Джонатан Блек-Апокрифната История на Земята

Еволюцията на съзнанието Епохата на въображението,
е най-строго охраняваната хората цветя, боговете риби,

езотеричнатайна окултният болшевизъм
кално енциклопедично
п у шсу
^
3а м истичните ичения
>ата на цивилизацията ао 1
Г А М А МЛ1 А
ДОПИ
ш т н е Ш ш
Джонатан Блек
АПОКРИфНАТА
ИСТОРИЯ НА СВЕТА
Превод Антоанета Дончева-Стаматова
НСМ Медна
София • 2009
Алиса преминава през огледалото и влиза в обратната Вселена.
УВОА
Това са летописите на света, предавани в тайните общества от
поколение на поколение столетия и хилядолетия наред. От позиции
те на нашето време може и да ви се сторят налудничави, но още тук
се налага да подчертаем, че изумително голяма част от мъжете и
жените, които са творили историята, са били вярващи.
Хронистите на древността ни разказват, че още от зората на еги
петската цивилизация, та чак до упадъка на Рим всеки от обществе
ните храмове на Тива, Елевсина и Ефес е притежавал своя света оби
тел. Учените на Античността наричат тези специални пристройки
мистични школи.
Зад стените им политическият и културен елит на тогавашните
държави се е обучавал на различни тайнства и методи за медитация.
След години, прекарани в подготовка, личности като Платон, Ес-
хил, Александър Велики, Цезар, Цицерон и още цяла плеяда позна
ти имена са достигали ниво, което ги е правело достойни да бъдат
посветени в тайното познание. Различните школи са предпочитали
различни техники за обучение на своите питомци: блокиране на се
тивата, упражнения за дишане, свещени танци, халюциногенни ве
щества и множество начини за пренасочване на сексуалната енер
гия. Главната цел на заниманията е била постигането на променени
нива на съзнанието, по време на които посветените са в състояние
да погледнат на света по съвсем нов начин.
Осмелилият се да наруши обета си за мълчание и да разкрие
пред непосветените нещо от живота в обителта е бил осъждан на
смърт. Ето какво разказва един философ за две момчета от Ефес.
Една нощ, водени от слухове за привидения и магьоснически прак
тики зад стените на мистичната школа, те се изкатерили по зида и
тупнали от другата му страна. Настанала неописуема врява, която
отекнала из целия град. Когато първите лъчи на слънцето озарили
портите на мистичната школа, пред тях се очертали изхвърлените
8 АЛонатан Блек
трупове на любопитните момчета. Светът на древността е охраня

вал познанията и тайнствата на своите мистични школи така зорко,
както светът на нашето съвремие охранява своите ядрени арсенали.
А после, през III в., храмовете на древността завинаги затварят
портите си. Настава времето на мрака - християнството се превръ
ща в официална, управляваща религия на Римската империя. Ужа
сявайки се от разпространението на старите практики, то обявява
всички тайни общества и познания за еретични, а проповядването
или изповядването им - за углавно престъпление и дори държавна
измяна. Ала както скоро ще разберем, членовете на новия полити
чески елит, в това число самите църковни отци, започнали да сфор
мират свои тайни общества. Зад новите си затворени врати те про
дължили да шепнат старите тайни.
Тази книга съдържа изобилие от материали, доказващи, че тай
ното познание на древността, родено в мистичните школи, не само
че не е изгубено, но е съхранено и предавано през столетията благо
дарение на усилията на ред тайни общества, в това число рицарите
тамплиери и розенкройцерите. Понякога философията е била скри
та от взора на обществото, друг път - изложена пред очите на всич
ки. Но дори и тогава тя си оставала все така невидима и неразбира
ема за външните, за непосветените. Прекрасен пример в това отно
шение е фронтисписът на публикуваната през 1614 г. „История на
света “ от сър Уолтър Роли, която днес е един от главните експона
ти в лондонския Тауър. Ежедневно покрай нея минават хиляди, но
надали и един от тях успява да забележи козята глава и другите за
кодирани послания, скрити в рисунката.
Ако някога сте се питали защо Западът не притежава еквивалент
на тантрическия секс, сцени от който могат да се видят по стените
на почти всички хиндуистки монументи, вероятно ще ви бъде инте
ресно да научите, че в голяма част от западното изкуство и литера
тура са закодирани посланията на аналогична техника - кабалистич-
ното изкуство, наречено кареца.
Католик ли е папата? Е, не точно в обичайния смисъл, който се
влага в това понятие. През една ранна утрин на 1939 г., както си
вървял по улицата, младеж на двадесет и една години бил блъснат
от камион. Изпаднал в кома, по време на която бил споходен от стран
но мистично преживяване. Когато дошъл на себе си, младежът си
дал сметка, че макар и връхлетяло го по този необичаен начин, пре-
АПОКРИФНАТА ИСТОРИЯ НА СВЕТА 9
живяването можело да се очаква - то било плод на усърдната му

работа върху техниките, на които го учел наставникът му Миецлав
Котлорежик, член на Ордена на розенкройцерите. В резултат от то
ва свое мистично преживяване младежът решил да се запише в се
минарията, после станал епископ на Краков, а накрая - папа Йоан
Павел II.
В наши дни фактът, че главата на римокатолическата църква е
бил въведен в лоното на духовността под егидата на някакво тайно
общество, вероятно не е чак толкова шокиращ, както би бил някога.
И причината е проста - през XX в. ролята на религията като главен
лост за обществен и социален контрол бе иззета от науката. И днес,
през XXI в., вече науката е тази, която решава в какво трябва да
вярваме и в какво не, кое е приемливо и кое - еретично. Известно е,
че и в древността, и през християнската епоха хората, изповядващи
тайната философия, са принудени да държат истината за вярванията
си в дълбока тайна поради заплаха от неминуема смърт.
Ала и сега, в нашата постхристиянска епоха, над тайната фи
лософия и нейните последователи продължава да тегне същата уг
роза - разбира се, този път заплахата е по-скоро от социална, от-
колкото от физическа смърт. Ключови постулати на тайното поз
нание (например възможността да бъдем направлявани в делата
си от безтелесни същества или фактът, че кабалата е в състояние
да оказва материално въздействие върху хода на човешката исто
рия) са белязани в най-добрия случай като небивалици, а в най-
лошия - като сигурна диагноза за психиатрията.
Някога кандидатите за мистичните школи са били длъжни да пре
минат през всевъзможни изпитания - хвърляне в кладенец и други
места с дълбока вода, промъкване през невъзможно тесни вратич
ки, а накрая и през задължителната, противоречаща на всякаква ло
гика дискусия с антропоморфни същества и животни. Звучи ли ви
познато? Луис Карол е един от многото детски писатели, изповяд
вали разбиранията на мистичната философия и тайната история на
света. Такива са също така Братя Грим, Антоан дьо Сент-Екзюпери,
Чарлз Стейпъл Люис, както и създателите на „Магьосника от Оз “
и „Мери Попинс“. Чрез странния свят, където всичко е с краката
нагоре, и чрез привидната детска буквалност на повествователния
си стил те успешно подкопават устоите на „здравия разум“ и на влас
тващия материалистичен мироглед. Стремят се да научат децата да
10 АЖонатан Влек
мислят отзад напред, да гледат на всичко с главата надолу и от дру

гата страна, за да се освободят веднъж завинаги от официално уста
новения и тесногръд начин на мислене, който се опитват да им нат
рапят възрастните.
Техни сродни души в света на литературата са Франсоа Рабле и
Джонатан Суифт. Произведенията и на двамата притежават една об
ща, крайно обезпокоителна характеристика - от свръхестественото
не се прави кой знае какъв проблем, то просто е даденост. И затова
въображаемите обекти се разглеждат като точно толкова реални,
колкото и обикновените предмети от физическия свят. Нито в „Гар-
гантюа и Пантагрюел ", нито в „ Пътешествията на Гъливер “ня
ма да срещнете ясно дефинирани размисли от езотеричната фило
софия, но слизането само с едно семантично ниво по-надолу авто
матично ги вади на бял свят.
Тази книга разказва за прочути личности в човешката история,
които по-често тайно и по-рядко явно са били почитатели и после
дователи на езотеричната философия и мистичните състояния на
духа. Популярен е аргументът, че тъй като са живели във времена,
когато дори и най-добре образованите не са имали възможността да
черпят от всички интелектуални блага, с които ни облива нашата
съвременна наука, съвсем естествено е хора като Карл Велики, Дай
те Алигиери, Жана д'Арк, Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес, Ле-
онардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Джон Милтьн, Йохан
Себастиан Бах, Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетовен и
Наполеон да са вярвали в неща, които днес се считат за окончателно
дискредитирани.
Ала ако е така, как да тълкуваме факта, че дори и в модерност-
та редица известни персони са споделяли и споделят същите вяр
вания - при това не само лунатици, самотни мистици и фантазьори
по дух и перо, а самите основатели на модерния научен подход?!
Възможно ли е същите онези, дали всичко от себе си, за да форми
рат съвременния материалистичен мироглед на Запада, тайно да са
вярвали в нещо друго? Исак Нютон, Йоханес Кеплер, Волтер, Пейн,
Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин, Лев Толстой, Достоев
ски, Томас Едисън, Уайлд, Ганди - възможно ли е тези велики имена
да са били посветени в някакви обредни свещенодействия, обучени
да владеят силите, с които съзнанието властва над материята, спо
собни да общуват с безтелесни и призрачни същества?
Биографиите на въпросните личности, публикувани през пос
ледните десетилетия, не предоставят почти никакви доказателства
в подкрепа на тезата, че те са се интересували от подобен род не
ща. В настоящия интелектуален климат, дори и подхвърлено, по
добно споменаване се отбелязва било в графата „хоби“, било като
плод на временна невменяемост или проява на ексцентричност - с
други думи, обикновена метафора, която никой от учените не е
вземал насериозно.
Да, ама не. Както скоро ще видим, Исак Нютон е ревностен ал
химик, а работата в сферата на алхимията отчита като най-важната
в своя живот. Волтер практикува церемониална магия през всички
те години, в които доминира интелектуалния живот на Европа. При
първата копка на града, който впоследствие ще носи неговото име,
Джордж Вашингтон призовава велик небесен дух. А когато казва,
че е воден от своята звезда, Наполеон говори съвсем буквално и
има предвид ангела, който вае съдбата му и който го прави неуяз
вим и велик. Една от главните цели на тази книга е да извади на
показ истината за идеите на езотеризма. Те не само че не са нито
мимолетни приумици и необясними прояви на ексцентричност - точ
но обратното, тези идеи формират ядрото на философските вижда
ния на мнозина от личностите, сътворили нашата история. И което е
може би още по-същественото, всички тези личности демонстри
рат забележително единство по отношение на крайната цел. Ако
втъчем заедно житейските нишки на нашите колоси, ще стане ясно,
че в сенките на всеки повратен момент от сагата на човечеството, в
покрайнините на всеки велик кръстопът се крие тайното познание
на древните, което продължава да направлява съдбините ни.
Още от времето на Заратустра познанията за тайната доктрина
на мистичните школи се обозначават чрез ръката, стиснала свитък.
Тази традиция продължава и до ден днешен - всички обществени
паметници по света доказват широкото й разпространение. Въобще
не е необходимо да пътуваме чак до места като замъка Рен-дьо-Ша-
то, параклиса „Рослин“ или до отдалечените кътчета на Тибет, за да
се запознаем с окултните символи на някоя мистична философия.
Към края на тази книга читателят сам ще осъзнае, че следи от по
добни символи се съдържат навсякъде около нас - в нашите най-
импозантни обществени сгради и монументи, в църквите, произве
денията на изобразителното изкуство и музиката, в книгите, фил-
мите, фестивалите и фолклора, та дори в същите онези приказки, с

които вечер приспиваме нашите деца, и в дните на седмицата.
Два от най-продаваните романи на нашето време - „Махалото
на Фуко “ и „Шифърът наЛеонардо ", популяризират идеята за кон
спирация на тайните общества, опитващи се да контролират хода на
историята. В тях се разказва за хора, дочули слухове за съществува
нето на древно тайно познание, които си поставят за задача да тръг
нат по следите на тези слухове, но накрая биват привлечени на него
ва страна.
Интерес към темата се демонстрира и от страна на научните
кръгове. Академици като Франсис Йейтс от института „Уорбърг“,
Харолд Блум - професор в Йейл, и Марша Кийт Сушард, автор на
наскоро публикувания, предизвикал широко брожение труд „Защо
госпожа Блейк се разплака - Сведенборг, Блейк и сексуалният ба
зис на духовната визия извършват задълбочени анализи и пишат
похвално мъдро, но техният подход е по дефиниция умерен. Дори и
да са били посветени от мъже с маски, дори и да са предприемали
пътешествия до други светове и дори да са наясно със силите на
съзнанието, оформящи материята, те не издават нищо по този въп
рос в текстовете си.
Най-тайните послания на тайните общества се предават единст
вено устно. Други части от това познание са записани в целенасоче
но неясен стил, за да не бъдат проумени от непосветените. Напри
мер някои може и да успеят да схванат тайната доктрина от едно
именната, чудовищно дебела и досадно неясна книга на Елена Бла-
ватска, или от 12-те тома на Георгий Гурджиев „ Приказките на Вел-
зевул за неговия внук ", или от лекциите и писмата на Рудолф Щай
нер. И отново, поне на теория, някои биха могли и да успеят да де
шифрират великите алхимични текстове на Средновековието или
езотеричните трактати на адептите от висшите нива от по-късни ис
торически периоди, като например Парацелс, Якоб Бьоме или Ема
нуел Сведенборг, ала всички тези писания са и без това насочени
към хора, които вече са наясно с нещата. В този смисъл целта им е
колкото да разкрият, толкова и да скрият истината.
Повече от двадесет години се опитвам да издиря сбит, точен и
ясен пътеводител към тайното познание. Накрая реших да го напи
ша сам, защото съм убеден, че такава книга засега просто не същес
твува. Вярно, че ако се разтърсиш, можеш и да откриеш книжлета,
издадени от авторите им със собствени средства, или уебсайтове,

които претендират да съдържат изчерпателна информация по въп
роса, но подобно на всички търсещи в моята област, чиито духовни
пътешествия неизменно минават през старите антикварни книжар-
нички, и аз също съм успял да развия нещо като „нюх“ за истински
те неща. Та съм сигурен, че дори и беглото зачитане в подобни сай
тове и книжлета автоматично ще ви подскаже, че там няма никакво
философско учение.
Така стигаме до тази история, която държите в ръцете си и която
е плод на изследвания, продължили повече от двадесет години. Ос
новните източници, които съм ползвал за нея, са книги като „Мис-
териум Магнум “ - коментар върху Сътворението на света от мис
тика философ и розенкройцер Якоб Бьоме, творби от неговите бра
тя Розенкройцери Робърт Флъд, Парацелс и Томас Воън, съвремен
ните коментари и размисли върху работата им от личности като
Рудолф Щайнер и много други, за чието изброяване е необходимо
значително повече място. Но най-голяма помощ в това начинание,
както и в тълкуванието и проумяването на всички тези източници,
ми оказа мой приятел, който е член на няколко тайни общества и
който в едно от тях е адепт от най-висше ниво.
Вече години наред работя като главен редактор за една от голе
мите издателски къщи в Лондон. Работата ми дава възможност пок
рай множеството повече или по-малко комерсиални заглавия, да из
давам книги и на любимата си тема - езотеричното познание. Така
имах честта и удоволствието да се запозная с част от водещите ав
тори в тази област. Един ден в кабинета ми влезе човек, за когото
веднага ми стана ясно, че е от друг свят. Имаше към мен делово
предложение - да преиздадем известна поредица класически езоте
рични текстове (алхимични и други подобни), а той да напише пред
говора към всяка от книгите. Почти веднага с него се сприятелихме.
Установих, че мога да му задавам въпроси за всичко, което ме инте
ресуваше, а той ми предоставяше цялата информация, която прите
жаваше - буквално удивителни неща! Сега, когато се обръщам на
зад, си давам сметка, че той неусетно ме е образовал, подготвял ме
е за посвещение.
Не един и два пъти полагах усилия да го убедя да разкаже тези
неща в писмена форма, да напише езотеричната теория на всичко,
но той неизменно отказваше с аргумента, че ако го стори, „мъжете
14 АЖонатан Блек
в бели роби ще дойдат и ще го отведат“. Нещо обаче ми подсказва

ше, че за него подобен акт бе равносилен на погазването на някаква
свещена и изключително могъща клетва.
В крайна сметка аз се заех да напиша книгата, която е базирана
на текстовете на розенкройцерите, които той ми помогна да проу
мея. Насочи ме и към други източници, от други култури. Поради
всичко това освен кабалистичните, херметичните и неоплатоничес-
ките течения, в книгата ми се прокрадват и елементи от суфизма,
идеи от езотеричния хиндуизъм и будизъм, както и данни от келтски
източници.
Нямам намерение да преувеличавам сходствата между различ
ните течения в тайното познание, които вече изброих, нито пък кни
гата ми претендира да обхваща стотиците точки на тяхното преси
чане и преливане и историческите моменти на разделението им, пос
ледвани от ново сливане. Избрах да се фокусирам върху онова, кое
то лежи под повърхността на културните различия, за да докажа, че
всички тези разнопосочни проявления на тайното познание преда
ват на поколенията идентично, унифицирано послание за един Кос
мос, който съдържа скрити измерения, и описват живота като след
ващ определени мистични и често парадоксални закони.
Няма съмнение, че разнообразните традиции, съществуващи по
света, се допълват взаимно. Прекрасно е да установиш как преживя
ванията на отшелника от планината Синай от II в. или на среднове
ковния германски мистик пасват напълно с тези на индийския учи
тел от XX в. Тъй като посветените от Запада са били принудени да
скрият езотеричното познание на много по-дълбоко ниво, отколко-
то мъдреците на Изтока, често ми се налага да използвам примери
именно от Изтока, за да обясня апокрифната история на Запада.
Не възнамерявам да подлагам на дискусия и потенциалните про
тиворечия между различните традиции. Например индийската кул
тура поставя върху прераждането много по-голямо ударение, от-
колкото суфистите. Поради това и за целите на повествованието из
брах компромисното решение да включа в книгата си разкази само
за малък брой прераждания на прочути исторически личности.
Въпрос на лично мнение обаче е изборът на конкретните мис
тични школи, включени в книгата ми, както и оценката за това, коя
от тях е най-близо до автентичната традиция. Така на следващите
страници ще се запознаете с кабалата, херметизма, суфизма, рица
рите тамплиери, розенкройцерите, масоните, мартинизма, теософи

ята на Елена Блаватска и антропософията, но няма да срещнете ни
щичко за сциентологията, християнската наука на Мери Бейкър Еди,
както и още цяла камара знайни и незнайни съвременни „канализи
рани“ секти.
Но това в никакъв случай не трябва да се възприема като застра
ховка срещу евентуални несъгласия или критики. Досегашните опи
ти за идентифициране на „вечната философия“ обикновено се бази
рат на богат набор баналности от рода на: „Всички хора сме дълбо
ко в себе си еднакви“, „Всичко в този свят е любов“ и други подоб
ни, с които човек просто не може да не се съгласи. На онези, които
очакват и тук да срещнат нещо подобно, съм длъжен предварително
да се извиня. Учението, което ще определя като общо за всички мис
тични школи и тайни общества по света, ще се възприеме като кръвна
обида от не един и двама чели-недочели и ще зашлеви звучна плес
ница на здравия разум.
Един ден моят наставник ми каза, че съм готов за посвещаване и
затова смята да ме представи на определени хора. Цял живот бях
мечтал за този миг, но за моя най-голяма изненада сега отказах.
Водеща причина, разбира се, бе страхът. Вече бях наясно, че пове-
чето от ритуалите за инициация включват променени състояния на
съзнанието, а понякога и преживявания, близки до смъртта.
Имаше и друга причина - не ми се искаше да получавам цялото
скрито познание наготово. Щеше ми се да продължа да го издирвам
и осъзнавам парче по парче, просто за себе си. А освен това в ника
къв случай не исках да полагам клетва, която завинаги да ми забра
ни да пиша!
Тази история на света е структурирана по следния начин. Първи

те четири глави разглеждат случилото се „в началото“ - така, както
се предава в тайните общества, в това число и такива неща като
забранения плод и прогонването от Рая. Целта им е също така да
предложат обобщение на светогледа на тайните общества на све
товно ниво - нещо като концептуални очила, които ще помогнат на
читателя да разбере и оцени по-добре онова, което идва след тях.
Следващите седем глави са посветени на редица прочути лич
ности от митовете и легендите, които тук се разглеждат като исто
рически фигури. Това е историята на онова, което се е случило пре

ди началото на писмените хроники - така, както се е преподавало в
мистичните школи, и така, както продължава да се предава на нови
те поколения и в съвременните тайни общества.
Надявам се, че читателят ще изпита еднакво изумление и насла
да и от странните идеи и понятия, с които ще се запознае на следва
щите страници, и от разкриването самоличността на хората, при
върженици на тези идеи.
Надявам се също така, че някои от необичайните твърдения ще
прозвучат познато, почти като внезапни прозрения: „Да, това наис
тина обяснява реда, в който са подредени дните от седмицата“, „Ето
защо образите на рибата, водоносеца и козела със змийска опашка
се приписват на съзвездия, които въобще не приличат на тях!“, „Значи
ето затова честваме Хелоуин!“, „Това обяснява чудатите признания
на рицарите тамплиери за поклонничество пред демони“, „Значи ето
това дава на Христофор Колумб силата да се отправи на най-опас
ното пътешествие в своя живот“, „Ето защо в края на XIX в. в цен
търа на нюйоркския Сентрал Парк издигат египетски обелиск!“, „Зна
чи ето защо Ленин е бил балсамиран!“, и т.н., и т.н.
Целта на всичко това е да покаже, че основните факти от наша
та история могат да бъдат интерпретирани по начин, коренно про
тивоположен на начина, по който сме свикнали да ги тълкуваме.
Доказването на този подход би изисквало, разбира се, цяла научна
библиотека - нещо подобно на тридесетте километра рафтове с
езотерична и окултна литература, която е скрита в подземията на
Ватикана. Но онова, което е възможно да се стори в рамките на
един-единствен том като настоящия, е да се демонстрира, че този
алтернативен, огледален светоглед е също толкова систематичен,
състоятелен, логичен и неопровержим, колкото е и официалният, а
освен това има предимството да обяснява области от човешкото
познание, които си остават и до днес необясними от конвенцио
налната гледна точка. Авторитетите, които непрекъснато цитирам,
са прекрасна отправна точка за всеки читател, който желае да за
дълбочи познанията си.
Някои от тези имена са работили в рамките на езотеричната тра
диция. Други са доказани специалисти в своите разнопосочни об
ласти - наука, антропология, литературна критика, но достигат до
заключения, които по мое мнение потвърждават езотеричната глед
на точка дори и тогава, когато не съм разполагал с никакъв начин да

разбера дали в личен план животът им минава в измеренията на ду
ховността.
Но преди всичко и най-вече - и точно това държа да подчертая -
приканвам читателите да подходят към този текст по нов начин - да
го възприемат като упражнение по въображение.
Приканвам читателите да се опитат да си представят какво ли
би било, ако вярват в точно обратното на онова, в което са били
възпитани да вярват. Подобен ход безсъмнено предполага промене
но състояние на съзнанието или поне до известна степен - и това си
е напълно нормално. Тъй като сърцевината на всички езотерични
учения по света е убеждението, че до по-висшите форми на инте
лект може да бъде достигнато единствено чрез някакъв вид проме
нено състояние на съзнанието.
Специално западната традиция нееднократно подчертава важ
ността на упражненията по въображение, включващи умението за
визуализация и концентрация върху конкретни образи. Ако им се
позволи да заемат своето достойно място в съзнанието ни, тези об
рази започват сами да си вършат работата.
И така, въпреки че настоящата книга може да бъде възприета
просто като хроника на абсурдните неща, в които са вярвали хората,
като епична фантасмагория, като какофония от ирационални прежи
вявания, надявам се, че към края й поне някои от читателите ще
започнат да долавят и по-хармонични трели, да чувстват дълбоко в
себе си някакво странно философско притегляне в обратна посока -
което си е ни повече, ни по-малко допускането, че всичко това може
и да е истина.
Всяка теория, която обяснява защо светът е такъв, какъвто е, в
края на краищата се опитва да предскаже какво ще стане по-ната
тък. Такава е задачата на последната глава. А тя предсказва (с на
дежда) изпълнението на великия космически план. Този план пред
рича, че следващият грандиозен тласък на еволюцията ще бъде да
ден в Русия, че предстоят упадъкът и краят на европейската цивили
зация и че Съединените американски щати може би най-сетне ще
бъдат озарени от пламъка на истинската духовност.
В помощ на въображението ви съм предложил странни и необи
чайни илюстрации, които изпъстрят цялата книга - някои от тях из
лизат за първи път извън рамките на тайните общества. Книгата
18 ЛЛонатан Блек
съдържа и илюстрации на някои от най-познатите изображения в

световната история, защото се оказва, че те имат допълнително за
кодирано значение.
Настройте съзнанието си по различен начин и ето че и най-поз
натите сцени от световната летопис придобиват ново звучене.
Впрочем, ако дори частица от тази история е вярна, то тогава
всичко, което са ви втълпявали учителите, трябва да се постави под
въпрос. Предполагам, че подобна перспектива не ви плаши.
Както отбеляза мъдро един следовник на тайното познание на
древността: „ Трябва да си луд, иначе нямаше да бъдеш тук! “
Първа глава
Начало на началата
Бог се вглежда В своето отражение •
Огледалната Вселена
Нямало едно време изобщо никакво време. Времето не е нищо

друго, освен мярка за преместването на обектите в пространството,
и както ще ви каже всеки учен, мистик или луд, е началото е прост
ранството не е имало никакви обекти.
Една година е мярка за една обиколка на Земята около Слънце
то. Едно денонощие е мярка за едно завъртане на Земята около соб
ствената й ос. И тъй като сами по себе си нито Земята, нито Слънце
то не ги е имало в началото, авторите на Библията въобще не са
искали да кажат, че всичко е било създадено в рамките на седем дни
- в обичайния смисъл на думата „ден“, тоест „денонощие“.
Но въпреки това първоначално отсъствие на материя, време и
пространство, нещо трябва да се е случило, за да задвижи всичко.
Казано иначе, нещо трябва да се е случило в нищото. Обаче тъй
като, когато нещо се е случило за първи път, не е имало нищо, спо
койно можем да заключим, че това първо случване трябва да е било
доста по-различно от всички останали случвания и събития, които
сме свикнали да обясняваме чрез законите на физиката.
Дали би имало смисъл да допуснем, че това първо случване е
било по-скоро мисловно, отколкото физично събитие? Идеята, че
мисловните събития генерират физични ефекти, може и да изглеж
да на пръв поглед контрапродуктивна, но истината е, че това е факт,
който всички ние преживяваме всеки ден. Например, когато съм осе
нен от идея от рода на: „Просто трябва да протегна ръка и да погаля
бузата й!“, знам, че в този момент в мозъка ми светва импулс, нещо
прищраква и изпраща електрически ток по нерва на ръката ми, при

нуждавайки я да се вдигне.
Възможно ли е този ежедневен пример да ни подсказва нещо за
произхода на вселенския Космос?
Да, в началото също трябва да е имало импулс, който да задви
жи нещата. Но откъде е дошъл той? Кой не се е дивил като дете на
утайката на дъното на чашата, сякаш тя се е промъкнала там от дру
го измерение? В историята, която държите в ръцете си, ще видите
как за огромен брой от най-великите личности на света раждането
на Вселената, мистериозният преход от нематерия към материя, се
обяснява точно по такъв начин. Защото те са зърнали импулса, кой
то се промъква от друго измерение в нашето. И са формулирали
това друго измерение като мисълта на Бога, Божия промисъл.
Д окато СТЕ все още на прага - и преди да сте поели риска да изгу
бите прекадено много време с тази апокрифна история, съм длъжен
да ви предупредя, че възнамерявам да ви убедя да се замислите за
нещо, което може и да е правилно по стандартите на мистика и на
лудия, но което нито един учен не би приел. Ако трябва да бъдем
честни, на учения това никак, ама никак няма да му хареса.
За най-напредничавите мислители на нашето време - академици
като Ричард Доукинс, професор по публично тълкуване на науката в
Оксфорд, както и за други войнстващи материалисти, присвоили си
ролята на регулатори и управници на научния мироглед, „мисълта
за Бога“ не е нищо повече от белокос старец с дълга брада, кацнал
на пухкав облак. По тяхно мнение това е същата грешка, която пра
вят децата и примитивните племена, приемайки, че Господ е като
тях - антропоморфна заблуда. Подчертават, че дори и да приемем,
че Бог наистина съществува, защо непременно трябва да бъде като
нас? И защо „Неговата“ мисъл да бъде като нашата?
Истината е, че те са прави. Разбира се, че няма причина Бог да
бъде като нас... освен ако не е обратното. С други думи, единствена
та причина Божият промисъл да бъде като нашата мисъл е нашата
да е направена по подобие на Неговата - тоест, ако Бог ни е сътво
рил по Негов образ и подобие.
Точно това се случва в тази наша книга, тъй като в тази история
всичко е на обратно, наопаки. Тук всичко е с краката нагоре и с хас-
гара навън. На страниците, които следват, ще бъдете подканени да

помислите за последното от нещата, които стражите на консенсуса
искат от вас да мислите. Ще бъдете изкусени да допуснете в главите
си забранени мисли и да вкусите философии, които интелектуални
те лидери на нашата епоха определят като еретични, налудничави и
идиотски.
Бързам да ви успокоя, че въобще не възнамерявам да ви въвли
чам в какъвто и да било академичен дебат, нито да се опитвам да ви
убеждавам посредством какъвто и да било логически способ, че ня
коя от тези забранени идеи е единствено правата. Официалните ар
гументи „за“ и „против“ могат да бъдат прочетени във всеки стан
дартен академичен труд. Единственото, което целя да сторя, е да ви
помоля да събудите въображението си. Бих искал от вас да си пред
ставите какво ли би било, ако погледнете на света и неговата исто
рия от позиция, която е толкова отдалечена от всичко, на което са ви
учили в училище, че просто не можете да си представите!
Многоуважаваните ни най-напредничави мислители биха били
буквално ужасени и автоматично биха ви препоръчали дори да не се
спирате на подобни идеи, а какво остава - да размишлявате върху
тях. Открай време се полагат организирани и целенасочени усилия
за окончателното изтриване от вселената на паметта на подобни идеи,
дори и на най-дребното зрънце от тях. Съвременният интелектуа
лен елит е убеден, че ако допуснем даже само трошица от тези идеи
отново във въображението си, рискуваме да бъдем повлечени об
ратно към първобитната, атавистична форма на съзнание, която е
била в началото - мисловната слуз, излизането от която ни е стру
вало милиони години.
Тл какво , в крайна сметка , се е случило в началото на началата,

преди началото на времето? Кое е първичното мисловно събитие?
Според нашата история Бог се е втренчил в себе си. Вгледал се
е във въображаемото огледало и е видял бъдещето. Представил си е
същества точно като Себе си. Представил си е свободни, творчески
личности, способни да обичат толкова интелигентно и да мислят
толкова грижовно, че да постигнат пълна вътрешна трансформация
- за себе си и за другите. Тези същества биха могли да разширят
съзнанието си дотолкова, че да обгърнат необятността на Космоса,
22 А)конатон Блек
а в дълбините на сърцата си да разпознават тайните и на най-неуло-

вимите ходове. Понякога любовта у тях би била потисната, друг
път биха открили по-голямо щастие от другата страна на отчаяние
то, а защо не и от другата страна на лудостта.
Да се поставиш на мястото на Бог, изисква да си представиш, че
се взираш в собственото си отражение в огледалото. И да пожелаеш
от цялото си сърце това твое изображение, което виждаш, да оживее
и да заживее собствен живот.
В следващите глави ще стане ясно, че според огледалната исто
рия, която се преподава в тайните общества, точно това е сторил
Бог и точно това правят и неговите отражения - човеците - посте
пенно и на етапи, образуващи и постигащи независим живот, обг-
рижвани от Него, насочвани и поощрявани от Него.
Съвременните учени ще ви кажат, че в мигове на най-голяма бол

ка няма никакъв смисъл да си изплаквате очите и да виете до небеса
та, за да изразите чувствата си, защото там няма да намерите никой,
който да ви чуе. Единственият начин, по който могат да реагират
звездите, е с безразличие. А задачата на човеците е да израснат, да
съзреят и да се научат да живеят с това безразличие.
Вселената, която тази книга описва, е съвсем различна, защото
е сътворена с мисъл за човека.
В тази апокрифна история Вселената е антропоцентрична, всяка
отделна частица от нея е насочена към човечеството. Именно тази
Вселена ни е люляла в обятията си през вековете, именно тя ни е
изхранвала, тя е подпомогнала развитието на онова уникално нещо,
наречено човешко съзнание, и тя ни е насочвала във всеки важен
момент от нашия живот. Затова, когато някой от нас се разплаче и
завие от болка, Вселената се обръща към него и го обгръща със
съчувствие. А когато всеки от нас приближи до поредния кръстопът
в своя живот, Вселената затаява дъх и чака да види по кой път ще
поемем.
Учените се възторгват от мистерията и чудото на Вселената, раз
казват как всяка отделна нейна частица е свързана с останалите. Оби
чат да изтъкват различни удивителни факти, като например как все
ки от нас съдържа милиони атоми, които някога са се подвизавали в
тялото на Юлий Цезар. Обичат да подчертават, че всички ние сме
шезден прах - ала само в ра

зочароващия смисъл, че ато
мите, от които сме направе
ни, са изковани в пещите на
звезди, избухнали милиони
години преди раждането на
нашата Слънчева система.
Колкото обаче и да се надп
реварват в реториката си за
мистериите и чудесата на
I{солената, те не са в състо
яние да проумеят едно - че
Iяхната Вселена е вселена на
слепите сили.
Във вселената на наука
та материята превъзхожда
съзнанието. Съзнанието е
вторично, едва ли не случа
ен продукт на материята, не
съществен и напълно непри
същ на съществуването й.
Iд1,ин учен стига дори дотам,
чс да го определи като „болест на материята“.
Докато във Вселената, в която съзнанието предхожда материя
та, връзката между мисълта и материята е далеч по-близка и нераз
ривна. Тя е жива, дишаща, динамична. Всичко в тази Вселена е живо
и притежава някакво съзнание, дори и в по-малка степен, всичко е
чувствително и реагира интелигентно на нашите най-изконни, неиз-
казани, истински нужди. Тук материята не само е произлязла от ми
сълта на Бога, но и самото й създаване е с цел осигуряване на под
ходящите условия за разцъфването на човешкото съзнание. Тук
именно човешката мисъл, човешкото съзнание са фокусът на целия
космос, който ги развива и реагира на нуждите им. Човешкото съз
нание движи материята ако не в същата степен, то най-малкото по
същия начин, по който тя се задвижва от мисълта на Бога.
През 1935 г. австрийският физик Ервин Шрьодингер формули
ра прочутата си теза за начина, по който събитията се променят,
когато ги наблюдаваме. Така той по същество пренася към сфера
24 АЖонатан Ьлек
та на елементарните частици разбиранията и учението на тайните

общества.
На някакъв етап от детството си повечето деца започват да се
питат дали падащото дърво се чува, ако това става в гора, където
няма никой, който да го чуе. Та нали, ако никой не го чува, звукът не
може да бъде описан по същество като звук?! Тайните общества учат,
че разсъждение от този порядък е напълно вярно. Според тях пада
нето на едно дърво в гора, та била тя и най-затънтената на света, е
вследствие на някого, отнякъде, от което и да е време. В Космоса не
може да се случи нищо, което да не е под въздействието на човешка
та мисъл.
Прочутият теоретичен експеримент на Шрьодингер е свързан с
котка, поставена в кутия с радиоактивен материал. Вероятността това
вещество да убие котката е 50%. Статистическите вероятности кот
ката да бъде мъртва или да бъде жива са по 50% и това остава така,
докато не вдигнем капака на кутията, за да видим какво има вътре. И
точно тогава се случва истинското събитие - котката да е мъртва
или жива. Поглеждайки към нея, ние или я убиваме, или я спасява
ме. Тайните общества още от зората на времето споделят разбира
нето, че ежедневният ни свят се държи по абсолютно същия начин.
Вероятностите монетата, хвърлена при строги лабораторни ус
ловия, да се приземи с ези или тура, се равняват на 50% и за тайните
общества. В този смисъл те споделят законите на вероятностите.
Но подчертават, че те са константни тогава и само тогава, когато
експериментът се извършва при лабораторни условия. Иначе каза
но, законите на вероятностите важат само при съзнателното изк
лючване на всички елементи на човешката субективност. В нормал
ния ход на живота, когато човешкото щастие и надежди за сбъд
ване на желанията зависят изцяло от заровете на съдбата, зако
ните на вероятностите престават да важат. На тяхно място
започват да действат по-мощни и по-неуловими закони.
Днес вече приемаме като напълно нормален факта, че емоцио
налните ни състояния оказват влияние върху кондицията на тялото
ни, както и че дълбоко стаените, силни и дълготрайни емоции са в
състояние да породят коренни промени у нас - било в посока на
лечение, било на болка, тоест т.нар. психосоматични ефекти. Но във
Вселената, за която разказва апокрифната история, емоционалните
ни състояние оказват директно въздействие и върху света извън те-
пата ни. В тази психосоматична вселена поведението на физически

те обекти в пространството се влияе директно от мисловните ни със
тояния, без да се налага да правим нищо по този въпрос. Така ние се
оказваме в състояние да задвижваме материята само чрез начина,
но който я поглеждаме.
В наскоро публикуваните мемоари на Боб Дилън - „Хроники,
том първи той разказва за онова, което би се случило, ако някой
човек реши да промени времето, в което живее. За тази цел „трябва
да притежаващ сила и власт над духовете - лично аз съм го правил
веднъж“. Според него „хората, които умеят това, виждат в сърцеви
ната на нещата, истината за нещата. При това не в метафоричен
смисъл, а наистина виждат - поглеждат метала и го карат да се то
пи, виждат го такъв, какъвто е.“
Обърнете внимание на факта, че Боб Дилън изрично подчертава
липсата на метафоричен смисъл в думите си. Говори директно и поч
ти буквално за могъщата мъдрост на древността, съхранявана от
чайните общества, в която се къпят всички велики художници, мис
лители и писатели, изковали човешката култура. А в сърцевината на
тази мъдрост се крие представата, че най-дълбоките извори на на
шия мисловен живот са и най-дълбоките извори на физическия ни
свят, защото във вселената на тайното познание цялата химия е
психохимия, а начините, по които физическото съдържание на Все
лената реагира на човешката психика, се описват от по-дълбоки и
по-могъщи закони, отколкото законите на материалната наука.
Тук е мястото да подчертаем, че чрез израза „по-дълбоки зако
ни“ имаме предвид нещо много повече от обикновения „късмет“
на любителя на хазарта и доста повече от неприятностите, които
уж вървели все по три. Чрез този израз тайните общества имат
предвид закони, които се вплитат и вмъкват в самата тъкан на жи
вота на всеки отделен индивид, на нейното най-основно ниво, как-
то и великите и сложни модели на провидението, оформило и дало
насока на историята на света. Основната теза, от която изхожда
тази книга, гласи, че хрониките на миналото притежават много по-
дълбока структура, че събитията, които по традиция обясняваме
на езика на политиката и икономиката, биха могли да бъдат разб
рани и разгледани много по-ефективно в рамките на други базис
ни духовни модели.
26 ЛЛонатан Влек
Всички обърнати с краката нагоре , с хастара навън и отзад нап

ред концепции на тайните общества, всичко чудато, умопомрачи
телно и възхитително, което следва оттук нататък, произлиза от
убеждението, че съзнанието предхожда материята. Не разполагаме
с почти никакви данни, на които да се опрем, за да решим какво
точно се е случило в началото на времето, но изборът на позиция,
който правим по този въпрос, оказва огромно въздействие върху
оформянето на разбиранията ни за начина, по който върви светът.
Ако вярвате, че материята предхожда духа, се налага да обясни
те как случайното смесване на химически вещества е създало съзна
нието - задача, която със сигурност не е по силите на никого. Ако
пък вярвате, че материята се предхожда от космическия дух, сте из
правени пред също толкова трудния проблем да обясните как точно
е станало това, да формулирате ясен модел.
Още от жреците на древните египетски храмове до съвременните
тайни общества, от Питагор до Рудолф Щайнер - великия австрийски
философ и адепт на тайното познание от края на XIX и началото на
XX в., този модел неизменно е включвал поредица от мисли, емана
ция на Космическия разум. В началото чиста мисъл, тези еманации
на ума впоследствие се превръщат в нещо като протоматерия, енер
гия, която настъпателно се сгъстява, за да се превърне в материя, но
толкова ефирна, че е по-фина и от газ, без никакви частици. Постепен
но тези еманации се превръщат в газ, след това в течност и накрая
придобиват характеристиките на твърдите вещества.
Кевин Уоруик е професор по кибернетика в университета на Ре-
динг, Великобритания, един от водещите световни учени в сферата
на изкуствения интелект. Намиращ се в постоянно творческо сърев
нование с колегите си от Масачузетския технологичен институт в
САЩ, той вече е създал роботи, които са в състояние да взаимо
действат с околната си среда, да се обучават и да приспособяват
поведението си към нея. Тези роботи демонстрират ниво на интели
гентност, съответстващо на нивото на по-нисшите животински ви
дове, например пчелите. Но според учения в рамките на не повече
от пет години роботите му ще са достигнали нивото на интелекта на
котките, а след десет години ще бъдат интелигентни колкото чове
ците, ако не и повече. Същевременно Уоруик се намира в процес на
създаване на ново поколение роботизирани компютри, за които се
Алхимична гравюра от
„Мутус Либер“, анонимна
публикация от 1677 г.
Валхимията утаяването на
утринната роса е символ на
еманацията на Космическия
разум в сферата на
материята. Както се казва
в кабалата, Аревният на
всички времена разтърсва
буйната си коса и ръси роса
от божествена бяла
светлина. В случая росата е
символ на духовните сили,
които действат върху
съзнанието през нощта. По
тази причина нечистата
съвест е в състояние да ни
причини безсънна нощ.
Гравюрата показва двама
адепти, които събират
росата - иначе казано,
жънат плодовете на
духовните упражнения,
които са извършили преди
лягането си.
надява, че ще бъдат в състояние да проектират и произвеждат други

компютри, като всяко следващо поколение поражда по-ниското по
коление под него.
Според космологията на древността и според тайните общест
ва, еманациите на Космическия разум трябва да се разбират по съ
щия начин - като работещи отгоре надолу в йерархичен ред, от най-
висшия, най-могъщ и всепроникващ принцип към все по-тесните,
по-частни и по-конкретни такива, с други думи - всяко ниво направ
ляващо и насочващо нивото непосредствено под себе си.
Тези еманации се разглеждат в известна степен и като персони
фицирани, притежаващи своеобразен интелект.
Когато през 2001 г. слушах Кевин Уоруик как представя откри

тията си пред своите колеги от Кралския научен институт, станах
свидетел и на ожесточените критики, отправени срещу него. Крити
ките бяха породени от възмущението на определени лица от твър
денията на Уоруик, че роботите му са интелигентни, откъдето след
вало, че имат съзнание. Както и да стоят нещата обаче, безспорна
истина е, че мозъците на тези роботи се развиват някак си по орга
ничен път. Всеки от тях има своя специфична индивидуалност, об
щува с останалите роботи и прави избори, които са отвъд цялата му
програма, с която е бил създаден.
Кевин се аргументира с довода, че роботите му може и да не
притежават съзнание в човешкия смисъл на думата, но пък същото
е положението и при кучетата! Кучетата са съзнателни същества по
кучешки начин, а роботите - по роботски. В определени отношения,
например способносгга за скоростно извършване на сложни и обемни
математически изчисления, съзнанието на роботите далеч надвишава
дори нашето, човешкото.
В същия смисъл бихме могли да разглеждаме и съзнанието на
еманациите на Космическия разум.
Тук е мястото да си спомним за тибетските духовни наставници,
за които се твърди, че са в състояние да оформят определени мисли,
наречени тулпи - посредством невероятна концентрация и визуали
зация. Тези същества, тулпите, които могат да се определят като
мисловни същества, придобиват известна независимост, отдалеча
ват се и изпълняват заповедите на своите господари. Швейцарският
маг от XVI в., познат повече като Парацелс, пише за нещо подобно
- за същество, наречено „аквастор“, което се ражда от силата на
концентрираното внимание и което е в състояние да се сдобие със
свой собствен живот и при определени обстоятелства да стане дори
видимо и осезаемо.
Както разказва древната и тайна доктрина на всички световни
култури, на най-ниското ниво на йерархията тези еманации, тези мис
ловни същества на Космическия разум се сливат толкова плътно,
че създават впечатлението за твърдо вещество.
Днес, ако искате да откриете словесните средства, подходящи за
описването на този странен феномен, бихте могли да се обърнете
към квантовата физика. Но според учението на тайното познание
преплитането на невидимите сили с цел създаване на материалния
• пят открай време се разглежда като мрежа от светлина и багри -

пий, казано на алхимичен език, матрицата.
.Водещите УЧЕНИ ПИТАТ: наистина ли целият ни живот е сън?“

I ома заглавие се появи във вестник „ Съндей таймс “ през февруа
ри 2005 г. Сюжетът на статията се въртеше около размислите на
. ьр Мартин Рийс, член на британското Кралско астрономическо
дружество, който казва следното: „Само за няколко десетилетия
компютрите се развиха от обикновени машини, способни да симу
лират единствено прости зададени модели, до мозъци, които са в
« мстояние да създадат виртуални светове с най-големи подробнос
ти. И ако тази тенденция продължи, в най-скоро време вероятно
II io разполагаме с компютри, които ще могат да симулират свето-
нг, по-сложни дори от света, в който си мислим, че живеем. А тази
вероятност поставя един важен философски въпрос: възможно ли
е и пие самите да сме част от подобна симулация и възможно ли е
онова, което си мислим, че е Вселената, да не е нищо повече от
небесен свод, а не истинският Космос? Нищо чудно и ние самите
да сме симулирани!“
Налага се да припомним и по-широкия контекст на тези размиш-
иоиия - факта, че все повече учени започват да се дивят на степента
па фина настройка, през която е трябвало да преминем през своята
('полюция. А този факт ги кара да поставят под въпрос реалността и
да се питат кое е истинско и кое - не.
Изкуството се старае да не изостава от последния развой в нау
ката. Налице са редица филми и романи, които допринасят за наша
та аклиматизация към идеята за „виртуалната реалност“. Филип Дик,
който е може би първият писател, хвърлил семената на подобна кон-
1iопция в почвата на популярната култура, притежава редица умения
и сферата на променените състояния на съзнанието и паралелните
измерения. Неговият роман „ Сънуват ли андроидите електричес
ки овце?“ бе филмиран в една култова лента със заглавие „Блейд
Нанър Сред другите филми на тази тема са: „ Специален доклад
също базиран на един от романите на Филип Дик, „Зов за завръща
не“, „Шоуто на Труман “ и „Красив у м “. Ала култовият хит без
съмнено е „Матрицата “.
В „Матрицата“ страховити, облечени в мрачни одежди зло
деи, охраняват виртуалния свят, който наричаме реалност, за да ни

контролират и направляват за свои си нечестиви цели. В известен
смисъл концепцията на филма отразява постулатите на мистичните
школи и тайните общества. Въпреки че всички същества, които жи
веят под воала на илюзията, са част от йерархията на Божиите мис
ловни еманации, някои от тях демонстрират смущаваща морална
двойственост.
Това са същите онези същества, които хората от света на древ
ността възприемат и рисуват като свои богове, духове и демони.
Н аново събуденият интерес на част от академичния авангард към

възможностите на древното разбиране за Космоса е повече от оку
ражаващ знак. Макар съвременната чувствителност да проявява тър
пение към метафизиката, възприемайки я като изтъкана от високо-
морални и изтънчени абстракции в сложна градация, истината е -
както ще ви каже всеки почтен историк на идеите, че космологията
на древния свят е всъщност една великолепна философска машина.
Със своите преплитащи се и еволюиращи измерения, със сблъсъка,
сливането и преплитането на великите си системи, с мащабите, ком-
плексността и удивителната си обяснителна мощ тя напълно дос
тойно съперничи на науката на модерността.
Не можем просто да кажем, че физиката е заменила напълно
метафизиката, правейки я излишна. Защото между двете системи
съществуват коренни различия, тъй като обектите на техните изс
ледвания са съвсем различни неща. Модерната наука обяснява как
Вселената е станала такава, каквато е. Древната философия - или
поне онази от вида, за който говорим в тази книга, обяснява как
преживяването ни на Вселената е станало такова, каквото е. Най-
великото чудо в света на езотеричната философия е човешкото съз
нание.
Учените продължават да се дивят на невероятния баланс между
различните фактори, необходими за раждането и поддържането на
живота на Земята. Говорят за баланс между горещината и студа,
между влагата и сушата, за това, че Земята се намира на най-подхо
дящото разстояние от Слънцето (нито по-далече, нито по-близо), че
Слънцето се намира точно на този етап от своята еволюция (нито
по-горещо, нито по-студено), и т.н. А на по-фундаментално ниво
съществуването на материята се определя като пряко зависимо от

определени стойности на гравитацията и магнетизма, и на равнове
сието между тях (нито по-силни, нито по-слаби). Изброяването мо
же да продължи още десетки страници.
Заставайки на позициите на езотеричната философия, веднага
започваме да прозираме, че за субективното ни съзнание са били
необходими идентични, невероятни поредици от баланси - сили и
фактори, които да придадат на преживяванията ни структурата, ко
ито те имат. В случая в думата „баланс“ не влагам нейния разгово
рен смисъл, касаещ емоциите ни, които все трябвало да бъдат в
баланс - нито много силни, нито много слаби. За мен балансът
има много по-дълбоко, основно, фундаментално значение.
Какво, да кажем, е необходимо, за да направим възможен вът
решния набор от разкази, които навързваме един след друг, за да
формираме основното си усещане за самоличност? Отговорът, раз
бира се, е ясен - необходима е памет. Само чрез спомена за онова,
което съм правил вчера, мога да се идентифицирам с човека, който е
извършил тези конкретни неща. Същественото в случая е, че за цел
та ни е необходима особена степен на паметливост - нито прекаде
но силна, нито твърде слаба.
Италианският белетрист Итало Калвино, един от съвременните
писатели, избрали да тръгнат по пътя на древната мистична фило
софия, като че ли го е казал най-добре: „Паметта трябва да бъде
достатъчно силна, за да ни помага да действаме, без да забравяме
какво сме искали да направим; да се учим, без да преставаме да бъ
дем същите личности; но и едновременно с това трябва да бъде дос
татъчно слаба, за да ни позволява да се придвижваме напред към
бъдещето.“
Необходими са и други равновесни състояния, които да ни поз
воляват да мислим свободно, да тъчем мисъл след мисъл около яд
рото, представляващо нашето усещане за самоличност. Трябва да
имаме възможността да възприемаме външния свят посредством
сетивата си, но точно толкова важно е и да не се оставяме да бъдем
потопени в чувствата си, които, ако им се предостави шанс, биха
могли да окупират цялото ни мисловно пространство. Ако допус
нем последното, не бихме могли нито да разсъждаваме, нито да из
ползваме въображението си.
Самият факт на съществуването на този баланс е точно толкова
невероятен, колкото е например фактът, че нашата планета не е ни-

то прекалено близо, нито препалено далече от Слънцето.
Паралелно с това притежаваме способността да преместваме точ
ката на съзнанието си около вътрешността на нашия живот - подоб
но на курсора по монитора на компютъра. В резултат на това сме
надарени със свободата да избираме за какво да мислим. Ако не
притежаваме точната доза баланс на привързаност и отдалеченост
от вътрешните си пориви - от една страна, и от възприятията си на
външния свят - от друга, то дори в този момент не бихте разполага
ли със свободата на избор да откъснете вниманието си от страница
та, която сега четете, за да помислите за нещо друго.
И така стигаме до ключовия извод: ако най-фундаменталните
характеристики на човешкото съзнание не се дефинираха посредст
вом изброените фини баланси и настройки, за нас не биха били въз
можни нито свободната мисъл, нито свободната воля.
А когато стане въпрос за най-ярките точки на човешкото прежи
вяване - онези, които американският психолог Ейбрахам Маслоу
сполучливо определя като „върхови преживявания“, се включват в
действие още по-фини балансиращи настройки.
Например в повратните моменти от нашия живот ни се налага
да вземаме важни решения. Тогава в действие отново влиза истори
ческата памет, универсалният човешки опит, който ни подсказва, че
ако се опитаме да осъзнаем посредством вродения си интелект кое е
най-доброто за нашия живот, ако го направим с добри намерения и
от все сърце, ако го сторим с търпение и смирение, то тогава - може
би - бихме могли да съзрем правилния за себе си път. И веднъж
взели правилното решение, избраният начин на действие обикнове
но изисква да впрегнем цялата сила на волята, на която сме способ
ни - или най-малкото, докато сме в състояние да я издържим, за да
достигнем до успешен завършек. Този подход е сърцевината на це
лия ни живот като човешки същества.
Няма никаква неизбежност във факта, че съзнанието ни има точ
но тази структура, която прави възможни изброените свободи, въз
можностите ни да избираме правилните за нас неща, да израстваме
и да се превръщаме в добри, дори героични личности - освен ако не
вярвате в провидението, което ще рече, освен ако не вярвате, че
всичко това е било писано да стане.
Следователно човешкото съзнание е също едно от чудесата на
гнета. И ако днес като че ли сме престанали да го забелязваме, то

древните нито за миг не са преставали да му се дивят. Както скоро
11 ю разберем, интелектуалните водачи на древността са проследява
ни и най-неуловимите промени в човешкото съзнание точно толко-
на усърдно и прилежно, колкото съвременните учени проследяват
измененията в околната среда. Техният разказ за историята - с
всичките й митични и свръхестествени случки, е всъщност разказ
ш еволюцията на човешкото съзнание.
Модерната наука се опитва да наложи тясна, редукционистка
гледна точка върху човешкото съзнание. Тя полага неистови усилия
да ни убеди в нереалността на елементи, та били те и постоянно
повтарящи се, които не може да обясни. Сред тях са странната мощ
па молитвата, силните предчувствия, усещането, че някой те наб
людава, доказателствата за наличие на телепатия, астралните пъту
валия и данните от тях, многозначителните съвпадения и редица дру
ги неща, които съвременната наука предпочита набързо да замете
под килима.
И което е далеч по-важно, науката - или поне в тази своя редук
ционистка настройка - отрича универсалното човешко преживяване
на смисъла на живота. Някои учени стигат дори дотам, че да се чу
дят дали си струва да задаваме въпроса за смисъла на живота, има
ли го или не.
В тази наша апокрифна история ще видим, че повечето от инте
лигентните люде, живели на тази земя, са били поклонници и при
върженици на езотеричната философия. А моето лично виждане е,
че всеки интелигентен човек рано или късно се е опитвал или се
опитва да достигне до нея.
Съвсем естествено и човешко е да се запиташ дали животът има
смисъл, а най-изчерпателните, най-задълбочените и най-концентри-
рани мисли по този въпрос дава езотеричната философия. Впрочем,
преди да се впуснем в това повествователно пътешествие, от жизне
новажно значение е да приложим още едно. строго философско раз
граничение към по-нежните ръбове на съвременната научна мисъл.
П онякога нещата се объркват и животът изглежда безсмислен.

Но в други моменти смисълът на живота, на нещата, които вършим,
се набива от пръв поглед. Например има мигове, когато животът ни
34 Ажонатан Блек
сякаш взема погрешен завой - провал на важен изпит, загуба на

работа или край на любовна връзка, но ето че не след дълго и най-
неочаквано намираме истинското си призвание или срещаме ис
тинската любов. И всичко това - вследствие на този привидно пог
решен житейски завой. Друг път става така, че внезапно се отказ
ваме да се качим на определен самолет, а после този самолет ка
тастрофира.
При подобни обстоятелства не можем да не стигнем до заклю
чението, че „някой там горе“ се грижи за нас, следи всяка наша стъпка
и ни направлява. Вследствие на това е възможно да се сдобием с по-
наситено усещане за крехкостта на живота, за това, колко различно
и необратимо биха се развили нещата, ако не е бил онзи неуловим,
почти мистичен подтик, който ни е накарал да вземем точно това
решение.
В същия ред на мисли със своята земна, научно ориентирана
част бихме могли да разгледаме определено съвпадение като слу
чайно събиране на сходни събития, но дълбоко в себе си да имаме
усещането, че съвпадението в никакъв случай не е въпрос на слу
чайност. При преживяване на някакво съвпадение повечето от нас
долавят лек намек, макар и обикновено мимолетен, за наличието на
важен модел от значения, скрит дълбоко в хаотичната плетеница на
нашето ежедневие.
А понякога, точно когато си мислят, че вече няма никаква на
дежда, хората установяват, че от другата страна на отчаянието ги
очаква щастие; или че странната, изпепеляваща омраза всъщност
крие кълновете на любовта. По причини, на които ще се спрем по-
нататък, в съвремието ни въпросите за щастието са неразривно свър
зани с понятието за сексуалната любов, поради което често именно
преживяването на влюбване ни зарежда с усещането, че „това е би
ло писано“.
Н апоследък редица водещи учени твърдят, че науката е на път

да обясни всичко в живота и във Вселената. Подобни твърдения се
чуват преди всичко във връзка с прочутата „струнна теория“ на
физиката, от чието формулиране се очаква да осветли всички сили
на природата, обединявайки законите на гравитацията с физиката
на квантовия свят. Тогава сме щели да имаме възможността да
свържем разумните закони, които управляват видимите от нас обек

ти, със съвсем различното поведение на обектите от сферата на
елементарните частици.
Щом веднъж струнната теория бъде окончателно формулирана,
ще разберем всичко, което има да се разбира за структурата, произ
хода и бъдещето на Космоса. И така ще сме обяснили всичко, което
има да се обясни, защото - както твърди науката - няма нищо друго.
На фона на всичко това, и преди да започнем да навлизаме в
тайните на скритото познание, се налага да направим едно ясно раз
граничение. То касае думата „смисъл“ - смисълът във връзка с въп
росите за значението на живота и смисълът според гледището на
учените.
Момче си урежда среща с момиче, обаче момичето му погажда
номер. Момчето е обидено и бясно. Иска да разбере болката, която
го е сполетяла. Когато накрая успява да се добере до момичето и
започва да го разпитва, основният му въпрос, разбира се, е ЗАЩО?
„Защото изпуснах автобуса“ - казва тя.
„Защото се наложи да остана до късно на работа.“
„Защото бях заета с други мисли и не забелязах колко е часът.“
„Защото съм нещастна за нещо.“
Той обаче продължава да настоява и продължава да задава въп
роса ЗАЩО, и ето че накрая получава онова, което сам си търси:
„Защото не искам да те виждам повече!“
Когато задаваме въпроса ЗАЩО, той може да бъде приет по два
различни начина: или като изискващ първите, уклончивите отгово
ри на момичето, което го прави равнозначен на въпроса КАК, тоест,
изискващ отговори, предоставящи последователността от причина
и следствие, от удрянето на атом в друг атом, или ЗАЩО да бъде
приет по начина, който изисква момчето, което е по същество опит
за измъкване истината за НАМЕРЕНИЕТО.
По аналогия, когато задаваме въпроса за смисъла на живота и
Вселената, всъщност нямаме желание да научим КАК се е случило
това в рамките на причинно-следствените връзки между подходя
щите елементи и условия, довели до образуването на материята,
звездите, планетите, органичните вещества и т.н. Обратното, стре
межът ни е да се запознаем с НАМЕРЕНИЕТО зад всичко това.
Следователно, големите въпроси от типа „ЗАЩО“ - ЗАЩО е
животът? ЗАЩО е Вселената? - в рамките на най-елементарните
АЛонатан Влек
фниогофски разграничения не биха могли да получат подходящите

ш отговори от учените или, ако трябва да бъдем по-точни, от учени,
действащи в ролята си на учени. Ако попитаме: „ЗАЩО сме тук?“,
по-вероятно е да бъдем засипани с отговори, които - подобно на
уклончивите отговори на момичето - са напълно правдоподобни, в
смисъл че са граматически верни отговори на въпроса, но които ос
тавят в устата ни известен горчив привкус, тъй като не отговарят на
въпроса ни по начина, който дълбоко в себе си очакваме.
Истината е, че всички ние притежаваме дълбоко стаен, вероятно
неизкореним копнеж да получим отговори на този въпрос на ниво
НАМЕРЕНИЕ. А учените, които не са в състояние да схванат тази
разлика, независимо колко брилянтни са те като учени, във фило
софски план са бавноразвиващи се.
Няма съмнение, че всеки от нас би могъл да вземе решение да
придаде цел и смисъл на части от своя живот. Ако избера да играя
футбол, ритането на топката в мрежата безспорно е голяма цел. Ала
животът ни като цяло, от раждането до смъртта, не би могъл да има
значение без мисъл, съществувала преди него - мисъл, която да му
предаде смисъл.
Същото е валидно и за Вселената.
Когато слушаме учените как определят Вселената като „смис
лена“, „прекрасна“ или „загадъчна“, трябва да имаме предвид, че те
най-вероятно използват тези епитети с известна доза интелектуална
нечестност. Една атеистична Вселена би могла да бъде смислена,
прекрасна или загадъчна единствено във вторичен и доста разочаро
ващ смисъл - в същия смисъл, по който за обикновения факир на
сцената се говори, че правел „магии“. И наистина, когато се стигне
до великите въпроси за живота и смъртта, всички сложни уравнения
на науката не са нищо повече от трудни и твърде витиевати начини
за изричане на простичката фраза: „Просто не знаем.“
Д нес се полагат неимоверни усилия да бъдем отказани от зада

ването на въпроси за живота и смъртта.
Защо сме тук? Какъв е смисълът на живота?
Наставляват ни, че подобни питанки са напълно безсмислени. И
така, ден подир ден постепенно изгубваме усещането за това, колко
е хубаво да си жив.
Целта за написването на тази книга е усещането, че нещо ценно

е застрашено от окончателно задушаване, в резултат на което днес
пие сме по-малко живи, отколкото сме били някога.
Убеждението ми е, че ако погледнем към фундаменталните ос
нови на човешкото съществуване от по-различен ъгъл, може би ще
успеем да прозрем, че науката всъщност не знае чак толкова, колко-
то твърди, че знае, тъй като й се изплъзва най-важното - дълбините
и върховете на човешкия опит.
В следващата глава ще се видим през съзнанието на посветени
те от древността и ще разгледаме света от тяхната гледна точка. Ще
си припомним мъдростите на познанието, което днес сме забрави
ли, и ще прозрем, че от неговата перспектива дори и онези неща,
които съвременната наука ни подтиква да разглеждаме като най-
верни, солидни и истински, са всъщност просто въпрос на интерп
ретация, една своеобразна и причудлива игра на светлината.
Втора глава
Разходка из лесовете
на древността
Светът през очите на древните
З атворете очи и си представете бюро - красиво бюро, бюрото,

на което бихте искали да работите. Колко голямо би било то? От
какво дърво би било направено? Каква форма би имало? Боядисано,
полирано или голо? Елементи от дърворезба? Някакви други харак
теристики? Представете си го колкото ви е възможно по-ярко.
А сега погледнете към истинското си бюро.
За кое от тях можете да бъдете сигурни, че знаете истината?
За кое от състоянията можете да се чувствате по-убедени - за
съдържанието на мислите си или за обектите, които регистрирате
чрез сетивата си? Кое е по-реално - мисълта или материята?
Дебатът, породен от тези и други подобни въпроси, стои в осно
вата на цялата човешка философия.
Днес повечето от нас биха избрали по-скоро материята и пред
метите, отколкото мисълта и идеите. Склонни сме да възприемаме
физическите предмети като мерило за реалността. За разлика от нас
обаче Платон определя идеите като „нещата, които са истински“. В
света на древността като вечни истини и неща, в които винаги мо
жем да бъдем сигурни, се възприемат обектите на човешката ми
съл, а другите, извън нас - като несвойствени, преходни и повърх
ностни. Най-същественото обаче е, че някога хората са вярвали в
една Вселена, в която мисълта предхожда материята, но не защото
са претеглили внимателно философските аргументи „за“ и „против“
и са стигнали до обосновано решение, а защото са гледали на света
като материя, произляза от съзнанието.
Докато нашите мисли са бледи и неясни в сравнение с впечатле

нията, получавани от сетивата, при древните е било точно обратно
то. Хората от онази епоха не са имали особено силна връзка с пред
метите. За тях те не са били така ярко очертани и разграничими,
както са за нас.
Ако се вгледате в изображение на дърво от стените на някой
древен храм, няма начин да не забележите, че художникът не се е
заглеждал много в дърветата, за да провери как клоните се свързват
с дънера. Защото в древността никой не е гледал на дървото по на
чина, по който го гледаме ние.
В наши дни сме свикнали да отреждаме на нашите мисли един

ствено второстепенна роля. Водим се по наложената интелектуална
мода да разглеждаме мислите само като набор от думи - може би,
поръсени с малко подправки, чувства и образи, но и с предварител
ното условие, че само думите имат значение.
Ако се размислим върху това съвременно схващане, автоматично
ще прозрем, че то е в пълно противоречие с ежедневния ни опит. Да
вземем за пример една съвсем обикновена мисъл като: „Тази вечер
не трябва да забравям да звънна на майка ми!“. Ако направим опит
да обследваме подобна мисъл, проследявайки я как се вплита в по
лето на съзнанието ни, ако се опитаме да я огледаме, за да хвърлим
известна светлина върху нея, непременно ще забележим, че тя е об
гърната от крехък пласт словесни асоциации - от същия тип, какъв-
то бихме срещнали като оценка при завършването на асоциативен
тест при психоаналитика.
А ако се концентрираме още по-силно, възможно е да стане
ясно, че тези асоциации се коренят в спомени, придружени от чув
ства. Както ще ви каже всеки психоаналитик, вината, която изпит
ваме, че не сме се обадили навреме на майка си, се корени в сло
жен възел от чувства, които ни връщат обратно в детството - же
лание, гняв, чувства на загуба и предателство, зависимост и жаж
да за свобода. И докато размишляваме върху усещанията си за
загуба, се събуждат и други чувства - носталгия по времето, кога
то животът ни вероятно е бил по-лесен, когато „аз и мама“ е било
едно понятие - и тези чувства постепенно връщат към живот ста
рия модел на поведение.
Екскурзоводите из историческите обекти на древността имат една типична

фраза: „Погледнете тази рисунка на Лените, които перат в реката, или на
мъЖете, които Жънат Житото! Същото моЖе да се види и до ден днешен само на
няколко километра оттук!“ Има два вида история, първият от които е модерни
ят, разумен подход, който приема, че в човешката природа не се регистрират
никакви промени. Но тази история принадлеЖи към втория тип. Според него
съзнанието на човеците търпи драстични промени от епоха на епоха, та дори и от
поколение на поколение. Обърнете внимание на анатомично неточното и някак си
недовършено изобраЖение на дърветата върху стените на гробниците от Осма
династия! ХудоЖниците, изписали тези стени, са се интересували не толкова от
физическите обекти, а от боговете, представени само на няколко крачки от
дърветата. Онова, което те са разглеЖдали в подробности и с най-висшата форма
на концентрация, са били обектите от техните мисли. Тях те изобразявали в
злато, скъпоценни камъни и изумително точни детайли. Така нашата история
твърди, че противно на всичко, което моЖете да чуете от официалните екскурзо
води, всяка прилика меЖду мъЖете, събиращи реколтата днес, и мъЖете, Жънещи
преди 5000 години, е само привидна.
АПОКРИФНАТА ИСТОРИЯ НА СЬЕТА 41
Пръстен с герб от Микена, изобразяващ жрици с макове. Преживяването на

мисъл в нейната непрестанно изменчива, многоизмерна мощ вероятно е познато
на всички, експериментирали с упойващи средства като марихуана и опиум.
Професорът по биология Уилям Ембодън от Калифорнийския университет
предоставя убедителни доказателства в полза на заключението си, че в Аревен
Египет за постигане състоянието на транс са използвали синя лилия, опиум и
корени от мандрагора.
И докато продължаваме да се опитваме да заковем тази мисъл в

съзнанието си, тя от своя страна продължава да се гърчи насам-на-
там. Самият акт на наблюдението й я променя, предизвиква реакции,
често противоречиви. Постоянството не е присъщо състояние на ми
сълта. Тя е непрестанно изменчива, живо същество, което при никак
ви обстоятелства не би могло да се идентифицира веднъж завинаги с
мъртва буква от който и да е език. Точно поради тази причина Шопен-
хауер - поредният привърженик на мистичната философия - казва, че
„щом се опитаме да облечем дадена мисъл в думи, тя престава да
бъде истина“. Словото по никакъв начин не е в състояние да предаде
или улови многоизмерността на даден образ или чувство.
В тъмната страна и на най-обикновената и прозаична мисъл проб
лясват цели измерения светлина. Мъдрите мъже и жени на древния

свят са знаели много добре как да работят с тези измерения, поради
което в течение на хилядолетията са успели да създадат и усъвър
шенстват образите, изпълняващи точно тези функции. Както ни учат
мистичните школи, най-ранната история на света се разкрива пред
очите ни в поредица от образи именно от този тип.
Преди да се спрем на тези могъщи и призоваващи силите обра
зи, бих искал да подканя читателя да вземе участие в още едно уп
ражнение по въображение - да си представи как би възприел света
човекът на древността, кандидат за посвещаване в някоя от мистич
ните школи. Разбира се, от гледна точка на съвременната наука по
добно възприятие на света е плачевно илюзорно, но по-нататък в
тази книга ще се запознаваме с все повече и повече доказателства
как великите мъже и жени от миналото съвсем целенасочено са кул
тивирали у себе си това древно състояние на съзнанието.
Ще се запознаем с тяхното убеждение, че този поглед към света
им е помагал да виждат нещата такива, каквито са, да прозират на
чина, по който върви светът - поглед, който в определено отноше
ние превъзхожда модерния светоглед. Благодарение на всичко това
те са успели да върнат в „реалния свят“ прозрения, променили хода
на историята, и са го сторили не само чрез вдъхновяващи образци
на изкуството и литературата, а и чрез някои от най-великите науч
ни открития.
Та нека сега се поставим на мястото на човека от древността,

живял преди две-три хиляди години, и да предприемем кратка раз
ходка из близката свещена горичка или някой храм, например Нюг-
рейндж в Ирландия или Елевсина в Гърция.
Придобивайки съзнанието на древния си предшественик, авто
матично разбираме, че за него гората и всичко в нея е живо. Всичко
диша, всичко го наблюдава. Сред дърветата невидими духове на
шепват древни предания. Лекият бриз, погалил бузата му, е милувка
на някой бог. А случайната светкавица в небето е изблик на косми
ческата воля - предупреждение, което вероятно го подтиква да ус
кори крачка. Може би намира подслон в близката пещера?
Когато човекът на древността се реши да влезе в пещера, той
има чувството, че се намира във вътрешността на собствения си
череп, откъснат в собственото си мисловно пространство. Ако из

качи върха на планина, той усеща как мисълта му се втурва във всич
ки посоки, далече отвъд хоризонта - и той става едно цяло с Вселе
ната. А през нощта възприема небето като Космическото съзнание.
Когато древният човек поеме по горска пътека, се изпълва с усе
щането, че следва съдбата си. Днес мнозина от нас си задават въп
роса: „Как се озовах в този живот, който като че ли няма нищо или
почти нищо общо с мен?“ Подобна мисъл е немислима за живеещия
в древния свят, където всеки отделен индивид напълно съзнава мяс
тото си във Вселената. Всичко, което му се случва - дори и случай
но съзряната мушица в снопа на слънчевия лъч, дори и жуженето на
пчелата или гледката на падащ врабец, - е било писано да се случи.
Всичко около него му говори. Всичко е наказание, възмездие,
награда, предупреждение или предчувствие. Ако види например ку
кумявка, тя не е просто символ на богинята - тя е самата Атина.
Или поне част от нея.
От ключово значение е специфичният начин на връзка на човеш
ките същества с физическата реалност. Древните са вярвали, че вся
ко нещо вътре в нас има своето съответствие в природата. Напри
мер червеите са във формата на черва, следователно те обработват
материята по начина, по който го правят червата. Белите дробове,
които ни дават възможност да се движим свободно през пространс
твото с лекотата на птиците, имат същата форма като птиците. Ви
димият свят е човечеството, обърнато с хастара навън. И белият
дроб, и птицата са изражение на един и същи дух - космическия, но
в различни негови проявления.
Учителите в мистичните школи съзират огромна значимост във
факта, че когато погледнеш към човешките органи от небето, раз
положението им отразява разположението на планетите в Слънче
вата система. Цялата биология на древните е астробиология. Днес
вече ни е известно, че Слънцето дава живот на всички живи същест
ва - изтегля растението от семето му, придумвайки го да расте на
горе. Но древните са познавали също така и силата на Луната, коя
то, за разлика от Слънцето, сплесква и разширява растенията. За
особено податливи на въздействието на Луната са считани грудко-
вите растения.
Още по-удивително е схващането, че сложните, симетрични
форми на растенията са причинявани от моделите на движение на
звездите и планетите по небесния свод. Както небесното тяло пое

ма по път, който се вие и завършва там, откъдето е започнал, така
и листото завършва своето движение, извивайки се. Например Са
турн, чиято орбита е твърде изострена, се възприема като офор
мящ бодличките на иглолистните растения. Съвпадение ли е, че
модерната наука доказа необичайно голямото съдържание на оло
во в иглолистните растения - металът, който според древните е
пораждан от планетата Сатурн?
Според тях формата на човешкото тяло също е повлияна от
модела на движението на звездите и планетите в небесния свод.
Например планетарните орбити се представляват от извивката на
ребрата, а възловите точки - от преплитащите се неврони.
Науката сътвори наскоро думата „биоритми“, за да опише био
химичната връзка на всяко живо същество със Земята, Луната и
Слънцето, функция от последователността на сезоните и от смяна
та на деня с нощта. Ярък пример за постоянен биоритъм е моделът
на съня. Древните обаче са познавали още множество биоритми,
далеч по-сложни в математическо отношение и при това такива, ко
ито се влияят и от най-далечните селения на Космоса. Например
човешките същества си поемат дъх средно по 25 920 пъти на ден,
което е броят на годините в една голяма Платонична (или галактич-
на) година (тоест броят на годините, за които Слънцето изминава
пълния кръг на зодиака). Средностатистическата продължителност
на човешкия живот или „идеалният“ човешки живот - 72 години -
съдържа същия брой дни като галактичната година.
Това усещане за свързаност между всички неща не касае единс
твено човешкото тяло. То се простира и върху съзнанието. Когато
нашият приятел от древността, разхождащ се из гората, зърне ято
птици, което прави завой в небето като едно цяло, не само му се
струва, че ятото е задвижвано от една мисъл - той напълно вярва, че
нещата са точно така. Ако животните в гората се стрелнат внезапно
и уплашено, ако са паникьосани от нещо, за него причината е в иг
рите на бог Пан. За нашия човек това е реалността. И тя е точно
такава, защото и самият той често е преживявал размислите на ве
ликите духове чрез своето съзнание и едновременно чрез съзнание
то на другите. Той е наясно, че когато прекрачи портите на мистич
ната школа и духовният му наставник представи на него и другите
ученици удивителни нови мисли, всички ще ги преживяват едновре
менно, сякаш Учителят е вдигнал пред очите им ярко кълбо и всич

ки го наблюдават едновременно. Всъщност тогавашният човек се
чувства много по-близо до хората, когато споделя мислите им, от-
колкото когато се намира във физическа близост до тях.
Днес сме настроени изключително собственически към мислите
си. Държим тяхното пораждане да ни бъде признато, държим лич
ното ни мисловно пространство да си остане неуязвимо - ничие друго
съзнание да не разполага с достъп до него.
Ала надали е необходимо да се спираме пространно върху тези
пристрастия, за да проумеем, че те не винаги пасват на опита. Ако
сме честни към себе си, трябва да признаем, че не винаги сме пър-
восъздателите на нашите мисли. Дори безспорни гении като Исак
Нютон, Йоханес Кеплер, Леонардо да Винчи, Томас Едисън и Нико
ла Тесла споделят, че често вдъхновенията им идват спонтанно, ся
каш насън, а понякога и буквално в съня им. И при повечето от нас
мислите ни идват спонтанно, просто нахлуват в съзнанието ни. В
разговорната реч често използваме изрази от рода на: „Хрумна ми,
че...“, „Осени ме една мисъл“ и т.н. Ако имаме късмет, в главите ни
може да се роди и някоя перфектно структурирана фраза, която да
накара цялата компания да се залее от смях.
И тогава, разбира се, имаме пълното основание да се къпем в
лъчите на краткотрайната си слава, макар че голата истина е твърде
различна - фразата просто е изскочила от устата ни, преди да сме
разполагали с каквото и да било време да я оформим съзнателно.
Истината за нашето ежедневие сочи, че мислите ни обикновено
нахлуват сами от някъде другаде в менталното ни пространство,
което сме свикнали да считаме за неприкосновено. Древните разг
леждат това „някъде другаде“ по-скоро като „някой друг“ - бог, ан
гел или дух. Но този бог, ангел или дух, който подсказва разни неща
на отделния индивид, не винаги е един и същи. Докато днес предпо
читаме да се определяме като притежаващи един-единствен център
на съзнанието, локализиран във вътрешността на главата ни, в древ
ността всеки човек се е възприемал като разполагащ с няколко раз
лични центъра на съзнанието, разположени извън главата.
Вече разбрахме, че боговете, ангелите и духовете се определят
като еманации на Великия космически разум - с други думи, че са
мисловни същества. Същите тези мисловни същества предпочитат
да се изразяват посредством човеците. И ако днес обикновено въз
приемаме хората като мислещи, то в древността са казвали, че мис

лите приемат човешки образ.
Както ще видим по-нататък, боговете, ангелите и духовете са в
състояние да породят огромни промени в съдбините на всяка една
нация. Фокусът на тези промени обикновено е конкретен индивид.
Например Александър Македонски и Наполеон са били проводници
на волята на велики духове и затова в продължение на дълги години
са жънели невиждани успехи. Никой не е бил в състояние да им се
противопостави и те са извоювали победа след победа, докато духо
вете не са ги напуснали. И тогава всичко се объркало.
Абсолютно същият процес се наблюдава при хората на изкуст
вото, които за определен период от живота си се превръщат в про
водници на волята на велик бог или дух. В такива периоди те като че
ли „намират собствения си глас“ и създават шедьовър след шедьо
вър, често трансформирайки съзнанието на цяло поколение, а поня
кога дори изначално променяйки посоката на културната история.
Ала след като духът ги напусне, художниците или писателите не
създават повече нито едно произведение, достойно да се нарече
шедьовър.
А понякога се случва така, че когато определен дух проникне в
съзнанието на творец, помагайки му да създаде неповторимо про
изведение на изкуството, същият този дух присъства и в моменти
те, когато произведението бива съзерцавано от другите. В тази
връзка един съвременник на Бах казва: „Когато Йохан Себастиан
свири на орган, дори Бог прекратява делата си и пристига на служ
бата.“
Съвременните християни са убедени, че Бог присъства лично
във виното и нафората по време на причастие, макар и по един твър
де неясен и съмнителен начин, който богословите и до ден днешен
не са успели да дефинират докрай. От друга страна, ако се зачетем в
литургиите, достигнали до нас от Древен Египет, и особено в „ Кни
гата за отваряне на устата ", или разгледаме хрониките, пазени в
Храма на весталките в Рим, съдържащи редовните „богоявления“ -
появи на боговете, от пръв поглед става ясно, че в онази епоха при
съствието на боговете при кулминацията на религиозната церемо
ния се е считало за нещо напълно естествено и очаквано, при това
по далеч по-внушителен начин, отколкото се опитват да ни го пред
ставят днешните християнски църковни служби. Тогава хората са
преживявали лично присъствието на боговете, усещайки го като из

пълващо и душите, и пространството около тях.
Когато в главата на човека, разхождащ се из лесовете на древ
ността, премине някоя мисъл, той я възприема като докосване от
крилото на ангел или от мантията на Бога. В такива моменти той
неизменно усеща нечие присъствие, макар не винаги да го вижда
или да е в състояние да го опише в подробности. Но веднъж навля
зъл в светостта на храма, той осъзнава не само крилата, не само
вихрушката от светлинни вълни и енергия, съставляващи Божията
роба. Насред светлината той съзира ангела или самия Бог. И в по
добни моменти той наистина вярва, че е зърнал същество от духов
ните селения.
Днес преживяваме миговете си на просветление като вътрешни
събития, докато древните са ги възприемали като породени отвън.
Древният човек, когото сега следваме, определено очаква мислов
ното същество, което той долавя, да бъде доловимо и дори видимо
и за останалите - нещо, което в наши дни бихме захвърлили с пре
небрежителното „колективна халюцинация“.
Ние, съвременните хора, не знаем как да приемаме подобни пре
живявания. Ние нямаме представа какво да правим, когато срещнем
безтелесно същество. Преди всичко нямаме представа кое е то. По
лагаме неистови усилия да открием истинско духовно преживяване,
но накрая нямаме представа дали сме го имали - нещо, което да си
заслужава името. В древността контактите със света на духовното
са били нещо толкова нормално, че на никого не би му хрумнало да
ги отрича. Впрочем на древните би било точно толкова трудно да
отрекат съществуването на духовете, колкото и на нас да изберем
да не вярваме в съществуването на масата и на стола пред очите ни.
Оскъдността на преживяванията от подобен характер прави вя
рата на съвременния човек в безтелесните същества почти невъз
можна. Впрочем църквата учи, че вярата е достойна за възхищение
тъкмо защото е трудна за постигане. И заявява, че колкото повече
вярата противоречи на доказателствата, толкова по-добре. Подобна
догма би звучала абсурдно в древността.
Ако ВЯРВАТЕ, ЧЕ в НАШАТА ВСЕЛЕНА съзнанието е първично спрямо

материята, ако подобно на древния човек сте убедени, че идеите са
по-реални от предметите, то тогава бихте приели колективните ха

люцинации далеч по-лесно, отколкото ако обитавате Вселена, в ко
ято материята предхожда съзнанието. Защото във втория случай по
добни духовни проявления са почти невъзможни за обяснение.
В историята, която държите в ръцете си, боговете и духовете са
онези, които контролират материалния свят и упражняват властта
си над него. Ще прочетете и за случаи, в които безтелесните същес
тва успяват да проникнат през бариерата между световете и да се
появят, макар и неканени. В не една и две хроники се разказва как
цели човешки общности са били внезапно обладани от неконтроли
руема сексуална енергия. Точно поради това общуването с духовете
се счита открай време за изключително опасно начинание. В древ
ността контролираното общуване с богове и духове е приоритет
най-вече на мистичните школи и храмовете.
Р обърт Темпъл , който напоследък работи като гостуващ про

фесор по история и философия на науката в университета на Луиз-
вил, САЩ, и по философия на науката в университета Дзинхуа, Пе
кин, още преди години привежда убедителни данни в полза на теза
та, че разбирането за Вселената, характерно за древни култури като
китайската и египетската, в редица отношения превъзхожда наше
то, западното. Доказва например, че египтяните не само че не са
изостанали и примитивни във връзка с подобни въпроси, а още пре
ди хилядолетия са били наясно, че системата Сириус се състои от
три звезди - факт, който модерната наука „откри“ едва през 1995 г.,
когато френски астрономи с помощта на мощни радиотелескопи ре
гистрират червеното джудже, впоследствие наречено „Сириус С“.
Същественото в случая е, че египтяните не са нито невежи, нито
наивни, както редица представители на съвременния научен елит се
опитват да ни внушат.
Едно от най-превратните убеждения, които сме приучени да при
писваме на древните, е преклонението им пред Слънцето и вярата
им, че то не е физичен обект, а по-скоро чувствително същество.
Коментарите на Робърт Темпъл върху някои текстове на Аристо
тел, Страбон и други антични философи доказват, че хората от оне
зи епохи са възприемали Слънцето като своеобразна леща, през ко
ято се пречупват лъчите на Бога, за да нахлуят от духовния в земния
Римски барелеф от I в., изобразяващ кандидат на път към церемонията

за инициация.
свят. Лъчите на останалите богове проникват посредством другите

планети и съзвездия. С промяната в позицията на небесните тела се
променят и разнообразните модели на влияние, които на свой ред
придават на историята посока и същност.
Завръщайки се при нашия приятел, разхождащ се из лесовете на
древността, разбираме, че той е имал преживявания с духовете, скри
ти зад Слънцето, Луната и другите небесни тела, работещи върху
различните части от ума и тялото му. Вече чувства краката си леки
като волния вестоносец Меркурий, а кръвта си - подобно на буйна
река от разтопено желязо, раздвижено от духа на Марс.
Състоянието на бъбреците пък е повлияно от движенията на Ве
нера. Съвременната наука едва наскоро започна да си дава сметка за
ролята на бъбреците при сексуалността на човека. В началото на
XX в. бе открито значението на този човешки орган за складирането
на хормона тестостерон. А после, през 80-те години, швейцарският
фармацевтичен гигант „Веледа“ започна серия тестове, доказващи,
че движението на планетите повлиява химичните промени в метал
ните солни разтвори до такава степен, че те биха могли да бъдат
зърнати и с просто око дори и когато влиянията са толкова слаби,
че почти не могат да бъдат регистрирани от съвременните уреди.
Ала още по-забележителен е фактът, че тези драматични проме

ни настъпват тогава, когато разтворът от метална сол се разглеж
да във връзка с движението на планетата, с която традиционно
се асоциира. Така медната сол, съдържаща се в бъбреците, се влияе
от положението на Венера, тъй като медта открай време се свързва
е тази планета. Възможно е някой ден съвременната наука да пот
върди изчерпателните знания на древните. Защото няма нищо по-
вярно от това, че Венера е планетата на желанието и страстта.
Мистичните школи учат, че освен съзнанието на ума, което всич
ки ние притежаваме, през сърцето към ума ни навлиза и сърдечното
съзнание, еманация от Слънцето. Или казано по друг начин, сърце
то е порталът, през който Слънчевият бог навлиза в живота ни. По
аналогия, бъбреците са проводници на нещо като бъбречно съзна
ние, еманация на Венера, което се разпростира и плъзва из цялото
ни тяло благодарение на тези органи. Съвместната работа на всички
тези центрове на съзнанието ни прави алтернативно влюбени, гнев
ни, меланхолични, неспокойни, храбри, замислени и т.н., формирайки
уникалната единица, наречена човешки опит.
Навлизайки през различните центрове на нашето съзнание, бо
говете на планетите и съзвездията ни подготвят за уникалните пре
живявания, за великите изпитания и сполуки, които Космосът е пред
видил за нас. А движенията на небесните тела формират самата
структура и същност на нашия живот.
В този миг ми говори Венера, защото ме води желанието, обаче
знам, че скоро ще се завърне Сатурн и ще ме обземат угризения.
В тази глава се опитахме да използваме някои от упражненията

по въображение, които се преподават от всяка езотерична филосо
фия. В следващата ще прекосим прага на великата мистична школа,
за да проследим древната история на Космоса.
Трета глава
Райската градина
Шифърът на „Битие“ • Влиза Господарят
на мрака • Хората цветя
Науката и религията единодушно постулират, че в началото Кос

мосът е преминал от несъществуване към съществуване на мате
рия. Иначе науката не е в състояние да каже почти нищо относно
този мистериозен преход, задоволявайки се най-вече със спекула
ции. Учените не могат да постигнат съгласие даже по въпроса дали
материята е била създадена наведнъж, или и днес продължава да се
създава.
За разлика от учените, в света на адептите и жреците от древ
ността съществува забележително единомислие по този въпрос.
Апокрифното им учение е зашифровано в свещените текстове на
най-великите религии по света. В тази глава ще се постараем да
разгадаем шифъра, заложен в „Битие“ - първата книга от Петокни-
жието, за да се запознаем е тайната история на света. Ще видим, че
определени, до болка познати фрази разкриват изумителни нови све-
гове на мисълта, могъщи нови пространства на въображението. Ще
проумеем и множеството паралели между нашите апокрифни хро
ники и тайното учение на редица други религии.
В НАЧАЛОТО ОТ ПРАЗНОТАТА НЕ СЕ ПРОЦЕЖДА Н И Щ О Друго, освен

материя, която е по-фина и неуловима и от светлината, а след нея -
невероятно фин газ. Ако човешкото око можеше да зърне зората на
историята, щеше да види само необятна космическа мъгла.
Този газ или мъгла е всъщност Майката на всичко живо, която
носи всичко, необходимо за създаването на живота. Богинята Май

ка, както ще започне да бъде наричана по-нататък, ще претърпи раз
лични метаморфози в хода на историята и ще приеме множество
различни форми, хиляди други имена. Но засега „Земята беше пус
та и неу строена“.*
Така стигаме до първия съдбовен обрат в хода на времето. Биб
лейското повествование продължава: „Тъмнина покриваше лицето
на Земята.“ Според библейските тълкуватели, последователи на езо-
теричната традиция, това е просто начинът, по който Библията каз
ва, че Богинята Майка е била нападната от пронизващ сух вятър,
който едва не унищожил потенциала за живот във Вселената.
И ако отново си представим, че наблюдаваме всичко това, щях
ме да видим как първите, процедени от Божия разум мъгли, биват
внезапно погълнати от втора еманация. Следва яростна буря, по
добно на онези редки и забележителни феномени, за които разказ
ват астрономите - вероятно смъртта на масивна звезда - само дето
сега, „в началото“, това трябва да е било в невъобразимо колосални
мащаби, обхванали цялата Вселена.
Така биха изглеждали нещата за човешкото око, но за очите на
въображението този гигантски облак мъгла и жестоката буря, която
връхлита отгоре му, биха изглеждали най-вероятно като сблъсък
между два титана.
П реди да се опитаме да открием смисъл в тези древни хроники

за раждането на Космоса и преди да се постараем да разберем защо
толкова много блестящи умове са вярвали в тях, се налага да напра
вим усилие да ги схванем по начина, по който са били представяни в
древността - като поредица въображаеми образи. Важно е да позво
лим на тези образи да проникнат в съзнанието ни по същия начин,
по който жреците и адептите са се надявали да бъдат възприети от
кандидатите за посвещаване.
Преди няколко години имах възможността да проведа разговор
с една от легендарните фигури на лондонския подземен свят - чо
век, който бе помогнал на един страшен злодей - Франк Мичъл „Лу-
* Всички библейски цитати в тази книга са от Библия на Библейското дружес

тво, 1990 г. - Бел. прев.
дия брадвар“ - да избяга от психиатричен затвор, а след това, ако се

вярва на слуховете, самият той полудял. Убил Лудия брадвар в зад
ната част на микробуса си с рязана пушка, а после започнал да се
къпе в кръвта му, хилейки се истерично. Ала най-яркият спомен на
този човек, който лично той определя като най-смразяващ, е от пе
риода на ранното му детство. Картината е на бой, който той е наб
людавал, когато е бил на две-три годинки.
Баба му се биела с голи ръце на калдъръмената уличка под вик-
торианските тераси на стария Ист Енд. Той си спомняше светлината
от газените лампи върху влажните камъни на настилката и разлете
лите се пръски слюнка, и как баба му приличала на великан - трома
ва и груба, но невероятно силна. Спомняше си как ръцете й, заякче
ни и изсъхнали от чуждото пране, с което тя изкарвала прехраната
им, се спускали отново и отново върху другата жена, въпреки че тя
вече била просната на земята и изобщо не била в състояние да се
защитава.
Твърде подобна на тази е и картината на битката между двете
титанични сили в началото на времето. Богинята Майка обикнове
но се възприема като любяща, животворяща и грижовна, успокои
телно закръглена и с благ поглед. Но да не забравяме, че тя прите
жава и ужасяваща страна на характера. Наложи ли се, тя може да
бъде изумително войнствена. Например народите на Древна Фри-
гия я знаят като Кибела - безмилостната богиня, която кара колес
ница, теглена от лъвове, и която изисква от своите поклонници да
се докарат до такъв необуздан и безпаметен делириум, че сами да
се кастрират.
Но противникът й е не по-малко плашещ и ужасяващ. Висок,
костелив, с болезнено бяла кожа и блестящи червени очи. Привеж
дайки се над Майката Земя, Господарят на мрака е въоръжен със
смъртоносна коса - издавайки самоличността си на всеки, който все
още не се е досетил за кого става въпрос. Защото, ако първата ема
нация от Божия разум търпи метаморфоза, за да се превърне в Бо
гинята на Земята, то втората еманация безсъмнено трябва да бъде
Богът на Сатурн.
Сатурн обхожда пограничните райони на Слънчевата система.
Той не само символизира - той е самият принцип на ограничението.
Така приносът на Сатурн към Сътворението е възможността за съ
ществуването на отделните обекти, обектите с конкретни грани
ци, а оттам и преходът от безформеност към форма. С други думи,

именно поради намесата на Сатурн във Вселената съществува зако
нът за идентичността, съобразно който нещо съществува и никога
не е нещо друго. Благодарение на Сатурн всеки обект заема опреде
лено пространство в определено време. Никой друг обект не може
да заема това пространство, нито пък е възможно за обекта да бъде
на две места едновременно. В египетската митология Сатурн е на
речен Птах - богът, който оформя Земята върху грънчарско колело,
а в повечето останали митологии Сатурн неизменно носи титлата
Rex Mundi, Кралят на света или Господарят на този свят, поради
контрола, който той притежава върху нашия материален живот.
Щом отделната единица е в състояние да съществува във време
то, то тогава тя може и да спре да съществува. Точно поради тази
причина Сатурн е богът на унищожението. Сатурн изяжда собстве
ните си деца. Понякога се изобразява като Бащата Време, а друг път
- като самата Смърт. Поради влиянието на Сатурн всичко, което е
живо на този свят, съдържа семето на собствения си край, и отново
заради Сатурн онова, което ни храни, в същото време и ни унищо
жава. Смъртта се съдържа във всичко в Космоса - втъкана е в ярко
то синьо небе, в стръкчето трева, в пулса от фонтанелата на бебето,
в светлината, бликаща от очите на любимия. Сатурн е този, заради
когото животът ни е толкова труден. Заради Сатурн всеки меч е двув-
ръх и всяка корона е корона от тръни. И ако понякога имаме чувст
вото, че повече не можем да издържим, ако паднем и нададем вой на
отчаяние до небесата, това е, защото Сатурн ни избутва до предела
на силите ни.
А би могло да бъде и по-зле. Потенциалът за живот в Космоса
би могъл да бъде унищожен още преди да се роди. Космосът може
ше да остане място на безкрайно процеждане на мъртва материя чак
до края на вечността.
В хода на тази наша апокрифна история ще стане ясно, че Сатурн
се е завръщал стотици пъти и под различни образи, за да мумифицира
човечеството и да изцежда живота от него. А в края на книгата ще
разберем, че неговата най-решителна намеса - събитие, предсказано
много отдавна от тайните общества - съвсем скоро предстои.
В „Битие“ злото се опитва да провали Божиите планове още при
раждането им. Тази първа проява на бунт на мисловно същество
срещу Разума, който го е създал, се потушава само с една фраза, но
както вече подчертахме, Библията не борави с времевата скала, на

която сме свикнали днес. Тиранията на Сатурн над Майката Земя,
зловещите му усилия да изцеди всичкия живот от сърцевината на
Космоса, продължава дълъг период от време, непредставим за чо
вешкия ум.
В крайна сметка на тиранията му е сложен край и макар и да не е
окончателно победен, Сатурн бива ограничен единствено до своята
сфера на влияние. Ето какво казва „Битие“ по този въпрос: „И Бог
каза: Да бъде светлина! И стана светлина.“ Светлината изтласква
назад мрака, който до този момент се е носел като пелена над води
те. Как е постигната тази победа? Ако си спомняте, в Библията има
всъщност два разказа за Сътворението - освен в „Битие“ за него
четем и в началото на „Евангелието на Йоан“, където в някои аспек
ти картината като че ли съдържа по-пълни детайли и би могла да ни
помогне да декодираме шифъра на битието.
Ала преди да продължим с тази нелека задача, се налага да се
спрем на един чувствителен въпрос. Вече започнахме да тълкуваме
„Битие“ по линията на Богинята Земя и Сатурн. Ако сте отгледани
в рамките на някоя от водещите монотеистични религии, ще почув
ствате най-малкото съпротива към подобен подход. Вероятно ще си
кажете: „Та нали тази политеистична вяра в богове на звездите и
планетите е характерна само за по-примитивните религии, като нап
ример тези на Древен Египет, Древна Гърция и Рим?!“
На конвенционално настроените християни препоръчвам още се
га да затворят завинаги тази книга.
Съвременната църква проповядва краен и радикален монотеи

зъм. Една от причините вероятно е фактът, че покрай доминираща
та си роля в живота на хората науката не оставя почти никакво мяс
то за Бога. За „другаруващото“ с науката християнство Господ се е
превърнал в неразличима и неуловима иманентност във Вселената,
а духовността не е нищо повече от някакво неясно, гъделичкащо
чувство на „заедност“ с тази иманентност.
Но християнството се корени в доста по-старите религии на ре
гиона, от който произлиза, а всички те, разбира се, са били полите-
истични и свързани с астрономията. Вярванията на ранните христи
яни са ярко отражение на този факт. За тях духовността отново е
Красивият астрономически символизъм във вътрешността на париЖката

катедрала „Нотр Аам“.
връзка и съобщество с истински духове. Християнските църкви - от

катедралата в Шартр и базиликата „Свети Петър“ в Рим до скром
ните енорийски черквички, пръснати из целия свят - са изградени до
една на светите места от древността: лековити кладенци, свещени
пещери, храмове и мистични школи. През всички времена и епохи
подобни места са възприемани като портали към света на духовете,
като пукнатини в тъканта на нормалното време-пространство.
Науката астроархеология успя да докаже, че всички тези порта
ли са ориентирани спрямо определени астрономически феномени,

за да способстват за създаването на тунел за по-лесно навлизане на
духовете в определено време. Например Храмът на Карнак в Еги
пет е разположен така, че точно при изгрев слънце в деня на лятното
слънцестоене тънък лъч светлина прониква през портала на храма,
изминава петстотинте метра през двора, коридорите и нишите и раз
късва мрака на Светая светих.
За някои християни вероятно ще бъде изненада да научат колко
дълго е продължила тази традиция. Всички християнски църкви при
тежават астрономическа ориентация, обикновено с оглед изгрева на
Слънцето в деня на светеца, на когото е посветена обителта. Цели
катедрали, например „Нотр Дам“ в Париж и „Саграда Фамилия“ в
Барселона, са изпълнени с астрономически и астрологически сим
воли. А римската базилика „Свети Петър“ е ориентирана на изток,
но така, че в утрото на лятното слънцестоене в нея се случва абсо
лютно същото, което става и в египетския Храм на Карнак.
Съвременните църковни отци бързат да заклеймят астрология
та, но никой от тях не може да отрече, че най-важните християнски
празници притежават астрономически корени - Великден е през пър
вата неделя след първото пълнолуние, съвпадащо със (или следва
що) пролетното равноденствие, а Рождество е през първия ден след
зимното слънцестоене, когато изгряващото слънце започва да се дви
жи видимо в посока, обратна на хоризонта.
Дори и най-беглият преглед на библейските текстове подсказва,
че съвременното радикално, монотеистично тълкувание на Светите
писания е в пълно противоречие с онова, в което са вярвали създате
лите на тези текстове. Библията разказва за множество безтелесни
същества, в това число за боговете на вражеските племена, за анге
ли, архангели, дяволи и демони, Сатаната и Луцифер.
Всички религии постулират, че съзнанието предхожда материята.
Всички до една разбират Сътворението като случило се вследствие
на поредица от еманации. Тази поредица обикновено се визуализира
като йерархия на духовния свят, с неговите богове или ангели. Йерар
хията на ангелите, архангелите и прочее същества е открай време
неразривна част от доктрината на църквата - тя е подсказана от св.
Павел, открито описана от св. Дионисий, закодирана от св. Тома Ак-
вински и обрисувана в най-ярки краски от най-великите творци на из
куството и литературата като Данте, Рафаело и много други.
вляво: Четирите херувима от съня на Езекил в платното на Рафаело.

вдясно: Комбинацията от четири херувима - „Тетраморф“ - според хиндуистка-
та митология.
Съвременното християнство като че ли предпочита да затваря

очи пред тази своя доктрина, ала най-опасното, което отците на цър
квата са твърдо решени да задушат - нещата, съхранени от езоте-
ричната философия, - е фактът, че различните нива на ангелите
съответстват изцяло на боговете на звездите и планетите.
И макар подобни тълкувания все още да не са успели да достиг
нат до редовия член на християнското паство, съвременните богос
лови признават, че Библията съдържа редица пасажи, които би тряб
вало да се тълкуват като отпратки към астрономически божества.
Например в псалм 19 се казва: „И той постави скиния за Слънцето,
което, излизащо като младоженец из стаята си, тръгва от единия
край на небето и обикаля до другия му край.“ Изследванията на този
пасаж, както и съпоставката му с текстове от съседни култури разк
риват, че тези думи описват брака между Слънцето и Венера.
Безкомпромисните теологични стражи на Библията вероятно ще
пренебрегнат подобен незначителен пасаж. Ще побързат да го опре
делят като заемка от чужда култура. Истината обаче е, че след като

бъдат премахнати пластовете погрешни преводи и още по-грешни
тълкувания, след като бъдат изтрити слоевете целенасочено изкри
вяване на словото, най-значимите пасажи от Библията се оказват
изпъстрени с образите и подвизите на божествата на звездите и пла
нетите.
Едни от най-могъщите символи в Библията са Четирите херу-
вима, появяващи се в ключови пасажи от „Езекил“, „Исая“, „Йере-
мия“ и „Откровението на Йоана“. Популярни в еврейската и христи
янската иконография, често срещани в църковното изкуство и архи
тектура, те се символизират от Бика, Лъва, Орела и Ангела. В езо-
теричната философия тези четири херувима са великите духовни съ
щества, скрити зад четири от дванадесетте съзвездия, съставлява
щи Зодиака. Доказателството за астрономическата им идентичност
се крие в самата образност, свързана с тях: Бик = зодия Телец, Лъв
= зодия Лъв, Орел = зодия Скорпион и Ангел = зодия Водолей.
Този четиристранен модел на символизъм във връзка със съз
вездията се преповтаря във всички водещи световни религии. Но за
да открием най-съществения и многозначителен пример за полите-
изъм в сърцето на християнството, се налага да се върнем към раз
каза за Сътворението, предложен ни от „Битие“ и от „Евангелието
на Йоан“.
Началото на „Битие“ обикновено се превежда така: „В началото
Бог създаде небето и земята.“ Но както ще потвърди всеки богос
лов, макар и единствено под натиск, думата „Елохим“, която по тра
диция се превежда като „Бог“, е в множествено число. Така най-
точният превод на пасажа гласи: „В началото боговете създадоха
небето и земята.“ Още по-голямо объркване настъпва в „Битие“ 1:26,
където забелязваме необичайната поява на притежателно местои-
мение в множествено число: „И Бог каза: Да създадем човека по
Нашия образ, по Наше подобие.“ Това е една озадачаваща анома
лия, за която свещениците извън езотеричната традиция обикнове
но затварят очи, но в рамките на тази традиция е добре известно, че
в случая става въпрос за астрономически божества.
А както вече намекнахме, самоличността на тези божества може
да бъде разкрита чрез съпоставка на пасажите от „Битие“ с паралел
ните пасажи от „Евангелието на Йоан“, 1:1 -5: „В началото беше Сло
вото, и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог... Всичко това ста-
на чрез Него, и без Него не е станало нищо от това, което е станало....

И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана.“
Паралелът е полезен, тъй като Йоан не е измислил тепърва дума
та „слово“. В случая той се опира на традиция, която по негово време
вече се счита за древна и която той се надява читателите му да разбе
рат. Около 400 години по-рано старогръцкият философ Хераклит пи
ше: „Логос (т.е. думата, словото) беше, преди да бъде Земята.“ Важ
ното в случая е, че според древната традиция Словото, което е осве
тило тъмнината в „Евангелието на Йоан“ - или боговете, които са
казали: „Да бъде светлина“ според „Битие“, - са седемте велики ду
ха, които работят съвместно като еманация от Слънцето.
Така и Старият, и Новият завет съдържат алюзии за ролята
на Слънцето в Сътворението, така както открай време се раз
глежда от религиите в света на древността.
Второто ключово действие в драмата на Сътворението нас

тъпва тогава, когато пристига седмолъчният Бог на Слънцето, за да
спаси Майката Земя от лапите на Сатурн.
В очите на човешкото въображение Слънцето е красив и обаяте
лен млад мъж с коса като лъвска грива. Той кара колесница и е музи
кант. Има много имена - Кришна в Индия, Аполон в Древна Гър
ция, Ра в Древен Египет, Луг и Беленус - в келтската митология.
Въздигащ се в блясък насред буреносния вихър, той отблъсква мра
ка на Сатурн, докато накрая Сатурн не се превръща в гигантски дра-
кон или змия, обгръщаща Космоса.
Тогава Слънцето стопля Майката Земя и я връща към живот, а
от радост надава триумфален, отекващ в цялата Вселена рев, който
кара материята в космическата утроба да завибрира и да започне да
образува модели. Сред езотеричните кръгове този процес понякога
се нарича „танца на субстанциите“. След известно време под него
вото въздействие материята се сгъстява и образува множество стран
ни, нови форми.
Ето че ставаме свидетели на раждането на света от песента на
Слънцето.
Слънцето Лъв е често срещан образ в изкуството на древността.
Присъствието му подсказва именно за този ранен етап от разказа за
Сътворението на Вселената, базиран на принципа, че съзнанието
Вляво: Изображение на Аполон от римска скулптура, в древния свят Богът на

Слънцето обикновено е изобразяван със седем лъча, които излизат от главата
му - като знаци за седемте слънчеви духа, които съставляват природата му.
В египетската „Книга на мъртвите“ те се наричат Седемте духа на Ра, а в
староеврейската традиция - Седемте сили на светлината. Абсолютно същата
образност е използвана за изобразяването на Христос (вдясно) в раннохристиян-
ското изкуство - в случая част от мозайка от III в. от подземията на Ватикана.
предхожда материята. В края на 50-те години на XX в. бе създадена

великолепна версия на историята за Слънцето Лъв. Тя се появява в
книгата „Племенникът на магьосника предшестваща прочутия ро
ман от поредицата „Хрониките на Нарния “- „Лъвът, вещицата и
дрешникът “. Неизвестно как, но от вниманието на здравомислещи-
те литературни критици очевидно е убягнал фактът, че сюжетът на
Чарлз Стейпъл Люис е почерпен от традициите на розенкройцери-
те. Тук Слънцето Лъв се нарича Аслан. Ето ви един кратък цитат от
романа:
Ето че в мрака най-сетне нещо се случваше. Запя нечий глас. Бе

ше много далече и за Дигъри - първото дете, попаднало в Нарния
- беше много трудно да определи от коя посока идва. Понякога му
се струваше, че гласът идва от всички посоки едновременно. Поня
кога като че ли излизаше направо от земята под краката му. Мело
дия почти липсваше. Но без никакво съмнение това беше най-кра
сивият глас, който той беше чувал. Беше толкова красив, че за Ди
гъри ставаше все по-трудно да издържи.... Небето на изток се обаг
ри от бяло в розово, и от розово в златно. А Гласът се издигаше ли,
издигаше, докато накрая въздухът затрептя от него.... Лъвът краче
ше напред-назад из тази пуста земя и пееше новата си песен. И

докато крачеше и пееше, долината се изпълни със зелена трева.
Разстилаше се изпод лапите на Лъва, подобно на езеро. И докос
ваше подножията на отсрещните хълмове като вълна.
Основното послание, което учителите от мистичните школи се

опитват да предадат чрез разказа за победата на Слънчевия бог, е за
скоростния преход от един изцяло минерален космос към космос,
изобилстващ на растителен живот. Както разказват по-нататък пре
данията на мистичната традиция, в периода на най-ранните и най-
примитивните форми на растителен живот отделните зародиши се
сливат, образувайки обширни плаващи структури, подобни на пая
жини, които изпълват цялата Вселена. Във ,,Ведите“ - свещените
писания на Индия, този етап от Сътворението се описва като „мре
жата на Индра“ - безкрайна плетеница от блестящи, пулсиращи от
живот нишки, непрекъснато преплитащи се, сливащи се като вълни
от светлина, за да се разделят миг по-късно.
д м и м п ш
вляво: Илюстрация от ръкопис от XIII в. - Адам, обхванал четирите краища на

Космоса.
вдясно: Сравнението между първата илюстрация и прочутата рисунка на Леонар-
до разкрива семантични нива, които обикновено остават незабелязани и от
специалистите. Защото Адам заема целия Космос в буквалния смисъл на думата.
С течение на времето някои от тези нишки окончателно се сли

ват, а светлинните лъчи се разделят подобно на дървета. За да си
съставим по-ясна представа за тази картина, би било полезно да си
припомним как изглежда една оранжерия. Зелените пипала се разс
тилат навсякъде. Под стъклата цари влага и мараня и всичко е потъ
нало в ярка зеленина.
Ако можехме да се озовем насред цялата тази красота и да при
седнем на някой от зелените клони, простиращи се в безкрая, и ако
този зелен клон, на който сме седнали, внезапно се размърда, щях
ме да преживеем същото, каквото се случва на героите от вълшеб
ните приказки, които, приседнали на скала, изведнъж установяват,
че под тях има каменен великан. Защото огромното растително съ
щество в сърцето на Космоса, чиито меки и блестящи крайници се
простират до четирите краища на Вселената, не е никой друг освен
Адам.
Това е Раят.
Защото засега животинският елемент все още липсва, Адам не
гори от никакви желания и следователно няма нито грижи, нито не
доволства. Нуждите му се задоволят, преди дори да е успял да ги
почувства. Той живее в свят на безкрайната пролет. Природата му
предоставя неизчерпаеми запаси от храна под формата на гъсти со
кове, подобни на онези, които днес можем да видим в стъблото на
глухарчето. Спомените за това блажено задоволено състояние са
достигнали до нас под формата на статуетки на многогърдата Боги
ня Майка.
С течение на времето обаче растителните форми на живот се
усложняват и все повече започват да приличат на съвременните им
потомци. Ако имахме възможността да надзърнем в този отсек от
времето с физическото си зрение, безсъмнено щяхме да изпитаме
удивление и възхита от милиардите пърхащи, дишащи цветя.
Вече споменахме, че тайната история на Сътворението предве
щава научната доктрина за еволюцията по един твърде интригуващ
начин. Току-що видяхме как изцяло минералният етап на съществу
ване е последван от етапа на примитивните растителни видове, кой
то пък се следва от епохата на по-сложните растения. Но точно тук
се налага да ви обърна внимание на една съществена разлика. В рам
ките на апокрифната история не само че е вярно да кажем, че онова,
което постепенно се е превърнало в човек, е минало през етапа на
Германски идол на Слънцето.

Гравюрата е от 1596 г. и е
дело на А>к. Б. дан Хелмонт -
алхимик и учен, който нарича
стомаха „седалището
на душата“.
зеленчук, но и днес зеленчуковият елемент си остава значима част

от човешкото същество.
Ако извадим вегетативната нервна система от човешкото тяло и
я разгледаме като самостоятелна единица, ще видим, че прилича на
дърво. По този повод един от водещите специалисти по хомеопатия
на Великобритания изрече следната красива мисъл: „Вегетативната
нервна система е дарът на растителното царство за физическото тя
ло на човека.“
Езотеричните учения от всички краища на света се занимават с
невидимата енергия, която протича около тази растителна част на
тялото, както и с „цветовете“ на това дърво - чакрите, които, както
скоро ще разберем, изпълняват ролята на сетивни органи. Великият
център на тази растителна съставка на човешкото тяло, която се под
хранва от лъчите светлина и топлината, която излъчва Слънцето, е
чакрата на слънчевия сплит. На

рича се „слънчев“, защото се е
образувал точно в онази епоха
- епохата, контролирана от
Слънцето.
За народите на Китай и Япо
ния осъзнаването на този рас
тителен елемент в човешкото
тяло не е изгубило своята акту
алност и до ден днешен. В ки
тайската медицина енергийни
ят поток на тази растителна
жизнена сила, наречена чи, се
определя като главен двигател
на тялото, а болестите се разг
леждат като точки на блокира
не на тази деликатна енергийна
мрежа. Фактът, че потокът на
тази енергия е неподатлив на ре
гистриране от страна на уреди
те на модерната наука, фактът,
че тя се разполага в неясните се
ления между човешкия дух и
плътта на животинското тяло,
ни най-малко не прави този тип
медицина по-малко ефективна
от нашата - за което свидетел
стват поколения наред благо
дарни пациенти.
За китайците и японците
обаче ролята на слънчевия
сплит не се ограничава единст
вено до методите на медицина
та. За тях той е важна част от
(Горе) Хиндуистка рисунка на седемте
духовните им практики. Ако се главни чакри. За сравнение (долу) -
вгледате търпеливо в някоя от илюстрация на Иохан Гихтел към
статуите на медитиращия Буда, книгата за чакрите на християнския
непременно ще забележите чо- мистик от XVII в. Яков Бьоме.
век, който се е обърнал навътре към себе си, а центърът на тази

негова медитация - центърът на неговата мисловна и духовна гра
витация - е долната част на стомаха. Така той се е откъснал от за
костенелия, опустошителен манталитет на ума, и е потънал в цен
търа вътре в себе си, който осъществява връзката му с целия живот.
Буда се концентрира върху осъзнаването, че е жив, върху единство
то си с всички живи същества във Вселената.
Макар че концепцията за чакрите придобива популярност на За

пад благодарение на прилива на ориенталска езотерична мисъл, ис
тината е, че чакрите са централни елементи и за западната мистична
традиция - факт, който се доказва и от египетската, и от староев-
рейската философия. И точно както съдържа в себе си апокрифната
истина за боговете на звездите и планетите, християнството крие и
традицията на чакрите.
Органите на растителното тяло са разположени в определени
точки по целия дървесен ствол. Състоят се от различен брой венче-
листчета - например чакрата на слънчевия сплит съдържа десет вен-
челистчета, а чакрата на третото око - две. Седемте основни чакри -
коренната, коремната, слънчевият сплит, сърдечната, гърлената, тре
тото око и коронната - са разгледани в забележителни подробности
в тетрадките на Якоб Бьоме от XVII в., както й в дневниците на една
жена, която е почти негова съвременничка - католическата светица
Тереза от Авила, макар че тя ги нарича „очите на душата“.
И което е още по-интересно, при по-задълбочен прочит дори са
мата Библия се оказва съдържаща закодирани отпратки към чакрите.
„Рогата“, с които традиционно се изобразява Мойсей, се обясняват от
догматично настроените християни като последица от недоразуме
ние, което пък било плод на погрешен превод. Ала според езотерич-
ната 'градация тези рога символизират двете венчелистчета на чакра
та на челото, наричана често третото око. Разцъфналата тояга на Аа-
рон е олицетворение на активирането на чакрите, разтварянето на не
видимите цветя и разцъфването на енергийното дърво. Както ще раз
берем от последната глава, разказът за отварянето на седемте печата
от „Откровението па Йоана“ просто е завоалиран начин за предсказ
ване на предстоящото събуждане на седемте чакри и за великите ви
дения, с които светът ще се сдобие в резултат на това.
Третото око като

короната уреус във
форма на змия
върху главата на
египетските
фараони.
Affiora
& ж 9
Бадемовидният свод, обграждащ това изображение на Христос, произхожда от

египетския йероглиф „Ру“, който символизира портала на раждането и трето
то око или чакрата на челото. Така зидарите, включили този елемент в
църквата в Алпирсбах, Германия, напомнят, че човек може да осъществи пряка
връзка с великите духовни същества, като активира третото си око. Неверо
ятно е, като се замислим как християнското изкуство и архитектура по целия
свят неизменно включват изображение и на третото око, а този факт
продължава да убягва на преобладаващата част от християните.
Вляво: Мъж, медитиращ Върху епифизната си жлеза - рисунка на Пол Клее.

