Ивинела Самуилова

Гатанки
от небето
55 вдъхновяващи истории
за истински ценното в живота

Българска, първо издание

© Ивинела Вескова Самуилова, автор, 2015 г.

© Мариана Станкова, оформление на корицата, 2015 г.
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“, 2015 г.
Вера Янчелова, отговорен редактор
Ана Цанкова, компютърна обработка
Нина Славова, коректор

http://4eti.me

ISBN 978-954-26-1500-2

2
 Нещата на този свят са гатанки от небето.
Св. Николай Велимирович

...Преди да тръгна на Камино, един старец ми каза, че нещата на този

свят са гатанки от небето. Моята задача е да открия техните отговори.
Когато го попитах как да съм сигурна, че отговорите ми са верни, той се
засмя и отвърна: „Отговорът на всички гатанки е един и същ...“

Из „Къде отиваш, пътнико?“

Тази книга е за отговора на всички гатанки.

След излизането на романа ми „Къде отиваш, пътнико?“ много читатели
споделиха с мен, че вървейки с героинята ми Ади по Камино – древния
поклоннически път до Сантяго де Компостела в Испания, за пръв път са се
докоснали до същността на християнството и са се почувствали
вдъхновени. Различни хора ме питаха дали не съм мислила да напиша книга,
която да разказва как чудните послания на християнската вяра могат да
бъдат реално прилагани в ежедневието ни така, че в него наистина да има
повече радост, смисъл, любов, доброта, здравомислие и благополучие.
Мислила съм, разбира се. Много се чудих обаче как да синтезирам целия
този практически опит, който е многопластов и обхваща всички аспекти от
живота. Надявам се с „Гатанки от небето“ да съм открила вярната формула.

Бъдете благословени!
Ивинела

3
 СЪДЪРЖАНИЕ

СЪДЪРЖАНИЕ ....................................................................................................................... 4
КАК СЕ ОТНАСЯТЕ КЪМ ДАРОВЕТЕ, КОИТО СА ВИ ДАДЕНИ? .............................. 6
КАКВО ЧУВАТ УШИТЕ ВИ? ............................................................................................... 7
КОЙ ПЪТ ДА ИЗБЕРА? ......................................................................................................... 9
КАК ВИЖДАТЕ ДРУГИТЕ? ............................................................................................... 11
КОЛКО ТЕЖЪК Е КРЪСТЪТ ВИ? ..................................................................................... 12
ОСЪДИТЕЛНИ ЛИ СТЕ КЪМ ДРУГИТЕ?........................................................................ 14
ЗНАЕТЕ ЛИ НАКЪДЕ СТЕ ТРЪГНАЛИ? ......................................................................... 16
КОЙ ЩЕ БЪДЕ ИСУС? ........................................................................................................ 17
КАКВО ПРАВИМ С БЕЗЦЕННИТЕ МИГОВЕ ЖИВОТ? ............................................... 19
ПАЗАРИТЕ ЛИ СЕ С БОГ?.................................................................................................. 20
ЧУДЕСА ИЛИ... ЛЮБОВ? ................................................................................................... 22
ИСКРЕНИ ЛИ СТЕ ВЪВ ВЯРАТА СИ? А В НЕВЕРИЕТО? ........................................... 24
КЪДЕ Е БОГ? ......................................................................................................................... 26
ПРЕВЪЗНАСЯТЕ ЛИ СЕ НАД ДРУГИТЕ? ....................................................................... 28
РОБУВАТЕ ЛИ НА СВЕТА? ............................................................................................... 30
УМЕЕТЕ ЛИ ДА ПРОЩАВАТЕ? ....................................................................................... 33
УМЕЕТЕ ЛИ ДА СЕ РАДВАТЕ? ........................................................................................ 35
ИМАТЕ ЛИ МИР? ................................................................................................................. 37
КАКЪВ Е ВАШИЯТ СМИСЪЛ? ......................................................................................... 39
ВЯРВАТЕ ЛИ В СЕБЕ СИ? ................................................................................................. 41
СРЕЩНАХТЕ ЛИ ХРИСТОС В ХРАМА? ......................................................................... 43
ЧИИ ГРЕХОВЕ ВИЖДАТЕ? ............................................................................................... 45
МОЖЕТЕ ЛИ ДА СМЕНИТЕ НРАВА СИ? ....................................................................... 47
А ТИ ЗАЩО СТРАДАШ? .................................................................................................... 49
УМЕЕТЕ ЛИ ДА ОБИЧАТЕ? .............................................................................................. 51
КОЛКО СИЛНА Е ЛЮБОВТА ВИ? (Продължение) ........................................................ 53
КОЛКО ВЯРА ИМАТЕ? ....................................................................................................... 56
ИМАТЕ ЛИ ЗАДНИ МИСЛИ? ............................................................................................ 58

4
СКУЧАЕТЕ ЛИ? .................................................................................................................... 60
КРОТКИ ЛИ СТЕ? ................................................................................................................ 62
КОЛКО СТРУВА ЖИВОТЪТ ВИ?...................................................................................... 64
МИЛОСТИВИ ЛИ СТЕ? ...................................................................................................... 65
ЧИСТО ЛИ Е СЪРЦЕТО ВИ? .............................................................................................. 68
ГНЕВИТЕ ЛИ СЕ? ................................................................................................................ 69
ПОЗНАВАТЕ ЛИ СИЛАТА НА КРЪСТА? ....................................................................... 71
БЛАГОДАРНИ ЛИ СТЕ? ..................................................................................................... 73
КОЛКО ЛЮБОВ ДЪЛЖИТЕ? ............................................................................................. 75
РАЗПОЗНАВАТЕ ЛИ ЗЛОТО? ........................................................................................... 78
РАЗСЪДИТЕЛНИ ЛИ СТЕ? ................................................................................................ 81
РОБУВАТЕ ЛИ НА СУЕВЕРИЯ? ....................................................................................... 83
ВЪРШИТЕ ЛИ ДЕЛАТА СИ ОТ СЪРЦЕ? ......................................................................... 85
КАКВО ИМА В КУФАРА НА ЖИВОТА ВИ? .................................................................. 87
КАКЪВ Е ВАШИЯТ ИДЕАЛ? ............................................................................................. 89
КАК СЕ ОТНАСЯТЕ КЪМ ПАРИТЕ?................................................................................ 93
СЪХРАНИЛИ ЛИ СТЕ ДЕТЕТО В СЕБЕ СИ? ................................................................. 96
СТРАХУВАТЕ ЛИ СЕ ОТ НЕИЗВЕСТНОТО? ................................................................. 99
ПОЗВОЛЯВАТЕ ЛИ НА ПРОБЛЕМИТЕ ДА ВИ ОБСЕБЯТ?....................................... 102
ОПТИМИЗЪМ ИЛИ НАДЕЖДА? .................................................................................... 106
ЗАЩО СТРАДАМЕ?........................................................................................................... 109
КАК ДА ОБИЧАМЕ БОГА? .............................................................................................. 113
ПОЧИТАТЕ ЛИ РОДИТЕЛИТЕ СИ? ............................................................................... 116
УПОРСТВАТЕ ЛИ В СТРЕМЕЖИТЕ СИ? ...................................................................... 119
С КАКВИ ОЧИ ГЛЕДАТЕ СВЕТА? ................................................................................. 122
ИМАТЕ ЛИ ВЪЛШЕБНА ПРЪЧИЦА? ............................................................................ 124
КАКВО СЕ СЛУЧВА С ДОБРИТЕ НЕРЕЛИГИОЗНИ ХОРА?..................................... 127
ПОСЛЕСЛОВ ...................................................................................................................... 133
ПОСЛЕДНИ ДУМИ ............................................................................................................ 134
ЗА АВТОРА ......................................................................................................................... 135

5
 КАК СЕ ОТНАСЯТЕ КЪМ ДАРОВЕТЕ,
КОИТО СА ВИ ДАДЕНИ?
Защото даровете и
призоваването от Бога
са неотменими.
(Рим. 11:29)

Едно момиченце искало да стане велик пианист, но единственото, което

можело да изсвири, било „Котешкият марш“. Независимо колко време
прекарвало на пианото, това оставало най-доброто му постижение.
Родителите на детето решили да го запишат на уроци при известен
пианист, за да го научи да свири добре. Момиченцето било във възторг.
Когато отишли при маестрото за първия урок, били посрещнати от
прислужник и отведени в голям салон, в средата на които имало прекрасен
бял роял. Момиченцето с възторжен вик се втурнало към него, покатерило
се на столчето и започнало да свири своя „Котешки марш“. Засрамени,
родителите се приближили до детето и му казали да престане, но в този
момент влязъл маестрото и за тяхна изненада – окуражил го да продължи
Той седнал до момиченцето и се заслушал в свиренето му. След малко
самият той започнал да свири заедно с него, прибавяйки акорди, украшения
и различни музикални мотиви към баналната мелодия. Родителите не
можели да повярват на ушите си. Това, което чували, било прекрасна
музикални пиеса, изпълнена от дъщеря им и маестрото, чиято централна
тема била същият онзи елементарен „Котешки марш“.

Много обичам тази история. Може би защото се разпознавам в

момиченцето пред пианото. Не, не съм добра пианистка – останах си до
„Котешкия марш“.
За книгите говоря. Много пъти хора с интерес към писането са ме питали
как съм „успяла“. С риск да прозвучи непопулярно, ще отговоря така: в един
момент се доверих на Бог. Ще се опитам да обясня. Никога не съм си водила
дневник, но скоро в един стар бележник открих нещо като опит за такъв.
Записките са отпреди десет години и има само две дати:

5 декември 2004 г. ...Обградила съм се с книги – никога не знам какво точно

ще ми се чете в даден момент. Сега съм на 19 стр. от книга на Ъпдайк –
един свещеник току-що изгуби вярата си в Бог... Не смея да продължа. Дали
и аз затова не намирам призванието си?...

6
 11 декември 2004 г. ...Винаги съм искала да напиша книга, но не смея. Чудя
се на всички, които след Достоевски са се осмелили да го направят... Та
какво ново и различно бих могла да кажа на хората?

Мисля, че е нормално за всички ни понякога да се чувстваме нищожни. Да

се съмняваме, че можем да направим нещо стойностно в живота ни. Но... ето
това момиченце пред пианото, с неговия прост „Котешки марш“.
Аз разбирам притчата така: маестрото е самият Бог. Той е наясно какво
изпълва душите ни с радост и ни подтиква да упорстваме да „свирим“.
Слуша ни и ни окуражава, защото от Него са талантите ни. Той ни казва:
„Продължавай да свириш и ако обичаш – направи Ми малко място да седна
до теб. Може да ти се струва невъзможно, но Аз мога да ти помогна твоят
стремеж да се превърне в нещо прекрасно. Довери Ми се“.

Ето това направих аз. А останалото откривам в думите на Ерма Бомбек1:

„Когато застана пред Бог в края на живота си, много се надявам да не ми е
останала дори частица талант, за да мога да Му кажа: Боже, използвах докрай
всичко, което си ми дал“.

КАКВО ЧУВАТ УШИТЕ ВИ?

Защото сърцето на тези
хора е закоравяло — с уши
трудно слушат и
затворили са очите си,
за да не би някога с очи
да видят и с уши да чуят и
със сърце да разберат...
(Мат. 13:15)

Един монах трябвало да отиде до големия град. Някакъв човек също бил
тръгнал натам и помолил монаха да върви с него. Когато стигнали в града,
на едно натоварено и много шумно кръстовище в самия му център монахът
казал на спътника си, че чува щурец.
– Имаш превъзходен слух, отче! – възкликнал мъжът с нотка на недоверие.
– Не! – отрекъл монахът. – Слухът ми не е по-различен от твоя. Всичко
зависи от това какво си настроен да чуваш.

1
Американска писателка хумористка. – Б. а.
7
 – Съмнявам се – гласно изразил сега недоверието си мъжът. – Аз не бих
могъл да чуя щурец сред този шум!
– Повярвай ми, наистина всичко зависи от това какво е важно за теб –
настоял монахът. – Сега ще ти демонстрирам – казал той, извадил от
джоба си няколко монети и небрежно ги пуснал на асфалта. Въпреки
ужасния шум, всички хора наоколо извърнали глави, за да проверят дали
пръсналите се стотинки не са изпаднали от техните джобове.
– Сега разбираш ли? – попитал монахът. – Всичко зависи от това какво е
настроен да чува човек и кое е станало важно за него. Ако всеки ден
слушаме скандали и лоши новини, слухът ни се настройва да възприема
грозното и злото. Ставаме страхливи и безпомощни и започваме да
вярваме, че животът е труден, че хората са лоши, а светът е ужасно мяс-
то... А междувременно щурците пеят, листата шумят, ручеите ромолят,
а ние не ги чуваме...

Тази история ме накара да си спомня за моята прабаба. Тя почина, когато

бях още малка, но споменът ми за нея е много ярък. Съзнанието ми е
съхранило дори аромата ѝ, усещането за мекотата на скута ѝ, където често
сядах, и дори помня гласа ѝ, когато си тананикаше. А тя го правеше
постоянно, въпреки че беше глуха. Махаше слуховото си апаратче и пееше.
Как чуваше музиката – не знам. Може би е слушала сърцето си, а там е
припявал сам Бог. Защото прабаба ми беше набожна. В годините на
социализма, когато посещенията в храма (меко казано) не се поощряваха, тя
редовно ходеше на църква и никога не пропускаше да каже молитвите си
сутрин и вечер, както и да се прекръсти, обърната към стената, докато
останалите от семейството я имитирахме шеговито зад гърба ѝ. Тя обаче,
заслушана в нещо, което ние не чувахме, нехаеше – и за нашите подигравки,
и за случващото се около нея.
Има обаче една емблематична случка, свързана с нейната глухота, която у
дома още разказваме през смях. Въпреки че е малко нецензурна, ще ви я
разкажа, Защото, струва ми се, онагледява много добре идеята за глухотата
като личен избор. Баба ми (снаха на прабаба) една сутрин я помолила да
измие чиниите, защото бързала за работа и нямала време. Прабаба ми обаче
вдигнала рамене и казала, че не чува. Баба ми повторила молбата си. И
отново. И отново – вече с най-високия глас, който можела да изкара от себе
си:
– Измий чиниите!
– Ами не чувам... – отвърнала прабаба ми за пореден път.
Вече изгубила търпение, баба промърморила тихичко под носа си: „Да ти
пикам в ушите“. Каква била изненадата ѝ обаче, когато прабаба ми

8
отговорила съвсем адекватно на едва доловимия ѝ шепот: „Ако щеш и друга
да я свършиш, снахо – не чувам!“...
В неделните дни, когато прабаба ми се връщаше от служба, винаги я
питахме (разбира се, иронично) какво е казал попът. А тя неизменно
отвръщаше:
– Че откъде да знам? Аз свалям апаратчето си.

Тогава недоумявах, но сега вече разбирам: прабаба ми наистина трябва да

е притежавала тази непостижима за много от нас способност: да чува Бог
направо със сърцето си...

КОЙ ПЪТ ДА ИЗБЕРА?

Сърце чисто създай в
мене, Боже...
(Пс. 50:12)

Аз съм от хората, чийто вграден GPS е с производствен дефект. Мога да се

изгубя навсякъде и съм го правила многократно. В един период от живота
ми бях шест месеца във Великобритания, ангажирана с проект на
компанията, за която работех. Налагаше се да шофирам и си спомням, че
редовно се случваше да звъня на охраната на фирмата, за да кажа, че съм се
изгубила, и да помоля да ме открият, като първо отгатнат къде се намирам.
Най-смешното ми губене обаче е с Алексей2 в сградата на БНР Участвахме
в нощния блок на програма „Хоризонт“ и когато след края на предаването
тръгнахме да излизаме, се оказа, че не можем да намерим изхода. След всеки
завой бяхме уверени, че сме хванали верния коридор, но все се оказвахме на
друго място. И така – един час среднощна лутаница, придружена с луд кикот.
Може би се чудите каква е връзката, но дали ще почесваме замислено
темето си на някое кръстовище в Англия или пред някой житейски
кръстопът, става въпрос за едно и също: изгубили сме се. И невинаги е тол-
кова смешно, колкото в коридорите на Националното радио. „Накъде да
поема?“ е бил един от най-трудните въпроси в живота ми, а някои от
направените избори – с необратими последици (не непременно лоши!).
– Да приема ли това предложение за работа?
– Да се омъжа ли за този човек? (А след няколко години – да се разведа ли?)

2
Алексей Бъчев – психолог с нетрадиционен подход към реал¬ността, прототип на
главния герой в книгата „Животът може да е чудо“ от Ивинела Самуилова, ИК
„Хермес“, 2011 г. – Б. р.
9
 – Да родя ли това дете?
– Да замина ли за чужбина?...
Искало ми се е някой да ми каже кое е правилното решение. Или да ме хване
за ръка и да ме поведе по верния път. Или пък да разполагам с „урим и
тумим“ – онези магически камъни, споменати в Библията, чрез които
древните са разбирали Божията воля, когато сърцата им са били раздвоени.
Въпрос на нерешителност или на нещо друго? Според мен – въпрос на
„чисто сърце“.

Една история разказва, че веднъж при мъдрия цар Соломон отишъл един
човек и го помолил:
– Царю велики, помогни ми! Всеки път, когато трябва да направя избор,
не мога да спя – измъчват ме колебания, страдам и постоянно мисля дали
съм постъпил правилно. Какво да направя?
Соломон заявил:
– Такова нещо като избор не съществува.
И когато видял недоумението, изписано по лицето на мъжа, го попитал:
– Ако видиш в реката давещо се дете, ще се хвърлиш ли във водата да го
спасиш?
Човекът веднага отговорил:
– Разбира се, господарю!
Тогава Соломон попитал отново:
– И ще го правиш ли колкото пъти се налага – не само днес, но и утре?
– Да! – потвърдил отново мъжът.
Тогава мъдрият цар казал:
– Ето, виждаш ли – избор не съществува. Какво всъщност избираш, ако
всеки път знаеш как би постъпил още преди да се е случило каквото и да
било? Ако разглеждаш всяка ситуация по този начин, винаги ще знаеш какво
да направиш. Защото мястото, където се извършва правилният избор, не е
умът, а сърцето. Ако сърцето ти не е чисто, ще започнеш да постъпваш по
различен начин и това, което вчера си направил, без да се замисляш, утре
вече може да не ти изглежда най-доброто решение. Така че иди си с мир и
знай, че всички избори, които правиш, са верни за твоето сърце. А от
всичко, що е за пазене, най-много пази чистотата на сърцето си, защото
там Бог явява истината..

10
 КАК ВИЖДАТЕ ДРУГИТЕ?
А защо гледаш сламката
в окото на брата си, пък
гредата в своето око не
усещаш?
(Мат. 7:3)

Един стар монах извикал младите послушници в манастира и им показал

лист хартия.
– Какво виждате? – попитал ги той.
– Точка – отговорил първият.
– Черна точка – добавил вторият.
– Малка черна точка – доизяснил третият.
За тяхно изумление старецът се разридал горчиво.
– Защо плачеш, отче? – възкликнали разтревожени младите братя.
– Плача, защото всички видяхте малката черна точка и никой от вас не
забеляза белия лист.

Качество, което много харесвах у мой приятел, бе, че никога не се сърдеше.

Каквото и да му „сервирах“, той винаги го приемаше с едно искрено: „Ами...
добре“.
„Заминавам на купон – сама!“
„Ами... добре.“
„Нямам настроение да идвам с теб у майка ти!“
„Ами... добре.“
„Ядосах се и изхвърлих телевизора през прозореца!“
„Ами... добре!“
Подобно поведение ме изумяваше, защото в отношенията ми с другите до
този момент сръднята често бе заемала VIP място. Не разбирах как този
човек може да не приема „лично“ отношение като моето, да не си мисли, че
съм искала да го уязвя нарочно, и да не ме нарече (поне заради телевизора):
„Проклетия такава!“. Трябваше да мине време и да изгубя този приятел, за
да израсна емоционално и да си дам сметка, че сърденето не е свързано с
чуждото поведение, а с многоуважаемото ни его. Винаги готово да се
притече на помощ и да подскаже отговора на емблематичния пиянски
въпрос: „Ти мен уважаваш ли ме?“. Защото не е ли егото вид опиянение?
Нещо като да се назюзюкаш (любимият ми Алексеев синоним на „напивам“)
с чувство за собствена важност и значимост.

11
 От поведението на моя приятел научих също, че сърденето означава липса
на доверие. Липса на доверие в това, че човекът срещу мен е много повече
добър, отколкото лош. Че човекът срещу мен е по принцип добър. Не, не по
принцип – по природа. И това не зависи си от него, а от факта, че е образ и
подобие Божие. Че дори и да има някоя и друга точка или дори мазно петно
(та кой не се капе?!), в същността си е чист бял лист... И пишейки това, се
замислих откъде изобщо имам идея за „мазно петно“? И си отговорих: „Ами
вероятно от богатия ти личен опит със собствените ти лекета, Ивинелке!“

ПП: Признавам си, излъгах.. Още не съм изхвърляла телевизор през

прозореца, но има време да се коригирам...

КОЛКО ТЕЖЪК Е КРЪСТЪТ ВИ?

В света скърби ще
имате; но дерзайте:
Аз победих света.
(Йоан 16:33)

Преди години един преподавател в богословския факултет ни разказа

следната история:

Вървели по някакъв път много хора и всеки от тях носел кръста си. На
един човек обаче му се сторило, че неговият кръст е по-тежък от тези на
другите, и решил да използва хитрост. Отделил се незабелязано от
групата, влязъл в гората и отрязал част от кръста си. После настигнал
останалите и продължил да върви с тях, доволен, че ги е надхитрил.
Изведнъж обаче се озовали пред пропаст. Пътят свършвал на ръба на
пропастта и продължавал отново от другата ѝ страна. Всички свалили
кръстовете от гърбовете си, положили ги на земята от двете страни над
бездната и по тях преминали над нея. А хитрият човек останал, защото
кръстът му вече бил по-къс.

Първото, което си помислих, когато чух тази притча, бе, че човекът от

историята не е особено умен. Да отрежеш кръста е решение, което може да
хрумне на всеки селски хитрец. Да го използваш като мост обаче изисква
изобретателност, жизнеспособност и жизнелюбие.
После спонтанно се сетих за мой приятел. Той е сред най-добрите
съвременни български художници. Когато е бил на двадесет години, е
изгубил в катастрофа двата си крака. И така, вече 30 години, има
12
дръзновението да върви над бездната. С протези. И да продължава да твори
красота.
И ми стана много гузно. Защото си дадох сметка, че и аз понякога съм била
в ролята на онзи селски хитрец от историята. Скатавала съм се в гората,
чудейки се къде да резна кръста, за да избегна различни и далеч не толкова
големи тегоби. Роптала съм защо е било нужно да преживея едно или друго
изпитание. Трябваха ми години, за да осмисля идеята, че кръстът не е символ
на краха в живота, а на тържеството на живота, и че Via Dolorosa е също така
и Via Miraculosa3. Че единият край на кръста е забит в земята, но другият
сочи към небето и от мен зависи в коя посока ще гледам. Че кръстът не е
само бреме, а и мост. И ако събера кураж да мина по него, от другата страна
на пропастта, ще преодолея много лични прегради, ще се развия като
личност и ще добавя нови щрихи към своята човечност. Ще се „сбъдна“,
както би казал моят приятел. Позволете ми да споделя с вас едно негово
стихотворение, с пожелание всички да имаме волята и куража да тръгнем
над бездната и да стигнем до едно по-зряло, по-любящо и по-човечно наше
„отвъдно“:

Толкова трудно е сам да се сбъднеш,

пряко събития, хора, места,
свои и чужди страх, леност, незрялост,
стръв, кривогледство, ламтеж, суета,
немощ, недъгавост и нищета;
колко ли кълнове нежни нахалост
съхнат отсам, а дали имат отвъдно?...4

3
Алексей Бъчев – психолог с нетрадиционен подход към реал¬ността, прототип на
главния герой в книгата “Животът може да е чудо“ от Ивинела Самуилова, ИК
„Хермес“, 2011 г. – Б. р.
4
“Дървото на достъпните за мен удоволствия“, Владимир Морзоханов, изд. „Ерго“,
София, 2014 г. – Б. а.
13
 ОСЪДИТЕЛНИ ЛИ СТЕ КЪМ ДРУГИТЕ?
Не съдете, за да не бъдете
съдени; защото с какъвто
съд съдите, с такъв ще
бъдете съдени; и с каквато
мярка мерите, с такава
ще ви се отмери.
(Мат. 7:1-2)

Този е един от най-популярните евангелски текстове. И може би в тези

думи се съдържа най-трудно изпълнимата от всички Христови заръки: Не
съдете... Ще ви разкажа по този повод една чудна (истинска) история от
книгата за стареца Паисий от Света гора.

