в неловко
положение. Докато стоите там в страх и неудобство и пристъпва­
те от крак на крак, врата вляво се отваря и оттам бавно излиза
мъж с изискан вид. С въздишка на облекчение вие вече сте готов
да се придвижите, напълно сигурен, че лявата врата е за мъже,
а дясната -за жени. Защо сте толкова уверен? Както видяхме,
изследванията показват, че колкото по-голяма е вярата на един
човек в знанията и почтеността на другия, толкова по-склонен
е да следва примера му и да се приспособи към поведението му.
Затева има по-голяма вероятност да последвате изискания госпо­
дин, отколкото някой дрипльо с безумен израз в погледа.
Както се твърди, в Турция се счита за признак на любезност
гостът да се уригне, след като се е нахранил, за да покаже, че

t;харесал яденето. Да предположим, че без да знаете това, заедно

с няколко дипломати от Министерството на външните работи на
САЩ сте на гости в доl\ш на висш турски сановник. Ако след
обпда тези господа започнат да се уригват, почти сигурно е, че
11 пие ще се уригнете. Те ви дават ценна информация. Ако се
11ашrрате в същия дом, по в ко:--шан11ята на здравеняците от oт­

(Jor rю свободна борба например и тези юначаги се уригнат след

:1денето, предполага11I, че вие не бихте се уригвали. Може би ще
!'Метнете това за проява на невъзпитаност. Но ако те ви изгледат
сР;1репо, задето не сте последвали примера ИI\I, в края на краи­
щ:Jл може и да се уригнете - не поради ценността на информа­
II.I:'·:Тз, която са ви дали, а защото се страхувате да не бъдете
IIТ\върлен или да не си навлечете беля заради отказа си да след­
l!:tТ(~ просташкото ю.1 държане.

Според мен конфор111измът - предизвю;ан от на блюдения

11.рху държанието на другите с це,1 да се получи информация
:1 РрDвилното поведение - иыа по-значителни разновидности в

1 !''lСI!ение с конформизТ\rа, който търси приемане в групата или

11 .(~,,ване на наказание. Ще се постарая да покажа, че ако инди-
1111.·'.·•.т з:сче е н:.1ал случай да попадне в неясна ситуация, в която
1· 'i'~:бсало да изпо:1зува поведението на другите хора като ша­
f, '' :о ·ч собственото си държание, в следващите подобни ситуации
:1 , 1< ;юятно ще повтори наскоро усвоеното поведение без спе-
111, 1.::!:! указания. Разбира се, така би станало, ако междувремен-
111• 11 :~.1нвидът не е получил ясна информация, че поведението е
111'1 •·.(.\(;дящо или неправилно. Да се върнем към нашия пример.
1.1 р:11.1Ика от първия път сега вие сте поканен сам на вечеря у

4 1 1·•••···"-..·r-.. соцнално JКИ8ОТКО" 49

турския сановник. Въпросът е да се уригнете, или да не се уриг­
нете след яденето? След кратък размисъл отговорът на въпроса
става ясен: ако след първото ядене в неговип дом сте се уригнал,
тъй като сте разбрал, че така е прието (както би станало, ако
бяхте заедно с дипломатите), твърде вероятно е да се уригнете
и когато сте сам на вечерята със сановника. Но, от друга страна,
ако първия път сте се уригнали от страх да не бъдете наказан
или отхвърлен от групата (какъвто би бил случаят с борците),
почти е сигурно, че ня.ма да се уригнете, когато сте единствен
гост. Що се отнася до Сам и кандидата за президент, вече разби­
рате една от основните причини, които ни затру·дняват да пред­

видим как в същност би гдасувал Са~1 в изборите. Ако се е при­

съединил към :мнението на групата само за да избегне наказание
или да постигне приемане, когато е сам в изборната кабина,
той вероятно ще гласува противно на становището, което е изка­
зал пред познатите си. Но ако Сам с изпол:оувал групата като
източник ва информация, няма почти никакво съмнение, че той
ще гласува против кандидата, когото първонача.>ЕО е пред­

nочита.'I.

Да повторим: когато реалюстта е неясна, другите хора ста­

ват основен източник на инфорыаuия. Закономерността на това
явление се илюстрира от разработки, осъществени от Стенли
Шахтър и неговите студенти. Те показват, че хората проявяват
конформизъм дори при оценк<1т.1 Еа такива пнтюши индивидуал­
ни особености като емоциите.И Преди да спишем това изследване,
трябва да изясним какво разбираме под "емоции". Според Уилям
Джеймс 13 емоциите имат както "чувствено", така и позi~авателно
съдържание. Ето един конкретен пример. Ако се разхождаме в
гората и изведнъж се натъкне:-r на гладна и разярена мечка, в
организма ни ще настъпят физиологични изменения. Тези про­
мени предизвикват възбуда -от физиологична гледна точка това
е реакцията на симпатиковата нервна система. Подобна реакция
би се nолучила и ако срещнем човек, към когото изnитваме яд.
Ние я интерnретираме като страх (вместо гняв или например
еуфория) едва когато познавателно ни стане ясно, че пред нас
стои стимул, предизвикващ страх (разярена мечка). Но какво
ще кажем, ако изпиrаме физиологична възбуда, без да е налице
подходящ стимул? Например, ако някой тайно сложи в питието·
ни химично средство, което предизвиква същата физиологична
реакция? Ще изпитаме ли страх? Уилям Джеймс вероятно би
казал "не"- поне дотогава, докато не се появи подходящ стимул.
И тук се намесва Шахтър. В един от неговите експерименти
част от изследваните лица се инжектират с епинефрин - синте-

50
 тична форма на адреналина, който предизвиква физиологична
възбуда. На остана.пите се дава безвредно плацебо. На всички
се казва, че това е препарат с витамини, наречен "супроксин".
Някои от лицата, ичжектирани с епинефрин, се предупреждават
за страничните му ефекти - главно сърiJ~ебиене и треперене на
ръцете. Това действително са НЯI{ОИ от въздействията на епине­
фрина. Съответно, когато почувствуват описаните симптоми, те
дават правилно обяснение: "Сърцето ми бие силно и ръцете ми
тр·~перят поради инжекцията, които ми направиха -друга при­
чrша няма." Другите изследвани юща обаче не са предупредени
~а тези симптоми. Какво биха си пош1слили те, когато сърцето
11'.1 започне да бие ускорено и ръцете им затреперят? Отговорът
•.·, че те си го обясняват така, както си го обясняват околните.
:~:.1 да докаже това, Шахтър включnа в групата подставено лице,
:·.1 J\оето изс.1едваните лица з1mят, -..,е също с било инжектирано
п.с ,.супро~<;син". В един случай подставеното лице е инструктира­
,. ' ··а сс държи еуфорично, а в друг -да прояв::rва силен гняв.
! !,,, ·c·ш:tcre се на мястото на изследваните лща. Сам сте в една
,. ::.:1 с човек, за когото предполагате, че ТОI\у-що е бил инжекти­
:·.1:: със същото .1екарство, което и вие сте получили. Той енер-
• 111•,;:0 подскача насам-натам, весе.т:о си прави хартиени топки и
~:1:·1,!lЛЯ "кукички" в кошчето за боклук. Еуфорията му е очевид-
11: •• Постепенно :1екарството, което ви е инжектирано, започва
)1:1 ;~<'ikтвува и вне усещате сърцебиене, треперене на ръцете и
т 1:. Каква емоция изпитвате в тази ситуация? Повечето от из­
'. ll','lваните лица отr'оварят, че са изпитали еуфория - и се дър­
>1,:. 1 пееело. Представете си обаче, че вместо с суфоричен чове;·,
lllil' сте в една стая с лице (подставеното лице на експеримента­
'11•[':1), чието поведение изразява гняв. То непрекъснато недовол­
• 111' IJЗ от въпросника, който и двамата попъг,вате, и накрая в
11 tl•. 11н-: на крайно раздразнение накъсва листовете на парчета
11 HJ\IJO ги хвърля в кошчето. Междувременно въздействието на
l'lllllll'фpинa става все по-ясно, чувствувате сърцето си да бие
1 11.'11111 и ры(ете ви затреперват. Какво изпитвате? В тази ситуа-
1111~1 огромното мнозинство от изследваните лица казват, че из-

11111 11:1т гняв и се държат по съответния начин.

1 kобходимо е да се отбележи, че ако на изследваните лица
•· rlll.'lll ;(адеr-ю плацебо (т. е. инжекция с безвреден разтвор, която
11•· IIIН')\Нзвнква никакви симптоми) или те са били предупредени
111 •'•lti'I\Ta на действително инжектираното им лекарство, те почти
111• 1'1' 11овлияват от странностите на подставеното лице. Нека.
11'111 о(iобщим изводите: когато физическата реалност е ясна и
нliiii'IIIIШI, емоциите на изследваните лица не се влияят особено

5l
 от поведението на околните; но когато изпитват силна физно:юrич­
на възбуда, без да са в състояние да си обяснят причините, 1е
тълкуват собствените си чувства или като гняв, или като еуфория
в зависимост от поведението на другите, с които предполагат, че
са в една и съща "химична .10/J,Ka".

ОТГОВОРИ НА СОЦИАЛНОТО ВЛИЯНИЕ

Дотук описахме на сравнително популярен език два вида кон­

формизъм. Критерият за разграничаване беше 1) дали индивидът
е мотивиран от награди и наказания или от потребността от поз­
нание и 2) относителната постояиност на конформното поведение.
Нека сега погледнем по-задълбочено и се опитаме да дадем по­
сложна и r;о-полезна ·класифrшация, Еоято да може да се прилага
Ii:e само къ1v1 конфсрt.шзыil, но п JiЫ.! целия спектър от социални
влияния. Вместо да изiю.:rзувэ:-.r само понятието конформизъм,
ще ро.згранича три cj;op"нr на отговор Щl социалното влияние:
.съг;:ссис, tiдеюrшфru;о;щ.с: n щ-tтернализачия .14

С'Огло:_·ис. Това пешпЕе наЙ-;'(обре отразява начина, по който чо

век се държи, когато е лютишrран от желанисто да спечели на­

града или избегне нш,.\:;;·с:rе. ;\\cжeil'r да ню\арамс мишх:а да мине

успешно през .т;абирiН!Т, r-:ато >I оставим гладна и поставим храна
на Езхо;~а. По същшi 1 rачr!н г.юх;f:·~'.i да накараме южновиетнамски
се.::яшш л.а нзрс,;с J<j'C"TE:lтa за вярr;ост към анернканекия флаг,
като го зsплаш;т:..r с м:лстrя, i1Eo отi<аже, или му обещаем храна
и лзри, ако се cъ:·.,·raCI:. Стстранет;е храната от изхода на лаби­
ринта, н J\IИшi.;атг сиг:,·рно Ll..i,C слр(" ;~;1 тича. Отстранете храната
нли запл:1хата от н:н:азанис, и ссл:ншнът ще спре да нзрпча
к::етват;1 за nяоност.

Ндентuфиксция. Тази рсакrшя на социалното в:шяние се пред­

изыrква, fioraтo индизидът се стреми да прилича на този, който
оказва влиянието. При идентификацията, както при съгласието,
индивидът не се държп по ШЕйJ(ЪВ конкретен начин, защото та­

къв вид пone;~cr:rre е са11н) по себе си удовлетворяващо; той по­

·СЕоро възприема дадено поведение, тъй като чрез него влиза в
удовлетворяващи взш1моотношсш1я на самоопределяне с лицето
или лицата, с Ео ито се идентифицира. За разлика от съгласието
прн идентификацнята индивидът наистина започва да вярва в
денностите и 1\шенията, които възприема, въпреки че вярата му
може да не е чак толкова силна. Ако, да кажем, индивидът сче­
те, че дадена група или отделен човек са прив.пекателни в извест-

52
 ни отношения, той би бил СI{Лонен да се nовлияе от тях и да въз-·
приеме сходни ценности и нагласи - не с цел да спечели наградао

или да избегне наказание (както при съгласието), а просто за да

бъде като тях. Това аз наричам феномен "добрия стар чичо Чар­
ли". Представете си, че имате чичо на име Чарли, който е сърде­
чен, енергичен, завладяващ човек. Още от l\tалък сте го обичали
много и сте искали, като пораснете, да приличате на него. Чичо
Чарли работи в изпълнителния съвет на голяма корпорация и
има редица твърди убеждения, сред които дълбока антипатнЯi
към всякакви закони за социално подпомагане. Той е убеден,
че всеки, който наистина положи усилия, може да печели при­
лична надница, а като раздава пари на хората, правителството·
само убива желанието за труд. Като малък неведнъж сте ч·увал
чичо Чарли да изказва това свое мнение и то е станало част от
вашата система от убеждения не защото сте се за11шсляли по въ­
проса и сте стигнали до заключението, че това мнение е правплно,.

нито пък защото чичо Чарли ви е възнаграждавал за това, че·

сте възприели тази позиция (или е заплашвал, че ще ви накаже,
ако не я възприемете). Тя е станала част от вашата систе;\1а, за­
щото сте харесвали чичо Чарли и това е създало у вас склонност
J\a включвате в своя начин на живот всичко, което е негово.

!1 нтерн.ализация. Интернализирането на ценност илиубеждение

•·· най-устойчивата, най-дълбоко вкоренената реакцияна соцнал­
вото влияние. Мотивацията за интернализирането на дадено убеж­
ление е желанието да си прав. Така че възприемането на това
убеждение само по себе си е нагрэда. Ако източник на влияннето·
«' човек, който вдъхва доверие и ИJ\13 вярна преценка, ние приема-.
ме убеждението и го включваме в собствената си система от цен-
11ости. Един път превърнало се в част от нашата систеi\·13, то става
lll'зависимо от източника и извънредно неподатливо на промяна.
Her<a разгледаме някои от важните отличителни характери­
··п1ки на тези три отговора на социалното влияние. Съгласието е·
11;1ii-неустойчивото и нма най-малък ефект върху индивида, тъй
11 ;1то хората отстъпват само за да спечелят награда нли да нзбяг-
11;1·;· наказание. Отстъпващият съзнава силата на обстоятелствата·
11 :1ссно може да промени поведеннето си, ако те бъдат прОJ\Iенени.
//,ц дулото на пистолета могат да ме накарат да кажа какво ли
н•·; 110 изчезне ли смъртната заплаха, бързо мога да се отърся
••1 тезп изявления и последствията им. Ако едно дете е добро
11 lllt>Лpo към по-малкото си братче само за да получи курабийка,
"1 ~tai1кa си, като порасне, то НЯ!11а задължително да стане вели-
1,11.'lушен човек. Детето не е научило, че щедростта сама по себе:

53.
си е нещо добро, а е научило, че тя е добро средство да се полу­
чават курабийки. Когато запасът от курабийки се изчерпи, не­
говата щедрост ще секне, освен ако не бъде подкрепена с нова
награда (и.ли наказание). С.1едователно наградите и наказанията
са много важни средства, които заставят хората да учат и изпъл­

няват определени дейности, но като метод за упражняване на

социално влияние иыат ограничено значение, защото трябва
постоянно да са налице, за да бъдат ефективни - освен ако инди­
видът не открие нш-;акво допълнително основание, за да продъл­
жи да проявява възнаграждаваното поведение. Ще разгледю.rе
този последен въпрос ма,1ко по-късно.
За реакцията KЪIII социа.1ното влияние, която наричаме
идентификация, не са необходими постоянни поощрения или на­
казания. Човекът, с когото индивидът се идентифицира, 11юже
да отсъствува; единстве;-ю необходюю е желанисто на индивида
да бъде като него. Ако например чичо Чарю-r се премести в друг
град и изминат месеци (дори години), без да се срещате с него,
убежденията ви ще продължат да бъдат близки до неговите, до­
като: 1) той продължава да е значим за вас, 2) поддържа същите
убеждения и 3) тези убеждения не бъдат оспорени от противопо­
ложни мнения, I\оито са по-убедителни. Но по същата логика
тези убеждения люгат да се проыенят, ако в убежденията на
чичо Чарли настъпи прелом или обичта ви към него започне да
-отсJ-сабва. Те могат също да се променят, ако друг човек или гру­
па от хора, които са от по-го.1я;-..ю значение за вас в сравнение с
чичо Чарли, И!\Шт раз,1ична систеыа от убеждения. Напри;-,rер
представете си, че в колежа попаднете на група интересни нови

приятели, Iюито - противно на чичо Чарли - горещо подкре­

rшт новото социално законодателство. АЕо сс възхищавате от
тях толкова, ко"-шото (и,1и повече) от чичо ЧарJiи, вие можете
да промените убежденията си, за да заприличате на тях. Така
че г:о-значимата идентифиr;ация е в състояние да изм~:сти пре­
дишната.

Ефектът от социалното влияние, осъществено чрез иденти­

фикацията, може да се разсее и от желанието на индивида да
е прав. Аrш човек е възприе,1 дадено убеждение по пътя на иден­
тификацията, а впоследствие някой експерт или юще, в което
той нма доверие, ыу представи Еонтрааргументи, той вероятно
ще промени убеждението си. Интернализацинта е най-ус­
тойч:rвата реакция на социа:шото влияние именно защото же­
лэ.rч:ето да си прав е голяма и саыопод.п,ържаща се сила, която не
занеси от непрекъснатия контрол на инстанщште, раздаващи на­

гради и наказания (както в с.1учая със съгласието), или от по-

.54
 стоянното уважение на един човек към друг човек или група,
както е в случая с идентификацията.
Важно е да разберем, че всяко I<ОН!<ретно действие може
да бъде резултат от съгласие, идентификация или интернализа­
ция. Да разгледаме едно най-обикновено поведение: съблюдава­
нето на законите, отнасящи се до шофирането с превишена ско­
рост. Обществото плаща на определена група хора, наречени
"Пътен контрол", за да привеждат в сила тези закони. Както
всички знаем, шофьорите обикновено Еарат с позволена сr<орост,
гхо са предупредени, че да;:,е;1 участък от пътя се наблюдава от
срrаните на пъ-гния контро,!. Това е явен случай на съгласие,
при който хората се подчиняват на закона, за да избягнат нака­
чю-;ето (плащане на глоба), Представете си, че сте в състояние
да премахнете г.ътния контро.1. Щоы паучат това, мнозина во-
1\;IЧИ бих.:: увеличи.1и скоросаа, с която шофират. Някои от тях
обаче вероятно ще продължат ;,а се подчиняват на ограниченията
fi3 скоростта; някой може ла продължи да се подчинява, защото
()аща му (или чичо ;,JY Чэ.р,-r;l) винаги се е съобразявал с тези
11•·раничен:ия нли юшаги е под::сртавал ко.11~о е важно да спазва­

ме правилника за движеаие ::о пътищата.

е Това, разбира се,
щtентификация. Накрая човек чо же да се съобразява с ограниче­
IIШlта на скоростта, защото е убеден, че те са уместни, че съблю-
, :\:ll~:lнeтo на подобни закони помага да се предотвратяват ката­
t"'I'!Юфrпе и шофирането с у:'.rерена скорост е разумна форма на
:·.нJедсние. Това е интернализация. При нея се наб,1юдава по-
1 •>Юiма гъвкавост на повсдешrето. Наприi\rер при определени
' 1 '.1ювия -да кажем, в 6 часа сутринта при идеална видимост
11 r;,.,J всякакво ;щпжение на rшлоl\тетрн разстояние - шофьорът
~'' 'Ж" н да превиши позволената СI<орост. Съгласяващият се инди­
lllt:t обаче би се страхувал от капана на радара, а идентнфицира-
11\II'IТ се индивид l\ЮЖе да си е избрал твърде строг модел- така
11 1 в<:мата ще бъдат по-малко чувствителни към значите.1ни про­
~~· 111: в заобикалящата ги среда.
,'Та потърсиы основния коi\шонент във всяка от реакциите
11:1 tl1!trraлнoтo влияние. При съгласието важният компонент е
,, '1.'1 J'/!!!C!- властта на влияещия човек да раздава награди за

1 1.1 :-,~·ue и налага наказания за несъгласие, Родителите имат

ll.•lill''·тa да хвалят, да даряват с обич, да раздават I\урабийки,
'' 1 1'1' ::зрат, да викат, да пляСI{аТ, да лишават от парична награда
11 1 11.; учителите имат властта да залепят златни звез~и върху

'll'.rl:l, :1 шr или да ни изключват от училище, като ни провалят на

11 11111:,, "с'; работодателите имат властта да ни хвалят, позишават,
1llll,ц,_:н или уволняват. Наградите и наказанията са ефективни

55
средства за предизвикване на съгласие, но бихме могли да по­
питаме дали простото съгласие е наистина желателно.
При идентификацията главният компонент е привлекателност­
та- привлекателността на личността, с която се идентифицира
индивидът. Тъй като индивидът се идентифицира с модела, той
се стреми да поддържа същите позиции, които поддържа моделът.
Да кажем, вие се възхищавате от даден човек и той взема опреде­
лено становище по даден въпрос. Ако нямате определени чувствг
или сигурна информация в полза на противното становище, ще
сте склонен да приемете неговата позиция. Между другото инте­
ресно е да отбележим, че обратното също е вярно. Ако човек или
група, които са ви неприятни, изразят дадено становище, вие
ще сте склонен да го отхвърлите или да възприемете противопо­
ложното становище. Представете си например, че не харесвате
дадена група (фашистката организация "Джон Бърч" ИJJH, да
кажем, "Метеоролозите") и че тя се обяви срещу военната по­
винност. Ако не знаете нищо по въпроса - при равни други
условия, -вие може би ще сте склонен да поддържате военната
повинност.

При интернализацията важният камп онент е достоверност­

та --достоен ли е за доверие човекът, който дава информацията.
Например, ако прочетете твърдение, написано от човек, който.
заслужава голямо доверие- т. е. някой, r:ойто едновременно
има знания и е честен, - вие сигурно ще се повлияете от него

поради желанието си да сте прав. Спомнете си примера с дипло­

матите, които са поканени в дома на турски сановник. Увереност­
та ви в тяхната експертна оценка ви кара да приемете поведение­
то им (уригване след ядене) за най-подходящото в случая. Пред­
полагам, че това поведение (склонността към уригване след ядене
в дома на турски сановник) ще се интернализира, с други думи.
от този момент нататък вие ще продължавате да следвате същото

поведение, защото сте се убедил, че то е правилно.

Припомнете си експеримента на Соломон Аш върху конфор­
мизма. Видяхме как социалният натиск принуди много от изслед­
ваните лица да проявят конформизъм и да се поддадат на невер­
ните твърдения на групата. Сещате се също, че когато на изслед­
ваните .1ица беше разрешено да дадат преценките си самостоя­
телно, без присъствието на другите, случаите на проява на кон­
формизъм значително намаляха. Очевидно тук не може да се­
говори за питернализация или идентификация. Съвсем ясно е~
че изследваните лица се съгласяват с единодушното мнение на
групата, за да избягнат присмеха или отхвърлянето. Ако става·
ше дума за интернализация или идентификация, конформизмът
трябваше да се прояви и когато лицата са оставени сами.

56
 Класификацията - съгласие, идентификация н интернали­
зация -е полезна, но в същото време не трябва да забраволе~
че, както повечето начини за класифициране на нещата в света.
тя е несъвършена. Има места, в които категориите се застъпват.
Вярно е наистина, че съгласието и идентификацията са по-не­
трайни от интернализацията, но има обстоятелства, които Jl.ют-ат
да удължат тяхното действие. Това може да се случи, коr-ато
индивидът е поел твърд ангажимент да продължи взаимоотноше­

нията си с групата или човека, I<оито са предизвикали първо­

началния акт на съгласие. Например, когато изследваните лица

в експеримента на Чарлс Кийзлър и сътрудниците му 15 са J\Шсле­
ли, че ще трябва да продължат взаимовръзките си с неприв,lе­
кателна група за дискусии, те не само се съгласили публично~
но, изглежда, че са интервализирали своята т. е. конформност:
настъпила е промяна както в личното им мнение, така и в пуб­
личното им поведение. Този вид ситуации ще разгледаме по-под­
робно в глава 4.
Дълготрайност може също да се постигне, ако в момента на
съгласяването индивидът открие в собствените си действия нли
в последствията от тях нещо, за I<аето си заслужава да продъюк и

това поведение дори когато причината за първоначалното му

съгласие (наградата или наказанието) не е налице. Такива са

11зводите от изследванията, правени върху този аспект от со­
щfалното учене, който в литературата се нарича .модuфuкацuя
на пооеденuето. При модификацията на поведението обикновено
се прави опит да се отстрани някакво нежелано или затруднява-

11\О адаптацията поведение, като за целта се използува систеJ\штнче

11ото наказание за това поведение, възнаграждаването на алтер­
llативни поведения или и двете. Редица опити са били правени
J\a се приложи този метод като средство да се накарат хората
.:\а се откажат от пушенето. 16 Пушачите се подлагат на поре,·щца
от болезнени електрически удари, докато изпълняват всяко е;:,но
I!T привичните за пушача действия - т. е. когато палят цигара,
llо)щасят я до устните си, вдишват и така нататък. След няколко
та1шва опита лицата отказват да пушат. За съжаление твърде
.IIITHO е да се забележи, че има разлика между експерименталната
1'11Туация и живота. Пушачът много добре знае, че няма да пo­
JI учн електрически удари, когато запуши цигара извън експери­

М1'11Талната ситуация. Когато след известно време посегне да зa­

II:IJIII цигара, той може да изпита известна остатъчна тревожност,
111' т1,й като очевидно няма никаква опасност да последват eJJeJ<·
IJIII'Il'CKИ удари, тревожността му постепенно изчезва. И така
MlltJI о хора, които временно са престанали да пушат след тази

57
форма на :модификация на поведението, в повечето случаи се
връщат към цигарите, след като електрическият ток вече не пред­
ставлява заплаха. Какво да кажем за онези хора, които се въз­
държат от пушене и след модификацията на поведението? Ето
какво е обяснението: след като веднъж индивидът е бил накаран
да се съгласи и няколко дена не е пушил, възможно е да направи

откритие: с течение на годините той може да се е убедил, че не­

приятното парене и сухота в устата, с които се събужда всяка
сутрин, са не:rзбежни; но след като няколко дена не е пушил,
мо:же да открие колко чудесно е усещането за свежест в устата.

Това открит:1е може да се окаже достатъчно, за да го накара да

остави цигар;:те. Следователно, въпреки че са:-.10 по себе си съгла­
сието обикновено не води до трайна промяна на поведението, то
тно же да подготви почв<:~та за събития, които от своя страна ще
предизвикат по-дъ"1готр<lен ефект.

ПОДЧИНЕНИЕТО КАТО ФОРМА НА СЪГЛАСИЕ

Показахме, '-:е съп1асието като форма на поведеш-те има кратко­

траен характер. Това съвсем не означава, че то е незначително.
Непостоянното поведение liiOЖe да бъде изключително важно.
Този факт е показан по дра;.rатичен начин в изследванията на
Стенли Милграм върху подчинеп;:стоР Представете си следната
сцена: Известен брой студенти се силасяват доброволно да учас­
твуват в е"':сперимент. Казва иы се, t;e се изследва ефектът на
наказанието върху пю. 1етта, но това е забпуда. В действителност
целта е да се види до каква степен хората ще се подчинят на ав­
торитета. При всеки опит в експеримента Иl\Ia двама участници.
На единия е отредена ролята на учител, а на другия - на уче­
ник. Според инструкцията "учителят" трябва да подава на "уче­
ника" поредица от стимули. "Ученикът", който е привързан към
"електрически стол" в отде.1на стая, от своя страна трябва да
отговаря правилно на съответния стимул, като натиска един от
четири лоста пред себе си; при всяко натискане на лоста върху
пулта на "учителя"- светва съответна лампичка. На "учителя" се
:;бяснява, че за да подномагне процеса на научаване, всеки път
когато "ученикът" не може да отговори или даде погрешен отго­
вор, той трябва да прилага електрически импу.1с с растяща сила.
В действителност "ученикът", или "жертвата", е подставено лице на
експериментатора и не е свързано с електрически проводници,

но "учителят" (който е истинското изследвано лице) е твърдо

убеден, че човекът в съседната стая е привързан към "електри­
чески сто~1". При всеки пореден неправилен отговор на жертвата

58
 изследваното шще има указания да повишава напрежението на

генератора и да натиска к.1авиша "Е.1ектрически удар". Гене­

раторът е разграфен от 15 до 450 волта. При напрежение 75 вол­
та жертвата започва да диша тежко и да стене; при 150 волта
моли да И позволят да напусне експеримента. При 180 волта
крещи, че повече не може да понася болката. Стрелката на ге­
нератора преминава през точката, означена "Силен удар", и се
приближава към следващата, където пише "Внимание: твърде
силен удар". Когато импулсите станат по-силни, вместо да от­
говаря, жертвата започва да удря с юмруци по стената и моли

да я пуснат от стаята. Това, разбира се, е неправилен отговор

и изследваното .rrице получава указание да повиши напрежението
и отново да натисне клавиша "Електрически удар". След още
1rяколко опита при пор'=дния "обучаващ" стимул от стаята не
идва нищо друго освен з.ывеща тишина. Разбира се, това също
с неправилен отrовор и еЕспериыентаторът отново нарежда на

rrзс.педваното :пще да повиши напрежението и натисне клавиша

:1а прилагане на е,1ектрически удар.

Участниците в ексnеримента са с.1учайна извадка от търгов­

llН, хора на умствения труд, чиновници, работници. Какъз про­
щ•нт от тези хора продължават да при,1агат еле!прически импул-

• с11 до края на експери11·tента? Вие докога бихте продъ.тж:ми?

l~п:1са година по време на лекции по социална психо.1огия зада­
в;lм този въпрос и всяка година близо 99% от общо 'ЮО студенти
11 1.,урса отговарят, че ще спрат да прилагат електрически и:vшул-

1'11, с::ед като "учениците" започнат да удрят по стената. Предпо­

ло,м:ннята на моите студенти съответствуват на резултатите от

11111\l'тз.та, която Милграм е провел с 40 психиатри от водещо мe­

illlll.iiECKO учебно заведение. Психиатрите предвиждат, че пове­
•н·то изследвани лица ще престанат да прилагат електрически
11 м 11 у.г:си при напрежение 150 волта, когато жертвата ::~а пръв
ll'l,т !IО~юли да бъде освободена. Те също предполагат, че само
,,1,1 :.:ю 4% от изсiедваните лица ще продължат да разтърсват
,l,t·p·l вата, след като тя nрестане да отговаря (при напрежение
. ;1111 1юлта), и по-малко от 1% ще приложат най-силния Иl\шу.lс,
1 11.ITIII върху о:i1.:тата на генератора.
I<;ш реагират лицата, когато действитешю са поставени в
t'l''."'·rн:менталшпа ситуация? Интересно е да узнаем, че в опи­
' 1111ото по-горе изследване го"1ямото мнозинство от изследваните
.·111 11:1 над 62%, прилагат е.1ектрнчески иыпулси до самия край
1111 l'lo,<:l!l'!НJMeнтa, макар и някои от Jlицата да са имали нужда от
11 111•ттr•·1 подкана от страна на експериментатора.

1\· 1у.лтаппс от експеримента на 1\1и"1гра!\1 са впечатляващи,

59
а изводите, до които водят, в известен смисъл са ужасяващ
удивително голяма част от хората ще причинят болка на другите.
подчинявайки се на авторитета. Изследването може да и111а важ­
ни съответствия в живота извън експерименталната лаборатория.
Като четем за тези експерименти, трудно би било да не забележим
известна прилика между поведението на изследваните лица от

експеримента на Милграм и сляпото подчинение на Адолф Айх­

ман, отговорен за убийството на стотици хиляди невинни жптели,
който обяснява постъпките си с това, че е бил само чиновник,
изпълняващ заповедите на шефовете си от нацисткия режим. По·
същия начин през настоящото десетилетие* лейтенант Уилям Коли,
който бе осъден за преднамереното и безпричинно убийство на
жени и деца в Ми Лай, свободно призна тези свои деяния, но
каза, че ги смята за напълно оправдано подчинение пред властта

на висшите офицери.
Колкото и впечатляващи да са тези сравнения, трябва да
внимава11-1е да не прекалим в тълкуването на резултатите на Мил­
грам. Фактът, че 62% от изследваните от него юща изпълняват·
заповедите на експериментатора, е дал основание на някоп ко­

ментатори да предположат, че по-голямата част от хората биха

се държали като Адолф Айхман или лейтенант Коли, ако попад­
нат в подобна ситуация. Това може да е вярно, но трябва да се
подчертае, че съществуват някои реални и значителни разлпчия
между ситуациите, в които са били Айхман и Коли, и тази, в
която са поставени лицата, изследвани от Милгра!\1. В повечето
от експериментите на Милграм фигурата, която има властта да·
дава нарежданията, обшшовено е учен от много известна лабора­
тория в Йейлския университет. Обществото ни е възпитало да
вярваме, че учените са хора с чувство за отговорност, доброна­
мерени и високопочтени. Това важи с особена сила, когато уче­
ният е свързан с прочуто и уважавано заведение като Йейлския
университет. Съвсем основателно изследваните лица не допускат,.
че някой учен в експеримента си може да дава нареждани;!, кои­
то биха причинили смъртта или нараняването на човешко същес­
тво. Очевидно това не е вярно нито в случая на Айх;унш, нито·
в случая на Коли.
Известни доказателства в подкрепа на това предполсжение
се откриват в по-нататъшни изследвания на М11.1грам. Toii про-·
вежда отделен експеримент,1 8 за да сравни подчннението на две·
групи и~следвани лица. На едната група нарежданията дава
учен от Иейлския университет, а на другата - учен, който р3бо·
ти в бившите х.;анцеларскп помещения на разнебитена сграда в.
търговската част на индустриалния град Бри;".,жnорт, щат Къ·

60
нектикът. В това изследване ученият от Йейл получава подчи­
нение от 65% от изследваните лица, а са~ю 48% от лицата, нз­
·СJiедвани в Бриджпорт, са се подчинили. Без престижа на Йейл­
ския университет степента на подчинение, изглежда, наистина
намалява. Разбира се, 48% също не е ниска цифра. Допускам
обаче, че ако експериментът не се провеждаше от учен, процен­
тът на подчинилите се хора би бил още по·нисък.
Друг фактор, който наJI.шлява степента на подчинението, е
физичf.'ското отсъствие на фигурата, представляваща авторитета.
Милграм открива, че когато експериментаторът не е в стаята и
дава нарежданията си по телефона, броят на изцяло подчинилите
~е лица спада под 25%. Освен това част от тези, Iюито продължа­
пэ.т участието си в експеримента, "заблуждават" изследователя.
Те подават по-слаби импулси, опилкото би трябвало да подадат,
11 въобще не си дават труд да съобщят на експериментатора, че
('J се qтклонили от процедурата. Имам чувството, че тези послед­

нrt дюtни представят трогателния опит на някои хора да спазват

rr:шскванията на законната вл:::ст, 1\ато в същото време свеждат

.JlO мнrшмум болката, която причиняват на другите. Това ми на­

llомr:я поведението на Йосарян, героя на Джоузеф Хелър от
романа "Параграф 22". Toii "случайно" пуска бомбите си tЩ'\
l'<:.ю 10.1е близо до нталrrанс:-:ото градче, обозначено като негов
1rpr:P.EЛ.

"1-IЕЗАШ!ТЕРЕСУВАНИЯ Т" НАБЛЮДА ТЕЛ КАТО

КОНФСРЛШСТ

1il':··•y някоmю години в център?! н:1 Ню Йорк беше убита от

\' l'(' .: нож млада жена на ш1е KIIТ!i Дженовийз. Това бе траг~Iч-
111• п.Jитие, но само по себе си не представляваше особена. ноrюст.
11 1\рзя на I<раищата жестоките убийства не са рядкост за гъсто
11.11 ('>ените I\'Iecтa. Интересното в този случай е, че 38 нейни съ­
~ ···l'! са се приближили до прозорците си в 3 часа сутринта, раз­
''\' l.('iИ от виковете И на ужас, и са останали там безпомощно да
щri. ;{)дават като Оi\~агьосани цели ЗО 11шнути, които са били до­
~ 1:11",'11111 за нападателя да завърши зловещото си дело. Нито
,.,lllll нс й се притичва на помощ, дори никой не вдига телефонна­
! 1 иrушалка, за да повика полицията. Защо?
Побре, наблюдателите може да са били сънени или замаяни.
11 :IIL"I'rr rra човек едва ли е способен напълно да контролира мис-
11'1\IIПс си процеси в 3 часа сутринта. Може би. Но било е по­
' р1-, r.н.гr ден, когато Елинор Брадли се спъва, пада и си счупва
~срщ:r, ;~окато пазарува по Пето Авеню в Ню Йорк. Тя остава

61
да лежи зашеметена на земята 40 минути, докато буквално сто­
тици хора минават покрай нея, поспират, поглеждат я глупаво
и отминават.

Защо тези свидетели не се притичват на помощ? Да.111 хората

в големите градове са неотзивчиви към страданията на другите?
Дали толкова са привикнали към злополуките, ~~е остават рав­
нодушни пред болката и насилието? Различавали ли с<1 се по
нещо тези наблюдатели от вас или от мен? Изглежда, че отгоБе­
рът на всички тези въпроси е "Не". В разговорЕ с"с свидетелите
на убийството на Дженовийз се разкрива, че те са били всичко
друго освен равнодушни - те са били ужасени. Защо тогава а е
са се намесили? Трудно е да се отговори на тозн въ:-~рос; Ш1ослед­
ствие обаче резултатите от поредица изобретателни сксперJ:с.Кi~ТЕ,
проведени от Джон Дарли, Биб Латанс и колегите ю1, 1 э ,1/)3:',~оха
до някои обяснения за причината, поради 1:оято ТС:'.и сЕJцетс:Jш
не са направили нищо, за да птюгнат. Хиг.отезата на и:к.JJс-;~r:r;з.­
те:;ите е, че саыият брой на свидетелите на тези трагедш! е Еам::J.­
лп.1 вероятността някой да помогне - това ознзчава, че IИ.1Ес:·с
повече хора са видели нещастието, тол:кова по-1\IалЕо :·Ес;нz,)·;э

би мог.::а }J.3 разчита на поl\ющ. Следователно ненамесгта ;,юже

да се разг.1ежда като акт на конфорыизъм. В случая Irзr::e>''-''.3,
че за всеЕ!! ИI-IДIIВИЛ. останалпте хора са опреде.1яли дг.1и ~ :юл.­

j;одящо и разу!'vrно да се помогне на изпадналия в беда човеЕ.

Както видяхме, често им:;, ошсъл да се ръководИ!\! от повсдсi-шсто
на околните. Понякога обаче те могат да ни подведат; rоы1 с
особено вярно в критични ситуацни. В нашето общество пуо."ЕС­
:nата преява на си.ТJни емоции обикновено се Сl\Iята за IJГ.нзнzк
на недодяланост и нетактичност. Когато не сме сами, г:свечето
от нас се стараят да изглеждат по-безстрашни, по-малко г,рЕтсс­
нени, по-малко тревожни и по-слабо възбудени сексуалrп, от­
колкото са в действителност. Например по преситеното JJЗ)аже­
ние на постоянните посетители на специалните ресторанти, в

които сервитьорките са голи от кръста нагоре, и заведенията със

стриптийз никога не бихме могли да допуснем, че те са възбуде­
ни сексуално. По същия начин пословичният посетител от \1арс
никога не би се досетил какво очаква nациентите пред зъбол~кар­
ския кабинет, ако съди само по безстрастните им изражения.
Като имаме пред вид тези неща, да разгледаме случая с
жената, която пада и счупва !(рака си на Пето Авеню. Да к&Кем,
вие пристигате на местопроизшествието десет минути, след като
тя е паднала. Виждате, че на земята лежи жена и очевидю не
се чувствува добре. Какво друго виждате? Виждате десетки !!:РУ­
ги хора, които минават покрай нея, поглеждат я и отминават_

62
Какво ще си помислите? Не е изключено да сп по~шслите, че НС'
е подходящо да се намесвате. Може би нищо сериозно не се е
случило; може би жената е пияна; може би симулпра; може би
цялата ситуация и инсценирана и ако се намесите, публично ще
се превърнете в глупак, когото ще покажат в телевизионното
предаване "Скрита КШ\Iера" ("Caпdid Сатега"). "В края на краи­
щата - си казвате вие, - ако е чак тоЛI\ова серпозао, защо ня­

кой от тези хора не направи нещо?" И така, вместо да увеличи

вероятността някой да се притече на пш.ющ, фэктът, че наоко:ю
н.ча много хора, в действителност нажалява вероятността поне
един от тях да помогне.
Това е интересно предположение, но дали е вярно? За да
ro проверят, Латане и Роудин 20 по,'(rотвят е;{сперимент, който
ус:ювно 1\юже да се нарече "Да11шта, която изпзда в беда". Про­
rr.сдурата е следната: експериментаторът - ~.1"1ада ;:.ю~на, помолва
студенти да попълнят випростан;. С1ед теnа се оттегля в съ­
седната стая, отделена от стаята, в J\оято с::: сту;\Е'!Пите, само със

:>пвеса; преди това им е казала, че IЦе се вър;е, след като те са

г;опълнили въпросниците. НяколЕо rлrнутп no-I\ЪCEO сс разиграва

"нещастният случай". Студентите чуват ~;'""': ы.сrадата жена се
I;:ачва на стол, след това чуват силен вик и трясък, като че ли сто­

.'!ЪТ се е счуnил и тя е г.аднала на nода. После се r;уват стенания,

:r.1ач и страдалчески глас, който I<азв::t: "0, бшке ... , !;:рака ми ...
:1з ... , аз ... не мога да го по~1ръдна. О, г лез~;.а мн ... Не ~юга
,",а махна това нещо от себе си." (В действите.1ност всичко това е
с:<шисано върху магнетофонна лента.) Виковете продължават око­
,:ю една минута и постепенно затихват.

Това, което е интересувало експериментаторите, е дали из­

следваните лица ще се притекат на помощ на младата жена.
Значимата променлива в ексnеримента е дали изследваните лица
са сами в стаята, или не. От тези, които са били сами, 70% се
спускат да помогнат; от тези, които са били по двама, сюю 20%
се притичват на помощ. Следователно ясно е, че присъствието на
друг наблюдател подтиска действието. В разговора след еr<спе­
римента всеки от участниците, които са били по двама и не са се
притекли на помощ, е решил, че сигурно нюrа нищо сериозно,
съдейки по бездействието на другия.
При убийството на Дженовийз вероятно е имало и допълни­
телна причина, поради която свидетелите не са помогнали. В
такива случаи, ако хората съзнават, че дадено събитие се на­
блюдава и от други (както е било при свидетелите на случая
Дженовийз), се получава разсейване на отговорността. Всеки
наблюдател може да е чувствувал, че отговорността не е едннстве-

63
но негова- другите хора също са набюдавали. Съответно всеки
<>Т тях може да е мислел, че някой друг вече се обажда в поли­
цията или че някой друг трябва да направи това. За да проверят
тази хиnотеза, Дарли и Латане 21 nодготвят експериментална си­
туация, в I<Оято изследваните лица се поставят в отделни стаи,
но могат да разговарят с nомощта на микрофони и слушалки.
Изследваните лица могат да се чуват, но не могат да се виждат.
На следващия етап от процедурата експериментаторите пускат
магнетофонен запис, който симулира начало на епилептичен при­
падък у един от участниците. В едната от експерименталните си­
·туации всеки участник е убеден, че единствено неговият микрофон
е включен по време на припадъка; в други ситуации всеки смята,

че освен неговия микрофон е включен микрофонът на още един

или повече участници. Резултатите показват следното: когато
изследваното лице мисли, че то единствено чува какво става,
вероятността да напусне стаята и да се опита да помогне е по­

го.1яма, отколкото когато счита, че другите участници също чу­

ват. Колкото повече хора -според убеждението на изследваното

лице- са слушали, толкова по-малка е вероятността то да по­

могне.

Поведението на наблюдателите в случая с убийството на

Кити Дженовийз и на изследваните лица в експериментите на
Дарли - Латапе !1редставя доста отб,1ъошаща картина на чо­
вешката природа. Нима е вярно, че хората избягват да си пома­
гат един другиму винаги когато това е възможно, т. е. когато'
Еякой даде лош пример, като не се намеси, или I<огато отговор­
ността за действието изглежда разсеяна? Може би не е така.
Може би има ситуации, в 1юито хората чувствуват подтик да се
пр;пекат на помощ на събратята си. Един случай от моя собствен
опит може да хвърли известна светлина върху този въпрос. Неот·
давна живях на палатка в Националния парк "Йоусемити". Бешеi
късно през нощта и почти се унасях в сън, Еогато чух мыкюt'. '
вик. Не бях сигурен далн това беше вик на бо"1ка, изненада илн'
радост.
н ямах представа дали някоиu си правеше шумна шега 1
или мечка беше нападнала НЯI<ого от лагеруващите.
Изпълзях от спаJ1ния си чувал и се огледах, като се опитва:(.
да проветря мозъка си и определя откъде дойде викът. ИзведнЪ)!(
забеаязах нещо странно. Навсякъде около мен безброй трепкащи
светлини се събираха в една точка. Това бяха фенерите и джоб·
ните фенерчета на десетки лагеруващи; те тичаха да помогнат 1111
човека, който беше извикал. 0I<аза се, че един мъж е извикал от
изненада, предизвикана от сравнително безопасно избухване Hl!
пламъка на газовия му котлон. Другите лагеруващи изглеждахu

.64
почти разочаровани, когато разбраха, че помощ не е необходима.
За съжаление след тази случка аз заспах доста трудно - като
социален психолог със силна вяра в научните изследвания пре­

карах нощта в размисъл, защо моите другари от лагера се бяха

държали съвсем различно от изследваните лица в експериментите
на Дарли- Латане.
Защо лагеруващите се бяха държали толкова различно? По
какво се отличаваха двете ситуации? В кампинга в "йоусемити"
л.ействуваха най-малко два фактора, които в разгледаните по­
горе експериментални ситуации липсваха или бяха представени
rз съвсем малка степен. Един от тях е отразен в начина, по който
в предишния параграф използувах понятието "другари от лагера".
С други думи, у хора с общи интереси, които споделят удовол­
ствията, трудностите и условията на живот в затворена среда,

1\аквато е лагерът, може да се породи чувство на "обща съдба"

нли взаимност; то е по-силно от чувството у хора, които само

обитават една и съща планета, страна или град. Друг фактор,

J\O известна степен свързан с първия, е, че в кампивга няма как
Jp се избегне прекият сблъсък със ситуацията; наблюдателите
11 случая Дженовийз са можели да се отдръпнат от прозорците
с11 и потънат в относителната безопасност и уединение на дома•
,llt'тe си; минувачите по Пето Авеню еа 'Южели да отминат жената,
liiJHTO лежала на тротоара, и да излязат от окръжението И; из­
с.llедваните лица в експериментите на Дарли - Латане не са
(JII,ни поставени "лице в лице" с жертвата и са знаели, че бързо
М1н·нт да избягат. В кампинга събитията ставаха върху сравни­
I'Р.JI 110 ограничено пространство; ако лагеруващите позволяха да
1,. случи нещо тази нощ, на сутринта трябваше да се сблъскат
• 11оследствията. Изглежда, че при такива обстоятелства хората
1н 11о-склонни да поемат отговорност един за друг.
Разбира се, това са само разсъждения. Поведението на лаге­
I'VII:IЩИте от "Йоусемити" без съмнение е впечатляващо, но не
Mllll<t' да даде основание за окончателни заключения, тъй като
111• t' част от контролиран експеримент. Един от основните пpo­
r.,I,'MII, свързани с такъв вид данни, е, че наблюдателят не знае
lll'lllo каквихора участвуват в ситуацията. Следователно разли­
в поведението им винаги могат да се обясняват с различия
'11111'1':1
MI'ЖJ\'f самите хора. Например могат да се приведат доводи, че
'"рата, които ходят на кампинг, по природа или поради нaтpy­
lltlllllн опит са по-добри, по-благородни, по-внимателни и по­
'1111\(''11111 от жителите на Ню Йорк. Може би като деца те са били
11 t'IIOI'fTcкa дружина- оттук и интересът им към лагерния жи-
11111 11 по време на обиколките си са се научили да помагат на

1 'l•t.. tl •. т-.соцналио животно" 65

хората. Едно от основанпята за провеждане на експерименти е
контролът върху този род несигурни величини. И наистина на­
скоро проведен експеримент подкрепя разсъжденията ми за пре­

живяването в кампинга. Ървинг Пилиейвин и помощниците му 22

провеждат експеримента в един от вагоните на метрото в Ню
Йорк. Подставено лице на експериментаторите се олюлява и
пада на пода в присъствието на няколко души, които били във
вагона. "Жертвата" остава просната на пода с поглед, втренчен
към тавана. Тази сцена е била повторена 103 пъти при различни
условия. Най-впечатляващият резултат е, че в голям брой от
случаите хората спонтанно се притичват да помогнат на "припад­

налия". Това се е проявило с особена сила, когато "жертвата••

действително изглеждала зле - в повече от 95% от случаите
някой веднага е предлагал помощ. Дори когато "жертвата" е
носела бутилка и е воняла на алкохол, тя получава незабавно!
помощ в 50% от опитите. За разлика от изследваните лица в
експериментите на Дарли - Латане алтруистичното поведени
на хората в метрото не е било повлияно от броя на свидетелите
Хората помагат еднакво често и бързо както в препълнени ва
гони (където би могло да има разсейване на отговорността), так
и в полупразни вагони. Въпреки че хората, притекли се на по
мощ, са били жители на Ню Йорк (както в случая Дженовийз
на Пето Авеню и в експериментите на Дарли- Латане), те същ
са се намирали в среда, която - колкото и да се различава

кампинга в "йоусемити" - все пак има две общи неща с нег

1) хората, които пътуват в един и същи вагон на метрото, има
чувството на обща съдба и 2) те са били в непосредствен конта
с "жертвата" в ситуация, от която няма бърз изход.

Н.ЯКОИ БЕЛЕЖКИ ОТ ЕТИЧЕН ХАРАКТЕР

В търсенето на знания експериментаторите - социални псих

лози, понякога подлагат хората на твърде тежки изпитания. Сам
в. тази глава ние разгледахме експерименти, в които изследвани
лица се въвличат в конфликт между доказателствата на собств ,
ните си очи и единодушната преценка на другите хора; експери ·
менти, в които им се нарежда да прилагат силни електрическ
импулси върху очевидно страдаща жертва или биват принужда•
вани да гледат мъките на страдащ човек.

Тези процедури могат да повдигнат сериозни въпроси 01'

етичен характер. По-цялостно разглеждане на етичните въnроси
е представено в глава 9, а тук ще се ограничим с две общи забf•
лежки. Първо, всеки експериментатор е длъжен да предпазна

66
 изследваните лица от вреда и накърняване на интересате им.

Експериментаторът трябва да направи необходимото, за да могат

изследваните от него лица да напуснат лабораторията най-!'v1алко
в същото душевно състояние, в каквото са се включили в експе­
римента. Това често налага постекспериментална процедура,
включваща "заключителни беседи" с изследваното лице, а те от­
немат дори повече време и усилия, отколкото провеждането на

са11шя експеримент.
При крехкия лед от етични проблеми, по I<Ойто експеримента­
торът се движи, заслужава ли си въобще да се провеждат подобни
експерименти? Този въпрос ме довежда до втората забележка от
етичен характер, която бих желал да подчертая. За социалния
нсихолог етичният пробле11-1 не е едностранен. Експериментаторът
действително е длъжен да използува умението си на изследовател,
за да разшири нашето познание и разбиране на човешкото пове­
дение с крайна цел - усъвършенствуването на човека. Накратко,
социалният психолог има морален ангажимент пред обществото
1\ато цяло. Той не би изпълнил своите задължения, ако не влага
всичко, на което е способен, в провеждането на изследванията
с11. По този начин социалният психолог се изправя пред дилема­
та, дали да се съобрази с по-общата си морална отговорност пред
обществото или с конкретната си отговорност пред всяко отделно
~~:~следвано лице. И за да се усложнят нещата, конфликтът е най­
оt"rър, когато се изследват такива важни въпроси като конфор­
~r1r:1ма, подчинението, алтруизма и други, защото колкото е по­

важен проблемът: 1) толкова по-голяма е потенциалната полза

1:1 обществото и 2) толкова по-вероятно е отделното изследвано
·'""te да има неприятни преживявания, да изпита тревожност
да се разстрои. Още веднъж за по-обстойно разглеждане на
11.!111
r·а:ш тема насочвам читателя към глава 9.
 ГЛАВАЗ

МАСОВИ КОМУНИКАЦИИ, ПРОПАГАНДА

И УБЕЖДАВАНЕ

Твърдението, че живеем във века на масовите комуникации, е

банална истина; дори може да се каже, че живеем във век, който
се характеризира с опити за масово убеждаване. В момента, в
който включим радиоапарата или телевизора, отворим книга,
списание или вестник, някой започва да ни просвещава, да ни
убеждава да купим произведенията му, да ни кара да гласуваме
за кандидата му или да възприемеJ\1 това, което той смята за
правиJшо, вярно или красиво. Това е най-ясно в рекламите:
производителите на почти еднакви продукти (аспирин, пасти за
зъби или перилни препарати) изразходват огромни парични су­
ми, за да ни убедят да купуваме стоката с тяхната опаковка.
Не е нужно влиянието чрез средствата за масова информация
да бъде очебийно- то може да е съвсем неуловимо. Дори ко­
гато комуникаторите не се опитват пряко да ни продадат нещо,
те пак могат да повлияят върху светогледа ни.

Да разгледаме нещо, на пръв поглед обективно, като нови­

ните. Опитват ли се репортерите да ни продадат нещо? Вероятно
не. Да, но средствата за масова информация могат да оказват
неуловиио влияние върху мнението ни само като определят кои

събития да бъдат осветлени. Вземете например предаването на

новини по телевизията: Не друг, а самият директор на Би Би Си
заявява, че телевизионният бюлетин е форма на развлечение. За­
това, когато ръководителите по програмирането на бюлетините
взимат решение коя събятийна новина да отразят и каква част
от километрите видео- и филмова лента, заснети през деня, да
се покаже на зрителите, те се водят - поне отчасти - от раз·

влекателната стойност на материалите. Филмовият метраж за

наводнението в някой столичен град има много по-висока раз­
влекателна стойност от метража, отразяващ бента, който е бил
построен, за да предотврати подобно наводнение: просто не е
много интересно да се наблюдава липсата на наводнение в деА·

68
 ствие. Друг въпрос е, че отсъствието на наводнение може да е
по-значителна новина. Както футболните мачове, предавани по
телевизията, са по-интересни от турнирите по шах, така н бун­
товете, бомбените експлозии, земетресенията, убийствата н други
актове на насилие и:--1ат по-голяма вероятност да бъдат по-дълго
в ефира от разказите за хора, които взаимно си помагат, де:':ству­
ват, за да предотвратят насилието и т. н. Информационннтс бю­
:Iетини , предавани по те.гевизията, често засягат раз11шрното по­
ведение на отделни лица -студенти, чернокожи активисти, по­

. 11щаи,тъй като "действието" е по-интересно за наблюдава;,;е от

11редставянето на хора с мирно и спокойно поведение. Този на­
'IНН на осветляване не дава хармонична картина на събитията в
праната не защото ръководителите на средствата за 11tасовз ин­
формация са злодеи, които се опитват да ни манипулират, а про
сто защото те се опитват да ни развличат. И като се ОПJ!ТБЗТ да
1111 развличат, те•неволно Ilюгат да ни накарат да повярваме, че
110-голяма част от хората са размирни и човешкото поведение
;~нсс е различно от времето преди двадесет години. Това може
;~а ни накара да се чувствуваме нещастни и потиснати заради
!~уха на времето или състоянието на страната. В края на краи-
, н~ата подобно отразяване на събитията може и да повлияе върху
това, за кого ще гласуваме, върху желанието ни да направим

ларсние на нашата алма матер, да посетим важни градс1ш цен­

трове и т. н. Както ще видим, то може да стане причина хората
IOI се държат необуздано.
Такова предубедено освет.ilяване драстично се прояви в на­
'11111 а,по който средствата за масова информация се отнесоха
11ы1 предотвратяването на бунт в град Остин, Тексас, през пър­
/1/IТа седмица на май 1970 г. Предисторията на събитието е най-
11(1111\IЮВена. Отношенията между студентите от Тексаския уни­
l11'рснтет и 111естната полиция бяха обтегнати след сблъсы<а по
''I"'Ж' на импровизирана студентска демонстрация срещу вах­
. 1,. 11а нето
на американски войски в Камбоджа*. По време на тази
.II'~I11IIcтpaция близо 6000 студенти се отправиха към сградата
11•1 ·1а1.;онодателното събрание на щата, разбиха НЯI{ОЛI<о npoзo­
/ll'lta 11 влязоха в схватки с полицията; срещу демонстрантите
f11' 11:11юлзуван сълзотворен газ, а неколцина полицаи и студенти
n11 \а ранени. Но това беше само прелюдия, незначително събитие
11 ··р;11111ение със събитията, които, изглежда, че наближаваха.
ll•llioлкo дни по-късно в знак на протест срещу убийствата в
1111/i1111a на университета в Кент студентите планираха гигантски

1 '''"·' е д11ешната Народна Репуб.1ика Камnучия (бел. nрев.).

69
поход KЪJ\I центъра на Остин - 20 ООО студенти щяха да изля­
зат на улицата. Градският съвет на Остин обаче отказа да издаде
разрешение за демонстрация. Разочаровани и разгневени, сту­
дентите не се отказаха от демонстрацията; техните водачи взеха
решение тя да се ограничи до тротоарите, което нямаше да бъде
нарушение на закона. Пръснаха се слухове, че стотици въоръжени
хулигани от всички краища на щата се насочват към Остин, за
да нападнат студентите. Разпространиха се и слухове, че конни
полицаи и Конната охрана на Тексас (която не се славеше с
дружелюбно отношение към студентите) са били призовани и
ще вземат строги и безмилостни мерки срещу всеки, който нару­
ши закона, слизайки или падайки от тротоара. Впоследствие се
оказа, че слуховете почти сигурно са били неверни, но мнозина
им повярваха. Вероятността да се задържи множество от 2() ООО
души на тротоара бе минимална и по всичко личеше, че ще по­
следва насилие. Подушили сензацията, репортерски екипи, свър­
зани с главните радиоразпръсквателни и телевизионни мрежи,
бяха приведени в готовност. Оказа се обаче, че взривоопасната
ситуация бе неутрализирана в последната минута: група от уни­
верситетски психолози, професори и студенти по право в пос­
ледния момент успя да убеди един федерален съдия да издаде
временна ограничаваща заповед, за да се предпази градът от при­
лагането на закона срещу демонстрациите. Освен това бързо се
разчу, с!е за решението на съдията важна роля изиграло мнението
на неко.1цина членове на Полицейското управление да се разреши
на студентите да проведат демонстрацията. Това събитие -
главно поради ролята, която изигра полицията -стана причина
не само за пълно отсъствие на насилие, но и за спонтанен изблик
на доброжелателство и солидарност сред най-различни елементи
на обществото. В поход наистина излязоха 20 ООО студенти, но
походът бе пропит с дух на разбирателство. Студенти предлагаха
разхладителни напитки на полицаите, които отклоняваха движе­
нието на колите от маршрута на демонстрантите; студенти и
подицап си разменяха приятелски поздрави, сърдечно се ръкува­
ха и така нататък. Колкото и странно да е, националните теле­
визионни мрежи не обърнаха никакво внимание на благополучния
обрат на събитията. Повечето от нас знаеха, че екипи от журна­
дисти с национална известност от различни средства за масова
информо.ция през седмицата бяха пристигнали в града и затова
липсата на всякакво отразяване бе наистина озадачаваща. Филип
Ман и Айра Искоу дадоха обезпокояващо обяснение, като зая­
виха: "Тъй като нямаше никакви размирици, екипите от сред­
ствата за масова информация напуснаха града и не се даде НИ·

70
каква национална гласност, ко:v1ентар, чиито последствия вече

са прекалено ясни." 1
Както казахме по-горе, тази форма на влияние вероятно е
непреднамерена: средствата за масова информация не се стараят
ца създадат илюзията, че повечето хора са необуздани. Нека раз­
,·ледаме друг по-умишлен, по-пряк опит да се убеждават хората
•1рез разумен подбор на материала, който ще се представя от
("редствата за масова информация. Представете си, че двама души
(";! се кандидатирали за президент на САЩ. Единият от кандида­
тите разполага с много по-малко средства за предизборната си
кампания от другия. За да получи максимално "безплатно" из­
J11,чване, той се явява в редица телевизионни програми от типа
на дискусиите, като "Среща с печата" или "С лице към нацията".
Нвтервюпращите в тези предавания са опитни репортери, които
111' винаги са доброжелателно настроени към кандидата. Често му
t;щават трудни и дори направо враждебни въпроси. Кандидатът
11\'11рекъснато е в състояние на отбр:ша. Понякога камерата го
ул;шя в неблагоприятен за него ракурс или като се чеше по носа,
llo1·:.~тo е с отворена уста, като се прозява или се движи нервно
1111 мястото си. Като го гледа по телевизията, жена му се учудва
11а торбичките под очите му и на из:~юрения му и остарял вид.
llo време на тези предавания той понякога трудно намира точ­
II:Jта дума: запъва се, заеква и говори неясно.

Опонентът му, който разполага с големия фонд за предиз­

fн•rнrата кампания, не трябва да се явява в подобни програми.
loi\ изразходва огромни парични суми, за да участвува във ви­
ltt·о:\аписи на кратки рекламни или информационни предавания.
ll.11:tщa на операторите и режисьора и те улавят лицето му в най­
ri•J:II·оприятните ракурси. Личният му гримьор усърдно скрива
'"fН!JJчките под очите му, като придава на лицето му младежки и
''"''PI'Jiчeн вид. Жена му, която го гледа по телевизията в къщи,
lliiMIIpa, че никога не го е виждала да изглежда толкова добре.
IIIIJ'('P[]IOHpaщият му задава въпроси, които са били предварител­
"" IJ<щготвени и репетирани, така че отговорите на кандидата
• 1 IOJIIЧНII, кратки и ясни. Ако случайно се запъне на някоя
•1• ~1:1 11ли загуби мисълта си, операторите спират камерите и
• 11 11:1та многократно се повтаря, докато всичко до последната
,--,.,.11:1 11·;.1езе съвършено.
ll:t:.:rзърляната ситуация не е кошмарна проекция от бъдеще­
'"· а ("(' доближава до това, което се случи в действителност по
1• ... l,lt' 11:1 президентските избори през 1968 г. Във впечатляващо
н11111 .IJJH\~ на задкулисните действия по време на предизборната
1•1\МII:IIJIIH на Ричард Никсън журна.1истът Джо Макгинис раз-

71
казва за умението, с което съветниците на Никсън са моделирали
образа на кандидата, представян на американския народ. Като
описва тези събития, Макгинис подсказва, че телевизията може
би е мощно средство за привличане на избирателите да гласуват
не за самия кандидат, а по-скоро за образа на този кандидат.
Или, както един от участниците в предизборната кампания за
Никсън заявява: "Това е начало на цяла нова концепция ...
Оттук нататък те ще бъдат избирани по този начин. Следващи­
те- там горе- ще трябва да бъдат актьори." 2 Участникът има
пред вид телевизионна програма, в която всичко бе така режиси­
рано, че изглеждаше сякаш кандидатът за президент Никсън в
момента отговаря на въпроси, които му задават избирателите по
телефона. В действителност той отговаряше на въпроси, които
неговите хора предварително бяха подготвиш! и които бяха гриж­
ливо репетирани. Когато избирател зададеше въпрос по телефона.
хората на Никсън го трансформираха в предварително подготве­
ния въпрос, приписваха въпроса на избирателя и Никсън из­
декламирваше подготвения отговор.
Мнозина от хората, прочели книгата на Макгинис, заявяват.
че подобна практика е неетична. Други твърдят, че това е добър
ход. Въпросът, който ни интересува сега, не е дали методът е
почтен или непочтен, а дали е ефикасен, или не. Човек е склонен,
да вярва, особено при напрегната, сурова предизборна борба,
че подобни хитрости биха могли да изиграят решаваща роля.·
От друга страна, проницателният наблюдател Джон Кенет Гал­
брейт изказа предположението, че Никсън може би е спечелил~
изборите въпреки триковете. За жалост няма как да се преценю
доколко тази стратегия е била успешна в конкретната предизбор-~
на кампания, тъй като на времето никой не направи проучвания,,
Единственото, което .можем. да направим, е да хвърлим общ по·:
глед на този факт и другите въпроси, свързани с него. Нека пър•,
во разгледа ме големия въпрос за убеждаването чрез средствата
за масова информация, а по-нататък ще се занимаем с конкрет·
ните методи за убеждаване.
Разширено въпросът би звучал по следния начин: колко до·
стоверни и ефикасни са явните опити да се рекламират и продават
различни продукти (пасти за зъби, аспирин, кандидати за пре·,
зиденти) чрез средствата за масова информация? На пръв поглед
данните говорят, че тези опити са извънредно ефикасни. В про·
тивен случай щяха ли корпорациите да изразходват стотици ми·
лиони долари годишно, за да хвалят артикулите, които прои:i•
веждат? Всички сме били свидетели как децата се впечатляват
от рек.ГJами, които така изкусно представят най-невзрачните ИГ•

,_
-.-,
рачки, че децата не могат да устоят на изкушението. Целта е
децата да накарат родителите си да им купят лъскавите играчки,
които са видели по телевизията - и за кратко време този трик

изглежда успешен. С течение на времето обаче те разбират

из:-.tаl\Iата; забелязах как след няколко разочарования моите соб­
ствени деца развиха своеобразен здрав скептицизъм (и дори из­
вестна степен на цинизъм) във връзка с истинността на теза рек­
.'Iами. Този вид скептицизъм се среща често у възрастните. Спо­
ред проведено неотдавна допитване до общественото мнение 75%
от отговорилите са убедени, че телевизионните реклами съдържат
неверни твърдения. Резултатите също сочат, че колкото по-обра­
зован е даден човек, толкова по-скептично е настроен; а скеnтнt~но

настроените хора са убедени, че скептицизмът им ги прави непо­

датливи на убеждаване. Така можем да дойдеы до извода, че щом
хората знаят, че комуникаторът е пристрастен, те задължнтелно

11я:-.m да се повлияят от неговото съобщение. Това обаче може би

11е е вярно. Човек не е непременно неподатлив на убеждаване
само защото .мисли, че е такъв. Когато става въпрос за стоките
за потребление, по-голямата част от хората купуват конкретна
марка само защото тя е широко рекламирана.

Да се занимаем сега с въпроса за лекарствата срещу главо­

(ю.:ше. Социалният психолог Дарил Бем 3 ни представя интересен
анализ, според който ние се поддаваме на телевизионните реклами
дори когато знаем, че са необективни. Според Бем известна
марка аспирин (ще я назовем "Марка А") се рекламира като
1оо процента чист аспирин; по-нататък pei<.lal\IЭTa съобщава, че
сноред резултатите от правителствени проверки няма друго бол­
ноуспокояващо средство, по-силно или по-ефикасно от "Марка А".
В рекламата обаче не се споменава, че същата правителствена
rrроверка не е открила никоя марка, която да е по-слаба или по­
ll•·•·фикасна от която и да е друга. С една дума, всички изпитани
марки са били еднакви -освен по отношение на цената. paзби­
JIII се. За да може да гълта аспирин от "Марка А", потребителят
rрнrн1а да заплати близо 1 долар за сто таблетки. Според Съюза
1111 1ннребителите аспирин, който има същото действие, юшъде
t.ltlil\1' да се купи на петорно по-ниска цена (100 таблетки за 19
llt'lll'a). А може би предпочитате специален аспирин, който "дей­
' 111\·ва двойно по-бързо от обикновения аспирин" и е в капсула,
kll\11'11 нс дразни стомаха. Същият правителствен тест показа, че
111111 марка нито действува по-бързо от обикновения аспирин,
11111'11 ;(разни стомаха по-малко от него. Сто таблетки от тази про­
''' 111 мар ка се продават за около 1,50 дола ра, а същото кою1 чества
1,1,,:11'1'1\11 от по-малко известна марка капсулиран аспирин стру-

73
ва приблизително 25 цента. Познайте коя I\шрка се търси повече?
Две други марки от болкоуспокояващото лекарство, известно
като "АФК", съчетават основната съставка (аспирин) с фенацетин
и кофеин. Каква е ползата от тези скъпи добавки? Очевидно нищо
положително, а дори има опасения, че в големи дози фенацетинът
причинява тежки бъбречни увреждания. Но ето как тежко звучи
рекламата: "Не една, не две, а комбинация от съставки с доказан
ефект." Макар провереният ефект на тези продукти да не е бил
по-голям от ефекта на обикновения аспирин, цената е по-висока,
като варира от 1,40 до 1,60 долара за сто таблетки. Единственото
възнаграждение, което потребителят би могъл да получи от ня­
коя от тези марки, е по-честите стомашни смущения (според
резултатите от същото правителствено изследване).
Подобни очебийни опити за масово убеждаване изглеждат
жалки в своята неприкритост. Въпреки това касовите апарати
не спират да звънят, а огромен брой потребители очевидно пре­
небрегват скептичното си настроение, макар и да знаят, че ракла­
мата е явен опит да се продаде определена стока. Разбира се,
може би има съществена разлика между податливостта на даден
индивид на рекламите за аспирин и рекламите за кандидати за

президент. Когато боравим с еднакви или сходни продукти, фак­

тът, че сме чували многократно названието на дадена марка, мс­
же да бъде от голямо значение. Робърт Зайонц 4 е установил, че
при равни други условия даден продукт е толкова по-привлека­

телен, кот<ато по-добре е запознат човек с него. Например в.lи­

зам в магазин за бакалски стоки и търся някакъв перилен пре­
парат. На щанда за перилни препарати онемявам от богатия
асортимент от марки. Тъй като за мен няма голямо значение коя
ще купя, мога просто да взема тази, която ми е най-позната;
а по всяка вероятност тя ми е позната, защото безброй пъти съм
чувал и виждал името й в телевизионните реклами. Предпола­
гам, че влиянието, дължащо се единствено на познатостта, губи
от значението си, когато проблемите станат по-сериозни. Напри­
мер може би е погрешно да смятаме, че хората гласуваха за Ник­
сън, защото името му не слизаше от е1-;рана и беше станало еже­
дневие-подобно на фирмите "Тайд", "Г.аийм" и "Байер". Ще ка­
жем нещо повече по този въпрос към края на тази глава.

ПРОСВЕТА ИЛИ ПРОПАГАНДА

Рекламите за аспирин са явни опити да се продаде нещо на ви­

сока цена, като зрителите биват умишлено заблуждавани. Тези
реклами могат да се смятат за пропаганда. Да се "продаде" кан-

74
 дидат за президент обаче е много по-трудно. То би могло да бъде
сметнато за опит да се осведоми публиката за политическите
убеждения и достойнствата на кандидата, като му се даде въз­
можност да представи възгледите си максимално ясно, точно и

сбито. Каква е разликата между пропагандата и просветата?

Един от моите речници ("The American Heritage Dictionary of
the English Language, 1969") определя "пропаганда" като "сис­
тематично разпространяване на дадена доктрина ... ", а "про­
света" като "действие или процес на предаване на знания или уме­
ния". Всички бихме могли да се съгласим, че рекламите за ас­
пирин са пропаганда, но какво да кажем за американската фил•
мова и телевизионна индустрия, които до неотдавна представяха
•rернокожите почти изключително в стереотипни роли? Или за
учебниците по американска история, които пренебрегват приноса
на чернокожите и евреите към американския начин на живот?
)tа.ли това е просто предаване на знания?
Границата между образованието и пропагандата може да
fi1.дe още по-неуловима. Да си припомним аритметиката, която
1"1' преподава в държавните училища. Има ли нещо по-образова­
п·.нно от нея; т. е. има ли нещо по-чисто, по-обективно, по-без-
, 11рнстрастно, по-непримесено с доктрина? Внимавайте! Върнете
ct• r<·',м годините, прекарани в началното училище. Спомняте ли
•·11 нримерите в учебника по аритметика? Повечето от тях бяха
l'llf,p:Jaни с купуване, продаване, вземане под наем, работа на
11.щ11ица и изчисляване на лихви. Както посочват Зимбардо и
l/н1сън 5 , тези примери не само отразяват капиталистическата сис­
н·м:t, в която се дава образованието; те последователно поддър-
111:1т и узаконяват системата и по непряк път внушават, че тя е

t't'l't't'твеният и нормален път на развитие. За да се онагледи ум­

II••ЖI'Iшето и изчисляването на процентите, в учебника се споме-
11•111:1 :1а господин Джоунс, който взима от банката заем от 1000
''"л:rра при 8% лихва, за да си купи нова лека кола. Щеше ли
lt>lll 11ример да се използува в общество, в което взимането на
111 "1101 се счита за грях, както са вярвали хората от ранните хр и­
'11111111'1<11 общества? Щеше ли този пример да се използува в
trr>lll,t't"ПJO, което вярва, че човек не бива да се стреми към имy­
rн•·rl'llo, което не може да си позволи да има? Не искам да кажа,
•1•· t' IIIJгpeшнo или порочно този вид примери да се използуват
t>l 'н1:11·.:;едяване в учебниците по аритметика: просто посоч­
,,.щ, '1'' те са форма на пропаганда и ние трябва да признаем това .
.'!.:1 ·: rt на практика един човек ще приеме определен курс на
"''\''lt'lllll' за образователен или пропаганден, до голяма степен
ttlllllt'll от неговите ценности. За момент ще ви занимая с един

75
филм за наркоманията, който моите деца трябваше да гледат Е
гимназията: на едно място във филма се споменаваше, че мнозина
закоравели наркомани са започнали с марихуана. Сигурен съм,
че за по-голямата част от училищните власти представянето на

тази фактологична информация е "даване на знания", но за по­

вечето привърженици на марихуаната то вероятно ще е "система­
тично разпространяване на дадена доктрина" - подразбира се,
че марихуаната води до употребата на наркотици. Подобно е
положението с половата просвета в училищата, видяна през
очите на член от фашистката организация "Джон Бърч" или ре­
дактора на списание "Плейбой". Това не означава, че всички
информации са тенденциозни и едностранчиви. Когато ра3глеж­
даме вълнуващ проблем, който извшша различни мнения у хо­
рата, вероятно е невъзможно да се състави информация, J<оято
хората с противоположни J\шения ще прие~rат за справедлива и
безпристрастна. Въпросът за КОJ\'Iуникаuяята, видяна през "пог­
леда на зрителя", ще обсъдим по-подробно в следващата глава.
Засега е важно да отбележиl\I, че незавиошо дали го наричаме
пропаганда или просвета, убеждаването е реалност, която няма
да изчезне, ако я пренебрегваме. Следователно трябва да се опи­
таме да я разберем, като анализираме експерименталната литера­
тура върху убеждаването.
Кои фактори повишават въздействието на информацията?
Общо взето, съществуват три вида променливи, които са от зна­
чение: 1) източникът на информацията (кой я съобщава), 2) ха­
рактерът на комуникацията (как я съобщава) и 3) характернети­
ките на аудиторията (на кого я съобщава).

