Алеко Константинов “Бай Ганьо”

В първите две десетилетия след Освобождението българската литература активно

продължава да изгражда националния космос с неговите основни опорни точки – образа на
националното пространство, история, култура. И точно тук българското общество, а заедно с
него и литературата, се натъкват на сериозен проблем – проблема за загубения идеал.
През 1895 г. Иван Вазов написва “Кардашев на лов”, в който един съвременен български
писател напразно търси красиви и романтични герои из софийските улици. След като среща
само тъжни и грозни истории, героят стига до заключението, че “високите” разкази нямат място
в новата ни литература. Творбата завършва със знаменателно изречение: “Нека бъде сатирата!”
и така поставя необходимостта от критическо изобличение на социалната действителност като
най-важна задача пред творците от 90-те години на ХІХ век.
В същата година се появява книгата “Бай Ганьо”, отпечатана първоначално като приложение
на списание “Мисъл”. Творбата на Алеко Константинов в най-висока степен е породена от
атмосферата и потребностите на своето време. Тя в същото време ги обобщава и превръща в
художествен образ, който въвежда нов стил на литературно изображение, различен от
съществуващата традиция.
Д-р Кръстев, макар че е един от първите, които съзнават значението на тази творба, се
чувства донякъде объркан и недоволен от липсата на класически издържана композиционна
цялост, от фейлетонните похвати на изображение, от черно-бялата психологическа
характеристика на героите. В същото време обаче той прозорливо отбелязва, че даже
недостатъците в “Бай Ганьо” са породени от спецификата на действителността, за която
разказва, че между начин и обект на изображение съществува изключително и показателно
единство.
Когато излиза от печат “Бай Ганьо – невероятни разкази за един съвременен българин”
тя се състои от две части. Първата част включва девет очерка, обединени под общото
название “Бай Ганьо тръгна по Европа”, а втората част включва трите очерка “Бай Ганьо се
върна от Европа”, “Бай Ганьо прави избори” и “Бай Ганьо журналист”. Редакторите на по-
късните издания включват в книгата и всички фейлетони с главен герой бай Ганьо, създадени
от Алеко впоследствие, и оттогава тя по традиция се издава в този вид. Така или иначе
фрагментарната композиция отразява задъхания ритъм на преход между две епохи в
българската история; фейлетонното начало придава острота на критичното отношение;
хуморът е най-въздейственото средство за борба с грозното. Само хуморът се оказва способен
да обедини гнева на изобличителя с болката на моралиста и с ироничната нагласа на
истинския интелигент, а именно това са най-специфичните белези на разказвача Алеко
Константинов. В този смисъл не бива да се изпуска от внимание и фактът, че книгата все пак
не се състои само от разказаните истории, обединени около фигурата на главния герой. Книгата
подробно ни въвежда и в ситуацията на разказването, а именно група млади интелигентни
мъже си разказват историите за бай Ганьо. В някои критически мнения този факт е наречен
“рамка” на разказа и с това интересът към групата, известна сред софийската общественост като
“Весела България”, се прекратява. Проблемът идва от факта, че участниците в групата се
обявяват и за участници в историите на бай Ганьо. Разказвачът обикновено е спътник на героя
от съответния разказ, а във втората част всички са свидетели на подвизите на бай Ганьо.
Подобен род книги не са рядкост в световната литературна традиция (сборника
“Декамерон”). От вече съществуващите в общественото пространство сюжети, се избират

1
онези, които най-добре осветяват даден проблем. В първата част на книгата проблемът
навсякъде е един и същ – некултурен българин или балканец пътува в чужбина с търговска цел.
Непознавайки европейската култура и норми на поведение, той изпада в конфузни ситуации, от
които се измъква благодарение на агресивността и нахалството си. И тук вече оценката на
групата разказвачи е особено важна. Втората част на книгата използва друга ситуация –
предположението “какво би станало, ако…” познатият ни вече некултурен, действащ само
според егоистичния си интерес българин, реши да се включи в политическия живот. И тук
отново мнението на групата разказвачи има съществена роля. Така че единството на книгата
не може да се мисли по друг начин, освен като вътрешно взаимодействие между “Веселата
България” и другата, “Бай Ганьовата България”.
Противоречията продължават и при определяне на времевата и пространствената
характеристика на художествения свят. От една страна, характеристиката “Един съвременен
българин” като че ли насочва към времето на 90-те години на 19 век и по този начин отразява
процесите в българското общество по това време. От друга страна, обаче ситуациите са толкова
типични, че дават възможност определението “съвременен” да се тълкува до там широко, че да
обхваща всички времена, в които подобен герой може да съществува. Същото се отнася и до
мястото. Широтата на географския обхват, съчетана с поразителната еднотипност в
поведението на бай Ганьо показва, че ако вместо градовете от книгата сложим други,
ситуацията едва ли ще се измени съществено. Единственият определен пространствен ориентир
всъщност е противопоставянето: там в Европа и тук в България.
Тези изтъкнати досега противоречия водят и до основния за света на “Бай Ганьо”
въпрос – доколко е реалистично повествуванието в творбата. Ако под реалистичност се
разбира близост на изобразения свят и герои с действителността, то книгата “Бай Ганьо” е
реалистична в стремежа си да покаже типични ситуации и поведенчески реакции, като по този
начин обрисува вярно обществените отношения. От друга страна, повествуванието не изгражда
свят с цялата пълнота на връзките в него. Героят също не е типичният реалистичен герой, той
няма биография, външният му портрет е по-скоро емблематичен, отколкото реалистичен. На
този фон не е твърде адекватно образът на бай Ганьо да се тълкува като реалистичен образ.
Въздействената му сила е по-скоро в свободата да се съотнася всяка постъпка и всяко
поведение, носещо характеристиките на байганьовщината, към първообраза и да се тълкува
свободно.
Неслучайно “Бай Ганьо” е книга, за която са написани стотици страници от тълкувания,
страници, търсещи отговор на въпроса: какво представлява бай Ганьо като литературен
герой?! В началото на 30-те години се появява статията на германския професор-българист
Герхард Геземан “Проблематичният българин”. Заедно с типични герои от разказите на
Вазов като Гороломов и Балтов, бай Ганьо попада в модела на негативното българско, на
лошия, опорочен образ на българския човек. Така той се оказва вписан в онази вече формирала
се литературна традиция, която противопоставя идеалите на възрожденското време на грубата
действителност, настъпила неочаквано бързо след Освобождението. Но образът на бай Ганьо е
различен от просветителски - моралистичните сатири на Вазов. Той не е просто карикатура на
един социален тип, нито само естетическо обобщение на отрицателните характеристики в
обществения живот и в съзнанието на новия българин. Бай Ганьо е образ, в който се оглеждат
трайни черти на човешкото, в който се срещат и сблъскват различни епохи, свързват се
по най-причудливи начини противоречиви прояви на националния ни характер.
Социалистическата критика от онова време в лицето на Георги Бакалов твърди,че Бай Ганьо
е социален тип, обобщена проява на една възникваща класа. Други критици виждат в него