Старецът Паисий от Атон – един невероятен духовен човек, споделя как

веднъж при него пристигнал млад човек с желание да остане като
послушник. Дядо Паисий обаче го отпратил. Преценил, че младежът няма
да има духовна полза от този начин на живот. „Няколко часа по-късно –
разказва старецът – стоях в двора и ядях в една чиния два домата без олио,
само с малко парче хляб, и си мислех за всички благодеяния, които Бог ми е
направил. Дай ми е хубава къща, разположена на красиво място, на което
дори богатите биха завиждали; всеки ден имам с какво да се храня... От
тези мисли сърцето ми се изпълни със сладка тъга, задето съм толкова
неблагодарен към Бога, заплаках и вече не можех да продължа да ям. Както
бях в това състояние, изведнъж видях младия човек, които преди това беше
идвал при мен с желанието да стане мой ученик, да стои на оградата. Не
исках да ме види, че плача, и влязох вътре да оставя чинията и да измия
лицето си и след това му отворих вратата да влезе. Той изглеждаше
смутен и се обърна към мен с думите:
– Така, значи! Преструваш се на подвижник! Ядеше месо и когато
забеляза, че идвам, се скри, за да не видя какво ядеш. Сега вече ми е ясно
какъв си в действителност!“

Думите на един свещеник, които наскоро прочетох, може би най-добре

описват горната ситуация: „Към всичко и всички подхождаме с недоверие и
подозрения, а душите ни са болни от тотално, всеобемащо осъждане.
Гледаме на света през своята изкривена призма и прехвърляме върху другите
собствените си недостатъци.“
14
 Когато съдим, неизменно попадаме в един капан: да изказваме мнение за
другите, гледайки света от собствената си камбанария. Странно, но тя винаги
се оказва твърде ниска, независимо колко високо е самочувствието ни на
експерти по чуждия живот. Гледката от нея е винаги частична, непълна и
замъглена от личните ни интерпретации на живота. И както казва по-горе
отецът – да съдим другите не определя кои са те, а кои сме ние.
Подобно отношение е като отрова, която циркулира в кръвта ни и бавно
убива нашата човечност. Отровата на гордостта – тя ни заслепява, изкривява
перспективата и ни заблуждава, че можем да разпознаваме доброто и злото
и да раздаваме присъди за останалите. Апропо – почти винаги
несправедливи, защото замъгленият от арогантно самомнение поглед трудно
може да надникне в дълбините на чуждото сърце и да съзре тайните му. И в
тази връзка нека да разкажа още една поучителна история от стареца Паисий.

Някога на Света гора имало монах, който пиел всеки ден, напивал се и
скандализирал поклонниците. Един ден той умрял и с облекчение някои
вярващи отишли при стареца да му кажат „радостната“ новина, че най-
накрая този проблем е отпаднал.
Отец Паисий обаче изненадващо им отговорил, че знае за смъртта на
монаха, тъй като сам видял цялото ангелско войнство, което дошло да
вземе душата му.
Поклонниците недоумявали, недоволствали дори, и някои от тях помолили
стареца Паисий да им обясни за кого точно им говори, мислейки, че не ги е
разбрал.
Тогава отец Паисий им разказал следното:
– Този монах се родия в Мала Азия по времето, когато турците събираха
всички момчета. За да не го вземат от семейството му, неговите родители
го вземали със себе си на жътвата и за да не плаче и да ги издаде, му слагали
малко ракия в млякото, за да спи. Поради това, когато станал голям, се
пристрастил към алкохола. Лекарите го посъветвали да не създава
семейство и той дойде на Света гора и стана монах. Тук намери духовен
наставник и му призна, че е алкохолик. Наставникът му определи правило:
да прави поклони, да казва молитви и да моли Пресвета Богородица за
помощ да намалява с по една броя на чашите, които изпива. След една
година борба и покаяние успя да намали чашите вино, които изпива на ден,
от двадесет на деветнадесет. Борбата продължи през годините, до края
на живота му, и достигна до две-три чаши, които обаче пак бяха
достатъчни, за да се напие...

15
 Разказът на стареца Паисий завършва така:

Хората години наред виждаха един монах алкохолик, който

скандализираше поклонниците, а Бог видя един непримирим с греха човек,
който с голямо усърдие се трудеше да овладее страстта си.

ЗНАЕТЕ ЛИ НАКЪДЕ СТЕ ТРЪГНАЛИ?

Обмисли пътеката за
ногата си, и всички твои
пътища да бъдат сигурни.
(Прит. Сол. 4:26)

Неслучайно избрах „Къде отиваш, пътнико?“ за заглавие на четвъртата ми

книга. Струва ми се, че този въпрос е може би най-важният за осмислянето
на човешкия живот. Когато вървях по Камино, много осезателно ме
преследваше усещането, че всъщност повечето пилигрими са хора, изгубили
посоката на живота си. Хора с раници, понесли на гърбовете си собственото
си объркване. Поклонници на живота, пълни с желание и кураж да поемат
нанякъде, но без идея накъде. Намерението, усилията и смелостта обаче са
безсмислени, ако човек няма цел и посока. Или – ако забрави накъде е
тръгнал. Или – защо?
Разказах ви как веднъж с Алексей се лутахме посред нощ из коридорите на
БНР в търсене на верния път към изхода. Това обаче не е единствената ни
подобна случка. Ето още една история от сериала „Изгубени“, в който с него
сме в главните роли.
Бяхме в Пловдив за представяне на книгата ми „Ако животът не е чудо“.
Късно вечерта тръгнахме да се прибираме в хотела, чието наименование
знаех само аз, както и местонахождението му. Оказа се обаче, че не мога да
се ориентирам. След като направихме няколко тегела нагоре-надолу по
Главната улица, потърсих помощ от случаен минувач. Той обаче вдигна
рамене – не бил чувал за такъв хотел. Реших да опитам при бармана на едно
кафене – бях сигурна, че хотелът е някъде наблизо. Човекът не се сети да има
такъв в района. Накрая се насочих към таксиметров шофьор с презумпцията,
че той няма как да не знае. За моя голяма изненада мъжът категорично заяви,
че в Пловдив такъв хотел няма. Тъкмо се размърморих недоволно как мога
да попадна на най-смотания таксиджия, когато в главата ми изведнъж нещо
прищрака. Внезапно осъзнах, че съм питала за съвсем различно име на
несъществуващ хотел.

16
 Тази случка ме подсети за един виц от „попската“ ми колекция, който ще
използвам вместо притча:

Един свещеник бил разпределен да служи в храма на неголям град. Когато

пристигнал обаче, се объркал, понеже още не познавал града. Обикалял
доста и накрая попитал едно момче къде се намира църквата. Момчето му
обяснило, а свещеникът, след като му благодарил, му казах „Ако утре
дойдеш на служба, ще научиш от проповедта ми как можеш да стигнеш
до рая“.
Момчето обаче отговорило: „Съжалявам, отче, но няма да дойда... Та ти
дори църквата не можеш да намериш, камо ли да знаеш пътя до рая...“

Поуката? Първо трябва да осъзнаем, че сме изгубени, за да можем да се

намерим. Или както вече написах в „Къде отиваш, пътнико?“: Обетованата
земя е там, където винаги е била. Нашата задача е да намерим пътя си до
нея...

КОЙ ЩЕ БЪДЕ ИСУС?

...Христос... остави нам
пример, за да вървим по
стъпките му.
(1 Петр. 2:21)

Една майка приготвяла палачинки за закуска на синовете си – Иван на 5

годинки и Митко на 3. Момчетата започнали да се карат кой да вземе
първата палачинка. Майка им, богобоязлива жена, видяла в ситуацията
възможност да извлече поука и им казала:
– Мили деца, ако Господ седеше тук, на мястото на един от двама ви,
щеше да си помисли: „Нека брат ми вземе първата палачинка! Аз ще
почакам...“
Иван се усмихнал, сякаш е разбрал посланието, обърнал се към по-малкия
си брат и отсякъл:
– Митко, ти ще си Исус!

Скоро четох християнска беседа, от която ми се е запечатал следният

въпрос: „Опитвали ли сте се поне един ден в живота си да живеете като
Христос?“
Изведнъж си дадох сметка колко често моят християнски живот е
абстрактен, да не кажа фалшив. Как вместо да се опитвам да следвам като
17
образец Този, на Когото наистина искам да приличам, аз се държа, сякаш
никога не съм чувала за Него. Интерпретирам това, което знам, както ми е
удобно или лесно. Забравям, че християнството не е книга за добър живот, в
която да си подчертавам красиви фрази, а реален опит. Евангелието е пълно
с конкретни примери как да постигнем този опит в ежедневието си. Всеки
ред от него е щрих от портрета на „най-прекрасния“, както Го наричат тези,
които искат да бъдат като Него: смирен и кротък, не отвръща с хули, когато
Го обиждат, нито заплашва. Честен, спокоен, радостен, благодарен,
търпелив, доверчив и отзивчив, състрадателен, отдаден в делата си, разумен,
но и способен да се възторгне от красотата на едно цвете. Отговорен,
решителен, умерен, съзиращ възможности в проблемите и най-вече –
любящ... Велик идеал за човечност, чието следване изисква упорство и силна
воля. Дори учениците на Исус, слушайки думите Му, се питали дали е
възможно да въплътят учението Му в живота си и да бъдат съвършени, както
ги призовавал Той. Защото да се откажеш от дребното в живота, оказва се,
изобщо не е лесно. Онзи ден например пътувах в препълнен тролей – за мой
късмет, на седящо място, – когато се качи възрастна жена. И аз тайничко се
огледах дали няма да се намери някой Митко, който да поеме ролята на
Исус..
Да, трудно е да подражаваш на идеала си, но усилието си струва, защото,
когато успеем да превъзмогнем нищожното, което ни привързва към
пошлото, когато превърнем умозрителния идеал в реален житейски опит,
дори и за миг, животът става различен. И малко по-добър.
А ето и част от онази беседа, за която споменах в началото:

Какъв би бил животът ви, ако дори за ден мислехте и действахте като
Христос? Ако важните за Него неща бяха ваши приоритети? Ако Неговата
жар ръководеше делата ви, мислите Му – решенията ви, а любовта Му –
поведението ви? Какви щяхте да бъдете? Дали другите щяха да забележат
промяната във вас? Дали близките ви щяха да усетят нещо различно в
човека, когото толкова добре познават? Дали колегите ви щяха да
открият, че се държите по нов начин? Дали приятелите ви щяха да устано-
вят, че сте по-радостни? А враговете ви? Щяха ли да получат повече
състрадание и прошка? А тези, които сте смятали за по-долу от вас
(например чистачката в офиса): дали щяха да забележат промяна в начина,
по който се отнасяте към тях? Как щеше да се отрази тази промяна лично
на вас? Дали настроението ви щеше да е по-ведро, и то – постоянно?
Щяхте ли да спрете да избухвате гневно? Да спите по-добре? Да не се
нуждаете от релаксиращи техники или успокоителни? Да реагирате
различно на задръстванията, на трудните моменти в службата или на
това, че нещата не стават на вашата? Дали все още щяхте да се

18
страхувате от това, от което се страхувате сега? Щяхте ли да
погледнете по различен начин на смъртта? А на живота? И ако бяхте
Христос, щяхте ли, в крайна сметка, да продължите да живеете по начина,
по който живеете сега?...

КАКВО ПРАВИМ С БЕЗЦЕННИТЕ МИГОВЕ

ЖИВОТ?
И тъй, гледайте колко
внимателно трябва да
постъпвате: не като
неразумни, а Като мъдри,
като скъпите времето...
(Ефес. 5:15-16)

Веднъж един мъж намерил торбичка с цветни камъни на брега на реката.

Взел я и по пътя за вкъщи се забавлявал, като мятал камъчетата във
водата. Тъкмо когато се канел да изхвърли и последните един-два камъка,
останали в торбичката, мъжът срещнал съседа си, който бил бижутер.
Като видял камъните, човекът възкликнал: „Откъде имаш тези скъпоценни
камъни?“. Щом разбрал, че камъните са много скъпи, мъжът хукнал
обратно с отчаяната надежда да си върне поне един от тях обратно. Но
не успял да намери нито един – всички те били изчезнали безследно,
отнесени от течението на водата...

Преди малко попаднах на един от онези тестове, които постоянно

циркулират във фейсбук: „Разбери еди-какво си за себе си“. Например кой
зеленчук отговаря на характера ти. Обикновено ги подминавам, понеже ги
намирам за глупави, а и знам отговорите (за зеленчука – тиква съм, въпреки
че според баща ми понякога съм „голяма ряпа“). Този път обаче предложе-
нието бе да проверя коя е била най-популярната песен в деня на раждането
ми и аз не устоях. Въведох датата си на раждане и „моята песен“ се оказа
„Моето въображение“5 на култовите Temptations6. По-интересното за мен
обаче не бе това, че песента на рождената ми дата съвпада с най-големия ми,
според едни – талант, според други – недостатък. Впечатли ме това, което
видях изписано дискретно в долния ляв край на страницата: „Ти си роден

5
Just my imagination (англ.). – Б. а
6
Американска вокална група, популярна през 60-те и 70-те години на миналия век. –
Б. а.
19
преди 23,055,048 минути...“ Двадесет и три милиона, петдесет и пет хиляди
и четиридесет и осем минути... Потресаващо! Мигах на парцали, докато
станаха 23,055,050, а през тези две минути на тотално втрещение се опитвах
да си отговоря на въпроса: Колко от тези мигове мога да си спомня? Може
би осем минути от вчера? Четиридесет от последния месец? Петдесет и пет
хиляди от целия ми живот? Със сигурност обаче не всички онези, посочени
в цифрата в ъгълчето... Дори и фактът, че през една трета от живота ми съм
задоволявала нуждите си от сън и почивка, не ме успокои особено. Все още
остават над петнадесет милиона (!) мигове, безвъзвратно отнесени от
течението на живота. Време, през което невинаги съм успявала да живея
пълноценно, в „хвала“. „Хвала“ е сръбската дума за „благодаря“, която аз
много харесвам, защото носи идеята за благодарност с прослава. Живяла съм
без благодарност с прослава за чудото на живота, защото съм пропуснала да
го оценя. Профукала съм петнадесет милиона безценни минути в празни
занимания, сякаш нямат никаква стойност за мен. Хвърляла съм подарените
ми от Бога разноцветни късчета живот в реката и съм оставила течението да
ги завлече. Не съм осъзнавала, че трябва да скъпя времето си, защото е
преброено. 23,055,057...7

ПАЗАРИТЕ ЛИ СЕ С БОГ?
Не изкушавай Господа,
твоя Бог.
(Мат. 4:7)

Малкият Иванчо много искал за Коледа влакче. Приятелите му пишели

писма до Дядо Коледа, но Иванчо бил по-умен от тях. Той знаел от баба си,
че всъщност Господ е началник на шишкото с чувала, който се промъква
през комина, докато децата спят. И решил Иванчо да се обърне директно
към шефа.
„Уважаеми г-н Исус – написал той, – ако получа за Коледа влакче, няма да
бия сестра си Марийка цяла година.“ Понечил да запечата писмото, но се
размислил: „О, не, Марийка е такава лигла – никога не бих могъл да спазя
обещанието си“. Така че скъсал листа и започнал отначало:
„Уважаеми г-н Исус, ако получа за Коледа влакче, цяла година ще си
изяждам всичко.“ След малко обаче Иванчо отново размислил: „О, не, това

7
Проверете вашата песен на www.mybirthdayhits.com и преди колко секунди сте
родени на https://www.argostars.com/blog/archives/4834 (и повече детайли на
https://www.dayofbirth.co.uk/ ) – Бел. http://4eti.me
20
означава, че трябва да ям риба. Гадост! Никога не бих могъл да спазя
обещанието си“.
Внезапно обаче на Иванчо му хрумнала идея. Отишъл в стаята на баба си
и свалил иконата на Дева Мария от стената. Увил я в няколко стари
вестника, отнесъл я в своята стая, пъхнал я в дъното на гардероба си,
заключил го и пуснал ключа в джоба си. После седнал на бюрото си, взел
чист лист хартия и започнал да пише:
„Уважаеми г-н Исус, ако искаш да видиш майка си отново...“

И аз много се смях... И също се тюхках как не съм се сетила... Защото едва

ли поведението на малкия Иванчо е изненадало някого от нас твърде много.
Може би дори ако се погледнем в огледалото, ще видим хитрото дете вече
пораснало, много по-обиграно в пазарлъците и изнудването. Наскоро ми
разказваха виц за някакъв мъж, който не стига че бил допуснат в рая с големи
компромиси, но имал наглостта да заяви на Господ, че или ще му плаща по
два бона на месец да стои там, или ще подпали „това проклето място“, както
се изразил. Добре, спирам с вицовете дотук – смисълът е ясен, надявам се.
Пък и историята с Иванчо е достатъчно гротескна, за да си дадем сметка, че
тази работа така не става...
За мен пазаренето с Бога винаги е било ясно свидетелство за липса на вяра.
И по-точно – за липсата на доверие в любовта Му. Ако твърдим, че Бог е
любов, а се съмняваме, че прави най-доброто за нас, значи го принизяваме.
Превръщаме го от любящ отец, който стимулира човечността ни, в изглупял
старец, чието основно занимание е да се грижи децата долу да се
Забавляват – да имат всичко, което им се прииска, когато им се прииска, в
зададени те от тях параметри и разбира се – веднага.
Молитвите на съвременния човек, както казва един любим автор, приличат
по-скоро на списъци за пазаруване, отколкото на общение с Бога в благодар-
ност и възхвала. Сякаш основната цел на молитвеното общение в наши дни
е да напомним на Бог какво е Забравил да направи за нас. „Аз нямам вредни
навици. Какво ми се полага?“ пита четвъртокласникът Роберт и този
простодушен детски въпрос като че ли обобщава в голяма степен нашите
очаквания към Бога. Може би вече сте забелязали това в книгите ми, но аз се
отнасям с откровено недоверие към проявите на любов, движени само от
нуждата. И споделям напълно мнението на К. С. Луис, че тази любов-нужда
се обръща към Бога от дълбините на нашата нищета, а не от изобилието на
духовния ни живот. „Истинската молитва се ражда от любовта“, казва
свети Макарий Велики. Не от нуждата. Нуждата е липса, тя изисква.
Любовта се доверява, тя е общение. Вярващият човек не нарежда на Бога, а
Му доверява живота си, защото е уверен, че Божието „добро“ е по-доброто
за него от онова, което той смята за „най-доброто“ за себе си.

21
 Разбира се, да кажеш на Бог, че се нуждаеш от нещо (не че той не знае), не
е недостойно или малодушно.
Той е вездесъщ, а ние сме уязвими и понякога имаме нужда от помощта на
Някого с по-големи от нашите ресурси, така да се каже.
Роптая обаче срещу тази кратковременна религиозност, която приключва с
влакчето за Коледа. Роптая срещу „вярата“, в чиято основа стои единствено
интересът апетитите на нашето его да бъдат задоволени на всяка цена, по
нашия начин. Роптая срещу молитвата, която не търси Бога, а изисква
чудесата му.
И съм напълно съгласна с думите на един свещеник:
„Важно е какво търсите в молитвите си – Дарителя или Неговите дарове.
Ако търсите просто даровете – оскърбявате Дарителя. Ако търсите само и
единствено Дарителя и го търсите с цялото си сърце от любов към самия
Него – Той няма да се забави с даровете си.“

ЧУДЕСА ИЛИ... ЛЮБОВ?

И да възкръсне някой от
мъртвите, няма да се
убедят.
(Лук. 16:31)

Една история разказва как в някакъв град настъпило дълготрайно

засушаване. Лятото било в разгара си, а нямало капка вода. Хората вече не
само не можели да поливат зеленчуковите си градинки и да мият колите си
в дворовете с маркуч от чешмата, но и нямали вода да се изкъпят. Било
обявено „бедствено положение“. Дори министър-председателят на стра-
ната зарязал всички свои ангажименти с думите: „Отивам в този град,
защото се оказва, че да намериш изкъпан човек там не е лесна работа“.
Хората не се обидили толкова от казаното, колкото се притеснили за
министър-председателя. Помислили си, че ако вземе да проверява кой е
къпан с подушване, премиерът може да получи удар (във всеки смисъл на
думата). И се замислили как да го предпазят. Тогава местният свещеник се
намесил и казал на съгражданите си, че има само един начин животът на
премиера да бъде спасен. Всички трябвало да отидат в църквата и да се
помолят на Бог да прати дъжд, ако искат ВЕЦ-ът им отново да заработи
и от душовете им да потече вода. И не щеш ли, на сутринта всички
граждани били в Божия храм Но вместо да участват в молитвите с
отчето, те се хихикали и се побутвали, защото в църквата било дошло едно
малко момченце с голям чадър. „Защо си помъкнал в тази жега този голям
22
чадър бе, юнак?“, една любопитна бабичка не издържала и прошушнала към
детето така, че всички да я чуят. „Защото вярвах, че като се помолите,
ще завали“, отвърнало то.

Спомням си, бях 15-годишна, ученичка, далеч от родния град. И вечно без
пари, колкото и да са ми изпращали родителите ми. Просто парите, както
знаете, имат магическото свойство да изтичат между пръстите. Веднъж
обаче положението беше много зле – бях останала „без пукната стотинка“. С
приятелката ми бяхме избягали от час, но какво е удоволствието да избягаш
от час, ако нямаш пари поне за едно кафе в „Бурканя“ (популярно по моето
време заведение във Враца)? И така, свободни, но тъжни, гладни и жадни,
влачим ние крака по тротоара, без дори да разговаряме. Изведнъж в пристъп
на отчаяние (или просветление?) се чувам как заявявам: „Ако сега намеря
пет лева на земята, ще повярвам, че има Бог“. Поглеждам към Земята и...
бум! Удрям главата си в съседното дърво.
Защото там, на два метра от мен, лежат... 5 лева. Представяте ли си? Пет
лева през 1986 година? Вероятността описаното да се случи, според мен, е
не по-голяма от тази човек да спечели шестица от тотото. Повярвах ли обаче
аз в Бог, както се бях зарекла? Как ли пък не – за 5 лева...
Сега, тридесет години по-късно, мисля различно. Смятам, че за вярата няма
цена. В смисъл – че не е въпрос на чудо. Човек намира Бога именно защото
той вече съществува в сърцето му, а не защото му е доказал съществуването
си чрез чудеса... Никакви чудеса не могат да накарат да повярва този, който
не е отворил сърцето си за Бога. Всъщност аз обичам християнството именно
заради липсата на чудеса, що се отнася до вярата. Да пуснеш на гладната
Ивинела пет лева, да превърнеш водата във вино, да нахраниш множество
хора с две риби… – това е веселото лице на Бога, така да се каже. Чувството
за хумор, за което все Го упрекват, че Му липсва. Не харесвам представата
за начумерения, вечно сериозен, неспособен да се шегува Бог. Не харесвам
обаче и тази за Бог като клоун, който се опитва да ни впечатли с евтини
трикове. Харесвам Го заради парадоксалния начин, по който прави на пух и
прах онази псевдодуховност, жадуваща за божествени зрелища. Възхищавам
Му се за това, че може да се пошегува с мен за пет лева, но няма да слезе от
кръста, когато всички Го провокират да го направи, за да демонстрира
божествеността Си, защото тогава могъществото Му щеше да внуши страх
и да отнеме свободата ни. Но Бог е любов (1 Йоан 4:8), а в любовта страх
няма (1 Йоан 4:18). Няма подчинение, а свободен избор за обич.
„Бог е могъл да каже вълшебни думи, за да накара пироните да излязат от
Кръста, но той не го е направил. Това е любов.“ Тези думи не са извадка от
учебник по богословие, а принадлежат на някой си Макс, момченце на 5
годинки. Спонтанна детска мъдрост, изразила същественото. Това, че Бог се

23
е отказал от чудото заради обичта си към нас. Защото любовта е истинското
чудо.