Вдясно: За сравнение - индийска рисунка на същия процес.
Епифизата е дребна сива жлеза с формата на бадем, разположена

в мозъка - в точката, където той се свързва с гръбначния стълб.
Според разбиранията на езотеричната философия, когато се изпъл
ним с някакво предчувствие, епифизната ни жлеза започва да вибри
ра. А ако за усилването и удължаването на тези вибрации се изпъл
няват специални духовни упражнения, това може да доведе до отва
рянето на третото око, което, както вече казахме, е разположено в
средата на челото ни.
Модерната анатомия „открива“ епифизната жлеза едва през
1866 г. - събитие, което е ознаменувано от почти едновременната
поява на две монографии - на X. В. де Грааф и на Е. Болдуин Спен-
сър. С течение на времето се стига до заключението, че при децата
епифизата има по-големи размери, но по-късно, през пубертета, ко
гато започва кристализацията на различните части от тялото ни -
което ще рече, когато позагубим въображението си, епифизната жле
за постепенно започва да се калцира и накрая се свива до микроско
пични размери. Днес учените вече са наясно, че епифизата произ
вежда хормона мелатонин, който се отделя предимно нощем и иг
рае водеща роля за ритъма на будуването и съня, както и за поддър
жането на имунната ни система.
И макар модерната наука да познава епифизната жлеза само от
някакви си сто и петдесет години, за древните тя е била известна от
хилядолетия. И което е още по-съществено, предайте ни са били

наясно не само със съществуването й, а и с нейните функции. Знае
ли са как да й влияят, за да навлизат в променени състояния на съз
нанието. Египтяните са я изобразявали като змия от короната уре-
ус, а хиндуистката литература говори за нея като за третото око на
Просветлението или Окото на Шива. За последователите на Диони-
сий тя е островръх жезъл, а един старогръцки анатом от IV в. пр.
Хр. я описва като „сфинктера, който регулира потока на мисълта“.
За древните епифизната жлеза е органът за възприятие на вис
шите селения - прозорец, от който се разкрива светлината и чудо
то на духовните йерархии. Този прозорец подлежи на систематич
но отваряне посредством медитация и други тайнствени практики,
чрез които се пораждат видения. Последните изследвания на уни
верситета в Торонто сочат, че медитацията върху епифизната жле
за с помощта на методите, препоръчвани от индийските йоги, я
карат да отделя силни дози мелатонин - хормонът, който ни дава
сънищата, а приет в достатъчни дози, е в състояние да породи и
картини наяве.
Но ДА СЕ върнем към разказа за Сътворението и забележителните

образи, закодирани в „Битие“. Забелязваме, че първоначално тяло
то на Адам е много меко и аморфно, кожата му е деликатна като
повърхност на езеро, но е течение на времето това се променя. Как-
то казва великият християнски мистик и философ розенкройцер Якоб
Бьоме в своя коментар върху „Битие“ - „Мистериум Магнум ", „оно
ва, което някой ден щеше да се превърне в кост, сега се втвърди и
заприлича на восък“. Затоплени от Слънцето, зелените му крайници
започват да се обагрят в розово.
С напредване на втвърдяването си Адам започва да се дели на
две, което ще рече, че той е хермафродит, който се възпроизвежда
по безполов път. Притиснат в ъгъла, всеки специалист по библейски
староеврейски ще бъде принуден да признае, че в „Битие“ 1:27 -
пасажът, който обикновено се превежда: „Мъж и жена Той ги създа
де“, би трябвало всъщност да се чете: „Мъж и жена те (Елохим) го
(единствено число) създадоха.“
Именно чрез този растителен метод на репродукция на бял свят
идва и Ева - от тялото на Адам, създадена от восъчния хрущял, кой

то доскоро е служел на Адам за кост.
Поколението на Адам и Ева също продължава възпроизводст
вото си по безполов път, размножавайки се с помощта на звуци,
които са аналогични на творческия процес на Словото. Учението на
свободните масони говори за този период от историята като за „Сло
вото, което беше изгубено“ - езотеричното вярване, че когато в да
лечното бъдеще това Слово бъде преоткрито, отново ще стане въз
можно да се размножаваме единствено чрез звука на човешкия глас.
Адам, Ева и тяхното потомство не умират - само от време на
време се отдават на продължителен сън, за да възстановят силите
си. Ала този безметежен етап на живот в Райската градина не може
да продължи вечно. Защото, ако беше станало така, човечеството и
до днес нямаше да е надскочило зеленчуковата си фаза.
Открай време е писано, че Слънчевият бог ще се отдели от Зе
мята... поне за малко.
З а съжаление до нас не са достигнали никакви артефакти от

времето, когато боговете и първите човеци са съществували в рас
тителна форма, но поне разполагаме с достатъчно достоверни хро
ники за някогашната им битност.
Херодот често бива наричан „баща на историята“, защото е пър
вият, опитал се да напише свързан, систематичен, достоверен и обек
тивен разказ за миналите събития.
Приблизително през 485 г. пр.Хр. Херодот посещава египетс
кия град Мемфис. Там, в огромните подземни ниши, той зърва без
крайни редици статуи на предишните египетски царе, простиращи
се назад във времето чак до непредставима древност. Придружаван
от своите домакини, жреците, той се озовава пред 345 дървени изоб
ражения на същества, които са властвали преди Менес - първият
човек фараон. Според жреците тези същества са се „раждали едно
от друго“, без необходимост от сексуален партньор, по растителния
метод на партеногенезата. Всяка от фигурите имала табела с името,
времето и хрониките, където се говори за нея; всяка от тях - без
мълвно свидетелстваща за безвъзвратно изгубената ера на расти
телния период на човечеството.
Четвърта глава
Луцифер - Господарят
на светлината
Ябълката на желанието • Война
В небесата • Тайните на дните
на седмицата
Едно от ВАЖНИТЕ СЪБИТИЯ във всяка мистична школа е сценична

та възстановка на разказа за Сътворението. Тайното познание го раз
глежда като драма в три действия.
Първото действие представлява драматизация на властта на Са
турн над Майката Земя. Нарича се Епохата на Сатурн. Второто дейс
твие представя раждането на Слънцето и ролята му на защитник на
Майката Земя. Това време - времето на зелените хора в Райската
градина - се помни като Епохата на Слънцето.
По време на възстановката на тези велики събития кандидатът
за инициация се озовава насред нещо, което е отчасти пиеса със спе
циални ефекти и отчасти спиритичен сеанс. В променено състояние
на съзнанието, вероятно упоен и без почти никакви сили да се съп
ротивлява на събитията, той, ръководен от жреците, поема на свое
то почти шаманско пътешествие в света на духовете. Драмата - та
кава, каквато я познаваме днес - постепенно ще напусне пределите
на старогръцките мистични школи, превръщайки се в публично пред
ставление, но в ранните дни на тази сакрална обител стремящите се
към членство в нея преживяват за първи път през живота си подоб
но нещо.
И сега стигаме до третото действие —темата на тази глава. То
започва с повратното събитие, за което намекнахме в предишната
глава - Земята и Слънцето се разделят. От този момент нататък,

вместо да я осветяват отвътре, животворящите лъчи на Слънцето
започват да огряват Земята от небето. Вследствие на това планета
та ни изстива и се уплътнява. От изцяло газообразно състояние пре
минава почти в течно. Свива се и цялата й водна повърхност се пок
рива от Адам и Ева и тяхното зелено, цветно потомство.
В кулминацията на третото действие наблюдаващият развоя на
събитията кандидат за посвещаване в обредните свещенодействия
внезапно долавя лек мирис на сяра, а понякога е дори полузаслепен
от проблясък, подобен на светкавица. Върху мирната пасторална
сцена се спуска проблясваща чужда форма на живот, отвратително
синкава и с рога. Пред очите на въображението му се разстила кар
тина на змия, която като че ли се извива на милиони километри да
лече в Космоса, безкрайна змия, с особена, перверзна красота. „Ти
бе в Божията градина, в Едем - казва „Езекил“ 28:13. - Ти бе обси
пан с всякакви скъпоценни камъни: със сард, топаз, диамант, хризо-
лит, оникс, яспис, сапфир, антракт, смарагд и със злато.“
Със свито от ужас сърце кандидатът за посвещаване наблюдава
как змията се увива все по-силно и по-здраво около растителното
стъбло на Адам. И би трябвало да проумее, че става свидетел на
серията от събития, чрез които Земята преминава болезнено към
следващия етап от еволюцията. Защото разказът за увиващата се
около дървото змия съдържа възможно най-ясното послание за
преминаването на Земята от растителен към животински жи
вот.
Още от XVIII век, когато материалистичният светоглед започва
да взема превес над идеалистичния, църквата полага неистови уси
лия да помири библейския разказ за Сътворението с откритията на
науката. Ала това начинание се оказва обречено на провал още в
зародиш, тъй като се базира на анахроничен прочит на „Битие“.
За разлика от съвременния учен, първата книга от Петокнижие-
то не предлага обективен поглед върху еволюцията. Тя не съумява
да подреди безпристрастно парченцата на геологичните, антропо
логичните и археологическите данни, нито да им направи обективна
оценка. Хронологията в „Битие“ е субективен разказ за пътя на ево
люцията на човечеството, или по-скоро за това, как се е чувствал
човекът, докато е вървял напред. С други думи, историята за впле
тената в дървото змия е описание на образуването на гръбнака и
Вляво: Адам, Ева и змията през погледа на Мазачо.

Вдясно: Ренесансова гравюра на Лървото в Райската градина като скелет, по
Севалд Веарне.
централната нервна система, характерна за животните - така,

както го е съхранило колективното подсъзнателно на човечест
вото.
Така за пореден път се уверяваме, че езотеричната гледна точка
за Сътворението не е задължително несъвместима с научната. В пер
спектива става ясно, че тя разглежда същите факти, но от различни
позиции.
От предишната глава вече разбрахме как материята в известен
смисъл подготвя почвата за раждането на растителния живот. Сега е
ред на растителните форми на живот да образуват люлка, в която да
се роди животинският. Казано иначе, растителният живот формира
лехата, в която попадат и покълват семената на животинския живот.
И това е началото на онзи знаменателен епизод от човешката
история, наречен грехопадението.
Бъдещият посветен е принуден да изживее ужасяващото усе
щане за криза и опасност, придружаващи грехопадението, при то
ва по твърде буквален начин. Внезапно и сякаш разклатен от сил
но земетресение, той политва и започва да пропада в дълбока чер

на дупка, на чието дъно - както съвсем скоро става ясно - се нами
ра змиярник. Според езотеричната традиция изградената от грубо
издялан камък камера, разположена в дъното на Хеопсовата пира
мида в Гиза, вероятно е изпълнявала точно такава функция - каме
ра на изпитанията. Скорошните разкопки в италианския град Бая,
където системата от пещери - отчасти естествени, отчасти дело
на човешката ръка - била считана от римляните за вход към под
земния свят, разкриха наличието на тайна вратичка в пода, която
съвсем спокойно би могла да изпрати кандидата за инициация на
дъното на змиярника.
Така смелчагата преживява на собствен гръб как се е чувствала
Земята, когато Луцифер и неговите легиони я засипват с порой от
блестящи змии. Същевременно проумява как (според разбиранията
на тайното познание) някога цялата планета внезапно е загъмжала
от примитивни животински форми на живот. Разбира и как, разкъс
вана от желание, Земята е започнала да се гърчи, и едва сега съзира
забележителните скални образувания като следи от това вътрешно
мъчение.
Но от къде на къде преходът от растителен към животински жи
вот трябва да бъде белязан от подобни мъки? Разказът за тази ка
тастрофа, който ни предлага „Битие“, поставя ударение върху този
аспект на мъката чрез някои от най-минорните фрази, оставени ни
от Стария завет: „На жената рече: Ще ти преумножа скръбта и заче
ванията; в скръб ще раждаш чада и на мъжа ти ще бъде подчинено
всяко твое желание... На Адама Той каза:... проклета да бъде земята
поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни
на живота си. Тръни и бодли ще ти ражда...“ (3:16-18) Става ясно, че
в резултат на своето грехопадение, човеците са длъжни да страдат,
да се борят за живота си и накрая да умрат. Но защо?
Чрез иначе познатите фрази езикът на древността е успял да за
воалира много повече истини, отколкото съвременната наука е в със
тояние да разпознае. Ясно е, че растенията се възпроизвеждат чрез
метод, наречен партеногенеза - част от растението пада и от нея
израства ново растение. Това ново растение е в известен смисъл про
дължение на старото, откъдето следва, че старото, първото, в извес
тен смисъл не умира. Ала еволюцията на животинския живот и
характерният за него метод на репродукция - сексът, влекат по-
Локи, норвежкият еквивалент

на Луцифер, обикновено се
изобразява като красив и огнен
бог, но той може да бъде също
така и зъл, остроумен и подъл.
Гравюра от XIX в.
от Р. Савидж.
дир себе си смърт. В мига, в който човешкото същество се сдобива

с усещания като глад и желание, те отприщват състояния като неу
довлетворение, разочарование, страх и тъга.
Кой ВСЪЩНОСТ ИЗКУШАВА Е ва? Коя е змията, която възпламенява

света с плътски желания?
Вероятно повечето от вас смятат, че знаят отговора на въпроса,
макар и той да звучи наивно. Проблемът обаче е, че онези, които
отговарят за вашето духовно развитие, са предпочели да ви държат
в пеленаческата фаза на разбирането му. От предишната глава вече
разбрахме как църквата е успяла да прикрие астрономическите си
корени, как началото на „Битие“ е притаило истории за същите оне
зи богове на планетите, които знаем от другите, „по-примитивните“
религии - за бога Сатурн, за Майката Земя и за Слънцето. Навли
зайки в дълбините на библейския разказ за Сътворението, прозира-
ме все по-ясно как това прикриване на астрономическите корени,

как радикалният монотеизъм на официалната църква е в състояние
да ни попречи да разберем нещата, които текстът от древността всъщ
ност се опитва да ни каже.
Повечето разумни хора биха допуснали, че християнството би
позволило съществуването само на един дявол - Дявола, или с дру
ги думи - че Сатаната и Луцифер са едно и също нещо. Ала само
един бърз преглед на Библията разкрива, че авторите й са имали
съвсем друга цел. И това е поредният факт, който повечето богос
лови приемат, но който така и не е успял да стигне до редовите ено-
риаши.
Вече разбрахме, че Сатурн - Господарят на мрака, проводникът
на материализма, се идентифицира с бога на планетата Сатурн от
гръцката и римската митология. Трябва ли обаче и Луцифер - изку
сителят, който възпламенява душата на човека с животинско жела
ние - също да се идентифицира със Сатурн, или той се асоциира с
друга планета? Огромният обем литература, съдържаща съпоста
вителни анализи между библейски текстове и по-древни или от съ
щия период текстове от съседни страни, единодушно доказва, че два
мата главни представители на злото от познатата ни Библия - Сата
ната и Луцифер - не са едно и също същество. За щастие на нас не
ни се налага да четем всичките трудове по този въпрос, защото са
мата Библия съдържа едно кратко твърдение по този въпрос: „Как
си паднал от небето, ти, Луцифер, сине на Зората?!“ („Исая“, 14:12)
Както дори децата знаят, Зорницата е всъщност Венера. Следо
вателно Библията идентифицира Луцифер с планетата Венера.
Вероятно на пръв поглед изглежда абсурдно да дефинираме ра-
Връзката между Луцифер и Венера се съзира и в митологията на индианците,

където се появява под формата на рогатата и перната змия Куецалкоатъл.
Аревните гърци са смятали змията, понякога изобразявана увита около тялото

на богинята, за неин слуга.
венство между богините на Венера в Древна Гърция и Рим (в Гър

ция това е Афродита) и Луцифер от юдео-християнската традиция.
И усъмнилите се ще имат основание за това - все пак образът на
Венера (Афродита) е женски и е жизнеутвърждавахц. И няма нищо
общо с мрака на християнството! Истината обаче е, че прилики дейс
твително съществуват. И те са ключови.
И Луцифер, и Венера (Афродита) се свързват с животинското
желание, похотта и сексуалността.
Ябълката е плодът, който се асоциира и с двата образа. Луцифер
изкушава Ева с ябълката, а Парис подава на Венера ябълка в жест,
който предхожда отвличането на Хубавата Елена и началото на най-
голямата война в древния свят - Троянската. Ябълката е универса
лен символ на Венера, защото, ако я срежем на две, в разположени
ето на семките на всяка от двете половинки съзираме пътя, който
Венера изминава в небето за период от 40 години - петолъчната
звезда.
Образите на Луцифер и Венера се характеризират със специ
фична двойственост. Луцифер е злото, но и необходимото зло. Без
неговата намеса прачовечеството не би могло да надскочи вегета
тивната, растителната си форма на живот, не би успяло да еволюи
ра. В резултат от появата на Луцифер ние оживяваме - както в сми
съл, че вече сме в състояние да се движим по повърхността на пла
нетата, така и че се задвижваме от желанията си. Всяко животно
притежава специфична осъзнатост за самото себе си като отделна

единица - нещо, което е отказано на растенията. В този ред на мис
ли да кажем, че Адам и Ева „познаха, че са голи“, означава да утвър
дим факта, че те са си дали сметка, че имат тела.
До нас са достигнали множество красиви изображения на Вене
ра от древния свят, но всички до едно се отличават и със страхови-
тост. Защото зад всеки образ на жената с несравнима красота се таи
ужасяващата жена-змия.
З а да навлезем по -навътре в дълбините на тази двойственост и

да разберем по-добре следващото ключово събитие в апокрифната
история на света, би било добре да се обърнем към една ранна гер
манска версия на мита за Луцифер и Венера. Особено характерна и
показателна за нея е средновековната поезия - именно чрез нея и
благодарение на успешната й адаптация от Волфрам фон Ешенбах в
„ Пърсивал “ тя се превръща в една от предпочитаните теми в све
товната литература.
Ето го и Луцифер, Господаря на светлината!

Ако все още има жреци на този свят,
те ще свидетелстват, че говоря истината!
Свети Михаил зърна Божия гняв....
Той отне короната на Луцифер толкова рязко,
че от нея падна един камък
и на земята се превърна в Камъка на Пърсивал.
Легендата разказва, че когато Луцифер пада, от челото му се

откъсва огромен смарагд. Това е знак за предстоящата ужасяваща
загуба на третото око, която ще сполети човечеството.
И докато вследствие влиянието на Сатаната животът често е тру
ден за понасяне, то вследствие влиянието на Венера животът неряд
ко е труден заразбиране\ Въздействието на Венера привнася една
парадоксална, объркваща характеристика на същността на Вселе
ната. Така бавно и полека светът се изпълва с илюзии. Луцифер на
сища материята с блясък, който оттук насетне ще замъглява чове
чеството и ще заслепява взора му за истинските неща.
Но защо става така, че понякога пътят напред изглежда като път
назад? Защо често онова, което никога не трябва да правим, е почти

неразличимо от другото, което трябва да правим? Дълбоко в сърце
то си ние сме напълно наясно какво трябва да сторим, но около него
е увит и някакъв друг, чужд елемент, който настоява да ни отклони
от този път. Да, влиянието на Луцифер е пропито в нашата психика.
Похотта и илюзията вървят ръка за ръка, в опасен съюз. И отново
заради Луцифер „не върша доброто, което желая, но злото, което не
желая, него върша“ („Послание към римляните“, 7:19).
С тези простички слова свети Павел, който, както скоро ще раз
берем, също е бил посветен в мистериите, иска да каже, че част от
нас винаги знае кое е правилното, но обикновено е потисната от дру
гата част, която е в робство на Луцифер.
Съвременната наука не се сеща да постави въпроса: „Как се е

появила илюзията на този свят?“ Не поставя под въпрос дори въоб
ражението, нито пък силата на волята. Ала за древните илюзията,
въображението и волята са сред водещите сили във Вселената, оби
таващи както външното, триизмерно пространство, така и нашите
умове. За предците ни историята на Сътворението е всъщност раз
каз за раждането на тези три велики сили.
Фридрих Ницше е казал: „Докато в душата ви не настъпи хаос,
не можете да дадете живот на звезда.“ Човеците никога не биха би
ли в състояние да се превърнат в творци, да станат храбри или лю
бящи, ако не бяха устроени така, че да допускат грешки, да виждат
нещата не такива, каквито са, и да вярват, че са по-различни от оно
ва, което са. Именно поради намесата на Луцифер вярата ни не ви
наги е право пропорционална на доказателствата. Обикновено вяр
ваме в онова, в което ни се иска да вярваме. Например животът на
наш познат може да ни изглежда или като огромен провал, или като
невероятен успех в зависимост от ъгъла, от който предпочетем
да го погледнем - добронамерено или злонамерено. А когато в ка
заните на душите ни се разгори всепомитащият огън на първичната
сяра, истински подвиг би било да изберем да бъдем добронамерени.
Когато в началото на началата богинята на Земята била напад
ната от бог Сатурн, се появил младият Слънчев бог, за да я защита
ва. В небесата се разразила невиждана битка, победител в която се
оказало Слънцето. Поради това кандидатът за посвещаване в мис-
Тези фини старогръцки статуетки са успели да уловят част от физическите

наслади, които са изпитвали гърците и които са им носели най-голяма радост в
материалния свят. Според гръцката митология раждането на Венера е вследст
вие бунта на Сатурн - той грабнал сърпа си и посякъл тестисите на бога на
небето Уран. Когато семето на Уран паднало в морето, от него се родила
напълно оформена красивата богиня Венера, след което доплувала до брега върху
черупка от мида. Аревните са вярвали, че мидите се образуват от утаяването
на водата, така, както материята се утаява от духа - оттук и символите им
на еманациите от Космическия разум, както тук, така и в иконографията на
„Свети Яков“ от Компостела.
тичните школи непременно става свидетел на една велика битка. След

нея обаче е длъжен да наблюдава още една, в която врагът е вселен
ската змия, промъкнала се в Рая, за да го оскверни.
Но кой ще бъде следващият защитник, който ще се опълчи на
този нов враг през втората битка?
Както и при старателния опит на църквата да комбинира образите
на Луцифер и Сатаната, за да скрие астрономическите си корени, сега
се налага да разплетем още една целенасочено забъркана загадка. В
първите глави на „Битие“, разказващи историята на Сътворението,
думата, която обикновено се превежда като „Бог“, е всъщност - как
то видяхме - „Елохим“. По-нататък библейският автор спира да из
ползва „Елохим“ и продължава е „Йехова“, което отново по църков
ни указания се превежда като „Бог“. Богословите, работещи извън
езотеричната традиция, са склонни да обяснят онова, което им се стру
ва като две различни имена на един и същи Бог, като последица от две
различни литературни тенденции - тенденцията „Елохим“ и тенден
цията „Йехова“. Определят ги като датиращи от различни периоди, а
по-късно смесени от друг редактор на библейския текст.
Но учените, работещи в рамките на езотеричната традиция, раз

полагат с доста по-просто обяснение. Става ясно, че Елохим и Йе
хова не само че не са две различни имена на едно и също същество,
а са две различни същества. Както вече разбрахме, „Елохим“ е ко
лективното обобщение, множествено число за Седемте духа, които
работят заедно - Бога на Слънцето. Йехова обаче идва на бял свят
тогава, когато един от тези седем духа се откъсва от групата си, за
да защити Земята от Венера.
За да открием истинската, астрономическата идентичност на Йе
хова, се налага да се обърнем още веднъж към иконографията на не
говия опонент - Венера. Тук е мястото да припомним, че за древните
историята за произхода на Космоса е колкото история за зараждането
на човешкия опит и за това, как този опит е придобил характерната
си структура, толкова и за създаването на физичната Вселена. С дру
ги думи, тайната история на света разказва колкото за принципите на
човешката природа, толкова и за законите на природния свят.
Човешката природа е устроена така, че силата, с която се опълч-
ваме на животинските си желания - всъщност онова, което ни пречи
да се превърнем обратно в обикновени животни, произлиза от спо
собността ни за размисъл и съзерцание. Венера се представя обикно
вено като държаща огледало, но не от суета, както мнозина днес биха
предположили. В парадигмата на древността огледалото е символ на
духовното съзерцание и силата, която то притежава над желанията.
Богът на съзерцанието е и бог на най-великия съзерцател и от-
Изображение върху гърба на гръцко

огледало от I в. пр.Хр., представящо
историята на Селена -
красивата богиня на Луната,
и красавеца Ендимион. Легендата
разказва, че Селена се влюбила
в Ендимион и го омагьосала с вечен,
изпълнен с много сънища, сън. Жезълът
на Аионисий представлява символ
на влиянието на Луната върху
епифизната жлеза.
разител в небето - Луната. В те-

огонията на древността Луна
та управлява не само плодови
тостта, но и мисълта.
Посветените жреци са вяр
вали, че за да бъдат създадени
условията, опосредстващ и
действието на човешката ми
съл, Космосът трябва да се пре-
нареди по специфичен начин. За
постигането на максималната
фаза на човешкия размисъл
Слънцето и Луната трябва да
СредноЗекобно изображение на ИехоЗа бъдат подредени в небето така,
като бог на войната. че Луната да отразява светли
ната на Слънцето и да я изпра
ща към Земята. Вярвали са също така, че тази небесна подредба
трябва да има аналог - макар и в далеч по-дребни мащаби - в чо
вешката глава. В нейните рамки епифизата символизира Слънцето,
а жлезата, която би могла да модифицира и разсъждава върху виде
нията, които епифизата получава от духовния свят, е хипофизата.
За съвременния човек подобна идея вероятно звучи налуднича
во, но за древните тя е била самата истина, тъй като е отговаряла на
ежедневието им, на житейския им опит и преживяванията. Те прос
ледявали дори най-незабележимите промени в съзнанието си, които
като че ли напредвали с променящите се позиции на Слънцето и
Луната. Читателят би могъл да провери това твърдение чрез личния
си опит - достатъчно е само да установи дали сънищата му не са по-
ярки и „истински“ при пълнолуние.
Ако си поставите за задача да наблюдавате чиния стриди в про
дължение на един месец, непременно ще станете свидетели на тяхно
то линеене и чезнене успоредно с линеенето на Луната. Съвременна
та наука отдавна потвърди, че хипофизната жлеза на човека се държи
точно като стрида.
Б о г ъ т на Л уната се превръща в Й ехова -

за евреите, и в Аллах -
за мюсюлманите. Това е все същият и до болка познат велик и един-
ствен бог на забраните, известни повече като Божии заповеди.

И така, в кулминацията на великата космическа драма на Сътво
рението, когато Земята я грози превръщане в истински ад, се ражда
нова сила, която да се възправи срещу Луцифер. Точно както седем
те Елохим действат като един, за да удържат и потиснат Сатурн
(Сатаната), така сега един от тях се откъсва от групата, за да се
превърне в Бог на Луната и оттам да направлява бойните действия
по удържане и възпиране на Венера (Луцифер).
Великата космическа битка срещу Венера се помни в културите
от всички краища на света. В Индия се знае историята за битката на
Кришна със змията демон Калия, в Древна Гърция говорят за бит
ката на Аполон с Питон и за подвига на героя Персей, победил гор-
гоната Медуза, използвайки щита си като огледало.
Йехова от Стария завет е ревнив, гневен и войнолюбив бог. Спо
ред еврейските предания силите на Йехова се водят от архангел Ми
хаил. „Откровението на Йоана“ разказва: „И стана война на небеса
та. Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея, и
змеят воюва заедно със своите ангели... И свален биде големият
Персей - храбрецът
с лунния щит.
84 ААонатан Блек
змей, оная старовременна змия, която ... мами цялата вселена, сва
лена биде на земята“. (12:7-9)
Така по време на третото действие о т великата драма на Сътво

рението голямата победа се пада на Бога на Луната.
Така се полага началото на Епохата на Луната. А първите три
епохи от историята на Космоса - минералната, растителната и
животинската ера, или иначе казано, Денят на Сатурн (Saturn-
day), Денят на Слънцето (Sun-day) иДенят наЛуната (Moon-day)-
се помнят като първите три дена от седмицата. Така най-сетне
става ясна причината за точно тази подредба на точно тези дни от
седмицата - събота, неделя, понеделник.
Слънчевият бог в битка срещу змия, змей или дракон -

гравюра по картина на Рафаело.
Пета глава
Боговете, които
обичаха жените
Нефилим • Генна модификация
на човечеството • Боговете риби • Истинс
ката история на „ Произход на видовете“
С тази глава ни предстои да навлезем в един от най-мрачните и

най-срамни епизоди от историята на света. Дори тайните общества
понякога предпочитат да спускат воал над него.
Един от първите историци е вавилонски жрец от времето на Алек
сандър Македонски. От малобройните достигнали до нас фрагмен
ти става ясно, че подобно на Херодот преди него, Берое също е изу
чавал царските хроники върху стените на храмовете и е разполагал
с достъп до свещените архиви.
Оцелелите фрагменти от текстовете на Берое съдържат истори
ята за произхода на Земята, небето и расата на хермафродитите -
предполовите човеци, които се възпроизвеждали по метода на пар-
теногенезата.
Берое описва как Земята е била населена от някаква примитивна
раса. Един ден на морския бряг се появило чудовище - животно на
име Оанес, „чието тяло било тялото на риба; под рибешката глава
имало друга глава с крака, подобни на тези на човеците, прикрепени
към рибя опашка. Гласът и езикът му били разбираеми и човешки, и
до днес се пази негово изображение... Това чудовище имало навика
да прекарва деня си сред човеците, но тогава не поемало никаква
храна. Дало им проникновение за писмената и науките, и изкуствата
от всеки вид. Учело ги да строят градове, да издигат храмове, да
създават закони, и им обяснявало прин

ципите на геометричното познание. По
могнало им да различават семената на зе
мята и им показало как да събират плодо
ве. Накратко, то им отворило очите за
всичко, което би могло да облагороди ма-
I ниерите им и да очовечи техния живот...
И когато слънцето залезело, това същес
тво Оанес се скривало обратно в морето,
и прекарвало нощта си там, защото е ам
фибия... А после се появили и други жи
вотни като Оанес...“
Подобни истории за богове риби, ко
ито се появяват внезапно и се превръщат
в учители на човечеството, се откриват и
в други култури. Такива са индийските
разкази за Маця, първия аватар на Виш-
ну, както и историите на древните фини
кийци за Дагоните, които обучили чове
ците на изкуството на напояването, и за
древните богове риби на племето Дагон
Оанес - гравюра от XIX в., от Западна Африка. А благодарение на
снета от стените на
Плутарх ни е известно, че най-ранните
Ниневия. Оригиналът се пази
в Британския музей. изображения на Зевс са на мъж с рибя
опашка - образ, оцелял в старогръцката
митология под формата на неговия брат Посейдон.
Някои съвременни автори извън езотеричната традиция съзират
в тази рибешка образност доказателства за извънземно нашествие в
древни времена. Изказва се дори хипотезата, че човешката раса е
била подложена на генна модификация от извънземни - превъзхо
ден пример за погрешна интерпретация на тайното познание от хо
ра, които се опитват да го облекат в материалистичен кожух.
Но ако нашият любим кандидат за инициация вече е достигнал
достатъчно високо ниво на духовно развитие, със сигурност му пред
стои да бъде посветен в истината и по този въпрос, която би звучала
приблизително така...
В „Б итие“ има един пасаж, к о й т о на п ръв п оглед н ям а ни щ о об
щ о с въ п р о сн о то ри б еш ко съ би ти е, м акар о тн ово д а става въ п р о с за
и н вази я н а съ щ еств а о т д р у ги селен и я:
„Битие“, 6:1-5: „И стана така, че като почнаха човеците да се

размножават по лицето на земята и им се раждаха дъщери, Божиите
синове, като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви, вземаха
си за жени от всички, които избираха. ...В ония дни се намираха ис
полините на земята; а при това, след като Божиите синове влизаха
при човешките дъщери, и те им раждаха синове, тези бяха ония сил
ни и прочути старовременни мъже. И видя Господ, че се умножава
нечестието на човека по земята, и че всичко, което мислите на сър
цето му въобразяваха, беше постоянно само зло.“
Как да разбираме този пасаж? Фразата, която тук е преведена
като „Божии синове“, на други места в Библията е предадена като
„ангели“, посланици, спускащи се от небето. В случая обаче „влиза
нето“ при човешките дъщери безсъмнено изисква морален компро
мис. Според библейските канони да кажеш, че ангелите са правили
секс с жени, е все едно да твърдиш, че ангелите са се принизили, за
да вземат участие в живота на материалния свят!
Ами ако случайно им е харесало?!
Както вече подсказах, тук се опитваме да проникнем в един от
най-мрачните епизоди от тайната история на света, и споменатите
пет строфи от „Битие“ биха останали абсолютно неразбираеми, ако
не беше фактът, че същият този епизод е описан в далеч по-големи
детайли от древните еврейски текстове - и най-вече от „Книгата на
Енох“.
Тази книга изчезва от традиционната езотерична история някъде
към 300-400 г. сл.Хр., но познанието за нейното съществуване, за
нейното съдържание и посланията й се пазят от масоните. А после,
през 1773 г., шотландският изследовател Джеймс Брус открива ня
колко дрипави ръкописа - части от нея, в етиопските манастири, с
което древните масонски предания получават своето потвърждение.
Макар никога да не успява да стане част от християнския лите
ратурен канон, наложен през IV в., „Книгата на Енох“ очевидно е
била достатъчно ценена от евангелистите и останалите автори на
Новия завет, за да привеждат цитати от нея - факт, който навежда на
мисълта, че са я възприемали като свещен текст. За статуса на кни
гата говори и уважението, което самият Исус е имал към нея - до-
толкова, че да приеме и признае идеята за предстоящото Божие цар

ство и за Страшния съд. А и фразата, използвана при неговата транс-
фигурация: „Това е моят Син, Избраният“, идва да покаже, че имен
но Христос е Онзи, обещан от „Книгата на Енох“.
Ето какво има да ни каже „Книгата на Енох“ за ангелите, които
са обичали жените:
„Енох“, 6:1-4: „И стана така, че когато децата на човеците поч
наха да се множат, в онези дни им се родиха хубави и приятни дъще
ри. И ангелите, децата на небесата, видяха и ги пожелаха, и си каза
ха един друг: „Хайде да си изберем жени изсред децата на човеците,
и те да ни родят деца“. ...И всички други заедно с тях си вземаха
жени, и всеки си избра по една, и започнаха да влизат в тях, и да ги
обезчестяват, и те ги учеха на разни милувки и омайвания... и те
станаха трудни.“
Впоследствие Енох има възможността да се разходи из небеса
та, където ангелите бунтовници - или Наблюдателите - го молят да
се застъпи пред Бог заради тях. Но когато гостът се опитва да сто
ри, каквото е помолен, Бог го нахоква и го отпраща с думите: „Вър
ви речи на Наблюдателите, дето са те пратили да се застъпваш за
тях, това: Вие сте тези, дето трябва да се застъпвате за човеците, а
не те за вас!“
По-нататък Господ Бог сам решава да доразкаже историята за
ангелите бунтовници, като добавя още няколко детайла:
„Енох“, 6:15-16: „Щото вие напуснахте високите, извисени и веч
ни небеса, за да легнете с жените, и се омърсихте с дъщерите на
човека, и ги взехте за съпруги, също както правят децата на Земята,
и създадохте синове гиганти! И макар да бяхте духовни същества,
дарени с вечен живот, вие се обезчестихте с кръвта на жените, и
създадохте деца от плът и кръв като онези, които умират и изчезват.
...А що се отнася до Наблюдателите, които са те изпратили да се
застъпиш за тях, и които са били преди всичките времена в Небето,
кажи им: „Вие бяхте в Небесата, но не всички мистерии са все още
разкрити пред вас, и макар да познавахте само най-низшите, от все
сърце ги споделихте с жените, а сега чрез тези мистерии мъжете и
жените ще довлекат много зло на земята.“ Затова им речи: „Няма
мир за вас!“
В „Съборно послание на Юда“, строфа 6, ангелите, наречени
„Наблюдатели“, са описани като „неопазили своето достойнство“.
Християнският писател от III в. Комодор пише: „Жените, които съб

лазнили ангелите, били толкова развратни, че техните съблазните-
ли вече не можели да мечтаят да се върнат на небето.“
Ала отвъд малобройните, странни и фрагментарни намеци се
таи набор от образи, които са твърде познати на всички ни. Когато
„Посланието на Юда“ описва Наблюдателите като ангели, неопази-
ли своето достойнство, като че ли по някакъв начин ги определя
като пазители на времето. А финалната насока за разкриване на тай
ната самоличност на тези „паднали ангели“ се крие в самия им брой,
посочен в една от версиите на „Книгата на Енох“ като седем.
Във всички културни традиции седем е числото на великите бо
гове на Слънчевата система. Така отново става ясно, че библейско
то повествование е зашифровало в себе си истории за същите онези
астрономически богове, пред които са се прекланяли Древна Гър
ция и Рим.
Ангелите, които са изпитвали сексуално привличане към чо
вешките жени, в крайна сметка се оказват боговете на Олимп.
Вече разбрахме, че Б иблията съдържа зашифрован разказ за Сът

ворението, в което ключовите роли се падат на Сатурн, Земята, Слън
цето, Венера и Луната. Проследихме еволюцията от твърдото ве
щество на минералите през зеленчуковия период, за да стигнем до
фазата на животните. Епохата, която следва, е белязана от присти
гането на боговете на Слънчевата система. За цар на всички богове
е провъзгласен Юпитер - за римляните, или Зевс - при гърците.
Това е и времето, когато на сцената излизат боговете на Марс и
Меркурий.
Малкият Юпитер трябвало да бъде скрит от баща си Сатурн.
Майката Земя прикътала детето на остров Крит, в дълбока подзем
на пещера. Далече от другите богове, момчето Юпитер се хранело с
млякото на една нимфа коза и с меда на свещените пчели. Майката
Земя била принудена да го скрие в пещерата, защото се страхувала,
че Сатурн и Титаните - неговите по-големи синове и дъщери, ще се
сговорят да го унищожат. Тя била наясно, че раждането на детето
предзнаменува края на епохата на Сатурн, че преходът от една епо
ха в следващата е неизменно болезнен, че старият ред задължител
но се опитва да остане на власт повече, отколкото му е отредено.
90 Арконатан Блек
Задачата на Титаните била да налагат волята на Сатурн. Те пог

лъщали всяко създание. Целта им била да погълнат и новия живот и
да създадат онова, което Милтън, който е бил повече от наясно с
тайната история, нарича „вселена на Смъртта“. Титаните ще си ос
танат вечните врагове на Юпитер. Не успяват да го убият, докато е
малък, но впоследствие непрекъснато му обявяват войни, водейки с
него по-малки и по-големи битки, докато накрая Юпитер веднъж
завинаги ги побеждава и ги хвърля в тъмница под земята. Там тези
огромни сили на материализма се превръщат в неразривна част от
структурата на планетата и винаги, когато някой вулкан се раздви
жел, заплашвайки да изригне и да унищожи всичко, древните чували
ропота им.
След като оковава Титаните, Юпитер се превръща за известно
време в безспорен господар на Олимп, цар на боговете и бог на но
вата епоха. Всеки път, когато разтърсвал великолепните си къдри
ци, земята се разтрисала. Той бил единственият сред боговете, при
тежаващ достатъчно сила, за да хвърля гръмотевици.
В шедьовъра си „ Бракът на Кадмус и Хармония “великият ита
лиански учен и писател Роберто Каласо, който полага огромни уси
лия да изведе тайните познания отвъд границите на фолклора, казва
следното: „Олимп е въплъщение на бунта на светлината.“ Иначе ка
зано, олимпийските богове - Юпитер, Аполон, Марс, Меркурий, Ди
ана, Атина и останалите - въстават срещу ограниченията, които им
налага Сатурн. Олимпийците се спускат в небето, за да вършат чу
деса и да унищожават страховитите чудовища. Това е една велико
лепна епоха, която разбива старите устои и разбунва духа, превръ
щайки се във вдъхновение за някои от най-великите произведения
на изобразителното изкуство, скулптурата и литературата на всич
ки времена. Същевременно обаче епохата носи в себе си и нещо
зловещо - заряда на моралната двойственост. Гръмотевицата на
Юпитер осветява гъстата мъгла на тестостерона, дивата воня на без
паметната похот, безсърдечието на животинската жестокост.
Юпитер изнасилва Калисто и тя се превръща в мечка. Изнасил
ва Йо, превръщайки я в крава. Наказва Ликаон заради канибализма
му, превръщайки го във вълк. Страстта на Аполон към Хиацинт ка
ра красивия младеж да се трансформира в цветето перуника, а обла
даването на Дафна завършва с превръщането й в лавров храст.
Тук е мястото да отбележим, че главната тема, която всъщност
АПОКРИФНАТА ИСТОРИЯ НА СвЕТА 91
обговарят тези митове, е темата за пролиферацията на природата,

за изпълването на всеки квадратен метър от планетата с почти без
краен набор от растения и животни - биоразнообразие в най-висша
форма. Зевс определено не е морален или най-малкото в смисъла,
който би вложил в това понятие Мойсей, ала той и приятелите му
олимпийци направляват творящото живот плодородие, насочват не
изчерпаемата съзидателност на биологичния свят.
Но КАКВО СТАВА С ЛЕГЕНДАТА ЗА БОГОВЕТЕ РИБИ? Къде е Т Я Х Н О Т О

място в тази история?
Вече разбрахме, че голяма част от митологиите по света съдър
жат разкази за появата на богове с глави или опашки на риби, както
и че дори Юпитер - най-малкото в ранните си изображения - е бил
един от тях. Научихме също, че митовете за Юпитер и останалите
богове от Олимп са всъщност разказ за бързото разрастване на фло
рата и фауната. Съчетаването на тези две повествователни линии
поражда една зашеметяваща хипотеза.
Възможно ли е древните легенди да са предзнаменователи на
едно от най-великите прозрения на съвременната наука, а именно,
че животинските форми, които постепенно ще еволюират до чо
вешката, са започнали като риби1
Ако това е вярно, хипотезата е равносилна на откритие.
Откритата от Дарвин еволюция на видовете е едно от най-вели

ките научни проникновения в историята на науката, равностойна с
приноса на Галилей, Нютон и Айнщайн. Възможно ли е обаче жре
ците от мистичните школи да са били наясно с еволюцията на видо
вете още преди хилядолетия? Както скоро ще разберем, аргументи
те в полза на подобно твърдение - колкото и неправдоподобно да
звучи на пръв поглед - са записани в небето с ярки букви, които
просто чакат да бъдат видени.
Бавно, но сигурно разбиваме шифъра на Космоса. Вече разб
рахме, че най-ранните епизоди от историята трябва да бъдат тълку
вани в рамките на организираното сътворение на Слънчевата систе
ма. Един след друг Сатурн, Слънцето, Венера, Луната и Юпитер
дават своя принос за оформянето на най-подходящите условия за
92 Ажонатан Влек
еволюцията на нашата планета. Тръгвайки по дирите им, достигнах

ме до зората на животинското царство, до възникването на съзнани
ето и началото на пролиферацията на животинските форми.
Но за да схванем по-ясно историята на развитието на тези живо
тински форми, се налага да се обърнем отново за помощ към астро
номията. Следвайки последователността, в която по разбиранията
на древните са създадени планетите, се налага да се обърнем към
още една, преплитаща се с първата, последователност - съзвездия
та от зодиака.
З а древните зимата е период , през който силите на природата

заспиват, а пролетта е времето на тяхното съживяване. В този сми
съл ключово значение придобива съзвездието, в което Слънцето из
грява през първия ден на пролетта. Яркото светило вдъхва живот на
това съзвездие, енергизира го и повишава силата му, за да придаде
облик на света и неговата история.
Поради лекото поклащане на Земята при въртенето й около ней
ната ос имаме усещането, че Слънцето бавно изостава спрямо под
редбата на звездите. В продължение на около 2160 години то се из
дига в едно и също съзвездие. А после се придвижва към следващо
то. В настоящия момент продължаваме да живеем в ерата на Риби
те, тръпнейки в очакване на ерата на Водолея. Тук разглеждаме два
надесетте съзвездия на зодиака като последователност, идентична
на последователността на месеците в годината. След Овен идва Те
лец, след него Близнаци и така нататък. Но в рамките на по-големия
цикъл, обхващащ появата на тези съзвездия в деня на пролетното
равноденствие, съзвездията се движат „назад“ - след Близнаци идва
Телец, след него Овен и т.н.
Този феномен е известен като прецесия - преместването на про
летната равноденствена точка. Научните среди са на различно мне
ние относно това, кога точно древните са разбрали за него. Знако
вата книга, посветена на тази тема и отключила същински дебат, е
„Мелницата на Хамлет публикувана в края на 50-те години на
XX в. Нейни автори са професорът по история и философия на
науката от Масачузетския технологичен институт Джорджо де Сан-
тилана и Херта фон Дехенд - професор по науката от Франкфурт-
ския университет. Написана изключително ерудирано, тази книга
полага началото на процеса на преоткриване на астрономическото

измерение на митовете, който до този момент бе отдавна забравен
извън тесните кръгове на тайните общества.
Основното послание на създателите й гласи, че една от истори
ите, централна не само за всички митологии, но и за цялата литерату
ра - от „ Едип цар “до „Хамлет и по-точно разказът за лишения от
наследство син, който побеждава чичо си и си връща трона, е всъщ
ност описание на астрономическо събитие - на изместването на ед
на прецесионна епоха от следващата.
Но иначе моделът, предложен от „ Мелницата на Хамлет ", е в
същността си статичен. Анализът просто предлага факта на зако
дираната прецесия в един конкретен архетип, но без да разглежда
начина, по който последователността от управляващи съзвездия ни
помага да организираме различните митологични пластове в тех
ния точен хронологичен ред.
Нека сега разгледаме тази последователност от гледна точка на
историческата реалност, скрита зад митовете за Юпитер и остана
лите богове - така, както учи езотеричната традиция.
Тъй като до момента разглеждаме историята такава, каквато я
помнят митовете, и най-вече митовете за боговете на Олимп, съв
сем естествено е да си представяме участниците в нея като анато
мично съвременни човеци. Не трябва да забравяме обаче, че мито
вете представят нещата така, както биха били нарисувани от въоб
ражението ни. Но за физическото око - ако такова изобщо е същес
твувало - те биха изглеждали по съвсем различен начин.
Защото онова, което тези въображаеми картини всъщност
представят, е началото и развитието на примитивните форми
на живот.
Ако епохата на първите морски същества е белязана от управле
нието на планетата Юпитер, то тогава от гледна точка на прецесия-
та на съзвездията тя е била ръководена от Риби. Когато Слънцето е
започнало за първи път да изгрява в съзвездието Риби, в полутечна
та субстанция върху земната повърхност се е появила нова форма
на живот. Това е най-ранният ембрионален предшественик на риба
та - пихтиесто същество, нещо като съвременната медуза.
Древните разглеждат този еволюционен импулс като бог. Щом
примитивният живот на Земята - онзи живот, който постепенно ще
еволюира до човешкото същество - е приел формата на примитив
на риба, то това е така, защото някой бог е приел тази форма и по

този начин е дарил Земята с живот.
В Древен Египет това чудодейно събитие - раждането на първо
то животно - е известно като раждането на Хор, а най-ранните изоб
ражения на Хор - подобно на първите рисунки на Юпитер - са на
получовек-полуриба.
Така отново разбираме, че гърците и египтяните, точно както
гърците и евреите, се прекланят пред един и същи бог, но в различ
ни културни одежди.
Следващата прецесионна епоха е била първата ера на Водолея.
Това е времето на еволюцията на амфибиите - гигантските плаващи
същества, нещо като съвременните делфини, но с къси крачка и по
добни на фенери глави. Фенерът всъщност е епифизната жлеза -
издаден напред, той все още може да се види у някои влечуги, като
например новозеландския гущер ТиМага.
За тези проточовешки същества въпросният „фенер“ е все още
основен орган за възприятие. Чувствителен към топлината и хлади
ната, излъчвана от другите живи същества, както в близост, така и от
разстояние, фенерът е в състояние да улови техния характер. Прото-
човеците от този период долавят интуитивно при
родата и на растенията, оценявайки приложимост
та им като храна или лекарства - така, както днес
умеят да го правят някои животни. И тъй като за
коните на природната еволюция все още не са окон
чателно фиксирани, човеците умеят и да разгова
рят с растенията - толкова добре, че (както разказ
ват древните еврейски предания) да накарат „дър
вото да подари плодовете си или пшеницата да из
расте висока като ливански кедър“. Ако особено
много държим да си представим как е звучала реч
та на тези човеци амфибии, вероятно най-подходя
щото сравнение би бил воят на сръндака.
Впоследствие фенероглавите хора са идеали
зирани в образа на еднорога. Чрез ясновидските
им способности богинята на Земята продължава
„Фенерът на Озирис“ е спомен за тази късна растителна

издатина в животинската форма.
да ги напътства какво да правят, така че на този етап природният

закон и моралният закон са на практика едно и също нещо. Тази
историческа истина е запечатана великолепно в прочутия гоблен в
парижкия музей „Дьо Клюни“, където еднорогът поставя глава в
скута на девицата.
За съжаление обаче колективната ни памет за еднорога е като за
преследвано същество. Човеците може и да са търсели убежище в
скута на Майката Земя, но покрай тях светът е ставал все по-опасно
място. Вече разбрахме, че в началото желанието е съществувало
независимо от човечеството и е продължило да съществува незави
симо в епохата на проточовешките форми. В митологията вилнее
щите на воля и свобода желания приемат образите на дракони и зме
йове, които тероризират останалата част от мирозданието.
А когато блатистата повърхност на земята започнала да се втвър
дява до нещо като твърда почва, дошъл редът на следващия етап от
развитието на човешката форма. Това е всъщност началото на ерата
на Козирога, през която проточовеците развиват крайници, с които
да изпълзят на земята и да се заемат с преследването на своите все
по-бързо набъбващи животински желания. Според преданията на
древността именно пристигането на Марс е довело до еволюцията
на топлокръвните животни. Марс се появява в периода на прехода
от гущероподобните амфибии от ерата на Козирога към сухоземни
те животни от ерата на четирикракия Стрелец.
Желязото на Марс ражда червената кръв и осигурява условията
за съзряване на егоизма - при това не само в смисъла на здравосло
вен инстинкт за оцеляване. С втвърдяването и изсъхването си Земя
та продължава да се свива, в резултат на което благоденствието на
едно същество може да стане само за сметка на нещастието на дру
го. Дори и днес човешката орисия е такава, че никой от нас не може
да направи и крачка, без да нарани или дори да убие друго живо
същество. Именно поради влиянието на Марс в човешката природа
е заложена и известна доза жестокост, която изпитва наслада от по
добни неща - възторг, когато е подчинила друго човешко същество,
и еуфория, когато властва над останалите - особено от неограниче
ната власт.
С постепенното превръщане на проточовеците в изцяло сухо
земни същества възниква необходимостта от създаване на нови на
чини за общуване между тях. Тук се намесва Меркурий, за да по
могне за развитието на гръдния кош. Негова е и работата по създа

ването на по-слаби и по-здрави крайници, помагащи на човеците да
се движат и да живеят заедно. Той е, разбира се, вестоносецът и пи
сарят на боговете, познат на древните гърци като Хермес, а на егип
тяните - като T o t .
Но освен това Меркурий е и богът на номерата и измамите.
Н астоящата глава предлага тълкувателен коментар върху „Би

тие“, който се базира на паралелите между староеврейските и хрис
тиянските традиции - от една страна, и тези на древните египтяни и
гърците. Този специфичен начин на интерпретация или дешифрира
не на Библията се радва на популярност сред неоплатонистите и
ранните кабалисти, а впоследствие се приема и популяризира от раз
лични общества, например розенкройцерите. Голяма част от каза
ното дотук може да бъде открито и в съчиненията на Робърт Флъд
от XVII в. (оказали огромно влияние върху Милтън при написване
то на „Изгубениярай “), както и по-късно във вече споменатите ко
ментари върху „Битие“ на Якоб Бьоме - „Мистериум Магнум
Работата по осветляването на тези коментари и по привеждане

то на философското наследство на розенкройцерите към изказа на
модерността, е дело на великия австрийски учен и адепт Рудолф Щай
нер, чието Антропософско общество като че ли има най-големи ос
нования да се нарича приемник на розенкройцерите.
Консенсусът сред научните среди е рядко явление, особено из
вън сферите на езотеризма. Именно на подобен фон съгласието мо
же да се нарече истинско чудо, а в случая става въпрос за съгласие
във връзка с подредбата на съзвездията от зодиака. И този консен
сус става още по-забележителен предвид относително слабата при
лика между подредбата на звездите и техните символни изображе
ния. Обяснението е съвсем просто - древните са възприемали под
редбата иа съзвездията като символично отражение на еволюцията
на човечеството и на света, така както те се съхраняват от спомени
те и разбиранията на колективното съзнание. Защото за тях исто
рията иа света действително се пише от звездите.
Следователно онова , което сме свикнали да определяме като

модерна идея, оборваща древните суеверия, е всъщност древна идея.
Става ясно, че концепцията за система
тичната еволюция на видовете се
е родила хилядолетия преди ко-
\ рабът „Бийгъл“ да опъне
платна и да понесе Дарвин
към неговите „открития“.
Така тайната история
се оказва закодирана в зо
диака, записвана от посве
тени и адепти като Якоб
Бьоме и Робърт Флъд, и
съхранявана от различни
езотерични общности като
масоните и розенкройцери
те, но винаги и целенасоче-
3одиаци от Египет, Индия и Гърция, но по начин, почти неразби-
демонстриращи удивително сходство раем за обикновените люде.
на образността. По-късно, през XIX в.,
Главата на Медуза - релеф от старогръцко

украшение. Нощното небе се считало за
живата история на света, тъй като
небесните тела се възприемали като
материални представители на
духовните същества или боговете.
\ \ Аревните вярвали, че притежават
способността да общуват с тези
същества и да чувстват тяхното
влияние. Например надали е
случайно, че звездата Алгол, която
гръцката митология свързва с
горгоната Медуза, се определя като
носителка на злото от всички
култури на древния свят. Староеврейс-
ките астролози я кръщават на злия демон
Аилит, а много преди тях още евреите от
пустинята я наричат „Главата на Сатаната“. Китайците я обозначават с
йероглиф, означаващ „нахвърляни един върху друг трупове“. Очевидно е, че
поглеждайки към нощното небе, различните народи са възприемали една и съща
духовна реалност.
свещените текстове на хиндуизма се сдобиват с първите си прево

ди на няколко европейски езика. Масовото им разпространение доп
ринася за изтичането на огромен обем ревностно контролирано до
този момент езотерично познание към широката публика. Ентуси
азираният прием на този род идеи събужда наново и интересите
към кабалата и другите западни традиции, и повлиява в голяма
степен истерията по спиритуализма.
Редица учени и интелектуалци от епохата започват да прилагат
научната методология към духовните и парапсихичните явления.
През 1874 г. Чарлз Дарвин посещава спиритически сеанси. Съпер
никът му - А. Е. Уолъс, взема участие в няколко контролирани
експеримента по викане на духове, убеден, че явлението може да
бъде измерено и доказано точно както останалите явления, регис
трирани от науките. Както ще видим по-нататък, редица видни ин
телектуалци, в това число именити учени, са вярвали, че в езоте-
ричната философия като че ли „има нещо“ и че науката и свръхес
тественото на някакъв етап ще се обединят.
Фридрих Макс Мюлер е млад немски учен, но през 40-те години

на XIX в. Източноиндийската компания наема именно него за пре
вода на „Ригведа Този превод му печели професорско място в Ок
сфорд, което обаче не му попречва да продължи с преводаческата си
дейност. Благодарение на него англоговорящият свят се сдобива с
петдесет тома свещени книги на Изтока, които за първи път в чо
вешката история превръщат езотеричните доктрини във всеобщо
достъпно четиво. Мюлер поддържа изключително близки връзки и
с Чарлз Дарвин, с когото води редовна кореспонденция. А през 1859
г. на бял свят излиза прочутият „Произход на видовете
Според апокрифната история обаче еволюцията на видовете

въобще не е равномерният прогрес, за който говори науката. Тази
история изобилства от сривове и поврати, оказали огромно влияние
върху начина, по който гледаме на собствената си умствена направа
и психология. В тази история се срещат и десетки задънени улици,
фалстартове и даже нарочни опити за саботаж.
В рамките на тайната доктрина животните, които познаваме днес,
са еволюирали в обичайните си за нашето време форми под влияни
ето на звездите и планетите. Например лъвовете - под влиянието на
съзвездието Лъв, биковете - под влиянието на съзвездието Телец и
т.н. Кентаврите, русалките, сирените, фавните и сатирите се разг
леждат като предшественици на анатомично модерните човеци, сим
волизиращи тласъка към създаването на модерния човек през раз
личните преходни етапи.
От друга страна змиите, паяците, пчелите и паразитните създа
ния са оформени под зловредното въздействие на тъмната страна
на Луната.
Според космическия план, водейки човечеството стъпка по стъпка
напред към анатомията, в която се познаваме, боговете приемат от
части човешкия, отчасти животинския вид, за който си спомнят шу-
мерите, египтяните, персийците и вавилонците, докато накрая прие
мат анатомично перфектните форми, останали в паметта на послед
ните велики цивилизации на древния свят - гръцката и римската.
Например по стените на египетските храмове богинята на пла
нетата Венера е все още богинята с глава на крава - Хатор, а богът
на планетата Меркурий е кучеглавият Анубис. Тайната традиция гла
си, че същите тези богове, същите тези живи същества, са запомне

ни от древните гърци в техния по-късен, еволюирал облик.
Древните текстове, хроникиращи тази епоха, поставят особено
ударение и върху гигантите. Авторът на „Книгата на Енох“, творил
в рамките на староеврейската традиция, и Платон, който пише в доста
по-късната старогръцка традиция, са единодушни по въпроса, че във
времената преди Потопа се е появила расата на гигантите. Впрочем
данни за подобна раса от колоси се откриват в културите по целия
свят - от разказите за данавите и дайтиите в Индия до легендите за
миаотце в Китай. В един ,Диалог между Мидас фригиеца и Силе-
ний “ от времето на Александър Велики, достигнал до нас само с
отделни откъси, Силений казва, че „човеците станали двойно по-
високи от ръста на най-високите от неговото време и живеели двой
но по-дълго“.
Според разбиранията на тайните общества гигантските бамийс-
ки статуи, наскоро унищожени в Афганистан, въобще не са три ги
гантски статуи на Буда, а три статуи в естествен ръст на великани с
височина съответно 52,36 и 9 метра. Одеждите, които ги оприлича
ват на Буди, са изработени от хоросан и добавени върху камъка без
съмнено много по-късно. В текстове от XIX в. се откриват данни, че
местните хора са ги считали за статуи на миаотце - великаните от
китайската традиция. За прочутите статуи от Великденските остро
ви също се смята, че отразяват реалната височина на исторически
гиганти.
На противоположния полюс са изродите от „задънените ули
ци“ - еднокраките хора, хората прилепи, хората насекоми и хората
с опашки. Египетският историк от III в. пр.Хр. Мането разказва
следното за потомството на Наблюдателите:
„Те донесоха двойнокрили човешки същества, също и такива с
четири крила и две лица, човешки същества с едно тяло и две гла
ви; други пък имаха крака на козли и рога на главите, трети имаха
крака на коне отзад и на мъже отпред; имаше и такива, за които се
говореше, че са бикове с глави на хора и четириглави кучета, чии-
то опашки излизаха подобно на рибни перки от гърбовете им...
както и други чудовища, като например всякакви драконоподобни
същества.“
Следователно именно това е епохата, която се помни от всички
световни митологии и намира отражение в едно от най-великите про-
изведения на литературата - властелинът на пръстена “ на Толкин

или сагата за Нарния на Чарлз Стейпъл Люис.
Тези романи в стил фентъзи разкриват тайния кладенец на колек
тивната памет на човеците, носеща спомените за времената, когато
предайте ни са живеели рамо до рамо с великаните, драконите, русал
ките, кентаврите, еднорозите, фавните и сатирите. Легиони джудже
та, силфи и силфиди, нимфи, дриади и други по-низши представители
на духовния свят са служели на боговете, а човеците са споделяли
домовете си с тях, излизали са на битки с тях, а понякога дори се
влюбвали в тях.
Според тайната история последните същества, предхождащи чо
веците, са били маймуните. Появили се, защото някои от човешките
духове се спуснали твърде бързо в поредното си прераждане, преди
човешката форма да бъде окончателно усъвършенствана. Следова
телно според тайната история не е правилно да се казва, че човеците
са произлезли от маймуните, а по-скоро - че маймуните представ
ляват дегенеративно отклонение от човечеството.
Както знаем, нито едно от тези приказни същества не е оставило
своите останки сред скалните и почвени пластове, за да докаже съ
ществуването си. Тогава защо великите мъже и жени от нашата ис
тория, посветени и адепти на тайното познание, са вярвали в тях? И
от къде на къде интелигентен човек изобщо би допуснал подобна
идея в съзнанието си?
Шеста глава
Смъртта на Зеления цар

Изида и Озирис • Пещерата на черепа •
Атина Палада
В периода, описан от митовете за Олимп, боговете са вървели

сред хората. Но историята за последния бог, властвал като цар на
света, е съхранена в най-изчерпателната си версия не в гръцката, а в
египетската традиция. Древните египтяни безрезервно са вярвали,
че някога техният най-важен бог се е разхождал между хората, во
дел ги е в битки и ги е управлявал с мъдра и силна ръка.
Едно от най-добрите описания на гробницата, в която според
преданието е положен Озирис, ни е оставено от Херодот: „В двора
се възправят гигантски каменни обелиски, а до тях има кръгло из
куствено езеро. Именно край това езеро нощем египтяните правят
възстановка на мистериите - Черния ритуал, възхваляващ смъртта
и възкресението на едно същество, чието име не смея да произнеса.
Знам какво става, но не казвам нищо повече.“
За щастие, благодарение на един почти съвременник на Херодот
- Плутарх, адепт и жрец на Делфийския оракул, разполагаме с въз
можността да допълним този крайно интригуващ ритуал. Оттук на
татък съм използвал за база именно думите на Плутарх, уплътня
вайки тук-там повествованието с данни от други източници.
За начало нека си представим един свят, обхванат от неспирни
войни, опустошаван от вилнеещи чудовища и диви животни. Ози
рис е великият ловец, Господарят на животните - същият, когото
старогръцката митология разпознава като Орион Ловеца, а норвеж
ката - като Херне Ловеца. Той е и велик воин. Именно Озирис про
чиства земята от хищниците и съкрушава завоевателските армии.
Поражението му обаче не идва нито по време на битка с поредното

чудовище, нито на бойното поле. То е последица от действията на
вътрешни врагове.
След всеки победоносен боен поход Озирис неизменно е при
ветстван с добре дошъл от възторжените си поданици, които го обо
жават. Макар и страната да е подложена непрестанно на външни
набези и вражески нашествия, управлението на Озирис се помни ка
то Златния век на Древен Египет. Въпреки войните отвъд граници
те, това е епоха на вътрешно благополучие. Името му се свързва с
осеменяването, „уриен“ - което означава „сперма“, а онова, което
днес наричаме „Колан на Орион“, е просто евфемизъм. (Според све
тогледа на древните пенисът е този, който се изправя с напредване
то на годината.) И тази вметка би трябвало да ни подскаже, че след
ващата история се характеризира с доста силни сексуални нюанси.
Един ден Озирис приема поканата на брат си Сет за пищен бан
кет в чест на поредната му победа. Някои източници твърдят, че
Озирис е спял с красивата тъмнокожа Нептис - съпруга на Сет и
сестра на собствената му съпруга Изида. Ако е така, това ли е моти
вът на Сет за убийството? Отговорът на този въпрос става излишен,
когато си дадем сметка, че той изобщо не се е нуждаел от мотив.
Защото причината за враждебността на Сет е подсказана от името
му - той е пратеник на Сатаната.
След вечерята Сет обявил началото на една игра. Показал на
гостите си изработен от него красив сандък, наподобяващ ковчег,
но издялан от кедър и облицован отвътре със злато, сребро и слоно
ва кост. Условието на играта гласяло: на когото ковчегът прилегне
най-добре, може да си го вземе като подарък. Гостите започнали да
пробват скъпия сандък. Но уви! Един бил прекалено дебел, друг -
прекалено тънък. Един - твърде висок, друг - твърде нисък. Дошъл
редът и на Озирис. Той влязъл в сандъка и легнал. „Пасва! - изкре
щял възторжено. - Пасва ми като втора кожа!“
В същия миг Сет хлопнал капака над главата му, заковал го с
пирони и напълнил всяка цепнатина с олово - метала на Сатаната.
Отнесъл го до брега на Нил и го хвърлил в реката. Сет бил наясно,
че като безсмъртен, Озирис не може да бъде убит, но му се искало
да се отърве от него за колкото е възможно по-дълго. Най-добре -
завинаги.
Течението на реката подело сандъка и го понесло надолу. След
няколко дни водите го изхвърлили на брега - там, където днес се

намира Сирия. Наблизо растял млад тамариск, който го обгърнал с
клоните си, постепенно израснал около него и го приютил в стъбло
то си. След време дървото се прочуло дотолкова със своето велико
лепие, че сирийският цар пожелал да го отсекат и да го поставят
като стълб в центъра на двореца му.
Междувременно Изида, вече свалена от трона, отрязала косата
си, почернила лицето си със сажди и тръгнала да търси своя любим.
След време се хванала на работа като слугиня в двора на един чуж
доземен цар. (Читателите вероятно вече се досещат как тази исто
рия - някога свещена драма, играна в храмовете на Древен Египет -
е достигнала до нас, макар и леко изменена, като приказката за Пе
пеляшка.) Един ден магическите й сили й помогнали да зърне Ози-
рис в сандъка във вътрешността на дървото. Тогава тя разкрила пред
царя истинската си самоличност и успяла да го убеди да отсече стъл
ба, за да й даде сандъка. После напуснала страната и след известно
време стигнала остров Хемис в делтата на Нил. Там възнамерявала
да използва магическите си сили, за да съживи съпруга си.
Обаче Сет също притежавал магически сили. Докато обикалял с
главорезите си из нощното небе, той внезапно забелязал Изида да
държи в скута си Озирис. И когато тя заспала, той се спуснал върху
влюбената двойка. Решен този път да доведе работата докрай, той
намушкал злостно брат си и нарязал тялото му на четиринадесет
парчета, които после скрил на четиринадесет различни места по це

лия свят.
Така овдовялата Изида била принудена отново да тръгне на път.
(Вероятно читателите масони ще си дадат сметка, че се наричат „Си
нове на Вдовицата“ отчасти като спомен за тяхното участие в това
дълго пътуване.) Тя носела седем воала, за да се скрие от шпионите
на Сет. Придружавала я Нептис, която също обичала Озирис и зато
ва се превърнала в куче, за да помага в надушването и изравянето на
различните части от тялото на любимия им. Макар и бавно, двете
успели да съберат всички части - с изключение на пениса, който бил
изяден от някаква риба в Нил. Накрая пристигнали в Абидос, Южен
Египет, където през нощта събрали всички части и ги стегнали с
бяло платно.
Първата мумия.
Изида изработила пенис от злато и го прикрепила на мястото
му. Не успяла да върне съпруга си изцяло към живот, но го събуди
ла сексуално - под формата на птичка тя запърхала около него, въз
будила го нежно и приела в себе си семето му. Така бил заченат Хор
- новият Господар на Вселената.
Хор пораснал и отмъстил за смъртта на баща си,
като убил чичо си Сет. А междувременно Озирис
останал в подземния свят, за да властва като Гос
подар на мъртвите. Египтяните го изобразяват
най-вече в този му образ - обикновено със зеле
но лице, опакован в бяло платно и неподвижен,
но продължаващ да излъчва сила, символизи
рана от знаците на царската власт - скиптъ
рът в дясната ръка и млатилото в лявата.
Такава е и прочутата „поза на Озирис“.
Изида, кърмеща Хор. За хората, вярващи, че

съзнанието предхожда материята и че
Вселената е помогнала в раждането и
развитието на човечеството, образът на
Богинята Майка и нейното дете е не само
по<илен дори и от кръста, но и централен,
тяхна най<вещена икона.
К акво означава всичко това ? Как да го тълкуваме?

Значението на преданието е многопластово.
На едно ниво историята символизира приемствеността между
съзвездията, преминаването на Слънцето от едно съзвездие в друго
- иначе казано, прецесията на пролетната равноденствена точка. Хор
сваля от трона Сет и заема неговото място.
На друго ниво, което е вероятно най-видимото, това е мит за
плодородието - за годишния цикъл на сезоните. За древните егип
тяни появата на звездата Сириус на техния хоризонт, след като ме
сеци наред е била скрита, е знак, че въздигането на Озирис предс
тои, а е него и разливът на река Нил. Темата за възкресението на
бога цар присъства в абсолютно всички митологии по света - от
Тамуз и Мардук до легендите за краля рибар, част от цикъла на Пър-
сивал и крал Артур. И всички те следват един и същ модел. Царят
получава смъртоносна рана в гениталиите и докато лежи и чезне,
земята се превръща в пустош. Но през пролетта се извършва маги
чески ритуал, който го вдига отново на крака - и в сексуален сми
съл, и в такъв, който опложда целия свят.
Точно поради тази причина Озирис е обожествяван като бог на
посевите и лятното плодородие. Жадуваната ежегодна поява на из
ток на Орион и неговата спътничка Изида, позната ни повече като
Сириус - най-ярката звезда в небето, възвестява разлива на Нил,
който съживява не само целия растителен свят, но и света на живот
ните и на човеците. Подготвяйки се за този период от годината, егип
тяните изработвали малки ленени торбички, натъпкани с жито - жит
ни кукли. Когато торбичката се намокрела, житните зърна покълва
ли и я пробивали, обявявайки поредното възкресение на великия бог.
„Аз съм растението на живота“ - казва Озирис в текстовете от
пирамидите.
Т ук не смятам да се спирам пространно върху този аспект от

символиката на Озирис, тъй като семантичното ниво, обхващащо
темата за плодородието и плодовитостта в митовете по света, е раз
глеждано и анализирано многократно през стотината години, изми
нали от излизането на „Златната клонка “на сър Джеймс Фрейзър.
Единственият проблем в случая е, че дефинирането и анализиране

то му обикновено става за сметка на всички останали семантични
пластове. Защото, ако тълпящото се във външните дворове на хра
мовете египетско простолюдие е възприемало легендата за Озирис
именно на това ниво - на плодородието и плодовитостта, то едно
друго, по-висше ниво на тълкуване е било известно единствено на
жреците, извършващи Черния ритуал, за който Херодот не смее да
разкаже.
Това тайно ниво е историческата тайна.
За да стигнем до ядката на въпроса, се налага да разгледаме една
също толкова странна и разтърсваща история, но от старогръцката
митология. Благодарение на Плутарх ни е известно, че в Античност
та са поставяли равенство между Озирис - последния бог цар, управ
лявал земята, и Дионисий - последния от олимпийските богове.
Различните източници дават различна информация относно ро
дителите на Дионисий. Някои твърдят, че баща му е Хермес, други
- че е Зевс. По въпроса за майката всички единодушно посочват
Майката Земя, която, както и при Зевс, скрила бебето Дионисий в
пещера. Отново подобно на Зевс, Дионисий също символизира ево
люционния преход към ново ниво на съзнанието. И тук Титаните са
твърдо решени да покосят живота му още в зародиш.
В историята за Дионисий те намазват лицата си с гипс, за да
скрият идентичността си на чернолики синове на гарвана. За да не
го стреснат, се опитват да го примамят да излезе от люлката си,
скрита в ниша в дъното на пещерата. После се хвърлят върху него и
го разкъсват на парчета. Хвърлят парчетата във врящ котел, а след
това отделят месото от костите му със зъби.
Междувременно обаче промъкналата се незабелязано в пещера
та Атина грабва сърцето на момчето, преди да бъде сварено и изя
дено. Отнася го на Зевс, който разрязва бедрото си и го поставя в
него. След известно време, точно както Атина излиза напълно офор
мена от главата на Гръмовержеца, от бедрото му пък излиза напъл
но оформеният Дионисий.
З а да проумеем историческата реалност , скрита зад тази мис

терия и в паралелната история за Озирис, отново се налага да си
припомним, че в нашата версия за историята на Вселената мате-
рията се процежда от Космическия разум в продължение на много

дълго време и изключително бавно се придвижва към степента на
твърдост, позната ни днес. Полезно е също така да си напомним,
че макар обичайно да сме свикнали да си представяме великите
личности от митовете - както боговете, така и човеците, като при
тежаващи нашата анатомия, подобна визия е плод единствено на
въображението ни.
За физическите очи, развиващи се по онова време, светът е изг
леждал доста по-различно. Това е все още светът, хроникиран от
„ Метаморфозите “на поета адепт Овидий - свят, когато анатомич
ните форми на човеците и животните все още не са били фиксирани
като съвременните, свят на гиганти, хибриди и чудовища. Най-нап-
редналите в еволюционно отношение човеци вече притежават двете
очи, с които разполагаме и ние днес, но от челата им все още стърчи
фенерът на Озирис, тъй като костта на черепите им все още не е
напълно втвърдена.
Следващият важен елемент, който трябва да имаме предвид, е,
че макар процеждаща се от Космическия разум, материята му е на
пълно чужда. Вследствие на това, колкото повече материята се приб
лижава към твърдото състояние, в толкова по-голяма бариера се
превръща тя за Космическия разум. Когато тя започва да придобива
облика на солидните предмети, които познаваме днес, възникват две
паралелни измерения - духовният свят и материалният свят. Порта
лът към първия остава фенерът на Озирис, а входът към втория -
двете очи.
Историята за Озирис (Дионисий) е следващият и може би най-
решителен етап от този процес, когато части от Великия космически
разум - универсалното съзнание, се задушават и абсорбират от от
делните тела. Накрая костният покрив на черепа окончателно се втвър
дява, затваряйки фенера на Озирис, с което завинаги се откъсва от
Космическия разум над него. Според древната философия, докато за
духовете не е съществувала бариера, докато боговете и ангелите са
кръжели волно над главите им, човеците не са разполагали с възмож
ността да се радват на свободната си воля, която е най-характерната
особеност на човешкото съзнание. Следователно, ако не бяхме от
къснати от духовния свят и от Великия космически разум, ако нашата
телесна машина не бе в състояние да ги филтрира, умовете ни щяха
да бъдат и до днес напълно объркани и зашеметени.
Така човеците получават свое лично пространство, в което да

размишляват. Архетипният образ на този модел на човешкото би
тие е Платоновата „Алегория за пещерата В тази пещера се хвър
лят затворници, които се поставят с лице към стената, така че да не
могат да виждат какво става наоколо. Събитията, които се развиват
извън пещерата, хвърлят сенки върху стените вътре, които затвор
ниците възприемат като реалност.
Впрочем тъкмо така може да се обясни накратко философията,
която академиците наричат „идеализъм“. Идеализмът постулира, че
Космическият разум и мислите или мисловните същества, които са
еманация на идеите, са същинската реалност. А физическите обекти
са просто сенки или отражения на тази реалност. Но тъй като днес
сме прекалено отдалечени от времето, когато идеализмът е бил един
ственият човешки светоглед, вместо да го възприемем като жива
житейска философия, ние гледаме на него по-скоро като на архаи
зъм, мъртва теория. Но хората, които са вярвали в идеализма, са
живеели с него. Те не само са възприемали всичко около себе си по
идеалистичен начин, но са разглеждали идеализма и като истори
чески процес.
Въпреки претенциите си обаче академиците като че ли пропус
кат почти буквалното значение на Платоновата алегория. Защото в
случая пещерата не е нищо друго, освен костния покрив на черепа.
А черепът е мрачна, тъмна стая, покрита с плът. Имайки предвид
факта, че Платон е бил посветен и адепт, той не може да не е съзна
вал деликатния процес по засенчване и отражение, който протича
във вътрешността на човешкия череп, не може да не е бил наясно с
окултната психология и с психологията на тайната доктрина.
Централната характеристика на човешкия живот, неговото най-
велико постижение, както и най-великото постижение на Космоса, е
способността за мислене. Мозъкът е най-сложният, най-неясният,
най-мистериозният и най-чудният физически обект в нашата Вселе
на. Според учението на тайната доктрина Космосът е създал човеш
кия мозък, за да бъде в състояние да мисли за себе си.
Ако ДЪРЖИМ ДА РАЗБЕРЕМ КАКВО ТОЧНО СТАВА ТУК, О Т ЖИЗНенО-

важно значение е да се изключим от материалистичния начин на
мислене и да погледнем на нещата от другия край на телескопа. За
щото, ако човек е идеалист, той вярва, че Вселената е създадена от

Разум за разума. Казано с други думи, човек е убеден, че Космичес
кият разум е създал материалната Вселена, за да придаде на човеш
ките мозъци формата, която те имат днес.
Идеалистическата история на сътворението е всъщност истори
ята точно на този процес, а великите събития в нея поставят по мес
тата им Слънцето, Луната, планетите и звездите. Днес съзнанието
ни притежава структурата, която притежава, защото небесни
те тела над нас са подредени по начина, по който са подредени.
И тъй като Луната е вече на мястото си, за да отразява светлина
та на Слънцето и да я препраща към Земята, и след като този процес
е преповторен от микрокосмоса в човешкия череп, след като мате
рията е станала достатъчно гъста, за да затвори човешкия ум, вече
достигаме точката, когато човешката анатомия и човешкото съзна
ние са достигнали формата, която познаваме днес. Основните усло
вия, позволяващи на човека да отразява, което ще рече - да мисли,
са окончателно по местата си.
Остава само още един проблем.
А покрифната история притежава и едно специфично, сексуално

измерение на този еволюционен етап.
Жреците на древността са смятали, че когато фенерът на Озирис
се е оттеглил под костната обвивка на черепа и е заел позицията,
позната ни днес - тоест, под формата на епифизна жлеза, изпъкна
лата позиция е била заета от плътския пенис. Според разбиранията
на мистичните школи пенисът е последната част от човешкото тяло,
приела настоящата си форма, поради което художниците, членове
на тайните общества - например Микеланджело, както и Лука Синьо-
рели, духовен брат на Леонардо, често изобразяват мъжкия пенис
на митологичните си герои като растителен елемент.
И в този повратен исторически момент, когато пенисът се прев
ръща в плът, човеците изгубват способността си да се размножават
по стария вегетативен метод на партеногенезата. Така човечеството
се отдава окончателно и безвъзвратно на животинската похот.
И това разтваря портите за едно трето измерение - най-кошмар-
ното.
Човешките кости се втвърдяват и стават материални. Човешки-
другарите на Пан“ от Лука Синьорели. Тази гравюра е единственият спомен за

платното, унищоЖено по време на Втората световна война.
ят череп се превръща в нещо полуживо-полумъртво. Точно поради
тази причина една от аксиомите на тайната доктрина гласи, че нача
лото на смъртта е раждане на мисълта.
Според учението на тайната доктрина между живота и мисълта
съществува фундаментално противоречие. При човеците процесът
на живота - най-вече дишане, храносмилане, растеж - в голяма сте
пен е несъзнателен. Съзнателното, мисловно измерение у човеците
е възможно единствено чрез частично потискане на тези жизнени
процеси. Човешкият организъм „краде“ от силите, които при жи
вотните се използват за растежа и биологичния строеж, и ги канали
зира, за да създаде условията, необходими за развитието на мисъл
та. Смята се, че това е една от причините хората да са относително
болнави животни. Човешката мисъл е смъртоносен процес, ограни
чаващ както растежа, така и дълголетието.
Когато проточовеците са били растителни същества, те не са
усещали смъртта. Когато са започнали да се сдобиват с животински
характеристики, са придобили уменията за предвкусване на смърт
та. На този етап смъртта за тях е била еквивалентна на заспиване.
Смятали са, че след време ще се събудят отново в материалния свят.

Иначе истинският сън, дори когато е бил много дълбок, не е успявал
да даде на прачовеците ободряването, за което са копнеели. Колкото
повече човешкото тяло и планетата ни се втвърдявали и придобива
ли вида, който ни е познат днес, толкова по-трудно и болезнено са се
придвижвали те. Зовът на смъртта е ставал все по-силен и по-силен,
докато накрая ги е превзел.
Така човеците окончателно биват впримчени в жестокия цикъл
на живот, раждане и прераждане - цикъл, при който съществата
трябва да умрат, за да отстъпят място на новото поколение чове
ци. Вече обитават измерение, в което бащите трябва да умрат, за
да отстъпят място на синовете си, където царят трябва да си зами
не, за да отстъпи престола на по-младия, по-енергичен наследник.
Благодарение на учените, изучаващи комплекса на Стъпаловидна
та пирамида в Карнак, близо до Кайро, днес разполагаме с извест
на представа за онова, което се е случвало по време на ритуалите
„Хеб-Сед“, провеждани там.
След като е преминал през характерната за всички мистични шко
ли церемония на смъртта и прераждането в подземната камера, въз
роденият фараон излизал пред хората в храмовия двор. Там той е
трябвало да преодолее редица изпитания за сила и издръжливост, в
това число да бяга с бик, за да докаже, че вече е „свободен да тича
през земята“. Ако фараонът не издържи изпитанията, сполетява го
същата кървава смърт, каквато е отредена за бика.
В тази връзка разполагаме със следния разказ на очевидец от
XIX в., описващ жертвоприношение на бик в Индия:
„Когато острието падне и отсече главата на жертвата от тяло
то й, звънват цимбалите, забиват тамтамите, роговете изпълват с
воя си въздуха и цялото население започва да крещи. Всички ма
жат телата си с кръв и се въргалят в нея. Танцувайки подобно на
демони, те придружават танците си с неприлични песни, алюзии и
жестове.“
Херодот може би е зърнал нещо подобно, щом му е било позво
лено да наблюдава Черния ритуал на египтяните. А кулминацията
на церемонията по посвещаване, за която често става въпрос на те
зи страници, най-вероятно е съдържала идентичен елемент - смърт
та на велик бог.
Н а ч и н ъ т н а ж и в о т н а ч о в е ц и т е търпи промени на много и раз

лични нива. Достигаме върхов момент от апокрифната история на
света, когато материята вече окончателно е изтекла от разума и се е
втвърдила до степен такава, че човешкият череп е приел почти съ
щата форма, каквато познаваме днес. Но третото око все още е мно
го по-активно, отколкото е днес, и засега не е закърняло. Възприя
тията на духовния свят са точно толкова ярки, колкото и възп
риятията на материалния.
Човешко същество, въведено в тронната зала, би могло да пог
ледне към друго човешко същество,
седящо срещу него - или най-малко
то такова, приличащо на човешко. И
макар човеците вече да не разполагат
с неограничен достъп до света на ду
ховете, човекът може да получи раз
решение да погледне към царя с тре
тото си око. И тогава ще зърне бог.
Най-великите исторически хрони
ки за тази изгубена от човечеството
двойна способност за възприятие се
съдържат в свещения текст на Индия
„Бхагаватгита“. В нея откриваме раз
каз за водач на колесница, наречен Ар-
джуна, който в навечерието на поред
ната битка бил изпълнен със съмне
ния. Тогава Кришна - царят, когото
младият Арджуна трябва да изкара на
бойното поле, му позволява да го ви
ди с другото си зрение, за да зърне
божествената му форма. Разтреперан
В Северна Европа богът, който
от ужас и благоговение, Арджуна
се заплита в циклите на
вижда в очите на Кришна Луната и природата, е познат като
Слънцето, вижда как Кришна изпъл Зеления човек. Облечен в листа
ва цялото небе и земята с блясък, рав бог, жесток като природата, но
няващ се на блясъка на хиляди слън и нейна жертва, Озирис се взира
ца, вижда, че пред него се прекланят към паството от стените на
стотици други богове и че той е съб безброй християнски църкви.
рал в себе си всички чудеса на Космоса. След това Кришна отново

се свива до нормалната си човешка форма и показва благото си ли
це, за да успокои ужасения Арджуна.
Озирис би могъл да предложи същото преживяване на всеки,
влязъл в тронната му зала в Тива. Якоб Бьоме нарича света на дяла
ния камък, дърворезбите, царските одежди и плътта „външния свят“,
като по този начин демонстрира пренебрежение към него. Но пък
той е напълно наясно, че истинският свят е вътрешният, онзи, до
който има достъп единствено третото око, и че насред кървавия и
изпълнен с болка и смърт свят, в който последователите на Озирис
са принудени да крачат днес, това е единствената утеха, за която
могат да се заловят.
Следователно митът за Озирис има много значения , н о т о й е

преди всичко и най-вече мит за съзнанието.
Той ни показва, че всички трябва да умрем, но само за да се пре
родим наново. Ключовият момент от историята е, че Озирис се пре
ражда, но не в обикновения живот, а в по-висше ниво на съзнанието.
„Аз няма да се спаружа - обявява той в „Книгата на мъртвите“. -
Няма да изгния, няма да се разложа, няма да се превърна в храна на
червеите. Ще имам себе си, ще живея, ще живея!“ И ето че отново
стигаме до концепцията за повторното раждане, която вероятно звучи
необичайно познато на християните. Защото на този етап Озирис
открива, че той е онова, което християните наричат „вечен живот“.
От ЛЕГЕНДАТА ЗА ОЗИРИС РАЗБИРАМЕ как силите на секса, смъртта и

мисълта се преплитат, за да създадат уникалното нещо, наречено
човешко съзнание. Мъдрите мъже и жени на древността са били на
ясно, че необходимите условия за възникването на мисълта са смърт
та и сексуалността. И тъй като са разбирали как тези сили са втъка
ни в историческия процес, за тях не е било чудно, че съзнателната
мисъл може да бъде използвана за манипулиране на същите тези
сили на секса и смъртта за постигане на по-висши нива на съзнани
ето. Поради това още от незапомнени времена техниките за пости
гане на подобни състояния са сред най-строго пазените тайни на
мистичните школи и тайните общества.
По-подробно с тези техники ще се запознаем по-нататък, но още

тук е мястото да подчертаем, че за нас областта е трудна за разбира
не, тъй като разбиранията ни за сексуалността се ограничават на
едно крайно материалистично ниво.
Например за съвременния човек е изключително трудно да пог
ледне рисунките или статуите на еректирали фалоси по стените на
индийските и египетските храмове и да се замисли единствено за
тяхното тълкувание, защото модерният свят е премахнал духовност
та от секса почти на сто процента.
В древността спермата се възприема като израз на космическа
та воля, като скритата животворна сила на всички неща, като прин
ципа, подреждащ целия живот. За всяка частица от спермата се смя
та, че съдържа частица от първичната материя, от която е създаден
целият свят - частица, която, избухвайки, отделя огромно количес
тво топлина, за да образува цял нов макрокосмос. Зрелите читатели
вероятно ще успеят да доловят нещо от това древно чувство.
За съжаление, желанието лесно се под дава на поквара. Желаей
ки нещо, ние го притежаваме в съзнанието си. Желанието вкоравя-
ва. Или, както се изразява Жан-Пол Сартр: „Когато желаем някого,
ние го материализираме.“ Иска ни се на всяка цена да го подчиним
на волята си, да го „стиснем в ръцете си“. Но в рамките на светогле
да, където съзнанието предхожда материята, това омаловажаване
на другите чрез начина, по който гледаме на тях, би могло да се
превърне в реалност. Начинът, по който гледаме на хората, се отра
зява върху техния физиологичен и химичен баланс.
Съвременната наука ни е научила да гледаме на сексуалния инс
тинкт като на нещо безлично, нещо, което си има своя собствена
воля - своеобразен повик за оцеляване на вида. Древните също раз
глеждат сексуалния импулс като израз на воля, която е отвъд волята
на индивида. За тях сексуалността е тази, която ни води към най-
великите моменти в нашия живот, защото са наясно, че именно сек
сът контролира кога и къде ще се родиш, както и към кого ще се
привържеш. В същото време обаче, когато мъжът от древността зър
не жена и усети, че я пожелава от дъното на душата си, той е наясно,
че цялата останала част от живота му ще бъде оформена от нейния
отговор. Той знае, че корените на неговото желание са много дълбо
ки и идват от времената далече преди неговото.
И си дава сметка, че сексуалното желание, което го тика към
116 АЛонатан Влек
Вляво „Меланхолия I“ на Албрехт Аюрер, вдясно „Смъртната поза“ на Остин

Осман Спеър.
Точно както в тайните общества се преподават техники по контролиране на
сексуалната енергия за постигане на по-висши форми на съзнанието, така
съществуват и методи за канализиране на почти идентичните по същност сили
на смъртта. Осман Спеър разработва техника за затваряне на устата, очите,
ушите и носа. В Индия адепти като Бхагаван Шри Рамана изпадат в продължи
телен, подобен на смърт транс, който достига дори до подготовка на телата им
за погребение, но само за да се преродят в нова, по-висша форма на съзнание.
тази жена, не е само биологично - както го определя модерната на

ука, - а има и други измерения, духовни и свети. Щом планетата на
любовта ги е водела неотлъчно точно към тази среща, то тогава и
другите велики богове на небето са подготвяли това преживяване за
тях в продължение на много, много прераждания.
Днес сме наясно, че когато погледнем към някоя далечна звезда,
виждаме нещо, което се е случило преди много, много време, пора
ди дългия път на светлината до Земята. Древните пък са знаели дру
га истина - когато съзерцавали собствената си воля, те виждали ед
новременно и нещо друго, което се е формирало много преди да
бъдат родени. Хората от древността са знаели, че всеки път, когато
усещат сливане с друго човешко същество по време на сексуален
акт, над главите им прелитат цели съзвездия. И което е още по-ин-
тересно, съзнавали са, че начинът, по който правят любов, оказва

влияние върху Космоса за хилядолетия напред.
Когато правим любов, ние влизаме във взаимодействие с вели
ките сили на Космоса, което означава, че ако изберем да го извър
шим съзнателно, може и да вземем участие в това чудо. Вероятно
точно този магически елемент от сексуалния акт е имал предвид и
Райнер Мария Рилке, когато е написал, че „двама души, слети в нощ
та, призовават бъдещето“.
Л е г е н д а т а з а О зи ри с п р и т е ж а в а и е д н а м р а ч н а с т р а н а - мрач
на сянка на една достатъчно мрачна история. Разбрахме, че Изида е
имала сестра - Нептис. Усетихме и намека за сексуално неблагоп-
риличие, поради което Нептис е изгубила благоволението на царя.
Но по-късно тя използва магическите си сили не само за да помогне
на Изида в търсенето на телесните части на Озирис, но и за тяхното
събиране. Следователно Нептис е символ на някакво мрачно прояв
ление на мъдростта - паднала, но способна на покаяние.
В християнската митология същата тази фигура, същият този
мрачен духовен подтик се преповтаря в образа на Мария Магдали
на. Проследихме и историята за грехопадението. Но същевременно
проумяхме, че грехопадението ни най-малко не е падение на човеш
ките духове в предварително устроен материален свят (впрочем
грешката с тълкувание от този характер е, за съжаление, обичайна),
а падане, при което човешките тела стават все по-плътни, тъй като и
материалният свят се уплътнява.
Обитаваме един паднал свят. Точно както около нас кръжат ми
лиарди духове, които ни помагат да израстваме и еволюираме, в
непосредствена близост се намират и други духове, също толкова
многобройни, които са се съюзили, за да унищожат не само нас, но
и самата тъкан на нашия свят. Според християнската митология Зе
мята страда, наказана за падението си, с дух, прикован в нейния соб
ствен подземен свят. Понякога наричана София - най-вече в хрис
тиянската традиция, до тази мъдрост може да се достигне единстве
но с пътешествие през мрачните селения на земните недра и на ду
шите ни, бъкащи от демони. Именно благодарение на Нептис (Со
фия) всички изпитваме необяснимата необходимост да стигнем до
дъното, да преживеем най-лошото, което животът има да ни пред
ложи, да се преборим със собствените си демони, да стигнем до

предела на разума си и да се отправим на пътешествие до другата
страна на лудостта.
Благодарение на Плутарх ни е известно, че през Античността
Изида е била идентифицирана с Атина - старогръцката богиня на
мъдростта. Атина обаче е имала полусестра - тъмнокожо момиче
на име Палада, която обичала повече от всичко на света. Двете игра
ели безгрижно из равнините на Анадола, тичали, борели се и про
веждали приятелски битки с копия и щитове. Обаче един ден Атина
се разсеяла, ръката й с копието се отпуснала и тя неволно пробола
Палада в гърдите. От този момент нататък богинята започнала да се
нарича Атина Палада - в знак на признание към собствената си тъм
на страна (точно както и Нептис представлява в известен смисъл
тъмната страна на Изида). Впоследствие изваяла и статуя на Палада
от черно дърво - в памет на сестра си.
Тази статуя, известна като Паладиум, изваяна от ръка на богиня
и измита от сълзите й, е била почитана през Античността като сим
вол на световната власт. Докато народът на Анадола държал стату
ята в столицата си, Троя се е славела като най-великия град на света.
Гърците умирали да узнаят онова, което знаели троянците. Затова,
когато след победата си изнесли триумфално Паладиума, лидерст
вото на световните цивилизации преминало у тях.
Впоследствие уникалното произведение на изкуството било за
ровено под основите на Рим, докато не настъпило времето на импе
ратор Константин, който преместил статуята в столицата си Конс
тантинопол, превръщайки я в център на световната духовност. Пре
данието разказва, че днес статуята е скрита някъде в Източна Евро
па, което е и причината през последните няколко десетилетия све
товните сили (водени от масоните) всячески да се стремят да конт
ролират този регион на света.
Култът към Нептис, заедно с неговите старогръцки и християнс
ки еквиваленти, се превръща в основата на едно от най-тъмните и
най-могъщи течения в древния окултизъм. А сили, велики и сходни
на него, определят хода на световната история и до ден днешен.
Седма глава
Епохата на полубоговете
и героите
ЛреВните • Амазонките • Енох •
Херкулес, Тезей и Язон
Д окато Херодот се дивял на странните дървени статуи на владе

телите, властвали много преди времената на първите човешки царе,
египетските жреци му подшушнали, че никой не би могъл да схване
тази история, без да знае истината за „трите династии“.
И ако Херодот бе от посветените в мистериите, щеше да се до
сети, че трите династии са поколенията на боговете създатели. Пър
вата династия е най-старото поколение - Сатурн, Рея, Уран, втората
се състои от Зевс, неговото потомство и децата на потомството му,
а третата е поколението на полубоговете и героите. Именно на тях е
посветена главата, която ви предстои да прочетете.
А междувременно материята се уплътнява все повече и повече

и тъй като материята и духът са във вечно противоборство, богове
те постепенно избледняват и се явяват все по-рядко. Колкото по-
висок и недостижим е богът, толкова по-трудно му става да се про
цеди през бързо втвърдяващата се паяжина на физическите несгоди,
покриваща земята. Затова богове като Зевс и Атина Палада заявя
ват присъствието си и се намесват пряко в делата на хората само
във времена на криза.
В мистичните школи учат, че решителният прелом в тази посо
ка настъпва към 13 000 г. пр.Хр. От този период нататък за по-вис-
АПОКРИфНАТА ИСТОРИЯ НА СВЕТА 121
шите богове е все по-трудно

да слязат по-надолу от Луна
та. Посещенията им на по
върхността на Земята стават
все по-редки и мимолетни.
Легендата твърди, че по вре
ме на тези свои инцидентни
гостувания те забравили
странния и неземен имел -
растение, което не расте лес
но в земната почва, но се чув
ства превъзходно на Луната.
Точно по същото време,
вече без присъствието на ве
ликите богове, които да ги Медальон, изобразяващ Изида върху Луната.
удържат, ракоподобните по В „Златното магаре“ на Апулей Изида е
томци на Сатурн, доскоро описана по следния начин: „Точно над челото
затворени в подземните пе й има диск във формата на огледало или
напомнящ светлината на Луната, в едната
щери, започнали лека-полека
си ръка държи змии, а в другата - сноп
да изпълзяват на дневна свет- житни класове.“
лина, да завладяват повърх
ността на планетата ни и да нападат човеците. От морето се показа
ли водни чудовища, които примъквали във водите онези от хората,
които се осмелявали да се приближат до брега. Из равнините и пла
нините се появили великани, които отмъквали добитъка, а понякога
не отказвали дори и човешка плът.
Човеците започнали да водят неспирни войни е армиите чудати
и враждебни същества, останки от предишната епоха. Фризът на атин
ския Партенон е съхранил спомен за една такава битка - т.нар. кен-
тавромахия, избухнала между кентаврите и лапитите - неолитно пле
ме от Тесалия. Кентаврите били поканени на сватбата на царя на
лапитите, но след като пийнали повечко вино, те се опиянили от ви
да на белите, безкосмени тела на жените от племето. Хванали бул
ката и я изнасилили, след нея и шаферките. Не простили дори на
пажовете. В битката, която последвала, лапитският цар загинал, ко
ето положило началото на вражда, продължила поколения наред.
С поголовното втвърдяване на костите животинският свят за
почнал да усеща тежестта си. Сътворението се уморило, а животни
те, принудени да поведат борба за оцеляване, станали жестоки и зли.

Човечеството продължавало да пропада, а е него и природата. Всич
ко започнало да се превръща в оголени зъби и нокти. Лъвовете и
вълците тръгнали да нападат човеците. Растенията завъдили тръни,
за да ги драскат и да затрудняват събирането на плодове. Именно в
този период се появили и първите отровни растения.
Фризът на атинския Партенон е съхранил също така и спомена
за няколко битки срещу амазонките - раса от жени воини, които са
първите, започнали да влизат в бой с конете си. Преди да й се разре
ши да се омъжи, всяка амазонка била длъжна да убие поне един мъж.
Облечени в кожени ризници и понесли щитове във формата на полу-
Рисунка на швейцарския художник от XIX в. Хенри Фузели, изобразяваща демон,

наричан понякога Скитника Ханон. Лунните демони обитават тъмната страна
на Луната, където играят важна роля в духовното устройство на Космоса -
помагат на човешките духове да се отърсят от покварата си след смъртта.
Но ако успеят да проникнат в земните селения, приличат на злобни джуджета,
високи колкото 6-7-годишно дете и с огромни, хипнотични очи, те понякога
издават оглушителен вой, който сковава хората от страх. Обладаващи най-
голяма сила при избледняваща луна, някои от тези демони са бъркани днес с
„извънземни“ - същества, които не играят никаква роля в езотеричната
космология.
Кентавромахия - битката между лапитите и кентадрите, фриз от Партенона.
месец, кавалерията на амазонките косяла войниците пешаци. Ама

зонките символизират нова модификация на човешкото поведение,
защото, образно казано, легализират възможността за убиване. По
режи човека и той ще прокърви. Порежи го няколко пъти и той ще
умре. Бавно, но сигурно някои от човеците започнали да изпитват
наслада от този процес. „Книгата на Енох“ разказва как цялата по
върхност на Земята се покрила с воюващи армии, като подчертава,
че „самата човешка плът дори станала порочна“.
Поради преградата на твърдия череп и поради силно потиснати
те и закърняващи органи за духовно възприятие, човеците се оказа
ли изолирани не само от боговете, носещи се над тях, но и един от
друг. Над човешките отношения постепенно паднала сянка. Един от
центровете на съзнанието започнал да си вярва, че е изолиран от
другия. „Да не би да съм пазач на брат си?!“ - възмущава се Каин,
който персонифицира еволюцията на новата форма на съзнание. То
зи въпрос не би означавал абсолютно нищо за Адам и Ева, които са
били като клони на едно и също дърво.
Точно както бихме били погълнати от света на духовете, ако меж
ду него и нас нямаше преграда, така, ако върху възприятията ни
нямаше филтър, бихме усещали болките на всички около нас като
свои собствени. Следователно, без известна степен на изолация, ни-
то едно човешко същество не би могло да се възприеме като инди
вид, нито един човек не би усетил изгарящия огън в челото си -
същия онзи огън, който водел Каин напред. Но и това положение на
нещата си има, разбира се, своите недостатъци.
Историята сочи, че човеците изпитват ужас от човеци с други

форми на съзнание, които възприемат като невъзможни за толери-
ране. А понякога изпитват нужда дори да ги изтрият от лицето на
земята. Достатъчно е само да си спомним за начина, по който евро
пейците са се отнесли към ацтеките, или за почти пълния геноцид
срещу аборигените в Австралия. По-нататък ще видим, че още от
времето на Мойсей евреите често са в предните линии на изковава
не на нови форми на съзнание. И тъй, човеците вече имат пълната
свобода да правят грешки, да избират злото и да му се наслаждават.
От този момент нататък те не изпитват нужда да получават цялата
си духовна храна от сочната гръд на Майката Земя. Природните за
кони и моралните закони вече не са едно и също нещо.
Светът става по-студен, по-твърд и по-опасен. Хората се борят
за своето оцеляване и нерядко се оказват на ръба на издръжливост
та. Установяват, че пътят напред винаги ще бъде изпълнен с опас
ности и смърт, но си дават сметка, че ако не поемат по този път, и
без това пак ще умрат. Положението е такова, че отвъд определена
точка просто няма връщане назад. И хората стигат до заключение
то, че тази точка непременно трябва да бъде достигната.
Паралелно с това те откриват редица неприятни неща и за сами
те себе си - най-вече, че са били озверени до краен предел от този
нов свят и са се скрили в защитната черупка на навика. Разчупване
то на тази черупка и изваждането на чувствителната страна в души
те им - по-добрата страна, която би им помогнала отново да зажи
веят пълноценно - се оказва болезнен и кървав процес, който мал
цина биха се осмелили да предприемат. Излиза, че светът се е пре
върнал в място на парадокси, където е изключително болезнено да
бъдеш човек. Свят, който налага раждането на герои.
Най-огромният и най-ужасяващият сред потомците на Сатурн

идва последен. Тифон изригва от морето и се насочва към Олимп,
бълващ огън и засенчващ Слънцето с подобните си на прилеп кри
ла. Има глава на магаре, а когато излиза от морето, боговете виж
дат, че от кръста надолу няма нищо друго, освен гигантска опашка
от гърчещи се змии. Зевс го засипва с порой от гръмотевици, но
Тифон ги отблъсква като пръчки. Когато чудовището се спуска сре
щу бога на боговете, Зевс грабва кремъчната коса, с която някога
Кронос е успял да кастрира Уран. Ала змиеподобните крайници на

Тифон се увиват около краката на Гръмовержеца, изтръгват косата
от ръцете му и я захвърлят встрани. После го приковава към земята
и срязва всичките му сухожилия. Зевс е безсмъртен и не може да
бъде убит, но без сухожилия е напълно безпомощен.
След това Тифон прибира сухожилията на Зевс и се оттегля в
една пещера, за да се възстанови от собствените си рани. От сенки
те обаче се появяват Аполон и Пан и набързо скрояват план. Отиват
да търсят Кадъм - героя драконоубиец, който в този момент все
още обикаля света, издирвайки сестра си Европа, похитена някога
от Зевс под образа на бял бик. Когато го намират, му обещават, че
ако им помогне, те ще разкрият тайната за сестра му.
Пан дава на Кадъм флейтите си и предрешен като пастир, геро
ят отива при ранения Тифон. Великанът, който никога до този мо
мент не е чувал музика, е омаян от тези странни и нови за него зву
ци. Кадъм подхвърля, че музиката на флейтите не е нищо в сравне
ние с музиката на лирата, но допълва, че струните на неговата лира
са скъсани. Тифон му подава сухожилията на Зевс, а Кадъм казва, че
ще отскочи до овчарската си колиба, за да ги закрепи за лирата си.
Така Зевс успява да си върне сухожилията и да изненада чудовище
то. Този път го надвива и го заравя под планината Етна.
Ключовият елемент в тази легенда е фактът, че Зевс е бил спа
сен след намесата на герой. Защото сега боговете вече се нуждаят
от човеците.
М итовете за героите на гръцката античност - Кадъм, Херку

лес, Тезей и Язон - са сред най-прочутите разкази в човешката исто
рия. На пръв поглед те като че ли липсват от библейското повество
вание, но според древната традиция, съхранявана от тайните общес
тва, Кадъм се идентифицира с Енох - първия човек според еврейс
ките предания, към когото боговете се обръщат за помощ.
Старият завет съдържа само няколко, при това твърде енигма-
тични думи за Енох. Ето какво се казва в „Битие“, 5:21-24: „И Енох
живя шестдесет и пет години, и роди Матусала. И откак роди Мату-
сала, Енох ходи по Бога триста години и роди синове и дъщери. И
всичките дни на Еноха станаха триста шестдесет и пет години. И
Енох ходи по Бога и не се намираше вече, защото Бог го взе.“
Този кратък абзац не ни подсказва почти нищо, но както видяхме,

староеврейската литература съдържа достатъчно данни за Енох, в то
ва число някои книги, често цитирани и от Новия завет. В една от тях
- „Книгата на Юбилеите“, Енох е описан като откривател на писме
ната на Наблюдателите, но по мое мнение в случая става въпрос просто
за един доста тромав превод. Защото онова, което всъщност има пред
вид авторът, е, че Енох е изобретил първия човешки език.
Староеврейската културна традиция представя Енох като твър
де странна фигура. Става ясно, че никой не се е чувствал удобно,
зървайки блестящото му лице, а и самото му присъствие е всявало
неудобство. В това отношение той безсъмнено ни напомня за Исус
от евангелията - завладяващ със словото си огромни тълпи, но дъл
боко в себе си чувстващ, че му се иска да се оттегли, за да бъде сам
с великите духовни същества, които му се явявали. Енох също е
изпитвал нужда от самота, за да общува с боговете и ангелите с
лекотата, която човечеството главоломно изгубвало.
Първоначално Енох прекарвал по един ден в обучение на хората
и по три дена в самота. След това започнал да посвещава на хората
по един ден седмично, после по един ден месечно и накрая по един
ден годишно. Тълпите копнеели за завръщането му, но когато това
се случвало, лицето му блестяло толкова ярко, че те не можели да го
гледат и били принудени да извръщат очи.
Какво точно е правел Енох по време на все по-продължителните
си бдения? Отново и отново ще ставаме свидетели на това, как ве
ликите поврати в историята са последици от два основни вида ми
съл. Първо, исторически поврат настъпва тогава, когато велики мис
лители като Сократ, Исус Христос и Данте си помислят за първи
път нещо, за което никой преди тях не се е сещал. Второ, поврати
настъпват и тогава, когато мислите се излагат и привеждат в писме
на форма, тъй като така съхраняват древна мъдрост, изправена пред
опасността да бъде завинаги изгубена.
Поколението на Яред - бащата ца Енох, е последното, успяло да
остане в постоянна връзка с поколенията от богове, ангели и духо
ве, еманации на Божията мисъл. Следователно онова, което Енох
съхранява посредством първия език и първите каменни монументи
- най-старите каменни кръгове на света, е именно това обичайно
някога човешко видение за йерархията на духовните същества, кръ
жащи над нас. Енох е една от най-великите личности в апокрифната
история на света, тъй като той ни оставя най-пълното и изчерпател

но описание на нещо, което на езика на съвремието бихме нарекли
„екосистема“ на духовните светове. Поради този свой неоценим при
нос той се помни не само като Кадъм в старогръцката митология,
но и като Идрис в арабската традиция, и като Хермес Трисмегист в
езотеричното учение на Египет. Енох е наясно, че точно както мис
ловният процес отслабва човешкото здраве, така и езикът отслабва
паметта. Той предчувства предстоящата катастрофа, която ще уни
щожи всичко, сътворено от човечеството - всичко, с изключение на
онова, което той носи в главата си, както и най-устойчивите камен
ни монументи. Именно затова той запечатва небесните йерархии не
само в каменните паметници, но и чрез изобретяването на самия
език. Според тайната доктрина всички езици са произлезли от дава
нето на имена на небесните тела.
И наистина, дори най-ранните образци на човешкото изкуство -
пещерните рисунки от Ласко във Франция и Алтамира в Испания,
също представляват изображения на тези небесни тела. Небесните
тела - това са мислите на Космическия разум, втъкани във Вселена
та. От момента на изобретяването им езикът и изкуството дават въз
можност на човеците да осъществят връзка с тази космическа ми
съл и да я превърнат в своя собствена.
Енох се оттегля все по-навътре в планината - там, където земя
та става все по-неприветлива, а времето - все по-буреносно. Все по-
малко са хората, способни да го последват. Той казва: „И очите ми
видяха тайните на светкавицата и гърма, и тайните на облаците и
росата, и така аз видях откъде се пораждат и откъде идват, за да
напояват Земята. Видях още и затворените покои, в които се разде
лят всички ветрове, и стаята, от която излиза мъглата, и облака,
дето виси над земята още от Началото. Видях също така и покоите,
от които излизат Слънцето и Луната, и в които се връщат.“
„Книгата на Енох“ разказва, че по време на своето последно
видение Енох е възнаграден с обиколка на небесата, на различните
им сфери и на различните нива на ангелите, които живеят там, и на
цялата история на Космоса. Накрая Енох се обръща за последен
път към малцината си последователи, успели да го следват по
стръмните планински пътеки. И докато той им говори, те виждат
как от небето се спуска кон, понесен от вихрушка. Енох яхва коня
и се изгубва в небето.
П осланието на притчата за възнесението на Енох е ясно: Енох

не умира така, както умират човеците. Защо? Защото не е изцяло
човек. Подобно на останалите полубогове и герои от старогръцката
митология Енох (Кадъм) е всъщност ангел, заел временно тялото
на човек. Легендите за Херкулес, Тезей и Язон се радват на доста
тъчно голяма популярност, за да се нуждаят от преразказване. Но
все пак се налага да се спрем на определени аспекти от тях, тъй като
те имат специално значение за тайната история на човечеството.
Наред с множеството интересни случки, разказите за човека бог
Херкулес разкриват степента, до която човечеството вече е пропад
нало в материята. Херкулес нееднократно иска да го оставят на ми
ра, за да се наслаждава на материалния си живот, да се опива от
светските удоволствия - алкохол, ядене, мъжки бой, - но непрекъс
нато бива прекъсван от своя дълг, който го зове да следва духовната
си съдба. Херкулес е колеблив, нерешителен, понякога дори сме
хотворен образ, непрестанно разкъсван между две противоположни
космически сили. От Овидий разбираме също така, че Ерос се въз
ползва от оттеглянето на боговете, за да се впусне в пакости. Та
Херкулес е раздиран както от духовете, които водят борба за душа
та му, така и от похотливите си желания.
В наши дни, ако мъж се влюби в красива жена, често е склонен
да поставя равенство между красотата и духовната мъдрост. Когато
се взрем в красиви очи, обикновено ни изпълва надежда, че в тях ще
открием тайната на самия живот. Разказите за любовта на Херкулес
към Деянира, за любовта на Ариадна към Тезей и за любовта на
Язон към Медея свидетелстват, че на този етап от историята духов
ната връзка между хората избледнява все повече и повече. Поради
това от този момент нататък вече е напълно възможно да се взираш
в красиви очи и да бъдеш заблуден от видяното в тях. Сексуалност
та се превръща в инструмент за хитрост и измами.
Но опасността от заблуди се засилва още повече, преминавайки
в любов към заблудите. Онова, което е най-добро за мен, и другото,
което е най-неправилно, онова, което трябва да сторя, и другото,
което никога не трябва да правя, започват да изглеждат измамно
сходни. Дълбоко в душата си може и да си давам сметка кое кое е,
но някакъв порочен подтик ме кара да направя погрешен избор. Го
лямата красота задължително започва да се придружава от огромен

психичен смут.
Дванадесетте подвига на Херкулес го превеждат през поредица
от изпитания, всяко от които е подготвено за него от дванадесетте
духа, управляващи съзвездията. Впрочем всички хора по земята са
подложени на подобна поредица от изпитания. И точно като Херку
лес те поемат неохотно към всяко от тях. В този смисъл можем да
заключим, че животът на Херкулес е прекрасна илюстрация на бол
ката от това, да си човек. Херкулес е събирателен образ на човека,
попаднал в порочния кръг на болката.
За модерната чувствителност фактът, че дадена история е але
горична, я лишава от възможността да бъде точно описание на ре
ални събития. Поради това - и за да звучат по-натуралистично -
съвременните писатели полагат неистови усилия да лишат тексто
вете си от смисъл и да ги направят плоски като стъкло. За древните
обаче, които са вярвали, че всяко отделно събитие, случващо се на
„Змиеукротители“ - илюстрация към творба на Ажеймс Брус, изследовател

на суфистката мисъл и последовател на езотеричното масонство, който в края
на XVIII в. преоткрива „Книгата на Енох“ в Етиопия.
Земята, се ръководи от движенията на звездите и планетите, колко-

то повече пластове успява да изкара авторът от семантиката на тези
поетични модели, толкова по-реалистичен и достоверен става него
вият текст.
Следователно е крайно изкусително да разглеждаме пътешест
вията на Херкулес, Тезей и Орфей в подземния свят като обикнове
ни метафори. Вярно е, че на определено ниво приключенията им
символизират първите опити на човечеството да свикне с реалност
та на смъртта. Но смисълът от пътуванията на тези герои и полубо-
гове в никакъв случай не е само във вътрешните, духовни преживя
вания, както бихме ги изтълкували днес. Истина е, че когато Херку
лес, Тезей и останалите се бият с чудовища и демони, те се изправят
очи в очи със сили, обладали собствените им същества, омърсили
човешката плът, завладели мрачния лабиринт на човешкия мозък.
Но едновременно с това те се бият и със съвсем реални чудовища,
същества от плът и кръв.
Сравнението между легендата за Тезей и Минотавъра и един дос

та по-ранен мит - този за Персей и горгоната Медуза, подсказва, че
към времето на Тезей скоростта на метаморфозите се забавя. В ис
торията за Персей всеки отделен епизод включва намесата на свръх
естествени сили или някакви магически трансформации. От друга
страна, човекът бик, минотавърът, очевидно е един от малцината,
оцелели от някаква по-ранна епоха.
П оследното приключение , което полубоговете и героите пред

приемат заедно, също трябва да бъде интерпретирано като истори
ческа хроника. В онези времена се водят войни за открадване на
„свещеното познание“ на вражеските племена и в този смисъл на
едно ниво пътешествието на Язон в търсене на Златното руно е при
мер точно за такова нашествие.
Доказвайки, че и търсенето на Златното руно, и изпитанията на
Херкулес всъщност отразяват пътя на Слънцето през знаците на зо
диака, Исак Нютон разкрива част от тайното познание на своето
братство. Но онова, което той не разкрива, макар безсъмнено да е
бил наясно с него, е, че Златното руно символизира пречистения
Изпитанията на Херкулес. Философът неоплатонист Порфирий разшифрова

тези 12 подвига като знаците на зодиака. Съобразно модерния начин на мислене,
ако даден разказ има алегорична форма, това е основателна причина да не бъде
смятан за точно изложение на исторически събития. Но ако човек подобно на
древните вярва, че всички земни събития се ръководят от движенията на
небесните тела, то тогава е вярно точно обратното. Всички хроники на
исторически събития трябва задължително да отразяват астрономически
явления, като например пътя на Слънцето през съзвездията. Илюстрацията
представлява изображение от саркофаг, на което виждаме как Херкулес пътува
през съзвездието Лъв - символизирано от Немейския лъв, съзвездието Скорпион -
символизирано от Лернейската хидра, и съзвездието везни, символизирано от
Еримантийския глиган. Опитомявайки този глиган, Херкулес всъщност постига
равновесие между животинския дух и интелекта.
чрез катарзис животински дух до такава степен, че заблестява като

злато.
Около дървото, където се намира руното, се е увила змия, която
възнамерява да попречи на Язон да открадне свещения предмет. Та
зи змия е наследница на Луциферовата змия, която още в началото е
омърсила физиологията на човечеството, увита около дървото в
Райската градина.
Но ако Язон успее да изтръгне Златното руно от змията, ще се
сдобие с невероятни сили и умения. Ще бъде в състояние винаги,
когато пожелае, да накара духа си да напусне тялото му, ще може да
общува с боговете и ангелите, както са го правели хората от по-
ранните епохи.
И не само това - ще бъде в състояние да контролира собствена-
та си физиология, да влияе телепатично върху умовете на другите,

дори да трансформира материята.
В този смисъл текстът на Аполоний за пътешествието на Язон
би трябвало да се разглежда колкото като наръчник за инициация,
толкова и като истински исторически разказ. По-нататък ще разбе
рем как по същия начин са го тълкували и алхимиците от Среднове
ковието, и самият Исак Нютон.
Ако п о гл е д н е м към п е р и о д а на Енох, Херкулес и Язон с очите на

науката, няма да зърнем нито едно от великите събития, описани в
настоящата глава. Няма да видим нито героите и чудовищата, нади
гащи се от морето, нито фантастичните божества като Зевс, нито
черната магия, причиняваща упадъка на империи. Единственото, на
което ще станем свидетели, ще бъдат вятърът и дъждът над безра
достните земи, разнообразявани тук-там от скупчени една до друга
невзрачни колиби и примитивни каменни оръдия на труда.
Но може би науката се занимава само с обективните неща, слу
чили се на повърхността. А може би под нея са протичали далеч по-
съществени неща. Апокрифната история на човечеството, от друга
страна, съхранява спомена за субективните преживявания, за вели
ките изпитания, трансформирали човешката психика през онзи да
лечен период.
Тогава кое е по-истинско?
Кое ни разказва повече за това, какво е да си човек в онази епо
ха - научната гледна точка или езотеричната, закодирана в мито
вете на древността?
Възможно ли е дори в ежедневните ни събития да съществуват
нива на истина или реалност, които ние пропускаме с научно ориен
тираното си, здравомислещо съзнание, докато си проправяме път
през уличните задръствания, докато управляваме количките в су
пермаркетите и докато се опитваме да прочетем електронната си
поща?
Осма глава
Сфинксът и времето
Орфей • Аедал - първият учен • Иов •
Загадката на Сфинкса
К огато Я з о н о т п л у в а с к о р а б а „ А р г о “ за последния (както се оказ

ва) подвиг на полубоговете и героите, на морския съд се намират
голяма част от великите личности на епохата, в това число Херкулес
и Тезей. Но сред тези мускулести супергерои се намира и един мъж,
който коренно се различава от тях. Той сякаш очаква времето след
края на полубоговете и героите, времето, когато човеците ще бъдат
принудени сами да се грижат за себе си.
Музиката на Орфей е толкова красива, че е в състояние да омае
не само човеците и животните, но и да раздвижи дърветата, дори и
скалите.
По време на пътуването на аргонавтите той помага там, където
бруталната сила не е в състояние да стори нищо. Той омайва стра
ховитите скали, надвиснали над кораба и заплашващи да се стова
рят върху него, а после приспива и змея, охраняващ Златното руно.
При завръщането си Орфей се влюбва в Евридика, но в деня на
сватбата им една змия впива отровата си в глезена й и тя умира.
Полузаслепен от мъка, бардът слиза в подземния свят, твърдо ре-
шен да не се примирява с новия закон за живота и смъртта, непоко
лебим в желанието си да си върне Евридика.
На този етап от живота на човечеството смъртта се е сдобила
със статута на ужасно преживяване. Тя вече не е така желаната от
мора, когато духът се възстановява и обновява в очакване на след
ващото прераждане. Смъртта вече е болезнена раздяла с онези, кои
то обичаш.
Орфей слиза все по-надолу и по-надолу и накрая се среща с мрач

ния лодкар Харон, който първоначално отказва да го прекара през
реката Стикс до земите на мъртвите. Харон обаче също е омаян от
звука на лирата, както и Цербер - триглавото куче, чиято задача е да
охранява входа към царството на мъртвите. Орфей успява да доведе
до захлас дори и страховитите демони, които откъсват от духовете
на мъртвите непристойната животинска похот и разюзданите жела
ния, които все още ги съпътстват.
Така той стига до мястото, където царят на подземното царство
държи неговата любима като пленница. Става ясно, че владетелят
на мъртвите не е така безрезервно очарован от Орфей, тъй като ре
шението му да я освободи не е безусловно. Поставя само едно дреб
ничко условие. Евридика може да се завърне в горния свят само ако
живият Орфей я изведе нагоре, без да поглежда назад, за да се уве
ри, че тя го следва.
И когато слънцето огрява лицето му, Орфей, разбира се, наисти
на се обръща, за да се увери, че царят на мъртвите не го е измамил.
За да види как любовта на живота му внезапно му е отнета, изтегле
на назад и надолу по стръмните каменни пътеки на подземния свят.
Старите мускулести герои извоюваха победите си, биейки се до пос
ледна капка кръв и до последен дъх, ръководени от храбростта и
решени никога да не се предават. Но времената вече са други. Вели
ките посветени и адепти, съхранили през хилядолетията тази исто
рия, за да ни я поднесат, са искали да разберем, че Орфей се е прова
лил именно защото се е опитал да стори онова, което всеки добър
герой на древността би сторил - опитал се е да се увери, че нещата
са така, както трябва.
Възможно е също така музиката му да е изгубила част от обая
нието си, тъй като не успяла да спре бандата менади - придружител-
ките на Дионисий, които се хвърлили върху него и разкъсали тялото
му парче по парче. После запокитили главата му в реката и тя се
понесла надолу по течението, продължавайки да пее. И докато ми
навала покрай плачещите върби, те привеждали клоните си в знак на
печал. Накрая главата на Орфей била спасена и поставена върху ол
тар в една пещера. След време хората започнали да се тълпят, за да
я видят и да поискат съвет от новия оракул.
И ако К адъм (Енох) дава имената на планетите и звездите,

то Орфей е този, който ги измерва и по този начин изобретява чис
лата. Осем са нотите в една октава, но в известен смисъл те са само
седем, тъй като осмата неизменно представлява извисяване към след
ващата октава. Следователно октавите персонифицират седемте сфе
ри на Слънчевата система, които през античността играят централ
на роля за цялата човешка философия и житейски опит. В този сми
съл, създавайки нотафикационна система, Орфей става родоначал
ник на математиката. Тепърва предстои различните понятия да пре
търпят модификации, които проправят пътя за научното разбиране
на физичната Вселена.
Орфей е сложна фигура, тъй като, от една страна, той е магьос
ник, който обладава силата да мести камъни с музиката си, но от
друга, е предшественик на науката. Впоследствие ще забележим
сходна двойственост и в редица от великите учени в човешката ис
тория, дори и в представителите на модерността, но другият предс
тавител на прехода, който се подвизва по времето на Орфей, е Де-
дал. (Известно ни е, че е негов съвременник, защото именно той е
пазителят на минотавъра, убит от Тезей, който също е сред екипажа
на кораба „Арго“, отправил се в търсене на Златното руно.)
Дедал е прочут с това, че е направил крила от пера и восък, кои
то помагат на него и сина му Икар да избягат от остров Крит. Той е
и създателят на лабиринта. Именно на него се приписва и изобретя-
ването на триона и платното. Следователно според нашия модел на
мислене бихме могли да определим Дедал като изобретател, инже
нер и архитект. За него е сигурно най-вече едно - той никога не е
използвал магия.
И ако науката е изобретение на епохата, такава е и магията. За
щото магията в крайна сметка е приложение на научния начин
на мислене към свръхестественото. През тази нова ера, и да иска
ме, вече не можем да бъдем свидетели на привидно безпроблемната
трансформация на материалната форма от ранните епохи или прев
ръщането на онези, които са ни обидили, в паяци, говеда и зеленчу
ци. Вместо това виждаме как съпругата на Язон - Медея, и Цирцея,
към която Медея се обръща за помощ, постигат свръхестествените
си победи с помощта на отвари, наричания и заклинания. Така, пара
лелно с умението за манипулиране на естествения свят, изобретява-
нето на думите и числата подсказват на човеците и идеята, че биха
могли да манипулират и света на духовете. За да помогне на Язон да

укроти змея, охраняващ Златното руно, Медея му дава кървавочер
вена отвара, сварена от сока на минзухар. А после използва нарича
ния и пръски от хвойнова отвара за клепачите на змея. Медея се
оказва специалист в областта на магическите еликсири и отличен
познавач на тайните на змиеукротителите.
И докато материалният свят продължава да се уплътнява, а съ
ществата от духовния свят продължават да бъдат изтласквани, дори
и духовете от най-ниското ниво - пазителите на природата (силфи-
те, дриадите, наядите и гномовете), стават все по-трудно уловими.
Те като че ли изчезват в потоците, дърветата и скалите, изпарявайки
се с първите лъчи на зората. Но все пак изглеждат изкусително бли
зо, поради което именно тези духове се превръщат в предпочитани
обекти за манипулация на магьосниците.
Някои от магьосниците правят опити да подчинят на волята си
дори големите богове, да ги свалят от Луната. Митовете за първия
върколак Ликаон, причинил потопа Девкалион, за Посейдон, навод
нил Тракийската равнина, с което накарал Атина да пренесе своя
град на настоящото място на град Атина, както и за ужасните бури,
преследващи Медея, са все отражение на природните катастрофи,
последици от практикуването на черната магия.
А в края на този период човечеството се разболява. Както, раз
бира се, се разболява и природата.
Орфей може и да се е провалил според стандартите на редовия

герой, ала влиянието му върху историята е много по-силно от това на
Херкулес, Тезей и Язон. Музиката, създадена от него, си остава бал
сам за болния и изнурен дух на човечеството хилядолетия наред.
И ако човеците стават все по-изолирани не само от боговете, но
и един от друг, ако се чувстват разкъсани от борбата с грубата и
често враждебна околна среда, ако въображението им се оказва за
разено от порочните и зверски пориви на магията, то на всичко това
му предстои да бъде изправено на двубой с естетическата сила на
въображението - не само на музиката, но и на литературата, изоб
разителното изкуство и скулптурата.
На ниво, скрито под нивото на човешкото съзнание, започват да
работят вдъхновяващи образци на красотата, истината и любовта.
И те се оказват далеч по-могъщи от всякакви морални наставления.
Орфей е реалният основател на древногръцките мистерии, които ще
озарят и ще се превърнат във вдъхновение за цяла антична Елада.
Но може би най-мощният артистичен изказ на духовната криза

от края на епохата на героите идва от Библията. В писмената й фор
ма, достигнала до нас, историята на Йов се оказва един от последни
те текстове в Стария завет. Но в исторически смисъл тя е една от
най-старите.
Йов бил добър човек, но въпреки това изгубил всичките си пари.
Синовете и дъщерите му един по един измрели. Останал съвсем
сам, той бил сполетян от циреи, обхванали цялото му тяло. Истори
ята на Йов е достигнала до нас не защото е бил велик водач или е
извършил велики дела, а защото той е първият човек, на когото му е
хрумнала една изключително важна и актуална и до днес истина:
„Животът е несправедлив. “ Херкулес се опълчва на боговете и во
ди нескончаеми битки с тях, но именно Йов е този, който се провик
ва предизвикателно към тях: „Не е честно!“ Защото за разлика от
Херкулес Йов притежава езика за тази цел.
Днес приемаме за даденост факта, че притежаваме достатъчно
мисловна маневреност, за да избираме за какво да си мислим. Ала
преди изобретяването на езика, което е най-великото постижение на
онази епоха, подобна маневреност не би била възможна за нито един

човек. Езикът ни позволява да се дистанцираме от околния свят. Той
ни помага да се оттеглим от физическото настояще и да разделим
опита си, бил той наш или чужд, на дребни, управляеми частици.
Така, макар и само в известна степен, всеки от нас е в състояние да
сложи елементите на опита си в реда, в който лично той желае.
Разбира се, този процес се характеризира и с един отчуждаващ
елемент. Паралелно с предимствата, които носи, езикът превръща
света в едно по-студено, по-мрачно и по-коварно местенце. Вече раз
брахме за смъртоносната роля на мисленето. Подобно на мисълта,
езикът също ни прави по-малко здрави, по-малко живи и по-слабо
устойчиви в крачките, с които прекосяваме земята.
Следователно езикът носи със себе си една нова форма на съзна
ние. Преди Йов хората са смятали, че всичко, което им се случва, е
било писано да се случи, че зад всичко на този свят има божествен
промисъл. Дори да са искали, те не биха могли да поставят преживя
ванията си под въпрос. А сега езикът помага на Йов да отстъпи крач
ка встрани и да започне да забелязва непоследователността на неща
та в живота. Да, животът действително се оказва несправедлив.
Бог не закъснява да укори Йов, подчертавайки, че човекът нищо
не разбира. „Къде беше ти, когато полагах основите на Земята? Ко
гато утринните звезди пееха заедно и всички ангели крещяха от ра
дост? Влизал ли си в изворите на морето, прониквал ли си в дълби
ните на Земята? Виждал ли си отворени пред себе си портите на
смъртта? Знаеш ли къде живее Слънцето и откъде идва мракът? Мо
жеш ли да сложиш веригите на Плеядите или да охлабиш колана на
Орион?“
Онова, което спасява Йов, е усещането, което всички ние имаме
след събуждане от хубав сън, който искаме да си върнем, ала не
можем. Той осъзнава, че обсегът на човешкия опит в известна сте
пен ограничава. „О, да бях както в предишните времена, когато Бог
ме пазеше, когато светилникът му светеше на главата ми!“ („Йов“,
29:2-4) Тук той има предвид, разбира се, фенера на Озирис.
Съвремието често приписва на думата „апокрифен“ негативно
значение, но всъщност оригиналният й смисъл е „скрит“, „таен“,
„езотеричен“. Така в апокрифния „Завет на Йов“ той бива възнаг
раден заради това, че си дава сметка какво не знае, че осъзнава
онова, което е изгубил. Там Йов получава обратно синовете и дъ
щерите си, като последните носят златни пояси. Първият пояс да
рява Йов със способността да разбира езика на ангелите, вторият
- да схване тайните на Сътворението, а третият - да овладее езика
на херувимите.
М у з и к а т а , м а т е м а т и к а т а и е з и к ъ т са изобретени в епохата на
героите, а заедно с тях е изобретена и астрономията. Последното
постижение също се приписва на Енох. Първите каменни кръгове
не само отбелязват разположението на йерархиите на боговете и
ангелите, но и позициите на звездите и планетите. Следователно от
този момент нататък в тайната история на света става възможно
определянето на датите на великите събития.
М е ж д у л ъ в с к и т е л а п и на вперилия поглед на изток Сфинкс в

Гиза се намира огромен камък със следния надпис: „Това е велико
лепното място на Първото време“. Мистериозното Първо време
или Цеп menu е фраза, с която египтяните обозначават началото
на времето. Според тяхната митология Цеп тепи е белязано от
издигането на първичния хълм от водите и изравняването на Фе
никса с него.
Застанал между лапите на Сфинкса, Робърт Бовал извършва
забележителна реконструкция на събитията, чрез която успява да
определи датата на Цеп тепи. Според египетската митология прис
тигането на Феникса ознаменува началото на нова епоха. За древ
ните египтяни Фениксът или птицата Бену е символ на сотичес-
кия* цикъл от 1460 години (времето, необходимо на египетския
365-дневен календар да се синхронизира наново с годишния ци
къл, обозначаван от хелиакалния изгрев на Сириус).
Синхронизация на тези два цикъла - годишния и сотическия, има
през годините 11 451, 10 081,7160,4241 и 2781 пр.Хр. От внимани
ето на Бовал не убягва фактът, че тези дати съвпадат с началото на
някои от най-грандиозните строителни проекти по поречието на Нил.
Очевидно е, че началото на всеки от циклите е от изключително зна
чение за древните египтяни.
* Сотис - древното египетско наименования на звездата Сириус. - Бел. прев.

