Софийски университет “Св.

Климент Охридски”
Факултет по начална и предучилищна педагогика

Реферат

тема: Особености в емоционално-личностното

развитие при заекване

Гергана Любенова Грозданова

магистърска програма – Логопедия
задочно, Ф. № М 43603
 Заекването е най-продължително проучваното комуникативно
нарушение и на него са посветени множество научни трудове,
изследвания и дискусии.
“Заекването е нарушение на речевата плавност, изразяващо се в
повторения на звукове, срички, думи, удължаване на звукове, тежки
блокирания без движение на говорния поток и неадекватни паузи
поради дисфункции на централната нервна система, водещи до
спазматично състояние на говорната мускулатура”. (Ценова,
2010,стр.46)
Заекването е полиетиологично нарушение. За появата му са
отговорни редица причини, съчетание от предразполагащи,
отключващи и усилващи фактори. Много автори работят в областта на
патогенезата на нарушението. Те са представители на различни школи,
което определя и различната интерпретация на разстройството. То се
разглежда от различни позиции – органични, психологически,
психофизиологически, лингвистични.
Когато се говори за симптоми на заекването, според В. Иванов
(1973г.) те трябва да бъдат разделени най-вече на два основни вида:
външни или телесни и вътрешни или психически симптоми. Към
първият вид авторът причислява следните симптоми:
- спазми (клоночни и тонични; спазми в дихателния,
фонационния или артикулационния апарат).
- аритмия – нарушение в ритъма на речта.
- съдвижения – спазматични явления в неречевата мускулатура.
- емболофразии – стереотипни, “паразитни” думи, които
заекващия вмъква в речта си в моменти , когато предчуства спазъм.

2
 - феномен на Фрьошелс – кратки потрепвания на ноздрите по
време на говорене.
Психичните симптоми, според Иванов (1973 г.) се изразяват в
логофобия, разнообразни страхови преживявания, подтиснатост,
стеснителност.
Други автори говорят за първични и вторични симптоми.
Първичните са свързани с повторения , удължавания на звукове, паузи,
блокажи, вмъквания. Вторичните симптоми, вкючени в синдромния
комплекс на заекването се развиват с цел да се избегнат първичните и
да се прекъсне тяхната продължителност (Станкова, 2007). Към
вторичните симптоми се включват всички онези движения и спазми,
които са извън функциите на говорния механизъм, а именно криене на
погледа, често мигане, затваряне или широко отваряне на очите,
гримаси на лицето, спазми по шията, движения на главата, раменете,
ръцете, краката или цялото тяло в различни посоки. Формираните в
процеса на дългогодишно заекване негативни чувства и нагласи,
снижената самооценка, вярвания съотнесени към предопределеност за
повтарящи се моменти на социални неуспехи според Станкова (2007)
могат да се определят като третични симптоми.
Ценова (2009) обобщава най-характерното за симптоматиката на
заекването в следния вид:
 спазми и блокажи на говорната мускулатура;
 повторения на звукове, срички, думи, обикновено на
първия сегмент;
 удължаване на звукове;
 емболофазия – стереотипно повторение на едни и същи
думи или изрази;

3
  диспнея – накъсано, ускорено, плитко дишане с
преобладаване на горноребреното дишане;
 бърз говорен темп;
 нарушения на гласа – монотонен, безцветен,
неконтролируем глас със скокообразни или постепенни
промени във височината и силата;
 синкинези – първични и вторични;
 вегетативни промени при говор – изчервяване, изпотяване,
пребледняване, сърцебиене;
 невъзможност за автокорекция.
Не съществува единен теоретичен модел на заекването нито по
отношение на етиологията, нито на класификацията му в отделни
форми. Правени са опити за обособяването на отделни форми на това
нарушение по различни показатели. Според Ценова (2009) не е удачно
заекването да се обособява в отделни форми по симптоматика, тъй като
общата симптоматика се отнася принципно до всички заеквания. Тя
уточнява, че не във всички случаи заекването съдържа всички посочени
симптоми – то е синдром с голяма вариативност и с многообразни
прояви. Форми на заекването се отделят по други показатели.
Според възрастта, в която се проявява, то бива детско и заекване
при възрастни. Ценова (2009) отбелязва, че основание за
разграничаването на тези две форми на нарушението са и различията в
психопортрета на заекващите в детска и в зряла възраст. Много автори
изтъкват различия в начина на възприемане на заекването от децата и
от възрастните. Децата не отдават значение на нарушението, не се
смущават от него, но колкото по-големи стават с течение на времето,
ако заекването не отзвучи, реакциите към него се променят с негативен