ИСКРЕНИ ЛИ СТЕ ВЪВ ВЯРАТА СИ? А В

НЕВЕРИЕТО?
Вярвам, Господи!
Помогни на неверието ми!
(Марк. 9:24)

Един човек се разхождай по скалистия бряг над морето и загледан в

пейзажа, стъпил на самия ръб, подхлъзнал се и полетял надолу в пропастта.
Падайки, успял да се хване за клончето на малко дърво, стърчащо от
скалата. Докато висял, брулен от силния вятър над бурното море, човекът
осъзнал цялата безнадеждност на положението си. Далече под него се
виждали само остри скали, а начин да се измъкне нагоре нямало. Ръцете му,
стискащи клончето, за което се бил хванал като за спасителна сламка,
постепенно отслабвали.
„Само Бог може да ме спаси“ – помислил си мъжът и започнал да се моли.
Изведнъж от небето се разнесъл глас: „Вярваш ли наистина, че мога да те
спася, човече?“.
„Вярвам, Боже – само Ти едничък можеш да ме спасиш в този момент!“ –
отвърнал разпалено мъжът.
„Добре тогава, пусни клончето“ – казал Бог.
„Абе Ти мене за луд ли ме имаш?!“ – възкликнал човекът.

Чудесна притча! Чудя се дали има човек, който да не се разпознава в образа

на висящия над пропастта мъж в някакъв момент от живота си…
Мен обаче историята ужасно ме натъжава. Разказах я само за да мога след
нея да разкажа една друга история – от Евангелието. Тази за бащата, чийто
син бил обладан от бяс. Нечистият дух страшно измъчвал момчето, а баща
му, като всеки родител, бил готов на всичко, за да се излекува детето му. И
потърсил помощ при Христос – Този за Когото всички казвали, че е сам Бог
и че за Него няма нищо невъзможно.
Любимият ми момент в разказа е срещата на пълното отчаяние с най-
искрената надежда. Парадоксът на мига, побрал в себе си тотално неверие и
абсолютна вяра, е най-правдивото описание на „човечност“, което съм
срещала някога.

24
 ...ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни (Марк. 9:23), моли
бащата с нотка на скептицизъм, а Христос му отговаря: А ти пък, ако
можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия! (Марк. 9:23).
Тогава бащата произнася това култово признание, Заради което толкова
харесвам историята: Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми! (Марк.
9:24).
Мъжът изповядва вярата си, но изповядва и съмнението си. Признава, че
има граници, които не може сам да преодолее, но заявява, че е готов да
опита – с помощта на Бога. Има смелостта да пусне клонката, за която се е
хванал като за спасителна сламка, с абсолютната убеденост, че не тя ще го
спаси, а Този, Който е създал и него, и нея.
И за разлика от мъжа над пропастта, се отказва от човешката си
самонадеяност.
Първият моли за спасение, стига да е в границите на допустимата от него
представа за „възможно-невъзможно“. Макар изчерпал всичките си варианти
да се спаси сам, той не е готов да се откаже от претенциите си, че най-добре
знае КАК може или не може да се случи спасението му. Въпреки че самото
това спасение е немислимо за човешкия ум.
Вторият прави най-важната крачка, която човек може да направи. Тази
отвъд себе си, тоест – преодолява гордостта.
През годините се убедих от личен опит, че човек най-трудно се отказва от
самоизмамата за собствената си важност, дори с риск да съсипе живота си.
Или дори да го изгуби. Не особено умно поведение, но тя, глупостта, вече
знам, е винаги надменна и самодоволна. Не е ли горделиво и самонадеяно да
казваш на Бога как да върши „работата“ си? Да търсиш свръхестествена
помощ и да я вкарваш в човешки рамки? Да си измисляш „параметрите“ на
Бога, да поставяш на пиедестал някакви собствени представи за Него, които
всъщност не са нищо повече от въздух под налягане?
Но „многомилостив е Бог!“ възкликва псалмопевецът. И е прав.
Предузнавайки в какво ще се превърнем, Творецът е устроил вътрешностите
ни премъдро, та поне да можем от време на време да изкарваме събралия се
въздух от надутостта ни, докарвайки по някоя звучна пръдня – за
приземяване.

ПП: Извинявай, тате, но не издържах.

Бележка: Бях обещала на баща ми, че в тази книга няма да се пърди...

25
 КЪДЕ Е БОГ?
Царството Божие е
вътре във вас.
(Лука 17:21)

Едно семейство имало двама синове. Братята били големи палавници.

Постоянно правели бели и от тях можело да се очаква всичко най-лошо.
Родителите им опитали какво ли не, за да ги вразумят – но напразно.
Накрая, като не могли да измислят нищо повече, напълно отчаяни, те се
обърнали към местния свещеник за помощ. „Може би ако открият Бог, ще
се вразумят“, казали те на отчето и той се съгласил да говори с
момчетата, стига да не е с двамата наведнъж. Родителите завели първо
по-малкия си син в църквата. Обещали му, че скоро ще се върнат да го
вземат, и се прибрали у дома си. Момчето се настанило на един стол срещу
дядо поп и известно време двамата се гледали мълчаливо. Най-накрая
отецът благо попитал:
– Кажи, синко, знаеш ли къде е Бог?
Момчето не отговорило нищо. Просто си седяло на стола, сякаш
въпросът не се отнасял до него.
Свещеникът придал по-строго изражение на лицето си и след малко
отново попитал, вече с по-твърд тон:
– Момче, знаеш ли къде е Бог?
Този път хлапето се размърдало на стола, но отново не проронило нито
дума. Мълчанието на малкия и отказът му да разговаря с него започнали да
дразнят свещеника и третия път той процедил остро през зъби:
– Отговаряй – къде е Бог?
За негова изненада, вместо да отговори на въпроса му, момчето рязко
скочило от стола на земята, плюло си на петите и избягало от църквата
яко дим. Хлапакът тичал през целия път до вкъщи и щом стигнал, отворил
вратата със замах и се провикнал:
– Брат миии.... Загазихмееее... Бог е изчезнал и мислят, че ние сме виновни!

Спомням си, че като млад богослов доста спорех. Опитвах се да убеждавам

в съществуването на Бог тези, които пък се опитваха да убедят мен в
несъществуването му. Често извисявах глас, когато ми задаваха въпроса
„Къде е Бог?“. Сякаш с по-високия си тон можех да се оправдая, понеже аз
също се чувствам обвинена за изчезването Му. Постепенно разбрах, че няма

26
смисъл да споря. Защото, ако Бог обитава в сърцето ми, дори и на най-
скришното място, всички ще Го видят.
Има един уникален съвременен руски светец – св. Лука Войно-Ясенецки
(1877-1961). Удивителна личност – известен хирург, приел монашески сан.
Преподавател по медицина и духовен отец, който ръководел с вещина както
катедрата по хирургия в университета, така и епархиите, на които е
провъзгласяван за архиепископ.
На снимки от съветско време може да се види облечен в расо старец, с дълга
посивяла коса. Този хем епископ, хем съветски професор е работил
всеотдайно почти четиридесет години във времето на руския
комунистически режим. По неговите книги са учили поколения съветски
хирурзи. Произнасял е проповеди за спасението на душата и заедно с това е
чел лекции по хирургия.
Той поставял болния на операционната маса, прочитал над него молитва,
прекръствал себе си, лекарите, сестрите, помазвал с йод мястото, където
трябвало да се реже, и хващал скалпела. Неговите операции винаги били
сполучливи и казват: дори обречените се съживявали. А хората се чудели –
науката ли му помага, или Бог, и то във времена, когато заради вярата
преследвали и убивали?!
Разбира се, нямало как да му се размине – св. Лука бил заточван няколко
пъти в Сибир. Когато започнала войната, той помолил да бъде изпратен да
помага на фронта като хирург, заявявайки, че след края на войната ще се
върне в лагера. Молбата му била удовлетворена. Говори се, че ранените
войници настоявали да ги лекува единствено той, защото по неговите
молитви и най-страшните рани заздравявали. Когато войната приключила,
лекарят получил медал. Епископът бил върнат отново в Сибир... И ето че
стигам до случката, заради която ви разказвам всичко това. Историята е
автентична, съхранена в запазен разговор на епископа с агент на ЧК (КГБ) в
Ташкент:
– И къде е Бог, Войно-Ясенецки? Да не би да сте го виждали? – попитал
известният като „Зловещия Петерс“ агент.
Свети Лука отговорил просто:
– Действително – не съм виждал Бог. Но много пъти съм правил мозъчни
операции и когато съм отварял мозъчната кора, никога не съм виждал ума.
И съвестта също не съм виждал...

27
 ПРЕВЪЗНАСЯТЕ ЛИ СЕ НАД ДРУГИТЕ?
...понеже всеки, който
превъзнася себе си, ще
бъде унизен...
(Лука 18:14)

Един благочестив възрастен мъж се молел по пет пъти на ден на Бог,

докато съседът му никога не стъпвал в църквата. В деня на осемдесетия
си рожден ден старецът се обърнал към Бога с думите:
– О, Боже! От детството си не съм пропуснал нито един ден да вляза
сутрин първо в храма Ти. Молех се по пет пъти на ден. Към нито едно
действие, към нито едно решение в моя живот, важно или незначително,
не съм пристъпил, без да спомена първо Твоето име. Сега, когато остарях,
увеличих благочестивите си дела двойно, а молитвите ми към Теб не спират
ден и нощ. Но въпреки всичките ми старания аз си останах беден като
църковна мишка. Затова пък съседът ми, който пие, играе хазарт и въпреки
преклонната си възраст се забавлява в
компанията на жени със съмнително поведение, се търкаля в пари и лукс.
Не ми се вярва дори една молитва да се е отроним от устните му! Господи,
не искам от Теб да го накажеш, защото това не е християнско, но, моля Те,
кажи ми едно: защо на мен си отредил такава печална съдба, а него си
наградил с богатство?
– Защото – отвърнал Бог – ти си се взел толкова на сериозно...

Избирайки тази история, може би изглежда като да поощрявам

неблагочестиво поведение и начин на живот, при това – от Божие име.
Надявам се обаче, че гротеската е достатъчно очевидна, за да не си прави
никой подобни заключения.
Всъщност, като християнка, най-големите ми страхове са били свързани с
това да не развия самочувствие на праведник и да не попадна в плен на иде-
ята за собствената си непогрешимост. Знам от личен опит, а и многобройни
са свидетелствата на свети хора за това колко е лесно човек да вземе на
сериозно собственото си благочестие.
Има един чуден пример от живота на свети Антоний Велики. Някакъв човек
му казал:
– Отче, ти си най-великият монах в целия Източен свят.
– Дяволът вече ми е казвал това – отвърнал свети Антоний.

28
 Архимандрит Варнава Янку, един от любимите ми съвременни богослови,
обяснява чудесно как се става псевдоправедник – като се вкара човешко
разбиране в спазването на Божиите заповеди. В човешкото разбиране за
„добро“ се счита това, което се вижда, тоест външното спазване на закона.
Не са малко случаите обаче, при които в очите на Бога добродетелта се явява
грях, а грехът – добродетел. А това е объркващо за човешката логика, която
е склонна да пренася механично в духовния свят човешки норми.
Интелектуалният процес, който отсъжда и преценява дали дадено
предписание се изпълнява, функционира по следния алгоритъм: „Какво
казва законът? Това и това. Нарушил си го? Значи си грешник. Не си го
нарушил? Значи си праведник“. В християнството обаче не става въпрос за
изпълнение на закони, а за любов. Любовта, а не законът, е призмата, през
която се оглежда и оценява всяко човешко действие. Любовта е критерият за
познаване на Божията воля: „...който не люби, той не е познал Бога, защото
Бог е любов (1 Йоан 4:8). Спазването на правилата за благочестие има смисъл
само ако е подплатено с любов.
Например заповедта „Не лъжи!“ не означава постоянно да сверяваме дали
сме изрекли лъжа или не, защото това е не просто самоцелно, а и без никаква
полза за душата. Това, към което ни призовава заповедта, е изграждането на
истинна връзка с другите хора. И тук най-ненадейно ми хрумва да дам за
пример любимата ми Пипи. Лъже ли Пипи Дългото чорапче? Юридически
погледнато – да, ето дефиницията: „Лъжата е съзнателно изречено
неистинно твърдение с цел въвеждане в заблуда на адресата ѝ“. За закона
няма значение дали става въпрос за безобидни детски измислици. От правна
гледна точка Пипи е лъжкиня, защото всяка изопачена истина е лъжа. Но
въпреки опашатите лъжи, които честичко изрича, Пипи, поне в моята
класация, е един от най-силните примери на честност, чисто сърце и
способност за обич. Тя беше моят детски идеал за подражание в доброто и
истината и има своя принос в това да се науча да различавам същественото
от маловажното.
Избрах историята за „сериозника“ още и затова, Защото препраща към
една, според мен, от най-важните притчи, разказани от Христос.
Именно тази притча напомня Църквата по време на богослужението в
първата седмица, когато вярващите се подготвят за Великия пост.
Позволявам си да я споделя и тук – като евангелска покана да вникнем в
смисъла на поговорката: „Прекален светец и Богу не е драг“. Да обърнем
повече внимание дали стремежът да бъдем по-добри хора и да живеем по-
достойно е искрен, или благочестието ни е просто камуфлаж на егото.
Автентичен стремеж да се приближим към Бога или прикритие на
самодоволството да се превъзнасяме над другите..

29
 Двама човека влезли в храма да се помолят. Единият бил митар – те.
събирач на данъци. Човек корумпиран, който бил ненавиждан от
съвременниците си. Другият бил фарисей, представител на религиозно-
политическа партия, чиито членове претендирали, че са „ревнители на
благочестието“.
Фарисеинът застанал и започнал да се моли в себе си тъй:
„Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители,
неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в
седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.“
А митарят, като стоял надалеч, не смеел дори да подигне очи към небето,
а само мълвял:
„Боже, бъди милостив към мене грешника!“ „Казвам ви – завършва
Христос, – че тоя [митар] отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня
[фарисея]; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който
се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 18:10-14).

РОБУВАТЕ ЛИ НА СВЕТА?
Защото каква полза за
човека, ако придобие цял
свят, а повреди на душата си.
(Марк. 8:36)

Живял някога един мъж, който смятал, че е ощетен от живота, и поради

това се чувствал много нещастен. В момент на отчаяние той замолил Бог:
– Боже, направи ме богат и известен!
Бог се засмял и го попитал:
– А не искаш ли кръст?
Мъжът почти се разсърдил:
– Кръст ли? Не мислиш ли, че сегашният ми живот е достатъчно тежък
кръст?
Изпълнил Бог молбата му, направил го богат и известен, но скоро мъжът
отново се усетил нещастен. Въздишал тежко в богатия си дом, докато
накрая не издържал и пак потърсил Бог.
– Господи, много съм самотен. Давам цялото си богатство в замяна на
една красива жена.
Бог отново се засмял:
– А не искаш ли кръст?
Мъжът пак се подразнил:

30
 – Кръст ли? Не, Боже! Не ми е омръзнал животът – имам нужда само от
една красива жена.
И Бог му дал каквото поискал – красива жена.
Не щеш ли обаче, мъжът скоро станал още по-нещастен, отколкото бил
в самото начало. Жената се оказала красива, но глупава и мързелива и
вместо да го направи щастлив, се превърнала в камък на шията му. Човекът
отново викнал към Бог:
– Боже, дай ми нож! Нали се отказах от богатството си, нямам пари да
си купя.
Бог прихнал да се смее и отново попитал:
– А защо не кръст? Не искаш ли вече кръст?
Мъжът се ядосал:
– А не мислиш ли, че жената, която Ти ми даде, е по-лоша от всякакъв
кръст?
И от небето тутакси тупнал един нож. Човекът го грабнал и тръгнал към
дома си с намерението да заколи жена си. Смятал, че като я убие, всичко
ще си стане пак постарому. Но нали бил известен, някой го разпознал,
проследил го, хванал го на местопрестъплението и мъжът бил осъден на
смърт чрез разпъване на кръст. Когато увиснал на кръста, мъжът се
обърнал към Бога с тъжен смях:
– Прости ми, Господи, че не Те послушах, когато ми предлагаше да ми
изпратиш кръст. Ако се бях съгласия в самото начало, щях да се избавя от
цялата тази излишна суета.

Признавам си, че този симпатичен опит за християнски черен хумор ме

заплени, но не затова избрах тази история. Тя повдига една от любимите ми
теми – за търсенето на щастието и за откриването на суетата. В тази връзка
си спомних думите на Алексей, че в наши дни щастието е обвързано с
толкова социални условности и външни причини, че дори идеята за него е
немислима, ако не е външно обусловено. Странно е как представата, че
щастието не е вътрешна нагласа за живот, а се намира извън нас, е успяла да
се наложи. Сякаш изобщо не става въпрос за индивидуално и съкровено
преживяване, а за шопинг терапия. На пазара на щастието е сложена дори
любовта, опакована в образа на идеалния партньор. „Защото го
заслужавате!“ ни убеждават рекламодателите, обаче не уточняват, че
всъщност говорят за кръста. Не като наказание, а като неизбежна последица,
когато погрешно сме поставили знак за равенство между условията на живот
и самия живот. Защото всичко, което краде от сърцето ни и се превръща за
нас в бог, в някакъв момент неизменно се оказва, че ни е донесло страдание,
болка, умора и отчаяние, вместо лелеяното щастие. Превърнало се е в тежко
бреме. В кръст. И тук, струва ми се, е уместно да спомена една от най-

31
важните притчи в Евангелието – тази за блудния син (Лука 15:11-32).
„Блуден син“ е нарицателно за самонадеяност, неблагоразумие,
неблагодарност, пагубно увлечение по илюзорни представи за лично щастие,
но също така и за осъзнаване, покаяние и завръщане към онова, което има
истинска стойност в живота. Притчата започва така:

Един човек имаше двама сина. И по-младият от тях рече на баща си:
„Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота“.

В тези думи е отразена нагласата на човека, който се е възгордял и си е

въобразил, че това, което е получил като дар, му се полага по право и че може
да разполага с него както намери за добре.
Блудният син взел това, с което „разполагал“, и заминал в далечна страна,
където прахосал всичко, като живееше разпътно. С други думи, той
„хвърлил бисерите на свинете“, пропилял всичко ценно, което имал, по
глупав и безсмислен начин, който с нищо не допринесъл за това да стане „по-
богат“ – първо в духовния, а после (защо не) и в материалния смисъл.
А след като разпиля всичко, настана голям глад в онази страна и той
изпадна в нужда, продължава притчата.
Защо именно глад? Архимандрит Варнава Янку отговаря така
(перифразирам – б. а.): „Можем да разпознаем греха по следния симптом –
той ни изморява. Грехът, както и гладът, изтощава човека. Това, че
чувстваме умора във всичко, което правим, е знак, че не съществува истина,
не съществува автентичност в нашите дела. В тази далечна страна блудният
син прахосал „своето имущество“, даровете, които всъщност е трябвало да
умножи, и тогава настъпил гладът. Винаги, когато сме на грешен път, накрая
ни обхваща глад. Когато човек се разпада духовно, тогава настъпва умората
и изтощението. При духовно здравия човек има усещане за цялост, за
пълнота, „ситост“, цел, смисъл и посока. Радост, вместо отчаяние.“
Когато оставяме сетивата си да ни водят, ние се отдалечаваме от нас самите
и от Бога. А щом прахосаме последните живителни капки, които са подхран-
вали душата ни, разбираме, че светът не може да ни предложи храната, която
ще засити сърцето ни. Че нуждата, в която сме изпаднали, не може да бъде
задоволена. И не само това, но идва момент, когато на човек му опротивява
светът и вече в нищо не намира радост. Всичко за него става мрачно, сиво и
отблъскващо. Той губи ориентирите си и не знае какво да прави със самия
себе си. Престава да вижда смисъл в живота, а реалността му става чужда и
враждебна. Тогава идва отчаянието. И разбираме:

32
 Светът ни се вижда могъщ само докато му робуваме…8

Ето защо е необходимо, преди да тръгнем навън да Завладяваме света, да

предприемем едно пътуване навътре, към сърцето си. Там, където можем да
видим истинските си желания и надежди, където можем да намерим
отговорите на големите въпроси: Какъв е смисълът на живота ми? Кое е
истински важното за мен? Къде съм вложил сърцето си?
В тази връзка и понеже всеки ден е едно ново пътуване, бих искала да
споделя с вас една молитва, която ми попадна на Камино – много ми хареса
и си спомням, че тогава за себе си я кръстих „Молитвата на блудния син“:

Отче, много пъти се чувствам привлечен от неща, които ме карат да

забравям за Теб и ми пречат да живея по-автентично, като ме отклоняват
от Твоята истина. Моля те, докато следвам този Път, помогни ми да
чувам не това, което светът ми говори, а онова, което Ти имаш да ми
кажеш. Амин.

УМЕЕТЕ ЛИ ДА ПРОЩАВАТЕ?
Тогава Петър се приближи
до Него и рече: Господи,
колко пъти да прощавам
на брата си, кога
съгрешава против мене?
До седем пъти ли?
Иисус му отговаря:
не ти казвам до седем,
а до седемдесет пъти по седем.
(Мат. 18:21-22)

„...Преди време хванах мъжа ми с друга жена. Въпреки че той дълбоко се

разкайваше и молеше да му простя, аз реших да се разведа. Не можех да
преодолея обидата. В продължение на две години съпругът ми се опитваше
всячески да ме спечели отново и да възстановим семейството си. За моето
его обаче неговото разкаяние и любов явно не бяха достатъчни. Накрая
мъжът ми се отказа. Ожени се за друга и изгради отново живота си. Без мен –

8
Из „Езерни молитви“, св. Николай Велимирович Сръбски (1881-1956) – епископ,
виден богослов на Сръбската православна църква, наричан „нов Златоуст“. – Б. а.
33
защото не успях да простя. Сега той има щастливо семейство, а аз съм една
самотна и нещастна жена, която позволи обидата да разруши живота ѝ...“

Сетих се за това трогателно читателско писмо9 точно днес. Сирни заговезни

е – последният ден преди началото на Великия пост. „Денят на прошката“.
Току-що се връщам от прекрасната вечерна служба на всеопрощението и си
мисля за огромната мощ на тази толкова нежна човешка способност за обич –
способността да прощаваме..

Може би най-безусловните текстове в Новия завет са именно заръките на

Бог да си прощаваме. Прошката е включена като важна част веднага след
прошението за насъщния хляб, в единствената молитва, която сме наследили
от Христос – „Отче наш...“:

...И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си...
(Мат. 6:12).

Посланието тук е категорично: общението с Бога не е възможно, ако

сърцето ни не е чисто от „дългове“ – оскъдица на любов, изразена в
натрупани обиди, яд, негодувание към ближните.
Нещо повече: Бог не желае да пристъпваме към Него, ако не сме простили
преди това:

И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат

ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди
първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си. Помирявай
се с противника си скоро... (Мат. 5: 23-25).

Божиите напътствия са недвусмислени:

...не въздавайте никому зло за зло; доколкото зависи от вас, бъдете в мир
с всички човеци; не отмъщавайте за себе си..