ИЗТОЧНИКЪТ НА ИНФОР.МАЦИЯТА

Достоверност. Представете си следната сцена. На вратата ви се

звъни и когато отваряте, виждате мъж на средна възраст в ка­

рирано спортно сако в доста ярки тонове. Вратовръзката му е

разхлабена, яката - протрпта, панталоните - измачкани, лице­
то му- небръснато, а очите му гледат встрани и над главата
ви, докато говори с вас. В ръката си държи метална I<утийка с
прорез и се опитва да ви убеди да дадете няколко долара в полза
на благотворителна организация, за която никога не сте чували.
Макар тонът му да е сравнително убедителен, какви са изгледите
този човек да измъкне пари от вас? Нека сега върнем часовника
с няколко минути назад: отваряте вратата в отговор на позвъня­
ването и пред вас стои мъж на средна възраст в традиционния
всеrшдневен костю!\I, добре ушит и добре изгладен. Човекът ви

76
гледа право в очите, представя се като подпредседател на Град­
ската национална банка и ви пита дали бихте дали няколко дола­
ра в полза на благотворителна организация (за която никога не
~те чували), като използува съвсем същите думи, които е изпол­
зувал и човекът в яркото карирано сако. В този случай ще бъдете
ли по-склонни да отделите известна парична сума?
Същото нещо ме впечатли преди няколко години, когато
следях разговора с поета Алън Гинсбърг в едно от късните ве­
черни предавания по телевизията. Гинсбърг бе един от най-по­
пулярните поети на така нареченото битническо поколение; сти­
хотворението му "Вой" бе поразила и развълнувало литературна­
га върхушка през 50-те години. В това предаване той отново бе­
ше верен на себе си: едва престанал да се хвали, че е хомосексуа­
лист, той вече говореше за пропастта между поколенията. Каме­
рата го даде отблизо. Той бе дебел, брадат и с леко безумен по­
•·лед (пиян ли беше?). Дълга коса растеше в безредни ивици от
;~вете страни на иначе плешивата му глава. Беше облечен във
фанелка с нарисувана върху плата вратовръзка и с дупка и но­
,·сше няколко реда мъниста. Въпреки че той говореше сериозно-
11 според мен много смислено - за проблемите на младежта,
11убликата в студиото се смееше. Те, изглежда, се отнасяха към
IIt'I'O като към шут. Изведнъж ми стана ясно, че по всяка вероят­
JIОст мнозинството от хората, които, удобно излегнали се, гледаха
11оета от домовете си, не биха могли да се отнесат сериозно към
111'1·о независимо от това, колко смислени бяха думите му и колко
~·,·риозно ги говореше. Външният вид и репутацията му вероятно
IIРI'допределяха реакцията на публиката. Изследователят в мен
111:щуваше да замени поета с безумния поглед с консерватl!вния
r''""'ep в акуратно изгладения всекидневен костюм и да го ню:ара
~~·~ движи устните си, докато Гинсбърг изговаряше същите думи
~;щ J<адър. Предполагам, че при тези обстоятелства дуч:пе на
I'11IIсбърг щяха да бъдат добре приети.
Това не беше нужно, защото подобни експерименти вече са
11р11веждани. Действително хипотезите за влиянисто на престижа
111.рху убеждаването датират от древни времена. Повече от 300
IIЩIIIШ преди нашата ера Аристотел - автор на първия труд по
'llltiiaлнa психология, е писал:

.. lla
добрите хора вярваме по-пълно и по-охотно, отколкото на другите:
това е обикновено вярно независимо за какво става въпрос и абсолютно
llllfJI!O там, където пълната увереност е невъзможна и има разногласие ..•
llt· с вярно, както някои автори допускат в трудовете си по реторика,
''" лнчната доброта, проявена от оратора, не допринася нищо за силата
11а убеждението му; напротив, неговият характер почти може да се
llllf'l''IC най-ефективното средство за убеждаване, което той притежава."•

77
 Трябваше да изминат близо 2300 години, докато забележката
на Аристотел бъде подложена на строго научно изследване. То
бе извършено от Карл Ховланд и Уолтър ~'ай с. 7 Тези изследовате­
ли правят нещо съвсем просто - на голя111 брой хора дават за
разглеждане съобщение, в което се доказва дадено твърдение­
например, че построяването на атомни подводници е осъществимо

начинание (този експеримент е проведен през 1951 г., когато ов­

ладяването на атомната енергия за подобни цели беше само меч­
та). На някои от хората се казва, че това твърдение е от досто­
верен източник; на други се съобщ<ша, че то е от недостоверен
източник. Преди да прочетат твърденията, членовете на аудито­
рията е трябвало да попълнят оценъчни скали, които отразяват
мненията им по въпроса. След това те прочели съобщението. Ви­
сок процент от хората, които смятали, че то е от достоверен из­
точник (например Дж. Робърт Опенхаймер), променили мнението
си, като повярвали nо-силно във възможността да се построят

атомни подводници ..Много малък брой от онези, които прочели

същото съобщение, приписано на недостоверен източник, проме­
нили !lшението си по посока на съобщението.
Подобно явление многократно е потвърждавано от редица
изследователи, които използуват най-различни .теми и nриписват
съобщенията на най-различни комуникатори. Грижливо провеж­
дани експерименти показват, че съдия от съда за малолетни пре­
стъпющи най-успешно може да повлияе на r.шението за детската
престъпност, главният лекар на САЩ може да повлияе на мне­
нието за застраховката срещу болест, а 1\Iедицинско списание мо- i
же да повлияе върху мнението дали антихистамините трябва 1
да се отпускат с рецепта, или не. Какво nрнтежават Робърт Опен- 1
xaйl\Iep, съдията, главният лекар на САЩ и медициноюто спи- •
сание и какво не притежава недостоверният източню<? С други 1
думи, J<аква е разликата, която оnределя различната им ефектив·
ност? Аристотел казва, че вярваме на "добрите" хора, като под
"добри" разбира хора с високи морални качества. Ховланд и
Уайс използуват термина "достоверен", който отменя моралния
смисъл в дефиницията на Аристотел. Опенхаймер, съдията от
съда за малолетни престъпници и главният лекар на САЩ вдъх·
ват доверие- това не означава, че те са непременно "добри"­
те ~а експерти и заслужават доверие. Има смисъл човек да си
позволи да бъде повлиян от някого, който заслужава доверие и
съзнава какво говори. Има смисъл човек да се повлияе от Дж.
Робърт Опенхаймер, когато той изказва мнение за атомнат11
енергия, и от главния лекар на САЩ, когато той говори за за.
страховката срещу болест. Това са опитни хора, заслужаващ11

78
доверие. Но не всички се влияят еднакво от един и същ комуни­
катор. Един и същ комуникатор може да се СJ\Iята от някои чле­
нове на дадена аудитория за човек, вдъхващ голямо доверие, а

от други- за човек, вдъхващ недоверие. Освен това определени

"периферни" особености на комуникатора 1\югат да приеызт пе­
естествено големи размери за някои членове на аудиторнят,1 и

да го направят или изк.1ючително ефе1пивен, н.111 изi<лючи;елно

нееq:ективен.
Това явление бе убедително доказано в експеримент, който
проведох съвместно с Бъртън Голдън 8 ; в този експериl\Iент пред
шестокласници бе изнесена беседа, която възхваляваше по.1зата
и значението на аритметиката. Комуникаторът бе представен на
учениците или като инженер от прочут университет и лауреат на

награди, или като човек, който изкарва прехраната си като мияч

на съдове. Както би могло да се очаква, инженерът в.1ияеше
много nо-ефективно върху мнението на децата за аритметиката,
отколкото миячът на съдове. Освен това променяхме и расата на
комуникатора: в някои от оnитите той беше бял, а в други -
цветнокож. Няколко седмици преди експеримента децата по­
нълниха въпросник, предназначен да измери степента на тяхната

нредубеденост I\ЪМ чернокожите. Резултатите бяха nоразителни:

върху децата, най-силно предубедени към чернокожите хора,
нветнокожият инженер имаше по-слабо влияние, отколкото бе­
лият инжен-р, въпреки че двамата изнесоха една и съща беседа.
Върху дец<- т 1, които бях1 най-слабо предубедени към цветноко­
жнте, чернокожият инженер 1:ыаше по-силно влияние от белия
JJнженер. Изглежда нелогично, че такава периферна особеност
1\ато цвета на ксжата може да ОI\аже влияние върху доверието,
1\Осто чсв~к е спrсоС:ен да вдъхне у слушателите си. Би могло да
1·е твърди, че в чнсто рационален свит инженерът с престиж не­

·1;1ннсимо от цвета на кожата си би трябвало да повлияе върху

JJIРстокласющите по въпроса за значението на аритметиката; по

II!'II'IKO личи обаче, че това не е чисто рационален свят: в зависи­

мост от отношението на отдешшя слушател към цветнокожите

хора той е по-силно или по-слабо повлиян от чернокожия кому-

11111\атор, отколкото от белия комуникатор, като двамата не се
ра 1.1шчават по нищо друго освен по цвета на кожата си.

Този вид поведение не ПОJ\Jага много за адаптацията. Ако ка­

•н·t·твото на живота ви зависеше от това, доколко можете да пo­

lllfi.IIIJТe дадено твърдение за аритметиката да повлияе на мнението

1111, :шанията и достоверността на комуникатора биха изглеждали
разу1\шите фактори, с които човек би трябвало да се съобрази.
1111ii
Jt11толкова, доколкото странични фактори (като цвета на кожата)

79·
намаливат или увеличават податливостта ви към убеждаване по
въпрос, съвсем несвързан с тях, вие не се държИlе по адаптивен
начин. Въпреки че подобно поведение не е адаптивно, то не би
трябвало да изненадва човек, който е наблюдавал търговските
рек.пами по телевизията. Тук не само се подчертават различни
периферни черти на комуникатора, но често единствените черти,
които зрителят може да възприеме, са напълно периферни и ня­
мат никакво отношение към съобщението. Кой е специалист по
въпросите на ножчетата за бръснене или крема за бръснене?
Разбира се, някой бръснар, а може би дерматолог или химик.
А кой ни съобщава какви ножчета или какъв крем да употребя­
ваме? Най-често това е някой огромен на ръст професионален
футболист, който дълго трябва да се взира в "сламката" пред него,
за да прочете названието на рекламирания продукт. През пос­
ледните няколко години един от най-упоритите "амбулантни тър­
говци" на тестени изделия за закуска е бивш олимпийски шам­
пион по десетобой; той може би продава тестените изделия "Уий­
тис" с много по-голям успех, отколкото някой професор-диетолог
би го правил дори ако професорът беше признат за много по-го­
лям специалист по въпроса. Защо спортистите имат такъв успех
като "амбулантни търговци"? Може би просто защото много хора
от аудиторията ги харесват и желаят да се идентифицират с тях.
В същност в контролиран лабораторен експеримент е доказано,
че една красива жена - само защото е красива - може да по­
влияе върху мненията на отделни хора от аудиторията по въ­
прос, нямащ нищо общо с крас01ата И; освен това влиянието И
е най-силно, когато тя открито изразява желание да повлияе
върху публиката. 9 Изглежда, че се влияем от хората, които ха­
ресваме - и когато харесваме някого, ние сс влияем по-силно,
когато той или тя желае да променим мнението си. Сякаш проме­
няме мнението си, за да "направим услуга" на някой човек -
просто защото го на;-.rираме привлекателен- дори той да няма
възможност да разбере това. И, обратно, отказваме де~ се подда­
дем на убежде ването на човек, когото не харесваме, въпреки че
той е експерт. Защо става така?

Кога доверието нараства? Да разгледаме въпроса по-внимателно'

Каква роля може да изиграе привлекателността или непривлека"
телността на комуникатора? Първо, те могат да увеличат или H(i·
малят доверието, което той вдъхва. Като се придържаме към
тази линия на разсъждения, бихме могли да предположим, че
някои от нас се повлияват от професионалните футболисти, за·
щото ги харесват и им вярват. И, обратно, възможно е шестоклас·

80
 ниците от експеримента на Арънсън - Голдън, които имат срав­
нително по-силни предразсъдъци, да са се повлияли по-малко

от аргументите на чернокожия, отколкото от аргументите на

белия инженер просто защото не вярват на цветнокожите хора.

Аrю това е вярно и бихме могли да дадем на аудиторията ясни
и недвусмислени доказателства, че на даден човек може да се
вярва, то той би трябвало да е много ефективен комуникатор,
макар аудиторията да не го харесва.
Как един човек може да ни накара да му повярваме, въпреки
че не го харесваме? Единият от начините е, като прави изказва­
ния не в своя полза. Ако човек няма какво да спечели (а може
даже нещо да изгуби), като се опитва да ни убеждава, ние ще
му повярваме и той ще бъде по-убедителен. Ето един пример:
nредставете си, че Джо Наполитано, по прякор Рамото- пре­
стъпник-рецидивист, наскоро осъден за незаконна търговия и
контрабанда на хероин, - говори за нередностите в американ­
ската система на правораздаването. Ще му повярвате ли? Вероят­
но не. Повечето хора ще намерят, че той е непривлекателен и
не вдъхва доверие: той безспорно излиза извън Аристотеловата
1\t~финиция за "добър човек". Представете си сега, че той твърди
с.11едното: правосъдието при углавните престъпления е твърде
. аl.и.зходителпо и престъпникът почти винаги би могъл да избегне
11а1<азанието, ако има добър адвокат, а ако все пак бъде признат
1:1 виновен, присъдите, които обикновено се издават, са твърде
Mt'I<И. Ще му повярвате ли този път? Сигурен съм, че ще му по­
ннрвате: преди няколко години заедно с Елейн Уолстър и Дарен
l·:i1брахамс 10 проведохме този експеримент и потвърдихме пред­
.11ожената хипотеза. На изследваните лица показахме изрезка от
llt'стник с разговор между репортер и Джо Напалитано - Pa-
MIYI'O, който бе обрисуван така, както го представих по-горе. В
t'I\IIO от експерименталните условия Джо Рамото искаше по­
строги съдилища и по-тежки присъди. В друго експериментално
\l'.IIOBИe той призоваваше съдилищата да бъдат по-снизходителни
11 нрисъдите- по-леки. Инсценирахме две други успоредни екс­
''''РIIментални условия, в които същите изявления бяха припи­
,.,11111 на уважавано длъжностно лице. Призивът на Джо Рамото
111 11о-снизходителни съдилища бе напълно неубедителен и дори
1 та11а причина мненията на изследваните лица леко да се накло­

llнт в противоположната посока. Но когато искаше по-строги

11 11о-влиятелни съдилища, той беше извънредно убедителен -
11 >.llltoвa, колкото и уважаваното длъжностно лице, което пoддъp-

llllllllt' същото мнение. Изследването показа, че Аристотел не е

nн.11 нзцяло прав - комуникаторът може да е непривлекателен

" 'lttlr•п.т- .социално жи•отно• 81

и неморален човек и въпреки това да оказва въздействие, щом
като е ясно, че няма какво да спечс.1н (а може даже нещо да из-
губи), ако ни убеди. ·
Доверието, което ни вдъхва не особено привлекателен човек.
може също да се увеличи, когато аудиторията е напълно сигурна.
че той не се старае да И повлняе. Представете си, че по телефона
ви се обади някой борсов агент и ви посъветва да купите дадени
акции. Ще го послушате ли? Трудно е да се каже със сигурност.
От една страна, борсовият агент е експерт и това може да ви на­
кара да купите акциите. От друга страна, като ви дава този съ­
вет, той има какво да спечели (комисиона) и това би могло да
намали убедителността му. Но да кажем, случайно го чуете да
казва на жена си, че курсът на дадени акции ще се повиши. Ясно
е, че той не се старае да ви влияе, и затова по-лесно бихте могли
да се пов;шяете. Именно това установяват с експеримент Елейн
Уолстър и Лейън Фестингър.Н В това изследване те инсценират
разговор между двама завършили студенти, в който единият
изразява мнението си по даден въпрос. Ситуацията е така режи­
сирана, че разговорът да бъде чут от незавършил студент, който
е изследваното лице. В едно от експерименталните условия на
изследваното лице е ясно, че завършилите студенти знаят за

присъствието му в съседната стая; затова изследваното лице смя­

та, че всичко, което се говори, би могло да е насочено към него
с цел да се повлияе на мнението му. В другото експериментално
условие изследваното лице вярва, че завършилите студенти не
знаят за присъствието му в съседната стая. В този случай мне­
нието му се променя, като значително се доближава до мнението
поддържано от завършилите студенти.
Каква е връзката между тези открития 11 футболиста, който
ни препоръчва тубата със своя креJ\1 за бръснене? Очевидно е,
че той се старае да ни повлияе, тъй като I<ампанията .,Фоуми"
навярно не му плаща, за да не продава кре111а за бръснене. Освен
това изглежда, че той действува в съгласие с личните си интере­
си; ако погледнем нещата от всички страни, ще ни стане ясно,
че той се е изправил там с креl\!а за бръснене в ръка, за да изкара
някой долар. Дали тези фактори няма да намалят доверието ни
към него и ефекта, който ни ОI<азва? Не. Когато изпитваме сим·
патия към комуникатора (без да се интересуваме от знанията
му), се държим така, сякаш се опитваме да го зарадваме. Също,
както видяхме, колкото по-силно комуникаторът желае да про­

меним мнението си, толкова повече го променяме- но само

когато се касае за .маловажни въпроси. С други думи, изглежда

вярно, че футболистите могат да ни накарат да използуваме рек·

82
ламирания от тях крем за бръснене, а красивите жени - да се
съгласим с тях по някой абстрактен въпрос, но те едва лн биха
могли да ни повлияят да гласуваые за техния кандидат за прези­

дент или да възприемем тяхната позиция за узаконяването на

:--шрихуаната.

За да обобщим този раздел, бихме могли да изброим следните

яв.1ения:

1. На мненията ни могат да пов.1пяят атде.тни .1иuа, които са едновре­

менно специалисти и вдъхват доверие.
2.Доверието към комуникатора (и неговата ефективност) може да на­
расне, ако той поддържа позиция, която очевидно е в противоречие
с личните му интереси.
3. Доверието към комуникатора (и неговатi! ефективност) може да на­
расне, ако той не дава вид, че се старае да повлияе на ~!Нението ни.
4.Когато става въпрос за мнение и поведение по маловажни проблеми,
ако харесваме даден човек и можем да се идентифицираме с него, мне­
нието и поведението му ще нмат по-голямо влияние върху нашета мне­
ние и поведение, отколкото съдържанието им обикновено предполага.
5. И пак, когато става въпрос за мнение и поведение по маловажни
nроблеми, ако харесваме даден човек, ние сме склонни да се пов.'Jияем
от него, макар и да е ясно, че той се старае да ни в.1ияе и извлича пол­
за от това.

ХАРАКТЕРЪТ НА ИНФОР.МАЦИЯТА

Начинът, по който се поднася дадена информация, играе

в;~жна роля при определянето на нейната убедителност. Типовете
1111формация могат да се различават по няколко начина. Подбрал
t·ыt четири, които според мен са сред най-важните: 1. Кога една
1111формация е по-убедителна - когато е предназначена да въз­
:lt·iiствува върху разума или върху чувствата на аудиторията?
~·. Трябва ли инфорыацията да представя само едната страна на
111.11роса, или трябва да включва и опит да се опровергае протн­
llftllоложното схващане? 3. Когато са налице две становища, как-
111 в спор, дали редът, в който те се представят, е от значение за
11111осителното въздействие на всю<о от тях? 4. Каква е връзката
~l''iiЩY ефективността на информацията н несъответствието, което
1 l.щt·ствува между първоначалното !\шение на ауднтория1а и

~lllt'lllleтo, застъпено в съобщението?

l'иционален или емоционален подход. Преди няколко години жи­

lltt'\ в квартал, който трябваше да гласува даш1 питейната вода да
1 1' llt.!lyopиpa, или не като средство за борба със зъбния кариес
11• 1•лр·1,жниците на идеята за флуориране на водата организираха
IIIШII;IIIИЯ, която изглеждаше разуына и рtестна. Тя включваше

83
предимно изказвания на известни стоматоJiози за ползата от
флуоридите и намаления брой зъбни кариеси в райони, където
питейната вода се флуорира, както и изявления на лекари и
други представители на органите на здравеопазването, които твър­
деха, че флуорирането на водата няма вредно действие. Против­
ниците на идеята за флуориране на водата използуваха подход,
който въздействува в много по-висока степен върху чувствата.
Например върху една брошура бе нарисуван едър, грозен плъх
с надписа: "Не познолявайте да ви пуснат мишеморка във во­
дата за пиене." Привържениците на флуорирането на водата пре­
търпяха поражение в референдума. Разбира се, този случай не
доказва безспорно, че въздействието върху чувствата е по-ус­
пешно ГJiавно защото това не беше контролирано научно изслед­
ване; ние нямаме представа как биха гласували хората, ако на
проблема не бе дадена гласност, нито знаем дали брошурата
срещу флуорирането е достигнала до повече хора, дали е била
по-лесна за четене от литературата, обясняваща ползата от флуо­
рирането, и така нататък. Макар съвременните изследвания в
тази област съвсем да не са окончателни, все пак има някои
доказателства в полза на предимно емоционалния подход. В едно
свое ранно изследване например Джордж У. Хартман 12 прави
опит да измери до каква степен е възможно да се убедят хората
да гласуват за определен политически кандидат в зависимост от

приложения към тях подход. Той показва, че индивидите, които

са получили предимно емоционална по дух информация, гласува­
ли за предложените в него кандидати в по-голяма степен, откол­

кото индивидите, получили предимно рационална информация.

Думата предимно не случайно е в I<урсив - може би тя очер­
тава основната трудност на изследванията в тази област. По­
точно не съществуват безпогрешни, взшil\ШО изключващи се опре­
деления на "емоционално" и "рационално". В случая с флуорира­
нето на водата например повечето хора вероятно биха се съгла­
сили, че памфлетът срещу флуорирането е имал предназначението
да събуди страх; в същност това не е съвсем нелогично, защото
в ниска концентрация флуоридът наистина се използува за пре­
дотвратяване на зъбния кариес, но във високи концентрации той
се употребява като отрова за мишки. От друга страна, предста­
вянето на схващанията, които споделят специалисти, не е напъл­

но лишено от емоционален заряд: фактът, че лекарите и стомато­

лозите подкрепят употребата на флуоридите, може би внася из­
вестно успокоение (от емоционална гледна точка).
Тъй като на практика е трудно да се установят работнп раз­
граничения между "рационално" и "емоционално", някои учени

84
се заеха с не по-малко интересен проблем, който много по-лесно
се поддава на изследване: това е вr,здействието, което степента
на силата на определена емоция оказва върху про:-.rяната на мне­

нието. Да nредположим, че желаете да събудите страх у слушате­

лите си, за да nредизвикате про~15: на rз мнението. Кое ще има
по-голял, ефект-- ако само малко ги сnлэ.шите п~111 ако ш.! ,.из­
карате уi\ш"? Наnример, ако целта БИ е дз убедите хората да шо­
фират ГiО-ВНИI\Iателно, кога бихте !BiaЛII nо-голю1 \'cnex - ако
им покажете цветни филми, представящи разкъсаниiе и окърва­
вени те.1а на жертвите в пътно-трансnортни злополуки, ИJJИ ако
JIM поднесете информацията в смекчена форма и показвате смач­
кани калници, обсъждате повишаването на застраховките вслед­
ствие невнимателно шофиране и припомняте, че на водачите,
които шофират невнимателно, ыогат да бъдат отнети документите
:>а правоуправление? Здравият разум се колебае между тезн два
11одхода. От една страна, той предполага, че силната уплаха ще
11одтикне хората да действуват. От друга страна обаче, твърде
силният страх може да разстрои човека, т. е. l\юже да попречи

на способността l\·IY да се съсредоточи върху информацията, да

н осl\шс.1и и реагира съответно. За всички от нас е имало ыомен­
ТII, в които сме си казвали: "Това се случва с другите-- с мен
ннма да се случи." И хората продължават да шофират с висока
l'корост и да сядат зад волана, след като са изпилi няко.1ко чаш­

""· въnреки че не би трябвало да го правят. Може би това е та­

""· защото евентуалните отрицателни nоследствия от тези дей­
I'ТIЗИЯ са толкова тежки, че се оnитваме да не ыислим за тях.

llякои учени са СI<лонни да мислят, че ако дадена информация

п.бужда силен страх, ние обикновено не И придаваме голямо
'lllачение.

Какво показват резултатите от изспедванията? Преобладава­

lll;lта част от експерименталните данни сочат, че nри равни други

\'!',:ювия, Iюлкото по-уплашен с човек от дадена информация,

1о:1кова nо-вероятно е той да вземе конкретни nредпазни мерки.
llаii-nлодотворните изследователи в тази област са Хауард Левън-
1а.:1 rr сътрудниците му. 13 В един от експериментите си те правят
cHIIIT да убедят три групи пушачи да спрат да пушат и да си на­
нраnнт рентгенова снимка на гърдите. Част от изследваните лица
11uставят в ситуация, която създава у тях слаб страх -те
,.,.
11росто биват посъветвани да сnрат да пушат и си наnравят peнт­
ll'lloвa снимка на гърдите. У втората група се предизвиква сред-
11•1 снлен страх, като И се прожектира филм за млад човек, чиито
l"'llтгенови снимки показват, че има рак на белите дробове. Ли-
11111',1, 11оставени в ситуация, създаваща силен страх, гледат съ-

85
 щия филм плюс кървав цветен филм, представящ операция на
белите дробове. Резултатите показват, че лицата, които са били
най-си~1но изплашени, имат най-голямо желание да спрат да
пушат и са най-склонни да си направят рентгенова снимка на
гърдите.
Важи ли това за всички хора еднакво? Не. Можем да си
обясним защо здравият разум кара някои хора да вярват, че
силният страх води до бездействие: това наистина е така за опре­
делени индивиди при определени обстоятелства. Левънтал уста­
новява, че хора, коит6 имат сравнително високо самочувствие
(висока самооценка), най-лесно се активизират под действието
на силен страх. Хора с ниска самооценкг най-трудно вземат бър­
зи мерки, когато се сблъскат с информация, причиняваща силен
страх- но (и това е интересното тук) след известно закъснение
те реагират подобно на лицата с висока самооценка. Следователно
ако не е необходимо непосредствено действие, а би могло да се
действува и по-късно, индивидите с ниска самооцеш<а по-лесно
биха взели необходимите мерки, ако получат информация, съз·
давZ~ща у тях силен страх. Причината за това може би е, че хо·
рата с ниско самочувствие много трудно се справят с живота.
Събуждащата силен страх информация ги завладява и създава
у тях желанието да се свият в леглото и да придърпат завивките
над гл~шата си. Със слабия или средно силния страх те по-лесно
могат да се справят в момента, в който го изпитат. А ако им се
даде време- т. е. ако не се налага да действуват мигновено, -
те по-лесно ще вземат активни мер1..:и, ако информацията наисти
на им е "изкrрала ума".
По-нататъшни изследвания на Левънтал и сътрудниците му
подкрепят този анализ. В един от експериментите на изследваните
лица се показват филми на теж1ш автомобилни катастрофи. Ня·
кои от тщата гледат филмите отблизо върху широк екран: други
ги гледат от голямо разстояние върху по-малък екран. Тези or
изследваните лица, които имат висока или средно висока само·
оценка и гледат филмите върху голям екран, впоследствие се
оказват по-склонни да вземат предпазни мерки от лицата, които

са ГJ:едали филмите върху малък екран; изследваните лица с

ниска самооценка са по-склонни да вземат активни предпаgни
мерки, когато са гледали филмите върху малък екран: лицата с
ниска самооценка, които са гледали филмите върху голям екран,
заявяват, че са много уморени и им е трудно дори да си предста·
вят, че могат да станат жертва на автомобилна катастрофа. Така
наистина изг.тежда, че лицата с ниска самооценка в момент Hl
страх се объркват, ако от тях се изисква мигновена реакциия,

86
 Би трябвало да е сравнително лесно да се накара човек с
висока самооценка да се държи като човек с ниска самооценка.
Ние можем да го подтиснем, като го накараме да почувствува,
че нищо не може да направи, за да предотврати или открие си­
туация, която крие заплаха. Това ще накара повечето хора -
дори и онези, които имат висока самооценка -да заровят глава
в пясъка. И, обратно, представете си, че искате да намалите
броя на автопроизшествията или да помогнете на пушачите да
се оп::ажат от цигарите, а пред вас са хора с ниска самооценка.
Какво ще направите? Ако изготвите информация, която съдържа
нени, конкретни и оптимистични указания, бихте могли да за­
силите чувството у вашите слушатели, че те могат да се справят
с опасността. Експериментите на Левънтал и сътрудниците му
ноказват, че събуждащите страх съобщения, в които има конкрет­
ни указания къде, кога и как да се дЕ-йствува, са много по-ефек­
тивни от препоръки, които не съдържат такива указания. Така
например в района на един колеж те организират кампания,
1юн·ru агитира студентите да се ваксинират срещу тетанус. Пе­
'lатните материали включват конкретни укэзания къде и кога
може да стане това - карта, върху 1\Оято е означено местополо-
.. ll<<~ннето на студентския здр~вен пункт, и съвет към всеки сту­

Ю'IП да се отбие в пункта в подходящ за него час. Резултатите

Jlоi<азват, че информациите, събуждащи силен страх, са по-ефек-
1'11131111 от информациите, събуждащп слаб страх, тъй като създават
у студентите в по-висока степен благоприятно отношение към
1111жекциите и увеличават броя на студентите, изказали нaмepe­
IJII!~тo да се ваксинират. Подробните указания за това, как тряб­
ва да постъпи всеки студент, за да бъде инжектиран, не оказват
IIIJI<;швo влияние върху тези мнения и намерения, но указанията
11овm1яват значите,тно върху крайното поведение на студентите:
111 щследваните лица, получили указания, как да постъпят, 28%
1,. 11 шкектират против тетанус, но от онези, които не са получили
llllt.:lliiЗII конкретни указания, само 3% се явяват, за да бъдат
••tlilil'l<тиpaни. От лицата в контролна група, която е получила
• •~" уr-.:J.зания за действие- без съобщение, извикващо страх, -
111Ш1ii не е инжектиран. Това показва, че само конкретните ука-
111111\l не са достатъчни, за да подбудят към действие, а в подоб-
1111 • 11туации страхът е необходим компонент за действие .
.:lt·сънтал получава подобни резултати и в друг свой експе­
!·•щ•·l;т. В опитите си да помогне на хората да спрат да пушат
1• ·11 1t·тановява, че информацията, събуждаща силен страх, пpeд­
ttlllllli ва много по-сериозно намерение за отказване от цигарите.
llн 1;11iасз информация не дава големи резултати, ако не е при-
дружена с препоръки за конкретно поведение. От друга страна.
само конкретни указания ("купете си илюстровано списание вме­
сто пакет цигари; пийте повече вода, когато изпитвате желание
да пушите" и т. н.) без информация, събуждаща страх, са срав­
нително неефективни. Съчетаването на информация, събуждаща
страх, с конкретни указания дава най-добри резултати; студенти­
те, поставени в тази експериментална ситуация, продължават да
пушат по-малко от четири месеца, след като били подложени на
експерименталната процедура.

Едностранни или двустранни аргументи. Да предположнм, че

се стараете да убедите аудиторията си в необходимостта от смърт­
ното наказание. Как ще убедите повече хора - ако просто из­
ложите своето гледище и пренебрегнете аргументите срещу смърт­
ното наказание или ако обсъдите тези аргуl\,Iенти и се опитате
да ги оборите? Преди да отговорим на този въпрос, да се поста·
раем да разберем какви фактори участвуват в играта. Ако кому­
никаторът спомене аргументите на противната страна, това може
да означава, че той е обективен и справедлив, което би могло да
повиши убедителността му. От друга страна, ако комуникаторът
само спомене аргументите на другата страна, слушателите могат
да помислят, че въпросът е спорен; това може да ги обърка, да
събуди съмнение у тях и в крайна сметка да намали убедителносТ•
та на комуникацията. Като има пред вид тези възможности,
читателят не би трябвало да1 се изненадва, че няма проста зависи.
мост между убедителността на комуникацията и едностранното
представяне на аргументацията. До известна степен това зависи
от интелигентността на аудиторията: колкото по-интелигентни са
слушателите, толкова по-трудно ще ги убеди едностранно пред·
ставената аргументация и толкова по-лесно ще ги убеди излагане­
то на значимите противникови аргументи и опитът за оборването
им. В това има логика: по-вероятно е високоинтелигентният човек
да знае някои от контрааргументите и когато комуникаторът из·
бегне да ги спомене, слушателите с висока интелигентност могат
да стигнат до извода, че комуникаторът е или недобросъвестен,
или не е в състояние да обори подобни аргументи. От друга стра·
на, за не особено интелигентния човек е по-малко вероятно дв
знае, че съществуват противоположни аргументи. Ако комуника·
торът не спомене контрааргументите, слушателят ще се убеди,
а ако му се изложат контрааргументи, може и да се обърка.
Друг фактор, който играе важна роля, е първоначалнотп
становище на слушателите. Както можем да очакваме, ако члt'll
от аудиторията е поначало склонен да повярва ... в твърдението IIA

88
комуникатора, едностранното представяне оказва по-силно влия­
ние на мнението му, отколкото пзлагането на двете страни на
въпроса. Ако обаче някой от слушателите клони към пр ниво­
положната позиция, представянето на двете страни на въпроса
и оборването на противниковите аргументи е по-убедително. 14
Повечето политици, изглежда, добре познават това явление и се
стремят да подбират изказванията си в зависимост от състава на
аудиторията, пред която говорят. Когато говорят пред предани
членове на своята партия, те почти винаги привеждат енергични
аргументи в полза на собствената сн политическа платфr)р'lла и
кандидатура, а ако все пак споменат опозицията -правят го
с ироничен и подигравателен тон. От друга страна, когато се
явяват пред телевизията или говорят пред аудитория от привър­
женици и противници, те възприемат по-дипломатична П•)зицня
н след доста точно и подробно пз.1агане на г.1едището на против­
ника пристъпват към оборването му.

Редът на представянето. Представете си, че сте се кандидатирали

в изборите за градски съветник. Заедно с вашия противник сте
поканени да говорите пред голяма аудитория в :~1естната гимна­
зия. Предизборната борба е напрегната - голяr-t брой членове
на аудиторията все още се колебаят за кого от двамата да гласу­
ват- и изходът може би зависи от вашето слово. Положили сте
усилия да го напишете и репетирате. Докато заемате мястото си
на сцената, председателят на събранието ви пита дали предпочита­
те да говорите пръв или последен. Известно време обмнсляте,
като си казвате: "Да говориш пръв .може да е изгодно, эащото
първите впечатления са трайни; ако успея отрано да спечеля
аудиторията на своя страна, противникът .ми ще трябва не
т.мо да се представи в изгодна светлина, но и да настрои аудито­
f111Ята срещу .мен. От друга страна, .може да е изгодно да говоря
последен, защото при излизането си от залата слушател.:ипе ве­
f'оятно ще запомнят последното, което са чули. Изказването на
ntютивника .ми, предхождаща .моето - независи.мо колко е убе­
rlително, -ще потъне в красноречието .ми просто защото, като
,·оtюря последен, ду.мите .ми ще бъдат по-живи и ще се запожнят."
( )(п,р кан,
без да знаете какво да предпочетете, изтичвате от сце­
llата, намирате телефонен автомат и се обаждате на свой приятел,
t'rillllaлeн психолог. Той сигурно ще знае дали е по-изгодно да
1rнюрите пръв или последен.

Страхувам се, че ако очаквате отовор от една дума, ;:це пре­

т 1.р11ите разочарование. Освен това, ако изслушате всички paз­
lll'lll'HИЯ и забележки на социалния психолог, има опасност изоб-

89
що да не успеете да произнесете словото си. А бихте могли да
пропуснете и самите избори.
Излишно е да споменавам, че въпросът е сложен и засяга
както възприемането на инфор!\Iацията, така и задържането И
в паметта (ретенцията). Ще се постарая да представЯ нещата
колкото е възможно по-просто. Все едно че става въпрос за про­
блемите, които вие като въображаем полюик обмисляхте от
гледна точка на здравия разум. Вярно е, че при равни други
условия nоследното изказване ще бъде nо-nрясно в nаметта на
слушателите nросто защото е най-близко по време до изборите.
От друга страна, фаюическото възnриемане на второто изказва­
не няма да е така цялостно, както възnриемането на първото
изказване, nросто защото със самото си съществуване първият

материал подтиска процеса на възприемане. От това, което знаем

за процесите на учене, излиза, че при равни други условия пър­
вият аргумент ще бъде по-убедителен: ще го назовем ефект н,а
първенс11l8оmо. От това, което знаем за процесите на запаметява­
нето (ретенцията), обаче излиза, че при равни други условия
пос.1едният аргумент ще е по-убедителен; него ще назовем ефект
на свежестта.
Фактът, че тези два nодхода привидно водят до противопо­
ложни предвиждания, не означава, че редът на представяне на
аргументите е без значение; нито пък означава, че опитите да се
стигне до окончателно предвиждане са осъдени на неуспех. Това,
което той означава, е, че nознавайки начина, по който действува
подтискането и запаметяването, можем да предвидим в какви

условия би преобладавал ефектЪт на първенството или ефектът

на свежестта. Решаващият фактор е вреА>tето- т. е. интервалът,
който разделя събитията в дадената ситуация: 1) интервалът меж­
ду първата и втората информация и 2) интервалът между края
на втората информация и момента, в който членовете на аудито­
рията трябва да вземат окончате.1но решение. Ето най-важните
въпроси:

1. Подтискането (намесата) е най-голямо, ако между двете

информации има малък интервал от време; в този случай първата
информация най-много затруднява възприемането на втората· ин­
формация и настъпва ефектът на първенството- първият оратор
ще бъде в по-изгодна позиция.
2. Запаметяването е най-голямо и ефектът на свежестта преоб­
ладава, когато аудиторията трябва да вземе решение веднага след
като пзслуша втората информация.
Дотук добре. Още ли е на телефона кандидатът за градски
съветник? Ето планът за действие: ако двамата оратори предста-

90
 вят аргументите си един след друг и ако до изборите все още
остават няколко дни, вие би трябва.'Iо да говорите пръв. Произ­
несена първа, вашата реч ще затрудни слушателите да възприе­
мат аргументите на противника ви; а тъй като до изборите има
още няколко дни, различията в запаметяването са минимални.
Но ако изборите се провеждат непосредствено след втората реч
и има продължителна почивка между двете речи, по-добре е да
говорите последен. Благодарение на почивката между двете речи
първата информация ще затрудни незначително възприемането
на втората информация и тъй като аудиторията трябва да вземе
решение веднага след втор2та реч, процесът на запаметяване
работи в полза на втория оратор. Следователно ще преобладава
ефектът на свежестта и при равни други условия последната реч
ще бъде по-убедителна.
Тези разсъждения се потвърждават с остроумно замислен
експеримент, проведен от Норман Милър и Доналд Камбъл. 1 1i
Инсценира се съдебен процес, при който изследваните лица по­
лучават съкратен вариант на протокола от действителен съдебен
нроцее по исi< за обезщетение, предявен срещу производителите
на дефектен пулверизатор. Доводите на страната в полза на иска
, вr<mrJчват показанията на свидетелите на ищеца, кръстосан paз­
IIIП на свидетелите на защитата от адвоката на ищеца и встъпител­

ната и заключителната реч на адвоката на ищеца. Доводите на

страната ..против" иска включват показанията на свидетелите
ш защитата, кръстосаните разпити на адвоката на ответника и

llt'I·oвaтa встъпителна и заключителна реч. Съкратеният вариант

на този протокол е съставен така, че всички доводи .,за" са в
~·Jti11! блок, а всички доводи .,против" в друг блок. Изследователи­
·,·с· 1!3менят интервала между прочитането на двата вида аргументи

'' между прочитането на втория вид аргументи и обявяването на

IH'IIIeниeтo. Ефект на свежестта се получава, когато има голям
tiiiтepвaл между първия и втория вид аргументи и малък интервал
М('жду втория вид аргументи и решението. Ефект на първенството
с с· получава, когато има малък интервал между първия и втория

1111;t аргументи и голям интервал между втория вид аргументи и

IIpllcъдaтa. Темата на експеримента (съдебен процес) позволява

/\.1 сс очертае огромната практическа стойност, която тези явления
мо1·:1т да имат. Ако редът на представянето действително влияе
111.рху това, дали съдебните заседатели ще признаят обвиняемия
1.1 1:1: •ювен или за невинен, съдебните ни процедури би трябвало
11.1 с,_. преразгледат и да се вземат мерки, за да се предотвратяват

с·1н·нтуални грешки в правораздаването поради ефекта на пър-

111'11\'ТIЮТО или на свежестта.

91
Степента на несъответствието. Ако даден комуникатор говори
пред аудитория, която съвсем не споделя неговото гледище, кога
ще бъде по-убедителен - ако изложи позицията си в най-край­
ната И форма или ако я смекчи и представи така, че тя да не из­
глежда много по-различна от позицията на слушателите 1\-Iy? На­
пример вие вярвате, че за да бъде здрав, човек трябва всеки ден
да се занимава с активни физически упражнения; всякакъв вид
активни физически упражнения би бил полезен, но за предпочи­
тане са упражненията по един час дневно. Вашата аудитория е
съставена от група професори, за които обръщането на страници­
те на някоя книга вероятно е достатъчно физическо упражнение
за средния човек. Как ще промените мнението им в по-голяма
степен- като заявите, че хората трябва да отделят по един час
дневно за физически упражнения, или като препоръчате по-крат­
котраен и по-лек режим? Накратко, коя е най-ефективната степен
на несъответствие между мнението на аудиторията и препоръките

на комуникатора? Това е особено важен проблем за всеки про­

пагандист или просветник.

Да погледнем този проблем от гледна точка на аудиторията.

Както споменах в глава 2, у повечето от нас съществува силно
желание да са прави - да имат "правилно" мнение и да извърш·
ват разумни постъпки. Когато някой прояви несъгласие с нас,
изпитваме неловкост, защото това означава, че мнението и по­

стъпките .ни могат да са погрешни или да се дължат на погрешна

информираност. Колкото по-голямо е разногласието, толкова по­
неприятни усещания изпитваме. Как можем да намалим тези
неприятни усещания? Просто като променим мнението или по­
стъпките си. Колкото по-голямо е разногласието, толкова по­
голяма ще бъде промяната в мнението ни. Този начин на разсъж­
дение очевидно ни води до извода, че комуникаторът би трябвало
да препоръчва активни физически упражнения в продължение на
един час дневно; колкото по-голямо е несъответствието, толкова

по-голяма ще е и промяната в мнението: и наистина някои изсле­

дователи установяват, че тази "линейна" зависимост е вярна.

Добър пример за подобна зависимост е един от експериментите
на Филип Зимбардо. 16 Всяка от студентките, участвуващи в не­
говия експеримент, трябва да доведе в лабораторията своя близки
приятелка. На всяка двойка приятелки се описва случай на дет·
ска престъпност и всяко от изследваните лица трябва поотдеЛIЮ
и насаме да даде препоръки по дадения проблем. Всяка от участ·
ничките е заблудена, че близката И приятелка поддържа мн~··
ние, което в малка или в много голяма степен се различава от
нейното собствено мнение. Зимбардо установява, че колкото по·

92
голяма е явната разлика между първоначалните преценки на

всю<а двойка изследвани Лица, толкова повече тяхното мение се

променя впоследствие, като се доближава до предполагаемото
мнение на приятелките им.

Внимателното проучване на специалната литература обаче

разкрива и няколко експеримента, които опровергават описаната

по-горе линия на разсъждения. Така например Карл Ховланд.-

0. Дж. Харви и Мюзафер Шериф 17 твърдят, че ако дадено съоб­
щение се различава значително от собствената позиция на даден
човек, то фактически остава извън неговия "обсег на приемане"
и няма да му повлияе в голяма степен. От проведения експеримент
учените установяват нелинейна зависимост между несъответствие­
то и промяната на мнението. Под "нелинейна" разбирам следното­
при известно нарастване на несъответствието нараства и степента
на промяна в мнението; но ако несъответствието продължи да
расте, промяната в мнението започва да намалява; накрая, когато
несъответствието стане голямо, степента на промяна в мнението
става много малка. При много голямо несъответствие не се на­
блюдава почти никаква промяна в мнението. Да разгледаме по­
внимателно този експеримент. Съобщението засяга твърде актуа­
лен проблем, който силно вълнува изследваните лица, а именно
J\али в щата трябва да продължи "сухият" режим, т. е. забраната
върху продажбата на алкохол, или трябва да се отмени законът,
1абраняващ продажбата на алкохол и да се мине на "мокър ре­
жим". Гласоподавателите в щата са били почти наполовина раз­
щ·лени в мнението си по този въпрос, а изследваните тща са

11редставителна извадка от тях: някои от изследваните лица са

уrlедени, че щатът трябва да остане на сух режим, други - че

1рнбва да се мине на "мокър" режим, а трета група се придържат
1,·1.м по-умерено мнение. Изследваните лица се разделят на групи,
11 1юито са представени и трите мнения. На всяка група се под­
ll:lсн различно становище, така че някои от лицата го намират

rи111зко до собствената си позиция, други - умерено различно,

11 трети- напълно различно от собствената Ш\1 позиция. По­
t'IН'Itиално на една от групите се поднася "мокро" становище,
ltii\'TO призовава към свободна и неограничена продажба на ал­
lt11Холни напитки; на друга група - "сухо" становище, призова-
111111'\.О към пълна забрана; и на трета група се поднася умерено
.,Mol\po" становище, в което се настоява да се разреши консума-
1111Нта на известно количество алкохол, но с определен контрол

11 111 раничения. Най-голяма промяна в мнението е наблюдавана

111111 умерено несъответствие между съобщението и мненията на
11//ti'JIНИTe членове на аудиторията.

93
 Какво интересно положение! Наличието на значителен брой
изследователски данни, които клонят към едни изводи, и на съ­
що така голям брой данни от изследвания, които клонят към:
различни изводи, не означава непреl\1енно, че някой не е прав.
Това по-скоро показва, че има важен фактор, който не е обяс­
нен - и това е действително интересно, защото дава възможност
на учения да влезе в ролята на детектив. Моля читателите за
търпение, тъй като бих желал да се спра подробно на този въ­
прос- той има не само съдържате-тна стойност, но ни дава въз­
можност да анализираме една от най-приключенските страни на
социалната психология като наука. В тази игра на детективи се
постъпва по два основни начина. Можем да започнем със съ-.
бирането на всички експерименти, които показват единия ре-,
зултат, и на всички експерименти, показващи другия резултат.
и (с помощта на въображаема увеличителна лупа) грижливо да ги
разгледаме, като търсим фактора, който е общ за експериментите··
от група А и отсъствува в експериментите от група Б; след то­
ва трябва да се постараем да установим-от концептуално. глед­
на точка- защо този фактор води до различни резултати. Или.
обратно, можем да започнем с концептуално разсъждение за фак.
тора (факторите), който вероятно води до различни резултати; след.
това с концептуалния фенер в ръка можем да проучим съществу-.
ващата литература, за да видим дали експериментите от група А
се различават от експериментите от група Б в това измерение.
Лично аз предпочитам втория начин. И така заедно с двама
мои студенти -Дж. Мерил Карлсмит и Джудит Търнър - за­
почнахме да разсъждаваме кой фактор (фактори) би могъл да
води до такива различни резултати. В началото възприех:,!е раз­
гледаното по-горе схващане, че колкото по-голямо е несъответ­

ствието, толкова по-силни са неприятните усещания за даден

член от аудиторията. По-късно разсъдихме, че това не означава

непременно, че той ще промени мнението си. Той може да намали
неприятните си усещания най-малко по четири начина: 1) като
промени мнението си; 2) като склони комуникатора да промени
своето мнение; 3) той може да потърси подкрепа на първоначал­
ното си мнение, като намери хора, които споделят възгледите му
въпреки думите на комуникатора; или 4) може да подцени Еому·
никатора -като убеди сам себе си, че комуникаторът е неинтели­
гентен или неморален - и по този начин направи невалидно
мнението му.

В голям брой комуникационни ситуации, включително СН·

туациите в тези експерименти, съобщението . се поднася или u
писмена форма (например като статия от вестник или списание).

94
или от комуникатор, до когото аудиторията няма достъп (напри­
мер от телевизионния екран, от лекторския подиум и т. н.). Също
така изследваното лице често е само или е част от аудитория,
чиито членове не могат да взаю,юдействуват помежду си. При тези
обстоятелства за реципиента на информацията не е възможно
нито да има непосредствено влияние върху 11шението на ко~tуннка­

тора, нито да търси непосредствена социална подкрепа. Това

означава, че за реципиента остават два основни начина да нзма­
тr неприятните си усещания - като промени 11шението сп или
подцени комуникатора.

Трудно или лесно ще е за индивида да подценп комуникатора

nри тези обстоятелства? .Много трудно би било да се подцени оби­
чан и уважаван личен приятел; трудно би било също да се nод­
J(ени някой вдъхващ голямо доверие специалист по разглеждания
II[Юблем. Но ако доверието J(ЪМ комуникатора е недостатъчно,
не би било трудно той да бъде подценен. Следвайки тази линия
11а разсъждения, стигнахме до извода, че при голямо доверие
към комуникатора колкото по-голямо е несъответствието между

11еговите и на аудиторията възгледи, толкова по-голямо въздей­

ствие той има върху мнението на слушателите. Ако обаче дове­
р11ето, което комуникаторът вдъхва, не е много голямо, на тео-
1>11Я той може да бъде подценен. Това не означава, че той не би
могъл да повлияе на хората да променят мнението си, ако неговото
М11ение не се различава много от тяхното. Но колкото повече се
ра:тичава позицията на такъв комуникатор от мнението на ауди­
'l'l)рнята му, толкова по-вероятно е слушателите да започнат да

t't' съмняват iз неговата мъдрост, висока интелигентност и уравно­

Jн•сеJюст. Колкото повече се усъмняват в негоnата мъдрост, висока
IIJJтелигентност Е уравновесеност, толкова по-малка е вероятност­

'!:! ;(а се поrлияят <Л него. Сега да се върнем към примера с фи-
111'1Рските упражнения: представете си 73-годишен мъж с физи­
J.ата на двойно по-млад човек, който току-що е спечелил Бостън­
,.1,11~1 маратон на 26 мили. Ако той ми каже, че за да поддържа
Jllll'ipa форма п има дълъг и здрав живот, човек трябва да се зa­
IIIJшtвa с активни физически упражнения по един час дневно,
11' II(C му повярва:-.r. Как мога да не му повярваы!
Той би ме нa-
1111paJJ да се упражнявам много повече, отколкото ако беше npe-
11• •Р J,•JaJJ да се упражнявам саJ\ю по десет минути
на ден. Дз си
lil"')(ставим сега, че същото съобщение е направил човек, който
ll'lJ,xвa по-малко доверие, например училищен треньор по лека
111',11\'ТIII<a. Ако той ми препоръча да се занимавам с физически
У11ражнения по десет минути двевно, съветът му ще е в моя обсег
1111 11рнемане и той би могъл да повлияе върху мнението и поведе-
нието ми. Но ако той ме посъветва да се занимавам с активни
физически упражнения по един час на ден, ще бъда склонен да
го с!\lетна за шарлатанин, сноб на тема здраве или маниак­
и ще продължа да бездействувам с чиста съвест. Съгласен съм
с изследователите Ховланд, Харви и Шериф: човек ще сметне,
че мнение, което чувствително се различава от неговото собстве­
но мнение, е извън обсега му на приемане - но само ако източ­
никът е достатъчно достоверен.
Въоръжени с тези разсъждения, заедно с моите колеги про­
учихме проведените върху този проблем експерименти; специално
внимание отделихме на начини1е, по които е бил описван комуни­
каторът. И ето-- открихме, че във всеки експеримент, който:
показва пряка .1инейна зависимост между несъответствието и про­
мяната в мнението, източникът на информацията се описва като,
притежващ по-голяма достоверност в сравнение с експериментите, 1
които показват нелинейна зависимост. Това откритие потвърди,
разсъжденията ни за ролята на достоверността. Но ние не спрях·
му дотук, а подготвихме експеримент, в който систематично про·
учихме степента на несъответствието и достоверността на източ··
ника в един изследователски проект. 18 В този експеримеН1 студент·
ки трябваше да прочетат няколко строфи абстрактна модерна!
поезия и да ги степенуват по кD.чество. След това на всяка участ•
ничка бе дадено да прочете критично есе върху модерната пое·
зия, в което конкретно се споl\tенаваше строфа, ниско оценена
от нея. В есето, предназначено за една група изследвани лица,
критикът хвали горещо въпросната строфа - това създава го·
лямо несъответствие 1\!ежду мнението на комуникатора и мение·
то, изразено от студентките в това експериментално условие. В
есето, предназначено за друга група изследвани лица, критикът
описва строфата уыерено благосклонно - това води до средно
голямо несъответствие ;,rежду 1\рнтика и студентките в това екс·
периментално условие. В третата експериментална ситуация
критикът се отнася с .1еко презрение към въпросната строфа -·
това постави реципнентите на информацията в ситуация на "малко
несъответствие". Накрая на половината от участничките в екс•
перимента бе съобщено, че авторът на есето е ноетът Т. С. Елиът,
комуникатор, вдъхващ голямо доверие; на другата половина от
изследваните лица бе съобщено, че авторът на есето е студент.
След това на участничките бе дадена възможност повторно дl
степенуват строфите. Когато студентките бяха подведени да Mll•
слят, че комуникаторът е Т. С. Елиът, есето имаше най-голямо
влияние върху тях, ако изразената в него преценка за строфата
.се различаваше най-много от тяхната собствена преценка; след

:96
като им бе съобщено, че авторът е техен състудент - комуникатор,
rrевдъхващ голямо доверие, -есето предизвика мат'а промяна
в мнението, когато преценката в него мaJJKO се раз,тичаваше от
мнението на студентките; голяма проl'.Iяна, когато несъответствието
(Je средно голямо, и съвсем малка промяна в мнението, когато
trесъответствпето бе извънредно голямо.
За да обобщим този раздел, ще заявим, че за противоречиви­
те резултати, изглежда, има обяснение: при голяма достоверност
:•а източника вероятността аудиторията да се убеди се увеличава
с нарастването на несъответствието между изказаното от него
глtдище и мнението на слушателите; от друга страна, J<Oraтo до­
стоверността на даден източник е съмнителна или недостатъчна,
.·oii ще предизвика максимални промени в мнението при средно
rо:1еми несъответствия.

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА АУДИТОРИЯТА

/!r;л и салюоценка. Не всички слушатели, читатели и,ти зрители

С\ еднакви. Някои хора се убеждават по-трудно. Също·- както
IIIIДЯxмe -типът инфорl\Iация, нойто въздействува върху един
'II>BCI\, може да не окаже влияние върху друг. Наприыер степен­
: 1 на интелигентност на ЧJlен от аудиторията и първонэчалното

н:.: :~шение ще имат основно значение за това, дa.l<I сщюстранно

11рсдставената комуникация ще е по-убедителна от двустранно
11 р('дставената.
Няколко други фактора могат да играят важна роля. Ha-
''PIIo!ep изглС'жда, че жените могат по-лесно да бъдат убедени от
~п.жсте. 19 Това вероятно е така, защото в нашето общество по
1р:щнция жените се считат за по-покорни и по-малко скептични
1, 1' ~1ъжсте и биват поощрява ни по-скоро за по1шрство, отколкото
·:а отстояване на собствено мнение. Ако това е вярно, с~:оро мо­
,п·~t да стD.не:~r свидетели на промяна, тьй като жените вече за-
1111'11\ат да се освобождават от традиционната си роля на пасивни
11:н>тодатели. *
Ка~шо значение има личността на даден индивид върху пo­
t:IT.illtвocттa му към убеждаване? Единствената личностна пpo­
M\'II.'IIIBa, която е най-последователно свързана с податливостта
'' 1.м убеждаване, е самооценката. Индивид, който се чувствува
111 IIЫIIIOцeнeн като личност, по-лесно се повлиява от убедителна

• Може би е погрешно д11 се прави изводът, че жените по-.'Iесно се убеждават

"1' м Ы/\СТ~. Подобно заключение вероятно е пример на несъзнателен "мъжки
111111\llllll:lЪM".

97
комуникация от човек с високо самочувствие. Това изглежда ло­
гично; в края на краищата, ако един човек не се харесва, той ня­
ма да поставя и собствените си идеи много високо. И когато идеи·
те му бъдат оспорени, той може сравнително лесно да се откаже
от тях. Спомнете си, че хората имат желание да са прави. Ако
човек с висока самооценка чуе изказване, което се различава от
собственото му мнение, той трябва да реши дали шансът му да е
прав ще е по-голям, ако промени мнението си, или ако остане
на същата позиция. Човек с висока самооценка може да изживее
конфликт, ако се окаже, че поддържа мнение, различно от това
на комуникатора, към когото има голямо доверие. За човек с нис­
ка самооценка конфликтът е слаб или отсъствува; тъй като няма
особено високо мнение за себе си, той вероятно смята, че има по­
голям шанс да е прав, ако се съгласи с мнението на комуникатора,

Предварителният опит на аудиторията. Друг важен фактор,

свързан с аудиторията, е нагласата И непосредствено преди кому­
никацията. Дадена група от хора може да се поддаде на убежда­
ване, ако е добре нахранена, отпочинала и щастлива. И, обратно,
членовете на аудиторията ще са по-невъзприемчиви и неподатливи,
ако бъдат предупредени, че ще се направи опит за убеждаването
им. Това е особено вярно, ако съдържанието на съобщението се
различава от собствените им убеждения. Склонен съм да твърдя,
че фразата: "А сега едно съобщение от фирмата, финансираща
нашата програма ... ", прави това съобщение по-неубедително, откоЛ·
кото ако комуникаторът го направи без това встъпление. Предупреж•
дението сякаш казва: "Внимавайте, сега ще се постарая да ви
убедя ... ", и хората са склонни да реагират, като заемат отбра·
нителна позиция срещу съобщението. Това явление се показва
в експеримент, проведен от Джонатан Фридман и Дейвид Сиърс. 80
На група младежи се съобщава, че ще чуят беседа, озаглавена "За.
що юношите не бива да шофират". Десет минути по-късно лекторът
изнася беседата. Беседата се изнася и пред контролна група
юноши, които не са предупредени десет минути по-рано. Лица·rа
в контролната група са по-цялостно убедени от беседата в срав·
нение с лицата, които са били предупредени.
По-сложно явление на подготовка на аудиторията, правитю
наречено "ефект на имунизация", се демонстрира от Уилям Мак·
гуайър и сътрудниците му. Вече видяхме, че представянето 1111
двустранна аргументация (с опит да се оборят аргументите 1111
противника) убеждава повечето аудитории по-ефективно, откол·
кото едностранното представяне на аргументите. Като продъЛ>I<It
изучаването на това явление, Макгуайър изказа предположението,

98
че ако човек бъде изложен на кратко съобщение, което може да
опровергае в момента, той сякаш получава "имунитет" срещу след­
ващото разгърнато представяне на същия аргумент; почти по
същия начпн малко количество отслабен вирус имунизира даден
човек срещу силна атака на същия вирус. В експеримент, прове­
l(ен от Уилям 1\1акгуайър и Димитри Папагеоргис 2 1, изследваните
лица изказват мнението си по даден въпрос, след това тяхната
позиция се критикува умерено и те оборвс!т критиката. По-късно
на същите лица се представя силен аргумент срещу първоначално­
то им мнение. Членовете на тази група са проявили много по­
малка склонност към промяна в мнението си в сравнение с чле­

новете на контролна група, чието мнение не е би.тю предварително

11одложено на опит за оборване. Така лицата от експериментална­
тn група се оказали имунизирани срещу промяна в мнението и
сп били сравнително неподатливи на представените аргу11rенти.
( :лсдователно представянето на аргументите на двете страни че­
~·то е не само по-ефективен метод за пропаганда, но когато се
шползу11а умело, такова представяне повишава устойчивостта на
аудиторията към евентуална Еонтрапропаганда.