Докато опитва да отгатне кой от въпросните цикли би могъл да

бъде „първият“, в началото Бовал допуска, че вероятно става въп
рос за годината 10 081 пр.Хр., тъй като според езотеричната тради
ция именно тогава, а може би и по-рано е бил построен Сфинксът.
Изчисленията му обаче сочат, че на една по-ранна дата -1 1 451 г.
пр.Хр., Млечният път, който има огромно значение в древните кул
тури по света като „река на душите“, се е намирал точно над течени
ето на Нил - дотолкова, че реката е била буквално негово отраже
ние. Освен това си дава сметка, че на същата тази дата - 11 451 г.
пр.Хр., сотическият и годишният цикъл са съвпадали с трети цикъл
- Великата, наречена още Галактична година - 25 920-годишния ци
къл на зодиака. И този съвпад е бил повече от многозначителен, тъй
като именно на тази дата насоченият на изток поглед на Сфинкса с
тяло на лъв е станал свидетел на изгрева на ерата на Лъва.
Сфинксът въплъщава четирите кардинални съзвездия от зодиа
ка - четирите ъгъла на Космоса: Лъв, Телец, Скорпион и Водолей.
Това са Четирите елемента, които, събирайки се, творят материал
ния свят. Така според апокрифната история Сфинксът е издигнат в
памет на първия път, когато Четирите елемента са застанали в пъ
лен съвпад с четирите кардинални точки на зодиака и материята най-
сетне е станала твърда.
Когато в своя „ Тимей “ Платон пише за Първата душа, разпъ
ната върху Първото тяло, той ни най-малко не пророкува разпъва
нето на Христос, както на християните им е изгодно да го тълку
ват. Тук древногръцкият философ просто отдава дан на онзи съд
бовен момент от световната история, когато съзнанието най-сетне
се е събрало изцяло с твърдата материя - така поне го разглеждат
идеалистите.
Следователно според идеализма Сфинксът играе изключително
знаменателна роля в човешката история. Той бележи момента, ко
гато след поредица еманации от Космическия разум твърдата мате
рия най-сетне е била формирана - във вида, в който я познаваме
днес. Точно поради тази причина той вероятно е най-великата икона
на древния свят. Защото именно тогава влизат в действие законите
на физиката - същите, с които боравим и днес. И именно от този
момент нататък става възможно фиксирането на датите, тъй като
великият часовник на Космоса най-сетне бива настроен спрямо всич
ки сложни модели на планетарните и звездни орбити.
И ако наистина става въпрос за подобно втвърдяване на матери

ята в онази епоха, то това би обезсмислило съвременните методи за
датиране, например с въглерод-14, използвани за определяне хро
нологията на далечни събития. Съвременната наука приема за даде
ност нещо, което древните никога не биха допуснали - а именно, че
природните закони са валидни за всички времена и епохи, както и за
всички точки на света.
С ф и н к с ъ т и з р и ч а п ре д Е д и п една гатанка: „Кое е онова, което върви

на четири крака, след това на два крака, а накрая на три крака?“
Ако Едип не бе успял да отговори, Сфинксът щеше да го убие,
но за щастие той открива правилното тълкувание на загадката - за
различните възрасти на човека. Докато е бебе, човекът върви на че
тири крака, когато порасне - тръгва на два, а когато остарее, се нуж
дае от своя бастун. В случая обаче думата „възрасти“ е просто още
един от начините за назоваване еволюцията на човечеството. А фор
мата на Сфинкса е паметник на тази еволюция.
Сфинксът се оказва победен от остроумието на Едип, поради ко
ето се хвърля в пропастта. Смъртта му е метафора за успешно аб
сорбираните към този момент богове на елементите - организира
щите принципи на Вселената - в човешкото тяло. Централна тема в
легендата за Едип е ужасната съдба, която той се надява да избегне,
но в крайна сметка не успява. Както и се очаква, той убива баща си
и става любовник на майка си. Превърнали се във фиксирани и ме
ханични, природните закони вече поставят човеците в капан.
В този смисъл може да се каже също така, че Сфинксът бележи
и края на Епохата на метаморфозите и окончателното фиксиране
на биологичните форми - такива, каквито ги познаваме днес. Па
ралелно с това той охранява пътя, блокирайки всяка възможност
за връщане назад. В „Битие“ ролята на охранител на пътя към Едем-
ската градина се изпълнява от един от херувимите, а египтяните
пък наричат Сфинкса, съставен от четири херувима, „ху“, което
означава „защитник“. С това те очевидно искат да кажат, че Сфин
ксът не позволява никакво връщане назад към старите начини на
размножаване.
Все още се шири недоразумението, че когато през 1650 г. епис
коп Ъшър определя датата на Сътворението на човечеството през
4 0 0 4 г. пр.Хр., той несъзнателно се е водел от някакво древно суеве

рие. Всъщност изчисленията на епископа са плод на време, когато
материализмът набира все повече сили - оттам и тесногръдото и
буквално тълкуване на Библията, което древните биха определили
като пълен абсурд. За тях човешките души са съществували от На
чалото на времето, хиляди, милиони и милиарди години преди про
чутата година 11 451 пр.Хр. - моментът, когато човешкото тяло,
такова, каквото го познаваме днес, е успяло окончателно да се мате
риализира около човешкия дух.
В тази връзка си струва да отбележим и още един любопитен
факт. Според изчисленията на Мането от III в. пр.Хр., точно това е и
времето, когато на властта на полубоговете окончателно се слага
край.
ПО-НАТАТЪК ЩЕ РАЗБЕРЕМ, ЧЕ СПОРЕД ТАЙНАТА ДОКТРИНА ПрОЦеж-

д ан е то на м а т е р и я т а о т К о см и ч еск и я р а з у м не сам о че не е с т а н а
л о м н о го о тдавн а, но и че к р а я т на с ъ щ е с т в у в а н е т о й скоро п р е д с
то и . М а т е р и я т а щ е се р азп ад н е о тн о в о с л е д някакви си 9 0 0 0 го д и
ни, ко гато о чите на С ф и н к са о тн о в о п о с р е щ н а т С л ъ н ц е то в с ъ з
в езд и е то Л ъ в.
Според учението на тайните общества ние обитаваме незначи
телен остров материя насред огромен океан от идеи и въображение.
Аевета глава
Неолитният
Александър Велики
Ной и митът за Атлантида • Тибет • Рама
покорява Индия • „Йога сутрите
на Пантанджали“
Запознатите с мита за А тлантида най-вероятно са останали с

впечатлението, че единственият древен източник за тази легенда е
Платон. Историята, разказана от него, накратко гласи следното: един
египетски жрец разкрива пред Солон - държавник и юрист от поко
лението на прадядото на Платон, истината за голям остров в Атлан
тическия океан, който бил унищожен преди около 9000 години, то
ест към 9600 г. пр.Хр.
Цивилизацията на този голям остров е била основана от бог По-
сейдон и се състояла от потомците от неговия брак с красива прос
тосмъртна жена на име Клейто. (Както видяхме в пета глава, тази
намеса на бога риба е закодиран разказ за еволюцията на Земята,
общ за всички митологии по света.) Освен този главен остров ат-
лантите властвали и над още няколко по-малки островчета в регио
на. Централният обаче разполагал с красива, плодородна равнина,
над която се извисявала планина. Именно там живеела и Клейто, а
хората се прехранвали от богатата растителност наоколо. От недра
та на земята бликали два извора - единият със студена, а другият с
топла вода.
За да държи Клейто само за себе си, Посейдон оградил планина
та с поредица от концентрични канали. С течение на времето около
тях израснала напреднала цивилизация, чиито членове умеели да опи-
томяват диви животни, да извличат от земята метали и да строят

какво ли не - храмове, дворци, състезателни писти, стадиони, пуб
лични бани, правителствени сгради, пристанища и мостове. Голяма
част от стените били покрити с метали - мед, калай и един червен
метал, който днес не познаваме и който се е наричал орейхалк*. Пок
ривите на храмовете били изработвани от слонова кост, а върховете
на куполите им - от сребро и злато.
Островите на Атлантида били управлявани от десетима крале,
всеки от които със свое собствено кралство, като деветимата били
подчинени на владетеля на най-големия остров. В централния храм,
посветен на Посейдон, се издигали статуи от сребро и злато, в това
число и статуя на бога, управляващ колесница, теглена от шесток
рили коне и придружавана от стотици нереиди, яздещи делфини. Сред
гората от колони в храма се разхождали на свобода истински бико
ве, а на всеки пет-шест години кралете, управляващи островите, би
ли оставяни сами в храма, за да ловуват тези бикове с голи ръце.
При този свещен лов те хващали един от биковете, отвеждали го до
голямата колона от орейхалк, върху която били изписани законите
на Атлантида, и го обезглавявали.
Животът на островите на Атлантида бил толкова спокоен и иди-
личен, че хората вече не можели да издържат, станали неспокойни,
развратни и порочни и превърнали търсенето на новости в своя ос
новна цел. Поради това Зевс взел решение да ги накаже. Островите
били наводнени почти изцяло. От тях останали само отделни су-
шинки, подобни на стърчащ от морето скелет. Тогава дошло и голя
мо земетресение, което погълнало всичко само за един ден и една
нощ.
Да , ТОЗИ РАЗКАЗ за потъването на Атлантида безсъмнено би изг

леждал крайно невероятен, ако Платон бе единственият античен ав
тор, писал по темата. След време Аристотел отбелязва: „Платон
издигна с голи ръце Атлантида от океана, а след това отново съвсем
сам я потопи.“ Тези негови думи столетия наред се възприемат като
намек, че творбата на Платон е чиста фикция. Но дори и най-бегло
* Някъде може да се срещне и като „орихалк“, но терминът, който се използва

от утвърдените атлантолози, е именно „орейхалк“. - Бел. прев.
то проучване сочи, че класическата литература изобилства с от-

пратки към Атлантида. Такива се откриват в текстовете на Проклус,
Диодор Сицилийски, Плиний, Страбон, Плутарх, Посидиний и
включват редица елементи, които не съществуват при Платон и ко
ито очевидно идват от по-ранни източници - ако приемем, разбира
се, че тези ранни източници са били верни на фактите.
Проклус отбелязва, че 300 години след Солон един жрец от Са-
ис показва на Крантор колони, върху които с йероглифи е била из
писана цялата история на Атлантида. А един почти съвременник на
Платон, известен ни повече като Псевдо-Аристотел, описва подо
бен островен рай в книгата си „За чутите прекрасни неща
Гръцкият историк Марцел, също донякъде съвременник на Пла
тон, безсъмнено се опира на древни източници, когато пише, че „във
Външния океан [Атлантическия] има седем малки острова и три го
леми, един от които е посветен на Посейдон.“ Тези данни са в пълно
съответствие с разказа на Платон по отношение броя на кралствата.
Друг гръцки историк - Теопомп от Хиос, живял през IV в. пр.Хр.,
преразказва история, разказана 200 години преди Платон от Мидас
Фригийски. В нея се казва, че „освен добре известните части на све
та - Европа, Азия, Либия [Африка] - има и друга, неизвестна, почти
безгранична, където обширни тучни морави и пасища хранят ог
ромни стада различно високи и могъщи зверове, където хората са
два пъти по-високи и живеят два пъти повече от човека“. Както вече
разбрахме, и Енох, и митовете и легендите на редица народи по све
та хроникират присъствието на гиганти* преди Големия потоп.
А след това, разбира се, идва и гръцкият мит за Големия потоп.
Историята за Девкалион е доста по-стара от Платон. Но и в разказа
на Платон, и в Библията се съдържат намеци, че Потопът е бил пред
назначен да унищожи по-голямата част от човечеството, тъй като
нещо в развитието му се е объркало. Рудолф Щайнер изтъква, че
всички притчи за полубоговете и героите, за Кадъм, Тезей и Язон,
включват пътуване на изток. Според него тези текстове трябва да се
тълкуват като разкази за масовата миграция, започнала след влоша
ването на условията за живот на островите на атлантите и преди
окончателната катастрофа.
* Да не забравяме обаче, че хората в онези времена са били с толкова нисък

ръст, че всички над 1,50 м биха им изглеждали като великани! - Бел. прев.
Когато Платон пише за Посейдон - първия бог крал на Атланти

да, това би трябвало да ни напомни за наученото от пета глава - а
именно, че Посейдон е всъщност оригиналната полурибешка фор
ма на Зевс (Юпитер). Паралелно с това Посейдон е и бог на бушува
щото море, както и на подземните, вулканични дълбини, а подобни
ят му на бик рев е сигнал за приближаваща климатична катастрофа.
Така Посейдон присъства както в началото, така и в края на истори
ята за Атлантида.
В подкрепа на разказа на Платон идват и други древни културни
традиции. Ацтеките от Южна Америка знаят, че са дошли от „Ацт-
лан“ - „земята насред океана“. Понякога тази тяхна родна земя се
среща и като „Ацтлан на седемте пещери“. Изобразена е като една
централна, огромна стъпаловидна пирамида, заобиколена от шест
по-малки пирамиди. Според преданията, записани от нахлулите по-
късно испанци, човечеството би било изцяло изтрито от лицето на
земята след унищожителния потоп, ако не са били един жрец и съп
ругата му, които построили лодка от кух дънер, а после взели на нея
много животни и семена. Сложната астрономическа система на те
зи южноамерикански племена помага на съвременните учени да зак
лючат, че ацтеките датират този потоп към 11 600 г. пр.Хр.
Този факт може и да изглежда твърде отдалечен от Платоновата
датировка - 9600 г. пр.Хр., но главното тук е по-скоро пълната съгла
суваност на двата разказа по отношение на едно - че и двата отправят
Потопа към края на ледниковата епоха. Съвременната геология до
казва, че с разтопяването на ледените шапки от север на юг се спускат
поредица от унищожителни потопи. А вече обърнахме внимание на
предположението, че островите на Атлантида са били споходени от
няколко катастрофални потопа в продължение на дълго време, при
това много преди океанът да погълне напълно и последния от тях.
Днес специалистите по подводна археология откриват из всички
краища на света останки от цивилизации, погълнати от потопите, при
чинени от разтапянето на ледовете след ледниковата епоха. През ап
рил 2002 г. разкази на гмурци, предадени от местните рибари, довеж
дат до локализирането на изгубения Град на седемте пагоди, разполо
жен край брега на Махабалипурам, Индия. Приличащите на храмове
структури, открити под водата, се оказват далеч по-величествени и
по-сложно устроени, отколкото бихме очаквали от строителите от
края на ледниковата епоха - период, известен ни като неолит или Но-
вокаменна епоха. Писателят изследовател Греъм Хенкок, който има

невероятен принос в развенчаването на редица академични догми от
носно историята на древността, тогава казва: „Не помня вече от кол
ко години повтарям, че митовете за потопи, заложени в традициите
по света, трябва да се приемат съвсем насериозно, но западните уче
ни упорито отказват да ми повярват. Но ето че тук, в Махабалипу-
рам, доказахме, че митовете са прави, а учените - грешат!“
Аз пък съм зървал с очите си артефакти, извадени от дъното на
американското Атлантическо крайбрежие - т.нар. Шотландски ка
мъни. Както разбирам от специалистите, за съвременните техноло
гии би било изключително трудно да ги изработят дори днес, а как
во остава за хората отпреди 11 000 години, когато въпросната об
ласт е била погълната от океана! По външно оформление Шотланд
ските камъни притежават характеристики, които ги правят удиви
телно сходни с египетските артефакти. Знам, че не е моя работа да
разкривам тайни, но да се надяваме, че докато тази книга види бял
свят, Аарон дю Вал, президент на Египтоложкото дружество към
музея в Маями, вече ще се е решил да покаже на света онова, с кое
то разполага.
За съжаление древногръцките митове не съдържат нито едно де
тайлизирано описание на събитията, захвърлили подобни артефак
ти на дъното на моретата. Библията също запазва пословична лако-
ничност по този въпрос. Но пък дори и беглите препратки във въп
росните два източника биха могли да бъдат допълнени и изяснени
от разказите на други традиции и култури, най-вече тези на шумери-
те и на други близкоизточни цивилизации. Няма учен на света, кой
то да отрече, че именно преданията от по-древните култури са се
превърнали в основа за съставянето на Библията. Отделни елемен
ти, които познаваме от библейското повествование, като например
Ноевият ковчег, гълъбите и маслиновото клонче, се появяват още в
шумерските легенди, където Ной се. нарича Зиусудра. Той излиза на
сцената и на месопотамските предания, където се нарича Атраха-
сис, както и в текстовете от Вавилон, които му дават името Утнапи-
щим. Вплитането на тези различни версии ни предоставя един по-
разширен разказ на тази иначе позната библейска история:
Един ден Ной си стоял в своята тръстикова колиба, когато вне

запно дочул глас, долитащ през стената. Гласът го предупредил
за приближаваща силна буря с пороен дъжд, който ще изтрие

човечеството от лицето на земята. После го посъветвал да събо
ри тръстиковата си колиба и да се заеме с построяването на го
лям кораб. Ной и семейството му послушали гласа - започнали
да строят огромен морски съд от близките тръстики, които споя
вали с битум, за да не пропускат вода. После Ной прибрал вътре
всичко, що пасе по полята, всичко, що лети в небесата, добитък и
диви животни от близките гори. А после дошъл и пороят, който
продължил шест дни и шест нощи. Корабът на Ной бил подмятан
от вълните насам-натам. Потопът обхванал цялата земя. На сед-
мия ден, когато дочул, че вятърът се укротява, Ной отворил едно
от прозорчетата и лицето му било огряно от светлина. Светът бил
обгърнат от странна тишина и покой, тъй като цялото човечество
било превърнато обратно в пръст.
И днес, всяка година, живите и мъртвите не пропускат да от-

дадат почит на катастрофалния потоп, който едва не унищожава чо
вечеството. Да, като че ли малцина са наясно, че точно това правим
всъщност в Деня на Вси светии, познат повече като Хелоуин. А в
Англия чак до края на XIX в. селяните са се обличали като мъртъв
ци, слагали си маски и издавали приглушени звуци със затворени
уста, имитирайки звука на ходещите мъртъвци.*
К огато Н о й и с е м е й с т в о т о м у слизат от ковчега и стъпват на твър

да земя, се случва нещо твърде странно. „И Ной почна да работи
земята и засади лозе. И като пи от виното, опи се и се разголи в
шатрата си. И Хам, Ханаановият баща, видя голотата на баща си, и
каза на двамата си братя отвън.“ („Битие“, 9:20.22)
Абсолютно нормално е Ной да се превърне в земеделец, тъй
като археологията доказва, че началото на земеделието се полага
точно по онова време - през неолита. Ала как да тълкуваме тази
чудата история за Ноевата голота?
* Една от добре аргументираните хипотези за окончателното потъване на Ат

лантида определя като дата на събитието първите три дни на месец ноември.
Хелоуин или още Самхайн се чества от залез слънце на 31 октомври до залез
слънце на 1 ноември всяка година. - Бел. прев.
За да я разберем, се налага да се обърнем към културната тради

ция, която идентифицира библейския Ной с легендарната древног
ръцка фигура Дионисий-младши. Но първо би трябвало да разпле
тем две различни повествования, отнасящи се до две различни лич
ности с едно и също име. Дионисий е име на двама различни мъже -
първо на бог, а по-късно и на полубог. Двамата имат съвсем разли
чен принос към човешката история, в две отделни епохи. Онзи Дио
нисий, който се идентифицира с Ной, няма нищо общо с по-ранния
Дионисий Загреус или Дионисий-старши, за чието разчленено тяло
говорихме в шеста глава.
След Потопа Дионисий-младши, когото виждаме обикновено изоб
разяван в лодка, тръгва на път от Атлантида през Европа до Индия.
Целта му е да обучи целия свят на изкуството на земеделието (засява
нето и събирането на посевите, поддръжката на лозята, правенето на
виното) и на писането. Както знаем, с последното се е занимавал най-
вече Енох, ала след опустошенията, нанесени от Всемирния потоп,
писмената са били изправени пред угрозата да загинат.
Дионисий и последователите му носят тире - жезъл, увит с бръш-
ляноподобни змии и с шишарка на върха, символизираща епифиз-
ната жлеза. Това подсказва, че Дионисий е разпространявал също
Ноевият ковчег. Легендата разказва, че единственото животно, което не е било

взето на борда на кораба, е еднорогът, поради което след Потопа той изчезва.
Всъщност този мит е алюзия за закърняването на третото око. Когато водите
на океана се затварят над Атлантида, те слагат край и на Епохата на въобра
жението. Идва ред на подсъзнанието.
така и тайните за еволюцията на човешка

та форма, за развитието на гръбнака, на
чийто връх се намира епифизата. Фавни
те, сатирите и въобще цялата дружина на
Дионисий представляват скитници, спаси
ли се от Атлантида. Те са последните ос
танки от процеса на структурната мета
морфоза. Така чудатата история от „Би
тие“ за това, как синовете на Ной зърват
гениталиите му, докато той спи мъртво пи
ян, е препратка именно към този процес.
Вече разбрахме, че гениталиите са послед
ната част от човешката анатомия, която
еволюира в настоящите си форми, а и си
новете на библейския патриарх са разби
раемо любопитни да научат нещо повече
за произхода си. На човек ли са те чеда,
или на полубог, на мъж или на ангел?
Разказите за тази личност - Дионисий-
младши или Ной - и в старогръцката, и в
староеврейската традиция са свързани с
виното и опиянението. Вече се запознах
ме с голяма част от дружките на Дионисий. Например дивите и нео
буздани менади разкъсват Орфей къс по къс със своите зъби и нок
ти. Защото в състояние на алкохолен екстаз менадите биват облада
ни от боговете.
П римитивните народи открай време са живеели в хармония с рас

тителния аспект от природата си. Една от последиците на тази осо
бена симбиоза е разбирането им за различните ефекти на различни
те растения върху човешката биология, физиология и психика. Чрез
разказите за началото на земеделието старогръцката и староеврейс
ката традиция всъщност представят новата, по-мисловна форма на
човешкото съзнание. Какъв по-добър символ за въздействието на
подредената човешка мисъл върху природата от просналите се до
хоризонта житни поля?!
Следователно от този момент нататък централната задача на ли-
дерите на човечеството се състои в изковаването на това ново чо

вешко съзнание, насочвано от мисълта.
В свещения текст на зороастрианизма, известен като „Зенд-Авес-
та“, личността на Ной (Дионисий) носи името Йима. Той показва на
хората как да си построят селище - „вар“ - оградено място, нещо
като крепост, в която „да вземат люде, добитък, кучета, птици и ог
ньове“. Инструктира народа си, че когато пристигне на мястото, къ-
дето иска да се засели, първо трябва „да пресуши водите, да сложи
гранични колове, а после да направи къщи от дървета, с глинени
стени, подове и огради“. Подтиква хората да „разширят земята си,
като я обработват“. Няма да има „нито потискане, нито подлост,
нито глупост, нито жестокости, нито бедност, нито поражение, ни
какви сакати, никакви дълги зъби, никакви гиганти - нито една от
чертите на злия дух“.
Тук отново се сблъскваме с тревогата на хората от евентуалното
връщане към аномалните форми на предишните епохи, например
гигантите.
Гръцкият епически поет Ноний описва миграцията на Дионисий
към Индия. Същото това пътешествие в „Зенд-Авеста“ се нарича
„стъпването на Рам (Овена) в Индия“. Но най-изчерпателният разказ
за въпросното събитие ни предлага индийският епос ,, Рамаяна
Първото, което прави впечатление от всички тези хроники, е, че
голямото преместване на изток не цели заселването на пусти тери
тории. Малобройните групи от оцелелите жители на Атлантида на
истина се преместват в нови земи, но все места, вече заети от мест
ните племена. В потвърждение на това заключение е и реакцията на
Дионисий на ситуацията, която заварва в новите земи - той веднага
издава възбрана върху канибализма и човешките жертвоприноше
ния. Местните жреци имали обичая да отглеждат огромни змии или
птеродактили - редки останки от предишните времена, пред които
хората се прекланяли като пред божества и които били изхранвани с
плътта на пленниците. „ Рамаяна “разказва как Рама и неговите пос
ледователи нахлули в местните храмове с факли, прогонвайки както
жреците, така и чудовищата.
За Рама било нещо обичайно да се появява без предупреждение
сред враговете си - понякога с изваден лък, друг път безпомощен,
но само привидно, тъй като бил в състояние да вкамени всеки срещ
нат само с погледа на бледите си лотосовосини очи.
Рама не притежавал никакви земи и никакви богатства. Той бил

номад. Царството му било потънало в морето. Не живеел като крал,
а в шатра насред дивата пустош със своята възлюблена Сита.
Ала Сита била отвлечена от злия магьосник Равана. „Рамаяна “
разказва, че пътешествието на Рама завършило със завладяването
на Индия и превземането на Цейлон - последната крепост на Рава
на. Рама хвърлил мост над морето между материка и остров Цей
лон. Направил го с помощта на армия от маймуни, което ще рече -
хуманоиди, наследниците на човешките духове, втурнали се твърде
рано към прераждането, поради което били обречени на смърт. В
края на битката, продължила тринадесет дена, Рама убил Равана,
като му изпратил огнен порой.
В този смисъл бихме могли да определим Рама като неолитен
Александър Велики. След завладяването на Индия вече целият свят
бил в краката му. И той също сънувал сън...
Вървял си през гората в красива лунна нощ, когато към него се
приближила красива жена. Кожата й била бяла като сняг, а на глава
та си носела великолепна корона. Първоначално Рама не я познал,
но после тя рекла: „Аз съм Сита. Вземи тази корона и владей света
заедно с мен!“ След тези думи жената коленичила смирено и му
Рама, „пастирът на народите“, нахлува в Цейлон.

подала блестящата корона - кралството, което му било отказано.

Но точно в този момент над ухото му се навел неговият ангел пази
тел и му прошепнал: „Ако сложиш тази корона на главата си, пове
че няма да ме видиш! И ако грабнеш тази жена в обятията си, тя ще
изживее такова щастие, че моментално ще издъхне! Ала ако отка
жеш да я обичаш, тя ще изживее остатъка от живота си свободна и
щастлива, а невидимият ти дух ще я закриля!“ Когато Рама взел
решението си, вслушвайки се в думите на ангела, Сита се сляла с
дърветата и изчезнала. Двамата никога повече нямало да се срещ
нат и щели да изживеят живота си далече един от друг.
От историите за живота на Сита обаче изобщо не личи, че тя е
била щастлива, както обещал ангелът пазител. С тази специфична
двойственост и несигурност легендата звучи изумително модерно.
Освен това в нея съзираме и един парадокс, който лежи в основата
на човешкото съществуване —ако е истинска, любовта е в състоя
ние дори да те пусне да си отидеш.
Със своето юначество Рама в редица отношения напомня за ге
роите от гръцката митология, особено за Херкулес, но все пак исто
рията му се характеризира и с нещо съвсем ново. Херкулес е бил
принуден да избира между доблестта и щастието и логично избира
първото. Притчата за Рама обаче съдържа и елемент на морална
изненада. Читателят най-вероятно ще се съгласи със Сита, която се
опитва да убеди Рама, че е правилно и почтено да приеме короната,
която му е била отнета с измама още при раждането. И тогава идва
голямата изненада - Рама решава както да не приема короната, коя
то си е по право негова, така и да не се жени за жената, която обича.
Този негов ход разширява моралното въображение и ускорява мо
ралния интелект.
Историята за Рама ни подтиква да погледнем отвъд обичайното,
да се поставим на мястото на другите и непосредствено след това да
се замислим за самите себе си. Езотеричната философия открай вре
ме се стреми да разклати и подкопае конвенционалните, обичайни
те, механистични модели на мислене. По-нататък ще видим как го
лемите разказвачи, драматурзи и писатели, отдадени на езотерична-
та философия - от Шекспир и Сервантес до Джордж Елиът и Толс-
той - ще ускоряват моралното въображение - една от отличителни
те черти на истинската литература. Ако голямото изкуство и лите
ратура придават усещане за модели, за закони, опериращи отвъд
154 Ажонотан Блек
конвенционалната мисъл, то голямото езотерично изкуство изтегля

тези закони по-близо до повърхността на съзнанието.
Притчата за Рама ни припомня и нещо друго от изключителна
важност - според тайната история Космосът и Вселената са били
формирани, за да създадат подходящите условия за проявление на
свободната мисъл и свободната воля на човеците. Рама би могъл да
наложи и със сила онова, което е добро и правилно за народа му,
управлявайки ги с железен юмрук, но вместо това той ги оставя
сами да вземат решенията си. Главната задача на Рама е да помог
не на човеците да се развиват свободно. Той е полубог, но отказва да
стане владетел на света. Никога повече в историята на човечеството
бог или полубог няма да седне на трон в тяло от плът и кръв.
В к ра я н а п ъ т е ш е с т в и е т о си и з г н а н и ц и т е основават Шамбала -
великата духовна крепост в Тибет. Известен като покрив на света,
Тибет е най-голямото и най-високо плато, обградено от високи пла
нински вериги. Според някои предания жителите на Тибет са преки
потомци на народа на Атлантида.
Някои твърдят, че до Шамбала може да се стигне единствено
чрез подземен тунел, други - че тя се намира в друго измерение,
порталът към което е таен и е скрит някъде в региона. Свети Авгус-
тин е най-великият християнски богослов след свети Павел и по
добно на свети Павел, също е бил посветен в мистериите. Та той
пише за място, където живеят Енох и светците - земен рай, но раз
положен толкова високо, че никакъв потоп не може да го достигне.
Емануел Сведенборг - шведски теолог, дипломат и изобретател
от XVIII в., а също така и водещ масон на епохата, пише, че „ изгу
беното слово “ трябва да се търси сред мъдреците на Тибет и Тата-
рия“. Анна-Катарина Емерих - немска католическа мистичка от XIX
в., пише пък за Планината на пророците, където живеят Енох, Илия
и всички останали, които не са умрели по обичайния начин, а са се
възнесли, и където могат да бъдат открити и единствените едноро-
зи, оцелели след Потопа.
С п о р е д т а зи и с т о р и я н а с в е т а , н а п и с а н а о т з в е з д и т е , началото
на следващата епоха идва през 7227 г. пр.Хр., когато Слънцето за
почва да изгрява в съзвездието Рак. Тогава бива основана и първата

велика индийска цивилизация - най-ранната и най-духовната от всич
ки цивилизации след Големия потоп. Основателите й не са се инте
ресували особено от новосъздадения материален свят, който възп
риемали като „майа“ - илюзия, която заплашва да скрие по-висша-
та реалност на духовните светове. Те си спомняли с носталгия за
времето, когато човечеството и духовните йерархии все още не би
ли разделени от непроницаемия воал на материята.
Ледените бани и другите методи за себеизмъчване, прилагани
от аскетите, могат да се разглеждат и като опит да останем будни, за
да не пропуснем света на духовете. В онази далечна епоха техните
предци вероятно са били още по-безмилостни към себе си - особе
но предвид факта, че воалът на материята все още е бил относител
но прозрачен и пред тях е стояла задачата да запаметят максимално
добре очертанията на духовния свят, за да ги запечатат завинаги в
човешкото съзнание. Начинанието им очевидно се увенчава с успех,
тъй като Индия и до ден днешен играе ролята на най-великата хра-
нителница на духовното познание. Както сподели наскоро с мен един
посветен от най-високо ниво: „И сега да отидеш в Индия, няма на
чин да не почувстваш как въздухът продължава да пропуква от аст-
ралност.“
Търсейки въпросната астралност, пътешествия до Индия са пред
приемали големи западни учители като Питагор, Аполоний от Тиа-
на и свети Жермен. Дори самите евангелия съдържат цитати от древ
ни индийски източници и редица идеи, родени именно там. Сър Джон
Удръф - специалистът по санскрит, който през XIX в. прави първия
превод на тантрическите текстове, пише, че дори и мистичната тра
диция на суфизма се опира на мъдростта на Индия по повод някои
аспекти от учението си, например по въпроса за чакрите.
След отказа на Р ама да приеме короната, епохата не ражда ни-

то една друга велика личност. И ако Рама е човек на действието,
който се бие с чудовища, предприема опасни приключения и осно
вава градове, то неговите приемници, наричани понякога Седемте
мъдреци или риши, се характеризират с пословична бездейност и
непостижим покой. Те не изграждат нито една каменна постройка.
Живеят в колиби от пръст или обикновени заслони, пригодени от
корените и стъблата на растенията. Затова от ритите не остава ни

що друго освен онова, което са знаели.
В кабалата има една мъдрост: „Всичко, което сте видели - всяко
цвете, всяка птица, всеки камък, ще отминат и ще се превърнат в
прах. Няма да отмине само фактът, че сте ги видели.“ Твърдението
важи с пълна сила и за ритите. Седнали с кръстосани крака и пети,
обърнати нагоре, те изобщо не изгаряли от желание да чувстват гра
витацията, опорочаващото притегляне на материалния свят. Тяхна
та върховна цел е бил духовният свят. Ритите били в състояние да
зърнат духовете, работещи за земята - как помагат на семената да
покълват през пролетта, на цветята да разцъфват през лятото, на
дърветата да раждат плодове през есента. И как после същите тези
духове съхраняват семената през зимата. За ритите древната ин
дийска цивилизация била като най-ниската небесна сфера.
Преди известно време споменахме за това, как материалистите
изопачават значенията на думи и фрази, като например „смисълът
на живота“, използвайки ги във вторичен и често непочтен контекст.
Същото е валидно и за термина „духовен“, предпочитан от особи,
които държат да се изкарат добросърдечни или морални по един
топъл, а защо не и псевдомистичен начин. Истинското значение на
думата обаче включва способността да виждаш, чуваш и общуваш с
духовете така, както го правят индийските адепти.
Те са владеели и множество окултни способи. Само по дъха на
другия те били в състояние да разберат дали е добър човек, или не.
А вдъхвайки в ухото му, долавяли вътрешния му живот. Владеели
също и силата да изливат познанието си в душите на другите пос
редством неспирен поток от картини. Доста по-късно това тяхно
познание ще бъде облечено в думи, предавани от поколение на по
коление, за да бъде записано накрая във „Ведите“. Погледът им
можел да пропъди змиите и да успокои лъвовете и тигрите. Нищо
не било в състояние да откъсне адептите от тяхното съзерцание. Те
скитали на воля, изграждайки над главите си само рехави заслони,
хранейки се с плодове и с млякото на техните стада. Консумирали
единствено растителна храна и никога месо. Според тях, поглъщай
ки месо, поглъщаш предсмъртната агония на животното.
Потапяли се в растителното си съзнание, във физическите про
цеси - сън, събуждане, дишане, храносмилане - все неща, които,
както видяхме, са даровете на растителното царство за човешкото
тяло. Чрез контрола,

който притежавали над
енс вегеталис или ете
ричното тяло, те били
в състояние да контро
лират своето дишане,
скоростта на метабо
лизма си, сърдечния си
пулс и дори кръвния
поток - умения, които
водели до удивителни
те подвизи, с които ин
дийските адегтти са про
чути, като например
способността да спреш Свастика - символ на въртящия се двулистов лотос
сърцето си само като си - от келтска слънчева брошка, открита в Швеция.
помислиш за него. В „Ригведа“ се казва: „вижте красивото великолепие
За адептите не е на слънчевия бог Савитва от свастиката, вдъхновя
тайна и фактът, че дъл ваща прозренията ни.“
бокото потъване в съ
зерцание на чакрата на слънчевия сплит отваря ясновидското зре
ние. Освен това са били наясно как да обгръщат другите в защитния
лъч на любовта, излъчван от сърдечната чакра. Освен 16-те венче-
листчета на сърдечната чакра, адептите виждали от същата област
да излизат, подобно на спици на колело, и още 101 невидими и блес
тящи артерии. Според тях три от тези артерии - най-големите, се
издигат към главата. Едната отива към дясното око и съответства
на Слънцето и на бъдещето. Другата се издига към лявото око и
отговаря на Луната и на миналото. По техните разбирания именно
комбинацията между тези два органа дава възможност на човеците
да възприемат движенията на материалните обекти в пространство
то и времето.
Средната артерия излиза от сърцето и се насочва към коронната
чакра на главата. По този начин пътят нагоре се осветява от блясъка
на сърцето. Именно това е и пътят, който изминава всяка душа, на
пускайки сърцето и тялото при смъртта.
За древните хора всичко в живота се свеждало до пулс, ритъм
или дъх. Те разглеждали човешкия живот като издишан временно в
света на майа или илюзията, а след това обратно вдишан - процес,

който се повтаря неспирно през вековете. За тях над материалния
свят се носят огромни ята човешки души, които непрекъснато биват
издишвани и вдишвани.
Тази древна индийска цивилизация в известен смисъл може да
бъде определена като ехо от слънчевия, влажен, растителен период
преди разделянето на Слънцето и Земята. В някои отношения той е
също така и период на изхранване с лотоси, който би трябвало да
приключи, за да даде път на прогреса. Както стана ясно през този
период, за съществата от висшите йерархии вече е невъзможно да
се появяват във физически тела така, както са го правели някога в
Атлантида. Все още им е възможно обаче да се явяват като полума-
териални привидения или фантоми, но дори и подобни явления ста
ват редки.
Към края на епохата за цял един живот хората успяват да ги зър
нат с физическото си зрение не повече от веднъж, два пъти. Така, с
оттеглянето на боговете, човеците са принудени да намерят начини
да ги последват.
Така се родили и йогите.
В кулминацията на йогистката медитация от основата на гръб
нака избликва енергия, която тръгва нагоре през средната артерия,
минава през сърцето и излиза през главата. Понякога тази енергия
се възприема като подобна на змия, която се издига през гръбнака и
отива в черепа, захапвайки точката точно зад хрущяла на носа. Това
ухапване отключва екстаз от мощни приливни вълни светлина, се
демстотин хиляди светкавици, звучащи като милиони пчели. Така
адептите се озовават в друго измерение, което първоначално изг
лежда съставено от огромен океан с гигантски вълни от светлина и
енергия - първоначалното мистично преживяване във всички тра
диции.
Колкото повече йогите свикват с духовния свят, тези на пръв
поглед безлични сили постепенно започват да се избистрят, за да се
окажат одеждите на боговете. Докато накрая от светлината изплу
ват самите лица на боговете - същите онези лица на боговете на
звездите и планетите, с които се запознахме в последните няколко
глави.
Една от най-кратките книжки на света, но и една от най-вълнува-
щите, се нарича „Йога сутрите на Пантанджали“. Записана е в
окончателната си форма през 400 г. пр.Хр., но корените й достигат

назад чак до познанията на ритите.
Пантанджали съветва читателя да се концентрира върху силата
на слона, с което му гарантира, че ще я постигне. Твърди, че е въз
можно да узнаем миналите си животи, като се концентрираме върху
миналото. Лично за мен и вас убеждението, че и ние бихме могли да
извършим подобни подвизи, е най-вече пожелателно мислене. Как-
то тогава, така и сега постижения от подобен характер са възможни
единствено за посветените от най-висок ранг. А ние, останалите, ще
можем да го направим в някое следващо свое прераждане.
Ритите учат, че целта на съществуванието е еволюцията на це
лия Космос, както и че семената на цялата тази трансформация се
крият в човешкото тяло.
През 5067 г. пр.Хр. всички тези богове придвижват Космоса към
следващия етап на човешката еволюция, която започва тогава, кога
то Слънцето изгрява в знака на Близнаците. И точно както в начало
то на предишната епоха тласъкът на еволюцията на човечеството я
насочва на изток от потъващата Атлантида - към Индия, така в на
чалото на Ерата на Близнаците той отново я обръща на запад, както
впрочем продължава да го прави и днес.
Аесета глава
Пътят на магьосника
Битката на Заратустра
със силите на мрака • Животът и смъртта
на Кришна Пастира • Изгрява Епохата
на мрака
ПРЕЗ ГОДИНАТА 5067 ПР.Х р . в ОНЗИ РАЙОН на Земята, известен днес

като Иран, е предсказано раждането на нов водач на човечеството.
Ако искаме да си представим майка му, би трябвало да я видим оби
таваща някоя малка земеделска общност, доста сходна на селища
та, открити при Чаталхьоюк.
Зимата се случила изключително сурова и в разгара й избухнала
епидемия от чума. Злите езици в селището започнали да разнасят
слухове, обвиняващи младата жена във вещерство. Твърдели, че зим
ните виелици и чумата били нейно дело. А после, през петия месец
от бременността си, жената сънувала кошмар. В него видяла грама
ден облак, от който започнали да изскачат дракони, вълци и змии,
опитващи се да изтръгнат детето от утробата й. Но в мига, в който
зверовете приближили, детето проговорило, за да я успокои, и със
затихването на гласа му в небето се появила пирамида от светлина,
която започнала бавно да се спуска надолу. От основата на пирами
дата се явило момче с жезъл в лявата си ръка и свитък в дясната. В
очите му проблясвал огън, а името му било Заратустра.
Различните философски школи предлагат различни дати за го
дината на раждането на Заратустра. Някои хронисти на древността
поставят събитието към 5000 г. пр.Хр., докато други, сред които и
Плутарх, сочат 600 г. пр.Хр. Причината за тази огромна разлика
във времето е много проста - имало е по

вече от един Заратустра.
Раждането на първия Заратустра от-
прищва същински порой от омраза и жес
токост. Тогавашният владетел се нами
рал под силното въздействие на тесен
кръг магьосници, които го убедили, че
момчето трябва да умре. Той отишъл до
къщата на младата майка, където зава
рил пеленачето съвсем само в люлката.
Бил твърдо решен да го наръга с ножа
си, но когато вдигнал ръка, тя се парали
зирала. После изпратил един от слугите
си да отвлече детето и да го изостави в
пущинака при вълците. Но вълците забе
лязали нещо в очите му и побягнали ужа
сени. Така детето израснало и се превър
нало в младежа от съня на майка си. Си
лите на злото били наясно, че техният Заратустра със свитък в
най-голям враг вече крачи по земята. И ръка. Носенето на навит
ръкопис в ръката винаги е
затова се спотаили, изчаквайки удобния
знак, че човекът изповядва
момент, в който да го нападнат. тайна философска доктрина.
Епохата на Близнаците е епоха на раз Погледнете статуите в
делението на цялото. Спокойният живот Лондон, Париж, Рим, Вашинг
в Рая вече става невъзможен, както става тон или в който и да е от
невъзможен и спокойният и безопасен другите велики градове на
живот от индийската епоха. И ако индийс света, и ще установите, че в
ката епоха е своеобразно преповтаряне повечето случаи те носят
на райското блаженство преди разделе- свитъци в ръцете си.
нието на Земята и Слънцето, то тази нова епоха, персийската, се
превръща в олицетворение на периода на огъня, когато драконите
на Луцифер плъзват из земята. И наистина, силите на злото отново
напомнят за себе си, водени от Ариман (Сатаната от зороастрианс-
ката традиция). Космосът е нападнат от орди зли демони, които об
гръщат небето в пълен мрак. Демоните се намърдват между чове
ците и висшите ешелони от духовните йерархии.
Заратустра прави подробна класификация на ордите от демони,
срещу които повежда своите последователи. Именно неговите кон-
цепции се превръщат в база за класификацията, използвана от тай

ните общества и до ден днешен.
В този повратен момент от историята хората започват да изпит
ват несигурност на ниво, което в рамките на съвременните разбира
ния бихме нарекли екзистенциално. Човеците все повече губят уве
реността си, че обитават космос, който е добронамерен към тях и
където рано или късно всичко ще се нареди добре. Така за първи път
в душите им се появява онзи типичен страх, който Емил Дюркем
по-късно ще нарече „ аномй “- страх от деструктивния хаос, който
се спотайва в пограничните селения на живота и който може да ни
нападне от тъмнината, която ни изпълва, докато спим. И който ни
очаква съвсем наблизо в мига, когато умрем.
Когато заспим , ние губим животинското си съзнание . Разби

ранията на тайните общества рисуват животинското съзнание - иначе
казано, душата - като излитащо от тялото по време на сън. После
диците от този акт са две. Първо, без животинския си елемент наше
то тяло се връща във вегетативното си състояние. Лишени от въл
ненията, пораждани от животинското съзнание, или от изтощител
ните ефекти на мисълта, телесните функции, намиращи се под кон
трола на растителния елемент, се възраждат за нов живот. И ние се
събуждаме освежени.
Второ, откъсната от сензорните възприятия на тялото, душата
навлиза в алтернативно състояние на съзнанието. По време на сън
ние виждаме световете на духовете, където към нас приближават
ангели, демони или душите на мъртвите.
Поне такива са били преживяванията на човеците във времето
на ришите. Към времето на Заратустра човешката природа вече до
такава степен е затънала в блатото на материята и дотолкова е омър
сена, че сънищата са по-скоро хаотични и трудни за интерпретация.
Съвременниците на Заратустра сънуват фантастични сънища, изо
билстващи със странна, изкривена символика. Понякога те съдър
жат наставления или поощрения от духовете, фрагменти от минали
животи, дори спомени от отделни епизоди от историята на човечес
твото. В най-дълбоката фаза на съня третото око понякога се отваря
и надниква в света на духовете, но за съжаление при събуждането си
ние забравяме всичко.
След години, прекарани в изгнаничество , младият Заратустра

усеща необходимост да се завърне в Иран. Точно на границата на
страната си той има видение. Към него се приближава, за да го пос
рещне, гигантско блестящо същество, като го подканва да го пос
ледва. На всеки девет стъпки на гигантското същество Заратустра
трябва да направи деветдесет. Така двамата се носят по каменистата
земя и накрая съществото го отвежда до поляна, скрита от скали и
дървета. Там, в кръг над земята, кръжат още шест такива същества.
Бляскавата компания се обръща, за да приветства Заратустра, след
което го приканва да напусне физическото си тяло за малко, за да се
присъедини към тях. '
Тези бляскави духове са ни познати. Това са духовете на Слън
цето, които старозаветиото „Битие“ нарича недвусмислено Елохим.
Именно те подготвят Заратустра за неговата житейска мисия.
Първото, което те изискват от него, е да мине през огън, без да
се изгори. Втората стъпка е да излеят върху гърдите му разтопено
олово - метала на Ариман, изпитание, което той понася в пълно
мълчание. Накрая Заратустра лично сваля втвърдения оловен къс
от гърдите си и им го подава. Третият елемент от подготовката е да
разтворят гърдите му и да му покажат тайните на неговите вътреш
ни органи. След това отново го затварят.
Заратустра се връща в царския двор и започва да проповядва
онова, което са му разкрили великите духове. Казва на царя, че ду
ховете на Слънцето, създали света, в момента подготвят неговата
трансформация, така че един ден светът да се превърне в огромно
море от светлина. Царят, към когото пророкът се обръща, не е ста
рият, но подобно на своя предшественик той също се намира в плен
на проводниците на злото, въплътили се като негови съветници. По
ради което го хвърля в затвора.
Заратустра обаче успява да избяга както от затвора, така и от
опитите да бъде унищожен. Живее дълго и води множество битки
срещу силите на злото, в които усъвършенства магическите си си
ли. Впоследствие той се превръща в архетипния образ на магьосни
ка - с висока конусовидна шапка, наметнат с обсипана със звезди
мантия и с орел на рамото. Заратустра е опасна и в известни отно
шения обезпокоителна историческа фигура, готов да отвърне на огъ-
Мраморната група от II в. пр.Хр. изобразява Митра, архангела на Слънцето

(свети Михаил в староеврейската традиция), посичащ главата на бик. От
гръбнака на бика избуяват стъблата на растителния живот, а от кръвта му -
виното на животинския. Митра е с „фригийска шапчица“, която излиза на
повърхността на езотеричната история по време на Френската революция, тъй
като е носена от посветените в тайните общества, които стоят начело на
революцията. Френският адепт Йосиф дьо Местр преплита традициите по
различни източници, за да възстанови митраистките церемонии за посвещаване.
Изкопавали яма, в която кандидатът бил длъжен да влезе. На повърхността на
ямата поставяли метална решетка, а върху нея полагали жертвения бик.
Кандидатът бил окъпван от кръвта на посеченото над главата му животно. В
друга част от церемонията кандидатът лягал в гробница, сякаш е мъртъв. После
водещият церемонията го хващал за дясната ръка и го вдигал за „нов живот“.
Съществуват седем степени на инициация: Гарван, Нимфа, Войник, Лъв, Персиец,
Пратеник на Слънцето и Отец.
ня с огън. Той често отвежда последователите си в уединени пеще

ри, скрити насред вековните гори. Там, в дълбоките скални подзе
мия, ги посвещава в своята кауза. Целта му е да ги надари със свръх
естествените сили, необходими за битката в името на доброто.
Имаме възможността да се запознаем с традициите на тази древна
мистична школа, тъй като тя не само успява да оцелее в продълже
ние на 5000 години, скрита в тайнствените подземия на Персия, но и
впоследствие да се възроди отново, първо под формата на митраиз-
ма - култ на посветените, радващ се на особено голяма популярност
сред римската армия, а по-късно и в рамките на манихейството -
късна религиозна секта, сред чиито членове е и свети Августин.
За да подготви своите последователи за среща с демоните на
Ариман или Азурите, Заратустра ги кара да преминат ужасяващи
изпитания на посвещаването. Често повтаря, че онзи, който се стра
хува от смъртта, вече е отдавна мъртъв. Старогръцкият философ от
III в. пр.Хр. Менип, посветен от последователите на Заратустра, раз
казва за част от изпитанията на инициацията. След дълъг период на
строг пост, унижения и умствени упражнения, изпълнявани в само-
та, кандидатът бил длъжен да преплува дълбока вода, а после да
мине през огън и лед. След това го хвърляли в яма със змии и раз
рязвали гърдите му с меч, за да потече кръв.
Така, достигайки до крайните предели на своя страх, посветени
ят вече бил подготвен да се изправи и срещу най-големите опаснос
ти —както в живота, така и след смъртта.
Хората, които умеят да сънуват съзнателно, което ще рече оне
зи, които притежават способността да мислят и да управляват под
съзнанието си със силата на волята, обикновено приписвана единс
твено на будното ни състояние, често развиват сили, които спокой
но биха могли да бъдат наречени „свръхестествени“ според съвре
менните критерии. Ако сте от онези, които могат да сънуват съзна
телно, то значи сте на път да започнете да прониквате в света на
духовете винаги когато си пожелаете, да общувате безпрепятствено
с духовете на мъртвите и с другите безтелесни същества.
Възможно е понякога да научавате неща за бъдещето по начини,
абсолютно недостъпни за хората около вас. Възможно е да сте в
състояние да пътешествате из други части на материалната вселена
и да виждате неща, макар да не присъствате телесно до тях - т.нар.
„астрално пътуване“. Великият адепт от XVI в. Парацелс, който,
както ще видим, има всички основания да бъде наречен баща и на

съвременната експериментална медицина и на хомеопатията, често
е споделял, че посещава други хора в съня им.
Ще разберем също така, че голяма част от великите научни отк
рития са дадени на посветените именно в подобно алтернативно със
тояние на съзнанието.
Свръхестествените начини за влияние върху чуждото съзнание
са едни от множеството дарове, които човек получава със своята
инициация. Адептите, които познавам, притежават безспорната дарба
да разчитат мислите на другите, при това в степен, далеч надвиша
ваща всичко, което науката се е опитала да докаже по експеримента
лен път.
Точно толкова неубедителни и противоречиви са обясненията,
които науката се опитва да даде на хипнозата. Една от причините за
тази невъзможност безсъмнено е фактът, че развлекателният биз
нес често злоупотребява с нея, превръщайки я в обикновено шоу.
Ала втората и далеч по-съществена причина са самите корени на
хипнозата - в оригиналния си вариант хипнозата е била (и по съ
щество си остава и до ден днешен) окултна практика. Обяснима един
ствено в рамките на концепцията, че мисълта предхожда материята,
тя води началото си още от индийските риши, а впоследствие се
превръща в традиционен елемент от процеса на инициация на еги
петските жреци. В „Йога сутрите на Пантанджали “ умението да
влияеш върху умовете на другите е наречено вибхути. Първоначал
но въздействието върху мисълта е имало изцяло добронамерена на
соченост, ала тъй като светът се е превръщал във все по-опасно и
несигурно място, тази необичайна способност се е превърнала в сред
ство както за отбрана, така и за нападение.
Вече разбрахме, че според философията на мисълта, предхож
даща материята, начинът, по който гледаме хората, е в състояние да
им повлияе на субатомно ниво. Олицетворяващата третото око на
вита кобра върху челата на египетските адепти подсказва, че всеки
момент е в състояние да скочи и да захапе онова, което вижда. Уче
ният алхимик от XVII в. Й. Б. фон Хермонт казва, че „само с едно
петнадесетминутно настойчиво взиране човек е в състояние да убие
животно“. От XVIII в. нататък европейските пътешественици, отби
ващи се в Индия, се дивят на способността на адептите само за бро
ени секунди да довеждат хората до каталепсия - и то единствено с
погледа си. Една подобна история от XIX в. е хроникирана от прия

теля на Джордж Елиът, посветения в мистериите Джералд Мейси.
Той разказва как някакъв пътешественик бил хипнотизиран от
погледа на змия. Под въздействието на змийските очи човекът по
тъвал все по-дълбоко и по-дълбоко в „сомнамбулен“ сън. За да го
спаси, друг от членовете на групата застрелял змията. Странното
обаче било, че човекът усетил куршума така, сякаш е пронизал соб
ствената му глава.
Пътешественици от XX в. пък разказват за вълци, които умеели
да приковат на място жертвата си, забранявайки й даже да извика -
включително и тогава, когато жертвата изобщо не съзнавала, че е
гледана от тях. А малкото градче Краубъро, разположено на десе
тина километра от мястото, където пиша, още пази спомена за един
свой съгражданин - мъдрец и лечител на име Пигтейл Баджър. Хо
рата се страхували от него, защото се говорело, че този висок и
набит мъж със свирепи очи бил в състояние само с погледа си да
накара другите да се заковат на място. Мълвата твърдеше, че поня
кога той обичал да си прави шеги с местните ратаи - „вкаменявал“
ги за известно време, а след това преспокойно изяждал обяда им.
Най - важните елементи от посвещаването засягат преживява

нето на света на духовете след смъртта. И причината за това не е
във факта, че кандидатът се е съмнявал в съществуването на живот
след смъртта - в онази епоха подобна мисъл би била напълно аб
сурдна, - а в страха от онова, което душата му ще трябва да прежи
вее, в ужаса, че там го причакват демоните, които приживе е съумял
да избягва по един или друг начин. В този смисъл основната роля на
инициацията е да покаже на кандидатите как да пътуват безопасно в
живота си след смъртта.
По време на съня животинският дух излиза и изоставя растител
ната и минералната част от тялото. А при смъртта растителната
част, която направлява базисните жизнени функции, напуска заедно
с животинския дух. Растителната част от човешката природа прите
жава множество функции, в това число и съхранението на паметта.
В момента, в който тя се отделя от материалното тяло, настъпва
разпадането и на двете. Тази дезинтеграция на вегетативния елемент
кара духа да преживее наново целия си, току-що приключен живот.
Вегетативната част се разгражда и се отделя от животинския дух

в рамките на броени дни. Непосредствено след това духът премина
ва в сублунарната сфера. Там той е нападнат от демони, които от
късват от него всички нечисти, покварени и животински желания,
всички зли проявления на волята. Зоната, където духът е подложен
на болезнения, но важен процес на пречистване, е позната в христи
янската традиция като чистилище. Египтяните и древните гърци я
наричат подземния свят. А в хиндуистките вярвания е Камалока (бук
вално „зоната на желанията“).
Немският мистик от XIII в. Майстер Екхарт казва: „Ако се бориш
и съпротивляваш срещу смъртта, демоните ще те намерят и в живо
та; но ако имаш правилното отношение към смъртта, не след дълго
ще прозреш, че дяволите са всъщност ангели, които освобождават
духа ти.“ Именно посветените са хората, които имат правилното от
ношение към смъртта. Те прозират отвъд привидното и знаят, че пос
тавени на подходящото си място, демоните изпълняват незаменима
роля в т.нар. „екология“ на духовния свят. Защото, ако духът не бъде
пречистен, той не би могъл да се възнесе към по-високите сфери и да
чуе тяхната музика. След
блудното си пътешествие
по Земята духът не би мо
гъл да се събере наново с
Отеца, освен ако не се пре
чисти.
От съществено значе
ние е да не забравяме, че
познанието, получено по
време на инициация, не е
нито суховато, нито абст
рактно - то е просто екзис
тенциално. Посветеният
получава действително
разтърсващо преживяване,
близко до смъртта.
От лунарната сфера
безтелесният дух излита
Илюстрация към „Малкия принц“, показваща нагоре към сферата на
възнесението през небесните сфери. Меркурий, след нея към
Венера, а накрая към Слънцето. И тогава, по думите на гръцкия ора

тор Аристид, духът преживява „лекота, която никой, който не е бил
посветен, не би могъл нито да опише, нито да разбере“. Важно е да
не забравяме, че това схващане стои в основата на всички мистични
школи от всички култури на древния свят и благодарение на тайните
общества достига и до съвремието ни. Тайната доктрина продължа
ва да живее, предавана през вековете - от египетската „Книга на
мъртвите“, през християнската кабала на „Пистис София ", Данте-
вата „Божествена комедия та чак до модерни творби като „Мал
кият принц “ на Антоан дьо Сент-Екзюпери. Понякога това са кни
ги, достъпни само за посветените, друг път са текстове, където езо-
теричното познание е изложено пред очите на всички.
От древните текстове разбираме, че посветеният научава тайни
те имена на духовете, охраняващи подстъпите към всяка поредна
сфера. Понякога за улесняване на влизането са необходими и някои
тайни ръкостискания, апокрифни сигнали и формули. В „Пистис
София “ сферите са представени като кристали, а пазителите на вхо
довете към тях са архонти или демони. Във всички религии на древ
ността съществото, което направлява човешкия дух през подземния
свят и му помага да премине покрай демоните - пазители на входо
вете, е богът на планетата Меркурий.
Ала посветените от мистичните школи си имат и една тайна. По
средата на пътешествието през сферите настъпва размяна на места
та. Задачата по отвеждането на човешкия дух към най-горните селе
ния се поема от същество, чиято идентичност вероятно ще бъде из
ненада за не един и двама от вас. През последната част от възви
сяваното на духа през небесните сфери водачът, който осветява
пътя, еЛуцифер.
В духовната екология на Космоса Луцифер е необходимото
зло, тъй като без него човеците не биха усетили никога желание,
нито в земния живот, нито в живота след смъртта. Без Луцифер
духът ще потъне в пълен мрак и няма да проумее смисъла на въз
несението. Римският писател от II в. Апулей пише, че по време на
ритуала по посвещаване духът се среща с боговете на небесата в
целия им блясък и величие, свалили воалите на всички свои двойс
твени идентичности.
Духът се възвисява през сферите на Юпитер и Сатурн, минава
през сферата на съзвездията и накрая се събира наново с великия
170 АЖонатан Елек
Космически разум. Пътуването му е било болезнено, объркващо и

безкрайно уморително. Плутарх пише: „Ала ето че накрая пред нас
блесва неземна светлина, пред очите ни се разкриват красиви и туч
ни морави, над които се леят песни, обгръща ни тържеството на
тайните селения и на божествените откровения.“
Тогава духът е длъжен да започне наново спускането си през не
бесните сфери, за да се подготви за следващото си прераждане. И
докато се спуска надолу, всяка сфера дарява духа с дарове, от които
той ще се нуждае при повторното си навлизане на материалното
ниво.
Благодарение възстановката на текстове от древни глинени пло-
чици от третото хилядолетие пр.Хр., открити в Ирак в края на XIX
в., разполагаме със следния разказ за това пътуване:
Първата порта, през която тя премина, възстанови покривния во

ал на нейното тяло. Втората порта, през която тя премина, възста
нови гривните на ръцете и краката й. Третата порта, през която тя
премина, възстанови опасващия пояс на кръста й. Четвъртата пор
та, през която тя премина, възстанови орнаментите на гърдите й.
Петата порта, през която тя премина, възстанови огърлицата на
шията й. Шестата порта, през която тя премина, възстанови обе
ците на ушите й. Седмата порта, през която тя премина, възста
нови великата корона на главата й.
И до ден днешен всяко дете е в състояние да си спомни за всички

тези дарове благодарение на великата вълшебна приказка „ Спяща
та красавица Човешкият дух и днес продължава да реагира силно
и непосредствено на този тайнствен разказ, осъзнавайки дълбоко в
себе си истинността му.
Ако обаче държим да осмислим езотеричното послание на „ Спя
щата красавица ", се налага да обърнем съдържанието с хастара
навън. Историята разказва как по време на празненството в чест на
раждането на принцесата шестте феи я даряват с по един велик дар,
за да й помогнат да води щастлив и пълноценен живот. Седмата
фея, символизираща Сатурн или Сатаната - иначе казано, духът на
материализма, проклина детето със смърт, която обаче е трансфор
мирана в продължителен сън. Тези седем феи са седемте божества
на планетарните сфери.
Онова, което бихме могли да разкрием, обръщайки приказката с

хастара навън и с краката нагоре, е посланието, че смъртният, без
паметен сън - прокобата на лошата фея, е символ на живота на Зе
мята. С други думи, благодарение намесата на Сатаната човеците
постепенно губят всички спомени за времето, прекарано сред не
бесните йерархии: „Животът ни не е нищо друго, освен сън и тотал
на забрава.“ Следователно в рамките на тайното познание началото
на приказката трябва да се тълкува като случващо се в духовния
свят, откъдето следва, че едва със заспиването си Спящата красави
ца се ражда на материално ниво. А когато се събужда, умира!
Всъщност този парадокс изобщо не е нов - виждали сме го още в
разказа за Озирис, по-голямата част от чието действие протича в све
та на духовете. Ковчегът, в който Озирис е закован и който му пасва
като втора кожа, е по същество самата му кожа. За Изида той е мър
тъв само тогава, когато оживява на материалното ниво на живота.
В приказката „Снежанка и
седемте джуджета“ са
закодирани вярванията на
розенкройцерите за
прераждането. Снежанка
„умира“ и е положена в
стъклен ковчег - един от
емблематичните обичаи на
розенкройцерите. Схваща
нето за прераждането
вероятно изглежда чуждо
за хората, възпитани в
лоното на модерната
християнска култура. Но
както скоро ще разберем,
Новият завет също
съдържа множество
примери за прераждане.
Ранните християни все още
са вярвали в него, а върховните отци на църквата никога не са преставали да
вярват в него. В „Книгата на червената фея“ на Андрю Ланг, част от която е и
тази илюстрация, са зашифровани и редица други вярвания за прераждането,
вписани в произведения на изкуството, архитектурата и литературата.
„ПосдещаВане“ от ренесансовия художник Андрея Мантеня.

Лишен от ориентация В пространството, кандидатът с качулката получава
усещането, че го бутат към дълбока пропаст. Така той достига до познанието за
онова, което ще му се случи, когато духът му напусне тялото след смъртта.
Същият този елемент от посвещаването присъства и В разказа на великия маг
от XVIII в. Калиостро за неговата инициация в масонската ложа В Лондон. Той бил
помолен да положи повторно обета си за мълчание, след което на очите му
сложили превръзка. После около кръста му завързали въже, чуло се скърцане на
макари и тялото му се издигнало към тавана. Внезапно бил пуснат Върху пода,
превръзката му била махната и той зърнал до себе си зареден револвер. После
отново му сложили превръзката. Подали му револвера и му казали да докаже
верността си към ложата, като се простреля в главата. Когато Калиостро се
поколебал, водещите ритуала го обвинили, че е страхливец. Калиостро дръпнал
спусъка, чул гръм, усетил удар в слепоочието си и доловил мириса на барут.
И напълно повярвал, че всеки момент ще умре. Всъщност Вече бил посветен.
ВСИЧКИ ТЕЗИ ИСТОРИИ ДОКАЗВАТ, че и материалният живот, и от

въдният се управляват от планетите и звездите. Те ни помагат да
прозрем и още едно измерение в учението на тайните общества. Пос
вещението в тайното познание подготвя кандидатите за неминуе
мите срещи с пазителите на отделните сфери както по пътя нагоре,

така и при спускането надолу. Ако тази философия се запечата в
мирогледа на индивидуалния дух, тя със сигурност ще го подготви
за съзнателното общуване с духовните същества от висшите изме
рения, а оттам - и за новото му превъплъщение. Ключовото поня
тие тук е„съзнателно“.
Посвещаването включва създаването на съзнателна, постоянна
връзка с безтелесните духове, както и екзистенциално познание за
начина, по който те участват в нашия живот и в живота след смърт
та. Чрез него успяваме да прозрем механизмите, чрез които опери
рат духовете в различните състояния на съзнанието ни: когато сме
будни, когато сънуваме и когато сме мъртви. Вече видяхме как
разказите, на които се спряхме, например подвизите на Херкулес, са
структурирани по линията на различните астрономически цикли -
пътешествието на Слънцето през месеците на годината и прецесия-
та на равноденствената точка.
Водещият принцип във всички тези текстове гласи, че същите
онези модели, които структурират живота на Земята, управляват и
света на духовете. Херкулес и Йов са подложени на разнообразни
изпитания в земния си живот, хроникирани в историята на света.
Същественото е, че и двамата ще бъдат принудени да преминат през
същите изпитания и в отвъдния си живот - освен ако, разбира се, не
ги осъзнаят в този. А ако не пожелаят или не могат да го сторят, ще
ги преживеят и в следващото си прераждане.
Именно такава е и целта на всички инициации - да поставят все
по-голяма част от нашите преживявания в сферата на съзнанието,
да сринат границите между съзнателното и подсъзнателното.
Всеки от нас - и в индивидуалния си, и в колективния си живот -
се върти в нескончаеми кръгове, начертани за нас от планетите и
звездите. Ако обаче успеем да осъзнаем въздействието на звездите
и планетите върху нашия живот с дълбините на същността си, то
никога повече няма да се чувстваме хванати в техния капан. Осво
бодени от капана им, ние ще се издигнем над тях и ще започнем да
се движим вече не в кръг, а във възходяща спирала.
З аратустра е наметнат с мантия , обсипана със звезди и планети

като знак за познанието, което е получил от великите духове на Слън
цето. Именно това познание той цели да предаде на своите последо

ватели при тяхната инициация. Когато кандидатите влизали повтор
но в телата си след съответното извънтелесно преживяване, с по
мощта на Заратустра те успявали да проследят вътрешните меха
низми на работа на телата си по начини, които хилядолетия по-къс
но хората ще бъдат в състояние да открият едва чрез метода на
аутопсията. Разликата между нашите методи и някогашните се със
тои в това, че древните, следвайки философията си да разглеждат
живота на колкото е възможно по-субективно ниво, не са познавали
човешката анатомия в абстрактен, концептуален план, а по-скоро са
я преживявали. Именно по този начин са научили и за епифизната
жлеза много преди тя да бъде „открита“ от съвременната наука.
На границата между VI и V хилядолетие пр.Хр. човечеството
започва да издига великите каменни кръгове, оцелели и до ден дне
шен. И точно както оттеглянето на боговете през индийския период
принуждава хората да търсят начини да ги последват, така и сега все
по-трудният достъп до наставленията на боговете карат човеците да
търсят нови начини за получаване на тези наставления. И тук отно
во човечеството е изправено пред предизвикателство.
В ролята си на инициатор на изграждането на тези каменни мо
нументи, Заратустра може да бъде разглеждан като своеобразно ог
ледално отражение на Енох след Потопа.
Главната задача на мегалитните кръгове, които започват да се
появяват из целия Близък изток, в Северна Европа и Северна Афри
ка, е измерването на движенията на небесните тела. Едва в края на
50-те години на XX в. професор Александър Том от университета в
Кеймбридж си дава сметка, че каменните монументи по света са
изградени на базата на обща мерна единица, която той нарича „ме-
галитен ярд“. Оттогава насам тази хипотеза получава своето мно
гократно потвърждение благодарение на широкоспектърните ста
тистически анализи на всички паметници от този тип.
Наскоро доктор Робърт Ломас от Шефилдския университет ус
пя да докаже как хората от толкова различни части на света са пос
тигнали подобна удивителна точност по отношение на тази мерна
единица - махалото, което може да направи 360 маха през времето,
необходимо на една звезда да измине един от 360-те градуса, на ко
ито се поделя небесният свод, трябва да бъде дълго точно 16,32 ин
ча, което е точно една втора „мегалитен ярд“.
И тъй като древните са разглеждали звездите и планетите като

сили, които контролират живота на Земята, за тях е било напълно
естествено да базират първоначалните си математически мерки за
физичния свят върху движението на тези небесни - което ще рече
духовни - тела. Следователно в зародиша си математиката не само
взема предвид размерите, формата и движението на Земята и връз
ката им с движението на небесните тела, но е и виеше отражение на
духовния импулс.
Силите на злото непрекъснато се опитват да унищожат Зара-

тустра. И днес в малките планински параклиси на зороастрианство-
то могат да бъдат видени постоянно горящи пламъци в памет на
неговия живот, които непрекъснато са изправени пред опасността
да бъдат изгасени. Защото на седемдесет и седем годишна възраст
Заратустра е убит при собствения си олтар.
Малко преди края на четвъртото хилядолетие се ражда и Криш-

на. Годината е 3228 пр.Хр. Този пастир и пророк в редица отноше
ния е предшественик на Исус Христос.
Неговата бъдеща майка, девицата Деваки, все по-настойчиво е
била посещавана от странни видения. Един ден тя изпада в дълбок
екстаз. Чува небесна музика, арфи и гласове, а после, насред бляс
кава заря от милиарди светлини, вижда как пред нея се появява Бо
гът на Слънцето в човешка форма. Под силното му влияние тя на
пълно изгубва съзнание. След време се ражда и Кришна. Един ангел
предупреждава Деваки, че брат й Канза ще се опита да убие момче-
го, поради което тя напуска царския двор и заминава да живее сред
пастирите в подножието на планината Меру.
Канза е изпечен убиец. Той изпраща гигантска змия да убие пле
менника му, обаче Кришна успява да я стъпче е краката си. После се
появява един женски демон на име Путана с гърди, пълни с отрова,
п се опитва да придърпа детето към себе си, обаче Кришна засмуква
гърдите й е такава сила, че изпива всичките й жизнени сили и тя се
строполява на земята мъртва.
Канза не се отказва и продължава да преследва племенника си,
сякаш е диво животно. Но Кришна израства, пазен от пастирите,
след което се скрива в планината и започва да проповядва идеята за

ненасилие и любов сред човеците. Негови са словата: „На злото от
върни с добро, забрави всичкото си страдание заради чуждото“, „От
кажи се от плодовете на своята работа - нека работата ти бъде тво
ята единствена награда.“ Това са все послания, които никой до този
момент не е чувал.
Когато словата на това учение достигат до Канза, те го вбесяват
още повече и започват да го измъчват до дъното на душата му.
Едни от най-известните прозвища на Кришна са „Краварят“ и
„Господарят на млекарките“. Той води обикновен селски живот и
проповядва доброто. Съзнателно се стреми да избягва конфронта-
ции с вуйчо си Канза. Местните млекарки са влюбени в нежния мла
деж. А той обожава да свири на флейта и да играе с тях танца на
любовта. Веднъж, когато те отиват да се къпят в реката Юмана, той
се промъква тихо, открадва дрехите им и се покатерва на едно дър
во, където те да не могат да го хванат. Друг път танцува с много
млекарки, които до една искат да го държат за ръка, поради което
той е принуден да се умножи в толкова много образи, че всяка от
тях да повярва, че е държала ръката на истинския Кришна.
Един ден той и брат му влизат в града на Канза, Матура, предре
шени като бедни селяци. Желанието им е да вземат участие в мест
ните атлетически игри. Там срещат едно уродливо момиче на име
Кубджа, което носи към двореца благовонни масла и парфюми. Ко
гато Кришна я моли да му даде един парфюм, тя с радост му подава
шишенце, макар че не може да си го позволи. В знак на благодар
ност Кришна я излекува и я прави изключително красива.
Канза, разбира се, не може да бъде заблуден от маскировката на
двамата братя, затова, когато те се записват за състезанието по бор
ба, той изпраща срещу тях двама великани, които да ги убият. Под
готвя и клопка, в случай че те все пак победят - над тях е завързан
огромен слон, който трябва да се стовари отгоре им и да ги умърт
ви. Ала Кришна и брат му успяват да обърнат всички тези клопки в
своя полза и благополучно се измъкват.
Накрая на Кришна му писва. Решава да престане да се крие и
излиза на явен двубой с вуйчо си Канза. Когато влиза повторно в
Матура, той е приветстван като спасител на града - цялото насе
ление го обсипва с цветя и гирлянди. Канза го очаква на централ
ния площад, придружен от свитата си. „Ти открадна моето царст
во! - провиква се Канза. - Убий ме!“ Когато Кришна отказва да го

убие, вуйчото заповядва на войниците си да го хванат и да го за
вържат за ствола на едно кедрово дърво. А оттам нататък идва ред
на стрелците.
Със смъртта на Кришна през 3102 г. пр.Хр. започва Кали Юга -
Епохата на мрака. Терминът юга представлява част от великата го
дина, а в един пълен прецесионен цикъл има осем юги.
Кришна е и бог на прегрешенията, чиято свята потентност го издига далеч над

традиционния морал.
Това велико космическо изместване протича по едно и също вре

ме и за източната, и за западната традиция - от 3102 до 1899 г. пр.Хр.
Както ще видим в двадесет и четвърта глава, масоните не пропускат
да увековечат приближаващия край на Кали Юга, като издигат ог
ромни паметници в центъра на всеки по-голям град в западния свят.
Повечето хора минават покрай тези до болка познати структури в
блажено неведение за факта, че всички те са символи на историята и
философията, за които се разказва в тази книга.
Във ВСЕ ПО-СГЪСТЯВАЩИЯ СЕ МРАК ПРОБЛЯСВА СВЕТЛИНА. Със

смъртта на Кришна настъпва съзряването на един друг велик персо
наж от човешката история - носител на светлината, който се пре
ражда точно така, както три хилядолетия по-късно ще се прероди и
Исус Христос.
В следващата глава ще разгледаме живота и делото на прероде
ния Луцифер.
Единадесета глава
Във вихъра
на материята
Имхотеп и Епохата на пирамидите •
Гилгамеш и Енкиду • АВраам и Мелхиседек
ОТКАКТО с в я т СВЕТУВА, в обществото съществуват малки групи

хора, практикуващи тайни методи за постигане на променено със
тояние на съзнанието. Правели са го и продължават да го правят,
водени от убеждението, че това променено състояние на съзнание
то дарява човеците с мощта да зърнат неща, напълно недостъпни за
обикновеното, разумно, ежедневно съзнание.
Проблемът се състои в това, че от гледна точка на съвременно
то ежедневно съзнание, чиято прагматичност и материалистичност
е безпрецедентна в историята на света, всичко, съзряно в промене
ните състояния на съзнанието, е по дефиниция илюзорно. По тази
логика излиза, че ако членовете на тайните общества постигат ха-
люциногенно състояние на съзнанието, при което общуват с безте
лесни същества, виждат бъдещето и влияят върху хода на история
та, то за тях тези неща си остават точно такива - единствено халю
цинации.
Ами ако това не са само халюцинации, а напълно реални съби
тия?
Вече се запознахме с няколко примера за това, как подобни
състояния са се превърнали във вдъхновение за най-добрите об
разци на световната литература, изкуство и музика. Ала със съв
ременната материална нагласа всички те спокойно биха могли да
бъдат дефинирани единствено като рожби на творческото въобра
жение, като нещо, което няма абсолютно никаква връзка с прак

тичните аспекти на живота. Нали общоприетото мнение гласи, че
голяма част от изкуството, дори и най-великото, е рожба на чо
вешката фантазия?!
Нагласата на съзнанието на съвременника предпочита по-конк
ретни резултати. Нека тогава й предоставим и нещо по-конкретно -
великите постижения на инженерните науки и други големи откри
тия. В тази глава ще проследим развитието на една епоха, когато
адептите на мистичните школи повеждат човечеството към няколко
безпрецедентни подвига на инженерната мисъл - от храма в Баал-
бек, Ливан, в чиито стени е вграден гранитен блок с тегло близо
1000 тона, който дори най-мощният съвременен кран не е в състоя
ние да помръдне, през Хеопсовата пирамида в Гиза и други, не тол
кова известни пирамиди в Китай.
Първите велики цивилизации, появили се с изгрева на въпросна
та епоха, се пръкват като че ли от нищото - шумерската цивилиза
ция, доминирана от бика и героя Гилгамеш, Египет на култа към
бика и Озирис и ръководената от бика микейска цивилизация на ос
тров Крит. Епохата на тези велики цивилизации се нарича Ерата на
Телеца, чието начало се поставя в началото на третото хилядолетие
пр.Хр. По причина, която конвенционалната история така и не е ус
пяла да изясни и до ден днешен, огромен брой хора се струпват да
живеят във високоорганизирани градове с невероятни размери, тех
нически напредък и сложни социални структури.
По СЪЩОТО ВРЕМЕ в К итай се случва едно не особено ясно, но зна

менателно събитие. И до днес то продължава да тъне в мистерия.
Дори и великите адепти на тайното познание не са успели да се сдо
бият с яснота по въпроса.
През третото хилядолетие пр.Хр. народът на Китай е водил но-
мадско съществувание, разпръснат в безброй племена. Както раз
казва Рудолф Щайнер, именно в едно такова временно селище се
ражда забележителна личност. И точно както хиляди години по-къс
но друго възвишено небесно същество ще слезе на земята, за да се
прероди като Исус Христос, по същия начин през онази епоха в Ки
тай се преражда Луцифер.
Раждането на Луцифер ознаменува началото на мъдростта.
Тук използвам думата „мъдрост“ в по-особен смисъл - в същия

онзи смисъл, който академичната общност и теолозите влагат в из
раза „мъдростта на книгите от Библията“. Например мъдростта, ко
ято се съдържа в „Еклесиаст“, е сборник от сентенции за щастлив и
успешен живот, но за разлика от учението в други библейски книги
тук липсват измеренията както на религиозността, така и на морала.
Тази мъдрост е абсолютно практична и благоразумна, тъй като
предоставя съвети за това, какво и как трябва да правим, за да се
грижим за собствените си интереси. Там липсват каквито и да било
намеци, че доброто поведение например ще бъде възнаградено, а
лошото - наказано. Не се забелязват и подсказки нито за ръката на
провидението, нито за Божието възмездие.
Всички тези книги, събрани във формата, която познаваме и днес,
някъде към 300 г. пр.Хр., са плод на начина на мислене на мъдреци
те, живели приблизително две хилядолетия и половина по-рано. Тай
ната история постулира, че тази форма на мъдростта става възмож
на вследствие прераждането и учението на Луцифер.
В преобладаващата част от случаите посвещаването в опреде
лена духовна дисциплина става по различно време в периода между
детството и зрелостта, и то след усилни години на подготовка. Нап
ример посвещаването в кабалата по традиция се е позволявало едва
след 40-годишна възраст. А кандидатите за инициация в школата на
Питагор са били длъжни да живеят в пълна изолация и мълчание
години наред, преди да започнат подготовката си. Ала що се отнася
до Луцифер, още от самото си раждане той израства в пределите на
една мистична школа. Върху образованието му се трудят цял отбор
мъдреци и магьосници, като му позволяват да взема участие в най-
тайните церемонии, моделират душата му и го подготвят, докато
накрая, на 40-годишна възраст, той има откровение. И се превръща
в първия човек, способен да мисли за живота на планетата по изця
ло рационален начин.
В осма глава разбрахме как Орфей е изобретил числата. Но в

епохата на Орфей мисленето за числата е било невъзможно извън
сферата на тяхното духовно значение. Сега обаче раждането на Лу
цифер отприщва възможността мисленето за числата да се отърси
от каквито и да било символични импликации. Числата започват да
се възприемат единствено като мерки за количество, необременени

от връзката им с качеството. Оттук нататък хората вече са свободни
да измерват, изчисляват, създават и строят.
Благодарение на Плутарх ни е известно, че синът на Орфей -
Асклепий, е бил съвременник на Имхотеп, който пък е живял около
2500 г. пр.Хр. Към дадения момент тези могъщи вълни на промяна
та вече са успели да пресекат границите на Далечния изток и да за
леят и тези места.
Имхотеп е бил везир на египетския владетел Джосер. Известен е
като строител, скулптор и създател на кристални вази. Наричан е
още „Вожд на Наблюдателите“ - название, което по-късно ще се
превърне и в титла на върховния жрец на Хелиополис. Изобразяван
понякога е мантия, обсипана със звезди и със свитък в ръка, Имхо
теп се прочува още в древността като главен архитект и инженер на
Стъпаловидната пирамида. През XIX в. археолозите, извършващи
разкопки под основите й, откриват таен склад със съкровища, запе
чатан още от създаването на постройката - едно от онези постиже
ния, които впоследствие стават известни като „невъзможните неща
на Имхотеп“. Днес част от тези съкровища са експонати на музея
„Метрополитън“ в Ню Йорк. Но специалистите от XIX в. са удиве
ни най-вече от вазите, считани по принцип за неизпълними от майс
торите на онази далечна епоха. И до днес не е съвсем ясно как крис
талът на тези тумбести вази с тънки, дълги гърла, е бил издълбаван,
при това - без да се наруши целостта им.
На половин час път с кола северно от Стъпаловидната пирамида
се намира Хеопсовата. Безсъмнено най-величествената постройка
на древността, тя стои и до ден днешен на този кръстопът на исто
рията, ориентирана спрямо четирите посоки на света със забележи
телна прецизност. Светът не се нуждае от друго описание, за да приз
нае великолепието й. Достатъчно е само да кажем, че макар и по
принцип възможно, построяването й днес би било съсипващо за всич
ки държави, с изключение на най-богатите. Освен това едно подоб
но начинание би довело съвременното инженерно дело до ръба на
силите му, особено по отношение на прецизната й астрономическа
ориентация.
Но онова, което прави Голямата пирамида още по-изумителна в
рамките на тайната история, е фактът, че тя е първата египетска
постройка.
Традиционните историци постулират, че строителните амбиции

на египтяните постепенно се издигат от обикновените едноетажни
гробници, наречени мастаби, през относителната сложност на Стъ
паловидната пирамида, за да достигнат своята кулминация в масив
ната сложност и импозантност на Голямата пирамида, обикновено
датирана към 2500 г. пр.Хр. При отсъствието на адекватни текстове
от онова време и при липсата на органичен материал, който би мо
гъл да бъде подложен на въглеродно датиране, а и тъй като засега не
е измислен метод за датиране на дялания камък, това е като че ли
най-благоразумният път за тълкувание на наличните доказателства.
Още в началото на тази книга ви предупредих, че това е истори
чески разказ с главата надолу и с хастара навън. В неговите рамки и
според тайната доктрина Голямата пирамида се счита за построена
през 3500 г. пр.Хр., много преди възникването на великите цивили
зации в Египет и Шумер - по време, когато единствените съществу
ващи постройки на Земята са каменните кръгове и други гигантски
монументи. Представете си как хората от каменната ера, облечени с
животински кожи и стиснали в ръце примитивните си каменни оръ
дия, зяпат ококорено Голямата пирамида.
Според тайната история Стъпаловидната пирамида и останали
те по-малки нейни посестрими са символ не на възход, а на упадък.
Ортодоксалната история предпочита да определя Голямата пи
рамида като гробница. Като вариация на същата тема, наложена от
откриването на тесните шахти, които излизат от т.нар. Царска каме
ра и Камерата на царицата, сочещи към определени звезди, се пред
лага идеята, че пирамидата е нещо като машина, предназначена да
подпомогне пътуването на духа на фараона към небесното му мяс
то за вечен покой. Оттук и изводът, че пирамидата е нещо като ма
шина за прощаване с душата.
От гледна точка на тайната история тази интерпретация е анах
ронизъм. Универсалното схващане на онова време разглежда чо
вешките души, откъснали се от тялото след смъртта, като пътуващи
през планетарните сфери до звездите. Както вече видяхме, живите
от онази епоха са имали толкова ярки и реалистични преживявания
от духовния свят, че за тях би било точно толкова трудно да изберат
да не вярват в истинността на пътешествието след смъртта, колкото
за нас днес би било трудно да изберем да не вярваме в истинността
на тази книга например или на масата пред нас.
Следователно в стремежа си да открием обяснението за функция

та на Голямата пирамида, би трябвало да търсим другаде. Тук е мяс
тото да подчертаем, че целият начин на живот и житейската филосо
фия на древната египетска цивилизация се базират на неистовия стре
меж на хората от онова време да постигнат съгласие с материята.
Именно тази тенденция стои в основата на техния подход към дяла
нето и градежа на камъка. Наченките на новото отношение към мате
рията прозират и в тяхната прочута практика на мумифицирането.
Няма нищо по-лесно от това, да започнем да приписваме все
възможни религиозни идеи на древните, ако допуснем грешката да
свържем египетската традиция за мумифициране на мъртвите и бо
гато устроените гробници с предполагаемото вярване, че духът, ви
дите ли, може би ще пожелае да използва всички тези предмети в
задгробния си живот! Езотеричната философия дава отговор и на
този въпрос - според нея целта на тези погребални практики е да
упражнят нещо като магнитно привличане върху извисяващия се
дух, така че да подпомогнат скоростното му прераждане. Смятало
се е, че ако отхвърленото тяло се съхрани подобаващо, то ще про
дължи да изпълнява функциите на фокус за духа, който го е напус
нал, и постепенно отново ще го върне на земята.
По същата логика върви и обяснението на езотеричната тради
ция за Голямата пирамида. От седма глава разбрахме, че тъй като
им е ставало все по-трудно да се прераждат, великите богове са се
оттеглили чак на Луната, а посещенията им на Земята са ставали
все по-редки и инцидентни.
Така Голямата пирамида е всъщност гигантска машина за пре
раждане.
Е гипетската цивилизация представлява велика поредна стъп

ка в човешката еволюция, според която материята е майа или илю
зия. Именно египтяните полагат основите на великата духовна ми
сия на Запада, която алхимиците, суфизмът, масоните и други тай
ни общества понякога наричат Делото. Главната цел на мисията е
работата върху материята - нейното дялане, оформяне, зарежда
нето й с духовна енергия до такава степен, че да се одухотвори.
Голямата пирамида е първото проявление на този невиждан исто
рически порив.
Тази история е за съзнанието , за неговите многоаспектни и мно

гообразни проявления.
Първо, тази история се е разказвала и разказва в редица общнос
ти, поставили си за своя основна цел постигането на променено със
тояние на съзнанието.
Второ, тази история постулира, че с течение на времето човеш
кото съзнание е претърпяло много по-радикални промени от онези,
които традиционните историци допускат.
Трето, тя произлиза от презумпцията, че мисията на въпросните
общества е да поведат еволюцията на съзнанието. В една вселена,
родена от съзнанието, целта и мисията на съзиданието неизменно е
съзнанието.
Бих желал да се фокусирам върху второто от тези проявления,
за да покажа, че някои академици вече официално подкрепят езоте-
ричната гледна точка, според която някога съзнанието е било корен
но различно от съвременното. Паралелно с възхода на египетската
цивилизация към 3250 г. пр.Хр. в земите между реките Тигър и Еф-
рат възниква и шумерската цивилизация. В първите шумерски гра
дове и в отделните домове се възправят статуи на предшественици
те и на по-дребни богове. Понякога може да се срещне и череп, счи
тан по онова време за „дом“, който някой по-незначителен дух би
пожелал да обитава. Междувременно по-великият дух, защитаващ
интересите на града, се държи в „божия дом“ - постройка, която
винаги се намира в центъра на храмовия комплекс.
С разрастването на градовете нарастват и „божиите домове“, до-
като накрая се превръщат в зигурати: огромни правоъгълни и стъ
паловидни пирамиди, изградени от глинени тухли. В центъра на всеки
зигурат се оформя огромна камера, в която се поставя статуята на
бога, защитник на града. Статуята обикновено е инкрустирана със
скъпоценни метали и камъни и е облечена в бляскави одежди.
От клинописните текстове разбираме, че шумерските богове са
обичали яденето, пиенето, музиката и танците. Поради това на ма
сичка пред статуята е била поставяна храна, след което богът е ос
тавян насаме, за да се нахрани. След известно време влизали жреци
те, за да доизядат останалото от божието пиршество. Но боговете
се нуждаели също така и от легла, в които да спят и да се отдават на
секс с други богове. В подобни моменти те трябвало да бъдат изми

ти, преоблечени и намазани с благовония.
Както при египетските богове от подземното царство, така и в
Шумер целта на всички тези ритуали е била боговете да бъдат при
мамени да слязат на нивото на материята, а какъв по-добър начин
от това, да им се напомня за плътските удоволствия, които са им
отказани в духовния свят?!
Пчелата е един от най-важните символи в езотеричната тради
ция. Пчелите разбират как да строят кошерите си посредством ня
какво гениално надсъзнание. Пчелните кошери се градят изключи
телно трудно и в процеса на създаването им се обработват множес
тво данни. Например всички пчелни кошери имат вграден в себе си
ъгълът на ротация на земната ос. Шумерските цилиндрични печати
от онова време съдържат фигури с човешки тела и глави на пчели.
Причината е, че в този период човешкото съзнание се е разглеж
дало като съставено от множество различни центрове на съзнание
то - по начина, който е описан във втора глава. Тези центрове могат
да бъдат споделяни и дори пренасяни от едно съзнание в друго, по
добно на пчели от един кошер в друг.
През 1976 г. Джулиан Джейнс, професор по история от универ
ситета в Принстън, публикува един брилянтен анализ на шумерски
и други древни текстове, озаглавен „Произход на съзнанието при
разделянето на двукамерния мозък Главната му теза е, че през
онзи период хората изобщо не са имали понятие за вътрешния жи
вот по начина, по който го разбираме днес. Поради това те не са
притежавали никакви езикови средства за обяснението му, а тексто
вете им сочат, че характеристики на психичния живот като напри
мер волята, мисълта и чувствата, които ние днес разглеждаме като
генерирани „вътре“ в нас, са били преживявани като действия на
духовете или боговете във и около телата им. Пориви от подобен
характер са се възприемали като породени по волята на безтелес
ните същества, живеещи независимо от хората, а не като въз
никващи по собствената воля на хората.
Любопитно е, че анализът на професор Джейнс изцяло хармони-
ра с езотеричния разказ за древната история на Рудолф Щайнер. Ро
ден в Австрия през 1861 г., Щайнер символизира една от главните
насоки в разбиранията на розенкройцерите. Именно той е езотерич-
ният учител на модерността, предоставил най-детайлизирания раз-
каз за еволюцията на съзнанието. А доколкото на мен ми е известно,

изследванията на професор Джейнс са напълно независими от тази
традиция.
Анализът на професор Джейнс като че ли може да бъде оценен
най-добре в съпоставка с доста по-познатата старогръцка традиция.
Например в „Илиада “ никъде не виж
даме някой да седне и да започне да об
мисля какъв да бъде следващият му ход
- по начина, по който ние правим днес.
Джейнс доказва, че за хората от време
то на „Илиада “ такова нещо като инт
роспекция просто не съществува. Ко
гато Агамемнон лишава Ахил от лю
бовницата му, не Ахил решава да се
въздържи - един бог е този, който го
вдига за косата и го предупреждава да
не напада Агамемнон. А после от мо
рето се издига друг бог, за да го успо
кои, и отново бог се явява на Елена, за
да й нашепне за копнежа й по дома.
Съвременните академици предпо
читат да интерпретират тези пасажи ка
то „поетични“ картини на вътрешни
емоции, при които боговете са симво
ли от вида, присъщ и за модерната по
езия. Джейнс обаче недвусмислено до
казва, че тази традиционна интерпре
тация привнася съвременен тип съзна
ние върху текстове, написани от хора
със съвсем различна форма на съзна
нието. И това мнение не е единствено
негово. Кеймбриджкия философ Джон
Уиздъм пише: „Древните гърци не са
говорили за опасността от потискане Най-прочутото изображение на
то на инстинктите си - обмисляли са връзката с духовния свят е тази
как да осуетят плановете на Дионисий статуя от Музея в Кайро,
или как да предпочетат Атина пред По- показваща бог Хор как шепне
сейдон.“ нещо на фараона Хефрен.
Атина възпира Ахил да не вдига ръка срещу Агамемнон. Рисунката е от Флаксман,

член на тайните общества.
В заключителните глави на тази история ще видим, че древната

форма на съзнание продължава да живее много по-дълго, отколкото
предполага Джулиан Джейнс. Но за момента ще се концентрирам
върху значителната разлика между анализа на Джейнс и начина, по
който самите хора от древността са разбирали нещата. Професорът
описва боговете, контролиращи действията на хората, като „аурич-
ни халюцинации“. Така царете на Шумер и героите на Древна Гър
ция са представени като жертви на самоизмама. Но според гледната
точка на древните тези видения не са никакви илюзии, а съвсем не
зависими живи същества.
Според Джейнс всички по времето на Омир и преди него са живе
ели в свят на илюзии, докато (по негово мнение) дясното полукълбо
на мозъка не е взело превес над лявото. В рамките на подобно тълку
вание всеки индивид, макар и да вярва, че към него се обръща бог,
видим и за всички останали, се оказва по същество приклещен в сво
ята лична илюзия. Проблемът с тази позиция се състои в това, че тъй
като халюцинациите са по дефиниция неконсенсусни, оттук би тряб
вало да следва, че всички тези хора са живеели като варвари, в тота
лен хаос, характеризиращ се с пълно взаимно неразбирателство. Съв
ременната клинична психиатрия определя шизофрениците като хора,
които не са в състояние да направят разлика между генерираните от

вътре образи и звуци, и тези, идващи отвън. Клиничната лудост пък
причинява крайно и обезсилващо безпокойство, поразяващо личните,
социалните и професионалните функции на страдащия.
На всички ни е ясно, че хората от онази епоха не биха могли да
се определят нито като луди, нито като шизофреници - точно обрат
ното. Те съграждат първите цивилизации след Големия потоп, при
които съществува ясно разделение между жреческите, военните, зе
меделските, търговските и производствените дейности и касти. Ор
ганизирана работна сила издига огромни обществени постройки и
храмове. Икономиката е на изумително високо ниво, както и армия
та, която е огромна и дисциплинирана. Та щом всички тези хора са
могли да си сътрудничат така активно и едновременно да халюци
нират, трябва ли да заключим, че халюцинациите им са били групо
ви? Да, ако светът на древността е бил една огромна илюзия, то
тогава това ще да е било най-масираната, най-сложната и най-фино
подредената илюзия, позната на Земята.
С тази книга целта ми е да ви представя историята на света така,
както са я разбирали хората на древността - хора със светоглед, в
който съзнанието предхожда материята, в свят, където всички об
щуват и взаимодействат с боговете, ангелите и духовете от небес
ните селения.
Благодарение на Зигмунд Фройд и Карл Юнг ни е известно, че
умовете ни съдържат психологически комплекси, напълно незави
сими от центровете на съзнанието ни, откъдето следва, че в извест
на степен биха могли да се определят като автономни. За да дефи
нира тези водещи психологически комплекси, Юнг стъпва върху ана
логията със седемте главни планетарни божества от митологията, а
самите комплекси нарича седемте основни архетипа на колектив
ното несъзнавано.
Въпреки това обаче, когато се запознава с Рудолф Щайнер, кой
то вярва в съществуването на безтелесни същества, в това число и
планетарните богове, Юнг го заклеймява като шизофреник. Но как
то ще разберем в двадесет и седма глава, към края на живота си
Юнг достига до заключението, че тези психологически комплекси
са автономни не само в метафоричен смисъл - те са напълно неза
висими от човешкия мозък. Така той минава крачка напред пред
Джейнс. Отричайки се от собственото си схващане, че боговете са
просто халюцинации - били те индивидуални или колективни, и оп

ределяйки ги като висши форми на интелект, той по същество при
ема древната философия, поставяща съзнанието преди материята.
Но читателят би трябвало да бъде изключително предпазлив,
предприемайки подобна стъпка. От изключителна важност е да се
предпазвате от мимолетното впечатление, че - може би - на мес
та тази история ви звучи смислено, че я усещате като истина по
някакъв неясен, поетичен или още по-лошо - духовен начин.
И това е особено важно, тъй като само една мимолетна загуба
на концентрация е достатъчна, за да тръгнете - с леко сърце, без да
забележите и дори с бодра походка - по пътя, отвеждащ направо
към местната лудница!
Гилгамеш, най-великият герой на шумерската цивилизация, е бил

цар на Урук някъде около 2100 г. пр.Хр., а историята на живота му
изобилства с прояви на лудост, крайни емоции, тревоги и отчужде
ние. Разказът, който ви предлагам тук, е събран от текстовете върху
глинените плочици, открити през XIX в., но като цяло изглежда дос
татъчно завършен.
В началото на този разказ младият цар често е наричан „мушка
щият с рога бик“. Той кипи от енергия, строи планински проходи,
копае нови кладенци, търси природни богатства, влиза в битки. По-
силен е от който и да е мъж, красив, храбър, страхотен любовник, с
когото нито една девица не може да се чувства в безопасност. Но
едновременно с това Гилгамеш е безкрайно самотен. Копнее за при
ятел, ала такъв, който да му е равен. И боговете създават Енкиду.
Той е точно толкова силен, колкото и Гилгамеш, но е дивак, със сил
но окосмено тяло. Живее сред дивите зверове, яде каквото те ядат,
пие заедно с тях от планинските потоци. Един ден някакъв ловец се
оказва очи в очи с това странно създание на гората и веднага док
ладва на Гилгамеш.
Гилгамеш изслушал историята и веднага разбрал, че именно то
ва е приятелят, когото така дълго е търсил. И измислил брилянтен
план. Заповядал на най-красивата от храмовите проститутки да оти
де чисто гола в гората, да открие дивака и да го опитоми. Знаел, че
след като преспи с нея, дивакът ще забрави всичко за родния си дом.
Така и станало. От този момент нататък, когато Енкиду минел пок-
Гравюра върху цилиндричен печат на двама герои на лов, за които се смята,

че са Гилгамеш и Енкиду.
рай дивите животни, те долавяли разликата в него и не само отказ
вали да му бъдат приятели, но и дори започнали да бягат от него.
Гилгамеш и Енкиду се запознали на тържището в Урук, по вре
ме на един шампионат по борба. Цялото население на града се било
струпало, за да ги гледа. Победил Гилгамеш. Така се полагат осно
вите на едно велико приятелство и ред приключения. Двамата ходе
ли на лов за пантери и убили чудовището Хавава, охранявало подс
тъпите към кедровата гора. А когато убили и небесния бик, Гилга
меш сложил рогата му на стената в своята спалня.
Един ден Енкиду легнал тежко болен. Гилгамеш седял край лег
лото му шест дена и седем нощи. Накрая от носа на Енкиду изпъл
зял червей и Гилгамеш разбрал, че това е краят. Закрил с покров
лицето на приятеля си и изревал като лъвица, изгубила малките си.
После се отправил на път из пустинята. Бродил дълго, оплаквайки
смъртта на Енкиду и усещайки, че страхът от собствената му смърт
започва да разяжда червата му. Така Гилгамеш стигнал до странноп
риемницата на края на света. Искал да се избави от ужаса, който
царял в главата му. Попитал красивата кръчмарка как се стига до
Зиусудра - който, както вече разбрахме, е просто едно от многото
имена на Ной или Дионисий. Зиусудра бил полубог, който никога не
умирал напълно.
Гилгамеш си построил лодка с гребла, чиито върхове били зале
ти с битум - абсолютно същите, каквито използват и до ден днешен
арабите от блатистите райони. И се запътил към Зиусудра. Когато

стигнал при него, Зиусудра му рекъл: „Ще ти разкрия една голяма
тайна. На дъното на морето има едно растение, което боде като ро-
за. Ако го изнесеш обратно на повърхността, можеш пак да станеш
млад. Това е цветето на вечната младост!“
Всъщност Зиусудра му дал наставления как да намери езотерич-
ното наследство на потъналата Атлантида, изгубено след Големия
потоп. Гилгамеш привързал за краката си камъни, както бил виждал
да правят местните ловци на перли, спуснал се на дъното на морето,
отскубнал цветето, после срязал въжетата, които го държали за ка
мъните, и се издигнал триумфално към повърхността. Но докато
лежал на брега и си почивал от огромното изтощение, някаква змия
надушила красивото цвете и го откраднала, а той самият издъхнал.
З апознавайки се с историята на Гилгамеш, няма начин да не

забележим, че героят всъщност се проваля в изпитанието, на което
го изпраща великият водач на човечеството. В целия разказ се усе
ща някаква неясна, но постоянна тревога, която постепенно започва
да доминира и вавилонската, и месопотамската цивилизации, впос
ледствие властвали над този регион на света.
Смъртта на Гилгамеш идва по времето на величествените зигу-
рати. Историята за Вавилонската кула - опитът на човечеството да
си издигне кула до небесата, вследствие на който изгубило общия
си език - всъщност символизира факта, че колкото повече отделни
те племена и народи започвали да се привързват към местните си
водещи духове и ангели пазители, толкова по-сигурно изгубвали
връзката с висшите богове над тях и най-вече - с Великия космичес
ки разум, който дава на отделните части от Вселената една съдба. А
що се отнася до зигуратите, те са поредният криворазбран опит за
обрисуване на небесната йерархия чрез материални средства.
Вавилонската кула е построена от Нимрод Ловеца. „Битие“ на
рича Нимрод „първия владетел на земята“. Археологът Дейвид Рол
успява да открие аналогия между легендарния Нимрод и историчес
кия Енмер-кар („Енмер Ловеца“) - първия цар на Урук, който изпра
ща писмо на царя на съседното царство Арата, с което го задължава
да му плаща данък. Впрочем въпросното писмо се счита за най-древ
ното, достигнало до нас.
Нимрод е първият човек, който търси власт заради самата власт.