И нещо в типичния революционен дух на християнската етика:

И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го; защото,
вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му.
Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро (вж. Римл.
12:19-21).
9
Получено след излизането на книгата ми „Жената, която търсеше любовта“, ИК
„Хермес“, 2013 г. – Б. а.
34
 Дали обърнахте внимание на израза: ще струпаш жар на главата му? С
други думи – ще подпалиш ума му. Ще направиш злото, което се крие в
мислите му, нетърпимо за него самия. Ще го накараш да скочи като луд,
опарен от собствената си мерзост, и да хукне да търси покаяние 10. Ще
преобърнеш света му, защото на когото много е прощавано, той се научава
много да обича.„ (вж. Лука 7:47).

Един добър човек се сдобил с красива нова къща, която била заобиколена
от голяма ябълкова градина. До него обаче в схлупена грохна барака живеел
завистлив мъж, който постоянно се опитвал да развали доброто
настроение на благонравния си и благополучен съсед. Изсипвал пред
вратата му боклука си и измислял още какви ли не гадости, за да го уязви.
Една сутрин добрият съсед се събудил, както обикновено, в прекрасно
настроение, излязъл на двора и почти се спънал в дебнещото го пред
вратата ведро с воняща помия. Взел мъжът ведрото, излял помията, измил
и излъскал съда до блясък, напълнил го с най-хубавите ябълки от градината
си, занесъл го до дома на съседа си и почукал на вратата му. Злорадо потрил
ръце лошият човек, понеже си помислил, че най-после е успял да засегне и
ядоса другия. Отворил вратата, но вместо гневен мъж видял отпред
собственото си ведро за помия, пълно с прекрасни ябълки. Смаян, той
хукнал към съседа си. Намерил мъжа да си припява радостно, докато
работи в градината, и го попитал:
– Човече, кажи ми как става това? Аз на теб – помия, а ти на мен –
ябълки?
– Кой каквото има, това и дава – отвърнал мъжът с усмивка.

УМЕЕТЕ ЛИ ДА СЕ РАДВАТЕ?
Радвайте се..., и пак ще
кажа: радвайте се!
(Фил. 4:4)

Наскоро в групата ми „Животът може да е чудо“ във фейсбук 11 някой беше

публикувал връзка към статия в интернет с въпрос какво мислим за
написаното. Материалът бе озаглавен: „Най-важният въпрос в живота ти“.
10
Гръцката дума за покаяние (метаноя) означава буквално „обръщане на ума, промяна
на позицията, поумняване“. – Б. а.
11
Бъдете свободни на се присъедините към фейсбук групата на адрес:
https://www.facebook.com/groups/chudodeitsi/ – Бел. http://4eti.me
35
Четох донякъде по диагонал, защото статията не успя да ме грабне, но
авторът тотално ме изгуби със следното твърдение: Това, което определя
качеството на живота ви, не е на какво се радвате, а колко болка можете
да понесете.
,Да бе!“ възкликнах спонтанно в несъгласие.
Не харесвам позитивната психология, но има нещо, което тя може би
успява да направи. Успява да постави под съмнение негативното
възприемане на живота като единствената възможна реалност. Да, очевидно
страданието е неизбежна част от живота. Но не е негова норма, нито правило
за живеене. Нормата на живота е радостта, защото животът е чудо. Често
цитирам думите на Дж. К. Честертън, че „всеки един от нас е преминал през
огромен риск – рискът да не се е родил изобщо“. Пред милионите
възможности да не бъдем, фактът, че сме тук, би трябвало да бъде посрещнат
с широко отворени в радостна почуда очи и с благодарност, а не сякаш са ни
стоварили най-страшното бреме на света.
Един от духовните старци на Атон в отговор на въпроса как така успява да
е винаги радостен, разказва следната притча:

Турският султан имал един везир който винаги бил с усмивка на лицето.
Каквото и да ставало, той все бил радостен. Това обаче се сторило
подобрително на останалите везири. Решили те, че човек не може да бъде
току-така, без причина, щастлив. Започнали да го следят и един ден
доложили на султана заключенията си: везирът е шпионин на друго
царство, защото всеки ден се затваря в една стая и след известно време
излиза от нея радостен и усмихнат.
Решил султанът да провери какво прави подчиненият му във въпросната
стая и един ден нахълтал вътре. За негова изненада стаята била съвсем
празно. Само на една стена висяла стара роба, цялата в кръпки, а под нея
били поставени чифт скъсани обувки.
– Какво правиш тук? – попитал изненадан султанът. – И за какво ти е
този стар парцал?
Везирът отговорил:
– Идвам тук, за да гледам тази стара роба и тези скъсани обувки, с които
някога дойдох при теб, о, милостиви господарю, а ти ме направи везир. Така
си припомням откъде съм дошъл и докъде съм стигнал, а това изпълва
сърцето ми с радост и ме кара да се усмихвам.

Аз разбирам притчата така: идваме от небитието, получавайки чудния дар

на живота без никаква Заслуга, и не бива да го приемаме за даденост, защото
той е повод и възможност за радост.

36
 Както казва обаче Алексей, много хора гледат на живота като на
заболяване, което трябва да преболедуват, преди да умрат. И живеят десетки
години точно с такова настроение – като за погребение.
Вглеждали ли сте се някога в лицата на хората в градския транспорт? В
печалните физиономии с извитите надолу ъгълчета на устата, пустотата в
очите и бетонната преграда към душата... Сякаш мировата скръб им е
поверена на отговорно пазене и всяка усмивка би провалила мисията им„.
Има един католически светец от XVI век – свети Филип Нери, легендарен
с чувството си за хумор. Веднъж го попитали как се прави светена вода, а
той отвърнал: „Като оставиш адът от нея да изври“. Адът на нашето
недоволство.
Спомням си и един показателен случай, когато млада жена потърси
Алексей с въпроса дали е нормална, понеже се чувствала щастлива. Не че
нямала проблеми като другите хора – имала. Но се чувствала щастлива
въпреки тях, а всички около нея били толкова нещастни, че тя се усъмнила
дали не е нещо сбъркана. Представяте ли си – на жената ѝ бе неудобно да
показва щастието си! Тя не знаеше как да се държи в свят, в който радостта
е неприемлива.
Каква ирония, като се има предвид, че заръките да се радваме са най-
повтаряните думи в Библията. Християнството започва с призива: „Радвайте
се!“. Затова според мен най-важният въпрос в живота е: „Умеете ли да се
радвате?“
Защото, сигурна съм, Бог би ни простил всичко, освен липсата на радост.

ИМАТЕ ЛИ МИР?
Мир ви оставям; Моя
мир ви давам.
(Йоан 14:27)

Един човек се изгубил в пустинята, а нямай капка вода. Вървял километри

под жаркото слънце и вече бил на предела на силите си, когато съгрял оазис.
Зарадвал се той, но щом стигнал до кладенеца, установил, че до него спи
голям змей.
Мъжът обаче си помислил, че така или иначе ще умре, ако не пие вода,
тъй че единственият му шанс да остане жив е да се опита да надвие змея.
Събрал той сетни сили и като се нахвърлил върху чудовището, започнал
здравата да го млати. По едно вреш, Задъхан и окървавен, змеят успял да
се измъкне за момент от юмруците на юнака и да го попита:
– Ти какво искаш, бе?
37
 – Да пия вода – отвърнал мъжът.
– Ами пий тогава – що се биеш...

Това е една от най-любимите ми поучителни истории. Алексей я е

разказвал като виц по време на курсовете си, за да онагледи „символ
веруюто“ на социума: Животът е борба! При това, ако мога да перифрази-
рам Вапцаров – борба, безмилостно жестока, а често даже и епична. Говоря
за личния си опит. Доста змейове съм разпердушинила и бая бой съм изяла –
„от любов към спорта“, както се оказва. По-късно осъзнах, че най-чудните
неща в живота ми се случиха, след като мирясах.
Тези дни се сетих, че като малка бях влюбена във Винету и мечтаех да се
омъжа за него. Много се чудих защо. Мисля си, не ще да е било, за да сваляме
рамо до рамо, с боен вик, скалпове. Предполагам, омагьосал ме е отказът на
този суров мъж от битката. Нежеланието на воина да продължи да воюва.
Трансформацията от войнстващ към мирен дух. Винету се отказа дори от
вечните ловни полета и стана християнин. Помните ли? Великият воин откри
мира. Този мир, с който Христос благославя всички, споделили трапезата
Му: Мир ви оставям; Моя мир ви давам. Това са едни от последните Му
думи. Завещава ги на учениците Си преди смъртта Си, по време на Тайната
вечеря.
Отново с Мир вам благославя апостолите, когато се явява за пръв път пред
тях след Възкресението Си.
Ако сте присъствали на служба в православен храм, сигурно ви е направило
впечатление колко пъти свещеникът също благославя с Мир всем вярващите.
Или миряните, както ги нарича Църквата.
С други думи, с-мир-ението е най-важното постижение за всеки
християнин. Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и
ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29), наставлява Христос. Смире-
нието е осъзнаването, че е по-добре да заровим бойната томахавка на егото,
за да не отрежем най-важната връзка в живота си – тази с Бога. Както напра-
ви ангелът, който се възгордя. Идея, прекрасно изразена в думите на
кардинал Нюмън – една от най-важните фигури в църковната история на
Англия през XIX в.:

Ние не сме несъвършени същества, които трябва да станат съвършени, а

бунтовници, които трябва да положат оръжията си.

38
 КАКЪВ Е ВАШИЯТ СМИСЪЛ?
Да тръгна и по долината
на смъртната сянка,
няма да се уплаша
от злото, защото Ти
си с мене.
(Пс. 22:4)

Вчера се рових в един форум и попаднах на следния пост:

Боже, спаси ме, мисля да се самоубия изгубих смисъла... страх ме е...

изморих се... не искам да живея...

Кръвта ми се смрази. Имах познат, който го направи...

Риториката по въпроса за самоубийството, включително и религиозната, е
доста голяма. Но повечето от казаното ми звучи някак празнословно,
претенциозно и лишено от любов. Да, отказът от чудото на живота безспорно
е трудно разбираем. Но да изгубиш смисъла не е чак толкова трудно в нашия
секуларизиран свят. Да изгубиш смисъла означава да изгубиш всичките си
опори за живот, включително Бог. Последният вик на Христос като „син
човеческий“, преди да изпусне сетното си дихание на кръста, бе: „Боже мой,
Боже мой, защо си ме оставил?“. Отчаянието, сиреч, е състояние, присъщо
за човека. Явно, въпреки цялото философстване по въпроса, може да има
такъв фатален миг – момент, в който не виждаш нищо, за което да се хванеш.
Секунда пълен мрак, когато ти се струва, че си изоставен сам на себе си, а ти
нямаш сили да се сграбчиш за косата и сам да се изтеглиш от блатото, като
барон Мюнхаузен.
Има една прекрасна и емблематична книга за живота на предела на
отчаянието: „Човекът в търсене на смисъл“12. Може би знаете, че авторът –
Виктор Франкъл, един от титаните на областта на човешката психика, е
лежал в концентрационни лагери, където загиват всичките му близки.
Именно в тези условия на екзистенциална безнадеждност той изработва своя
подход за психотерапия чрез смисъл, известен като логотерапия. Въпреки
годините на страдание, Виктор Франкъл не престава да вярва, че животът
има смисъл. Дори и при най-ужасните обстоятелства, когато сме изгубили
всичко: любимите си хора, всичките си притежания, начина си на живот,

12
„Човекът в търсене на смисъл“, В. Франкъл, ИК „Хермес“, 2014г. – Б. а.
39
когато страдаме от глад и студ и сме подложени на нечовешко отношение,
дори тогава вътрешната сила на човека може да го издигне над външната
му участ, твърди Франкъл Поне за мен не е изненада, че логотерапията на
Франкъл е отворена към вярата. Както и да го увъртаме, въпросът за смисъла
на живота опира до Бог. Какъв Бог обаче? Споменах Виктор Франкъл,
защото много ми харесва колко земен е „неговият“ Бог. Всъщност един от
основните въпроси, които той като терапевт е задавал на хората в критична
ситуация, е радикалното: „Защо не се самоубиете?“ И в техните отговори
там, на ръба на отчаянието им, е търсил онази Божия искра, която може
отново да разпали огъня на живота им. Свалял е смисъла от небето на земята.
Вкарвал е Бог в конкретиката на чисто човешкото им ежедневие, като ги е
учил как да използват най-важната си свобода – тази да изберат своето
отношение при всякакви обстоятелства. Защото, „когато вече не сме в
състояние да променим дадена ситуация, ние сме изправени пред
предизвикателството да променим себе си“, а „начинът, по който човек
възприема своята съдба.., по който носи кръста си, му дава изобилни
възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок
смисъл на своя живот“, казва Франкъл.

Аз пък много търсих библейски цитат за смисъла на живота. В Библията

обаче няма дори намек за такова нещо. После осъзнах защо. Защото смисъл
извън Бога няма. Ако „Бог е любов“, всеки опит да се открие смисъл извън
сърцето, е обречен на провал. Пламъкът на сърцето е онази мощна сила,
която, въпреки зейналата в земята дупка на собствения ни гроб, ни кара да
вдигаме очи към небето, да ставаме сутрин, да искаме да бъдем по-добри
хора. Да раздаваме любов. Да правим най-доброто, на което сме способни, и
да продължаваме чудото на живота, създавайки живот. Въпрос на вяра.
Ежедневна вяра, че каквото и да се случва, колкото и трагично да е то,
живеенето си Заслужава. Но само ние, сами, можем да го правим ценно и да
му придаваме смисъл. Всеки ден, отначало.

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.

– Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко
са нещастни, как едвам се справят с проблемите в живота си. Ако има Бог,
защо всичко е толкова лошо?
Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко
видели в калта да играе детенце. Хлапето било мръсно от главата до
петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:
– Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете
колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?

40
 – Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се
ползва...
– И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я
използваш всеки ден и всяка ситуация от живота си.

ВЯРВАТЕ ЛИ В СЕБЕ СИ?

Аз съм лозата, вие пръчките;
който пребъдва в Мене
и в него, той дава много плод;
защото без Мене не можете
да вършите нищо.
(Йоан 15:5)

Винаги съм се съмнявала в една от основните мантри на съвременния свят:

вярата в себе си. Много бих се изненадала, ако ви се е разминало
дълбокомисленото поучение: „Вярвай в себе си, ако искаш да успееш в този
живот!“. Или, ако никой не ви го е казвал, със сигурност някъде сте прочели
колко е важно да си вярваш. Да, ако си луд. Да вярваш в себе си на сто
процента е единственият начин да поддържаш за себе си идеята, че си
полилей, Бог или Наполеон. Лудниците са пълни с хора, които наистина
вярват в себе си. За съжаление – улиците също. Не е трудно да се сблъскаш
с някого, който вярва в себе си и собствената си правота дотолкова, че е готов
да те убие – посред бял ден, на натоварено кръстовище например.
Пълната самоувереност не е просто грях или слабост. Тя е болест –
психично разстройство, породено от ума. Само-ум-вереност – тоест да се
довериш изцяло на ума. Пълна противоположност на евангелското послание,
че ако искаш да станеш мъдър, първо трябва да станеш безумен (1 Кор 3:18).
Тоест да се откажеш от този тип мислене, което изчерпва света със самото
себе си. От логиката на сериозния, важен човек, който свежда всички
взаимовръзки на битието до собствената си личност. Ще използвам няколко
вица вместо притча, защото онагледяват идеята много добре:

От една стая в психиатрия се чуват викове:

– Аз съм Наполеон! Аз съм Наполеон!
– Кой ти каза?
– Бог!
От съседната стая долита вик:
– Нищо подобно не съм му казвал!

41
 ***

Психиатър разпитва пациент, който се мисли за Бог:

– Разкажете ми повече за себе си.
– Откъде да започна?
– Ами от началото...
– Добре. Та значи, беше Ден Първи. И рекох Аз: Да бъде светлина...

***

В една психиатрична клиника главният лекар минавал на визитация.

Влязъл в една стая и видял, че пациент виси от тавана.
– Какво е това, защо болният виси от тавана? – попитал завеждащият
лекар.
– Ами той се мисли за полилей – отговорил лекуващият психиатър.
– Това е недопустимо! Веднага го свалете оттам!
– наредил шефът.
– Моля ви, недейте! Ние с какво ще си светим после? – обадил се друг
пациент.

Има две категории в православния живот, които смятам за едни от най-

важните добродетели, които си струва да развиваме: негрижене и трезвение.
Негриженето означава да отмахнеш сериозността от себе си, да спреш да
дундуркаш егото, да се изпразниш от самомнение, да станеш никой. Когато
си никой, най-малкото няма как да бъдеш полилей, нали? Условие за
негриженето обаче е трезвението. Трезвението е Здравомислие – стремежът
за правилна оценка на собствените способности и сили, познаване на сла-
бостите и немощите ни и упование на Бог. Състояние на несъмнено
съмнение, както го наричат богословите: несъмнено да се съмняваш за всяко
дело, което правиш, и да знаеш, че това, което правиш, не е валидно, ако Бог
не го удостовери. Ето един пример. Вече го споменах в гатанката за
талантите, но ще си позволя да го кажа и тук. Питали са ме как съм „успяла“
като писател, как съм повярвала толкова в себе си, че да постигна мечтата
си. Не съм повярвала в себе си. Доверих се на Бог. Несъмнено е било
желанието ми да пиша. Винаги ще имам съмнение, че съм писател. При-
теснявам се да се наричам така, за да не би да си въобразя, че ако казаното
от мен докосне нечие сърце, Заслугата е моя. Не бих искала да си повярвам,
че съм полилей, без чиято светлина другите не могат да виждат...

42
 СРЕЩНАХТЕ ЛИ ХРИСТОС В ХРАМА?
В света беше и светът
чрез Него стана, но светът
Го не позна.
(Йоан 1:10)

На един човек още от малък баба му винаги му казвала:

– Внучето ми, когато пораснеш, ако животът те притисне, иди на
църква – там ще намериш утеха. Пораснало момчето. И се случило така,
че в един момент животът му наистина станал непоносим. Точно когато
всичко му се струвало вече безнадеждно, той си спомнил съвета на баба си
и решил да отиде на църкви.
Влязъл той в храма, застанал в един ъгъл, за да е колкото може по-
незабележим, но веднага се приближил някакъв мъж и му прошушнал
смръщено: „Не си дръж така ръцете“. След малко друг глас зад гърба му
се обадил: „Не е редно да стоиш тук“. Преместил се той до една жена, а
тя го изгледала недоволно и заявила: „Не си облечен както трябва“. Като
за капак, към него се насочила клисарката и разпоредила: „Отиди да си
купиш книжка как трябва да се държиш в църква, прочети я, научи
правилата и тогава заповядай отново.
Излязъл човекът, седнал на една пейка и заплакал.
Храмът бил последната му надежда, че ще получи утеха. Изведнъж чул
до себе си глас:
– Защо плачеш, добри човече?
Погледнал мъжът и какво да види: до него седи Исус Христос!
– Господи! Не ме пускат в храма Ти! – проплакал той.
Исус го прегърнал и казал:
– Не плачи, те и Мен отдавна не Ме пускат там...

Не знам за вас, но на мен тази история ми къса сърцето. Една от най-

големите ми болки са празните ни храмове. Уви, разбирам защо. Разбирам
защо търсим отговори на духовните си копнежи къде ли не, само не и в дома
на Бога. Защо лекуваме раните на душите си с евтини езотерични пенкилери,
а кабинетът на най-добрия Лекар – Бог, остава празен. Разбирам защо сме се
превърнали в безнадеждни търсачи на духовност, които се опитват да утолят
страстната си жажда да вярват с какво ли не, стига да не е християнство.
Много ясно: няма как да повярваш в нещо, в което не усещаш живот.
Институционализираното християнство е безжизнено. То прилича по-скоро
на някаква религиозна мумия, а църковният живот на много места е сведен
43
до ритуалност. Човек не може да вникне в същността на посланието, защото,
за съжаление, закономерността е такава: когато намалява вярата, формалната
религиозност се увеличава.
Християнството обаче не е религия на ритуала, а тайна на срещата между
Бога и човека. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата,
казва апостол Павел (Ефес. 5:31-32). Проблемът е, че никой не може да
разбере за какво всъщност говори апостолът. Влязло в света като
благовестие, като нечувана вест за рождеството на Бог, за възкресението на
човека, за победата над смъртта, за тържеството на живота, днес в начина,
по който стига до хората, в християнството сякаш липсва най-важното –
усещането за общението с Бога. Всъщност – няма го Този заради Когото
изобщо има християнство – Христос.
Не помня точно разговора, но помня, че пет минути мигах на парцали,
когато една жена веднъж ме попита: „Ама Той, Христос, какво общо има с
Църквата?“. После си дадох сметка колко объркващо може да е за човек,
който не е приучен на богомислие и не е имал възможност да придобие
богознание. Защото как да изповядаш вярата си, ако не знаеш в какво
вярваш?
Църква без Христос няма. Думата „църква“ има две Значения – едното е
сградата на храма, другото е сборът от хората, които вярват, че Христос е
Синът на Бога, роден на земята като човек, за да отведе човека обратно при
Бога. В църквата като сграда духовната реалност придобива пространствено
измерение, за да може благодатта на Бога да бъде „адресирана“, така да се
каже. Тоест, когато искате да кръстите детето си в християнската вяра, да
има място, където това може да се случи. Работата на свещениците по време
на богослужение е с дадената им от Бога власт и независимо от личните си
качества да правят възможно Божията благодат да стига до вярващите в
реално време. Затова всеки, влязъл в храма, някак изведнъж притихва,
смирява се и се чувства омиротворен. Защото атмосферата там е проникната
от благодатта на Божия Дух и Божието присъствие веднага се усеща. То е
реално осезаемо присъствие, което те обгръща и прониква в теб, независимо
какво те е довело в храма – любопитство, проблем или просба за съдействие
на път за тотопункта. Срещата с Бога е причината да ходим на църква – в нея
друго интересно няма. Това е причината да има храмове. Това е причината
да има институция – за да гарантира автентичността на богослужението, да
ни подготви за тайнствата, които се случват в Църквата, и да осигури на
всеки възможност да стигне до Бога. Да се погрижи влезлият в храма, когато
излезе от Божествената литургия, да изглежда преобразен, забравил всяка
земна грижа, осветен, обо̀жен, защото Е БИЛ С БОГА! Това е великата тайна,
за която говори апостолът. Не ритуалът. Ритуалът има смисъл само ако ни

44
помага да настроим ума си на божествената честота, заради предстоящата
среща.
Защото, ако останем само с ритуала, с позата и правилата, без да преминем
към същността, бихме Заприличали на човек, който се прави на актьор, об-
лича театрален костюм, слага на лицето си грим, обгражда се с всякакви
реквизити, но когато излезе на сцената, се оказва, че не знае пиесата.

ЧИИ ГРЕХОВЕ ВИЖДАТЕ?

Който от вас е без
грях, нека пръв хвърли
камък върху нея.
(Йоан 8:7)

Един човек, който страдал от късогледство, смятай себе си за добър

художествен критик. Веднъж той, именно в качеството си на критик,
посетил изложба на някакъв млад художник, като завел със себе си голяма
компания любители на изкуството. Забравил обаче критикът очилата си
вкъщи. Когато стигнали в изложбената зала, мъжът веднага се Захванал
за работа: „Рамката на тази картина не е подходяща“, „Дрехите на
изобразения на портрета модел са грозни“, „Мисля, че изборът на този
мъж за модел по принцип е грешка“, „О, погледнете този цвят –
ужасно е!“...
Сигурно още дълго щял да продължи критикът с критиките си, ако
съпругата му не била успяла да стигне до него, проправяйки си път през
тълпата, и да му прошепне тихо: „Скъпи, в момента гледаш себе си в
огледало!“.

