Империи, граници, политики

ИМПЕРИИ, ГРАНИЦИ, политики
(XIX - н а ч а л о т о н а XX в е к )
EMPIRES, BORDERS, POLICIES
(NINETEENTH - EARLY TWENTIETH CENTURY)
Proceedings of an International Conference

Sofia University “St Kliment Ohridski”
27th- 28th February 2015
Edited by
Plamen Mitev, Vania Racheva
ST. KLIMENT OHRIDSKI UNIVERSITY PRESS
SOFIA *2016
ИМПЕРИИ, ГРАНИЦИ, п о л и т и к и
(XIX - НАЧАЛОТО НА XX ВЕК)
Сборник с материали от международна научна конференция

Софийски университет „Св. Климент Охридски“,
27 и 28 февруари 2015 г.
Съставителство и научна редакция

Пламен Митев и Ваня Рачева
УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
СОФИЯ .2 0 1 6
Тази книга се издава по проект на Софийския университет „Св. Климент Охрид
ски" - Университетски комплекс по хуманитаристика „Алма Матер", програма
„Регионални изследвания", и с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследва
ния" към Министерството на образованието и науката.
ФОНД
НАУЧНИ
И ЗС Л ЕД В А Н И Я
Regional Studies Program
os
Сборникът се посвещава на 145-ата годишнина от

издаването на фермана за Българската екзархия.
На корицата: Heinrich Kiepert, Ethnographische IJbersicht des Europaischen Orients:

Zsgst. von H. Kiepert, Berlin im Mai 1876.
©2016 Пламен Митев - съставител, научна редакция, предговор

© 2016 Ваня Рачева - съставител, научна редакция, предговор
©2016 Борислав Кьосев - художник на корицата
© 2016 Андрей Л. Шемякин, Благовест Нягулов, Ваня Рачева, Веселин Янчев,
Димитър Григоров, Иван Първев, Ирина Ф. Макарова, Людмила В. Кузьмичева,
Милош ПгодиЬ. Момир СамарциЙ, Ненад Маку.ъсвиЙ. Ольга А. Дубовик,
Пенчо Д. Пенчев, Пламен Митев
© 2016 Университетско издателство „Св. Климент Охридски"
ISBN 978-954-07-4209-0
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
Пламен Митев, Ваня Рачева.......................................................................................... 9
Introduction
Plamen Mitev, Vania Racheva........................................................................................ 13
Генерал-фелдмаршал Михаил Кутузов и българите
Пламен М ит ев................................................................................................................ 17
Османската империя и българският стопански национализъм
през третата четвърт на XIX век
Пенчо Д. Пенчев.............................................................................................................. 43
„Българските граници“ в контекста на Кримската война
Пламен М ит ев................................................................................................................ 57
Турецкие административнме реформи как новнй императив
балканской политики Росени на рубеже 60 - 70-х гг. XIX в.
Ирина Феликсовна М акарова.........................................................................................63
Колонизациони процеси у Европсюу TypcKoj 60-тих
и 70-тих година 19. века и Кнежевина Cponja
Милош Jaeoduh................................................................................................................ 77
Российские диаспорн Дунайского вилайета
Ирина Феликсовна М акарова...................................................................................... 89
Природни граници или граници на природата. Географският фактор в
балканската политика на Виена и Санкт Петербург (1804 - 1878)
Иван Първев..................................................................................................................... 129
Дефинисан>е стратешких цил>ева Аустро-Угарске
на Балкану у пролейе 1878. и питан>е територщалног проширен>а Cponjc
Момир СалшрциЬ........................................................................................................... 139
Политики на границата: 1877 - 1878. Един документ на Марин Дринов
Ваня Рачева..................................................................................................................... 157
„Царь Дамян“ и освобожденная граница
Димитр Григоров........................................................................................................... 193
6 С Ъ Д Ъ РЖ А Н И Е
Добруджа като граница и границата в Добруджа

(преди и след Берлинския договор, 1878 г.)
Благовест Н ягулов....................................................................................................... 197
Българската армия в политиката на Руската империя 1878 - 1886 г.
Веселин Янчев..................................................................................................................235
Проект турецко-болгарского дуализма Стефана Стамболова:
фикция, реальность, политическая стратегия
Ольга Анатолъевна Д убовик........................................................................................ 267
Внутренние граници Османской империи и предпоснлки
модернизации в Болгарии и Сербии (последняя треть XIX - начало XX в.)
Андрей Леонидович Шемякин.......................................................................................287
Успоставл>ан>е граница и промена визуелне културе на Балкану у XIX веку
Ненад Макулевий............................................................................................................ 299
Проблема стабилизации межбалканских отношений в российской
имперской политике в первом десятилетии XX века
Людмила Василъевна Кузъмичева............................................................................... 309
Университетская болгаристика в России: традиции и проблеми современности
Олга Анатолъевна Д убовик.......................................................................................... 323
Авторите......................................................................................................................... 339
The Authors..................................................................................................................... 341
CONTENTS
Introduction
Plamen Mitev, Vania Racheva.......................................................................................... 9
Field Marshal General Mikhail Kutuzov and the Bulgarians
Plamen Mitev..................................................................................................................... 17
Ottoman Empire and the Bulgarian Economic Nationalism
During the Third Quarter of the 19th Century
Pencho D. Penchev.......................................................................................................... 43
„Bulgarian Borders“ in the Context of the Crimean War
Plamen Mitev..................................................................................................................... 57
Turkish Administrative Reforms as a New Imperative for the Balkan Policy
of Russia in the Late 1860s and Early 1870s
Irina F. Makarova.............................................................................................................. 63
Colonization Processes in the European Part of the Ottoman Empire
during 1860s - 1870s and Principality of Serbia
Milos Jagodic................................................................................................................... 77
Russian Diasporas in the Danube Vilayet
Irina F. Makarova............................................................................................................ 89
Natural Borders or Borders of Nature.
Geography as a Factor in the Balkan Policy of Vienna and St Petersburg (1804 - 1878)
Ivan P arvev...................................................................................................................... 129
Defining the Strategic Objectives of Austria-Hungary in the Balkans
in the Spring of 1878 and the Territorial Expansion of Serbia
Momir Samardzic............................................................................................................. 139
Border Policies: 1877 - 1878. A Marin Drinovs Record
Vania R acheva................................................................................................................. 157
„Tsar Damian“ and the Liberated Border
Dimitar Grigorov............................................................................................................. 193
Dobrudja as a Border and the Border in Dobrudja
(Before and After the Treaty of Berlin, 1878)
Blagovest N jagulov.......................................................................................................... 197
8 C O N TEN TS
The Bulgarian Army in the Policy of the Russian Empire 1878 - 1886
Veselin Yanchev................................................................................................................ 235
Stefan Stambolov's Project of Turkish-Bulgarian Dualism:
Figment, Reality, Political Strategy
Olga A. Dubovik................................................................................................................267
The Ottoman Empire Internal Borders and Prerequisites for the Modernization
in Bulgaria and Serbia (Last Third of the 19th to Early 20th Century)
Andrey L. Shemyakin.......................................................................................................287
Establishing Boundaries and Changes in the Visual Culture
on the Balkans in the 19th Century
Nenad Makulevic..............................................................................................................299
The Problem of Stabilization of Inter-Balkan Relations in the Russian Imperial Policy
in the First Decade of the 20th Century
Lyudmila V. Kuzmicheva................................................................................................. 309
Bulgarian Studies in Russia: Traditions and Issues
Olga A. Dubovik................................................................................................................ 323
The A u th o rs................................................................................................................... 341
И мперии , граници , политики
(X IX - началото на X X век)
-------------- 0 3 ----------------
ПРЕДГОВОР
Този сборник е резултат от проведената на 27 и 28 февруари 2015 г. в Ректората на

Софийския университет „Св. Климент Охридски" Международна научна конфе
ренция на тема „Империи, граници, политики (XIX - началото на XX век)". Ака
демичната среща бе завършващ етап на научен проект със същото название на
колеги от Софийския университет „Св. Климент Охридски" и от Московския дър
жавен университет „Михаил В. Ломоносов", част от рамковия договор за научно
сътрудничество и академичен обмен между двете научни институции. От българ
ска страна в проекта участваха преподавателите от Катедра по „История на Бъл
гария" на Историческия факултет проф. д-р Пламен Митев и ас. Ваня Рачева, а
от руска страна - доц. д-р Олга Анатолиевна Дубовик, преподавател в Катедра по
„История на южните и западните славяни" в Историческия факултет на Москов
ския държавен университет.
Формален повод за организирането на конференцията през февруари 2015 г. бе
145-ата годишнина от издаването на фермана за Българската екзархия - на тази
годишнина е посветен и настоящият сборник. Същностната причина за провеж
дането й обаче бе желанието ни да разширим и същевременно да споделим и да
дискутираме проучванията си по тази интересна, обширна и актуална проблема
тика и с други колеги и съмишленици в областта на историческата наука, чиято
пресечна точка е изследването на българо-руско-сръбските отношения, влияния
и контакти през дългия X IX век. Така в двудневната конференция поканихме да се
включат още колеги:
- от Русия: доц. д-р Людмила Василевна Кузмичьова от Катедра по „История на
южните и западните славяни" в Историческия факултет на Московския държавен
университет, доц. д-р Ирина Феликсовна Макарова и доц. д.и.н. Андрей Леонидо-
вич Шемякин - и двамата от Института по славянознание към Руската академия
на науките в Москва;
- от Сърбия: извънреден проф. д-р Милош Ягодич и проф. д.и.н. Ненад Макуле-
вич от Философския факултет на Белградския университет, извънреден проф. д-р
Момир Самарджич от Университета в Нови Сад;
- и от България: проф. д-р Веселин Личев, ръководител на Катедра „История на
България" и преподавател по Нова българска история (СУ „Св. Климент Охрид
ски"), доц. д.и.н. Иван Първев, ръководител на Катедра по „История на Византия и
балканските народи", преподавател по Нова балканска история (СУ „Св. Климент
10 П РЕДГО ВО Р
Охридски"), доц. д-р Благовест Нягулов от Института за исторически изследва

ния при Българската академия на науките, доц. д.и.н. Пенчо Пенчев от Универси
тета за световно и национално стопанство и преподавател по стопанска история и
ас. Митко Григоров от Катедра по „История на Византия и балканските народи",
специалист по Нова и съвременна балканската история (СУ „Св. Климент Охрид
ски").
За сполучливия избор, за интереса към темата Империи, граници и политики
във века на нациите, както и за многопластовия академичен потенциал на такива
исторически и изкуствоведски изследвания ясно свидетелстваха дългите сво
бодни и необременени (от идеологически и/или политически предразсъдъци) дис
кусии, съпътствали всеки един от панелите в двата дни на конференцията.
Благодарни сме на всички, които приеха поканата ни за участие в международ
ния научен форум. Благодарни сме на колегите и за тяхната отзивчивост и сътруд
ничество, в резултат на което една година след провеждането на конференцията
пред читателите е този академичен сборник. В него са публикувани разширени
варианти на материалите от конференцията.
Провеждането на Международната конференция бе съпътствано от изнасянето
на две публични лекции. Организаторите на академичната среща целяхме, като
се възползваме от присъствието на университетски колеги от Русия, да запознаем
научната общност и най-вече нашите студенти - с постиженията и проблемите
пред съвременната руска университетска българистика. Затова през първия ден на
конференцията бе изнесена лекцията на доц. д-р Олга А. Дубовик на тема „Уни-
верситетская болгаристика в России: традиции и проблеми современности".
За втората лекция поканихме специалистката по българска история за периода
XV - XIX в. и авторка, изследвала различни проблеми от нашата обществена, поли
тическа и културна история в междуимперски контекст и специално в епохата на
Танзимата - доц. д-р Ирина Ф. Макарова. Тя приятно изненада аудиторията, като
поднесе лекция на тема „Российские диаспорн Дунайского вилайета".
Благодарим на Олга и на Ирина, че се съгласиха да доработят лекциите си и
днес можете да ги прочетете като публикации в сборника.
Студиите и статиите в сборника са подредени по хронологично-тематичен при
знак и се отпечатват на български, руски или сръбски език (каквито бяха и работ
ните езици на конференцията). Придружени са от резюмета на английски език.
Хронологически изследванията започват с първата за XIX век руско-турска война
от 1806 - 1812 г. и завършват с навечерието на Балканските войни (1912, 1913), но
най-много текстове са посветени на проблеми от третата четвърт на XIX в. По
обясними причини изключение от тези хронологически рамки е статията за съвре
менната руска университетска българистика. Тематично изследванията са обеди
нени от фокуса на фактора граница в между имперската политика на Балканите
в Новото време, но го разглеждат от различни посоки (и далеч не само през при
змата на политическата история), а също са и с различен пространствен обхват.
Надяваме се публикуваните материали не само да са интересни и полезни за чита
телите на сборника, но и да предразполагат към нови въпроси, идеи и търсения.
ПРЕДГОВОР Π
за да се задълбочат историческите (и изобщо хуманитарните) изследвания на бъл
гаро-руско-сръбските отношения.
* * *
Този сборник е продукт от упоритите усилия на цял екип. На първо място искаме да
благодарим на авторите в тома, които ни се довериха и проявиха търпение покрай
бавния процес на подготовка и редактиране на изданието. Благодарни сме на коле
гите и на приятелите, които ни помогнаха с различни справки и целенасочени
издирвания, с професионална редакторска и предпечатна работа, сред които спе
циално ще отбележим имената на проф. д.и.н. Диляна Ботева, на Мария Кипров-
ска и Анна Леонтиева, на Милета Милчева и Мария Баръмова. Сборникът (както
и академичният комфорт за участниците и гостите на конференцията) нямаше
да бъде факт без съдействието и финансовата подкрепа на програма „Регионални
изследвания" на Университетския комплекс по хуманитаристика „Алма Матер" в
лицето на ръководителите им доц. д.и.н. Иван Първев и проф. д.и.н. Иван Илчев.
Пламен Митев, Ваня Рачева

-------------- 0 3 ----------------
INTRODUCTION
This volume contains extended versions of the papers delivered at the International Sci
entific Conference „Empires, borders, policies (Nineteenth to Early Twentieth Century)“
that took place at the University of Sofia „St Kliment Ohridski“ on 27th and 28th Febru
ary 2015. The academic meeting was the final stage of a bilateral research project with
the same name carried out by colleagues from the University of Sofia „ St Kliment Ohrid
ski“ and the Lomonosov Moscow State University, as part of the framework agreement
for scholarly cooperation and academic exchange between the two institutions. In the
project the Bulgarian part, was represented by lecturers from the Department of Bul
garian History at the Faculty of History Prof. Dr. Plamen Mitev and Assist. Prof. Vania
Racheva, while the Russian side by Assoc. Prof. Dr. Olga Anatolievna Dubovik from the
Department of Southern and Western Slavic History at the Faculty of History of the Mos
cow State University.
Formal occasion for summoning the conference in February 2015 was the 145th anni
versary of the Firman for the Bulgarian Exarchate; this volume is dedicated to the anni
versary of the Firman too. The essential reason for carrying out the conference, however,
was our desire to expand, share and discuss the research on these interesting, extensive
and current issues with other colleagues and associates in the field of historical science,
whose focal point is the study of the Bulgarian-Russian-Serbian relations, influences and
contacts during the long nineteenth century. Thus, we invited more colleagues to partic
ipate in the two-day conference:
- from Russia: Assoc. Prof. Dr. Lyudmila Vasilevna Kuzmicheva, from the
Department of Southern and Western Slavic History, Faculty of History, Lomono
sov Moscow State University; Assoc. Prof. Dr. Irina Feliksovna Makarova and Assoc.
Prof. Dr. habil. Andrey Leonidovich Shemyakin - both from the Institute of Slavic Stud
ies at the Russian Academy of Sciences (Moscow);
- from Serbia: Extraordinary Prof. Dr. Milos Jagodic and Prof. Dr. habil. Nenad
Makulevic from the Faculty of Philosophy of the Belgrade University; Extraordinary
Prof. Dr. Momir Samardzic from the University of Novi Sad;
- and from Bulgaria: Prof. Dr. Veselin Yanchev, Head of Department of Bulgarian
History and lecturer in Modern Bulgarian History (Sofia University „St Kliment Ohrid
ski“); Assoc. Prof. Dr. habil. Ivan Parvev, Head of Department of History of Byzan
tium and the Balkans, lecturer in Modern Balkan History (Sofia University „St Kliment
Ohridski“); Assoc. Prof. Dr. BlagovestNjagulovfrom the Institute for Historical Studies
14 IN TRO D U C TIO N
at the Bulgarian Academy of Sciences; Assoc. Prof. Dr. habil. Pencho Penchev teaches
Economic History at the University of World and National Economy; Assist. Prof. Mitko
Grigorov from the Department of History of Byzantium and the Balkans and specialist
in Modern and Contemporary Balkan history (Sofia University „St Kliment Ohridski“).
The long free and unencumbered (by ideological and/or political prejudice) discus
sions that accompanied each of the panels in the two days of the conference were clear
evidence for the apt choice of the topic Empires, borders and policies in the age of nations,
for the interest in it, as well as for the multilayered academic potential of such historical
and art studies.
We are grateful to all who accepted our invitation to participate in the international
scientific forum. We are thankful to our colleagues for their responsiveness and cooper
ation, as a result of which this academic volume is presented to readers just a year after
the conference. It includes the extended versions of the conference materials.
The International Conference was accompanied by presenting of two public lectures.
Our aim, as organizers of the academic meeting, was to take advantage of the presence
of University colleagues from Russia and to introduce to the scientific community and
especially to our students - the achievements and problems faced by the modern Bulgar
ian studies in Russia. Thus, on the first day of the conference Assoc. Prof. Dr. Olga A.
Dubovik presented a lecture on „Bulgarian studies in Russia: traditions and issues“.
For the second lecture we invited the expert on the Bulgarian history for the period
15th - 19th century, who studies various problems of our social, political and cultural
history in an inter-imperial context, and particularly in the period of the Tanzimat -
Assoc. Prof. Dr. Irina F. Makarova. She pleasantly surprised the audience by presenting
a lecture on „Russian Diasporas in the Danube Vilayet“.
We would like to thank Olga and Irina who agreed to extend their lectures and today
you can read them as publications in the present volume.
The papers in the volume are arranged chronologically and thematically. They are
published in the working languages of the conference - Bulgarian, Russian or Serbian,
and are accompanied by summaries in English. Chronologically, the present materials
begin with the first Russian-Turkish War of the 19th century - the one of 1806 - 1812,
and end with the eve of the Balkan wars (1912, 1913), but most of them are devoted to
problems of the third quarter of the 19th century. For obvious reasons, the article about
the Bulgarian Studies in the present day Russia is an exception from this chronological
framework. Thematically, the studies are united by the focus of the border factor in the
inter-imperial policy on the Balkans in the Modern Age, but they are considering it from
different points of view (and far not only through the prism of the political history) and
also have different spatial coverage. We hope that the published papers would not only be
interesting and useful to the readers of the volume, but also conducive to new questions,
ideas and searches in order to deepen the historical (and generally humanitarian) studies
of the Bulgarian-Russian-Serbian relations.
IN TRO D U C TIO N 15
* * *
This volume is a product of the strenuous efforts of an entire team. On the first place we
would like to thank the authors of the papers published in the volume who trusted us and
showed patience along the slow process of editing. We are grateful to colleagues and
friends who helped us with various check-ups and targeted searches, with professional
editorial and prepress work; here we would like to particularly note the names of
Prof. Dr. habil. Dilyana Boteva, Maria Kiprovska and Anna Leontieva, Mileta Milcheva
and Maria Baramova. The volume (as well as the academic comfort for participants
and guests of the conference) would not be possible without the assistance and the
financial support of the program „Regional Studies“ of the Center for Excellence in the
Humanities „Alma Mater“ in the face of their leaders Assoc. Prof. Dr. habil. Ivan Parvev
and Prof. Dr. habil. Ivan Ilchev.
Plamen Mitev, Vania Racheva

-------------- 0 3 ----------------
ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ МИХАИЛ КУТУЗОВ

И БЪЛГАРИТЕ
Пламен Митев
През последните години, покрай подготовката на нов лекционен курс, имащ за цел
да представи политиката на Русия спрямо българите през XVIII и XIX в., запо
чнах по-сериозно да проучвам военните кампании на Петербург на Балканите1.
Така именно ми се наложи да препрочета документалното наследство на фелдмар-
шал Михаил Кутузов, сред което открих множество неизползвани, недооценени
или пренебрегвани от изследователите податки за българската история12. Допъл
нителен подтик да потърся повече информация за отношението на прославения
руски пълководец към българите ми даде и прелюбопитната публикация на проф.
Надя Данова от 2010 г. за два позабравени и като че ли съзнателно подминавани от
родната историопис епизода от миналото на Свищов, свързани е руско-турската
война от 1806 - 1812 г. - опожаряването на града през лятото на 1810 г. и повтор
ното му разоряване през 1812 г.3
Няма да скрия, че издиреното и изчетеното за делата на Кутузов не ме доближи
до отговорите, които търсех. Точно обратното. Въпросите набъбваха, а мозайката
от факти, събития и лични съдби ставаше все по-пъстра, контрастна и многопла
стова. Поради тази именно причина в настоящия текст ще представя само част от
събраните сведения, разкриващи контактите на Михаил Кутузов е българските
земи. Държа да отбележа обаче и още нещо. Написаното по-долу би могло да се
възприеме като опит да се включа във все по-гръмогласния днес хор на новопръ-
кналите се у нас в годините на т.нар. ни преход съвременни русофоби. Убедено
вярвам, че познанията за миналото не трябва да се обагрят от лични пристрастия
и предпочитания, нито пък да зависят от каквито и да било модни политически
1 Вж. напр. Mitev, PL Russia’s Doctrine of the Ottoman Empire’s Bulgarian Provinces and Bulgarians (from
Catherine II to Alexander I). - In: Bordering Early Modern Europe. M. Baramova etc. (Eds.). Wiesbaden:
Harrassowitz Verlag, 2015, 133-140.
2 Кутузов, M. Сборник документов. T. I - III. Под ред. Л. Г. Бескровного. Москва: Военное издатель-
ство, 1950 - 1952.
3 Данова, Н. Един неизползван извор за историята на Свищов. - В: Просвета и промяна. Сборник в чест
на чл. кор. ст. н. с. I ст. д. ист. н. Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимна
зия. Под ред. на И. Тодев. София: Изд. на БАН, 2010, 161-176.
18 Г енерал- фелдмаршал М ихаил К утузов и българите
увлечения. Затова в следващите страници ще дам предимство не на коментарите,

а на документите, които би трябвало да бъдат най-сигурното градиво за доосвобо
жденската ни история.
Животописни щрихи за фелдмаршал Кутузов

Михаил Иларионович Голенишчев-Кутузов е сред най-известните и най-тачените
пълководци в новата руска история. Биографичните изследвания за него офор
мят понастоящем значителен масив от научна и популярна книжнина, а бляска
вата му кариера се изучава в най-авторитетните военни академии и училища по
света4. Роден е в Санкт Петербург на 5 септември 1747 г.56Майката - Анна Илари-
оновна, умира рано и е отглеждането на невръстния Михаил се заема баба му. На
12 години той е приет в Придворното артилерийско и инженерно училище, което
завършва през 1761 г. Година по-късно вече е капитан, на 23 години получава
майорско звание, а на 30 години става полковник. Още в юношеската си възраст
демонстрира необикновено любопитство и бързо усвоява френски и немски език.
Чете безразборно всякаква художествена литература, особено френски романи, и
се увлича по математиката и инженерните дисциплини. С красивия си външен вид
и е веселия си нрав не остава незабелязан в средите на столичния хайлайф, а сме
лостта, сериозността и предприемчивостта му впечатляват както неговите препо
даватели, така и първите му преки командири, сред които се открояват изкусни
военачалници като Александър Суворов (1730 - 1800) и княз Василий Долгору-
ков (1722 - 1782). През 1779 г. става масон, а година по-рано се жени за Екатерина
Илична, от която има 5 дъщери и един син.
За повече от половин век вярна на короната военна служба Михаил Кутузов
се издига от прапоршчик до фелдмаршал, като след въвеждането на този чин
в руската армия от Петър Велики (1682 - 1725), той е 40-ят фелдмаршал и едва
петият измежду тях, който получава и маршалски жезъл0. Съвременниците му
го описват като умен и хитър, красноречив, но недоверчив, далновиден, но и пре
сметлив, държал на приятелството, но мразел интригите. Обичал хубавите блюда,
но по време на поход често се хранел е войниците си и постоянно се грижел те да
бъдат осигурени е всичко необходимо, поради което и те му се отблагодарявали
е преданост и готовност за саможертва. По думите на акад. Евгений Викторович
Тарле (1874 - 1955) пръв влизал в боя и последен прекратявал преследването на
4 Брагин, М. Кутузов. Москва: Молодая гвардия, 1975; Жилин, П. Фельдмаршал М. И. Кутузов: жизнь
и полководческая деятельность. Москва: Воениздат, 1978; Лунин, Л. Фельдмаршал Кутузов. Москва:
Воениздат, 1957; Полководец Кутузов. Сборник статей под ред. Л. Г. Бескровного. Москва: Госполи-
тиздат, 1955; Синельников, Ф. Жизнь фельдмаршала Михаила Иларионовича Кутузова. Санкт Петер
бург: Русская симфония, 2007; Троицкий, Н. Фельдмаршал Кутузов. Мифи и факти. Москва: Цен-
трполиграф, 2003; Шишов, Ал. Неизвестньш Кутузов. Новое прочтение биографии. Москва: Олма
пресс, 2002 и др.
5 Доскоро се приемаше, че Михаил Кутузов е роден през 1745 г.
6 Бантиш-Каменски, Д. Биографии российских генералиссимусов и генераль-фельдмаршалов. Ч. III.
Санкт Петербург: Типография Третьяго департамента Министерства Государственнмх имуществ,
1840, 26-158.
Г енерал- фелдмаршал М ихаил К утузов и българите 19
противника7, затова и неслучайно три пъти е раняван в сражения, като двете най-
тежки наранявания получава в кампаниите срещу Турция - на 23 юли 1774 г. при
с. Шума (Кримски полуостров) и на 18 август 1788 г. при щурма на Очаков. След
сражението при с. Шума лекарите дори не вярвали, че ще се възстанови, но след
продължително лечение в чужбина Кутузов се завръща в армията и продължава
да се откроява сред офицерския корпус на Екатерина II (1762 - 1796), за което през
1784 г. получава и първия си генералски чин (генерал-майор).
За бойните заслуги на Михаил Кутузов може да се съди по обстоятелството, че
той е кавалер на 10 руски и 3 чуждестранни ордена, първият от които - „Св. Георги"
IV ст., получава на 26 ноември 1775 г. за участието си в руско-турската война от
1768 - 1774 г. Той е и първият измежду всичко четиримата руски генерали, които
са „пълни" кавалери на ордена „Св. Георги", т.е. награждаван е последователно
през годините и с 4-те степени на този най-висок руски боен орден. За успешното
завършване през 1812 г. на войната с Турция е награден от император Алексан
дър I (1801 - 1825) и с титлата „светлейши княз". Високи отличия и обществено
признание М. Кутузов получава не само за способностите си на талантлив тактик
и прозорлив стратег, но и за успехите си в областта на военната администрация
и на дипломатическото поприще. Показателни в това отношение са резултатите
от работата му като командващ на сухопътните войски във Финландия, губерна
тор на Петербургския военен окръг, киевски военен губернатор, литовски военен
губернатор, посланик в Цариград. По различно време нему поверяват важни поли
тически мисии - през 1796 г. съпровожда шведския крал Густав IV Адолф (1792 -
1809) при посещението му в Русия; през декември 1797 г. е изпратен в Берлин за
разговори с новия пруски владетел Фридрих Вилхелм III (1797 - 1840); през октом
ври 1798 г. води преговорите за демаркационната линия по границата на Русия
с Швеция; през 1811 - 1812 г. участва пряко в подготовката и подписването на
Букурещкия мирен договор с Портата. Прочее, в качеството си тъкмо на дипломат
Михаил Кутузов има възможността за първи път да пътува из българските земи и
да се запознае отблизо с българите.
Посланик в Цариград
Първият си пряк досег с Балканите Михаил Кутузов осъществява в годините на
руско-турската война от 1787 - 1791 г. През август 1788 г. той участва в щурма
срещу Очаковската крепост и е тежко ранен, през септември - октомври 1789 г.
се включва в боевете при Акерман и Бендер, а през ноември - декември 1790 г.
командва самостоятелен корпус край Измаил и заради проявените при овладя
ването на крепостта пълководчески умения е повишен в чин генерал-поручик8.
Веднага след превземането на Измаил, Кутузов започва да събира разузнавателна
7 Тарле, Е. Талейран, Наполеон, Кутузов. Исторические портретьт Москва: Изд. дом „Ридерз Дайд-
жест“, 2007.
8 Кутузов, М. Сборник документов. Т. I. Под ред. Л. Г. Бескровного. Москва: Военное издательство,
1950, 75-132.
20 П ламен М итев
информация за положението в района на Тулча и Бабадаг и след тримесечна подго

товка, на 26 март 1791 г., за първи път стъпва на българския бряг начело на 4-хиля-
ден отряд. Според поставените му от княз Николай Репнин (1734 - 1801) задачи
отрядът на Кутузов остава през цялата пролет на 1791 г. на юг от р. Дунав и нанася
удари по стратегическите пунктове на турската отбранителна линия в този учас
тък, като най-впечатляващи са победите при Бабадаг ( 2 - 4 юни 1791 г.) и Мачин
(28 юни 1791 г.).
И Втората Екатеринина война срещу Османската империя завършила е разгром
за Високата порта, но подписаният набързо Яшки мирен договор (20 декември
1791 г.) не удовлетворявал амбициите на Петербург за пълна хегемония в Евро
пейския югоизток. А и в контекста на трусовете в междудържавните отношения
на Стария континент, породени от Френската революция, Балканите и Проли
вите придобивали все по-важна геополитическа роля. Руският двор се нуждаел
спешно от енергичен, находчив, решителен и борбен дипломат в Цариград, който
да познава добре турските дела, да внушава респект на султанските министри,
бързо да се ориентира в непозната и сложна обстановка, и да е способен да пред
лага ясни и ефективни решения. Затова и когато изборът на Екатерина II паднал
върху току-що навършилия 45 години генерал-поручик Михаил Кутузов, никой от
неговите близки приятели не бил изненадан. Още повече че той вече бил демонс
трирал по блестящ начин уменията си на дипломат при изпълнението на повере
ната му през 1777 г. мисия по неутрализиране на кримския хан Давлет IV Герай
(1769 - 1770; 1775 - 1777) - протеже на Портата, и укрепване властта на Шахин
Герай (1777 - 1782), който пък разчитал на руска подкрепа. През 1778 г. организи
рал преселението в Крим на 20 хил. гърци и арменци, а през 1779 г. съдействал за
възстановяване на спокойствието сред размирните кримски татари9.
Заповедта на Екатерина II за назначаването на новия извънреден и пълномо
щен посланик на Русия в Турция е издадена на 26 октомври 1792 г., но почти една
година изминава докато захвърлилият генералския мундир М. Кутузов ще се
озове в столицата на падишаха. Престоят му край Златния рог пък ще продължи
само половин година, тъй като посланическият пост в Цариград бил поверен на
дипломата от кариерата граф Виктор Кочубей (1768 - 1834). Шестте месеца, през
които Михаил Кутузов се подвизава в Константинопол (от 26 септември 1793 г. до
15 март 1794 г.), са изключително кратък срок за всеки непрофесионален дипло
мат да разкрие потенциала си. Попаднал в непривичната за един боен офицер
обстановка на политически сплетни, на задкулисни дипломатически интриги
и на шпионски игри, героят от Измаил и Мачин обаче бързо усвоява дворцовия
етикет, демонстрира умението си да организира шумни балове и приеми, търпе
ливо изгражда агентурни мрежи за събиране на актуална информация, създава си
полезни контакти е представители на най-висшия елит на тогавашното османско
общество. В писмо до съпругата си Кутузов „скромно" споделя дори, че дипло
матическата кариера „не е толкова трудна, колкото военната"10. От дистанцията
9 Бантиш-Каменски, Д. Биографии российских генералиссимусов..., с. 34.

10 Кутузов, М. Сборник документов, т. I.. с. 274 - писмо до Е. Кутузова от 18 декември 1793 г.
на времето, без каквито и да било претенции за детайлно изясняване на реалните
резултати от посланичеството на Кутузов в Турция, би могло да се подчертае, че
той успешно изпълнява поставените му задачи за опазване на руските интереси в
района на Черно море и за активно противодействие на френската дипломация на
Балканите. С оглед на българската тема обаче е важно да се откроят поне още две
констатации.
Първо - при пътуванията си до Цариград, и обратно към Русия, Михаил Куту
зов преминава през българските земи и това му дава възможност да придобие
непосредствени впечатления както за местното население, така и за селищата по
пътя на посланическия кортеж. Водените от генерала пътни бележки са кратки и
в тях няма да се открие и един ред, посветен на българите. Пестеливите записки
свидетелстват обаче за нещо друго - за погледа на военния, на стратега, който пре
цизно фиксира всеки по-важен детайл, отнасящ се до румелийската инфраструк
тура и до забелязаните фортификационни съоръжения из вътрешността на осман
ските владения между Дунав и Одринска Тракия. Под ръководството на Куту
зов е изготвена и подробна карта за маршрута Русе - Шумен - Одрин - Цариград.
Осигурена е и ценна информация за строителните дейности по възстановяване и
укрепване на крепостите по Дунав и Черно море, а ако се доверим на едно писмо
на Кутузов от 19 януари 1794 г., той успява да се сдобие дори е копия от техните
чертежи.
Почти две десетилетия по-късно съдбата отново ще отведе Михаил Кутузов
на Балканите и събраните някога сведения за земите на юг от р. Дунав ще изи
граят важна роля за развоя на поредния руско-турски конфликт. Неслучайно, пре
поръчвайки през декември 1808 г. на военния министър граф Алексей Аракчеев
(1769 - 1834) назначаването на ген. Кутузов за командващ на всички руски отряди,
воюващи срещу Турция, генерал-фелдмаршал Александър Прозоровски (1732/3 -
1809) отбелязва: „Той е най-способен, защото познава всички тукашни и отвъдду-
навски места, народи и местни обичаи, както и турската политика"11.
Че оценката на престарелия княз Прозоровски не е била лишена от основания,
е видно от едно по-късно признание на самия Кутузов. На 26 април 1811 г. той
изготвя доклад до княз Михаил Богданович Барклай дьо Толи (военен министър
на Русия от януари 1810 г.), в който споделя, че когато заминал като посланик в
Цариград, Екатерина II поискала от него да изготви план за превземането на Цари
град. Опознавайки добре обстановката и пътищата на юг от р. Дунав, той предло
жил след преминаването през реката, руската армия да се раздели на три корпуса.
Първият корпус, състоящ се от около 25 хил. души, трябвало да се насочи към
Провадия и оттам към Одрин и Цариград. Вторият корпус, също от 25 хил. души,
щял да действа в района на Силистра, Разград и Шумен. В случай че трите кре
пости (особено Шумен) не бъдат превзети, то намиращите се там противникови
сили трябвало напълно да се изолират. Третият корпус пък, наброяващ 10 хил.1
11 Кутузов, М. Сборник документов. Т. III (1808 - 1812). Под ред. Л. Г. Бескровного. Москва: Военное
издательство, 1952, с. 90 - писмо до военния министър от 9 декември 1808 г.
души, имал за задача да предприеме демонстративно настъпление от Никопол към

София и оттам към Пловдив и Одрин12.
Планът на ген. М. Кутузов не влязъл в употреба нито при Екатерина II, нито
при Александър I. Ако се анализират обаче действията на ген. Иван Дибич (1785 -
1831) през пролетта и лятото на 1829 г., приликите са повече от очебийни. Половин
век след него, разработвайки предварителните насоки за Руско-турската освобо
дителна война, ген. Николай Обручев (1830 - 1904) като че ли също се е възползвал
от новаторската концепция на М. Кутузов за разделяне на руските бойни сили на
три отряда, всеки от които трябвало да изпълнява конкретни задачи, подсигуря
ващи реализирането на основната идея - изненадващо преминаване на Стара пла
нина и мощно настъпление към Одрин.
Второ - макар и кратко, посланичеството в Цариград позволява на ген. Куту
зов да опознае отблизо манталитета на турския елит и да си създаде близки отно
шения е влиятелни личности, висши офицери и държавни чиновници, сред които
ще се окажат капудан пашата на империята, реис-ефенди, приближени съветници
на султана, бъдещият велик везир и др. Михаил Кутузов проявява интерес и към
реформите в турската армия, целенасочено събира сведения за състоянието на
Черноморския и на Дунавския флот, за организацията и дислокацията на основ
ните военни контингенти на Портата, за системата на снабдяване на по-големите
гарнизони е продоволствие и боеприпаси. Внимателно следи и проявите на поли
тически сепаратизъм в пограничните райони на империята. Години по-късно,
когато Александър I ще възложи на ген. Кутузов да довърши кампанията срещу
Турция, всичко видяно и научено ще се окаже изключително полезно.
Отново на фронта
На 28 февруари 1794 г. е организирана прощалната аудиенция на Михаил Кутузов
при султан Селим III (1789 - 1807). Два дена по-късно той се среща за последно
и е великия везир Мелек Мехмед паша13, на 15 март напуска Константинопол и
на 22 май 1794 г. отново стъпва на руска земя. След завръщането си в Петербург
Кутузов заема различни военноадминистративни постове и успешно изпълнява
краткосрочни дипломатически мисии. През 1798 г. е произведен в чин генерал от
пехотата, а през август 1805 г. император Александър I му поверява командването
на руската армия, действаща в рамките на Третата антинаполеоновска коалиция.
Заради поражението при Аустерлиц (20 ноември 1805 г.) обаче, въпреки че се е про
тивопоставял на възприетия от съюзническите войски тактически план, опитният
генерал е освободен от заеманата длъжност и е принуден цели две години да следи
отстрани развоя на руските военни кампании в Европа. През януари 1808 г. Куту
зов е призован в щаба на Молдовската (Дунавската) армия, като поема командва
нето на главния корпус, воюващ срещу Турция. Допринася съществено за обсадата
12 Пак там, 351-352.

13 Мелек Мехмед паша е велик везир от 4 май 1792 г. до 21 октомври 1794 г.
и щурма на Браилската крепост (20 април 1809 г.), но само месец по-късно отново
е отзован от действащата армия, за да заеме поста на литовски военен губернатор.
Честите кадрови рокади, засягащи висшия офицерски състав на Русия, не допа
дали много на вече позастаряващия Кутузов, затова не е изненадващо, че когато
в първите дни на месец март 1811 г. разбрал за новото си назначение - главно
командващ на Молдовската армия14, той споделя пред своята внучка Екатерина
Т и з е н х а у з е н : т о в а съвсем не ме радва, напротив, силно ме огорчава", и обяс
нява, че „силно се безпокои" от предстоящото си пътуване, защото не желае на
неговите години да се разделя от „близките, привичките и спокойствието"1516.
Основания за безпокойство Михаил Кутузов имал и по други причини. Изпра
щайки талантливия си ветеран в Букурещ, за да смени тежко болния ген. Нико
лай Каменски (1776 - 1811), император Александър I му поставил една единствена
задача - възможно по-бързо приключване на военната кампания на Балканите.
Спешното подписване на мирен договор е Турция трябвало да позволи на Петер
бург да съсредоточи изцяло вниманието си към засилващата се заплаха от страна
на Франция. По тази именно причина пет от дислоцираните в Дунавските княже
ства дивизии били превантивно пренасочени към Днестър10, а Молдовската армия,
заемаща фронт е дължина около хиляда км, разполагала само е 46 хил. души,
срещу които Портата можела да противопостави над 80 хил. души.
Разработеният от Михаил Кутузов план за действие е подробно анализиран от
военните историци, затова, без да проследявам неговото изпълнение в детайли,
ще откроя само няколко по-важни акцента. Веднага след като се запознава е обста
новката, новият главнокомандващ предприема неочакван за противника ход - в
кратки срокове (май - юни 1811 г.), оттегляйки се от вече заетите турски крепо
сти на юг от р. Дунав (Тутракан, Силистра, Никопол, Свищов, Русе и др.), всички
руски отряди се прехвърлят във Влашко. Оценявайки започналото отстъпление
като слабост, великият везир Азиз Ахмед паша17организира контранастъпление и
в края на месец август основните турски сили се съсредоточават в района на Сло-
бодзе (27 - 28 август 1811 г.). На 30 септември на българския бряг изненадващо се
прехвърля отрядът на генерал-лейтенат Евгений Марков (1769 - 1828), армията на
великия везир е обкръжена и на 26 ноември капитулира. Междувременно руски
отряди отново завземат Тутракан и Силистра, по-късно и Свищов, и Никопол,
а започналите мирни преговори (прекратявани и подновявани на няколко пъти)
завършват успешно на 16 май 1812 г., когато е подписан Букурещкият договор18.
14 Заповедта за назначението на Михаил Кутузов е от 23 февруари / 7 март 1811 г.

15 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., с. 292 - писмо до Екатерина Тизенхаузен от 27 февруари /
11 март 1811 г.
16 Шильдер, Н. Император Александр Первьш. Его жизнь и царствование. Т. III. Санкт Петербург:
Типография А. С. Суворина, 1897, с. 21.
17 Ахмед паша става велик везир на 10 април 1811 г. и е освободен от този пост на 5 септември 1812 г.
18 Виноградов, В. Русско-турецкая война 1806 - 1812 годов. Необъявленная и предгрозовая. - Славя-
новедение, 2012, № 3, 3-19; Достян, И. Россия и Балканский вопрос. Из истории русско-балканских
политических связей в первой трети XIX в. Москва: Наука, 1972, 69-73; Петров, А. Война России с
Турцией 1806 - 1812. Т. III (1810, 1811 и 1812 гг.). Санкт Петербург: Военная типография, 1887 и др.
От деня, в който ген. М. Кутузов пристига в столицата на Влашко, за да поеме

командването на Молдовската армия (31 март 1811 г.), до полагането на подписите
под мирния договор изминават една година, един месец и две седмици. От дис
танцията на времето свършеното през тези малко над 400 дни не е малко. За поре
ден път Кутузов демонстрира по впечатляващ начин таланта си на военен стра
тег и ловък дипломат. В една изключително сложна и динамично променяща се
политическа обстановка, е орязана наполовина армия и е ограничени материални
ресурси, на цената на минимални човешки загуби19, той съумява да победи зна
чително превъзхождащия го противник и да изпълни поставената му от импера
тора задача - приключване на военната кампания срещу Турция, при това със зат-
върждаване на руските граници в Западна Грузия и е важни териториални придо
бивки на Балканите (Бесарабия). Неслучайно Александър I, за който се твърди, че
недолюбвал много Михаил Кутузов след Аустерлиц, го награждава за подписва
нето на Букурещкия договор е титлата „светлейши княз" (29 юли 1812 г.)20.
Следосвобожденската ни историопис също оценява положително триумфа на
Кутузов през 1811 - 1812 г., като на преден план най-често се изтъква значението на
постигнатото в поредната руско-турска война за освободителните борби на под
властното на Високата порта християнско население. Но войните, дори когато се
водят за справедливи каузи, имат и своите грозни лица. И дали покрай ролята на
ген. М. Кутузов в разгрома на Наполеонова Франция, или заради наложилата се в
научната и в популярната книжнина романтично-героична парадигма за освобо
дителната мисия на „Дядо Иван" на Балканите, малцина автори са се осмелявали,
и то някак мимоходом, да покажат, че името на Михаил Кутузов е свързано тъкмо
е едно от тези непознати, по-малко известни, а и нерядко съзнателно прикривани
грозни лица на руско-турската война от 1806 - 1812 г. Какво имам предвид?
Разрушителните следи на войната

Още по време на Руско-турската война от 1787 - 1791 г. ген. Кутузов прибягва до
прилагане на наказателни мерки в някои български селища на юг от р. Дунав.
На 27 март 1791 г. например командваният от Михаил Кутузов отряд превзема
Монастирище и при последвалото си оттегляне насилствено отвежда местните
жители, селището е изгорено, а пристанището е унищожено21. Няколко дена по-
късно същият сценарий се повтаря и в Мачин, където крепостните укрепления
са разрушени, а „жителите християни са отведени на левия бряг на р. Дунав"22. В
19 Ако се доверим на официалните руски данни, през 1810 г. загубите на Молдовската армия са 16 338
души убити и ранени, а през 1811 г. - само 3 091 души убити и ранени. Вж. Хронологический Ука
зател ь военнь1х действии русской армии и флота. Т. II (1801 - 1825 г.). Санкт Петербург: Типогра
фия „Бережливость“, 1909, 91-96.
20 Виноградов, В. Дом Романовьгх и судьбь1 Балкан. - В: Императорский дом Романовь1х и Балканьг
Отв. ред. В. Б. Каширин. Москва: Институт славяноведения РАН, 2014, 42-43.
21 Кутузов, М. Сборник документов, т. I..., с. 135 - дневник за действията на отряда на М. Кутузов през
месец март 1791 г.
22 Пак там.
началото на юни 1791 г., след кръвопролитно сражение, ген. Кутузов сразява тур-
ците при Бабадаг, като в рапорта си до княз Н. Репнин споделя, че били пленени
само 32 турски войници, защото други не успели да се спасят „от гнева на победи
телите". Укрепленията били сринати, магазините и складовете с провизии, откъ-
дето били иззети значителни количества зърно, брашно и боеприпаси, били под
палени, но пожарът обхванал и целия град, в който не останал нито един жител23.
Подобни репресивни акции спрямо населението на юг от р. Дунав руската
армия прилага и по време на войната от 1806 - 1812 г. Разорителните удари по
завзетите от руските отряди селища по българските земи започват да се нана
сят инцидентно от есента на 1810 г., но когато ръководството на бойните действия
е поето от М. Кутузов, те придобиват организиран и системен характер. Обектив
ният анализ на създалата се в началото на 1811 г. ситуация на Дунавския фронт,
както и все по-нарастващата заплаха от настъпление на Наполеоновата армия на
Изток, оправдава конкретните оперативни действия, предприети от ген. М. Куту
зов за прегрупирване на поверената му Молдовска армия. Покрай далновидното в
стратегически план предислоциране на руските подразделения на левия бряг на р.
Дунав обаче хронистите на войната с недомлъвки или половинчато отбелязват, че
преди изтеглянето си във Влашко, руските отряди получават заповед да унищо
жат всички укрепени позиции, които предстои да се върнат на турците. Мярката
засяга както големите крепостни съоръжения на Силистра, Никопол, Свищов, така
и редица по-малки селища между Дунав и Стара планина - Плевен, Враца, Ловеч,
Севлиево и др. И ако от военна гледна точка решенията на ген. Кутузов имат своята
логика, то малцина изследователи се заемат да проследят хуманитарните аспекти
на предприетите от руското командване наказателни акции по българските земи.
Прочее, година по-рано - през март 1810 г., тъкмо тези хуманитарни аспекти слу
жат като аргумент на тогавашния главнокомандващ на Молдовската армия ген.
Пьотър Багратион (1765 - 1812) да забрани каквото и да е било насилие спрямо бъл
гарите, тъй като всяка обида и всяко разорение на български села ще причинят,
според него, „пагубното за нас последствие, щото вместо да извлече полза и изгода
от българите, армията на Негово Императорско Величество ще срещне в лицето на
всеки един българин непримирим враг и неприятел"24.
За да се предотвратят каквито и да било вредни последици за руското влияние
сред българите, ген. Багратион изрично вменява дори на своите офицери строго
да се разпоредят и да изискват от всички чинове - от старшите до младшите, да
се отнасят към българите „братски и дружелюбно", „да не отнемат по насилствен
начин и най-малката вещ и да не изискват техните жилища, постройки, ниви,
градини, да не се разоряват каквито и да било насаждения, да не се отнемат от
къщите никакви животни и птици и да не се причиняват никакви обиди и притес
нения". Ако войската пък има нужда от нещо - фураж, зърно, сено, дърва за огрев,
брашно, месо, то исканията трябва да се отправят към старейшините на съответ
23 Пак там, с. 147 - рапорт на М. Кутузов от 11 юни 1791 г.

24 Генерал Багратион. Сборник документов и материалов. Б.м.: Государственное издательство полити-
ческой литературь1, 1945, с. 102 - предписание на ген. Багратион от 18 февруари 1810 г. Вж. също
Достян, И. Россия и Балканский вопрос..., с. 69.
ните селища, които сами и доброволно ще решават дали могат и как да помогнат
на руските отряди2526.
За разлика от Багратион, неговият наследник - ген. Николай Каменски, проя
вил повече твърдост. Показателно за това е случилото се през август - септември
1810 г. със Свищов и с Бяла - след като били превзети съответно от отрядите на
граф Сей При (1776 - 1814) и ген. Иван Сабанеев (1770 - 1829), и двете селища били
напълно разорени20. Някои автори посочват, че и през януари 1811 г., „под пред
лог да не остава храна на турците и защото окопите, с които обикновено бивали
заградени крайните селски къщи, служили на турската войска", предшествени
кът на Михаил Кутузов продължавал да се разпорежда „да се изгаря до дъно всяко
селце", което трябвало да се напусне от руските войници27. Включените в научно
обръщение факти показват обаче, че независимо кой пръв лансира идеята за опус
тошаване на турските крепости, ако при ген. Николай Каменски наказателните
мерки спрямо овладените и впоследствие изоставени от руската армия селища и
укрепени пунктове на юг р. Дунав имат инцидентен характер, то разрушаването
и опожаряването на същите тези селища започват да се осъществяват планомерно
и системно под прякото командване на ген. Кутузов. Един от най-добрите изсле
дователи на военното дело от времето на император Александър I - Александър
Михайловски-Данилевски (1790 - 1848), изрично подчертава например, че запо
ведта за връщане на основните руски сили във Влашко (без Русенския отряд) и за
унищожаването на укрепленията по десния бряг на р. Дунав се явява първото по-
важно решение на Кутузов в качеството му на главнокомандващ на Молдовската
армия28.
Документалното наследство, отнасящо се до руско-турската война от 1806 -
1812 г., с което разполагаме днес, позволява конкретно да се проследи как споме
натите наказателни мерки са приложени в по-големите и по-важните за отбрани
телната система на Османската империя български селища.
Силистра
Преди назначението на М. Кутузов, Силистренската крепост била на два пъти
обсаждана: през септември - октомври 1809 г., когато градът бил блокиран откъм
Дунав, обграден по суша и подложен на масирана бомбардировка, и през май
1810 г., когато местният турски гарнизон бил принуден да капитулира29. През
следващите месеци Силистра остава в руско владение, като за комендант е назна
чен командирът на Киевския гренадирски полк ген. Иван Инзов (1768 - 1845). Спо
25 Генерал Багратион..., 102-103.

26 Хронологический Указатель военнмх действии..., с. 89. Проф. Надя Данова анализира много подробно
събитията в Свищов, останали в историческата памет на местното население като т.нар. „изгорялство“,
организирано от отряда на граф дьо Сен При, вж. Данова, Н. Един неизползван извор..., 161-176.
27 Петвеков, Б. История на Източния въпрос преди Освобождението на България. София: Печатница на
Тане Пеев, 1908, с. 279; Липчев, Р. Възрожденска Силистра. Силистра: Изд. РИТТ, 2004, с. 79 и др.
28 Михайловски-Данилевски, Ал. Описание турецкой войни с 1806-го до 1812-го года. Ч. II. Санкт
Петербург: Типография Штаба Отдельнаго корпуса внутренней стражи, 1843, с. 157.
29 Хронологический Указатель военнмх действии..., с. 83 и с. 86.
ред руския военен историк Андрей Петров (1837 - 1900), за да улесни презиму
ването на армията си, главнокомандващият ген. Н. Каменски обмислял в края
на 1810 г. унищожаването на Силистра и Никопол и съсредоточаване на всички
руски сили на юг от р. Дунав в Русе, но императорът не одобрил неговия план30.
В началото на април 1811 г. обаче, в съответствие е разработения от ген. Куту
зов сценарий за прегрупиране на Молдовската армия, отрядът на ген. Инзов тряб
вало да се оттегли във Влашко, като преди това направи нужното, за да „истре-
бить крепость Силистрию". Сведения за унищожаването на Силистра се съдър
жат в редица заповеди, предписания и писма на Михаил Кутузов31, които разкри
ват отделни подробности за по-нататъшната съдба на града. Планът за унищо
жаване на крепостта бил приведен в изпълнение на 6 май 1811 г., когато укрепле
нията били взривени, всички оръдия и боеприпаси били пренесени на отсрещ
ния бряг на р. Дунав, а намиращите се в района на Силистра руски подразделе
ния били предислоцирани32. Що се отнася до местните жители, то фрагментар-
ните и оскъдни свидетелства, е които разполагаме, не позволяват все още нито да
се проследи как извънредните мерки, целящи да се нанесат непоправими щети на
отбранителната способност на Портата по нейните северни граници, са се отра
зили върху силистренци, нито пък да се установят реалните количествени пара
метри на демографските промени, настъпили в хода на военните действия през
1811 г. Трудно е да се прецени и дали заселването на българите във Влашко е ста
вало доброволно, както твърдят някои изследователи33. От едно предписание до
ген. Инзов от 22 април 1811 г. се подразбира например, че наред е българите, на
преселение във Влашко подлежали и турските, и циганските семейства, но спо
ред договореностите за капитулацията на Силистра, на нежелаещите да преми
нат на левия бряг на Дунав се предоставяла възможност „да се върнат в турските
владения"34.
Ако отчетем как са се изпълнявали заповедите на М. Кутузов относно отстъ
плението на руските отряди от други селища (Свищов, Русе, Никопол), то бихме
могли да приемем, че вероятно част от българите са били принудени да емигрират,
други са потърсили спасение из околните села, трети пък предпочели да останат
по домовете си и мълчаливо да понесат завръщането на турците в града. Имало,
разбира се, и силистренци, които се присъединили към българските доброволци и
по-късно участвали в последващите бойни действия. Показателно за това е твър
дението на Кутузов пред Александър I, че българи от „унищожените от нас кре
пости бързат да се присъединят под скиптъра на Ваше императорско величество",
давайки за пример двама български „чиновници", които сами пожелали да пре
минат Дунав е 250 души (въоръжени от тях самите), за да наберат други „угне
30 Петров, А. Война Росени с Турцией..2 3 9 -2 4 0 .

31 Кутузов, М. Сборник до ку ментов, т. III..., с. 328 - писмо до генерал-лейтенант Ертел от 17 април 1811 г.;
с. 334 - предписание до ген. Инзов от 22 април 1811 г.
32 Пак там, с. 387 - рапорт на ген. Кутузов до Александър I от 20 май 1811 г.
33 Конобеев, В. Българското националноосвободително движение. Идеология, програма, развитие.
София: Наука и изкуство, 1972, 147-149.
34 Текстът на условията за капитулацията на Силистра е публикуван у Петров, А. Война России...,
442- 443.
тявани от турското правителство" свои сънародници. След като ген. Кутузов дал
съгласието си, отрядът успешно се прехвърлил на българския бряг, но бил пресрещ
нат от множество турци и трябвало да се оттегли към Тутракан, а оттам отново
се завърнал във Влашко, водейки със себе си и шестима пленници3536. Няколко сед
мици по-късно други 30 доброволци измежду преселилите се от Силистра българи
се отличили при акция за залавянето на „език", за което били наградени лично от
главнокомандващия с парични суми30. През юни българите, използвани в района на
Силистра, достигнали вече над 600 „добре въоръжени" доброволци, като Кутузов се
надявал бързо да достигнат и над хиляда души37.
Силистра отново привлича погледа на руското командване в началото на м. сеп
тември 1811 г. Въпреки нанесените през м. май щети на крепостните укрепления,
градът продължавал да заема важно място в турските военни планове, защото в
кратки срокове, възползвайки се от оттеглянето на руските войски на левия бряг
на р. Дунав, местните власти направили необходимото, за да възстановят разру
шените отбранителни съоръжения38. Затова, когато започнал да обмисля как да
се справи със съсредоточената в района на Слободзе армия на великия везир, ген.
Михаил Кутузов обърнал специално внимание на Силистра. За да се подсигури
от евентуално активизиране на десния фланг на противника, той предпочел да
го изненада и да нанесе изпреварващ удар по Силистренския гарнизон. Този свой
замисъл Кутузов споделил на генерал-майор Ермолай Ермолаевич Гампер (1750 -
1814) на 12 септември 1811 г. и поискал от него да се сдобие, включително и срещу
заплащане, с актуална информация за турските сили в този район39. В изпълне
нието на поставената задача се включил и малък отряд от български доброволци,
които успели да заловят 10 турци, без да дадат нито една жертва40.
Получил подробна информация за силите на врага, Михаил Кутузов издал запо
вед за превземане на Силистра. През нощта на 11 срещу 12 октомври корпусът на
генерал-майор Гампер атакувал внезапно от три страни и „с невероятна бързина
и мъжество"41 щурмувал „разорения и после възстановен" град42. Много знамена,
значителни количества боеприпаси, осем съвсем нови оръдия и голяма плячка
били взети, а около три хиляди души (войници и жители от двата пола) били пле
нени. За да не допусне пък турците отново да се укрепят в района, ген. Кутузов
се разпоредил градът да бъде повторно разрушен43. За белезите от случилото се
можем да съдим по разказа на Огюст, граф дьо Лагард44. Само половин година
35 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..3 8 7 -3 8 8 .

36 Пак там, с. 445.
37 Пак там, с. 440.
38 Пак там, с. 666 - доклад на М. Кутузов до императора от 16 октомври 1811 г.
39 Пак там, с. 603 - инструкция на М. Кутузов от 12 септември 1811 г.
40 Пак там, с. 625 - заповед на М. Кутузов от 26 септември 1811 г.
41 Пак там, с. 666 - доклад на М. Кутузов до императора от 16 октомври 1811 г.
42 Мартос, Ал. Записки инженерното офицера Мартоса о Турецкой войне в царствование Александра
Павловича (1806 - 1812). - Русский архив, 1893, кн. 7, с. 449.
43 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., с. 667 - доклад на М. Кутузов до императора от 16 октом
ври 1811 г.
44 Огюст граф дьо Лагард (1780 - 1834) е френски аристократ, чийто родители емигрират в Русия. Като
офицер в руската армия (достига до чин генерал-майор) участва във военните походи срещу Напо
след подписването на Букурещкия мирен договор той преминава през Силистра
и в писмо до своя близък приятел Жюл Грифит от януари 1813 г. споделя: „Ето
ме най-после в Силистра, т.е. между купища развалини и пепелища, свидетелст
ващи за всички ужаси на войната, чиято жертва бе този обсаждан и изгорен град.
Няколко вдълбани в земята землянки, опряни на руини от бани или джамии,
няколко нещастници, лишени от всичко и плачещи върху остатъците от опусто
шените им жилища"456.4
За трети пореден път руски войници влизат в Силистра в началото на февру
ари 1812 г. Както сам Михаил Кутузов признава в предписанието си от 31 яну
ари 1812 г. до генерал-лейтенант Евгений Марков (1769 - 1828), командващ по това
време левия фланг на Молдовската армия, замръзването на р. Дунав предоставяло
добра възможност „потревожить неприятеля" и затова той се разпорежда в след
ващите дни да се проведат изненадващи настъпателни операции към селищата
по десния бряг на реката40. В района на Силистра трябвало да действа отрядът на
генерал-майор Иван Гартинг (1768 - 1831), като в указанията, дадени му от Куту
зов, изрично е отбелязано „жителите на селата да се вземат в плен"47. И въпреки че
за първи път в подобни свои разпореждания главнокомандващият обръща внима
ние да не се допускат грабежи над българите, а жените и невръстните деца да не се
отвеждат насила, той изтъква, че „жестоките нужди на войната налагат" намира
щите се у тях фураж, селскостопански животни и зърнени запаси да се отнемат48.
На 4 и 5 февруари 1812 г., начело на четири пехотни батальона и кавалерийско
подкрепление от казаци, генерал-майор Гартинг преминава от Калараш на десния
бряг. Влиза в обезлюдената Силистра, „където не срещнали никого" и откъдето
изпратил групи да разузнаят обстановката по Шуменския, Тутраканския и Раз
градски път, но заради натрупалия се сняг всички се върнали бързо назад и още
през същото денонощие отново се оттеглили във Влашко. В рапорта до Алексан
дър I за тази кратка „отвъддунавска експедиция" Кутузов отчита, че всички села,
през които преминава отрядът на Гартинг, са унищожени, а намерените зърнени и
фуражни запаси са изгорени49.
Свищов
Малкият крайдунавски град, придобил по-широка популярност из Европа покрай
подписания на 4 август 1791 г. мирен договор между Турция и Австрия, е зав
зет от руската армия в последните дни на август 1810 г. Отрядът на граф Сей При
леон. След Реставрацията и завръщането си във Франция заема различни постове, вкл. става френски
посланик в Испания.
45 Auguste, comte de Lagarde. Voyage de Moscou a Vienne, par Kiow, Odessa, Constantinople, Bucharest et
Hermanstadt. Paris, 1824, p. 312; вж. също Френски пътеписи за Балканите. Съст. и превод. Б. Цве
ткова. София: Наука и изкуство, 1981, с. 103 - проф. Цветкова погрешно отбелязва, че това описание
се отнася за събитията, свързани с руско-турската война от 1828 - 1829 г.
46 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., с. 788.
47 Пак там, с. 793 - предписание до генерал-майор Иван Гартинг от 1 февруари 1812 г.
48 Пак там.
49 Пак там, с. 801 - рапорт на М. Кутузов до Александър I от 13 февруари 1812 г.
успешно преодолява съпротивата на противника и пленява осем негови знамена и

50 оръдия50, след което, съгласно заповедта на ген. Каменски, унищожава укрепле
нията и опожарява града. З а ..изгорялството''. сполетяло свищовлии, има различни
по-ранни и по-късни свидетелства, които са подробно анализирани от проф. Надя
Данова51. Без да повтарям вече известните факти за случилото се в Свищов през
1810 г., ще припомня само, че основният източник за тези събития са мемоарните
записки на граф Александър Ланжерон (1763 - 1831), в които се доловят нотки
на субективизъм в оценките за действията на руското командване, още повече
че френският генерал се чувствал лично ощетен, тъй като считал, че неговите
заслуги често се приписвали на други.
Важни щрихи за разграбването и опожаряването на Свищов през 1810 г., които
допълват разказа на Ланжерон, се откриват в дневника на Алексей Николаевич
Мартос (1790 - 1842) - инженер-капитан, участвал активно във военната кампа
ния на Балканите през 1810 - 1812 г. Според кап. Мартос непосредствено след зав
ладяването на града руското командване получава известие, че великият везир се
е насочил начело на голям отряд през Разград към Русе. За да не допусне обкръ-
жаването на намиращите се в Свищов руски сили, ген. Каменски поискал от Сен
При да напусне позициите си, като унищожи крепостните съоръжения. Турската
махала била подпалена, но огънят бързо се пренесъл и върху къщите на христия
ните, които не можели да повярват, че градът ще бъде изгорен. При настъпилата
суматоха българите започнали да събират набързо каквото могат от покъщнината
си и преминали на влашкия бряг, откъдето „наблюдавали свирепия огън, който
изпепелявал домовете им"52.
След преживяната трагедия Свищов остава през следващата 1811 г. встрани
от театъра на активните бойни действия и това създава възможности за, макар и
частично, възстановяване на селището и на неговото пристанище. Вероятно чрез
пътуващи през Свищов български търговци щабът на Кутузов получавал дори и
актуални сведения за движението на противниковите сили53. През януари 1812 г.,
когато мирните преговори в Букурещ са прекъснати за пореден път, руското раз
узнаване донася за съсредоточаване на турски войници (около две хиляди души)
в района на града. Запознат с новата обстановка, Михаил Кутузов решава да вземе
превантивни мерки и на 23 януари 1812 г. предписва на граф Ланжерон да се въз
ползва от замръзването на Дунав и да организира експедиция срещу Свищов54.
Няколко дена по-късно генерал-майор Михаил Булатов (1760 - 1825) потвърждава
информацията за укрепването на Свищов, вследствие на което митницата в Зим
ница, през която продължавала да се осъществява активна търговска дейност, е
затворена. Местният руски гарнизон е подсилен, а на граф Ланжерон е разрешено
50 Хронологический Указатель воешшх действии.. с. 89.

51 Данова, Н. Един неизползван извор..., 161-176.
52 Мартос, Ал. Записки инженерного офицера..., с. 335.
53 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., с. 562 - писмо на М. Кутузов до генерал-лейтенант Андрей
Зае от 23 август 1811 г.
54 Пак там, 780-781 - предписание на М. Кутузов до граф Ланжерон от 23 януари 1812 г. По това време
граф Александър Ланжерон е с чин генерал от пехотата и командва главния корпус на Молдовската
армия.
да състави от поверените му сили наказателен отряд, с който „да унищожи" Сви
щов и да се предприемат набези в околностите на града, за да се „всее страх по
тези места"5556.Подобна заповед на 31 януари 1812 г. получава и генерал-лейтенант
Евгений Марков, на когото пък било възложено да унищожи укрепленията и прис
танището на Лом50.
През нощта на 1 срещу 2 февруари 1812 г. отрядът на ген. Булатов преминава
неочаквано от Зимница и обкръжава Свищов. В акцията участват две колони,
командвани от полк. Паисий Кайсаров (1783 - 1844) - командир на лейб-гвардей-
ския Семьоновски полк и началник на канцеларията на М. Кутузов, и от командира
на Вятския полк Дмитрий Кушников (неизв. - 1812). Турците били изненадани и
в плен попадат 1 050 души. От руска страна загубите са 32 убити и 96 ранени.
Новоиздигнатите свищовски укрепления са сринати, всички жители (без жените,
децата и ранените) са преселени; добитъкът, зърнените храни и намерените зна
чителни количества стоки са иззети, като при пренасянето им на левия бряг на р.
Дунав са взети необходимите карантинни мерки57. Малко по-късно отличилите се
офицери и войници от отряда на Булатов са наградени58.
В проучването си за „изгорялството" проф. Н. Данова използва данните от
документалното наследство на ген. Михаил Кутузов, но проследявайки повтор
ното разрушаване на Свищов, тя се позовава на спомените на граф Ланжерон и
отнася тези драматични събития към 2/14 април 1812 г.59601Конкретните факти и
част от действащите лица от преписката на Кутузов и от мемоарните бележки на
Ланжерон съвпадат, но склонен съм да приема, че що се отнася до датировката,
паметта на френския генерал му изневерява и последният наказателен рейд срещу
Свищов е извършен не на 2 април, а на 2 февруари 1812 г.
Тутракан
Стратегическото разположение на Тутракан, по-популярен по онова време под
името Туртукай, е било добре известно на руското командване и затова още при
първите по-сериозни настъпателни действия на юг от р. Дунав на града се обръща
специално внимание. Събират се актуални разузнавателни сведения за неговата
укрепителна система и за местния гарнизон, внимателно се следят и комуника
циите със Силистра, като градът е превзет през пролетта на 1810 г., когато корпу
сът на ген. Андрей Зае (1753 - 1815) се насочва към него и на 26 май принуждава
турците да го напуснат00. Поемайки командването на Молдовската армия, Михаил
Кутузов също оценява важната роля на Тутракан и дори първоначално предвиждал
там да се поддържа казашки пост, чрез който да се гарантира връзката между цен
търа и левия фланг на руските отряди, намиращи се на юг от Дунав01. Организи-
55 Пак там, 784-785 - заповед на М. Кутузов от 29 януари 1812 г.

56 Пак там, с. 788 - заповед на М. Кутузов от 31 януари 1812 г.
57 Пак там, 800-801 - рапорт на М. Кутузов до Александър I от 13 февруари 1812 г.
58 Пак там, с. 817 - писмо на М. Кутузов до военния министър от 24 февруари 1812 г.
59 Данова, Н. Един неизползван извор..., 167-169.
60 Хронологический Указатель военнь1х действии..., с. 86.
61 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., с. 324 - инструкция на М. Кутузов от 14 април 1811 г.
раното от великия везир настъпление през месец май 1811 г. обаче довело до отте
глянето на руснаците от града и тогава именно спрямо Тутракан били приложени
същите мерки, които по предписанията на М. Кутузов отстъпващите руски части
прилагали във всички други крайдунавски селища - разрушаване на укреплени
ята, насилствено прехвърляне на населението във Влашко, унищожаване на прис
танището. Категорично свидетелство за това ни дават записките на кай. Ал. Мар-
тос, в които сред опожарените през пролетта на 1811 г. български градове се спо
менава и Тутракан02.
Няколко месеца по-късно градът повторно трябвало да преживее кошмара на
войната. По показанията на пленници и шпиони през месец юли 1811 г. укрепле
нията на Тутракан били възстановени, а местният гарнизон бил подсилен със спе
циално изпратен от главната турска квартира контингент03. През месец август тур
ското командване продължило да изпраща нови подкрепления в Тутракан. Затова,
още в началото на м. септември, когато М. Кутузов изготвил своя план за прекъс
ване връзките на везирския лагер при Слободзе е дунавските крепости по бъл
гарския бряг, на полк. Пьотър Греков (1762 - 1817/1818) било възложено да орга
низира постоянно наблюдение на района около Тутракан. На 12 септември глав
нокомандващият се разпоредил дори да се изгради понтонен мост, по който каза
ците на Греков да могат по-лесно да се прехвърлят на отсрещния бряг, за да изпъл
нят поставената им задача04. На 9 октомври 1811 г., когато започнал да се осъщест
вява планът на Михаил Кутузов, отрядът на полк. Греков влязъл без бой в Тутра
кан, разрушил възстановените от турците укрепления05, подпалил складовете е
приготвени за противниковата армия провизии00 и разорил града. Както признава
самият главнокомандващ, това се налагало, „за да всее страх у неприятеля и да му
се отнеме възможността и надеждата за укрепване на което и да е място от Русе
до устието на Дунав“07.
Никопол
Сред набелязаните за разрушаване през пролетта на 1811 г. селища и крепости е и
Никопол. Руските отряди влизат в Никопол на 26 септември 1810 г. без нито един
изстрел, тъй като местният турски гарнизон предпочел да капитулира, вместо да
се сражава срещу многократно превъзхождащия го противник. Главнокомандва
щият Николай Каменски лично получава ключовете на крепостта и ако се дове
рим на мемоарните бележки на кай. Мартос, всички руски офицери били впеча
тлени от града и неговите околности.623457
62 Мартос, Ал. Записки инженерното офицера..., с. 350.

63 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., с. 497 - секретна записка на Кутузов до военния министър
от 16 юли 1811 г.
64 Пак там, с. 604 - инструкция до генерал-майор Е. Гампер.
65 Конобеев, В. Българското националноосвободително движение..., с. 157.
66 Мартос, Ал. Записки инженерното офицера..., с. 449.
67 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., 666-667 - рапорт на М. Кутузов от 16 октомври 1811 г. За
успешния си рейд към Тутракан П. Греков е повишен на 13 януари 1812 г. в чин генерал-майор.
Половин година по-късно, на 1 април 1811 г., Михаил Кутузов се разпорежда

Никополската крепост да се унищожи, а местното българско население да бъде
преместено в Турну Мъгуреле08. При изпълнението на поставената му задача гене
рал-адютант Емануил Сен При - командир на 6-и егерски полк, разположен по
това време в района между Плевен и с. Кайнара (дн. гр. Койнаре, Плевенско), срещ
нал затруднения както с прехвърляне на наличните продоволствия и боеприпаси
в Турну Мъгуруле, така и с извеждането на българите от Никопол. На 12 април,
в секретно донесение до Кутузов, той докладвал, че събарянето на укрепленията
е започнало, но преселението на българите се осъществява много бавно и голямо
количество вещево имущество не може да се пренесе. Три дни по-късно Кутузов
изпратил специално предписание на Сен При, в което отново и категорично изис
кал изпълнение на вече възложените му задачи, като уточнил оттеглящите се на
левия бряг на р. Дунав руски войници да получават продоволствие за 10 дни, а
оставащото да се разпределя между личния състав на други преминаващи през
Никопол руски отряди09. В предписанието от 15 април 1811 г. има още един пре-
любопитен щрих - настояването на Кутузов намиращата се у граф Сен При сума
от „доходите на град Никопол" да се изпрати на Букурещкото интендантство686970,
което подсказва, че за краткото време на руската окупация на селищата на юг от
р. Дунав военните коменданти (командири) са контролирали и съответните град
ски приходи. Прочее, че това указание на Кутузов не е инцидентно хрумване и че
зад него прозира целенасочена и съзнателно осъществявана политика на извли
чане на икономически облаги за Русия от театъра на военните действия, е видно
от друга заповед на главнокомандващия. На 20 април Кутузов предписва на гене
рал-лейтенант Андрей Зае (по това време командир на най-западния руски отряд)
да повиши митата за стоките, преминаващи от Видин към Виена71, като получе
ните средства трябвало да се изпращат в Букурещ, за да се включват в „задунай-
ските приходи". Според обобщените данни на Интендантската служба, само за
пет месеца от вземаните край Видин мита били събрани 115 хил. червонци72.
През месец септември 1811 г. в района на Никопол отново се водят сражения. На
13 и 14 септември например ген. Павел Турчанинов (1776 - 1839) сформира отряд,
състоящ се от пет роти от Олонецкия пехотен полк, 50 казаци, 40 арнаути, 40 бъл
гарски доброволци и две оръдия, с който преминава Дунав на около 6 км от Нико
пол и извършва опустошителен рейд из близките села. Мостът на р. Осъм при с.
Муселиево е изгорен, а складовете с провизии на турската армия са унищожени,
като по молба на местните „бедни" българи ген. Турчанинов им разрешава да си
вземат малки количества зърно за храна73.
До края на войната Никопол влиза още веднъж в полезрението на руския щаб -
в началото на февруари 1812 г., когато Кутузов, за да ускори мирните преговори
68 Пак там, с. 305 - предписание на М. Кутузов от 5 април 1811 г.

69 Пак там, 324-325 - предписание на М. Кутузов до ген. Сен При от 15 април 1811 г.
70 Пак там, с. 325.
71 Пак там, с. 330 - предписание до генерал-лейтенант А. Зае от 20 април 1811 г.
72 Пак там, бележка на съставителите на сборника.
73 Пак там, с. 610 - доклад на М. Кутузов до военния министър от 20 септември 1811 г.
с Портата, решава да се възползва от замръзналия Дунав и организира настъпа

телни действия по десния бряг на реката. Районът на Никопол бил поверен на
генерал-майор Булатов, който след успеха си при Свищов ( 1 - 2 февруари 1812 г.),
се оттеглил във Влашко, но още на следващата нощ, изминавайки цели 50 версти74,
отново преминал р. Дунав край Турну Мъгуреле начело на отряд, състоящ се от
5 батальона, 7 оръдия и 500 конници. Оказало се обаче, че Никопол бил пуст,
тъй като очевидно градът не успял да се възстанови все още от преживените през
април 1811 г. разрушения и насилствени изселвания. Затова Булатов съсредоточил
вниманието си към околните на Никопол селища, в които имало турски войници.
Всички села били атакувани едновременно, намерените в тях количества фураж
и зърнени храни били унищожени, след което отрядът се върнал на левия бряг7576.
Русе
В развоя на бойните действия през 1810 - 1812 г. на Русе се паднало да изиграе
ключова роля. Оценявайки стратегическото разположение на града не само за
контрола на корабоплаването по Дунав, но и за организиране и на логистична под
крепа на турските действия във Влашко, ген. Каменски предприема през лятото
на 1810 г. мащабна операция за завземането на Русе. Първоначално руската обсада
се оказала неуспешна. На 22 юли, след петчасов кръвопролитен бой, главноко
мандващият на Молдовската армия преживява дори най-тежкото си поражение,
коствало му според официалните сводки 3 155 души убити и 5 360 души ранени.
Връщайки си впоследствие инициативата, руската армия стегнала обръча и на 15
септември 1810 г. турският гарнизон капитулирал, предавайки на победителите 42
свои знамена и 234 оръдия70.
Познавайки добре поселищната мрежа и инфраструктурата на врага между
Дунав и Стара планина още от времето на своята дипломатическа мисия през
1793 - 1794 г., ген. Кутузов също отделя специално внимание на Русе. Тук именно
той съсредоточава основната част от своята армия, като единствено Видинският
отряд, чиято задача била да не допуска турците в Малка Влахия, запазва ста
рите си позиции. Всички останали подразделения, изпълнявайки дадената им
от Михаил Кутузов заповед, бързо напускат завладените преди това селища и се
отправят към Русе, където главнокомандващият имал намерение да даде „гене
рално" сражение на противника, след което считал, че лесно ще убеди великия
везир в необходимостта от започване на преговори за подписване на окончател
ния мирен договор.
В съчиненията по военна история планът на М. Кутузов от пролетта на 1811 г. се
оценява високо и се сочи като поредното безапелационно доказателство за него
вия талант на стратег. Действително планът „проработва". Изтеглянето на руските
отряди от Тутракан, Силистра, Никопол, Свищов дало основание на великия
74 1 верста е равна на 1066,761 м.

75 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., с. 800 - рапорт на М. Кутузов до императора от 13 февру
ари 1812 г.
76 Хронологический Указатель военньтх действии..., 88-90.
везир да предприеме контранастъпление към Русе е всичките си налични сили.

Сблъсъците започнали на 19 юни, но генералното сражение станало на 22 юни.
След няколкочасови ожесточени боеве турските атаки към града били отблъс
нати, а руската кавалерия успяла да обърне противника в паническо бягство77.
Така е постигнатия успех Михаил Кутузов демонстрирал, от една страна, реши
телността си да брани ефективно подстъпите към Дунав, която според дадените
му инструкции от Петербург трябвало да се превърне в новата граница между
двете империи, а от друга страна, ясно показал на турците, че при необходимост
лесно би могъл да поднови кампанията си на юг.
Избраната от Кутузов тактика през пролетта на 1811 г. има обаче и своите кри
тици, които приемат, че предоставяйки инициативата на турците, той демон
стрира нерешителност и всъщност допринася за удължаване на войната. Любо
питно е да се отбележи, прочее, че само дни след отблъскването на великия везир
край Русе, Кутузов споделя, че още след пристигането си на фронта е изпитвал
най-големи страхове и притеснения за Русенската крепост. „Това проклето укре
пление" - както той сам се изразява, отслабвало позициите му, тъй като местопо
ложението му улеснявало евентуалните нападатели и налагало привличането на
допълнителни подкрепления за неговата защита. Затова, веднага след постигна
тата на 22 юни победа, той се разпорежда да се унищожат крепостните врати и
укрепленията, да се вземе каквото може, да се подпали градът и „когато всичко
това беше направено, преминах Дунав"78. Три години по-късно френският офи
цер Франсоа-Даниел Томасен, събирайки информация за отбранителните възмож
ности на Османската империя, обобщава съдбата на Русе от времето на войната
в едно изречение: „Русите изгориха голяма част от този град и го изоставиха"79.
В армейския дневник, воден от щаба на Кутузов, събитията в Русе също са пред
ставени кратко и сухо: „23, 24 и 25-и нищо не се случи; през нощта на 25-и срещу
26-и - нашите войски се прибраха в Русчук; жителите е мъка се отправят отвъд
Дунав; 27 юни - оставаме в крепостта; през нощта на 27-и срещу 28-и напускаме
Русчук и заемаме позиции вдясно от укрепленията на Гюргево; на много места
разрушихме и опожарихме Русенската крепост; по време на отстъплението непри
ятелят не ни преследва [.,.]"80.
Кай. Алексей Мартос разказва, че заповедта на ген. Кутузов за изоставяне на
Русе била получена на 25 юни рано сутринта. На жителите на града се предоста
вяла възможност, „без да губят време", да се прехвърлят със семействата и най-
необходимото от покъщнината си във Влашко. „Градът трябваше да бъде запа
лен, еничарските казарми и каменните складове - разрушени. Няма да описвам -
отбелязва кай. Мартос, - трогателните зрелища, нито бягството на българите от
домовете им; те ги изоставяха на пламъците; повечето от тези нещастни хора бяха
болни; всичко, което не можеше да се прибере, изгоря. [...] Така преминаха 24-и,
25-и и 26-и до обяд. Населението на големия град се вълнуваше, събираше се по
77 Пак там, с. 93; Петров, А. Война России с Турцией..., 267-274.

79 Френски пътеписи..., с. 82.
улиците и съдейки по лицата им, толкова много имаха доверие на руснаците, че

не вярваха на нашето гибелно предприятие. [...] Скоро проклятията на Българите
започнаха да се сипят върху нас. Те бяха прави - мислех аз, съвършено прави; тех
ните бледни лица, плачът на децата, виковете на жените и стоновете на старците,
които набързо влачеха към мостовете, всяваха ужас в железните ни сърца"81.
Освен личната драма на русенци, принудени от заповедите на Кутузов да напус
нат домовете си и да емигрират във Влашко, спомените на кай. Мартос разкриват
и нелицеприятните сцени на масови грабежи, които подпийнали войници започ
нали да вършат. При настъпилия безпорядък някои от къщите и дюкяните били
подпалени, преди още хората да се изтеглят и това само засилило паниката сред
българите. Картината на горящия град била „ужасна", „подобно на бърз поток,
гибелните пламъци унищожавали всичко" и само след няколко часа Русе предста
влявал „една горяща маса"82.
До края на войната Кутузов не обмисля и не предприема опити за повторно
завземане на Русе. Дори през септември - октомври 1811 г., когато в усилията си
да ускори капитулацията на великия везир руското командване предприема изне
надващи набези към другите крайдунавски селища, в плановете на главнокоманд
ващия не влиза превземането на града, в който, прочее, след преживяната през
месец юни драма и след набързо осъществените от турските власти възстанови
телни мерки отново е съсредоточен значителен военен контингент. Затова и при
изпълнение на замисъла си за обкръжаване на везирската армия в Слободзе Куту
зов се ограничава само до създаване в близост до Русе на подходящ плацдарм за
пълното откъсване на противника от неговия тил. Въпреки това обаче, местното
българско население претърпява нови, макар и косвени, щети.
Един щрих за новите беди, произтекли от руското военно присъствие в района
на Русе в месеците преди подписването на Букурещкия мирен договор, ни дава
ген. Яков Осипович Отрошченко (1779 - 1862). През октомври 1811 г. неговият
полк бил включен в отряда на ген. Марков, който на 30 септември започнал да
се прехвърля незабелязано на българския бряг и нанесъл изненадващ удар върху
турския лагер в района на Русе. Тази именно маневра осигурява успеха на Куту
зов над подложената на унищожителен кръстосан огън (от двата бряга на Дунав)
армия на великия везир, който изоставил войниците си и панически избягал в
Русе. Разказвайки за последвалите месеци на изчакване е надежда мирните пре
говори между двете страни да завършат е успех, Яков Отрошченко непринудено
споделя как, за разлика от бедстващите в лагера си при Слободзе турци (лишени
от продоволствия и дърва за огрев), неговият полк преживял лесно капризите на
русенската зима - непрекъснати дъждове, сняг, студ, бурни ветрове, защото за
отопляване на землянките си „не пощадили нито лозята, нито плодните дръвчета
из градините в околностите на крепостта, нито огромните вековни орехи"83.
81 Мартос, Ал. Записки инженерного офицера..., с. 355.

82 Пак там, с. 356.
83 Отрощенко, Я. Записки генерала Отрощенко (1800 - 1830). Москва: ООО „Братина“, 2006, цит. по
<htpp://adjutant.ru/lib/otrosh000.htm> 23 юли 2013.
В документалното наследство на Михаил Кутузов има податки, че в края на

януари 1812 г. сред руските офицери сериозно се обсъждала възможността Русе да
бъде отново превзет. Главнокомандващият обаче се противопоставил на подобни
действия, изтъквайки реалната опасност евентуалният щурм срещу града не само
да доведе до множество жертви сред руската армия, но и да се отрази неблагопри
ятно на бъдещия мирен договор84.
Към списъка на попадналите под ударите на войната през 1811 - 1812 г. българ
ски селища би трябвало да се добавят и Лом, Ловеч, Бяла, Плевен, Севлиево, както
и десетки села в района на Добруджа, Варненско, Шуменско, Разградско, Видин
ско, за които или щабната документация е безмълвна, или податките, е които раз
полагаме днес, са само косвени. За жертвите пък и за осакатените съдби на хиля
дите прокудени български семейства можем само да гадаем. Любопитно е да се
отбележи обаче, че за разлика от безапелационното си отношение към българите в
пределите на Османската империя, през всичките месеци, докато е начело на Мол-
довската армия, М. Кутузов демонстрира по-различно поведение спрямо другите
балкански народи.
Михаил Кутузов и „другите“

Още е встъпването си в длъжност опитният в дипломатическите дела генерал про
явява особена загриженост към населението на Дунавските княжества. През април
1811 г. например той забранява на всички военни чинове и граждански чиновници,
под какъвто и да е било предлог, да вземат каруци и впрегатен добитък от власите,
тъй като, предвид настъпващата пролет, жителите на Влашко и Молдова имали
нужда да си обработват земите и да си подготвят посевите8586.Месец по-късно той
издава и специална заповед, е която забранява на назначените като коменданти
на крепостите във Влашко, Молдова и Бесарабия руски офицери да се месят в
работата на градските управи, е изключение на полицейската дейност80. През юни
1811 г. пък се разпорежда да не се изисква от местното население да осигурява
дърва и сено за разположените в района на Хотин и на Яш полкове, като задъл
жава техните командири сами да си организират коситбата, и то само на предвари
телно посочени от общинските власти места87. Още по-сериозни мерки срещу въз
можните злоупотреби от страна на интендантските чиновници при попълване на
тиловия резерв е храни и фураж са взети в края на месец август 1811 г. В очакване
на готвената от великия везир контраофанзива на север от р. Дунав, Кутузов пред
писва най-строги наказания за всеки, който изнудва, заплашва или мами влаш
кото население при изкупуването и транспортирането на необходимите количе
ства сено и зърно88. Все в същата посока на загриженост спрямо населението на
Дунавските княжества трябва да се оценява и създаването на специален отряд от
84 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..., 793-794 - писмо до ген. Ланжерон от 1 февруари 1812 г.
85 Пак там, с. 326 - заповед от 16 април 1811 г.
86 Пак там, с. 362 - писмо на М. Кутузов от 2 май 1811 г.
87 Пак там, с. 425 - писмо на М. Кутузов от 4 юни 1811 г.
88 Пак там, с. 571 - инструкция на М. Кутузов от 31 август 1811 г.
около 300 хърватски доброволци, който трябвало да се пребори с бандитизма по

пътищата на Влашко.
По-различно е отношението на М. Кутузов и към сърбите. За използваните при
различни продоволствени доставки сръбски каруци се предвиждало заплащане,
което предварително трябвало да се договори с водача на сръбското въстание Кара
Георги (1768 - 1817)89. През юни 1811 г. той предписва на ген. Зае например да се
изплати на сръбското население необходимата сума (изчислена по пазарните цени
за 1808 г.) за осигурените и доставени количества хляб. Особено показателни за
„по-специалното" отношение към сърбите са указанията, дадени от Кутузов на
ген.-лейтенант Александър Войнов (1770 - 1831/1832) в началото на май 1811 г„
когато той трябвало да замени като командир на руския отряд в Малка Влахия
разболелия се ген. Зае. На руските офицери се вменявало да поддържат приятел
ство със сърбите, да не се намесват в техните граждански дела и да не дават и най-
малък повод Русия да бъде заподозряна в опити да налага своето владичество над
Сърбия90.
В качеството си на главнокомандващ Михаил Кутузов осигурява безвъзмездно
на сръбските водачи и солидна материална подкрепа - барут и олово, трофейни
турски оръдия, пари. През май 1811 г. например, в отговор на молбата на Кара
Георги за предоставяне на финансова помощ за закупуване от Австрия на храни за
сръбското население, Кутузов се разпорежда да бъдат отпуснати четири хил. чер-
вонци, въпреки че е убеден, че тези средства няма да се използват по предназначе
ние, а ще бъдат „усвоени" от ръководителите на въстанието за лично облагодетел
стване. В началото на август, покрай поредната партида боеприпаси, в помощ на
въстаниците са изпратени един офицер и седем войници, които трябвало да обу
чат сърбите в тънкостите на артелирийската стрелба91. През септември на сърбите
са предоставени още 700 хил. патрона.
За времето, когато командвал Молдовската армия, ген. М. Кутузов многократно
и умело се възползвал както от натрупаните при предходните военни кампании
срещу Турция и при краткото му посланичество в Константинопол познания за
Балканите, така и от създадените вече контакти сред висшите османски чинов
ници и офицери. Новоназначеният, малко преди Кутузов да пристигне в Буку
рещ, велик везир Ахмед паша се оказал например негов стар познайник от престоя
му в Цариград и типично в стила на „висшата" дипломация бъдещият фелдмар-
шал находчиво изпратил поздравително писмо до Ахмед паша, в което не само
му пожелавал успех, но и изразил надеждата си, че „нещастните обстоятелства,
разделящи нашите две империи, няма по никакъв начин да повлияят на тяхната
стара дружба"92. „Добрият тон" в отношенията между двамата главнокомандващи
се запазили и през следващите месеци, въпреки възобновените с цялата си ожес-
точеност сблъсъци по цялата фронтова линия. Неслучайно, след кръвопролитното
сражение от 22 юни 1811 г. край Русе, руските офицери разказвали като анекдот
89 Пак там, с. 332 - предписание до ген. Зае от 21 април 1811 г.

90 Пак там, с. 372 - инструкция на М. Кутузов от 14 май 1811 г.
91 Пак там, 543-544 - писмо на М. Кутузов до граф Н. Румянцев от 12 август 1811 г.
92 Пак там, с. 336 - писмо до Ахмед паша от 20 април 1811 г.
как Кутузов изпратил на великия везир 6 фунта от любимия му чай, а той от своя
страна върнал жеста, като му осигурил голяма пратка с лимони и портокали93. Все
в посока на създаване на полезни „приятелства“ Кутузов заигравал умело и с пред
ставителите на противниците на централната власт. Така през май 1811 г. той пре
доставил на видинския управител Мола паша получени по агентурен път сведе
ния за готвено срещу него, по заповед на султана, покушение.
Дали благодарение на развития си през годините дипломатически усет или
заради някои неписани, но очевидно спазвани по време на руско-турските военни
конфликти правила за офицерска чест и джентълменство, Михаил Кутузов пола
гал усилия и за осигуряване на нужното уважение към пленените турски офи
цери. Така през април 1811 г. той отговорил положително на молбата на новоназ
начения велик везир Ахмед ага да позволи на негов пратеник да посети пленения
още през май 1810 г. край Хаджиоглу Пазарджик (дн. Добрич) Пехливан паша -
един от способните турски генерали, и да му предостави парична помощ94. Все в
същата посока би трябвало да се оценяват и мерките, които Кутузов се съгласил да
се прилагат спрямо турците от Русе и Никопол, които били преселени във Влашко
след оттеглянето на руската армия от тези градове. Въпреки че, съгласно статута
на двете Дунавски княжества, турци не можели да се заселват, където поискат,
ген. Кутузов разрешава на турските бежанци от Русе и Никопол да бъдат наста
нени в различни селища из Бесарабия9596. В началото на месец юли пък Кутузов
изготвил предписание до генерал-майор Гампер за предоставяне на едномесечна
парична помощ на 20 семейства силистренски турци, които след напускането на
града изпаднали в „крайна бедност“90.
Хуманност Михаил Кутузов проявява и спрямо бедстващите през есента на
1811 г. войници от обкръжената в Слободзе над 30 хилядна турска армия. Със спе
циална заповед до ген. Ланжерон той се разпорежда ежедневно да се осигуряват
по хиляда оки месо, които да се продават на противника, при това на фиксирани
цени. За да не се допуска спекулативно облагодетелстване на частни лица, изпъл
нението на доставките трябвало да се поеме само от руски, а не от влашки или
гръцки търговци. Същевременно се разрешавало на руските войници да продават
свободно хляб на турските си събратя. Единственото ограничение било да не се
допуска продажба на по-големи количества, които биха могли да се използват от
турското командване за прикрито събиране на продоволствен резерв97.
& & &
Представената информация за случилото се през 1811 - 1812 г. е българските

селища край Дунав и за отношението по същото време на Михаил Кутузов към
93 Пак там, с. 469 - писмо до Е. Кутузова от 23 юни 1811 г.

94 Пак там, 335-336 - писмо до руския канцлер граф Румянцев от 24 април 1811 г.
95 Пак там, с. 405 - писмо до генерал-майор С. А. Тучков от 31 май 1811 г.
96 Пак там, 493-494 - писмо от 13 юли 1811 г. до генерал-майор Е. Е. Гампер.
97 Пак там, с. 674 - разпореждане на М. Кутузов от 19 октомври 1811 г.
власи, сърби и турци би могла да предизвика разночетие и да породи съмнение

в манипулативно преекспониране на отделни факти за сметка на други. Затова и
предложеният прочит на заключителната фаза на руско-турската война от 1806 -
1812 г. е само един от възможните разкази за този пореден сблъсък между двете
империи. В този именно смисъл към вече отбелязаното за ролята на ген. Кутузов
в съдбата на българите ще добавя още два важни акцента.
Първо - обективността изисква да се отбележи, че след разрушаването на Тут
ракан, Силистра, Свищов, Никопол, Русе и другите крайдунавски селища, и след
принудителното изселване на техните жители във Влашко, ген. Михаил Куту
зов активно се ангажира с устройването на българските бежанци. Още в края на
месец април 1811 г. той се разпорежда например да се направи нужното за недо
пускане на нови притеснения над установилите се в района на Браила и на Турну
Мъгуреле силистренци и никополци. Действителният статски съветник Антон
Коронели (1752 - 1834), който е командирован от Министерството на външните
работи в Молдовската армия, за да стане „главен попечител“ на бързо увелича
ващите се преселници в Дунавските княжества и който през 1794 г. е бил член на
екипа на Кутузов по време на неговото посланичество в Цариград, е задължен да
организира разяснителна кампания сред първенците на българите относно бъде
щите привилегии, които Кутузов обещавал да осигури на всички заселници989.
Сред мерките, предприети от руското командване още през лятото и есента на
1811 г., са: освобождаване за три години от каквито и да било данъци и повинно
сти; назначаване на руски пристави, които да отговарят за реда и за администра
цията в оформилите се в района на Гюргево, Турну Мъгуреле, Браила и из Бесара
бия нови колонии; застъпничество пред Влашкия митрополит Гаврил да не санк
ционира онези от българите, които са засели пустеещи манастирски ниви и да
им позволи срещу част от реколтата да си осигурят нужните им запаси от зърно
и т.н." Все в същата посока на стремеж от страна на Михаил Кутузов да спечели
доверието на пострадалото от неговите тактически решения българско населе
ние би трябвало да се оценява и ролята, която той отрежда на Софроний Врачан
ски (1739 - 1813), както и сформирането и уреждането на статута на българските
доброволчески отряди - проблематика, по която през последните десетилетия е
натрупана значителна по обем българска, рускоезична или румънска книжнина100.
Второ - разрухата, насилието и драматичните обрати в живота на цивилното
население, имало нещастието да попадне в епицентъра на бойните действия,
съпътстват всяка военна кампания. В този смисъл преживяното от населението
на крайдунавските селища през 1811 - 1812 г. не би трябвало да се разглежда като
някакво особено изключение, тъй като белезите от катаклизмите, оставени от вой
ните - независимо къде и кога са се водели те, са еднакво болезнени. Важно е да
се отчете обаче едно съществено обстоятелство - в годините на войната от 1806 -
98 Пак там, 337-338 - предписание до Антон Коронели от 24 април 1811 г.

99 Пак там, с. 337, 398-402, 500 и др.
100 Сред изследователите на тези теми се открояват имената на Василий Конобеев, Елена Шатохина,
Ирина Достян, Иван Мещерюк, Константин Велики, Владимир Дикулеску, Стефан Дойнов, Михаил
Станчев, Ваня Рачева и др.
1812 г. амбициите и претенциите на Петербург като възможна граница е Осман

ската империя на Балканите са се простирали до р. Дунав. Затова не би трябвало
да е изненада за никого, че ген. Михаил Кутузов възприема отвъддунавските земи
като удобен плацдарм, като вражеска територия, която рано или късно ще се върне
на Високата порта. Затова и, съобразявайки се със ситуацията, той не се поколе
бава да нанесе удари по съществуващата отбранителна инфраструктура, по път
ната мрежа, по стопанския потенциал на противника, за чието възстановяване
след края на войната ще бъде необходимо да се вложат значителни средства, уси
лия и време. Признаването на това обстоятелство не оневинява, разбира се, Куту
зов за решенията му, засягащи съдбата на християнското население в земите на
юг от р. Дунав, но в контекста на тогавашната политика на Русия спрямо бълга
рите той - не можем да не признаем - изпълнява успешно всички поставени му
от Александър I задачи. Това, че в поведението на главнокомандващия на Мол-
довската армия през 1811 - 1812 г. прагматизмът на опитния военен тактик надде
лява над умелия дипломат и над прозорливия стратег, остава за сметка на травма
тичните спомени на запокитените из Влашко и Бесарабия български семейства...
Field Marshal General Mikhail Kutuzov and the Bulgarians

Plamen Mitev
The article traces the contacts of general Mikhail Kutuzov with the Bulgarians. Spe
cial attention is paid to his journey through the Bulgarian lands in 1793 - 1794, and on
his activities as a commander of the Danubian army during the period 1811 - 1812. On
the basis of the documentary heritage of M. Kutuzov, the measures taken by him for the
destruction of the Turkish defences on the right bank of the river, as well as the migra
tion of thousands of Bulgarians in Wallachia, Moldavia and Bessarabia, are revealed. An
attempt was done to compare the Russian politics during the military campaign in the
Balkans in relation to the Bulgarians, Serbs, Vlachs and Turks.
-------------- 0 3 ----------------
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ И БЪЛГАРСКИЯТ

СТОПАНСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ
ПРЕЗ ТРЕТАТА ЧЕТВЪРТ НА XIX век
Пенчо Д. Пенчев
Въведение
Стопанският национализъм, заедно с либерализма и етичният подход към сто
панските проблеми, е една от трите основни характеристики на специализира
ната българска икономическа мисъл през първите години от нейното развитие1.
Като явление той отразява завършващия етап от формирането на българската
нация и нарастващия интерес сред представителите на българската интелигенция
към икономически въпроси. Причините за появата на стопанския национализъм
през третата четвърт на XIX в. са комплексни. Сред по-важните могат да се откроят:
увеличените стопански и културни контакти със страните от Централна и Западна
Европа и свързаното с това проникване на западни идеи в българското общество;
икономическият напредък на тези страни, който предизвиква на Балканите стре
меж към имитация, но и страх от конкуренция; опитът на османската върхушка да
реформира империята по западен образец; замогването на отделни представители
на българското общество; разпространението на светско образование и т.н.
Важна особеност на българския стопански национализъм е, че той възниква
в рамките на Османската империя, чиито владетели, по думите на Халил Инал-
джък, след 1453 г. са се чувствали като „легитимен наследник на Римската импер
ска традиция"12. В империята, поне до края на XIX в., турски национализъм обаче
не се появява, защото турската нация все още не съществува3, съответно липсва и
турски стопански национализъм. По тази причина българският стопански нацио
нализъм може да се приеме за представителен от гледна точка на икономическата
мисъл в Османската империя. Основната цел на това съобщение е да се очертаят
общите контури на българския стопански национализъм на фона на главните
1 Неновски, Η., П. Пенчев. Началото на българската икономическа мисъл и на специализирания ико

номически периодичен печат през периода на Възраждането (в Средиземноморска перспектива). -
Научни трудове на УНСС, 2014, т. 1, 93-126.
2 Inalcik, Н. Turkey and Europe in History. Second edition. Istanbul: Eren, 2008, p. 43.
3 Халил Иналджък датира раждането на турската нация в периода 1919 - 1923 г. - пак там, р. 117.
44 П енчо Д. П енчев
характеристики на икономическия живот и на стопанската мисъл в Османската

империя.
Изложение
1. О см анската им перия, м еркантилизм ът и българите
Общият поглед върху историята на османската държава показва, че след създава
нето си в началото на XIV в. тя преживява бърз разцвет и през XVI в. е със статут
на световна сила - най-могъщата държава в мюсюлманския свят4. През XVII век в
историята на Османската империя се редуват периоди на стабилизация и упадък,
който в известна степен се оказва доста продължителен, но и непреодолим про
цес56.Към XVIII в. вече е ясно, че Османската империя е изживяла годините си на
световно могъщество и окончателно става периферна сила с второстепенна ико
номика.
През тези векове се изгражда, утвърждава и придобива зрелост стопанската
система на Османската империя, формират се и някои от специфичните черти на
османската социално-икономическа мисъл. Основен принцип, на който се гради
османският стопански живот, е концепцията за справедливостта, която трябва да
се гарантира от държавата (султана), и оттук - стремежът за регулиране на цените
от страна на централната власт в полза на консуматорите и срещу желанието за
..прекадено” големи печалби на търговците0.
Османската концепция за справедливостта се осъществява в практиката чрез
три принципа на стопанска политика: фискализъм, традиционализъм и провизио-
нализъм. Традиционализмът в общи линии се състои в противопоставяне на ново
въведенията в областта на производството; фискализмът означава, че събирането
на митата и другите приходи в държавната хазна е от първостепенна важност за
държавната бюрокрация, а провизионализмът се изразява в стремежа за осигуря
ване от страна на централната власт на основните продукти, които са необходими
за градското население7. При прилагането на тези принципи османската държава
често провежда стопанска политика, която не е в синхрон с популярните през
XVI - XVIII век в Европа концепции на меркантилизма, които изискват насърча
ване на износа и ограничаване на вноса е цел постигане на положителен търговски
баланс и преодоляване изтичането на злато от съответните държави, субсидии от
страна на държавата за определени производства, специални привилегии за кон
кретни производители, търговци или групи от населението и т.н. Османската дър
4 Иналджък, X. Османската империя. Класическият период 1300 - 1600. Пр. и ред. М. Христова.
София: ИК Амат-ах, 2002, с. 15.
5 История на Османската империя. Подред. наР. Мантран. Прев. отфр. Г. Меламед. София: Рива, 1999,
250-251.
6 Ermi§, F. A History of Ottoman Economic Thought. Developments before the Nineteenth Century. London
and New York: Routledge, 2014, 111-119.
7 Ozveren, E. Ottoman Economic Thought and Policy in Transition. Rethinking the Nineteenth Century. - In:
Psalidopolous, Μ., E. Mata (eds.). Economic Thought and Policy in Less Developed Europe. The Nineteenth
Century. London / New York: Routledge, 2002, p. 132.
О сманската империя и българският стопански национализъм ... 45
жава прилага напълно противоположна на меркантилистките принципи концеп

ция и изобщо не се стреми да постигне положителен търговски баланс. Османците
насърчават вноса и ограничават износа, за да са сигурни, че на вътрешния пазар в
империята няма да се достигне до липса на достатъчно хранителни стоки, суро
вини и материали8.
Сред мюсюлманските интелектуалци в Османската империя до XVIII в. не
могат да се открият привърженици на меркантилизма. Техните социално-иконо
мически виждания оправдават и обясняват стопанската политика, провеждана от
централната власт. Към края на XVIII и началото на XIX в. обаче нещата се про
менят - меркантилистките възгледи стават популярни и сред представителите
на османската социално-икономическа мисъл като дефтердаря в Морея Сюлей
ман Пенах ефенди (1740 - 1785)9, дипломата от първата половина на XIX в. Садък
Рифат паша (1807 - 1857) и др. В техните произведения вече се срещат твърдения,
че стопанският просперитет зависи от това в страната да влизат по-малко пари,
отколкото да излизат, за това, че империята може да забогатее, ако внася суровини
и изнася готови промишлени стоки и т.н.101
В началото на XIX в. някои принципни особености, характерни за мерканти-
листката социално-икономическа мисъл, могат да се открият и в произведения на
представители на българската интелигенция.
Меркантилистки елементи залягат в молбата от 1811 г. на епископ Софроний
Врачански (1739 - 1813) до главнокомандващия на руската армия ген. Михаил
Кутузов (1747 - 1813). Документът е писан по време на руско-турската война от
1806 - 1812 г. е главна цел да убеди руските власти да помогнат за създаването
на автономна българска област на север от р. Дунав. В нея се иска: българите да
получат достатъчно земя, за да могат да развиват земеделие, скотовъдство и да
строят фабрики; на българските търговци да се предостави правото да търгуват
свободно в Руската империя. Влашко и Молдова; българите да бъдат освободени
от плащането на данъци в продължение на десет години; езерата по левия бряг на
р. Дунав да им си предоставят в „потомствено владение" за промишлен риболов;
да се забрани заселване на „евреи и еретици" в техните селища, за да не пречат на
търговията им. От друга страна, на държавната власт (в случая руска) се разчита
да даде парична и материална помощ на бедните българи, които ще се заселят в
автономната област, да се осигури там държавна издръжка за съдилища, лекари и
учители11. Този проект не се реализира, но в него прозират определени мерканти
листки принципи за получаване от държавата на извънредни привилегии, субси
дии, насърчения и т.н.
8 Inalcik, Н. Turkey and Europe in History..1 2 4 -1 2 5 ; Ozveren, E. Ottoman Economic Thought and Policy..
p. 132.
9 По-подробно за Пенах ефенди вж. Zarinebaf, Е, J. L. Davis, J. Bennet. A Historical and Economic Geog
raphy of Ottoman Greece. The Southeastern Morea in the 18thCentury. Athens: The American School of Clas
sical Studies at Athens, 2005, 45-46.
10 Ermi§, F. A History of Ottoman Economic Thought..., p. 125, 140, 144-145.
11 Планове и програми в националноосвободителното движение през Възраждането. Състав. Г. Плет-
ньов и Ив. Стоянов. Сборник документи. Велико Търново: У И „Св. св. Кирил и Методий“, 1988, 11-13.
Меркантилистки виждания присъстват и в проекта на Александър Екзарх

(ок. 1810 - 1891) за реформи в Османската империя, писан през 1843 г. Той твърди,
че Високата порта би трябвало да финансира професионалното и медицинското
образование на млади българи в чужбина. Това, от своя, страна щяло да подпо
могне развитието на местното производство, а посредством неговото разрастване
щял да се намали износът на злато и сребро от империята и да се постигне поло
жителен търговски баланс12.
В този случай може да се открои известен паралелизъм между разпростране
нието на определени социално-икономически идеи и концепции сред българите и
сред мюсюлманите в империята. Явно в търсенето на разковничето за стопанския
просперитет на Запада и православни, и мюсюлмани достигат до извода, че мер-
кантилистките концепции за положителен търговски баланс, за необходимостта
от привилегии от страна на държавата, за протекционизъм и т.н. са подходящи
стопанскополитически инструменти за напредък. Това става във време, когато в
Западна Европа либералната стопанска политика и либералната икономическа
мисъл поставят под съмнение всички идеи и принципи на меркантилизма.
2. О см анската им перия, либерализм ъ т и българите

Упадъкът на Османската империя през XVIII в. е предшестван и съпътстван от
важни институционални, интелектуални и политически промени в Западна Европа.
Там в своето начало е Индустриалната революция, която ще утвърди превъзход
ството на Запада над останалия свят през XIX и XX в. По тази причина от XVIII в.
османците започват да имитират европейската култура, като в началото заимстват
ценностно неутрални елементи от нея - оръжия, организация на армията, научни
постижения в областта на медицината, географията, архитектурни стилове и т.н. В
края на XVIII и началото на XIX в. империята преживява феодална анархия, която
преодолява чрез задълбочаване на реформите, целящи прилагане на стопанския и
социалния модел на Западна Европа. В този процес може да се посочи едно гене
рално противоречие. Всички модерни, т.е. западноевропейски икономически прин
ципи в Османската империя са утвърждавани през призмата на исляма, който е
изначално враждебен към „неверниците" и техните идеи. Това налага дори приема
ните за класически ценности на буржоазното общество - неприкосновеност на част
ната собственост, трудолюбие, висока производителност и т.н. - да се легитимират
като класически постулати, съдържащи се в исляма13.
С началото на ерата на Танзимата се правят по-сериозни опити за въвеждане в
стопанската и политическата практика на империята на принципите на либера
лизма като неприкосновеността на частната собственост, равенството пред зако
ните и др.14 През 1838 г. е подписан търговски договор между Османската империя
12 Екзарх, Ал. Напие ради болгаром. Париж: 1843.

13 Kilinyoglu, D. The Political Economy of Ottoman Modernity: Ottoman Economic Thought during the Reign
of Abdulhamid II (1876 - 1909). A Dissertation presentedto the faculty of Princeton University in candidacy
for the degree of Doctor of Philosophy. Princeton University, 2012, p. 120.
14 Inalcik, H. Turkey and Europe in History..., p. 46, 116, 141-143.
и Великобритания, който е в духа на набиращата сили свободна търговия, тъй като

в него е предвидено да отпаднат много от забраните за износ от империята1516.Сред
важните реформени актове в либерален дух са Гюлханският хатишериф (1839),
Хатихумаюнът (1856), Законът за земята от 1858 г. и други.
Либералните икономически реформи имат за цел преодоляване на кризата
в Османската империя, която в края на XVIII в. е довела до заплаха за нейното
съществуване. Това, от своя страна, се постига чрез: увеличаване на приходите за
държавната хазна от данъци; изграждане на нова и модерна армия и бюрокрация;
ограничаване на възможностите за натрупване на власт и богатства у различни
представители на местните елити10. На практика либералните реформи в импери
ята не са движени от желание за ограничаване ролята на държавата, каквато е същ
ността на класическия либерализъм, а от стремежа за съхраняване властта на сул
тана. В действителност реформите подпомагат до известна степен икономическия
растеж в Османската империя след 1820 г. Изследванията обаче показват, че прихо
дите на централната власт от данъци нарастват повече в сравнение е темповете на
икономическия растеж17.
В съответствие е постепенната либерализация на империята в икономическата
мисъл на османските интелектуалци приблизително от 30-те години до края на
70-те години на XIX в. преобладават вижданията, характерни за класическата
политическа икономия и най-вече за френския либерализъм. В общи линии те
защитават неприкосновеността на частната собственост, свободата на търговията,
премахването на различните ограничения, привилегии и монополи. Любопитно
е, че най-изявените привърженици на класическия стопански либерализъм през
този период, макар и пишещи на османотурски и заемащи високи администра
тивни постове в империята, са немюсюлмани - основно арменци и гърци. Сред
тях могат да се посочат Сакъзлъ Оханес паша (1830 - 1912), Вахан ефенди (1832 -
1891), Портакал Микаел ефенди (1841 - 1897) и Сарантис Архигенес (1809 - 1873)18.
В подобен дух е и популяризаторската книга на Ото Хюбнер „Джобен популя
рен учебник по политическа икономия, адаптиран по немското издание „Мал
кият икономист”“ („Petit Manuel Populaire d economic Politique, unite de louvrage
allemand intitule Der kleine Economist“), преведена на османотурски и публику
вана през 1869 г.19
Либерализмът е и най-важната характерна черта на специализираната иконо
мическа мисъл, която се появява сред българите през 60-те години на XIX век20.
През 1868 г. Никола Михайловски (1818 - 1892) превежда на български и публи
15 Ozveren, Е. Ottoman Economic Thought and Policy..., 133-134.

16 Islamoglu, H. Modernities Compared: State Transformations and Constitutions of Property in the Quing and
Ottoman Empires. - Journal of Early Modern History, 2001, Vol. 5, No 4, p. 122.
17 Pamuk, §. Estimating Economic Growth in the Middle East since 1820. - Joutnal of Economic History, 2006,
Vol. 66, No 3, p. 818.
18 Ozveren, E. Ottoman Economic Thought and Policy..., p. 136; Ozgiir, Е., H. Geny. Sarantis Archigenes
(Serandi Ar§izen), Pellegrino Rossi and the spread of the Classical Approach in the Ottoman Empire. - The
European Journal of the History of Economic Thought, 2014, Vol. 21, No 3, 422-425.
19 Kilinyoglu, D. The Political Economy of Ottoman Modernity..., p. 120.
20 Неновски, Η., П. Пенчев. Началото на българската икономическа мисъл...
кува книгата на О. Хюбнер със заглавие „Начала на политическата икономия". В

нея са изложени на съвсем елементарно ниво и в либерален дух основните посту-
лати на политическата икономия. Освен това, в предговора авторът отбелязва, че
една от основните причини за публикуването на книгата му е да се опровергаят
лъжовните учения на социализма и комунизма21.
Посочените данни показват, че паралелизмът между българската и османската
социално-икономическа мисъл се запазва и във времето, когато се появяват пър
вите специализирани икономически публикации. Макар либерализмът да е харак
терен за цялата икономическа мисъл в империята, фактът, че най-видните пред
ставители на либералната икономическа мисъл са немюсюлмани, показва колко
по-лесно те възприемат тези идеи поради липсата на религиозна бариера и че те
ясно отстояват приемането и прилагането на западноевропейските идеи като сред
ство за стопански и социален просперитет. Донякъде либерализмът се очертава
като разграничителна линия между мюсюлмани и немюсюлмани в империята.
3. О см анската им перия, национализъм и стопански национализъм

Новата разграничителна линия между различните поданици на империята под
хранва появата на национализма, който през XIX в. се поддържа от либералния
политически принцип на самоопределението. Именно национализмът на владе
ните от Високата порта народи предизвиква разпадането на Османската империя,
въпреки стремежа на централната власт да премахне средновековните привиле
гии и пречки пред стопанското развитие22.
През третата четвърт на XIX в. национализмът завладява представителите на
българската интелигенция. През неговата призма започват да се пречупват всички
социални, стопански и културни въпроси. За подобно настроение ясно свидетелст
ват дописки, публикувани във вестник „Македония". Според едната патриотизмът
е висш нравствен идеал, който е: „[...] противното на порока. Той е мъжествен, бла
горазумен, предпазлив и разсъдителен, честен и сериозен, приятел на истината и
неприятел на лъжата, искрен и законен, противник на вероломството и лицеме
рието [...]. Патриотизмът иска смелост, самоотвърждение, безкористие, но той не
игце самохвалство и надутост"23. Именно от гледна точка на националните цели се
възприема всичко, както свидетелства вторият цитат от същия вестник: „Защото
народността стои по-горе от свободата, по-горе даже от всички земни добрини,
и затуй на народите никаква не би им ся тежка видяла, за да опазят народний си
живот [...]. Мисълта за народността ще покоси всичко що й е на пътя - индивиду-
уми, царства, народи"24.
21 Хюбнер, О. Начала на политическата икономия. Прев. Никола Михайловски. Цариград: Печатница на

в. „Македония“, 1868.
22 Според турските изследователи в това отношение Османската империя наподобява Австро-Унгария:
Islamoglu, Н. Modernities Compared: State Transformations..., p. 115.
23 Македония, 12 юли 1869, г. Ill, бр. 33.
24 Пак там, 2 декември 1867, г. II, бр. 1.
Подобен екзалтиран национализъм не може да се срещне у представителите на

мюсюлманския интелектуален и политически елит поне до края на 70-те години
на XIX в. Все пак през третата четвърт на века сред някои от т.нар. младотурци
могат да се открият първите белези на бъдещия турски стопански национализъм.
Той все още не е оформен и е по-скоро опозиционен на политиката на централ
ната власт. Изразява се в недоволството на младотурците от привилегированите
позиции на чужденците в империята, от евтиния внос на западноевропейски стоки,
които, макар и „по-лоши" като качество, се предпочитат от консуматорите в Осман
ската империя и така се разоряват местните производители и търговци. Недовол
ството на младотурците през този период се насочва и срещу местните христи
яни в империята, които, според тях, също се ползвали е привилегии в сравнение е
мюсюлманите (например по отношение на военната служба) и по този начин значи
телно подобрявали материалното си положение2526.Българският стопански национа
лизъм през третата четвърт на XIX в. е значително по-разгърнат и „зрял".
4. Георги Раковски и идеята „куп увай бъ лгарско“

Най-ярък изразител на национализма в ранната история на българската икономи
ческа мисъл е Георги Стойков Раковски (1821 - 1867). Роден е в заможно семей
ство, учи но не успява да завърши гръцката „Велика народна школа" (Μεγάλη του
Γένους Σχολή) в Цариград. Прекарва известно време в Марсилия, но идеята му да
стигне до Париж, за да продължи образованието си, не успява. През бурния си
живот Раковски участва в различни опити за организиране на сътрудничество
между балканските християнски народи е цел освобождение на България, след
което достига до идеята за самостоятелност на българското освободително дви
жение. Същевременно издава вестници, пише поеми, събира етнографски и други
исторически материали за българите и прочее. Раковски прави и няколко неус
пешни опита да се изяви като предприемач20.
Заниманията на Раковски е икономически проблеми не са от първостепенно
значение за публицистичната и за научната му дейност. В произведенията си той
се изявява по-скоро като наблюдател и критик на стопанската система на Осман
ската империя през 50-те и 60-те години на XIX в. Икономическите му публика
ции са подчинени на идеята за извоюване на политическа свобода за България. По
тази причина той не публикува статии, в които да си личи неговата привързаност
към определена икономическа теория27.
Икономическата тематика при Раковски е най-силно застъпена във вестник
„Дунавски лебед", който той издава в сръбската столица Белград от 1860 до 1861 г.
В публикациите си Раковски настоява пред сънародниците си за необходимостта
от поддържане на активен търговски баланс. За тази цел, според него, българите не
трябва да се поддават на чужди моди и да не купуват чужди стоки, а да предпочи
тат родното производство. По думите му „европейската раскошност" е „излишна
25 Kilinyoglu, D. The Political Economy of Ottoman Modernity..., p. 194, 197-198.