2
единствено необразования и груб българин, току-що излизащ от своята провинциална
затвореност.Трети мислят за него като за образ-обобщение на общочовешки черти,
специфични за най-различни времена и епохи или пък като за типичен балканец, homo
balcanicus, какъвто можем да срещнем във всички страни на доскорошната Османска империя.
Днес, от дистанцията на изминалото столетие, най-точно ще бъде да кажем, че бай Ганьо е
всичко това: той е и социално конкретен, и нравствено обобщен; исторически временен и
неизлечимо вечен. В него откриваме типични черти на балканеца, на “възточната” психика,
както биха казали Вазовите герои от “Чичовци”, но и на всеки малокултурен човек изобщо.
Някои черти на байганьовския характер изглеждат дълбоко вкоренени в човешката природа, те
се появяват при всеки нов допир на индивида с обществото, с институциите, с другите хора,
независимо от конкретните обстоятелства на една или друга епоха.
“Бай Ганьо” започва с едно кратко въведение, графично отделено от останалата част на
текста.То се състои от едно- единствено изречение, богато наситено с алегоричен смисъл в
областта на историческите, политическите и нравствените внушения и е свързано с един
символичен спектакъл на преобличането: “Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си
агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е
вече цял европеец”. Критиката отдавна е проследила значението на всеки детайл. “Помощта” е
Освободителната война; ямурлукът – турското робство; белгийската мантия е алюзия към
белгийската конституция, използвана като модел в изготвянето на първата българска
конституция в Търново, а нейната полуоблеченост (“наметна си”) загатва невъзможността от
мигновена промяна на обществената действителност.
Има обаче и нещо повече. Наследила практично-предметното мислене на възрожденската
епоха, литературата в края на ХІХ век обръща голямо внимание на дрехите и на тяхната
способност да символизират различни нравствени и социални характеристики на личността.
Чрез ритуала на маскарадното преобличане творбата на Алеко представя желанието за
цялостна промяна в националната идентичност на българина след Освобождението. Но заедно с
това книгата показва и невъзможността от подобно по магически бързо действие, лишено от
последователността на бавната историческа еволюция. Темата за българина, който иска да бъде
европеец,загърбил изцяло доскорошната си провинциална затвореност на полуориенталски,
патриархален човек, е много характерна за българската литература от онова време. Алеко
Константинов я представя във фейлетонно-сатиричен план. Целият разказ за бай Ганьо
представлява сюжет на желанието, но и на невъзможността за такава мигновена промяна. С
акта на преобличането е поставен пряко един от основните проблеми на прочутата книга – за
поведението на човека в изпитанията на чуждото пространство и под натиска на настъпващите
“нови времена”. Преобличайки се, героят се готви за “закона” на чуждата земя. Той знае, че
там, другаде, и хората са други, и порядките са различни, и езиците са странни и чужди.
Културните граници се обхождат с умения и с идентификационна промяна – това е
интуитивното знание на героя на Алеко Константинов.
Чуждото пространство е изненада, натиск, агресия и те трябва по някакъв начин да бъдат
овладени. Именно в сблъсъка между “своето” и “чуждото”, между дрехата-маска и навикът-
идентификатор ще се появят и разгърнат комичните недоразумения. Законът на чуждата земя
неотменно включва в себе си дрехата. Чрез нея се разгъва цяла система от идентификации и
противопоставяния.Защото тя - Дрехата - е социален, етнически и културен различител, тя е
граница, която разделя, тя е и място на сблъсък между стари порядки и нови моди. Затова и на
срещата, разгърнала се като поредица от комични сцени, се разкриват именно разликите между
“европейците” и “целия европеец”-докато едните живеят като европейци, другият пътува