Преди време получих писмо, в което читателка ми разказваше история как

се влюбила в мъж, с когото изневерила на съпруга си. Явно всички
аргументи, които жената бе успяла да измисли, за да оправдае постъпката
си, не бяха достатъчни, защото питаше мен дали е грешница. Веднага се
сетих за онази емблематична история от Евангелието на Йоан, осма глава.
Докато Христос проповядвал на събралия се народ, тези, които Го мразели и
се опитвали да Го разобличат, довели при Него една жена. Казали Му, че я
хванали в момент на прелюбодеяние, и започнали да Го изкушават с въпроса:
„Ти какво ще кажеш?“. Казвам „да Го изкушават“, понеже „Не
прелюбодействай!“ е една от Божиите заповеди, а нарушаването ѝ в стария
свят се наказвало със смърт. Убивали прелюбодейците с камъни.

45
 Исус обаче проповядвал любов, милосърдие и прошка. „Как ще реагира?“,
била провокацията. Дали ще пренебрегне Божията заповед? Ще оправдае ли
греха пред всички? Това, което Христос направил в действителност обаче,
дълбоко смутило враговете Му. Той Започнал да пише по земята с пръст. И
обвинителите един по един се измъкнали сконфузени, по-ниски от тревата.
Какво е писал Исус, не се споменава в Евангелието. Запазено е обаче в
преданието. Толкова е гнусно, че евангелистът вероятно не е пожелал да го
включи сред светлите думи на Господ. Аз го намерих споменато в проповед
на тази тема от св. Николай Велимирович. Написаното от Исус на земята
съдържало част от греховете, извършени от обвинителите на
прелюбодейката: содомия, идолопоклонство, лъжа, отцеубийство, кражба...
Но милостивият Бог не изобличава дори тези, които Го нападат. Пише
греховете им на земята, за да е видно написаното само от тях и да остане в
тайна от другите, въпреки че те самите дошли, за да обвинят друг човек
публично. Единственото, което Христос им казва, са думите – емблема за
християнско отношение към ближния: Който от вас е без грях, нека пръв
хвърли камък върху нея.
Всеки човек има своите „кирливи ризи“. Но както казва Майка Тереза: „Ако
съдиш хората, нямаш време да ги обичаш“. А именно любовта е новата
заповед, която християнството постановява и която има силата да
трансформира света от съдебна зала в оазис на милостта. Защото, ако бяхме
останали в съдебната зала, никой от нас не би могъл да се оправдае, колкото
и дълбоко да смята, че е скрил прегрешенията си. В царството на Бога обаче
ни спасява милостта Божия.

Нова заповед ви давам: да се обичате взаимно. Както Аз ви обикнах, тъй

и вие да се обичате взаимно (Йоан 13:34).

Това е заповедта, която казва, че за доброто няма почивен ден, че Бог иска
от нас милост към другите, а не „жертви“ в Негова чест, че прошката трябва
да бъде наше основно правило в отношението ни към хората. И най-вече, че
любовта е ласка, а не бич – тя не съди, не морализаторства, не унижава и не
изпълва сърцето със страх, а приласкава, утешава и дарява радост.

46
 МОЖЕТЕ ЛИ ДА СМЕНИТЕ НРАВА СИ?
И недейте се съобразява
с този свят, а се преобразявайте
чрез вашия обновен ум, за да
разпознавате от опит каква е
Божията воля – кое е добро,
приятно за Него и съвършено.
(Рим. 12:2)

Станал вълкът християнин и започнал да обикаля гората и да говори на

всички:
– Простете, благословете.
Насреща му се задал заекът, а той:
– Прости ми, Зайо, не съм бил прав.
– Бог да ти прости, Вълчо!
И така – когото срещне. По едно време срещу него се задал гъсокът.
Вълкът и към него се обърнал по същия начин:
– Прости ми, Гъсок! Може би някога съм обидил теб или твои близки. Не
съм бил прав.
Гъсокът обаче само изсъскал насреща му.
Вълкът опитал отново:
– Моля ти се, Гъсок, не се гневи, прости ми! Аз съм вече нов вълк,
християнин.
А гъсокът пак:
– Ссссс…
Вълкът го сграбчил, прегризал .му врата и го изял. Другите животни се
развикали възмутели:
– Нали си вече християнин бе, Вълчо!?! Защо изяде гъсока?
– А той защо съска на светец? – изръмжал вълкът.

Няма да коментирам поговорката: „Вълкът козината си мени, но нрава –

не“. Християнството отдавна я е опровергало – неговата история е историята
за променили нрава си вълци. Грешници, станали светци. Примерите
започват от най-известните апостоли на Църквата – Петър и Павел. Не съм
дошъл да призова праведниците, а грешниците към покаяние (Марк. 2:17),
Заявява недвусмислено Христос.
Избрах тази притча, защото вълкът ми напомня за неофитите, а
неофитството е фаза по пътя на духовното усъвършенстване, която крие
47
подводни камъни. Неофитството е явление, при което човек, току-що приел
вярата, с голяма ревност се старае да въплъти в живота си всички норми и
изисквания на християнството, доколкото ги разбира. Самата дума
„неофит“, която означава „новообърнат“, днес се използва предимно с
негативен смисъл. На делата и старанията на неофитите се гледа или с
насмешка и като пример „как не трябва да се прави“, или се изобличават с
неприязън. В най-добрия случай често действията им се определят като
„грешки на растежа“ или „духовни недъзи“. Всъщност ревността във вярата,
която преживява новообърналият се, сама по себе си може би е добра.
Готовността да бъдат пренебрегнати навиците и комфортът на ежедневието
и желанието да се спазват Христовите заповеди принципно не са „духовен
недъг“. Напротив – по-скоро са опит за лечение на духовни недъзи. Защо
тогава гъсокът беше изяден? Къде е грешката? В опиянението, мисля. Ще
цитирам Шекспир по памет: „Всички влюбени се кълнат, че ще направят и
невъзможното, но не могат да изпълнят дори възможното“. Нещо подобно
като при влюбване се случва често и с новопокръстените. И с вълка вероятно
е станало така. Надянал е чифт бутафорни крила и ореол и е решил, че е
станал ангел. Започнал е да пърха наоколо и да досажда на околните с новата
си святост – докато се е сгромолясал с гръм и трясък, повлечен от тежестта
на вълчата си природа.
Приемам за вярно, че той наистина е искал да стане нов човек„ пардон,
вълк. Но се е провалил, защото не е бил искрен в желанието да промени
същността си, да придобие наистина „ум Христов“ – сиреч да се откаже
напълно от вълчото в себе си. Опитал се е хем да остане вълк, със
собствената си хищническа идея за щастие, хем се е надявал някак в същото
време да бъде „друг човек“., пардон, друг вълк. Ако хитруваме по този начин
обаче („хем... хем..“), колкото и искрено да е желанието ни да бъдем по-
добри хора, няма да успеем да се променим. Защото още със събуждането ни
сутрин всички вълчи страсти, апетити, жажди и желания от този свят се
нахвърлят върху нас и да скрием главата си под завивките не е решение.
Нужно е да погледнем изкушенията в очите и да ги отхвърлим. Да отмахнем
превръзката от очите си. Да се откажем от самомнението. Да извършим
„метаноя“ – тотално преобръщане. Да сменим ума си с друг и да подменим
същността си с нова – по-добра. Или най-просто казано – да се преобразим.
Да се превърнем в един нов вълк, който не изяжда агнето (или гъсока), а
кротко си играе с него. Това е евангелският вариант и е постижим.
В психологията често се препоръчва, ако искаме да изградим у себе си
някакво качество, да започнем да се държим все едно вече го притежаваме.
Мисля, старецът Силуан – един от светците, които много обичам, бе
посъветвал някого от духовните си чеда, който се притеснявал, че е лош и
недостоен, да се преструва на добър, за да стане такъв. Да подражаваме на

48
Христос всъщност е основна светоотеческа Заръка. Понеже вие трябва да
имате същите мисли, каквито е имал Исус Христос (Фил. 2:5), увещава ни
и апостол Павел. Сам Христос сякаш ни кара да се преструваме, когато ни
казва да се обръщаме в молитвата си към Бога с „Отче наш“ – все едно вече
сме синове на Бога, по същия начин както е самият Той. А Христос никога
не е казал една празна дума. И когато ни заръчва Бъдете съвършени! (Мат.
5:48), Той има предвид точно това. Защото липсата на упорство и искрено
желание да се променим може да роди само някоя поговорка като тази за
вълка – за утеха на тези, чиято добронамереност приключва с първата гъска,
изсъскала насреща им.

А ТИ ЗАЩО СТРАДАШ?
Радвайте се и се веселете,
защото голяма е наградата
ви на небесата.
(Мат. 5:12)

Умрял един човек и отишъл на съд при Бога. Дълго се взирал в него Бог и
мълчал замислен. Човекът не издържал и попитал:
– Господи, какво ще кажеш по моя случай? Защо мълчиш? Не съм ли
заслужил да вляза в небесното Ти царство? Аз съм страдал!
– И откъде ти хрумна, че страданията се считат за заслуга? – удивил се
Бог.
– Но аз съм носил власеница и съм посипвал главата си с пепел – упорствал
намръщен човекът. – Хранил съм се само с треви и сух хляб, не съм пил
друго, освен вода, до жена не съм припарвал, тялото ме боли от раните...
През цялото време съм карал само на пост и молитва...
– И какво от това? – попитал Бог. – Разбирам, че си страдай, но не
разбирам за какво точно.
– За Твоя прослава! – отвърнал човекът.
– Добре си Ме прославил... – тъжно се усмихнал Бог. – Значи, излиза, че Аз
моря хората от глад, карам ги да търпят какви ли не мъчения и ги лишавам
от радост и от любов?
Възцарило се тежко мълчание. Бог продължавал все така замислено да се
взира в човека.
– И какво все пак ще кажеш по моя въпрос? – не издържал мъжът и
попитал отново.
– Страдал си, казваш... – тихо произнесъл най-после Господ. – Как да ти
обясня, че да разбереш... Да вземем например работника, който беше тук
49
преди теб. През целия си живот е строил домове за хората, понасял е студ
и пек, стоял е гладен и жаден, наранявал се е... Страдал е, но е продължавал
да строи нечий дом. А после е получавал наградата си – плодовете на труда
си и радостта от усилието и превъзмогнатото страдание. А ти...?

Как бихте довършили мисълта на Господ? Аз бих я довършила така 13:

– А ти... ти сам си отнел радостта от живота си. Не съм искал
многострадалното ти благочестие. Всичко, което правиш в Мое име, трябва
да кара душата ти да ликува, да освобождава в теб радост и любов, които да
преливат в света. В евангелския текст за Страшния съд съм ти казал, че няма
да те съдя за това колко пости си пазил, нито колко поклони си правил, нито
колко дебели свещи си палил, а по това колко любов си раздал. А ти... ти си
превърнал страданието в самоцел. Въздържанието има смисъл, доколкото
служи да те отдалечи от комфорта на света, заради който се отказваш от
истински важното за душата ти. Ограничаването на храната по време на пост
не е за наказание за тялото, а за възстановяване на истинското ѝ
предназначение – да поддържа тялото, а не да става смисъл на живота ти. Да
не се върти животът ти около въпроса: „Какво ще ядем?“ а да остави място
за храната за душата – любовта, творчеството, състраданието и всичко
душеполезно. Истинският смисъл на въздържанието е ограничаването на
егото. Развенчаването на неговата самодоволност и важност. Въздържанието
трябва да ти помогне да се обърнеш към себе си и да откриеш истинското си
място в света и онова, което наистина има стойност за теб. То трябва да ти
помогне да обърнеш посоката, да поемеш навътре, вместо навън, да се
прибереш в себе си. Да откриеш какво те възторгва и те прави щастлив,
когато откажеш да бъдеш ненаситен потребител, сам за себе си. И когато се
побереш отново в истинските си граници, да видиш колко много място е
останало свободно – за другите. Защото „само чрез любовта ви един към
друг, Аз пребъдвам у вас“14...

13
В текста има перифразирани изрази от статията „Място за църква“, сп. „Свет“, бр. 2,
2015 г. – Б. а.
14
Вж. 1 Йоан 4:12. – Б. а.
50
 УМЕЕТЕ ЛИ ДА ОБИЧАТЕ?
И рече Господ Бог: не е
добро за човека да бъде сам.
(Бит. 2:18)

Един млад човек, който наскоро бил постриган за монах в католически

манастир, получил задача да помага на останалите монаси да преписват
на ръка стари църковни книги. Поработил той няколко дни и му направило
впечатление, че материалите се преписват от предишното копие, а не от
оригиналните документи. Тази практика му се сторила неправилна и той
решил да обърне внимание на игумена на манастира:
– Падре, ако някой е допуснал грешка в първото копие, то тя ще се
повтаря вечно, защото никой не сравнява с оригинала.
– Синко – отвърнал игуменът, – ние от столетия работим по този начин,
но в казаното от теб има смисъл и аз ще проверя.
С тези думи той слязъл в подземията, където в огромни сандъци се
съхранявали първоизточниците на книгите, неотваряни от столетия.
Минало доста време, а възрастният монах все не се връщал. Когато денят
вече превалил, а него все още го нямало, младият брат се обезпокоил и слязъл
да търси игумена в подземието. Видял го веднага. Мъжът седял пред един
разгърнат огромен том с кожена подвързия, удрял главата си о здравата
каменна стена и нечленоразделно проплаквал. Изглеждал ужасно, а
погледът му бил като на безумец.
– Отче, какво ви е? – извикал притеснен младият монах.
– Celebrate15 – простенал игуменът. – Думата е била „celebrate“, а не
„celibate“16!

Нямам съмнение за това, че не е добро за човека да бъде сам и че срещата

на един мъж и една жена в любов е не само повод за празник и радост, а и
една от най-големите тайни на битието. Има обаче един новозаветен текст,
който дълго време недолюбвах. Честно казано, за мен той винаги е бил най-
големият препъникамък в личната ми история на християнка. Става въпрос
за текста, в който апостол Павел много безцеремонно и безапелационно
заповядва на жените: Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на

15
Celebrate – празнувам, радвам се (англ.). – Б. р.
16
Celibate – безбрачие и сексуално въздържание, задължително за духовенството в
Католическата църква (англ.). – Б. р.
51
Господа (Еф. 5:22). Както и това, че трябвало жената да се бои от мъжа си
(Еф. 5:33). Дълги години се опитвах да заобиколя този пасаж с възмутени
възклицания (,Да бе!“ „Как ли пък не!“) и различни обяснения: че апостолът
може би е сбъркал, че преводачът явно не е доразбрал, че обществото тогава
е било такова... Трябваше ми доста време, за да си дам сметка за очевидното:
че апостолът наставлява християнската общност. А между нея и
обществото – поне това, в което аз живея – има огромна разлика. Мъжът и
жената са еднакво различни и на двете места. Само че в социума тези
различия са станали gender issues17, за преодоляването на които богати
фондации харчат огромни суми. В християнството обаче въпросът за
равенството между мъжа и жената никога не е стоял на дневен ред. Защото
различията между тях не се премахват с революции, с конвенции или с
договорки. Различията между мъжа и жената в християнството се
преодоляват в любовта. А любовта върви ръка за ръка със смирението. Имам
една любима притча в тази връзка:

В един малък град живели в съседство две семейства. Едните съпрузи

постоянно се карали, винели се един друг за всичко, а другите никога не си
повишавали тон. Чудила се свадливата съпруга как го постигат и казала на
мъжа си:
– Отиди да видиш какво правят, че у тях е толкова мирно и тихо и винаги
цари разбирателство.
Промъкнал се мъжът до дома на съседите си, тайно се вмъкнал вътре и
се скрил в един тъмен ъгъл зад завесата да наблюдава. Домакинята весело
си припявала, докато шетала из къщата. Хванала да бърше една скъпа ваза,
но в тоя момент звъннал телефонът, тя се разбързала да го вдигне и
оставила вазата на края на масата. Внезапно мъжът ѝ влязъл в стаята и
без да иска, бутнал скъпата вещ, тя паднала на пода и се разбила на
парчета.
„Я да видим какво ще стане сега!“, помислил си съседът заинтригуван.
Дошла жената, въздъхнала със съжаление и казала на мъжа си:
– Извинявай, скъпи. Аз съм виновна – колко небрежно съм я оставила.
– Какво говориш, мила? – възкликнал съпругът.
– Аз съм виновен. Разсеян съм и не гледам къде ходя.
– Няма значение – отвърнала жена му, – нали казват, че счупеното носи
щастие„
Станало му болно на мъжа, скрит зад завесата. Тихичко се измъкнал от
дома на съседите си и се прибрал вкъщи.

17
От англ. – обобщено название на проблеми, свързани с ра¬венството между
половете в обществото. – Б. а.
52
 – Защо се забави толкова? Видя ли нещо? – попитала нетърпеливо жена
му.
– Да! – отвърнал кратко той.
– Казвай какво видя! – настоявала да разбере жената.
– Това, което видях, е, че у тях всички са виновни. А у нас – всички са
прави – отвърнал мъжът.

КОЛКО СИЛНА Е ЛЮБОВТА ВИ?

(Продължение)
Затова ще остави човек
баща си и майка си и ще
се прилепи към жена си,
и ще бъдат двамата една плът.
(Бит. 2:24)

Един мъж се обърнал към Бог с въпроса:

– Боже, защо си направил Ева толкова красива?
– За да можеш да я обикнеш – отвърнал му Бог.
– Но защо понякога тя прави такива глупости? – задал нов въпрос мъжът.
– За да може и тя да обикне теб – отговорил му Бог лаконично.

Сетих се за този виц, докато четях следната притча:

Живели мъж и жена – най-обикновено семейство. Животът им бил като

на хиляди други – работа, дом... Ден след ден се прибирал съпругът в дома
си след работа, лягал на дивана с вестник в ръка или сядал на фотьойла пред
телевизора с дистанционното. През това време съпругата приготвяла
вечерята. Готвела и мърморела как мъжът ѝ за нищо не става, как не я
зачита за човек, как се е превърнала в слугиня и всичко лежи на нейните
ръце... Поне да изкарвал повече пари, а той... Хич не му допадало на мъжа
това мрънкане, но търпеливо мълчал. Въпреки че на моменти едва се
сдържал да не ѝ каже да се погледне в огледалото и да види на какво е
заприличала. Защото, когато се запознали, била съвсем различна – стараела
се да изглежда добре, била мила и усмихната.
Един ден съпругата се развикала:
– Мързел такъв, върви поне да изхвърлиш боклука!
Съпругът взел кофата и излизайки на улицата, се обърнал към Бог:

53
 – Боже, това моето живот ли е? Това ли е съдбата ми – да остана до
края на живота си с тази жена, която е на път да се превърне в грозна и
проклета бабичка?
Изведнъж от небето се разнесъл глас:
– Мога да ти помогна, но ако веднага превърна жена ти в прекрасна
богиня, съседите ще започнат да задават въпроси. Няма смисъл да
привличаме вниманието им. Затова постепенно ще подобря характера и
външния вид на съпругата ти. Но и ти трябва да се постараеш, защото,
ако ще живееш с богиня, трябва да бъдеш на нивото ѝ.
Мъжът много се зарадвал. Бил готов на всичко Заради богинята, която
Бог му обещая. Единственото, което го интересувало, било кога ще започне
промяната.
– Аз започвам веднага – отвърнал Бог. – Само че промяната ще става
постепенно, както се разбрахме.
Върнал се вкъщи мъжът, седнал на дивана, взел вестника, но не можел да
се съсредоточи в четенето. Пуснал телевизора, но дори и мачът не му бил
интересен. Нямал търпение да види дали жена му се е променила някак.
Влязъл той в кухнята, застанал Зад нея и започнал да я разглежда, а тя,
като усетила погледа му, неволно вдигнала ръка да оправи косата си и го
попитала:
– Защо ме гледаш така?
Мъжът, като не знаел какво да отговори, произнесъл смутено:
– Мислех си, че мога да ти помогна, като измия съдовете…
– Ти? Съдовете? Да ми помогнеш? – започнала да повтаря невярващо
съпругата, докато сваляла мръсната си престилка. – Аз вече ги измих.
Съпругът забелязал, че по бузите на жена му се появила приятна
руменина. Взел кърпа и започнал да подсушава чиниите. Сетне, за изумление
на жена си, ѝ отстъпил най-хубавото място на дивана. Тя го гледала
недоумяващо, а той, мислейки си за настъпващото преобразяване, я
попитал как се чувства? Светнала от радост, съпругата му заразказвала
как е минал денят ѝ.
На следващия ден мъжът се прибрал вкъщи след работа почти на бегом
Много му било любопитно колко се е пременила жена ми за един ден. Но
изведнъж му хрумнало, че ако тя вече се е превърнала в богиня, той хич няма
да бъде на нивото ѝ и за всеки случай минал да купи букет цветя – за да не
се изложи. Когато се прибрал у дома, без малко да получи инфаркт. Когато
позвънил, съпругата му отворила вратата, облечена в хубава рокля, с
красива прическа и сякаш изглеждала подмладена. Той неловко ѝ протегнал
цветята. Жената ахнала, свела кокетно ресници и поела букета с усмивка.
„Колко са красиви ресниците на богините!“, помислил си мъжът. И в
следващия миг видял, че масата е красиво сервирана, със запалени свещи,

54
чаши, пълни с рубинено вино, а във въздуха се носел ароматът на вкусна
вечеря.
Седнали двамата на масата, но съпругата изведнъж скочила с думите:
– Прости ми, скъпи, забравих да ти включа телевизора. И днешния вестник
съм ти купила...
– Няма нужда от телевизор – спрял я съпругът. – И вестници не ми се
четат в момента – и без това всеки ден пишат едно и също. Искам да те
попитам, понеже утре е събота, какви са плановете ти?
– Защо? – изненадала се жената.
– Понеже в службата ни предлагаха билети за театър и аз взех за нас.
Искаш ли да отидем? А преди това можем да се разходим по магазините,
за да си купиш нещо – някоя нова рокля, „подходяща за богиня“ – едва се
сдържал да не изръси, но вместо това казал „подходяща за театър“.
Докато говорел на жена си, мъжът не можел да откъсне очите си от нея –
тя сякаш се преобразявала с всеки изминал миг и ставала все по-прекрасна.
Лицето ѝ сияело, а очите ѝ блестели. Както му обещал Бог, жена му се
превърнала в истинска богиня. А единственото, което занимавало
щастливия съпруг, било дали ще бъде достоен за нея.

Смисълът на това продължение на темата за любовта между мъжа и жената

е, че думите на ап. Павел жените да се покоряват на мъжете си „като на Гос-
пода“ съвсем не са празни приказки. Всъщност той има предвид точно това –
че у дома си мъжът трябва да бъде Бог. И не в балканския, ориенталски
смисъл на думата, а именно в контекста на горната история. Ако иска богиня
у дома и ако тя е „плът от плътта му и кост от костите му“, мъжът-Бог има
отговорността да помогне на жена си да разгърне своята божественост:

Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си:
който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил
плътта си, а я храни и съгрява (Ефес. 5:28-29).

В една православна беседа за брака, която прочетох преди време, ми

направи голямо впечатление какво отговорил един духовен старец от Атон
на мъж, който се оплаквал от жена си – че не го слушала и не му се
покорявала, както е заповядано в светите текстове. Старецът просто го
попитал:
– А ти, ти държиш ли се като Христос?

Този простичък въпрос изведнъж ме освободи от цялото онова

раздразнение към текстовете на апостол Павел, което изпитвах години
наред. Защото, ако съм обичана от мъж така, както обича Христос, нямам

55
нищо против да се покорявам – да се отдам напълно и с цялото си същество.
И със сигурност много ще се боя – не да се страхувам както слуга от госпо-
даря си, а както само истински обичаната и обичаща жена се страхува да не
оскърби любимия си. Да не Загуби неговата любов, доверие, закрила и
уважение. Защото, както пише свещеник Йоан Карамихалев, в брака става
преобразяване на човека, разширяване на неговата личност. Човек
придобива ново зрение, ново усещане за живота, нова пълнота. А те дават
чувството за завършеност, цялост и удовлетворение, което ни прави по-
богати и по-мъдри. Това е „доброто“ на съюза между мъжа и жената. Това е
тържеството на любовта.