26 По-подробно вж. Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. София: Изд. на БАН, 1974.
27 Торов, К. Икономическите възгледи на Г. С. Раковски. София: Наука и изкуство, 1962.
и най-вредителна за България". Като аргумент за твърдението си той пише, че на

много места в България увлечението по европейските луксозни стоки е довело до
прахосване на капитали и до разоряване на редица български търговци, затова
определя стремежа към европейски стоки като „заразна болест". Според Раков
ски на подобни увлечения са склонни да се поддадат предимно жените. Той е убе
ден, че потреблението на луксозни стоки не е вредно единствено ако тези стоки са
местно производство, загцото тогава те не се купуват от други народи: „То е най-
големо бедствие за едного народа, като има свои си производи и ръкоделия, да
купува от други, че били по-изтънчени и прихитрени"28.
Мотивът за ограничаване на покупките на чужди стоки и за предпочитание на
българското не е характерен единствено за написаното от Раковски. Среща се е
нарастваща интензивност в много от описанията за стопанското състояние на бъл
гарските земи, в статии и коментари във възрожденския печат и в други матери
али. Например Константин Сапунов (1844 - 1916) призовава да се изоставят мод
ните европейски произведения, които „развалят нашите трудолюбиви жени". Спо
ред него практиката от българските земи да се изнасят само сурови и необрабо
тени материали и да се внасят готови промишлени стоки спомага за обедняването
на българите и освен това носи нравствена поквара29. По-късно и по страниците на
други периодични издания се отправят призиви към жените за спестовност и въз
държане от купуване на луксозни европейски стоки.
5. Георги Раковски и м еж дународни те аспекти на българския

стопански национализъм
Раковски се опитва да направи сравнителен анализ между икономическото значе
ние на българите и на гърците за османската държава. Целта на този анализ е да
докаже на централната власт в Цариград, че българите са много по-ценни и важни
за нея в сравнение е гърците. По този начин Раковски се стреми да убеди Високата
порта в тезата, че даването на определени политически и духовни права на бълга
рите е в полза на самата Османска империя. Българският автор твърди, че гръц
кото производство не представлява никакъв интерес за европейските търговци, а
вносът на европейски стоки в гръцките земи също е минимален. От друга страна,
той определя гърците предимно като спекуланти, които не носят никаква полза
за европейската икономика, въпреки че гръцки общности има в доста региони на
Европа. За разлика от гърците, според Раковски, българите са трудолюбиви земе
делци, а стоките, които произвеждат - жито, вълна, лен, коприна, памук, кожи,
розово масло и др. - са търсени на европейските пазари. Българските земи, от
друга страна, са по-важни като пазар за европейските стоки, в сравнение е гръц
ките. Освен това, самата столица на империята зависи от хранителните доставки
от българските земи. Изводът, до който Раковски стига в изложението си, е, че ако
28 Раковски, Г. Позив за учреждение на едно българско търговско дружество. - Дунавски лебед, 29 сеп
тември 1860, г. I, бр. 3.
29 Сапунов, К. Земеделието. - Просвещение чрез науки, промишленост и търговия, 25 октомври 1872,
г. I, бр. 1.
османската власт даде на българите политически и религиозни права, тя ще си

осигури спокойствие и стопански просперитет30.
Подчиняването на икономиката на политическите цели най-ясно си проличава
в идеята на Раковски за създаване на акционерно Българско търговско дружество.
Това дружество трябва да събере възможно най-голям капитал, като пусне под
писка за 3 хил. акции, всяка на стойност по 50 английски лири. Основна цел на
дружеството е да изпрати свои представители в по-големите европейски градове,
имащи активна търговия с българските земи. Именно тези български представи
тели ще закупуват и внасят стоките, които ще се продават по българските земи. С
част от печалбите Раковски предвижда да се дават стипендии на български мла
дежи, които да получат образование в Западна Европа. Като се елиминират чуж
дите посредници, европейските стоки ще се продават по-евтино в България и така
ще се намали изтичането на капитал. От друга страна, акционерите в това друже
ство също ще имат печалби, което ще улесни натрупването на капитал сред бъл
гарите31. По същество Раковски предлага създаването на късен български екви
валент на английската East India Company, който да послужи за постигането на
патриотични цели. Разликата между английската Източноиндийска компания,
сходните й дружества в Западна Европа и предложението на Раковски е, че за Бъл
гарското търговско дружество не се предвижда да има монополни позиции, гаран
тирани от държавата.
6. И ндустр ия и протекционизъм
Съществена черта на българския стопански национализъм е стремежът за насър
чаване на родната промишленост и за провеждане на протекционистична митни
ческа политика. От края на 60-те години на XIX в. сред българската интелиген
ция се чуват гласове, че свободната търговия облагодетелства по-високо разви
тите европейски държави и е вредна за по-слабо развитата Османска империя32.
През 70-те години гласовете в полза на ограничаване на свободната търговия ста
ват все повече и по-настоятелни. През 1874 г. Иван Найденов (1834 - 1910), защи
тавал в предходното десетилетие либералните стопански принципи, публикува
статия, в която описва навлизането на европейските промишлени стоки на Изток
като „ужасно нашествие", предизвикало упадък на българското производство и,
според него, това нашествие можело да бъде удържано единствено със средствата
на „гюмрюшкий щит", т.е. с митнически протекционизъм33.
В края на 1874 и началото на 1875 г. въпросите за развитието на индустрията
са поставени по страниците на първото българско икономическо списание „Сту
пан" от Михалаки Георгиев (1854 - 1916). Той защитава необходимостта от строи
телство на модерни фабрики по българските земи. Аргументацията му е, че по
този начин българите ще произвеждат сами необходимите им стоки и няма да се
30 Раковски, Г. България в политико-икономическо отношение със Западна Европа. - Дунавски лебед,

12 октомври 1860, г. I, бр. 5.
31 Раковски, Г. Позив за учреждение...
32 Народност, 21 октомври 1867, г. I, бр. 1.
33 Найденов, Ив. Българскийт народ в економическо отношение. - Напредък, 5 юли 1874, бр. 1.
налага да ги купуват скъпо от чужденците; те сами ще преработват суровините на

селскостопанското си производство и така индустрията ще се превърне в стимул
за развитието на земеделието и търговията. М. Георгиев смята, че в българските
земи трябва да се развива с преимущество леката промишленост, която може да
разчита на местните суровини34. В статията на Михалаки Георгиев няма нищо
ново от гледна точка на вече съществуващи характеристики на българската ико
номическа мисъл. Тя просто е по-добре аргументирана и задълбочена и по този
начин до известна степен предшества икономическия дебат, който ще се развива в
България след Освобождението на тема „Индустрия или земеделие?".
В началото на 1876 г. на страниците на списание „Ступан" е публикувано пър
вото солидно и добре обосновано предложение за въвеждане на митнически про
текционизъм в Османската империя. То е дело на Никола Сукнаров (1848 - 1894).
Мотивирайки нуждата от въвеждане на протекционизъм, той тръгва от констата
цията, че модерна индустрия по българските земи не се развива поради липсата
на перспективи за печалби. Той заявява, че чуждите производители могат да уни
щожат „сяко наше предприяте още в самото му начало". Като основно средство за
подпомагане на индустрията той сочи митническия протекционизъм. Сукнаров
полемизира с противниците на протекционизма, като твърди, че жертвите, които
потребителите правят при високите мита, ще им се върнат, когато се развие мест
ната промишленост. Освен това, според него, държавните приходи не намаляват
в резултат на въвеждането на високи (забранителни) мита, защото развитието на
промишлеността също носи приходи на фиска.
Н. Сукнаров сочи като оптимални протекционистични мита между 60 - 80% ad
valorem. Според него, ако местното производство се нуждае от по-високи мита, то
явно е икономически неефективно и не заслужава да съществува. Митническият
протекционизъм, според автора, не трябва да е постоянна политика. Когато наро
дът започне да удовлетворява половината от своите потребности от местното про
изводство, митата постепенно трябва да започнат да се свалят35. Не е ясно как са
определени конкретните нива на митническо облагане, които Сукнаров предлага
и защо точно когато половината (а не повече или по-малко) от вътрешното потреб
ление се задоволява от местно производство, трябва постепенно да се пристъпи
към смекчаване на протекционизма. Като цяло обаче в предложението на Н. Сук
наров няма нищо ново от теоретична гледна точка, тук очевидно можем да гово
рим за български вариант на известния infant industry argument на Александър
Хамилтън и Фридрих Лист.
7. Р ади кал ни те проявления на стопанския национализъм

Крайните форми на българския стопански национализъм постепенно започват да
придобиват ясни антизападни и понякога ксенофобски измерения. Освен това, в
определени случаи те се съчетават с прохождащите социалистически идеи.
34 Георгиев, М. По народната економия. - Ступан, 12 декември 1874, г. I, кн. 12; 1 януари 1875, г. II, бр. 1.
35 Сукнаров, Н. Средства за одомяване на фабричната индустрия у нас. - Ступан, 1 януари 1876, г. III,
бр. 1.
В посочената вече статия на Иван Найденов, например се твърди, че неогра

ниченият внос на европейски фабрични стоки води до унищожаване на „вехтийт
наш добродетелен характер“ и разпространението из българските земи на пороци,
които са били непознати като пиянство, разврат, мързел и др. В случая изграде
ната логическа връзка е проста и ясна - западното влияние носи със себе си сто
панско и морално разложение за българите.
Малко по-различен аспект на същия мотив може да се открие в писанията на
литературния критик и руски възпитаник Нешо Бончев (1839 - 1878). В статията
си „За училищата“ той отбелязва, че българската земя би се превърнала в рай,
ако българите имат знанията за това, как да я обработват. Според него немци,
французи и англичани „точат зъби" за нашата земя, те трупат огромни богатства
в империята, докато българите вършат най-тежката и слабоплатена работа. Той
смята, че съществува реална опасност от превръщане на българските земи в коло
ния на развития Запад. Един от вариантите за това е чрез разрешението на чужде
нци да купуват земя в империята. По думите на Бончев: „иноземците чакаха това
с четери очи, зачтото тем е земята тясна, та нема почти място празно, па штат те да
попълнят към нас, па не ли им са капиталите големи, па штат да прекупят земята,
а ние не можем с тех да се борим, сила нямаме [...]. Па няма и да се сетим, как штат
те да станат господаре в нашата бащина земя“30.
Друго средство за колонизирането на българските земи от развитите индустри
ални държави е строителството на железници. Нешо Бончев твърди, че то може да
се осъществи само от западни инвеститори, които разполагат с достатъчно капи
тали. Веднъж построени железниците, за чужденците ще стане по-лесно да внасят
и продават стоките си по българските земи. По този начин чужденците „штат да
ни държат в ръце, както държат дивите в Америка и Австралия"3637.
В средата на 70-те години стопанският национализъм се съчетава с прохожда
щата социалистическа пропаганда сред българите. Тази тенденция е най-ясно раз-
граничима в публицистиката на Христо Ботев (1847/1848 - 1876), който се намира
под влиянието на различни левичарски идеи, включително на анархизма. Поня
кога в социалните му мотиви се откриват и нотки на антисемитизъм. В някои
от своите публикации той пише, че „всякакви израилски барони [...] ще вземат в
ръцете си моралното и материалното богатство на народите [...]" и че „Тия барони
са се появили вече и на Балканския полуостров"38. През май 1875 г. Ботев публи
кува статия, в която твърди, че строителството на железници е вредно за българ
ския народ: „За нас железниците са вредителни във всяко едно отношение. Ико
номически те са вредителни за това, защото ще да увеличат износната и внос
ната търговия, от които първата, като се състои само от сурови произведения, ще
да изтощи и осиромаши земята ни, щото не след дълго време тя ще заприлича на
Палестина, а втората ще убие нашите занаяти и промишленост"39.
36 Бончев, Н. За училищата. - Периодическо списание на Българското книжовно дружество, 1871, г. I,

№ 3, с. 16.
37 Пак там, с. 26.
38 Независимост, 20 август 1874, бр. 47.
39 Знаме, 22 май 1875, г. I, бр. 17.
Според Ботев забележителният технически и научен прогрес през XIX в. е довел

до подобрение на положението само на онези социални групи, които и без него
са живели добре. Дори в Англия като най-напреднала индустриална държава за
периода „по-голямата част от народа е роб и слуга на привилегированите класи“.
Според Ботев разпространението на западните либерални принципи на свободна
търговия и на западния технически напредък ще доведе до заместване на чуждото
национално господство над българите (от страна на Османската империя) е чуждо
социално господство (от страна на развитите индустриални държави).
Друга крайна форма на икономически национализъм през периода до Освобож
дението може да се открие по страниците на издаваното от Иван Адженов (1835 -
1903) списание „Знание“, е главен редактор Любен Каравелов (1834 - 1879). В ано
нимна статия под заглавие „За търговията" се настоява за въвеждането на про-
текционистични мита. Най-важното в тази статия обаче е твърдението на автора,
че не българите трябва да се учат от европейците, но европейците от българите,
понеже в българските земи поземлената собственост е разпределена сравнително
равномерно и няма тежки социални различия между отделните прослойки40. Оче
видно позицията на българите като подлежащи на цивилизоване съобразно евро
пейските стопански и социални модели е заместена от желанието българите да
служат като модел за европейците.
През април 1876 г. избухва Априлското въстание, а на следващата година - и
Руско-турската война (1877 - 1878), която завършва е Берлинския договор (1878) и
е частичното освобождение на българските земи. Въстанието, кървавото му поту
шаване и последвалата война създават благоприятна обстановка за разпростра
нение на радикални идеи. Пример за радикализъм, касаещ частично стопанския
национализъм, можем да открием в статия от началото на 1878 г., публикувана
във вестник „Българин" (издаван в Букурещ). Авторът на анонимната статия се
обявява за изпъждане на турците от България, т.е. по същество се иска етническа
чистка. Според него „догдето са турцити в България те ще ни бъдат пречка във
всяко нещо [.,.]"41.
Заключителни бележки
Българският стопански национализъм се появява и се развива през третата чет
върт на XIX в., докато българските земи са в рамките на Османската империя.
Много от авторите, които обосновават на българска почва идеите на стопанския
национализъм, са силно критични към стопанската действителност в империята.
Като цяло обаче в българския стопански национализъм е по-силна „антизапад-
ната" линия. Това е така, защото Османската империя през XIX в. е изостанала и
не се възприема като заплаха за стопанското развитие на българите, докато поло
жението е напредналите индустриални страни е напълно противоположно.
40 Знание, 15 февруари 1875, бр. 3.

41 Българин, 22 февруари 1878, г. I, бр. 37.
В българския стопански национализъм не могат да се открият оригинални

черти от съдържателна гледна точка. Неговите основни характерни особености
не се отличават от стопанския национализъм, характерен за останалите части от
света. Специфична особеност на българския случай е това, че той е „бездържа-
вен", т.е. развива се в условия на липса на национална българска държава. Именно
тази особеност би могла да обогати понятието за стопански национализъм, понеже
в наличните дефиниции преобладава виждането за това, че стопанският национа
лизъм предполага съществуването на национална държава.
Ottoman Empire and the Bulgarian Economic Nationalism

During the Third Quarter of the 19th century
Pencho D. Penchev
The aim of this paper is to clarify the most important aspects of the Bulgarian eco
nomic nationalism before the liberation of the country from Ottoman domination (1878).
According to modern concepts economic nationalism is not illiberal or protectionist,
because some economic nationalists were liberals and free-traders. The existing defi
nitions of economic nationalism are based on the explicit or implicit assumption of the
existence of a nation-state. An important feature of the early history of the Bulgarian
economic nationalism is that it was stateless, because until Bulgaria’s liberation in 1878
the Bulgarians did not have a nation-state.
-------------- 0 3 ----------------
„БЪЛГАРСКИТЕ ГРАНИЦИ“ В КОНТЕКСТА

НА КРИМСКАТА ВОЙНА
Пламен Митев
В темата за „българските граници" в контекста на Кримската война (1853 - 1856)

могат да се откроят различни аспекти и съдържателни акценти. Без претенции за
изчерпателност и без амбиции да представя нещо съвършено ново, ще разгледам
три от възможните смислови употреби на границата границите като историче
ско понятие, осветляващо съдбата на българите в годините на Кримската война, а
именно: хронологически граници, териториално-политически граници и цивили-
зационни граници.
1. Първата, хронологическата употреба, произтича от мястото, което се отрежда

на Кримската война като знакова граница в хронологията на Българското възраж
дане. И най-беглият преглед на изписаното за хронологическите граници и вътреш
ната периодизация на възрожденската епоха би показал, че сред специалистите от
различни поколения и от различни историографски школи съществува единоми
слие в оценките за значението и ролята на войната от 1853 - 1856 г. Неслучайно воде
щите процеси в целия спектър на социално-икономическото, културното и полити
ческото развитие на българското възрожденско общество се представят и разглеж
дат като елементи на дихотомията „преди" и „след" Кримската война1. Достатъчно
е да си припомним как реконструираме например просветното или църковното дви
жение, освободителните борби или пък политическата еманципация на подвласт
ното християнско население в балканските провинции на Османската империя. И
в научната, и в популярната книжнина широка употреба е придобила матрицата,
според която промените, настъпващи в живота на българите, независимо кога са
наченали те - било през XVIII в., било през първата половина на XIX в., проти
чат до Кримската война забавено, а постигнатите резултати са скромни и незна-1
1 История на България в четиринадесет тома. Т. V. Българско възраждане XVIII - средата на XIX в.

Отг. ред. Н. Тодоров. София: Изд. на БАН, 1985; Генчев, Н. Българско Възраждане. София: Изток
Запад, 2010, с. 15; Стоянов, Ив. История на Българското възраждане. Велико Търново: Абагар, 1999,
с. 45; Бонева, В. Възраждане: България и българите в преход към Новото време. (Академичен обзор).
Шумен: У И „Епископ Константин Преславски“, 2005, 14-15; Косев, К. Кратка история на Българското
възраждане. София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2001 и др.
чителни. Избухналият през 1853 г. конфликт между Русия и Турция, прераснал в

Европейска война, е всичките й съпътстващи екстремности, спира временно запо
чналите процеси и движения, които непосредствено след подписването на Париж
кия мирен договор тръгват е нова сила, при това е ускорени темпове и е много по-
голям обхват, за да достигнат своята пълна зрялост през 60-те и 70-те години на
XIX в.
През последните пет-шест десетилетия така описаната схема се е превърнала в
своеобразна мантра за родната историография, в което по същество няма нищо уко-
ризнено, ако тя можеше да бъде и фактологически добре обоснована. Веднага ще
направя и едно уточнение - не оспорвам тезата, че Кримската война е маркер, отвъд
който възрожденските процеси достигат своята зрялост. Моето съмнение произ
тича от презумпцията, че ако горепосочените твърдения за Българското възраж
дане „до" и „след" Кримската война се възприемат като неоспорими, би трябвало
да допуснем, че през времето на самата война, а и на прелюдията към нея, българ
ското общество попада в някакъв своеобразен „стопкадър". Изминават три години
на покой, на изчакване, на „снишаване" и изведнъж, след края на войната сдържа
ната и натрупвана социална енергия се отприщва и всички възрожденски процеси
получават нужния им тласък, за да достигнат своята кулминация. Единствената
сфера, за която тази схема е невалидна според досегашните проучвания, е стопан
ската активност на българите и аргументите за подобно „отклонение" от „нормата"
се търсят в открилите се покрай войната възможности за разрастване на производ
ството, на търговията и на предприемачеството е оглед подсигуряване на съюзни
ческите армии е необходимите им селскостопански и занаятчийски артикули.
Отчитайки болезнената склонност на професионалната ни гилдия непрекъс
нато да пренаписваме историята си, лесно да отричаме направеното преди нас, да
се вплитаме в непрекъснати и в повечето случаи безсмислени препирни за дребни
детайли, да се впускаме в „пунически" битки помежду си, делейки се на „наши"
и „ваши", на „млади" и „стари", на „консерватори" и на „либерали", та на фона
на тази мила наша, родна картинка, странно, аз бих казал смущаващо дори е, че
ако за началната и горната граница на националното ни Възраждане, както и за
броя и продължителността на подпериодите на възрожденската епоха до 1853 г.
и след 1856 г. се водят сериозни спорове, които, прочее, не стихват и до ден дне
шен, то спрямо мястото на Кримската война като разделителна линия в доосвобо
жденската ни история, разночетие и инакомислие липсват. Доколко основателни
и документално подкрепени са обаче досегашните тълкувания за значението на
войната от 1853 - 1856 г.?
Без да навлизам във фактологическите подробности, ще откроя само няколко
конкретни щриха. От включените в научно обръщение данни е видно например,
че заради войната не е закрито нито едно българско училище. Точно обратното.
Броят на взаимните и класните училища продължава да расте и през 1855 г., в
разгара на бойните действия, в днешните български земи са функционирали 583
училища. Свидетелства от Плевен, Хасково, Търновско, Добричко, Старозагор
ско, Видинско и от редица други селища и райони показват, че местните първенци
и даскали не чакат войната да свърши, а продължават да полагат необходимите
,Б ългарските граници“ в контекста на К римската война 59
грижи и усилия за поддържане на вече съществуващата училищна мрежа, без да

се съобразяват с развоя на бойните действия край Дунав и в Крим.
Сходна е ситуацията и на полето на черковното движение. От една страна, тук
и там по епархиите, конфликтите между българи и фанариоти не стихват, какъвто
е случаят с Охридския митрополит Дионисий (1847 - 1858) през есента на 1853 г.
или пък с Врачанския Доротей (1852 - 1860) през 1854 и 1855 г. От друга страна,
ръководният център в Цариград, начело с Александър Екзарх (1810/1812 - 1891) и
Никола Сапунов (неизв. - 1861) засилва своето влияние и съсредоточава внима
нието си към по-нататъшно реализиране на начертаната от Неофит Бозвели (1785 -
1848 ) програма. Показателни в това отношение са акциите за набиране на даре
ния за българската църква „Св. Стефан“ през 1854 г„ редовното издаване на „Цари
градски вестник", съдействието за отпечатване на български книги и за увелича
ване броя на техните спомоществователи, опитите за привличане на вниманието
на Високата порта към българските проблеми чрез мемоари до великите везири
Мустафа Решид паша (1800 - 1858) и Мехмед Емин Али паша (1815 - 1871) и т.н.
Що се отнася до стопанската активност пък, тук могат да се посочат множество
примери затова, че войната не стимулира, а забавя или затруднява предприема
ческата инициатива на българите. Документите от епохата изобилстват със сви
детелства за поскъпването на редица стоки; за масовите реквизиции; за значи
телното разширяване на задължителните държавни доставки, осъществявани на
монополно ниски цени; за изчезването на дребните монети от пазарите; за затруд
няване на алъш-вериша на нашите производители за сметка на вноса на големи
количества фабрични произведения от Франция и т.н.
В същата посока на опровергаване на наложилите се в литературата представи
за Кримската война като важна хронологическа граница във възрожденската ни
история, могат да се изброят и други аргументи. Крайният извод, към който ме
навеждат всички тези примери е, че ако ни е нужна, една макар и условна вре
мева граница за открояване на началото на завършващия (на зрелия) етап на Бъл
гарското възраждане, то това не е самата война, а резултатите и последиците от
нея. И ако трябва да се коригира общоприетата досега периодизация на възрож
денската епоха, то за мен лично естествената, безспорната, разпознаваемата хро
нологическа граница в доосвобожденската ни история е Хатихумаюнът от 18 фев
руари 1856 г.
2. Вторият аспект на темата за българските граници в контекста на Кримската

война се отнася до класическата географско-политическа употреба на понятие
то „граници". Отколешна традиция в родната историопис е, когато иде реч за гео
графските граници на възрожденските българи, да се прилагат два различни,
но свързани и взаимнодопълващи се подхода. При единия подход „българското"
се затваря в днешните ни държавни граници, а при втория подход българското
землище се разширява до исторически сложилите се през XIX в. етнически гра
ници на българския милет, които са най-лесно разпознаваеми и официално леги
тимирани чрез диоцеза на Българската екзархия, очертан във фермана на Абдул
Азис (1861 - 1876) от 27 февруари 1870 г. Ако се опитаме безпристрастно и без
излишен патриотарски плам да анализираме изписаното и изговореното за съд

бата на подвластното на падишаха християнско население през последните две
столетия на османското иго, лесно ще установим, че и двата подхода към географ
ските граници, в които мислим възрожденските българи, българските земи, бъл
гарския политически въпрос, българското стопанство и всичко българско, стра
дат от редица условности и предпоставености. И за да не бъда голословен, ще дам
само два примера. Ако приемем фермана за Екзархията за коректен при очерта
ване на българските етнически граници, къде ще поставим тогава българските
общности в Цариград и Смирна, или пък пръснатите по различни причини и
при различни обстоятелства наши сънародници тук и там из Анадола и в други
имперски градове и провинции? Все в същия контекст не по-малък проблем при
изясняване на българските граници възниква със зоните е компактно мюсюлман
ско, гръцко или влашко население, които изпъстрят пространството, за което пре
тендираме да бъде българско.
Очевидно аршинът, е който измерваме и очертаваме националните граници,
е сбъркан или поне не е прецизен, и една от възможните посоки за компенси
ране на съществуващите трудности, аз лично виждам в коректното реконструи
ране на процеса на формиране на представите за обхвата на българското нацио
нално пространство във всяка една отделна фаза от историческото ни развитие.
Кримската война ни предлага любопитен в това отношение материал за разми
съл. Автентичните свидетелства, е които разполагаме днес, са оскъдни и фрагмен-
тарни, но и от малкото данни е видно, че в навечерието и по време на Кримската
война по-активните в политическо отношение възрожденски дейци нямат ясни
и аргументирани позиции за точните граници, в които претендират или поне се
надяват да се възстанови българската държавност.
Прочее, подобна мъглявост относно геополитическите граници на българите в
средата на XIX в. откриваме и в документацията на правителствените и на дипло
матическите кръгове на самите воюващи страни, въпреки че покрай предходните
руско-турски сблъсъци, в Петербург са разполагали например е богат информа
ционен масив за етно-религиозната пъстротия на юг от Дунав и със сравнително
прецизни сведения за вече оформилите се във времето граници между отдел
ните балкански народи. Интересно е да се отбележи обаче, че в нито един момент,
нито Николай I (1825 - 1855) и неговият наследник Александър II (1855 - 1881),
нито дори идеолозите на славянофилството не коментират възможните граници,
в които при благоприятно развитие на войната, те виждат решаването на бъл
гарския въпрос, като в редките случаи, когато иде реч за съдбата на българите,
се използва по-общата формулировка за евентуална автономна българска област
по примера на Сърбия, Влашко и Молдова, без да се уточнява обаче в какви кон
кретни граници би могло да се случи това.
Един от малкото примери за начина, по който по-изявените възрожденски
дейци от средата на XIX в. са си представяли териториалната рамка на Третата
българска държава, откриваме в многобройните и пространни записки на одеския
българин Никола Палаузов (1819 - 1899). Още през лятото на 1853 г. той катего
рично и ясно заявява, че българското пространство започва от Дунав и достига
,Б ългарските граници“ в контекста на К римската война 61
на юг до Солун и Кавала, на югозапад - до Охрид, на изток - до Черно море, а на

запад - до р. Тимок2. В тези именно граници Палаузов си представя възстанове
ната българска държава и във всички последвали официални изложения до един
или друг висш руски чиновник той последователно защитава историческите права
на българите над споменатите територии.
3. Третата възможна употреба на понятието гратща/и в контекста на избраната

от мен тема отнасям до осмислянето на Кримската война като знаков маркер за
„цивилизационните граници“, в които са се намирали нашите предци към средата
на XIX в.
Сред изследователите на възрожденската епоха има консенсус относно общата
изостаналост и забавеността в историческото развитие на българите през XVIII в.
и първата половина на XIX в. спрямо постиженията на Новото време. Проследя
вайки темповете и характера на модернизационните процеси в балканските про
винции на Османската империя, мнозина специалисти отбелязват ролята на Крим
ската война като катализатор на промените, като особен принос в тази насока имат
проучванията на Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Николай Генчев, Румяна
Радкова, Мария Тодорова, Райна Гаврилова, Иван Русев, Светла Янева. Всички
споменати, а и много други автори разкриват различните възможности и канали,
по които българите могат и осъществяват контакт със съседните и по-отдалече-
ните европейски народи и успешно усвояват и се учат от вече постигнатото от тях.
До началото на 50-те години на XIX в. обаче тези контакти имат или опо-
средстван характер, или пък засягат ограничени социални групи и едва войната,
особено след настаняването на френските и на английските експедиционни кор
пуси в българските земи през 1854 г., открива реални възможности за пряк, и то
продължителен досег е „другата“ Европа. Не смятам за необходимо да препов
тарям познатите на всички тук присъстващи специалисти белезите, по които
лесно можем да разпознаем влиянието на европейската цивилизация в ежедневие
то на подвластното българско население - и в иновациите в инфраструктурата
е изграждането на първите телеграфни връзки, и в популяризирането на фото
графията, новостите в областта на медицинското обслужване, на предприемаче-
ството, на модата, на маниерите на хранене и на поведение и т.н., и т.н.
Процесите на преоткриване и на взаимно опознаване в годините на Кримската
война имат обаче двупосочен характер. Войната наистина дава реален шанс на
българите да „прекрачат“, макар и все още твърде плахо, отвъд границите на своя
балканско-ориенталски свят, но множество документални свидетелства ни пре
доставят великолепната възможност да проследим и обратния процес - този на
чуждата рецепция на българите и на българското; чуждото осмисляне и разби
ране на българската действителност и на българските проблеми. Всеки войник от
английските и френските съюзнически войски ще отнесе в дома си ярък, трудно
изличим спомен за преживяното по българските земи. Всяко френско или англий
2 Барсов, Н. Тридцателетие деятельности Одесского Болгарского Настоятелства (съ 1854 - 1884 гг.) и
материали для истории освобождения Болгарии. Одесса, 1895, с. 37.
ско семейство, платило с живота на своя баща, съпруг, син или брат цената на
„голямата" политика, също ще запомни българите и българските земи. За жалост,
тъкмо този поглед, погледът на „другите" към нас, е слабо изследван и продъл
жава да бъде предизвикателство пред професионалната ни гилдия. Откъслечните
публикации по тази тема разкриват нелицеприятни за възрожденските ни предци
оценки и мнения и само задълбочените проучвания на значителните по обем, но
непознати за българските историци, масиви от съюзническите на Портата военни
сводки и разузнавателни доклади, журналистически репортажи, дипломатическа
или лична кореспонденция биха могли да ни обяснят мотивите за критичните и
иронични забележки и коментари на френските и английските войници и офи
цери по адрес на местното българско население. Общото в тези коментари, осо
бено когато иде реч за манталитети, за култура или за стопански просперитет, е
категоричното ситуиране на българите като част от Ориента, като част от едно
общество, в което азиатското все още има превес над европейското.
Без да влизам в ролята на съдник доколко основателни или не са тези оценки,
не може да не се признае, че тъкмо последователната и твърда позиция на Париж
и Лондон е в основата на постигнатото на Виенската конференция през 1855 г.
решение на петте велики сили за поемане на ясни ангажименти от страна на Висо
ката порта за реални реформи в Османската империя. Тези именно ангажименти
довеждат и до изготвянето на Хатихумаюна от 18 февруари 1856 г.
„Bulgarian Borders“ in the Context of the Crimean War

Plamen Mitev
The Crimean War (1853 - 1856) is seen as an important marker in the scientific and pop
ular literature on the Bulgarian Revival. Not surprisingly the leading processes in the
economic, social, cultural and political development of the Bulgarian society are pre
sented as „before" and „after" the Crimean War. The three possible „uses" of the war as
a kind of „margin" are studied in the text: the chronological, the geographic and politi
cal, as well as the civilizational. The main conclusion which can be reached in the anal
ysis of all known facts about the life of Bulgarians in the period 1853 - 1856 was that in
the context of „Bulgarian XIX century" a more correct „margin" is not the war itself, but
the Hatt-i Hiimayun from February 1856.
---------------- 0 3 ------------------
ТУРЕЦКИЕ АДМИНИСТРАТИВНБ1Е РЕФОРМИ КАК

НОВБ1Й ИМПЕРАТИВ БАЛКАНСКОЙ ПОЛИТИКИ
РОССИИ НА РУБЕЖЕ 60 - 70-х гг. XIX в.*
Ирина Феликсовна Макарова
Упоминание султанского указа Хатт-и хумайун (1856) в тексте Парижского мир-

ного договора (30 марта 1856), открило принципиально новнй зтап в истории
турецких реформ (Танзимата), предоставив странам гарантам зтого международ
ното документа (Великобритании, Франций и России и остальннх Великих дер-
жав, которне присоединились впоследствии) уникальную возможность не только
контролировать, но порой и направлять модернизационннй процесс на террито-
рии независимото османското государства. Не без давления со сторонн великих
держав на основе и в развитие Хатт-и хумайуна в конце 50-х - первой половине
70-х гг. XIX в. Портой били принятн многочисленнне законодательнне актн,
направленнне на достижение правовото равенства между мусульманами и ино-
верннми подданннми султана, на внедрение европейских буржуазннх норм в
сферу имутцественннх отношений, администрирования и судопроизводства*1.
Если судить по докладам, поступавшим в 60-е гг. XIX в. из российских кон-
сульств, расположенннх в европейских провинциях Османской империи, созда-
ется впечатление, что турецкие власти били хронически неспособни претворять
в жизнь обещания зтого хатта. Успехи Танзимата, по информации консулов Миха-
ила Александровича Байкова, Михаила Игнатиевича Золотарева, Василия Феодо-
* Исследование вьшолнено при финансовой поддержке Российского гуманитарного научното фонда

(РГНФ), проект № 15—01—00145а.
1 Подробно см.: Шабанов, Ф. Ш. Государственньш строй и правовая система Турции в период Танзи
мата. Баку: Изд. АН Азербайджанской ССР, 1967; Новичев, А. Д. История Турции. Новое время. Т. 4.
Ч. 3 Новое время (1853 - 1875). Ленинград: Изд. Ленинградското университета, 1978; Петросян, И. Е.,
Ю. А. Петросян. Османская империя: реформь1 и реформаторьг (конец XVIII - начало XX в.). Москва:
Наука, 1993; Шеремет, В. И. Империя в отне: сто лет войн и реформ Блистательной Порти на Балка-
нах и Ближнем Востоке. Москва: АВИ АР, 1994; Хитцелъ, Ф. Османская империя. Москва: Вече, 2006;
Макарова, И. Ф. Болгарь1 и Танзимат. Москва: URSS, 2010; Davison, R. Reforms in the Ottoman Empire.
1856 - 1876. Princeton: Princeton University Press, 1963; Berkes, N. The development of Secularism in Tur
key. Montreal: McGill, 1964; Shaw, S. J., Е. K. Shaw. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey. Vol.
2. Reform, Revolution, and Republic: the Rise of Modern Turkey: 1808 - 1975. Cambridge: Cambridge Univer
sity Press, 1977; Lewis, B. The Emergence of Modern Turkey. New York: Oxford University Press, 2002.
64 И рина Ф еликсовна М акарова
ровича Кожевникова, Алексея Николаевича Кудрявцева, Александра Ефимовича

Лаговского, Василия Ивановича Нягина, Александра Александровича Ольхина,
Александра Викторовича Рачинского, Николая Дмитриевича Ступина, Михаила
Александровича Хитрово, Николая Павловича Шишкина бьши крайне незначи-
тельньц процесс модернизации общества продвигался медленно и неудовлетвори-
тельно, а положение христиан продолжало оставаться плачевньш. Вот как, напри
мер, охарактеризовал в декабре 1866 г. ситуацию в зтой сфере управляющий кон-
сульством в Адрианополе М. И. Золотарев, посвятивший теме турецких реформ
специальньш доклад2. Отметив в нем некоторме улучшения в положении право
славното населения („несльппно разговоров о насильственном обращении людей
в магометанство", „легко устраняются трудности при строительстве церквей"),
он, тем не менее, особо подчеркнул, что перемен принципиального характера не
наблюдается. Большинство обещаний Хатт-и хумайуна, по мнению М. И. Золота-
рева, так и остались на бумаге: судьи по-прежнему стремятся игнорировать сви-
детельства христиан против мусульман в суде; иноверцм допускаются на обще-
ственно значимме должности редко; по вмборам в меджлисм проходят лишь те
христиане, которме угодни местной администрации; отмена подушной подати
(„хараджа"), освобождавшей иноверцев от военной служби, привела к введению
для них более внсокой ставки налогообложения („бедель"); банковская система
так и не создана, далее в том же духе. В конце доклада М. И. Золотарев делал
неутешительннй внвод, что к вьшолнению основннх обещаний Хатт-и хумайуна
(„равенство прав и налогов“, „гарантии организации судопроизводства“, „свобода
совести“) Порта даже не приступала.
Зти взглядн полностью разделял консул в Рущуке В. Ф. Кожевников3. По его
мнению, все обещания Хатт-и хумайуна остались мертвой буквой. За исключе-
нием весьма незначительннх преобразований (например, устройство граждан-
ских судов) основная часть „улучшений, льгот, преимуществ и прав, обещанннх
христианам султанским рескриптом", так и не била претворена в жизнь.
Весьма скептическая оценка результатов модернизации Османской империи
характерна в целом и для современной европейской историографии. В контек-
сте зтой оценки недостаточное внимание историков к изучению влияния Танзи-
мата на формирование внешней политики Российской империи, типичное и для
новейших исследований4, вмглядит вполне закономерно. Однако ряд неопублико-
2 Русия и българското национално-освободително движение. 1856 - 1876. Документи и материали. Т. 2

(януари 1864- май 1867). Състав. К. Възвъзова-Каратеодорова, М. Бирман и др. София: Изд. на БАН,
1990, с. 358-365, док. 205.
3 Там же, с. 374-380, док. 209.
4 Восточньш вопрос во внешней политике Росени. Конец XVIII - начало XX в. Ред. В. А. Георгиев, Н. С.
Киняпина. Москва: Наука, 1978; Киняпина, Н. С. Външната политика на Русия през XIX в. Прев. от
руски Л. Стоева и Н. Георгиев. София: Наука и изкуство, 1980; Россия и Восточньш кризис 70-х годов
XIX в. Сб. статей. Отв. ред. И. А. Федосов. Москва: Наука, 1981; Международнме отношения на Бал-
канах. 1856 - 1878. Отв. ред. В. Н. Виноградов. Москва: Наука, 1986; Нарочницкая, Л. И. Россия и
отмена нейтрализации Черного моря. 1856 - 1871. Москва: Наука, 1989; Канцлер А. М. Горчаков. 200
лет со дня рождения. Отв. ред. Е. М. Примаков. Москва: Наука, 1998; Игнатьев, А. В., Л. Н. Нежни-
ский. Россия и черноморские проливь1 (XVIII - XX столетия). Москва: Международнме отношения,
1999; Виноградов, В. Н. Балканская зпопея князя А. М. Горчакова. Москва: Индрик, 2005; Виногра-
Т УРЕЦКИЕ АДМИНИСТРАТИВНЬШ РЕФОРМН КАК НОВЬШ ИМПЕРАТИВ БАЛКАНСКОЙ ПОЛИТИКИ... 65
ваннмх документов из Архива внешней политики Российской империи (АВПРИ)

и Государственного архива Российской федерации (ГАРФ) указмвают, что на
рубеже 60-х - 70-х гг. XIX в. министр иностранннх дел Александр Михайлович
Горчаков (1798 - 1883) и посол в Стамбуле Николай Павлович Игнатьев (1832 -
1908) не бьши столь категорични в оценке реформаторских успехов Порти. Более
тото, продвижение Турции по пути Танзимата начало внзнвать у них в данннй
период озабоченность столь серьезную, что побудило поднять вопрос о необходи-
мости срочной корректировки балканской политики Росени.
Резкий всплеск интереса со сторонн внсшего звена российского Министер
ства иностранннх дел (МИД) к проблеме османских реформ бил связан е между -
народннм кризисом, разразившимся в 1866 - 1869 гг. вокруг собнтий на острове
Крит. Поставив Османскую империю на грань распада, кризис резко стимулиро-
вал активность западннх дипломатов, направленную на модернизацию Осман-
ской империи е целью сохранения политического статус-кво в регионе. Большие
надежди возлагались ими, в частности, на процесс ускоренной европеизации
страни на базе идей Хатт-и хумайуна и так назнваемой „доктрини османизма".
Основу концепции османизма российский посланник в Стамбуле князь Алек
сей Борисович Лобанов-Ростовский (1824 - 1896) охарактеризовал еще в 1861 г.
как откровенную „утопию". По его мнению, она базировалась на гипотезе британ-
ского посланника лорда Рздклифа (Стрзтфорта Канинга) (1786 - 1880) о возмож-
ности „слияния воедино" веех категорий подданннх турецкого султана в некую
принципиально новую историческую общность - „не турецкую, и не армянскую,
и не греческую, и не славянскую, но ту, которая абсорбирует все зти раси в один
общий интерес политической стабильности, материального благоденствия и рав
ноправното участия в одних и тех же правах и обязанностях"56.
Несмотря на откровенную гипотетичность, данная концепция имела убежден-
ннх сторонников в внсших зшелонах турецкой администрации и била возве-
дена Портой после 1856 г. в ранг государственной доктрини0. Основнне установки
именно зтой концепции лежали и в основе веех реформаторских проектов, пред-
лагаемнх западноевропейскими дипломатами во второй половине 50-х - первой
половине 70-х гг. Один из них, разработанннй под непосредственннм руковод-
ством министра иностранннх дел Франций маркиза Лионель де Мустье (1817 -
1869), бьш представлен османскому правительству в феврале 1867 г.
Французский план бьш ориентирован на совершенствование системм админи-
стрирования, что должно бьшо, по ммсли его создателей, обеспечить повишение
дов, В. Н. Двуглавьш российский орел на Балканах. 1683 - 1914. Москва: Индрик, 2010; Айрапетов,
Ο. Р. Внешняя политика Российской империи (1801 - 1914). Москва: Европа, 2006; Хевролмна, В. М.
Николай Павлович Игнатьев. Москва: Квадрига, 2009; Jelavich, В. Russia’s Balkan Entanglements.
1806-1914. Cambridge: Cambridge University Press, 1991; MacKenzie, D. Count N. P. Ignatiev: The Father
of Lies? New York: Boulder, 2002.
5 Русия и българското национално-освободително движение. 1856 - 1876. Документи и материали. Т. I.
Ч. II (януари 1861 - декември 1863). Състав. О. Маждракова, М. А. Бирман и др. София: Изд. на БАН,
1987, с. 154-155, док. 308.
6 Фадеева, И. Л. Официальнью доктрини в идеологии и политике Османской империи (османизм -
панисламизм). XIX - начало XX в. Москва: Наука, 1985, 56-96.
материального благосостояния веех категорий султанских подданнмх. Наиболь-

ший зффект от его реализации разработчики предполагали получить во внутрен-
них, в том числе европейских провинциях, где общая ситуация бьша на их взгляд
наиболее стабильной. В частности, в отношении областей с болгарским населе-
нием маркиз де Мустье вмеказалея следующим образом: „Народ там мягкий, спо-
койнмй, преданнмй сельскому хозяйству и сам по себе весьма мало думает о вос-
стании; будучи в общем бедньш и не имея семей, которме могли бн завоевать пре
стиж в стране; он не располагает вождями, способньши встать во главе восстания.
Здесь хорошая администрация является наилучшим средством, какое можно при-
менить в ньшешних обстоятельствах"7.
В российском внешнеполитическом ведомстве французекий вариант реформ
вмзвал нескрмваемое раздражение. По мнению составителей годового Отчета
М ИД за 1867 г., вместо тото, чтобм заниматься защитой христиан от злоупотре-
блений турецкой администрации, зтот план бьш нацелен исключительно на „воз-
вмшение исламизма до уровня современной цивилизации посредством установле-
ний, скопированнмх с тех, которме существуют во Франций"8.
Русский план, вмдвинутмй министром А. М. Горчаковмм 6 апреля 1867 г., осно-
вмвалея на идее параллельного, но раздельного развития христианских и мусуль-
манских народов. Как отмечалось в том же Отчете МИД., его цель бмла „ука-
зать оттоманскому правительству на необходимость распространить админист-
ративнме автономии на все христианские народи, как на единственннй способ
успокоить население, толкаемое на мятеж вопиющими злоупотреблениями сили
и мусульманского фанатизма"9.
Представленннй А. М. Горчаковмм проект предусматривал разделение евро
пейских провинций Турции на автономнме административнме области по зтни-
ческому признаку. Автономии должнм били управляться сверху донизу мест-
нмми вмборнмми кадрами во главе с генерал-губернатором, назначаеммм султа-
ном. Представители веех конфессий объявлялись равнмми перед законом и имели
равное право занимать государственнме должности веех уровней.
Обтекаемая риторика российских предложений не могла скрмть, однако, их оче-
видной направленности на создание основ национальной государственности для
турецких христиан. Порта сочла зтот план абсолютно неприемлеммм - „комбина-
цией еще более опасной для Турции, чем уступка Крита Греции, [...] зквивалентом
полного распада Османской империи"101, „равнозначнмм подписанию собственного
смертного приговора"11. На фоне русского проекта французекий вариант админис-
тративнмх мероприятий вмглядел для турецкого правительства гораздо привлека-
тельнее. Особенно учитмвая, как отметили в российском посольстве в Стамбуле,
7 АВПРИ, ф. Канцелярия, 1867, д. 132, л. 29.

8 АВПРИ, ф. Отчети МИД. Отчет МИД за 1867 г., л. 104.
9 Там же, л. 105об.
10 Русия и българското национално-освободително движение. 1856 - 1876. Документи и материали. Т. III
(май 1867 - декември 1869). Състав. О. Маждракова, М. А. Бирман и др. Пор. Архивите говорят, № 21.
София: ГУА, 2002. е. 95. док. 46.
11 АВПРИ, ф. Отчети МИД. Отчет МИД за 1867 г., л. 108.
стойкую приверженность Порти доктрине османизма, предусматривавшей „воз-

рождение Турции с помощью слияния народов и материальной цивилизации"12.
Со сторонн западноевропейских держав план А. М. Горчакова поддержки не
нашел. Сущность принципиальннх разногласий между Россией и Западом по
проблеме дальнейшего реформирования Турции русский министр иностран-
нмх дел охарактеризовал следующим образом: „Все проекти, основаннне на
Хатт-и хумайуне, нацедени способствовать мнимому слиянию рас, что явля-
ется целью западной политики. Принцип их разделения, которнй ми предла-
гаем, ведет к противоположному результату. Вот почему он встречает такое силь-
ное сопротивление"13. К зтой характеристике можно добавить весьма откровенное
внсказнвание российского поела в Париже Андрея Федоровича Будберга (1817 -
1881), относящееся к январю 1868 г.: „Улучшение судьбн христиан в глазах запад-
ннх правительств имеет целью укрепление османской мощи, в то время как для
нас означает только затягивание времени, чтобн дать христианам возможность
получить достаточное развитие, которое сметет турецкую власть"14.
России не удалось настоять на своих предложениях, возобладала позиция
западноевропейских государств. В октябре 1867 г. Порте била вручена коллектив-
ная нота стран гарантов Парижского мирното договора, в которой великие дер-
жавн подводили итоги одиннадцатилетней деятельности турецкой администра
ции по реализации статей Хатт-и хумайуна и предлагали программу дальней
шего реформирования страни. Результат деятельности османското кабинета бил
признан неудовлетворительннм. Нота констатировала, что из 35 статей хатта реа-
лизованн на практике били, главннм образом, первне шестнадцать, касающи-
еся правовото статуса иноверцев, их общин и духовенства. Суверенному государ-
ству фактически ставился ультиматум. Для исправления недоработок Порту обя-
знвали срочно осуществить следующие мероприятия: обеспечить повсеместннй
допуск христиан к государственной службе и исполнению воинской обязанности;
реорганизовать систему образования (ввести совместное обучение мусульман и
иноверцев); реформировать судопроизводство (в соответствии с общепринятнми
европейскими нормами); снять все ограничения для развития частной земельной
собственности; отменить откупную систему сбора налогов (ильтизам), вакуфное
землевладение, ограничения для проникновения европейското капитала в зконо-
мику страни15. Порта била вннуждена принять ультимативнне рекомендации к
исполнению.
Скорее всего, именно в ходе обсуждения в 1866 - 1867 гг. планов модернизации
Османской империи и возникла впервне та настороженность, которая побудила
Александра М. Горчакова и Николая П. Игнатьева, обратить внимание на неблаго-
12 АВПРИ, ф. Канцелярия, 1867, д. 107, л. 230.

13 Русия и българското национално-освободително движение, т. 3..., с. 195, док. 80.
14 Там же, 180-181.
15 Schopoff, A. Les reformes et la protection des chretiens en Turquie. 1673 - 1904. Firmans, berats, proto
coles, traites, capitulations, conventions, arrangements, notes, circulaires, reglements, lois, memorandums
etc. Paris, 1904, 85-89.
приятнме политические перспективи, которне потенциально мог сулить для Рос

ени успешннй ход турецких реформ.
Первнм документом, в котором обнаруживается озабоченность такого рода,
стада анонимная конфиденциальная Записка от 23 января 1867 г. (без указания
адресата), содержащая анализ политической ситуации в Европе в контексте Крит
ското вопроса10. В зтой Записке отмечалось, в частности, что благодаря „советам
и капиталам Франций" Оттоманская империя действительно вступила на путь
„материального прогресса", а зто, в свою очередь, „может восстановить поли-
тическое и материальное положение турок, укрепить их господство и ослабить
христиан"1617.
Обширньш доклад, в котором А. М. Горчаков подробно развил перед импера-
тором Александром II (*1818; 1855 - 1881) зтот тезис, датируется 23 декабря 1867
года18. Министр вннужден бил признать, что процесс модернизации постепенно
становится в Османской империи объективной реальностью, способной угрожать
национальннм интересам России. „Хотя еще в 1802 г., - отметил он, - император-
ский кабинет внсказал в качестве аксиоми, что в своем состоянии нннешней сла
бости Турция является самнм удобннм соседом, какого ми хотели би желать",
однако, проводимне под указку Запада реформи могут серьезно изменить поли-
тическую конфигурацию в регионе. „Система, которой добивается Франция,
к которой терпимо относится Англия и которую принимают турки, и которая
направлена на восстановление Оттоманской империи е помощью материального
прогресса, будет иметь своим следствием то, что в распоряжении господствую-
щей власти окажутся все ресурси цивилизации Запада, а религиознне и нацио-
нальнне чувства, являющиеся единственной животворной силой христианского
Востока, иссякнут благодаря импортированному извие благополучию". В создав-
шейся ситуации, по мнению А. М. Горчакова, России необходимо срочно менять
тактику поведения в отношении повстанческих инициатив турецких христиан,
которая била в свое время сформулирована как „политика сдерживания от изоли-
рованннх внступлений". Зта тактика, по его словам, била рассчитана на то, что
„постепенннй упадок исламизма приведет, в конце концов, к преобладанию хри-
стианских народов". Однако, как подчеркнул А. М. Горчаков, под воздействием
реформ ситуация стремительно меняется, позтому Россия не имеет „ни права, ни
внгодн останавливать размах их борьбн, иначе мм рискуем оттолкнуть их от себя
и бросить в обвятия враждебното влияния Запада". „Императорский кабинет рас-
судил, - подмтожил министр, - что единственное, что следует сейчас сделать -
зто оставить христианам Востока свободное поле действия на свой страх и риск".
Официально Россия не может вмешиваться, поскольку проявление ее „каких бм
то ни бмло слишком явнмх действий" неизбежно повлечет муссирование темм
„русских домогательств", что, в свою очередь, „непременно навлечет" не только
на Россию, но и на самих повстанцев „враждебность Европм". Однако кроме
„горячей моральной поддержки и сочувствия" Россия, по мнению А. М. Горча-
16 АВПРИ, ф. Канцелярия, 1867, д. 107, л. 2-8.

17 Там же, л. 2об.
18 ГАРФ, ф. 828, on. I, д. 1362, л. 1-18об.
кова, должна попнтаться обеспечить турецким славянам так назнваемое „преи

мущество невмешательства".
По предложению А. М. Горчакова в октябре 1867 г. зто „преимущество" дейст-
вительно бьшо официально оформлено в виде международното документа. Вели-
ким державам бьшо предложено подписать коллективную декларацию о невме-
шательстве в балканские дела. И хотя, по мнению Виктории М. Хевролиной, дан-
ную инициативу следует увязнвать, прежде всего, е угрозой оформления анти-
российской коалиции, возникшей после заключения между Францией и Австрией
соглашения о сохранении статус-кво на Балканах (август 1867 г.)19, думается, что
вншеприведеннне доводи А. М. Горчакова позволяют взглянуть на проблему
несколько шире. Впрочем, как точно подметил Владилен Н. Виноградов, на пра-
ктике российская инициатива обернулась против повстанцев20. Западноевропей-
ские державн придали документу качественно иное толкование, настояв на его
трактовке как обязательстве невмешательства Греции, Сербии и Черногории во
внутренние дела Османской империи, т.е. отказа от взаимопомощи в рамках так
назнваемого „Балканското союза".
Спустя несколько месяцев Николай П. Игнатьев внсказался еще более резко по
поводу политических перспектив, которне могли таить для Росени успехи Танзи-
мата. В объемной аналитической записке, датируемой 8 января 1868 г.21, он уде-
лил зтой теме едва ли не центральное место. В частности, посол подчеркнул, что
„европейские переговорн о реформах [...] не нацедени ни на что другое кроме
офранцузивания страни и укрепления Османской империи через ее зкономиче-
ское, интеллектуальное и социальное переустройство. Если зти реформи успеют
пустить глубокие кории и если франко-австро-бельгийская линия будет осу-
ществлена, Балканский полуостров изменит свой вид за несколько лет и от зтого
наши интереси значительно пострадают. Французские агенти не упускают слу
чая воспользоваться нажимом, связанннм е Критским вопросом, чтобн прину-
дить турок двинуться по зтому пути е надеждой заручиться поддержкой Запада и
воздвигнуть барьер против предполагаемото стремления Росени к захвату ее тер-
ритории. Вопрос о реформах в Турции ставит нас всегда в затруднительное поло
жение, так как если он не будет решен в центробежном направлении, сообразно
е традициями различннх национальностей, он вреден цели, которую ми пресле-
дуем. Улучшения, изнскиваемне европейцами, обнкновенно диаметрально про
тивоположни нашим видениям и направленн на денационализацию христиан-
ского населения, цивилизуя его и все более подчинял Западу"22.
Опасения русского поела и министра иностранннх дел нашли непосредствен-
ное отражение в Отчете М ИД за 1868 год. В зтом документе впервне на офици-
альном уровне бил четко сформулирован тезис об угрозах, исходящих от инициа-
тив Запада и реализуемнх Портой в мероприятиях Танзимата. Цель политики
Франций и Великобритании, направленной на ускоренную модернизацию осман-
19 Хевролина, В. М. Николай Павловия Игнатьев..., 246-247.

20 Виноградов, В. Н. Балканскаязпопея князя А. М. Горчакова..., с. 148.
21 Русия и българското национално-освободително движение, т. 3..., с. 163-169, док. 77.
22 Там же, 163-164.
ского общества, бьша определена в зтом документе следующим образом - „все

больше и больше извлекать христианский Восток из сферн нашето влияния, свя-
зать его е Западной Европой, вначале е помощью системи реформ, предпринятой
под покровительством двух дворов и предназначенннх стереть расовне, религи-
ознне и национальнне различия в ходе материального прогресса, а затем е помо
щью системи железннх дорог, имеющей в виду не только поставить Балканский
полуостров в коммерческую зависимость от Европн, но еще и обеспечить бнст-
рую переброску западннх армий - либо для защити Турции от нас, либо для тото,
чтобн атаковать нас"23. Практический внвод из Отчета бил очевиден: поддержка
национально-освободительннх движений турецких христиан должна била стать
приоритетннм направлением балканской политики России.
Осознавая потенциальную опасность проводимнх под указку западннх каби-
нетов реформ, Петербург, однако, не бьш в состоянии им воспрепятствовать.
Порта же, получив в октябре 1867 г. коллективную ноту стран-гарантов Париж-
ского мирното договора, бьша вннуждена спешно приступить к реализации реко-
мендуемнх преобразований. Политика бурной европеизации странм продолжа-
лась вплоть до осени 1871 г., когда смерть великото визиря Али паши (1815 - 1871)
и попмтка султана Абдул Азиза I (*1830; 1861 - 1876) взять браздм правления в
свои руки не привели к некоторой корректировке курса. В сентябре 1871 г. сул
тан сформировал новое правительство во главе е Махмудом Недим пашой (1818 -
1883), как оказалось впоследствии, не слишком склонното покорно следовать веем
советам западннх дипломатов. Однако за истекшие четнре года значительная
часть рекомендаций бьша уже претворена в жизнь.
Одним из первнх актов, свидетельствующих о готовности Портн исправить
указаннне в 1867 г. недоработки, стада уступка, которой давно и безуспешно доби-
вался Запад. Законодательно бьш отменен запрет на право владения иностран-
цами землей. Формально иностраннне и султанские подданнне получали равине
права в сфере землепользования. Однако благодаря продолжавшей действовать
системе капитуляций европейци оказались на практике в более привилегирован-
ном положении: их жилище, имущество и личность остались под надежной охра-
ной прежних трактатов. В частности, османские власти по-прежнему не имели
права проникнуть в дом иностранното подданного без присутствия консула или
его поверенного. На европейских коммерсантов по-прежнему продолжали не рас-
пространяться и многочисленнне внутренние таможеннне пошлинн, действовав-
шие на территории империи вплоть до 1874 г.
Сложившаяся правовая коллизия оказалась настолько удобной и внгодной для
лиц е иностранннм гражданством, что Порте пришлось принимать срочнне мерн
против собственннх коммерсантов, поспешивших обзавестись вторнм паспор-
том. В зтой связи в 1869 г. бьш принят даже особнй закон, согласно которому
лица, переменившие свое подданство е разрешения властей, автоматически лиша-
лись османското. Те же, кто за разрешением не обращался, продолжали (по умол-
чанию) считаться подданннми султана и привилегии на них не распространялись.
23 АВПРИ, ф. Отчети МИД. Отчет МИД за 1868 г., л. 13об.

Т урецкие административнне реформн как новьш императив балканской политики ... 71
Однако данная мера не смогла остановить поток желающих обзавестись покрови-
тельством иностранннх держав. Например, в октябре 1871 г. консул Александр
Николаевич Мошнин сообщал из Рущука о массовнх случаях обращения евреев
в английское консульство за вторьш гражданством, ради получения которого они
бьши даже готови сменить иудаизм на англиканство24.
Прямой допуск иностранцев в аграрннй сектор зкономики повлек за собой
необходимость оперативной модернизации земельного законодательства. В 1867 -
1869 гг. в него бил внесен ряд поправок, нацеленннх на защиту прав землевла-
дельцев, кредиторов и более активное вовлечение землив систему товарооборота.
Изменения касались трех основннх направлений: существенно расширялся спи-
сок наследников; разрешалась продажа за долги государственннх (мирийских) и
вакуфннх земель без согласия должника; допускалась передача земель кредито-
рам в качестве залога е правом ее продажи в случае несостоятельности должника.
Что касается требования о необходимости упразднения статуса вакуфннх
земель, то, ясно понимая возможнме социальнме последствия зтого шага. Порта
сделала все, чтобм отложить его вьшолнение на неопределенное время. Требо-
вание отменм ильтизама правительству также удалось фактически заблокиро-
вать. Опасаясь повтора катастрофических зкспериментов 1840 - 1841 гг. и 1861 г.,
когда отказ от откупной системм фактически оставил страну без годового бюд
жета, Порта издала постановление, которое лишь формально имитировало види-
мость реформн.
Требование держав о допуске христиан к несению армейской служби у осман-
ского кабинета принципиальннх возражений не внзнвало. Проблема комплек
тования войска стояла перед властями чрезвнчайно остро. В ходе Крнмской
войни (1853 - 1856) огромная турецкая армия оказалась практически полностью
уничтожена, а прежний ресурс ее пополнения - оседлое мусульманское населе
ние центральннх районов империи, бнл практически полностью исчерпан. Поз-
тому к предложению о создании добровольческих отрядов из христиан (особенно
на период ведения военннх действий) в правительстве относились весьма бла
госклонно. Однако подавляющая масса иноверцев идти в армию категорически
не желала, предпочитая платить специальннй налог. Мусульмане же, привнкшие
воспринимать воинскую обязанность как почетную привилегию, относились к
подобннм зкспериментам крайне отрицательно.
В принятом в 1869 г. законе о воинской службе бнл прописан прежний принцип
призива, служба в армии оставалась прерогативой мусульман. В том же году бнл
принят закон о реорганизации армии по французскому образцу. Устанавливалось
ее деление на четнре части: регулярная („низам"), состоящая в бессрочном отпу-
ску („ихтият"), резервная („редиф") и местное ополчение („мюстахфнз"). Общий
срок служби продлевался до 20 лет (взамен прежних 12), но внутренне структури-
ровался: четнре года признвник обязан бнл отслужить в регулярном войске, два
числиться отпускником, шесть в резерве и восемь в ополчении. Таким образом,
реальннй срок служби ограничивался четнрьмя годами. Изменялся и порядок
24 АВПРИ, ф. Главньга архив. IV-2. 1865 - 1871. д. 11. ч. II. л. 593об. - 594.
комплектования: вместо рекрутского набора вводилась жеребьевка. Повьпненное

внимание бьшо уделено флоту. Благодаря личной заботе султана Абдул Азиза I,
иностранньш займам и инструкторам Турции удалось достаточно бистро восста-
новить боеспособность своето флота.
Масштабннй характер носили и преобразования в гуманитарной сфере. В сен-
тябре 1869 г. произошло давно ожидаемое собнтие в рамках реализации доктрини
османизма - бил обнародован Органический закон о всеобщем образовании. В его
основе лежала рекомендательная записка министра иностранннх дел Франций.
Принятнй Портой новнй закон детально регламентировал структуру системи
обучения. В своей сущности он бил нацелен на создание школ мультиконфес-
сионального типа, воспитанники которнх призвани били составить в будущем
костяк новото поколения государственннх служащих. Устанавливалось деле
ние веех школ на две категории - публичнне (управляемне и контролируемне
государством) и частнне (управляемне общинами, организациями или частнмми
лицами, но также контролируемне государством). В стенах школ предусматри-
валось введение многоступенчатой системм образования: начальное - для детей,
среднее - для подростков („рюшдийе"), подготовительное - для поступления в
лицей („идадийе"), затем - сам лицей, и наконец - специальное или вмсшее обра
зование. Обязательнме для посещения начальнме школм е четмрехгодичнмм кур-
сом обучения (отдельнме для мусульман и иноверцев) по-прежнему содержались
за счет местнмх общин. Однако внимание в них отннне должно бьшо уделяться
не только религиозному воспитанию, но и основам светското образования. Мате-
риальное содержание школ для подростков (также преимущественно конфессио-
нально ориентированнмх) возлагалось на местнме органм власти, но посещение
их уже не носило обязательного характера. Светские школм для поступления в
лицей, сам лицей и вмсшие учебнме заведения должнм бьши стать общими для
мусульман и иноверцев. Обучение в них предполагалось платное, но одареннме
дети бедняков от платм за поступление освобождались.
Важно отметить, что принятие Органическото закона нельзя расценивать
исключительно е позиций механическото насаждения на османскую почву фран-
цузского образца. С точки зрения великото визиря Али паши, прописанная в
законе реформа полностью соответствовала потребностями местното социума.
Свою позицию по данному вопросу он исчерпмвающе обосновал султану в конце
1867 г.: „Основная причина, - писал Али паша, - почему управление нашими
немусульманскими подданнмми день ото дня становится труднее и почему в их
душах все сильнее разгорается огонь враждебности и ненависти, состоит в том,
что у нас нет современнмх школ, позтому греческие дети посьшаются в Грецию,
а болгарские дети - в Россию, так что воспитание веех наших христианских под-
данннх принимает враждебное принципам Османской империи направление. А
потому крайне важно для устранения столь большой опасности, чтобм мн как
можно бмстрее создали и усовершенствовали школм, где дети мусульман и хри-
стиан будут обучаться совместно"25.
25 Фадеева, И. Л. Официальнью доктринм в идеологии и политике Османской империи..., 241-242.

Реорганизацию подталкивало и исключительно низкое качество так назмвае-

мого „народното" образования. В 1867 г. консул М. И. Золотарев, имевший возмож-
ность ознакомиться с деятельностью болгарских и греческих училищ Адриано-
поля, представил послу Η. П. Игнатьеву подробньш отчет об их работе20. В началь-
нмх школах, где обучение составляло два-три года, дети получали, по его словам,
лишь самме азм образования - учились „читать и немного писать". Те, кто не имел
возможности продолжить образование в Константинополе или Афинах, переводи-
лись в так назмваемое местное „Центральное училище" для юношей, вьшолняв-
шее функцию гимназии. Оно состояло из пяти классов, в котормх обучались девя-
носто учеников, но весь преподавательский состав ограничивался двумя учите-
лями. Хотя формально в списке предметов числилась география, арифметика,
история, французский язмк и древнегреческая литература, реально получаемме
знания бьши мизернм. Например, по арифметике далее дробей знания юношей не
распространялись, по-французски подростки едва умели читать. На взгляд М. И.
Золотарева, „воспитание юноши ограничивалось тем, что он вмучится читать е
грехом пополам на своем родном язмке и, пожалуй, запомнит самме ничтожнме
фактм из греческой литературм и истории". Женские начальнме школм и два так
назмваеммх вмсших училища произвели на дипломата еще худшее впечатление.
Требования в них бмли самме примитивнме - основное внимание уделялось руко-
делию. Получив образование, девочки умели в лучшем случае читать и писать,
а также пользоваться четмрьмя правилами арифметики. Что касается турецких
школ, то по его информации, дела в них обстояли еще хуже - им бмло „далеко до
православнмх".
Предполагалось, что Органический закон будет долговременной основой
для деятельности Портм в области просвещения. И действительно, он позволил
добиться некотормх количественнмх результатов. Например общее количество
школ для подростков („рюшдийе") возросло е 87 в 1868 г. до 386 в 1874 г. (при-
чем 160 из них располагались на территории Румелии)2627. Благотворнмм следст-
вием реформм стадо значительное увеличение тиражей издаваеммх книг. Сохра-
нились сведения, что если в 1864 - 1865 гг. главная государственная типография
Стамбула напечатала около 92 тмсяч зкземпляров, то в 1870 - 1871 гг. ее тиражи
возросли до 122 тмсяч28.
Практически одновременно е реформой образования стартовал еще один фран
цузский проект - началась реформа государственного управления. В марте 1868 г.
по прямой рекомендации французского поела в Стамбуле Николая Проспера Буре
(1811 -1886) вместо распущенного Вмсшего юридическото совета султанским ука-
зом бмли созданм два новмх государственнмх органа - Государственнмй совет
и Совет юстиции. По заммслу разработчиков, реформа государственного управ
ления бмла призвана подготовить страну к постепенному вступлению на путь
парламентаризма. Исходнмм образцом для османското Государственного совета
стал учрежденнмй императором Наполеоном III (*1808; президент 1848 - 1852,
26 АВПРИ, ф. Главньш архив, П-12, 1867, д. I, л. 86-91об.

27 Новичев, А. Д. История Турции, т. 4, ч. 3 . с. 189.
28 Там же.
император 1852 - 1870; fl873) Государственнмй совет Франций. В компетенцию

новото органа должна бьша входить подготовка проектов новмх законодатель-
нмх актов, зкспертиза инициатив провинциальнмх меджлисов и некоторме дру-
гие вопросм административното характера. Регламент Государственного совета
предусматривал наличие председателя, главното секретаря и сорока одного назна-
чаемого члена (28 мусульман и 13 иноверцев от представителей основнмх конфес-
сий - православнмх, армян григориан, армян католиков и иудеев). Для зффектив-
ности работи в его составе планировалось создание нескольких профильннх сек-
ций - финансов, внутренних и военннх дел, просвещения и так далее. Решения,
как общих собраний, так и секций, должнн били приниматься простим большин-
ством голосов.
Масштаб проводимнх в стране преобразований снграл, скорее всего, не послед-
нюю роль в реанимации страхов русских дипломатов по поводу перспектив усиле
ния южното соседа. Четвертого октября 1871 г. Η. П. Игнатьевнм била составлена
для Александра II объемная аналитическая записка29. Зтот документ представ-
лял собой подробннй анализ политической конъюнктурн, сложившейся в регионе
после смерти великото визиря Али паши, прихода квласти консервативно настроен-
ного кабинета министров и временното ослабления позиций Франций (после пора
жения в франко-прусской войне 1870 - 1871 гг.). Посол попнтался акцентировать
внимание императора на мисли о необходимости срочной корректировки и акти-
визации балканской политики России. По его мнению, на данном историческом
зтапе фактор времени начал играть „не в нашу пользу" и „не в пользу симпати-
зирующих нам злементов" среди турецких славян. Основную угрозу для России
посол видел в реформах, осуществляемнх Портой под диктовку Запада. „Ничто
не било би столь неблагоприятно для наших интересов, - писал он, - как реше
ние Восточного вопроса в духе идей Запада. [...] Россия в зтом случае лишится
единственннх сочувствующих нам злементов, на которнх она может рассчитн-
вать в будущем". Движущей силой именното такого сценария развития собнтий
могло стать, по его мнению, развращающее влияние материального прогресса на
умонастроения малообразованннх народннх масс. „Материальная внгода, кото-
рую предлагает Запад, всегда прельщает в большей степени класен, не достиг-
шие вмеокого уровня цивилизации, вследствие зтого как в Австрии, так и в Тур-
ции будущие поколения, сменяя друг друга, будут все менее благосклонни к нам.
Позтому в наших расчетах не следует придавать преувеличенного значения наци-
ональннм и религиознмм симпатиям. Мм можем полностью лишиться их до тото,
как более вмеокийуровень культурм в национальном еммеле приведет зти нации
к осознанию моральнмх интересов, объединяющих их е нами".
По мнению Η. П. Игнатьева, в настоящее время „Запад ведет подготовку кмате-
риальному и духовному захвату Востока, обеспечивая себе фактическое господ
ство над народами, номинально подчиненнмми султану". С учетом зтой перспек
тиви особое беспокойство поела вмзмвали планм строительства на Балканах суб-
29 Содержание зтого документа предоставлено по АВПРИ, Ф. Посольство в Константинополе, 1866 -

1871, д. 4383, л. 59-94.
сидируеммх Европой железнодорожнмх веток между Константинополем и Адриа-

ноголем, Адрианополем и Зносом, Салониками и Скопье. Он прогнозировал, что
„строительство зтих линий отдаст европейскую часть Турции в торговом и военном
отношении в руки Австрии, а строительство линии по Евфрату предоставит азиат-
скую часть Турции в распоряжение Англии [...], которая будет в зтом случае более,
чем до сих пор, заинтересована в том, чтобм не допустить нашето присутствия в
Константинополе, которьш окажется во главе индийской линии и станет ключом
к английскому господству на Востоке". Посол также особо отметил, что при зтом
следует иметь в виду следующий фактор: „одновременно со строительством желез-
нмх дорог частнме предприниматели Запада, получающие помощь правительства
и руководимме ими, наводняют Восток своими промьппленньши товарами, про-
нзают его вдоль и поперек торговьши связями, покрмвают его сетью разното рода
предприятий, затопляют его своими капиталами и проникают в духовную жизнь
христианских народов благодаря религиозной пропаганде“.
Таким образом, е точки зрения Η. П. Игнатьева, специфика и динамика разви
тия ситуации в регионе сулит для Росени весьма неблагоприятнме политические
перспективи, которне диктуют, в свою очередь, необходимость срочной коррек-
тировки политической стратегии. По его мнению, „ми должнн активно противо-
действовать Западу, используя то же оружие, каким он действует против нас, и
которое дало ему сегодня столь большое могущество, а именно - материальную
заинтересованность". Однако конкретнне предложения поела внглядели более
чем скромно, причем, даже в случае их полной реализации вряд ли могли проти-
востоять зкспансии европейцев. В частности, Η. П. Игнатьев предлагал сосредо-
точиться на следующих направлениях:
- во-первнх, „оказмвать содействие народннм школам, стараясь направить обра
зование по пути, отвечающему нашим видам";
- во-вторнх, „содержать, по крайней мере, один образцовнй госпиталь в Кон
стантинополе, обслуживаемнй сестрами милосердия, которне дали бм отпор
многочисленннм католическим и протестантским заведениям такого рода";
- в третьих, „расширить наши торговме связи е Востоком и создать в Констан
тинополе финансовое учреждение" (Русский банк), чтобм иметь возможность
разговаривать е турецким правительством е позиции кредитора.
При веем зтом посол бмл вмнужден признать, что финансовое положение Рос
ени не может позволить ей противопоставить „мирно-захватнической деятель-
ности Западной Европм материальнме средства столь же могучие". Позтому в
данной связи он считал рациональнмм не пренебрегать ассиметричнмми дейст-
виями. В частности, Η. П. Игнатьев предлагал пересмотреть стратегию политики
„сдержанности" по отношению к повстанческим инициативам турецких христиан.
Любме поощрения, на его взгляд, „сейчас же подогреют стремления народов Вос-
тока к независимости и будут способствовать обострению отношений". „В зтой
связи наша первейшая обязанность, о которой нам следовало бм подумать уже
сейчас, состоит в том, чтобм привести в соответствие е собмтиями и согласовать
деятельность различнмх народов Востока, внушив им общее побуждение и спло-
ченность в виду цели, которой предстоит достигнуть". Зтой целью, по убежде-
нию Η. П. Игнатъева, должно бьшо стать „переустройство Востока силами Вос-

тока и в соответствии с интересами только Востока [т.е. России]; мм должнм неиз
менно стремиться к созданию на руинах Оттоманской империи дружественнмх
государств, составнме злементм котормх уже существуют внутри христианских
наций, находящихся под властью султана".
Ход исторических собмтий показал, что некоторме из вмсказаннмх Η. П. Игна-
тьевмм соображений бмли, возможно, учтенм русским правительством в период
Восточного кризиса 1875 - 1878 гг. В частности, достижение между Александ-
ром II и австрийским императором Францем Иосифом (*1830; 1848 - 1916) так
назмваеммх Рейхштадтских договоренностей (1876) и заключение на их основе
секретной Будапештской конвенции (1877)30 дает основание предполагать, что к
тому времени в вмсших зшелонах российской власти, возможно, действительно
созрело понимание необходимости принятия радикальнмх мер, направленнмх
против южното соседа и создания на месте его европейских владений группм мел-
ких и дружественнмх по отношению к России государств. Остается лишь открм-
тмм вопрос, насколько страхи по поводу угрозм превращения Турции в мощную и
модернизированную державу, интегрированную к тому же, в зкономику и финан-
совме структури Запада, можно назвать обоснованнмми и оправданнмми.
Turkish Administrative Reforms as a New Imperative for the

Balkan Policy of Russia in the Late 1860s and Early 1870s
Irina Feliksovna Makarova
The article deals with the influence of Turkish reforms (Tanzimat) in the process of for
mation of the Balkan policy of Russia in the 1860s - 1870s. The author concludes that the
process of modernization of the Ottoman Empire is a serious concern in St. Petersburg
and contributed to strengthening of its foreign policy in the region.
30 Подробнее об зтом Макарова, И. Ф. Към историята на Будапещенската конвенция от 1877 г.: нови
архивни материали. - Годишник на СУ, Исторически факултет за 2009 г., т. 102 (под печат).
---------------- 0 3 ------------------
КОЛОНИЗАЦИОНИ ПРОЦЕСИ У ЕВРОПСКО J

TYPCKOJ 60-ТИХ И 70-ТИХ ГОДИНА
19. ВЕКА И КНЕЖЕВИНА СРБША*
Милош .ГагодиЙ
Османско царство су током седме и осме деценще 19. века захватили велики миг-
рациони процеси, ycлoвл>aвajyhи спрово1)сььс |сднс одрс!)снс државне колониза-
ционе политике. Реч je о насел>аван>у Татара и Черкеза са Крима и Кавказа на Бал-
кану, исел>аван>у Бугара у Русиу, исел>аван>у муслиманског становништва из гра-
дова у Срби|и у Босну и миграцщама изазваних Великом источном кризом (1875 -
1878). Део ових процеса одвщао се уз границе аутономне Кнежевине Срби|с.
n o r a lja jy lm н>ене националне и државне интересе. Цил> овог рада je да наведене
миграци|с прикаже, анализира и да укаже на импликацще Koje су имале по Кне-
жевину Срби|у.
Током Кримског рата (1853 - 1856) и непосредно након н>еговог окончан>а запо-
чело je исел>аван>е Татара са Крима у Турску. Руски цар Александар II (1855 -
1881) био je мишл>ен>а да тьихову емиграциу не треба спречавати, CM aTpajylin их
недовол>но поузданим, посебно у светлу тек наметнуте демилитаризацще руског
дела црноморске обале. Исел>аван>е Татара у веЬим размерама je започело 1859. и
TpajaflO je до 1862. У периоду од 1855. до 1862. емигрирало je их je око 230 000 -
240 000. Како руске власти нису успеле да изврше довол>ну репопулациу области
насел>аван>ем државних сел>ака и страних колониста, емиграции je знатно ограни
чена 1861. и потпуно обуставл>ена 1862. Током наведеног шестогодиппьег периода
татарско становништво Крима je сматьено за око 50%, а укупно за око 40%'. Осман-
ске власти су на исел>енички талас реаговале насел>аван>ем Татара превасходно у
европском делу Царства. Када je имиграциц попримила велике размере. Порта
je KpajeM 1859. основала Комисиу за избеглице у оквиру Министарства трговине,
Koja je имала задатак да се стара о насел>аван>у Татара у Румелщи и Анадолщи. Од* 1
* Чланак je настао као резултат рада на npojeKTy Министарства просвете, науке и технолошког pasBoja
Републике Cp6nje: „Српска нацща - интегративни и дезинтегративни процеси“ (евиденциони 6poj
177 014).
1 Pinson, М. Demographic Warfare - An Aspect of Ottoman and Russian Policy, 1854 - 1866. Unpublished
PhD thesis. Cambridge: Harvard University, 1970, 31-57; Jaro^qnh, M. Насельавакье Кнежевине Cp6nje.
Београд: Истори)ски институт, 2004, c. 33.
78 Милош .Тагодиь
jj^ a 1861. Комиси|а jc деловала као независно тело, изван свих министарстава2.
HajeeliH део Татара je био наслел>ен дуж обале Дунава, у данаппьсу Бугарсксу, у
Добруци3. Према савременим турским проценама, у Ру мелиш je 1860 - 1861. било
смештено изме!)у 70 000 и 100 000 колониста4. РЬихово насел>аван>е je било добрим
дело стратешко: дуж обале Дунава, како би се скачала граница у случар рала про
тив Pycnje, али и дуж источне границе Кнежевине Cp6nje, како би се хришБани из
Видинског санцака одвсуили муслиманским становништвом од Cp6nje. ПовеЬана
концентрацща муслимана имала je задатак и да спречи побуне хришБана. попут
оних Koje су избщале у Видинском санцаку 1850. и 1857.56Татарске колони)е noKpaj
српске границе су створене у Раковици на ynihy Тимока у Дунав, Флорентину на
Дунаву, Видину, Кули, Дсяьсд Раковици и Белоградчику. Само KpajeM новембра
1860. око 11 000 колониста je стигло у Видински санцак0. Татарски колонисти су
од државе добивали земл>у за обраду, пар волова и краву, док je локално хришБан-
ско становништво морало да им обезбеди жито за прехрану и семе, и да им помаже
при подизан>у ку1га. Били су ослобо!)сни од пла1ган>а свих пореза у року од 10 или
15 година, а од BojHe обавезе - у року од 20 година7.
У нспосрсдно] вези са исел>аван>ем Татара и н>иховом колонизациюм у европ-
CKoj TypcKoj CTajao je noKyniaj насел>аван>а Бугара на Крим и у друге делове Pycnje
1861. Дспопулаци|а Крима имала je логичне неповол>не економске последице, те
je стога Pycnja почетком 1861. предложила Порти да допусти емиграциу стано-
вништва из данаппье Бугарске у Русиу. Турска je свакако била заинтересовна да
обезбеди више простора за муслиманске колонисте, те je обеЬала да неЬе спреча-
вати ничиу емиграциу. У руском конзулату у Видину je установл>ен регистра-
циони центар за исел>енике. ХришБанско становништво, изложено злоупотребама
пореских власти и додатно оптереЬено обавезама према Татарима, било je вол>но
на сеобу. Интересован>е, посебно у Видинском санцаку, било je огромно. Колек
тивно су се при|ав.ъивали сви становници псуединих села и чинило се да lie се
читаве области испразнити, те да lie емиграцща хришБана надмашити имигра-
ц и у Татара. Током августа, септембра и октобра 1861. из Видинског санцака се у
Русиу преселило 1 560 породица, односно 10 990 становника. Османским влас-
тима je убрзо постало jacHO да lie им се порески приходи 3Ha4ajHO сманшти, посебно
2 Pinson, М. Demographic Warfare.. р. 73; Shaw, S. J., Е. K. Shaw7. History of the Ottoman Empire and Modern
Turkey. Vol. 2. Reform, Revolution, and Republic: the Rise of Modern Turkey: 1808 - 1975. Cambridge: Cam
bridge University Press, 1977, p. 115; ТагодиЬ, M. Насельавакье Кнежевине Cp6Hje..., c. 33.
3 У зале!)у Констанце je 1856. био основан нови град за колонисте, Мецидща. НЬегова популащца je до
1864. нарасла на 15 000 - 20 000 становника: Pinson, М. Demographic Warfare..., р. 68; ТагодиЬ, М.
Насельавакье Кнежевине Србще..., с. 33.
4 Pinson, М. Demographic Warfare..., 74-75; ЧубриловиЬ, В. Политички узроци сеоба на Балкану 1860 -
1880. - Гласник географског друштва Cp6Hje, 1930, № 15, с. 29; ТагодиЬ, М. Насельавакье Кнежевине
Cp6Hje..., с. 33.
5 ЕкмечиЬ, М. Српски народ у TypcKoj од средине XIX века до 1878. - У: HcTopHja српског народа.
Ккь. V. Т. 1 Од Првог устанка до Берлинског конгресса: 1804 - 1878. Београд: Српска ккьижевна зад
руга, 1981, 474-475, 479; Сто^анчевиЬ, В. Србщаи Бугари 1804- 1878. Београд: HcTopHjcKH институт/
Просвета, 1988, 159-162; ТагодиЬ, М. Насел>авакье Кнежевине Србще..., 33-34.
6 ЧубриловиЬ, В. Политички узроци..., с. 29; Pinson, М. Demographic Warfare..., 77-78; ТагодиЬ, М.
Насел>авакье Кнежевине Србще..., с. 34.
7 Pinson, М. Demographic Warfare..., 79-82; ТагодиЬ, М. Насельавакье Кнежевине Cp6Hje..., с. 34.
К олонизациони ПРОЦЕСИ у Европскси TyPCKOJ... 79
HMajytm y виду пореске олакшице дате Татарима. Стога су започели акцир спреча-
ван>а смиграци|с хришГгана. Омер паша Латас (1806 - 1871) je 1861. обишао Видин
ски санцак, убсГ)\]\Тш становнике да султан не жели да се они иселе, да hhjc скло-
пио споразум са Pychjom о размени становништва и o6eliaBajyliH им искорен>иван>е
злоупотреба свих врста. С друге стране, ни цил>евима руске спол>не политике hhjc
могло одговарати да читаве турске области остану без словенског хришЕанског
становништва, па je стога KpajeM 1861. решено да се имиграцща Бугара ограничи8.
Пресел>ен>е Бугара у Pycnjy je у кра|ььсм исходу било неуспешно. По доласку на
Крим, насел>еници су се суочили са недовол>но плодном земл>ом. РЬихово незадо-
вол>ство je каналисала бугарска емиграцща у Одеси, o praH H 3yjyliH слан>е петищда
бугарских сел>ака султану, юуима су молили допу штсььс да се врате cbojhm домо-
вима. Руска влада и Порта су се током зиме 1861 - 1862. сложиле да се допусти
рспатри|аци|а онима, kojи то желе. Током Maja и jyHa 1862. веЬина исел>еника се
вратла у Турску, док их je у Русщи остало света око 5009.
Емиграцщи из Видинског санцака у Pycnjy противила се и влада Кнежевине
Срби|с. Она je, пре света, била узнемирена насел>аван>ем Татара на cbojhm гра-
ницама, дoживл>aвajyllи ту меру као претн>у concTBeHoj безбедности. Сем тота,
увсБаььс удела муслиманског жител>ства у суседним турским провинцщама je,
само по себи, у маььивало изгледе на успех било какве револуционарне акци]с у
тим KpajeBHMa. Српска влада je Hajnpe KpajeM 1860. и почетком 1861. безуспешно
протестовала код Порте због насел>аван>а Татара, а нешто касшде се обратила за
помоЬ францусют) дипломати]и. молеЬи за интервенцщу у Цариграду против коло-
низацще уз српску границу. Поред овс |аловс дипломатске акци]с. српска влада je
и сама насто|ала да спречи емиграцщу Бугара у Pycnjy. Она je наложила погра-
ничним властима да преко поверлшвих л>уди утичу на хришБанс у Видинском
санцаку да се не селе, а при томе je и помагала пропаганду бугарске емиграцще
у Срби|и и Влашко] против исел>аван>а. У то време je у Београду деловала бугар
ска емигрантска група на челу са Георги Сто]ков Раковским (1821 - 1867), Koja je
издавала лист „Дунавски лебед“. Влада je финансирала штампаььс полемичке бро-
шуре Раковског „Пресел>ен>е у Pycnjy или руска убиствена политика за Бугаре у
Букурешту" и допуштала оштро писан>е „Дунавког лебеда" против смиграци]с у
Русщу10.
8 Русия и българското национално-освободително движение. 1856 - 1876. Документи и материали. Т. I.

Ч. II (януари 1861 - декември 1863). Състав. О. Маждракова, М. А. Бирман и др. София: Изд. на БАН,
1987, с. 12-13, док. 245а, с. 53-54, док. 261, с. 107-109, док. 280, с. 113-114, док. 285, с. 132-134, док. 298,
с. 168-172, док. 314, с. 177-178, док. 317, с. 195-196, док. 324; Pinson, М. Demographic Warfare..., р. 154—
160; Jaroflnh, М. Насел>авакье Кнежевине Cp6nje..., с. 34-35.
9 Karpat. К. Н. Ottoman Population 1830 - 1914. Demographic and Social Characteristics. Madison: The Uni
versity of Wisconsin Press, 1985, 64-65.
10 РистиЙ, J. Спольашкьи одноша)и Cp6nje новщега времена. T. 2. Београд, 1887, 42-45; Србске новине,
9/21.2.1861, № 17; ЧубриловиЙ, В. Политички узроци..., с. 34; Cp6nja и ослободилачки покрети на Бал-
кану 1856 - 1878. Ккь. 1 (1856 - 1866). Ред. В. КрестиЙ, Р. ЛЬушиЙ. Београд: Српска академи)а наука и
уметности, 1983, с. 199-200, док. 170; Сгч^анчевиЙ, В. Cp6Hja и Бугари..., 180-181; Константинов, Г.
Во1)и бугарског народног покрета. Раковски - Каравелов - Левски - БоДов. Београд, 1939, 66-70; Jaro-
дий, М. Насел>авакье Кнежевине Cp6Hje..., 35-36.
Паралелно са овим мигращуама, на релащди Pyenja - Турска одвщали су се

ман>и миграциони покрети, KojH су директно били везани за Кнежевину Србир.
Након гушен>а сел>ачких буна хришГгана у западно] и ceBepHoj Босни 1858, еми
гранти из тих области нашли су уточиште у Срби|и. Порта je у цил>у смири-
ван>а прилика у Босни донела Саферску наредбу 1859, KojoM су били регулисани
аграрни односиу Toj провинции, али због различитих злоупотреба власти бежан>е
становника, шуединачно или са породицама, hhjc престало. Истовремено, део
хришБана из Видинског и Нишког санцака, оптереЬениих високим дажбинама,
начином н>иховог прикупл>ан>а и насел>аван>ем Татара, одлучивао се за емигра-
ц и у у Србиу. YcBajaH>e „Лесковачког закона“ 1860, уредбе о регулисан>у аграр-
них односа у Нишком санцаку, сличне Сафсрско| наредби, hhjc много променило
стан>е ствари. Bpoj избеглица из суседних турских провинцща у Срби|и|с посебно
почео да расте од пролеЬа 1860. Политички односи Срби|с и Турске су се погор-
шали након другог доласка кнеза Милоша ОбрсновиБа (*1780, 1815 - 1839, 1858 -
1860) на власт KpajeM 1858. због крупних нерешених питан>а измсГуу вазала и сизе-
рена, Koja je он покренуо. Боравак избеглица у Србщи je само додатно доприносио
затегнутости односа измсГуу Београда и Цариграда11.
Избеглице су у Срби)и, поредуточишта, од власти добщале и новчану помоЬ за
издржаван>е. Расположен>е jaBHor мн>ен>а, државни и национални интереси нала
гали су овакво поступан>е; другачще држан>е било би равно национално) издави,
како у очима хришБана у суседним турским провинцщама, тако и у очима тракана
Срби|с. Порта je, mcIjythm. сумн>ичила Србиру да у та|ности организу|с чете од
ових бегунаца и припрема их за упаде у Турску. Кнез Милош je jaBHO одбацивао
ове оптужбе, али je пота)но толерисао управо овакве активности, но Koje заиста
ни)е спроводила српска влада, веЬ шуедини припадници опозиционе либералне
странке уз матерщалну помоЬ од конзула Pychjc у Београду. Такво стан>е je тракало
до пролеЬа 1861. Тада je нови кнез, Михаило ОбрсновиБ (*1823, 1839 - 1842, 1860 -
1868), у склопу напора да побол>ша односе са Портом, одлучио да оконча такозвано
избегличко питсиье. Пошто су избеглице одбщале да се врате у Турску, у априлу
1861. je усво)ена Уредба о насел>аван>у бегунаца. Процешивало се да их je у Србщи
било неколико хил>ада, мада тачни подаци нису сачувани. Избеглице су од државе
добиле земл>у за насел>аван>е и извесну новчану помоЬ. Тиме je избегличко питаше
као спорно у односима Турске и Срби|с престало да постсуи. Срби|и емиграцща
из суседних турских области уопште нще била у интересу. РЬом се сман>ивао удео
хришБана у тим провинцщама на Koje je Срби|а претендовала, отварао се простор
за насел>аван>е Татара и самим тим су се уман>ивале шансе за успех неког будуЬег
устанка. С друге стране, из моралних и државних разлога, Срби|а hhjc могла да
им откаже прихват, те je на|ман)С лоше решеше наясно у шиховом тра)ном насел>а-
вашу1112.
11 ПоповиЙ, В. Аграрно питакье у Босни и турски нереди за време реформног режима Абдул Мецида
(1839 - 1861). Београд: Српска академи)а наука, 1949, 289-296; ЕкмечиИ, М. Српски народ у TypcKoj...,
469-470; JaKmHli, Г., В. ВучковиЙ. Спольна политика Cp6nje за владе кнеза Михаила (први Балкански
савез). Београд: Исторщски институт, 1963, с. 43; Jaro,mdi, М. Насел>авакье Кнежевине Cp6nje..., с. 59.
12 Jaro,mdi, М. Насельавакье Кнежевине Cp6nje..., 60-72, 97-106.
KpajeM 1862. ипочетком 1863. Порта je извела jeflaHMaibn колонизациони подух

ват. Радило се о насел>аван>у мухацира из српских градова, Koje je муслиманско
цивилно становништво напустило у складу са одлукама конференци)е у Кан-
лици из 1862. Према неким проценама, из шест градова (Шабац, Београд, Сме-
дерево, Кладово, Ужице и Соко) иселило се око 8 000 л>уди. HajBelin 6poj избе-
глица, посебно из Ужица, Сокола, Шапца и делом Београда, стратешки je насел>ен
у Босни: дуж границе са Аустриюм и Србиюм, у долини Уне, Саве и Дрине, и у
унутраппьости на важним комуникаци)ама. Основано je чак шест нових погра-
ничних насел>а за мухацире, и то: Босанска Коста|ница на Уни, Орахова, Горн>а
Азизи)а (данас Босански Шамац), Дон>а Азизща (данас Opamje), Брезово Пол>е -
на Сави и Козлук на Дрини. Ако се има у виду да су колони)е у Поушьу и Поса-
вини формиране управо у областима, у ксуима су 1858. избщали устанци српских
сел>ака, онда je jacHO да су турске власти повсБаььсм 6poja муслимана и ььиховим
распоредом имале намеру да спрече будуЬе сличне до rat}aj е. Муслимани из Кла-
дова, Смедерева и jeflaH део Београ^ана су насел>ени у Видину, Нишу и Цари-
граду13.
Hajeehn миграциони покрет у Османском царству током седме децени)е 19.
века било je насел>аван>е Черкеза. По окончанл Кримског рата, Pycnja je започела
коначно 0CBajaH>e и покораваььс Кавказа. Отпор на источном Кавказу je сломл>ен
1859, а потом су операци)е пренете на запад, у залезе Црног мора. Планински
народи, Kojn су насел>авали то подручи)е, познати су у литератури под |сдним име-
ном - Черкези. Pycnja je становништво покорених области расел>авала, CMaTpajylin
то гаранциюм TpajHe пацификаци)е. Черкези су имали избор да се преселе дубл>е у
Русиу или да eMnrpnpajy у Турску. Руска кампаььа на западном Кавказу je почела
1861. и Tpajafla je три године. Емиграци)а Черкеза у Турску je Tpajafla од 1858.
до 1866, али их je HajBelin 6poj исел>ен 186414. Турска их je насел>авала у европ-
ском и у азиюком делу царства. Према турским статистичким подацима, у европ-
ским санцацима je било насел>ено укупно 83 000 черкеских фамилща (Тедренски
санцак - 6 000; Силистрща и Видин - 13 000; Ниш и Софща - 12 000; Свиштов,
Никопол), Русе и Добруца - 10 000; Приштина - 42 000)15.
HajBelin 6poj Черкеза у европском делу Турске био je очигледно насел>ен у бли-
зини граница Кнежевине Cp6nje. Цил>, Kojn je Порта хтела да постигне оваквим
распоредом, био je двострук: по|ачавагьс BojHe снаге Царства формиран>ем посеб-
них черкеских jeflHHnua и учврш!1иван>е власти у потенциално револуционар-
ним областима путем повсБаваььа удела муслиманског становништва и ььсговим
стратешким распорс1)иваььсм. Како je Порта Срби|у сматрала центром, из ког би
13 ЧубриловиЙ, В. Пол птички узроци..., 36-37; ХоциЙ, Ш. Mnrpapnje муслиманског становништва

из Cp6nje у cjeBeponcTOHHy Босну из ме!)у 1788 - 1862. године. - Чланци и гра^а за културну исто-
pnjy источне Боене, 1958, № 2, 76-136; ЕкмечиИ, М. Српски народ у TypcKoj..., 478-479; JaroflHh, Μ.
Насельавакье Кнежевине Cp6nje..., 37-38.
14 Pinson, М. Demographic Warfare..., 93-99; ЧубриловиЙ, В. Политички узроци..., с. 30; Jaro,mdi, М.
Насельавакье Кнежевине Cp6nje..., с. 38.
15 Pinson, М. Demographic Warfare..., 125-131; Pinson, М. Ottoman Colonization of the Circassians in Rumli
after the Crimean War. - Etudes Balkaniques, 1972, No 3, 71-75; Karpat, K. Ottoman Population..., 68-69;
ЧубриловиЙ, В. Политички узроци..., c. 31; Jaro,nidi, M. Насельавакье Кнежевине Србкуе..., 38-39.
почела револуционарна акцща мсГуу балканским хришйанима, то je, изме!)у оста-

лот, и колонизациюм муслимана насто|ала да je изол\|с од сународника и |сдно-
верника у TypcKoj. Ако се насел>аван>е Татара, мухацира из градова у Србщи и
Черкеза nocMaTpajy као целина, политика стваран>а муслиманског кордона око
Србще nocTaje очигледна. Уз источну српску границу, у Видинском, Софщском и
Нишком санцаку насел>енису Татари и Черкези. ЕЬихова насел>а су севеЬу Нишком
санцаку мешала са албанским, юуих je тад било много у Лссковачкор BpaibCKoj и
Прокупачщ кази. Насел>аван>е Черкеза на Косову je само по дубини територи)е
о|ачавало муслимаско становништво дуж jyжнe границе Србще. Треба pcTiи да je
турски ратни план, у cnynajy општег устанка хришГгана на Балкану, прсдвиГ)ао да
се главни удар усмери ка Србщи моравским правцем, а да се сва остала жаришта
устанка оставе по страни, док се не победи Србща. Овако спрово1)сна колониза-
циона политика je обсзбс1)ивала залезе npojeKTOBaHOM стратешком правцу напада
на Србщу. Муслиманско становништво je требало да спречи устанке хришГгана,
те да тако олакша продор регуларним турским трупама и да истовремено отежа
могуГш српски удар истим правцем ка jyry10. Насел>аван>ем мухацира у долинама
Дрине, Саве и Уне, Порта je затварала природни коридор kojhm би BojcKa из Србще
могла да притекне у помоЬ устаницима у Босни.
Распоред Черкеза, осим веЬ наведеног према Србщи, тако1)с je био стратешки.
Они су насел>аваниуз Дунав како би штитили северну границу Турске, а у унутра-
шььности су размештани дуж главних путева и близу важних npeBoja и прелаза. У
литертури hhjc pa3jamH>eHO питаше ко je од турских званичника био главни ини
циатор распорсГ)иваььа Черкеза на наведени начин1617. Чини се да, ако je и nocTojao
неки општи план о насел>аван>у Черкеза, он je могао да буде само начелан, никако
детал>ан. На терену се о свим аспектима колонизации, па и о распореду насел>е-
ника, старала веЬ поменута Ком неща за избеглице. На н>еном челу за Румелиу
налазио се Нусрет паша (f1896), и сам Черкез. Да je он одрс1)ивао колико he се и
где населити колониста, може да укаже чиььсница. да je на основу ььсговс наредбе
je у Видински и Нишки санцак послато по шест хил>ада черкеских породица. Ову
индициу потвр1)у |у наводи британског конзула у Београду Лонгворта, kojhjc током
лета 1865. пропутовао новоосновани Дунавски вш ^ет. Према Лонгворту, Нусрет je
био врло предусретлшв према Черкезима. Сматрао их je гостима султана и штито
од власти, када би чинили изгреде према локалном становништву, што се често
дешавало. Нусрет je имао „романтичну“ идср да Черкезе насел>ава скупа, у маси, и
то у планинским местима Koja би их подссБала на Кавказ. Лонгворт je потом забе-
лежио слсдсБс: „Да биупотпунио илузщу, он би, flajyhn joj предност над свим оста-
лим местима, изабрао српску границу (за насел>аван>е Черкеза - б.а., Μ. I), где би,
paTyjyhn са Србима као са Козацима, могли да се ocehajy као на Кубану“18. У време
16 РистиЙ, J. Спольашкьи oднoшajи..., 363-365; ЧубриловиЙ, В. Политички узроци..., с. 31; Ъор^евиЙ,

Т. Черкези у Hanioj земл>и. - Гласник скопског научног друштва, 1927, № 3, 143-148; ^ го д и й , М.
Насел>ававье Кнежевине Cp6nje..., 39-40.
17 Pinson, М. Demographic Warfare..., 142-143; Pinson, M. Ottoman Colonization..., p. 84; Jaroflnfi, M.
Насел>ававье Кнежевине Cp6nje..., c. 40.
18 „To complete the illusion he would, in preference to all other places, have selected the Servian border, where,
with Servians for Cossacks to war upon, they might still imagined themselves on the Kuban“: ТагодиЙ, M.
конзуловог путован>а, Нусрет je веЬ био смен>ен са πoлoжaja на инищцативу вали]с

Мидхат паше (*1822, 1864 - 1868, fl884), а н>егово место je заузео Ахмед Шакир.
Узрок сукоба измсГуу Мидхата и Нусрета било je управо черкеско питан>е. Валща
je био мишл>ен>а, доследно начелима Танзимата, да Черкезе треба обуздати и при-
морати да прихвате jeflHaKOCT муслимана и хришБана пред законом. Стога je сма-
трао да их не треба насел>авати у маси, будуГш да би концентрисани могли да
πpeдcτaвл>ajy проблем за околно становништво и власти, веЬ да би их требало
распоредити Hajninpe Morylie мс!)у муслиманским и хришБанским селима, тако
да увек буду у ман>ини у односу на староседеоце. Утшцуни Мидхат паша je успео
да у Цариграду издс]ств\]с Нусретову смену, а потом je распорсГ)ивао Черкезе по
свом нахсфсььу. Важно je, мс!)утим. нагласити да се валира ни]с противно насел>а-
ван>у Черкеза дуж српске границе, веЬ насел>аван>у у маси. Слична запажан>а о
односу Мидхата и Нусрета, и уопште о Черкезима, имао je и француски конзул у
Београду*19.
Черкези су, као и Татари, добили од државе земл>у, Hajnenihe утрине и паппьаке,
и стоку за обраду земл>е. Дешавало се, мсГуутим. да je локално хришБанско ста
новништво у неким случа|свима расел>аван>о да би се земл>а доделила колонис-
тима. Ови поступци правдали су се чиььсницом да сва земл>а припада султану и да
он може н>ом да располаже по нахсфсььу. Држава je требало да обезбеди средства
за подизаььс ку1га и прехрану насел>еника, али су те обавезе Hajnenilie, као и код
насел>аван>а Татара, падале на терет околних сел>ака. Черкези се нису, као Татари,
лако уклапалиу нову средину. Буду Би да у CBojoj постсубини нису били земл>орад-
ници, они су стоку и семе добщено за производна ]сли. а потом су се упуштали у
пл>ачке и сваковрсна pa36ojHHniTBa да би преживели. Овакво понашаььс je изази-
вало сукобе са староседеоцима и властима, Koje су имале велике проблеме да их
обузда^ и примире. Черкези су се веома тешко прилаго1)авали новим климатским
условима. БудуГш да им je имунолошки систем био ненавикнут на богин>е или
тифус, од ових болести су масовно умирали20.
Истовремено са насел>аван>ем Черкеза око н>ених граница, у Кнежевини Срби)и
je у марту 1865. био ycBojeH Закон о насел>аван>у странаца. Бременска коинциден-
ци)а би могла упутити на закл>учак да се радило о одговору српске владе на турске
колонизационе подухвате, но то нще био случа]. Закон je донет на основу рани]сг
договора Срби)е и Црне Горе исюъучиво ради рсгулисаььа насел>аван>а Црного-
раца у ссвсроисточно] Срби)и, Koje je до тада било стихи)ско. Предви^ао je колек
тивно насел>аван>е на]вишс 50 породица годишььс на унапред одрс!)сним местима.
Насел>ававье Кнежевине Србиуе..., 40-41.

19 Pinson, М. Demographic Warfare..., 133-134; Русия и българското национално-освободително движе
ние. 1856 - 1876. Документи и материали. Т. 2 (януари 1864 - май 1867). Състав. К. Възвъзова-Кара-
теодорова, М. Бирман и др. София: Изд. на БАН, 1990, с. 185-186, док. 86; JaroOTih, М. Насел>авакье
Кнежевине Cp6nje..., 40-41.
20 Pinson, М. Demographic Warfare..., 134-139; Pinson, M. Ottoman Colonization..., p. 81; ЧубриловиЙ, B.
Политички узроци..., c. 32, 34; Русия и българското национално-освободително движение, т. 2..., с.
176-177, док. 81; Ъор^евиЙ, Т. Черкези..., с. 146; Jaroflnh, М. Насел>авакье Кнежевине Cp6nje..., 41-42.
ксуима je држава обезбе^ивала земл>у, куЬу, стоку, семе за сетву и алате за рад.
1асно je да тиме hhjc могло парирали насел>аван>у хил>ада черкеских породица21.
Закон je, mcIjythm. донекле изазвао joraljajc Koje српска влада hhjc очекивала.
Што због погодности Koje je Закон нудио, што због врло тешког матерщалног
стан>а, у пролеЬе 1865. хил>аде Срба из западне и северне Боене су самоинищца-
тивно кренуле на сеобу у Србир. Српска влада hhjc имала матерщалних сред-
става да прими и насели толики 6poj л>уди, нити joj je било у интересу да доз-
воли сман>ен>е 6poja православних Срба у Босни, посебно HMajyliH у виду 6oja3aH
да би Порта на н>ихово место могла да насели Черкезе. Слога je у Majy 1865. досе-
л>еницима из Боене био забран>ен улазак у Србир. Око хил>аду л>уди, kojи су до
тада ипак успели да npctjy у Србир. нису од државе добили никакву помоЬ, па су
се HajeeliMM делом убрзо вратили у Босну. Вест о ycBojeHOM Закону о насел>аван>у
странаца je преносила и штампа у Аустрщи, што je изазвало огромно интересован>е
становништва разних националности за пресел>ен>е у Србир. Током двогодиппьег
периода 1865 -1867. у Београд су стигле хил>аде молби из Ваната, Славони)е, Хрват-
ске, северне Угарске, Кран>ске, унутраппье Аустрще и Чешке за колонизациу. Све
те л>уде je на миграциу подстицао лош матерщалан πoлoжaj у CBojoj nocToj6HHH.
Ни)една молба, mcIjythm. ни)е била ycBojeHa, jep je Закон био донет ради регули-
сан>а насел>аван>а малог 6poja породица из Црне Горе, а не масовне колонизации,
Kojy Србща o6jeKTHBHO hhjc могла да спроведе. Заправо, осим насел>аван>а Црного-
раца, на основу Закона о насел>аван>у странаца je била образована само |сдна коло-
нща, село Мирочево у североисточжу Срби|и 1872. године. Формирано je од око
50 хришБанских породица, избеглих из села Големаново у Кулсщ) кази превас-
ходно због черкеских насил>а. KacHHjc jc село попуььавано иунутраппьом колони-
зациюм, док су се готово сви првобитни насел>еници вратили cbojhm куБама после
ослобо!)ен>а 187822.
Колонизацща Черкеза noKpaj ерпеких граница исплатила се TypcKoj у рату про
тив Кнежевине Срби|с 1876. Черкеске нерегуларне |сдиницс су учествовале у опе-
рацщама турске BojcKe на тимочком и моравском ратишту и посебно су се „иста-
кле" у темел>ном пл>ачкан>у и пал>ен>у заузетих вароши Кььажсвца и 3aje4apa,
и околних села. Ратна разаран>а у пограничним окрузима оставила су страшне
последице: више од половине куБа у Црноречком, Кн>ажевачком и Алексиначком
округу, Koje су Турциу рату били заузели, je запал>ено. Десетине хил>ада станов-
ника су остале без CMennaja и без средстава за рад, па je ншхово издржаван>е пало
на терет ионако исцрпл>ене државне касе23.
21 Jaro^jnh, М. Насельавакье Кнежевине Cp6nje..., 72-79; ЧубриловиЙ, В. Политички узроци..., с. 38; Ilejo-
вий, Ъ. Ъ. Исельававьа Црногораца у XIX вщеку. Титоград: Истор^ски институт Народне Републике
Црне Горе, 1962, 231-233; Ъор^евиЙ, Д. Прилог проучававьу миграцща из Хабсбуршке монархще у
Cp6Hjy 60-тих и 70-тих година XIX века. - У: Зборник радова. Ослобо^екье градова у Cp6njH од Турака
1862 - 1867. године. Ред. В. ЧубриловиЙ. Београд: Српска академ^а наука и уметности, 1970, 314-335.
22 ЗагодиЙ, М. Насельавакье Кнежевине Србще..., 106-121.
23 ЗагодиЙ, М. Последице у пада Турака у Тимочку и Моравску долину 1876. године. - Развитак, 2000, №
203 - 204, 130-152; ТагодиЙ, М. Извод ратних страдалникау Србщи 1876. године. - Мешовита гра1)а/
Miscellanea, 2007, No 28, 165-190.
МсГуутим. османски колонизациони напори на Балкану из седме деценще 19.

века су у велиюу мери били поништени током Велике источне кризе 1875 - 1878.
и у годинама Koje су joj следиле. Устанци и ратови су изазвали миграци)е стотина
хил>ада л>уди. На пример, само током прве године устанка у Босни и Херцеговини
око 200 000 л>уди je пребегло у Аустро-Угарску, а коначни демографски губитак
ове провинци)е je износно око 150 000 л>уди, претежно муслимана и православ-
них Срба24. Руско-турски рат 1877 - 1878. и у MaH>oj мери ратови Србще и Црне
Горе против Турске 1876 - 1878. HajBHine су допринели 3Ha4ajHoj промени верске
и националне структуре Балкана. Све области, Koje je Турска изгубила или су
остале без муслимана, или je н>ихов проценат био радикално уман>ен, са тенден-
ци)ом дал>ег сман>ен>а након склапан>а мира. Муслиманско становништво, укл>у-
nyjyliH скоро насел>ене Татаре и Черкезе, бежало je пред HacTynajyliHM армщама
и повлачило се са турском BojcKOM, оставл^уЬи заувек к\ tic и иман>а. По окон-
чан>у рата, балканске хришЕанекс државе су спречавале репатрщащду мусли
мана, заправо оних kojи су уопште имали жел>у да се врате. Стабилност младих
националних држава je захтевавала верску и националну хомогенизациу. Mcljy-
тим, мора се нагласити да je на емиграциу муслимана утицала и н>ихова жел>а да
не живе у хришБанским државама у kojима би били |сднаки са хришБанима. или
да не служе у BojcKaMa, Koje су се опет лако могле да наГуу у рату против Турске2526.
Турска je, као и pamije, следовала д о г а д и ма. примала и насел>авала избеглице.
РЬихов укупан 6poj je у периоду 1876 - 1879. износно око 570 000 л>уди. Порта
je остала доследна политици повсБаваььа концентрацще муслимана у преоста-
лим провинцщама. Турска делегацща je на Санстефанским преговорима предла
гала Руси|и размену муслиманског становништва северно од планине Балкан за
бугарско jyжнo од исте планине. Руска страна je предлог одбила, с обзиром на
то, да je вс1ш део муслимана веЬ био исел>ен из северне Бугарске. Порта ни сама
ни)е била претерано заинтересована за рспатри|аци|у мухацира. Колонизовала
их je на основу два начела: 1) стратешког, уз нове границе балканских хришБан-
ских држава и уз важне кому никаци|с. и 2) економског, што je значило насел>а-
ван>е мухацира на нсобраГ)сним површинама широм државе ради повсБаььа при
хода од пол>опривреде. С друге стране, хришБани. посебно они из нових погранич-
них области Турске, селили су се у суседне државе. Разлога за емиграциу je било
више: страх од освете због у чсшБа у устанцима, притисак досел>ених мухацира и
турских власти, разочарен>е што и н>ихова насел>а нису npHnojeHa HeKoj хришБан-
CKoj држави20. Процес верске хомогенизацще становништва, када je у питан>у Тур
24 ЕкмечиЙ, М. Српски народ у Турскоу.., с. 525.

25 ЧубриловиЙ, В. Политички узроци..., 40-48; ЕкмечиИ, М. Српски народ у Турскоу.., 525-526;
Toumarkine, A. Les Migrations des Populations Musulmanes Balkanique en Anatolie (1876 - 1913). Istan
bul: Editions Isis, 1995, 44-47; §im$ir, B. N. Contributions a PHistoire des Populations Turques en Bulgarie
(1876 - 1880). Ankara: Turk Kulturunu Ara§tirma Enstitiisu, 1966, 7-16; ТагодиЙ, M. НасельаваЕье Кнеже-
вине Cp6nje..., c. 43.
26 Shaw, S. J., Е. K. Shawr History of the Ottoman Empire..., p. 117; Toumarkine, A. Les Migrations..., p. 29,
50-51; §im$ir, B. N. Contributions a PHistoire..., 9-10; ЧубриловиЙ, В. Политички узроци..., 40-47;
ТагодиЙ, M. Насел>авакье Кнежевине Cp6nje..., 43-44.
ска, односно верске и националне, када су у питан>у балканске хришГшнске државе,

био je у току.
Кнежевина Србща je, сразмерно CBojoj величини и 6pojy становника, била
потопена миграцщама изазваних Великом источном кризом. Од избщан>а устанка
у Босни и Херцеговини, део избеглих православних Срба из тих области je уто-
чиште проналазио у Срби|и. Влада их je примала, привремено смештала и пру-
жала им матерщалну помоЬ у складу са буцетским могуГшостима. Српско-турски
рат 1876. je довео до 3Ha4ajHor уве1ган>а 6poja избеглица у Србщи. Непосредно по
окончан>у ратних операцща, било их je HajMaH>e око 140 000, yκл>yчyjyhи бегунце
из Боене и Херцеговине, пограничних турских области уз источну и jyжнy гра-
ницу Кнежевине и интерно расел>ених лица из ерпеких округа, Koje je током рата
турска BojcKa била заузела. Мировни споразум склопл>ен у марту 1877. измсГуу
Турске и Срби)е предви^ао je амнестиу за све османске поданике, юуи су се ком-
промитовали током претходних ратних дога1)а|а. чиме je отворена могуГшост
репатри)аци)е. Српска влада je на сваки начин настсуала да убеди што вс!ш 6poj
избеглица из Турске да се врате CBojnM домовима, али принуду hhjc применш-
вала. To je чшьено не само због нсмогуГшости да их материално помаже, веЬ и из
6oja3Hn да Турска не насели Албанце или Черкезе на H>nxoBoj земл>и. За разлику
од избеглица из Видинског, Нишког, Приштинског и Новопазарског санцака, Kojn
су се углавном враЬали домовима, бегунци из Боене и Херцеговине су се претежно
определ>ивали да TpajHO остану у Србщи. НссрсГ)снс прилике и устанак Kojn je join
увек Tpajao, су их одвраЬали од повратка. Тек након завршетка Велике источне
кризе и аустро-угарске оку пациус Боене и Херцеговине, на|вс!ш део бегунаца се
вратно у ове провинцще. Kpaj турске власти и успоставл>ан>е реда и мира су били
кл>учни чиниоци Kojn су их на то приволели. KpajeM 1878. и почетком 1879. je извр-
шена организована и надгледана репатрщащда по споразуму ерпеких и аустро-
угарских власти. У Cp6njn je остало света неколико хил>ада л>уди из Боене Kojn су
насел>ени у западним областима земл>е27.
Кнежевина Cp6nje je одлукама Берлинског конгреса 1878. стекла независ-
ност и териториално уве1ган>е. Приса|сдиььснс тсритори|с су биле администра
тивно подел>ене на четири округа: Нишки, Пиротски, Вран>ски и Топлички. Мус-
лиманско становништво, Koje живело у тим областима, je HajBelmnM делом избе-
гло дубл>е у унутраппьост Турске пред HacTynajyliOM ерпеком BojcKOM током рата
1877 - 1878. Они Kojn су обуставу не пр и| атс .ъс та ва дочекали код CBojnx ку1га, еми
грирали су у Турску током првих неколико месеци по склапан>у мира. Исел>аван>е
je изазвало 3Ha4ajHy депопулациу читавог Топличког и дела Вран>ског округа,
Tj. области у KojnMa су сеоску муслиманску популациу чинили Албанци. Непо
средно по склапан>у 1едренског примир)а, народ из Алексиначког, Кн>ажевачког и
Крушевачког округа (Kojn je пострадао у рату 1876), Срби из пограничних обла
сти (Koje су остале под турском влашБу) и становништво из Црне Горе, почели су
да се дoceл>aвajy у Топлицу. Власти су допуштале имиграциу и насел>авале ими
гранте више стихи|ски. него плански. Закон о насел>аван>у странаца из 1865. hhjc
27 Jaro^jnh, М. Насел>авакье Кнежевине Cp6nje..., 122-131.

одговарао насталсу ситуацщи, jep je прсдви1)ао исувише велику државну помоЬ

колонистима, па слога hhjc ни био примен>ен. До Kpaja 1879. у Топличком округу
су веЬ биле насел>ене 2 522 породице. С друге стране, Турска je Албанце, н>их око
50 000, избегле из области припомних Срби|и населила у Косовском вила|сту. и то
уз HajBeliHM делом у Приштинском санцаку, уз нову српску границу. Они су током
делован>а Призренске лиге (1878 - 1882) предузимали више оружаних упада у срп
ску тсриторир и тако изазивали озбил>не инциденте. Српска влада je, под при-
тиском британске дипломатите. 1879. пристала на рспатри|аци|у ових мухацира.
Мс1)утим. они je нису прихватили, а ни косовски вали|а hhjc био склон да их под-
стиче на повратак. Напротив, он je веровао да je интерес Турске налагао уве1шн>е
удела муслиманске популащуе у пограничним областима. Тако je рспатри|аци|а
изостала, а у Србщи je у jaHypay 1880. био ycBojeH нови Закон о насел>аван>у, юуи
je прсдви!)ао доделу земл>е колонистима и трогодиппье ослобо!)сььс од државног
пореза и BojHe обавезе. Bella државна помоЬ hhjc могла бити додел>ена насел>ени-
цима, зато што држава за то шуе имала средстава. Закон je ycBojeH из економнских
и стратешких разлога, омогуГшвши регулисан>е процеса kojи je увелико Tpajao.
Тако су Топлички, и у Maiboj мери Вран>ски округ, у годинама и деценщама након
1878. постали центри имиграци)е за Србе kojи су се досел>авали HajBHine из Косов-
ског вилаета и Црне Горе28.
На основу света изнетог, може се закл>учити да су све no6pojaHe миграци)е
биле изазване пре света политичким разлозима, док су економски интереси били
у другом плану. Оне представл^у добар пример непосредног и пресудног ути-
uaja политика превасходно два Царства, руског и османског, на животе стотине
хил>ада по|сдинаца на широком простору од приобал>а Црног мора до Балкана.
Турска je CBojoM колонизационом политиком заправо реаговала на joraljajc. а ни)е
их изазивала. Цил> те политике je у суштини било одржан>е Турске у Европи. Ипак,
он ни)е остварен. Успех je у начелу Tpajao колико и непосредна турска власт над
одрс!)сним територи)ама. Кнежевина Србща, као центар борбе балканских Сло-
вена хришГшна против турске власти, je осеЬала последице турске колонизационе
политике. Сразмерно CBojoj величини и снази, и она je водила сопствену колони-
зациону политику, Koja je, попут турске, представл>ала више реакци)у него акци)у.
Захвал>)у11и општим истори)ским токовима на Балкану у дру roj половини 19. века,
резултати ерпеке колонизационе политике показали су се TpajHnjHM од турске, са
KojoM су били везани узрочно-последичним везама.
28 Исто, 79-90, 131-144; JaroflHfi, М. Упади Албанацау Cp6njy 1879. године. - Историуски часопис, 2004,
№ 51, 87-107; Osmanli Ar§iv Belgelerinde Kosova Vilayeti. Istanbul: T. C. Ba§bakanlik Devlet Ar§ivleri
Genel Mudurlugu, 2007, 333-334.
Colonization Processes in the European Part of the Ottoman

Empire during 1860s - 1870s and Principality of Serbia
Milos Jagodic
This paper deals with colonization processes in European part of the Ottoman Empire,
between the peace Treaty of Paris (1856) and the Congress of Berlin (1878) and their impact
on Serbia. Processes briefly described in the paper are: colonization of Tartars and Circas
sians mainly in sanjaks adjacent to Serbia’s eastern and southern borders and unsuccess
ful Bulgarian mass emigration to Crimea; colonization of Muslims, who emigrated from
Serbia’s cities in compliance with the 1862 Kanlica agreement, in Bosnia and colonization
of Muslims, who fled from regions annexed to Serbia in 1878, in the Kosovo vilayet. In
fear of encirclement by Muslim settlers, Serbia unsuccessfully attempted to prevent colo
nization of Tartars along its borders and emigration of Christians to Crimea. The Princi
pality also provided accommodation for Christian refugees from Bosnia and from Nis and
Vidin sanjaks between 1858 and 1861 and eventually colonized them throughout the coun
try. In 1865, a Law on colonization of foreigners was passed in Serbia. However, the Law
was not meant to counteract the Ottoman colonization efforts. Its sole purpose was to pro
vide Government’s assistance to maximum of fifty Montenegrin families per year, whose
flow into Serbia was steady. After the Congress of Berlin, Serbia succumbed to the British
pressure and allowed all Muslims who had previously fled to return to their homes in the
areas annexed to Serbia. It turned out that both the Ottoman authorities and the refugees
were reluctant to accept offered repatriation. Therefore, Serbia used these partly depop
ulated territories to colonize Serbs from the Kosovo vilayet whose mass emigration had
begun in 1878. It is argued that colonization endeavors undertaken by Ottoman and Ser
bian authorities were predominately caused by political rather than economic reasons and
that both Governments acted more in response to events caused by others, rather than in
accordance with any preconceived policy. Due to the general course of the Balkan history,
Serbia’s colonization efforts outlasted the Ottoman ones.
-------------- 0 3 ----------------
РОССИЙСКИЕ ДИАСПОРМ
ДУНАЙСКОГО ВИЛАЙЕТА*
Ирина Феликсовна Макарова
В русской и балканской историографии большой популярностью пользуется тема

тика, связанная с изучением истории массовмх переселений христиан из Осман-
ской империи в Россию (XVIII - XIX вв.). Причем, основное русло исследований
такого рода традиционно ориентировано на вмявление вектора миграции именно
е Балкан в Российскую империю. Данная тенденция прослеживается, как зто не
парадоксально, даже в новейших работах, посвященнмх русским старообрядцам,
проживавшим вдоль нижнего течения Дуная1. Признавал правомерность такого
подхода и обоснованность многих конкретно-исторических наблюдений, хоте-
лось бм однако обратить внимание на масштабм обратното движения, а именно
на процесс массовмх переселений подданнмх российского императора на земли
турецкого султана.
С первой половини XVIII в. земли, расположеннне вдоль нижнего течения
Дуная, постепенно начали превращаться в центр притяжения для первой волни
массовой змиграции из Российской империи. По оперативной информации рос
сийского Министерства внутренних дел, к середине XIX в. многочисленнмх
вмходцев из ее южнмх и центральнмх губерний можно бмло встретить в Мол-
давии, Валахии, Бессарабии, Добрудже, на побережье Черното моря*12. Во владе-
ниях турецкого султана и вассальнмх по отношению к нему Дунайских княжест-
вах находили себе приют не только разношерстнме беглецм из числа крепостнмх,
бродят, дезертиров, польских змигрантов, откровенно уголовного злемента, но и
целме сообщества идеологически и политически мотивированнмх переселенцев -
донские и запорожские казаки, старообрядцм различнмх толков и согласий, при-
верженцн преследуеммх на исторической родине религиознмх сект, крммские
* Исследование вьшолнено при финансовой поддержке Российского гуманитарного научного фонда

(РГНФ), проект № 15—01—00145а.
1 Пригарин, А. А. Русские старообрядць1 на Дунае. Формирование зтноконфессиональной общности
в конце XVIII - первой половине XIX вв. Одесса/ Измаил / Москва: СМИЛ / Археодоксия, 2010, 125—
152.
2 Надеждин, Н. И. О заграничнь1х раскольниках. - В: Сборник правительственнь1х сведений о расколь-
никах. Т. 1. Лондон, 1860, с. 123.
татарм, горди Северного Кавказа. На территории самой Османской империи их

наибольшее количество оседало на землях приграничного Дунайского вилайета.
В качестве административной единици Дунайский вилайет бил создан в 1864 г.
в рамках пилотного проекта Порти по реализации так назнваемой вилайетской
реформи, проводимой правительством в общем контексте мероприятий Танзимата
по модернизации Османской империи. Он охватнвал огромную территорию к югу
от Дуная: от реки Тимок на западе до Черното моря на востоке. Согласно мате-
риалам османской статистики, опубликованной в 1924 г. болгарским библиогра-
фом и статистиком Николой Василевнм Миховнм (1877 - 1962), к 1864 г. количе
ство налогоплательщиков составляло в зтом регионе 1 994 827 человек, из которнх
819 226 являлись мусульманам, а 1 175 601 - представителями иннх вероисповеда-
ний3. Более детальную картину дают итоги официальной переписи, проведенной
администрацией Дунайского вилайета в 1866 г. Как явствует из опубликованннх
Николаей Тодоровнм (1921 - 2003) материалов зтой переписи, она учитнвала лишь
налогоплательщиков, проживавших в относительно крупннх населенннх пунктах,
количество жителей которнх приближалось к 3 тмсячам. Согласно зтим матери-
алам, из общего количества налогоплательщиков в составе 1 610 040 человек, на
долю христиан на тот момент приходилось - 727 300, мусульман - 653 200, пересе-
ленцев-мусульман (мухаджиров) - 70 250, цмган-мусульман - 38 750, цмган-хри-
стиан - 14 850, армян-григориан - 20 990, иудеев - 50 710, католиков и предста-
вителей иннх конфессий (..промих”) - 33 990 человек4. К 1874 г., согласно даннмм
переписи, опубликованной в в газете „Дунав" - официальном органе вилайета,
количество „прочих", представляющих для данного исследования особьш инте
рес, значительно вмросло и составляло 48 403 человек56.
При анализе данной статистики хотелось бм обратить внимание на наличие
в ней скрмтой информации, касающейся вмходцев из России. Сведения об зтой
категории налогоплательщиков можно обнаружить в трех рубриках: „христи-
ане" (т.е. православнме), „прочие" и „переселенцм - мусульмане". В литературе
по отношению к российским переселенцам в зтом регионе Балкан иногда можно
встретить употребление термина „диаспорм"0, что представляется вполне умест-
ннм, учитмвая масштаб их концентрации в некотормх районах вилайета.
Возможность вмявления информации по российским переселенцам обуслов-
лена принципом классификации, традиционно принятмм в Османской империи
при составлении налоговмх регистров и основанном на конфессиональной стра-
тификации населения. Но, как не парадоксально, из состава бмвших подданнмх
православной Российской империи лишь относительно небольшая часть имела
шансм бмть зачисленной в рублику „христиане". Вместе е православной паствой
Дунайского вилайета - болгарами, греками, сербами, влахами, молдаванами и
3 Михов, Н. Населението на България и Турция през XVIII и XIX в. Т. 2 Библиографски издирвания със
статистични и етнографски данни. София: Държавна печатница, 1924, с. 28.
4 Тодоров, Н. Балканският град XV - XIX век. Социално-икономическо и демографско развитие.
София: Наука и изкуство, 1972, с. 328.
5 В. „Дунав“, 1874, № 914.
6 См. например Еролова, И. Добруджа. Границь! и идентичность. София: Парадигма, 2010, с. 1.
РоССИЙСКИЕ ДИАСПОРН ДУНАЙСКОГО ВИЛАЙЕТА 91
гагаузами, в нее могли попасть главньш образом беглме крестьяне из числа укра-
инцев, а также потомки запорожских казаков. Собственно русские переселенцм
относились в подавляющем большинстве к старообрядцам и последователям раз
личното рода религиознмх сект, позтому оказмвались в одном реестре не с хри-
стианами, а католиками, униатами, протестантами, т.е. автоматически попадали в
рубрику „прочие", специально предназначенную для приверженцев нетрадицион-
нмх для Османской империи конфессий. Отдельную категорию в турецкой доку
ментации составляли вмходцм из районов Крьша и Северното Кавказа, имевшие
особме налоговме льготм мусульманских беженцев (мухаджиров).
Налоговая перепись 1866 г. четко определяет основнме места концентрации
переселенцев из России в городах и поселках Дунайского вилайета. Подавляютцее
большинство мухаджиров она регистрирует в Балчике, Провадии, Варне, Хад-
жиоглу Пазарджике (совр. Добрич), Тульче, Бабадаге, Мачине, Меджидии (совр.
Меджидия), Сулине, Мангалии7, т.е. на территории Добруджи. Лишь небольшое
их количество в составе 2 020 человек, обнаруживается в трех населеннмх пун-
ктах центрального и северо-западного округа - Орхание, Кюстендиле, Радомире8.
„Прочих", т.е. приверженцев нетрадиционнмх конфессий, перепись также вмявила
главньш образом в Добрудже, а именно в Тульче, Мачине, Сулине, Хаджиоглу
Пазарджике9. Учитмвая незначительное количество в зтом районе Балкан като-
ликов, униатов и протестантов101, цифра 33 990 может служить приблизительньш
ориентиром для определения численности налогоплательтциков из числа русских
старообрядцев и сектантов. Если же принять во внимание исключительно боль-
шой размер семей, традиционно типичньш для зтих категорий населения, размер
реального сегмента собственно русской диаспорм на северо-востоке Дунайского
вилайета может вмражаться цифрой в разм превьппаюгцей вьппеуказанную.
По единодушному мнению историков, демографов и зтнографов в середине
XIX в. именно Добруджа - район предпочтительного расселения представителей
российских диаспор, отличалась особой зтнической пестротой. На ее террито
рии, при обгцей относительно невмсокой плотности населения, проживали более
десятка народностей - болгарм, турки, греки, гагаузм, влахи, молдаване, евреи,
армяне, албанци, венгрн, русские, украинци, татари, горцн Северното Кавказа11.
7 Тодоров, Н. Балканският град..3 2 7 -3 2 8 , 333-334.