3
преоблечен като “европеец”, разкъсан от собствената си противоречивост. Това е трагизмът на
всяка раздяла, това е патосът на всяка промяна.
Тъкмо за крехкия баланс между знанията (за опасните чужденци) и незнанията (за чуждите
културни модели) разказва Алековата книга.
Книгата показва, че маската крие едно, но разобличава друго. Тя казва, че с прибързано
наложени маски същности трудно се изтриват и прикриват. Затова във всяка ситуация на
разобличаване ироничният заряд ще избухва, за да разкрие половинчатостта на маскировъчната
тактика.
Книгата повествува за изпитанията на самоличността на човека, тръгнал по Пътя..
В края на ХІХ век пътуването става емблема на социално-историческите промени,
настъпили в България след Освобождението. Разтварят се границите на едно традиционно
затворено, провинциално общество. Търсят се нови територии на културния интерес. Завоюват
се нови пазари. Всичко това превръща пътуващия човек в герой на новото време, във
фигура, която въплъщава желанието и способността за промяна. Пътуването поражда – и в
същото време само се поражда от – потребността за съпоставка, за сравняване на домашните
ценности с външния свят. То е начин за национална самоидентификация. Образите на
пътуващия човек заемат централно място в творчеството на Алеко Константинов. Двете най-
значими творби на писателя – “Бай Ганьо” и “До Чикаго и назад” – почти изцяло са изградени
върху темата за пътуването, за срещата на домашните традиции с чуждия свят, за перипетиите
на тази среща. Българинът поглежда към чуждия свят и там, като в огледало, успява да види
отразени чертите на своето общество и на своя характер. Пътуването е един от най-старите
модели, чрез които човешкото общество разказва за своя опит. В митологията, във фолклора и в
литературата съществува богата типология на свързаните с него сюжети: пътят като избор
между различни възможности, грешният път, пътят на изкуплението и др. Творчеството на
Алеко Константинов извежда на преден план движението от типа странстване-преоткриване.
С това то прилича на много вълшебни приказки от българския фолклор, но също така съживява
и някои традиции на възрожденската ни литература /например “Житието” на Софроний
Врачански/. Героят тръгва на път, обикаля по непознати места, като превръща в разказ своите
впечатления и оценки. Този модел е ясно разгърнат в “До Чикаго и назад”.
Съществува обаче и друг, по-усложнен и късно възникнал, литературен модел.
Перипетиите на странстващия герой са погледнати отстрани, през някакъв чужд поглед, и
именно този поглед задава онзи критерий на морална оценка, който се налага като внушение на
целия текст. Така е в цялата книга “Бай Ганьо”. Внушението тук е по-сложно изградено, защото
съществуват два различни модуса на самоизразяване.
Първият модус е очертан от непосредствените реакции, оценки, характеристики, които
пътуващият човек изразява към това, което среща по своя път. Пример в тази посока са
разсъжденията на бай Ганьо по време на неговото странстване по Европа. Чужденците той
обикновено вижда като “абдали”, т.е. глупаци, или “чифути” (евреи).
Вторият модус е скрит в типологията на неговото собствено поведение, което става обект на
разсъждение и обобщение за читателя и критиците на творбата.
От тази гледна точка основна характеристика на бай Ганьо е неговата ситуативност-
ситуативност като отсъствие на основополагащ нравствен принцип. И ако в условията на
лично оцеляване този недостатък не е дотам виден и страшен, то в условията на изграждане на
българската национална общност това отсъствие на принципи и идеали се оказва фатално. Този
проблем, общ за българската литература от края на 19 век, е свързан с изграждането на
българския национален космос и пречките, породени от загубването или липсата на всякакъв