4
знак. Постепенно то започва да предизвиква много неприятни емоции –
страх от общуване, срам, вътрешно безпокойство, чувство за вина и
тревожност, понижено самочувствие и неувереност.
В зависимост от произхода си заекването бива функционално
(невротично) и органично (неврозоподобно). И двете форми се
подразделят на нарушение на развитието и придобито. Заекването се
приема за функционално, ако не се докажат централно-органични
увреждания, с които може да се обясни появата му. Смята се за по-леко
или по-тежко изразена навроза. При неврозоподобната форма също е
налице неврологичен дисбаланс, който обаче възниква на органична
основа – при поражения на главния мозък.

Заекването се отличава със специфична патопсихологическа

характеристика. Ценова (2009) пише, че вторичните психични
нарушения са различно изразени при всеки хронично заекващ, като не
са задължителни в цялата им съвкупност. Срещат се силни личности,
които въпреки сериозния речев проблем имат добро самочувствие и
висока социална реализация. Но у част от заекващите те се фиксират и
стават основа за устойчиви негативни промени на характера. Някои
заекващи развиват агресивност, враждебност, озлобление към
околните. Това може да се съчетава с маниакалност, натрапливости,
неврастенични прояви. Друга част стават пасивни, уязвими, плахи,
лесно внушаеми.
Основна отличителна черта в психиката на заекващия е страхът
от говора, или т. нар. логофобия. В своя ежедневен непрекъснат
контакт с околните заекващият се е запънал при произнасянето на
някой звук, звукосъчетание или дума, вниманието му се фиксира върху

5
този негов неуспех и произношението на този звук, или дума
започваща със същия звук стават за него постоянна спънка. Присмехът,
подигравките, които заекващите понякога търпят заради своя
недостатък, ги карат колкото е възможно по-малко да говорят. Стига се
дори до пълно отказване на говорно общуване. Логофобията се
изразява не само в страх пред определени звукове или думи.
Заекването, страхът от говора се влияе от наличието на слушатели, от
непознати хора. Усилва се в ситуации, където и човек с нормална реч
изпитва трудности: изказване пред аудитория, общуване с авторитетни
личности, началници и др.
Според В. Иванов (1973) заекващите се страхуват не само от
говора, те изобщо имат разнообразни страхови преживявания. Те
постоянно живеят с мисълта, че нещо ги застрашава. Това ги прави
подтиснати, стеснителни, срамежливи, затварят се в себе си и сами
изживяват мъката си. Тези астенични чувства, които съпровождат
заекващите през целия им живот се отразяват крайно неблагоприятно и
върху формирането на характера им. Много от тях стават безволеви,
раздразнителни, лесно избухливи, променя се отношението им към
хората и света. Особено силно се проявяват всички тези качества на
личноста през време на пубертетната възраст.
Много автори изследвали интелигентността на заекващи деца
(Berry и Eisenson /по Ценова, 2009/; Ф. Бром /по Иванов,1973/) стигат
до извода за интелект в норма. Тежкия говорен недостатък, обаче
често е сериозна пречна за пълноценно участие в учебния процес и
нерядко отрицателните емоции влияят негативно върху училищните
умения.