Така покълват семената на жестокостта, тиранията и упадъка. Спо
ред еврейските сказания пророчеството, предсказващо предстоящото
раждане на Авраам, принуждава Нимрод да заповяда масовото из
биване на всички деца. Тълкуванието на тези думи всъщност е след
ното: Нимрод е извършвал жертвоприношения на деца, като е зара
вял телата им в основите на величествените сгради. Чрез апокриф-
ната история попадаме през 2000 г. пр.Хр., когато откриваме Авра
ам да се лута сред постройките на своя роден Ур (Урук). Заварваме
го в момента на неговото решение да тръгне на духовно пътешест
вие в пустинята, да стане номад, за да преоткрие усещането за бо
жественото, което е вече в период на упадък.
Когато Авраам достига до Египет, фараонът дава една от дъще
рите си - Хагар(или Агар), за слугиня на жената на Авраам, Сарая.
Именно Хагар ражда първия син на Авраам - Исмаил, на когото му
предстои да се превърне в първоотец на арабите. Тази част на исто
рията ни подсказва, че Авраам е бил посветен в тайното познание от
египетските жреци. В онази епоха браковете обикновено се сключ
вали или в рамките на фамилията, или най-много на племето. Свръх
естествените заложби били унаследявани по кръвна линия, поради
което браковете между хора с една и съща кръв се считали за стиму
лиращи силите, дадени от боговете - нещо, което някога е било част
и от традицията на циганите. А бракът между индивиди от различни
племена означавал размяна на сили и знания.
Каква форма на инициация е получил Авраам в Египет? Тук е

мястото да си представим как кандидатът за посвещаване бива по
ложен в гранитна гробница. Обграден е от адепти, които са го пос
тавили в изключително дълбок транс, подобен на сън. Благодаре
ние на това адептите успяват да издигнат неговото растително тяло
- а с него и духа му или животинското тяло - над физическото му
тяло, така че то да започне да кръжи като фантом около входа на
гробницата. Един свидетел на церемонията по инициация на ирлан
дския поет У Б. Йейтс разказва как по време на протичането на це
ремонията звън на камбани обозначавал отделните етапи на издига
нето. През всеки отделен етап духът на Йейтс се виждал как блести
с различна степен на яркост и с различен цвят.
Илюстрация към про

чутия детски роман
„Магьосникът от Оз“.
Авторът му Франк
Баум е теософ, успял да
закодира редица езоте
рични послания в най-
известното си произ
ведение. Животинско
то, растителното и
минералното тяло се
символизират
съответно от Страхливия лъв, Плашилото и Тенекиения човек. А думата „Оз“ е
кабалистична, с геометрично значение „седемдесет и седем“. Тя символизира
си-лата, с която магията действа върху материята.
Посветените, които извършват церемонии от подобен характер,

отлично знаят как да моделират растителното тяло на кандидата та
ка, че когато то отново потъне в материалното тяло, човекът вече да
е в състояние да използва своите органи за вътрешна перцепция съв
сем съзнателно. А в края на третия ден кандидатът „се ражда отно
во“ или посвещава. Тогава го хващат за дясната ръка и го вдигат от
ковчега.
Езотеричната философия поставя изключително силно ударение
върху значението на растителното тяло. То не само контролира жиз
неноважните телесни функции, но си има и свои собствени органи -
добре познатите ни чакри. По своята същност това тяло представ
лява портал между физическия свят и света на духовете, откъдето
следва, че подходящото въздействие върху чакрите е в състояние да
събуди силите ни за свръхестествени възприятия, способността ни
за общуване с безтелесните създания, а също така и лечителските
ни умения.
Що се отнася до съня в храма, който се практикува в някои тайни
общества и до ден днешен, знайно е, че на тежко болните обикнове
но се е позволявало да останат да спят в храма. Сънят им обикнове
но трае три дена, през които жреците работят върху растителното
тяло на болния почти така, както работят и върху кандидатите за
посвещаване по време на церемониите. Хората, които минават през
подобен процес на лечение, обикновено имат изключително реалис-
тични видения - насочвани, разбира се, от жреците. Първо, болният

бива захвърлен в непрогледен мрак. В собствените си очи той изг
лежда така, сякаш губи окончателно съзнание, едва ли не умира.
А след това изведнъж идва на себе си, за да бъде поведен от
някакво странно животно през дълги коридори и през поредица от
камери. На различните етапи от лечението към него отправят пре
дизвикателства всякакви богове с животински глави и демони, в то
ва число и чудовищни крокодили, които понякога го разкъсват.
В египетската „Книга на мъртвите“ кандидатът си проправя път
покрай тези пазители на различните селения, като заявява: „Аз съм
гностикът, аз съм този, който знае!“ Това е магическа формула, ко
ято той използва по време на инициацията си и която ще може да
използва отново след смъртта си. А след това приближава Светая
светих. От процепите във вратата и стените съзира невероятно ярка
светлина, която го заслепява. Той се провиква: „Позволете ми да
вляза, позволете ми да пречистя духа си, позволете ми да се превър
на в чист дух! Подготвил съм се чрез словата в книгата на Тот!“
И тогава от спираловидната вихрушка на светлината пред очите
му се разкрива образът на Богинята Майка, кърмеща детето си. То
ва видение е целебно, тъй като ни отвежда назад към времето от
Райската градина, за което говорихме в трета глава - времето преди
разделянето на Земята и Слънцето, когато Земята е била осветявана
отвътре от Бога на Слънцето, време, когато все още няма нито не
доволства, нито нещастие, нито болести, нито смърт. Този момент
от лечението - или инициацията - е едновременно и символ на още
едно, съвсем друго време - времето в бъдещето, когато Земята и
Слънцето отново ще станат едно и когато Земята отново ще бъде
трансфигурирана от Слънцето.
Във всички епохи и във всички места по света винаги е имало и
има хора, които са дълбоко уверени, че медитирането върху този
велик образ - образа на Богинята Майка и нейната рожба - е в със
тояние да сътвори истински чудеса на изцеление.
След престоя си в Е гипет Авраам тръгва на запад, към региона,

известен днес като Палестина. Наложило му се да обучи и въоръжи
слугите си, за да спаси своя брат, който бил отвлечен от местните
бандити. След ожесточената и кървава битка, докато вървял през
една долина (която съвременните учени идентифицират с долината

Хеброн), Авраам срещнал странен човек на име Мелхиседек.
Както и по отношение на Енох, Библията минава през Мелхисе
дек съвсем набързо, оставяйки усещането, че и тук липсва нещо мно
го важно и може би апокрифно. „Битие“ 14:18-20 казва: „Така и Са-
лимският цар Мелхиседек, който беше свещеник на Всевишния Бог,
изнесе хляб и вино, та го благослови, казвайки: „Благословен да
бъде Авраам от Всевишния Бог, Създател на небето и на земята,
благословен и Всевишният Бог, който предаде неприятелите ти в
твоята ръка.“
Усещането за многозначителна липса се подсилва още повече
от друг един мистериозен пасаж от Новия завет, „Послание към ев
реите“, 6.20 - 7.17: „Исус беше направен първосвещеник до века
според ордена на Мелхиседек. Защото тоя Мелхиседек, салимски
За разлика от
мимолетното му
споменаване в
Библията,
Мелхиседек е един
от предпочитани
те образи В
изкуството и
литературата.
Тук го виждаме
сред статуите до
Северната порта
на катедралата в
Шартр -
шстото, събрало
най-големия набор
езотерични
църковни
скулптури.
Обикновено се
изобразява като
носещ вокала или
граала.
цар, свещеник на Всевишния Бог, който срещна Авраама, когато се

връщаше от поражението на царете, и го благослови, комуто Авра-
ам отдели и десятък от всичката плячка - тоя, който е първо, по
значението на името му, цар на правдата, а после и салимски цар,
цар на мира - без баща, без майка, без родословие, без да има или
начало на дни, или край на живот, но оприличен на Божия Син,
остава завинаги свещеник... Това, което казваме, става още по-
явно, тъй като по подобие на Мелхиседек се издига друг свещеник,
който се установи не по закон, изразен в плътска заповед, но по
силата на един безконечен живот. Защото за него свидетелства:
„Ти си свещеник до века според ордена Мелхиседеков.“
Няма съмнение, че тук става нещо странно. Няма съмнение, че
тази мистериозна личност, която има способността да живее вечно,
не е обикновено човешко същество. Според кабалистичните вярва
ния тайната идентичност на Мелхиседек е Ной - великият водач на
атлантите, който е предал на човечеството знанията за земеделието,
за отглеждането и обработката на житото и гроздето, и който всъщ
ност никога не е умирал истински, а просто е преминал в друго из
мерение. И ето че сега той се появява, за да се превърне в духовен
учител на Авраам и да го издигне на още по-висше духовно ниво.
За да се опитаме да разберем посланията и учението на Мелхи
седек, се налага да разгледаме един по-късен епизод, когато, както
ни подсказва тайното познание, отново срещаме Мелхиседек - факт,
който библейската версия отново предпочита да скрие.
Исак е на 22 години, когато баща му го отвежда на връх плани
ната, за да го принесе в жертва на олтара на Мелхиседек.
П ри някои типове церемонии по посвещаване е от изключителна

важност кандидатът да вярва - може би за кратко, но напълно убеде
но, - че всеки момент ще умре. Той или тя вероятно са наясно, че ще
преживеят символична смърт. Ала ето че внезапно кандидатът бива
озарен от мисълта, че може би плановете са били променени в пос
ледния момент. Възможно е вече да се е заклел, че ще промени по
ведението си и ще живее, воден от най-висшите идеали. Но сега,
когато острието е опряно до гърлото му, той започва да се пита дали
посветените, които го държат във властта си, не са наясно, че тога
ва, при клетвата, той ги е излъгал.
1
Замисляйки се върху начина си на живот, кандидатът си дава

сметка, че вероятно е сторил неща, които не е трябвало да върши,
че вероятно не е сторил неща, които е трябвало да свърши - с други
думи, че душата му не е чиста. Дълбоко в сърцето си той е наясно,
че не притежава волята, необходима му да спазва докрай дадения
обет. И разбира, че съвсем сам и доброволно се е обрекъл на смърт,
че вече не е в състояние да си помогне по никакъв начин.
В този момент кандидатът осъзнава, че има нужда от свръхес
тествена помощ.
Великите трагедии на човечеството, например „Едип цар“ и
„КралЛир съдържат бледо ехо от тези емоции на страх и жалост,
изпълващи сърцето на кандидата за посвещаване. По време на цере
монията той е принуден да изживее цялата трагедия на собствения
си живот. И започва да съди собствения си живот по начина, по кой
то впоследствие, след истинската му смърт, ще го съдят ангелите и
демоните на отвъдното.
В МИГА, В КОЙТО А враам опира острието на ножа си върху гърлото

на сина си Исак, един ангел замества младежа с овен, заплел рогата
си в близкия гъсталак.
Рогата в гъсталака са ярък символ на двулистната - или двурога
- чакра на челото (третото око), безвъзвратно оплетена в материал
ното. Действията на Авраам са водени от убеждението, че този на
чин на поглед към живота трябва да бъде пожертван. Точно на този
етап възприятията за света на духовете трябва да бъдат приспани в
името на по-велика цел, за да могат бъдещите поколения на Авраам
да развият мозъците си като органи на мисълта.
Евреите са направлявани по пътя си от Йехова - великия дух на
Луната, всемогъщия бог на Десетте Божии заповеди, който помага
на човечеството да еволюира и да надрасне животинското си битие,
да се отдалечи максимално от племенния начин на живот и да се
сдобие със свободната воля и свободния начин на мислене на отдел
ния индивид.
Според апокрифната история на света жертвоприношението на
чакрата на третото око става върху олтара на Мелхиседек - великия
върховен жрец на Слънчевите мистерии. Този акт подсказва, че Исак
вече е посветен на такова ниво, че напълно разбира необходимостта
от преминаването към този следващ, лунен етап от човешкото раз

витие. С течение на времето еволюцията на свободната воля и сво
бодната мисъл ще даде възможност на човечеството да започне да
играе съзнателна роля в трансформацията на света.
Исак остава в мистичната школа на Мелхиседек в продължение
на три години и половина, за да научи всичко, което му е необходи
мо. Изхождайки от факта, че Мелхиседек е жрец на Слънчевите мис
терии, се налага да заключим, че зад стените на школата му трябва
да е имало и мегалитен кръг. Така достигаме до великата епоха на
тези храмове на Слънцето, част от които могат да се видят и до ден
днешен в Люнеберг (Германия), в Карнак (Франция) и в Стоунхендж
(Англия). През IV в. пр.Хр. историкът Диодор Сицилийски описва
един сферичен слънчев храм, намиращ се далеч на север, посветен
на Аполон. Съвременните учени са на мнение, че древният хронист
всъщност говори или за Стоунхендж, или (което е още по-вероятно)
за Каланиш в Шотландия. Но и в двата случая асоциацията с Апо
лон трябва да бъде тълкувана като очакваното прераждане на Бога
на Слънцето от утробата на Богинята Майка.
Следващата голяма стъпка в развитието на човешката мисъл пра

вят, разбира се, древните гърци. Обсадата на Троя бележи началото
на възхода и величието на гръцката цивилизация. Именно това е
повратният момент, когато гърците отнемат първостепенната роля
на халдейско-египетската цивилизация и започват да коват свои соб
ствени идеи и концепции.
Историята на света, която разгледахме дотук, преплита за пър
ви път в един велик хронологичен разказ живота и постиженията на
най-великите герои от цялата планета - Адам, Юпитер, Херкулес,
Озирис, Ной, Заратустра, Кришна и Гилгамеш. По-голямата част от
тях не са оставили никакви физически следи от съществуването си -
споменът за тях е съхранен единствено от колективната памет. От
този момент нататък обаче ще се запознаем с немалко легендарни
личности, чиято историческа обективност доскоро бе напълно отри
чана от академичната общност, но които, както доказа съвременна
та археология, са оставили всъщност редица физически доказателс
тва за своето съществуване.
И до днес оценките относно достоверността на откритите от
Хайнрих Шлиман руини на Троя са твърде противоречиви. Архео

логическият пласт, който той проучва, датира от около 3000 г. пр.Хр.,
което го прави твърде стар, за да бъде свързан с разказа на Омир, но
днес преобладаващата част от учените са единодушни, че по-горни
ят пласт, отнасящ се към 1200 г. пр.Хр., тоест от късната бронзова
епоха, е напълно съвместим с разказа на древния бард.
Повечето от войните на древността са били водени заради тай
ното, свещено познание на посветените, заради свръхестествените
сили, които вървят заедно с него. В случая гърците нападат, защото
държат да откраднат статуята, изработена лично от ръката на Ати
на Палада. С абсолютно същата настървеност се отличава и битка
та им за притежанието на Хубавата Елена.
Днес, по думите на Стендал, в лицето на някоя красавица бихме
могли да зърнем „обещанието за щастие“. Бихме могли да се нас
лаждаваме на това обещание по два начина - по по-грубия, буква
лен начин, но и по другия, доста по-дълбок начин. Често голямата
красота придобива мистичен смисъл поради усещането за стаените
тайни на живота, което тя оставя у нас. Смятаме, че ако можем да
бъдем цял живот с тази красива персона, ще се сбъдне най-голямата
ни мечта. Присъствието на изключителна доза красота е в състоя
ние да ни доведе до променено състояние на съзнанието. Именно
поради тази причина мъжете сред посветените обикновено са били
обкръжавани от красиви жени. В този смисъл притежаването на Ху
бавата Елена ще помогне на гърците да се придвижат към следва
щия етап на човешката цивилизация.
Промяната на съзнанието, която всъщност е главната тема в епо
са за Троя, е заложена като че ли най-ярко в прочутите думи на Ахил:
„По-добре роб в земята на живите, отколкото цар в земята на сенки
те.“ Героите на Гърция и Троя обожават да се къпят в лъчите на Слън
цето и именно поради тази причина настъпва огромно объркване и
ужас, когато то внезапно се скрива и духовете на всички биват зап
ратени в земята на сенките. Това е същият онзи „страх от смъртта“
на Гилгамеш, но мултиплициран до ниво, което го прави почти мо
дерен.
Обърнете внимание, че Ахил изказва съмнение относно реал
ността на живота след смъртта. Очевидно той е изгубил умението
да вижда небесните сфери над главата си. Бихме могли да поглед
нем към тази повратна точка от развитието на съзнанието и от друг
В най-долната част на този панел виждаме изобразен Троянският кон. Разказът

за обсадата и превземането на Троя е достигнал до нас благодарение на „слепия“
Омир. Според езика на тайните общества „сляп“ не винаги следва да се разбира в
буквалния смисъл. В случая с Омир думата всъщност означава, че е бил посветен в
тайнствата и че погледът му е бил насочен по<коро към духовния, отколкото
към материалния свят. Флорънс и Кенет Ууд доказват, че „Илиада“ може да бъде
тълкувана като астрономическа алегория. Но както е добре известно, това в
никакъв случай не означава, че тя не описва и реално историческо събитие. Като
адепт Омир е бил наясно с влиянието на великите богове на звездите и планети
те върху човешкия живот.
ъгъл - ако се запитаме точно кой от героите всъщност печели Тро

янската война. Ясно е, че не е храбрият Ахил - почти невидимата
последна останка от времето на полубоговете. Победителят е Оди-
сей „с чевръстия ум“, който хитроумно подмамва троянците да при
емат в дар един дървен кон, в който се крият вражеските войници.
За съвременната чувствителност историята за Троянския кон зву
чи едва ли не неправдоподобно. От гледна точка на модерната пси-
Сцената, в която Одисеи ослепява едноокия великан Полифем, е метафора за

появата на праотеца на новия начин на мислене, който унищожава носителя на
третото око. Аналогична на тази е и историята на Аавид и Голиат, случила се
около 200 години по-късно, когато Аавид убива великана с камъче, насочено към
средата на челото му.
хология изглежда нереалистично да предположим, че по света може

да има толкова лековерни люде. Ала по времето на Троянската вой
на хората току-що започват да напускат колективното съзнание, с
което се запознахме по време на разходката из лесовете на древ
ността и на което посвещава изследванията си Джулиан Джейнс.
Преди Троянската война всички по света споделят един и същи
мисловен свят, в който останалите винаги разбират какво си мисли
отделният индивид. В онази реалност подобна лъжа не би била въз
можна, тъй като хората си взаимодействат с унищожителна искре
ност. Защото се ръководят от принцип, който ние, хората на модер-
ността, сме изгубили доста отдавна - схващането, че чрез всичко,
което вършат, вземат участие в космическите събития.
Троянската война е първият коварен номер в човешката ис
тория.
АВанадесета глада
Спускане В мрака
Мойсей и Кабалата • Ехнатон
и Сатаната • Соломон, СаВската царица и
Хирам • Крал Артур и коронната чакра
Е гипетската цивилизация е може би най-успешната в цялата пи

сана история на човечеството, просъществувала повече от 3000 го
дини. За разлика от нея европейско-американската християнска ци
вилизация има до момента само 2000 години живот. Не по-малко
забележителни са отлично запазените исторически данни на Египет,
които откриваме по стените на храмовете и върху свитъците папи
руси. Именно те се оказват с решаваща роля за поставянето на съ
седните на Египет цивилизации (с откъслечни хроники и останки) в
съответстващия им хронологичен контекст.
Традиционната гледна точка поставя Изхода на евреите от Еги
пет във времето на Рамзес II - един от най-великите и широко скро
ени управници на Египет. Строител на величествените паметници в
Луксор и Абу Симбел, на гигантския обелиск, който днес се намира
на площад „Конкорд“ в Париж.
Да, Рамзес II безсъмнено е достоен опонент на Мойсей. Или по
не така е смятал Сесил Демил. Но тук възниква един проблем. Ар
хеолозите стигат до заключението, че ако се опитаме да потърсим
следи от живота на евреите в епохата на Рамзес II, или ако търсим
например следи от падането на стените на Йерихон, или от Храма
на Соломон в съответстващите им археологически пластове, няма
да открием абсолютно нищо.
Това заключение принуждава академичния свят да стигне до кон
сенсусната позиция, че епичните митове за произхода на евреите са

точно това, което са - просто митове. И затова нямат никаква исто
рическа база.
Струва ли си за момент да поспрем, за да си дадем сметка колко
много всъщност им се иска на тези хора подобни разкази да бъдат
измислица, до каква степен убежденията им са формирани на базата
на своеобразно юношеско злорадство, че всички приказки от детст
вото им изведнъж се оказват фалшиви?
Надали.
През 90-те години на XX в. група млади археолози от Австрия и
Англия, водени от Дейвид Рол, си поставят за задача да направят
преоценка на конвенционалната хронология на египетската история.
Така постепенно стигат до извода, че двама от фараоните от Третата
междинна династия, за които се е считало, че са властвали един след
друг, всъщност са управлявали едновременно. Този извод оказва
„скъсяващ“ ефект върху хронологията на Древен Египет с прибли
зително 400 години. Позната като „Новата хронология“, идеята пе
чели все повече привърженици дори и сред по-старите поколения
египтолози.
Новата хронология се оказва и с един случаен страничен ефект.
Казвам „случаен“, тъй като учените, участващи в проекта, не се ръ
ководят от фалшиви религиозни убеждения, нито имат религиозни
противоречия. Те отиват на терен, за да търсят следи от библейски
те разкази в пластовете, 400 години по-стари от традиционните им
досега обекти, и внезапно започват да правят едно след друго сенза
ционни открития.
Човечеството е устроено така, че много лесно започва да вярва
на неща, в които иска да вярва. Ала за онези от нас, които не се
ръководят от подмолния стремеж непременно да докажат, че биб
лейските разкази са „просто вълшебни приказки“, новите доказа
телства се оказват действително потресаващи.
Археологическите данни сочат, че Мойсей нито е живял около
1250 г. пр.Хр., нито е бил съвременник на Рамзес II. Оказва се, че
той е роден около 1540 г. пр.Хр., а Изходът се е състоял някъде към
1447 г. пр.Хр. Базирайки се на астрономически ретро изчисления,
на наблюденията на Венера, записани в месопотамските текстове,
както и на съпоставката им и с Библията, и с оцелелите египетски
хроники, Дейвид Рол успява да събере неоспорими доказателства,
сочещи, че Мойсей е отгледан като принц на Египет в двора на Не-

ферхотеп I в средата на XVI в. пр.Хр. Впоследствие Рол открива и
други сведения, които потвърждават изводите му - в разказа на ев
рейския историк от III в. пр.Хр. Артапан, който най-вероятно е раз
полагал с достъп до вече безвъзвратно изгубените анали на египет
ските храмове.
Артапан разказва как „принц Мойсей“ става изключително по
пулярен администратор по времето на Хенефрес, приемника на Не-
ферхотеп I. Ала после фараонът започва да му завижда, поради кое
то го изпраща в изгнаничество. След продължителни проучвания
Дейвид Рол доказва, че фараонът от библейския „Изход“ е наслед
никът на Хенефрес - Дудимос. Разкопките на археологическия пласт
на Дудимос разкриват останките на чуждо поселище на роби или
работници - същото, за което говори и т.нар. Бруклински папирус -
владетелски указ, даващ разрешение за изселването на точно такава
група хора, точно по същото време.
Това селище най-вероятно е било построено от и за евреите. На
мерени са също така и големи погребални ями, както и доказателс
тва за набързо извършени погребения, които може би са последица
от прочутите библейски чумни епидемии.
Изкопаването на каменните руини може и да доказва историчес
ката реалност на събитията, ала за да проумеем онова, което има
най-голямо значение от човешка гледна точка, за да разберем какво
ли е било да си там, се налага да се обърнем отново към познанията
на тайните общества.
Като египетски принц М ойсей безсъмнено е бил посветен в еги

петските мистерии. За това откриваме сведения в хрониките на еги
петския историк Мането, благодарение на който разбираме, че най-
висшата мистична школа на Древен Египет е бил Хелиополис. Тези
сведения се потвърждават от „Деянията на апостолите“, 7:22, къде-
то апостол Стефан казва: „И Мойсей беше научен на всичката мъд
рост на египтяните“.
Посланията на Мойсей до едно произхождат от философията на
египетските мистични школи. Например заклинание 125 от „Книга
та на мъртвите“ описва съда, на който са подложени душите. Духът
е длъжен да заяви пред Озирис, че е водил добър живот, а след това
да отрече извършването на поредица от конкретни неморални дея

ния пред съдиите на душите: „Аз не съм ограбвал, аз не съм убивал,
аз не съм лъжесвидетелствал“ и т.н. Именно тези наставления са и
основата за прочутите Десет Божи заповеди. А и за Мойсей изобщо
не е унижение да изтъкне връзката си с египетските традиции. Пос
ланията му не биха могли да бъдат по-различни от дадената истори
ческа среда. Исторически значимата стъпка на Мойсей е всъщност
начинът, по който той преработва мъдростта на древните, за да по
веде човечеството към следващата стъпка в еволюцията на съзна
нието.
Когато побягва като изгнаник в пустинята, Мойсей среща един
мъдър, стар учител. Йотор е африканец, по-точно етиопец, върхо
вен жрец, пазител на библиотеката от каменни плочици. Когато Мой
сей се жени за дъщеря му, Йотор го посвещава в по-високо ниво.
Именно за такава инициация се подсказва чрез прочутата история с
горящия храст. Когато Мойсей вижда как храстът гори, без да изга
ря, той осъзнава, че това е видение за душата, която не може да бъде
унищожена от пречистващия огън, очакващ ни от другата страна на
гроба. Това видение на горящия храст зарежда Мойсей с все по-
неустоимото чувство за мисия и със стремежа да заработи за доб
рото на човечеството, да поведе всички люде към земята, където в
реките текат мед и мляко.
Когато той се поколебава дали ще бъде в състояние да изпълни
една толкова важна задача, Господ подсилва решимостта му с думи
те: „И вземи в ръката си тоя жезъл, с който ще вършиш знаменията“
(„Изход“, 4:17). След което Мойсей се завръща в Египет, където
възнамерява да помоли фараона „да пусне народа му да си ходи“.
Когато Мойсей и брат му Аарон застават пред фараона, Аарон
внезапно хвърля жезъла си на пода, който се превръща в змия. Фа
раонът заповядва на придворните си магьосници да повторят маги
ята, но когато те го правят, змията на Аарон поглъща техните. С
разгръщането на войната на волите между Мойсей и фараона, Мой
сей използва собствения си жезъл, за да направлява хода на събити
ята - да изсипе от небето огън и градушка, да причини напаст от
скакалци, да раздели Червено море на две, да удари скала, за да изб
ликне от нея вода.
Какво означава всичко това? Подозирам, че някои от читателите
вече са ме изпреварили. Така е. Народното предание, че този жезъл
е бил издялан от дървото в Райската градина, подсказва наличието

на един по-дълбок, скрит смисъл на тези явления. Жезълът безсъм
нено е част от растителното измерение на космоса. Овладявайки и
управлявайки това измерение в собственото си тяло, Мойсей, който
е адепт, успява да овладее и да управлява и космоса около себе си.
По-късно, когато Мойсей вече се е отказал да моли фараона да
освободи народа му и е повел хората си към Синайската пустиня,
идва и моментът, когато той се спуска от планината с каменните
плочи, скрижалите. Мойсей се оказва строг и безмилостен госпо
дар, в някои отношения дори по-строг и от фараона. Народът му
отново и отново не успява да отговори на очакванията му. На един
етап Господ решава да ги накаже чрез чума от жестоки и смъртонос
ни змии. („Числа“, 7:19) За да ги спаси, Мойсей заковава бронзова
змия върху издигнат хоризонтално прът.
„Евангелието на Йоан“, 3:14 прави следния коментар върху то
зи пасаж от Стария завет: „И какго Мойсей издигна змията в пусти
нята, така трябва да бъде издигнат и Човешкият син.“ Няма съмне
ние, че Йоан разглежда бронзовата змия като предвестник на разпъ
натия Исус Христос. Думата „издигнат“ има и значението на транс
формация или трансфигурация. Бронзовата змия се е получила чрез
претопяване на метали, което според евангелиста Йоан подсказва за
бъдещата трансфигурация на материалното тяло на човечеството.
Жезълът, който Мойсей използва, за да покоси и накаже египтя
ните и да дисциплинира собствения си народ, е символ на животин
ското съзнание на Луцифер и змията, което е било изправено и по
тиснато посредством воля, морал и дисциплина, чието поддържане
е изключително трудно. Следователно големият дар, който Мойсей
оставя на своя народ, е чувството за вина. С изгряването на негова
та личност на хоризонта на историята изгрява и понятието за морал,
а заедно с него и призивът за вътрешна промяна.
Ако разгледаме Десетте Божии заповеди от позицията на езоте-
ричната доктрина, най-голямо впечатление прави начинът, по който
първите две от тях забраняват използването на образи в религиоз
ните церемонии и призовават египтяните да не се кланят на други
богове. Следвайки повелите на Авраам, Мойсей работи за създава
нето на нов вид религия, която слага край на практиките на по-ста
рите религии с техните сложни, изтощителни церемонии, оглуши
телния звук на цимбали, заслепяващите облаци пушек и страхови-
тите говорещи идоли. Целта на старата религия е да омаловажи ро

лята на съзнанието. Поклонниците й получават достъп до света на
духовете, но по неконтролируем начин, чрез задушаващите и хао
тични видения на последователите на Озирис. Мойсей е твърдо ре-
шен да изкорени всичко това и да го замени с по-сдържаното и по-
съзнателно общуване с божественото начало.
Чрез тази забрана върху идолите (образите) Мойсей всъщност
способства за създаването на условия за зараждането на абстракт
ната мисъл.
Десетте Б ожии заповеди и останалите закони от „Изход“ и „Вто-

розаконие“ съставляват официалното учение на Мойсей. То е за всич
ки хора. Според езотеричната традиция обаче едновременно с пуб
личните си послания той обучава седемдесетте старейшини на каба-
лата - тайната, мистична доктрина на юдаизма. Кабалата е една от
основните световни религии, към чиито отделни аспекти ще се връ
щаме нееднократно.
В никакъв случай няма да опетним името и учението на Мойсей
или кабалата, ако подчертаем, че те произтичат от по-стара тради
ция - от мистичната система на числата, с която си служат египтя
ните. За съжаление останките на Древен Египет не съдържат дълги
те редици математически изчисления, каквито очевидно са правени,
но образците на египетското изкуство са съхранили прекрасно тях
ното виждане за висшата математика.
Например окото на Хор често е представяно като гадателско око,
което, както днес знаем, е съставено от определен брой йероглифи,
символизиращи обикновени дроби, чиято сума е равна на 63/64. Ако
разменим местата на числата и разделим 64 на 63, получаваме оно
ва, често наричано „най-великата тайна на египтяните“ - число, из
вестно като запетайката на Питагор.
Изключително сложните числа като запетайката на Питагор,
пи и фи (наричано понякога „златното сечение“), са познати като
ирационални числа. Те лежат дълбоко в структурата на физичната
Вселена и именно поради това египтяните са ги определяли като
водещите принципи на съзиданието, въз основа на които материя
та изтича от Космическия разум.
Днес учените са единодушни, че запетайката на Питагор, пи и
златното сечение, както и свър

заната с тях числова редица на
Фибоначи, са универсални кон
станти, които описват сложни
модели в астрономията, музика
та и физиката. Например числа
та на Фибоначи са поредица, в
която всяко число е сумата от
предхождащите го две. Именно
Гадателското око като поредица
на тази основа се градят и спи от дроби.
ралите. А те изобилстват в при-
родата във формата на спираловидните галактики, амонитите или в
подредбата на листата върху растителното стъбло.
Според свещения идеализъм човешката фигура е микрокосмос на Вселената.

Божествените пропорции се откриват не само в галактиките, но и в човешкото
тяло. Р. А. Швалер де Любиц прекарва 15 години от живота си на терен, просле
дявайки божествените математически пропорции на Храма в Луксор. Благодаре
ние на него става ясно, че ритуалното поставяне на основния камък и освещава
нето на храма се нарича „Церемония на отдаване на дома на неговия господар“.
Той доказва, че и в хиндуизма изграждането на храм във формата на човешко тя
ло е магически процес. Смятало се е, че ако надзирателят на строежа на храма
допусне грешка в конструкцията на конкретна част от постройката, ще бъде
сполетян от болест или травма в съответната част на собственото си тяло.
За египтяните тези числа са носели и скритите хармонии на Кос

моса, поради което са ги включвали като пропорции в изграждането
на своите пирамиди и храмове. Смятало се е, че сграда, изградена
на тези принципи, трябва да бъде идеална. Че всяка зала, портал или
прозорец, съдържащи в себе си златното сечение, биха доставили
огромна наслада на човешкия дух.
Великите храмове на Египет изобилстват на растителни форми
- например колоните във формата на папур от големия хипостил на
Карнак. Ала главната цел на всеки египетски архитект и строител е
била претворяването на растителния живот, който дава пропорции
те на човешките крайници, растителния живот, който извива ребра
та и ги кара да се огъват съобразно една перфектна математическа
формула. Най-важното в случая обаче е, че египетските храмове са
били строени точно по този начин, тъй като боговете вече не били в
състояние да обитават тела от плът и кръв.
В този смисъл храмът се превръща ни повече, ни по-малко в
тялото на бога. Духът на бога обитава растителното и животинско
то тяло, въплъщавано от самия храм - точно както човешкият дух
обитава своите растителни и материални тела.
А рхитектурното наследство на евреите е нищожно в сравнение

с това на египтяните. Мистичното им учение за числата е достигна
ло до нас не толкова чрез постройките им, колкото чрез езика в кни
гите на Мойсей.
Водещата книга на кабалата е „Зохар“. В същността си тя е прос
транен коментар върху първите пет книги от Стария завет, тради
ционно приписвани на Мойсей. Според учението на кабалата светът
постепенно се материализира, а буквите и думите са средствата, чрез
които се случва този процес. Бог е създал света посредством създа
ването и пресъздаването на модели, базиращи се на буквите от ев
рейската азбука. Следователно еврейските букви притежават маги
чески свойства, а моделите, които сформират в светите писания, раз
криват не само цели нива, а по-скоро безбрежни пространства от
скрити значения.
В четиринадесета глава на „Изход“ се съдържат три стиха - 19,
20 и 21, - всеки от които се състои от 72 букви. Ако тези стихове се
изпишат вертикално, така че 72-те букви да се подредят в колони, то
тогава изчитането на всяка от колоните разкрива тайните 72 имена

на Бога.
Всяка еврейска буква има числова стойност. Например „Алеф“
- първата буква от еврейската азбука или еврейското „А“, е равна на
едно. „Бет“ е две и т.н. Връзките са изключително сложни. Еврейс
ката дума за „баща“ има нумерологична стойност 3, а думата за
„майка“ - нумерологична стойност 41. А думата за „дете“ е равна
на 44, което е сборът между стойностите на „майка“ и „баща“. И
става все по-сложно и заплетено. Нумерологичната стойност на ев
рейската фраза за Райската (Едемската) градина е 144. Нумероло
гичната стойност за Дървото на познанието е 233. Ако разделим
233 на 144, се приближаваме изключително много - четири знака
след запетаята - до
стойността на злат
ното сечение „фи“.
Редица матема
тици по света са пос
ветили десетилетия
от живота си за про
учване на послания
та, закодирани в тек
стовете от Петокни-
жието, тоест петте
книги на Мойсей.
Похвално е усърди
ето на Вицтум, Рипс
и Розенберг, чиято
цел е разгадаването
на транскриптивни-
те кодове с помощ
та на равноотстоящи
последователности
от букви. В публику
ваните резултати съ
зираме имена на ня
кои постбиблейски
исторически фигури
от еврейските лето- Хипостилната зала в Карнак.
212 АЖонатан 5лек
писи, ала засега не са открити никакви твърдения, никакви последо

вателности от изречения или изобщо каквото и да било друго, което
би могло да се разчете като послание. И макар да не е моя работа да
издавам подобни тайни, позволявам си да отбележа, че един статис
тик от Кеймбридж наскоро ми показа резултата от своя метод за
прилагане на някакъв невероятно сложен „код с прескачане“ - код,
чиято валидност бе доказана и от кеймбриджки професор по мате
матика. Фрагментите, които зърнах, напомняха доста на псалмите.
Представете си какво ли би било, ако в текстовете, с които днес
разполагаме, е закодирана цяла нова книга! Или дори поредица от
книги! Дали тогава всяка от тях също ще съдържа и други семан
тични нива? Постижение от подобен характер е отвъд пределите на
обикновения човешки интелект.
Съвсем наскоро едно окултно общество проведе изследвания вър
ху творчеството на Йохан Себастиан Бах, оставил на света някои от
най-хубавите музикални произведения. Та стана ясно, че великият
композитор е заложил буквена стойност на всяка една нота в някои
от творбите си. Благодарение на това музиката на Бах реди тайни и
послания, сходни на псалми. Дали пък и това не надскача възмож
ностите на нормалния човешки интелект?
В езотеричните кръгове езикът, който посветените зареждат с
десетки поднива на значение, се нарича Зеленият език или Езикът на
птиците. Смята се, че на него са писали не само Рабле и Нострада-
мус, които са учили по едно и също време в университета на Монпе-
лие, но също така и Шекспир. Дори Вагнер намеква за това явление,
напомняйки, че Зигфрид е научил езика на птиците, като е изпил
кръвта на дракон.
И докато сме на тази тема, позволете ми да изкажа една безумна
хипотеза. Защо да не е възможно ние открай време да си разговаря
ме на Зеления език? Защо да не е вероятно единствената разлика
между нас и великите адепти на тайното познание (например Шекс
пир) да е това, че те го правят съзнателно?
З игмунд Фройд е бил голям почитател на кабалата. Както скоро

ще разберем, това учение оказва изключително влияние върху не
говата научна мисъл. Но той за съжаление греши, когато твърди, че
египетският фараон Ехнатон е източникът на Мойсеевия монотеи
зъм. Вече е известно, че Мойсей идва първи в хронологията на ис

торията. Освен това схващанията на Ехнатон за монотеизма се ха
рактеризират с някои неуловими, но опасни различия в сравнение с
тези на Мойсей.
В апогея на египетското Ново царство управлението на бащата
на Ехнатон - Аменхотеп III, като че ли сигнализира една нова ера,
ера на още по-утвърден мир и просперитет. И макар тя да не успява
да съперничи по достижения с тези от времето на Голямата пирами
да, епохата на Аменхотеп III става свидетел на строежа на едни от
най-величествените храмове на древния свят. След като ражда три
дъщери, царица Тейе (Тий, Тейя) дарява Аменхотеп със син. Вероят
но защото е толкова дълго чакан, вероятно защото донякъде е било
пределно ясно, че на баща му не му остава още много живот, мом
чето, което впоследствие ще се превърне във фараон Ехнатон, е от
гледано в пределите на храма и израства с чувството за космическа
мисия.
Ехнатон идва на белия свят с генетичен дефект, който му прида
ва странен, хермафродитен, дори извънземен вид - женски бедра и
издължено лице, което спокойно би могло да бъде и неземно, дошло
сякаш от света на духовете. За съжаление обаче този дефект води и
до появата на различни симптоми на психическа нестабилност - ма
ния, халюцинации, параноя. Комбинацията от всички тези фактори
няма как да не е допринесла за някои от предприетите от него дейс
твия, заплашващи да покосят още в зародиш напредъка на човешка
та еволюция.
За разлика от Вавилон, където царете управляват напълно неза
висимо от жреческите касти, фараоните на Египет управляват под
егидата на жреците. Точно поради тази причина популярното тълку
вание за революцията на Ехнатон, което я определя като акт на ра
дикален индивидуализъм, е изначално погрешно. Началото на влас-
тването на Ехнатон съвпада с началото на поредния сотически ци
къл. Това е един от най-великите астрономически цикли, които спо
ред жреческата теология формират историята.
Един сотически цикъл обхваща 1460 слънчеви години. Според
египетската митология всяко ново начало на този цикъл се ознаме
нува от завръщането на птицата Бену - феникса, възвестяващ раж
дането на нова епоха и нови съдбини. А когато Ехнатон разпорежда
закриването на най-величествения храм на света - този в Карнак, и
паралелно с него основава нов център за поклонение и столица, раз

положена на средата на пътя между Карнак и Гиза, това не е някакъв
каприз на ексцентрична персона, а посветен в тайното познание вла
детел, който смята, че изпълнява своята космическа мисия. Така Ех-
натон се подготвя да посрещне завръщащата се птица Бену през
1321 г. пр.Хр.
Първият акт е изграждането на нов храм на Атон - бога на слън
чевия диск. В огромния външен двор на новия храм на Ехнатон,
точно в средата, е издигнат обелиск, на чийто връх е поставен камъ
кът Бенбен - мястото, на което трябва да кацне легендарният фе
никс. Следващият му акт, в който е подпомогнат и от майка си, ца
рица Тейе, е да построи нова столица на Египет - Ахетатон, и да
прехвърли цялата държавна машина в него посредством баржи. Ех
натон като че ли иска да помести самата Земя на оста й.
И след тези първи стъпки Ехнатон обявява, че всички останали
богове всъщност не съществуват, че Атон е едничкият истинен и
единствен Бог. Това е монотеизъм почти в съвременния смисъл на
думата. Фараонът забранява преклонението пред Изида, Озирис и
Амон Ра. Храмовете им са сринати или затворени, а популярните
им чествания - заклеймени като суеверия и ерес. Във всички тези
реформи на Ехнатон има като че ли нещо ужасяващо за съвремен
ната чувствителност. Точно както и съвременният монотеизъм, и
този на Ехнатон има изцяло материална основа.
Монотеизмът по дефиниция отрича всички останали богове и в
преобладаващата си част слага клеймо и върху духовете и другите
форми на безтелесен интелект. Така по съдържание монотеизмът
клони към материализъм в смисъл такъв, че като цяло отрича пре
живяванията на духовния свят, а както вече разбрахме, именно
тези преживявания са смисълът и същността на духовността.
Ехнатон въздига в божествен ранг физическото слънце, опре
деляйки го като източник на всички добрини по света. В резултат на
този нов религиозен подход изкуството от времето на Ехнатон изос
тавя йерархизирания формализъм на традиционното египетско из
куство с многобройните му рангове божества. Новите произведе
ния излъчват натурализъм, който е напълно разбираем за нашата
чувствителност. До нас са достигнали някои от неговите красиви
химни към Атон, които забележително напомнят бъдещите псалми
на Давид. „Колко многолико е твоето съзидание! Ти създаде света
според твоето желание - всички люде, добитък и дивите животни!“

- заявява Ехнатон. „Колко безбройни са делата ти! - пее Давид. - Ти
създаде всичко с толкова мъдрост! Целият свят е пълен с твоите
създания!“
Но зад цялата красота на поезията, зад безспорната интелигент
ност и модернизъм на подхода, се таи лудостта на маниака. Като заб
ранява всички други богове и се обявява за единствения проводник на
мъдростта и въздействието на Атон върху земята, фараонът всъщ
ност прави излишна жреческата каста.
Макар да се провъзгласява за фокус на цялата религиозна практи
ка, Ехнатон се оттегля все по-навътре в лабиринта от вътрешни дво
рове на своя палат заедно с красивата си съпруга Нефертити и техни
те обични деца. Играе е младото си семейство, композира химни и
отказва да чуе каквито и да било лоши новини за бунтове сред народа
или за въстания в колониите, които застрашават върховенството на
неговата страна.
Както и може да се очаква, разривът идва отвътре. Петнадесет
години след възкачването му на трона най-любимата му от всички
дъщери умира, въпреки множеството молитви, отправени към Атон.
А после умира и жената, която неизменно го е поддържала - майка
му Тейе. А Нефертити загадъчно изчезва от дворцовите хроники.
Две години по-късно жреците организират заговор и убиват Ехна
тон, след което поставят на трона малкото момче, което светът днес
познава като Тутанкамон.
Първата задача на жреците е да възстановят Тива. Ахетатон, сто
лицата на Ехнатон, скоро се превръща в призрачен град, а всеки
паметник, издигнат в негова чест, всяко споменаване на името му в
текстове и надписи, са безмилостно и систематично изтрити.
Някои съвременни коментатори възприемат Ехнатон като про
рок, едва ли не като светец. Както разбираме от Мането, египтяни
те помнят властването му като събитие, повлияно от Сет. А Сет е,
разбира се, Сатаната - великият дух на материализма, който не се
уморява да работи с цел унищожаването на истинската духовност.
И ако неговият пратеник Ехнатон бе успял да обърне още тогава
човечеството към материализма, то тогава 3000 години на бавно и
стабилно израстване на човешкия дух, както и множеството качес
тва, които еволюират заедно с него, щяха да бъдат безвъзвратно
изгубени за нас.
М акар да не достига до нас в с ъ щ о т о добро състояние, на което

се радват днес древните египетски храмове, надали има друг храм,
разпалващ толкова силно човешкото въображение, колкото Храмът
на Соломон.
Историческата реалност на цар Саул е отдавна доказана, благо
дарение на споменаването му в писмата на царете, васали на Ехна-
тон. Те лоялно продължавали да му изпращат доклади за всички мес
тни събития. Името на Саул в тези писма фигурира като „Лабия“,
цар на „Хабиру“. Въз основа на съпоставителния анализ с летопи
сите на съседните култури, вече можем да твърдим, че Давид - „Та-
дуа“ - е първият, който обединява племената на Израил в едно цар
ство. Прави го още с възкачването си на трона на Йерусалим през
1004 г. пр.Хр., което ще рече точно по времето на Тутанкамон. Да
вид полага основите на огромен храм в Йерусалим, но умира, преди
да го довърши. Така тази задача се пада на неговия син, който е ми-
ропомазан за цар през 971 г. пр.Хр.
Преди преизчисленията на Дейвид Рол и неговата Нова хроно
логия се смяташе, че Соломон, ако изобщо е бил историческа лич
ност, е живял през желязната епоха. Тази концепция създаваше ог
ромни проблеми, тъй като археолозите така и не успяваха да откри
ят в този исторически пласт доказателства за богатството и големи
те строителни проекти, с които той е прочут. Пренасочването на
Соломон към бронзовата епоха се оказа перфектно. В съответните
археологически пластове веднага се откриват останки от архитекту
ра във финикийски стил, която издава почерка на великия архитект
Хирам.
Обществената памет пази спомена за Соломон като образец за
величие и мъдрост, а тайното познание допълва към тези негови
качества и длъжността му на маг, владеещ демоните. Според тайни
те традиции на масоните, за които разбираме от една реч на кавалер
Майкъл Рамзи от 1736 г., Соломон е записвал своето магическо поз
нание в тайна книга, която впоследствие е била положена в основи
те на Втория храм на Йерусалим.
Еврейските предания описват времето на Соломон като прек
расно - златото и среброто в него са били нещо толкова обикнове
но, колкото са били и камъните по улиците. Ала тъй като до този
момент евреите, номади по природа, не притежават опит и тради

ции в изграждането на храмове, Соломон решава да избере за архи
тект на своя проект финикиеца Хирам Абиф. И ако въз основа на
мерките, които ни предоставя Старият завет, сградата изглежда не
по-голяма от енорийска църква, то по отношение на украсите и ор
наментите тя безспорно няма прецедент.
Точно в средата на храма е разположена Светая светих със зла
тен обков и инкрустация от скъпоценни камъни. Предназначение
то й е да съхранява Свещения кивот, съдържащ скрижалите на Мой
сей - Десетте Божи заповеди. Херувимите, протегнали над него
крила, са, както вече видяхме, символи на съзвездията на зодиака.
В четирите ъгъла на олтара е имало четири рога, олицетворяващи
Луната, а златният седмовръх свещник е, естествено, символ на
Слънцето, Луната и петте главни планети. Колоните Йаким и Боаз
измервали пулса на Космоса. Били разположени така, че да беле
жат двете точки от издигането на Слънцето по време на равноден
ствията. А според еврейския историк Йосиф Флавий, както и по
думите на Климент, пръв епископ на Александрия, на върховете
им били поставени „орарии“ - механични макети на движенията
на планетите. Библейският текст на няколко места разказва за изо
билието от гравирани нарове. Жреческите роби били украсени със
скъпоценни камъни, представляващи Слънцето, Луната, планети
те и съзвездията - единствените скъпоценни камъни, които се спо
менават конкретно, са смарагдите.
Най-забележителният елемент на храма обаче е бил море - спо
ред Корана фонтан - от разтопен месинг. И отново, както и с лятата
бронзова змия, прикована за жезъла на Мойсей, и това изображение
на претопяването би трябвало да ни постави нащрек за тайни цере
монии, посветени на трансформацията на човешката психика.
Главният майстор Хирам наема цяло братство зидари, за да осъ
ществи плановете си. Класифицира ги в три степени: чираци, калфи
и майстори. В тази йерархия съзираме една идея за братство, която
с течение на времето ще надскочи стените на строго езотеричните
общества, за да трансформира цялостно организацията на общест
вото. А разказът за убийството на Хирам Абиф е показателен за
това, как нещата понякога могат и да се объркат.
Според някои от тайните общества между Соломон и Хирам е

съществувало негласно съперничество. Разказва се, че Савската ца
рица е посетила Соломон, но нямала търпение да се запознае с мъ
жа, създал толкова чутовен храм. А когато усетила погледа на Хи
рам Абиф върху себе си, почувствала необяснимо вълнение. Тя по
питала Хирам как е успял да свали красотата на небесата долу на
земята чрез архитектурата на този храм. Той отговорил, като вдиг
нал високо Тау кръст (кръст във формата на буквата „Т“). И момен
тално всички работници започнали да се стичат към вътрешността
на храма като трудолюбиви мравки.
Тук отново се сблъскваме с образа на насекомото. Талмудът и
Коранът пазят текстове, в които се разказва, че храмът е бил пост
роен с помощта на мистериозно насекомо, наречено „Шамеер“, ко
ето можело да дяла камъни. Както и при изображението на пчелния
кошер, така и тук се сблъскваме със символ на духовните сили, ко
ито Хирам очевидно е бил в състояние да контролира.
Трима от работниците на Хирам обаче изпитвали огромна за
вист към него заради силите, които притежавал. И решили, че на
всяка цена трябва да ги узнаят. Причакали го в края на работния
ден, в момента, когато излизал от храма. След като той многократ
но отказал да разкрие тайните си, те го убили. Легендата разказва,
че някои от тайните, които умират с Хирам, така и не могат да бъдат
възстановени, както и че тайните, предавани в мистичните школи и
общества оттогава насам, са нищожни в сравнение с тези на майс
тор Хирам.
В разказа за изгарящата страст на Савската царица и за Тау кръста
се съдържа безсъмнено и сексуален елемент. Ала за да се опитаме
най-малкото да проумеем характера на тайните на Хирам, както и
предвид астрономическите елементи в дизайна и орнаментацията
на храма, се налага да се запитаме накъде точно е бил ориентиран
той? За отговора на този въпрос се трудят двама независими изсле
дователи масони - Кристофър Найт и Робърт Ломас.
Първото сведение, от което решават да тръгнат, е фактът, че
Хирам произхожда от Финикия - държава, чието водещо божество е
Астарта (или Венера). Към тази идея насочват и наровете, които са
водещи декоративни детайли от украсата на храма, както и смараг
дите. Както знаем, наровете са плодовете на Венера, а смарагдите -
нейните скъпоценни камъни.
Според Климент Александрийски завесата, която отделяла Све-

тая светих от останалата част от помещението, му придавала фор
мата на петолъчна звезда. Пентаграмът открай време е водещият
символ на Венера, тъй като пътят, който Венера изминава по еклип-
тиката си в своя осемгодишен цикъл - пет появи в утрешното небе и
пет във вечерното, образува звезда с пет лъча. Тя е единствената
планета, която с движението си чертае абсолютно равномерна фи
гура. Тази фигура понякога се нарича пентаграм, понякога петолъч
на звезда, а в други случаи, както скоро ще разберем при запознан
ството си с розенкройцерите, се вижда и като петолистното цвете -
розата. Освен че е символ на Венера, пентаграмът е най-значимата
геометрична фигура, тъй като, както разкрива в книгата си за бо
жествените пропорции и Лука Пачиоли, учителят по математика на
Леонардо да Винчи, във всеки неин елемент ее въплъщава златното
сечение.
Но това не е всичко. Свещената геометрия оперира не само във
времето, но и в пространството.
Пет цикъла на Венера от 584 дни са равни на точно 8 слънчеви
години. Което означава, че съотношението между един цикъл на Ве
нера и един на Слънцето е точно 1,6. Срещали сме това число и
преди. Това е началото на златното сечение - едно от ирационални-
те магически числа, които описват материалните еманации на Кос
мическия разум. Според древната тайна доктрина това просмукване
на материята от съзнанието се контролира от планетите и звездите.
Асоциациите, свързани с Венера, се множат - едно измерение
води към друго, подобно на непрекъснато изникващите вселени на
съвременната наука. Съществуват много и противоречиви теории
за етимологията на името „Йерусалим“. Една от тях гласи, че ори
гиналното име на града е било „Уршалем“, където „ур“ означава
„основан от“, а „Шалем“ е едно от древните имена на Астарта (Ве
нера) при вечерната й поява. Ложите в масонската традиция са мо
делирани по образец на Храма на Соломон. Петолъчната звезда на
Венера е главният елемент, поставен над церемониалния стол на
Великия майстор, а посветените се поздравяват с братската пето
лъчна церемониална прегръдка. Ложите съдържат капандури, под
редени по такъв начин, че през определени ключови дни през тях
нахлува светлината на Венера. Всеки майстор масон се вдига за пов
торно раждане с лице към светлината на Венера на равноденствие.
Изхождайки от идентификацията на Венера с Луцифер, тези асо

циации изглеждат на пръв поглед доста притеснителни. Но да не
забравяме, че според учението на езотеричното познание Луцифер е
необходимото зло. Човешката способност за мислене е изкована бла
годарение на баланса между Венера и Луната, а Луната, както вече
видяхме, също заема водеща позиция в интериора на олтара.
Мисията на Соломон е да поведе човечеството надолу, към мра
ка на материалния свят, като същевременно поддържа жив пламъка
на духовността. Именно това е мисията, която поема и масонството
през XVII в. - в зората на модерната епоха на материализма.
Легендите за Соломон отекват и на далечните Британски остро

ви. Съвременният академичен свят като че ли споделя гледището,
че ако легендите за Артур изобщо имат историческа основа, то тя се
корени в същите онези „мрачни времена“, последвали оттеглянето
на римляните от Британия. Предлага се дори хипотезата, че истори
ческата личност зад легендарния образ на Артур е Оуейн Дантоуин
- уелски военачалник, който побеждава саксонците в битката при
хълма Бадон през 470 г. Ако приемем това за вярно, името „Артур“
е по-скоро титла, означаваща „мечката“.
Истината е доста по-различна. Крал Артур е действителна лич
ност. Живял е в Тинтагел малко по-рано от Соломон - някъде през
1100 г. пр.Хр., когато миролюбивите земеделски общества на Бри
тания от бронзовата епоха са прегазени от по-милитаристично нас
троените народи, представители на желязната епоха. Духовният нас
тавник на Артур - Мерлин, магьосникът от гората Келидон, е пос
ледният от епохата на каменните кръгове. Той помага на Артур да
поддържа слънчевите мистерии живи. Самият крал Артур е слънчев
крал, обграден от дванадесетте рицари на зодиака и женен за Венера
- Гуиневир е келтският вариант на името Венера. А короната му е
всъщност коронната чакра, чиито пламъци водят народа му така,
както Соломон повежда своя народ надолу към мрака.
Тринадесета глава
Разум и възнесение
Илия и Елисей • Исая • Езотеричният
будизъм • Питагор • Лао Лзъ
Със смъртта на Соломон идва и краят на обединеното царство

на Израил. Възниква нова институция, наречена Пророците. Зада
чата им била да съветват царете, но (за разлика от взаимоотноше
нията между Мелхиседек и Авраам или Мерлин и Артур) тяхната
роля в Израил е по-скоро противоречива и дори подмолна.
Пророците говорели неудобни и неприемливи неща, които ни
кой не искал да слуша. Непрекъснато опявали и нареждали. Често
хората (с пълно основание) ги мислели за луди.
Най-дивият сред диваците бил Илия. Самотник и чудак, с вид на
скитник, с протрита мантия и кожен колан. Подобно на Заратустра
той също предпочитал да отвръща на огъня с огън. Получил указа
ния от Бога да живее в пустошта и да пие вода от близкия поток.
Хранели го гарваните. Образът на гарвана подсказва, че Илия е бил
посветен в тайното учение на Заратустра. Гарванът е една от степе
ните на инициация в неговите мистерии. Тогавашният цар на Изра
ил - Ахаав, се оженил за Йезавел и започнал да издига олтари на
Баал (ханаанския вариант на Сатурн - Сатаната).
Илия излязъл в битка срещу пророците на Баал и ги победил,
като стоварил върху главите им небесния огън. При друг случай
отново призовал небесния огън, за да пребори войниците, които Йе
завел изпратила, за да го заловят.
Илия е човек с гореща кръв, същински гръмовержец, пророкът,
който живее най-близо до границите на лудостта. Носят се удиви
телни легенди за неговата харизма: за невероятните му ясновидски
способности, за това, как успял да прочисти водата в един натровен

кладенец, да накара желязна лодка да заплава в морето, как изцерил
прокажен. Разказва се и друга, още по-странна история - как веднъж
съживил едно малко момче, като легнал отгоре му, за да му вдъхне
част от духа си. А после, когато пак му се наложило да побегне към
пустошта, той го направил, за да спаси живота си, както и да се доб
лижи до Бога. Така се озовал навръх планината в разгара на вилнее
ща буря. Няма нищо по-лесно от това, да си го представим как и той
вилнее срещу бурята - уникална комбинация между крал Лир и Глу
пака.
Накрая се стоварил изтощен на земята и заспал под едно хвой
ново дърво. Присънил му се ангел. А после, докато все още царял
непрогледен мрак, той се заел да изкачи планината Хорив в търсене
на Бога - така, както го посъветвал ангелът. Не щеш ли, извил буен
вятър, който разтърсил самата планина. Илия обаче знаел, че Бог
няма нищо общо с този вятър, затова се стегнал и успял да намери
убежище в една пещера. Внезапно ярка светкавица ударила скалата
точно пред входа на пещерата. Извила се гръмотевична вихрушка
от огнени искри, която изтръгнала цялата растителност наоколо и я
стоварила пред входа. Илия се оказал в капан, но все тъй бил уве
рен, че Бог няма нищо общо с този огън.
Минало известно време и бурята, и огънят утихнали. Настанало
утро, а с него се възцарили мир и тишина. На небосклона изгряла
Зорницата и точно тогава Илия доловил все още тихия глас на Бога.
Въпреки иначе пламенния си темперамент и често възмутител
ната, невъзможна персона, Илия е всъщност пророк на новия вътре
шен свят. В света на езотеричното той представлява проекция на
Мойсей от времето, когато чува странен глас насред горящия храст,
но излъчването на Илия е по-укротено, почти подсъзнателно. Илия
е символ на новата реалност, която е изгубила непосредствената
връзка с божественото и сега, за да си я възвърне, се налага да слу
ша изключително концентрирано, да си изработи строга умствена
дисциплина и да се научи да насочва съзнанието си, за да го различи.
За да схванем обаче истинското значение на мисията на пророк
Илия, се налага да проумеем смъртта му. А за да сторим това, се
налага да отскочим набързо до Индия.
Съществуват редица свидетелства за индийски адепти, които са
в състояние само с едно усилие на волята да се дематериализират и
после отново да се материализират. В прекрасната ,,Автобиогра

фия на един йога “на Парамаханса Йогананда, публикувана за пър
ви път през 1946 г., авторът разказва как веднъж той трябвало да се
срещне със своя духовен учител - Шри Юктесвар, на местната же
лезопътна гара, обаче получил телепатично послание да не ходи там.
Учителят му бил възпрепятстван. Така ученикът останал в хотела
си, за да чака. Изведнъж прозорецът, който гледал към улицата, се
изпълнил с ярка светлина, и пред него се материализирал учителят
му. Обяснил му, че не е привидение, а човек от плът и кръв, и че бил
получил божествена заповед да предаде на ученика си това изклю
чително рядко преживяване. Парамаханса Йогананда докоснал поз
натите сандали, изработени от оранжево платно и стегнати с въже.
Почувствал и робата в цвят охра на неговия учител как погалва тя
лото му.
Пророк Илия не само притежавал този рядък Божи дар. Той до
ри го усъвършенствал до следващото ниво. Научил се как само със
силата на волята да напуска тялото си и после отново да се пре
ражда.
Народната мъдрост твърди, че умирайки, ние не вземаме нищо
със себе си. Но според тайната доктрина не е точно така. Великият
адепт на XX в. Георгий Иванович Гурджиев казва, че онова, което ни
е необходимо за оцеляването ни като съзнателни същества в отвъд
ния живот, е същото, което ни е необходимо, за да се превърнем в
господари на себе си в този.
В края на живота си Илия е отнесен в небесата от огнена колес
ница. Следователно подобно на Енох и Ной пророкът не умира в
обичайния смисъл на думата. Той се присъединява към братството
на възнесените учители, които по принцип остават невидими, но по
някога, във времена на големи промени или кризи, се връщат на
земята. Според учението на кабалата колесницата, чрез която Илия
се възнася към небето, се нарича „меркаба“. Великите адепти са в
състояние да работят върху растителното си тяло така, че то да не
се разгради след смъртта им. По този начин те помагат на извисява
щия се дух да съхрани някои аспекти от съзнанието, които по прин
цип са възможни единствено по време на земния живот. Посветени
те познават тайни техники, чрез които кристализират фините енер
гии по начин, възпрепятстващ разсейването им.
По-нататък ще видим, че християнските богослови наричат тази
същата колесница „възкресено тяло“. В мига, в който пророк Илия

се възвисява, мантията се плъзва от гърба му и пада надолу, за да
бъде поета от Елисей, когото Илия е избрал за свой приемник. По
някакъв мистериозен начин процесът на предаването на мантията
прехвърля върху Елисей и част от силите на Илия. (Ще се върнем
към този процес, когато стигнем до живота и делото на Уилям Шек
спир.)
В живота на Елисей обаче съществува огромна доза двойстве
ност. По едно време дори самият Илия като че ли се опитва да се
откаже от него. Пророкът тръгва бързо напред, а когато Елисей го
настига, Илия казва: „Връщай се! Какво съм ти сторил?“ Да не би да
долавя нещо у Елисей, което все още не може да определи? Факт е,
че когато след време една момчешка банда се присмива на Елисей
заради плешивостта му, новият пророк използва силите си, за да
повика от гората две мечки, които тръгват към децата и ги убиват.
Човек остава с впечатлението, че приемникът на Илия продължава
да живее в смъртна схватка с Баал.
Две столетия по-късно, в епохата на късните пророци, възниква
ново, трансцедентално разбиране за хода и посоката на Вселената.
Заражда се идеята за Божията милост, която отнема голяма част от
войнствеността на пророците. През 550 г. пр.Хр. Исая възвестява:
„Людете, които ходеха в тъмнина, видяха голяма светлина. ...Защо
то ни се роди Дете, Син ни се даде, и управлението ще бъде на рамо
то му, и името му ще бъде: Чудесен, Съветник, Бог всемогъщ, Отец
на вечността, Принц на мира!“ („Исая“, 9:2-6).
Именно от това пророческо усещане за история се ражда и поня
тието за милостта. Царете на двете царства и народите им не успя
ват да сторят онова, което се изисква от тях. Те тънат в разврат и
упадък, а земята им опустява. Но по Божията милост насред пус
тошта се показва едно живо коренче. Това дава основание на проро
ците да видят Божията милост в действие, при това още в собстве
ния им живот. Съзират я и на военно, и на политическо ниво - във
възхода и падението, и в повторния възход на собствените си царс
тва. Поради това те неизменно пророкуват повторенията на събити
ята от великите космически цикли на историята.
За поклонниците на Баал обаче цикличността не съществува. Тях
ната върховна цел е властта и упражняването й. Вярват, че ако из
пълняват правилните религиозни церемонии - жертвоприношения
Възнесението на пророк
Илия. Гравюра от
Библия от XIX Век.
и магически ритуали, ще принудят боговете си да изпълняват всяка

тяхна прищявка.
Исая не закъснява да обори тази гледна точка. Обяснява на на
рода си, че Йахве им е показал милостта си, като е избрал точно тях,
като им е дал сили да се подчиняват, като ги е пречистил от грехове
те им, като ги е спасил, когато са били под ярем, и чрез обещанието
да им върне предишната слава, въпреки че те изобщо не я заслужа
ват. Милостта на Йахве не може да бъде нито наложена, нито купе
на, нито спечелена. Исая подчертава, че Божията любов се дава на
пълно безвъзмездно и свободно.
Веднъж разбран и проумян, ще бъде просто въпрос на време
този вид божествена любов да открие ново измерение на любовта
на едно човешко същество към друго. Исая предлага множество проз
рения както във връзка с историята, така и относно съдбините на
Израил: „И ще израсне пръчка из Йесевия пън“ („Исая“, 11:1).
226 ДЖонатан Блек
Има и интересно видение за края на историята, към което ще се

върнем по-нататък: „Вълкът и агнето ще се хранят заедно, а леопар-
дът ще лежи в краката на детето.“
Към 450 г. пр.Хр. традицията на пророците постепенно умира.
Както ще напише към края на XVI в. кабалистът равин Хайим
Витал, пророците след Агей, Захария и Малахия успяват да зърнат
само най-ниските нива на небесата. Последните думи от Стария за
вет отекват с пророчеството на Малахия, който предрича връщане
то на Илия, „за да обърне сърцето на бащите към чадата им, и сър
цето на чадата към бащите им“. Вероятно точно затова и до ден
днешен на Пасха вратата остава отворена, а за пророк Илия се отде
ля специално място на масата, с хляб и чаша вино.
По същото време в други части на света други забележителни

адепти разкриват нови измерения в човешкото съзнание и съдбини.
Великият дух на просветлението навлиза едновременно в няколко
различни умове и няколко различни култури.
В Лимбини, съвременен Непал, се ражда принц Сидхарта. До
29-ата си година той живее в богатство и разкош. Всяко негово же
лание се изпълнява, докато му омръзне, всичко, което се изпречи
пред погледа му, е радост и наслада за очите. Докато един ден прин
цът не напуска двореца и не зърва нещо, което никога досега не му е
било позволявано да вижда - един старец. Принцът е потресен. А
когато се оглежда, установява, че собственият му народ е болен и
умира.
Тогава решава да напусне двореца, а с него и съпругата, и детето
си. Целта му е да се опита да проумее цялото това страдание. В
продължение на седем години живее сред аскетите, но не успява да
открие каквото търси нито в йога сутрите на Пантанджали, нито в
наставленията на потомците на ришите. Когато става на 35, отива
на брега на река Неранджара и сяда под едно дърво бодхи, решен да
не мърда оттам, докато не разбере тайната на света.
След три дена и три нощи Сидхарта осъзнава, че животът е стра
дание, че страданието се причинява от желанието за земни блага, но
че всеки човек е в състояние да постигне освобождение от това же
лание. И човек не само може да постигне такава свобода, но и да
осъществи такава силна връзка с духовния свят, че никога повече да
не му се налага да се преражда. И по този начин да се превърне,

както става със самия Сидхарта, в Буда - „Пробуденият“.
Пътят към разбирането или просветлението е наречен от Буда
„Осмократният път“. Той включва правилната вяра, правилните
убеждения, действия, живот, намерения, мислене, съзерцания. За
съвременната западна чувствителност Осмократният път вероят
но изглежда непоносимо високопарно морализаторстване. Може
би изглежда и леко абстрактен, дори непрактичен. Но учението на
Буда има и езотерична страна и подобно на всички езотерични кон
цепции съдържа и семантичен пласт с конкретна, практическа на
соченост. Езотеричната философия учи посветените как да пости
гат психологическа трансформация, като с помощта на практичес
ки техники моделират човешката психология. А в случая с Осмок-
ратния път на Буда тези осем практически страни представляват
упражнения за събуждане на осем от шестнадесетте венчелистче-
та на гърлената чакра.
Този подход представлява исторически поврат в духовните прак
тики на посветените. Например ритуалите по посвещаване, провеж
дани в Голямата пирамида, изисквали кандидатът да бъде поставен в
дълбок сън, подобен на транс, след което петима посветени издига
ли растителното му тяло над физическото. После започвали работа
върху него - моделирали го, привеждали го във форми, способни да
възприемат словата от висшите нива, така че, когато растителното
тяло се връщало обратно във физическото и кандидатът се събуж
дал, той се раждал за нова, по-висша форма на живот. Ключовият
елемент в този тип церемонии е фактът, че по време на целия про
цес кандидатът е в безсъзнание.
А ето че сега последователите на Буда започнали да участват
съвсем съзнателно в собственото си посвещаване, съзнателно ра
ботейки върху собствените си чакри, като част от работата им включ
вала и воденето на нов, по-морален начин на живот, базиран на със
традание към всички живи същества. Но тъй като човеците ставали
все по-независими от света на духовете, възникнала опасността си
лите на отделния индивид да вземат връх над желанието му да вър
ши правилните неща и да ги използва мъдро и за добро. Възникнала
опасността злонамерените да се сдобият със свръхестествените си
ли, които идвали с посвещаването.
Освен това открай време е било възможно с подобни сили да се
сдобият и хора, които не са били ни

кога и в нищо посветени. Понякога
това се случвало вследствие на ня
каква дълбока травма през детство
то. В психиката се получава пробив,
през който неконтролируемо започ
ват да нахлуват духове. Някои от
съвременните медиуми са преживе
ли подобни тежки травми в своето
детство. Понякога пък хората се сдо
биват със сили чрез практикуване на
магия, която е или черна, или най-
малкото нехармонизирана с най-вис-
шите духовни цели - тъй както е в
истинските духовни школи, пазите
ли на истинските, древните тради
ции. Опасността се състои в това, че
един непосветен, пък бил той и доб
Според езотеричния будизъм Буда е
ронамерен, би се сблъскал с огром
духът на Меркурий. Следователно
няма нищо случайно в това, че
ни трудности в разпознаването на ду
келтите са наричали планетата ховете, с които е влязъл в контакт.
Меркурий „Будх“, което означава Целта на Осмократния път е ини-
„мъдро учение“. Фактът, че позата циацията като част от контролира
лотос, характерна за будизма, е ното и защитено морално развитие.
била позната и на келтите, се Щом си в състояние да контролираш
доказва от тази рисунка, открита света, значи би трябвало да можеш
в Иосберг, Норвегия. да контролираш и себе си.
Пърлената чакра е органът на духовната мъдрост. Тя свързва сър
дечната чакра с третото око. Във физиологията на посветения от
сърдечната чакра бликат потоци любов, минават през гърлената чак
ра и се насочват към чакрата на третото око, за да я осветят. И кога
то тази светлина се изсипе върху третото око, то се отваря като
цвете на слънцето.
Ехо от този подход към живота съзираме и в своето ежедневие.
Знаем, че когато гледаме някого с очите на любовта, забелязваме
добри качества, често оставащи невидими за останалите. И дори са
мо актът на съзерцаване на другия с толкова много любов е в състо
яние да извади наяве тези качества и да им позволи да разцъфтят.
Ако имате късмета да срещнете личност с фина душа, то тя или той

вероятно ще бъдат щастливи, усмихнати, смеещи се, държащи се
едва ли не като деца. И това е така, защото такива хора гледат на
цялото човечество с очите на любовта.
Когато умира, Буда постига своята върховна цел. От този мо
мент нататък от него вече няма да се изисква да се преражда. Ала
това ни най-малко не означава, че той напуска нашата история, как-
то ще разберем, когато стигнем до Италианския ренесанс.
П итагор е роден в китния и проспериращ в онази епоха гръцки

остров Самос някъде към 575 г. пр.Хр. - по същото време, когато
на Акропола в Атина полагат първите мраморни блокове.
Надали съществува друга личност, оказала по-голямо влияние
върху еволюцията на западната езотерична мисъл от Питагор. При
живе на него гледат като на полубог. Точно както и при Исус Хрис
тос, нищо от написаното от ръката му не успява да стигне до нас -
единствено шепа събрани сентенции, както и коментарите и разка
зите на неговите ученици.
Легендата разказва, че е обладавал силата да бъде на две места
едновременно; че бял орел му разрешил да го погали; че веднъж,
Ьудисткият император Ашока, внук на първия обединител на Индия, се възкачва

на трона през 2 73 г. пр.Хр. Когато в една битка изгубва над 100 000 свои
войници, той заклеймява завинаги войната и от този момент управлява чрез
блестящия пример на своята будистка духовност. Издига около 84 000 ступи
(светилища). Традиционната история го помни заради строежите на напоителни
канали,
градини. В езотеричната история
го знаят и като основател
на Деветте непозна
ти“ -тайно
общество, което
според мнозина
специалисти
продължава да
съществува и
в съвременна
Индия.
когато се обърнал към някакъв речен бог, тих глас му отвърнал от

водата: „Слава на теб, Питагор!“ Разказва се също така, че веднъж
срещнал група рибари, току-що излезли от морето без никакъв улов.
Та Питагор ги посъветвал да се върнат, където са били, и да хвърлят
мрежите си за последен път. И когато го сторили, уловът бил толко
ва голям, че едва не скъсал мрежите им.
Питагор е бил и лечител - обичал да рецитира части от Омир,
за които смятал, че имат особена изцелителна сила, тъй както по-
късно християнските мистици ще рецитират псалмите или „Еван
гелието на Йоан“. Използвал и целебната сила на музиката. Ран-
ногръцкият философ Емпедокъл разказва, че Питагор не само е
лекувал болните, но и подмладявал старите. Подобно на Буда бил
в състояние да си спомня миналите си прераждания, а някои дори
твърдели, че можел да си спомни цялата история на света, още от
самото начало.
Мъдростта и познанията му били плод на дългогодишни проуч
вания, на многократните инициации в мистичните школи. Посветил
22 години от живота си, за да изучава тайните на египетските жре
ци. Обучавал се и при магьосниците на Вавилон, както и при нас
ледниците на ришите в Индия, където все още съхранявали спомена
за великия чудотворец, наричан от тях Йаиванчаря.
Целта на Питагор е била да синтезира езотеричната мисъл от
целия свят, обединявайки я в изчерпателна концепция за Космоса -
онова, което Лайбниц, математик и кабалист от XVII век, ще нарече
вечната философия.
Според постулатите на идеализма, този етап от историята на све
та е повратен момент за човечеството. Великите идеи и мисли, кои
то са се процеждали от Космическия разум, вече били почти скрити
от материята, която някога целенасочено създали. А великата ми
сия на Питагор била да ги запише като теории и концепции, преди
окончателното им изчезване.
Някъде към 532 г. пр.Хр. върху Питагор се стоварва гневът на
Поликрат - деспотичния владетел на остров Самос. Мислителят е
принуден да избяга в изгнание, но то се оказва полезно за света, тъй
като, заселвайки се в Кротона, Южна Италия, той основава своя мал
ка общност (след която ще има още няколко).
Кандидатите за инициация в неговата школа били длъжни да пре
минат дългогодишно обучение, включващо странна диета от мак,
сусам и семена от краставица, див мед, нарциси и обелките на на

пълно изцеден морски лук. Питагор акцентирал и върху гимнасти
ката, разглеждайки я като начин за постигане на хармония между
трите човешки тела - материалното, растителното и животинското.
Освен това от кандидатите се изисквало да пазят пълно мълчание
години наред.
Питагор бил в състояние да дари учениците си с велики видения
от духовния свят, които впоследствие им тълкувал. От този негов
процес на обучение ще се родят математиката, геометрията, астро
номията и музиката.
В онази епоха за Питагор се смятало, че е единственото чо
вешко същество, в състояние да чуе музиката на сферите, възп
риемана като гама от различни тонове, всеки един от които се из
дава от седемте планети при движението им в космическото прос
транство. Безсъмнено твърдение от подобен характер звучи по-
скоро като мистични брътвежи. Но пък историята за начина, по
който той определил величините на първата музикална гама, зву
чи твърде правдоподобно.
Един ден, както си вървял през града, Питагор чул звук от нако
валня. Забелязал, че различните по размери ковашки чукове издават
различни звуци върху метала, който обработват. Когато се върнал
вкъщи, поставил една дъска насред стаята и закачил на нея тежести,
подредени във възходящ ред - по примера на различните големини
ковашки чукове. Чрез метода на пробите и грешките стигнал до из
вода, че музикалните тонове, които звучат приятно за човешкото
ухо, отговарят на различни тежести. След това изчислил, че тези
тежести се отнасят една към друга в строги математически пропор
ции. Именно благодарение на тези изчисления на Питагор днес раз
полагаме с музикалната октава, която разбираме и обичаме.
Едновременно с описанието на рационалния елемент на живота,
Питагор и неговите последователи започнали да формулират и едно
паралелно схващане, което никога до този момент не е било изгова
ряно - може би защото доскоро е било част от ежедневието на хора
та. Та ето как звучи то: животът може да получи рационално обясне
ние само донякъде. В живота съществува и голяма доза ирациона-
лен елемент.
Онази част от ученията на мистичните школи, отнасяща се до
рационалната страна на живота, ще помогне за построяването на
градовете, за развитието на науката и технологията, за поддържане

то на структурата и реда във външния свят. А ирационалното поз
нание ще си остане в границите на самите школи. Както сега, така и
тогава, разговорите за него извън стените на школите пораждали
враждебност и били крайно опасни. По този повод Плутарх казва:
„Човек, който е наясно е висшите истини, среща затруднения да при
еме насериозно „сериозните“ ценности на обществото. Вечността е
дете, което си играе.“
Точно в този момент на раждане на рационалната мисъл мис
тичните школи зачеват и нейната противоположност. Надали е слу
чайно, че личности като Питагор, Нютон и Лайбниц, помогнали най-
много на човечеството да постигне мир е реалността на физичната
Вселена, едновременно е това са крачели дълбоко в морето на езо-
теричната мисъл. И причината за това е пределно ясна - както тези
велики умове са прозрели, ако човек гледа на света колкото е въз
можно по-субективно (за разлика от обективния поглед, необходим
на науката), започва да различава доста по-различни модели. Пог
леднат обективно, животът може да бъде и рационален, и обект на
действията на природните закони. Но преживян субективно, той без
спорно е ирационален.
Така, съзнателно разделяйки човешкия опит по тези параметри,
Питагор прави възможно ясното мислене и в двете измерения.
Учениците на Питагор били наставлявани да живеят встрани от
обществото, колебаейки се между състоянията на мистичен екстаз
и интелектуален анализ. Питагор е първият, нарекъл себе си „люби
тел на мъдростта“, което ще рече - философ. Подобно на Сократ и
Платон той е по-близо до мага, отколкого до съвременния универ
ситетски професор. Учениците му го боготворели. Вярвали, че той
обладава мощта да ги накара да сънуват онова, което той искал, как
то и да преориентира дори будното им съзнание.
Онези, изключени от вътрешния кръг на Питагор, се заредили е
огромна ненавист и омраза към великия мислител. Например той
отказал да приеме в мистичната си школа мъж на име Кирон заради
безотговорното му, арогантно поведение. Кирон не закъснял да си
отмъсти, като насъскал тълпите срещу Питагор. Те нахлули в сгра
дата, където Питагор и учениците му в момента беседвали, и я запа
лили. Всички загинали в пожара.
Епохата на П итагор ражда и още двама философи, макар и в раз

лични краища на света - Хераклит в Гърция и Лао Дзъ в Китай. И
двамата изплуват за кратко на повърхността на историята, за да се
опитат да намерят рационална дефиниция на ирационалното изме
рение на живота.
Хераклит казва: „Човек не може да стъпи в един и същи поток
два пъти.“
За Лао Дзъ пък легендата разказва, че веднъж при него отишъл
Конфуций и помолил философа да го посвети в мистериите. Лао
Дзъ обаче го изхвърлил, заклеймявайки го заради ласкателното му
подлизурство и изгарящата амбиция. Наред с множеството изводи,
които могат да бъдат направени от тази среща, тя насочва и към
един знаменателен извод за двете основни насоки в китайската фи
лософска мисъл - конфуцианството е екзотерично, а таоизмът - езо-
теричен.
Конфуций прекарал години наред в събиране на традиционната
китайска мъдрост, а впоследствие сборниците му ще станат водещи
наръчници за правителствените служители в Китай. Сентенциите му
са натрапчиво разумни. Няма съмнение, че дори и най-дългото пъ
тешествие на света започва от първата крачка. Както и че наградата
от всяка работа е самата работа. Или че ако не можем да постигнем
целите си, то тогава най-благоразумно ще бъде да ги променим. И
т.н., и т.н.
Конфуций може да бъде сравнен с Ръдиард Киплинг. И двамата
са слуги на империите си. Но ако научният материализъм действи
телно бе в състояние да опише всички страни на живота, то тогава
стихотворението на Киплинг „Ако“ би имало последната дума за
нещата от живота, а езотеричната философия не би могла да ни на
учи на нищо.
Ако заставиш мозък, нерви, длани -

и изхабени - да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак“.
Ако запълниш хищната Минута

с шейсет секунди спринт, поне веднъж!
Светът е твой! Молбата ми е чута!

И главно, сине мой - ще бъдеш Мъж! *
Проблемът е в това, че докато наистина съществуват моменти,

когато най-добрият подход е да дадеш максимума от себе си и да не
се предаваш, то има и други, когато именно благоразумието подс
казва, че просто трябва да се предадеш и да се пуснеш по течението.
Понякога трябва да грабнеш онова, което искаш, и да не го пус
каш за нищо на света.
Понякога обаче единственият начин да задържиш нещо, е като
го пуснеш.
По този повод Лао Дзъ казва:
Защото събуденият е онзи, който отстъпва,

за да пристъпи напред,
защото онзи, който дава, получава,
защото онзи, който не мисли за себе си, постига себе си.
Най-спокоен е господарят на неспокойните.
’П ревод С тоян М едникаров. - Бел. прев.

Четиринадесета глава
Мистериите
на Елада и Рим
ЕлеВсийските мистерии • Сократ
и неговият демон • Платон като маг •
Божествената идентичност на Александър
Велики • Цезарите и Ш церон •
Възходът на маговете
Ако атиняните СА прочути със свободната, индивидуална мисъл,

то спартанците се славят с развитието на свободната воля, съревно-
вателния дух и преклонението си - до степен на обожествяване -
пред силните мъже. Именно героите създават средата, в която про
цъфтява елинската култура, която през V в. пр.Хр. установява стан
дартите за красота и могъщество на интелекта, с които и до ден
днешен продължаваме да се съизмерваме.
Такава е Древна Гърция на великите адепти на тайното познание
- философите Платон и Аристотел, поета Пиндал и драматурзите
Софокъл и Еврипид.
Най-прочутата от всички елински мистични школи е била разпо
ложена в Елевсина - селце на няколко километра от Атина. Римски
ят държавник Цицерон, който е сред посветените в нея, след време
ще каже, че елевсийските мистерии (елевсиниите) и онова, което е
произтекло от тях, ще се окажат най-големият дар на Атина за ци
вилизования свят.
Думата „Елевсина “ произлиза о т гръцкия глагол „елауно“, което

ще рече „идвам“, тоест „идвам на света“. Днес от светилището не е
останало почти нищо - само шепа разпръснати камъни и две стени
от вътрешността. Но от едно описание от онова време разбираме за
високите външни стени от сиво-син камък, красивите боядисани ста
туи във вътрешността и фризовете с богини, житни класове и осмо-
листни цветя. Друг текст подсказва, че в тавана на Светая светих е
имало тесен отвор, който представлявал единственият светлинен из
точник за цялото светилище.
Малките мистерии се чествали през пролетта. Празненствата
включвали обредно очистване, както и драматизации на разказите
за боговете. С песни и танци във вечерното шествие се въвеждала
статуя на бог, коронован с мирта и издигнал в ръка факел. Този бог
бил принасян в жертва и стоял мъртъв в продължение на три дена.
А когато на третия ден богът възкръсвал, насъбраните кандидати и
неофити започвали да викат: „Яхос! Яхос! Яхос!“.
Празненствата се характеризират и с един нескрит сексуален еле
мент. Византийският хронист Пселий пише, че Венера била изобра
зявана като издигаща се от морето насред движещи се макети на
женски гениталии, а после следвала драматизация на брака между
Хадес и Персефона. Климент Александрийски допълва, че мистери
ите включвали и сцена с изнасилването на Персефона, а както приг
лася и Атенагорас, по време на тази странна, жестока, почти сюрре-
алистична драма героинята имала рог на главата, вероятно симво
лизиращ третото око.
Други хроники разказват за церемониално изливане на мляко от
златен съд във формата на женска гърда. На едно ниво този ритуал
безсъмнено е свързан с преклонението пред Богинята Майка, но не
трябва да забравяме, че на друго, по-дълбоко ниво ритуалите се от
насят главно към живота след смъртта. От Питагор ни е известно,
че на Млечния път се е гледало като на огромна река или облак ду
хове. Смятало се, че звездоподобните духове на мъртвите се възна-
сяли през портите на Козирога, за да поемат нагоре към сферите, а
след това, спускайки се надолу, се връщали в материалния свят през
портите на Рака.
Пиндар казва: „Щастлив е онзи, зърнал мистериите, преди да
бъде положен в земята, защото е наясно какво се случва в края на
живота.“ Софокъл добавя: „Тройно честити са онези, видели миете-
риите, преди да умрат! Защото те ще имат живот след смъртта! А

всички останали ще се гърчат в страдание!“ Плутарх изтъква, че
хората, които умират, изпитват за първи път онова, което другите,
които са били посветени, вече са изпитали.
Големите мистерии, празнувани в деня на есенното равноденст
вие, са били предхождани от девет дена строги обредни пости, след
което кандидатите за посвещаване получавали мощни питиета, на
речени „кикеон“. Няма съмнение, че дори само строгото гладуване
е напълно достатъчно, за да предизвика видения или най-малкото -
да направи човека предразположен към халюцинации. А представе
те си какво е ставало, когато след толкова продължителни пости
кандидатът изпиел тази смес от печен ечемик, вода и силен дестилат
на полиум, която, приета в достатъчни количества, играе ролята на
наркотик!
Мистериите подлагали хората на изключително силни преживя
вания - най-жестоките страхове, най-мрачните ужаси и най-разтър-
сващите душата спомени.
Плутарх пише за неописуе
мия ужас на хората, на които
им предстояло посвещаване
в тайнствата - всички имали
чувството, че всеки момент
ще умрат, както в известен
смисъл и става.
Представете си как щях
те да се чувствате, ако току-
що сте видели разтърсваща
драматизация на ужасяващи
свръхестествени събития от
малките мистерии и вече сте
убедени, че тези неща ще се
случат наистина и че ще взе
мете участие в драма, в коя
то ще бъдете убити и в из
вестен смисъл наистина ще
ум рете! В разкази те си Част от дървената стена в светилището
Проклус намеква, че канди на Елевсина, на която се вижда рисунка на
датите за инициация били на Аеметра с кандидат за посвещаване.
падани от „втурналите се в атака войски на земните демони“. И

макар че по това време за боговете и висшите духовни същества
вече е много трудно да се промъкнат през плътната сфера на мате
рията, то за по-низшите духове, например демоните и духовете на
мъртвите, няма никакви пречки. Така че на кандидата му предсто
яло да бъде опозорен, наказан и измъчван от демоните. В своето
„ Описание на Гърция “ Павзаний описва един демон на име Евро-
номос със синьо-черна кожа като на муха, който поглъщал плътта
на загниващи трупове.
Очаква ли се от нас да приемем всичко това за вярно в буквал
ния смисъл на думата? Както вече многократно споменахме, тези
церемонии по посвещаване са отчасти ритуали и театър, отчасти
сеанси. Фактът, че за съзирането на демони не малка роля играят и
наркотичните вещества, които били приемани, ни най-малко не оз
начава - поне от идеалистична гледна точка, - че те са били илюзор
ни. Не трябва да забравяме също така, че в селските райони на Ин
дия и до ден днешен се провеждат религиозни ритуали, посветени
на по-низшите духове - церемонии, които ние на Запад автоматич
но бихме класифицирали като сеанси. Главната задача на мистични
те школи е била да дарят кандидата с автентично духовно преживя
ване, което в контекста на идеалистичната философия означава ис
тинска среща с духовете - първо с демоните и духовете на мъртви
те, а след това и с боговете.
Към V в. пр.Хр. за бог без материално тяло вече е било доста
трудно, разбира се, да окаже директно влияние върху материята -
примерно да придвижи някакъв тежък предмет. Но посветените в
тайнствата жреци били в състояние да изричат магически заклина
ния в облак дим, издигащ се от жертвения огън, и в него понякога се
появявало лицето на някой бог. Теософът от края на XVIII в. Карл
фон Екарцхаузен изброява някои от най-ефективните средства за
пораждане на привидения от изпарения: бучиниш, шафран, алое, опи
ум, мандрагора, маково семе, магданоз и др.
Оживяващите като по чудо статуи, с които Древна Елада се про-
чува, също произхождат от мистичните школи. Оригиналната им
функция е да помогнат връщането на боговете на земята. Още от
времето на Египет и Шумер ни е известно, че статуите са били пред
назначени за материални тела на боговете. Например, ако човек зас
танел пред статуята на Артемида в Ефес, над него се извисявала
Според обърнатата с главата надолу

доктрина на тайните общества гърците
създали първите статуи на перфектно
то човешко тяло,
защото именно по
това време
човешките тела
станали перфектни.
Аревногръцкият
култ към тялото
възниква от това
непознато дотогава
преживяване на
идеалната човешка
форма.
автоматично Майката Земя - като огромно дърво. И той се сдоби

вал с усещането, че е погълнат в растителната матрица на Космоса,
във великия океан на вълните от светлина и че се превръща в едно
цяло с тях. Статуите често дишали и като че ли се движели. Леген
дата твърди, че понякога дори проговаряли.
След разнообразните изпитания на преминалия ги успешно кан
дидат се позволявало да се възнесе до имперската сфера - място,
където царят светлина, музика и танци. Там от ярък лъч се появявал
Дионисий (или Бакхус). Ораторът Аристид си спомня: „Стори ми
се, че почувствах бога наблизо и го докоснах. Бях в почти будно
състояние. Духът ми беше толкова лек - човек, който не е бил пое-
240 Ажонатан Ьлек
Познат повече като

Жезъла на Хермес,
кадуцеят представлявал
пръчка с две увити около
нея змии. Тирсът е
вариант на кадуцея,
изработван вероятно от
кухи стебла. По такъв
начин Прометей е
пренесъл огъня, за да го
даде на човечеството.
Тирсът с тайния свещен
огън е Сушумна Нади в
индийската окултна
физиология. На върха на
жезъла била поставяна
борова шишарка,
символизираща
епифизната жлеза.
ветен в тайнствата, никога не би проумял.“ Чрез израза за лекотата

на духа си Аристид има предвид своето извънтелесно преживяване.
Става ясно също така, че по време на мистериите понякога боговете
предпочитали да заемат етерни или растителни тела, поради което
се появявали като блестящи привидения или фантоми.
Следователно процесът на посвещаване давал директно, екзис
тенциално неоспоримо познание от първа ръка, доказващо, че ду
хът действително продължава да живее извън тялото. В това състо
яние кандидатът се превръщал в дух сред духовете, бог сред богове
те. А когато новият посветен се „раждал наново“ в обикновения ма
териален свят, когато бил коронован като посветен в тайнствата,
той съхранявал голяма част от богоподобните сили за възприятие и
способността да влияе върху събитията, които е придобил по време
на инициацията.
Посвещаването в тайнствата е емблематично мистично прежи
вяване. Но както разбираме от Питагор, практическото и научно поз
нание не само че не му е чуждо, а дори е присъщо за него. След края
на церемонията жреците разкривали пред новия посветен смисъла
на неговото преживяване, черпейки тайни напътствия от книга, нап
равена от две каменни плочици и наречена „Книга на тълкувания

та“. Те запознавали кандидата с начина, по който са формирани ма
териалният свят и материалното човешко тяло, както и с участието
на света на духовете в този процес.
За тази цел те използвали и много символи. Сред тях бил и изра
ботеният от тръстика тире, понякога със седем възела, на чийто връх
имало борова шишарка. Следвали го „играчките на Дионис“ - злат
на змия, фалос, яйце и пумпал, който при въртенето си издавал зву
ка „ом“. Цицерон подчертава, че когато човек започне да разбира
окултните мистерии, му става ясно, че те имат много повече общи
неща с природните науки, отколкото с религията.
В ученията на жреците не липсвал, разбира се, и пророческият
елемент. При последната степен на посвещаване в елевсийските мис
терии водещият церемонията вдигал прясно откъснат, зелен житен
клас и го задържал мълчаливо пред кандидата. Житният клас е сим
вол на звездата Спика - божественото семе, което държи в лявата си
ръка богинята на съзвездието Дева. Имам предвид, разбира се, съ
щата онази богиня, която египтяните наричат Изида.
Семето, което тя съхранява, е насочено към великото космичес
ко „време на засяване“. По-късно то ще влезе в хляба на Тайната
вечеря, символизиращо растителното тяло на Исус Христос, но съ
що така и растителното измерение или промененото състояние на
съзнанието, което според езотеричното християнство всички тряб
ва да постигнем, ако държим да Го срещнем там.
И в този случай за пореден път център и фокус на езотеричната
мисъл е вегетативното измерение на Космоса. В рамките на фило
софията на Платон това е душата - медиаторът между материално
то тяло и животинския дух. Следователно, ако се каним да напуснем
материалния свят и да навлезем в селенията на духовете, именно
вегетативното, растителното измерение трябва да се превърне в
обект на нашето дело.
Съществуват и други начини , п о к о и т о духовете биха могли да

оказват влияние върху събитията.
Не един и двама, съзерцавали някой от бюстовете на Сократ,
достигнали до нашата епоха, са се изумявали от палавата, жизнера
достна, сатироподобна физиономия на великия мислител. Според
Гравюри на Силений и Сократ.
тайната традиция Сократ е бил поредното прераждане на великия

дух, някога обитавал тялото на Силений.
Сократ нееднократно е говорел за своя демон, с което е имал
предвид добрия дух, който го е направлявал в живота. Днес тази
идея вероятно ще ни се стори най-малкото странна. Но съществу
ват редица разкази за подобни демони от по-нови времена, които
звучат повече от поучително. Един от тях е на ученик на руския
езотеричен философ П. Д. Успенски, оказал огромно влияние върху
редица писатели и художници на XX в., в това число върху поета и
драматурга Т. С. Елиът, архитекта Франк Дойд Райт и художниците
Казимир Малевич и Джорджия 0'Кийфи.
Въпросният ученик е бил адвокат, който току-що излизал от лек
ция на Успенски, провела се в къща в Западен Лондон. Вървял бав
но, крайно озадачен от чутото и изпълнен с не малко съмнения. Но
внезапно някакъв глас вътре в него рекъл: „Ако прекъснеш връзката
си с това, да знаеш, че цял живот ще съжаляваш!“ Адвокатът се
изумил, неспособен да разбере откъде се е появил въпросният глас.
Накрая открил обяснението в учението на Успенски. Станало му яс
но, че този глас е неговото виеше „Аз“. Една от основните цели на
процеса по инициация в тайнствата, който той си дал сметка, че всъщ
ност бил предприел, е постигането на такава промяна на съзнание
то, че този глас да бъде чуван непрекъснато.
Абсолютно по същия начин бил ръководен от своето съзнание и
Сократ. Той работел неуморно за успеха на своята мисия по прев-
ръщането на интуитивната мъдрост на низшето, животинско „Аз“ в

сложни понятия. Но философията му, подобно на тази на Питагор,
не се ограничава в рамките на академизма. Философията на Сократ
е наука за живота. Той самият неведнъж е подчертавал, че главната
цел на цялата световна философия е да научи хората как да умрат.
Що се отнася до това, дали Сократ е бил посветен в мистериите,
или не, дори езотеричните кръгове не са постигнали единодушие по
този въпрос. Накрая обвинили Сократ, че развращава младежта на
Атина и че не вярва в боговете. Осъдили го на самоубийство с отва
ра от бучиниш. Преди да погълне чашата с отрова, той простил на
екзекуторите си.
Вероятно си струва да отбележим, че една от най-страшните клет
ви, които посветеният дава при своята инициация, е строгата забра
на за самоубийство.
Една от най-често цитираните тези гласи, че религията е оказала

негативно, дори пагубно влияние върху цялата човешка история.
Като аргументи в полза на тази концепция се привеждат десетките
войни на религиозна основа, Инквизицията, гоненията срещу науч-
ната мисъл, рестриктивния патриархален морал на обществото, про

дължаващ да властва на някои места и до ден днешен. И поддръж
ниците на това мнение са напълно прави.
Те забравят обаче да споменат, че влиянието на религията става
пагубно едва тогава, когато религията се институционализира. Пре
ди този исторически момент, по времето на мистичните школи, ре
лигията се превръща в база за някои от най-великите постижения на
човешката култура и научна мисъл. От нея възникват не само дра
мата и скулптурата, но и математиката и астрономията, политичес
ките и медицински идеи. Но преди всичко и най-вече мистичните
школи повлияват еволюцията на съзнанието.
Конвенционалната история не отделя почти никакво внимание на
еволюцията на съзнанието, но именно тя е залегнала в основата на
промените в старогръцката драма. В пиесите на Есхил и Софокъл -
първите драматурзи, чиито творби се играят извън рамките на мис
тичните школи, всяко лошо дело се наказва от демони, наречени ери-
нии или фурии - например „ Орестея “на Есхил от 458 г. пр.Хр. Към
времето на Еврипид обаче - и на пиесата му „Иполит “от 428 г. пр.Хр.
- това възмездие получава име: „Има само едно нещо, което може да
издържи всички изпитания на живота - чистата съвест\“
Конвенционалната история приема за даденост, че хората още
от самото начало на времето са разяждани от своята съвест. Според
това схващане Еврипид просто е първият човек, който дава име на
това явление. Ала според обърнатия с главата надолу начин на мис
лене на езотеричната традиция причината, поради която никъде до
този момент не се споменава за човешката съвест, се корени във
факта, че едва елевсийските мистерии изковават това ново измере
ние на човешката психика и опит.
Великите произведения на драматургията често ни напомнят, че
ние не винаги чувстваме онова, което официалният морал ни казва,
че трябва да чувстваме. Те ни показват нови начини на съществува
не - на чувстване, мислене, желания, възприятия. Както казва Сол
Белоу, драматургичното изкуство разтваря по-широко портите на
човешкото битие.
Съпреживявайки старогръцката драма, ние се усещаме пречис
тени от катарзиса. Драматурзите на Древна Елада даряват публи
ката си с преживяване, което е отглас от преживяването на посвеща-
ването, а подходът им към разработването на образите се базира на
Статуя на актьор с маска. Аристофан пише

своята пиеса „Жабите“ като сатира на
мистериите. ВАревна Елада трагедията се е
считала за драматизация на машинациите на
Сатаната в нашия свят, а комедията отразя
вала машинациите на Луцифер.
едно разбиране за човешката природа,

което по своята същност е характерно
преди всичко за посветените. Те са на
ясно, че животинското ни тяло е онова,
което се опорочава най-лесно. С тече
ние на времето то се е втвърдило и сдо
било с нещо като защитна броня. И
всички лека-полека свикваме с удобст
вото на тази броня. Стигаме дори до
там, че разчитаме на нея.
Но никой от нас не си дава сметка,
че лесният ни, безгрижен живот е ста
нал възможен благодарение на кръвоп
ролития, мъчения, кражби, всевъзмож
ни прояви на несправедливост, макар че дълбоко в себе си някои го
съзнават. И точно поради това дълбоко в себе си повечето от нас
носят една себеомраза, която не ни позволява да се отдадем изцяло
на момента, не ни дава възможност да изживеем пълноценно живо
та си. И не можем нито да обичаме истински, нито да бъдем обича
ни, докато обвивката на животинските ни тела не бъде разцепена от
агонизиращия процес на инициацията. Докато не достигнем този мо
мент, никой от нас няма представа какво точно трябва да представ
лява животът.
Съпреживявайки великите трагедии, вдъхновени от преживява
нето на инициацията - например „ Едип цар “ или „КралЛир е на
пълно възможно да доловим отгласа от този процес.
И АКО някои от ИДЕИТЕ на древните гърци са трудни за разбиране

и още по-трудни за приемане, то други изглеждат на пръв поглед
толкова очевидни и толкова подразбиращи се, че почти не си струва
да бъдат формулирани. Така сред шепата сентенции на Питагор, дос

тигнали до нас, срещаме следните: „Но най-много от всичко ува
жавай себе си!“, „Не се поддавай на изкушението, освен когато
нямаш нищо против да бъдеш неверен на себе си!“
Единственият начин да проумеем защо в онази епоха подобни
изказвания са били приемани като предизвикателство или дори като
обида, единственият начин да разберем защо те са потресли дотол
кова света, че са били запомнени и предавани от векове на векове, е
да ги поставим в контекста на прохождащото точно по онова време
усещане за човешка индивидуалност, усещане за „Аз“-а.
Когато Сократ казва: Необмисленият живот не си струва да
се живее “, той има предвид съвременниците си, които до този мо
мент не са притежавали никакви умения за абстрактно мислене, чрез
които да размишляват върху своя живот. И точно тези умения са
най-големият дар на Сократ за света.
След смъртта на Сократ начело на старогръцката философия зас

тава неговият ученик Платон.
Платон е роден през 428 г. пр.Хр. Той е представител на едно от
първите човешки поколения, получили систематично обучение по
четене. Основава своята прочута Академия в градината около гроб
ницата на Академий в Атина. Неговите „Диалози “ са най-великото
изражение на философията, постулираща първенството на съзнани
ето над материята - същата онази философия, която се нарича иде
ализъм и която стои в основите на тази наша история.
Според апокрифната история на света всички хора до този исто
рически момент са гледали на света по идеалистичен начин. Съзна
нието на всички по света е било такова, че никой изобщо не се е
замислял дали съзнанието предхожда материята или не, защото е
знаел, че идеите са по-висша форма на реалност от предметите. Всич
ки са вярвали в този факт интуитивно, инстинктивно, без да влагат
воля и мисъл.
Концептуализирането на идеалистичната гледна точка и привеж
дането й в систематизирана писмена форма се налага едва тогава,
когато човешкото съзнание стига до такъв етап на еволюцията, че
започва да разбира и противоположната гледна точка. Този голям
скок напред прави ученикът на Платон - Аристотел. Именно той
излага в синтезиран вид философията на материализма, която до

минира живота ни и до ден днешен.
От позициите на съвременността идеализмът на Платон би мо

гъл да се превърне много лесно в обект на погрешни тълкувания. От
наша гледна точка би било съвсем естествено да заключим, че щом
материалният свят е плод на нашия мисловен процес, то ние би тряб
вало да сме в състояние да го управляваме и моделираме директно
само като си помислим за него. Щом светът не е нищо повече от
гигантска холограма, то тогава той би трябвало да може и да се
изключи, нали така? И наистина, в книгата си „Принципи на човеш
кото познание “епископ Бъркли - най-влиятелният философ на иде
ализма в англоезичния свят, постулира именно такава версия на то
зи светоглед, според която извън човешките възприятия материя
просто не съществува. Точно тази версия на идеализма е най-попу
лярна сред студентите по философия в англо-американските уни
верситети.
Но в името на историческата истина сме длъжни да подчертаем,
че не такава е позицията, която изповядва преобладаващата част от
поддръжниците на идеализма през вековете. Както вече споменах
ме, хората, вярващи в идеята за първичността на съзнанието, не са
мо са вярвали, но и са преживявали света по идеалистичен начин. В
онази далечна епоха способността за въображение е била много по-
силна от способността за мислене - втората току-що прохожда.
Идеалистите на древността са вярвали, че обектите, регистрира
ни от въображението, са по-реални от обектите, регистрирани от
сетивата, но това в никакъв случай не е означавало, че вторите са
напълно нереални.
Повечето от историческите личности, приели идеализма като во
деща философия на живота, са вярвали, че материята се е процежда
ла от Космическия разум като исторически процес, случил се посте
пенно и обхванал изключително дълъг период от време. Едновре
менно с това те са вярвали - и все още вярват, - че т.нар. днес от нас
холограма действително ще се изключи, но отново постепенно и в
продължение на много дълъг отрязък от време.
За съвременните студенти по философия, дискутиращи положи
телните и отрицателни страни на идеализма, вероятно би било мно
го трудно да поставят равенство между идеите на Платон, от една

страна, и боговете и ангелите, от друга, така както правим тук. За
съвременната чувствителност подобна асоциация би изглеждала гру
бо антропоморфична.
И отново в името на историческата истина сме длъжни да под
чертаем, че хората, които са приели идеализма като своя водеща
житейска философия, открай време са вярвали в духове, богове и
ангели. Размишлявайки върху великата тъкан на Космическата ми
съл, върху т.нар. активни принципи, стоящи зад повърхността на
нещата, мнозина идеалисти са се питали и се питат доколко би било
възможно да разглеждаме тези неща като съзнателни същества, точ
но като нас самите. И Цицерон, и Нютон са смятали тези „ интели-
гентори “ (по думите на Нютон) нито за крайно безлични, нито за
крайно лични. А самите Цицерон и Нютон не са били нито крайни
политеисти, нито крайни монотеисти.
Те са разглеждали живота като носител на смисъл и цел, а Кос
моса - като целенасочен. Това убеждение ги е карало да смятат, че в
самата структура на Космоса не може да няма вградено нещо като
човешко съзнание, нещо като човешки характеристики.
Надали е случайно, че посветените в тайните общества - точно
както и предходниците си, посветените в мистичните школи - са
срещали неведнъж тези безтелесни интелигентори в моменти на про
менено състояние на съзнанието. За начина, по който се чувства един
идеалист в съвременния материален свят, вероятно най-добре е раз
казал Гьоте. Той пише за това, какво е да усещаш съвсем реално
своята взаимосвързаност с цялата природа около теб и какво е да
чувстваш с цялото си същество взаимосвързаността си с другите
хора - дори тогава, когато всички тези връзки не са нито видими,
нито измерими. А най-интересни са размислите му за великите все
ленски духове, които поддържат това единство. Но Нютоновите „ ин
телигентори “ при Гьоте са наречени „майките
Всички крачим ежедневно в мистериите. Нямаме представа кое е

онова, което раздвижва атмосферата около нас, нито как точно е
свързано с нашия собствен дух. Поне това е сигурно - че на мо
менти сме в състояние да изнесем чувствителните струни на ду
шата си извън нейните предели. Една душа може да има решава
що въздействие върху друга само чрез безмълвното си присъст
вие - факт, за който мога да дам множество примери. Често ми се

е случвало, докато се разхождам с някой познат и мълча, мислей
ки си нещо, той да заговори точно за същото нещо. Познавам един
мъж, който, без да пророни и думица, е в състояние да въдвори
тишина сред група хора само със силата на мисълта си. Всички
ние притежаваме някакви електрични и магнитни сили. И също
като магнита всички излъчваме сили на привличане и отблъсква
не... При хората, които се обичат, тази магнитна сила е особено
голяма и действа дори от разстояние. В младостта си ми се е случ
вало, по време на самотна разходка, да си мисля толкова силно
за моето любимо момиче, че не след дълго то да се появи и да
тръгне до мен. „Чувствах се неспокойна в стаята си! - казваше ми
тя. - Толкова, че просто не можах да се сдържа да не дойда тук!“
По-нататък Гьоте продължава да анализира природата на връз

ките, които стоят в основата на подобни феномени.
Обречени на невидимо и самотно съществувание, тези майки са

творчески създания - те са съзидателният и основополагащ прин
цип, от който тръгва всичко, което има живот и форма по тази
наша земя. Онова, което спре да диша, се връща при тях като
духовна същност, и те го съхраняват, докато не възникне нужда
от неговото подновено съществуване. Всички души и форми, кои
то са били и които ще бъдат, се носят като облак из обширното
пространство на обиталището си... Ако държи да се сдобие с власт
над формата на някое създание, магьосникът е длъжен да навле
зе в техните селения.
П рез V в. пр .Хр . А тина и Спарта водят нескончаеми битки за над

мощие. През IV в. обаче и двете са превзети от Македония, управ
лявана от могъщия Филип II. Плутарх отбелязва, че синът на Филип
- Александър, е роден през същия ден на 356 г. пр.Хр., когато Хра
мът на Ефес е подпален от някакъв лунатик.
Всяка мистична школа преподава свое, уникално учение, поради
което Мойсей и Питагор са били посветени в повече от една школа.
Жреците от мистичната школа, принадлежаща на храма в Ефес, са
изповядвали тайнствата на Майката Земя - силите, които дават об

лика на природния свят. Така, в известен смисъл, духът на тази шко
ла прониква в Александър още с раждането му. Впоследствие Алек
сандър ще прекара целия си живот в опити да идентифицира този
божествен елемент в себе си и да постигне мир с него.
Един ден красивото, безстрашно момче с пламенния поглед и
лъвската грива успяло да укроти великолепния, но твърде буен жре
бец на име Буцефал, когото нито един от генералите на баща му
Филип не бил в състояние да обязди. Тогава Филип решил, че само
най-великият мъдрец на неговото време би могъл да бъде учител на
сина му, поради което избрал ученика на Платон - Аристотел. Алек
сандър и по-възрастният мъж веднага се разпознали като сродни
души.
След като Платон придава систематизирана, концептуална фор
ма на идеализма, става неизбежно някой друг да се сети да форму
лира пълната противоположност на неговото учение. И това е уче
никът му Аристотел. Вместо да извлича истината за света от нема
териалните и универсални принципи, той започва да събира и класи
фицира данни от материалния свят. И достига до формулировката
на физичните закони чрез абстрактното мислене. Така съумява да
създаде съвсем нов метод за описване на скритите сили, които дви
жат природата. Често се казва, че Римската империя разпространя
ва християнството. В същия смисъл бихме могли да твърдим, че
империята на Александър Велики - най-голямата, която светът до
тогава е виждал, разпространява философията на Аристотел.
Филип II е убит, когато синът му е едва двадесетгодишен. Но въп
реки крехката си за политически игри възраст Александър Македонс
ки успява да се наложи като гениален управник и непобедим воена
чалник. През 334 г. пр.Хр. той повежда армията си към Азия, където
при Ис сразява персийската войска на Дарий III, въпреки страховито
то й числово предимство от десет към едно. След това помита Сирия
и Финикия, достига до Египет, завладява го и основава там град Алек
сандрия. Навсякъде, където стъпва кракът му, Александър основава
градове държави по подобие на гръцките, които успешно разпростра
няват не само гръцката политика, но и гръцката философия.
Александър отлично си дава сметка, че част от мисията му на
този свят е да спаси новоизкованото човешко съзнание, еволюирало
с помощта на велики адепти като Платон и Еврипид, от заплахата да
бъде погълнато от несметните богатства, разкоша и военното вели

чие на Азия. И по-конкретно, че е длъжен да спаси новата рационал
ност от опасността да бъде пометена от древното церемониално яс-
новидство и картинното съзнание.
През 331 г. пр.Хр. Александър отново побеждава персите, след
което разрушава тяхната древна столица Персеполис. Ала не спира
дотам. Продължава към Афганистан и достига до Индия. Там води
философски дебати с брамините, наследниците на древните риши. До
пуснати да наблюдават свещените ритуали за инициация на брамини
те, жреците на Александър с удивление установяват множеството сход
ства между тези иначе чужди церемонии и техните собствени.
Легендата разказва, че веднъж Александър изпратил един гръц
ки философ да повика при него някакъв мъдър брамин, като обещал
да го възнагради пребогато, но и заплашил да го обезглави, ако от
каже. След продължително издирване философът най-сетне успял
да открие брамина, ала отговорът, който получил, не бил приятен:
„Брамините нито се страхуват от смъртта, нито жадуват за злато.
Ние спим спокойно и дълбоко върху горските листа. Материалните
богатства само биха обезпокоили съня ни. Ние се движим свободно
по земята, без никакви вътрешни конфликти, и всички наши нужди
биват удовлетворявани от природата, която е като майка, която кър
ми децата си с мляко.“
Този отказ е един от редките удари, получени от Александър Ве
лики. Почти до края на живота му никой не е бил в състояние да се
изпречи на неговия път. Малцина са личностите в историята на чо
вечеството, успели да подчинят почти целия свят на волята си.
Както вече споменах, животът на Александър Македонски може
да бъде разглеждан като духовно пътешествие за откриване на про
изхода на божествените му сили. Някои културни традиции опреде
лят за негов предшественик Персей, други - Херкулес. Аристотел
подарява на ученика си екземпляр от Омировата „Илиада”, която
Александър научава наизуст и нерядко се вижда като полубог, по
добно на Ахил. През 332 г. пр.Хр. той организира експедиция до
храма на Амон в пустинния оазис Сива, разположен на около 800 км
западно от египетския град Мемфис. Говори се, че великият пълко-
водец едва не умира по време на тази експедиция, макар че най-
вероятно става въпрос за мистична смърт. Сигурно е едно - че той е
бил „разпознат“ от тамошните жреци и посветени.
Популярна е и версията, че жреците може би са казали на Алек

сандър, че е син на Амон-Зевс. Предполага се, че церемониалните
рога, които той започва да слага при всеки ритуал от този момент
нататък, подсказват, че той е бил наясно с този факт. В някои от
страните, които той завладява, и до днес се помни като „рогатия
мъж“. Коранът пък го помни като Дул-Карнян, което ще рече „дву
рогият“. Ала според апокрифната история тези рога са рогата на
един ловец, когото вече познаваме, а двамата обичащи се до смърт
приятели Гилгамеш и Енкиду, разделени преждевременно от смърт
та на втория, се събират отново, прераждайки се като Александър и
Аристотел.
Едва 33-годишен, Александър Велики пренебрегва предупреж
денията на астролозите на Вавилон да не прекрачва портите на тех
ния град. И само две седмици по-късно умира от треска. Скоро след
това става ясно, че огромната му империя се е крепяла единствено
на личния му магнетизъм.
Б удизмът възниква към 200 г. пр .Хр . като първата мисионерска

религия, целяща да покръсти колкото е възможно повече хора в сво
ята вяра. Преди появата му религията, която всеки човек е изповяд
вал, е била предварително детерминирана от принадлежността му
към съответната раса или племе. Ала ето че човешкият живот вече
се променя. За непосветените духовните селения се превръщат във
все по-мъгляви видения и понятия, следите им се губят все повече
сред материалното, насоките им стават все по-трудни за долавяне.
Вдъхновени от Питагор, Сократ, Платон и Аристотел, човеците все
по-бързо започват да развиват способността си за дедуктивно и ин
дуктивно мислене. И все по-успешно съумяват да претеглят аргу
ментите и от двете страни на дебата.
Към 140 г. пр.Хр. центърът на света вече е в Рим, който се
превръща в истински водовъртеж от идеи. Гражданите на Римска
та империя разполагат с разнообразие от религиозни системи, ко
ито да следват - официалния култ към боговете на планетите, нео-
египет-ското преклонение пред Серапис, епикурейството, стоициз
мът, философията на перипатетизма и персийския култ към Мит
ра. А в Александрия дори се разхождат и будистки монаси, и ин
дийски брамини.
За първи път в историята на човечеството принадлежността към

религиозната система се превръща във въпрос на личен избор. Хо
рата имат възможността да предпочетат онова, в което им се иска
да вярват.
Когато мислим за Рим, си представяме изисканост и величие.
Но едновременно с това виждаме и параноя. Когато сравним Древ
на Елада на Перикъл с Рим на цезарите, при вторите забелязваме
същата онази надута помпозност, страховитите ритуали с дим, та
мян и удари на цимбали, които някога са били използвани за подчи-
няване на народа в хипнотично послушание пред Баал. Сега същите
тези похвати са използвани, за да се накарат хората да повярват, че
всевъзможните чудати и маниакални членове на управляващия елит
са всъщност богове. Управниците на Рим принуждават мистичните
школи да ги посветят в тайнствата. И в процеса на тази своя иници-
ация те откриват древните вярвания за Слънчевия бог.
Юлий Цезар полага огромни усилия да заличи братството на
друидите, защото те проповядват Слънчевите мистерии и говорят,
че Слънчевият бог скоро ще се завърне на земята. По същия начин
Август забранява астрологията, но не защото не вярва в нея, а за
щото се притеснява какво биха могли да разчетат астролозите в зна
ците на небето. И защото смята, че щом хората не са в състояние да
разгадаят знаците на времето, той не би имал никакви проблеми да
представи себе си като Слънчевия бог. А Калигула, бидейки посве
тен, е напълно наясно как да комуникира с духовете на Луната в
съня си. Ала тъй като е спечелил инициацията си със сила и без
съответната подготовка, той не е бил наясно как да ги разпознава.
Поради тази причина говори за Юпитер, Херкулес, Дионис и Апо
лон като за свои братя богове, и често се облича в съответните одеж
ди, които да го оприличат на тях. Нерон пък достига апогея на лу
достта си, когато си дава сметка, че не е никакъв Слънчев бог. И по-
скоро би предпочел да изгори целия свят, отколкото да остави някой
друг, по-велик от него, да живее.
„З латното магаре“ на А пулей е една от най-мистичните творби

на римския период. Тя предлага прекрасен разказ за живота на един
дух. Историята за Купидон и Психея съдържа познати и относи
телно традиционни предупреждения за опасностите на любопитс
твото, но освен това крие и едно езотерично, историческо семан

тично ниво.
Купидон се влюбил в красивата Психея и й проводил пратеници,
които да я поканят в палата му през нощта. Обещали й, че тя ще
прави любов с истински бог! Но при едно условие - всичко трябва
ло да стане в пълен мрак, т.е. Психея да приеме на доверие, че се
наслаждава на ласките на истински бог.
Тя се съгласила и започнала да ходи всяка вечер при Купидон.
Но по-голямата й сестра й завидяла. Казала й, че прави любов не с
красив бог, а с отвратителна гигантска змия. Една нощ Психея не
издържала и докато Купидон бил унесен в сладка дрямка, тя вдиг
нала над лицето му маслена лампа. За свое огромно щастие уста
новила, че действително е имала рядката възможност да се люби с
невиждано красив млад бог, точно в този момент обаче капка от
маслото на лампата паднала върху лицето на Купидон и го събу
дила. Богът прогонил Психея от палата си и никога повече не я
поканил.
Скритото послание на историята гласи: всеки бог е всъщност
отвратителна змия. Това е историята за Нефилим, за проникналата
в човешкото битие змия на животинското желание, но разказана от
човешка гледна точка!
М и с т и ч н и т е ш к о л и п о с т е п е н н о за п а д а т . Разкопките на входа към

подземния свят при Бая, в Южна Италия, разкриват поредица от
тайни проходи и капани, използвани за по-лесното убеждаване на
кандидатите за посвещаване, че имат свръхестествени преживява
ния. Жреците, натруфени като богове, изниквали насред сумрака и
дима, залъгвайки дрогирания с халюциногенни напитки кандидат,
че се разхожда в отвъдното. Една от най-перфектните възстановки
на церемониите по инициация от този късен упадъчен период ни пред
лага Робърт Темпъл*.
Става ясно, че ритуалите са вече въпрос на умело изпълнени
специални ефекти, включващи дори кукли на конци - нещо като съв
ременните влакчета на ужасите. Разликата между някогашните це
ремонии и тези от времето на Римската империя е в това, че когато
* Робърт Темпъл, Светът на отвъдното. НСМ Медна, С., 2004.-Б е л . прев.