Как действува ефектът на ш11унизацията? Предварителният

о1111Т под формата на смекчена атака срещу убt-жденията на даден
•1овек създава устойчивост към по-късно убеждаване, защото
1) нндивидът бива подбуден да отстоява убежденията си и 2) при­
ll'•Gнва известна практика в това. Често убежденията, които има­
~'''· никога не са били поставяни под съмнение; в такъв случай
•1овск сравнително лесно може да забрави защо ги поддържа.
Л11о бъдат подложени на силна атака, тези убеждения могат да
рух нат. За да бъде подтикнат човек да поддържа убежденията
1·11, трябва да му се даде възможност да осъзнае тяхната уязви­
мост, а това най-успешно може да се осъществи чрез слабото им
11Т:11;уване. След това индивидът ще е по-добре подготвен да устои
11:1 но-силна атака.
Това е важен въпрос, често пренебрегван и погрешно раз­
r111р:ш от хората, които взимат значими решения. Например след
ttoi.111aтa в Корея, когато някои наши военнопленници по всяка
1н·рт1тност бяха подложени от китайските комунисти на "пpo­
~1111\:tlle на мозъците", сенатска комисия препоръча в държавните
''111.111/Ща да се въведат курсове по "патриотизъм и американизъм",
111 Jl:t се изгради у хората устойчивост срещу "промиването на
~~~· I'Щit" и други форми на комунистическа пропаганда. Но ре­
tу.llт:tтите от изследването на Уилям Макгайър показват, че нaй-
1\tlf•IIIIHT начин да се помогне на американските войници да се
1 1.11ротивяват на антиамериканската пропаганда е да се атакува

99
тяхната вяра в американския начин на живот, а най-добрия1
начин да се създаде устойчивост към прокомунистическата про.
паганда е да се организират курсове за запознаване с комунизма,
представящи двете страни на аргумента. Преди десет години по·
добно предложение щеше да бъде посрещната с насмешка. Преди
двадесет години сенаторът Джоузеф Макарти би счел това за
идея, вдъхновена от кs:>Мунистите. Имаме основания да се надя·
ваме, че времето на щраусовата политика е отминало; не можем
да се противопоставяме на пропагандата, като заравяме глава в
пясъка. На "промиване на мозъка" най-лесно би се поддал чове.
кът, чиито идеи за "американизма" се опират върху .1озунги,
които никога пе са били сериозно атакувани.

К:АК: СЕ ПРОЯВЯВАТ ПРИНЦИПИТЕ В ДЕЙСТВИТЕЛНА

СИТУАЦИЯ?

Представете си, че получите в наследство телевизионна станция,'

Ето ви блестяща въз!lю;лност да предизвикате промени в мне·
нието на хората по важни въпроси. Току-що сте прочели настоя·
щата глава (така че знаете какво правите) и разполагате с мощно
средство за информация. Избирате любимата си тема; да кажем,
пещдържате идеята за безплатна медицинска помощ и бихте же•
Jla,1И да убедите и другите в това. Как ще постъпите? На пръв
поглед няма нищо nо-просто. Избирате си отрязък от време след
програма с високо интелектуален характер (за да сте сигурен, че
ви гледат високоинтелигентни хора) и представяте двустранна
аргументация (защото двустранната аргументация оказва най-го·
лямо въздействие върху хората с висока интелигентност). Под•
реждате доводите си така, че аргументът в полза на безплатната
.медицинска помощ да е по-силен и да се появи най-напред (э1
да се възползува от ефекта на първенството). Описвате тежкотn
положение на бедните - как се разболя ват и умират поради ЛИ!I•
сата на подходяща медицинска помощ, и правите това по такы1
начин, че да възбудите силен страх; същевременно предлага1•
кою<ретен план за действие, тъй като това съчетание предизвика•
най-голяма промяна в мнението и най-бързо убеждава повечето
хора да вземат конкретни мерки. Излагате някои от доводитt
против вашето становище и убедително ги опровергавате. Ан·
гажирате оратор, който е специалист, вдъхва доверие и е извън•
редно симпатичен. Построявате аргумента си така, че да изглеж·
да колкото може по-положителен, за да се увеличи максималmt
несъответствието между представения аргумент и първоначалното
мнение на аудиторията. И накрая се настанявате удобно в крt!·

100
с.1ото, отпускате се и чакате ~шеннята на зрителите да започнат

да се променят.
Но нещата не са така прости, както изглеждат. Представ~те
си типичния телевизионен зрител: да кажем, това е четиридесет
11 петгодишна домакиня от средната класа, която е силно настрое­
на срещу намесата на държавата в делата на гражданите. Тя
с\tята, че всяка форма на социално законодателство е заговор,
1~елещ да подкопае устоите на де:о.юкрацията. Домакинята попада
случайно на вашето предаване, докато търси забавна програма
:1а вечерта, и чува аргументите ви в полза на безплатната •йеди­
I(Ннска помощ. Докато слуша, увереността в първоначалните И
схващания започва да намалява. Тя nрестава да е TaJ{a сигурна,
1\;-~кто е била доскоро, че правнтелството не би трябвало да се
ttil \!есва
в проблемите на здравеопазването. И какво прави тя?
Лt.;о прилича на изследваните лица в експериыента на Ланс Ka-
IIЫI22, тя ще се пресегне, ще завърти превключвателя на телеви­
tнонюпе канали и ще се загледа в програмата "Да се поо·!еегл".
1\;шън установи, че когато увереността на индивида наыа.;ншг,
1oii става по-малко склонен да слуша аргументи срещу собстве­
ннте си убеждения. Така точно тези хора, които биха били най­
,·1\.~оннп да претърпят про!lшна в мнението си, обикновено най­
·,,,·охотно проды1жават да се пзлагат на информация, създд::..ена
11\tl'HHO с такава цел.

Предетавсте си, че сте пред аудитория, която няма право на

111()ор и трябва да ви слуша. Това не е така сложно, както п:о-
1ж·жда; възможно е например да получите разрешение да nока­
,,;,·тс телевизионната си програма в зала, пълна с гимназисти

11.1111 новобранци. В такива ситуацни зрителите не :--югат да станат

11 11ревк.пючат телевизора на друг канал. Ще повлияе ли пrогра­
чата вн на мнението на аудиторията? Това не е задължително.
lllll' можем да принудим хората да изслушат дадена информация;
.(IIJ!II :чожем да ги накараме да следят вниl\штелно съдържанието
11 ( 1\Jто след това проведем изпит н за добро представяне предви­
IIШ внсоки награди, а за лошо представяне- строги наказания);
1н· може:-.1 да бъдем сигурни обаче, че ще настъпи промяна в мне­
lttн·то нм. Когато бъдат изправени пред информация, която пpo­
ltlllopeчи на убежденията им, хората са склонни или да изопачат
t \ltlcълa И, или в момента да намерят контрааргументи. По този
1111'1/Ш те 11югат да избягнат nромяна в мнението си.
Тази съпротива може да се преодолее в известна стеnен.
,:lc-liыr Фестnнгър и Нейтан Макноби 23 провеждат ексnеримент, в
''"iiтo се стараят да попречат на ч.1еновете на аудиторията да
11rмнслят аргументи, оспорващи предоставената им инфор~1ация.

101
 Това се постига лесно, като вниманието на аудиторИята се от­
влича, докато й се представя информацията. Две групи студенти,
принадлежащи към студентска организация, трябва да изслушат
магнитофонен запис на информацпя за лошите страни на студент­
ските организации. Аргументите са- силни, пълни с ерудиция и,
както бихте могли да предположите, значително се различават
от убежд,снията на слушателите.
Докато информацията се прослушва, вниманието на едната
група се отвлича, като й се прожектира много забавен ням филм.
Фестингър и Маккоби разсъждават по следния начин: тъй като
тази група е заета с две задачи едновременно - да слуша магни­

тофонния запис на аргументите против студентските организации

и да гледа забавен филм, -съзнанието на слушателите ще е
толкова ангажирано, че те- почти няма да имат възможност да
измислят аргументи, с които да оборят записаното върху магни­
тофонната лента твърдение. Членовете на контролна група, кои­
то не се разсейват с филм, ще имат по-голяма възможност да
посветят мисълта си на оборването на твърдението, като изми­
слят контрааргументи. Резултатите от експеримента потвържда­
ват тези разсъждения. Мнението на студентите, чието внимание
се разсейва с филм, претърпява значително по-голяма промяна
в посока срещу студентските организации, отколкото мнеписто

на студентите, чието внимание не се раздвоява.

Въпреки че този експеримент посочва начин за преодоляване
съпротивата на аудиторията, въздействието му е краткотрайно и
той има ограничена стойност. Общо взето, убежденията, които
хората смятат за важни, трудно могат да се променят чрез пряка
комуникация. Явно е, че съществува основна разлика между
въпрос като безплатната медицинска помощ, от една страна, и
въпроси като възможността да се построят атомни подводници,
дали антихистамините трябва да се продават без рецепта и прак­
тическото значение на аритметиката, от друга. Каква е разликата?
Едно от различията е в това, че въпросът за безплатната меди­
цинска помощ е по-значим. Кой толкова се интересува от атомни
подводници? Това е по-маловажен въпрос. Но кои са компоненти­
те на "значителен" или "маловажен'?
за· да отговорим на този въпрос, най-напред трябва да изяс­
ним какво разбираме под термина "мнение", който нашироко
изпо.вувахме в настоящата глава. Най-просто казано, мненйе е
това, което човек вярва, че е фактически вярно. Така аз съм на
мненне, че в Тексаския университет са записани над 40 ООО
студенти, че носенето на предпазни колани намалява броя на
смъртните случаи при катастрофи и че през лятото ·в Ню Йорк
Сити е горещо. Подобни мнения имат главно познавателен ха-

102
рактер - т. е. те не са емоционални, формират се в главата, а
не в сърцето. Те ез също нетрайни - могат да се променят при
наличието на сигурни и ясни доводи, поддържащи противополож­
ното мнение. Така ако Ралф Нейдър (когото считам за източник,
вдъхващ голямо доверие по въпросите на движението) ми пред­
стави сведения, сочещи, че предпазните колани, така както ги
конструират днес, не намаляват значително броя на смъртните
случаи, аз ще променя мнението си по този въпрос.
От друга страна, някой може да поддържа мнението, че ев­
реите се занимават с "тъмни" търговски сделки или азиатците
са потайни, младежите под 25 години притежават особена мъд­
рост, Съединените щати са най-в~ликата (или най-ужасната)
страна в историята на света, а НюИорк Ситиеджунгла. По как­
во се различават тези мнения от мненията, изложени в предиш­
ния параграф? Най-напред те имат оценъчен характер - т. е.
свързани са със симпатии и антипатии. Ако някой е убеден, че
азиатците са потайни, това говори за неговата антипатия към
азиатците. Мнението, че Ню Йорк Сити е джунгла, е различно
от мнението, сгiоред което през лятото в Ню Йорк Сити е горещо.
Мнението, че Ню Йорк Сити е джунгла, не е само познавател­
но - то е и силно оценъчно, и силно емоционално. Мнение, което
включва оценъчен и емоционален компонент, се нарича нагласа.
Сравнени с мненията, нагласите се променят изключително трудно.
Представете си, че Сам е човек с много широки възгледи,
който безрезервно вярва на Ралф Нейдър. Сам следователно се
влияе от всичко, което Нейдър твърди за леките коли, безопас­
ността, злоупотребите в държавната администрация, военноин­
дустриалния комплекс и т. н. Но, да кажем, Нейдър е провел за­
дълбочено изследване, което показва, че от гледна точка на ин­
телигентността чернокожите са генетично по-низши от белите
хора. Ще повлияе ли това върху мнението на Сам? Тъй като този
въпрос се корени в емоционален комплекс, по-вероятно е подобно
твърдение, направено от Нейдър, да не повлияе на Сам· така
лесно или цялостно, както би му повлияло твърдение на същия
човек за леките коли, червения восък, зелките или кралете.
Индивидите оказват съпротива, когато някой се опита да промени
наг.1асите им; затова преките комуникации, които поставят под
съмнение съществуващи нагласи, общо взето, имат но-слабо въз­
действие. За да променим нагласите, най-напред трябва да раз­
берем мотивите за тази съпротива. Защо хората изопачават ин­
форl\шцията, J>ОЯто се различава от собствените им нагласи? Защо
измис.'lят контрааргументи? Защо за тях е важно да не променят
нагласите си? Това са значителни и сложни въпроси, на които
ще' се постарая да дам отговор ~ ~лмващата глава.
103
 ГЛЛВА4

ОПРАВДАВАНЕ НА СОБСТВЕНОТО
ПОВЕДЕНИЕ

Представете си следната сцена: млад мъж се привежда в хипноза.

Хипнотизаторът го поставя под въздействието на следхипнотична
сугестия и !\IY казва, че когато часовникът удари четири пъти,
той: 1) ще отиде към вградения гардероб, ще облече шлифера
и ще обуе галошите си; 2) ще грабне чадър; 3) ще извърви осем
пресечки от дома си до супермаркета "АИР", ще закупи шест
кашона цигари и 4) ще се върне у дома. Накрая му се казва, че
в момента, в който влезе в апартамента си, той ще "излезе от
това състояние" и ще бъде, както преди.
Когато часовникът удря четири пъти, младият ~1ъж незабав­
но се запътва към вградения гардероб, слага шлифера и галоши­
те си, грабва чадъра си и се отправя да търси цигари. В неговото
поведение има няколко странни неща: 1) денят е ясен и слънчев
без нито един облак на небето; 2) на половин пресечка от дома
му има магазин и там се продават цигари на същата цена, както

в "АИР", който е на осем пресечки разстояние; и 3) младият

мъж изобщо не пуши.
Той се връща в къщи, отваря вратата, влиза в апартамента
си, излиза от "транса" и открива, че стои в стаята, облечен в
шлифер и обут в галоши, с чадър в едната си ръка и с голяма
торба, пълна с кашони цигари, в другата. За момент изг.пежда
смутен. Приятелят му- хипнотизаторът, го пита:
"Хей, Сам, къде си бил?"
"А, ходих само до магазина."
"Какво купи?"
"Ами ... , ами ... , изглежда, че съм купил тези цигари.''
"Но нали не пушиш?"
"Не, ио ... хм, хм ... Ще имам доста гости с.1едващите ня·
колко седмици, а някои от приятелите ми пушат."
"Защо си се екипирал за дъжд в такъв слънчев ден?"
"Ами. в същност през този сезон на годината вре~о

104
непрекъснато се променя и реших да не рискувам."
.,Но на небето няма ннто един облак."
.,Човек никога не знае.''
"Между другото откъде купи цигарите?"
"0, хм, хм. Ами, хм. . . от супермаркета ,.АИР"."
"Защо си ходил толкова далеч?"
"Ами, хм ... , хм. . . денят беше много хубав и реших, че
няма да е лошо да си направя една ды1га разходка."
IlOBf:t{_eтo XQP<:l. чувствуват. ПO'fP/:.~f~Q~T .. g~ ..1:!>Р9:!:Г... 9f!РJ113дание
на coбcт~~!:fИT~ __C_l!__[J.<)~'f:Ьll_KИ, _уб~)!{дения .и чув~тва. J<g.raтo човек
на~!3I! _нещо, той вече се старае (ако изобщо е възможно) да
убе~_С?МИЯ себе си (и другите), че постъпката му ~ _"]OГIJЧI:Ia и
рцз.у~на. Сам има основателна причина за глупавите сн постъп­
ки -той е бил хипнотизиран. Но тъй като не знае това и му е
трудно да приеме, че е могъл да се държи по абсолютно безсмислен
начин, той полага големи усилия, за да убеди сам себе си (и прия­
теля си), че в лудостта l\ty IП.ta логика и постъпките му в същност
са били разумни.
В същите категории могат да се разглеждат и резултатите,
получени от Стенли Шахтър 11 Джери Сингър в експеримента,
за който стана въпрос в глава 2. Ще припомня, че тези изследо­
ватели инжектират изследваните лица с епннефрин. Лицата,
които се предупредени за въздействията на това лекарство (сър­
l(ебиене, изпотяване на дданите и треперене на ръцете) имат
Jюгично обяснение, когато си;о,штомите се появят. "Да, вярно,
това е действието на лекарството." Лицата, които са подведени
относно въздействията на лекарството, нямат такова подходящо
н логично обяснение на симпто:\tите. Но те не могат да ги оставят
ricз обяснение и се опитват да си ги обяснят, като убедят сами себе
сн, че или са безумно щастливи, или разгневени в зависимост
от социалните ~тимули на око.1ната среда.
Понятието оправдаване на собственото поведение може да
t'C' приложи още по-широко. Представете си, че сте в центъра на
снлно природно бедствие, например земетресение. Навсякъде
около вас се събарят сгради, nадат убити или ранени хора. Без­
снорно вие сте уплашен. Необходимо ли е да се търси oпpaдa­
lllte на този страх? Разбира се, че не, тъй като оправданията са
навсякъде около вас: ранещпе хора и разрушените сгради са'
достатъчно основание за страха ви. Сега да предположим, че:
·н~метресението е в някой съседен град. Вие усещате трусовете
11 слушате разкази за щетите, нанесени на града. Ужасно сrе
lt:шлашен, въnреки че не сте в центъра на разрушения район;
IIIIKOЙ не е ранен- нито вне самият, нито хората около вас-

105
и няма пострадали сгради във вашия град. Потребно ли ви е да
обясните този страх? Да. Също като участниците в експеримента
на Шахтър- Сингър, които изпитват силното физиологично
въздействие на епинефрина, без да l\!Огат да си го обяснят, или
като нашия хипнотизиран приятел с шлифера и галошите вие
ще сте склонен да оправдавате собствените си постъпки или чув­
ства. В тази ситуация ще сте склонен да обясните факта, че сте
изплашен до смърт, макар в момента да няма нищо, от което да
се страхувате. Тези ситуации на природно бедствие не са хипо­
тетични примери - те реално съществуваха преди няколко го­
дини :в Индия. След едно земетресение изследователи събират
и анализират разпространяваните слухове~ Установява се нещо
изумително: индийският психолог Джамуна Прасад 1 открива, че
многобройни слухове за надвиснала гибел плъзват в селото, чии­
то жители усещали трусовете от земетресението в съседен град,
но не били в непосредствена опасност. Жителите на селото вярва­
ли и спомагали да се разпространяват следните слухове: 1) към
тях стремително се приближава наводнение; 2) 26 февруари ще
бъде ден на потоп и разрушения; 3) в деня на лунното затъмнение
ще има ново земетресение; 4) след няколко дни ще има циклон;
5) на хоризонта се задават неописуеми нещастия.
Защо хората измисляли такива истории, защо вярвали в
тях и ги разпространявали? Тези хора мазохисти ли са били?
Подобни слухове естествено няма да им помогнат да се чувству­
ват спокойни. Едно доста убедително обяснение на това явление
е, че хората са били ужасно изплашени и като не са имали до-­
статъчно оправдание за страха си, измислили собствено. Така те
не биха се чувствували глупави. Най-после, ако наистина се
надига циклон, не е ли напълно логично да съм обезумял от страх?
Това обяснение се потвърждава от изследването върху слуховете 2 ,
nроведено от Дургананд Синха. Той анализира слуховете, които
се разпространявали в индийско ceJlO след бедствие с подобна
сила. Основната разлика между ситуацията в анализа на Прасад
н на Синха е, че изследваните от Синха лица действително са
nреживели бедствието и с очите си видели разрушенията. ·Те
били изплашени, но имали основателни причини за това - не
им е било потребно да търсят допълнително оправдание на стра­
ховете си. В техните слухове нямаJю предсказания за надвиснала
катастрофа, нито големи преувеличения. Дори обратното, tлу­
ховете били успокояващи. Един от тях предеказвал (погрешно),
tЧе скоро ще бъде възстановено водоснабдяването. ·
Процесът, който разглеждаме тук, е синтезиран от Лейън
Ф~тинrър3 в теория на човешкото познаю~е и е наречен теория

106
на познавателния дисонанс. Като теория тя е изключително про­
ста, но - както ще видим по-късно - обхватът на приложенията
и-е много ·широк. Първо ще обсъдим формалните аспекти на
теорИЯта и след това ще разгледаме приложенията И. В_основата
Cll познавателният дисонанс е състояние на напрежение, което
BP.::!!fil~{J~a винаги когато даден индивид поддържа едновременно
два познавателни елемента (идеи, нагласи, убеждения, мнения),
намИр~щи __ ее в психоЛогическо несъответствие. С други думи,
два f!.ОЗJ:!авателни елемента са в _ДliС9!:IдН~_i:JКQ:=..К.~_ТQ.__JШЗшежда­
ме само тези два елемента - от един!:! я от _:гях _прои.зтичв про.тив­
НО'!Q_l!~)~[!УГИЯ. Тъй като пораждането на познавателния дисонанс
е_н_еп_рJшт_но. лрещ_ивяване, хората се стремят да го редуцират;
случаят е приблизително аналогичен с процесите, участвуващи
във възбуждането и редуцирането на инстинкти като глада или
жаждата- с тази разлика, че тук движещата сила е неприятно
усещане пе от физиологичен, а от познавателен характер. Да
поддържаш две противоречиви 11деи е все едно да кокетираш с
абсурда, а - както казва фи"1ософът-екзистенциалист Албер Ка­
мю - човекът е същество, чийто живот преминава в опита да
убеди самия себе си, че съществованието му не е безсмислено
(абсурдно).
Как убеждаваi\!е самите себе си, че животът ни не е бе3смис­
лен - с други думи, как нама.1яваме познавателния дисонанс?
Като изменяме единия или двuта познавателни елемента по такъв
нач11н, че да ги направИ!\! по-съвыестими (по-съзвучни), или като
добавяме нови, които помагат .'-(а се запълни пропастта между
първоначалните елементи. Ще приведем пример, който, уви, е
твърде добре познат на мнозина от нас. Представете си, че някой
пушач прочете предупреждението на г.'Iавния лекар на САЩ,
което свързва тютюнопушенето с белодробния рак и други забс ...
лявания на дихателните пътища. Той ще изпита дисонанс. Поз­
навателният елемент "Аз пуша цигари" е в дисонанс с елемента
"Тютюнопушенето причинява рак". Очевидно най-ефикасният на­
чин да се намали дисонансът в подобна ситуация е човек да спре
да пуши. Познавателният елемент "Тютюнопушенето причинява
рак" е в съответствие с елемента ,.Аз не пуша". За повечето хора
обаче не е лесно да се откажат от цигарите. Представете си, че
някой човек се е опитал да се откаже от цигарите, но не е успял.
Какво ще направи той, за да намали дисонанса? Най-вероятно
е да се постарае да промени другия познавателен елемент: "Тю­
тюнопушенето причинява ра!{". Той би могъл да се опита да ома­
ловажи доказателствата, свързващи тютюнопушенето с рака. На­
приl'l!ер би могъл да се постарае да убеди сам себе си, че данните

107
от експериментите не са окончателни. Освен това би могъл да
издири високоинтелигентни хора, които пушат, и по този начин
да убеди самия себе си, че щом Сам, Джек и Хари пушат, цига­
рите не могат да са толкова вредни. Той би могъл да мине на ци­
гари с филтър, като се самозаблуждава, че филтърът улавя кан-·
церагенните вещества. Накрая той би могъл да добави нови поз­
навателни елементи, които са в съзвучие с тютюнопушенето, за

да направи поведението си по-малко абсурдно въпреки опасност­

та, произтичаща от него. Така той би могъл да увеличи значе­
нието, което придава на пушенето; т. е. би могъл да повярва,
че пушенето е важно и много приятно занимание, което е от пър­
востепенно значение за душевното му равновесие: "Може да жи­
вея по-малко, но живоJ:ът ми ще е по-приятен." Също така той
би могъл да се опита да превърне пушенето в добродетел, като
си изгради романтичен и лекомислен образ на човек, който пре­
зира опасността и пуши цигари. Подобно поведение намялява
дисонанса, като наl\tалява абсурдността на извода, че човек по­
лага спецнални усилия, за да заболее от рак. Индивидът оправ­
дава поведението си, като по познавателен път омаловажава

опасността или преувеличава значението на постъпките си. Тю\а

той успява да си изгради нова нагласа или да промени съществу­
ващата.
Представете сн 16-годишно момиче, което още не пуши. След
като прочете предупреждението на главния лекар на САЩ, то
ще бъде ли склонно да му повярва? Разбира се. Доводите са обек­
тивно безспорни, източникът е компетентен и достоверен и няма
причина да не се вярва на предупреждението. А това е същността
на въпроса: по-рано в книгата споменах, че хората се стремят
да са прави, а ценностите и убежденията се интернализнрат.
Rогато изглеждат правилни. Именно този стремеж да са прави
подтиква хората да внимават как постъпват другите и да се вслуш­
ват в съветите на Iюмуникатори, които са експерти, вдъхващи
доверие. Това е изi<лючително рационално поведение. Има снли
обаче, които могат да действуват срещу това рационално поведе­
ние. Теорията на ПQзнавателния дисонанс не представя човека
като рационално същество, а по-скоро като същество, ск.1онно
към рационализиране. Според основните предположения на тео­
рията човекът се стреми не толкова да е прав, KOJI!<OTQ д_а вярва,
че е прав (и мъдър, и порядъчен, и добър). Понякога подтнкът
да СИ прав И ПОДТИКЪТ да вярваш, че СИ прав, действуват В еДна
и с'Ьща посока. Такъв е случаят с девойката, която не пуши,
и лесно може да приеме мисълта, че пушенето причинява бе.'1О·
дробен рак. Това ще важи и за пушач, който се запознае с дово-

108
дите за връзката между тютюнопушенето и рака и действително
успее да се откаже от цигарите. Понякога обаче потребността
да се намали дисонансът (потребността сам себе си да убедиш,
че си прав) води до поведение, което пречи на адаптацията, и
следователно е ирационално. Например психо.'юзи, които са се
постарали да помогнат на пушачи да се откажат от цигарите,

съобщават следните наблюдения: понякога хора, които правят

опит да се откажат от пушенето и не успеят, с тt:чение на времето

започват да гледат по-леко на опасностите от пушенето от онези,

които още не са направили по-сериозен опит да се откажат от

цигарите. Ключът за разбирането на този очевиден парадокс е

степента, до която един човек е личностно ангажиран, обвързан
с дадено поведение. Колкото по-обвързан е той с определено по·
недение или убеждение, толкова по-силно ще се съпротивява на
информация, която заплашва тпва убеждение, и толкова повече
ще се старае да се придържа към поведението пли убеждението
си. Ако се е опитал да се откаже от цигарите и не е успял, той
с:о:каш е "длъжен" да пуши. Поради това отслабва убеждението
му, че пушенето е вредно. На същото основание cъl\I склонен да
твърдя, че човек, който неотдавна си е построил великолепна
нова къща за 100 ООО долара точно върху разседа Сан Андреас
"рай Сан Франциско, ще е по-малко податлив на доводите за ско­
rюшно земетресение от човек, който само е наел къщата за някол­
~:о месеца. Собственикът на новата къща е личностно ангажи­
ран - той не желае да повярва, че е посгr)пил г.1упаво.
Да продължим с тютюнопушенето и да дадем един краен
11ример: представете си, че сте заыестник-председател на голяма
фнрма за цигари - намирате се в ситуация, която предполага
.чаксимална обвързаност с идеята за тютюнопушенето. Работата
1:и се състои в това да произвеждате, рекламирате и продавате

н.нгари на милиони хора. Ако е вярно, че пушенето на цигари

11рпчинява рак, тогава в известен смисъл вие сте отчасти отгово­
рен за болестта и смъртта на много хора. Това ще предизвика
,.!I •.'Ieн дисонанс: познавателният елемент "Аз съм порядъчен, до­
ilър човек" ще е в дисонанс с познавателния елемент "Имам дял в
11реждевременната смърт на много хора". За да редуцирате този
;~11сонанс, трябва да опровергаете доводите, които твърдят, че
между цигарите и рака има причинно-следствена връзка. Освен
I()Ba, за да укрепите убеждението си, че сте добър и морален чо­
В('К, бихте могли да стигнете чак дотам, че да демонстрирате кол-
1\0 малко вярвате на тези доводи, като самият вие пушите много.
Л 1\О потребността ви да намалите дисонанса е достатъчно силна,
riнхте могли дори да успеете да убедите сам себе си, че цигарите

109
са полезни за хората. Така, за да се убедите, че сте мъдър, до­
бър и прав, вие предприемате действие, което е глупаво и вредно
за здравето ви. Този анализ е толкова фантастичен, че е почти
невероятен - почти. По-долу е цитирано дословно описание на
първата част на съобщение, публикувано от информацисината
служба на вестник "Вашингтон пост" през ноември 1971 г.
,.Джек Лаидри изважда може би тридесетата си цигара за деня от един
от двата пакета ,.Марлборо", които лежат върху бюрото му, заnалва
я и казва, че не вярва на никое от тези твърдения за пушенето, рака
и емфизема. Той току-щQ се е заел с пласмента на още една марка цига­
ри на ,.Филип Морис USA" и е изпълнен от задоволство от перспекти­
вите, които се разкриват пред нея.
Но как съвестта му приема факта, че през следващата година в
Съединените щати ще бъдат изразходвани 10 ООО ООО долара, за да се
привлекат хората да пушат цигарите от марката, която той пласира?
,.Не става въпрос за това - казва Ландри, заместник-председател,
който отговаря за пласмента на фирмата ,.Филип Морис", - почти
половината от всички възрастни хора в нашата страна пушат. За тях
цигарите са артикул от първа необходимост. Аз задоволявам тази тях­
на потребност."
Има изследвания от доста изтъкнати медицински и научни автори­
тети -едното от тях върху теория на стреса - за това, как ужасно

много хора щяха да се чувствуват адски зле, ако не намаляваха стреса

си с пушенето на цигари. А голям брой меродавни изсдедвания показ.
ват, че няма връзка между тютюнопушенето и всички онези болести."
Лаидри споделя, че задоволството му идва от факта, че се справя
много добре с работата си въпреки голямата конкуренция; след това
изтъква, че фирмата ,.Филип Морис" заедно с продаваните в големи
количества цигари ,.Марлборо" току-що е изпреварила ,.Америкън Тъ­
бако" и е заела второ място по продажбата на цигари в САЩ (първото
място все още заема ,.Р. Дж. Ренщщс").
Защо е необходима сега нова марка цигари?
Защото тя е nроизведена, за да се продава - казва Ландри.
Тук се корени стимулът за пласирането на нова марка амерю<ан­
ски цигари, която, както Лаидри уверено предвижда, за 12 месеца
ще представлява 1% от америr<анския пазар. Този дял от 1% ще се
равнява на около 5 ООО ООО ООО цигари и ще означава немалка печалба
аа ,.Филип Морис USA"." 4

Мислите ли, че някакви рационални доводи или аргументи

биха могли да убедят г. Ландри, че тютюнопушенето причинява
рак? В края на предишната глава споменахме, че информацион­
ните кампании са сравнително неефикасни, когато имат за цел
да променят дълбоко вкоренени нагласи. Сега можем да си обя­
сним защо такива кампании имат ограничен ефект. Ако хората
са личностно ангажирани с дадена нагласа, информацията, коя­
то представя комуникаторът, предизвиква дисонанс; често най­
ефикасният начин да се редуцира този дисонанс е ДQ.!Щ!];ите да
се отхвърлят или изопачат. Колкото по-силно е ангажиран чо-

llO
век с определена нагласа, 1олкова по-склонен е да отхвърля до­
ВQА!!Т~, които причиняват дисонанс.

Случаят с г. Лаидри l\юже да убеди читателя, а 11rоже и да

не го убеди. Възможно е Лаидри да вярва, че цигарите са полез­
ни за хората още преди да започне да ги пласира. Очевидно,
ако това беше вярно, въодушевлението, с което той поддържа
ползата от пушенето, едва ли би l\Югло да се припише на наличие­
то на дисонанс. Много по-убедителна би била делюнстрацията на
ясно изразен случай на изi<ривяване на нагласата в едно един­
ствено събитие. Такава демонстрация бе направена преди някол­
ко години по време на футболен мач* от т. нар. Лига на бръш­
ляна (Ivy League), която обединява отбори на най-старите уни­
верситети в Нова Англия. Играеше се важен 1\IаЧ лtежду универ­
ситетите на Принстън и Дартмът. Очакваше се играта да бъде
жестока и това скоро пролича на терена: мачът си спечели сла­

вата на една от най-грубите и нечисти срещи в историята на два­

та университета. В отбора на Принстън играеше представител
на сборния футболен отбор на САЩ -Дик Казмейър; в процеса
на играта ставаше все по-ясно, че играчите на ДарТ11лът са решили
да го "пипнат". Щом той овладееше топката, веднага се опитваха
да му я отнемат, струпваха се върху него, блъскаха го и го тъп­
чеха. Накрая той бе принуден да напусне терена със счупен
нос. Не може да се каже, че играчите на Принстън през това
време стояха със скръстени ръце: скоро с.1ед нараняването на

Казмейър един от футболистите на Дартмът бе отнесен от игрище­

то със счупен крак. По време на играта станаха няколко сбива­
ния на терена и играчи от двата отбора получиха контузии.
Известно време след този случай двама психолози - Албърт
Хастърф от Дартмът и Хадли Кантрил от Принстън 5 - отиват в
двата университета и с 16-мплиметров прожекционен апарат по­
казват на студентите филма, заснет по време на ыача. На студен­
тите се внушава, че трябва да бъдат напълно обективни и докато
гледат фил111а, да си взимат бележки за всяко нарушение на пра­
вилата на играта, как се е стигнало до него и кой го е допуснал.
Както бихте могли да си представите, има огроJ\ша разлика в
начина, по който студентите от единия и от другия университет
гледат филма. Всички са склонни да виждат своите състуденти
по-скоро като жертви, отколкото като извършители на наруше­
ние на правилата на играта. Освен тоnа наблюдаваното изкривя­
ване на нагласата съвсем не е малко: установява се, че студентите

от Принстън виждат двойно повече нарушения, извършени от

* Става въпрос за американски фу1бол (Gсл. преп.).

111
играчите на Дарп.тът, отколкото виждат студентите от Дартмът.
Това отново показва, че хората не са насивни вместилища за
съхраняване на информация. Начинът, по който те възприемат
и тълкуват информацията, зависи от това, колко дъ.л_боко са
лиЧностно ангажирани с определено убеждение_ JЫШ_ди.л:_ия на
ПовеДение. Индивидите са готови да изопачат обективния свят,
За- Да на~1а.1Iят дисонанса. Начинът и размерът на това изопачава­
не могат да се предвидят във висока степен.

РЕДУЦИРАНЕ НА ДИСОНАНСА И РАЦИОНАЛНО

ПОВЕДЕНИЕ

Поведението, което намалява дисонанса, нарекох "ирационално"

Под това разбираl\т, че то често затруднява адаптацията, тъй като
може да попречи на даден човеъ: да научи важни факти или да
намери реални решения на проблемите си. От друга страна, това
поведение служи за защита на собственото "Аз"; като редуцираме
дисонанса, поддържаме положителна представа за самите себе
си - представа, според която сме добри, интелигентни или пъл­
ноценни хора. Въпреки че това поведение, защищаващо собстве­
ното "Аз", може да се сметне за полезно, то може да има и ката­
строфални последици. Ирационалността на поведението, намаля­
ващо дисонанса, се демонстрира в редица лабораторни експери­
менти. Особено интересни са резу.1Татптс от изследване, про­
ведено от Едуард Джоунс и Рика Коулър. 6 Те подбират лица,
дълбоко личностно ангажирани с определена позиция по въпроса
за расовата дискриминация: част от тях поддържат дискримина­

цията, а друга част са против нея. Лицата трябва да прочетат

поредица от аргументи, поддържащи двете страни на проблема.
Някои от тези аргументи са извънредно разумни и правдоподобнп,
а други -толкова неправдоподобни, че граничат с абсурд. Целта
на Джоунс и Коулър е да установят !{ОИ от аргументите изследва­
ните лица най-добре ще запомнят. Ако хората са чисто рационал­
ни същества, би трябвало да очакваме, че те най-лесно запомнят
правдоподобните аргументи, а най-трудно- неправдоподобните:
каква нужда би имал човек да съхранява неправдоподобни ар­
гументи в главата си? По същата логика рационалният човек
би си повтарял и би запомнил всички аргументи, които имат сми­
съл, а всички абсурдни аргументи би изхвърлил от съзнанието
си. Какво предвижда теорията на познавателния дисонанс? Ус­
покоително е, когато всички мъдри хора са на ваша страна, а

всички глупаци са на противоположното мнение: когато човек

прочете или чуе глупав аргумент в полза на собственото си стано-

112
 вище, у него възниква известен дисонанс, защото този аргумент
хвърля съмнение върху разумността на позицията му или върху
интелигентността на хората, които са съгласни с него. Също така
винаги когато човек чуе правдаподобен аргумент в полза на про­
тивното становище, това пак създава у него известен дисонанс,
като загатва за възможността другата Тъй страна да е права.
като тези аргументи възбуждат дисонанс, човек ще се старае да
не мисли за тях- т. е. той би могъл да не ги възприеме много
добре или просто да ги забрави. Именно това установяват Джоунс
и Коулър. Изследваните от тях лица не запаметяват аргументите
ло рационално-функционален начин. Те са склонни да помнят
правдоподобните аргументи, които съответствуват на собственото
им становище, и неправдоподобните аргументи, които са в съгла­
·сие с противното становище.
Онези от нас, които са се занимавали с теорията на познава­
телния дисонанс, не отричат, че човекът е способен на рационал­
но поведение. Теорията само предполага, че в голям брой слу­
чаи поведението ни не е рационално- макар от наша гледна
точка да изглежда съвсем разумно. Ако попитате младия мъж,
който е бил подложен на хипноза, защо е облякъл шлифера си
.в слънчев ден, той ще ви даде отговор, който според него е разу­
мен; ако попитате заместник-председателя на фирмата "Филип
·Морис" защо пуши, той ще ви изтъкне причина, която от негова
гледна точка е разумна- ще ви обясни, че пушенето е полезно
за здравето на всеки човек; ако попитате изследваните от Джоунс
и Коулър лица защо са запомнили едни, а не други аргументи,
е ще настояват, че аргументите, които са запомнили, са голяма и
представителна извадка от всички аргументи, които са прочели.
Важно е да разберем, че светът не е разделен на рационални хора
и на хора, които редуцират дисонанса. Макар и да е безспорно
вярно, че не всички хора са еднакви и едни понасят дисонанса
по-лесно от други, в основата си всички сме способни както
на рационално поведение, та:<а и на nоведение, намаляващо ди­

{.:Онанса в зависимост от обстоятелствата. Понякога един и същ

човек може да проявява в бърза последователност и двата вида
поведение.

На следващите страници многократно ще даваме нагледни

примери за рационално и ирационално човешко поведение, като

изброяваме и обсъждаме някои от многобройните прояви на по­

требността на човека да оправдава собственото си поведение.
Тези прояви обхващат буквално цялата гама на човешкото по­
ведение, но за да пестим време и място, тук ще се спре111 само

на някои от тях. Да започнем с щюцеса на вземане на решение -

.S Ч-о•екат - .соцИ& .. но жквоrно•а 113

процес, в· който най-рацИоналните и най-ирационалните страни
на човешкото поведение се редуват в бърза последователност.

ДИСОНАНСЪТ КАТО ПОСЛЕДИЦА ОТ ВЗЕМАНЕТО

НА РЕШЕНИЕ

Представете си, че трябва да вземете решение -- н~пример дали

да си купите нова кола. Това решет-ше е свързано със значiпёлна
парична сума и следователно е вгжно. Тъй като семейството ви
се увеличава, вие сте решили да купите микробус. Но какво?
Дали да бъде "Микробус VW", малък чуждестранен модел, илl!
голям и скъп модел, произведен от "Дженеръл мотърс"? И трите
имат различни предимства и недостатъци: "Микробусът". има дъ­
лъг пробег, просторен е и е моден, но сте чували, че не е съвсем
сигурен. Големият автомобил на "Дженеръл мотърс" е сигурен,
просторен и мощен, но е скъп и експлоатацията му също е свър­

зана с разходи. По-компактната кола не е така просторна, но

сте чували, че лесно се ремонтира. Допускам, че преди да взе:v1ете
решение, ще потърсите колкото може повече информация. Вероят­
но ще започнете да четете "Кънсюмър рипортс" ("Мнение на по­
требителите"), за да разберете какво можете да научите от този
специализиран и безпристрастен източник. Може би ще разгова~
ряте с приятели, които притежават въпросните коли. Сигурно
ще се отбиете при търговците на автомобили, за да изпробвате
как се движи всяка от колите, които ви интересуват. Цялото
поведение, предшествуващо вземането на решение, е напълно

рационално. Да допуснем, че вземете решение и купите "Микро­

бус VW". Какво ще стане по-нататък? В поведението ви ще настъ­
пи промяна: вече няма да търсите обективна информация за всич­
ки модели коли. Вероятно ще започнете да отделяте повече време
за разговори с притежатели на "Микробус VW". За количеството
бензин, което колата изразходва на 100 км, вече ще говорите
като за най-важното нещо на света. Предполагам, вие няма мно­
го да се замислите над факта, че преминаването през ветровити
планински проходи с "Микробус" може да бъде извънредно ри­
сковано: пренебрегването на този недостатък би могло да коства
живота ви.
Как се стига до подобна ситуация? След като са взели реше­
ние- особено ако то е трудно или изисква значително време,
усилия И средства, - хората почти винаги _lj3}!I!_!!3aT___A!1c_p_нaнc.
То:Е!а етака, защото избраната алтернатива е рядко изii.ЯJI9 по­
ложителна, а отхвърлените възможности са рядко изцяло отри­
цателни. В този пример познавателният елемент .. Купих си "Ми-

114
кробус" е··в ·дисонанс с познавателния еле;,1ент, отразяващ не­
достатъците, ·коцто колата може да има. Също така nоложителни­
те страни на. вся-ка кола, която сте мислили да I<упите, но не сте
купили, са в ди<еонанс с .познавателния елемент "Не· купих тази
кола". Успешею начин да се редуцира този дисонанс е да се по­
тър сп изклю1цtтелно положчтелна информация за колата, която
сте избрали, и да се избягва отрицателната информация за нея.
Източник на безопасна информация са рекламите: абсолютно
сигурно е, че ,никоя реклама няма да представи в лоша светлина
"свой" продуiп. Би могло да се предвиди, че човек, който наскоро
си е купил нова лека кола, ще започне да чете реi{ламите избира­
телно - той ще чете повече реклами за собствената си Iшла след
покупката, отколкото хора, които не са си купили наскоро същия

модел; освен това притежателите на нови ле1ш коли ще се ста­

раят да не обръщат внимание на рекламите за други модели коли.

Точно това открива Данута Ърлих заедно със сътрудниците си 7
в пзвестното изследване върху читателите на реклами. Накрат­
ко, резултатите на Ърлих показват, че след като е взел решение,
човек се старае повторно да се увери в правилността му, като

търси информгция, която без съмнение е успокоителна.

Хората не винаги се нуждаят от помощта на рекламните
,агенции от Медисън Авеню, за да получат увереност; те и сами
усняват доста добре да се успокоят. Експеримент, проведен
от Джек Брем, 8 посочва как това може да стане: като се предста­
вя за специалист, който проучва пазарите, Брем показва па ня­
колко жени по осем различни електричес1ш домакински уреди

(тостер, еле1прическа кафеварка, скара за сандвичи и други) и

моли всяка от тях да ги с1епенува в зависимост от това, колко

нривлекателни ги намира. На вся1::а жена той съобщава, че за

награда ще получи като подарък един от домакинските уреди -
ще има право да избере един от двата уреда, които е преценила
като привлекателни. След като всяка жена е направила своя
избор, уредът се опакова и И се дава. Няколко минути по-късно
изследваните лица са помолени повторно да степенуват същите

уреди. Оказва се, че след като е получила избрания от нея уред,

nеяка от жените дава малко по-висока оценка за привлекатеJ1Ност­
Тd на този уред и по-ниска оценка за уреда, който е могла да
притежава, но не е избрала. И пак вземането на решение предиз­
никва дисонанс: познавателните елементи за някакви отрицател­
ни страни на ·-предпочетени я предмет са в дисонанс с факта на
избора, а познавателните елементи за положителните страни на
неизбрания предмет са в дисонанс с това, че той не е бил избран.
За да намалят дисонанса, хората в мисълта си се стараят да раз-

115
далечат двете алтернативи. с други думи, сле.д капwса взели ре­
шение, те засилват положителните страни на уреАа-,--кОИто са
решили да nритежават, а омаловажават отрпцателпиrе--му-страни;
що се отнася до уреда, който са решили да не притежават, те за­
силват отрицателните, а омаловажават положителните му страни.
Това основно явление е подробно описано и по-широко изяснено
от различни експериментатори. 9

Някои исторически прuжри на последиците от вземането на

решение. Няма да е пресилено, ако заявим, че потенциалното
значение на това явление е огромно. Когато споменах, че прене­
брегването на опасността с цел да се намали дисонансът би могло
да коства живота на даден човек, имах пред вид точно това. Пред­
ставете си, че психичноболен човек е завладял страната ви и е
решил да "изкорени" всички членове на вашата религиозна група.
Но вие не знаете това със сигурност. Знаете само, че страната ви
е окупирана, водачът на окупационните сили не харесва твърде
вашата религиозна група и от време на време някои нейни чле­
нове са принуждавани да напускат домовете си и биват задържани
в концентрационни лагери. Как ще постъпите? Бихте могли да
се опитате да напуснете родината си, да минете за член на друга
религиозна група или да останете на мястото си и да се надявате,
че всичко ще бъде наред. Всяка от тези възможности е извънред•
но опасна: Много трудно е да избягаш или да минеш незабеляза•·
но за чс1ен на друга ре:iнгиозна група; а ако ви уловят, че се
опитвате да бягате или да минете за член на друга религиозна
секта, чака ви незабавна екзекуция. От друга страна, решението
да останете на мястото си би могло да е фатално, ако се окаже,
че вашата религиозна група е подложена на систематично изтреб•,
ление. Да предположим, че решите да останате там, където сте,;.
Това е важно решение, което естествено предизвиква силен дисо•-.;
нане. За да намалите този дисонанс, вие убеждавате самия себе •
си, че сте взели мъдро решение - защото, макар хората от ва•
шата религиозна секта да са принудени да напускат домовете си
и отношението към тях да е несправедливо, поне няма опасност
да бъдат убити, щом не нарушават закона.
Да предположим, че няколко месеца по-късно уважаван чо•
век от вашия град ви каже, че е бил свидетел на това, как всички
мъже, жени и деца, наскоро изселени от града, са били избити
безжалостно. Склонен съм да предположа, че вие бихте се поста·
рали да етхвърлите тази информация като невярна и да убедито
самия себе си, че информаторът лъже или има халюцинации,
В резултат - въпреки че ако се бяхте вслушали в човека, койт~»

116
се е опитвал да ви предупреди, може би щяхте да успеете да се
измъкнете- се стига дотам, че ви убиват.
Невероятно? Невъзможно? К:ак някой може да не обърне
внимание на думите на "уважавания човек?" Събитията, описани
по-горе, точно възпроизвеждат това, което през 1944 г. се случи
с евреите в малкия град Сигетвар в Унгария. 10
Процесите на изопачаване и подбиране на информацията
може да са били важен фактор в ескалацията на военните дей­
ствия във Виетню. f. В будещ размишления анализ на "Документи
на Пентагона" Ралф Уайт изказва предположението, че познава­
телният дисонанс правеше водачите на САЩ слепи за всякаква
информация, несъвместима с решенията, които те вече бяха взе.аи.
Както казва Уайт: "Когато постъпките не отговаряха на идеите,
хората, които взимаха решения, бяха склонни да приспособяват
идеите си към своите постъпки." Ще приведем само един от мно­
гобройните примери:
"Поучително е да се сравни изготвеното от Макнамара и основано на
факти резюме на аргументите срещу бомбардировките от 1966 г. (с.!555-
563 в "Документи на Пентагона") с меморандума, издаден от Обедине­
вия комитет на началник-щабовете, който оспорва извода на Макнамара
,iнарича бомбардировките един от нашите два коза, като очевидно
nренебрегва всички факти, показващи обратното. При все това надде.1я
стан01!нщето на Обединения комитет на началнпк-щабовете." 11

Уайт предполага, че Обединеният комитет е взел надмощие,

:{ащото неговият съвет е бил в съответствие с вече взетите реше­
JIНЯ и с някои основни предпоставки, впоследствие оказали се
1:огрешни.

Ескалацията е самоnодхранващ се процес. Поемането на

малък ангажиыент подготвя почвата за все nо-големи ангажимен­

ти. Същността на този тип познавателна ескалация е много добре

лоловена в анали~ на "Документи на Пентагона", пубдикуван
в списание "Тайl\1":
"Все пак бюрокрацията, както показват ,,документи на Пентагона",
винаги изискваше новн решения; всяко решение беше да се уnражнява
все по-силен натиск. Всяко засилване на наnрежението създаваше по-
3иция, която трябваше да се брани; веднъж при.1ожен, военният натиск
трябваше да се поддържа." 1 2

Този nроцес е изс.'lедван в контролираин експериментални

vсловия. Например бихте желали да си осигурите помощта на
1\Эден човек в масово начинание, но знаете, че задачата, която
смятате да му възложите, е толкова трудна н ще отнеме толкова
време и усилия, че той сигурно ще откаже. К:ак би трябвало
1\fl постъnите? Една от възможностите е да го заангажирате с

117
много по- малък елемент от задачата,. който ще му.. се стори тол
кова лесен, че той дори не би помислил да откаще.' Целта на тази
постъпка е лицето да бъде обвързано с "делото". След като човек
веднъж се е ангажирал по този начин, нараства в~роятността да
се съгласи и с по-голямата молба. Това бе доказано от Джонатан
Фридман и Скот Фрейзър. 13 Целта на експериментаторите е да
склонят неколцина собственици на вили да поставят ·в градините
пред къщите си огромна и грозна табела с надпис "Шофирайте
внимателно". Тъй като тази табела би загрозила гледката, ти­
пичният собственик отказва да я сложи в градината си: съглася·
ват се само 17%. Всички изследвани лица обаче, разпределени
в различни групи, най-напред се "омилостивяват" от експеримен­
татора, който "завоюва известна позrщия", като .ги убеждава да
подпишат петиция в полза на безопасното шофиране. Подписва­
нето на петиция е лесно нещо и почти всички изследвани лица
се съгласяват да го направят. Няколко седмици сдед това друг
експериментатор посещава всеки собственик на в.ида, . като носи
огромна, грозна табела с надпис "Шофирайте внимателно". Над
55% от тези собственици разрешават табелата да бъде поставена
в гродината им. Така, rюгато човек се ангажира до· известна сте­
пен, вероятгсстта дг се заашажира по-цялоспiЬ в ·тази насока
се увеличава. Тс~а ?L.,lение е известно .ю•то ескашщия.

Знa 1 :enuemo на Nc(;m.нгншt<Jcmma на решението. Един от осноn·

юrтс фэктори, опреде.lhЩИ л.а.1и след J(3TG е взел ·решение, човек
извършва познавателно нзош1чавь.не илrr преоценка, е не01мени­
мостта на решението. Този въпрос се нуждае от известно изясня·
ванс: понякога ние вземаме предварителни решении. Например,
2~··о сте споыенавали, че бихте могли да купите къща за 100 ООО
долара край Сан Франциско, но до окончателно · решение нс
се е стигнало, вероятно не бихте положили големи усилия да
убедите са!\шя себе си в мъдростта на това решение; но след като
сте внесли парите си и знаете, че няма да ги получите обратно,
сигурно ще започнете да омаловажавате значението на влагата
в сутерена, пукнатините в основите или факта, че J{ыцатз е no·
строена върху разседа Сан Андреас. Някои доводи за значението
на неотl\rенш.юстта на решението дава едно остроумно изследване
върху позпаnателните промени у хората, които залагат на коннн
състезания. Робърт Нокс и Джеймс Инкстър 14 просто пресрещат
хора, които отиват да заложат по два долара. Хората вече са
били взели решение върху кои коне да· Заложат· и· са' се готвели
да внесат парите, когато експериментаторите ги з'аnитват до как•
ва степен са сигурнИ, че ще стiсчеJiят техните· коне. Тъй' като

118
хората са отивали к'hм гишето за залагане на 2 долара, решенията
им не. са; били неотменю1и. Изс"lедоватепiiте спирали и други
залагащи, които се отдалечавали от гишето, след като били внесли
ло 2 долара, и ги питали до каква степен са сигурни,че ще спече­
лят техн11те коне. Общо взето, човек, кvi'!то току-що е заложил
известна сума на някой кон, смята, че конят му има по-големи
шансов~ да спечели, отколкото човек, Iюiiтo се готви да заложи.
Накратко, когато решен_и~то_~не_оi!IIеншrо..- .ДИ{;ОН-<±Н€Ы- се· нама­
лява В-по: висока степен; хората ca __Il_Q~CИГYJHIJJ.__ __tre_ca. .. пpaви,
С.liед-КаfёГнй"r.Цо не могат ~а_· на_правят, за ;'_].а <;?'ГМ~НЯТ peiJ1e!:fИeTQ СИ.

Взе.мане на решение за нотрално поведение. Как можем да пок­

варим честен човек? И, обратно, как можем да
накараме един
човек да бъде по-честен? Един от начините е да извлечем полза
от дисонанса, който произтича от вземането на трудно решение.
Представете си, че сте студент в курс по биология. Оценката ви
зависи от резултата на зак.:тючите:шия изпит, който полагате в
момента. Основният въпрос от изпита включва материал, rюйто
знаете доста добре - но от напрежение не можете нищо да си
спомните. Седите, об,1ян в студена пот. Изведнъж вдигате пог­
лед и какво да видите ... - седнал сте зад най-добрия студент
в I<ypca (който между другото за щастие има най-чет"1ивия по­
черк в целия курс). Погж~ждате надолу и забелязвате, че то~
точно завършва отговора си на фаталния въпрос. Знаете, че ако
пожелаете, лесно бихте 1\юг.rrи да nрочетете неговия отговор. Как
ще постъпите? Съвестта вн говогнt, че да се мами е погрешно­
а ако не измамите, е сигурно, че ще получите ниска оценка. Вие
се борите със съвестта си. Независr:мо дали ще решите да измами­
те, или не, вие сте осъден да изп11тате дисонанс. Ако измамите,
познавателният елемент "Аз съм почтен и мора.1ен човек" е в ди­
сонанс с познавателния eJiel\!CIП "Току-що извърших неморална
ност-.ьпка". Ако решите да устоите на изкушението, познавател­
ният елемент "Искам да по.1уч:1 висока оценка" е в дисонанс с
С'лемепта "Можех да постъпя та/\а, че да сн осигуря висока оцен­
ка, но не пожелах".
Представете си, че след трудна борба реша~ате да измамите.
Как ще намалите дисонанса? Преди да продължите да четете,
11омислете малко над този въпрос. Един от начините да намалите
юконанса е да омаловажите отрицателните страни на постъпката,

която сте решили да извършите (и да засилите положителните й

страни) - също както постъпват жените в експеримента на Джек
Брем, след като са избрали домакинския уред. В този случай
един от ефИкасните начини за намаляване на дисонанса ще включ-

119
ва промяна в нагласата ви към измамата. Накратко, ще възприе­
мете по-снизходително отношение. Линията на разсъжденията ви
би могла да е следната: ,,При определени обстоятелства измамата
не е толкова лошо нещо. Щом като никому не наврежда, тя не
е толкова неморална постъпка - всеки на мое място би го на­
правил - следователно измамата е присъща на човешката при­
рода ... , така че Kai< би могла да е нещо лошо? Ако някой бъде
заловен в опит за измаl\tа, не би трябвало да бъде :урово наказан.
а да се прояви разбиране."
Представете си, че след трудна борба решавате да не измами­
те. Как бихте намалили дисонанса? Още веднъж вие бихте могли
да промените нагласата си относно моралността на постъпката -
но в обратната посока. С други ду11.1И, за да обясните отказа сп
от висока оценка, вие трябва саы себе сп да убедите, че измамата
е ужасен грях, едно от най-подлите неща, които човек ;-.юже д81
извърши, и измамниците трJJбва да бъдат откривани и сурово
наказвани.

Интересно и важно е да се запо~ши тук, че първоначалните

нагласи на описаните по-горе въображаеl\ш лица са могли да
бъдат фактически еднакви. Въз!\южно е решеннята им да са били
на "косъм" разстояние едно от друго- първият индивид може
да е бил съвсеJ\I близо до победата над изкушението, но решава
да измами, а вторият може да е бн.1 съвсем близо до измамата,
но решава да устои. След като решенията вече са взети обаче,
нагласите им към изыамата рязко ще се раздалечат като после·
дица от направения избор.
Тези разсъждения са проверени на практика от Джъдсън
Милс15 в експеримент, проведен с ученици от шести клас. Най­
напред експериментаторът измерва нагласите им към измамата,
а след това те трябва да участвуват в конкурсен изпит, в който
са предвидени награди за победителите. Експерименталната си­
туация е така замислена,че победата е почти невъзможна, без да
се употреби измама, и децата лесно могат да измамят, мислейки,
че няма да бъдат заловени. Както би ыогло да се очаква, някои
от учениците използуват измама, а други - не. На следващия
ден шестокласниците са имали възможност повторно да отразят
нагласата си към измамата. Общо взето, учениците, които били
иэ:мамили, станали по-снизходителни към измамата, а онези, кои·
то устояли на изкушението, възприели по-строго отношение към
този вид поведение.

Данните от експеримента на .Милс предизвикват доста голям

размисъл. Едно ОТ'·неJЦата, които те показват, е, че най-непрнмн·
римите противници -на дадено становище не са онези,които винаги
са били далеч от него. Например бихме се осмелили да предпо­
ложиr.t, че хората, които най-силно негодуват срещу сексуалната
свобода, свързана с движението на хипитата, може би не са оне­
зи, които никога не са изпитвали изкушението да се отдадат из­
сексуална свобода. Резултатите от изследването на Милс дори
сочат, че хората, които изпитват най-голяма потребност да зак­
леймяват този вид поведение, са онези, които са изпитвали силно
изкушение, за малко не са се поддали на това изкушение, но•
накрая са устояли. Хората, които за .малко не са извършили
грях, често са най-склонни да хвърлят камъни по грешниците.
В началото на тази глава разгледах факта, че желанието за
оправдаване на собственото поведение е важна причина, която·
обяснява защо хора, силно личностно ангажирани с определена
нагласа по даден въпрос, са склонни да се съпротивяват на вся­

какви преки опити да се промени тази нагласа. В същност та­

цша хора не се поддават нито на пропагандата, нито на просве­

тата, за които nо-рано стана въnрос. Сега може.м да разберем,.

че същият механизъм, който nозволява на даден индивид да се
придържа към определена нагласа, може да го накара да промени

тази нагласа. Всичко зависи от това, коя линия на действие ще

доведе до най-голямо намаляване на дисонанса при даденпте об­
стоятелства. Човек, който nознава теорията на познавателния
дисонанс, може да създаде условия, подходящи, за да предизвикат·

промяна в нагласата на други хора, като ги направи податливи

на определени видове убеждения. Напрш11ер, ако един съвреме­
нен Макиавели даваше съвети на днешен владетел, той би могъл
да предложи следните стратегии, като изхожда от теорията и:

данните, свързани с последствията от вземането на решения:

1. Ако желаете да формирате у някого 110-положителна нагласа КЪМ/

.в,аден предмет, постарайте се този човек да се заангажира с прi!тежа­
нието на този предмет.
2. Ако же.таете даден човек да смекчи нагласата си към някакво пре­
греше~ше, поставете го на силно изкушение, така че дз извърши същото·
прегрешение; и, обратно, ако желаете няi<oii да възприеме по-строга•
нar.'Iaca към дадено прегрешение, поставете го на изкушение - но не
толкова силно, че да извърши прегрешенвето.

Психологически111.l! последствия от недостатъчното оправда­

/'lане НД собственото nоведение.
Промяната на нагласата като средство за намаляване на
дисщшнса, разбира се, не се ограничава сю.ю със ситуациите
след взимането ffa решение. TSil може да настъпи в много други
ситуации, включително във вспчки случаи. _Iшгато човек говори
нещо, в което не вярва, или върши нещо г.лупавр ню1 неморално_

12})
Сега можем да направим крачка напред: когато трябва . да се
п_редизвика реална про.иянд в нагласите, колкото по-голямг е на­
градата, толкова по-малка е вероятността да настъпи някаква

промяна в нагласата. Ако единственото, I<аето желая от вас, е

да произнесете реч в подкрепа на Ричард Никсън или който и
да е друг, ще постигна най-голям успех, като ви предложа въз.
можно най-високата награда. Това би увеличило вероятността да
се съгласите и да произнесете речта. Представете си обаче, че
имам по-големи амбиции: например желая да предизвикам трай-
на промяна в нагласите и убежденията ви. В този случай важи
точно обратното. Колкото по-малка е външната награда, която
ви предлагам, за да ви склоня да произнесете речта, толкова по­
вероятно е да потърсите допълнителни оправдания, като убедите
сам себе си, че нещата, които сте казали, са наистина верни.
Това би довело по-скоро до реална промяна в нагласата, откол­
кото до просто съгласи е. Ролята на този метод е твърде голяма.
Ако човек промени нагласата си, защото е направил публично
изказване при минимално външно о правда ние, тази промяна ще

е относително постоянна; той не променя нагласите си, защото

му е предложена на града (съгласие) или защото привлекателен
човек му е повлиял (идентификация). Човек променя нагласите
си, защото е успял да убеди самия себе си, че предишните му на­
гласи са погрешни. Това е много ефективна форма на промяна
в нагласата.
Дотук разгЛеждахме материал, който е във висока степен
умозрителен. Тези разсъждения са научно изследвани в няколко
експеримента. Сред тях е класическото изследване, проведено
от Лейън Фестингър и Дж. Мерил Карлсмит. 16 Експериментът е
следният: изследваните лица (студенти) трябва да изпълнят по·
редица от отегчителни и еднообразни задачи- опаковане. на ма­
кари, затягане на винтове и т. н. След това един от изследовате­
лите ги кара да излъжат във връзка със задачата; по-точно сре­
щу заплащане той ги кара да кажат на своя състудентка (която
-също чака да взема участие в експеримента), че задачата, която
тя ще изпълнява, е интересна и приятна. На едни от студентите
са били предложени по 20 долара, за да излъжат, а на други­
само един долар. След експеримента всеки от "лъжците" е запитан
дали са му били приятни задачите, които е изпълнил в началото
на изследването. Резултатите са Е.атегорични: студентите, които
са получили по 20 долара, за да излъжат- т. е. за да кажат,
че опаковането на макари е било приятно, :-:- преценяват зада­
чата като досадна. Това не е изненадващо-задачата наистина е до·
'садна. А какво отговарят студентите, на които е бил даден само един

122
 долар, за да кажат на сы:тудентките си, че задачатэ. е. приятна?
Те дейст.вително преценяват задачата като приятна. С други ду­
ми, лицата, които имат достатъчно външно опр;;~вдание да излъ­
жат, правят това, без да повярват в лъжата си, докато онези,
които, са излъгали лри недостатъчно външно, оправдание, дей­
ствително започват да вярват, че това, което са казали, е истина.

Еисперименталните данни, подкрепящи явлението ,.да ка­

жеш означава да повярваш", не се ограничава само до относител­
но маловажни нагласи като досадата от изпълнението на някоя

еднообразна задача. Доказана е промяна в нагласата по отно­

шение на такива важни проблеми като бруталността на поли­
цията. и легализирането на марихуаната. В един от сзоите екс­
перименти например Артър Р. Коен 17 склонявСJ студенти o-r
Йейлския университет да участвуват в особено трудна форма на
поведение, която противоречи на наrласите им. Коен провежда
изследването си непосредствено след студентски бунт, по вpel\le
на който полицията в Ню Хейвън се е отнесла доста брутално
със студентите. Студентите (които са били дълбоко убедени, че
полицията се е отнесла зле) са накаргни д,а напишат съчинение
в подкрепа на действията, предприети от полицията. Наложено
. им е дг напишат най-горещата и най-убедит~лна защита, която
могат да измислят. Преди да напишат съчинението, на студентите
се заплаща за усилията им. Изс.тедваните лица са разделени на
четири групи: някои студенти получават по 10 долара; други­
по 5 долара, трети - по 1 долар; а четвъртата група получава
нищожната сума от 50 цента. След като всеки студент написва
съчинението си, е накаран да изрази личното си мнение за дей­
ствията на полицията. Получените резултати имат абсолютно
праволинеен характер: холкото по-ыглка е наградата, толкова

пo-ГOJ1JIMa е ,промяната в нагласата. Така студентите, които ср?­

щу скромната сума от 50 цента пишат в подкрепа на полицията
в Ню Хейвън, възприемат по-благосклонно отношение към дей­
ствията й от онези, I<оито пишат съчинението срещу 1 долар;
студентите, които пишат съчинението срещу 1 долар, развиват
по-благосклонно отношение към действията на полицията от
онези, които пишат съчинението срещу 10 долара; и така ната­
тък. Колкото по-малко е външното оправдание под формата на
пари, толкова по-голяма е промяната в нагласата. 18

Що е недостаmъ'lно оправдание? В целия раздел говорихме за

"недостатъчно" и "достатъчно" външно оправдание. Тезн .т~рмини
се . нуждаят от допълнително изясняване. В експеримента на
Фестингър - Карлсмит всички изследвани лица. в същност са се

)23
съгласили да излъжат- включително онези, на които е бил nла­
тен само 1 долар. В Jiзвестен смисъл следователно 1 долар е бил
достатъчен, за да накара лицата да излъжат; оказва се обаче,
111е 1ой не е бил достатъчен, за да им nопречи да се чувствуват
глуnави. За да не се чувствуват толкова гл уnавн, те трябва да
намалят дисонанса, предизвикан от факта, че са излъгали срещу
такава нищожна сума. Изследваните лица имат nотребност да
убедят самите себе си, че това, което са казали, не е абсолютна
лъжа, и задачата съвсем не е така отегчителна, както е изглежда­
ла в началото- nогледната nод друг ъгъл, тя дори е доста ин­
тересна.

Полезно би било да се сравнят тези резултати с данните на

Джъдсън Милс за влиянието на измамата върху шестокласници­
те.19 Спомнете си, че в ексnеримента на Милс решението дали
да пзмамят, или не, nочти сигуJ»>о е било трудно за nовечето деца.
Затова те преживяват дисонанс независимо дали са измамили,
или устояли на изкушението. Бихме могли да се оnитаме да си
nредставим какво би станало, ако наградите за измамата бяха
много големи. Първо, изкушението да измамиш би било много
nо-силно и nовече ученици щяха да му се nоддадат. По-важно е,
че ако nечалбите от измамата бяха огромни, учениците, конто са
измамили, щяха да nретърпят съвсем малка промяна в нагласата.

Подобно на студентите, конто в ексnеримента на Фестингър и

Карлсмит излъгват срещу 20 долара, учениците, които решат да
измамят срещу по-голяма награда, ще имат nо-малка потребност
да наJ\Jалят възникналия дисонанс. Действително Милс включва
тозн с:1учай в експеримента си и резултатите му съответствуват
на следното разсъждение: лицата, които са измамили, за да по­

лучат малка награда, са nо-склонни да смекчат нагласите си

към ИЗ]\Jамата от онези, които с~ измамили, за да получат голяма

награда. Освен това, както би могло да се очаква, хората, които

са устоя.пп на изкушението при наличието на голяма награда,
са по-склонни да възприемат no-cyp08Q отиошение към измамата
от онези, които са устояли на изкушението при наличието на

малка награда.

Лисонансът и "Аз-концепцията". Анализът на явлението дисонанс,

IJредставен в настоящия раздел, изисква известно отдалечаване
от първоначалната теория на Фестингър. В експеримента на Фе­
стингър н Карлсмит например първоначалната постановка на
дисонанса гласи следното: познавателният елемент "Убеден съм,
че за~ачата е отегчителна" е в дисщшнс с познавателния елемент
"Казах, че задачата е интересна". Преди няколко години форму-

124
лирах теорията така, че тя в по-висша степен да отделя внимание
на представата на индивида за самия себе сн. 20 В основни линии
повторното формулиране сочи, че дисонансът е най-силен в си­
т.у~~и-~~. в които е застрашена "Аз-концепцията". За меи важ­
ната страна на дисонанса в гореописаната ситуация не е, че поз­
навателният елемент "Казах "Х" е в дисонанс с познавателния
елемент "Убеден съм в "не Х". По-важен е фактът, че съм подвел
хората: познавателният елемент .. Казах нещо, в което не вярвам,
а то може да има лоши последствия за хората" е в дисонанс с
моята ,.Аз-концепция"- т. е. с познавателния елемент ,.Аз съм
порядъчен, разумен, прям човек".
Тази формулировка се основава на предположението, че по­
вечето индивиди обичат да се смятат за порядъчни хора, които
в нормални условия никого не биха подвели без основателна
причина - особено ако това би могло да има фатални послед­
ствия за даденото лице. Вземете например Сам, който е убеден,
че марихуаната е опасна и в никакъв случай не би трябвало да
се легализира. Да допуснем, че го накарат да произнесе реч, в
която да подкрепи употребата на марихуана. Да допуснем също,
че той направи изказването пред с.rrушатели, които са заклети
противници на употребата на марихуана (например членове на
полицейски отряди за борба с наркоманията, "Дъщерите на Аме­
риканската революция" или привърженици на сухия режим). В
този случай за слушателите няма никакви опасни последствия,
защото няма вероятност те да променят становището си под в,1ия­

ние на речта на Сам. С други думи, за комуникатора съществува

съвсем малка опасност да нанесе някому реална вреда. Според
нашето виждане на теорията на дисонанса Сам нс би променил
нагласата си, тъй като никому не вреди. Също така, ако Сам
бъде наi<аран да направи същото изказване пред група от хора,
за които знае, че са безвъзвратно пристрастени към употребата
на марихуана, не би имало никаква вероятност от отрицателна
промяна в поведението на аудиторията. В този случай също няма
изгледи Сам да навреди някому, защото членовете на аудитория-
1'а му вече са убедени в това, което той им казва. От друга страна,
ако Сам бъде накаран да направи същото изявление пред група
·ОТ хора, които нямат никаква първоначална информация за ма­
рихуаната, очакваме, че той ще преживее много по-голям дисо­
нанс, отколкото в останалите ситуации. Познавателният елемент,
че той е добър и порядъчен човек, е в дисонанс с елемента, че е
казал нещо, в което не е убеден; освен това изказването му ве­
роятно ще има сериозни последствия върху убежденията или
rwведението на аудиторията му. За да намали дисонанса, Сам

125
би трябвало да убеди самия ·себе си, че становището,· което· под ..
крепя, е правилно. Това би му помогнало да повярва, че не е
навредил никому. Освен това колкото по-малко е поощрението,~
което той Получава в този случай, за да подкрепя въпросното·
становище, толкова по-голяма е промяната в нагласата. Неот­
давна проверих и потвърдих тази хипотеза в експеримент;· който
проведох съвместно с l::лизабет Нел и Робърт Хелмрайх. ~ 1 Уста •
новихме огромна промяна в нагласите към марихуаната, когато
на изследваните лица бе предложена малка награда, за да изгот~
вят виДеомагнетофонен запис на изказване, подкрепящо употре­
бата на марихуана - но само когато получиха уверение, че за•
писът ще се показва на аудитория, която не е заангажиоана с
този проблелt. От друга страна, когато на изследванип~ лица
бе казано, че записът ще се показва на хора, дълбон:о и необрати~
мо личностно ангажирани с пробле:-ла на марихуаната (по един
или друг начин), в нагласата на говорптеля имаше сравнителн()
малка промяна. Така лъжата предизвиква по-голяма промяна·
в нагласата на лъжеца, когато той получава малка компенсащfЯ'
и особено когато лъжата може да нанесе някаква вреда на друГ
човек: колкото по-голяма е потенциалната вреда, толкова по•
голям е дисонансът; а колкото по-голям е дисонансът, толкова
rю-r·оляма е промяната в нагласата.*

Значението на ftедостатъчните награди в обучението. Голям

брой из.::ледвания са показали, че явлението недостатъчна на­
градu важи за всички форми на поведение- не само в случая.,
ког<;то се изразяват становища, противоречащи на Шlгласата.

Например установено е, че ако даден човек реално извършва

доста отегчителна работа при много малко външно оправдание;
той 51 преi(енява като по-приятна, отколкото би я преценявал.
ако я изпълняваше при голя11ю външно оправдание. 22 Това не
означава; че хората биха предпочели да получават за работата
си ниска вместо висока заплата. Хората предпочитат да по­
Jlучават висока заплата - и често работят по-усилено за висока
заплата. Во ако им се предложи ниска заплата, за да извършват

* Трябва да се отбележи, че в този, както и в другите експерименти, раз,

г леда!ш тук, с всяко изследвано лице бе проведена разяснителна беседа·
след като то изпълни ролята си в експеримента. Бяха положени всички уси,
лая, за да се избегне предизвикването на трайна промяна в нагласите на
изследваните лица. След провеждането на даден експеримент винаги трябва
да се дават разяснения на лицата, участвували в него; това е особено необ·
ходимо, когато експериментът води до промяна във важна нагласа.

126
дадена работа, и те все още са съгласни да я извършват, има ди­
сонанс между отегчителната работа и ниското заплащане. За да
намалят дисонанса, хората приписват положителни качества на

работата си и тя постепенно започва да ми доставя по-голямо

удоволствне, коГато е ниско платена, отколrщто когато е високо
платена. Това явление може да има сериозан последици. Да взе­
мем за пример класната стая на първоначалното учили~це. Ако
желаете Джони да учи думите от речник на чужд език, бн тряб­
вало да го награждавате; златните звезди, похвалата, внсоките
оценки, подаръците и другп подобни са подходящи ситуационни
оправдаНИЯ. Ще продъЛЖИ и1И Джони да учи чуждите думи, за­
ЩОТО това му донася удоволствие, след като прест<те да получава

награди? С други думи, големите награди ще го накарат л11 да

изпитва удоволствие от задачата си? Съмнявам се. Ако външните
награди обаче нс са твърде високи, Джони ще доб::ши со6стrзеното
си оправдание за това, че прави упражненията по чуждии език;

той дори може да ги превърне в игра. Накратко, и:лз по-голяма

вероятност той да продължи да учи чуждите думи, след като
учебната година е завършила н вече не се предвиждат н::.>ради.
Що се отнася до някои задачи, които изискват 1\It:хо.:шчно
заучаване, ние като педагози не се интересувюле дали те доста­

вят удоволствие на Джони, или не, дотогава, докато той ги ов­

ладява. От друга страна, ако те започнат да му правят удоволствие,
Джони ще ги изпълнява и в извънучилищна ср~да. В резултат
на тази усилена практика той може да придобие по-голсмп уме­
ния- и трайно да ги запази. Тю<а че поне в нюсои ~/словия
раздаването на многобройни награди като средство за обучение
може да е погрешно. Ако на един ученик се осигури стю,rу,1, кой­
то му ·е достатъчен, за да изпълнява дадена задача, може би ще
усnеем ;т,а му помогнем да извлече максимално удово,1ствие от нея.

Това може да позволи задачата да се усвои трайно и да се пзпъл­

IiЯБа дълго време. Не твърдя, че недостатъчните награди са един­
ственият начин, за да се научат хората да извличат удоволствие
от материал, който сам по себе си не е привлекателен. Това,
което искам да кажа, е, че струпването на твърде много външни
оправдания може да затрудни един от процесите, който е в със­
тояние да подготви почвата за извличането на по-голямо удо­
волствие от дадена задача.

Недостатъчн.ото наказание. Дотук обсъждахме какво става, ко

гато наградите, които даден човек получава, за да каже нещо,
са малки. Същото важи и за наказанието. В ежедневието си не­
прекъснато се изправяме пред ситуации, в които хората, отгова-

127
рящи за спазването на закона и реда, ни заплашват, ч-е ще ни
накажат, ако не съблюдаваме нормите на обществото. l(ато зрели
хора знаем, че ако превишим позволената скорост (и ни хванат),
ще се наложи да платим немалка глоба. Ако това се случва твъl'­
де често, ще ни отнемат правото да шофираме. Затова се науча­
ваме да шофираме с позволена скорост, когато наблизо има по­
лицейски коли. Учениците знаят, че ако си послужат с измама
по време на изпит и бъдат хванати, учителят може да ги у:ыижи
п строго да ги накаже. Затова те се научават да не си служат с
измама, докато учителят е в стаята и ги наблюдава. Но суровото
наказание научава ли ги, че да се мами е нередно? Мисля, че не.
Смятам, че наказанието ги научава да се стараят да не бъдат
хванати. Накратко, употребата на заплахи за строго наказание
като средство да накараш човек да се въздържи от нещо, което
му дос1авя удоволствие, изисква непрестанно безпокойство и
·бдителност. Ако по някакъв начин хората биха могли да извличат
удоволствие от нещата, които влияят благотворно както на соб­
ственото им здраве и благосъстояние, така и на здравето и бла­
госъстоянието на другите - това щеше да имз много по-голям

-ефект и в много по-ниска степен щеше да води до вредни ограни­

чения. Ако на децата правеше удоволствие да не бият по-малките
,от тях, да не мамят и да не крадат, обществото би могло да отсла­
би бдителността си и намали наказанията. Извънредно трудно
-е да се убедят хората (особено децата), че човек не може да из­
влича удоволствие от това да бие по-слабите. Възможно е обаче
при определени обстоятелства те сами да се убедят, че подобно
поведение не носи удоволствие.
Да разгледаме въпроса по-внимателно. Представете си сле,».­
ната сцена: вие сте бащата (или майката) на петгодишно дете,
което обича да бие тригодишното си братче. Опитвали сте да
разговаряте с петгодишния си син, но без особен успех. За да
защитите по-малкото дете и (с надеждата) да създадете от голе­
.мия брат "по-възпитан" човек, вие започвате да го наказвате зt1
агресивното му държание. Всеки родител има на свое разполо­
жение редица наказателни мерки, като се започне от крайно меки­
те (строг поглед) и се стигне до крайно суровите, като силно
го наплескате, накарате го да стои право два часа в ъгъла, за­
браните му да гледа те.iТевизия един месец. Колкото по-строга е
.заплахата, толкова по-голяма е вероятността детето да поправи
държането си, докапw го наблюдавате. Но то сигурно отново ще
удари братчето си веднага щом като се обърнете с гръб към него.
Представете си, че вместо със строго го заплашите с много
леко наказание. И в двата сJiучая (при заплаха от строго или

128
 от леко наказание) детето изпитва дисонанс. То съзнава, че не
6ие братчето си - а много му се иска да го набие. Когато детето
чувствува подтик да удари братчето си, а не го прави, то се пита:
"Защо не го бия?" При наличието на строга заплаха детето има
готов отговор под формата на достатъчно външно оправдание:
"Не го бия, защото, ако направя това, баща ми ще ме напляска,
ще ме изправи в ъгъла и ще ми забрани да гледам телевизия цял
месец." Строгата заплаха е дала на детето достатъчно външно
оправдание да не удря братчето си, докато го наблюдават.
Детето, получило лека заплаха, също изпитва дисонанс. Но
когато си зададе въпроса: "Защо не бия братчето си?", то няма
готов отговор, защото заплахата е тш1кова мека, че не дава до­

статъчно оправдание. Детето не прави нещо, което иска да пра­

ви, и въпреки че има известно оправдание да не го прави, липсва

му цялостно оправдание. В тази ситуация то продължава да

изпитва дисонанс, а не може да го намали, като отдаде бездей­
ствието си на строга заплаха. Детето трябва да намери начин,
за да си обясни защо не напада братчето си. Най-ефикасният
начин е да се опита само да се убеди, че просто не желае да бие
братчето си, изобщо не е искало да го бие и да се бият малките
деца не е забавно. Колкото по-мека е заплахата, толкова по-мал­
, ко е външното оправдание; а колкото по-малко е външното оп-

равдание, толкова по-голяма е потребността от вътрешно оправ­

дание. Като се дава на хората възможност да създадат свое соб­
ствено вътрешно оправдание, може значително да им се помогне

да развият трайна система от ценности.

За да проверя тази мисъл, съвместно с Дж. Мерил Карлсмит 23
проведох експеримент в детската градина към Харвардския уни­
верситет. По причини от морално естество не се опитахме да про­
менFме основни ценности като агресивността - родителите есте­