4
идеал. Но именно в “Бай Ганьо” този мотив е вплетен в цялата сложност на проблема- докъде и
доколко нуждата от оцеляване може да допусне ситуативност в поведението.
Бай Ганьо е образ-символ на прехода между две епохи в българската история и в
съзнанието на българския човек. Заедно с агарянския ямурлук той е наследил психиката на
доскорошния роб, който днес иска да бъде господар на всяка цена, и това обяснява
несдържаната безскрупулност в социалните му прояви. Чрез поведението на своя главен герой
Алеко внушава, че бедността на много столетия се е натрупала в алчност и в желание за голяма
и лесна печалба. Липсата на държавна и политическа сила се е превърнала в тираничност и
страст към властта.
В този смисъл можем да кажем, че корените на байганьовското поведение са в
историческата ситуация след Освобождението, във внезапната промяна на социалното
положение, която се случва с всички българи. И все пак даже бързината на прехода не успява
да породи съществено нови, непознати черти. Тя по-скоро изостря старите отрицателни
качества или пък деформира традиционно смятани за добри характеристики на българската
душевност, превръща ги в тяхното пародийно опако. Образът на бай Ганьо може да бъде
прочетен и от гледната точка на обичайно възприемани като положителни черти в националния
характер на българина, само че изведени до такава крайност, която ги кара да преминат в
отрицание на доброто у себе си, в неговата комична или дори заплашително разрушителна
противоположност.
Второто, също така графически обособено, въведение ситуира главния герой сред група
хора, които разказват за него. До края на творбата техните образи остават недоразвити;
акцентът пада главно върху способността им да говорят за един друг човек, когото възприемат
като много различен от себе си. Поради липсата на всякаква портретна и описателна
конкретност бихме могли да ги наречем повествователни гласове. Чрез тяхното присъствие
във втората уводна част се поражда един двуполюсен модел на българската действителност. В
единия край се намира активният, действащ герой, носител на негативни социални и
нравствени характеристики. Към него в хода на повестванието се добавят и други подобни
“герои” (студентите Бодков и Асланов в чужбина, Дочоолу, Гочоолу и компания, когато бай
Ганьо се завръща в България). В отсрещния край се разполага малка група интелектуалци,
обединени от желанието да бъдат нравствено и политически добродетелни, от опита да се
противопоставят чрез хумора на грозното и пошлото, които ги заобикалят. С тях се
идентифицира и самият повествовател, който ще пресъздаде в образа на младия кандидат за
депутат Иваница Граматиков непосредствения си опит в политическата действителност.
С тази подялба на две противоположни групи герои текстът представя и два типа поведение
на българския човек, особено в ситуации, когато се оказва изправен пред лицето на чуждия
свят или пред необходимостта да осмисли собственото си място в действителността.
Бай Ганьо и байганьовци не страдат от липса на самочувствие. Родното място за тях е
центърът на света, така както личният интерес е критерий за значимостта на всяко ново
събитие. Те са агресивни и войнствени, патриоти до шовинизъм, гръмогласни бранители на
българската политика и на българската история, шумни гости на всяка трапеза. Младите
интелигенти, от своя страна, съзнават провинциализма на мястото, откъдето идват, стесняват
се от некултурността на своите съотечественици, когато се намират в чужбина, страдат от
комплекси за историческа и културна малоценност. Изглежда, че двата типа герои са не
просто противопоставени. Те по-скоро се допълват, за да представят един цялостен
модел на съзнанието и поведението, характерен за българския човек на прехода между две
епохи в края на ХІХ век.

5
 Не може да има съмнение, че образът на бай Ганьо е подчертано типичен, замислен като
обобщение на различни социални и психологически характеристики. В същото време обаче не
можем да отречем, че съществува индивидуална конкретност в речта и в поведението на героя.
Именно това съчетание на преобладаваща типизация с изображение в специфични сюжетни
прояви поражда въздействащата сила на образа.
Усещанията за травма и лошо представителство, свързани с образа на бай Ганьо, идват
първо по линията на сгрешените кодове и второ – по линията на поруганите норми. Човекът
е социално форматирано и културно регламентирано същество. Той живее в свят с
предписания, в знаково обработен свят, който постоянно го направлява. Всяко възникнало
противоречие с културната норма предизвиква напрежения, които трябва да се овладеят и
преодолеят. Сблъсъкът на социални принципи и културни норми е постоянен сюжет в
историята на човечеството. Част от този сюжет са и историите с бай Ганьо.

Тялото

Една от зоните с изключително силна културна нормираност е човешката телесност. Книгата

на Алеко Константинов говори за нарушенията преди всичко на езиците на телесното. Тя
внимателно и причастно представя поведението на тялото, което отказва да съблюдава
нормите.
В европейското културно пространство стои виждането за табуирането на природното тяло.
Много често при срещата на бай Ганьо с Европа комичните ситуации се пораждат именно от
налаганията на вниманието на други персонажи, на жадното, природно тяло на Алековия герой.
Една от зоните, където тялото на бай Ганьо взривява нормата, е басейнът като поле на
изпитанията. Тук наслаждението отново не познава граници, нито пък може да бъде обуздано.
Срещу “чинните и мълчаливи” (културно регламентирани) жестове на “няколкото немци” се
надигат “немилостивите удари” на възторжения балкански плувец. За немците басейнът е
стриктно регламентирана зона, за бай Ганьо той е място на първичните наслаждения, където
отново могат да се покажат способностите и предимствата на “българското”. Мълниеносно и
тук заработват механизмите на изтласкването – немците приемат бай Ганьо “за някой
новодошел, непостъпил още в лудницата възточен човек...”.
Примерите с подобни “лудости” на тялото в различните разкази са многобройни. Може да се
каже, че поведението на бай Ганьо е до голяма степен резултат от разминаването между
дисциплинираните зони на ориенталската и европейската култура. Там, където едната е писала,
другата е оставяла празни полета и обратно. Тъкмо на тези празни полета, потъващите в срам
българи се стремят да съградят някаква извинителна обяснителна схема за поведението на своя
сънародник.Опитват се да амнистират действията на героя, като ги “снабдяват” с разбираеми
контексти. Чужденците могат да погледнат снизходително-оправдателно на бай Ганьовото
поведение, но скоро следва нова поредица от действия, които бързо унищожават усилията на
извинителните интерпретации.
Други примери в тази посока засягат отношенията с жените. В отношенията си с тях бай
Ганьо неизменно залага на ориенталските жестове. Всички негови жестове трябва да внушат
едно –неговата мъжественост, сила, агресивеност, неотразимост. Но отново ефектът е обратен
на желания – за пореден път героят е запратен в зоната на присмеха, на екзотиката и
атракцията.
Незнанията на бай Ганьо се проявяват тъкмо в зоната на контакта. Всеки опит да се излезе от
собствената “черупка” и да се заеме доминираща позиция води до объркване на