кандидатът се връщал на светло и се изправял пред жреците, ако

имал глупостта да изрази и най-дребното съмнение в истинността
на видяното, веднага бил убиван.
Истинските посветени и адепти на Рим, поддържащи връзка с мис
териите, се оттеглят в сенките на още по-тайнствени общества, съ
ществуващи независимо от официалния култ. Стоицизмът се превръ
ща в един от външните изкази на мистичния импулс на епохата, той е
отправната точка на интелектуалната и духовната еволюция на чове
чеството. Едни от най-видните личности на времето - Цицерон и Се-
нека, полагат неистови усилия да удържат юздите на маниакалността
на политическите си господари. Опитват се да им внушат, че всички
хора са братя и че един ден робите ще бъдат свободни.
Цицерон е градски, изискан човек, един от най-великите рефор
матори на Римската империя. За него инициацията му в елевсийски-
те мистерии е повратен момент в живота му. По неговите собствени
думи навлизането в тайнствата го е научило „да живее с радост и да
умре с надежда“. В „Природата на боговете“ той излага по един
страстен начин стоическата идея за духа, движещ Вселената, за нап
равляващата сила на живота, която кара растенията да черпят хра
нителни вещества от земята, която дава на животните сетива, под
вижност и инстинкт да следват онова, което е добро за тях - качест
во, което почти се родее с разума.
Според него същият този дух на Космоса „дава на хората разум,
а на боговете - висшия интелект“. Но тези богове не трябва да бъ
дат представяни като притежаващи тела като нашите, „защото са
облечени с най-ефирните и красиви форми на света“. И допълва, че
„бихме могли да зърнем висшата им, вътрешна цел, в движенията
на звездите и планетите“.
Когато политическите машинации на Рим най-сетне докопват и
Цицерон, той стоически оголва врата си, за да го подложи под меча
на центуриона.
Сенека също вярва в космическото състрадание, ръководещо сто
иците - както и в способността на адептите да манипулират това
състрадание за своите си цели. Магическите формули, цитирани в
неговата „Медея“, вероятно са истински - същите, използвани от
черните магьосници от онази епоха. Медея е представена като вла
дееща силата на концентрираната си енергия толкова умело, че чрез
нея е в състояние да контролира положението на звездите.
Периодът на Римската империя би могъл да се нарече Епоха на

загуба на илюзиите, на прощаване с магията. През нея за първи път
става възможно да се допусне, че боговете може би не съществуват.
Епикурейците формулират първите наченки на атеизма. Вярата, ко
ято е останала, е вяра единствено в най-ниските нива на духовете -
духовете на мъртвите и на демоните. Ако човек се зачете внимател
но в популярната литература от онова време, например евангелията
от Новия завет, няма начин да не забележи, че в света шества истин
ска епидемия от демони.
И докато интелектуалният елит се забавлява с идеите на атеиз
ма, простолюдието се къпе в атавистичните форми на окултизма,
изхождащи от поверието, че изпаренията от жертвоприношенията
привличат демоните и другите низши форми на духовния свят.
Върховният жрец на Храма в Йерусалим носи звънчета на кола
на на робата си, така че привиденията, криещи се в тъмните ниши на
храма, да го чуват, че идва, и да крият отвратителните си образи. А
в самия храм се налага построяването на сложна канализация, за да
се справят с кръвта от жертвоприношенията, която се излива всеки
божи ден. По всички точки из целия свят се предприемат отчаяни
мерки за борба с пандемията от демони. Начинът, по който Плутарх
описва човешките жертвоприношения, подсказва, че тези практики
са били нещо обичайно.
Петнадесета глава
Завръщането
на Слънчевия бог
Лвете деца Исус • Космическата мисия •
Разпятие В Южна Америка • Мистичният
брак на Мария Магдалина
Н астъпва повратен момент в историята на човечеството. И мяс

тото, където този момент настъпва, е Палестина. Тъй като в гра
ниците на материалния свят вече става невъзможно боговете да
бъдат преживявани като „съществуващи някъде там“, налага се
Слънчевият бог, Словото, да слезе сред хората.
Както скоро ще разберем, мисията му е да засади е човешкия
мозък семената на вътрешния живот, който ще се превърне в но
вата арена за духовен опит. От същото семе ще се роди онова усе
щане, с което всички днес разполагаме - че всеки от нас има дълбо
ко в себе си „вътрешно пространство“.
Космическият план е предвидил човешките духове да постигнат
индивидуалност, да бъдат в състояние да мислят свободно, да се
радват на свободна воля и сами да избират кого да обичат и кого -
не. За тази цел материята се е уплътнявала все повече и повече, до-
като накрая духът на всеки индивид е бил изолиран в собствения му
череп. Станало е невъзможно човешката мисъл и воля да бъдат кон
тролирани от боговете, ангелите и духовете, както е било само 1000
години по-рано, по време на обсадата на Троя.
Тази насока на духовно развитие крие и някои подмолни камъни.
Така човечеството не само е можело да се откъсне веднъж завинаги
от духовния свят, но е съществувала и опасността човеците да се
откъснат изцяло и един от друг. И точно тук се полагат основите на

кризата. Хората вече не се чувствали като духовни същества, тъй
като човешкият дух е изправен пред опасността да се окаже оконча
телно задушен. Любовта, скрепявала доскоро връзките в рамките
на семейството и племето, инстинктивният, необясним зов на кръв
та, който свързва дори глутницата вълци, отслабва все повече в окон
чателно втвърдените стени на черепите, в границите на все по-бър
зо издигащите се малки и по-големи градове.
Проследявайки развитието на идеята за индивидуална идентич
ност, се спряхме на Мойсеевите закони - строго наложени правила
за съвместен живот в стил „око за око, зъб за зъб“. Споменахме
също така и задължението да чувстваш състрадание към всички жи
ви същества, което проповядва Буда. И в двете традиции се забеляз
ват наченките на концепцията за моралния дълг като път към пости
гането на индивидуалната дисциплина и духовното развитие. Стои
ците на Рим предоставят на хората правен и политически статус под
формата на права и задължения.
Иронията е в това, че точно когато започва формирането на ин
дивидуалната човешка идентичност, се губи усещането за смисъла
на живота. Кървавите бани в Колизеума доказват тоталната липса
на уважение към човешкия живот, а какво остава на чувството за
неговата святост!
Исус бен Пандира - водачът на есеите, може и да проповядва
чистота и вселенско състрадание, но от гледна точка на движението
да се оттегли напълно от света. Стоиците може и да учат на отго
ворност, но за тях това е задължение, което не носи никаква радост.
„Никога не се оставяй бъдещето да те притесни! - е мотото в
живота на императора стоик Марк Аврелий. - Ако се налага, ще го
посрещнеш със същите оръжия на разума, които днес ти предоста
вят защита от настоящето!“ Подобна житейска философия издава
най-малкото тотална мирова скръб.
Човечеството се чувства все по-необратимо повлечено от тече
нието на страданието. В този житейски контекст само можем да си
представим какво ли е да чуеш слова от рода на: „Елате с мен, вие,
изтерзани, и аз ще ви дам покой!“
При посвещаването в елевсийските мистерии видяхме как кан
дидатът вижда зеления житен клас от Светая светих и разбира, че
трябва да се настрои и да очаква „времето на засяване“. В Светая
светих на великите египетски храмове пък кандидатите за посвеща-

ване са виждали Изида, кърмеща бебето Хор. Този втори Хор, този
бъдещ Хор, ще бъде нов цар на боговете, носещ със себе си нови
повели. Различните традиции го наричат Добрия пастир, Агнеца Бо
жи, Книгата на живота. В „Четвърта еклога“ поетът адепт Вергилий
предсказва идването на бога човек. „Златната ера ще се върне, кога
то първородният слезе от небесата - пише той. - И всички петна от
нашите минали злини ще бъдат отмити.“
Всъщност животът на Исус Христос - такъв, какъвто е достиг
нал до нас - би могъл да се определи като компилация от живота на
онези, дошли преди него: роден в семейството на дърводелец и де
вица - като Кришна; роден на 25 декември - като Митра; предшест
ван от звезда на Изток - като Хор; ходещ по вода и изхранващ 5000
души от малка кошница - като Буда; извършващ чудеса на изцеле
ние - като Питагор; възкръсващ от мъртвите - като Елисей; екзеку
тиран върху дърво - като Адонис; възнасящ се към небето - като
Херкулес, Енох и Илия.
В евангелията е трудно да открием какъвто и да било акт или
сентенция на Исус, които не са били предсказани по един или друг
начин. Настроеният към отрицания автоматично би решил, че всич
ко това доказва, че животът на Исус е пълна измислица. Но според
тайната история това е универсално движение към съсредоточаване
на енергията, тъй като целият Космос е трябвало да се насочи към
една главна цел - да даде живот на новия Слънчев бог.
Ако разгледаме внимателно богатата образност на мига на Рож-
деството, представена ни от най-добрите образци на световното из
куство, и се заемем да я разшифроваме в контекста на тайната док
трина, няма как да не забележим, че цялата апокрифна история на
света е водела точно към този момент.
В Дева Мария долавяме присъствието на Изида. Когато Слънце
то изгрява в съзвездието Риби - знака на Исус Христос, съзвездието в
противоположния край на хоризонта е Дева. В Йосиф - патриарха с
овчарската гега, съзираме Озирис, а гегата символизира неговото тре
то око. Пещерата, в която обикновено се рисува новороденият Хрис
тос, е костният череп, в който всеки момент ще бъде възпламенено
новото чудо на съзнанието. Бебето в яслите притежава блестящото
растително тяло на Кришна. Бикът и магарето символизират двата
етапа, довели до ерата на Рибите - ерата на Телеца и ерата на Овена.
Звездата, която води матовете, е духът на Заратустра („златната звез

да“). Един от матовете (влъхвите) е прероденият Питагор, а тримата
заедно са били посветени от пророка Даниил. Ангелът, който съоб
щава на овчарите за раждането, е духът на Буда.
Т айната да разглежда събитията простич

традиция ч ес то о би ч а
ко, по детски. Двете евангелия, съдържащи разкази за детството на
Исус - на Лука и на Матей, предлагат съвсем различни и напълно
несъвместими истории. Разликите започват още от генеалогията на
Исус, преминават през времето и мястото на неговото раждане и
стигат до хората, посетили младенеца още в яслите - при Лука са
овчарите, а при Матей - влъхвите. Изкуството на Средновековието
се придържа изключително стриктно към тази разлика, но за съжа
ление с времето тя се губи. И докато църквата се опитва да я зама
же, то учените теолози не могат да я пренебрегнат, но приемат, че
там, където разказите си противоречат, единият от тях очевидно е
фалшив - твърде конфузно заключение за всеки, който вярва, че Све
тите писания са вдъхновени от Божието слово.
Според тайната традиция обаче подобен конфликт не съществу
ва. Посветените не виждат никакъв проблем, тъй като за тях обяс
нението е съвсем просто и повече от ясно - двата разказа описват
детството на две деца с името Исус. Между тези две момчета съ
ществува странна, почти мистична връзка. Те не са близнаци, въп
реки че изумително много си приличат.
В гностичния текст „ Пистис София “, съвременник на канонич
но признатите книги от Новия завет и считан от редица учени за
напълно автентичен, се открива една странна история във връзка с
тези две деца. Мария вижда момче, което прилича толкова много на
сина й, че тя съвсем естествено решава, че това е самият той. После
обаче момчето я моли да види сина й Исус. Ужасена, че вероятно си
има работа с демон, тя го завързва за леглото и отива в полето, за да
търси Йосиф и Исус. Заварва ги да издигат колове за лозите. Трима
та се връщат в къщата, а момчетата се вторачват едно в друго, на
пълно изумени, след което се прегръщат.
За тайната традиция, чиято цел е да проследи неуловимия и сло
жен процес на събиране на човешката форма с човешкото съзнание
едно от двете деца - онова, което е носело духа на Кришна, е тряб
вало по някакъв мистичен начин да пожертва своята идентичност в

името на идентичността на другото, така че момчето, което оцелее,
да може с течение на времето да получи духа на Христос по време
на кръщенето. Както заключава „Пистис София“: „Ние станахме
едно и също същество.“
Тайните общества пазят жива истината за двете деца, закоди
райки я в стенописите при северния портал на катедралата в Шартр,
в мозайката на „Сан Миниато“ до Флоренция и в платната на редица
майстори, посветени в тайнствата, в това число Боргононе, Рафае-
ло, Леонардо да Винчи и Веронезе.
„В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО, и Словото беше у Бога, и Словото бе

Бог... Всичко чрез него стана, и без него не е станало нищо от това,
което е станало. В него бе животът и животът бе светлина на чове
ците. И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана. ...Той
бе в света, и светът чрез него стана, но светът го не позна.“
Авторът на „Евангелието на Йоана“ започва своя текст, сравня
вайки сътворението на Космоса от Словото с мисията на Исус Хрис
тос. По този начин Йоан представя втората мисия като подобна на
второ сътворение. В епохата, когато материалната Вселена се е уп
лътнила дотолкова, че за боговете е почти невъзможно да се пока
жат, от небесните селения слиза Богът на Слънцето. Мисията му е
да засади едно семе. Това семе на духовността ще израсне, за да
предостави пространството, което ще се превърне в новата арена за
проявление на боговете. Ключовият акцент в тази история, който
често се пренебрегва извън рамките на тайната традиция, гласи: Исус
Христос създава вътрешния живот.
Наченки на този вътрешен живот виждаме и в тихия глас, доло
вен от Илия. Подобно на него, в „Йеремия“ Господ казва: „Ще сло
жа ръката си във вътрешните части и на тяхното сърце ще пиша.“
Именно засаждането на слънчевото семе преди малко повече от 2000
години е онзи решителен миг в историческия процес, който ни по
мага днес всеки от нас да носи у себе си цял един необятен космос
от хиляди неизказани неща.
Усещане за необятния Космос получаваме и от досега си с дру
гите. Стотиците години, изминали оттогава, са създали условията,
опосредствали появата на онази индивидуална идентичност, която
Ромул и Рем. Историята

за двете деца Исус е
всъщност осветената
версия на легендата за
Ромул и Рем, където един
от братята убива другия,
за да го положи като
жертвоприношение в
основите на Вечния град.
Аревните нееднократно
са полагали в основите на
своите велики постройки
и градове жертвени тела.
А в случая с двете деца
Исус едното се жертва
доброволно в името на
Новия Йерусалим.
днес понякога наричаме „его“. Но без намесата на Слънчевия бог

егото ни би било само дребна, центрирана в себе си точица, дейст
ваща в изолация и задоволяваща собствените си нужди, затворена
за всички външни интереси с изключение на най-низшите. Тогава
всяко човешко същество щеше да е във война с всички останали.
Нито един индивид не би могъл да възприеме другите като незави
сими центрове на съзнание.
Точно по времето, когато неговият дух близнак изчезва от по
вествованието, Исус е отведен от родителите си в храма, където
демонстрира изумителна мъдрост за възрастта си. От другия Исус
детето е усвоило умението да чете мислите на хората, да провижда
дълбоко в душите им, да забелязва степента на връзката им с духов-,
ния свят и да знае какво да каже или да направи, за да им помогне и
да ги поведе. То вече чувства човешките болки като свои собствени.
Никой друг преди него никога не е изпитвал подобно нещо.
Щом веднъж отделна личност или малка група хора развият ня
кое ново качество, нов вид съзнание, то започва да се разпространя
ва по света с изумителна бързина. Исус Христос дава на света нов
вид любов - любовта на милостта. От този момент нататък хората

вече ще могат да надскачат оковите на изолираното си съществува
ние, за да споделят онова, което се случва във вътрешния свят на
другия. До този момент любовта се е ограничавала в рамките на
семейството или племето. Нито едни човек не е бил в състояние да
надскочи кръвните връзки и да избира свободно кого да обича. Имен
но това има предвид Исус, когато в „Евангелието на Марко“ (3:32)
той привидно отрича значението на собствената си майка за него.
Или когато в „Евангелието на Матей“ (10:37) казва: „Който люби
баща си и майка си повече от мен, не е достоен за Мен.“
Посланията на езотеризма подчертават, че когато човек общува
със силите на светлината, тези сили протичат в него по такъв начин,
че той започва да ги съзнава. Този процес се нарича тавматургия
или божествена магия. Но независимо дали на това ниво, или на
нивото на „дребните, безименни и незапомнени актове на милост и
любов“, или на „малките неща“ на света Тереза от Лизьо, новата
християнска перспектива се фокусира върху вътрешния живот. Ако
сравним по-ранните морални кодове, например Мойсеевите закони
или дори още по-стария код на Хамураби, с Проповедта на плани
ната, става ясно, че първите са само правила за регулиране на пове
дението във външния свят - например да не се покланяме на идоли,
да не крадем, да не убиваме, да не прелюбодействаме и т.н. А мо
ралните наставления на евангелията са насочени към вътрешното
състояние на духа: „Блажени бедните духом... плачещите... кротки
те... чистите по сърце“.
Когато Христос казва: „Но ви казвам, че онзи, който погледне
жена и я пожелае, вече е извършил прелюбодеяние с нея в сърцето
си“, всъщност изрича нещо, което никой преди него не е изричал -
че нашите най-съкровени мисли са точно толкова реални, колкото и
физическите предмети. Онова, което всеки от нас си мисли „лично“,
оказва директно влияние върху историята на Космоса.
В една идеалистична вселена намерението е, разбира се, много
по-важно, отколкото във вселената на материализма. В една идеа
листична вселена, ако двама души извършат едно и също действие,
при едни и същи обстоятелства, но единият го стори добронамере
но, а другият - злонамерено, последиците от тези техни действия са
съвсем различни. По някакъв мистериозен начин състоянието на на
шата душа оказва влияние върху резултатите от действията ни точ
но както вдъхновеното състояние на душата на велик художник оказ

ва влияние върху неговите творби.
Според езотеричното тълкувание на старогръцките митове амб
розията - храната на боговете, е всъщност човешката любов. Без
нея боговете избледняват и все повече губят силите си да ни пома
гат. В езотеричното и мистично християнство ангелите кръжат ви
наги близо до нас, когато ги молим за помощ, но ако ги забравим, те
преминават във вегетативното си състояние и на тяхно място се
промъкват фантомите и демоните от долните нива, за да работят
върху нас. Никой не е казал, естествено, че не можем да устояваме
на демоните и че не можем да обучим долната си животинска същ
ност така, както обучаваме кучето си. Можем, и още как, чрез мето
да на упоритите повторения. Според доктрината на езотеризма, за
да предизвикаме пълна, необратима промяна в навиците си, е необ
ходимо ежедневното повторение на едно упражнение по медитация
в продължение на двадесет и един дни.
Но в животинската ни същност съществува една още по-дъл
бока, невидима част, която се намира изцяло под прага на нашето
съзнание, поради което е напълно недосегаема за него. Тази част
не може да бъде трансформирана с никакви упражнения на волята,
независимо колко упорити и настойчиви са те, защото покварата
на животинската ни същност вече е успяла да се пропие и в расти
телната, и в минералната ни част. За да пречистим и трансформи
раме тези части от нашата същност, се нуждаем от свръхестестве
на помощ. Мисията на Слънчевия бог е да се пропие в най-плътна
та част на най-плътната материя, за да положи началото на своето
трансформативно духовно влияние. Слънчевият бог има способ
ността да достига директно до най-материалната част на човечест
вото, поради което е писано: „Нито една негова кост няма да бъде
счупена.“
Д ванадесетлистният л о т о с р а з ц ъ ф т я в а от областта на сърцето

и обгръща онези, които избираме да обикнем. Но той е също така и
орган за възприятие. Онова, което обичам истински, ще се отвори
за мен и ще разкрие своите тайни.
Обгръщането на някого с любов по този начин е великолепно
упражнение за въображение. Само да не бъркаме въображението с
фантазията! То е истински перцептивно средство от по-висш поря

дък, а органът за него и на Изток, и на Запад се нарича „сърдечна
чакра“. Точно за нея става въпрос по пътя за селото Емаус, когато
учениците, току-що разпознали Онзи, когото са срещнали, казват:
„Не гореше ли в нас сърцето, когато ни говореше по пътя и когато
ни тълкуваше писанията?“
Когато слънчевата чакра разцъфти и светне, всеки от нас е в със
тояние да провиди външния свят по свръхестествен начин. Едно лю
бящо сърце е в състояние да ни дари със съзнателно преживяване на
сърцето на космоса, на любящия интелект, който живее отвъд вън
шния свят и който го контролира. „Блажени чистите по сърце, за
щото те ще видят Бога.“
Любовта действа не само върху волята, но и върху силите ни за
възприятие. Когато наистина обичаме някого, ние сме готови да сто
рим всичко за него. Точно поради тази причина сърдечната чакра
разцъфва, когато любовта ни кара да действаме по съвест. Защото
тогава не се държим войнствено, както някога е правел Марк Авре-
лий. Тогава всичко е истинско, защото действаме, водени от любов
и отдаденост.
Инициацията изковава у нас нова форма на съзнание. Тя възраж
да начините, по които сме съзнавали света на духовете от времето
на най-ранните етапи на човешката еволюция, но вече е някои нови
елементи. Например инициацията на Питагор, задала тона на епоха
та на възхода в Древна Елада и Рим, е целяла преди всичко постига
нето на променено състояние на съзнанието, включващо свободно
то общуване със света на духовете - нещо, което е било ежедневие
за, да кажем, Гилгамеш или Ахил. Но с една съществена разлика!
Посветените от школата на Питагор са били в състояние да мислят
за своите духовни преживявания по сбит, концептуален начин - не
що, което е било невъзможно както за Гилгамеш, така и за Ахил.
Четиристотин години по-късно инициациите, извършвани от
Исус Христос, въвеждат поредния нов елемент, разкриващ смайва
щи нови измерения на любовта.
З а д а р а з б е р е м п о - д о б р е знаменателните събития, описани в чети

рите евангелия, се налага да разгледаме по-внимателно връзката на
Исус с мистичните школи. Тук вече пристъпваме в една строго ох
ранявана от академичната мисъл зона. През 50-те години на XX в. в

Палестина бяха открити интересни, противоречиви текстове, които,
макар и вече приети от всички теолози и специалисти по библейска
история, остават все така непознати за широката християнска пуб
лика. Та същите тези текстове съдържат варианти на думите на Исус,
които звучат много по-близо до оригиналите, отколкото версиите,
съдържащи се в четирите канонически евангелия.
А някои от текстовете съдържат и сентенции, които не се сре
щат в нито едно от четирите евангелия. Фактът, че текстове като
„Евангелието на Свети Тома“ съдържат „по-истински“ версии на биб
лейския изказ, е достатъчно основателна причина да приемем, че
изцяло небиблейските твърдения в тези текстове най-вероятно са
автентични. Това заключение е важно за нашата история, тъй като
част от тях касаят тайното познание.
Евангелията намекват, че Исус Христос дава на любимите си
последователи напътствия, които не са за публично разпростране
ние. Когато предупреждава да не се хвърлят „перли пред свинете“,
той очевидно напомня на приближените си да не издават свещените
истини пред тълпите. А в „Евангелието на Марко“ (4:11) се изразя
ва още по-ясно: „На вас е дадено да познаете тайната на Божието
царство, а на ония, външните, всичко се дава в притчи.“
Още по-стряскащи и изумителни са разкритията за степента, до
която Исус владее тайното познание, направени в писмо от II в. с
автор Климент Александрийски. Този текст бе открит през 1959 г.
сред купищата архиви на библиотеката на манастира „Мар Саба“,
близо до Йерусалим. Находката е на доктор Мортън Смит, профе
сор по история на древността от Колумбийския университет.
Тогава Марко, докато Петър беше заминал в Рим, написа разказ

за деянията на Господа Бога Исуса Христа, обаче без да включва
всичките и без дори да намеква за най-тайните, а подбра само
онези, които прецени като най-полезни за повишаване на вярата
на онези, които трябваше да бъдат приети в нея. Обаче после
Петър умря като мъченик, а Марко пристигна в Александрия, като
донесе своите бележки и тези на Петър, от които прехвърли в
предишната си книга нещата, подходящи за улесняване на нап
редъка към знанието, и по този начин състави едно по-духовно
евангелие за онези, които трябваше да се усъвършенстват... И
при смъртта си Марко остави това свое съчинение на църквата в

Александрия, където все още то зорко се пази.
След това епископът на Александрия привежда цитати от тази

„по-духовна“ (по неговите собствени думи) версия на „Евангелието
на Марко“:
И те влязоха във Витания, и някаква жена, чийто брат беше ум

рял там, дойде, простря се пред Исус и му рече: „Сине Давидов,
смили се над мен!“ Ала учениците й се присмяха. Но Исус се раз
гневи на тях, а с нея отиде в градината, където беше гробът, и
веднага стигна до мястото, където лежеше младежът. Простря нап
ред ръка, хвана неговата и го вдигна. Обаче младежът веднага,
щом го погледна, го обикна и започна да го умолява да бъде с
него. И след шест дена Исус му каза какво трябва да стори, и на
вечерта младежът дойде при него, облечен с ленено платно вър
ху голото си тяло. И остана с него онази нощ, тъй като Исус го
учеше на тайните на Божието царство. А после се вдигна и се
върна от другата страна на Йордан.
„Тайната вечеря“ на Аеонардо да винчи. Напоследък се заговори, че това платно

съдържа алюзии за тайните, забранени доктрини, касаещи ролята на женското
начало в християнството. Скоро ще разберем, че това е напълно вярно, ала не и
по начина, обяснен в „Шифърът на Аеонардо“.
За съвременния читател тази история, която се оказва просто

по-детайлизирана версия на разказа за възкресението на Лазар от
„Евангелието на Йоан“, по-скоро описва хомосексуална връзка. Но
както скоро ще разберем във връзка с природата на церемониите по
инициация, тук Марко намеква именно за такова посвещаване в мис
териите.
Дори традицията открай време разглежда възкресението на Ла
зар от мъртвите като закодиран разказ за инициация. Всички еле
менти са налице. Лазар „умира“ за три дена, а когато Исус Христос
го вдига, казва: „Лазаре, стани!“ - тоест същата фраза, която са из
ползвали и великите жреци на Голямата пирамида, когато, след като
са оставили кандидата три дена в Царската камера, протягат ръка,
за да го вдигнат от открития гроб.
Какво би могло да бъде посвещаването на Лазар от негова глед
на точка? Какво точно е това променено състояние на съзнанието, с
което той се сдобива?
За читателите вероятно ще бъде изненада да научат, че ние раз
полагаме с отговорите на всички тези въпроси. Защото човекът, ко
гото в „Евангелието на Йоан“ наричат Лазар, по-късно пише „Отк
ровението на свети Йоан Божествения“.
Според тайната доктрина отварянето на седемте печата и вели
ките събития, пророкувани в „Откровението“, касаят съживяването
на седемте чакри. Колкото и трудно да изглежда за преглъщане от
някои, неоспорим факт е, че учението на Исус Христос се базира на
тайната философия на древността. И това е еднакво вярно както за
сентенциите му, записани в Новия завет, така и за тези от новоотк
ритите текстове.
Надявам се, че успях да ви доведа без сътресения до този мо
мент. За онези от нас, възпитани като християни, вероятно би било
по-лесно да приемем тези неща от чуждите култури, безсъмнено
отчасти поради факта, че отдалече ситуацията се вижда по-лесно,
но и защото ние нямаме толкова голям страх от стъпване върху
свещена земя.
Та истината е следната - най-свещените текстове на християнс
твото са изначално окултни:
Кротките ще наследят земята.
Вярата повдига планини.
Искай и ще ти се даде.
Църковните отци систематично забулват в неясноти тези клю

чови положения на християнската вяра или съвсем съзнателно из
бягват техните тълкувания. Съвременното либерално християнст
во полага усилия да напасне науката към възгледите си, като омало
важава окултните й измерения, ала сентенциите от Проповедта на
планината, част от които приведохме по-горе, в крайна сметка опис
ват принципите на действие на свръхестественото във Вселената.
Те са не само парадоксални и мистични, те не само постулират
нещо, което е крайно неправдоподобно според закона на вероятнос
тите, но и дефинират поведението на Вселената по начин, който би
бил напълно невъзможен, ако науката бе в състояние да обясни всич
ко на този свят.
Защото кротките със сигурност няма да наследят земята и мо
литвите им надали ще получат отговор от силите, описани от наука
та. Нито пък добродетелта ще бъде възнаградена, както и вярата -
освен благодарение на намесата на свръхестественото.
Новият завет изобилства от окултни и езотерични послания, ня
кои от които са съвсем очевидни. Проблемът е в това, че начинът,
по които те традиционно се тълкуват, ни е направил тотално слепи
за тези измерения на познатите текстове. Ала колкото и да се стара
ят, църковните отци не са в състояние да изтрият фактологическите
данни - евангелията категорично определят Йоан Кръстителя като
наново слезлия на земята пророк Илия, което ще рече, преродения
пророк Илия. Не липсва и магията. Покойният вече Хю Шонфийлд,
Мортън Смит и други академични светила отдавна доказаха, че чу
десата, които извършва Исус, особено подбора на словото, който
той прави, се базират на древните магически заклинания, открити в
папируси на старогръцки, египетски и арамейски. Когато в „Еванге
лието на Йоан“ Исус Христос използва слюнката си, за да направи
мехлем, с който да излекува очите на един слепец, действията му не
са единствено по Божията воля, а истинска манипулация на матери
ята с цел повлияване и контролиране на духовете.
Става ясно, че за да схванем посланията на Библията, е доста
тъчно просто да се зачетем по-внимателно в тях, без да се влияем
от тези и онези задължителни (или канонически) тълкувания. И за
пореден път подчертавам, че окултното измерение не принизява ни
най-малко великото дело на Исус Христос. Точно обратното. Голя
ма грешка е действията му да бъдат тълкувани като анахронизми.
От гледна точка на философията и теологията на неговото време,

този вид божествена магия - чудотворството, наречено още тавма-
тургия, е не само достойно за уважение, но се счита и за най-висша-
та дарба, на която едно човешко същество може да се надява.
Ако решим учтиво да си затворим очите за свръхестествения

семантичен пласт в историята за Исус Христос, ще се наложи да
приемем, че в онази епоха се е случило нещо необичайно - нещо,
което се нуждае от обяснение. Защото, независимо дали в това за
тънтено кътче на Близкия изток през първите години на I в. се е
случило някакво чудо, или не, неотменен остава фактът, че последи
ците от него върху историята на света са безпрецедентни по своя
обхват и дълбочина.
Именно тези събития спомагат за възхода на цивилизацията, на
която днес се радваме - цивилизация на невиждани свободи, благо
денствие за всички, богатство на културата, научен напредък.
Преди появата на Христос никой не е имал понятие от такива
неща като значението на индивида, светостта на живота на отделния
Аполоний от Тиана. От множество

то пътуващи чудотворци и лечители,
съвременници на Исус Христос,
Аполоний прави най-голямо впечатле
ние на тогавашните хронисти. Този
питагореец от Кападокия оставил
косата си дълга, обличал се единстве
но с ленени платна, а краката си
обувал в сандали от дървена кора.
Той прогонвал демони и извършвал
чудеса по изцеление. Но вероятно най-
знаменателният паралел между него
и Христос е в твърдението му, че
дните на кървавите жертвоприно
шения са свършили. Аполоний обичал
да казва: „Към Бог трябва да се
обръщаме единствено с най-благород-
ното качество, с което сме благосло
вени - интелигентността.“
човек, трансцеденталната сила на свободно избраната любов на лич

ността към друга свободна личност. Някои от тези идеи, разбира се,
имат и своите предтечи - Кришна, Исая, Буда, Питагор, Лао Дзъ.
Уникалното за християнството е концепцията за вътрешния живот
на индивида. Благодарение на Христос индивидът не само успява да
се сдобие с усещането, че едновременно с безкрайния Космос всеки
от нас носи в себе си точно толкова богат и многообразен микро
космос, че именно той ни дарява с увереността, че всеки от нас си
има свой личен, неповторим път, който се вплита в общия ход на
историята. Всеки от нас може да има свое лично падение, не по-
различно от падението на цялото човечество.
Всеки от нас преживява кризи на съмнение и открива своето лич
но, персонално изкупление - идея, коренно различна от племенното
съзнание на ранните поколения евреи и от съзнанието на жителите
на древногръцките градове държави.
В ремето , през което Исус проповядва, е само три години, брое

ни от кръщението му до Разпети петък на 3 април 3 г. от н.е., когато
на хълма на черепите - Голгота, Слънчевият бог бива прикован вър
ху кръста на материята. А после, от Преображение нататък, Слън
чевият бог започва да трансформира материята, да я насища с ду
ховна същност.
Вече видяхме, че във всички мистични школи - от Заратустра до
Лазар - кандидатите за посвещаване са подложени на тридневна
„мистична смърт“ и прераждане. Кандидатът бива поставен в дъл
бок транс в продължение на три дена, през които духът му пътува из
света на духовете, за да почерпи познания и сила, които после да
донесе обратно в материалния свят. В рамките на тайнствата „смърт
та“ е реално събитие, но на духовно ниво. С разпятието и възкре
сението на Исус Христос обаче този процес на инициация се прев
ръща за първи път в историческо събитие, при това на материал
но ниво.
Това велико събитие има и сенчеста страна - и това е историята

за пътуването на Христос към Ада. То започва непосредствено след
смъртта му на кръста. Излизането на този разказ от употреба е част
„възкресението“ на Матиас
Грюневалд (част от Айзенхайм-
ския олтар) представя
космическата визия за Исус
Христос като Бог на Слънцето.
Грюневалд изобразява онова,
което един от първоотците на
църквата - Тертулиан,
черпейки от древногръцката
мистична традиция, нарича
„бляскавото семе“. Засадено в
земята, то се издига като
блестящо, звездоподобно тяло,
тяло от ярки лъчи светлина.
Учениците по пътя за Емаус не
успяват да разпознаят
Христос, защото срещат
неговото бляскаво тяло.
от онзи настъпателен процес, благодарение на който днес сме изгу

били усещането си за духовното измерение на Космоса. Посвеща-
ването в тайнствата неизменно е визирало както осветяването на
пътя ни по време на пътешествието след смъртта, така и пътуването
ни през живота.
През столетията преди появата на Исус Христос представата на
човечеството за задгробния живот се е свеждала до ужасеното очак
ване на кошмарния полуживот в сенките на сублунарната сфера -
Шеол. А след смъртта, още в началото на изкачването си към по-
висшите небесни сфери, човешките духове са губели цялото си съз
нание. В резултат на всичко това при следващото им прераждане
духовете се завръщали на земята без никакви спомени за своите пре
дишни пътешествия.
Слизайки в Ада, Исус Христос върви по стъпките на Озирис.
Той осветява пътя през подземния свят, така че мъртвите да могат
да го следват. За да се изпълни великата космическа мисия -Д ело

то, живите и мъртвите трябва да могат да вървят заедно.
Според доктрината на езотеризма , цялата история на света може

да бъде обобщена така:
Имало е Златна ера, когато Земята и Слънцето са били едно и
Слънцето е давало на Земята форма.
После Слънцето се е отделило от Земята, а тя се е материализи
рала и е станала по-студена.
Богът на Слънцето се върнал, за да пропие с духа си Земята,
така че целият Космос да може накрая отново да се дематериализи-
ра и пак да стане духовен.
Именно такава е космическата визия за мисията на Исус Хрис
тос, вдъхновявала ранните християни - Делото, дало на света гран
диозните църкви на Средновековието и изкуството на Ренесанса. Ала
тя е напълно изгубена за съвременното християнство.
Ако смъртта на Исус Х ристос е била писана на космологично

ниво, логично е да се запитаме: а какво тогава я е причинило на
историческо? Какви са непосредствените причини за разпятието?
Макар Исус да инструктира Лазар на четири очи, последвалото
му прераждане, както и призоваването му за нов живот, се превръщат
в обществено събитие. За разлика от всички предишни инициации, то
не се случва зад строго охраняваните порти на мистичните школи, а и
самият Исус Христос не е жрец в някоя от държавно спонсорираните
мистични школи. В резултат на този акт Исус си спечелва смъртни
врагове в лицето на садукеите, които контролират разпространение
то на тайното познание от името на управляващия елит.
Публичната инициация на Лазар е революционен акт, той сигна
лизира, че връзката, обвързваща посветените с управляващия елит, е
разрушена. По своята същност това е началото на края на мистични
те школи и подготвя почвата за появата на тайните общества.
Исус Христос представлява огромна заплаха и за римските уп
равници. Войниците, които го увиват в пурпурна мантия и поставят
на главата му корона от тръни, нямат друг цар или бог освен импе
ратора. За тях увиването на Исус в пурпурната мантия, носена няко-
Кръстът В средата на
Четирите херуВима,
символизиращи Четири
те елемента. Както
Вече Видяхме, Четирите
елемента, работещи от
съзвездията В четирите
ъгъла на Космоса, се
грижат за единството
на материалния свят.
Тук Исус Христос е
представен В космичес
ката му роля на Петия
елемент - Слънчевият
бог, който слиза на
Земята, за да насити с
духовност Четирите
елемента.
га като знак за посвещаване в мистериите на Адонис, е изцяло по

дигравателен акт. А короната от тръни е сатира за венеца, полаган
върху главата на преминалия успешно изпитанията по време на елев-
сийските мистерии. В този смисъл римските управници се оказват
най-големите окултни врагове на Исус Христос.
Н е толкова познат е фактът, че точно по същото време в другия

край на света работи един друг враг. Един посветен забърква по-
черна и по-могъща магия и от онази, подготвена за Христос от Рим.
Както разказва Рудолф Щайнер, този магьосник работи по усъ
вършенстването на своите свръхестествени сили няколко прераж
дания подред. И ето че сега заплашва да опорочи целия ход на исто
рията.
Получил е тази власт на гърба на безбройните човешки жерт
воприношения. Испанският философ Хосе Ортега и Гасет често го
вори за пускането на духовете, което се причинява от проливането
на кръв. По неговите думи кръвта е смразяваща мистерия. Тя носи
живот, но когато се разлее и попие в земята, всичко наоколо полудя
ва. Окултистите са наясно, че хората могат да бъдат убивани по спе
циален начин, който да под

помогне бързото обяздване
на техния дух. Вече видяхме
как великите посветени като
Илия са в състояние да мо
делират собствените си рас
тителни и животински части
така, че да ги превръщат в ко
лесници, с които да пътуват
през селенията на духовете.
А в окултните кръгове се
знае, че черните магьосници
могат да превръщат в такива
колесници душите и духове
те на своите жертви.
Та този черен магьосник,
бидейки от най-могъщите,
бил в състояние да контроли
Мария Магдалина. Езотеричната мисъл се
ра хората и отвъд гроба. При
занимава преди всичко с прераждането. За
насяйки в жертва огромен нея генетичното наследство е без особено
брой човеци, той успява да си значение. Исус Христос идва, за да сложи
създаде истинска армия в край на кръвната линия като начин за
света на духовете. предаване на ясновидството и тайното
На прага на новото хиля познание. Той утвърждава, че любовта
долетие на Земята бива изп трябва да бъде въпрос на свободен избор, а
ратен Слънчев герой, който не жертва на племето. Следователно
да му се противопостави. То идеята той да се ожени за Мария Магдали
зи герой се наричал Уицило- на и да има деца от нея няма никакъв
смисъл с оглед на мисията му. Езотерична
почтли, както разбираме от
та литература и преданията на тайните
„Флорентинския кодекс на общества говорят по-скоро за „мистичния
Сахагун“, един от малкото брак на Слънцето и Луната“ - „Ь/егоя
текстове, успели да оцелеят §атоз“, на който ще се спрем в друга глава.
след нашествието на конк
вистадорите. Подобно на предишните герои на Слънцето, неговото
раждане също е предсказано. И той е роден от девица, а след ражда
нето му всички сили на злото се съюзяват, за да го унищожат.
Но Уицилопочтли устоява на всички опити да бъде убит в детс
твото си и след редица изпитания повежда тригодишна война срещу
черния магьосник. И накрая го побеждава, като го разпъва на кръст.

Когато разпъват Исус Христос, бива отприщена могъща сила за
одухотворяване на света. А когато по същото време в Южна Аме
рика разпъват на кръст черния магьосник, се разтваря огромна паст,
чийто вихър започва да привлича великите потоци на световната ис
тория, екстремалните проявления на доброто и злото.
„Е вангелието на Филип “ съдържа интригуващи намеци относно

връзката на Исус Христос с Мария Магдалина. „Исус обичаше нея
повече от всички други ученици, и често я целуваше по....“ Точно
тук, за съжаление, фрагментът прекъсва. Но като че ли ни напомня
за „Песен на песните „Нека ме целува с целувки по устата“, както
и към „любовта, която е по-силна от смъртта“.
В „Златната легенда “ на Якобус де Ворен - най-популярния
средновековен сборник разкази за светци, се говори за група хрис
тияни, срещу които започват гонения в Йерусалим. Седем от тях
побягват с лодка по Средиземно море и след изтощително пътуване
вълните ги изхвърлят на брега близо до градче, което днес познава
ме като Марсилия.
В центъра на голямата скала, издигаща се над брега, и до днес
може да се види пещерата, където Мария Магдалина, която също е
сред хората в лодката, прекарва последните тридесет години от жи
вота си.
Обикновено я изобразяват разкайваща се и гола, с дълга червена
коса, покриваща тялото й. Но стенописът на Фра Бартоломео в един
малък градински параклис близо до Флоренция я показва с нейното
бурканче с благовония, с които тя редовно е миропомазвала краката
на Исус. Бурканчето е поставено върху камък, а в камъка са издъл
бани следните думи: „ Открих онзи, когото обича душата ми. “
Шестнадесета глава
Тиранията на отците
Гностицизъм и неоплатонизъм •
Убийството на Хипатил • Атила
и шаманизмът • Капчица Азен
В историята на тайното познание животът и смъртта на Слънче

вия бог бележат повратната точка в апокрифната история. След дъл
гия период на духовна суша, мнозина започват да се наслаждават на
ярки, макар и често атавистични преживявания от духовния свят.
Вероятно някои се досещат за истинската същност на великата
революция в света на духовете, но в отсъствието на унифициращ,
институционален авторитет, подобен на този на жреците от мистич
ните школи, новите преживявания се тълкуват по хиляди начини.
Доказателство за този факт са изобилието от секти, появили се през
десетилетията след смъртта на Исус Христос.
Голяма част от гностичните текстове са точно толкова стари,
колкото и книгите от Новия завет, а някои от тях имат всички осно
вания да бъдат считани за исторически достоверни. Вече споменах
ме за „Евангелието на свети Тома“ с неговата по-автентична версия
на посланията на Исус, както и за текста „Пистис София където
се разказва за двете деца Исус. А съчинението „Деянията на свети
Йоан“, макар и фрагментарно, ни предлага изумителен поглед към
тайнствата, практикувани във вътрешния кръг на Исус Христос.
Запознаваме се с описанието на един кръгов танц. Учениците се
хващат за ръце и образуват кръг, а след това се завъртат около Исус
Христос. По време на литургията, съпътстваща танца, Исус води ини-
циацията, а кандидатът за посвещаване е онзи, който задава въпроси.
Кандидат: Ще бъда спасен.

Христос: И аз ще те спася.
Кандидат: Ще бъда изгубен.
Христос: И аз ще изгубя.
Кандидат: Ще бъда прободен.
Христос: И аз ще бъда прободен.
Кандидат: Ще се нахраня.
Христос: И с мен ще се нахранят.
По-нататък заклинанията продължават в същия парадоксален,

дори на пръв поглед абсурден стил. Но с напредването стават по-
лесни за разбиране:
Кандидат: Нямам къща и имам къщи,

нямам място и имам места,
нямам храм и имам храмове.
От следващата част на ритуала са останали само отделни фраг

менти, но те като че ли подсказват за някаква мистерия на смъртта и
възкресението в стил Озирис (Христос). След което Исус казва: „Он
зи, който днес ме виждат да бъда, аз не съм, но онзи, който съм, ще
видиш, когато дойдеш. Ако знаеше как да страдаш, то тогава щеше
да имаш силата да не страдаш. Тогава познай страданието, за да се
изпълниш със силата да не страдаш!“
Индийският танц в чест на Кришна също се описва като „кръгов
танц по посока движението на Слънцето“. Танцьорите се въртят около
Слънчевия бог, имитирайки орбитите на планетите. А това навежда
на заключението, че „Деянията на свети Йоан“ са вдъхновени от
космическата визия за Исус Христос като завърналия се на Земята
Слънчев бог.
„Евангелието на свети Филип“ разказва за пет ритуала, от които
последният е най-великият - ритуалът на брачното ложе. Дали и тук
става въпрос за ритуално-сексуални практики от вида, традиционен
за храмовете в Египет, Древна Елада и Вавилон?
Впоследствие църквата ще въздигне в канон уникалността на
християнското откровение и със зъби и нокти ще дистанцира Исус
Христос и неговото учение от всички предишни езотерични тради
ции. Ала за ранните християни е било съвсем естествено да го раз-
глеждат като възникнало от онова, което е било преди него, и като

изпълнение на древните пророчества. Преобладаващата част от ран
ните християни възприемат християнството в рамките на познания
та, получени в мистичните школи на Египет, Древна Гърция и Рим.
Един от ранните отци на църквата - Климент Александрийски,
вероятно е познавал хора, които пък са познавали апостолите. Кли
мент и неговият ученик Ориген са вярвали в прераждането. На по-
напредналите си ученици са преподавали нещо, наречено „дисцип
лина арканис“, което ще рече „тайната наука“ - духовни практики,
които днес лесно бихме дефинирали като „магия“. Раннохристиянс-
ките водачи като Ориген и Климент са били изключително ерудира
ни личности, активни участници в интелектуалния напредък на тях
ната епоха. Голяма част от най-вълнуващите идеи на периода нами
рат изражение в идеите на неоплатонизма.
Платон е успял да превърне преживяванията на света, в който
съзнанието предхожда материята, в интелектуални понятия. А през
II в. сл.Хр. хората, които днес наричаме неоплатонисти, превръщат
концепциите на Платон в жива философия, та даже и в религия с
нейни собствени духовни практики. Макар днес към Платон да при
лагаме сухия академичен подход на анализа, то за неговите после
дователи в столетията след смъртта му неговите текстове имат ста
туса на свещени писания. Неоплатонистите се възприемат не като
родоначалници на идеи, а като коментатори, чиято цел са точните
разяснения на думите, изречени от Платон. Пасажи, които от съвре
менна гледна точка определяме като скучновати упражнения по аб
страктна логика, неоплатонистите активно използват в своите риту
ални практики.
Главната цел на заниманията им е описанието на реални духовни
преживявания. В своето произведение „За забавянето на божестве
ното възмездие “Плутарх, който е силно повлиян от неоплатонизма,
разказва как изглеждат различните духове в началото на тяхното зад
гробно пътешествие. Духът на току-що починалия е обграден с паш
кул от пламък, ала „при някои това е меката светлина на пълната лу
на, излъчваща непрестанен, равен и пълен цвят. Други духове са ужасно
петнисти, като змии, а трети пък имат надрасквания.“
Плотин - велик неоплатонист от Александрийската школа, е бил
практикуващ мистик. Ученикът му Порфирий разказва, че неведнъж
е виждал учителя си в дълбок транс на екстаза, превърнал се в едно
280 Ахконатан Блек
с Единствения. А самият Плотин отбелязва за Порфирий, не без

известна доза пренебрежение, че той пък не е постигнал подобно
състояние нито веднъж. Неоплатонистите, които идват след тях -
Йамблих и Ямблихус, поставят силно ударение върху значението
на теургията, тоест на божествените магьоснически практики. Йам
блих оставя огромно количество материал за своите видения.
Плотин съставя изключително комплексна метафизична система
за еманациите от вида, за който говорихме в първа глава. В този сми
съл въобще не е чудно, че неоплатонизмът оказва огромно влияние и
върху други езотерични традиции, особено кабалата и херметизма.
Поради това някои учени определят херметизма като неоплатонизъм
с египетски нюанси, а кабалата - като неоплатонизъм с еврейски щри
хи. Ала според разбиранията на тайната история херметичните и ка-
балистични текстове, които започват да се появяват в тази епоха, са
първите записани, систематизирани версии на древните традиции, пре
давали се до този момент предимно в устна форма.
Прочутата „Херметика “ обикновено се приписва на Хермес
Трисмегист - велик жрец от Древен Египет, ала нейните 42 тома са
писани в тази епоха, при това на гръцки. Именитият изследовател
от института „Варбург“ Юрий Стоянов наскоро потвърди пред мен,
че днес преобладаващата част от учените са достигнали консенсус
по въпроса за произхода на тези текстове и той безсъмнено сочи
Древен Египет. И наистина „Херметика “ се отличава с неподпра
вена толерантност към другите традиции и религии, а една от при
чините за това се корени в принципите, от които се ръководят ду
ховниците от онази епоха - а именно, че всички религии са посвете
ни на едни и същи планетарни богове и отварят пътищата към едни
и същи духовни светове.
От пръв поглед се забелязват паралелите между броя на емана
циите, определени от Плотин, боговете в „Херметика "и небесните
сфери, описани в „Пистис София
Според законите на кабалата еманациите от Космическия разум
- Сефирот, при слизането си надолу образуват дърво - Дървото на
Сефирот или Дървото на живота, състоящо се от десет нива (ниво =
сефира). Алегоричната интерпретация на Светото писание, напра
вена от еврейския учен Филон Александрийски, разбулва общата
структура на всички световни религии. Свети Павел на свой ред на
меква за различните нива на ангелите - има не само ангели и архан-
гели, но и серафими, херувими, тронове, доминиони, могъщества,

сили, принципалии. Той прави алюзия с една система, за която смя
та, че се подразбира от само себе си. Тази система получава по
точна дефиниция от неговия ученик Дионисий Еропагит.
Деветте Ордена, които той описва, са почти идентични с десетте
клона на Дървото на Сефирот, както и с различни класове на богове
те и духовете в древните политеистични, астрономически религии.
Например силите на свети Павел са боговете на Слънчевата систе
ма на древните гърци и римляните, като силите на Светлината са
духовете на Слънцето, а силите на Мрака - боговете на Луната и на
планетите.
Еврейската изследователка Ребека Кента сравнява издигането
през портите на мъдростта от кабалистичното Дърво на живота с
идеите на суфизма и установява паралели между Сефирот и чакрите
от хиндуистката традиция.
Всички идеалистични течения, религиозните системи на всички
култури по света, разглеждат Сътворението като поредица от ема
нации на Космическия разум. Но най-езотеричният компонент в те
зи системи е идентифицирането на въпросните еманации с духовете
на звездите и планетите - от една страна, и окултната физиология -
от друга. Именно тези концептуални връзки водят до възникването
на астрологията, алхимията, магията и практическите техники за пос
тигане на променени състояния на съзнанието.
От изключителна важност е да не забравяме, че в дадения слу
чай не говорим за натрупани през вековете абстракции, а за истинс
ки преживявания. Деветте йерархични нива на ангелите понякога се
разделят на три части, та когато свети Павел разказва, че е бил из
дигнат до Третото небе, има предвид, че е бил посветен на такова
високо ниво, че е имал директен и личен контакт с най-висшите ду
ховни същества - серафимите, херувимите и троновете.
Х ристиянството възниква точно от такива мистични преживя

вания на инициацията и точно от този светоглед. Най-великият от
всички отци, основатели на църквата - свети Августин, е бил адепт
на по-късно възникналата персийска мистична школа, наречена ма-
нихейство.
Мани е роден през 215 г. в регион, който днес наричаме Ирак.
Когато бил само на дванадесет, пред него се явило някакво същест

во. Това мистериозно създание, което впоследствие той ще нарече
„Близнакът“, му разкрило голяма и добре прикривана до момента
мистерия - ролята на злото в историята на човечеството. Така Мани
научил за преплитането на силите на Мрака със силите на Светли
ната при Сътворението на Вселената. Научил също така, че във ве
ликата космическа битка между доброто и злото победители на прак
тика са силите на злото.
Космическият характер на видението на Мани се доказва и от
неговия синкретизъм, от разказа му за повратните събития в исто
рията и за екзалтираните роли на Заратустра, Буда, староеврейски-
те пророци и Исус Христос. Универсализмът на посветените открай
време тревожи съня на местните тирани. А повишеното съзнание за
силите на злото е традиционно обект на превратни тълкувания. Така
и Мани, първоначално защитаван от двама царе, накрая е обявен за
еретик от техния приемник, който го подлага на мъчения и го разпъ
ва на кръст.
„Прекрачих в селенията на своята душа и отвъд моята светлина
и душа зърнах Светлината“ - пише Августин. Най-големият му при
нос за човешката история е изчерпателният и систематизиран ана
лиз на църковната доктрина от гледна точка на платонизма, който
той прави. Онова, което конвенционалната църковна история удоб
но пропуска, е фактът, че анализът на свети Августин се базира на
директните, лични преживявания на посветения в мистериите. Са
мият той изрично подчертава, че със собствените си „мистични очи
на душата“ е зърнал светлина, която е по-ярка от светлината на ин
телекта.
Вечните абстракции не са единствената му цел. „Изповедите“
му го разкриват като човек, измъчван от усещането за изтичащото
време, превръщат в пословична фразата му: „О, Господи, дари ме с
целомъдрие, но не веднага!“, и ни карат да съпреживеем болезнения
му вик в един друг момент на мистичен екстаз: „О, красота! Така
стара и така нова! Твърде късно те обикнах!“ Усещането на свети
Августин за изтичащото време се прелива в езотеричното виждане
за историята. По-нататък ще разгледаме и начина, по който той раз
бира последователните етапи от историята на света, стъпвайки вър
ху пророчеството му за основаването на Града на Бога.
Епохата на свети Августин е и епохата на славните християнски
мисионери. След дълги години, прекарани в робство, свети Патрик

предприема своята съдбовна мисия за премахване на робството и
на човешките жертвоприношения. Освен мисионер, свети Патрик е
и магьосник в традицията на Заратустра и Мерлин - страховита фи
гура, която прогонва всички змии от Ирландия със своя вълшебен
жезъл, гони и демони, и вдига от гроба мъртвите.
Келтите лесно приемат християнството. Свети Патрик стъпва
върху келтското космическо пророчество за завръщането на Слън
чевия бог и го надгражда с исторически сведения за живота и делото
на Исус Христос, безпроблемно сливайки християнски и езически
елементи. Независимите келти обаче ще продължават да настояват
на върховенството на директното, лично преживяване на света на
духовете, и ще разработят свои езотерични традиции в коловоз, твър
де отдалечен от каноническия коловоз на Рим. Поради това римока-
толическата църква не закъснява да обяви техните вярвания и убеж
дения за еретически.
Когато хората дълбоко в себе си се вълнуват от едни и същи
неща, когато споделят онова, което теологът екзистенциалист Пол
Тилих нарича „изначални тревоги“, твърде често стават невероятно
чувствителни към различията в мненията. Различията в мненията
имат неприятната тенденция да прерастват в убийствена омраза, по
ради което най-големият ни враг престава да бъде настъпващият на
хоризонта чужд завоевател, а братът или сестрата от паството, с
които ежедневно се срещаме на богослуженията. А още по-често
самите членове на паството се опитват да забранят определени убеж
дения, но не защото вярват, че те са погрешни, а защото дълбоко в
себе си знаят, че са истина.
Историята за основаването на римокатолическата църква е на

писана както от самата църква, така и от нейните врагове. Импера
тор Константин заявил, че в нощта преди битката му срещу бунтов
ниците сънувал сън, в който му се явил Исус Христос и му заръчал
да сложи знака на кръста върху бойното си знаме, под който да до
бави надписа: „В името на този знак ще бъдеш завоевател.“ Конс
тантин се подчинил и спечелил битката.
След това обявил християнството за официална религия на Рим
ската империя, като дарил Латеранския палат на епископа на Рим.
Политическите му изгоди били безспорни. Новата форма на съзна

ние, родена в Йерусалим, вече набирала скорост в империята, а Кон
стантин не пропуснал да се възползва хитро от това състояние на
нещата, обявявайки, че ще дари свобода на всеки роб, който се пок
ръсти в нея, а вече свободните, станали християни, ще дари с по 20
жълтици.
Както вече видяхме, римляните въздигат жестокостта в култ. Те
били безмилостни, а да си безмилостен, се считало за най-висша
мъжка добродетел. Така християнското преклонение пред кротост
та и смирението преобърнало цялата система с главата надолу.
Представете си колко странна е била срещата между току-що
покръстен християнин и типичен римлянин! Римлянинът се сблъск
ва със съвсем нова форма на съзнание. Пред него се явява предста
вител на хора, които са в състояние да живеят в главите си, вдъхно
вявани отвътре от някакви идеи, които живеят с пълната увереност
за реалността на духовните преживявания.
К онстантин най-вероятно се е надявал , че взискателната и неп

реклонна нова религия ще забави упадъка на Римската империя, но
дълбоко в себе си нито за миг не забравя пророчеството на Сиби-
линските книги, че някой ден Рим отново ще стане свърталище на
вълци и лисици. Може би затова го осенява идеята да основе нова
столица. Така статуята на Атина Палада, наречена още Паладиум -
същата, която е изнесена от Троя и поставена в Рим в чест на него
вото основаване, е изровена изпод колоната от порфир, където е прес
тояла столетия, и заровена на мястото, където той издига града, на
речен Константинопол. Заровена е под същата порфирна колона, но
сега върху колоната е поставена статуя на Слънчевия бог, короно
ван с истинските пирони от истинския кръст, подредени във форма
та на ореол.
Този символизъм, включващ мистичните познания за Слънче
вия бог, би бил разбран от посветените от всички религии по света.
Именно поради това е странно, че тъкмо под егидата на Константин
църквата започва жестоки гонения срещу всички клонове на тайно
то познание, а собствените си екзотерични поуки свежда до догма.
През 325 г. се провежда Никейският събор, който си присвоява пра
вото да определи кои от множеството евангелия трябва да бъдат
Екстернщайн,
Германия. Тази
дърворезба
се намира само на
няколко крачки от
едно още по-старо яМЙ
изображение на
норВежки бог, което
недвусмислено
показВа,
че християнството
изниква от старите
езически традиции.
Обърнете Внимание
как изображението
Внушава езотерично-
то разбиране за
различните тела на
индивида - докато
учениците свалят
материалното тяло
на Исус Христос от
кръста, духът му
Вече почива В
обятията
на неговия Отец.
считани за истински. Издават се редица имперски укази, които заб

раняват езическите ритуали и вярвания. По заповед на самия импе
ратор цялото население на империята е подложено на насилствено
покръстване.
Но през 361 г. на трона се възкачва племенникът на Константин
- Юлиан. Израснал като близък ученик на философа неоплатонист
Йамблих, Юлиан отлично разбира мисията на съществото, нарече
но „Седмолъчния бог“. Поради това дава равни права на всички свои
поданици, без значение на техните религиозни вярвания, и издава
указ за повторното отваряне на паганистките храмове. Той пише
страстни полемични текстове срещу тесногръдото, догматично хрис
тиянство, набрало сили по времето на Константин - по-късните хрис
тиянски писатели започват да го наричат „апостатът“, което ще ре
че „онзи, който отхвърля вярата, вероотстъпник, изменник“. Благо

дарение на тях той остава в историята с прозвището Юлиан Отс
тъпник. Всъщност императорът е воден от дълбокото убеждение,
че християнството се стреми да отрече реалността на боговете, ко
ито е срещнал по време на своята инициация.
Войските му се отправят на поход към Персия. И точно както ня
кога гърците обсаждат Троя, за да контролират мистичното познание,
скрито вътре, така и сега целта на Юлиан е да се запознае с тайното
познание на мистичната школа на манихейството, базирана в Персия.
Той знае достатъчно, за да е наясно, че мисията на Слънчевия бог е
изправена пред огромна заплаха от унищожение, както и че мистери
ите на манихейството са свързани с тайните за войната между Слън
чевия бог и Ариман (или Сатаната) - духа на материализма.
Ала преди да успее да доведе мисията си до успешен край, импе
ратор Юлиан е убит подло от един последовател на Константин.
Така се полага началото на още една Епоха на Сатурн, когато позна
нието за истинската, мистичната духовност ще бъде принудено да
слезе дълбоко под земята, да премине, така да се каже, в нелегал
ност. Император Теодосий провежда безмилостна политика по из
кореняване на несъгласията с имперската линия на християнската
доктрина. Той конфискува собствеността на „еретиците“ и им отне
ма храмовете. Статуите на Изида получават ново посвещение - на
Дева Мария (или Богородица).
Сюблимната и космическа красота на Римския пантеон, с която
човечеството се е прекланяло пред всички богове във Вселената, с
указ на Теодосий се пренасочва в служба на монотеизма.
Император Теодосий затваря мистичните школи, а през 391 г.
обсажда Серапеума в Александрия. Тази свещена постройка с ог
ромния небесен купол на храма, посветен на Серапис, е едно от чу
десата на древния свят. Точно под купола, придържана от магнити, е
висяла статуя на бога. Крилата са служели за библиотека, приютила
най-ценните книги и свитъци на света. За щастие, жреците и учени
те успяват да измъкнат тайно известна част от книгите, преди хрис
тияните да изгорят Серапеума до основи, а статуите - да изхвърлят
за обругаване по улиците на Александрия.
Накрая Теодосий насочил вниманието си и към неоплатоничес-
ката философска школа, базирана в Александрия - преден авангард
на интелектуалното наследство на мистичните школи. Най-велика
та личност на неоплатонизма по това време е една млада жена на

име Хипатия. Дъщеря на водещ за времето си философ и матема
тик, тя получава образование по философия, математика, геомет
рия и астрономия. Баща й е разработил за нея специални упражне
ния, които да превърнат тялото й в подходящ съд за изумителния й
интелект. Хипатия обичала да плува, да язди и да катери планините.
Тя е не само умна, но и много красива, и скоро си спечелва сла
вата на изобретател на редица научни инструменти, в това число и
на уред за измерване на специфичната гравитация на течностите. До
нас са достигнали само фрагменти от нейните трудове, но история
та знае, че Хипатия е била прочута като един от най-брилянтните
умове на своето време.
Лекциите й привличали огромни тълпи слушатели. Добре запоз
ната с трудовете на Плотин и Йамблих, тя обяснявала как християн
ството е възникнало на базата на учението на мистичните школи и
подобно на баща си, се опитвала да предаде на народа най-великата
мъдрост на света - че нито една религиозна традиция или доктрина
няма право да претендира да бъде единствената истина.
През един следобед на 414 г., когато Хипатия излизала от лекци
онната зала, банда качулати монаси я измъкнали насила от колесни
цата й, съблекли я чисто гола и я повлекли по улицата към най-близ
ката църква. Замъкнали я пред олтара и там връхлетели като ято
черни гарвани над тялото й. Изпод монашеските мантии и качулки
избликнали гейзери от кръв, докато разкъсвали Хипатия. С помощ
та на черупки от миди остъргали плътта от костите й и изгорили
всичките й останки.
Църквата полага неистови усилия да изтрие Хипатия от истори
ята на света - така, както жреците на Амон се опитват да изтрият
името на Ехнатон.
Няма нищо по -лесно от това , да нарочим църквата като най-злия

потисник на свободната мисъл и да обгърнем в романтична светли
на обявените извън закона общества като неоплатониците и гности-
ците. И наистина още от най-ранната си история църквата има за
свои водачи поклонници на черната магия и други посветени, злоу
потребяващи със свръхестествените си сили, за да постигнат егоис
тичните си цели.
Й! в
,д 1=
Пантеонът в Рим. ОВидий казва, че храмовете символизират целия Космос със

своите куполи. Голямата ротонда на Пантеона е с диаметър 44 м, а на върха на
купола има отвор, през който прониква слънцето. Височината от пода до
шстото, където е този отвор, е равна на диаметъра, така че помещението
създава усещане за необятност и простор. В нишите близо до пода някога са
стоели статуите на планетарните богове.
Но е не по-малко вярно и важно, че още от времето на свети

Павел и свети Августин най-великите църковни лидери са били пос
ветени на най-високо ниво, приели за своя житейска мисия да водят
човечеството по пътя на божествения план, за който непрекъснато
говорим в тази книга. Те са били наясно с необходимостта от потис
кането на идеята за прераждането по западните земи. Защото спо
ред Космическия план Западът трябва да се превърне в люлка за
току-що роденото съзнание за ценността на всеки човешки живот,
на живота на отделния индивид.
От друга страна неоплатонистите, макар да продължават дело
то на Питагор и Платон по преобразуване на директните преживя
вания от света на духовете в понятия, живеят в блажено неведение
за знаменателната революция, извършена в тази сфера. В съчинени

ята им не се забелязва и следа от евангелието за универсалната лю
бов, оставено от Исус Христос. В съшия ред на мисли ударението,
което гностиците поставят върху преките, лични преживявания от
света на духовете в отлика от пасивното приемане на абстрактните
догми, е в хармония с вътрешния импулс, за който говори Исус Хрис
тос, ала голяма част от гностиците едновременно с това яростно
мразят света по начин, който е в пълна противоположност на миси
ята на Христос за трансформиране на материалния свят.
Да не говорим пък, че редица от нещата, в които гностичните
секти започват да вярват след приключенията си из духовния свят,
са напълно фантастични. Някои от гностиците не само вярват, че
Исус Христос никога не би могъл да се унижи дотолкова, че да се
всели в обикновено физическо тяло, но започват и да извършват чу
дати експерименти по унижение и оскверняване на собствените си,
презрени телесни сетива, за да си осигурят достъп до света на духо
вете. Едни пускат змии по телата си, други пият менструална кръв,
изричайки: „Това е кръвта Христова“, а трети си въобразяват, че сек
суалната им магия ще доведе до раждането на богоподобни същес
тва. А най-крайните дори се кастрирали, хвалейки се: „Аз съм по-
мъртъв от всички вас!“
Рим ДЪРЖИ ДА ПОТЪПЧЕ всички различия. Християнската всеотдай-

ност и религиозен морал са изключително удобни за Константин и
Теодосий - те обединяват империята и я подсилват отвътре във вре
мена, когато варварските орди от Изток я заплашват с унищожение.
Бързо разширяващата се китайска империя поражда ефекта на
доминото от Централна Азия чак до Европа. Под натиска на Далеч
ния изток части от Европа са нападнати от готи, вестготи и вандали,
които достигат до Рим. А през втората четвърт на V в. номадските
монголски племена биват обединени от великия Атила. Той помита
териториите, завладени преди това от готите и вандалите, и създава
империя, която се простира от равнините на Централна Азия до Се
верна Галия.
Името Атила, „бичът Божи“, днес се е превърнало в нарицател
но за „варварин“, но гръцкият историк Присций, имал възможност
та да посети лагера на монголския военачалник, рисува по-различна
картина за него. Атила обитавал проста дървена колиба е лакирани

дъски, обградена от дървена ограда. Вместо килими имал вълнени
рогозки, а самият Атила, чието име в буквален превод означава „ма
лък баща“, посрещал гостите си, облечен в обикновено ленено об
лекло, без никакви бижута или злато. Пиел умерено от дървена ку
пичка и се хранел от дървена чиния. По време на срещата с Присций
Атила не демонстрирал никакви емоции - единствено при появата
на най-малкия си син, когото погъделичкал под брадичката и изгле
дал с огромно задоволство.
Хрониките твърдят още, че след като Атила завладял християнс
кия град Коринт, бил крайно възмутен, когато на всеки ъгъл видял
проститутка. Предложил им или да се омъжат за мъже от армията му,
или да бъдат изпратени в изгнаничество. И макар той да не е ненасит
ното чудовище от народните сказания, все пак не можем да отречем,
че ако бе успял да срине Източната Римска империя, това щеше да
бъде катастрофално за еволюцията на човешкото съзнание.
За римляните Атила е най-страховитият враг. А самият монгол
ски пълководец не позволява на хората си нито да живеят на римска
територия, нито да купуват римски стоки. Когато напада имперски
те територии, той обръща хода на романизацията, срива до основи
всички римски постройки и изземва хиляди килограми злато, отчи
тайки ги като данък. Когато през 452 г. най-сетне успява да стисне в
примката самата столица, императорът изпраща при него Лъв, епис
копа на Рим, за да го посрещне. Бъдещият папа Лъв постига спора
зумение с Атила, по силата на което Хонория, дъщерята на импера
тора, трябва да стане негова съпруга, а освен това да получи огром
на зестра от злато. Атила е напълно убеден, че вече е постигнал
мечтата си да превземе Римската империя и да управлява света.
Атила и народът му практикували шаманизъм. Във всички свои
битки той бил ръководен (както се оказва - ненапразно) от своите
жреци шамани. Пословично страховитият рев на хунската армия,
влизаща в битка, всъщност се дължал на едновременното лаене на
кучетата, дрънкането на оръжията, воя на роговете и ударите на кам
баните. Всички тези шумове били предназначени да призоват ба
тальоните на мъртъвците - духовете на техните предци, които да им
помагат в боя. Освен това извършвали и шаманистки заклинания за
призоваване на груповите души на зверовете - вълци и мечки, за да
ги приемат в себе си и така да се сдобият със свръхестествени сили.
И ДОКАТО РАЗГЛЕЖДАМЕ ВАРВАРСКОТО НАШЕСТВИЕ О Т И З Т О К , верО-

ятно би било подходящо да спрем за момент, за да се запознаем с
шаманизма. Думата „шаман“ е с тунгуско-монголски произход и
означава „онзи, който знае“.
Още от времената на варварските нашествия, та чак до наши дни,
шаманите използват специфични техники (които Мирча Елиаде нари
ча „архаични техники на екстаза“), за да могат да изпаднат в транс:
ритмично биене на барабани и танцуване, задъхване, неистово само-
бичуване, обезводняване, лишаване от сетива или сън. Задължителни
при подобни случаи са и отварите от разнообразни растения, съдър
жащи психотропни вещества, в това число мораво рогче, различни
видове гъби и кактуси. Скорошните проучвания на Уилям Ембодън,
професор по биология от Калифорнийския университет, и на други
негови колеги навеждат на заключението, че и в центровете на мисти
цизма също са използвани подобни наркотични вещества - например
кикеонът в елевсийските мистерии и синята водна лилия, взета заедно
с опиум и корени от мандрагора - в Древен Египет.
Наскоро учените успяха да изолират един ензим в мозъка, който
поражда състоянията на транс. Изследванията сочат, че около 2% от
човечеството притежават в мозъка си достатъчно високи нива естест
вен диметилтриптамин, за да изпаднат спонтанно и безволево в транс.
Както изглежда, високите нива на този ензим са нещо характерно за
повечето от нас до настъпването на юношеството ни, след което оба
че настъпва процес, който затваря епифизната жлеза и затруднява фун
кциите й. Поради което, ако държим да изпаднем в транс, ние, остана
лите 98%, се нуждаем от вече описаните древни техники.
Антрополозите пък са стигнали до извода, че разказите за ша-
манистките преживявания от различните култури показват пълно пре-
повтаряне на фазите на транса. Първо, идва пълната изолация от
света на сетивата, последвана от усещането за пътуване през мрака.
Тялото обикновено изпитва силна болка, сякаш го разчленяват. Вто
ро, появява се море от светлина, често придружено от движеща се
мрежа геометрични модели - матрицата. Трето, тези модели започ
ват да се сливат и да образуват форми, най-често змии и получове-
ци-полузверове, обикновено с меки, полупрозрачни тела. И накрая,
когато трансът отмине, за шамана остава насладата от придобива
нето на свръхестествените сили, способността да изцелява, инфор

мацията за неговите врагове, умението да влияе на животните на
психическо ниво и дарбата да пророкува.
Всичко това като че ли преповтаря разказите за церемониите по
посвещаване в мистичните школи, които вече разгледахме. Грег
Джейкъбс от медицинския колеж в Харвард казва, че „посредством
шаманистките техники сме в състояние да постигнем мощни про
мени в съзнанието си, характерни за предците ни“.
Ала в рамките на модерния езотеризъм примерът с шаманизма
ни е необходим само дотолкова, колкото да ни помогне да разберем
мисленето на мистичните школи и тайните общества. Голяма част
от рисунките на шаманистките култури, направени по време на със
тоянията на транс, се характеризират с разтърсваща красота, но те
не предоставят същата великолепна, изчерпателна панорама на све
та на духовете, която откриваме например по таваните на храмове
те в Едфу или Фили. Освен това съществата, които шаманите оче
видно срещат, са от по-низшите нива и нямат нищо общо с възви
шените планетарни богове, с които са общували жреците на храмо
вете от древността.
Следователно от гледна точка на модерния езотеризъм всички
форми на шаманизъм - независимо дали става въпрос за традиции
те на хунските орди или на тези, практикувани и до днес от племето
сангома в Южна Африка - са упадъчна версия на един някога вели
чествен поглед към света. И тук отново виждаме, че в тайната исто
рия на света всичко е с краката нагоре и отзад напред. Конвенцио
налната история учи, че ранните фази на религиозен живот на чове
чеството се характеризират с анимизъм и тотемизъм, а след тях ид
ват сложните космологии на великите цивилизации на древността.
Според апокрифната история обаче първичният поглед на човечест
вото към духовния свят е бил сложен, изискан и величествен, и едва
по-късно дегенерира в анимизъм, тотемизъм и шаманизъм.
Ордите на Атила практикуват шаманизъм, предоставящ им дос
тъп до света на духовете по начини, на които не един и двама свеще
ници биха завидели, но всъщност това е достъп до едно атавистично
състояние. То върви в посока, обратна на импулса на еволюцията на
човешкото съзнание, чийто начален тласък дават Питагор и Пла
тон, а после е доразвит от Исус Христос и свети Павел. Целта на
тази еволюция е благородна и красива - хората да могат да се рад
ват на своето уникално интелектуално превъзходство и мощ и да

избират свободно, водени от лична воля и любов, не само в матери
алния, но и в духовния свят.
Приемането на наркотични и всякакви други видове упойващи
вещества е важна част и от модерните шаманистки практики, но по-
вечето езотерични учители го забраняват като средство за достига
не света на духовете. Защото целта на езотеризма е човек да се срещ
не с духовния свят с колкото е възможно по-ясно съзнание, инте
лект и критически способности - или още по-точно, да се извиси.
Навлизането в света на духовете с помощта на наркотици обик
новено се прави без подходящата подготовка и често неволно отва
ря портите към демоничните измерения, а веднъж отворени, те труд
но могат да бъдат затворени.
К о г а т о п р е з 4 5 3 г. А т и л а се подготвя да празнува брака си с една

млада жена от аристократично потекло - не че вече няма стотици
съпруги, той е в разцвета на силите си и се подготвя да стане свиде
тел на края на Римската империя. Крехкото все още стъбълце на
новата фаза в човешкото съзнание е заплашено всеки момент да бъ
де попарено от студа. Но в утрото на поредната му сватба Атила е
намерен мъртъв. Починал е от масивен кръвоизлив от носа.
„В я рв а м , Тази прочута фраза на първия ла

з а щ о т о е а б с у р д н о .“
тински говорящ отец, основател на църквата - Тертулиан, оказва
влияние върху множество мислители от края на XIX и първата по
ловина на XX век.
Само можем да си представим колко абсурден е изглеждал жи
вотът за гражданина на Римската империя в периода на нейния упа
дък. Той е принуден да обитава свят, лишен от илюзии и магия, свят,
в който върховните духовни фундаменти, върху които се гради ци
вилизацията на древността, изглеждат съмнителни. Те вече не отго
варят на неговия житейски опит. Пан е отдавна мъртъв, а оракулите
са замлъкнали. Бог и боговете не са нищо повече от кухи, абстракт
ни идеи, докато истински енергичният живот на мисълта е в сферата
на науката и технологиите - в атомните теории на Лукреций, в уди
вителните инженерни проекти на времето, изникващи непрекъснато
около него - акведукти, отводнителни системи и пътища, проснали

се на хиляди километри разстояние. Духовните фундаменти отдав
на са заменени от суровите политически и икономически реалности.
Но ако същият този гражданин е настроен да слуша гласа на
сърцето си, порива на духа си, той най-вероятно би забелязал, че
този нов начин на живот на света избистря контурите на нещо, на
подобяващо неговата пълна противоположност - нещо, което по ня
кои други места наричат „безименния път“. Та ако този гражданин
бе избрал да не блокира вътрешния си глас, със сигурност би доло
вил шепота на добре скритите потоци на мисълта.
В отговор НА въпроса за значението на Дзен, един монах вдигнал

пръст. Момченце от класа започнало да го имитира. И всеки път,
когато някой започвал да обсъжда учението на монаха, пакостникът
вдигал подигравателно пръст. Но когато момчето се явило следва
щия път в клас, монахът го сграбчил за ръката и отрязал пръста му.
То хукнало да бяга, обляно в сълзи, обаче монахът го повикал. Мом
чето се обърнало и го погледнало. Той също го погледнал и вдигнал
собствения си пръст.
И в този момент на момчето му просветнало.
Това доста жестоко разказче не е исторически епизод, а една от
класическите притчи на Дзен, съставена по времето, когато Атила
получава своя фатален кръвоизлив. Към този исторически момент
човешката способност за абстрактно мислене, чието развитие е под
тикнато от Питагор, Конфуций и Сократ, няма дори 1000 години
зад себе си. Будизмът на Индия вече е достигнал и Китай, благода
рение на посещението на двадесет и осмия будистки патриарх Бод-
хидарма.
От този момент нататък и през следващите 200 години будиз
мът и таоизмът в Китай се преливат, за да създадат една философия
на спонтанното, интуитивно просветление, наречена Джан - или
Дзен, както впоследствие ще я наричат в Япония. Джан въвежда ед
но ново, предупредително усещане за ограниченията на абстрактна
та мисъл.
Момчето и неговите съученици дни наред се опитват да проу
меят какво е искал да каже монахът, макар че мигът на просветле
нието е повече от ясен. Най-неочаквано момчето има възможност
та да види света от гледна точка на едно променено състояние на

съзнанието. То внезапно поглежда от позицията на вегетативното
съзнание, чийто център се намира в слънчевия сплит, а не в чере
па. Именно благодарение на това растително съзнание ние, на ин
дивидуално ниво, сме свързани с всички останали живи същества
в Космоса. Тези връзки могат да бъдат изобразени като клончета
на голямо космическо дърво, а всеки слънчев сплит - като цвете
върху това дърво.
От друга позиция това вегетативно съзнание е просто друго из
мерение, светът между световете и порталът към света на духовете.
Това е същото съзнание, същата „светлина отвъд светлината на ин
телекта“, за която говори свети Августин, към което трябва да се
пренастрои всеки, търсещ просветление.
Момчето получава просветление, защото от гледна точка на та
зи друга форма на съзнание пръстът на монаха принадлежи колкото
на монаха, толкова и на него. Обичайните категории на човешката
мисъл са неспособни да обхванат този поглед към света.
Смехът избликва тогава, когато най-неочаквано съзреш Кос
моса с краката нагоре, с хастара навън и отзад напред. В началото
на втората половина на V в. ново усещане за абсурд прониква в
света. И оттогава насам великите посветени от тайните общества
- и на Изток, и на Запад - ще крият дълбоко в себе си и капчица
Дзен.
П ри управлението на безмилостния Юстиниан Византийската

империя се разраства дотолкова, че дори успява да си върне част от
завладените от варварите територии. Юстиниан затваря и послед
ните останали в Гърция философски школи, а учителите в тях са
принудени да избягат далеч от пипалата му. Бягайки, те вземат със
себе си много от древните текстове, съхранявани в техните библио
теки. Сред тях са и съчиненията на Аристотел, в това число и него
вият вече безвъзвратно изгубен за историята алхимичен трактат.
Повечето се насочват към Персия, където цар Хосров няма тър
пение да основе велика академия - по подобие на онези, превърнали
се в основи за възникването на великата елинска цивилизация. И ето
че към интелектуалната смес, приела елементи от неоплатонизма,
гностицизма и херметизма, се добавя и методологията на Аристо
296 ДЖонатан Блек
тел за тълкуване и управление едновременно на материалния и ду

ховния свят. Така се полага началото на Златната епоха на арабската
магия.
Детството на всеки от нас е осветено от спомени за магии и чу
деса - с образи на джинове, вълшебни лампи и много абракадабра.
Тези приказки започват да втъкават магическото си влияние върху
историята на света още през VI в. Носят се и слухове за различни
автомати и летящи машини, за кюлчета самородно злато и за могъ
щи магически заклинания, които постепенно ще бъдат събрани в
забранени книги.
Скоро целият свят ще се окаже в магическите обятия на Арабия,
защото книгите с нейните магически заклинания се публикуват над-
лъж и нашир по света - книги, от чиито страници се носи шепотът
на демони.
Седемнадесета глава
Епохата на исляма
Мохамед и ГаВраил • Старецът
от планината • Харун ал Рашид и „Хиляда
и една нощ“ • Карл Велики и историческият
ПърсиВал • Катедралата В Шартр
Една мрачна и отблъскваща фигура наблюдава от света на духо

вете тази насока на човешкото развитие.
През 570 г. в Мека се ражда Мохамед. Още шестгодишен, той
губи родителите си и се цани за овчарче. Израства як мъж с широки
рамене, къдрава черна коса и брада, през която проблясват ослепи
телно бели зъби. По-късно става водач на камили и започва да пре
нася характерните за Мека подправки и парфюми към Сирия.
На 25 години се жени за богата вдовица от Мека и става един от
най-заможните и уважавани жители на града. Но въпреки това се
чувства неудовлетворен.
Религиозният център на Мека се представлява от огромен, че
рен гранитен камък, наречен Кааба, за който в някои предания се
говори, че е паднал на Земята от звездната система Сириус. По
онова време Арабия е населена от племена, поклонници на шама-
низма, всяко със свои собствени богове и духове, на които принася
дарове. И точно в центъра на тази религиозна вихрушка, точно до
Каабата, се възправя свещена палатка със стотиците идоли на то
зи регион. В Мека цари и покварата от продажбата на светена во
да, наливана от извора, който някога Исмаил е накарал да изблик
не от пясъците. В очите на Мохамед целият този начин на живот
изглежда повече от порочен. За народа, който вижда около себе си,
единствените важни неща са трупането на пари, хазартът, ездата и

стабилният запой.
Докато кръстосва с камилите си по пътищата на Сирия и Египет,
той чува за юдаизма и научава редица истории за Исус Христос. И
разказът за прочистването на храма като че ли докосва душата му.
Постепенно Мохамед се убеждава, че Арабия също се нуждае от
пророк, подобен на Исус Христос, който да пречисти хората от суе
верията и порока и да ги обедини.
Един ден Мохамед седял на хълмовете близо до Мека и раз
мишлявал как да постигне всичко това, когато внезапно пред него
се явил ангел и рекъл: „Аз съм ангелът Гавраил (Габриел)“. После
привидението показало на Мохамед златна плочица и го накарало
да прочете какво пише на нея. Той обяснил, че не може да чете, оба
че Гавраил му заповядал за втори път и ето че Мохамед изведнъж се
оказал способен да чете.
Така се положило началото на поредицата разговори с ангела,
които впоследствие ще се превърнат в Корана. След това слязъл в
града и започнал да проповядва онова, което го научил Гавраил. Про
поведите му се свеждали до следните земни фрази:
Учението ми е просто. Аллах е един и Мохамед е неговият пророк.

Откажи се отидолите! Не кради! Не лъжи! Не убивай! И никога не
се напивай! Ако следваш заръките ми, значи следваш исляма.
Когато го предизвикали да извърши някакво чудо, за да докаже,

че думите му са вдъхновени от Бога, Мохамед отказал. Заявил, че
Аллах е вдигнал небето без помощта на колони, създал е земята,
реките, смокините, фурмите и маслините - и тези неща са сами по
себе си достатъчно чудо, затова не е необходимо да прави друго.
В този вдъхновен материализъм се долавя първият повей на мо
дерната епоха.
По време на разговорите им архангел Гавраил поканил Мохамед

да си избере някаква напитка. Мохамед избрал млякото, което окул-
тистите често наричат „лунен сок“. От този момент нататък исля
мът категорично забранява употребата на алкохол.
От езотерична гледна точка е повече от знаменателно, че анге-
Пещерите на пустинните отци - илюстрация от началото на XIX в. Живеещи в

пълна изолация, те посветили живота си на екстремални техники, които да им
помогнат да получат достъп до света на духовете - начин на живот, който
впоследствие ще приеме облика на монашески общности. Свети Антонии - най-
могъщият от пустинните отци, оставал за дълги периоди в гробницата си в
пълен транс, веднъж той посъветвал един човек да покрие тялото си с прясно
месо. А когато дивите кучета започнали да го ръфат, човекът разбрал какво е да
бъдеш нападнат от демони. А в епизода, известен като „Изкушението на свети
Антоний“, той самият навлязъл в сферата на Ауната, позната още като
„камалока“ или чистилището, и получил видение за Аявола - висок черен мъж с
глава в облаците.
лът, който диктува Корана на Мохамед, е Гавраил - архангелът на

Луната. Аллах е мюсюлманското име за „Йехова“ - страшният бог
на Луната и мисълта. По същество Гавраил възвестява времето, ко
гато силата на мисълта ще бъде в състояние да контролира страсти
те и да обуздава фантазиите, а неговият Бог е великият Бог на заб
раните, символизиран в мюсюлманската иконография от полумесе
ца, лунния сърп.
Мисълта е процес на смъртта, който се храни от енергиите на
живота. Поради това през средните векове - великата Епоха на ис
ляма, сексуалният инстинкт ще бъде потиснат, за да даде възмож
ност за израстване на човешката мисъл. А за да попарят кълновете

на зараждащата се гностична фантазия, религиозните водачи реша
ват да се наложат над народа с твърда ръка.
От гледна точка на конвенционалната западна история към края
на мрачната епоха и в началото на средните векове Европа е била
под властта на нецивилизованите мюсюлмани. Ала гледната точка
на езотеричната история е почти огледално отражение на традици
онната. Защото импулсите, чиито семена се хвърлят точно по това
време и които, израствайки, ще трансформират не само Европа, но
и цялата човешка раса, идват от исляма.
П роповедите на М охамед насред тържището на Мека довели до

заговор за неговото убийство. Обаче Мохамед разбрал навреме и
успял да избяга в Медина заедно с ученика си Абу Бер. Там също
започнал да събира привърженици. През 629 г. се върнал в Мека и
през четирите години до смъртта си съумял да установи контрол
над цяла Арабия. А когато Абу Бер станал негов приемник - или
„халиф“, стремежът на исляма към нови завоевания продължил с
невиждан замах.
Едно от условията за дадена религия да бъде успешна, е степен
та й на приложение е материалния сеят, тоест дали може да носи
материални облаги, или не. Съчетанието между радикалния моно
теизъм на Мохамед с научната методология на Аристотел, завладя
ла още преди столетие арабската мисъл, много бързо ще обхване
света от Испания до границите на Китай. В процеса на преосмисля
нето на новите идеи, както и на разпространението им, арабите взе
мат отделни неща и от зороастрийството, будизма, хиндуизма и ки
тайската наука, в това число и методите за производство на хартия.
Бележат изумителен напредък в сферите на астрономията, медици
ната, физиката и математиката, замествайки тромавата римска чис
лова система с арабските цифри, които използваме и до днес.
Корените на суфизма н и отправят далеч в древността, дори до на

чалото на света. Някои традиции поставят произхода му във време
то на Братството Сарамонг или Братството на пчелата, основано в
Кавказ, Централна Азия, когато е първото голямо преселение на
народите след потъването на Атлантида. По-късно върху него оказ

ват влияние гностицизмът и неоплатонизмът.
И докато в триумфалния си период ислямът се характеризира с
тенденции към догматизъм и патернализъм, то суфизмът се води от
противоположни подбуди - негов обект на преклонение са парадок
салните и често твърде своенравни лутания на духа. Езотеричният
ислям проповядва потапяне в по-нежната, по-женствена и по-чувст-
вена страна на духовния живот - насока, която ще намери отраже
ние във великите образци на суфистката поезия.
За суфизма от голямо значение е и въпросът, какво представлява
личността. Той учи, че онова, което по принцип си представяме, че
сме, е всъщност единица, която действа независимо от нас и която в
преобладаващата си част се състои от страхове, погрешни привърза-
ности, непоносимости, предразсъдъци, завист, гордост, закостенели
навици, грижи и задължения. Затова една от водещите цели на суфиз
ма е отърсването от тази фалшива идентичност, от тази фалшива во
ля. „Бог е по-близо до човека, отколкото вратната му вена“ - казва
Коранът (50:16), при все това повечето от нас, заблудени от фалши
вите си идентичности, нямаме никакво понятие от това.
Великият писател суфист Ибн Араби казва, че учителят по су-
физъм е човек, който разкрива себе си на себе си. Упражненията,
проведени под ръководството на учител суфист, често включват тре
нировки по добро дишане и музика, чиято цел е постигането на про
менено състояние на съзнанието. Суфизмът учи, че обикновено бол
ката е тази, която придружава процеса на „събуждане“, на пълното
осъзнаване на космическите и мистични течения, които протичат
през всички нас и ни правят много по-живи. И тъй като са отворени
изцяло за тези мистични течения, суфистите понякога стават диви и
непредсказуеми. По-нататък ще се убедим, че суфизмът оказва ог
ромно, макар и като цяло непризнато влияние върху културата на
Запада.
Али е бил за Мохамед същото, каквото е бил Йоан за Исус Хрис
тос - попивал и разпространявал тайното му учение. Суфистите съ
що се подчинявали на ислямския закон, но смятали, че той е единс
твено външната обвивка на езотеричните послания. По-късно Али и
дъщерята на Мохамед - Фатима, основават онова, което впоследст
вие ще стане известно като империята на Фатимидите. Тя достига
чак до Северна Африка и Кайро, където те създават училище за езо-
302 ЛАонатан Блек
терична философия, наречено Дом на мъдростта. Степените на пос-

вещаване, които се преподавали там, били седем. Кандидатите има
ли възможността да бъдат посветени във вечната мъдрост и да се
сдобият с мистични сили. Сър Джон Уудръф, именитият преводач
от XIX в. на ключовите текстове на тантризма, открива и една су-
фистка традиция със сходни на тантризма разбирания за окултната
физиология. Според нея центровете на силата се отличават с краси
ви и интригуващи имена, като например „Кедрово сърце“ и „Сърце
то лилия“.
Един от посветените, който минава школата на Дома на мъд
ростта, е Хасан-и-Сабах - прочутият Старец от планината. Той
основава малка секта, която през 1090 г. превзема замъка Аламут в
планините южно от Каспийско море, в съвременен Иран. И от тази
планина започва да разпраща своите тайни агенти по целия свят, за
да изпълняват заповедите му, управлявайки като изпечен кукловод
и най-далечните владетели. Неговите хашишими (убийци) се инфил
трират в царските дворове и армиите. И ако на някого дори му хрум
не, че може да не се подчини на Хасан, със сигурност не дочаква
утрото.
Западната гледна точка за Хасан е безсъмнено изкривена от
разказите на Марко Поло за неговите пътешествия из странни зе
ми. Пътешественикът твърди, че Старецът от планината давал на
младите си последователи опиати, е които ги приспивал за три де
на. Когато се събудели, те се оказвали в красива градина, за която
им се казвало, че е раят. Там било пълно с красиви момичета, кои
то им свирели и им угаждали на всяка прищявка. След тези три
дена младежите били отново приспивани. А когато се събудели,
били отвеждани пред Хасан, напълно убедени, че Старецът обла
дава силата да ги върне обратно в Рая винаги, когато пожелае.
И така, когато Хасан им заповядвал да убият някого, убийците
му се подчинявали безпрекословно, водени от мисълта, че Раят им
е напълно гарантиран.
Истината обаче е, че Хасан издал строга забрана против употре
бата на всякакви упойващи вещества и стигнал дори дотам, че да
екзекутира един от собствените си синове, задето се напил. Забра
нил и музиката. Неговият народ го познавал като свят човек и алхи
мик, истински адепт, който умеел да контролира събитията по це
лия свят чрез свръхестествени средства. И всичко това на фона на
факта, че след като окупирал замъка и установил двора си в него, до

края на живота си е напускал Аламут само два пъти.
А през XX в. архетипът на мъжа, който прилича на луд, но всъщ
ност контролира целия свят от килията си, е образът на доктор Ма-
бюс от наситените с дълбоки езотерични послания филми на Фриц
Ланг.
Х арун ал Р ашид е още един от изключителните властни характе

ри на епохата. Става халиф още в началото на двадесетте си години
и бързо превръща Багдад в най-разкошния и величествен град на
света. Изгражда невиждан дотогава палат, обслужван от стотици
слуги и роби, където човек би могъл да се наслади на всички удо
волствия, които светът е в състояние да предложи, да се отегчи от
тях и да закопнее за нещо ново. Ориенталският владетел привлича в
своя двор всички големи писатели, художници, мислители и учени
на своето време. Говори се дори, че (точно както научаваме и от
приказките „Хиляда и една нощ “) понякога се измъквал предрешен
през тайна вратичка в двореца, за да наблюдава народа и да разбере
какво всъщност мислят хората.
Една от най-прочутите приказки от „Хиляда и една нощ “ раз
казва за рибар на Червено море, който веднъж хванал в мрежата си
голямо желязно гърне. Когато вдигнал гърнето на борда, рибарят
видял, че върху металното покритие са гравирани сплетените триъ
гълници от печата на Соломон. Разяждан от любопитство, той от
ворил капака. Оттам се издигнала гъста черна пара, която постепен
но стигнала до небето и обхванала целия хоризонт. Настанал неп
рогледен мрак. Обаче после парата започнала да се кондензира и
постепенно пред очите на изплашения рибар се очертала фигурата
на огромен джин, който казал, че бил затворен в това гърне от цар
Соломон. Добавил, че след като изкарал 200 години в гърнето, се
заклел, че ще дари с несметни богатства всеки, който го освободи.
След като прекарал 500 години в гърнето, се заклел, че ще възнагра
ди освободителя си с власт и могъщество. Ала след 1000 години в
плен решил, че ще убие всеки, който го освободи.
След като обяснил всичко това, джинът предупредил рибаря да
се подготви да умре. Обаче рибарят заявил, че въобще не му се вяр
ва джинът да е бил през цялото това време в малкото гърне, а духът,
за да докаже правотата си, се превърнал отново в пара и се върнал с

бавни, спираловидни движения в гърнето. Както и може да се очак
ва, рибарят веднага хлопнал капака отгоре.
Разказаното може и да ви се струва само една глупава детска
приказка, но за окултистите тя изобилства с езотерични послания.
Самата дума „джин“ носи достатъчно дълбока семантика и означа
ва „крия се“. А арабските народи разработват детайлизирана систе
ма за работа с тези същества, за които се смята, че обитават поруте
ни къщи, кладенци или се крият под мостовете. Освен това затваря
нето на духове и демони в амулети, пръстени и камъни с помощта
на магически знаци, например печата на Соломон, е отдавна извес
тна мистична практика.
Руми е най-прочутият суфист о т двора на Харун ал Рашид. Още

на шестгодишна възраст си създал навика да пости и приблизител
но по същото време започнал да получава видения. Преданията раз
казват, че един ден, докато си играел с децата, те подгонили някаква
котка от покрив на покрив. Руми се развикал, че човеците би трябва
ло да бъдат по-амбициозни от животните, а после изчезнал. Децата
се развикали уплашено, но секунди по-късно той се появил зад тях.
В очите му се четял странен пламък. Казал, че духове в зелени
мантии го били отнесли до други светове. Зелените мантии вероят
но са символизирали сянката на Ел Кидир (Зеленият човек) - могъ
що създание, за което се разказвало, че можело да се материализира
и дематериализира, когато си пожелае. Суфистите смятат, че Зеле
ният човек идва на помощ на онези, които имат специална мисия.
На 37 години Руми бил вече млад професор, обожаван от своите
студенти. Един ден, докато яздел с тях, бил спрян от някакъв дервиш.
Шамзи Табриз си бил създал страховито име, сипейки обиди срещу
шейхове и свети мъже в името на Бога, от когото твърдял, че бил
ръководен - факт, който го правел крайно непредсказуем, а понякога
дори опасен. Та двамата мъже се прегърнали и отишли да живеят за
едно в една пещера, където медитирали в продължение на три месе
ца. Всеки виждал в очите на другия онова, което бил търсил.
Обаче студентите на Руми се изпълнили с такава неистова рев
ност, че един ден причакали Шамзи и го убили. Съкрушен, Руми не
спрял да плаче и залинял застрашително. Чувствал се напълно съ-
Вляво: Призивът за молитва. Суфизмът дава силен тласък на мисленето с

краката нагоре и отзад напред. „Истината също търси Търсещия“, казват
суфистите.
Вдясно: П. Л. Травърс, авторът на „Мери Попинс“, е ученик на мистика на X X в.
Г. И. Гурджиев, който е повлиян както от суфизма, така и от тибетските лами.
Характерът на Мери Попинс е на типичен адепт на суфизма - твърде обезпоко
ителен заради начина, по който е в състояние да обърне света с хастара навън и
да изкриви законите на природата.
сипан. А после, докато минавал по улицата покрай един златарски

дюкян, чул ритмичните удари на чукчето върху златото. Започнал
да повтаря името на Аллах и най-неочаквано тялото му се завъртя
ло във вихрен екстаз. Ето така се родил суфисткият орден Ме леви -
танцуващите дервиши.
Разкошът и великолепието на арабската цивилизация едновре
менно очаровала и ужасявала средновековна Европа. Завърналите
се оттам пътешественици разказвали за чудесата в арабските пала
ти, за стотиците лъвове на каишки, за живачното езеро, върху което
било поставено кожено легло, напълнено с въздух и завързано с коп
ринени панделки за четирите сребърни колони в ъглите. Ала най-
често се чували приказки за някаква вълшебна механична градина,
направена от злато и сребро, в която имало механични птички, кои

то летели и пеели. А в средата на тази градина се извисявало вели
чествено златно дърво, чиито плодове били направени от невероят
но големи скъпоценни камъни и символизирали планетите.
За мнозина всички тези чудеса граничели с магията. Частично
обяснение вероятно дава откритието на Вилхелм Кьониг, направе
но през 1936 г. Докато разкопавал канализацията на двореца в Баг
дад, германският археолог открил находки, които веднага разпознал
като примитивни електрически батерии. Датирали най-малко от на
чалото на Средновековието, ако не и от по-рано. По-късно, когато
негова колежка направила точно копие на една от батериите, уста
новила, че устройството генерира електричен поток с достатъчна
мощност, че да галванизира сребърна статуетка със злато за по-малко
от половин час.
П р е з 8 0 2 г. Х а р у н а л Р а ш и д и з п р а щ а на императора на Свещената
римска империя Карл I Велики царски дарове: топове коприна, ме
сингови свещници, парфюми и шахматни фигурки, изработени от
слонова кост. Изпраща и един слон, както и воден часовник, който
отброявал часовете, като пускал бронзови топки в купа с вода, и с
механични войници, излизащи на всеки час от малки вратички.
Целта на даровете е да докаже пред Карл Велики превъзходст
вото на арабската наука и да му напомни докъде се простира импе
рията му. Ако ги е нямало трите поколения франкски крале - Шарл,
Пипин Къси и Карл Велики, ислямът може би щеше да изтрие хрис
тиянството от Западна Европа.
Роден през 742 г., Карл Велики получава в наследство копието
на Лонгин, с което някога са проболи Исус Христос на кръста. Той
го носи навсякъде и дори спи с него, защото е убеден, че реликвата
му дава сили да предвижда бъдещето и да направлява съдбата си.
През първото десетилетие на IX в. печели множество битки срещу
мюсюлманите. По-късно изковава и свещения си меч, наречен „Ра
достния“, за да не им позволи да нахлуят в Северна Испания, а и за
да охранява пътя на поклонниците към свети Яков от Компостела.
Карл Велики не само се е борил с ислямските завоеватели, но и
никога не се колебаел да защитава народа си от корумпираните и
деспотични християнски благородници.
Благодарение на един от великите магове на Ренесанса - Три-

темиус, абат на Зондхайм, научаваме странната история за Светия
Вем или Тайния трибунал на свободните съдници, създаден от Карл
Велики през 770 г., където, за да се предотврати проникването на
непосветени, се използвали специални шифри и знаци. Наричани
понякога и Тайните войници на Светлината, тези маскирани мъже
заковавали предупреждение на портите на замъка, чийто собстве
ник си мислел, че може да живее над закона. Някои от благородни
ците не обръщали внимание на предупреждението. Опитвали се да
се защитават с доверени свои хора, но в крайна сметка винаги били
намирани намушкани в сърцето с характерната кръстовидна кама
на Светия Вем.
А благородникът, който изберял да се съобрази с предупрежде
нието, трябвало да се появи съвсем сам късно вечер на посоченото
място - често самотен кръстопът. Пред него се явявали маскирани
мъже и му слагали качулка на главата, след което го отвеждали на
разпит. В полунощ качулката му била сваляна и благородникът се
оказвал обикновено в обширна подземна крипта, изправен срещу
Свободните съдници, които също били маскирани и облечени в чер
но. Тогава произнасяли присъдата.
Това тайно общество не е нито езотерично, нито мистично във
философските си възгледи, но криптата, използвана за присъдата,
безсъмнено потвърждава легендите за подземното посвещаване на
Карл Велики.
„Наръчникът на папа Лъв “ е сборник със заклинания, включва
щи защита от отрови, пожар, бури и диви зверове, който се появява
в езотеричната история в началото на XVI в., но за който се говори,
че е бил постоянно подръка на Карл Велики, тъй като уж го бил
носел привързан за тялото си в малка кожена кесия. Далеч по-со-
лидно доказателство за езотеричния начин на мислене на Карл Ве
лики е Аахенският параклис. Осмоъгълната му форма е предвест
ник на стените, които ще обградят Новия Йерусалим според тайна
та нумерология от „Откровението на свети Йоан“. Входът е през
Вълчата врата - в памет на легендарния вълк, успял да подмами
Дявола навън от параклиса. В галерията на първия етаж се извисява
величественият трон на първия император на Свещената римска им
перия, изработен от бял мрамор. В центъра на параклиса голям зла
тен ковчег пази останките на Карл Велики. Короната от Светлина -
гигантският полилей във формата на колело, който виси над ковче

га, излъчва пламъците на коронната чакра.
Но постиженията на Карл Велики не се изчерпват с това. Негова
е заслугата за събирането на най-великите учени на християнство
то, които да се противопоставят на интелектуалците от двора на Ха-
рун ал Рашид. А най-великият учен сред тях е може би Алкуин от
Йорк. Британската връзка е изключително важна за тайната исто
рия на познанието. В историята на Карл Велики живее и диша духът
на крал Артур. Той е защитник на вярата, който държи езичниците
на разстояние с помощта на оръжие, което го прави непобедим, как-
то и на кръга от верни рицари или паладини, както били известни в
двора на Карл.
Вече разбрахме, че истинският крал Артур е живял през желяз
ната епоха - защитник на Слънчевия бог във времена на все по-
сгъстяващ се мрак. А разказите за Граала, добавени към канона по
времето на Карл Велики, се базират на исторически събития.
Мнозина от вас вероятно си мислят, че историята за Пърсивал
е алегория, но според апокрифната история на света той е бил мъж
от плът и кръв, прероденият Мани - основателят на манихейство-
то през III в. Въпреки че нямал никаква представа за произхода си,
той всъщност е бил племенник на един от паладините на Карл -
Уилям Оранжски, участвал в битката срещу сарацините при Кар-
касон през 783 г. Тази битка струва на мюсюлманите толкова скъ
по, че те напускат Франция и се оттеглят в Испания.
Роден да бъде лесничей, Пърсивал {Раш-/а1 = Пълен глупак) жи
веел с майка си в колиба сред горите на Уелс, далече от блясъка на
дворцовия живот и от опасностите на рицарството. Не познавал нито
баща си, нито чичо си. Той никога няма да стане рицар като прочутия
Роланд, споменът за чиито дела е изписан с огън в небето и на когото
официалните документи отдават признание и почит. Но и неговите
малки подвизи и лични битки ще променят хода на историята.
Един ден Пърсивал си играел съвсем сам в гората, когато пок
рай него минал отряд рицари. Но като че ли е най-добре да оставим
този епизод на майсторското перо на Кретиен дьо Троая:
Дърветата си възвръщаха кичестите зелени корони, ирисите раз

тваряха красивите си цветове и птиците се надпреварваха да ог
ласят с трелите си гората, когато синът на вдовицата навлезе в
дивия пущинак. Започна да се упражнява в хвърляне на копие,

когато внезапно чу дрънчене и конски тропот. А после, изведнъж,
иззад дърветата се появиха петима рицари в пълно бойно снаря
жение, а шлемовете им проблясваха на слънцето. Пред очите на
момчето се завихри танцът на златното, сребърното, бялото и
синьото на техните ливреи. Никога досега не беше виждал такова
нещо и сега си помисли, че е благословен с видение на ангели.
Тази среща до такава степен въздействала върху чувствителна

та душа на Пърсивал, че той напуснал покрусената си майка и тръг
нал да дири приключения. Неговите приключения, изпъстрени с не
доразумения и случайности, са достатъчно добре известни, така че
не се нуждаят от подробен преразказ.
Как обаче да тълкуваме тази красива легенда? Виденията на Пър
сивал безспорно навяват връзка с церемониите по посвещаване в
тайнствата, а и всички негови изпитания се случват по време на дъл
бок транс. От друга страна фактът, че събитията носят символично
или алегорично значение, в никакъв случай не отнема от тяхната
историческа достоверност.
Какво тогава представлява Граалът?
В ранногерманската версия на легендата Граалът е камък. В ней
ните рамки той като че ли притежава и качествата на философския
камък на алхимиците. Проблясва, възстановява се, възвръща младост
та, а по думите на Фон Ешенбах „предлага толкова много от сладос
тите и насладите на света, че сякаш те връща в райските селения“.
За да схванем истинската същност на Свещения Граал, първо
трябва да си припомним основната му функция, да слушаме внима
телно онова, което иначе добре познатата легенда ни разказва. Из
вестно е, че Граалът е бокал или чаша, в която се събират телесни
течности. И по-специално, той е бил предназначен да задържи кръв
та на Христос, бликнала от тялото му, когато вече е било на кръста,
а преди това - символично - на Тайната вечеря. Както вече разбрах
ме, кръвта е отличителна характеристика на животинското съзна
ние, а според окултната физиология животинският елемент от на
шата природа се таи или се носи (сякаш от бокал) от растителния
елемент на телата ни.
Следователно голямата тайна на Свещения Граал няма нищо об
що с кръвната линия. Както имах възможността да изтъкна невед
нъж, подобна концепция е в тотално противоречие с езотеричната

доктрина за прераждането. Тайната на Граала се свързва по-скоро с
ролята на вегетативната част от нашата природа като жив съд (бо-
кал) за духа или съзнанието ни. И затова търсенето на Граала е всъщ
ност търсене на пречистен съд, подходящ да носи една по-висша
форма на духа, а изпитанията в това пътуване включват известни
езотерични техники по пречистване на растителното тяло. Рудолф
Щайнер казва, че сериозната езотерична работа започва с работа
върху етеричното, тоест растителното тяло.
Поради Падението животинските ни същности са станали тол
кова омърсени, че ние всички сме се превърнали в роби на сексуал
ните си инстинкти. Животинските ни части са дотолкова опорочени,
че порокът се е пропил дори до растителните ни и материалните ни
тела и вече е отвъд възможностите ни да ги пречистим. Затова се
нуждаем от свръхестествена помощ, която би могла да ни се даде
благодарение на определени мистични техники. Ако растителното
измерение на човечеството се пречисти, ние съвсем ще заприлича-
Според законите на рицарство-

то шлемът, мечът и шпорите
са символи на инициация.
Церемонията по потупване на
рицаря с меча по рамото е
далечен отглас на древния
ритуал с потупване на челото
с тирса, от чийто досег
избликвали извори и потичало
вино. В някои съвременни
церемонии по посвещаване
този елемент се е превърнал в
доста силен удар по челото.
Всъщност целта е да се
спомогне за раждането на по-
висша форма на мисълта -
така, както Атина, богинята
на мъдростта, се е родила от
главата на баща си.
ме на растения. Точно затова някои свети хора нямат никакви проб

леми да живеят почти само със слънчева светлина - както правят
растенията. Германският мистик и чудотворец от XX в. Тереза Ню-
ман е прекарала близо 40 години от живота си само с осветен хляб.
Но щом техниките за трансформиране на нашите вегетативни
тела съществуват още от незапомнени времена, какво тогава е но
вото и отличителното на техниките, свързани с инициацията на Све
щения Граал?
При своята дълбоко символична втора среща с ранения крал ри
бар Пърсивал задава многозначителния въпрос: „Какво те боли, брат
ко?“ Този въпрос се превръща в символ едновременно на безкорис
тното състрадание и (което е още по-важно) на свободния, любоз
нателен дух, който е нещо съвсем ново за VIII в. Тук отново прози
раме началото на нов тласък съм свободата на мисълта, който беле
жи началото на края на епохата на църковната власт.
Когато Пърсивал се сдобива с видение на Свещения Граал, той
всъщност вижда растителното тяло или душа, които са били дотол
кова трансформирани от моралната чувствителност и интелектуал
ните търсения, че вече са в състояние да носят по-висшата форма на
духа - духа на Исус Христос.
Историческото измерение на легендата се съдържа във връзката
между раните на Амфортас и опустошението на неговата страна.
Защото личните вглъбения на посветените винаги повлияват съдби
ните на нациите. Самата форма на легендата също носи значение.
Разказът за начина, по който Пърсивал осъществява мисията си за
намиране на Свещения Граал, е представен чрез неговите лични ви
дения.
В храмовете и мистичните школи на древността са издигали прек
расни статуи, така че боговете да слязат и да се настанят в тях. А
през средните векове посветените в тайното познание ще рисуват
прекрасни картини на въображението. Именно тези мисловни обра
зи ще се превърнат в притегателен елемент за боговете, за да слязат
в тях и да им вдъхнат живот.
След смъртта на Карл Велики през 814 г. империята му бързо се
разпада. Но онова, което продължава да живее и до ден днешен, е
неговата мечта за обединена Европа. Подобно на крал Артур, и Карл
Велики никога не е умирал напълно, а просто чака, за да се завърне
във времена на нужда.
В ластта и богатствата на църквата растат. Тя настоява да бъде

единственият пазител на ключовете към Царството небесно. Църк
вата, която подлага на гонения всички идеи и учения за прераждане
то, която подчертава съществуването само на един бог, настървено
потискайки познанията за неговите астрономически корени, сега пре
нася ударението на догмите си и върху единството на безтелесните
части от човешкото същество. Така през 869 г., на Осмия общоцър-
ковен събор, църквата окончателно затваря вратите към света на
духовете и забранява като еретична древната разлика между вегета
тивното измерение на душата и животинското измерение на духа.
Душата и духът се обявяват за едно и също нещо, в резултат на
което в дългосрочен план светът на духовете, с който преди вярва
щите се срещали по време на неделната литургия, постепенно за
почва да изглежда като празна, лишена от смисъл абстракция.
Преживяването на света на духовете се заменя от догма, която
трябва да бъде приемана по задължение.
Междувременно, през центрове като Толедо и Сицилия, в Евро
па продължава да се пропива жизненото влияние на исляма - отчас
ти в интелектуален, отчасти в духовен план. Изучаването на мате
матиката, геометрията и природните науки, вдъхновено преди всич
ко от арабските преводи на съхранените в Багдад съчинения на Арис
тотел, както и на астрономията и астрологията, се разпростира бър
зо на север. Това води до основаването на първите европейски уни
верситети, създадени по ислямски модел, както и до арабеските на
готическата архитектура, повлияни от сложните растителни елемен
ти от интериора на джамиите.
П ред северния портал на катедралата в Шартр, завършена през

1028 г., се възправя Мелхиседек, понесъл Граала. А астрологията,
която ислямът връща на Европа, след като е била потисната векове
наред от Източната Римска империя, се таи в символизма на запад
ния портал - рибата на съзвездие Риби и двамата рицари тамплиери
на Близнаците. Фронтонът пък притежава елементи на vesica piscis
- третото око, което вижда света на духовете през материалния свят.
Катедралата в Шартр е превъзходно каменно смешение между
ислямския мистицизъм, древната келтска духовност и неоплатони-

ческото християнство. Разположена на върха на хълм, прорязан от
древни тунели и пещери, тя е издигната на място, използвано няко
га за светилище на Богинята Майка. И до днес в криптата може да
се види една черна девица - символ на Изида, майката на Слънчевия
бог, и Дева Мария - майката на Исус Христос.
В пода на главния кораб на църквата е вкопан най-прочутият
лабиринт на Европа. Изработен е през 1200 г. и има диаметър от
приблизително 12 метра. Преди да бъде иззета за изработване на
гюллета за Френската революция, бронзовата табличка в центъра е
изобразявала Тезей, Ариадна и Минотавъра.
Лабиринтите, разбира се, са древни паганистки артефакти. Ос
танки от такива са открити не само в Кносос, но и в Хавара, Египет,
както и в множеството изкопани в торфа плетеници на открито в
Ирландия, Британия и Скандинавия. До XVIII в. преобладаващата
част от християнските църкви са имали лабиринти, но впоследствие
всички те са били разрушени заради асоциациите с езичеството. И
Влезеш ли в лабиринта, трябва да смениш посоката си седем пъти, но никога да

не минаваш по един и същи коридор. Спиралата в две измерения, изобразена тук,
се базира на оригинална рисунка на Ботичели.
до днес ирландците продължават да наричат една от погребалните

могили в Нюгрейндж „спираловидния замък“ - заради спиралата,
издълбана на входния портал. А изразът „кралят замина за спирало
видния замък“ е идиоматичен начин за съобщаване, че е мъртъв.
Именно това е ключът към разгадаването на апокрифния симво-
лизъм на лабиринта в катедралата в Шартр, както и на самата катед
рала. Ако човек влезе в лабиринта и следва посоката му, скоро ще
осъзнае, че се движи спираловидно - първо наляво, после завой на
дясно, и все така напред. Поклонниците, които следват посоката му,
сякаш изпълняват танц, подобен на танца на Исус от „Деянията на
Свети Йоан“. Както във всички ритуали за посвещаване, и тук целта
е навлизането в променено състояние на съзнанието, при което ду
хът тръгва на пътешествие из света на духовете и трупа преживява
ния, близки до смъртта, докато е все още жив.
Ариадна, която се намесва, за да спаси Тезей, в контекста на за
кодираните послания в Шартр е Дева Мария, която дава живот на
Слънчевия бог, благодарение на когото на нас ни е предоставена
възможността да дадем живот на висшето си „Аз“. В този смисъл
лабиринтът в Шартр може да бъде разглеждан като вид мандала,
целяща постигането на променено състояние на съзнанието. А в рам
ките на свещената геометрия на катедралата мандалата на лабирин
та има за свое огледално отражение друга мандала - тази на прозо
речната розетка.
Многоцветното стъкло, характерно за Средновековието, се поя
вява първо на територията на днешните Иран и Ирак през XI в. А
невероятните, сияйни стъкла на Шартр са произведени от среднове
ковните адепти на алхимията, работещи с тайните на арабите - тех
нология, която днес е невъзможно да преповторим. Великият егип-
толог Швалер де Любиц разказва на своя биограф Андре Ванден
Брок, че брилянтните червени и сини цветове на стъклата в Шартр
са изработени не чрез химическо оцветяване, а чрез метода на отде
ляне на подвижния дух на металите.
Розетката, чийто най-външен кръг съдържа знаците на зодиака,
символизира сияйната чакра - такава, каквато трябва да бъде всяка
наша чакра, когато достигнем до центъра на житейския лабиринт,
танцувайки под музиката на сферите. Следователно катедралата в
Шартр ненапразно е оприличавана с алхимичен магьоснически ка
зан за трансформацията на човечеството.
Осемнадесета глава
Мъдрият демон
на тамплиерите
Пророчествата на Иоахим • Любовта на
Рамон Лул • Свети Франциск и Буда •
Родж ьр Б ейкън иронизира Тома Аквински •
Тамплиерите се кланят на Бафомет
П рез 1076 г. мюсюлманите превземат Йерусалим и предприемат

масови гонения срещу поклонниците. Кръстоносците освобождават
Йерусалим, но после отново го губят. През 1119 г. петима рицари
под ръководството на Хю дьо Пейан провеждат тайна среща на мяс
тото на Разпятието. Подобно на рицарите, отдали целия си живот на
търсене на Граала, те се заклеват да се превърнат в достойни „съдо
ве“ за кръвта Христова. За да защитават поклонниците, те устано
вяват своя щаб там, където поверието разказвало, че някога са се
намирали конюшните към Храма на Соломон.
Орденът на Бедните войници на Христа и Храма на Соломон
или, казано накратко - рицарите тамплиери, основан между Първия
и Втория кръстоносен поход, се сдобива изключително бързо със
статуса на преден отряд на християнството. Рицарите монаси вина
ги носели под туниките си бричове от овча кожа като символ на
своята непорочност и никога не бръснели брадите си. Кодексът им
забранявал да притежават каквото и да било, освен мечовете си. Ця
лото им имущество било общо. Никога не молели врага за милост.
И макар понякога да се оттегляли, когато шансовете не били на тях
на страна, накрая винаги се биели до смърт.
Свети Бернар от Клерво - основателят на Цистерцианския мо

нашески орден и най-влиятелният свещенослужител на своето вре
ме, пише „устава“ или наръчника на тамплиерите през 1128 г., с
което те официално се превръщат в религиозен орден. Бернар отбе
лязва, че те не познават страх, че „само един от тях е достатъчен, за
да подплаши хиляди“, че са по-кротки от агънца и по-безмилостни
от лъва, че „кротостта им е кротостта на монасите, а храбростта -
храбростта на рицарите“.
Археологическите доказателства като че ли потвърждават, че
тамплиерите може би са имали и някакви скрити мотиви при уста
новяването на своя щаб точно на това място - за да копаят под сте
ните на някогашния Храм. Днес в тунелите, прокопани в твърдата
скала, са открити множество артефакти. Посоката на тунелите под
сказва, че целта им е била мястото, където някога би трябвало да се
е намирала Светая светих на Храма.
Тамплиерските ритуали по инициация се превръщат в обедини
телна точка на различни традиции, в това число на суфизма и цере
мониите от времето на цар Соломон. В началото са извършвали
жертвоприношение на агне, от чиито черва се изработвало въженце,
което поставяли около врата на кандидата. Именно с него той бил
повеждан към обредната камера. Там трябвало да се закълне, че на
меренията му са абсолютно чисти. В подобен момент всеки от кан
дидатите се е изпълвал с ужас, че Великият магистър ще надникне в
душата му чрез окултни средства и ще разбере истинските му по
мисли.
Кандидатите били длъжни да се изправят пред страховити изпи
тания от вида, с който се сблъсквали и посветените на Заратустра, в
това число лична среща с демоничните сили. Крайната цел била те
да бъдат подготвени да посрещнат достойно смъртта или каквито и
да било други ужаси в техния по-нататъшен живот. Срещите с де
моните по време на ритуалите един ден ще направят лоша услуга на
тамплиерите. Но за период от около 200 години техният боен дух и
строга организационна структура им помагат да пожънат толкова
много успехи, че да започнат не само да влияят силно на световните
дела, но и да ги направляват.
И тъй като в редиците им влизат множество благородници, а
кодексът на Ордена изисква всеки член да дари безвъзмездно иму
ществото си, с течение на времето тамплиерите станали много бо
гати. Именно те изобретили първите акредитивни писма, благода

рение на които поклонниците можели спокойно да си пренасят па
рите, без да се страхуват, че ще бъдат ограбени. Парижкият им храм
се превърнал във финансов център. В този смисъл тамплиерите мо
гат да бъдат наречени и предшественици на банкерите, подготвили
почвата за възхода на търговската класа.
Именно те станали и патрони на първите търговски гилдии, кои
то завинаги прекратяват зависимостта си и от църквата, и от благо
родниците. Наречени „Съратници в дълга“, тези гилдии отговаряли
за строежите на тамплиерите, подчинявали се на строги етични ко
декси и защитавали вдовиците и сираците на своите членове.
В края на XII в. върховенството на църквата е изправено пред

нови предизвикателства. През 1190-1191 г. Ричард Лъвското сърце,
внук на първия трубадур - Гийом от Поатие, на връщане от Третия
кръстоносен поход се отбива при един планински отшелник, прос
лавил се като голям прорицател. Ричард вече неведнъж бил чувал,
че „от него извират странни вести“.
Роден в затънтено селце в Калабрия някъде към 1135 г., Йоахим
живее дълги години като отшелник, след което се присъединява към
братството на едно абатство, но впоследствие се оттегля и основава
свое собствено абатство - „Фиоре“, разположено високо в планина
та. Дълго време той се опитвал да схване „Откровенията на свети
Йоан“. В утрото на един Великден се събудил нов човек, сдобил се с
нова способност за познание. Пророческите коментари, които за
почнали да се изливат от него, ще окажат въздействие на духовните
общества и мистичните групи из цяла Европа както през средните
векове, така и по-късно - върху розенкройцерите.
Съчиненията на Йоахим се отличават с кабалистично измере
ние, макар че публикацията на главните книги на кабалата все още
предстои. Този нюанс вероятно се дължи на приятелството на про
рока с Петрус Алфонси - покръстен испански евреин. Самият Стар
завет, разбира се, съвсем ясно предава посланието за Божията роля
в човешката история, но кабалистичният поглед в подхода на Йоа
хим прозира в интерпретацията на библейските текстове - по лини
ята на сложния числов символизъм и виденията му за онова, което
самият той нарича „Дървото на живота“. Той прави диаграма на то
ва дърво две столетия преди истинските кабалисти да предложат

своята.
Акцентът от посланията на Йоахим, който най-силно приковава
въображението на средновековните мислители, е неговата теория
за числото три. Той изтъква, че ако Старият завет е Епохата на Оте
ца, призоваващ към страх и подчинение, и ако Новият завет е Епо
хата на Сина - епохата на църквата и на вярата, то съществуването
на Троицата подсказва, че наближава трета епоха - Епохата на Све
тия дух. Тогава църквата вече няма да бъде необходима, защото то
ва ще бъде епоха на свобода и любов. И тъй като Йоахим е бил
посветен в тайнствата, в концепциите му се прокрадват и астроло-
гически измерения, съзнателно пропускани от официалните комен
татори. Ерата на Овена е била Епохата на Отеца, ерата на Рибите е
била Епохата на Сина, а ерата на Водолея ще бъде Епохата на Све
тия дух.
Йоахим предрича, че между втората и третата епоха ще има пре
ходен период, когато един нов орден от хора на духа ще образоват
човечеството и когато Илия отново ще се прероди, както е предре
чено в последната строфа на Стария завет, в „Книгата на пророк
Малахия“. Илия ще бъде предвестник на Месията, който ще разтво
ри портите към обновлението. А малко преди началото на третата
епоха антихристът също ще се прероди. Както ще видим, пророчес
твата на Йоахим продължават да пленяват въображението на мис
лителите от тайните общества и до ден днешен.
Рамон Л ул, доктор И люминатис („Просветления“), е бил хрис

тиянски мисионер сред мюсюлманите, но мисълта му е била пропи
та и с ислямски идеи. Роден е през 1235 г. в Палма, столицата на
Майорка, и отгледан като паж в местния кралски двор. Водел безг
рижен живот, пълен с наслади. Изпитвал неутолима страст към ня
каква дама от Генуа и толкова силно я желаел, че един ден влязъл с
коня си в църквата в Евлалия, където тя се молела. Тя го отблъсна
ла, обаче след време отвърнала на стиховете, с които той я канел на
среща. И когато той пристигнал, жената оголила гръдта си - оказа
ло се, че тя била разядена от коварна болест.
Изживеният шок се превръща в повратен момент за Лул, беле
жещ началото на неговото покръстване. Той спомага за оформянето
на неговата концепция за света като място на внезапните крайности,

където външният вид често е белег за неговата пълна противополож
ност. В най-прочутата си книга - „Книга на любовника и любимата
той задава следния въпрос: „Кога настъпва часът, в който водата, ко
ято тече надолу, ще смени природата си и ще тръгне нагоре?“ Говори
за любовника, паднал насред тръни, но възприемащ ги като красиви
цветя и любовно ложе. „Какво е нещастието? - пита той. - Да удов
летвориш желанията си в този свят. ...Ако зърнеш любовник, натру
фен с фини одежди, заситен на храна и сън, знай, че в този човек съзи
раш проклятие и мъчение.“ Уханието на цветята напомня на любов
ника за отблъскващата воня на богатството и подлостта, на старостта
и изгарящата похот, на неудовлетворението и гордостта.
Рамон Лул пише за изкачването по стълбата на човечността, за
да се насладим на Божествената природа. Според него това мис
тично издигане се постига чрез работата върху силите на душата -
чувства, въображение,
разбиране и воля. По то
зи начин той спомага за
изковаването на онази
дълбоко личностна фор
ма на алхимията, която,
както ще видим, ще се
превърне в най-могъщия
двигател на езотерична
Европа.
В едно от другите си
съчинения казва: „Ако
говориш истината, о,
глупако, ще бъдеш пре
бит от люде с измъчени
души, оплют и убит.“ И
докато проповядва сред
мюсюлманите от Север
на Африка, той е напад-
от побеснялата тъл— Астролозиято, Зърното но ЕЗропо
па, която го пребива с ка- посредством исляма.
мъни Илюстрация от френски ръкопис от XVI 3.
С вети Франциск е роден в свят, където крепостните селяни живе

ят в крайна нищета и където сакатите, старите, нищите и прокаже-
ните се третират с презрение. Заможните свещеници си живеят доб
ре на гърба на селяните и преследват всеки, осмелил се да изкаже
несъгласие с тях.
През 1206 г. Франциск е богат младеж на двадесет и няколко го
дини, живеещ в Асизи, Италия, който води безгрижен живот, избяг
вайки всякакъв допир с трудностите. Но един ден, както си яздел вол
но, конят му най-неочаквано се заковал на място, отстъпил назад и
Франциск се оказал очи в очи с някакъв прокажен. Слязъл от коня и
докато разбере какво прави, вече стискал окървавената ръка на бол
ния и целувал напуканите му устни. Но после усетил, че прокаженият
отдръпва ръката си и вдигайки поглед, младежът видял, че от болния
няма ни следа. И тогава разбрал, че подобно на свети Павел на пътя
към Дамаск, и той е имал среща с възкръсналия Христос.
Тази среща преобръща живота на Франциск от Асизи. Внезапно
той разбира, че евангелията препоръчват живот в бедност, отдаден
на благото на другите, живот, в който не трябва да притежаваш „ни-
то злато, нито сребро, нито пари в кесията си, нито кесия за дългия
път, нито две ризи, нито обувки“. Че бедността означава да нямаш
нищо и да не искаш нищо, и при все това да притежаваш всички
неща, истински важни за свободния дух. Че важни са не преживени
те неща, а самото преживяване. Че нещата, които притежаваме, ни
държат в плен и заплашват да провалят живота ни. Веднъж един
глас, излизащ от разпятието в църквата „Сан Доменико“ близо до
Асизи, му казва: „Върви, Франциск, и поправи моя Дом, който, как
то сам виждаш, е започнал да се руши!“
Франциск трансформира своя живот и в животинското, и в рас
тителното, а както скоро ще разберем, и в материалното измерение,
така че започва да осъществява невиждан дотогава контакт с живот
ните. Щурчето запява по негова молба. Птиците се събират, за да го
чуят как проповядва. А когато някакъв вълк започнал да тероризира
планинските региони около Губио, Франциск отишъл да се срещне с
него. Вълкът хукнал към него, но когато Франциск му заповядал да
не наранява никого, животното послушно легнало в краката му. Са
мо преди няколко години археолозите откриха скелета на вълк, пог
ребан с почести под пода на църквата „Сан Франциско дела Паче“ в

Губио.
Ако направим сравнение между мистицизма на Рамон Лул и то
зи на свети Франциск, няма начин да не забележим огромната про
мяна, настъпила за много кратко време. Мистицизмът на Франциск
е мистицизъм на простите, природни неща, на откритото простран
ство и на ежедневния живот. В първата биография на свети Фран
циск - „Малките цветя на свети Франциск ", се казва, че благода
рение на чувствителното си сърце той е започнал да открива скри
тите неща в природата. За него всички неща били заредени с живот
от небесните йерархии.
Някога духът на християнството е подпомогнал еволюцията на
будизма. Дарил го е с ентусиазъм, който помага на посланията на
Буда да бъдат реализирани в материалния свят. А сега, въпреки че
Буда не се преражда, неговият дух подпомага християнството, като
го пропива с идеите на чистата отдаденост и състрадание към всич
ки живи същества. Към края на живота си, докато Франциск медити
рал пред своята отшелническа пещера в планината Ла Верна, вне
запно видял как небето се изпълва с ярка светлина и пред него се
явява шестокрил серафим. Старецът осъзнал, че това велико същес
тво има същото лице, което бил видял в младостта си върху разпя
тието, което го отправило на неговата мисия. И тогава проумял, че
Исус Христос му изпраща нова заръка, нова мисия.
Малко след смъртта му в ордена, който той основава - францис-
канците, настъпва брожение. Папата налага на монасите да поемат
допълнителни отговорности, включващи притежаването на собст
веност и боравенето с пари. Мнозина от братята възприемат запо
ведта като грубо нарушение на принципите на своя основател, по
ради което са принудени да напуснат основния орден, сформирайки
братството на духовните францисканци, известно още като фрати-
чели. Както в собствените си очи, така и в очите на народа, те при
личат на новия орден духовни мъже, предсказани от Йоахим, които
ще станат свидетели на края на църквата. Отмъщението на църква
та не закъснява - не след дълго последователите на фратичелите са
обявени за еретици и безмилостно избити.
Една прочута фреска от Джото представя как свети Франциск
поддържа църквата. Тогава, щом той е спасил църквата от пълна
разруха, може ли да се каже, че я е реформирал, както е искал гласът
от разпятието? Според доктрината на езотеричното християнство

серафимът, явил се пред Франциск, му е казал, че новата му мисия
ще бъде изпълнена след неговата смърт. Веднъж годишно, на го
дишнината от неговата смърт - 3 октомври, той трябва да извежда
духовете на мъртвите от лунарните сфери и да ги води към по-висо
ките йерархии. Така посвещаването в тайнствата продължава да бъ
де свързано както с живота след смъртта, така и с този живот.
По времето на Рамон и Франциск и други части на Европа стават

свидетели на зараждането на нови идеи за пречистване на религиоз
ните практики - България, Швейцария, Германия, Италия и най-ве
че - Южна Франция.
Там катарите нападат църквата заради нейната въпиюща коруп
ция. Идеята, която ги обединява - че трябва да се съхранят напълно
чисти от злините в света, - има отчетливо гностичен привкус. Точно
както тамплиерите и свети Франциск преди тях, и те се отказват от
всички материални блага, полагат строг обет за целомъдрие и въз
държание.
Катарите отричат цялата свещенодействена система, превръща
ща църквата в единствения посредник между хората и Бога. „За нас
непорочността е над всичко - казва един от тях. - Ние не спим с
жените си, а ги обичаме така, както се обичат сестри. Никога не
ядем месо. Всичките ни имущества са общи.“ Признават само една
молитва - „Отче наш“, а ритуалът им по посвещаване - „консола-
ментум“, е сбогуване със злия свят. Катарите приветстват мъчени
чеството.
И църквата отвръща на молитвите им. През 1208 г. папа Ино-
кентий III организира кръстоносен поход срещу катарите. Присти
гайки в град Безие, кръстоносците заповядват на жителите да им
предадат близо петстотинте катари, които живеят там. А когато граж
даните отказват, кръстоносците предприемат поголовна сеч, без ог
лед на пол, възраст и положение. Един войник се осмелява да попи
та папския легат Арно-Амори как да различават катарите от други
те. И получава следния отговор: „Избийте всички, а Господ ще на
мери своите!“
През 1244 г. последните оцелели еретици, издържали деветме
сечната обсада на планинския замък Монсегур, се предават. Двеста
Проповядване пред душите на мъртвите - релеф върху саркофаг от XVI в.
монаси катари слизат от планината и влизат в огнените клади, които

ги очакват. Легендата разказва, че само ден по-рано четирима от
тях успели да избягат, като вземат със себе си тайното съкровище
на катарите. Нямаме представа дали въпросното съкровище е било
злато, реликви или тайна доктрина, но няма и съмнение, че споме
нът за катарите лесно се сдобива с романтичен ореол. Те учат, че
светът е по принцип зъл, което навява на заключението, че и те, по
добно на гностиците преди тях, са били под влиянието на някаква
мизантропска, прекланяща се пред смъртта ориенталска философия.
В п о с л е д н и т е г о д и н и н а XIII в . на света се появява едно слабова-