<..:твено не биха одобрили -промяната на важни ценности. Затова
избрахме един банален аспект от поведението - предпочитанието
към играчките.
Най-напред помолихме петгодишни деца да подредят няколко
играчки в зависимост от това, колко ги харесват; след това из­
брахме играчка, която едно дете беше преценило като привлека­
телна, и му казахме, че не може да играе с нея. Половината от
децата заплашихме с леко наказание, ако престъпят забраната -
"Ще се ядосам"; другата половина заплашихме с по-строго на­
казание: "Много ще се ядосам; ще трябва да прибера всички иг­
рачки, ще си отида у дома и никога повече няма да дойд11; ще
помисля, че си още бебе." След това излязохме от стаята и оста­
вихме децата да играят с другите играчки - и да се преборят

g Чоаен-.т - .,ceцiiUIIO •ивот•о• а·29

с изкушенисто да си поиграят със забранените. Всички деца устояха
на изкушението- нито едно от тях не взе забранената играчка.
Като се върнахме в стаята, повторно ИЗ!Itерихме привлека­
телността на всички играчки. Резултатите бяха и недвусмислени,
и поразителни. Децата, които бяха заплашени с леко наказание.
сега считаха, че играчката им харесва по-малко отпреди. С една
дума, като не са имали достатъчно външно оправдание, за да не

играят с нея, децата успяват да убедят сами себе си, че не са

играли с нея, защото не я харесват. От друга страна, играчката
не стана по-малко привлекателна за онези деца, които бяха за­
плашени със строго ню<азание. Те продължиха да степенуват
забранената играчка така, както и преди - някои деца цори я
смятаха още по-привлекателна. Децата, заплашени със строго
наказание, имаха достатъчни външни причини, за да не играят

с играчката -те нямаха нужда да търсят допълнителни причи­

ни, -и следователно продължиха да харесват играчката.

Джонатан Фридман 24 разширява нашите открития, като убе­

дително и нагледно доказва трайността на наблюдаваното явле­
ние. За "фаталната играчr<а" той използува извънредно забавен
робот с батерии, който снове насам-натам и хвърля разни пред­
мети по неприятелите на дадено дете. В сравнение с робота оста­
налите играчки са бледи и безцветни. Естествено всички деца
предпочитат робота. Експериментаторът им забранява да играят
с тази играчr<а, при което едни от децата заплашва с леко, а дру­
ги - със строго наказание. След това той напуска сградата и
изобщо не се завръща. Няколко седмици по-късно в детската
градина пристига млада жена, която подложила децата на пи­

смени тестове. Децата не знаели, че тя работи с Фридман и

присъствието И по някакъв начин е свързано с играчките и за­
плахите, за които преди известно време е ставало въпрос. Случва
се така обаче, че тя провежда теста в същата стая, която Фридман
е използувал, за да проведе експеримента си- същата стая, в

която са били разхвърляни същите играчки. След като провежда

писмения тест с всяко дете, жената го помолва да почака, докато
провери теста, като мимоходом предлага на детето да се позаба­
влява с играчките, които някой е оставил в стаята.
Резултатите, получени от Фридман, във висока степен съот­
ветствуват на нашите собствени резултати. Огромното мнозин­
ство от децата, които преди седмици са били заплашени с леко
наказание, отказали да играят с робота; вместо това те си играли
с другите играчки. От друга страна, голямата част от децата,
заплашени със строго наказание, си поиграли с робота. Изводът
е, че строгата заплаха ня~а траен ефект, за да възпре даден()

130
поведение, докато ефектът от една лека заплаха е задържал това
поведение цели девет седмици, след като е била отправена. По­
втарям, силата на това явление не е във факта, че детето започва
по-малко да цени това поведение (играта с робота), защото някой
по-възрастен му е казал, че то е нежелателно; детето са.м6 се
е убедило, че поведението е нежелателно.
Предполагам, че този процес може де се приложи не само
при предпочитанието на играчките, но и при по-фундаментални и
важни проблеми като контролирането на агресивността. Частична
подкрепа за подобно предположение може да се извлече от някои
корелационни изследвания в областта на психологията на раз­
витието.25 Тези изследвания показват, че родители, които из­
ползуват строго наказание, за да обуздаят агресивността на де­
тето, обикновено имат деца, които не са твърде агресивни в къщи,
но проявяват голяма доза агресивност в училище и в играта из­

вън дома. Именно това бихме могли да очакваме от модела на

съгласието, който разгледахме в глава 2.

ОПРАВДАВАНЕ НА УСИЛИЕТО

Теорията на дисонанса води до предвиждането, че ако човек се­

труДи ·упорито, за да постигне една цел, за него тя ще е по-привле­
J,атеJiiйi, OTKOJIKOTO за друг ЧОВеК, К<JЙТО Я е IIOCTИГHaJJ С MaJIKO
или без никакви усилия. Един пример 1\ЮЖе да е полезен: пред­
ставете си, че сте студент и сте решил да влезете в студентска

организация. За да ви приемат, трябва да преминете през спе­

ll.иален ритуал; да допуснем, че той е доста тежък, тъй като е
свързан с големи усилия, болка и стеснение. След като сте пре­
минали изпитанията успешно, ви приемат в организацията. Ко­
•·ато се премествате в пансиона на организацията, откривате, че·

новият ви съквартирант по стая има някои странни навици: на-­

нример пуска силно радиото след полунощ, взема пари назаем;

и не ги връща и понякога оставя мръсното си бельо върху
вашето легло. Накратко, обективният човеi< би могъл да го сме-­
тне за безотговорен мърляч. Но вие вече не сте обективен:
11ознавателният елемент "Преминах през огън и вода, за да
11остъпя в организацията" е в дисонанс с всякакви познавател-­
ни елементи, свързани с отрицателни, неприятни или нежелател­

ни страни от живота ви в организацията. За да намалите тозИ;

дисонанс, ще се стараете да си представяте вашия съквартирант·

във възможно най-благоприятната светлина. Тук отново са на­

л и це ограниченията на реалността - независимо през какви мъ­
чения и усилия сте преминали няма начин един безотговорен

lЗt
мърляч да бъде превърнат във вълшебния принц от приказки­
те, - но с известна находчивост можете да убедите самия себе
си, че той не е толкова неприятен. Това, което някои хора биха
могли да нарекат немарливост и безотговорност например, вие
можете да сNrетнете за небрежност. Това, че той пуска силно ра­
диото посред нощ и разхвърля 11-rръсното си бельо из стаята, само
дока:=ша какъв бе3грижен човек е -- и понеже е толкова симпати­
чен и не държи на материалните неща, не е трудно да се разбере,
че може да забрави за парите, които ви дължи.
Вълшебен принц той не е, но безспорно може да се понася.
Сравнете тази нагласа с нагласата, която бихте имали, ако не
бяхте впожили никакви усилия; представете си, че се бяхте пре­
местили в друга спалня и бяхте срещнали същия съквартирант.
Тъй като не са вложени усилия, няма дисонанс; а като няма ди­
сонанс, не ви е потребно да виждате съквартиранта си в но-добра
светлина. Предполага111, че вие бързо ще го отхвърлите като без­
·отговорен 111ърляч и ще направите постъпки да ви преместят в

друга стая.
Тези теоретични разсъждения бяха поставени на изпитание
в експеримент, който проведохме заедно с Джъдсън Милс. 26 В
това изследване студентки се съгласиха да се включат в група,

която на редовни сбирю1 щеше да обсъжда различни страни от

психологията на секса. На девойюпе бе съобщено, че ако желаят
да се включат, най-напред трябва да преминат през тест за преси­
ване, предназначен да гарантира, че всички участнички, допусна­
-ти до групата, могат да говорят за секса свободно и открито.
Целта на това указание бе да подготви почвата за ивициацията
(ритуала на приемането). Една трета от участничките бяха под­
.ложени на тежък ритуал на приемане; в присъствието на експе­
риментатора-мъж изследваните лиr~а трябваше да прочетат на
глас списък от нецензурни думи и няколко доста изразителни

описания на сексуални сцени от модерни романи. (Трябва да

напомним, че експериментът се провеждаше в края на 50-те годи·
ни, когато за повечето жени процедура от подобен род беше мно­
го по-смущаваща, отколкото би била днес.) Една трета от студент­
ките бяха подложени на лека процедура, при която трябваше
.да прочетат списък от думи, свързани със секса, но не нецензур·
нн. Останалите студентки бяха приети в групата, без да премина·
ват през инициация. След това на всяка участничка бе дадена
възможност да подслуша дискусия, провеждана от членовете на
групата, в която тя току-що бе приета. Девойките бяха накарани
да повярват, че дискусията се провежда "на живо", но това, което
те слушаха, в същност бе предварително ·изготвен магнетофонен

132
 запис. Целта беше всяка от участничюпе да чуе една и съща ди­
скусия независимо от това, през каква иющиация е преминал а ..
Записът бе изготвен така, че дискусията да е колкото може по­
отегчителна и високопарна. След края И всяко изследвано лице
бе помолено да даде оценка за дискусията - колко l\IY е харесала,
колко интересна му е била, колко интелигентни са били участни­
ците и така нататък.

Резултатите потвърдиха предположенията: на изследваните

лица, които бяха приети в групата, без да положат усилия или
с по-малки усилия, дискусията не достави голямо удоволствие.
Те можаха да я оценят така, Kai(TO заслужаваше -- като досадно
губене на време. Изследваните лица, които преминаха през те­
жък ритуал на приемане, обаче успяха да убедят сами себе си~
че същата дискусия е била доста интересна и полезна.
Подобни резултати получават и други изследователи, които
използуват различни видове неприятни ритуали на приемане. На­
пример Харолд Джерард и Гровър Матюсън~ 7 провеждат експе­
римент, чиято концепция е подобна на изс.1едването на Арънсън
и Милс, с тази разлика, че вместо да четат на глас списък с нецен­
зурни думи, участниците, поставени в условие на тежък ритуал

- на приемане, получават болезнени електрически удари. Резул­

татите съответствуват на резултатите от експеримента на Арънсън
и Милс: изследваните лица, получили поредица силни електричес­
ки удари, за да станат членове на дадена група, харесват групата

повече от лицата, получили поредица слаби електрически удари.

Разбира се, не твърдим, че хората обичат 11'1ъчителните пре­
живявания -те не ги обичат, - нито твърдим, че хората обичат
нещата ·просто защото са свързани с мъчителни преживявания.
Това, което заявяваме, е, че ако човек премине през мъчител но
преживяване, за да постигне някаква цел или обект, тази цел
или обект става по-привлекателен. Така, ако върху главата ви
падне тухла, докато отивате на една от сбирките на групата за
дискусии, няма да започнете да харесвате групата в по-висока

степен; но ако сам пожелаете върху главата ви да падне тухла.

аа да бъдете приет в групата за дискусии, вие непременно ще
за почнете повече да я харесвате.

Трябва да се отбележи, че в повечето ситуации, които по­

раждат дисонанс, за намаляването му има няколко начина. На­
пр и мер в експеримента с ритуалите на приемане установихме,
че хора, положили големи усилия, за да бъдат приети в някаква
неинтересна група, убеждават сами себе си, че тя е интересна.
Това ли е единственият път, по който те могат да намалят дисо­
нанса? Не. Те биха могли да се убедят, че усилията, които са

133
nоложили, не са толкова големи. В същност те са могли да из­
ползуват едновременно и двата начина. Изниква проблем, който
·е интересен от практическа гледна точка: ако цялата енергия на
едно изследвано J1ице не е съсредоточена в една насока, силата на

всеки от дадените ефекти намалява. Представете си, че сте треньор

по баскетбол и желаете в отбора ви да има дух на колективизъм,
сплотеност и другарство. Вие бихте могли да подложите всеки
играч на тежки изпитания, за да ги приемете в отбора. Естествено
бихте желали всеки играч да намали дисонанса, предизвикан от
ритуала на приемане, като сам стигне до убеждението, че харесва
·повече своите съотборници. Ако вместо това някой от играчите
започне да се убеждава: "Е, ритуалът на приемането не беше
чак толкова тежък", той ще намали дисонанса, но не ще започне
повече да цени съотборниците си. Като треньор вие можете да кана­
.лизирате енергията, която се изразходва за намаляване на дисо­
нанса; ще я насочите към вътрешногруповата сплотеност, като

направите ритуала на приемане толкова тежък, че никой да не

може да погледне леко на него. Това "канализиране" може да се
подсили, като се наблегне върху тежестта на ритуала за приема­
не, за да стане още по-трудно някой играч да го сметне за лек.

ОПРАВДАВАНЕ 3НА ЖЕСТОКОСТТА

Неведнъж сме изтъквали, че ни е потребно сами себе си да убежда­

ваме какви порядъчни и разумни хора сме. Видяхме как тази
потребност може да ни накара да променим нагласите си по въ­
проси, които са важни за нас. Видяхме например, че ако даден
човек при неголямо външно оправдание направи противоречащо
на нагласата си изказване, с което подкрепя употребата и лега­
лизирането на марихуаната, и научи, че видеозаписът на изказ­

ването му ще се показва на група младежи, податливи на убеж­

даване, той е склонен сам себе си да убеди, че марихуаната не е
чак толкова вредна - за да не се чувствува толкова лош. В този
раздел ще обсъдим вариант на тази тема: представете си, че сте
извършили постъпка, която е причинила голяма вреда на неви­

нен човек. Да предположим още, че причинената вреда е реална

и безспорна. Вашият познавателен елемент "Аз съм порядъчен,
справедлив и разумен човек" ще е в дисонанс с познавателния
елемент "Навредих на друг човек". Ако причинената вреда е не­
двусмислена и реална, не можете да намалите дисонанса, като

промените мнението си по даден въпрос, както правят това участ­

ниците· в експеримента с марихуаната. В тази ситуация най­
ефикасно бихте намалили дисонанса, като припишете на жертвата

134
 колкото е възможно по-голяма вина -като убедите сам себе си,
че човекът, пострадал от вашата постъпка, заслужава сполетя­

лата го беда, защото сам си я е навлякъл или защото е неприятен,

зъл, мръсен, достоен за порицание.
Този механизъм би могъл да действува дори ако не сте при­
чинили пряко бедата, сполетяла човека, ако само сте изпитвали
към него антипатия (преди да стане жертва) и сте се надявали да
му се случи някаква беда. Например след като четирима студен­
ти в Държавния университет в Кент бяха застреляни от членове
на Националната гвардия на Охайо, бързо се разнасят слухове,
според които: 1) и двете застреляни момичета били бременни и
това, че били убити, било късмет, защото спестявало на тях и ро­
дителите им срам и унижения; 2) телата на четиримата младежи
·били покрити с въшки; и 3) жертвите били болни от сифилис в
толкова напреднал стадий, че така или иначе щели да умрат до
две седмици. 28
Тези слухове са били абсолюtно неверни. Истината е, че
убитите студенти и студентки са били напълно порядъчни, чисти
и интелигентни млади хора. Двама от тях дори са нямали нищо
общо с демонстрацията, станала повод за трагедията, а мирно
• пресичали
района на университета, когато стреляли по тях. Защо
жителите на града с такава охота са повярвали на слуховете и
са ги разпространявали? Не е възможно да се отговори със си­
гурност, но допускам, че причините са били същите, поради кои­
то сред жителите на село в Индия, изследвани от Прасад и Синха,
са се разнасяли слухове- т. е. защото слуховете са внасяли ус­
nокоение. Представете си ситуацията: Кент е консервативен град.
Радикалното поведение на някои студенти е вбесило мнозина от
жителите му. Някои от тях вероятно са се надявали, че студен­
тите ще си получат заслуженото, но сигурно не са мислели, че
наказанието, което заслужават, е смърт. При тези обстоятелства
всяка информация, която представя жертвите в лоша светлина,
помага да се намали дисонансът, като внушава, че смъртта им

в същност е добре дошла. Тази готовност да се вярва на слухове­

те, че жертвите са били грешни и заслужавали съдбата си, се
проявява и по по-непосредствени начини: неколцина членове от
Националната гвардия на Охайо решително заявяват, че жертви­
те са заслужавали да умрат; а гимназиална учителка от Кент,
с която Джеймс .Мичънър се е срещнал, стига дотам, че заявява:
"Всеки, който се появи по улиците на град като Кент с дълга коса,
в мръсни дрехи или бос, заслужава да бъде застрелян." Тя доба­
вя, че тези думи се отнасят дори за собствените И деца. 29
Човек се изкушава да отхвърли подобни хора като психич-

135
ноболни - въпреки че не би трябвало да стигаме леко до такива
изводи: макар и да е безспорно вярно, че не всички хора са тол­
кова крайни, колкото гимназиалната учителка, вярно е също,
че почти на всеки човек може да се повлияе в тази посока.

Този пример, изглежда, съответствува на анализ, основан вър­

ху теорията на дисонанса, но не дава категорични доказателства.
Например възможно е членовете на Националната гвардия в Кент
да са били убедени, че студентите заслужават да умрат още преди
да стрелят по тях.
За да бъде по-сигурен, че този процес съществува реално,
социалният психолог непременно трябва да се отдалечи (времен­
но) от случайностите на реалния свят и да провери предвиждания­
та си в света на лабораторията- свят, който в по-висока сте­
пен се поддава на контрол. IIpи идеални условия, ако желаем
да измерим промяната в нагласите като резултат от влиянието

на познавателен дисонанс, е важно да познаваме какви са били

нагласите преди събитието, предизвикало дисонанс. Такава си­
туация се създава в експеримента, проведен от Кийт Дейвис и
Едуард Джоунс. 30 Те успяват да убедят студенти да се включат
в следния експеримент: участието на всеки студент се състои в

това да наблюдава разговора, провеждан с друг студент, и след

това въз основа на наблюденията си да му каже, че го смята за
повърхностен и отегчителен човек, който не вдъхва доверие. Ос­
новният резултат от този експеримент е откритието, че студенти­
те, съгласили се да изпълнят поставената им задача, успяват

да убедят са.ми себе си, че не харесват обекта на своята жестокост.

Накратко, след като изрекат думи, с които без съмнение ще на­
скърбят другия студент, те сами се убеждават, че той си го за­
служава - т. е. намират го по-непривлекателен, откоJiкото са

го намирали, преди да го наскърбят. Подобен резултат дава и

експеримент, проведен от Дейвид ГласУ В това изследване лица,
които се считат за добри и порядъчни хора, когато са накарани
да приложат поредица електрически удари върху други хора,

започват да подценяват своите жертви. Интересно е да се отбе­

лежи, че този резултат най-ясно се проявява сред хора с висока
самооценка. Ако се считам за негодник, фактът, че причинявам
страдание на друг човек, не предизвиква толкова голям дисонанс;

следователно нямам толкова голяма потребност да убеждавам

самия себе си, че той заслужава съдбата си. Това води до доста
ироничен резултат - точно защото се смятам за такъв симпати­
чен човек, ако направя нещо, с което ви причиня болка, аз тряб­
ва сам себе си да убедя, че вие сте долен човек. С други думи,
тъй като симпатичните хооа като мен не наскърбяват flевинни,

13f
хора, вие сигурно заслужавате всички неприятности, конто съм

ви причинил.

Има обстоятелства, които ограничават универсалността на

това явление. Едно от тях споменахме по-горе: хората с по-ниска
самооценка имат по-малка потребност да подценяват жертвите си.
Друг ограничаващ фактор е способността на жертвата да сн от­
мъсти. Ако жертвата може и желае в някой бъдещ момент да
отвърне на удара с удар, злосторникът счита, че справедливостта
ще възтържествува и затова не изпитва потребност да оправдава
постъпката си, като подценява потърпевшия. В умно замисления
експеримент на Елън Бършайд и сътрудниците й 3 " студенти се
съгласяват да участвуват в изследване, в което всеки от тях тряС­
ва да приложи болезнен електрически удар на друг колега; както
се очаква, всяко от изследваните лица е склонно да подценяна

жертвата си, след като е прилажило електрическия удар. На

половината от студентите обаче е съобщено, че ще има смяна
на ролите- т. е. колегите им ще имат възможност да приложат
върху тях електрическия удар. Онези, които са били подведени
да мислят, че жертвите им ще могат да си отмъстят,· не ги подце­
няват. Накратко, дисонансът намалява, защото жертвите имат
възможността да си отмъстят. Те:1и, които е трябвало да причпнят
болка, нямат потребност да подценяват жертвите си, за да убе­
дят самите себе си, че те са заслужавали съдбата си.
По време на процеса, гледан от военен съд, пред който лейте­
нат Коли бе изправен да отговаря за участието си в клането на
невинни жители в Ми Лай, неговият психиатър заяви, че Коли
не е считал виетнамците за хора. Изследването, обсъдено в този
раздел, може да хвърли известна светлина върху това явление.
Социалните психолози са установили, че хората, които извърш­
ват актове на жестокост, не се отървават невредими. Не зная
със сигурност как лейтенант Коли (и хиляди други) е стигнал
до извода, че виетнамците не са хора; логично е да се допусне

обаче, че когато сме във война и с действията си причиняваме

смъртта на голям брой невинни хора, ние ще се постараем да
подценим жертвите, за да оправдаем съучастието си в крайния
резултат. Ние можем да им се присмиваме, да ги наричаме "жъл­
ти", да им оспорваме правото на човешки качества; но успеем
ли да направим това, пазете се - много по-лесно става да нара­

няваме и убиваме "същества, които не са хора", отколкото истин­

ски хора. Този метод за намаляване на дисонанса има ужасни
последици - той увеличава вероятността, че в бъдеще ще бъдем
готови на още по-големи зверства. В следващата глава ще се
спрем по-подробно на това явление. Засега бих искал да развия

137
едно мнение, което изказах в глава 1: в края на краищата всеки
човек е отговорен за собствените си постъпки. Не всички са има­
ли поведението на лейтенант l(oJIИ и все пак мнозина са постъ­
пили като него. Следователно, преди да отхвърлим поведението
им просто като странно, налудничаво или злодейско, по-разумно
-би било да анализираме ситуацията, породила механизма на този
вид поведение. Тогава 11южем да осъзнаем страшната цена, която
плащаме, за да даваме възможност да съществуват определени
условия. Впоследствие можем да направим нещо, за да отстраним
тези условия. Теорията на дисонанса хвърля известна светлина
върхv този механизъм.

- Разбира се, тази ситуация не се проявява само по време на

война. Многобройни актове на насилие могат да се извършат
върху неnинни хора и да доведат до оправдания, които на свой
ред могат да породят нови насилия. Представете си, че живеете
в общество, което се отнася несправедливо към малцинствата,
например чернокожите и мексиканците. l(ато краен и нереален
прю\Iер нека предположим, че белите не разрешават на черноко­
жите и на мексиканците да посещават първокласни държавни
училища, а им осигуряват посредствено и безполезно образование.
В резултат, след като ходят няколко години на училище, средно­
то чернокожо дете и средното мексикавче ще имат по-малко зна­

ния и по-малка мотивация да се учат от средното бяло дете. За

това свидетелствуват общо ниските им резултати по скалата за
потребност от постижение. Подобна ситуация дава чудесна въз­
можност на гражданските власти да оправдаят проявяваната от

тях дискриминация и да нама.1ят дисонанса. "Сами виждате­

те биха могли да кажат, -цветнокожите са г,1упави (защото се
представят зле в теста за потребността от постижения); забеле­
жете колко мъдри бяхме, като решихме да не пилеем средствата
си, за да им даваме първокласно образование. Тези хора не могат
да бъдат образовани." Това социолозите наричат "самоuзпълня­
ващо се пророчество". То осигурява превъзходно оправдание за
проявите на жестОiюст и пренебрежение. Такова оправдание е
също приписването на ниски морални качества на чернокожите
и на мексиканците. Ние затваряме тези хора в претъпкани гета;
създаваме ситуация, в която цветът на кожата на един човек
неминуемо задействува сили, които му пречат да се ползува от
възможностите за развитие и преуспяване, съществуващи за бе­
лите американци. Чрез магията на телевизията той вижда как
преуспяват хората и как живеят в разкоша на буржоазно благо­
приличие. Той болезнено започва да осъзнава, че тези възмож­
ности, удобства и разкош са недостъпни за него. Ако безсилието

138
то подтикне по пътя на насилието или отчаянието го накара да
взема наркотици, за бе.rшя му брат ще е много лесно, самодоволно
облегнат на стола си, да поклаща многозначително глава и при­
писва това поведение на някакъв вид морална непълноценност.

Както изтъкват Едуард Джоунс и Ричард Нисбет 32 , когато на

нас се случи някакво нещастие, склонни сме да търсим причината

в нещо от окръжението; но когато същото нещастие се случи на

друг човек, сме склонни да приписваме причината на нещо, което
·е присъщо на личността му.

ПСИХОЛОГИЯТА НА НЕИЗБЕЖНОСТТА

Джордж Бърнард Шоу страдал много от алкохолизма на баща

си, но се стараел да не му придава голямо значение. Веднъж
той писал: "Ако не можете да се избавите от семейния скелет*,
най-добре е да го накарате да танцува." 34 В известен смисъл тео­
рията на дисонанса описва начините, по които хората могат
да накарат своите скелети да танцуват - да се опитат да живеят
с неприятните факти. Това е особено вярно, когато възникне
ситуация, която е едновременно неприятна и неизбежна. В такъв
·случай хората се стараят да и:~влекат максимална полза от об­
стоятелствата, като по познавателен път омаловажават неприят­
нИя характер на ситуацията. В един от своите експерименти
Джек Брем 35 събира деца, които доброволно се съгласяват да
изядат зеленчук, за който предварително са заявили, че никак
не обичат. След като децата изяждат зеленчука, на половината
от тях експериментаторът съобщава, че по-нататък ще им се
наложи да ядат много повече от него; на останалите деца не се
-съобщава такова нещо. Децата, които са били уверени, че неиз­
бежно ще трябва отново да ядат от зеленчука, успяват сами себе
си да убедят, че той не е чак толкова неприятен. Накратко, поз­
навателният елемент "Не обичам този зеленчук" е в дисонанс с
познавателния елемент "Ще ям този зеленчук в бъдеще". За
да намалят дисонанса, децата започват да вярват, че зеленчукът

наистина не е толкова отвратителен, колкото са го смятали.

Джон Дарли и Елън Бършайд36 доказват, че същото явление ва­
жи както по отношение на зеленчуците, така и по отношение на
хората. В проведеното от двамата експериментатори изследване
студентки се съгласяват да участвуват в поредица сеанси, в които
всяка участничка трябва да обсъжда сексуалното си поведение и
нор11ш с друга студентка, която тя не познава. Преди да започне

"' Игра на думи, в която "семейният скелет" е буквален превод, означаващ

семейна тайна (бел. прев.).

139
процедурата, на всяка участничка се раздават по две nапки. Във
всяка от nапките има описание на личността на млада жена,
която по всяка вероятност се е съгласила да участвува в съrция

експеримент; описанията съдържат комбинация от приятни и не­

приятни черти. Половината от изследваните лица са били уве­
рени, че rце разговарят с младата жена, описана в папка А, а
на останалите лица е съобrцено, че ще разговарят с жената, опи-­
сана в папка Б. Преди да се срещнат с тези състудентки, изслед­
ваните лица са помолени да оценят всяка една от тях въз основа

на описанията, които са прочели. Лицата, които смятат, че е

неизбежно да споделят интимните си тайни с младата жена, опи­
сана в папка А, намират тази жена много по-прив.текателна от
жената, описана в папка Б, докато онези, които вярват, че ще
разговарят с младата жена, описана в папка Б, считат нея за
много по-привлекателна. Също както в случая със зеленчуците
неизбежността разме1ша сърцето . .Мисълта, че неизбежно ще пре­
караш известно време с друг човек, увеличава положителните

страни на този човек - или най-малко намалява отрицателните.

Накратко, когато знаят, че неrцо непременно ще се случи, хората
са склонни да си го представят в най-добра светлина.

ЗНАЧЕНИЕТО НА САМООЦЕНКАТА

В настоящата глава видяхме как личностната ангажираност на

даден човек с определена линия на поведение може да затвърди
или промени нагласите му, да изкриви възприятието му и оnре­

дели вида на информацията, която той търси. Също така раз­

брахме, че човек може да се ангажира личностно с определена
ситуация по различни пътиrца - като взема решение, работи
усилено, за да постигне някаква цел, вярва, че неrцо е неизбежно.
извършва nостъnки, които имат сериозни последици (например
наскърбяват някого) и т. н. Както споменахме по-рано, най-дъл­
боката форма на личностна ангажираност се проявява в тези
ситуации, в които самооценката на един човек е застрашена.

Ако аз извърша жестока или глупава постъпка, това заплашва

самооценката ми, защото ме навежда на мисълта, че може да съм

жесток или глупав човек. В стотиците експерименти, вдъхновени

от теорията на познавателния дисонанс, най-категоричните ре­
зултати са получени в ситуациите, в които самооценката на из­
следваните лица се поставя на карта. Освен това, както би могло
да се очаква, видяхме, че индивидите с най-висока самооценка
изпитват най-силен дисонанс, когато се държат по глупав или
жесток начин.

140
 Какво става, когато човек има ниска самооценка? Теоретично
погледнато, ако той изnърши глупава или неморална постъпка,
не ще изпита голям дисонанс. Неговият познавателен елемент
"Извърших неморална постъпка" е с съответствие с познавател­
ния елемент "Аз съм подлец". Накратко, човек, който се смята
за подлец, очаква от себе си подли постъпки. С други думи, за
човек с ниска самооценка няма да е ужасно трудно да извърши

неморално деяние- защото то не е в дисонанс с неговата "Аз­

концеnция". От друга страна, ако човек има висока самооценка,
той е по-склонен да се съпротивява на изкушението да извърши
неморална постъпка, защото неморалното поведение би предизви­
ка.10 силен дисонанс у него.
Поставих на проверка това твърдение заедно с Дейвид Ме­
тий.37 Предвиждахме, че индивидите с ниско самочувствие ще
бъдат по-склонни да измамят (ако им се даде възможност за това),
опюлкото хората с високо самочувствие. Трябва да подчертаем,
че ние не правехме елементарното предвиждане, според което
хората, които се считат за нечестни, ще мамят по-често от онези,
които се считат за честни. Нашето предвиждане беше малко по­
смело; то се основаваше на предположението, че ако самооценката
на един нормален човек бъде временно накърнена (например ако
приятелката му го изостави или пропадне на изпит) и поради
това се чувствува потиснат и безполезен, той е по-склонен да
измаr1ш при игра на карти, да ритне кучето си, да облече горнище­
то и долнището от различни пижш\ш или да извърши всякакви

други постъпки, съответствуващи на ниското J\IY самочувствие.

Тъй като чувствуват, че са долни, тези хора ще извършват долни

постъпки.

В нашия експеримент (временно) променихме самооценката

на студенти, като им подадОХ!\Iе невериа информация за личност­
та им. След като бе подложена на тест за диагностика на личност­
та, една трета от студентите получиха положителна обратна ин­
формация за себе си; по-точно съобщено им бе, че според резулта­
тите от теста те са зрели, интересни, задълбочени и т. н. Една
трета от студентите получиха отрицателна обратна информация;
казано им бе, че според резултатите от теста те са сравнително
незрели, безинтересни, доста повърхностни и т. н. На останалите
студенти не бе дадена никаква информация за резултатите от
теста.
, Веднага след това студентите трябваше да участвуват в ек­
.сперимент, провеждан от друг психолог, който на пръв поглед
нямаше нищо общо с описанията на личностите. Като част от
втория експеримент изследваните лица трябваше да играят на

141
 карти срещу някои от състудентите си. Играеше се на коыар и
студентите можеха да залагат пари, като им бе казано, че ще мо­
гат да задържат парите, които спечелят. В процеса на играта
на изследваните лица бяха дадени няколко възможности да изма­
мят в ситуация, в която изглеждаше невъзможно да бъдат уло­
вени. Ситуацията бе режисирана така, че ако някой студент ре-·
ши да не измами, той със сигурност губи, а ако реши да измами,.
със сигурност ще спечели значителна сума пари.
Резултатите от изследването ясно показаха, че студентите,
които предварително бяха получили обратна информация, пони­
жаваща самооценката им, по-често мамеха от онези, които бяха
получили информация, повишаваща самооценката им. Контрол­
ната група -лицата, които не бяха получили никаква обратна
информация, заемаха средно положение. Тези открития по каз­
ват, че си заслужава родителите и учителите да полагат усилия
и да бдят за евентуалните бъдещи последици от собственото си
поведение, тъй като то влияе върху самооценката съответно на
децата и студентите. По-точно, ако е вярно, че ниската самооцен­
ка е важна предпоставка за престъпно или жестоко поведение,
бихме били готови да направим всичко възможно, за да помогнем
на всеки човек да уважава и обича самия себе си.

ФИЗИОЛОГИЧНИ И МОТИВАЦИОННИ ВЛИЯНИЯ

НА ДИСОНАНСА

Докъде могат да се разпрострат влиянията на дисонанса? През

последните няколко години изследователи показаха, че те не се

ограничават само до нагласите; _дисонанс:.ьт.JI.!оже да_ ~fОД_Ифi_щира­

наl!Иf!а, по който преживяваме основните физиологични инСТiшк-
' TJ:!~ някои точно определени условия намаляването на дисо··
nанса може да стане причина гладните хора да изпитват по-малък
глад, жадните- по-слаба жажда, а хората, подложени на dилни
електрически удари- по-слаба болка. Ето как действува този
механизъм: ако даден човек се ангажира личностно със ситуация,
в която дълго време ще бъде лишаван от храна шш вода или ще
бъде подлаган на електрически удари, а има малко външно оп­
равдание, за да постъпи така, той ще изпита дисонанс. Познава­
телните му елементи, свързани с болката от глада, пресъхналото­
му гърло или електрическия удар, са в дисонанс с познавателния
елемент, че той по собствено желание участвува в тези експери­
менти, а получава малка компенсация. За да намали дисонанса,
той убеждава сам себе си, че гладът, жаждата или болката не са
толкова големи. Това не би трябвало да ни учудва. Макар и г.1а-

14~
дът, и жаждата, и болката да имат физиологична основа, доказа­
но е, че те съдържат силен психологически компонент. Например
внушението, медитацията, хипнозата, таблетките плацебо, так­
тичното отношение на опитен лекар към пациент, който е на легло,.
или съчетание на някои от тези фактори могат да намалят изпит­
ваната болка. Експериментаторите социални психолози са пока­
зали, че в условия, предизвикващи силен дисонанс, обикновени
хора, без да притежават специални умения в областта на хипноза­
та или медитацията, могат сами за себе си да постигнат същите
резултати.
Така например Филип Зимбардо и колегите l\ty38 подлагат
голям брой хора на силни електрически удари. Половината от
тези хора се поставят в условие на силен дисонанс - личностна
ангажираност се постига, като им се дава малко външно оправ­

дание за участието в експеримента. Другата половина се поставят

в условие на слаб дисонанс- т. е. няма право на избор и има
голямо външно оправдание. Резултатите показват, че хората.
поставени в условие на силен дисонанс, са склонни да съобщават,
че изпитват по-слаба болка от хората, поставени в условие на
с.паб дисонанс. Което е по-важно, това явление излиза извън
субективните изказвания на изследваните лица: има данни, които
_показват, че физиологичната реакция на болка (измерена чре~
галваничната реакция на кожата) е била сравнително по-слаба
в условието на силен дисонанс. В допълнение може да се каже,
че болката на изследваните лица в това условие пречи по-малка
на изпълнението на възложените задачи. ИзсJJедваните лица не
само съобщават, че изпитват по-слаба болка, но тя влияе на
поведението им в по-ниска степен.
Подобни резултати са получени и при изследване на глада
и жаждата. Джек Брем 39 описва поредица експерименти, в които
за дълги периоди от време хора са били лишавани от храна или
вода. Освен че изпитват глад или жажда, тези индивиди прежи­
вяват силен или слаб дисонанс почти по същите причини, поради
които преживяват силен или слаб дисонанс изследваните от Зим­
бардо лица. По-специално някои от изследваните лица имат малко.
външно оправдание, за да се подложат на глад или жажда, до­
като други разполагат с голямо външно оправдание. Лицата,
които изпитват силен дисонанс, могат да го намалят по най­
ефикасен начин, като омаловажат усещането на глад или жажда.
В отделни експерименти върху глада и жаждата Брем установя­
ва следното: лицата, поставени в условие на силен дисонанс,
казват, че са по-малко гладни (или жадни) от лицата в условието.
на слаб дисонанс, които са били лишени от храна (или вода)

14З.
за същия период от време. Тези резултати отново не се основават
само върху твърденията на участниците- след експеримента на

всички изследвани лица е разрешено свободно да ядат (или пият)

и лицата, поставени в условие на силен дисонанс, действително
изяждат по-малко храна (или изпиват по-малко вода) от лицата,
nоставени в условие на слаб дисонанс.

ПОГЛЕД КЪМ ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАВАТЕЛНИЯ

ДИСОНАНС

Очевидно е, че теорията на познавателния (когнитивния) дисонанс

се оказва много полезна. Действително през 15-те години, от­
както бе създадена, тя породи много повече изследвания и даде
много повече знания за социалното поведение на човека от която
и да е друга теория в психологията. В същото време би трябвало
да се подчертае, че от формална гледна точка И липсва тази еле­
гантност, която обикновено свързваме със строгите научни твър­
дения. В концептуално отношение основната слабост на теорията
произлиза от факта, че приложението И не е ограничено до ситуа­
ции, които са несъвместими само от логична гледна точка. Не­
съответствията, предизвикващи дисонанс, са по-скоро психоло­

гични несъответствия. Това Иli·Iенно прави теорията интересна;

за беда това е същото, което й пречи да бъде абсол1отно точна.
Би било сравнително J1есно да се изкаже прецизно твърдение за
сферата на тази теория, ако предвижданията И се ограничаваха
до случаи на логична несъгласуваност. Съществуват точни пра­
вила, които позволяват да се установи дали дадени заключения

произтичат, или не произтичат от предпоставки, базиращи се на

формалната логика. Да вземем например известния силогизъм:

Всички хора са смъртни.

Сократ е човек.
Следователно Сократ е смъртен.

Ако някой е убеден, че Сократ не е смъртен, а приема първи­

те две съждения, това би бил явен случай на дисонанс.

За сравнение да вземем типичната ситуация на дисонанс:

Убеден съм, че тютюнопушенето причинява рак.

Пуша цигари.

Познавателният елемент "Пуша цигари" не е съвместим с

познавателния елемент "Тютюнопушенето причинява рак" от
гледна точка на формалната логика. Несъответствието е на пси­
хологическа основа: това означава, че импликациите на двете твър-

144
дения са в дисонанс, защото известно е, че повечето хора нямат
желание да умрат. Но понякога е трудно да бъдеш сигурен кое
ще е психологически несъвместимо за всеки отделен човек. Пред­
ставете си например, че изпитвате силно възхищение от Фран­
клин Делано Рузвелт; после научавате, че докато е бил женен,
той е имал тайна любовна връзка. Ще предизвика ли това дисо­
нанс у вас? Трудно е да се отговори. Ако отдавате голямо значе­
ние на съпружеската вярност и освен това сте убеден, че великите
хора не би трябвало да нарушават тази норма, действително ще
изпитате известен дисонанс. За да го намалите, вие или ще проме­
ните отношението си към Рузвелт, или ще смекчите отношението
си към съпружеската изневяра. Но тъй като е малко вероятно
голям брой хора да се придържат едновременно към тези две
ценности, те не ще изпитат дисонанс. Освен това (което е най­
важно) степента на дисонанса сигурно ще е ниска в сравнение
с това, което би била, ако вие бяхте нарушили вашите собствени
ценности - какъвто е случаят с децата, които в експеримента
на Джъдсън Милс употребяват измама при теста. Тук е същност­
та на въпроса: както по-рано споменах, предвижданията на тео­

рията на дисонанса са най-ясно изразени и най-убедитеш.и в

,тези ситуации, в които дисонансът е функция на поведението на
даден човек, нарушаващо собствената му ,.Аз-концепция". Ако се
смятате за интелигентен човек, а направите нещо глупаво, ако

се смятате за високо морален, а постъпвате неморално, ако се

смятате за любезен, а се държите нелюбезно - това са ситуации­

те, във връзка с които теорията на дисонанса формулира най­
убедителното и най-категоричното си твърдение, а това са ситуа­
:Lиите, върхv които поставихме ударение в настоящата глава.
·'· ~ .
.........~-...:~ ~-- .____",__

ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ САМО

В ХАРМОНИЯ

Вfначалото на настоящата глава заявих, че хората са способни

както на рационално поведение, улесняващо приспособяването,
така и на поведение, намаляващо дисонанса. Да се върнем на този
въпрос. Ако човек цял живот предпазва своето собствено "Аз",
никога няма да се развие. А за да се развием, трябва да се учим
от грешките си. Но ако човек държи да намали дисонанса, няма
да признава своите грешки. Вместо това той ще ги "омаловажава"
или- което е още по-лошо- ще ги превръща в добродетели.
Мемоарите на бивши президенти на САЩ са пълни с този род
удобни твърдения, които служат за самооправдание, и най-добре
могат да се обобщят по следния начин: "Ако трябваше всичко да
повторя, нищо не бих променил."
10 Чоик ..т -.социално •ивотно• 145
 От друга страна, хората често rтетърпяват развитие - т. е.
често извличат полза от грешките с. По какъв начин? При как­
ви обстоятелства? В най-добоип Ci\''JaЙ за всеки от нас би било
полезно да може да си кажt:
'
... т-
t,
• -"
,~,ооре, сгреших.
к
а:::-;,в урок
мога да си извлека от това прехшвяване, за да не изпадам втори
път в подобна ситуация?'' Това може да се постигне по няколко
начина.

1. Като разберем склонността си към самооправдание и намаляване

на дисонанса.
2. Като осъзнаем, че извършването на глупава или неморална постъпка
не означава непременно, че сме непоправимо глупави ИJ!И неморални.
3. Като изградим достатъчно силно собствено "Аз", за да приемаме
своите грешки.
4. Като повишаваме способността си да разбираме, че е полезно да
nризнаваме грешката си.

Разбира се, да се изброят тези начини е много по-лесно, от­

колкото да се приложат. Как човек опознава склонността си към
самооправдание и намаляване на дисонанса? Как идваме до съз­
нанието, че интелигентни и морални хора като нас понякога
могат да извършат глупава или неморална постъпка? Да разберем
това само на думи, не е достатъчно; за да използува човек това
познание, може би трябва да го преживее и приложи на практика.
В глава 8 ще разгледаме ситуация, която насърчава подобна
практика.

146
 r nл J), ,."\ s

ЧОВЕШКАТА АГРЕСИВНОСТ''

Преди няi<олко години в новините по те.1евизията Уоптър Крон­

кайт съобщи за американски самолет, който хвърлил напалм над
едно село в Южен Виетнам, считано за крепост на Виетконг.
Най-големият ми син, който тогава б~ш2 десеТi'Одишен, ме по­
пита живо: "Татко, какво е това напалм?" "0- отговорих аз
нехайно, -доколкото зная, това е химикал, който залепва и
гори, така че ако падне върху кожата на човек, не може да се

отстрани и причинява тежки изгаряния." И продължих да слу­

-шам новините. Няколко минути по-късно погледнах случайно към
сина си и видях, че по лицето му се стичат сълзи. Като го гледах,
бях обзет от ужас и мъка, защото се заl\шслих какво бе станало
с мен. Толкова ли бях загрубял, че можех да отговоря на nодобен
въпрос тю<а сухо и делово - сякаш синът ми бе попитал !{ЗК се
прави топка за бейзбол или как функционира листото? Толковз
.1и бях привикнал към човешката жестокост?
Ние живеем в епоха на неописуеми жестокости - в Биафра,
Източен Пакистан, Ми Лай. Разбира се, подобни съnития не ез
характерни само за 60-те години на нашия век. Един приятел в~д­
нъж ми показа тънка книжка- най-много 10-15 страници, -
която имаше претенциите, че представя в синтезиран вид история­
та на света. Това бе хронологично изброяване на значителните
събития в историята, за които съществуват писмени документи.
Можете ли да се досетите ка1шо имшuе в нея? Естествено - война
с..1ед война, от време на време прекъсвани от някои друпr съби­
тия, като раждането на Христос и изобретяването на печатарска-

·•·Разсъжденията мн за психологията на агресивността бяха повлияни и еба­

гатени от голям брой случайни разговори с доктор Ленард Бърковиц от
Университета на Уисконсин, докато бяхме колегн в Изследовате"~ск;ш цен­
тър по наукнте за поведението ("Center for Advaпced Study iп the Be!ыvio­
ral Sciences"). С радост изразявам тук дълбоката сн 6"1аrодарност ко;,:?, дск­
тс;р Бърковиц.

147
 та преса. Какво представлява човешкото същество, ако най-зна­
чителните събития в кратката му история са случаи, в които
хората масово се избиват едни други?
_Човек~т_е__а_rр_есидн.о сJ>щес:rво. С изключение на някои гри­
зачи няма друго гръбначно животно, което да убива себеподобни­
те си така последователно и безсмислено. По-рано определихме
социалната_ психология като социално влияние-- т. е. влиянието

на е-~-1!__~~~~~~~-- (~л~ -гPYJ:I1l) върх-у -друг човекjил.и__ !Е_У_~~):-1Iай-

- силнатапроява на агресията (физическо унищожение) може да
се разглежда като последната степен на социално влияние. Дали
агресивността е част от човешката природа? Може ли тя да бъде
модифицирана? Кои социални и ситуацноиии фактори увеличават
агресивността и кои я намаляват?

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА АГРЕСИВНОСТТА

Трудно е да се даде просто определение на "агресивността",

тъй като в ежедневния език терминът се използува в най-различ­
ни значения. Очевидно "бостънският удушвач", чието хоби беше
да удушва жени в жилищата им, извършваше актове на агресив­

ност. Но футболистът, който се втурва да отнеме топката от про­

тивника си, също се смята за агресивен. Агресивен наричаме и
тенисиста, който често атакува мрежата. Същото може да се
каже и за преуспяващ застрахователен агент, който е "истински
пробивен мъж". За агресивно се смята и детето, което ревниво
брани имуществото си от посегателството на другите, както и
детето, което бие братчето си. На по-дълбоко равнище нацупената
физионоl\шя на пренебрегнатата съпруга, която седи в ъгъла по
време на някое събиране, също може да се приеме за акт на "па­
сивна агресия". Също така дете, което нощем се подмокря, изо­
ставен от приятелката си младеж, който заплашва, че ще се са­
моубие, или ученик, който упорито се старае да реши трудна
математическа задача, биха могли да бъдат определени като наг­
ледни лримери на склонността на човека към агресивност. А
какво да кажем за принудата, която упражнява държавата, за

да поддържа реда и законността, и за не така прекиrе форми на

агресия, чрез които членовете на дадена раса или религия уни­

жават и подценяват хората от други раси или религии? Ако всич­

ки тези форми на поведение бъдат включени в общия термин
"агресивност", положението наистина се усложнява. За да за­
дълбочим разбирането си за агресивността, трябва да изгазим
това блато и отделим "конструктивните" страни на общоприетото
определение от неговите разрушителни аспекти. С други думи,

148
поведението, което причинява зло на другите, може да се разгра­

ничи от поведението, което не им причинява зло. Резултатът ~

от голямо значение. Така според това разграничение пробивният
застрахователен агент и.тш ученикът, I\ойто упорито рабQтн над
математическата задача, не могат да бъд::>.т Сl\tетнати за агресивни,
но поведението на "бостънския удушвач", детето, което бие брат­
чето си, младежът, който зап~1ашва. L•.e ще се самоубие, и дори
пренебрегнатата съпруга, която се цупи в ъгъла, ще бъдат смет­
нати за агресивни.

Това разграничение обаче не е напълно задоволително, за­

щото, като се сЪередоточава само върху резултата, то пренебрегва
намеренията на извършите,'! я на действието, а те са основни ят
аспект при определянето на агресивността. Аз бих нарекъл акт
нд. агресия поведение,__ .LL~J!~Щg __ J.?:.РJ>.ИЧД_!1д_:иgj;Цi_i:С9.<ii!5..1:1,-·според
това определение футболистът не извършва агресивно действие,
защото целта му е по пай-еф11касен начин да не позволи нз про­
тивника да отбележи гол - но поведението му ще се смя;а за
агресивно, ако целта му е да причини болка и:ш нарани против­
ника си, независимо от това, дали успее да го направи, или не.
За плюстрация да допусне~!, че в гнева си тригодишно дет~ удря
своя баща. Ударът може да е съвсем слаб- и дори да разсмее
'бащата. Въпреi<и това ударът е акт на агресивност. Пе; същия
начин детето може съвсеы невинно да удари баща си в о~'ото с
острото си лакътче и да му причини силна болка н посинчване
на окото. Това действие HЯI\ta да сс опредеJ1и като агрес:шпо, за­
щото болезнените му последици са непреднамерени.
Може би ще е полез:ю да направим още едно разграничение
в категорията на предна:>tерената агресивност, а пменно между
агресивност, I<оято сама по себе си е цел, Itагресивност, коятQ_е
ёj}еДсmёГЗ~Гriсiсtигането на H5JI<?KBa це_л. Така футболистът би
могъл умИiu.~ено Да· нарани защитник от противниковия отбор
и като го извади от игра, да повиши шансовете за победа на своя
отбор. Това би било инструl\tентална агресивност. От друга стра­
на, той би могъл да извърши същото действие в последните мичу­
ти от последния мач за сезона, за да се "разплати" със защитник а
за някоя реална или въображаема обида или унижение; в този
случай актът на агресивност е сам по себе си цел. По по,r1,обен
начин пускането на бомба над завод за сачмени лагери в Мюнхен
през време на Втората световна война може да се сметне за акт
на инструментална агресивност, докато избиването на беззащитни
жени и деца може да се разглежда като акт на агресивност, който
сам по себе си е цел. Наемният убиец, който работи за мафията
и застрелва определена жертва, вероятно проявява инструментал-

149
 но :•се:-дение;но nоведението на т. нар. вампири на убийството
не е :!нструментално, а е це.'I само по себе си.

ИНСТИНКТИВНА ЛИ Е АГРЕСИВНОСТТА?

Сред психолозите, физиолозите, етолозите и философите има спор,

Аали агресивността е вродено, инстинктивно явление, или подоб­
, но.fй}БеДение се научава. Този спор_!!.~ ~ от_скоро: той се води от
·.вековё:·-паПрi:iме·р-сХващането на Жан-Жак Русо за благородния
дивак 1 (публикувано за пръв път през 1762 г.) подсказва, че в
естественото си състояние човекът е мило, щастливо и добро съз­
дание, а сбществото със своите ограничения му налага да бъде
агресивен и го ПОI<Варява. Други автори се придържат към схва­
щането, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиито
естt:ствени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят или
сублимират само с прилагането на мерки за опазване на обществе­
ния ред. Към привържениците на това становище принадлежи и
Зигмунд Фройд. 2 Фройд счнта, че човек се ражда с инстинкт към
~~t_:I:P.'!'Ta, thanatos: насочен навътре, той се израЗЯва в-1-rак·азание,
,к?~:Г~_чсвеiс налага върху себе си, и в к·райната сиформа това
!:!"!~~''>.:1_~Iie- се превръща в самоубийство; насоЧен· навЪи, инстинк­
тът кr.l\1· Сl\П.р1та се nроянява във· вр·аждеоНОёт;-раЗруw·ителни
}1?'_f~.rior;нccти и убийство. Фройд е бил убедеiг,-че·тазiПrrресивна
енергЕя трябва по някакЪБ начин да намери отдушник, за да не
продъ.:жава да се натрупва и причини заболяване. Тази концеп­
ция мсже да се определи като "хидравлJ:ftJI:Е!~'--т~_р.ия __-::=.Т.- е. по
аналогичен начин нараства нал-ягането на водната маса в контей­
нер: ако не се намери отдушник за агресивността, тя ще доведе
до взрив. Според Фройд обществото играе основна роля __J:1_регули­
рането на то3-Н i-IHCTИHKT. М ПОМага на ХОрата ,д.а ГQ cy6J1Иl'ltиpaт,
т. е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори

г:и;езно поведение.

ня коИ уче1нi отиват още по-далеч в концепцията за вродената

аr·рео:вност на човека, I<ато приемат, че в естественото си състоя­
ш,е тс,i! не само е убиец, но безсмислената му разрушителна нa­
E"'!CI·iHC•CT е единствена по рода сн сред животните; така тези уче­

ни правят предположението, че да се нарече човешкото поведе­

нж: зверско е оскърб,1ение за другите видове, различни от чове­

ка. Краснсречив израз на това схващане дава Антъни Стар:

"Нi!ti-отблъскващите лримери J!<l човешката жестокост обикновен 0

oп;t(aa~re като зверски иди животl!нскн и с тези определения подсказ·
ваме. че nодобно поведение е типично за животните, намиращи се на
по-"::ско стъпа,1о на развитие от нас. В действителност обаче крайнос­
тите на "зверското'· поведение се проявяват само у човека: свирепост-

150
 та, коя;о един човек може да прс.~rв:i ЕЪЧ друг •tове!(, не може да се
сразни с нищо в природата. Пe,Ia,1e:-I е фактът, че нке сме най-жесто­
кия; н безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да
нас:;ъхваме от ужас, когато във вестника или учебника по история
четем за жестокостите, които хора са извършвали срещу хора." 3

Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса,

дали човешката агресивност има, или няма инстинктивен ха­

рактер. Предполагам, че това е причината, поради която спорът

все още съществува. Голяма част от доказателствата в същност
почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видо­
ве, различни от човека. Цин Янкуо 4 прави опит да опровергае
мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експери­
ментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в ед­
на и с'Lща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори
се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво
желание да гони или убива друrн плъхове. Този експеримент
обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен
характер; той само показва как ранният опит може да подтисне
есивното поведение. В експериr-.rент, описан от Иренонс Айбъл­
Айбес е.пт, -е установено, че плъхове, отгледани в изолация
{т. е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове),
се нахвърлят върху друг плъх, който с въведен в същата I<летка;
нещо повече, отгледаният в изолация плъх използува същия

модеJI на заплаха и нападение, който използуват плъховете с

опит. Наистина агресивното поведение може да се модифицира
с опита (както показва експериментът на Янкуо), но Айбъл-Айбес­
фелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава.
От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало
да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна,

заiiщто;--както и-зтъква ДЖон Пол Скот 6 • за да се докаже този извод,

е необходю\ю да се наблюдават физно.1огични изме!iения в орга­
низма, юшто да отразяват появата на спонтанна стимулация за

борба в самия организъм. В ексnеримента на Айбъл-Айбес­

фелт сти:--лулът идва отвън - появата на новия плъх подтиква
:>тглс:'цання в изолация плъх към борба. От своя анализ на ре­
:.:j.;пап!те от този експеримент Скот прави извода, че няма вpo-
1-~'.:r::l потребност от борба: ако даден организъм устрои живота
сн тш<а, че в него да няма nы1шни стимули за борба, той не ще
::,;лучи Нсш:акви физиологичюi и,1и психични увреждания, ако
::е ;mопвява агресивност. Това r,1еднще противоречи на твърде­
нието но. Фройд и фактически означава, че не съществува ин­
стинкт за агресивност.

Дово:;,ите нюежават ту към едната, ту към другата страна

в спора. Заключението на Скот е оспорено от изтъкнатия етолог

151
Конрад Лоренц. 7 Лоренц наблюдава поведението на вид силно
агресивни тропически риби цихлиди (cichlids) и забелязва, че
самците нападат други самци от същия вид очевидно като елемент

на териториално поведение- т. е. отбрана на собствената те­

ритория. В естествената сн среда на живот мъжкият цихлид не
напада нито самки от своя вид, нито самци от други видове, а

единствено мъжки екземпляри от собствения си вид. Какво става,

ако всички мъжки цихлиди, внесени в аквариум, бъдат извадени,
като се остави само един самец без подходящ партньор за борба?
Според хидравличната теория на инстинкта потребността от аг­
ресия ще нараства, докато самецът се нахвърли върху риба, коя­
то в нормални условия не е подходящ стимул за нападение; и
действително става точно така. При отсъствието на самци от своя
ВI,.;д мъжкият цихлид напада самци от други видове, !{ОИто nреди
това е пренебрегвал. Нещо повече, ако всички самци бъдат изва­
дени от аквариума, мъжкият цихлид ще започне да напада и уби­
ва и жеЕски цихлиди.

Спорът продължава. По мнението на Ленард Бърковиц, 8 един

от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на
човешката аг~есивнос_!• ~~~_т_а __ с:_~_ ~т_.II_ll_'l~J:I~!_I{~peннo от остана­
лите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тях­

ното агресивно поведение. У хората агресивността __ефункция

на сложно взаимодействие между вродените склонности и_зауче­
ните реакции. Макар в действителност много животни -от на­
секомите до човекоподобните маймуни - да нападат животно,
което е навлязло в територията им, ще отидем твърде далеч, ако

опростим нещата и направим извода, който някои известни авто­

ри правят, а именно че човекът също е програмиран да брани те­
риторията си и да се държи агресивно в огговор на специфични
стимули. Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че
поведенчееките модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави
и податливи на модификация. Има голям брой данни, които сви­
детелствуват за подобна гъвкавост на поведението дори сред
животните. Например, когато определена зона в мозъка на май­
муна се дразни с електрически ток, у нея може да се предизвика
агресивна реакция. Зоната, която се дразни, може да се счита
за нервен център на агресивността; това не означава обаче, че
маймуната ще напада винаги когато тази зона се дразни. Ако
маймуната е в присъствието на други маймуни, които в социал­
ната йерархия заемат по-ниско положение от нея, тя ще ги на­
падне, ако бъде раздразнена съответната зона в мозъка И; ако
обаче същата зона бъде раздразнена, когато тя е в присъствиет~
на маймуни, които заемат по-високо положение от нея, маймуната

15~
няма да нападне; тя по-скоро ще е склонна да избяга от тях.
Така че един и същ физиологичен стимул може да предизвика
съвсем различни реакции в зависимост от по-ранния опит. Оказ­
ва се, че същото важи с пълна сила и за хората. Зю<лючението,
което 1\южем да направим от прегледа на тези данни, е следното:
макар и да е възмож!-Iо агресивността у човека да има инстинкти­

вен компонент, за социалния психолог е важно, че тя се поддава

на модификация от ситуационните фактори. По какъв начин мо­
же да се модифицира агресивността, до каква степен и дали е
необходимо? Преди да разг.1едаме тези въпроси, т~ябва да се
запознаем със с~оменатите ситуационни фактори и начина, по
който действуват те.

ФРУСТРАЦИЯ ТА

Ac2~.S..U_13IIOC'ITa може да бъде предизвикана от всякакъв вид не­

I!J2Ш_I!_!!~__или нежелателна ситуация, като болка, досада_ и други
IIQЦQ_бни. Сред тези нежелателни ситуации основният факт,;р на_
аr;ресИБ_Jjост_е фрустрацията. Ако човек бъде спрян по пътя ЕЪМ
дадена цел, възниква фрустрация, която увеличава вероятност­
та от агресивна реакция. Това не означава, че фрустрацията
винаги поражда агресивност или е единствената причина за проя­
ва на агресивност. Има и други фактори, които определят дали
фрустрираният индивид ще извърши, или не акт на агресив­
ност- както има и други причини за агресивност.
Популярен експеримент, проведен от Роджър Баркър, Та­
мара Дембоу и Курт Левин, 9 дава ясна картина на връзката меж­
ду фрустрацията и агресивността. Психолозите предизвикват
фрустрация у малки деца, като им показват стая, пълна с при­
влекателни играчки, и не им разрешават да играят с тях. Децата
стоят пред телена мрежа, гледат играчките и се надqват да иг­
раят с тях -дори очакват, че ще играят с тях, но не могат дори
да ги докоснат. След дълго и мъчително чакане на децата се раз­
решава да си поиграят с играчките. На контро.1на група деца
е било разрешено да играят с играчките направо, без да е била
предизвикана фрустрация у тях. Тези деца са си играли радост­
но с играчките. Затова пък, когато фрустрираните деца получават
достъп до същите играчки, започват да се държат крайно агре­
сивно: чупят ги, хвърлят ги към стената, тъпчат ги и така ната­
тък. Ето как фрустрацията може да доведе до агресивност.
Важно е да се прави разлика между фрустрацията и депри­
вацията. Деца, които по начало нямат играчки, могат и да не
проявят агресивност. Изследването с децата по-скоро сочи, че

153
онези д'ца, 1шито са имали всички основания да се надяват да

иrpnfiT с играчките, изпитват фрустрация, когато очакването им

е било осуетено; това осуетяване именно е станало причина за
разрушнтелното поведение на децата. В съответствие с това раз­
граничение психиатърът Джеръм Франк изтъква, че двете най­
значителни безредици сред чернокожите през последните години
не ез избухнали в географските райони на най-голяма мизерия,
а в Уотс и Детройт, където положението на чернокожите да.1еч
не е така плачевно, както в някои други райони на САЩ. Въпро­
сът е, че те са зле в сравнение с това, което имат белите. Обикно­
вено революциите не се правят от хората, които са "на дъното".
Най-често те се правят от хора, които наскоро са вдигнали глави
от калта, огледали са се и са забелязали, че към тях системата
е лecnp_i:ii!EC'llЛИIЩ и другите хора живея:т по-добре. Така че фру­
страцията не е просто резултат на депривация, а на относителна
депривация. Да допуснем, че аз реша да не се образовам, а вие -
да се образовате; ако имате по-добра работа от мен, аз няма да
изпитвам фрустрация, когато мисля за това. Но ако и двамата
сме образовани и вие имате добра работа, а на мене (понеже съм
цветнокож, мексиканец или жена) ми връчат метла, ще се по­
чувствувам фрустриран; ще изпитам също фрустрация, ако да
получите образование за вас е лесно, а за 111ен- недостъпно.
Това чувство на фрустрация ще се изостря всеки път, когато
включа телевизора и видя красивите домове на белите, чудесните
домакински уреди, които се продават на други хора, н целия

този приятен и охолен живот, от който аз съм изключен. Когато

се замисли над всички икономически и социални ограничения,

които са наложени на малцинствата в богатото амерИI\анско об­

щесп:о, човек започва да се учудва, че избухват толкова J'ttaлкo
бунтове. Докато има неосъществени надежди, ще има и агресив­
ност. Агресивността може да се нама.ш, ако надеждата изчезне -
ИЛИ се ОС1:ЩеСТВИ.
Народ, който няма надежда, е апатичен народ. Чернокожите
от Южноафриканската република и народът на Хаити не ще се
разбунтуват дотогава, докато у тях не се зароди надеждата за
по-добър живот*. Единственото хубаво нещо на Съединените щати
е, че- поне на теория- за хората те са обетована земя. Ние,
амерrшанците, учим децата си да шш1т надежда, ,.'Ja очакват по­

добър живот и да работят, за да го постигнат. Но ако тази на­

дежда не почива на реална основа, неизбежно е да се с1 ига до
известни безредици.

* Авторъ< е nиcaJI тези думи през 1972 г. (бeJI. ред.).

154
 СОЦИА/:Н:J "У"ЧЕНЕ JI AГPECIIBHOCT

Мд.кар фру<::трацията и болката да могат да се разr:,Тiеждат като

г ла.аi-пп:_е ___ причини за агресивност, намесват се и много други
фактори, които 1\югат да предизвикат агресивно поведение у чо­
век, изпитващ съвсем слаба болка или фрустрация, или, обратно­
да потиснат агресивната реакция у слабо фрустриран човек.
Тези фактори са резултат от социалното учене. По-рано видяхме
как социалният опит може да подтисне агресивната реакция: спом­
нете си, че когато в мозъка на маймуна се дразни зона, която
обикновено води до агресивна реакция, маймуната не е агресив­
на, ако е в присъствието на друга маймуна, от която сее научила
да се страхува. Друг фактор на агресивността, свързан със со­
циалното учене, е намерението, приписвано на човека, причиня­
ващ болка или фрустрация. Една от особеностите на поведението,
която отличава човека от другите животни, е неговата способност
да взема под внимание намеренията на другите хора. Да разгле­
даме следните две положения: 1) учтив човек случайно ви на­
стъпва; или 2) невнимателен човек, за когото знаете, че не държи
на вас, ви настъпва. Ще приемем, че и в двата случая сте били
настъпен еднакво силно и болезнено. Склонен съм да предположа,
' че втората ситуация ще предизвика агресивна реакция, докато
първата ще предизвика съвсем слаба агресивност или изобщо ня­
ма да предизвика агресивна реакция. Това, което искам да кажа,
е, че фрустраuията и болката не водят задължително до агресив­
ност. Реакцията може да се модифицира - и един от основните
фактори, които могат да изменят агресивната реакция, е намере-
нието, приписвано на човека, породил фрустраuията. Това явле­
ние е било доказано от Шабас Малик и Бойд Маккандлис. 10 В
своя експеримент те предизвикват фрустрация у деца от трети
клас, като с несръчността, проявена от друго дете, им попречват

да достигнат цел, за която е предвидена парична награда. По­

късно на някои от децата седава разумно и "добронамерено" обяс­
нение за поведението на детето, което ги е провалило. По-точно
казва им се, че то е би.по "сънено и разстроено". Тези деца са
проявили много по-малка агресивност към "провалилото" ги дете,
отколкото са проявили деца, на които не е било дадено подобно
обяснение.
От друга страна, някои стиыу.пи могат да предизвикат агре­
СИЕIЮ поведепие у индивиди, които не изглеждат фрустрирани.
В к.пг.снческа nоредица от експерименти Албърт Бандура и съ­
трудющнте му 11 показват, че за 1\Шлките деца е достатъчно да
видят цруг човек да се държи агресивно- и те засилват своето
агресивно поведение. Основната процедура в тези експерименти
е показването на възрастен човек, който блъска надуваема, пласт­
масова кукла "Бобо" (която се връща в изходното си положение~
след като бъде съборена). Понякога по-възрастният човек при­
дружава физическата агресивност със словесни обиди към кук­
лата. След това на децата е било разрешено да си поиграят с
нея. У етановява се, че след като са наблюдавали поведенпето на
по-възрастния човек, децата не саJ\ю имитират моделите на агре­
сивно поведение, но nроявяват и други фор}.Ш на агресивност.
Накратко, децата коnират поведението на по-възрастния; това,
че наблюдават агресивното поведение на някой друг, им служи
като стимул също да се държат агресивно. Важно е да се отбеле­
жи обаче, че те не са се ограничили само с подражание, а са из­
мислили нови, творчески форми на агресивност. Следователно
влиянието на 1\юдела е много Г!о-шriроко - децата пе се огiJани­

чават само с точното повтаряне на действията Еа по-възрастните,

а могат и да ги обогатят. Бандура и сътрудшщите му показват,
че резултатът също е от значение: ако агресивният модел се на­

граждава за агресивното си поведение, децата, които са го на­

блюдавали, впоследствие са по-агресивни от децата, пред които

моделът е бил на:казан зарад!! агресивно поведение.
Правейки ощЕ: една крачка напред, Ленард Бърковиц п сът­
рудниците ыу 12 са показали, че когато човек е фрустриран или
разгневен, дорп само присъствието на предмет, свързван с агресия,

:може да увеличи агресивността му. В един от неговите експери­

менти стvденти се довеждат до състояние на гняв: някои се на­

мират в стая, в която небрежно е захвърлен пистолет, а други -

в стаq, където има неутрален предмет (ракета за бадминтон). На
изследваните лица след това се дава възможност да приложат

електрически импулси върху свой състудент. Индивидите, които

са били разгневени в присъствието на дразнител, подбуждащ към
агресия (пистолета), прилагат повече електрически импулси от
лицата, разгневени в присъствието на ракетата за бадминтон.
С други думи, някои дразнители, които се свързват с агресия,
повишават склонността на индивида към агресивно поведение.

Както казва Бърковиц: "Разгневеният човек може да дръпне

спусъка на пистолета си, ако желае да извърши насилие; но спу­
съкът (т. е. присъствието на пистолета) също може да притегли
пръста му или, с други думи, да извика агресивни реакции у
него, ако той е склонен към насилие и няма силни задръжки сре­
щу подобно поведение." 13

15G
 НЕОБХОДИМА ЛИ Е АГРЕСИВНОСТТА?

Естествеuият подбор. Някои учени са на мнение, че определени

видове агресивност са полезни и може би дори съществени. На­
пример Конрад Лоренu 14 заявява, че агресивността е "съществен
,елемент в организацията на инстинктите за самосъхранение".
Като основава доводите си на наблюдения върху животни, той
счита, че агресивността играе първостепенна роля в еволюцията,
защото дава възможност на младите животни да имат най-силните
и най-мъдрите родители, а групата да бъде предвождана от въз­
можно най-подходящите самци. Антропологът Шъруд Уошбърн
и психиатърът Дейвид Хамбърг 15 са стигнали до подобни изводи
в изследването си върху маймуни от Стария свят. Те смятат, че
агресивността на маймуните от една група играе важна роля за
намирането на храна, при размножаването и определянето на

моделите на господство. Най-силният и най-агресивният самец

в групата ще заема позиция на превъзходство чрез първоначална
проява на агресивност. Това ще намали броя на сериозните бъ­
дещи схватки в групата (другите самци знаят кой е господарят).
Нещо повече, тъй като господствуващият самец доминира и в
размножаването, групата има по-големи възможности за оцеля­
-ване, понеже силният индивид предава жизнеността си на след­

ващите поколения.

Като имат пред вид тези данни, мнозина наблюдате"1и при­

зовават към предпазливост в опитите да се контролира агресив­
ността у човека; те изказват предположението, че - както при
низшите животни - агресивността е нужна за оцеляването на
вида. Тези разсъждения отчасти се базират на предположение­
то, че един и същ механизъм подбужда едного да убие бл1жния
си, а другиго -да "овладява" космоса, с настървение да се за­
хваща с трудна математ~ческа задача и"1и да "по:<орявз." Все­
лената.

Това обаче може би не е вярно. Явната :1гресивност вече

не е необходима за оцеляването на човека. Нещо повече, поставя­
нето на знак за равенство между творческата активност и високи­

те постижения, от една страна, и враждебността и агресивност­

та, от друга, обърква нещата. Възможно е да решим даден про­
блем или овладеем дадено умение, без да причиняваме зло на
друг човек или дори без да се стараем да влизаме в съперничес­
тво. Възможно е да се намали насилието, без да се намалява
любознателността на човека или желанието му да решава пробле­
ми. За американците това разГраничение е трудно за разбиране,
защото те, както и някои други народи на Запада, са научени
да отъждествяват успеха с победата, добрите резултати с покоря-

157
 ването на някого. М. Ф. Аш.1и ,1\онтагю 16 счита, че: прекз,1етю
елементарно и погрешно тын~уване на Дарвrшовата теор~ш е
внушило на средния човек невярно·:-о схвэщане, според I<оето

ЕонсЬликтът е неизбежен закон нг. ;.;швосг. Ашли N\.о;пэгJс згя­

вяв2, че за победителите в индустриалната рево<~тюцня, !<OJJT'J са
експлоатирали работниците, е било у;щбно да оправд::шат ек­
сплоатацията си, като сравняват живота с борба за оцеляване;
естествено е да оцелеят най-приспособените индивиди. Опасност­
та nри този начин на разсъждг.Бане е, че той се превръща в "само­
изпълняващо се пророчество" и може ;;,;:: стане причина д1 пре­
небрегнем или омаловажим ро,1ята на неагресивното и лишеното
от съперничество поведение за о!.I,еляването на човека и другите

животни. Например Пьотър Кропоткнн 17 през 1902 г. е стигнал

до извода, че поведението на сътрудничество и взаимопомощ играе

важна роля в оцеляването на ~шого фор;,ш на живот. В подкрепа

на този извод има богат доказателствен 1\tатериал. Пов~дението
на сътрудничество сред някои социални насекоми, като термити,
:мравки и пчели, е добре познато. По-малко известна е формата
на поведение при шимпанзето, която може да се опише единствено
като "алтруистична". Тя се проявява по следния начин: две шим­
панзета се намират в две съседни клетки. Едното шимпанзе има
храна, а другото няма и започва да "проси". Неохотно "богатото"
шимпанзе му подава част от своята храна. Самото нежелание, с
което шимпанзето прави това, в известен смисъл придава още
по-голЯJна значимост на подаръка, защото показва, че то харесва
храната и с удоволствие би я задържало за себе си. Този факт
показва също, че подтю<ът за споде.1яне може да има наистина

дъ<1бс1ш корени 18 Работата на Кропоткi!н не е събуди.1э. доста­

тъчен интерес -дори е била пренебрегната до голяиа степен -
:-.юже би защото не е отговаряла на духа на времето или EJ по­
требностите на тези, които са извличали облаги от индустриална­
та революция.

Да се вгледаме в американското общество. Изглежда, не аме­

риканската култура процъфтява на базата на състезанието; ние
награждаваме победителите и отхвърляме победените. Цели две
столетия образователната ни систеl\!а се основава на съпершсче­
ството и законите на оцеляване. С много малко изключення ние
научаваме децата си не да обичат знанието, а да се стре~1ят към
високи оценки. Когато Грантланд Райе, писател на спортин теми,
заявява, че не е важно дали побеждаваш, пли губиш, а как играеш,
той не описва господствуващата тема в американския живот, а
препоръчва лекарство срещу прекалено голямото ни желание да
побеждаваме. От футболиста на Малката лига, който избухва в.

158
плач след загуба на своя отбор, до студенште, които ск:l!Iдират
на футболния стадион: "Първи сме!"; от Линдън Джонсън, ':иито
преценки почти сигурно са били т:зкривени от често из;з:1"та;1ото
от него желание да не бъде първият амернканеки президент, ЕСУЙ­
то е изгубил война, до третокласника, 1\JЙто презира св,::ой съ­
ученик заради по-доброто му представяне на Ко1асно по ар;пмети­
ка - всички ние ,l!~!\юнстрирю1е изумителна l{ултуратю обусло­
вена мания за победа. Вине Ломбарди, много популярен профе­
сионален треньор по футбол, обобщава всичко в 1\раткото изре­
чение: "Побеждаването не е всичко, то е единственото важно
нещо." Ужасяваща в тази философия е импликацията, че tL'ё':лта
да победим оправдава всички използувани средства дори ако ста­
ва въпрос само за футболен мач - нещо, Iюето първоначално
все пак се смяташе за развлечение.
Няма съмнение, че в начзлото на еволюцията на човека го­
ляма част от агресивното поведение е улеснявала приспособява­
нето му. Но когато се огледаме наоколо и видим свят, изпълнен
с конфликти, ненавист и недоверие между народите и расите,
безсмислени кръвопролития и политически убийства, с основание
започваме да се съмняваме в ролята на агресията за оцеляването.

Биологът Лорън Айсли отдава дължимото на древните прадеди

на човека, но предупреждава да не им подражаваме, когато пише:
"Днес са ни потребни хора, които са по-добросърдечни и по-толе­
рантни от онези, които заради нас се пребориха с леда, тигъра
и мечкатз." 19

Катарзисът. Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и

дори необхсди111а q
уш· ция, се привеждат поня!\ога и в друг сми­
съл. Тук имам прtд вид позицията на психоаналитиците. Както
споменах по-рано. Фройд е бил убеден, че аЕо човек няма въз­
можност да се щ;~-:.явн по агресивен начин, агресивната му енер­

гия ще се натрупD и накрая ще изблшше илпна под форш;та

крайно насилие, н.:ш в психпчно заболявш1е. Има лн доЕаз~тел­
ствен материил Б подкрепа на това твърдение? Наличните данни
показват, че свързе:Nият с агресивността ко.чфлш::т 1\юже да дс­
веде човек до състенние на впсоко емоционално напрежение. Това
е довело НЯJ<ои изследователи до погрешното заключение, че под­
тискането на агресивна реакция у хората предизвиква или сериоз­
ни смущения, или силно агресивно поведение. Но не съществу­
ват преки доказате.1ства, подкрепящи това заключение.

"Все пак -- някой 1\юже да запита - има ли полза от проя­

вата на агресивност?" Човек ыоже да освободн агресивната си
енергия най-малко по три нэ.чi!на: 1) като я изразходва под ф.Jр-

1[.:)
мата на физически упражнения - игри, бягане, скачане, бокси­
ране на "круша" и т. н.; 2) като я насочи към неразрушителна
форма на въображаема агресия - когато си представя как удря
някого или пише разказ, пълен с актове на насилие; и 3) чрез
непосредствена агресия - като се нахвърля върху човека, който
е причинил фрустрацията, наранява го, причинява му неприятнос­
ти, злослови по негов адрес и т. н.
Да разгледаме първия начин- занимание със социално
приемлива агресивна дейност. Разпространено е убеждението, че
този метод е ефикасен, и той горещо се препоръчва от терапевти
с психоаналитична ориентация. Изтъкнатият психиатър Уилям
Менинджър например твърди, че "игрите със състезателен харак­
тер осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинк­
тивния нагон към агресивност" 20 • Логично е да си зададем въпро­
са, дали има данни, които доказват, че състезателните игри нама­
ляват агресивността. В задълбочения си анализ на съществува­
щите данни Бърковиц21 не е открил никакви ясни и недвусмисле­
ни резултати в подкрепа на твърдението, че усилените физически
упражнения намаляват агресивността. В изчерпателно изслед­
ване на спортисти от различни колежи Уорън Джонсън 22 също
не е установил убедителни данни, подкрепящи идеята за катар­
зиса. Според него абсурдно е не само твърдението, че на игрищата
на колежа в Итън са били печелени цели войни - още по-аб­
сурдно е да се надяваме, че можем да предотвратим войните там.
Това не означава, че тези игри не донасят удоволствие на хората.
Те им донасят удоволствие. Но заниманието с тези игри не нама­
лява агресивността.

Нека сега се заемем с втората форма на агресията - въобра­

жаемата агресия. Има някои данни, свидетелствуващи, че из­
вършването на агресил във въображението може да подобри само­
чувствието на хората и дори да доведе до временно намаляване

на агресивността. В интересен експеримент, проведен от Симор

Фешбах, 23 студенти се оскърбяват от техен преподавател; след това
на половината от студентите се дава възможност да напишат разкази