6
комуникативните кодове, до поредица от недоразумения. Почуда, присмех и негодувание
подпечатват непрестанно актуалността на забраните и неадекватността на поведението.
Трапезата също се превръща в зона, в която отново се подвизава жадното тяло на героя.
Храните (нормите и ритуалите свързани с тях) са социални и културни класификатори. В “Бай
Ганьо” храненето не е просто битов акт, в него работи цяла система от културно-исторически
означители, залегнали в основата и на комичните внушения. За бай Ганьо яденето е истински
първична дейност, един своеобразен “борчески” акт, разположен далеч встрани от нормите за
благоприличие. На пътя храната се завоюва в борба с другите, буквално се изземва от тях.
Крушите, ловко измъкнати от “учените глави” във влака, стомната задигната от бебето, гозбата
отвоювана с толкова ентусиазъм у Иречек, яденето, осигурено в квартирата на Бодков– това са
все “бойни трофеи”. Те са спечелени в сложната битка, водена чрез надхитряне, изчакване,
агресии, емоции. От борбите за свобода към битките за храна,от славните образи на
патриотичната литература към срамните деяния в пространствата на бита – това е
ценностното сгромолясване, очертано в тази книга. Битките са изгубили своята
историческа значимост и национално-съзидателна насоченост. Те са съсредоточени върху
жалки битови обекти и поради това са смешни, комични. Затова за своите славни “подвизи”
героят получава най-вече презрение и насмешка.Ако домогването до трапезата изисква
упоритост и хитрост, то самият акт на храненето се нуждае от вдъхновение, от
“гастрономически” патос. Там, в допира с храната бай Ганьо е наистина “в стихията си”. Пред
завоюваната с усилия трапеза човекът може да бъде сам себе си, неговото опиянение не познава
граници, то е отвъд всякакви поведенчески регламенти. Светът отвъд удоволствието от храната
не съществува: “...сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят не могат го
заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му.”;
“Яде бай Ганьо, брей, не се шегува, яде, та ушите му плющят!” Сцени, говорещи,че сякаш
времето не се е движило, сякаш културата не е действала като решаващ дисциплиниращ
фактор. Ако чужденците се учудват, то героите-разказвачи се срамуват, защото преживяват
действията на своя сънародник именно през призмата на нарушените и направо потъпкани
“европейски” поведенчески норми. В зоната на всеобщия човешки морал, при единните мерки
за лъжата, грубостта и егоизма, патетично разнасяният образ на “българското” престава да бъде
ефективен. Вече не е достатъчно да бъдеш просто “българин”, за да бъдеш приет в общността
от други българи. Освен етническите, съществуват много други критерии, много различни
режими за пропускане и за отхвърляне.
Дошло е време за разделение, защото на трапезата на националното гостоприемство са се
настанили хората с лъжливите самоличности, хората с белгийските маски. Налага се
обобщението, че чрез образа на бай Ганьо става болезненото изживяване на дисбалансите
между “българското” и “европейското”, между едните българи и другите българи.

Стоката

Когато се обсъждат спецификата на границите и реакциите, не трябва да се забравя и за

целта на бай Ганьовото пътешествие. Цел, която не е да се видят, да се посетят определени,
културно знакови места. Целта е търговска –целта е търсенето на пазар, на който да се продаде
стоката. Тази цел обяснява и постоянното безпокойство, изпитвано от бай Ганьо. Светът на
търговията е схванат като принципно опасен свят. Там се обменят стоки и услуги, дава се едно
и се взема друго. В тази размяна никога не можеш да бъдеш сигурен, в нея някой винаги гледа
да те измами, да ти предложи едно, а да ти даде друго. Воден от подобни възгледи, бай Ганьо е