то и болнаво дете. Малко след раждането си то е взето и отгледано
от дванадесет мъдреци. Според Рудолф Щайнер тези мъдреци са жи
вели в сграда в Монсалва, принадлежаща някога на тамплиерите -
на границата между Франция и Испания. И тъй като детето било
държано напълно изолирано от външния свят, местните жители не
били в състояние да видят нищо от чудодейните му способности.
Духът на детето бил толкова силен, че телцето му станало прозрач
но. Дванадесетте мъдреци го посветили през 1254 г., а малко след
това то починало, но не и преди да сподели духовните си видения с
онези, които са се грижили за него. Така тринадесетият се подготвял

за своето следващо прераждане, през което щял да промени облика
на Европа.
А лбертус Магнус е РОДЕН през 1193 г. В началото глуповато и

ограничено момче, веднъж той получава видение на Дева Мария,
което го вдъхновява дотолкова, че се превръща в най-ревностния и
способен ученик на града, а след това и в най-прочутия философ на
Европа. Изучава научните възгледи на Аристотел, физика, медици
на, архитектура, астрология и алхимия. Краткото съчинение „ Сма-
рагдовата плочица на Хермес Трисмегист съдържаща прочутата
фраза „Каквото отгоре, такова отдолу“, се появява за първи път в
езотеричната история чрез неговата библиотека.
Сигурно е, че Албертус Магнус е използвал методи за открива
не на метали дълбоко в земните недра чрез окултни средства. Гово
ри се, че създава странен автомат, който той наричал „Андроид“,
способен да говори, може би дори и да мисли и да действа по собс
твена воля. Бил изработен от месинг и други метали, избрани въз
основа на магическите им съответствия с небесните тела, след кое
то Албертус го съживил чрез магически заклинания и молитви.
Легендата, че именно Албертус Магнус е архитектът на катед
ралата в Кьолн, произтича вероятно от неговото авторство на про
чутата книга „Либер конструкционум Алберти “, в която се съдър
жат тайните на действащите масони, включително и изливането на
основите на катедралите според астрономическите съответствия.
Разказите за подземни пътешествия (например това на Албер

тус Магнус за откриване на метали) обикновено са алюзия за тайно
посвещаване в мистериите. Известно ни е, че инициации от този тип
са се извършвали и през средните векове, благодарение на разказа
за една подобна инициация, случила се в Ирландия и достигала до
нас от три различни източника.
Войник на име Оуен, служил при английския крал Стивън, зами
нал за манастира на свети Патрик в Донегал. Там Оуен се подложил
на деветдневен строг пост, обиколки из манастира и бани за ритуал
но пречистване. На деветия ден бил допуснат до подземната камера,
„от която никой, който е влязъл, не е излязъл“. Там бил положен в

гроб. Единствената светлина, която достигала до него, била от те
сен отвор. През нощта Оуен бил посетен от мъже, облечени в бели
роби, които го предупредили, че му предстои да се изправи пред
изпитание. Тогава се явила цяла глутница демони. Те го вдигнали
над буен огън, а след това му показали сцени на мъчения като онези,
описани от Вергилий. Накрая се появили двама старейшини, които
го повели и му показали рая.
А л берту с М агнус на Тома Аквински, кой

е дух о вн и ят наставник
то е с 33 години по-млад от него. Някои източници твърдят, че Тома
строшил Андроида на своя господар, защото го смятал за дяволско
изчадие. Според други не могъл да издържи вечното му бърборене.
Тома Аквински пристига в Парижкия университет, за да учи фи
лософията на Аристотел от най-добрия преподавател, ала скоро ус
тановява, че най-големият специалист по Аристотел е всъщност мю
сюлманин. Според Авероес логиката на Аристотел сочела, че хрис
тиянството е абсурдно.
Дали логиката не е на път да погълне религията и цялата истин
ска духовност?
Кулминацията на делото на живота на Тома Аквински е неговият
масивен труд „ Сумма Теолоджика “ - „ Обобщение на теология
та ", вероятно най-влиятелната богословска творба, писана някога.
Главната цел на автора е да докаже, че философията и християнст
вото са не само съвместими, а и че взаимно се осветляват. Тома
Аквински прави остър аналитичен разрез на схващанията за духов
ните светове, стройна категоризация на съществата от небесните
йерархии, на великите космически сили, които създават не само при
родните форми, но и нашите субективни преживявания. Сред по-
интересните тези на автора е тази за учението на църквата относно
Четирите елемента - аргументацията на Аквински в този аспект се
отличава по-скоро с анализа на живия, проницателен интелект, от-
колкото със задушаващото пренареждане на мъртви догми.
Тома Аквински е ключова фигура в апокрифната история, защо
то, ако не беше неговият неоспорим интелектуален триумф над Аве
роес, Европа щеше да бъде сграбчена в хватката на научния материа
лизъм няколкостотин години по-рано. И тук отново се налага да под
чертаем, че този триумф е постигнат от гледната точка на директни

те, лични преживявания от света на духовете. Без никаква сянка на
съмнение можем да кажем, че Тома Аквински, подобно иа учителя си
Албертус Магнус, е бил алхимик, вярващ, че обуздаването на силата
на безтелесните същества, за да се повлияе върху материалния свят,
е напълно възможно. От множеството алхимични текстове, които се
приписват на Аквински, учените приемат поне един като неоспоримо
автентичен. Но за да схванем посланията му по-добре, се налага да го
сравним с неговия съвременник Роджър Бейкън.
В очите на съвремието алхимията вероятно изглежда странна,
безсмислена дейност. Но тя е отлично позната на всички редовно
посещаващи църквата католици, защото онова, което се случва по
време на литургията, е именно алхимия. Пръв Тома Аквински фор
мулира доктрината за трансфигурацията на хляба и виното. Описа
ното от него е по същество алхимичен процес, при който материята
на хляба и виното се променя. И точно в този момент същата про
мяна настъпва и в човешкото тяло. Католическата литургия създава
не само нова рамка на мисъл
та и нова решимост да вър
Т Е $ Т А М Е № т 1 шим добро, но и предизвиква
СН ЕМ ЕШ , забележителна психологичес
А В В А Т Н № Е 5Т М < Ж А У Г Б - ка трансформация.
Ш Е гШ Б , АНСХЛ , 0 8.01-
N15 »ЕИ ГО 1СТШ 1 Надали е съвпадение, че
ГК Л С ТА ТУ 5 ТВКГ1У$. Тома Аквински формулира
своята доктрина по същото
време, когато започва разп
ространението на историите
за Граала. Защото те описват
същ ата ситуация, макар и
чрез различни методи.
Независимо че са кръвни
врагове (Роджър Бейкън се
присмива на Тома Аквински,
плясорокъ
Ар4 Н Ш М А Ш Щ М 4 5АОДК. че може да чете Аристотел са
м.ос ьххги. мо в превод), и Аквински, и
Страница от „Тестаментиум Кремери“, Бейкън са представители на
която показва Тома Аквински като един и същи порив на епоха-
практикуващ алхимик. та - да подсилят и избистрят
човешкия интелект. За тях магията се намира в мисленето. До този

исторически момент способността за продължителен, абстрактен
процес на мислене, за свободно боравене с понятия и идеи, е същес
твувала само веднъж, при това на локално ниво - в Атина на Сок-
рат, Платон и Аристотел. Но след това отново е била задушена. То
ма Аквински и Роджър Бейкън стават родоначалници на една нова и
много по-дълготрайна традиция. И двамата дават приоритет на опита
пред вече безжизнените, архаични категории; и двамата са дълбоко
религиозни мъже, водени от стремежа да избистрят религиозните
си вярвания на базата на емпиричния опит. „Без опит - казва Бей
кън - е невъзможно да разбереш каквото и да било.“
Бейкън се отличава с по-практична насоченост, но когато изс
ледва свръхестествените способности на ума, призовава същества
от същите духовни йерархии, които Тома Аквински категоризира.
Методът и на двамата е аналитичен и логичен, а мистицизмът им е
пълна противоположност на немислещия и екстатичен мистицизъм
на катарите.
Още като начеващ учен в Оксфорд през 50-те години на XIII в.
Роджър Бейкън решава - подобно на Питагор преди него - да узнае
всичко, което съществува. Стреми се да събере в собствения си мо
зък всичко, което учените от двора на Харун ал Рашид са знаели.
Той се превръща в истинско олицетворение на магьосника. Познат
като Доктор Мирабилис („Чудодейния“), понякога се появявал по
улиците на Оксфорд в ислямски роби. Често работел без почивка в
стаите си в колежа, които били разтърсвани от слаби и не толкова
слаби експлозии. Обичал да прави множество експерименти - вър
ху металите и свойството магнетизъм, открил барута напълно неза
висимо от китайците, а веднъж дори подплашил не на шега студен
тите си, като насочил светлинен лъч към кристал, за да получи дъга
- нещо, за което до този момент се смятало, че само Бог може да
произведе. Освен това притежавал магическо стъкло, с което можел
да вижда на 80 км разстояние във всички посоки, защото той - за
разлика от всички други умове на своето време - единствен бил на
ясно със свойствата на лещите.
Няма съмнение, че Роджър Бейкън е притежавал сили, които съв
ременната наука не е в състояние да обясни. Например изпратил пъл
ните си съчинения на папа Климент IV в мозъка на едно дванадесет
годишно момче на име Джон, когото накарал да научи наизуст твор
бите му само за няколко дена. Методът, който Бейкън използвал,

включвал молитви и магически символи. Освен това успявал да нау
чи студентите си на староеврейски толкова добре, че само за няколко
седмици те започвали да четат Светото писание в оригинал.
Магията не е нищо друго, освен власт на съзнанието над мате
рията. И това очевидно е станало ясно не на един и двама от посве
тените. Както вече разбираме, целта на езотеричната философия е
да разработи такива методи за развитие на ума, че да опосредства
влиянието му над природните закони.
При Роджър Бейкън качествата интелект и въображение са раз
вити на такова високо ниво, че всяко от тях подпомага еволюцията
на другото. През 1270 г. той пише: „Напълно възможно е да се
създадат средства за навигация, които не се нуждаят от управле
нието на човека, така че много големи морски съдове да могат да
кръстосват моретата само с един човек на борда, и то при скорост,
много по-голяма от тази, отколкото ако бяха с екипаж. Биха мог
ли да бъдат направени и коли, които да се движат с неизчислима
скорост, без да се налага да бъдат дърпани от животни. Могат да
се построят и летящи машини, така че човекът, седящ в средата
им, да върти една ръчка, с която да задвижва изкуствено направе
ните крила.“ Така още през средните векове този забележителен
човек предвижда достиженията на модерния технологичен свят. Ро
джър Бейкън е бил францисканец и подобно на основателя на своя
орден, също е копнеел за по-добър, по-чист и по-ведър свят за бед
ните и онеправданите.
В „Името на розата“ Умберто Еко чрез своя герой Уилям от
Баскервил обяснява, че има два вида магия - магията на дявола,
която се стреми да причини зло на другите, и свещената магия, коя
то преоткрива тайните на природата - изгубената наука на древни
те. Роджър Бейкън работи на граничната линия между магията и
науката - точно тази погранична линия се обитава от алхимията.
През 1273 г. Тома Аквински, вече завършващ своята „Сумма
Теолоджика ", присъства на една литургия в Неапол и най-неочак-
вано е споходен от силно мистично преживяване. По този повод пи
ше: „Онова, което ми се разкри тогава, превръща всичко, за което
съм писал, в купчина слама.“
За съзнателно провежданите упражнения по развиване на пси

хичните сили откриваме намеци в житиетата и на Рамон Лул, и на
Роджър Бейкън. Очевидно идеалистите притежават далеч по-екзал-
тирано въображение от материалистите. Защото за тях въображе
нието е средство за достигане на по-висшата реалност. Тренирането
на въображението е от съществено значение за езотеричната прак
тика, за посвещаването в обредите на тайните общества и въобще
за магията.
Според езотериците то е великата съзидателна сила на Вселена
та. Вселената е творение на Божието въображение, което, както ви
дяхме в първа глава, е било първата еманация, следователно отново
чрез въображение - нашето - сме в състояние да интерпретираме
Сътворението, а понякога дори да боравим с него. Човешката съзи-
дателност, била тя магична или немагична, е последица от специ
фичното насочване на силите на въображението. Например някои
алхимични текстове описват спермата като продукт на въображени
ето. Това е просто алегоричен начин да се каже, че въображението
не само подклажда желанието, но и обладава мощта да трансфор
мира самата ни материална същност.
Посветените, които са наясно как да боравят с тези съзидателни
сили на въображението, са в състояние да извършват могъщи маги
чески трансформации и извън телата си. Например всеки индийски
адепт, използвайки отлично тренираното си въображение, се обуча
ва още от най-ранна възраст да вижда пред себе си змия, така че на
определено ниво постепенно може да накара и другите да я видят.
Няма спор обаче, че с цялото това ударение върху въображени
ето съществува и рискът то да се доближи опасно близо до фантази
ята. Една от главните цели на тайните общества открай време е би
ла систематичната борба с тези опасности.
Свети Бернар от Клерво, създателят на наръчника на тамплие-
рите, препоръчва систематично трениране на въображението. В про
цеса на обучението призоваването на образите от раждането, детст
вото, периода на проповядване и смъртта на Исус Христос посте
пенно е водело до кристализацията на неговия дух. Ако си предста
виш например домашна сцена, включваща Исус Христос - ако ви
зуализираш чиниите и тенджерите, дрехите, образа му, чертите на
лицето му, изражението му, ако си дадеш сметка за чувствата си,
когато той се обърне и те погледне, и ако после само с един замах
изтриеш картината, онова, което ще остане, най-вероятно ще бъде

самият дух на Исус.
В Испания през XIII в. живее кабалист на име Абрахам Абула-
фия, който пише за съзидателното слово на Бога. В ранните каба-
листични текстове 22-те букви от еврейската азбука са описани като
обладаващи съзидателна мощ. Следователно „в началото“ Бог е ком
бинирал тези букви в определени модели, трансформирал ги е и от
тях е създал думите, а от този процес са се разгърнали всички раз
лични форми на Вселената. Абрахам Абулафия постулира, че всеки
посветен би могъл да участва в този съзидателен процес, като ком
бинира еврейските букви по абсолютно същия начин. Той препо
ръчва оттегляне в тиха стая, обличане в бяла роба, изработване на
ритуални прийоми и пози, както и произнасяне на божествените име
на на Бога. Според него в подобно състояние човек може да достиг
не до пълен мистичен транс, а заедно с него - и мистични сили.
Схващането за „словата на силата“, които дават на посветения
правото да владее света на духовете - а с него и материалния свят -
произхожда още от древността. Говори се, че Соломон е бил нада
рен с това умение и че в неговия храм името „Тетраграматон“ - най-
свещеното и могъщо име на Бога, можело да се произнася само
веднъж годишно, в Деня на изкуплението, при това само от върхов
ния жрец, и то когато се е намирал съвсем сам в Светая светих.
Тромпетите и цимбалите отвън не позволявали на останалите да го
чуят. Говори се също така, че човек, който е знаел как точно да го
произнесе, е бил в състояние да всее ужас сред ангелите. Преди из-
раилтяните и египтяните също са смятали, че богът на Слънцето,
Ра, е създал Космоса с помощта на силата на словата, че познанието
за тези думи е давало на посветените власт не само в този живот, но
и в отвъдния.
Абрахам Абулафия препоръчва също и използването на имена
та на Бога в диаграматична форма. Практиката за работа с магичес
ки знаци и печати е характерна най-вече за еврейската традиция, но
макар и с примеси от египетски и арабски елементи, тя добива ши
рока популярност и в Европа. Това се дължи най-вече на бързото
разпространение на гримоарите - граматики на заклинанията, най-
известните от които са „Заветът на Соломон“ и „Големият ключ
на Соломон Повечето от заклинанията обещавали сбъдване на его
истични желания, свързани със секс, отмъщение или откриване на
богатство. Подготовката на материали като пчелен восък, кръв от

някакво животно, сяра, мозък от гарван и какво ли още не е била
последвана от актове по пречистване, а после и от самата церемо
ния, включваща сърпове, жезли, мечове. В резултат на всичко това
печатът или знакът се отпечатвал върху пръстен или дори обикно
вено листче, така че приносителят му попадал под влиянието на съ
ответното безтелесно същество, за добро или зло. А „ Свещените
магии на Абрахам Евреина “ от XIV в. учат как да се призовават
бури, как да вдигаме от гроба мъртвите, как да вървим по вода и как
да спечелим любовта на жена. И всичко това се постига с помощта
на печати и квадрати с кабалистичните букви.
Днес църквата прави ясно разграничение между строго регули
раните церемонии, предназначени за призоваване на духовните си
ли в изцяло църковен контекст, и всички останали церемонии, целя
щи някакъв вид общуване с безтелесни същества, които са извън
нейната егида. На тези, вторите, се поставя етикетът „окултно“, ко
ето на съвременен християнски жаргон означава „черна магия“.
През средните векове обаче подобно разграничаване би било
крайно непрактично. Под егидата на църквата се провеждали ритуа
ли, целящи да подсигурят например добър урожай или успех на ду
ел. Осветеният хляб се възприемал като средство за лечение от вся
какви болести и профилактика срещу чума. Амулетите, предпазва
щи от светкавици и наводнения, се изработвали от църковни свещи.
А под покривите като защита срещу пожари се пъхали листчета с
магически формули. Църковните камбани отблъсквали гръмотеви
ци и демони. Официални проклятия гонели безобразните гъсеници.
Нивите били ръсени със светена вода, за да се подсигури добрата
жътва. Светите реликви се ползвали като чудотворни фетиши. Кръ
щението възвръщало зрението на слепи деца, а среднощните бде-
ния в параклисите на светците донасяли ярки пророчески сънища и
изцеление, препоръчвани още от Асклепий.
По-късните апологети на християнството се опитват да поста
вят по-категорични разграничения между законните християнски
практики, свързани с обръщане към духовните същества от висши
те нива, които биха могли да се съгласят или да откажат молбата, и
магията, продукт на механичен процес, свързан с манипулирането
на окултни сили. Доводите им обаче са несъстоятелни. Очевидно
тези богослови изобщо не са наясно, че магията също е несигурен
процес на призоваване на духове, включително и на същества от

най-висшите нива.
А за Средновековието вярата в тези духовни йерархии е било
нещо напълно естествено. В основата на всички църковни и мирян-
ски духовни практики стояло убеждението, че повторението на оп
ределена формула (например молитвата или извършването на конк
ретна церемония) обладава силата да повлияе върху дадени матери
ални събития в добра или лоша насока. Хората вярвали, че са в със
тояние да общуват с различните безтелесни същества, контролира
щи материалния свят. За хората от Средновековието ефективността
на молитвата, сигурността, че провидението възнаграждава добри
те и наказва лошите, са били не само елементи на вярата, но и обик
новено ежедневие. Дори историята се е разглеждала като процес,
контролиран от провидението. Хората са се ръководели от универ
салното убеждение, че Бог има конкретни планове за човечеството,
за чието осъществяване му помагат различните йерархии безтелес
ни същества и различните преродени личности, планове, закодира
ни в Библията и осветлявани единствено от пророците.
Но кой е казал, че плановете не могат да се объркат?
П етък , тринадесети, и ДО днес се счита за лош ден. В петък, 13

октомври 1307 г., европейските властници най-сетне се съюзяват,
за да изтръгнат от корен езотеричните влияния, които вече са извън
техния контрол.
Малко преди зазоряване във въпросния фатален ден сенешали-
те, действащи по заповед на френския крал Филип IV Хубави, атаку
ват храмовете на тамплиерите, приклещват ги натясно и арестуват
близо 15 000 души. В Парижкия храм, най-големия финансов цен
тър на Франция, те проникват в тайна камера, където откриват че
реп, две бедрени кости и бял погребален покров - все неща, които
ще заварите, разбира се, и във всеки съвременен масонски храм.
Само шепа тамплиери - от замъка „Ла Рошел“ на Атлантическото
крайбрежие, успяват да спасят живота си. Те потърсват убежище в
Шотландия, където остават под покровителството на краля бунтар
Робърт Брус.
Инквизицията обвинява заловените рицари, че карали новите си
членове да тъпчат кръста Христов и да плюят върху него. Обвинени
са също така в содомия, хомосексуализъм и преклонение пред идол

с козя глава, наречен Бафомет. А те признават, че са виждали този
идол с дълга брада, огнени очи и четири крака. Под натиска на Фи
лип Хубави папа Климент V издава възбранителна була, с която раз
пуска окончателно Ордена на тамплиерите. Цялото им имущество е
присвоено от монархията. По-късно тамплиерите се явяват пред пап
ска комисия, където заявяват, че признанията им са били изтръгна
ти с мъчения. Някой си Бернар дьо Вардо вади дървена кутия, в ко
ято пази обгорените кости, изпаднали от краката му, докато бил пе
чен на бавен огън.
Но каква точно е истината за техните признания?
Имах привилегията да работя с големия специалист по ръкопи
сите от Мъртво море Хю Шонфийлд малко преди смъртта му. Той
стори много, за да обясни на християнските богослови еврейските
корени на Новия завет - факт, който дълги години бе съзнателно
изопачаван или пренебрегван поради невежество. Шонфийлд бе на
ясно с шифъра АТБАШ, при който първата буква от азбуката се
заменя с последната, втората - с предпоследната, и т.н. Беше наяс
но, че именно с този шифър могат да бъдат разкодирани посланията
от „Плачът на Йеремия“ и отделни фрагменти от ръкописите от Мър
тво море. Интуицията му го беше насочила да изпробва същия ши
фър и върху думата Бафомет. И по този начин бе открил, че това
име всъщност представлява кодиран вариант на думата „мъдрост“.
Олицетворението на мъдростта, с което тамплиерите признават,
че са общували, е козеглавият бог на светската мъдрост. Още от
времето на Заратустра церемониите по инициация са предизвиква
ли у кандидата променени състояния на съзнанието, по време на
които той е минавал през страховити изпитания, бил е нападан от
демони и по този начин се е подготвял да преодолее и най-лошото,
което животът - както и този след смъртта - му е подготвил. А сега
невижданите мъчения на Инквизицията причинили на жертвите та
кава болка, че те отново навлизали в променени състояния на съзна
нието и именно тогава пред тях се явявал демоничният Бафомет, но
този път триумфиращ.
Да, тамплиерите действително се изправили очи в очи с най-ло
шото, което са им подготвили животът и смъртта.
Аеветнадесета глава
Оглупели от любов
Ланте, трубадурите и първата любов •
Рафаело, Леонардо и маговете
на ренесансова Италия • Жана д’Арк •
Рабле и Пътят на Глупака
П рез 1274 г. във Флоренция младият Данте вижда за първи път

красивата Беатриче.
Това е любов от пръв поглед. Но това е и първият път, когато
някой се влюбва от пръв поглед.
В хрониките на тайните общества това е една знаменателна и
велика историческа истина. Според конвенционалната история хо
рата са се влюбвали или са били романтично влюбени, откакто свят
светува. Твърди се, че любовта е част от нашата биологична напра
ва. Смята се, че одите на Пиндар и Сафо са израз на романтична
любов. В рамките на тайната история обаче прочитът на тези оди от
Древна Гърция е тясно сексуален. В тях напълно липсват както не
поносимата болка от раздялата, както възторжената наслада от поя
вата на любимия, така и преплетените погледи, тъй характерни за
съвременното състояние на влюбеност.
Ето какво пише Данте за онова, което е зърнал от пръв поглед:
„Тя беше облечена в красива, нежна червена роба, пристегната с ко
лан, и в мига, в който я зърнах, кълна се в цялата истина, че духът от
неизбродните дълбини на сърцето ми, който обича, започна да тре
пери по такъв начин, че обгърна цялото ми същество... Пред мен се
разкриха началото и краят на моето житейско щастие.“ По-нататък
признава, че е бил изцяло погълнат от любовта в нейните очи и си
помислил, че е някакъв ангел, материализирал се на земята. В слу

чая конвенционалният поетичен прочит би бил напълно погрешен.
В своята „Божествена комедия “ той описва усещането да бъ
деш изцяло погълнат от очите на любимата, допълвайки, че еротич
ният заряд, който поемал от тях, го изстрелвал направо в Рая. И
това отново не е само поетична фантазия. Еротичното и мистично
то се преплитат по начин, който е съвсем нов за Запада.
И Данте, и Беатриче обаче ще се оженят за други хора, а тя ще
умре млада. Онова, което днес възприемаме като романтична лю
бов, наситена с мистични копнежи и чувство за обреченост - усеща
нето, че това просто е трябвало да се случи, - е все плод на мистич
ната закваска на исляма. Така, както типично християнското разби
ране за безусловно даряваната любов към ближния може да бъде
проследено до концепцията на староеврейските пророци за милост
та, то и тогавашното разбиране за свещеното се корени в промене
ните състояния на съзнанието, постигани от мистиците суфисти ка
то Ибн Араби. Неговото революционно съчинение „ Тълкувание на
копнежа “ разглежда сексуалната любов на езика на божествената
любов. Суфистите изразяват чувство, което никога дотогава не е
било изпитвано, и така дават възможност на всички останали да ста
нат съпричастни с него.
Стотици години еротичният инстинкт е бил систематично по
тискан. Сексуалната енергия е била пренасочвана към развитието
на човешкия интелект. Към времето на Тома Аквински и Роджър
Бейкън това развитие е вече завършено. Създадена по време на сред
нощните бдения на колене пред олтара, „ Сумма Теолоджика “ на
Тома Аквински съдържа повече от 2 000 000 думи, образуващи плът
но редуващи се един след друг силогизми - ярко свидетелство за
безмилостното интелектуално фокусиране, каквото дори и най-ве
ликите съвременни философи трудно биха могли да постигнат.
Подтиквани от поривите, идващи от Арабия, хората започват да
изпитват ново чувство - неподозирана наслада от материалния свят,
чувствено удоволствие от светлината, цветовете, пространството и
досега до нещата. Еволюцията на човешкото съзнание излиза от мо
нашеските килии и навлиза в градините на удоволствията. Над це
лия свят започва да се разстила сексуално сияние.
Ислямската окупация на Западна Европа продължава най-дълго
в Испания. Когато брилянтната цивилизация на мавърска Испания
се разстила на север, този нов начин на живот достига първо до Южна

Франция, а после и до останалата част на света. През XII в. провин
циите Прованс и Лангедок се превръщат в най-цивилизованите ре
гиони на Европа. Провансалските поети, наречени трубадури, адап
тират арабско-андалуските поетични форми, вдъхновени от ероти
чен размах. Макар че Хелън Уодел не е езотеричка, нейната книга
„ Скитащите школари “ си остава класическа като анализ на този
преходен период. Тя разказва следната история: един абат яздел с
млад монах, на когото за първи път му се разрешавало да напусне
пределите на манастира. Покрай тях минали жени. „Сигурно са де
мони“ - казал абатът. „На мен ми се сториха като най-красивите
създания на света“ - отбелязал монахът.
Първият трубадур, който излиза на повърхността на езотерич-
ната история, е Гийом, граф на Поатие и херцог на Аквитания, кой
то след завръщането си от кръстоносните походи започва да компо
зира нежни любовни песни. И макар че това първо семе е израснало
в аристократичен двор, плодовете му се пръсват в цялото общест
во. Трубадурът Бернар дьо Вентадорн е син на хлебар, а Пиер Ви-
дал - на кожар. Може би заради това поезията се изпълва и с народ
на образност-крастави жаби, зайци, земеделски уреди, весели кръч
ми, волни гълъби, бодливи тръни.
Освен че рушат класови бариери, трубадурите обръщат посока
та на традиционното подчинение на жените към мъжете. В поезията
на трубадурите мъжете стават роби на жените. Доскоро бракът е
служел като средство за социален контрол, но сега трубадурите по
ощряват нова форма на любов, която не е уредена, а спонтанна и
често протича между двама души от различни класи. Любовта за
почва да подрива устоите на предразсъдъците така, както го правят
и тайните общества. Да бъдеш влюбен по този нов начин, кара хора
та да се чувстват много по-живи.
Това е една нова и интензивна форма на съзнание. В поезията на
трубадурите любовта може да бъде достигната, ако преминеш ус
пешно поредица от изпитания - да минеш през огън и вода, да отк
риеш път през лабиринта, да се биеш с диви зверове и да ги побе
диш. Трябва да отговаряш вярно на гатанки и да избереш правилно
то ковчеже. Вече напълно изпит и измъчван от съмнения, любовни
кът трепери, когато най-сетне бъде допуснат да види любимата си.
С консумацията на любовта си той достига до променено състояние
„Романът на розата“ е най-влиятелното произведение на литературата от

онази епоха. Той описва замък със седемстенно заграждение (което ще рече
планетарно), върху чиито стени са изрисувани емблематични фигури. Само онези,
които могат да обяснят значението на фигурите, имат право да влязат в
красивата градина на розите.
на съзнанието, при което получава свръхестествени сили. Всички,

които се обичат истински, знаят, че когато се взрат в очите си, те
действително се докосват. С други думи, процесът на влюбване не
само че се въвежда в човешкия поток на съзнанието от посветените,
но и самото състояние на влюбеност получава дълбинната струк
тура на процес на посвещаване.
Със символиката на процеса на посвещаване в тайнствата изо
билства и литературата на трубадурите. Най-популярният сред тру-
бадурските символи - розата, е заимствана вероятно от суфизма,

където наред с множеството други значения тя олицетворява и нав
лизането в света на духовете. И е повече от очевидна алюзия за чак-
рите. В прочутата приказка на Оскар Уайлд „ Славеят и розата “
птицата е белег за копнежа на човешкия дух по божественото. В
символиката на розата се съдържа и едно сексуално ниво на значе
ние, свързано с нейните чувствени, плътски характеристики. Значе
нието на розата в любовната поезия на трубадурите би трябвало да
ни насочи и към наличието на езотерични и (по мнението на Езра
Паунд) алхимични техники на сексуален екстаз.
Гийом от Поатие пише: „Искам да задържа дамата си, за да ос
вежавам сърцето си толкова добре, че да не остарея. Онзи, който
успее да задържи радостта от своята любов, ще живее сто години.“
Тласъкът, отприщил раждането на Ренесанса, в основите си съ
що е сексуален. И следващото нещо, което сега ще кажем, вероятно
ще ви прозвучи възмутително - цялото човешко съзнание е пре
търпяло трансформация и е преминало на ново еволюционно ниво,
защото шепа хора са започнали да изпълняват сексуалния акт по
нов начин.
Те за първи път са правили любов.
Когато достигнем промененото състояние на съзнанието, наре
чено оргазъм, възможно ли е да мислим ? Или оргазмът е несъвмес
тим с мисълта? Можем - и трябва - да зададем същия въпрос и по
отношение на мистичния екстаз.
Тайните общества и еретичните групи като катарите, тамплие-
рите и трубадурите са преподавали техники за постигане на мисти
чен екстаз. Дали тогава така трудно спечеленото качество на човеш
ката мисъл ще бъде достатъчно силно, за да оцелее след този екс
таз?
В „ Б о ж е с т в е н а к о м е д и я “ Д а н т е А л и г и е р и изнася еротично-ду
ховния импулс на трубадурите на ново ниво. Любовта му към Беат-
риче разтваря крила така, сякаш обхваща целия Космос. Авторът
започва своята „Комедия“, като разказва как на „попрището жизне
но в средата“ се е изгубил сред „мрачни дебри“, но тогава внезапно
пред него се явил Вергилий - един от великите посветени на древ
ността.
Вергилий отваря пред Дайте портал, над който пише: „Надежда

всяка оставете, о, вие, които прекрачвате тоз праг.“ А после го по
вежда към подземния свят, описан още в „Енеида “ и съдържащ об
рази, които вече сме срещали в нашата история. Двамата прекося
ват река Ахеронт и навлизат в света на сенките. Срещат се със съди
ята на мъртвите - Минос, както и с Цербер - триглавото куче. Ми
нават и през града с минаретата - Дис, виждат трите фурии и Мино-
тавъра. Вървят по бреговете на Кървавото езеро, в което са потопе
ни душите на жестоките, сред които е и Атила, водачът на хуните.
Срещат прочутия шотландски магьосник Майкъл Скот, след него
Нимрод и накрая, в най-дълбокия кръг на Ада, Данте вижда нещо,
което първоначално взема за вятърна мелница. Оказват се крилата
на Луцифер.
Съвременниците на Данте Алигиери със сигурност са били на
ясно, че първата част - пътуването през Ада, действително описва
пътешествие в подземния свят - с други думи, че авторът всъщност
е преживял ритуал по инициация. И най-вероятно е бил длъжен да
премине определени изпитания и церемонии като онези, които вече
видяхме при Оуен в Донегал.
Прототипът на образа на Вергилий най-вероятно е истинският
учител на Данте в тайнствата и мистериите - Брунето Латини. По
3а древните подземният свят

се е състоял от седем нива или
седем стени - така е бил
изобразяван върху монетите
лабиринтът на Минос.
Същата идея откриваме и в
разказа на Ориген за орфити-
те с тяхното призоваване на
седемте демона, охраняващи
седемте порти към подземния
свят. И все пак най-близкото
съответствие до Аантевия
разказ е съчинението на
великия суфист Ибн Араби за
пътешествието на Мохамед в
отвъдното - „Фотуха“.
Илюстрацията е от ранен
превод на текста.
{
време на дипломатическите си пътувания до Испания Латини при

всички случаи се е срещал с учени и от еврейски, и от арабски про
изход. Неговата прочута творба „Книгата на съкровищата “включ
ва окултни наставления за планетарните качества на скъпоценните
камъни. Непосветените обикновено не схващат мистичните посла
ния на Дантевото описание на Космоса - че кръговете на Ада, които
се спускат спираловидно надолу в посока, противоположна на ча
совниковата стрелка, имат планетарни характеристики. Великото
произведение на италианския мислител съдържа няколко различни
нива - астрологическо, космологично, морално, та дори - според
някои - алхимично.
Подобно на „ Фотуха ", както и на един доста по-ранен модел -
египетската „Книга на мъртвите“, „Божествена комедия “ е на ед
но ниво пътеводител за живота след смъртта, на друго - наръчник за
посвещаване, и на трето - разказ за начина, по който животът в ма
териалния свят (както и този в отвъдния) се ръководи от планетите
и звездите.
„Божествена комедия “ показва, че ако се държим лошо в този
живот, на едно друго измерение ние вече създаваме своето лично
чистилище или може би ад, които се пресичат с измерението на ежед
невието ни. Така ние вече страдаме, измъчвани от собствените си
демони. Ако престанем да се стремим към духовните йерархии, ако
се задоволяваме с изцяло земните успехи и удоволствия, ние сме
вече в чистилището.
Романът на Оскар Уайлд „ Портретът наДориан Грей “се е пре
върнал в част от общественото съзнание. Всички познаваме добре
красивия Дориан, криещ на тавана си портрет, който се сбръчква все
повече и се превръща в чудовище с всяка поредна разгулна нощ на
своя прототип, докато героят си остава все така идеален и млад. В
края на романа обаче разрухата на портрета внезапно настига и До
риан. Образно казано, според Данте Алигиери ние всички сме като
Дориан Грей - сътворяваме си чудовищни самоличности и си из
мисляме чудовищни наказания. Ала онова, което прави визията на
Данте далеч по-величествена от тази на Уайлд, е фактът, че той е
наясно как всеки от нас си създава в душата свой собствен рай и ад,
и как всяко наше грозно дело се отразява директно върху структу
рата и съдържанието на целия свят. Данте обръща света с хастара
навън, за да разкрие отвратителните резултати от най-съкровените
ни мисли и от деянията, които ни се иска да държим в пълна тайна.

Според него всяка наша мисъл или действие променят Вселената.
Умберто Еко нарича произведението на своя далечен предшестве
ник по перо „апотеоз на виртуалния свят“.
г. е д и н м и с т е р и о з е н н е п о з н а т на име Гемистос Плетон

П р е з 1439
се промъква в двора на Козимо де Медичи, управник на Флоренция.
Плетон носи със себе си изгубените старогръцки съчинения на Пла
тон. Случайно или не, но той носи също и различни неоплатоничес-
ки текстове, няколко орфически химни и - което е най-интересното
- някакъв езотеричен материал, който претендира, че е създаден в
Египет през епохата на пирамидите.
Плетон пристига от Византия, където езотеричната, неоплато-
нична традиция все още е жива - традиция, датираща още от отци
те, основатели на църквата, като Климент Александрийски и Ори-
ген, и която римокатолицизмът уж отдавна е заличил. Византиецът
успява да възпламени Козимо с идеята за приемственост на универ
салното, но вече тайно познание, което ни връща към далечните вре
мена на Платон, Орфей, Хермес и халдейските оракули. Той започва
да шепти в ухото на владетеля вечната философия за прераждането
и за личните срещи с боговете от йерархиите, които могат да бъдат
постигнати чрез съответните церемонии и ритуалното изпълнение
на Химните на Орфей.
Именно този порив към живото, лично преживяване на тайнст
вата е семето, от което израства Ренесансът. Козимо ди Медичи на
ема учения Марсилио Фичино да преведе донесените от Плетон до
кументи, като започне от Платон. Но когато научава за египетските
текстове, той издава ново разпореждане към преводача - да остави
Платон и да се заеме с тях.
Настроенията, които Гемистос Плетон поражда в Италия чрез пре
водите на херметическите текстове, бързо плъзват сред културния
елит. Стремежът към нови преживявания, заедно с желанието за све
жи и живи връзки със света на духовете, са уловени като че ли най-
ярко от италианския маг Джордано Бруно. Той пише за любов, която
носи „обилна пот, писъци, които оглушават и звездите, жалби, които
отекват в пещерите на Ада, мъчения, които докарват живия дух до
вцепеняване, знаци, които карат боговете да сведат състрадателно гла
ви - и всичко това заради онези очи, заради онази белота, онези устни
и коса, онази нежна усмивка, онази недостъпност, онова потулено
Слънце, онова отвращение, онази невъобразима болка и изкривяване
на природата, отдадена в служба на поколението...“
Тези настроения са съвсем нови за литературата.
Литературата на Ренесанса се осветява от звездите и планетите.
Великите писатели на Италия предизвикват тази енергия чрез ак
тивната и интелигентна употреба на въображението. Точно както и
Хелън Уодел, Франсиз Йейтс също не е езотеричка (а дори и да е
била, не оставя никакъв знак за това в съчиненията си), но благода
рение на изчерпателните й проучвания и брилянтния й анализ, както
и на работата на учените от института „Варбург“, разполагаме с
детайлизирано описание на езотеричните открития на Ренесанса и
на начина, по който те са повлияли изкуството и литературата.
Преводът на херметическите текстове, направен от Марсилио
Фичино, използва езотерична терминология: „Нашият дух, ако е сил
но концентриран върху Делото и върху звездите посредством свое
то въображение и емоции, се приобщава към всеки друг дух на све
та и към лъчите на звездите, чрез които действа световният дух.“
Фичино иска да каже, че ако човек си представи достатъчно сил
но и ярко духовете на планетите, както и звездните богове, то тогава
силата на тези духове може да проникне в него.
От предишната глава разбрахме, че Средновековието е вели
ката епоха на магията. Тогава езотеричните мислители и окултис-
ти започват да градят в съзнанието си образи, надявайки се в тях
да се вселят боговете и духовете, за да им вдъхнат живот, така
както някога строителите на храмовете са изработвали статуи на
безтелесните същества, за да им ги предоставят като тела. А в ре
несансова Италия художниците и скулптурите с езотерична нагла
са започват да пресъздават магическите образи от умовете си чрез
бои и длето.
През средните векове разпространението на текстове със закли
нания е изцяло нелегална дейност. Но сега доста по-широко публи
куваните херметически текстове съдържат инструкции как да си нап
равим талисмани, предназначени да привлекат мощта на света на
духовете - и тези наставления се подемат от хората на изкуството
на онова време. Херметическата литература обяснява как да напра
вим окултните влияния по-ефективни, ако ги конструираме от мета
ли, подходящи за конкретния дух - например злато за Бога на Слън

цето, сребро за Бога на Луната. На бял свят отново излизат конк
ретните цветове, форми, йероглифи и печати, характерни за съот
ветните безтелесни същества.
Един изкуствовед веднъж говореше за „предразположението на
Ботичели към минорните тонове“ и светлите цветове, което подс
казвало за слабост, за ефирност, сякаш изобразявал същества от дру
ги измерения, които все още не са се материализирали напълно. Да,
влиянието на Фичино върху Ботичели се вижда съвсем ясно в него
вото прочуто платно „Пролет което изобразява Сътворението на
материята чрез последователните еманации на планетарните сфери
от Космическия разум. Надали е съвпадение, че самата картина е
доказала своята забележителна способност да остава в душите и сър
цата на онези, които са я зърнали дори веднъж.
Художниците неоплатонисти на Ренесанса са убедени, че преот
криват древни тайни. Като последователи на Платон те вярват, че
цялото човешко познание е всъщност процес на припомняне.
Та ако Платон е бил прав, тази книга е отдавна вече вътре във
вас!
И т а л и а н с к и я т р е н е с а н с ра ж да идеята за колоса гений - не само

Ботичели, но и Леонардо да Винчи, Рафаело, Микеланджело Буона-
роти. Геният е човек, отделен напълно от нас, останалите, благода
рение на величието и яркостта на визията си. И вероятно не е слу
чайно, че този разцвет се случва именно в Италия - той е просто
продължение на мистичните традиции, чието начало полагат Йоа-
хим и свети Франциск. Подобно на светците, и големите майстори
често са говорители на могъщите духовни същества. Езотеричната
традиция например е убедена, че художникът Рафаело е бил директ
но вдъхновяван от архангел Рафаел. Защото ръката, създала него
вите шедьоври, безсъмнено е водена от божествени сили.
По в р е м е т о н а Л е о н а р д о в Италия живеят редица магове. Обик

новено те работят зад затворените стени на нечие ателие, където
художникът и духовният напредък биха могли да бъдат направлява
ни така, че да вървят ръка за ръка. Например един от учителите на
Леонардо, който му предава идеята за „божествените пропорции“, е

математикът и херметик Пачиоли.
Друг от маговете, за когото ни е известно, че е оказал влияние
върху Леонардо (защото художникът е притежавал някои от негови
те книги и го споменава неколкократно в тетрадките си), е един ар
хитект от по-старото поколение. Леон Батиста Алберти е създате
лят на флорентинския дворец Ручелаи - една от най-ранните класи
чески постройки на ренесансова Италия, както и на фасадата на „Сай
та Мария Новелла“, също във Флоренция. Той е и автор на една от
най-чудатите книги на италиански език - „Хипнеротомахия Поли-
фило ", странен сюрреалистичен разказ за Полифило (заглавието би
могло да бъде преведено приблизително като „Обичащият много
неща в битка зд любовта в един сън“).
Главният герой се събужда в деня, когато трябва да тръгне на
пътешествие, но после веднага заспива. Преследва възлюблената
си през странни места, обитавани от дракони и други приказни чу
довища, после през лабиринт, който го отвежда в редица прекрасни
сгради, които са наполовина камъни, наполовина живи организми.
Алберти е пристрастен към природата и я включва в творбите си по
крайно необичаен начин.
Сюжетът се разгръща с логичната последователност на един сън.
Илюстрация от „Хипнеротомахия“. Тук долавяме отглас от прехода от растите

лен към животински живот, както е заложен в тайната история.
На едно ниво „Хипнеропгома-

хия “ може да бъде определена
като архитектурен манифест.
Алберти защитава тезата, че но
вата архитектура на Ренесанса, в
чието създаване участва и сами
ят той, трябва да притежава ло
гиката на съня. Вместо робско
то и ограничено следване на пре
цеденти, архитектите би трябва
ло да изхождат от новото, сво
бодно състояние на духа, където
нищо не е забранено, където тво
рецът би трябвало да се вдъхно
вява от комбинацията от форми,
подсказани му от променените
състояния на съзнанието.
Сред шедьоврите на Итали „Моно Аиза“ на Аеонардо да Винчи е
анския ренесанс вероятно най- една от великите икони на изкуството,
мистериозният е „ Мона Лиза защото е уловила погледа на човек,
Мнозина са се опитвали да разяс открил за първи път в историята
нят внушението на платното. Ето радостта от свободното проучване на
какво пише за творбата големи вътрешния си живот.
ят изкуствовед и езотерик на XIX в. Уолтър Пейтър: „Нейната глава
е главата, в която „се срещат всички краища на света“, а клепачите й
са натежали от нега. Тя е красота, изкована изпод недрата на плътта,
от дълбокото, клетка по клетка, от странни мисли и фантастични
мечтания, и изумителни страсти. ...Тя е по-стара от скалите, сред
които седи... Тя е била мъртва много пъти и познава тайните на гро
ба, и се е потапяла в дълбоки морета, и пази в паметта си техния ден
на разрухата...“
Пейтър очевидно намеква за нещата, които Мона Лиза знае. За
щото тя действително е по-стара и от боговете. Вече видяхме как
Луната се е отделила от Земята, за да започне да отразява слънчева
та светлина и да направи възможно човешкото отражение. Видяхме
как през 13 000 г. пр.Хр. Изида се оттегля от Земята на Луната, за да
се превърне в господарка на този процес на отражение. И сега, в
началото на XV в., целта най-сетне се оказва изпълнена. Шедьовъ
:мб АЖонатан Блек
рът на Лсонардо да Винчи е икона в човешката история, защото ус

пешно улавя момента на завършване на тази конкретна стъпка в ево-
шоцията на човешкото съзнание. В изражението на Мона Лиза виж
даме за първи път удоволствието на човек, изследващ вътрешния си
живот. Тя е свободна да отстъпи крачка встрани от света на сетивата
м да пренасочи погледа си навътре. Тя притежава онова, което Дж. Р.
Толкин определи в друг контекст като „необременено, подвижно,
безпристрастно вътрешно око“.
Следователно Мона Лиза създава магическото пространство, ко
ето би могло да се заеме от духа на Изида. Днес, разбира се, е почти
невъзможно човек да остане сам сред стените на Лувъра, за да бъде
насаме с „МонаЛиза ", но подобно на статуята „Лохан “ от Британ
ския музей, и това платно е създадено така, че ако осъществиш вът
решна връзка с него, то ще ти заговори.
Д а л е ч е о т б л я с ъ к а и ра зко ш а н а д в о р ц и т е на Италианския рене-

санс едно момиче, живеещо в проста селска колиба, сред гъстите
гори покрай долината на река Лоара, започва да чува гласове и да
вижда картини. Архангел Михаил се явява пред Жана и я уведомя
ва, че от този момент нататък ще има духовни наставници. Тя няма
никакво желание да следва повелите им, но гласовете стават все по-
настойчиви. Съобщават й нейната мисия. И когато английската ар
мия нахлува и като че ли всеки момент ще превземе град Орлеан, те
й заръчват да отиде в близкия град Шинон, да намери дофина - нас
ледника на френския трон, и оттам да го поведе към неговото коро
новане в катедралата в Реймс.
Жана е почти дете, когато се появява в двора на престолонаслед
ника. Той решава да й скрои номер, като заповядва на един от своите
придворни да седне на трона вместо него, но тя прозира измамата и
се обръща директно към дофина. Поразен от силата й, той й подаря
ва бял кон и комплект бели доспехи.
Жана получава видение за меч, скрит в някаква църква. Меча,
който тя описва - с три ясно гравирани върху него кръста - е открит
зад олтара в близката църква „Света Катерина дьо Фирбоа“. И както
понякога се случва в историята, когато могъщите същества от ду
ховния свят пренасят силите си върху конкретен човешки индивид,
никой не е в състояние да й противоречи. Нищо не може да я спре,
макар че шансовете на пръв поглед изобщо не изглеждат на нейна

страна. А когато на 28 април 1429 г. Жана д'Арк пристига пред Ор-
леан, вече окупиран от врага, английските войски се оттеглят пред
младото момиче и нейния скромен отряд. Само петстотин францу
зи побеждават многохилядната английска армия по начин, който дори
нейните капитани описват като чудотворен. По изричното настоява
не на Жана в катедралата в Реймс престолонаследникът е коронован
за крал на Франция. Така мисията й приключва за по-малко от три
месеца.
Трудно е да се сетим за по-ярък пример за въздействието на ду
ховния свят върху хода на човешката история. Столетия по-късно
Бърнард Шоу, също силно заинтригуван от езотеричната филосо
фия, ще напише, че „зад събитията стоят еволюционни сили, които
надскачат нашите обикновени нужди и които използват отделните
индивиди за цели, далеч надвишаващи скромната цел по опазването
на тези индивиди живи, преуспяващи, уважавани, спокойни и щаст
ливи“.
Предадена от собствения си народ, Жана д'Арк е продадена на
англичаните, а след това е подложена на продължителен разпит от
носно гласовете, които чува. Тя признава, че понякога гласовете се
придружават от видения и ярка светлина, че те я съветват, предуп
реждават я и дори й дават подробни инструкции. Освен това е в със
тояние да ги помоли за напътствия и да получава подробни отгово
ри на въпросите си. Подобно близко познанство, подобно простран
но и детайлизирано общуване със света на духовете извън егидата
на църквата, автоматично се определя като вещерство. И така, на 30
май 1430 г. Жана д'Арк е изгорена на кладата. Един английски вой
ник се обръща към другаря си и прошепва: „Изгорихме светица!“
Сякаш великите духовни сили, които доскоро са я правили непо
бедима, внезапно я напускат и я хвърлят в ръцете на враговете й.
Англичаните я възприемат като враг, но от гледна точка на тай
ната история именно Англия е тази, която ще се облагодетелства
най-много от божествено вдъхновените действия на Жана д'Арк.
Франция и Англия са в конфликт столетия наред, и макар по време
то на Жана Англия да е тази, която държи военното първенство,
нейната култура, нейният език и литература се доминират от фран
цузите. Без намесата на Жана, която разкъсва окончателно връзки
те между Франция и Англия, не биха били възможни нито психоло-
гическият реализъм на Шекспир, нито безпристрастната и толеран

тна философия на Франсис Бейкън.
се връща в Германия от своето зна

ХУДОЖНИКЪТ А л б р е х т Д ю р е р
менателно пътешествие до Италия, след като е бил посветен в езо-
теричното познание на художническите гилдии. От този момент на
татък неговите гравюри върху дърво и мед ще започнат да се изпъл
ват със странни видения за апокалипсиса. По-късно ще си нарисува
и автопортрет като посветен, в ръка с разцъфнал магарешки бодил,
върху който проблясва роса - знак, че духовното му зрение се отва
ря, за да посрещне новата зора.
По пътя към Германия той спира, за да нарисува туфа трева. То
зи акварел е първият натюрморт в света. В историята на изобрази
телното изкуство няма нищо, което да подсказва неговата поява.
Преди Дюрер никой не е поглеждал към скала или туфа трева по
начина, който днес приемаме за даденост.
Пътуването на Албрехт Дюрер трябва да бъде тълкувано също
така и като знак, че тласъкът на еволюцията на човешкото съзнание
се измества към северните части на Европа. Северняците ще се ока
жат в конфликт с по-тясно мислещите католически държави на Юга.
Новите политически реални ще станат свидетели на възхода на но
ви, по-могъщи северни държави, които ще се превърнат в двигатели
на новата форма на съзнание.
Ф р а н с о а Р а б л е , роден към края на X V в., крачи по тесните улици

на Шинон петдесетина години, след като стъпките на Жана д'Арк са
отдавна заглъхнали. Животът и творчеството му са вдъхновени от
духа на трубадурите. Но докато южнякът Данте е бил воден от коп
неж към духовните висини, то насладите на Рабле като че ли се кри
ят (поне на пръв поглед) изцяло в материалния свят. Прочутият му
роман „Гаргантюа и Пантагрюел “ разказва истории за великани,
опустошаващи света заради великанския си, ненаситен апетит. Раб
ле дава нова, сатирична насока на радостите от досега с ежедневни
те предмети, така характерни за трубадурите. Романът му съдържа
дълъг списък с предмети, които човек би могъл да използва, за да
изтрие задните си части, в това число дамска кадифена маска, боне
Марк Хедсел (мой добър приятел)

прави изумителен анализ на иконог-
рафската традиция на Глупака,
чийто образ се появява на фронтис-
писа към първото издание на „Гарган-
тюа и Пантагрюел“ от 1532 г.,
както и в Големите аркани на кар
тите таро. Глупака следва „безимен
ния път“. Пръчката, преметната на
рамото му, символизира растително
то измерение на неговото същество,
което са намира между духовната
част и животинската долу. Кучето,
захапало крака му, олицетворява
покварените животински елементи.
Непречистената част от растител
ното тяло е представена чрез
товара, който Глупака носи във
вързопчето си. Тривърхата му шапка
е алюзия за по-висшите нива, които
му предстои да достига, а отправени
ят му нагоре поглед е знак за
стремежа му към тях. И ако брадата
му е символ на постоянното дърпане
надолу, то насочената му нагоре
шапка подсказва за третото око,
което всеки момент ще се отвори.
на паж с пера в швейцарски стил, котка, градински чай, копър, листа

от спанак, чаршафи, завеси, пиле, дяволица и видра.
Продължителната битка за пробуждането към материалния свят,
започнала от Ной, най-сетне е завършена и резултатът от нея е пъл
ната наслада. Любов към светлината и смеха, към храната и пиене
то, към борбата и правенето на любов - това са идеите, залегнали в
острата, хаплива проза на Рабле. На страниците на неговата творба
светът въобще не е онова ужасно място, както твърди църквата.
„Смейте се и храбро посрещайте всичко, което дойде“ - казва той.
За него смехът, веселието и доброто настроение са лекарство както
за ума, така и за тялото. Защото и двете биха могли да бъдат транс
формирани.
Франсоа Рабле обича света и в неговата проза любовта към пред

метите и любовта към думите вървят ръка за ръка. От страниците
се изливат в изобилие нови, измислени от него думи. Но за онези,
които могат да го забележат, се усеща и един леко мистичен реф
рен. Рабле действително е мистик, но не в отвлечения стил, характе
рен за средните векове.
Трубадурите вече са писали за лудостта да бъдеш влюбен, а ня
кои от тях дори са се описали като луди и глупаци. Чрез тези етике
ти те имат предвид, че са открили нови пътища за навлизане в ду
ховния свят, и че когато са се върнали, са заварили света с краката
нагоре и хастара навън.
В очите на трубадурите реалността на ежедневието изглежда съв
сем различно от обичайното. И ето че сега Рабле обръща този нов
начин на възприемане на света в белетристика, създавайки този под-
молен, неуловим сатирично-ироничен стил, който ще се превърне в
запазена марка за бъдещи посветени писатели от ранга на Джонатан
Суифт, Волтер, Луис Карол и Андре Бретон. Рабле не само откри
ва, че може да вилнее из света на духовете с новопридобитата си
свобода, но и при завръщането си в материалния свят установява,
че вече е неспособен да приеме на сериозно нито предразсъдъците
на хората за този друг свят, нито техните условности, нито техния
морализаторски тон. В романа му неговите герои откриват абатст-
вото Телема, на чийто портал стои надпис: „Прави каквото искаш“.
Рабле рисува картина на група посветени, чието съзнание е транс
формирано до такава степен, че те са вече далеч отвъд както на доб
рото, така и на злото.
В края на „Гаргантюа и Пантагрюел ", след десетки изследова
телски пътешествия по море, през които са зърнали множество чу
деса, били са се с хората котки, с армии от наденици и великани,
поглъщащи вятърни мелници, нашите герои най-сетне достигат ня
какъв мистериозен остров. Алхимикът от XX в. Фулканели смята,
че чрез поставянето им на това място Франсоа Рабле е имал пред
вид, че героите му са влезли в Матрицата.
Отвеждат ги към камерата за посвещаване в някакъв подземен
храм. Разказите за слизане под земята открай време подсказват, че
тук вече става въпрос за окултна физиология. Защото пътуването
под земята е всъщност пътуване във вътрешността на собственото
ни тяло.
Зад този страховито мрачен образ на Глупака, рисуван от Якоб Иорденс, прозира
неподправеният хумор на мистика. Подобно на своите сънародници Рубенс и
Рембранд, Иорденс е изцяло погълнат от кабалата. Шапката на Глупака напомня
за староеврейската буква „Шин“, която, вмъкната в Тетраграматона -
свещеното име на Бога, дава УНБГУН или „Исус“, а освен това чрез тризъбеца си
символизира одухотворяването на трите тела на човека - животинското,
растителното и минералното.
В средата и в най-дълбоката част на храма се намира свещен

фонтан на живота. Фулканели изтъква, че при описанието на този
фонтан с неговите седем колони, посветени на седемте планети, Раб-
ле е оставил своите езотерични и алхимични интереси да избликнат
на повърхността на повествованието му. Всеки от планетарните бо
гове носи съответните скъпоценни камъни, метали и алхимична сим

волика. Над една от колоните се е надвесила фигурата на Сатурн,
със сърп в ръка и жерав в краката му. А Меркурий твърде многозна
чително е описан като „стабилен, твърд и ковък“, което ще рече по-
луматериализиран в процеса на алхимичните трансмутации.
Онова, което блика от фонтана, и онова, което нашите пилигри
ми (вече разбираме, че са точно такива) пият, е вино. „Пиенето е
една от най-характерните отличителни черти на човечеството - пи
ше Рабле. - Имам предвид охладено, изтънчено вино, защото тряб
ва да знаете, любими мои, че чрез виното ние се сдобиваме с божес
твеност, защото то има силата да изпълва духа ни с истина, знания и
философия.“
Според някои източни окултни схващания виното се използва
като символ за течностите на мозъка, които избликват към съзнани
ето в моменти на екстаз. А през XX в. някои индийски учени стигат
до твърдението, че „виното“ от ведическите текстове обозначава оно
ва, което ние днес наричаме „диметилтриптамин“ - ензимът, който
се стича от по-висшите сфери на малкия мозък, за които говорихме
във връзка с шаманизма. Свами Йогананда също говори за невро-
физиологичните секреции, които той нарича „блажената амрита“ -
пулсиращият нектар на безсмъртието, който води със себе си миго
ве на извисено съзнание и ни дава възможност да зърнем директно
великите идеи, които всички ние втъкаваме в материалния свят.
„О, Господи! - пише учителят суфист шейх Абдула Ансари. -
Опияни ме с виното на твоята любов!“
Авадесета глава
Зеленият рицар отвъд

световете
Христофор Колумб • „Аон Кихот“ •
Уилям Шекспир, Ф рансис Бейкън
и Зеленият човек
Когато през 1492 г. Х ристофор К олумб достига устието на река

Ориноко, той е убеден, че е открил Гион - една от четирите реки,
които извират от Едемската градина. В дневника му четем: „Налице
са редица доказателства, подсказващи близостта на земния рай, тъй
щото мястото не само съвпада по математически изчисления с мне
нието на светите и начетени теолози, но и всички други мъдрости се
съгласуват, за да направят допускането възможно.“
Стремежът да се открие всичко за света, който ще вдъхнови на
учната революция, ръководи и мъжете, отправили се на околосвет
ски обиколки за проучване на Земята. Никога досега удивлението
пред чудесата на материалния свят не е било толкова силно. Надеж
дите за откриване на Нов свят са неразривно свързани с очакванията
за нова Златна ера, но в крайна сметка златото, което се открива, се
оказва от доста по-земен вид.
За евентуалните връзки на Колумб с тамплиерите се е изговори
ло много. Бил е женен за дъщерята на бивш Велик магистър на ри
царите на Христа - португалски орден, който се появява след забра
ната на тамплиерите. Не веднъж и два пъти се е отбелязвало, че
Колумб е управлявал кораби, чиито платна са носили отличителния
червен кръст на тамплиерите. Но истината е, че рицарите на Христа
не са се стремели към същото независимо общуване със света на
духовете, което принуждава папската власт да предприеме такива

отчаяни мерки срещу тамплиерите. Както и при други, по-късни псев-
дотамплиерски ордени (например Малтийските рицари), Ватиканът
удобно използва романтичния ореол на истинските рицари тампли-
ери, за да ги употреби за свои цели.
В писмото си до кралица Изабела Христофор Колумб изразява
надеждата, че ще открие „буренце злато“, което ще финансира пов
торното завладяване на Йерусалим - точно както тя и съпругът й
Фердинанд наскоро са успели да си възвърнат Гранада, с което връ
щат цяла Испания обратно към лоното на църквата. Но Колумб ня
ма никаква представа, че бойните линии за контрол над света отдав
на вече са очертани - не само в геополитически, но и в духовен сми
съл. Битката, която предстои, ще бъде битка за духа на човечество
то, в която изключителна роля играят гении от ранга на Шекспир,
Сервантес, Франсис Бейкън, Кристофър Марлоу, както и философ
ски школи като суфизма.
Дон Кихот - ЗАСТАРЯВАЩИЯТ р и ц а р , който се бори с мелници, мис

лейки ги за великани, и който вижда квадратната селянка като арис
тократична дама, би могъл да мине на пръв поглед като типаж от
плоска комедия. Но с напредването на разказа тонът на повествова
нието се променя и читателят долавя въздействието на някаква осо
бена магия.
На едно ниво Дон Кихот се опитва да отстоява старите рицарски
идеали на средните векове, които безвъзвратно са отминали. На друго
той навлиза във „второ детство“, отправяйки се назад към онова
време от развитието на човешкото същество, когато въображаеми
те образи са изглеждали много по-реални. По-същественото в слу
чая е, че в езотеричната философия въображението е по-реално от
действителността. Въз основа на пространен анализ някои испански
учени изказват мнението, че „Дон Кихот “ е алегоричен коментар
върху кабалистичната книга „Зохар“ („ Книгата на светлината “).
На един етап от историята Дон Кихот и неговият до болка земен
спътник Санчо Панса биват подмамени от Мерлин да повярват, че
красивата Дулцинея е била омагьосана, така че сега прилича на просто
селско момиче. Става ясно, че единственият начин, по който тя мо
же да си възвърне предишния вид, е Санчо Панса да се подложи
АПОКРИФНАТА И СТОРИЛ НА СВЕТА 355
доброволно на 33 удара с камшик. Скоро ще се върнем, за да изс

ледваме значението на числото 33.
В кулминацията на този прочут роман се крие всъщност разказ
за посвещаване. Той е повратната точка, от която нататък простона
родната комедия отстъпва място на нещо далеч по-притеснително и
двусмислено. Става въпрос за странния епизод със слизането на Дон
Кихот в пещерата Монтесино.
Санчо Панса завързва около кръста на господаря си въже с дъл
жина сто клафтера (100 х 182 см), а след това започва да го спуска
през гърлото на пещерата. Междувременно по пътя си Дон Кихот се
бие с къпини, шипки и смокинови дървета, събаря камъни и скали.
Когато стига до дъното на пещерата, той не може да се сдържи и
изпада в дълбок сън. Когато се събужда, се озовава на красива мо
рава. Но за разлика от истинския сън, сега е в състояние да мисли
разумно. И се насочва към голям дворец от кристал, където е пос
рещнат от старец със зелена сатенена качулка, който му се предста
вя като Монтесино. Този човек - очевидно духът на прозрачния па
лат, му казва, че го чака отдавна. Повежда Дон Кихот надолу по
стълбите и стига до една подземна зала, където му показва рицар,
положен върху мраморен саркофаг. Казва на госта си, че този рицар
е бил омагьосан от Мерлин, който обаче предсказал, че именно Дон
Кихот ще развали магията и така ще възстанови мисията на рицаря.
Когато се връща на повърхността, Дон Кихот пита Санчо Панса
колко време го е нямало. Разбира, че е било не повече от час. Но не
може да повярва, защото настоява, че е прекарал цели три дена под
земята. Добавя, че е видял, каквото е видял, докоснал е, каквото е
докоснал. „Говориш най-големите глупости, които човек може да си
представи!“ - срязва го Санчо Панса.
Целият роман е игра на илюзии и заблуди и... на все повече въл
шебства. Чете се като поредица от притчи, в които смисълът никога
не е на повърхността и където нищо не става напълно ясно. Но на
дълбинно семантично ниво посланието касае ролята на въображе
нието за оформянето на света. Дон Кихот не е просто клоун. Той е
човек, изгарян от непосилното желание да получи отговори на най-
съкровените си въпроси. Има щастието да види, че материалната
реалност е само един от множеството пластове на илюзията и че
тези пластове се формират от нашето въображение. Внушението е,
че ако сме в състояние да определим тайния източник на нашето
въображение, можем да контролираме потока на природата. И на

истина към края на романа Дон Кихот незабележимо и неусетно ус
пява да промени своето обкръжение.
Вече споменахме, че когато човек е влюбен, той е склонен да
вижда само добрите качества на човека, когото обича. Видяхме как
добронамереността ни е в състояние да изкара тези качества на по
върхността и да ги засили. Но обратното също е вярно. Онези, кои
то презираме, стават по-презрени. Съзерцавайки Космоса, ние сме
изправени пред същия избор. Мигел де Сервантес пише в епоха,
която е повратна за човешката история - епоха, когато хората вече
не са напълно сигурни, че светът е духовно място, пълно с доброта
и дълбок смисъл. Затова чрез великия си роман той иска да каже, че
ако и ние като Дон Кихот добронамерено решим да повярваме в
присъщата доброта на света, въпреки ударите на съдбата, въпреки
непоносимата тенденция на нещата да противоречат на всички ду
ховни вярвания, превръщайки ги в глупави и абсурдни, то тогава
изборът ни да повярваме ще спомогне за трансформацията на све
та. Дори по свръхестествен начин.
Дон Кихот е безразсъден в своята доброта. Пътят, който избира,
е екстремален и невъобразимо труден. Често го наричат „Испанс
кия Христос“, а отражението му върху световната история е толко
ва голямо, сякаш той наистина е живял.
С ерва нтес ум ира н а 23 април - в с ъ щ и я ден като Шекспир.

1616 г .
Оскъдните данни, оставени от Уилям Шекспир, не ни предоставят поч

ти никакви категорични факти за личността му. Знаем, че е роден през
1564 г. в селцето Стратфорд-на-Ейвън, че е учил в местното учили
ще, а после е чиракувал при месаря. След това напуснал Стратфорд и
заминал за Лондон, където станал актьор. Играл е в редица успешни
пиеси, чиито публикувани версии носят неговото име.
Неговият съвременник, драматургът Бен Джонсън, отбелязва
презрително, че той знаел „малко латински и още по-малко гръц
ки“. Как тогава е могъл да остави на света подобно литературно
наследство?
За автори на пиесите на Шекспир са посочвани ред негови съв
ременници, в това число неговият патрон - седемнадесетият граф
на Оксфорд, Кристофър Марлоу (за който се изхожда от презумп
цията, че всъщност не е убит през 1593 г., а и точно тогава започват

да се появяват и пиесите на Шекспир), а накрая и поетът Джон Дън.
Американката Маргарет Деморест обръща внимание на странните
връзки между Дън и Шекспир, приликата в портретите им, сходст
вото в псевдонимите им („Йоханес Фактотум“ за Шекспир и „Йоха
нес Фактус“ за Дън), специфични особености на правописа (напри
мер и двамата използват „херувин“ вместо „херувим“), както и фак
тът, че публикациите на Дън започват точно тогава, когато свърш
ват тези на Шекспир.
Разбира се, най-популярният кандидат за автор на пиесите е Фран-
сис Бейкън. Роден през 1561 г. в семейството на придворни. Още от
малък го считат за дете чудо. На дванадесет години пише поетична
драма - „Раждането на Мерлин“, която се играе пред кралицата.
Елизабет I го познава и го нарича с обич „малкия ми лорд пазител“.
Франсис е дребно, слабовато, болнаво дете, а съучениците му го драз
нят и го наричат „Хамлет“ („Малката шунка“). Учи в Оксфорд, а ко
гато кралицата съзнателно спъва политическите му амбиции, той ре
шава да си съгради „империя на знанието“. Интелектуалната му мощ
е толкова голяма, че става прочут като „чудото на вековете“. Книги
те, които пише, доминират интелектуалния живот на неговото време
- „Напредъкът на познанието ", „Новум Органон ", в която предлага
радикално нов подход към научното мислене, както и „Новата Ат
лантида ", в която излага визията си за нов световен ред.
Вдъхновена отчасти от Платоновия разказ за Атлантида, тази
книга ще окаже огромно въздействие върху езотеричните общества
в модерния свят. Когато на трона се възкачва Джеймс I, Франсис
Бейкън бързо постига своята дългогодишна мечта - става предсе
дател на Камарата на лордовете и министър на правосъдието, което
го превръща във втория по власт човек в цялата страна. Едно от
задълженията му е да раздава земите в Новия свят.
Бейкън е член на тайно общество, наречено Ордена на шлема. В
„Напредъкът на познанието “ той описва традицията за предаване
на притчите от поколение на поколение, а заедно с тях и на тайните
послания за „тайните на науките“. Признава, че се интересува от
кодове и нумерологични шифри. В изданието от 1623 г. на същата
книга авторът обяснява нещо, което самият той нарича „билатера-
лен шифър“ - система за кодиране, която впоследствие ще се пре
върне в основа за създаването на морзовата азбука.
Струва си да отбележим, че неговият любим код е древният „ка-

балистичен шифър“, в рамките на който името „Бейкън“ притежава
нумерологична стойност 33. С помощта на същия този шифър на
фронтисписа, страницата за посвещение, както и на други ключови
страници от неговия „Напредък на познанието “ може да бъде отк
рита фразата „Fra Rosi Crosse“. И отново с помощта на същия този
шифър, същата фраза на розенкройцерите може да бъде открита и в
посвещението в Шекспировото фолио, на първа страница на „Буря
та “ и върху паметника на Шекспир в Стратфорд-на-Ейвън. Свитъ
кът от мемориала на Шекспир в Уестминстърското абатство също я
съдържа, заедно с числото 33, което, както току-що видяхме, е чис
лото на името на Бейкън.
З а да разрешим тази загадка, първо се налага да хвърлим един

поглед върху творбите му. В пиесите си Уилям Шекспир борави с
променени състояния на съзнанието, с лудостта на любовта. Хам
лет и Офелия са наследници на трубадурите. Глупаците обикновено
са умни - като Фест от „Дванадесета нощ А с глупака в „Крал
Лир “ - подобния на Христос шут, който говори истини, които ни
кой друг не смее да изрече, образът на глупака на трубадурите дос
тига своя апотеоз.
Образите на Гаргантюа, Дон Кихот и Санчо Панса и до днес въл
нуват въображението на хората. Те ни помагат да оформим отноше
нието си към живота. Но както казва Харолд Блум, професор в уни
верситета в Йейл и автор на ключовата творба „Шекспир - изобре-
тяването на човешкото ", никой друг автор не е дарил човешкото
въображение с толкова много архетипни образи, колкото Шекспир -
Фалстаф, Хамлет, Офелия, Лир, Просперо, Калибан, Отело, Яго,
Малволио, Макбет, Ромео и Жулиета и още много други.
След Исус Христос никой друг човек не е сторил толкова много
за развитието и всеобхватността на човешкото усещане за вътре
шен живот. Поради това спокойно можем да кажем, че ако Исус Хрис
тос засява семето на вътрешния живот, то Шекспир му помага да
израсне, населва го с живот и ни дава онова чувство, което всички
днес имаме - че всеки от нас има в себе си вътрешен космос, който
е точно толкова всеобхватен и необятен, колкото и големият.
Великите писатели са архитекти на нашето съзнание. При Раб-
ле, Сервантес и Шекспир, и най-вече в монолозите на Хамлет, съзи

раме семената на съвременното усещане за лични повратни момен
ти, за жизненоважни решения, които трябва да бъдат взети. Преди
великите писатели на Ренесанса всеки намек за подобно усещане би
могъл да дойде единствено от църковните проповеди.
Но в това ново богатство се крият и мрачни страни. Новото усе
щане, което позволява на човека да се оттегли от сетивата си и да
тръгне да скита в своя вътрешен свят, е нож с две остриета - то носи
със себе си и опасността от отчуждаване от света. Хамлет се нами
ра точно в такова състояние на алиенация, когато се пита дали е по-
добре „да бъдеш или да не бъдеш“. Този въпрос е съвсем различен
от вика на Ахил, който иска на всяка цена да живее в светлината на
Слънцето.
Като посветен, Шекспир помага за изковаването на нова форма
на съзнанието. Но откъде знаем, че Шекспир е бил посветен?
Поне за англосаксонската култура Уилям Шекспир е сторил пре
достатъчно, всъщност много повече от всеки друг писател, за да
оформи представите ни за съществата от духовните светове и за
начините, по които те понякога нахлуват в материалния. Достатъч
но е да се сетим само за Ариел, Калибан, Пък, Оберон и Титания.
Мнозина актьори и до днес вярват, че „Макбет “ съдържа опасни
окултни формули, които при представяне на сцена придават на пие
сата силата на магическа церемония. Просперо от „Бурята “е архе-
тип на мага, чийто прототип е дворцовият астролог на Елизабет I,
доктор Дий. На 24 март 1583 г. някакъв дух заговорва на Дий, раз
казвайки му за бъдещия ход на природата и разума. Духът казва:
„Нови светове ще се родят от този. Нови маниери, чудати хора.“
Сравнете тези думи със следното: „О, чудо! Каква красота се крие в
човечеството! О, храбър нов свят, в който има такива хора!“
Когато навлезем в зелената гора от „ Сън в лятна нощ ", всъщ
ност проникваме в лесовете на древността, за които говорихме във
втора глава. Връщаме се към една архаична форма на съзнанието, в
която цялата природа се оживява от духове. Във всички произведе
ния на изкуството и литературата разкривената и преплетена расти
телност сигнализира навлизане в селенията на езотеричното - в из
мерението на етера. А творчеството на Шекспир изобилства на цветна
образност. Във връзка с „Красивата кралица “ на Едмънд Спенсър
от 1598 г. критиците често правят коментари относно използването
на розата като окултен символ и знак на розенкройцерите, но исти

ната е, че нито един писател на английски език не е използвал розата
толкова често - или толкова окултно, колкото Шекспир. Върху ме-
мориала на Шекспир в църквата „Света Троица“ в Стратфорд-на-
Ейвън има седем рози, а както скоро ще разберем, седемте рози са
розенкройцерският символ на чакрите.
В дадения случай от изключителна полза ще се окаже една от
разликите, които прави модерната философия на позитивизма. Спо
ред логическия позитивизъм едно очевидно твърдение всъщност не
утвърждава нищо, ако не са налице доказателства, които да го обо
рят. Именно този аргумент е сред най-използваните в опитите на
някои кръгове да отрекат съществуването на Бога. Те изтъкват, че
щом нито едно стечение на обстоятелствата не е в състояния да обори
съществуването на Бога, то тогава, като твърдим, че Бог съществу
ва, ние не утвърждаваме нищо.
Погледнато от този ъгъл, твърдението „Исторически конкрет
ният персонаж Шекспир е написал пиесите, които носят неговото
име“ всъщност не утвърждава почти нищо. Днес не знаем почти
нищо за човека Шекспир. И до днес той си остава енигма. Подобно
на Исус Христос той революционизира човешкото съзнание, ала
не оставя почти никакви следи в историческите хроники на своето
време.
За да можем все пак да надникнем отвъд мъглите на тази мисте
рия и да схванем по-добре идеите на Ренесанса, обхванали Англия
през онази епоха, се налага да се спрем на обикновено пренебрегва
ната суфистка гледна точка в пиесите на Шекспир. Вече видяхме, че
именно суфизмът въвежда розата като мистичен символ.
В основата си сюжетът на „ Укротяване на опърничавата “ идва
от „Хиляда и една нощ Оригиналното арабско заглавие на този
сборник от приказки - ALF LAYLA WA LAYLA, е кодирана фраза,
която означава „Майка на летописите“. Това е алюзия за легендата,
че под лапите на Сфинкса в Египет (или в някакво паралелно изме
рение) се намира тайна библиотека - „Залата на летописите“, която
съхранява древната мъдрост от времето преди Потопа. Следователно
със заглавието си „Хиляда и една нощ “ ни подсказва, че в нея са
закодирани тайните на човешката еволюция.
Сюжетът на „ Укротяване на опърничавата “ идва от „ Спящият
и гледащият “- приказка, в която Харун ал Рашид приспива дълбоко
един наивен и доверчив млад

човек, облича го в царски
одежди и заповядва на слуги
те си, когато се събуди, да го
третират така, сякаш точно
той е истинският халиф. По
вече от очевидно е, че тук ста
ва въпрос за променените със
тояния на съзнанието. И при
казката, и пиесата съдържат
описание за начините на пос
тигане на променено състоя
ние на съзнанието.
Сюжетната структура на
„ Укротяване на опърничава-
та “се фокусира върху Крис-
тофър Слай („хитър, пота
ен“). От суфистка гледна точ
ка потайният човек е или пос Изображенията на посветени, медитиращи
ветен, или член на някакво върху черепи, се откриват често в произве
тайно братство. В първото денията на изкуството от XVII, XVIII и XIX
фолио Кристофър Слай е век. Те не само ни напомнят, че някой ден
всички ще умрем. Медитацията върху череп
описан като просяк - още ед
е алюзия за тайните техники за призовава
на суфистка кодова дума, тъй не духовете на мъртвите предци, наследени
като суфистът обикновено се и съхранени от различни тайни общества,
нарича „просяк пред портите например розенкройцерите и йезуитите.
на любовта“.
В началото на пиесата Слай казва: „Семейство Слай не са моше
ници. Вижте хрониките! Ние сме дошли тук с Ричард Завоевателя!“
Това е намек за суфисткото влияние, което кръстоносците носят със
себе си при завръщането си в Европа. Слай е познат и като пияница.
Както вече отбелязахме, пиянството е често срещан суфистки сим
вол за състояние на съзнанието, при което се получават видения. А
след това Слай е събуден от някакъв господар, което идва да пока
же, че той получава инструкции от своя духовен наставник как да се
пробуди за по-високо ниво на съзнанието.
Историята, която следва - укротяването на опърничавата Ката-
рина от Петручо, е на едно ниво алегория за факта, че господарят е
успял да „пробуди“ своя ученик. Петручо използва хитри методи, за

да опитоми Катарина. Тя символизира онова, което будистката тер
минология нарича „маймунски мозък“ - не може да мълчи, не може
да стои на едно място, непрекъснато бърбори и това я разсейва от
духовните реалности. Петручо се опитва да я накара да забрави всич
ки досегашни представи, да изостави стария си начин на мислене.
Ясно е, че Катарина трябва да се научи да мисли с главата надолу и
с хастара навън.
Както видяхме в седемнадесета глава, суфистите са дълбоко
убедени, че тяхното братство произлиза от времената преди Мо
хамед. Някои определят като свой първосъздател или пророк Илия,
или Зеления човек. Мистичният, неспокоен дух на Зеления човек е
пропит както в „Хиляда и една нощ“, така и в „Укротяване на
опърничавата
З а З еления човек се разказват м н о г о легенди. Ето една от тях,

която съдържа редица мистични послания.
Свидетелят на тази странна поредица от събития си седял на
брега на реката Окс, когато внезапно зърнал някой да пада във вода
та. След него се спуснал дервиш, за да помогне на давещия се човек,
ала и той бил повлечен от течението. Внезапно, сякаш от нищото, се
появил друг мъж. Бил облечен в блестяща яркозелена роба. И той
се хвърлил в реката.
Дотук ясно. Но от този момент нататък нещата станали съвсем
необясними. Когато Зеленият човек се издигнал наново на повърх
ността, наблюдателят видял, че той се бил превърнал в дънер. Дру
гите двама успели да се вкопчат в този дънер и да стигнат обратно
до брега на реката. И двамата излезли невредими.
Ала наблюдателят повече се интересувал какво ще се случи с
дънера, който заплувал по течението. Накрая се ударил отново в
брега. Скрит зад един храст, наблюдателят с изумление видял как
дървото се превръща обратно в човек със зелена роба. За момент
бил опърпан и мокър, но само след миг бил отново сух.
Наблюдателят се измъкнал иззад храста и почувствал необхо
димост да се хвърли в краката на тази мистериозна личност. „Ти
трябва да си Зеленият човек, Господарю на светците! Благослови
ме с мъдрост!“ Страхувал се да докосне робата му, защото сега,
когато вече бил по-близо, забелязал, че тя била направена от зелен

огън.
„Ти вече видя твърде много! - отговорил Зеленият човек. - Трябва
да разбереш, че аз съм от друг свят. Без тяхно знание, помагам на
онези, които имат мисия!“
Човекът вдигнал очи, но Зеленият човек бил изчезнал, оставяй
ки след себе си само лек повей.
Един по -млад съвременник на Шекспир - Робърт Бъртън, пише

в своята „Анатомия на меланхолията че „Братството на Кръста
на розата нарича своя водач Елиас Артифекс богоподобен учител“.
По-нататък Бъртън го описва като „възстановител на всички изкус
тва и науки, реформатор на света и в момента жив“.
Вече разбрахме, че според езотеричните традиции пророк Илия
се е преродил като Йоан Кръстител. Завръщането му е предречено
не само от последните думи на Стария завет, но и от пророка Йоа-
хим, оказал огромно влияние върху възгледите на розенкройцерите
за историята. Йоахим казва, че Илия ще се върне, за да подготви
пътя за третата ера. Да не би тайните общества от XVI и XVII в. да
са вярвали, че той се е преродил в тяхното време и че защитава и
направлява онези, които имат мисия?
В тринадесета глава се запознахме с твърде озадачаващите ис
тории на Илия и неговия приемник - Елисей. Настана времето да
изясним, че според тайната история тези пасажи от Стария завет не
касаят описанието на две различни личности. Защото Илия е толко
ва силно еволюирало същество, че той не само може да се прераж
да, вселява и напуска дадено тяло, когато си пожелае, но също така
е в състояние да раздробява духа си, разпределяйки частите между
няколко различни индивида.
Както ято птици се движат като едно цяло, задвижвано от една и
съща мисъл, така и няколко човека биха могли да бъдат задвижвани
едновременно от един и същи дух. И ето че стаен в мрачните ниши
зад блясъка и разкоша на елизабетинска Англия, говорещ чрез умо
вете на Марлоу, Шекспир, Бейкън, Дън и Сервантес, вече различа
ваме непреклонния поглед на Зеления човек - духовния учител на
суфистите и архитектът на съвременната епоха.
За крайната цел на мисията на Илия ще говорим в последната
глава, но засега е добре да си припомним ролята на Арабия като

вдъхновителка не само на литературата, но и на науката. В двора на
Харун ал Рашид и по-късно, сред арабските народи, науката прави
огромен скок напред, особено в математиката, физиката и астроно
мията.
Между арабите и английския народ съществува дълбока мис
тична връзка, защото именно великият арабски дух на научните из
следвания е този, който се събужда наново у Франсис Бейкън - чо
века, най-тясно свързан с Шекспир в окултната литература. И както
ни учи историята на философията на науката, именно Бейкън е умът,
вдъхновил великата научна революция, благодарение на която све-
тът днес е такъв, какъвто е.
Така както вътрешният космос се отваря и осветява, така се от
варя и осветява и материалният Космос. Така както Уилям Шекспир
разкрива свят не от характерни типажи, каквато е била традицията
до този момент, а една шумна и весела тълпа от пълнокръвни инди
видуалности, кипящи от страст и възпламенявани от идеи, така и
Франсис Бейкън разкрива свят, бликащ от странности - един свят
от безкрайно разнообразни, ярко дефинирани обекти.
Тези паралелни светове се разрастват и се превръщат в огле
дално отражение един на друг. Вътрешният и външният свят, кои
то доскоро са били мрачно и неясно преплетени, сега са ясно разг
раничени.
Светът на Шекспир е свят на хуманните ценности, където, как-
вото и да става, на първо и последно място винаги застават човеш
кото щастие и качеството на човешкия живот. А светът на Бейкън е
свят, окончателно свалил от плещите си одеждите на човешките стой
ности.
Човешкият опит е онази сложна, парадоксална, мистериозна и в
крайна сметка непредсказуема реалност, която Уилям Шекспир дра
матизира. Франсис Бейкън пък учи човечеството да наблюдава фи
зическите обекти, които са съдържанието на опита, и да забелязва
предсказуемите закони, които те следват.
Той създава нови начини за мислене относно съдържанието на
опита. Препоръчва отхвърлянето на колкото е възможно по-голяма
част от утвърдените представи и събирането на колкото е възможно
повече емпирични данни. И след събирането им да не се опитваме
да ги напасваме към утвърдени модели, а да чакаме търпеливо поя-
вата на по-смислени, по-богати и нови модели. Точно поради тази

причина в историята на философията на науката той е известен като
бащата на индуктивния метод.
Бейкън осъзнава, че ако човек е в състояние да наблюдава обек
тите си колкото е възможно по-обективно, моделите, които ще се
появят, ще бъдат съвсем различни от онези, които създават струк
турата на субективното преживяване.
Това заключение ще промени завинаги облика на планетата.
Илюстрация от XVIII в. към „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Смята се, че

прототип на египетския жрец Зарастро е Калиостро. Гьоте казва за операта:
„Нека тълпите се наслаждават на спектакъла! А по-висшето послание няма да
убегне от вниманието на посветените!“
Авадесет и пърВа глава
Епохата
на розенкройцерите
Германските братства • Кристиан
Розенкранц • Иеронимус Бош • Тайната
мисия на доктор Лий
М алко се знае за М айстер Е кхарт - загадъчния немски мистик,

живял през XIII в. Но точно както съвременникът му Данте Алиги-
ери може да бъде разглеждан като източника на Ренесанса, така и
Екхарт може да се определи като източника на по-широкообхватна-
та, но далеч по-бавно движеща се Реформация. И отново в Екхарт се
корени изворът на онази нова форма на съзнание, която ще поведе
Северна Европа към световно господство.
Роден близо до Гота, Германия, през 1260 г., той става член на
доминиканско монашеско братство, по-късно е избран за негов при-
ор, а накрая поема от Тома Аквински поста на професор по теология
в Париж. Трудът на живота му „ Опус Трипартитум ", точно толко
ва амбициозен, колкото и „ Сумма Теолоджика остава недовър
шен. Обвинен в еретизъм, той умира по време на процеса, органи
зиран срещу него.
До нас са достигнали само няколко негови проповеди, записани
от неколцина енориаши от Страсбург. От тях става ясно, че хората
никога дотогава не били чували подобни думи:
Моля се на Бога да ме отърве от Бога.

Ако аз не съм аз, Бог също няма да бъде.
Ако ме нямаше мен, Бог нямаше да бъде Бог.
Бог е вътре в нас, ние сме без нас.

Окото, през което виждам Бога, и окото, през което Бог ме вижда,
е едно и също око. I
Той е Той, защото Той не е Той. Това не може да бъде разбрано от
външния човек, само от вътрешния човек.
Открий едничкото желание зад всички други желания.
Бог си е вкъщи. Ние сме онези, които са излезли на разходка.
Чрез нищото аз ставам онова, което съм.
Само ръката, която изтрива, може да напише истината.
Всичко това звучи невероятно модерно. Сигурен съм, че и вие

ще се изненадате, ако чуете подобни слова да излизат от устата на
вашия местен свещеник. Днес.
Като същински учител по дзен, и Майстер Екхарт се опитва да
ни накара да изоставим привичните си начини на мислене - често е
фрази, които на пръв поглед звучат като безсмислица. Освен това
преподава ориенталски стил на медитация, който включва едновре
менно овладяно откъсване от материалния свят и изпразване на ума.
Твърди, че когато силите се отделят напълно от тяхната телесна фор
ма и функции, когато човекът избяга от сетивата си, тогава той „из
пада в забрава за нещата човешки и за самия себе си“.
Подобно на будистката „празнота“, тази забрава е пустота, съ
държаща безкрайни и неизчерпаеми възможности, и като такава тя
е място на прераждането и съзидателността. Но едновременно с то
ва тя е опасно място, пълно с ред трудности. Екхарт ни показва път
не на утешение заради суровия, груб живот, или заради отказаното
възнаграждение за добрините, а едно странно измерение на изпита
ния, в което всеки влиза на свой риск - „пустинята на Божията гла
ва, където няма никой вкъщи“.
Екхарт не е школар, както са наричани по онова време теолозите
на академично ниво, оторизирани да преподават догмите. Подобно
на Мохамед и Данте, и той се ръководи от своите лични преживява
ния в духовните светове. Така всичко, което той разказва, излиза
далече от границите на очакваното.
„Когато се страхуваш да умреш и продължаваш да стискаш ярос
тно живота, ще видиш как демоните откъсват живота от теб. Ако си
постигнал мир със себе си, ще видиш, че демоните са всъщност ан
гели, които те освобождават от земните окови. Единствените неща,
които изгарят, са онези части от теб, които не желаеш да оставиш -

спомените си, хората, които си обичал“ - казва Екхарт.
Майстер Екхарт често е наричан един от „дванадесетте върхов
ни Учители на Париж“ - фраза, която надали случайно напомня за
древните традиции на тайните учители и адепти, за великото Бяло
братство или Ложата, за Тридесет и шестимата праведни на каба-
листичната философия, за Братството от покрива на света, за Вът
решния кръг на адептите или Деветимата непознати. Според древ
ните традиции познанието за начина, по който можеш да навлезеш в
селенията на духовете и да общуваш с тях, се предава по веригата
на посвещаването от учител на ученик.
На Изток понякога наричат този процес сатсонг. В случая оба
че не става въпрос само за информационен процес, предаван устно,
а за нещо като магически процес, протичащ от съзнание към съзна
ние. Платон най-вероятно има предвид нещо подобно, когато гово
ри за мимезис. В „Алегория за пещерата “ той подканя ученика си
да си създаде въображаем образ, който ще започне да работи върху
съзнанието му по начин, далеч надскачащ тесните граници на раци
оналното. По мнението на Платон най-добрите творби (тук има пред
вид поезията на Хезиод) правят хипнотична магия, която отключва
процеса на предаване на познанието.
Един мой познат посветен ми разказа следната история. Когато
бил млад и живеел в Ню Йорк, веднъж неговият Учител протегнал
ръка, нарисувал на масата кръг и го попитал какво вижда.
„Маса“ - отговорил той.
„Това е добре - казал Учителят. - Очите на младия човек трябва
да бъдат обърнати навън.“
А после, без да казва нищо повече, той се привел и докоснал
челото на моя познат с пръст. И светът изведнъж избледнял, а той
бил заслепен от видение на същество, което му се сторило като хлад
ната бяла богиня на Луната - в едната ръка държала череп, а в дру
гата - броеница. Имала шест лица, всяко с по три очи. Богинята
започнала да танцува и моят приятел изгубил представа за времето.
След известно време видението избледняло и се смалило. Посте
пенно се превърнало в точица и накрая изчезнало.
Обаче моят приятел вече знаел, че все още живеел някъде вътре
в себе си - като пламтящо семе, и че завинаги ще си остане там.
Учителят му попитал:
„Видя ли я?“
Бях изключително щастлив, когато чух тази история, защото
бях убеден, че се намирам изключително близо до веригата на мис
тичното предаване на информация.
Директните духовни преживявания, за които Майстер Екхарт го

вори е такава убедителност в своите проповеди, са преживявания от
вида, който организираната религия вече не е в състояние да пред
ложи на хората. Църквата изглежда педантично обвързана е мърт
вата буква на закона както в теологичен смисъл, така и във връзка с
ритуалите.
И така, именно в този климат на духовно неудовлетворение и
безпокойство, сред еднакво мислещите хора започват да възникват
свободни и мъгляви асоциации. Различни групи миряни, търсещи
духовни преживявания и известни на някои места като „блуждаещи
звезди“, започват да си организират тайни срещи - Братята и сест
рите на Свободния дух, Братята и сестрите на обикновения живот,
Семейството на любовта и Приятелите на Бога. Сред висшите об
щества на Германия, Холандия и Швейцария, та дори и сред обезве
рените и отчуждени бедни, плъзват истории за срещи с мистериоз
ни непознати, които повеждали хората на някакви тайни места и до
ри на пътешествия към странни измерения, не от този свят.
Една от най-интригуващите характеристики, които сме свикна
ли да приписваме на тайните общества, е, че те никога не могат да
бъдат открити. Същевременно обаче те упражняват някакъв окул
тен, но добронамерен контрол над живота и хората. А когато настъ
пи подходящият момент, когато човек е готов, някой от членовете
на тайните сдружения отива при него и му предлага да бъде негов
духовен наставник или учител.
Същият този посветен, за когото споменах, веднъж ми разказа
как по време на среща на висши представители на академичните
среди, до един споделящи интереси в света на езотеричното (самият
той е историк на изкуството), постепенно станало ясно, че най-вели
кият учител, който в момента се намира сред тях, не е някой от док
торите или професорите, а чистачката с кофата и парцала в дъното
на лекционната зала. Колкото и ексцентрично да звучат подобни ис
тории, в тях има голяма доза истина. Защото духовният наставник
на най-великия езотеричен учител на XX в. - Рудолф Щайнер, е бил

дърводелец и билкар.
Теософът Карл фон Екарцхаузен пише: „Тези мъдреци, чийто
брой не е чак толкова голям, са деца на Светлината. Задачата им е
да сторят толкова добрини на човечеството, колкото могат, и да пи
ят от мъдростта на вечния фонтан на истината. Някои живеят в Ев
ропа, други - в Африка, но те са свързани помежду си от хармония
та в душите им и следователно са едно. Свързани са, макар да са на
хиляди километри един от друг. Разбират се прекрасно, въпреки че
говорят на различни езици. Сред тях не би могъл да попадне зъл
човек, защото ще бъде разпознат моментално.“
Днес хората свободно и открито описват срещите си с индийски
мистици, които даряват повратни за житейския им път преживява
ния. От друга страна, като че ли изпитваме неудобство да приписва
ме свръхестествени сили на забележителни християни. Истината е,
че не се налага да гледаме кой знае колко далече в житиеописанията
на християнските мистици, за да открием доказателства за психич
ни сили. Като четем Фон Екарцхаузен, няма нищо по-лесно от това,
да решим, че е бил повлиян от идеите на индийски мъдреци и свети
хора. Дори и така да е, това не би трябвало да ни попречи да призна
ем, че между големите християнски мистици и индийските адепти
има много общи неща.
Например мистикът Джон Таулер е бил ученик на Майстер Ек-
харт. По-възрастният мъж като че ли не е бил духовен наставник на
Таулер в смисъла, за който току-що говорихме. През 1339 г. Таулер
тъкмо изнасял поредната си проповед, когато към него се прибли
жил мистериозен мирянин от Оберланд, който му казал, че в пропо
ведите му липсва истинска духовност. Таулер последвал този човек,
който според някои розенкройцерски предания е бил прероденият
Заратустра.
Джон Таулер изчезнал за две години. Когато пак се появил, се
опитал отново да проповядва, но установил, че единственото, което
можел да прави, било да седи и да плаче. При втория си опит полу
чил вдъхновение - говори се, че тогава Светият дух свирил на него
като на арфа. Самият Таулер казва следното за преживяването си на
посвещението: „Молитвата ми бе чута. Бог ми изпрати така дълго
търсения човек, който да ме научи на мъдростите, неизвестни на
школарите.“ Мистицизмът на Таулер е мистицизмът на ежедневния
ни живот. Когато някакъв бедняк го попитал дали трябва да спре

работа, за да отиде на църква, Таулер отговорил: „Един може да преде,
друг да прави обувки, това са все дарове на Светия дух.“ Таулер е в
известен смисъл олицетворение на завидната искреност и практич-
ност на германския народ. По-късно Мартин Лутер ще каже следно
то за него: „В нито една книга, била тя на латински или немски, не
съм откривал по-благотворни, по-могъщи послания, които да се съг
ласуват по-добре с евангелията.“
Н е всички посветени , разбира се, са мистици. Определени прочу

ти личности, например Мелхиседек, са били аватари - въплъщения
на велики духовни същества, поради което са били в непрестанна
връзка със света на духовете. Други, като Исая, са били посветени
още от предишните си прераждания, пренесли силите на посвеща-
ването си и в новата си личност. Космосът избира различни начини,
за да подготви хората. Смята се, че Моцарт е преживял бърза поре
дица от прераждания, чиято цел е била да прекъснат връзката му
със света на духовете само за кратко, така че в живота си като Мо
царт да продължи да чува музиката на сферите. Трети, като Жана
д'Арк, обитават тела, които са били подготвени да бъдат толкова
чувствителни, толкова фино настроени, че чрез тях да работят духо
ве от най-високи нива - и в този смисъл те не могат да се нарекат
въплъщения на тези духове. А съвременните медиуми - или поне
истинските - често са хора, преживели огромна травма в детството
си, която е причинила разкъсване на мембраната между материал
ния и духовния свят.
Всеки, прекарал известно време с медиуми или екстрасенси, при
ема за даденост, че те получават информация чрез свръхестествени
средства - или поне всеки, чиято настройка на съзнанието е такава,
че не е категорично решен да не повярва. Едновременно с това е
също толкова очевидно, че повечето медиуми не са в състояние да
контролират духовете, с които общуват. Доста често не могат дори
да ги познаят. А тези духове понякога се държат твърде пакостливо
- дават им изобилие от достоверна информация за дребни неща, но
когато се стигне до нещо голямо, ги препъват.
За разлика от медиумите, главната цел на посветените е да пре-
дадат уменията си за промененото състояние на съзнанието - или
директно, както се е случило с моя приятел в Ню Йорк, или чрез

преподаване на техниките за постигането на тези състояния.
Животът на Кристиан Розенкранц обикновено се възприема като

алегория или в най-добрия случай - фантазия. Според преданията
на тайните общества великото същество, което се било преродило
за кратко през XIII в. в момченцето със светещото тяло, през 1378 г.
се преродило наново. Родило се в семейството на немски бедняци,
живеещи на границата между провинциите Хессе и Тюрингия. След
като на пет годинки останало сираче, детето било изпратено в ма
настир, където понаучило латински и старогръцки.
Когато станало на 16 години, момчето решило да отиде на пок
лонение. Вече младеж, той копнеел да се поклони на Божи гроб в
Йерусалим. Насочил се към Египет, Либия и Фес. Докато били в
Кипър, приятелят, с когото пътували, починал. След това младежът
се отправил към Дамаск и Йерусалим, но се озовал в град, наречен
Дамкар, където учил три години и бил посветен в тайнствата от ед
но суфистко братство, известно като Братството на чистотата. По
време на престоя си там младежът превел на латински „Либер М “
или „ Книгата на света ", за която се твърдяло, че съдържала мина
лата и бъдеща история на света.
Върнал се в Европа изпълнен с решимост да предаде наученото
и на други. Първо се установил в Испания, където започнали да му
се присмиват. След няколко случая на унижение младежът се вър
нал в Германия, където заживял в уединение. А пет години по-късно
събрал около себе си трима свои стари приятели от манастира. Така
се полага началото на Братството на Кръста на розата.
Предал на приятелите си тайното познание, което бил научил по
време на пътешествията си. После всички заедно написали книга,
съдържаща „всичко, за което човек може да мечтае и да се надява“.
Освен това си дали дума да спазват следните правила: да лекуват
болните безплатно; да приемат дрехите и обичаите на страните, ко
ито посещават, за да останат незабелязани; всяка година да се зав
ръщат в къщата на Кристиан Розенкранц, вече известна като Къща
та на Светия дух, или ако не могат, да изпращат писмо, в което да
обясняват причините за отсъствието си; преди смъртта си всеки от
братята да си избере приемник, когото да посвети в тайнствата.
И последното от нещата, за които се споразумели, било братст

вото им да остане скрито в продължение на сто години. Към тях се
присъединили още четирима братя, след което осмината се отпра
вили към далечните кътчета на земята, за да я реформират и транс
формират.
Изумителните свръхестествени способности, приписвани на ро-
зенкройцерите, ги превръщат в една от великите романтични леген
ди в европейската история. Притежавали дарбата на дълголетието -
самият Розенкранц умира на 107-годишна възраст. И тъй като знае
ли „тайните на природата“ и владеели безтелесните същества, били
в състояние да налагат волята си по магически път - нещо, което
правели най-вече, когато искали да извършват чудеса на изцеление.
Можели да четат мислите на хората, да разбират всички езици, дори
да изпращат свои живи образи на големи разстояния и да комуники
рат по този начин. Освен това можели да стават невидими.
Според езотеричната традиция един от учените, когото Джеймс I
наема за превода на официалната версия на Библията, е великият
кабалист Робърт Флъд. Често възприеман като розенкройцер, той
най-малкото е бил добре информиран и толерантен спътник на ро-
зенкройцерите. Флъд яростно защитава братството, оборвайки всич
ки обвинения в черна магия, отправени срещу тях. И подчертава, че
свръхестествените дарби на розенкройцерите са дарове на Светия
дух, за които говори свети Павел в своето „Послание към коринтя-
ните“ - пророкуване, владеене на много езици, видения, изцеление,
прогонване на демони. А фактът, че местните свещеници не са спо
собни на нито едно от тези чудеса, обяснява огромния интерес на
обществото към тайнствените Розенкройцери.
Както разказват хрониките, жреците от Античността са били в
състояние да призовават богове в Светая светих на храмовете, но
след като през 869 г. църквата премахва със закон разликите между
духа и душата, познанието за начините, по които могат да бъдат
достигнати световете на духовете, постепенно се изгубва. Така към
XI в. свещениците вече са неспособни да призоват по време на ли
тургията дори видения от духовния свят. Но ето че през XV в. ду
ховните светове отново започват да навлизат в материалния през
портала на розенкройцерите.
Но има и нещо друго. Още Екхарт и Таулер говорят за матери
алната трансформация на тялото чрез духовните практики. Екхарт
оставя интригуващи намеци от сферата на алхимията. „Медта - пи

ше той - е неспокойна, докато не стане живак.“ Но едва с появата на
розенкройцерите се прави систематична подредба на въпросните тех
ники.
Й еронимус Б ош е първият голям художник, направил публично дос

тояние алхимичните си схващания за света. За холандския маг не се
знаят много неща - освен че е бил женен, притежавал е кон и е дарил
много олтари и модели за цветни стъкла на катедралата в родния си
град Аахен. Бош умира през 1516 г., което ще рече, че докато е
рисувал, Кристиан Розенкранц все още е бил жив.
През 60-те години на XX в. професор Уилям Фрейнджър публи
кува монументално изследване за творчеството на Бош от гледна
точка на езотеричната мисъл на времето, в което творецът е живял.
Така Фрейнджър успява да открие смисъл в рисунки, които до този
момент са изглеждали озадачаващи и странни.
Голяма част от произведе
нията на Бош са озаглавени
„Рай“, „Ад“, „Апокалипсис“,
понякога като че ли чисто
формално, само защото съ
държат странни мистични
елементи, силно отдалечени
от конвенционалната христи
янска иконография и теоло
гия. Неговите творби наисти
на са силно езотерични и про
тиворечат на догмите на цър
квата. Например Йеронимус
Бош изобщо не смята, че оне
зи, които не са се покаяли,
отиват в Ада. Според него
след смъртта си духът се от
правя на пътешествие в сфе
рата на Луната, а след това се
Аетайл от „Гродината на земните наслади“ издига през планетарните
от Йеронимус Бош. сфери към най-високите ни-
ва, за да се спусне отново надолу за следващото си прераждане. Де

тайлът, наречен „Градината на земните наслади“, от рисунката вър
ху дъска, традиционно озаглавена „Ад“, всъщност показва дух, кой
то се кани да се спусне от горните сфери надолу.
Според Уилям Фрейнджър някои от творбите на Бош, например
прочутата „Таблица на мъдростта“ в музея „Прадо“, Мадрид, до
казват, че на него му е била известна техниката за постигане на про
менени състояния на съзнанието, прилагана от различни мистични
школи по целия свят. Според индийските езотерични схващания злат
ният господар на космическите сили - Паруша, действа както чрез
Слънцето, така и чрез зеницата на окото. В „Упанишадите“ се казва:
„Паруша е огледалото, върху него аз медитирам.“
Чрез взиране в своето отражение в дясното си око човек може да
разшири съзнанието си, докато размисля върху ограниченото си лич
ностно ero и съзерцава същността на Слънчевото божество, което
се намира в сърцето на всичко. Този метод се практикува и от други
мистици, които разказват как, когато забравиш за себе си и света, се
сдобиваш първоначално с усещането за празнота и хаос. А след то
ва всичко пред теб се зарежда с космическа енергия. Образи, които
първоначално изглеждат като рожба на съня и на хаоса, внезапно
започват да се подреждат по смислен начин.
Този метод на медитация „око в око“ може да бъде практикуван
и в сексуален контекст.
Една по-ранна мистичка - Мехтилд от Магдебург, е имала виде
ния за времето, когато чувственият живот ще бъде изцяло интегри
ран в духовния порядък на нещата. Според нея този порив ще въз
никне и ще пусне корени в Северна Европа, където вече започва да
се появява нещо по-различно от аскетизма на Рамон Лул. Езотерич
ните групи като например Братята и сестрите на Свободния дух,
изключително влиятелни по времето на Йеронимус Бош, се ръко
водели от разбирането за общности, сплотявани не от закона, а от
любовта. Мъдро контролираната любов се оказва пътят към божес
твеното съвършенство.
Както казва и Фрейнджър, сексът е острието на камата.
А вторът, който се асоциира най-силно с братството на розенк-

ройцерите, и не на последно място, защото за някои от неговите
съчинения се говори, че са погребани със своя създател, е Парацелс.

„Аз съм груб човек, роден в груба страна“ - казва за себе си
Парацелс, който е роден в малко селце близо до Цюрих през 1493 г.
Странна и агресивна личност, той никога не пуска брада и съхраня
ва младежкия си вид чак до преклонна старост. Отива да учи при
Тритемиус - абата на манастира „Свети Яков“ във Вюрцбург. Три-
темиус е един от великите адепти на своето време, както и учител на
Корнелиус Агрипа. Абатът твърдял, че знаел как да изпраща своите
мисли на крилете на ангели през стотици километри разстояние. Вед
нъж император Максимилиан 1го помолил да призове духа на почи
налата му съпруга. Тритемиус се съгласил. И когато духът бил при
зован, императорът имал възможността да се увери, че не го мамят,
по характерната за неговата съпруга бенка на тила.
Приятелят и ученикът на Парацелс, Корнелиус Агрипа, е стран
стващ интелектуалец, съпътстван непрекъснато от слухове за ма
гии. Говори се, че голямото му черно куче Мосю е демон и инфор
мира господаря си за събития, случили се на стотици километри от
него. Книгата му „За окултната философия “ е опит да се предста
ви в енциклопедичен вид практическата християнизирана кабала. Тя
съдържа и раздел с магически заклинания, който се използва от окул-
тистите и до ден днешен.
Иначе Парацелс не е особено впечатлен от абат Тритемиус. Скоро
става ясно, че той не желае да бъде обучаван в академичен стил, а да
придобива практически опит. За да научи нещо повече за минерали
те, отива да живее сред миньорите. Пътешества надлъж и нашир, от
Ирландия до бъкащите с крокодили блата на Африка, за да изучава
народни лекове и методи за лечение. В известен смисъл той може да
се нарече предшественик на Братя Грим, тъй като и той като тях
събира древното езотерично познание. Очевидно е бил наясно, че
съзнанието се променя и че с развитието на интелекта човечеството
постепенно ще изгуби интуитивното си познание за лечебните бил
ки. Предусещайки промяната, той полага максимални усилия, за да
систематизира в стройно изложение откритията си.
През 1527 г. Парацелс се установява в швейцарския град Базел и
скоро става известен с чудодейните си лекове. Както и може да се
очаква, лекарите, работещи в региона, се превръщат в негови враго
ве, а и Парацелс не прикрива презрението си към традиционната ме
дицина, практикувана в онази епоха. В типичния си бомбастичен стил
пише следното за Гален,

автор на стандартните
учебници по медицина от
онова време: „Де да може
ха вашите хора да знаят, че
техният принц Гален е за
тънал до гуша в блатата на
ада, откъдето наскоро ми
прати писмо, щяха автома
тично да се прекръстят с
лисича опашка!“
Години наред прекарва
в скиталчество. Казва, че
от природата по-добър
учител няма. „Не желая
нито да живея удобно, ни-
то да ставам богат. Щас
тието е по-добро от богат
ството, а щастлив е онзи,
който се скита и не прите Парацелс и неговият меч. Една от популярните
жава нищо. Онзи, който легенди за Парацелс разказва, че в ефеса на
иска да изучава книгата на меча си той носел част от прочутия „азот“.
природата, трябва да об „Азот“ е името на тайния огън на алхимиците,
който освобоЖдава духа от тялото. СъдърЖа
ходи с краката си нейните
се в едно семе.
листа.“ Човек би си по
Аобре е да си припомним, че в индийската
мислил, че тази здраво- алхимия Живакът понякога се нарича „семето
мислеща философия, в на Шива“. В този смисъл мечът на Парацелс е
комбинация със земната, бил изкован в огъня на сексуалното Желание.
практическа методология, Това е „плътски меч“, а „азотът“, който струи
би довела до нещо, твър от върха му, е философският Живак. В природ
де наподобяващо съвре ния ред на нещата едно от качествата на
менната медицина. Ала спермата е, че тя прилича на мреЖа, в която
някои от съчиненията на духът моЖе да се приземи и прероди.
Парацелс очевидно е бил наясно с някои тайни
Парацелс са твърде нео
сексуални техники, извършвани преди заспиване,
буздани и странни.
които освобождават
Пише например за растителното тяло от материалното
Монстра - невидимо съ и спомагат за появата на същества
щество, което би могло да от други светове в съня.
изникне от пречистването на спермата. Говори също така за Манго-

нария - магическа мощ, чрез която могат да бъдат вдигнати във
въздуха и тежки предмети. Твърди, че знае области, където живеят
голям брой елементали, но предрешени в човешки дрехи и с човеш
ки маниери. Не по-малко странни са идеите му за съня и сънищата.
Според него по време на сън звездното тяло - животинският дух
- се сдобива със свобода на движенията. И може да се издигне до
сферата на неговите предци и да разговаря със звездите. Смята, че
духовете, които искат да използват хората по някакъв начин, го пра
вят по време на сън, както и че спящият човек може да отиде при
друг в съня си. Споменава и за инкуби и сукуби, които се хранят от
нощните енергии.
Парацелс е също така и пророк. През последните години от жи
вота си той упорито пророкува връщането на Илия, който ще „въз
станови всички неща“. Ако изключим въпросните магически прак
тики, Парацелс действително прави някои пробиви и открития, на
които ще се спрем по-късно и които дават основание на някои да го
нарекат „бащата на модерната експериментална медицина“.
И в този парадокс се крие разковничето към проумяването на
нашата епоха.
П онякога считан за розенкройцер, макар че самият той никъде не

твърди подобно нещо, великият английски маг доктор Дий е тлас
кан от непреодолимото желание да черпи директни преживявания
от духовния свят. Той е може би най-великият архетипен модел на
мага от времето на Заратустра насам. Образът му е неразривна част
от традициите на популярната култура. В нея той е магьосникът с
дългата черна роба, малка шапчица на главата и дълга бяла брада,
който работи в лабораторията си, обграден от алхимични инстру
менти. Насред ярки светкавици той призовава безтелесни същества
с помощта на различни символи, нарисувани с тебешир на земята.
Джон Дий е роден в уелско семейство, живеещо в Лондон. Неве
роятният му интелект избликва още от ранни години и едва прех
върлил 20-те, той вече преподава Евклид в Париж, където се сприя
телява с Тихо Брахе. По-късно основава интелектуален кръг, наре
чен „Дионисий Ареопагит“, в който членуват сър Филип Сидни и
Едмънд Спенсър (чиято поема „Красивата кралица “ изобилства с
розенкройцерски и други езотерични символи). В спомените си Сид-

ни говори за поета, който „търсеше мистериите на химията, воден
от Дий“.
Джон Дий събира великолепна библиотека, за която се мълви,
че може да съперничи единствено на библиотеката на френския ис
торик Дьо Ту. Кабалата е централна тема в неговите изследвания.
Той вярва в математическата основа на всички неща и се надява да
ги открие в ученията на древните.
Репутацията на Джон Дий е толкова голяма, че е поканен да из
бере датата за коронацията на Елизабет I чрез своите астрологичес-
ки изчисления. Той помага на Елизабет и във външната й политика.
Макар и не много известен, но документиран факт е, че в апогея на
своята слава доктор Дий е притежавал жартиер, признаващ му соб
ствеността над огромната територия, наречена Канада, а неговите
концепции за Британската империя (фраза, която той измисля) вдъх
новяват и направляват политиката на кралския двор.
През 1580 г., безсъмнено копнеещ за по-директни духовни пре
живявания, той решава да се свърже с един медиум. От този момент
нататък за него няма спокоен сън. Из цялата му къща се чували стран
ни удари. Наема медиум на име Барнабус Саул, който твърдял, че
вижда ангели в кристалното си кълбо, но след шест месеца Дий го
освобождава. През 1582 г. среща Едуард Кели - чудат мъж, който
също носи шапчица, но единствено за да прикрие факта, че ушите
му били отрязани като наказание за фалшифициране на пари. Кели
заявява, че върху обувката на доктор Дий вижда архангел Уриел.
Така се полага началото на поредица от сеанси. Благодарение на тях
доктор Дий се научава да разшифрова говора на ангелите, който той
нарича енохийски език.
Но в крайна сметка срещата с Едуард Кели полага началото на
залеза му. Човекът, чиято визия за империя ще пренареди държав
ното устройство на земното кълбо, решава да се впусне в твърде
съмнителните странични пътища на езотеричните размисли и прак
тика.
При пътуването си до Прага Джон Дий се среща с императора
на Свещената Римска империя Рудолф II и му казва, че от 40 години
се опитва да открие тайните на Сътворението, че за тази цел изпол
зва някакъв камък, обаче винаги гледа да се увери, че духовете, с
които общува, са добри, а не демони. А дали Кели е бил толкова
380 ААонатан Влек
прецизен? При същото това пътуване двамата се похвалили, че мо

гат да превръщат обикновени метали в злато. А когато не успели да
го демонстрират, се наложило да избягат. Доколкото става ясно, към
този момент Едуард Кели вече върти на пръста си по-възрастния
мъж и под негово давление Дий се унижава дотам, че започва да бие
жена си. Мнозина подозират, че Кели е просто мошеник. Но през
1590 г. той очевидно получава истинско послание на ангелския език,
но е дотолкова ужасен, че прекратява веднъж завинаги спиритичес-
ките си занимания и окончателно скъсва връзките си с доктор Дий.
Преведено от ангелски на английски, посланието звучи така: „Лъ
вът не знае къде крача, нито пък зверовете могат да ме разберат. Аз
съм обезчестена, но и девица. Аз освещавам, но не съм осветена.
Щастлив е онзи, който ме прегърне, защото през сезона на нощта аз
съм сладка... устните ми са по-сладки от самото здраве. Аз съм блуд
ница за онези, които ме опустошават, и девица за онези, които не ме
познават. Пречистете улиците си, о, синове човешки, и измийте къ
щите си...“ Да не би Кели да е видял в тези думи блудницата от
„Откровението на Йоан“ и да ги е изтълкувал като пророчество за
предстоящия край на света?
Джон Дий остава сам в Англия, в нищета, достойна за крал Лир,
неспособен да издържа семейството си, напълно параноичен, виж
дащ навсякъде конспирации. След смъртта му към него възниква
култ и мнозина, в това число писателят Джон Обри и бележитият
масон Елиас Ашмол, го смятат за розенкройцер. Поне такава е по
пулярната история за доктор Дий. По-дълбокото ниво на нейното
значение, както и истинските мотиви на доктор Дий за всичко това,
касаят историята на човешките отношения със света на духовете.
Както вече разбрахме, християните са във фаза на отдръпване
от света на духовете. Църквата очевидно е неспособна да им пре
достави директни духовни преживявания или лични контакти с ду
ховните реалности. Хората искат да видят чудеса, а само тайните
общества знаят как да им ги осигурят.
По време на разговора си с императора на Свещената Римска
империя Джон Дий му казва също така, че ако всяка църква в хрис
тиянския свят въведе неговите окултни техники за церемониална ма
гия, то тя ще се радва на привидения всеки ден от седмицата. И това
ще бъде връщане към духовния плам от ранните години на църква
та, към църквата на Климент и Ориген, която не изключва нито ка-
балистичните, нито херметическите елементи. И тогава световната

църква още веднъж ще се превърне в магическа църква.
Такова е великото евангелско видение на Джон Дий.
За съвременната чувствителност това вероятно звучи възмути
телно, но се налага да го погледнем в контекста на църковните тради
ции от онова време. Както вече разбрахме, не е възможно да се тегли
строга черта между свещеничеството и вещерството. В очите на док
тор Дий магическите практики на местните свещеници за призовава
не на духове изглеждат като обикновен суеверен фолклор, лишен и от
интелектуална мощ и изисканост, и от систематичен подход.
Неоплатоническият импулс за систематично мислене относно
духовните преживявания и света на духовете, роден в Южна Евро
па, се разпростира все по-бързо на север и на запад. Под негово вли
яние са учени като Тритемиус, Агрипа и Джон Дий. Германецът Йо
ханес Рьохлин формулира християнизирана кабала и доказва божес
твената същност на Исус Христос, използвайки кабалистични аргу
менти - че името на Исус е закодирано в Тетраграматона, свещено
то име на Бога.
Доктор Дий безсъмнено познава всички тези теории, но най-го-
лемият му копнеж (както вече разбрахме) е свързан с директните
преживявания. Той разработва добре обосновано приложение на тех
ники за пораждане на духовни феномени, но по контролиран и пред
сказуем път. В Дий, както и в Бейкън, забелязваме първото надига-
не на научния дух. Развитието на умствените способности, които
ще бъдат необходими за създаването на модерната наука, става от
части и в окултен контекст.
Така доктор Дий шепти в ухото на императора на Свещената
Римска империя, че ако пости за определен период от време, ако
изпълнява конкретни дихателни упражнения по определен брой пъ
ти на ден и на определени интервали, ако се отдаде на конкретни
сексуални практики и произнесе конкретна формула в астрологи-
чески указаното време, то той ще навлезе в променено състояние на
съзнанието, при което ще може да общува свободно и безпрепятст
вено с обитателите на духовните светове. И всичко това е било ус
тановено експериментално.
Мисията на Джон Дий е да въведе нещо съвсем ново в потока на
историята. Тайните братства открай време спомагат за разпростра
нението на новите форми на съзнанието, подходящи за променящи
те се времена. Майкъл Мейър - съвременник на Дий, чиито позна

ния за розенкройцерите са очевидно от първа ръка, казва, че „дейст
вията на Кръста на розата се определят от познанието на историята
и от познанието за законите на еволюцията на човешката раса“. Те
зи „закони“ действат както на историческо ниво, така и на нивото на
отделния човешки живот. Това са същите онези „закони“, които опис
ват парадоксалната природа на живота. Описани са в „Автобиогра
фията на един йога “ на Парамаханса Йогананда като „невидимите
закони, които управляват скритите духовни нива и вътрешния свят
на съзнанието... познаваеми чрез науката йога“.
Формулировки на тези закони откриваме разпръснати из цялата
розенкройцерска литература:
Раят никога не е там, където смятаме, че се намира.

Ако спреш да ограничаваш определено нещо в себе си, което ще
рече - да престанеш да го искаш, и ако се оттеглиш от него, то
само ще дойде при теб.
Онова, което убива, ражда живот. Онова, което причинява смърт,
води до възкресение.
Схващанията на розенкройцерите относно тези закони съвсем

скоро ще излязат на повърхността на историята, за да трансформи
рат културата на Запада.
Както скоро ще видим, Джон Дий е само първият от неколцина
та странни и трагични личности, които се опитват да въведат езоте-
ричните доктрини в обществения живот.
Авадесет и втора глава
Окултният католицизъм
Якоб Бьоме • Конквистадорите
и Контрареформацията • Тереза, Йоан
от кръста и Игнаций • Розенкройцерските
манифести • Битката при Бялата планина
П рез 1517 г. папата решава да възстанови продажбата на индул

генции, за да плати изграждането на новата базилика „Свети Петър“
в Рим, но е неприятно изненадан от Мартин Лутер - учител във Ви-
тенберг, който заковава своите аргументи против продажбата на ин
дулгенции на вратата на местната църква, която служи за дъска за
съобщения на общността.
Когато това негово действие предизвиква издаването на папска
була за отлъчването му от църквата, Лутер изгаря въпросния доку
мент пред насъбралата се възторжена тълпа. „Ето ме тук!“ - обявя
ва той. В Северна Европа и особено в Германия през последните
няколко десетилетия се надига странно безпокойство. Героят на де
ня - Мартин Лутер, успява да избегне кладата благодарение на про
текциите на местен владетел. Постепенно все повече германски ли
дери се присъединяват към протестите срещу ексцесиите на папска
та власт. Така се ражда протестанството.
Някои възприемат Мартин Лутер като преродения пророк Илия,
за когото и Малахия, а след него и Йоахим предвещават, че ще се
върне, за да възвести новата епоха. Лутер е добре запознат с мис
тичната мисъл, с ученията и на Екхарт, и на Таулер. Най-близкият
му приятел и литературен съратник е окултистът Филип Меланхтон
- племенник на прочутия кабалист Йоханес Рьохлин. Меланхтон е
страстен защитник на астрологията и автор на биография на Фауст.