8 Там же, 327-328.
9 Там же, 327-328, 333-334.
10 Кирил, патриарх Български. Граф Η. П. Игнатиев и българският църковен въпрос. Изследване и
документи. Т. I. 1859 - 1865. София: Синодално издателство, 1958, с. 253; Еленков, И. Католическата
църква от източен обряд в България. От времето на нейното учредяване с присъединението на част
от българския народ към Рим през 1860 г. до средата на XX век. София: Католическа апостолическа
екзархия, 2000, с. 75; Бонева, В. Българското църковнонационално движение 1856 - 1870. София: Изд.
За буквите / О писменехь, 2010, с. 292, 508, 736, 995, 1002; Генов, Г. Американският принос за възраж
дането на българщината, с особен поглед към личността на Илайъс Ригс. - Исторически архив, 2000 /
2001, № 9 - 10, с. 44.
11 Щерионов, Щ. Демографско развитие на българските земи през Възраждането. Велико Търново:
Фабер, 2012, с. 270; Димитров, Стр., И. Жечев, В. Тонеев. История на Добруджа. Т. 3. Под ред. на
И. Тодоров и Стр. Димитров. София: БАН, 1988, 189-192.
Среди зтнических русских наиболее многочисленньши бьши общини староо-

брядцев.
В документах российского Министерства внутренних дел серединн XIX в.
веех староверов (вие зависимости от их принадлежности к различннм толкам и
согласиям) било приняло обозначать единнм термином - ..раскольники”. а для
самото движения использовать собирательное имя - раскол. Согласно приня-
той в зтом Министерстве внутриведомственной классификации, чиновники счи
тали возможннм установление градаций раскола в соответствии с потенциальной
степенью опасности его адептов для „государства, общества и господствующей
церкви"12. К первой категории били отнесени приверженцн у че ний, отвергающие
„всякую законную власть" и полагающие, что на Руси изначально била принята
не „истинная вера, а ересь богопротивная". К ней чиновники причисляли молокан,
духоборов, а также „секти пророчсствующис” (в первую очередь, хлнстов и скоп-
цов). Ко второй - веех, стоящих на позиции, что со времен царя Алексея Михайло-
вича (1645 - 1676) на Руси антихрист царствует зримо, найдя воплощение в орга-
нах государственной власти, завлекающей народ „в сети дьявола" (филипповцн,
бегунн, федосьевцн и др.). К третьей - сектантов, считающих зримнм воплоще-
нием антихриста саму господствующую никонианскую церковь (поморцн, спа-
сово согласие и др.). Все зти три категории подлежали суровому преследованию.
В данном списке собственно староверн (так назнваемне поповцн - приверженцн
дониконовской формм церковной обрядности, относящие приход антихриста не к
зримой, а духовной сфере) значились наименее опасной группой. Однако в связи е
инициативой буковинских старообрядцев по учреждению на землях Австрийской
империи самостоятельной церковной иерархии - Белокриницкой архиепископии
(1846), зто довольно снисходительное отношение перестало распространяться на
поповцев Австрии и Османской империи.
По мнению российских властей, причастность к организации Буковинской цер
кви австрийското министра иностраннмх дел князя Клеменса фон Меттерниха
(1773 - 1859), униатского митрополита Галиции Михаила Левицкого (1774 - 1858)
и польских политических змиссаров, являлась достаточнмм доказательством
политическото подтекста зтой потенциально опасной для интересов Российской
империи акции13. В Петербурге не без оснований опасались, что в перспективе
Белокриницкая йерархия может использоваться во вред государственнмм инте-
ресам Росени, превратившись в объединяющий центр для веех признающих свя-
щенство старообрядцев не только за рубежом, но и внутри странм.
В связи е собмтиями вокруг Белой Криницм уже в 1845 г. по линии российского
Министерства внутренних дел на Буковину и в районм нижнего течения Дуная
бьш командирован статский советник, чиновник по особмм поручениям Николай
Иванович Надеждни (1804 - 1856). В его задачу входил сбор информации, каса-
ющейся состояния русского раскола в данном регионе. В мае 1847 г. не без влия
12 Записка о русском расколе, составленная чиновником по особьш поручениям Мельниковьш для вели-
кого князя Константина Николаевича по поручению Ланского. 1857 г. - В: Сборник правительствен-
нь1х сведений о раскольниках. Т. 1. Лондон, 1860, 196-199.
13 Субботин, Н. История Белокриницкой иерархии. Т. 1. Москва, 1874, с. 17.
ния представленнмх им материалов (обширного доклада и пояснительнмх запи-

сок) появилось правительственное распоряжение „О наблюдении за сношениями
наших раскольников с заграничнмми". Зтот документ обязмвал министра вну-
тренних дел Росени (при содействии шефа жандармов) принять безотлагатель-
нме мерм для усиления наблюдения и пресечения любих контактов между раз-
деленнмми государственнмми границами общинами русских староверов. В част
ности, осенью 1848 г. именно е целью детального изучения обстановки и вмра-
ботки конкретнмх рекомендаций, необходиммх для реализации зтого распоряже-
ния, на Дунай бьш командирован Иван Сергеевич Аксаков (1823 - 1886) - в буду-
щем известнмй славянофил, а на тот момент чиновник тото же ведомства.
Подробнме отчети, составленнне Н. И. Надеждиннм14 и И. С. Аксаковмм15,
содержат подробнне сведения, касающиеся состояния не только старообрядче-
ских общин Подунавья (Молдавии, Валахии, Бессарабии и Добруджи), но и сек-
тантских сообществ. Большой объем фактическото материала на зту же тему бил
собран бнвшим вьшускником Киевской духовной академии румьшским еписко-
пом Мелхиседеком (Михаил Петрович Стефанеску (1823 - 1892))16, сотрудничав-
шим, судя по некоторнм документам, е тем же Министерством17. Другой агент, на
зтот раз центра польской политической змиграции в Париже, Михаил Чайковский
(1804 - 1886), исполнявший в 40-е гг. XIX в. обязанности главното агента князя
Адама Чарторнйского (1770 - 1861) в Стамбуле, смог наладить личнне контакти е
потомками донских казаков-старообрядцев. Его мемуарн, содержащие воспоми-
нания о посещении их крайне закрнтнх для внешнего мира станиц18 и сборник
материалов (документи, предания, фольклор), посвященннх жизни казаков в Тур-
ции богати фактическим, во многом уникальннм материалом19. Большой инте
рес представляют также мемуарн и статьи русского писателя-змигранта револю-
ционной направленности Василия Ивановича Кельсиева (1835 - 1872), жившего в
середине 60-х гг. в Тульче и непосредственно контактировавшего е различнмми
ветвями местной русской диаспорм20. Богатьш, современньш рассматриваемой
зпохе зтнографический материал по русским и украинским общинам Добруджи
14 Надеждни, Н. И. О заграничних раскольниках..7 5 -1 5 3 .

15 Аксаков, И. С. О бессарабских раскольниках. - Русский архив, 1888, № 11, 434-451.
16 Melchisedek, ер. Lipovenismulu adica schismaticii (Rascolnicii) §i ereticii ruse§ci. Bucure§ti, 1871. Издан-
ная небольшим тиражом, зта работа вскоре била подробно отреферирована (с внесением некоторьгх
дополнительних сведений) профессором Полихронием Агапиевичем Сирку (1855 - 1905) и опублико-
вана в русской печати. В дальнейшем ссьшки будут дани именно на зтот реферат - Смрку, П. А. Рус-
ские мистические секти в Румьшнн. - Христианское чтение, 1879, № 1, 32-68.
17 Заключение к записке Надеждина о заграничних раскольниках. - В: Сборник правительственних све
дений о раскольниках. Т. 2. Лондон, 1861, с. 277.
18 Записки Михаила Чайковского (Садик - паши). - Русская старина, 1898, № 5, 423-454; № 8, 435-464;
№ 10, 169-209.
19 Chaykowski, М. Kozaczyna w Turcyi. Pariz, 1857.
20 Кельсиев, В. И. Пережитое и передуманное. Воспоминания. Санкт-Петербург, 1868; Келъсиев, В. И.
Святорусские двоеверьт - Отечественние записки, 1867, № 10, 583-619; Келъсиев, В. И. Святорусские
двоеверьт Богиня Авдотья. - Заря, 1869, № 10, 1-30; Келъсиев, В. И. Святорусские двоеверьт Божии
люди. - Заря, 1869, № 11, 1-36; [Келъсиев, В. И.]. Очерк истории старообрядцев в Добрудже. - В: Сла-
вянский сборник. Т. 1. Санкт-Петербург, 1875, 605-620.
бмл собран в начале 80-х гг. XIX в. румьшским географом Вовком Ф. Лупулеску21
и, независимо от него, украинским зтнографом украинским зтнографом Федором
Кондратьевичем Волковьш (1847 - 1918) (опубликовавшим результатм своих изм-
сканий под псевдонимом Ф. Кондратович)22.
Как видно уже из приведенного списка, авторм перечисленнмх материалов
изначально смотрели на славянских мигрантов из Росени е разнмх позиций. Тем
не менее, и зто хотелось бн отметить особо, в обнародованной ими информа
ции практически отсутствуют противоречия. Скорее наоборот, сведения удачно
дополняют друг друга, позволяя составить в целом довольно обстоятельную кар-
тину истории и бмта русской и малороссийской диаспорм. Зту информацию орга
нично дополняют материали российской военной разведки, в частности, признан-
ного авторитета в делах Балкан полковника Ивана Петровича Липранди (1790 -
1880)23, а также разношерстнне документи из Государственного архива Россий
ской федерации (ГАРФ) и Российского государственного военно-историческото
архива (РГВИА).
Что же касается проблем, связанннм е историей переселения на земли Дунай-
ского вилайета мухаджиров - крнмских татар, ногайцев и горцев Северното Кав-
каза, то они достаточно хорошо разработанн в современной историографии24.
Позтому обращение к зтим сюжетам будет носить исключительно общий, обзор-
ннй характер.
Среди представителей российско-славянских диаспор Добруджи в числе пер-
вопроходцев исследователи чаще всего назнвают старообрядцев из числа дон-
ских казаков некрасовцев. Хотя первне сведения об их присутствии в Подунавье
относятся к концу XVII в., начало массовой миграции на земли Османской импе
рии и вассальннх по отношению к ней Кримското ханства и Дунайских княжеств
началось, скорее всего, в первне десятилетия XVIII в. После подавления восста-
ния (1707 - 1709) Кондрата Булавина (ок. 1660 - 1708) казаки под предводительст-
вом атамана Игната Некрасова (по преданиям 40 тмсяч человек) бежали е Дона
на Кубань и обосновались на землях кримското хана, откуда постепенно рассе-
лились по территории Малой Азии и в устье Дуная25. В новейшей историографии
нет единого мнения относительно времени водворения некрасовцев в Добрудже.
Однако большинство исследователей склоняется к мнению о налични двух основ-
21 Лупулеску. Русские колонии в Добрудже: историко-зтнографический очерк. - Киевская старина,

1889, т. 24, № 1, 117- 154; № 2, 314-336; № 3, 685-703.
22 Кондратович, Ф. Задунайская Сечь (по местньш воспоминаниям и рассказам). - Киевская старина,
1883, № 1, 27-66; № 2, 269-300; № 4, 728-773.
23 Липранди, И. П. Некоторью сведения о правом берете Дуная, собраннью в 1827 году. Санкт-Петер-
бург, 1827; Липранди, И. П. Обозрение пространства, служившего театром войнь1 России с Турцией с
1806 по 1812 год. Санкт-Петербург, 1851; Липранди, И. П. Краткий очерк зтнографического, полити
ческото, нравственного и военното состояния христианских областей Турецкой империи. - Чтения в
Обществе истории и древностей российских, 1876, № 4, 132-155.
24 Подробную библиографию на зту тему, включая новейшие работь1 см. Мучинов, В. Миграционна
политика на Османската империя в българските земи през XIX век (до 1878 г.). София: Регалия-6,
2013,231-265.
25 Сень, Д. В. „Войско Кубанское Игнатово Кавказское“: исторические пути казаков некрасовцев (1708 г. -
конец 1920-х гг.). Краснодар: Кубанькино, 2002.
нмх переселенческих воли, относящихся к 40-м гг. XVIII в. и к 1770-м - началу

1780-х гг.26
История зтого переселения, якобм со елов самих некрасовцев, сохранилась
в пересказе М. Чайковского. В его изложении она звучит следующим образом:
„После смерти Игната Некрасова, Анапа бьша взята, но казаки из нее ушли, жени,
дети и старики на лодках, а мужчинм и подростки на конях. Вдоль берега пльш
казачий флот, а берегом шли коннме казаки. И так пришли до Босфора. Перепра-
вили своих коней из крепости Анадол в крепость Румелию и снова берегом шли
до Дуная, где поселились у озера Разпи, рмбном месте, имеющим вмходм в Чер-
ное море около Кара-Кермана и в дунайское Георгиевское русло. Как у ханов, так
и у султанов исламского царства, приняли службу воинскую"27.
Согласно различньш свидетельствам, главньш центром размещения некрасов
цев в Добрудже стал район между лиманами Разельм и Головиц, а также земли в
долине р. Слава. Промьппляли они преимущественно рмбной ловлей, в городах
не селились. По информации, собранной в 1845 г. Надеждиньш, на тот момент их
наиболее крупньши станицами бьши села Сарикиой, Слава и Журиловка, состав-
лявшие закрмтьш для внешнего мира анклав, в котором, по его сведениям, прожи-
вали около 8 тмеяч человек28.
Впрочем необходимо отметить сразу, что в количественном отношении поселе
ния казаков некрасовцев, как и старообрядцев в целом, стабильностью не отлича-
лись. Для зтих категорий населения бьша характерна вмеокая степень мобильно-
сти, обуславливаемая в значительной степени внешнеполитическим фактором -
военньши действиями в регионе и государственной принадлежностью погранич-
нмх территорий.
М. Чайковский приводит в частности подробности двух подобньш, политиче
ски мотивированнмх переселений некрасовцев вглубь Османской империи29. Спа-
саясь в 1811 г. от наступления русских войск, большая группа свободнмх от при
зива казаков с семьямиушла в Малую Азию, а другая перебрались на озера Маке
дония вблизи Зносского залива. В Македонии некрасовцн основали на озерах
семь больших рнбачьих поселений, но прожили там недолго. Появление русских
26 Короленко, Π. П. Некрасовские казаки: исторический очерк, составленньш по печатньш и архивньш

источникам. - Известия Общества любителей изучения Кубанской области, вьш. 2, Екатеринодар,
1900; Бачинский, А. Д. Некрасовские поселения на нижнем Дунае и в Южной Бессарабии. - В: Мате-
риаль1 по археологии Северного Причерноморья. Вьш. 7. Одесса: Наукова думка, 1971; Смирнов, И. В.
Некрасовцьт - Вопросм истории, 1986, № 8; Волкова, Η. Г., Л. Б. Заседателева. Казаки некрасовцьк
основнью зтапм зтнического развития. - Вестник Московского государственного университета,
серия № 8 (история), 1986, № 4; Анцупов, И. А. Казачество российское между Бугом и Дунаем. Киши
нев: Инесса, 2000; Мильчев, В. И. Дискуссия о времени появления некрасовцев в северо-западном
Причерноморье в свете документов Российского Государственного архива Древних Актов. - В: Липо-
ване: история и культура русских старообрядцев. Вьш. 2. Москва: Изд. МГУ, 2005; Феноген, С. Сари-
кей: Страниць1 истории. Бухарест: Критеон, 1998; Феноген, С. Несколько вопросов добруджанского
зтапа некрасовской истории. - В: Культура русских липован в национальном и международном кон-
тексте. Вьш. 4. Москва: Изд. МГУ, 2006; Sizoi, I. Nekrasovite Cossacks in Dobrudja (1740 - 1864). - In:
Dobrudja: A Cross Cultural Pool. A Multi-Ethnic Space. Targovi§te: Cetateade Scaun, 2007.
27 Chaykowski, M. Kozaczyna w Turcyi..., p. 80.
28 Надеждни, И. И. O заграничнмх раскольниках..., c. 125.
29 Записки Михаила Чайковского (Садьш - паши)..., 1898, № 5, 430-431.
войск в районе Зноса в период военной кампании 1828 - 1829 гг. вьшудило их к
новому бегству. Встретив русского полковника Павла Александровича Муханова
колокольньш звоном и хлебом-солью, жители зтих станиц сожгли свои дома и
перебрались в станицм своих единоверцев, расположеннме в Малой Азии. В каче-
стве единственного напоминания о казачьем присутствии в зтом крае остались
лишь небольшие времянки, продолжавшие служить базой для их сезоннмх арте-
лей, ежегодно возвращавшихся в Македонию на рмболовнмй проммсел.
Сохранилась также информация о массовом переселении, относящемся кначалу
Крммской войнм (1853 - 1856). Тогда, воспользовавшись предложением турецкого
правительства, часть непризваннмх на войну казаков е семьями покинула Доб-
руджу и также переселилась на время ведения военнмх действий в Малую Азию.
Сопровождал их в пути игумен мужского Успенского монастмря Аркадий (в миру
Андрей Родионович Шапошников (ок. 1810 - 1868)), возведеннмй по зтому случаю
в сан „епископа странствующих христиан"30. Как вмяснилось позднее, зто бег-
ство не бьшо излишней мерой предосторожности. После прихода в Добруджу рус-
ских войск оба старообрядческих белокриницких йерарха - епископ Тульчинский
Алимпий (Вепринцев) и епископ Славский Аркадий (Дорофеев), бьши арестованм
и сосланм в Суздаль.
Сложность при определении количественного состава староверов обуславли-
вается не только их вмсокой степенью мобильности, но также чрезвмчайной ску-
достью источниковедческой базм и, что особенно важно, фактором неопределен-
ности при попмтках их внутренней дифференциации.
Основная часть статистики относится к материалам военной разведки, кото-
рая, если судить по архивньш документам, хранящимся в Военно-историческом
архиве Росийской Федерации, бьша озабочена главньш образом сбором инфор
мации, необходимой для обеспечения прохода войск (переправм, колодцм, тор-
име проходи и тому подобное)31. В местннх дефинициях, особенно относящихся
к нюансам зтноконфессионального плана, офицери разбирались слабо, путались
в понятиях, опирались зачастую на весьма сомнительнме сведения.
Не слишком надежна и информация русских чиновников, относящаяся к иден
тификации староверов, изъявлявших желание вернуться из Турции в россий-
ское подданство. Если судить по опроснмм листам и другим документам, отно-
сящимся ко времени последней стадии русско-турецкой войнм 1806 - 1812 гг. и
войнм 1828 - 1829 гг., проанализированннх российским зтнографом Александ-
ром Анатольевичем Пригариннм32, подавляющее их большинство било склонно
вндавать себя вие зависимости от своето реального статуса на землях турецкого
30 Подробно см. Макарова, И. Ф. Польское восстание 1863 - 1864 гг. в судьбе белокриницкого епископа
Ар кадия Славского (Шапошникова): новью фактьг биографии. - В: Славянский мир в третьем тьгсяче-
летии. Человек, общество, народ в истории, язьше и культуре. Отв. ред. Е. С. Узенева. Москва: Пара
дигма, 2014, 93-101.
31 Например: РГВИ А, ф. 846, д. 885 „О доставлении сведений о запорожцах и некрасовцах. 1826 г.“; там
же, д. 4737-4738 „Статистическое описание края, занятого русскими войсками. 1829 г.“; там же, д. 1266
„Дело о раскольниках, живущих по берегам Дуная. 1855 г.“; ф. 430, д. 201 „Статистическое описание
Бабадагской области“.
32 Пригарин, А. А. Русские старообрядць! на Дунае..., 97-151.
султана исключительно за некрасовцев. Объяснение тому бьшо предельно про

стим: гарантия предоставления русскими властями амнистии и многочисленннх
льгот. Согласно указу императора Александра I (*1777, 1801 - 1825) от 25 июля
1811 г., подтвержденному и расширенному в 1830 г., некрасовцам, изъявившим
желание вернуться на историческую родину, било даровано „вечное прошение”
и предоставленн исключительнне льготн: полная свобода в вопросах отправле-
ния культов и строительства старообрядческих церквей, освобождение от налогов
и податей (первоначально на три года, затем льгота била раеширена до двадцати
лет), предоставление земли и бесплатная вндача леса для строительства домов,
право внбора социального статуса, освобождение от рекрутских наборов в случае
поступления в казачье сословие и так далее33.
Появление на свет зтого документа било исторически обусловлено. Сам факт
у хода Донското казачьего войска на земли иноверца - султана и сражения некра
совцев в составе турецкой армии били вековнм позором для Российской импе
рии, прекрасно осознаваемнм ее властями. После тото, как во времена правления
Петра I (1682 - 1721) и Анни Иоанновнн (1730 - 1740) попнтки добиться от Порти
вндачи некрасовцев потерпели провал, началась тактика заигрнваний. Одним из
первнх актов на зтом пути стало Внсочайшее послание Екатерини II от 15 апреля
1784 г., обращенное к донским казакам, обосновавшимся в Малой Азии. И хотя
оно сулило в случае возвращения царские милости и прошение, однако уелншано
не било. Не дала результатов и прокламация генерала Ивана Ивановича Михель-
сона (1740 - 1807), направленная за Ду най в 1806 г. Наибольших успехов на данном
поприще удалось дважди добиться генералу Сергею Алексеевичу Тучкову (1767 -
1839). В 1811 г. и в 1828 - 1830 гг., опираясь на указ 1811 г„ ему удалось склонить
к переселению в Южную Бессарабию (исключительно на ее территорию и обя-
зательно вблизи граници) две группн некрасовцев. После длительннх перегово-
ров и упорното торта в 1811 г. на переезд согласились 100 семей, а в 1828 - 1830 гг.
еще 1 042 человека, основавшие вблизи Измаила две станицн - Старую и Новую
Некрасовку34.
На бнтовом уровне последствия издания внеочайшего указа и его честная реа
лизация генералом Тучковнм привели к вполне логичннм шагам со сторонн рядо-
вого староверческого населения правобережья. Рассчитнвая на получение льгот-
ного статуса, с тех пор абсолютное большинство возвращавшихея из-за Дуная
русских старообрядцев стали упорно вндавать себя за некрасовцев Добруджи, ста
ницн котормх бьши им прекрасно известим (но никогда за казаков из неведоммх
им поселений Малой Азии). При зтом русские чиновники, заинтересованнме в пре-
доставлении вмеокому начальству хороших показателей по переселениям именно
некрасовцем, упорно старались не замечать явного несоответствия между характе-
ром традиционной хозяйственной деятельности казаков (рмболовецкий проммеел)
и регистрируемого ими контингента потомственнмх хлебопашцев.
33 Короленко, Π. П. Некрасовские казаки..., 54-55.

34 Там же, 54-55, 59-60.
Закономерннм результатом веех вьппеперечисленннх факторов является

чрезвнчайно большой разброс цифр в источниках при указании количест-
венного состава задунайского старообрядчества. Например, по материалам
И. П. Липранди и военной разведки, 1806 г. численность некрасовцев в Добрудже
составляла около пятой части всего местното населения и насчитнвала не менее
15 тнеяч человек (только количество жителей центральной станицн Дунавци раз-
ведка определяла в 8 - 10 тнеяч человек)3536.В 1826 г. общее количество обознача-
лось лишь 7 тнеячами, причем даже поверхностное знакомство с документами
указнвает на наличие для составителей донесений серьезной проблеми при диф-
ференциации донских и запорожеких казаков30. В 1828 - 1829 гг. офицери Гене-
рального штаба определяли общее количество веех добруджанских старообряд-
цев всего в 3 тнеяч душ37. По даннмм, тщательно собраннмм лично Н. И. Надеж-
диннм, в середине 40-х гг. XIX в. в Добрудже проживали порядка 10 тнеяч ста-
роверов38. Однако станицн некрасовцев и общини русских сектантов остались
для чиновника абсолютно недоступньг Двумя десятилетиями позднее В. И. Кель-
сиев имел возможность ознакомиться с вмборочной статистикой по некрасовцам,
которая свидетельствует о существовании лишь в нескольких их добруджанских
станицах - Серикиой, Журиловка, Слава, Гиздар Киой, Камень, почти 900 домо-
хозяйств39, т.е. о проживании (по саммм скромнмм подечетам) не менее 5 тнеяч
человек.
Присутствующая в источниках и историографии путаница при дифференци-
ации задунайских старообрядцев особенно досадна, учитнвая принципиально
различия в социальном статусе и системе ведения хозяйства между казаками-
некрасовцами и всеми остальннми категориями староверов.
По информации Михаила Чайковского, общини казаков имели особнй при-
вилегированннй статус полуавтономннх военизированннх поселений, доступ в
которне бнл строго закрит для веех инмх категорий местного населения, вклю-
чая прочих староверов40. Причем, положение зтих общин бьшо одинаковмм вие
зависимости от места их расположения на землях султана41. В станицах в полном
объеме продолжали действовать законм Донского кубанского войска и функци-
онировать институт внутреннего самоуправления. Общественно значимме дела
решал так назмваемьш Круг, куда бнл обязан являться кажднй казак. На Кругу
происходил внбор атамана, есаулов, проверялись общественнне приходи, рас-
ходн и т.д. Здесь же вершилея суд. Исполнение приговоров по делам внутриоб-
щинного характера происходило без вмешательства османских властей. Вот, к
примеру, список казачьих наказаний за провинности: за прелюбодеяние - плети,
за сквернословие - плети, за неумншленное убийство - вндача родственникам
пострадавшего (на их милость или немилость). В некоторнх случаях некрасовцн
35 Липранди, И. П. Обозрение пространства.. с. 34; Бачинский, А . Д. Некрасовские поселения..162-163.

36 РГВИА, ф. 846, д. 885, л. 2-6 об.
3 7 Пригарин, А . А . Русские старообрядць1 на Дунае..., с. 152.
38 Надеждни, Н. И. О заграничнь1х раскольниках..., с. 135.
3 9 [Келъсиев, В. И.] Очерк истории старообрядцев..., с. 612.
4 0 Записки Михаила Чайковского..., 1898, № 5, 430-450.
41 Там же, 1898, № 10, с. 172.
имели право даже самостоятельно приводить в исполнение смертнме приговорм:

за умьппленное убийство и за измену войску донскому - расстреливать, за бого-
хульство - топить, за изнасилование - забивать у позорното столба42. Являясь при-
верженцами дониконовской форми церковной обрядности, они полностью отвер-
гали юрисдикцию Константинопольского патриарха и обладали полной автоно-
мией в вопросах церковно-административного характера. Обязанности их офици-
ального глави перед османскими властями исполнял внборннй атаман, имевший
внсокий титула гяур-баши (или казак-баши)43.
На период ведения Портой военннх действий некрасовцам даровалась привиле
гия служить в армии: из их числа набиралось иррегулярное войско (казак-алайя),
куда входили отряди казачьей конници, воевавшей на поле боя исключительно
во главе со своими атаманами. За свою военную службу они получали налого-
вне льготн (в частности, освобождение от подушного подати на иноверцев и веех
налогов на товари военното предназначения). На войну некрасовцн начинали
собираться после обнародования султанското фермана, в котором указнвалось
количество необходимнх для призива всадников. Набор в войско осуществлялся
по жребию. Богатне и беднне служили одинаково со своими лошадьми и обмун-
дированием. Свои льготн некрасовцн сохраняли вплоть до 1864 г., когда по их
просьбе бьш осуществлен их перевод в категорию обмчной райи (в ответ на наме
рение Портм превратить зпизодическую воинскую повинность в регулярную).
Некрасовское войско пользовалось полнмм доверием османских властей.
Подтверждением зтому бьши многочисленнме золотме и серебрянме булавм,
жалованнме казакам за геройство на полях сражений, а также девяносто восемь
благодарственнмх султанских грамот, которме М. Чайковский имел возможность
лично видеть в церкви центральной казачьей станицм Биневле на озере Майнос
(Малая Азия)44.
В дельте Дуная саммми древними некрасовскими селами считались Дунавец
и Сарикиой. Позднее, по мере притока и роста населения появились Журиловка
и Слава. Согласно собранной Н. И. Надеждинмм информации, в середине 40-х гг.
XIX в. села Сарикиой, Слава и Журиловка продолжали оставаться наиболее круп-
ннми некрасовскими станицами Добруджи: приблизительно по 600 дворов в
Сарикиой и Славе, 500 в Журиловке4546. Кроме Добруджи, по его сведениям, ста
ницм некрасовцев по-прежнему существовали в Малой Азии40. Сезоннме рмба-
чьи фактории продолжали в зтот период функционировать и на озерах Македо-
нии вблизи Зносского залива47.
В мирное время жизнь некрасовцев бьша неотделима от рмбного проммсла,
которьш являлся основной формой их хозяйственной деятельности, резко отли-
чавший их от веех прочих староверов. Организацию зтого проммсла подробно
42 Там же, 1898, № 5, с. 438.

43 Там же, 1895, № 11, с. 159.
44 Там же, 1898, № 5, е. 437.
45 Надеждни, Н. И. О заграничннх раскольниках..., е. 125.
46 Там же, 128-129.
47 Записки Михаила Чайковского..., 1895, № 5, 428-430.
описал в своих мемуарах М. Чайковский48. По установившейся традиции, лов

осуществлялся на арендуемнх кажднй год у правительства и частннх лиц озе-
рах и лиманах, разбросанннх по огромной территории - от Дуная до Греции и
вдоль побережья Черното моря. На путину внезжали большими артелями (до
80 человек) во главе с атаманами. Все внрученнне от рнболовецкого промиела
деньги поступали в общинную кассу и делились на три части: резервннй капи
тал, необходимнй для закупки вооружения и обмундирования; общий фонд для
вьшлатн арендннх платежей на следующий год; средства для раздачи артельщи-
кам (поровну). Занятие сельским хозяйством и животноводством не поощрялось.
Хлеб, овощи, мясо и молоко некрасовцн покупали в соседних селах.
Как свидетельствует М. Чайковский, для бита и нравов некрасовцев била харак
терна патриархальная строгость и фанатичная преданность традициям49. Употре
бление кофе, чая и табака строго запрещалось, за сквернословие наказнвали пал-
ками. Жен брали исключительно из казачек (в том числе с Дона). В ходу оста-
валея традиционннй донской казачий костюм, для женщин сарафанн и кокош
инки. Имена и фамилии оставались чисто русские. Друг к другу принято било
обращаться по имени отчеству. Язнк, фольклор и обрядность берегли в неприкос-
новенности. Посторонних допускали в свое сообщество лишь в исключительннх
случаях. Н. И. Надеждни отмечал, что обнчнне староверн некрасовцев побаива-
лись и сторонились50. По мнению М. Чайковского, именно строгое соблюдение
традиций обеспечило некрасовцам исключительно внеокую степень сохранности
их историческото зтнокультурного облика („остались такими же, какими вьппли
когда-то с Дона")51. Современнне исследователи отмечают, что даже в настоящее
время потомки казаков некрасовцев составляют особую общность, фольклорннй
багаж и обичаи которой восходят к старообрядческой культуре Дона52.
Кроме донских казаков в Добрудже нашли себе приют многочисленнне при-
верженцн различннх староверческих толков и согласий. На Балканах за всеми
ними (поповцами и беспоповцами, последователями или противниками Белокри-
ницкой иерархии) закрепилея в XIX в. единнй конфессионим - липоване. Зтимо-
логия зтого слова не вполне понятна и внзнвает спори. Наиболее убедительннм
представляется предположение, что в его основе могло оказаться самоназвание
одного из староверческих согласий - филиппонн, появившегося на Балканах вме-
сте с первой волной переселенцев53.
По наблюдениям Н. И. Надеждина, политические граници не являлись серь-
езннм препятствием для постоянннх контактов между липованами, проживав-
48 Там же, 430-431, 436.

49 Там же, 440-444.
50 Надеждни, Н. И. О заграничнмх раскольниках..., е. 128.
51 Записки Михаила Чайковского..., 1898, № 5, е. 444.
52 Критска-Иванова, Е. Ф. Типология и оволюция свадебного обряда и фольклора в Болгарии (села
Татарица и Казашко). - В: Русские: семейньш и общественньш 6 βιτ . Сост. И. В. Власова. Москва:
Наука, 1989, с. 216; Атанасова, Е. Старообредците в България. Мит - история - идентичност. София:
АИ „Проф. Марин Дринов“, 1998, 45-85.
53 Сайко, Μ. Н. Возникновение старообрядческих поселений на Буковине (70 - 80-е. гг. XVIII в. -
XIX в.). - В: Старообрядчество: история, культура, современность. Вьш. 1. Москва: Изд. МГУ, 1994,
с. 32.
ших на разнмх берегах Дуная, все они бьши, по его мнению, между собой „тесно
связанм и находились в непрермвном общснии”. образуя огромнмй единоверче-
ский анклав54. Основная их масса приходила на земли Османской империи с тер-
ритории Дунайских княжеств. Надеждни отмечал, что на правобережье уходили,
в первую очередь, наиболее фанатичнме приверженцм старой русской вери5556.
Согласно собранной им информации, на момент его командировки (1845 - 1846 гг.)
липован можно бьшо встретить не только в Добрудже, но и в Варне, Кюстенджа,
Русчуке, Силистре, Шумле, Анхиало (совр. Поморие), Бургасе, Адрианополе и
даже в Стамбуле50. Наибольшими размерами на протяжениисерединм девятнад-
цатого столетия отличалась старообрядческая община города Тульчи, а самьши
крупньши липованскими селами правобережья Дуная современники единодушно
назмвали Татарицу под Силистрой (основанную, согласно преданиям, в начале
XVIII в. на земле, арендованной у татарских ханов) и Камень в районе Мачина57.
В 1866 г., по данньш переписи Дунайского вилайета, распределение 33 990 нало-
гоплательщиков из графи так назнваемнх ..промих”, в которую автоматически
попадали все староверн, било по городам Добруджи следующее: в Халжиоглу
Пазарджик проживали 27 160 человек, в Мачине - 5 780 человек (или 38,6% от
общего числа жителей), в Сулине - 1 090 (что составляло 31,5%), а в Тульче дан-
ная категория включала в себя 49,5% горожан58. При зтом следует учитнвать, что
приведенная статистика охватнвала лишь жителей относительно крупннх насе-
ленннх пунктов, а основной контингент староверов состоял из крестьян, прожи-
вавших в сельской местности.
Одной из основннх причин массовой миграции липован на земли турецкого
султана била политика веротерпимости османских властей. Базовне установки
зтой политики бьши основани на функционировавшей в государстве системе
миллетов (системе конфессионально-юридической и церковно-административ-
ной автономии)59. Концепция миллетов предопределяла невмешательство осма-
нов в те области повседневной жизни иноверннх подданннх, которне не били
подчинени законам шариата. Регулирование зтих сфер возлагалось на парал-
лельнне исламу церковнне структури, которне наделялись судебнмми и отчасти
судебно-исполнительскими функциями. Конкретно организационнмм проявле-
нием деятельности миллетов вмступали институти ограниченного самоуправле
ния, действовавшие на базе церковно-территориальнмх общин, сформированнмх
по принципу религиозно-территориального размежевания населения. Поскольку
старообрядческие общинм (вие зависимости от их внутреннего деления на толки
54 Надеждин, Н. И. О заграничнмх раскольниках..., с. 135.

55 Там же, с. 128.
56 Там же, 123-124.
57 Бахметьев, П. Към историята на старите руски поселища въ сегашната България. - Периодическо
списание на Българското книжовно дружество в София, 1907, т. XLVIII, № 3 - 4, с. 294.
58 Тодоров, Н. Балканският град..., 327-328, 333-334.
59 Christians and Jews in the Ottoman Empire. The Functioning of a Plural Society. Eds. B. Braude, B. Lewis.
Vol. 1 - 2 . New York: Holmes & Meier Publishers, 1982; Karpat, K. An Inquiry into the Social Founda
tions of Nationalism in the Ottoman State: from Social Estates to Classes, from Millet to Nations. Princeton:
Princeton University Press, 1973.
и согласия) не подпадали под юрисдикцию ни одного из функционировавших в

середине XIX в. иноверческих миллетов (православното, армяно-григорианского,
армяно-католического, греко-униатского, протестантского, иудейского), то оста-
вались в церковно-административном отношении автономньши.
К сожалению, имеющийся в налични материал не позволяет проследить рас-
пространение в Подунавье даже основннх старообрядческих толков и согласий.
Н. И. Надеждни пнтался восполнить зтот пробел, но безуспешно. По его наблюде-
ниям в 1845 - 1846 гг. подавляющее большинство липован Добруджи относилось
к поповскому согласию00. Изначально некрасовцн также бьши поповцами, но впо-
следствии бьши вннужденн научиться обходиться без священников01. М. Чайков-
ский свидетельствует, что в начале 40-х гг. не встречал священнослужителей даже
в центральной и наиболее крупной станице некрасовцев на озере Майнос в Малой
Азии, зти функции исполняли причетники и монахи02.
Учреждение в 1846 г. на Буковине в селе Белая Криница зарубежной старообряд-
ческой иерархии внесло смуту в отношения между признающими священство ста-
роверческими общинами Добруджи. Перекрещенннй в „древле православную"
веру и вставший во главе вновь учрежденной иерархии бнвший босно-сараев-
ский митрополит Амвросий (грек из Зноса) сразу же поставил для турецких ста-
роверов двух епископов - Аркадия Славского и Кирилла Майносского. Однако
в Добрудже принимать священников от Белой Криницн согласились далеко не
все общини. Главной причиной стало распространение слуха, что Амвросий бил
якобн крещен при рождении не через погружение, а через обливание. Для вняс-
нения веех обстоятельств дела на родину митрополита в Знос старообрядцн сна-
рядили специальную зкспедицию. И хотя худшие их опасения не подтвердились,
сомнения все же остались. Результатом зтих сомнений и стал отказ некрасов-
ской станицн Сарикиой принимать ставленников Белой Криницн. По информа
ции И. С. Аксакова, зтому примеру последовали Каменки, Новинки и часть Ста-
рой Слави, однако некрасовская Журиловка епископа Аркадия приняла, боль
шинство липован также признало вновь поставленннх священников03. Конечннм
итогом возникших разногласий стал раскол задунайских старообрядцев поповцев
по линии их отношения к Белокриницкой иерархии. Как писал по зтому поводу в
середине 60-х гг. В. И. Кельсиев, „согласить интереси Журиловки и Слави вещь
почти нсвозможная'"’'.
Социальннй статус липован не отличался от положения рядовой христианской
райи, однако вполне их устраивал, поскольку освобождал от воинской повинно
сти, гарантировал личную свободу, невмешательство турецких властей в вопросн
вероисповедания, гибкую систему налогообложения и возможность получения в601234
60 Надеждни, Н. И. О заграничнмх раскольниках..., с. 113, 118.

61 Вургафт, С. Г , И. А. Ушаков. Старообрядчество. Лица, собмтия, предметм и символьк Ο πβιτ з н ц и -
клопедического словаря. Москва: Наука, 1996, с. 184.
62 Записки МихаилаЧайковского..., 1898, № 5, с. 436, 441.
63 Аксаков, И. С. О бессарабских раскольниках..., 447-448.
64 Кельсиев, В. И. Пережитое и передуманное..., с. 316.
законное пользование пахотной земли05. Причем, на территории Добруджи размер

земельнмх наделов серьезно превишал показатели по другим областям Дунай-
ского вилайета. Например, если средний размер крестьянских хозяйств в начале
60-х гг. XIX в. составлял в регионе 80 - 150 дюнюмов00, то в Добрудже он нере-
дко превишал даже максимальннй показатель07. Не удивительно, что у бежавших
в Турцию от крепостничества, безземелья и религиозннх гонений русских старо-
веров сохранились о жизни под турецким игом самне позитивнне воспоминания.
Горько, но справедливо внсказался по зтому поводу в 1848 г. в письме кродннм И.
С. Аксаков: „Если би одна только вера, религиозное убеждение заставляли их так
легко покидать русскую землю - зто било би еще ничего! А то просто внгода! И
они переходят толпами в Турцию.. ."°8. Сами липоване, вспоминая в 80-е гг. XIX в.
жизнь под турецким игом, внсказнвались на зтот счет еще более определенно:
„Турок честннй человек, хотя и не в нашето Бога верует [...] обиди никакой от
него не било [...] десятину свою возьмет, а больше пальцем не тронет [...] много
уродило и отдать больше, меньше уродило и платить меньше, ничего не уродит -
ничего и не платишь! А теперь при румннах другой разговор, сколько тебе там ни
уродит, хоть и совсем ничего Бог не даст, а плати кажднй год одинаково"09.
Особую привлекательность в глазах липован имел также традиционннй для
османското общества принцип рассе ления - изолированннми конфессиона льннми
общинами (махала), как нельзя более соответствовавший староверческому идеалу
поселений. Зта система не только способствовала внутреннему сплочению пере-
селенцев, но и гарантировала сохранность их традиционното жизненного уклада,
позволяла, как особо отмечают современнне зтнографн, сохранить родной язнк,
обичаи, фольклор и весь комплекс зтнодифференцирующих признаков65678970.
Наиболее значительное пополнение липованских общин Добруждн произошло
в 20-е - 40-е гг. XIX в. за счет беженцев е территории Бессарабии, присоединен-
ной к Росени по Бухарестскому мирному договору 1812 г. В первне годи русская
администрация мало вмешивалась во внутреннюю жизнь вновь приобретенннх
земель. Переменн начались после 1818 г. в связи е введением нового устава управ
ления областью и инициированной администрацией первой переписью населения
65 О действовавшей в Османской империи в XVIII в. и в XIX в., в частности, на территории восточной

части Румедии системе землепользования и налогообложения подробно см.: Макарова, И. Ф. Болгар-
ский народ в XV - XVIII вв.: зтнокультурное исследование. Москва: URSS / КомКнига, 2005, 100-109;
Макарова, И. Ф. Болгарь1 и Танзимат. Москва: URSS / Книжньш дом ЛИБРОКОМ, 2010, 55-56, 63-73,
161-163.
66 1 дюнюм соответствует 919,3 м2.
67 Дамянов, С. Към въпроса за премахването на господарлъците в Северозападна България през 50-те
и 60-те години на XIX в. - В: Сборник в чест на проф. д-р Христо Гандев. Изследвания по случай
75 години от рождението му. Редкол. Д. Косев и др. София: Изд. на БАН, 1985, 190-191; Димитров,
Стр. За класовото расслоение сред селяните в Североизточна България през 70-те години на XIX в. -
Известия на Института по история, 1960, т. 8, с. 269; История на България в четиринадесет тома. Т. 6.
Българско възраждане 1856 - 1878. Отг. ред. К. Шарова. София: Изд. на БАН, 1987, 44-48 (автор Хр.
Христов).
68 Аксаков, И. С. Письма к родньш. 1844 - 1849. Изд. подгот. Т. Ф. Пирожкова. Москва: Правда, 1988,
с. 418.
69 Лупулеску. Русские колонии в Добрудже..., № 2, 334-335.
70 Еролова, И. Добруджа..., 229-250; Пригарин, А. А. Русские старообрядцьг на Дунае..., 299-446.
(с целью вмявления разного рода беглого злемента). После войни 1828 - 1829 гг. и
принятия в 1828 г. нового законоположения, по которому Бессарабия утрачивала
самостоятельность и становилась частью Новороссийского генерал-губернатор-
ства, гонения приняли систематический характер, породив беспрецедентную по
своим масштабам волну массовмх переселений за Дунай. И. С. Аксаков упоминает
в своем докладе, что для поимки беглецов вдоль всей граници Бессарабии россий-
ские власти били вннужденн расположить военнне караули. Вдоль сухопутной
ее части кордони били расставленн на расстоянии пяти верст друг от друга, а
по берегам рек до полутора верст71. Но зти мери по наведению порядка прово-
цировали лишь повальное бегство за Дунай и частично на территорию австрий-
ской Буковинн. Как рассказнвал впоследствии один из очевидцев собнтий тех
лет: „Много тогда народу за Дунай ушло, разве, может, какого сотого поймали"72.
Подсчет, проведенннй современннм зтнографом А. А. Пригариннм по материа-
лам ревизии 1850 года, показнвает, что зта образная народная статистика отра-
жает злемент истини: лишь по официальннм данннм, среди бежавших в Турцию
числился кажднй десятнй мужчина из числа жителей Бессарабии73.
Среди беженцев староверн отличались особой активностью и организованно-
стью. Иван С. Аксаков, специально изучавший по поручению правительства зту
проблему отмечал, что для прекрагцения массового оттока заграницу „необходим
бил би сплошной забор из живнх людей с неподкупной честностью"74. В практи-
ческой плоскости дела обстояли иначе. Сначала наведению порядка мешало то
обстоятельство, что „пикетн содержали донские казаки, сами старообрядцн, кото-
рне не только не препятствовали, но и содействовали побегам". Били известни
даже случаи, когда вместе с переселенцами за Дунай уходили целне караули7576.
Последнее из сказанного подтверждали и жители правобережья, которнм дово-
дилось видеть на пограничннх базарах Добруджи группн беглнх солдат из при-
граничннх пикетов70. Затем, когда на службу заступили патрули из состава пра
вославното контингента, содействие беглецам приняло откровенно коммерческие
форми77.
Для беглецов-липован била характерна внсокая степень организованности.
Как отмечал тот же И. С. Аксаков, у староверов били хорошо отлаженн свои мар
шрути, сугцествовала своя тайная почта, условннй язнк, осведомители, стража, а
все действия сопровождались глубочайшей скрнтностью78. По его личннм наблю-
дениям, в пограничной полосе почти в каждом селении можно било найти одну -
две семьи липован, благодаря которнм функционировала тайная сеть, обеспечи-
вавшая механизм перехода через границу. Тайная переправа через Дунай, несмо-
тря на широкую водную преграду, оказмвалась возможной благодаря наличию
71 Аксаков, И. С. О бессарабских раскольниках.. с. 439.

73 Пригарин, А. А. Русские старообрядцм на Дунае..., с. 135.
74 Аксаков, И. С. О бессарабских раскольниках..., с. 441.
75 Там же, с. 439.
76 Лупулеску. Русские колонии в Д обрудж е..., № 1, с. 146.
77 Аксаков, А. И. О бессарабских раскольниках..., с. 439.
78 Там же, 437-438.
многочисленнмх проток, а также обилию високото камьппа на левом берегу и

густого леса на правом79.
Сохранились яркие воспоминания самих староверов о собнтиях тех лет: траги-
ческие истории о задушенннх или брошенннх в води Дуная кричащих младен-
цах, угрожавших вндать солдатам всю лодку с беглецами, о беспримерной отваге
и изобретательности перевозчиков, о великодушни турок и так далее80. Так напри
мер некая Марья Михайлиха из г. Тульчи, пережившая в юности бегство за Дунай,
пересказнвала собнтия тех дней следующим образом: „Тут кордон бил [...] про
тив самой Тульчи [...] страх как смотрели, чтобн люди не переезжали. Перевоз-
чики били с зтой сторонн - рнбаки больше - вот они и перевозили. А на той сто-
роне у них свои люди били - одни другим знаки давали [...]. И чето уж начальство
с зтими перевозчиками не делало - и расстреливали их, и сквозь строй гоняли, -
а все перевозили [...] с имуществом, со веем. [...] А как приехали в Тульчу - сей-
час веех нас в конак отвели, переписали и веех отпустили. Турок хорошо прини-
мал, спасибо ему"81.
Несмотря на массовое бегство липован за Дунай, их отношение к исторической
родине коренннм образом отличалось от жесткой оппозиции некрасовцев. Созда-
ется впечатление, что липоване очень четко дифференцировали такие понятия как
„родина" и „государство российское". Надеждни и Аксаков единодушно отмечали
их горячую любовь „к земле русской" при одновременной категорической непри-
язни „к порядку вещей, существующему в России, а потому и к правительству,
которьш зтот порядок введен и поддерживается"82.
Тема отношения староверов к России особенно интересовала проживавшего
несколько лет в Добрудже писателя В. И. Кельсиева. По его наблюдениям, любовь
липован к родине имела восторженньш характер, и каждьш „свежак" (вновь при-
бмвший) находил в их среде самьш радушньш прием83. В качестве своих глав-
нмх врагов они дружно назмвали „русское правительство и греко-русский синод",
однако „брань" с воцарившимея на родине антихристом относили исключительно
к духовной сфере84. Например, в ответ на предложение о заключении антироссий-
ского союза с русскими революционерами и поляками В. И. Кельсиев сразу полу
чил от них резкую отповедь. Возражения сводились к нескольким пунктам: „Бун-
товать дело неподходящее [...] святме никогда не бунтовали, а гонения и мучения
за веру претерпевали"; „обличаем, и за то гонения терпим"; „бунтовать мм не ста
нем, и поляку бунтовать не позволим, потому что надо царство соблюдать, какой
там царь ни-наесть"85.
Никакого интереса к издававшемуся в Лондоне Александром Ивановичем Гер-
ценмм (1812 - 1870) и Николаем Платоновичем Огаревмм (1813 - 1877) револю-
79 Там же, 436-438, 444.

81 Там же.
82 Надеждин, Н. И. О заграничнмх раскольниках..., 135-136; Аксаков, И. С. О бессарабских раскольни-
ках..., с. 449.
83 Кельсиев, В. И. Пережитое и передуманное..., 31-32.
84 Там же, с. 38.
85 Там же, 37-38.
ционному журналу „Колокол" и прочим подобнмм изданиям староверм не проя

вили80. Полностью провалилась и попмтка В. И. Кельсиева организовать в Тульче
тайное революционное общество е целью издания и распространения запрещен-
нмх в Росени книг. Сохранилась межведомственная переписка российского Мини
стерства иностраннмх дел, Министерства внутренних дел и III Отделения собст-
венной его императорското величества канцелярии, датированная январем 1864 г.
- июлем 1865 г.8687, поясняющая обстоятельства зтой инициативи. Из материалов
дела, в частности, следует, что при посредничестве М. Чайковского В. И. Кельси-
еву удалось вместе е братом получить в Стамбуле денежное пособие от католи
ческото миссионерского общества лазаристов и поддержку французского посоль-
ства. Обосновавшись в Тульче, они попнтались открнть на зти деньги „вторую
вольную типографии)'' е целью перепечатки старообрядческих книг и распростра
нения „в простонародье противоправительственннх сочинений". С зтой целью
они обратились за содействием к белокриницкому епископу Аркадию Славскому
(Аркадию Шапошникову). В историографии принято полагать, что со сторонн
епископа вся необходимая поддержка била им оказана8889.Однако документи сви-
детельствуют, что старообрядческий йерарх предложение братьев Кельсиевнх не
только отверг, но и пошел на открнтнй конфликт, е позором изгнав их из своей
резиденции (Славского монастнря), после чето произнес перед паствой проповедь
«-» ЙО
пророссииского содержания .
Исчерпнвающее объяснение зтим неудачам братьев Кельсиевнх тогда же пред
ложил М. Чайковский. По его мнению, в отношении русских старообрядцев поли-
тическая проповедь бьша бесполезна, необходимьш зффект могла дать лишь „про
поведь религиозная", а полностью удовлетворить бьша способна только новая
секта (которую он и намеревался специально для них придумать)90.
Идея учреждения искусственной новой сектм вовсе не представляется фанта-
стической. В середине XIX в. кроме липован и некрасовцев в Добрудже прожи-
вало большое количество приверженцев гониммх в Росени религиознмх сект. По
материалам, собраннмм И. И. Надеждинмм и епископом Мелхиседеком, в основ-
ном зто бьши хлмстм, скопцм, молокане и духоборм.
Общинм молокан и ду хоборов, относящихся к категории так назмваеммх ду хов-
ннх христиан, близких по своему учению к протестантизму91, имели в Добрудже
легальньш статус и открмто вели пропаганду своето учения92. Можно предполо-
жить, что причиной столь лояльного отношения турецких властей могла бмть
86 Там же, 313-314.

87 ГАРФ, ф. 109, 1 зксп., оп. 8, 1864, д. 8, ч. 4, л. 1-40об.
88 Субботин, Н. И. Раскол как орудие враждебнмх России партий. Москва, 1867, с. 157; Гросул, В. Я. Рос-
сийские революционерь1 в Юго-Восточной Европе. Кишинев: Штиинца, 1973, с. 169.
8 9 ГАРФ, ф. 109, 1 зксп., оп. 8, 1864, д. 8, ч. 4, л. 5об.-6.
9 0 Кельсиев, В. И. Пережитое и передуманное..., с. 336.
91 Подробную библиографию см.: Библиографический справочник по вопросам старообрядчества, рас-
кола и сектантства. Ленинград, 1932; Грекулов, Е. Ф. Библиографический указатель литературь1 по
исследованию православия, старообрядчества и сектанства в советской исторической науке за 1922 -
1972 годи. Москва: Наука, 1974; Подберезский, И. В. Бь1ть протестантом в России. Москва: Глория,
1996.
9 2 Смрку, П . А. Р у с с к и е м и с т и ч е с к и е с е к т ь ! в Р у м ь ш и и . . . , с . 6 8 .
активная иконоборческая позиция молокан, импонировавшая мусульманам, аске-

тизм обрядовой практики, находивший соответствующие параллели в исламе, а
также глубокая набожность адептов зтого учения.
Молокане бьши принципиальнмми, последовательньши иконоборцами и нахо-
дились с православньши в непримиримой вражде. Одним из внешних призна-
ков обращения к зтой секте являлся демонстративнмй отказ от икон. В частно
сти, епископом Мелхиседеком рассказмвает о существовавшим в их среде обм-
чае сжигать иконм в отне (разрубив на части)93. Руководили общинами старцм-
пресвитерм, которме и проводили моления, в ходе котормх читались проповеди и
исполнялись песнопения на библейские текстм. Из материалов, собраннмх Ива-
ном С. Аксаковмм, следует, что для сообществ духовннх христиан бьша харак
терна столь вмсокая степень замкнутости, что православнме не могли предоста-
вить ему о них практически никакой информации (за исключением тото, что моло
кане не крестятся, за что и прозванм в народе „немоляками")94.
Что касается количественного состава молоканских общин Добруджи, уста-
новить его вряд ли возможно. Исключительно закрмтме, зти общини тщательно
скривали от современников любую информацию о себе. Во всяком случае епи
скоп Мелхиседек, попнтавшийся прояснить данннй вопрос, потерпел полное
фиаско9596.Не могут ответить на него и официальнне османские документи, внну-
жденнне заносить информацию об зтой категории налогоплательщиков в общую
для старообрядцев рубрику „прочие". Известно лишь, что в 1865 г. количество
молоканских семей в окрестностях г. Тульчи значительно превишало сотню. Об
зтом, в частности, свидетельствуют материали переписки российских диплома-
тов90. Основной анклав духовннх христиан располагался в тот период на террито-
рии Дунайских княжеств, где они также имели официальннй статус97.
Изучение истории расселения молокан и духоборов по территории Османской
империей и вассальннх по отношению к ней Дунайских княжеств опирается в
основном на предания самих молокан. В их кругу сохранилась информация, что в
Подунавье первне молоканские общини появились сначала в Бессарабии и били
основани внходцами из Таврической губернии, а также беженцами из централь-
ннх губерний Росени98. Произошло зто после издания знаменитото в их среде так
назнваемого Манифеста императора Александра I (1805), призванного покончить
е зпохой жестоких гонений. Однако в период прав ления Николая I (*1796, 1825 -
1855) преследования возобновились. Они совпали е присоединением в 1812 г. Бес
сарабии к Росени, а затем и дельтн Дуная (по Адрианопольскому договору 1829 г.).
Зти обстоятельства спровоцировали массовне переселения духовннх христиан за
Дунай, превратив Добруджу в главньш региональньш центр молоканства. Потеря
93 Там же, с. 66.

94 Аксаков, И. С. Письма кродньш..., с. 413.
95 Смрку, П. А. Русские мистические секти в Румьшии..., с. 54.
96 РГВИА, ф. 450, д. 67, л. 289об., 298, 297об.
97 Абакумова-Забунова, Н. В. Русское население городов Бессарабии XIX в. Кишинев: Бизнес-Злита,
2006, с. 130, 93.
98 Кудинов, Η. Ф. Столетие молоканства в России (1805 - 1905). Баку, 1905, 20-21, 23-25, 28-32; Скалъ-
ковский, А. А. Русские диссиденть! в Новороссии. - Киевская старина, 1887, № 4, с. 776.
Россией после поражения в Крьшской войне (1856) всего левобережья и переход

его под юрисдикцию Дунайских княжеств, а также последовавшее вскоре заклю
чение между княжествами и османским правительством конвенции о полной сво-
боде вероисповедания (1858) стимулировали частичное возвращение молокан
обратно в Бессарабию и Молдавию.
В Росени молокан относили в даннмй период к категории наиболее опаснмх
для государства сект. Въезд из-за граници на территорию исторической родини
бил им строго запрещен. Однако в Военно-историческом архиве Российской
Федерации сохранилась подборка документов, датируемая 1865 г., которая посвя-
щена обсуждению поступившего в российское Министерство иностранннх дел
ходатайства 35 молоканских семей о разрешении на переселение в Амурскую
область". И хотя в зтих документах отсутствует окончательннй вердикт по дан-
ному делу, исключительно доброжелательная тональность чиновников висо
кото ранга (в том числе, генерал-губернатора Новороссийского края и Бессарабии
Павла Евстатиевича Коцебу (1801 - 1884)) не оставляет сомнений относительно
принятия положительного решения.
Что касается хлнстов и скопцов, то в налоговнх регистрах Дунайского вилай-
ета их последователи вряд ли могли попасть в рубрику „прочие". Хотя в совре-
менной историографии становление хлнстовщинн и скопчества принято соотно-
сить с мистико-аскетическими движениями внутри русского раскола и даже при-
числять к старообрядцам99100, на территории Османской империи их последователи
били вннужденн скрнваться в рассматриваемнй период под маской православ-
ннх прихожан.
В качестве самостоятельного религиозното сообщества хлнстн оформились в
России на рубеже XVII - XVIII вв„ а скопци отделились от них в последней чет-
верти XVIII в. Судя по материалам, собранннм В. И. Кельсиевнм101, для привер-
женцев зтого учения в Подунавье били типични те же черти, что и для их собра-
тьев в европейской части России. В отличие от молокан и духоборов для хлнстов
и скопцов не бьш характерен демонстративньш разрмв с традиционнмми формами
православной обрядности. Не афишируя свой фактический отход от ортодоксаль-
ного христианства, они культивировали тайную ритуальную практику - „раде-
ния", включавшие в себя зкстатические „хождения", песнопения и пророчества.
Возглавляли сектм лидерм, почитаемме их последователями „христами", „бого-
родицами" и „святмми". На бмтовом уровне отличительной особенностью хлн
стов и скопцов являлась специфическая аскетика, включавшая в себя полньш отказ
от мясной пищи, алкоголя, запрет на матерную брань и любме формм сексуаль-
ннх отношений. К зтому необходимо добавить практикуемую скопцами ритуаль
ную ампутацию частей тела, связаннмх с половой принадлежностью. Сохрани
лась информация, что кроме обмчнмх скопцов в Подунавье имелись общинм и так
99 РГВИА, ф. 450. д. 67. л. 285-302.

100 Подробно см. Панченко, А. А. Христовщина и скопчество: фольклор и традиционная культура рус-
ских мистических сект. Москва: Объединенное гуманитарное издательство, 2002, с. 8.
101 Келъсиев, В. И. Святорусские двоеверьт.., 583-619; Кельсиев, В. И. Святорусские двоеверьт Богиня
Авдотья..., 1-30; Келъсиев, В. И. Святорусские двоеверьт Божии люди..., 1-36.
назнваемнх шалопутов - духовннх скопцов, отрицающих ритуал телесното оско-

пления. Из материалов епископа Мелхиседека следует, что появляться они здесь
начали еще до 1856 г., однако установить их количество (даже приблизительное)
ему не удалось102.
Существовавший у российских властей обичай сдавать проходивших по хлн-
стовским и скопческим процессам сектантов в солдатн привел к распространению
зтого учения в армии, а многочисленнне русско-турецкие войни конца XVIII -
первой половини XIX вв. позволили ему благополучно распространиться вместе
е дезертирами в местах временной дислокации русских войск на севере Балкан.
В Добрудже зтому в немалой степени могла способствовать и обстановка фео-
дальной анархии, царившая в зтом регионе на рубеже XVIII - XIX вв. По инфор
мации Н. И. Надеждина последнее крупное пополнение скопческих общин Доб-
руджи произошло именно после пребивания здесь русских войск в период войни
1828 - 1829 годов103.
Если в первне десятилетия XIX в. отношение к скопцам со сторонн турецкой
администрации било достаточно индифферентннм, то затем ситуация начала
меняться. По мере усмирения анархической стихии, укрепления позиций цен-
тральной власти и продвижения Турции по пути реформ стадо все более явст-
венно обнаруживаться неприязненное отношение Порти к зтой зкстремальной
форме христианского подвижничества. Информацию на зтот счет Н. И. Надеж
дни имел возможность получить непосредственно из первнх рук - от своето гида
скопца Савелия Лебедя, вннужденного в связи е начавшимися гонениями пересе-
литься из Добруджи в Бухарест. Именно е его елов Надеждни записал, что „в Доб
рудже скопцов раньше било много", но поскольку турки их „ненавидят [...] и тер-
пят только для употребления в гаремах", то пришлось перебираться на левобере-
жье, в Тульче же к середине 40-х гг. скопцов „осталось только 3 - 4 человека"104.
Яркие художественнне зарисовки, описнвающие кровавне ритуали скопче
ских общин Добруджи, опубликовал В. И. Кельсиев105. По его утверждению, в
качестве первоисточника им бил использован рассказ некой „богородици" Авдо-
тьи, повествующий о собнтиях, якобн относящихся к лету 1864 г. В своей публи
кации В. И. Кельсиев представил абсолютно полннй набор страшилок, которнми
обично пугали русских обнвателей в XIX столетии. Сснлаясь на Авдотью, он
смачно обрисовал наиболее интереснне для читателей подробности сектантских
ужасов: свальннй грех на „беседах", ритуальное убийство рожденного от зтого
греха „христосика", причащение сначала горячей кровью убиенного младенца, а
затем щепоткой его внсушенного тельца и т.д. Историческая достоверность сведе-
ний В. И. Кельсиева весьма сомнительна. Академик А. А. Панченко в своем фун-
даментальном труде по хлнстовству и скопчеству справедливо отмечал, что В. И.
Кельсиев воспроизвел, скорее всего, внмнш ленннй сюжет, основанннй на под-
102 Смрку, П. А. Русские мистические секти..., 63-64.

103 Надеждни, Н. И. О заграничнмх раскольниках..., с. 124.
104 Там же.
105 Кельсиев, В. И. Святорусские двоеверьг Богиня Авдотья..., 1-30.
по И рина Ф еликсовна М акарова
борке российских материалов пропагандистской направлснности1"". Однако вне

зависимости от степени правдивости подобннх „свидетельств очсвидцсв”. появ-
ление в пресее зарисовок подобното рода не могло не влиять на репутацию скоп-
цов. Оно вряд ли способствовало и благосклонности к ним турецких властей,
стремившихся позиционировать себя в середине XIX в. поборниками реформ и
прогресса.
Благодаря своему гиду скопцу Н. И. Надеждни смог собрать некоторую инфор
мации» об их учении106107. Он пришел к внводу, что чаяния придунайских скопцов
практически не отличались от фантазий их единомьппленников в России. В част
ности, они верили в батюшку царя - искупителя Петра III, Селиванова и с нетер-
пением ожидали его скорого явления народу. Предполагалось, что зто может про-
изойти уже по окончании срока царствования ньшешнего государя (наследник
якобн уже изъявил согласие уступить ему престол и подготовил соответствую-
щий манифест, утвержденннй сенатом и синодом). Приход батюшки царя иску
пителя ожидалея в Москве, куда он должен бьш собрать скопцов „со веех концов
света“ и даровать им свободу.
Основньш занятием придунайских скопцов бьши пчеловодство и извоз, обес-
печивавшие им достаточно внеокий уровень благосостояния. Формально все они
числились православньши и внешне от церковной жизни не дистанцировались108.
Особняком от липован и членов русских сектантских сообществ жили пра-
вославнне украинци. Местное население назнвало их в середине XIX в. русна-
ками109. В XX в. зтот зтникон стал нередко употребляться болгарами и по отноше-
нию ко веем категориям старообрядцев, хотя в Румьшии староверн продолжают
и по сей день официально сохранять свое имя „липоване" или „руси липоване"1101.
Изначально организационннм ядром малороссийской диаспорн Добруджи
били запорожекие казаки, переселившиеся за Дунай после ликвидации в 1775 г.
Запорожской сечи. Тогда, после окончательного разорения Запорожья, к султану
по преданиям ушли около 5 тнеяч сечевиков, основавших новую Сечь - Заду-
найскую111. Убежище в Турции било им предоставлено на тех же условиях, что
и некрасовцам. На период ведения Портой военннх действий бнвшим запорож-
цам даровалась привилегия служить в армии, взамен предоставлялись налоговне
льготн, а поселения приобретали полуавтономннй военизированннй статус. Их
станицн образовнвали как би федерацию замкнутнх от внешнего мира самоу-
правляемнх и абсолютно самостоятельннх в административном и хозяйствен-
ном отношении рнболовецких общин, на территории которнх в полном объеме
продолжали действовать закони уже не существовавшей Запорожской сечи. Во
106 Панченко, А. А. Христовщинаи скопчество..., с. 220.

107 Надеждни, Н. И. О заграничнь1х раскольниках..., с. 122.
108 Смрку, П. А. Русские мистические секть1 в Румьшии..., 61-63; Надеждин, Н. И. О заграничнмх рас
кольниках..., 121- 122.
109 Лупулеску. Русские колонии в Добрудже..., 1889, № 3, с. 701.
110 Еролова, И. Добруджа..., 16-17.
111 Подробно историю жизни запорожцев за Дунаем см.: Скальковский, А. История Новой Сечи или
последнего коша Запорожского. Т. 1 - 3. З-е изд. Одесса, 1886; Бачинський, А. Д. С1ч Задунайська.
1775 - 1828: 1сторико-документальний нарие. Одесса: Гермес, 1994.
РоССИЙСКИЕ ДИАСПОРН ДУНАЙСКОГО ВИЛАЙЕТА ш
главе каждой общини (куреня) стоял внборннй куренной атаман. Курень являлся
одновременно и первой судебной инстанцией. По информации на сентябрь 1826 г.,
полученной русским командованием от одного из перебежчиков, количество кур-
ней составляло в устье Дуная порядка шестидесяти112. Второй судебной инстан
цией била союзная кошевая администрация. Кошевой атаман имел генераль-
ский чин двухбунчужного паши и официальную печать с надписью на турецком
язнке - „начальник Буткальских казаков, кошевой". Последней инстанцией била
Сечевая Рада, т.е. общее собрание веех казаков. Одновременно Рада била и носи-
телем всей внешей власти. В отношении духовенства на веем протяжении своето
существования Сечь сохраняла полную независимость. Священников внбирали
исключительно из своей среди, отенлая их затем для рукоположения к молдав-
ским архиереям.
Необходимне сношения с османскими властями производились исключите
льно через кошевую администрацию, чьим представителем обично внетупал вой-
сковой старшина. В ведении зтой администрации била и деятельностью, связан-
ная со службой в турецком войске. Администрация распоряжалась денежннми
субсидиями и провиантом, поступавшими от турецких властей, определяла воен-
ннй распорядок и т.д. В ее обязанности входил также контроль за общесечевнми
доходами и расходами.
Поскольку основннм родом повседневной деятельности запорожцев била рнб-
ная ловля и охота, большую часть жизни они проводили на рнболовецких заводах
и плавнях. Сама Сечь била лишь центральннм пунктом сбора всего казачества.
В обнчное время там жил старшина и небольшое количество неженатнх сече-
виков - бурлаков (в основном стариков). Женщинам вход в Сечь бил запрещен.
Женатне казаки обитали со своими семьями в окрестннх слободах („райе"). К
зтим слободам тяготела и основная часть мигрантов малороссийского происхож-
дения.
Согласно агентурннм сведениям, собранннм в 1826 г. для аналитической запи
ски офицерами русского Генерального штаба, перелом в жизни запорожцев, имев-
ший самне серьезнне последствия для истории Сечи в целом, пришелея на 1805
год113, когда (на рубеже XVIII -X IX столетий), значительная часть центральннх и
восточннх Балкан били охваченн феодальной анархией и междоусобицей, в кото-
рой в качестве наемннх войск принимали активное участие и отряди некрасовцев
и запорожцев. Последние сражались на стороне татарских ханов Добруджи. Как
следует из доступной штабу информации, оказавшись втянутнми в кровавне раз-
борки между татарским наместником Ахмет Назир пашой и правителем Русчука
Текенишли-оглу, на стороне которого воевали донские казаки, запорожцн потер-
пели сокрушительное поражение, закончившееся кровавой резней.
ВоенннйразведчикИванП. Липрандиприводитотличннев деталях, нов целом
сходнне сведения. По его информации, на момент столкновения с некрасовцами
запорожцн находились на службе у браиловского назмря, а донские казаки у туль-
112 РГВИА, ф. 846. д. 885. л. 6.

113 Сведения о задунайских запорожцах в 1826 г. - Киевская старина, 1891, № 11, 295-299.
чинского паши Пегливана, которнй и натравил их на соперника. Ситуации разви-

валась следующим образом: „Некрасовцн истребили и до основания сожгли их
Сечу, многих изрубили, остальннх рассеяли; некоторне успели спастись в Браи-
лове, другие продолжали скитаться по деревням до Бухарестского мира; тогда,
возвратясь в отведеннне им для жилищ места, и не найдя тут некрасовцев, ото-
шедших большей частью к Мраморному морю, построили и учредили свою Сечу
на том месте, где бьши некрасовские Большие Дунавци, сохранив прежнее наиме
нование местечка и поселились в окрестностях"114.
Гибель большого количества коренннх сечевиков вннудила кошевую админи
страции» обратиться к Порте с просьбой о вндаче разрешения записнвать в состав
Задунайской сечи веех желающих. Зто решение изменило порядок комплектова
ния курней и привело к появлению в их составе большого количества разното
рода случайното злемента (вплоть до молдаван и внходцев из местной православ-
ной райи). По мнению составителя аналитической записки русского Генштаба,
именно с зтого момента Сечь начала терять свой боевой потенциал и превраща-
ться в место укрития для беглото уголовного злемента11516. Привлеченнне нало-
говнми льготами и закрнтнм военизированннм статусом поселений, в сечевики
начало записнваться все больше людей не только не желавших, но и не способ-
ннх вьшолнять воинский долг. В конечном итоге данное обстоятельство в нема-
лой степени способствовало ее идейной деградации и измене своему воинскому
долгу, приведшей к полной ликвидации Задунайской сечи в 1828 г.
Собнтия, предшествовавшие роспуску Сечи, развивались следующим образом.
По данннм русского Генштаба, в 1826 г. Портой бил издан ферман, признваю-
щий под ружье 500 запорожцев в дополнение к мобилизованннм полугодом ранее
1 120 сечевикам110. Зто обстоятельство, как отмечалось в аналитической записке,
„привело в волнение веех; многие разбежались, несколько уже начали являться к
нам в карантии". Затем последовало роковое для судьбн Сечи бегетво в Измаил к
генералу С. А. Тучкову 500 казаков во главе с недавно избранннм из числа нович-
ков куренннм атаманом Осипом Михайловичем Гладким (1789 - 1866).
Убедившись в ненадежности Задунайской сечи в качестве военното стража гра
ници, Порта отказалась от идеи дальнейшего базирования запорожцев в непо-
средственной близости от России. Однако решение о ликвидации било принято
не сразу. В среде самих казаков сохранились предания, что первоначально турец-
кие власти предложили перенести Сечь в окрестности Салоник117. Зто предло
жение нашло поддержку со сторонн кошевой администрации, которая отпра
вила для осмотра внделенннх земель 400 казаков. Новое место им понравилось
(„обильно водою и рнболовецкими лиманами, земля плодородна"), но переезжать
Сечь отказалась. Мотивация била одна - удаленность от границ с Россией. Озву
чена она била следующим образом: „Невнгодно, далеко, народу нет [...], а что ми
без народу [...] все до одного человека переведемея [...] очень далеко [...] народ ту да
114 Липранди, И. П. Некоторме сведения о правом береге Дуная.. с. 33.

115 Сведения о задунайских запорожцах в 1826 г...., с. 297.
116 Там же, с. 299.
117 Кондратович, Ф. Задунайская сечь..., № 2 , 290-291.
не пойдет [...] нас тут только и держало то, что народ из Росени шел: от панщинм
тикали, от москалей [...] недалеко бьшо [...,] а ту да кто пойдет? Если бм идти на
Здирне или хотя бм на Анадольску сторону [...] там недалеко. Шел же народ е Чер
номорка сюда [...] и малой лодочкой рмбацкою“118. Поскольку вопрос об Адриа-
нополе и Малой Азии благополучното разрешения не нашел, судьба Сечи оказа-
лась предрешена. Историческое знамя запорожцев, дарованное им некогда султа-
ном (золотой православнмй крест и серебрянмй полумесяц на красном поле) бмло
передано на хранение в резиденцию греческого православното патриарха в Конс-
тантинополе, а сами сечевики, лишеннме казачьей организации и звания, разбре-
лись рмбаками по дельте Дуная.
Вскоре однако в Турцию начали возвращаться многие из тех, кто в 1828 г. ушел
е О. Гладким в Россию. Потери казачьего полка О. Гладкото бмли серьезнме, но
относились они не к военному, а послевоенному времени. В одном из писем от
1831 г. к исполняющему обязанности Новороссийского и Бессарабского генерал-
губернатора графу Федору Петровичу Палену (1780 - 1863) Гладкой, в частно
сти, вмражал просьбу о передислокации казаков подальше от турецкой граници,
сетуя, что „за месяц бежало в Турцию 27 человек, всего недостает 206, остается
в полку налицо 324 человека [...] ежели будут стоять долее при флотилии к гра-
нице Турции, то убегут"119. Судя по добруджанским рассказам, главной причиной
обратното бегства сечевиков из Росени било всеобщее недовольство порядками,
от которнх они успели отвнкнуть за годи жизни под турецким игом (в первую
очередь от „солдатчина")120. Стремясь склонить перебежчиков к возвращению
обратно в Россию, Новороссийский и Бессарабский генерал-губернатор князь
Михаил Семенович Воронцов (1782 - 1856) отправлял в 1838 г. на турецкую сто
рону своето агента Симона Писаренко (по всей видимости, бнвшего запорожца).
Однако его миссия полностью провалилась. Из Тульчи С. Писаренко писал князю
Воронцову: „Я распорядился заблаговременно объявлением семилетней льготн,
провианта и ссудн на постройки, малороссиянам прощение от вин, но ничего не
помогает, и всякий прежний мой знакомнй убегает от меня"121.
После ликвидации в 1828 г. Сечи история запорожцев за Дунаем получила,
однако, неожиданное внесечевое продолжение. Поскольку сама Задунайская сечь,
ориентируясь на пример приднепровской митрополии, имела военнмй харак
тер, куда женщинам вход бмл запрещен, вокруг нее исторически группирова-
лись поселки и слободм, населеннме не только семьями женатмх казаков, но и
обмчнмх переселенцев е территории Малороссии. С конца XVIII в. именно они
бмли центрами притяжения для беглмх крестьян из южнмх областей Российской
империи (в первую очередь Новороссии, Херсонщинм, Черниговщинм, Киев-
щинм). Зта новая волна переселенцев, получивших в среде местното населения
имя „руснаки" и имевшая в турецких землях статус обмчной православной райи,
постепенно образовала в Добрудже довольно значительнмй слой населения.
118 Там же, с. 291.

119 Рябинин-Скляревский, О. Клнець Задунайськой СЙчи. - Украша, 1929, № 36, с. 65.
120 Кондратович, Ф. Задунайская сечь..., № 2, с. 287.
121 Рябинин-Скляревский, О. Клнець Задунайськой С1чи..., с. 69.
Судя по рассказам самих руснаков, собраннмм уже в последней четверти XIX в.,
турки, желая заселить малолюдную Добруджу, принимали беглецов охотно. Вот
лишь одно из преданий, сохранившееся в их среде и относящееся к первой трети
XIX в. В г. Тульча руснаки построили е разрешения местното аяна новую цер-
ковь вьппе мечети. При посещении города пашой вокруг зтого обстоятельства раз-
разился скандал, причем аян встал на защиту переселенцев и сумел отстоять их
права. Аргументация бьша исчерпмвающая: „Если б не позволил, то и руснаки тут
бм не жили, а теперь смотри, сколько народа идет [...] как только ночь настанет, так
и плмвут е русской сторонм [...]. Да и пусть она себе хоть втрое будет вьппе - нам
что? Нам лишь бм народа больше бьшо!"122.
За Дунаем беглецм малороссм естественнмм образом тяготели к поселениям
единоплеменников запорожцев. Располагаясь по соседству е казацкими стани-
цами, они представляли собой самостоятельнме административнме единици,
но находились в подчинении Сечевого коша, которнй вьшолнял посреднические
функции в контактах е турецкой администрацией. После тото как в 1828 г. запо-
рожцн оказались приравнени по статусу к жителям зтих поселков-сателлитов,
начались активнме ассимиляционнме процессм и формирование единой зтнокон-
фессиональной общности руснаков.
В 80-х гг. XIX в. руснаков подробно обследовал руммнский географ Лупуле-
ску123. По его наблюдениям, зта зтнокультурная группа бмла абсолютно гомо-
генна в своем составе и имела ярко вмраженнмй малороссийский облик. Поселки
руснаков сплошь состояли из глинобитнмх беленмх хаток, крмтмх каммшом и
обнесеннмх плетнем из хвороста. В контексте обичното для зтого региона камен
ното критото черепицей жилища, зти типичнме для южнмх областей Росени
постройки смотрелись несколько странно. Внутреннее убранство домов также
не отличалось от традиционното украинското. Серьезнмх изменений не претер-
пели и народнме обмчаи (песни, игрм, ритуал семейнмх и общественнмх празд-
неств). Изменения коснулись в основном костюма: к концу XIX в. женский пра
ктически полностью утратил свой национальнмй колорит и бмл заменен евро-
пейским, но мужской сохранил традиционную шапку и широкие, заправленнме в
сапоги, шароварм.
Общественная организация руснаков, в которую влились запорожцм, дубли-
ровала основнме чертм тех порядков, которме бмли принятм в районах истори
ческото обитания переселенцев-малороссов до их окончательного вхождения в
состав Российской империи. Не имея никаких привилегий по сравнению е дру-
гими православнмми общинами региона, поселения руснаков представляли собой
тем не менее достаточно замкнутме социальнме организми, способнме в значи-
тельной степени удовлетворять привички и самих беглецов, и бмвших сечеви-
ков. Главная административная власть принадлежала сельскому сходу - Громаде.
Громада заведовала всеми внутренними общественнмми распорядками, разбором
поземельнмх отношений, церковнмми делами. Ей же принадлежала раскладка и

123 Лупулеску. Русские колонии в Добрудже..., 1889, № 2, 315-336; № 3, 685-704.
сбор налогов. Громадский суд бмл также первой и почти всегда окончательной
инстанцией при решении спорнмх или конфликтнмх вопросов. Слушание дела
обично производилось по воскресеньям после церковной служби. Лишь в редчай-
ших случаях допускалось обращение к турецкому суду.
Сношения с османской администрацией осуществлялись через специальннх
внборннх представителей - чорбаджию и его помощника кехайю. Зти должност-
нне лица внбирались сроком на полгода или год из числа лиц, знающих турец-
кий язнк. Собрание чорбаджиев от различннх общин составляло меджлис и зани-
малось решением вопросов, внходивших за граници компетенции отдельннх
общин.
Для решения церковннх вопросов на общем собрании происходил внбор цер-
ковного попечительства - зпитропии. Духовенство избиралось самими прихожа-
нами причем зачастую из числа лиц, не принадлежащих к духовному сословию.
Однако посвящение в сан они получали (в отличие от духовенства Сечи) от гре-
ческих архиереев. В материальном отношении священники оставались в полной
зависимости от той же Громадн. Вопросн их содержания оговаривались специа-
льннм договором и предусматривали денежнне вьшлатн или, чаще всего, нату-
ральное довольствие.
Сравнявшись по положению с неподлежащей военному признву православной
райей, потомки запорожцев освободились от обязательств, связанннх со службой
в турецкой армии. Казалось, что навсегда. Однако инициативи турецких рефор-
маторов зпохи Танзимата спутали все карти. В полном соответствии с провоз-
глашенной Гюльханейским хаттом (1839) доктриной гражданското равенства, в
1850 г. приверженцами модернизации Османской империи бил продвинут закон
о допуске христиан на военную службу (в обмен на отмену уплатн ими подуш-
ной подати). В обществе зтот закон внзвал всеобщее отторжение (как со сторонн
мусульман, так и христиан), но благодаря личной заинтересованности влиятель-
ного османското сановника Саднк паши (он же польский поту рченец Михаил Чай-
ковский) именно на его базе проблема казачества получила неожиданную акту-
альность.
Тайной и заветной мечтой М. Чайковского, по материнской линии потомка зна
менитото запорожского атамана Григория Бжуховецкого, било возрождение под
своим началом Запорожской сечи. Будучи вовлечен в польское восстание 1831 г.,
он вместе со своим полком змигрировал во Францию, а с начала 40-х гг. обосно-
вался в Стамбуле. В июле 1851 г., воспользовавшись наличием в Османской импе
рии исторической традиции, позволяющей создавать на время войни нерегуляр-
ное войско из некрасовцев и запорожцев („казак-алайя"). он (теперь уже чинов
ник Саднк паша) сделал попмтку получить от Портм разрешение на создание при
турецкой армии регулярното казачьего полка124. Зтот полк должен бмл не только
олицетворять собой идею равенства христиан и мусульман, но и открмть дорогу
к возрождению казачества. Задунайской сечи предстояло, объединив под своими
124 Собьггия, связаннью с историей реформирования казак алайя подробно см. Смоховска-Петрова, В.
Михаил Чайковски - Садък паша и Българското възраждане. София: Изд. на БАН, 1973.
знаменами запорожцев и некрасовцев, стать прямой продолжательницей тради-

ций Запорожья и непримиримьш борцом с „восточньш деспотизмом московской
Руси". Однако понимания со сторонм османского правительства зта идея тогда не
нашла.
Начавшаяся в 1853 г. война с Россией вьшудила Порту более внимательно отне-
стись к инициативам польского потурченца, которьш предложил сразу несколько
нововведений. Во-первмх, командовать казачьими отрядами в реформирован-
ном казачьем войске должнм бьши не атаманьг а польские офицери; во-втормх,
к службе в казак алайя кроме некрасовцев и потомков запорожцев отньше могли
допускаться все добровольцн славянского происхождения. Таким образом, каза-
чье войско превращалось по существу в славянское. Получив принципиальное
согласие Порти, М. Чайковский обратился в Париж к главе польской змиграции
князю А. Чарторнйскому с просьбой прислать офицеров. Сам же он бил назначен
миримириан пашой, т.е. казачьим атаманом с поручением формирования отрядов.
Попнтка объединить под началом польских змигрантов веех казаков Турции и
возродить Сечь имела мало шансов на реализацию. Потомки запорожцев отвоен-
ной служби старательно уклонялись. Основной контингент реформированного
войска составили волонтерн из числа балканских славян, которнх дополнили
польские офицерн-змигрантн и призваннне ферманом на службу казаки некра-
совцн. 23 января 1854 г. реформированное казачье войско принесло клятву вер-
ности султану. По настоянию М. Чайковского войску било вручено историческое
знамя запорожцев, с которнм оно и отправилось сражаться на Дунайский фронт.
Известно, что после участия в обороне Делиормана и Силистрн, зто войско вошло
в Бухарест, а затем заняло по распоряжению командования позицию на р. Прут.
Зта дислокация рассматривалась польскими офицерами как начало их освободи-
тельного похода на Украину и Польшу. Однако из-за позиции Австрии, внету-
пившей против реанимации польского вопроса, в мае 1854 г. казачье войско било
снято с линии фронта и переведено под Шумлу.
С окончанием войни основная масса некрасовцев и потомков запорожцев отка-
зались продолжать военную службу. От казак алайя осталось лишь относительно
небольшое ядро во главе с польскими змигрантами. Вскоре, в связи с началом
нового польского восстания, большинство из них вншли в отставку и покинули
территорию Турции. Чтобн восполнить потери, М. Чайковский попнталея в 1863 г.
силой набирать добровольцев из среди казаков. Для истории казак-алайя зта ини
циатива оказалась фатальной. Возмущеннне попнткой превратить их зпизоди-
ческую воинскую повинность в постоянную, некрасовцн подали Порте проше
ние с просьбой избавить их от исторической привилегии служить в армии и пере-
вести вслед за запорожцами на положение рядовой райи. В удовлетворении зтого
прошения им помогли активно интриговавшие против М. Чайковского представи
тели польской змиграции Стамбула. Набирать пополнение в регулярньш казачий
полк Садмк паше отньше пришлось в основном из средм местного славянского
люмпена125. В 1872 г., воспользовавшись бесконечньши конфликтами между поля-
125 Там же, 147-157.

ками и случаями дезертирства болгар, Порта передала командование казак алайя

турецким офицерам. Так инициативи польского авантюриста привели в конечном
итоге не к возрождению Задунайской сечи, а к полной ликвидации традиционното
для Османской империи казачьего войска и окончательному растворению потом-
ков запорожцев в среде малороссийской диаспорн Османской империи.
К сожалению, не представляется возможннм определить даже приблизитель-
ньш количественннй состав зтой диаспорн. Принятнй в османской документа
ции конфессиональннй принцип стратификации населения не вмчленял украин-
цев из общей массм православнмх подданнмх султана. С полной уверенностью
можно лишь утверждать, что к моменту образования в 1864 г. Дунайского вилай-
ета число руснаков в данном регионе бьшо близко к историческому минимуму.
Сохранилась информация о двух массовмх исходах малороссов на историческую
родину, непосредственно предшествовавших дате создания Дунайского вилайета.
Первнй пришелся на начало Крнмской войнм: в 1853 г. после распоряжения рус-
ского правительства о приеме в солдатм веех беглмх, по Дунаю поползли слухи
об освобождении ополченцев от крепостной зависимости. Тогда из руснацких сел
за одно лето ушли в Россию более 1 800 бурлаков (одиноких мужчин)120. Апо
гея миграционная волна достигла в 1861 г. после начала водворения на Балканах
крнмских татар, совпавшего с актом отменм в России крепостното права.
Переселение украинцев и православнмх русских с территории правобережья
Дуная состоялось организованно, в рамках акции российских властей по заселе-
нию опустевших земель Таврической губернии в конце лета - осенью 1861 года126127.
Тот год остался в памяти сторожил Добруджи как год „великой вмходки", пра
ктически полностью опустошивший многие из малороссийских сел - Жежину,
Цмганку, Таицу и др.128. Согласно отчету российского Министерства государст-
веннмх имуществ, той осенью из Добруджи бмло вмвезено морем в Одессу 387
семей и 500 человек одиночек из числа бмвших российских подданнмх129. Орга-
низован процесс переселения бмл следующим образом. „Поскольку в Тульче и
Исакче нет русского дипломатическото агента, - писалось в отчете, - то коман-
диру парохода „Митридат“ Русского общества пароходства и торговли бмло раз
решено при еженедельнмх рейсах из Одессм в Галац брать на пути жителей Доб
руджи и доставлять в Одессу, где за перевоз платилась сумма из предназначенного
для переселенцев пособия. [...] Из Одессм они бмли отправленм в Евпаторию на
командированной для зтого морским начальством шхуне „Зльбрус", за исключе-
нием партии в 120 семей, которме за неимением свободното военното судна бмли
отправленм 12 августа на ..Митридатс'\ 62 семьи по случаю позднего прибмтия
из-за границм и неимением свободнмх судов отправленм на зимовку в колонии
Херсонской губернии. Из Евпатории добруджане бмли отправленм в сопровожде-

127 Подробно см. Макарова И. Ф. Между Балканами и Россией: задунайские молокане в миграционньгх
потоках 60-х гг. XIX в. - Славяноведение, 2013, № 4, 25-39.
129 Журнал Министерства государственнь!х имуществ (ЖМГИ), 1862, № 3, 250-251.
нии чиновников к избранньш им местам Крьша на обьшательских подводах”1’".

Дополнительно к морским перевозкам в 1861 г. бьшо переправлено сухопутньш
путем (из состава того же контингента) и расселено 269 семей числом 1 088 чело-
век и, кроме них, оставлено на зимовке в Таврической и Херсонской губерниях
408 семей в количестве 1 524 душ130131.
В 1862 г. русское правительство продолжило политику стимулирования возвра-
щения православнмх соотечественников из-за Дуная. Циркулярное письмо Азиат
ското департамента российского МИД (от 4 января 1862 г.) предписмвало россий-
ским консулам оказмвать содействие тем из них, кто „по каким-либо обстоятель-
ствам не успел в сем году прибмть в наши предели, а будущей весной пожелал
би присоединиться к переселившимся уже своим односельчанам"132. Расселение
осуществлялось на землях Симферопольского, Перекопского и Мелитопольского
уездов Таврической губернии133.
Зто били те потенциальнне налогоплательщики, преимущественно из право
славното сегмента российских диаспор, которнх недосчитался в 1866 г. Дунай-
ский вилайет. Впрочем, если говорить о диаспоре в целом, то 1866 год бил отме-
чен не сокращением, а ее резким количественннм увеличением, поскольку е сере-
динн 50-х гг. XIX в. именно Дунайский вилайет стал одним из основннх мест рас-
селения российских мухаджиров - крнмских татар, зтнически близким им ногай-
цев и многочисленннх горских племен Северното Кавказа, получивших на Балка-
нах печальную известность под обобщенннм именем „черкесьГ.
В историографии нет единого мнения относительно суммарного количества
зтих переселенцев. Мнения варьируются в пределах от нескольких сот тнсяч
до полутора миллиона человек134. По данннм официального органа Дунайского
вилайета газетн „Дунав", общее число российских мухаджиров на территории
Османской империи превишало к январю 1866 г. 1 миллион человек135. Беженцн
размещались турецкими властями в провинциях Малой Азии, Балкан, Ближнего
Востока. По подсчетам болгарского историка В. Мучинова, из зтого количества
130 Т а м ж е .
131 ЖМГИ, 1862, № 2, с. 318.
132 Русия и българското национално-освободително движение 1856 - 1876. Документи и материали. Т. I.
Ч. II (януари 1861 - декември 1863). Съст. О. Маждракова, М. А. Бирман и др. София: Изд. на БАН,
1987, с. 195, док. 324.
133 ЖМГИ, 1862, № 2, с. 315.
134 Антонов, С. Татарите в България. Добрич: Наврез, 2004, 61-62; Водарский, Я., О. Елисеева, В. Кабу-
зан. Население Крьша в конце XVIII - XX веков (численность, размещение, зтнический состав).
Москва: Наука, 2003, с. 87; Белозеров, В. Зтническая карта Северного Кавказа. Москва: ОГИ, 2005,
35-40; Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани (1821 -
1922). Пр. К. Панайотова. Предг. от В. Ангелов. София: У И „Св. Климент Охридски“, 2010, 51-53;
Мучинов, В. Миграционна политика на Османската империя..., 159-188; Mejer, J. Н. Immigration,
return and the politics of citizenship: Russian Muslims in the Ottoman Empire, 1860 - 1914. - International
Journal of Middle East Studies, 2007, No 39, 15-32; Isla Rosser-Owen, S. The First „Circassian Exodus“ to
the Ottoman Empire (1853 - 1867) and the Ottoman Response, Based on the Accounts of Contemporary Brit
ish Observers. A Maaster Thesis. University of London, 2007, 14-26; Karpat, K. Ottoman Population 1830 -
1914. Demographic and Social Characteristics. Madison: The University of Wisconsin Press, 1985, 66-69;
Pinson, M. Ottoman Colonization of the Circassians in Rumili after the Crimean War. - Etudes Balkaniques,
1972, No 3, p. 75.
135 Дунав, 1866, №48.
более 300 000 человек нашли себе приют именно на землях Дунайского вилайета,
главньш образом в Добрудже и на границе е Сербией136, из них не менее 200 000
составляли черкесм137.
Крьшскотатарская диаспора имела на Балканах глубокие исторические корни.
В историографии принято соотносить начало ее оформления е фактом установ-
лением в 1475 г. вассальнмх отношений между Крьшским ханством и Османской
империей138. Сохранились свидетельства очевидцев, что к концу XVII в. в Доб
рудже имелось около 200 татарских сел139. В XVIII - первой половине XIX вв.
основнме водим массовмх переселений татар совпадали е зтапами военното про-
тивостояния между Россией и Турцией. По данньш турецких историков, только за
период 1815 - 1829 гг. общее число крьшскотатарских беженцев составило около
200 000 человек140. К середине XIX в., по информации австрийското консула в Рус-
чуке 3. фон Реслера, в Добружде жили около 100 000 татар141. Однако в налого-
вмх переписях 1866 г. они не могли попасть в рубрику „псрссслснцм-мусульманс”.
поскольку данная графа учитмвала лишь мухаджиров последнего десятилетия,
имевших право на особме налоговме и социальнме льготьц т.е. беженцев периода
Крьшской войнм и заключительного зтапа (1859 - 1864) Кавказской войни.
Накопленннй российской и зарубежной историографией материал со всей оче-
видностью показнвает, что заинтересованность Петербурга и Порти в переезде
мусульман из пограничннх районов северной части Причерноморья в Османскую
империю била обоюдной. Для Росени укрепление своих позиций в Крнму и на
Кавказе имело стратегическое значение, связанное е обеспечением безопасности
южннх границ и свободното доступа к Черному морю. Порта надеялась воспол-
нить посредством мусульманских мигрантов из-за рубежа людские потери, поне-
сеннне за годи Крьшской войни, а также решить проблеми безопасности в при-
граничннх районах Балкан142.
Конкретннм воплощением государственной политики Порти в зтом направле
ния стал Закон о мухаджирстве, принятнй 9 марта 1857 г. Мухаджирами в ислам-
ской традиции принято назнвать мусульманских переселенцев, вннужденннх
искать приют на землях единоверцев. Первнми мухаджирами били пророк Маго-
мед и его сподвижники, совершившие переселение (хиджру) из Мекки в Медину.
136 Мучинов, В. Основни насоки в миграционната политика на Османската власт в Дунавския вилает
през 60-те - 70-те години на XIX век. - Списание на Българската академия на науките, 2012, № 4, с. 33.
137 Мучинов, В. Миграционна политика на Османската империя..., с. 174.
138 Мутафчиев, П. Избрани съчинения. Т. 4. Добруджа. София, 1947, с. 76; Димитров, Стр., Н. Жечев,
В. Тонев. История на Добруджа. Т. 3. Под ред. на И. Тодоров и Стр. Димитров. София: Изд. на БАН,
1988, с. 37; Бешков, Л. Добруджа през вековете. Добрич: Матадор, 1999, с. 19.
139 Първев, Г. Полски пътеписи за българските земи от 1677 г. - Известия на Българското историческо
дружество, 1972, т. 28, с. 354.
140 Еролова, И. Добруджа..., с. 32.
141 Ников, И. Едно неизвестно описание на българския Черноморски бряг от XVIII век. - Годишник на
Софийски университет, Историко-филологически факултет, 1932, т. 28. с. 135.
142 Dursun, S. Population policies of the Ottoman state in the Tanzimat era: 1840 - 1870. Istanbul: Sabanci
University, 2001, p. 30; Karpat, K. Ottoman Population 1830 - 1914..., p. 35; Karpat, K. Ottoman Urbanism:
The Crimean Emigration to Dobruca and the Founding of Mecidiye. 1856 - 1878. - In: Karpat, K. Studies
on Ottoman Social and Political History: Selected Articles and Essays. Leiden: Brill, 2002, p. 205.
Соответственно, прием мухаджиров почитался в исламском мире священной обя-

занностью веех истинннх мусульман. Согласно новому закону, для мухаджиров
устанавливались следующие льготн: они обеспечивались земельньши участками
и освобождались отуплати поземельного налога сроком на десять лет, на них рас-
пространялось освобождение от рекрутской повинности - в Румелии на шесть
лет, в Анатолии на двенадцать лет (однако зта привилегия не запрегцала мухаджи-
рам записнваться в армию в качестве добровольцев)143.
Одной из непосредственннх причин принятия Закона о мухаджирстве стада
необходимость урегулирования положения татарских беженцев, потянувшихся в
Турцию на заключительном зтапе Крьшской войньг По самьш приблизительньш
оценкам турецких историков, в 1855 - начале 1857 гг. зта цифра могла варьиро-
ваться в пределах 20 - 30 тнсяч человек144. Первая партия переселенцев состояла
в основном из жителей окрестностей Керчи, Еникале и Евпатории, вннужденннх
спасаться от невзгод военного времени под загцитой оккупационной армии союз-
ников. Проблема их размегцения и пропитания превратилась в Крьшу для воен-
ной администрации в неразрешимую задачу, вннудив приступить в начале 1855 г.
к звакуации части голодаюгцих из Крьша в Варну е дальнейшим их размегцением
в Бабадагской области145146.Вторая партия прибьша на Балкани вместе е турецкими
войсками. Порта организовала перевозку беженцев на своих военно-транспорт-
ннх судах (вместе е возвращаюгцейся армией). После внсадки в гавани Балчуга
мухаджиров временно размегцали в армейских палатках, обеспечивая провиан-
том и минимальной суммой денег вплоть до дальнейшего водворения140.
Новая волна миграции из Крьша накрнла Османскую империю весной - летом
1860 г. По официальной статистике профильного комитета Таврической губернии,
за 1860 год в Турцию внселились 192 360 душ обоего пола, т.е. больше половини
местннх мусульман (вместе е татарами ушли почти все ногайцн), опустели 784
деревни и аула147, 1 098 531 десятин земли оказались заброшенннми148. По мате-
риалам, собранннм героем оборонн Севастополя генерал-адъютантом Здуардом
Ивановичем Тотлебеннм (1818 - 1884), командированннм летом в 1860 г. в Крим
для вняснения обстоятельств массового ухода мусульман, на полуострове оста-
лось всего 30 - 40 тис. татар (преимущественно на южном побережье), поля стояли
необработанннми, промншленность замерла, солянне промисли встали, дороги
обезлюдели149.
В российской историографии принято увязнвать основную причину массового
исхода татар е агитацией турецких змиссаров и исламского духовенства, произ-
143 Бзрзздж, Н. Изгнание черкесов. Майкоп: Навруз, 1996, 115-116.

144 KbipbiMJibi, X. Крьшские татарьг и Османская империя во время Крьшской войньг - In: The Crimean
War 1853 - 1856. Colonial Skirmish or for World War? Empires, Nations and Individuals. Ed. by J. W. Bore-
jsza. Warszawa: PAN, 2011, c. 350.
145 Там же, c. 343.
146 Там же, c. 345, 347.
147 Маркевич, A. H. Переселение татар в Турцию в связи с движением населения в Крьшу. - Известия
АН СССР, Ленинград, 1928, отд. гуманитарньгх наук, 7 ряд, с. 403.
148 Вольфсон, Б. М. Змиграция крьшских татар в 1860 г. - Исторические записки, 1940, № 9, с. 192.
149 Тотлебен, 3 И. О вьюелении татар из Крьша в 1860 году. Записки генерал-адъютанта 3. И. Тотле-
бена. - Русская старина, 1893, № 6, с. 546, 542-547.
волом со сторонм чиновников, мурз и местнмх землевладельцев, в западной -

акцентировать внимание на теме геноцида150. Однако тот факт, что весной - летом
1860 г. змиграция активно поощрялась российскими должностньши лицами, не
вьпмвает, пожалуй, сомнений ни у кого.
Появление на Балканах огромното количества мусульманских беженцев вмз-
вало необходимость серьезного участия государства в их обустройстве. В 1860 г.
в Стамбуле бьша сформирована Верховная комиссия по делам мухаджиров, кото-
рая входила в ведение Министерства торговли, отвечая за их расселение и вмделе-
ние материальной помощи. Летом 1861 г. она получила независимьш статус, соб-
ственньш бюджет, штат служащих и право отдавать распоряжения местньш орга-
нам власти. В соответствии е решениями Верховной комиссии и ее региональнмх
представительств на местное население легли значительнме тяготм по обустрой-
ству переселенцев: вмделение земли, участие в постройке жилья и обеспечении
продовольствием.
На территории будущего Дунайского вилайета основньш местом водворения
татар стада Добруджа и окрестности Видина151. В центральной части Добруджи
султан Абдул Меджид (*1823, 1839 - 1861) специально построил для татар новьш
город, названньш его вьюочайшим именем - Меджидия152. Особо вмсокой концен-
трацией татарской диаспорм отличались окрестности Хаджиоглу Пазарджика и
Кюстенджи153. К 1880 г. общее количество лишь мужской части татарското населе
ния насчитмвало на территории северной и южной части Добруджи более 40 000
человек154.
Крьшские татарм и ногайцм исключительно удачно вписались в зкономику
северо-востока Балкан, степи котормх напоминали природнме условия их исто-
рической родини. На новом месте основнне занятия переселенцев остались тра-
диционннми: земледелие, овцеводство, отхожий промнсел155156. Как и в Крнму,
татари отличались непритязательностью в бнту (средняя налоговая оценка их
домов втрое уступала в 70-х гг. XIX в. жилищу болгар и турок150), а также редким
трудолюбием. По поводу их последнего качества российский вице-консул в Варне
Василий Иванович Нягин (1822 - неизв.) писал в дев декабре 1867 г. буквально сле-
дующее: „Здешний край только начинает развиваться в коммерческом отношении
благодаря переселившимся из Росени крнмским татарам, а до тото богатая почва
150 Подробно см.: Возгрин, В. Е. Исторические судьбм крьшских татар. Москва: Мьгсль, 1992; Кабузан,
В. М. Змиграция и резмиграция в России. XVIII - XX вв. Москва: Наука, 1998.
151 Pinson, М. Russian Policy and the Emigration of the Crimean Tatars to the Ottoman Empire, 1854 - 1862. -
Giiney-Dogu Avrupa Ara§tirmalari Dergisi, 1972, No 1, 103-146; Karpat, K. The Crimean Emigration of
1856 - 1862 and the Settlement and Urban Development of Dobruca. - In: Passe turco-tatar, present soviet-
ique: etudes offertes Alexandre Bennigsen. Eds. C. Lemercier-Quelquejay, G. Veinstein, S. E. Wimbush.
Paris: Editions Peeters, 203-236; Антонов, Ст. Татарите в България..., 2004.
152 Karpat, К. Ottoman Urbanism..., 202-234.
153 Стоилов, А. Окръг Кюстенджа - территория и население. - В: Научна експедиция в Добруджа 1917.
Доклади на университетски и други учени. Състав, и ред. П. Петров. София: УИ „Св. Климент
Охридски“, б.г. [1994], 290-306.
154 Антонов, Ст. Татарите в България..., с. 70
155 Драганова, Сл. Селското население на Дунавски вилает. София: Авангард Прима, 2005, с. 56.
156 Там же, с. 174.
Добруджи оставалась невозделанной и представляла собой пустую степь, способ-

ную только для пастбшца"157.
По наблюдениям зтнографов, кримско-татарская диаспора Добруджи сохра-
нила вплоть до настоящего времени ярко внраженное зтническое самосознание,
историческую память, собственннй язмк, обичаи и фольклор158. До 70-х гг. XX в.
смешаннне браки с местннм населением, даже с турками, били явлением ред-
ким159160234.Особой конфликтностью зта диаспора не отличалась.
Принципиально иной била на Балканах репутация кавказских горцев-мухаджи-
ров. По подсчетам дореволюционного российского историка Адольфа Петровича
Берже (1828 - 1886), в 1864 - 1865 гг. в Османскую империю лишь официально било
внселено с Кавказа 384 529 человек, общее же количество внехавших в Турцию,
начиная с 1858 г., достигало 493 194 человек100. Из числа внживших, как следует
из внкладок российского историка Т. X. Кумнкова, в Дунайском вилайете нашли
приют около 70 - 90 тнсяч человек101. На июнь 1865 г. цифра 80 тис. человек нахо-
дит подтверждение и в документах российского МИД102.
До 1859 г. мигрантн с Кавказа обично переселялись в Османскую империю под
видом паломников-хаджи. Российские власти препятствий им не чинили. Согласно
установленному порядку, хаджи дозволялось свободно, без лишних объяснений
продавать все имущество и брать с собой не только членов семьи, но и челядь103.
В августе 1859 г. (после пленения имама Шамиля) сопротивление горцев Чечни и
Дагестана било сломлено. В ноябре тото же года на совещании командования Кав-
казской армией бил принят разработанннй командующим войсками Кубанской
области генерал-адъютантом Николаем Ивановчем Евдокимовнм (1804 - 1873)
план дальнейшего покорения Кавказа, предусматривавший внтеснение горцев на
равнини с последующим переселением в Оренбургскую губернию или в Осман
скую империю. Освободившиеся земли предназначались для колонизации. Толпн
беженцев, страшась переселения в оренбургские степи, двинулись кпортам Азов-
ского моря и Керчи, где им вндавался заграничннй паспорт до Трапезунда или
Константинополя104.
Весной 1860 г. в Стамбул для переговоров с Портой на тему приема беженцев
прибнл генерал-майор Михаил Таризлович Лорис-Меликов (1825 - 1888). Вместе
157 Русия и българското национално-освободително движение 1856 - 1876. Документи и материали.

Т. III (май 1867 - декември 1869). Състав. О. Маждракова, М. А. Бирман. Пор. Архивите говорят, №
21. София: ГУА, 2002, с. 149, док. 73.
158 Еролова, Й. Добруджа..., 47-99.
159 Там же, 76-77.
160 Берже, А. П. Вьюеление горцев с Кавказа. - В: Змиграция северокавказских народов в Османскую
империю (вторая половинаХ1Х - начало XX в.). Сб. статей. Отв. ред. А. М. Магомеддадаев, С. А. Али-
беков. Махачкала: Зпоха, 2000, 10-11.
161 Кумьжов, Т. X. Проблемь1 Кавказской войнь1 и переселение адьггов (черкесов) в Турцию. - В: Про
блемът Кавказской войнь1 и вьюеление черкесов в пределм Османской империи (20 - 70 гг. XIX в.).
Сборник архивнмх документов. Сост. Т. X. Кумьжов. Нальчик: Зль-Фа, 2001, с. 22.
162 РГВИА, ф. 450, д. 67, л. 300.
163 Проблемм Кавказской войнь1 и вьюеление черкесов в пределм Османской империи (20 - 70 гг. XIX в.).
Сборник архивнмх документов. Сост. Т. X. Кумьжов. Нальчик: Зль-Фа, 2001, с. 85-86, док. 37.
164 Там же, с. 86, док. 37.
с главой российской императорской миссии князем Алексеем Борисовичем Лоба-

новмм-Ростовским (1824 - 1896) им удалось достигнуть принципиальной догово-
ренности о прибмтии в страну 3 тмсяч семей1“5. Однако ни в 1860 г., ни в последу-
ющие годм миграция зтим количеством не ограничилась.
Исчерпмваюгцее объяснение миграционной политики российского правитель-
ства в отношении северокавказских горцев содержится в письме начальника Глав
ното штаба Кавказской армии Александра Петровича Карцова (1817 - 1875) вре
менно исполнявшему обязанности российского посланника в Стамбуле Евгению
Петровичу Новикову (1826 - 1908) от 23 августа 1863 год. „До 1860 г. - писал Кар-
цов, - цель наших действий заключалась в том, чтобн зкспедициями, предпри-
нимавшимися в места, занятьши горцами, наносить им возможно частне пора
жения и, убедив их в превосходстве наших сил, заставить изъявить покорность
[...]. Постепенно стало очевидно, что [...] на каких бн условиях они не покорялись,
покорность зта продолжалась только до тех пор, пока горцн желали сами соблю-
дать ее. [...] Вследствие зтого в 1860 г. осенью решено бьшо прекратить бесполез-
нне зкспедиции и приступить к систематическому заселению гор казачьими ста-
ницами, горцев же внселить на плоскость, подчинял там нашему управлению. [...]
Внтесненное из гор население частью покорилось безусловно [...], частью стол-
пилось в промежутке между Пшишем и Шебшем, где живет во временннх шала-
шах. Доведеннне здесь до крайности, в настоящее время они уже не нападают на
нас, они просят пощади и перемирия до октября, е тем только, чтобн убрать хлеб.
В октябре часть их, кто пожелает, должна будет отправиться в Турцию, другая
часть внселится на плоскость. [...] Мери, принятне против горцев, могут казаться
жестокими, но они внзванн горькой необходимостью. Пятидесятилетний опит
убедил нас, что никакой мир невозможен е народом, которнй не имеет правитель-
ства и в котором не существует даже понятий о предосудительности грабежа и
воровства“1651661678.
Дипломатическая подготовка к началу массовой депортации била проведена
Е. П. Новиковнм поздней осенью 1863 г. пятого декабря он сообщил А. П. Карцову,
что данннй вопрос решен османским кабинетом министров положительно107.
Порта не отказнвалась от приема мухаджиров, но вндвигала два условия: право
самой внбирать райони для их водворения и не начинать процесс переселения до
мая 1864 г. (чтобн иметь возможность подготовиться к приему). Однако сохрани-
лись документи, свидетельствующие, что вопреки достигнутмм договоренностям
массовая депортация началась уже в декабре 1863 г. Осуществлялась она, по при-
знанию российского вице-консула в Трапезунде Александра Никаноровича Мош-
нина множеством нанятмх им мелких каботажнмх судов1“8.
Как и следовало ожидать, в Трапезунде - главном пункте приема беженцев, пра
ктически мгновенно сложилась тяжелейшая антисанитарная обстановка, сопро-
165 Берже, А. П. Вьюеление горцев с Кавказа..., с. 16.

166 Проблемь1 Кавказской войнь1 и вьюеление черкесов в предели Османской империи..., с. 211-213, док.
155.
167 Там же, с. 235-236, док. 178.
168 Там же, с. 261-263, док. 197.
вождавшаяся зпидемией тифа, оспн, чесотки и, как следствие, ужасающей смерт-

ностью - в день умирали до 40 - 60 человек1“9. Стремясь избежать гуманитарной
катастрофи, турецкие власти били вьшужденн перенаправить в декабре 1863 г.
часть потока мигрантов на Балкани - в порт Варни. Первне два парохода, доста-
вившие 850 и 980 человек, прибнли ту да 11 и 14 декабря, в январе били перевезенн
еще более тнсячи беженцев16917017. Сохранились несколько донесений с описанием
собнтий тех дней. Вот что засвидетельствовал, например, управляющий россий-
ским вице-консульством в Варне Александр Александрович Ольхин (1839 - 1897):
„Турецкие власти сперва встретили своих единоверцев очень ласково. Так, напри
мер, когда везли переселенцев в Варну, погода била холодная, то турки развели на
пристани несколько костров согреть замерзших на пароходе. Но коль скоро лодоч-
ники начали внсаживать пассажиров - голнх, боснх, истощенннх, больннх и
едва полуживнх, когда, наконец, внвезли около 46 трупов умерших за одну ночь
на пароходе черкесов, то турки испугались и стали говорить: „Не привезут ли к
нам наши гости из Азии заразннх болезнен” и начали обращаться хладнокров-
нее с псрссслснцами”11. По распоряжению местной карантинной служби, при-
бнвшие били размещенн вдали от города в старнх, плохо приспособленннх для
жизни и, главное, практически лишенннх отопления армейских казармах, где им
било вндано списанное воинское обмундирование, специально присланное для
зтой цели из Стамбула. И хотя раз в сутки их посещал врач, смертность остава-
лась очень внеокой - 12 - 20 человек в день172.
В мае 1864 г. переселенческая волна с Кавказа получила новне импульсн.
Μ. Т. Лорис-Меликов смог договориться с осетинским генерал-майором М. А.
Кундуховнм о распространении среди горцев слухов о необходимости срочното
ухода в Турцию. По его собственному признанию, с зтой целью им била пере-
дана для перевода на русский язнк и распространения единственная имевшаяся в
налични прокламация Порти, признвавшая горцев к переселению173. Тогда же - в
мае 1864 г., российское военное ведомство смогло наконец-то сторговаться с Рус-
ским обществом пароходства и торговли об относительно внгодннх условиях
перевозки беженцев в Турцию. Основннми пунктами их приема били внбранн
порти Варни и Кюстенджи174. 30 июня 1864 г. Е. П. Новиков писал на Кавказ А. П.
Карцову: „Переселение продолжается деятельно. Главннм внеадочннм пунктом
остается Кюстенджи, откуда по железной дороге препровождают их в местности
по сербской границе“175.
Хотя прием мухаджиров бил связан для Порти с огромннми денежннми затра-
тами, вннудив ее позаботится о заключении летом 1864 г. крупното денежного
169 Там же, с. 248-249, док. 186.

170 Там же, с. 247, док 185, с. 254, док. 193.
171 Там же, с. 247, док. 185.
172 Там же, с. 254-255, док. 193.
173 Кумьпсов, Т. X. Проблемьг Кавказской войнм и вьюеление адь1гов..., с. 20.
174 Проблемь1 Кавказской войнь1 и вьюеление черкесов в пределм Османской империи..., с. 279-280,
док. 216, с. 267-268, док. 202.
175 Там же, с. 305, док. 243.
займа в размере миллиона турецких лир170, от приема мусульманских беженцев

она не отказмвалась. В ее намерения входила, в частности, реализация плана гене
рал-губернатора Дунайского вилайета Мидхат паши (*1822, ноября 1864 - февраля
1868, f 1884), предусматривавшего создание военизированнмх черкесских поселе-
ний для защити всей приграничной зони от устья Дуная до Косово. Решению
именно зтой задачи служил, скорее всего, и внбор основннх пунктов водворения
черкесов: Добруджа (район Тульчи, Бабадага, Силистрн), причерноморская зона
(райони Кюстенджи и Варни), линия вдоль Дуная (Русчук, Никополь, Видин),
окрестности Софии, Ниша и наконец - Косово поле176177. Первоначально турецкие
власти пнтались расселять мухаджиров отдельно от коренннх жителей, строя
для них особне поселки размером в 70 - 80 и 100 - 150 домов, однако смешанная
система расселения вскоре возобладала178.
В среде местното населения не только Балкан, но мусульман Малой Азии чер-
кесн бистро заслужили крайне дурную репутацию. В июне 1864 г. А. Н. Мош-
нин сообщал А. П. Карцову из Трапезунда, что грабежи в регионе стали явлением
повсеместннм, что „суда на черкесов нет, и местнне власти их боятся", что „посе-
ление черкесов во внутрь пашалнка заставляет многих покинуть свои земли и
удалиться от столь опасното соседства", что многие христиане начали наводить
у него справки, „что думает делать е завоеванннми землями русское правитель-
ство и не дозволит ли им селится там"179. В Румелии резкое недовольство христиан
привело к требованиям о прекращении водворения, подкреплявшимися угрозами
о возможном переселении в Россию („на места, оставленнне горцами")180. Подъем
интереса к идее переселения в среде болгар отмечал весной 1865 г. российский
консул в Видине Михаил Александрович Байков (1822 - неизв.)181. Жители напря-
мую увязнвали свои намерения е водворением кавказцев.
Расчет османских властей на использование военното потенциала кавказских
мухаджиров для обеспечения безопасности на территории Румелии полностью
оправдал себя. Именно башибузуки из числа горцев отличились особой жесто-
костью и грабежами в процессе подавления в 1876 г. Апрельского восстания бол
гар. Данннй инцидент стал для Росени поводом для постановки вопроса о вмселе-
нии черкесов е Балкан в азиатские провинции Турции. В частности, зтот вопрос
официально поднимался русским послом в Стамбуле Николаем Павловичем Игна-
тьевмм (1832 - 1908) в ходе работи Константинопольской конференции (декабрь
1876 - январь 1877). Запрет на использование на территории Болгарского княже
ства вооруженннх формирований черкесов российской стороне удалось включить
отдельннм пунктом в текст Сан-Стефанского мирното договора и Берлинското
176 Там же.