на тема агресия, докато на останалите студенти не се дава такава

възможност. Има и коН1ролна група студенти, които не са били

оскърбени. Резултатите показват, че лицата, на които е била да­
дена възможност да напишат разкази за агресия, показват малко
по-слаба агресивност от лицата, на които такава възможност не
е била дадена. Трябва да се изтъкне, че двете групи студенти,
които са били оскърбени, са били значително по-агресивни от
групата студенти, които изобщо не са били оскърбени. Така
ползата от въображаемата агресия е ограничена: тя не води до

160
 значително намаляване на агресивната енергия. Важно е обаче
да се подчертае, че при въображаемата агресия на никого не се
причинява зло.

Този факт придобива голямо значение, когато се разглеждат

ефектите от действителната агресивност. Откритият акт на агре­
сия намалява ли потребността от нова агресия? Не. В същност
по-голяма част 01 данните дори сочи точно обратното- т. е.
наскърбяването или нараняването на друг човек засилва отрица­
Телните чувства на нападателя към жертвата и в бъдеще може
да доведе до по-силна агресия. Сред тези изследвания първосте­
пенно значение има експериментът на Майкъл Кан. 24 В този
експеримент лаборант, който извършва някои физиологични из­
мерванип, обижда н унижава изследваните лица. В едно от ек­
сперименталните условия на изследваните лица се позволява да

дадат воля на враждебността си, като изразят чувствата, които

изnитват към лаборанта. В другото експериментално условие на
участниците не се разрешава да дадат израз на тази агресивност.

Какво би трябвало да се получи според предвижданията на тео­

рията на психоанализата? Не е трудно да се отговори: "потисна­
тите" .пица трябва да изпитат напрежение, силен гняв и враждеб­
ност към лаборанта, докато лицата, които са дали израз на чув­
сfвата си, трябва да изпитат облекчение, успокоение и по-слаба
враждебност към лnборанта. Накратко, откритото изразяване на
врю!$ебността ще послужи като катарзис- т. е. ще пречисти
оскъЕ_офнiГiё-изследвани лица от неприязнените им чувства. Като
добър роИДИст Юнi е очаквал тези резултати, но бил изненадан
и (което говори в негова полза) развъпнуван, когато получава
напълно противоположни резултати. По-специално лицата, на
които е била дадена възможност да изразят агресивността си,
впоследствие изпитвали по-силна антипатия и враждебност към
лаборанта, отколкото лицата, на които не е била дадена възмож­
ност да изразят агресивността си. С други думи, изразяването
на агресивността не потиска склонността към агресия, а, напро­
тив, засилва я! Проницателният читате.1 сигурно вече е стигнал
до този извод въз основа на теорията на познавателния дисонанс:
декларираната агресивност се нуждае от допълнително оправда­
ние. Накратко, ако заявя, че мразя даден човек, или по някакъв
начин му причиня зло, познавателният елемент за това, което
съм извършил, ще е в дисонанс с познавателните елементи за
добрите или положителните страни на този човек. Затова, ако
извърша акт на агресия спрямо един човек, за да намаля дисо­
нанса, аз ще се постарая да омаловажа всич1ш негови положител­
ни качества и да засиля всички негови недостатъци. Ще се опи-

ll Човекът - .социално животно • 161

там също да намеря допълнителни основания за омразата си към
него. След като съм убил бунтуващи се студенти в университета
в Кент, аз ще убедя самия себе си, че те действително са го за­
служавали, и ще намразя всички протестиращи студенти още
по-силно, отколкото преди да стрелям; след като съм избил жени
и деца в Ми Лай, ще съм още по-силно убеден, че азиатците не
са пълноценни хора, отколкото преди да ги избия; след като съм
лишил чернокожите от правото на прилично образование, ще
съм още по-силно убеден, че те са глупави и не биха ималн nолза
от добро образование. Насилието не намалява склонността към
насилие: насилието поражда още по-голямо насилие.
Това не означава, че няма хора, които изпитват удоволствие
от извършването на насилие. Такива хора има и често те се чувс­
твуват по-добре (по-малко напрегнати), след като ударят някого,
като му креснат, като го оскърбят или хвърлят съдове no него.
Тези действия наистина често намаляват напрежението н дават
възможност на хората да получат усещане за власт. Но в края
на краищата те също подготвят почвата за ново насилие. Може
би по-полезно би било хората да изразят гнева си, като кажат
просто: "Изпитвам гняв към теб заради постъпката ти." Това би
могло да отслаби напрежението и изглежда дава възможност за
самоутвърждаване. В същото време то не води до засилване
на агресивността, защото при него няма нападение, няма оскър­
бление, няма нараняване.
За да обобщя този раздел, ще кажа, че на пръв поглед из­
разяването на агресивност във въображението донякъде облек­
чава гнева или фрустрацията и позволява на хората да се nочув­
ствуват малко по-добре; но преобладаващата част от доказател­
ствата опровергава идеята за катарзиса. В общи линии изразя­
ването на агресивност намалява nривлекателността на жертвата
и увеличава вероятността vт агресивно поведение.

Катарзис и обществена пол:uтика. Какви изводи могат да се

направят от това във връзка с обществената политика? Въпреки
данните, отричащи хипотезата за катарзиса, изглежда, че тя ши­
роко се поддържа от мнозинството от средните хора- включи­
телно тези, които взимат важни решения, засягащи всички нас.
Често се твърди, че когато човек играе футбол 25 или наблюдава
как хора биват убивани на телевизионния екран, 26 той намира
отдушник за агресивната си енергия. Както видяхме обаче, из·
глежда, че това твърдение не е вярно. Припомнете си, че Албърт
Бандура и сътрудниците му получиха убедителни доказателства
за това, как децата използуват по-възрастните като модели за

162
собственото си агресивно поведение. Те "смазват от бой" кукла
.,Бобо", след като са наблюдавали н:ак по-възрастен човек я удря.
Това явление не се наблюдава само при децата от предучилищна
възраст: неколцина изследователи са установили, че гледането

на филми, представящи жестшо1 схватки, засилва агреснвното

поведение у различни категории изследвани лица, сред които не­

пълнолетни престъпници, нормални жени, болнични санитари и

гимназистиУ И наистина, след като анализират доказателствения
материал, психолозите Робърт Лнбърт и Робърт Барън твърдят
в доклада си до министъра на здравеопазването, че в 16 от общо
18 изследвания, посветени на този въпрос, наблюдаването на
насилие впоследствие засилва агресивността сред наблюдателитЕ'.
Данните сочат, че показваните ло телевизията сцени на на­
силие съдържат потенциална опасност, защото служат като модел

на поведение- главно за децата. А какво гледаме по телевиз!)Я­

та? През есента на 1969 г. Джордж Гърбнър заедно със свои
сътрудници прави изчерпателен анализ на телевизионните nро­

грамИ в часовете, в които най-1\tного хора гледат телевизия, и в

събота сутрин. Той установява, че насилието е преобладавало в
осем от всеки десет телевизионни предавания. Нещо повече, на
един час програма се падали по осем епизода на насилие. Рисува­
ните филмчета, които повечето от :о.tалките деца толкова обичат да
гледат, съдържат най-голям брой случаи на насилие. От 95-те
рисувани филмчета, разгледани в това изследване, само в едно
нямало актове на насилие.

Представители на главните телевизионни компании са се nо­

старали да омаловажат значението на извършените от Бандура
експерименти, защото те не включват актове на агресия спрямо

хора. Та кой се интересува от това, което едно дете ще направи

с кукла "Бабо"? Данните от експеримеюи, проведени в последно
време обаче показват, че ефектите от наблюдаването на насил;1е
не се ограничават само с биенето на куклата "Бобо": децата за­
почват да си нанасят удари едни на други. В един от експеримен­
тите си Либърт и Барън 28 показват на група деца "Недосег[:;еми­
те" - крайно жесток телевизионен филм от типа "Полицаи и
крадци". На контролна група деца се показва телевизионно nре­
даване със същата продължителност, което отразява спортни със­
тезания и е наситено с динамика. След това на децата се разре­
шава да играят в друга ета~ с друга група деца. Децата, които
са гледали телевизионната програма, изпълнена с насилие, проя­
вяват много по-голяма агресивност към другите деца, отколкото
децата, които са гледали споvтната програма.

Накрая няколко изследвания върху поведението в реалния

163
свят показват, че децата, които гледат повече телевизионни про­
грами, представящи актове на агресия, са по-склонни да при­

бягват до агресивност, за да решават проблемите си. 29 Трябва

да се отбележи, че тези корелативни изследвания сами по себе
сп не са категорични -- т. е. не доказват, че наблюдаването на
насилие по телевизията е причина някои деца да избират агре­
сивни решения. Възможно е децата, на които (поради някаква
друга причина) агресията се нрави, да гледат много актове на
насилие по телевизията и също да избират агресивни начини за
решаването на своите проблеми. Именно поради това са толкова
важни данните от контролираните експерименти: в изследването
на Либърт и Барън ние знае.лt, че гледането на "Недосегаемите"
и само то е предизвикало агресивното поведение у децата -
защото друга група деца, които са гледали спортна програма,
са се държали по-малко агресивно от децата, гледали "Недосе­
гаемите".
Общо взето, има сравнително ясни доказателства, че наблю­
даването на актове на насилие по телевизията засилва агресивно­

то поведение у д~цата. Но децата дейспюително считат тези про­

грами за забавни. И понеже те са добър начин да се продават кукли
"Барби" или "Кен", телевизионните компании няма да ги съкра­
тят - освен ако обществеността не започне да протестира. Дей­
ствително въпреки множащите се доказателства от лаборато­
риите по психология, които свързват наблюдението на агресивно
поведение с извършване на актове на агресия, броят на актовете
на насилие, показвани по американската телевизия, през 1969 r.
е нараснал в сравнение с предишната година.
Доколко са осведомени за резултатите от дейността си тези,
които произвеждат, пакетират и разпространяват насилието по
телевизията и във филмите на широкия екран? Те са склонни да
гледат на себе си като на работливи хора, които просто откликват
на една потребност: Самюъл Аркоф, председател на компанията
"Америкън Интърнашънъл Пикчърс" (една от главните произво­
дителки на филми, показващи актове на насилие), неотдавна зая­
ви: "Потребността да се гледа насилие може би някой ден ще бъде
сведена до гледането на професионални футболни мачове." 30 За
съжаление данните сочат, че хора като г. Аркоф не само удовле­
творяват тази потребност, но също я засилват. Каква е отговор­
ността на тези хора? "Влиянието върху обществото ли?- пита
Джо Уизан, продуцент на филма "Разцветът на Канзас Сити". -
Изобщо не ми е дошло на ума за това. Психиатрите не могат да
отговорят на тези въпроси, та аз ли?" 31

164
Агресия с цел да се привлече общсетвеното 61-tи.мание. И\!а още
една функция, която необузданата агресия може да изпълни в
сложно и апатично общество, нюшото е американското: вероятно
тя е най-драматичният начин, по Iюйто едно потиснато малцин­
ство може да привлече вниманието на "мълчаливото мнозинство"*.
Никой не може да отрече, че бунтовете в Уотс и Детройт примя­
каха вниманието на голям брой порядъчни, но апатични хора
към участта на чернокожите в САЩ; нито пък НЯI<ОЙ може да се
съмнява, че кръвопролитието в затвора в Атика, щат Ню Йорк,
активизира усилията да се проведе затворническата рефе>рма.
Заслужават ли подобни резултати страшно висОJ{ата цен:о, за­
плащана с живота на човешки същества? Не мога да отговоря
на този въпрос. Като социален психолог обаче мога да ::<:Jявя
(и ще продължа да заявява:-.1), че насилието почти нико~э не
свършва просто с подобряването на условията, които са го пред­
извикали. Насилието поражда насилие- не само в буказ.т;нпя
ошсъл, когато жертвата се старае да отвърне на удара с удаr,
но и в неизмеримо по-сложшш 11 коварен смисъл, когато I~эг;JJJ/1-

телят се старае да оправдае насилието си, като преуве.;1:чав.1

злото у врага си, и така увеличава вероятността да го н:шэдне

отноЕо (н отново, и отново ... ). Няма война, която да е сло~Еила
!;рай на всички войни - дорп напротив: войнственото поведсине
засилва войнствените нагласи, а това увеличава вероятносна от
войнствено поведение. Нужно е да търсим алтернатнвн;J ре­
шения. По-слаба форма на инструментална агресия би !,юглJ да
послужи за поправянето на социалните злини, без да о:<~аде
о~1агьосан кръг от конфликти. Стачката, боЙI{ОТът, обсаж:~т:сто
("sit-iп")'~* без употреба на насплие ~всички тези средства ефек­
тивно се използуват през настоящето десетилетие, за да се шш­
влече вниманието на народа към реалните беди. Тук бих вскал
да повторя думите на Лорън Айсли, че са ни потребни хора,
които са по-добросърдечни и по-толерантни към различията по­
между си- но не хора, способни да се примиряват с неправдата;
хора, които ще се обичат и ще си вярват, но ще крещят, реват,
стачкуват, бойкотират, ще се отправят в походи, ще провеждат
"седящи" демонстрации (и дopii ще гласуват), за да пре!>шхнат
неправдата i1 жестокостта. Все ПаJ<, както видяхме в безброй
експерименти, насилието не 1\юже да се включва и изключва,

"' tl преносен смисъл "мълчаливото мliозннtтво" ("tl1e silent шajority") на

анr:шйски означава "мъртвите" '(бе.1. ·прев.). ·
• * Това е форма на демонстраци·я лротив . расовата дискриминация, при
която цветнf;}кожи. заемат местат.а. в. кафенета, ресторанти и други общtствсtш
заведения, забранеин за тях (бе.1. nрев.).

165
така както се върти водопроводен кран. Изследванията много­
кратно показват, че единственият начин да се намали наси.1ието е

непре"'ъснато да се намалява неправдата, пораждаща фрустра­

цията, която често изригва в необуздана агресия.

КАК ДА СЕ НАМАЛИ НАСИЛИЕТО?

Как сJ1едва да постъпим, ако приемем, че намаляването на чо­

вешката склонност към агресия е цел, която си заслужава уси­
лията? Човек се изкушава да търси лесни решения. Дори такъв
експерт като председателя на Американското дружество на пси­
холозите в словото, което произнесе при встъпването си в длъж­

ност, препоръча да се създаде лекарство против жестокостта, което

да се дава на хората (по-специално на държавните ръководители),
за да се намали насилието в световен мащаб. 32 Търсенето на по­
добно решение е разбираемо и дори в известна степен трогателно;
но крайно невероятно е да се създаде лекарство, което би нама­
лило жестокостта, без да приспи напълно мотивациоината сис­
тема на лицата, които го приемат. Химичните вещества не пра­
вят фнните разграничения, на които са способни психологически­
те процеси. Така ние можем да си представим добросърдечен,
миролюбив човек като Алберт Айнщайн, който едновременно е
извор на творческа енергия, смелост и изобретателност. Подобни
личности са резултат на съвършено съчетание на физиологични
и психични сили, на вродени способности и заучени ценности.
Трудно е да си представим ХИ!\tично вещество, което би могло
да има толкова съвършено действие. Нещо повече, в химичната
регулация на човешкото поведение нма нещо от кошмарния свят

на Оруел. На кого бихме мог.1и да поверим употребата на подоб­

ни методи?
Очевидно не съществуват прости и сигурни решения. Нека
сега разгледаме някои по-сложни и по-малко понятни възмож­

ности, като се опираме на това, което сме научили дотук.

Чистият разум. Убеден съм, че бихме могли да построим сбор

01 логични, разумни аргументи за опасностите, свързани с агре­
сията, и страданията (не само на жертвите, но и на нападатели­
те). които предизвикват актове на насилие. Дори съм сигурен,
че бихме могли да убедим повечето от хората в правилността на
аргументите; несъмнено мноз1ц~ството от хората ще се съгласи,
че войната е ад и уличните н~шаде1:1ия са нежелателни. Подобни
арrуненти обаче вероятно няма значително да намалят агресивно­
то поведение, колкото разумий •i. у~едителни да са. Човек- дори

166
да е наясно, че агресията въобще е нежелателна - ще се държи
агресивно, освен ако не е твърдо убеден, че лично за него агресив­
ността е нежелателна. Както Аристотел е заявил преди повече
QT 2000 години, много хора не могат да бъдат убедени единствено
с рационални аргументи -особено когато става въпрос за соб­
·ственото им поведение: "Защото аргуJ\Iентът, основан на знанието,
предполага обучение, а има хора, които не могат да бъдат науче­
ни.щ'3 Освен това, понеже проблемът за овладяване на агресив­
ността за пръв път възниква в ранното детство- т. е. във време,

когато индивидът е твърде млад, за да се влияе от разумни до­

води, -то логичните аргументи имат малка стойност. Поради
·тези причини социалните психолози търсят алтернативни методи
за убеждаване. Много от тях са разработени с оглед на малките
деца, но могат да се адаптират и към други възрастови групи.

Наказшшята. За обикновения гражданин очевиден начин за на­

машшане на агресивността е тя да бъде наказана. Ако един човек
ограби, удари или убие друг човек, простото решение е той да
бъде пратен в затвора, а в крайни случаи - осъден на смърт.
Ако дете прояви агресивност към своите родители, братя и сестри
или връстници, можем да го напляскаме, да му се скараме, да го
,лишим от някои привилегин или накараме да се почувствува ви­

новно. В постъпките си се водим от предположението, че това

наказание "ще му даде добър урок" и ще го накара да "обмисли
добре", преди да се държи по същия начин; също така колкото
ло·сурово е наказанието, толкова по-добре. Но нещата не са така
прости. Установено е, че суровото наказание има временно дей­
·ствие, а ако не се прилага крайно предпазливо, в бъдеще може
да доведе до обратен ефект. Наблюденията върху поведението на
родители и деца в живота неведнъж са показвали, че родителите,

конто използуват сурови наказания, обикновено възпитават край­

но агресивни деца. 34 Тази агресивност по правило се проявява
·извън дома, когато детето е далеч от човека, който го наказва.
Тези наб./Iюдения обаче не са категорични, тъй като не доказват,
·че ·само по себе си наказанието за извършена агресия създава
.агресивни деца. Родителите, които прибягват до сурови наказа­
ния, сигурно извършват още много други неща- с една дума,

те: вероятно са сурови и агресивни хора. Възможно е техните

деца ·просто да имитират агресивното поведение на родителите
·СИ. Действително установено е, че ако деца бъдат подложени на
·ФИзlfческо наказание от възрастен човек, който преди това е бил
·сърдеЧен и грижлив с тях, те са склонни да изпълiЩТ желанията
му дори ко:rато той не е при тях. От друга страна. когато са фи-

167
зически наказвани от човек, който се отнася с тях равнодушно и
студено, децата много по-рядко се съобразяват с желанията му,
след като той е напуснал стаята. Следователно има известни осно­
вания да се вярва, че наказанието може да бъде полезно, ако се
прилага мъдро в атмосферата на сърдечност.
Друг фактор с голямо значение за ефективността на ншшза­
нието е неговата суровост или ограничаваща сила. Суровото или
ограничаващо наказание може да е извънредно фрустриращо; тъй
като фрустрацията е една от основните причини за агресия, би
било разумно да избягваме подходи, причиняващи фрустрация,
когато се стараем да обуздаем агресивността. Това убедително
доказват Робърт Хамблин и колегите му. 35 В проведените от тях
изследвания свръхагресивни момчета се наказват от учителя си,

като им се отнемат някои привилегии. По-точно момчетата са

nечелили жетони, които могат да заменят за най-различни забав­
ни неща; но при всяка проява на агресивност МО!\!Четата са били
лишавани от известен брой жетони. Докато тази тактика се е
прилагала, а и след това честотата на агресивните актове сред

момчетата почти се удвоила. Логично е да се допусне, че това е

резултат от засилване на фрустрацията.
Суровото наказание често води до съгласие, но рядко пораж­
да интернализация. За да се установят трайни 1\Юдели на неаr·ре­
сивно nоведение, важно е да се склони едно дете да интернализи­
ра система от ценности, която отхвърля агресивността. В екср!С­
риментите, които разгледах по-подробно в глава 4, Мерил Карл­
смит и аз, от една страна, и Джонатан Фридман, 36 от друга, уста­
новихме, че заплахите с леки наказания оказват много по-голяМ'

ефект върху малките деца, отколкото заплахите със строги нака­

зания. Макар и тези изследвания да засягаха предпочнтанията
на децата към играчките, склонен съм да направя извода, че

заnлахите с леко наказание ще обуздаят по същия начин агресив­

ността. Да предположим, че майка заплашп детето си с наказа­
ние, за да го накара nоне за известно време да спре да бие мал­
кото си братче. Ако това И се удаде, детето ще изпита дисонанс.
Познавателният елемент "Искам да набия братчето си" е в дисо­
нанс с познавателния елемент "Въздържам се да бия братчето си" ..
Ако детето е било заnлашено със сурово наказание, то ще има.
основателна причина да се въздържа и ще може да намали дисо­
нанса, като си каже: "Не бия братчето си, защото майка ми ще ме
пребие от бой, ако го направя, но много ми се иска да го напRа­
вя." Представете си обаче, че майката заплаши детето с ло-.[!еко­
наказание - наказание, което едва-едва ще ro накара д;;~, спре
агресивното си поведение. В този случай, ако детето се запита

168
 защо не бие братчето си, което в момента толкова лесно може да
бъде набито, то не е в състояние да използува заплахата, за да
намали дисонанса; с други ду11ш, детето не може с лекота да убеди
само себе си, че майиа му ще го пребие, ако удари братчето си -
просто това не е вярно. И все пак то трябва да оправдае поведе··
нието си. С други дуllш, ситуационното оправдание (т. е. строгост­
та на заплахата) е 11шнимално и детето трябва да добави собствено
оправдание, за да сп обясни своята сдържаност. То би могло на­
пример само себе си да убеди, че вече не му е приятно да бие
братчето си. Това не само би обяснило, оправдало и обоснова.1о
моментното му спокойно поведение, но- което е по-важно­
би намалило вероятността и в бъдеще детето да бие братчето
си. Накратко, ще се е интервализирала ценност, противопо.1тr:на
на агресивността: детето ще се е убедило, че за самото него не е
нито хубаво, нито забавно да бие някого.
Макар този процес да е доказан в редица добре контродирани
.1абораторни експериlltенти, той има един основен недостатък от
практическа гледна точка: преди да може да го приложи, :v~ай1.;ата
или бащата непременно трябва да знае точно каква заплаха да
използува за всяко отделно дете. Важно е заплахата да не е твър­
де сурова, защото в противен случай детето не ще има потреб-
. ност да търси допълнително оправдание за своята липса на агре­
сивност. От друга страна, заплахата трябва да бъде достат::.чно
голяма, за да накара детето временно да се въздържа от агресив­

но поведение. Това е от решаващо значение, защото, ако един

родител използува заплаха или наказание, което не е достатъчно

строго, за да накара детето за миг да се укрош, целият процес

ще има обратен ефект: детето съзнателно ще реши да не сnира

агресивното си повед<;ние, макар и да знае, че ще бъде наказано
за това. В тази ситvация детето също изпитва дисонанс: познава­
телният елемент "Нападам брат си" е в дисонанс с познавателния
елемент "Ще ме накажат за това". По какъв начин детето намаля­
ва дисонанса? То убеждава са;\!() себе си, че удоволствието, коет,'J
изпитва, като бие братчето си, заслужава всяко наказание. Този
начин на разсъждаване увеличава привлекателността на агре­
сивното поведение в бъдеще. Така, въпреки че заплахите за леке,
наказание могат да бъдат ефективно средство, което позволява
да те намали агресивността на едно дете, тази практика не бива
да се прилага безгрижно или невнимателно. Нужно е грижливо
да се преценява точно какво ниво на интензивност трябва да има
приЛаганата заплаха. Това ниво, разбира се, ще е различно за
различltи деца. За някоИ деца студеният поглед на бащата можt
да е твърде сурово uаказание, докато за други дори боят :..юже

169>
да не е достатъчно сурово наказание. Подходящото ниво на су­
ровост мож-е да се установи, но това не е лесно. Въпросът е, че
ааплаха, която не е достатъчно сурова, за да предизвика кратко­

трайна промяна в поведението, фактически ще увеличи привле­

кате.ilността на нежелателното поведение.

Наказване на агресивните модели. Вариант на темата за наказа­

нието е свързан с наказването на друг човек. Твърди се, че агре­
сивността на едно дете би могла да се намали, като му се показва
агресивен модел, който свършва зле. Логиката тук е съвсем про­
ста. Предположението е, че като наблюдава подобна гледка, човек
по косвен път ще бъде наказан за собствената си агресивност и
в резултат ще стане по-малко агресивен. Възможно е публичните
екзекуции чрез обесване и телесни наказания в миналото да са
<били организирани от хора, които са разсъждавали точно така.
Ефективно ли е това разсъждение? На пръв поглед данните от
реалния живот не го потвърждават. Например според Президент­
ската комисия по прилагането на законите 37 съществуването и
използуването на смъртното наказание не намалява процента на

убийствата. Нещо повече, средствата за масова информация, общо

взето, представят агресивните хора като много привлекателни
(например Бони и Клайд, Бъч Каеиди или Съндане Кид), въпре­
ки че в края на краищата те биват наказани. Това създава у
хората тенденция да се идентифицират с агресивните персонажи.
Данните от контролирани експерименти дават по-точна кар­
тина. Обикновено в тези експерименти деца, разделени на групи,
гледат филм, в който агресивен човек впоследствие бива ~ли
награден, или наказан за агресивността си. По-късно на децата
·се дава възможност да проявят агресивност при обстоятелства,
подобни на тези, които са били показани във филма. Резултатите
от експериментите са следните: децата, гледали филма, в който
агресивният човек е наказан, проявяват по-малка агресивност
от децата, гледали филма за агресивен човек, който е награден. 38
.Както споменахме по-рано, има някои данни, свидетелствуващи,
че децата, които са наблюдавали наказанието на агресивния ге­
рой от филма, проявяват по-малка агресивност от децата, наблю­
давали агресивен филмов герой, който нито е награден, нито
наказан. От друга страна - и това е особено важно за нашите
разисквания- фактът, че са наблюдавали наказанието на модел
.за неговата агресивност, не намалява общото ниво на агресия
до стелен. ло-ниска от агресивността на група деца, на които
никога не е бил показван агресивен модел. С други думи, nо­
толяма част от Jtзследванията показва, че агресивното поведение

JJO
на ,~дно дете се засилва, ако то види агресивния модел награден,
а не се засилва, ако детето види модела наказан (но не е ясно
дали агресивното му поведение ще намалее, ако то види модела
наказан). Може би, ако на детето изобщо не се показват никакви
агресивни модели, ще се постигне същият ефект. Значението на
тези изследвания за представянето на насилието от средетвата

за масова информация вече бе обсъдено на друго място в настоя­

щата книга.

Награждаване на алтернативни .модели на поведение. Друга въз­

можност, проверена в изследванията, е да не се обръща внимание
на детето, когато то се държи агресивно, и да му се дава награда
за неагресивно поведение. Тази тактика отчасти почива на пред­
положението, че малките деца (а може би и хора от други възра­
стови групи) често се държат агресивно, за да привлекат внима­
нието на околните върху себе си. Те предпочитат да бъдат нака­
зани, отколкото пренебрегнати. Парадоксално е, че в този слу­
чай наказанието за агресивно поведение може да се изтълкува
като награда: "Гледайте, момчета! Майка ми ми обръща внимание
всеки път когато ударя братчето си. Струва ми се, че ще го на­
правя отново." Това предположение е било проверено в експери­
мент, който Пол Браун и Роджърс Елиът 39 провеждат в детска
градина. На учителите се нарежда да не обръщат внимание на
никакви прояви па агресивност от страна на децата. Същевременно
учителите са поl\юлсни да бъдат много грижливи към децата 11
да им обръщат особено ГО<lЯМО внимание, когато те се държат
по начин, несъвместйм с агресивността - например, когато крот­
ко си играят, разменят си играчки и са в добри отношения помеж­
ду си. След няколко седмици степента на агресивното поведение
:>абележимо спада. В по-с.1ожен експеримент Джоуел Дейвиц 40
показва, че фрустрацията не предизвиква непременно агресивно
новедение - дори тя .ноже да стане причина за проявата на кон­
струкпшно поведение, ако в резултат на по-ранния опит такова

11оведение е станало приятно и привлекателно. Във въпросното

н:кледване на децата се разрешава да играят на групи по четири
деца. Някои от тези груnи биват награждавани за конструктивно
иоведение, докато други биват награждавани за поведение с аrре­
С11Бен или състезателен характер. След това у децата умишлено
се предизвиква фрустрация. Това се постига, като у тях се създа­
В:.l очакване, че ще им прожектират поредица развлекателни

филмчета и ще могат да се забавляват. Експериментаторите сти­

t·;п дотам, че дори започват да прожектират филм и раздават на
децата захарни пръчки. В този 1\юмент се предизвиква фрустра-

171
цията: на най-интересното J\IЯCTO експериментаторът внезашю
спира прожекцията и прибира захарните пръчки. След това на
децата се позволява да играят свободно. Тези деца, които са били
научени на конструктивно поведение, проявяват много по-голяма
активност с конструктивен характер и много по-малка активност
с агресивен характер в сравнение с децата в останалите групи.
Резултатите от този експеримент са доста окуражаващи. Ня­
ма изгледи, че родителите ню<ога ще успеят да създадат на децата
си окръжение, което е напълно свободно от фрустрация. Дори
това да беше възможно, то няма да е желателно, защото светът
е пълен със ситуации, които предизвикват фрустрация; а дете,
което е защитено от фрустрация, ще изпитва по-силна ;Jъка и
смут, r<агато все пш< се сблъска със събития, причиняващи фру­
страция. Възможно е обаче децата да се научат да реагират на
предизвикващите фрустрация събития по конструктивен начин,
който дава удовлетворение, а не с насилие и разрушение.

Развиване на e,1mamuя къ,н другите хора. Симор Фешбэх отбе­

лязва, че за повечето хора е трудно да причинят умишлено болка
на друго човешко същество, освен ако по някакъв начин :не ус­
пеят. да деху11:анизират своята жертва. "Така полицаят се пре­
връща в "свшш", а студеt:тът- в "хипи". Азиатецът се превръща
в "жълт", "хората от жълтата раса са коварни." 41 Както много­
кратно отбелязах в настоящата глава, типът разсъждения, 1-:ойто
Фешбах посочва, не caJ\Io ни улеснява да извършим акт на агре­
сия спрямо друг човек, но също гарантира, че ще продължим и

в бъдеще да пзвършвю1е такива актове спрямо него. Да си при­

помним примера с учителката от Кент, щат Охайо, която след
убийството на четирима студенти от Държавния университет в
Кент, извършено от членове на Нацноналната гвардия на Охайо,
заявява пред Джеймс Л1ичънър, 42 че всеки, който ходи бос по
улиците, заслужава смърт. Този вид изявления може да бъде
разбран само ако приемем, че го е направил някой, който е ус­
пял Да дехуманизира жертвите в тази трагедия. Moжel\I да сыJ:а­
лЯваме за процеса на деху11шнизация, но разбирането на този
процес в същото време може да ни помогне коренно да го изме­
ним. По-точно, ако е вярно, че на повечето хора е потребно да
дехуманизират жертвите си, за да извършат спрямо тях краен
акт на агресия, то тогава, I{ато се развива емпатия сред хораПl.
ще става все по-трудно да се извършват актове на агресия. Дей­
ствително Норма и Снмор Фешбах"' 3 откриват отрицателна коре­
лация между емпатията и агресивността у децата: колкото по·

172
гоJiяма е емпатията, на която човек е способен, толкова по-рядко
·той прибягва до агресивни действия.
По какъв начин може да се развива емпатия у хората, е
'I'руден въпрос; в този момент още не сме напълно готови да го
обсъдим, но в глави 7 и 8 ще се постараем да обясним как би мог­
_ла да се култивира емпатията. Най-напред обаче трябва по­
подробно да разгледаме другата страна на медала: дехуманиза­
цията; този вид дехуманизация, който е свързан с предразсъдъка
и причинява зло не само на жертвата, но и на подтисника. Про­
четете първия параграф на следващата глава, и ще разберете
какво имам пред вид.
 Г.1АВЛ 6

ПРЕдРАзсъдъцитЕ

"Един бял полицай изкряска: "Хей, момче! Ела тук!" Леко обезптсоен,
отвърнах: "Не съм момче!" Той се спусна и ра3лютен се изnрави ;1ред
мен, като изсумтя: "К'во каза, момче?" Претърси ме бързо и поnита:
"Как се казваш, момче?" Изплашен, отговорих "Д-р Пусейнт. Лекар
съм." Той ядно се засмя и изсъска: "Как ти е малкото име, момче?"
Докато се колебаех, той зае заш1ашителна поза и стисна юмруци.
Сърцето ми силно заби и аз промълвих в пълно смирение: "Алвин."
Той продължи nсихическата обработка, като изрев·а: "Алвин, като
те повикам следващия nът, идваш веднага, чуваш ли? Чуваш ли?"
Аз се колебаех. "Чуваш ли ме, момче?" 1

Ако това беше холивудски филм, героят щеше да се нахвърли

върху мъчителя си и да излезе победител. В живота обаче д-р
Пусейнт просто се е измъкнал, чувствувайки се унизен и, както
самият казва, "психически кастриран". Чувството на безпомощ­
ност и безсилие, което остава у подтиснатите хора, неизбежно
принизява самооценката им, като този процес започва още от

ранно детство. Преди много години Кенет и Мейми Кларк:.: по­

казват, че чернокожи деца - някои от които са били само на
три години - вече са били убедени, че не е добре да си чернокож;
те не искали да играят с черни кукли, тъй като намирали белите
I<укли по-хубави и изобщо ги оценявали по-високо. Този експе­
римент посочва, че "отделните, но равностойни" образователни
системи никога не са равностойни, тъй като внушават на детето
от малцинството, че е отделено, защото нещо в него не е наред.
Експериментът е изиграл важна роля за решението на Върхов­
ния съд на САЩ (Браун срещу Министерството на образованието},
което обяви училищата за цветнокожи деца за противоконсти­
туционни.

Това принизяване на самооценката не се среща само сред

цветнокожите хора, а засяга и други подтиснати групи. В из­
следване, което е подобно на експеримента, проведен от Кенет
и Мейми Кларк, Филип Голдбърг 3 доказва, че жените са научени

174
да се считат за nо-нискостоящи в интелектуално отношение от
мъжете. В един от своите експерименти Голдбърг моли известен
брой студентки да прочетат няколко научни статии и да ги сте­
пенуват по компетентност на автора, стил и прочее. На някои
от студентките се обявява, че определени статии са писани от
мъже (например Джон Т. Маккей); на останалите участнички се
казва, че същите статии са nисани от жени (напр·имер Джоун
Т. Маккей). Студентките дават много по-високи оценки на ста­
тиите, писани от мъже, отколкото на статиите, писани от жени.
Същият резултат е бил наблюдаван и когато статиите са третира­
ли проблеми, за които обикновено се смята, че с·а от компетенция­
та на жените, като начаш:юто образование и диетологията. С
други думи, тези жени са се "научили да си стоят на мястото"­
те считат, че написаните от жени статии по принцип са по-с.1аби
от статиите, написани от мъже, също както чернокожите деца
са се научили да оценяват черните куклы по-ниско от бе;'!Ите.
Това е наследството на общество, пълно с предразсъдъци.
Социалните психолози дават различни определения на "nред­
разсъдък". От практическа гледна точка предразсъдъците са по­
ложителни и отрицателни; аз !\ЮГа да имам предубеждение към
модерните художници и.1и nредразположение към тях. Това оз­
начава, че още преди да съм се запознал със Сам Цапача (за кого­
то са ми казали, че е 1\!одерен художник), ще бъда склонен да ro
харесвам или да не го харесвам и ще очаквам да открия у него

оnределени черти. Така, ако свързвам понятието "модерен ху­

дожник" с известна женственост, а в стаята наперено влезе Сам
Цапача, досущ при.rшчащ на среден защитник от ирофесионален
футболен отбор, ще бъда поразен и изпълнен с недоверие. Ако
свързвам понятието "модерен художник" с радикално-либерални
11олитически възг.т1еди, ще бъда удивен, ако Сам Цапача носи
значка, каквато обшшовено носят консерваторите.
Тези очаквания се наричат "стереотипи". Думата "стерео­
тип", както и думата "предразсъдък", има отрицателна окраска.
Тя се отнася за прекаленото обобщаване -- приписването на ед­
llакви особености на всеки индивид, принадлежащ към дадена
група, без оглед на действителните различия сред членовете на
тази група. Така да се вярва, че цветнокожите хора имат вродено
•1увство за ритъм или евреите са материалисти, означава да с.е

11риема, че практически всич1ш чернокожи усещат ритъма или

всички евреи се стремят да натрупат богатство. Създаването на

стереотипи обаче не е непременно преднамерен акт на оскърбле­
ние: често това е само един начин да се опрости представата ни
:ш света и всички ние го правим до известна степен. Когато чуем

175
думите "ирландсюi пастор", "нюйоркски шофьор на такси" или
"италиански бръснар", в съзнанието на повечето от нас изниква
специфичен образ. Когато стереотипът се основава на опита и в
'Общи черти е правилен, той представлява опростен метод за въз­
приемане на света, който улеснява адаптацията. От друга стра­
на, ai<a затваря очите ни за индивидуалните различия в рамките
на дадена група от хора, той затруднява
и крие адаптацията
потенциална заплаха. Освен това повечето стереотипи не се осно­
вават на общовалиден опит, а почиват на слухове или образи,
създадени от средствата за масова информация, или пък се из­
граждат в съзнанието ни като средства за оправдаване на на­
шите собствени предразсъдъци и жестокост. Също като в примера
със "самоизпълняващото се пророчество", за който говорихме
ао-рано, за нас е удобно да смятаме чернокожите за глупави,
ако това оправдава факта, че ги лишаваме от образование: удобно
е да смятаме, че жените са биологично предразположени към
досадните домакински задължения, ако желаем да ги държим

.,,вързани" за прахосмукачката. В тези случаи създаването на

стереотипи действително е оскърбително. Трябва също да се изяе­
сни, че то може да бъде мъчително за лицата, към които се отна­
ся, макар и стереотипът да изглежда неутрален и.rш положителен.

Например да се приписва "амбициозност" на евреите или "вродено

чувство за ритъм" на чернокожите не е непременно проява на
отрицателна нагласа; но то е оскърбите.'Iно дори само защото
лишава отделния евреин или отделния цветнокож от правото да
бъде третиран като индивид, притежаващ свои собствени, инди­
видуални черти -били те положителни или отрицателни.
В настоящата глава няма да разглеждаме ситуации, пред­
ставящи предубеждения "в полза" на хората; във връзка с това
"работното" определение на предразсъдъка, с което ще си служим
по-нататък, ще включва само отрицателни нагласи. Ще опреде­
лим предразсъдъка като враждебна или отрицателна нагласа към
дадена група, формирала се въз основа на погрешна или непълна
информация.* Така, когато казваме, че човек е предубеден към
чернокожите хора, имаме пред вид, че той е склонен да се държи
враждебно към тях; смята, че с едно или две изключения всички
чернокожи са едни и същи; чертите, които им приписва, са или
абсолютно неточни, или в най-добрия случай, се основават на
зрънце истина, което той ревностно прилага към групата като
цяло.

• Българските думи, които най-точно отразяват смисъла на определението,

дадено от автора, са "предубеждение", "предубеденост". По-нататък в текста
ще използуваме синонимно понятията "предразсъдък", "предубеждение" и
.,предубеденост" (бе.!J. ред.).

176
 Предубедените хора виждат света по начин, който съответс­
твува на предубежденията им. Ако r. Фанатик види добрt! обле­
чен бял англосаксонски протестант да седи на скамейка в парка
'" да се приnича на с.пънцето някоя сряда в 3 часа следобед, той
няма да си помисли нищо лошо. Но ако види добре облечен цвет­
·нокож мъж. който прави същото, склонен е веднага да заключи,
че това е някой без~аботен: г. Фанатик изпада в ярост, защото
му идва наум, че с данъците върху спечелените си с пот пари
той плаща на този мързелив нехранимайко достатъчно, за )i(a
-се облича добре. Ако г. Фанатик мине покрай къщата на г. Ан­
гло и види преобърната кофа за боклук и разпилени наоколо от­
падъци, той е склонен да заключи, че някое бездомно куче е
търсило храна; ако мине покрай къщата на г. Гарсиа и види
·същото, той ще бъде склонен да се разгневи и заяви, че "тези
хора живеят като свини". От една страна, предубеждението влияе
върху изводите му, а, от друга страна, погрешните изводи оп­
равдават и засилват отрицателните му чувства. Така отрицател­
ните стереотипи не съществуват само в пасивно състояние, а
образуват част от проце6а на атрибуция у даден човек. Когато
видим някого да извършва сравнително разумна постъпка, ще
прнпншим такива мотиви и причини за поведението му, които
са в съетветствие с нашите стереотипи.
В станалата класическа книга "Същността на предразсъдъка"
:покойният Гордън Олпорт споменава следния диалог:
Г-н. Х: Бедата при евреите е, че се грижат единствено за членовете
на собствената си група.
Г-н. У: Но кампанията за набиране на средства за Общинския фонд
nоказа, че съобразно броя на членовете си те дават пари за благотворн­
'ТеJ!Ни цели по-щедро от тези, които не са евреи.
Г-н. Х: Това показва, че винаги се стараят да купят благоразположение­
'ТО на християните и се месят в работите им. Те не мисдят за нищо
друго оr.век за пари; затова има тодкова много евреи банкери.
Г-н. Jl: Но скорошно изследване показа, че процентът на евреите в
банковите предприятия е нез;;ачителен и много по-нисък от процента
на неевреите.
Г-н. Х: Така е - не се занимават с порядъчни професии, а работят само
във филмовата индустрия или управляват нощни клубове."'

Този диалог илюстрира коварната същност на предразсъдъка

много по-успешно от цял куп определения. Предубеденият г. Х
фактически казва: "Не ме безпокойте с факти, вече имам станови­
ще по въпроса." Той не се старае да оспорва данните, които му
нредставя г. У, и нли изопачава фактите така, че да подхранват
ненавистта му към евреите, нли неустрашимо ги използува като
отяравна точка за нови нападения. Дълбоко предубеденият "tовек
с uрактически неподатлив на информация. Съвсем: спокойно мо-

.f2 "'Qnny - .~80 :IКIIBOT80" 177

же да се приеме, че всички ние имаме някакви предубеждения -
към етническа, национална или расова група, специфични гео­
графски райони като място за живеене или определени видове
храни. Да вземем за пример храната. В нашата култур<. не сме
склонни да ядем насеко11ш. Да допуснем, че някой (ка1о г. У)
ви каже, че гъсениците, скакалците или мравките са бопт източ­
ню< на протеин и са извънредно вкусни, когато са пзкусно при­

готвени. Ще ви убеди ли това да опитате въпросните яспrя? Ве­

роятно не. Също като г. Х вие вероятно ще намерите някое друго
основание за предубежд<:I-шето си, например факта, че насеJ·:оми­
те са грозни. В края на краищата в нашата култура ядем само
създания, които са красиви от естетична гледна точка-- напри­

мер омари!

ПРЕДУБЕДЕНИЯТ "ЛИБЕРАЛ"

Не всеки начин на предубедено мислене е така явен, както е в

примера с г. Х от книгата на Олпорт. Мнозина индивиди, които
се смятат за справедливи и порядъчни хора, са способни на да­
леч по-неуловима форма на предубеждение. За член на господ­
ствуващото мнозинство, намиращ се в относителна безопасност,
понякога е трудно да се постави на мястото на човек, който е
жертва на проявено предубеждение. Той може да му съчувсrпвува
и да желае нещата да са различни; от време на време обаче в
нагласата му може да се прокрадне известна доза самодоволство
и лека склонност да приписва на жертвата част от вината. Тази
склонност може да приеме формата на "заслужената репутация".
Ето как изглеждат нещата в общи линии: "Ако евреите са били
подлагани на гонения от началото на своята история, те сигурно

ез вършели нещо лошо." Или: "Ако тези хора не желаят да по­

паднат в беда, защо просто ... " (не стоят в сянка; не държат
езика си зад зъбите; не престанат да ходят там, където не са же­
лани; или каквото и да е друго). Подобно внушение е равносилно
на изискване към групата-аутсайдер да проявява конформизъм
към норми, които са много по-строги от нормите, установени за
мнозинството.
Ироничното тук е, че тази склонност дг се обвинява жертва­
та, задето е преследвана, се мотивира с желанието да се види
светът като място, където господствува справедливостта. Както
поЕазват Мелвин Лърнър и сътрудниците му, 5 хората са склонни
да прехвърлят отговорността за всеки несправедлив резултат,
който по друг начин трудно може да се обясни. Например, ако
двама души са работили еднакво упорито над една и съща задача

178
и с хвърляне на ези-турз сд:Jн;::п ::олучн значително възнаграж­
дение, а другият н~ получи нищо, у наблюдателите се забелязва
силна склонност да преценяват, че несполучилият човек се е
трудил по-малко. Очевидно хората се боят да си помислят, че
живеят в свят, в r{ойто трудолюбивият човеi{ може да не получи
никакво възнаграждение; зато:zз решават, че работникът, който
не получава възнаграждение, сигурно не е работил твърл.е интен­
зивно, макар да са присъствували на самото хвърляне на ези­
тура, с което е било определено кой от двамата да получи възна­
граждение. На същото основание, ако 6 :милиона евреи са били
избити без някаква основателна причина, убеждението, че те
сигурно са сторили нещо, за да заслужат съдбата си,* може да
ни вдъхне известно спокойствие.

П рианан.ията ·на един шовинист. Мнозина либерали са прекален о

и:;тс,нчени, за да обвиняват жертвата за нейната участ. Ние сме
станали много изтънчени и знаем например, че тестовете за ин­

телигентност са "предубедени" инструменти, които непреднамере­

но фаворизират белите представители на средната класа, живеещи
в богатите предградия - въпросите в тези тестове се изразяват
с такива думи и обрати на езика, които са по-познати на децата,
отгледани в богатите предградия, отколкото на децата, расли в
гетата или във фермите. Затова, преди да направим извода, че
глупостта е причина за слабите резултати, които е получил в
теста за интелигентност някой цветнокож, чикано* или селянин, *
ние се интересуваме дали този тест ~ бил независим от културни
фактори. Но не сме достатъчно издигнати, за да се отърсим на­
пълно от някои видове предразсъдъци. Ще ви дам пример от
моя личен опит. В глава 3, когато разглеждах индивидуалните
различия в податливостта на убеждаване, заявих, че жените са
по-податливи от мъжете. Това твърдение почива на разултатите
от известен експеримент, проведен от Ървинг Джанис и Питър
Фнйлд. Внимателният анализ на този експеримент обаче разкри­
ВС! силно предубеждение към жените - почти Kai{TO тестовете за
интелигентност са предубедени I{ЪМ селяните и обитателите на
гетата. Аргументите на убеждаването са включвали такива теми

• Проницателният читател може би е забелязал, че това е nо-лека форма на

<'I{ЛОнността ни да nодценяваме човек, на Еегото ние сме nричинили някакво
:\Jio. В глава 4 се убедихме, че ако Х причини зло на У, тoir е склонен да
1·о подцени, да го дехуманизира и отново да му причини зло. Сега виждаме
11~.:що друго - ако Х забележи, че У е попаднал в неудобно положение, той
•• ..:клонен да мисли, че У сигурно е извършил нещо, за да зас,1ужн това.
•* Презрително название на ч.1еновете на мексиканската общност в САЩ
(Gсл. прев.).

f79
като гражданската отбрана, изследванията върху рака, фон Хин­
денбург и т. н. -теми, от които мъжете вероятно се интересуват
повече от жените и по които имат повече знания. Следователно
резултатите може би просто показват, че хората повече се подда­
ват на убеждаване по въпроси, които не ги интересуват, или за
които не са осведомени. Ако се проведе подобен експеримент,
като се използуват теми, по които жените знаят повече, мъжете
могат да се окажат по-податливи на убеждаване от жените.
Аз не се бях сетил за това. Изтъкна ми го (и то по много
категоричен начин) една социална психоложка. Поуката, която
-rрябва да извлече11r от този пример, е очевидна: когато сме въз­
!ПИТЗНИ в общество, пълно с предразсъдъци, ние често приемаме
'tези предразсъдъци безкритично. Лесно е да се повярва, че же­
ните са лековерни, защото такъв е стереотипът, приет в общество­
то. По тази причина не сме склонни да се вглеждаме крюично
в научните данни, подкрепящи дадено становище, и несъзнателно
изnолзуваме данните като научно потвърждение на собствените
си предразсъдъци.
Правейки още една крачка напред, Дарил и Сандра Бем 6
изказват предположение, че съществуващият в нашето общество
предразсъдък към жените е пример на неосъзната идеология -
т.е. система от убеждения, която мълчаливо приемаме, но не
осъзнаваме, защото дори не можем да си представим алтернативни
концепции за света. В нашата култура например сме възпитани
по такъв начин, че не 1\!ожем да си представим жената да отиде

да работи като физичка или кранистка, а съпругът да остане у

дома да чисти пода с прахосмукачката и да се грижи за децата.

Ако 'Iуем за подобен случай, сигурно веднага ще направим изво­

да, че мъжът не е в ред. Защо? Защото подобно разпределение
на ролите не се счита за реална възможност в нашето общество.
Съ.що както рибата не съзнава, че заобикалящата я среда е мок­
ра, така и ние дори не забелязваме съществуването на тази идео­
логия, защото тя е вездесъща.

Да си припомним примера в глава 1, в който малката Мери

получава сервизче "Сузи - Домакиня" ("пълен комплект със соб­
ствена фурничка") за своя рожден ден: на деветго)(ишна възраст
тя вече има изработен условен рефлекс да мисли, че мястото И
е в кухнята. Този рефлекс е така дълбоко залегнал, че баща И
е убеден в генетичния произход на "домакинското чувство". Този
иример съвсем не е пло,JI. на въображението. Изследвания, прове­
дени от Рут Хартли,~ показват, че на пет години )(ецата вече
имат ясно изразена пре,цстава кое е подходящото държание за
жените и за мъжете. Тази неосъзната идеология може да wма

180
 сериозни последствия за обществото. Например Джийн Липман­
Блумен8 съобщава, че огромното мнозинство от жените, които
от ранно детство са възприели традиционен възглед за ролята,
свързана с пола им (т. е. "мястото на жената е в къщи"), не се
стремят към по-високо обf)азование; от друга страна, жените,
възприели по-егалитарен поглед кы1 ролите, свързани с пола,

проявяват много по-голям стремеж да получат по-високо обра­

зование.

ПРИЧИНИ ЗА ПРЕДРАЗСЪДЪКА

Както се убедихме, един от факторите, определящ предразсъдъка

у човека, е потребността от оправдаване на собственото поведе­
ние. В предишните две глави например видяхме, че ако сме проя­
вили жестокост към някой човек или група от хора, ние подценя­
ваме този човек или група, за да оправдаем собствената си же­
стокост. Ако можем да убедим самите себе си, че хората от дадена
група са недостойни, непълноценни, глупави или неморални, това
ще liU помогне да не се чувствуваме неморални, ако ги поробим,
лшшr111 от достъпа до добри училища или убием. След това можем
. д<~ продължим да ходим на черква и се чувствувамедобри християни,
~:,а щото този, на когото сме причинили зло, не е човек като нас.
Наистина, ако сме доста1ъчно находчиви, можем дори да се убе­
дим, че варварското избиване на жени и деца е християнска
добродете.1 - ю::1по са направили кръстоносците, когато на път
:Ja светите 11-1еста са избивали масово европейски евреи в името на
.,Принца на мира"*. И отново, както се убедихме, тази форма на
оп равдаване на собственото поведение засилва проявяваната по-
1\ъсrю бруталност.
Разбира се, освен потребността за оnравдаване на собственото
1юведенне хората имат и други потребности. Например потреб­
liостта от БИСОI{ сопиален статус и от власт. Така на индивид.
който стои ниско в социално-икономическата йерархия, може да
е потребно присъствието на потиснато малцинство, за да има
над кого да изпитва чувство на превъзходство. В няколко из­
СJiедвания е показано, че степента на nредубеденост на даден
•ювек усnешно може да се предвиди, ако е изве{:тно дали общес­
твеното :му положение е, или не е ниско или се понижава. Не-·
1ависи.мо дали е налице nредубеждение към чернокожите' или
към евренте/ 0 ако социалният статус на един човек е нисък или
се понижава, той обикновено е по-силно предубеден от човек~

• Има се пред вид Исус Христос (бел. прев.).

18~
чието обществено положение е високо или се повишава. У стано­
вено е, че хора, които се намират на най-нИското стъпало или
·близо до него по отношение на образование, дохоДи и служебно
положение, не само изпитват най-голяма антипатия към черно­
кожите, но са най-склонни да прибягват към насилие, за да не
позволят да се премахне сегрегацията в училищатаУ
Тези открития повдигат някои интересни въпроси. Дали хо­
рата, които се намират ниско в социално-икономическата и обра­
зователната йерархия, са по-силно предубедени, защото: l) имат
потребност от някого, над когото да чувствуват превъзходство,
2) най-силно усещат съперничеството за работни места от страна
на членове от малцинствата, 3) са по-силно фрустрирани от по­
вечето хора и поради това са по-агресивни или 4) недостатъчното
им образование увеличава вероятността те да възприемат прека­
.лено опростен, стереотипен възглед за света? Трудно е да се раз­
граничат тези променливи, но изглежда, че всяко от тези явле­
ния спомага за появата на предразсъдъка. Трябва ясно да се
подчертае, че няма една единствена причина за предразсъдъка -
·той се обуславя от голям брой фактори. Да се спрем на главните
фактори, обуславящи появата на предразсъдъка.
В настоящата г.1ава ще разгледаме четири основни причини
за прсдразсъдт.ка: 1) икономическо и политическо съперничество
или конфлнкт, 2) пренесена агресивност, 3) потребностите на лич­
ността и 4) конфорыизъм със съществуващите обществени нор­
мн. Тези четири причини не се изключват взаю.1но -дори могат
да действуват едновременно, - но ще е полезно да се установи
какво е значението на всяка от тях, тъй като от това, какво смя­
таме за главната причина на предрз.зсъдъка, ще зависят действия­
т:з, rшито бихме предложили, за да го премахнем. Така например,
ако аз съм убеден, че нетърпимостта и фанатизмът са дълбоко
вкоренени в човешката личност, бих могъл да вдигна ръце в от­
чаяние и стигна до извода, че без провеждането на дълбока пси­
хотерапия мнозинството от предубедените хора винаги ще бъдат
предубедени. Това би ме накарало да се надсмивам над опитите
да се намали предубедеността, като се намалява съперничеството
или се противодействува на натиска на конформизма.

Икон.о.мическо и политическо съперничество. Предразсъдъкът може

да се счита за резултат от действието на икономически и полити­
чески сили. Според това схващане при условие, че материалните
ресурси са ограничени, господствуващата група би могла да се
старае да експлоатира или подценява малцинствена група, за да

получи материални облаги. Предубедените нагласи се засилват,

182
когато времената са напрегнати и съществува конфликт във връз­
ка с взаимно изключващп се цели. Това е вярно независимо дали
целите са от икономически, политически или идеологически ха­

рактер. Така например предразсъдъци се­ съществуват между

зонните работници от англосаксонски и мекси.кански произход в
резултат на ограничения брой работни местз, между арабите и
израелците във връзка с териториални спорове и между жителите
на Северните и Южните щати по nовод премахването на робство­
то. Икономическите предимства на расовата дискриминация про­
личават ясно от упорството, с което някои занаятчийски проф­
съюзи продължават да не приемат за свои членове цветнокожи
и по този начин не ги допускат до сравнително високо nлатените
професии, които са под техен контрол. Неотдавна проведено из­
следване nоказва, че в контролираните от тези профсъюзи места
за чираци само 2,7% са били цветнокожи, както през 1966 г. -
тази цифра представлява нищожно увеличение от 1 % в сравне­
ние с предходните десет години. Нещо nовече, в средата на 60-те
години Министерството на труда в САЩ проведе изследване в
четири големи града, за да установи колко души от малцинствата

са заети като чираци на членуващите в занаятчийските проф­

съюзи водопроводчици, 1\юатьори по nарните инсталации, тене­

кеджии, зидари, стругари, бояджии, джамджии и оnератори на

различни устройства. В четирите града не е бил открит нито
един цветнокож човек, зает в горните професии. Очевидно пред­
разсъдъкът е извор на облаги за някои хора. 12
У становено е също, че дискриминацията, предразсъдъкът и
прилагането на отрицателни стереотипи рязко се засилват, ко­

гато нараства съперничеството за оскъдни работни места. Така

в едно от класическите си ранни изс:Iедвания върху предразсъ­

дъка в малък индустриален град Джон Долард доказва, че ма­

кар първоначално в градчето да не е имало видимо предубежде­
ние към немците, то се е появило по-късно, когато работните
места намалели:

Местните бели -в по-голямата си част дош.1ш от околните ферми -

проявяваха значителна пряка агресивност към новодошлите. За тези
немци се изразяваха презрителни и пренебрежителни мнения и мест­
ните бели имаха силно чувство на превъзходство над тях ... Главният
елемент, който допускаше агресивност спрямо немците, бе съперничес­
твото за работни места и позиция в местните фабрики за дървени из­
делия. Местните бели се чувствуваха изхвърлени от работните си места
от пристигащите групи немци и вместо да обвиняват трудните времена,
имаха възможност да обвиняват немците, които с присъствието си съз­
даваха по-голяма конкуренция за по-малкия брой места. Традиционен
модел на предубеждение към немците, изглежда, нямаше, освен ако
за такъв модел не се приеме мнителността (която винаги съществува)
към всички групи - аутс'lйдери.l3

183
 По същия начин американците са изпитвали съвсем незна­
читеЛно отрицателно чувство (или изобщо не са изпитвали такова
Чувство) към китайските имигранти, които в средата на XIX в.
са работили на строежа на трансконтиненталната жп. линия. По
това време работните места били в изобилие и китайците се за­
нимавали с тежък труд срещу много ниско заплащане. Общо
взето, считали ги за сдържани, работливи и кротки хора. След
като жп. линията била завършена обаче,работните места намЗJiе­
ли; освен това свършила Гражданската война и в без това стес­
нилия се пазар на работни места се влели бивши войници. Не­
посредствено след това отрицателните нагласи KЪI\f китайците
рязко се засилили; стереотипът се променил в: "престъпни".
"потайни", "коварни" и "глупави". Анкета, проведена неотдавна
от Националния център за проучване на общественото мнение,
показва, че тази тенденция е все още жива сред нас. През 1971 г.
най-СИJlНите предразсъдъци срещу чернокожите бяха открити сред
членове на групи, стоящи само с едно стъпало по-висоi<о от цвет­
нокожите в обществено-икономическата йерархия. Освен това та­
зи тенденция най-ясно се проявява в ситуациите, в които същес­
твува силно съперничество за работни места 1\Iе:жду чернокожите
и белите.а
Тези данни показват, че съперничеството и конфликтът ве­
роятно пораждат предразсъдъци. Същевременно има известна дву­
смисленост в тълкуването на данните, защо;rо в някои случаи

nроменливите на съ пер ни чеството са преплетени с други промен­

ливи като образователния ценз и семейната среда. За да се опре­
дели дали съперничесТВОТО само ПО себе СИ предИЗВИКВа преду­
беждение, е необходимо да се проведе експеримент. Но каква
трябва да бъде процедурата? Добре, ако конфликтът и съперни­
чеството могат да доведат до предубеждение, би трябвало да е
възможно да се предизвика появата на предубеждение в лабора­
торни условия. Това може Jlecнo да се постигне, като: 1) хора с
различен социален произход се разделят по случаен начин на
две групи, 2) се въвежда някакво различие между двете групи,
3) групите се поставят в ситуация, в която влизат в съперничество
помежду си, и 4) се търсят доказателства за предубеждение. По­
добен експеримент е бил проведен от Мюзафер Шериф и коJlегите
му 18 в естествените условия на скаутска дружина от момчета.
Изследваните лица са били нормални, добре приспособени два­
надесетгодишни момчета, които са били случайно разпределени
в две групи- IJЧервени дяволи" и IJБулдози". Децата във всяка
група се прнучват да работят съвместно. Това се постига с орга­
низнрането на дейности, при които членовете на всяка група

184
 са силно зависими едни от други. Напрнмер 1\юмчетата във всяка
група е трябвало заедно да работят, за да построят трамплин
sa скокове към плувния си басейн, да приготвят храна за цялата
група, да построят въжен мост и други.
След като се е развила енлна сплотеност сред членовете на
всяка група, почвата е била подготвена за внасянето на конфликт.
Изследователите постигат това, като организират поредица дей­
ности със състезателен характер, в които двете групи се изправят

една срещу друга- например в игри като футбол, бейсбол и

теглене на въже. За да се засили напрежението, на отбора-побе­
,l,ител се присъждат награди. Това довежда до известна враждеб­
ност и лошо чувство по време на игрите. Като допълнение изсле­
дователите измислят доста безскрупулни начини, за да въвлекат
групите в ситуации, които са специално планирани да създадат

конфликт. В една от тези ситуации се организира лагерно праз­

ненство. Експериментаторите подготвят нещата така, че "Черве­
ните дяволи" да могат да пристигнат много по-рано от "Булдози­
те". Подготвени са два напълно различни вида закуски: полови­
nата от храната е прясна, привлекателна и апетитна, а другата
половина е скашкана, неапетитна и отблъскваща. Вероятно по-
. ради вече зародилото се съперничество момчетата, пристигнали

но-рано, nрибират по-rоля1\Ш част от съблазнителните. закуски

и оставят по-неинтересните, неапетитни, скашкани и развалени
храни на противниците си. Когато членовете на "Булдозшпе"
пристигат и виждат как са измамени, ги обзема разбираемо раз­
дразнение -раздразнението им е толкова силно, че започват да

наричат .nругата група с най-различни обидна 1шепа. Тъй като

"Червените дяволи" са убедени, че заслужава1 това, което са си
взели (кой nревари, той натовари), те са въз111утени от 1ова nове­
дение н реагират по подобен начин. Словесните обиди прерастват
в замерване с храна и за много кратък срок се разгаря I!C1JJнcкa
схватка.

Спед този инцидент игрите със със1езателен характер се пре­

кратяват и се организират редица дружески контакти между гру­

rrите. С.пед като вече се е пародила неприязън обаче, простото­

отстраняване на съперничеството не може да заличи враждебност­
та. Тя дори продЪJlжава да се засилва, когато двете групи се
:{анимават с такива миролюбиви дейности като гледане на фил­
ми. Накрая експериментаторите успяват да намалят враждеб­
JJостта. Как е станало това, ще разберем по-късно в тази глава.

Теорията на "Козел отпу~ния", или изкупителНдmа жертва,.

и предразсъдъкът. В предишната глава споменахме, че агресив··
ШJcrra отчасти се предизвиква от фрустрацията и други nодобни

185;
неприятни или протйвни ситуации като болка или досада. В
същата гл ава видяхме сще, че има голяма вероятност фрустрира­
ният индивид да се нахвърли срещу причината на своята фрустра­
ция. Често обаче тази причина е твърде голяма или твърде аб­
страктна, за да може човек да влезе в пряка разправа с нея.

Ако шестгодишно момченце например бъде унижено от учителка­

та си, как би могло да И отвърне? Учителката има твърде голяма
власт. Но възникналата фрустрация може да увеличи вероятност­
та детето да извърши акт на агресивност срещу някой по-слаб
свидетел на унижението му - дори той да няма нищо общо с
-обидата на момченцето. На същото основание, ако има масова
безработица, срещу кого ще се изправи безработният и фрустри­
ран работник- срещу икономическата система ли? Тя е нещо
твърде могъщо и твърде неопределено. По-удобно би било, ако
той намери нещо или някого, който не е така могъщ и неопреде­
.лен, и върху него излее вината за това, че няма работа. Прези­
дентът? Действително той е достатъчно конкретен, но пък е твър­
де могъщ, за да бъде нападнат безнаказано.
Древните евреи са имали обичай, за който си заслужава
да споменем тук. В дните на изкуплението на греховете свещеник
поставял ръцете си върху главата на козел и изреждал греховете
на хората. Така грехът и злото символично се прехвърляли от
хората към козела. След това козелът се пускал на свобода в
пустинята, а хората се пречиствали от греховете си. Затова жи­
вотното е било наречено "козел отпущения". В наше време този
израз се прилага, когато от невинен и относително безвластен
·човек се търси отговорност за нещо, за което той няма вина.
За съжаление, този човек не може да избяга в пустинята, а най­
често го сполетява'l' нещастия или дори смърт. Ако някой е без
работа или инфлацията е намалила спестяванията му, ще му е
трудно да поиска отговор от икономическата система, но може
.да си намери изкупителна жертва. В нацистка Германия такава
жертва бяха евреите; в Южните щати изкупителна жертва бяха
чернокожите. Преди няколко години Карл Ховланд и Робърт
Сиърс16 откриват, че в периода от 1882 до 1930 r. могат да пред­
видят броя на линчуванията в Юга за всяка година, като знаят
цените на памука през тази година. Когато цените на памука
спадали, броят на линчуванията се увеличавал. Накратко, хо­
рата са преживявали иконо!\нrчес11:а криза и вероятно много пъти
са изпитвали фрустрация, която очевидно е увеличила броя на
линчуванията и други актове на насилие.

Трудно е да се отговори със сигурност, дали тези линчувания

.са били мотивирани от психологическите аспекти на фрустра-

186
цията, или отчасти са били резултат от този вид икономическо
съперничество, който разгледахме по-рано. Що се отнася до пре­
оледването на евреите в нацистка Германия, усърдието, с което
нацистите се стараеха да изтрият от лицето на земята всички

чЛенове на еврейската етническа група (без оглед на икономичес­

кото им положение), подсказва, че явлението не е имало изклю­
чително икономически или политически характер, но е имало и

(Поне отчасти) психически характерУ По-убедителни доказател­

ства дава добре контролиран експеримент, който са провели
Нийл Милър и Ричард Бугелски. 18 В този експеримент изследва­
ните лица са помолени да изразят чувствата си по отношение на
различни малцинства. У някои от участниците след това се пред­
извиква фрустрация, като им се отнема възможността да гледат
филм и вместо това им се предлага поредица от трудни и измори­
телни тестове. Същите участници след това са помолени повторно
да изразят чувствата си към малцинствата. След преживяната
фрустрация изследваните лица проявяват тенденция към засил­
ване на предубедените реакции. Контролна група, която не е
била подложена на фрустрираща преживяване, не проявява изме­
нения в предубежденията.
Допълнителни изследвания са по!\югнали да се очертае яв­
лението още по-точно. В един от своите експерименти Доналд
Уедърли 19 предизвиква силна фрустрация у група студенти, ня­
кои от които са били заклети антисемити, а други -не. На из­
следваните лица се предлага да напишат разкази въз основа на
показани им картинки. Пред някои от изследваните лица героите
от тези картинки се назовават с еврейски имена; на останалите
участници такива имена не се дават. В този експеримент най­
важни са две открития: 1) след като са изпитали фрустрация,
нзследваните лица с антисемитски нагласи написват разкази с

повече актове на агресия срещу героите с еврейски имена, от­

колкото изследваните лица, конто не са билп антисемити; и 2) не
l' има.'Iо разлика между студентите-антисемити и останалите сту­

J(енти, когато героите, за които пишат разкази, не са били назо­

нани с еврейски имена. Накратко, фрустрацията води до специ­
фична агресия - агресия срещу някого, когото мразите.
Общата представа на използуването на изкупителна жертва
наказва, че индивидите са склонни да пренасят агресията върху

r·рупи, които бият на очи, които са относително безвластни и

r·лавно- не се ползуват със симпатия. Освен това формата, коя­
то агресивността приема, зависи от това, какво е позволено или
нрието във всяка група: линчуванията и погромите не са чести

с1.бития, освен ако господствуващата I<ултура или подкултура

не ги счита за подходящ начин на поведение.

187
Предубедената личност. }(акто видяхме, пренасянето на агресив­
ностга върху f!зкупителни жертви може би е човешка склонност,.
но не е вярно, че всички хора ro правят в една и съща степен.
Вече установихме, че обществено-икономическото положение е
една от причините за предубеждението. Видяхме също, че хо­
рата, които не обичат евреите, са nо-склонни да пренасят агре­
сивността си върху тях, отколкото хора, които не изпитват омраза

към евреите. Сега можем да направим още една крачка напред.

Събран е материал в подкрепа на становището, че в общата склон­
ност към омраза съществуват индивидуални разю:1чия. С други
думи, има хора, предразположени да бъдат предубедени не само
поради непосредствени външни влияния, но и поради типа лич­
ност, към който принадлежат. Тиодор Адорноу и сътрудниците
му 20 назовават тези индивиди "авторитарни личности". Авторитар­
ната личност в общи линии има следните характеристики: често
е твърда в убежденията си; признава "конвенционалните" цен­
ности; не т1.рnи слабост (нито у себе си, нито у другите); проявя­
ва силна склонност към наказанията; мнителна е и проявява

прекомерно уважение към властта. За измерване на авторитар­

ността е създадено средство (наречено "F-скала"), което позволява
да се определи степента, до която всеки човек се съгласява или
не се съгласява с твърдения като изложените по-долу:

1. За престъп.1енията от сексуалеи характер, като изнасJмва!dе и

нападения на деца, само затворът не е достатъчен: такива престъп­
ници би трябвало пуб.'!ично да бъдат бити с пръчка или подложени
на още по-тежко нака.зание.
2. Повечето от хората не съзнават какво голямо влияние оказват върху
живота на заговорите, устройвани на тайни места.
3. Пr,c:Jyшarшero и респектът към властта са най-важните добродетели.
H<J които децата трябва да се научат.

ВисОI{а степен на съгласие с подобни твърдения означава

авторитарност. Главният резултат, който са дали изследванията,
е, че хората с висока степен на авторитарност не изпитват анти­

патия просто към евреите или чернокожите, а последователно проя­

вяват висока степен на предубеденост към всички малцинства.
Като провеждат интензивен клиничен разговор с хора, по­
казали високи и ниски резултати по F-скалата, Адорноу и сътруд­
ниците му прос.1едяват развитието на този сбор от нагласи и цен­
ности до ранните детски преживявания в семейства, в конто
родителите са поддържали строга дисцип.пина и са използувал и
заnJ1ахите като възпитателна мярка. Освен това индивиди, :ио­
казали високи резултати по F-сюiлата, често имат родители, кои­
то са използували обичта н заnлахата, че ще я отдръпнат, каrо
rлащю средство, за да извикат послушание. Изобщо авт.оритар-

188
ната личност като дете е много несигурна и силно зависима от
родителите си; бои се от тях и изпитва неосъзната враждебност
към тях. Това съчетание подготвя почвата за появата на зрял
човек, изпитващ силен гняв, който поради страха и несигурност­
та приема формата на пренесена агресия срещу безвластни групи,
докато в същото време индивидът запазва външен респект към
властта.

Макар изследванията върху авторитарната личност да са

разширили разбирането ни за възможнuя механизъм на предраз­
съдъка, трябва да отбележим, че по-голяма част от данните имат
корелативен характер: т. е. ние знаем само, че две променливи
са свързани, но не можем да бъдем сигурни коя е причината и
ко11 - следствието. Да вземем за пример корелацията между ре­
зултата на даден човек по F-скалата и специфичните методи на
социализация, на които той е бил подлаган като дете. Макар и
да е вярно, че авторитарните и силно предубедени хора обикно­
вено са имали родители, които са били с тях сурови и са използу­
вали "условната обич" като средство за социализация, не винаги
това е ставало причина те да се развият като хора с предразсъдъ­
ци. Оказва се, че самите родители на тези хора често изпитват
силна предубеденост към малцинствата. Възможно е развитието
на предубеденост у някои индивиди да се дължи на конформизъм
чрез процеса на идентификация, така както го описахме в глава
2. С други думи, може би е вярно, че своите убеждения за мал­
цинствата детето съзнателно приема от родителите си, защото се
идентифицира с тях. Това обяснение е много по-различно и мно­
го по-просто от обяснението на Адарноу и сътрудниците му, което
почива на неосъзнатата враждебност на детето към родителите му
и потиснатия страх пред тях.

Това не означава, че няма хора, за които предразсъдъкът

е дълбоко вкоренен в подсъзнателни конфликти от детството.
Напротив, то означава, че мнозина хора са усвоили широка гама
от предразсъдъци, докато са седели на колсната на майка си или
баща си. Нещо повече, някои индивиди могат да проявят конфор­
мизъм към предразсъдъци, които са ограничени и специфични
в зависимост от съществуващите норми в тяхната културалва
общност. Да разгледаме по-внимателно предразсъдъка като акт
на конформизъм.

Предразсъдък поради конформизъм. Неведнъж е било отбеляз­

вано. че предубедеността към чернокожите в САЩ е по-силна
в Южните. отколкото в Северните щати. Това често се проявява
n по-твърди нагласи срещу расовата интеграция. Наприы:ер през

189
1942 г. само 4% от всички жители на Юга бяха съгЛасни да се
премахне сегрегаЦИЯТа В преВОЗНИТе среДСТВа, а 56% ОТ ВСИЧКИ
жители на Севера желаеха това. 21 Защо? Икопоllшческото съ­
перничество ли беще причината за това? Вероятно не; сред общест­
вото на Юга, където икономическото съперничество е слабо,
съществува по-силна предубеденост към чернокожите, отколкото
сред обществото ва Севера, където има силно икономическо съ­
перничество. По-голям ли е относителният брой на авторитарните
личности в Юга, отколкото в Севера? Не. Томас Петигру 22 из­
ползува широко F-скалата и в Южните, и в Северните щати и
установява, че резултатите, получени сред южняците И сред се­
верняците, са почти еднакви. Освен това, въпреки че в Южните
щати хората са по-силно предубедени към чернокожите, към: ев­
реите те са по-слабо предубедени, отколкото цялата нация на
САЩ; предубедената личност би трябвало да е предубедеrы към
всички- южнякът обаче не е.
Как тогава да си обясним враждебността към чернокожите,
която съществува в Южните щати? Тя би могла да се дължи на
исторически причини: чернтшжите са били роби, Гражданската
война се е водила за премахване на робството и т. н. това може
да е създало климата за появата на по-силни предразсъдъци.

Но кое поддържа този климат? Едно възможно обяснение дава

доста странна форма на расова сегрегация, която е наблюдавана
в fОжпите щати. Достатъчно е да приведем един пример, свързан
с гр уп а миньори в малко миньорско градче в Западна Вирджи­
ния: чернокожите миньори и белите миньори си били изработили
начин на живот, който представлявал цялостна и пълна интегра­
ция, доЕато се намирали под земята, и цялостна и пълна сегрега­

ция, когато били на повърхността. Как можем да обясним тази

пепоследовате,'!ност? Ако истински мразиш някого, ще се стре­
миш да бъдеш далеч от него - защо ще дружиш с него под земя­
та, а няма да дружиш на повърхността?
Петигру изказва предположението, че обяснението на тези
яв.Jiения може да е конформиз.м:ып. В описания пример хората
просто проявяват конформизъм към нормите, които съществуват
в тяхното общество (на повърхността!). Историческите събития,
разигра.пи се в американския Юг, са подготвили почвата за По­
силна предубеденост към чернокожите, но тази предубеденост се
поддържа от Еонформизма. Действително Петигру счита, че ма­
кар известна част от предразсъдъците да се дължи на икономичес­
кото съперничество, фрустрацията и потребностите на личността,
основната част на предубеденото поведение е функция на робски
конформизъм към обществените норми.

190
 Как можем да бъдем сигурни, че именно конформизмът е
причина за предразсъдъците? Единият от начините е да устано­
вим зависимостта между предразсъдъка на един човек и обичай­
ния вид на неговия конформизъм. Например в изследване върху
междурасовите напрежения в ЮАР 23 е установено, че тези лица,
които са били най-склонни да проявят конформизъм към различ­
ни социални норми, са проявили и по-силна предубеденост към
чернокожите. С други ,думи, ако конформистите са по-си:шо пред­
убедени, това означава, че предразсъдъкът е просто още една
hорма, с Iшято трябва да се съобразяват. Ролята на конформизма
може да се определи и като се проследи какво става с предразсъ­

дъците на даден индивид, след като той се премести да живее в

друг район на страната. Ако конформизмът влияе върху предр:13-
съдъците, логично е хората да проявят рязко засилване на пред­
убежденията си, след като се преместят в райони, където норма­
та се отличава с по-силен предразсъдък; и, обратно, да пршшяват
рязко спадане на предразсъдъците, когато попаднат под влияние­

то на норма, предполагаща предразсъдък в по-нисi-:а степен. И

всичко става точно така. В едно от своите изследвания Джийн
Уотсън 24 устщювява, че хора, които скоро са се преместили да
живеят в Ню Йорк и са влезли в пряк контакт с антисемити,
също възприемат по-силни антисемитски нагласи. В друго свое
изследване Петигру установява, че когато южняци постъпят в
армията и се натъкнат на система от обществени норми с по-слаб
дискриминационен характер, тяхната предубеденост към черно­
кожите намалява.
Натискът да се прояви конформизъм може да бъде относител­
но явен, както е в експеримента, проведен от Аш. От друга стра­
на, конформизмът към норма, предполагаща предразсъдък, би
могъл да се дължи просто на липсата на точни данни и изобилие­