Самият Лутер общува свободно със света на духовете, чува гласо
ве, които го водят, и веднъж дори захвърля мастилница срещу де
мон, който му се подиграва. Дали обаче е бил член на някое тайно
общество? Налице са редица интригуващи намеци в тази насока.
Веднъж нарича сам себе си „преминал учител“ - фраза, която
всеки масон от определено ниво трябва да използва, за да се опише.
Изказва открито одобрение за алхимията, възхвалявайки я заради
нейната „алегория и скрито значение“, осъзнава ролята й за възкре
сението на човечеството.
Вниманието на някои автори е привлечено и от факта, че Мар
тин Лутер избира за свой символ розата. Но бялата петолистна роза
на Лутер, съдържаща дребно кръстче, не е мистичната червена роза
на розенкройцерите, забита за големия кръст на материята, за да я
трансформира. Изглежда, Лутер не е възприемал розата като сим
вол, свързан с окултната физиология.
В началото Парацелс е страстен поддръжник на Мартин Лутер,
но впоследствие швейцарският маг се разочарова от него. Причина
та е в прокламираната от Лутер доктрина за предопределението, ко
ято Парацелс определя като старото римско схващане за богоизб
раното положение на елита, но под ново име. Освен това Парацелс е
отявлен пацифист, а Лутер, макар да не е пряко отговорен за клане-
тата на католици, които се развихрят, когато той постига полити
ческа власт, не прави нищо, за да ги спре. И макар Мартин Лутер да
е дошъл на власт благодарение на огромния ентусиазъм и мистичен
плам, обхванал народа, щом се озовава на върха, той започва да се
опасява, че същите тези настроения могат да се превърнат в заплаха
за самия него. Мрачен и параноичен, той изглежда не желае да прек
рати жестокостите, извършвани в негово име.
Розенкройцерите могат да се определят като крайно радикално
то ляво крило на Реформацията, а начинът, по който Лютеранската
църква се обръща срещу тях, се онагледява от историята на Якоб
Бьоме. „Мистериум Магнум “на Якоб Бьоме, в който той предлага
своя коментар върху „Битие“, разкрива необятни простори от скри
тото кабалистично значение на така познатия библейски текст. Това
съчинение подхранва общественото въображение в епохата на про-
тестанството и вдъхновява Джон Милтън, за да напише „Изгубени
ят р ай“. Детайлизираното описание на окултната физиология на
човешкото тяло, изложено в книгата на Бьоме, е най-яркото доказа

телство за самостоятелната западна традиция по въпроса за чакри-
те, напълно независима от източното влияние, което нахлува едва
през XVIII в. Едновременно с това Бьоме дава и изчерпателна кла
сификация на съответствията между небесните тела, от една стра
на, и минералите и растенията - от друга, за която вече са спомена
ли, макар и доста по-повърхностно, Агрипа и Парацелс.
Удивлението, което самото произведение предизвиква, се под
силва още повече и от факта, че Якоб Бьоме е слабо образован. В
някои отношения анализът му се предхожда от Робърт Флъд и него
вата интерпретация на Библията, която разглежда разказа за Сътво
рението като поредица алхимични разделяния на веществото, но не
съществуват никакви доказателства, че Бьоме е бил запознат с Флъд.
Той е роден през 1575 г. в семейство на неграмотни родители.
Още като дете го изпращат за чирак на един обущар. Един ден в
обущарницата влязъл непознат мъж, който си купил чифт ботуши, а
на излизане се обърнал към Якоб по име и го помолил да го послед
ва на улицата. Момчето било изумено как така непознатият знае
името му, но изненадата му станала още по-голяма, когато мъжът
впил проницателния си поглед в него и казал: „Якоб, ти все още си
малък, но ще настане време, когато ще станеш велик и светът ще
бъде задвижван от теб. Чети Светото писание, където ще намериш
упование и съвети, защото ти е писано да изтърпиш много нещас
тия и беди, но ти бъди храбър и не се отказвай, защото Бог те оби
ча!“ След тези думи странникът изчезнал и Бьоме никога повече не
го видял.
След срещата Бьоме става толкова сериозен и вглъбен, че някои
започват да намират състоянието му за обезпокоително. А когато
майсторът го изхвърля, той се хваща на работа като пътуващ търго
вец и дори успява да си отвори собствен магазин. Един ден, както
седял до кухненската маса, една оловна чиния била обляна от слън
цето и отражението й го заслепило. За известно време всичко по-
мътняло. А после внезапно пред очите му се разкрили просторите
на света на духовете. Цялото му тяло изглеждало прозрачно и той
си дал сметка, че всъщност гледа надолу, към себе си, че центърът
на съзнанието му се е откъснал от тялото му и вече може да се дви
жи на воля из духовия свят.
Якоб Бьоме се оказал способен да пътешества из духовните йе
рархии, както са умеели преди него свети Павел, Мохамед и Дайте.

Във физическо отношение Бьоме не се отличавал с нищо забележи
телно - дребен и с ниско чело. Но от този момент нататък удивител
ните му сини очи започнали да излъчват особен блясък. Хората, ко
ито го срещали, били впечатлени от способността му да вижда в
миналото и бъдещето им. А от време на време се случвало да гово
ри на различни езици.
Второто му просветление се случило, докато се разхождал сред
полето. Внезапно усетил, че е в състояние да почувства мистерията
на Сътворението. Онова, което преживял, не само че не влизало в
противоречие с неговите лютерански убеждения, а по-скоро ги из
бистрило. Уникалното в съчиненията на Якоб Бьоме е описанието
на всички тези идеи през призмата на личните преживявания. Пър
вото му произведение - „Аврора е посветено на едно от мистич
ните му преживявания. Когато местен благородник го прочел, вед
нага поръчал няколко екземпляра. Един от тях обаче попаднал в ръ
цете на свещеника в Гьолиц. Вбесен, че някой друг знае много пове
че от него за света на духовете, изпълненият с ревност го обвинил в
ерес, заплашил го със затвор и накрая го изгонил от града.
Малко след прогонването си Бьоме повикал сина си Тобиас и го
накарал да седне до него на леглото. Попитал го дали чува красива
та музика и го помолил да отвори прозореца, за да я чуват по-добре.
След малко прошепнал: „А сега отивам направо в Рая!“ И из
дъхнал.
В отговор на въпроса „Къде отива духът след смъртта?“, Якоб
Бьоме дава следния отговор: „Няма необходимост да ходи никъде.
Раят и Адът са в самия дух.“
Я коб Б ьоме и пастирът от Гьолиц са се наблюдавали през селс

ката морава, напълно неспособни да схванат начина на мислене на
другия. И това не е изненадващо, защото в случая става въпрос за
две съвсем различни форми на съзнание. В същото време в другия
край на света отвращението и нетолерантността, неизбежни после
дици от срещата между две съвсем различни форми на съзнание,
задвижват събития от далеч по-голям и трагичен мащаб.
По пътя, проправен от Христофор Колумб, тръгват всякакви хо
ра. През 1519 г. Ернандо Кортес, плавайки покрай Атлантическото
крайбрежие на Юкатан, установява своя база, която нарича Верак-

рус. Той и екипажът му са чували множество слухове за приказните
богатства на ацтеките. Но нито един от тях не успява да ги подготви
за изненадата, която ги очаква при срещата с пратеника на ацтекс-
кия владетел Моктесума, пристигнал с купища дарове. Сред даро
вете са златно изображение на Слънцето с големина на колело от
каруца, още по-голямо сребърно изображение на Луната, и шлем,
пълен догоре със зрънца злато, и накит за глава, изработен от пера
та на птицата куецал.
Ацтекският посланик обяснил, че това са даровете, които него
вият господар Моктесума дава на великия бог Куецалкоатъл. Този
бог бил напуснал Земята преди много време, за да се установи на
Луната, но сега те били много щастливи, че най-сетне се е завър
нал. Едва тогава конквистадорите си дават сметка, че може би тех
ният водач Кортес - с брада, шлем и светла кожа, сигурно прилича
на изображенията на Куецалкоатъл, на които се прекланяли ацте
ките. И осъзнават, че по чиста случайност те са се появили точно
по времето, за което ацтекските астролози са предрекли завръща
нето на бога.
Някои от превъзходните и деликатни произведения на изкуст
вото на ацтеките ще бъдат изпратени с кораб в Европа, където ги
вижда и Албрехт Дюрер. Той казва, че те били толкова тайнствени
и гениални, че карали сърцето му да пее. Ала дружината на Кортес
се ръководи от далеч по-земни и не толкова възвишени мисли. Ко
гато пристигат в столицата на ацтеките Теночтитлан (сега Мекси
ко Сити), установяват, че тя е разположена в средата на огромно
езеро и до нея може да се стигне само по няколкото тесни моста,
които са изключително лесни за отбрана. Посрещнати са лично от
Моктесума, който ги приветства, покланя се пред божествения Кор
тес и ги кани да влязат. Планът на Кортес е да похитят Моктесума
и да избягат с откупа, но когато хората му съзират несметните
количества злато, с които е отрупан палатът, решават, че нямат
търпение да чакат, и веднага го убиват. Поради тази своя глупост
успяват да избягат едва след продължителна битка. Така се полага
началото на един от най-кървавите и безмилостни епизоди от ис
торията на човечеството.
До знанието на конквистадорите достигат слухове за съществу
ването на таен източник на всичкото това злато, както и на позлатен
цар - Ел Дорадо, който всяка сутрин се къпел в течно злато. Уолтър

Роли, който по-късно ще се присъедини към търсенето на приказния
цар, пише за „имперския Ел Дорадо с покриви от злато“.
Конкурентът на Кортес - Франсиско Писаро, отплава за Перу. За
да не остане по-назад от Кортес, той отвлича царя, след като пред
лага да се срещнат невъоръжени. Като откуп изисква цяла стая, пълна
до тавана със злато. Седмици наред народът на страната се изрежда
да носи златни чинии и бокали, но когато стаята почти се напълва,
испанците заявяват, че сделката е била за стая, пълна със златни
кюлчета. Започва скоростно претопяване на всички златни предме
ти, за да се отвори място за още.
Накрая, точно както се случило и с хората на Кортес, и мъжете
на Писаро изгубили търпение и също убили царя. Разразила се бит
ка. Когато скромната армия на Писаро успяла да си проправи път
към столицата, открили дворци със златни стени, позлатени мебе
ли, статуи от злато, златни статуетки на животни и златни брони.
Имало дори изкуствена градина, в която дърветата, цветята и жи
вотните били направени от злато, а царевичната нива с размери сто
на двеста метра се състояла от сребърни стръкове царевица с листа
от злато.
Изчислено е, че близо 100 000 ацтеки загиват в битката при Те-
ночтитлан, а от конквистадорите - само неколцина. Изчислено е съ
що така, че в периода на испанското нашествие в Южна Америка
умират близо 2 000 000 местни жители. Но индианците не остават
докрай лесна плячка. След известно време решават да приложат ко
варния боен манталитет на европейците, след което броят на жерт
вите сред конквистадорите започва главоломно да нараства.
Конквистадорите така и не откриват Ел Дорадо, нито мините,
нито източника на злато, окъпал индианските столици в приказен
разкош. Но златото, което плячкосват от Южна Америка, се оказва
предостатъчно за финансиране на Контрареформацията. Разполо
жила властовия си център в Испания и подпомогната в значителна
степен от Инквизицията, Контрареформацията прави присъствието
на литургия абсолютно задължително. В услуга на това движение
работят, за съжаление, и някои окултни сили и тайни братства.
Най-голямата библиотека с окултна литература в света се нами
ра във Ватикана. Църквата никога не е обръщала гръб на окултните
науки - точно обратното. И именно поради отличните си познания в
тази материя тя винаги се е стремяла да има контрол над тях. Соци

олозите обясняват властта на религията над хората с нейната спо
собност да обяснява непознатите, тайни измерения на живота и да
удържа юздите на естествения им страх от смъртта. Хората очакват
от религията да управлява мрачната вулканична мощ на духовете,
които понякога нахлуват в материалния свят. В Северна Европа мно
зина предприемат духовни пътешествия извън рамките на римока-
толическата доктрина. Испания също се зарежда с мистицизъм -
точно толкова мрачен и опасен, колкото и северноевропейския, но
действащ все пак в рамките на църквата.
Тереза е родена в Авила, близо до Мадрид, през 1515 г. Произ
хожда от семейство на покръстени евреи. Избягва от дома си, за да
стане монахиня. Веднъж, докато боледува, тя напуска ежедневното
си съзнание и изпада в мистично. А когато тези състояния започват
да се повтарят, тя се снабдява с наръчниците на средновековните
мистици и с текстовете на Рамон Лул, за да се научи как да контро
лира тези свои необичайни преживявания.
Надали съществува по-ярко изображение на мистичния екстаз
на Тереза от срещата със серафима от неподражаемата творба на
Бернини. А ето и собствените й спомени за тази среща: „Той не бе
ше висок, а нисък и невъобразимо красив. В ръцете си държеше дълго
златно копие, от железния връх на което като че ли излизаше огън.
...Заби го няколко пъти в сърцето ми... извади копието, оставяйки ме
цялата пламнала от прекрасна любов към Бога... така вълнуващо
сладка е тази най-велика от болките.“ В разказа й се долавя непод
правен намек за сексуален екстаз, който може да се сравни единст
вено със сексуално-магическите практики на мистичните общества
от същия период. Тези практики са сред най-строго охраняваните
тайни на езотеричното наследство, но на тях ще се спрем по-под
робно в двадесет и пета глава.
Дневниците на Тереза, описващи нейните духовни пътешествия,
разказват за издигането на душата, което е почти аналогично с каба-
листичните разкази за извисяването по Дървото на Сефирот. Тя из
броява и душевните органи за духовно виждане - чакрите, които
нарича „очите на душата“. И макар че съчиненията й безсъмнено се
характеризират с познания в областта на кабалата, онова, което се
натрапва най-силно, е непосредственото описание на личните й ду
ховни преживявания, което тя прави. Разбирането й за начина, по
който сработват духов

ните светове, е нещо, ко
ето се среща извънредно
рядко извън границите на
Индия.
Екстремалните ду
шевни състояния на све
та Тереза предизвикват
понякога и свръхестест
вени явления, в това чис
ло и левитация. Свидете
лите на подобни случаи
са много. Останалите
монахини се виждали в
чудо как да я задържат
долу.
Би било грешка, ако
„Екстазът на св. Тереза 3 параклиса Корнаро, предположим, че левита-
^им' цията задължително е из
пълнена с блаженство. Тереза разказва, че при такива случаи се е
чувствала „увиснала между небето и земята, но без утеха нито от
небето, нито от земята“. Налага се силното усещане за самота, за
духовна сухота, които са отдавна предсказани от Екхарт и които мо
гат да бъдат изразени по най-избистрен и категоричен начин от уче
ника на света Тереза - Йоан от Кръста.
Тъй като днес обитаваме епоха, в която преживяванията от све
та на духовете са изключителна рядкост, съществува опасността съ
чиненията на света Тереза или на нейния ученик Йоан от Кръста да
бъдат възприети или като обикновена алегория, или като идеализи
ран разказ за най-дълбоките чувства, или дори като описание на от
носително тривиални промени в настроението, предадени в силно
вдъхновен или пожелателен стил. Но съчинението на Йоан от Кръс
та, наречено „Мрачната нощ на душата “ и написано след продъл
жителен престой в единична килия на затвора, е разказ не за проме
нено настроение, а за променено състояние на съзнанието, за тран
сформация на умствените способности, която е точно толкова ради
кална, колкото и състоянието, до което водят различните халюци-
ногенни средства.
Сред левитиращите светци са и Тома Аквински, Катерина от Сиена, Франциск

от Асизи, Иозеф от Купертино, а през XX в. - Падре Пио и АЛема Галгани.
Испанците се хвърлят с радост в обятията на смъртта. Творбите

на техните мистици, писатели и художници показват, че те никога
не изпускат от поглед неизбежността на смъртта - при това не в
теоретичен аспект, а по настойчив, екзистенциален начин. Възприе
мат я като оплитаща се около тях и вплитаща се вътре в тях. Винаги
са готови да влязат в битка с нея. Поемат риска на поражението, но
само за да изтръгнат от челюстите й най-ценните неща на живота.
Този испански дух се пропива и в наелектризиращото произведение
на свети Йоан от Кръста „Мрачната нощ на душата Вече споме
нахме не един и два пъти момента на мистичната смърт - онзи етап
от ритуала по посвещаване, без който инициацията не е инициация.
След първоначалните успокояващи, просветляващи усещания на
духа, кандидатът бива захвърлен в ямата на невъобразимото нещас
тие. И тогава той не само че не храни и най-дребното съмнение в
неизбежната си и предстояща смърт, но и си дава сметка, че Бог го
е изоставил. В този момент единственото, за което си мечтае, е сен
честото полусъществувание, което в момента му показват.
И ако лингвистичните средства, с които Йоан описва цялото то
ва преживяване, са напълно разбираеми и от наша, съвременна гледна
точка, то това е така, защото именно той допринася в най-голяма

степен за формулирането на езика, с който днес сме свикнали да
описваме началото на пътуването на душата през Чистилището -
сферата на Луната.
Съчинението на Йоан от Кръста съдържа и друго, пророческо
ниво на значение. Той предвижда една епоха в историята, в която
човечеството, изцяло преродено, ще трябва да премине през собст
вената си мрачна нощ на душата. Но вероятно най-специфичната
форма на окултизъм, характерна за периода, който впоследствие ще
бъде наречен Контрареформа-
ция, е Орденът на йезуитите.
Игнаций Лойола е бил про
фесионален войник. Но по вре
ме на обсадата на Памплона
десният му крак е потрошен и
той е принуден да напусне ис
панската армия. Докато се въз
становява, се заема да чете
книги за живота на светците.
Именно те му отварят очите
за неговото религиозно приз
вание. И през 1534 г., докато
учи в Париж, той събира око
ло себе си седмина свои коле
ги, с които основава братство.
Възприемат се като дисципли
нираните войници на църква
та. През 1540 г. папата приз
нава този орден, наречен „Об
ществото на Исус“. Йезуити
те ще се превърнат в интелек
туалния елит на църквата, в
нейното военно разузнаване,
чиято главна задача е да издир
Идеята за прочутия обелиск на Бернини,
наречен „Санта Мария сопра Минерва“, е ват еретици и да слухтят за не
почерпена от „Хипнеротомахия“ на законно проникване в света на
Алберти, оказала окултно влияние и върху духовете. Йезуитите стават и
Аеонардо да Винчи. главните мисионери на папа
та, институционализирайки сурова система на обучение, която трябва

да ориентира младите към Рим и да им вмени безпрекословно под
чинение на църковните догми. Имат забележителни успехи като ми
сионери в Централна и Южна Америка, а също и в Индия.
Игнаций Лойола измисля изпитания и техники за постигане на
променени състояния на съзнанието, включващи упражнения по кон
тролирано дишане, продължително безсъние, медитация върху че
репи, тренировки по ярко сънуване и по активно въображение. Пос
ледното включва създаването на сложен, чувствен умствен образ,
който да се превърне в удобно убежище за някое безтелесно същес
тво - процес, който розенкройцерите наричат „изграждане на коли
ба до двореца на мъдростта“.
Но упражнения на Лойола се отличават и с една трудноуловима,
но съществена разлика. Докато техниките на розенкройцерите са
предназначени да подпомогнат осъществяването иа ръководено от
свободната воля общуване с небесните йерархии, то духовните тех
ники на Лойола целят пълното потискане на волята и пораждане на
състояние на безпрекословно подчинение. „Вземи, Господи, и прие
ми всичките ми спомени, всичките ми познания и цялата ми воля,
всичко, което притежавам“ - нашепват йезуитите.
Западните книжарници за езотерична литература изобилстват с
индийска, будистка и всякаква друга източна литература, но сред
образците на западната окултна традиция най-търсени са „Духовни
те упражнения иа Игнаций Лойола
П рез 1985 г. излезе една анонимна книга, наречена „Медитации

върху картите таро Тя предизвика огромно вълнение сред езоте-
ричните кръгове, тъй като по невероятно ерудиран начин доказва,
че символизмът на картите таро подсказва наличието на един общ,
обединяващ набор от вярвания, характеризиращи херметизма, ка-
балата, ориенталските философии и католическото християнст
во. Тази книга е прекрасно ковчеже със съкровищата на езотерична-
та мъдрост и познания.
Впоследствие стана ясно, че авторът на книгата е Валентин Том-
берг, посветен лично от Рудолф Щайнер, но след това се отказал от
антропософията на Щайнер и се покръстил в католицизма. Този факт
изясни и истинската цел на „Медитации върху картите таро “- да
се опита да върне към лоното на църквата онези, които са допусна

ли грешката да се интересуват от езотеричното. Възможно ли е за
пореден път да си имаме работа с интелектуална непочтеност? Оче
видно е, че (подобно на великия в своите очи Лойола) и Томберг
прави всичко възможно Ватикана никога да не изгуби контрола си
върху явленията от мистично естество.
Разгледахме живота и делото на неколцина личности, работили в

Северна Европа и в известна изолация - Екхарт, Парацелс, Джон
Дий, Якоб Бьоме. Какви са тогава доказателствата за наличието на
компактна мрежа, за съществуването на така спряганото от хорска
та мълва тайно общество на розенкройцерите? Възможно ли е на
личието на подобно скрито братство да се докаже с помощта на до
кументи?
През 1596 г. съдът във френския град Ангулем осъжда някакъв
човек на име Бомон заради практикуване на магия. Както разказва
прочутият френски историк Дьо Ту, Бомон признава, че е „имал об
щение с Ариел и други небесни духове; че школите и професорите
на това благородно изкуство някога са се срещали във всички краи
ща на света, а днес, след като са били на почит и уважение в Герма
ния, съществуват в испанските градове Толедо, Кордова, Гренада и
други места; но в преобладаващата си част са изчезнали, откакто
Лутер е засял семената на своята ерес, и започнал да спасява толко
ва много свои последователи; че във Франция и Англия това позна
ние, макар и скрито, все още се пази във фамилиите на определени
благородници, но само посветените се допускат до тайните церемо
нии, а невежите се изключват.“
А след това, по-малко от тридесет години по-късно, започват да
се появяват кратки памфлети, чиято задача е да разкрият цялата исти
на. Памфлетите се публикуват анонимно в германския град Кесел в
периода между 1614 и 1616 г. Първият от тях се нарича „ Фама Фра-
тернитатис “ (или „Слуховете за Братството“) и призовава към ду
ховна революция. Вторият - ,, Конфесио Фратернитатис “ („Приз
нанието за Братството“), разказва историята на Кристиан Розен-
кранц, основател на Братството на Кръста на розата, и съдържа под
робно описание на правилата, които той въвежда, а освен това и
разкрива, че гробът му е намерен през 1604 г.
Под вратичката на
един олтар била откри
та друга вратичка, коя
то отвеждала към тай
на крипта. На вратата
имало надпис: След 120
години ще се отворя.
Долу открили седемс-
тенна гробница, чиито
стени били с височина
два метра и половина, а
точно в средата, над
кръгла маса, висяло из
куствено слънце. Точно
под тази маса лежало
идеално запазеното тя
ло на Кристиан Розенк-
ранц, обградено от кни
ги. Сред книгите били
Библията, един текст от
Парацелс, а самият той
стискал в ръка свитък, . . .. . .. .
„ Леда Мария като Изида, Богинята на Луната -
върху които личели ду- от%рильа
мите: „От Бога сме ро
дени, умираме в Исус, а ще се преродим чрез Светия дух.“
Наблюдателният литературен детектив надали би пропуснал фак
та, че заглавната страница на втория памфлет съдържа уникалното
и непогрешимо изображение на окултната емблема на еволюирало
то съзнание, създадена от Джон Дий - „Монас Йероглифика “. Тре
тият памфлет, наречен „Химичният брак на Кристиан Розенкранц
е алегоричен разказ за инициация, химичен брак на сексуалната ма
гия в традициите на „Хипнеротомахия
Тези публикации се превръщат в огромна сензация за Европа.
Кои са братята Розенкройцери и кой е авторът на творбите?
Става ясно, че авторът е младият лютерански пастор Джон Ва
лентин Андре. Негов духовен наставник е бил прочутият мистик
Жан Арн - ученик на Джон Таулер, който на свой ред е ученик на
Майстер Екхарт.
В секи, който задълбае в твърденията на езотеричната история,

е изправен пред угрозата да преживее огромно разочарование пора
ди оскъдния брой на доказателствата в полза на нейните концепции.
Сякаш като правило, действията на тайните общества не оставят
почти никакви следи. Ако са били успешни, не ни предоставят ни
що, върху което да градим изводите си. Претендират да са предста
вители на древна и универсална философия, твърдят, че това е сис
тематизирана, изчерпателна философия, която обяснява Вселената
много по-адекватно от всяка друга философия, и че много, ако не и
повечето от великите мъже и жени в историята на човечеството, са
се ръководели именно от нея.
Всеки човек неизбежно би попитал: „Възможно ли е тези об
щества наистина да представляват тайна коалиция на най-големите
гении, или става въпрос само за фантазиите на шепа изолирани и
маргинални особи с леко замъглено съзнание?“
Това е вероятно най-подходящият момент, за да направим лека
отбивка от пътя и да разгледаме тези въпроси.
С критата ръка на тайните общества не се показва особено често,

а както видяхме в разказа за тъжното унижение на Джон Дий - кога
то го прави, се излага на редица опасности и рискува с появата си на
светло да изгуби всичките си сили.
През годините, последвали публикуването на „ Фама Фратер-
нитатис розенкройцерите ще излязат от сенките, за да се спуснат
сред грохота на оръдията и мускетите. Ще водят кървава и безна
деждна битка с йезуитите за духа на Европа.
В историите от конвенционален тип, възприели традиционния
скептицизъм относно манифестите на розенкройцерите и определя
щи ги като чиста фантазия, тези публикации бележат началото на
феномена, наречен Розенкройцери. Според апокрифната история оба
че тези манифести са белег за края на истинските Розенкройцери -
или най-малкото, за началото на края.
Публикуването на тези манифести в началото на ХУН в. бележи
и момета на създаването на друго тайно общество, което ще доми
нира световните дела чак до наши дни.
Свещената Римска империя, основана от Карл Велики през 800 г.,

се гради върху идеала за световен водач, който с благословията на
папата да държи християнството сплотено и да защитава вярата.
Към началото на XVII в. обаче този идеал като че ли е позагубил
блясъка си. В периода между 1530 г. и коронацията на Рудолф II
през 1576 г. няма нито един коронован император на Свещената
Римска империя, а голяма част от малките кралства в Германия са
станали протестантски, което автоматично срива концепцията за
обединена Европа
След смъртта на Рудолф - толерантния и с окултен уклон импе
ратор, когото доктор Дий не успява да впечатли, се разразява ожес
точен спор за неговия трон. Съставя се таен план, в който бива във
лечено и братството на розенкройцерите. Ако успеят да поставят на
трона на Бохемия Фридрих V - принц на Райнланд и брат розенк-
ройцер, то тогава Европа би могла да бъде спечелена изцяло за про
тестантството.
Розенкройцерите ухажват английския крал Джеймс I. Майкъл Ме-
йър, чиито алхимични илюстрации са сред най-ярките, публикувани
някога, му изпраща розенкройцерска поздравителна картичка. През
1617 г. Робърт Флъд посвещава съчинението си по езотерична кос-
мология на Джеймс, като го поздравява с епитет, запазен за Хермес
Трисмегист. През 1612 г. дъщерята на Джеймс - Елизабет, се омъж
ва за Фридрих. В чест на паметния сватбен ден в двора се изнася
специално представление на „Бурята със специално включена сце
на с маски. Без особено преувеличение можем да кажем, че духом
Джон Дий също е бил там.
Тайният план е следният: когато през 1619 г. Фридрих тръгне от
Хайделберг за Прага, за да бъде коронован, Джеймс трябва да нах
луе с армията си, за да защити своя романтично настроен зет тий
нейджър и неговата млада булка от атаката на католиците.
Но Джеймс I дори не си помръдва пръста, а силите на Фридрих
са разгромени по време на битката при Бялата планина. А след това
Фердинанд от великата католическа династия на Хабсбургите пре
дизвиква Тридесетгодишната война. Негови интелектуални спътни
ци са йезуитите. Целта на Хабсбургите е да възвърнат господството
на католиците над Европа.
По време на войната пет от всеки шест германски градове и села
са сринати със земята, а населението, доскоро наброявало 9 000 000,
е сведено до 4 000 000. Мечтата на розенкройцерите е удавена в

касапницата на фанатизма, мъченията и масовата сеч. Централна
Европа се превръща в пустиня.
Победата на църквата обаче се оказва пирова. Ако действително
си е въобразявала, че води война с тайните общества и черната ма
гия, то тогава вероятно е допуснала огромната грешка да повярва
на собствената си пропаганда.
Защото истинският враг си е все старият, но с нова премяна.
Авадесет и трета глава
Окултните корени
на науката
Исак Нютон • Тайната мисия на масоните •
Елиас Ашмол и Веригата на предаване на
познанието • Какво всъщност се случва
в алхимията
През 1543 г. Н иколай К оперник публикува своята книга „За вър

тенето на небесните тела Главната му теза гласи: Земята се върти
около Слънцето. През 1590 г. Галилео Галилей извършва опити, за
да докаже, че скоростта на падащите предмети е правопропорцио-
нална на тяхната плътност, а не на теглото им. През 1609 го. Йоха
нес Кеплер, изхождайки от звездните карти на Тихо Брахе, форму
лира трите закона за движението на планетите. През 70-те години на
XVIII в. Исак Нютон създава теорията, която свързва всички избро
ени открития. Тя описва поведението на механичната Вселена само
чрез три формули.
Няма нищо по-лесно от това, да поставим всички изброени съ
бития под общия знаменател на нетърпението на човечеството да
навлезе в света на модерността и да се прости с хилядолетните суе
верия. Но и посветените в тайнствата жреци на египетските храмо
ве, които са знаели, че Сириус е тризвездна система, още преди хи
лядолетия са били наясно, че Земята се върти около Слънцето. И не
само това. Налице са достатъчно доказателства, че героите на мо
дерната наука - онези, от които най-малко бихме очаквали, са били
добре запознати с познанията на древните.
Коперник признава, че е почерпил идеите си от текстове от древ

ността, а Кеплер, формулирайки теориите си, е с ясното съзнание,
че през него протича древната мъдрост. В предговора към петия
том на „Хармониите на света “ (1619 г.) той пише: „Да, аз открад
нах златните съдове на египтяните, за да издигна с тях олтар на моя
Бог...“ Йоханес Кеплер е дългогодишен приятел с Ричард Бишолд,
който работи в толкова тясно сътрудничество с Валентин Андре, че
някои специалисти го считат за съавтор на Андре в създаването на
розенкройцерските манифести.
Исак Нютон, роден в Уулторп, графство Линкълншир, така и не
успява да порасне повече от 152 см. Той е чудак, ексцентрик, сексу
ално объркан и самотен. По време на обучението си живее на квар
тира при някакъв аптекар, който се оказва адепт на алхимията. И
това определя житейския път на бъдещия учен. Точно както Корне-
лиус Агрипа преди него, Нютон се заема да открие законите, които
движат света.
Исак Нютон е убеден, че тайните на живота са закодирани под
нумерологична форма в самата тъкан на природата. Вярва, че клю
чът към дешифрирането на тези кодове се крие както в нумероло-
гичните, така и в лингвистичните шифри на древните книги на мъд
ростта, а също и във велики постройки като Голямата пирамида и
Храма на Соломон. Сякаш Бог е заложил изпитание за човечество
то и едва достигането на достатъчно количество интелект ще му
помогне да проумее съществуването на тези кодове. И съответно да
ги дешифрира. Според Нютон това време вече е настъпило.
По мнението на Нютон всеки елемент от Вселената е интели
гентен. Според древната концепция за света, която споделя и Ню
тон, между категориите „минерално“, „растително“ и „животинс
ко“ няма съществени разлики. Те съвсем естествено се препокри
ват, преплитат и при специални обстоятелства дори се сливат една с
друга. Съвременничката на Исак Нютон и почитателка на кабалата
лейди Конуей казва следното по този въпрос: „Съществуват транс
формации от един вид в друг, например от камък в земя, от земя в
трева, от трева в овце, от овце към човешка плът, от човешката плът
- към най-низшето ниво на човека, а оттам - към най-благородните
духове.“ Следователно от гледна точка на Нютон всичко в този свят
се стреми към интелигентност.
Неодушевената материя се стреми към растителен живот, кой
то пък се извисява към животинския чрез рудиментарната си чувст

вителност. По-висшите животни притежават инстинкти, които поч
ти заприличват на разума при човешките същества, а те пък на свой
ред очакват да еволюират в свръхинтелигентни създания.
Този универсален стремеж към интелигентността се извисява
към небето, точно както са предполагали и стоиците. Исак Лурия,
кабалист от XVI в., обобщава ситуацията по следния начин: „На
света няма нищо - дори сред немите неща като праха и камъните,
което да не притежава известна доза живот, духовна природа, конк-
G R A P H . P E T R I АР. F o .i.
За картата на сферите на Птолемей обикновено се твърди, че е била дискреди

тирана след откритията на Коперник и Галилей. Но всъщност тя е била и винаги
си остава точно изображение на духовното измерение на Космоса - измерение,
което за древните е било далеч по-реално от материалния космос
ретна планета и перфектно отражение в небесата.“ Лурия говори

също така и за интелигентността на семето, което реагира на инте
лигентното намерение на слънчевата светлина. Според схващания
та на древната езотерична традиция семето не съдържа цялата ин
формация, необходима за неговото израстване. Растежът е процес,
който е следствие от взаимодействието между интелигентността на
семето и интелигентността на големия космос, който го обгражда.
Благодарение на проучванията на Джон Мейнард Кейнс, свър
зан с окултните измерения в светогледа на Исак Нютон, ни е извес
тно, че древните философски школи са представлявали огромен ин
терес за великия учен. Нютон си е задавал въпроса дали зад матери
алната повърхност на нещата не е възможно да различим различни
типове интелект, а може би и отделни ръководни принципи с отдел
ни центрове на съзнанието.
Това въобще не означава, че той е разбирал тези принципи като
ангели, които седят, блажено накацали по облаците, или си ги е пред
ставял в някаква наивистично-антропологична форма. Но пък и ни
кога не ги е разглеждал като напълно безлични универсални, а още
по-малко като чисти абстракции. Наричал ги е „интелигентори“, за
да подчертае съзнателната им същност.
К акто вече видяхме , всички езотерици проявяват конкретен инте

рес към взаимодействието между животинското и растителното, от
една страна, и растителното и минералното, от друга. Според езоте-
ричната гледна точка точно там се крие ключът към разгадаването
на тайните на природата и тяхното управление. Растителният ком
понент е посредникът между мисълта и материята. В този смисъл
той може да бъде наречен портал между световете.
Ако държим да проумеем защо изобщо хората се интересуват
от това, ще бъде полезно да си спомним за теорията на Сътворени
ето, според която съзнанието предхожда материята и която разгле
дахме подробно в началните глави на тази книга. Ако човек вярва,
че светът е създаден от интелекта, от съзнанието, то той неминуемо
ще бъде принуден да обясни как нематериалното формира матери
алното. Традиционно, във всички световни култури на древността,
този проблем се обяснява като следствие от поредица еманации на
ума (Космическия разум), които първоначално са били твърде ефир
ни за какъвто и да е начин на сетивна перцепция - по-ефирни и от

светлината. И именно от тези ефирни, етерни еманации постепенно
е изтекла материята.
Следователно измерението на етера е лежало (и продължава да
лежи) между съзнанието (животинското измерение) и материята. От
тук и традиционната градация: животинско, растително, минерално.
Съзнанието не би могло и не може да създаде или да разпореди
материята директно - това става единствено чрез посредничеството
на растителното измерение. Така и минералното измерение на Кос
моса израства от това вегетативно измерение. Практикуващите окул-
тисти правят едно ключово заключение от това твърдение. Онова,
което Парацелс нарича ens vegetalis, е управляемо от ума, и тъй
като от това растително измерение израства и минералното,
то благодарение на този посредник става напълно възможно и кон
тролирането на материята чрез ума.
Името, което Исак Нютон дава на този невидим посредник, кой
то може да бъде използван за реорганизация на целия Космос, е sal
nitrum. В дневниците на своите експерименти той разказва как е про
веждал тестове, за да провери до каква степен този сал нитрум мо
же да бъде използван за вдъхване на живот на металите. Тези бележ
ки са доказателство за делото на един истински алхимик. Нютон
разглежда своя сал нитрум като циркулиращ от звездите до недрата
на Земята, за да я дари с живот - обикновено с растителен живот, но
в някои специални случаи и с живот за металите.
С нарастващо въодушевление той описва как металните съеди
нения оживяват в нитратни разтвори и как израстват като растения.
За него тази „вегетация на металите“ потвърждава хипотезата му,
че Вселената е жива, а в личните си бележки използва понятието сал
нитрум и за обяснение на ефектите от гравитацията.
К огато надзърнем в тайния живот на героите на човешката нау

ка, на хората, които изковават механистичния ни светоглед и правят
възможен огромния скок в технологиите, направил живота ни далеч
по-безопасен, лесен и приятен, често откриваме, че те са страстни
почитатели на езотеричната мисъл. И особено на алхимията.
Възможно е освен това да забележим и един по-дребен, но иден
тичен по смисъл парадокс - голяма част от най-прочутите окултис-
ти и пророци също са изключително практично настроени и често са

създатели на по-малки, ала не по-малко значими за живота ни изоб
ретения. Разглеждайки в цялост и двете групи, изключително труд
но е да забележим съществени разлики между учените и окултисти-
те, дори през вековете, непосредствено предхождащи модерността.
По-скоро съществува спектър, спрямо който всеки от тях е по мал
ко и от двете, но в различна степен.
Парацелс - може би най-почитаният от окултистите, революци
онизира медицината, като въвежда експерименталния метод. Той е
първият, успял да изолира цинка и да му даде име. Парацелс извър
шва знаменателни пробиви в подхода към медицината, въвеждайки
понятието за лична хигиена. Той е първият, който формулира прин
ципите, превърнали се впоследствие в основа за създаването на хо-
меопатичния метод на лечение.
Джордано Бруно е велик герой на науката, тъй като през 1600 г.
е изгорен на клада заради упоритото си отстояване на идеята, че
Слънчевата система е хелиоцентрична. Но както вече видяхме, това
негово убеждение се корени в безрезервната му вяра в древната мъд
рост на египтяните. Той вярва, че Земята се върти около Слънцето,
защото и посветените жреци на Египет са вярвали в това.
Робърт Флъд - окултен автор и защитник на розенкройцерите,
изобретява барометъра.
Ян Баптист ван Хелмонт - фламандски алхимик, се радва на по
читта на тайните общества, тъй като въвежда отново в западната
езотерична мисъл концепцията за прераждането, която лично той
нарича „въртенето на човешките души“. В процеса на алхимичните
си експерименти прави успешни опити по разделянето на газове и
създава самата дума „газ“, а докато работи върху целебната сила на
магнитите, измисля думата „електричество“.
Готфрид Вилхелм Лайбниц, великият немски математик, съпер
ничи на Исак Нютон в изобретението на висшата математика. В слу
чая с Лайбниц откритието му е плод на дългогодишното му прекло
нение пред нумерологичния мистицизъм на кабалата, което споде
ля със своя близък приятел и йезуитски изследовател на окултното
Атанасиус Кирхер. През 1687 г. Кирхер, алхимичен специалист по
характеристиките на вегетативното измерение, възкресява роза от
пепелта й пред очите на кралицата на Швеция. А що се отнася до
Лайбниц, той пък ни оставя най-изчерпателния и достоверен разказ
за алхимичните трансформации на неблагородните метали в злато.

Кралското научно дружество е великият интелектуален двига
тел на модерната наука и технологичните изобретения. Друг от съв
ременниците на Нютон - сър Робърт Мъри, публикува първото на
учно списание в света „Философски обмен“, но е и страстен почита
тел и изследовател на схващанията на розенкройцерите. Странният,
с монашеско излъчване Робърт Бойл, чийто закон на термодинами-
ката проправя пътя за създаването на двигателя с вътрешно горене,
е практикуващ алхимик. През младостта си пише, че е бил посветен
в някакъв „невидим колеж“. Сред практикуващите алхимици са съ
що така Робърт Хук - създателят на микроскопа, и Уилям Харви -
откривателят на кръво
обращението.
Рене Декарт, който
се счита за баща на ра
ционализма на XVII в.,
посвещава значителна
част от живота си на
опитите да открие сле
дите на розенкройце
рите и да проучи тях
ната философия. Той
преоткрива древната
езотерична идея за епи-
физната ж леза като
портал към съзнание
то, като вътрешно око,
а философският му
пробив е плод на ин
формация, дадена му
накуп по време на про
менено състояние на Фронтиспис на Джон Иблин за официалната
съзнанието. Най-про- истории на Кралското научно дружество, публику
чутият му афоризъм вана през 1667 г. Като негов основател е изобразен
„За да живея, трябва Франсис Бейкън. Той е приседнал под крилото на
да мисля “ може да се ангел по начин, напомнящ за заключителната фраза
разглежда като проек на първия розенкройцерски манифест „Фама
ция на учението на ро Фратернитатис“.
зенкройцерите, целящо да подпомогне еволюцията на независимо

то качество на интелекта.
Блез Паскал, един от най-великите математици на своето време
и бележит философ, е открит при смъртта си със зашито в мантията
листче, на което пишело: „Годината на Божията милост 1654, поне
делник, 23 ноември, денят на свети Климент, папа и мъченик. От
около десет и половина вечерта до около дванадесет и половина през
нощта - ОГЪН“. Оказва се, че Паскал е постигнал просветлението,
което монасите от Атонската планина толкова дълго търсят.
През 1726 г. в романа си „ Пътешествията на Гъливер “Джона-
тан Суифт предсказва съществуването и орбиталните периоди на
двете луни на Марс, които са открити едва през 1877 г. от астроно
ми, използващи телескопи. Един от тях, не пропускайки да забеле
жи точността на предсказанието на Суифт, кръщава двете луни съ
ответно Фобос и Деймос (Страх и Ужас) - толкова впечатлен бил
ученият от безспорните свръхестествени способности на Суифт.
Емануел Сведенборг - великият шведски прорицател на XVIII в.,
пише детайлизиран разказ за пътешествията си в света на духовете.
Информацията за разговорите с безтелесните същества, които сре
ща, вдъхновява езотеричното масонство от края на XVIII и XIX в.
Но паралелно с това той открива мозъчната кора и жлезите с вът
решна секреция, освен това създава най-големия и до днес сух док
на света.
Както вече видяхме, Чарлз Дарвин е присъствал на спиритичес-
ки сеанси. Много е възможно да е имал щастието да се запознае с
езотеричната доктрина за еволюцията от риби през земноводни, през
сухоземни животни, та чак до човешката форма благодарение на
близките си връзки с Макс Мюлер - един от първите преводачи на
свещените санскритски текстове.
Никола Тесла, наскоро описан от един историк на науката като
„най-великия пророк ексцентрик“, е роден в семейство на сърби, жи
веещо в Хърватия, но накрая се превръща в натурализиран америка
нец. Там той патентова около 700 изобретения, в това число флуо
ресцентната лампа и намотката на Тесла, която генерира променлив
ток. Подобно на най-големите пробиви на Нютон, и това изобрете
ние на Тесла възниква като последица от убедеността му в същест
вуването на етерно измерение между равнините на мисловното и
физичното.
В края на XIX и началото на XX в. редица водещи представите

ли на научната мисъл са убедени, че научният метод трябва да бъде
приложен и към окултните феномени. Те смятат, че в крайна сметка
измерването и предсказването на окултните феномени не може да
не стане възможно, като имат предвид етерните потоци, които са
само една идея по-неуловимч от електромагнетизма, звуковите вълни
или рентгеновите лъчи.
Томас Едисон - създател на фонографа и следователно кръст
ник на цялата звукозаписна индустрия, както и Александър Греъм
Бел, изобретател на телефона - и двамата масони и почитатели на
теософията, са напълно убедени, че парапсихичните феномени са
достойни да бъдат обекти на научните изследвания. А конкретно
Едисон се опитва да създаде радио, с което да хване честотите на
духовния свят. Великите научни открития и на двамата са плод на
именно този техен неугасващ интерес към свръхестественото. Да
же и телевизията е изобретена в опит за улавяне на парапсихичните
въздействия върху газовите флуктуации пред катодна лъчева тръба.
В ТЪРСЕНЕ НА НАСОКИ как най-ясно да проумеем тази странна кар

тина на окултното и научното, крачещи ръка за ръка, ще се наложи
да се върнем към великия гений, който стои в основата на научната
революция - Франсис Бейкън.
Както вече разбрахме, Франсис Бейкън стига до заключението,
че ако наблюдаваме обектите на сетивните възприятия колкото е
възможно по-обективно, изнесени извън контекста на предварител
но наложените представи и нормативни понятия, започват да се очер
тават нови модели отвъд онези, очертани от жреци и други духовни
водачи. И тези нови модели могат да се използват за предсказване и
манипулиране на събитията.
Историците на философията на науката разглеждат това откри
тие като великото начало, като момента, когато индуктивното мис
лене се превръща в неизменна част от подхода на човечеството към
света. Именно този момент се превръща в извора, от който изблик
ва и научната революция, и цялостната индустриална и технологич
на трансформация на света.
Но ако се вгледаме по-дълбоко в обясненията на Бейкън за про
цеса на научното откритие, анализът му започва да изглежда не чак
толкова праволинеен и поне в началото, е твърде мистериозен. „При

родата е лабиринт - казва той, - в който самата бързина, с която се
движиш, ще те накара да изгубиш пътя.“ Бейкън разглежда учения
като човек, който играе шах с природата. За да получи отговори,
той трябва първо да постави природата в шах. За да получиш отго
вори от нея, първо трябва да й скроиш номер, тъй като и тя самата
обича да прави номера. Като че ли главната й задача е да ни мами.
Съвременните историци на науката се опитват да представят
Франсис Бейкън като праволинеен, заклет материалист, но този те
хен подход не може да бъде оприличен на нищо друго, освен на по-
желателно мислене. Макар да е вярвал, че ако човек разглежда дан
ните от сетивата така, сякаш те са напълно лишени от смисъл, би
могъл да получи интересни резултати, той не е вярвал точно в този
подход. Знаем например, че е вярвал в нещо, което самият той е
наричал „астролоджика сана“, което ще рече приемане на магичес
ки небесни въздействия върху духа по начина, препоръчан от рене
сансовия маг Пико делла Мирандола.
Бейкън е вярвал и в същия онзи етерен посредник между духа и
материята, в който е вярвал Нютон, както и че въпросният посред
ник съществува и в хората, които обаче са „затворени в по-плътно
тяло, подобно на сняг“, което той нарича „етерно тяло“.
Франсис Бейкън казва: „Както в човешкото царство на познани
ето, така и в Божието Царство на небесата, никой човек не може да
влезе в тях, ако първо не стане малко дете.“ Излиза, че за да постиг
не висшето познание, човек първо трябва да навлезе в различно, де
тинско състояние на съзнанието. Парацелс споделя подобно схва
щане. В описанието на процеса на експериментиране той също из
ползва библейски синтаксис: „Само онзи, който желае с цялото си
сърце, ще открие, и само на онзи, който тропа ожесточено, ще му
бъде отворена вратата.“
Тук повече от ясно се намеква, че висшето познание за света
идва само при променени състояния на съзнанието. Работещият в
същите научни кръгове като Бейкън и Нютон, Ян Баптист ван Хел-
монт пише: „Вътре в нас има една книга, написана от ръката на Бо
га, от която можем да прочетем за много неща.“ Майкъл Мейър,
който пише за розенкройцерите като човек с информация от първа
ръка и който издава някои от най-красивите алхимични текстове,
твърди: „Да пиеш от вътрешния живот на дълги глътки, е все едно
Параклисът „Рослин“, близо до Единбург. XVIII в. целенасочено потулва шотландс

ките корени на масонството, тъй като те се свързват с династията на
Стюартите, чиито претенции към британския трон подкрепят. Параклисът
„Рослин“, построен през XV в. от Уилям Синклер, първи граф на Кейтнес, съдържа
точни копия на двете колони от Храма на Соломон - Иаким и 6оаз, и в известен
смисъл е предвестник на всички масонски ложи по света. Гравюрата върху
долната част на прозореца в югозападния край на параклиса очевидно разказва за
Първата степен на посвещаване в масонството. Шотландските масонски ложи
съществуват най-малко 100 години преди първата регистрирана в Англия.
да провиждаш висшия живот. Онзи, който открие вътрешността, от

крива какво има в Космоса.“ Във всички тези сентенции се съдържа
недвусмисленият намек, че ключът към научните открития се крие
някъде вътре.
Вече разбрахме, че през цялата история на човечеството опре
делени хора целенасочено са тренирали променено състояние на съз
нанието. Възможно ли е тогава Бейкън и неговите последователи да
искат да ни кажат, че ученият трябва по някакъв начин да се настрои
към вътрешното, вегетативното измерение? Че ако човек някак си

съумее да се вмъкне в измерението на преплитащите се форми, има
големи шансове да зърне тайните на природата?
Разбрахме, че големите научни колоси, създателите на модер
ната епоха, обикновено са се прехласвали по идеите на древното
познание и промененото състояние на съзнанието. Възможно ли е
тогава да перифразираме познатата фраза за гения, който бил на
една крачка от лудостта, като кажем, че геният е на една крачка от
промененото състояние на съзнанието, постигнато чрез езоте-
рично обучение?
Ако ГЕРОИТЕ ОТ ЕПОХАТА НА РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ - Джон Дий И Пара-

целс - са странни и необуздани, то маговете от следващата епоха се
подвизават в премяната на почтени бизнесмени.
Масоните открай време са се представяли пред света с открито
лице. Само англосаксонските ложи проявяват известна свенливост
относно езотеричния си произход. Схващането, че само масони от
достатъчно високи нива на посвещаване могат да бъдат обучавани
на тайната доктрина и историята на света, за която разказваме в та
зи книга, вероятно звучи неправдоподобно дори за голяма част от
самите масони.
Според тяхната традиция ключови за произхода на масоните са
изграждането на Храма на Соломон от майстор Хирам Абиф, погро
мът на тамплиерите и определени тайни занаятчийски гилдии като
„Съратници в дълга“, „Децата на отец Субис“ и „Децата на отец Жак“.
Едно често пренебрегвано влияние върху сформирането на тай
ните общества и особено на масоните са т.нар. „събратства“. Съз
дадени през XV в., те първоначално представляват братства към оп
ределени манастири. Братята се стремят към духовен живот, като
същевременно работят и в общността - организират благотвори
телни акции, правят поръчки за произведения на изкуството и водят
шествията по време на светите дни. Целта на потайността им е бла
готворителните им дела да останат анонимни, но както обикновено
става там, където има тайни, скоро плъзват слуховете за дълги ро
би, тайнствени ритуали и посвещавания. Във Франция от XV в. тези
събратства, които систематично попиват идеите на Йоахим и ката
рите, постепенно са принудени да преминат в пълна нелегалност.
________________АПОКРИФНАТА ИСТОРИЯ НА СВЕТА 411
Официалните историци
на модерното „спекулативно“
масонство отправят начало
то му към XVII век. Те твър
дят, че първият документиран
случай на посвещаване в ма-
сонството датира от 1646 г. -
посветеният е прочутият ан
тиквар и колекционер, един
от съоснователите на Кралс
кото научно дружество, Ели-
ас Ашмол. Дали това е така
или не, не знаем, сигурно е
едно - че той е не само сред
първите английски масони,
но и сред най-влиятелните
личности на своето време.
Елиас Ашмол е роден
през 1617 г. в семейството на
седлар. Учи за адвокат, става
войник и държавен чиновник.
Илюстрация към „Театрум Кемикум
Неуморим събирач на любо Британикум“ - антология от колекцията
питни предмети, той органи на Елиас Ашмол.
зира колекция, която се прев
ръща в основа за създаването на първия обществен музей в Англия
- музея „Ашмолиън“ в Оксфорд. Но любопитството му не се огра
ничава до предметите, то обхваща и сферите на интелектуалното.
През 1651 г. Ашмол се запознава с Уилям Бекхауз, собственик
на имението „Суолоуфийлд“. Огромната къща се оказва с невероят
но дълги галерии - истинска съкровищница на „Изобретенията и
рядкостите“, в това число и на редица алхимични ръкописи. Бекхауз
се оказва събрат по интереси на по-младия Ашмол, а след време
(както разбираме от дневниците на Ашмол) дори му предлага да го
осинови и да го направи свой наследник и приемник на познанието.
Обещава, че преди да почине, ще посвети Елиас в най-великата тай
на на алхимията, истината за същността на философския камък, та
ка че младият мъж да може да предаде напред една тайна традиция,
.която датира още от Хермес Трисмегист.
През следващите две години Бекхауз обучава жадния за знания

Ашмол, но напредъкът им е бавен и твърде колеблив. През май
1653 г. по-младият мъж записва в дневника си: „Моят баща Бекха
уз, тежко болен и в неизвестност дали ще живее, или ще умре, около
единадесет часа ми каза за истинската същност на философския ка
мък, която ми предаде в наследство.“
Разказът на Ашмол за предаването на тайното познание е нео
бичайно ясен и недвусмислен. Но освен него съществуват и други
доказателства за окултна дейност сред интелектуалния елит, макар
и предимно намеци и слухове. Вторият Велик магистър на лондон
ската ложа е Джон Теофил Дезагюйе - последовател на Исак Ню-
тон, който също прекарва много години от живота си в проучване
на алхимичните ръкописи. Символизмът на масонството през този
период е пропит с алхимични мотиви - от централното понятие за
делото до вездесъщия крайъгълен и философски камък - АШЛАР,
та чак до компасите и ъгломера.
НАЙ-СЕТНЕ НАСТЪПИ м о м е н т ъ т да зададем въпроса: Какво е всъщ

ност алхимията?
Алхимията е изключително стара. Древноегипетските текстове
говорят за техниките за дестилация и металургия като за мистични
процеси. Старогръцките легенди и митове, например прочутото пъ
тешествие на аргонавтите в търсене на Златното руно, могат да бъ
дат разгледани и като притежаващи алхимично ниво на значение. В
същата алхимична рамка поставят и своите тълкувания на Библия
та Робърт Флъд, Якоб Бьоме и други.
Един бърз преглед на алхимичните текстове - и на древните, и
на модерните - показва, че алхимията, подобно на кабалата, има
изключително широки граници. Дори и да съществува едно велико,
мистериозно дело, към него се подхожда чрез удивително разнооб
разие от кодове и символи. В някои случаи делото включва сяра,
живак и сол, в други - рози, звезди, философския камък, саламанд-
ри, крастави жаби, врани, мрежи, брачно ложе, както и астрологи-
чески символи като рибата и лъва.
Алхимията се характеризира и с интересни географски вариа
ции. Например китайската алхимия не се интересува толкова от тър
сенето на злато, колкото от еликсира на живота, стремежа към дъл-
Картина, изобразяваща английския крал Чарлз I, очакващ екзекуцията си през

1649 г. Това събитие е предсказано с удивителна точност от Мишел дьо
Нострадамус през 1555 г. Както изтъква Аейвид Оувасън - най-начетеният от
всички изследователи на Нострадамус, строфата „Onera Par Lors, Le ROY“ е
кабалистичен шифър за „крал Чарлз“, откъдето следва, че привидно безсмислена
та фраза „Ше стане така, че кралят“ всъщност съдържа предсказание за името
на човека, който, както част от четиристишието изяснява, ще бъде „държан в
крепост до Темза“ и ще бъде „видян по риза“. Единственото изискване на Чарлз е
да му позволят да облече две ризи, когато се появи на платформата за екзекуция,
за да не би, когато потрепери от студ, хората да си помислят, че е от страх.
голетие и дори към безсмъртие. Алхимията е също така и обект на

множество исторически промени. През III в. алхимикът Зозимос пи
ше, че „символът на химичното изкуство - златото, идва от Сътво
рението за онези, които спасяват и пречистват божествената душа,
приклещена в оковите на елементите“. В ранните арабски текстове
делото включва работа със същите тези Четири елемента, но в ев
ропейската алхимия, чиито основи се поставят през средните веко
ве, то процъфтява през XVII в., когато на повърхността излиза още
един, мистериозен пети елемент - квинтесенцията.
Ако се впуснем в търсене на обединяващи принципи, още от пръв
поглед се забелязва, че за всеки вид операция съществуват точно

определено време за извършване и брой на повторенията - напри
мер за дестилацията, за прилагането на постепенното затопляне и
т.н. Налице са обаче безспорни паралели с медитативните практики,
което автоматично подсказва, че тези алхимични термини са най-
вероятно описания по-скоро на субективни състояния на съзнание
то, отколкото на химични операции, които трябва да се изпълняват
в лаборатория.
Изхождайки от същия логически порядък, забелязваме нееднок
ратни намеци (особено в текстовете на розенкройцерите), че глав
ният ефект от тези операции е предназначен да се случи по време на
сън или на границата между будното състояние и съня.
Възможно ли е да става въпрос за пророчески сънища или виде
ния?
Или всичко това се отнася за пренасянето на елементи от съзна
нието по време на сън в съзнанието по време на будно състояние?
Налице са и множество алюзии за съществуването на сексуален
елемент - от периодично повтарящата се образност на химичния
брак до многозначителните подмятания на Парацелс във връзка с
азота. В коментара си към „Песента на Соломон“ „Кодекс Верита-
тис “съветва: „Поставете червения мъж с неговата бяла жена в чер
вена камера, стоплена до постоянна температура.“ А тантрическите
текстове надали случайно поставят равенство между алхимичния
живак и спермата.
А една философска школа интерпретира алхимичните текстове
като наръчници, предлагащи техники за издигане на змията кунда-
лини от основата на гръбнака през чакрите чак до третото око, за да
го освети.
Друга школа пък, вдъхновена от Карл Юнг, гледа на алхимията
като на своеобразен предшественик на психологията. Самият Юнг
изказва подобна теза в монографията си за живота на алхимика Дже-
рард Дорн - не че Дорн не се поддава много лесно на подобна ин
терпретация, тъй като конкретно той е психологически тип алхи
мик. „Първо превърнете земята на своето тяло във вода - казва той.
- Това означава, че вашето сърце, което е твърдо като камък, мате
риално и лениво, трябва да стане ковко и бдително.“ При Дорн се
регистрират както практиката за работа върху индивидуалните чо
вешки качества, която забелязахме при Рамон Дул, така и комбина
цията между езотеричното обучение и моралното развитие, които

са характерни и за ранния будизъм, и за кабалата.
Алхимично-сексуалните практики наистина съществуват - ще
ги разгледаме по-подробно в двадесет и пета глава. Не отричам, че
биха могли да съществуват и алхимични текстове, посветени на из
дигането на кундалини. Ала не това е централната тема в епохата на
алхимията, която достига своя апогей по времето на розенкройце-
рите и масоните. Изцяло психологическата алхимия на Юнг е по
свой начин интересна, но тя е напълно безинтересна от езотерична
гледна точка, защото не взема под внимание пътешествията в света
на духовете и общуването с безтелесните същества.
Ключът към разгадаване смисъла на алхимията безсъмнено се
крие в удивителния феномен, на който сме посветили тази глава.
Бейкън, Нютон и останали адепти от братствата на розенкройце-
рите и масоните са се интересували и от директните лични прежи
вявания, и от научния експеримент. Като идеалисти, те не могат
да пренебрегнат връзките между материята и съзнанието, а като
истински езотерици разглеждат тези неуловими връзки по линията
на онова, което Парацелс нарича „енс вегеталис“ или растително
то измерение.
Възможно ли е да са били провокирани от факта, че растително
то измерение изглежда неподатливо на измерване, та дори и на ре
гистриране от какъвто и да било научен инструментариум? Може
би. Но от друга страна, онова, което е поддържало научния им ен
тусиазъм, което ги е карало да не губят кураж и да продължават да
опитват, е убеждението, че това растително измерение е било пре
живявано във всички времена и по всички краища на света и че съ
ществува древна традиция за работа с него, чиито поддръжници и
последователи са по-голямата част от великите личности в човеш
ката история.
Роджър Бейкън, Франсис Бейкън, Исак Нютон и редица други
създават научния метод на експеримента. Полагат огромни усилия
да открият универсалните закони, които да им помогнат да възпри
емат света колкото е възможно по-обективно. А сега започват да
прилагат същата тази методология, за да обследват живота колкото
е възможно по-субективно. В резултат се ражда науката на духовно
то преживяване - алхимията. Златото, което получават в края на
своите експерименти, е духовно злато - еволюирала форма на съз
нание, която подсказва, че онзи така лелеян от някои метал, който

носи светско благополучие, вече не представлява абсолютно ника
къв интерес за тях.
През златната епоха на алхимията сярата символизира животин
ското измерение, живакът - растителното, а солта - материалното.
Центровете на тези измерения са разположени в различни части на
тялото - центърът на животинското е в низините на сексуалните ор
гани, на растителното - в слънчевия сплит, а на солта - в главата.
Езотеричната философия разглежда волята и сексуалността като дъл
боко преплетени. Това е регионът на действие на сярата. Живакът -
растителната част, е сферата на чувствата. А солта е периметърът
на мисълта.
Във всички алхимични текстове медиатор между сярата и солта
е живакът.
На първия етап от процеса се препоръчва работа върху расти
телното измерение - за постигане на първата фаза от мистичното
преживяване, влизането в матрицата, морето от светлина, което по
същество е светът между световете.
Вторият етап е онзи, който често се нарича химичният брак -
тогава мекият женски живак прави любов с твърдата, неповратлива,
червена сяра. Чрез многократна и дълговременна медитативна ви
зуализация на образи, пораждащи топли чувства на обич - за пос
тигане на реални материални промени в човешката физиология
са необходими двадесет и един дена редовни упражнения, канди
датът успява да отключи у себе си онзи процес на промени, който
размива твърдоглавата воля.
Ако успеем да превърнем нашите егоистични сексуални жела
ния в истински духовни желания, настъпва моментът, когато птица
та Феникс възкръсва от пепелта. Ако трансформираните енергии ус
пеят да обгърнат сърцето ни, то се превръща в център на силата.
Всеки, имал възможността да срещне истински свят човек, не може
да не е почувствал огромната мощ, която се излъчва от трансфор
мираното сърце.
Любовта е сред любимите теми на алхимиците от златната епо
ха. Те са наясно, че сърцето е също перцептивен орган. Когато съ
зерцаваме някого с любов, виждаме неща, които остават невидими
за околните. А посветеният, претърпял алхимична трансформация,
е взел съзнателното, волево решение да гледа на света точно по то-
„ Алхимикът“ от Уилям Хогарт.
зи начин. Адептът наблюдава движението на света по начин, напъл

но недостъпен за нас, останалите.
И така, ако бъдем упорити в собствените си алхимични духовни
упражнения, ако успеем да пречистим фрагментарната материална
бариера между себе си и духовния свят, както ни съветва френският
мистик свети Мартин, то тогава ще постигнем забележително по
добрение на своите умения за възприятие. И постепенно ще започ
нем да виждаме по-ясно и в сънищата си, защото в тях ще проникне
светлината на духовния свят. Обичайният хаос, на който сме свик
нали, ще изчезне и всичко ще стане далеч по-смислено. Събуденото
съзнание на духа ще бъде активизирано и в ежедневието ни - първо
начално под формата на предчувствия и интуитивни прозрения. И
под повърхността на същото това ежедневие ще започнем да забе
лязваме потока и действието на по-дълбоките, същинските закони,
които движат света.
В типично християнската алхимия на Рамон Лул и свети Мар
тин например Слънцето дух, което трансформира човешкото тяло в
блестящ сноп светлина, се идентифицира с историческия персонаж
Исус Христос. И други течения и философии, макар и да не правят
подобни исторически идентификации, описват същия процес. Ин
дийският мъдрец Рамалинга Свамигал пише: „О, Боже! Ти ми пока

за вечната любов, като ме дари със златно тяло! Сливайки се е мое
то сърце, ти алхимизира тялото ми!“
Всички тези феномени, характеризиращи различни култури и тра
диции, подсказват, че отново започва отварянето на третото око.
Не би имало нищо по-лесно от това, да изтълкуваме всички тези
примери и явления като поредния неясен мистицизъм. Но разказите
на учени от ранга на Питагор и Нютон навеждат на заключението,
че именно благодарение на тези особени видове променени състоя
ния на съзнанието те са успели да достигнат до редица истини за
света, да проумеят неговите механизми и да разберат модели, кои
то са вероятно твърде сложни или твърде необятни, за да бъдат об
хванати от обикновения, ограничен човешки ум, е неговото трезво-
мислещо състояние на съзнанието. Алхимията дарява онези, кои
то я практикуват, със свръхестествен интелект.
Един от най-често използваните термини в алхимията е VITRIOL
- витриол. Това е акроним за Visita Interiora Terrae Rectificando
Invenies Occultum Lapidem - „Посети вътрешността на Земята, за да
откриеш тайния камък.“
Когато алхимичните текстове препоръчват посещение във вът
решността на Земята, имат предвид метафорична подкана за потъ
ване в собственото ни тяло. Следователно обектът на алхимията е
окултната физиология. Трупайки практическо познание за своята соб
ствена физиология, алхимикът успява да придобие известен конт
рол над нея. За великите алхимици, например Сен Жермен, се гово
ри, че са били в състояние да живеят толкова, колкото си пожелаят.
Но на едно по-земно, практично ниво, алхимиците са били в със
тояние да допринесат много за напредъка на науката. Вече се запоз
нахме с алхимици с огромен принос за развитието на модерната ме
дицина. В променени състояния на съзнанието мъже като Парацелс и
Ван Хелмонт са успявали да решат сложни математически задачи и
да измислят методи за лечение, далеч надскачащи пределите на тра
диционните медицински познания на тяхното време. Влизайки вътре
в себе си, тези посветени са виждали външния свят с бистрота, която
може да бъде постигната единствено чрез свръхестествени средства.
Ако трябва да се изразим като кабалистите, човекът е синтез от всич
ки Свети имена. Следователно всеки от нас съдържа в себе си цялото
познание на света - стига да знаем как да го разчетем.
В ,$ога сутрите на Пантанджали “ се споменава за пътешес

твие в небесата и свиване до размерите на най-дребната частица ка
то едно от уменията, с които биват възнаградени онези, които уп
ражняват тайните техники. Индийските адепти и до днес говорят, че
са в състояние да пътуват до далечния край на Космоса, както и че
могат да постигнат степен на концентрация, чрез която да започнат
да виждат директно на атомно ниво. Това са все велики сидхи или
„превъзходства“. И наистина, единствено превъзходството над ос
таналите би обяснило защо великите жреци от Античността успя
ват да забележат третата звезда от системата Сириус, да разберат за
еволюцията на видовете и да схванат формата и функциите на епи-
физната жлеза.
Възможно ли Е ДНЕС да повярваме в ефективността на подобни

променени състояния на съзнанието? Не е ли по-вероятно да ги въз
приемем като вредни за нашия интелект, лишаващи ни от здрав ра
зум и лесно податливи на заблуди?
Предлагам ви един контрааргумент на здравомислещата гледна
точка. Към него ми насочи вниманието Греъм Хенкок, докато рабо
теше върху своята революционна книга за шаманизма, наречена
„ Свръхестественото
Всяка човешка клетка носи в себе си навита двойна спирала с
широчина само някакви си десет молекули, но с дължина близо два
метра, която съдържа цялата генетична информация, необходима за
създаването на този човек. Всяка жива клетка на планетата прите
жава някакъв вариант на същата спирала, но онези, които са в чове
ка, са най-комплексните носители на закодирано послание, състоя
що се от около три милиарда единици. Всяка от тези единици съдър
жа унаследени инструкции, които помагат на клетките да се органи
зират в модели, създаващи всеки отделен и уникален индивид.
Учените забелязват, че милиардите единици очевидно се нами
рат в извънредно сложни взаимовръзки, че тяхната дълбинна струк
тура може да се сравни единствено с тази на човешкия език. Ста
тистическият анализ бързо потвърждава това тяхно предчувствие.
Но на сцената трябва да излезе брилянтният биолог от Кеймбридж
Франсис Крик, за да разбие кода и да открие двойната спираловид
на структура, която печели на него и на колегата му Джеймс Уот-
сън Нобеловата награда и полага основите на съвременната гене

тика.
Ще кажете - каква връзка има всичко това с тайната история?
Доколкото ми е известно, Крик не е имал нищо общо с никое от
тайните общества, но интересното е, че той е получил своето голя
мо вдъхновение и е успял да разшифрова структурата на ДНК, до-
като е бил в променено състояние на съзнанието, породено от прие
мането на ЛСД. А както вече видяхме, още от времето на мистични
те школи халюциногенните средства са част от техниките за пости
гане на променени състояния на съзнанието и достигане до по-вис-
шите нива.
Далеч по-интригуващ обаче е фактът, че през втората половина
на живота си Франсис Крик публикува книгата „ Самият живот -
произход и същност В нея той изказва твърдението, че тази из
вънредно сложна структура на ДНК не може да е дошла по случай
ност. Както и един негов предшественик, също преподавател в Кейм
бридж - Исак Нютон, и той е убеден, че Космосът е закодирал в
генетичната ни постройка послания за нашия - и за своя собствен -
произход, очаквайки момента, когато интелектът ни ще еволюира
достатъчно, за да ги разчете.
К аква е поуката от всичко това ? - както пита непрекъснато Хер-

цогинята от ,,Ллиса в страната на чудесата
Отвъд границите на колективното се простират селенията на де
моничното. Но те са освен това и селения на изобретателността, на
еволюцията и на всичко онова, което засяга нашата дълбоко стаена
и неутолима жажда по безкрайността. Историята доказва, че хо
рата, работили на самите граници на човешкия интелект, са дос
тигнали до това място в променени състояния на съзнанието.
Авадесет и четвърта глава
Епохата на масоните
Кристофър Рен • Джон ИВлин и Азбуката на
желанието • Триумфът на материализма •
Джордж Вашингтон и тайният план
за Новата Атлантида
М акар че алхимията стои в сърцевината на езотеричните прак

тики и на розенкройцерите, и на масоните, външният облик на двете
общества е твърде различен.
При основаването на братството си розенкройцерите са само
осем, а тяхната „Къща на Светия дух“ се възприема от мнозина ка
то съществуваща в друго измерение. По-късните поколения Розенк
ройцери са още по-потайни и предпочитат да поддържат мълвата,
че броят им е дори още по-малък.
За разлика от розенкройцерите, братството на масоните се разп
ростира относително бързо по света, приемайки в редиците си хи
ляди, дори стотици хиляди. Днес, макар да не прибягват до средст
вата на бляскавата реклама, масоните имат своя ложа почти във всеки
голям град. Всички са наясно къде се намира тя, но никой няма пред
става какво точно става вътре. След поуките от трагично провали
лия се опит на розенкройцерите да повлияят хода на политическата
история, завършил с битката при Бялата планина, масоните предпо
читат да действат зад кулисите. Вместо да се стремят да налагат
реформи отгоре, те се връщат към първоначалните цели на тайните
общества и влияят на политиката отдолу.
В случая с масоните едно от главните проявления на целта е
създаването на подходящи социални условия, които да доведат хо-
а.м . и**»*. »• ж . в«*л,с ЛЖ>5Г,^ Г * -. - *• *• * " * « < АШиПо*» Ом ОгШ. 1. Л. М»г> А».».«
9. Ш. !«. . . 1» .а . МкЬм1.<М»|ЛйЬ*. 1>.*. НМ^Иту*}. 1«. Л.А»1М 1П,\УМ11-.— '
К. Н». я«ккН|( Ом« и 17. МшГ\*-Пг*. 1«. СМ* СЬш*К К#«*.*-*«*. и . ж. Мокои. Со1« ЛЬЬау. 99. * . М|Мк4. П/г*1 а,
. И». Лдфна»,'*.*« Л- Магу 8ои1*о*. » . * . М«Жп, и4«*я. 1«. Л. ЛиЛтг Ьу Ом \Virdrobt **. Л. ВгМе, Р|м*-*>»*.
Т)м »с*)р и н р гмй < Ьу Л. ГмГ« 1а Ом искумяшс!.
Катедралата „Сейнт Пол“ („Свети Павел“), Лондон. Прочутият автор на

дневници Лжон Ивлин помага на своя брат масон Кристофър Рен не само с
плановете за тази катедрала, но и за реконструкцията на Лондон след големия
пожар от 1666 г. Ивлин и Рен предлагат на Чарлз II нов план за улиците на
Лондон, който премахва тесните сокаци и създава широки, под прав ъгъл улици -
точно отражение на кабалистичното Лърво на живота. Според този план
катедралата „Сейнт Пол“ е разположена в сефирата Тиферет - „сърцето“ на
Аървото, което християнизираната кабала свързва с Исус Христос.
рата до онзи етап от тяхното развитие, който ще ги направи готови

за посвещаване. Те работят за създаването на проспериращо и толе
рантно общество с такава степен на социални и икономически сво
боди, която да предостави на хората възможността да вникнат по-
добре във външния си и вътрешния си космос. Еволюцията на сво
бодната воля ще донесе много от големите промени, предсказани
от Франсис Бейкън в неговата „ Нова Атлантида “- неговата визия
за перфектната розенкройцерска държава.
Подпомогнати от Франсис Бейкън, хората не само са се сдоби
ли с усет за външния и вътрешния космос, но и са започнали да ги
различават. Благодарение на него се създава едно ново разбиране
Картините на Блейк
понякога представят голи
тела във формата на някоя
от буквите на еврейската
азбука. Уилям Блейк е бил
масон, както и Ажон Ивлин
и Кристофър Рен. Те са
членове на Кралското научно
дружество заради множест
вото си добри дела в полза
на обществото, но и трима
та са знаели как да държат
устата си затворена за
своите тайни. Джон Ивлин
не вписва в своите дневници
(които възнамерява да пуб
ликува) факта, че е имал
„серафическа“ или кабалис-
тична приятелка, 30 години
по-млада от него, която
обучава на техники за медитация. Също той посвещава Маргарет Благ в
кабалистичните упражнения на Абрахам Абулафия, базиращи се на визуализирани
манипулации на еврейската азбука. Особеното на тези упражнения е, че включват
визуализация на голи тела, еротично разкривени във формата на буквите на
иврит. Маргарет започва да изпада в екстаз. В известен смисъл Ивлин може да
се нарече предвестник на художника от XX в. Остин Осман Спеър, чиято „Азбука
на желанието“ се базира на съответствията между вътрешните движения на
сексуалните импулси и тяхната външна форма, проявяваща се в еротични,
магически заредени знаци и фетиши.
за материалния свят и за начина, по който той сработва - разбира

не, което дотогава просто не е било възможно. И само няколко
десетилетия по-късно това разбиране обхваща света в метална прег
ръдка - железопътните линии и средствата за масово производст
во започват бързо да трансформират пейзажа. Най-важното пре
димство на науката скоро става ясно - тя просто сработва. Дава
сигурни, доказани резултати и осезаеми, променящи живота бла
га. Контрастът с религията се натрапва от само себе си. Църквата
вече не може да бъде старият, сигурен източник на духовно прежи
вяване. Шотландският философ Дейвид Хюм пита саркастично за-
що чудесата винаги се случват в далечни времена и на отдалечени

места.
В резултат на всички тези промени физическите обекти стават
мяра за реалното. Вътрешният свят започва да изглежда като отра
жение, сянка на външния. В централния дебат на философията - меж
ду идеализма и материализма - идеализмът има водеща роля още
от началото на началата. Както вече изтъкнахме, това не се дължи
на факта, че мнозинството от хората просто са претеглили аргумен
тите в полза или срещу някоя от двете страни, и накрая са отсъдили
в полза на идеализма, а на начина, по който всички те са гледали на
света - с идеалистична форма на съзнание.
Ала ето че вече започва решителното накланяне на везните в
полза на материализма.
Доктор Джонсън - авторът на първия английски речник, е рев
ностен християнин, редовно ходещ на църква, който приема за не
що нормално съществуването на духове и веднъж дори успява да
чуе виковете на майка си от разстояние 150 км. Едновременно с то
ва той е и един от апостолите на здравомислещата гледна точка,
ръководеща днешния ни свят. По време на една разходка из улиците
на Лондон доктор Джонсън бил предизвикан да опровергае идеализ
ма на философа епископ Бъркли. Той сритал един камък край пътя и
отсякъл: „Ето така я опровергавам!“
Новият начин за възприемане на нещата се оказва пагубен за
религията. Щом природата се подчинява на определени универсал
ни закони, които се движат в предсказуеми коловози, то тогава тя се
оказва безразлична към съдбата на човешките същества. Както каз
ва Томас Хобс, това е война на всички срещу всички.
О пустошената Ц ентрална Европа след Тридесетгодишната вой

на се превръща в духовна пустош за Западния свят. Ако човек е с
подходящата настройка, би могъл да констатира със злорадство упа
дъка на религията, ала истината е, че за повечето хора от онези вре
мена отдръпването на света на духовете от материалната равнина
поражда все по-нарастващо чувство за алиенация. Без живото при
съствие на съществата от висшите духовни йерархии - ангелите и
боговете, хората остават сами, за да се изправят пред собствените
си демони.
Маг има кабалистично видение в кабинета си. Рембранд създава само няколко
картини с езотерично съдържание, но най-голям принос за еволюцията на съзна
нието имат серията му автопортрети. Те показват по неподражаем начин
усещането на човешкия дух, осъзнал, че е приклещен в застаряващо тяло от плът.
Човечеството навлиза в нова мрачна епоха. Навсякъде по света

започват да никнат храмове, които наподобяват Храма на Соломон.
Така езотеричната цел на масоните става ясна от само себе си - да
преведат човечеството през мрачната епоха на материализма, под

държайки жив пламъка на истинската духовност.
Масоните често биват определяни като атеисти, особено от цър
квата, но всеки масон по традиция дава обет „да изучава скритите
тайни на природата и науката, за да проумее по-добре своя Създа
тел“. Още от самото си учредяване те са държали да изкоренят ре
лигията, определяйки я като потискаща мисленето, да отхвърлят фал
шивата набожност и особено - отвратителната идея за вечно отмъс
тителния образ на Отеца. Членовете на по-висшите им нива винаги
са търсели директно общуване със света на духовете. Като филосо
фи, те открай време са се стремели да дефинират онова, което сме в
състояние да прозрем за духовното измерение.
Както скоро ще разберем, голям брой прочути масони от XVIII
в., обикновено определяни като скептици, а често и като атеисти, са
били всъщност практикуващи алхимици. А някои дори са участвали
в церемониални магии. И което е още по-интересно, някои от най-
великите масони от този период са преродени велики персонажи от
далечното минало. Сега те се връщат, за да участват в поредната
страховита битка със силите на злото.
Ако шотландските и английските масони подкрепят конститу

ционната монархия, ръководена от демократичен парламент, то си
туацията в американските колонии е коренно различна.
Джордж Вашингтон е посветен през 1752 г. На 16 декември 1773 г.
група мъже, очевидно местни индианци, изиграват съществена ро
ля за избухването на Американската революция. След като изхвър
лят балите с английски чай в бостънското пристанище, те побърз-
ват да се скрият обратно зад стените на масонската ложа „Сейнт
Андрюз“.
През 1774 г. Бенджамин Франклин се запознава с Томас Пейн в
една от лондонските ложи и го моли настойчиво да емигрира в Аме
рика. Често чуван да цитира думите на Исая,( Томас Пейн се превръ
ща в един от великите пророци на революцията. Именно той пред
лага идеята за федерация на отделни щати, той измисля фразата „Съ
единени американски щати“. Пледира за премахване на робството и
за държавни субсидии за образованието на бедните.
През 1775 г. членове на Колониалния конгрес се събират като
АПОКРИФНАТА И СТОРИЛ НА СВЕТА 427
гости в една къща в Кеймбридж, щата Масачузетс. Целта им е да

измислят вида на американското знаме. Присъстват Джордж Ва
шингтон, Бенджамин Франклин, както и един стар професор, кой
то като че ли е сред гостите по чиста случайност. Но за изненада
на останалите, Вашингтон и Франклин се държат изключително
почтително със стареца. Очевидно е, че го признават за свой нас
тавник, защото всички негови предложения за дизайна на знамето
се приемат без възражения. След това професорът изчезва и никой
повече нито го вижда, нито чува нещо за него.
Възможно ли е въпросният непознат да е бил един от тайните
учители, направляващи историята на света?
В индивидуалната си форма и в модела на тяхната подредба пе
толъчните звезди на американското знаме преповтарят символите
от тавана на камерата в пирамидата на Унас в Египет. В Египет те са
символ на духовните сили, които изпращат благодатните си лъчи, за
да направляват и ръководят човешката история. И ако противно на
всички доказателства продължаваме да настояваме, че масоните са
атеистична организация, духовна единствено в повърхностния, мо
дерен смисъл на думата, то в никакъв случай няма да успеем да
схванем степента, до която нейните водачи са се чувствали направ
лявани от мистични сили - някои от тях преродени, като стария про
фесор, други - безтелесни духове на звездите.
Структурата на масонската организация израства от окултната,
магическа традиция за контактуване с безтелесни същества, дати
раща още от времето на Древен Египет. „Когато материалът е под
готвен и готов, архитектът ще се появи“ - вярват масоните. На вра
тите на сградата на Капитолия в столицата на САЩ има изображе
ние на масонска церемония, която се е провела през 1793 г., при
която Джордж Вашингтон полага основния камък. Ако успеем да
схванем плана му за столицата, която ще носи неговото име - град,
в чието сърце се намира именно тази сграда, вероятно ще започнем
да проумяваме и тайните планове на масоните за онази епоха. А
ключът към тълкуванието на тези планове - твърде шокиращ за всич
ки, които предпочитат да възприемат Вашингтон като образец за
християнска набожност - е астрологията.
Корените на интереса на масоните към астрологията ни отпра
вят към Кралското научно дружество. Когато предизвикват Исак Ню-
тон да изкаже мнение по въпроса, той отговаря: „Сър, посветил съм
много часове на изучаване на темата. А вие не сте.“ Елиас Ашмол

съставя хороскоп и за основаването на Лондонската борса, която не
след дълго ще се превърне в световен финансов център, и за изг
раждането на катедралата „Сейнт Пол“. А когато Джордж Вашинг
тон поръчва да съставят хороскоп за създаването на Капитолия, той
действа съобразно древната масонска традиция, която чертае исто
рията на човечеството съобразно движенията на звездите и плане
тите.
За езотеричните масони от ранга на Кристофър Рен и Джордж
Вашингтон актът, свързан с освещаването на основния камък на да
дена сграда на ключова в астрологическо отношение дата, означава
покана към йерархиите на небесните същества да участват в цере
монията. Надали е случайно, че точно в момента, когато Джордж
Вашингтон полага основния камък на Капитолия, на източния хори
зонт изгрява Юпитер. Фразата „ Аппий Соербв“, която се вижда над
пирамидата върху доларовата банкнота, е перифраза на един стих
от Вергилиевата „Енеида“: „Юпитер, благослови нашето начина
ние!“ А изразът „ТЧоуш Огсю Зесю гит“, к о й т о с ъ щ о се намира на
доларовата банкнота и който толкова много притеснява почитате
лите на конспирацията, е също адаптация от Вергилий.
В своите „Еклоги “той изказва надеждите си за настъпването на
нова епоха, когато хората отново ще се приобщят към боговете, та
вече няма да има никаква нужда от религии. Оттук следва заключе
нието, че доларовата банкнота очаква с нетърпение края на светов
ното господство на римокатолическата църква и началото на нова,
духовна епоха. Изобилстваща на езотеричен символизъм, банкно
тата е създадена под егидата на президента Рузвелт - масон 33-та
степен, който се съветва по въпросите на окултния символизъм със
своя вицепрезидент - Хенри Уолас, масон и ученик на теософа и
художника Николай Рьорих.
След години, прекарани в проучвания, и след като получи дос
тъп до масонските архиви, моят стар приятел Дейвид Оувасън на
писа една авторитетна книга, разкриваща на абсолютно достъпен
език езотеричните планове, мотивирали действията и решенията на
основателите на Съединените американски щати. Дейвид доказва,
че астрологическата ориентация на столицата Вашингтон се базира
на сложен модел, включващ Юпитер, Слънцето, Луната, Сириус и
съзвездието Дева. Демонстрира как Вашингтон и Латроуб са начер
тали плановете за „триъгълника на властта“ - улиците, чиято хипо-

тенуза се представлява от Пенсилвания Авеню, така че да представ
ляват огледално отражение на съзвездието Дева.
За да се запознаем с пълния разказ за тази велика архитектура, е
необходима цяла книга - книгата на Дейвид. Ала най-важното от
този разказ, което засяга и нашата история, е, че столицата на САЩ
е била построена точно така и на точно това място, за да приветства
завръщането на Изида - богинята, която се свързва със съзвездието
Дева. Джордж Вашингтон изгражда своя град под знака на Девата, с
което приканва Богинята Майка да направлява съдбините на Съеди
нените щати.
Многократно говорихме, че тайните техники за постигане на про
менени състояния на съзнанието се преподават в тайните общества.
Съществуват различни степени на инициация, които водят до раз
лични нива на промененото съзнание. Най-висшите нива обикнове
но даряват и дарбата на пророчеството. Великите посветени имат
такава силна връзка с висшите духовни същества и познават толко
ва добре техните планове за човечеството, че са в състояние да ра
ботят съзнателно и за изпълнението на тези планове.
Посветени от различни езотерични традиции и от различни час
ти на света открай време предвещават изгрева на нова ера. Йоахим,
Джон Дий и Парацелс предсказват завръщането на пророк Илия, кой
то ще работи зад кулисите на историята, помагайки на човечеството
да стане достатъчно силно, за да посрещне с достойнство изпитани
ята, пред които ще му се наложи да се изправи. Приканвайки Боги
нята Майка да участва в съдбините на Съединените американски
щати, Джордж Вашингтон също очаква изгрева на нова ера, на нов
ред. Съединените щати ще управляват света, ако най-горещите мо
литви на Вашингтон се сбъднат и ако древните пророчества се из
пълнят.
Абат Тритемиус, повлиян от Йоахим и повлиявайки на свой ред
и на Корнелиус Агрипа, и на Парацелс, е предсказал, че епохата на
Габриел (Гавраил) - архангела на Луната, ще бъде изместена от епо
хата на Михаил - архангела на Слънцето. Предсказва също така, че
това велико събитие ще се случи през 1881 г.
В трета глава разбрахме как свети Михаил е повел великата битка
срещу силите на злото, оглавявайки войската от добри ангели. А
масоните от XVIII и XIX в. са убедени, че свети Михаил - арханге
лът на Слънцето, отново ще се завърне. Той трябва да пристигне, за

да поведе битката срещу корумпираните ангели и демони, които ще
превземат Земята в края на XIX и през XX в. Победата на Михаил
над тези сили - с човешка помощ, разбира се - ще възвести края на
Кали Юга - епохата на мрака от хиндуистката митология, която е
започнала през 3102 г. пр.Хр. с убийството на Кришна. Терминът
юга е астрономически и обозначава част от великата година, а в един
пълен прецесионен цикъл има осем юги.
Астролозите на масоните обаче си дават сметка, че Тритемиус е
допуснал една малка грешка в своите астрономически и астрологи-
чески изчисления, така че според тях епохата на Михаил трябва да
започне през
1879 г. С приб
лижаването на
тази дата масо
ните от всички
краища на света
решават да из
дигнат подходя
щи за целта мо
нументи. Но
най-предпочита-
ни сред тях са
обелиските.
Древните
египтяни са въз
приемали обе
лиските като све
щени структури,
върху които се
очаква да кацне
птицата Феникс,
за да възвести
края на една ци
вилизация и на
чалото на друга.
Обелискът „Иглата на Клеопатра“малко преди Така обелискът
преместването му ВЛондон. се превръщ а в
АПОКРИФНАТА ИСТОРИЯ HA CRETA 431
Рисунка на бюст на Албърт Пайк,

Велик магистър и посветен от най-
високо ниво. По всички обществени
паметници в повечето големи
градове по света може да се види
изображение на масонската звезда с
33-те лъча. Числото 33 е закодирано
в творбите на Бейкън, Шекспир и
розенкройцерските манифести.
Закодирано е и върху гробниците на
Шекспир и Флъд, преводача на
официалната версия на Библията.
Исус Христос е живял 33 години.
Значението на това число е една от
най-древните и най-строго охранява
ните тайни на езотеричната
философия. 33 е ритъмът на
растителната сфера на Космоса -
измерението, което контролира
взаимодействието между духовния и
материалния свят. Вероятно най-
яркият намек за това негово значение откриваме в „Метаморфозите“ на
Овидий, където духът на убития Цезар излиза през неговите 33 рани. Тайната на
33 е свързана с броя на порталите, през които човешкият дух може да пътува
между материалния свят и света на духовете. Практическото познание за тези
пътеки е известно само на посветените от най-високите нива, тъй като то им
позволява да се измъкват незабелязано от материалния свят и после пак така
незабелязано да се връщат в него.
символ на раждането на нова епоха. Подобно на гигантски гръмоот

вод, той привлича към Земята магическите сили на Слънцето.
Константин Велики превръща един храм в Александрия в църк
ва, като преосвещава обелиските пред него, доскоро посветени на
T o t , на архангел Михаил. През 1877 г. масоните от двете страни на
Атлантическия океан се заемат да уредят транспортирането на въп

росните два обелиска по море. Единият отива в Лондон, където тряб
ва да бъде поставен на Виктория Ембанкмънт, обърнат към Темза -
днес той е известен повече като „Иглата на Клеопатра“. Събитието
е предвидено да се случи на 13 септември 1878 г., когато Слънцето
е в своя зенит. А неговият събрат отплава за Америка, където е пое-
тавен в нюйоркския Сентрал Парк. Организацията на събитието се

ръководи от масони, членове на фамилията Вандербилт.
Както вече видяхме, архангел Михаил е водач на армията от ан
гели, а преходът от един ред към друг неизменно се ознаменува от
битка. И тъй като всичко, което се случва на Земята, е ехо от онова,
случило се по-рано в света на духовете, то оттук следва, че предс
тои велика война в небесата - преди войната да се премести тук, на
плоскостта на материалното. Издигайки обелиска в Сентрал Парк,
масоните призовават помощта на свети Михаил и всички негови ан
гели, за да подсигурят превръщането на Съединените американски
щати в световен лидер - в една епоха, разкъсвана от войни, чието
настъпване е отдавна предизвестено.
В ероятно някои читатели са се досетили , че обелиските в цър

ковен контекст са поставени с абсолютно същата цел - такъв напри
мер е обелискът, издигнат от художника адепт Джанлоренцо Берни-
ни на площада пред църквата „Свети Петър“ в Рим.
Висшите ешелони на църковната йерархия се стремят всячески
да държат смиреното си паство в съзнателно неведение относно ас-
тралните корени на религията. Посветените във и извън лоното на
църквата сътворяват велики произведения на изкуството и архитек
турата, за да подпомогнат създаването на най-подходящите усло
вия за бъдещата човешка еволюция на духа. Едновременно с това
те оставят достатъчно насоки, за да могат онези, които виж
дат, да ги забележат и разчетат.
Авадесет и пета глада
Мистично-сексуалната
революция
Кардинал Ришельо • Калиостро • Тайната
самоличност на граф Аьо Сен-Жермен •
СВеденборг, Блейк
и сексуалните корени на романтизма
В СРЕДАТА НА XVIII В. възходът и лидерската роля на САЩ са все

още утопично видение. Още от края на XVII и през почти целия
XVIII в. най-могъщата и влиятелна държава в света е Франция. Ек
стремалните прояви на доброто и злото, ударите на рапирата и ост
рия език, разменяни из коридорите на Лувъра, а по-късно и във Вер-
сай, са факторите, които решават съдбините на света.
Вероятно не е без значение, че макар да прекарва множество
години в издирване на розенкройцерите и дори да предприема пъте
шествие из Германия с тази цел, Рене Декарт така и не успява да
постигне нищо. За съжаление, той не притежава уменията на Исак
Нютон в сферата на алхимичните техники, чрез които се получава
многократен, дори понякога и контролиран достъп до света на духо
вете, поради което си остава завинаги жертва на виденията.
В тясно сътрудничество с математика и теолога Марен Мерсен,
чийто покровител е Ришельо, Декарт разработва философията на
рационализма - система от логически заключения, базиращи се на
оценката на разума, а не на усещанията. Философията на Декарт и
Мерсен подпомага разгръщането на нов вид цинизъм. Тя дава въз
можност на поколения френски дипломати и политици да плетат гъс
ти паяжини около своите противници. Дрехите им, макар и безсъм

нено по-модерни, може и да са подобни на облеклото на техните
съвременници в Германия, Италия, Холандия, Испания и Англия, но
разликата между тяхното съзнание и съзнанието на останалите ев
ропейци е толкова драстична, че може да се сравни единствено с
пропастта между светогледите на конквистадорите и ацтеките.
Френският кралски двор е най-величественият в цялата човешка
история - не само по отношение на материалните придобивки, но и
на изискаността на културата. Красива и безсърдечна, тя проница
телно и духовито интерпретира всички човешки действия като мо
тивирани от суетата. Един от нейните най-именити и влиятелни апо
логети е Ларошфуко. „Когато се изказваме в полза на добрите ка
чества на другите, всъщност изразяваме възхищението си от собст
веното си превъзходство над тях“ - гласи една от неговите саркас
тични, унищожителни критики на човешката природа. „Без значе
ние колко добре говорят за нас - казва той, - не научаваме нищо
ново, което вече да не знаем.“ В пропастта, останала след оттегля
нето на искреността, се настанява тиранията на вкуса и стила.
С разрива между духовността и сексуалността на сцената из
лизат ексцентрици и развратници от типа на Пиер Кодерло дьо Лак-
ло - автор на епистоларния роман „ Опасни връзки определян от
мнозина като паяка в центъра на обширна паяжина от сексуална и
политическа интрига, и Кребийон-син - създател на емблематич
ния за времето си роман „Прегрешенията на сърцето и духа“. А
Джакомо Казанова и маркиз Дьо Сад се превръщат в знакови фигу
ри заради заплетените си и хитроумни властови игри.
В секса винаги съществува елемент на копнеж, на неистов стре
меж към нещо. Сега този елемент се превръща в самоцел. Дори и за
най-чувствителните и интелигентните сексът често се свежда до уп
ражняване на власт.
След безпринципните машинации на кардинал Ришельо в полза
на националните интереси при управлението на Луи XIII, Луи XIV
си присвоява титлата Кралят слънце. И докато в двора създават по
нятието „висша кухня“, за да поддържат благородниците сити и до
волни, селяните изнемогват от непосилните данъци, а Ришельо под
лага на гонения и сеч религиозните дисиденти.
Из двора се носят слухове за могъщи, езотерични тайни. Карди
нал Ришельо не се разделя никога с жезъла си от злато и слонова
,Аори и аз бях в Аркадия“ от Никола Пусен. Връзката на Пусен с мистерията на

Рен-льо-Шато открай време поражда множество спекулации относно неговите
езотерични интереси. Но да му се вменяват розенкройцерски възгледи, е неоснова
телно. Ауховният наставник на Пусен е йезуитът Атанасиус Кирхер, който иска
да докаже истинността на вечната философия и на тайната история на света,
закодирани в египетските текстове, Библията и класическата традиция на
Античността. Именно тези цели следва и Пусен чрез алюзията си със сцена от
Вергилий. Онова, което сочи приклекналият пастир - върху гробница, която по
времето на Пусен все още е съществувала, но днес е вече унищожена, е един
надпис, който потвърждава достоверността на тайната история, на която е
посветена тази книга. ,Аори и аз бях в Аркадия“ се отнася до онзи повратен
момент от човешката история, за който говорихме в пета глава, когато
идиличният растителен живот на човечеството е бил разрушен от животинска
та похот и смъртта. Това е моментът на падението на Богинята Майка. В
езотеричното християнство Мария Магдалина е въплъщение на богинята,
спасена отново от своя любим. Както вече разбрахме, Мария Магдалина прекарва
последните години от живота си в Южна Франция - според каноните на
църквата. Следователно целта на Пусен с тази рисунка е да покаже не какво да е,
а гробницата на Мария Магдалина.
кост, а враговете му се ужасяват от неговите магьоснически сили.

Наставникът му отец Жозеф - истинският „сив кардинал“, го обуча
ва на духовни упражнения, които развиват психическите му умения.
Ришельо наема и кабалист на име Гафарел, за да научи от него тай
ните на окултното. Привиква и някакъв мъж, наречен Дюбоа, за ко
гото се мълвяло, че е потомък на Николас Фламел. Дюбоа се появя
ва в двора с наръчник по магии, ала тъй като не успява да разчете
текстовете и да изтълкува посланията им, скоро увисва на бесилото.
Изглежда, че Ришельо превръща в мания желанието си да отк
рие портал към другите светове, тъй като започва да прилага все по-
нови и по-крайни методи. В стремежа си да получи бързо информа
ция, подлага на бавни и мъчителни изтезания Урбан Грандие, за ко
гото се говори, че е поклонник на дявола. Но единственото, което
му предават подставените му лица в подземията, са следните думи
на Грандие: „Ти си способен човек, не се самоунищожавай!“
Любовницата на Луи XIV, мадам Дьо Монтеспан, причинява
смъртта на своя млада съперничка с помощта на черна магия.
Един от лекарите на Луи XIV, наречен Лесбрен, разказва стран
на история за случилото се с негов приятел, който твърдял, че е
успял да забърка еликсира на живота. Започнал той да взема по ня
колко капки от творението си всяка сутрин. След четиринадесет де
на косата и ноктите му започнали да падат и човекът се уплашил.
Опитал се да даде от отварата си на своя стара прислужничка, обаче
тя отказала от страх. Тогава избрал най-старата сред кокошките в
кокошарника и започнал да я храни с царевица, напоена с отварата.
След шест дена перата на кокошката започнали да падат, докато нак
рая напълно оголяла. Обаче две седмици по-късно започнали да й
израстват нови пера - по-ярки и по-красиви от тези, които имала в
младостта си, а не след дълго отново започнала да снася яйца.
Поставени между крайностите на цинизма и лековерието, съз
даващи превъзходна среда за появата на какви ли не мошеници и
измамници, истинските посветени са принудени да си измислят но
ви начини за представяне пред света. Вещите в езотеризма открай
време са наясно, че учението и философията им изглеждат като пълна
глупост за непосветените. Не че това някога ги е притеснявало - все
пак фокус на тяхното внимание неизменно е парадоксалната приро
да на Космоса. И ето че сега посветените избират да се представят
като фокусници и ексцентрични бохеми.
Едно бедно момче от калните улички на Сицилия се пресъздава

пред света като граф Калиостро. Посредством смесица от неустои-
ма харизма, навика му да използва съпругата си Серафита като при
мамка и най-вече на слуховете, че притежава философския камък,
той се издига до върховете на европейското виеше общество.
В очите на хората от дъното на обществото той е нещо като
светец. Изцелява по чудодеен начин бедните, които не могат да си
позволят лекар. И тези негови чудеса го превръщат в народен герой.
Затова, когато след кратък престой в Бастилията граф Калиостро е
пуснат на свобода, се оказва, че отвън го очаква възторжена тълпа.
Предизвикан да участва в интелектуален дебат с равните си, той се
представя така, че неговият опонент Дьо Жеблен - приятел на Бен-
джамин Франклин и прочут специалист по езотерична философия, е
принуден да признае, че има срещу себе си човек, чиято ерудиция
далеч надвишава неговата.
Калиостро очевидно е притежавал и силна пророческа дарба. В
едно негово прочуто писмо от 20 юни 1786 г. той предсказва, че
Бастилията ще бъде напълно разрушена. Говори се, че дори предре
къл и точната дата - 14 юли. Това е едно от неговите последни пос
лания, които оставя изписани върху стените на затворническата ки
лия, в която умира.
Всеки, притежаващ някакви свръхестествени сили, на някакъв
етап от живота си е подложен на изкушение. Най-харизматичната и
противоречива личност в сферата на тайното познание от XX в. ве
роятно е Георгий Иванович Гурджиев. За него абсурдният начин, по
който излага тезите си, е целенасочен прийом. Пише за орган, раз
положен в основата на гръбнака, който помага на хората да виждат
нещата с краката нагоре и хастара навън - нарича този орган „кун-
дербуфер“. Така той съзнателно дава такова смешно название на
мощта на змията кундалини - енергийния ни резерв, който лежи,
навит като змия, в основата на гръбнака, и който е централен за
тантрическите практики. В същия дух разказва за богове в гигантс
ки космически кораби и твърди, че повърхността на Слънцето е сту
дена. Онзи, който се откаже да го чете, доказва, че не е достоен. А
онзи, който продължи упорито напред и съумее да се настрои към
стила на Гурджиев, скоро осъзнава, че неговите духовни идеи дейс
твително сработват.
А след смъртта му става ясно, че понякога се е изкушавал да
използва своите безспорни умения за контрол над съзнанието, за да

си лови лесни жертви - уязвими млади жени.
Един мой приятел направи пътешествие до Индия, за да посети
прочутия учител, адепт и чудотворец Сай Баба. Пътуваше заедно с
красивата си млада приятелка. След превъзходната вечеря, с която
ги посрещнал Сай Баба, прислугата се оттеглила и домакинът пока
нил гостите си в библиотеката. Приятелят ми започнал да разглеж
да някаква книга, а в това време неговата приятелка разговаряла със
Сай Баба. С периферното си зрение приятелят ми забелязал, че Сай
Баба се намира необичайно близо до младото момиче. Притеснил
се не на шега, когато чул, че домакинът обръща разговора към те
мата за сексуалните измерения в индийската митология. Внезапно
Сай Баба протегнал ръка, за да удари меден звънец, върху който
били гравирани някакви знаци, и едновременно с това извадил нещо
сякаш направо от въздуха. Когато разтворил дланта си, двамата гости
видели златна верижка с кръстче. Сай Баба казал на момичето, че
това е истинска магия, и й предложил предмета.
Ала приятелят ми забелязал, че кръстчето проблясвало с някак
ва мрачна аура. Забелязал също така, че знаците върху звънеца са
тантрически, и осъзнал, че домакинът им очевидно е решил да
омагьоса момичето, за да може после да я прелъсти. Затова го по
питал откъде се е взела тази верижка.
„Но нали ти със собствените си очи видя как се появи!“ - отвър
нал Сай Баба. Приятелят ми веднага поел верижката от ръката му,
за да не позволи на приятелката си да я докосне. После я задържал
над дланта си и приложил методите на психометрията, за да опреде
ли нейния произход. Получил крайно смущаващо видение за крадци
на гробове и разбрал, че това разпятие и верижката са измъкнати от
гроба на някакъв йезуит мисионер. Изправил се пред Сай Баба и
демонстрирайки собствените си магически сили, успял да го накара
да се откаже от намеренията си за съблазняване на момичето.
Когато ми разказа всичко това преди много години, приятелят
ми завърши с думите, че след като Просперо чупи жезъла си в края
на „Бурята ", на посветените се забранява да използват магически
те си умения, освен в наистина краен случай - като този със Сай
Баба. Съществува един неписан закон, който гласи, че ако бял магьос
ник използва окултните си сили, със същото количество сили се сдо
бива и някой черен магьосник.
Вероятно сега се питате дали съществуват и други доказателст

ва, че и днес се правят магии. В една антикварна книжарничка в Тън-
бридж наскоро попаднах на кутия с писма, в които някакъв окултист
дава напътствия как да използваме магически заклинания за пости
гане на целите си. Например за събуждане на желанието на опреде
лен мъж, той препоръчва тайно поставяне на капка менструална кръв
в храната му. Няма спор, че това звучи странно. Но ето че през неда
лечната 2006 г. британското правителство обяви плановете си за
развитието на „биодинамичното“ земеделие. Методът е създаден от
Рудолф Щайнер и се базира на съответствията между растенията и
духовете на звездите, както са описани от Парацелс и Бьоме.
Та един от съветите на Щайнер гласи, че за да се справим с на
паст от полски мишки, трябва да заровим в нивата пепел от полска
мишка, приготвена тогава, когато Венера е в знака на Скорпион.
Ако К алисто и до днес остава енигма, т о човекът, спрямо който

той се съизмерва, е още по-голяма енигма.
Разполагаме с разказа на самия Калиостро за първата му среща
с граф Дьо Сен-Жермен през 1785 г. Двамата със съпругата му прис
тигнали в някакъв замък в Германия точно в уреченото време - два
часа през нощта. Подвижният мост се спуснал и когато минали по
него, гостите се озовали в малка, тъмна стаичка. Внезапно пред тях
се разтворили огромни порти, за да разкрият огромен храм, ярко
осветен от пламъците на стотици свещи. В средата на храма седял
граф Дьо Сен-Жермен. Бил обсипан с безброй диамантени пръсте
ни, а на гърдите му висял чуден предмет от скъпоценни камъни,
който отразявал светлината на свещите и я запращал право към Ка
лиостро и Серафита. От двете страни на графа стояли двама по
мощници, които държали купи с благовония.
В момента, в който Калиостро се появил, в храма се разнесъл
нечий безтелесен глас, който гостът приел за гласа на Сен-Жермен,
макар че устните му изобщо не се помръдвали.
„Кой си ти? Откъде идваш? Какво искаш?“
Разбира се, граф Сен-Жермен отлично знаел кой е Калиостро -
нали гостуването му е било предварително уговорено. Но с тези
въпроси искал да узнае предишните му прераждания, да опознае де
мона му, същинските му мотиви.
Калиостро се хвърлил на земята пред графа и изрекъл: „Идвам,

за да призова Бога на верните, Сина на природата, Бащата на исти
ната. Идвам, за да узная една от 14 007-те тайни, които той носи в
гърдите си. Идвам, за да му се отдам като негов роб, негов апостол,
негов мъченик.“
Очевидно е, че Калиостро разпознава Сен-Жермен. Но все пак
кой е той? Следа към разнищването на тази загадка ни предоставя
фактът, че след това граф Дьо Сен-Жермен посвещава Калиостро в
храмовите мистерии - повежда го на извънтелесно пътешествие из
небесните йерархии, при което двамата летят над море от разтопен
бронз.
Сен-Жермен се появява в европейското общество през 1710 г. Го
вори се, че идвал от Унгария и на вид е около петдесетгодишен. Дре
бен и с тъмна кожа, той е неизменно облечен в черно и обсипан с
диаманти. Най-забележителната му черта са очите му, притежаващи
хипнотичен ефект върху всеки, който го погледне. От разкази на оче
видци разбираме, че той бързо печели популярност в обществото за
ради множеството си способности - говори редица езици, свири на
цигулка, рисува. И притежава невероятната дарба да чете мисли.
Смята се, че е практикувал тайните техники за дишане, препода
вани от индийските факири, а за да улесни медитацията си, изпълня
вал йогистки пози, до този момент все още непознати за Запада. И
макар че често посещавал приеми, никога не е виждан да яде пред
останалите. Пиел единствено билков чай, който приготвял сам. Но
най-голямата мистерия, свързана с графа, е неговото дълголетие.
След като се появява сред обществото на Европа през 1710 г., кога
то е очевидно на средна възраст (и когато във Венеция се запознава
с композитора Рамо), той остава публична фигура чак до 1782 г.,
без изобщо да остарее. Различни и известни хора продължават да
го засичат тук и там чак до 1822 г.
Би било изкушаващо да лепнем на тази история етикета на ро
ман в стила на Александър Дюма, ако не беше фактът, че свидете
лите, споделящи, че са го срещали по едно или друго време, изобщо
не са случайни личности. Освен вече споменатият Рамо, очевидци
на появата му са били Волтер, Хорас Уолпол, Клайв от Индия и
Казанова. Сен-Жермен е важна фигура в двора на Луи XV, близък
както с мадам Помпадур, така и със самия крал, от чието име пред
приема дипломатически мисии в Москва, Константинопол и Лон
дон. През 1761 г. той договаря споразумението, наречено „Семей

ният договор“, което проправя пътя за подписването на Парижкия
мирен договор, който слага край на колониалните войни между Фран
ция и Великобритания. Усилията на Сен-Жермен неизменно са пос
ветени на каузата за мира и макар често да го приравняват с Калиос-
тро, графът никога не е бил обвиняван в каквото и да било безчес-
тие. Въпреки че никой не знае откъде точно идват парите му - някои
твърдят, че са от алхимични занимания, няма никакво съмнение, че
той е достатъчно заможен и в никакъв случай не може да бъде зак
леймен като отчаян авантюрист.
И така, кой тогава е бил граф Сен-Жермен? Ключът към само
личността му се крие в историята на масоните. В нея се твърди, че
именно той измисля прочутата масонска мантра „Свобода, равенст
во, братство“ и независимо дали това е вярно или не, графът може
да се определи като живия дух на езотеричното масонство. В по-
конкретен смисъл Сен-Жермен трябва да се идентифицира с една
друга личност, преследвана от всевъзможни слухове относно това,
живяла ли е или не. Според апокрифната история Сен-Жермен е
прероденият Кристиан Розенкранц, върнал се на материално ниво
в епохата на Просвещението. Ако си позволим да перифразираме
бележития автор на научна фантастика и езотерик Филип К. Дик,
бихме могли да кажем, че той се е научил как да възстановява тяло
то си след смъртта.
Този факт ни насочва към една още по-дълбока мистерия. В ед
но свое по-ранно прераждане Розенкранц (Сен-Жермен) е бил Хи-
рам Абиф, майсторът строител на Храма на Соломон. Убийството
на Хирам Абиф води до изгубването на Словото. На едно ниво из
губеното Слово е силата на свръхестественото множене, от което,
преди падението си, човечеството е изковавало материята. В този
ред на мисли част от мисията на Сен-Жермен очевидно е посредст
вом езотеричното масонство да върне, обратно познанието за Сло
вото в потока на историята.
Ала най-голямата загадка на това същество изглежда се отнася
до едно негово още по-ранно прераждане, още от времето, когато
човешките тела са били на границата на превръщането си в солидна
плът. Енох е най-ранният пророк на Слънчевия бог - човек, чието
лице блести като слънце. Когато Сен-Жермен повежда Калиостро
на пътешествие из небесата, двамата извършват пътуването, описа-
„Много святата тройна мъдрост“ е книжка, обикновено приписвана на Сен-

Жермен. Тя представлява разказ за посвещаване, при което кандидатът се спуска
във вулканичната паст на Земята и прекарва нощта там. На зазоряване се
измъква от подземната камера, следвайки една звезда. Освобождава се от
материалното си тяло и полита нагоре към планетите, където среща „Стареца
от палата“. Героят остава седем дена в този палат, а когато се събужда,
установява, че робата му е станала яркозелена. А после следва странен пасаж, в
който той вижда птица с криле на пеперуда и разбира, че трябва да я хване.
Приковава крилете й с пирон, но очите й започват да святкат. Накрая се
озовава в зала, където има красива гола жена и където той посича Слънцето с
меча си. Слънцето се разпилява на прах, а после всеки атом прах се превръща в
ново слънце. Аелото е завършено. Това изображение на портал е от Паоло
Веронезе, когото теософите сллятат за един от преродените тайни учители.
но в „Книгата на Енох“. А чрез фразата „Свобода, равенство, брат

ство“ графът изказва надеждата си за скорошното настъпване на вре
мето, когато човечеството ще протегне ръце към Слънчевия бог със
свобода на мисълта и на волята - за разлика от момента, когато не е
успяло да го стори при първата му поява.
Тайната история на света от края на XVI до XIX в. се доминира,
от една страна, от великите възнесени учители на западната тради
ция - Енох и Илия, ръководещи живота зад кулисите на историята, и
от друга - от подготовката за предстоящото спускане от небето на
архангела на Слънцето. Ала над всичко това е дългоочакваното зав
ръщане на едно още по-върховно същество.
Така тези именити личности подготвят пътя за Второто пришес
твие.
С НАПРЕДВАНЕТО НА XVIII в. срещите с мистериозния граф посте

пенно се разреждат, но сред ложите на тайните общества се възца
рява странен оптимизъм. Във Франция свети Мартин проповядва,
че „всеки човек е цар“. Кавалерът Рамзи - шотландският лорд, кой
то през 1730 г. основава в Париж Велика ложа, през 1737 г. изнася
следната реч пред новопосветените: „Целият свят е една велика ре
публика. Главната ни цел е обединението на всички хора с просвет
лени умове... не само чрез любовта към изящните изкуства, но най-
вече чрез възвишените принципи на добродетелта, науката и рели
гията, в които се срещат интересите на братството и тези на цялото
човешко семейство... и от които поданиците на всички царства мо
гат да се научат да се обичат един друг.“
Масонските ложи предоставят своеобразно защитено простран
ство за толерантно обсъждане на идеи, за свободни научни изслед
вания и за проучвания на света на духовете.
След основаването на великите ложи в Шотландия, Лондон и Па
риж, следващото голямо събитие за масонското братство се случва
през 60-те години на XVIII в. Португалският маг Мартинес де Пас-
куали основава Ордена на Елус Коенс („избраните жреци“). Създа
дените от него ритуали често се проточват по шест часа. Включват
благовония, които представляват смесица от халюциногенни вещес
тва и летящи спори на гъбата мухоморка. В по-късните ритуали,
измислени от Станислас де Гуаита, превръзката, закриваща очите
на кандидата, се сваля и той понякога се озовава срещу мъже с еги

петски маски и украшения за глави, безмълвно насочили към гърди
те му мечове. Така, както някога Джон Дий си поставя за цел да
върне духовното преживяване в църквата чрез ритуалите на цере
мониалната магия, така и сега мъже като Де Паскуали и Калиостро
се стараят да сторят същото в масонството. През 1782 г. граф Кали
остро основава т.нар. Египетско масонство, което скоро ще стане
изключително влиятелно и във Франция, и в Америка.
Ученикът и приемник на Де Паскуали, свети Мартин, поставя
ударението не толкова върху церемониалната магия, колкото върху
вътрешните, езотерични дисциплини. Повлиян в изключителна сте
пен от трудовете на Якоб Бьоме, той създава своя собствена, мар-
тинистка философия, която се радва на изключителна популярност
сред френското масонство и до ден днешен. Живеещ в Париж по
време на якобинския терор, свети Мартин позволява на мъже и же
ни да идват в апартамента му, където ги посвещава чрез мистично
докосване на ръцете. Хората изпитвали такъв ужас да не бъдат раз
познати, че продължавали да носят маски дори и един пред друг.
Прочут с жлъчните си и унищожителни атаки срещу религията,
Волтер често е наричан „богомразец“. Всъщност той говори не сре
щу религията по принцип, а срещу организираната религия. Когато
Бенджамин Франклин го посвещава, му поднася за целувка прес
тилката на Хелвеций. А Хелвеций е прочутият швейцарски учен, чий-
то анализ на алхимичните трансмутации си остава втори по доказа
на автентичност след този на Лайбниц.
Историкът на масонството и духовните преживявания А. Е. Уейт
пише за масонските „мечти за антична наука, доказваща, че реал
ността на сънищата трябва да се търси в духа на сънищата“. Говори
за Волтер като за човека, „който държи ключа, отварящ портите
към тази реалност, зад които се разкриват удивителни пространства
от възможности... Отхвърлените ритуали, забранените изкуства би
ха могли да ни преведат през мъглата на мистериите и да ни изведат
в светлината на познанието.“
В следващата глава ще се запознаем по-подробно със значение
то на тези думи, но за момента само ще отбележим, че посветените
от тайните общества са били действително поразени от тези нови,
необятни пространства.
В сферите на художниците, писателите и композиторите от тай
ните общества този невиждан прилив на ентусиазъм и тези нови

очаквания за настъпването на новата епоха полагат началото на дви
жението, наречено романтизъм. Крайно време е да се знае, че в сен
ките на всеки възход на изкуствата и литературата се крият свеще
ният идеализъм като философия на живота, както и тайните общес
тва, култивиращи тази философия.
Това е историята на света според вижданията на идеализма - ако

разглеждаме идеализма в неговия философски аспект, като схваща
не, според което идеите са по-реални от предметите. А идеализмът
в неговия по-общоприет, разговорен смисъл на начин на живот, съ
образен с дадени висши идеали, е, както изтъква Джордж Стайнер,
изобретение на XIX в.
В земите на Майстер Екхарт някои от писателите възприемат
Франция като страна на „бездушните дребни танцьорчета, които не
разбират нищо от вътрешния живот на човека“. Чрез произведения
та на Лесинг, Шлегел и Шилер философският идеализъм още вед
нъж се сдобива със статуса на философия на живота. Немският иде
ализъм ще върне въображението на пиедестал, проповядвайки мис
тичното, езотерично схващане, че въображението е по-висш способ
за възприятие, отколкото средствата на сетивата. Въображението
може да бъде обучено да възприема по-висшите реалности - за раз
лика от материализма, който апостолите на здравия разум просто
тикат по течението.
Според традиционната история романтизмът е реакция спрямо
учтивото и подредено прилежание на XVIII век. Според апокрифна-
та история силите, дали тласък на тази реакция, са по-скоро демо
нични, а техните корени са сексуални.
П рез юли 1744 г. Джон Пол Б рокмер, лондонски часовникар, за

почва да се тревожи какво, за бога, става с неговия наемател - Ема
нуел Сведенборг. До този момент шведският инженер е бил толко
ва тих, благонадежден човечец, всяка неделя посещаващ местния
моравски параклис. А сега изобщо не бил на себе си. От устата му
излизала пяна и непрекъснато преследвал хазяина си по улицата,
бръщолевейки разни глупости, че е месията. Брокмер се опитал да
го убеди да отиде на лекар, но вместо при доктора Сведенборг оти

шъл в шведското посолство. И когато там не го пуснали, той се
втурнал към близката канавка, съблякъл се и започнал да се въргаля
в калта, хвърляйки пари към насъбралата се тълпа.
В наскоро публикуваната си книга „ Защо госпожа Блейк се раз
плака - Сведенборг, Блейк и сексуалният базис на духовната ви
зия “ Марша Кийт Сушард разкрива, че Сведенборг е експеримен
тирал с определени сексуални техники за постигане на екстремални
фази на променено състояние на съзнанието, които се преподавали
в привидно напълно почтения моравски параклис. Дългогодишните
проучвания на авторката я навеждат на заключението, че Уилям
Блейк също е бил отгледан в тази църква и че именно тези сексуал
ни практики са вдъхновявали поезията му.
До този момент стана въпрос за редица методи за постигане на
променени състояния на съзнанието, в това число упражнения по
дишане, танци и медитация. Но това са все общоизвестни техники.
Що се отнася до сексуалните, те са не само изключително трудни,
но са и сред най-строго охраняваните в тайните общества. По тази
причина единственият начин да се запознаем поне повърхностно с
тях, е да проследим разказа на Марша Кийт Сушард за различните
етапи от духовното развитие на Сведенборг - така, както са запи
сани в дневниците му и както са загатнати в официалните му пуб
ликации.
Още като малък Емануел Сведенборг прави упражнения за кон
тролиране на дишането. Забелязва, че ако успее да задържи дъха си
достатъчно дълго, изпада в нещо, подобно на транс. Открива също
така, че когато постигне синхрон между дишането и пулса си, за
дълбочава този транс. „Понякога телесните ми сетива се свеждаха
до състоянието на почти пълна безчувственост, както става при уми
ращ човек, а целостта на вътрешния си живот успявах да поддър
жам благодарение на способността си за мислене и с достатъчно
добро дишане.“
Упоритото и систематично изпълнение на тези упражнения оче
видно носи големи облаги на онзи, който се е посветил на тях. „Има
някаква жизнерадостна светлина, която играе около сферата на ми
сълта, и нещо като мистериозно излъчване... което се втурва през
храма на мозъка... душата бива призована към вътрешното си еди
нение и така се завръща към своето интелектуално съвършенство.
Мисълта... в яркия пламък на своята любов презира всичко остана

ло... всички обикновено плътски удоволствия.“ Сведенборг очевид
но описва различни етапи от промененото състояние на съзнанието
от вида, който вече видяхме по време на ритуалите по посвещаване.
Както подчертава Марша Сушард, съвременните неврологични из
следвания потвърждават, че медитацията повишава нивата на мела-
тонина, както и активността на епифизната и хипофизната жлеза,
които отварят третото око.
Когато навършва петнадесет години, Сведенборг е изпратен да
живее при свако си, който в продължение на следващите седем го
дини ще бъде негов наставник. Именно в този нов дом интересите
на момчето се насочват към кабалата. Вече видяхме, че и в кабала-
та, както и във всички езотерични традиции, Сътворението се възп
риема като серия от еманации (сефирот или слуги) от Космическия
разум. Подобно на старогръцките и римските митове, кабалата съ
що разглежда тези еманации като мъжки и женски по вид. Косми
ческият разум излъчва мъжките и женските духове, които се преп
литат и се спускат спираловидно надолу към света, за да породят
импулса на съзиданието. Както еротичните образи в ума създават
спермата, така и любовното въображение на Космическия разум ге
нерира физични ефекти. Следователно въображението - и особено
разпаленото от сексуална образност въображение - се определя
като ключов принцип на Сътворението.
Кабалистичните традиции разглеждат херувимите, разперили
криле над Свещения кивот в Светая светих на Храма в Йерусалим
като изображения на хармоничния любовен акт между мъжкия и
женския сефирот. Когато през 168 г. пр.Хр. Антиохий разграбва хра
ма, войниците му разнасят тези еротични изображения из улиците
на града, за да поругаят вярванията на евреите. А когато през 70 г.
сл.Хр. Храмът е разрушен, в душите на хората назрява необходи
мостта да го издигнат наново. И свещените образи на мъжкия и жен
ския сефирот, преплетени в любовен акт, са сред ключовите еле
менти на плана за поправяне на тази историческа несправедливост.
Емануел Сведенборг пише също и за метода на ритмичното ди
шане, съобразено с пулсацията на гениталиите. От дневниците му
се разбира, че когато е отишъл да живее при свако си, е започнал да
прави упражнения за контрол на дишането, съчетани с ярка визуа
лизация на голи човешки тела, разкривени еротично във формите на
еврейските букви. Според кабалата това са могъщи магически печа

ти и символи. Подобни техники за събуждането на сексуалната енер
гия и използването й като средство за постигане на духовни добри
ни се използват и до днес от някои хасидити. Боб Дилън, който в
известно отношение може да се нарече наследник на поетичната тра
диция на Блейк, също е практикувал част от тези методи.
Елементът на контрол е ключов за този вид практики - факт, кой
то се подчертава нееднократно и от други езотерични традиции и вяр
вания. Експанзията на европейските империи на Изток довява до Ста
рия континент разнообразните тантрически методи. Сведенборг изу
чава изключително детайлно сексуалната тантра. Оказва се, че за пос
тигането на продължителна възбуда е необходима силна психологи
ческа дисциплина. Самата възбуда на свой ред е необходима за прена
сочването на сексуалната енергия към мозъка, откъдето се постига
пробив в духовния свят-тоест, истински духовен, пророчески екстаз,
а не просто плътски. Сведенборг овладява и една техника за контрол
на мускулите, която се счита за изключително трудна и е позната пре
димно на индийските адепти - при нея, точно в момента на еякулаци-
ята, спермата се
връща в мехура и
така не се износва.
Няма съм не
ние, че всички те
зи техники са мно
го опасни, което е
и една от причини
те да бъдат държа
ни в тайна. Те из
лагат практикува
щия ги на риска да
преживее нервен
срив от вида, на
който е станал
свидетел хазяинът
на Сведенборг, без
да споменавам е
ЕВропейска рисунка от края на XVIII В., изобразяваща опасността от по
тантрическа поза. лудяване и смърт.
Една от новостите, които Сведенборг открива, докато посещава

моравската църква на Ню Фетър Лейн, е християнската версия на тай
ната на любовта. По това време моравците в Лондон са под харизма-
тичното въздействие на граф Зизендорф. Той подтиква членовете на
паството да визуализират, миришат и докосват раната в бедрото на
Христос. Според Зизендорф тази рана била сладка, чувствена вагина,
от която изтичал магически сок. Но за да стане всичко това, в нея
непрекъснато трябвало да бъде забивано копието на Лонгин.
Зизендорф поощрява правенето на секс като свещен акт и под
тиква последователите си да наблюдават божествените, духовни ема
нации един у друг по време на оргазма. За този момент препоръчва
обща мисловна молитва - за постигането на особено могъща маги
ческа сила. Както казва по този повод Сведенборг, „партньорът вижда
своя партньор в ума си... всеки от партньорите приема другия в себе
си“, така че те „съжителстват и в най-големите дълбини на вътреш
ния си живот“. По време на сексуалния транс партньорите са в със
тояние да се срещнат, да общуват и дори да правят любов чрез ду
ховните си същности.
Марша Сушард отбелязва, че родителите на Уилям Блейк са би
ли членове на същото това паство, както и че Блейк е почерпил иде
ите си от книгите на Сведенборг, с които е израснал. Разказва как
превзетите викторианци изтриват от рисунките на Блейк по-натрап-
чивата сексуална образност - например, за да прикрият гениталии,
рисуват отгоре им гащи. И макар да е известно, че Уилям Блейк е
силно повлиян от езотеричната философия на Емануел Сведенборг,
критиците съзнателно пренебрегват факта, че именно изброените
техники на сексуалната магия стоят в основата на неговата творчес
ка визия.
Блейк има видения още от най-ранна възраст. Четиригодишен
вижда Бог да наднича през прозореца му, а към петата си година, по
време на разходка сред природата, има видение на дърво, изпълне
но с ангели, „обкичили всяка клонка подобно на звезди“. Но докол-
кото става ясно, тайните техники на Зизендорф и Сведенборг му
помагат да си изгради систематичен, кабалистичен подход към фе
номени от този характер.
При романтизма вътрешният живот на индивида най-сетне се
разгръща, за да се превърне в необятен космос на безкрайното раз
нообразие. Любовта е любов на един космос към друг. Дълбините
зоват дълбини. При романтизма любовта се измества в нова тонал

ност и се превръща в симфония. Така тайните медитации и духовни
те практики на шепа посветени дават тласък на недоволството на
цяло едно общество срещу материализма. И именно в това се със
тои историческата значимост на тяхното дело.
Новият начин за правене на любов, пресъздаването на Сътворе
нието на Космоса, са само един от множеството начини да кажеш,
че правото не е просто въпрос на сила, че има много по-висши иде
али от изгодата и просветения егоизъм, и че ако се поставиш в под
ходящото състояние на ума, би могъл да преживееш света и като
смислен.
Ако хората правят любов така, че да получат просветление, то
тогава светът ще се превърне в свят на сенките. А после, когато се
събудят, ще установят, че светът е окъпан в росата на смисъла.
Следователно корените на романтизма са както сексуални, така

и езотерични. Немският поет Новалис говори за „магически идеали
зъм“. Именно тази магия, този идеализъм, този вулканичен дух сът
воряват музиката на Бетовен и Шуберт. Бетовен осъзнава, че чува
нов музикален език, че чувства и изразява неща, които никога преди
не е усещал. Подобно на Александър Велики, и той се пристрастява
към идеята да идентифицира този божествен прилив на вдъхнове
ние, източника на тази непресъхваща гениалност, поради което неп
рекъснато чете и препрочита египетските и индийските езотерични
текстове. За него произведенията му „ Соната в ре минор " и „Апа-
сионатата “ са неговият еквивалент на „ Бурята “на Шекспир - най-
ярките отражения на окултните му идеи.
Във Франция мартинистът Шарл Нодие разказва, че в армията
на Наполеон има заговор на тайните общества за свалянето на вели
кия военачалник. По-късно той запознава с езотеричната филосо
фия личности като Виктор Юго, Оноре дьо Балзак, Дюма-син, Дьо-
лакроа и Жерар дьо Нервал.
Оуен Барфийлд смята, че течението на пдатоническите идеи в чо
вешката история всъщност никога не пресъхва - и това е течението
на живия смисъл, което от време на време само интелекти като Шек
спир и Кийтс са в състояние да различат. Самият Кийтс нарича уме
нието да различаваш въпросното течение „негативна способност“ -
това е моментът, когато човек се намира в състояние на „несигур

ност, мистерия и съмнения, без да се отдава на досадно преследване
на факти и разумни доводи“. С други думи, той прилага към поезията
същата онази идея за изчакването на появата на по-големия модел,
която някога препоръчва Франсис Бейкън, но в научната област.
„В силен троен кръг го обгради.../ защото той с млечната роса
се храни/ и пие от млякото на рая.“ Самюел Колридж, автор на тези
думи, безсъмнено излъчва аурата на свръхестественото. Той е рев
ностен почитател на схващанията на Бьоме и Сведенборг. Ала имен
но неговият приятел Уилям Уърдзуърт е този, който излага в най-
чист вид чувството, лежащо в основата на идеализма като филосо
фия на живота. И го прави по начин, който и днес изглежда модерен.
Дори и онези, които на съзнателно ниво отричат съществуване
то на висшата реалност, за която Уърдзуърт намеква, признават, че
в поемата „Редове, написани над абатството Тинтърн “ има нещо
особено. Реакциите към тази творба са само две - или нещо в теб
трепва и всичко започва да звучи познато, или строфите изглеждат
като пълна безсмислица.
По времето, когато Уилям Уърдзуърт твори, на хората не им се
налага да се напрягат особено, за да разпознаят тези чувства. Гьоте,
Байрон и Бетовен успяват да поведат успешно вълната на общест
вените нагласи. Тогава защо всичко така внезапно се обърква? Защо
този стремеж към свободата внезапно се оказва потъпкан от алчна
та жажда за власт?
За да разберем причините за тази катастрофа, се налага да прос
ледим процеса на инфилтриране на тайните общества от защитници
те на материализма. Кавалерът Рамзи изрично забранява разговори
те по политически въпроси в ложите, които основава през 1730 г.,
но масонството вече е успяло да се превърне в желана цел за поли
тическите лидери на Европа. И ето че всеки, мечтаещ за политичес
ка власт, се изкушава да стане член на някое тайно общество.
Лвадесет и шеста глава
Илюминатите
и възходът на безумието
Илюминатите и битката за душата на
масонстВото • Окултните корени
на Френската революция • Щастливата
звезда на Наполеон • Окултизмът
и Възходът на романа
И сторията на илюминатите е един от най-мрачните епизоди в

апокрифната история на човечеството, сложила неизличим отпеча
тък върху репутацията и доброто име на тайните общества.
През 1776 г. баварският професор по право Адам Вайсхаупт
основава организация, наречена „Илюминати“, привличайки за пър
ви нейни членове и съоснователи свои студенти. Подобно на Ор
дена на йезуитите, братството на илюминатите също се характе
ризира с организационна структура от военен тип. Членовете му
са длъжни да се простят с всякакви опити за изказване на собстве
но мнение. Подобно на по-ранните общества, и илюминатите на
Вайсхаупт обещават на новопокръстените да се докоснат до древ
ната мъдрост. Всяко следващо ниво на инициация предлага навли
зане в още по-големи и по-могъщи тайни. Посветените работят в
малки килии. Информацията между тях се разменя на принципа:
„казвай само най-необходимото“ - толкова опасно се оказва това
преоткрито познание.
Адам Вайсхаупт влиза в редиците на масоните през 1777 г., пос
ледван от мнозина други илюминати. Така те се инфилтрират в ло
жите и скоро достигат най-високите нива в йерархията. А през 1785 г.