6
 Peters I Guitar, 1991 (по Станкова, 2007) дефинират чувствата и
нагласите като трета категория характеристики, които се включват в
синдромния комплекс на заекването. В началото позитивното чувство
на възбуда при детето, или негативното чувство на страх може да даде
като резултат повишававане на честотата на повторенията и
пролонгациите. След това, обикновено идва притеснение, фрустрация,
срам и враждебност. С продължителността на заекването, обикновено
детето започва да вярва, че е човек, който има проблемно говорене.
Връзката между негативните комуникативни нагласи, високата
тревожност, свързана с очакване на заекването и активното избягване
на определени ситуации, се описва от много автори.
Една от основните психологически особености на заекващия е
феномена на фиксация върху дефекта. Представата за трудностите при
говорене прави заекването потоянно. Основна роля в структурата на
заекването имат представите на неговия носител за собствения му
дефект, неговата плахост и ниско самочувствие. Психиатрите поставят
заекването в групата на психоневрозите. Психоневрозата като същност
на заекването се свързва с усещане за несигурност, натрапливи идеи,
фобии, подтискащи емоционални изживявания. Според някои автори
(Щокер, Пейкин) заекването започва от момента на фиксация върху
дефекта. Този момент се явява критичен в развитието на заекването,
тъй като точно тогава започват да се появяват страх от говорене,
асоциални психични прояви на самоизолация.
Според Хватцев първите запъвания след психотравма още не са
заекване, тъй като то е нарушение на координацията. Ако дълго време
се запази спомена за шока и мисълта, че отново може да се запъне , то
се получава фиксация на вниманието върху запъването и тогава се

7
развива истинско заекване. С появата на психопатологичния момент от
координационно разстройство то се превръща в невроза. Колкото
вниманието се фиксира повече върху болезнения симптом, отлкова той
става по-упорит.
Към проявите на фиксация върху дефекта се отнасят различни
психични особености на вниманието, съзнанието, представите,
емоциите. Авторите правят извод, че разликата между заекващи и
плавно говорещи не се изразява в продукта на речта, а в спецификата
на протичане на самата речева дейност. Феноменът на фиксация върху
собствения речеви дефект е рефлексия на обективно съществуващия
речеви проблем върху цялата психична дейност. Той е резултат от
приема и преработката на информация за речевите трудности, които се
трансформират в психични състояния, опеделящи отношенията на
заекващия със средата.
Проблемите със заекването се усложняват от факта, че има
връзка между невротичност, тревожност и заекване. Тревожността и
страхът усилват заекването, а изразеното заекване засилва
тревожността. Тревожността се изявява в специфични реакции и
преживявания, най-чести от които са неувереност, безпокойство, силни
вълнения и др. Нарушават се сложните форми на целенасочена дейност
на човека, планирането и оценката. Налице е обща тенденция към
понижаване устойчивостта на психичните процеси.
Срамът, който заекващите изпитват произлиза от реакциите на
хората. Тези реакции обикновено са негативни – състрадание,
съжаление, съпреживяване, безразличие, подценяване, дискомфорт,
нервност, дразнене и пр., също така крайни и обикновено случващи се
в детска възраст – присмиване, подиграване, имитиране.