то от подвеждаща информация. Това може да стане причина хо­
ратг да възприемат отрицателни нагласи въз основа на достигна:j
ли до тях слухове. В художествената литература има безброй
примери на този вид употреба на стереотипи. Да вземем като при­
мер "Евреинът от Малта" на Кристофър Марлоу или "Венециан­
ският търговец" на Уилям Шекспир. Във всяка от тези две пиеси
евреинът е представен като потаен, сребролюбив, кръвожаден и
раболепен страхливец_ Бихме могли да изпитаме изкушението да
заклЮчим, че Марлоу и Ш~спир са имали юtкакви неприятни
преживявания с противни евреи, които са ги накарали да създа­
дат тези силни и правдиви портрети, ако не беше следният факт:
евреите са били прогонени от Англия бли:ю 300 години, преди
тези произведения да бъдат създадени. Така, изглежда, че Мар-

191
.лоу и Шекспир са се натъкнали единствено на трайно запазил се
-стереотип. За нещастие техните произведения не само са отразили
този стереотип, но са го и обогатили.
Нетолерантното общество може също преднамерено да кул­
тивира нетолерантни нагласи. Един изследовател 25 например про­
вежда разговор с бели заселници в ЮАР, за да открие корените
на отрицателните им нагласи към чернокожите. Той установява
следното: средният бял заселник в ЮАР е убеден, че огромна
част от престъпленията се извършват от чернокожите. Това е
неверно, но как се е създало такова погрешно убеждение? Ли­
цата, с които изследователят е разговарял, съобщават, че виждат
много чернокожи затворници да работят на публични места, а
бели затворници никога не са виждали. Не доказва ли това, че
чернокожите биват осъждани за повече престъпления от белите?
Не. В този пример се отразява само фактът, че законът забранява
на публични места да работят бели затворници. Накратко, об­
ществото може да създава предубедени нагласи посредством за­
коните или традишште. В нашето собствено, американско общес­
<rво вестниците дос1юро посочваха расата на престъпника или
заподозряното лице, ако то беше цветнокожо, но никога не пи­
шеха ;;~а расова принадлежност, ако престъпникът беше бял. Без
-съмнение това позволr да се създаде изопачена представа за броя
на престъпленията, извършвани от цветнокожите. Доскоро по
1елевизията рядко можеше да се види цветнокожо лице в някоя

нестереотипна роля или в търговска реклама. Това създаваше

ш1юзията, че чернокожите са маловажни членове на нашето об­
щество - хора, които не използуват нито аспирин, нито крем

за бръснене, нямат нито реални проблеми, нито реални вълне­

ния. Нещо повече, ако участието на чернокожите се ограничава
до стереотипните роли на героите в радиопредаването "Еймос и
Анди" или с образа на мъжа, който пее и танцува в някое теле­
визионно шоу, то това ще засили стереотипа, че цветнокожите
хора са глупави, некадърни, безотговорни, мързеливи и имат
вродено чувство за ритъм. През последните няколко години на
€крана на телевизията все по-често се появяват чернокожи спор­

тисти; склонен съм да предположа, че мнозина бели от земедел­

ските градчета на Северните щати, които нямат пряк контакт е
цветнокожите, ще бъдат изненадани да узнаят, че все пак имат
чернокожи, които не могат ,ца пробягат 100 ярда за по-малко от
10 секунди!
Както ви~яхме, предубеде.ните нагласи могат да претърпят
промяна. Това може да стане, когато човек влезе в допир с раз­
.л:мчни обществени норми- например, когато се премести в RO-

1~2
либерално настроена част на страната и може да започне да се
идентифипира с индивиди, които споделят по-непредубедени
схващания. Такива промени обаче претърпяват сравнително ма­
лък брой хора. Въз;-,южно ли е предразсъдъкът да се намали в
голям мащаб?

ЗАКОНИТЕ МОГАТ ДА ПРОМЕНЯТ ТРАДИЦИИТЕ

През 1954 г. Върховният съд на Съединените щати постанови,

ч~ "отделните, но равностойни училища" са - както следва от
самото определение- неравностойни. По думите на председателя
на Върховния съд Ърл Уорън, когато чернокожите депа са отде­
лени от белите единствено въз основа на расова принадлежност,
тоса "създава у тях чувство за малопенност по отношение на

11оложението им в обществото и това чувство може да окаже не­

lюпраnш.ю nлияпие върху сърпата и умовете И!II". Без сами да
си даваме сметка, това решение въведе народа ни в един от наl';­
r;·r,лнуващите социални експерименти в голям мащаб, които ня­
rлга са били провеждани.
l"'Jleд това историческо решение много хора се в~,зпротивиха
интегрирането на училищата, като изтъкнаха съображения
•'f!C!-'-\Y
<;т "хуманен" характер. Те предвиждаха масови убийства, ако
р:н:ите бъдат принудени да се смесят в училищата, и заявяваха,
•1е !!.равствеността не може да се наложи със закон; т. е. хората
могат да бъдат принудени да посещават едно и също училище,
110 не и да се харесват и уважават взаимно. Това бе ехо от въз­
l':lr';J,ите на изтышатпя сопио.1ог Уилям Греъм Съмнър, който
''i~<'ди години бе заявил, че "законите не могат да променят тра­
•,1JJ,юпе". Те настояваха премахването на сегрегацията да се за-
,.-:•ви, докато нагласате могат да бъдат променени.
Сециалните психолози по това време, разбира се, вярваха,
·н~ поведението може да се промени, като се променят нагласите.

\ 'Ш ви се удаде да накарате нетолерантни

хора да възрастни
т;н!<.'т по-непредубеден!! към чернокожите, тогава те без Iшлеба-
1111(~ ще позволят на депата си да посещават едно и също vчилище
.:н·днJ с чернокожи депа. Проявявайки известно лекомислие,
1' rн';;ставителите на социалните науки бяха доста уверени, че мо­
' :1т .L\<1 променят нетолерантните нагласи с помощта на просветни
1· ,,,,,i{аш:и. Те възприеха т. нар. "16-милиметров" подход за нама­
J, . ,:J:ш<::то на предразсъдъците: ако предубедени хора вярват, че
''·r·:т~юкожите са безотговорни и мързеливи, трябва само да им
, r• tюкаже филм- филм, който представя чернокожите като ра­
'"'т,;шш и порядъчни хора. Този метод почива на идеята, че ин-

11 1 1 О3еКЪТ- .,COЦII8-'HO ЖИIОТ8о• 193

формацията може да се пребори с дезинформацията. Ако Шекспир
под влияние на невериата си информация за евреюе смята, че
те са коварни кръвопийци, кажете му истината, и предубеде­
ността му ще изчезне. Ако бял заселник на ЮАР е убеден, че
цветнокожите извършват по-голяма част от престъпленията, по~

кажете му белите затворници и той ще промени убеждението си.

За съжаление нещата не са толкова прости. Независш·ло дали
предразсъдъкът в основата си е функция на икономически Уон­
фликт, на конформизъм към обществените норми или на дълбоко
вкоренени личностни потребности, той не може лесно да се про111ени
с просветна кампания. С течение на годините повечето хора раз­
виват дълбока личностна ангажираност с предубеденото сн по­
ведение. Никак не е лесно да развиеш у себе си либерално отно­
шение към чернокожите, когато всичките ти приятели 11 nознати
са все още предубедени. Един-единствен филм не може J.:J про­
мени начин на мислене и начин на поведение, Iюито съ1:2_ествуват

от години.

Читателят на настоящата книга вече знае, че когато става

въпрос за значителни проблеми, просветните каипашш ~ямат
успех, защото хората не са склонни да възприемат спсЕойво ин­
формация, която е в дисонанс с убежденията им. Напри\tер Пол
Лазарсфелд 26 описва поредица от радиопредавания, из:пчею1 в
началото на 40-те години, които бяха предназначени да на;,:алят
етническите предразсъдъци, като представят различни етюiчески

групи по сърдечен и съчувствен начин. Една от програмюе бе

посветена Еа американците от полски произход, друга - ~:а аме­

риканците от италиански произход, и т. н. Кой слушаше тези

програми? По-голяма част от слушателите на програмата за аме­
риканците от полско потекло бяха американци от полско потекло.
Можете ли да познаете от какви хора се състоеше мнозинството
от слушателите на програ11шта за американците от итализнсю1

произход? Правилно. Нещо повече, убедихме се, че когато хората

са принудени да слушат информация, която им е чужда по дух,
те я отхвърлят, изопачават или пренебрегват- почти по същия
начин, както г. Х поддържа отрицателната си нагласа към евреи­
те въпреки просветната кампания на г. У и както студентите от
Дартмът и Принстън изопачават събитията във футболния мач,
заснет на филма, който те гледат. За повечето хора предубеде­
ността е твърде дълбоко вкоренена в системите на собствените
им убеждения, твърде съзвучна е с ежедневното им поведение
и получава твърде голяма подкрепа и насърчение от околните
хора, за да може да се промени само с помощта на книга, филм
или радиопредаване.

194
 Ефектите от общуването на базата на равностойни пози­
ции. Макар промяната в нагласата да предизвиква изменения
в поведението, както видяхме, често е трудно да се променят
нагласите чрез обучение. Това, което социалните психолози зна>:т
отдавна, но едва в последно време започнаха да разбират, е, че
/JЗМенения в поведението .могат да доведат до изменения в нагла­
сите. Най-лростият аргумент е следният: ако може да стане та­
ка. че бели и черно1южи хора да общуват непосредствено, nред­
\·бедените индивиди ще се натъкнат на реалността на собстве­
!!I!Я си опит, а не само на стереотипа; това постепенно ще доведе
;(о по-добро познаване и разбиране. Общуването трябва да се
осъществява, разбира се, в ситуация, в която белите и чернсl\О­
жите са на равностойни позиции; голям брой бели са имала коЕ­
такт с много цветнокожи, но обикновено в ситуации, в hовто
1шетнокожите изпълняват ролята на роби, портиери, миячи на
ci,;J,oвe, ваксаджии, обслужващ персонал в обществените пералви
н домашни прислужници. Този вид контакт само засилва стерео­
·rнпа в съзнанието на белите 11 предубеждението им към черн01-:о­
жите. От друга страна, той засилва омразата и гнева на черноко­
.1\IIТЕ' към белите. Доскоро контактите на базата на равностойни
11озицш1 бяха редки както порадн липсата на равенство в образо-
1!:1 нието и nравото на работа, TaJ{a и поради сегрегацията в меrто­
ЖIIтелството. Решението на Върховния съд от 1954 г. проыенн
li\'IIЧKO ТОВа.
И все пак отделни случаи на интеграция от равностойни
~~·,·тции е имало и преди 1954 г. Резултатите nотвърждаБаха
11 р<'дположението, че промяната в поведението :-,юже да доведе

. :<! проliiяна в нагласата. В J\Ласнческо изследване Мортън Дойч

11 .\lерп Елън Колинс 27 са анализирали нагласите на бе.'ш към
'll'fНЮкожи при настаняването в държавни жилища. По-точно в
1· ·1.1rн от кварталите на белите и на чернокожите семейства са били

. iiiРе.делени жилища на принципа на сегрегацията- определени

1 :1 1щ били отделни сгради в един и същ квартал. В друг квартал
1' (}ила извършена интеграция на расите- бели и чернокожи
<I'~Iейства са били настанени в едни и същи сгради. ~' белите
1 ,(,11 татели на интегрирания квартал настъпва (според собствените

11\r ;(уми) по-голяма положителна промяна в нагласите къ~ черно­

,. 11;·кнте, отколкото у белите обитатели на разделения квартал.
' J 1· тези данни изглежда следва, че законите могат да променят
1·р:щ ициите и нравствеността може да се наложи със закон -
1':1:16 ира се, не пряко, а посредством контакти, в които и двете
,. t·ршш са на равностойни позиции. Изглежда ясно, че ако раз­
.'11 I'IIШ расови групи бъдат поставени в контакт при равни у сл о-

195
 Еия, те ще имат възможност да се опознаят по-добре. Това може
да доведе до по-голямо взаимно разбиране и да намали напреже­
нието между тях при равни други условия*.

Опосj;сдствуващитеефекти на десегрегацията. Значително по-късно

соцпа.1ните психолози стигнаха до мисълта, че премахването на
сегрегацията може да повлияе върху системата от ценности на

тези хора, които дори нямат възможност да поддържат непосред­

ствен контакт с малцинства. Това може да стане посредством меха­

низмите, които в глава 4 споl\-tенахме като "психологическите
ефекти на неизбежността". По-специално, ако зная, че двамата
с вас неминуемо ще бъдем поставени в тесен контакт, а аз не ви
харесвам, щ:с изпитам дисонанс. За да намаля дисонанса, ще се
постарая да убедя самия себе си, че не сте толкова непршп::н,
1юлкото съм смятал досага. Ще започна да търся у вас положи­
телни чертл и ще сс псетарая да пренебрегна или ОIIШЛоважа
зЕачсюн•то на отрицателните ви черти. Също така самата мисъл,
че в даден ыомент ще трябва да бъда в тесен контакт с вас, ще
ме накара при равпи други условия да променя предубедените
сн нагласи към вас .•1абораторшпе еr<сперименти потвърждават
1•'1ва предвиждане: Например, коrато са убедени, че неминуемо
ще трябва дз ядат зеленчук, който не обичат, децата, участвува­
щи в един експеримент, започват да се убеждават, че този зелен­
чук не е толкова непрнятен. 28 Също така студентки, които знаят,
че ще трябва да споделят неща от интимния си живот с жена,
притежаваща различни положителни и отрицателни черти, за­

почват да изпитват силна симпатия към нея още преди да са я

видели; това не се наблюдава, ако студентките не са пакарани

да очакват, че в бъдеще ще трябва да обсъждат интимни въпроси
с тази жена. 29
Разбира се, зеленчуците са много далеч от отношенията
между чернокожите и белите. Малцина социални психолози са
толкова наивни да вярват, че дълбоко вкоренената расова не­
търпимост може да се премахне, ако хората намалят дисонанса
сн, като започнат да се примиряват със събития, които считат
за неизбежни. Склонен съм да предполагам, че при идеални
условия такива събития могат да доведат до отслабване на враж­
дебните чувства у повечето индивиди. След М(iлко ще обясня как­
по разбирам под "идеални ус.1овш1"; най-напред обаче ще се опи-

"' Бr~ трябвало да се отбележи, че hЗС.1едването, споменато в този параграф,

е бЕло проведено в квартали с държавни жилища, а не в квартали с частни
Ж[iJEiщa. Това е фактор с решаващо значение, за който ще говорим малко
п :)·· r-:.ъсно.

196
там да прибавя още малко плът към този теоретичен "скелет".
Как би могъл да протече процесът на намаляване на дисонанса?
Представете си четиридесет и петгодишен бял южняк, чиято
шестнадесетгодишна дъщеря посещава училище "само за бели"
в далечния Юг. Да допуснем, че той има отрицателна нагласа
към чернокожите, която почива отчасти на убеждението му, че
цветнокожите са некадърни, безотговорни и мързеливи, а всич­
кн чернокожи мъже са похотливи и са потенциални похитителя
на жени. И изведнъж Министерството на правосъдието издава
закон: от следващата есен русокосата му дъщеря, която вече е
на възраст за женене, ще трябва да посещава "интегрирано учи­
J:ище". Всички държавни и местни служители - на които идеята
~юже и да не се нрави - недвусмислено заявяват, че н11що не

може да се направи, за да се. предотврати това -законът си е

:1uкон и трябва да се спазва. Бащата, разбира се, би Jlюгъл да
забрани на дъщеря си да продължи образованието си или да я
юпрати в скъпо частно училище. Но подобни мерки са ужасЕ~
:tрастични или ужасно скъпи. Затова той решава, че трябва да
юпрати дъщеря си в интегрирано училище. ПознавателнJят
l'лемент, че младата му русокоса дъщеря неминуемо ще посещава

(':що и също училище заедно с чернокожи, е в дисонанс с позна­

В<Jтелння елемент, че цветнокожите са некадърни и изнаси"1взчи.

1\акво ще направи бащата в този случай? Предполагам, че ще
lюстави на преоценка убежденията си за чернокожите. Наuстшю
.пн те са толкова некадърни? :Наистина ли ходят по ушщите и
1шrасилват? Той ыоже да започне да гледа по друг начин на черно-
1\пжите- този път може да прояви силна склонност да тьрси

11оложителшпе качества у тях,· а не да измисля и преувелн,Iава

t)трицателните и неприемливи черти. Склонен сы1 да доnусна,
1 IC докато септември се изтърколи, нагласата му към чернокожите

ще се е променила в положителна посока. Разбира се, този aнa­

JIIIЗ е прекалено опростен. Забе.1ежете обаче преимуществата,
ко11то този процес има пред просветната кампания: задействуван
,. ~rеханизъм, който мотивира- индивида да промени отрицателния
t'll стереотип по отношение на чернокожите.

Този анализ ясно подсказва, че определен вид общсетвена

11оюпика би бил потенциално най-полезен за обществото- по­
:rllтика, която е точно обратната на това, което обикновено се
11репоръчва. Както вече споJ\tенах, решението на Върховния съд
ог 1954 Г; бе посрещната с всеобщото убеждение, че интеграцията
трябва да се осъществява бавно. Мнозина държавни чиновници
11 нредставители на социалните· науки считаха, че за да се изгра­
;tнт хармонични отношения . между расите, интеграцията трябва

197
да се от.1ожи, докато хората бъдат превъзпитани и станат по-мал­
ко предубедени. Накратко, през 1954 г. всеобщото убеждение
беше, че поведението (интеграцията) трябва да последва промяна
в познавателната сфера. Моят анализ показва, че най-добрият
начин да се постигне хармония между расите в края на краищата
се състои в това да се предизвика промяна на поведението. Нещо
повече - и то е най-важното - ко.Тiкото по-рано се помогне на
хората да осъзнаят, че интеграцията е неизбежна, толкова по­
бързо предубедените им нагласи ще започнат да се променят.
От друга страна, този процес може да бъде (и е бил) саботиран
от държавни чиновници, които подхранват убеждението, че инте­
грацията може да се заобиколи или отложи. Това помага да се
съ:здаде илюзията, че събитието не е неизбежно. При подобни
обстоятелства няма да настъпи промяна в нагласите; в резултат
ще настъпят още по-големи безредици и разногласия. Сега нека
се върнем кы.r предишния пример: ако бащата на русокосата
дъщеря бъде накаран (от декларациите и начина на поведение
на някой губернатор, кмет, председател на училищно настоятел­
ство нли местен шериф) да повярва, че има начин да се избегне
интеграцията, очевидно той няма да изпита потребност да пре­
разгледа отрицателните си убеждения за чернокожите. В резул­
тат това може да доведе до необуздана съпротива срещу инте­
грацията.

Тези разсъждения се потвърждават от факта, че с разпрострn­

няването на интеграцията благоприятните нагласи към нея се
засилват: през 1942 г. само ЗО% от белите жители на САЩ се
изказваха в защита на училищата без расова сегрегация; през
1956 г. тази цифра нарасна на 49%; накрая през 1970 г., когато
ставаше все по-ясно, че расовата интеграция в училищата е неиз­
бежна. за нея се обяви 75% от бялото население. Промяната,
настъпила в Юга (разглеждана самостоятелно), е още по-знаме­
нателна: през 1942 г. само 2% от белите бяха привърженици на
интегрираните училища; през 1956 г. повечето бели южняци все
още вярваха, че законът може да бъде заобиколен, и само 14%
се обявяваха за интеграцията; но през 1970 г., когато процесът
на интеграцията продължаваше, близо 50% от белите южняци
бяха за нея. Разбира се, тези цифри не доказват, че хората про­
менят нагласите си към интеграцията в училищата, защото се
nримиряват с неизбежното- но те са твърде красноречиви.
l(ато прави задълбочен анализ на процеса и ефектите от пре­
махването на сегрегацията в училищата, Томас Петигру повдига
въnроса, защо в някои общищr, като .,Литъл Рок" и .. Клинтън",
е имало актове на насилие при ликвидирането на сегрегацията,

198
а н друrн (като Норфък и Уинстън-Салем) не е имало. Изводът
му, който дава ново потвърждение на нашите разсъждения, е след­
ният: ,.Актове на насилие е имало, общо взето, в тези квартали,
в които поне някои от представителите на властта предварително
са да,;ш да се разбере, че с радост биха се върнали към сеrреrация­
т;!, ,1ко настъпят безредици; при здраво и твърдо ръководство
интеграцията протича, общо взето, спокойно." 30 С други думи,
:нш на хората не се даде възможност да намалят дисонанса, то
настъпват безредици. Още в 1953 г. Кенет Б. Кларк 31 забелязва
същото явление по време на ликвидирането на сегрегацията в
1шкон от щатите на границата между Севера и Юга. Той устано­
ШIВ:1, че бързото премахване на расовата сегрегация е било много
rнн.:~фикасно от постепенната десегрегация. Освен това актове на
11асилие е Иl\ШJJO в тези райони, където се е провеждала неопреде­
т~на или непоследователна политика или където лидерите на

ющена община са проявявали колебливост. Същото нещо е ста­

нало rл зреме на Втората световна война, когато във войсковите
•r•стн започва ликвидирането на сегрегацията: най-силни вълнс•
111нt ~ ш.шло там, където линията на действие е била неuпреде-

Но не вшtаги всички други условия са равна. В предишните

,,;,рагрэфн представих много сложно явление в твърде опростен
'''щ. Направих го умишлено, за да покажа как теоретично нещата
1\ЮJ'ТГ да се развиват при идеални условия. Условията обаче ряд­
t<о с:1 !ЦJ,еа~lни. Почти винаги съществуват обстоятелства, които
усJfожняват нещата. Да разгледаме някои от усложненията и
<'.IН~д това да се занимаем с начина, по който те могат да бъдат
11рr~махнапr или намалени.

Когато ставаше въпрос, как предубедеността намаляЕа в ин­

I<'I"IШРания жиJшщен квартал, поставих специално ударение вър­
.ху факта, че това е бил квартал с държавни жилища. Известни
у<'JJОжнення се поя вяват, ако се настаняват семейства в жилища,
H<>JiTOса частна собственост: на първо място, сред белите съще­
I'ТНува силно убеждение, че когато цветнокожи семейства се на­
l'танят в някой квартал, стойността на недвижимите имоти спада.
Топа убеждение предизвиква конфликт и съперничество от ико-
1101\Шчески характер, I<аето противодействува на намаляnането на
"Р'~дубед~ните нагласи. Наистина систематични изследвания вър­
~ у ннтеrрпрани квартали с частни сгради показват засилване на
•JiН')\убедените нагласи сред белите обитатели. 33
Освен това, както вече споменах, експериментите върху пси­
хо.нопlческите ефекти на неизбежността се провеждат в лаборато­
''llнта, където е почти сигурно, че участвуващите в играта анти-

199
 патни не са така силни, както расовите предразсъдъци. Колкото
и окуражаващ да е фактът, че аналогични резултати бяха полу­
чени от анализа на десегрегацията в реалния живот, би било
наивно и подвеждащо да заключим, че пътят към ликвидирането
на расовата сегрегация ще бъде гладък, щом като индивидите
могат да се примиряват с неизбежността. Често пъти тревогите
започват едва след като десегрегацията е започнала. Това се дъл­
жи отчасти на факта, че контактът между чернокожите и белите
деца (особено ако той започне в гимназията) обикновено не е
поставен на принципа на равенството. Представете си следната
сцена: шестнадесетгодишен цветнокож младеж от бедно семейство,
който доскоро се е учил във второразредно училище, изведнъж
се озовава в училище, където преобладават ученици от средната
класа и преподават бели учители от средната класа; тук младе­
жът разбира, че трябва да се състезава с бели ученици от средна­
та класа, които са възпитани да поддържат ценностите на същата
тази класа. В същност той се оказва в ситуация със силно съпер­
ничество, за която е неподготвен; ситуация с правила, 1юито не
са неговите правила, и награди, раздавани за способности, Jюито
той още не е развил. Чернокожият младеж се състезава п ситуа­
ция, която от психологическа гледна точка коренно се рэзлича­

ва от "родния му терен". Иронията в случая е в това, че те:ш фзк­

тори обикновено водят до принизяване на самооценката му -
а именно това беше факторът, който оказа най-голямо влияние
върху решението на Върховния съд. 34
Така че средното училище, в което расовата сегрегация е
била премахната неотдавна, обикновено е място на високо на­
прежение. За чернокожите ученици е естествено да се стремят
да повишат самооценката си. Един от начините, по който могат
да постигнат това, е, като се поддържат помежду си, нападат
белите, утвърждават своята индивидуалност, отхвърлят ценности-
те и водачеството на белите и т. н. 30 ·
Ще обобщя това, което казахме дотук: 1. Контакты на прин­
ципа на равенството в идеални условия, където няма икономи­
чески конфликт, може и действително създава по-добро взаимно
разбиране и намалява предразсъдъците. 36 2. ПсихолоПI'Jt'ските
ефекти на неизбежността могат и действително оказват натиск
в посока към намаляване на предубедените нагласи, а при идеал­
нд условия могат да подготвят почвата за гладко и спокойно пре­
махване на сегрегацията в училищата.3. Там, където съществува
икономически конфликт (например в интегрирани квартали с жи­
лища, които са частна собственост), предубедените наглщи · се
засилват. 4. Ако последиците от премахването на расовата се-

200
 грегация в училищата създадат ситуация на съперничество, в­

която чернокожите ученици са изложени на значителни неспра­

ведливости, враждебността им към белите често се заси.1ва -
най-малкото като частичен опит да възстановят nринизената си
самооценка.

Взаимната зависи.иост като възможно рещение. Напрежението,

което често е първоначалният резултат от премахването на ра­
совата сегрегация в учию1щата, до известна степен ми напо!,ШЯ

на поведението на децата в експеримента, проведен от Мюзафер

Шериф и сътрудниците 11ty. 37 Както си сnомняте, в този експери­
мент се създава напрежение 11 враждебност между две група чрез
11оставянето им в ситуации на конфликт и съперничество. След
като враждебността веднъж се е пародила, тя не може да се нама­
ли nросто като се отстранят конфликтите и съперничеството. Дори
наnротив, след като веднъж недоверието е пуснало корени, общу­
ването на групите в ситуации без съперничество и на nринн.иnа
11а равенството засилва враждебността и недовернето. Например
;~ецата в тези групи взаи;о..шо се дразнят дори тогава, когато nро­

сто седят близо едни до други и гледат филм.

Как все пак Шериф е успял да намали враждебността? Като
поставя тези групи деца в ситуации, в конто те са зависими едни
от други - ситуации, в които трябва да си сътрудничат, за да
11остигнат поставената и~1 цел. Например изследователите инсце­
нират аварийна ситуация, като повреждат водоснабдителната сис­
тема. Аварията е ~югла да бъде отстранена само с незабавно-го
сътрудничество на всички деца. В друга ситуация се появява
новреда в камиона, с който деца от лагера са на СI<скурзия. За
,'\3 може камионът да потеглн, е било необходимо той дс1 се избу­
та нагоре по стръмен хъ.1м. Това може да се извърши сш.ю ако
всички деца бутат заедно ка~шона - независимо дали са от rpy-
llaтa на "Булдозите"нли "Червените дяволи". В края на кранщата
се постига намаляване на враждебните чувства и отрицате.1шне
стереотипи. Момчетата от двете групи започват да се сприятеля­
ват, да се разбират по-добре и сnонтанно да си nомагат.
Изглежда, че ключовият фактор е взаи.ината зависимост -
снтуацця, в която индивидите се нуждаят едни от други, за да

11остигнат целта си. За съжа.'lение този вид ситуации не е тшшчен

3а повечето училища. Деца-та в класната стая обнквовено са I!Зс­
JJИрани индивиди, които в учебните занятия или на изпитите се
състезават помежду си за уважението и вниманпето на учнте.:1я.
Тъй като историческите фактори са превърна.1и класната стая
в .паборатория за изследване върху ефе1пите на дессгрегацията,

2()J
атмосферата на силно съперничество е неб.1агоnриятна ·- осо­
бено ако засяга групи, които се състезават nри неравни условия.
Въпреки че съперничеството в класната стая е типично явле­
ние. то не е неизбежно. В голям брой класни стаи господствува
по-силен дух на сътрудничество, а същият дух би мог?>л да вла­
дее в още по-голям брой класни стаи. Неотдавна заедно с мои
сътрудници проведохме изследване, в което наблюдавахме по­
стиженията на деца и взаимната им симnатия в класна стая, в
която владее дух на сътрудничество. 38 По-точно децата в две па­
ралелки от nети клас бяха разделени на групи за обучение от
по пет души. На едни от груnите някакъв материал (биографии
на известни американци) бе преподаден по традиционния метод -
учителката преподава материала, прави упражнения с ученици­

те, поставя им въпроси и т.н. В други групи същият материал бе

усвоен без посредничеството на учителка по метода на взаим.н.ата
:зasucuм.ocm. В тази експерименташш ситуация всяко дете тряб­
ваше да научи по един откъс от биографията и след това да го
разкаже пред своята група. Това е все едно на всяко дете да се
раздаде по един елемент от картинна мозайка. В този случай
няма възможност за съперничество и няма учителка, на която
трябва да се достави удоволствие - вместо това всяко дете
зависеше от останалите, защото само с тяхна помощ можеше да
усвои материала. Резултатите показаха, че груnите, в които има­
ше взаимна зависимост, усвоиха материала така добре, както и
групите, на които се преподаваше по традиционния метод; в гру­
пите, почиващи върху принципа на взаимната зависимост, сим­
патията на децата едни към други се увеличи повече, отколкото

в групите, обучавани по традиционния метод. Дороти Синп р 311

провежда изследване в няколко интегрирани паралелки от V
клас. в които е била създадена атмосфера на сътрудничество.
Тя открива, че белите деца в тези класове са по-слабо предубеде­
ни към чернокожите, отколкото петокласници от паралелки, къ­
дето има расова сегрегация.
Макар взаимната зависимост несъмнено да е обещаваща стра­
тегия, читателят трябва да е наясно, че проблемът за предраз­
съдъците е сложен и няма прости решения. Някога смятахме,
че предразсъдъците биха могли да се намалят чрез масова nро­
света или просто като се увеличава контактът между етническите
групи. Сами по себе си тези методи не са много ефективни, но
зее пак предразсъдъците намаляват; това вдъхва надежди. Спом­
нете сн как преди време се твърдеше, че премахването на расова­
та сегреr::щия е невъзможно; някога се приемаше, че много пред­

разсъдъци, общо взето, се дължат на дълбоко вкоренено разстрой-

202
<'тво на .1ичността, което трябва да се излекува, преди да се прн­
сты-;и към премахване на расовата сегрегация. Данните показват,
'!С rдо се отнася до голямото мнозинство от хора, това твърдение
IН"' е вярно: първата стъпка към намаляване на предразсъдъците
прr~махването на расовата сегрегация. Ето какво пише Томас
f.'

11етнгру, един от най-неуморните изследователи в тази сфера:

"Н'!кои циници твърдят, че успешното ликвидиране на расовата сеrре­
г;.~ция в Южните щатн ще изисква да се доставят десетки хиляди nсихо­
т~рапевтн и да се при.1ожи лечение на милионите фанатично настроени
южняци. За щастие на десегрсгацията, психотерапевтите и южняците
·тва няма да е необходимо; дълбокото преустройство в моделите на
поведение между расите в Южните щати само по себе си ще бъде до­
статъчна терапия." 4 0

Петнгру може би е настроен прекалено оптимистично, но

Il'•,преки това изглежда, че започваме да научаваме как може
J\:J ct:' н<1 мал и предубел.еността.
В следващите две глави ще разширим основата на нашите
ра:къждения за предразсъдъците и намаляването на предразсъ­
.1\'J,ците. В глава 7 ще разгледаме положителните или отрицател­
!lrпе чувства, които един човек може да изпитва към друг, и
ще проучим защо някои хора се харесват, а·други изпитват взаим­
'':1 антипатия. В глава 8 ще се запознаем с метод, чиято цел е да
с<' повиши взаимното разбиране чрез оп::ровено и непосредствено
обrцуване.

203
 ГЛАВА7

ПРИВЛИЧАНЕТО:
ЗАЩО ХОРАТ А СЕ ХАРЕСВАТ?

В една от първите главп на тази книга описах няколко ситуации,

почерпани от лабораторията и от живота, в които хора обръщат
гръб на потребностите на себеподобните си. Споменах за случаи,
в които хора наблюдават как убиват човек, без да направят опит
да помогнат; безгрижно от:vшнгват жена. която лежи със счупен
крак на тротоара на Пето Авеню в Ню Йорк; чуват шумове в съ­
седната стая, които ясно показват, че жена е паднала от стрлба
и се е наранила, но дори не я запитват дали има нужда от nомощ.
Описах и ситуация, в която хората стигат още по-далеч и причи­
няват силна болка на друг човек: подчинявайки се сляпо на за­
поведите на лице, което представлява определена власт, гощ1м

брой хора продължават да пpiiJlaгaт силни електрически импулси

върху друг човек, след I<ато той преди това ВИJ{а от болка, удря
с юмруци върху вратата, ~юли да го освободят и накрая зловещо
замълчава. Видяхl\rе снцо как хора, водени от страх, омраза и
предразсъдъци, могат да лишат други хора от гражданските им

права, да им отнемат свободата и дори да ги убият.

Като имах пред вид всички тези случаи, зададох въпроса,
дали има някакъв начин да се намали агресивността и да се на­

сърчат хората да поемат отговорността за б.'Iагополучието на се­

беподобните си. В настоящата глава ще поставя същия въпрос
в по-формална форма: какво знаем за факторите, които стават
причина един човек да хареса друг човек?
Почти сигурно е, че този въпрос съществува още от древни
времена. Първият любител социален психолог, който вероятно
е живял в пещера, несъмнено се е питал какво да направи, за
да накара човека от някоя съседна пещера да го харесва повече

или да го мрази по-малко - и.1И поне да го накара да не го удря

с тоягата по главата. Вероятно той е оголвал зъбите си, за да
покаже на съседа си, че има работа с як човек, който бв ногъл
да отхапе парче месо от крака ыу, ако съседът се държи агресив-
 но. За щастие този прост жест е оказал въздействие и оголването
на зъбите, днес наричано усмивка, постепенно се е развило в
<:оциална условност- в начин да убедим хората да не ни при­
•rиняват зло, а може би дори да ни обичат. Чарлз Дарвин разглеж­
да по интересен начин това явление в малка книжка, озаглавена
...1а изразяване на чувства при хората и животните" 1 (TI1e Expres-
sion of Emotions in Мап and Animals).
Няколко хиляди години по-късно хората все още разсъжда­
нпт кои са факторите, определящи привличането - как да на­
riравим така, че човекът от съседния чин, съседната сграда или

I'Ъседната държава да ни харесва повече или поне да не ни уни­

i+..:ава, или да не се опитва да ни унищожи. Какво знаем за причи­
llнте, пораждащи привличането между хората? Когато питам
моите приятели защо харесват едни от познатите си повече от
1\f1УГИ, получавам най-различни отговори. Най-типичните отговори
,·а, че хората харесват най-много 1) тези, чиито убеждения и
111rтереси са сходни с техните собствени; 2) тези, които притежа­
нат известни умения, способности, с други думи, хора, които са
номпетентни; 3) тези, които притежават някои приятни или "до­
,·тойни за възхищение" качества, като .1оялност, мъдрост, чест­
"ост и доброта; и 4) тези, които също ги харесват.
Тези причини са логични. Те съответствуват и на съветите,
~<онто Дейл Карнеги дава в книга, чието заглавие ,,Как да пече­
;rr1М приятели и влияем на хората" 2 навява мисълта за безстраст­
llа манипулация. Въпреки манипулативното си заглавие тази
fi :шга с рецепти за междуличностните отношения, изглежда, е
r:нла точно това, от което хората са Иi\rали нужда: тя става един
•1т бестселърите на всички времена. Не само склонните към кон­
'f'ормизъм американци търсеха прости форму.1и, за да печелят
,.,1мпатиите на хората: книгата бе преведена на 35 езика и се че­
п·ше жадно в целия свят. Съветът на Карнеги е измамно прост:
.1 1\О искате някой да ви хареса, бъдете приветлив, дръжте се така,
сн I{ЗШ го харесвате, показвайте интерес към нещата, от които
•н'i се интересува, "раздавайте щедро похвали" и бъдете любезен.
Вярно ли е това? Резултатна ли е тази тактю{а? В известна
• t·<~tiCH тя дава резултат. Съществуват данни от добре контроли­
рани лабораторни експерименти, които сочат, че ние харесваме
'ora с приятен характер повече от онези, които имат неприятен
х:1rактер 3 ; тези, които се съгласяват с нас, харесваме повече от
••ltt·зи, които не се съгласяват; тези, които ни харесват, харесваме
l111lJCчe от онези, които не ни харесват; хората, които са готови

11,:1 сътрудничат с нас, харесваме повече от хората, които се със­

Jт·>:lват с нас; хората, които ни хва.1ят, харесваме повече от

203
онези, които ни критикуват, ит. н. Тези страни на междуличност­
ното привличане могат да се обединят в едно широко обобщение:
ние харесваме хората, чието поведение ни предлага максимална
награда на минимална цена. 4
Абсолютно е ясно, че една обща теория за междуличностното
привличане като функция на възнаграждението ще обхваща ши­
рок кръг от проблеми. Например тя би ни помогнала да обясним
факта, че харесваме хората с хубава външност повече от он€­
зи, които са с непривлекателна външност, защото хубавите
хора ни доставят "естетическа" наслада. 5 Същевременно тази
теория би ни позволила да предвидим, че ще сме склонни да ха­
ресваме хората, чието мнение 6 е сходно с нашето, защото, когато
се срещнем с такива хора, те ни поощряват, като потвърждават

нашите убеждения- т. е. помагат ни да повярваме в "правилност­

та" на мненията си. Нещо повече, както видяхме в предходната
глава, един от начините за нама.llяване на предубедеността и
враждебността е, като се манипулира заобикалящата среда така,
че индивидите д:1 взаимодействуват помежду си, вместо да си
съперничат. Същото взаимоотношение може да се формулира и
по друг начин, а именно че взаимодействието води до привпичане.
Така независимо дали заобикалящата среда е летен .1arep на
скаутска дружина, както в експериментите на Мюзафер Шериф',
нли класна стая, както в експериментите, проведени от Свнгър 8
и от Арънсън и друг:и 9 , наблюдава се засилване на взаимната сим­
патия, ако хората прекарат известно време в съвместна дейност.
Поведението на сътрудничество е само по себе си възнаграждава­
що и това произтича от определението му- човекът, който съ­
трудничи с нас, ни оказва помощ, вслушва се в нашите съвети,
прави. предложения и разделя отговорностите ни.
Една обща теория на възнагражденията и загубите Z\ю:+:е да
изясни много страни на междуличностното привличане, но не
всички - светът не е толкова прост. Например теорията на при­
вличането като функция от възнагражденията и загубите при
равни други условия би ни карала да очакваме, че повече ще
харесваме хората, които живеят близо до нас, защото можем
да получаваме същата награда при по-ыалко усилие, като пъту­
ваме на малко разстояние, отколкото като пътуваме на голямо

разстояние. Действително хората имат повече приятели, които

живеят близо до тях, отколкото приятели, които живеят далеч;
но това не означава непременно, че географската близост ги прави
привлекателни: тя -само може да ни улесни да ги опознаем, а
след като сме ги опознали, и да ги харесаме. Нещо повече, както
вече изтъкнахме в една от предишните глави, индивидите също
харесват неща или хора, заради които са страдали. Например

206
 в един от експериментите, проведени от мене и Джъдсън Милс, lD·
се убедихме, че лицата, преминали през тежък ритуал на прне:\fа­
не, за да стана1' членове на една група, харесват групата повече

от лицата, I<оито стават нейни членове, като плащат по-ниска

цена във време и усилия. Къде е наградата в този случай? В нз
малавянето на страданието ли? В намаляването на дисонанса
;rн? Каква е връзката между наградата и групата? Не е ясно.
Освен това самата 1\ШСЫI, че нещо представлява награда,
не е достатъчна, за да ни помогне да предвидим или разберем
11оведението на един човек. Спомнете си например, че в глави
~!. 3 и 4 анализирахые защо човек проявява конфорiiШЗЫ! п защо
11роменя нагласите си, като обсъдихме няколко причини: поради
желанието да заслужи похвала, да бъде харесан, да не :-.ry се
11одиграват, да се идентифицира с някого, когото уважава или
от когото се възхищава, да е прав или да оправдае собственото
t'll поведение. В известен смисъл всички тези форми на поведение
1':1 разумни или доставят удовлетворение, или и едното, и другото

11 могат да бъдат сыетнати за награди. Но ако просто Иl\1 прнкре~

ннм етикета "награди", ще пренебрегнем факта, че сред тях съ­
ществуват значителrш различия. Макар желанието на човек да
(' !!рав, както и желанието да избегне присмеха да доставят удо­
lн>Jiствие, след като са осъществени, за да задоволи тези потребнос-
11'11, човек често трябва да прилага противоположни методи на
новедение. Например, когато преценява дължината на права .1и­
IIIIH, човек може да се поддаде на груповия натиск от желание

J\:1 избегне присмеха, но той бн могъл да се отклони от единодуш­

IIIJI'О мнение на членове:те на другата група, воден от же.1юшето

.1:1 е прав. Обедш:::ването на двата вида поведение под общия

l<'рмин "награда" не позволява да се вникне· по-дълбоко в тях.
· !:1 социалния пси;.:()JlОГ много по-важна е задачата да определи
11/'11 какви условия ще бъде избрана едната или другата .1иния
11:1 действие. Ще nзясшш този въпрос, I<огато пристъпим към
llt;,.. r"ждането на ншсои от пзследванията върху междуличност­
I!IIТО привличане.

ЕФЕКТЪТ НА ПОХВАЛАТА И УСЛУГИТЕ

1\:11\ТО си спомняте, Дейл Карнеги ни съветва да "раздаваме щед­

/'IJ 11охвали". Това е разумен съвет: разбира се, че можем да "пe­
'ii'.IIIIM приятели", като хвалим мнението на учителите си или
,·таранията на служителите сн. Но винаги ли това дава резултат?
.lla разгледаме въпроса по-задълбочено. Здравият разум подсказ-
1111, че има ситуации, в които критиката би могла да се окаже

207
по-полезна от похвалата. Например представете си, че съвсем
наскоро сте биди назначен за преподавател в колеж и в лекция
пред цял курс от дипломанти излагате теория, над която работи­
те. В дъното на залата седят двама студенти. Единият от тях
кима с глава,· усмихва се и изглежда сякаш прехласнат. След
лекцията той се приближава до вас и ви казва, че сте гений, а
теорията ви е най-блестящото нещо, което досега е чувал. Есте­
ствено на човек е приятно да чуе подобни думи. Другият студент
обаче клати глава и от време на време се мръщи, докато трае лек­
щ:ята, а след това се приближава до вас и ви казва, че някои мо­
менти в теорията ви са лишени от смисЪJ1. Нещо повече, той по­
дробно ви изтъква тези моменти. Вечерта, като размишлявате
над това, което ви е било казано, осъзнавате, че забележките на
втория студент - макар и неправи.1ни в основата си - съдържат

някои полезни мисли и ви подтикват да преразгледате някои

от предположенията си. Това ви води до значителна модификация

на вашата теория. Кой от двамата студенти ще харесате повече?
Не зная. Макар похвалата сама по себе си да е награда, несъгла­
сието, което води до усъвършенствуване, също крие в себе си
награди. Тъй като на този етап не съм в състояние да предвидя
кой от тези два вида поведение крие по-голяма награда, не можем
да бъдем сигурни кой от двамата студенти повече ще харесате.
Да разгледаме друг пример, където на този, който хвали,
се приписват задни мисли. Да си представим, че Сам е чертожник
и е изготвил поредица отлични проекти. Началникът му казва:
"Добра работа си свършил, Сам". Почти сигурно е, че тези думи
ще изпълнят ролята на награда и симпатията на Сам към начални­
ка му вероятно ще се увеличи. Да допуснем обаче, че Сам има
rючивен ден: той представя немарливо изготвени чертежи и съз­
нава това. Началникът идва до него и със същия тон произнася
същите думи. Ще изпълнят ли думите му ролята на награда в
този случай? Не съм сигурен. Сам ;w.оже да изтълкува тези думи
като опит от страна на началника му да го окуражи и да бъде
Jlюбезен въпреки лошо извършената работа; и поради проявеното
от началника му внимание Сам може да започне да го харесва
повече, отколкото би го харесвал, ако наистина си беше свършил
работата добре. От друга страна, Сам може да припише на начал­
ника си най-различни задни мисли: може внезапно да направи
извода, че: началникът му е саркастичен, нечестен или глупав,
опитва се да му влияе, не може да различава добрата от лошата
работа или проявява покровителствено отношение - всеки един
от тези изводи би могъл да намали симпатията на Сам към на­
чалника му. Евентуална обща теория на възнагражденията и

208
 :шгубите губи много от стойността си, ако нямаме ясно определе­
ние какво представлява награда. С усложняването на ситуациите
откриваме, че стойността на подобни обобщения намалява, тъй
като и най-малкото изменение в социалния контекст, в който се
нредоставя наградата, може да превърне една "награда" в нака­
·tание.

Изследванията в тази област показват, че макар хората да

о(Jичат да ги хвалят и са склонни да харесват този, който ги
хш1ли, 11 те не обичат да бъдат манипулирани. Ако похвалата е
пл.рде щедра, изглежда неоправдана или (което е най-важното)
то:нr, който я изказва, може да извлече изгода, като се подмаз-
1\а, то тогава той не се ползува с големи симпатии. Заедно със
<'вои студенти Едуард Е. Джоунс 12 е провел редица изследвания
в·1.рху този проблем. В типов експеримент подставено лице на
Рtн:периментатора наблюдава млада жена, с която води беседа,
11 след това И съобщава преценката си за нея. Преценките са
11редварително подготвени, така че някои жени получават по­
Jiожителна оценка, други - отрицателна, а трети - неутрална.

В едно от експерименталните условия на жената, която прави

11реценката, се приписват задни мисли: на всяко от изследваните
Jltщa предварително се съобщава, че преценяващата го жена е
)\НПломантка, която набира участници за собствен експеримент
• 11 ще го моли да се съгласи на доброволно участие. Резултатите
11о1<азват, че изследваните лица изпитват по-голяма симпатия

ti't,м хората, които са ги похвалили, отколкото към тези, които

са им дали отрицателна оценка - симпатията към индивида,

ll:ll<aзaл похвалата със задна мисъл, обаче рязко намалява. Както

lia:шa Джоунс: "с ласкателство все пак се постига нещо".
На същото основание изпитваме симпатия към хората, които
1111 правят услуги. Услугите могат да се смятат за награди и ние
t'Me склонни да харесваме хората, които ни осигуряват този вид

11;11·ради. Например Хелън Хол Дженингс 13 в едно свое класичес­

lill изследване показва, че сред момичетата в трудово-възпита­

I'I'Jitю училище най-полулярни са тези, които правят услуги на

о('таналите- по-специално момичетата, които въвеждат нови и

1111тересни дейности и помагат на другите момичета да участвуват

11 мероприятията. Нашата симпатия към хората, които ни ,пра­
mtт услуги, се проявява дори в ситуациите, в които тези услуги
,·а несъзнателни. Това се показва в експеримент с малки деца,
11oiiтo провеждат Албърт и Бърнис Лот. 14 Изследователите. opгa­
ltii:Jиpaт групи по три деца за участие в игра, в която трябва да
,·t· избират различни маршрути върху дъска. Побеждават тези
1\l'llJ, които имат достатъчно късмет да изберат безопасните мар-

14 'Jоаек,.т - ,.социално Жllа,тно• 209

шр ути; погрешният избор води до гибел. Децата си пред,;I·авят.
че вървят в индийска нишка върху :-.шнирано поле и мините про­
дължават да действуват и след като са избухнали. Ако детето,
което върви начело, избере погрешния път, то "бива хвърлено
във въздуха" (отпада от играта), а движещото се след него дете
естествено избира друг път. Водачите, с.лучайно избрали правил­
ния път, позволяват на групите да завършат успешно играта.

Резултатите показват, че децата, получили награда (като са стиг­

нали невредими до целта), повече харесват съотборниците си
(които, разбира се, са им помогнали да постигнат наградата),
отколкото децата, които не са достигнали крайната цел. Накрат­
ко, повече xapecвaJ\Ie хората, които имат дял в нашата победа,
отколкото тези, които нямат- въпреки че първите може да не
са имали намерение да ни направят услуга.

Както не харесваме непременно хора, които ни хвалят, така

ние не винаги харесваме и хората, които ни правят услуги; по­

точно не харесваме хората, които ни правят услуги сякаш срещу

известни условия. Подобни условия представляват заплаха за

свободата на този, който ги приема. Хората не обичат да получа­
ват подаръци, ако и от тях се очаква да направят подарък; нещо

повече, хората не обичат да получават услуги от лица, които

могат да извлекат полза от това, че са направили услуга. Ето
един пример: ако бяхте учител, може би с радост щяхте да прие­
мате подаръци от учениците си. От друга страна, сигурно бихте
се почувствували много неловко, ако ученик, чиято оценка е
колеблива, ви поднесе скъп подарък точно когато се готвите да оце­
ните класната му работа за срока. Това разсъждение се подкрепя
от експеримент, проведен от Джек Брем и Ан Коул.Н• В този
експеримент студенти са помолени да участвуват в изследване
(което експериментаторът определя като важно), в което трябва
да съобщят първите си впечатления от друг човек. Докато всеки
участник очаква началото на експеримента, "другият човек"
(който в същност е подставено лице на експериментатора) иска
разрешение да излезе от стаята за няколко минути. В една от
експерименталните ситуации той се връща след известно време
и отново заема мястото си. В друга ситуация подставеното лице
се връща с две бутилки кока-кола -едната за себе си, а другата
за изследваното лице. Впоследствие всяко изследвано лице е по­
молено да помогне на "другия човек" да извърши отегчителна
задача. Интересното е, че студентите, на които подставеното лице
не е предложило кока-кола, са по-склонни да му помогнат от
онези, на които то е дало кока-кола.
Заключението от това изследване е, че услугите и похвалите

210
 не са универсални награди. За изгладнял плъх или изгладнял
•юве!\ купата със сушени зърна е награда - и през деня, и през

нощта, и зиме, и лете, предложена от мъж или жена, и т. н. Също

., а J<a спасителната лодка за потъващи я е награда при всякакви

обстоятелства. Следователно това са "трансситуационни" награди.

/]охвалите, услугите и други подобни обаче не са трансситуацион­
ни: дали те ще функционират като награди, или не, зависи от
маловажни изменения в ситуацията, някои от които могат да
()1,дат извънредно трудно уловими. Действително, както видяхме,
нохвалите и услугите дори могат да повлияят така, че човекът,

1\ОЙто изказва похвали или прави услуги, да стане по-несимпати­

чен, отколкото би бил, ако си беше държал устата затворена
11ли ръцете в джобовете. Така че съветът на Дейл Карнеги не
винаги е подходящ. Ако желаете да се харесате на някого, като
му направите услуга, за да го предразположнте, поемате изве­

стен риск.

По-сигурно средство да повишите своята nривлекателност

•1рез услугите е да склоните някого на вас да направи услуга.

С11омнете си, че в глава 4 описах явление, което нарекохме "оп­

равдаване на жестокостта". Накратко, там изтъквам, че ако един
•ювек причини зло на друг, ще се постарае да оправдае поведе­

llllето си, като подцени своята жертва. Сега можем да погледнем

~l('дала от другата му страна: ако направим услуга на някой чo­
llt'J(, трябва да обосновем поведението си, като убедим сами себе
t'll, че той е привлекателен, симпатичен и заслужава да му се
услужи. В същност ще се запитаме: "Защо, за бога, полежих
тl'зи усилия (или похарчих тези пари или I\аквото и да е друго)
·ta Сам? Защото Сам е страшно симпатичен човек, затова!"
Тази идея се поставя на експериментална проверка от Джон
Лжекър и Дейвид Ланди. 16 В един от техните експерименти сту­
!\t'нти участвуват в задача по формиране на понятия, която им
110зволява да спечелят значителна парична сума. След завършва­
lll' на експеримента единият от изследователите се обръща към
t•;ща трета от участниците и обяснява, че провежда експеримента
п.с собствени средства, които са на изчерпване - а това озна­
'lава, че може да бъде принуден да прекрати изследванията. След
това ги запитва: "Бихте ли ми направили голямата услуга да
Шl върнете парите, които спечелихте?" Към втората трета от
у•1астниците се обръща не експериментаторът, а секретарката на
tj•а"ултета и ги пита дали не биха оказали услуга на Факултета
11о 11сихология, като върнат парите във факултетския фонд за
11:кледвания, който е на изчерпване. Останалите изследвани лица
11с са помолени да правят услуга на никого. Накрая изследваните

211
 лица са помолени да попълнят въпросник, в който могат да от­
разят оценките си за експериментатора. Участниците, които са
били склонени да направят услуга на експериментатора, го на­
мират най-симпатичен -те са убедили сами себе си, че той е
порядъчен човеJ<, който заслужава услугата.
Подобни резултати получават Мелвин Лърнър и Каролин
СимънсУ В един от своите експерименти те позволяват на групи
от изследваните лица да наблюдават студент, върху когото­
така е изглеждало на наблюдателите - се прилагат електрически
импулси като част от изследване върху процеса на възприятието.
След кратко наблюдение на някои от групите се разрешава да
гласуват (тайно) дали "жертвата" да продължи да получава елек­
трическите импулси, или не. Всички изследвани лица, на които
е било разрешено да гласуват, гласуват за прекратяването на
електрическите импулси; докато гласуването на едни от групите

довежда до прекратяването на електрошоковете, гласуването на

други групи няма ефект. Оказва се, че изследваните лица, които

са успели да прекратят електрошоковете, намират жертвата зна­

чително по-привлекателна от лицата, на които не е било позво­

лено да гласуват или чието гласуване не е имало ефект. Така, кога­
то направите услуга на някой човек, вие започвате повече да
го харесвате, но само ако положените от вас усилия имат успе ..
шен резултат.

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЛИЧНОСТТА

Както вече споменах, има няколко характеристики на личността,

които определят до каква степен ще е харесван един човек. На
следващите страници ще разгледаме две от най-важните особе­
ности: компетентността и физическата привлекателност.

Ko},tnemeнmнocm. Изглежда очевидно, че при равни други усло­

вия, колкото по-компетентен е човек, толкова повече ще го ха­
ресаме. Това вероятно е резултат от потребността на хората да
са прави; а възможността ни да сме прави ще е по-голяма, ако

се заобиколим с много способни и висококомпетентни хора. Но -

както ще се убедим в тази глава -факторите, които определят
междуличностното привличане, често имат сложен характер и
не могат да се обяснят по прост начин. UЦо се отнася до компе­
тентността, в специалната литература има редица очевидно па­

радоксални данни; те показват, че в групи за решаване на. задачи

най-популярни обикновено не са тези участници, които са считани
за най-компетентни и за най-добри "генератори" на идеи. 18 Как мо-

212
 жем да си обяснюf този очевиден парадокс? Една от възможностите
е следната - макар че обичаме да сме заобиколени с компетент­
ни хора, човек, който има твърде големи сnособности, може да
ни накара да се чувствуваме неудобно. Той може да изглежда
недостъпt:·н, далечен, нереален. Ако това действително е такг,
t.юже би ще започнем да го харесваме повече, ако покаже, че е
сnособен да греши. Например, ако един човек е блестящ матема­
тик, голям басЕетболист и винаги се облича изрядно, аз 61:х из­
шпал към него по-голяма симпатия, ако от време на време сбър-
1\а в събирането на колона с числа, пропусне кош от удобна по­
:шция или се появи на публично място с петно от сос върху вра­
товръзката.

Преди няколко години, докато разсъждавах над това явле­

нне, случайно попаднах на поразителни данни от допитване до
общественото мнение, което бе провел институтът "Галъп". До­
!\ а то Джон Кенеди беше президент, личната му популярност фак­
·rнчески се бе увеличила непосредствено след неуспешния опит
:1а нахлуване в Куба, който стана в залива Кочинос през 1961 г. *
Това беше изумително, като имаме пред вид факта, че опитът
:1а нахлуване беше огромна грешка, която веднага бе наречена -
н все още е известна като- ,,Провалът в залива Кочинос". Какъв
lf3Boд можем да направим? Това беше ситуация, в коЯто държа­
вен рышводител допусна една от истински големите грешки в

неторията (до този момент, разбира се), след което като по чудо
хората започнаха повече да го харесват. Защо? Една от възмож­
JJостите е, че Джон Кенеди беше "прекалено съвършен". Той
rieшe млад, красив, инте.1игентен, остроумен, чаровен и с атле1 ич­
но телосложение; четеше ненас111но, беше идеален политически
,·тратег, герой от войната, търпеливо понасяше физическа бол-
1\а; имаше красива съпруга (която владееше няколко чужди ези­
tiа), две сладки деца (момче и момиче) и надарено, ·сплотено се­
щ•йство. Някои доказателства, че е способен да греши (като
отrоворнсстта за сериозна грешка) биха могли да го направят
110-реален в очите на обществеността, а оттам и nо-харесван.
Зг съжаление това е само едно от няколкото възможни oбяc­
III'IIИЯ, а (както читателят вече е ·започнал да разбира) реалният
1·вят не е подходящо място за проверката на подобна хипотеза. В
жнвота твърде много неща се случват едновременно и всяко от

тн х е маг ло да увеличи популярността на Кенеди. Tal\a например

I'.'IC'д неуспешния опит за нахлуване президентът Кенеди не се
о1111Та да се извинява или да прехвърля вината, а мъжествено

• Ти;тчен nример на международен тероризъм (Бел. ред.).

213
пое върху себе си цялата отговорност за провала. Самоотверже­
ното му поведение може да е изиграло голяма роля, за да го на­
прави по-привлекателен в очите на обществото. За да се провери
дали извършването на грешка от страна на висококомпетентен

човек може да го направи по-популярен, беше нужно да се про­

веде експеримент. Едно от големите предимства на експеримента
е, че при него се елиминират или контролират външните промен­

ливи (например самоотверженото поемане на отговорност) и е

възможно по-точно да се прецени влиянието на една променлива
върху друга.
Съвместно с Бен Уилърман и Джоун Флойд 19 проведох подо­
бен експеримент. Всяко от изследваните лица прослуша прост
магнетофонен запис на един от четирима души, играещи ролята
на дразнители: 1) почти съвършен човек; 2) почти съвършен чо­
век, който допуска груба грешка; 3) посредствен човек и 4) по­
средствен човек, който допуска груба грешка. Преди експеримЕ-н­
та на всяко изследвано лице съобщихме, че ще чуе отговорите
на човек, който е кандидат за "Купата на университетската вик­
торина" и ще трябва да оцени кандидата - ка!<во впечатление
му е направил, колко симпатичен го намира и т. н. Всяка лента
съдържаше разговор между J{андидата (лицето-дразнител) и чо­
века, който задава въпросите, а самите въпроси бяха извънредно
трудни -от вида, който обикновено се задава в подобни викто­
рини. Върху едната лента кандидатът бе предс1авен като човек,
проявяващ висока степен на компетентност -фактически той
изглеждаше почти съвършен и отговори правилно на 92% от
въпросите, а в хода на разговора, когато бе запитан за дейността
му в гимназията, скромно каза, че е бил отличен ученик, редак­
тор на училищния годишник и член на отбора по лека атлетика.
Върху друга лента лицето-дразнител (в същност това беше съ­
щият актьор, говорещ със същия тон) бе представено като човек
със средни възможности; той отговори правилно само на ЗО%
от въпросите и по време на разговора обясни,
че в гимназията
е получавал посредствени оценки, бил е коректор на годишника
и се е опитал да се включи в отбора по лека атлетика, но не е
успял да се класира. На другите два записа (единият, представящ
"съвършения" човек, а другинт- "посредствения" човек) ли­
цето-дразнител извършва досадна грешка: в края на разговора
несръчно разлива върху себе си чаша кафе. Този "гаф" бе инсце­
ниран, като върху отделна лента бе направен запис, който включ·
ваше шум от суетня и тракане, провлачването на стол и пълния
с отчаяние глас на кандидата, който казва: "0, боже, излях ка­
фето върху новия си костюм." За да постигнем максимален кон-

214
 ,·ро.!! на експеримента, изготвих~ле копие на този запнс, след което

!'дното копие съединихме с копие от лентата,: носеща записа на

"с1,вършения" човек, а другото копие - с копие от лентата, но­
сеща записа на ,.посредствения" човек. По този начин разпола­
,·ахме с четири експериментални ситуации: 1) човек с големи спо­
l'обности, който прави гаф, и 2) човек с големи способности, кой­
то не прави гаф; 3) човек с посредствени способности, който пра-
1!11 гаф, и 4) човек с посредствени способности, който не прави
Jаф.
Най-високо оценен бе способният човек, който направи гаф;
11осредственият човек, който направи същия гаф, бе оценен като
11аi1-непривлекателен. "Съвършеният" човек (който не допусна
1·решка) беше втори по привлекателност, а посредственият човек
{1шiiто не допусна грешка) зае трето място. Очевидно в разлива­
ll!'то на чаша кафе няма нищо особено привлекателно: въпреки
•11~ то добави ново измерение :.;-:.,,, .,съвършения" човек и увеличи
IIPI'OBaтa привлекателност, същата грешка стана причина "по­
··редственият" човек да изглежда още по-посредствен и следовател-
11<> по-малко привлекателен. Резултатите от този експеримент
ll<>дr,репят твърдението ни, че макар високата степен на компе­

I'РIIТност действително да прави един човек привлекателен, някои

II!'I'OBИ грешки още повече увеличават симпатиите, които изпит­
lt:Iмс към него.

1/Jil:Jilчecкa привлекателност. Запитайте някой преподавател или

11ачалник дали хубавата външност на един мъж или жена има
IIHJ<aквo влияние върху израстването им в службата, размера на
1а11латата им или получената оценка, и най-често той ще ви се
шсмее и ще заяви, че въпросът ви е безсмислен; попитайте го
,,()аче дали забелязва физическата привлекателност на студенти­
!'(' 11JJИ служителите си, и (ако е откровен) вероятно ще признае,
•11' н забелязва. Съществува вероятност тяхната физическа при-
11.:1<'1\ателност да влияе върху преценката му за тях независимо

il,l.llll той го съзнава, или не. Редица експерименти са потвърдили

loJJia, което мнозина от нас отдавна предполагат: ан:о желаете да
, ,. .\аресвате и да се отнасят добре с вас, необходимо е да сте с
\ \'tiaвa външност. Хората харесват красивите и миловидни хора
,,,,,,сче от некрасивите и им приписват най-различни качества.
В едно изследване, проведено от Елейн Уолстър и сътрудни-
11\IТС й, ~о студенти и студентки от университета в Минесота са
•. il \"!айно разпределени от комптютър на двойки, които се сре­

''1·''~" "на тъмно" (без да се познават предварително). Преди експе­

р11мснта всички изследвани лица са били подложени на тест за

215
диагностика на личността. Коя от многобройните черти на ха­
рактера им определя дали мъжът и жената в дадена двойка ще
се харесат, или не? Дали решаваща е принадлежността към м·ьж­
кия или женския пол, господството, покорството, зависимостта,

независимостта, степента на интелигентност или сходството в

нагласите? Нито една от тези черти. Единственият фактор, който

определя дали мъжът и жената в една двойка се харесват и се
срещат повторно, е тяхната физическа привлекателност. Ако
хубав мъж се срещне с красива жена, много вероятно е те да из­
питат желание да се видят отново.

В изследване, което провеждат Карън Дайън и сътрудници­

те й, 21 на студенти се показват три снимки на хора на студентска
възраст; единият човек е физически привлекате.1ен, втор;I ят е
безличен, а третият - непривлекателен. Изследваните лица тряб­
ва да оценят показаните на снимките индивиди по 27 различни
личностни характеристики и да дадат прогнози за щастието им

в бъдеще. На физически привлекателните хора се приписват най­

желаните качества и се дават най-големи шансове за бъдещо
щастие. Тази зависимост се проявява без оглед на това, дали
мъже оценяват мъже, мъже -жени, жени - мъже, или жени -
жени.

Това не е просто въображаема оценка на студенти. Карън

Дайън 11 Елън Бършайд 22 установяват, че още в предучилищна
възраст децата се влияят от физическата привлекателност на по­
възрастните. В едно свое изследване Дайън и Бършайд най-на­
пред помолват няколко независими "съдии" (завършили студенти)
да оценят физическата привлекателност на деца от детска гради­
на. След това определят симпатиите между самите деца. Най­
ясни резултати се получават по отношение на момчетата: физичес­
ки привлекателните момчета се харесват повече от непривлекател­
ните. Нещо повече, непривлекателните момчета се считат за по­
агресивни от привлекателните; когато децата трябва да назоват
другарчетата, които са ги "плашили", те обикновено назовават
непривлекателните деца. Разбира се, възможно е грозните мом­
чета действително да са били по-агресивни и н.аистин.а да са
предизвиквали страх у другите деца. Изследователите не са на­
блюдавали ежедневното поведение на децата в детската градина.
В същото време има данни, според които хората са склонни да
приписват по-малка вина на физически привлекателните деца
без оглед на фактите. Тези данни идват от друго изследване,
проведено от Карън Дайън. 23 Тя помолва известен брой жени да
анализират доклади (очевидно писани от учителка) за големи
безредици в училище. Всеки доклад се придружава със снимкат11

216
на дете, за J<аето се казва, че е предизвикало безредиците. В ня­
кои от случаите снимката е на момче или момиче с привлекателна

външност, а в други случаи - на непривлекателно момче или

момиче. Жените са склонни да приписват вината по-често на

непривлекателните деца и правят прибързан извод, че децата
винаги се държат по този начин. Когато обаче представеното на
снимката дете е физически привлекателно, по-възрастните са
склонни да извинят държанието му. Както една от жените, уча­
ствуващи в експеримента, се изразява: " ... тя се разбира добре
с всички, но като всяко дете може да има лош ден. На жестокост­
та И не бива да се обръща твърде сериозно внимание." Когато
абсолютно същата ситуация е описана по абсолютно същия на­
чин, но виновницата на снимката е момиче с непривлекателна

външност, типична участничка в експеримента заявява: "1Числя,

•re детето е много разглезено и ще създава грижи на учителите.

Момичето сигурно ще се бие с други деца на своята възраст.

06що взето, ще създава големи грижи."
Накрая Харолд Сигал и аз 24 показахме в експеримент, че
хубавите жени ни влияят повече от некрасивите жени -за зло
или за добро. В експеримента, който проведохме, една и съща
жена трябваше да има веднъж привлекателна и веднъж непривле­
кателна външност. В една от експерименталните ситуации на
жена, красива по природа, дадохме да облече развлечени дрехи,
ие по нейна мярка, и да сложи на главата си руса къдрава перу­
ка, която не подхождаше на тена И, а на кожата на лицето И
нридадохме мазен и нездрав вид. След това в ролята на студент­
t<а, специализираща клинична психология, тя проведе разговор

с неколцина студенти. В края на разговора тя съобщи на всяко

изследвано лице собствената си, клинична преценка за неговата
JJичност. Половината от изследваните лица получиха подчертано
положителни преценки, а другата половина - преценки, които

6яха подчертано отрицателни. Установихме, че когато разгова­

рят с невзрач~а жена, на мъжете сякаш им е все едно дали тя
вм дава положителна или отрицателна преценка: и в двата слу­

'Jая те изпитват към нея умерена симпатия. Когато обаче жената

()сше красива, студентите изпитваха към нея силна симпатия,
ако ги преценяваше положително, но когато тя им даваше отри­
ILателна преценка, те изпитваха към нея много по-силна антипг­
твя, отколкото във всяка от другите ситуации. Много интересен е
с:rсдният факт: макар студентите, които бяха оценени отрицател­
но от привлекателната жена, да заявиха, че не я харесват, те
шразиха силно желание отново да се срещнат с нея в бъдещ ек­
,·11еримент. Тези резултати, изглежда, показват че отрицате.1ната

217
пrеценка, дадена от красивата жена, има много голямо значение
за изследваните лица, щом те търсят възможност за ново участие

в експеримент, за да я накарат да промени преценката си.

Като се вземат пред вид резултатите от тези изследвания,

изглежда вярно, че физическата красота има по-дълбоко въздей­
ствие. Физически привлекателните хора ни влияят по-силно от
физически непривлекателните и ако не са ни наскърбили специал­
но, ние сме склонни да изпитваме по-голяма симпатия към тях.
Нещо повече, в ситуации на смут и безредици думите на привле­
кателните хора се приемат на вяра -отношението към тях е по­
благосклонно, отколкото към некрасивите хора. Това отношение
започва още от ранна възраст. Смущаващото обстоятелство в тези
данни е голямата вероятност, че в подобно неравно отношение
може да се съдържа зародишът на "самоизпълняващо се проро­
чество'': знаем, че ако се отнасяме към хората зле (или добре),
това влияе върху начина, по който те започват да се възприемат.
Напрn-мер некрасивите деца могат да започнат да мислят, че са
"лоши" или несимпатични, ако към тях постоянно се отнасят
по такъв начин. В края на краищата те могат да започнат да
се държат по начин, който е в съответствие с тази "Аз-концепция"
и с отношението, което са получавали от другите от самото на­

чало.

Обърнете внимание, че в обсъждането си на красотата до

този момент се ограничаваме само до външната красота. Има
обаче и други видове красота. Оказва се, че визуалните ни въз­
приятия упражняват силно консерва,:ивно влияние върху чув­

ствата и поведението ни. Ние сме пленници на нашите очи -

особено когато трябва да се определя физическата привлекател­
ност. Както се убедихме, след като веднъж определим един човек
като красив или некрасив, ние сме склонни да му припишем и

други черти - например красивите хора обикновено ни правят

впечатление на по-сърдечни, сексапилни, вълнуващи и обаятел­
ни, отколкото некрасивите. В следващата глава ще се занимая
с групи, в които се тренира чувствителността. В някои от тези
групи на хората се позволява да получават ненизуални сетивни
възприятия. При подобен опит на хората се дава възможност
да "изключат зрението си" и да се опознават единствено чрез
допир. След участие в едно от тези упражнения членове на гру­
пите съобщават за рязко отслабване на първоначалните си сте­
реотипи. Преди всичко участниците твърдят, че откриват малко
"грозота" в ситуация, в която зрението не участвува. Нещо по­
вече, те често с изненада разбират, че невероятно сърдечният,
мил и чувствителен човек, с когото са Иl\ШЛИ ненизуален контакт,

218
 "в действителност" е смешният човечец с пъпки по лицето. Съм­
нявам се, че дори след един-единствен ненизуален контакт с
този човек ще 1\южете отново да мислите за него само като за

смешен човек с пъпки по лицето. Ако чрез подобни упражнения

хората се научат да осъзнават ненизуалните страни на красотата,
част от несправедливостта, свързана с неравното разпределение
на физическа1а красота, може да се намали.

СХОДСТВО ВЪВ ВЪЗГЛЕДИТЕ И ПРИВЛИЧАНЕ

Сам отива на коктейл и се запознава с Марти. След няколкоми­

нутен разговор излиза, че те са напълно съгласни по редица въ­
нроси, включително несправедливостта в системата на данъка
нърху общия доход, мястото на Дъглас Макартър в световната
история и превъзходството на джина "Бийфитър" пред другите
марки джин. Като се връща в къщи, Сам споделя с жена си,
•1е много харесва Марти и го счита за чудесен, високоинтелиген­
·rен човек. В буквално десетки внимателно контролирани ек­
сперименти Дон Бърн и сътрудниците му 25 многократно доказват,
•1е ако единственото, което знаете за даден човек, са възгледите
му по няколко въпроса, колкото по-близки са те до вашите, тол­
IШШl по-голяма симпатия ще изпитате към него.

Защо сходството във възгледите е толкова важно? Възмож­

ностите са най-малко две: 1. Човекът, който споделя мнението ни
но даден въпрос, дава своеобразно социално потвърждение на
нашите убеждения- т. е. създава у нас чувството, че сме прави.
Това е възнаграждаващо и затова ние изпитваме симпатия към
Тl'1И, които са съгласни с нас. Ако някой е несъгласен с нас,
това ни навежда на мисълта, че може да не сме прави. Това е
1\:tто наказание и затова не изпитваме симпатия към тези, които
llt~ са съгласни с нас. 2. Възможно е да правим някои отрицателни
щводи за характера на човек, който не е съгласен с нас по някой
l .. ,.ществен въпрос не просто защото несъгласието му показва, че

може да не сме прави; причината е по-различна: ние подозираме,

'll' мнението му по дадения въпрос го причислява към този род

хора, за които в миналото сме се убедили, че са противни, не­

морални или глупави. Например вие сте убеден, че наказанията
:1а пушене на марихуана са твърде сурови. Срещате човек, който
1111 казва, че според него пушачите на марихуана трябва да бъдат
1атваряни за няколко години. След това аз идвам и ви питам дa­
JIJJ сте харесали 1ози човек, а вие отговаряте: "Не." Какъв извод
J\:t направя: 1) не сте го харесали, защото изказването му ви е
11:ше.;ю на мисълта, че вашето убеждение може да е погрешно,

219
 или 2) не сте го харесали, защото знаете от опит, че хората, които
искат сурови НЗJ<азания за пушачите на марихуана, обикновено
са противни, немора,'!ни, безчовечни, нетолерантни, сурови, же­
стоки, конвенциални, склонни да нш<азват и глупави?
Несъмнено и двата фактора играят известна роля. Съществу­
ват някои данни обаче, които подсказват, че вторият фактор мо­
же би е от по-малко значение. Този резултат идва от блестящото
изследване, което Харолд Сигал 26 провежда върху психологичес­
ките следствия от промяната на убежденията. Сигал доказва,
че когато хората са дълбоко личностно ангажирани с даден про­
блем, предпочитат човек, който е несъгласен с тях, пред "съгла­
сяващ се" човек, ако успеят да го спечелят за своя начин на ми­
слене. Накратко, Сигал показва, че хората предпочитат индиви­
дите, които са променили убежденията си, пред лоялните членове
на "паството". Очевидно усещането за собствената компетентност,
което човеJ< изпитва, J{ОГато накара някого да про11лени убежде­
нията сп, преодолява всякаква склонност към активна антипа­

тия спрЯI\Ю другия заради първоначалната му принадлежност

към този род хора, които могат да споде.ТJят "ужасни" възгледи.

СИМПАТИЯТА ПОРАЖДА СИМПАТИЯ

Съществува още една причина, поради която ние сме склонни

да харесваме хора, чиито възгледи са сходни с нашите. Ако уз­
наем, че мнението на един човек е подобно на нашето, при равни
други условия вероятно ще сме склонни да вярваме, че той дей­
ствително ще ни хареса, ако някога се запознае с нас. Това може
би е много важно, з:1щото, както се оказва, единственият най­
мощен фактор, който определя дали един човек ще хареса друг,
е дали другият харесва този човек.

Редица изследователи показват как съзнанието, че сме ха­

ресвани от някого, действително събужда в сърцето ни нежност
към този човек. 27 Нещо повече, установено е, че колкото по-го­
ляма несигурност и съмнение в себе си изпитва един човек, тол­
кова по-силна ще е симпатията му към този, който го харесва.
В експеримент, проведен от Елейн Уолстър, 28 изследваните лица
еа студентки. До студентките, очакващи началото на експе­
римента, се приближава приветлив, хубав и добре облечен
млад мъж, който фактически е подставено лице на експеримента­
торката. Приветливият млад човек започва разговор със студент­
ката, дава И да разбере, че я харесва и я кани на среща. Точно
в този мо.!l-!ент влиза експериментаторката и поr<анва младаrа же­
на в друга стая, където ще се проведе самото изследване. На

220
младата жена се съобщава, че целта на изследването е да се срав­
нят резултатите от различни тестове за личностна диагностика,
на които тя (изследваното лице) е била предварително подложе­
на. В хода на тази процедура на студентката се дава възможност
да прочете преценка на собствената си .1ичност. Половината от
..:тудентките прочитат подчертано положителни описания на лич­

ността си, специално предназначени да повишат временно само­

оценката им. Останалите момичета прочитат подчертано отри ца­

телни описания, предназначени временно да принизят самооцен­
ката им и с това да засилят чувството им на несигурност. Накрая
като част от експеримента студентките биват помолени да оце­
нят доколко харесват различни хора - преподавателка, приятел­
r<а, " ... и тъй като има още едно празно място, защо не оцените
и онзи човек, с когото говорехте, докато чакахте началото на

~r<сперимента?" Студентките, които са получили неблагоприятна

информация за себе си (от теста за диагностика на личността),
н:зразяват много по-голяма симпатия към ухажора си от момиче­

rата, получили благоприятна информация за себе си. Накратко,

ние обичаме да ни харесват- а колкото по-несигурни се чувству­
ваме, толкова по-високо ценим нечия симпатия и толкова повече
харесваме човека, който ни харесва.

3ависи.мост между сходството във възгледите и симпатията.

Видяхме, че факторите, които определят дали един човек ще бъде
харесан, или не, не са така прости, както Дейл Карнеги се ста­
рае да ни убеди. Да отидем по-далеч и да разгледаме двете про­
менливи, които току-що обсъдихме: сходството във възгледите и
факта, че сме харесвани. Понеже харесваме хората,_ чиито въз­
r·леди са подобни на нашите, както харесваме и хората, които
ни харесват, дали от това не следва, че ще изпитаме силна симпа­
гня към някого, ако узнаем, че възгледите му са сходни с нашите
н освен това ни харесва? Не. Доказателственият материал по­
сочва, че тези два фактора не действуват в една и съща посока.
Едуард Джоунс и сътрудниците му 29 показват, че макар· и да
" приятно да бъдем харесвани от човек, който споделя възгледите
11 ценностите ни, очевидно много по-вълнуващо е да ни харесва
някой, който не ги споделя. В един от експериментите, проведени
от Едуард Джоунс и сътрудниците му, участвуват студентки.
Всяка от участничките води кратък разговор с друга жена, от
който разбира, че и двете имат еднакви или различни възгледи
rю редица въпроси. След разговора на изследваното лице се дава
11иможност да подслуша разговор, който другата жена (в същ­
ност подставено лице) води с трети човек. В този разговор жена-

221
 та говори за впечатленията си от изследваното лице: в една от

експерименталните ситуации тя заявява, че харесва изследваното

лице, а в друга - че не го харесва. Как влияе това върху чувс­

твата, които изследваното лице изпитва I<ъм помощницата на
експериментатора? Изследваните лица са склонни най-много да
харесват хората с различни нагласи, които ги харесват. Така,
макар обикновено да харесваме хората, чиито нагласи са сходни
с нашите, ако срещнем някого, коiiто изпитва към нас симпатия
въпреки различието във възгледите ни, ние сме склонни Д;} за­

ключи!II, че у нас има нещо спецiiално и неповторимо, което го

привлича. Накратко, при различие във възгледите, хората са
склонни да подозират, че: "той (тя) ме харесва заради мен самата
(самия)- не заради възгледите ми". Тъй като това съзнание е
особено приятно, към този човек сме склонни да изпитваме най­
голяма симпатия.

Противоположностите се привличаrп- понякога. Старата по­