се случва така, че пътувайки през Силезия, някакъв мъж на има Якоб
Ланц внезапно е ударен от гръм и умира на място. Когато полагат
тленните му останки в близкия параклис, баварските власти откри
ват в него документи, разкриващи тайните планове на илюминати-
те. Благодарение на тях, повечето от които са написани лично от
ръката на Вайсхаупт, както и на други, намерени при незабавно ор
ганизираните претърсвания на целия регион, властите успяват да си
съставят представа за цялата картина.
Иззетите документи разкриват, че тайните на древната мъдрост
и свръхестествените сили, проповядвани сред илюминатите, са ци
нична измислица и пълна измама. Издигайки се по отделните нива,
стремящият се към просветление открива, че духовният елемент в
учението е само димна завеса, зщото илюминатите презират духов
ността. Според тях проповедите на Исус Христос имат само поли
тически смисъл и призовават към отказ от земните блага и имущес
тво, към отхвърляне на институцията на брака и прекъсване на всички
семейни връзки, към охулване на религията. Оказва се, че целта на
Адам Вайсхаупт и неговите съзаклятници е да създадат общество,
ръководещо се изцяло от материалистични принципи. А мястото,
избрано от тях за първия им експеримент, е Франция.
В края на церемонията по посвещаване кандидатът получава след
ното съобщение на ухо: Най-голямата тайна е, че няма никаква
тайна! По този начин той е въведен в една нихилистична и изцяло
анархистична философия, която докосва най-тъмните струни на не
говата душа. Вайсхаупт се надява с помощта на лековерните си пос
ледователи да разруши до основи човешката цивилизация, но не за
да даде свобода на народа, а за да изпита удоволствието от пълния
контрол над него.
Цинизмът на Вайсхаупт прозира и в съчиненията му: „Голяма
част от силата ни се крие в тайнствеността. Поради тази причина
трябва да се крием под шапката на друго тайно общество. Ложите,
управлявани от масоните, са най-подходящото прикритие на наша
та върховна цел!“
„Търси младежки компании - съветва той един от своите събра
тя. - Наблюдавай ги и ако някой от тях ти хареса, непременно го
привлечи към нас!“
„Давате ли си наистина сметка що е това, да управляваш чрез
тайно общество? Това е власт не само над по-важните сред паплач

та, но и сред най-добрите от обществото, над хората от всички раси,
нации и религии... Крайната цел е да се превърнем в господари на
света!“
След откриването на тези документи орденът е обявен извън за
кона. Но вече е твърде късно!
Към 1789 г. масонските ЛОЖИ във Франция са вече близо триста,

като само в Париж те наброяват шестдесет и пет. Според съвремен
ните масонски архиви по онова време френските масони са наброява
ли повече от 70 000 души. Пър
3*
m it i $ tabttfm fpeculiitn / mtb ble teilte ge» воначалният план е да заредят на
(4itfit negieren tarn»; beim bim bängt aßet рода с надежда и воля за промя
a * .3 4 tw rbf in biefer gig u r m it ihnen operieren. на, но ложите им до такава сте
пен вече са инфилтрирани от илю-
минатите, че „програмата, която
O Ö Ö Ö Френското национално събрание
o 6 “ < T “ c J o~~ö прокламира през 1789 г., е задви
0 0 0 0 0 0 oo o o o o ^ ö o o жена още през 1776 г. от немс
3 4 b äte jttn j n nm iw U ar unter m ir , tw(< ките илюминати“. Оказва се, че
4 » ich meinen ganten ®ei(l rtnfyunfc, unb to n
bittet) w egen bat » itb e r jeber w eg mibetc, nnb
Дантон, Демулен, Мирабо, Ма-
fo f o r t Stuf btefe gjrt tarnt i 4 auf bie ttnfact)* рат, Робеспиер, Гилотен и други
jle a trt taufetib 9Renf4cn in ^Bewegung nnb „велики“ водачи на революция
glom m en feftea. 9Jnf eben biefe Otrt ntuf man
bte O rdres e r te ile n / nnb im P o litik e n ope та са били илюминати!
rieren. Когато кралят демонстрира
es i(t ein Jtnnft t« l tg , bem Pythagoras et*
tta f ans bem U l. m in. nwiutefen.- 3 4 habe
мудност в решението за продъл
tb h ja n i4 tr i 4 habe feinen tintigen © rab in жаване на реформите, Демулен
«Ganben, n i4 t einmal meine eigene B u ffk e . призовава народа към въоръже
3 4 habe a u 4 in b ei P b ilo Provinzen eine
t t r t w n € t b , 58erfi4etung obet Sßetbeuerung:
но въстание. През юни 1789 г.
le g bec « b r « b ea © o : b ty m © , etnge« Луи XVI се опитва да разпусне
fü h rt. SRan g rb ran 4 t fte n n r , nm fte n i4 t Събранието и свиква войската
tn profim itR i/ le g ben w itbtigfltn ©orfdOen.
2Ber във Версай. Заповедта е послед
вана от масови прояви на дезер
Лиаграма на Вайсхаупт. Той пише на
тьорство. На 14 юли побесняла
своите последователи: „Налага се да
та тълпа напада Бастилията. А
ви покажа колко лесно е за чистия ум
да направлява стотици и хиляди през януари 1793 г. Луи XVI е
дребни човечета!“ отведен на гилотината. Опитът
му да се обърне е последни думи към народа е заглушен от бараба

ни. Някои обаче го чуват да изрича: „Народе на Франция, невинен
съм! Прощавам на онези, които са виновни за моята смърт. Моля се
на Бога пролятата кръв никога да не падне върху Франция, нито
върху вас, мой нещастен народе!“
Фактът, че целият този ужас се случва в сърцето на най-цивили-
зованата нация на света, отприщва вратите на немислимото.
Казват, че в последвалото меле някакъв мъж скочил на ешафода
и изкрещял: „Жак дьо Моле, отмъстихме за теб!“ Ако това е вярно,
подобни чувства са в ярък контраст с благородството на този наис
тина нещастен крал. Така във Франция настава пълна анархия, която
заплашва да унищожи страната. Контролът се поема от водачите на
масонските ложи. Ала не след дълго голяма част от тях биват обви
нени, че са предатели на революцията. Така се поставя началото на
терора - режима на якобинската диктатура.
Различните източници дават различни оценки за броя на екзеку
тираните. Движещата сила на този невиждан терор е най-принцип-
ният от масоните - строгият и непоколебим Максимилиан дьо Ро-
беспиер. Като началник на Комитета за обществено спасение и от
говорник на полицията, на ден той изпраща на гилотината стотици,
извършвайки около 2750 екзекуции. От тях само 650 са аристокра
ти, останалите са обикновени хора. Робеспиер подписва заповедта
за екзекуцията дори на Дантон. Да, Сатурн бавно, но непоколебимо
изяжда своите собствени деца.
Как е възможно ли? Ще кажете, как е възможно най-просветле-
ните и разумните да намират оправдание за тази касапница? Според
идеалистичната философия целта никога не оправдава средствата,
защото, както вече видяхме, мотивите оказват драстично влияние
върху изхода, независимо колко скрити са те. За разлика от тези
принципи, Робеспиер разбира проливането на кръв като свое мрач
но задължение, изхождайки от желанието да защитава правата на
гражданите и тяхната собственост. Така, от рационална гледна точ
ка, всичко, което извършва, е в името на общото благо.
Конкретно при Робеспиер стремежът към откриването на разумни
отправни точки на тези мотиви го води точно в противоположната
посока - към полудяването. На 8 юли 1794 г. пред стените на Лувъ-
ра се провежда една чудата церемония. Членовете на Конвента ся
дат в обширен, специално издигнат за целта амфитеатър, и държат
по един стрък жито - символ на богинята Изида. Срещу тях има

олтар, на който стои Робеспиер, облечен в светлосиньо сако, с обил
но набрашнена коса.
Той изрича: „Тук е цялата Вселена!“ А после, след като призова
ва върховното същество, започва реч, която продължава няколко
часа и завършва с думите: „Утре, когато се върнем на работа, отно
во ще продължим борбата срещу пороците и тираните!“ Ако члено
вете на Конвента са се надявали, че в тази реч водачът им ще обяви
края на кръвопролитията, са останали дълбоко излъгани.
Накрая Робеспиер се насочва към статуя, покрита с платно. За
палва платното и постепенно под него се разкрива лик на богиня. Ан
самбълът е създаден от масона илюминат Жан-Жак Давид, за да по
каже как богинята на мъдростта София изниква от пламъците като
феникс от пепелта си. Впоследствие поетът Жерар дьо Нервал ще
твърди, че онази София е символизирала всъщност Изида. Ала ду
хът, управляващ онази епоха, изобщо не е на Изида, повдигането на
чиито воали отвежда до света на духовете. Не е и на Майката Приро
да - благата, любяща богиня на растителното измерение на Космоса.
Това е Майката Природа, но този път оголила зъби и нокти.
Възрастната пророчица Катрин Тирт обвинява Робеспиер, че се
е самообявил за бог. На народа също му писва от безкрайните екзе
куции и обсажда кметството, за да приклещи в ъгъла своя мъчител.
Той се опитва да се самоубие, но успява да отнесе само половината
си челюст. Когато се качва на гилотината, все тъй с вечния си свет-
лосин костюм, той се опитва да каже нещо на насъбралото се мно
жество, но от устата му успява да излезе само измъчен вик.
Н аполеон е следвал своята звезда . Така поетите пеят оди за чо

века, роден за велики дела.
Гьоте казва за него: „Демонът държи да ръководи всеки наш ден
и да ни казва какво да правим. Но духът на доброто ни оставя да се
оправяме сами, сами да се препъваме в мрака. А Наполеон беше
просто човек! Винаги просветлен, винаги недвусмислен, решителен
и надарен с енергия, достатъчна за изпълнението на всичко необхо
димо. Животът му беше поход на полубог, от битка на битка и от
победа към победа. Може да се каже, че той беше в състояние на
непрестанно просветление... Но в по-късните години това просвет
ление очевидно го бе напуснало, както и неговата щастлива звезда!“

Ще кажете, как Наполеон не е доловил новата насока, която пое
ма съдбата му? Той успява във всичко, с което се захване, той като
че ли притежава способността да подчини целия свят на волята си.
За себе си, както и за мнозина свои съвременници, той е Александър
Велики на модерния свят, наново обединявайки чрез завоеванията
си и Изтока, и Запада.
Френските войски достигат и до Египет. Кампанията им там не е
особено славна, но пък за техния водач има знаменателно значение.
Според Фуше, началник на френската тайна полиция, във вътреш
ността на Голямата пирамида Наполеон се среща с човек, който твър
ди, че е Сен-Жермен. Надали е случаен и фактът, че назначава за
свой съветник астролога Фабр д'Оливе, а след това настоява да пре
кара една нощ в пирамидата. Възможно ли е Наполеон наистина да
е срещнал самия Сен-Жермен от плът и кръв? Именно той пръв раз
порежда съставянето на каталог на египетските антики, наречен
„ Описание на Египет Каталогът носи посвещение - „На Наполе
он Велики“, което автоматично навява сравнение с предшественика
му Александър. А на титулната страница е неговият портрет, къде-
то е изобразен като Слънчевия бог.
Империята му непрекъснато се разширява, включвайки не само
Италия и Египет, но и Германия, Австрия и Испания. Никой импера
тор от Карл Велики насам не е бил коронован от папата, но през
1804 г. Наполеон изисква короната и скиптъра на императора на
Свещената римска империя, принуждава папа Пий VII да присъства
на събитието и макар и символично, грабва короната от ръцете на
първосвещеника и сам се коронова за император. Впоследствие на
ема екип учени, от които изисква да докажат, че Изида е древната
богиня на Париж, след което разпорежда богинята и звездата й да
бъдат включени в герба на града. Не случайно на Триумфалната ар
ка неговата Жозефина е изобразена коленичила в краката му, носе
ща лавровия венец на Изида.
От всичко това можем да заключим, че Наполеон не се иденти
фицира със Сириус - по-скоро го следва, така, както Орион следва
Сириус в небесния свод. По време на масонските ритуали по иници-
ация кандидатът се преражда (както е бил прероден и Озирис), с пог
лед към петолъчната звезда, символизираща Изида. Озирис (Орион
Ловеца) е олицетворение на мъжкия стремеж към власт, действе-
ност и размножаване, който преследва Изида - пазителката на мис

терията на живота.
Точно така възприема Наполеон и своята Жозефина - родена в
семейство, в което езотеричната мисъл на масоните се предава по
наследство, самата тя също е масон. Макар да завладява цяла Евро
па, великият военачалник не успява да завладее нея, красивата Жо
зефина. Той копнее за нея така, както Данте е копнял за Беатриче.
Именно този копнеж го е карал да се стреми към нови и нови побе
ди. Такава е сложната плетеница от езотерични схващания, на която
се прекланя Наполеон, която ръководи любовта му към Жозефина и
която в крайна сметка направлява съдбата му.
Но през 1813 г. силите, които го направляват, внезапно го на
пускат. Същият процес е характерен и за творците. Те се борят го
дини наред, докато открият собствения си стил, за да създадат свои
те шедьоври. Ала след това духът внезапно ги напуска и колкото и
да се опитват, те не успяват да си върнат вдъхновението.
В тази история често говорехме за поредицата от преживявания,

през които трябва да премине кандидатът за посвещаване. Сред тях
е и срещата му с кама лока - чистилището, където все още обедине
ните дух и душа биват нападани от демони. Точно такава е и една от
основните идеи в учението на тайните общества - че на цялото чо
вечество му предстои да премине през нещо като инициация. Затова
те се подготвят за това събитие, помагат на човечеството да опоз
нае себе си и да развие качествата, които ще му бъдат необходими
по време на изпитанието.
През централните десетилетия на XVIII в. масонството завладя
ва целия свят - достига до Австрия, Испания, Индия, Швеция, Гер
мания, Полша, Русия, Дания, Норвегия и Китай. Следвайки приме
ра на своите американски и френски братя, масоните се превръщат
във вдъхновители на републиканската революция по цялото земно
кълбо. Елена Блаватска пише, че сред карбонарите - революцион
ните предвестници на Гарибалди, се крият мнозина масони, отлично
запознати с тайните на окултните науки и розенкройцерството. Са
мият Гарибалди е масон 33-та степен и Велик магистър на италиан
ските масони.
Лайош Кошут в Унгария, Симон Боливар в Южна Америка,
Франциско де Миранда, Венуциано Каранса, Бенито Хуарес и Фи-

дел Кастро са все масони, борци за свобода.
Днес само в САЩ има около 13 000 ложи, а на световно ниво
към 2001 г. масонските ложи наброяват към 7 000 000.
Вече видяхме как И сус Х ристос засажда семето на вътрешния

живот, как този вътрешен живот се уплътнява и населва с образи
благодарение на произведенията на Шекспир и Сервантес. Задачата
на великите посветени белетристи на XVIII и особено на XIX в. е да
изковат усещането, присъщо на хората от съвремието - че и вът
решният свят си има своя история, свои висини, падения и обрати.
Великите писатели на тази епоха, като сестрите Броите и Чарлз Ди-
кенс, споделят схващането, че точно както езотеричната мисъл раз
глежда човешкото съзнание като продукт на историческата еволю
ция, така и индивидуалното човешко съзнание се превръща в ево
люционен продукт на човешкия живот.
Ян Коменски израства в Прага на Рудолф II. Той познава Йохан
Валентин Андре от Хайделберг, който заедно с приятеля си, окул-
тиста Самуел Хартлиб, го кани в Лондон, за да им помогне „да до
вършат делото. Чрез образователните реформи, които провежда,
Коменски ще въведе в потока на историята идеята, че през детство
то си хората преживяват състояние на съзнанието, много по-раз
лично от онова, което развиват през зрелия си живот. Влиянието на
Коменски прозира в романи като „Джейн Еър “ и „Дейвид Копър-
фийлд но по-важното в случая е да си дадем сметка, че към онзи
момент този подход към детството е съвсем нов за човешките раз
бирания.
Но областта от езотеричната мисъл, която ще окаже най-силно
въздействие върху развитието на романа, са фундаменталните за
кони на духовността. Романът се превръща в превъзходно поле за
изява на посветените белетристи, които чрез силата на словото раз
криват механизмите на действие на тези закони в живота на отдел
ния индивид.
Настъпва моментът за изясняване на това вечно изплъзващо се

понятие, което лежи в сърцевината на езотеричната гледна точка за
Илюстрация от учебника на Ян Коменски.
Космоса и неговата история - понятието фундаментални закони.

Вече видяхме, че пророк Илия ускорява разрива между обективния,
Бейкънов тип съзнание, и субективния, Шекспиров тип. Благодаре
ние на обективния поглед към света, хората на науката достигат до
откровението на физичните закони.
Какво обаче става със субективното преживяване? Какво става
със самата структура на преживяването?
С течение на времето ще възникне и науката психология, но и тя
ще тръгне от материалистичната презумпция, че материята превъз
хожда съзнанието и го обуславя, а не обратното. Така тя безвъзв
ратно ще пренебрегне една универсална част от човешкото прежи
вяване - преживяването на значението.
Споменахме и за опита на розенкройцерите да положат основите
на формулирането на закони, изхождащи от концепцията на ориен
талската езотерична мисъл за „безименния път“, която е свързана с
понятията за човешкото добруване. Изтокът притежава многовеков
на традиция за динамиката между „ин“ и неговата противоположност
„ян“, но на Запад тези понятия продължават да бъдат все така неуло
вими, балансиращи между новите науки физика и психология.
Но ако законите, управляващи тези вечно изплъзващи се еле

менти, са изключително трудни за формулиране, то практическото
им регистриране е далеч по-лесно. Някои от великите белетристи на
XIX в. пишат романи, които са населени с окултни идеи. Чарлз Ди-
кенс разказва странна история в своята „Коледна песен ", в „Бруле
ни хълмове “Емили Бронте ни запознава с дух, който преследва сво
ята любима и от гроба. Малко след тях се появява и Достоевски.
Най-великите романи са велики поради това, че те предлагат
една ненадмината визия за действието на фундаменталните за
кони в живота на отделния индивид, проследявайки сложните,
ирационални модели на тяхната реализация, които не биха могли
да съществуват, ако науката бе в състояние да обясни всичко за
всички в нашата Вселена.
„Джейн Еър „МобиДик, “ „Война и мир “ и много други пред
ставляват огледала на нашия живот и онагледяват знаковите моде
ли за смисъла и реда в човешката вселена дори когато науката упо
рито ни наставлява да не вярваме на онова, което виждат очите, сър
цата и душите ни.
Човешкият живот се формира благодарение на изпитанията, оли
цетворяващи се обикновено от различни лабиринти, които непре
къснато менят очертанията си. Така романът се превръща в най-удоб
ното място за среща между смисъла на живота и дълбинните, фун
даменталните закони.
Ще кажете , щом тези закони наистина съществуват и щ о м те

са толкова важни и могъщи, и най-вече - щом историята действи
телно се ръководи от тях, то тогава не е ли изненадващо, че ние
почти не си даваме сметка за действието им? И което е още по-
странно, ако те наистина са реалност, то тогава защо ние, хората на
Запада, нямаме дори точна дума за тях?
Да, действително е изненадващо, особено предвид факта, че те
зи закони влизат в действие тогава, когато залогът е човешкото щас
тие, в случаите, когато става въпрос за надеждите ни за по-добър
живот.
Няма спор, че най-често употребяваните набори от правила за
щастлив живот са събрани в пословиците и поговорките - земната и
прагматична мъдрост на народите, съхранявана и предавана през
462 Ажонатан Ьлек
вековете, както и в благоразумните съвети, които традиционно да

ваме на децата си.
Но между пословиците и поговорките - от една страна, и дъл-
бинните закони - от друга, съществува една важна разлика. Посло
виците, поговорките и съветите на възрастните обикновено се отна
сят до базисните жизнени стратегии - как да избегнем физическа
болка, как да придобием основни неща, докато дълбинните закони
боравят с универсални понятия като съдба и орис, добро и зло. Те ни
подтикват към най-висшите, недостижимите нива на щастието, към
жаждата ни за пълноценен и смислен живот.
Сравнете добрата стара поговорка „Два пъти мери, един път ре
жи“ с препоръката на следната кратка притча от Гийом Аполинер:
Елате на ръба, каза той.

Те казаха, страх ни е.
Елате на ръба, каза той.
Те отидоха. И той ги бутна.
Те полетяха.
Вдъхновени от учението на тайните общества, сюрреалистите

започват битка срещу установения начин на мислене и научния ма
териализъм. Един от предложените от тях методи включва възхва
лата на ирационалните постъпки. С цитираната тук притча Аполи
нер иска да каже, че ако действаме ирационално, ще бъдем възнаг
радени от ирационалните сили, движещи Вселената. И ако каза
ното от френския поет е истина, то това е един от най-значимите
дълбинни закони на Вселената - законът за причината и следствие
то, които се намират извън равнината на вероятностите.
Сюрреалистите проявяват необичайна откритост относно своя
та ирационална философия и връзката й с ученията на тайните об
щества, но макар и далеч по-имплицитно, същата ирационална фи
лософия се пропива и в по-традиционните течения на западната кул
тура. Отличен пример за това влияние е „Прекрасен живот “ -стар
филм, който на повърхността изглежда идиличен и успокояващ, както
и неговият литературен предшественик - „ Коледна песен “на Чарлз
Дикенс, пропит до дъно с философията на тайните общества, чийто
член е бил и авторът.
Скрудж е посетен от няколко призрака, които му предлагат ви-
1-тгт-
Йезуитът Анастасиус Кирхер е отличен познавач на тайното познание, близък

приятел на неколцина от ключовите играчи в тази история. Сред творбите му
са и тези рисунки на Майката Природа - Кибела, както и едно от ранните
западни изображения на Буда. И двете показват езотерично разбиране за
вегетативното измерение на човешкото тяло.
дения за нещастията, които е причинил с поведението си, както и за

онова, което би могло да се случи, ако той продължи да живее по
същия начин. Джордж Бейли - персонажът, изигран от Джеймс Стю-
арт в „ Прекрасен живот е убеден, че животът му е пълен провал,
и се кани да се самоубие, когато внезапно пред него се явява ангел и
му показва колко по-нещастни биха били семейството, приятелите
му, както и целият град, ако не е бил той и неговите многобройни
добрини и саможертви.
Така и Джордж Бейли, и Скрудж са принудени да се запитат кол
ко по-различен би бил светът около тях, ако те бяха избрали да жи
веят по друг начин. В крайна сметка всеки от героите е подканен да
мине през същата врата, през която се е канел да мине в началото на
историята - но този път, за да постъпи правилно. Джордж Бейли
решава да не се самоубива и да се изправи очи в очи с кредиторите
си, а Скрудж поправя грешките си, като се притичва на помощ на
Боб Кратчит и неговото семейство. Следователно и „Прекрасен жи
вот ", и „Коледна песен “ описват живота като кръгово движение и
вид изпитание. И двете произведения показват как животът ни на
сочва към ключови за съдбата ни решения и как, ако сбъркаме, обик
новено правим пълен кръг, за да се изправим отново очи в очи с тези
решения.
Предполагам, че повечето от вас са възприели и филма, и рома
на като дълбоко истинни. В науката и природата е трудно да се забе
лежат неща, които да обосноват моделите на изпитанията, заложе
ни в живота, ала мнозинството от нас със сигурност усещат, че тези
две популярни произведения са много повече от обикновени средст
ва за забавление - че те изричат няколко много важни истини за
живота.
Само няколко минути размисъл са напълно достатъчни, за да ни
убедят, че същите мистични и ирационални модели фигурират в
структурата на някои от най-великите шедьоври в световната лите
ратура: „Едип цар „Хамлет ", „Дон Кихот „Доктор Фауст “ и
„Война и мир “.
По някакъв странен, почти съдбоносен начин Едип привлича към
себе си онова, от което се страхува най-много, и завършва, като
убива баща си и се жени за майка си. Хамлет многократно избягва
момента, когато трябва да се изправи пред най-важното предизви
кателство в своя живот - да отмъсти за смъртта на баща си, ала това
предизвикателство се връща отново и отново върху него, при това

под все по-трагични форми. Дон Кихот има една изключително доб-
росърдечна представа за света като красиво, благородно място. Та
зи негова представа е толкова силна, че към края на романа успява
по някакъв неуловим и мистериозен начин да трансформира в чисто
физически смисъл средата, в която живее. Дълбоко в сърцето си док
тор Фауст знае много добре какво точно трябва да направи, ала тъй
като не го прави, се намесва провидението и въздава заслуженото
от него възмездие. Героят на Толстой - Пиер, се измъчва от любов
та си към Наташа. Ала едва когато се освобождава от чувствата си
към нея, успява да я спечели.
Представете си, че захраним един гигантски компютър с всички
тези велики произведения на литературата, а защо не и с цялата ли
тература, и му зададем въпроса: какви са законите, определящи жи
вота като щастлив и пълноценен? Убеден съм, че в резултат ще по
лучим набор от закони, сред които ще бъдат и следните:
• Ако постоянно отбягваш срещата с определено предизвика

телство, това предизвикателство ще продължава да те преследва
под една или друга форма.
• Човек неизменно привлича към себе си онова, от което се стра
хува най-много.
• Ако избереш пътя на злото, в крайна сметка ще си платиш.
• Силната вяра в доброто прави и света около теб по-добър.
• За да задържиш онова, което обичаш, трябва да го пуснеш на
свобода.
Точно такива са законите, които определят структурата и съдър

жанието на великите произведения на литературата. И точно зато
ва, докато четем „Едип цар”, „КралЛир“, „Доктор Фауст“, дъл
боко в себе си усещаме, че те са истина. И това е така, защото дейс
твието на законите, които те отразяват, намира отклик и в нашия
личен житейски опит. Защото те представляват точно изображение
на реалния човешки живот.
А сега да си представим какво би се случило, ако захраним друг
гигантски компютър, но този път с чисто научни данни, и зададем
същия въпрос. Нещо ми подсказва, че резултатите, които ще полу
чим, ще звучат по съвсем различен начин. Приблизително така:
• Най-добрият начин да задържиш нещо е да дадеш всичко от
себе си, за да го постигнеш, и никога да не се отказваш.
• Не можеш да трансформираш света само чрез пожелателно
мислене - трябва и да направиш нещо по този въпрос.
• Ако можеш да избегнеш разкриването на дадена постъпка от
своите събратя, то тогава няма никаква причина да се страхуваш,
че някакво си провидение ще те накаже.
И така нататък, и така нататък. Изводите са ясни и онагледяват

онова, което вече казахме. Опитът за дефиниране структурата на
света дава коренно различни резултати и коренно различен набор от
закони в сравнение с опита за дефиниране структурата на човеш
ките преживявания.
Точно тази разлика е и основната тема на Толстой в есето му „За
живота “. Макар че и във външния свят на физичните феномени, и
във вътрешния ни свят на смисъла и удовлетворението действат едни
и същи закони, разгледани поотделно, те придобиват абсолютно са
мостойни характеристики. Както казва Ейбрахам Айзък Кук - един
от великите кабалисти на XX в. и първи Главен равин на Палестина:
„Бог се разкрива в дълбините на чувствителните души.“
Дълбинните закони се различават само тогава, когато поглед
нем към събитията във външния свят от възможно най-субектив
ната позиция - така, както го правят артистът и мистикът. Дали пък
субективният характер на тези закони, фактът, че те работят толко
ва близо до центъра на нашето съзнание, не обуславя обстоятелст
вото, че е толкова трудно да бъдат фокусирани?
Докато пишех тази книга, имах щастието да се запозная с мла
дата ирландска мистичка Лорна Бърн Фиццжералд. Тя не беше про
чела нито една от книгите, на които се крепи тази история. Неверо
ятните й познания за света на духовете идваха от нейните лични
преживявания. Срещала е Михаил, архангела на Слънцето, както и
архангел Гавраил. Казва, че били едновременно разделени и движе
щи се заедно, като две страници от една книга. Описва как е видяла
растения, но с човешки елементи. Виждала е и Илия, който някога е
бил човек с духа на ангел, и го е наблюдавала как върви по водата.
Да, наистина съществува алтернативен начин за възприятие на
света, както и паралелно измерение, което движи нещата в нашето
собствено.
Авадесет и седма глава
Мистичната смърт
на човечестВото
СВеденборг и АостоеВски • Вагнер • Фройд,
Юнг и материализирането
на езотеричната мисъл • Окултните корени
на модернизма • Окултният болшевизъм •
Ганди
Радостта на ранния романтизъм , ч и с т о животинската радост да

си жив, се заменя от безпокойство. Най-великият немски философ
на идеализма, Хегел, описва тази историческа сила със следните ду
ми: „Духът ни подмамва, духът ни заинтригува, духът лъже, духът
триумфира.“
Разглеждана като разказ за вътрешния живот на човечеството,
литературата от втората половина на XIX в. разкрива невиждана
духовна криза, настъпването на ужасен мрак. И ако материалистич-
ната история описва тази криза като „алиенация“, то езотеричната я
вижда като духовна криза. С други думи, възприема я като причине
на от духове, или по-точно - от демони.
Най-яркият изразител на тази гледна точка не е сред онези, кои
то обикновено са цитирани в академичните среди, например Хегел,
нито дори отявленият окултист Шопенхауер, а един човек, който ня
кога се е въргалял в калта.
Емануел Сведенборг вижда издигането на демоничните сили от
дълбините. И пророкува, че човечеството ще трябва да постигне съг
ласие с демоничното и в света, и в самото себе си.
Днес „Църквата на Сведенборг“ е единственото езотерично дви

жение, допуснато в шведския Национален съвет на църквите, а уче
нията на просветления швед продължават да оказват влияние върху
привържениците на комуналния начин на живот, особено върху от
делни американски групи, например шейкърите. Приживе обаче той
е далеч по-опасна фигура. Невероятно прецизните и детайлизирани
пророчески видения му печелят световна известност. Спиритуалис-
тите се опитват да го обявят за свой член, но той ги отхвърля, като
подчертава, че свръхестествените му дарби са си лично негови и са
предвестници на изгрева на нова епоха.
Именно книгата на Сведенборг „Рай и ад “дава на Гьоте идеята
за проникването на силите на злото в нашия свят, благодарение на
което той рисува срещата на своя Фауст със силите на свръхестест
веното. И отново благодарение на Сведенборг Бодлер се запознава
с концепцията за съответствията, а Балзак рисува свръхестествено
то в „ Серафита Ала творецът, върху когото Сведенборг оказва
най-силно и трайно въздействие, е Достоевски - автор, който ще
помрачи настроението на цяла една епоха.
При Достоевски се сблъскваме с парадоксалното схващане, че оне
зи, които се изправят очи в очи със злото, със свръхестественото му
измерение - независимо дали са крадци, проститутки или убийци, са
по-близо до рая, отколкото другите, чиято удобна и морална гледна
точка за света целенасочено изключва съществуването на злото.
Православното християнство не е толкова догматично, колкото
католицизмът. То залага много повече на индивидуалното духовно
преживяване. В този смисъл Достоевски се чувства свободен да об
следва външните граници на духовните преживявания, както и да
описва битките между силите на мрака и на светлината, провежда
щи се в селения, които повечето хора дори не съзнават. Подобно на
пътешествието на Данте, и пътуването на Достоевски през ада е от
части духовно странстване, което обаче се сблъсква и със земния
ад, създаден от хората. При Достоевски се забелязва един нов по
рив, който ще се превърне във водеща характеристика на изкуства
та от края на XIX и началото на XX в. - желанието да знаеш и най-
лошото, което може да се случи.
След смъртта на писателя се установява, че библиотеката му е
пълна със съчиненията на Сведенборг, в това число и разказите му
за различните видове ад, които хора с различни склонности към зли-
ни създават сами за себе си. Интересното обаче е, че разказите на

Сведенборг за адовете, които е посещавал, не са художествена из
мислица. Те се различават от традиционните ни схващания за това,
кое е реално и кое - не. В началото адът може и да не изглежда по-
различен от света, в който живеем, но с всеки следващ ред аномали
ите избликват една по една. Възможно е да срещнем група весели
младежи, чието най-голямо удоволствие на света е да дефлорират
девици, но когато те се обръщат, за да ни поздравят, виждаме, че са
„като маймуни със зверски лица... и страховито изражение“. Неезо-
теричните школи на литературната критика очевидно са пропусна
ли да забележат, че някои от пасажите в „Престъпление и наказа
ние “ идват директно от Сведенборг:
- Не вярвам в никакъв бъдещ живот - каза Разколников.

Свидригайлов седеше, дълбоко замислен. Внезапно каза:
- Ами ако там има само паяци или нещо подобно?
„Този човек е луд“ - помисли си Разколников.
- Винаги си представяме вечността като нещо, което излиза да
леч отвъд нашите разбирания, като нещо много, много необятно.
Но защо трябва да бъде необятна, а? Защо да не може да бъде,
например, колкото една стаичка или колкото една селска баня -
мръсна, черна, с паяци във всички ъгли, и толкова - ето ти цялата
вечност?! Понякога си я представям точно такава.
- Не можеш ли за разнообразие да си представиш нещо по-спра
ведливо и по-успокояващо? - изкрещя с болка в душата Разкол
ников.
- По-справедлива, значи. И откъде можем да знаем, че точно та
зи вечност не е справедливата, а? Лично аз бих я направил точно
такава! - отбеляза Свидригайлов с отнесена усмивка.
От този кошмарен отговор Разколников го побиха тръпки.
Когато в „Братя Карамазови “Иван сънува кошмар, в който на

гости му идва Дяволът, нито той, нито читателят възприемат тази
среща само като илюзия. Достоевски недвусмислено казва на чита
телите си, че дяволите, тоест демоните, спокойно могат да се про
мъкват в материалното измерение. Никой друг автор не успява да
предаде с такава мощ подводните течения на злото, които изблик
ват на повърхността през втората половина на XIX в. Творбите му
са наситени с усещането за жизненоважните ни контакти с другите,

мистични светове, някои от които, разбира се, са адски. Според ав
тора среден път няма, и ако не приемеш веднага най-духовното в
себе си, вакуумът моментално ще бъде запълнен от демоничното.
Онези, които се опитват да следват средния път, се озовават в среда
та на нищото.
Подобно на Сведенборг, Достоевски също очаква с нетърпение
новата епоха, но в неговия случай това се примесва и с типично рус
кото усещане за мрачна съдбовност.
„Всеки божи ден се отбивам в близкия лес - пише поетът Нико

лай Клюер в писмо до свой приятел. - Присядам край малък парак
лис, под вековния бор, и мисля за теб. Целувам очите и сърцето ти.
... О, пустош вълшебна, рай за духа! Колко омразен и черен ми се
вижда този така наречен цивилизован свят, и какво ли не бих дал,
каква ли Голгота не бих изтърпял, та Америка да не си присвоява
всички права над зората, да не убива вълшебните приказки... А за
падното християнство с неговите безсмислени дарове за света, сред
които можем да изброим рационализма, материализма, технологи
ята, която поробва, и пълната липса на духовност, заместена от пра
зен, сантиментален хуманизъм!“
Такава е руската гледна точка.
Православието съхранява и доразвива раннохристиянските док
трини, които Рим отхвърля или обявява за ерес. Мистичната визия
на Дионисий Аеропагит продължава да вдъхновява православното
християнство с неговото ударение върху директното, лично прежи
вяване на духовния свят. През VII в. византийският теолог Максим
Изповедника пише вдъхновяващи интроспекции за манастирския и
скиталческия живот. „Трябва да се търси просветление и в някои
крайни случаи дори цялото тяло може да бъде просветлено.“ Мона
сите от Атон разказват за същия феномен. Дълбоко отдаденият на
молитва монах често изпълва цялата си килия в светлина. Това е
видението за Бога, исихастът, което може да бъде постигнато #рез
ритмично дишане, постоянни молитви и медитация върху икони.
В Русия църквата акцентира върху свръхестествените сили, ко
ито могат да бъдат придобити след строга духовна дисциплина. Но
през XVII в. руският патриарх Никон провежда реформи и само т.нар.
старообредници съхраняват живи вярванията и духовните практики

на ранните християни. Общностите им обаче са обявени за незакон
ни, поради което те са принудени да минат в нелегалност. Достоев
ски поддържа връзка с тях през целия си живот.
Друго движение, което израства от средите на старообрядници-
те, е т.нар. „Хора на Бога“ - нелегално общество, прочуто с екстре
малния си аскетизъм и отказ от всичко светско. За тях се носят ле
генди, че се срещали през нощта, обикновено в горички, и се обг
раждали от кръгове запалени свещи. Под белите си роби били голи
и танцували в два кръга - мъжете от вътрешния кръг се въртели по
посока на Слънцето, а жените от външния - в обратната. Целта на
церемонията била освобождаване от материалния свят и възвисява-
не към духовния. В състояние на екстаз те припадали, започвали да
говорят на странни езици, лекували болните и пропъждали демони.
Носят се слухове и за оргии по време на среднощните тайнства,
но много по-вероятно е тези хора - подобно на катарите - да са били
сексуални аскети, практикуващи сублимация на сексуалната енер
гия за духовни и мистични цели.
Младият Распутин се запознава с „Хората на Бога“ в манастира
във Верхотурие. Неговата собствена доктрина е радикално проти
воположна на тяхната - той предлага достигане до духовен екстаз
чрез сексуално изтощение. Според него така плътта се разпъва на
кръст, а малката смърт на оргазма придобива ролята на мистичната
смърт от церемониите по инициация. След като веднъж получава
видение на Богородица, в което тя му казва да избере живота на
странника, Распутин изминава пеша трите хиляди километра до пла
нината Атон. Когато две години по-късно се връща в страната си, от
него струи невиждан магнетизъм, а чудесата по изцеление на бол
ните, които започва да върши, нямат край.
През 1903 г. той пристига в Санкт Петербург. Там с него се за
познава личният изповедник на царското семейство, който казва след
ното за великия странник: „Чрез него говори самият глас на руската
земя!“ Той представя Распутин в двора, където вече са добре запоз
нати с езотеричните идеи и са нетърпеливи за истински преживява
ния. В този период една от най-обсъжданите теми в руските масон
ски ложи е мартинизмът. През 1901 г. в руския двор пристигат Метр
дьо Филип и Пашо. Папю поставя Николай II начело на една от мар-
тинистките ложи и започва да работи като лечител и духовен нас-
тавник на царя. Говори се, че дори бил призовал духа на баща му -

Александър III, който пророкувал, че Николай II ще умре от ръцете
на руските революционери.
Странно е, че според Папю Распутин имал зловредно влияние
върху хората. По-късно Распутин ще бъде убит от масоните, но през
1916 г. неговият съвременник, великият адепт Рудолф Щайнер, каз
ва, че „духът на руския народ вече може да работи чрез него и чрез
никой друг“.
П ридвижвайки се към епохата, наречена „края на века“, и точно

преди достигането му, откриваме литература на ярко експлицитна-
та окултна тематика, която ще заеме доминираща роля в популярна
та култура на XX в. Великият Оскар Уайлд е член на Херметичния
орден на златната зора. Неговият роман „ Портретът на Дориан
Грей заедно с „Доктор Джекил и мистър Хайд “ на Робърт Луис
Стивънсън, въвеждат окултното понятие doppelgdnger (двоен път,
двоен живот) в потока на общественото съзнание. М. Р. Джеймс,
професор от Кеймбридж, който има всички основания да бъде наре
чен „бащата на историите за призраци“, превежда на английски го
ляма част от апокрифните евангелия, изнася лекции за окултните
науки пред литературното дружество на Итън и публикува разказа
„Граф Магнус в който главният герой - алхимик, тръгва на пок
лонение до родното място на антихриста - град, наречен Хоразин.
Фактът, че Хорозон е името на един от демоните, с когото Джон
Дий и Едуард Кели водят пространни разговори, подсказва, че
Джеймс много добре знае за какво говори.
Малко преди това приятелят на Байрон, Полидори, пише един
от първите вампирски разкази. Ала най-прочутата вариация на въп
росната идея е, разбира се, тази на Брам Стокър, където съхранено
то в гробницата тяло е нещо като демонична версия на Кристиан
Розенкранц. Самият Стокър е член на ОТО - Ордо Темпли Ориен-
тис, тайно общество, практикуващо церемониална магия. Чешкият
теософ Густав Мейринк ще избере сходна тема за своя роман „Голе-
мът който на свой ред оказва влияние върху немското кино на
експресионизма. Говори се, че в романа си „ Там долу “ Юйсман раз
казва за случващото се по време на ритуалите на черната магия от
личен опит, с което нарушава своя обет за мълчание. Впоследствие
Алистър Кроули - основателят на Херметичния орден на златната

зора, не без известно задоволство подчертава, че никак не е чудно,
задето Юйсман е умрял от рак на езика.
В изобразителното изкуство окултните теми прозират в сим-
волизма на Гюстав Моро, Арнолд Бьоклин и Франц фон Стук, в
сънищата наяве на Макс Клингер и в чудатите еротично-окултни
творби на Фелисиен Роп, когото един критик нарича „саркастичен
Сатана“. А Одилон Редон пише, че трябва „да се предадем на тай
ните закони“.
П рез същия период духът на материализма е в настъпление,

включил целия си наличен апарат, за да създава материалистични
версии на езотеричната философия. Вече говорихме как езотерич-
ните идеи за еволюцията на видовете приемат материалистична фор
ма в теориите на Чарлз Дарвин. Видяхме също и как безмилостните
и цинични манипулатори на масоните - илюминатите, предоставят
удобна за целите си революционна методология на недоволните от
края на XVIII и XIX в. Идва ред и на диалектическия материализъм
на Карл Маркс, който извежда духовните идеали на Сен-Жермен на
изцяло икономическа плоскост.
Окултизмът оказва влияние и върху концепциите на Фройд. Не
говият наставник Шарко е на свой ред ученик на именития окултист
и създател на месмеризма (хипнозата) Антон Месмер. Младият Зиг-
мунд Фройд изучава кабалата и пише положителни отзиви за теле
патията, определяйки я като архаична форма на комуникация, из
ползвана от човечеството преди изобретяването на езика. Именно
той въвежда в официалната научна мисъл едно схващане, което е по
същество кабалистично - че съзнанието има структура. Например
моделът на съзнанието, което Фройд популяризира - за „Аз“-а,
„ Свръх Аз “-а и „ То може да се разглежда като материалистичен
вариант на тройния модел на кабалата.
И наистина, на едно по-фундаментално ниво самото схващане,
че съществуват подбуди, напълно независими от нашето съзнание и
влияещи му отвън, в крайна сметка е материалистична версия на
езотеричното разбиране за съзнанието. От гледна точка на Фройд
обаче тези невидими сили са по-скоро сексуални, отколкото духов
ни. В по-късните си години самият той се обявява против езотерич-
ните корени на идеите си и заклеймява като лудост древната форма

на съзнание, чийто продукт са те.
Още по-силно е влиянието на езотеризма върху ученика на
Фройд - Карл Юнг. Вече споменахме как той идентифицира т.нар.
от него седем велики архетипа на колективното несъзнателно със
символизма на седемте богове на планетите. Но тълкувайки алхи
мичните процеси като изцяло психологически, той пренебрегва едно
ниво на значение, което самите алхимични автори определят като
основно - че същите тези мисловни упражнения са в състояние да
влияят на материята по свръхестествен начин. И макар Юнг да
определя седемте архетипа като действащи независимо от Косми
ческия разум, той категорично отказва да ги разгледа като безте
лесни центрове на съзнанието, действащи независимо от човеш
кото съзнание. Показателно за това е мнението му за Рудолф Щай
нер, когото нарича шизофреник.
В по-късните си години, благодарение на съвместната си работа
с експерименталния физик Волфганг Паули, Карл Юнг коригира соб
ствените си предубеждения. Постепенно двамата стигат до заклю
чението, че освен чисто физичния механизъм, каращ атомите да се
срещат и разделят, съществува и друг тип мрежа от връзки, която
свързва събития без никаква видима свързаност помежду си - не-
физични, каузални връзки, създавани от човешкия ум. По същото
време съвременникът на Юнг, френският антрополог Анри Корбен,
изследва духовните практики на суфистите. И стига до заключение
то, че адептите суфисти работели съвместно и можели да общуват
един с друг в сферата на „обективното въображение“. Карл Юнг
измисля същата фраза напълно независимо от Корбен.
Материалистичните обяснения, с които Фройд години наред пра
ви ревностни опити да отрече всички духовни преживявания, вне
запно се стоварват отгоре му с цялата си сила. Той се изпълва с
постоянен страх от тайнственото и необяснимото, за което на 62-
годишна възраст пише прословутото си есе. Решава, че като мисли
непрекъснато за онова, от което се страхува най-много, ще предот
врати случването му. През последните няколко години съдбата неп
рекъснато му натрапва числото 62 - в билета от гардеробната, в
номера на хотелската стая, в номера на мястото във влака. Започва
да му се струва, че Космосът се опитва да му каже нещо. Може би,
че на 62-годишна възраст ще умре?
В есето си той описва как се е разхождал сред лабиринт от улици

в италиански град и как внезапно се е озовал в квартала на червени
те фенери. Тръгнал по улицата, която му се сторила като най-прекия
изход от квартала, но само за да се озове отново в центъра му. И
това се случвало отново и отново, независимо от посоката, която
избирал. Преживяването ни напомня за Франсис Бейкън. Сякаш ла
биринтът непрекъснато променя формата си, за да не позволи на
скиталеца да открие верния път. В резултат от тези свои преживява
ния Фройд започва да подозира, че между психиката и Космоса съ
ществува някаква странна, напълно необяснима връзка. Или може
би Космосът сам създава определени значения, независимо от пос
редничеството на човека, след което просто му ги изпраща?
Ако Зигмунд Фройд бе имал силите да признае, че вероятно е
точно така - макар и само в един-единствен случай, то тогава ця
лата му стройна теория за човешката психика би претърпяла безс
лавен срив. Следователно нищо чудно, че е бил толкова настояте
лен в блокирането на получаваните от Космоса послания! Ала то
ва ни най-малко не означава, че самият той е успял да блокира
безпокойството си.
Европейската колонизация на други части на света отприщва по

рой от езотерични идеи в обратната посока - нещо като обратна
колонизация на Европа. Благодарение на британската колонизация
на Индия голяма част от езотеричните текстове в тази древна дър
жава са преведени на английски език. Интересът към източния езо-
теризъм става толкова голям, че и до ден днешен специализираните
отдели на книжарниците притежават много повече книги за индийс
ките философии и тайнства, отколкото за езотеризма на Запада. По
същия начин френското колонизиране на Африка придава на езоте
ризма във всички френскоговорящи територии отчетлива суфистка
окраска.
Разделянето на Полша през XIX в. води до разпространението
на алхимичните традиции на тази държава в останалата част на Ев
ропа. В сърцето на Европа се оказва оцелял един истински розенк-
ройцерски порив - под формата на антропософията на Рудолф Щай
нер. Руската революция принуждава стълпилите се в царския двор
окултисти да потърсят убежище на Запад, полагайки основите на
православното езотерично влияние сред интелектуалните среди на

Европа. Философиите на Гурджиев и Успенски се сдобиват с огром
на популярност и в Европа, и в САЩ. А китайската инвазия в Тибет
през 50-те години на XX в. ще доведе до разпространението на ти
бетския езотеризъм по цялото земно кълбо.
В епоха, когато голяма част от населението на Запада започва да
възприема организираната религия като сведена до чист формали
зъм, а идеите и практиките й като стерилни и напълно изчерпани,
надали е изненадващо, че всеки интелигентен човек неминуемо за
почва да си задава великите въпроси за живота и смъртта, за смисъ
ла на живота и Вселената, за произхода и бъдещето. И разбира се,
да търси техните отговори. А езотеричната философия е най-бога
тият, изчерпателен и вдъхновяващ източник на подобни отговори.
Н ай -великите писатели и художници винаги намират начини да

опишат усещането да бъдеш жив в определен исторически момент.
Изкуството от края на XIX и началото на XX в. е на едно ниво вик на
болка и разочарование от страна на човечеството. Някои художници
и белетристи, в това число част от най-големите, поглеждат човеш
кото битие право в очите и решават, че то е безсмислено, че живо
тът е чиста случайност от химични комбинации. Както казва Жан-
Пол Сартр, единственият начин да придадем смисъл на живота, е
сами да си създадем целите.
Не по-малко вярно е обаче, че някои от хората на изкуството не
закъсняват да се възползват от епохата на материализма, насочвай
ки жилото си срещу нейния показен блясък. Модернизмът е безсъм
нено иконоборчество в сферата на изкуството. А към края на XIX в.
тиранията на кралете, църковните догми и закостенелият буржоа
зен морал са изключително удобни мишени за всеки модернист. За
преобладаващата част от хората на изкуството по това време икона
та, която задължително трябва да бъде смазана, е механичният мо
дел на Вселената.
Обикновено определяме модернизма като елегантен, интелиген
тен, в тон с епохата на машините, нетърпелив към всякакви догми и
авторитети на миналото. Да, той е всички тези неща, но не е - както
често обичаме да допълваме - атеистично течение, поне в радикал
ния, модерен смисъл на понятието „атеизъм“. Всъщност, ако ре
шим да разглеждаме езотеризма като убежище за древните суеве

рия, то точно същото е и модернизмът. Духът, обединяващ модер
низма, духът, който протича като сребърна нишка през произведе
нията на Пикасо, Джойс, Малевич, Гауди, Борхес и Калвино, е стре
межът към подкопаване и инфилтриране на господстващия научен
материализъм. Не е необходимо да се взираме кой знае колко дъл
боко в биографиите на тези художници и писатели, за да разберем,
че те се разхождат свободно в сферите на окултното и че именно
езотеризмът им предоставя тяхната ключова философия за живота.
Ако приемем Бодлер и Рембо като представителите на началото
на модернизма, няма нищо по-лесно от това, да изтълкуваме обър
кването на сетивата, което те препоръчват, като тяхна крайна цел.
Но онова, в което те всъщност вярват, е, че размиването на матери
алния свят ще разкрие очертанията на света на духовете. „Поетът се
превръща в ясновидец - казва Рембо, - защото обръща всички зна
чения с хастара навън по стилен и добре обоснован начин.“
Гоген, Мюнх, Клее и Мондриан са все теософи. Теософията на
Мондриан го учи, че е напълно възможно да различим духовната
реалност, оформяща структурата на външното в материалния свят.
Гоген се възприема като творец на скулптури, които - подобно на
античните - ще бъдат съживени от безтелесните духове. Точно как-
то и Франц Марк, Кандински също е ученик на Рудолф Щайнер, но
най-силно влияние върху платната на Кандински - влиянието, което
проправя пътя на абстракционизма, са „мисловните форми“, зърна
ти по време на транс и записани от теософите Ани Бесант и Ч. Лед-
бетър. Клее се изобразява като медитиращ върху третото око. Ма
левич е във възторг от Успенски. Езотеричните корени в изкуството
на Матис може и да са по-добре скрити от тези на колегите му, но
той често споделя, че когато иска да нарисува нещо - например рас
тение, го наблюдава седмици, дори месеци наред, докато почувства
истинския му дух.
Повлияната от арабския стил архитектура на Гауди с нейните
смели арабески, в които животинските и растителни форми се преп
литат и сливат, подканват всеки, който се докосне до нея, да влезе в
променено състояние на съзнанието. Испания вероятно е онази ев
ропейска страна, в която свръхестественото се намира най-близо до
повърхността на настоящето. Пикасо - великият художник и маг на
модернизма, никога не губи усещането си за навлизането на света
478 Л ж онотон Блек
на духовете в нашия. В детството му някои от неговите приятели го

възприемат като пророк и човек, способен да чете мислите на дру
гите. А когато заминава за Франция, Макс Якоб, Ерик Сати, Аполи-
нер, Жорж Батай и Жан Кокто го запознават с философията на окул
тните традиции.
Пикасо често използва езотерични теми в творбите си. Често
обича да се рисува като Арлекин. Този образ се свързва с Хермес и
подземния свят, особено в неговата родна Барселона, където побе
дата на Арлекин над смъртта се пресъздава ежегодно по време на
уличните карнавали. Неговият приятел Аполинер понякога го нари
ча „Арлекин Трисмегист“. В някои случаи художникът се изобразя
ва и като образ от карта таро, увиснал между световете на матери
алното и духовното.
В анализа на едно незаслужено пренебрегвано платно от 1934 г.,
изобразяващо испанска корида, Марк Харис избира като основна
темата за Пърсивал. Есето му е вдъхновяващ пример за това, как
езотеричната мисъл е в състояние да освети измерения, иначе зат
ворени за конвенционалната критика. Става ясно, че през младостта
си Пикасо е бил сред съоснователите на група, наречена „Валхала“,
сформирана с цел изучаване на мистичните аспекти в творчеството
на Вагнер. Та въпросната картина представлява сцена от Вагнерова
опера, когато черният магьосник хвърля копието на Лонгин към Пър
сивал, ала тъй като Пърсивал вече е посветен в тайнствата, то само
прелита над главата му.
Жорж Батай проучва учението на митраизма, а през 1901 г. Пи
касо рисува серия от платна, изобразяващи жени с шапчиците на
Митра - традиционен символ на посвещаването. А Харис определя
платното от 1934 г. като картина на инициация в подземния свят.
Подобно на Данте и Достоевски преди него, Пикасо също е убеден,
че адът, който кандидатът трябва да обходи, започва с ада на собст
вените му желания. Адът е от другата страна на гроба, но и този
живот е ад, при това необятен. Тази картина представлява ярък сим
вол на една от най-великите теми, рисувани от Пикасо. Нашият свят
е разбит из основи, фрагментиран от изблика на зли, подземни си
ли. Посветеният творец е в състояние да поправи този свят, да се
превърне в прероден бог на плодородието, ала няма да го направи
чрез конвенционалните канони за красотата. Той ще комбинира на
ново разхвърляните грозни парчета по нови начини.
Абстрактният художник Ив Клайн открива езотеричната мисъл,

когато случайно попада на книга от съвременния представител на
философията на розенкройцерите Макс Хайндел, някога посветен
от Рудолф Щайнер, но впоследствие отделил се от него и създал
свое собствено розенкройцерско движение. Обърнал взор към мо
мента на трансфигурацията на материята, Клайн възприема твор
бите си като предвестници на една нова епоха, изобразена в платна
та му в ултрамарин, с начупени линии и форми. В неговата нова
епоха освободеният от ограниченията на материята и формата чо
вешки дух ще левитира и ще се носи из пространството.
В еликите писатели на XX в. също са дълбоко отдадени на окул-

тизма. Вдъхновени от слуховете за Уилям Блейк и неговата сексу
ална религия, У Б. Йейтс и младата му съпруга Джорджи проучват
първата директна връзка между сексуалния и духовния съюз, зало
жена в „Зохар“ и тантрическата йога. Йейтс дори се подлага на ва-
зектомия с надеждата, че прекъсването на потока на семето ще му
помогне да овладее енергиите, необходими за изпадане в транс. Те
зи техни експерименти оставят не само 4000 страници, плод на ав
томатично писане под диктовка на духовете, но и самият Йейтс ос
тава сексуално активен чак до преклонна възраст - именно тогава
той създава едни от най-великолепните си поетични произведения.
Пише за „любовта, която движи Слънцето“. Йейтс е член и на Ордо
Темпли Ориентис, и на Теософското общество, изучава херметиз-
ма, говори открито за магията и написва предговора към едно попу
лярно издание на „Йога сутрите на Пантанджали
Романите „ Одисей “и „Пробуждането на Финеган “на Джеймс
Джойс издават задълбочените му познания в областта на хиндуист-
ката и херметическата доктрина. В тях откриваме и директни цита
ти от Сведенборг, Блаватска и Елифас Леви. Поезията на Т. С. Ели-
ът също използва окултни алюзии в еклектичен стил. Елиът посеща
ва сбирките на Теософското общество, както и новите за онова вре
ме групи на пътуването, на които присъстват Езра Паунд, Уиндам
Люис и Гершем Шолем - великият учен на еврейския мистицизъм.
Ала поетичната му чувствителност се повлиява най-силно от вдъх
новената от суфизма философия на Успенски, чиито лекции се оказ
ват определящи за неговото творчество. Всъщност прочутите пър
ви три строфи от може би най-прочутата английска поема на XX в.,

„ Четири квартета “ - за това, че миналото и бъдещето се съдър
жат в настоящето - са перифраза на Успенски.
Но най-окултният автор на XX в., който изпълнява най-успеш
но изискването на Рембо за твореца като медиум, е Фернандо Пе-
соа. Той пише как съхранява дълбоко в себе си всички мечти на
света и как иска да преживее цялата Вселена, нейната реалност, в
себе си. Чака завръщането на Скрития, който се очаква още от на
чалото на времето. Междувременно Песоа се реализира и като ме
диум, като позволява да бъде превзет от поредица персонажи, под
чиит'о различни имена пише различни поетични серии. За да дви
жиш нещата във времето и пространството, за да направиш света
по-добър, не е достатъчно само да работиш упорито. Необходимо
е и духовете да заработят чрез теб. И всеки от нас се нуждае от
поне един такъв дух.
В литературата от втората половина на XX в. Борхес, Калвино,
Селинджър и Сингър също боравят открито с езотерични теми. Ся
каш работят, водени от твърдението на Карлхайнц Стокхаузен, че
всяко истинско творение дава съзнателен изказ на нещо от езоте-
ричната сфера, което до този момент не е било осъзнавано. Огром
но е и влиянието на антропософията на Рудолф Щайнер, при това не
само върху Кандински, Марк и Беюи, но и върху Уилям Голдинг и
Дорис Лесинг.
Един от великите белези за странните пътища, по които действа
езотеризмът, е фактът, че двама толкова различни писатели като
Чарлз Стейпъл Луис и Сол Белоу са въведени в езотеричната фило
софия от един и същ духовен наставник - антропософът Оуен Бар-
фийлд. Но дали е универсална истината, че всички велики писатели
по един или друг начин са ръководени от езотерични идеи? Няма
спор, че и Белоу, и Джон Ъпдайк - двама от водещите англоезични
белетристи от средата и края на XX в., са повлияни от тях. Вече
разполагаме с част от кореспонденцията между Белоу и Барфийлд.
Ъпдайк пък написва един откровено окултен роман - „Вещиците
от Истуик но вероятно най-многозначителен е следният откъс от
последната му творба, „ Села „Сексът е програмиран делириум,
който обгръща смъртта със собствената й субстанция. Той е черно
то място между звездите, превърнато в сладост от нашите вени и
гънки. Онези части от нас, които общоприетото приличие презира
като срамни, се възвисяват. Разбираме, че блестим, че и ние се въз

висяваме!“
Този пасаж достига точно до сърцевината на проблема, който
лежи между езотеричната гледна точка и нейната противополож
ност. Според езотеричните мислители животът в механизирана, ин
дустриализирана, дигитализирана среда има убийствен ефект върху
умствените ни процеси. Бетонът, пластмасите, металът, електри
ческите импулси, които отскачат от екраните около нас, създават
една стерилна пустош, неподатлива на регенерация. В подобна сре
да се налага съзнателното изместване на съзнанието, за да успеем
отново да отворим душите си за свободното, животворящо влияние
на света на духовете.
През 1789 г. армиите на ангелите, водени от свети Михаил, пече

лят голяма победа в небесата. Но за да бъде решаваща, тази победа
трябва да бъде спечелена и на Земята.
На 28 юни 1914 г. заговорът за убийството на Распутин е приве
ден в действие. В същия ден е убит и австрийският ерцхерцог Фер
динанд.
Целият ад се изсипва върху Земята.
За зловредното влияние на окултните сили върху Германия през
първите десетилетия на XX в. са изписани стотици страници. Далеч
по-малко се знае обаче за окултните вмешателства в съдбините на
Русия по време на революцията от 1917 г. Вече споменахме за ро
лята на свети Мартин, Папю и Распутин. В сенките на мрака обаче
остава истината за окултните въздействия, ръководещи техните вра
гове - комунистите революционери.
Както вече стана ясно, марксизмът може да бъде разглеждан ка
то материалистическо премоделиране на братските идеи на масонс-
твото. Маркс, Енгелс и Троцки са масони. Ленин е бил масон от 31-
ва степен, член на няколко ложи, в това число ложата на Деветте
сестри, инфилтрирана най-силно от последователите и нихилистич
ната философия на илюминатите. Така спокойно можем да заклю
чим, че Ленин и Троцки просто обявяват война на Бога.
Ала тук се крие и една още по-голяма мистерия. Как е възможно
човек като Ленин да подчини на волята си милиони? Това надскача
най-смелите и зловещи планове дори на Вайсхаупт!
Едва сега започва да излиза наяве екстремалната и невероятно

успешна употреба на окултни средства от страна на правителствата
на Съветския съюз. За щастие, сред посветените има и оцелели, ко
ито, макар и неохотно, разказват за „червената инициация“ - обуче
нието на тайни агенти, провеждано в някогашните манастири. Ста
ва ясно, че един от методите, използван в тези школи, е подсилване
то на волята чрез психическата енергия на различни обекти, подло
жени на мъчение и дори чрез човешки жертвоприношения.
Само човек, вече убивал за каузата, е можел да бъде признат за
червен посветен.
Да, тази форма на черна магия е добре позната от историята на
южноамериканските пирамиди. Според тайната доктрина Ленин е
прероден върховен жрец, дошъл отново на този свят, за да попречи
на второто пришествие на Слънчевия бог. А когато Троцки побягва
от старите си другари и търси убежище в град Мексико, той всъщ
ност се връща вкъщи.
Образът на Ленин - мумифицираното въплъщение на посвете
ния в тайнствата на пирамидите, звучи едновременно могъщо и ле
ко абсурдно за съвременната чувствителност. Ироничното е, че точно
това изображение като че ли обобщава най-ярко идеите на модер
низма - свързващо иконата с кича, евтиното и баналното с корените
на същинската мъдрост на древността.
С ред окултните кръгове и д о ден днешен се вихри дебат колко

познания трябва да излязат на бял свят. Какво количество мъдрост
би било полезно във войната срещу материализма и къде точно е
границата, от която нататък тези познания ще станат опасни?
Приближавайки края на тази история, ние вече сме в състояние
да прозрем колко много е еволюирало човечеството от комунално
настроеното същество от ранните векове, което не притежава почти
никакво съзнание за света около себе си и за вътрешния живот. В
края на тази еволюция се намира личността на Ганди. В него откри
ваме изключително рядкото съчетание на свободната мисъл, сво
бодната воля и свободната любов. Това е човек, разширил до такава
степен усещането си за индивидуалност, че съумява да превърне пов
ратните мигове в собствената си житейска история в повратни точ
ки от световната история.
АПОКРИФHATA ИСТОРИЯ НА СВЕТА 483
Ганди се откроява като грандиозно въплъщение на новата фор

ма на съзнание, за чието достигане тайните общества работят веко
ве и хилядолетия наред.
Колкото странен, толкова и показателен за световния обхват на
идеите на тайните общества е фактът, че произхождайки от земята на
древните риши, Ганди се докосва за първи път до езотеричните идеи
благодарение на руско-английско-египетско-американската хибрид
на теософия, преподавана от Елена Блаватска. В младостта си той
самият се описва като „влюбен“ в Британската империя. Добросър-
дечен по природа, той вижда само най-доброто в гордо изправените
британци, почитатели на честната игра, които управляват родната му
страна като колония. Но със съзряването си започва да вижда нещата
в дълбочина и установява, че под прехвалената им маска на честната
игра те товарят с непосилни и несправедливи данъци неговия народ и
по същество лишават Индия от възможността да решава собствените
си съдбини. Повлиян отчасти от философията на неподчинение на аме
риканския трансцеденталист Хенри Дейвид Topo и от схващанията на
социалния и културен критик Джон Ръскин, Ганди се заема да обърне
света с краката нагоре и с хастара навън.
През 1906 г., на 36-годишна възраст, той се отказва завинаги от
секса със съпругата си. Духовните му тренировки включват ежед
невно предене на ръчен чекрък - първо, за да поощри начин за обра
ботка на тъканите, който би предоставил препитание на най-бедни-
те, и второ, защото вярва, че като работи по растителната нишка,
той работи всъщност върху собственото си растително тяло. Смя
та, че ако успее да овладее различните измерения на това тяло, ще
се сдобие с така наречената духовна сила.
Убеден е, че Космосът се ръководи от истината и от законите на
истината. И ако човек се съобразява с тези закони, той би могъл да
постигне сатяграха - силата на истината и любовта. Ако напри
мер имаш пълно и безпрекословно доверие в своя опонент, то с тече
ние на времето ще му повлияеш така, че с действията си да оправдае
доверието ти. В същия ред на мисли, когато те нападнат, трябва да се
постараеш да се освободиш от всички мисли на гняв и омраза срещу
своя нападател. Следвайте тази философия, учел Ганди, и „ще бъдете
свободни от страха си от царе, хора, крадци, тигри, дори от смъртта“.
Изхождайки от обърнатия начин на мислене, типичен за тайните
общества, Ганди вини за окупацията на Индия не британците, а ин-
дийците. Според него 100 000 британци не са в състояние да подчи

нят триста милиона индийци, освен ако индийците не се примирят.
Индийският памук е изнасян във Великобритания, за да бъде обра
ботван в текстилните фабрики на Ланкашир, след което се връщал
обратно в Индия с огромна печалба за британците и огромна загуба
за индийците. Седнал пред своя чекрък, Ганди казва: „Дълбоко съм
убеден, че с всяка следваща нишка, която оформям, оформям съд
бата на Индия!“
На 26 януари 1929 г. той накарал хората от всички градове, села
и паланки на Индия да започнат да честват Деня на независимостта.
Подтикнал ги да бойкотират съдилищата, изборите и училищата.
Обявил се и срещу британския монопол върху производството на
сол, който изисквал от индийците да плащат на британците за солта,
въпреки че бреговете им били пълни със сол. През март 1930 г. 60-
годишният Ганди се отправя с гега в ръка на 24-дневно пътешествие
до морето. По пътя към него се присъединяват хиляди. Когато стиг
нали, той се потопил във водите в знак на ритуално пречистване,
после коленичил и загребал шепа сол. Тълпата закрещяла: „Освобо
дител!“
Духовната сила на Ганди била толкова голяма, че когато сре
щал въоръжени войници, те автоматично сваляли оръжията си. В
негово присъствие индуси и мюсюлмани си прощавали. Хвърля
нето на Ганди в затвора и неговите гладни стачки изпиват морал
ните сили на британското правителство, благодарение на което през
1947 г. Индия печели независимостта си. Най-голямата империя,
позната в историята на света, се стопява с безпрецедентна липса
на кръвопролития.
Ганди е дълбоко убеден, че силата на духа е в състояние да срази
и най-могъщата военна машина, защото намерението зад действие
то има много по-голям и широкомащабен ефект, отколкото самото
действие. Той е ревностен хиндуист, но живее съобразно дълбинни-
те закони. Разговаряйки с враждебно настроените помежду си хин-
дуисти и мюсюлмани, той изтъква, че човек, чиято саможертва не е
в състояние да надскочи собствената му общност, накрая се превръ
ща в егоист и прави егоистична и общността си. Според Ганди жер-
твоготовността трябва да обгърне целия свят. Подобно на свети
Франциск, любовта на Ганди е насочена към целия свят.
Авадесет и осма глава
Сряда; четвъртък, петък

Антихристът • Завръщане В лесовете на
древността • Буда Майтрея • Отварянето
на Седемте печата • Новият Йерусалим
Само в това невзрачно предградие на Вселената, където чудеса

все по-трудно се случват и където гении все по-трудно се раждат,
само в тази епоха, в която стандартите за образование на образова
ните класи все по-стремглаво девалвират, само в това време и само
в това пространство хората смятат, че материята предхожда съзна
нието. Във всички други пространства и във всички други времена
хората са вярвали в обратното. За тях би било абсолютно невъз
можно да си представят как някой може да вярва в това, в което
вярваме ние.
Тайната история смята, че тази промяна се дължи на промяна
та в човешкото съзнание. Според езотеричния разказ за Сътворе
нието и битието съзнанието се променя много по-бързо и ради
кално, отколкото конвенционалната история би допуснала. Надя
вам се тази книга да е успяла да ви докаже, че ако само преди ня
колко поколения хората са споделяли.философия, в която съзнани
ето предхожда материята, то това не е последица от някакъв офи
циален дебат, когато са се събрали и са гласували в полза на идеа
лизма, а просто защото всички до един са преживявали света по
идеалистичен начин.
Замислете се само колко различно е вашето съзнание от съзна
нието на родителите ви! Вие вероятно сте много по-либерални, по-
толерантни, по-способни да оцените гледната точка на хора от дру
га раса, класа, пол, сексуална ориентация и т.н. В някои отношения

вие вероятно познавате себе си много по-добре. И тъй като идеите
на Фройд вече са инфилтрирани на всички нива в обществото и мис
ленето, за вас съществува далеч по-малка вероятност да останете в
неведение за сексуалната основа на вашите житейски подбуди. Или
за вашите икономически мотиви - благодарение на Маркс.
Вие вероятно ие сте толкова потиснати, не изпитвате такъв го
лям страх от авторитети, задавате повече въпроси и не се чувствате
толкова силно обвърза™ със семейството. Вие вероятно по-лесно
изричате лъжи, имате по-слаба концентрация и далеч по-малка го
товност да се отдавате на досадни задачи с оглед постигането на
дългосрочни цели. И макар че жанровете на популярната култура се
надпреварват да възхваляват романтичната любов, вие, както и по-
вечето хора около вас, вероятно изобщо не вярвате в нея. Малцина
от вас биха желали да останат с един и същи сексуален партньор цял
живот. Всъщност, както подчертава и Рилке в своите „ Тетрадки на
Малте Лауридс Бриге част от вас няма търпение да се отърве от
отговорността да бъде обичан.
Следователно нашето съзнание е твърде различно от съзнание
то на нашите родители и безкрайно по-различно от съзнанието на
нашите баби и дядовци. Проектирайте тази скорост на промяна на
зад в миналото и веднага ще стане ясно как само преди няколко по
коления будното съзнание на хората е било такова, каквото е наше
то по време на сън. Този извод обаче поставя въпроса: каква е насо
ката за промяна на съзнанието ни в близкото бъдеще?
Според гледната точка на философията, постулираща превъз
ходството на съзнанието над материята, мисълта е създала физич
ната Вселена именно с цел да отгледа човешкото съзнание и да му
помогне да еволюира.
Какво следва от това за нашето съзнание?
Според езотеричното християнство Исус Христос е живял на Зе

мята точно в средата на историята на Космоса. Неговият живот е клю
човата, повратната точка в историята. Всичко след нея е огледално
отражение на всичко, случило се преди това. Следователно днес пре
живяваме великите събития от предхристиянските времена, но в об
ратен ред, а бъдещото ни развитие ще ни върне към началните етапи.
Н апример през
2000 г. сл.Хр. животът
е отражение на живота
на Авраам от 2000 г.
пр.Хр., когато се е раз
хождал сред идолопок-
лонническите небос
търгачи на Урук. Съв
ременните небостърга
чи могат да бъдат оп
ределени като символи
на фундаментализма.
От една страна са край
но десните християни,
които с чиста съвест
можем да поставим ре „Антихристът“ от Лука Синьорели - детайл от
дом до най-крайните параклиса „Сан Брицио“ в катедралата Орвието.
форми на исляма. И Синьорели работи с Ботичели по изрисуването на
двете крила държат на Сикстинската капела. Също като Аеонардо е член
всяка цена да изтрият на студиото на верокио, чиито творби изобилст
свободната воля на ин ват с езотерични препратки. Жреците астрономи
дивида, да потиснат ин на майте определят датата на прераждането на
телигентността му, да Ауцифер на 13 август 3114 г. пр.Хр., което съвпада
го примамят към неп- почти напълно с индийските легенди за Епохата на
мрака. Същите жреци предричат и още една
росветлен екстаз. Тако
повратна точка в историята - края на един голям
ва е влиянието на Лу- цикъл и началото на друг, което ще стане
цифер. От друга стра на 22. XII. 2012 г. сл.Хр.
на е войнстващият на-
учен материализъм, който държи да задуши завинаги човешкия дух.
Машините ни правят машиноподобни. И това е влиянието на Сата
ната, който мечтае да стигне докрай - да изстиска до капка духа ни и
да ни превърне в чиста материя.
И точно както Луцифер някога се е преродил, така сега ще се
прероди и Сатаната. Ще го направи като писател. Целта му ще бъде
да унищожи духовността, като я „обясни“ и напълно я лиши от сми
съл. Този човек ще притежава способността да създава свръхестес
твени събития, след което без всякакъв проблем ще им дава редук-
ционистко научно обяснение. Първоначално ще изглежда, че е бла
годетел на човечеството. В началото дори самият той няма да съз

нава, че е антихристът - може би ще си вярва, че всичко, което пра
ви, е в името на човека и за благото на човека. Ще успее да се пребо
ри с опасните суеверия и ще работи за обединението на религиите
по целия свят. Ала внезапно в живота му ще настъпи миг на безум
на гордост, когато ще осъзнае, че започва да постига неща, които
дори и Исус Христос не е успял да постигне. И точно в този момент
ще осъзнае своята идентичност и своята мисия.
Как да разпознаем Сатаната? Или всеки фалшив пророк? Как да
разпознаем фалшивото, повърхностно духовно учение? Фалшивите
учения обикновено нямат никакви или почти никакви морални из
мерения. Такова например е учението, препоръчващо събуждането
на чакрите, но единствено с цел за „лично израстване“. Истинските
духовни учения поставят на първо и последно място любовта към
другите и към човечеството.
Тази история ви предложи изобилие от доказателства, че инте
лигентните хора във всеки момент от човешката история са били
добре запознати с едно или друго от теченията на езотеричната фи
лософия. Използвали са тайни техники, за да постигнат променено
състояние на съзнанието, в което са разполагали с достъп до най-
високите нива на Космическия интелект. Доказателства сочат също
така, че хората, членове на тези тайни общества, са се ръководели
от върховната цел за изковаване на нови, много по-интелигентни
форми на съзнание. Езотеричното мислене е имало огромно, реша
ващо влияние върху развитието на човешката мисъл - факт, който в
наши дни целенасочено се пренебрегва.
Съобразно този начин на мислене някога човеците са разполага
ли с неограничен достъп до света на духовете. Ала след това мате
рията се е втвърдила и този достъп постепенно е изчезнал. Днес
бариерата между нас и духовния свят отново започва да изтънява.
Материалният свят се износва и става все по-рехав и прозрачен.
Възможно е да започнем все по-често да осъзнаваме моделите,
които ни се подсказват от „случайните съвпадения“ и от синхрон-
ностга на преживяванията ни. Възможно е да започнем да забеляз
ваме в тях очертанията на дълбинните закони. Възможно е вече да
не прибързваме да отсъждаме интуитивните си прозрения или бри
лянтните си идеи като изцяло наши собствени и да се осмелим да
допуснем, че са ни подсказани някъде отвън.
И паралелно с началото на осъзнаването, че може би около нас

има безтелесни същества, които ни помагат и ни дават идеи, нищо
чудно да започнем да прозираме, че сме свързани един с друг много
по-силно чрез мисленето, отколкото чрез речта и физическото наб
людение. Възможно е да се сдобием с усещането, че взаимодейст
вието ни с другите е процес, далеч по-загадъчен и мистериозен, от
колкото до този момент сме допускали. В близко бъдеще вероятно
ще се научим да гледаме на роднинските си и приятелски връзки в
контекста на прераждането. Може би ще започнем да осъзнаваме
как свързаността ни от предишните животи оказва влияние върху
днешните ни „подсъзнателни“ чувства на харесване и омраза, въз
никващи у нас в мига, в който срещнем непознати.
Б езсъмнено всичко това звучи налудничаво от гледна точка на

разума. В научно-материалистичната вселена, в която живеем, оп
ределено няма място за подобен род разсъждения.
Но както вече видяхме, научно-материалистичната гледна точка
си има своите ограничения. Когато се стигне до разсъждения относ
но толкова отдалечени от нас събития като началото на Вселената,
става неизбежно и върху най-миниатюрната прашинка от доказа
телства да се градят планини от спекулации. Водещи физици, кос-
молози и философи се надпреварват да изказват хипотези за безк
райни, преплитащи се измерения, за паралелни вселени и за „сапу
нени мехури“. Ала техните разсъждения изискват точно толкова го
ляма доза въображение, колкото и размислите на Тома Аквински за
ангелите върху главата на топлийка.
Главното е, че когато се стигне до големите въпроси, хората не
винаги избират съобразно баланса на вероятностите, които често са
твърде миниатюрни, за да бъдат измерени. Хората често предпочи
тат една гледна точка пред друга, защото някъде в дълбините на
съзнанието си точно в нея искат да вярват.
Ако се научим да си даваме сметка за тази наша предразположе
ност, няма да има нищо по-лесно от това, да вземем решение, което
е - поне в известна степен - свободно, тъй като е базирано на позна
ние. Защото онази част от нас, някъде в дълбините ни, онази част,
която иска да вярва в механично-материалната вселена, може в край
на сметка да не се окаже частта, която искаме да решава съдбата ни.
„Познай себе си!“, ни съветва Богът на Слънцето. Техниките,

преподавани в мистичните школи на древността и в модерните вре
мена от общества като розенкройцерите, целят да ни помогнат да
осъзнаем ритмите на нашето дишане, на сърцата ни, на сексуалните
ни импулси, ритмите на събуждането и сънуването, както и на без
паметните сънища. Ако успеем съзнателно да хармонизираме ин
дивидуалните си ритми с ритмите на Космоса, измервани от коло
ните Йаким и Боаз, много е възможно да присъединим индивидуал
ната си еволюция към еволюцията на Космоса.
И това ще означава, че сме открили смисъла на живота - в най-
висшето значение на думата „смисъл“.
Езотеричната философия призовава към преоткриване на духов
ните йерархии над нас, но паралелно с това и към откриване на бо
жествените способности, скрити вътре в нас.
Такава е тайната, съхранявана и предавана на поколенията от
гении като Платон, свети Павел, Леонардо да Винчи, Шекспир и Ню-
тон:
1. Ако започнеш да мислиш толкова задълбочено, че да преотк-

риеш духовните корени на мисълта, ако разпознаеш мислите ка
то живи, духовни същества...
2. Ако успееш да развиеш достатъчно силно усещане за собст
вената си индивидуалност - така, че да осъзнаеш взаимовръзка
та си с мисловните същества, които непрекъснато влизат и из
лизат от тебе, но не се предадеш на тази реалност...
3. Ако успееш да си възвърнеш древното чувство на почуда и
използваш това чувство, за да събудиш волята си, която се спо
тайва в най-тъмните и скрити ниши на съзнанието ти...
4. Ако огънят на любовта ти към твоите събратя извира от сър
цето ти и те кара да рониш сълзи на състрадание, то това означа
ва, че работиш с Четирите елемента. Означава, че си започнал
процеса на тяхната трансформация.
Точно това е мистериозното четворно „дело“, за което говори

свети Павел в „Първо послание към коринтяните“, 13:12-13: „Защо
то сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги ви
дим лице в лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напъл
но, както и съм бил напълно познат. И тъй, остават тия трите: вяра,
надежда и любов, но най-голяма от тях е любовта.“
Интуицията е трансформиран интелект, който възприема духов
ните същества като реални. Свети Павел нарича това вяра.
Почудата е трансформирано чувство, което е осъзнало духовни
те механизми на Космоса, но не е било погълнато от тях. Свети
Павел нарича това надежда.
Съзнанието е трансформирана воля, когато, посредством рабо
та върху мисълта и въображението, върху вярата и надеждата, сме
започнали да трансформираме онази част от себе си, която живее
точно под прага на съзнанието. Свети Павел нарича това милосър
дие или любов.
Въздействайки на надеждата с вяра и въздействайки на любовта
с вяра и надежда, човешкото същество може да се трансформира в
ангел. Така Скорпионът се трансформира в Орел. Орелът работи
върху Бика и Бикът се сдобива с криле. Крилатият Бик работи вър
ху Лъва, който на свой ред също се сдобива с криле. В края на този
четиристепенен процес крилатият Лъв работи върху Човека така, че
„Алегория“ от Леонардо да Винчи. Като посветен В тайнствата Леонардо е

наясно с духовните упражнения, Включващи работа върху Четирите елемента, за
които подсказва св. Павел. Съществото Вляво не е Вълк, както погрешно
заблуждава каталогът на Кралската колекция, а бик.
той се трансформира в Ангел. Такава е великата мистерия, препода

вана в мистичните школи на древността - философия, която се прев
ръща във велика мистерия и на езотеричното християнство.
Четирите елемента играят ключова роля в образуването на фи
зическата Вселена, а работейки върху тях, докато те влизат и изли
зат от нас, ние трансформираме не само себе си, но и цялата Вселе
на. Ако даден човек рони сълзи на състрадание, животинската му
природа претърпява известна трансформация, но такава трансфор
мация претърпяват и херувимите, които заемат и обгръщат целия
Космос. Промените в човешката психика се превръщат в семена за
трансфигурацията на цялата материална Вселена.
Кабалистът Исак Лурия казва, че накрая няма да остане нито
един атом, неповлиян от човека.
В н а ч а л н и т е г л а в и н а т а зи и с т о р и я видяхме как светът и чове

чеството са били създадени в следния ред: първо - минералната част,
второ - растителната, трето - животинската, а накрая, като венец на
творението - човешкият елемент. Съставните части възникват една
след друга, всяка от тях осигуряваща благоприятни условия и за
развитието на следващата. С приближаването на последните фази
от историята тези части ще претърпят трансформация в обратен ред:
човешка, животинска, растителна и накрая минерална. А в края на
времето дори самите атоми на нашата материална природа ще бъ
дат трансформирани, подобно на физическото тяло на Исус Хрис
тос при преображението.
Разбрахме също така, че според апокрифната история човечест
вото е едва отскоро потопено в материята и че втвърдяването на
Земята и черепите ни е спомогнало за развитието на нашето истин
ско самосъзнание, което на свой ред ни е дарило с потенциала на
свободната мисъл, свободната воля и свободно даряваната любов.
Ала преди този кратък отскок сред физическите обекти, нашето пре
живяване е било преживяване на идеите. Обектите на нашето въоб
ражение, които сме възприемали като идващи от духовете, ангелите
и боговете, са били за нас абсолютно реални. През по-голямата част
от човешката история, дълго след образуването на материята, оно
ва, което сме виждали с помощта на въображението си, е било за
нас много по-реално, отколкото материалните обекти. А от модер
ния етап на историята

насам материята отно
во започва да се транс
формира и разрежда,
така че в недалечното
бъдеще пак ще се вър
нем в сферата на въоб
ражението.
Кога ще стане то
ва? Какво ще стане
след прераждането на
Сатаната? В четвърта
глава разбрахме, че в
рамките на концепция
та за съзнанието, пре
възхождащо материя
та, историята се дели на
седем „дена“. Събота е
управлението на Са
турн. Неделя е епохата,
когато Земята се обе ^Отварянето на Петия печат“ от Ел Греко. Под
динява със Слънцето. )0т^аряне на печатите“ „Откровението на Йоана“
Понеделник е епохата има предвид отварянето и съживяването на
преди напускането на чакрите.
Луната. Вторник е епо
хата, започнала с прищракването на колелото, с пълното позицио
ниране на стабилния, материален свят през 11 451 г. пр.Хр. Смърт
та на Исус Христос е разделителната линия, полунощният миг меж
ду вторник и Великата седмица. А какво ще се случи през останала
та част от седмицата?
През 3574 г. сл.Хр. ще навлезем в епохата, която „Откровението
на Йоана“ нарича Филаделфия. И ако решителните революционни
тласъци на предишните епохи са идвали от Индия, Персия, Египет,
Гърция, Рим и Северна Европа, то следващият такъв тласък ще дой
де от Източна Европа и Русия. Изцяло контролираните от масоните
(или по-скоро илюминатите) правителства на САЩ и Великобрита
ния полагат огромни усилия да заемат удобни позиции в този край
на света - точно поради тази причина. Дори днес вече е напълно
възможно да съзрем екстремалните веяния, излизащи от региона -

екстремални проявления и на духовността, и на злото, например рус
ката мафия.
В бъдеще личностите, които помним от нашата история, вели
ките имена, спомогнали за извеждането на човечеството от света на
духовете, ще се преродят, за да ни върнат обратно в духовния свят.
Тогава ще има някой нов Шекспир, някой нов Мойсей, някой нов
Заратустра, някой нов Херкулес. Към края на филаделфийската ера
ще се прероди Исус, водачът на есеите, но този път в образа на „Пе
тия ездач, яхнал кон, наречен Верен и Истински“, както говори „От
кровението“. В източната традиция тази фигура се нарича Буда Майт-
рея. Той ще донесе велики духовни дарове, отваряйки онова, което
света Тереза от Авила нарича „очите на душата“ - чакрите.
Представете си свят без религии!
Тогава ще възвърнем част от способността си за общуване с жи
вотните и растенията с помощта само на нашите мисли - така, как
то някога е общувал Адам. Ще започнем да си спомняме миналите
прераждания и животи, и да предвиждаме бъдещето. Будното ни съз
нание ще се развие дотам, че ще се съотнася към настоящото ни
будно съзнание така, както настоящото ни будно съзнание се съот
нася към съзнанието ни по време на сън. И ще си дадем сметка, че
макар да сме се смятали за будни, ние всъщност сме били дълбоко
заспали.
Ала този прогрес няма да ни бъде дарен на тепсия. Към финала
на филаделфийската епоха ще се разрази катастрофална световна
война, в края на която повърхността на Земята ще се превърне в
духовна пустош - с изключение на Америка, която единствена ще
успее да запази жив пламъка на духовността. И този период ще бъде
огледално отражение на периода на първия Заратустра.
„Откровението на Йоана“ нарича периода между 5734 и 7894 г.
сл.Хр. Лаодикия. Колкото повече материята губи от своята плът
ност, толкова по-често и с по-голяма готовност телата ни ще започ
нат да реагират на духовните импулси. Доброто у добрите ще заб
лести от телата им, докато лицата и телата на злите ще приемат
грозните форми на животинските страсти, които ги ръководят. За
добрите ще става все по-трудно да бъдат щастливи, ако са заобико
лени от нещастници. И накрая никой няма да бъде щастлив, дока
то всички не са щастливи!
Но ако материалният свят е кратък, такава е и смъртта. С времето

ние вече няма да умираме, а просто ще заспиваме много дълбоко, а
след това не чак толкова дълбоко, докато престанем дори да спим.
Както казва и свети Павел, смъртта ще бъде погълната. Навлизането
в поредната ера на нашата метаморфоза ще обезсмисли напълно про
цеса на биологичен растеж. Ще открием „словото, което беше изгу
бено“, словото, за което говорят масоните, което ще рече, че ще бъ
дем в състояние да творим само със силата на гласа си.
Така в порядъка на Великата седмица ние ще сме се придвижили
до „четвъртъка“, макар че по това време, разбира се, времето - или
поне такова, каквото го познаваме днес - вече няма да съществува.
Мислите ни ще придобият свой собствен живот, работейки изцяло
за нас, но и независимо от нас.
С приближаване края на историята силите на злото отново ще се
опитат да дойдат на власт - третото същество от троицата на злото,
Сорат, демонът на Слънцето, ще се опълчи срещу Бога. Това е дву
рогият звяр, приличащ на агне, за който говори „Откровението на
Йоана“. Именно той ще поведе силите на злото в последната битка.
А накрая Слънцето не само ще изгрее различно - както е предрекъл
свети Йоан Златоуст, но и във всеки от нас ще изгрее слънце.
И ВСИЧКО ТОВА ще бъде извършено от силата на мисълта! Дори и

най-беглият поглед върху историята - била тя и конвенционалната
- показва, че личностите, променили историята, не са великите пъл-
ководци и политици, а хората на изкуството и великите мислители.
Човекът, затворен в самотата на своята стаичка, който ражда идеи и
прозрения, прави много повече за трансформацията на историята,
отколкото генералът, който командва хиляди на бойното поле, или
политическият водач, който контролира лоялността на милиони.
И в това се крие романтиката и вълнението на философията. А
във вселената на съзнанието, предхождащо материята, в мисловния
процес има нещо много повече дори и от романтиката и вълненията
- има магия. Не само онова, което правя или казвам, но и онова,
което мисля, оказва влияние върху моите събратя, човеците, и вър
ху целия ход на историята.
П л а т о н к а з в а , че цялата философия започва с почудата. Съвремен

ната наука убива изцяло учудването, учейки ни, че ние знаем всич
ко. Съвременната наука убива изцяло философията, подтиквайки ни
да не задаваме големите въпроси „защо“. Учените настояват, че те
зи въпроси са напълно безсмислени. Гледайте си живота и не му
мислете!
Съвременните учени се опитват да ни втълпят, че техният начин
за тълкуване на основните въпроси на човешкото съществувание е
единственият възможен начин. Харесва им да се разпростират вър
ху онова, което знаят. Според тях знанието - известното - е като
огромен континент, заемащ цялото пространство, което сме в със
тояние да си представим.
Жените и мъжете, описани като творци на историята в тази кни
га, са предпочитали да разсъждават върху онова, което не знаят.
От тяхната гледна точка познатото е миниатюрен остров, който се
носи из обширен, безбрежен, напълно непознат океан. Нека си поз
волим да засеем семената на съмнението. Нека послушаме съвета
на Франсис Бейкън и да се въздържим от налагането на модел вър
ху света. Науката е мит, подобен на всички други, мит, символизи
ращ онова, в което хората дълбоко в себе си искат да вярват.
Рудолф Щайнер веднъж казва, че хората, които нямат куража да
бъдат жестоки, често развиват жестоки убеждения. Да твърдиш, че
ние не живеем във Вселена, която връща всичко, е също ненужна
жестокост. Ако приемем тези жестоки схващания, ние позволяваме
на експертите по „казано-речено“ да вземат връх над собствените
ни преживявания и опит. Едновременно с това отричаме неща, кои
то Шекспир, Сервантес и Достоевски са ни доказали като истини.
Следователно целта на тази книга е да ви накара да допуснете,
че ако погледнем на нашето битие по нов начин, нищо чудно да
забележим и радикално нови пътища за неговото оформяне. Всъщ
ност тезите в тази апокрифна история могат да бъдат разгледани и
по начин, който е почти пълна противоположност на всичко, в
което сме били обучени да вярваме. Точно това прави и филосо
фията - ако се прави добре.
Останките от древната мъдрост са навсякъде около нас - в дни
те на седмицата и месеците на годината, в подредбата на семките в
ябълката, в чудатия вид на имела, в музиката, в приказките, с които
всяка вечер приспиваме своите деца, в архитектурата на редица сгра
ди и паметници, както и в най-великите образци на изкуството и лите

ратурата. И ако днес не можем да видим тази мъдрост на древността,
то е, защото ни е бил създаден рефлекс да не я забелязваме - реф
лекс, който е плод на поколения наред възпитание и поколения на
ред обучение. Обучението и възпитанието на материализма.
Науката разглежда идеализма като доминиращ човешката исто
рия до XVII в., когато започва процесът на неговото дискредитира
не. Науката приема, че материализмът ще остане водеща филосо
фия до края на времето. Ала според тайните общества бъдещето ще
възприема материализма като обикновено примигване на фона на
човешкия епос.
У ч е н и я т а и с х в а щ а н и я т а н а т а й н и т е о б щ е с т в а излизат за пър
ви път на бял свят. На някои от читателите те вероятно ще се сторят
смешни, други вероятно ще доловят нещо интересно в тях, макар че
всичко казано в тази книга може би ще им се стори абсолютно не
съвместимо с великите научни „сигурности“ на нашата епоха. Това
беше историята, каквато е съхранена от адептите, умеещи безпроб
лемно да се промъкват от едно измерение в друго. Вероятно е на
пълно несъвместима с историята, в която сте обучени да вярвате,
но защо в други измерения да не е вярна?
Достоен завършек за нашето повествование са думите на един от
най-великите учени на света - Ниле Бор. Той казва: „Противополож
ното на правилното твърдение е погрешното твърдение, но противо
положното на голямата истина може да бъде друга голяма истина.“
Вече се уверихме, че ако се опитаме да надникнем отвъд година
та 11 451 пр.Хр., няма почти никакви доказателства, които науката
би могла да отчете като неоспорими. Импозантни въздушни кули от
интерпретации поддържат крехък баланс върху миниатюрни точи-
ци данни. И разбира се, същото е вярно и ако се опитаме да надник
нем в бъдещето, отвъд 11 451 г. сл.Хр. Истината е, че за да го сто
рим, трябва да използваме въображението си. Когато пропътуваме
цялото разстояние и в двете посоки, когато напуснем тесните огра
ничения на този тесен остров материя, който наричаме свой живот,
не можем да постъпим по друг начин, освен да навлезем в сферите
на въображението.
Материалистите, разбира се, рядко се доверяват на въображени-
ето, приравнявайки го автоматично с фантазията и илюзията. Спо

ред тайните общества обаче мисълта на всеки един от нас е проек
ция на огромния Космически разум в материалния свят, затова един
ствено въображението ни е средството, което може да ни помогне
да си възвърнем връзката с него и да се включим в ритъма му.
Именно този начин на използване на въображението ни е оста
вил великите шедьоври на Леонардо да Винчи, Уилям Шекспир, Вол-
фганг Амадеус Моцарт и другите като тях. Именно той ги е напра
вил богоподобни.
Защото ключът е във въображението.
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОД..................................................................................................... 7
Първа глава
НАЧАЛО НА НАЧАЛАТА
Бог се вглежда в своето отражение • Огледалната Вселена ...... 19
Втора глава
РАЗХОДКА ИЗ ЛЕСОВЕТЕ НА ДРЕВНОСТТА
Светът през очите на древните.............................................................38
Трета глава
РАЙСКАТА ГРАДИНА
Шифърът на „Битие “ • Влиза Господарят на мрака • Хората
цветя.................................................................................................51
Четвърта глава
ЛУЦИФЕР - ГОСПОДАРЯТ НА СВЕТЛИНАТА
Ябълката на желанието • Война в небесата • Тайните на дните
на седмицата...................................................................................71
Пета глава
БОГОВЕТЕ, КОИТО ОБИЧАХА ЖЕНИТЕ
Нефилим • Генна модификация на човечеството • Боговете
риби • Истинската история на „Произход на видовете“ ...... 85
Шеста глава
СМЪРТТА НА ЗЕЛЕНИЯ ЦАР
И зида и Озирис • Пещерата на черепа • Атина Палада..............102
Седма глава
ЕПОХАТА НА ПОЛУБОГОВЕТЕ И ГЕРОИТЕ
Древните • Амазонките • Енох • Херкулес, Тезей и Язон ...............120
Осма глава
СФИНКСЪТ И ВРЕМЕТО
Орфей • Дедал - първият учен • Йов • Загадката на Сфинкса.... 133
Девета глава
НЕОЛИТНИЯТАЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ
Ной и митът за Атлантида • Тибет • Рама покорява Индия •
„Йога сутрите на Пантанджали “ ............................................ 143
Десета глава
ПЪТЯТ НА МАГЬОСНИКА
Битката на Заратустра със силите на мрака • Животът и смърт
та на Кришна Пастира • Изгрява Епохата на мрака ........... 160
Единадесета глава
ВЪВ ВИХЪРА НА МАТЕРИЯТА
Имхотеп и Епохата на пирамидите • Гилгамеш и Енкиду •
Авраам и Мелхиседек................................................................... 179
Дванадесета глава
СПУСКАНЕ В МРАКА
Мойсей и Кабалата • Ехнатон и Сатаната • Соломон, Савската
царица и Хирам • Крал Артур и коронната чакра.................. 203
Тринадесета глава
РАЗУМ И ВЪЗНЕСЕНИЕ
Илия и Елисей • Исая • Езотеричният будизъм • Питагор •
ЛаоДзъ ............................................................................................221
Четиринадесета глава
МИСТЕРИИТЕ НА ЕЛАДА И РИМ
Елевсийските мистерии • Сократ и неговият демон • Платон
като маг • Божествената идентичност на Александър Вели
ки • Цезарите и Цицерон • Възходът на маговете................ 235
Петнадесета глава
ЗАВРЪЩАНЕТО НА СЛЪНЧЕВИЯ БОГ
Двете деца Исус • Космическата мисия • Разпятие в Южна
Америка • Мистичният брак на Мария Магдалина................ 257
Шестнадесета глава
ТИРАНИЯТА НА ОТЦИТЕ
Гностицизъм и неоплатонизъм • Убийството на Хипатия •
Атила и шаманизмът • Капчица Дзен .......................................277
Седемнадесета глава
ЕПОХАТА НА ИСЛЯМА
Мохамед и Гавраил • Старецът от планината • Харун ал Рашид и
„Хиляда и една нощ “ • Карл Велики и историческият
Пърсивал • Катедралата в Шартр............................................297
Осемнадесета глава
МЪДРИЯТ ДЕМОН НА ТАМПЛИЕРИТЕ
Пророчествата на Йоахим • Любовта на Рамон Лул • Свети
Франциск и Буда • Роджьр Бейкън иронизира Тома Аквински •
Тамплиерите се кланят на Бафомет.........................................315
Деветнадесета глава
ОГЛУПЕЛИ ОТ ЛЮБОВ
Данте, трубадурите и първата любов • Рафаело, Леонардо и
маговете на ренесансова Италия • Жана д'Арк • Рабле и
Пътят на Глупака......................................................................... 334
Двадесета глава
ЗЕЛЕНИЯТ РИЦАР ОТВЪД СВЕТОВЕТЕ
Христофор Колумб • „Дон Кихот “ • Уилям Шекспир, Франсис
Бейкън и Зеленият човек.............................................................. 353
Двадесет и първа глава

ЕПОХАТА НА РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ
Германските братства • Кристиан Розенкранц • Иеронимус
Бош • Тайната мисия на доктор Дий ....................................... 366
Двадесет и втора глава
ОКУЛТНИЯТ КАТОЛИЦИЗЪМ
Якоб Бъоме • Конквистадорите и Контрареформацията • Тереза,
Йоан от кръста и Игнаций • Розенкройцерските манифес
ти • Битката при Бялата планина............................................383
Двадесет и трета глава

ОКУЛТНИТЕ КОРЕНИ НА НАУКАТА
Исак Нютон • Тайната мисия на масоните • Елиас Ашмол и
Веригата на предаване на познанието • Какво всъщност се
случва в алхимията......................... 399
Двадесет и четвърта глава

ЕПОХАТА НА МАСОНИТЕ
Кристофър Рен • Джон Ивлин и Азбуката на желанието • Триум
фът на материализма • Джордж Вашингтон и тайният план
за Новата Атлантида .................................................................421
Двадесет и пета глава
МИСТИЧНО-СЕКСУАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
Кардинал Ришелъо • Калиостро • Тайната самоличност на граф
Дьо Сен-Жермен • Сведенборг, Блейк и сексуалните корени
на романтизма.............................................................................. 433
Двадесет и шеста глава
ИЛЮМИНАТИТЕ И ВЪЗХОДЪТ НА БЕЗУМИЕТО
Илюминатите и битката за душата на масонството • Окултните
корени на Френската революция • Щастливата звезда на
Наполеон • Окултизмът и възходът на романа....................... 452
Двадесет и седма глава
МИСТИЧНАТА СМЪРТ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Сведенборг. и Достоевски • Вагнер • Фройд, Юнг и материализира
нето на езотеричната мисъл • Окултните корени на модерниз
ма • Окултният болшевизъм • Ганди.........................................467
Двадесет и осма глава
СРЯДА, ЧЕТВЪРТЪК, ПЕТЪК
Антихристът • Завръщане в лесовете на древността • Буда
Майтрея • Отварянето на Седемте печата • Новият
Йерусалим.......................................................................................485
Джонатан Блек
АПОКРИФНАТА ИСТОРИЯ НА СВЕТА
формат 16 х 60/90, п.к. 31,5
18ЕЛЧ 978-954-8477-90-1
Превод Антоанета Дончева-Стаматова

Худож ник Николай Цачев
Коректор Снежана Бошнакова
За контакти: (02) 975 23 42; www.nsm-media.com

ДЖ ОНАТАН БЛЕК (
АПОКРИФНАТА ИСТОРИЯ НА СВЕТА
„Окото, през коего виждам Бога, и окото,

през което Бог ме вижда, е едно и също око.”
Майстер Екхарт, немски мистик , XIII в.
Това е първото в света енциклопедично

изследване, посветено на окултните учения,
съхранявани в мистичните школи от Древен
Вавилон и Египет до наши дни. Според тях
най-голямата тайна в този апокрифен лаби
ринт е промененото състояние на човешкото
съзнание. Именно чрез него г.нар. посветени
са преминавали през бариерите на паралел
ните измерения, за да достигнат до
Ао
Космическия разум. Именно затова и разгла
сяването на методите, водещи към божестве
ното състояние, се е наказвало със смърт.
Древните са охранявали своите тайни така,
както днес се охраняват ядрените арсенали.
Разбира се, че подобни идеи звучат налуд

ничаво. Какво обаче ще кажете, ако се окаже,
че повечего личности с безспорен принос в
човешката цивилизация, са изповядвали
същите идеи. Факт е, че се оказва точно гака.
Ш | Очевидно нашият свят може би наистина е
т?-1••'
•.'* ' V ‘ само един незначителен остров сред невъоб
разимо по-сложния вселенски океан, в който
съзнанието властва над материята.
Цена 23 лв. ЮВИ 978-954-8477-90-1 "
|Ш§;
» ' <'
- ■' .
www.nsm-media.com

Джонатан Блек-Апокрифната История на Земята

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Джонатан Блек-Апокрифната История на Земята

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Еволюцията на съзнанието Епохата на въображението,

е най-строго охраняваната хората цветя, боговете риби,

трупове на любопитните момчета. Светът на древността е охраня­

живяването можело да се очаква - то било плод на усърдната му

мислят отзад напред, да гледат на всичко с главата надолу и от дру­

мите, фестивалите и фолклора, та дори в същите онези приказки, с

издадени от авторите им със собствени средства, или уебсайтове,

в бели роби ще дойдат и ще го отведат“. Нещо обаче ми подсказва­

рите тамплиери, розенкройцерите, масоните, мартинизма, теософи­

Тази история на света е структурирана по следния начин. Първи­

рически фигури. Това е историята на онова, което се е случило пре­

на точка дори и тогава, когато не съм разполагал с никакъв начин да

съдържа и илюстрации на някои от най-познатите изображения в

Нямало едно време изобщо никакво време. Времето не е нищо

прищраква и изпраща електрически ток по нерва на ръката ми, при­

гара навън. На страниците, които следват, ще бъдете подканени да

Тл какво , в крайна сметка , се е случило в началото на началата,

а в дълбините на сърцата си да разпознават тайните и на най-неуло-

Съвременните учени ще ви кажат, че в мигове на най-голяма бол­

шезден прах - ала само в ра­

та на елементарните частици разбиранията и учението на тайните

пата ни. В тази психосоматична вселена поведението на физически­

Всички обърнати с краката нагоре , с хастара навън и отзад нап­

надява, че ще бъдат в състояние да проектират и произвеждат други

Когато през 2001 г. слушах Кевин Уоруик как представя откри­

• пят открай време се разглежда като мрежа от светлина и багри -

.Водещите УЧЕНИ ПИТАТ: наистина ли целият ни живот е сън?“

деи, охраняват виртуалния свят, който наричаме реалност, за да ни

Н аново събуденият интерес на част от академичния авангард към

съществуването на материята се определя като пряко зависимо от

невероятен, колкото е например фактът, че нашата планета не е ни-

гнета. И ако днес като че ли сме престанали да го забелязваме, то

П онякога нещата се объркват и животът изглежда безсмислен.

сякаш взема погрешен завой - провал на важен изпит, загуба на

Н апоследък редица водещи учени твърдят, че науката е на път

свържем разумните закони, които управляват видимите от нас обек­

фниогофски разграничения не биха могли да получат подходящите

Д нес се полагат неимоверни усилия да бъдем отказани от зада­

Целта за написването на тази книга е усещането, че нещо ценно

З атворете очи и си представете бюро - красиво бюро, бюрото,

Докато нашите мисли са бледи и неясни в сравнение с впечатле­

В наши дни сме свикнали да отреждаме на нашите мисли един­

Екскурзоводите из историческите обекти на древността имат една типична

Пръстен с герб от Микена, изобразяващ жрици с макове. Преживяването на

И докато продължаваме да се опитваме да заковем тази мисъл в

лясват цели измерения светлина. Мъдрите мъже и жени на древния

Та нека сега се поставим на мястото на човека от древността,

череп, откъснат в собственото си мисловно пространство. Ако из­

звездите и планетите по небесния свод. Както небесното тяло пое­

менно, сякаш Учителят е вдигнал пред очите им ярко кълбо и всич­

приемаме хората като мислещи, то в древността са казвали, че мис­

преживявали лично присъствието на боговете, усещайки го като из­

Ако ВЯРВАТЕ, ЧЕ в НАШАТА ВСЕЛЕНА съзнанието е първично спрямо

по-реални от предметите, то тогава бихте приели колективните ха­

Р обърт Темпъл , който напоследък работи като гостуващ про­

Римски барелеф от I в., изобразяващ кандидат на път към церемонията

свят. Лъчите на останалите богове проникват посредством другите

Ала още по-забележителен е фактът, че тези драматични проме­

В тази глава се опитахме да използваме някои от упражненията

Науката и религията единодушно постулират, че в началото Кос­

В НАЧАЛОТО ОТ ПРАЗНОТАТА НЕ СЕ ПРОЦЕЖДА Н И Щ О Друго, освен

носи всичко, необходимо за създаването на живота. Богинята Май­

П реди да се опитаме да открием смисъл в тези древни хроники

* Всички библейски цитати в тази книга са от Библия на Библейското дружес­

трупове на любопитните момчета. Светът на древността е охраня

мислят отзад напред, да гледат на всичко с главата надолу и от дру

в бели роби ще дойдат и ще го отведат“. Нещо обаче ми подсказва

рите тамплиери, розенкройцерите, масоните, мартинизма, теософи

Тази история на света е структурирана по следния начин. Първи

рически фигури. Това е историята на онова, което се е случило пре

прищраква и изпраща електрически ток по нерва на ръката ми, при

Съвременните учени ще ви кажат, че в мигове на най-голяма бол

шезден прах - ала само в ра

пата ни. В тази психосоматична вселена поведението на физически

Всички обърнати с краката нагоре , с хастара навън и отзад нап

Когато през 2001 г. слушах Кевин Уоруик как представя откри

свържем разумните закони, които управляват видимите от нас обек

Д нес се полагат неимоверни усилия да бъдем отказани от зада

Докато нашите мисли са бледи и неясни в сравнение с впечатле

В наши дни сме свикнали да отреждаме на нашите мисли един

череп, откъснат в собственото си мисловно пространство. Ако из

звездите и планетите по небесния свод. Както небесното тяло пое

менно, сякаш Учителят е вдигнал пред очите им ярко кълбо и всич

приемаме хората като мислещи, то в древността са казвали, че мис

преживявали лично присъствието на боговете, усещайки го като из

по-реални от предметите, то тогава бихте приели колективните ха

Р обърт Темпъл , който напоследък работи като гостуващ про

Ала още по-забележителен е фактът, че тези драматични проме

Науката и религията единодушно постулират, че в началото Кос

носи всичко, необходимо за създаването на живота. Богинята Май

* Всички библейски цитати в тази книга са от Библия на Библейското дружес

Съвременната църква проповядва краен и радикален монотеи

Второто ключово действие в драмата на Сътворението нас

Ето че в мрака най-сетне нещо се случваше. Запя нечий глас. Бе

С течение на времето някои от тези нишки окончателно се сли

чакрата на слънчевия сплит. На

Макар че концепцията за чакрите придобива популярност на За

идва и Ева - от тялото на Адам, създадена от восъчния хрущял, кой

Едно от ВАЖНИТЕ СЪБИТИЯ във всяка мистична школа е сценична

но земетресение, той политва и започва да пропада в дълбока чер

венство между богините на Венера в Древна Гърция и Рим (в Гър

Но учените, работещи в рамките на езотеричната традиция, раз

Така по време на третото действие о т великата драма на Сътво

създават закони, и им обяснявало прин

В „Б итие“ има един пасаж, к о й т о на п ръв п оглед н ям а ни щ о об

толкова, че да приеме и признае идеята за предстоящото Божие цар

Християнският писател от III в. Комодор пише: „Жените, които съб

Вече разбрахме, че Б иблията съдържа зашифрован разказ за Сът

Задачата на Титаните била да налагат волята на Сатурн. Те пог