177 Karpat, К. Ottoman Population 1830 - 1914..., 66-69.
178 Мучинов, В. Основни насоки в миграционната политика на османската власт..., 33-34.
179 Проблемь1 Кавказской войнь1 и вьюеление черкесов в предель1 Османской империи..., с. 298-299,
док. 235, с. 300-302, док. 238.
180 Там же, с. 266-267, док. 201.
181 Русия и българското национално-освободително движение 1856 - 1876. Документи и материали. Т. II
(януари 1864 - май 1867). Съст. К. Възвъзова-Каратеодорова, М. Бирман и др. София: Изд. на БАН,
1990, с. 176-177, док. 81, с. 188-189, док. 89.
трактата. После 1878 г. кавказская диаспора Дунайского вилайета полностью пре

кратила свое существование.
В заключение статьи хотелось бн еще раз отметить, что осевшие в Дунайском
вилайете представители веех трех основнмх, обособленнмх между собой вет-
вей российской диаспорм - старообрядческой, малороссийской и мухаджирской,
являли собой категорию именно беженцев, вмнужденнмх в силу различнмх при-
чин расстаться с исторической родиной, или их потомков. Однако, если крмм-
ские татари, ногайцм и горди Северното Кавказа покидали землю предков не по
своей воле, то массовая миграция в Османскую империю украинцев, русских ста-
рообрядцев и сектантов имела исключительно добровольннй характер. Как зто
не парадоксально, именно в приграничннх провинциях турецкого султана, отно-
сительно слабо заселенннх и никогда не знавших крепостното рабства, зти пере-
селенцн смогли воплотить в жизнь вековую мечту российского крестьянства -
обрести землю и волю, а старообрядцн и сектантн, к тому же, гарантированную
османскими традициями свободу исповедания своей вери.
Важно также подчеркнуть, что представленннй материал свидетельствует о
полноценном участии российских диаспор в формировании зтнодемографиче-
ской карти если не всего Дунайского вилайета, то, по меньшей мере, его северо-
восточной части. Более тото, приведенная статистика позволяет ставить вопрос
о соразмерности маештабов двух встречннх миграционннх потоков - турецких
христиан из Османской империи в Россию и наоборот, российских подданннх за
Дунай. Несмотря на различия в причинах и особенностях формирования зтих
потоков в них прослеживается общее: они объективно способствовали формиро
вания) в приграничннх областях крупнмх инозтничннх диаспор, в значительной
степени определявших зтнокультурную специфику региона.
Russian Diasporas in the Danube Vilayet

Irina Feliksovna Makarova
The article shows the impact of mass migration from Russia to Turkey on the ethnic and
demographic situation in the Danube Vilayet of the Ottoman Empire (1864 - 1878). The
author is inclined to see the migratory flow from Russia as symmetrical to the one that
proceeded from Ottoman Empire to the Southern Russian territories.
Университетският комплекс по
СЕМ ИНАР хуманитаристика “Алма Матер”
ЗА Н А Ц И О Н А Л Н А И и Историческият факултет към
РЕГИОНАЛНА ИСТОРИЯ, СУ “Св. Климент Охридски”
XV-XIX в.
Ви кани на
ГУ В Л Ш И А III I I I
на
ПРОФ . И Р И Н А MAKAPOBA
И н с т и т у т за с л а в я н о зн а н и е,
Р у ск а а каде м и я н а н а у к и т е
на тем а :
PC C C PEIC PPE Д Р Л Р Р Р Е Р ,
Д У Р А Р С Р О Е С I I ΙΛ Ι I Ι Λ
ПРОГРАМА Регионални изследвания

C e n t e r o f E x c e lle n c e
in the Humanities "A lifflM ater"

---------------- 0 3 ------------------
ПРИРОДНИ ГРАНИЦИ ИЛИ ГРАНИЦИ НА ПРИРОДАТА

Географският фактор в балканската политика
на Виена и Санкт Петербург (1804 - 1878)
Иван Първев
1. Както е добре известно, Хабсбургската монархия и Руската империя до нача

лото на XX в. са две от най-влиятелните Велики сили на Стария континент. В
епохата на Новото време политическите интереси на Виена и Санкт Петербург
имат общоевропейски геополитически измерения, т.е. те действат, ако може да
се използва едно съвременно понятие, като „глобални сили" за своето съвремие.
Разбира се, тази констатация важи за Хабсбургската монархия повече за XVI -
XVII в., докато за Русия от XVIII в. насетне „глобалното въздействие" е харак
теристика на външната й политика1. Поради тези обстоятелства на пръв поглед е
малко странно защо трябва да се търси тъкмо в Югоизточна Европа някаква обща
за двете империи природо-географска „пресечна точка".
При втори поглед обаче веднага изникват на повърхността някои интересни
неща. Държавата на австрийските Хабсбурги например бива наричана през XIX в.
разговорно от своите поданици „Дунавска монархия" - логично заради Дунава,
който пресича територията на Австрийската империя и на Австро-Унгария. Съще
временно тази метафора визира не речния поток като цяло, а частта му в Цен
трална Европа и съвсем естествено онзи участък, който се движи към Черно море,
(а не нагоре към Шварцвалд!). Оттук и недвусмисленият дунавско-балкански век
тор на самото понятие, преценявано през погледа на Виена12.
1 Срв. за развитието на балканските аспекти на външната политика на двете сили, както и за началото
на техните дипломатически контакти: Uebersberger, Н. Osterreich und Russland seit dem Ende des 15.
Jahrhunderts. Erster Band. Von 1488 - 1605. Wien und Leipzig: Wilhelm Braumiiller, 1906; Roeppel, R. Die
orientalische Frage in ihrer geschichtlichen Entwickelung, 1774 - 1830. Breslau: Trewendt & Granier, 1854;
Anderson, M. S. The Eastern Question 1774 - 1923. A study in International relations. London / New York:
Macmillan, 1966; Восточньш вопрос во внешней политике России конец XVIII - начало XX в. Отв. ред.
В. Киняпина. Москва: Наука, 1978. Срв. също така Първев, И. Източният въпрос - определение и
начало. - Минало, 1994, № 1, 27-38.
2 Трудно може да се посочи със сигурност кога за пръв път се появява самото понятие и кой го е сът
ворил. За някои историци на Хабсбургите за „Дунавска монархия“ може да се говори още в нача
лото на XVI в. Срв. Berenger, J. The History of the Habsburg Empire, 1273 - 1700. London / New York:
130 И ван П ървев
От страната на Русия пък могат да се видят други нюанси. Така например, двама
от много известните руски пълководци от XVIII - XIX в. получават интригуващи
прозвища заради победите си срещу империята на султана: генерал-фелдмаршал
Пьотър Александрович Румянцев - Задунайсш (1725 - 1796)*3 и генерал-фелдмар
шал Иван Иванович Дибич - Забалкстски (или, ако трябва да използваме нем
ското му име, Hans Karl Friedrich Anton von Diebitsch - Sabalkanski; 1785 - 1831)4.
Първият преминава Дунава и диктува мира от Кючук-Кайнарджа (1774), а вторият
прехвърля Стара планина, за да наложи Одринския мир (1829) на Високата порта.
И тук сякаш личи някакъв дунавско-балкански геополитически вектор, този път
видян от позициите на Санкт Петербург. Разбира се, идеята, че Русия е защитник
на православието и представата, че руските владетели са легитимни наследници
на Византия, допълнително фокусира вниманието на династията Романови към
Балканите и района на Проливите56.
При всички случаи дори само посочването на тези факти подсказва, че бал
канската политика на Хабсбургската монархия и на Руската империя притежават
немалко балкански природо-географски характеристики, над които си струва да
се размишлява.
2. В десетилетията между началото на Първото сръбско въстание (1804) и подпис

ването на Берлинския договор (1878) хабсбургската политика на Балканите няма
почти нищо общо с много по-активната и динамична ангажираност на Виена с
проблемите на Европейския югоизток от края на XVII в. насетне. Нека да припом
ним, че през първите две десетилетия на XVIII в. монархията на Хабсбургите дори
е била в състояние, къде повече, къде в по-малка степен, сама да определя новото
политическо бъдеще на Балканите0.
Routledge, 2013, р. 146 (частичен превод на френското издание от 1990 г. - Histoire de PEmpire des
Habsbourgs 1273 - 1918. Paris: Fayard, 1990). Все пак като популярно наименование на Австрийската
империя понятието „Дунавска монархия“ се употребява най-вече през XIX в.
3 Срв. за живота на Румянцев някои по-нови издания: Детелин, В. В. Фельдмаршал Румянцев, 1725 -
1796. Москва: Центрополиграф, 2006; Замостьянов, А. А. Фельдмаршал Румянцев. Москва: Молодая
гвардия 2015; Петр Александрович Румянцев - Задунайский. Великая и малая Россия. Трудм и дни
фельдмаршала. Ред. М. Терешина. Москва: Зксмо, 2014.
4 Срв. за неговия жизнен път: Шишов, А. В. Русские генерал-фелдмаршальг Дибич - Забалканский,
Паскевич - Зриванский. Москва: Центрополиграф, 2001; Полевой, Н. А. Русские полководцьц или
Жизнь и подвиги российских полководцев от времен императора Петра Великого до царствования
императора Николая Первого. Сант Петербург: Рус. Симфония, 2006. Срв. също статията за него в
Знциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. Ха. Десмургия - Домициа. Санкт Петербург 1893,
с. 569.
5 Срв. за идеологическата връзка между Византия и Русия от XV в. насетне: Бакалов, Г. Ролята на
византийската ойкуменическа доктрина в политическия живот на Московска Русия (втората половина
на XV - края на XVI в.). - Исторически преглед, 1980, № 5, 82-94; Poe, М. Moscow, the Third Rome:
The Origins and Transformations of a „Pivotal Moment“. - Jahrbiicher fur Geschichte Osteuropas, 2001, 49/3,
412-429.
6 За политиката на Виена на Балканите от края на XVII и първата трета на XVIII в. срв.: Ingrao, С. W. -
In: Quest and Crisis: Emperor Joseph I and the Habsburg monarchy. West Lafayette: Purdue University Press,
1979; Roider, K. A. Jr. Austria’s Eastern Question 1700 - 1790. Princeton: University Press, 1982; Първев, И.
Балканите между две империи. Хабсбургската монархия и османската държава. (1683 - 1739). София:
УИ „Св. Климент Охридски“, 1997.
П риродни граници или граници на природата 131
Политиците във Виена през първата половина на XIX в. предпочитат обаче да

стоят сякаш настрана от бурните балкански събития и до избухването на Крим
ската война (1853 - 1856) не правят някакви съществени опити да разширяват
своите земи или политическото си влияние в посока югоизток. Ако трябва да ана
лизираме тази сдържаност със средствата на геополитиката и геостратегията,
вероятно трябва да допуснем, че границите на Австрийската империя в Югоиз
точна Европа са били разглеждани от държавниците във Виена през онези години
като достатъчно стабилни.
Дали това обаче действително е така? Австрийско-османската граница минава
по Дунав и Сава, а после продължава по планинския хребет на Карпатите, разде
ляйки Австрия и Дунавските княжества, а това без съмнение са сериозни природо-
географски маркери. От друга страна, още принц Евгений Савойски (1663 - 1736)
е обръщал внимание на важното стратегическо значение на Босна от гледна точка
на ефективната отбрана на новите югоизточни хабсбургски владения. За него е
било проблематично да се напредва по Диагоналния път Белград - София - Плов
див - Одрин - Цариград и да се забравя, че в „тила“ остават босненските и албан
ските османски владения. Всъщност Евгений Савойски визира Адриатическото
крайбрежие като ориентир, който би стабилизирал новите наследствени земи на
императора на Балканите7. Казано иначе, освен една река (Дунава), една планина
(Карпатите) през XVIII век се появява и едно море (Адриатика) като природо-гео-
графски елемент в балканската политика на Виена.
Какви са били основанията на Австрийската империя през първата половина на
XIX в. да провежда политика на „териториална удовлетвореност“ („ Saturiertheit“)
по отношения на Балканите? Естествено, не трябва да забравяме в случая раз
местването на „класацията" на Великите сили от гледна точка на тяхното влия
ние в Европа и способността им безпроблемно да се разширяват териториално в
балканска посока. Още от последните десетилетия на XVIII в. Русия категорично
изпреварва монархията на Хабсбургите, която повече, или по-малко доброволно
започва да играе ролята на „младшия партньор" в общите балкански и антиосман-
ски дела (самостоятелни действия на Виена в тази сфера едва ли биха били въз
можни през XIX в.).
След 1815 г. руското политическо надмощие в Централна и Югоизточна Европа
става още по-осезаемо и можем определено да обобщим, че голямата геополити-
ческа и геостратегическа балканска цел на Виена вече не е толкова да разшири
своето влияние и териториите си на Балканите, колкото да не позволи допъл
нително засилване на руските балкански политически и териториални позиции,
които за Австрия са били и без това достатъчно притеснителни: Русия вече е вла
деела устието на Дунава, под нейно покровителство са били Влахия, Молдова и
7 Интересът на историците към принц Евгений Савойски и неговата военно-политическа дейност съще
ствува още от XVIII в. и продължава и до наши дни. Все още класическо съчинение остава петтом-
никът на Макс Браубах, публикуван през 60-те години на 20 в. Braubach, М. Prinz Eugen von Savoyen.
Eine Biographie. Koln - Wien - Munchen: Bohlau Verlag, Oldenbourg Verlag, Verlag fur Geschichte und
Politik, 1963 - 1965, но тематиката изглежда все още не е изчерпана. Срв. в тази връзка книгата на
Бранко Бешлин - Бешлмн, Б. Евгенще CaBojcKH и кьегова доба. Нови Сад: Матица Српска, 2014.
Сърбия, т.е. все земи, към които владетелите във Виена още от края на XVII в. са
проявявали недвусмислен интерес.
От друга страна, ако се погледне картата на Австрийската империя през онези
десетилетия, лесно ще се установи, че голяма част от Адриатическото крайбрежие
е вече в хабсбургски ръце (нещо, за което принц Евгений Савойски е можел само
да мечтае!). Това означава всъщност, че единствено османска Босна заради своето
„вдлъбване" в пределите на Австрия се явява геополитически и геостратегиче-
ски проблем за Дунавската монархия от гледна точка на стабилността и отбра
нителната способност на балканските граници. Казано иначе - имало е наистина
немалко геополитически основания за балканската пасивност на Виена през пър
вата половина на XIX в.
Кримската война (1853 - 1856) по обясними причини променя балканските
нагласи във Виена. Когато става ясно, че Великобритания и Франция започват да
воюват срещу Русия на страната на Високата порта, австрийският неутралитет,
който в началото на конфликта е сравнително благосклонен към Санкт Петербург,
постепенно еволюира във враждебност към Руската империя. Именно с помощта
на австрийските заплахи за намеса във войната се стига да изтеглянето на руските
войски от Дунавските княжества през 1855 г., което всъщност предрешава и изхода
от конфликта8.
Император Франц Йосиф (*1830; 1848 - 1916), който по онова време е на 25
години и очевидно не е бил особено опитен по въпросите на „голямата политика",
предприема един балкански дипломатически ход, който държавниците във Виена
през XVIII в. само тайно са обсъждали, но никога не са се решавали да го осъ
ществят на практика, а именно: да подкрепят враговете на Русия, ако се наложи и
с оръжие, за да бъдат отслабени руските позиции в Югоизточна Европа. Изглежда,
императорът се е надявал, че заради своята нова политика спрямо Санкт Петер
бург останалите Велики сили ще са съгласни руското покровителство над Влахия
и Молдавия да бъде заменено с някакъв вид „австрийска протекция". Когато през
1855 г. Русия изтегля своите войски от Дунавските княжества и в техните земи
навлизат австрийски и турски части, изглеждало така, сякаш тези надежди ще се
оправдаят9.
Финалът на Кримската война, както е известно, довежда до силно ерозиране на
руските позиции на Балканите. Мирът обаче е разочароващ и за управляващите
във Виена, тъй като той не донася очакваното териториално или поне политиче
ско разширение на австрийското влияние в Европейския югоизток. Едностран
8 Литературата, посветена на Кримската война, е многобройна като количество и разнообразна като

качество. Сред съчиненията има сериозни проучвания, но и пропагандни памфлети, които са пуб
ликувани по време на самия въоръжен конфликт Срв. Baumgart, W. The Crimean War, 1853 - 1856.
London: Arnold, 1999, както и 12-томната документална поредица под негово съставителство: Baum
gart, W. (Hrsg.) Akten zur Geschichte des Krimkriegs. Zwolf Bande. Munchen / Wien: Oldenbourg Wissen-
sdraftsverlag, 1980 - 2001; Royle, T. Crimea. The Great Crimean War 1854 - 1856. London: Abacus Books,
2003. За руската гледна точка към войната срв.: Богданович, М. И. Восточная война 1853 - 1856 гг.
Т. 1 - 4 . Санкт Петербург: Тип. Ф. Сущинского, 1876; Тарле, Е. В. Крьшская война. В двух томах.
Москва/ Ленинград, 1941 - 1944.
9 За австрийската политика към Дунавските княжества по време на войната срв. Schroeder, Р. W. Aus
tria and the Danubian Principalities, 1853 - 1856. - Central European History, 1969, No 2/3, 216-236.
ното руско покровителство над Дунавските княжества не е заменено с „австрий

ска защита", а с колективен протекторат на всички Велики сили. Единствената
утеха оставала, че Русия е изгубила делтата на Дунава и че тя е геополитиче-
ски „изместена на север" чрез създадения по волята на победителите черноморски
излаз на княжество Молдавия. Дали този буфер между Руската империя и река
Дунав е щял да бъде дълготраен, това щяло да покаже бъдещето.
И, разбира се, за Австрия е оставал принципният въпрос дали си е струвало
да се влошат толкова драматично сравнително добрите до онзи момент отноше
ния с Русия, които са били до 1856 г. и гарант за водещата роля на Виена в Герман
ския съюз, и то в името на една балканска авантюра с твърде съмнителен резултат.
Доста скоро след това Австрийската империя започва да усеща липсата на „стра
тегическата ос Виена - Санкт Петербург" - защото именно руската политика на
стриктен неутралитет позволява на Италия, и впоследствие на Прусия, да отсла
бят влиянието на Дунавската монархия в Средна и Южна Европа.
По време на Източната криза (1875 - 1878) австро-унгарската балканска поли
тика си е направила сериозни изводи от „Кримското интермецо". Във Виена вече
са наясно, че единствено европейските владения на Османската империя могат да
бъдат сфера за пряка хабсбургска териториална експанзия, а малките балкански
страни - място за упражняване на австро-унгарско външнополитическо влияние10.
Могъщата някога Хабсбургска монархия, която е била в състояние да решава съд
бата на европейския континент, вече трябва да се задоволява с далеч по-скромната
задача да търси влияние само в неговия югоизточен ъгъл. За нещо повече Австро-
Унгария по онова време не е била способна.
През 1875 - 1878 г. Виена преследва една голяма и конкретна цел и тя е при
съединяването, независимо под каква форма, на Босна и Херцеговина. Този път
Франц Йосиф координира своята политика с Русия, но подкрепата на Санкт
Петербург има своята цена - съгласието на Австро-Унгария за ревизия на терито
риалните клаузи на Парижкия мир. Доста бързо става ясно, че император Алек
сандър II (1855 - 1881) иска връщането на Южна Бесарабия, т.е. Руската империя
отново да се приближи плътно до Дунава. На всичкото отгоре чрез категорич
ния ангажимент на Русия с каузата на българското освобождение било ясно, че
Русия ще търси политическо влияние и южно от река Дунав, поне до Стара пла
нина. Австро-Унгария няма голям избор и трябва да признае двата природо-гео-
графски маркера - долнодунавския и старопланинския - за специална сфера на
руския интерес.
Тук трябва да се отбележи, че вниманието на Виена към Босна и Херцеговина
не е ориентирано в координатната система на някакви съществени природо-гео-
графски маркери, а е свързано повече със стремежа за „изправяне на границата"
10 Общо за австро-унгарската външна политика свр.: Bridge, F. R. From Sadowa to Sarajevo. The foreign
policy of Austria-Hungary, 1866 - 1914. London and Boston: Routledge & Kegan Paul Ltd., 1972; Parvev, I.
„Du, gluckliches Osterreich, verhandle“: Militar versus Diplomatie in der habsburgischen Siidosteuropa-Poli-
tik 1739 - 1878. - In: Vocelka, K. u.a. (Hrsg.). Das Osmanische Reich und die Habsburgermonarchie. Akten
des Internationalen Kongresses zum 150-jahrigen Bestehen des Instituts fur Osterreichische Geschichtsfor-
schung, Wien, 22 - 25. September 2004. Wien: Oldenbourg, 2005, 539-550.
в Югоизточна Европа от Карпатите до Адриатика. Разбира се, в глобален балкан

ски план целта е освен това да не се допусне разширяването на руското влияния
на юг от Стара планина. Когато през март 1878 г. във Виена се водят преговори е
Русия за ревизия на мира от Сан Стефано, граф Дюла Андраши (1823 - 1890) е бил
готов да приеме разширението на руската сфера на Балканите до Егейско море
(чрез едно българско княжество е излаз на две морета - Черно и Бяло). Цената за
тази готовност обаче е била много висока: почти цялата западна част на Балканите
(Босна, Херцеговина, Сърбия, Черна Гора и Албания) е югоизточен географски
ориентир Солун и Вардар е трябвало под една или друга форма да премине в орби
тата на Австро-Унгария11. По обясними причини Русия не приема това предложе
ние и Санкт Петербург предпочита да се договори е Англия, а не е Виена за бъде
щата политическа карта на Балканите. По силата на Берлинския договор Австро-
Унгария получава единствено правото да окупира и управлява Босна и Херцего
вина - за анексия на тези османски провинции или за категорично „сдържане" на
Русия на север от Балкана виенските политици нямат необходимия военно-поли
тически потенциал.
3. В сравнение е пасивната като цяло югоизточна позиция на Виена в годините

между 1804 - 1878 г. Русия е много по-ангажирана е проблемите на Европейския
югоизток. Достатъчно е да се припомни, че Руската империя води четири войни е
османците, което е ясно свидетелство за динамиката на балканската политика на
Санкт Петербург. Всъщност „южният вектор" в геостратегията на Русия е дефи
ниран от гледна точка на природо-географските маркери на Балканите още от вре
мето на Петър I (1682 - 1725): със завладяването на Азов през 1696 г. се усвоява
устието на Дон в Азовско море, откъде се появява „Черноморският ориентир". До
1791 - 1792 г. руското напредване към Балканите следва основно „речни маркери":
Днепър, Южен Буг (1774) и Днестър (1791/1792). Същевременно чрез покровител
ството над Влахия и Молдавия, установено през 1774 г., руският геополитически
интерес недвусмислено се насочва и към Дунава. Тук трябва да се отбележи, че
Карпатите, до които граничат двете княжества, се явяват за Русия несъществен
геополитически маркер, който лесно може да бъде модифициран в полза на Хабс-
бургската монархия, ако обстоятелствата го налагат (напр. чрез Гръцкия проект
на Екатерина и Йосиф II от 1782 г.112). Тази констатация обаче не важи за долното
течение на Дунава, един „речен маркер", който Русия определено възнамерява да
прекрачи.
Когато избухва Първото сръбско въстание през 1804 г., император Алексан
дър I доста време се колебае дали да подкрепи сърбите и техните искания. От една
страна. Високата порта е руски съюзник от края на XVIII в., но от друга, активната
подкрепа на Карагеорги Петрович (1768 - 1817) може да се изтълкува като навли
11 По този въпрос срв. Първев, И. Предложение и контрапредложение. Един австро-унгарски проект за

ревизия на Сан Стефанския договор от 1878 г. - В: Учител на учителите. Юбилеен сборник в чест на
проф. Йордан Шопов. Състав. М. Радева. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2006, 103-114.
12 Срв. за руско-австрийските отношения през 80-те години на XVIII в. Петрова, М. А. Екатерина II и
Йосиф II. Формирования российко-австрийского союза 1780 - 1790. Москва: Наука, 2011.
зане в „австрийската сфера“ на влияние на Балканите - ареал, който дори Екате

рина Велика е признавала за хабсбургски. Когато в края на 1806 г. избухва войната
с Османската империя, руските бойни действия включват земите на Дунавските
княжества и на въстаналите сърби, но когато през 1808 г. се водят по-сериозните
преговори с Наполеон за приключване на войната, Александър I настоява да при
съедини Влахия и Молдавия, т.е. Русия да „опре" своите граници до долното тече
ние на природо-географския „дунавски маркер"13. Земите на сърбите в началото
на XIX в. остават някак встрани от прекия руски интерес на Балканите.
Виенският конгрес (1815) размества категорично позициите на Великите сили
от гледна точка на тяхното въздействие върху голямата европейска политика.
През XVIII в. Руската империя все още е трябвало да координира своята балкан
ска политика с Виена - не на последно място и заради значителния потенциал на
Хабсбургската монархия, който е можел да се превърне, ако се комбинира с този
на французите, в сериозна бариера пред засилващото се влияние на Русия в Цен
трална Европа. През 1815 г. Франция обаче е победена, а монархията на Хабсбур-
гите, наречена вече Австрийска империя, сериозно е отслабена. Тя не само, че
трябва много повече от предходното столетие да разчита на руска външнополити
ческа подкрепа, но на княз Клеменс фон Метерних (1773 - 1859), независимо дали
му харесва или не, ще му се наложи да свиква с ролята на арбитър, която Санкт
Петербург играе във вътрешногерманските дела и по-специално в доста сложните
отношения между Австрия и Прусия.
При това положение не е изненадващо, че Русия, която след 1815 г. се превръща
по същество в „сухопътния хегемон" на Европа, постепенно насочва вниманието
си и към онези земи, които традиционно са били в хабсбургската сфера на влия
ние. Когато избухва Второто сръбско въстание (1815), руската дипломация вече не
се колебае и подкрепя постепенното създаване на сръбската автономия, която впо
следствие ще еволюира до княжество Сърбия - държавно формирование, васално
на султана, но и покровителствано от Руската империя14.
Всъщност Сърбия е първият геополитически ареал, разположен на юг от Дунав,
към който Русия проявява реален интерес след 1815 г. От друга страна, още в края
на 20-те години на XIX в. проличава за пореден път, че всъщност „голямата бал
канска стратегия" на Санкт Петербург вече има друг основен природо-географ-
ски ориентир и това са Проливите. Оттук логично следва, че Дунавът е един наис
тина много важен руски „речен маркер", но той не се възприема като граница,
която трябва да се достигне и да се спре до нея, а се разглежда като някаква бари
ера, чието преодоляване е условие за достигането на провлака между Черно и Сре
диземно море. Естествено, когато през 1828 - 1829 г. руската армия с лекота се
прехвърля не само отвъд Дунава, но преминава без особени трудности и Балкан
13 Става дума за чл. 8 от Ерфуртската съюзническа конвенция между Русия и Франция, подписана на 12
октомври 1808 г. Текстът вж. Мартенс, Ф.-Ф. Собрание трактатов и конвенций, заключенньгх Россиею
с иностранньши державами. Т. XIV. Трактати с Франциею, 1807 - 1820. Т. 14. Санкт Петербург: Типо
графия А. Венке, 1905, с. 68-73, док. 498.
14 Срв. за Второто сръбско въстание СтевановиЙ, М. Други српски устанак. Горкьи Милановац: Дeчje
новине, 1990.
ския хребет, става пределно ясно, че за Русия е важен не „дунавският геострате-

гически маркер" в неговата цялост, а само онази част, която осигурява най-крат
кия път към Проливите. Оттук може да се направи изводът, че за „голямата бал
канска стратегия" на Русия земите между Дунава и Стара планина като геополи-
тически ареал, макар все още да не са дефинирани като сфера на специален руски
интерес, са всъщност далече по-важни от Сърбия и протекцията на Санкт Петер
бург над княжеството.
Одринският мир (1829) не отразява истинското съотношение на силите между
Русия и Османската империя. Единствената балканска териториална придобивка
за Санкт Петербург е в района на Дунавската делта, която оттук насетне вече се
намира под ефективен руски контрол. Вероятно във Виена не са били особено
щастливи от тази новина, но от гледна точка на Високата Порта това разшире
ние на Русия в балканска посока е повече от умерено. Впоследствие историците
ще стигнат до логичното заключение, че е мира от 1829 г. руската дипломация е
постигнала максимума на своето териториално и политическо влияние в Югоиз
точна Европа през XIX в. От гледна точка на природо-географските реалности
обаче. Русия така и не преминава териториално отвъд „маркера Дунав"15.
Кримската война завършва е неуспех за Русия и решенията на Парижкия мир
(1856) много сериозно отслабват политическото влияние на Санкт Петербург на
Балканите. Сферите на безспорното руско косвено могъщество, а именно Вла-
хия, Молдавия и Сърбия, на практика са „дерусифицирани" чрез въвеждането на
„колективния протекторат" над трите княжества. От гледна точка на геополитиче-
ските и природо-географските маркери на балканската политика на Санкт Петер
бург са нанесени също така несъмнени удари - неутрализацията на Черно море
силно намалява ролята на „черноморския вектор" в стратегическото планиране
на Русия, а отнемането на Южна Бесарабия и даването на морски излаз на кня
жество Молдавия отделят Руската империя от другия много важен природо-гео-
графски ориентир - Дунава. На всичкото отгоре е посоченото физическо отделяне
от дунавския поток се ангажира „Европейският концерт" посредством колектив
ното покровителство на Великите сили над Молдавия. Оттук следва и нерадост
ната констатация за Санкт Петербург, че всяка промяна в природо-географските
маркери на руската балканска политика, както и в тяхното реално съдържание,
вече се превръща в проблем за голямата европейска политика на Великите сили.
Ако се анализира Източната криза (1875 - 1878) и решенията на Берлинския
конгрес от гледна точка на руската балканска политика, може да се констатира, че
Санкт Петербург успява в немалка степен да възстанови своето влияние в Югоиз
точна Европа. Неутрализацията на Черно море е премахната през 1871 г„ а Берлин
ският договор връща Южна Бесарабия на Русия. Казано иначе - отново виждаме
15 За особената роля на Одринския мир за историята на Балканите срв. Mitev, Р. etc. (Eds.). Empires and
Peninsulas. Southeastern Europe between Karlowitz and the Peace of Adrianople, 1699 - 1829. Berlin: LIT
Verlag, 2010.
Дунава и Черноморския ареал като пълноценни природо-географски маркери на

руската балканска стратегия10.
Тази оптимистична констатация обаче е основателна само на пръв поглед. Ако
се вгледаме повторно в новата политическа карта на Балканите, ще установим, че
княжество Румъния запазва излаза си на Черно море, т.е. вижда се желанието на
останалите Велики сили да прилагат част от „кримските схеми" за геополити-
ческо сдържане на Руската империя и занапред: например да не се допуска обща
руско-османска граница на Балканите и да се „вмъкне" между тях територията на
една по-малка буферна държава.
Разбира се, реалната политика не може да не държи сметка за факта, че Русия е
победила Турция във войната от 1877 - 1878 г. и че е диктувала мира в непосред
ствена близост до османската столица. Затова и останалите Велики сили приемат,
че новосъздаденото Княжество България е логично да се намира в руската сфера на
„косвено могъщество". Посоченото съгласие обаче има своите природо-географ
ски ограничения, отразени в решенията на Берлинския конгрес - тази нова поли
тическа формация трябва да бъде разположена в основни линии между Дунава и
Стара планина. Принципната готовност на останалите държави от Европейския
концерт да допуснат руско косвено влияние до Балканския хребет е балансирана
освен това геополитически е окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унга
рия и от установения контрол над о. Кипър от страна на Великобритания. От тази
гледна точка император Александър II и по-голямата част от неговите съветници
със сигурност са имали сериозни основания да не бъдат доволни от взетите в Бер
лин решения.
4. Накрая няколко заключителни думи. Както личи от изложеното дотук, държав

ниците и във Виена, и в Санкт Петербург ориентират своята балканска политика
в годините между 1804 и 1878 г. в немалка степен по протежение на някакви при
родо-географски дадености. Тази констатация обаче важи в много по-голяма сте
пен за Русия, за която например речните (Днестър, Прут и Дунав), планинските
(Стара планина) и морските (Черноморието, Проливите) маркери определят кон
кретните цели на балканската й политика. За хабсбургските интереси в Югоиз
точна Европа природо-географските ориентири са също така важни - това важи
особено за Дунава, но същевременно в случая е Босна и Херцеговина се забелязва
готовността яркият природо-географски маркер да бъде заменен е аргументите на
стратегическото „изправяне" на границата.
Интересно е да се отбележи, че естествените граници, които природата е съз
дала на Балканите, а те съвсем не са малко, се използват не само от Хабсбургската
монархия и Руската империя при оформянето на техните концепции за територи
ална и политическа експанзия в Европейския югоизток. Същите природо-географ
ски реалности ползват например противниците на Русия като геостратегически
ориентири за сдържането на Санкт Петербург: за такъв вид „бариера" е трябвало16
16 За руската балканска политика по онова време срв. Чернов, С. Россия на завершающем зтапе Восточ-
ного кризиса 1875 - 1878. Москва: Изд. МГУ, 1984.
да послужат Черно море, Дунава или Стара планина. Между другото, ако искаме
да степенуваме посочените „бариери" по някакъв начин, най-ожесточена сякаш е
борбата за „маркера Дунав", който всъщност като реална териториална експанзия
Русия така и не успява да преодолее.
Без съмнение балканската политика на всички велики сили между 1804 и 1878 г.
показва очевидната способност на европейските държавници от онази епоха да
използват естествените граници и границите на природата като твърде успешно
средство за постигане на своите регионални и континентални цели. В случая
можем да оставим настрана въпроса доколко владетелите и политиците във
Виена, Лондон, Париж, Санкт Петербург или Берлин винаги са си давали сметка,
че зад стенните географски карти в техните кабинети не стои някакво празно
пространство, а реалният живот на многомилионното население на Югоизточна
Европа.
Natural Borders or Borders of Nature

Geography as a Factor in the Balkan Policy of
Vienna and St Petersburg (1804 - 1878)
Ivan Parvev
The paper examines the different geopolitical approaches of Austria and Russia towards
the Balkans especially when political aims were oriented alongside important geograph
ical markers - rivers, mountains, sea coasts, straits or mouth of rivers.
Though the two Great Powers were interested in on and the same region - in the Bal
kans or seen in more broader terms, in South-Eastern Europe, the respective priority
lists of these markers look quite different. For example the Danube was the main axes
for Austrian and after 1867 for Austro-Hungarian power influence, while for Russia that
very river was seen as a water fence, which had to be crossed on the way to the Straits,
i.e. to Constantinople. At the same time the Balkan Mountains (Stara Planina in Bulgar
ian) were seen in Vienna as a geographical reality of secondary importance. For the pol
iticians in St Petersburg however that very mountain range was regarded as a „natural
border" of highest importance, since its control was a prerequisite for the geopolitical
domination over Straits.
The different geopolitical priority list of Vienna and of St Petersburg during the years
1804 - 1878, where geographical markers of highest importance for both sides simulta
neously are only rarely to be found, if at all, is one of the explanation that the complicated
Austro-Russian relations vis-a-vis the Balkans could relatively easy find a geostrategical
compromise without escalating into a military confrontation.
(XIX - началото на XX век)
---------------- 0 3 ------------------
ДЕФИНИСАН>Е СТРАТЕШКИХ ЦИЛ>ЕВА

АУСТРО-УГАРСКЕ НА БАЛКАНУ У ПРОЛЕЪЕ 1878.
И ПИТАН>Е ТЕРИТОРШАЛНОГ ПРОШИРЕН>А СРБШЕ
Момир Самарий!)
Берлински конгрес (1878) представл>а у cpncKoj историография |сдну од тема

Kojoj je у раздобл>у од више од века придаван изузетан знача), како у домену нових
истраживан>а, тако и интерпретацща н>еговог значка у историци Срби|с и Срба у
19. веку. Оквире различитих могуБности тумачен>а поставио je веЬ 1ован РистиБ
(1831 - 1899), министар иностраних дела и представник Срби|с на Конгресу, у
CBojoj дипломатско) историци Cp6nje у време ратова 1876 - 1878, напоменувши на
Kpajy да би Cp6nja као кнежевина могла, после одредаба прелиминарног мировног
уговора у Сан Стефану, да буде задоволим одлукама Берлинског конгреса, али да
се, „са гледишта опште Српскога", може жалити за одлукама Санстефанског уго
вора nMajylin у виду одлуке Берлинског конгреса о Босни и Херцеговини1. Речни-
ком савремене историографще, деценщама прижелживано стицан>е независности
било je несумн>ив успех српског оруж|а и дипломатите. Haj3Ha4ajHnjn спол>нополи-
тички успех Cp6nje у 19. веку, али je истовремено губитак Боене и Херцеговине,
као области према Kojoj су доминантно биле усмерене територщалне аспирацще
Cp6nje пре 1878, представл>ало HajBelin пораз српског национализма у 19. веку.
Управо Ρποτπΐι je сво_)им историографским делом и богатом заоставштином на
Kojoj га je утемел>ио, у знача_)ю>) мери дефинисао оквире тумачетьа предисторн)е
одлучиван>а о територщалним претензн)ама Cp6nje, да би их, када je реч о исто-
рн)ским изворима, обогатили „Записи 1еврема rpyjnlia"12 и збирка историюких
извора о политици Cp6nje у npeoj половини 18783, те на н>има, и дал>ем истражи-
ван>у Hajnenihe српских архива, утемел>ена дела српске историографите. Различи-
тим интерпретацщама шача|а Конгреса и тьегових одлука у саврсмсно) cpncKoj
историографщи на|вишс пажн>е посветио je Радош Jbyninli, управо полазеЬи од
1 РистиЙ, J. Дипломатска HCTopnja Cp6nje за време српских ратова за ослобо^екье и независност 1875 -
1878. Ккь. 2. Београд, 1896, с. 249.
2 Записи JeBpeMarpyjHha. Ккь. 3. (Друга владаОбреновиЬа и турски ратови). - Зборник за истор^уДезик
и ккьижевност српског народа. Ккь. IX. Београд, 1923.
3 Cp6nja 1878. Документи. Приредили М. BojoBflHh, Д. Р. Живojинoвиh, А. Митровий, Р. СамарциЙ.
Београд: Српска ккьижевна задруга, 1978.
140 М омир С амарциъ
наведене РистиБсвс оцене, и истичуГш стицан>е државне независности као на)зна-

LiajHHjH спол>нополитички успех Cp6nje у 19. веку4.
Основна карактеристика пре свега старщих, али и савременщих српских повес-
ница прве половине 1878, неметнута пореклом исторщских извора, jecTe посма-
тран>е проблема из перспективе Срби|с и н>ених интереса или, у нajбoл>eм случар.
из перспективе ман>е заинтересованих великих сила попут Француске или Велике
Бриташуе. Са друге стране, чшьеница да je Аустро-Угарска била држава чи)и су
интереси одлучу)уГге утицали на оквир територщалног проширен>а Срби|с на Бер-
линском конгресу, намеЬе неопходност фокусиран>а на политику суседне монар-
xhjc према захтевима Срби|с. модалитете н>еног дефинисан>а, те начин на kojи су
У 1УНУ —jyлy 1878. у преговорима са Србщом остварени поставл>ени стратешки
цил>еви.
&&&
После пораза у рату са Пруском и Италиюм и окретан>а према j\ tohctoky. у Boj-

ним круговима Двojнe монарх hjc били су све гласящи ставови, присутни од педе-
сетих година 19. века, прво о неопходности заузиман>а далматинског залежа, потом
и целокупне територще Боене и Херцеговине, уз разлоге kojи су се кретали од зна-
naja kojhjc далматинска обала добила за аустроугарску флоту после губитка Вене-
цще до опасности по опетанак Монарх n jc у слу чар проширен>а Србщс и Црне
Горе на поменуте османске провинщде56. На конференции у jaHyapy 1875. при-
najaH>e Боене и Херцеговине дефинисано je као основни спол>нополитички цил>
у cnynajy повол>ног pa3Boja ситуацщс. а Дрина и Новопазарски санцак означени
су као границе аустроугарске интересне сфере0, да би, после избщан>а устанака у
Херцеговини и Босни у лето 1875, споразумима у PajxnrraTy (дул 1876) и Будим-
пешти (дануар 1877) за територщалне аспирацще био добщен и начелни пристанак
Pycnje Koja се спремала за рат против Османског царства.
Уз подразу мсварр| и знача) Kojn je запоседан>е Боене и Херцеговине, као и кон
трола Новопазарског санцака, имало за аустроугарску дипломатиу, суштински
геостратешки цил>еви Монархhjc у време Берлинског конгреса подразумевали су
4 Л>ушиИ, Р. HcTopnja ерпеке државности. Ккь. 2. Cp6nja и Црна Гора - нововековне ерпеке државе.
Нови Сад: САНУ /Беседа, 2001, 151-152, напомена21; 2ЬушиИ, Р. Српска државност 19. века. Београд:
Српска ккьижевна задруга, 2008, 171-172; Л>ушиИ, Р. Српска историографща о Берлинском конгресу.
- Српске студ^е, 2001, ккь 2, 261-276. У наведеним БЬушиЬевим делима налази се и користан преглед
ерпеке библиограф^е о Берлинском конгресу.
5 Bridge, F. R. From Sadowato Sarajevo. The Foreign Policy of Austria-Hungary, 1866 - 1914. London / Bos
ton: Routlage, 1972, 70-73; Novotny, A. Quellen und Studien zur Geschichte des Berliner Kongresses 1878.
Band 1. Graz / Koln: Verlag Hermann Bohlaus Nachf., 1957, 12-18.
6 У cpncKoj историографщи на 3Hanaj овог веБакьа цара са Андраш^ем и Haj3Ha4ajHnjnM званични-
цима BojcKe у Монархии први je указао Мило ВукчевиБ (ВукчевиЙ, Μ. О политици грофа Андра-
mnja према нашем народу уочи источне кризе. - Гласник HcTopnjcKor друштва у Новом Саду, 1933,
св. 13, ккь. V, св. 3, 414-415), а у CBeTCKoj историограф^и, према нашим сазнакьима, Михаило Д. Oroja-
новиБ (Stojanovic, М. D. The Great Powers and the Balkans 1875 - 1878. Cambridge, 1939, 31-34). Данас)е
помикьакье конференцще од 29. jaHyapa 1875. саставни део свих дела о експанзионистичким плановима
MoHapxnje према Босни и Херцеговини.
Д ефинисаше стратешких цшьева А устро-Угарске на Б алкану у пролеъе 1878... 141
осигуран>е дугорочних привредних интереса чи|с остварен>е би у деценщама Koje

долазе омогуЬило политички примат не само у Срби|и. веЬ и на Балкану. У белеш-
кама уз jeflHO од писама Koje je Франц 1озеф (*1830, 1848 - 1916) разменно са Алек-
сандром II (*1818, 1855 - 1881), гроф Ъула Андраши (1823 - 1890) je напоменуо
да he териториално проширен>е Србще били условл>ено трговачким и економ-
ским уступцима Kojn he бити накнадно формулисани7. Иако се у средишту и дал>е
налазило запоседан>е Боене и Херцеговине, више шде било речи само о оства-
рен>у програма из jaHyapa 1875, веЬ у први план почетком 1878. долази конкретни)е
формулисан>е стратешких привредних интереса на Балкану. У HOBoj ситуаци)и,
током пролеЬа 1878. аустроугарска дипломати)а следила je двоструки цил> - оне-
могуЬити руску супремати)у на Балкану сарадн>ом са осталим великим силама, а
пре света Великом Британи)ом, и, упоредо е тим, инсистиран>ем на pycKoj опас
ности обезбедити пристанак великих сила на оправданост и остварен>е стратеш
ких привредних интереса Монарх hjc на Балкану8.
За дефинисаше амбициозних цил>ева Монарх hjc из домена привредне политике
задужена je била Трговинскополитичка секцща Министарства спол>них послова,
односно н>ен начелник барон 1озеф фон Швегел (1836 - 1914), Андрашщев близак
сарадник са вишедецениюким искуством аустрщског дипломате у Османском цар-
ству9. Нови цил>еви темелшли су се на у претходним децени)ама er3ncTnpajyhnM
трговачким интересима Монарх hjc на Балкану, суштински повезаним са питаььима
изградн>е железничке мреже и рсгулисаььа пловидбе Дунавом. Наиме, у дру roj
половини 19. века до изражда су све више долазили структурални недостаци и
нс\ |сдначсност привредног pa3Boja различитих делова Монархи)е, став.ъарГш je на
приврсдно| карти Европе, како наводи Дс|вид Гуд, као „релативно економски зао-
сталу", сво)еврсну полуперифери)у светског капиталистичког система101. Балкан
ско тржиште играло je седамдесетих све веЬу улогу у сполшотрговинском билансу
Монархще, посебно после краха бечке берзе 1873. и почетка економске кризе у
Европи, односно после гауаве на европском тржишту jeφτинoг прекоокеанског
жита Koje негативно утиче на угарски извоз. Годинпьи roBeniTaj Бечке трговачке
коморе за 1875, у KojeMсе говори да Монархн)а не треба да тражи будуЬност за CBojy
индустриу извозом на Запад, веЬ да треба да се окрене ка Истоку11, био je карак-
теристичан показател> новог спол>нотрговинског интереса као одговора на при-
7 Kos, F-J. Die Politik osterreich-ungarns wahrend der Orientkrise 1874/1875 - 1879. Zum Verhaltnis von poli-
tischer und militarischer Fiihrung. Koln - Wien: Bohlau Koln, 1984, S. 257. Писмо Франца 1озефа Алек-
сандру II детально наводи век BepTxajMep у TpoTOMHoj Aндpaшиjeвoj биографии (Wertheimer, Е. Graf
Julius Andrassy. Sein Leben und seine Zeit nach ungedruckten Quellen. Band 3. Stuttgart, 1913, 58-59), али
не и белешке уз писмо у KojnMa се, изме^у осталог, говори и о условл>авакьу Cp6nje.
8 Palotas, Е. Ziele und geschichtlische Realitat. Wirtschaftsbestrebungen osterreich-ungarns auf dem Balkan
zur Zeit des Berliner Kongresses im Jahre 1878. Budapest: Akademiai Kiado, 1980, 6-8.
9 Према речима 1ована РистиЬа после кьиховог првог сусрета у Бечу, био je „човек, Kojn je потпуно
посвеЬен у сва питакьа Koja се односе на Cp6njy и у опште на источне ствари“ - РистиЙ, J. Дипломат-
ска исторща Cp6nje..., с. 176.
10 Good, D. F. The Economic Rise of the Habsburg Empire, 1750 - 1914. Berkeley / Los Angeles / London: Uni
versity of California Press, 1984, 237-241; Berend, I. T., R. Gyorgy. Evropska periferija i industrijalizacija
1780 - 1914. Zagreb: Naprijed, 1996, на више места.
11 Palotas, E. Ziele und geschichtlische Realitat..., 16-18.
вредну кризу. Са друге стране, Монарх nja jc децешуама била суочена са негатив-
ним трендовима у односу на британску и француску трговачку конкуренции на
Балкану услед инфраструктурних проблема - нерегулисаности Ъердапа и непо-
сто)ан>а железничке везе са Османским царством.
Питан>е уре!)еша и правног регулисан>а пловидбе Дунавом присутно je у европ-
CKoj дипломатщи готово током целог XIX века. ЕЬегов основни caдpжaj чинила je
борба великих сила за економске, BojHe и политичке позищце на Дунаву и шего-
вим обалама. Основни принципи режима пловидбе Дунавом формулисани су на
Париском конгресу 1856, када je формирана привремена Европска дунавска коми-
cnja од представника Велике Британн)е, Француске, Pycnje, Хабзбуршке монар-
xnje, Пруске, Османског царства и Сардините са задатком да изврши корекции
речног тока од Исакче и на yniliy и на Taj начин учини реку погодннюм за пло-
видбу. На Парисют) конференции 1858. и Лондонско] конференции 1871. донете
су одлуке о продужетку н>еног рада, а н>ен Haj3Ha4ajHnjn резултат до Берлин-
ског конгреса био je акт о пловидби из 1866, Kojn lie током осамдесетих само бити
прилаго!)сн одредбама Берлинског у говора12. Мс1)утим. упркос континуираним
HacTojaibnMa у контакту са прибрежним државама Србиюм, Влашком и Молда-
вщом (каснще Руму hhjom). дипломатща Монарх hjc hhjc успевала да реши Haj3Ha-
HajHHjc питаше Koje би отворило ток Дон>ег Дунава H>eHoj трговини - питаше регу-
лисаша неометане пловидбе кроз Гвоздену капир. односно Ъердап13. Пред Бер
лински конгрес ово питаше je постало посебно актуелно, jep je припа]ашсм Беса-
pa6nje Pycnja изашла на HajceBepHnjn рукавац делте Дунава и тиме постала поду-
навска држава, са MoryliHoniliy да се потенциално меша у сва питаша регулисаша
пловидбе на целокупном току реке.
Проблеме, са юуима се суочавала на Дунаву, аустрщска трговина поку шавала je
до рата са Пруском да реши железничким повезивашем са Дошим Дунавом преко
румунских кнежевина14. n o K y ru a j je остао без успеха, док су, слично као и у слу-
4 a jy регулисаша делте Дунава, Британци изградшом железничких лишда Черна-
вода - Кистенца и Рушчук - Варна повезали Црно море и Доши Дунав и отворили
румунско тржиште за извоз жита и увоз индустщских производа15. После пораза
1866, избора члана пруске династии Хоенцолерн на румунски престо, те Нагодбе
1867. са Ма1)арнма KojoM су инфраструктурни n p o jeK T n постали унутрашше
12 Стателова, Е. Дипломацията на Княжество България 1879 - 1886. Сер. Изследвания по българска

история № 4. София: Изд. на БАН, 1979, 20-21; РастовиЙ, А. Велика Британи)а и Cp6nja (1878 - 1889).
Београд: Службени лист CPJ / Истори)ски институт, 2000, 180-181; ТодоровиЙ, М. Ме^ународно-
правни положа) Дунава. Београд, 1910, 6-7.
13 Проблем регулисакьа Ъердапа био je присутан у односима Cp6nje и MoHapxnje од тридесетих година
(CTojaHHeBHfi, В. Кнез Милош и питакье слободне пловидбе Ъердапом. - У: Пловидба на Дунаву и
кьеговим притокама кроз векове. Под уредништвом В. ЧубриловиЙа. Београд: САНУ, 1983, 349-356).
14 Rediberger, W. Zur Geschichte der Orientbahnen: Osterreichische Eisenbahnpolitik auf dem Balkan. - Oster-
reichische Osthefte, 1960, No 5, 348-350; Rosegger, G., J. H. Jensen. Transylvanian Railways and Access to
the Lower Danube 1856 - 1914. - East European Quarterly, 1996, vol. XXIX, No 4, 428-429; Juzbasic, Dz.
Izgradnjazeljeznica u Bosni i Hercegovini u svjetlu austrougarske politike od okupacije do kraja Kallayeve ere.
Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1974, 7-8.
15 Rosegger, G., J. H. Jensen. British Railway Builders along the Lower Danube 1856 - 1869. - The Slavonic and
East European Review, 1968, vol. XLVI, No 106, 106-119.
питан>е угарског дела Монархще, Министарство спол>них послова у Бечу окре-

нуло се ка железничком повезиван>у са Османским царством прво преко Боене, да
би избегло утица| Пеште, а потом, под притиском из Пеште, коначно повезиван>у
са османским железницама преко Београда10. Подршка аустроугарског Министар-
ства спол>них послова барону Морицу Хиршу, kojи je 1869. потписао уговор са
Портом о изградн>и трансбалканске железнице, hhjc до 1878. дала зaдoвoл>aвajyhe
резултате, jep су на главно] траси биле довршене и отворене за c a o 6 p a h a j само
лини|с Истанбул - Белово и Солун - Митровица, OTBapajyliH додатно балкан-
ску унутранпьост продору британског и француског извоза, док су аустриюке и
угарске лишде и дал>е оста|алс без c n o ja са османским железницама1617.
Комплексни цил>еви, са KojHMa je Монархн)а намеравала да иступи на будуЬем
мс1)у народном скупу, требало je управо да реше наведене препреке н>еюу привред-
Hoj експанзн)и. На саветован>у са министрима трговине оба дела Монархн)е 26 -
27. марта 1878, иницираном од стране аустриюке вдаде вероватно услед узнеми-
рености бечких индустриюких кругова ю>)и су подстицали писан>е штампе у нео-
пходности заштите привредних интереса Монархhjc на Истоку18, барон Швегел,
као представник Министарства спшьних послова, представио je три елабората о
модалитетима решаван>а наведених проблема, юуима су суштински дефинисани
цил>еви Монархн)е на Берлинском конгресу19.
Укратко, у npBoj групи питан>а, о трговачким односима и капитулацн)ама, било
je предвидено да Монархн)а инсистира на томе да одредбе трговинског уговора
са Османским царством из 1862, као и систем капитулации, остану на снази све
до потписиван>а посебних уговора са новим државним творевинама, уз напомену
да je „регулисаше трговинскополитичких и других веза са Босном и Херцегови-
ном, као и са Србиюм и Црном Гором, одрс!)сно посебним обзирима". У дунавском
питан>у као основни цил> поставл>ено je спречаван>е страног \тица|а како низводно
од Ъердапа, 3Ha4ajHO због чшьенице да je Pycnja постала подунавска држава, тако
и узводно од Ъердапа. Решеше за Дон>и Дунав, подразу мсвар Би и саму делту, про-
на!)сно je у захтеву за неутрализациюм Koja би обухватала и 8 км обале и под-
разумевала забрану пловидбе ратних бродова, водеше ратних опращда. те рушеше
nocTojeliHx и забрану изградше нових Bojmix утвр1)сша. Европска дунавска коми-
cnja требало je да настави са радом, уз прщем Ру му hhjc као пуноправног члана,
док би посебна пажша била поклошена очувашу свих права и повластица Koje су
пловидбена друштва имала на дошем току Дунава, а никакве посебне дажбине у
корист сувоземног cao6pahaja не би смеле бити yboIjchc. Посебна пажша обраЬена
je на питаше регулисаша Ъердапа, за Koje je Беч намеравао да преузме потпуну
одговорност, насупрот одредбама Лондонске конференции 1871. Koja je регули-
саше овог проблема поверила Монархщи о Османском царству. МогуБност да
16 Rechberger, W. Zur Geschichte..., 350-351.

17 Grunwald, K. Tiirkenhirsch. A Study of Baron Maurice de Hirsch, Entrepreneur and Philanthropist. Jerusa
lem: Israel Program for Scientific Translations, 1966, 31-39; Rechberger, W. Zur Geschichte..., 352-354.
18 Palotas, E. Ziele und geschichtlische Realitat..., 9-11.
19 Magyar Orszagos Leveltar (MOL), K-26 - Miniszterelnoksegi Leveltar, 1878/606. Министар спольних
послова Аустро-Угарске Ъула Андраши председнику угарске владе Калману Тиси, Беч, 5. априла 1878.
државе наследнице преузму обавезе Османског царства у Бечу су очигледно сма-

трали неприхватлшвим, односно желели су да noKyniajy да искористе повол>не
политичке околности и наметну себе као jeflHHy државу задужену за решаван>е
овог вишедецениюког проблема аустриюке трговине. Истовремено би речно
острво Ада-Кале припало Монархщи, а утвр!)еше на острву било би порушено.
Тpcliи и на_)обимни|и елаборат дефинисао je интересе у железничком питашу,
HHCHCTHpajyliH на што скорисм успоставл>ан>у везе са посто|сБим османским
линщама. али и контроли сксплоатаци|с. уз подразу мсварБс водеЬу улогу Аус-
тро-Угарске као H aj3aHHTepecoBaHHje велике силе Koja би од будуЬег ме^ународног
конгреса требало да добие и ову врету мандата. Дефинисани железнички приори
тети били су следеЬи:
- изградн>а главне источне железнице од Земуна - Београда преко Ниша до
Истанбула и Дедеагача са jeflHe стране, и за Солун са друге стране;
- изградиш босанске железничке мреже са полазним тачкама из Новог и Шамца
за CapajeBO и одатле до прикл>учка на румелиюку мрежу до Митровице;
- изградиш и прикл>учак румунских приюъучних линща на угарске железнице.
„Изградиш ових лини|а". наводило се у елаборату, „чине тако |сдан изузетан
аустро-угарски интерес да признаваше сваке нове државне организации и терито-
рщалне промене на Балканском полуострву Аустро-Угарска би требало да призна
само под условом прихватанш и практичне гаранции н>ених захтева у вези са овде
представл>еним главним питашима“.
Од посебног интереса за Србиу био je начин на kojhjc разматран 3Ha4aj и мода-
литети остваренш везе са Истанбулом преко Срби|с. У елаборату je jacHO истак-
нуто да ово питаше мора неизоставно да се реши потписивашем обавсзу р Бих спо-
разума заинтересованих страна, те да веза са Истанбулом мора да буде успоста-
вл>ена у року од три године. Тако1)с je било предвидено осниваше посебног надзор-
ног органа као сталне komhchjc са седиштем у Бечу, задужене за надзор изградше и
управлшше експлоатациюм, у Kojoj би заинтересоване државе имале свог делегата.
Поред тота, посебна пажша поклошена je заштити интереса Хиршове „Генералне
компанис за експлоатациу железница у европсют) TypcKoj“, Koja je требало да екс-
плоатише целокупну линир 50 година после отвараша за cao6pahaj, без обзира на
актуелне територщалне промене на Балкану. Од осталих великих сила на будуБем
европском конгресу очекивало се да Аустро-Угарсю>), као Hajзаинтересовани^
држави, препусте оствареше изградше прикл>учних железничких лини|а. а у ела
борату се ишло толико далеко да je предвидено да се од влада балканских држава
захтева да, уколико нису у сташу да рсализур преузете обавезе у прсдви1)сном
року, шихову реализациу уступе Аустро-Угарсщ), причему 6 hjoj. за олакшаваше
изградше, било осигурано бесплатно уступаше неопходног землшшта и слободно
коришЬеше извесног гра1)свинског матерщала, као и унапред признато право да
уложене напоре надокнади убирашем царина на почетним и излазним железнич-
ким станицама, као и у морским лукама.
О 3Ha4ajy kojh jc за Дво|ну монархи|у. али и за начин на kojh jc уопште решавано
питаше нових граница балканских држава, имало питаше железничких лини|а.
нajбoл>e сведочи указиваше на неопходност да линща од Београда преко Ниша до
Солуна, не сме да буде обухваЬена оквирима будуЬе бугарске државе, односно да

границе Бугарске не CMejy да npctjy десну обалу Мораве и вододелницу Вардара
и Струме, чиме би била очувана стратешка контрола линще. Идентичан став зау-
зет je у вези са земллпнним nojacoM изме!)у Срби|с и Црне Горе преко Kojer je ка
Босни и Херцеговини требало да настави nocTojeha железница Солун - Митро-
вица. „Важно [je] инсистирати", писало je у елаборату, „да се део измсГуу Србще
и Црне Горе, преко Kojer треба да npotjc железница до прикл>учка на Митро-
вицу, не одва|а од стране управе Боене и Херцеговине, yκл>yчyjyhи Новопазарски
санцак, као и да се на овом путу ни на Kojn начин не угрози сигурност железнич-
ког cao6pahaja, померан>ем граница ових суседних земал>а“. И површно порежеше
елабората са Берлинским уговором и аустро-српском конвенщдом jacHO yKa3yje
на н>ихову компатибилност20.
Аустрщски и угарски делегати на конференции KpajeM марта 1878. били су
сагласни да je неопходно искористити повол>ан тренутак за обезбе!)ен>е економ-
ских интереса на Балкану, али су посто|алс 3Ha4ajHe разлике у ставовима о н>ихо-
вом обезбе!)ен>у. Карактеристичне су биле дщалметрално супротни ставови о
трговачким везама. Према мишл>ен>у аустри|ског министра трговине И. фон Клу-
мецког (1834 - 1924), трговински уговор, потписан са Румуниюм 1875, предста-
вл>ао je искуство Koje je упуГшвало на закл>учак да са балканским државама „трго-
вачки уговори не πpyжajy довол>ну заштиту оправданим интересима наше индус
трии", те су у Бечу инсистирали на неопходности што чвршБсг везиван>а и ост-
варен>а царинске ymije Koja би носила 3Ha4ajHe политичке импликацще. Са друге
стране, угарска влада имала je, пре свега, на у му доминанатно аграрну структуру
властите привреде и противила се Hfleje царинске yhhjc са балканским државама
чи)им привредама су доминирале join нсразви|сни|с аграрне структуре21.
Иако до почетка Конгреса, па ни после шега, нще постигнута сагласност око
предложених цил>ева измсГуу представника оба дела Монархhjc. ставови изнети
у елаборатима представл>али су основу делатности аустроугарских дипломата на
Конгресу, али и, што je за српску историографну посебно 3Ha4ajHO, полазиште
у преговорима са српским представником 1ованом РистиБсм приликом ььсговс
посете Бечу у Majy и током Конгреса у Берлину, чинеЬи основу аустро-српске кон-
bchuhjc од 8. |ула 1878. Cboj пристанак на териториално проширен>е Срби|с. али
само у границама K oje су H>oj одговарале, Аустро-Угарска je намеравала да компен-
3yje осигу рашсм дугорочних привредних интереса на Балкану.
ΛΛ Λ
Аспираци|с Беча према суседним османским провинцщама нису биле непознате у

Београду током „ратова за ослобо!)ен>е и независност", како je ратове 1876. и 1877 -
20 Osterreichisches Staatsarchiv Wien, Haus-, Hof- und Staatsarchiv, Ministerium des AuBern, Politisches
Archiv, III - PreuBen, Karton 115-118: Akten und Protokolle des Berliner Kongresses (1878). Наведена доку
мента пронашли смо и у фонду председника угарске владе Ма^арског државног архива (MOL, К-26 -
Miniszterelnoksegi Leveltar, 1878/606).
21 Palotas, Е. Ziele und geschichtlische Realitat..., 16-20.
1878. измс1)\ Србще и Османског царства окарактерисао 1ован РистиГт Од времена

првог српско-османског рата 1876. у Београду су упозоравани на границе аустро-
угарске интересне сфере на Дрини и Лиму22. Приликом израде ратног плана за
други рат, у cpncKoj BpxoBHoj команди били су, поред жел>а руске Врховне команде
да српска во_)ска пресече саобра!1а|ницс изме!)у источних и западних делова Осман
ског царства, водени и упозорен>има из Беча да Босну и Херцеговину и Новопа-
зарски санцак CMaTpajy CBojoM интересном сфером. Резултат je био ратни план
са главним смеровима напада ка jyry и jyroHCTOKy, док су према Новопазарском
санцаку биле у пуБснс помоЬне трупе, а према Босни je била предвидена дефан-
зивна стратегща, без обзира на евентуалан успешан pa3Boj операцща на другим
фронтовима23. У jaHyapy 1878, када се за Русиу и н>ене савезнице назирао успе
шан Kpaj рата, Андраши je упозорио српску владу да lie употребити сва неопходна
средства да спречи териториално ширеше Срби|с на Босну и Херцеговину, те да
Дрина и Лим чине границу аустроугарске интересне сфере24.
У ратним операцщама током децембра 1877. и ja m a p a 1878. српска войска успсла
je да од османске власти ослободи ка jyroHCTOKy Ниш, Пирот, Брезник, Трн, Радо
мир; ка истоку Кулу и Белоградчик, ка jy r y Куршумлиу, Вран>е и Гььиланс. те
да стигне до Грачанице2526.Успешан ток ратних операцща подстакао je наде у зна
ча] а н обим будуЬег територщалног проширен>а. На седници вдаде 15. jaH yapa
1878. донета je одлука да Србща захтева територну Косовског вила|ста „са додат-
ком Видина“, односно област уз источну границу Срби|с Koja би почин>ала на гра
ници Косовског вила|ста и ишла ка Дунаву (линща Гинеш теснсщ - Лом Палата)
(Карту I)20.
Одлука je прво саопштена руском конзулу у Београду Александру Персща-
н и у (1842 - 1896), а потом су почеле припреме за дал>у дипломатску делатност.
Задатак прецизнщег дсфинисаььа територщалних захтева кнез Милан Обренови11
(1854 - 1901) поверио je пуковнику 1овану ДрагашевиЙу (1836 - 1915). Као резул
тат ььсговс делатности настала je карта Kojy je, шест месеци каенще, министар ино-
страних дела 1ован PhcthIi уручио представницима великих сила на Берлинском
конгресу. Драгашеви11 je територщалне захтеве Срби|с. Koje су и дал>е чинили
Косовски вила|ст и видински Kpaj, настсуао да докаже комбинацщом истори|ског
и етничког принципа. Са jeflHe стране, доказивао je да су територии срсдььовс-
ковне ерпеке државе превазилазиле границе захтеваног проширсььа. док je, са
друге стране, тврдио да je простор kojи je насел>авала српска етничка за|сдница
у Османском царству далеко вс!ш од npojeKTOBaHHx жел>а ерпеке вдаде27. Другим
22 ЛовановиЙ, С. Влада Милана ОбреновиЬа. Ккь. 1. Приредили Р. СамарциИ, Ж. Сто^ковиН. Београд:

БИГЗ - СКЗ, 1990, с. 313; СамарциЙ, М. Европа и обележававье граница Cp6nje 1878 - 1879. Нови Сад:
Филозофски факултет Нови Сад, 2006, с. 15, 31.
23 Скоко, С. Други српско-турски рат 1877 - 1878. - У: ОпачиЙ, П., С. Скоко. Српско-турскиратови 1876 -
1878. Београд / Цетикье: Обод, 1981, 207-208.
24 Cp6nja 1878..., 10-11.
25 Скоко, С. Други српско-турски рат..., 217-295.
26 Cp6nja 1878..., 20-21.
27 ДрагашевиЙ, J. Успомене на Берлински конгрес 1878. као гра^аза HCTOpnjy ерпеких народних напора
1876., 1877., 1878. - Ратник, 1903, ккь. LII, св. II, 98-107.
К арта 1. Т ериторщ ални захтеви српске владе из jaHyapa 1878.

П р е у зе т о из\ М. СамарциЬ. Европа и обележаван>е граница
С рбщ е 1878 - 1879. Н ови С ад, 2006, с. 20
речима, прихватан>е н>егове аргументащуе требало je да прати дотичан закл>учак

да су териториални захтеви Србще заправо скромни. МсГуутим. изме!)у одлуке
владе саопштене Персщашду и ДрагашсвиЕсвс карте, посто|ала je 3Ha4ajHa раз
лика, како на jyry, тако и нартозападу (Карту 1 и 2).
К арта 2. Т ериторщ ални захтеви С рбщ е у С ан С тефану и

гр ани ц е С рбщ е прем а С анстеф анском уговору.
П р е у зе т о из\ М. СамарциГг Е вропа и обележаван>е граница
С рбщ е 1878 - 1879. Н ови С ад, 2006, с. 25
На jy гозападу. према Црюу Гори, npojeKTOBaHa гранична лишда враЬена je са

cnoja река Tape и Пиве на реку Лим. Нако о томе не nocToje непосредна сведо-
чанства, намеЬе се закл>учак да je наведено померан>е било последица поменутог
Андрашн)евог става, саопштеног српском агенту у Бечу Кости ЦукиГгу (1826 -
1879) одмах после седнице вдаде од 15. jaHyapa о томе да je управо Лим граница
аустроугарске интересне сфере28.
У Београду нису били упознати са аустро-руским споразумима 1876 - 1877. и
све до потписиван>а примирна у 1едрену надали су се 3Ha4ajHnjeM територщалном
28 СамарциЙ, М. Европа и обележаванье граница..., 18-20.

проширен>у. Након што су у 1сдрсну оцртане контуре будуЬе бугарске државе, а

за Срби|у предвидена само исправка границе29, територщалне аспирацще српског
кнеза и вдаде постепено су сманиване, да би се на Kpajy доминантно кретале у
оквирима очуван>а у државним оквирима тсритори|а. на KojHMa се налазила српска
BojcKa. Током руско-османских преговора у Сан Стефану влада je грофу Н. Игн>а-
thjcby (1832 - 1908) упутила спецщалног изасланика пуковника Милорш Jlenija-
нина (1830 - 1896) са „минималним захтевима" (Карту 2), али |С |сдини знача|ни|и
резултат н>егове mhchjc било уступан>е Ниша, на чему je у писму И гтьати|св\ кнез
Милан посебно инсистирао, те Лесковца и територща према Новом Пазару и Мит-
ровици30.
Према одредбама прелиминарног мировног уговора у Сан Стефану, велики део
територща на юуима се налазила српска BojcKa, требало je да уГ)с у оквире нове
бугарске државе, док су Срби|и додел>ене области на KojHMa се налазила османска
BojcKa. Са |сднс стране, искуство са Османлщама указивало je да они неЬе поме-
нуте тсритори|с напустити без одлаган>а, док je, посматрано са привредног гле-
дишта, као замену за плодне равнице софиюког пол>а, Cp6nja добщала неплодне
области на jyry31.
Поред скромног територщалног проширен>а, политичаре у Београду на|вишс
je бринуло стваран>е велике бугарске државе, npojeKTOBaHe санстефанским пре-
лиминарщама. HoBoj балканско] држави требало je да припадне цела Македонща,
Koja je, после отвореног упозорен>а из Беча да су Босна, Херцеговина и Новопазар-
ски санцак део аустроугарске интересне сфере, представл>ала jeflHHH смер будуЬег
територщалног ширен>а српске државе. Оваква имперн)ална логика била je после
дица актуелних процеса настанка и pa3Boja балканских националних држава чи|с
су политичке елите, суочене са притисцима спол>а, подразумевале да се на бал-
канском простору може одржати само jaKa и велика национална држава323. Самим
тим, из перспективе Београда, нова бугарска држава, величином и пространством
Koje je заузимала, ставл>ала je Србиу на место другоразредне балканске државе,
малене територнюм и становништвом, затворене са свих страна потенциално
нспри|атс.ъски HacTpojeHHM државама и доносила je Kpaj нада о решаван>у „срп
ског питана" у н>ену корист. Сан Стефан je био тачка, после Koje се кнез Милан
почео окретати према Аустро-Угарсщр3. И не само то. Одредбе Санстефанског
прелиминарног мировног уговора створиле су околности неопходне Министар-
ству спол>них послова у Бечу за остварсььс зацртаних територщалних и привред-
них цил>ева на Балкану. У спречавану остварена санстефанских одредби Срби|а
je могла да рачуна само на сукобл>ене интересе великих сила, а претходни pa3Boj
аустро-руских односа упуГшвао je Срби|у пре света на Аустро-Угарску.
29 Cp6nja 1878..., с. 28.

30 Сто^анчевиЙ, В. Mncnja генерала Мило)ка Лешуанина у Сан-Стефану пред закльучекье руско-турског
уговора 1878. године. - Годишкьак града Београда, 1977, № 24, 116-123.
31 СамарциЙ, М. Европа и обележаваиье граница..., 21-26.
32 Ъор^евиЙ, Д. Националне револуц^е балканских народа 1804 - 1914. Београд: Службени лист CPJ,
1995, 45-47.
33 СамарциЙ, М. Од Сан Стефана до Сливнице. Политика Cp6nje према ByrapcK oj 1878 - 1886. Нови Сад:
Филозофски факултет Нови Сад, 2008, 315-316.
У раздобл>у март - Maj 1878. српска влада предузела je низ корака - од одлуке да
се во)ска не повлачи из области Koje одредбама Санстефанског уговора нису при-
пале Срби|с. преко организован>а H3janiH>aBaH>a жел>а локалног становништва за
приса|сдиььсььс Срби|и. до контаката са представницима великих сила34356.Начелно,
влада и кнез нису oflycTajafln од територщалних захтева из jaHyapa 1878. и icpajeM
априла представницима великих сила уручена je ДрагашсвиБсва карта и мемоар
са пратеЬим o6janiH>eH>HMa3\ али су очекиван>а била много реалнща. Као што je
веЬ напоменуто, карта и мемоар сачин>ени су да би влада истакла да сматра да
Срби)а полаже истори)ско и етничко право на 3Ha4ajaH део европских територи)а
Османског царства, без обзира на решен>а будуЬег конгреса великих сила. Делат-
ност министра спол>них послова 1ована РистиБа у Бечу и Берлину jyHa -jv .ia 1878.
noKa3yje да у Београду нису рачунали на остварен>е максималних цил>ева из Дра-
гашсвиБсвс карте, веЬ да je план био много реалнщи - сачувати ратне тековине, а
пре свих - Пирот.
&&&
Ситуацща у Kojoj се нашла Србща створила je претпоставке за остварен>е стра-

тешких привредних цил>ева Двojнe монарх hjc. У недел>ама Koje су претходиле
конгресу из Беча су у Београд у више наврата долазиле позитивне вести о наме-
рама Аустро-Угарске да подржи захтеве Србще према jyry HjyroHCTOKy, односно
према Пироту, Трну и Вран>у. Поред подразу мсварБсг од\ ста|аььа од територщал-
них аспирацща према Новом Пазару, односно преко планине Копаоник, привредни
уступци дефинисани у Швегеловим елаборатима KpajeM марта били су у Београду
познати KpajeM Maja, пре РистиБсвог поласка за Беч и Берлин. Кнез Николас фон
Вреде (1837 - 1909), аустроугарски дипломатски агент у Београду, вратно се у Majy
из Беча, са посебним Андрашщевим инструкцщама везаним са привредна питан>а.
У разговорима са кнезом и РистиБсм. детал>но je изложио ставове Министар-
ства спол>них послова Аустро-Угарске у вези са питан>ем изградн>е и експлоата-
цще железница, као и питан>има трговинских односа и капитулации, помин>у11и
и MoryliHOCT царинске yhhjc. иако измсГуу аустрщског и угарског дела монарх hjc
о томе нще join увек била постигнута сагласност30. Приликом сусрета у Бечу 7.
jy H a , Андраши je РистиБу jacHO ставно до знан>а kojи су оквири проширен>а Срби|с
према |\тозападу. Одлучно je нагласио да на Нови Пазар и Митровицу Срби|а не
може да рачуна због н>иховог места на траси трансбалканске железнице ка Солуну,
те да на од\ ста|аН)С Срби|с од проширен>а на поменуте области. Монархpja hcIic ни
гледати као на добру вол>у Koja подразумева компензациу на др\ roj страни. „Taj
Kpaj не можете имати; потпора наша за териториално проширен>е Срби|с нема
34 Сто^анчевиЙ, В. Cp6nja и Бугарска од Санстефанског мира до Берлинског конгреса. Београд: Исто-

pnjcKH институт, 1986, 41-55.
35 Cp6Hja 1878..., 292-293, 297; Архив Cp6nje, Ministere des Affaires Etrangeres, Archives Diplomatique, Tur-
quie, Belgrade, 1878, Tome 23 „Donnees explicatives destinees a accompagner la Carte indignant les reven-
dications territoriales de la Serbie“. У прилогу се налази ДрагашевиЬева карта.
36 Cp6Hja 1878..., 356-358.
Д ефинисаьье стратешких цшьева А устро-Угарске на Б алкану у пролеъе 1878... 151
свезе са Новим Пазаром, - то je питан>е за себе“, преносно je PhcthIi Андрашщеве

речи37. Копаоник je био npojeKTOBaHa ргозападна граница Срби|с од Koje у Бечу
нису намеравали да одступе. Са друге стране, РистиЬу je стекао утисак „да гроф
Андрашн) не би марио, ако би ми неточно отишли и до Софще, но, наравно, све под
условом, да се обезбеде аустро-угарске трговачке и железничке претензн)е". Аус-
троугарски министар спол>них послова експлицитно je истакао „да нас [Србиу] не
би могао потпомоЬи ни за границе Св. Стефанске, па ни за сам Ниш", као будуЬе
стратешки 3Ha4ajHO железничко чвориште, без пристанка на привредне уступке у
вези са трговачким уговором (шде инсистирао на царинско] ушди) и изградььом и
експлоатациюм железнице38.
СледеЬег дана, кл>учну улогу у преговорима са РистиГьсм преузео je барон 1озеф
Швегел, као особа у оквире чн)ег ресора у Министарству спол>них послова je ула-
зила операционализацща стратешких цил>ева зацртаних у мартовском елаборату.
Начелно иуавл^уЬ и да he „Србща [...] одустати од оног дела Санцака око Новог
Пазара Kojnjoj je припао према Санстефанском миру, ако би [...] могла да добще ком-
пензацн)е у правцу jyroHCTOKa", PhcthIi je ипак покушао да границу повуче преко
Копаоника, али jyжниje, према Новом Брду и Гььилану39. Без успеха. „Односно
питан>а територн)алног, уверио сам се, да je закл>учено, не оставити нас, да се дал>е
распростиремо од Копаоника", док „против Вран>е, Трна и Пирота нису ми чинили
никакве примедбе", jaBHO je из Беча40. Са друге стране, Швегел je детал>но изло-
жио захтеве Монархи)е у вези са изградььом и експлоатациюм железница, пло-
видбом Дунавом и рсгулисаььсм Ъердапа, те трговинским односима. Свестан да
je реч о условима без kojhx се hhjc било Morylie надати успеху у Берлину, ерпеки
министар начелно je сматрао предлоге прихватлшвим, „jep су изгледи, да he нам
сви ови npojeKTH, ако не у |сдан пут, а оно мало по мало, и без нашег приетата
бити наметнутгГ41. Било му je jacHO да je основна rueja аустроугарских званич-
ника да се руски yrauaj коначно истисне из области Koje су у Бечу сматрали CBojoM
интересном сфером. „И пошто he вeh и на сила у томе правцу с Tajат и уз Аустро-
Угарску, изгледи су на успех ььен jaKH, а с тим изгледима пада и нада за нас, да се
можемо успешно одупирати". ..Стаььс ствари, у кратко изражено, ово je: ако прис-
танемо на предлоге Аустро-Угарске, имамо потпору суседне монарх njc са изгле
дима на териториално у всБаььс и преко граница Св. Стефанским прелиминарща;
не пристанемо ли, онда све долази у питаьье, па и саме границе Св. Стефанске с
Нишом. То ми je дато доста jacHO на знаьье"42.
Намера Министарства споллшх послова Аустро-Угарске била je да са Србщом
потпише и формални споразум о начину рсгулисаььа поменутих привредних
питаььа. Николас фон Вреде je у том смислу начелно разговарао са РистиЬем
37 Исто, 385-386.
38 Исто, с. 387; РистиЙ, J. Дипломатска моторна Cp6nje..., 165-173.
39 Србиуа 1878..., с. 393.
40 Исто, с. 397.
41 Исто, с. 399.
42 Исто, с. 400; СамарциЙ, М. Европа и обележававье граница..., 36-37; Deusdh, Е. Balkanprobleme im
Jahre 1878 im Licht der Osterrreichisch-Ungarischen Konsulatberichte. Dissertation, Universitat Wien. Wien,
1961, 148-154.
пре н>еговог поласка за Беч, али чини се да српски министар hhjc схватио зна-
naj н>егових речи43. У Бечу je био затечен када му je Швегел саопштио да наме-
paeajy да све „писмено утврде“ веБ у Берлину, односно када je схватио да je ова
намера „неодклшьива“44. Мс1)утим. до преговора hhjc дошло одмах. Заузети 6poj-
ним важним питан>има о ко|има |с на седницама Конгреса било реч, представници
Аустро-Угарске нису журили са отваран>ем преговора са РистиЬсм. док je српски
министар истовремено избегавао да преузме инищцативу, надарЬи се pa3Bojy ситу
ации у Kojoj би они могли да доведу до пово.ъни|сг резултата4546.Кнез Милан био je
супротног мишл>ен>а и подстицао je РистиЬа да покрене преговоре, CMaTpajyhn да
je за Србир нajвaжниje да обезбеди што веБе териториално проширен>е, без обзира
на уступке, jep би у супротном била доведена у питаше оправданост свих жртава,
Koje je држава поднела током претходних година40.
Кнежеве процене показале су се као оправдане. Опасност Koja je претила пла-
новима српске владе и кнеза, могла je да се наслути веБ 19. jyHa, када je, приликом
расправе о западним границама Кнежевине Бугарске, руски представник на Кон-
гресу за Бугарску захтевао Три и Пирот47. РистиЬ je, mcIjy th m . чекао до тренутка
када je расправа о свим питаььима везаним за Србир. па и о границама, почела.
На седници 28. jyHa постигнут je начелни договор о веЬини тачака завршног у го
вора, Koje je требало да се односе на Србир и, што je посебно било важно, Аустро-
Угарска je изнела CBoj предлог будуЬих граница Кнежевине Срби|с. kojhjc касни|с
чинио основу за расправу о оквирима н>еног територщалног проширсььа. Основа
се подударала са ставом више пу та израженим од 1876. - не да/ъе од Дрине и Ново-
пазарског сащшка и умерено према /угоистоку, на рачун будуНе бугарске држаее,
односно руске интересне сфере. На Taj начин, у Бечу су суштински одредили обим
проширсььа Срби|с. Током преговора унутар посебне komhchjc формиране да пре
цизира границу могло je доЬи до одрс!)сних помсраььа. али су оквир проширсььа
одредили у Бечу. Са друге стране, у текст уговора ушле су одредбе о Дунаву, очу-
ван>у трговинских повластица и капитулацщама и железници, подразу мсварБи
и пасус о преузиман>у обавеза према барону Хиршу, kojhm je РистиЬ био посебно
незадоволен48.
Тек тада РистиЬ je послао дипломатског агента Срби|с у Бечу и члана српске
делегации на Конгресу - Косту ЦукиЬа код Швегела „да се [...] информира тачно
и о предмету и форми захтеван>а"49. У cbojhm H3BemTajHMa из Берлина, као и две
децс hhjc касни|с у „Д иплом ате^ истори|и". РистиЬ je HacTojao да преговоре о
поменутим питан>има представи као властити дипломатски успех50. Насупрот
43 Србиуа 1878..., с. 379. У поменутом разговору Вреде je помиБьао прилику „када би општа npHjarejbCKa
уверавакьа морала одре^ен^е да се формулишу“.
44 Исто, с. 399.
45 Исто, с. 408; РистиЙ, J. Дипломатска моторна Cp6nje..„ 184-185.
46 Cp6Hja 1878..., с. 425; РистиЙ, J. Дипломатска ncTopnja Cp6nje..., с. 187. BHCHCTHpajyhH на покретакьу
преговора, кнез je напоменуо да, „ако концес^е Koje, Koje буду цена за увейакье Cp6nje, изазову уну-
трашкье неволье, оне he се ласно савладати“.
47 Cp6nja 1878..., с. 431.
48 Исто, 468-476, 481-482.
49 Исто, с. 507.
50 РистиЙ, J. Дипломатска ncTopnja Cp6Hje..., 243-249.
томе, |сдини успех постигао je тиме што у текст документа, познатог у cpncKoj
историографщи као „Берлинска конвенцща", нще ушла одредба о преузиман>у оба-
веза према Хиршу. Но, пошто je у текст Берлинског уговора претходно ушло пре-
узиман>е обавезе према Хиршу у новим областима, сам успех губио je на 3Ha4ajy,
jep нще било реално за очекивати, да he Србща |сдан део изградн>е и експлоата-
цщс исте железничке линще уступити jc j h o j компанщи, а други део нею>) дру roj.
Истовремено нще успео померити рок изградн>е на више од три године, на чему су
из Београда инсистирали. Са друге стране, као властити успех je представио уно-
шен>е одрс1)сних обавеза друге стране (Аустро-Угарске), иако je била реч о обаве-
зама Koje су се подразумевале, попут изградн>е cnojHHx линща у Монарх щ и према
Београду51.
Од ЦукиБсвс посете Швегелу 28. jyHa до потписиван>а Конвенцще 8. |ула упо-
редо су се одвщали преговори великих сила о HOBoj граници Србще, пре света
према ByrapcKoj, и аустро-српски преговори о билатералном уговору. После
почетног незадовол>ства, Koje je PhcthIi изразно према духу npojeKaTa Koje му je
саопштио J. Швегел, 3. jyfla Ъ. Андраши|с српском министру представио коначну
верзщу предлога споразума52. Тренутак je био врло деликатан. После одлуке кон
греса да Кнежевини Бугарсют) остане Софщски санцак, британски делегати ула-
гали су 3Ha4ajHe напоре да део поменутог санцака ипак буде враБсн Османском
царству, односно \1)с у оквире аутономне провинцще Источне Румелще. Одузи-
ман>е територща санцака према истоку HjyroHCTOKy подразумевало je компенза-
цщс према западу, односно према областима на кощма се налазила српска цивилна
и Bojm управа, и доводило у питаше судбину Пирота и Триа, на чще су припваше
у Београду озбил>но рачунали53. „С уверешем, да на дал>е попуштан>е од стране
Аустро-Угарске рачунати не можемо", PhcthIi je одмах дао начелни пристанак.
ЕЬегов став био je да „према околностима, немамо разлога жалити се", пошто су
„пали [...] сви npojeKTH аустро-угарски, kojи су се имали свалити као тешка стена
на незавиену Србиу, као што веху Bojm конвенции, 1)умру чка свеза и т.д., a ocTaje
само обвеза о гра!)ен>у железнице, Kojy бисмо и без притиска тлфсг морали скоро
узети у крут cbojhx брига и заниман>а"54. HMajyliH у виду да BojHa конвенцща нще
била тема размишл>ан>а у Бечу у месецима пре Конгреса, а да о царинском савезу
нще постигнута начелна сагласност измс1)у влада у Бечу и Пешти, те ова тема нще
ни наметана, РистиБсво образложсььс у писму 1сврсму ГpyjиБу. министру правде
и ььсговом заступнику у Србщи током берлинске миеще, неопходно je разумети
у контексту потребе да влада да CBoj пристанак на нацрт споразума. Обавешта-
Bajylm владу и кнеза о caдpжajy, завршио je телеграм речима: „Одговорите ми што
пре телеграфом, jep6o решеше о граници зависи од одговора"55.
Почстком |ула остало je отворено питаше неколико 3Ha4ajHHx тачака будуГшх гра
ница Србще. Пленарна седница Конгреса, на Kojoj je требало да се о овим пробле-
51 Србща 1878.... 506-511.

52 Исто, с. 509.
53 СамарциИ, М. Европа и обележаван>е граница..., 48-49.
54 Србща 1878.... с. 511.
55 Исто, с. 494
мима расправл>а, била je предвидена за 8. |\л. Свестан ризика, кнез Милан одмах je
дао сво) пристанак на текст споразума, али je отезан>е српске владе и захтев да прет-
ходно буде утвр1}сн обим територще Kojy Србща добща за пристанак на предложени
npojeKaT, изазвао велико незадовол>ство у ауетро-yrapcKoj делегацщи. Свакодневни
РистиГюв притисак из Берлина, уз напомену да у случа]} непотписиван>а споразума
Андраши „дреши себи руке“, на Kpajy je условно пристанак владе. Осмогдула. на дан
када je требало да буду донете за Cp6njy важне одлуке, P hcth Ii jc потписао спора-
зум KojnM су регулисани начини решаван>а проблема изградн>е железнице, регули-
сан>а Ъердапа и олакшан>а трговинске размене. У вези са железницом, предвидено
je остварен>е везе угарских и српских железница, те обезбе!)ен>е н>иховог cnoja са
nocTojehnM линщама ка Истанбулу и Солуну у року од три године. Изградн>а и екс-
плоатацща требало je да буду (еднообразни. о чему je требало да одлу hyjc послебна
комисн)а заинтересованих држава са седиштем у Бечу. Трговачки интереси Монар-
xnje били су обсзбс1)сни одредбама Берлинског уговора, те je билатералним спора-
зумом била само начелно истакнута намера да трговински односи буду организо-
вани тако да олакшар дал>и pa3Boj трговинске размене, док би преговори о трговин-
ском у говору почели HajKacHnje за четири месеца. На Kpajy, Монарх ща je на себе пре-
узела обавезу регулацще Ъердапа и слапова код Оршаве, а Србща обавезу да олакша
неопходне радове50.
&Λ Λ
Писан>е Пестер Ло|да да nocTojn могуБност да he се у jyжнocлoвeнcκим областима

Балкана „створити аустро-угарска надмоБ у природном обликован>у доминантне
царинске, трговачке и cao6pahajHe политике“, те да су „основе такве |сднс над-
μο Ιι π тачно одрс!)снс Берлинским уговором"5
657, суштински je одражавало резултате
успешне дипломатске активности Министарства спол>них послова Аустро-Угарске.
Стратешки цил>еви, усмерени ка обсзбс1)сььу привредне инкорпорацще балканског
простора у аустроугарску интересну сферу, дефинисани у елаборатима барона
Швегела у марту 1878, суштински су остварени кроз одредбе наведених уговора,
потписаниху нсмачко] престонициу npeoj половини jy.ia 1878. Πoлoжaj у KojeM се
Србща нашла после ратова 1876 - 1878. и неопходност остварен>а што всБсг тери-
торщалног проширен>а као оправдан>а за 3Ha4ajHe л>удске и матерщалне жртве Koje
je становништво поднело, у Бечу су искористили за наметан>е сопственог ви!)ен>а
решаван>а проблема територщалног проширен>а Србще.
56 Исто, 524-530; РистиЙ, J. Дипломатска исторща Cp6nje..., 243-249.

57 Palotas, Е. Ziele und geschichtlische Realitat..., 21-22.
Defining the Strategic Objectives of Austria-Hungary in the Balkans

in the Spring of 1878 and the Territorial Expansion of Serbia
Momir Samardzic
At the time of the Congress of Berlin, Austria-Hungary was a country whose attitude
decisively influenced the way in which the Congress addressed the issue of the territorial
expansion of Serbia. In this sense, the analyses of Baron Johann von Schwegel were of
the utmost importance - they were the expression of the intention of the Ministry of
Foreign Affairs of the Austro-Hungarian Empire to use the current position of Serbia
and current Balkan crisis to ensure long-term geopolitical economic interests of the
Monarchy on the Balkans. These interests were particularly related to commerce and
infrastructure issues - regulation of Danube navigation, primarily through the Iron Gate,
and the completion of the transbalkan railway construction, with a final goal to insure
the penetration of Austrian industrial products, instead of British and French. On the
other hand, Serbian ruler and politicians were primarily interested in securing territorial
acquisitions from the previous war. Disappointed in Russian Balkan policy, Serbian
foreign policy had to focus on gaining the approval and support of Austria-Hungary for
its territorial expansion. Final result of collision of these two interests was bilateral treaty
signed in Berlin, during the Congress, by which Serbia took the obligations to construct
its part of the transbalkan railway, to allow the Monarchy to undertake necessary works
to ensure the navigation through the Iron Gate, and to regulate its commercial relations.
---------------- 0 3 ------------------
ПОЛИТИКИ НА ГРАНИЦАТА: 1877 - 1878.

ЕДИН ДОКУМЕНТ НА МАРИН ДРИНОВ*
Ваня Рачева
„И сторик сте, та знайте що значи

улавянето на м ом ента в п о ли ти ката [,..]“1
На 6 август 1877 г. генерал-лейтенантът от Главния щаб на руската армия Георги

Иванович Бобриков (1840 - 1924) пристига от Търново в Свищов, изпълнявайки
специално поръчение до Великия княз главнокомандващия Николай Николаевич
Романов старши (1831 - 1891). Тук обаче той получава силен пристъп на „дунав
ска“ треска и остава в града близо две седмици, като отсяда в една „паянтова
къща“, където съдбата го среща с българина, преподавател в Харковския универ
ситет и „почтен добряк", Марин Дринов (1838 - 1906)*12. В качеството си на негов
* Този текст е в памет на проф. Мирослав Йованович (1962 - 2014).

1 Из писмо на Димитър Хр. Ризов (1860/1862 - 1918) до Марин Дринов от 23 ноември 1890 г. Вж. Симео
нова, Р. Кореспонденцията между проф. Марин Дринов и Димитър Ризов във връзка с проектираното
издаване на „Македонский календар“, съхранявана в Български исторически архив на Народната биб
лиотека „Кирил и Методий“. - В: Марин Дринов. Материали от българо-съветската научна конферен
ция „150 години от рождението на Марин Дринов“ и „110 години Народна библиотека „Кирил и Мето
дий“, ноември 1989. Състав. М. Велева и Е. Харбова. София: НБКМ, 1989, с. 206.
2 Университетът в Харков е един от четирите, в които по Университетския устав от 1835 г. е открита
Катедра по история и литература на славянски наречия. За Университета и Харковската славистична
школа вж.: Страшнюк, С. Ю. Марин Дринов и формирование харьковской школь1 исторической бол-
гаристики. - В: Марин Дринов. Материали от българо-съветската научна конференция „150 години
от рождението на Марин Дринов“ и „110 години Народна библиотека „Кирил и Методий“, ноември
1989. Състав. М. Велева и Е. Харбова. София: НБКМ, 1989, 79-96; Березюк, Η. М., И. Е. Левченко, Р.
П. Чигринова. Библиотека Харьковского национального университета имени В. Н. Каразина за 200
лет (1805 - 2005). Харьков: Изд. „А. Н. Тимченко“, 2006. Катедрата по славянска филология в Харков е
овакантена през 1869 г., а Марин Дринов получава предложение през 1871 г. да се подготви за научна
кариера там, като от следващата година става стипендиант на Университета. Дисертация защитава
през 1873 г. в Московския университет и от август същата година е доцент в Харковския университет.
На 23 март 1876 г. защитава докторска дисертация и през септември е утвърден за екстраординарен
професор. Марин Дринов има чин действителен статски съветник. Повече у: Горина, Л. Марин Дри
нов. Историк и обществен деец. Прев. от руски В. Бъчварова. [2 изд.] София: АИ „Проф. Марин Дри
нов“, 2006, с. 42, 44, 47-49, 52, 68-69; Горина, Л. Марин Дринов в Харьковском университете (1873 -
1906). - В: Юбилеен сборник в чест на академик Димитър Косев. Отг. ред. М. Исусов. София: Изд. на
БАН, 1985, 122-134; Паскалева, В. Принос към биографията на М. Дринов. - В: Изследвания в чест на
М. С. Дринов. Под ред. на А. Бурмов и др. София: Изд. на БАН, 1960, с. 23, 44; Виноградов, А. С. Нови
документи за научната дейност на М. С. Дринов. - Известия на държавните архиви (ИДА), 1961, т. 5, с.
158 В аня Рачева
И м ператор А лександър II, княз Н иколай

Н иколаевич и княз К арол I с щ абни офицери.
О ктомври 1877, с. Горна Студена, С вищ овско
Главната квар ти р а на им ператор А лександър II

в с. П ордим, П левенско, 1877.
Главната к варти р а на им ператор

А лександър II в с. Горна Студена, 1877
И з т о ч н и к : Батак, А прилското въстан ие и О свободителната

война. И злож ба, посветена н а 135 години от О свобож дението на
България. [Каталог]. София: Ф орум Б ългари я - Русия, б.г.
„хазайн“ и „болногледач“ Дринов се грижи като „истински самарянин“ за Бобри-

ков. Двамата се вълнуват от „прелома на военните събития след неподкрепения
поход на ген Гурко отвъд Балкана“ и причините за „закучването на войната“*3,
168, док. 6, с. 168-169, док. 8. За значението - символно и кариерно, на чиновете и ордените в руската
история през XIX в. вж. Шепелев, Л. Е. Титулът мундири, ордена в Российской империи. Ленинград:
Изд. Наука, 1991.
3 Тези събития са разказани в мемоарния текст на генерала: Бобриков, Г. И. Въ Сербии. Изъ воспоми-
наний о войне 1877 - 1878 гг. Санкт Петербург, 1891, 3-5, 13-16.
Политики на границата: 1877 - 1878 159
обсъждайки загубената руска инициатива в хода на бойните действия4. В наве

черието на третата атака на Плевен (военните действия започват на 26 август, но
поредната неуспешна атака е на 30 срещу 31 август 1877 г.) Бобриков е извикан с
телеграма на главнокомандващия в Главната квартира, за да получи инструкции
за военна мисия в Сърбия. Поради това двамата с Дринов пристигат от Свищов в с.
Горна Студена на 21 август. И Бобриков, и Дринов, почти връстници, са свързани
с Гражданската канцелария на княз Владимир Черкаски (1824 - 1878). Последният
по това време, заедно с Главния щаб. Главната квартира на главнокомандващия
и Императорската квартира, също се намира в Горна Студена56. Тримата скоро, в
самия край на 1877 г., ще се окажат пряко или косвено, макар и в различна степен и
с трудно съпоставим принос, ангажирани с визии за бъдещото очертаване на бъл
гаро-сръбската граница, която тема е в основата на този текст.
На пръв прочит най-пряко с прокарването на българо-сръбската граница в
навечерието на Санстефанския мир (19 февруари 1878 г.) ще е ангажиран ген.
Бобриков, като член на демаркационната руско-турско-сръбска комисия0. Той по-
скоро ще е склонен да признае сръбските (включително и поради личната си роля
в събитията), отколкото българските жертви и териториални претенции във вой
ната. Позицията му е публично декларирана на фона на политическата конюнк
тура от края на XIX в. в цитираната тук негова мемоарна книга. Но през август
1877 г. завършилият Военната академия на Главния щаб Георги Иванович е пред
виден по настояване лично на главнокомандващия да заеме поста на Пловдив
ски губернатор при гражданските власти. С мисълта за предстоящото назначе-
4 Датите в студията са по стар стил. Промените в първоначалния руски план за войната настъпват след
някои тактически грешки и недобра преценка на генерал-лейтенант Николай П. Криденер (1811 -
1891), които позволяват на Осман паша (1832 - 1900), напускайки Видинската крепост, за шест дено
нощия ускорен марш да измине почти безпроблемно 200-километровото разстояние до Плевен и да се
укрепи там. Междувременно изолираният и малочислен Преден отряд на ген. Йосиф В. Гурко (1828 -
1901) навлиза в Южна България, но е принуден да се върне към проходите на Стара планина. На 16
юли 1877 г. той донася от Казанлък, че „нашето отстъпление ще бъде съпроводено с поголовно изби
ване на цялото българско население на Стара Загора и Казанлък и всички села по долината на Тун
джа“. Последвалите руски неуспехи при Плевен се задълбочават до голяма степен и поради неясноти
в подписаните конвенции между Русия и Румъния, в които не е прецизирано конкретното участие
на румънските войски в операциите след минаването на руската армия отвъд Дунав. Повече за тези
събития вж.: Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии в 1877 - 1878 - 1879 гг. [Т]. I. Заведьшав-
ший гражданскими делами при Главнокомандовавшемь Действующий армии д.с.с. кнезь В. А. Чер-
касский. Издание Военно-Исторической Коммиссии Главного щаба. Санкт Петербург, 1906, 54-56;
Кресновский, А. А. История русской армии. Москва: Военное издательства, 1999, 333-373 [Първото
многотомно издание е от 1933 - 1938 г.]; Велики, К. Румъния и българското революционно движение
за национално освобождение (1850 - 1878). Пр. от рум. М. Иванова. София: Изд. на ОФ, 1982, с. 224;
Георгиев, Г. Освободителната война 1877 - 1878. Енциклопедичен справочник. София: ДП „Д-р Петър
Берон“, 1986, 16-19; Барболов, Г. Руско-турската Освободителна война и Румъния 1877 - 1878. София:
Народна просвета, 1987, 99-100, 109, 113, 122.
5 Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., с. 70.
6 В началото на февруари 1878 г. Бобриков получава копие от акта, с който е назначен за член на коми
сията, която ще очертава сръбско-турската демаркационна линия. Тя ще се събере впоследствие във
Враня. В състава й са включени също и офицери от турска, и от сръбска страна. Българите от региона
не са представени, тъй като формално те не са воюваща страна и не са субект на подписаното в Казан
лък и оказало се нетрайно примирие от 19 януари. Подробности вж. у Бобриков, Г. И. Въ Сербии...,
162-167.
ние в Южна България Бобриков дори разговаря лично с княз Черкаски, преди да
замине първоначално в Букурещ, а след това и в Сърбия, за да договори и прак
тически да координира и ръководи очертаващото се като наложително за руското
командване след „Плевенската неудача" сръбско включване във войната7. Основа
ние ген. Г. И. Бобриков да бъде гласен като един от губернаторите на освобожда
ваните български територии са не само десетте години близко сътрудничество е
генерал-адютант Николай Николаевич Обручев (1830 - 1904), но и подробните му
познания за българите, придобити в няколкото разузнавателни мисии в нашите
земи, осъществявани през 1868, 1873 и 1876 година8. А доказателство за успешно
реализираната военна мисия в Сърбия и оценка на качествата му на военен и на
дипломат е зачисляването му впоследствие към екипа на граф Пьотър Андреевич
Шувалов (1827 - 1889) по време на преговорите на Берлинския конгрес (1 юни -
7 С посредничеството и на ген. Бобриков ще бъде постигнато споразумение, съгласно което Сърбия

получава половин милион златни рубли за мобилизация на армията си. Във връзка с плануваното
след падането на Плевен рисковано зимно напредване на Западния отряд на ген. Гурко през Бал
кана и с цел подпомагане на неговите действия, сръбските сили ще бъдат насочени в две направле
ния. Първото е през прохода Кадъбоаз и връх Свети Никола към градовете Кула, Белоградчик, Бер
ковица и Враца и цели да се блокира турската армия в западните български земи. Второто направле
ние трябва да подпомогне действията по превземане на София и е по посока селищата Бяла паланка,
Пирот и Драгоман към Сливница. Сръбският княз Милан Обренович (1854 - 1901) обявява война на
Портата на първи декември, но бойните действия започват на трети. На следващия ден началник-
щабът на Действащата армия ген. Артур А. Непокойчицки (1813 - 1881) ще изпрати телеграма да се
отпуснат от полевата хазна, съгласно императорското решение за финансиране на сръбското прави
телство за издръжка на войските му извън границите на Княжеството, по 150 рубли на ден за всеки
хиляда души. Привеждането на сумата трябва да започне две седмици след минаването на турската
граница и да се осъществява само ако числото на войските е не по-малко от 25 хиляди души. Вж.:
Бобриков, Г. И. Въ Сербии..., 14-19, 64-72, 111 и др.; Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болга-
рии..., с. 54; Освобождение Болгарии оттурецкого ига. Документь1 в трех томах. Под. ред. С. А. Ники-
тина и др. Т. 2. Борьба за национальное освобождение Болгарии во время Русско-турецкой войнь1
1877 - 1878 гг. Москва: Изд. АН СССР, 1964, с. 356, док. 319, с. 361, док. 327; CrojaHheBiifi, Вл. Други
српско-турски рат за ослобо1)екье српског народа у TypcKoj 1877 - 1878. - В: Други Српско-турски
рат 1877 - 1878. и ослобо1)екье )угоисточне Cp6nje. Поводом 120-годишкьице. Зборник радова са науч-
ног скупа, 17 - 18.11.1997. Уредник Вл. С ^анЙ евиЙ . Београд: САНУ, 2001, с. 3; ЕкмечиЙ, М. Дипло-
матски припреме рата Cp6nje против Турске 1877 - 1878. - В: Други Српско-турски рат 1877 - 1878.
и ослобо!)екье )угоисточне Cp6nje. Поводом 120-годишкьице. Зборник радова са научног скупа, 17 -
18.11.1997. Уредник Вл. С^анЙ евиЙ . Београд: САНУ, 2001, с. 37; Скоко, С. Саде)ство српске и руске
BojcKe у рату против Турске 1877 - 1878. - В: Други Српско-турски рат 1877 - 1878. и ослобо!)екье jyro-
источне Cp6nje. Поводом 120-годишкьице. Зборник радова са научног скупа, 17 - 18.11.1997. Уредник
Вл. CTojaHheBHh. Београд: САНУ, 2001, с. 58, 64. За поетите от Русия финансови условия по военното
участие на румънската армия и ангажираността и на Евлоги Георгиев (1819 - 1897) с някои от финан
совите операции виж подробности у Барболов, Г. Руско-турската Освободителна война и Румъния...,
с. 63, 70-71, 81.
8 Бобриков, Г. И. Въ Сербии..., 4-5; Улунян, А. Болгарский народ и Русско-турецкая война 1877-1878.
Москва: Наука, 1971, 29-41; Вълков, Г. Бележити руски учители на българското войнство. - В: Осво
бождението на България и руската общественост. Летопис на дружбата. Т. 6. Отг. ред. В. Хаджи-
николов. София: Изд. на ОФ, 1977, с. 96; Гоков, О. А. Офицерьг российского Генерального штаба в
русско-турецкой войне 1877 - 1878 гг. на Балканском полуострове. - В: Дриновски сборник. Т. I. Гл.
ред. С. Ю. Страшнюк. София / Харков: АП „Проф. Марин Дринов“, 2007, 114-115, 122; Гоков, О. А.
Российская военная разведка в Болгарии (1856 - 1878). - В: Дриновски сборник. Т. I. Гл. ред. С. Ю.
Страшнюк. София / Харков: АП „Проф. Марин Дринов“, 2007, 152-160.
1 юли 1878 г.). През 1880 г. ген. Бобриков ще участва и в регулирането на грани
цата между Гръцкото кралство и Османската империя9.
Ясно отношение към сръбското участие във войната и най-вече към очертава
щото се като проблематично прокарване на българо-сръбската граница в навече
рието на подписването на прелиминарния мир е Османската империя заявява и
ръководителят на Гражданската канцелария княз Владимир Черкаски. Това той
прави в свои записки, две от които ще бъдат коментирани по-долу в текста.
Автор на още една визия за българо-сръбската граница и на документа101, който
се публикува тук, е Марин Дринов. Става дума за собственоръчно подписана
записка за българо-сръбската граница, която носи датата 20 декември 1877 г. Тя
е поръчана от княз Вл. Черкаски по повод руското и сръбското зимно напредване
към София вследствие обрата във войната и предстоящото скорошно сключване
на примирие11. Запазена е в две версии - чернова и белова. Записката няма соб
ствено заглавие. Писана е на руски език в е. Бохот, където по това време се намира
Дринов и Канцеларията на Черкаски в очакване развръзката от действията на
отряда на ген. Йосиф Гурко по посока София. При успешно реализиране на руския
план в тази част на фронта, Дринов трябва да заеме поста на заместник-губерна
тор на София12.
9 Ген. Бобриков е известен и като военен писател. След революцията от 1917 г. в Русия той емигрира в
Швейцария, където умира на 84 години. Повече вж.: Знциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона
<http://gatchina3000.ru/brockhaus-and-efron-encyclopedic-dictionary/013/13072.htm> 2 септември 2008;
Всероссийское генеалогическое древо <http://www.vgd.ru/B/bobrnsky.htm> 2 септември 2008.
10 Български исторически архив при Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (БИА -
НБКМ), ф. 111 (Марин Дринов), а.е. 22, л. 112-118 (чернова), л. 119-123 (белова).
11 Ген. И. Гурко влиза в София на 23 декември 1877 г., примирието е подписано на 19 януари 1878 г. от
главнокомандващия Николай Николаевич и турските дипломати Намък паша (1804 - 1892) и Сервер
паша (1821 - 1886). Недев, Н. Освобождението на София. София, б.г. [1938?], 19-30; Георгиев, Г. Осво
бодителната война..., 28-35. За съдействието при уточняване на някои биографични детайли за тур
ските представители благодаря на османистката Мария Кипровска.
12 В дейността на Гражданската канцелария на княз Черкаски отвъд Дунав Марин Дринов се включва
в началото на юли 1877 г., след като месец преди това се е оженил. Подпомага работата на Канце
ларията, като събира информация за устройството, законите, „гражданския бит“ и етническия със
тав на освобождаваните райони, подготвя статистически и други сведения, издирва и посочва подхо
дящи българи, които да бъдат назначени в местните съвети. Често е ангажиран с оценка на книжовни
и други исторически паметници, много от които са изпратени в Русия. Орханийският санджак, пре
именуван впоследствие на Софийски, е образуван на 12 декември 1877 г. Марин Дринов, като „един от
немногото съвършено просветени българи“ и при това „съвършено предан на интересите на Русия“,
е назначен на поста ви це-губернатор на бъдещата столица от декември 1877 до май 1878 г. Вж.: Дри
нов, М. Записка за деятелността на привременното руско управление в България. - В: Съчинения на
Марин С. Дринов. Т. III. Публицистични статии. Служебни записки, наредби и разпоредби. Критики,
оценки и отзиви. София, 1915, 141-161; Теодоров, А. Обществената дейност на професора Марин Дри
нов в свръзка и с дейността на Българското книжовно дружество. - В: Сборниче за юбилея на профе
сора Марин С. Дринов. 1869 - 1899. София, 1900, с. 31; Сборник материалов по гражданскому управле-
нию и окупации в Болгарии в 1877 - 1878 - 1879 гг. Под ред. ген.-майора Η. Р. Овсянаго. Вьш. 1. Санкт
Петербург, 1903, с. 134-135, док. 24; Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., с. 50; Тодоров,
Г. Обществено-политическата дейност на проф. Марин Дринов по време на освобождението на Бълга
рия от турско иго. - В: Изследвания в чест на М. С. Дринов. Под ред. на А. Бурмов и др. София: Изд.
на БАН, 1960, с. 54; Стойчев, А. Документи на Централния държавен исторически архив за дейността
на проф. М. Дринов в България по време на руско-турската освободителна война и Временното руско
управление. - В: Марин Дринов. Материали от българо-съветската научна конференция „150 години
от рождението на Марин Дринов“ и „110 години Народна библиотека „Кирил и Методий“, ноември
Интересно е да се спомене, че този документ е коментиран за първи път (и най-

подробно досега) в кратко съобщение, подписано е инициали: „С. П." и публику
вано в списание „Отечество" под заглавие „Марин Дринов и Западните крайща на
България" в книжка седемнадесета от 1915 г. В съобщението документът е бегло
преразказан13. Прави впечатление, че при подготвянето на първото издание на
събраните му съчинения, осъществено от проф. Васил Златарски (както и в по-
късните издания от началото на 70-те години на XX в.), а също и след обработва
нето на архива на Дринов в Националната библиотека в София, тази записка не
е сред публикуваните текстове14. Документът е споменат е по едно изречение в
изследванията на такива познавачи на биографията на Марин Дринов, каквито са
Горан Тодоров (1925 - 1988) и Людмила Горина (р. 1933)15.
За да се разбере по-добре контекстът, в който е писана записката, е удачно
бегло да се щрихира сръбското участие във войната. След прокламацията на княз
Милан Обренович (1868 - 1889, от 1882 крал) от 1 декември 1877 г„ е която Кня
жеството влиза във войната, сръбските отряди се насочват към градовете При-
1989. Състав. М. Велева и Е. Харбова. София: НБКМ, 1989, с. 209, 211, 217; Билярска-Стефанова,
Д. Из документалното наследство на проф. Марин Дринов. - В: Дряновски сборник. Т. II. Гл. ред. С.
Ю. Страшнюк. София / Харков: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2008, с. 309, док. 1 - Марин Дринов до
Христо Стоянов, с. Бохот, 12 декември 1877 г.
13 С. П. Марин Дринов и Западните краища на България. - Отечество, г. II, 19 декември 1915, кн. 17, с. 12.
14 Който иска да използва изследванията на Марин Дринов чрез публикациите им в трите тома, изда
дени от проф. Васил Златарски (1866 - 1935) в периода 1909 - 1915 г., трябва да отчете факта, че там те
са печатани като към автентичния текст са добавяни късни бележки от авторските екземпляри, съх
ранени в архива на проф. Дринов, вж.: [Златарски, В. Н.]. Предговор. - В: Съчинения на Марин С.
Дринов. Т. II. Трудове по българска църковна история. Трудове по езикознание, литературна история,
етнография и народни умотворения. София, 1911, V-VI; [Златарски, В. Н.]. Предговор. - В: Съчинения
на Марин С. Дринов. Т. III. Публицистични статии. Служебни записки, наредби и разпоредби. Кри
тики, оценки и отзиви. София, 1915, V— VIII. Този метод (без задължителното за академично публику
ване указание на неавтентичните за текста пасажи) е запазен и в изданието на съчиненията на Дри
нов, осъществено през 1971 г., вж.: Дринов, М. Избрани съчинения в два тома. Т. I. Трудове по българ
ска и славянска история. Под ред. на Ив. Дуйчев. София: Наука и изкуство, 1971; Дринов, М. Избрани
съчинения в два тома. Т. II. Под ред. на Ив. Дуйчев. София: Наука и изкуство, 1971. За архива на Дри
нов изобщо и за тази част от него, постъпила в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“,
вж.: Тилева, В., 3. Нонева. Архивът на Марин Дринов. - В: Марин Дринов. Материали от българо-
съветската научна конференция „150 години от рождението на Марин Дринов“ и „110 години Народна
библиотека „Кирил и Методий“, ноември 1989. Състав. М. Велева и Е. Харбова. София: НБКМ, 1989,
с. 144; Миладинова, Е. Отношенията на Марин Дринов и Васил Златарски и Иван Шишманов. (Спо
ред документални материали в Научния архив на БАН и Български исторически архив при НБКМ). -
В: Марин Дринов. Материали от българо-съветската научна конференция „150 години от рождението
на Марин Дринов“ и „110 години Народна библиотека „Кирил и Методий“, ноември 1989. Състав. М.
Велева и Е. Харбова. София: НБКМ, 1989, с. 160, бел. 1.
15 Тодоров, Г. Обществено-политическата дейност на проф. Марин Дринов..., с. 54; Горина, Л. Марин
Дринов..., с. 112; Горина, Л. Марин Дринов и Петър Алабин - сотрудничество. - В: Сборник по слу
чай 170-годишнината от рождението на проф. Марин Дринов. Под ред. на Ил. Тодев и др. София:
АИ „Проф. Марин Дринов“, 2009, с. 30. Документът не е използван в тематични изследвания като:
Стойчев, А. Документи на Централния държавен исторически архив...; Венев, К. Намеса на Сърбия
в Освободителната война през 1877 - 1878 г. и Шопското въстание. - Военноисторически сборник,
1980, кн. 2, 159-168; Венев, К. Към въпросаза Шопското въстание (декември 1877 - януари 1878 г.). Из
архива на Марин Дринов. - ИДА, 1981, т. 41, 89-93. Записката не е ползвана и в съдържащата оборими
твърдения статия на Дерменджиев, А. Геополитически аспекти във възгледите на Марин Дринов. -
В: Дриновски сборник. Т. II. Гл. ред. С. Ю. Страшнюк. София / Харков: АИ „Проф. Марин Дринов“,
2008, 262-264.
о к у п а ц и о н н о т о п р а в и т е л с т в о β τ > Б ъ л г а р и я пр^Ьзи. 18178— У9 н.

-■
С. И. Лукьяновъ Генералъ-майоръ В. Золотаревъ

ОтдФлъ сдчдебен ь Отд-Ьлъ воененъ
М.С. Дриновъ Генер.-майоръ Грессеръ Князъ Л. М. Дондуковъ-Корсаковъ К. Бухъ
ОтдЪлъ Просвета ОтдЪлъ ВжтрЪшни дЪла Императорски комисаръ Отд^лъ Финансии
О купационното прави телство начело с кн яз А. М. Д ондуков-К орсаков, 1878 - 1879 г.

И зт очник'. С ъчинения на М арин С. Дринов. Т. III. П ублиц и стични статии.
С луж ебни записки, наредби и разпоредби. К ритики, оценки и отзиви. С оф ия, 1915
щина, Лесковац и Враня. Превземането на важни селища, като Лесковац и Куршу-

млия, върви успоредно е прокарването и на телеграфна мрежа, която е осигурена в
района до средата на месеца. Още на 7 декември е овладян проходът Свети Никола
в Западна Стара планина, което отваря пътя на сръбската армия към гр. Кула. Дру
гото стратегически важно за сърбите (и за руското командване) направление, е
към гр. Ниш и усилията за неговата блокада са активизирани, особено след пада
нето на Бяла паланка. В средата на месеца, на шестнадесети, е превзет Пирот и
окончателно е блокиран Ниш. По това време ген. Гурко в унисон е инструкциите
на руската Главна квартира иска сърбите да съгласуват действията си е неговите
към Софийското поле и да се насочат към Сливница. Два дни след освобождава
нето на София (23 декември), княз Милан праща свои войски към Трън и Враня (те
ще влязат в последния град на 19 януари 1878 г., в деня на сключване на прими
рието). По Коледа на 1877 г. сърбите започват преговори е командващия турския

гарнизон в Ниш. Постигнатите условия за капитулация на гарнизона са изгодни и
включват гаранция за свободно излизане от крепостта, а на населението се гаран
тира безопасност, запазване на личното имущество и съдействие при желание за
изселване. По мемоарното свидетелство на ген. Бобриков документът за турската
капитулация на Ниш е съставен още на 7 декември, но е подписан на 28 срещу 29
декември. Под претекст да се гарантира спокойствието в града е прибрано оръ
жието на населението (мюсюлманско и християнско), но сръбският княз в знак на
уважение към войнската храброст на гарнизона, оставя на турските офицери и на
лицата от гражданското ведомство личното оръжие10. На този фон да се върнем
към документа на Дринов.
В записката от 20 декември (тук „Приложение 1", където се публикува бело
вата на документа) Марин Дринов изтъква, че текстът е писан на базата на собст
вените му продължителни проучвания върху българо-сръбските отношения, но
прави уговорката, че към датата на съставянето не разполага е източниците, въз
основа на които са формирани заключенията му. Сред източниците му са данни,
лично събирани при неговите посещения в българските земи1617, църковна статис
тика и други публикувани материали. Затова си запазва правото при първа въз
можност да ги сравни и да предложи допълнителна записка е по-ясна мотивация
и още доводи, а тук изказва „само най-общи съображения". Авторът е убеден, че
„най-удобното и най-справедливото политическо разграничение между сърбите
и българите е политическата (курсив тук и по-долу от мен, В. Р.) граница", т.е.
очертана по политически съображения. Според него държавната межда трябва да
започва от „днешната източна граница на сръбското княжество от устието на река
Тимок до градчето Суповац, по-нататък река Българска Морава, приблизително
до северната граница на Врански окръг, след това линия, прокарана от това място
до [планината] Карадаг и накрая Карадаг е горната част на [планината] Шардаг"18.
16 Бобриков, Г. И. Въ Сербии..., 124-139; Георгиев, Г. Освободителната война...; Скоко, С. Саде^тво

српске и руске BojcKe...; Рат Cp6Hje са Турском за ослобо^екье и независност 1877 - 1878. године. (Опе
ративно одел>екье врховне команде). Београд, 1879, 56-74.
17 Марин Дринов заминава за Русия през 1858 г., когато е на 20 години. Родното си Панагюрище посе
щава отново едва през лятото на 1871 г. В края на 1873 г. той подава молба за пътуване зад граница
за срок от половин година и получава одобрение за научна командировка през 1874 г. Тя се отлага
до началото на следващата, 1875 г. През пролетта обаче Дринов е зает в Москва с довършването на
дисертацията си, затова пътуването се реализира едва в началото на август 1875 г., когато престоява
един месец в Панагюрище, посещава също Пловдив и Цариград, след което от началото на ноември
заминава за Прага. Повече у: Горина, Л. Марин Дринов..., с. 43, 45, 47; Виноградов, А. С. Нови доку
менти..., с. 161; Диалог от букви. Кореспонденцията между М. Дринов, Гр. Начович, В. Д. Стоянов, В.
Друмев и Т. Пеев (1868 - 1875). Състав. К. Божанова. [Т. 1]. София: АП „Проф. Марин Дринов“, 2002,
297-298; Соленкова, Л. Априлското въстание в кореспонденцията на Марин Дринов: „Повест славна
за моите панагюрци“. - В: Дряновски сборник. Т. VI. Гл. ред. С. Ю. Страшнюк. София / Харков: АП
„Проф. Марин Дринов“, 2013, с. 318-319, док. 31 Марин Дринов до Найден Геров, 2/14 юли 1876 г. Към
днешна дата родната къща на проф. Дринов в Панагюрище е общинска собственост и макар да не е със
статут на музей, в нея е подредена експозиция и тя е отворена за посетители.
18 БИА - НБКМ, ф. 111, а.е. 22, л. 119. Това изречение е единственият пасаж от документа, цитиран в
изследването на Горан Тодоров, вж. Тодоров, Г. Обществено-политическата дейност..., с. 54.
Дринов обаче изтъква, че „политическата граница" не трябва да се определя

на основата на историческото право, а на основата на етнографските дадености в
настоящия момент. Предлага да се остави „настрана историята", защото ако по нея
се устройват бъдещите политически отношения между българи и сърби, „то лесно
може да се озовем в такъв лабиринт", от който „никаква нишка [на Ариадна]"
не би ни помогнала да излезем. За да мотивира очакваните български възраже
ния срещу сръбските претенции, той се спира главно на етнографски мотиви. Но
използва и лингвистични доводи, впечатления на чужди пътешественици, твърде
ния за българско национално самосъзнание, както и доводи, свързани е географ
ското положение на някои области и селища. Въпреки това, професорът съзнава,
че прокарването на „политическа граница", съответстваща на „етнографската гра
ница", разбрана така, че да дава „на сърбите сръбските окръзи" и „на българите
българските окръзи", е невъзможно и затова е достатъчно, твърди той, да хвърлим
един поглед на картата. Тези „неудобства и трудности", пише Дринов, могат „по
удовлетворителен начин да се отстранят единствено е взаимни отстъпки между
сърбите и българите"19.
Когато се коментира отношението на Великите сили към „наследството" на
Османската империя, въпросите за политическото чертане на граници през XIX в.
в Европа и в Кавказ, и особено на Балканите, специално по време на Източната
криза (1875 - 1878), заслужават отделно изследване. В този текст е уместно само
отклонение, свързано е използването в услуга на политиката на прохождащите
тогава като академични науки история, етнография, лингвистика и картография.
Едва ли има сериозен изследовател, който да се съмнява, че проблемът за пред
стоящото детайлно очертаване на политическите граници между балканските
народи не е сред основните пред руското политическо и военно ръководство в
навечерието на руско-турската война от 1877 - 1878 г.20 Интересно руско виждане
19 В черновата на документа по повод евентуалните български и сръбски възражения има следното изре
чение, отпаднало от окончателния вариант на текста: „Тези възражения не са такива, че да не могат да
се примирят, особено, когато арбитър се явява Русия“. БИ А - НБКМ, ф. 111, а.е. 22, л. 114 гръб.
20 Първев, И. Предложение и контрапредложение. Един австро-унгарски проект за ревизия на Сансте-
фанския мирен договор от 1878 г. - В: Учител на учителите. Юбилеен сборник в чест на проф. Йор
дан Шопов. Състав. М. Радева. София: У И „Св. Климент Охридски“, 2006, с. 109. Княз Владимир Чер-
каски е един от малкото, които (и поради естеството на предстоящата му дейност на Балканите) сери
озно се замислят върху бъдещите граници след назначението си като ръководител на Гражданската
канцелария в средата на ноември 1876 г. Докато още е в Петербург, той се свързва с Външното, Воен
ното и Вътрешното министерство, за да събира сведения за българските земи и скоро, по твърдение на
своя доверен помощник генерал-лейтенант Дмитрий Гаврилович Анучин (1833 - 1900), Черкаски кон
статира, че дори „най-добрата карта на тази страна [т.е. на България]“ е с чужд произход. Във Виена
била напечатана със фотолитографическа техника и на руски език „Карта на Дунавска България, Бал
кана и юго-източна Сърбия“, съставената о к о от Феликс Каниц (1829 - 1904), пише по този повод Ану
чин. „Във военнонаучния комитет на Главния щаб - продължава той, - я допълнили с етнографски
сведения, като на самата карта обозначили с цветове местата, заети от различните народности“. Така
допълнената карта на Каниц, твърди ген. Анучин, „прослужила отлична служба“ не само на назначе
ните в гражданското управление, но и на войската, независимо че имала много топографски грешки.
Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., 23-24; Йосифова, П. Княз Владимир Черкаски и
формирането на новобългарската държавност. - В: Създаване и развитие на модерни институции в
българското възрожденско общество. Научен ред. П. Митев. Пор. Исторически студии № 1. София:
Кооперация ИФ - 94 / УИ „Св. Климент Охридски“, 1996, с. 104. Любопитно сведение за популяр-
по въпроса е формулирано в записка на Министерството на външните работи по

повод Берлинската среща на тримата императори от май 1876 г. Там се казва, че
„ако Турция отклони препоръката" на Великите сили „за автономия на народите",
„въстаналите вземат връх благодарение на своята енергия (коментарът е безли
чен, но по това време има или са потушени въстания в Херцеговина, Босна и Бъл
гария, а очакваната сръбско-турека война ще започне през юни - б.м., В. R), а Пор
тата падне под тежестта на своите собствени грешки, тогава е необходимо да се
съдейства и да се помага за свободното развитие на християнските национално
сти по пътя към политическа независимост, всяка в своите географски предели
и в съответствие със своите естествени гранищГ*21. За първи път българският
въпрос се разисква конкретно на Райхщатската среща (тайното споразумение е с
дата 26 юни 1876 г.) на императорите Александър II (*1818; 1855 - 1881) и Франц
Йосиф (*1830; 1848 - 1916), а в руската документация намираме следното относно
границите. Евентуална победа на „християните" би наложила „да се даде възмож
ност на различните националности да се развиват [...] в техните естествени гра
ници", от което рационален изход е „създаването на малки независими държави в
териториалните граници, определени за всички от тяхната история [,..]“22.
Но още на Цариградската посланическа конференция (от 11 декември 1876 до 8
януари 1877 г.), а също и при изготвянето на Санстефанския прелиминарен и на
Берлинския договор, тези пожелателни декларации ще се сблъскат с реалност
та. Много скоро почти всички дипломати, представляващи различните Велики
сили в последвалите етапи на преговори и компромиси, ще преценят вярно „про
пагандната мощ на етнокартографията"23. И ще се възползват от безспорните й
ността сред образованите българи още през 1873 г. на Каниц и на неговите изследвания вж. Диалог от
букви..., 199-205, 273-274. Картата на Каниц може да се ползва по: Лаков, Л. Феликс Каниц и неговата
„Оригинална карта на Дунавска България и Балканът“. София: Университетско издателство, 1981.
21 АВПРИ, ф. Канцелярия, 1876, д. 86, л. 25-26, Записка на Министрества иностранньгх дел (МИД). Цит.
по Конобеев, В. Д., В. И. Мазаев. Руската общественост и въпросът за бъдещето на България след
Априлското въстание. - В: Освобождението на България и руската общественост. Летопис на друж
бата. Т. 6. Отг. ред. В. Хаджиниколов. София: Изд. на ОФ, 1977, с. 181.
22 АВПРИ, Отчет на МИД за 1876 г., л. 59, 67. Цит. по Конобеев, В. Д., В. И. Мазаев. Руската обществе
ност..., с. 184. За тайната среща на чешка територия и за взетите тогава решения вж. също: Първев,
И. Предложение и контрапредложение..., с. 104; Дамянов, С. Русия, Източната криза и началото на
Освободителната война. - В: Освобождението на България и руската общественост. Летопис на друж
бата. Т. 6. Отг. ред. В. Хаджиниколов. София: Изд. на ОФ, 1977, 167-168; Барболов, Г. Руско-турската
Освободителна война и Румъния..., 96-97; Макарова, И. Ф. Към историята на Будапещенската кон
венция от 1877 г.: нови архивни материали. - Годишник на СУ, Исторически факултет за 2009 г., т. 102
(под печат).
23 Сполучливият израз е на Петър Коледаров: Коледаров, П. Картографията през 70 - 80-те години
на XIX в. и българският въпрос. - В: Освобождението на България. Материали от юбилейна меж
дународна научна сесия в София. Отг. ред. Хр. Христов. София: Изд. на БАН, 1982, с. 226, 230-232.
След Санстефанския и преди Берлинския договор, във времето на усилено търсене на удобно за
всички Велики сили решение за границите на Балканите, ще се прокрадне и такова мнение (коменти
рано е между руския и австро-унгарския дипломат Евгений Петрович Новиков (1826 - 1903) и Дюла
Андраши (1823 - 1890)): „етнографският принцип може да не е удачен за европейските условия“, но
„на Изток“ той е „единственото практически осъществимо [решение]“, още повече когато и „Портата
го е приела под името „милет“ (нация по вероизповедание) като основа за отношения на своите хрис
тиянски поданици с мюсюлманските власти“. Повече вж. Освобождение Болгарии оттурецкого ига...,
с. 535-538, док. 479, с. 548-551, док. 492.
предимства пред т.нар. историческо право за по-лесно осъществими манипулации

на политическата карта на Балканите (посредством противопоставяне на конфе-
сионални и езикови критерии, чрез подбор на разнолики статистики за народно
стно разпределение и други)24. И всичко това под претекст за спазване принципа
на самоопределение.
Но да се върнем на записката на Марин Дринов. Авторът на документа се опитва
да предвиди възможните възражения от страна на българи и на сърби за очерта
ната от него граница и последователно да ги коментира. Тези възражения могат да
се отнасят само до санджаците Призренски, Прищински, Скопски и Нишки. Спо
ред българина Марин Дринов - руски поданик, действителен статски съветник и
чиновник в Гражданската канцелария на княз Черкаски, начертаната „политиче
ска граница“ ще даде първите два санджака на сърбите, третият - на българите, а
четвъртият, т.е. Нишкият, „ще раздели почти поравно между тях"25.
Възраженията на българите относно предаването на Призренски и на Прищин
ски санджак на Сръбското княжество, според Дринов, могат да се основават на
„историческото им право“, че са владели първите два санджака от IX в. до средата
на XIII в. „Българизмът" в тези територии бил толкова силен, че се запазил и когато
средновековните царе от сръбската династия на Неманичите пренесли столицата
си в Призрен, и когато тези земи попаднали под османска политическа власт и под
сръбска духовна власт. Българите могат да имат и „етнографски възражения", но
те са справедливи само до известна степен и само по отношение на югоизточните
окръзи на двата санджака. Според професора по славистика от Харковския уни
верситет езикът в тези окръзи е интересна за филолога „лингвистична сръбскобъл-
гарска амалгама" и жителите, говорещи на това смесено наречие, именуват себе
си българи. Но според Дринов, който се позовава на сведения на неназовани пъте
24 Етнокартографията на Балканите започва своя бурен разцвет през десетилетията около средата на
XIX в. и извършва прелом в представите за народностния състав на тази част от Европа. (Отлична
представа за това дава колекцията от етнографски карти, отпечатана в: Българите в техните историче
ски, етнографски и политически граници. (Атлас съдържащ 40 карти). Предговор от Д. Ризов. Berlin:
Wilhelm Greve, 1917.) Преговарящите на Берлинския конгрес се позовават на авторитета на герман
ския картограф Хайнрих Киперт (1818 - 1899) и използват току-що публикуваната негова нова карта
под заглавие „Етнокартографическо табло на страните в Югоизточна Европа“. Новата карта се разли
чава от етнографската му карта от 1876 г., като при съставянето на новото т а б л о се дава превес на спе
циално подбрани политико-географски фактори, на религиозния признак, на културните отношения
и връзки в миналото, които Киперт съчетава с физико-географските особености на терена. Небезин-
тересно е да се знае, че самият автор на популярното изображение решително отхвърля като основа (и
метод) при очертаването на държавните граници използването именно на етнографската карта. Както
е известно обаче, дипломатите в Берлин създават новата политическа визия на региона, използвайки
активно именно етнокартографията чрез неговата карта. Коледаров, П. Картографията през 70 - 80-те
години..., с. 226, 231-232.
25 Не е случайно, че Дринов коментира точно тези територии. В сръбския меморандум от 3 януари 1878 г.,
изразяващ официалната позиция на сръбското правителство за границите, се мотивира цялостното
включване на четирите санджака на Косовски вилает, а именно Нишки, Призренски, Новопазарски
и Скопски. CTojaHfieBiih, Вл. Други српско-турски рат..., с. 5; КовачевиЙ, Д. М. Дипломатска борба
Cp6nje за очувакье тековина другог српско-турског рата. - В: Други Српско-турски рат 1877 - 1878.
и ослобо^екье )угоисточне Cp6nje. Поводом 120-годишкьице. Зборник радова са научног скупа, 17 -
18.11.1997. Уредник Вл. Сто]анЙевиЙ. Београд: САНУ, 2001, с. 144.
шественици, „националното им съзнание не е много дълбоко"20. „Географското

положение" също е в полза на сърбите, заключава авторът на документа.
Дринов коментира по интересен начин и успешните усилия от последните
няколко години на сръбската пропаганда2627 в района на Призренски и на Прищин-
ски санджак. Благодарение на нея „националният индиферентизъм" на „тукаш
ното славянско население" се заменя със сръбски тенденции, на които, според
автора, може да се предскаже успешно бъдеще. Като последен довод за присъе
диняването на тези райони към Сърбия авторът изтъква демографската картина в
областта и потенциалните промени в нея: „[...] накрая не трябва да се изпуска пред
вид, че Призренската и Прищинска области по състава на днешното им население
са по-скоро албански области, отколкото славянски". След като в края на XVII в.
голяма част от древното им славянско население се изселва с Печкия патриарх
Арсений III Черноевич (1633 - 1706) в Австрия28, откъдето една част после се пре
мества в Русия, то пустите земи се заели постепенно от албанско население29. В
26 С оглед характеризиране на методите на работа на п о л и т и к а -и с т о р и к Марин Дринов е интересно в