говорка, изглежда, е вярна: сродните души се привличат- т. е.
двама души, които споделят едни и същи възгледи, обикновено­
изпитват симпатия един към друг. Както току-що се убедихме
обаче, нещата са много по-сложни: ако някой изпитва сшrпатия
към нас, ние повече го харесваме, ако той е различен от нас. Тези
данни съответствуват на някои от резултатите, получени от експе­

риментатори, които са изследвали

отношения много по-трайни
от онези, които 11югат да се пресъздадат в лабораторията по со­
циална психология. Робърт Уинч 30 например, който е провел
изчерпателни изследвания върху личностните характеристики на
няколко двойки годеници и брачни двойки, установява, че при
някои обстоятелства противоположностите се привличат - т. е.
хората са склонни да избират партньори, чиито потребности и
черти на характера се допълват (а не съвпадат) с техните собстве­
ни потребности и черти.
Читателят сигурно е забелязал, че използувах думите "при
някои обстоятелства"; оказва се, че в тази област на изследва­
нията съществуват противоречиви данни: едни изследователи
установяват, че брачните двойки притежават допълващи се сис­
теми от потребности, а други откриват сходни системи от по­
требности. Склонен съм да предположа, че въпросът, дали се
привличат сродните души или противоположните, зависи от това,
кои личностни характеристики се разглеждат. Представете си
човек, който цени реда и чистотата: той няма да е склонен да се
свърже с човек, който е немарлив и безреден. По същия начин
мърлячът няма да бъде много щастлив с човек, който е прекалено.

222
 изряден. Логично е да се предположи, че спретнатите хора ще
търсят други спретнати хора, а мърлячите - други мърлячи.
На същото основание екстравертиият човек сигурно няма да се
разбира много добре с интравертния човеi<, за когото забавлението
се състои в това да стои в къщи и гледа телевизия. От друга стра­
на, ако разгледаме друга двойка характеристики, например гриж­
ливост- зависимост, получава се различна картина: човек, !\ОЙ­
то е много грижлив, би могъл да бъде нещастен, ако се окаже
свързан с подчертано независим човек. На същото основание има
ли нещо по-добро за зависимия човек от това да прекара живота
си опрял глава върху гърдите на човек, за когото е удоволствие
да полага грижи за другите? Същото важи за такива двойки чер­
ти като мъжественост- женственост, настойчивост- пасив­
ност, властност- покорност. И също така, казано мат<о по­
шеговито, може ли да има нещо по-щастливо от съюза между
садист и мазохист?
В дълготрайните връзки също участвуват социологически
фактори, които, съчетани с допълването на потребностите, до
голяма степен решават дали между двама души ще възникне
привличане и те ще заживеят заедно. Обществото е установило
оnределени "ролеви норми" за брачните двойки: например пред­
нолага се, че съпрузите са относително властни, а съпругите -
относително покорни. Ако допъ.тшащите се потребности на една
брачна двойка съвпадат с ролевите норми, създадени от общес­
твото, шансовете за брачно щастие се увеличават. Би трябвало
също да се отбележи, че маr:ар понятието за допълващите се
1ютребности и понятието за сходството във възгледите да водят
'lесто до протиЕО!lоложни предвиждания за междуличностно при­

nличане, това не винаги е вярно. Хората, у които някои личност­

"" потребности се допълват, 11югат да споделят абсолютно еднак-
1111 възгледи по даден въпрос. Ще си послужа с примера, който
то~<у-що споменах: вероятно е властен мъж и покорна жена да

сноделят еднакви възгледи за ролята на двата пола в брака-

11 11менно че един мъж би трябвало да е властен, а една жена -
покорна. На читателя би трябвало да е съвършено ясно, че тези
ролеви норма са в непрекъсната про11шна; лично аз допускам
(н се надявам), че ролевата норма на покорната съпруга от ХIХв.
днес е в процес на промяна.

ПЕЧАЛБА И ЗАГУБА НА УВАЖЕНИЕ

Както видяхме, фюпът, че някой ни харесва, увеличава вероят­

lюстта и ние да го харесаме. Да разгледаме тази зависимост пс­
ашимателно: представете си, че на коктейл за пръв път срещнете

223
млад ыъж и влезете в оживен разговор с него. След известно
време се извинявате и се отдалечавате, за да си напълните ча­
шата. Когато се връщате, той е с гръб, погълнат в разговор с
трети човек - и говори за вас. Естествено е да поспрете и се
вслушате в разговора. Очевидно това, което той каже за вас,
ще повлияе върху отношението ви към него. Без съмнение той
няма никакви задни мисли; той дори не знае, че вие слушате
разговора. Така, ако той съобщи на събеседника си, че сте му
наnравили силно впечатление, харесва ви и ви намира интели­

гентен, остроумен, очарователен, мил, честен и обаятелен, скло­

нен съм да предположа, че това ще увеличи симпатията ви към

него. От друга страна, ако каже, че не сте му направили впечат­

ление, не сте му симпатичен, счита ви за досаден, отегчителен,

нечестен, глупав и вулгарен, смятам, че това ще намали симпа­

тията ви към него.
Дотук добре. Сигурен съм обаче, че това не ви е толкова
интересно; вие винаги сте го знаели. Всеки знае, че колкото nове­
че приятни неща чуваме за себе си, толкова повече харесваме
човека, който ги говори (освен ако той не се опитва да ни измами),
а колкото повече неприятни неща чуваме по свой адрес, толкова
по-голяма антипатия изпитваме към говорещия. Всеки го знае­
но се оказва, че това не е истина. Представете си следното: били
сте на седем коктейла подред и - чудо на чудесата - на всяко
събиране се случва едно и също: говорите с един човек няколко
минути, отдалечавате се, а когато се връщате, го чувате да го­

вори за вас. Всеки път човекът е един и същ. Изказванията му

по ваш адрес могат да останат непроменени и в седемте случая

или могат да претърпят известни изменения. Съществуват четири

възможности, които за мен представляват особен интерес: 1) чу­
вате човека да говори подчертано положителни неща за вас във

всичките седем случая; 2) чувате го да говори подчертано отри·

цателни неща за вас в седемте случая; 3) първите му няколко
преценки са подчертано отрицателни, но постепенно стават все
по-положителни, докато достигнат изказванията му в подчертано

положителната ситуация, и след това се задържат на това ниво;

4) първите му няколко преценки са подчертано положителни, но

постепенно стават все по-отрицателни, докато достигнат изказва­
нията му в подчертано отрицателната ситуация, и след това се
стабилизират. В коя от тези ситуации събеседникът ви ще бъде
най-привлекателен за вас? В Еоя ситуация ще бъде най-непривл е­
кателен?
Според простата теория на симпатията като функция на въз­
награжденията и загубИ1е най-голяма симпатия би трябвэло да

224
изпитате в първата ситуация, когато той говори подчертано по­
Jюжителни неща зз вас, а най-малка симпатия (или най-голяма
антипатия) - във втората ситуация, когато събеседникът ви го­
нори подчертано отрицателни неща. Това изглежда очевидно.
Тъй като положителните изказвания са в~знаграждаващи, кол­
"ото повече са те, толкова по-добре; а тъи като отрицателните
изказвания са своего рода наказание, колкото повече са те, тол­
кова по-зле.

Преди няколко години разработих теория на междуличност­

ното привличане, основана на печалбата и загубата, чиито пред­
виждания са доста по-различни. 31 Идеята ми е много проста.
Тя предполага, че засилването на положителното, "възнагражда­
ващо" поведение от страна на друг човек влияе по-силно върху
ннднвида от постоянната, неизменна награда, която идва от съ­
щия човек. Ако приемаме като награда факта, че ни харесват,
ще харесваме повече човека, чиято симпатия към нас расте с
аремето, отколкото човека, който винаги ни е харесвал. Това
t"iи било вярно дори ако от човека, който винаги ни е харесвал,
1шлучаваме повече награди. По същия начин загубата на "възна-
1раждаващо" поведение влияе върху нас по-силно от постоянното
"наказателно" поведение от страна на друг човек. Така към чо­
Н<'К, чието уважение към нас намалява с времето, ще изпитваме
110-голяма антипатия, отколкото към човек, който никога не ни
1' харесвал -въпреки че от него може да сме получавали повече
наказания. Да се върнем за момент към примера с коктейла­
fiнx предвидил, че най-голяма симпатия към събеседника си ще
11 нrнтате в ситуацията, в която има печалба (в началото той не
1111 харесва, но постепенно симпатията му се засилва), а най-малка
<·11мr.атия - в ситуацията, в която има загуба (в началото той
нн харесва, но постепенно симпатията му към вас намалява).
За да проверя теорията си, потребен ми беше експеримента­
.il<'ll аналог на ситуацията на коктейла- но за да осигуря кон­
тр().,tа, чувствувах, че ще е абсолютно необходимо да обединя
11нколко случая в една единствена дълга процедура. В подобен
1'1\Сriеримент изследваното лице трябва да бъде напълно сигурно,
•1е чс·векът, който го преценява, не съзнава, че е подслушван:
Tlli!:J елиминира възможността у изследваното лице да се появи
11<ЩС;3рение, че човекът, който го преценява, го ласкае преднаме­
j~<. :,<,, като говори положителни неща. Тази ситуация поставя
<'llсr<ериментатора пред сериозно изпитание. Основната трудност
1'(Н1 обыислянето на начин за провеждане на експеримента бе
\'111,р3ана с достоверността: как да се създаде правдоподобна си-
1у:щня, така че сравнително кратък период изследваното лице:

225
1) да разговаря с "програмиран" помощник на експериментатора"
2)да подслушва, докато "програмираният" помощник (подставено
лице) дава преценката си за него пред трети човек, 3) да провеж­
да нов разговор с подставеното лице, 4) отново да подслушва,
ч5) отново да провежда разговор, 6) отново да подслушва - и
т. н., като всяко от действията се повтори няколко пъти. Да се
измисли каквато и да е лъжлива версия би било наистина труд­
но; а да се подготви логична лъжлива версия, която няма да
събуди подозрения у изследваните лица, изглеждаше невъзмож­
но. Но в сътрудничество с Даруин Линдър успях да подготвя
такава ситуация. 32 Средставата, с които си послужихме, за да
решим тези проблеми, са сложни и дават неповторима възмож­
ност да се надникне зад кулисите на необикновено интересна
социалнопсихологическа процедура. Бих желал също да опиша
този експеримент в по-големи подробности с надеждата, че ще
помогна на читателя да се запознае с някои от трудностите и
вълненията, с които е свързано провеждането на социалнопсихо~
логическите експерименти.

Когато студентката пристигна за експеримента, аз я посрещнах и

въведох в наблюдателната зала, свързана с главната експериментална
зала с еднопосочен прозорец и система за усилване на звука. Съобщих
И, че за указания час по график има две студентки: едната ще бъде
изследваното лице, а другата ще ми помага в провеждането на експери­
мента - и понеже бе пристигнала по-рано, тя щеше да бъде помощни­
ца. След това я по'!олих да почака, докато ИЗ.'Iяза и проверя да.1и дру­
гата студентка е вече пристигна.1а. Няколко минути по-късно през
еднопосочния прозорец действителното изследвано лиnе можеше да ме
види как влизам в експерименталната зала заедно с друга студентка (дей­
ствителното подставено лице). Поканих я да поседне эа момент и казах,
че скоро ще се върна, за да И обясня експеримента. След това
отново влязох в наблюдателната зала и започнах да давам указания
на истинското изследвано лице (което смяташе, че е помощницата).
Казах на студентката, че ще ми помага да проведем върху другата
студентка експеримент за изграждането на условен рефлекс посред­
ством вербален стимул; обясних И, че ще възнаграждавам другата
студентка за използуването на определени думи в разговор, а тези
награди би трябвало да увеличат честотата, с която тя ще използува
въпросните думи. По-нататък подчертах, че основният ми интерес
"не е просто да установя дали ще се увеличи броят на думите, за които
давам награда; това вече е правено. В този експеримент искаме да про·
верим дали студентката ще употребява възнаграждаваните думи в
нова ситуация - когато разговаря с друго момиче, което не И дава
награда за употребата на специфичните думи." Обясних, че ще се по­
старая да създам у другата студентка условен рефлекс да използува
повече съществителни в множествено число, като я възнаграждавам
с одобрително "ммм-хмммм" всеки път когато употреби съществителн·о
име в множествено число. "Важният въпрос е: ще продължи ли тя дв
използува много съществителни в множествено число, докато разrовар11
с вас, въпреки че вие няма да я възнаграждавате?" След това казах на

226
 изследваното лице, че задачите му са 1) вниматедно да слуша и брои
съществителните имена в множествено ЧИСJJО, които другата студентка
ще употребява в разговора си с мене, и 2) да nроведе с нея няколк~>
разговора (в които употребата на множествено число няма да се въз­
награждава), за да мога да слушам и определя дали се е изградид ус­
ловният рефлекс. Съобщих на изс.1едваното лице, че ще разговаряме
с другата студентка един след друг (първо то, после аз, посде то), до­
като всеки от нас е разговарял с нея седем пъти.
Подчертах пред изследваното лице, че другата студентка не бива
да узнае целта на експеримента, защото в противен с.1учай резултатите
могат да се "замърсят". Обясних, че затова трябва да използувам изма­
ма. Казах, че колкото и да ми е неприятно да си послужа с измама,
ще се наложи да съобщя на другата студентка, че целта на експери­
мента е да се изследва междуличностното привличане. ("Не се смейте,
някои психолози наистина се интересуват от подобни въnроси.") После
обясних как ще кажа на другата студентка, че ще трябва да проведе
седем кратки разговора с изсдедваното .1ице и между всеки от тези раз­

говори и тя, и изсдедваното ди це ще бъдат разпитвани -тя от експери­

ментатора, а изсдедваното .1ице - от асистент в друга стая, - за да

се установи как.ви са впечатленията им една от друга. Казах на изслед­

ваното ди це, че тази "лъж.'!ива версия" ще ни улесни (мене и самото из­
следвано лице) да проведем експеримента върху вербалното поведение,
тъй като дава на другата студентка правдоподобно обяснение за про­
цедурата, която ще последва.

Основната променлива въведох по време на седемте беседи с под­

ставеното лице. По време на тези беседи студентката в наблюдателната
зала слушаше внимателно и съвестно броеше съществителните имена
в множествено число, употребени от подставеното лице в разговора.
Тъй като я бях подве.'! да вярва, че според подставеното .'!Ице в експе­
римента се изследват впечатленията, които хората правят едни на други,
съвсем естествено бе да питам подставеното лице за впечатленията му
от изследваното лице. Така изследваната студентка чуваше преценката,.
която другата студентка даваше за нея, седем пъти поред.

Забележете, че като използувахме лъжлива версия, която

tNJъpжa друга лъжлива версия за "междуличностното привлича­
ltl·", успяхме да постигне111 целта си, без да събудим подозрения-
1·.шо у четири от общо 84 изследвани лица се появиха съмнения
IIT!Iocнo тази процедура.
Създадохме четири основни експериментални ситуации:
1) rюложителна ситуация - всички поредни преценки за ИЗ•
ин·;щаното лице, направени от помощницата на експеримента­

'l•lра, бяха подчертано положителни; 2) отрицателна ситуация -

III'II'IKИ поредни преценки бяха подчертано отрицателни; 3) си­
' 1 ;щи я на печалба - първите няколко преценки бяха отрицате.п-
1111, но постепенно ставаха положителни и достигнаха асимптота
11а нивото на положителните преценки в изцяло положителната
1 rrтуация, и 4) ситуация на загуба - първите няколко преденки
r.11.xa положителни, но постепенно ставаха отрицателни и накрая
11· стабилизираха в точката на отрицателните преценки в изцяло
"' рrщателната ситуация.

227
 Резу.птатите потвърдиха предвижданията ни: изследваните
лица в ситуацията на печалба харесват помощницата на експери­
ментатора значително повече, отколкото изследваните лица в по­
ложителната ситуация. На същото основание изследваните
лица в ситуацията на загуба бяха склонни да изпитват по-голяма
антипатия към помощницата, отколкото лицата в отрицателната

еитуация. Трябва да се подчертае, че една обща теория на въз•

награжденията и загубите би ни довела до просто алгебрично
еумиране на наградите и наказанията, а оттук и до много по­

различни предвиждания. Резултатите, които получихме, са в съот­

ветствие с общата ни теоретична позиция: печалбата има по-го­
лямо положително влияние върху симпатията от поредица из­

цяло положителни събития, както загубата има, общо взето, по­

силно отрицателно влияние върху симпатията от поредица из­
цяло отрицателни събития. Нещо подобно може би е имал пред
вид Спиноза, I<агато преди близо 300 години е писал, че
омраэата, която напълно е победена от любовта, преминава в любов,
а .1юбовта при това е по-голя~1а, отколi<ото ако не я беше предхождала
омраза. Защото този, който обикне нещо, което е привикнал да мрази
или смята :~а мъчително, н:~nнтва vдоволствие от самия факт, че обича.
Към това удоЕолствиР, свързано с любовта. ::е приqавя уJ.оволствиетJ,
вУчшю};Jщо от rj,акта, че любовта споспбствува л.а се отстрани мъчение·
то, свър~>tно с омразата, която се придружава от идеята за предишния
предмет на омра~а к:но причнна. 33

ГРИ/К:J И YKPE!lBAHE Н.\ ПРИЯТЕЛСТВОТО

Eдr:J от шш.пикацшпе на теорrтятг на печалбата и загубата е,

че, к;:н;то се казва в известн;:зта ба.1ада: "Винаги нараняваме то­
зи, когото обич<lме." С други думи, след като сме се уверили във
възнаграждаващото наведение на един човек, той може да стане
по-слаб източни;{ на награда от някой непознат човек. Показахме,
че печалбата на симпатия е по-голяма награда от абсолютното НИ·
во на симпатията; също така възможно е близък приятел (или
майка, брат или партньор (партньорка) да поддържа симпатия,
близка до "тавана", и затова да не може да ни осигури печалба,
Казано по друг начин, тъй като сме свикнали да очакваме обич,
услуги и noxвaolH от някой приятел, подобно поведение не можu
да представлява никаква печзлба на уважението му към нщ'.
На същото основание добрият приятел има голяма сила, когатп
става въпрос да бъдем наказани. Колкото по-близък ни е един
прияте.1 и колкото по-дълга е историята на неизменното уважс·
ние и награди, които сме получавали от него, толкова по-горчи•
ЕО ще е оттеглянето на това уважение. В същност оказва се, ч~1

228
 всеки от нас ИJ\18 възможност да наскърбява този, когото обича -·
но много малка възможност да го възнаграждава.

Един пример може да ни помогне да изясним: този въпрос.

С.1ед 15-годишен брак влюбен съпруг и жена му се приготвят
:ta банкет. Той И прави комплимент за външния вид: "Ах, любима.
нзглеждаш чудесно." Тя чува думите му, но те могат да не я
11зпълнят със задоволство. Тя вече знае, че мъжът И я намира
11ривлекателна и няма да подскочи от радост, като чуе това за

.\I!Ляден път. От друга страна, ако влюбеният съпруг (който в

миналото винаги я е обсипвал с комплименти) каже на жена
сн, че според него тя започва да погрознява и изглежда доста

непривлекателна, това ще И причини голяма мъка, защото изказ­

нането ще означава значителна загуба на интерес.
Ще изпита ли тя непре11-1енно досада или мъка? Не, защото
шt света има и други хора. Господин и госпожа Влюбени отиват
11а банкета и съвършено непознат човек започва разговор с г-жа
Влюбена. След малко с голяма искреност в гласа той И казва,.
•1е я намира много привлекателна. Склонен съм да допусна, че
това съвсем няма да я отегчи. За нея тези думи са определена пе­
•Jалба, те И доставят радост и увеличават привлекателността на
11епознатия.

Тези разсъждения са в съответствие с резултатите от пре­

ДIIШНИ експерименти. О. Дж. Харви 34 открива у изследваните
от него лица склонност да реагират по-положително I<ъм непоз­

llати, отколкото към приятели, когато им се казва, че и едните.

11 )\ругите дават относително положителни преценки за тях. Нещо

11оuече, изследваните лица са склонни да реагират по-отрицате.1но

li"J,м приятели, отколкото към непознати, когато им се съобщава,

•11' н едните, и другите дават отрицателни преценки за тях. Също
т;ша няколко експеримента са показали, че непознатите хора

11о-силно влияят върху поведението на малки деца, отколкото

IЩ'\Ителите им или други възрастни хора от семейството. 35 Лo­
IIIЧHO е да се допусне, че децата са свикнали да получават oдo­

(ijll'f-Шe от родителите си и от други познати възрастни хора.

1 .:ll',щвателно допълнителното одобрение, идващо от тях, не nред­
' та плява голяма печалба за децата. От друга страна, одобрение­
'"· идващо от непознат човек, действително е печа-1ба и елоред
1< орията за печа.IJбата и загубата би трябвало да предизвика по­
' fi.IЛIIIO подобрение в поведението на децата.
От тези резултати и разсъждения човек може да си състави
:t' ,,·та l\·Iрачна картина на човешката природа - изг.;1ежда, че не­

liрt•къснато търсим одобрение в очите на непознатите, а в същото

lip<·мe ни наскърбяват прияте.1и и други близки хора. Преди да

229
направим това прибързано заключение обаче, нека се върнем
малко назад и разгледаме влиянието, което печалбата или загу­
бата на уважение оказва върху поведението на хората - без
оглед на ефекта му върху привлекателността, която оценяващият
човек има за изследваното лице. В това отношение особено поле­
зен е експериментът, проведен от Джоун Флойд. 36 Тя разделя
група малки деца на двойки, така че всяко дете образува двойка
с близко приятелче или с непознато дете. На едно от децата:във
всяка двойка се дава възможност да участвува в игра, в която
то спечелва няколко дрънкулки. След това му се дават указания
да раздели тези дрънкулки с партньора си. Предмет на манипу­
лиране е въпросът, дали другото дете от двойката ще възприеме
детето, спечелило дрънкулките, като щедро или стиснато. Някои
изследвани лица са накарани да вярват, че приятелчето им (или
непознатото дете) е било щедро към тях, а други - че то е било
стиснато. След това на всяко изследнано лице се дава възможност
само да спечели няколко дрънкулки, които после трябва да раз­
дели с партньора си. Както може да се очаква, изследваните лица
проявяват най-голяма щедрост в ситуациите на печалба и загу­
ба-т. е. дават най-много дрънкулки на щедрите непознати и
на стиснатите приятели. Накратко, те са относително стиснати
към стиснатите непознати (Защо не? Непознатите са се държали
така, както би могло да се очаква) и към щедрите приятели ("до•
бре де, приятелят ми ме харесва -и какво от това?"). Но когато
им се струва, че може би печелят приятел (щедрия непознат),
изследваните .1ица реагират с щедрост; когато им се струва, че

може би губят приятел (стиснатия приятел), те също реагират

с щедрост. Макар и да изглежда вярно, че "винаги нараняваме
този, когото обичаме", наскърбеният човек, вместо да отвърне
със същото, сякаш е склонен да реагира доброжелателно, като
се старае да възстанови първоначалната сила на положителните

взаимоотношения. Този резултат подсказва вдъхващата успокое­

ние вероятност, че хората са склонни да се държат по начин,
който запазва постоянството в отношенията им с другите.
Нека за момент се върнем към семейство Влюбени: макар
r. Влюбен да може много лесно да наскърби жена си (като И
каже, че според него тя започва да погрознява), г-жа Влюбена
сигурно е много чувствителна към подобен род критики и ще се
постарае да си възвърне изгубеното, като се опита да стане отно·
во привлекателна в очите на съпруга си. О1ивайки още по-далеч
Е това разсъждение, бих предположил, че колкото по-откровена
и "автентична" е една връзка, толкова по-малка е вероятността
да се стигне до досадното и убийствено спокойствие в отношения·

230
та, в което сякаш е затънало с~мейство Влюбени. По мое мнение
анализ, показващ, че близките приятели или съпрузите най-мал­
ко могат да ни осигурят печалби на уважение, е най-типичен за
отношения, в които хората не са открити или честни един към

друг. В близки връзки хората са склонни да потискат дребните

си раздразнения и да не споделят отрицателните си чувства.

Това води до "крехко" спокойствие, което изглежда положително,

но може да рухне при внезапна промяна на чувствата. В една
открита, честна, "истинска" връзка, в която хората имат по­
тляма способност да споделят действителните си чувства и впе­
чатления (дори и отрицателните), не се стига до подобно спокой­
ствие. По-скоро чувствата се движат зигзагообразно около точка
на относително висока оценка. В подобна връзка партньорите
са доста близо до ситуацията на печалба в описания по-рано
t'I<сперимент, с който се проверява теорията на печалбата и за­
,·убата. В светлината на тази теория съветът на Дейл Карнеги
може да се счита за неподходящ. Ако двама души истински дър­
жат един за друг и могат да споделят всякакви отрицателни
'lувства, които изпитват, отношенията им по-дълго време ще ги
н:шълват с по-голямо задоволство и повече ще ги вълнуват, от­
tщлкото ако през цялото време те са равномерно "мили" един
към друг.

В следващата глава ще се спра по-подробно върху предимс­

тuата на "автентичността" в човешките отиощения.

231
 ГЛАВА 8

ОБЩУВАНЕ В ГРУПИ
ЗА ТРЕНИРАНЕ
НА ЧУВСТВИТЕЛНОСТТА*

В глава 2 се запознахме със ситуация, в която група хора седят

в кръг и дават преценки за дължината на права линия. Това е
сценарият на класическия експеримент върху конформизма, кой­
то Соломон Аш провежда. Както си спомняте, поведението на
повечето от хората в този кръг не е "автентично"- т. е. те из­
казват твърдения, които значително се различават от действител­
ните им възприятия. Те имат пред вид указание, за което само
един човек в групата не знае: указанието им е било да се поста­
раят да повлияят или манипулират поведението на този човек.
Тук ще опиша съвсем различен вид група. В тази група десет
до двадесет души седят в кръг. За разлика от групата в експери­
мента за определяне дължината на права линия на тази група

не е зададена конкретна задача. Членовете И нямат никакво

намерение да решават конкретен проблем. Групата няма за цел
да манипулира никого. Тъкмо обратното - целта е всеки да
бъде "истински" и да говори направо. Групата, която описвам,
обикновено се нарича "група за срещи", "група за трениране на
чувствителността" или "група за трениране на човешките отно­
шения" (за по-кратко "Т-група"). Тези названия често се изпол­
зуват като взаимозаменяеми, но в действителност съдържат раз­
личия в теоретичната ориентация и прилаганите методики.
В широк смисъл терминът "Т-група" се отнася за по-консерва­
тивната и по-традиционната група, в която основното ударение е вър­
ху вербалното поведение, а дискусиите на групата се ограничават

* Разсъжденията ми относно груг.ите за трениран е H<l чувствителностт~ до

голяма ст"'пеР са пов.~'·:янн от 1\\11йкъл Кан - Роватор-теоретик по въпро­
сите Hil "Т-г!Jуnите" и на ход" ив "трен~ ор" на тес:~ и груnи. В съшност голяма
част от това, което е оригинално в тазч глава, спокойно може да се при·
ш•ше на него. Дължа признателност също на Дейвид Брадфорд; 1\шого o·r
идеите в тази >лава се породихг. в nоредица безкрайни разговори и шорове,
докато раС',Jтехме заедно над книга за трениране на чувствителността, чиеТ\)
излизане от печат беше nредстоящо.

232
 напълно до това, което става "тук и сега". Този подход е свързан
с центровете по източното крайбрежие на САЩ и главно с На­
ционалните лаборатории за тренинг в Бетъл, щат Мейн. Терми­
нът "група за срещи" най-често се свързва с по-радикалното кри­
ло на т. нар. движение за разгръщане на човешкия потенцнал;
дейността на подобни групи често включва голям брой невербал­
ни процедури, като докосване, движение на тялото, танц, масаж
и т. н. Въпреки че "групите за срещи" са свързани предимно с
J(ентровете по западното крайбрежие като института "Есален",
такива групи има из цялата територия на САЩ. През последните
I'Одини много от по-традиционните "Т-групи" възприеха някои от
споменатите невербални процедури, но все пак остават сравни­
телно консервативни. Отсега нататък аз ще използувам термина
"Т-група", а групите, които ще описвам, клонят повече към тра­
дJщионния край на спектъра, при все че могат да си служат с
някои от по-новите методи, които обикновено се свързват с тер­
мина "група за срещи".
Макар че тези групи възникнаха малко след края на Втората
световна война, те се разраснаха и неимоверно се разпростра­
ниха през последните десетина години. Те се организират във
всички части на САЩ, а членовете им включват хора от най­
различни социални прослойки. Съществуват специализирани гру­
ни, които включват само студенти, гимназиални преподаватели.
врезиденти на големи корпорации, полицаи, хипита, членове на
Jlържавния департамент или малолетни престъпници; съществу­
ват групи за брачни двойки, неженени двойки и цели семейства;
създавани са групи на конфронтация, включващи хипита 11 "фан­
тета", бели и чернокожи, работодатели и наемни работн11ци.
Повечето от групите обаче са разнородни -в една и съща група
могат да участвуват: адвокат, работник, монахиня, разведена
жена, щастливо омъжена жена, банкер, студент. Т-групите се
11ревърнаха в явление на 60-те и 70-те години -те получиха
широка (и често сензационна) известност; някои от поддръжници­
те им се отнасяха към тях с безкритично, ко.'Iенопреклонно и
11очти религиозно обожание, докато консервативно настроените
t'лементи ги заклеймяваха като оръдие на дявола, подмолна фор­
ма на "промиване на мозъци", която разяжда тялото и душата
11а народа. По мое мнение групите за трениране на чувствителност­
та не са нито такава панацея, нито такава заплаха, за каквито
•1есто са представяни. Прилагани по подходящ начин, те могат
;щ бъдат безкрайно полезни като средство за повишаване на само­
t·ъзнанието и обогатяване на човешките отношения. Ако с тях
се злоупотребява, Т-групите могат да се окажат изгубено време.

233
 а в крайните случаи дори могат да причинят на хората твърде
мъчителни преживявания, които ще оставят следи дълго след

като групата е престанала да функционира.

Основното ударение в настоящата глава ще падне върху
групата за трениране на чувствителността като средство за общу­
ване. Въпреки че съществуват различни видове групи, ще раз­
гледам особеностите само на традиционните Т-групи. Ще се по­
старая да ги опиша отвътре и отвън, да предам какво става в
една група, какво научават членовете И, какви са специфичните
проблеми и опасности.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА
Т- ГРУПАТА?

В този разде.1 ще се постарая да дам обща представа, какво е

една Т -група и какво не е. По-късно ще развия тази обща предста­
ва. Най-напред ще опиша какво не е една Т -група. Типичното е,
че тя не е група за психотерапия - т. е. предназначението И
не е да лекува психични заболявания; дори на хора със сериозни
емоционални проблеми се препоръчва да не участвуват в този
вид групи. Тя не е семинар - т. е. не е група, чиито членове
обменят факти и абстрактни понятия за света; не е група, чийто
водещ е традиционният учител, който се старае да дава знания,
като изнася лекции пред членовете сякаш те са учениците му;

нито е комитет, който изпълнява задачи или решава проблеми,

възникнали извън самата група.

Опитът, който се получава в Т-групите, има познавателен

характер - но не в смисъла, в който сме свикнали да употребя­
ваме тази дума. Различно е съдържанието на нещата, които
членовете научават, и процесът, чрез който ги научават.

Съдържанието: какво се научава? Общо взето, участник в Т-гру­

па научава различни неща за себе си и отношенията си с другите
хора. Може да се каже, че в университетски курс по психология
аз научавам как се държат хората; в Т-група научавам как се
държа аз самият. Но освен това научавам и много други неща:
как другите ме виждат, как поведението ми влияе върху тях и
как другите хора влияят върху мене.
В исторически план Т-групите възникват като средство да
се дадат на хората "междуличностни умения". Например дирек­
тор на предприятие, министър, профсъюзен водач или учител
биха могли да научат как да станат умели ръководители- как
да накарат хората да проявят най-добрите си качества, как да

234
дават заповеди,. без да предизвикват гняв у подчинените си, или
как да водят преговори, без да стигат до размяна на удари. ТезИ
умения и са~га се усвояват в Т-групите, но през последните годи­
ни ударението се премества върху цели от по-личностен характер;
например как да разбираме собствените си чувства и чувствата
на другите хора. Подтикът на мнозина хора да участуват в Т­
група е убеждението, че нещо в живота не им достига. Човек
може да се чувствува отчужден от останалите хора; може да чувс­

твува, че животът преминава твърде бързо; да мисли, че иска

от живота нещо повече от това да се събужда сутрин от сън, да
~щкусва, да отива на работа, да се връща в къщи, да гледа теле­
визия и да ляга да спи. Накратко, много хора търсят по-голямо
разбиране и се стремят да обогатят живота си чрез тези групи.
Това не означава, че човек трябва да се намира в житейска кри­
:lа, за да стане член на Т-група; голям брой хора стават членове,
:шщото имат конкретни проблеми, които ги смущават, и търсят
Jюнкретни отговори: ,.Защо ми е трудно да общувам с децата си
(или с началниците си, или с жените)?" "Защо другите хора се
сприятеляват лесно, а аз все съм сам?" "Защо ми е трудно да го­
воря свободно пред хората?" "Защо не мога да им се доверя?"
"Как мога да обуздая гнева си?" "Наистина ли съм такава вещица,
J<юпо твърди бившият ми съпруг?" "Какво правя, че отблъсквам
хората?" "Защо става така, че като срещна някой мъж, единстве­
ното, което иска, е да спя с него?"
Освен че повечето групи дават възможност на участниците
.1\а постигнат дълбоко личностни и индивидуални цели, в тях се
създава атмосфера, в която 1\югат да се постигнат и редица по­
обнJ,и цели:
!. Л:<~ се култивира у всеки щ)век дvх на любо3нателност, готовност
да анали·шра собственото си поведение и изпробва собствената си
роля n жиFJота.

2. Да се осъзнаят повече неща за повече хора.

3. [la се постигне по-голяма непосредственост в межпуличностнитс
о 1ношени?; човек Т(а мо>J:е да Lt' пакязва такъв, какъвто е, без да се
чувствува длъжен да играе роля.
4. Па се развие способност за съвместни и взаимнообвър:>ани ,J!ействия
с колеги, началнини и поnчиненн, з не да се заповядва или да се
проявява покорство.
5. Да се рззвнс спnсобност за рf'шаване на кnнфликти и спорове чрез
решаване на ПfJОблемит€', а не чрез принУ,J/' шш манl'iпудиранР-

Процесът: как се научават нещата? Единственият най-ва­

II<С'Н отличитеJJен белег на Т -групата е методът, по който хората
научават различни неща. Както вече заявих, Т-групата не е семи­
JJар или цикъл от лекции. Въпреки че се научават много неща,
това не са знания, които могат лесно да се предадат по вербален

235
начин в традиционната връзка учител -ученик. Тук знанията
се получават чрез действието, чрез опита. Участниците в Т-гру­
пата получават знания, като сами "изпробват нещата", осъзнават
чувствата си и ги изразяват пред другите хора по вербален или.
невербален начин. "Изпробването на нещата" не само помага на
човек да разбере собствените си чувства, но и да извлече полза
от това, че знае как поведението му влияе върху другите. Ако
искам да разбера дали държанието ми кара, или не кара хората
да ме считат за човек, склонен да манипулира поведението на
другите, аз просто се държа както обикновено - и след това да­
вам възможност на останалите участници в групата да ми кажат
какви чувства събужда у тях поведението ми.
Процедурата, прилагана в Т-групите, почива на предполо­
жението, че ще спечелим много малко, ако някой ни каже какво
би трябвало да чувствуваме, как би трябвало да се държим или
как би трябвало да изживеем живота си. Според друго, паралел­
но предположение много може да се спечели, ако разбираме
какво чувствуваме, какви видове междуличностни преживяваниЯ!
извикват различни чувства у нас, как поведението ни се приема
и тълкува от другите хора и колко голямо е разнообразието на
достъпните за нас алтернативи. Ролята на водещия на Т-групата
не е да ни дава готови отговори; той просто ни улеснява да създа­
дем атмосфера на доверие и силна любознателност, в която сме
готови да се вгледаме впимателно в собственото си поведение и
в поведението на другите.

В този смисъл Т-групата не е група за психотерапия. Воде­

щият не се опитва да тълкува мотивите или анализира преживя­

ванията ни извън групата; нещо повече, той се старае да пред­

пазва другите участници от подобни действия. Вместо това той
просто ни насърчава да се държим непринудено и реагираме на
поведението на другите.

Културният остров. Докато се надпреварваме с живота, често

се разсейваме. Мисли за nредстоящата работа нарушават nрлвид­
ното внимание, с което слушаме думите на някой човек; мпсли
за човека, с когото трябва да се срещнем след един час, ни отвли­
чат от работата, която се опитваме да вършим в момента; докато
сме на някой коктейл и в едната си ръка държим чашата, а
в другата цигара и "слушаме" надутия човек в безвкусния
костюм, ние поглеждШ\'!е през рамото му, за да видим кой друг
е на коктейла, и започваме да се питаме защо не се присъеплним
към други хора. Този вид разсейване е сведено до минимум в
Т-групата, тъй като тук няма буквално нищо, което би \ЮГJЮ

236
да отвлече вниманието ни. Седим в една стая - на "култур~н
<Jстров" - заедно с неколцина други хора в продължение на две
седмици (или десет дни, или през почивните дни в края на сед­
мицата), без да имаме някаква работа, някаква задача за изпъл­
нение или човек, който да ни насочва към някаква конкретна
дейност. Прекарваме заедно от 12 до lб часа дневно- и нищо
друго не се случва. Отначало това може да е малко страшно.
Постепенно, като привикваме да обръщаме внимание на други­
те, да ги слушаме и гледаме, започваме да улавяме нюанси в го­

nора и поведението, които преди не сме смятали, че можем да

забележим. Започваме да се вслvшваме повече и в самите себе
си, да обръщаме внимание на кур1шнето на червата си, като се
опитваме да си го изясни11t в светлината на това, което става в

<:таята, извън корема ни.

Добре, но какво става там? Как хората започват да разго­

варят? За какво може да се разговаря? Обикновено заниманията
на гр уп ата започват, като "треньорът" очертава "домашния" ре­
ж1.1м: кога ще се сервира яденето, колко ще трае всяка сбирка,
кога ще се дава почиВI{а п т. н. След това той може да изложи
разбирането си за Т -групите и за границите на своето участие,
но може и да не направи това ..Може да обсъди или да не о'5съди
"пр:шилата на играта" -това, което участниците не бива да
нра~qт. Във всеки случай "треньорът" скоро млъква. Текат ми­
нути, които изглеждат дъ.'!ГII Еато часове. Ч.1еновете на групата
,,югат да се споглеждат или да гледат през прозореца. Най-често
учзсп-шците гледат "треньора", Еато очакват от пего насока и.1и
укгззния. Но отта~1 не идва нищо. След няколко минути някой
~~r~же да даде израз на неудобството си. Другите могат да му от­
Jm:орят или не. Ню;рая в типпчна Т-група някой ще прояви
нч:естно раздразнение към водещJIЯ и ще каже: "Само си губим
времето. Защо не си вършите работата както трябва? Това за­
почЕэ. да ми омръзва. За кшшо ви плащаме? Защо не ни кажете
какво трябва да правим?" Отзад някой може плахо да изрази
одобренисто си. Но друг участник може да скочи на крака и да
:1апита първия защо толкова го разстройва отсъствието па ука­
:1D.НИЯ - трябва ли до него да има някой, който да му казва как­
во да прави? И така Т-групата започва да функционира.

ДА. \.Е УЧИМ ЕДИН ОТ ПРУГ

Как протича обучението? Как можем да научим нещо от хора,

1\ОИТО не са експерти? Ние се учим, като общуваме. Всички знаем
к:1к да общуваме. Но дали действително знаем? Понякога във
всекидневния живот смятаме, че съобщаваме нещо на един човек,

237
 а той чува нещо съвсем различно. Да предположим например,
че Фред изпитва симпатия към Джек, но паради стеснителност
или защото се страхува,:._ че може да бъде отблъснат, на него му
е трудно да изрази пряко добрите си чувства. Той може да изра-

Сдетът на C!Jemъm на
/IИЦЕ'ТО (А} РЕЦИПИЕНГА { Р)

Робе8е;ше -
8е,о_,liалнЬ 1.1
не8ероа11но-
( 8ьзлриеманоJ

lfyDcmбa
17оое8ение -
depoaAIIO u.:
небер5ална - Тмкубаliе на ;.·:
(nрояВено) намеренгшта на Jl,

17реценка на· А
като Аl!Чност

Фиг. 2

зи симпатията си чрез закачки и саркастични шеги. Джек обаче

може да не изтълкува това държание като проява на сърдечност;
сарказмът на шегите дори може да го наскърби. Нещо повече,
в нашата култура е трудно да покажем, че сме наскърбени, за­
щото това говори за слабост и уязвимост. Затова Джек ще си
замълчи. Фред, който не знае, че държанието му смущава Джек,
ще продължи да изразява симпатията си чрез саркастична шего­
витост-- и ще продължи да наскърбява човека, когото харесва,­
докато го отблъсне от себе си. Фред не само губи човек, с когото
би могъл да има хубаво приятелство, но като се има пред вид,
че това е обичайният му начин на действие, той не извлича поука
от това преживяване и може да продължи да отчуждава от себе
си хората, към които изпитва най-добри чувства.
Може би ще е полезно да разгледаме взаимодействието между
двама души като верига от събития (вж. фиг. 2).
Лицето (Л) изпитва някакво чувство към реципиента (Р).
То възнамерява да му съобщи за своето чувство. Това се проявява

238
 в определен· вид поведение- думи, жест, усмивка, поглед иmr
каквото и да било друго. Реципиентът възприема това поведение·
по свой начий в зависимост от собствените си потребности, чувс­
тва, минали преживявания, мнения за Л и т. н. Поведението на
Л, което Р възприема, извиква у него някакво чувство (сърдеч­
ност, гняв, раздразнение, обич, страх или каквото и да било
;tруго). Това чувство бързо се трансформира в тълкуване на евен­
туалните намерения на Л, а то на свой ред преминава в оценка
:ш това, какъв човек е Л.
Всяка точка в брънките на тази верига крие възможносп1
да се допусне грешка. Да се върнем на споменатия по-горе при­
мер- Фред (Л) изпитва сърдечни, топли чувства (Л 1 ) към Джек.
Той възнамерява да съобщи за тях (Л 2 ), но го прави по околен,
незабележим и предпазлив начин: като дразни Джек, присмива
t'l' на дрехите му, пуска смешки и саркастични шеги (Л 3 ). Джек
~~сеща този сарказъм и подигравателност (Р 1 ); те му причиняват
Сiолка (Р 2 ): и той решава, че Фред се старае да го унижи (Р 3 ).
Тика той стига до извода, че Фред е жесток, агресивен и вражде­
(iсн човек (Р4 ).
Грешка може да се появи и в друга част от веригата. Пред­
~·тавете си съвсем друга ситуация, в която Фред е напълно прям
11 откровен, но Джек е недоверчив. Да допуснем, че Фред проявя­
ва симпатията си направо - като прегръща Джек през рамо,
като му казва колко много го харесва, и т. н. Такова поведение
о(}аче може да се окаже твърде прибързано за Джек. Той може
:\а се почувствува неловко и вместо да признае неудобството си,
може да изтълкува поведението на Фред като манипулативно и
нреследващо някаква цел: в такъв случай Джек може да прецени
Фред като неискрен и лицемерен човек, който се стреми да мани­
н у лира хората.

Описаният по-горе процес може би е познат на читателите

на тази книга: той бе обсъден под названието атрибуция в глава
li. Ако видим човек да се държи по определен начин, въз основа
на това поведение ние сме склонни да му приписваме определен
мотив и.1и личностна характеристика. Ако този процес може да
t't' изследва и анализира, и Фред, и Джек биха могли много да
научат, ако се срещнат в една Т-група. Твърде плах ли е Фред,
ta да прояви открито топлите си чувства? Твърде подозрителен
·'"1 е Джек, за да приеме искрената сърдечност на Фред, без да
1 о очерня в мислите си? Това са важни въпроси, чиито отговори
могат да доведат до прозрения; но в живота човек рядко има въз­
-4mжност да постигне такова прозрение. Това може да стане само
ако Фред и Джек споделят един с друг чувствата си. Т-групата

239
създава атмосфера, в която тези чувства могат да бъдат изр-азени
и "разнищени". В групата това се постига, като участниците се
насърчават да бъдат постоянни в чувствата си и да избягват
"късо съединение", като "прескачат" от поведението (Л 3 ) на Фред
направо до намеренията, които Джек приписва на поведението
му (Р 3 ), и накрая до оценката, която Джек дава на Фред (Р,),
без да разглеждат междинните събития.

ОТКРОВЕНОСТ И ПОТРF.БНОСТТА ОТ НЕПРИКОСНОВЕНОСТ

НА ИНТИМНИТЕ ПРЕЖИВЯБАНИЯ

Следователно в основни линии Т-групата създава ситуация, в

която хората имат възможност да си "говорят направо" и да "слу­
шат направо". Ударението пада върху това, което става "тук
и сега", а не върху минали събития. Така че участникът не полу­
чава насърчение да обяснява на всички какъв човек е, нито да
разкрива преживяванията от детството си, служебните си тре­
воги или проблемите в сексуалния си живот. Ако желае, той
може да говори за тези неща, но обикновено научава повече, ако
nросто остави събитията да се случват, ако реагира на тях от­
крито и така, както ги чувствува, и позволява на другите да
реагират на това, което той е, а не на това, което казва, че е.
"Откровеността" ключовият аспект на поведение в условията
на Т-групата. Мнозина критици на Т-групите са против ударе­
нието, което се поставя на откровеността, защото според тях
това нарушава достойнството на човека и потребността му от
неприкосновеност на интимните преживявания. В този контекст
обаче "откровеност" не означава подробно саморазкриване; тя
просто означава открит разговор между двама или повече души.
В компетентно водена Т-група се установява норма, която дава
на всеки от участниците право на такава физическа и емоционал­
на неприкосновеност, каквато той желае. Участниците се насър­
чават да се противопоставят на всякакъв натиск да разкрият
неща, които биха предпочели да запазят в тайна. Когато обаче
някой участник сам желае да изрази нещо в групата, помага
му се да се научи как да го изрази направо, а не по околен път.
Например, ако Бил е ядосан на Ралф, той има право да запази
яда си в тайна, ако пожелае. Ако обаче реши да изрази гнева
си, много по-полезно ще е (за Бил, за Ралф и за всеки друг, кой­
то е заинтересован), ако Бил направо каже на Ралф какви чувс·
тва изпитва, вместо да ги изразява по различни обиколни на­
чини - като прави ехидни забележки или саркастични изказва­
ния, сумти, когато Ралф говори, тайно му се подиграва или вър·

240
 ти очите си към тавана, така че всеки да почувствува презрение­
то му към Ралф. Ако Бил направи ехидна забележка, някой от
!'рупата почти винаги ще го попита дали не изпитва някакви
чувства към Ралф, които би желал да сподели с другите участни­
Щf. Никой не принуждава Бил да споделя чувствата си- но
11 никой не му позволява да говори с намеци, а го насърчават
.·(а превежда неясния език на сарказма на езика на откровения

разговор.

Трудно е да се отрече, че в някои групи до голяма степен

се използува принуда, за да се накарат хората да разкрият неща,

1\онто те биха предпочели да запазят за себе си. Зигмунд Кох,

1пявен и високоерудиран критик на "движението за разгръщане
на човешкия потенциал", дава образно описание на някои от
11о-мрачните и крайни примери на групи, основани на принудата.
l'ой обаче стига и по-далеч и заявява, че всички Т-групи са за-
11.,1аха за човешкото достойнство и "предизвикателство към всяка
1\оrщепция за човека, според която животът има смисъл да се
11'1Жпвее" 1 . Кох дава сигнал за тревога, на който действително
1·рябва да се обърне внимание. Лично аз бих предпочел да не
участвувам в група, която нарушава неприкосновеността на ин­

тнмшпе ми преживявания и ме принуждава да разкривам за

· <тбе си неща, които бих желал да запазя в тайна; убеден съм оба­
'IС, че Кох отрича на това основание всички Т-груrш, защото
разбира неправи.лю термина "откровеност" и прави прекалено
11111роко обобщение на ограничения си опит в заниманията на
.. авангардните" групи. Същевременно аз съм съгласен с Кох, че
хората трябва да бъдат съветвани да стоят настрана от Т-групите,
:11:0 те не се водят компетентно и не следват принципа никой да
11с прави нещо, което не желае да прави. Повече по този въпрос
11\С кажем J{ЪМ края на главата.

ХАРАКТЕРНИ ССОБЕНОСТИ НА ЕФЕКТИВНАТА

ОБРАТНА ВРЪЗКА

:1начението на непосредствеността. Както споменах по-рано,

'l.iierювeтe на Т-групите се насърчават да изразяват чувствата си
1:апрзво и откровено. Когато участниците спазват този принцип,
11секн от тях може да получи непосредствена обратна връзка
( 1·. е.
информация) за това, как хората тълкуват думите и дей­
< п::инта му. По този начин всеки участник може да добие пред­
<. 1·;ша за влиянието, което действията и изказванията му имат
111.рху другите хора. Като получи тази представа, той може да
"1><1БИ с нея каквото пожелае: с други думи, хората не се насър-

lt1 1 lовекат - .социално жиаотио" 241

чават да правят само това, което никой не счита за неприе11-rливо;
напротив, позволява им се да видят последствията от поведението

си и решат дали си струва да се плати такава цена за него. Също

така дава им се възможност да открият, че пред тях има повече
алтернативи, отколкото са предполагали. Да допуснем напри­
мер, че аз извърша нещо, което разгневява жена ми. Ако тя не
даде израз на своя гняв, аз мога никога да не узная, че постъпка­
та, която съм извършил, предизвиква гнева И. От друга страна,
пре~ставете си, че тп незабавно ми подаде обратна връзка, като
ми каже какъв силен гняв предизвикват у нея тези мои постъпки.
В този случай мога да избера едната от две възможности: да про­
дължа да се държа по същия начин или да спра да се държа по
този начин - изборът зависи от ыеп. Поведението може да е тол­
кова важно, че да не желая да се откажа от него. И, обратно,
чувствата на жена ми могат да бъдат толкова важни, че да реша
да се откажа от това поведение. Когато нямам никаква информа­
ция какви чувства извюша у нея поведението ми, нямам и въз­

можност да избирам. А когато зная точно какво чувствува тя

при определени мои постъпки, 11юга да изпробвам различна по­
редица от постъпки, които биха задоволили както моите, така
и нейните потребности.
Обратната връзка е полезна ве само за този, който я полу­
чава. Често пъти, когато подава обратна информация, човек от­
крива нещо за самия себе си и собствените си потребности. Ако
някой чувствува например, че е "погрешно" да изпитва гняв,
той може да изключи това чувство от съзнанието си. Когато изра­
зяването на подобни чувства се узакони, човек има възможност
да ги прояви открито, да се вгледа в тях и да осъзнае, че све­

тът не загива от факта, че той е дал израз на гнева си. Нещо по·
вече, прякото изразяване на едно чувство води до откровена
размяна на мнения и предотвратява ескалацията на отрицателни

чувства. Например, ако жена ми се е научила да изразява гнева

си открито, това ще ни позволи да продължим обсъждането си
по даден проблем. Ако тя подтисне гнева си, но той се прояви по
други начини - в различно време и в различна ситуация, аз

няма да зная на какво се дължи враждебността й. Ще съм уве­

рен в своята невинност и ще смятам, че неоснователно ме оскър·
бяват. Това възбужда у мене гняв и ескалацията започва.

Чувспюа или оценки. Хората често се нуждаят от известна тре НИ•

ровка, за да могат да подават на другите обратна връзка. Неряд·
ко правим това по начин, който разгневява или разстройва от·
срещния човек, и създаваме повече проблеми, отколкото решава·

242
 .ме. Действително една от причините да се появи страх и о!уще­
ние у някои хора, които никога не са участвували в компетентно
водена Т -група, е фактът, че предишният им опит в даването и
Jюлучаването на обратна връзка не винаги е би.1 приятен. Това
(' една от причините, порадп която е толкова трудно да сЕ опише
1\акво се прави в една Т-група на хора, които никога не са учас­
твували в такава група. По-специално, когато описваме тези
< себенаети на Т-групата, описваl\!е поведение, с което всички ние
<~:е се сблъсквали - и в много от случаите опитът е бил неприя­
'1'<'11. И все пак твърдим, че подобно поведение може да има по­
:: о;.китЕ'.IJен ефект в Т -групата. Като казваме тою, можем да съз­
;l.<i.Lем впечатлението, че групата е нещо чудотворно и мистично,
,,,,квото в действителност тя не е. Нс:чинът, по който това :'lюже
.1:<1 стане, се представя по-нагледно с nри;чер, отколкото чрез аб­
( ; rшпно описание. Ще дам пример на ,,неправи.1на" обратна
''РИКа и на това, как хората могат да бъдат научени да изменят
,;:1'!1!:1а, по който си подават обратна информация (без да изме-
1::11 качеството И); целта е да се постигне ~.Iаксимално общуване
11 разбиране. Този пример описва действителен случай, станал
11.' сбирката на една Т-група.
По време на сбирЕата на групата e,:J,IШ от участниците (Сам)
'1·, >1·.1ежда друг участник (Хари) право в очите и казва: "Хари,
t'.'l yiiiШ\1 те и те наблюдавам ден и по.r;овина и мисля, че си лице­
м·:р." Това е доста сериозно обвинение. Кш<во може да направи
.\;,ри? Или зададен по друг начнн, въпросът е: какви са възможнос­
ТIIТ<' за избор пред Хари? Той има няколко а.тпернативи: 1) да се съ­
'· ~<н.:и със Сам; 2) да отхвърли обвинението, като каже, че не е
·''illtcмep; 3) да каже "Ех, Сам, съжалявам, че мислиш така";
~ 1 :>,а се разгневи и да нагруби Сам; или 5) да изпита съжаление
11Ы1 себе си и да се нацупи. Сама по себе си никоя от тези реак-·
111111 не дава особено добър резултат. В "реалния живот" няма
111.1 пма вероятност Сам да направи подобно изказване, а ако
1:1учайно го направи, почти сигурно е, че ще има неприятности.
llo няма ли Сам право да каже това,което мисли? В кра51 на краи­
щата, той просто е откровен.
Изглежда, че сме изправени пред дилема: Т-групите нacъp­
'l:lmlт откровеността, но откровеността може да наскърбява хо­
рата. Решението на тази дилема е съвсем просто: човек може да
f•J.)(C прям и в същото време да се изразява така, че откровеност·
'J'a му да причини минимална болка. Ключово значение има тук
'i'''lщинът "чувство": Сам не изразява чувство, а преценка. Както
1\о-рано споменах, под "откровеност" в една Т-група се разбира
отl\ровеното изразяване на чувства. Под "чувство" разбирам по-

243
специално гняв или радост, тъга нли щастие, досада, страх, сму•

щение, сърдечност и т. н. Съгласно схемата, която показахме на

с. 238, Сам направо пристъпва към Р 4 , вместо да сподели Р 1 и Р 2 •
Как се реагира на този сблъсък в Т-групата? В конкретната
-ситуация "треньорът" на групата се ню.Iесва, като пита Сам дали
изпитва някакви чувства КЪI\1 Хари. В нашето общество хората
не са свикнали да изразяват чувства. Затова не е учудващо, ч~
Сам: се замисля за 11шг и казва: ,Добре де, чувствувал-t, че Хари
е лицемер." Естествено според горната дефиниция това не е чув­
ство. Това е мнение или преценка, изразено с терминологията
нэ. чувствата. Преценката не е нищо друго освен неправилно раз­
брано или неправилно изразено чувство. "Треньорът" на групата
изпробва почвата по-ш\Татък, като пита Сам какви са чувствата
му. Сам продължава да твърди, че чувствува, че Хари е лицемер.
"А какво значение има това за тебе?" - пита водещият. -"То
ме вбесява" - отговаря Сам. В този момент се намесва друг участ­
ник, който иска някаJ\ВН данни: "Какво е направил Хари, за
да те раздразни, Сам?" След като различни членове на групата
няко,·шо минути за,'~ават въi1роси към Сам, накрая той признава,
че се дразни винаги когато Хари проявява внимание към някоя
от жените в групата. След нови въпроси става ясно, че Сам въз­
приема Хари като човек, който ИI\Ia го.1ям успех сред жените.
В края на краищата Сам 11ризнава, че изпитва чувство на ревност
и завист- желае J\a притежава шлифовката на Хари и успеха
му сред жешпе. Забележете, че първоначално Сам е маскирал
чув.::твото си на завист; той е изля.'! чувствата си, като изразява
презрение и заявява, че Харн е ;шцемер. Този начин на изразя­
ване е самозащитен; ние живео1 в общество на съперничество
и ако Саы при:-Нiае, че изпитва зг.вист, това би озtшчавало, че е
с "една точi\а по-назад", а Хари е с "една точка по-напред". Това
би направило Сам уязвим- т. е. би го накарало да се чувс­
твува слаб по отношение на Хари. Като изразява презрение
о5аче, Сам )-'СПява да спечели "една точка" преднина за себе си.
Макар К8То средство за самозащита поведението му да е успеш·
но, то не позволява на Сам да разбере своите чувства и събития•
та, предизвИJ(алн тези чувства; нито пък помага на Сам да раз­
бере Хари или на Хари да разбере Сам (или пък на Хари да
разбере самия себе си). Накратко, Сам общува неефективно. Като
<:редство за самозащита поведението му помага на адапатацията;
като форма на общуване то пречи на адаптацията извънредно
много. Следователно, макар признанието на Сам, че завижда 1111
Хари, да прави Сам уязвим, то улеснява общуването; в края 1111
краищата то им помага взаимно да се разберат. Нещо повече,

244
 неколцина други участници също признават, че изпитват извест­

на завист към Хари заради държането му с жените. Това е полез­

на информация за Хари, тъй като му помага да разбере как rю­
ведението му влияе върху другите.

Както разбрахме, Хари има няколко възможности за избор:·

той може да продължи да се държи, както се е държа.'! винаги.
11 в такъв случай другите ще продължат да изпитват завист и
може би да проявяват завистта си чрез враждебност; и.111 той
може да промени поведението си по един от няколко възможни

начина и тогава ще причинява на другите (а в крайна сметка

н на самия себе си) по-малко затруднения. Той са.м трябва да
юсАtе решение. Ако реши, че неговото "достойно за завист" пове­
ление е твърде важно, за да го изостави, той все пак печелн мнс­
Jо от срещата си със Сам в Т-групата. По-специално, ако срещне
водобна реакция в живота, Хари, който вече знае как поведение­
то му може да влияе върху другите мъже, няма да бъде изненадан
от техните реакции, ще проявява по-голямо разбиране, ще е
но-малко склонен да проявява прекалена чувствите.1ност към
110ведението на другите и т. н.
За какво обаче е потребна групата? Не биха ли могли Сам
11 Хари да се разберат сами? Не. Почти е сигурно, че накрая
н· биха започнали да се нагрубяват, да си нанасят обиди и да
еР дразнят. Но представете си, че те са се възползували от по­
мощта на опитен съветник по въпросите на човешките взаимоотно-

11/СНИЯ - това не би ли оказало същия добър ефект като уча­

стнето в Т-групата? Вероятно не. Едно от големите предимства
11 11реимущества на Т-групата е, че участниците не се сблъскват
1· ~шението на специалисти (в традиционния смисъл на думата)_
.' lоринапротив, всеки участник е считан за специалист в сферата
11а собствените си чувства. Като споделят чувствата си, другите
\'•lастници могат много да помогнат на Сам и Хари. По-спеuиал­
"'J другите членове на групата допринасят за данните, I<оито
п.Сiира Хари, като иsразяват чувствата си, предизвикани от не­
'' нюто поведение.
Действително, ако другите членове на групата не изразяват
('Jiонтанно чувствата си, водещият би могъл конкретно да ги на-
1\:iра да направят това. Защо това е толкова важно? Да разгле­
\:lщс два противоположни случая. Първо, нека допуснем, че
1 :ш е бил единственият човек в стаята, който чувствува завист.
1! този случай сравнително спокойно бихме могли да направим
11 ''юда, че ситуацията до голяма степен засяга лично Сам, а след
·1·••ва той може да изясни проблема. Сам би разбрал, че е прекалено
р1·внив или завистлив към хората, които вършат определени дей-

245
ствия; доказателство за това е фактът, че никой друг не изпитва
nодобни чувства към Хари. От друга страна, ако се окаже (както
се оказва в действителност), че неколцина други участници също
завиждат на Хари, би станало ясно, че това е проблем, с който
трябва да се занимае самият Хари.
Това е още едно основание, което показва защо за групата
е важно всеки неин член да изразява чувствата си честно и пря.
мо. Ако всички участници в групата действително изпитват за­
вист към Хари, но (поради любезност, страх или стеснителност)
никой от тях не го признава, Cal\I би останал с чувството, че е
извънредно завистлив. От друга страна, ако съвсем малък брой
от останалите участници изпитват тази завист, но желаят да

nодкрепят Сам и заявяват, че също завиждат, тогава Хари би

останал с чувството, че с поведението си събужда отрицателни
чувства у другите, а в същност това не е така. Сам също би оста­
нал с чувството, че поведението му не е необикновено. Така че
желанието да се защити Ca!\r очевидно не би му помогнало - то
би му попречило да разбере самия себе си.
Разбира се, приведеният пример отразява с.1учай, който е
сравнително лесен за решаване. Сблъсъкът е завършил с това,
че Сам започва да се възхищава от Хари и да му завижда. Но
ако Сам мрази Хари - би .1и изразил омразата си? Ами ако е
убеден, че Хари е лош човек- би .1и изразил това свое убежде­
ние? Тук отново може;-.r да видим разликата между чувство и
оценка. По,1езно би било, ако Ca!lr изрази чувствата, които са
в основата на съжденията и оценките му. Извършiы ли е Хари
нещо, с което е наскърбил и разгневил Сам? Затова ли Сам мрази
Хари и смята, че той е .1ош човек? Сам не би постигнал ыного,
ако каже, че Хари е лош. Са.н: ,.Мразя те, Хари; ти си лош."
Хари: "Не, не съl\1." СаЛ~: "Да, но зз мисля така; аз просто ти
подавам обратна връзка, както се очаква от нас тук." Хари:
"Това е лично твоя работа - а и ти самият не си то.1кова добър."
Като започва да нагрубява Хари, Сам създава ситуация, в която
Хари се чувствува длъжен да се защищава и да контраатакува,
вместо да слуша. Ако Cal\I бе споделил собствените си чувства
("Чувствувам се наскърбен и. ядосан"), би подтикна:r Хари да
започне разговор за това, което той (Хари) е направил, за да
насн:ърби и ядоса Сам. Не искам да кажа, че е приятно да чуем
как сме наскърбили или разгневи.1и някого. Това не е приятно,
но ни помага да бъдем вниl\rате.1ю1 11 да се стараем да решим да•
дения проб.1ем.
Защо Сам се изкушава да нарече Хари лош, вместо да каже,
че се чувствува наскърбен? Причините за това поведение вече

246
 би трябвало да са ясни за нас. С това, че сме наскърбени, "губиы
една точка"- то ни прави уязвими. В нашето общество сме склон­
!Ш да се плъзгаме по повърхността на живота, като се самозащи­

щаваме; в същност всеки от нас е надянал броня от защитно по·

ведени е, така че другите да не могат да ни наскърбят. Резулта­
тът е неавтентично поведение - ние скриваме истинските си

чувства от другите хора. Това често се постига посредством спо­

менатия по-рано процес на "късо съединение". Понякога така
успешно маскираме чувствата си, че ги скриваме и от самите

себе си.
Като обобщение можем да заявим, че когато обратната връз­
!,~ е изразена по пътя на чувствата, тя се възприема по-лесно от
р~~цнпнента и той по-лесно реагира на нея, отколкото ако тя се
I!О).щва под форl\!ата на съжде;шя и оценки. Това е вярно по
i\HC основни причини: първо, ~.шенията и съжденията на един

•ювек за друг са въпрос на чиста догадка. Така твърденията на

( ::н1,
че Хари е лицемер и лош човек, могат да отразяват действи­
Т!'Лността, но също така могат и да не я отразяват: това са само

теоретични предположеня на Сам по отношение на Хари. Едии­

пвен Хари със сигурност знJе дали е .1ицемер, или не; Са:-1
' •.~амо предполага. Но твърдението на Сам, че чувствува завист
нла гняв не е нито предположение, нито теория, а абсолютен
факт. Сам не прави догадки за своите чувства- той ги знае;
11 действителност той е единственият човек на света, който със
, 11гурност ги познава. Хари l\юже да се интересува или да не се
1' iiTepecyвa от умозрителните теории или авторитетните преценки

,,;, Саы, но ако той има же.:Jание да общува със Сам, вероятно
<'<' интересува какви са чувствата на Сам и каква роля той (Хари)
III'[Me в предизвикването на тези чувства.
Втората основна причина, поради която обратната информа-
11.1/Я, изразена под формата на чувство, е за предпочитане пред
"(ратната информация, изразена в категориите на съжденията,
,. тпва, че когато Сам изказва :-.шение или съждение по отношение
11а Хари, той съобщава нещо, което се отнася само за Хари, но
"'н·ато изразява някакво чувство към Хари, той говори и за
'<<>с си. Така изразът на чувство е своеобразен дар: образно кa­
l;lilO, Сам отваря вратата на дома си и кани Хари да влезе. Ко-
1 по Сам изказва някакво съждение за Хари обаче, той щурмува

:1.' ша му и атакува самия него. Хари има основания да се противо­

llос:тавя на това, тъй като Сам няма право да влиза в неговия
:(ом, без да е поканен. Хари може да го пусне, като му съобщи
''У'к·твата си; по същия начин Сам може да пусне Хари в своя
(сш, като му каже какви са неговите собствени чувства. 2

247
Чувства и ftаА-tерения. В Т-групата (или в "реалния живот'') човек
често казва или прави нещо, с което наскърбява друг човек.
Ако реципиентът (Р) реши да изрази обидата си, лицето (Л) може
да заяви, че не е имало намерение да го наскърбява. Фактът, че
то казва това, е от значение; в Т-групата обаче трябва да се стиг­
не и по-далеч. Ако Л каже: "Съжалявам, не исках да те наскър­
бя - аз в същност те харесвам", а Р отговори: "А, всичко е на­
ред, сега виждам нещата по друг начин", тази размяна на думи
може да изглади отношенията и да направи ситуацията поноси­

ма. Най-често това, към което се стремим, са сравнително добри

междуличностни отношения. Понякога обаче желаем нещо по­
вече- желаем да научим нещо за себе си и за другия човек.
Постигаме го, като преодоляваме склонността си да регистрираме
подобни събития и пристъпваме към изследване на процеса. "За­
що става така, че наскърбявам хората, без да имам такова наме­
рение?" или "Защо се обиждам толкова лесно?".
Ако лицето Л няма намерение да наскърби реципиента Р,
то често е склонно да твърди, че Р няма основание да се чувству­
ва обиден: "Какво право имаш да се обиждаш, след като знаеш,
че не съм искал да те обидя?" Този вид поведение също не уве­
личава знанията на Л. Ако излея чаша с горещ чай върху коле­
нете на приятеля си, фактът, че не съм го направил нарочно, не
премахва напълно последствията. Възможно е да изпитам жела­
ние да протегна ръка към приятеля си и изразя безпокойство,
че съм го опарил, а след това да анализирам собствената си не­
сръчност и се опитам да извлека поука от нея, така че вероятност­

та да направя същото в бъдеще да

намалее. От друга страна,
чаят може да не е бил толкова горещ. Т-групата може да помогне
на моя приятел и на мен самия да анализираме подробностите
на това сложно взаимоотношение - тя няма да решава кой е
прав и кой е крив, а ще ни улесни да разберем себе си, другия
човек и характера на нашите отношения. В Т-групата хората не
се стараят да отсъдят кой е прав и кой - крив; вместо това сс
прави опит да се установи какво може да се научи. Ако някой
човек не е правилно разбран от останалите, няма смисъл само
да се цупи и оплаква: "Уви, никой не ме разбира." Много по-по­
лезно би било, ако той се постарае да открие защо не го разбира·r
хората и какво може да направи, за да увеличи вероятността дtl
бъде разбиран правилно в бъдеще. За да постигне това, всеки
трябва да поема върху себе си част от отговорността за нещата,
които му се случват.

248
 РОШIТ.\ НА "TPF.HЬOPAu НА ГРУЛАТА

Водещият* или "треньорът" на една Т-група не е нито психоте­

рапевт, нито учител и не изпълнява техните функции. Обикно­
вено той не предлага психологически тълкувания на поведението
на участниците в групата, нито изнася пред тях лекции. Преди
всичко той е член на групата. Това означава, че чувствата му
съставляват такава част от груповия процес, каквато и чувства­

та на всеки друг участник. Той не се държи настрана от групата

11 не крие чувствата си от нея. За разлика от nсихотерапевта
взаимоотношението на треньора с груnата не е асиметрично --
не се изявява само в това той да слуша, без да разкрива собс­
ствените си чувства. Като член на груnата "треньорът" също тряб­
ва да nолучава обратна връзка с останалите участници. Това
може да е извънредно важна функция, защото начинът, по който
той подава и приема обратна информация, служи като модел
:ш другите участници. Ако "треньорът" подава обратна информа­
ILИЯ открито и без оценки и възприема такава, без да заема от­
()ранителна позиция, групата му ще напредва по-бързо.
Разбира се обаче, водещият също е професионалист, който
110 тези въпроси има по-богат опит от останалите участници;
освен че разкрива собствените си чувства, той върши и други
неща: може да привлече вниманието на участниците върху това,

което става в дадения момент, за да не минат незабелязани важни

събития. От време на време може да се намесва "на нивото на
,·рупата", за да обясни накъде се насочва тя, като се има пред
вид нейната динамика. Ще помага на отделни участници да "опп­
рават" срещите си, като им помага да обсъждат своите
•1увства (а не само преценките си), докато настъпи момент, в който
членовете на групата ще могат да правят това без чужда помощ.
Това обучение се улеснява и от начина, по който "треньорът"
обсъжда своите собствени чувства. На онези членове на групата,
които рискуват и откриват слабите си страни, той оказва nомощ,
;(окато участниците свикнат сами да си помагат. Това е една от
особено важните функции на водещия. Благодарение на неговото
отношение и поведение в групата се създава атмосфера на вни­
мание и взаимна подкрепа. Сбирките на добре водената Т-група

* В 1ози раздел съм се по:тарал да опиша поведението на ''о~·nетенте11 "трс­

нJ,ор" на Т-група. Трябва да призная, че ьn.'(ещите имат раз.1ичен стил на
рабl'та: нqкон се на\\Рсват много по-охотно от други, някпи изnо.т>vват уп·
''а"'нения по-често от ;"\руги и т.н. т~ка че в иовестен смисъл "типиче't
треньор" не ::ъществув~. Същевременно ск.1онен съм J.a мнсдil, че ма.1щ:на
"треньор1•" на Т-групи сиха намерили серио"Н'I недостатъаи в поведен;1ето
11<1 воде~;~ня, описан в този разде.!J.

249
не се провеждат в атмосфера на напрежение и крясъци (I<акто
често се представя от средствата за масова информация); напро­
тив, атмосферата на внимание и подкрепа, насърчавана и моде­
лирана от водещия, улеснява участниците в групата да "изпробват"
нещата и да се учат.

Понякога "треньорът" трябва да се намесва, за да не позволи

някой член на групата да бъде наскърбен. Така, ако някой участ­
ник е несправедливо критикуван или "поставен в задънена ули­

цз". водещпят е длъжен да се намеси. Като използувам израза

"задънена у:шца", имам пред вид ситуация, подобна на тази,
която се поражда между Сам и Хари: когато Сам нарича Хари
лицемер, Хари се оказва в много трудна и мъчителна позиция.
Тсй е атакуван, но тъй като не знае с какво е предизвикал на­
падението, не знае "откъде идва то". Как би могъл Хари да се
защити? Спомнете си, че "треньорът" се намесва, като отвлича
внюшнието (за мо:-.tент) от Хари п го насочва към Сам, което е
напъ,1но правилно. Тази намеса предпазва Хари от огорчението
и затруднението, свързани с несправедливо нападение, но не му

пречи да научи нещо важно за Сам, с.1ед като Сам е съумял да

формулира твърдението си по един по-справедлив и полезен
начнн.

Има някои ситуации, в които според мен намесата на воде­

щия е задължителна (както в споыенатия по-горе пример). Воде­
щият обаче не би трябвало да върши сам ця,1ата работа: участни­
ците научават най-много, когато групата е свикнала да върши
сама своята работа. Следователно от г.1една точка на "треньора"
ак1ът на не!-!амеса в редица ситуацни може да е по-полезен от

нам~сата независимо ко.ттко б.1естяща би могла да е тя. Целта на

занаманията в групата не е водещият да покаже на участниците

каr-:ви блестящи качества И:'lra. Благодарение на опита си той

може да опреде,111 кога и как да се намесва в различни ситуации.

Опитът също му помага да реши кога да не се намесва. Колкото

nо-опитен е ,,треньорът", толкова по-малка е вероятността да
допусн? 1·р)·ба грешка. Освен това в условията на Т-групата
Есичко е от по.ва --дори грешките на водещия. Колкото по­
опитен е той, то,1кова по-успешно ще .може да превърне някоя
своя грешка в поучително преживяване за групата. Всеизвестна
истина е, че поради самото естество на Т-групата всяко събитие
.в нея може да е от полза, стига да е подходящо обработено. Опит­
ният "треньор" може да не успее да избегне грешката, но той е
в състояние да поыогне на участниците да осмислят тази грешка
и да наvчат нещо ново

Водещият се старае да улеснява заниманията на групата, като

250
 И помага да следва естествения си път на развитие, без да упраж­
нява контро.т над нея или да се стреми да я вмести в готова схе­

ма. На същото основание той се старае да "държи вратата отво­

рена" за всички членове, като ги кани, а не ги насилва да учас­
твуват в заниманията. Има случаи, когато някой от участници­
те изпитва силно вълнение, защото иска да каже нещо, но се
страхува да попадне в центъра на вниманието. Опитният "тре­
ньор" обикновено усеща това и с дума, поглед, кимване с глава
или друг жест може да го покани да вземе участие в разговора.

Въпреки че не е психотерапевт, "треньорът" на Т-група зае­

ма важно и особено :място в нея. Това означава, че понякога
той трябва да бъде предпазлив, за да не би да повлияе прекалено
силно върху членовете на групата. Например, когато някое съ­
()итие събуди у Еего силни чувства, той често е длъжен да не
пt проявява, преди другите да са имали възможност да проявят

свонте. Нещо повече, възможно е - поради своята роля и по­

:шция - водещи::Iт да напо:-.rня на отделни участници в групата

·1а отношенията им с други .ти ца, притежаващи някаква власт;

11оради либера.тната атмосфера в групата тези членове могат да

изберат "треньора" за обект на някои свои враждебни чувства
J(ЪМ такива лица. Това е сложна ситуация, но ако тя е полезна,
водещият може да я допусне. По-късно той може да се постарае
.;аедно с групата и с отделния участник дз установи до каква
i'Тепен тази враж.J,ебност е би"та предизвикана от поведението на
.. треньора" и до каква степен е била реакция на неговата ро.тя.
l)ъв Есеки случай водещият трябва да nриема властта си като
нещо дадено; ако я пренебрегва или се преструва, че тя не същес­
rвуnа, ефектът върху групата би бил еднакво неблагоприятен.

КАК СЕ ПРШ1АГАТ В ЖИВОТА ЗНАНИЯТА, Г!РIЩОБИТН

В Т-ГРУПАТА

Навсякъде в настоящата г.1ава правим разграничение между

Т-rрупата и "реалния живот". Това би мог.то да подведе читате.1я.
В повечето отношения ситуациите в Т-групата не се отличават
111 реалния живот. Членовете на тази група не правят нещата
наужким; взашюдействията им са реални, емоциите - също,
реални са и трудностите, които те изпитват в отношенията си

с другите участшщи. Все ПЗ!( съществува една основна разлика

между човешките взаимоотношения в Т-групата и в други си­
туации. В Т-групата нормата е откровеността; във връзка с това
участниците се насърчават да показват слабите си страни, без
да се възползуват от уязвимостта на другите. Извън Т-групата

251
нещата са различни; не можем да очакваме от другите хора да
показват слабите си страни, нито можем да бъдем сигурни, че­
те няма да се възползуват от нашата уязвимост.

Нека си послужа с пример: когато между двама или повече

души съществува някакъв вид отношения - независимо дали в

рамките на Т-група или в реалния живот, -те обикновено из­

питват определени чувства един към друг. Ако тези чувства не
се разберат, могат да попречат на изпълнението на конкретната
задача. Нека сега изнесем ситуацията извън Т-групата: да до­
пуснем, че двамата с вас участвуваме в шестчленен комитет,

чиято задача е да набира средства за деца, които живеят при

тежки условия. Представете си, че вие сте високоинтелигентен,
изобретателен, атлетичен и представителен човек. Аз в същност­
ви чувствувам като съперник; искам другите членове на комите­

та да ме харесват повече и да се възхищават от мене повече, от­

колкото от вас. Воден от тези чувства, ако вие предложите ня­
каква идея за набиране на средства, аз ще съм склонен да намеря
недостатъци в нея, да се надсмея и докажа несъстоятелността И,
дори идеята да е добра- а може би именно защото е добра.
Да си представим обаче, че току-що съм се върнал от сбирка
на Т -група. Как може това да ми помогне? Дали веднага ще стана
от мястото си, ще се приближа до вас, ще сложа ръка на рамото
ви и ще кажа: "Наистина изпитвам ревност и чувствувам, че сме
съперници; но вие имате чудесни идеи и сте прекрасен човек,

затова искам да ви подкрепя." Съмнявам се. Първо, бих се стра­

хувал да постъпя така. Тъй като не се намираме в относително·
защитената среда на Т-групата, вие може да не сте склонен да
общувате с мен според нормите на откровеността. Бихте могли
да се възползувате от уязвимата позиция, в която ме поставя

признанието ми, за да ме унижите. Няма група от хора, които биха

ни се притекли на помощ да "разнищим" конфликта си. Няма
опитен "треньор", който би се намесил, за да ми помогне да спася
останките от моето разбито "Аз".
Второ, тъй като вие не сте се съгласили да бъдете в моята
Т-група, аз нямам право да използувам откровеността си, за да
ви принудя да играете по моите правила. Тренирането на чувс­
твителността би трябвало да ме е научило да бъда чувствителен
към вас и вашия стил и да не ви насилвам да бъдете по-откровен.
отколкото бихте желали да бъдете. Отличен приl\1ер на половин­
чато трениране на чувствителността в действие бе показан във
филма "Боб, Каръл, Тед и Алис". В една сцена героинята, която
току-що се връща от сбирка на Т-група през уикенда и изпитва
самодоволство от усещането за своята откровеност, се готви да

252
излезе от ресторанта, когато оберкелнерът изразява надежда, че
храната И е харесала. "Точно това ли искате да кажете?"- пита
героинята.

Добре тогава, ако тази тактика не може да се приложи в

реалния живот, има ли някаква полза от тренирането в Т-гру­
пите? Да, има. В тях се научава нещо повече от самата тактика­
а тези знания могат да се приложат в живота. По-специално аз
мога да приложа всички прозрения за себе си и всички умения
да общувам (да говоря и да слушам), които съм получил в Т-гру­
пата. За по-голяма наг,1едност нека се върнем към заседанието
на комитета: когато вие предложите добра идея, на мен ми става