КОЛКО ВЯРА ИМАТЕ?

Всичко, що поискате
в молитва с вяра, ще получите.
(Мат. 21:22)

Един заможен човек притежавал много плодородни Земи. Той ги

обработвал с усърдие, но въпреки усилията му и добрата почва, реколтата
му не била толкова изобилни и добра, както тази в малката нива в
съседство, която принадлежала на беден християнин. Богатият мъж
много се учудвал как става така и попитал бедния си съсед какво прави, че
на песъчливата му почва житото растяло толкова хубаво:
– Съседе, вие вероятно използвате някакъв специален способ за
обработване на земята?
– Така е, съседе – аз сея по различен начин – отвърнал беднякът.
– И как, собствено, го правите? – поискал да узнае богаташът.
– С молитва – отвърнал християнинът. – Преди сеитба влизам в хамбара,
коленича и се моля на Бог да умножи реколтата ми.

Преди време един таксиметров шофьор истински ме изненада. Разказа ми

следната случка: веднъж, когато попитал някакъв клиент, който го спрял на
улицата, накъде да кара, мъжът му отвърнал: „Все ми е тая. Навсякъде ме
чакат проблеми“. Тогава таксиджията го закарал до най-близкия храм и му
казал: „Ако искаш решение на проблемите си, иди и се помоли на Господ.
Аз няма да те таксувам за престоя, а после ще те закарам където трябва“.
Забележително! Тази история толкова ме впечатли, че започнах да си
фантазирам как ставам таксиметров шофьор само за да разкарвам хората по
църквите. Веднага съставих сценарий – как първо ще ги предразполагам да
ми се оплакват (лесна работа!), а после ще ги откарвам до някоя църква и ще
56
казвам същите тези думи, които беше използвал онзи таксиметров шофьор,
който не е чувал за богословие. После мълчаливо щях да ги връщам обратно
в живота им, докато хлипат от облекчение. Защото, ако ни е станало „все
тая“, това означава, че е настъпил „часът на Бога“. Моментът, в който всички
познати опори на света са се срутили, а блудният син, за чието заминаване
ви разказах, се завръща у дома. Отново вкъщи, при баща си, който търпеливо
го чака и не за да го укорява, а за да го утеши и приласкае и да му предложи
нови възможности за живота – такива, които синът му сам не е могъл да
открие, въпреки амбициите и самоувереността си.
„Аз мисля, че би било голяма трагедия, ако хората загубят своята вяра в
молитвата. Без помощта на молитвата, аз щях да пропадна там, където всъщ-
ност успях. Като ми позволи да постигна моите цели, Бог ме направи просто
един инструмент на Своята воля, за да разкрие Своята Божествена сила“,
споделя Гулиелмо Маркони, изобретателят на радиото, носител на Нобелова
награда от 1909 година, чиито изобретения имат революционно значение за
развитието на електронните комуникации в съвременния свят.
„Молитвата не е просба. Да се молим означава да предадем себе си в ръцете
на Бог“, казва Майка Тереза. Тоест да се откажем не само от самонадеяността
си, но и от цялото напрежение да се опитваме чрез ума си да намерим
решение на проблема. Доверието в Бога, изразено в молитвата, премахва
бремето на контрола. Сваля непосилната тежест на чувството за отговорност
за неща, които са извън нашите човешки възможности. „Молещият се човек
си личи, той не е мислещият човек, който решава проблеми, той е молещ се
човек“, казва месогейският митрополит Николай. По какво си личи? По това,
че не се притеснява дали зрънцето, което е посял, е твърде малко, дали
почвата е твърде суха и дали някое птиче няма да го изкълве. Макар и
микроскопично, той посажда семенцето и вместо със страховете, съмненията
и тревогите си, го полива с вярата си – независимо колко крехка е тя. Намира
кураж да се откаже от илюзорното си могъщество, да се предаде, да се смири,
да се смали и да се довери на истинността на Божиите думи:

Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина:

премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас
невъзможно (Мат. 17:20).

57
 ИМАТЕ ЛИ ЗАДНИ МИСЛИ?
Прочее, братя мои, за
това, що е истинно, що
е честно, що е справедливо,
що е чисто, що е любезно,
що е достославно,
за това, що е добродетел,
що е похвала – само за
него мислете.
(Фил. 4:8)

Един поп пътувал със самолет. По едно време извикал стюардесата.

– На каква височина летим? – попитал той.
– На 3000 метра – отвърнала тя.
– Донесете ми тогава чаша коняк – поръчало отчето.
Донесла му стюардесата поръчката. Не след дълго попът пак я извикал.
– На каква височина летим? – попитал отново.
– На 5000 метра – дала тя актуалните данни.
– Донесете ми още една чаша коняк – поискал пак свещеникът.
Донесла му стюардесата новата поръчка. По някое време попът викнал
стюардесата трети път.
– На каква височина летим? – задал той контролния въпрос.
– На 10 000 метра – отговорила тя.
– Донесете ми тогава чаша вода – казал този път отецът.
– А не искате ли коняк? – любезно предложила стюардесата.
– Шшшт, тихо! Ще чуе началството! – прошепнал попът.

Въпреки че го представям като шега, моментите, в които съм се чувствала

най-жалка, са тези, когато съм се улавяла, че имам задни мисли. Наричам
„задни мисли“ опитите ми да подменя това, за което безусловно знам, че не
е добро за здравето на моята душа, с някаква болна, но удобна духовност.
Нещо като във вица за християнина, който не можел да се откаже от секса
по време на пости и решил, че праведноста му няма да пострада, ако
продължава да спи с жени, стига да не са „тлъсти“.
Ако нещо истински ме дразни в позитивната психология, това е опитът ѝ
да освободи човека от чувството му за срам и вина. Свободният човек,
твърдят ню ейдж гурута, не бива да изпитва такива ограничаващи чувства.
„Свободният човек“ – забележете! Но никой не пита: „Свободен от какво?“.
58
И не си дава сметка, че ако „освободиш“ човека от чувството му за срам и
вина, все едно си извадил човечността му. Срамът и вината, вярвам
безусловно, са като барометър за любовта. Защото как иначе ще разбираме
кога сме съгрешили против Бога и ближния си? Не е ли именно чувството за
срам, което ни кара да разберем, че сме престъпили някакви морални гра-
ници, че сме наранили някого? И не е ли усещането за вина това, което прави
прошката нужна и покаянието – възможно? Способността да изпитваме срам
и вина, убедена съм, е признак за здрава душа, а не за болна, както се опитват
да ни убедят.
„Задните мисли“ затова са задни, защото ни е срам да ги сложим отпред –
на светло, пред лицето на Бог и ближните. Неслучайно отците, посветили
живота си на стремежа към съвършенство, отделят толкова място в
поученията си на справянето с „помислите“, както те ги наричат. Чистотата
на сърцето, казват те, трябва да се пази от недостойните помисли. „Както при
къщата най-важно нещо е покривът, за да не влиза вода, така и при човека
най-важно е главата му да бъде добре защитена, за да не допуска помисли“ –
съветва старецът Пайсий Светогорски.
В „Добротолюбие“18 има прецизно описание на начина, по който
помисълът се появява и ни обсебва.
Започва се с възбуждане на мисъл, след което идва свързване на мисълта с
емоция, после се стига до съгласяване на волята с мисълта. И ако на този
етап душата не се отдръпне (понеже вече сме оперирали чувството си за
срам), помисълът се загнездва. Човек го приветства и заблуден от
позитивната психология, го приема като нещо свойствено на природата му.
Проявява криворазбрана толерантност към нещо, което в действителност е
отклонение, започва да го обгрижва, да го защитава и да го удовлетворява по
всякакви начини. Докато един ден се събуди със съзнанието, че е ограбен.
Ограбен от своята невинност, от най-светлите си пориви. Защото, както
мъдро отбелязва Авва Варсануфий, отец от VI в: „Лошото не е в самото
влизане на крадеца в дома, а в това, че ще изнесе намереното там
съкровище“. Мисля, отецът има предвид всичко ценно, което сме успели да
съберем в душата си до този момент, плодовете от духовните ни усилия.
Какво да правим? Със сигурност – не да се борим, съветват отците. Борбата
със злото е социумна категория – не християнска. Християнската позиция е
смяна на посоката – обратно нагоре, към Бога. Когато се доверим на Божието
всемогъщество, не борбата, а мирът става наша реалност и обезсилва набе-
зите на „бесовете“ – злите помисли. И тук ще перифразирам Лао Дзъ, понеже
много ми харесва поетичният начин, по който е изразил идеята ми:

18
“Добротолюбие“ е известен в целия православен свят сбор¬ник от светоотечески
поучения и беседи за духовен живот на светите отци и учители на Църквата. – Б. а.
59
 Поемеш ли към Бог,
демоните ще останат без власт.
Не защото нямат сили,
а защото при Него няма място
за злодейската им напаст.

СКУЧАЕТЕ ЛИ?
Весело сърце е като цяр
благотворно, а отпаднал
дух кости суши.
(Прит. Сол. 17:22)

Веднъж дяволът решил да направи експозиция с инструментите си. Той

ги подредил така, че да се виждат добре и от всички. Колекцията
впечатлявала със своето многообразие: до чука на гнева блестяла камата
на завистта, следвана от лъка на чревоугодието и кинжала на похотта, а
до него живописно били разположени стрелите на илюзиите и ревността.
Можело също да се видят оръжията на страха, гордостта и ненавистта.
На всички инструменти били поставени етикети с наименованието и
цената, за да е видна стойността им.
В отделна витрина, върху красива подложка и някак встрани от
останалите експонати, лежал малък, невзрачен на вид и доста захабен
дървен клин, на който била поставена табелка с надпис: „скука“.
За всеобща изненада цената на този инструмент била значително по-
висока, отколкото на всички останали, взети заедно.
Един посетител попитал дявола защо този странен клин е толкова скъп.
– Защото това е най-важният инструмент в моя арсенал. На него винаги
мога да разчитам, ако всички останали се окажат безсилни – отвърнал
дяволът.
И той нежно погалил дървения клин.
– Ако ми се удаде възможност да забия скуката в главата на човек –
допълнил рогатият, – то тя отваря вратите за всички останали
инструменти.

„От скука мре духът в живот напусто сладък“, възкликва поетът Пол
Верлен.
Уви. Мога само да добавя думите на Тери Пратчет: „Хората са много
интересни. В свят, пълен с чудеса, те успяха да измислят скуката“.
60
 Мисля си – противоположното на щастието не е нещастието. Скуката е.
Само тя е способна да унищожи радостта от факта, че си жив, усещането за
живота като чудо. Много ме бе впечатлила правдивостта на думите, изказани
от Сюзън Ерц: „Милиони хора мечтаят за безсмъртие, а не знаят какво да
правят със себе си в един обикновен дъждовен неделен следобед“.
Срещала съм горната притча във вариант, в който най-скъпото оръжие на
дявола е унинието. На гръцки думата за скука е „акидиа“ и означава още
„униние“, „сърдечна мъка“. Така или иначе светите отци – много преди
психолозите – определят скуката като сродница на скръбта. Депресия – в
съвременната терминология. Въпреки че аз много повече харесвам тяхното
определение „пладнешки бяс“. Звучи ми като „пладнешки обир“ – да
допуснеш да те ограбят по светло, както си с отворени очи. И „бяс“, защото,
макар и да звучи инертно, в същността си скуката е активно зло – като треска,
която мъчи душата, убива радостта и лишава от жизнеспособност.
Скуката наистина може да отвори врати за всички останали „инструменти“
на злото. Не съм чувала за скучаещ човек, който да мисли какво добро може
да направи за някого другиго например. По-често скучаещият като че ли се
чуди какво развлечение да измисли, за да разсее скуката. За съжаление,
невинаги безобидно. Чувала съм неведнъж следното оправдание за някоя
извършена глупост със сериозни последици: „От нямане какво да правя“.
Един познат от нямане какво да прави се пристрасти към хазарта и остана
без дом. Една приятелка от нямане какво да прави Забременя, а после
направи аборт. Друга, също от нямане какво да прави, започна да вика духове
и сега страда от параноя...
„Човешкото безделие е работилницата на дявола“, казва една поговорка.
Тоест, ако търсим рецептата, то тя е да не оставаме без занимание.
Много преди психологията да започне да я прилага като един от най-
ефективните методи за справяне с депресията, трудовата терапия е
препоръчвана в ранните времена от Църквата като един от най-резултатните
методи за справяне със скуката и унинието.
Рецептата срещу униние, според св. Йоан Касиан, трябва да търсим още в
думите на св. ап. Павел:

Усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата (1 Сол.

4:10-11).

От устата на много свети мъже пък може да чуем наставлението да

упорстваме в трудовото си занимание въпреки нежеланието, въпреки
отвращението дори, защото самопринудата и упорството сами по себе си са
спасителни срещу унинието.

61
 Ако обаче се чудите защо дяволът, а не Бог, използва скуката, за да ни
влияе, мисля, че е поради следната причина: Бог не може да ни „изкушава“
към добродетелите, както дяволът – към порока. Бог иска от нас да отидем
при Него, но само ако нашата воля свободно е пожелала това. За матрицата
сме просто храна – ако ни погълне, дяволската ѝ система ще продължи да
функционира. За Бога обаче сме деца. И както казва един любим автор, Бог
иска Неговите деца да се научат да вървят и затова в даден момент трябва да
отдръпне ръката Си. И ако забележи у нас дори само желание за ходене, Той
се радва и на препъванията ни.
Затова молитвите, отправени именно в моментите ни на най-голяма
духовна празнота, най-много радват Бога.

Господи, не ми давай дух на безделие и скука. Прогони от мене унинието и

леността, дари ми веселие и душевна бодрост, та с радост в сърцето да се
трудя, да давам, да помагам и да прекарвам всеки ден и час угодно на Тебе
и спасително за мене. Амин!

КРОТКИ ЛИ СТЕ?
Блажени кротките, защото
те ще наследят земята.
(Мат. 5:5)

Един вярващ в Бога човек имал невярващ син. Бащата силно страдал от
това, но по никакъв начин не успявал да предаде своята вяра на сина си.
Когато почувствал, че смъртта му наближава, той повикал момчето при
себе си и му казал:
– Сине, изпълни една моя молба!
– Каква е тя, татко?
– Когато умра, идвай в продължение на четиридесет дни в тази стая за
петнадесет минути.
– Но какво да правя, когато дойда?
– Нищо не прави. Просто стой вътре. Но идвай всеки ден и стой не по-
малко от петнадесет минути. Синът погребал баща си и започнал съвсем
точно да изпълнява неговата заръка. Отивал в стаята всеки ден и оставал
вътре петнадесет минути. Така минали четиридесет дни – достатъчно, за
да осъзнае колко мъдър е бил заветът на неговия баща. Възрастният мъж
си давал сметка, че животът на младите е прекалено динамичен и изпълнен
със суета, че нямат време да се замислят за вечното, за смисъла на жи-
вота, за Бога. И знаел, че ако успее да накара сина си да поспре за малко, да
62
притихне кротко в покои и тишина, тогава може би ще чуе, че Бог чука на
вратата на сърцето му.

Когато прочетох тази притча, в съзнанието ми веднага изплува любим

момент от „Мечо Пух“. С този епизод всъщност започва книгата – когато
мечето, повлечено от Кристофър Робин, слиза с главата надолу по стълбите.
„Това е единственият начин за слизане по стълба, доколкото му е известно.
Понякога му се струва, че сигурно има и друг начин – само да можеше за
минутка поне да не си чука главата о всяко стъпало, а да помисли малко.
Тогава пък му се струва, че няма!“
Не е ли всъщност това едно гениално описание на съвременния начин на
живот? Забързани, без „никакво време“, в което да спрем да помислим защо
толкова ни боли главата. Защо се чувстваме толкова празни, когато сме заети
с хиляди неща? Дори и да успеем да спрем за секунда, не успяваме да
измислим как би могло да се живее по друг начин. Някой, изнервен да ни
чака да мислим, ни сръчква с любезното: „Стига си се размотавал“ – и ето че
пак, като хамстери, завъртаме в лудешки бяг въртележката в клетката на
живота си.
Не си даваме сметка колко подвеждаща е тази хиперактивност на
ежедневието. Как френетичният му ритъм заменя истинската динамика
отвътре. Трудната динамика. Тази на мира и тишината, на послушанието и
благостта, или с други думи – динамиката на кротостта. Тя, кротостта, може
би е най-непопулярното качество за съвременния човек, Защото да си кротък
изглежда неадекватно поведение за битие, което се управлява от агресивната
амбиция. Представете си какво ще се случи, ако вместо да напишете в
професионалната си автобиография, с която кандидатствате за работа, че сте
мотивирани и амбициозни, напишете: „Аз съм кротък човек“. Вих искала да
видя лицето на работодателя, докато чете CV-то ви. Затова думите на
Христос, че кротките ще наследят земята, звучат странно в днешно време.
Та нали е видно, че земята се завладява от борбените, дори войнстващите
хора, в непрестанна атака към живота. И че кротостта е по-скоро слабост, а
не предимство в надпреварата. Синоним на „плах, неуверен, боязлив,
стеснителен, мекушав“. Не и в християнски контекст обаче. Гръцката дума,
която е преведена с „кротък“ в цитираното горе блаженство, е „праус“ и
означава кротък, благ, нежен, умерен, деликатен. В класическия гръцки език
тя се е ползвала по няколко начина.
Лекарите например са използвали „праус“ за успокояващи лекарства, които
облекчават болката.
Фермерите пък са описвали с нея опитомяването на един жребец. (Помните
ли „Повелителят на конете“ с Робърт Редфорд? Кротката, но мощна сила, с
която подчини неуправляемото животно?)

63
 Сиреч, в „кротък“ се съдържа идеята за укротяване, опитомяване,
овладяване. Сила, която сама по себе си е овладяна и затова може да завладее
битието – отвътре навън. Да наследи „обетованата земя“ – мястото, където
странстването свършва, стихват битките и болките и тържествува радостта
от живеенето. Място, което може да се покори само отвътре, когато сърцето
е отворило вратите си за Бог. И така е станало господар на собствения си
живот.

КОЛКО СТРУВА ЖИВОТЪТ ВИ?

Та вие не знаете какво ще
се случи утре. Какво е
вашият живот – дим,
който се появява за малко
и после изчезва.
(Яков 4:14)

Наскоро гледах филм, който силно ме впечатли. Беше антиутопия – тоест

описание на въображаемо общество, в което някои от най-болните
тенденции на социума са превърнати в кошмарни крайности. В този филм
кошмарната крайност е тенденцията ни да прахосваме времето си. В
измисленото в този филм общество разменната монета не бяха парите, а ми-
нутите живот на героите. На ръката на всеки, достигнал възраст от 25 години,
се включваше часовник. Така човек оставаше завинаги млад, но колко щеше
да продължи това „завинаги“, зависеше от това дали съумява да изкарва
достатъчно „време“ да бъде жив. Защото там, в онзи свят, всичко се
заплащаше с времето на човека: покупката на жилище, сметките за тока,
питиетата в бара, шоколадът за детето. Успехът в кариерата се измерваше в
минутите живот, които човек получаваше за работата си. Престъпниците пък
не дебнеха, за да оберат портфейлите на хората, а да източат минутите от
вградените в ръцете им часовници. Една сцена се вряза в съзнанието ми.
Беден (на време), но почтен мъж спаси богаташ, който се бе напил в някакъв
бар, точно преди да бъде обран (разбирай – убит, защото източването на вре-
мето слага край на живота). След случката двамата проведоха съкровен
разговор:
– Какво щеше да правиш, ако имаше моето време? – попита богатият мъж.
– Ако имах време, нямаше да го прахосвам – отвърна бедният...

64
 Един бизнесмен натрупал състояние, възлизащо на три милиона долара, и
решил да си вземе отпуска. Смятал една година да поживее в разкош, който
можел да си позволи благодарение на богатството си.
Но едва взел това решение, пред него кацнал ангелът на смъртта.
Понеже бил търговец по професия, мъжът си помислил, че може да се
договори с ангела да му продаде малко време, и му направил следното пред-
ложение:
– Дай ми още три дни живот, а аз ще ти дам една трета от състоянието
ми, тоест един милион долара.
Ангелът обаче отказал.
– Тогава ми дай два дни живот и аз ще ти дам две трети от богатството
ми – два милиона долара – не се отказвал от пазарлъка мъжът.
Ангелът обаче не приел и това предложение.
Почти отчаян, мъжът пробвал трети път:
– Д ай ми само един ден, за да се насладя още малко на красотата на тази
земя и да прекарам известно време с близките ми, които не съм виждал от
дълго време, и ще ти дам всичко, което имам – три милиона долара.
Но ангелът оставал неумолим.
Разбрал, че сделка няма да има, богатият мъж се примолил:
– Д ай ми няколко минути поне, за да напиша прощална бележка.
– Добре – съгласил се този път пратеникът на смъртта.
Когато намерили бележката, на нея пишело:
„Не прахосвайте времето, което ви е отредено на тази земя. Аз не успях
да си купя дори един час с моите три милиона долара. Проверявайте, вслуш-
вайки се в сърцето си, дали това, с което отнемате от времето си за
живот, има истинска стойност за вас“.

МИЛОСТИВИ ЛИ СТЕ?
Томува, който ти проси,
давай, и не се отвръщай
от оногова, който ти
иска назаем.
(Мат. 5:42)

Преди време една приятелка ми каза, че повече няма да дава милостиня на

просяците по улиците. Беше видяла как едно ромско дете, просещо пред
църква, отишло зад ъгъла и дало събраните стотинки на опърпан мъж,
вероятно баща му, който пък след малко излязъл от близкия магазин с шише
ракия. По този повод се сетих за следната история:
65
 Мъжът на една жена починал. Въпреки че било по време на война и имало
голям глад, тя, вместо да ги разпродаде, раздала всички вещи на покойника,
а за себе си оставила само едно негово топло палто, което двамата купили
още преди войната.
„Нека ми бъде за спомен“ – решила жената.
Тя живеела сама. Тежко ѝ било, пък и скръбта по мъжа и не минавам, но
се справяла някак, най-вече като се уповавала на Бога.
Веднъж, тъкмо се прибрала от нощна смяна, чула, че на входната врата
се хлопа. Отворила и видяла, че на прага стои клошар. Била люта зима, а
човекът, който изглеждал премръзнал, я помолил:
– Моля ви, дайте ми някоя дрешка!
Жената поклатила тъжно глава:
– Нямам нищо, добри човече. Отдавна раздадох всичко, което остана от
покойния ми мъж.
– Моля ви, потърсете – настоял мъжът, – може и да намерите нещо за
мен! Заради Христа ви моля!
„Та нали всичко раздадох – помислила си жената, – а за себе си оставих
само онова палто. И с него ли да се разделя?! Съжалявам, но няма да го
дам“, твърдо решила тя, но изведнъж се засрамила: „Този нещастник стои
на студа и ме моли в името на Бога.. Гладен, гол. Да, ще му дам палтото,
заради Него“.
Отворила раклата, извадила прилежно сгънатото палто, целунала го
като за сбогом и го занесла на човека:
– Носи го със здраве!
– Благодаря ти, жено – казал бездомникът. – Да сподоби Господ с
Царството Небесно твоя покойник!
Тръгнал си той, а жената крачела из стаята и не можела да си намери
място. От една страна, се радвала, че заради Господа е дарила палтото,
от друга страна, ѝ било мъчно, че се е разделила с последната вещ,
останала от мъжа ѝ. После изведнъж си спомнила, че няма хляб, взела
последните купони за храна, облякла се и тръгнала към пазара.
Както вървяла, изведнъж видяла същия клошар, който я бил посетил по-
рано, да стои до един мъж, който стискал палтото на мъжа и под
мишница и броял пари. Явно клошарят тъкмо го бил спазарил.
Жената ахнала – не можела да повярва на очите си. Просякът пък взел
парите и тръгнал право за сергията, където продавали алкохол. Жената не
издържала и се разплакала – в името на Бог дала последната скъпа за нея
вещ от покойния си мъж, а тя била продадена за шише ракия.
Купила хляб и се върнала у дома толкова разстроена, че нямала сили да
прави каквото и да било. Легнала на дивана, завила се презглава с едно старо

66
одеяло и заридала неутешимо. По някое време, изтощена от сълзите,
заспала. И изведнъж чула, че някой влиза с тихи стъпки в стаята и спира
до главата ѝ. Отметнала тя одеялото да види кой се е промъкнал така и
замръзнала – пред нея стоял самият Христос...
Сърцето ѝ се разтуптяло, разтреперила се, а Господ се навел към нея,
притиснал до сърцето Си ръката на жената и ласкаво ѝ казал: „Твоето
палто е на Мене“.
И наистина, палтото на мъжа ѝ, същото онова, което дала на клошаря в
Негово име, било на гърба на Господ. И в същия миг се събудила...