друг текст да се изследват тезите му за етническия, езиковия и историческия характер на тези тери
тории, писани след датата на записката и публикувани през 80-те години на XIX в. Такива сюжети
той развива в академични, публицистични и/или пропагандни текстове, в някои от които трябва да
му се признае завидно умение за полемизиране. Вж. напр.: Дринов, М. Запис от охридския патриарх
Прохор. - В: Дринов, М. Избрани съчинения в два тома. Т. II. Под ред. на Ив. Дуйчев. София: Наука
и изкуство, 1971, 332-338 (първоначално отпечатан през 1882 г. в Периодическо списание на Българ
ското книжовно дружество); Дринов, М. Несколько елов об язьше, народньгх песнях и обьшаях дебр-
ских славян (По поводу сборника г. Ястребова) и вьгзванньгхъ имъ статей въ „Известиях Славянского
Благотворительного Общества“, № 9, 10, 11 за 1886 г.). - В: Съчинения на Марин С. Дринов. Т. II. Тру
дове по българска църковна история. Трудове по езикознание, литературна история, етнография и
народни умотворения. София, 1911, 366-424 (първо е обнародвано в руско славянофилско списание,
а после е доработено и излиза като отделна книжка, публикувано е и във Великотърновско списание,
както и на френски език); Дринов, М. По поводу замечаний г. Сретковича на мою статью о говоре
и обьшаях Дебрян. - В: Съчинения на Марин С. Дринов. Т. III. Публицистични статии. Служебни
записки, наредби и разпоредби. Критики, оценки и отзиви. София, 1915, 314-321 (и този полемичен
текст е обнародван първоначално в славянофилско списание). Интересни примери от руския XIX в.
за пряката връзка между наука и политика, между научни и разузнавателни експедиции и как те се
съгласуват с Министерството на външните работи и с Военното министерство, и как се финансират
вж. у Смирнов, А. С. Археология и военная разведка. Из истории подготовки зкепедиции П. Пеллио
и К. Г. Маннергейма в Китай. - Восточньш архив, 2012, № 1 (25), 28-36. Френски примери от XIX в.
за обвързаността на териториални претенции, регионална политика и федерализъм с разцвета на нау
ката география вж. у Озуф-Мариние, М.-В. Геология и административно деление на Франция през
XIX век: часът на срещата. - В: Природни науки, технологии и социални светове. Сб. статии. Състав.
Д. Лилова. София: Център за академични изследвания, 2015, 13-42.
27 В беловата на документа Дринов е заменил думата „пропаганда“ в съчетанието „сръбска пропаганда“
с думата „патриоти“. Читателят остава с впечатление за старанието на автора да мотивира по възмож
ност убедително присъединяването на Призренски и Прищински санджак към Сърбия. Това наблюде
ние се засилва, когато се установи, че едни и същи принципи се прилагат непоследователно в текста.
Така например Дринов признава успехите на сръбските „патриоти“ в тези територии, но се съмнява и
оспорва такива успехи на същите „патриоти“ в районите, които по очертаната от него граница трябва
да останат в Българското княжество.
28 Повече вж. Микавица, Д. Српско питакье на угарском сабору 1690 - 1918. Нови Сад: Филозовски
факултет, 2011, 15-21 и пое. лит.
2 9 Без да е оставил сериозни научни приноси върху историята и настоящето на албанския народ, Марин
Дринов се интересува от този етнос още докато е в Италия през есента на 1869 г. като млад специалист
и частен учител у аристократичната фамилия Голицини. Той чете в архиви, събира интересни доку
менти, набелязва някои теми за изследване. Лаптева, Л. П. Марин Дринов и его связи с чешеким уче-
Политики н а гра н и ц а та : 1877 - 1878 169
днешно време, т.е. в 70-те години на XIX в., според Марин Дринов (който цитира
сведения на ген. Николай Николаевич Обручев (1830 - 1904)), албанците са два
пъти повече от славяните и в региона живеят „92 450 българи и сърби" срещу
„104 928 мюсюлмани, главно албанци". Проф. Дринов няма доверие в опита и
силите на българите да се справят е тази демографска ситуация. Но за сърбите,
„чиято колонизаторска способност е влязла в поговорките", пише той през декем
ври 1877 г., тази задача би била по силите им. Те лесно биха могли да насочат тук
свои колонисти от „негостоприемните части на Черна гора, Херцеговина и Босна".
По-нататък коментарът в записката продължава е анализ на „съвсем различното
положение" в Скопски санджак. Претенциите на сърбите за този санджак нямат
„никакво законно основание" и произтичат, според Дринов, само от т.нар. „велика
сръбска идея", чиито „най-ярки поборници" предявяват претенции и „върху цяла
Македония". Тук сякаш патосът на документа е различен и авторът се опитва да
разгроми сръбските претенции, като забравя отношението си към евентуалните
исторически доводи на българите по отношение на Призренски и на Прищински
санджак. Той поднася именно исторически факти, за да обоснове мнението си, че
Скопската област трябва да принадлежи на българите. Коментира и съвременните
му сръбски опити да се открият сръбски училища в някои части на Македония,
включително в Тетово, откъдето е българският книжовник Кирил Пейчинович
(ок. 1771 - 1845), чиито текстове са отпечатани на „прост и некнижовен език бъл
гарски", на скопски диалект. Дринов оценява категорично като неуспешни и обре
чени опитите на сръбската пропаганда в Скопски санджак, въпреки признанието
за наличието вече „на някои прозелити"*30.
Особен интерес за мен, е оглед изследването на Дринов като политик (а и като
историк), представлява текстът в записката за българо-сръбската граница, отделен
на Нишкия санджак, който трябва да се раздели „почти поравно" между българи и
сърби. Санджакът, според Дринов, се състои от пет окръга: Нишки (който лежи „на
изток от р. Българска Морава"), Прокупле, Куршумлия, Лесковац и Враня. Дринов
признава за предимно сръбски окръзите Прокупле и Куршумлия, където обаче.
ньш Адольфом Патерой. (По письмам М. С. Дринова). - В: Дриновски сборник. Т. III. Гл. ред. С. Ю.
Страшнюк. Харков - София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2003, с. 403.
30 В научното и публицистично творчество на проф. М. Дринов след връщането му в Харков темата
М а к е д о н и я ще присъства повече от осезаемо. Достатъчно е напр. да се прочете отново написаната
през 1886 г. популярна статия - Дринов, М. Още няколко бележки за Паисия и за неговата история. -
В: Дринов, М. Избрани съчинения в два тома. Т. II. Под ред. на Ив. Дуйчев. София: Наука и изку
ство, 1971, 296-307. Вж. и Жечев, Н. Марин Дринов и Кузман Шапкарев. (Поглед върху кореспонден
цията и взаимоотношенията им). - Bulgarian Historical Review. Studia In Honorem Professoris Virginiae
Paskaleva. Editor-in-Chief K. Kosev. № 1 - 2 , Sofia: Institute of History, 2006, 268-272. Ако се сравнят
статиите му със запазените и отпечатани негови лекции, свързани с Македония и Стара Сърбия, ще
се долови разлика между академични и публицистични текстове, както и разлика в стила на писане
за руска научна периодика и за българска научна и друга периодика. За политическите елементи в
научното творчество на Дринов и дори критики за „излишен патриотизъм“ от руски историци-славя-
нофили, вж.: Митряев, А. И. К вопросу об зтапах научного творчества Марина Дринова. - В: Марин
Дринов. Материали от българо-съветската научна конференция „150 години от рождението на Марин
Дринов“ и „110 години Народна библиотека „Кирил и Методий“, ноември 1989. Състав. М. Велева и
Е. Харбова. София: НБКМ, 1989, 71-78; Горина, Л. Марин Дринов..., с. 185, 206, 225; Лаптева, Л. П.
Марин Дринов и его связи..., с. 405; Паскалева, В. Принос към биографията..., с. 18.
170 В а н я Рачева
С анстеф анска С ърбия по прилож ението към

п рели м и н арни я договор от 19 февруари 1878 г.
Източник. <https://bg.wikipedia.org/wiki/CaHCTâHCKii_MHpeH_floroBop>, 7 април 2015.
според него, живеят главно албанци, които той великодушно отстъпва на сърбите.
А в окръг Лесковац, който според „политическата граница", начертана в запис
ката на бъдещия заместник-губернатор на София, трябва да принадлежи на бъл
гарите, естествено „славяните са преобладаващи" и „считат себе си за българи".
Отново са изведени на преден план етнографски доводи и сведения на „пътешест
веници-етнографи". Дринов признава, че сърбите са се възползвали от „захвър
леното положение" на тази „българска окраина" и създали сръбско училище в гр.
Лесковац. Но той не вярва те да са постигнали някакъв резултат, защото знае, че
преди три години31 жителите на града търсели съдействие от Българската екзар
хия за откриване на българско училище там. За да мотивира пък принадлежността
на граничния Врански окръг към българската част на Нишкия санджак, чието
население е предимно българско („и в църковно отношение се числи към Скоп-
ската епархия") и малко албанско, той се опира на църковна статистика и предлага
сведения, събрани от него през 1874 г., когато лично узнал за успехите на българ
ското училище там за сметка на сръбското.
Населението специално на Нишки окръг се състои главно от славяни, те са
„12 569 венчила", или (авторът ги умножава по пет) „62 834 души от двата пола.
Нишкото славянско население - четем в текста, - говори на наречие, по-близко
до сръбския, отколкото до българския език" и, „със съвсем немного изключения,
признава себе си за сръбско". Тук историкът Дринов прави явен реверанс към
31 В черновата на документа е отбелязано, че това е станало преди две години, вж. БИ А - НБКМ, ф. 111,
а.е. 22, л. 118.
конюнктурната политика32, забравяйки да спомене като възможен сериозен довод

за легитимиране на границата между народно признатия чрез решенията на Цари
градската посланическа конференция факт, че по фермана от февруари 1870 г. за
Българската екзархия Ниш е изрично упоменат в нейния диоцез33. И твърди, че
при прокарването на „политическата граница между родствени племена“ и разде
лянето точно на Нишкия санджак не е уместно да се следва етнографския прин
цип, т.е. сръбско население на сърбите и българско - на българите (който довод
той свободно използва за други спорни райони). Според автора не е уместно да
се следва етнографският принцип и поради географските условия, което щяло да
създаде направо непреодолими трудности. За преодоляването им Дринов пред
лага лесно решение: „замяна на сръбския Ниш за българския Лесковац", с което
ще се получи „много удобна естествена граница". А именно: „по средното тече
ние на Българска Морава34 от границите на Сръбското княжество до върховете [на
планината], отделящи Врански окръг от Лесковачки".
Редно е да се уточни, че по същото време сред българския политически и кул
турен елит циркулират и други мнения за българо-сръбската граница. Без това да
е предмет на изследване тук, може да се посочи, че статистически, етнографски
и други сведения за българските граници, и в частност за граничните със Сръб
ското княжество земи, усилено се събират около и след потушаването на Април
ското въстание и по време на последвалата дипломатическа активност до и по
време на Цариградската посланическа конференция. През 1876 г. и в навечерието
на войната с подобна дейност са ангажирани Найден Геров (1823 - 1900), Йоаким
Груев (1828 - 1912), Методи Кусевич (1838 - 1922), Тодор Бурмов (1834 - 1906),
32 Документът на Дринов е писан, когато сърбите вече владеят Пирот, а Ниш, както посочих, е блоки
ран от тях и до капитулацията на гарнизона остава седмица. Българската историография все още е в
дълг относно сериозното академично изследване на сръбското участие в руско-турската Освободи
телна война, както и на отражението в перспектива на тези събития върху българо-сръбските отноше
ния. Нов сръбски поглед върху прокарването на сръбската граница в завършващия етап на Източната
криза, на основата и на много необнародвани източници, вж. у СамарциЙ, М. Европа и обележавакье
граница Cp6nje 1878 - 1879. Монографще ккь. 47. Нови Сад: SCAN Studio, 2006.
33 Текстът на фермана и специално на чл. 10, очертаващ границите на църковния диоцез, вж. в Цър
ковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130-годишнината от Първия цър
ковно-народен събор. Встъп. ст., състав., бел. и речници Хр. Темелски. Пор. Архивите говорят, № 15.
София: ГУАМС / УИ „Св. Климент Охридски“, 2001, 38-40. Би било особено интересно едно сравне
ние на написаното в записката от декември 1877 г. с писаното от Дринов през 1869 г. за българите в
Ниш в двете негови популярни книги („Поглед върху произхождението на българския народ и нача
лото на българската история“ и „Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до
днес“), както и в негови статии от 70-те и 80-те години на века: Дринов, М. Отец Паисий, неговото
време, неговата история и учениците му. - В: Дринов, М. Избрани съчинения в два тома. Т. I. Трудове
по българска и славянска история. Под ред. на Ив. Дуйчев. София: Наука и изкуство, 1971, с. 179; Дри
нов, М. Рецензия на Владимир Качановский. Памятники болгарского народнаго творчества. Вьш. 1-й.
Сборник западно-болгарских песен съ словарем. Санкт Петербург, 1882. - В: Съчинения на Марин С.
Дринов. Т. III. Публицистични статии. Служебни записки, наредби и разпоредби. Критики, оценки и
отзиви. София, 1915, 296-307 (публикувана е първоначално в българско и в немско научно списание,
съответно през 1883 и 1884 г.) и др.
34 В черновата на документа фигурира изоставеното твърдение, че именно р. Българска Морава и по
точно „средната част на нейното течение“, ако бъде зачетена като „погранична линия в политическите
граници между с[ърби] и българи“, се явява тази „удобна естествена граница“, за която Дринов много
кратно пише. БИ А - НБКМ, ф. 111, а.е. 22, л. 118 гръб.
Николай Хр. Палаузов (1819 - 1899). Някои от посочените лица работят специално
по нареждане на руския посланик генерал Николай Игнатиев (1832 - 1908)3536.
Интересен е случаят на родения в Босна Стефан Илич Веркович (1821 - 1893),
известен в българската историография повече като част от агентурната мрежа на
сръбския външен министър и политик Илия Гарашанин (1812 - 1874). В резул
тат на многогодишната си дейност в Македония, свидетелство за която е оцеле
лият му архив, той е един от най-запознатите с реалното етническо състояние на
населението там. През същия месец декември 1877 г., откогато е и документът на
Марин Дринов, и в резултат на зачестилите публични изяви на сръбските тери
ториални претенции, той развива активна журналистическа дейност в защита на
българския характер на Македония. А на 6 декември изпраща до руския консул
в Солун (и бъдещ губернатор на гр. Тулча) Трофим Павлович Юзефович (1840 -
1883) свое писмо, в което порицава прекомерните сръбски апетити и твърди, че
Скопският, Нишкият и Видинският санджак са български, защото жителите „им
говорят на чисто български език, следователно принадлежат на българския клон,
а не на сръбския". Според него „сърбите си присвояват едва ли не три части от
България, наричайки я Стара Сърбия". Веркович дори подготвя през април 1878 г.
за ген. Игнатиев специална статистика за Македония, оформена като изложение
по българския въпрос, която да му е полезна на Берлинския конгрес30.
За този текст обаче по въпроса за българо-сръбската граница е не по-маловажно
мнението на княз Владимир Черкаски, който неслучайно в навечерието на вли
зането на ген. Гурко в София поръчва на своя подчинен Марин Дринов разглеж
дания тук документ. На 18 декември 1877 г., т.е. преди завършването на Дрино-
вия текст, в своя записка под заглавие „Някои съображения по повод началото на
участието на Сърбия в Източната война", княз Черкаски твърди, че Ниш трябва да
принадлежи на българите. Документът е коментиран от Людмила Василевна Куз-
мичьова в нейната дисертация „Сръбско-руски отношения в периода на Източната
криза 1875 - 1878 г." Според авторката съображенията на княз Черкаски са били
35 Шарова, Кр. Българската национална акция в Европа след Априлското въстание и Русия. - В: Осво
бождението на България и руската общественост Летопис на дружбата. Т. 6. Отг. ред. В. Хаджини-
колов. София: Изд. на ОФ, 1977, 258-259. Специално за активността на Цариградските българи по
това време, изследвана главно въз основа на домашни и руски източници, вж. у Божинов, П. Цари
градските българи между реформите и революцията 1875 - 1877. София: АИ „Проф. Марин Дринов“,
2012, 3-5 глава. Общо за публичните представи на възрожденския елит за териториалните граници
на българите, коментирани през източници, като пресата и учебниците по история и по география,
вж.: Лилова, Д. Балканите като родина? Версии за териториалната идентичност на българите под
османска власт. - В: Краят на модерността? Култура и критика. Ч. III Сборник. Състав. А. Вачева и
Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, 27-61; Лилова, Д. Новинарската родина: география на информа
ционния поток в българската преса (1842 - 1878). - Критика и хуманизъм, 2012, кн. 39, бр. 2 Национал
ното в епохата на неговата популярна възпроизводимост, 93-113. Конкретно за възрожденските пред
стави за българо-сръбската граница в района на Зайчарско и Неготинско вж. Рачева, В. Хайдут Велко
Петров(ич) на синора на българо-сръбските политически отношения в зората на балканския национа
лизъм. - Минало, 2008, № 2, 41-43.
36 Повече вж.: Райкова, А. Освобождението на България и обществеността в Хърватско и Сърбия. - В:
Освобождението на България. Материали от юбилейна международна научна сесия в София. Отг. ред.
Хр. Христов. София: Изд. на БАН, 1982, с. 136, 139-143; Венев, К. Съвременна югославска историо-
пис за „Сръбски селища и райони“ в България след Берлинския конгрес. - Исторически преглед, 1986,
№ 7, 57-66 и особ. с. 65.
одобрени от най-високо място, а за привеждане в действие на неговите предложе

ния за ограничаване на територията, която е завзела сръбската армия „в българ
ските области“, записката е предадена за разглеждане на главното руско команд
ване на 3 януари 1878 година37. Ще припомня само, че на същата дата - 3 януари, в
руския щаб официално във вид на мемоар са подадени и сръбските териториални
претенции (т.нар. програма минимум), които включват не само освободените от
сръбската войска територии, но и цяла Стара Сърбия. Под това наименование, спо
ред доайена на сръбската историография акад. Владимир Стоянчевич (р. 1923), се
разбирали четирите турски санджака на Косовския вилает: Нишки, Призренски,
Новопазарски и Скопски38.
Тъй като този документ на княз Черкаски не ми е достъпен, ще се опитам да
сравня вижданията за българската граница на ръководителя на Гражданската кан
целария в развитие, като анализирам някои положения в други две негови записки,
предхождащи съставянето на „Някои съображения..."39.
Първият документ е обширна и неозаглавена докладна записка на княз Чер
каски, адресирана до военния министър Дмитрий Алексеевич Милютин (1816 -
1912), писана в гр. Плоещ. Датирането може да се извърши косвено, като се знае,
че Черкаски заедно е Гражданската канцелария пристига в града на 16 май 1877 г„
където тогава се намира и Главната руска квартира. Тук на 26 май идва и импера
тор Александър II, който дори приема княз Черкаски след два дни и го изслушва
по различни въпроси, свързани е естеството на бъдещата му дейност отвъд Дунав.
Княз Черкаски е в Плоещ до 26 юни, когато заминава за Зимница. Следователно
документът40 е писан в този период и отразява познанията и вижданията на своя
автор за етническата карта на Балканите и за българските граници в самото начало
на бойните действия (форсирането на р. Дунав от генералите Аполон Е. Цимер-
ман (1825 - 1884) и Михаил И. Драгомиров (1830 - 1905) е извършено между 10 и
15 юни), когато руското военно командване още няма ясна позиция за необходи
мостта от реално военно участие на своите съюзници Румъния и Сърбия.
Бъдещото българско политическо устройство и граници, за които трябва да се
измисли „практическа формула“, са коментирани в записката е оглед гарантира
нето на руските интереси в региона. И при бегъл прочит е видно, че за княз Чер-
37 Изследването на Л. Кузмичьова не ми е достъпно и тук интерпретацията е направена по Коване-

вий, Д. М. Дипломатска борба Срби)е..., с. 149, бел. 33.
38 CTojaHheBHfi, Вл. Други српско-турски рат..., 5-6; Кайчев, Н. Сръбско-хърватската комуникационна
отчужденост и националният пространствен образ в сръбските учебници от XIX век. - В: Учител на
учителите. Юбилеен сборник в чест на професор Йордан Шопов. Състав, и предг. М. Радева. София:
УИ „Св. Климент Охридски“, 2006, 192-195; Тагодий, М. Cp6nja и Стара Cp6nja (1839 - 1868). Насле^е
najyry. Библиотека Полихистор. Ккь. XV. Београд: Evoluta, 2016.
39 Първият документ е докладна записка на княз Черкаски без дата, представена на военния министър в
гр. Плоещ, а вторият е докладна записка (също недатирана) под надслов „Някои съображения по повод
встъпването в турските предели на сръбската войска“. Текста на двата документа вж. у Овсяньш, Н.
Р. Русское управление в Болгарии..., 165-183, 284-289.
40 Цитатите по-долу са по Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., с. 35, 40-41, 49, 165-183. Вж.
и Йосифова, П. Княз Владимир Черкаски..., с. 104 сл. Интересно е да се знае, че по-късно универси
тетският професор по география Анастас Иширков (1868 - 1937) ще визуализира представите на княз
Черкаски, като по публикуваните му записки н а ч е р т а в а специална карта (тук „Приложение 4“), вж.
Българите в техните исторически..., 59-60.
каски по-важната част, в която „трябва да се съхрани нашето преимуществено,

или изобщо славянското влияние", са източните български земи и Черноморието,
особено района „Варна - Шумен - Ямбол - Бургас". Този терен гарантира сво
бодно действие от двете страни на Балкана, осигурява съществуването на руските
окупационни войски чрез преки морски връзки от руското крайбрежие към Варна
и Бургас, затова князът пророкува, че „е желателно щото нашите отношения с
Варна и Бургас, предизвикани от окупацията, да се обърнат в постоянни и да обез
печат завинаги за Русия тези пристанища За княз Черкаски в тази записка
главното съперничество на Балканите, с оглед гарантиране на руските интереси,
е не между българи и сърби, а изключително между българи и гърци41. Основата
за решаване съдбата на „българо-гръцките християни" е най-колеблива и неси
гурна, пише авторът, въпреки съществуването на многобройни и противоречиви
С анстеф анска Б ъ лгари я по прилож ението към

п р ели м и н арни я договор от 19 февруари 1878 г.
И зт очник'. <ЬНр8://1^л¥1к1рес11а.о^Л¥1к1/Санстефански_мирен_договор> 7 април 2015.
41 Българите, пише той, „са наша рожба, която никога няма да тръгне против нас, на която е съдено да
се развива не иначе, освен в тесен съюз е нас“. Гърците, напротив, са противоположност на българите.
Отдавна „са превърнали религията в поминък, в интрига, изпитващи към нас тайна ненавист и еже
минутно готови да се обърнат в най-злите ни врагове, стига да заслужат от Европа някаква изгода за
себе си. По хитрост, интригантство, умение да баламосват Европа и да уреждат работите си, те за нас
са по-лоши и по-опасни от поляците. Българите гледат на нас като на бащи-просветители, гърците -
като на угнетители и азиатски варвари“. Това субективно и крайно мнение не се нуждае от коментар,
но сравнението е поляците не е случайно. Княз Черкаски е пряк участник в изработването и прокар
ването намясто на административната реформа в руската провинция Ц а р с т в о П о л ш а от средата на
60-те години на XIX в. Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., 16-18, 174; Йосифова, П.
Княз Владимир Черкаски..., 101-102.
статистически и етнографски данни, на които не трябва да се има пълна вяра, дори

на най-авторитетните от тях. Князът е убеден, че всичко, което „се отреже" от
България, „веднага или след известно време ще стане гръцко". Затова при начер-
таване на границите им, „много близко съвпадащи с историческите, етнограф
ските и религиозните предели на двете съперничещи си националности", трябва
да се търси обезпечаване на условията за „самобитно съществуване на България"
и да се блокират навреме опасните гръцки претенции, като двата народа се раз
граничат по възможност така, че „да не си пречат". А столица трябва да стане гр.
Пловдив, (а не напр. отдалечените на север Търново или на запад София) като сре
доточие на цялата територия, като град, свързан вече със света чрез железница и
най-вече като удобен пункт за противодействие на гръцкото влияние.
Затова пък основата, на която ще се реши западната българска граница, княз
Черкаски вижда през пролетта на 1877 г. „по линията, вече Височайше одобрена
[от императора]". Чрез съглашението с Австро-Унгария е набелязана съдбата на
западните области на Османската империя, пише авторът, и ние нямаме нужда да
отстъпваме от него. Нека Австро-Унгария вземе за себе си Босна и Херцеговина,
а за Албания да се погрижи Европа, стига Сърбия и Черна гора да получат дого
ворените за тях територии. От така написаното в записката не става ясно до каква
степен и дали изобщо княз Черкаски е запознат с тайните договорки в Райхщат (26
юни 1876 г.) и в Будапеща (3 януари 1877 г.) и кои области приема за „договорени".
Но е видно, че той няма (и не търси) фактическа яснота за точната линия на разгра
ничение между българи и сърби, защото в документа липсва всякаква конкретика,
в противовес например на южната граница, която е очертана от Черкаски чрез
поименно изброяване на селища, планини, реки и други разпознаваеми репери.
Интересно е обаче да се отбележи, че все пак, когато подробно коментира наро
дностния състав в българските земи, използвайки административните граници
на съществуващите вилаети, княз Черкаски включва градовете София и Ниш в
пределите на т.нар. „Придунавска България". А областта Македония, обхващаща
вилаетите с центрове Солун, Битоля и Скопие, той нарича „Долна България"42.
Вторият документ на княз Вл. Черкаски, който ме интересува в тази студия,
също е недатирана докладна записка, озаглавена „Някои съображения по повод
влизането в турските предели на сръбската войска"43. Заглавието на документа
е подвеждащо, защото в него, освен сръбските операции, се анализират (дори на
места по-подробно) действията и на румънската войска в Северна и Североза
падна България, отношението й към местното население и района като към „зав
42 Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., 165-183 и спец. 181-182. За административните и

тактически промени от страна на Високата порта в границите на вилаетите в навечерието и по време
на Източната криза (1875 - 1878) вж. у Горгиев, Д. Административната структура на Солунскиот,
Битолскиот и Косовскиот вилает во втората половина на XIX век. - В: Балканите между традицията
и модерността. Административни, социално-икономически и културно-просветни институции в бал
канските провинции на Османската империя (XVIII - XIX век). Предг. Н. Данова. София: ИК Гутен-
берг, 2009, 100-123.
43 Бъдещо сравнение между споменатия по-горе (и недостъпен ми в оригинал) документ на Вл. Черкаски
от 18 декември и тази недатирана записка сигурно ще покаже интересни паралели. Тук и по-долу при
анализа цитатите са по Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., 284-289.
ладяна страна", нередностите при извършваните реквизиции, които предизвикват

съпротива и недоволство, както и необходимостта от ограничаване периметъра
на действие на двете съюзнически армии. Това, според княз Черкаски, е повече от
наложително, защото при благополучен край на войната съюзниците ще предявят
претенции за заеманата от техните войски територия. А в случай, че се предполага
поне отчасти удовлетворяване впоследствие на такива претенции - то, смята той,
би било полезно още сега да се ограничат с „този именно район", който е по-веро
ятно да попадне под „окончателно господство на съответната държава".
Този текст рисува вече съвсем ясна в представите на автора си картина относно
българо-сръбската граница. Той съдържа детайлна информация (включително
географска и етнографска, както и статистически данни) за разпределението на
българите, сърбите и албанците в граничните райони. Тук ще коментирам само
тази част от записката, която касае санджаците, отбелязани и в документа, изгот
вен през декември 1877 г. от Марин Дринов. Текстът на Черкаски съдържа и инте
ресна информация за граничния Видински санджак и появилите се спорни въпроси
поради искането на княз Милан Обренович по „стратегически съображения"44 да
владее и части от този български регион. Решаването на проблема е допълнително
усложнено от действията там освен на сръбската и на румънската армия, но за
целите на студията това няма да бъде обсъждано.
От публикацията на Н. Овсяний не е видно до кого е адресирал Черкаски
своята записка, но предвид информацията, която се съдържа в телеграма от 3 яну
ари 1878 г. на военния министър Д. А. Милютин до главнокомандващия руската
армия, може да се допусне, че е била предадена на Николай Николаевич старши.
Телеграмата касае именно ограничаването на районите в българските земи, зае
мани към началото на януари от румънски и сръбски войски и е видно, че воен
ният министър се позовава на текст на княз Черкаски с много близко заглавие,
който е бил предоставен от главнокомандващия на руския император и е бил одо
брен от него45. Не е ясно също дали записката на ръководителя на Гражданската
канцелария е повлияна от записката на Дринов или (най-вероятно) я предхожда
като време на създаване. Датата на документа може да се търси в периода от 1
декември (Манифестът на княз Милан за война с Портата) до 16 декември (вли
зането на сръбската армия в Пирот), защото в текста се говори за „насочване" на
сърбите от русите „под Пирот и Ниш", но не се споменава като факт минаването
на който и да е от двата града в сръбски ръце.
„Надолу от левия бряг на Морава - четем в записката на Черкаски, - живее
достатъчно плътна маса българско население". Почти изключително с българи е
населен Лесковачки окръг, макар самият Лесковац да е „албанско-турски град".
Почти същото може да се каже и за десния бряг на Морава и за Нишкия окръг: в
селата преобладава българското население, а в град Ниш християните са около
7 500 сърби и българи (последните „в значителна степен вече посърбени"). В Ниш
живеят и до 5 хиляди албански и турски мюсюлмани. „Зад тази българска линия
44 СтчуанЙевиЙ, Вл. Други српско-турски рат..., 5-6; КовачевиЙ, Д. М. Дипломатска борба Cp6nje...,
144-145.
45 Освобождение Болгарии от турецкого ига..., с. 410, док. 269.
[т.е. левия бряг на Морава] - продължава авторът, - започва именно т.нар. Стара
Сърбия, повече или по-малко законна придобивка на сръбската държава в случай
на разпадане на европейска Турция“. Авторът уточнява, че „в Старо-сръбската
част на Нишки санджак", а именно окръзите Прокупле и Куршумлия, живеят до
26 хиляди души, много от които албанци. И понеже текстът е писан, за да сочи към
предстоящи потенциални трудности при очертаването на границата и да пред
лага решения, то Черкаски предвижда, че когато скоро крепостите Пирот („окръг,
който е чисто български") и Ниш бъдат превзети, то после ще е необходимо да
се преместят сръбските войски зад р. Морава и да им се забрани да си доставят
фураж от десния бряг на реката. След това руска войска, в един или друг състав, е
длъжна да заеме целия терен, разположен между обсега на действие на сръбската
и на румънската войска, т.е. от Ниш и неговите окръзи по Морава, та до Белоград
чик и десния бряг на р. Лом на север. Ако сърбите поради военни цели, продъл
жава своята мотивация авторът, бяха временно „движетГ към София (този дре
вен град, имащ вече в очите на българите първостепенно политическо значение на
столица), то след превземането й (което явно към датата на писане на документа
още не е факт) те следва незабавно да бъдат „изведени оттук в указания вече за
тях район“. А София да се заеме от руска военна част, достатъчна за поддържане
на реда и безопасността.
Според ръководителя на руската Гражданската канцелария Стара Сърбия
включва още и санджаците Призренски, Прищински (където има до 200 хиляди
жители), както и Ново-пазарски санджак в Босна, е население от 163 хиляди души.
В границите на Стара Сърбия, „като в Български край", влизат още и санджа
ците Скопски, Битолски, Касторийски и Охридски, където сега живеят значите
лен брой албанци (авторът сочи отново цифри, черпани от публикациите на ген.
Обручев). Докато в документа на Марин Дринов албанците присъстват по-скоро
като довод за разпределение на територии, а не толкова като етнически фактор,
то в този текст на Черкаски, отразяващ неговата „политика на границата", те зае
мат по-особено място. (Графично онагледяване на тези разбирания виж тук „При
ложение 4".) Авторът на документа се притеснява, че това население в настоящия
момент неохотно би се подчинило на общоприетите за българските земи „основи
на управлението" (разбирай граждански структури в режим на руска военна оку
пация), толериращи първенството и преобладаването на християнския елемент.
А от друга страна, то едва ли ще се подчини впоследствие и на самите българи.
Затова Стара Сърбия, т.е. част от областта, заселена е тези албанци, етнически
смесени е други славянски народи, може за удобство и дори съвсем справедливо
да се има предвид за „разпределяне" впоследствие на Сърбия. Така тя ще „пос
лужи за полезна защита на България срещу Албания".
Княз Владимир Черкаски прави разлика между планинското и крайбрежното
албанско население (което в бъдеще вероятно ще създаде свой „особен чисто
албански въпрос", но той сега, т.е. в края на 70-те години на XIX в. не е на дне
вен ред) и албанците, живеещи в границите на „близките турско-български сан-
джаци". Последните, макар да са запазили известна свирепост, са „съвършено сво
еобразен тип" и имат специфично местно управление. Като ръководител именно
на гражданските власти в освобождаваните територии, Черкаски коментира в

края на текста съдбата на тези райони. Той предлага, предвид сравнително войн
ствения характер на албанците (и понеже административните въпроси се услож
няват и от присъствието в някои места на сръбски войски) в санджаците Нишки,
Призренски и Пригцински, Скопски и Битолски, с Кастория и Охрид, да се назначи
непременно губернатор от военните лица на руска служба.
Князът не само предлага подобно решение, но и предприема някои мерки, за
да подготви реализирането му. Докато е още в с. Бохот, на 20 декември той адре
сира и изпраща до ген. Георги Бобриков интересно писмо. В него го призовава да
вземе решение по едно от двете му предложения. Да остави сръбската войска и да
се върне, за да заеме поста на пловдивски губернатор, за което планирано назна
чение бе споменато в началото на студията. Или да остане в Сърбия, като съв
местява в свое лице званието представител на императорската армия при сръб
ското командване със задълженията на нишки губернатор от името на Граждан
ската руска канцелария за управление на освободените български земи. По ирония
на съдбата ген. Бобриков за по-малко от година преминава през идеите за назначе
ния като пловдивски губернатор и като нишки губернатор, но реално става само
руски представител в демаркационната руско-турско-сръбска комисия40.
Тук няма да обсъждам доколко цитираните предложения на княз Черкаски
отговарят на актуалната към месец декември 1877 г. военна обстановка и на лока-
цията на руската армия на Балканския театър. Нито ще коментирам доколко изка
заните от него идеи са адекватни на политическите ангажименти на Русия да не
разпростира пожара на войната в този регион. Проучването на това, дали и как
записката на Марин Дринов и най-вече тезите на ръководителя на Гражданската
канцелария по българо-сръбската граница са коментирани на високо военно и
дипломатическо ниво и доколко някои от съдържащите се мерки и решения са
отчетени при изготвянето на примирието, не е предмет на този текст4647. Запозна
тите подробно с битността на Черкаски в последните два - три месеца от неговия
живот (князът умира в Сан Стефано призори преди подписването на прелиминар-
46 Когато ще коментира постфактум през 1891 г. писмото на Черкаски до него за руско управление в
Нишки санджак, Бобриков пише, че изказаните в документа мисли били в огромна степен в разрез
с насоката на общественото мнение в Сърбия. Сърбите организирали „срез“ след „срез“, окръг след
окръг от заеманата територия, „вече допълвали новите доходи към държавния бюджет, изчислявали
размера на своите бъдещи въоръжени сили, мислено поглъщайки цяла Стара Сърбия и изведнъж пред
ложение да считат всичко това за българско притежание“. Затова той счел за по-добре да не споделя
полученото предложение с никого. Бобриков, Г. И. Въ Сербии..., 140-143.
47 Има обаче достатъчно податки да се мисли, че документите са отчитани при вземането на решения.
Именно през декември 1877 г. и в началото на януари 1878 г. началникът на Дипломатическата кан
целария на главнокомандващия Дунавската армия Александър Иванович Нелидов (1835 - 1910) уси
лено събира информация и подготвя различни проекти за преговори и за предварителен мирен дого
вор. Навръх Нова година княз Черкаски напуска Северна България, нощува при генерал-майор Нико
лай Г. Столетов (1834 - 1912) в Шейново и пристига в Казанлък при Нелидов. Още на 3 януари воен
ният министър уведомява главнокомандващия, че съображенията, изложени в записката на княз Чер
каски (която е предоставена на императора) относно ограничаване районите на румънци и сърби, са
„височайшо одобрени“. На 9 с.м. пристига и отговор на Александър II до главнокомандващия по повод
записките на княза и на Нелидов. Повече у: Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., 99-103;
Освобождение Болгарии оттурецкого ига..., с. 410, док. 269.
К няз В ладим ир А лександрович Ч еркаски (1824 - 1878)

И з т о ч н и к : <h ttps://ru.w ikipedia.org/w iki/> 7 април 2015.
ния мир обаче знаят, че той е изолиран умишлено от важните военни и политиче
ски решения лично от главнокомандващия Николай Николаевич старши. Послед
ният дори настоява неуспешно императорът да го отзове в Русия. Добре известно
е също, че Черкаски е претоварен със задачи и проблеми, за чието разрешаване
среща повече съпротива, отколкото съдействие, че не му достигат сътрудници,
дори че не му е разрешено да създава граждански структури на юг от Балкана.
Специалистите знаят също така, че той не получава нужната информация („Аз
живея като на лишен от всякакви съобщения остров“, пише той до военния минис
тър Милютин), необходима му за вземане на управленски решения48. Студията по-
скоро се опитва да хвърли известна светлина върху механизмите за формиране на
политиките, въз основа на които са се чертали (и се чертаят) политически гра
ници на Балканите.
48 Овсяньш, Η. Р. Русское управление в Болгарии..., с. 97, 99-101,213-222. За „това колко самотен и изоли
ран се чувства [Черкаски] сред военните, с които е в постоянна тиха война“ пише и Павлина Йосифова,
работила с материали от фонда на В. Черкаски: Йосифова, П. Княз Владимир Черкаски..., 111-112.
Приложение 1
БИ А -Н Б К М , ф. 111 (Марин Дринов), а.е. 22, л. 119-123 (белова)
л. 119
Продолжительное49 и разносто-
роннее изучеше сербско-болгарскихъ отно-
шенш привело меня къ заключешю, что
самьшъ удобньшъ и самьшъ справед-
ливьшъ политическимъ разграниче-
шемъ между сербами и болгарами
бьшо бм следующее: ньшешняя восточ-
ная граница сербского княжества отъ
устья реки Тимока до местечка Су-
повца, далее река Болгарская Морава,
приблизительно, до северной граници
Вранского Округа, за темъ лишя прове-
денная съ зтого места до Кара-дага и
наконец Карадагъ и верхная часть Ширъ-
дага.
За неимешемъ подъ руками здесъ,
въ Боготе, того материала, на основанш
котораго я пришелъ къ указанному заклю
чешю относительно политической граници
между Cep6ieio и Болгар1ею я въ настоягцее время
(могу) привести въ пользу (ея) /въ/ лишь самия обпця
соображешя.
Возможння со сторонн заинте-
ресованннхь сторонъ возражешя пропвъ
предлагаемой граници могуть касаться
лишь Призренскаго, Приштинскаго, Ско-
пшскаго и Нишскаго санджаковъ, изъ
коихъ первне два граница зта отдаетъ
л. 119 гръб
сербамъ, третш болгарамъ, четвертнй
оне делитъ почти поровну между ними.
Возражешя болгаръ противъ уступки
Сербамъ Призренской и Пршцинскш облас-
49 В публикацията на документа в квадратни скоби [] са дадени мои добавки, разчитания или поясне
ния. Добавките на самия Марин Дринов са дадени в обикновени/кръгли скоби (), а задрасканият от
него текст е указан с прави скоби //. Около две трети от текста на беловата е писан с почерк, различен
от този на Марин Дринов, вероятно на секретар или друго техническо лице от екипа около княз Чер-
каски.
тей заключаются въ следующемъ: съ 9-го

века и до половини 13го, то есть, до завое
вашя сербскими Неманичами зтих об-
ластей, последшя считались болгар-
скими областями, жили одинокового
историческото жизшю съ остальннми час-
тями болгарской земли. Болгар1змъ въ
нихъ бнлъ такъ силенъ что его не могли
изгладить ни полуторовековая тесная
зависимость ихъ отъ сербскихъ королей,
перенесишхъ около конца 13го века свою
столицу въ Призренъ, ни пятивековое
подчинеше их Сербскому Печскому
Патр1архату, пережившему Косовскую
битву и /ття/ существовавшему до поло
вини прошлаго века. И теперь еще
Прищинскю и Призрснскю славяне на
знваютъ себя Болгарами, и въ язнке
их слншатся характеристичесше
признаки болгарскаго нареч1я. - остав-
лая въ стороне исторш, по которой
если устроивать будупц/е/(х) полити-
чесшя отношешя болгаръ и сербовъ легко
можно очутиться въ такомъ лабиринте,
л. 120
изъ которого никакая нить не (по)можетъ
внбраться, я остановлюсь только на зтно-
графической части болгарских возраженш.
Съ зтой стороне они до некоторой степени
справедливнй, (но и то) лишъ по отношешю (къ) юговосточ
ньшъ округамъ Призренскаго и Прищинскаго санд-
жаковъ. Язнкъ зтихъ округовъ действительно
представляетъ интересную для филолога
лингвистическую сербскоболгарскую амальгаму,
и жители, говорящ1е зтимъ смешанннмъ
нареч1емъ именують себя болгарами. [следват три задраскани и нечетливи
думи]
Но нацюнальное сознаше сихъ болгаръ
не слишкомъ глубоко: По свидетельству пу
тешественниковъ зтнографовъ, они индифе
ре(н)тно относятся къ своей народности и
назнвають себя, то болгарами, то сербами,
то просто христтанами. Впрочемче [така в текста].
благодаря усил1ямъ сербскихъ патрютовъ,

открмвшихъ въ последнее время тутъ
несколько народнмхъ сербскихъ школъ, а въ
Призрене и сербскую духовную семинарно,
нацюнальньш индиферентизмъ здешнаго
Славянскаго населешя начинаетъ заме-
няться сербскими тенденщями, которьшъ
можно предсказатъ хорошую будущность.
Стоить только припомнуть, что по самому
географическому своему положенйо край зтотъ
более доступенъ вл1яшю Сербш, къ которой
текуть все его реки, и что отъ Болгарш его
л. 120 гръб
отделяютъ весьма больнпя естественнмя
переградм, каковм Шаръ и Кара-дагъ. Наконецъ
неследуетъ упускатъ изъ виду, что Приз-
ренскую и Пригцинскую области по саставу
ньшешняго ихъ /на/ населешя можно считать
скорее Албанскими областями, чемъ Слав-
янскими. Въ 18-мъ в. большая половина ихъ
древняго Славянскаго населешя вмселилась
вместе съ Печскимъ патр1архомъ
Арсешемъ Черноевичемъ въ Австр1ю, откуда
значительная часть ея перешла въ Pocciio.
Оставгшяся пустьши вследств1е зтого
вмселешя места постепенно били за
селени Албанцами, которнх тутъ теперь
вдвое больше славянъ. По показан1ямъ Обру
чева (стр. 195), (въ настоягцее время) тутъ при 92,450 болгаръ и сербовъ,
обитаетъ 104928 мусульманъ, состоягцих
переимугцественно изъ албанцевъ. - Болгаре,
которнмъ предстоитъ довольно много возпи
съ албанскимъ племенемъ на югозападной
окраине ихъ земли, трудно би управились съ
/е/зтимъ краемъ, до такой степени обалба-
нившимся. Сербамъ задача зта бнлабн ско
рее по силамъ, темъ более что они легко
могли би направить сюда (своихъ) колонистовъ
изъ негостопршмннхъ частей Черногорш,
Герц/о/еговинн и Боснн, колонизаторская способ
ность которой вошла въ поговорку.
Совс/е/емъ въ иннхъ услов1яхъ находится Ско
пшскш
л. 121
санджакъ, лежащш къ югу отъ Призренскаго
и Прищинскаго и отделенньш отъ них Ша-
ромъ и Карадагамъ. Въ немъ находятся из-
точники и верхше притоки Вардара, са-
мой главной изъ рекъ Македонш, которой
принадлежить и Скопшскш санджакъ. /п/При-
тязашя сербовъ на зтотъ санджакъ не-
име/е/ютъ никакого сколько нибудь законното
основашя и вмтекаютъ единственно изъ
такъ назмваемой великой сербской идеи, более
ярме поборники которой изъявля/я/ютъ при-
тязашя и на всю Македонпо. (Подъ вл1яшемъ) Зтой едеи [така в текста]
сербм несколько летъ тому назадъ откриха
въ разннхъ частяхъ Македонш несколько
сербскихъ училищъ (въ Кричеве, Галешнике
Дебре и пр.), изъ коихъ некоторня находятся
въ Скошйской области (въ Тетове). Очень мо-
жетъ бнть что /Сербская пропаганда уже/ (сербн и успели уже обратить)
/успела прюбрести и между населениемъ/ (некоторнхъ изъ жителей Скошйской
области)
/Скошйской области прозелитовъ, вторящихъ/ (на свою сторону)
/своимъ учителямъ, что населеше зтой/
/области сербское/, но таковнхъ должно
бнть весьма немного, пока же признаетъ
себя и теперь болгарского /ни/какого считала
себя всегда. Нелишнимъ считаю припом-
нить здесь, что Скопшска/й/я область вмста-
вила одного изъ первмхъ деятелей повозроож
дешю [така в текста] болгаръ. Еще въ начале ньшешняго
столепя, следовательно за долго до появлешя
л. 121 гръб
великой Сербской идеи, уроженецъ Тетова,
Кириллъ Пейчи/л/нович „игуменъ Крале Мар-
коваго монастмря, коне въ Скоши", соста-
вилъ и издалъ въ Петте [така в текста, явно Пешта], въ 1816 г. одну изъ
первопечатаннмхъ болгарскихъ книгъ.
„Огледало", написанн/ом/ое, какъ значится на
заглавномъ листе по [разчетено по смисъл] „препростейшимъ и
некнижннмъ язмкомъ болгарскимъ.". /т/Такимъ
язмкомъ Пейчиновичъ назмваетъ язмкъ ско-
шйскихъ славянъ, котормхъ главннмъ обра-
зомъ онъ хотелъ просвящать своею книгою.
считающетюся однимъ изъ лучшихъ памят-

никовъ для изучешя Болгарского нареч1я вер-
хней Македонш.
Нишскш санджакъ состоитъ изъ пяти
округовъ: Нишскаго, Прокопскаго, Курумлш-
скаго, Лесковецкаго и Вранскаго. Собственно
Нишскш округъ лежитъ къ востоку отъ
р. болгарской Моравм. Онъ населенъ преи-
мущественно славянами, котормхъ цер-
ковн/а/ая статистика насчитмваетъ 12,569
венцовъ, или (помножи/т/въ зто число на 5)
/5/ 62,834 душъ обоего пола. Нишское славянское
населеше говорить наретемъ более близ/с/кимъ
къ сербскому, чемъ къ болгарскому язмку и,
за весьма не многими исключешями, приз-
наетъ себя сербскимъ. Сербами признаютъ
себя и славянсюс обитатели округовъ
Прокоп/и?/ья и Куршумл/и/я, лежщихъ къ западу
л. 122
отъ Муравм. Въ зтихъ двухъ округахъ
славянскш злементъ горяздо малочислешее
албанскаго. Въ соседнемъ съ ними Лесков-
скомъ округе славянск/ш/ое населеш/я/е опять
является преобладающимъ. Въ Лесковце
и 195 ти селахъ его церковная статистика
насчитмваетъ 13,042 венца, /т.е. почти/
/столькоми сколько/ или 65960 душъ обоего
[пола. его округами] (пола, т.е., почти столько же сколько и) Лссковсюс (сла-
вяне) призна-
(въ Нишскомъ округе) ют себя /славяне/ болгарами, - /и/ подъ
зтимъ именемъ (они) встречаются (и) у всехъ
путешественниковъ зтнографовъ. Въ
последное время серб/м/и пользуясъ за
брошенньш/е/ъ положешемъ зтой бол
гарской окраинм делаетъ попмтки
къ осербенйо ея, для чето основали въ
Лесковце сербскую школу. Но попмтки
зти врядъ ли успели принести
какой нибудъ плодъ, - покрайней мере50
мие известно, что года три тому
назадъ некоторме изъ Лесковскихъ /гра
50 Оттук до края на документа Марин Дринов е дописал собственоръчно текста на беловата.

жданъ/ (патрютовъ) обращали внимаше болгарской

зкзархш на (агитащю) /деятельность/ сербовъ среди
ихъ и просили ея содейств1я для от-
к р ь т я въ Лесковце болгарской школи.
Вранскш округъ лежитъ (почти) у верховья
р. болгарской Морави и прнмнкаетъ уже
къ Скопшскому санджаку, - въ церковномъ
л. 122 гръб
отношенш онъ причисляется къ Скошйской
епархш. По собранннмъ мною /ов/ три года
тому назадъ, въ Константинополе, сведе
шямъ, /относительно населешя/ въ Вран-
скомъ округе - около 350-ти населенннхъ
местъ, изъ которнхъ только около ста
принадлежатъ албанцамъ, все же осталь-
ння занятн болгарами. Следуетъ заме
тить при зтомъ, что населенння места
Вранского округа, преимугцественно въ
горннхъ частяхъ его состоятъ большего
изъ небольшихъ поселковъ, въ 5 - 10 дворовъ.
Въ 1874 г., къ которому относятся мои све
дешя о Вранскомъ округе, въ г. Вране на-
ходилась болгарская школа съ 200 учениками,
между темъ какъ основанная (тамъ) сербами школа,
насчитнвала тогда же неболее 30-ти учениковъ.
Изъ сказаннаго о Нишскоме санджаке яв-
ствуетъ, что его следуетъ разделить ме
жду сербами и болгарами. Но для прове-
дешя при зтомъ политической граници
соответственно зтнографической, т.е., такъ
что би граница зта отводила сербамъ /сер-
бамъ/ ссрбсш/я/с. а болгарамъ болгарск ie округи
л. 123
зтого51 санджака, представляются больпйя неудобства
и даже непреодолимия трудности, - одинъ
взглядъ на карту достаточенъ для убе[ж]де [скъсана част, разчетено по смисъл]
шя въ зтомъ. Зти неудобства и трудно
сти можетъ удовлетворительннмъ образомъ
устранит единственно взаимния уступки
между Сербами и болгарами, котория должна
51 Думата е изписана по встрани от останалия текст.

состоять въ обменъ сербскаго Ниша на

болгарскш Лесковецъ. При помощи зтого обме
на для политическаго разграничешя родствен-
нмхъ племенъ и съ зтой сторонн получится
весьма удобная естественная граница,
именно среднее течеше болгарской Морави
отъ граници Сербского Княжества до /горъ/
вершиннъ, отделяющихъ Вранскаго округа
отъ Лесковскаго.
е. Боготъ 1877 М. Дриновъ

Декабря 20
Примеч. Данння, заключаюнцяся въ зтой

записке приведени авторомъ ея по помяти [така в текста],
вследств1е чего онъ не претендуетъ на совершенную
точностъ ихъ. Онъ обязуется впрочемъ при первой возмо-
жности проверить ихъ и /представить/ въ исправлен-
номъ виде представитъ въ особой дополнительной
записке, въ которой онъ обещаетъ представитъ
въ пользу защищаемаго имъ мнеше еще несколько
соображенш и данннхъ.
Политики н а границата: 1877 - 1878 187
Копие от началната страница на беловата на документа

БИ А -Н Б К М , ф. 111 (Марин Дринов), а.е. 22, л. 119, 122 (белова)
IL L
&7И/) с/??ууж4лл, Рт^ухЛ-

влгА&ЯМЛАо* *М/?£еЖ&Асюг/2 хЛА*€-0'Ь1мьл.!HJiTtC-
C!/2r2Ô^.c0#j?t^ ^ iL^.Oy's f 4 &g ss/c&S’?.·^
(Ю&гмЛ ф луу-гл (»^аЛ2г1/-^е44иСАЛ4&гЛ4^4^<(_
/ ’S/ « sys'fj*..:. L.L;? ,'Aytv'/-/^y о/
β'Ζο ^ (%s?^z2x??^r<3<??2<Xs0*a^
r0*
■^г^^сжу’ тъ- e.. ·7^*>^ί,?ϊΪ4γ crtZevd’-'iCi? */vC-,<>*c*:,~ CvCA&k4KJt3^
&24b*b&s. Лг.1*+ zc ---
JLfa 'pL'Ol.'lA^.txiÛ^Jb
-~/i&--χρζχί&Ζ
@ ^уШ -4У г< /2 stc* & 4 /ie ^ ^ j2 ^ 0 < /2 y ^ £ y ? 9 t.^ w s
/ ? 2 у у 3 < > ъ < 2 4 ^ £ £ ^ * '> ' . , < /&
ι^ # € * 4 Χ 2 -3 0 0 4 . ιέ? /·2 4 ο 2 ·£ Λ ! (З у ? 3 · " У 2 ,^ г 4 4 у е .1 -4 Л
L /A r'L '-y ^ V ^ ',i ./ / v / f^ - .- y y '.·,*;? 0 а х (4 4 г-< 4 ^ и 4 '/■?>.' -^v> Л /ίΰ // -
$ /3?2-г2'££е-г&сЯ
fco XJ^y-4e^-cc<î eju, Pc'Z^J 'ъелл < g-e^-eê^z^' -^г
б4гг*& & #4& у n е у ц У е л в у г ^ 'Ζ έ έ -J Z A c y ■ 'ί& έΰ '7 2< ΰ*ζ< ί< /& !0
£ &s?7-2€-<s ^yZcJ-Qz Χ?Ζ/'Ζ44444-&Χ>^<^

V
Js 'te&^&nzie iUM-Jy?*л т г ^ г г л О ^ -i^rzyrt;
A?
^с^о У Ь 'Z C '3 l£t/b ο η « Λ * 0 f frû isO S? a J I-a ? -^7 л4 ? ^-у у
'K a o 'Q a tJ fy ^7 b b 4 C {? 0 ^< ^0 s3 ^L c* . Ο ίί^Ρ i f C 0^-t^> iy ,

. ., jJ {/ ^
ί^Ζ-tic^/LUôtJ <? -а^сг)
Uf. 'PCJL·' . .^/ С у ^ Л ь ^,^J-c^
/i^t fa *&C- '?T^?b4?£44^4*40 -£JkJ C4*-J>~e/&a £40&C.^LfJb_J €J^ttc^.
•7 уз4 * .-* гъ * м -& i i4 > c*Ct>-& уб% У е ь с ^ у у /г .г с и ^ Х с е Л с & ^ Л ^ ·
J$y,K4<w~y i? ^y zy ^ ^^r/.
<yi^c*«A. ry^Syvze^& C u
Г*.
C^C4L44
t>
K4 C4b.~t2r~C.~y C « ^ U # y r - ^
Политики на гра н и ц а та : 1877 - 1878 189
Копие от последната страница на черновата на документа

БИА - НБКМ, ф. 111 (Марин Дринов), а.е. 22, л. 118 (чернова)
Политики на гран ица та : 1877 - 1878 191
Карта, онагледяваща вижданията от 1877 г. на княз В. Черкаски

за българските политически граници. Автор проф. А. Иширков.
И зт о ч н и к: Б ългари те в техн ите и сторически, етнограф ски и политически граници.
(Атлас съдърж ащ 40 карти). П редговор о т Д. Р и зо в. Berlin: W ilhelm G reve, 1917, 5 9 -6 0
■.Bender
Часаи
\Leowo
Teibesvap
oWer«che_tJ y$ulina\
JimnicumLcet Oaurei
iirsova
iTurnu-Sbverin
BUKAREST
tadujevac GMrajfi tie
Konstgn'e)
λ Kuatendza
ЯЯ 1
-wrsgujtvacy
Λ
_ >( ft lelafatu
liurgevo Jutrakan IMangaHa
ZajeiaM
'PIeven
Anhialoe
I
SA
pnixz'iA •end///*
Чирпка MasiHko
I
tivari. IPPOPOL
,B rin d lsi
T h aso s
Tbweleni
ZeicHenerklarunq. Bulgarien
►-♦-Stutssrinz»
— Eisenbahnan im Batrieb nach demVorschlage
^
■··■
·
■
Im Bau
geplant
for/on
O landeshauptsladt
S hauplorts
des Prinzen Tscherkaski
o Wichligera StSdte 1877
• Andere Stadia
Border Policies: 1877 - 1878.

A Marin Drinov's Record
Vania Racheva
This study discusses in details the views of both the Bulgarian historian and Kharkiv
Professor in Slavic Studies Marin Drinov (1838 - 1906), and of Knyaz Vladimir Cher
kassky (1824 - 1878) - head of the Russian Civil office during the Russo-Turkish War of
1877 - 1878 on the then pending delineation of the Bulgarian-Serbian interstate border. A
comparison is made between strategic and political reasoning on the one hand, and eth
nographic, linguistic, historical and cartographic evidence and motivations on the other.
In this context, the author analyses the decision-making factors related to the practi
cal delineation of the political and state borders on the Balkans during the final phase of
the 1875 - 1878 Eastern Crisis. A notion is introduced in order to define the mechanism
of border delineation, namely border policies, examined here thoroughly. A comment is
also offered on the propaganda effect of then starting their development academic disci
plines (such as ethnic cartography, history, linguistics and ethnography), used skillfully
and selectively to motivate the political engineering in the region, as well as to legitimize
(not always popular) political decisions.
The fair copy of Marin Drinov’s report about the Bulgarian-Serbian border, dated
from December 1877 and given to Knyaz Vladimir Cherkassky, is published as an illus
tration to the text.
------------------ 0 3 --------------------
„ЦАРЬ ДАМЯН“ И ОСВОБОЖДЕННАЯ ГРАНИЦА
Димитр Григоров
Брезе деревня как деревня. Не самая лучшая, но и не хуже других. Находится зта
деревня в Западной Болгарии, ну наверно километров 50 от Софии. От сегодняш-
ней граници Болгарии е Сербией километров 44. В селе если верить официаль-
ной статистике, а нет причин ей не доверять, проживают 190 человек. На деревен-
ской площади как будто би все в порядке - памятник погибшим в войнах, знамя
Болгарии, знамя Европейското союза, магазин, которой не работает е 2012 г., поря-
дочнне алкоголики, которне пьют е утра на главной улице, правильно названной
„Ополченская". На той самой улице стоит хорошо внглядящая пивная. Назнва-
ется пивная „Царь Дамян".
П ивная „Ц арь Д ам ян “, 2015 г. А рхив автора.
Настоящий доклад представляет попнтку коротко рассказать о легенде про

Дамяна Джунова, которого иронически после тото, что он будто би сделал, про-
194 Д имитр ГРИГОРОВ
звали ..Царсм". Легенду зту мм попмтаемся рассмотреть в контексте проблеми

сербской и болгарской национальной идентичности возле граници до и после ее
установления в 1879 году.
Согласно легенде Дамян Джунов бмл сельским старостою Брезе и Загажене;
занимался также торговлей в Сербии. Он и его „соратники“ Найден Факиров1 из
деревни Заселе и Алекси Нацев из деревни Церово за время турок иногда разбой-
ничали и убивали турецких чиновников. Фамилию Найдена Факирова еще назм-
вали Сербами (Сърбете). В общем предание рассказмвает, что когда русские пре-
следовали отступающих турок, маленький (наверно коннмй) отряд, отправился
к Искрец и Брезе. Согласно легенде Дамян Джунов, Геро Якимов и Паун Стан
ков хотели присоединить Брезе к Сербии. Они взяли оружие, брошенное турками,
заняли позицию и начали стрелять в русских. Солдатм подумали, что имеют
работу е большой турецкой частью и отступили в Искрец. Там им оказали, что
против них дерутся только трое человек. Дамяна Джунова и остальнмх бмстро
окружили, схватили и, если верить легенде, отправили в Сибирь. Оттуда возвра-
тился только один из них. Об истории его возвращении люди и до сих пор очень
любят рассказмвать. За шесть месяцев мятежник прошел пешком тмсячи киломе
тров и когда он добрался до Брезе у него бмла такая длинная борода и водоем, что
даже жена его узнать не смогла.
Разумеется предание имеет различнме версии. Согласно одной из них, в Брезе
возвратился сам Царь Дамян. Согласно другой версии Царь Дамян восстал, когда
в Брезе пришли русские солдатм собирать добровольцев для новой болгарской
армии и после тото как царь сопротивлялся, русские остались в деревне на шесть
месяцев в виде наказания взбунтовавшимся крестьянам. Также в некотормх вер-
сиях значительную роль играет болгарский поп Голубь12, котормй рассказал рус-
ским, что у Дамяна активнмх сторонников очень мало, и так поп спас деревню от
мести. Причем встречается деталь, что Голубь бмл братом игумена Свогенского
монастмря Герасима, о котором в свою очередь местнме истории нам твердят, что
бмл другом самото Васила Левского (1837 - 1873).
История о царе Дамяне отличается от будущих истории мельких болгарско-
сербских пограничнмх конфликтов, которме наблюдались в процессе налажи-
вания границм после ее установления 1879 г., и о котормм кстати есть хорошие
исследования доктора Момира Самарджича. Такие конфликти часто возникали,
потому что земли крестиян е одной или другой сторонм границм оставались на
чужой територии и конечно крестиянам зто бмло не по душе.
В контексте существования просербских настроенний в некотормх поселениях
Западной Болгарии, Царь Дамян уникален тем, что оказал вооруженное сопро-
тивление русским солдатам. Его случай произвел такое великое впечатление.
1 О Найдене Атанасове Факирове и его „делах“, можно найти некоторью весьма запутаннью деревен-
ские воспоменания. - В: Дичева, В. Спомени от моя живот. Паун Вучков. Ч. II. Бащина земя. <http://
www.bashtina.org/?p=1655> 22 октября 2015.
2 Кстати надо отметить, что по неопубликованньш воспоминаниям внука священника об зтом ни слова
не говорител. Вж. Спомени на Ангел Несторов Станков от село Брезе, Софийско, 14 май 1958 г. - В:
Анамнеза. Историческо списание <http://anamnesis.info/sites/default/files/Spomeni_Breze_1958.pdf> 27
ноября 2015.
Д арь Д амян “ и освобожденная граница 195
что легенда о нем сохранилась надолго и все още в районе о нем разговаривают
обмчнме люди. Конечно память о „царе" неодназначная. Писменная форма зтой
памяти, которую встречаем в местнмх газетах или в интернете более менее отри-
цательна, про нее обично заботятся местнне краеведн и любители истории, кото-
рне часто имеют националистические взглядн. С зтой точки зрения „Царь" бил
дураком или предателем, или и то, и другое вместе. В самой деревне Брезе Царь
Дамян есть местная достопримечательность и показательно то, что пивной дали
такое имя. В тоже время на образ „Царя" в селе сказнвается и обстоятельство, что
все еще там проживают его родственники и владелец пивной именно такой род-
ственник, да говорят еще бнвший полковник. Ну деревня есть деревня, так что
семейная история здесь на микроисторическом уровне может бнть намного важ-
нее чем большой национальннй рассказ, или так назнваемнй метанарратив.
Вооруженное сопротивление Царя Дамяна против освободителей представляет
маргинальннй, хотя и очень интересннй зпизод болгарского освобождения. Но
несмотря на зтого, произошедшее в Брезе можно рассматривать как часть про-
цесса закрепления сербской и болгарской идентичности в результате Русско-
турецкой войни (1877 - 1878) и установления новой граници. Как правило болгар-
ские и сербские националисти придерживаются двух взаимоисключающих взгля-
дов, которне однако очень подобни в их создании. Болгарн настаивают, что насе
ление в районах граници всегда имело болгарскую идентичность и притязания
сербов на болгарские территории наглость, а сербн наоборот, особенно в прош-
лом, упорствовали, что речь идет о людях сербского происхождения.
В тоже время есть много фактов которне указмвают на то, что ситуация в семи-
десятне годм XIX века бьша намного сложнее е точки зрения рассказа современ-
ного европейского национализма, превратившийся в важнейшую идеологию бал-
канских государств.
Деревня Брезе представляет собой только один нетипичньш зкстремальннй
пример того весьма типичного явления, что идентичность отличается гибкостью
и изменчивостью особенно в район сербско-болгарской границм, где люди бьши
православнмми и говорили язмк, которьш отличался от обоих литературнмх язм-
ков. Кровь, родственнме связи и происхождение не всегда определяли националь-
ную идентичность. Так например известньш болгарский, окажем революционер,
капитан Симо Соколов (1848 - 1919) из города Трнн в 1876 году во время Сербско-
турецкой войнм служил в сербской армии и утверждал, что сам он старого серб
ского происхождения. После болгарского освобождения Трнн остался в Болга-
рии, а капитан Симо Соколов стал офицером болгарской армии и жил в Софии.
Однако его кум Арангел Станоев (Аранджел Станоевич) из Трмна вмбрал для
себя бнть сербом и стал жить в Пироте - город, которого после Берлинского кон-
гресса отдали сербам.
Даже три года опустя после Сербско-болгарской войнм, в 1888 году, радикаль-
ннй социалист Георги Карджиев (1854 - 1907) писал: „Кроме того каждьш из вас
сможет сам лично убедиться, что и болгарские, и сербские города и деревни на
границе не вполне принадлежат ни одному из двух славянских народов. Люди там
пользуются наречием е особмми старославянскими формами, которое не встреча-
196 Д имитр ГРИГОРОВ
ется в письменнмх язмках. Они собственно являются настолько сербами, сколько

и болгарами, если иметь в виду их язмк. Вместе с тем у них часто встречается и
лакое, что один сьш служил в сербской армии, а другой в болгарской и только уни
форма их олличаел". Карджиев заметил ложе, чло „Кресльян, колорме живул лам -
в Цариброде, Пироле, Трьше, - я спрашивал одно и ложе: „Кло вам больше нра-
вился сербм или болларм?" и они прослодушно олвечали: „Ну зло вроде все равно
и сербм добрме - и болларм ложе добрме“3.
В большей мере в период 1878 - 1918 лл. лраница и лосударслво определили
соолвелслвующую иденличносль. Памялники десялкам полибших кресльян в вой-
нах, колорме в Брезе можно найли на деревенской площади и на кладбище, лово-
рял об злом.
„Tsar Damian“ and the Liberated Border

Dimitar Gлigoлov
This short paper presents the legend dedicated to so called „Tsar Damian“ from the vil
lage of Breze which is located North West of Bulgaria’s capital Sofia near the border
between Bulgaria and Serbia that was a result from the Russian-Turkish War in 1877 -
1878. According to the legend which is still alive in the village of Breze and its surround
ing Tsar Damian was the leader of the short-lived resistance against the Russian soldiers
because he wanted to see his village as a part of Serbian kingdom and not in the frame
work of newly established Bulgarian principality. The current text tries to examine the
identity of the border population in the late 19th century using the Tsar Damian’s story
as a background.
3 Цит. по Дечев, C. Граници и идентичности - от „селяни“ и „християни“ до „българи“ и „сърби“ (1877 -

1918 г.). - NotaBene (електронно списание за философски и политически науки), 2011, бр. 21 <http://
notabene-bg.org/read.php?id=221> 23 марта 2015.
---------------- 0 3 ------------------
ДОБРУДЖА КАТО ГРАНИЦА

И ГРАНИЦАТА В ДОБРУДЖА
(преди и след Берлинския договор, 1878 г.)
Благовест Нягулов
Въведение
Разположена в най-североизточната част на Балканския полуостров1, историко-гео-
графската област Добруджа има две дълги водни граници - на запад и на север
по долното течение на река Дунав, включително до нейната обширна делта12, и на
изток - е Черно море. Това местоположение превръща самата област в своеобразен
полуостров и в контактна зона със стратегическо значение и голям потенциал за
комуникации. За разлика от двете естествени граници, южната граница на областта
не е ясно дефинирана, като се наблюдава постепенен преход от Добруджа към Лудо-
горието. Общата географска площ на областта е над 23 хиляди км2, а нейният релеф
е хълмист на север и предимно равнинен на юг.
През по-голямата част от своята история Добруджа е включена, често като
периферия, в държавно-политическите граници на различни формирования, а
през втората половина на XIV в. тя се оказва и център на средновековно княжес
тво. След последвалия и продължил близо пет столетия период на нейната исто
рия като част от Османската империя, през 1878 г. Добруджа е поделена между
вече независимото Княжество Румъния на север и новосъздаденото и васално на
Османската империя Княжество България на юг. До 1940 г. сухопътната граница
между двете съседни страни става обект на прекроявания, за да се достигне до
окончателното разделяне на областта. Този ход на историческите събития опре-
1 Въпреки наличието на различни становища за северната граница на Балканския полуостров, според

повечето географи тя минава по течението на р. Дунав от вливането в нея на р. Сава при Белград - на
запад, до нейното устие при Черно море - на изток. Но, когато става дума за полуострова, трябва да се
има предвид, че неговите географски граници не съвпадат с границите, наложени от политическата
история и културното развитие. Това раздвоение се илюстрира добре от въпроса дали Румъния е или
не е част от Балканите. Вж. Нягулов, Б. Румъния и Балканите / Югоизточна Европа: наука, политика,
терминология. - В: Двувековният път на едно понятие „Балканският полуостров“ (1808 - 2008). Със
тав. Ив. Първев, М. Баръмова. София: УИ „Св. Кл. Оридски“, 2014, 95-122.
2 Трите ръкава на Дунавската делта (с обща площ около 3 500 km2) от север на юг са съответно Килий-
ски (Килия), Сулински (Сулина) и Георгиевски (Свети Георги).
198 Б лаговест Н ягулов
деля изследователския интерес към прехода на Добруджа от гранична терито

рия на Османската империя към разделена от вътрешна междудържавна граница
област.
Значението на Добруджа като географски „коридор“, свързващ Балканския полу
остров със земите на север от Дунав и Черно море, обуславя пъстрия и динамично
променящ се етнически и религиозен състав на местното население през вековете.
Обективните факти, определящи мултикултурния характер на Добруджа, няма да
„попречат" обаче на националните пропаганди на българите и румънците в Ново
време да привеждат - често подборно, исторически, етнически и други аргументи
за подкрепа на претенции за притежание на цялата област. Наред е това, посред
ством колонизация и стимулирана миграция ще се полагат усилия за промяна на
демографското статукво в полза на желаното от всяка национална държава във
времето на конфронтиращи се национализми съвпадение между държавна и етни
ческа граница.
Българо-румънският спор за принадлежността на Добруджа в миналото се
отразява неизбежно в историографията. Подборът и интерпретацията на истори
чески извори и факти по темата от страна на историците в България и в Румъ
ния остават повече или по-малко повлияни от националните идеологии, инте
реси или пристрастия, без да се пренебрегват различията в рамките на отделните
национални историографии. Промените в политическата история на държавите
също влияят пряко върху историческите текстове и дебати3. Отпадането на пре
кия политически диктат върху историческата наука, разширяващият се плурали
зъм на интерпретациите и не на последно място - общото признаване на терито
риалното статукво, установено през 1940 г., определят сравнително по-добрите
3 Срв. напр. многотомната история на Добруджа, подготвена от български историци и обобщаващите

трудове за историята на областта в румънската историография: История на Добруджа. Т. 1. Под ред. на
А. Фол и Стр. Димитров. София: Изд. на БАН, 1984; Тодорова, X., К. Йорданов, В. Велков, С. Тор-
батов. История на Добруджа, Т. 1. Второ прераб. и дои. изд., Велико Търново: Фабер, 2011; Божилов,
И., В. Гюзелев. История на Добруджа. Т. 2. Средновековие. Велико Търново: Фабер, 2004; Димитров,
Стр., И. Жечев, В. Тонев. История на Добруджа. Т. 3. Под ред. на И. Тодоров и Стр. Димитров. София:
Изд. на БАН, 1988; Кузманова, А., И. Тодоров, Ж. Попов, Бл. Нягулов, К. Пенчиков, В. Милачков.
История на Добруджа. Т. 4. 1878 - 1944. Велико Търново: Фабер, 2007; Radulescu, A., I. Bitoleanu.
Istoria Dobrogei. Constanta: Editura Ex Ponto, 1998; Radulescu, A., I. Bitoleanu. Istoria romanilor dintre
Dunare si Mare. Dobrogea. Bucure§ti: Editura §tiin(ifica §i Enciclopedica, 1979; Berciu, D., D. M. Pippidi.
Din istoria Dobrogei. Vol. I. Ge(i §i greci la Dunarea de Jos din cele mai vechi timpuri рапа la cucerirea
romana. Bucure§ti: Editura Academiei Republicii Socialiste Romania, 1965; Vulpe, R., I. Bamea. Din istoria
Dobrogei. Vol. II. Romanii la Dunarea de Jos. Bucure§ti: Editura Academiei Republicii Socialiste Romania,
1968; Barnea, I., §. §tefanescu. Din istoria Dobrogei. Vol. III. Bizantini, romani §i bulgari la Dunarea de Jos.
Bucure§ti: Editura Academiei Republicii Socialiste Romania, 1971. Срв. също сборниците c документи
no темата, издавани в двете страни: Извори за историята на Добруджа. Т. 1. 1878 - 1919. Състав. Ж.
Попов и др. София: Изд. на БАН, 1992; Извори за историята на Добруджа. Т. 2. 1919 - 1941. Състав. И.
Тодоров и др. София: Изд. на БАН, 1993; Извори за историята на Добруджа. Т. 3. 1853 - 1878. Българ
ски документи. Състав. В. Тонев и др. София: ИК Гутенберг, 2001; Извори за историята на Добруджа.
Т. 4. 1853 - 1878. Чуждестранни документи. Състав. В. Тонев и др. София: Изд. Векове, 2003; Dobro
gea ΐη arhivele romane§ti. 1597 - 1989. Profesorului Stoica Lascu la 60 de ani. Coord. V. Coman. Bucure§ti:
Editura Enciclopedica, 2013; Din tezaurul documentar dobrogean. Edi(ie de documente mtocmita de Stanciu,
M. etc. Bucure§ti: Direc(ia Generala a Arhivelor Statului din Republica Socialista Romania, 1988; Mateescu,
T. Documente privind istoria Dobrogei (1830 - 1877). Volum intocmit de T. Mateescu, Bucure§ti: Direcjia
Generala a Arhivelor Statului din Republica Socialista Romania, 1975.
Д обруджа като граница и границата в Д обруджа 199
условия за обективизирано научно познание и за научен дебат между историците

в двете страни след падането на комунистическите режими през 1989 г. За това
допринасят косвено паралелното политическо развитие на България и Румъния
в новите условия и новите съюзни отношения, установени в процеса на тяхната
интеграция към евроатлантическите структури. Вижданията на външни наблю
датели и трудовете на чуждестранни историци остават необходим, но без да бъде
и неоспорим, външен коректив на визиите към историята на Добруджа в България
и в Румъния4.
В настоящата публикация си поставям за цел да представя обзорно истори
ята на Добруджа като периферна и гранична област на Османската империя и
спорна територия между България и Румъния след Руско-турската война (1877 -
1878). Акцентът е поставен върху териториалната размяна на Южна Бесарабия
със Северна Добруджа, предвидена в Санстефанския и утвърдена с Берлинския
договор през 1878 г., която поставя началото на Добруджанския въпрос в българо-
румънските отношения, както и върху неговото развитие до Балканските войни
(1912 - 1913).
Добруджа като османска периферия

Повратната древна и средновековна история на Добруджа5 до османското завое
вание обхваща: присъствието на най-старото известно население в региона - тра
ките и родствените тракийски племена на гетите и даките (от първите векове на
I хил. пр.Хр.), историята на първото тракийско държавно обединение - Одриското
царство (след V в. пр.Хр) и държавата на Буребиста - Дакия (I в. пр.Хр.); засел
ването на номадските племена на скитите (V в. пр.Хр.) и гръцката колонизация
(IV в. пр.Хр.); завладяването на областта от Римската империя (от I в. пр.Хр.), ней
ното включване в римските провинции Мизия и Долна Мизия, а впоследствие и
в границите на Византийската (Източната Римска) империя (след IV в.); заселва
нето на славяни и българи (втората половина на V - VII в.); историята на Добру
джа като вътрешна област на Първата българска държава (681 - 1000), като гра
нична територия на Византия (след 1000 г.), като част от Втората българска дър
жава (след 1186 г.) и като ядро на Добруджанското деспотство (княжество) - Кар-
вунска земя (втората половина на XIV в., със столици - Карвуна и Калиакра, и
4 Вж. напр.: Allard, С. Entre la mer Noire et Danube: Dobroudja 1855. Introduction et notes de B. Lory. Post
face d’lvan Roussev. Paris: Editions Non Lieu, 2013; Basciani. A. Un conflito balcanico. La contesa fra Bul
garia e Romania in Dobrugia del Sud. 1918 - 1940. Cosenza: Periferia, 2001; Nouzille, J. La frontiere bulgaro-
roumaine en Dobroudja. - Revue Roumaine d’Histoire, Bucarest, 1996, XXXV, No 1 - 2 , 27-42 и др.
5 В миналото областта е означавана с различни наименования, като се започне от Малка Скития (от II
в. пр. Хр.), премине се през Карвунска област / Карвуна (XI - XIV в.) и Земята на Добротица (от края
на XIV в.), за да се достигне до производното на личното име Добротица и актуално днес Добруджа.
Това наименование е употребено за пръв път от османските турци през 1424 г. и присъства в осман
ската документация от втората половина на XV в. - Божилов, И., В. Гюзелев. История на Добруджа,
т. 2..., 378-390.
деспоти - Балик, Добротица, Иванко), до османското завоевание от края на XIV и

началото на XV в.°
Завладяването на Добруджа от османските турци е продължителен процес,
който започва през 1388 г. и приключва към 1420 г. Основен конкурент на новите
завоеватели в областта тогава се оказва войводата (владетелят) на княжество Вла-
хия (Влашко) Мирчо I Стари (1386 - 1418). През 1388 г. войските на османския
султан Мурад I (1362 - 1389) превземат стратегическата дунавска крепост Дръс-
тър (дн. Силистра), но на следващата, 1389 г. Мирчо I Стари завладява Дръстър и
част от земите на Добруджанското княжество, които успява да задържи до 1391 г.
Към 1397 - 1399 г. Добруджанското княжество престава да съществува оконча
телно като политическа формация под ударите на татарите от Златната орда, при
влечени от османските турци. През 1402 г. влашкият владетел превзема отново
Дръстър и крепости от крайдунавска Добруджа, а през 1409 г. вероятно разширява
своите владения в областта. През 1417 г. обаче започва офанзива на султан Мех
мед I (1413 - 1421) срещу Влашкото княжество, която води до завладяване на Доб
руджа и трайно установяване на османската власт в областта до 1420 г. Макар и
ефимерен, контролът, който Мирчо I Стари установява върху територията между
Дунава и морето, ще има важно пропагандно значение за доказване на историче
ската обвързаност на областта към модерната румънска държава няколко века по-
късно.
Добруджа е крайгранична област на Османската империя първоначално с Мол-
довското княжество на север от Дунавската делта, която също през XV в. става част
от територията на империята до най-северния Килийски ръкав на голямата река.
Когато към 1484 г. османските войски започват да завладяват и южните части на
молдовска Бесарабия (областта разположена отвъд Делтата, между реките Прут на
запад и Днестър на изток), Добруджа вече не е гранична област, но остава периферия
за империята. След като през 1812 г. Русия придобива цяла Бесарабия до северния
ръкав на Дунавската делта Добруджа става отново граница на Османската империя,
но вече с Руската империя до войната между двете сили от 1877 - 1878 г.
Почти през целия османски период от своята история Добруджа е преходна
територия и „коридор" за военни походи и набези. Административно е органи
зирана първоначално в Силистренски санджак, впоследствие прераснал в Силис
тренски вилает с център едноименната крепост, който включва по-широки тери
тории. След административната реформа от 1864 г. този вилает се влива в новия и
по-обширен Дунавски вилает с център в град Русчук / Русе, който включва седем
санджака. По-голямата част от географска Добруджа влиза в Тулчанския санджак
на Дунавския вилает. Укрепените градски, търговските и пазарните центрове на
областта се развиват предимно по бреговете на Дунав и Черно море. Добруджа е
рядко населена, чести са миграциите от и към тази област, населението е със сме
сен етнически и религиозен състав с преобладаване на мюсюлманите - турци,
татари и др.*
6 За средновековната история на Добруджа и специално за историята на Добруджанското княжество и

падането на Добруджа под османска власт вж. Божилов, И., В. Гюзелев. История на Добруджа, т. 2..
223-262.
Историята на османска Добруджа се обуславя от развитието на Източния въпрос

и преди всичко от политиката на Русия, която става основен фактор в подялбата
на османското наследство в региона. Четирите руско-турски войни през послед
ните десетилетия на XVIII и първите десетилетия на XIX в., които водят до еска
лация на противоречията във връзка с Източния въпрос, засягат най-пряко област
та между Дунав и Черно море. Особено важно значение имат отново битките за
овладяване на Силистренската крепост. Печелейки позиции и територии за сметка
на Османската империя, чрез тези войни Русия постепенно се приближава тери
ториално до Дунавската делта и Добруджа. Първото преминаване на руските вой
ски в областта датира от 1770 г. по време на т.нар. Първа Екатерининска война
(1768 - 1774). Нейният завършек чрез Кючюуккайнарджанския мирен договор оси
гурява правото на покровителство на Русия над християнските народи в Осман
ската империя. След новата война от 1787 - 1791 г., по силата на Яшкия мирен
договор границата на Русия с Османската империя се установява по р. Днестър,
тоест по източната граница на Бесарабия. По време на следващата руско-турска
война (1806 - 1812) главните военни действия през годините от 1809-а до 1812-а се
водят именно в Добруджа. Букурещкият мирен договор от 1812 г. дава цяла Беса
рабия на Русия, като границата с Османската империя вече минава по Килийския
ръкав на делтата. Добруджа е силно засегната и от най-победоносната за Русия
война от 1828 - 1929 г. През 1828 г. военните действия се водят основно в областта,
като руските войски за пръв път успяват да презимуват там. Чрез Одринския мирен
договор от 1929 г. Русия придобива Дунавската делта до нейния най-южен ръкав -
Георгиевския. Последиците и резултатите от тези войни по отношение на Добру
джа са стопанска разруха и обезлюдяване, големи миграционни движения на насе
ление, което преминава през областта по посока към Южна Русия, Влахия и Мол
дова, но и обратно, засилване на съпротивителните и освободителните движения
на християнските народи в империята и в емиграция7.
Победоносният ход на Русия на юг се прекъсва от Кримската война през 1853 -
1856 г. (наричана в Русия „Източна"), когато империята воюва срещу съюз на
Османската империя и западни сили. Тогава руските войски завладяват северната
част на Добруджа, но не успяват да превземат Силистренската крепост през 1854 г.
Според Парижкия мирен договор от 1856 г., който санкционира поражението на
Русия, Черно море става неутрална територия, гарантира се свободното плаване
по Дунав, а Русия отстъпва Южна Бесарабия на Княжество Молдова и голяма част
от Дунавската делта - на Османската империя. Руската териториална загуба на
част от Бесарабия ще има като пряка последица възникването на Добруджанския
въпрос след поредната руско-турска война през 1877 - 1878 г.
Въпреки смесеното население на османска Добруджа, още преди възникването
на модерната българска държава областта се свързва исторически и географски с
България. Етническите българи не доминират в количествено отношение в цялата
област, но с оглед на етнонационалната мобилизация през XIX в. те са водещи
сред другите общности в областта. Българското национално движение в Добру
7 Димитров, Стр., Н. Жечев, В. Тонев. История на Добруджа, т. 3..., 127-145.

джа с неговите културно-просветни, национално-църковни и революционно-осво

бодителни прояви е подобно на движението в други населени е българи терито
рии. Възрожденският процес сред тамошните българи има, разбира се, свои осо
бености, които се обясняват е периферното разположение на областта спрямо цен
тровете на движението, със смесеното население със силно мюсюлманско при
съствие и гръцко влияние, е честите войни и миграционните движения. Затова
идеолозите и дейците на българското революционно движение отделят на Добру
джа спомагателна роля, а неговите прояви имат тясна връзка е борбите на емигра
цията отвъд Дунав8.
Географските наименования от османския период в историята на Балканите
нямат задължително етнонационални конотации. Въпреки това, заслужава да се
отбележи, че в чуждестранната литература и географските карти територията на
цяла Добруджа е включвана в имагинерните географски граници на България,
които обхващат най-често земите между Дунав и Стара планина. Затова Добру
джа е наричана понякога и „Източна България", например в книгата на френския
лекар Камий Алар „Souvenirs d’Orient. La Bulgarie Orientale / Спомени от Ори
ента. Източна България" (1861), която отразява негови лични наблюдения върху
областта по време на няколкомесечния му престой там през 1855 г.9
Два външни спрямо българите правни акта се оценяват в българската истори
ография като „признаване" на българския характер на областта. Първият визира
създадената е фермана на султан Абдул Азис от 1870 г. Българска екзархия - акт,
който се оценява като първо признаване на границите на българската национална
общност в рамките на империята. Цяла Добруджа, според текста на фермана, е
включена в обхвата на Екзархията и по-точно в предвидените епархии е центрове
във Варна - районите на Хаджиоглу Пазарджик (дн. Добрич), Балчик и Мангалия,
в Русе - районът на Тутракан, и в Силистра - районът на Силистра и целият Тул-
чански санджак10. Тълкуването на този акт обаче не трябва да пренебрегва нито
значителните трудности и колебания в предходните църковни борби на българите
срещу доминацията на прогръцката Цариградска патриаршия, нито последвалите
султанския ферман конфликти, противопоставящи не само българи и гърци, но и
разделящи другите християнски общности (румънци, гагаузи, руснаци и др.) по
въпроса за присъединяване към Българската или към Гръцката църква.
Вторият акт на външно „признаване" се тълкува вече като международна санк
ция за границите на българската нация и се отнася до приетия от Цариград
ската посланическа конференция (23 декември 1876 - 20 януари 1877 г.) проект за
реформи е цел омиротворяване на обстановката в балканските предели на Осман
8 За Българското възраждане в Добруджа вж.: Тонев, В. Добруджа, Българското възраждане и Руско-

турската война през 1877 - 1878 г. - В: Извори за историята на Добруджа. Български документи, т.
3 . XI— XXI; Тонев, В. Добруджа през Възраждането. (Културен живот, църковно-национални борби,
революционни движения). Варна: Военно издателство, 1973; Димитров, Стр., Н. Жечев, В. Тонев.
История на Добруджа, т. 3..., 193-261.
9 Allard, С. Entre la mer Noire et Danube..., 11-12.
10 Изключението са 15 гагаузки прогръцки ориентирани села между Варна и Кюстенджа (дн. Кон-
станца), които остават под юрисдикцията на Варненската митрополия на Цариградската патриар
шия. - Тонев, В. Добруджа през Възраждането..., с. 164.
ската империя след въстанието в Босна и Херцеговина, Априлското въстание и

Сръбско-турската война. Този проект предвижда да се образуват два автономни
по своя замисъл „вилаета (области)" в рамките на империята - Източна област с
център в Търново и Западна - с център в София. Тулчанският, Русенският и Вар
ненският санджак, в административните граници на които се намира областта
Добруджа, са включени в Източната област. Наложилата се идея за двете обла
сти, срещу която възразява само руският пълномощник и бивш руски посланик в
Цариград граф Николай Игнатиев (1832 - 1908), е британска и се мотивира с опа
сения от създаване на твърде голяма българска провинция, която може да наруши
равновесието в империята. Скритата цел е да не се засилва влиянието на Русия.
Източната област, в която има по-голяма концентрация на турско и гръцко насе
ление, трябва да ограничава руския достъп до Цариград / Истанбул и Проливите11.
Но проектът за реформи остава само на хартия, тъй като е отхвърлен от турска
страна с аргумента, че реформите стават излишни след като два дни преди откри
ване на конференцията в османската столица султан Абдул Хамид II (1876 - 1909)
дарява конституция на своите поданици.1
Д обрудж а в гр ан и ц и те на И зточн ата автоном на област

по Ц ариградската конф еренция, 1877 г.
И зт очник'. <https://upload.w ikim edia.O rg/w ikipedia/com m ons/l/lc/
C onstantinople_conference.png> 1 ю ли 2016.
11 Българската държавност в актове и документи. Състав. В. Гюзелев. София: Наука и изкуство, 1981,
175-179; Христов, X. Освобождението на България и политиката на западните държави. 1876 - 1878.
София: Изд. на БАН, 1968, 79-88.
Посочените факти за българите в османска Добруджа не означават, че сред дру

гите общности в областта не се развиват процеси на модернизация и национално
формиране в икономически, културен и политически план. Специално при румън
ците този процес е улеснен от близостта с двете румънски княжества отвъд Дунав
преди и особено след тяхното обединение12.
По време на Руско-турската война от 1877 - 1878 г. (наричана „освободителна"
в България и „руско-румъно-турска" в Румъния) бойните действия засягат и Доб
руджа, макар че според руските планове действията в областта е трябвало да имат
повече демонстративен характер. Долнодунавският отряд на ген. Аполон Цимер-
ман (1825 - 1884) овладява територията до линията Черна вода - Кюстенджа
(юни - юли 1877 г.) и чрез рейдове на юг осигурява тила на руската армия между
Дунав и Стара планина. След успешна битка при Хаджиоглу Пазарджик (януари
1878 г.) е завзета и останалата територия на Добруджа. Силно е участието на доб
руджански българи като опълченци и доброволци на страната на руската армия13.
Краят на войната става начало на поврат в историята на Добруджа, при който от
османска гранична област тя се превръща в област, разделена между и оспорвана
от две национални държави, наследници на една бивша османска територия.
Добруджа като „разменна монета“

Принудителното разделяне на Добруджа между България и Румъния след Руско-
турската война от 1877 - 1878 г. се извършва след размяната на северната част
на областта с Южна Бесарабия14. В основата на този акт е волята на Русия, която
иска да си върне отнетата й през 1856 г. южна част на Бесарабия, присъединена
към Молдовското княжество (през 1859 г. то се обединява с Влахия, в резултат
на което се поставя началото на обединената румънска държава). Като компенса
ция или обезщетение за отнетата територия Румъния получава част от османското
наследство на юг от Дунав.
Идеята за размяна на територии възниква в руските управляващи и дипломати
чески среди още преди началото на военните действия, а нейното развитие е свър
зано с руско-румънските отношения по време на войната. Въпреки че тази идея
не присъства официално в двустранните преговори почти до края на войната, тя
не остава неизвестна за румънските управляващи. Всъщност руската дипломация
играе дълго време двойствена роля. От една страна, тя не декларира своите тери
ториални претенции към Букурещ при обсъждането през ноември 1876 г. в Лива-
дия (Крим) на военно-техническата конвенция за преминаването на руската армия
през Румъния. От друга страна, в периодичния печат още по това време (включи
телно и в българския - виж в. „Нова България" от 21 ноември 1876 г., бр. 48) изтича
информация от Санкт Петербург, според която в резултат на участието си във вой
12 Radulescu, A., I. Bitoleanu. Istoria Dobrogei..., 275-327.

13 Димитров, Стр., Н. Жечев, В. Тонев. История на Добруджа, т. 3..., 262-275.
14 В контекста на онази епоха под Добруджа се разбира територията на Тулчанския санджак, или на Тул-
чанска губерния, както се нарича административната единица при Временното руско управление по
време и след Руско-турската война, 1877 - 1879.
ната Румъния не само ще придобие независимост (дотогава княжеството е васално

на Османската империя), но и ще увеличи територията си, като присъедини Добру
джа. Наред е това, в своите предварителни споразумения е Австро-Унгария (яну
ари 1877 г.) и е Великобритания (май с.г.) руското правителство отбелязва, че при
подписването на бъдещия мирен договор то ще иска да се удовлетворят някои
негови „частни интереси", между които е и този за възвръщането на южната част
от Бесарабия1516.Това руско искане обаче не присъства в окончателния текст на под
писаната през април 1877 г. руско-румънска правителствена Конвенция за пре
минаване на руската армия. Напротив, осигурявайки на руската армия „свобод
ното преминаване през територията на Румъния", Конвенцията задължава Русия
„да поддържа и зачита политическите права на румънската държава, така както
следва от вътрешните закони и съществуващите договори, както и да поддържа и
защитава настоящия интегритет на Румъния"10.
Военните и дипломатите в Русия имат различно отношение към участието
на румънската армия във войната. Докато руското военно командване, водено
от военно-тактически интереси, желае румънската помощ, руската дипломация,
която се стреми към присъединяване на Южна Бесарабия, т.е. на румънска тери
тория, след войната иска да избегне тази помощ, за да не поема задължения към
румънската страна. Военните надделяват, но това става едва след двата неуспешни
опита за превземане на крепостта Плевен през юли 1877 г., когато Санкт Петер
бург се обръща към Букурещ за бързо включване на румънската армия във вой
ната17. Наред е това, до победата на руско-румънските сили и падането на Плевен
ската крепост на 10 декември с.г. в средите на руската дипломация вероятно има
колебания дали компенсацията на Румъния трябва да стане за сметка на Добруджа
или на Видинския край. Първоначално се предвижда румънските войски да заме
нят руския армейски корпус в Добруджа, но впоследствие те са изпратени на севе
розапад, към района на Видин18.
В края на януари 1878 г. решението за присъединяване на Южна Бесарабия към
Русия и за компенсиране на Румъния е Добруджа е съобщено на румънския пра
теник в Санкт Петербург от руския държавен канцлер княз Александър Горча-
ков (1798 - 1883). В подкрепа на териториалното искане канцлерът изтъква, че
Южна Бесарабия е била дадена през 1856 г. на Молдова, а не на Румъния, и че ней
ното връщане на Русия е „въпрос на достойнство и национална чест". Няколко
дни по-късно същата информация е потвърдена пред румънската страна от руския
15 Тонев, В. Добруджа, Българското възраждане и Руско-турската война..., с. XX.

16 Adinaloaie, N. Romania independenta. - In: Istoria romanilor. Vol. VII. T. I. Constiturea Romaniei moderne
(1821 - 1878). Coord. D. Berindei. Bucure§ti: Editura enciclopedica, 2003, p. 640, 653.
17 Adinaloaie, N. Romania independenta..., 655-656, 672-673.
18 Тонев, В. Добруджа, Българското възраждане и Руско-турската война..., с. XX. Относно руските коле
бания дали Румъния да бъде компенсирана с Добруджа или с Видинския край, авторът се позовава
на дневниците на руския военен деец и писател Михаил Газенкампф (Газенкампф, М. Мой дневник
1877 - 1878 гг. Санкт-Петербург, 1908, с. 38) и на руския военен министър Дмитрий Милютин (Днев
ник Д. А. Милютина 1876 - 1877. Т. 1. Ред. и примеч. П. А. Зайончковского. Москва: Государственная
библ. СССР им. В. И. Ленина. Отдел рукописей, 1949, 238-239).
пълномощник граф Η. П. Игнатиев, който минава през Букурещ на път за Сан Сте
фано, където ще се подпише договорът за мир е Османската империя19.
Санстефанският прелиминарен мирен договор, сключен на 3 март 1878 г., слага
край на войната и създава автономно трибутарно Княжество България е широк
териториален обхват, но без северната част на областта Добруджа. Договорът
предвижда правото на Русия да размени придобитата като компенсация от Осман
ската империя територия на Тулчанския санджак, както и островите на Делтата
и Змийския остров срещу Южна Бесарабия. Малка част от Делтата е оставена на
Русия20. Идеалът за неслучилата се Санстефанска България ще залегне в основата
на бъдещата национална обединителна програма на българите, за да се превърне
в политически мит на българския национализъм21. Формално, северната част на
Добруджа остава изключена от този идеал, но фактически тя продължава да се
възприема от българите като част от българското етнонационално землище.
Ако по въпроса за териториалната размяна Русия играе двойствена роля в отно
шенията си е другите Велики сили и е Румъния, поведението на Румъния би могло
да се характеризира по сходен начин. Несъмнено Княжеството на север от Дунав е
поставено в положение, в което се оказва потърпевшо, тъй като то трябва да жертва
едни свои интереси за сметка на други, а след участието си в спечелена война - да
отстъпи своя територия. Същевременно, Румъния се опитва да извлече максимал
ната полза от затрудненото положение, в което попада по волята на Русия, а впо
следствие - и на другите Велики сили. Първата румънска цел по време на Източ
ната криза е международното признаване независимостта на Княжеството, което
все още остава васално на Високата порта в Цариград. Румънската независимост
е обявена едностранно още през юни 1877 г., няколко дни преди руските войски
да преминат Дунав. Разширяването на румънските територии на юг от Дунав
отсъства в румънската външнополитическа програма преди войната. В мемоара
е искания към Портата от юни 1876 г., който е съставен от външния министър
Михаил Когалничану (1817 - 1891) и е разпратен на румънските дипломатически
19 Арабов, В. Размяната на Добруджа с Бесарабия. Отказът на ромъните от Добруджа. Участието на

Ромъния в Руско-турската война от 1877 - 1878. С предг. от проф. Г. П. Генов. София, 1939, 36-40;
Тонев, В. Добруджа, Българското възраждане и Руско-турската война..., с. XX.
20 Санстефанският договор определя североизточната сухопътна граница на Княжество България по
следния начин: „Побрежието на Черно море ще остави границата при Мангалия и направлявайки се
надлъж до южната страна на Санджака Тулча ще свърши на Дунава над Расово“ (чл. 6). Във връзка с
предвиденото финансово обезщетение, дължимо от Турция на Русия в размер от 1 410 милиона рубли,
договорът предвижда: „Като взема във внимание финансовите затруднения на Турция и в съгласие с
желанието на Щегово] В[еличество] султана, руският цар се съгласява да замени изплащането на по-
голямата част от горната сума със следните териториални отстъпки: а) Тулчанският санджак, т.е. каа-
зите Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Бабадаг, Хърсово, Кюстенджа и Меджедие,
както и островите на делтата и Змийския остров. Понеже Русия не желае да вземе тези земи и остро
вите на делтата за себе си, запазва си правото да ги размени за онази част от Бесарабия, която тя отс
тъпи по силата на Парижкия трактат в 1856 г. и която на юг се определя от долината на Килийския
ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделението на водите и зариболовството ще се реши
от една руско-румънска комисия“ (чл. 19). Вж.: Извори за историята на Добруджа, т. 1..., 20-21; Българ
ската държавност в актове и документи..., 193-202.
21 Илчев, Ив. Митът за Санстефанска България като „свещена крава“ за българския патриотизъм. -
История, 1995, № 5, 55-60.
С еверна Добрудж а, Д унавската делта и Ю ж на Бесарабия в ход на

разм ян а на тери тори и според С анстеф анския договор, 1878.
И зт о ч н и к . <https://upload.w ikim edia.O rg/w ikipedia/com m ons/0/07/
Sanstefanska_B ulgaria.png> 1 ю ли 2016.
агенти в чужбина, една от включените точки е: „определяне на границата между

Румъния и Османската империя в Делтата на Дунав, като се има предвид талвега
на главния ръкав на реката"22.
В навечерието на войната Румъния извървява пътя от неутралитет до пряко и
активно участие в бойните действия. След като първоначално провежда операция
само по прикриването на Дунав, като отразява атаките на турците и осигурява
десния фланг на руската армия, от края на август до декември 1877 г. румънската
армия, наред е руската, дава своя значителен принос за сломяването на осман
ската съпротива и падането на стратегическата Плевенска крепост. Впоследствие
румънски военен корпус е насочен на северозапад, където води настъпателни
боеве при Оряхово, Смърдан и обсажда Видинската крепост, а след сключеното
примирие окупира градовете Видин и Белоградчик23.
22 Adinaloaie, N. Romania independenta.. 640-641.

23 Румъния мобилизира 125 000 военни, от които 58 700 души са включени в оперативната армия, и дава
около 10 хил. убити, ранени, болни и безследно изчезнали по време бойните действия: Adinaloaie, N.
Romania independenta..., 653-692; Оту, П. Участието на румънската армия в Руско-турската война,
1877 - 1878. - В: Българо-румънските военнополитически отношения през XIX и XX век. Сборник
статии. София: Военно издателство, 2001, 39-61.
Още преди подписването на договора в Сан Стефано идеята за отнемане на

Южна Бесарабия от Румъния и нейното компенсиране е Добруджа се посреща е
категорични и дори бурни реакции на отхвърляне сред политическите среди и в
пресата в Румъния. Веднага след като руската позиция е огласена пред Букурещ
в началото на 1878 г„ и румънският княз Карол I (*1839; 1866 - 1914, от 1881 крал),
и министър-председателят Йон К. Братиану (1821 - 1891), и външният министър
Когалничану, и румънският парламент (Камарата на депутатите и Сенатът) изра
зяват съвсем ясно несъгласие е отстъпването на румънска територия и е готве
ната размяна като компенсация за Румъния. Правителството подготвя протестен
мемоар до Великите сили, а в периодичния печат се появяват ред протестни ста
тии по същия повод. Протестите продължават е още по-голяма сила след като
става ясно съдържанието на прелиминарния мирен договор. Заради тези реакции
руският държавен канцлер и външен министър Александър Горчаков (1798 - 1883)
дори заплашва страната е окупация и е разоръжаване на румънската армия - наме
рения, които се осуетяват от румънската съпротива и протеста на някои Велики
сили. Букурещ търси съдействие от другите Сили против размяната на терито
рии, но тези постъпки не водят до никакви ефективни действия от тяхна страна.
Дори германският канцлер Ото фон Бисмарк (1815 - 1898), на когото румънският
княз възлага големи надежди, препоръчва на премиера Братиану да се разбере
директно е руския цар Александър II (*1818; 1855 - 1881), който бил склонен в
замяна на исканите от Русия три бесарабски окръга да предостави на Румъния
двойно по-голяма територия в Добруджа, както и парични компенсации.
Главните аргументи, изтъквани от румънска страна срещу проектираната раз
мяна на територии, са: Южна Бесарабия е част от румънската държавна терито
рия и е жизненоважна за Румъния; нейното отнемане би нарушило гарантира
ния интегритет на Княжеството от страна на европейските Велики сили и Русия,
и специално - румъно-руското споразумение преди войната, което предвижда да
не се накърнява целостта на румънската държава; Добруджа е чужда, ненужна и
дори опасна за Румъния територия, чието притежание от румънска страна ще съз
даде проблеми е нейното управление и същевременно ще предизвика конфликт е
България. Ето някои цитати, които илюстрират добре преобладаващите настрое
ния в Румъния във връзка е готвената размяна на Южна Бесарабия със Северна
Добруджа:
- „Не можем да отстъпим Бесарабия в замяна на териториални компенсации.
Не, ние не сме завоевателен народ; като измъкнахме сабята на нашата независи
мост, ние не мислихме да ограбим тази на други; ние не желаем да посеем семето
на бъдещи спорове чрез анексията на територии, които не ни принадлежат" (интер-
пелация на Василе Урекя в румънската Камара на депутатите, 7 февруари 1878 г.);
- „[...] никога румънската нация няма да се съгласи е отстъпване, и даже е раз
мяна на една част от своята територия" (премиерът Йон К. Братиану в Камарата на
депутатите, 26 февруари 1878 г.);
- Събранието „е решено да поддържа териториалната цялост на страната и да
не приема отчуждаването на нейната земя" (решение на Камарата на депутатите,
26 февруари 1878 г.);
- „[...] загубата на румънска Бесарабия би донесло за цяла Румъния най-вредни

резултати, тъй като придобиването на Добруджа, със загубата на левия бряг на
Дунав като истински и единствен ключ за съответстващ бряг, ще бъде само едно
объркване, един товар и може би една постоянна опасност" (Мемоар на румън
ското правителство до Великите сили, 25 февруари 1878 г.);
- „Те [румънците] не са освободили един народ [българите], роб през вековете,
за да му откраднат след това част от достоянието на неговите бащи" (в. „Romanul",
9 февруари 1878 г.);
- „Бедна Румъния! Разположена между Русия, която й взема Бесарабия, за да й
даде Добруджа, и България, която не ще бъде щастлива, докато не си вземе Добру
джа" (в. „Telegraful", 30 март 1878 г.);
- „Добруджа, географски и етнографски не е част от нашата [румънската] земя;
бидейки отвъд Дунав, тя е продължение на България и е населявана преди всичко
от турци, татари, черкези, българи и малко румънци. [...] Добруджа ще бъде в
бъдеще една открита рана, един мотив за разногласие между Румъния и България,
който ще бъде непрекъснато използван от онези, които имат интереси да ни видят
скарани, враждебни и въвлечени в борби. Това ще доведе в недалечно бъдеще до
един нов Български въпрос, с който постоянно ще се разстройват нещата на Изток
от онези, които ходят винаги да ловят риба в мътни води" (в. „Steaua Romaniei", 23
юни 1878 г.)24.
От друга страна, въпреки тези реакции на несъгласие с руското решение за раз
мяна на територии, доста време преди волята на Русия да бъде известена открито,
управляващите в Букурещ очевидно знаят за готвената размяна и се подгот
вят за нея. Още през ноември 1875 г. един от лидерите на опозиционната тогава
Национал-либерална партия Константин Росети (1816 - 1885) предупреждава княз
Карол I да не жертва Бесарабия, която определя като „ключа на прогреса и мощта
на Румъния", заради княжеска слабост към „военна сила" и „политическо величие".
Няколко месеца по-късно либералният печат добавя, че ако Карол приеме размя
ната на Бесарабия с Добруджа, „той ще подпише своята абдикация" (в. „Romanul",
22 януари 1876 г.)25. Както често се случва в историята обаче, оказва се, че именно
съставеното през август същата година правителство на национал-либералите
начело с И. К. Братиану ще бъде принудено две години по-късно да преглътне
загубата на Бесарабия и да приеме Добруджа.
След началото на войната управляващите в Букурещ предприемат някои под
готвителни мерки във връзка с наложената им размяна на територии. В дипло
матическо донесение от ноември 1877 г. френският консул в Тулча Еме Лангле
информира своя министър в Париж за слуховете, че в случай на победа за руско-
румънската армия „Добруджа ще стане румънска територия от Дунав до Траянова
врата [Очевидно се има предвид Траяновия вал] (линията Кюстенджа - Меджи-
дие - Черна вода)" в замяна на Бесарабия до Килийския ръкав, която Румъния ще
отстъпи на Русия. В тази връзка той съобщава, че още през юли 1877 г. „предста
24 Adinaloaie, N. Romania independents..., 692-694; Извори за историята на Добруджа, т. 1..., 11-18; Ара-
бов, В. Размяната на Добруджа с Бесарабия..., 40-60.
25 Арабов, В. Размяната на Добруджа с Бесарабия..., с. 28.
вителите на Румъния в Тулча" са „били натоварени от правителството си да събе

рат различни статистически данни за населението и броя на жителите на Добру
джа", както и че „румънската банка също събира подобни сведения". Тези факти,
според думите на консула, показват, че „в Румъния се занимават с въпроса на кого
да бъде Добруджа, като се надяват той да се реши в полза на Обединените княже
ства [Румъния]"20.
Разбрал след безрезултатните румънски постъпки пред Великите сили, че
Южна Бесарабия е загубена, преди конгреса в Берлин княз Карол I съветва румън
ските пратеници там да я пожертват и да се разберат пряко с руските представи
тели, за да получи Румъния по-голяма територия от Добруджа като компенсация
за доброволното й подчинение на исканата размяна. Външният министър Когал-
ничану одобрява тази тактика, но премиерът Братиану първоначално е против,
тъй като се опасява от създаване на опасен прецедент за нови териториални ампу
тации на страната. Румънското правителство възприема становището на Братиану
да се иска отмяна на предвидената размяна на територии от европейските Сили,
които са дали Южна Бесарабия на Румъния (всъщност на Молдова) през 1856 г.
Спорната териториална размяна на Южна Бесарабия със Северна Добруджа
заема важно място при разискванията по време на Берлинския конгрес на предста
вителите на шестте Велики сили (Великобритания, Австро-Унгария, Русия, Фран
ция, Германия, Италия) и на Османската империя, проведен от 13 юни до 13 юли
1878 г. На възраженията на британския представител и премиер Бенджамин Диз-
раели, лорд Бийконсфийлд (1804 - 1881), че по този начин би се нарушил Париж
кият договор от 1856 г„ руските представители граф Пьотър Шувалов (1829 - 1889)
и княз Александър Горчаков отговарят, че връщането на Бесарабия е „въпрос на
чест" за Русия и че Румъния получава по-голяма компенсация и като територия, и
като притежание на Дунавската делта и излаз на Черно море чрез голямото прис
танище Кюстенджа. Румънските представители, изпратени на конгреса - преми
ерът Братиану и външният министър Когалничану, са приети само за да бъдат
изслушани, но без да бъдат чути. В представения от външния министър румънски
меморандум присъства на първо място искането да не се откъсва никаква част от
територията на Румъния, като се визира Южна Бесарабия. Предявява се и искане
за права над устието на Дунав и Змийския остров. След като се убеждават, че раз
мяната на Бесарабия с Добруджа е неизбежна, румънските министри се ориенти
рат към „резервния вариант", т.е. към препоръчаното от княз Карол I двустранно
споразумение с руските делегати. Те предявяват иск за по-голяма териториална
компенсация, а именно за граница на запад от Силистра, за цяла Добруджа и дори
за част от Лудогорието до линията между градовете Русчук и Варна. Руската деле
гация отхвърля искането за крепостта Силистра, но след посредничество на дру
гите делегати на конгреса и с позволението на руския император се съгласява на
увеличение на румънското владение в областта, за което ходатайстват френските
и италианските делегати на конгреса2627. Тя се съгласява и с австро-унгарското
26 Извори за историята на Добруджа, т. 4 ..4 6 8 -4 6 9 .

27 Арабов, В. Размяната на Добруджа с Бесарабия..., 60-71; Икономов, Т. Протоколите на Берлинския
конгрес. София, 1885.
предложение да се търси място до Силистра за построяването на мост, който да

свърже румънска Добруджа с отвъддунавския град Калараш28.
Всяка от Великите сили тълкува казуса с размяната на територии през призмата
на своите по-общи и конкретни политически интереси. Русия е водена от реванша
или от честолюбивото желание за възстановяване на териториалната загуба от
1856 г., но същевременно не желае да насърчава териториалните претенции на
Румъния за сметка на българите, тъй като очаква да запази своето влияние върху
новото българско княжество. Тя трябва да се съобразява и е интересите на запад
ните сили - Великобритания и Австро-Унгария, които пък се стремят да прегра
дят руския сухопътен достъп до Цариград и Проливите, като използват за целта
румънското княжество и неговото разширение в Добруджа. Освен това, Австро-
Унгария подкрепя решението е размяната на територии, тъй като се стреми да
отклони вниманието на румънските политици от Трансилвания, където има зна
чително румънско население, лишено от национални права. А Германия, от своя
страна, го прави, защото иска да осигури своя износ на продукция през Румъния
и Черно море за Османската империя и Близкия изток.
Размяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа има все пак своя неслу-
чила се алтернатива, която се обмисля преди Берлинския конгрес като отстъпка
на Русия в бъдещите преговори е Великобритания. За да ограничат руското влия
ние в Черноморския район и на Балканите, непосредствено преди конгреса Вели
кобритания и Австро-Унгария се споразумяват да не допускат Добруджа да остане
в руски ръце. Алтернативната идея принадлежи вероятно на ключовия руски
дипломат по време на Източната криза граф Н. Игнатиев, но не е ясно доколко тя
се подкрепя от други руски представители. Според графа, известен като „защит
ник на българите", преди Берлинския договор е било възможно Румъния да запази
част от Южна Бесарабия (т.е. тази територия да се подели е Русия), а цяла Добру
джа да се даде на България, която пък следва да изплати на Румъния парично въз
награждение чрез годишни вноски.
В своя записка граф Игнатиев отбелязва, че ако Русия няма възможност да си
върне изцяло Южна Бесарабия, както е предвидено в Санстефанския договор, тя
може да се задоволи е градовете Болград, Килия и Измаил и териториите покрай
северния дунавския ръкав, като другата част от областта остане притежание на
Румъния. В такъв случай, според руския представител, цяла Добруджа трябва да
се даде на България, която следва да се задължи да изплати „парично възнаграж
дение на Румъния за загубите й е ежегодни вноски". Нещо повече, на същото място
се твърди, че този вариант щял да бъде в съответствие е изразеното от румънското
правителство предпочитание да получи парично възнаграждение вместо терито
риални придобивки29. Вече след подписването на Берлинския договор, на друго
място граф Игнатиев заявява, че този вариант е бил възможен заради отказа на
28 Kellog, F. Drumul Romaniei spre independent. Trad. L. C. Cuîtaru. Ed. V. Spienei. Ia§i: Institutul Euro
pean, 2002, p. 290.
29 Димитров, Стр., H. Жечев, В. Тонев. История на Добруджа, т. 3..., с. 285, цит. по: После Сан-Стефано.
Записки графа Η. П. Игнатьева с примечаниями А. Башмакова. - Исторический вестник, 1916, CXLII,
с. 76.
Румъния от Добруджа преди конгреса в Берлин, но не и след него - поради тери

ториалното ощетяване на България и наложените й там финансови тегоби. При
новата ситуация нито България би могла да поеме нов финансов ангажимент, нито
Румъния би се отказала от Добруджа, „тъй като вече няма защо да се бои ни от
България, ни дори от Русия"30. Следва да се отбележи също, че още преди подпис
ването на договора в Сан Стефано, граф Игнатиев изпраща и едно секретно, успо
коително писмо до българите от Тулча по повод на тяхно писмо от 7 януари 1878 г.
до руския император, в което те го молят да попречи на „голямото нещастие [...]
отделянето на част от Добруджа от нашата майка отечество - България". В своето
писмо графът казва, че отстъпването на Добруджа на Румъния не трябва да плаши
добруджанци, „защото то е временно и Добруджа в близко бъдеще ще бъде отново
обединена със свободна България"31. Идеята всъщност остава твърде спорна като
реализация или в сферата на неслучилите се исторически възможности.
Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., създава самостоятелно и три-
бутарно българско княжество под суверенитета на султана, но ограничава значи
телно неговия териториален обхват в сравнение е този, който е проектиран в Сан
Стефано. Що се отнася до Румъния, договорилите се в Берлин Велики сили при
знават нейната независимост, но и поставят две условия. Първото задължава дър
жавата да гарантира свободата на вероизповеданията и да не допуска дискрими
нация на тази основа - изискване, включено по повод липсата на натурализация
и съответно ограничаването на гражданските и политическите права на евреите.
Второто условие задължава Румъния да „отстъпи" на Русия южната част от Беса
рабия, или територията, отнета от Русия по силата на Парижкия договор от 1856 г.
и която граничи на запад е коритото на Прут, а на юг - е коритото на Килий-
ския ръкав и устието Стари Стамбул. Без да се прави изрична връзка е този акт,
но явно като компенсация, към Румъния се присъединяват Делтата на Дунав на
юг от Килийския ръкав. Змийския остров, както и целият Тулчански санджак е
десетте негови кази, цялата каза Мангалия (Варненски санджак) и села от Силис
тренската каза (Русчушки санджак). Сухопътната граница на България е Румъния
трябва да следва линията, която започва на изток от Силистра и достига до Черно
море, на юг от Мангалия, като нейното трасе следва да се определи от европейска
комисия32. Описаната територия на север от новата граница е именно бъдещата
Северна или румънска Добруджа е разширен обхват в сравнение е предвидения за
размяна в Сан Стефано. Нейната площ е около 15 500 км2, а населението й по при
близителни данни - повече от 100 хил. души, от които според данни в българската
историография около 50 хил. са българите33.
30 Пак там.. с. 286, цит. по: Граф Η. П. Игнатиев. Сан-Стефанският и Берлинският договор. - Българска
сбирка, 1915, г. 21, № 6, 322-323.
31 Арабов, В. Размяната на Добруджа с Бесарабия..., с. 49.
32 Извори за историята на Добруджа, т. 1..., 24-25 (чл. 1 - 2, 43 - 46 на Берлинския договор); Българската
държавност в актове и документи..., 206-219.
33 Данните за числеността на населението и съотношението между различните етноси в областта, раз
бира се, са противоречиви и дори често манипулирани. Пример за последното са статистиките на
Временното руско управление, което завишава умишлено броя на румънците (на 26 хил. души) и
представя българите по-малобройни, за да оправдае даването на Северна Добруджа на Румъния.
Протестите в Румъния против предвидената в договора размяна на терито

рии продължават и след подписването на Берлинския договор, но още по време
на самия конгрес настроенията бързо започват да се променят в полза на приема
нето на Добруджа като ценна компенсация за отнетата Бесарабия. По информация
на австро-унгарския генерален консул в Букурещ Юлиус Звиединек - и румън
ският княз, и правителствената Национал-либерална партия, и опозицията в стра
ната са единни в оценките си, че конгресът е пожертвал интересите и правата на
малките държави в името на „жаждата за власт" на големите държави. И макар
работата на Берлинския конгрес да се представя дори като невалидна, общо е мне
нието, че противопоставянето от румънска страна на неговите решения е невъз
можно. Затова правителството вече демонстрира категорично своята решимост да
не загуби териториалното разширение, предоставено на Румъния отвъд Дунав.
В това отношение показателна е редакционна статия в близък до премиера Бра-
тиану вестник, в която се отстоява твърдо тезата, че Добруджа трябва да бъде при
съединена към Румъния. Нещо повече, там четем, че „тази зона е била чисто и
просто включена в Румъния, без никаква размяна за Бесарабия, чиято загуба не
означава за нас [румънците] нищо повече от един материален факт". Отхвърляйки
като неоснователна тезата на друг румънски вестник - „Pressa", който изтъква, че
румънците не трябва да започват своята „естествена епоха [т.е. независимостта
на Княжеството] чрез заграбване на част от територията на България", проправи-
телственото издание твърди, че Добруджа е „румънска територия по произход и
никога не е принадлежала на България". Аргументите за това са вече намерени,
независимо от степента на тяхната валидност: румънското население в областта
превишава другите в числено отношение; в края на XIV и началото на XV в. „Доб
руджа е принадлежала заедно със Силистра на воеводата Мирчо Стари", а „тур-
ците са я завладели от румънците" и следователно сега тя трябва да се „върне
на румънците"; дори само кратък поглед към картата показва, че тази „географ
ска зона принадлежи на Румъния". Най-после, особено интересен е последният,
изтъкнат от вестника „коз", а именно: „Добруджа, намираща се в румънски ръце,
представлява за България една защитна стена", тъй като само Румъния може да
„попречи" на бързото „поглъщане" на българския елемент от руския в случай, че
областта принадлежи на Българското княжество и съответно има обща граница
между него и Русия (в. „Romanul", 6 юли 1878 г.)34. Посочените етнически, исто
рически и геостратегически основания, колкото и недоказани или подборни да са
те, ще станат жалони на бъдещата румънска национална пропаганда и политика
по Добруджанския въпрос. Що се отнася до твърдението за румънска Добруджа
като „защитна стена" за българите от Русия, макар да остава в сферата на проти-
вофактовите исторически анализи, то като че ли ще има най-реално оправдание
като перспектива...
Попов, Ж. Етнодемографски процес. - В: Кузманова, А., П. Тодоров, Ж. Попов, Бл. Нягулов, К. Пен-
чиков, В. Милачков. История на Добруджа, т. 4..., с. 79. В румънската историография пък се сочи,
че числеността на румънците в областта още към средата на XIX в. е между 35 хил. и 40 хил. души -
Radulescu, A., I. Bitoleanu. IstoriaDobrogei..., 279-281.
34 Dobrogea in arhivele romane§ti..., 73-76.
Поради съществуващите настроения против размяната правителството на Бра-

тиану не се решава да проведе избори за Конституционно събрание, каквото пред
ложение се лансира в Камарата и Сената3536.Въпросите за отстъпването на Бесара
бия и за присъединяването на Добруджа и Дунавската делта се решават във вече
съществуващите законодателни тела. Словата на външния министър и на преми
ера пред Камарата целят да успокоят безпокойствата за бъдещите права на Румъ
ния над Добруджа, които се свързват с евентуални „опасни" действия на Русия
или на българите в областта. Когалничану заявява, че има нужда от една мощна
Румъния, която да държи Русия далеч от Дунав, и че „дунавските", т.е. добруджан
ските румънци ще бъдат една зона на стабилност между северните и южните сла
вяни. От своя страна, Братиану изтъква важността на Добруджа за свободната
навигация по Дунав и стратегическите предимства на тази област, която, за раз
лика от Южна Бесарабия, е отделена съвсем ясно от Русия чрез Дунав, неговата
делта и Черно море. Той счита също така, че Русия не би се осмелила да анек
сира Добруджа в бъдеще, тъй като това би предизвикало голяма война, а що се
отнася до българите в Добруджа, те били по-малобройни от тези в Южна Беса
рабия и рискът от техен бунт срещу румънците бил на практика несъществуващ.
Актът с промяната на румънските граници е одобрен от Сената на 28 септември
1878 г. с четиридесет и осем гласа „за" срещу осем гласа „против" и от Камарата
на депутатите - съответно два дни по-късно с осемдесет и три срещу двадесет и
седем гласа30. Двете законодателни тела „упълномощават правителството да се
подчини на европейските решения, да освободи Бесарабия и встъпи във владение
на Добруджа"37. Всичко това става след като княз Карол I и премиерът Братиану
успяват да осуетят формален протест на депутати и след заплашителните думи на
външния министър Когалничану, че ако Румъния не се подчини на решенията на
Берлинския конгрес, тя ще бъде окупирана.
Благоприятното за правителството гласуване в Сената и Камарата несъмнено
е повлияно още от аргументите на премиера за добрите перспективи от притежа
нието на делтата на Дунав и черноморското пристанище Кюстенджа, както и от
тезата за „вековната принадлежност" на Добруджа към Румъния от времето на
Мирчо I Стари и съответно за „историческата справедливост" на нейното „възвръ
щане" към Румъния. Както се видя, тази теза е изтъкната в печата още по време на
конгреса в Берлин и най-вероятно е формулирана от външния министър Когални
чану, който е и историк. Неслучайно в манифеста на княз Карол I от 14 ноември
1878 г. до добруджанските жители по повод предстоящото влизане на румънските
войски и власти в Добруджа (станало на 28 ноември) се казва, че тя принадлежи
„от древни времена на Мирчо Стари и Стефан Велики"38.
35 Ibidem, 79-81.
36 Kellog, F. Drumul Romaniei spre independent!..., p. 288, 314, цит. no Monitorul Oficial al Romaniei,
3 - 4 октомври 1878 и др.
37 Dobrogea in arhivele romane§ti..., p. 82.
38 Арабов, В. Размяната на Добруджа c Бесарабия..., 80-82. Споменаването на влашкия княз Мирчо I
Стари визира вече посочения период преди окончателното завладяване на Добруджа от османските
турци. Но името на Стефан Велики, който управлява Молдова от 1457 до 1504 г., т.е. доста след устано
вяването османската власт в Добруджа, е допълнено твърде произволно, било заради войните, които
Р ум ъ н и я след Б ерлин ския конгрес (1878) през погледа на карикатуриста.

И зт очник'. <https://bg.w ikipedia.org/w iki/% D 0% 94% D 0% B E % D 0% B l% D l% 8
0% D 1% 83% D 0% B4% D 0% B6% D 0% B0% D0% BD % D 1% 81% D 0% BA% D0% B8
_% D 0% B2% D1% 8A% D0% BF% D1% 80% D0% BE% D1% 81>, 1 ю ли 2016.
Историографските различия в представянето на размяната на Южна Бесара

бия със Северна Добруджа в България и Румъния се концентрират върху тълку
ването на румънските реакции спрямо този акт. Докато в българската историогра
фия се акцентира често едностранчиво само върху румънския отказ от Добруджа, в
румънската историография акцентът се поставя на протестите срещу отнемането на
молдавският княз води с Османската империя (но не и в Добруджа), било за да се направи пряка връзка
с по-късното обединение на Влашко и Молдова в единна румънска държава.
Южна Бесарабия. В Румъния данните за отказа от Северна Добруджа се премъл

чават или пък се обясняват от историците било като резултат от „непознаването"
на историята на областта като „прастара румънска земя", било като протести на
„консервативната" опозиция спрямо принципа на „компенсация или размяна" на
територии, издигнат от Русия, за да прикрие нарушаването на нейния ангажи
мент да зачита териториалния суверенитет на Румъния. В румънските историче
ски трудове доминира твърдението за „реинтеграция" на Добруджа към модер
ната румънска държава през 1878 г.39 Лансирано още по време на процеса по при
нудителната размяна на територии, то се утвърждава в хода на бързото оценя
ване на предимствата от притежанието на новата отвъддунавска провинция. В
по-широк сравнителен контекст това твърдение не е и толкова изненадващо, тъй
като всяка национална идеология се стреми да оправдава ante или post factum е
всички възможни аргументи (били те основателни или не) присъединяването на
нови територии към националната държава, за да доказва принципите на единство
и приемственост в националното развитие. Това е още по-валидно, когато става
дума за територии, чието присъединяване се оказва дълготрайно, както се случва
и със Северна Добруджа.
От друга страна, в контекста на демитологизацията на румънската история след
1989 г. пропагандната теза за „реинтеграцията" на Добруджа не остава недокос
ната от ревизия. Деконструирайки мита за единството на румънската национална
държава, известният румънски професор по историография Лучиан Боя ирони
зира производното и твърде свободно тълкуване на завладяването на Добруджа
от влашкия войвода Мирчо I Стари като „първото обединение, от серията обе
динения, които са основали Румъния". Наред е това, той отбелязва и „мълча
нието" на румънските историци по отношение на „забележителния успех" е бър
зата „румънизация" на Северна Добруджа след 1878 г„ което обяснява е нежела
нието да се признае, че тази територия не е била преобладаващо румънска по със
тава на своето население при нейното присъединяване40. Но и въпросното „мъл
чание" също не остава ненакърнено след като друг историк е румънски произход
- Константин Йордаки, анализира през призмата на модернисткото разбиране за
нацията и националната държава успешната интеграция на новата румънска про
винция на юг от Дунав, която Букурещ дълго време ще третира като „вътрешна
колония"41. Ако се върнем към историческата перспектива на периода след 1878 г.,
тезата за „реинтеграцията" ще бъде „необходима", за да се оправдаят румънските
претенции за цяла Добруджа или за териториалното разширяване на Румъния на
юг за сметка на България.
39 Вж.: Iordan, С. Istorie istoriografie: Теша „compensate!.“ Basarabia meridionala Dobrogea in 1878.
Delimimitari geopolitice. - In: Cultura §i istorie la est de Carpaji in perspective! sud-est europeana (secolele
XVII - XX). Braila: Muzeul Brailei / Editura Istros, 2014, 65-74; Adinaloaie, N. Romania independenta...,
694-698; Radulescu, A., I. Bitoleanu. IstoriaDobrogei..., 338-343.
40 Боя, JI. История и мит в румънското съзнание. София: ИК Критика и хуманизъм, 2010, 219-220, 290.
41 Йордаки, К. „Румънската Калифорния“: интегрирането на Северна Добруджа в Румъния, 1878 -
1913. - Исторически преглед, 2002, № 3 - 4, 50-77.
Д обрудж а като гран ица и гран ица та в Д обрудж а 217
1ачин Змийски остров
Гу-„,
Румъния Бабадаг
. OATiL
Черна вода
/ Меджидия '"ъ в о д а р и
\ *
Силист ра ^ •Констанца
\ ' N_____
Тутракан
\ _____ .Текиргьол
Алфат ар
Дулово Негру вода

М ангалия Черно море
Генерал Touiet
Добрич
Шабла
България Балчик
Северна Добруджа
Ю жна Добруджа
(в границите на Румъния август 1913- май 1918: ноември 1919- септември 1940)
Северна Добруджа по линията Мангалия-Расово
(в границите на България февруари - ю ли 1878)
Силист ра
(в границите на Румъния август 1913- май 1918: ноември 1919- септември 1940)
а Територии в Добруджа под българско управление май 1918 - ноември 1919
Територии в Добруджа под кондоминиум на Централните сили - септември 1918

(под управлениет о на България семтпември 1918- ноември 1919)
I Втори ръкав на Дунавскат а делта

(в състава на Русия 1878 -1918: в състава на С С С Р 1940 -1941:1947-1991: от 1991 в
състава на Украйна)
Дунавски и черноморски острови
(в състава на С С С Р 1948 -1991: от 1991 в състава на Украйна)
П ромени на п олитическите грани ц и на и в Д обрудж а през и след 1878 г.