7
повече от предпазлив, когато трябва да влезе в някакви взаимоотношения на размяна. Страхът
на героя извира именно от неясната и “мътна” зона на търговията. Ако си послужим с речника
на самия герой – там не просто си искат да платиш някаква цена, там гледат да те “оскубят”.
Фраза като “Те малко ли ни скубят!” е израз на възмущение от принципно опасните чужденци,
но и от опасната “чуждост” на търговията.
Сравнително сдържана като обстоятелственост и иронично интонирана като отношение към
“търговската” дейност на героя, Алековата книга все пак дава достатъчно ясна представа за нея.
В историко-социологически план, бай Ганьо е преди всичко образ на пътуващ търговец-
разносвач. Това е анахронична фигура, която в края на 19 век в Западна Европа е пазарно
периферна. Една търговия, която предпочита тъмнината като свой съюзник и лъжата като
посредник. Не само егоизмът и пресметливостта, но и закодираната в образа пазарна
периферност, предполага “прякото” владеене на стоката. В несигурното чуждо пространство
гюлът сякаш се “страхува” да се превърне в стока, да влезе в оборота на абстрактните
стойности. Неговата пазарна метаморфоза трябва да се извърши скрито, потайно, печалбите
също старателно следва да бъдат укрити. Скритият джоб е надеждният сейф на разносния
търговец. Оттук и умножаващите се джобове на героя. За да се разбере бай Ганьовото
недоверие, е необходимо да се вникне по-добре в неговата мотивация – тя е не само личностна,
но и културно-историческа. В книгата има няколко сцени, където грижата и тревогата за
мускалите с розово масло са особено подчертани. Недоверието на бай Ганьо към институциите,
към европейските каси го карат непрекъснато да внимава за собствеността си, да пришива нови
и нови джобове, да натъпква мускалите в пояса си. Касите са мястото, където са се “струпали”
обществени отношения. На подобни места най-силно се чувстват възлите на конвенцията, на
общото гражданско договаряне. Касата се пази не само от реалните си пазачи, но и от един
абстрактен ред, учредяван и утвърждаван в продължение на векове. Човекът застанал пред
касата е част от колективната мрежа на доверия и гаранции, която е изплетена на това място.
Тъкмо тази социална мрежа обаче е подозрително чужда за Алековия герой. Тя е тотално
несигурна. Силата на институциите е изцяло елиминирана в разсъжденията на бай Ганьо,
защото институциите се преценяват персоналистично. След като хората са морално
непроницаеми и непредвидими, няма никакво място за вяра в касата. Така персоналистичният
негативизъм прави от касата място опасно и страшно, коварен капан за наивници. И още нещо-
Бай Ганьо не само егоистично пази своя гюл, той идеологически го обработва, като
непрекъснато го държи на глобалната граница на “своето” и “чуждото”. Оттук и изводът, който
може да се направи – розовото масло не е само стока за размяна, а е средство за смислово
неутрализиране на чуждостта. Застанал на границата на света, гюлът изтегля дългата нишка
на културно-историческите противопоставяния. Срещу големите дистанции и абстрактните
стойности се изправят преките контакти, грижовно охраняваните места.
Спрямо търговската цел на пътешествието “българското” изпълнява подчертано двойствена
роля. От една страна, то играе ролята на убежище, от друга страна, националното е екзотизъм,
атракция, която ще бъде прикачвана като етикет на стоката. Гюлът е странната източна
(“българска”) стока, която трябва да примами очите на европейците, да ги накара да пожелаят
нейното притежание. Чрез розовото масло героят отново може да се позове на едрите
идеологически формати на националното – на щедрата българска земя, на уникалните
продукти, които тя дава.
Стоката прави проблематични и самите човешки контакти. “Нашата земя” и “моят гюл” са
две безкрайно раздалечаващи се вселени. Тяхното съжителство ще става възможно само в
спекулативната реч, където едната ще трябва да маскира и обезпечава другата. От маскираната

8
“стока” до маскирания човек крачката е само една. Интимният модус на човешките връзки е
престанал да гарантира личностната идентичност.
Важни са не личностите, с които се споделя света, а наличностите, които се укриват
от света. Важен е “келепирът”- единственият и най-важен принцип за героя, герой без
устойчив идеал, освен този, който води към “кьоравото”. Думата “кьораво” е синоним на
парите, нещо подвижно, непринадлежащо трайно никому – универсалното разменно средство.
Но заедно с това тази дума показва и обратната страна на парите – те са само знак за
стойността, но не са самата стойност. Този мотив е известен още от древния мит за цар
Мидас, който поискал всичко, до което се докосне, да се превърне в злато и накрая умрял от
глад, защото храната и водата, които докосвал се превръщали в злато. Специфичното
заслепение, което ни обхваща, когато гледаме света само през очите на кьоравото, сляпото е
нещо страшно, с него се променя цялата структура на света, забравят се изконните човешки
принципи и се подменят с фалшификати. Колкото повече бай Ганьо започва да гледа на света
през призмата на парите, толкова повече губи човешкия си облик и то не защото практичността
е нещо чак толкова лошо, а защото знакът не може да замени истинската стойност. Този мотив,
разкрит така блестящо в книгата на Алеко,става един от устойчивите мотиви на българската
литература. Ако през Възрожденската епоха от робското битие българинът се издига до
духовното пространство на националния идеал, насочен към постигането на свобода- то именно
в образа на бай Ганьо е съсредоточено онова обратно завръщане към битовото, към грубо
материалното. Една трагична ирония, която обаче е съвсем естествена тогава, когато настъпи
ценностният хаос. И с този извод достигаме до истинската роля на “Бай Ганьо” в процеса на
изграждане на български национален космос – да ни покаже колко са ценни истинските
стойности и колко голяма е необходимостта от здрави идеали и принципи. Защото в ценностния
хаос няма победители и победени, така както и бай Ганьо трудно влиза в едно единствено
определение. Докато през Възраждането служенето на род и родина е превърнато в
свръхзадължение на личността, след освобождението – род и родина са “обязани” да обслужват
Аза с всички му нужди и користни интереси. И посланието на Алеко в случая е насочено
срещу превръщането на националното в уродлива идеологическа маска, а неговата книга
е усилие да се раздвои “българското” като съпротива срещу манипулативното единство
на националния образ. Защото Следосвобожденската действителност е време, в което
нацията престава да бъде единна.
Двойственото отношение на повествователя към неговия герой е ясно доловимо в
първата част на творбата, където и комичното в изображението клони към по-меки, по-
състрадателни форми, без да бъде лишено дори от склонност към разбиране и съчувствие. В
последната глава – “Бай Ганьо в Русия” – разказвачът пряко разсъждава върху корените на
байганьовското. В този момент съчувствието измества почти изцяло иронията и жлъчния
хумор: “Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в
този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: “Недей презира този
простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на
груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда.”
Въпреки че рисува нови герои с нови художествени средства, в творбата на Алеко
Константинов се чувства нещо от моралистично-просветителския патос на Българското
възраждане. Първата част завършва с обръщение-молба към героя на разказа: “… моля ти се,
бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е
натрапвало туй пусто опаки!”. Това е вярата на просветения интелигент в силата на
житейския опит и на разумния пример. “Виждането” като начин на разбиране, “взирането” като