8
 Чувството за вина при заекващите може да бъде породено от
няколко източника. Един от тях е убеждението, че хората със заекване
са отговорни в някаква степен, че не са направили нужното да говорят
нормално, както всички останали хора. (V.Silverman, 1996)
Загнездяването на вината в по-късните години може да има връзка с
“неизпълнените съвети” на родителите през детството и ученическите
години – “да говори бавно, да поема дълбоко въздух, да обмисля много
добре мисълта си, преди да я изкаже и пр.” Вината също така може да
бъде стимулирана от отхвърлянето, забележките и присмиването,
правенето на неприятни гримаси от страна на слушателите
(включително и от страна на родителите) при повторенията,
удължаванията и блоковете.
Гневът е също спонтанна реакция на детето, юношата или
възрастният човек, които заекват. Гневът като симптом се поражда
след задълбочаване на заекването, когато очакванията и надеждите не
се реализират. Когато хората се разочароват достатъчно често, гневът
изплува на повърхността. Друг източник на гняв е загубата на контрол
върху речта, а като следствие от това подтискането на много желания и
дейности и загуба на възможностите за избор в живота. Гневът не е
само реакция, която може да се изрази в агресивност към другите, но
може да започне да се напластява във времето в самия индивид и да се
трансформира в депресия (D. Luterman, 1991).
Отделни индивиди като знак на отчаяние могат да стигнат и до
крайности – налитане на бой, удряне и чупене на предмети и пр.
Понякога често повтарящи се подобни прояви (след продължителни
измъчващи блокове и тремори) могат да породят и депресивни
състояния.

9
 Според Ценова (2009) параметрите на отделните форми на
детското заекване е по-лесно да се фиксират въз основа на психични
белези, вместо чрез оценка на речевия статус. Тя прави опит за
психологическа типологизация на двете основни форми на заекване на
развитието, които са с добра логопедична прогноза – първично
функционално и първично органично заекване на развитието.
При функционалното детско заекване, ранното психоморно
развитие не се отличава с особености. Децата бързо натрупват
речников запас, комуникатижни са , често одри над средното равнище.
При част от тях още в яслена възраст се започват да се забелязват
признаци на емоционална лабилност и невроза – страхови
изживявания, ранимост, плачливост, бурни реакции на приемане или
отхвърляне. Езиковата онтогенеза като цяло е в норма, но не рядко още
в ранните й стадиисе забелязват говорни проблеми – бързо речево
темпо и артикулационни грешки по типа на тези при специфичните
артикулационни нарушения. Част от децата с функционално заекване в
предучилищна възраст показват признаци на хиперактивност с
дефицит на внимание. Друга част развиват симптоми на неврастения –
повишена уморяемост, демонстративно и провокационно поведение,
желание за доминиране и себеизтъкване. Нощното напикаване е често
явление при тези деца. Ако заекването персистира, се появяват
тревожността и логофобията. Когнитивната способност и интелекта не
са засегнати, така че училищните умения се изграждат нормално, но
могат да се повлияят негативно от задълбочаващите се с възрастта
негативни емоции. Тези деца са склонни към болезнена фиксация
върху нарушението и в юношеска възраст започват да развиват
вторични психични отклонения.

10
 Психопортретът на децата с първично органично детско заекване
е по-различен. Те прохождат и проговарят е по-късни срокове от
нормалните. В яслена и ранна предучилищна възраст се отличават с
обща моторна неловкост, главно орална и мануална. Речта се развива
бавно, като цяло импресивната страна изпреварва експресивната. Често
използват жесто-мимична комуникация в допълнение на слабата си
вербална активност. Артикулацията също остава до късно слабо
развита. Когнитивната способност е леко засегната. Критичността на
мисленето обаче е снижена, поради което отсъства логофобия. Децата
са необщителни, неактивни в комуникацията. При по-сериозните
случаи след постъпване в училище се изявяват когнитивни дефицити,
свидетелстващи за интелект в долни граници на нормата. Не са
изключени психопатични прояви и поведенчески разстройства в
юношеството. (Ценова,2009)
Известно е, че психологическото състояние на заекващите е
основа за задълбочаване на флуентното нарушение. Ето защо в процеса
на корекция е важно да се държи сметка за психологическите
особености на личността на заекващия.

ЛИТЕРАТУРА:
1. Иванов, В. Логопедия. С.,1973г.
2. Станкова, М. Програми за терапия на заекването – Практики,
основани на доказателства. С., 2007.
3. Ценова, Ц. Логопедия.С.,2009.

11