И з т о ч н и к : < https://upload.w ikim edia.O rg/w ikipedia/bg/a/
ad/D obrudja_B orders_B G .png> 1 ю ли 2016.
Добруджа като „ябълка на раздора“

За разлика от периода до 1878 г., когато в отношенията между Румъния и бълга
рите водеща е общата идея за национална еманципация по отношение на Осман
ската империя - идея, която е предпоставка за сътрудничество, в развитието на
политическите отношения между двете съседни страни в края на XIX и началото
на XX в. се наблюдават вече все повече примери за противоречия, съперничество

и конфликти. Основната причина за конфронтационната тенденция е сблъсъкът
на „националните интереси" на младите държави, свързани с програми за терито
риално обединение, но понякога и с териториална експанзия и стремеж за доми-
нация в региона. Както реализацията на тези интереси и амбиции, така и въз
можностите за регионално сътрудничество се обуславят и затрудняват допълни
телно от традиционната роля на Великите сили в междубалканските отношения.
Предвид „руския комплекс" на румънската външна политика, който се засилва
след поредното отнемане на Бесарабия от Румъния, основен фактор в българо-
румънските отношения продължава да бъде Русия и по-специално характерът на
нейните отношения с България. Връзката в най-общи линии е обратно пропорцио
нална - когато българо-руските отношения са добри, българо-румънските отно
шения се влошават, и обратно. Важна роля като външен двигател играе и Австро-
Унгария, другата Велика сила с преки интереси на Балканите. Ако румънските
политици „виждат" русофилските кабинети в България като инструмент на Русия,
вторите от своя страна „виждат" Румъния като австро-унгарски инструмент.
Дипломатическите отношения между двете съседни и дунавски страни се уста
новяват още през 1879 г. Румъния се оказва първият търговски партньор на Бъл
гарското княжество през първите години на неговата история. По повод определя
нето на кандидати за български княз през 1878 - 1879 г. и по време на т.нар. Бъл
гарска криза през 1886 - 1887 г. са лансирани дори идеи за лична уния между Бъл
гария и Румъния, а историческата личност, която се визира или е номинирана
за тази цел е румънският княз (или крал от 1881 г.) Карол I. Русия е империята,
която се противопоставя най-много на тази идея. Същевременно между румън
ския владетел и първия български княз Александър I Батенберг (1878 - 1886) се
поддържат близки отношения, които са подсилени от солидарност по отношение
на руската политика42. Пример за политическо сътрудничество срещу натиска на
Великите сили е синхронът на румънската и на българската позиция по въпроса
за контрола върху корабоплаването по Среден и Долен Дунав и относно правомо
щията на Дунавската европейска комисия. Вследствие на колективната съпротива
спрямо решение на Силите по Дунавския въпрос през 1883 г., до Първата световна
война контролът по корабоплаването се извършва поотделно от всяка крайбрежна
държава43. Серия от двустранни актове до Балканските войни регламентира кон
тактите и сътрудничеството в сферите на комуникациите, търговията и морепла
ването, риболова в Дунав и речната граница44.
42 Njagulov, В. Ideas of Federation and Personal Union with Regard to Bulgaria and Romania. - Bulgarian His
torical Review, 2012, No 3 - 4, 46-52.
43 Спасов, JI. Дунавският въпрос. - В: История на българите. Т. 4. Българската дипломация от древ
ността до наши дни. Под ред. на Е. Александров. София: Знание / Труд, 2003, 243-244; Стателова, Е.
Дипломацията на Княжество България, 1879 - 1886. София: Изд. на БАН, 1979, 118-120.
44 До Балканските войни такива актове са: две Пощенски конвенции (1885 и 1896), Телеграфен договор
(1896), Конвенция за учредяване на телефонна служба (1900), Конвенция по риболовството в дунав
ските води (1901), Договор за търговия и мореплаване (1907), Конвенция за определяне на речната гра
ница (1908). Вж. Кишкилова, П. България и Румъния. 1879 - 2000. Сборник от двустранни договори,
спогодби, конвенции, споразумения, протоколи и др. София: Изд. Ролл Къмпъни, 2003, 13-38.
От друга страна, Румъния се възползва от васалното положение на младото

княжество спрямо Османската империя. Въпреки първоначалния отказ на софий
ското правителство, през ноември 1880 г. Букурещ придобива същите права на кон
сулска юрисдикция и протекция за своите поданици в България, с които се полз
ват чуждестранните поданици по капитулационния режим, установен в Осман
ската империя и валиден за Българското княжество според Берлинския договор4546.
Противоречия се очертават и в преговорите за свързване на румънските с бъл
гарските железници чрез железопътна линия от Дунав на юг към Балкана или на
югозапад към София, която да бъде евентуална конкуренция на линията Виена -
Цариград40.
В центъра на българо-румънските противоречия заляга Добруджанският
въпрос, който възниква след предизвиканото от Русия разделяне на Добруджа
между двете съседни страни. В неговото развитие се открояват териториални и
малцинствени аспекти, като претенции се предявяват и от двете страни, но те не
са идентични. Докато румънската политика е по-настъпателна и акцентира върху
промяната на сухопътната граница до присъединяване на българска Добруджа,
политиката на България изглежда по-скоро отбранителна и обръща сравнително
повече внимание на малцинствената проблематика на българите в румънска Доб
руджа. От края на XIX в. еволюцията на въпроса за Добруджа се оказва пряко
обвързана с въпроса за османското наследство в Македония. Предвид мястото на
Добруджа в регионалната геополитика, руският „фактор" запазва своята пови
шена роля в развитието на Добруджанския въпрос.
Най-сериозният проблем през първите следвоенни години възниква във връзка
с определянето или делимитацията на границата при Силистра, което е свързано
с лансираната вече в Берлин през 1878 г. идея за изграждане от румънска страна
на мост между двата бряга на Дунав. Този дълго протакан граничен проблем има
силни международни проекции, като се развива успоредно с нарастването на
напрежението в руско-румънските отношения и се обуславя от различните пози
ции на Великите сили към спорния казус.
Границите на Княжество България с Румъния следва да се определят от Евро
пейската делимитационна комисия, която заседава в Цариград от октомври до
декември 1878 г. Мотивирана от желанието за стратегическа граница, румънската
дипломация предявява силни аспирации към Силистра с допълнителните аргу
менти - да се осигури комуникацията между двата бряга на Дунав чрез мост и с
повече от спорното твърдение, че мнозинството от населението в града било румън
ско. При условие, че според Берлинския договор Силистра следва да бъде в грани
ците на Българското княжество, дебатите в Комисията се концентрират предимно
върху това на какво разстояние от града трябва да бъде прокарана новата граница.
Румънските очаквания за максимално приближаване на границата до града нами
рат повече или по-малко подкрепа сред западните представители в Комисията, но
срещат противодействието на руския представител Андрей Боголюбов. Мотивите
45 Стателова, Е. Дипломацията на Княжество България..102-103.

46 Пак там, 120-123.
за руската позиция са свързани с очакването, че Българското княжество ще остане

под руски контрол и затова неговите интереси следва да бъдат защитени. Прокар
ването на границата в непосредствена близост до Силистра би довело до „анули
ране" на града, както се изразява първият руски дипломат по това време Нико
лай Гирс (1820 - 1895). Затова руският представител в Комисията настоява грани
цата да е на 21 км от Силистра по течението на Дунав и съответно мостът да бъде
изграден по-далеч от града. Комисията обаче приема с мнозинство това разстоя
ние да бъде едва 800 м, като възвишението Араб табия, което е най-източната част
от османската фортификационна система при града, се дава на Румъния. При това,
в Комисията се чуват и гласове в полза на предоставянето на Силистра на Румъ
ния с аргумента, че мюсюлманите в Силистренско, които са мнозинство, жела
ели да живеят под румънска власт или пък, че без крайдунавският град с неговите
крепостни съоръжения румънска Добруджа би останала като къща, чиято врата е
отворена за всекиго. От своя страна, Боголюбов критикува изработения проект
заради лишаването на Силистра от нейните околни терени и поради пренебрегва
нето на етническия фактор, предвид доминиращото българско население в окол
ностите на града. Той отказва да подпише финалния акт на Комисията, насто
явайки, че нейното решение трябва да бъде единодушно, за да има достатъчно
тежест. Предложението на Русия да се свика специална посланическа конферен
ция в Цариград, за да се постигне консенсус по спорния въпрос, е отхвърлено
от другите Сили. Трасето, начертано от финалния акт на Комисията от декември
1878 г., започва на изток от Силистра и достига до Черно море на юг от с. План-
лък (дн. Вама веке).
Междувременно възниква напрежение между Русия и Румъния във връзка с
пълното установяване на румънската власт в Добруджа. Докато Букурещ иска това
да стане веднага, от Санкт Петербург поставят две условия за това - да се опре
дели окончателно трасето на границата с България и да се сключи допълнителна
руско-румънска военна конвенция за изтеглянето на руските войски от България
през Добруджа. Недоволна от забавянето на руснаците да предадат Добруджа на
румънските власти, в началото на януари 1879 г. Румъния окупира възвишението
Араб табия - акт, който в румънската историография се определя като „влизане
във владение". След руския ултиматум, както и след предупреждения от страна на
Австро-Унгария и Германия румънските войници се изтеглят от възвишението, за
да избегнат конфликта с Русия, чиято армия се намира още на юг от Дунав.
През същата 1879 г. следват нови дипломатически сондажи с идеи за реша
ване на граничния проблем при Силистра: австро-унгарско предложение за нова
посланическа конференция в Цариград с участието на турски представител, което
е отхвърлено този път от Русия; руско предложение да се оторизира Комисията за
сръбската граница да установи трасето и на добруджанската граница, което не е
прието от другите Сили; руски съвет към Румъния да се споразумее с България
за съвместно строителство на мост над Дунав, който съответно е отхвърлен от
румънската страна. По предложение на Русия, одобрено от другите Сили, се съз
дава техническа комисия, която да определи мястото за мост над Дунав. След засе
дания през октомври и ноември тази комисия от инженери решава да запази гра
ницата така, както е предложена от първата европейска комисия, но и предлага да

се даде на България част от предвидената за Румъния територия до Араб табия, за
да се осигури българският достъп до пътя от Силистра за е. Караорман (дн. Сра-
цимир) и оттам за Варна. След намеса на Великите сили е обвинения, че техниче
ската комисия е превишила своите права, инженерите само препотвърждават вече
определеното от предишната комисия място за мост над Дунав.
Румънската страна, която има свои представители и в двете комисии, се проти
вопоставя категорично на идеите за отнемане на Араб табия и на прилежащите й
земи от Румъния. Премиерът Братиану дори заявява, че ако възвишението се даде
на България, Румъния ще трябва да избира между две възможности - „да завла
дее отново [sic!] Силистра или да поеме риска да загуби Добруджа“ изцяло. Новият
външен министър Василе Боереску (от 1879 до 1881 г.) отказва да вземе предвид
лансираното отново от Австро-Унгария и прието като компромис от Русия пред
ложение за присъединяване към България на пътя Силистра - Караорман. От своя
страна, управляващите в Българското княжество също протестират срещу нару
шаване на българските интереси при прокарването на сухопътната граница. Все
пак младият български княз Александър I, който, както се посочи, има приятел
ски отношения е румънския княз, приема решението на Великите сили за даване
на Араб табия на Румъния. Напрежението по спорната граница при Силистра и в
двустранните отношения расте заради набези на военни или разбойници в край
граничните територии от двете страни.
В края на май 1880 г. Австро-Унгария предлага компромисното решение - Араб
табия да остане на Румъния, а земите на юг от този пункт, овощни и зеленчукови
градини е площ 4 - 5 км2, да се дадат на България. Русия и Германия намират
предложението за приемливо. Това т.нар. „решение по зеленчуковите градини" се
посреща благосклонно от българска страна, но поражда недоволство в Букурещ,
където не го приемат за окончателно. Според румънската страна без въпросните
градини построяването на моста над Дунав би било невъзможно, както и лик
видирането на разбойничеството по границата. След ново отлагане, през август
1881 г. Великите сили одобряват трасето на новата граница, като правят промени
във финалния акт на Европейската делимитационна комисия от декември 1878 г.
След руски дипломатически ход във връзка е пътя Силистра - Караорман новата
граница е призната и от Османската империя, чийто васал е Българско княжество.
България и Румъния са уведомени за постигнатото от Силите споразумение едва
през февруари 1883 г.
В края на 1883 г., след ново посредничество на Силите, се учредява смесена
Българо-румънска комисия, в рамките на която от февруари на следващата година
се водят нови трудни преговори по спорния граничен въпрос. Софийското прави
телство настоява преди техническото прокарване на границата да се сключи дву
странна конвенция, която да урежда положението на пограничното население, но
правителството в Букурещ отлага сключването на конвенцията, до която така и
не се достига. След безрезултатни преговори и технически работи намясто, които
се усложняват от разминаванията между реалностите и картата на Европейската
комисия. Българо-румънската комисия се разпуска. За решаването на граничния
спор не помага и срещата на двамата монарси през октомври 1884 г. в Русчук. През
пролетта на 1885 г. румънският премиер Братиану предлага въпросът да се даде на
арбитражно решение от незаинтересовано правителство, българският кабинет на
Петко Каравелов (1843 - 1903) приема това предложение, но и то не се реализира47.
През август 1885 г. напрежението по добруджанската граница при Силистра
ескалира до степен на военен конфликт. Строежът на гранична застава и митни
чески пункт на Араб табия от българските власти се тълкува като неправомерна
окупация от румънска страна и след като исканията за разрушаване на двете съо
ръжения не са удовлетворени, румънските войски завземат Араб табия, нейната
околност и село Кадъкьой (дн. Малък Преславец). Българският дипломатиче
ски представител в Букурещ Григор Начович (1845 - 1920) веднага протестира
от името на своето правителство и настоява Румъния да изтегли войските си и да
обезщети пострадалото население. Опасността от военен конфликт между двете
държави е избегната след съвети за благоразумие към българските управляващи,
направени от руския дипломатически агент в София. След преговори румънските
войници се оттеглят, но на Араб табия остава техен пост.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия през септември
1885 г. първоначално поражда в Букурещ опасения от възникването на голяма и
силна държава на юг, която ще бъде съюзник на Русия и ще предяви претенции за
Северна Добруджа. Румънската дипломация предприема сондажи пред великите
сили, за да ги алармира за тази „опасност“; в Букурещ се издигат искания за „стра
тегическа поправка на добруджанската граница“; а на границата дори е изпратен
румънски военен контингент от две батареи. Преди преговорите за признаване на
Съединението в Цариград и Сръбско-българската война букурещкото правител
ството се опитва да се възползва от затрудненото положение на България. То иска
ултимативно да се приключи с пограничния спор като се свика незабавно смесе
ната комисия, а в противен случай заплашва с едностранно определяне на гра
ничната линия край Силистра. Малко по-късно от румънска страна настояват и
за разрушаването на българските крепости по дунавския бряг. Румънските иска
ния и заплахи са прекратени след предупредителната намеса на Русия, направена
след български постъпки. От Петербург се противопоставят на исканите от Румъ
ния териториални компенсации за сметка на България и дори насочват своя вой
ска към руско-румънската граница по река Прут48.
Румънската политическа позиция започва да се променя в полза на България
под влияние на факта, че Русия се обявява против Съединението. След началото
47 За нееднозначните интерпретации на историята на спорния граничен въпрос вж.: Bu§a, D. Rela(iile

romano-bulgare in perioada 1878 - 1914. - In: Anghel, Е, M. Cojoc, M. Tifa (coord.). Romani §i bulgari:
provocarile unei vecinitaji. Bucure§ti: Cartea Universitara, 2007, 61-67; Kellog, F. Drumul Romaniei spre
independen(a..., 291-296; Стателова, Е. Дипломацията на Княжество България..., 113-115.
48 Ераничният инцидент през 1885 г. също се представя и тълкува различно в българската и румън
ската историография с цел оневиняване на „своята“ и обвиняване на „другата“ страна. Вж.: Bu§a, D.
Rela(iile romano-bulgare..., 67-69; Попов, Ж. Добруджанският въпрос в българо-румънските отноше
ния до началото на XX век. - В: Кузманова, А., П. Тодоров, Ж. Попов, Бл. Нягулов, К. Пенчиков, В.
Милачков. История на Добруджа, т. 4..., 141-143; Спасов, Л. Княжество България и съседните дър
жави. - В: История на българите, т. 4..., 241-242; Стателова, Е. Дипломацията на Княжество Бълга
рия..., 115-117.
на Сръбско-българската война, българската страна вече получава благосклонна

подкрепа от Румъния, където се опасяват от ново нарушаване на „равновесието"
на Балканите. Нещо повече, по предложение на германския канцлер Бисмарк пре
говорите за мирен договор след войната се водят в румънската столица.
По българска инициатива през март 1886 г. в Букурещ се подновява работата на
смесената погранична комисия, а от май до септември с.г. Комисията делимитира
сухопътната граница намясто. По този повод в българския периодичен печат се
чуват протестни гласове срещу „заграбването" на погранични райони от Румъния
и се изтъкват икономическите загуби на местното население. Решенията на Коми
сията потвърждават оставането на Араб табия, пограничните лозя край Силистра
и на села с българско население в границите на Румъния. Остава открит въпросът
за т.нар. двувластни имоти на българска и румънска територия. Румънската страна
отказва да подпише двустранно споразумение за техния статут, като обещава
само, че няма да създава трудности на техните собственици да обработват земите
си и да уреждат данъчни и търговски процедури, свързани с имотите49. Оконча
телната демаркация на междудържавната граница (т.е. обозначаването с гранични
знаци на местата за нейното преминаване) се извършва през 1902 г. Първият етап
на мъчителната сага с българо-румънската граница в Добруджа приключва, оста
вяйки неудовлетворени и двете страни. България не е доволна за това, че грани
цата „опира" до Силистра, обричайки града на бавно стопанско западане, а Румъ
ния - за това, че не успява да придобие важния крепостен град, който доминира
крайдунавска Добруджа. Що се отнася до моста между Силистра и отсрещния
дунавски град Калараш, той все още чака да бъде построен...
Въпросът за мост над Дунав, който да свързва България и Румъния, се обвързва
пряко с този за железопътните мрежи в двете страни и се обсъжда периодично
в двустранните отношения още от 1881 г. През 1909 г. по този повод се свиква и
специална смесена комисия на експерти, без обаче да се постигне споразумение
относно мястото на моста и да се решат техническите и финансови проблеми,
свързани с неговото строителство. На фона на политическите противоречия и раз
личните икономически интереси самата идея за моста не се приема еднозначно.
Подкрепата за нея е по-малка в Румъния, която насочва търговския трафик от
Централна и Западна Европа към Констанца чрез железопътната линия до черно
морското пристанище, която преминава през открития през 1895 г. мост над Дунав
при Черна вода50.
Проблеми в двустранните отношения възникват и по повод речната - дунавска
граница между България и Румъния. Според решението на Европейската делими-
тационна комисия от септември 1879 г. „северната граница на България следва тал
вега на Дунав" (т.е. линията, маркираща най-дълбоката част речното дъно), който
съответно трябва да се признае и проверява периодично от двете съседни страни.
49 Попов, Ж. Българският национален въпрос в българо-румънските отношения. 1878 - 1902. София: ИК

Медиаком, 1994, 261-264.
50 Cain, D. Diplomat §i diplomat е in Sud-Estul European. Relajii romano-bulgare la 1900. Bucure§ti: Institutul
de Studii Sud-Est Europene / Editura Academiei Romane, 2012, 192-193; Стателова, Е. Дипломацията на
Княжество България..., 52-53, 59 и др.
Румъния не остава доволна от това решение и иска границата да следва десния

бряг на реката тъй като се опасява, че при новата делимитация тя би се лишила
от дунавски острови, които притежава по силата на делимитацията, извършена
през 1830 г. Промените в течението на Дунав и в дунавските острови водят до спо
рове за речната граница и до множество инциденти, свързани е правото на рибо
лов и на ползване на горите и ливадите по островите. Особено остър спор поражда
към края на XIX век владеенето на два свързани алувиални острова - Ешек Адасъ
(Магарешкия остров) и Бужореску, които са разположени между дунавските гра
дове Свищов и Зимнич и дотогава са в границите на България. Поради наносите
вторият късно формирал се остров се свързва постепенно е първия, а по-късно и е
румънския бряг. Според някои данни естественият процес на отлагане на наноси
е „подпомогнат" изкуствено от румънска страна. През 1899 - 1900 г. се достига
до конфликти във връзка е разположените на островите гранични постове, които
приключват в полза на Румъния и предизвикват враждебна кампания в пресата и
от двете страни на Дунав. Продължителните двустранни преговори за делимита
ция на цялата речна граница завършват е подписването на съответната конвенция
в началото на 1908 г. Въз основа на приетия комбиниран подход (съобразяване е
линията на талвега и е линията, която разделя реката на две равни половини) се
регламентира и режимът на островите, които следва да преминат от територията
на едната към територията на другата страна51. Двата свързани острова между
Свищов и Зимнич попадат вече в румънските граници.
Въпреки че цяла Добруджа продължава да се оценява от общественото мнение
и в националната пропаганда като част от българското национално землище, днев
ният ред на националното обединение на България оставя на заден план Добру
джанския въпрос. Причините могат да се търсят било в приоритета на българската
национална кауза в Македония и Одринска Тракия под османска власт, било във
възприемането на Северна Добруджа като своеобразен „данък", наложен от Русия
за българското освобождение. Същевременно липсата на голям политически опит
в международните отношения е предпоставка за подценяване от българска страна
на румънската политика спрямо Добруджа и като цяло в Балканския регион.
Разривът между България и Русия след 1886 г. създава предпоставки за оси
гуряване на българското благоразположение към Румъния в случай на евенту
ален руско-румънски конфликт. Тази тенденция е прекъсната от подобряването
на руско-българските отношения след падането на режима на Стефан Стамбо-
лов (1854 - 1895) през 1894 г. Освен това, активизираната българска политика
спрямо българите в Македония и Одринска Тракия под османска власт поражда
в Румъния сериозни опасения от териториално разширяване на съседката от юг,
което би нарушило „равновесието" на Балканите или по-точно би се създало раз
положение на силите, което не би било изгодно на Румъния.
Румъния е доста по-активна в двустранните отношения, продължавайки да
предявява териториални искания към българската част на Добруджа. Водени от
51 Cain, D. Diplomat §i diplomatic..., 122-124, 191-192; Попов, Ж. Българският национален въпрос...,

с. 422.
военностратегически мотиви, правителствата в Букурещ се стремят да подсигу

рят владеенето на Северна Добруджа чрез разширяване на румънската терито
рия. Важна причина в случая са опасенията от потенциални претенции на Бъл
гарското княжество спрямо румънска Добруджа, където има значимо българско
присъствие. С други думи, от румънска страна се действа по правилото, че напа
дението е най-добрата защита. Наред е това, определено значение за формулира
нето на румънската политика на юг има международното положение на страната.
Румънските териториални аспирации е националноетническа обосновка са свър
зани е обединението на територии е преобладаващо румъноезично население и
съответно са насочени към Трансилвания под властта на Австро-Унгария и към
Бесарабия под руска власт. Присъединяването на Румъния през 1883 г. към Трой
ния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) оставя временно на заден план
искането за Трансилвания. Изграждането на другия военно-политически блок -
Тройното съглашение, или Антантата (Англия, Франция и Русия), прави пробле
матично задоволяването и на румънското искане за Бесарабия. При положение,
че не може да се наложи над двете съседни Велики сили - Дунавската и Руската
империя, от края на XIX в. румънската политика започва да обръща повишено
внимание към „балканските румънци" - арумъните в Османската империя и по
точно в оспорваната от няколко съседни национални държави област Македония.
Румъния засилва своята културна пропаганда сред арумъните и същевременно
заема негативна позиция спрямо разрастващото се там българско национално
движение, подкрепяно активно от България. И тъй като арумъните са разпръсната
общност и Румъния не граничи е населяваните от тях територии, тя формулира
компенсаторно териториално искане към своя южен съсед в случай, че България
получи части от османските територии Македония и Одринска Тракия. За разлика
от румънските териториални аспирации спрямо Трансилвания и Бесарабия, тази
спрямо Добруджа няма преки етнически основания.
Така по време, когато не може да разчита на скорошни успехи за национал
ното обединение на румънците в една държава и поради опасения от евентуал
ното засилване на България, която след време би могла да поиска Северна Добру
джа, Румъния предявява искане за част от придобитото вече от българска страна
бивше османско наследство на Балканите. В румънската дипломация като че ли
се налага формулата, според която „Пътят за Добруджа минава през Македония".
Като допълнения към вече известния аргумент за стратегическа сухопътна гра
ница в Добруджа, в защита на своите териториални претенции за сметка на Бъл
гарското княжество, управляващите в Букурещ изтъкват наличието на арумънско
население в Македония и необходимостта от запазване на балканското равновесие.
Първата сериозна криза в българо-румънските отношения възниква заради
дейността на Върховния македоно-одрински комитет, организация на македонски
и тракийски бежанци, базирана в София. Напрежението в отношенията между
двете съседни държави вече е създадено от споменатия спор за двата свързани
острова между градовете Свищов и Зимнич. Кулминацията е достигната след като
на 22 юли 1900 г. член на посочения комитет, със съдействието на Вътрешната
революционна организация, извършва убийство на директора на гръцката гимна
зия в Букурещ Щефан Михайлеану, който е с арумънски произход. Той е обвиняван

от македоно-българските дейци заради неговата дейност и статии срещу българ
ското движение в Македония. Този акт води до остър дипломатически конфликт
между България и Румъния, продължил до средата на 1901 г. След намеса на Русия
и Австро-Унгария реалната опасност от военен конфликт е предотвратена. В резул
тат на шумната румънска кампания в чужбина, българската държава е принудена
да вземе мерки срещу Върховния комитет и неговите структури52.
Българо-румънският конфликт не остава без последици в международните
отношения. Румъния се опитва, но безуспешно да обвърже своите съюзници Гер
мания и Австро-Унгария е подкрепа в евентуален българо-румънски военен кон
фликт и на нейното териториално компенсиране в случай на разширение на Бъл
гария към Македония. От друга страна, чрез сключената през 1902 г. тайна военна
конвенция е Русия, която е предложена от руска страна, България се стреми да
гарантира своята безопасност по отношение на Румъния. Тази конвенция е моти
вирана от фалшива военна конвенция между Румъния и Австро-Унгария от
1900 г., е която Виена уж признавала румънските претенции отвъд добруджан
ската граница е България. Българо-руската конвенция има отбранителен характер
и предвижда руски гаранции за териториалната цялост на Българското княжество,
благоприятен неутралитет на Русия в случай на военен българо-румънски кон
фликт и военна подкрепа от нейна страна при австро-унгарска подкрепа за Румъ
ния. Макар и неофициално обаче, руският Генерален щаб на армията разработва
военен план за излизане на българската армия до Дунавската делта и съответно за
присъединяване на Северна Добруджа към България53.
Териториалните аспирации на Румъния към България зависят в най-голяма
степен от развоя на българо-турските отношения. По различни поводи румън
ските дипломати внушават, че Румъния би останала неутрална при един българо-
турски военен конфликт, само ако бъде възнаградена за това е ректификация на
добруджанската граница. Компенсационните искания все пак се „ограничават"
до т.нар. в румънския публичен дискурс Четириъгълник (или Кадрилатер, Cad-
rilciter - рум.), образуван между българските градове Шумен, Русе, Силистра и
Варна, т.е. и малко отвъд географските граници на Добруджа. Териториалният
обхват на тези искания до 1913 г. се променя според конкретните обстоятелства,
свързани е интересите на Великите сили и е международното и вътрешното поло
жение на Румъния и България.
Както всички национализиращи се държави, възникнали след разпадането на
големите империи в Източна Европа, и България, и Румъния провеждат политика
на етнонационална хомогенизация на своето население чрез училище. Църква,
армия и пр. Първите международни ангажименти на двете страни спрямо мал
52 Попов, Ж. Българският национален въпрос..., 426-464; Ризов, Д. Румъно-българският конфликт.

София, 1900. Вж. също: Bu§a, D. Relajiile romano-bulgare..., р. 71; Cain, D. Diplomat §i diplomaîe..., ISO-
167.
53 Cain, D. Diplomat §i diplomapie..., 165-166. Вж. и Попов, Ж. Българският национален въпрос..., 511-514.
В българската историография българо-руската конвенция от 1902 г. се представя дълго време като отго
вор на румъно-австро-унгарската от 1900 г., а в румънската историография българо-руската конвенция
се оценява като завоевателна и застрашаваща румънската държава.
цинствата на тяхна територия произтичат от Берлинския договор от 1878 г., който

поставя акцент върху правата на религиозните малцинства. С някои изключения,
малцинствените проблеми не създават конфликтни ситуации в България, докато
в Румъния на преден план излиза еврейският въпрос поради отказа да се признаят
граждански права на евреите в страната. Правата на българите в Северна Добру
джа и по-рядко - на румънците / власите в България, ангажират частично бъл
гаро-румънските отношения в края на XIX и началото на XX в. Още през пър
вите години след Берлинския конгрес се налага повече или по-малко принципът
на реципрочност в политиката към малцинствата.
Населението е български произход и език в Румъния през разглеждания период
обхваща историческата българска диаспора в румънските области Олтения, Мун-
тения и Молдова (до р. Прут), както и българите в Северна Добруджа. Предоставя
нето на Северна Добруджа на Румъния през 1878 г. увеличава българското етниче
ско присъствие в Румъния е около 50 хиляди етнически българи - автохтонно насе
ление и потомци на преселници от други райони, които се заселват в областта пре
димно в резултат на миграциите по време на руско-турските войни от първата поло
вина на XIX в. За разлика от българоезичните на север от Дунав, които се намират в
стадий на ускорена асимилация от мнозинствения етнос, българите в новата румън
ска провинция са в напреднал стадий на етнонационално развитие. Румънските
власти установяват в Северна Добруджа специален извънконституционен режим на
управление, чиято цел е промяна на етно-демографската картина, румънизация и
интеграция на областта. До 1909 г. местните жители нямат право да избира свои
представители в парламента, а отвъддунавската провинция се превръща в отдуш
ник на големите социални напрежения в страната. Въз основа на произволно тъл
куване на османското аграрно законодателство според Закона за недвижимата соб
ственост от 1882 г. владетелите на т.нар. мирийски земи54 са задължени да отстъ
пят безвъзмездно 1/3 от своите поземлени имоти на държавата или да заплатят
тази част, ако искат да я запазят. Натрупаният поземлен фонд е използван за нуж
дите на колонизацията, благодарение на която населението на Северна Добруджа
значително се увеличава, като етническите румънци през 1912 г. са вече 57% от
всички нейни жители. До края на XIX в. около 10 хил. етнически българи са при
нудени по икономически и политически причини да напуснат областта. Същест
вувалите до 1878 г. петдесет и пет български училища и шестдесет църкви са
почти изцяло румънизирани, като до началото на XX в. се запазват само учили
щето и църквата в Констанца и църквата в Тулча. Като реакция на установения
режим се появява българско национално, или по-точно вече малцинствено движе
ние, чиито цели са да бъдат запазени позициите на българите в местното управле
ние и да се придобият политически права, както и духовна и културна автономия.
От края на 1879 г. българското правителство предприема опити да бъде открито
българско консулство в Тулча, чрез което да се защитават правата на българите
в Северна Добруджа, но румънската страна отказва да удовлетвори това искане.
54 Според османското законодателство земите „мирие“ (мера) са обработваеми земи извън населените
места, които се владеят от селяните чрез „тапия“ (официален документ), но които остават върховна
собственост на султана, т.е. държавна собственост.
София рядко се застъпва в полза на правата на българското население в областта

и предоставя неофициално финансови помощи на малкото запазени там българ
ски училища и църкви5556.
В границите на Българското княжество след 1878 г. живеят три групи източ-
нороманоезично население, които са наричани власи, но са записвани в пребро
яванията като „румънци", „куцовласи", „цинцари". Това са власите / румънците,
които населяват селища в Северозападна България и край р. Дунав, арумъните в
Южна България и т.нар. „влашки / румънски цигани", които водят чергарски или
получергарски живот. Положението на власите в северните територии на Бълга
рия не дава особени основания за тяхното малцинствено обособяване и организи
ране. Това население се интегрира постепенно в българското общество, като цяло
проявява лоялност към българската държава и почти не предявява малцинствени
искания. Румънският език се използва в богослужението и в някои запазили се до
началото на XX в. училища от килиен тип. До Балканските войни в страната функ
ционират две румънски светски училища - в Тутракан и в София (на арумъните),
които са издържани от румънската държава. За разлика от крайдунавските власи,
арумъните създават свои дружества, част от които имат за цел да подпомагат тех
ните сънародници под османска власт в Македония. Българската държава налага
ограничения на румънското училище в Тутракан до голяма степен като реакция
на румънизирането на българските училища в Северна Добруджа и въвежда бъл-
гароезично светско образование в селищата на власите в Северозападна България,
където не съществува алтернативата на румъноезични светски училища. Полити
ческите интереси на Румъния по това време са насочени към арумъните в Осман
ската империя, но не и към власите в Северозападна България50.
Териториалният спор по отношение на Добруджа измества изцяло малцинстве
ните проблеми в българо-румънските отношения по време на двете Балкански
войни. След началото на войната на Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и
Черна гора) срещу Османската империя Румъния заема изчаквателна позиция. Но
в края на октомври 1912 г. нейната дипломация вече формулира конкретно искане
за ректификация на румъно-българската граница до линията между градовете
Тутракан и Балчик. Първата балканска война повишава цената на Румъния като
съюзник и Великите сили от двата блока се стремят да я привлекат на своя страна.
Макар и съперничещи си империи. Русия и Австро-Унгария подкрепят румън
ското искане за Южна Добруджа, за да отклонят погледите на румънците съот
ветно от Бесарабия и от Трансилвания. Първоначално българската страна прене
брегва и отхвърля категорично румънските териториални претенции, но по-късно
е принудена да направи отстъпки.
55 За българите в Северна Добруджа вж. по-подробно: Попов, Ж. Северна Добруджа. - Кузманова, А., П.
Тодоров, Ж. Попов, Бл. Нягулов, К. Пенчиков, В. Милачков. История на Добруджа, т. 4..., 61-136;
Попов, Ж. Румъния и българският национален въпрос (Македония и Добруджа), 1903 - 1913 г. София:
Македонски научен институт, 2004; Попов, Ж. Българският национален въпрос...; Попов, Ж. Бълга
рите в Северна Добруджа, 1878 - 1913. София: ИК „Иван Вазов“, 1991.
56 Нягулов, Б. Проблемът за власите в България между двете световни войни (политически фактори и
аспекти). - Българска етнология, 1995, Извънреден брой: Власите в България, 52-56.
През януари 1913 г. представителите на двете правителства подписват Лон

донския протокол, в който всяка от страните излага гледището си по спорните
въпроси. Румъния отново издига искането за ректификация на границата по лини
ята Тутракан - Балчик, а България вече изказва готовност да отстъпи два малки
триъгълника по сухопътната граница и трети триъгълник на Черноморското край
брежие. Същевременно българската страна обявява, че е готова да разруши всички
свои укрепления около Силистра. Няколко месеца по-късно българо-румънският
спор се разглежда от конференция на посланиците на Великите сили, свикана
в Санкт Петербург. През април с.г. е подписан Санктпетербургският протокол,
според който България отстъпва на Румъния гр. Силистра заедно е околността в
радиус от 3 км, измерени от периферията на града.
Искането от Румъния на нова стратегическа граница е България се удовлетво
рява напълно след нейното включване във Втората балканска война. Румънският
отказ от неутралитет не може да се обясни е някаква потенциална „заплаха" за
румънска Добруджа от нападение въз основа на договореност по българо-сръб
ската военна конвенция57, нито пък само е накърнена „национална гордост" на
румънската държава, която се счита за „първа сила в региона"58. Румъния насочва
своята армия срещу България преди всичко защото вижда възможност да удо
влетвори своите териториални искания по най-лесния начин в момент, когато бъл
гарската армия е ангажирана изцяло на други фронтове. По силата на Букурещ
кия договор от 1913 г. България е принудена да отстъпи на Румъния Южна Доб
руджа, или българската територия на североизток от линията, която започва от
река Дунав на запад от Тутракан и достига до Черно море на юг от Екрене (дн.
Кранево)59. Става дума за територия е площ от ок. 7 500 км2и е население от близо
300 хил. души, сред които по данни от 1910 г. българите са 134 355, или 47,6%,
а румънците - едва 6 348, или 2,3% от цялото население. Така започва новата и
най-конфликтна фаза в развитието на спорния Добруджански въпрос в българо-
румънските отношения, която продължава до 1940 г.
Интерпретациите на българските историци относно българо-румънските отно
шения по време на Балканските войни са сравнително еднородни във времето е
тенденция към намаляване на техния емоционален заряд. Румънската политика
към България се оценява еднозначно негативно като анексионистична, а българ
ската загуба на Южна Добруджа - като акт на „историческа несправедливост",
чиито последици стават съществена част от „първата национална катастрофа".
57 Тенденция към такова обяснение вж. у Bu§a, D. Relapile romano-bulgare..., р. 75. Всъщност българо-
сръбската военна конвенция от пролетта на 1912 г. предвижда съвместни действия срещу Румъния
само ако тя нападне една от съюзените страни.
58 Ibidem. Авторката цитира Bocholier, Fr. La Dobroudja entre la Bulgarie et la Roumanie (1913 - 1919). -
Etudes Balkaniques, 2001, No 2 - 3, p. 65.
59 За българо-румънските отношения в навечерието и по време на двете Балкански войни срв. напр.:
Cain, D. Diplomat §i diploma(ie..., 198-224 (За разлика от българските историци, авторът изтъква на
преден план в българо-румънските отношения не въпросът за Добруджа, а този за противоречията в
Македония.) и Кузманова, А. Балканските войни и анексията на Южна Добруджа от Румъния. - В:
Кузманова, А., П. Тодоров, Ж. Попов, Бл. Нягулов, К. Пенчиков, В. Милачков. История на Добру
джа, т. 4..., 169-178. За текста на Букурещкия договор вж. Българската държавност в актове и доку
менти..., 285-288.
преживяна от страната. Същевременно в някои изследвания се признават и оце

няват критично грешките на българската дипломация в отношенията е Румъния
и подценяването на румънските териториални аспирации или на „опасността" от
север.
Значително по-разнообразни са тълкуванията на същата тема в съвременната
историография в Румъния, в която се наблюдава както възраждане на политизи
рани тези, така и преоценяване от дистанцията на времето на мястото на Южна
Добруджа в румънската история. В своята книга за румънската политика в наве
черието, по време и непосредствено след двете Балкански войни покойният вече
Георге Збукя, бивш преподавател в Букурещкия университет, представя тради
ционно и от позициите на национализма Румъния единствено като защитник на
справедливи национални интереси и като миротворчески фактор, а България -
като експанзионистична сила по време на този ключов за Добруджа исторически
момент00. Напротив, Лучиан Боя, преподавател в същия университет, илюстрира
именно е присъединяването на Южна Добруджа към Румъния през 1913 г. твър
дението си, че в румънската политика се „прокрадват краткотрайни имперски
забежки и една идея експанзионизъм"01. Дори в един и същи сборник е публика
ции на румънски историци за българо-румънските отношения могат да се срещ
нат различни авторски виждания. Подобно на Г. Збукеа, Даниела Буша оценява
високо и позитивно намесата на Румъния във Втората балканска война и ней
ната роля за „омиротворяване" на Балканите. При това тя твърди, колкото и да
е странно, че скоро след Букурещкия договор (който лишава България от Южна
Добруджа) „отношенията на добросъседство" между двете съседни страни били
„възстановени"02. От друга страна, според Йон Булей, който има статия в същия
сборник, „вземането на Кадрилатера през 1913 г. е било грешка на преценката от
страна на управляващите в Букурещ", които е трябвало да се задоволят само е
територията, предоставена на Румъния от Санктпетербургския протокол (т.е. е
гр. Силистра)03. Показателен в същия смисъл е и допълненият текст във второто
издание на монографията, посветена на историята на Добруджа, издадена през
1979 г. първоначално като история на добруджанските румънци и преиздадена в
разширен вариант през 1998 г. Според авторите Адриан Радулеску и Йон Битоле-
ану, предвид на това, че Южна Добружа е „донесла повече неприятности, откол-
кото полза" на Румъния, „може би би било по-добре тази страница да липсва от
нейната история"04.
В съвременните условия на плурализъм и демокрация различията в гледните
точки към миналото са неизбежен факт, който се проявява не само в историо-601234
60 Zbuchea, Gh. Romania §i razboaiele balcanice. 1912 - 1913. Pagini de istorie sud-est europeana. Bucure§ti:
Editura Albatros, 1999. Вж. и Нягулов, Бл. През призмата на национализма: Gheorghe Zbuchea,
Romania... - Исторически преглед, 2000, № 3 - 4, 253-259.
61 Боя, Л. История и мит..., с. 285.
62 Bu§a, D. Relapile romano-bulgare..., 80-82.
63 Bulei, I. Balcanii §i rela(iile romano-bulgare in preajma Primului Razboi Mondial. Considera(ii incommode. -
In: Anghel, Е, M. Cojoc, M. Tifa (coord.). Romani §i bulgari: provocarile unei vecinita(i. Bucure§ti: Cartea
Universitara, 2007, 141-142.
64 Radulescu, A., I. Bitoleanu. IstoriaDobrogei..., p. 383.
графските интерпретации, но и в националната памет и публичните употреби на

националните истории.
Послеслов
Начертаната в общи линии в Берлин през 1878 г. и прокарана след това е големи
трудности сухопътна граница между България и Румъния в Добруджа преминава
през изпитанието на най-остро конфликтния период в двустранните отношения
от 1913 г. до 1940 г., за да се докаже като устойчива до наши дни. След военния
сблъсък по време на Първата световна война, когато България достига до кра
тък, но нетраен реванш за отнетата й преди това Южна Добруджа, и след годи
ните между двете световни войни, които преминават под знака на противоречия
по малцинствени проблеми и на усилия за запазване или ревизия на териториал
ното статукво, Крайовският договор от септември 1940 г. поставя край на дълго
годишния българо-румънски териториален спор. Договорът не само разделя окон
чателно областта между двете съседни държави, но и превръща междудържавната
граница в етническа след задължителна размяна на населения. Въпреки наличи
ето на някои рецидиви на неофициално предявяване на териториални аспира
ции към другата страна, които се случват повече в Румъния, но също и в Бълга
рия, след Крайова Добруджанският въпрос отпада от сферата на междудържав
ните политически отношения. От значение за това разбира се е и фактът, че тези
отношения ще бъдат вече все съюзни - било в рамките на Тристранния пакт, а
по-късно и на Антихитлеритската коалиция по време на Втората световна война,
било в структурите на Източния блок по време на Студената война, било в НАТО
и Европейския съюз в наши дни. При тези обстоятелства различните становища
по спорния в миналото въпрос ще се изразяват предимно на полето на национал
ните историографии, пропаганди и митологии.
Поради реалния исторически процес и дългогодишните спорове за принадлеж
ността на Добруджа, областта в нейната цялост става част от националните исто
рии и на българи, и на румънци. Нещо повече, тя дори се превръща в самостоен
национален мит или в сакрализирана, но селективна и манипулирана „истина",
която е свързана е основните исторически митове на двете нации - за техния про
изход, развитие, съдба, и особено е митовете за националните територии. Мито-
логизираните представи за само „българска" или само „румънска" Добруджа са
неизбежни антиподи и оказват доминиращо въздействие върху формирането и
проявите на колективната памет на нациите.
В една от най-масовите и дълго задържали се телевизионни трибуни на исто
риците в България „научнопопулярното патриотично предаване за история и
култура" - „Час по България"05, излъчвано по националната телевизия „Скат",
водещият и неговите гости застават пред картата на „Българското национално
землище". За разлика от картата на Санстефанска България, тази карта включва и65
65 „Час по България“, водещ проф. д-р Пламен Павлов, Национална телевизия „Скат“, <http://www.skat.
bg/preda.php?predID=8>, 1 юни 2015.
„Б ългарското национално зем лищ е“ със С еверна Д обрудж а -

фон на предаването „Час по Б ъ лгари я“ по ТВ „С КА Т“.
И з т о ч н и к : <http://w w w .skat.bg/preda.php?predID =8> 1 ю ли 2016.
П ам етни кът „Н улев килом етър“ в Б укурещ с означени

р азстояни я до градовете на Ю ж на Добруджа.
И зт очник'. <https://en.w ikipedia.org/w iki/K ilom etre_Z ero_(B ucharest)> 1 ю ли 2016.
Северна Добруджа, която още от 1878 г., е прекъсване през 1916 - 1918 г., се намира
в границите на Румъния.
Ако преминем Дунав и отидем в центъра на Букурещ, там пред църквата
„Св. Георги“ се намира паметникът „Kilometrul Zero / Нулев километър“. Създа
ден през 1938 г. по повод 20-годишнината на румънското Обединение (на Трансил
вания и Румъния, поставило началото на т.нар. Велика Румъния), той е заличен

по време на сталинския социализъм през 1952 г. и възстановен в периода на демо
кратичния преход, през 1998 г. Паметникът представлява кръгъл басейн, оформен
като „роза на компаса", която показва посоките и разстоянията до някои градове
в осемте исторически провинции на Румъния през периода между двете световни
войни00. Сред имената на градовете са и тези на Силистра, Базарджик (Добрич) и
Балчик, които тогава се намират в румънските граници, а днес са неоспорима част
от българската държавна територия.
Тези два примера демонстрират ясно устойчивостта на митологизираната
национална памет, която трудно приема устойчивостта на оспорваните в мина
лото съвременни граници. Ето защо припомнянето „без гняв и пристрастие" и
критичното осмисляне на историята на Добруджа като преход от имперски към
национални граници изглежда все още необходимо.
Dobrudja as a Border and the Border in Dobrudja

(Before and After the Treaty of Berlin, 1878)
Blagovest Njagulov
The paper presents an overview of the history of Dobrudja - the territory located between
the Danube and Black See, as a border or peripheral region of the Ottoman Empire, a
„bargaining chip" in the Great Powers’ policy and an „apple of discord" between Bulgaria
and Romania. Emphasis is placed on the territorial exchange of Southern Bessarabia - the
area situated north of the Danube Delta, with Northern Dobrudja, down in San Stefano
and confirmed by the Treaty of Berlin in 1878, which marked the beginning of Dobrudja
question in the Bulgarian-Romanian relations, as well as on its development until the
Balkan Wars (1912 - 1913) and the annexation of Southern Dobrudja by Romania. As a
border or peripheral area of the Ottoman Empire, the Dobrudja was a „passage" territory
and a „corridor" for raids and military campaigns. During the four Russian-Turkish wars
in the last decades of the 18th century and the first decades of the 19th century Russia
gradually approached to the Danube Delta. But after losing the Crimean War (1853 -
1856) Russia was forced to cede Southern Bessarabia to the Principality of Moldavia
(later part of Romania). Dobrudja was divided between Bulgaria and Romania after
the Russo-Turkish War of 1877 - 1878 by the will of Russia, which wants to retake
Southern Bessarabia. Through an exchange of territories the northern part of the former
Ottoman province was given to Romania as an informal compensation for the Southern
Bessarabia joined to Russia. In the evolution of Dobrudja question in the Bulgarian-*1
66 Kilometrul Zero (Bucure§ti). - Wikipedia, https://ro.wikipedia.org/wiki/Kilometrul_zero_ (Bucure%C8%99ti),

1 юни 2015.
Romanian relations after 1878 stand out territorial and minority issues. After initially
unwilling to accept the territorial „bargain“ and Northern Dobrudja, soon Romania
appreciated the advantages of owning the new province and endeavored to integrate
it through colonization and extraconstitutional regime. Furthermore, Romania asserted
expensionist territorial claims to the south (Bulgarian) part of Dobrogea, which was
annexed after the Second Balkan War in 1913. The author draws attention to the different
interpretations of these historical facts, events and processes by the historians in Bulgaria
and Romania.
---------------- 0 3 ------------------
БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ В ПОЛИТИКАТА

НА РУСКАТА ИМПЕРИЯ 1878 - 1886 г.
Веселин Янчев
Руско-турската война от 1877 - 1878 г. завършва с подписването на прелимина-

рен мирен договор на 19 февруари 1878 г. в Сан Стефано. Той очертава границите
и статута на бъдещата българска държава и предвижда създаване на българска
армия. Според неговия чл. 6 България ще бъде автономно, подвластно княжество
с народно християнско правителство и „народна милиция". Член 8 пояснява, че
„до съвършеното образуване на туземна милиция, достатъчна да поддържа реда,
сигурността и спокойствието", руските войски ще окупират страната и в случай
на нужда ще оказват съдействие на руския императорски комисар. Тази окупация
ще има „приблизителен срок от две години"1.
На 25 април 1878 г. руските окупационни власти издават „Временни правила
за образуване на земска войска на Княжество България". И според този документ
публичното предназначение на българската войска е да служи за „охрана на реда,
безопасността и спокойствието" на Българското княжество. В изпълнението на
тази задача участие трябва да вземат всички български граждани между двадесет
и тридесет години, с изключение на освободените по семейни или здравословни
причини12. Предвижда се организацията на войската да бъде земска (милиционна),
като всеки санджак или окръг представи определен брой войници. Така войската
се създава не като редовна, а като местна („земска"). Охраната на границите и
защитата от външни нападения е поставена на второ място за времето след изтег
лянето на руските войски от страната.
Берлинският конгрес на Великите сили (юни - юли 1878 г.), който изработва
окончателния договор с Османската империя, не променя определената в Сан Сте
фано организация на българската армия. Той предвижда в Княжество България да
се създаде „народна войска (милиция)", без да се уточняват нейните функции и
1 Българската държавност в актове и документи. Състав. В. Гюзелев. София: Наука и изкуство, 1981,
196-197.
2 Систематически сборник на законите, указите и циркулярите по военното ведомство от 1877/1878 до
1-иянуарий 1901. Т. 1. София, 1901, 129-130; Българска военна история. Подбрани извори и документи.
Т. 2. Под ред. на Хр. Христов. София: Военно издателство, 1984, 25-26.
236 В еселин Я нчев
размери3. Срокът на пребиваване на руските окупационни войски обаче се съкра

щава на девет месеца от ратификацията на договора. След решенията в Берлин
руското Военно и Външно министерство изпращат секретни инструкции до княз
Александър М. Дондуков (1820 - 1893). Военният министър Дмитрий А. Милютин
(1816 - 1912) подчертава „първостепенната важност" на формирането на надеждна
национална стража като гаранция за съхраняването и развитието на осакатеното
от Берлинския договор дете. Външният министър Николай Карлович Гирс (1820 -
1895) изисква окончателното формиране и организиране на българската войска да
бъде завършено до изтеглянето на руските войски от страната. Понеже Берлин
ският конгрес не определя числеността на армията, на Дондуков се предоставя
„пълна свобода" да я формира в такива размери, каквито счита за необходими „за
охраната на реда, безопасността и спокойствието на страната"4.
Още на 15 юли 1878 г. княз Дондуков издава заповед за създаване на Българска
земска войска56.Обучението, възпитанието и правораздаването в нея се извършва
по руските закони, устави, правилници, наставления и инструкции. В крайна
сметка в началото на 1879 г. Българската земска войска се състои от двадесет и
една пеши дружини, всяка по четири роти, осем батареи артилерия, четири конни
сотни (ескадрони), две сапьорни роти и една рота обсадна артилерия. Тя е раз
делена на два военни отдела - западен, е център Плевен, и източен - е център
Шумен, командвани от отделни началници. Общата численост е над 21 хил. души,
без руските кадри. Отделно те са 358 офицери и 2 694 нисши чинове“. Всички
командни длъжности са заети от руски офицери. Само тридесет и шест офицери
са от български произход. Това определя необходимостта бъдещото българско
правителство да запази руските офицери, макар и в по-малко количество, и да се
ускори подготовката на български офицери в откритото Софийско военно учи
лище. Дондуков си дава сметка, че е наложително в подробности да се изяснят
правата на руските военни като за лица, които „само временно са оставили служ
бата си в руската армия"7. Това се отнася и до евентуалните бъдещи министри -
руски поданици, тъй като Н. Тире препоръчва на А. Дондуков, ако сред българите
не се намерят способни лица. Военното и Вътрешното министерство временно да
се заемат от представители на руската администрация8. В навечерието на своето
окончателно отпътуване от България Дондуков пише на Александър А. Шепелев
(1841 - 1887), определен за военен съветник на княза, че на всички висши админи
стративни и командни места в българската армия са поставени руски офицери,
„служебните права и положението на които са подробно изяснени в специални
3 Българската държавност в актове и документи.. с. 207.

4 Муратов, ГА. С.1. Документи за дейността на русите по уредбата и гражданското управление в Бълга-
рия от 1878- 1879 г.София.1905.с. 325.
5 Сборник матер1алов по гражданскомууправлению и окупации в Болгарии в 1877 - 1879 гг. Под ред.
Η. Р. Овсяного. Вьш. 2. Санкт Петербургь, 1904, 109-110.
6 Паренсов, П. Из прошлого. Воспоминашя офицера генеральнаго щтаба. Часть 4-я. Въ Болгарш.
Часть 5-я. Черезъ 30-ть летъ. Санкт Петербургь, 1908, с. 37.
7 Муратов, [А. С.]. Документи за дейността на русите..., 178-179, 197.
8 Пак там, 340-341.
Б ългарската армия в политиката на Р уската империя 1878 - 1886 г 237
постановления"9. Тези постановления обаче и до днес не са известни. Според кос

вени сведения руските офицери се считат в оставка от руската армия, но служ
бата им в България се зачита като руска служба в места, където са установени
съкратени срокове за достигане до пенсия. Те съхраняват и правото си на чинопро-
изводство и награди. В България получават и значително по-добро заплащане. По
това време, средата на 1879 г., руските офицери в армията на Княжеството остават
сто петдесет и шест души. Те заемат управленски и командни длъжности във Воен
ното министерство, в управлението на военните отдели, а също и длъжностите на
окръжни военни началници, командири на дружини, сотни, батареи, роти. Българ
ските офицери, чийто брой се увеличава след производството на първия випуск
на Военното училище, заемат нисши командни постове101. За завеждащ Военния
отдел при окупационното руско управление на 10 юни 1879 г. е назначен ген. Пьо-
тър Паренсов (1843 - 1914), който ще бъде и първият военен министър в първото
правителство на България.
Пред руските власти стои и още един принципен въпрос - определяне на кон
ституционните правомощия на бъдещия български княз спрямо войската. Както
в първоначалния руски проект, така и в окончателния текст на Конституцията е
записано, че българският княз е върховен началник на всички военни сили в Кня
жеството както в мирно, така и във военно време. Той раздава военните чинове
по закон и постъпващите на военна служба дават клетва, че ще са верни на княза.
Конституцията не позволява чужденци да се приемат на служба в Княжеството,
ако няма за това решение на Народното събрание11. Негласно обаче се допуска това
конституционно изискване да не важи за руските военни, участвали в Освободи
телната война. След приемането на Конституцията се внасят някои промени във
войсковите устави и правилници. Така в Дисциплинарния устав на българската
войска, публикуван през 1879 г., се посочва, че предназначението и призванието
на воина е „да защити Негова Светлост Княза и Отечеството от врагове външни и
вътрешни"12. Клетвата, която полага новобранецът, го задължава да служи честно
и вярно на българския княз, да изпълнява точно и безпрекословно всичките му
заповеди и да жертва живота си „както в мирно време за запазване на реда и зако
ните на страната, тъй също и във война против враговете на моето отечество"13.
Създаването на българска армия, освен своите абстрактни мотиви, има и съв
сем конкретни основания. След подписването на Санстефанския договор Русия
се опасява от нова война с Англия, Австро-Унгария и Турция. Предприемат се
срочни и извънредни мерки. Император Александър II (*1818; 1855 - 1881) наето-
9 Пак там, с. 371.

10 Военно-статистическш обзорь Княжества болгарского и стратегическое его значенше в случае войнь1
Россш с Турщею и с Австр1ей. Санкт Петербургъ, 1881, 123-124. Това положение за броя на руските
офицери и командни функции се запазва до 1883 г. Вж. Руско-турската война 1877 - 1878 г. Дневници,
спомени, записки, кореспонденция. Състав. Н. В. Илонна, Г. Пиндикова и др. Пор. Архивите говорят
№ 2. София: Руски държавен военноисторичедски архив / Главно управление на архивите при МС,
1998, 135-136.
11 Конституция на българското княжество. Фототипно издание. Пловдив, 1991, 4-5, 16.
12 Дисциплинарний устав. София, 1879, с. 3.
13 Държавен вестник, 6 декември 1880, бр. 89; 8 февруари 1890, бр. 31.
ява като превантивна мярка да бъде завладян Босфорът, за което на 9 март 1878 г.
е изработен план, а несъгласният е тези намерения главнокомандващ Дунавската
армия Николай Николаевич младши (1856 - 1929) е отстранен и заменен е Едуард И.
Тотлебен (1818 -1884). Скоро и новият главнокомандващ се убеждава, че тази задача
е неизпълнима, но продължава да готви армията за война. В разчетите му вече е
включена и българската войска, чиито възможности се оценяват на една пехотна
дивизия. Решенията на Берлинския конгрес дават на Русия благовиден предлог за
бързото изтегляне на войските й от подстъпите на Константинопол. Евентуални
военни действия се очакват през пролетта на 1879 г. В този смисъл на Дондуков са
изпратени заповеди да приготви разпределение на частите на Българската земска
войска в случай на военна опасност. На 2 декември 1878 г. той докладва, че могат
да бъдат създадени пет военни отряда е численост до 23 хил. души, 600 конници,
1 700 артилеристи и 200 сапьори. На 11 декември главнокомандващият одобрява
разпределението на българските отряди за присъединяване към руските войски
„в случай, ако така се сложат политическите обстоятелства, че стане възможно
началото на военни действия". Тотлебен предвижда българските части да бъдат
смесвани е руските, а само за отбраната на долината на р. Марица да се формира
самостоятелна бригада. Български части трябва да действат и в Родопите, където
се очаква изпращането на нерегулярни турски войски, което ще даде възможност
руските войски да бъдат съсредоточени около Одрин и към Македония14.
Концепцията на Русия относно българската армия остава непроменена и след
изтеглянето на руските войски от Балканския полуостров. През 1881 г. Щабът на
гвардейската войска и Петербургския военен окръг публикува едно изключително
по съдържание издание - „Военно-статистическш обзорь Княжества болгарского
и стратегическое его значение в случае войни Россш е Турещею и Австр1ей". В
него се прави преглед на територията и населението на Княжество България и се
изтъква заинтересоваността на руското правителство от успешния ход на устрой
ството и развитието на българската войска, като се посочват следните съображе
ния:
1. За Русия би било крайно неизгодно тези войски да се командват от германски
или австрийски офицери. Те трябва да продължат развитието си в руско направле
ние чрез запазване на руските офицери и унтерофицери в командния й кадър и в
това се състои извънредно важната роля на последните. На тяхната служба в Бъл
гария трябва да се гледа „като видоизменение на руската окупация, наложено от
Берлинския трактат"15.
2. България още дълго ще се нуждае от руска военна помощ и ако воюва, ще
воюва непременно заедно е Русия. Ето защо „за Русия е извънредно изгодно да има
вече готов авангард от другата страна на Дунава". Българската войска и по органи
14 Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документи в трех томах. Т. III Борьба России и болгар
ского народа за создание Болгарского государства 1878 - 1879. Под ред. С. Никитина и др. Москва:
Наука, 1967, 29-31, 122-125, 334-336.
15 Военно-статистическш обзор..., с. 123.
Б ъ лга рска та а рм и я в п о литиката н а Р уската и м п ери я 1878 - 1886 г 239
зация, и по дух не трябва да представлява нищо друго „освен руски корпус, сфор
миран от българи"10.
3. Във военностратегическо отношение на българската войска се отрежда
помощна роля. В случай на война с Турция тя трябва да заеме старопланинските
проходи и да ги отбранява до идването на руски войски. (Тук се явява проблемът
с липсата на железопътна линия, свързваща р. Дунава със София.) В случай на
конфликт с Австро-Унгария България ще има значение в този смисъл, че ще даде
възможност на Русия да прегради пътя на австро-унгарските войски за настъп
ление към Солун, а българската войска ще бъде краен ляв фланг на този фронт.
„Накратко, България за Русия - това е авангард против Турция и ляв фланг про
тив Австрия"1617.
„Българският случай" е доказателство за взаимовръзката между държава и
армия. Появилата се българска държава не може да съществува без военна сила.
Тя е създадена, въоръжена и организирана от временните руски власти. Техните
заслуги и принос в това отношение са безспорни. Не бива обаче да се приема нало
жената в българската историография теза, че руската администрация цели „създа
ване на силна редовна армия, която да стои на стража на независимостта на стра
ната и да послужи като въоръжена опора при решаването на въпроса за съедине
нието на разпокъсаната от Берлинския диктат България"18. Самият автор на това
твърдение поставя редица въпроси, без обаче да търси и предлага отговори: защо
при своето възникване българската военна доктрина повече се занимава е орга
низацията на въоръжените сили и по-малко е разкриване на характера на бъде
щата война и е подготовката на страната за нейното водене; защо не е разрабо
тен военностратегически план за осъществяване на набелязаните цели и „дори
такъв липсва по същество и когато се пристъпва към съединението"; защо разче
тът за подготовка на командни кадри не отговарял на нуждите на самостоятел
ното развитие на българската армия19? Отговорите на тези въпроси се свеждат до
един - защото до 1885 г. няма българска, а само руска концепция за същността и
предназначението на българската армия. Тя вижда българската армия като кор
пус, съставен от българи, но обучен и командван от руски офицери, способен
да подсили военнооперативния потенциал на Русия на Балканите в случай на
нова война е Турция или на конфликт е Англия за Проливите или е Австро-Унга
рия. Ето защо за руското царско правителство проблемът за българската армия
не е вътрешнобългарски, а е проблем на стратегическото присъствие и бъдеще на
16 Пак там. Същото ще твърди и Константин Иречек, който при пристигането си в България чул от руски
щаб-офицер, че войската на Княжеството трябвало по устройството и управлението си да бъде „един
руски армейски корпус“. Вж. Иречек, К. Княжество България. Ч. I. Българската държава. Пловдив,
1899, с. 336. Съвременникът на събитията - руският дипломат и славянофил Сергей Спиридонович
Татишчев (1846 - 1906), определя по следния начин статута на българската армия: „Българската армия
не само съхрани своята органическа връзка със своята майка - руската армия, но стана като съставна
на нея част, приемайки в своите редове многочислени руски офицери и унтер-офицери и признавайки
над себе си властта на военния министър, генерал на руска служба, назначаван от Господаря Импера
тор“. Вж. Татшцев, С. Изъ прошлого русской дипломатш. Санкт Петербургъ, 1890, с. 363.
17 Военно-статистическш обзор..., с. 165.
18 Вълоков, Г. Руските учители на българското войнство. София: Военно издателство, 1977, 20-21.
19 Пак там, с. 22.
240 В есели н Я н чев
Русия на Балканите. От тази гледна точка Русия държи да запази контрола върху
армията като помощно средство за постигане на собствените си военни цели и
като основен инструмент за въздействие върху политическото развитие на мла
дото Княжество20.
Неслучайно специалните постановления на руското правителство относно
руските офицери в България остават неизвестни за българската страна, липсват
конкретни договорености, което естествено дава свобода за действие на Русия. В
практически план този контрол се осъществява чрез военния министър - руски
офицер. Последният е формално назначаван от българския княз, но с разреше
нието на руския император, комуто остава подчинен. Именно военният минис
тър се явява гарант на руските интереси в България като представител на руския
император и контролиращ чрез подчинените му руски офицери цялата армия21. С
оглед на руската концепция за българската армия съвсем обясними са и поставе
ните й задачи - гарантиране на вътрешния ред и сигурност, защита на територи
алната цялост и в перспектива ревизия на берлинските решения. Ако с първата
задача армията на Княжеството трябва да се справя сама, решаването на втората
и трета трябва да бъде заедно с руските войски. Евентуалната ревизия на статук
вото по военен път е дългосрочна перспектива, чиято реализация ще бъде решена
с оглед собствените стратегически намерения и интереси на Русия.
В тази концепция липсва прецизност по отношение на два важни въпроса. Пър
вият е свързан с отчитането на българските национални, а оттам и военни инте
реси, а вторият - с правомощията на българския княз. По първия въпрос априорно
се приема, че не може да има разминаване и несъвпадение между българските и
руските крайни стратегически интереси, което обаче не изключва разномислие
по отношение на сроковете и начините за тяхното реализиране. Очевидно е и раз
минаването между конституционните и фактическите правомощия на княза при
избора на военен министър, при назначаване, уволняване, повишаване в чин или
наказване на руските офицери в българската войска, при управлението и команд
ването на армията.
След изтеглянето на руските окупационни войски от България (пролетта на
1879 г.) официална Русия, освен на авторитета си като освободителка, разчита
на няколко канала за контрол върху ситуацията и развитието на Княжеството
и утвърждаване на своето „господстващо влияние". Единият е по линията на
руското Министерството на външните работи посредством назначения в София
руски дипломатически агент Александър Петрович Давидов (1838 - 1885). Вторият
е по линията на Военното министерство чрез военното аташе и военния минис
тър на Княжеството. На тези постове са назначени съответно полковник А. Шепе-
лев, който е и флигел адютант и политически съветник на княз Александър Батен
20 Тезата на Барбара Йелавич за гарантиране на пълното политическо господство на Русия над България
вж. Йелавич, Б. История на Балканите. Т. I. (XVIII - XIX век). Прев. и ред. М. Христова. София: ИК
Амат-ах, 2003, с. 374. Вж. и Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите 1879 - 1894. София: Наука
и изкуство, 1972, 34-35.
21 Косик, В. И. Русская политика в Болгарии 1879 - 1886. Москва: Инст. славяноведения и балканистики
АН СССР, 1991, с. 30.
берг (1857 - 1893, княз 1879 - 1886) (а по определението на Паренсов, той трябвало
да бъде и „дядькой князя и оком Государя Императора“)22 и генерал-майор Пьотър
Паренсов. Чрез военното аташе. Военния министър и руските офицери руското
Военно министерство фактически подчинява българската войска. Още от самото
начало тези фактори излъчват разнопосочни сигнали, възпроизвеждайки несъгла-
суваната и неединна политика на двете министерства, проявяват лични пристрас
тия и самоинициатива, което поставя и българския княз, и българските политиче
ски фактори в лицето на оформилите се две политически партии - Консервативна и
Либерална, в доста затруднително положение. Външното министерство се стреми
да наложи по-консервативен модел на управление на България и подкрепя княза и
консерваторите в стремежите им да променят Конституцията. То разчита на тях и
за реализиране на своята политика за съобразяване е останалите Велики сили и е
решенията на Берлинския конгрес, поне докато Русия не бъде в състояние отново
да играе по-активна роля. Военният министър Д. Милютин, славянофил и при
върженик на конституционни реформи в Русия, се явява последователен защит
ник на Търновската конституция и на позициите на либералите, както и на по-
агресивна политика по отношение на следвоенното статукво. Според него именно
либералите са в състояние да гарантират свободата на действие на Русия по отно
шение на армията и за построяването на стратегическата железопътна линия от
Дунава до София23. И двете линии обаче съвпадат относно необходимостта кон
тролът върху армията да остане в руски ръце.
Поставянето на България в положение на фактически протекторат от страна
на Русия не хармонира със стремежите и амбициите на младия български владе
тел. Неговата истинска признателност и привързаност към чичо му Александър II
и към Русия не може да потисне желанието сам да определя насоките на българ
ската политика и да влезе в действителните си правомощия по отношение на вой
ската. Княз Александър Батенберг си дава ясна сметка както за необходимостта и
неизбежността на руското военно присъствие в България, така и за факта, че без
контрола върху армията той не може да укрепи личното си положение, да промени
Конституцията, която от самото начало смята за „абсурдно либерална“, и да прис
тъпи към съединението между Княжеството и Източна Румелия - цели, е които
той пристига в България.
Първият военен министър - генерал-майор П. Паренсов, убеден славянофил и
антизападняк, априорно вижда в лицето на българския княз проводник на австро-
унгарските и немските интереси и използва всяка възможност, за да му противо
действа24. Що се отнася до войската, Паренсов стриктно се придържа към очер
22 Паренсов, П. Из прошлого..., с. 70. Тук е интересен контекстовата употреба на руската дума д я д ьк а . В

разговорния език тя означава чичко, но в армията с нея се назовава старшия войник или унтерофицер,
който обучава новобранци. Коментарът е излишен.
23 Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., 18-19; Блек, С. Установяване на конституционно упра
вление в България. Прев. П. Генов. София: Отворено общество, 1996, 140-146. Началото на тези про
цеси могат да се проследят още при обсъждането на проекта на Сергей Лукиянов (1834 - 1905) за кон
ституция.
24 В историографията Александър Ганчев посвещава специална статия на дейността на Паренсов още
през 30-те години на XX в., вж. Ганчев, А. Българската войска при първия военен министър гене
таната още в предишния период от руските власти политика за недопускане на

чужди офицери, освен руски, в българската армия. Въпреки многобройните нас-
тоявания на княза за назначаване на австрийски и пруски офицери, от постъпи
лите 509 заявления Паренсов одобрява само две молби25. В началото на септември
1879 г. Паренсов заминава за Русия, за да „изясни на Господаря Императора и на
Руското императорско правителство действителното състояние на нещата в Бъл
гария". Той остава доволен от позицията на император Александър II по отноше
ние на руските офицери на българска служба: за тях пред него отговаря Парен-
сов2°.
Позицията на императора едва ли е новина за военния министър, но тя му дава
увереност и самочувствие - князът няма специални права над руските офицери
и армията. Връщайки се в България, Паренсов докладва на Батенберг, че именно
той носи отговорността за руските офицери, че техните оставки от руската армия
са само фиктивни и продължават да се ползват, е изключение на заплащането, от
всички преимущества на руската действителна служба, че князът няма право да
се занимава е оценката на службата на ротните и дружинните командири, защото
те не са негови поданици, а са отговорни пред императора и императорското пра
вителство. Според Паренсов само той носи двойна отговорност - пред българ
ския княз и пред руския император. Всичко това оставя у българския княз „най-
неблагоприятно впечатление". Изводът му е логичен. Обръщайки се към Парен
сов, Батенберг заявява: „Следователно, Вие командвате армията, а не аз". Разри
вът между княза и „неговия" военен министър е неизбежен27.
В последните дни на ноември 1879 г. за пореден път Паренсов отказва на княза
да назначи един немски офицер в армията и да изработи правилник за приема
нето на чужди офицери в нея. Това ескалира напрежението и Паренсов твърдо
заявява на Батенберг, че няма да изпълни заповедта, без да получи инструкции от
Милютин, комуто незабавно изпраща писмо. В него Паренсов описва ситуацията
като опит на българския княз да отстрани руските офицери от армията и снема
от себе си отговорността за здравината на княжеския престол. Това е явна демон
страция на силата и увереността на руския генерал, че властта на българския княз
е в пълна зависимост от армията, командвана от него и руските офицери и че без
тях той не може да се задържи в България. Тази позиция е съгласувана и е А. Дави
лов, който докладва на Николай Тире. Опасявайки се от начина, по който кон
фликтът ще бъде представен на императора, българският княз решава да направи
това лично28.
рал П. Паренсов. - Военноисторически сборник, 1937, № 30, 14-38. През 70-те години на миналия век
Георги Вълков пише няколко апологетични статии и книги, посветени на Паренсов: Вълков, Г. Не е
ли задължена нашата историография към един голям приятел на България? - Исторически преглед,
1970, № 4, 97-104; Вълков, Г. Диалогът Паренсов - Батенберг. София: ДВИ, 1971; Вълков, Г. Руските
учители..., 137-145, 150-154.
25 Паренсов, П. Из прошлого..., 126-127, 168.
26 Пак там, с. 136, 154-160.
27 Пак там, 164-165.
28 Пак там, 240-249; Стоилов, д-р К. Дневник. Ч. 1. Научна ред. Е. Стателова и Р. Попов. София: УИ
„Св. Климент Охридски“, 1996, 76-77, с. 79.
В края на януари 1880 г. Батенберг заминава за Русия за официалните чествания

по повод 25-годишнината от възкачването на престола на Александър II. Визи
тата на българския княз си поставя няколко задачи. Първата и основната е да се
получи информация от първоизточника по отношение съдбата на Конституцията.
Втората е да се договорят правила за статута на военния министър и руските офи
цери в България. Третата е да се поиска отзоваването на Паренсов. И трите задачи
са свързани и имат отношение към контрола върху армията и възможността тя да
бъде подчинена на княза и използвана във вътрешнополитически план.
В навечерието на пристигането на княза в Петербург, на 2 февруари, отново се
провежда съвещание по българския въпрос между Тире, Милютин и Дондуков.
Последните двама защитават тезата, че един държавен преврат в София за про
мяна на Конституцията би обслужил австрийските, а не руските интереси. Милю
тин обаче забелязва силните настроения на императора против Паренсов. На 5
февруари се провежда второ заседание, което решава Гирс да разговоря е княз
Александър I Батенберг относно неговите действителни въпроси, предложения
и желания, е които е дошъл в руската столица. В разговора българският владетел
отрича, че е имал приписваните му намерения за насилствен преврат и за назнача
ването на немски офицери в българската войска и уверява министъра в пълната си
преданост към Русия29. На 10 февруари Александър I се среща е Милютин, който
признава, че Паренсов е човек „във висша степен нетактичен и пристрастен"30.
Българските дела са обсъдени и на най-високо ниво - от императора, канцлера
Горчаков, Милютин и Гирс. Решено е да бъде отзован Паренсов и назначен на
негово място генерал-лейтенант Казимир Ернрот (1833 - 1913) - финландец на
руска служба, участник в Руско-турската война. На тези съвещания са разгледани
и другите, според определенията на Милютин, „детински", „неуместни", дори
„неприлични" претенции на българския владетел към бъдещия военен министър.
Батенберг иска руския генерал, облечен със званието на български военен минис
тър, да не бъде нищо повече от безпрекословен изпълнител на заповедите на княза
и всяко негово неподчинение да се счита за равносилно на неподчинение на руския
император. Освен това, той е против българския военен министър да продължава
да получава инструкции и разрешения от Русия. Тоест Батенберг открито иска
императорът да делегира върху него правата върху армията, като само изпълни
телната власт е на военния министър - руснак. Милютин остро реагира на претен
циите на Батенберг да контролира армията и той е принуден радикално да кори
гира исканията си, конкретното съдържание на които остава неизвестно31.
Опитът на Батенберг директно да постави пред К. Ернрот искането военният
министър да се задължи безпрекословно да изпълнява заповедите му, даже ако се
стигне и до насилствен преврат, срещат категорично противодействие. Не е поло
жителна и интервенцията му пред императора. Приемайки Ернрот, последният
нито възразява, нито одобрява възможните „екстралегални решения на княза", но
29 Дневник Д. А. Милютина. Т. 3. 1878 - 1880. Ред. и примеч. П. А. Зайончковского. Москва: Государ-

ственная библ. СССР им. В. И. Ленина. Отдел рукописей, 1950, 209-216.
30 Пак там, с. 220, 229.
31 Дневник Д. А. Милютина..., 229-231.
подчертава, че подобно решение не може да бъде взето, без да бъдат получени спе
циални указания от императора. В крайна сметка се стига до общото становище
да се препоръча на българския княз да не предприема нищо без съответните спе
циални указания на императора - инструкция, която е предадена и на новия руски
дипломатически представител в София Алексей М. Кумани (1835 - неизв.)32.
Резултатите от мисията на Батенберг не са еднозначни. Той разбира, че проме
ните в държавното устройство не са на дневен ред и ще зависят от волята на Русия.
Не успява и в намеренията си да получи правото директно да ръководи войската.
Князът обаче успява да отстрани Паренсов, което официално става на 20 март
1880 г. Заедно е него е отзован и полк. Шепелев.
По интересен начин се развиват отношенията на княза е новия военен минис
тър - генерал-лейтенант Казимир Ернрот33. В заповедта за назначаването му от 14
март 1880 г. Милютин препоръчва на Ернрот да постави своята дейност „извън вся
какви политически или конституционни стълкновения" и е личния си такт и вли
яние да се огради от всичко, несъответстващо на поста му и на качеството му на
руски генерал34. Препоръките на Милютин са прозрачни - военният министър и
войската не бива да се намесват във вътрешните политически борби и най-вече да
бъдат използвани от княза за промяна на Конституцията. Ернрот не ще изпълни
нито първата, нито втората препоръка. Той ще се съобрази е дадените му офици
ални указания, но още в Петербург ще заяви пред Константин Стоилов (1853 -
1901), че е противник на либерализма и конституционното управление3536. Първо
начално той действително ще се опита да не се меси в политиката и да се посвети
на организацията и обучението на армията, но това не ще трае дълго. Стоенето
„встрани" ще се окаже невъзможно дори поради факта, че след отзоваването на
Шепелев руските генерали - военни министри на Княжество България, са отори
зирани и като военни представители на Русия30. Така още повече се демонстрира
директната подчиненост и зависимост на военния министър от руското правител
ство и следваната от него политика. С други думи, просто няма шанс представи
телят на руската политика в България да бъде вън от политиката на Княжеството.
Извънредните пълномощия, които Ернрот получава, както и успешното спра
вяне е разбойничеството, му създават солидни позиции в българското общество
и го сближават е княза37. Въпреки това, и новият министър ревниво се отнася към
неговите опити и стремежи да си „присвоява" права по отношение на армията.
Намеренията на княза да управлява по пруски маниер - да издава непосредствени
32 Пак там, 228-229, 231-232; Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 125.

33 Относно възгледите и ролята на новия военен министър в политическия живот на България, крайно
негативна оценка дава Георги Вълков (в „Руските учители на българското войнство“, 132-133), а осо
бено положителна Георги Ст. Генов в своята студия: „Железният мъж“, или принос към биографията
на финландеца К. Ернрот - участник в освобождението на България, неин военен министър и премиер
(1877 - 1881 г.). - Исторически архив, 1999, № 6 - 7, 2-55.
34 Български исторически архив - Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (БИ А - НБКМ), ф.
758 (Генерал Иохан Казамир Густафович Ернрот), а.е. 2, л. 1-2.
35 Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 134, 136.
36 Вълков, Г. Руските учители..., с. 35. Ако нещата се погледнат от малко по-различен ъгъл, ще се окаже,
че руското военно аташе в България е и началник на българската армия.
37 Дневник Д. А. Милютина..., с. 255; Държавен вестник 15 октомври 1880, бр. 79.
заповеди и да я командва пряко, са парирани от Ернрот38. Позициите на княза и на

военния министър съвпадат относно необходимостта от промяна на държавното
устройство чрез изменение на Конституцията и разширяване на княжеските пра
вомощия. Резултат от тяхното единодействие са събитията от април - юни 1881 г.,
е които се налага т.нар. Режим на пълномощията, одобрен и мощно подкрепен
от новия руски император Александър III (*1845; 1881 - 1894)39. Либералите са
отстранени от власт. Конституцията е суспендирана, а под контрола на армията
се провеждат избори за Велико народно събрание, логично спечелени от привър
жениците на княза и консерваторите. Свиканото Второ велико народно събрание
(14 / 27 юни и 21 юни / 4 юли 1881 г.) одобрява исканите от княза пълномощия
за управление на страната в срок от седем години. Изпълнил своята мисия, ген.
Ернрот се връща в Русия, а князът съставя правителство без министър-председа
тел, което означава, че той пряко поема контрола над изпълнителната власт.
За близо четири месеца управлението на цялата страна преминава в ръцете на
военните. Извършените радикални политически промени и парализирането на
политическата опозиция в голяма степен е дело и на армията. Нейното използване
в това направление едва ли би било възможно без категоричната и безусловна под
крепа на официалните руски власти. Практически войската не излиза от своите
задължения да защитава княза и Отечеството „от врагове външни и вътрешни".
Всички нейни действия остават формално законни. Те са резултат от заповеди на
върховната държавна власт в лицето на княза и военния министър. Без армията,
която дисциплинирано, лоялно и енергично изпълнява възложените й вътреш
нополитически задачи, успехът на извършената промяна едва ли би бил толкова
безпроблемен. Такава е и констатацията на чуждите дипломати40. Ангажирането
на войската във вътрешнополитическите проблеми има обаче дългосрочни нега
тивни последици. Създава се опасен прецедент, който изкушава и други фактори,
външни и вътрешни, да се опрат на силата на армията за осъществяването на
своите политически цели. Единомислието и единодействието на княза и на Русия
относно посоката на политическото развитие на страната ще се окажат временни
и нетрайни. Всеки от тези два фактора - князът и Русия - ще се опита да използва
отново войската за налагане на своите виждания и позиции, което ще доведе до
напрежение, конфликти и влошаване на отношенията между двете държави.
38 БИА - НБКМ, ф. 758. а.е. 1. л. 1. 6-8.

39 По последвалите събития вж.: Димитров, И. Князът, Конституцията и народът Из историята на поли
тическите борби в България в първите години след Освобождението. София: Изд. на ОФ, 2001, 35-72,
според когото главната отговорност е на княза; Тодорова, Цв. Отново за „преврата“ през 1881 г. и
режима на пълномощията. - Известия на Българското историческо дружество, 1983, т. 35, 83-123, с
мнение, че действията на княза са напълно законни и санкционирани от Русия; Тодоров, Г. Временно
отменяне и възстановяване на конституцията в Княжество България (1881 - 1883). София: Изд. на
БАН, 1991, 20-37 - авторът определя случилото се като военна диктатура, осъществявана от чужден
ци; Стоянов, И. Либералната партия в Княжество България 1879 - 1886. София: Наука и изкуство,
1989, 70-86, според когото превратът е извършен с непосредствената и решаваща намеса на руските
представители в България, като основна роля играе военният министър К. Ернрот, без обаче авторът
да посочва конкретни доказателства.
40 България в австро-унгарските дипломатически документи 1879 - 1885. Т. 1. Състав. Цв. Тодорова и др.
София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, 173-176.
Политическите преобразувания, стопанските и стратегическите интереси

отново сблъскват вътрешните и външните фактори. Проведените бързи и ради-
калниреформи засилват позициите ив лиянието на княз Александър I. Това поражда
подозренията на новия военен министър ген. Владимир В. Крилов (1830 - 1888)
и най-вече на дипломатическия представител Михаил А. Хитрово (1837 - 1896),
който постепенно се дистанцира от княза и подкрепящите го консерватори и се
стреми да наложи своите виждания за създаване на смесено консервативно-либе
рално управление като най-добра гаранция за дългосрочните руски позиции в
България. Противоречията и разминаванията е княза са и по отношение състава
на Държавния съвет, на правителството и по железопътния въпрос. Позициите на
Хитрово не са санкционирани и от официален Петербург. Всичко това кара бъл
гарския владетел в началото на януари 1882 г. да се обърне към своя братовчед
е писмо, в което се оплаква от действията на руския дипломат. Александър III
изцяло застава зад Батенберг и предписва на Хитрово да не се намесва в борбите
на политическите течения41.
Дори императорската дума не отказва амбициозния дипломат нито от идеите
му, нито от намеренията му да убеди Петербург, че князът и консерваторите водят
политика, противна на руските интереси. Особени опасения у него предизвиква
сближението и доверието, е което князът се ползва сред руските офицери, заемащи
важни служби и постове както в княжеския двор, така и във Военното министер
ство. Страхуващ се, че Александър I може да си послужи е армията за цели, неот
говарящи на руската политика, от своеобразно преторианство на българска почва,
руският дипломатически представител се заема да прекъсне връзките на руското
офицерство е княза, настройвайки го против него. В навечерието на годишнината
от началото на промените - на 27 април 1882 г., секретарят на руското агентство
в София Клопенбург събира офицерите във Военното училище. Пред тях той обя
вява, че ако се стигне до „революция" на либералите е цел възстановяване на Кон
ституцията, руските офицери не трябва да се подчиняват на заповедите на княза,
а да „изпълняват само това, което им се заповяда от агенцията на Русия"42.
Случаят е фрапантен. Зад слуховете за нови вълнения и зад действията на Кло
пенбург стои Хитрово, чиято цел е смяната на правителството и назначаване на
ново, покорно на неговите намерения и интереси. За изпълнението на тези си пла
нове той директно се обръща към руските офицери и армията, присвоявайки си
правомощия, които не му принадлежат. Ударът, насочен срещу княза, цели изо
лацията му от армията, нейното разделяне на два лагера и дезорганизацията й.
К. Стоилов записва в дневника си, че дори е имало заповед офицерите да не взе
мат никакво участие, когато гражданските власти поискат тяхното съдействие43.
По това време се развива и един друг конфликт, също свързан е армията, главно
действащо лице в който отново е Хитрово. За да защити своето протеже, замест
41 България в австро-унгарските дипломатически документи..., 212-214, 216; Стоилов, д-р К. Дневник...,

с. 265; Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., с. 56.
42 България в австро-унгарските дипломатически документи..., с. 244; Мосолов, А. България 1878 -
1883. Спомени на адютанта на княз Батенберг. Прев. Л. Паспалеев. София, 1936, 70-72.
43 Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 266.
ника на военния министър полк. П. Попов, който поради непристойното си поведе

ние и решение на офицерския съд трябва да си подаде оставката, Хитрово свиква
руските офицери от София и от близките части и иска от тях да направят демон
страция пред княза, заплашвайки го, че ще напуснат българската армия, ако той
приеме тази оставка. Офицерите отказват да участват в замислената акция и да се
ангажират е политически действия, забранени от закона и противни на военния
морал. Тогава Хитрово решава да даде прощален обяд на Попов, на който трябва
да присъстват и офицерите от столицата. Те обаче се оплакват на княза и искат
да забрани даването на обеди и поднасянето на скъпи подаръци, за които отива
голяма част от заплатата им. Князът натоварва военния министър да изготви запо
вед в този смисъл, но последният отказва да направи това, без да се посъветва
предварително е Хитрово. След среща е дипломатическия представител, гене
рал Крилов отказва да издаде такава заповед. Намесата на Хитрово в чисто военни
дела и отказът на Крилов да изпълни заповед на Главнокомандващия по Консти
туция, кара княз Батенберг да поиска неговата оставка44. Генерал Крилов я подава
официално по здравословни причини. За временно управляващ на 12 април 1882 г.
князът назначава Иван М. Лесовой (1835 - неизв.), лично предан нему руски офи
цер, е което демонстрира нежеланието си да получава и да изпълнява заповедите
на руския дипломатически представител45.
Веднага след това княз Александър заминава за Русия, за да обясни лично на
император Александър III действията на Хитрово и освобождаването на военния
министър и да поиска връщането на Ернрот в България. Поредната мисия на княз
Александър I ще доведе в България не Ернрот, а други двама руски генерали, еди
ният от които - Леонид Н. Соболев (1844 - 1913), който ще поеме министърпредсе-
дателския пост и поста на вътрешен министър, а другият - Александър Каулбарс
(1844 - 1925) - поста на военен министър. В съставеното на 23 юни 1883 г. ново
правителство останалите министри са от средите на Консервативната партия. В
Петербург князът ще успее да убеди императора да отзове Хитрово, което е напра
вено още на 7 май 1882 г„ и да получи височайшето разрешение за първия по рода
си документ, който урежда въпроса за статута на руските офицери в българската
армия.
В началото на юни 1882 г. управляващият Военното министерство И. Лесо
вой получава писмо от името на руския император относно отношението на
руските офицери към руската и българската армия и техните служебни задълже
ния по време на престоя им в България. В писмото остро се осъжда поведението
на Хитрово и се определя като „фалшиво“ и предизвикало „прискърбно недора
зумение" сред офицерството. Императорът, решен „веднъж завинаги" да изясни
въпроса и за да се избегнат всякакви бъдещи недоразумения, заповядва:
1. Постъпвайки в българската войска, руските офицери се отказват от званието
си на руски офицери и стават офицери от българската армия. До връщането си
44 Головин, А. Ф. Княз Александър I Българский (1879 - 1885). Варна, 1897, 220-223; Мосолов, А. Бъл
гария 1878 - 1883..., 121-124; Кох, А. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. Прев. от
англ. Н. Асенова. София: Изд. Пет плюс, б.г., с. 124.
45 БИ А - НБКМ, ф. 271 (Княз Александър Батенберг), on. 1, а.е. 11, л. 86, 94.
в Русия те не носят отговорност за изпълнението на заповедите, получавани от

началството на българската войска.
2. Служебният дълг към императора „всецяло се пренася на особата на Негово
Височество Княза" и се пази така свято и ненарушимо по времето на пребивава
нето в българската войска, както биха служили в Русия.
3. На княза се дава правото ежегодно да представя списък на офицерите, заслу
жили награда. Тези, заслужаващи съдебно наказание, също биват представяни от
княза за изключване от руските войски.
4. Руският императорски дипломатически агент и генералният консул в Бълга
рия „нямат никакво право да се месят в делата на българската войска, още повече
да дават съвети или да правят указания" от името на императора и руското пра
вителство на офицерите, били те и руски поданици. Ако на императора е благоу-
годно да даде своите заповеди към руските офицери в българската армия, то те ще
бъдат давани само чрез княза, определен като единствен върховен вожд на вой
ските на Българското княжество и заедно с това на всички офицери - руски пода
ници, намиращи се на служба в българската войска40.
Тези правила на практика изпълняват желанието на Александър I, заявено още
през 1881 г„ да му бъдат делегирани права по отношение на руските офицери и
армията. С благоволението на руския император българският княз се превръща
в посредник между него и руските офицери. Руските дипломатически предста
вители получават забрана да се бъркат в работите на войската. Безспорно това е
важна стъпка на Батенберг по пътя му за отвоюването на армията, но далеч не е
толкова значителна, колкото изглежда. Правилата регламентират статута на офи
церите, но не и на военния министър - руски офицер, който запазва командните си
функции и оттам - контрола върху армията. Макар и посочен като представител
и изразител на волята на руския император по отношение на войската, истинската
опора на руските интереси и реализатор на императорските намерения едва ли
би бил един чужденец, а не оторизираният руски военен представител. В крайна
сметка князът получава право да предлага офицери за награждаване и наказание,
но върховната санкция зависи отново от императора, а не от него, което намалява
ефективността на тази мярка и възможността за пряко въздействие върху руските
офицери.
Позицията на княза относно армията и руските офицери е двойствена. От една
страна, той си дава сметка, че без последните тя би се разпаднала, но храни амби
цията да ограничи ролята на руския военен министър до тази на „войник, който
пази спокойствието и реда"4647. От друга страна, той все повече залага на авансира
нето на българските офицери, на тяхното нарастващо недоволство от задържането
им в служебното израстване, от разликите в заплащането, от невинаги коректното
отношение на руските им началници. Заповедта на Каулбарс в началото на октом
ври 1882 г. да бъдат изпратени български офицери на двегодишна служба в руски
46 БИ А - НБКМ, ф. 271, on. 1, а.е. 21, л. 54, 154-155. Според А. Головин това писмо е съставено от Алек
сандър I и одобрено от Александър III. Головин, А. Ф. Княз Александър I Българский..., 231-232. Така
твърди и Адолф Кох, вж. Кох, А. Княз Александър Батенберг..., 86-87.
47 Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 271, 276-277.
полкове, едва след което те да получат правото да командват роти, уволнението на

някои офицери, лично предани на княза, невъзможността да се приложи на прак
тика императорското предписание влошават отношенията между княза и новия
военен министър.
Батенберг е решен да направи втора стъпка, свързана е армията, като огра
ничи правомощията на военния министър. На 20 октомври 1882 г. той директно се
обръща към ген. Каулбарс, за да го запознае е възгледите си за организацията и обу
чението на армията. Князът счита, че у нас трябва да се възприеме немският модел,
при който военният министър изпълнява административни функции, главно свър
зани със съставянето и разпределението на бюджета, а нейното командване е в
ръцете на генерал, който е олицетворение на стабилността в армията. Този генерал
(очевидно руски) се грижи за обучението на армията и нейната военна подготовка
и трябва да стои над политическите дребнавости, подчинявайки се единствено
на княза. В случай на война князът поема командването на армията, командва
щият генерал става началник-щаб, а министърът на войната остава в София и се
занимава е тила. Тази реорганизация трябва да приключи до 1 юли 1888 г. Князът
дори определя бъдещия министър на войната, който ще приеме титлата „Държа
вен секретар на военното министерство" и това е подполковник Александър Реди-
гер (1854 - 1920). Той предвижда бъдещо изравняване между руските и българ
ските офицери по отношение на заплащането (въпрос, който поражда недоволство
и напрежение) и на командните им функции. Без да се намалява броят на руските
офицери в България, княз Батенберг предвижда във всяка дружина да бъдат съз
дадени две нови роти, чието командване да се поеме от българи - около четири
десет и осем души48.
Тази програма, споделяна и от консерваторите, има стратегическо значение
както за княза, така и за българската армия49. Планът звучи примамливо, но и
наивно, даже само поради факта, че съдбата на българската армия все още се
решава не в българската, а в руската столица и в много малка степен зависи от
българския княз и от военния министър. Този план не влиза в сила поради проти
водействието на Каулбарс и противоречията на генералите е княза и министрите
консерватори.
Новият управленски екип не успява да се сработи и да води единна политика.
Двамата генерали, имайки в ръцете си върховната изпълнителна власт и контро
лирайки войската и полицията, получават възможност да налагат вижданията и
разбиранията си относно бъдещото държавно-политическо и стопанско развитие
на Княжеството. Диктаторските маниери на Соболев и Каулбарс не се вписват
нито в разбиранията на княза, нито на министрите консерватори. Последните са
неудовлетворени, че руските представители не се задоволяват е ролята на изпъл
нители на техните идеи и на „стражари" на спокойствието в страната50. В края на
февруари 1883 г. консерваторите напускат правителството. Те ще издигнат лозунга
„България за българите!" и ще търсят единодействие е умерените либерали на
48 БИА - НБКМ, ф. 271. on. 1. а.е. 21. л. 59-73.

49 Пак там, ф. 290 (Димитър Греков), а.е. 165, л. 47-49.
50 Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 297.
Драган Цанков (1828 - 1911). При тази ситуация, за да се спаси страната от русифи-
кация, а князът - от изгонване, консерваторите се насочват към съюз с умерените
либерали и настояват за уволнението на руските генерали. Обстановката отново
поставя въпроса за поведението и позицията на армията при евентуалните про
мени. Леонид Соболев, както преди това М. Хитрово, подхваща рефрена за проав-
стрийската насоченост на княза и консерваторите и също ще потърси сближение
с либералите51. И двете страни виждат изход от кризата в съкращаване срока на
пълномощията и възстановяването на Конституцията.
Князът се опитва да преодолее създалата се кризисна ситуация по познатия
начин - посещение в Петербург и спечелване на императора. През май 1883 г.
той действително е в руската столица с молба в страната да бъде върнат Ернрот.
Този път обаче механизмът не сработва. Руският император сваля доверието си
от Батенберг и изпраща в България като свой специален пратеник Александър
Йонин (1837 - 1900), който да урегулира нещата. Той получава извънредни пълно
мощия - до правото да отзове всички руски офицери52.
Завръщайки се в България, князът влиза в открит конфликт с ген. Каулбарс,
който е изпълнявал функциите на негов наместник. По време на отсъствието на
монарха той открито си позволява да агитира сред офицерите за насилствена дет-
ронация. Каулбарс заплашва в лицето и самия княз, че ще изтегли руските офи
цери и това ще го доведе до абдикация53. Княз Александър I влиза в споразуме
ние с членовете на Държавния съвет, които на 15 юли изпращат доклад до него
„по повод честите нарушения на действащите в Княжеството закони от господа
министрите". Основният протест е срещу политиката по отношение на армията,
срещу безразборното назначаване на нови руски офицери със съмнителни войн
ски и морални качества и задържането на растежа на техните български колеги.
Държавният съвет се обявява за спиране на непрестанното „принадване и назна
чение на руски офицери в българската войска, по усмотрение само на военния
министър и без указана нужда". Гвоздеят на целия доклад е искането за съставяне
на отговорно министерство само от поданици на княза54.
Докладът на Държавния съвет е началото на открита война срещу руските гене
рали в България. В тази обстановка в София пристига новият дипломатически
агент А. Йонин. На 18 август 1883 г. той ултимативно поставя на княза две усло
вия - да съхрани генералите в правителството и да възстанови Конституцията.
Като средство за натиск отново се използва армията или по-скоро заплахата, че
ако князът не се подчини, руските офицери ще бъдат изтеглени от България. Кня
зът разчита на постигнатото още на 8 август споразумение между консерваторите
51 Даже най-върлият славянофил и негов приятел Иван Аксаков (1823 - 1886) е убеден, че опасение за
проавстрийско поведение на княза е немислимо както поради цялостната му зависимост от Русия,
така и заради факта, че „ни българската армия, която една част е руска, нито Русия, никога не ще
допуснат такова предателство“. Съветите на Аксаков към Соболев са да прояви такт и умение и да
управлява княза, но без самият той да почувства това. Вж. - Алманахъ на българската конституция.
Пловдив, 1911, 416-418.
52 Руско-турската война 1877 - 1878 г. Дневници, спомени, записки, кореспонденция..., с. 145.
53 България в австро-унгарските дипломатически документи..., с. 375.
54 Държавен вестник, 28 юли 1883, бр. 81.
и либералите на Цанков за съставяне на изцяло българско правителство и отстра

няване на руските генерали. В този момент, когато А. Йонин открито се съюзява
е либералите и се очертава скъсване на съюза им е консерваторите, несъгласу-
ваните и импровизирани действия на Соболев и Каулбарс ще променят и уско
рят хода на събитията. Те се опитват по насилствен начин и е помощта на арми
ята да отстранят Батенберг от българския престол. Техните действия не срещат
единодушната подкрепа на руските офицери и се натъкват на противодействие от
страна на българските офицери и войници. Те не са подкрепени и от Петербург5556.
Опитите за преврат като средство за сплашване на княза не успяват, но това
дава повод на Батенберг да поиска оставката на Соболев и да получи отговор, че е
назначен от императора, а не от него. Това е една от причините, довели в крайна
сметка до обединяване на консерваторите и умерените либерали, които в свика
ното на 4 септември 1883 г. на извънредна сесия Народно събрание започват атака
срещу руските представители в България. На 6 септември 1883 г. народните пред
ставители връчват на княза адрес е искане за възстановяване на Конституцията.
Същия ден князът подписва указ за нейното възстановяване, при условие, че тя ще
бъде променена. Това автоматично води до отстраняването на двамата руски гене
рали. Настояването на Соболев да бъде запазен от Батенберг поне Каулбарс не е
прието. Така за втори път военен министър напуска поста си по волята на българ
ската страна, но това вече е същинско предизвикателство към императора, който
е предупредил Батенберг да не отстранява генералите чрез Народното събрание50.
На 7 септември 1883 г. князът назначава ново правителството начело е Дра
ган Цанков, състоящо се от умерени либерали и консерватори. Руските генерали,
които до този момент безконтролно управляват страната, напускат. Всичко това
задълбочава кризата в отношенията между княза и Русия. Важно място в нея,
наред е останалите други аспекти, заема военният въпрос. Русия, принудена да
преглътне отстраняването на генералите, не е склонна да се откаже и от контрола
върху външната политика и армията на България. След последните събития княз
Александър I още по-добре осъзнава, че докато армията е в руски ръце, тя ще бъде
постоянна заплаха за неговия престол и за общата сигурност на страната. Той се
опитва да използва ситуацията и да поеме контрола над нея. Като първа стъпка
Александър I не назначава титуляр на Военното министерство, а временно упра
вляващ - полк. А. Редигер57.
Още на 11 септември 1883 г. българският владетел уведомява руския цар
за намерението си да назначи своя приближен генерал-майор Иван Лесовой,
55 Кох, А. Княз Александър Батенберг..., с. 121; Головин, А. Ф. Княз Александър I Българский..., 279-
281, 283-284; Мосолов, А. България 1878 - 1883..., 121-124; Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 323; Радев,
С. Строители на съвременна България в два тома. Под об. ред. на П. Зарев и И. Димитров. Т. 1. Цару
ването на кн. Александра 1879 - 1886. Ред. и бел. Е. Стателова. 3 изд. София: Български писател, 1990,
388-391; Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., 71-76. Съществува и мнението, че няма прак
тически стъпки за детронация, а само подготовка, сондажи и опити за привличане на либерали, вж.
у Димитров, И. Князът, Конституцията и народът..., 144-146. Многото посочени автори обаче свиде
телстват, че опити има, но те се провалят.
56 БИА - НБКМ, ф. 271, on. 1, а.е. 22, л. 91.
57 Държавен вестник, 8 септември 1883, бр. 96.
негов генерал-адютант и началник на българската артилерия, за военен минис

тър. В руските дипломатически среди се знае, че князът разчита Лесовой да при
еме българско гражданство и да се превърне в отговорен по Конституцията вое
нен министър58. С активната намеса на Йонин царят отказва. Обяснението, което
самият руски дипломат дава, е, че Русия не може да има доверие на лице, приятел
на княза5960123.Отказът на Петербург да се съобрази е искането дава още едно основа
ние на княз Батенберг да действа радикално и да приложи на практика плана си от
1882 г. Той решава да внесе в Народното събрание предложение Военното минис
терство да се раздели на две части. Едната, „чисто военна част“, да се ръководи
от един инспектор или началник-щаб. Втората - „административната част", да се
поеме от военния министър - руски генерал, който ще се занимава е домакинските
проблеми и военния бюджет. Така фактически войската ще мине под непосред
ственото ръководство на княза и ще бъдат стеснени неограничените правомощия
на Русия и на руските офицери и елиминирани опитите им да използват армията
за отстраняването му°°.
В своите намерения князът действително може да се опре на Народното събра
ние, настроено към ликвидация на наследството на руските генерали. Искането му
за разделяне на Военното министерство и преминаване на контрола върху армията
в български ръце е подкрепено от 38 депутати от присъстващите 46 души01. Денят
19 септември 1883 г. е онзи Рубикон, който изкарва руско-българските военни отно
шения от задкулисния свят и ги превръща в реален публичен проблем. Тъй като
армията не може да бъде слуга на двама господари, единият трябва да отстъпи.
Надеждите на Батенберг са, че при единодушната подкрепа на правителството и на
парламента Русия ще се откаже от монополните си права. Оптимизмът му в този
случай е по-силен от реализма.
Руският дипломатически представител Йонин категорично се противопос
тавя на замислената реформа и незабавно докладва в Петербург. Той вижда в този
акт стремеж на княза да установи диктатура в армията, да унищожи влиянието
на императора върху командването на войската, която е била и е „гаранция про
тив самоуправството на княжеската клика"02. Дипломатът възприема ситуацията
като обявяване от страна на княз Батенберг на морална война на Русия и започва
решителна борба е Александър I. С писмена заповед той забранява на Редигер да
изпълнява нарежданията на княза, свързани е военната реформа, а е тайно разпо
реждане по армията обявява правилата от 1882 г. за невалидни03. На 24 септември
1883 г. пристига телеграма от императора да се запази статуквото в армията, докато
не пристигне специален негов пратеник, който да води преговори за положението
на военния министър и руските офицери в България. Князът приема условието и
58 [Петков, Д.]. Документи изъ секретните архиви на руското правителство. София, 1893, с. 104.
59 България в австро-унгарските дипломатически документи..., 392-393.
60 Пак там, с. 394.
61 Стенографски дневници на III ОНС. Втора сесия. София, 1884, 90-95.
62 Цит. по Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., с. 78.
63 Головин, А. Ф. Княз Александър I Българский..., с. 298; България в австро-унгарските дипломатиче
ски документи..., 397-398, 400-401.
отлага публикуването на указ за разделянето на Военното министерство, за което

уведомява Александър III със специално писмо от 27 септември.
В писмото българският владетел е пределно ясен и категоричен и без увър
тания формулира проблема. Той обосновава предлаганите промени в армията е
постановленията на Търновската конституция - чл. 11 и чл. 153. Според него до
този момент Военното министерство, „ползващо се е пълни военни и политиче
ски права, създаваше това неудобство, че неговите титуляри, които разполагаха
със секретните инструкции и получаваха заповедите си направо от Русия, се смя
таха призвани да играят важна политическа роля в Европа [...]. Смятайки се за оли
цетворение на Русия, те се опитваха да се поставят над мен, харесваше им да тър
сят всякакви средства за заобикаляне на заповедите ми или открито им се про
тивопоставяха". Този ненормален дуализъм води до поставянето на офицерите в
конфликт при изпълнение на дълга им и до деморализация на войската. Ето защо
целта на промяната е командването на войската да стане напълно независимо от
политиката и подчинявайки го на себе си, да се уточни положението на офице
рите и да им се даде възможност да се занимават само е армията. Като обвинява
предишните руски министри за въвличането на офицерите в политиката, Батен
берг еднозначно отхвърля съмнението, че поемайки властта над тях, ще насочи
войската против интересите на Русия, но е категоричен, че не може да допусне в
армията да има офицери, които не са му напълно подчинени. Според него е реше
нието си Народното събрание е пожелало да види на поста военен министър циви
лен и българин, но той счита, че този пост трябва да бъде зает от висш руски офи
цер, който обаче да бъде контролиран от княза и Народното събрание и да не се
занимава е политика04.
В следващите няколко дни се водят сложни преговори между българските мини
стри и Йонин относно процедурата за назначаване на нов военен министър. От
името на императорското руско правителство Йонин изисква да се запази същест
вуващото положение, т.е. военният министър трябва да бъде назначаван не иначе,
а „със съизволението на Господаря Императора". Без негово съдействие и съгла
сие Йонин отказва правото на княза Министерският съвет и Народното събрание
да правят каквито и да е изменения в командването на армията. Той обаче допуска
военният министър да се съобразява е бюджета и дава отчет за направените раз
ходи, да изразява мнение и участва в работата на кабинета по всички въпроси,
отнасящи се до армията, и да избягва отговорности по други дела05. Тази офици
ална руска позиция определя на българската армия своеобразен статут на екстери
ториалност. Армията се издържа от българския бюджет, но нейното командване и
организация се определя единствено и само от Русия.
Българските министри решават да се срещнат е Йонин и да предложат свой
вариант, съдържащ две корекции на руския: първо - военният министър да се
назначава от княза със съгласието на императора и второ - тъй като в българската645
64 Външната политика на България. Документи и материали. Т. 1. 1879 - 1886. Състав. Е. Стателова и др.
София: Наука и изкуство, 1978, 471-476; Кох, А. Княз Александър Батенберг..., 128-133; Мосолов, А.
България 1878 - 1883..., 137-141; Головин, А. Ф. Княз Александър I Българский..., 296-299.
65 Централен държавен архив (ЦДА), ф. 284 К (Министерски съвет), on. 1, а.е. 190, л. 1-2.
армия се намира голям брой руски офицери инструктори, то коренни промени в

нейното командване да не стават без взаимното съгласие между княза и импера
тора. Целта на тези предложения е допускането и на българската страна в опре
деляне на военния министър и на командването на армията, като приоритетът се
запази за Русия. Постига се компромис. Йонин обещава да не се меси повече във
военните дела, а министрите се съгласяват да се отложи разделянето на минис
терството до назначаването на титуляр, което да се извърши по взаимно съгласие
между императора и княза. Акцията на министрите е проведена, без да е съгласу
вана с княза. Батенберг е недоволен от втората точка, защото поддържа мнението,
че от съществено значение е тъкмо преди назначаването на повикания от Русия
министър да се установят точно границите на неговите прерогативи. Самият княз
също приема да се отложи реорганизацията на армията00.
Йонин далеч не спазва поетия ангажимент. Той продължава да бомбардира
Петербург с произволни обвинения срещу княза и настойчиви искания за реши
телни руски действия. Според него единствената сила, на която князът и консер
ваторите се надяват, за да преобърнат събитията в своя полза и да управляват
отново без конституция, е армията, затова незабавно трябва да се отстранят лоял
ните на княза руски офицери. При противодействие на Батенберг той предлага
два варианта. Първият предвижда отзоваване на всички руски офицери от българ
ската армия и скъсване на дипломатическите отношения, а вторият - насилствено
отстраняване на Батенберг от престола с участието на самата армия. Йонин проек
тира дори временна руска окупация. Тези радикални действия обаче не са подкре
пени в Петербург. Николай Тире и Военното министерство, повлияни и от прис
тигналите в руската столица Л. Соболев и А. Каулбарс, решават на първо време
да стреснат Батенберг и да го принудят сам да се откаже от своите намерения07.
Въпреки отстъпките на княза и постигната договореност, на 12 октомври 1883 г.
руското Военно министерство заповядва от България да бъдат незабавно отзовани
ген. Лесовой и флигел-адютанта на княза А. Ползиков. Отзоваването на най-близ
ките на княза руски офицери е и вследствие на обвиненията на Соболев и Каул
барс, че именно те са им попречили да извършат преврата в края на август, пре
дупреждавайки Батенберг. Ето как Редигер обяснява мотивите на руската страна
за това решение: „На българската войска ние винаги сме гледали като на част от
нашата армия, като на наш авангард на Балканите; междувременно се появиха
големи съмнения в предаността на княза към Русия, а ако руските офицери дейст
вително ще считат, че клетвата, дадена от тях на Господаря се принася и на Княза
и че нищо не ги свързва с Русия, то и цялата армия се изплъзва от ръцете на Русия.
За да се предотврати това и се даде урок на руските офицери, беше решено да са
отзоват двамата най-ярки привърженици на княза"08. Така с един куршум Русия
се опитва да убие два заека - да покаже и на българския княз и на своите офицери
кой е истинският им господар. Нито руското Военно министерство, нито Йонин,678

67 Jelavich, Ch. Tsarist Russia and Balkan Nationalism. Russian influence in the internal affaires of Bulgaria
and Serbia. 1879 - 1886. Berkeley: University of California Press, 1962, p. 146, 147.
68 Руско-турската война 1877 - 1878 г. Дневници, спомени, записки, кореспонденция..., с. 147.
нито Редигер считат за нужно да уведомяват княза за своите действия. По този

начин се демонстрира пълно пренебрежение към него като военен началник.
За княз Батенберг тези действия на руската страна са проява на безцеремон-
ност. Почти сигурен, че решението му ще доведе до скъсване на отношенията
с Русия, този път той е решен да не отстъпва. Князът е подкрепен и от Минис
терския съвет, който решава да бъдат уволнени всички руснаци, членове на кня
жеската свита, да се откомандироват българските офицери в руската армия и да
бъде освободен временно управляващият Военното министерство Редигер. На 14
октомври 1883 г. князът уволнява полк. Редигер, отчислява го от служба в бъл
гарската армия и назначава на негово място подп. Котелников09. Срещу промя
ната възразява Йонин, но очевидно опасявайки се от очертаващата се катастро
фална за отношенията между двете държави перспектива, се съгласява Редигер
да подаде оставка, а на Котелников дава разрешение да приеме предложението на
княза6970. Напрежението между двете страни достига своята кулминация. За първи
път България отговаря на руско предизвикателство с предизвикателство, което
става предмет на европейската дипломация и преса.
На 29 октомври 1883 г. в България пристига полк. Николай Василевич Каул-
барс (1842 - 1905), руски военен аташе във Виена, натоварен от императора със
задача да води преговори за уреждане на военния въпрос. Каулбарс демонстрира
тактичност и примирителност. Той представя на княза проект за военна конвенция
от осем точки. Тя се отнася обаче само за руските офицери и покрай тях и за воен
ния министър, без той да бъде обект на особена регламентация. Като „удостоени
с одобрението“ на императора тези правила се представят като свършен факт. Те
предвиждат руските офицери да служат единствено в българската армия и флота,
без жандармерията и полицията, само с разрешение от руското правителство и
за срок от три години. Според точка четвърта по време на службата си те се под
чиняват на българските военни закони и са отговорни във всички служебни дела
пред българското правителство, но „под никакъв предлог и под никаква форма"
не трябва да се намесват във вътрешните политическите дела на Княжеството, да
участват в политически партии, в явни или тайни дружества. Точка пета от проекта
предвижда служещите в България руски офицери и чиновници „по всички дела,
задължения и искания, произтичащи от тяхното отношение към руската военна
власт, [да] се подчиняват на назначения със съгласието на Н. В. Императора вое
нен министър, а като руски поданици те са подчинени на акредитирания предста
вител на руското правителство в България, съгласно общите закони на империята.
Всички заповеди и разпореждания, които се дават на руските чиновници и офи
цери от руското правителство, им се обявяват и предават чрез военния министър".
Той отговаря за атестациите им пред руското правителство. Според точка седма:
„В тези случаи, когато някой от споменатите руски офицери или чиновници се
отклони от точното изпълнение на настоящите правила или се държи несъответ-
стващо на достойнството на офицер, на представителя на руската военна власт.
69 Кох, А. Княз Александър Батенберг..., 133-134.

70 Руско-турската война 1877 - 1878 г. Дневници, спомени, записки, кореспонденция..., 147-149; Държа
вен вестник, 15 октомври 1883, бр. 111; ЦДА, ф. 284 К, on. 1, а.е. 202, л. 1.
т.е. на министъра на княжеството, се предоставя правото да прави нужните вну

шения и предупреждения на такъв офицер или чиновник, а когато тези мерки са
безуспешни - да му предложи незабавното напускане на българската служба. Ако
той доброволно се съгласи, запазва офицерските си права в Русия. Ако откаже да
напусне българската служба, представителят на руската военна власт докладва на
княза, на руското правителство и на дипломатическия руски представител, за пос
тъпване с упоменатия офицер като с руски поданик, останал на чужда служба или
живеещ зад граница без разрешение на правителството". В този случай се вземат
мерки съгласно имперските закони.
Каулбарс всъщност предлага правила, които анулират договореното през
1882 г. и запазват съществуващото статукво от края на Руско-турската война.
Практическото командване на българската войска остава в ръцете на руския вое
нен министър, назначаван по волята на руския император. Той контролира изцяло
руските офицери в командно и в дисциплинарно отношение. Като руски пода
ници те пък са в подчинение на руския дипломатически представител, на когото
се препотвърждава забраната да се намесва по военни въпроси. Руските офи
цери се задължават да спазват българските военни закони, които практически са
руски, и да не се месят във вътрешната политика. Само веднъж се споменава бъл
гарският княз, и то като лице, което трябва да бъде информирано за простъпките
на руските офицери.
След като на 31 октомври се запознава с руските правила. Министерският съвет
натоварва Константин Стоилов да изработи български проект, като има пред
вид съществуващите досега споразумения. Проектът на Стоилов цели да постави
армията, руските офицери и военния министър в съответствие с изискванията на
Конституцията, като ги подчини на княза и ограничи възможностите на Русия
за намеса във вътрешните работи. Неслучайно те са озаглавени „Правила върху
положението на Военния министър и на руските офицери в България".
Руските и българските виждания са обсъдени на специално заседание на Минис
терския съвет с участието на Каулбарс, проведено на 1 ноември 1883 г. Министрите
особено настояват в правилата да се запише чл. 4, според който военният минис
тър, като съветник на княза по военните въпроси, е изпълнител на неговите запо
веди и дължи почит, уважение и покорност на българския княз наравно с руския
император. Каулбарс счита, че това се разбира от само себе си и е излишно да се
вписва. Императорският пратеник обаче възразява срещу чл. 6 на българския про
ект, целящ да елиминира военния министър като посредник между руския импе
ратор и руските офицери в България. Той предвижда всички заповеди на импера
тора и руското правителство да се предават чрез княза според чл. 17 от Конститу
цията или по дипломатически ред. Това означава, че руските офицери стават един
ствено подчинени на княза като български офицери71.
На следващия ден обсъждането продължава, но без присъствието на Каулбарс.
Цанков съобщава на министрите, че при лична среща с Каулбарс и Йонин се е
71 ЦДА, ф. 284 К, on. 1, а.е. 209, л. 1-7; а.е. 210, л. 1-2; а.е. 211, л. 1-8; а.е. 212, л. 1-14; Държавен вестник,
5 ноември 1883, бр. 119.
договорил да се измени чл. 4 от руските предложения, като се добави, че руските

офицери отговарят пред правителството и пред княза, а в чл. 5 на същите да се
добави, че само тези заповеди на руското правителство, които не засягат българ
ската служба и закони, се предават от военния министър. Освен тези изменения,
Цанков се договаря към руските осем правила да бъдат включени още четири бъл
гарски, отнасящи се до положението на военния министър. Но от първоначалния
правителствен проект отпада чл. 4 и се заменя с нов. Според него военният минис
тър е отговорен пред княза и Народното събрание по отношение делата на воен
ното ведомство и военния бюджет, но по възможност не взема участие във всич
ките други въпроси по вътрешната политика и по такива въпроси неговата соли
дарност с министерството се прекратява. Само К. Стоилов настоява, че българ
ските предложения в членове пет и шест са по-ясни, по-логични и по-съобразени
с нашите закони, но надделяват предложенията на Драган Цанков72.
На 5 ноември 1883 г. преговорите по военния въпрос са публикувани в „Дър
жавен вестник", а на 10 ноември са одобрени от княза и с указ са доведени до зна
нието на руските офицери. В указа изрично са посочени всички членове на Кон
ституцията, отнасящи се до правата на княза и Народното събрание и на които
руските офицери трябва да се подчиняват в своята служба. Тези правила са одо
брени и от император Александър III и са публикувани в изданието на Генералния
щаб на руската армия „Руски инвалид" и „Правителствен вестник"73.
Липсва единна оценка на подписаната военна конвенция както от съвремен
ниците, така и от изследователите. За едни тази конвенция поставя началото на
фактическата власт над армията от страна на българските власти и е начало на
нейното самостоятелно съществуване74. Според други конвенцията не подобрява
ситуацията в армията, а още повече я обърква, поставя страната и войската в
пълна зависимост от Русия и й дава възможност за нови вмешателства7576.Като цяло
обаче, след подписването на конвенцията напрежението в българо-руските отно
шения намалява и това дава основание и на двете страни да се чувстват победи
телки70. Факт е, че Русия запазва ключовите си позиции по отношение на армията,
а Батенберг не успява да реализира намеренията си пряко да я ръководи. Такава
е и оценката на Йонин. В донесение до руското Външно министерство от 6 ноем
ври 1883 г. той докладва, наблягайки върху факта, че конвенцията запазва утвър
дения до този момент ред по отношение на поста на военния министър в Бълга
рия. И нещо повече - предишният ред, който съществувал на основата на мъл
чаливото съгласие и зависел от случайности, капризите на княза или борбите на
политическите партии, вече бил поставен на трайни основи77. Роля за този резул
72 Пак там.
73 Централен военен архив (ЦВА), ф. 1 (Канцелария на Министерството на войната), on. 1, а.е. 47, л. 123—
125; Държавен вестник, 22 ноември 1883, бр. 126; 17 декември 1883, бр. 136.
74 История на Сръбско-българската война 1885 г. София, 1925, с. 53; Жеков, Н. Българското войнство
1878 - 1928. София, 1928, с. 21; Радев, С. Строители на съвременна България, т. 1..., с. 406.
75 Кох, А. Княз Александър Батенберг..., с. 144.; Икономов, Т. Мемоари. Подбор и ред. Т. Жечев. София:
Български писател, 1973, с. 353.
76 Jelavich, Ch. Tsarist Russia and Balkan Nationalism..., 149-150.
77 Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., с. 80.
тат изиграва и колебливото поведение на Министерския съвет и липсата на един

ство между министрите либерали и консерватори. Но дори и пълното единоду
шие и единодействие на българските фактори едва ли биха повлияли на Русия да
се откаже от правото си да определя военния министър и така да изпусне от кон
трол българската армия при ясно очертания конфликт е княза. Определянето на
руските офицери само като инструктори е точен срок на пребиваване, забраната за
намеса в политическия живот и ограничаване правомощията на военния минис
тър само по отношение на армията безспорно са стъпки, затвърждаващи българ
ския суверенитет. Радикална промяна обаче едва ли е възможна и това добре се
осъзнава и от княза, и от министрите. Остава все пак възможност българската
армия да се превърне в национална институция, като се издигнат български офи
цери на командни постове. Именно на това ще заложи и Батенберг.
Както бе посочено, подписаната военна конвенция не третира един важен
въпрос - а именно, за необходимостта от постепенната замяна на руските офицери
е български. Той става актуален не само заради амбициите на княза да заложи и
да се опре на българските кадри, но и поради факта на увеличения техен брой, на
необходимостта от закономерно професионално издигане и не на последно място -
от финансови съображения, тъй като те излизат „по-евтино" на хазната, отколкото
командированите им руски колеги. Тези въпроси са разисквани в Министерския
съвет и в Народното събрание във връзка е приемането на бюджета за 1884 г. На 2
декември 1883 г. на свое закрито заседание Министерският съвет обсъжда воен
ния бюджет. Оформят се две становища - за съкращаване на армията по финан
сови причини и за запазване на нейния състав както от гледна точка на сигур
ността на държавата, така и за да не се създаде лошо впечатление в Русия78. На 8
декември военният бюджет е обсъден заедно е княза. Той се изказва за по-висок
финансов ресурс, за да се запази организацията на армията и заплатите на руските
офицери, докато министрите са категорични в намеренията си да съкратят воен
ните разходи и да намалят офицерските заплати79.
На 24 декември 1883 г. Народното събрание обсъжда бюджета на Военното
министерство. Предлага се да се запази бюджетът от миналата година - 11 млн.
лв. е условие князът. Министерският съвет и бъдещият военен министър да напра
вят промени в организацията на армията е цел съкращаване на средства. По-
конкретно: предвижда се длъжностите на окръжни войнски началници, които се
грижат за отчета на новобранците, да бъдат закрити или заменени е български
офицери и да се назначат във всяка дружина по двама ротни офицери българи -
най-малко четиридесет и осем души. Тези предложения веднага са парирани от
изпълняващия длъжността военен министър полк. Котелников, който обяснява,
че длъжността на окръжния войнски началник трябва да се запази и да се заема
от висш офицер, т.е. от руснак, а е оглед на военната подготовка и развръщане на
армията допустимото число на ротни командири българи би могло да бъде два
десет и четири. Тази позиция предизвиква остра реакция от страна на българ
78 ЦДА, ф. 284 К, on. 1, а.е. 226, л. 1-2; Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 327.
79 ЦДА. ф. 284 К. on. 1. а.е. 227. л. 1-6.
ските народни представители. Димитър Греков (1847 - 1901), признавайки необ

ходимостта и заслугите на руските офицери, определя като недопустимо само
две - три роти да са командвани от българи, които вече имат и нужния стаж, и
изискваното българско и руско военно образование. Той не приема разчетите на
Котелников, според които едва след двайсет години всички ротни командири ще
бъдат българи. Греков счита, че трябва да се насърчават българските офицери, за
да „имаме една самостоятелна българска войска“. Тъй като българските офицери
получават от една трета до една втора по-малки заплати от руските си колеги, това
ще доведе до 400 хил. лв. икономии, които могат да се използват за други нужди
на войската. Чуват се и изказвания за спиране на прииждането на нови руски офи
цери. В крайна сметка по категоричен начин народните представители гласуват
окръжните войнски началници или да се съкратят, или на тяхно място да се назна
чат български офицери, както и „да се повери незабавно командването на 48 роти
на български офицери [,..]“80.
Този втори удар срещу руските позиции в армията на доминираното от консер
ваторите Народно събрание предизвиква неприкритата остра реакция на Йонин,
който се обявява против каквито и да са съкращения на руски офицери81. Новият
военен министър ген. Михаил А. Кантакузин (1840 - сл. 1891) е назначен от импе
ратора през декември 1883 г„ без обаче да се спази подписаната военна конвенция.
Българският княз просто е уведомен, но назначението не е съгласувано с него82.
Първоначално Кантакузин се проявява като тактичен и лоялен към княза и не се
ангажира с вътрешнополитическите борби. Той се заема да изпълни приетото още
на 27 януари 1884 г. решение на Министерския съвет за приемането в българ
ската армия само на руски офицери, които имат по-висок от капитански чин. На 10
февруари 1884 г. по негов доклад правителството взема решение за постепенното
връщане в Русия на руските офицери, които имат по-нисък от капитански чин и
за назначаването на български офицери за ротни командири. Решено е и всички
чужди цивилни служители във Военното министерство да се заменят с български
поданици83. Заедно с княза, военният министър прави необходимото, за да се осво
бодят четиридесет и осем места за ротни командири и за окръжни войнски начал
ници - българи, без съществено да се намалява ефективният брой на руските офи
цери84. С това поне за година напред са удовлетворени и руските, и българските
искания.
През есента на 1885 г. обаче предстои ново авансиране на около 50 български
офицери. Това вече предизвиква безпокойство от руска страна, която се чувства
заплашена от ограничаване на доминиращата й позиция. Поради тази причина
още в края на януари 1885 г. Кантакузин заминава за Петербург, за да се срещне с
императора, като не уведомява Батенберг за целта на мисията си. Това ще влоши
80 Стенографски дневници на III ОНС..., 224-234.