9
морално проникновение напомня позицията на Вазов в стихотворението “Елате ни вижте”. В
първа част Алеко Константинов все още вярва, че неговият герой, че всички байганьовци в
обществения живот на България биха могли да се променят, поставени в по-добри условия.
Преминал през изпитанията и оцелял в тях, Бай Ганьо ще се завърне в своя си български
свят като човек с опит. Тръгнал като “цял европеец”, защитавал се като “истински българин”,
бай Ганьо се завръща, за да осребри по нов начин европейското си пътешествие и
патриотичното си самочувствие. Във втората част на сборника симулативните характеристики
на “горещия патриотизъм” се манифестират съвсем отчетливо. Пътят не е променил духовно
героя, но му е дал възможности за нови симулации. Чуждата Европа ражда чувството “на
собствено достойнство и преимущество пред окръжающите”. Построени са нови граници и
гаранции на изгодата. Светът, който до вчера те е плашил, вече става основа на новото ти
самочувствие. Въпросът “Ти знаеш ли кой съм аз?” отправен от героя, генерализира новите
Бай-Ганьови способности, неговата отвъдна “посветеност”. Рединготът и белгийската мантия
вече не са достатъчни за преобличането, нужна е една гъвкава и обръщаща се навсякъде
“дреха” като езика. Тъкмо тя тласка Алековия герой към политиката – този апотеоз на
преобръщащия се език. Качествата на “тогоз” или оногоз вече не са важни – “ И едните, и
другите са маскари!”. Същественото е, че политиката е зона-гарант за “натрупването” –
“Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли?”.
Във втората част на книгата образът на бай Ганьо и на неговите другари – герои на злото – е
съсредоточен в проблема за властта, политическата власт, която в България може да бъде
употребена като източник на изгоди и печалби. Именно желанието за власт е механизмът,
който превръща бай Ганьо във водач на шайка от партизани. То докосва най-дълбоката,
инстинктивна човешка природа и предизвиква размножаване на байганьовското начало в
безброй разновидности и степени на неговото индивидуално присъствие.
Трите очерка: “Бай Ганьо се върна от Европа”, “Бай Ганьо прави избори” и “Бай Ганьо
журналист” – разкриват три типични ситуации. Именно тук, чрез втората част на “Бай Ганьо”,
творбата е решена в негативна по отношение на нравствената характеристика на героя посока.
Именно тук Алеко ще разкрие промените, настъпили в българското общество в морален план,
ще отрази настъплението на бездуховното, ще освети тъмните страни на егоистичната човешка
природа. Именно тук ще видим как общественият живот протича под знака на маскарада,
където човекът с открито лице не може да просперира. Затова и смехът тук преминава в сатира,
на места дори в сарказъм, а всякаква възможност за амнистиране на героя е ликвидирана от
самия него.
Според книгата “Бай Ганьо” българската действителност, обсебена от политическите страсти
за власт, представлява адът на обществения живот. Един малък детайл - в разказа “Бай Ганьо
прави избори” героят извършва внимателен преглед на усвоените избирателни пространства –
“Постоянната комисия не е законна, ама кой ти дири законност, тя е наша. Бюрото е наше.
Градският съвет е наш. Кметът малко шава, ама ще му отрежем куйрука”. Идиоматичният
израз в случая много точно е изразил смисловите срезове, необходими за изработване на
“нашето”. Всичко “излишно” ще бъде отрязано и премахнато. Изборите, проведени според
правилата на байганьовските представи за политика, са представени в образи на страшното,
ужасното, дори адовото, нерядко заимствани от фолклорните демонологични представи.
Мястото, където се събира страховитата шайка от избиратели (Гоговата кръчма в Парцал
махлеси), е представено като тъмна дупка, от която ще се родят черни призраци: “орда от
пияни изверги”. Семантичният акцент е поставен върху животинското, инстинктивно-
първичното, това, което не подлежи на дисциплиниране от “светлите” практики на социален