страшно неприятно. Изпитвам желание да намеря грешки в
идеята ви. Но ако в Т-групата съм се научил да не се страхувам
да приема чувството си на завист и съперничество, възможно е
да се замисля дали вашата идея действително е лоша, или аз
нросто отново съм склонен към съперничество. Ако мога да осъз­
ная ревността си и потребността си от съперничество, може би
ще успея да ги обуздая и по ·този начин да стана по-полезен член
на комитета. По-късно, ако ви опозная но-добре и започна да
nи вярвам, мога да сноделя с nac ("на четири очи") първоначално­
то си чувство на ревност и съперничество. Може би ще съумея
ла направя това така, че да ви предразположа към по-близки,
110-откровени отношения, без да правя опити да ви принуждава.м.

ИЛ~А m: PEAJI НА ПOJl~iA ОТ Т-ГР~'ПИТЕ

ИЗСЛЕ,ПВАНИ>! !! РЕЗУЛТАТИ

Повечето хора, които са участвували в Iюмпетентно во,J.ена Т­

i·рупа, знаят, че там се случват важни неща. Те знаят това, тъй
като самите са претърпели важни промени и са видели, че и дру­

гите се променят. Нещо повече, почти всички "треньори" на Т­

!·рупи получават много писма от "благодарни клиенти". Карл
Роджърс, един от известните "треньори" на Т-групи, е публикувал
типичен пример на благодарствено писмо от бивш участник.
)Зеч~ съ~1 по-открит и непосредствен. Изразявам се nо-своnодно. Ло­
толерантен съм и иэnитваы по-Гl'ЛЯ,\Iа симпатия н съчувствие към хо­
рата. По-уверен с1.м n себе сн. По своi\ собствен начин съм ПС'-ре.1игио­
Jf'Н. Отношенията със семейст!!ото, приятелите и ко.1егите ми са по·
честн11 и по-rJткрито изразявам своите СI'М'lатии, антипатии и истински

чувства. С nо-голяма готовн,Jсr nризнавам незнанието си. Станах nо­

жизнерадостен. Повече ми сс иска д<~ помагам на хората."3

. Макар и да е приятно да се разбере, че хората са развили

Iю-високо мнение за себе си и отношенията си с другите, тези
спонтанни самоотчети естествено не са научни данни. Въпросът

253
е, че само малък процент от участниците в Т -групи изпращат
спонтанни писма. А останалите, които не изпращат писма? Въз­
можно е участието в Т-групата да не им се е отразило особено
силно.

От гледна точка на научната строгост анкетите са крачка

напред в сравнение с писмата на участниците. При анкетирането
могат да се получат отговори от случайна извадка от участници •.
а не само от тези, които са написали писма. Провеждни са ня­
колко изследвания, в които по пощата са били изпращани анкет­
ни листове на хора, неотдавна участвували в Т-група. Според
резултатите от почти всички подобни изследвания огромното
мнозинство от участниците считат, че са имали голяма полза
от заниманията в Т-групите. Но и тези данни не са напълно зЕ•
доволителни. Самоотчетът на участник в Т-група не изглежда
твърде обективен. Затова би било полезно да се знаят п някои
допълнителни неща: какви конкретни събития в Т-групатз са
довели до конкретните резултати? Щяло ли е да се стигне до
същите резултати, ако някои от събитията са били различни?
Докато не разбере със сигурност "кое t:акво предизвиква", трезво
мислещият учен продължава да бъде скептично настроен - и с
основаЕие. В края на краищата "добрият" резултат, за който
съобщава някой участник в Т-група, може да не е нищо друго
освен трудно доловим пример на самоизмама. Участниците вла­
гат много време, усилия и средства в Т-групата; ако занимгнията
в тази група са били безполезни, те биха се почувствувал!! глу­
пави. Вероятно те са убедили сами себе си, че участието IIM в Т­
групата е било от полза, така както правят това студентюпе в
експеримента върху инициацията, който проведохме заедно с
Джъдсън Милс.
От друга страна, нямам за цел да омаловажавам значението.
на съзнанието, което един човек има за собствените си чувства.
Ако човек е добил по-високо самочувствие, след като е участву­
вал в занимания на Т-група, този факт не бива да се пренебрег­
ва само защото данните не са научни. Според мен, ако в резултат
на едно единствено участие в Т-група човек се усеща по-чувстви­
телен, склонен да проявява по-голямо разбиране и толерантност·
(и всички други резултати, за които съобщава в писмото си участ­
никът в групата, водена от Карл Роджърс), съществуванет(}
на Т -групите има много голямо оправдание. Нещо повече, ако·
наблюдаваните ефекти продължават няколко месеца (както съоб­
щават мнозина участници), трудно е да се оспорва, че участиет(}
в Т-група е истинско и значително събитие в живота на един
човек - независимо от това, дали ние като учени разбираме
напълно това явление.

254
 Тези две страни на въпроса не се изключват. Хуманистът
може да продължи да се възхищава от влиянието на Т-грушпе
върху участниците, без непременно да отрича учения, който се
старае да установи дали въздействията стигат по-далеч от самоот­
четите на участниците; от своя страна ученият може да продъл­
жи да търси по прецизен начин "дали" и "защо", без да подценява
Т-групите само защото явлението трудно се изследва така пре­
цизно, както той би желал.
Защо е толкова трудно да се изследват Т-групите? Преди
всичко защото ученият трудно може да контролира и манипули­
ра променливите, за които се предполага, че водят до различните
резултати. В една Т-група се с.1учват толкова много неща на­
веднъж, че след като тя престане да функционира, е невъзможно
да се установи кои фактори са би.'ш решаващи, за да получи чо~
век по-високо самочувствие. Скептii'IНият учен изпитва изкуше­
ние да внедри в една Т -група няко.1ко свои подставени ди ца,
;щ ги инструктира да се държат по добре контролиран, предва­
рително установен начин и да измери влиянието им върху оста­
надите участници. Подобна процедура би включвала използува­
нето на средствата на контрола и влиянието, характерни за този
внд експершченти, които изиграха то.1кова важна роля за по­
успешното разбиране на човека като "социално животно". ~~по­
требата на подобна процедура обаче просто не е възможна. Т­
,·рупата е едно от малкото средища на честност, които са останади
112 нашата планета. Участниците предполагат негласно (често
нъти гласно), че хората в Т-групата се стараят да бъдат честни.
Лко експериментаторът- социален психолог, внесе в Т-групата
използувания от него "механизъм на заблуда", би наруши.п се­
риозно този "договор".
Остава ни един компромис. В повечето изс.1едвания, провеж­
JLани върху Т-групите, липсва контролът и точността на лабора­
торните експерименти, които описваме в цялата книга. Продъл­
жава да е трудно да се определи със сигурност кое какво причи­
нява. Същевременно, след като проучих специализираната лите­
ратура, съм длъжен да направя заключение (макар и неоконча­
телно), че в Т-групата действително стават значителни промени
н тези промени могат да се проявят не само в самоотчета на участ­
ника, но и извън него. В няколко изследвания например е·
установено, че хора извън Т-групата забелязват у участниците·
11ромени, които съответствуват на обявените цели на групата и
на самоотчетите на участниците. 4 Ето как в основни линии са
били проведени тези изследвания. Индустриална организация_
разрешава на известен брой свои ръководни служители да уча-

255.
ствуват в Т-група. След няколко седмици колегите им (които не
са участвували в сбирки на Т-група) са били запитани дали за-
6елязват някакви промени в поведението им в службата. Контрол•
но същите лица са помолени да оценят всякакви промени в "ра­
ботното" поведение на служители, които не са участвували
в
Т-група. Общо взето, резултатите показват, че служителите са
склонни да откриват повече промени у колеги, които са участву­

вали в Т-групи, отколкото у колеги, които не са. По-специално

участниците в Т-група се възприемат като по-чувствителни; при­
тежаващи по-големи умения за общуване и по-големи заложби
на ръководители; по-внимателни към другите, по-самоуверени,

по-проницателни и т. н. Тези данни подсказват, че въздействията

не са просто въпрос на самозаблуда от страна на участниците;
1е показват, че у хората настъпват реални промени, които могат

да се забележат от останалите. Въпреки че вдъхват надежди, тези

резултати не са съвършени. Винаги съществува възможност ня­
кои от оценяващите служители да знаят кои от техните колеги
са били, или не са били в Т-група; в такъв случай това би могло
да повлияе на оценката им. И отново трябва да подчертаем, че
в естествената среда на индустриалната организация тази въз­

можност трудно може да се изключи. 5

Няколко експери111ента, в които е била използувана различна
стратегия, дават интересни и достоверни резултати. Например
в добре контролиран експеримент Ъруин Рубин 6 преценява роля­
та на една Т-група за на11шляване на етническите предразсъдъци.
Установено е, че хората, които скоро са участвували в Т-група,
общо взето, са по-готови да приемат самите себе си, усещат се
по-чувствителни, склонни към по-голяма емпатия, по-толерантни
и т. н. Ако това общо усещане, че приемаш самия себе си, тази
чувствителност и толерантност е нещо повече от празна самооцен­

ка, то би трябвало да намали предразсъдъците на един човек към

малцинствата. Рубин подлага голяма група от хора на тест,
предназначен да измери етническите им предразсъдъци. Поло­
вината от тези хора взимат участие в занимания на Т-група,
след което Рубин отново измерва етническите предразсъдци на
всички тестирани. У тези, които са участвували в Т-група, се
наблюдава рязко спадане на етническите предразсъдъци, а у оста­
налите изследвани лица не се забелязва никаква промяна.
]{ва неотдавна проведени експеримента доказват по убеди·
телен начин, че след участие в група за трениране на чувствител·

ността хората стават по-податливи на хипнотизиране. 7 Наистина

може да изглежда, че податливостта на хипнотизиране не е много
желателен резултат - но нека разсъдим какво означава това:

256
няколко изследователи са доказали, че по-малко мнителните и по­
доверчиви хора по-лесно се поддават на хипнотизиране. Фактът,
че участието в Т-групата повишава чувствителността към хип­
ноза, убедително доказва, чеТ-групите изграждат у своите участ­
ници доверчивост. Тези резултати са вълнуващи по две причи­
ни: 1) общо взето, не е лесно, като се използуват други методи,
да се научат хората да бъдат доверчиви един към друг и 2) от
научна гледна точка податливостта на хипноза поради неволевия
си характер е много убедителен резултат- далеч по-убедителен
от самооценката на един човек, че доверчивостта му се е уве­

.1ичила.

В друг експеримент Марвин Дънет 8 организира 10 отделни

Т-групи. Някои от тях се водят от опитни и висококомпетентни
:i.Opa, а други -от "треньори" с малък професионален опит. Съз­
:(ават се и три други групи от различен вид: това са групи за

:(искусии, в които участниците обсъждат текущите събития, иг­

раят игри, решават ребуси и т. н. Преди да започнат заниl\шния­
та и по-късно, след няколко сбирки, експериментаторът измерва
емпатията на всеки от членовете към останалите участници в
същата група - по-точно измерва доколко всеки участник може
да предвиди предпочитанията на членовете на собствената си
група към различни дейности, занимания и т. н. Участниците в
Т-групите проявяват по-голямо нарастване на еl\шатията от чле­
новете на другите групи. Нещо повече, сред самите Т-групи най­
голяма емпатия в края на заниманията проявяват участниците

в групите с най-компетентни "треньори" и с най-голямо взаимо­

действие между членовете.
Този последен експеримент е интересен не само поради ре­
:зултатите и солидната си методологическа основа, но и поради
това, че е проведен от експериментатор, който е бил силно скеп­
тичен по отношение на Т-групите. Само една година преди това
Марвин Дънет (заедно с Джон Камбъл) бе публикувал критичен
ореглед на изследванията върху Т-групите. След като провежда
своя сабевен експеримент, Дънет пиши:
"Тези резу,1тати ми се струват убедително доказателство, че Т·rрупите
може би изпълн<Jват функu11ите, които им приrти-:ват техните защитни­
ци . . . ТРЗJ-1 оскъдни, но оригинални резултати навеждат на мисълта,
че Т-групите моr~:т действително да са среда, в която хората се опоз­
н·шат по-добре- и .,Търсенето на любовта" м~Jже по подходящ начин
да се изостrJя, фокусира и насочва от заниманията в Т-групи re." 9

17 Човекът - ,.социали:о жи•отно" 257

 КАКВО ОЗНАЧАВА ДОБЪР РRЗУЛТАТ
1~ КАКВО -- ЛОШ?

Т -групите са били подлагани на критика, защото понякога след за­

вършва не на груповите занимания някой участник може да потърси
съвета на психолог. Какво означава това? Добър ли е резултатът
или лош? Трудно е да се отговори със сигурност. Възможно е
участникът да се е почувствувал наскърбен от заниманията в
групата. Възможно е също в резултат на заниманията в Т-гру­
пата някои емоционални проблеми, които винаги са съществували,
да са се очертали по-ясно и човекът за пръв път да е разбрал,
че има нужда от терапия. От друга страна, това би могло да озна­
чава, че групата му е вдъхнала Сl\Iелост да потърси консултация­

та, от която вече е знаел, че има нужда. Или просто може да

означава, че той се е нуждаел от терапия и е смятал, че може да
я получи по-евтино в Т-групата; Еогато това не се с случило, той е
nотърсил помощ от по-nодходящо 1\tясто. Като имаме пред вид всич­
ки тези възможности, полезно ще е да сравним две наскоро публи­
кувани статии заТ-групите, написани от двю.1а психиатри. В едната
статия Ралф Краншо 10 привежда три случая, в които хора са
се нуждаели от настаняване в психиатрична болница, след
като са участвували в групи за трениране на чувствителността. Ав­
торът обвинява Т-групите за този трагичен резултат, като дава
да се разрере, че движението за развиване на чувствителността
по безотговорен начин експериментира с хората. В друга статия,
публикувана в същото списание, Джеймс Кадън и сътрудниците
му 11 описват програма за трениране на чувствителността у ново­
Dостъпили студенти по медицина. Тези изстодователи твърдят,
че програмата е оказала благотворен ефект - помогнала е на
някои от студентите да осъзнаят, че имат нужда от съвета на

психиатър. Нещо повече, броят на сериозните психични кризи

сред тези студенти е бил по-малък, отколкото в подобни групи
от предишни години. Авторите отдават това на факта, че Т-гру­
пата е помогнала на студентите да преодолеят по-успешно кри­
зисните си състояния.

Н.Я КОИ ОГ'АСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С УЧАСТИЕТО

В Т-ГРУЛАТА -·
"КJТИЕНТЪТ" ДА ВНИМАВА

В Т-групата действуват мощни сили. Това означава, че участието

в такава група може да бъде вълнуващо, възбуждащо, обогатя­
ващо преживяване, в което се изпитват различни емоции и се

258
научават много неща. Но, както във всяка ситуация, в която
действуват мощни сили, тук съществуват и някои опасности.
Участниците често изпитват гняв и фрустрация, физическо или
емоционално привличане към друг член от групата, силна радост

или тъга. Тези преживявания могат да обогатят самопознанието

и да доведат до духовно израстване при условие, че се обсъждат
и "отиграват". Ако обаче те се пренебрегнат или се използуват
неправилно от групата, могат да причинят безпокойство, мъка,
унижение, загуба на човешко достойнство, чийто ефект се чувс­
твува дълго след като зани11шнията на групата са били прекратени.
Представете си, че се интересувате от включване в Т-група.
Уплаши ли ви горният параграф? Добре! Толкова ли се стреснах­
те, че да се откажете от участие? Надявам се, не. Случаите на
сериозни психични смущения в групи, водени от опитни про­

фесионалисти, са извънредно редки. След задълбочено изследване

,-!а такива групи, проведено под шефството на Националните
,саборатории за тренинг, Чарлс Сийшор заявява: "Трудно е да
се ИЗ!IIери честотата на сериозните стресове и психични разстройс­
тва в процеса на трениране на чувствителността, но тя се оце­

нява на по-малко от 1% и в почти всичrш случаи тези смущения

настъпват у хора, които вече са имали подобни оплаквания." 12
Въпросът, който трябва д.а си зададем, е: "Как максимално
да увелича вероятността за приятно преживяване и сведа до

минимум вероятността за неприятно преживяване?" Има два ос­

новни начина: първо, не се вкJ1ючвайте в групата, преди да сте
се уверили, че тя има квалифициран, опитен и компетентен "тре­
ньор"; и, второ, не се включвайте, преди да сте сигурен, че фило­
софията и методите на групата са в съответствие с вашите собс­
твени ценности. Останалата част от раздела ще посветя на тези
читатели, които имат намерение да се включат в Т-група. Други­
те могат да минат направо към следващия раздел- "Т-групата
и формиране на емпатия".

Компетентността на "треньора". През последните години с

11овишаване на интереса към груповите срещи потребностите от
такива групи надвишават възможностите за осигуряване на ком­
петентни "треньори". Тази празнина понякога се запълва от до­
бронамерения човек, който наскоро е имал вълнуващи преживя­
вания като участник в Т-група и решава да "завербува" прияте­
лите си, като се обяви за "треньор". Внимание! Стойте надалеч!
Колкото и добри да са намеренията му, почти е сигурно, че той·
не е подготвен да води група. Почти всички "провали", за които
слушаме и четем, са ставали в точно такива групи. Да се води
група е много деликатна задача, която изисква изключителн0о

25!).
добра подготовка, опит и чувствителност, каюо и високо чувство
на отговорност. Не оставяйте това в ръцете на любители! Дори
nсихолог с кандидатска степен, който има разрешително да прак­
'Тикува психотерапия, може да е неподходящ за "треньор" на
група, ако не е получил необходимата подготовка. Само няколко
центъра в САЩ осигуряват обучение и практика по воденето на
Т-групи. Най-известният от тях е Националната лаборатория за
тренинг в Бетъл, щат Мейн. Има една единствена организация,
чиято основна функция е да провежда изпити и издава разреши­
телни за "треньори" на групи; това е Международната асоциация
по приложни социални науки (IAASS). Изискванията за издаване
на разрешителни са изключително строги. Единственият напълно
сигурен начин да се уверите, че "треньорът" на вашата група е
компетентен и добре подготвен, е да пишете до IAASS, 1755 Mas-
sachusetts Ave. NW, \Vashiпgtoп, DC 20036, с молба за справка
за действуващите членове Шl 2ссциацията.

Видове групи. Дотук описюхме сравнително традиционни групи­

групи, в които има максимJ.:ша свобода, МИШ!JI:!ална принуда и
няколко "авангардни" процедури. Оказа се, че за мен този вид
групи е най-подходящ. Но, Еакто вече споменахме, съществуват
най-различни видове групи. Нека разгледаме няколко крайни
примера: в някои групи заниманията се провеждат, като участ­
ниците са чисто голи. Много неща могат да се научат в такава
група - например някои хора получават възможност да преодо­

леят болезнената ci: стесю1те"1пост, комплекси по отношение на

тялото си и т. н. Това .11оже да бъде освобождаващо преживяване.
Но ако вие лuчl·to не се чувств~тате готов за подобно преживява­
не, трябва ~.нюго да внимавате да не се озовете в такава група.
Съществуват и групи, в които се насърчават такива прояви като
пищене, викане и физическо насилие. Това може да бъде от полза
за някои хора; ако вие не сте такъв човек обаче, не би трябвало
да влизате в подобна група. Нш<ратко, вие би трябвало да напра­
вите всичко възможно за да се осведомите за характера на гру­

пата, преди да се съгласите да участвувате в нея.

По принцип добре би било да избягвате групи, в които не

можете да I<ажете "не". Както казва Майкъл Кан,1 3 никой не
'Трябва да бъде насилван да прави нещо, което той не желае.
Като признава, че принудата може да приема трудно доловими
форми, Кан предлага думата "не" да бъде
активно подкрепяна
от "треньора"; по този начин свободата да не се подчиняваш се
превръща в норма. Това не означава, че за членовете на групата
.винаги е полезно да избягват ситуации, които изглеждат страшни

260
 и мъчителни - те понякога водят до значително духовно израст­
ване, -но решението трябва да се вземе от самия човек. Той
би трябвало да бъде насърчен да се опита да участвува в групата~
ако има желание, а ако няма - да бъде окуражен да се откаже.
Духовното израстване е вълнуващо (често мъчително) преживя­
ване, но един човек не може да предизвика израстването на друг.

Човек показва, че е готов да израсне, когато самостоятелно

направи скок, а не когато бъде принуден.

Т-ГР~':IАТА Н ФОР.'IН1РАНЕ f-IA ЕМПАТИ51

В главите, посветени на агресивността и предразсъдъците, зая­

вихме, че човек много по-лесно може да бъде наранен или убит,.
след като е бил дехуманизиран. Когато някой мисли за южновиет­
намския селянин като за "жълт", с по-голяма безнаказаност може
да подпали къщата му или убие жената и децата му. Когато мис­
лим за полицая като за "свиня" или за студента като за "дълго­
кос чудак", това ни предпазва от болка, докато му причиняваме
бoJIKa. Една от най-вълнуващите особености на Т-групите е въз­
можността да се смени посоката на този процес. Както се посочва
в специализираната литература, когато хората са в ситуация, в

която говорят направо и всеки слуша другия, те започват да се

разбират. Разбирането не винаги води до привличане: аз мога

да ви разбирам и да реша, че не сте моят тип, но ще ми е трудно·
да направя извода, че не сте човек. Също така бих могъл да не
се сприятеля с вас или никога да не общувам с вас, но не бих
могъл да се реша да ви нараня или убия, без да изпитам огромна
вина и душевна болка.
В опита, който имам с Т-групите, съм виждал това да се
случва безброй пъти. Виждал съм чернокожи и бели хора (или
членове на върхушката и (недисциплинирани !lтладежи) да се
включват в групите, изпълнени с мрачна подозрителност; по­

степенно те "изваждат на бял свят" враждебността и недоверието

си и крещят едни на други в изблик на раздразнение, фрустрация
11 гняв. В повечето случаи обаче накрая те започват да се вслуш­
ват един в друг и да "отиграват" собствените си чувства честно
11 открито. Те рядко се хвърлят в обятията си, но и рядко напус­
кат заниманията на групата, без да са осъзнали, че другият човек
f' •ювек. В началото на тази ГJ1ава заявих, че Т-групнте не са та-
1\ава панацея, за каквато понякога крайните иы защитници ги
нредставят. Отново повтаряl\1: Т -групите може би не са в състоя­
ние сами да спасят света; но когато се използуват по подходящ
начин, те предлагат сигурно средство за увеличаване на самосъз­
нанието и разбирането Jlлежду хората.

26L
 ГЛАВА9

СОUИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ*
КАТО НАУКА

Видният съветски психолог Паве.1 Семьонов веднъж каза, че чо­

векът утолява жаждата си за знания по два пътя: 1) като наблю­
дава обкръжението си и се опитва да организира непознатото по
разумен и значим начин (това е науката) и 2) като преустройва
познатото си обкръжение, за да създаде нещо ново (това представ­
лява изкуството). От собствен опит бих добавил, че в социалната
психология тези два пътя често се преплитат, като експеримента­

торът използува изкуството, за да обогати науката си. В настоя­

щата глава ще се опитам да обясня как става това.
В глава 2 описах един инцидент в Националния парк "Йоу­
семити". Накратко, там се случи следното: разбудени от някакъв
вик, мнозина от хората, които живееха на палатка в парка, се
втурнаха да помогнат на човека, който бе извикал. Поведението
на .1агеруващите коренно се различава от поведението, което

имали очевидците на убийството на Дженовийз (когато тридесет

и осем души наблюдавали как една жена е била намушкана с
нож, без изобщо да се опитат да И помогнат); затова по пътя на
логиката се опитах да разбера на какво може да се дължи раз­
ликата в поведението на хората в тези два случая. Колкото и
умни или находчиви да бяха разсъжденията им, никакви умува­
ния не можеха да ни уверят, че тези разсъждения са правилни.

Причината е в това, че има буквално десетки различия между

ситуацията в парка "Йоусемити'' и убийството на Дженовийз.
Как можем да бъдем сигурни, че факторът, който споменах, има
решаващо значение - такова значение, че да предизвика на­

блюдаваната разлика.

*Много от идеите в тази глава Сf'П оявиха на бял свят преди няколко години
в статия, която написах в съавторстно с Дж ..1\\ерил Карлсмит за .,Наръчник
no социална психология" (TI:e Handbook of Social Psy-:Jюlogy). Благодаvен съм
на доктор Карлсмит за ценния ~1у принос към разсъжденията ми в тази на·
сока.

262
 На подобен проблем се натъкнахме в глава 7. Там споменахме
почти невероятния факт, че по времето, когато Джон Кенеди беше
nрезидент на САЩ, неговата популярност нарасна непосредствено
след като бе допуснал голяма грешка. След трагичния инцидент,
известен като "Провалът в залива Кочинос", специалисти от ин­
ститута "Галъп" направиха допитване до общественото мнение.
Резултатите показаха, че хората харесват Кенеди повече, от­
колкото преди инцидента. Като разсъждавахме на какво може
да се дъ.1жи порасналата популярност на Кенеди, стигнахме до
извода, че извършената от него грешка е накарала хората да
го почувствуват по-близък, показала им е, че и той е човек като
всички тях. Но тъй като поведението на президента се обуславя
от голям брой фактори, не можем да бъдем сигурни, че разсъжде­
нията ни са правилни. За да получи~>r убедителни доказателства,
че допускането на грешки i\юже да "очовечи" хората, които из­
глеждат съвършени, беше необходимо да напуснем рамките на
наблюдението и да подготвюr експеримент, който би ни позволил
да контролираме външните променливи и да проверим влиянието

на грешката върху привлекателността в опростена ситуация.

Това са причините, поради които социалните психолози про­
веждат експерименти. Въпреки че някои от тези социалнопсихо­
логически експерименти са вълнуващи и интересни по форма и
съдържание, процесът на подготовката и провеждането им съв­

сем не е свързан с игра и развлечение. Това е продължителен и

упорит труд, който почти винаги поставя експериментатора пред
\юрална дилема. В стремежа си към контрол експериментаторът
често трябва да създава ситуации, малко наподобяващи ситуа­
IJ.Иите в живота, откъдето той е почерпи.1 първоначалната си
идея. Често се казва, че лабораторните експерименти са нереали­
стични и нагласени подражания на взаимодействията, отношения­
;а между хората и изобщо не отразяват "реалния жив01". Вярно
ли е това?
Най-добрият начин да отговорим на този въпрос е да раз­
;·ледаме отблизо един лабораторен експеримент и да проследим
предимствата и недостатъците 11ry, както и един алтернативен и
по-реалистичен подход, който е могъл да се използува за изсле­
дването на същия проблем. Подходящ за целта ни е експеримен­
тът, който проведохме с Джъдсън Милс 1 . В него показахме, че
хората, които са положили големи усилия - като преминават те­
жък ритуал на приемане (инициация), за да станат членове на да­
дена група, - харесват групата повече от хората, станали члено­
uе с малки или с никакви усилия.
Ето как бе проведен експериментът: изследваните лица бяха
IJЗ студентки, конто бяха пожелали да участвуват в няколко
263
дискусии върху психологията на секса. Всяка участничка бе
тестирана отделно. В началото на изследването обяснихме, че
се интересуваме от "динамиката на процеса на груповата диску­
сия". Заявихме, че за нас не е важна конкретната тема на диску­
сията, а сме избрали "секса", за да осигурим повече участници.
тъй като мнозинството от хората се интересуват от секс. Споде­
лихме също, че сме срещнали сериозна трудност, избирайки за
тема секса - по-специално защото поради стеснение за мнозина
е трудно да обсъждат въпросите на секса пред други хора. Тъй
като всяко нарушение на потока на дискусията би могло да на­
прави невалидни резултатите от изследването ни, казахме, че

бихме желали да разберем дали изследваните лица изnитват ня­

какви колебания да се включат в дискусия върху секса. При
тези думи всяка една от участничките заяви, че няма да И е труд­
но. Целта на тези сложни указания бе да се подготви почвата за
важното събитие, което щеШе да последва. Читателят би тоябвало
да обърне внимание, как обясненията на ексnериментатора nри­
дават правдоподобност на описаното по-долу изследване.
J{o този момент указанията за всяко изследвано лиuс бяха
еднакви. Сега настъnи моментът участничките в различните ек­
спериментални условия да получат различен оnит, който сnоред
нас трябваше да окаже различно въздействие. Това е т. нар.
независима променлива.
Иследваните лица предварително бяха nроизволно разде­
лени и поставени при едно от три различни ексnериментални
условия: една трета от тях nреминаха през тежък ритуал на nрие­

мане, една трета nреминаха през лек ритуал на nриемане и една

трета изобщо не бяха подложени на ритуал за nриемане. Що се

отнася до третото условие, на изследваните лица nросто бе съоб­
щено, че могат веднага да се включат в групата за дискусии.

На всяка от участничките, поставени при другите две условия,

казахме, че тъй като желаем да бъдем сигурни дали тя ще може
да обсъжда открито секса, сме разработили метод за пресяване --
тест за стеснителност, и след това помолихме всяка участничка
да nремине този тест. Този тест nредставляваше инициацията.
Тестът за лицата, nодложени на тежко изпитание, бе силно сму­
щаващ: пред експериментатора-мъж всяка участничка трябваше
да прочете на глас сnисък от 12 нецензурни думи и две nодробин
описания на сексуални сцени от съвременни романи. (На днешнин
читател това може да не изглежда толкова смущаващо, но не
забравяйте, че експериментът се провеждаше nрез 1959 г.!) Учас­
тничките, които бяха подложени на по-леко изпитание, трябва­
ше само да прочетат на глас списък от думи, свързани със секса,
без да са нецензурни.

264
 След инициацията на всяко от изследваните лица бе разре­
шено да послуша известно време групова дискусия, водена or
членовете на групата, към която- лицето току-що се бе присъеди­
нило. За да имаме контрол върху съдържанието на дискусията,
пуснахме магнетофонен запис, но внушихме на изследваните ли­
ца, че дискусията се провежда "на живо". Всички изследвани
лица - независимо дали бяха преминали през тежък, лек или
никакъв ритуал на приемане - слушаха една и съща групова

дискусия. Тя беше максимално безинтересна и досадна, защото

съдържаше накъсан и неясен анализ на вторичните полови белези
на низшите животни - промени в оперението на птиците, сложни

елементи в танца на съвокуплението при някои паяци и други

подобни. Магнетофонният запис включваше дълги паузи, мно­

гобройни запъвания и прочиствания на гърлото, прекъсвания,
непълни изречения и т. н., като всичко бе предназначено да на­
прави дискусията отегчителна.

В края на дискусията един от нас се появи с няколко оценъч­

ни скали, върху които всяко изследвано лице трябваше да даде
преценката си, доколко интересна и полезна е била дискусията.
Това е т. нар. зависима променлива, защото се допуска, че от­
говорът почти изцяло "зависи" от това, при кое от трите еi<спери­
ментални условия е било поставено изследваното лице.
Резултатите потвърдиха хипотезата: жените, преминали през
лек или никакъв ритуал на приемане, смятаха, че груповата

дискусия е била доста безинтересна. Но тези, които бяха преми­

нали през тежко изпитание, за да бъдат допуснати в групата,
намираха, че дискусията действително е била интересна. Не бива
да се забравя, че всички участнички даваха оценки за абсолютно
една и съща дискусия.
В продължение на няколкостотин часа заедно с Джъдсън
Милс подготвихме експеримента, създадохме правдоподобна си­
туация, написахме сценарий за магнетофонния запис на групо­
вата дискусия, репетирахме с актьорите, които щяха да бъдат
членове на групите, разработихме процедурите на приемане и
методите за измерване, набрахме желаещи да участвуват в експе­
римента, изпробвахме процедурата в малък мащаб, проведохме
експеримента с изследваните лица и след това на всяко от тях
обяснихме истинската цел на експеримента (причината за за­
блудата, какво означаваше всичко това и т. н.). Установихме,
че хората, преминали през тежко изпитание, за да бъдат допусна­
ти в някаква група, са склонни да харесват тази група повече
от хората, преминали през по-леко (или никакво) изпитание.
Сигурно има и много по-прост начин! Читателят може би е забе-

265-
лязал смътна прилика между използуваната от Милс и мен про­
цедура и други ритуали на приемане като онези, които използу­

ват първобитните племена, и онези, използувани от някои сту­

дентски общества в колежите и други клубове или организации
с ограничен достъп. Защо тогава Джъдсън Милс и аз не се въз­
ползувахме от ситуацията в живота, която не само по-лесно се

изследва, но е далеч по-вълнуваща и реалистична? Да видим

какви биха билн предимствата: ритуалите па приемане в живота
щяха да са по-тежки (т. е. щяха да окажат по-голямо влияние
върху членовете); ня!vшше да е нужно да създаваме групова среда,
която да изглежда правдоподобна на участниците; в социалните
взаи11юдействия щяха да участвуват живи хора, а не само гла­
сове от магнетофонен запис; щяхме да елиминираме етичния
проблем, който се поражда от употребата на заб.1уда и от причи­
няването на неприятни преживявания в името на науката; и
накрая всичко щеше да се извърши само за част от времето, което
отне провеждането на експеримента.
При един повърхностен поглед върху предимствата на естес­
твената ситуация изглежда, че Милс и аз щях~1е да си опростим
задачата, ако бяхме изследвали реа,1но съществуващи общества.
Ето как бихме могли да проведем изследването: можехме да да­
дем оценки за тежестта на ритуала на прие11шне във всяка група
и след това да постапим въпроси Hi:l членовете, за да определим

доколко те харесват групата си. Ако членовете, преминали през

тежък ритуал на приемане, харесват своите общества повече от
членовете, премниали през по-лек нли никю<ъв ритуал на прие­
мане, хипотезата щеше да се потвърди. Но да.1и действително
щеше да се потвърди? Да разгледаме по-подробно защо хората
си правят тру.:;а да провеждат експерименти.

Ако помо.1им случаен човек на улицата да назове най-важ­

ната особеност на лабораторния експеримент, той вероятно ще
каже "контрола". Това действително е основно предимство. Ек­
спериыентите шшт това преимущество, че контролират околната
среда и променливите, така че ефектите на всяка променлива
могат прецизно да се изследват. Внасяйки хипотезата си в лабо­
раторията, .1\\1ыс и аз еmiминирахме голяма част от външните
колебания, които съществуват в живота. Тежките ритуали на
приемане имаха една и съща интензивност, а това трудно щеше
да се постигне, ако бяхме изследвали НЯJ<олко общества "със
строг ритуал на приемане". По-нататък груповата дискусия беше
една и съща за всички изследвани лица; в живота обаче ч.1еновете
на обществата щяха да дават оценки на общества, които факти­
чески се различават едно от друго. Ако допуснехме, че сме успели

266
-да открием разлика между обществата "с тежък ритуал на прие­
мане" и обществата "с по-лек ритуал на приемане", как щяхме
да разбере111 дали тя е функция по-скоро на инициацията, а не
на изградените вече избирателни отношения на привличане меж­
ду самите членове на обществата? Единствената разлика в ек­
-сперимента беше строгостта на ритуала на приемането и затова
знаем, че всяка разлика се е дължала на тази процедура.

ЗН Л lfEHYIETO НА СЛУЧАЙНОТО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ

НА ИЗСЛЕЛВАlППЕ ЛИЦА В РАЗЛИЧНИ
ЕКСПЕРРМF::НТАЛНИ ~'С.10ВИЯ

Контролът е много важна страна на лабораторния експеримент,

но не е най-главното предчмство на този метод. Още по-важно
е това, че изследваните лица могат случайно да бъдат разпреде­
лени в различни експериl\;ентални условия. Това означава ед­
наква вероятност за всяко изследвано лице да попадне във всяко

от условията на изследването. Действително случайното разпре­

деление на изследваните лица в различип условия е решаващата

.разлика между експеримента.1ния метод и нееЕспериментал ните

подходи. А голяl\юто предимство на случайното разпределение на

участниците в различни ус.1овия е следното: почти сигурно е,

че всички променливи, които не са били напълно контролирани,

ще имат случайно разпреде.rrение сред различните условия. Това
означава, че няма почти никаква вероятност подобни променливи
.да повлияят върху резултатите ни по систе:vштичен начин. Бихме
могли да изясним този въпрос с един пример: ако сте учен и под­

държате хиnотезата, че женитбата с красиви жени прави мъжете

щастливи, как ще проверите тази хипотеза? Да речем, че откриете
хиляда мъже, женени за красиви жени, и хиляда мъже, женени

за грозни жени, и на всички предложите да отговорят на анкета

"Щастливи ли сте?". И ето! Мыкете, женени за красиви жени,

са по-щастливи от мъжете, женени за грозни жени. Означава
ли това, че ако сте женен за красива жена, сте щастлив? Не.
Нъзможно е щаст.1ивите IУiъже да са по-мили, по-жизнерадостни и
с по-лек характер, така че красивите жени (1<аито имат предимс­
тiю в състезанието с грозните жени) откриват тези мъже и се
омъжват за тях. Следователно възможно е това, че мъжете са
щаст-1иви, да е причина те да се женят за красиви жени. Но това
не е всичко. Също така възможно е да има някой трети фактор,
който е причина и за щастието, и за женитбата с красива жена.
Такъв фактор биха могли да са парите: може да се допусне, че
п:эрите допринасят за това мъжът да се чувствува щастлив и че

267
именно те привличат красивите жени. Следователно възможно е
нито една от двете причинно-следствени поредици да не е вярна -
щастието може да не е причина мъжете да се женят за красиви

съпруги и красивите съпруги може да не са причина за щастието

на мъжете.

Но проблемът е още по-сложен. Той е по-сложен, защото

обикновено не знаем какъв би могъл да е този трети фактор.
При изследването на щастието той би могъл да е богатството;
възможно е също хубавата външност на някои мъже да е причина
за щастието им и да привлича красивите жени; третият фактор
би могъл да е светското държане, атлетичните способности, власт­
та, популярността, употребата на подходяща паста за зъби, еле­
гантният начин на обличане или всяко едно от хиляда качества,
за които бедният изследовател не знае и не би могъл да обясни.
Но ако провежда експеримент, той може случайно да постави
изследваните от него лица в различни експериментални условия.
Въпреки че този метод не премахва различията, дължащи се на
всяка от тези променливи (пари, светско държане, атлетични спо­
собности и други), той ги неутрализира, като разпределя тези
особености случайно сред различни експериментални условия,
Това означава, че ако изследваните лица са случайно поставени
в различни експериментални условия, богатите мъже, мъжете със
светско държане и мъжете спортисти ще имат приблизително рав­
номерно разпределение сред различните експериментални усло~
вия. Ако открием някаква разлика между условията, почти не­
възможно е тя да се дължи на индивидуални различия по отно­
шение на една единствена особеност, тъй като всички тези особе­
ности са били разпределени равномерно (или почти равномерно)
сред всички условия.

Съвсем основателно примерът за щастливите мъже и краси­

вите съпруги не се вмества лесно в рамките на експерименталната
лаборатория. Но да пуснем в ход фантазията си и да си
представим I<ак бихме провели подобен експериl\!ент, ако можех­
ме: при идеални условия бихме работили с петдесетима 1\п,же,
като 25 от тях произволно ще насочим към красиви съпруги и
25 към грозни съпруги. След няколко месеца бихме могли да сс
върнем и приложим анкетата "Щастливи ли сте?". Ако установим,
че мъжете, които сме насочили към красивите съпруги, са по­
щастливи от мъжете, които сме насочили към грозните съпруги,
ще знаем коя е причината за щастието им - самите ние! Накрат­
ко, тяхното щастие трудно би могло да се отдаде на светско дър·
жане, хубост, пари или власт, защото тези фактори ще са случаi'r·
но разпределени сред експерименталните условия. Почти е си-

268
 rурно, че щастието на мъжете има някаква връзка с качествата
на съпругите им.

Повтарям, този пример в известен смисъл е доста фантасти­

чен -дори социалните психолози не биха посмели да уреждат
,бракове с научна цел. Но това не означава, че не можем да из­
следваме важни, значими, уместни събития при контролирани
лабораторни условия. Настоящата книга е пълна с такива при­
мери. Да разгледаме един от тях, за да изясним предимствата на
експерименталния метод: в глава 5 заявих, че съществува зави­
симост между времето, през което едно дете наблюдава сцени на
насилие по телевизията, и склонността му да решава проблемите
си по агресивен път. Означава ли това, че наблюдението на сцени
на насилие по телевизията е причина децата да станат агресивни?
Не винаги. Това би могло да е така, но би могло също да означа­
ва, че агресивните деца просто обичат да наблюдават сцени на
насилие и че ще са също така агресивни, ако по цял ден гле­
даха "Капитан Кангару". Но се появиха експериментатори, които
доказаха, че гледането на сцени на насилие увеличава насилието.:J
Как бе доказано това? Като известен брой деца случайно се раз­
пределят в две групи. Групата в експеримеН1алната ситуация
гледа епизод от "Недосегаемите" - сериен телевизионен филм,
-в коИто героите се бият, убиват, изнасилват, хапят и стрелят в
продължение на 50 минути във всеки епизод. Същевре!\Iенно кон­
тролната група 1ыблюдава спортно състезание със същата про­
дължителност. Решаващият фактор е, че всяко дете е имало еднакъв
шанс да бъде избрано да гледа "Недосегаемите" и следователно
всякакви раз.1ичия в структурата на характера у децата в този
експеримент са неутра.Тiизираrш между двете експериментални
условия. Следователно, когато изследоватеюпе установили, че
децата, които гледали "Недосегаемите", след това проявяват по­
голяма агресивност от децата, гледали спортното състезание, това
действително навежда на мисълта, че наблюдението на сцените
на насилие може да доведе до проява на насилие.

Да се върнем към експеримента с инициацията. Ако проведем

изследване и установим, че членовете на общества с тежък ри­
туал на приемане имат по-силно междуличностно привличане,
отколкото членовете на общества с по-лек ритуал на приемане,
бихме имали доказателства, че строгостта на ритуала на приемане
и харесването на другите членове на едно общество са в положи­
телна корелация. Под "положителна корелация" разбираме, че
колкото по-тежы< е ритуалът на приемане, толкова повече даден
член ще харесва своята група. Независимо колко е висока стой­
ността на положителната корелация на двете променливи обаче,

26~
само от данните на изследването не можем да направим извода,

че тежките ритуали на приемане са причина членовете да харесват

групата си. От такова изследване можем да заключим само, че
тези два фактора са свързани един с друг.
Положителната корелация между тежките ритуали на прие­
мане и харесването на другите членове на дадено общество,
може би съществува не защото тежките ритуали на приемане.
са причина членовете да харесват групите си повече, а ты<мо
обратното. Високата степен на привличане в дадена група би
могла да е причина за тежките ритуали на приемане. Ако всички
членове от групата се считат за много желани, те могат да се
опитат да запазят това положение, като поддържат елитна група.

Така те биха могли да наложат тежък ритуал на приемане, който

ще обезкуражи хората да се присъединяват, освен ако те нямат
силно желание да направят това. Само въз основа на дm-шите от
нашето изследване не можем да направим изводите, че това обsтс­
нение е погрешно и тежките ритуали на приеl\rане действително
водят до харесване. Данните не ни дават основание да направим
тези зак.1ючения, тъй като не ни съобщават нищо за прнчншr7е
и следствията. Освен това, както видяхме в по-горния пример,
би могло да има трета променлива, която е причина за тежките
ритуали на приемане и за харесването. Кой би желал да по;J,сlага
другите и себе си на тежък ритуал на приемане? Естествено хо­
рата със силни садомазохистични наклонности. Таюша хора мо­
гат да се харесват помежду си не поради ритуала на приемане,
а защото "сродните души" обикновено се привличат. Въпреrш
че това обяснение може да звучи фантастично, то действително·
е вероятно. Много по-неnриятни за изследователя са безбройните
други обяснения, за които той изобщо не nредполага. Експе­
рименталният метод, основан върху случайното разпределение в
различни експериментални условия, премахва с един замах всич~
ки тези обяснения. За садомазохистите в експеримента има ед­
наква вероятност да попаднат в условието без ритуал на приемане·
или в ус.rювията с тежък ритуал на приемане. В живота обаче
повечето от тях най-вероятно сами биха се поставили в условието­
с тежък ритуал на приемане и така биха направили невъзможно
тълкуването на резултатите.

Г:РОБЛЕМИТЕ НА ЕJ<СПЕРИМЕНТАJ!НИЯ .МЕТОД

В СОЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Контрол или влияние. Не всичко в света на експерименталната

социална психология е така оптимистично, както би могло да

270
 изглежда на пръв поглед. Съществуват някои съвсем реалюt·
проблеми, свързани с провеждането на експериментите. Iio-paнo
споменах, че контролът е едно от основните предимства на ек­
сперимента; въпреки това невъзможно е да се упражнява пълен
контрол на средата, в която изследваните лица живеят. Една
от причините, поради която мнозина психолози работят с плъхове
(вместо с хора), е, че това позволява на изследователя да контро­
лира почти всичко, което се случва с изследваните от него обекти
от момента на раждането им до края на експеримента - климат,

храна, физически упражнения, степен на контакт с други жи­

вотни, отсъствие на травматични преживявания и така нататък.

Социалните психолози не държат изследваните от тях хора в

юiетки, за да контролират прежпвяванията им. Това наистиr-;а
прави живота на изследваните лица по-щастлив, но, от друга

страна, до известна степен разводюша науката.

Контролът допълнително се огрйничаш! от факта, че индиви­
дите се различават едни от други в безброй неуловими отноше­
ния. Ние се опитваме да правим Еовстатации за това, което хора­
та вършат, т. е. за това, което повечето хора вършат през по-голя­
мата част от времето в определени условия. Доколкото в резулта­
тите ни присъствуват неизмерени индивидуални различия, изво-

-дите ни не могат да бъдат точни за всички хора. Различия в со­

циалните нагласи, ценностите, способностите, личностните ха­
рактеристики и преживяванията от близiюто мина.1о могат да
nовлияят върху начина, по който хората реагират и отговарят
в даден експеримент. Така въпреки способността си да контроли­
раме самата експериментална ситуация, една и съща ситуация

може да не повлияе върху всеки човек по един и същ начин.

Освен това, когато съумеем да контролираме експериментал­

ната ситуация, така че тя да е абсолютно еднаква за всеки човек,
пак сме изправени пред реалната опасност да създадем стериJiна
ситуация, към която изследваното лице няма да е склонно да се·
отнася сериозно. Думата "стерилен" има най-малко две значе­
ния: 1) свободен от микроби и 2) неефективен или безплоден.
Експериментаторът би трябвало да се стреми да създава ситуация,
която е максимално "свободна от микроби", без да я прави без­
плодна или "нереална" за изследваното лице. Ако изследваното
лице не намира събитията на експеримента интересни и ангажи­
ращи, реакциите му могат да не бъдат спонтанни и тогава на­
шите резултати не ще имат голям смисъл. Редом с контрола също
така важно е експериментът да оказва влияние върху изследва­
ните лица. Те трябва да се отнасят сериозно към експеримента
11 да се вживеят в него, така че той да не повлияе чувствителнО>

271
-върху поведението им. Проблемът за социалните психолози е,
че тези два решаващи фактора - влиянието и контролът - често
действуват в противоположни посоки: докато единият фактор се
засилва, другият отслабва. Дилемата пред експериментаторите
е как да осъществят максимално влияние върху изследваните лица,

без да жертвуват част от контрола над ситуацията. Това изисква

голямо творчество и изобретателност при подготвянето и построя­
ването на експерименталните ситуации. Така навлизаме в про­
блема за реализма.

Реализмът. В началото на настоящата глава споменах често сре­

щаната критика, че лабораторните експерименти са изкуствени
и нагласени имитации на живота и не са "реални". Какво означа­
ва тук "реален"? Както изтъкваме с Дж. Мерил Карлсмит 3 , един
експеримент може да бъде реалистичен по два начина: ако ек­
спериментът оказва влияние върху и~слелваното лице, кара го да се

отнася сериозно KЪJ\I него и го ангажира в процедурите, можем

да говорим за е!Ссnериментален реализъJи. Друг е въпросът, до
каква степен лабораторният еi\сперимент наподобява събитията,
които често се случват с хората в живота. Това може да се нарече
житейс!Сu реализъм. Често експериыенталният и житейският реа­
лизъм се смесват и това е причина да се отправя критиката, че
експериментите са изкуствени и безполезни, тъй като не опразя­
ват живота.

Вероятно разликата между двата вида реализъм може да се

илюстрира с пример от изследване, в което степента на експери­

менталния реализъм е висока, а степента на житейския реали­

зъм- ниска. Да си припомним експеримента на Стенли Мил­
грам\ който разгледахме в глава 2; в него всяко изследвано лице
трябва да причини поредица електрически удари с нарастваща
сила на друг човек, който изглежда свързан чрt:з проводници
с електрически апарат в съседната стая. А в същност, като по­
мислим - колко често ни се налага в ежедневието ниiда причиня­
ваме електрически удари на хората? Това е нереалистично, но
само от житейска гледна точка. Има ли експериментален реали·
зъм в процедурата -с други думи, било ли е изследваното лице
погълнато от нея, отнасяло ли се е сериозно към нея, имала ли
е тя влияние върху него, била ли е част от неговия реаJ1ен свят
за момента? Или изследваното лице само е играело роля, без
да се отнася сериозно към процедурата, и е изпълнявало изисква·
нията като на шега? Милграм съобщава, че изследваните от него
лица изпитвали силно напрежение и неудобство. Но да оставим
Милграм сам да разкаже как е изглеждало едно от типичнитu
изследвани лица:

272
 "Наблюдавах как-усмихнат и са\!оуверен-1!1 лабораторията влезе улеr·
на.'! и на вид уравновесен бизнесмен. След два.песет минутч той пред­
ставляваше потръпвзща, заекваща развалина, която всеки момент

можеше да изпадне в нервен шок. Той непрекъснато дърпаше ухото си

и кършеше р1>це. В един момент опри юмрук в '!елото си и промълви:
,.О боже, нека спре това." В същото време тоЧ продължаваше да реаги­
ра на всяка дума на експеоиментатора и докрай се подчиняваше на
указанията му.""

Човек, поставен в нереалистична ситуация, едва ли би се

държал така. Това, което се е случило на изследваните от Мил­
грам лица, е било реално, въпреки че никога не е ставало във
всекидневния им живот. Също така не би било погрешно да на­
правим извода, че резултатите от този експеримент са относи­

телно точен показател за начина, по който хората в живота биха

реагирали на действителна поредица от подобни събития.

Заблудата. Значението на експерименталния реализъм трудно

6и могло да бъде преувеличено. Най-добрият начин за постига­
нето на това важно качество е да се създаде ситуация, която да

бъде ангажираща и интересна за изследваните лица. Освен това

често пъти е необходимо да се прикрие истинската цел на изслед­
ването. Това поставя експериментатора -социален психолог, в
положението на филмов режисьор, който подготвя сцената за
действието, без да е съобщил на актьора за какво сс говори в
пиесата. Този вид експериментални ситуации се нарича лъжлива
версия и има за цел да повиши експерименталния реализъм, като

създава ситуация, в която изследваното лице може да действува

естествено, без задръжка от това, че знае точно коя страна от
поведението му се изследва. Например в споменатото изследване
на Арънсън - Милс за инициацията на изследваните лица бе
ка~ано, че преминават тест за стеснителност, въз основа на който
ще бъдат разпределени за участие в група, в която ще се обсъжда
психологията на секса -това беше лъжливата версия. В дейс­
твите.rrност те бяха подлагани на ритуал на приемане, за да се
установи дали това ще има някакъв ефект върху отношението им
към групата. Ако изследваните лица знаеха истинската цел на
експеримента, преди да участвуват в него, резултатите щяха да
бъдат напълно безсмислени. Учени, които са се занимавали с
този въпрос, са установили, че ако изследваното лице знае истин­
ската цел на експеримента, то няма естествено поведение, а се
опитва или да се представи в добра светлина, или да "подпомогне"
експериментатора, като се държи така, че експериментът да даде
очакваните резултати. И в двата случая резултатите са катастро­
фални за изследователя .. Експериментаторът обикновено може

11 Чоаек'lот - .с•ц•а~•• >КИ88Т80" 273

 y<:::neJ,I.IHO да· възспре желанието на изследваното лице да бъде "в
·nомощ", но по~трудiiЬ може да се възспре жеЛанието да "изглеж­
даiii в добра светлина". Повечето хора не. же.Ла'ят да бъдат смет­
нати за слабохарактерни, . непривлекателни. неинтелигентни, из­
вън нормата или психически неуравновесени. Така, ако успеят
·да р·аМерат какво търси експериментаторът, мнозинсТвото от хо­
рата ще се опитат да изглеждат в добра светлина или "нормал-
. ни". Когато в експеримент, предназначен да изясни това явле­
ние6, на изследваните лица: било съобщено, че определен резул­
тат съответствува на "положителна" личностна характеристика,
те проявявали поведението, водещо до този резултат, много по­

често, отколкото когато им каза.тш, че то съответствува на отри­

цателна характеристика. Въпреки че това поведение е обяснимо,

.то "замърсява" значимите резултати. Поради тази причина на
изследваните лица не се съобщава действителният характер на
експер и мента.

За илюстрация нека разгледаме отново класическия експе­

римент на Соломон Аш върху конформизма. 7 Да си припомним,
че в това изследване на студент се поставя задачата да сравни

дължината на няколко прави линии. Това е лека задача. Но не­

колцина други студенти (които в същност са подставени лица на
експериментатора) преднамерено дават неправилна преценка. По­
ставени в тази ситуация, значите.1ен брой от изследваните лица
се поддават на внушението на групата и повтарят неправилната
преценка. Разбира се, това е експеримент
степен на с висока
заблуда. Изследваните лица мислят, че участвуват в експеримент
върху възприятието, а в същност се изследва техният конформи­
зъм. Необходима ли е тази заблуда? Мисля, че да. Да повторим
нещата без използуването на заблуда: представете си, че сте
изследвано лице в експеримент, в който експериментаторът каз­
ва: "Искам да установя дали ще се поддадете на влиянието на
групата", и след това ви казва какво следва. Предполагам, че
вие не бихте проявили конформизъм. Предполагам, че почти
никой не би проявил конформизъм - защото конформизмът се
счита за проява на слабохарактерност и непривлекателност. Ка­
къв извод би могъл да направи експериментаторът от това, че
хората са склонни към нонконформизъм? Такъв извод би бил по­
грешен и заблуждаващ, а такъв експеримент не би имал смисъл.
А сега да се върнем към експериментите на Милграм върху
nодчинението: той установява, че 62% от средните жители, учас­
твували в експеримента, са готови да причинят силни електри ..
чееки шокове на друг човек, подчинявайки се на заповедта на
експериментатора. При все това всяка година, когато описвам

274
експерименталната ситуация па студентите в моя курс и питам

дали те биха се подчинили на подобна заповед, само около 1

процент отговаря положително. Означава ли това, че моите сту­
денти ся по-добри от изследваните от Милграм лица? Не бих
казал. Според мен това означава, че ако им се даде 50% ·възмож­
ност за избор, хората ще се опитат да се представят в добра свет­
лина. Ако Милграм не бе използувал заблуд~. той би получил
резултати, които просто не отразяват поведението на хора, нака­
рани да повярват, че са в реална ситуация. Ако дадем възможност
на изследваните лица да се разположат удобно и докато почиват,
да си представят как биха се държали ако ... , бихме получили
представа какви биха желали да бъдат, а не какви са.

Морални проблеми. Използуването на заблуда може би е най­

добрият (и вероятно един.ствен.ият) начин да се получи полезна
информация за поведението на хората в най-сложни и значими
ситуации, но то (използуването на заблуда) действителн.о поставя
сериозен етичен проблем пред експериментатора. Основно про­
блемите са три.
1. Ла се лъжат хората nросто е неморамю.
2. Лъжата честn води до !'pytSa намеса Р мнтичния свят на личностите.
Изследваните лица не знаят какво точно търси експерпментатор1-,т и
?атона съгласиетn, кnетn те дават, не мnжс да се счита за реално. R
експеримента на Аш напрИмер може да се допуr:не, че някои студенти
ня"аше да се съгласят да участвуват, ако предварително знаеха, че
Аш се интересува от тяхната сх.1онност към конформнзъ11>., а не от пер­
цептивн ата им преценка.
3. Процедурите на ексnерю.~енrите често са свързаРн с неnриятни kЗ•
живявания, ка1о болка, досад:.~, тревожност и други.

Оправдава ли целта средствата? Това е спорен въпрос. Някои

твърдят, че независимо от целите и постиженията на социалната

nсихология тази наука не заслужава да съществува, щом хората

биват заблуждавани и им се причиняват неприятни преживява­

ния. Други изпадат в противоположната крайност и настояват,
че социалните психолози откриват неща, които могат да имат

огромна полза за човечеството, и затова си заслужава да платим·

всякаква цена за резултатите.
Моята собствена позиция е някъде по средата. Смятам, ч~·
науката социална психология е важна, но смятам също, че IIЭ·
следваните в експериментите лица винаги трябва да бъдат защ11·
щавани. Това означава следното:
1. Процедурите, които причиняРат си:ша болка или неприятин врr·
жив.явания, би тuябва.r.о да се избягват винагk когато е въ:JMOit•llll,
Ако експери:v.ентатор'Ьт проявява голя~~>.а нзобретатеююст и r1 rrд1111• ·
ливост, той обикновено успява да провери хиnоrе~ата сн, без да н:нюл··~ ••
 крайни методи. Въпреки че· г-о-умерената проццура също дава ре­
зултати, експериментаторите биха могли да поже!)твуаат част от яснrо­
тата, за да <>а1нитят изследваните от тях лина.
2. Експериментаторите б~< трf;t\вало дя бъдат в постоянна rотовност
!1а възприемат процедури, които са алтернативи на заtlлудата. Лка
мсже да -:е открие ~якоя друга плодотворна процедура, тя би трябвало
да се изпол·>ува.

3. Ексnериментаторите би трябв::.ло да гре~оставят на изследваните

vт тях лица реалното право на избор да нгпусн'lт експеримента, ако
Реприятните им преживяванир станат твърде силни.

4. Е края на процедурата ексnерн\!ентатооът би трябвало да посвети

значителен nериод от вrеме на всяко изслелвано лице, старателно да

му обясни експеримента, истинската си цел, причините за заблудата

и т. и. Той II,e тря15ва да nслтки максимални усилия, за да запази
достойнството на изследваното лице, да не му позволи да се почувству­
ва глупаво или лекове~но заради то11а, че се е "хвангло" на заблудата.
F.кспериментаторът би трябвало да се увери, че изследваното лице
н~nуска лабораторията 11 добро състояние на духа - доволно от себе
сн и от участ~<ето си в екr-перимевта. Това r..оже да постигне всеки съ­
вестРн екс.1ериментатор, който е :отов да пr.свети времето и труда си,
·ч да се отплат.! на и:1с.1едваното лице (с информация и внимание) за
ва·1:ната роля, която то е изi<rрало в научното начинание .
.5.Ракрая експеримен1аторът не Ен трясвало да предприема експери­
ыент, коiiто е свързан със заб.1уда или неприятни преживявания, "прос­
то така". Преди да пристъпи прага на лабораторИЯ'I'I', изследователят
би трябв<tло да е сигурен, че експеrиментът е разу\!ен и значим - че
търси отговоr на интересев въпрос и го търси по задълбочен и добре
оргванзиран начРн.

Повечето експериментатори - социални психолози, са из­

вънредно внимателни към потребностите на изследваните от тях
лица. Въпреки че някои експерименти включват процедури, които
причиняват различни смущаващи преживявания, в по-голямата

си част тези процедури съдържат не l\!алко гаранции за сигурност­

та на изследваните лица. Например, що се отнася до неприятните

преживявания на изследваните лица, повечето читатели ще се

съr.1асят, че експериментът на Стенли Милграм върху подчине­

нието е едно от най-мъчителните изследвания, описани в настоя­
щата книга. Все пак ясно е, че след провеждането на експеримен­
та Ми.11рам е работил упорито, за да превърне ця.тrото преживя­
ване в полезен и вълнуващ опит за изследваните от него лица.

Ясно е също, че той е постигнал успех: известно време след ек­

сперимента 83,7% от участниците изразили задоволство, че са
участвували в изследването; 15,1% не изразили никакви чувства
и само l ,3% заявили, че съжаляват за участието си. Освен това
университетски психиатър, който задал въпроси на част от из­
следваните лица, не открил никакви опасни ефекти - дори сред
изследваните лица преобладавало мнението, че участието им в
експеримента е разширило и обогатило познанията им.

276
Постексперименталният етап. Постексперименталният етап, на­
ричан понякога осмисляне или заключителна беседа, е много
важен елемент от експеримента. Той е не само ценно средство
за неутрализиране на някои от неприятните преживявания и
заблудите по време на експеримента, но позволява на изследова­
теля да превърне експеримента в поучителен опит за изследваното

лице. Освен това той позволява на експериментатора да определи

доколко използуваната методика "работи" и да разбере от единс­
твения човек, който най-добре знае нещата (изследваното лице),
как би могъл да я усъвършенствува. Накратко, предпазливият
експериментатор се отнася към изследваните от него лица като

към свои колеги, а не като към обекти. За тези от вас, които

никога не са участвували в подобна зю<точителна беседа, точното
описание на протичането на разговора и отношението към из­

следваните лица може да даде по-пълна представа за експеримен­

талната методика.

В началото експериментаторът насърчава изследваното лице

да изрази цялостното си отношение към експеримента и да зада­

ва всякакви въпроси, възникнали у него. След това той се опитва

да определи защо изследваното лице е реагирало така и дали

то е изтълкувало процедурите по очаквания начин. По-нататък,

ако в експеримента е била използувана някаква заблуда, целта
на експериментатора е да установи дали изследваното лице е имало
съмнения относно лъжливата версия. Ако се окаже, че изследва­
ното лице е имало съмнения, експериментаторът трябва да реши
дали те са били достатъчни, за да повлияят върху поведението
му. В такъв случай отговорите на изследваното лице не могат
да се включат в данните от експеримента. Тъй като експеримента­
торът се интересува от спонтанното поведение на изследваните

лица, всички отговори, повлияни от тези съмнения, не могат да

бъдат спонтанни и най-вероятно са невалидни. Ако поради подо­
зрителност се наложи да бъдат пренебрегнати резултатите на
сравнително голям брой изследвани лица,
експеримент целият
трябва да се елиминира.
През тази първа част на заключителната беседа експеримента­
торът се опитва максимално точно да разбере какви са били реак­
циите на изследваното лице и дали то е имало някакви подозре­
ния. Едва след това на изследваното лице се съобщава за заблу­
дата. Важно е това разкритие да се направи постепенно и внима­
телно, за да не дойде като шок за изследваното лице. Луси (от
комикса "Фъстъци") би била според мен най-слабият експеримен­
татор в света. Например какво би казала тя на Чарли Браун
след експеримента? "Измамихме те; през цялото време те лъжем,

277
.а ти вярваш - ха, ха!" Очевидно е, че този подход трябва да се
язбягва.
Всеки експериментатор има собствен метод за провеждане
на заключителната беседа. Ще разкажа с някои подробности за
начина, по който аз постъпвам: най-напред запитвам изследва­
ното лице, дали експериментът е бил напълно ясен за него и дали
то няма някакви въпроси, засягащи целта или процедурата.
Обикновено има въпроси, чийто отговор е открит - например
бих могъл просто да помоля изследваното лице откровено да
сподели впечатленията си от експеримента. Реакциите са различ­
ни и за мен е от полза да зная какво чувствуват хората. След
това започвам да задавам целенасочени въпроси, свързани с
процедурата. Изследваното лице трябва да сподели дали някой
момент му се е сторил странен, смущаващ или объркващ. Ако то
има някакви подозрения, те вероятно ще се разкрият в този от­

говор или поне ще забележа признаци, които показват, че е необ­

ходимо по-нататъшно разясняване; когато изследваното лице няма

подозрения, продължавам с още по-конкретни въпроси- на­

пример дали според него експериментът съдържа нещо повече

<>Т това, което се забелязва на пръв поглед. Това е насочващ
въпрос. Той в същност му казва, че в действителност има нещо
повече от това, което се забелязва на пръв поглед. Голям брой
.от изследваните лица посочват, че наистина мислят така, но това
не означава непременно, че те са имали определени съмнения;
по-скоро някои хора знаят, че заблудата често е част от редица
психологически експерименти и смътно подозират, че това вероят­
но е един от тези експерименти. С въпросите си може би и аз съм
помогнал тези съмнения да се потвърдят. Важно е да оценим и
подчертаем отсъствието на лековерие у изследваното лице. Важно
е също да му посочим, че ако е би.1о заблудено от процедурата
на експеримента, това не е резултат на недостатъчна интелигент­
ност или лековерие, а е функция на самата процедура - ако
експериментът е добре подготвен, практически всеки бива заблу­
ден. Това е решаващо: да се "хванеш" е обидно само когато това
те кара да стигнеш до извода, че сн изключително неинтелиген­
тен или лековерен. При тези експерименти обаче това не е вярно.
Щом експериментът е добре подготвен, всеки ще се "хване". За­
това експериментаторът е длъжен да посвети време и усилия,
за да изясни нещата на изследваното лице. Често пъти това е
,решаващият фактор, който определя удовлетвореността на из­
следваното лице. С други думи, дали то ще остане с приятно
чувство от експеримента, или ще се чувствува като глупак. Екс­
периментаторът, който не отделя специално внимание на този

278
е~ап от експеримента, няма място в лабораторията по· социална
психология.

Когато изследваното лице изрази определени подозрения,

аз винаги го моля да обясни как те са могли да повлияят върху
поведението му. Отговорът на този въпрос е. от изключително
значение. Ако то наистина има такива подозрения (основателни
или не) и ако те са повлияли върху поведението му, ще прене­
брегна неговите резултати. Очевидно това решение се взема, без
да е известно дали неговите резултати потвър)Кдават хипотезата,

или не! В случай Ч? подозренията на изследваното лице са в

погрешна насока, обикновено казвам, че то е имало основания
да се съмнява и експериментът наистuнд съдър)Ка нещо повече;
едва след това обяснявам целта на изследването и причините,
поради които прибягваме до използуването на заблуда. В.тези
моменти винаги се старая да гледам нещата през погледа на из­

еледваните лица, като споделям собственото си неудобство, че

се налага да използувам заблуда. Стремя се също да обясня защо
смятам, че резултатите биха могли да имат голямо значение.
Винаги се опитвам да разбера дали изследваното лице из­
питва стеснение или неловкост, гняв или презрение, за да мога

да се намеся по съответен начин. Мнозинството от изследваните

·лица са ве)Кливи и сдър)Кани. За да подпомогна изследваното
лице да събере смелост и да се дър)КИ рязко с мен (ако има та­
кова желание), съзнателно започвам да споделям собствените си
съмнения и критични бележки по отношение на процедурата.
По този начин се надявам у изследваното лице да изчезне всяко
нежелание да разкрие скептичното си отношени:е, чувството, че

целият експеримент е тривиален и безсмислен, раздразнението

и неудобството, което е изпитало, както и фактът, че процедура­
та му е повлияла по-силно, отколкото съм предвидил. Изследва­
ните лица обикновено изразяват Готовност да ми помогнат да
усъвършенствувам експеримента и често са ми да.еали редица
ценни предложения.

В края на разговора се обръщам с молба към изследваните

лица да се постараят да запазят в тайна .преживяванията сн в
лабораторията. Очевидно, ако бъдещите изследвани лица узнаят
предварително целта на изследван~то, реакциите им ще са нева­
дидни и има опасност да ни подведат в тълкуването на резулта­

тите. За да се избегне това, експериментаторите трябва да си

осигурят помощта на всеки един участник в изследването. Не­
рядко съм успявал да убедя изследваните лица да пазят тайна,
като наблягам върху голямата вреда, която би понесла научната
общност, ако предварително осведомени изследвани лица ми под-

279
несат резултати, неоснователно потвърждаващи хипотезата ми."
В настоящата глава се опитах да изложа предимствата на експе­
рименталния метод и да покажа колко сложна и отговорна е
подготовката и провеждането на лабораторен експеримент по со­
циална психология. Освен това се опитах да предам частица от
приятното вълнение, което изпитвам при преодоляването на труд­
ностите, и да разгледам начините, чрез които се стремя да оси­
гурявам душевното спокойствие и обогатяване на изследваните
от мен лица. Експерименталните лица са допринесли много за
нашето познание и ние сме техни длъжници. Знанието, информа­
цията и прозренията, описани в първите осем глави на настояща­

та книга, са основани на техниките и методиките, разгледани в·

тази глава, както и на съдействието, оказано ни от изследваните
лица. В крайна сметка опознаването на човека като "социално·
животно" в цялата му сложност зависи от изобретателността, с
която разработваме методики за изследване на поведението му;
методики, които успешно се контролират и "работят", без да
уронват присъщото достойнство на онези индивиди, които в ка­
чеството си на експериментални лица допринасят за нашето по­
знание.

МОРАЛНАТА ОТГОВОРНОСТ
НА ЕКСПЕРИМЕНТАТОРА

Има едно допълнително съображение от етично естество, което

е особено сложно - моралната отговорност на учения за това,
което ще открие. На различни места в настоящата книга се за­
нимавам с някои механизми на убеждаването с изключително
голямо влияние. С особена сила това се отнася за глава 4, J(ъдето
разглеждам методите за самоубеждаване, и за някои от с.аедва­
щите глави, в които отделям внимание на някои приложения на
тези методи. Самоубеждаването е голяма сила, защото, реално
погледнато, "убеждаващият се" изобщо не разбира какво се е
случило с него. Той започва да вярва, че дадено твърдение е
вярно, не защото Дж. Робърт Опенхаймер или Т. С. Елиът или
пък Джо Рамото го е убедил, че това е вярно- той започва да
вярва, понеже сам се е убедил. Дори често пъти той не знае защо
или как е повярвал. Това прави явленията не само въздействува­
щи, но и ужасяващи. Когато зная защо съм повярвал в Х, аз
съм относително свободен да променям мнението си; но ако единсi
твеното, което зная, е, че Х е вярно - и не зная нищо друго, ·- -
много по-вероятно е да продължа да вярвам това дори при нали·
чието на опровергаващи доказателства.

280
 Механизмите, конто описах, могат да се изпо.~1зуват, за да
се накарат хората например да си мият зъбите, да престанат да
тормозят по-слабите, да намалят болката или да обичат ближния
си. Много хора биха могли да приемат тези резултати за поло­
жителни; и все пак с тях също може да се манипулира. Освен
това същите механизми могат да се използуват и за да се накарат

хората да купуват дадени марки паста за зъби, както и да гласу­

ват за определени политически кандидати. Не е ли неетично да
се разкриват начини за манипулирането на хората?
Ще бъда откровен: като човешко същество имам някои идеа­
ли - например бих желал да премахна фанатизма и жестокостта.
Ако имах тази власт, бих използувал възможно най-хуманните
и ефикасни методи, за да осъществя тези цели. Съзнавам обаче,
че веднъж разработят ли се методите, други хора биха могли
да ги използуват, за да постигнат цели, които според мен са ло­

грешни. Това силно ме безпокои. Съзнавам също, че вие можете

да не споделяте моите ценности-в такъв случай, ако вярвате, че
тези методи са ефикасни, обезпокоените би трябвало да бъдете
вие.
В същото време бързам да изтъкна, че описваните от мен
явления не са нови. Не социален психолог е накарал г. Лаидри
·да се пристрасти към цигари "Марлборо" и не социален пенхо­
лог накара лейтенант Коли да убива с безсмислена жестокост
мирни виетнамски жители. Те действуват самостоятелно. Социал­
ните психолози се опитват да опознаят тези и десетки други явле­
ния, които стават по света всеки ден- още от момента, когато

първите две човешки същества на Земята влезли във взаимоотно­

шения. Като прониква в тези явления, социалният психолог може
да помогне на хората да се въздържат от определен вид поведе-~

ние, когато самите хора решат, че то пречи за адаптацията.

Съзнанието на действуващия социален психолог, че явле­
нията, с които работи, не са породени от него, не е достатъчно,
за да го освободи от морална отговорност. В неговите изследвания
тези явления често кристализират във високоорганизирани и
лесно приложими методики. Винаги е реална възмож1юсrта ня­
кои индивиди да разработят тези методики и да ги приложат за
осъществяването на свои собствени цели. Използувани от някой
демагог, методиките очевидно биха могли да превърнат нашето
общество в кошмар, взет от романите на Оруел. Нямам намерение
да държа проповед за отговорностите на социалните психолози.

Това, което най-добре познавам, са моите собствени отговорнос­

ти, така както ги разбирам. Накратко те са: да разяснявам
на обществеността как тези методики биха могли да бъдат из-

281
ползувани (дори и от потенциални манипулатори като мен!), да
6дя, за да не допусна някой да злоупотреби с тях, и да продължа­
вам изследванията си, чиято цел е да задълбочим познанието си
за човека като "социално животно",· за неговия начин на мислене
и поведение.
 БЕЛЕЖКИ

ГЛАВА t.
ЩО Е СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ?

James Michener, ,\ent State: What Happened and \f1hy (New York: Rгndom
1
Hot1se, 1971).
~ {(eпneth Clark and Mamie Clark, 'Racial Identiiication and Preference in
Negro Children', in Readings in Social Psychologц. ed. Т. М. Newcorr.b and
Е. L. Hartley (r\ev. York: Holt, 1947), рр. 169-178.
3 Jonathan Harris, Hiroshima: А Studtl in Science, Politics, and the Ethics
of War (Мепlо Park, Calif.: Addison-\\1 esley, 1970).
4 . Michener, ор. cit.
1 Ellen Berscheid; personal commuпication.
" Philip Zimbardo, The Psychological Power and Pathology of Imprisonment
(а statement prepared for the U. S. House of Representativts Committee
on the Judiciary; Subcommittee No. 3: Hearin~s оп Prison Reform, San
Fr~ncisco, Calif., October 25, 1971), р. 3.

Г л. а в а 2.
К:ОНФОР.МИЗМЪТ
1 Copyrigllt © 193.3, 1961 by.JamesThurber. From'TheDaythtDam Broke'.
in Му Life anJ Hard Times (Nev.· York: Harper, 1933), рр. 41, 47. (Ori-
gin;~l!y priпted in The New Yorker.)
~ Sta•11ey Schachter, 'Deviation, Rejection, and Coшmunication,' Journal of
Abnormal ап-! Social Psycholoюf. 46 (1951): 190-207.
3 Albert Speer. lnside the Tblrd Reich: Memoirs. tr. Richard Winston and
Clara Win~ton (New York: Macmillan, 1970).
4 Solomon Asch, 'Effects of Group Pressure llpon the Modification and Distor-
tion of Judgement,' in Groups, Leadership and Меп, ed. М. Н. Guetzkow
(Pittsburgh: Carnegie, 1951), рр. 1 17-190. Soloшon Asch, •Studies о f
Jпdependence .1nd Conformity: А Minority of One Against а ТJпanimous
.Мajority', Psycltological Monagraph~, 70 (1956): No 9, Whole No. 416 . •
5 Morton Oeutsch and !farold Gerard •А Study of Normative and Informa
tioпal Social Iпflueпce Upon Jr.dividual Jud~eшent,' Journal of Abnor-
mal and Sociai' Psychology, 5! (1955): 629-6~е.
8 .Jане Mutoп, Robeгt Blake, апd Joseph Olmstead, 'The Relationship Be-
tween Frer,uency of Yielding and the Disclosure of Persona1 Ideпtity,'
Joum.al of PersonaШy, 24 (1956): 339--347.
7 Michae1 Argy1e, 'Social Pressure i n PuЬI ic and Private Situations', J our-
nal of Abnormal and Social Psychologц, 54 (1957): 172-175.
8 Solomon Asch, 'Effects af Gгoup Pres>ure Upon tlн~ Modification and
Шstortion of J L!dgement,' in Groups. Leadership and Alen, ed. М. Н. Guetz-
kow (Pittsburg'J: Carnegie, 1951), рр. 117-190.
8 Bernard Mausner, 'The Effect vf Prior R~iпforcement о! the Iпteraction of

283
 СЪДЪРЖАНИЕ

.,СОЦИАЛНОТО ЖИВОТНО" 1\АТО ПОТЪРПЕВШО ОТ СВОИТЕ

МИСЛОВНО-ПОЗНАВАТЕЛНИ МЕХАНИЗМИ •. , 5
ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ I(НИГ А? ••• 27
1
ЩО Е СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ? ·, 30
2
I(ОНФОРМИЗМЪТ .. 39
3
МАСОВИ I(ОМУНИI<АЦИИ, ПРОПАГАНДА И УБЕЖДАВАНЕ 68
4
ОПРАВДАВАНЕ НА СОБСТВЕНОТО ПОВЕДЕНИЕ , , 104
5
ЧОВЕШКАТА АГРЕСИВНОСТ 147
tj
ПРЕДРАЗеЪдЪЦИТЕ .. 174
7
ПРИВЛИЧАНЕТО: ЗАЩО ХОРАТА СЕ ХАРЕСВАТ? •. 204
8
ОБЩУВАНЕ В ГРУПИ ЗА ТРЕНИРАНЕ НА ЧУВСТВИТЕЛНОСТТА
9
СОЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ I(ATO HAYI(A.,, . 262
БЕЛЕЖКИ . . . . . . . . . . . . . 283
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ . , . 295
ПРЕДМЕТЕН ПОКАЗАЛЕЦ .... 299

Елиът Арънсън

ЧОВЕКЪТ-
.. СОЦИАЛНО ЖИВОТНО"

американска

Лреводач ЛИЛЯН~ ЕНЕВА Рецензенти МИЛЧО ДРАГАНОВ, ГЕОРГИ йОЛОВ. ВАСИЛ

ПРОДАНОВ Редактор КРЪСТИНА ПЕТКОВА Редактор на издателството ХРИСТИНА
rЪРКОВА Художник БОЖИДАР ИКОНОМОВ Художествен редактор ТОТКО КЬОСЕ·
.МАРЛИЕВ Технически редактор ВАСИЛКА СТЕФАНОВА Коре«тор МАРИАНА СТАН·
ЧЕВА Дадена за набор на 2. V\11. 1984 r. Подписана за nечат на IG. Xl. 1984 г. Из­
.пязла от nечат nрез ноември 198,1 г. Печатни коли 19. Издателски коли 17,73 Условно
нздателс:,н коли 17,06 Издателски .N'• 26071 Фоrмат 16{60{84 Цeila 2,21 дв.
код 02{9531222411/0440-10-84

ДИ .. Нау:<а и изкуство• -София

ДИ .. Георги димитров" -Ямбол