81 Стоилов, д-р К. Дневник..., 333-334.
82 Тодоров, Г. Временно отменяне и възстановяване..., е. 228.
83 ЦДА, ф. 284 К. on. 1. а.е. 251. л. 1-2; а.е. 259. л. 1.
84 Държавен вестник, 2 февруари 1884, бр. 10.
отношенията между двамата и ще породи недоверие8586.Въпреки противодействи

ето на Кантакузин, през юни 1885 г. шестима българи са произведени в капитан
ски чин, но без да им се повери командване на роти. Истинският конфликт се
очаква в края на август, когато предстои произвеждането на нови петдесет и шес
тима български офицери в капитански чин, на които трябва да се предоставят и
роти. Князът е е твърдото намерение да го направи, въпреки съпротивата на офи
циална Русия и на Кантакузин, тъй като по този начин реалното командване на
армията ще премине в български ръце, а руснаците ще останат на щабофицерски
длъжности. Новият министър-председател Петко Каравелов (1843 - 1903) и пред
седателят на Народното събрание Стефан Стамболов (1854 - 1895) лично се задъл
жават чрез таен протокол да подкрепят действията на княза и той подписва съот
ветния указ80. На заплахите на военния министър, че ще подаде оставка, П. Кара
велов отговаря, че макар и претрупан е работа, може в края на краищата да вземе и
портфейла на Военното министерство87. На 30 август 1885 г. князът действително
издава заповед за повишаване на седемдесет и деветима български офицери от
поручик в капитан, като на строевите офицери е поверено командването на роти88.
През пролетта на 1884 г. в София е пристигнал новият дипломатически пред
ставител на Русия Александър И. Кояндер (1846 - 1910), който замества Йонин.
Очакваното успокояване на отношенията между княза и Русия обаче не настъпва.
Кояндер идва е конкретна задача - да компрометира и отстрани от престола Батен
берг, считан за корена на всички беди в българо-руските отношения, е помощта
на самите българи. Убедил се, че не може да се разчита на българските политици,
Кояндер пише на директора на Азиатския департамент Иван Алексеевич Зино-
виев (1835 - 1917) за необходимостта от вземане на радикални мерки, без които
„ние все едно рискуваме да загубим България в съвсем близко бъдеще". От кон
текста на писмото проличава, че тези мерки трябва да дойдат като следствие от
изтеглянето на руските офицери, „които гарантират вътрешния ред в страната".
Без тях би настъпила анархия и българите сами биха се обърнали към Русия за
намеса89. Впрочем Кояндер активно работи за спечелването на руските и на част
от българските офицери за своите планове, сред които е и Олимпи Панов (1852 -
1887)90. През юли 1885 г. Кояндер ще докладва за наличието на заговор между
княза и П. Каравелов, насочен към отстраняване на руските офицери от българ
ската армия. Той предлага на руското правителство или да оттегли своите офи

86 Пак там, с 504, 507; Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 429.
8 7 България в австро-унгарските дипломатически документи..., с. 508; БИА - НБКМ, ф. 271, а.е. 37, л. 4.
Каравелов обаче в разрез с Военната конвенция отново допуска руският военен министър да участва
при решаването на изцяло вътрешни проблеми. Вж. Методиев, В. Министерският съвет в България.
Началото 1879 - 1886. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1999, с. 231.
88 Държавен вестник, 3 септември 1885, бр. 90.
8 9 Авантюрите на руския царизъм в България по документите на царските архиви. Прев. Св. Драганова.
Увод и бел. П. Павлович. Варна: ИК Стено, 1991, 30-33; Стателова, Е. Дипломацията на Княжество
България 1879 - 1886. Сер. Изследвания по българска история № 4. София: Изд. на БАН, 1979, 210 -
211; Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., 98-100.
9 0 Стоилов, д-р К. Дневник..., с. 372.
цери, или да потърси споразумение и гаранции от княза. Руското правителство

отказва както да търси помирение е княза, така и да отзове руските офицери91.
В първите дни на август княз Александър I решава да предложи на Русия сделка
чрез военния министър Кантакузин. Убеден, че в България има две сили - Русия и
той, и че тези сили трябва да действат в съгласие, князът предлага или пряко спо
разумение, елиминиращо политическите партии и техните водачи, които експло
атират взаимното недоверие и неприязнените отношения между него и импера
тора, или да напусне престола. Такива разговори той води още в края на юли във
Виена е австро-унгарския император Франц Йосиф (*1830; 1848 - 1916), е външ
ния министър граф Густав фон Калноки (1832 - 1898) и е руския посланик там княз
Алексей Борисович Лобанов-Ростовски (1824 - 1896)92.
Така изводите на Александър I и на Кояндер относно невъзможността да се
продължи съществуващото положение парадоксално съвпадат. Но докато българ
ският княз търси изход в един нов съюз между монарсите или в доброволен отказ
от короната, Кояндер предлага на помощника на външния министър Александър
Г. Влангали (1823 - 1908) четири възможни изхода:
1. „Най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване на руски
генерал-губернатор е въвеждане на нашите закони в България".
2. „Вторият изход би бил отстраняването на княз Александър I и неговата
замяна е напълно предан на Русия човек [...]".
3. „Третият изход е помирението е настоящия княз при известни условия,
например, съставянето на руско правителство, начело е Кантакузин, спирането на
действието на Конституцията и т.н.".
4. Четвъртият и любимият на Кояндер изход е: - „[...] да се отзоват агентите и
офицерите в случай, че самите българи не изпълнят това, което ние считаме за
необходимо за тяхно благо, т.е. ограничаване на изборните „свободи", унищожа
ване на различните „права", които дава Конституцията, като оставим на народа
само контрола над финансите". Това изтегляне ще доведе до анархия, а тя - до оку
пация, чужда или руска93.
Макар да изтъква третия изход като най-лесен, но и най-рискован за Русия, фак
тически Кояндер предлага империята да се откаже от политиката на външна без
участност и да приеме такава на пряко вмешателство е използване на военна сила
за постигане на своите цели. Такова е и мнението на руския император, който
върху доклада на Кояндер собственоръчно написва: „Няма съмнение, че е настъ
пил моментът решително да действаме в България и да приключим е всички тези
въпроси"94.
Обявяването на Съединението обаче променя ситуацията в руско-българските
отношения, съдбата на княз Батенберг и на армията.
91 Стателова, Е. Дипломацията на Княжество България.. с. 212.

92 Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., 103-104; Стателова, Е. Дипломацията на Княжество
България..., с. 213.
93 Авантюрите на руския царизъм в България..., 33-36.
94 Пак там.
На 5 срещу 6 септември 1885 г. майор Данаил Николаев (1852 - 1942) от източ-

норумелийската милиция застава начело на „народната войска", съставена от
редовни части, запасняци и доброволчески чети, която провъзгласява Съедине
нието. Дни след това войската на Княжество България начело с княз Александър I
тържествено влиза в Пловдив, с което се санкционира актът на съединение на
двете български области и фактически се обединяват армиите на север и на юг от
Балкана. Обединената българска армия се превръща в гарант за запазване на реда
и спокойствието и за защита на съединисткото делоQS .
За сигурността на страната и за успеха на Съединението неговите организа
тори, князът, правителството разчитат и се уповават на Русия и, естествено, на
руските офицери в българската армия. Последните се отнасят съчувствено към
българските стремежи за обединение и подпомагат първите мерки на властите
за организиране на отбраната на страната. Въпреки Съюза между тримата импе
ратори от 1881 г., предвиждащ подкрепата на Германия, Австро-Унгария и Русия
при евентуално съединение на Северна и Южна България, Русия не се стреми към
нарушаване на Берлинския договор. Тя разглежда българското съединение като
евентуално следствие от поредна война за турското наследство, за която далеч
не е готова. Ето защо Русия настоява и получава от българския княз уверения, че
този въпрос няма да се повдига от българска страна. Князът обаче не е в състоя
ние нито да предотврати, нито да отложи Съединението - факт, който не може да
му послужи като оправдание пред руската страна. Одобрявайки и възглавявайки
Съединението, той веднага търси руското покровителство, но върху него се сто
варва цялата ярост на руския император, който оценява пловдивските събития
като поредна проява на самостоятелност на своя братовчед и незачитане волята и
интересите на Русия. Убеден, че Съединението ще укрепи положението на българ
ския княз и ще засили чуждото влияние в страната, руският император определя
позицията си към това съдбовно за Княжеството събитие, изхождайки от отрица
телното си отношение към княз Александър I.
Следват и репресивни мерки, които трябва да покажат от кого зависи съдбата и
бъдещето на България. На 9 септември 1885 г. управляващият Азиатския депар
тамент А. Г. Влангали, съгласувано с императора и външния министър, изпраща
телеграма до София, с която нарежда на княз Кантакузин да напусне поста на
военен министър, а руските офицери да не се намесват в румелийските работи.
По-късно се получава заповед и те да напуснат страната90. Руският император не
отговаря нито на телеграмата на българския княз, в която той му предлага сам да
се откаже от трона, ако това ще го удовлетвори и ще вземе под свое покровител
ство делото на Съединението, нито на молбата на Народното събрание да остави
руските офицери в българската армия959697. Тази стъпка на руската страна, освен че
95 По-подробно вж.: Митев, Й . Съединението 1885. София: ВИ, 1980; Стателова, Е., А. Пантев. Съе
динението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година. София: Народна просвета, 1985;
Димитров, И. Преди 100 години: Съединението. София: Изд. Септември, 1985.
96 Татищев, С. Изъ прошлого русской дипломатш..., с. 416; ЦВА, ф. 1, оп. 5, а.е. 364, л. 2; ф. 22 (Щаб на
армията), оп. 3, а.е. 20, л. 63.
97 Външната политика на България, т. 1..., с. 604.
демонстрира пред българите и пред света неангажираността на Русия е акта на

Съединението и отказа от неговата защита, не може да бъде разглеждана изоли
рано и несвързано е препоръчваните и обсъждани до този момент мерки за отстра
няване на Александър I Батенберг. Оттеглянето на руските офицери и обезгла
вяването на българската войска в момент, когато страната е изправена пред опас
ност от чужда агресия, дава неочакван, но перфектен повод Русия да насочи цялото
недоволство на българите срещу собствения им княз, да предизвика анархия в
страната, която да принуди Батенберг да напусне престола и да отвори възможност
за руска „спасителна" намеса. Така отстраняването на княза се явява цената, която
руският император иска за признаването и подкрепата на съединена България.
Тези руски очаквания се оказват напразни. На 9 септември княз Александър I
обявява на офицерите, унтерофицерите и войниците, че взема „командата на вой
ските на моя народ", а на 10 септември, съгласно чл. 152 на Конституцията, издава
указ за назначаването на капитан Константин Никифоров (1856 - 1891) за упра
вляващ Министерството на войната98. Това е първият българин военен минис
тър, който поема ръководството на армията. Продължилата седемгодишна борба
за контрол на княза върху военните дела изглежда спечелена, но при толкова
тежки и непредвидими обстоятелства това едва ли му дава повод за удовлетво
рение. Назначаването на Никифоров за управляващ на военното ведомство е и
сигнал за възможност за споразумение е руската страна99. Но за такова изгледи
няма. Тъй като нито сред войската, нито сред населението, е изключение на пла
тените русофили, не проличават настроения, камо ли опити за сваляне на бъл
гарския владетел, руската страна ще предяви исканията си в прав текст. Това ще
направи руският император пред българската делегация, срещнала се е него на 21
септември 1885 г. във Фреденсборг, Дания. Там императорът двукратно ще заяви,
че докато начело на България е настоящото правителство, тя не може да разчита на
поддръжка от Русия. Н. Тире недвусмислено пояснява, че под правителство трябва
да се разбира князът. Същото е потвърдено и от Кояндер в София100.
Антикняжеската и антисъединистката позиция на Русия ще даде основания на
Англия да застане зад Съединението и зад личността на княза и да потърси реше
ние на въпроса под формата на лична уния, т.е. княз Александър да бъде назначен
за главен управител на Източна Румелия101. Последва нова демонстративна стъпка
на руската страна. Вследствие на недоказано изказване на княза срещу руските
офицери, на 22 октомври в руския „Правителствен вестник" се появява съобще
98 Държавен вестник, 7 декември 1885, бр. 113; 10 септември 1885, бр. 93.
99 Едва на 22 ноември 1885 г. князът издава указ за утвърждаване на К. Никифоров в длъжност военен
министър: Държавен вестник, 23 ноември 1885, бр. 111.
100 Външната политика на България, т. 1..., 586-589; Пешев, П. Историческите събития и деятели от
навечерието на Освобождението ни до днес. С бележки за живота ми. Чуто, видяно, преживяно. 3-то
фототипно изд. Предг. М. Куманов. Сер. Минало и личности. София: Изд. на БАН, 1993, 195-196;
Косик, В. И. Русская политика в Болгарии..., с. 114.
101 Пантев, А. Англия срещу Русия..., 89-105.
ние за изключване на княз Александър I от списъците на руската армия и лишава

нето му от шефство над 13-и стрелкови армейски корпус102.
Същевременно Великите сили успяват да възпрат Турция от използването на
военна сила, за да върне позициите си в Източна Румелия. Те обаче не спират
Сърбия, която на 2 ноември 1885 г. обявява и започва война е България. За Русия
поражението на България във войната би означавало сигурен край за Александър
Батенберг. За изненада на всички българската армия, командвана от княза и от
току-що произведени капитани, успява да спре, разгроми и изтласка агресора и да
започне успешно настъпление на собствената му територия. Чрез своите успешни
действия армията се превръща в изключително авторитетен публичен фактор, на
който българското общество е все по-голяма увереност залага своето бъдеще103.
Нейните успехи, естествено, се свързват е личността на княз Александър I, което
предизвиква още по-голямо раздразнение у император Александър III. Опитите
на Н. Каулбарс и А. Лобанов-Ростовски от Виена да повлияят върху пагубната
политика на императора, като издействат награждаване на българския княз и
лично да поискат от него да издаде заповед по войската, в която да благодари на
императора и руските офицери за извоюваната победа, пропадат. През декември
Каулбарс се среща е императора и му предава писмо от българския княз е молба
за помирение. Според руския владетел това едва ли е необходимо, след като „няма
да минат шест месеци и него ще го изгонят"104. Сметката му се оказва погрешна,
но само е един месец.
След края на войната със Сърбия, между България и Османската империя започ
ват преки преговори. Бъдещият статут на българската армия се превръща в клю
чов проблем не само за двете страни, но най-вече за съперничещите си Англия
и Русия. Българското правителство отхвърля турските предложения цялата бъл
гарска войска да се влее в турската и султанът да бъде върховен главнокоманд
ващ на двете армии по време на мир и война. С посредничеството на Англия на
20 януари 1886 г. е постигнато споразумение. Два пункта от този документ не се
вписват в руската концепция - назначаването от султана на княз Александър I
за генерал-губернатор на Източна Румелия е петгодишен мандат и допускането
на взаимна военна помощ между България и Турция. Според чл. 5, ако България
бъде нападната, Турция изпраща свои войски, които ще се намират под командва
нето на княза, а в случай на нападение на Европейска Турция, България изпраща
войски, които ще бъдат под командата на турски генерали105. Тези клаузи, вну
шени от Англия, напълно удовлетворяват както собствените й, така и турските
интереси за елиминиране на руското политическо и военно влияние и присъст
вие в България. Русия не само разбира това, но и не може да допусне и да затвори
възможността за намеса в българските дела и политика. Ето защо тя настоява да
отпадне клаузата за българо-турски военен съюз, както и да бъде махнато името
102 Головин, А. Ф. Княз Александър I Българский..., с. 376; Татшцев, С. Изъ прошлого русской дипло
мати..., с. 422.
103 Най-подробно тези събития са изложени в История на Сръбско-българската война...
104 Радев, С. Строители на съвременна България, т. 1..., 702-704.
105 Външната политика на България. Документи и материали, т. 1..., 718-721.
на княз Александър I. Това е пряка демонстрация на волята на Русия за отстраня

ване на Батенберг и въпреки неговите протести, тези клаузи залягат в подписания
на 24 март 1886 г. Топханенски акт, е който на практика се признава Съединението
между Княжество България и Източна Румелия.
* * *
На създаването на българска армия Русия гледа като преимущество, полагащо й

се вследствие от самата война е Турция и признато от останалите Велики сили.
На българския корпус, пряко контролиран от руски офицери, тя разчита както за
постигане на далечни военностратегически цели, така и за гарантиране на „теку
щите" си интереси в новото Княжество. Официална Русия и нейните предста
вители - дипломатически и военни, по различен начин формулират и отстояват
тези интереси, но от първия момент ангажират войската като средство за тях
ното налагане. От самото начало те разглеждат българската армия като инстру
мент за ограничаване властта и действията на българския княз, съмнявайки се
в неговата искрена лоялност към Русия и обвинявайки го в прозападни прист
растия. От своя страна, княз Александър I Батенберг отказва да приеме опреде
лената му роля в ограничения суверенитет и особено пристрастно се ангажира
е армията, последователно и целенасочено се опитва да влезе в конституцион
ните си правомощия. От встъпването си на българския престол той има своя про
грама, която цели да го превърне първоначално в посредник между руския импе
ратор и руския военен министър в България, а по-късно да поеме действител
ното командване на армията, подчинявайки руския военен министър. Тази кауза,
въпреки частичните княжески успехи, е обречена и ще породи неизбежен и еска-
лиращ конфликт, който ще му коства короната. Отзоваването на руския военен
министър от Княжеството и руските офицери от българската армия има бумеран-
гов ефект. Русия, вместо да наложи пълен контрол, губи командването над бъл
гарската армия и тя престава да бъде „руски фактор" в българската политика -
факт, който на този етап руските управляващи среди не искат да приемат и да пре
глътнат. Изгонването на Батенберг и връщането на руските офицери в българската
армия, чрез всички възможни легални и нелегални средства, ще се превърне през
следващите месеци в стратегическа задача на руската външна политика по отно
шение на България.
The Bulgarian Army in the Policy of the Russian Empire 1878 - 1886
Ve selin Yanchev
The study elaborates on the complex relationship between Russia and the first Bulgarian
prince Alexander I regarding the control over the Bulgarian Army, formed after the
Liberation. For the first time in the historiography, on the basis of not yet known and
less used documents, the issue is presented as a main cause for the tension and, later,
open conflict between the two rulers - the Russian Tsar Alexander III and the Bulgarian
Prince Alexander I. This inevitable conflict is rooted in the Russian perception of the
Bulgarian Army. Russia sees it as a military force composed by Bulgarian citizens but
directly controlled by a Russian minister of war and Russian officers. This force should
be used to achieve the long-term military and strategic goals of the Russian Empire and
to guarantee its current interests in the newly formed principality - the control over the
Prince Alexander I and his policy. The Bulgarian prince, on his side, rejects the imposed
role of a secondary army chief and deliberately aims at taking his full constitutional
powers as a commander-in-chief of the army. The author follows his consistent attempts
to become, firstly, a mediator between the Russian Tsar and the Russian minister of war
in Bulgaria, and, lately, to take over the real command of the army while subordinating
the Russian minister of war. The article tracks the attempts to reach an agreement on the
army issue as well as the radical actions taken by Russia to preserve the control over the
Bulgarian army till the beginning of 1886.
---------------- 0 3 ------------------
ПРОЕКТ ТУРЕЦКО-БОЛГАРСКОГО
ДУАЛИЗМА СТЕФАНА СТАМБОЛОВА:
фикция, реальность, политическая стратегия
Ольга Анатольевна Дубовик
Период после абдикации князя Александра Баттенберга (1879 - 1886) в августе

1886 г. и до избрания в конце июня 1887 г. князя Фердинанда Сакскобурггот-
ского (1886 - 1918) представляется чрезвмчайно интересньш не только е точки
зрения изучения вопросов сложнмх международнмх отношений, так как вопрос
о вмборе князя теснейшим образом связмвал Болгарию е государствами, подпи-
савшими в 1878 г. Берлинский трактат, вопросов становления болгарской монар
хии, истории развития политических партий, но и е точки зрения характеристики
Стефана Стамболова (1854 - 1895) - безусловно личности и личности сильной,
многогранной, вмзмвающей до сегодняшнего дня как крайне негативную, так
и крайне позитивную оценку в историографии. Именно Стамболов стал своето
рода координирующим центром в период поиска новото князя, без которого им
не ммслилось само существование Болгарии. Именно зтот период определил его
дальнейшие внешнеполитические ориентири.
Как зто не кажется странннм, данная тема не получила специального исследо-
вания ни в болгарской, ни в российской историографии. Болгарская и западная
историография не рассматривала специально сюжет поиска князя, однако в мно-
гочисленннх работах о Фердинанде присутствует общая информация об интриге,
связанной е преднсторией его появления на болгарском престоле, возможннх
претендентах и тому подобное1. Особо следует отметить построенное на глубо-
1 Андреев, Г. Кобургите и катастрофите на България. София: Агато, 2005; Влахов-Мицов, Ст. Вла
детели в примка. Книга за княз Батенберг, цар Фердинанд и цар Борис III. София: Изд. Лице, 1992;
Гешева, И. Монархическата идея при управлението на княз Александър I. 1879 - 1886. - Исторически
преглед (ИП), 2002, № 1 - 2, с. 27; Грънчаров, Ст. Политическите сили и монархическият институт в
България 1886- 1894. София: Наука и изкуство, 1984; Димитров, И. Князът, конституцията и народът.
София; АИ „Проф. Марин Дринов“, 2001; Йовков, И. Кобургът. София: Изд. „Христо Ботев“, 1990;
фон Кьонигсльов, И. Фердинанд Български. София; Изд. Гал-ико, 1998; Николова, В. За ролята на
монарха в политическия живот на България в края на XIX в. - ИП, 1983, № 6; Попов, Р. Русия против
Стамболов или Стамболов против Русия? София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2000; Мадол, X. Р. Фер
динанд цар на българите. Мечтата за Византия. София: Изд. Карина М, 1992.
268 Ольга А натольевна Д убовик
ком изучении большого количества архивнмх материалов исследование Радо

слава Попова „Болгария на перепутье. Регентство 1886 - 1887"2. Автор в частно
сти упоминает идею регентов предложить персональную унию некоторьш бал-
канским владетелям, в том числе и султану, которьш отверг „опасную авантюру”.
боясь осложнений в отношениях с Россией3.
В российской историографии лишь в работах Виктора И. Косика - специалиста
по проблемам политической истории Болгарии и международнмх отношений на
Балканах в 70 - 80-е гг. XIX в., в особенности вопросов болгаро-российских поли-
тических контактов и связей, зти сюжети нашли отражение4. Необходимо упомя-
нуть и работи украинското исследователя Дмитрия В. Миколенко, посвященнне
Ст. Стамболову, его внешней политике, освещению данной проблематики в исто
риографии56.
Говоря о политике регента, а затем и премьер-министра Стамболова, исследо-
ватели, отмечая самостоятельннй характер внешнеполитического курса, останав-
ливались в первую очередь на отношениях е Россией и европейскими державами,
особенно с Австро-Венгрией, обсуждался вопрос о „фильско-фобском" концепте
в феномене Стамболова“. Лишь Артем А. Улунянвскользь заметил „С. Стамболов,
являясь одним из регентов, предложил султану объявить себя болгарским царем,
что дало основание ряду историков считать, что он пнтался реанимировать так
назнваемую туркофильскую идею двуединого болгаро-османского государства.
Однако в действительности до сих пор не существует доказательств серьезно-
сти подобннх намерений, которне в условиях Болгарии 80-х гг. XIX в. били явно
не популярни у болгар“7. Проекти турецко-болгарского дуализма без сснлок на
источники упомянутн также Бориславом Гнрдевнм8.
2 Попов, Р. България на кръстопът. Регентството. 1886 - 1887. София: УИ „Климент Охридски“, 1991.
3 Там же, с. 261.
4 Косик, В. И. Русская политика в Болгарии 1879 - 1894 гг. Москва: Инст. славяноведения и балкани-
стики АН СССР, 1991; Косик, В. И. Время разрь1ва. Политика России в болгарском вопросе. 1886 -
1894. Москва: Инст. славяноведения и балканистики РАН, 1993.
5 Миколенко, Д. В. Ποπβιτκη реализации идеи „Великой Болгарии“ правителяством С. Стамболова:
реалистичньш подход к решению национального вопроса или бесперспективная стратегия. - В: Исто-
рики - слависть1 МГУ. Кн. 8 Славянский мир в поисках идентичности. Под. ред. Ю. А. Борисенка, А.
Н. Литвиновой и др. Москва: Институт славяноведения РАН, 2011, 333-345; Миколенко, Д. В. Маке-
донське питания на шпальтах болгарсько! проурядово'1 газети „Свобода“ (1887 - 1894 рр.). - Зб1рник
наукових праць Харювського нацюнального педагопчного ушверситету ϊ μ . Г. С. Сковороди, 2012,
вьш. 44, 87-92; Миколенко, Д. В. Зовшшня пол Пика Бол гари за регентства i преТрства С. Стамболова
в оцшщ радянсько! юторюграфп 20-х рр. XX ст. - Вюник Чернтвського нацюнального педагопчного
ушверситету. Чершпвь 2012, вьш. 106, сер 1я: юторичш науки, № 9, 33-36.
6 Улунян, А. А. „Фильско-фобский“ концепт в феномене С. Стамболова. - В: Историки-славистм МГУ.
Кн. 6. Б. Н. Билунов. Материали: конференции, посвященной 60-летию со дня рождения Б. Н. Билунова.
Отв. ред. Г. Ф. Матвеев. Москва: Изд. Московского университета, 2008, 96-103; Дюлгерова, Н.
Филството и фобството на Стефан Стамболов. - <http:7www.nina-dulgerova.org/Statii/33.pdf>
8 августа 2015.
7 Улунян, А. А. „Филско-фобский“ конспект..., с. 100.
8 Гърдев, Б. Несполучливият дуализъм (Пандели Кисимов и Стамболов сондират почва за българо-
турската държава). - Електронно списание LiterNet, 19.10.2004, № 10 (59) <http://liternet.bg/publish4/
bgyrdev/istoria/dualizam.htm> 8 августа 2015.
П ро ект ту рец ко -бо л га рс к о г о д у а л и зм а С теф ана С там бо лова 269
В результате переворота в августе 1886 г. воссоединившееся Болгарское княже

ство оказалось перед вопросом вмбора монарха. Казалось бм, вернейший путь -
вновь обратиться за помощью к извечной заступнице - Росени, в зтот раз оказался
тупиковьш исключительно из-за амбиций российской империи сохранять собст-
веннме интереси в Болгарии, из-за пренебрежительного отношения к интересам
болгарского народа русской дипломатии, из-за нежелания императора Алексан
дра III (1881 - 1894) пойти на компромисс и признать право голоса за болгарской
стороной, в том числе и легитимность регентства во главе е председателем Народ
ното собрания Стамболовнм, а соответственно его права „предлагать кого би то
ни било на болгарский престол, а Великое народное собрание избирать нероссий-
ского кандидата путем голосования - тактика, свидетельствовавшая, что импера-
торская дипломатия находилась в тисках „освободительной психологии", проду-
цирующей как би естественное непонимание освободителей тото, что освобожда-
емне могут стремиться к собственной национальной самостоятельности"9. Рос-
сийский император бил убежден, что вопрос о кандидатуре на княжеский пре
стол мог бнть решен только при активном участии российской дипломатии, что
ни в коем случае нельзя допускать усиления ориентации Болгарии в европейском
направлении. В результате такого упрямства и закостенелости мьппления времен-
ное охлаждение в отношениях переросло в глубокий кризис, на десятилетие прер-
вавший любне контакти между двумя странами.
В данной работе ми решили остановиться лишь на одном небольшом сюжете,
касающемся отношений Болгарии и Турции в зто сложное время. На наш взгляд
вопрос об отношениях Болгарии со своим сюзереном Османской империей пред-
ставляетсяважньш иинтересннм. Султан АбдулХамид II (*1842,1876-1909, f 1918),
серьезно увлеченннй идеями панисламизма, полагал найти в зтой идеологии сред
ства и возможности укрепления личной власти в ослабленной империи. С зтим
желанием связано и его стремление поддерживать дружественнне отношения е
балканскими народами, образовавшими свои национальнне государства. Кроме
зтого, сближение е балканскими соседями также позволяло ему противостоять
притязаниям Росени и Австро-Венгрии. Османская империя не понимала своей
подчиненной роли в дипломатических маневрах европейских держав, ожидала от
них союзной помощи, а получала только гарантии защити в регионе интересов
самих западннх держав против Росени. Султану все сложнее било реагировать на
многочисленнне и резкие изменения в политике великих держав. В период болгар
ского „бескняжия" положение Османской империи било весьма сложннм. С одной
сторонн - Болгария и великие сили, подталкивающие султана взять на себя веду-
щую роль в скорейшем разрешении кризисной ситуации. С другой - необходи-
мость постоянно учитнвать мнение Росени, ждать одобрения е ее сторонн. Росени,
занявшей, как известно, в зтом вопросе крайне неудобную позицию. Роль Портм
дополнялась необходимостью сглаживать конфликт между Россией и болгарским
9 Адлер, Фр. Возрождение Интернационала. Петербург, 1919, с. 58, цит. по Гришина, Р. П. Конституци
онния монархия в Болгарии и ее поддашше. - В: Человек на Балканах. Государство и его институтьк
гримась1 политической модернизации (последняя четверть XIX - начало XX в.). Сб. статей. Отв. ред.
Р. П. Гришина. Санкт-Петербург: Алетейя, 2006, с. 134.
270 О льга А н а то льевна Д убови к
регентством. Позиция султана и его советников в большой степени также опре-

делялась и нежеланием вмражать свое отношение в условиях англо-российского
противоречия, связанного с определением сфер влияния в балканском регионе.
Возможно зто звучит странно, но в период поисков князя Болгарии бьш удо
бен ее вассальньш статус. В письмах и донесениях дипломатических агентов тото
времени часто звучит воспринимаемое априори положение, что Турция „искренно
желае да са свърше българската криза по мирен начин“, должна предпринимать
шаги „за защитата на балканските държави"101. Вмжидательная позиция султана и
лояльное отношение со сторонм правительств европейских государств позволяли
Болгарии немного потянуть время, решая вопрос о „своем", „достойном" канди
дате. При зтом действовать необходимо бьшо предельно корректно. Регентство
изначально стремилось к поддержанию дружественнмх отношений с султаном,
чтобм предотвратить его сближение с Россией. В зтой ситуации декларирование
своето вассального положения бьшо весьма полезньш.
С самото начала октября 1886 г. Болгария стремится убедить Османскую импе-
рию взять инициативу в свои руки, прозондировать отношение великих сил.
Именно тогда Стефан Стамболов впервме напишет в своем дневнике о нереши-
тельности султана и своей неуверенности в том, что Порта не откажется взять на
себя зтот трудньш вопрос11, отметив, что в Константинополе „[е] доста силно рус-
ското влияние и турците играят по свирката им"12. Тогда же в дневнике Стамбо-
лова появляется запись „Надеждите ни на Европа взеха да отслабват. Какво да са
прави? Да отстъпиме ли на русейте, или да караме по старому?"13. Позволим пред
положиш, что „[да] караме по старому" означало для Стамболова иметь в тьшах
поддержку Турции и стоящих за ней некотормх из великих сил - Австро-Венгрии
и Великобритании.
Перебороть неопределенную ситуацию с кандидатурой князя стадо главной
задачей Стамболова в то время. В разговорах с турецким змиссаром Гадбаном
зфенди, ратовавшим, как известно, за русское военное влияние в Княжестве, как
верное средство для восстановления порядка и спокойствия14, Стамболов пмталея
убедить его в недопустимости попустительства султана вмешательству России в
дела Княжества вплоть до угрози оккупации, в необходимости защищать инте
реси своих вассалов15. Приводился убойннй с точки зрения Стамболова аргу
мент - „ние са не боиме от турска оккупация, защото вие ще дойдете в България, а
след 6 месяца или година ще бъдете принудени да си отидете, и ние пак ще си оста-
ниме свободни. Но не е така с русската оккупация. Ако московеца дойде в Бълга
рия, той нема вече да я напустне. И тогава ние за винаги ще пропадниме, а след
някоя година и Ц[ари]град ще влезе в ръцете му. Затова ако на пита Европа от тур
10 Стефан Стамболов. Личен архив. Т. I. [Ч. I.] Писма, телеграми, записки и дневници. Състав. М. Кума
нов, П. Свирачев, Д. Илиева. Ч. II. Писма, телеграми, рапорти и записки 1879 - 1887. Състав. М.
Куманов. Пор. Български старини. Подред, на Л. Петков. София: Изд. Отечество, 1997, 229-230.
11 Там же, 139-140.
12 Там же, с. 144.
13 Там же, с. 147.
14 Косик, В. И. Время разрьгва..., с. 19.
15 Стефан Стамболов. Личен архив. Т. I. [Ч. I.] Писма, телеграми, записки и дневници..., с. 148.
ската и русската оккупация коя предпочитаме, ние ще предпочитаме първата"10.

Таким образом Стамболов изначально заявил свою позицию, направленную на
сближение с Османской империей для противостояния России.
В зто же время осенью 1886 г. в дневнике Стамболова появляются и рассуждения
на тему, что „в борбата ни с турците за нас Россия беше свята; на нея ние гледахме
с пълно и безпределно доверие [...]. Едно време турците душаха бълг[арската] сво
бода и народност, днес същото дело искат да извършват нашите братя освободи
тели. Едно време всеко зло за българите идеше от Ц[ари]град, днес иде от Петер
бург. Едно време ние са борехме и пазихме от турците, днес същото правиме с
русейте. О, как са измениха работите: не е чудно, че са измениха и симпатиите на
българете"1617.
В газете „Свобода", вмражавшей позицию регентства, а впоследствии народно-
либеральной партии Стамболова, появляется серия статей, целью котормх бьшо
найти в истории подтверждение тезиса о необходимости пересмотра отношения
с Россией. Так в ноябрьских - декабрьских номерах газетм 1886 г. дается крайне
негативная оценка русскому кандидату на болгарский престол князю Мингре-
льскому Николаю Давидовичу Дадиани (1847 - 1903), назмваемому в статьях
Николаем Мингрели. Так он характеризируется как человек малообразованньш,
легкоммеленньш, бросавший жену с детьми, растранжиривший отцовское наслед
ство, а самое главное „той знае да предава своите владения на русския цар срещу
титули и злато"1819, что „на 4 януари 1867 г. княз Николай Давидович поднесе на
[...] император Александър II своя корона и своите владетелни права на Мингре-
ς ςΐ Q
лия, като помоли императора да го приеме в числото на своите върноподания .
Делается соотвествующий вмвод о несерьезности данной сандидатурм в качестве
претендента на болгарский престол. В газете публиковались фрагменти из напи-
санной на французеком язнке брошюрн „Россия и болгарский кризис" некого
румьшекого депутата Александра Джуравн, убеждавшего, что „турский хомот е
от дърво, русския пак е от желязо"20.
Постоянни и у поминания об у грозе со сторонн России окку пировать Болгарию
„в нарушение на договори и на международното право". Данннй тезис прозвучал
и в опубликованной в газете „Свобода" работе бельгийского социолога и зконо-
миста Змиля Луи Виктора Лавелз (1822 - 1892) „Положение на Востоке"21. В зтой
же статье звучить и столь важная мнель, противопоставляющая Турцию России -
„велика България, припозната от Европа и поддържана от то най после даже и от
Турция, осигорена за напред от към едно прогрессивно и самостоятелно бъдъще,
ще се истръгне за всегда от исключителното влияние на Россия", которая, по мне-
нию автора, преследуя цель создать „подчинено княжество, а не да освободи и
развие в самостоятелност, било Сърбите, било Българите [...] цел на Россия е била
16 Там же, с. 149.

17 Там же, с. 214.
18 Свобода, бр. 5, 12 ноемврий 1886, с. 1.
19 Княз Н. Мингрелский. (Из русския в. „Московския Ведомости”). - Свобода, бр. 11, 3 декемврий 1886,
с . 1.
20 Джувара, А. Руссия и българската криза. - Свобода, бр. 3, 11 октомврий 1886, с. 2.
21 Емиль де Лавеле. Положението на изток. - Свобода, бр. 5, 12 ноемврий 1886, 1-3.
просто да ги подчини на непоклолебимата си воля, до където настане минута да

ги погълне"22.
На рубеже 1886 - 1887 гг. собмтия развивались достаточно динамично. Пока в
Софии готовилась почва к появлению новото князя, предлагаемого не Россией, а ее
кандидати отвергались или отказнвались сами, даже будучи избранннми Вели-
ким народннм собранием (например Вольдемар Датский (1858 - 1930)), в Европе
действовала болгарская депутация. Ее руководитель Константин Стоилов (1853 -
1901) почти ежедневно сообщал Стамболову о новнх возможннх кандидатах и об
отношении к зтому сложному вопросу глав и представителей европейских и бал-
канских государств. Особого накала ситуация достигает в декабре 1886 г., когда
руководитель депутации, рассказнвая о теплом и любезном приеме в турецкой
администрации, отмечает, что „за България най-доброто ще е да продължи кол-
кото е възможно повече настоящето провизорно положение. Колкото по-късно се
разреши кризата, толкос по-износно ще бъде за нас. [...] Кандидатурата Кобург
е паднала, понеже не са подържа от никого"23. Но надежда найти новото канди
дата не исчезала, так Стоилов сообщал из рождественской Европн, что там не
допускают даже мисли о русской оккупации и о том, что европейские „приятел
ските нам сили желаят едно сближение между България, Сърбия и Романия"24. Из
донесений же Стоилова следует, что депутация била тепло принята в балканских
государствах. Стамболов ответил на зти новости вполне оптимистичннм завере-
нием, что „регентството е популярно и са подържа от народа и може да са държи
на власт още година и повече"2526.
В самом начале 1887 г. благодаря рекомендациям Стамболова и активной дея-
тельности дипломатическото представителя Болгарии в Османской империи Геор-
гия Внлковича (1833 - 1892) позиция Порти в зто время становится более опреде-
ленной, так в частности посредством великото визиря Мехмед Камиля паши (1832 -
1913), она вира зила несогласие с Россией, заявив о нежелании поддерживать канди-
датуру Мингрели, так как он не устраивает болгарский народ, и о том, что вопрос о
конституции - дело самих болгар20. В передовицах газетн „Свобода" в январе 1887
года радостно сообщалось, что „Високата Порта вече не слуша гибелните съвети
на Нелидова27, че тя е предложила на Русското правителство да оттъгли кандида
тура на умразния предател Мингрели и да предложи друг по-добър и по-прием-
лив кандидат, и че тя искренно и усърдно работи и залъга за благополучно разре
шение на българската криза без да се допусне на някого да докачи правата и сво
бодата на България"28. А еще через несколько номеров газета сообщала, что Тур
ция еще месяц назад пнтавшаяся „по разни начини да ни сломи и да ни принуди да
станем роби на Россия", изменила свою позицию и „разумеха вече турските дър
22 Там же, с. 2.
24 Там же, с. 227.
25 Там же, с. 225.
26 Там же, 226-227.
27 Александр Иванович Нелйдов (1835 - 1910) - российский дипломат, в то время российский посол в
Константинополе.
28 Свобода, бр. 19, 10 януарий 1887, с. 1.
жавни мъже, че съ помаганието си на Россия да зароби България, те копаят гробъ

на своята държава"29. А Вьшкович очень оптимистично сообщал министру ино-
страннмх дел Болгарии Григору Начовичу (министр иностраннмх дел Болгарии
6 декабря 1879 - 7 апреля 1880), что у него бьша „интимна" встреча е великим
визирем Мехмед Камилем пашой, после которой он сделал вмвод, что „турците
гледат на нас, като на защитници на Турската империя и съм напълно убеден, че
ще ни помогнат и подкрепят, в нужда"30. Определенно не в интересах Османской
империи бьшо восстановления политического влияния Росени в Болгарии.
Именно в зто время, в период, когда почувствовалось потепление в отношениях
е Османской империей, а Россия еще не предложила нового кандидата, родился
проект, ставший основньш в нашем исследовании. Именно в контексте вьпнеиз-
ложенного совершенно неслучайньш и вполне закономерньш нам представилось
появление в декабре 1886 года некой новой идеи, плана.
Наиболее полная информация об зтом проекте содержится в написаннмх бол-
гарским зтнографом, писателем, одним из первмх биографов Стамболова и непо-
средственньш участником собнтий Димитром Мариновьш (1846 - 1940). Заме
лим, что книга написана Мариновьш и опубликована в 1909 г. Специально для
завершения воспоминаний он покинул пост директора Национального зтногра-
фического музея. Возможно, одной из целей книги бьша реабилитация Стамбо
лова, что объясняет стиль весьма уважительннх и даже восторженннх воспоми
наний об зпохе, о своем друге и политическом кумире. Изложенньш фактиче-
ский материал достаточно широко привлекается исследователями зпохи и дела
Стамболова и представляется вполне достоверньш. В воспоминаниях Маринова
очень определенно внражена и позиция их автора. Так период отсутствия князя и
регентства по его мнению „съставлява най-славната епоха в нашата новейша исто
рия, най-отрадното явление в нашия новейши политически живот", ибо зто время
сплотило болгарский народ против посягательств „на една силна и мощна импе
рия", а Стамболов смог проявител как альфа и омега зпохи, сгруппировав вокруг
себя патриотическое и болгарское. Маринов совершенно справедливо отмечает,
что зтот период не исследован и не оценен „както трябва"31.
Маринов очень високо оценивает дипломатический успех и мудрость Стамбо
лова в истории е внборами болгарским князем Вольдемара Датского. Он полагает,
что регент идеально „просчитал" данную ситуацию: Народное собрание одобрило
кандидатуру, родственно связанную е Россией, регенти действуют в полном
согласии е народной волей, но избранник вежливо отказался, сославшись на заня-
тость32. С зтой мнслью согласен и другой современник собнтий Симеон Радев33.
Отметим, что исследователь данного периода и собнтий Радослав Попов не нашел
29 Свобода, бр. 24, 28 януарий 1887, с. 1.

31 Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история. Летописни спомени и очерки. Ч. II. Под ред.
на М. Кондова. София: ИК Български писател, 1992, 5-6.
32 Там же, с. 49.
33 Радев, С. Строители на съвременна България в два тома. Под об. ред. на П. Зарев и И. Димитров. Т.
2. Регентството. Ред. и бел. А. Пантев. 3-то изд. София: Български писател, 1990 <http://www.slovo.bg/
showwork.php3?AuID=101&WorkID=9355&Level=3> 8 августа 2015.
документального подтверждения тото, что Стамболов знал о планах отказа Воль-

демара Датското34.
Имена „странни кандидатури на различни принцове", почти ежедневно возни-
кающие в донесениях европейской депутации, по мнению Стамболова одобрять
бьшо нельзя ибо „те не познават нашите нрави, нашата родна душа; нашата исто
рия с подвизите и себепожертвуванията ще остане за тях завинаги чужда и непо
нятна; нашите идеали, които вълнуват душата на един българин - ще бъдат за тях
сюжет на сладки приказки и забавления във време на пиршества и тържества, без
да могат те да проникнат в дълбочината на нашата душа. Те ще гледат благото на
своята династия, а благото на народа и отечеството ще бъде всякога на второсте
пенно място. Освен това, отраснали в охолен живот, спокойна и изобилна обста
новка [...], те не са и не могат да бъдат борци"35. Так Маринов подводит к мисли о
закономерности и естественности появления у Стамболова новой идеи, уверенно
заявляя, что Стамболов решил поискать кандидата „между принцове, които или
са изникнали на Балканския полуостров, или които са се вече сроднили с дивата
натура на Балканския полуостров и са доказали една известна държавническа
способност"36.
Данная идея бьша близка и понятна зтнографу Маринову, рассуждавшему о
балканских народах следующим образом: „Турците, българите и донякъде албан
ците имат приблизително еднакви чърти и душевни свойства: те са откровении,
добродетелни, жилави и несъкрушими [...]. Българите при тия по-горе споме
нати качества имат още едно [...]. Българинът не се вдава лесно на влечения: при
скърби и радости той умее да се сдържа в себе си [...]. Ето защо него не могат позна
кога се радва и кога плаче; не могат го узна дали питае към някого симпатия или
антипатия"37. Русские агенти и консули, по мнению Маринова, думали и верили,
что понимают болгарина, но не познали ето душу, позтому и наделали ошибок,
которне дорого обошлись русской чести и русскому могуществу38. Именно поз
тому, пишет Маринов первнм кандидатом, которнй „бе сериозно намислен и
избран от Стамболов, а чиято кандидатура бе разисквана от регентство[то] след
вечерята на 15 декември, беше кандидатурата на султан Хамида"39.
Доводи Стамболова, объяснявшего свой внбор регентам, представляют боль-
шой интерес. Из текста понятно, что Маринов не присутствовал на ужине в доме
регентов, встреча носила строго конфиденциальннй характер. Но то как ярко он ее
описнвает дает основания предположить, что впоследствии он получил подроб-
нейшую информацию от одного из ее участников. На судьбоносном, с точки зре
ния Маринова ужине присутствовали регент Георгий Живков (1844 - 1899), ранее
бнвший поклонником идеи турецко-болгарского дуализма, и регент Савва Мут-
34 Попов, Р. България на кръстопът..., с. 213.

35 Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история.... с. 63.
36 Там же.
37 Там же, с. 8.
38 Там же, с. 9.
39 Там же, с. 63.
куров (1852 - 1891), с удивлением воспринявший данньш проект. Ему-то и при-

шлось Стамболову приводить доводи и аргументи. Рассмотрим основнне из них.
На вопрос Муткурова, почему именно султан, Стамболов спокойно ответил,
что „ако това е било възможно преди петдесет и повече години, сега е още по-въз-
можно. Великият Раковски [...] се спря на тоя кросж "С там б олов убежден, что
если би „Али паша и Фуад паша бяха вникнали в дълбочината на неговите кро-
ежи и бяха ги възприели", то ми име ли би „едно велико българско царство и една
могъща турска империя". Стамболов е грустью вспоминал, что, будучи молоднми
и неопнтннми, они не одобряли и даже жестоко осуждали зту идею, но „днес
колко скърбя. И съдбата е отредила така, щото аз, най-върлият противник на тия
негови кроежи (на Раковски - прим. авт., О.Д.), да бъда техен изпълнител"4041.
Стоит заметить, что Маринов ошибочно связмвал первое появление проекта е
именем Георгия Раковского (1821 - 1867), на самом деле меморандум к султану о
создании дуалистической турецко-болгарской монархии возник в 1866 г. в Тай-
ном болгарском центральном комитете под председательством соратника Раков
ского Ивана Касабова (1836 - 1911), при участии Пандели Кисимова (1832 - 1905).
Раковский же от зтого проекта дистанцировался. Возможно, что для Маринова
упоминание имени великото Раковского придавало проекту и идее большую зна-
чимость. Мм полагаем, что именно своето рода „освящение авторитетом" стадо
определяющим для данной „ошибки" Маринова.
На вопрос Муткурова, как на зто посмотрит болгарский народ и Народное
собрание, ведь султан „родом турчин и по вяра мюсюлманин", Стамболов очень
подробно и обстоятельно ответил: „С турците ние сме живели цели пет столе
тия и това вековно заеднишко живувание е научило нашия народ да гледа на тур
ците и на тяхната религия по-трезво и по-разсъдливо". Далее приводятся рас-
суждения о комфортном и доброжелательном совместном проживании на про-
тяжении веков, отмечается взаимное уважение и веротерпимость. Стамболов
заявляет, что „вековно заеднишко живувание е смесило и нашата кръв: турчинът
румелиец е повече българин европеец, отколкото манафин азиатец"42. Он отме-
чает, что болгарм, лишь сменив веру, становились турецкими пашами, янмчар-
ский корпус комплектовался исключительно из болгарских юношей, турки брали
в свои гаремм болгарских девиц, делая их женами и матерями своих детей. Если
же перейти к более частному вопросу, то мнению Стамболова сам султан „по
кръв е толкова българин, колкото днешният австрийски император е маджарин
и чех, или по-правилно казано: султанът толкова законно право има да носи бъл
гарската царска корона, колкото днешният австрийски император - маджарска и
чехската"43. Зта отсьшка к историческому опмту Австро-Венгрии, а также упоми
нание о болгарских корнях султана представляются, по мнению Маринова, аргу-
ментами весьма весомьши. Стамболов заявил, что он спокоен за болгарский народ
и Народное собрание, которме должнм отнестись ккандидатуре „със своя трезвен
40 Там же, с. 64.

41 Там же.
42 Там же, с. 65.
43 Там же.
и разсъдлив ум и ще я приемат с готовност, като имат предвид благите резултати

от нея за българското отечество и за всецялата българска нация"44.
Дальнейший разговор регентов перешел после зтих доводов Стамболова в
плоскость вполне практическую. На вопрос Муткурова, как же бмть с феской
султана и его именем, Стамболов ответил, что феска для турок вещь достаточно
новая, что крммские султани носили колпаки болгаро-татарские, какие татари и
сегодня носят, а султан, приехав в Софию, может надеть колпак. А имя, по мне-
нию Стамболова, можно изменить при коронации: вместо Хамид может бнть
наречен Кубрат, Батбай, Аспарух, Крум, Асень - имена „които далеч не са гръц-
кохристиянски". По мнению Стамболова „тоя въпрос спада между дреболиите и
не бива да става пречка на едно велико дело за двете нации, за двете държави"4546.
Данная мнсль является с одной сторонн чудесной иллюстрацией для характе
ристики самото Стамболова, которому било не свойственно задерживаться или
тем более останавливаться из-за, с его точки зрения, „мелочей", с другой сто
ронн, еще раз подтверждает ранее звучавший в пресее, дневнике Стамболова
и донесениях тезис о взаимополезности сближения, как для болгар, так и для
турок.
Более коварнмм и сложнмм представляется вопрос Муткурова об отношении
болгарской церкви к обсуждаемой кандидатуре. Стамболов и здесь нашел ответ,
сославшись на исторический зпизод из недавнего прошлого: „Ако великите наши
отци Иларион Макариополски, Авксентий, Антим, Панарет и други са можали да
споминят в молебствията името Азис и Хамид, то колко повече днешните ни отци
църковни ще могат да споминят името Кубрат, Аспарух, Крум, Асен и прочее"40.
Вопрос Г. Живкова „но ще приеме ли султанът да бъде княз, когато днеска той
е император"47 повернул беседу к реальности. Но и он не смутил Стамболова,
нашедшего с его точки зрения вмход и из зтой щекотливой ситуации, полагая что
„тук не важи титлата; но ако султанът вижда унижение за своя висок сан в тит
лата - защото съгласно Берлинския договор той като български княз ще бъде вас-
сал на турския султан, т.е. на себе си, - тогава ние ни за минутка няма да се подво
умим да обявим княжество за царство и на главата му да турим короната импера
торска (царска) на българските царе, каквато той самичек няма, макар да се нарича
император"48. Зтот вариант вмхода из ситуации почти буквально повторяет мемо
рандум 1867 г., предлагавшего поставить во главе дуалистической монархии сул
тана, а к его титулу падишаха прибавить титул „царь болгар". Зтот ответ в очеред-
ной раз характеризует Стамболова, какчеловека идущего к своей цели.
Не смутил Стамболова и вопрос об отношении к проекту великих сил. По его
мнению объединение силм воспримут „с готовност, а особенно някои, които ни
44 Там же.
45 Там же, 65-66.
46 Там же, с. 66.
47 Там же.
48 Там же.
съчувствуват и които в това турско-българско съединение ще видят едно оконча

телно решение на Източния въпрос"49.
На сложньш с правовой точки зрения вопрос о престолонаследии в консти-
туционной Болгарии, где по закону престолонаследник - ребенок по первород-
ству, и в абсолютистской Турции, где престолонаследие идет в семье по старшин-
ству, Стамболов отвечает в вполне традиционном для него духе, что „може да
бъде изменена нашата конституция в такъв смисъл. Освен това султанът ще бъде
поканен да възобнови турската конституция и в това отношение [...] ще намерят в
конституционна България един силен и мощен съюзник за преобразованието на
цялата империя в тоя дух"50. Здесь мм вновь видим несколько аспектов: достаточно
„легкое" отношение Стамболова квозможности изменения Тмрновской конститу
ции, его убежденность в обоюдной пользе проекта для болгарского и турецкого
государств, и даже возможное одобрение великих сил, столь долго и настоятельно
рекомендовавших принять конституцию в Османской империи.
Вопрос Г. Живкова о том примет ли султан настоящее предложение представ-
ляется Стамболову саммм сложнмм - „мъчния и трънливия"51. Он считает, что
„султан Хамид е тънък и хитър дипломат", но необходимо убедить его в значении
предложения, так как Стамболов не уверен, что султан сможет освободиться „от
религиозни и от национални предубеждения, които единствено могат да попречат
на приложението на тоя план"52.
Именно об зтом „единственном" препятствии задуммваются и регентм, воз-
лагая надежди на дипломатическото представителя в Константинополе Георгия
Внлковича, задачей которого станет не только самому понять задуманное, но и
найти аргументи для убеждения султана.
Итогом вечера и долгого обсуждения стала фраза, вложенная Мариновмм в
уста Живкова „На всеки случай нека направим опит"53.
Согласившись со всеми доводами Стамболова по информации Димитра Мари
нова, регентм моментально начинают действовать в направлении практическото
претворения проекта в жизнь. Лично Стамболовмм бмла составлена, специаль-
нмм образом зашифрована и той же ночью отправлена секретная телеграмма
Вмлковичу. О хорошем настроении Стамболова свидетельствовало замечание
Маринова: „Стамболов затананика своята мила песен „Чавдаре, синко, Чавдаре" и
отправился в свою комнату"54.
Далее собмтия разворачивались не столь радужно. Через два дня бмла полу
чена шифрованная телеграмма от Внлковича: „Отговор неудовлетворителен; с
писмо подробно изложение"55.
Маринов сокрушается, что Вьшкович не смог постичь великий план, не смог
постичь всей глубинм „тайнм". Не бьшо рядом с ним Стамболова, которьш мог
49 Там же.
50 Там же.
51 Там же.
52 Там же, с. 67.
53 Там же.
54 Там же.
55 Там же.
бм объяснить, как привести план в исполнение и каковм могут бмть последствия

при его реализации50. Соответственно по мнению Маринова Вьшкович не смог
донести план регентов до султана. При зтом ему удалось сразу же получил ауди
енции» во дворце. Вьшкович перевел султану телеграмму регентов „на хубав тур
ски език", но из обширното рапорта Вьшковича в изложении Маринова следует,
что султан не понял план, заявил, что предвидит „голяма политическа и дипло
матическа буря" и попросил время на размишления. Через три дня султан сооб-
щил Внлковичу, что о проекте откуда-то узнал Александр Иванович Нелидов,
которнй моментально направил записку визирю, что Россия никогда не допустит
ничего подобното. Ответ султана в изложении Маринова звучал следующим обра-
зом: „Нека изоставим засега тоя план; той не ще бъде погледнат добре нито от
силите, нито от самите турци"5657.
Маринов недоумевает, как Нелидов мог узнать о плане, и замечает, что сул
тан бил вннужден солгать своему визирю, заявив, что подобното плана не суще-
ствует. И сам Стамболов в Софии, когда английский дипломатический предста-
витель в Софии О. Конор спросил его об зтом слухе, бил вннужден заверить, что
такая идея даже не возникала58. Маринов настаивает, что идея существовала и для
ее претворения в жизнь бьш сделан первнй шаг, но из-за нерешительности сул
тана и недостаточного понимания плана Вьшковичем „план на великия българин
за една персонална уния между България и Турция, който щеше да реши оконча
телно Източния въпрос и щеше да издигне империята на някогашното нейно вели
чие [...] пропадна"59.
После прочтения зтого материала возникло много вопросов о существовании
такого проекта. Бьш ли он на самом деле? Или зто литературньш вмммсел Дими
тра Маринова. Почему об зтом ужине нет информации ни в дневнике Стамбо-
лова, ни в других источниках? Возможно, проект бьш строго конфиденциальньш,
а поскольку не увенчался успехом, то о самой идее предпочли на время забмть.
Решение действовать предельно осторожно и не афишировать план могло бмть
связано с пониманием, что он не встретил бм поддержки в болгарском обществе,
в котором не бмло серьезнмх туркофильских настроений, а пророссийские и про-
австрийские планм имели своих горячих приверженников. А может бмть зто
бмла провокация с целью подразнить Россию и заставить великие силм активнее
участвовать в разрешении вопроса о новой кандидатуре? Или же план стал сво
ето рода возможностью лишний раз засвидетельствовать лояльность по отноше-
нию к султану и империи. Сближение с сюзереном, которому Болгария после вос-
соединения 1885 года бмла обязана вьшлачивать ежегодную денежную компенса
ции», и от которого зависело решение национального вопроса, связанного с обес-
печением религиознмх и политических прав македонских болгар, бмло весьма
полезно. Можем предположить также, что в 1886 г. зто бмл определеннмй такти-
ческий ход Стамболова. Неприемлемость „русских" кандидатов и отказ султана
56 Там же, с. 68.

57 Там же.
58 Там же, с. 69.
59 Там же.
занять вакантное место давали свободу в вмборе „своето“ кандидата, развязмвали

Стамболову руки, позволяли оправдать скорьш вмбор Фердинанда.
Стремление к самостоятельному внешнеполитическому курсу, желание найти
вариант в интересах Болгарии, сама специфика личности Стамболова делают, на
наш взгляд, возникновении зтого проекта вполне возможньш. При отмечаемом
всеми исследователями прагматизме Стамболова можно говорить и об определен-
ном авантюризме в его характере, его желании „проиграть", попробовать любме
варианти. На наш взгляд именно личная обида заставила 4 января 1887 г. Стамбо
лова сделать дневниковую запись о том, что „раболепието на султана [...] подър-
жет и крепит надеждите на панруссите"00.
Чтобн ответить на зти вопросн, ми решили рассмотреть вопрос об отношении
Стамболова к возможному оближению Болгарии и Османской империи в последу-
ющие годи.
Мисли о неудавшемся проекте не покидали Стамболова, ставшего уже пре-
мьер-министром Болгарии. Так в разговоре е представителем турецкого банка в
июне 1892 г. он вспоминал о предложении сделанном султану, отметив, что оно
било связано е условием „на Македония да се даде автономия, подобна на васал-
ността на Княжество България, само че без княз"01.
В подтверждение мисли о серьезности намерений Стамболова в проекте пер-
сональной унии Д. Маринов сообщает, что Стамболов напомнил султану Абдул
Хамиду II об зтом плане во время их встречи в 1893 году, полагая, что Стамбо
лов имел возможность лично рассказать об идее, а султан ответил „Стамболов
зфенди, защо ми не писа тогава и да беше ми изложил това нещо?"02. Таким обра-
зом Маринов подтверждает свою мнсль о неспособности Внлковича понять и
донести идею до султана. На самом деле аудиенция била получена в июле 1892 г.
и информации о ней очень немного. Возможно зто связано е тем, что как следует
из донесений Петра Димитрова, ставшего после убийства Г. Внлковича дипло-
матическим агентом в Турции, „по висша заповед цензурното бюро не позволи
на тукашните вестници да пишат, че сте били приети на аудиенция на Н[егово]
В[еличество] султанът"03.
Виктор И. Косик на основании даннмх российских архивов сообщает, что орга-
низованная П. Димитровмм встреча продолжалась недолго, после чето „турец-
кая сторона бьша фактически принуждена принести свои извинения Петербургу
в связи е 15-минутнмм приемом летом 1892 года Абдул Гамидом II Стамболова,
подчеркнув свою готовность не нарушать постановления Берлинското трактата"04.
Александр Нелидов сообщал Николаю Карловичу Гирсу (министр иностраннмх
дел Российской империи е 1882 по 1895 гг.), что Абдул Хамид II заявил своему
визитеру, желавшему прозондировать вопрос о признании Кобурга, что „в наето-601234
61 Цит. по Попов, Р. България на кръстопът..., с. 261.
62 Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история..., с. 69.
63 Стефан Стамболов. Личен архив. Т. V. Писма, телеграми, рапорти, записки. Състав. М. Куманов и Д.
Иванов. Пор. Български старини. Подред. наЛ. Петков. София: Изд. Отечество, 1997, с. 127.
64 Цит. по Косик, В. И. Времяразрьгва..., с. 67.
ящее время исполнение зтих вожделений невозможно, надо ожидать более благо-
приятнмх обстоятельств"05.
Большее значение ветрене придает Димитър Иванов, полагающий, что султан
сам отправил Стамболову неофициальное приглашение посетить его. „Този акт на
вежливост означава почти открито признаване на политиката, провеждана от бъл
гарското правителство"00. Иванов приводит „фолклорният политически мит", рас-
сказанньш Илией Бешковьш. Визирь перед аудиенцией султана общался и оце-
нивал собеседника, входя к султану иносказательно определял вее посетителя.
После беседи со Стамболовнм он оказал султану, что „тоя не го лови кантарът"07.
Данная пятнадцатиминутная аудиенция по мнению дипломатическото пред
ставителя Болгарии в Константинополе долго не давала покоя представителям
Росени и великих сил. Некий управляющий из г. Свиштов внразил зто в письме
Стамболову, поздравив е приемом султаном, написав, что простой народ восхища-
ется Стамболовнм, а у русофилов „злоба им блещи на лицата им"08. Из многочи-
сленнмх донесений Димитрова, придававшего большое значение визиту, следует,
что корреспондентам о цели визита не сообщали, а российские, французские и
греческие представители в Константинополе негодовали, полагая, что цель визита
категорически заявить султану, что либо он признает нашето князя, либо провоз-
глашается независимость Болгарии, что сближение Болгарии и Турции создавало
мрачную перспективу будущей Великой Греции. Димитров передает Стамболову
просьбу великото визиря не писать в официальном издании „Свобода" о визите,
полагая, что е одной сторонм Россия вмешиваться не должна, е другой сторонм
лучше ее не раздражать, а Порту не ставить в трудное положение. Из донесений
же Димитрова мм узнаем о ноте составленной Россией, в которой Турции напо-
миналось о том, что ее существование и будущее зависит от соблюдения Берлин
ското договора, нарушаемого Болгарией, а следовательно, султану нельзя бмло
принимать ее премьер-министра09.
О том, что в политике Абдул Хамида II в конце 80-х начале 90-х годов „пред-
почтение отдавалось болгарам" пишет и известнмй российский османист Ирма
Львовна Фадеева, полагающая, что балканские проблемм занимали существен-
ную роль в политике Абдул Хамида II, что османское правительство пмталось
удержать в орбите своей политики и своих интересов образовавшиеся на Балканах
национальнме государства. Отсюда брали свое начало избирательнме контактм
султана е различнмми политическими деятелями зтих стран. Абдул Хамид II
вмнашивал план создания Балканското союза, в котором главная роль принадле
жала бм Турции. А. И. Нелидов полагал, что идея зтого союза бмла противосто-
ять притязаниям извие, особенно Росени и Австро-Венгрии65678970.
65 Там же, с. 81.

66 Иванов, Димитър. Лидерът Стамболов. [Състав, на албума Д. Иванов, М. Куманов]. Cep. Historia
incognita. София: Снела, 2014, с. 92.
67 Там же, с. 93.
68 Стефан Стамболов. Личен архив. Т. V. Писма, телеграми, рапорти, записки..., с. 129.
69 Там же, 161-171.
70 Фадеева, И. Л. Официальнью доктринь1 в идеологии и политике Османской империи (османизм -
панисламизм). XIX - начало XX в. Москва: Наука, 1985, с. 182.
Мнение Фадеевой, на наш взгляд, объясняет развитие турецко-болгарских

отношений в конце 1893 - 1894 гг. В зто время велось активное железнодорож-
ное строительство, создавались проекти объединения болгарских и турецких
линий (Солуньской е Софийской), совместно решались культурнне и религиоз-
нне задачи в македонских землях.
В зто время идея турецко-болгарского сближения стремится принять новую
форму. Маринов отмечал, что „после свиждание между Стамболова и султан
Хамида въпросът за едно съглашение и близко съединение между България и Тур
ция се турна на една сериозна и здрава почва“71. В декабре 1893 г. по информации
Маринова „едно доверено лице на Илдъза“ от имени султана попросило Стамбо
лова „да направи писмено изложение на начина, по който може да се пристъпи
и извърши турско-българското съглашение", а уже в январе 1894 г. появился и
бмл направлен для передачи в Константинополь „запечатан плик със секретния
меморандум"72. Текст зтого секретното документа Маринов в кавмчках цитирует
в своих воспоминаниях.
Оценивая планм сближения начала 1894 г. представилось важньш и интерес-
нмм сопоставить тезисм меморандума е аргументами, приводимме автором, под-
писмвающимся „Н“ в статьях в газете „Свобода", бр. 1 375, 1 386, 1 388. Маринов
в воспоминаниях писал, что он написал зти статьи по поручению, чтобм развеять
австрийские сомнения относительно целей меморандума, а также напомнить о
взаимоотношениях е Турцией и взаимнмх интересах73. Заметим, что статьи Стам
болова в газете „Свобода" и ранее в других изданиях тоже подписмвались буквой
„N" или „Н".
Текст меморандума, приводимого Мариновьш, начинается е историческото зкс-
курса - „ние живем е турците през цели петстотин години заедно и под един поли
тически режим"74. Далее вновь вспоминается дело Раковского, которьш „пред
ложи дуализъм"75. Автор меморандума приводит принципи создания „Отоман
ско-българска империя". Их семь, зто: деление будущей империи на европейскую
и азиатскую части; европейская часть будет представлять собой конституцион-
ную область; султан будет халифом мусульман и царем болгар; столицей европей-
ской части будеть Константинополь; официальном язнком в ней будет турецко-
болгарский; военнне турецко-болгарские сили будут подчинятся султану; на
базе Охридской и Тнрновской епархий будет образована болгарская патриархия.
Идеи меморандума не получили должной оценки в Константинополе. В статье
„Едно спомнуювание" Маринов более подробно излагает историю взаимоотноше-
ний е Османской империей и заявляет, что „вярно е казал един държавен турски
мъж, че еще дойде време, когато и турците и българите, ако се съгласят да въздиг
нат заедно паметник на някой свой общ велик мъж - без всякакво съмнение те ще
признаят, че тоя мъж друг не може да бъде, освен Раковски". Зта мнсль развивается
71 Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история.. с. 389.

72 Там же.
73 Там же, с. 392.
74 Там же, с. 389.
75 Там же.
в рассуждениях, что, если бм турецко-болгарский дуализм бьш бм реализован, то

не бьшо бм ни сербо-турецкой, ни русско-турецкой войн, восстаний, материаль-
нмх потерь, моральнмх унижений и человеческих жертв, „Турция нямаше днес да
плаща военни обещетения и лихви за такива огромни суми, а България нямаше да
бъде покрита е пепел и кости и нямаше да оплаква загубата на толкова свои скъпи
синове, които [...] със своя ум, със своето знание и енергия, щяха да подигнат вели
чието на Отоманско-Българската империя"70.
В меморандуме 1894 г. отменено, что „днес вече тоя дуализъм не може да стане,
защото България съставлява отделно княжество и има своя народна династия, но
[...] един политически и културен съюз е съвершено възможен" и приводятся его
шесть основ: политический оборонительньш болгаро-турецкий союз; торговме,
таможеннме и почтовме договори, ликвидирующие граници; образование евро-
пейской автономной области, управляемой султаном; использование турецко-
болгарского язнка в зтой области; существование в ней совместннх вооружен-
ннх сил, управляемнх болгарским князем или султаном в зависимости от терри-
тории военннх действий; соблюдение фермана относительно Зкзархии и церков-
ного школьного ведомства7677.
Интересно, что в статьях в газете „Свобода" даннне основи сформулированн
иначе. Так вместо политическото союза упоминается оборонительньш договор; в
случае невозможности стирания границ предполагается снижение таможенннх
пошлин; говорител также лишь об обучении болгарских воинов в турецкой армии
и так далее78. Таким образом тон и градус требований и амбиций в газете суще-
ственно понижен. Маринов объясняет, что зти мери необходими „за нашето вза
имно спасение, за нашето взаимно величие" и заявляет, что Раковский умер, но
„той има своя наместник. Стамболов е негов ученик и той стъпва по този път,
който е начертан от неговия велик учител"79. Итогом статьи является внражение
позиции, что турецко-болгарское единство может привлечь другие балканские
государства и „така ще се осъществи балканската конфедерация под предводител-
ство на султана и Турция"80.
По мнению Маринова, внсказанному в воспоминаниях, зтот проект принци
пна льно бил принят султаном, но „за жалост някои от дворцовите хора издадоха
този проект и от Виена и Петербург направих всичко да бъде осуетен"81. В евро-
пейской пресее появились статьи, полагавшие проект Стамболова болгарской
интригой, представлявшей военную угрозу для Росени. В двух майских номерах
газетм „Свобода" 1894 года появилось дополнение к статье „Едно спомнувание",
которая также вмзвала негативнме отзиви в европейских газетах, под заголовком
„Турско-българско единство". В них Маринов приводит исторические доказатель-
ства миролюбивмх намерений Болгарии, всегда, а не только сейчас, как полагают
76 Едно спомнувание. - Свобода, бр. 1 375, 28 апреля 1894, 2-3.

77 Маринов, Д. Стефан Стамболов и новейшата ни история..., 390-391.
78 Едно спомнувание..., с. 3.
79 Там же.
80 Там же.
иностраннне корреспондентн, стремившейся к сближению с Турцией, что „бъл

гарите са били уверении, че освобождението, който щеше да дойде от Руссия не
щеше да бъде добро“82. По мнению автора статей болгарские возрожденцн „бяха
предании на султановия престол, [...] бягаха и се боеха от русското избавление",
что „ако беше Турция испълнила Гюлханский Хатти шериф, Хати Хумаюна уве
ряваме всякого, че днес от религиозните и племенни симпатии към Руссия нямаше
ни спомен да има"83.
В последние дни нахождения Стамболова на посту премьер-министра и в усло-
виях возрождения надежд на нормализацию отношений е Россией такие смелне
внсказнвания могли навредить Стамболову, позтому Маринов не пишет прямо
о его роли в создании проекта. В то же время желание убедить веех в необходи-
мости турецко-болгарского сближения не остановили автора статей. Доказнвая,
что идея союза е Османской империей для Болгарии совсем не нова, Маринов
подчеркивает, что болгарн желали сближения всегда „преди сто години, преди
26 години, па и преди седеем години"84. Так ненавязчиво Маринов напомнил о
проекте 1867 г. и о проекте Стамболова 1886 г.
Стамболов же, как следует из воспоминаний Маринова, давал султану разъяс-
нения, что „българите нямало да се бият срещу Русия"8586. Зта мнсль развернуто
прозвучала в третьей статье Маринова в „Свободе", основной упор в которой сде-
лан на целесообразности оборонительного союза, полезности знакомства е воен-
НЬ1М опнтом союзников80.
Однако „преговорите около турско-българския съюз бяха привършени"87. Кос-
венньш их итогом можно считать очередную уступку султана, одобрившего изда
ние бератов о направлении болгарских владнк в Велес и Неврокоп (апрель 1894 г.)
и откритие болгарских школ в 40 общинах. Так история е меморандумом 1894 г.
является еще одним примером прагматизма Стамболова, использующего различ-
нне средства и методи для получения максимально возможной внгодн в деле
мирного решения македонского и фракийского вопросов.
Сравнив изложение собнтий в 1894 г. и в 1909 г. можно сделать интереснне
внводн. В воспоминаниях, написанннх в 1909 году, то есть после смерти Стамбо
лова в июле 1895 г., Маринов, желая реабилитировать своего друга, более прямо-
линеен. Так он прямо заявляет, что Стамболов в 1894 г. лично давал необходимне
пояснения, которне били донесени и принятн султаном88, более открито пишет
об антироссийской политической направленности возможного союза. По мне
нию Маринова именно тайннй меморандум привел к новому торжеству политики
Стамболова в Македонии89. Подробное напоминание в 1909 г. о собнтиях 1894 г„
82 Турско-българско единство. (Допълнение към статията „Едно спомнувание“ в вестник „Свобода“, бр.
1 375). - Свобода, бр. 1 386, 12 мая 1894, с. 3.
83 Там же.
84 Там же.
86 Турско-българско единство..., с. 3.
88 Там же.
89 Тамже, с. 392.
на наш взгляд, можно объяснить тем, что Маринов при написании воспомина-
ний допускал мирньш путь решения македонского вопроса. Уже после отставки
Стамболова в мая 1894 г. и его перехода в оппозицию в „Свободе" бр. 1 395 от 28
мая 1894 г. Маринов сам написал статью „За знание", в которой определил основ-
нме принципи внешней политики народно-либеральной партии. Первнй прин
цип: „Най-искренно и най-тясно приятелство с Турция, на която интересите са
идентични с тия на България и сключване формален отбранителен и нападателен
съюз между Българското Княжество и Турската Империя"90.
Аналогичнне мисли звучат в интервью Стефана Стамболова, данном в Софии
корреспонденту газетн „Berliner Tagblatt" и перепечатанному 24 июля 1894 г. в
газете „Свобода", бр. 1 440: „Аз [съм] казвал всякога: „България не може да съще
ствува без покровителство на Тройния Съюз и на Турция [...]. Ний се нуждаем от
благоволението на Турция. [...] Турция постоянно е показвала едно особенно бла
говоление спрямо нас. А пък Руссия от едно цело десетилетие насам стои като
смъртелен враг против нас"91.
Таким образом, идея турецко-болгарского дуализма или личной унии султана
в 1886 г. возникнуть могла и определенно исходила от Стефана Стамболова. Ее
можно рассматривать как политическую стратегию, долгосрочннй проект. Зта
идея изначально представлялась утопичной. Россия никогда би зтого не допу-
стила, а Турция никогда би не решилась принять такой „подарок". Проект бил
для Стамболова в 1886 г. несбнточннм идеалом, но попнтаться било для него
необходимо. Реализация идеи в 1886 г. позволила бм сблизиться с Османской импе-
рией, что давало серьезнме зкономические перспективи, возможность укрепить
военную мощь, противостоять российскому влиянию, успешно решить вопрос о
македонских землях. Возможно, внешнеполитическая ситуация (нерешительность
Османской империи, категорично негативная позиция России, внжидательная так
тика, нежелание явно и активно вмешиваться со сторонн великих сил) и сделала
данную стратегию бесперспективной, но и в зтом вопросе Стамболов проявился
как политик, заботящийся о национальннх интересах, готовнй и к достаточно
жестким мерам и к компромиссам. Димитр Маринов, на наш взгляд, на протяже-
нии всего времени внступал своето рода ретранслятором, пропагандистом и попу-
ляризатором идеи, которую сам принимал безоговорочно. Обращение к возмож-
ности сближения в последующие годи било связано для Стамболова с понима-
нием необходимости мирното решения вопроса о македонских и фракийских зем
лях, об зкономической заинтересованности Болгарии в сотрудничестве с Осман
ской империей. После отставки и гибели Стефана Стамболова политика Ферди-
нанда бьша ориентирована на сближение с Россией, признание европейских госу-
дарств, а в конечном итоге на создание антитурецкого балканското союза. В зтом
смьгсле воспоминания Димитра Маринова в 1909 г. звучат как напоминание об
инмх возможнмх путях решения внешнеполитических вопросов и роли в зтом
Стефана Стамболова.
90 За знание. - Свобода, бр. 1 395, 28 мая 1894, с. 1.

91 Един час при Стефан Стамболов. - Свобода, бр. 1 440, 23 июля 1894, 1-2.
Stefan Stambolov’s Project of Turkish-Bulgarian

Dualism: Figment, Reality, Political Strategy
Olga Anatolievna Dubovik
Stefan Stambolov’s attitude towards Turkish-Bulgarian approximation from the period

of regency to the end of his political career is analyzed in the article. And also were
examined objectives, reasons, means, methods & results of projects dealing with devel
opment of treatments with suzerain. Olga Dubovik draw a conclusion on how Stambolov
comprehended the importance of approximation of Bulgaria with Turkish.
И м п ери и , гра н и ц и , п о ли ти ки
(X IX - началото н а X X век )
---------------- 0 3 ------------------
ВНУТРЕННИЕ ГРАНИЦИ ОСМАНСКОЙ ИМПЕРИИ

И ПРЕДПОСБ1ЛКИ МОДЕРНИЗАЦИИ
В БОЛГАРИИ И СЕРБИИ
(последния треть XIX - начало XX в.)
Андрей Леонидович Шемякин
Развитие „новой“ государственности у балканских народов бьшо серьезно де-фор-

мировано нерешенностью задачи „освобождения и объсдинсния”. - т.е. нереали-
зованностью „национального идеала", основанного на зтноисторических мифах.
И если средством его осуществления большинство злит предполагало, в конеч-
ном счете, одно - войну, то отношение к ней в разннх странах имело свою специ-
фику. И зто вполне объяснимо. Возьмем, к примеру, сербов и черногорцев: много-
вековне сербско- и черногорско-турецкие конфликти привели к формированию у
них „конфронтационного сознания", что во многом определило их дальнейшую
историческую судьбу, явившись прямнм следствием пограничного положения е
Турцией. Позтому жизнь в Сербии и Черногории и строилась по принципу: „пере-
дьшжа между войнами". Здесь либо воевали, либо готовились к войне, которая
становилась привнчннм делом, а нередко, в волнах „конфронтационного созна
ния", даже желательннм и единственннм средством решения насущннх проблем.
„Война - мать родна", зто оттуда!
Такой тип сознания во многом определял и специфику внутригосударствен-
ной жизни в указанннх странах. В традиционном обществе он органично зкстра-
полировался и на отношение к другому в среде соотечественников, внбивавше-
муся из традиционной же системи ценностей и предпочтений1. И следовательно,
„внешние турки" могли плавно переходить в категорию „турок внутренних". А
потому ,,Μ ΐρ" для сербов и черногорцев бил почти всегда окрашен в черно-белне
1 Когда общественная дисциплина, да и весь политический процесс, базируются на личностньгх (в рам-

ках патриархальной местечковой лояльности), а не формальнь1х (порождаеммх индустриализацией и
ускорением внутренних миграций) принципах, то чувство долга к своему ближайшему кругу - родст-
венников, земляков и друзей, - как того требовал древний о б и ч а й , проявляется у его участников зна-
чительно сильнее, чем общегражданская ответственность, закрепленная з а к о н о м . Соответственно,
„другой“ в их глазах представал не как член с в о е г о сообщества, думающий по-иному, но как ч у ж а к ,
отношение к которому бьшо негативньш.
288 А н д рей Л ео н и до ви ч Ш ем яки н
тона: мм - они, свои - чужие, врати - друзья. При зтом, и в фокусе енутреннего
противостояния находилась вмраженная впеите-окрашенная претензия на „зкс-
клюзивньш" патриотизм, отчето в диалоге политических сил и звучали так часто
упреки в „измене родине“. Премьер Сербии в 1897 - 1900 гг. Владан Джордже-
вич (1844 - 1930) писал в мемуарах: „Тяжела бьша судьба ответственнмх полити-
ков в семидесятме, восьмидесятме и девяностме годм XIX в. Страна раздиралась
тогда борьбой вошедших в кровавьш клинч нескольких партий; причем каждая из
них полагала, что она и есть хранительница сербского патриотизма"2. После Май
ското переворота 1903 г. число „хранителен1возросло - с претензией на патриоти-
ческую монополию вмступили офицерм-заговорщики, основавшие в 1911 г. орга
низации» „Объединение или смерть" (более известную как „Черная рука").
Все зто объясняет природу анархичной, основанной на насилии (а не компро-
миссе) политической культурм в Сербии и Черногории. По словам известното вен-
герского политика и публициста Оскара Яси, сербскую историю вполне можно
бьшо бм назвать: „От покушения к покушению"3.
Таким образом, сербм Княжества (с 1882 г. - Королевства) и черногорци пра
ктически и не жили, постоянно воюя или готовясь к войне, находясь в никогда не
спадавшем психологическом напряжении. В таких условиях, как писал известннй
сербский зтно-психолог Владимир Дворникович (1888 - 1956), „в нашем народе
создался какой-то специфический ритм и темп жизни, слабо приспособленннй
к современннм методам труда и созидания"4. Понятное дело: вместо естествен-
ного поступательного развития всплески отчаянного напряжения и относительно
мирнне паузи, заполненнне не „органической работой", а очередннм ожиданием
„национальной сатисфакции" и внутренними „разборками" злит56.Да и сам „бал-
канский мир" - по определению многолетнего министра финансов Сербии Пазара
Пачу (1855 - 1915) - есть не что иное, как „постоянная частичная изнурительная
война..."0.
2 Рукописно одельекье Матице Српске. Бр. М. 14.045; Ъор!)евиЙ, В. Успомене: културне скице из X друге
половине деветнаестога века. Ккь. 3. У Bojcijn. Нови Сад: Славка, 1927, с. XI.
3 Цит. по Айрапетов, А. Г. Балкань1 начала XX века: взгляд венгерского современника. - В: Австро-
Венгрия. Центральная Европа и Балкань1 (XI -X X вв.). Российско-австрийский альманах: Историче-
ские и культурнме параллели. Вьш. IV. Отв. ред. С. А. Романенко и др. Санкт Петербург: Алетейя,
2011, с. 343. С таким нашим заключением органично (и практически дословно) перекликается вьтод
сербского историка Владимира Иовановича: „Насилие в различньгх формах являлось особенностью
сербской политической культурь1 на протяжении всего XX века“ (Ловановий, В. TajHa полищуа Кне-
жевине Cp6nja. (Политичко насил>е и управл>ачке CTpaTernje у Cp6njn 19 века). Посебна издакьа, ккь.
63. Београд: Исторщски институт САНУ, 2012, с. 159).
4 ДворниковиЙ, В. XepojcKn тип и кьегове негативности. - В: ДворниковиЙ, В. Борба иде)а. Београд:
Новинско-издавачка установа Службени лист CPJ и Терсит, 1995, с. 111.
5 Объезжая летом 1901 г. Юго-Восточную Сербию и входя в контакт с населением, российский послан-
ник Николай Валерьевич Чарьшов (1855 - 1930) вьшес следующее впечатление о „теперешнем поли-
тическом идеале сербов Королевства“: „Извие - желание спастись от „швабов“ и объединить веех
сербов. Внутри - „едан децениум мира“, т.е. желание приостановить хоть на десять лет партийную
борьбу и правительственнью и административнме кризисьт..“, вж. Архив внешней политики Россий-
ской империи (АВПРИ), ф. Политархив, д. 492, ч. 2, л. 65 об, Н. В. Чарьшов - графу В. Н. Ламздорфу,
Белград, 6 июня 1901 г.
6 Цит. по: Троцкий, Л. Д. Лаза Пачу. - В: Троцкий, Л. Д. Перед историческим рубежом. Балканм и Бал-
канская война. Москва: Директ Медиа, 2015, с. 61.
В Н У Т Р Е Н Н И Е ГРА Н И Ц Н О С М А Н С К О Й И М ПЕРИИ И П РЕДПОСЬШ КИ М ОДЕРН И ЗАЦ И И... 289
Соответственно, воспроизводимое исторической традицией и мифологией

состояние внутренней мобилизованности народа, постоянная готовность к реали
зации „национального идеала" (добиться чего без военнмх мер, считалось, бьшо
невозможно) вступали в противоречие е задачей формирования „гражданското
общества" в Сербии и Черногории. А зто, в свою очередь, не могло не сказаться на
ходе и характере процесса их модернизации. Синтетически данную парадигму, в
виде жесткого алгоритма (\>же после смерти Тито/), вмразил классик сербской
литератури Добрица Чосич: „Сербн учились гражданским свободам и правам,
они их принимали, осознавая их ценность, но, тем не менее, национальная свобода
всегда оставалась для них ближе гражданской"7.
Такая парадигма носила „сквозной" характер. Сербский митрополит Михаил
(*1826, 1859 - 1881, 1889 - 1898) в 1875 г. писал Ивану Сергеевичу Аксакову (1823 -
1886): „Правда, что наш народ молод и, собственно говоря, не начал жить новой
государственной жизнью, ибо до тех пор, пока он совершенно не освободится от
чуждото ига и не соединится в одно, не может бнть и серьезного слова о какой-
нибудь более прогрессивной и плодоносной жизни его, или же об осуществлении
каких-нибудь внсших государственннх или народннх идей"8. Еще более откро-
венен лидер Радикальной партии Никола Пашич (1845 - 1926) четверть века опу
стя: „Национальная свобода всего сербского народа всегда била для меня внсшим
идеалом, чем гражданская свобода сербов Королевства"9.
Именно в зтом взгляде „на сторону" - важнейшая причина консервации тради-
ционного состояния сербского общества, как и „один из главнмх тормозов движения
Сербии по пути европеизации и модернизации внутригосударственной жизни"10,
что, в свою очередь, и обеспечивало/вцеш устойчивость в ней архаичной полити-
ческой культурм. К тому же, в условиях незавершенности процесса национального
освобождения защита патриархальной модели „народ - сообщество равних" ста-
новилась средством и формой внутренней консолидации жителей Сербии и Чер
ногории, поскольку малая расщепленность интересов внутри социумов позволяла
сохранять единство народното духа - важнейшую внутреннюю предпоснлку буду-
щего освобождения. Социальное равенство отождествлялось в глазах большинства
злит (сторонники гражданской опции били крайне немногочисленнн) е националь-
ньш единством. Причем такое отождествление почти всегда „санкционировалось"
снпзук следствием чего (и одновременно обуславливаясь) било то, что героическое
начало закладнвалось в сознание сербов и черногорцев е младнх ногтей.
7 Цит по Perovic, L. Dobrica Cosic о Josipu Brozu Titu. Skica za istrazivanje politickog i intelektualnog
odnosa. - У: Tito - videnja i tumacenja: zbornik radova. Odg. urednica O. Pintar. Beograd: Institut za noviju
istoriju Srbije, 2011, s. 169.
8 Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документи в трех томах. Под. ред. С. А. Никитина и др.
Т. I. Освободительная борьба южнь1х славян и Россия. 1875 - 1876. Москва: Изд. АН СССР, 1961, с. 226.
9 ПашиЙ, Н. Moja политичка исповест. - В: ПашиЙ, Н. Cp6nja и коментари. Београд: Изд. Задужбине М.
Цркьанског, 1989, с. 129.
10 Кузьмичева, Л. В. Сербия между Западом и Востоком (поиски пути государственного строитель-
ства в XIX веке). - В: Актуальнью проблемь1 славянской истории XIX и XX вв. К 60-летию профес-
сора Московского университета Геннадия Филипповича Матвеева. Отв. ред. 3. С. Ненашева. Москва:
МГУ, 2003, с. 76.
И действительно, мотив грядущей войнм и необходимости подготовки к ней с

самото „нежното" возраста тиражировался на веех уровнях. Так, знаменитмй ора
тор, член ЦК Радикальной партии, священник из города Ужице Милан Джурич е
парламентской трибуни требовал отучителей так воспитнвать детей, „чтобн они
знали заветную мнсль [об освобождении сербства], знали о косовских героях, и
в будущем, став гражданами, отомстили би за Косово и создали Великую Сер-
бию". Или другой его пассаж: „Мать пасет овец или жнет ячмень и пшеницу, но
при зтом поет снну песню, готовя его к отмщению Косова"11. А автор знаменитнх
„Десяти дней, которне потрясли мир" Джон Рид (1887 - 1920) отписнвал о сер-
бах - „Кажднй солдат из крестьян знает, за что он сражается. Еще когда он бил
маленьким ребенком, мать приветствовала его: „Здравствуй, маленький мститель
за Косово”"1112. Отметим зтот зсхатологиче ский мотив - мать заранее готова квоз-
можной гибели ребенка! Что оставляло сильное впечатление на европеек. Швей-
царская медсестра Катарина Штурценегер зафиксировала в дневнике: „Как зто
просто, естественно, но и глубоко. С патриотизмом сербских дам мир должен счи-
таться! Вместо тото, чтобн советовать своим супругам, отдам, братьям и друзьям
у клониться от вооруженной защитм нации, или страстной рекой слез задерживать
расставание, они, напротив, его ускоряют: долг в отношении нации у них на пер-
вом месте - в сравнении е собственннм сердцем"13.
Известньш сербский писатель Велько Петрович (1884 - 1957) накануне Пер-
вой балканской войнм заметил: „Сербия возжелала войну, ибо ее не бмло больше
трех десятков лет. За зто время вмросли новме поколения, не помнившие войнм,
но только слмшавшие о ней от стариков. А в рассказах тех звучали и упреки моло-
дмм за недостаток патриотизма и слабость к западной культуре е ее комфортной
жизнью без жертвоприношений"14. Но ошибались старики: на их упреки „новме
поколения" (в согласии е ммслью Василия Осиповича Ключевского (1841 - 1911),
что „цементирующая сила - зто традиция и цель"1516) ответили осенью 1912 и летом
1913 гг. Да так, что даже видавшие видм русские дивились: „Запаснме стекались
на призмвнме участки как на свадьбу!"10. И далее: „Здесь узловой пункт. Нет
шума, нет пьянмх, нет плачущих женщин. Вообще ничего похожего на наши род-
11 Цит. по ПоповиЙ-ОбрадовиЙ, О. BojHa елита и цивилна власт у Србщи 1903 - 1914. Године. - У: Cp6nja
у модернизацщским процесима 19. и 20. века. Ккь. 3. Улога елита. Отг. уред. Л. ПеровиЙ. Београд:
Helsinski Odbor za Ljudska Prava u Srbiji, 2003, c. 204.
12 Рид, Д. Вдоль фронта. Москва/Ленинград, 1928, с. 66.
13 Цит. по МишковиЙ, Н. Базари и булевари. Свет живота у Београду 19. века. Београд: My3ej града
Београда, 2010, 269-270. См. также: БекиЙ, Т. Катарина Штурценегер и кьен доживл>а) Cp6nje и Срба
за време Првог светског рата. - У: Штурценегер, К. Cp6nja у Европском рату 1914 - 1915: на основу
писама, докумената и личних дож ивл^а и преко 100 оригиналних снимака. Превео с немачког Т.
БекиЙ. Нови Сад: Академска ккьига, 2009, с. 150.
14 Цит по ГлигорщевиЙ, Б. Краль Александар Кара^ор^евиЬ. Т. I. У ратовимаза национално ослобо^екье.
Београд: Zavod za udzbenike, 2002, с. 76.
15 Клпочевский, В. О. Афоризмьт Исторические портрети и зтюдьг Дневники. Москва: Мьюль, 1993,
с. 67.
16 Родина, 7 октября 1912 г. № 41, с. 1. Приведено по Гусев, Н. С. Тема славянского единства в русской
периодической печати во время Балканских войн 1912 - 1913 гг. - В: Историки-слависть1 МГУ Кн. 8.
Славянский мир: в поисках идентичности. Под. ред. Ю. А. Борисенка и др. Москва: Инст. славянове-
дения РАН, 2011, 464-465.
ние картини при отправке на войну запасннх". И в глазах провожающей сина

матери „ни единой слезинки". В них только одно - „Напред, сине, е Богом..."17.
Подводя промежуточннй итог, отметим, что в зтих своих заключениях автори
не одиноки. В параллельннх исследованиях наш коллега Рашид Р. Субаев идет
схожим путем. Опираясь на недавно вншедшую работу о Балканских войнах
канадското автора греческого происхождения Андре Геролиматоса18, он также
проводит мнсль о „конфликтности" балканских сознания и политики, как некоей
константи, и о войне на Балканах, как способе существования в веках. При таком
подходе нуждается в корректировке классическая формула Карла фон Клаузе-
вица (1780 - 1831) о „войне как продолжении политики", - здесь на Балканах (осо-
бенно западннх) война сама формировала политику19.
Причем Субаев полагает, что нет смиела ограничиваться одними лишь запад-
ннми Балканами (а Геролиматос в центр своето внимания ставит Сербию и Гре-
цию), распространяя феномен „конфликтности сознания" и на болгарские земли20.
Однако нам представляется, что там дело обстояло несколько иначе - в силу объ-
ективнъгх причин. Как же и каких именно?
***
В отличие от пограничннх и уже свободннх Греции (е конца 1820-х гг.), Сербии (de
facto е начала 1830-х), Черногории (исторически), Болгария находилась в анклав-
ήομ положении внутри Османской империи. При зтом, болгарская злита „под
крншей" турок не била инкорпорирована в политическую и военную надстройку
государства. Ей оставались ниши „бизнеса" и культурн: заметим, - теснейше пере-
плетеннне! К тому же, - в ходе складнвания единого османското рннка, развива-
лась хозяйственная специализация регионов, в рамках которой нашлось место и
для простих болгар („болгарский зкономический ренессанс"). И, в частности, они
били знаменитнми на всю Европу огородниками. „Героические" сербн презри-
тельно назнвали их „баштованами". В связи е чем, по свидетельству бельгийского
путешественника Змиля де Лавелз (1822 - 1892), даже те „овощи, которне потре-
бляются в Белграде, возделнваются болгарами на другом берегу Савн и каждое
утро привозятся из Землина"21. Различие в иерархии ценностей налицо - отложен-
ное „геройство" и ежедневннй труд, что подтверждает теперь уже русский оче
видец (историк-славист Константин Феодорович Радченко (1872 - 1908)) в своем
17 Чириков, Е. Н. Поездка на Балканьт Заметки военного корреспондента. Москва: Московское книго-

издательство, 1913, с. 23, 28.
18 См. Gerolymatos, A. The Balkan Wars: Conquest, Revolution and Retribution from the Ottoman Erato the
Twentieth Century and Beyond. New York: Basic Books, 2002.
19 Субаев, R P. Имперская политическая традиция в Юго-Восточной Европе как идеологическая пред-
посьшка Балканских войн 1912 - 1913 гг. - В: Модернизация vs. война. Человек на Балканах накануне
и во время Балканских войн (1912 - 1913). Отв. ред. Р. П. Гришина и А. Л. Шемякин. Москва: Инсти
тут славяноведения РАИ, 2012, 16-17.
20 Там же, 25-27.
21 Лавелз, де 3. Балканский полуостров. Ч. 2. Москва, 1889, с. 12.
сравнении болгар с их соседями: „Они далеко не так способни, но зато работают,

как воли"22.
„Соседи" же, понятно, не любили себя особо утруждать (о черногорцах и не
говорим, ибо у них вообще трудились одни женщинн). „Работать только для
тото, чтобн внжить - становилось главннм принципом серба, как следствие его
постоянной неуверенности, войн и переселений", - резюмирует сербская иссле-
довательница Радмила Радич23. И действительно, „как только семья обеспечена
годовнм запасом хлеба, преимущественно кукурузой, а налоги уплаченн день-
гами, внрученннми за продажу рогатото скота и свиней, хозяин уже не думает
о дальнейшем накоплении богатства, а вместе е сьшовьями проводит время в
деревенской кофейне“, - писал офицер русского Генштаба, объезжая Сербию24.
Иньши словами, „пока хватает тото, чем закусить, зачем беспокоиться"25. Оче
видно, что смиел хозяйственной деятельности сербского крестьянина можно
свести к единственному понятию - доволъствоватъся, что значит „поддержи-
вать уровень существования, определенннй социокульту рно”2". Зта характери
стика органично вплетается в ткань фундаментального противоречия традицион
ното сознания (особенно при налични базовото „героическото начала") и веберов-
ского духа капитализма, е присущим последнему „трудом постоянннм, неутоми-
мим, квалифицированннм"27. Прав сербский коллега Слободан Маркович, утвер-
ждая, что „одним из главннх препятствий на пути развития капитализма в Сер-
бии бил недостаток аскезн и зтики труда, характерной для протестантизма..."28.
Но вернемся к болгарской злите и поразмншляем теперь о ее кулътуриой функ
ции, прочно связанной е „зкономическим ренессансом".
Усилиями уже первого поколения болгарской интеллигенции возникло бур-
ное культурно-просветительское движение, направленное прежде всего, в сферу
образования и просвещения. Начавшееся еще в XVIII в. пробуждение болгар-
ского национального самосознания открило зпоху „Болгарского национального
возрождения". В 1830-е гг. стали открнваться национальнне школи (в противо
вес греческим), назнвавшиеся народннми. Десятилетие опустя появились класс-
22 К. Ф. Радченко - Т. Д. Флоринскому. Солунь, 9/21 июня1899 г. - В: Русские о Сербии и сербах. Т. II

Архивнью свидетельства. Сост. А. Л. Шемякин. Сериа Bibliotheca Serbica. Москва: Алетейя, 2014,
с. 328.
23 Радий, Р. Верска елита и модернизациуа - тешкоЬе проналажекьа одговора. - В: Cp6nja у модерниза-
циуским процесима 19. и 20. века. Ккь. 3. Улога елита. Отг. уред. Л. ПеровиЙ. Београд: Helsinski Odbor
za Ljudska Prava u Srbiji, 2003, c. 157.
24 Бобриков, Г. И. В Сербии. Из воспоминаний о войне 1877 - 1878 гг. - В: Русские о Сербии и сербах.
Т. I Письма, статьи, мемуарьг Сост. А. Л. Шемякин. Сериа Bibliotheca Serbica. Санкт Петербург: Але
тейя, 2006, с. 259.
25 Дарам, М. Е. Кроз српске земл>е (1900 - 1903). Превео и поговор написао В. МилановиЬ. Библиотека
„Истина и Правда“, ккь. 2. Београд: Српска Европа, 1997, с. 151.
26 Козлова, И. И. Социально-историческая антропология. Учебник. Москва: Ключ, 1999, с. 86.
27 1Дит по: Гришина, Р. И. Предисловие. - В: Человек на Балканах в зпоху кризисов и зтнополитических
столкновений XX в. Отв. ред. Г. Г. Литаврин и Р. П. Гришина. Санктпетербург: Алетейя, 2002, с. 9.
28 МарковиЙ, С. Ероф Чедомшъ МщатовиЙ - протестански дух ме!}у Србима. - У: Либерална мисао у
Cp6njn. Прилози исторщи либерализма од Kpaja 18. до средине 20. века. Уред. J. Trkulja, D. Popovic.
Београд: CUPS, 2001, с. 280.
В ну трен н и е гра н и ц н О см анской И М ПЕРИИ И П РЕДПОСЬШ КИ М О Д ЕРН И ЗАЦ И И... 293
нме школм - более високото уровня. Появились и первме болгарские ученики и

студенти в европейских школах и университетах.
Одна из ярких возрожденческих практик - инициатива местннх органов
общинного самоуправления, которне сами и на собственнне средства откри
вали общедоступнне школи, в том числе светские, работавшие методом взаимо-
обучения (так назнваемнй ланкастерский), снабжали их учебниками и литера-
турой, занимались разното рода просветительной деятельностью. Зто движение
поддерживалось еще и благодаря личннм пожертвованиям, но контролировалось
оно лишь внборннми общинннми структурами. Как его важное качество коллега
Ирина Ф. Макарова отмечает: школи, а затем и училища для подготовки учитель-
ских кадров „возникали спонтанно и децентрализованно, били общедоступнн и
бесплатнн, никогда не знали сословного принципа. Что имело большое воспита-
тельное значение и оказало серьезное влияние на формирование национальной
болгарской ментальности"29. Пробуждение внутренней потребности в просвеще-
нии важно отметить как особое качество, присущее болгарскому народу. Заро-
дившееся до Освобождения, оно развивалось неравномерно: более интенсивно в
местах, успешних в хозяйстветом отношеннн, - именно там откривалосъ боль-
шее количество школ30. В последние десятилетия до Освобождения обладате-
лей внсшего образования в Болгарии насчитнвалось всего лишь 6,3% от общего
числа так назнваемнх интеллигентов, основную массу которнх составляло учи
те льство. Среди остальннх преобладали медики31. К 1878 г. узкий слой интел-
лигенции насчитнвал, по некоторнм оценкам, около 10 тнсяч человек, женщин
среди них било 5 - 6%32.
Но положение бистро менялось. Если в Учредительном собрании 1879 г. депу-
татов е образованием внше среднего било чуть больше 20%, то на рубеже веков -
30% е небольшим хвостиком, а в 1908 г. - уже 43%. В конце XIX в. Болгария при-
ближалась к среднему европейскому уровню по числу посещающих начальную
школу. Она имела лучшие показатели среди балканских стран33. Что опять-таки
совсем не случайно!
Как ми уже кратко отмечали, болгарские крестьяне спонтанно формировали
такую общественную ценность, как постоянннй труд, настроенньт на мир34, для
чето - отметим сей факт особо - било необходимо подлинное, а не номинальное
(как нередко в Сербии и Черногории) знание. Позтому так и отличались в Болга
рии и Сербии характер, уровень и качество грамотности, а равно - содержание
школьннх программ и учебников... Проиллюстрируем данннй тезис.
29 Макарова, И. Ф. Болгарн и Танзимат. Москва: Книжньш дом ЛИБРОКОМ, 2010, с. 105.

30 Даскалов, Р. Българското общество. 1878 - 1939. Т. 1. Държава. Политика. Икономика. София: ИК
Гутенберг, 2005, с. 367.
31 Прешленова, Р. Училище за промяна. - В: И настъпи време за промяна. Образование и възпитание в
България, XIX - XX в. Съст. А. Костов и др. София: Институт по балканистика при БАН, 2008, с. 18.
32 Даскалова, К. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от XIX - нача
лото на XX в. - В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX - XX век).
Ч. 2. Състав. И. Аретов и И. Чернокожев. София: Кралица Маб, 2002.
33 Прешленова, Р. Училище за промяна..., с. 18.
34 Паларе, М. Балканске привреде око 1800 - 1914. Еволуци)а без pa3Boja. Превео А. СтевановиБ. Бео-
град: Служебни гласник, 2010, с. 203, 370-372.
294 А н дрей Л еонидович Ш ем якин
В Сербии государство приспособило всю образовательную систему своим соб-

ственньш надобностям (в основном, для рекрутирования чиновников), поставив
содержательньш акцент на iiaituoiiajibiibix цешюстях. - в ущерб, подчеркивает
бельгийский историк Мишель Паларе, „привитию практических навмков"35. Бри-
танский путешественник Герберт Вивиан (1883 - 1938) зафиксировал свои впе
чатления от посещения сербской провинциальной школм в начале XX в.: „Сов-
сем маленькие мальчики читали патриотические стихи с воодушевлением и гор-
достью. Когда же учитель вмвел ученика к карте балканских стран, то я поже
лал усльппать, что он знает о Боснии, и тут же получил ответ - Боснию населяют
сербьц но, к несчастью, в настоящий момент она томится под властью австрийцев.
Кроме православнмх сербов, в ней живут и сербм-мусульмане, которме большие
патриоти из-за своето сербского происхождения"30.
В Болгарии било иначе. Йерархия предпочтений в болгарской школе отлича-
лась от таковой же в сербской. По замечанию Наума Кайчева „военнне ценности
не доминируют в учебниках. В них ви редко встретите стихи, величающие в гла-
зах маленьких читателей смерть за Родину. Гораздо чаще описнваются доброде
тели просвещения, культурн, грамотности (Кирилл, Мефодий, Климент Охрид-
ский), как и красоти родной зсмли"3 . Плюс - присутствует ясно внраженннй
курс на „привитие практических навмков". Что наглядно подтверждает отрнвок
из послания генерала Здуарда Ивановича Тотлебена (1818 - 1884) - весьма удив-
ленного увиденннм во время путешествия по Болгарии и Восточной Румелии вес-
ной 1879 г. - императору Александру II (*1818, 1855 - 1881): „Особого внимания
заслуживают устройство и распространение народннх школ. Не только в горо-
дах, но и в каждой деревне (здесь и далее курсив наш, - А. Ш.) внходили ко мие
мальчики и девушки с их учителями и учительницами". И далее: „Преподава
т е весьма простое и практпчное, а обучение детей обязательно для веех. В крае,
какой столько лет находилея под гнетом мусульман, подобное явление невольно
возбуждает удивление"38.
В сербских школах, как уже говорилось, „практическим навикам" уделялось
слишком мало внимания, - что впервне заметили еще русские современники39, и
следствием чето бил характерннй для всякого традиционното общества феномен
„вторичной неграмотности"40. М. Паларе подтверждает данннй факт: „Власти
35 Там же. См. также Pajiih, С. Александар ОбреновиЬ. Владар на прелазу векова - сукобл>ени светови.
Београд: Српска ккьижевна задруга, 2011, с. 251.
36 Вивиуан, X. Cep6nja - paj сиромашних. Уредник Б. МгцатовиГт Превела В. ПетровиЬ Белград: Слу
жебни гласник, 2010, с. 208.
37 Кайчев, Н. Македонийо, възжелана. Армията, училището и градежът на нация в Сърбия и България
(1878 - 1912). София: Парадигма, 2003, с. 92.
38 Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документь1 в трех томах. Под. ред. С. А. Никитина и др.
Т. III Борьба России и болгарского народа за создание Болгарского государства 1878 - 1879. Москва:
Наука, 1967, 498-499.
39 См., например Водовозова, Е. Н. Как люди на белом свете живут. Болгарьц сербьц черногорцьт - В:
Русские о Сербии и сербах. Т. I Письма, статьи, мемуарьт Сост. А. Л. Шемякин. Сериа Bibliotheca
Serbica. Санкт Петербург: Алетейя, 2006, с. 371.
40 Православная жизнь русских крестьян XIX - XX веков. Итоги зтнографических исследовании. Под
ред. Т. А. Листовой. Москва: Наука, 2001, 330-331; Шемякин, А. Л. Система народного образования
откривали школи все больше и чаще, но при зтом мало прислушивались к тому,
что действительно надо крестьянам. И многие из них (хотя формально и обра-
зованнне) оставались функционально неграмотнмми41, а те, кто имел пользу от
образования, считали его лишь средством бегства из деревни. Школа внглядела
негативно в глазах крестьянина, которнй полагал, что получившие образование
дети будут потерянн для хозяйства"42. Причем негативно настолько, что в 1905 г.
депутати Народной скупщинн без сожаления ввели налог на торговлю учебни-
ками, однако не решились на ту же меру в отношении внгонки домашней ракии434.
А в Мачве - самом плодородном и богатом крае Сербии - накануне Мировой
войни било 32 школьннх здания, из которнх лишь пять - семь соответствовали
назначению. Об остальннх очевидец писал: „В Мачве и еще некоторнх краях кре-
стьяне начинают массово строить вполне современнне конюшни для правильного
внращивания лошадей и другото скота, а детей оставляют во влажннх, мрач-
ннх, тесннх и во всяком смнсле убогих хибарах, которне зовутся начальннми
школа ми” 1'. Йерархия предпочтений сербского селяка, таким образом, налицо.
И как итог вншесказанного: процент грамотннх, число учеников, объем гос-
вложений в образование на душу населения, били в Болгарии много внше, чем
в Сербии4546,- ведь еще в середине 1880-х, после принятия амбициозното закона о
всеобщем начальном образовании, сербское правительство в расчете на одного
жителя вкладнвало в школьное дело всего 0,63 динара40, тогда как Хорватия и
Славония, к примеру, - 1,35, а Восточная Румелия (находясь под османским суве-
ренитетом!) - вообще 2,48 динара47.
Потому-то к началу XX в. в числе грамотннх сельских обмвателей, болгар и
сербов, и ..зиял” такой разрмв: 28,4%48 и 12%49; к тому же грамотность, подчерк-
нем, в болгарском варианте бьша, в основном, „активной"50. Так что, Болгария,
как нам думется, имела все шансм зволюционировать путем естественной модер
в независимой Сербии: принуждение или потребность. - В: Человек на Балканах. Социокультурнью

измерения процесса модернизации на Балканах (середина XIX - середина XX в.). Ред. Р. Π. Гришина.
Санктпетербург: Алетейя, 2007, 90-102.
41 Тот же термин - „ф у н щ и о н а л ъ н а я н е гр а м о т н о с т ь “ - употребляет и немецкий исследователь Хольм
Зюндхаузен (Зундхаузен, X. Петорна Cp6nj е од 19. до 21. века. Превела Т. БекиЬ. Београд: Clio, 2009,
с. 190).
42 Паларе, М. Балканске привреде око 1800 - 1914..., с. 371.
43 Самоуправа (Београд), 28. новембра 1905. г. Приведено по Паларе, М. Балканске привреде око 1800 -
1914..., с. 372.
44 Цит. по ИсиЙ, М. Писменост у Cp6njn у 19. веку. - У: Образовакье код Срба кроз векове. Зборник радова
с научног скупа, одржаног 9 септембра 2003 на Филозофском факултету. Одг. уредник Р ПетковиЙ.
Београд: Завод за уцбенике и наставна средства / Друштво историчара Cp6nje / HcTopnjcKn институт,
2003, 66-67.
45 Кайчев, Н. Македонийо, възжелана..., с. 50, 59, 71-72.
46 Вьютупая в 1912 г. в скупщине, литературньш критик и общественньш деятель Иован Скерлич (1877 -
1914) констатировал: ,,Μβι платим нашим учителям такое же жалование, какое имеет и кельнер в
Белграде“. Цит. по Велмар-ЗанковиЙ, С. Kannja Балкана. Београд: Stubovi kulture, 2011, с. 562.
47 Зундхаузен, X. Петорна Cp6nje од 19. до 21. Века..., с. 187.
48 В селах Тьфновского округа, жители которого специализировались в садоводстве и огородничестве
д л я п р о д а ж и , грамотнь1х бьшо 43,3% - Паларе, М. Балканске привреде око 1800 - 1914..., с. 372.
49 Там же.
50 Там же.
296 А ндрей Л еонидович Ш емякин
низации, т.е. снизук - ментальнме предпосмлки для зтого в народе складмвались.

Недаром, отличнмй знаток Балкан, генерал Николай Романович Овсянмй (1847 -
1913) указмвал: „Что касается настойчивости в достижении целей, трудолюбия
и бережливости, серб много уступает своему соседу, болгарину"51. Да и некото-
рме сербм отдавали себе в том отчет. „Народ трудолюбив, повсюду видим обра-
ботаннме и полнме плодов нивм, на котормх в разгар страдм старательно копо-
шатся селяки", - записал в дневник (по пути из Белграда в Константинополь) серб-
ский журналист Пера Тодорович (1852 - 1907). Причем, „даже работая в поле, они
хорошо одетм; приятно видеть их белме, будто снег, рубашки"52. Одним словом,
как заметил в ходе болгарского Освобождения, в письме супруге, едва оглядев-
шийся русский воин, „деревни благоденствуют, жатва снимается..."53.
А потому, не случайно, говоря о строительстве Болгарского княжества, Диана
Мишкова отмечает пассивность народа в отношении внешней политики, „невоз-
можность вмзвать его знтузиазм"54. В программах практически веех болгарских
политических партий упор делался на просвещении и развитии школ. Предпола
гали даже особую культурную миссию Болгарии на Балканах. Точнее, мечтали
о ней. Так что, как подчеркивает Ритта Петровна Гришина (1930 - 2015), даже в
1911 г. „политичекое единение, необходимое для страни, намереваюгцейся всту-
пить в войну, отсутствовало"55. Перевод сознания болгар на военнне рельсн бил
сделан позже, уже после заключения Балканского союза, причем во многом искус-
ственннм путем, под воздействием связанной е царем верхушки злитн и откро-
венно провокационной деятельности „македонствуюгцих" организаций. Чем все
закончилось, известно. Национальной катастрофой!
51 Овсяньш, Η. Р. Сербия и сербьн - В: Русские о Сербии и сербах. Т. I. Письма, статьи, мемуарм. Сост.
А. Л. Шемякин. Сериа Bibliotheca Serbica. Санкт Петербург: Алетейя, 2006, с. 392.
52 ТодоровиЙ, П. Дневник. ПриредилаЛ. ПеровиЙ. Београд: Српска ккьижевна задруга, 1990, 189-190.
53 Рукописное отделение Института русской литературь1 РАН (Пушкинского дома), ф. 253, д. 719, л. 52,
Μ. Н. Раевский - Μ. Г. Раевской, Черноводьц 2 августа 1877 г.
54 Миткова, Д. Европейски идеи и институции в политическата система на България. 1878 - 1914. - В:
Модерният историк. Въображение, информираност, поколения. Състав. К. Грозев и Т. Попнеделев.
София: Изд „Даниела Убенова“, 1999, с. 20.
55 Гришина, Р. П. Болгария на пути к войне и Болгарский земледельческий народньш союз. - В: Славян-
ский мир в зпоху войн и конфликтов XX века. Отв. ред. Е. П. Серапионова. Санкт Петерург: Алетейя,
2011, с. 22.
ВНУТРЕННИЕ ГРАНИЦН ОСМАНСКОЙ ИМПЕРИИ И ПРЕДПОСЬШКИ МОДЕРНИЗАЦИИ... 297
The Ottoman Empire Internal Borders and Prerequisites

for the Modernization in Bulgaria and Serbia
(Last Third of the 19th to Early 20th Century)
Andrey Leonidovich Shemyakin
The „boundary“ and for a long time de facto free Serbs pursued their „national ideal“.
The goal that subordinated any activity in Serbia, although it came into antagonism with
formation of the civil society. Therefore modernization process in Serbia was bitty and
one-sided. By contrast „enclave“ Bulgaria being incorporated into the economic area of
the Ottoman empire had a chance to work its way of natural modernization, i.e. from
bottom upwards. But despite the predisposition of the masses the chance wasn’t taken.
---------------- 0 3 ------------------
УСПОСТАВЛ>АН>Е ГРАНИЦА И ПРОМЕНА

ВИЗУЕЛНЕ КУЛТУРЕ НА БАЛКАНУ У XIX ВЕКУ
Ненад МакулъевиЙ
Креиран>е визуелне културе представл>а сложен процес у коме учсствур бро_)ни

чиниоци. Уз уметничко образован>е, жел>е наручиоца и културно наслс1)с од
велике важности су актуелни друштвени и државни захтеви. Визуелност има зна
ча) ну улогу у креиран>у jaB H or и приватног идентитета, па се н>ена контрола jaвл>a
у 6pojHHM државним системима. На Taj начин државне границе n o c T a jy оквири
по)сдиних културних модела, чща променл>ивост доводи до трансформацн)а визу-
елног идентитета. Границе раздва)а)\ политичке и културне системе, омогуГга-
Bajy контролу слободе кретан>а и ме^ународне размене различитих добара -укл>у-
чу |уГ|и и уметничка дела. Токови визуелне културе Балкана у XIX веку у велико)
мери су били прсдодрсГ)сни османском праксом. У Османсщ) импсри)и визуелна
култура je била строго кодификована. Она je законски произилазила из шерщат-
ског права, што je наглашавало доминациу ислама у jaBHOM простору. Истовре-
мено визуелност je изражавала верску и етничку припадност, као и соцщално-еко-
номски статус1. На Taj начин визуелна култура je била важан чинилац у креиратьу
приватне и jaBHe културе на осмаснком Балкану12.
Током XIX века долази до националних рсволу ци|а. опадатьа моГш и територще
Османске имперще и успоставл>ан>а нових државних граница на Балкану. Овакве
динамичне промене су допринеле и трансформации свих аспеката културе на Бал
кану. Исцртаватье нових граница омс!)авало je не само нове државе, веЬ и нове кул
турне моделе. Ток и ритам промена граница означавали су и измене jaBHe визу
елне културе, што се jacHO сагледава у поетици и програмима црквене уметности.
To je имало великог знача)а у креирагьу идентитета хришБанског становништва на
Балкану, jep су православни храмови спадали у Haj3Ha4ajHHje jaBHe просторе, Koje
1 Упореди ФотиЙ, А. Изме^у закона и кьегове примене. - У: Приватни живот у ерпеким земльама у освит
модерног доба. Приредио А. ФотиЙ. Београд: Clio, 2005, 52-57.
2 МакульевиЙ, Н. Визуелна култура и приватни идентитет православних хришЬана у 18. веку. - У:
Приватни живот у ерпеким земл>ама у освит модерног доба. Приредио А. ФотиЙ. Београд: Clio, 2005,
72—111; Makuljevic, N. Tanzimat i vizuelno kreiranje javnog identiteta u Bosni i Hercegovini. - U: Identitet
Bosne i Hercegovine kroz historiju. Zbornik radova 2. Uredio H. Kamberovic. Sarajevo: Institut za istoriju u
Sarajevu, 2011,213-226.
300 Н енад М акулевиъ
су верници посеЬивали током годишн>ег верског циклуса, па je н>ихов спол>ашн>и

и унутраипьи изглед jacHO говорно како о верским идеалима, тако и о друштву и
држави. ТакоГ)с. од велике важности било je урбанизован>е и осмишл>аван>е jaBHnx
простора, kojи су истицали државни идентитет и доминантне идеолошке caдpжaje.
I. PaHuja истраживш ьа балканске визуелне културе била су углавном засно-

вана на проучаван>у хронологща уметничког делован>а и току стилских промена3.
Упркос томе, nocTojeha литература индиректно noKa3yje у Kojoj мери je трансфор-
мацща визуелне културе била повезана са успоставом граница. У литератури се
Hajnenihe помин>у европеизаци)а и модернизаци)а ликовне праксе, али улога успо-
ставл>ан>а и исцртаван>а граница у том процессу, hhjc довол >но уочена.
Промене граница на Балкану XIX века на|чсшБс су значиле и измене политич-
ких, културних и друштвених околности, где je од велике важности било стваран>е
нових визуелних идентитета. 1едан од примера koj и ово noTBptjyjc. noKa 3 y jy je c y
културни токови у Mnafloj cpncKoj држави. Српски устанци 1804. и 1815. довели су
до стваран>а Кнежевине Срби|с 1830, као државног ентитета са границама4. Све до
1830. ликовна поетика иконописа у Срби|и одговара б а л к а н с ^ зографсщ) пра-
кси, са специфичностима проузрокованим географско-политичким πoлoжajeм на
северу Османске имперще и граници са Хабзбуршком монархиюм56.
Уз доласке сликара из суседних хабзбуршких кра|сва. на подруч|\ Кнежевине
Срби|с доминира|\ српски и балкански зографи. У време на| pa hhjc власти кнеза
Милоша (*1780, 1815 - 1839, 1858 - 1860), све до Хатишерифа 1830, HajaKTHBHnje су
зографске радионице из jyжниx балканских области. Тада дслур сликари попут
1ан>е Молера, зографа Михаила КостиБа (Константинови11) и Николе 1анкови1га из
Охрида, на noflpynjy Срби|с |ав.ъа|\ се и самоковски иконописци0.
Стицан>ем аутономще, добщан>ем Хатишерифа 1830. започшье реорганизован>е
православие цркве у Кнежевини Срби|и. Уместо дотадашн>е праксе уобличене
према правилима Васел>енске патри|арши|с. модел црквеног живота nocTaje Кар-
ловачка митрополита - српска црквена организацща у Xa636ypmKoj монарх hj и. На
чело цркве долази митрополит Петар 1ованови1г (*1800, 1833 - 1859, fl864), koj и
je управо образован на средн>оевропским школама и код митрополита Стевана
СтратимировиБа (*1757, 1790 - 1836)7. Hajбoл>и пример другачщег уобличаван>а
сакралне визуелне културе у новим околностима noKa3yje пример Саборне цркве у
Београду, сагра!)снс и украшене од 1837. до 1845.8 OBaj православни храм je био не
само београдска парохиюка богомол>а, веБ je постао и нарнача|ни|а црква у Кне-
3 Од 6pojHe литературе, посвейене уметности и визуелне^ култури на Балкану, овде издва]амо као
илустративне примере paHHjnx истраживакьа: Василмев, А. Български възрожденски майстори.
София: Наука и изкуство, 1965; ByjoBMh, Б. Уметност обновл>ене Cp6nje 1791 - 1848. Београд:
Просвета / Републички завод за заштиту споменика културе, 1986.
4 Л>ушиИ, Р. Кнежевина Cp6nja 1830 - 1839. Београд: Завод за уцбенике и наставна средства, 2004.
5 Види ByjoBMh, Б. Уметност обновл>ене Cp6nje..., 199-340.
6 ByjoBuh. Б. Уметност обновл>ене Cp6nje..., 254-259.
7 О митрополиту Петру 1ованови11у видети ИлмЙ, А. Петар ЗовановиЙ, митрополит београдски: кьегов
живот и рад 1833 - 1859. Београд: IIlTaMnapHja К. ГрегориБа и друга, 1911.
8 ByjoBMh, Б. Саборна црква у Београду. Београд: Народна ккьига - Алфа, 1996, 37-41.
УСПОСТАШЬАШЕ ГРАНИЦА И ПРОМЕНА ВИЗУЕЛНЕ КУЛТУРЕ НА Б а ЛКАНУ У X IX ВЕКУ 301
жевини Србиуи и седиште Београдске митрополите. РЬсгов изглед и опрема пред-

ставл>али су идеални модел и HajBa5KHHjH узор сакралне визуелне културе у мла-
floj cpncKoj држави. Подизан>е нове Саборне цркве jacHO noica3yje TpajHy промену у
културном животу. Архитекта храма био je Фридрих Адам Кверфелд, MajcTop из
града Панчева у Хабзбуршют) монархщи9. Сликарство иконостаса и зидних слика
поверено je Димитрир АврамовиБу101. док je резбарени иконостас и друге делове
снтсриусра извео Димитрще ПстровиБ. Bajap српског порекла из Беча11. Сликар
ство Димитрина АврамовиБа можда HajjacHnje noKa3yje промену, до Koje je дошло
у црквенсу уметности. АврамовиЬje уметник образиван на Бсчко| ликовно] акаде-
мщи, и н>егово сликарство je засновано на поетици европског историзма назарен-
ског круга12. Оно се у потпуности разликуус од зографске уметности, неговане у
православним црквама у OcMaHCKoj имперщи.
АврамовиЬев утица] на дал>и pa3Boj црквеног сликарства у Србщи био je
велики. ЕЬегов помагач и ученик Димитрине ПосниковиЬ jepa3Bno обимну продук-
ц и у широм Кнежевине Cp6nje13, па je тако током 40-их и 50-их година XIX века
црквено сликарство засновано на принципима европског историзма постало доми
нантно. Потврду разлаза са зографском праксом noKa3yje и одабира сликара за рад
у црквиу Ужицу 1850. Ужички епископ Никифор (1831 - 1853) залагао се да се ико-
нописачки посао повери зографу Константину из Битол>а, али су се томе успроти-
вили представници државних власти и тоуедини сликари. На основу увида у ико
нопис различитих сликара, посао у Ужицу поверен je сликарима Мили)и Мар-
ковиБу и Димитриу ПосниковиЬу14. To jacHO noKa3yje потпуну промену модела
сакралног сликарства у Кнежевини, као и да je то последица одлуке државних
власти, а не жел>а наручиоца и pa3Boja уметничког живота.
До промене визуелног идентитета долази и у новостворежу држави Грчксу. У
држави под европским патронатом, креира се нова уметничка култура, потпуно
импортована из Европе. На noflpynjy новостворене грчке државе постсуала су
неразвщена урбана насел>а, па je |сдан од битних државних приоритета био да се
изграде модерни градови - како je то у CBojoj Декларации Грцима 6.08.1829. иста-
као гувернер 1оанис Каподистрщас (1766 - 1831)15. Уз економске, постсуали су и
9 ВудовиЙ, Б. Саборна црква у Београду..., 44-52.