10
живот. Самият бай Ганьо като истински пълководец, придружен от своите генерали, подготвя
сражението, обикаля позициите, наглежда “спящите лагери на избирателната войска”. В
дълбочината на това метафорично сравнение можем да доловим пародийния образ на дявола-
пълководец, който води пълчища от демони в битка с небето. И наистина, в деня на изборите
сякаш земята се отваря и през тъмната утроба на кръчмата-гроб изскачат страшни създания:
“обезобразени, подпухнали, с изпъкнали, кръвясали очи… със свирепост на лицата”. Изборният
ден се оказва внушен като Избрания ден на едно пародийно Второ пришествие, в което живи и
мъртви, грешни и праведни се смесват, за да дочакат Върховния съд.
Основна в творбата на Алеко Константинов е темата за превращенията (неслучайно и
Боян Пенев озаглавява така своята студия – “Превращенията на бай Ганя”). Героят на новото
време не се ражда отведнъж, не се появява в завършен вид. Той е произведен от промените в
социално-историческата ситуация; неговото развитие представлява умален огледален образ на
по-общи процеси в българското общество. Първата част все още оставя читателя да гадае за
социалния произход на байганьовското, да подозира моралните причини за неговата поява, да
предусеща посоката на бъдещата му кулминация. Втората част обаче вече изрича или превръща
в сюжетно действие всички читателски подозрения и интуиции. В разговорите между бай Ганьо
и неговата компания става ясен произходът на богатството им (стада и воденици, заграбени по
време на Освободителната война). Тук любопитството към чуждия свят е утолено и
“практическият человек” на новото време започва да изгражда свой свят в границите на
българското пространство.
Фейлетоните от втората част представят образа на бай Ганьо във възходяща градация.
Героят, който се е завърнал от Европа, все още е изграден в хумористичен план. Доминира
анекдотичното в описанието на поведението му, сблъсъците се проявяват главно в речта. Бай
Ганьо е все още сравнително безобиден политически хамелеон, самозванец. Той е повече човек
на помпозното слово, отколкото на реалното действие, политик на думи, макар че думите,
словото са всъщност един от основните начини на действие в сюжета. В “Бай Ганьо се върна от
Европа” словото изразява желанието за дело. Цялата случка би била невъзможна, ако не беше
нуждата да се пише петиция до монарха. Тук проблемът с изврътливостта на героя е пречупен
през умелото жонглиране с различни символни пространства, изграждащи основните опорни
точки на националния космос. Всяко подреждане на ценностите става с помощтта на
определени символни знаци, закрепващи важните опорни точки, чрез които се мисли светът.
Думи като “отечество”, “северен враг”, “петвековно робство” не са обикновени, а изграждат
специфичния “език”, на който говори националната идеология. Но тъй като във всяко общество
се борят повече от едно схващане за същината на тази идеология и езиците са няколко. От това
кои от тях ще използваш, вече личи и твоята принадлежност към определена социална група.
Между тези езици често пъти има конфликт и неразбиране, подобно на неразбирането, с което
се среща бай Ганьо при срещата си с езика и културата на Европа. Когато не можеш да
разбереш даден език, ти в повечето случаи си жертва, освен ако не заставиш с агресия другите
да понасят твоя език. И Бай Ганьо добре е научил този урок, за да го видим свободен да говори
на всички политически езици, за да започне “редактирането”, символ на тоталната
безпринципност на героя, без която няма как да се достигне до така желаната цел.
В трета глава, “Бай Ганьо журналист”, героят вече е станал владетел на самото слово: той
е редактор-стопанин на вестник “Народно величие”. Именно в този очерк се оглежда една от
най-трайните теми в Алековото творчество, свързана с отношението му към журналистиката.
Преди повече от 100 години Алеко е проникнат от изключителното значение на пресата за
формиране на общественото мнение и за контролиране на социалните процеси.Оттук нататък

11
Бай Ганьо наистина ще “стопанисва” дома на политически страшното в българската
действителност. Хуморът постепенно изчезва в прояви на заплашителното, на тъмната
безнравственост. Слово и действие са се слели в едно, както по времето на Ботев, на
революционерите-журналисти от Българското възраждане.
Новото време изведнъж се оказва осмислено като пародия на величието в българската
история. Практическият герой отрича духа и смисъла на героичното поведение. Той превръща
революцията в “стопанство” на личните интереси. Родила се е е една нова психика: “Идеали!
“Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме” –са
думи, изречени от Бай Ганьо-думи, с които героят издига своите пороци като норма на
жизнено поведение. И Алеко ще разкрие феноменалната изобретателност за осигуряване на
изборна победа, а думите на бай Ганьо “Едно магаре тури за кандидат и магарето ще ти
избера”-не се нуждаят от коментар.В тези избори силата на аргумента е заменена с аргумента
на силата. Балканската екзотика е само любопитна подробност, част от местния колорит, а
проблемът е общочовешки и се отнася до всички общества, до фундаменталните принципи на
човешкото.
Повече от 100 години са изминали от създаването на “Бай Ганьо”, но въпреки това книгата
продължава да бъде една от най-живите творби в нашето литературно пространство. Всяко
време и поколение открива по нещо ново в проблематиката и, а самият й герой бързо напуска
затворения свят на литературата и се превръща в един от културните символи на българското
общество. Неслучайно след отпечатването на книгата настъпва вторична фолклоризация, за
което свидетелстват раждането и до днес на анекдоти и вицове с един неизменен герой – бай
Ганьо. Проблемът “Бай Ганьо” продължава да вълнува не само писатели и критици, но и творци
от всички области на изкуството и тази плодотворност във времето на създадения от Алеко
образ в нашата култура, е едно потвърждение за прозрението на твореца. Книгата, написана от
човека, наричал себе си Щастливец, като “невероятните разкази” се оказва книга за многото
граници, прорязали модерния свят-граници между българското и “европейското”, граници
между патриархалната уседналост и модерната динамика, граници между моралните принципи
и безчестието; налага се като книга, видяла трагизма и комизма на преобличащия се свят.

12