Когато бях малка, най-много обичах мама да ми чете приказки. Любимата

ми приказка беше „Хубавка и чудовището“. Не знам дали защото мама ми я
разказваше толкова артистично, но винаги заплаквах от радост на момента,
в който добротата и милостта на Хубавка побеждават отвращението ѝ от
вида на чудовището и за да го върне към живота, тя му дава сърцето си.
„Любовта не заварва някого най-прекрасен – тя го прави такъв“, казват
светите отци.
Преди време четох история за поет, който публикувал стихотворение,
озаглавено „Любовта стига“. Под него някой написал краткия коментар: „Не,
не стига“. Мисля – знам защо. Във всеки от нас има по нещо, което може да
бъде изобличено, което не е за харесване, за да не кажа, че изобщо не може
да бъде обект на любов, ако сме искрени. Да се принуждаваме да обичаме
всичко във всички – не абстрактно, а истински, в конкретните проявления на
дадения човек, с всичките му наистина недостойни за обич действия,
привички, особености и дори физически характеристики, според
остроумното сравнение на един любим писател, е като да караш човек да
харесва вкуса на мухлясал хляб или звука на дрелката. Именно мило-
сърдието е този инструмент на сърцето, който поправя това несъответствие.
„Лесно е било едно време – казва Радой Ралин. – Имаш две ризи, даваш една
на ближния си. Сега понякога е драма – ризи колкото щеш, ближен няма.“
Милосърдието превръща чуждия в ближен. То прави падналата човешка
природа отново достойна за обичане. То превръща любовта от умозрение в
конкретно любовно действие – на грижа, търпение, толерантност и щедрост.
В този смисъл всяко проявено от нас милосърдие, независимо как се
използва от човека, към когото е насочено, когато излиза от сърцето ни, бива
приемано директно от Бог.
Не забравяйте благотворителността и щедростта, Защото Бог
благоволи към такива жертви (Евр. 13:16), наставлява апостол Павел.
Защото: По-блажено е да се дава, отколкото да се взима (Деян. 20:35).
Това, че някой е злоупотребил с нашето милосърдие, не е наша грижа. За
измамниците в Писанието има друг текст:

67
 Недейте се лъга – с Бога не можеш да се подиграеш.
Каквото посее човек, това и ще пожъне (Гал. 6:7).

ЧИСТО ЛИ Е СЪРЦЕТО ВИ?

Блажени чистите по сърце,
защото те ще видят Бога.
(Мат. 5:8)

След като Бог създал човека, той веднага се опълчил срещу своя Творец,
като престъпил волята Му. Това твърде смутило Бог. Той свикал ангелите
на съвет и ги попитал:
– Дали не допуснах грешка, като създадох човека? Ето, той веднага
съгреши... Възгордя се, отмести погледа си от мен и отхвърли любовта Ми.
Къде да се скрия от него, та да не Ме намери, докато не Ме обикне отново?
Ангелите дълго мислили. Един от тях посъветвал Бога да се скрие на най-
високия връх на света. Но Бог казал:
– На теб още не ти е известно, но аз виждам, че след време хората ще
стигнат до него, но не заради Мен, а заради себе си.
Имало още много подобни предложения, но Бог отхвърлил всичките.
Най-накрая един малък ангел, който дотогава стоял мълчаливо,
предложил на Бога:
– Скрий се в сърцето на човека. Там никой няма да Те безпокои. Ще може
да Те намери само човек, който Те търси с очите на сърцето си.
Това предложение много се харесало на Бог и Той така и постъпил.

Много ми хареса тази притча. Може би защото въпросът за сърцето винаги

ме е вълнувал. Сърцето е естествен и едновременно свръхестествен център
на телесния и респективно – духовния живот на човека. Между двете
категорична граница обаче няма. Всеки удар на физическото ни сърце прави
възможно да бъдем човекът, когото другите познават. Да имаме пулс
означава не просто, че сме живи, а че животът ни дава плодове. Всеки
градинар ще потвърди, че когато плодовете на едно дърво не са добри, не се
опитва да поправя тях. Няма как да направим гнилите ябълки здрави. Но
можем да се опитаме да излекуваме корените на дървото, което ги ражда. По
същия начин, ако един човек постъпва лошо, не е достатъчно просто да
изостави навиците си. Той трябва да стигне по-дълбоко – до сърцевината на
проблема. Парадоксално, но в сърцевината на всеки проблем винаги се крие
проблем на сърцето. По-точно – липсата на сърдечна чистота. В любимия ми
68
петдесети псалом, след като съкрушено се разкайва за всички злодеяния,
които е извършил, псалмопевецът възкликва: „Сърце чисто създай в мене,
Боже!“. Майка Тереза, тази невероятна жена, небивал съвременен пример на
човек, посветил живота си да раздава любов и да помага на страдащите, през
целия си живот най-много е повтаряла, че само „чистото сърце може да види
Бог“. „Да види“ – тоест да Го намери. И когато разпознае Бог, да Му позволи
да освети сърцето му, за да започне то да ръководи живота на този, за когото
бие, по нов начин. И той да започне да дава други плодове – от обич.
Веднъж в един от манастирите, където пребивавал, св. Силуан Атонски бил
отговорен за група работници, с които всички се затруднявали да общуват.
Той обаче не само се разбирал чудесно с тях, но и всички те се вслушвали в
него. Други го попитали: „Как успяваш?“. А той отвърнал: „Отивам в
килията си и се моля за всеки един поотделно. Душата ми скърби за тях – че
всеки е оставил семейството си, за да дойде тук. Сърцето ми се трогва,
потапям се в Бога и чак след това се връщам при хората“.
Както казва Блажени Августин: „Когото Бог изпълва, него възвисява“.
Всеки от нас може да се опита да се потопи в Бога, да му позволи да изпълни
сърцето му и да го възвиси със Своето присъствие. За да започнем да
разпръскваме с делата си любов, да даряваме радост, защото това е смисълът
от всеки плод, който дървото на нашия живот може да принесе. Всеки от нас
по своя си начин.

ГНЕВИТЕ ЛИ СЕ?
Всяко огорчение и ярост,
гняв, кавга и хула да бъдат
далече от вас заедно
с всякаква злоба.
(Ефес. 4:31)

Един баща се прибрал от работа и както обикновено, паркирал

автомобила си на двора. Колата била нова, парите за нея – изкарани с
тежък труд, и мъжът дълго се суетял около нея, преди да я остави,
защото не можел да ѝ се нарадва. На двора по това време, както
обикновено, играел малкият му син. Детето винаги много се радвало,
когато татко му се връщал от работа. То също така виждало колко много
означава новата кола за баща му и решило да я направи още по-ценна за
него. Този ден малкото момче било намерило гвоздей на земята и докато
баща му грижливо забърсвал праха от едната страна на колата, от
другата детето надраскало с гвоздея няколко думи. Когато мъжът след
69
малко видял увредената повърхност на скъпата вещ, побеснял, яростно се
разкрещял на детето си и в яда си му казал, че не го обича. Не забелязал как
думите му изплющели като камшик, как детето се свило като ударено
животинче, нито забелязал сълзите, които се затъркаляли по бузите му.
Заел се да търка наранената повърхност на драгоценния си автомобил, та
дано да върне предишния му блясък. Когато най-сетне осъзнал, че няма да
се получи, все още изпълнен с раздразнение, се Загледал в надрасканите от
детската ръка знаци. И чак сега видял, че драсканиците всъщност са
послание. Преди да бъде жестоко нахокан от баща си, синът му бил
написал: „Обичам те, тате!“.

Тази история поне за мен е покъртителна. Защото много прилича на

истинска. Предполагам, всеки може да даде реален пример от живота – и не
само чуждия, но и своя собствен, за подобен момент. Когато, превзет от
силна ярост, е казвал и вършил неща, с които е наранявал най-любимите си
хора и за които после горчиво е съжалявал. Въпреки това за гнева не може
да се говори съвсем еднозначно. От една страна, той е индикатор, че
балансът в нашия свят – вътрешен или външен – е нарушен. Гневът е
своеобразна защитна реакция за възстановяване на хармоничното ни
статукво. Другата страна обаче, тази, която всъщност има значение, е как
тръгваме да коригираме дисхармонията, която някой е причинил в живота
ни. Апостол Павел казва: „Гневете се, но не грешете“. Сиреч, не
малтретирайте детето си. Не пребивайте жена си. Не нападайте с обидни
думи мъжа си. Не правете мръсно на съседа си. Не разнасяйте злобни клюки
за колегата си... Замисляли ли сте се коя всъщност е думата, която най-често
използваме, за да опишем състоянието си на гняв? „Побеснявам!“ Сиреч,
„правя място на дявола в сърцето си“, ако използвам израза на апостол
Павел. Пропъждам Бог от сърцето си и пускам в него да вилнеят бесовете на
сатаната. Преведено в конкретни действия: заменям любовта, която дава
живот, с убийствен гняв.
Не знам кой е стигнал до този извод, но за мен е верен: „Гневът и любовта
нямат предел“. Всъщност пределът и на двете е вечността: адът в единия
случай; раят – в другия. Защото именно това представляват тези състояния
на духа.
Истината е, че в днешния свят раздразнението като че ли се е превърнало в
обичайно състояние. Както остроумно отбелязва старецът Паисий, когато
една жена споделила с него, че много често се дразни: „То днес и мухите са
раздразнителни“.
Причините за това вероятно са много и различни, но мисля, могат да бъдат
обобщени в проповядваната за норма агресивна нагласа за живеене. Ако
всичко във вселената е свързано и ако човекът е искрицата съзнание в цялото

70
творение, наше задължение е да не предаваме своето негативно отношение
на целия свят. Не бива да забравяме, че щом сме единствените същества,
притежаващи съзнание, воля и съвест, то това не ни прави богове, а само
отговорни за своите постъпки. Човешкият гняв не върши Божията правда
(Яков 1:20), казва апостол Яков. Гневът защитава правдата на човека. А тя,
човешката правда, лесно се оставя да бъде изопачена. И често споделя
софрата – и сметката – с кривдата, както знаем от прекрасната приказка на
Елин Пелин.
Затова по-добре да се доверим на божествената правда. А тя ни увещава:

Всяко оскърбление и ярост, гняв, кавга и хула да бъдат далече от вас

заедно с всяка злоба. Бъдете любезни един към друг, състрадателни, като
си прощавате един на друг, тъй както и Бог ви е простил... (Ефес. 4:31-32).

ПОЗНАВАТЕ ЛИ СИЛАТА НА КРЪСТА?

Защото словото за кръста
е безумство за ония,
които гинат, а за нас,
които се спасяваме,
е сила Божия.
(1 Кор. 1:18)

Три момичета минавали през железопътен прелез и се оказали между два

влака, но и трите останали невредими. Недалеч от тях стояли бесове и се
карали:
– Ти защо не хвърли първата под влака? – изкрещял един бяс на колегата
си. – Душата ѝ беше наша!
– Не можах. На гърдите ѝ висеше кръст! – оправдал се той.
– А ти защо се забави? Втората беше без кръст, можеше да хвърлиш
нея! – извикал друг.
– Макар и без кръст, но тя се осени с кръстното Знамение – казал
виновният за пропуска дявол.
– А ти пък защо пропусна? Третата беше невярваща! – изобличили
събрата си другите.
– Така е, но майка ѝ я беше прекръстила преди път с думите: „Върви с
Бога!“.

Едната от молитвите, които винаги произнасям, когато душата ми е

притеснена, понеже ми предстои нещо важно в духовен или физически план,
71
е: Огради ме, Господи, със силата на честния и животворящ Твой Кръст и
ме запази от всяко зло. Амин!
Необикновено е действието, което тази кратка „формула“ предизвиква у
мен – душата ми моментално се отпуска и цялото ми напрежение, страх и
колебание изчезват. Предполагам, отиват да се карат зад ъгъла защо не са
успели, ако не да ми докарат някоя невроза, то поне да съсипят деня ми.
Много обичам символа на кръста. И безрезервно вярвам в спасителната му
сила. Ще се опитам да обясня защо.
Преди време някъде в интернет бях попаднала на история, която ми
направи голямо впечатление. Разказът бе на жена, която имала здравословен
проблем и решила да отиде при екстрасенска, известна с лечителските си
способности. Лечителката започнала да прави движения с ръце над тялото ѝ,
но в един момент прекъснала сеанса с думите:
– Не мога, нещо ми пречи. На теб има нещо метално, което не ми позволява
да работя.
– Имам часовник, безопасна игла и кръст – отговорила жената.
– Часовникът и иглата могат да останат, но кръстът трябва да махнеш –
заявила екстрасенската.
Може да изглежда парадоксално как силата, която екстрасенската използва,
е очевидно нечиста, след като кръстът я спира, а в същото време явно помага
на много хора да оздравеят. Не, не е толкова парадоксално – от християнска
гледна точка. Има много свидетелства от живота на свети хора, които са
притежавали духовния взор да различават чистите от нечистите духове.
Техните разкази предупреждават за това, че дяволът най-много обича да се
крие Зад добри подбуди, защото така най-лесно се вмъква в човешкото
сърце. Там заема мястото на Бог и внушава на човека най-древната, най-
опасната и уви – винаги „вървежна“ лъжа: че може да бъде като Бог. Отравя
го с гордост и с илюзорното усещане, че контролира битието.
Да, животът ни е дар, с който никой не иска да се раздели и всеки прави
всичко възможно, за да спечели още малко време на тази земя. Нормално е –
въпреки че непрекъснато се оплакваме от него, животът ни е най-
скъпоценното, което притежаваме. Проблемът е, че и за дявола е така – и за
него най-важното е нашият живот. Колко време ще останем на земята,
Защото това е времето, с което той самият разполага, за да погуби душите
ни... А 70-80 години не са чак толкова много при наличието на Бог, към
когото току „кривнем“. Направо да го съжалиш – битката му хич не е лесна,
имайки предвид доброто, към което всички ние, като създадени от Бога
същества, естествено се стремим.
Аз самата обичам кръста, защото ме спасява от въртенето в кръг. Дава ми
свободата да съвместявам парадоксално различни гледни точки, да приемам
сблъсъка и противоречията на живота като нормална част от битието и да

72
мога да разширявам себе си във всички посоки. Да надскачам собствените
си предели. Кръстът освобождава човека от въртележката на причинно-
следствения модел, който винаги води до само един възможен резултат, при
това – често погрешен. Кръгът е резултатът на логиката. Кръстът е
резултатът на сърцето. Кръгът е центростремителен, той се събира в себе си
и е завинаги Застинала в себе си форма. Кръстът е центробежен – той
изхвърля човека към безкрая, дава му възможност да се разширява в
четирите посоки, да превъзмогне себе си, без да губи центъра си и да
изследва безбройните възможности на вселената. Кръстът, по думите на
свети Йоан Златоуст, преобразува вселената, прогонва заблудите, превръща
земята в „небе“. Така човекът става свободен пътешественик из безкрая, с
платена най-скъпата застраховка за пътуването – пролятата кръв на Бога.

БЛАГОДАРНИ ЛИ СТЕ?
За всичко благодарете...
(1 Сол. 5:18)

В Рая имало два ангела, които работели в един отдел. Първият всъщност
постоянно си почивал на един облак, а вторият непрекъснато прелитал от
Земята до Небето. Един ден ангелът, който си почивал, попитал събрата
си:
– Ти какво само летиш нагоре-надолу?
– Аз нося просби към Бога, които започват с думите „Помогни ми,
Господи!-“ – отговорил той и попитал на свой ред: – А ти защо през
повечето време стоиш без работа?
– Защото моята задача е да отнасям на Бога посланията, които започват
с думите: „Благодаря Ти, Господи...“.

Често, докато пиша, имам чувството, че „някой“ ми подава продължението

на книгата – темите и историите, които искам да разгледам, и то в определен
контекст. Снощи например попаднах на горната притча и заспах с мисли за
нея. А тази сутрин мислите ми добиха съвсем ясна форма. Когато отворих
страницата на групата ми във фейсбук, се смаях. Толкова, че проверих дали
от „Животът може да е чудо“ групата не се е преименувала някак си на „Жи-
вотът може да е мрънкане“... На една „фея“ ѝ потънали гемиите, друга –
самата тя потънала, на трета „тъпата вселена“ ѝ вързала ръцете (!), четвърта
имала „душевен запек“... Не омаловажавам хорските проблеми, но по
въпроса за самосъжалението съм абсолютен хардлайнер, тоест – не го
понасям. Не само Защото е досадно, а най-вече защото е непродуктивно. То
73
никога не е решило нито един проблем. То е самодоволно и самодостатъчно
в своето капсулирано егострадание. То блокира жизнения потенциал на чо-
века, ограничава възможностите му за пълноценен живот и прекъсва
връзките му с Бог, света и хората. И не мога да се отърся от усещането, че
зад голямото оплакване винаги се крие неспособност или нежелание на
човек да се радва, а това за мен е възможно най-циничното отношение към
Бог. Хула вместо Алилуя! за чудесната възможност да съществуваме.
Недоволно мрънкане вместо благодарност за чудото, че изобщо можем да
мрънкаме. Именно благодарността е най-простата форма за изразяване на
радостта от живеенето. Някой беше казал, че ако единствената дума, която
произнасяме, е „Благодаря!“ това е напълно достатъчно. Защото
благодарността предизвиква благоговение, позволява ни да усетим
величието и чудото на битието, а това променя много силно как възприемаме
случващото се с нас и света около нас.
Благодарността обаче означава не само да изразяваме доволство от това,
което ни е дадено. Истинската благодарност включва нашето отношение към
даровете – какво правим, за да ги умножим. Това е показателят, който Бог
следи. Това показва колко истинска е благодарността ни.
Една от най-любимите ми притчи, разказани от Христос, е притчата за
талантите (Мат. 25:14-30). Тя разказва за един човек, който, тръгвайки за
чужбина, повика слугите си и им повери имота си; и на един даде пет
таланта, на друг – два, на трети – един... След което мъжът отпътувал.
Първият слуга вложил петте таланта в работа и изкарал още пет. Този, който
получил два, също изкарал други два. Само онзи, на когото бил даден един,
го заровил в земята, защото му се сторило много малко, за да го прави
каквото и да било. Когато след време господарят се върнал, поискал сметка
от слугите си – какво са направили с талантите, които получили от него. И
много се ядосал на слугата, който заровил своя единствен талант. Заповядал
да го отнемат от него и да го дадат на онзи, който имал десет. Много
интересни са обаче думите на господаря към двамата слуги, които умножили
даровете му: В малкото си бил верен, над много ще те поставя...
С други думи – бил си благодарен за това, което си получил. Бил си
„верен“ – тоест доверил Ми си се, а не си се чудил това много ли е или малко.
Не си зяпал какво е дадено на събрата ти, не си се оплаквал защо за него има
еди-какво си, а за теб – не. Не си сравнявал, не си недоволствал, не си съдил,
а си приел с благодарност отреденото и си го използвал по най-добрия
възможен начин.
Притчата завършва с думите: защото на всеки, който има, ще се даде и
преумножи, а от онуй, който няма достатъчно, ще се отнеме и това,
което има (Мат. 25:29).

74
 Не, не става въпрос за някаква особена Божия справедливост, несъвместима
с идеите за социално равенство. Става въпрос за това колко способни сме да
оценим чудото на живота и всички дарове, които сме получили като
даденост. Защото да бъдем благодарни означава да умеем да разпознаваме
във всичко Божието присъствие и любов. А когато Го разпознаем, Бог няма
граници в щедростта си.

КОЛКО ЛЮБОВ ДЪЛЖИТЕ?

Ако някой каже: „Обичам
Бога“, а мрази брат си,
той е лъжец. Защото
този, който не обича
своя брат, когото е видял,
как може да обича Бога,
Когото не е видял?
(1 Йоан 4:20)

Веднъж един учител задал на своите ученици следния въпрос:

– Защо хората викат, когато се карат?
– Защото загубват спокойствието си – предположил един ученик.
– Но защо трябва да се вика, след като другият човек стои близо до теб? –
пак попитал учителят.
– Не трябва ли да говориш тихо? Защо ти е да викаш?
Учениците предлагали всеки свой отговор, но нито един от тях не
удовлетворил учителя. Накрая той обяснил:
– Когато хората са недоволни един от друг и се карат, тогава и сърцата
им се отдалечават едно от друго. За да скъсят това разстояние и за да
могат да се чуват, налага се те да викат. И колкото повече се сърдят,
толкова по-силно крещят...
– А какво става, когато хората са влюбени? – продължил учителят. –
Тогава те не викат, напротив – говорят тихо. Защото сърцата им са едно
до друго и разстоянието помежду им е съвсем малко...
– А когато се заобичат още по-силно, какво става? Тогава е достатъчно
само да шепнат, защото любовта ги сближава още повече. Накрая дори не
е нужно да говорят. Само се гледат един друг и се разбират без думи. Това
е силата на любовта. Затова – заключил учителят – не позволявайте на
вашите сърца да се отдалечават едно от друго, нито произнасяйте думи,
които още повече ще увеличат разстоянието помежду ви. Защото може

75
да дойде ден, когато това разстояние може да стане толкова голямо, че
да не успеете да намерите пътя обратно.

Преданието разказва, че когато св. апостол и евангелист Йоан Богослов,

така нареченият апостол на любовта, достигнал преклонна възраст и не
можел вече да наставлява и поучава, той повтарял на учениците си само
думите: „Деца, обичайте се един други!“. Когато те го попитали защо
толкова често повтаря тези думи, той отговорил: „Който изпълни Заповедта
за любовта, той е изпълнил всички заповеди“. Чудя се как ли е реагирал
светият апостол горе на небето, когато е чул новината, че Световната
Здравна организация е записала любовта в регистъра на заболяванията под
номер Р 63.9. Любовта, стана ясно, бе дефинирана като болест и бе
причислена към психичните разстройства в графа „Разстройство на навиците
и влеченията“. Тя зае място в списъка на Зависимостите, сред алкохолизма,
хазарта, злоупотребата с наркотични вещества и клептоманията.
Сигурно любимият ученик на Исус, чиято глава лежала на гърдите на Бога
по време на Тайната вечеря и който, усетил обичта в пулса на Божието сърце,
възкликнал: Бог е любов (1 Йоан 4:8), е бил напълно съкрушен.
Представям си и колко се е разстроила Майка Тереза да узнае, че е подвела
милиони хора, като ги е убеждавала да разпръскват любов, където и да оти-
дат, и че това, което е мислила за дела на любов, се е оказало плод на
психично отклонение.
Или колко нелепо се е почувствал Махатма Ганди, който твърдял, че
„любовта е най-мощната сила“.
Или как стреснато е погледнал над очилата си Ерих Фром, когато е
установил, че прекрасната му книга „Изкуството да обичаш“ всъщност
трябва да се преименува в „Наръчник на невротика“.
Разбира се, това далеч не е първата нелепица на социума за божествения
дар на любовта. По-скоро е логична последица от системните усилия на
матрицата (дявола) за извращаване същността на тази наша способност, в
която се заключава същинският смисъл на понятието „Божий образ и
подобие“. Същата способност, заради която човек е наречен „венец на
творението“, а именно – волята за любов, е охулена и принизена до болестно
състояние. Отдавна в обществото битува и убеждението, че любовта ни
прави слепи за така наречения от Бога наш „ближен“. Сякаш отчуждаването
ни от другия е гаранция, че ще го видим такъв, какъвто той е в
действителност. А какъв е той в действителност? Непременно лош и
недостоен за любов? По-скоро е същият като нас – човек, копнеещ да обича
и да бъде обичан. Човек, затънал до гуша в своите недостатъци, с които само
любовта на друг човек е в състояние да го примири, да го накара да приеме
и да пожелае да превъзмогне. Защото само любовта може да приеме другия

76
такъв, какъвто е, и да го преобрази. Само тя може да го погледне с очите на
Бога – широко отворени, за да поберат любовта, която не признава граници.