10 ВасиЙ, П. Димитра е АврамовиЬ. Београд: Галерща САНУ, 1970, 38-44, 87-92; ByjoBMh, Б. Саборна
црква у Београду..., 76-130.
11 МедаковиЙ, Д. Рад Bajapa Димитра а ПетровиЬа на иконостасу београдске Саборне цркве. - Зборник
Филозофског факултета, 1957, № 1, 145-156; ВудовиЙ, Б. Саборна црква у Београду..., 65-71.
12 ЛовановиЙ, М. Српско црквено градител>ство и сликарство HOBHjer доба. Београд / Крагу}евац:
Друштво историчара уметности Cp6nje / КалениЙ, 1987, 69-71.
13 О Димитра у ПосниковиЬу nocTojH обимна литература. Овде издва]амо: ПавловиЙ, К. Сликарство
Димитра а Посниковийа. - Зборник Исторщског My3eja Cp6Hje, 1968, № 5, 93-112; ЛовановиЙ, М.
Српско сликарство у доба романтизма 1848 - 1878. Нови Сад: Матица ерпека, 1976, с. 77; ByjoBHft,
Б. Уметност обновл>ене Cp6nje..., 266-267; Макул>евиЙ, Н. Црква Светог Архангела Гаврила у
Великом Градишту. Велико Градиште: СПЦО Велико Градиште, 2006, 97-157; КостиЙ, А. Иконостас
Димитра а Посниковийа у Цркви Светог пророка Илще у Mиxajлoвцy. - Смедеревски зборник, 2013,
№ 4, 167-180.
14 ЛовановиЙ, М. Српско сликарство..., 82-83.
15 Yerolympos, A. Urban Transformations in the Balkans (1820 - 1914). Aspects of Balkan Town Planning and
the Remaking of Thessaloniki. Thessaloniki: University Studio Press, 1996, p. 24.
302 Н ен а д М а к у л ев и ъ
идеолошки разлози за ову активност. То noT B ptjyjc и захтев за изградн>ом новог

урбаног насел>а на месту античког града Спарте из 1828, где се истиче да je то
место славе н>егових становника (деце) Koje се налази у рушевинама10.
Промене визуелног идентита биле су на_)присутнще у Атини, Koja се од провин-
щдалног османског насел>а трансформише у престоницу Грчке 1833. Нови урбани
изглед Атине осмишл>ен je од стране европских архитектата током 1833. и 1834.
Првобитни планурадили су следбеници чувеног немачког архитекта Карла Фрид-
риха Шинкела / Karl Friedrich Schinkel 1833. - Стаматис Клинис / Stamtis Cleanis и
Едуард Шауберт / Eduard Schaubert. Ова| план одобрио je грчки крал> Ото Бавар
ски (*1815, 1832 - 1862, fl867)1617, али je исти коригован 1834. од стране архитекте
Леа фон Кленцеа / Leo von Klenze. Нови урбани план Атине направл>ен je према
неокласицистичким принципима и он je наглашавао антички идентитет грчке
престонице18. Неоантички карактер Атине истакла су и 6pojHa jaBHa здан>а, мс!)у
ксуимма се истичу npojeKTn данских архитеката 6pahe Кристщана и Теофила Хан-
зена, као што су здан>е универзитета, академще и националне библиотеке1920.
Велика промена наступила je и у црквено) архитектури на подручр младе грчке
државе. За потребе престонице Атине гради се катедрални храм Атинске Митро-
поли)е, K ojn се подиже у истористичком маниру. To je еклектична гра!)свина. у
Kojoj су се комбиновали неокласицистички, неовизанти)ски и неоренесансни стил.
Унутраппьа опрема ове цркве истицала je византи)ско културно наслс!)с. Концепт
архитектуре и декораци)е катедрале атинске митрополи)е произилази из европ-
скот истористичког искуства 90.
Кориш11ен>ем неокласицистичког и неовизанти)ског стила у Атини успо-
ставл>ана je идентитетска релацща са далеком и славном прошлошЬу. To je означа
вало раскид са визуелном културом негованом у Османско) импери)и.
Док се на подручр Кнежевине Cp6nje и Грчке дсшавар 3Ha4ajHe промене визу
елног идентиета, noflpynja под османском империюм nMajy сасвим другачи)е
културне токове. Танзиматске одлуке 1839. доводе до веГшх верских слобода за
хришЬанс. што омогуЬава свеобухватну реформу православие цркве21. Belie вер-
ске слободе утицале су изузетно обимну градител>ску и сликарску продукциу.
Подижу се 6pojHn катедрални и парохщски храмови и oбнaвл>ajy стари мана
стири22. 1едан од Haj3Ha4ajHnjnx и Hajo6nMHnjnx npojeKaTa била je изградиш и укра-
шаван>е нове цркве манастира Риле, где je примен>ено високо у мсЬс балканских
16 Ibid, р. 24.
17 Ibid, р. 25.
18 Ibid, р. 26
19 Biris, Μ., М. Karadamitsi-Adami. Neoclassical Architecture in Greece. Los Angeles: The J. Paul Getty
Museum, 2004, 69-170.
20 Kampouri-Vamvouku, M. U Architecture de Style Neo-Byzantin a L’Epoque Contemporaine (1830 - 1930). -
In: Μιλτοσ Γαριδησ (1926 - 1996), Αφιερομα, Τομοσ Α’. Ιοαννινα: Πανεπιστήμιο Ιοαννινον, 2003, σ. 276.
21 Ο Танзимату: Davidson, R. Η. Turkish Attitudes Concerning Christian-Muslim Equality in the Nineteenth
Century. - The American Historical Review, 1954, vol. 59, No 4, 844-864; OpTajjra, И. На)дужи век
HMnepnje. Београд: Српска ккьижевна задруга, 2004, 152-157.
22 Упор.: МакульевиЙ, Н. Иконопис Враиьске enapxnje 1820 - 1940. - У: Иконопис Враиьске enapxnje. При-
редили ТимотнуевиЙ, М., И. МакульевиЙ. Београд / Враиье: Филозофски факултет / Enapxnja Вракьска
Српске православие цркве, 2005, 14-18.
УСПОСТАШЬАШЕ ГРАНИЦА И ПРОМЕНА ВИЗУЕЛНЕ КУЛТУРЕ НА Б а ЛКАНУ У X I X ВЕКУ 303
градитс.ъа и зографа23. Православие цркве nocTajy видл>иве у урбаним просто-

рима широм османског Балкана, па чак и у нестабилним подруч_]има попу т Боене и
Херцеговине24. ВодеЬу активност у радовима на црквено) уметности HMajy 6pojHe
зографске школе и τajφe2526. Поетика зографског црквеног сликарства се у потпу-
ности разлик\ |с од савремене европске праксе. Сликари се школ\]\ у оквирима
τajφи, на основу трансформисаних средн>овековних модела20. Овакава уметничка
пракса je била сасвим супротна од европског академског сликарства, па као таква
била нсприхваГюна и омаловажавана у академским круговима27.
У православно] црквено] архитектури османског Балкана доминира]} тро-
бродне базилике, Koje се подижу у свим веГшм градовима. По]сдини архитекти
образовани у балканским градител>ским радионицама, као Андрс]а Дaмjaнoв из
Велеса, раде на широком простору од Скопл>а до Capajcea и Мостара28.
Различити токови у креиран>у визуелне културе на подруч]има Кнежевине
Срби]с и Крал>евине Грчке у односу на оне у Османско) импсри]и n o K a3yjy 3Ha4aj
граница. Иако су ови уметнички процеси савремени, они fleflyjy као да нису Бре
менски синхрони. То, мсГуутим. нще последица „напредности" и „заосталости",
модерности и анахронизма, односа европских центара и псрифсри]с или напред-
них и заосталих народа и нацща. Очигледно да je повлачен>е граница допринело
настанку различитих културних модела, ко]и су се паралелно одвщали. Чин>еница
да су се припадници истог народа налазили и живели у различитим културним
моделима, допринела je да и националне културе иуметничке праксе на Балкану
HMajy плуралне модалитете.
II. Промене граница и успоставл>ан>е нових визуелних модела на Балкану

TpajaflOje током читавог XIX века. To je посебно било истакнуто после ратова 1876
- 1878. и Берлинског конгреса 1878. Териториална проширен>а и стицан>е само-
сталности на Берлинском конгресу допринела су изградн>и нових државних иден-
титета. Механизам трансформации визуелне културе унутар нових граница jacHO
се noKa3yje на примерима Срби]с и Бугарске.
После 1878. Кнежевина Србща je добила нове територще, у Koje су спадале обла
сти Ниша, Лесковца, Пирота и Вран>а. Одмах по заузиман>у ових простора запо-
чето je истраживан>е старщег црквеног наслс!)а. као и реформа црквеног живота29.
23 Куюмджиев, А. Стенописите в главната църква на Рилския манастир. София: Институт за изледсване

на изкуствата при БАН, 2015, 81-568.
24 Makuljevic, N. Tanzimat i vizuelno kreiranje..., 213-223.
25 Василиев, А. Български..., 15-692.
26 Makuljevic, N. The „Zograph“ Model of Orthodox Painting in Southeast Europe 1830 - 1870. - Balcanica,
2004, No 34, 385-405.
27 Nelson, R. S. Living on the Byzantine Borders of Western Art. - Gesta, 1996, No 35 / 1, 6-7; Makuljevic,
N. Inventing and Changing the Canon and the Constitution of Serbian National Identity in the Nineteenth
Century. - U: Symmeikta: zbornik radova povodom cetrdeset godina Instituta za istoriju umetnosti Filozofskog
fakulteta Univerziteta u Beogradu. Urednik I. Stevovic. Beograd: Filozofski fakultet, 2012, 508-511.
28 Макул>евиИ, H. Андре]а Дамцанов: архитекта позноосманског Балкана. - Зборник Матице ерпеке за
ликовне уметности, 2010, № 38, 137-150.
29 Макул>евиН, Н. Реформа црквене уметности у jyroHCTOHHoj Срби]и после 1878. - Лесковачки зборник,
1997, № 37, 35-53.
304 Н ен а д М а к у л ев и ъ
Православна црква у Кнежевини Срби]и преузима jy рисдикцир над овим обла-

стима. To je подразумевало и другачщи однос према црквежу уметности и н>ено
прилагоГзаваььс пракси Koja се развила на подручр српске државе. Наиме, црквена
уметност je била институционализована у оквирима Кнежевине Срби]с. Процес
изградн>е и украшаван>а православних храмова био je законски организован, док
су идеали црквеног сликарства били саображени са академском ликовном пра-
ксом30. Захвал^уГш делатност Митрополита Михаила .ГовановиГга (1859 - 1881,
1889 - 1898), руски модел иконописа постао je тако!)е jeflaH од жел>ених узора31.
Пример односа према црквеют) уметности noKa3yje H3BeniTaj са канонске визита-
ци)е по пиротском округу нишког епископа Димитри)а (*1846, 1884 - 1889, fl930),
Kojnje ynylieH ApxnjepejcKOM сабору Православие цркве у Крал>евини Срби]и 1886.
У н>ему се yKa3yje на стан>е вере у народу, као и на изгледе богомол>а. У по]сди-
ним поглавл>има, епископ Димитрще износи CBoj поглед на сакралну визуелну
културу:
„ [...] 4. Живопис у новим црквама махом je дело самоука из Дибре, Koje су \]сдно
и архитекти и живописци. Са вештачког гледишта овоме живопису не може се
дати велика вредност, jep се у н>ему види не само невешто повлачен>е црта, неу-
тралан, а где кад и нагр!)сн израз лица него join и незнан>е истории светител>еве.
А свему овоме долази где кад, као додатак искаврен правопис и изопачен je3mc и
смисао у изразима св. писма и натпису. 1едино у слаган>у 6oja може се реЬи, да има
неког укуса, но и у томе се npeTepyje са излишном позлатом. Али пре свему том
OBaj самоуки живопис има и CBojy добру страну, jep je<})THHO CTaje, те сиромашне
цркве flo6njajy за малу суму не само потпун иконостас, но где кад и зидове живо-
писане, што се уговори при погодби за зидан>е цркве.
5. Дрворез. Од осталих украса по црквама особиту пажн>у зacлyжyje дрворез на
иконостасу, дверима и столовима. У многим црквама овога Kpaja, дрворез одли-
Kyje се богатим замиш л^има фигура лепим симетриским распоредом и особи-
тим чистом израде. Дрворез у Саборют) пиротско] цркви, право je вештачко дело,
Koje може задовол>ити строгога познаваоца ових послова. Па ипак све дрворезачке
послове у овим KpajeBHMa радили су прости майстори из Самокова, и Власотинца,
Дибре и join неких места"32.
Извепгщ епископа Димитрина noKa3yje прецизно однос према зографско] умет
ности са noflpynja Османске имперще. Она je посматрана као рад неуких сликара,
па у H>oj нису проналажениуметнички квалитети. Зографско сликарство ни]с одго-
варало ни схватан>има о иконопису припадника високог црквеног клера у Кнеже
вини Срби|и на иконопис. Епископ Димитрине истиче да зографи не no3Hajy исто-
pnjy светител>а, као и да исписур неисправне натписе. На]всГш квалитет зограф-
скот иконописа je н>егова ниска цена, Koja je омогуйавала да се 6pojHe цркве опреме
иконостасима и да добиу зидно сликарство. Другани]и однос епископ Димитрине
има према дуборезу. У н>ему се проналази квалитет израде, па се npeno3Haje као
30 Макул>евиН, Н. Црквена уметност у Крал>евини Србщи (1882 - 1914). Београд: Филозофски факултет
1987, 28-34.
31 Исто, 51-57.
32 Извешта) публикован у Маку.ъевиГь Н. Реформа црквене у м е т н о с т и .54-55.
УСПОСТАШЬАШЕ ГРАНИЦА И ПРОМЕНА ВИЗУЕЛНЕ КУЛТУРЕ НА Б а ЛКАНУ У X I X ВЕКУ 305
jeflaH од HajHCTaKHyTHjHx украса правосланих храмова. Погледи епископа Дими-

T pnja noKa3yjy разлике изме!)у ставова о црквеюу уметности са различитих страна
балканских граница и уразличитим црквеним организацщама. Идеали право-
славног иконописа у Османсют) импери)и нису одговарали захтевима Православие
цркве у Кнежевини Срби)и. Икона je у Срби|и посматрана као света слика црквене
истори)е, Koja je морала да одговара академским естетским захтевима.
Повлачен>ем нових граница 1878. у новопригауеним областима Кнежевине
Cp6nje долази до промене сакралне архитектуре. Изградн>а цркава у Cp6njn joni
од 1830. била je законски уредена. Надлежна државна министарства контроли-
сала су финансите. архитектонске планове и изградн>у. У архитектури се захте-
вао национални стил, Kojnje jacHO маркирао териториу Cp6nje и одговарао наци
онално] идсологи|и” . У време npnnajaH>a нових територща, после 1878. ханзенат-
ски византийски стил био je доминантан у црквсно] архитектури. Тако да je архи
тектура православних храмова, подизаних на новим територщама, била ускла1)сна
са државним правилима, па се подижу 6pojHe типске цркве, чи|с су планове изра-
дили архитекти Министарства гра1)свина. Такве су цркве Светог Или|с у Сурду-
лици, Светог Или|с у Лесковцу, Свете Петке на Шапранцу у Вран>у3334356.
Српска држава je преузела контролу и над црквеним сликарством. Формиращ
се комисще за избор иконописаца и настсуи се да се сви послови повере академ
ским школованим архитектама. 1едан од илустративних примера, Kojn noKa3yje
3Ha4aj избора сликара, je иконостас Саборне цркве у Нишу. Израда икона поверена
je академском сликару Ттор1)у КрстиВу. а поводом н>еговог рада водена je велике
полемика о православности у cpncKoj |авности’\
1едан од важних промена у црквама на новим територщама je и делимична про-
мена у уобличаван>у н>ихових ентерщера. Наиме, у све православие храмове уноси
се владарски трон30. Владарски трон je престо, на коме током богослужен>а седи
монарх. Он се поставл>а уз apxnjepejcKn трон, са jyжнe стране наоса, уз или на
предолтарском простору. Основне визуелне карактеристике трона су н>егова бал-
дахинска констру кци|а. икона светител>а државног, династичког или владаре-
вог заштитника и државни грб. Владарски трон носи важно симболичко значен>е,
jep он noKa3yje симболичко или физичко присуство владара и noTBptjyjc н>егову
владавину на одр!)сно| те ри тори] и. У О см ан ец имперщи, владарски трон hhjc
поставл>ан по православним храмовима као саставни део снтсри|сра. веЬ je оба-
везно уношен само apxnjepejcKn престо. Тако да je уношен>е владарских тронова
представл>ало новину у опреман>у и симболичком значен>у црквених ентерщера.
До примене визуелног идентитета долази и у ByrapcKoj после 1878. Уобличава
се нова црквена архитектура, Koja се разлик\ |с од сакралног градител>ства сре-
дине века. Haj3Ha4ajHnjn архитектонски npojeKaT у ByrapcKoj je изградн>а спомен
храма Светог Александра Невског у Софщи 1882. Он се mrpaljyje по npojeKTy
33 Ka^jujeBHh, А. 1едан век тражекьа националног стила у cpncKoj архитектури (средина XIX - средина
XX века). Београд: Гра^евинска ккьига 1997, 11-112; Макул>евиН, Н. Црквена уметност..., 224-240.
34 KaOTijeBHh, А. 1едан век тражекьа..., с. 43.
35 МакульевиЙ, Н. Црквена уметност..., 112-133.
36 О владарском трону: Маку.ъевиГь Н. Црквена уметност..., с. 15.
306 Н енад М акулевиъ
руског архитекте Александра Никаноровича Померанцева (1849 - 1918)37, док су

унутраппьост цркве остварен>а руских и бугарских сликара. На централном ико-
ностасу аутори икона су Виктор Михаилович Васн>ецов, Никола|а А. Бруни, Васи-
ли| Е. Савинских и Ceprej Т. Шелкови]. Иконе на ceBepHoj олтарско] прегради
„Светих Кирила и Методща“ израдио je Иван Мрквичка (1856 - 1938), а Антон
Митов (1862 - 1930) je аутор икона на |ужном „Свети цар Борис". Делови енте-
pnjepa су опремл>ени мозацима изра^еним у Немалко] и Итали)и, док су зидне
слике радили 6pojmi руски и бугарски уметници, као што су Π. М. MjacojcaoB.
Алекси) М. Кории, Владимир А. Кузн>ецов, Васили) Т. Перминов, Иван Мрквичка,
Антон Митов, Христо Берберв, Никола Петров и Никола Маринов38.
До промена долази и у Босни и Херцеговини. Окупаци)а од стране Аустро-Угар-
ске 1878. довела j e до потпуне трансформаци)е визуелног идентитета ове бише
османске noKpajnHe. То се jacHO сагледава у архитектури, KojajacHO изражава коло
ниални и ори)енталистички поглед нове власти на ocBojeHy териториу39.
III. Н естабилне границе. Повлачен>е граница и н>ихове промене подразуме-

вале су насилно раздва|аььс дотадашн>их |сдинствсних културних подру nja. што
je успоравало брзе промене и потпуне културне трансформации. Државне тен-
дснци|с за успоставл>ан>ем чврстих граница и контролом свих видова активности
унутарншх, нису биле сасвим успешне. Нестабилне границе доводиле су до разли-
читих видова ншховог нарушаван>а у пограничним областима.
Успоставл>ан>е граница и забране нису одговарале локалним за|сдницама у
ncT04Hoj и jyroncT04Hoj Cp6njn. Културни и економски разлози су условл>авали
да се крше правила диктирана из престоница, па да се за задовол>аван>е потреба у
изградиш и опреми православних храмова aнгaжyjy зографи и неимари са осман
ске тсритори|с.
Црквенауметност Неготинске KpajnHe била je тесно повезана са видинском обла-
nihy и дунавским KpajeenMa, али од четврте деценще XIX века долази до усагла-
шаван>а црквене уметности у OBoj области са праксом у другим деловима Cp6nje.
Упркос томе долази и до ангажован>а сликара и градител>а из Османске имперще.
Током седамдесетих година XIX века на noflpynjy Неготинске KpajnHe дсл\|С|сдна
градител>ско-сликарска радионица, Koja je из османских области. Она mrpaljyje и
осликава цркве у селима Кобишница, Рогл>ево и Мокран>е. У изворима се наводи
да су радове предводили Павле и Нестор40. У битие карактеристике делатности ове
37 Патриаршеска катедрала храм-паметник св. Александър Невски. [Албум]. Ред. В. Любенов. София:
Синодално издателство, 1960, с. 4.
38 Исто, с. 5.
39 Види: Krzovic, I. Arhitektura Bosne i Hercegovine 1878 - 1918. Sarajevo: Umjetnicka galerija Bosne i Herce-
govine, 1987; Hartmuth, M. Between Vienna and Istanbul: imperial legacies, visual identites and „popular“
and „high“ layers of architectural discourse in/ on Sarajevo, c. 1900 and 2000. - In: Images of imperial leg
acy: modern discourses on the social and cultural impact of Ottoman and Habsburg rule in Southeast Europe.
Eds T. Sindbaek, M. Hartmuth. Munster: LIT, 2011, 79-104.
40 ДаутовиЙ, В. Црква Светих апостола Петра и Павла у Кобишници. - У: Сакрална топограф^а Него
тинске KpajnHe. Приредио Н. МакульевиЙ. Неготин: My3ej KpajnHe, 2012, 94-99; ДаутовиЙ, В. Црква
Свете Tpojnije у Мокракьу. - У: Сакрална топограф^а Неготинске KpajnHe..., 129-134; ДаутовиЙ, В.
Црква Свете TpojHu;e у Рогл>еву. - У: Сакралнатопограф^а Неготинске KpajnHe..., 223-227.
УСПОСТАШЬАШЕ ГРАНИЦА И ПРОМЕНА ВИЗУЕЛНЕ КУЛТУРЕ НА Б а ЛКАНУ У XIX ВЕКУ 307
радионице спадар поетика и програм зидних слика, каквих нема у другим дело-
вима Срби|с. Према no3HaToj apxnBCKoj гра1)и. наручиоци су желели ове MajcTope,
али се тьиховом раду супротставл>ао Епископ тимочки Евгенще (1865 - 1880). Он
je молио Конзисториу Тимочке enapxnje да не прихвати план Павла и Нестора за
изградььом цркве, jep je по рьеговом мишл>ен>у пети потпуно непрецизан и не одго-
вара савременом укусу, истичуГш пример Мокран>а. Епископ Евгенще je истакао и
да наведени MajcTopn подбу нлjy локално становништво говореЬи да епископ жели
да доведе „Швабе“ да сликар цркве и „шокачке“ (католичке) свеце и да их на Taj
начин „пошокаче"41. Наведени став Павла и Нестора noKa3yje дубоке разлике у
схватан>у православие црквене уметности. Академско сликарство у Cp6njn прика-
3yje се као неправославно, док се зографска пракса истиче као одговарар tia право
славно] вери. Локалном становништву у Неготинсюу KpajnHn изгледа да су тради-
ционално и географско били ближи зографи, koj и су деловали на суседним подру-
njnMa Османске имперще.
Промене граница на Балкану су могле да утичу и на стварагье специфичних
културних зона, у koj има je остало да егзистира културно наслс!)с Koje je при-
марно настало у flpyroj национално] држави током XIX века. После Првог свет-
ског рата (1914 - 1918) гауедина подруч]а Тимочке Кра]инс. Цариброда (Димит-
ровграда) и Босилеграда, Koja су се налазила у саставу Кнежевине Бугарске, при
пада су Срби|и. На овим територщама очувани су православни храмови, koj и су
настали у време владавине Кнежевине Бугарске, као што je црква Светог Или|с у
Ковилову у Неготинсют) области42. Помсраььс граница утицало je не само на суд-
бину ових храмова, веЬ и на тьихову научну рецепцщу. Извай главних токова науч-
них интересоватьа у Срби|и и Бугарсюу, они су данас слабо истражени и познати
малом 6pojy стручюака.
* * *
Успоставл>ан>е граница на Балкану током XIX века узроковало je 3Ha4ajHe про

мене у свим видовима културног живота. To je имало 3Ha4ajHor утица|а и на токове
визуелне културе, Koja je имала истакнуто место у обликоватьу верских, нацио-
налних и државних идентитета. Интензивне промене граница условиле су дина-
мичне токове визуелне културе, koj и су се разликовали на подру ч|има под осман-
ском управом и у оквирима новонасталих балканских држава.
41 ЛовановиЙ, М. Српско сликарство..., с. 84.

42 КостиЙ, А. Црква Светог Илще у Ковилову. - У: Сакрална топографща Неготинске KpajnHe. Приредио
Н. МакульевиЙ. Неготин: My3ej KpajnHe, 2012, 102-111.
308 Н енад М акугьевиъ
Establishing Boundaries and Changes in the Visual

Culture on the Balkans in the 19th Century
Nenad Makulevic
The article presents some of the possible accents in the creation of the Balkan visual
culture in the age of nationalism - the nineteenth century, while this complicated process
has been subject of long-standing academic and field observations of the author. The text
specifically interprets the impact of the current in a specific historical time public and
state-creative yearnings of the young Serbian state on the creation of public and personal
identity of border communities in terms of the established and institutionally encouraged
cultural patterns (particularly in the field of church construction, iconography and
other visual appearances in the spiritual realm). A territorial focus of the analysis is
the Bulgarian-Serbian border formed in the nineteenth century: ethnic, social, political,
mental and state.
И м п ери и , гра н и ц и , п о литики
(X IX - на чало то н а XX век)
---------------- 0 3 ------------------
ПРОБЛЕМА СТАБИЛИЗАЦИИ
МЕЖБАЛКАНСКИХ ОТНОШЕНИЙ В
РОССИЙСКОЙ ИМПЕРСКОЙ ПОЛИТИКЕ
В ПЕРВОМ ДЕСЯТИЛЕТИИ XX ВЕКА
Людмила Васильевна Кузьмичева
Речь пойдет о роли России в формировании славянской государственности, так и в

разрешении спорннх вопросов между славянскими народами и странами.
Особенно остро зта проблема стояла и стоит на Балканах. В историографии
значительно чаще констатируется сложившаяся в зтом регионе в тот или иной
исторический период критическая ситуация, приведшая к конфликтам и войнам
и усилия России по разрешению зтих проблем. Реже исследуется и анализируется
моделирование русскими политическими деятелями перспектив развития покро-
вительствуемого Россией Балканското региона.
А такие модели и планн, весьма продуманнне, взвешеннне и аргументирован-
нне существовали. Они представленн в многочисленннх записках русских дипло-
матов, военннх, политиков. Обратимся к началу XX века, собнтиям предшеству-
ющим Первой мировой войне (1914 - 1918). Казалось би, российскими политиче
скими кругами сделано бьшо многое для предотвращения зтого фатального для
судьбн собственной страни и мира в целом собнтия, однако война началась, при-
чем в сложное для России время и закончилась для нее трагически. Сейчас в годи,
когда отмечается столетие Балканских войн (1912, 1913) и Первой мировой войни,
много внимания уделяется пересмотру ленинских положений о Балканских вой-
нах, долгие годи являвшихся незнблемой основой для отечественной историогра
фии. Появившиеся в последние несколько лет работи свидетельствуют об отходе
от одномерности восприятия Первой балканской войни как носящей исключи-
тельно освободительннй характер. Возникает вопрос: а била ли альтернатива
зтой войне? Можно ли било иначе решить проблему территориального расшире-
ния молоднх балканских государств?
Для ответа на зтот вопрос необходими, помимо теоретических построений и
серьезнне источники. Зто не только официальнне документи, проекти и записки,
но мемуарн и дневники. Они должнн взаимно дополнять и коррелировать друг
310 Л ю дм ила В аси льевна К у зьм и чева
друга. К числу таких новмх, введеннмх в научньш оборот в 2009 году мемуар-
нмх источников принадлежат воспоминания Василия Николаевича Штрандмана
(1877 - 1963), русского дипломата с 1908 по 1917 годм служившего поочередно в
русских дипломатических миссиях в Софии, Константинополе и Белграде, где его
и застала Первая мировая война.
Имя Штрандмана чагце встречается и лучше известно в связи е изучением поло
жения русской змиграциив Королевстве Югославия, где он до 1944 г. занимал пост
представителя по делам русской змиграции. О тзиви об зтой стороне его деятель-
ности не всегда били положительннми, что и понятно, ибо трудно било решить
все насущнне проблеми тнсяч бесприютннх русских людей, оказавшихся в Юго-
славии в изгнании.
Для историков большой интерес представляли его мемуарн, которне по имею-
щимся сведениям он начал писать в 30-е годи. О них знали. Так его биография в
словаре русской змиграции гласила: „Написал мемуарн, которне, вероятно, оста-
лись неизданннми"1. Но найти зти мемуарн долгие годн не удавалось. После мно-
голетних поисков нашел рукопись мемуаров Штрандмана в библиотеке Колумбий-
ского университета в ягцике е надписью „неизвестнне бу маги" знтузиаст изуче
ния русской змиграции, сам потомок русских змигрантов историк - любитель,
работаюгций вполне профессионально - Йован Качаки. Им бнла найдена только
первая часть мемуаров Штрандмана, которую он перевел на сербский язнк и
издал в Белграде12. Йован Качаки предварил том предисдовием, в котором расска-
зал и о возможном направлении поисков второго тома зтих ценннх мемуаров. В
2014 году воспоминания Штрандмана вьшгли на русском язнке3.
Воспоминания Штрандмана - один из важннх источников для характеристики
российской политики на Балканах кануна Балканских войн. Ценность зтих мему
аров для понимания внработки русской модели развития собнтий на Балканах и
причин неуспеха ее реализации не вьпмвает сомнения. И прежде всего зто опре-
деляется личностью самого автора, непосредственного участника, а зачастую и
инициатора происходивших на Балканах собмтий.
Василий Николаевич Штрандман родился в 1877 г. в семье генерал-лейтенанта,
коменданта Царскосельского дворца. Крестньш отцом В. Н. Штрандмана бьш
император Александр II (1855 - 1881). Мальчик учился в Пажеском корпусе и бьш
личньш камер пажом Николая II (1894 - 1917). После окончания в 1897 г. Паже-
ского корпуса он поступил на военную службу и дослужился до чина штабс-рот-
мистра, а в 1901 г. перешел на дипломатическую службу. В 1906 - 1908 гг. он бьш
секретарем русского дипломатического агентства в Дармштадте.
Балканская его деятельность началась в Болгарии в 1908 г. в должности секре
таря дипломатического представительства. Его работа в Болгарии проходила в
сложнейший для Балкан период аннексионного кризиса. Осенью 1909 г. по тре-
1 Штрандман, Василий Николаевич. - В: Религиозная деятельность русского зарубежья.

Биобиблиографический справочник <http://zarubezhje.narod.ru/tya/Sh_189.htm> 29 июня 2015.
2 Штрандман, В. Балканске успомене. Превео с руског J. Качаки. Београд: Жагор, 2009.
3 Штрандтман, В. Н. Балканские воспоминания. Подготовка текста и вступи. статья А. Л. Шемякин.
Москва: Книжница, 2014.
П р о б л е м а с т а б и л и з а ц и и м е ж б а л к а н с к и х о т н о ш е н и й ... 311
бованию министра иностраннмх дел Александра П. Извольского (1856 - 1919)

он бмл переведен в посольство в Константинополе, куда прибьш 1 января 1910 г.
Из посольства в Константинополе Штрандман 10 августа 1910 г. бмл командиро
ван в Черногорию на празднование пятидесятилетнего юбилея правления князя
Николм I (1860 - 1918). Осенью 1911 г. дипломат бмл назначен в посольство в Бел-
граде, где находился до 1915 г., а потом покинул страну вместе е сербской армией.
Штрандман е гордостью отмечал, что е Балканами у него родовая связь - его дед,
молодмм офицером российской армии, принимал в нем участие, командуя серб-
скими четами.
Во время Октябрьской революции (1917) он числился советником в Афинах. Об
зтом свидетельствует приказ народното комиссара по иностраннмм делам Льва
Давидовича Троцкого (1879 - 1940), согласно которому, советник при посольстве
в Афинах - Василий Николаевич Штрандман, в числе других царских диплома-
тов, - „Ввиду неполучения ответа на посланнме телеграммм и радиотелеграммм
послам, посланникам, членам посольств и пр. Российской Республики е предло-
жением немедленного ответа о согласии работать под руководством Советской
власти на основе платформи Второто Всероссийского Съезда, увольняются со
своих постов без права на пенсию и поступления на какие-либо государственнме
должности, а равним образом, лишаются права производить е сегодняшнего дня
какие би то ни било вндачи из государственннх срсдств"Т аким образом, путь
на родину дипломату Штрандману бил отрезан.
В 1919 году бил назначен правительством Александра Васильевича Кол-
чака (1874 - 1920) посланником Королевстве Сербов, Хорватов и Словенцев. Бил
и полномочннм представителем правительства Колчака на Версальских мирннх
переговорах. После революции, в 1921 - 1941 гг. он бил русским дипломатиче-
ским представитель в Югославии со званием „делегата по защите интересов рус-
ской змиграции". В своей работе опирался на личную дружбу короля Алексан
дра I Карагеоргиевича (*1888, 1921 - 1934), а после его гибели (1934) - на поддер-
жку регента престола принца Павла (1893 - 1976) и личннх друзей - сербских
генералов. После оккупации Белграда немецкой армией (апрель 1941) бил аресто-
ван, потом освобожден, но лишен права заниматься прежней деятельностью по
защите интересов русской диаспорн. После войни он переезжает в Германию, в
Швейцарию, а затем в США. Скончался 18 ноября 1963 в Вашингтоне. Похоронен
на кладбище Свято-Троицкого монастмря в г. Джорданвиль (штат Нью-Иорк). Его
родной брат Николай (1875 - 20 сентября 1963, Афон) бмл полковником Лейб-гвар-
дии Четвертого стрелковото Императорской фамилии полка, в змиграции принял
монашеский постриг (иеросхимонах Никои).
Мемуарм Штрандмана содержат значительное число оригинальнмх докумен-
тов, в том числе писем, сохранившихся в его архиве. Он дает детальную картину
подготовки, начала и хода Балканских войн, поскольку находясь в посольстве в
Белграде, совершал поездки и в Болгарию, и в Вену, владел всей информацией,
исходящей не только из Министерства иностраннмх дел Росени, но и правитель-4
4 Правда, 11 декабря (27 ноября) 1917 г., № 201.

ственнмми документами Сербии, Болгарии и Черногории. Штрандман в своих

мемуарах вмступает не только как участник собмтий, но и как историк, анализи-
руя весь ход предшествующих собмтий на Балканах. Особое место в его исследо-
вании и воспоминаниях занимает русская модель развития Балкан. Нам представ-
ляется важнмм остановиться на нескольких ключевмх сюжетах зтой проблеми.
Первнм является вопрос о видении Россией будущего турецкого государства и
его балканских территорий. Зто особенно актуально стадо после Младотурецкой
революции (1908) и изменения политическото устройства страни.
Дипломатические документи, хранящиеся в Архиве внешней политики Рос-
сийской империи (АВПРИ) свидетельствуют о существовании русского плана
создания Балканской федерации под згидой Турции. Деятельность Росени по
созданию Балканской федерации активизировалась после 1908 года. В 1910 году
в русском Министерстве иностраннмх дел разрабатмвают план возможного объ-
единения балканских государств в единую Балканскую федерацию во главе е
Османской империей. Началу зтого сближения, согласно зтому плану, должна
бмла послужить совместная поездка в мае 1910 г. наследника турецкого престола
принца Юсефа Изетдина (1857 - 1916) и наследника сербского престола Алексан
дра Карагеоргиевича в Лондон на похоронм короля Здуарда VII (1901 - 1910)56. А
уже в июне 1910 года русский посол в Белграде сообщает в Петербург: „Вся здеш-
няя печать без различия партий отмечала политическое значение визита принца
Юсуфа Изетдина и указала на необходимость дружественного союза между Тур-
циею и Сербиею, имеющими так много общих интересов. Зтим положено бмло бм
основание федерации Балканских государств“0.
Известно также, что посланник Росени в Константинополе Николай Валерьевич
Чармков (1855 - 1930) в 1911 г. вел переговорм е турецким руководством о дого-
воре, в котормй включался пункт об открмтии проливов для России. В пятмй и
шестой пунктм готовящейся конвенции Чармков включил и проект создания бал
канской федерации. Российская исследовательница В. Киселева писала по зтому
поводу: „Чармков при зтом руководствовался настроениями правительственнмх
и партийнмх младотурецких кругов, где все больше завоевмвала себе симпатию
идея создания балканской федерации е Турцией во главе. Чармков счел целесо-
образнмм пойти навстречу зтим желаниям турок и позтому включил в проект
соглашения 5-ю статью о содействии России установлению между Турцией и бал-
канскими странами прочнмх отношений на основе статус-кво"7.
Чармков хорошо знал ситуацию на Балканах, где он занимал ответственнме
дипломатические постм. В 1896 - 1897 годах Чармков бмл дипломатическим аген-
том в Болгарии, а е 1900 по 1905 г. бмл чрезвмчайнмм посланником и полномочнмм
министром в Сербии. В 1908 - 1909 годах он занимал пост товарища иностраннмх
дел. Он бмл в зто время не просто заместителем Александра Извольского (11 мая
5 АВПРИ, ф. 151 Политархив, оп. 482, 1910, дело 525, Сербия. Белград. Общая переписка, л. 12-13.
6 Там же, л. 24об.-25. Копия донесения 6 июня 1910 г. Гартвига о визите в Белград престолонаследника
Оттоманской порти принца Юсуфа.
7 Киселева, В. И. Русско-турецкие переговорьг об открь1тии проливов в 1911 г. - Трудь1 Московского
историко-архивного института, 1958, т. 12, 166-207.
1906 - 27 сентября 1910), он бьш его единомьпнленником и другом. Извольский и

Чармков дружили с детства, еще со времен учебм в Александровском император-
ском лицее. Есть все основания полагать, что и балканская политика России вмра-
батмвалась ими совместно. С мая 1909 по февраль 1912 г. Чармков занимал вмсо-
кий пост российского чрезвмчайного и полномочного поела в Константинополе.
Чармков и его дипломатическая деятельность стали предметом многолетних
исследований российского исследователя Олега Александровича Чернова. В своей
монографии8 и ряде статей ученмй остановился и на подготовке русско-турецкого
договора910.Переговорм Чармкова с великим визирем Саид-пашой (fl914) продол-
жались с октября по декабрь 1911 г. Новмй министр иностраннмх дел России Сер
гей Д. Сазонов (8 ноября 1910 - 7 августа 1916) полностью отказалея от идеи рус
ско-турецкого договора, возложив всю ответственность за проведеннме перего
ворм с Саид-пашой на Чармкова. Так бмл похоронен проект возможного союза
России и Турции, котормй, вероятно, мог бм изменить военно-по литическую
ситуацию накануне и в годм Первой мировой войнм.
Василий Н. Штрандман е недоверием относился к идее федерации балканских
государств, продвигаемой Чармковмм. Так, в январе 1910 г., Штрандман прибмл
в Константинополь под начало поела Н. В. Чармкова. „По поводу предложенного
Чармковмм нашему Министерству иностраннмх дел плана образования чего-то
вроде союза, в первую очередь между Турцией и Болгарией, а затем и е другими
балканскими государствами, пока на десятилетний срок, я опять же бмл вмнуж-
ден вмсказаться в еммеле полной неосуществимости такой идеи. Зтим бмл поло
жен конец моей, так сказать болгарской карьере в константинопольском посоль-
стве, и о моем мнении больше не спрашивалось''1". Впрочем Штрандман бмл оби-
жен на Чармкова за то, что тот обошел его наградой и, возможно бмл не до конца
объективен.
Характерна реакция на инициативм Чармкова и российского посланника в Сер-
бии Николая Г. Гартвига (1857 - 1914), представленная в мемуарах Штрандмана:
„Гартвиг [...] бмл потрясен и крайне озадачен, получив от А. А. Нератова (испол-
няющего во время болезни Сазонова обязанности министра иностраннмх дел -
прим. авт., Л.К.) повторное указание на желательность сближения балканских
народов, но при условни вмработки договаривающимися сторонами такой фор
мули, которая допускала бм присоединение Турции. [Никола] Пашич не скривал
от Гартвига содержание настойчивнх советов Н. В. Чармкова сербскому послан-
нику в Константинополе всячески добиваться тесного соглашения е Турцией, что
входило в обширннй план русского поела об образовании федерации балканских
8 Чернов, О. А. Дипломатическая деятельность и исторические взглядм Н. В. Чармкова. Самара: Изд.

ПГСГА, 2010.
9 Чернов, О. А. Русско-турецкие переговорм 1911 года в дипломатической деятельности и взглядах Н.
В. Чармкова. - В: Политическая культура и международнме отношения в новое и новейшее время. Сб.
научимхтрудов. Подред. М. В. Белова. Нижний Новгород: ННГУ, 2009, 148-161.
10 Штрандтман, В. Н. Балканские воспоминания..., с. 49.
государств”11. Гартвиг решительно возражал против зтого плана, в то время как

российский МИД считал зтот план важньш и реальньш1112.
О возможности компромисса с Турцией и переговорах с младотурками говорит
в своих исследованиях и сербский ученнй Михайло Войводич13. Но получилось,
что специфика младотурецкой национальной программн способствовала сбли-
жению балканских государств, но уже на антитурецкой основе и способствовала
подготовке вооруженннх действий. Россия все же стремилась сгладить противо
речия на Балканах и нормализовать отношения молоднх государств и Турции. Ей
удалось уже в канун Первой Балканской войни добиться от турецкого министра
иностранннх дел обещания предоставить грекам, сербам и болгарам на террито-
рии Турции местное самоуправление. Формирование Балканското союза во мно-
гом означало провал русской модели мирното сосуществования балканских госу
дарств на основе конфедерации, в том числе и автономизации Европейской Тур
ции. В чем же причини зтой неудачи?
Понять их дают мемуарн Штрандмана. Во-первнх, российкий дипломат воз-
лагает ответственность на сами балканские государства. Он убедительно пока
зал, используя обширннй материал дипломатических переговоров, что Россия
всегда стремилась к урегулированию положения дел на Балканах мирннм путем,
и если зтого не удалось сделать в 1908 - 1912 гг., то в зтом виноватн сами бал
канские государства. Штрандман пишет: „Чаяния некоторнх балканских народов
не должнн били являться решающими в смнсле сроков, и их правителям надле-
жало согласовать свою политику с политикой России. Без помощи России они не
могли добиться осуществления своих законннх прав на самостоятельное сущест-
вование. В действительности же, как о том свидетельствуют разнгравшиеся собн-
тия, зто, казалось би, разумное понимание жизненннх интересов, било нарушено
самими балканскими народами, что привело к целому ряду катастрофических
последствий не только для них, но и для самой России"14.
Много внимания уделяет он и личностям амбициозннх балканских правите-
лей, открито внступающих вопреки русским рекомендациям, явно демонстри-
руя свою враждебность России, но при зтом требующих и получающих рус-
скую дипломатическую поддержку и материальную помощь. В первую очередь
зто касается двуличной политики черногорското князя Николн и прогермански
настроенного царя Болгарии Фердинанда (*1861, 1887 - 1918, fl948). При зтом
Штрандман, лично общавшийся с обоими, не рисует их одной черной краской.
Так, Фердинанд предстает перед нами и глубоким знатоком древнерусской куль-
турн, литератури и особенно иконописи. А Никола - радеющим за просвещение
своето народа правителем.
11 Там же, с. 84.

12 Там же, 86-87.
13 Во]води11, М. Cp6nja, српско питакье и Турска KpajeM XIX и почетком XX века. - В: Ислам, Балкан
и Велике силе (XIV - XX в): ме^ународни научни скуп 11-13. децембар 1996. Београд: Истор^ски
институт САНУ, 1997, 373-384.
Давая портрети балканских правителей, Штрандман объясняет почему само-

державная Россия поддерживала „идеи и форму демократическото правления в
балканских странах". Он пишет: „Колебание и неустойчивость русофильских сим-
патий правящих династий Кобургов в Болгарии, Обреновичей в Сербии, Гоген-
цоллернов в Румьшии и Глюксбургов в Греции побуждали Россию всячески под-
держивать иукреплять в зтих государствах, отчасти славянских и сплошь право-
славннх идеи и основи демократическото образа правления. Зто бил единствен-
ннй способ, при котором голос народннх представителей, отдававших себе отчет
в мощи и спасительности русского заступничества от внешних врагов, мог бнть
услншан"1516.
Текст Штрандмана свидетельствует не только о нарушении балканскими прави-
телями русских планов и их открнтой порой конфронтации е Россией, но непроч-
ность и фальшь их собственного союза, что продемонстрировала Вторая Балкан-
ская война. Штрандман, служивший и в Болгарии и в Сербии, убедительно пока
зал, насколько нетерпимнми и не желающими идти на уступки били правитель-
ства зтих соседних славянских православннх стран. Он пишет о том, что зта кон
фронтация и вражда били предметом особой заботн российского МИД-а: „Мини
стерство иностранннх дел в Санкт-Петербурге всегда вело так назнваемое „Дело
о болгаро-сербских отношениях". Такая же рубрика имелась и во веех загранич-
ннх российских посольствах и миссиях. Сюда относились не только взаимнне
отношения зтих двух братских славянских стран, но заносились и все даже отда-
леннне факти, влиявшие на зти два „братские" государства е точки зрения поли-
тической, зкономической и зтничсской''1".
Колоссальнне амбиции пмега-идеи при отсутствии реальннх планов об устрой
ства будущих территорий, приводили порой к насилиш над населением присоеди-
ненннх областей. Изучением зтих насилий занималась комиссия Карнеги, в кото-
рую входил Павел Николаевич Милюков (1859 - 1943). Штрандман пишет о той
ненависти, е какой била воспринята работа зтой комиссии сербами и болгарами.
А вместе е тем, существуют свидетельства достаточно жесткой политики на ново-
присоединенннх областях. Так, например, Милован Джилас (1911 - 1995) писал о
репрессиях против мусульман, проводимнх его отцом - жандармом на Косово в
1913 год17.
Вторая причина краха русской модели переустройства Балкан также хорошо
просматривается в воспоминаниях Штрандмана - зто отсутствие единства и
последовательности в самом русском внешнеполитическом ведомстве. Полное
несогласие царит в среде русских посланников на Балканах, они противоречат
друг другу, а некоторне из них открито противятся инструкциям Петербурга.
Таков бил, по описанию Штрандмана, русский посланник в Сербии Николай Ген-
рихович Гартвиг. Штрандман характеризует своето патрона, как - безусловно,
сильного и умното дипломата, но своевольного и не подчиняющегося директивам
МИД-а. Именно позтому на нем во многом лежит ответственность за начало Бал-
15 Там же, с. 77.

16 Там же, с. 76.
17 Dedijer, V. Veliki buntovnik. Milovan Djilas. Prilozi za bioografiju. Beograd: Prosveta, 1991, 111-117.
канских войн и Первой мировой войни. Штрандман приводит примери его открн-
той австрофобии, что, по мнению русского посланника в Вене Николая Николае-
вича Гирса (1853 - 1924), мешало ему следовать интересам Росени18.
О независимой от Министерства иностранннх дел позиции Гартвига пишет в
своих мемуарах и Сергей Д. Сазонов: Η. Г. Гартвиг предпочитал внигрнш-
ную роль потакателя зтих повншенннх настроений белградских правительствен-
ннх и общественннх кругов той менее благодарной, но более соответствующей
интересам Сербии, которую он должен бил играть в качестве русского представи
теля, ближайшей обязанностью которого било, жертвуя личной популярностью,
предостерегать правительство и народ от опасннх увлечений. Гартвиг истолковн-
валв Белграде русскую политику по-своему [.,.]"19.
Через всю книгу Штрандмана проходит материал, свидетельствующий о „раз-
новекторности" действий русских дипломатов, кажднй из которнх имел свое
видение будущего Балкан. При зтом главную стратегическую задачу Росени -
сделать Черное море „русским озером", т.е. получить режим наибольшего благо-
приятствования в проливах - реализовать не удалось.
Россия пнталась наладить взаимоотношения между балканскими странами,
используя и представителей правящего императорското Дома Романовнх. Харак
терна в зтом плане поездка на Балкани князей императорской крови Олега и
Игоря Константиновичей.
В июне 1910 г. состоялась ознакомительная поездка в Сербию братьев Олега
Константиновича (1892 - 1914) и Игоря Константиновича (1894 - 1918) Романо
внх. Зто бьши дети хорошо известното на Балканах великото князя Констан-
тина Константиновича (1858 - 1915), старший снн которого, Иоанн Константино-
вич (1886 - 1918) в 1911 году женится на дочери сербского короля Петра Карагеор-
гиевича (*1844, 1903 - 1918).
Игорь закончил к зтому времени Пажеский корпус, а Олег, после окончания
кадетского корпуса, е разрешения государя поступил в Александровский лицей.
Он первмм из Романовнх учился в гражданском внсшем учебном заведении. Олег
бнл чрезвнчайно талантливнм позтом, любимцем своето отца. Его трагическую
гибель на фронте осенью 1914 года великий князь Константин Константинович
пережить не смог и через полгода скончался от сердечного приступа.
По дороге в Белград Олег и Игорь остановились в Стамбуле, где бьши при-
нятн султаном Мехмедом V (*1844, 1909 - 1918) двенадцатого июня 1910 г. при-
бнли в Белград, где их встретил престолонаследник Александр. С ним они совер-
шили поездку на автомобиле по окрестностям Белграда. Прием русских князей
императорской крови проводился в Белграде на внсшем уровне королем Петром,
его снновьями Георгием и Александром и дочерью Еленой. Отчет об зтом можно
прочитать в гоффурьерских журналах Дворцовой канцелярии Карагеоргиевичей,
хранящихся в Архиве Сербии20.

19 Сазонов, С. Д. Воспоминания. Минск: Харвест, 2002, с. 85.
20 Архив Cp6nje (АС), Дворска Канцеларща (ДК), ф. V, р. 5; ДК, ф. VII, р. 6 (1910 г.).
Утром 12 июня 1910 г. на железнодорожном вокзале Белграда их встречал пре

столонаследник Александр Карагеоргиевич. На следующий день в двенадцать
часов состоялась аудиенция у короля Петра, а затем - торжественньш обед в Рос-
сийском посольстве, где присутствовали король, престолонаследник Александр,
его двоюродньш брат Павел, русский и болгарский посланники е женами, все
министри е женами - всего 46 человек. Четнрнадцатого июня король и его семья
завтракали вместе е русскими гостями.
Молодне представители династии Карагеоргиевичей - Александр, Павел и
Елена развлекали приехавших русских сверстников по-своему - играли в теннис,
ходили в кино и до глубокой ночи катались на автомобилях21. Увлечение автомо-
билизмом захватило не только юношей. Принцесса Елена е нетерпением ждала
в подарок от своей тети Ели - королевн Италии Елени Савойской (*1873, 1900 -
1944, fl952) - новую модель „мотора“22.
Именно зта сербская принцесса - автомобилистка Елена Карагеоргиевич (1884 -
1962) породнила династии Романовнх и Карагеоргиевичей, внйдя замуж за стар
шето сина великото князя Константина - Иоанна. И именно детям от зтого рус-
ско-сербского брака внпало стать последними легитимннми представителями
династии Романовнх. Их снн Всеволод Иоаннович (1914 - 1973) умер бездетнмм.
Но до самой своей кончинм стоял под первмм номером в списке претендентов
на титул главм Российского Императорското дома в случае смерти Владимира
Кирилловича (1917 - 1992). Его сестра Екатерина (1915 - 2007) прожила долгую
жизнь и смерть ее формально бьша окончанием Романовской зпохи, ибо она бьша
последним членом российского Императорското дома, так как родилась в период
правления своих царственнмх родственников и числилась под № 55 в Придвор-
ном календаре за 1917 год.
Вопрос о возможном междинастическом браке между Романовмми и Караге-
оргиевичами обсуждался в российских и сербских политических кругах. Преста-
релнй король Петр стремился поскорее женить своих смновей, чтобм обеспечить
преемственность династии. Велись активнме поиски невест, что порождало порой
и газетнме сплетни и вмммслм. Так, московская газета „Раннее утро" писала 23
июля 1908 г.: „Венские газетм сообщают, что сербский король Петр решил искать
невест для своих смновей среди дочерей американских миллиардеров. Зто дела-
ется главнмм образом для поправления финансовмх обстоятельств - в виду тото,
что у короля и его смновей нет личнмх средств".
В Росени уделяли много внимания укреплению и развитию монархической
системм в Сербии. Одной из важнейших задач бьшо поддержание Россией пре
стижа династии Карагеоргиевичей. Документи Архива внешней политики Рос-
сийской империи свидетельствуют о стремлении российского МИД-а нормали-
зовать отношения династии Карагеориевичей е европейскими дворами, не желав-
шими признавать династию, подозреваемую в организации кровавой расправм е
королевской четой Обреновичей в 1903 г. Немаловажно бьшо и контролировать
21 АС. ДК. ф. VII. р. 6 (1910 г.).

22 Государственньш Архив Российской Федерации (ГАРФ), ф. 659, д. 29. Письма королевнь1 сербской
Елень! (невесть!) великому князю Иоанну Константиновичу, л. 13-14.
порядок престолонаследия в Сербии, где осенью 1910 г. разразился династический

кризис, связанньш с тяжелой болезнью престолонаследника Александра. С двад-
цать шестого сентября по начало декабря он находился на грани смерти и врачи не
гарантировали вмздоровления23.
Именно в зто время переписка российского и сербского правительств свиде-
тельствует о важности решения вопроса о возможном кандидате на сербский пре
стол. В Росени хорошо знали ситуацию в семье Карагеоргиевичей. Брат короля
принц Арсений (1859 - 1938) и его сьш Павел (1893 - 1976) до 1903 г. бьши россий-
скими подданньши, имели российские паспорта, а принц Арсений числился на
русской военной службе. Оба они бьши хорошо известим в Росени и считались не
соответствующими вмсокому званию сербского короля.
Русский посол в Сербии категорически возражал против кандидатури принца
Павла: „Народ Сербии совсем не знает скромного, забитого, тгцедушного юношу
Павла, из чувства сострадания пригретого королем, но ему слишком хорошо
известно неприглядное прошлое родителя принца Павла, князя Арсения Карагеор-
гиевича, о котором и доньше получаются здесь недобрне вести"24.
Ситуация становилась драматической и даже тупиковой. Премьер-министр
Сербии Никола Пашич (1845 - 1926) обратился к российскому руководству е пред-
ложением в случае смерти принца Александра посадить на сербский престол кого
то из русских великих князей. В Росени категорически отказались обсуждать зтот
проект. Тогда Пашич заявил, что в таком случае Сербия обратится е просьбой
прислать на сербский престол кого-нибудь из английских принцев.
В донесении Гартвига от 24 октября 1910 г. зта ситуация описмвается следую-
щим образом: „В поисках за решением трудной задачи королевское правитель-
ство должно бмло подумать и об иной несомненно сложной комбинации, кото-
рая, однако, сама собой предстанет в случае рокового исхода болезни королевича
Александра и сопряженнмх е зтим собмтием тяжелмх внутренних потрясений.
Я говорю о возможности приглашения на Сербский престол кого-либо из чле-
нов царствуюгцих иностраннмх династий. По сему поводу гг. Пашич и Мило-
ванович доверительно сообгцили мие, что для спасения Сербии правительство
и народ готови прибегнуть к всемилостивейшему покровительству, повергнув
к стопам Государя императора ходатайство о разрешении Августейшему члену
Российского Царственного Дома принять Сербскую корону. В случае неуспеха
такого ходатайства, сербн вннужденн били би обратиться е подобною просьбою
к английскому королю"25.
Ситуация разрешилась е внздоровлением принца Александра Карагеоргие-
вича. Но проблема отсутствия альтернативного наследника осталась, поскольку
Александр бил очень слаб. По-видимому, именно тогда созрел план вндать сестру
престолонаследника - Елену Карагеоргиевич, за одного из русских великих кня
зей, е тем, чтобн в случае смерти Александра она стада сербской королевой, а ее
русский муж принцем-консортом , или же они стали би регентами при их сине.
23 АС. ДК. ф. VII. р. 6 (1910 г.).

24 АВПРИ, ф. Политархив, оп. 482, д. 2874, л. 14об.
25 Там же, л. 15.
Иоанн Константинович бьш впечатлительннм, набожннм, честньш и искрен-

ним юношей, увлекавшимся сочинением духовной музики. Его отец воспитнвал
своето первенца в любви и уважении к Росени и ее традициям. Сам Иоанн Конс
тантинович писал о своем патриотическом настроении отцу: „Я стал русским по
душе человеком, не только по названию, а в действительности. Ти в зтом вино-
ват, чему я и очень рад. Поселили меня в русских комнатах, окружили веем рус
ским и вот результат"20. И далее он говорит о своем стремлении „бнть достойннм
сьшом моето Папа и не ударить лицом в грязь в лицо русского народа"2627. Возможно
именно позтому Иоанн Константинович не очень любил поездки к своим герман-
ским родственникам, а предпочитал путешествия по России.
Объяснение между молоднми людьми, по-видимому произошло в Италии, в
Милане в июне 1911 г., где у своей тетушки королевн Италии, е 1906 г. Елена
Карагеоргиевич гостила подолгу и очень полюбила зту страну. В Государствен-
ном архиве Российской Федерации хранятся письмах Елени к жениху, которне
находятся в фонде Иоанна Константиновича. В архивннх папках - плотнне сире-
невне листочки полнне любви и нежности, написаннне летящим девичьим почер-
ком е ошибками в русском язнке, которне так огорчают саму Елену28.
Визит жениха из России в Белград также отражен в гоффурьерских журналах
сербского дворцовото ведомства. Его встречали на вокзале в Белграде король и
престолонаследник 3 августа 1911 г. Король ежедневно обедал во дворце е буду-
щим зятем29. Престолонаследник и его сестра - невеста вместе е гостем е 4 по
8 августа путешествовали по Сербии на автомобиле. Они посетили Любичево,
монастмрь Манасию, приняли участие в съезде учителей Сербии, провели смотр
войск30. Иоанн Константиновича 9 августа в пять часов тридцать минутутра поки-
нул Белград. А уже 17 августа король Петр Карагеоргиевич е дочерью Еленой и
сьшом Александром вмехали в Петербург, где должна бьша состояться династи-
ческая свадьба.
Двадцать первого августа в воскресение в Петергофе произошло венчание. О
свадьбе Еленм Карагеоргиевич и Иоанна Константиновича вспоминал его брат
Гавриил: „Государь и тетя Оля благословили Иоанчика, императрица Александра
Федоровна плохо себя чувствовала и не могла присутствовать при венчании, но
все же она присутствовала при благословении"31.
Судя по отпечатанной типографским способом брошюре „Вмсочайше утвер-
жденннй церемониал бракосочетания Его Височества князя императорской
крови Иоанна Константиновича е Ее королевским Внсочеством королевною Еле-
26 Письмо Иоанна Константиновича родителям, 2 ноября 1909 г. - В: Российский архив. (История Оте
чества в свидетельствах и документах XVIII - XX вв.). Випуск XV (Новая серия). Москва: Студия
ТРИТО / Росс. архив, 2007, с. 416.
27 Там же, с. 420.
28 ГАРФ, ф. 659, д. 29.
29 АС, ДК, ф. V, р . 6.
30 АС, ДК, ф. VII, р. 7 (1911 г.).
31 Гавриил Константинович, Вел. князь. В Мраморном Дворце. Москва: Изд. „И. В. Захаров“, 2001,
с. 127.
320 Л ю д м и л а В а с и л ьев н а К у зьм и ч ев а
ною ссрбскою”32. свадьба бмла необичайно пншной и торжественной, на ней при-

сутствовала вся царская семья, включая детей. Великий князь Константин Кон-
стантинович приезду невести син бил рад: „Пятница. 19 августа. Вчера число
наших детей увеличилось. Прибнла невеста Иоанчика Елена"33.
Николай Г. Гартвиг сообщал 11 сентября 1911 г в Министерство иностранннх
дел Анатолию Анатольевичу Нератову (1863 - 1938) из Белграда о реакции в Сер-
бии на брак Елени Петровнн и Иоанна Константиновича: „Нет, конечно, серба,
которнй не понял би и не оценил громадного политическото значения для страни
установления родственннх связей между Российским Императорским Домом и
Династией Георгия „Черното", отннне получающей благодаря зтим узам, нравст-
венную опору и обаяние столь необходимое в государстве, пережившем немало
потрясений из-за борьбн у престола", он добавляет, что собнтие зто „несомненно
призвано поднять престиж ее [Сербии] среди прочих государств Балканското
полуострова и упрочить ее династию"34.
А несколько раньше, заменяющий Гартвига Михаил Михайлович Бибиков (1877 -
1944), доносил из Белграда о значении зтого брака для развития русско-сербских
отношений: „Теперь же, когда династия Карагеоргиевичей породнилась и Импера
торским Домом не может бнть и сомнения в том, что король Петр никогда не откло-
нится от политики тесного единения е Россией, и в Сербии нет такой партии, кото-
рая била би достаточно сильна, чтобн проповедовать антирусскую и антидинасти-
ческую политику"35.
Российское правительство, таким образом, пнталось укрепить авторитет дина
стии Карагеоргиевичей, но не меньшие усилия предпринимались для укрепления
авторитета династии Петровичей в Черногории, е которой Романовм также бьши
связанм династическими браками. Вмсокий авторитет молодмх балканских дина-
стий должен бмл способствовать и укреплению межбалканских связей. Однако,
усилия Росени не увенчались успехом - сербские, черногорские, болгарские, гре-
ческие, румьшские правители не могли прийти к согласию. Идеи воссоздания
великих средневековмх государств на Балканах не позволяли правителям моло
дмх балканских государств соглашаться на любую форму Балканской федерации,
а тем более на конфедерацию во главе е Турцией. Российский дипломат Штранд-
ман хорошо зто понимал.
32 ГАРФ. ф. 659. д. 13.

33 ГАРФ, ф. 660, on. 1, д. 63, л. 100.
34 АВПРИ, ф. Политархив, 1911, оп. 482, д. 526, л. 225-225об.
35 Там же, л. 220-221.
The Problem of Stabilization of Inter-Balkan Relations in the

Russian Imperial Policy in the First Decade of the 20th Century
Lyudmila Vasilevna Kuzmicheva
Russian diplomacy on the eve of the First world war has sought to stabilize the situation
in the Balkans. Special attention was paid to the normalization of relations of the young
Balkan States with the Ottoman Empire. The Russian Ambassador in Constantinople
N. V. Tcharykov tried to implement the Russian plan to create a Balkan Federation led by
Turkey. How the Balkan politicians and Russian diplomats attitude to this project is ana
lyzed based on the memoirs of V. N. Strandman. These memories allow us to understand
the reasons for the failure of this Russian plan. Much attention was paid in Russia and
the maintenance of the prestige of the dynasties of the young Balkan States. Especially
sharply this question was in Serbia after the coup of 1903, the Visits by Russian Grand
Dukes in Serbia in 1910, 1911 were aimed at maintaining the Russian-Serbian dynas
tic relationships. A special place is the Russian-Serbian dynastic marriage between the
daughter of the Serbian king and the Russian Prince of the Imperial blood.
И м п ери и , гра н и ц и , поли ти ки
(X IX - началото н а X X век)
---------------- 0 3 ------------------
УНИВЕРСИТЕТСКАЯ БОЛГАРИСТИКА В РОССИИ:

ТРАДИЦИИ И ПРОБЛЕМБ1 СОВРЕМЕННОСТИ
Олга Анатольевна Дубовик
В начале XXI века отечественная славистика отметила несколько юбилейнмх дат,

связаннмх с учреждением кафедр истории и литератури славянских наречий и
кафедрн истории южннх и западннх славян Историческото факультета Москов
ското государственного университета имени Михаила Васильевича Ломоносова.
М и решили обратиться к истокам, а также поговорить о достижениях и про-
блемах университетской славистики в целом, и болгаристики особенно, в начале
XXI века. При зтом речь пойдет не о славистике и болгаристике, как комплексах
наук, в рамках которнх изучаются язнки, литература, фольклор, история, мате-
риальная и духовная культура славянских народов, а лишь об изучении истории
их политическото, социально-зкономического и культурного развития с древней-
ших времен и до наших дней. Приходится согласиться с мнением Михаила Геор-
гиевича Станчева, что развитие славистики „определяется и продолжает опреде-
ляться не только логикой движения научнмх идей, но и прежде всего, самой жиз-
нью, ее требованиями и условиями, распространением господствующих полити-
ческих, философских и идеологических идей, социально-психологическим кли-
матом зпохи"1.
Превращение славистики в науку происходило на протяжении XIX века, когда
определялась источниковая база, отрабатмвались методики изучения, формиро-
вались научнме контакти. Центрами славянских изучений в первой трети XIX
века стали Публичная библиотека и Российская академия в Петербурге, Обще
ство истории и древностей российских при Московском университете, Дерптский
и Виленский университети12.
1 Станчев, М. Некоторью вопросм развития истории болгаристики как науки. - В: Дриновський зб 1р-
ник / Дриновски сборник. Гл. ред. С. Ю. Страшнюк. Том II. XapKiB / София: АИ „Проф. Марин Дри
нов“, 2009, 9-17.
2 Фундаментальнью исследования по истории славяноведения написань1 профессором Исторического
факультета МГУ Лаптевой Людмилой Павловной. См.: Лаптева, Л. П. Славяноведение в
дореволюционной России. Москва: Наука, 1998; Лаптева, Л. П. История славяноведения в России
в XIX веке. Москва: Индрик, 2005; Лаптева, Л. П. История славяноведения в России в конце XIX -
первой трети XX века. Москва: Индрик, 2012.
324 О лга А н а т о л ье в н а Д у бо в и к
Важнейшим собмтием стадо основание кафедр славяноведения и превраще-

ния его в учебную дисциплину. История российской университетской славистики
имеет глубокие корни. Ее появление и развитие связанм в первую очередь с Мос-
ковским университетом и учреждением в 1811 г. „кафедрм славянското язмка"
(упразднена в 1829 г.). Славянские кафедрм учреждаются в 1817 г. в Варшаве, в
1818 г. в Харьковском университете.
Заметим, что изначально становление славяноведения во многом зависело от
общественно-политических факторов, интерпретаций идеи славянской взаимно-
сти и ее восприятия общественностью. Так создание славянских кафедр в 1835 г. по
указу императора Николая I (1825 - 1855) стадо своеобразной реакцией на актив-
ность славянских народов в составе Османской и Австрийской империй. Перво-
начально в соответствии с университетским уставом 1835 г. речь шла об учрежде-
нии кафедр истории и литератури славянских наречий в четнрех русских универ-
ситетах: Петербургском, Московском, Харьковском и Казанском. Принцип офици-
альной народности, предписаннмй министерством, определял тематику универ-
ситетских курсов, из которнх исключалось все, что било способно подорвать пре
стиж самодержавия и православия. Приоритет отдавался филологии, по настоя-
тельному пожеланию министра просвещения Сергея Уварова (1833 - 1849) истори-
ческая часть не должна преобладать в курсе, а могла преподноситься лишь в мини-
мальном объеме3. Во второй половине XIX века изменения в общественно-полити
ческих условиях русского общества способствовали расширению интереса к сла-
вянству, открнлись новне университети: Новороссийский (в Одессе) и Варшав-
ский, в них тоже учреждались славистические кафедрм. При зтом отношение к
исторической науки продолжало оставалось крайне настороженнмм. Так в 1862 г.
необходимость преподавания курса „история славянских племен" бмла исклю-
чена из новото университетското устава до 1884 года4.
К последней четверти XIX - началу XX вв. относятся и первме университет-
ские курсм по истории южнмх и западнмх славян. Первмми лекторами стали
Нил Александрович Попов, Матвей Кузьмич Любавский и Юрий Владимирович
Готье - в Московском, Владимир Иванович Ламанский и Николай Владимиро
вич Ястребов - в Петербургском, Тимофей Дмитриевич Флоринский в Киевском,
Марин Дринов и Александр Львович Погодин в Харьковском, Йосиф Перволф и
Викентий Васильевич Макушев в Варшавском, Александр Александрович Кочу-
бинский в Новоросийском университетах. Большинство авторов курсов могли
подписаться под фразой Викентия Макушева: „Я - славяновед, а не славянофил"5.
Следующий зтап в истории славистики можно условно обозначить как „меж-
военнмй", сложнмй и драматический период. Первая мировая война и Октябрьская
революция 1917 г. прервали развитие не только университетското славяноведения.
3 Лаптева, Л. П. Преподавание славистических дисциплин в Московском университете в XIX - начале

XX века. - В: Из истории университетското славяноведения в СССР. Под. ред. В. П. Гудкова, В. Г.
Карасева и др. Москва: Изд. Московското университета, 1983, с. 37.
4 Воробьева, И. Г. Славистика в университетских уставах России XIX века - В: Славистика в универ
ситетах России. Отв. ред. И. Г. Воробьева. Тверь: Тверской государственньш университет, 1993, 5-7.
5 Лаптева, Л. П. Славя нов еде ние в дореволюционной России..., с. 213.
У н и в ерс и тетс к а я бо лга ри сти ка в России: ТРАДИЦИИ И ПРОБЛЕМН СОВРЕМЕННОСТИ 325
но и классического университетского образования в целом. Новое руководство

большевистской России сомневалось в самой необходимости развития гуманитар-
нмх наук, „некогда процветающая отрасль российской науки, базирующаяся на
зтнонациональной славянской идеологии, не вписалась в „прокрустово ложе" клас-
сового пролетарското интернационализма новнх властей"0. Исторические факуль-
тетм во многих институтах бьши ликвидированн, а славистика свелась к изуче-
нию язнков и зтнографических особенностей славянских народов. История, как
университетская дисциплина, бьша переориентирована исключительно на иссле-
дование материальной культурн и классовой борьбн. Даже таким опнтннм уни-
верситетским преподавателям как Пичета Владимир Иванович (1878 - 1947) при-
шлось приспосабливать свои курсн к требованиям партийннх органов. Заметим,
что восстановление специализации истории ю жньк и западннх славян на Зтно-
логическом факультете Московското университета внзнвало неудовольствие
студентов, которне не видели перспектив в изучении истории стран „враждеб-
нмх СССР". Сам факультет в то время получил уничижительное наименование
„фабрика ненужннх людей"67.
Несмотря на многочисленнне препятствия, согласно решению Ученото совета
Историческото факультета МГУ 1 сентября 1939 г. бьша открита кафедра исто
рии ю ж ньк и западннх славян. Видннм ученнм, среди которнх следует отме-
тить члена-корреспондента Александра Дмитриевича Удальцова, академика
Бориса Дмитриевича Грекова, профессора Владимира Ивановича Пичету, уда-
лось убедить руководящие органи в необходимости возрождения исторической
части славяноведения „в интересах престижа науки, завоевания симпатий зару-
бежннх славянских народов"8. Основателем и первнм заведующим кафедрн бил
В. И. Пичета. „Второе рождение" курса истории ю ж ньк и западннх славян в Мос-
ковском университете бьшо связано с змигрировавшим в СССР чешским ученнм
Зденеком Неедлн. Заметннй след в истории кафедрн оставили такие известнне
учение и организатори науки, как Сергей Александрович Никитин (1901 - 1979),
Ирина Михайловна Белявская (1913 - 1975), Иван Александрович Воронков (1921 -
1983), Виктор Георгиевич Карасев (1922 - 1991). Благодаря настойчивости руко-
водителей и преподавателей кафедра превратилась в центр славистической под
готовки в Московском университете. История кафедрн ю ж ньк и западннх сла
вян отражена в многочисленннх публикациях. В литературе в большей или мень-
6 Досталь, М. Ю. Славистика между пролетарским интернационализмом и славянской идеей (1917 -

1941). - В: Славянский альманах 2006. Отв. ред. М. А. Робинсон. Москва: Индрик, 2007, 114-140.
7 Горяинов, А. Н. Цикл южнь1х и западньгх славян МГУ (1927 - 1930). - В: 50 лет исторической слави
стики в Московском государственном университете. Под ред. В. Г. Карасева и др. Москва: Изд. Мос
ковското университета, 1989, 26-28.
8 Досталь, М. Ю. О факторах возрождения отечественного славяноведения накануне Второй мировой
войнът - В: Историки-славистм МГУ. Кн. 8. Славянский мир: в поисках идентичности. Под. ред. Ю. А.
Борисенка и др. Москва: Институт славяноведения РАН, 2011, с. 22.
шей степени освещена ее научная9 и учебная101деятельность. За прошедшие семь

с лишним десятилетий бьш отлажен достаточно зффективньш механизм подго
товки кадров, способнмх с равним успехом работать как в науке, так и везде, где
нужни креативнне, приученнне к самостоятельной мнслительной деятельности
специалисти11.
За годи ее существования вншли в свет четнре учебника по истории южннх и
западннх славян12. В 1987 г. появился учебник по историографии славянской исто
рии13, тогда же начала внходить и хрестоматия по истории южннх и западннх
славян14, последний том которой вншел в 1991 г., когда славянская действитель-
ность начала рушиться на глазах преподавателей и студентов.
В нашем очерке мн бн хотели остановиться на основннх достижениях кафедрн
истории южннх и западннх славян за последние пятнадцать лет. Все зти годи во
главе кафедрн находится профессор Матвеев Геннадий Филиппович15.
Переменн в учебном процессе связанн с новнм принципом чтения общего
курса по истории южннх и западннх славян синхронно по хронологии с чте-
нием курсов по всеобщей историей. Таким образом студентам представилась воз-
можность прослушать фундаментальннй проблемннй цикл лекций, позволяю-
щий сделать как вертикальннй, так и горизонтальннй срезн истории зарубеж-
ннх славянских народов, включенннх в общеевропейский контекст. Страноведче-
ская подготовка студентов специализирующихся на кафедре начинается в рамках
просеминара по новой истории (отдельно для южннх и западннх славян). С вве-
дением с 2006 г. обязательннх годовнх спецкурсов по современной истории зару-
бежннх славянских государств Балканското и Центрально-Европейского регио-
нов намного более фундаментально стала изучаться студентами новейшая исто
рия южннх и западннх славян. Зти спецкурсн читают Никифоров Константин
9 Историческая наука в Московском университете. 1755 - 2004. Под ред. С. П. Карпова. Москва: Изд.
Московского университета, 2004, 424-459. В книге содержится очерк развития исторического славя-
новедения в МГУ имени М. В. Ломоносова с момента открь1тия кафедрь1 по 2004 год. В работе пред-
ставлена и предшествующая библиография исследований об истории кафедрьт
10 Ненашева, 3. С. Формирование концепции учебной работи кафедрь1 истории южнь1х и западнь1х сла
вян МГУ. - В: Историки-слависть1 МГУ. Кн. 8. Славянский мир: в поисках идентичности. Под. ред.
Ю. А. Борисенка и др. Москва: Инст. славяноведения РАН, 2011, 26-52.
11 Матвеев, Г. Ф. Чем живут историки-слависть1 Московского университета в начале XXI в. - Славян
ский альманах. 2015, вьш. 1 - 2 , 405-409.
12 История южнь1х изападнь 1х славян. Под. ред. С. А. Никитина. Москва: Изд. Московского универси
тета, 1957; История южньгх и западнь1х славян. Под ред. И. М. Белявской и др. Москва: Изд. Москов
ского университета, 1969; История южнь1х и западнь1х славян. Курс лекций. Под ред. И. М. Беляв
ской и др. Москва: Изд. Московского университета, 1979; История южньгх и западньгх славян. Том 1.
Средние века и Новое время. Том 2. Новейшее время. Под ред. 3. С. Ненашевой, Г. Ф. Матвеева.
Москва: Изд. Московского университета, 1998 (2-е издание - 2001).
13 Историография истории южнь1х и западнь1х славян. Под. ред. Л. В. Гориной и др. Москва: Изд. Мос
ковского университета, 1987.
14 Хрестоматия по истории южнь1х и западнь1х славян. Т. I. Зпоха феодализма; Т. II. Новая история. Под.
ред. Μ. М. Фрейденберга. Минск: Изд. Университетское, 1987 - 1989.
15 Матвеев, Геннадий Филиппович. - В: Истина. Интеллектуальнаясистематематического исследования
научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/profile/MatveevGF/> 26 мая 2016.
Владимирович10, доктор исторических наук, директор Института славяноведения

Российской Академии наук и Лмкошина Лариса Семеновна1617, доктор историче
ских наук, профессор, главнмй научнмй сотрудник Института научной информа
ции по общественньш наукам (ИНИОН) Российской Академии наук. В последние
годм стада обязательна публичная защита курсовмх (бакалаврских) работ. Новьш
является и необходимость согласования тем курсовмх (бакалаврских) и диплом-
нмх (магистерских) работ студентов кафедрм с Институтом славяноведения РАИ,
специалисти которого могут оценить изученность тем и обеспеченность литера-
турой и источниками.
Еще с 90-х годов XX века, часто именуемнх „лихими 90-ми", стадо ощутимо
ограничение финансирования всей сфери образования в стране. Зто обстоятель-
ство, несмотря на широко декларируемую важность преподавания истории и сво-
боду ммсли, весьма заметно сказалось на учебном процессе в Московском уни-
верситете.
Остается нерешенним целмй ряд вопросов. Студентам-дипломникам до настоя
щето времени затруднен досту и в практически все ведомственнме архивм, особенно
зто сказмвается на исследовании проблематики, требующей привлечение материа-
лов Архива внешней политики Российской империи (АВПРИ) и Архива внешней
политики Российской Федерации (АВПРФ). Утратили бмлой размах практики. Про-
изводственно-ознакомительнне поездки в странм специализации (регион) сошли
на нет, трансформировавшись в знакомство с академическими институтами или
книжнмми фондами библиотек Москвм (а порой в работу с библиотекой и архивом
кафедрм). В свою очередь, архивная практика замкнулась на московские архивох
ранилища. Долгосрочнме стажировки студентов бмли практически полностью
свернутм или проводятся в основном за счет самих студентов. Оставалась тонень-
кая ниточка связей с изучаемой страной в сфере образовательнмх контактов в
форме так назмваеммх язмковмх курсов. Даже так назмваемме „летние школм"
для студентов, сохранившиеся в славянских странах, порой оказмваются мате-
риально труднодоступнм для студентов кафедрм. Прекратилось целевое вмде-
ление средств на пополнение библиотечнмх фондов из стран изучаемого реги
она. Библиотека кафедрм пополняется лишь за счет передаваеммх в дар библио
тек умерших преподавателей и за счет личной поддержки дру зей и коллег из уни-
верситетов славянских стран. Спасением является и расширение так назмваемой
злектронной библиотеки. Много книг оцифровано и размещено на сайте Инсти
тута славяноведения РАИ18, благодаря личнмм связям удается получать и книги
из университетов стран изучаемого региона.
Сложности отразились и на научной деятельности преподавателей. Публика
ции стали в основной массе бесплатнмми, более тото в целом ряде случаев работм
16 Никифоров, Константин Владимирович. - В: Истина. Интеллектуальная система тематического

исследования научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/profile/konnik/> 26 мая 2016.
17 Льжошина, Лариса Семеновна. - В: Истина. Интеллектуальная система тематического исследования
научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/profile/LykosynaLS/> 26 мая 2016.
18 Институт славяноведения Российской академий наук - злектронная библиотека <http://www.inslav.ru/
resursy/elektronnaya-biblioteka> 26 мая 2016.
вмходили за счет самих авторов. Некоторме индивидуальнме монографии, напи-

саннме в таких труднмх условиях и в вмсокой степени готовме к изданию еще
в начале нулевмх годов, так и не увидели свет. Такая практика бистро распро-
странилась на заграничнне стажировки и командировки, на международнне и
внутрироссийские конференции, на другие види поисковой и научной работи. В
настоящее время значительннх затрат требует даже сбор материалов. Очевидно,
что с учетом специфики кафедрн просто невозможно обойтись без зарубежннх
архивов и новейшей литератури, зачастую не поступающей в библиотеки страни,
или опазднвающей на несколько лет. Таким образом, финансовая составляющая
научннх изнсканий била оценена крайне низко, в то время как затратн на поддер-
жание научното имиджа - внсокой. Отсутствие необходимото финансирования,
полиграфической бази, способной оперативно отвечать на запросн ученнх, прев-
ратились в сдерживаютций фактор развития исторической университетской сла
вистики на долгие годи19.
Хорошей возможностью для публикации результатов исследований стали
издаваемне сборники серии „Историки - слависти МГУ"20. С одной сторонн
их появление свидетельствовало об исключительном внимании, которое Генна-
дий Филиппович Матвеев уделяет сохранению и поддержанию памяти об ушед-
ших учителях, а в последнее десятилетие - коллегах, работавших на кафедре. В
тоже время сборники давно уже переросли форму биографических справочников,
последние випуски позволяют представить на суд читателей достижения совре-
менной отечественной славистики, являются трибуной, как для молоднх исследо-
вателей, так и ученнх, работаютцих в университетах странм, а также в Украине и
Белоруссии21.
Несмотря на сложности в учебной и научной работе последних лет, интерес к
кафедре как учебному подразделению не угас. За 90-е годм дипломнме проектм
защитил 191 студент дневното и вечернего отделения. За последние пятнадцать лет
кафедру закончило свьппе 200 молоднх славистов, через ее аспирантуру прошло
и успешно завершило исследования около 40 аспирантов. В рамках факультета,
в сравнении с другими подразделениями, зтот показатель является очень вмсо-
ким. Дать какое-либо вразумительное объяснение росту или падению числа при-
шедших специализироваться на кафедру по разнмм направлениям невозможно. За
зтим процессом не стоит ни политическая конъюнктура, ни мода на какие-то про-
фессии, ни проблема последующего трудоустройства и так далее. До сих пор зто
во многом процесс стихийньш и мало регулируемьш. На него, и то лишь в извест-
ной мере, оказмвают влияние такие обстоятельства, как популярность преподава
теля, возможность изучать язмк и поехать на стажировку в страну специализации
и даже впечатления о стране во время туристических поездок и др. О стабильной
19 Ненашева, 3. С. Университетская историческая славистика двух последних десятилетий: зарисовка к

славному юбилею Г. Ф. Матвеева. - В: Историки-слависть1 МГУ. Кн. 10. Славянский мир профессора
Матвеева. Под. ред. Ю. А. Борисенка и др. Москва: Родина-медиа, 2013, с. 18.
20 Историки-слависть1 МГУ. Серия сборников. - В: Истина. Интеллектуальная система тематического
исследования научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/collections/series/3171230/>
26 мая 2016.
21 Ненашева, 3. С. Университетская историческая славистика двух последних десятилетий..., с. 21.
популярности кафедрн среди студентов свидетельствуют сухие цифри. За сорок

лет (с 1939 по 1979 г.) кафедра подготовила 880 человек, за последние же два деся-
тилетия численность увеличилась еще почти на 400 человек22.
Если оценить специализацию уже внутри кафедрн, то определяющей явля-
ется внутренняя ориентированность студентов на политическую историю (самое
востребованное направление), историю общественной мисли (зто направление
занимает второе место по частоте внбора). В последние годи неожиданно возро-
дился интерес к социально-зкономической истории славянских народов в новое
и новейшее время. Характерно более частое обращение к историко-культурной
проблематике в новое время и в межвоенннй период. Весьма содержательннми
били работи о развитии исторической науки, накоплении исторических зна-
ний. Налицо стремление дипломников рассматривать историю славянских наро
дов в общеимперском контексте. Настало время изучения и осмисления крута
вопросов, связанннх с проблемами формирования наций. Актуальна современ-
ная история. Стоит отметить, что при внборе тем главной является научная акту-
альность, значительно меньшую роль играет политическая составляющая. Сле-
дует заметить, что начало изучения современннх собнтий студентами, прохожде-
ние подобннх тем через кафедру не всегда било благостннм, поскольку некото-
рне специалисти видели в них исключительно политологический контекст23. С
таким же предубеждением относились они и к появлению такого источника как
Интернет, поскольку к информации, которую он предоставлял, якобн нельзя при-
менить классический источниковедческий инструментарий. На наш взгляд, под
ходя к дипломной работе, прослушав курсн источниковедения, архивоведения,
палеографии и историографии, студент кафедрн способен создать реестр досто-
верннх даннмх, критически подойти к вмложеннмм на сайтах архивнмм матери-
алам, сравнив их с традиционнмми источниками.
Важно подчеркнуть, что право внбора темм исследования всегда остается за
студентом. Представляется справедливмм мнение доцента кафедрн Ненашевой
Зои Сергеевнн24: „Вполне закономерно для начинающих славистов обращение к
темам, ранее мало привлекавших внимание отечественннх ученнх. Вместе с тем
очевидна и перекличка научннх интересов студентов, отдаленннх друг от друга
несколькими десятилетиями. Попнтки вновь и вновь рассмотреть уже не раз заяв-
ленную проблему внглядят многообещающими. Не повторяясь и самостоятельно
определял основной стержень работи, молодежь заявляет о себе как о представи-
телях новейших подходов в исторических исследованиях. Зта перекличка с пред-
22 Там же, 51-52.

23 О том, что „в мировой истории не принято включать в учебники последние 20 лет“, заявил акаде
мик Александр Оганович Чубарьян в беседе с Еленой Новоселовой, корреспондентом „Российской
газетьг“ 31 марта 2011 г. Далее, он уточнил, что „если зтот период описьтается, то только как череда
собь1тий, без оценок“. См. Чубарьян, А. Нескучная история. Какой учебник о прошлом нужен совре-
менной России? - Российской газете, 31 марта 2011.
24 Ненашева, Зоя Сергеевна. - В: Истина. Интеллектуальная система тематического исследования
научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/profile/NenashevaZS/> 26 мая 2016.
шественниками охватмвает широкие хронологические и тематические рамки,

создает яркий и внятнмй образ развития историографии"2526.
Показателем зффективности образовательного процесса стало уже традицион-
ное участие студентов и аспирантов кафедрм в научной работе, в конференциях,
ежегодно организуеммх в МГУ (Ломоносовские чтения), а также в Институте сла-
вяноведения (конференция молодмх ученмх „Славянский мир: общность и много
образие", приуроченная к государственному празднику - Дню славянской пись-
менности и культурм).
Говоря о преподавании собственно болгарской истории необходимо отметить
следующее. На кафедре работают три болгариста: профессор Горина Людмила
Васильевна20, и доценти Лукин Павел Евгеньевич27, Дубовик Ольга Анатольевна28.
Историю Болгарии, источники по истории Болгариии читают для специализиру-
ющихся П. Е. Лукин (период Средневековья) и О. А. Дубовик (XVIII - XXI вв).
Серьезннм достижением последних лет является появившееся недавно учебное
пособие Лукина П. Е. „Славяне на Балканах в Средневековье: Очерки истории и
культурьГ29, знакомящее читателя с важнейшими собнтиями и процессами зтно-
политической и культурной (в широком смнсле) истории славянското населения
Балканското полуострова в зпоху Средневековья. Автор последовательно рассма-
тривает проблеми становления славян как отдельной зтноязнковой общности и
расселения одной из ее ветвей на Балканах, противостояния между славянами и
Византией и становления у балканских славян самостоятельной государственно-
сти, принятия ими христианства и их конфессионально-культурного размежева-
ния на участников византийското и латинското культурннх „кругов". Заключи-
тельнне раздели книги посвященн проблемам османското периода в истории сла-
вянских народов Балкан, включая „деформации" их религиозно- и социокультур-
ной структури.
Кажднй год один - два студента внбирают болгарскую специализацию. За
последние пять лет у нас успешно защитили две диссертации по болгарской
истории: Сафонов Александр (научннй руководитель Лукин П. Е.) „Внутренняя
Македония в составе Османской империи: социальная история локальннх групи
(конец XIV - начало XVII вв.)" и Лобанова Валерия (научннй руководитель Дубо
вик О. А.) - „Роль института монархии в политической системе Болгарии в 1918 -
1943 гг." Обсужденм и готовятся к защите еще две работм Добмчиной Анастасии
и Леонтьевой Аннм, посвященнме судьбе болгарского народа соответственно в
Византийской и Османской империях и построеннме на большом объеме источ-
ников в том чие ле на греческом и османском язмках. Випускник кафедрм Гусев
25 Ненашева, 3. С. Университетская историческая славистика..., с. 16.

26 Горина, Людмила Васильевна. - В: Истина. Интеллектуальная система тематического исследования
научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/profile/GorinaLV/> 26 мая 2016.
27 Лукин, Павел Евгеньевич. - В: Истина. Интеллектуальная система тематического исследования
научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/profile/LukinPE/> 26 мая 2016.
28 Дубовик, Ольга Анатольевна. - В: Истина. Интеллектуальная система тематического исследования
научно-технической информации МГУ <http://istina.msu.ru/profile/01gadubovik/> 26 мая 2016.
29 Лукин, И. Е. Славяне на Балканах в Средневековье: Очерки истории и культурьт Москва: Индрик,
2013.
УнИВЕРСИТЕТСКАЯ БОЛГАРИСТИКА В РоССИИ: ТРАДИЦИИ И ПРОБЛЕМН СОВРЕМЕННОСТИ 331
Никита Сергеевич под руководством доктора исторических наук Шемякина Анд-

рея Леонидовича успешно защитил диссертацию на тему „Болгария и Сербия в
русском общественном мнении в период Балканских войн 1912 - 1913 гг.", став-
шую одним из первнх удачннх опнтов комплексното подхода к изучению сторон
формирования общественного мнения в Росени по балканскому вопросу30.
Говоря о развитии российской славистики последних лет, следует констатиро-
вать, что в большей степени новне условия негативно отразились на региональ-
нмх университетах. Набор студентов-гуманитариев по всей стране на бюджетнне
места сокращают, закрнвают диссертационнне советьг факультетьг кафедрьг
От депутатов Госдумн звучат предложения одно сумасброднее другото - сокра-
тить изучение иностранннх язнков, запретить неугоднне учебники истории и так
далее. До настоящето времени активно тиражируется мнение, что „славистика -
дочь войни, хорошо еще, что холодной"31, а значит, что фактически определяю-
щим для ее становления и развития является политический фактор. „Если при-
нять зто положение как доказанное веем предшествующим развитием зтой отра
сли гуманитарной науки, то столь радикальное изменение политическото контек
ста должно било по логике служить во благо славяноведения. Однако зтого не
случилось"32.
В последние годи на исторических факультетах региональннх вузов произошли
сильнне структурнне изменения, в некоторнх случаях они били фактически лик-
видированн в результате слияния с другими факультетами (социологии, между-
народннх отношений и тому подобное), или реорганизованн в социально-гума-
нитарнне институти и центрн33. Закономерной в зтом емнеле стала и трансфор
мация славистических кафедр, существовавших в крупннх университетах страни
до начала 90-х годов XX века. Кафедр истории южннх и западннх славян в регио
нальннх университетах уже нет. В ряде случаев произошло присоединение их пре-
подавательского состава к другим подразделениям, прежде всего, кафедрам все-
общей истории, отечественной истории или истории средних веков. Еще более
существеннмм моментом бьшо исключение славяноведения из стандарта универ
ситетското преподавания и фактический перевод или приравнивание предмета
„история южннх и западннх славян" к разряду „регионоведения". Бесспорно, все
зто нанесло определенннй удар по институциональннм признакам славистиче-
ского комплекса.
И тем не менее, вопреки веем обстоятельствам и благодаря верности своему
делу, кадровнй потенциал славистов в стране бнл все-таки сохранен. Рассре-
доточеннне по разннм университетским центрам, они продолжают заниматься
научннми изнеканиями и преподавательской деятельностью. Кафедра истории
30 Гусев, Н. С. Болгария и Сербия в русском общественном мнении в период Балканских войн 1912 -
1913 гг. - Ананеза. Историческо списание <http://www.anamnesis.info/node/650> 26 мая 2016.
31 Генис, А. Пасторальньш рай для позтов, овец и славистов Вермонт! - Новая газета. 9 августа 2013,
№ 7. Следует уточнить, что автор статьи имел в виду славистику в широком контексте, включающем
в зтот комплекс историю России и восточнь1х славян.
32 Ненашева, 3. С. Университетская историческая славистика..., с. 19.
33 Относительно актуальная информация собрана на сайте Исторического факультета МГУ <http://www.
hist.msu.ru/partnerships/umo/hf-russia/> 20 июня 2015.
южншх и западнмх славян Исторического факультета МГУ конечно не может

претендовать на осуществление функции координирующего центра славистики,
но мм стремимся поддерживать научнме контакти, организуя встречи, конфе
ренции, давая возможности публикации результатов исследований на страни-
цах сборников. Зто особенно важно для славистов из Украинн и Беларуси, воз-
можность личното участия в конференциях для которнх существенно осложнена.
Следует отметить, что такую возможность для российских исследователей предо-
ставляет и Центр болгаристики и балканских исследований имени Марина Дри
нова, давно и успешно существующий на базе Харьковского университета имени
Василия Назаровича Каразина, серьезннм периодическим изданием которого
являются Дриновские сборники34.
* * *
Готовясь к данной публичной лекции, м и написали письма болгаристам, в том

числе и вьшускникам кафедрн, работающим в региональннх университетах. Бил
подготовлен неофициальннй вопросник е целью узнать, кто занимается и препо-
дает болгарскую историю, есть ли студенти, внбирающие данную специализа
ции», каковн теми, периоди избираемой специализации, какие конференции про-
водятся, удается ли публиковать материали исследований и т.п. Данннй вопрос
ник дважди е интервалом в несколько месяцев расснлался также в большин-
ство российских университетов (около 50 адресов). То, что м и получили ответи
лишь из 6 университетов позволяет предположить, что в остальннх университе
тах интересующие нас сюжети уже не изучаются. Однако информация, получен-
ная из 6 университетов, свидетельствует о сохранении в них интереса к болгар-
ской истории.
Так в Ивановском государственном университете, где сохранился Историче-
ский факультет, история Болгарии изучается на кафедре всеобщей истории и меж-
дународннх отношений. Много лет в зтом университете работает, а ннне явля-
ется и его проректором, известннй специалист по болгарской средневековой исто
рии, д.и.н. профессор Полнвянннй Дмитрий Игоревич35, которнй до настоящето
времени продолжает чтение курса истории южннх и западннх славян. Научнне
интереси его аспирантки Пасько Натальи связанн е изучением явления разбойни
чества в центральннх европейских владениях Османской империи (конец XVII -
XVIII вв.).
В Ярославском государственном университете имени Павла Григорьевича
Демидова на Историческом факультете на кафедре всеобщей истории работает
доцент к.и.н. Лощакова Ольга Владимировна, крут научннх и преподавательских
интересов которой связан е историей средневековой Болгарии. Ольге Владими-
34 Харьковский национальньш университет имени Василия Назаровича Каразина. Исторический факу

льтет. - Дриновский сборник: <http://history.karazin.ua/ru/drinovski-zbirnik.html> 26 мая 2016.
35 Польтянньш, Дмитрий Игоревич. - Ивановский государственньш университет <http://w3.ivanovo.
ac.ru/winl251/prorect/poluv/poluv.htm> 26 мая 2016.
УнИВЕРСИТЕТСКАЯ БОЛГАРИСТИКА В РоССИИ: ТРАДИЦИИ И ПРОБЛЕМН СОВРЕМЕННОСТИ 333
ровне удается готовить и публиковать важнме для учебного процесса материали,

в том числе по болгарской истории, среди них: „Золотой век болгарского царя
Симеона (823 - 927): Учебное пособие“ (1996), „Первое Болгарское царство (поли
тика, идеология, культура): учебное пособие для вузов" (2003), „Средневековая
культура Центральной и Юго-Восточной Европн: методические указания" (2005),
„Центральная и Юго-Восточная Европа на рубеже XX - XXI вв: текст лекций"
(2008), „История регионов мира: история южннх и западннх славян (период Сред-
невековья). Рабочая тетрадь" (2009), „Княжеский двор в Центральной и Юго-Вос-
точной Европе: период раннего Средневековья: текст лекций" (2010)30.
В Снктнвкарском Государственном Университете имени Питирима Сорокина
на факультете, которнй назнвается „Институт истории и права", на кафедре исто
рии Росени и зарубежнмх стран преподает закончившая кафедру истории ю жньк
и западнмх славян историческото факультета МГУ и защитившая диссертацию
„Болгарская общественность и неославистское движение", к.и.н. Трифонова Елена
Константиновна, читающая самме разнообразнме курсм, среди котормх „Исто
рия культурм в новое время: когнитология и историческая наука", „Коммуника-
ционньш менеджмент", „История мировмх религий", „История мировой лите
ратури и искусства", „История стран Центральной и Юго-Восточной Европн",
„История Латинской Америки", „Международнме отношения и внешняя поли
тика СССР (1945 - 1991 гг.)" и так далее3637. За последние десять лет Елена Вла-
димировна вьшустила десять студентов, специализировавшихся по истории бол
гарского национального возрождения и по проблематике, связанной с российско/
советско-болгарскими отношениями. Проблемами болгарской истории в новое и
новейшее время в Снктнвкарском университете занимаются к.и.н. Лямцева Люд
мила Васильевна, к.и.н. Сурков Николай Иванович, к.и.н. Максимов Станислав
Гаврилович, к.и.н. Бондаренко Ольга Евтихеевна. Особое внимание в исследова-
ниях уделяется развитию коми-болгарского сотрудничества. На базе Снктнвкар-
ского университета при поддержке Министерства национальной политики Респу-
блики Коми и Городской болгарской национально-культурной автономии в город
Снктнвкаре ежегодно проводятся Всероссийские научнне конференции е между-
народннм участием „Россия и Болгария: история и современность". В апреле
2015 г. состоялась уже четвертая конференция. Чтобн понять насколько разноо
бразна проблематика докладов на конференциях приведем лишь некоторне темн:
„На своей территории болгарн являются аборигенами" - М. 3. Закиев; „Христо
Ботев в оценках советской историографии" - Д. Лютоев; „Русско-турецкая война
1877 - 1888 гг.: коммеморативнне практики Славянското благотворительного
общества в Болгарии", „Славянская идея в Болгарии в период Балканских войн",
„Вступление Болгарии в Первую Мировую войну в освещении журнала „Славян
36 Лощакова, Ольга Владимировна. - Исторический факультет Ярославского государственного уни

верситета имени Π. Г. Демидова <http://hist.uniyar.ac.ru/departments/general-history/loshchakova-olga-
vladimirovna> 20 июня 2015.
37 Трифонова, Елена Константиновна. - Сьштмвкарский государственньш университет имени Пити
рима Сорокина <http://syktsu.ru/edu/if/iip/kirzs/structure-of-the-department/TrifonovaEK/> 20 июня
2015.
334 О лга А на то льевна Д убовик
ски глас“ - Е. К. Трифонова; „Русско-турецкая война 1877 - 1878 гг. и Коми край“ -
О. Е. Бондаренко; „Солдатн Коми края в воинских частях русской армии, участ-
вовавших в Русско-турецкой войне 1877 - 1878 гг.", „Участие коми воинов в осво
бождения Болгарии от турецкого ига в 1877 - 1878 гг." - Н. И. Сурков; „Полити-
ческая модернизация Болгарии в конце XIX - XX веках", „Романтизм и прагма-
тизм в российско-болгарских отношениях в конце XIX - начале XX вв. " - Л. В.
Лямцева; „Использование контент-анализа в исторических исследованиях (на при-
мере советско-болгарского сотрудничества в области лесозаготовок в Республике
Коми)" - В. П. Чесноков; „Зкономическое сотрудничество советских и болгарских
коллективов (середина 1960-х - конец 1980-х гг.)", „Сотрудничество советских и
болгарских рабочих в развитии лесной отрасли Республики Коми в 1960 - 1980-е
гг." - С. Г. Максимов; „Материали по истории сотрудничества НРБ и Коми АССР в
Музее истории просвещения Коми края" - М. И. Бурлнкина; „Правовое регулиро-
вание зкономических отношений России и Болгарии в XXI веке" - А. В. Андреев.
На факультете истории и между народннх отношений Кемеровского государст-
венного университета история славян входит в сферу научннх интересов к.и.н.,
доцента кафедрн новой, новейшей истории и между народннх отношений Селезе-
нева Романа Сергеевича, а также заведующего кафедрой истории цивилизаций и
социокультурнмх коммуникаций к.и.н. Васютина Сергея Александровича38. Ими
совместно читается курс „Истории славян в средние века и раннее новое время",
а Селезневнм Р. С. курс „История славян в новое время". В последние годм пять
студентов определили для себя специализацию, связанную с раннесредневековой
болгарской историей, а также историей балканских народов в Новое время.
В Кубанском государственном университете (город Краснодар), на факуль
тете истории, социологии и между народннх отношений (ФИСМО) на кафедре
новой, новейшей истории и международннх отношений работает профессор
д.и.н. Вартанян Згнара Гайковна, в прошлом ученица профессора Диволя Гри-
горьевича Песчаного. Она является автором разнообразннх общих лекционннх
курсов: „Новая история стран Азии и Африки", „Новейшая история стран Азии
и Африки", „Мировая художественная культура нового и новейшего времени",
„Постколониальное развитие стран Востока", „История мировнх цивилизаций
в Новое и Новейшее время", „Цивилизация Нового времени", „Культура модер
низма и постмодернизма", „Гуманистические идеали в культурах стран Запада и
Востока в Новое время". А также спецкурсов: „Культура зарубежннх славянских
народов", „Мир зарубежннх славян: взаимодействие и взаимовлияние культур",
„Художественная культура стран мусульманского Востока", „Развитие материаль-
ной культурн в Европе с древнейших времен до начала XX в.", „Развитие науки
и техники в Европе (XVI - начало XX в.)", „Человек в контексте интеллектуаль-
ной истории", „Интеграционнне процессн в культурах стран Запада и Востока",
„Региональнне аспекти современннх международннх отношений"39. Под руко-
38 Факультет Истории и международних отношений, Кемеровский государственньш университет

<http://www.kemsu.ru/pages/faculties_hist_inter_index> 20 июня 2015.
39 Вартаньян, Згнара Гайковна. - Кафедрь1 новой, новейшей истории и международшдх отношений
Кубанского государственного университета <http://www.kubsu.ru/ru/node/2062> 20 июня 2015.
У ни верситетская болгаристика в России: ТРАДИЦИИ И П РО БЛЕМ Н СОВРЕМЕННОСТИ 335
водством Вартанян 3. Г. защищенн следующие диссертации, связаннне с болгар-

ской проблематикой: „Болгарский зкзархат в 1878 - 1897 гг.“ - Бондарева В. В.;
„Македонский вопрос и политика Коминтерна" - Войтова Я. Н.; ..Вхождснис Бол-
гарии в Европейский союз: основнне аспекти внутренней и внешней политики" -
Алексеев В. Н.; „Церковь и государство в Болгарии (середина 1940-х - начало
1950-х гг.)" - Суханов Ф. В.; „Восточньш вопрос и Российская дипломатия в 1864 -
1871 гг. (по материалам записок графа Η. П. Игнатьева)" - А. Д. Мцхвариашвили;
„Крнмские болгарн: основнне зтапн исторического развития (середина XVIII -
начало XXI в.)" - С. В. Калашникова. Не может не радовать и то обстоятельство,
что после защити диссертаций исследователи не уходят из специальности, а про-
должают научную и преподавательскую деятельность. Так к.и.н. Бондарева Вик
тория Викторовна является доцентом Краснодарского государственного техноло
гическото университета, работает над докторской диссертацией. К.и.н. Войтова-
Долгих Яна Николаевна преподает в Академии правосудия г. Краснодара, а также
в Кубанском университете, где читает курс лекций по истории южннх и западннх
славян. К.и.н. Дружинина (Мцхвариашвили) Александра Димовна также препо
дает в Кубанском государственном университете. Студенти Кубанского универ
ситета активно вовлекаются в научную деятельность, так на ежегодной студен-
ческой университетской научной сессии „Неделя науки" в университете возро-
ждается секция по истории южннх и западннх славян, и докладов, связанннх с
историей Болгарии там больше, чем по другим странам славянското зарубежья.
Во многом благодаря 3. Вартанян в 2006 г. при университете бнл основан Центр
славянских исследований. С 2012 г. Центр переименован в Научно-образователь-
ннй центр (НОЦ) „Северокавказское славяноведение". Под згидой Центра прове
дено восемь между народннх и всероссийских научно-практических конференций
по тематике славянских исследований, в первую очередь, зарубежннх славянских
народов, бнло издано восемь сборников материалов конференций с участием оте-
чественннх и зарубежннх ученнх. Центр издает ежегодник „Мир славян Север
ното Кавказа" (в 2014 г. вншел восьмой випуск), которнй посвящен исследова-
ниям всего славянското ареала (восточнне, западнне, южнне славяне)40.
Взаимоотношениям Кавказа и Балкан большое внимание уделяется и в Даге-
станском государственном университете, в городе Махачкала, на историческом
факультете на кафедре всеобщей истории. В университете читаются следующие
курсн и спецкурсн связаннне с балканской и болгарской проблематикой: „Исто
рия южннх и западннх славян"; „Внешняя политика зарубежннх славянских госу-
дарств в межвоенннй период"; „Зарубежнне славянские государства в годи вто-
рой мировой войни"; „Движение Сопротивления в зарубежннх славянских госу-
дарствах в годи второй мировой войни"; „Балкани на рубеже XIX - XX вв. (1870 -
1914 гг.)"; „Балкани и Кавказ: геополитика великих держав в XVIII - XIX вв." В
сферу научннх интересов к.и.н. Зфендиевой Джамили Абдулкеримовнн входят
вопросн внешней политики славянских государств в межвоенннй период и в годн
40 Научно-образовательньш центр „Северокавказское славяноведение“ Кубанский государственньш

университет <http://old.kubsu.ru/University/departments/FISMO/NOC_and_Labours/Severokavkaz/
Severokavkazskoe_slavianovedenie.php> 26 мая 2016.
336 О лга А на то льевна Д убовик
Второй мировой войнн41. Исследовательские теми аспирантов также связанн с

балканскими сюжетами: Ибрагимов К. Н. „Яннчарский корпус Османской импе
рии в XV - XVI в.“; Вагабова Η. К. „Мусульманская община Дагестана и Болга-
рии на рубеже веков: конец XX - начало XXI вв. (сравнительно-социологический
анализ)“. На факультете с 1996 г. издавался научньш сборник „Болгария - Дагес-
тан - Турция", которнй с 2003 г. стал издаваться под названием „Кавказ. Балкани.
Передняя Азия". К сожалению, после ухода в 2011 г. из университета профессора
Муртузалиева Сергея Ибрагимовича издание прекратилось.
Такова общая ситуация с преподаванием истории славян и сюжетов, связан-
ннх с болгарской историей в российских университетах. На наш взгляд интерес
к данннм темам постепенно возрождается. Действительно в конце XX - начале
XXI века в связи с дезинтеграцией, произошедшей среди славянских государств,
снижением научното и культурного взаимодействия между Россией и Болгарией,
научньш интерес к зтим странам заметно снизился. Зто отразилось на подготовке
кадров болгаристов. Остались лишь те знтузиастн, ранее получившие образова
ние, связанное с историей Болгарии, которне своей неутомимой деятельностью
продолжают прививать студентам и аспирантам любовь к зтой стране.
М и полагаем, что курс истории южннх и западннх славян, которнй в реалиях
современности может показаться анахронизмом, должен бнть сохранен даже как
национальная традиция русского историческото образования, традиция изучения
славянских историй в контексте истории российской. Но есть и другие важнне
контекстът история балканская, история европейская. И зти направления в изуче-
нии истории славянских народов имеют право на существование и хорошие пер
спективи. В свете последних горячих дискуссий вокруг академической науки осо-
бенно актуально звучит утверждение Г. Ф. Матвеева, что „наука не может разви-
ваться без профессионально подготовленннх кадров, а зто в состоянии сделать
только университети"42.
Bulgarian Studies in Russia: Traditions and Issues

Olga Anatolievna Dubovik
The lecture is aimed at showing the current situation with Slavic and Bulgarian studies in
Russia. It is on the history of studying of Slavic people at Russian humanities and social
sciences: culture, economics, society, policy. The lecture refers to the case of higher edu
cation reforms in Russia and it tells of the department of Southern and Western Slavs
(Lomonosov Moscow State University), its goals, purposes and up to date situation are
at the core of the lecture.
41 Кафедра всеобщей истории в Дагестанском государственном университете <http://cathedra.icc.dgu.

ru/?id=45> 20 июня 2015.
42 Предисловие. - В: Историки-слависть1 МГУ. Кн. 8. Славянский мир: в поисках идентичности. Под.
ред. Ю. А. Борисенка и др. Москва: Институт славяноведения РАН, 2011, с. 12.
У ниверситетская болгаристика в России: ТРАДИЦИИ И ПРОБЛЕМЪТ СОВРЕМЕННОСТИ 337
Университетският комплекс по
хуманитаристика “Алма Матер”
СЕМ ИНАР и Историческият факултет към
ЗА Н А Ц И О Н А Л Н А И СУ “Св. Климент Охридски”
РЕГИОНАЛНА ИСТОРИЯ,
XV-XIX в.
Ви кани на
ГУЕ>Л1ПНА I I I I I I
на
ПРОФ . ОЛГА ДУБОВИК

М осковски ДЪРЖАВЕН УНИВЕРСИТЕТ
на тем а :
У Ш €Е РС Н Е Т С 1\А Я
11 II ΛΙ Μ I I I Л [ PCCCHIi:
ТРАДИЦИИ И ПРОБЛЕММ
СОВРЕМЕННОСТИ
П Р О Г Р А М А Р е г и о н а л н и и зс л е д в а н и я
C e n t e r o f E x c e lle n c e
in the Humanities 'Alma Mater"

(X IX - на чало то н а X X в ек)
---------------- 0 3 ------------------
АВТОРИТЕ
Андрей Леонидович Шемякин, С екц и я по и стория на славянските народи в периода на

световните войни, И н сти ту т по славянознание, Руска академ и я на науки те, М осква
anshem jakin(S)ram bler.ru
http://w ww .inslav.ru/ob-institute/sotrudniki/761-2011-08-28-21-57-04
Благовест Нягулов, С екция „И стория на български я н ационален въп рос”, И н сти ту т за и с
торически изследвани я, Б ългарска академ и я на науки те
bna2002(a)mail.bg
littp://w w w .iliist.bas.bg/sekcii/CV /naci_BN jagiilov.litm
Ваня Рачева, К атедра „И стория на Б ъ лгар и я“ И сторически ф акултет, С оф ийски ун и вер си
тет „Св. К л и м ен т О хридски “
vaniarache va (й!ab V. bg
h ttp s : //w w w .im i- s o f ia .b g /in d e x .p lip /b iil/im iv e r s ite t_ t/f a k iilte ti/is to r ic lie s k i_ f a k u lte t/
akadeniichen_s_stav/as_vanya_nikolova_racheva_b_lgarsko_v_zrazhdane
Веселин Янчев, К атедра „И стория на Б ъ лгари я“, И сторически ф акултет, С оф ийски у н и в ер
си тет „Св. К л и м ен т О хридски“
h ttp s : //w w w .im i- s o f ia .b g /in d e x .p h p /b iil/im iv e r s ite t_ t/f a k iilte ti/is to r ic h e s k i_ f a k iilte t/
akadeniichen_s_stav/prof_d_r_veselin_kostov_yanchev_nova_b_lgarska_istoriya
Димитър Григоров, К атедра „И стория на В изанти я и балкан ски те н ароди“, И сторически
ф акултет, С оф ийски ун и в ер си тет „Св. К л и м ен т О хридски“
djmitazo(a)yahoo.com
https://www.imi-sofia.bg/index.php/biil/imiversitet_t/fakiilteti/istoricheski_fakiiltet/akadeniichen_s_
stav/as_dimit_r_grigorov_s_vremeima_balkanska_istoriya
Иван Първев, К атедра „И стория на В и занти я и балкан ски те народи “, И сторически ф акул
тет, С оф ийски у н и верси тет „Св. К л и м ен т О хридски“
ivanparvev(a)yahoo.coni
h ttp s : //w w w .im i- s o f ia .b g /in d e x .p h p /b iil/im iv e r s ite t_ t/f a k iilte ti/is to r ic h e s k i_ f a k iilte t/
akadeniichen_s_stav/doc_d_i_n_ivan_p_rvev_nova_balkanska_istoriya
Ирина Феликсовна Макарова, С екц и я по и стория на славянските народи в Ю го-И зточна
Е вропа в Н овото време, И н сти ту т по славянознание, Руска академ и я на н ауките, М осква
4423353(a)niail.ru
http://w w w .inslav.rii/ob-institiite/sotriidniki/804-irina-niakarova
Людмила Василевна Кузмичьова, К атедра по и стория на ю ж н ите и западни славяни, И с
торически ф акултет, М осковски държ авен у н и вер си тет „М и хаи л В. Ломоносов“
kuz m iche va (й!уandex.ru
http://w w w .hist.nisii.rii/D epartnients/Slavs/Staff/K iizniicheva.htni
Милош Ягодич, Д епартам ент „И стория“, Ф илософ ски ф акултет, Б елградски ун иверситет
mjagodic(a)f.bg.ac.rs
http://w w w .fbg.ас.rs/zaposleni?IDZ=91
340 А В Т О РИ Т Е
Момир Самарджич, Ф илософ ски ф акултет, У ниверситет на Н ови С ад

m om ir.sam ardzic@ ff.uns.ас.rs
Ненад Макулевич, Д епартам ент „И стория на изкуството“, Ф илософ ски ф акултет, Б ел гр ад
ски ун и верси тет
nmakulje(S>f.bg.ac.rs
http: //www. f.bg. ас .rs/sr-lat/zapo sleni?ID Z=12 3
Олга Анатолиевна Дубовик, К атедра по и стория на ю ж н ите и западни славяни, И стори че
ски ф акултет, М осковски държ авен у н и вер си тет „М и хаи л В. Л омоносов“
olgadubovik@ gm ail.com
http://w w w .hist.m su.ru/D epartm ents/S lavs/S taff/D ubovik.htm
Пенчо Пенчев, С екц и я „С топанска и сто р и я“, К атедра „П олитическа икон ом и я“, О бщ оико-
ном и чески ф акултет, У ниверситет за национално и световно стопанство, С офия
pencho_penchev(a)niail.bg
http://blogs.unw e.bg/ppenchev/?view =teaching
Пламен Митев, К атедра „И стория на Б ъ лгари я“, И сторически ф акултет, С оф ийски у н и в ер
си тет „Св. К лим ен т О хридски“
planidni(a)abv.bg
h ttp s ://w w w .u n i- s o f ia .b g /in d e x .p h p /b u l/u n iv e r s ite t_ t/f a k u lte ti/is to r ic h e s k i_ f a k u lte t/
akadeniichen_s_stav/prof_d_r_planien_diniitrov_niitev_b_lgarsko_v_zrazhdane
(X IX - на чало то н а X X в ек)
---------------- 0 3 ------------------
THE AUTHORS
Andrey Leonidovich Shemyakin, D epartm ent o f H istory o f the Slavic Peoples during the In terw ar
Period, Institute o f Slavic Studies at the R ussian Academ y o f Sciences (M oscow)
anshemjakin(S>rambler.ru
http://w ww .inslav.ru/ob-institute/sotrudniki/761-2011-08-28-21-57-04
Blagovest Njagulov, D epartm ent o f H istory o f the B ulgarian N ational Q uestion, In stitu te for H is
torical Studies, B ulgarian A cadem y o f Sciences
bna2002(o)mail.bg
http://w w w .ihist.bas.bg/sekcii/C V /naci_B N jagulov.htm
Vania Racheva, D epartm ent o f B ulgarian H istory, Faculty o f H istory, Sofia U niversity „S t K li
m ent O hridski“
vaniaracheva(o!abv.bg
akadem ichen_s_stav/as_vanya_nikolova_racheva_b_lgarsko_v_zrazhdane
Veselin Yanchev, D epartm ent o f B ulgarian H istory, Faculty o f H istory, Sofia U niversity „St K li
m ent O hridski“
akademichen_s_stav/prof_d_r_veselin_kostov_yanchev_nova_b_lgarska_istoriya
Dim itar Grigorov, D epartm ent o f H istory o f B yzantium and the B alkans, Faculty o f H istory, Sofia
U niversity „St K lim ent O hridski“
djm itazo(o)yahoo.com
akadem ichen_s_stav/as_dim it_r_grigorov_s_vrem enna_balkanska_istoriya
Ivan Parvev, D epartm ent o f H istory o f B yzantium and the B alkans, Faculty o f H istory, Sofia U ni
versity „St K lim ent O hridski“
ivanparvev(S)yahoo.com
akadem ichen_s_stav/doc_d_i_n_ivan_p_rvev_nova_balkanska_istoriya
Irina Feliksovna Makarova, D epartm ent o f H istory o f the Slavic peoples o f South-E astern E u
rope in M odern Tim es, Institute o f Slavic Studies at the R ussian A cadem y o f Sciences (M oscow)
4423353(o)mail.ru
http://w w w .inslav.ru/ob-institute/sotrudniki/804-irina-m akarova
Lyudmila Vasilevna Kuzmicheva, D epartm ent o f H istory o f Southern and W estern Slavic H is
tory, Faculty o f H istory, L om onosov M oscow State U niversity
kuz m iche va (й!уandex.ru
http://w w w .hist.m su.ru/D epartm ents/S lavs/S taff/K uzm icheva.htm
342 THE AUTHORS
Milos Jagodic, D epartm ent o f H istory, Faculty o f Philosophy, U niversity o f B elgrade

mjagodic(a)f.bg.ac.rs
http://w w w .fbg.ac.rs/zaposleni?IDZ=91
Momir Samardzic, Faculty o f Philosophy, U niversity o f N ovi Sad
m om ir.sam ardzic(a)ff.uns.ac.rs
Nenad Makulevic, D epartm ent o f H istory o f A rt, Faculty o f Philosophy, U niversity o f B elgrade
nmakulje(S)f.bg.ac.rs
http: //www. f.bg. ac .rs/sr-lat/zapo sleni?ID Z=12 3
Olga Anatolievna Dubovik, D epartm ent o f H istory o f Southern and W estern Slavic H istory, Fac
ulty o f H istory, Fom onosov M oscow State U niversity
olgadubovik(a)gm ail.com
http://w w w .hist.m su.ru/D epartm ents/S lavs/S taff/D ubovik.htm
Pencho Penchev, E conom ic H istory Section, Political Econom y D epartm ent, Faculty o f G eneral
E conom ics, U niversity o f N ational and W orld Econom y
pencho_penchev(S)mail.bg
http://blogs.unw e.bg/ppenchev/?view =teaching
Plamen Mitev, D epartm ent o f B ulgarian H istory, Faculty o f H istory, Sofia U niversity „S t K lim ent
O hridski“
plamdm(a)abv.bg
akadem ichen_s_stav/prof_d_r_plam en_dim itrov_m itev_b_lgarsko_v_zrazhdane
И М П Е Р И И , Г Р А Н И Ц И , политики
(X IX - Н А Ч А Л О Т О Н А X X В Е К )
С борник с м атериали от
м еж дународна научна конференция
С У „Св. К лим ент О хридски“, 27 и 28 февруари 2015
Българска
Първо издание
Научни редактори Пламен Митев, Ваня Рачева

РедакториМг/ле»?яМилчева, Анна Леонтиева
Прсдпсчат Мария Баръмова
Формат 70x100/16
Печ. коли 21,5
Университетско издателство „Св. Климент Охридски"

www.press-su.com

Империи, граници, политики

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

You might also like

Империи, граници, политики

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Империи, граници, политики

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ИМПЕРИИ, ГРАНИЦИ, политики

Proceedings of an International Conference

ST. KLIMENT OHRIDSKI UNIVERSITY PRESS

Сборник с материали от международна научна конференция

Съставителство и научна редакция

УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

Regional Studies Program

Сборникът се посвещава на 145-ата годишнина от

На корицата: Heinrich Kiepert, Ethnographische IJbersicht des Europaischen Orients:

©2016 Пламен Митев - съставител, научна редакция, предговор

Добруджа като граница и границата в Добруджа

Този сборник е резултат от проведената на 27 и 28 февруари 2015 г. в Ректората на

Охридски"), доц. д-р Благовест Нягулов от Института за исторически изследва­

Пламен Митев, Ваня Рачева

Plamen Mitev, Vania Racheva

ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ МИХАИЛ КУТУЗОВ

увлечения. Затова в следващите страници ще дам предимство не на коментарите,

Животописни щрихи за фелдмаршал Кутузов

информация за положението в района на Тулча и Бабадаг и след тримесечна подго­

9 Бантиш-Каменски, Д. Биографии российских генералиссимусов..., с. 34.

души, имал за задача да предприеме демонстративно настъпление от Никопол към

12 Пак там, 351-352.

14 Заповедта за назначението на Михаил Кутузов е от 23 февруари / 7 март 1811 г.

От деня, в който ген. М. Кутузов пристига в столицата на Влашко, за да поеме

Разрушителните следи на войната

23 Пак там, с. 147 - рапорт на М. Кутузов от 11 юни 1791 г.

25 Генерал Багратион..., 102-103.

30 Петров, А. Война Росени с Турцией..2 3 9 -2 4 0 .

35 Кутузов, М. Сборник документов, т. III..3 8 7 -3 8 8 .

успешно преодолява съпротивата на противника и пленява осем негови знамена и

50 Хронологический Указатель воешшх действии.. с. 89.

55 Пак там, 784-785 - заповед на М. Кутузов от 29 януари 1812 г.

62 Мартос, Ал. Записки инженерното офицера..., с. 350.

Половин година по-късно, на 1 април 1811 г., Михаил Кутузов се разпорежда

68 Пак там, с. 305 - предписание на М. Кутузов от 5 април 1811 г.

с Портата, решава да се възползва от замръзналия Дунав и организира настъпа­

74 1 верста е равна на 1066,761 м.

везир да предприеме контранастъпление към Русе е всичките си налични сили.

77 Пак там, с. 93; Петров, А. Война России с Турцией..., 267-274.

улиците и съдейки по лицата им, толкова много имаха доверие на руснаците, че

81 Мартос, Ал. Записки инженерного офицера..., с. 355.

В документалното наследство на Михаил Кутузов има податки, че в края на

Михаил Кутузов и „другите“

около 300 хърватски доброволци, който трябвало да се пребори с бандитизма по

89 Пак там, с. 332 - предписание до ген. Зае от 21 април 1811 г.

& & &

Представената информация за случилото се през 1811 - 1812 г. е българските

93 Пак там, с. 469 - писмо до Е. Кутузова от 23 юни 1811 г.

власи, сърби и турци би могла да предизвика разночетие и да породи съмнение

98 Пак там, 337-338 - предписание до Антон Коронели от 24 април 1811 г.

1812 г. амбициите и претенциите на Петербург като възможна граница е Осман­

Field Marshal General Mikhail Kutuzov and the Bulgarians

ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ И БЪЛГАРСКИЯТ

1 Неновски, Η., П. Пенчев. Началото на българската икономическа мисъл и на специализирания ико­

характеристики на икономическия живот и на стопанската мисъл в Османската

жава прилага напълно противоположна на меркантилистките принципи концеп­

Меркантилистки виждания присъстват и в проекта на Александър Екзарх

2. О см анската им перия, либерализм ъ т и българите

12 Екзарх, Ал. Напие ради болгаром. Париж: 1843.

Охридски"), доц. д-р Благовест Нягулов от Института за исторически изследва

информация за положението в района на Тулча и Бабадаг и след тримесечна подго

с Портата, решава да се възползва от замръзналия Дунав и организира настъпа

1812 г. амбициите и претенциите на Петербург като възможна граница е Осман

1 Неновски, Η., П. Пенчев. Началото на българската икономическа мисъл и на специализирания ико

жава прилага напълно противоположна на меркантилистките принципи концеп

В посочената вече статия на Иван Найденов, например се твърди, че неогра

излишен патриотарски плам да анализираме изписаното и изговореното за съд

приятнме политические перспективи, которне потенциально мог сулить для Рос

кова, должна попнтаться обеспечить турецким славянам так назнваемое „преи

KpajeM 1862. ипочетком 1863. Порта je извела jeflaHMaibn колонизациони подух