атинският език 

(lingua latīna, [ˈliŋɡwa laˈtiːna]) е древен италийски език. Писмената му

система, латиницата, се развива на основата на етруската и гръцката азбука, които от своя
страна произлизат от финикийската.
Първоначално латинският се говори в Лациум, областта около град Рим.[1] С възхода
на Римската република той се превръща в преобладаващия език, първоначално в Италия, а
по-късно в цялата западна част на Римската империя. Простонародният латински се развива
в съвременните романски езици,
като италиански, португалски, испански, френски и румънски, а много думи с латински
произход се използват и в други днешни езици, включително и в българския. Наред
със старогръцкия, латинският език дава голяма част от терминологията в различни научни
области, като богословие, биология, медицина и право.
При Късната република, около 75 година пр.
Хр., старолатинският е стандартизиран в класическия латински език. Простонародният
латински е разговорната форма, използвана по същото време и засвидетелствана в надписи
и комедийни пиеси, като тези на Плавт и Теренций.[2] Късният език е книжовният език след III
век, а средновековният латински се използва от IX век до Ренесанса, когато преминава
в ренесансовия латински, а в началото на Новото време се развива новолатинският език.
Латинският се използва като език на международното общуване, книжовността и науката до
XVIII век, когато започва да бъде изместван от разговорните езици. Църковният латински и
днес остава официалният език на Светия престол и на латинския обред на Католическата
църква.
Макар днес латинският език да се смята за мъртъв, той продължава да се преподава в
различни образователни институции по целия свят.[3][4]
Латинският е силно флективен език с три обособени рода, седем именни падежа,
пет склонения, четири глаголни спрежения, четири основни глаголни форми, шест глаголни
времена, три лица, три наклонения, два залога, два глаголни вида и две числа.