Имам един любим пример на Авва Доротей, който онагледява връзката, с

която любовта свързва божественото с човешкото:
„Да си представим голям кръг. Да предположим, че този кръг е нашият
свят, че центърът на кръга е Бог, а точките, образуващи радиусите на кръга,
са хора. Едни от тях са по-близо до центъра, т.е. до Бог, а други са по-далече
от Него. Колкото хората се приближават към средата на кръга чрез своята
любов към Бога, толкова те се приближават и един към друг; и обратно:
отдалечавайки се един от друг поради неприязън, те едновременно се
отдалечават и от Бога. Такава е същността на любовта: колкото повече се
съединяваме с ближния, толкова повече се съединяваме и с Бог.“
Дълго време не разбирах за какво точно става въпрос в следното прошение
от молитвата „Отче наш“: … и прости нам дълговете ни, както и ние
прощаваме на длъжниците си.. (Мат. 6:12). „За какви дългове става
въпрос?“ – питах се аз, опитвайки се да си спомня дали например не съм
забравила да върна взети назаем пари. Почувствах се като глупачка, когато
най-после прозрях, че Бог говори за любов. Или по-точно за липсата ѝ. За
това, че трябва да поискаме прошка за любовта, която не сме издължили, и
да простим за тази, която не сме получили. И че този дълг изплащане няма,
защото винаги можем да обичаме повече. Нищо че това е диагноза. За себе
си знам, че ако клиничната картина на заболяването е цитираният по-долу
„Химн на любовта“ от апостол Павел, аз искам да заслужа своето място сред
обречените:

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда,

любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не
се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко
извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта
никога не отпада...
(1 Кор. 13:4-8).

77
 РАЗПОЗНАВАТЕ ЛИ ЗЛОТО?
Опълчете се против дявола
и той ще побегне от вас.
(Яков 4:7)

Живял монах, който бил много набожен и праведен, а това страшно

ядосвало дявола. Какви ли не капани му поставял тайно сатаната, за да го
изкуши – но все безуспешно. Мислил, мислил как да погуби душата му
старият негодник и накрая измислил. Причакал монаха да излезе от
килията си, явил му се лице в лице и му предложил да сключат облог. Казал
му:
– Хайде да се хванем на бас, че мога да вляза в твоята килия.
– Не можеш! Никога няма да те пусна – отвърнал уверено монахът.
– Но ако все пак успея да вляза, ти ще извършиш един грях – направил
пъклено предложение дяволът.
Понеже бил сигурен, че няма начин да позволи на дявола да влезе в килията
му, монахът се съгласил.
Един ден монахът отворил вратата на килията си и видял на прага врана
със счупено крило. Понеже бил много милостив, той я взел на ръце и я внесъл
вътре. Не щеш ли – изведнъж тя се превърнала в същия онзи дявол, който
доволен заявил:
– Аз спечелих баса. А сега ти си избери греха. Имаш три варианта.
Първият вариант – да се напиеш. Вторият – да прелюбодействаш, и
третият – да убиеш човек.
Замислил се монахът. Ако убие човек, ще погуби един живот и една душа.
Ако прелюбодейства – ще погуби две души. А ако се напие, ще навреди само
на собствената си душа. И като решил да избере най-малкото зло, взел че
се напил. Но когато се напил, го Завладяла похотта и той прелюбодействал
с омъжена жена. Мъжът ѝ обаче разбрал и дошъл, двамата се сбили и
монахът го убил. Така малкият на пръв поглед грях се оказал с огромни
последици.

Веднъж един студент по богословие споделил със стареца Паисий, че някой

от професорите му твърдял, че дяволът не съществува. Старецът се засмял и
казал: „Какви ги разправя този? Прати го при нас. Тук всяка нощ дяволът ни
прожектира кино“.
„Съществуват две еднакво сериозни, макар и противоположни грешки,
които хората допускат по отношение на дяволите. Едната е да не вярват, че
78
те съществуват. Другата е да вярват, че ги има, и да проявяват прекален и
нездрав интерес към тях. Самите дяволи са еднакво доволни и в двата
случая...“ казва К. С. Луис в предисловието на една от най-забележителните
книги, които съм чела: „Писмата на душевадеца“19. „Не забравяйте за
дявола – той не е мит, а реална личност“, предупреждава и папа Франциск.
Съвременният свят не харесва думата „дявол“, нито идеята за
съществуването му. Смята не само думата, но и самото понятие за
анахронични. Предпочита да използва понятието „матрица“ – неопределено,
но безопасно и социално приемливо.
Наистина за хората, успели да отворят духовните си очи, дяволът е
осезаема действителност и неподлежащо на съмнение присъствие.
Говоря за злото – онази активна сила, която всеки понякога усеща като че
ли лично насочена срещу него – да саботира човека, който иначе е добър. Да
обърка мислите му, да го превърне в алчен и груб, горделив и самомнителен,
властолюбив и тщеславен, да го накара да излезе от кожата си, да посегне на
детето си, да обиди любимия си, да направи мръсно на колегата си, да завиди
на приятеля си, да прояви неуважение към родителите си, да се напие, да
преяде, да излъже, да открадне...
„Не знам какво ми стана, аз не съм такъв...“, „Това не бях аз...“, „Не съм
имал намерение да...“ са често използвани изрази от хора, които се опитват
да извинят неприятното си поведение, за което нямат обяснение.
Една приятелка, която има наистина чудесен съпруг, ми разказа как
понякога от нещо, според нея съвсем дребно, той изпадал в необуздан гняв.
Иначе милият и любвеобилен мъж в миг ставал неузнаваем – започвал да
крещи и да хвърля, плашейки до смърт нея и двете им малки деца. След като
кризата отминела, човекът, разбира се, се чувствал ужасно заради
поведението си, за което нямал логично обяснение. Понеже много се обичат,
приятелката ми и съпругът ѝ бяха решили, че ще се справят с този проблем.
Започнаха да посещават психолог и да се борят с гнева. Може и да го
победят, не знам. При всички случаи, на повечето от нас духовните ни
силици стигат само дотолкова, доколкото виждаме с очите си. Виждаме
вредния навик, лошото поведение, коварната болест и се опитваме да се
справим с тях. Понякога дори побеждаваме проблемите си. Причинителят
им обаче остава невредим. „Матрицата“ – ако предпочитате това
наименование вместо „дявола“ – продължава пъклените си дела на наш гръб.
Не знам защо, докато четях горната притча, се сетих за разказа на Йордан
Радичков „Лисицата, която се преструваше на умряла“. Така, преструвайки
се на умряла, тя подмамвала кокошките на един човек, които от любопитство
отивали да я видят отблизо. Докато изяла всичките. Искам да кажа, че
дяволът винаги намира начин да ни навреди. Дали ще се прави на умряла
19
Изд. „Нов човек“, София, 2010 г. – Б. а.
79
лисица, дали ще ни изкушава с пороците на съвремието, или ще се скрие в
добрите ни намерения, дяволът е активно зло: готов на всичко, за да ни от-
дели от Бога и да съсипе живота ни, ако му позволим. Затова трябва да си
отваряме очите на четири – не за да търсим водевилен образ с рога и копита,
а за да разпознаваме „козните“ му.
И тук бих искала да отворя една скоба, за да подчертая нещо много важно
според мен. В дявол, който притежава в еднаква мяра възможностите на
Бога, аз също не вярвам. По отношение на християнството подобно
богословие е фалшиво. Дяволът не е сила, противоположна на Бог. Сатана е
паднал ангел. Светъл дух, който се е възгордял, а после е подмамил и хората
да отхвърлят Бога. „Луцифер“ всъщност означава „носител на светлина“, в
превод на български – Денница. За него пророк Исаия възкликва: „Как падна
ти от небето, деннице, сине на зората! (...) в сърце си думаше: ...ще бъда
подобен на Всевишния“. С други думи, Сатана не е противоположното на
Бога, а на архангел Михаил. За мен лично е странно как, ако вярата в
ангелите се радва на такава популярност, демоните са толкова
пренебрегвани. Предполагам – това също влиза в плана им. Защото, ако не
вярваш, че нещо ти вреди, няма как да се предпазиш, нали? Затварям скобата.
Признаването на съществуването на дявола и на факта, че провокациите
към злото са негова работа, не означава, че се освобождаваме от отговорност
за делата си. Означава единствено, че трябва да бъдем бдителни – първата
стъпка към това да му се „опълчим“.
Бъдете трезви, бъдете внимателни, защото вашият противник, дяволът,
като ревящ лъв обикаля и търси кого да глътне, предупреждава апостол
Петър (1 Петр. 5:8). Защото много често, добавя апостол Павел, сатаната
се преобразява в ангел на светлината (2 Кор. 11:14).
Да бъдем бдителни пък означава да не откликваме пасивно на всички
внушения на света или на такива, идващи сякаш от нас самите. Да
проявяваме разсъдителност – тази добродетел, която светите хора наричат
„зрение на душата“. Понякога е достатъчен един съвсем кратък миг, за да
дойдем на себе си, както се казва. Има такъв момент, който стига, за да „пре-
хапем“ езика си и да не изречем обидата, която е на върха му. Или да
преброим до десет, за да не направим някоя глупост, за която после няма да
можем да си простим. „Следи ме внимателно, за да не сътворя нещо!“,
обръща се първокласникът Алик към Бога. Това е начинът да се предпазим
от дявола – да изберем Бог. Да Му позволим Той да задава мярката за нашите
действия и да бъде коректив на нашите постъпки.

80
 РАЗСЪДИТЕЛНИ ЛИ СТЕ?
Затова не бъдете неразумни,
но разпознавайте
кое е Божия воля.
(Ефес. 5:17)

– Двама души излизат от един комин. Първият е чист, вторият – мръсен.

Кой от двамата ще се измие? – попитал един професор студентите си.
– Мръсният – предположил един от тях.
– Сгреши! – отвърнал професорът. – Пръв ще се измие чистият. Понеже,
като вижда другаря си мръсен, той си казва: „Щом той е мръсен, сигурно
и аз съм такъв, значи трябва да се измия“.
След което професорът отново задал същата ситуация и поставил
въпроса:
– Двама души излизат от един комин. Единият е чист, другият – мръсен.
Кой от двамата ще отиде да се измие пръв?
– Чистият – отговорили сега въодушевено в един глас всички.
Преподавателят им обаче ги изненадал:
– Съвсем не! Пак грешите! Пръв ще се измие мръсният! Защото, като
види изцапаните си със сажди ръце, той ще си каже: „Мръсен съм, трябва
да се измия“. А чистият, поглеждайки чистите си ръце, ще реши: „Тъй
като не съм мръсен, няма нужда да се мия...“
За трети път професорът поставил въпроса:
– Двама души излизат от един комин. Единият е чист, другият – мръсен.
Кой от двамата ще се измие?
Този път в залата се възцарило мълчание. След като видял, че никой вече
няма да се осмели да даде предположение, професорът казал:
– Не осъзнахте ли, че ако двама души излизат от един комин, не е
възможно единият да е мръсен, а другият – чист. Когато изхождате от
грешна постановка, всички изводи са грешни.

Едно от любимите ми упражнения в курсовете на Алексей е

„обяснявкането“. В него той дава нелепа измислена аксиома, която
участниците трябва да аргументират съвсем сериозно. Едва ли някога съм се
смяла повече, както на „разумните“ обяснения на иначе абсурдни условия,
като например това защо е на късмет да те препикае куче... Извън
неизбежния смях, това, което истински ми е било полезно в разиграването
на упражнението, бе, че реално си дадох сметка както за удивителната си
81
способност да се Заблуждавам в изходната позиция за дадена ситуация, така
и за необикновената изобретателност, с която мога да я аргументирам,
колкото и да е нелепа. И за лекотата, с която се отказвам да използвам ума
си по предназначение. В тази връзка се сещам за един наистина абсурден
случай, който, макар и творчески доукрасен, съм разказала в „Животът може
да е чудо“. Когато отидох във Великобритания във връзка с проект на
компанията, за която тогава работех, се оказа, че цялата група
новопристигнали трябва да минем през медицински изследвания. Тъй като
бях отговорник на групата, попитах какви ще бъдат изследванията, за да
съобщя на останалите. Изредиха ми няколко рутинни, сред които и някакъв
„воден тест“, както го нарекоха. Понеже изобщо не помислих, а го приех
най-буквално, когато моите хора поискаха да разберат в какво се състои
тестът, аз веднага измислих обяснение, най-близко до „ума“ ми. В Англия
постоянно вали, следователно е много влажно, поради което хората там
боледуват от ревматизъм. Реших, че въпросният „воден тест“ е някакво
специфично за онази страна профилактично изследване, базирайки се на
установеното от пръв поглед: мокрото време и броя на хората в инвалидни
колички по улиците. Впоследствие си дадох сметка, че по улиците има
толкова хора с увреждания не защото са се изкривили от влагата, а защото
държавата им е създала условия да се движат свободно. А мистериозният
„воден тест“ се оказа... най-обикновено изследване на урина. Разказвам това
не само за да онагледя идеята за „обяснявкането“, а и за да покажа колко
лесно можем да сгрешим, ако не се опитаме да вникнем и да разсъдим. За
съжаление последиците невинаги са толкова смешни и безобидни, както в
моята история.
В днешната ню ейдж култура някак стана много популярно да се
заклеймява умът като източник ако не на всяко зло, то поне на голяма част
от проблемите ни. Според християнските отци обаче, често истинските ни
беди започват именно с отричането на ума и неохотата ни да помислим
задълбочено. На отричането на ума се гледа като на отказ от една от най-
основните християнски добродетели, която някои поставят дори по-високо
от любовта. Става въпрос за разсъдителността. Разсъдителността е на-
речена „зрение на душата“ – тоест тя е окото, което помага на душата да
вижда ежедневието в неговата реалност, да се ориентира в манипулациите и
да преценява тази реалност трезво. Тя разпознава истинското от фалшивото,
включително и по отношение на любовта. Тя е инструментът на Бога, който
ни е дал да се ориентираме за истината в царството на лъжата. Или както
казва премъдрата книга на Еклисиаста:

На мъдрия очите са в главата му, а глупавият ходи в тъмнина (Екл. 2:14).

82
 РОБУВАТЕ ЛИ НА СУЕВЕРИЯ?
Възлюбени, не вярвайте
на всеки дух, но изпитвайте
духовете, дали са от Бога,
защото много лъжепророци
се появиха в света.
(1 Йоан 4:1)

Настрадин Ходжа решил да обиколи света, за да открие мъдрост, която

все още не познавал. Оседлал той своето магаре и тръгнал да обикаля
света. Срещнал много мъдри учители, но за негово разочарование – нищо
ново не научил от тях. Тръгнал си към дома, но докато изкачвал една
планина, не щеш ли – магарето му умряло от изтощение. Настрадин го
погребал близо до пътя, седнал до гроба му и заплакал. Дали защото му било
мъчно за животното, или защото трябвало да изкачва планината пеша –
никой не знае. Историята обаче разказва, че точно тогава, докато по
лицето му се търкаляли сълзи, край него минал човек и възкликнал:
– Открил си светец! Това сигурно е неговият гроб, а ти оплакваш смъртта
му.
– Не – отвърнал Настрадин. – Тук погребах магарето си, което умря от
изтощение.
– Не ти вярвам – казал пътникът. – Никой не плаче за умряло магаре. Тук
сигурно лежи светец, чиито останки извършват чудеса, но ти искаш да го
запазиш само за себе си.
Колкото и да обяснявал Настрадин, нямало полза. Човекът отишъл в
съседното село и разказал историята за великия светец, който можел да
излекува онези, които отидат да се поклонят на гроба му. Не след дълго
мълвата се разнесла по света и на гроба на магарето започнали да
прииждат тълпи от поклонници от всички страни.
Намерил се и един богаташ, който вярвал, че молитвите му били чути, и
построил внушителен храм на мястото, където Настрадин бил погребал
своя „светец“.
Настрадин Ходжа не можел да се справи с това безумие. Но открил
мъдростта, която бил тръгнал да търси: че ако някой иска да вярва в нещо,
пък било то и лъжа, никой не може да го спре.

Когато прочетох горната притча, в съзнанието ми изплува спомен за

пътуване до емблематични за религиозния туризъм у нас места в
83
Югозападна България. Още преди да отида, бях чувала истории за особения
начин, по който се изповядва в онзи край християнската вяра. Това, на което
се натъкнах обаче, ме изуми.
Дотогава не си давах сметка за мащабите на суеверието.
Ще дам пример, за да онагледя. Някаква жена, която явно реши, че съм
отишла в Златолист да забременявам с чудо, ме инструктира каква е
„процедурата“. Първо трябва да закачите детски чорапи на дървото пред
гроба на т.нар. „преподобна“ Стойна (ако намерите място по клоните – те са
отрупани с гащи и чорапи). После, в продължение на една минута, трябва да
стоите точно върху плочата с двуглавия орел в средата на храма, която
(плоча) била „силен енергиен източник“. Докато стоите на нея, трябва да се
взирате в изображението на Господ Исус Христос с трънения венец,
поставено над Царските двери на олтара. И – внимание! – когато Господ от
иконата отвори очи, му казвате желанието си. „Наистина помага – уверяваше
ме жената. – Ето, аз след толкова години напразни опити най-после заченах
и родих.“
Че помага – помага, но не тази последователност от нелепи действия, а Бог.
Ето, наследие от Господа са децата, награда от Него е плодът на
утробата, се казва в Псалом 126, стих трети.
Бог отговаря на нашите молби по великата Си милост и въпреки странното
ни и може би обидно за Него поведение. За преподобна Стойна не мога да се
изказвам – не знам дали е светица, или е като „магарето“ на Настрадин. Може
да се е удостоила с честта да бъде пред Бога застъпница на хората, потърсили
помощта ѝ. А може и да е слуга на дявола. Наистина не знам. Знам, че
Църквата не я е канонизирала, но пък си затваря очите за иконите с нейния
лик, които се продават. И в двата случая обаче, сигурна съм, тя няма нужда
от гащи и чорапи. Ние имаме нужда от материален израз на копнежите си.
В действителност достатъчно е просто да споделим с Бог болката си и да
Му се доверим. Той също няма нужда от всички тези външни знаци (като
чорапи и гащи, и сие бабини деветини). „Уникалната“ плоча с двуглавия
орел в средата на храма не притежава магически свойства – тя е просто
символ на Цариградската (Вселенската) патриаршия – емблема, която и днес
присъства в знамето на патриаршията. Ефектът на мигащия Христос пък е
елементарен пример за оптическа илюзия – същият като в онази картинка от
учебниците по психология, на която в изображението може да бъде видяна
ту стара, ту млада жена.
Очите на Бог всъщност никога не са били затворени – за никого от нас. Не
е нужно да Го чакаме да ни погледне, защото те са постоянно широко
отворени за нуждите на всеки човек. Нашите очи са заслепени. Но слава
богу, можем да се уповаваме на обещанието Му:

84
 ...и ще поведа слепите по път, който те не знаят, ще ги водя по незнайни
пътеки, тъмата ще направя светлина пред тях, и кривите пътеки – прави:
ето какво ще направя Аз за тях, и няма да ги оставя... (Исаия 42:16).

ВЪРШИТЕ ЛИ ДЕЛАТА СИ ОТ СЪРЦЕ?

Каквото и да вършите,
правете го от сърце,
като за Господа...
(Кол. 3:23)

Един светец минавал през малко селце. Стигнал до църквата, видял, че има
служба, и решил да остане и да чуе проповедта на селския свещеник.
Когато свещеникът излязъл от олтара да проповядва, светецът видял как
в одеждите му се е вмъкнал Сатаната. Светецът застанал нащрек, готов
да прекъсне проповедта на дявола, ако започне да говори лъжи. И Затова
бил безкрайно учуден, че Сатаната през цялото време говорел истината, не
изопачил нито веднъж Божието слово, и казал много добри думи. Призовал
хората да вярват в Бог, да се обичат и уважават, да държат на
добродетелите и да се противят на пороците.
Светецът изчакал края на службата и отишъл при мнимия „свещеник“.
– Познах те – ти си Сатаната. Слушах твоята проповед от начало до
край, но не чух нито една лъжа или богохулство. Къде е уловката?
– В това, че когато не правиш нещо от сърце, то не стига и до сърцата
на другите – отвърнал дяволът.

Едно от най-непродуктивните и безполезни явления в живота ни, според

мен, е папагалщината. Мислих за това, докато слушах проповедта след
неделната литургия в квартален софийски храм. Както е обичайно, в края на
службата свещеникът излезе пред олтара, отвори книга с проповеди, писана
в стари времена, и прочете словото за деня. Аз не почувствах нищо. Че не е
проповядвал дяволът, съм сигурна, защото дяволите в храма не припарват,
но въпреки това словото не докосна сърцето ми. Струва ми се, защото то не
бе минало и през сърцето на иначе симпатичния и – убедена съм – съвестно
изпълняващ задълженията си отец. Човекът си свърши работата – формално.
Но не вложи в нея сърцето си и семената, които трябваше да посее в сърцата
на слушателите му, ги отнесе вятърът и този път – не по тяхна вина. Това,
което обикновено се случва в края на всяка служба, е, че хората напускат
местата, които са заемали по време на богослужението, и се скупчват в
предната част на храма. Да са по-близо до свещеника, за да не би да изтърват
85
някоя дума от онова, което има да им каже. Впиват жадно погледите си в
него в очакване да чуят словото му, което да разтупти сърцата им и да пос-
лужи за вдъхновение в живота им. Докато отецът четеше проповедта, която
вероятно повтаря всяка година на този ден във все същия минорно-
монотонен регистър, аз наблюдавах израженията по лицата на хората. Как
постепенно интересът им се изпарява, очите им се изпразват и започват да
кимат папагалски на папагалската проповед, без нищо от казаното да стигне
до умовете и сърцата им и така да доведе до реални благотворни последици
в ежедневието им. И се сетих за стареца Паисий. По убеждение на всички,
които са разговаряли с него, той притежавал дара на словото и богословието,
считани за най-висшия от всички дарове на Светия Дух. Можел да говори с
часове. Словото му, казват, било просто, практично, живо, картинно,
обаятелно, нежно и сладостно и падало като роса върху жадните души. С
малкото, което казвал, докосвал сърцата на мнозина. Един наркоман
свидетелства, че с две-три думи светият мъж успял да намери общ език и да
събуди интереса му. Да дръпне онзи лост в сърцето му, който отприщил
желанието му за един различен, по-добър и смислен живот.
После се сетих, че лично познавам такъв човек – Бояна Шарбанова, начален
учител от Благоевград, за която с радост наскоро разбрах, че е номинирана
от родители за рубриката „В търсене на най-добрия учител“. Въпреки че
дълги години упражнява една от може би най-„папагалските“ професии, тази
жена винаги ме е удивлявала със сърцатостта си и с ентусиазма си да започва
отново и всеки път да даде най-доброто от себе си на всяко едно от децата,
които обучава.
Да намери онзи вдъхновяващ и много личен начин да стигне до душичката
на малкото същество, да го окрили, да го окъпе в любовта си. Не просто да
му предаде някакъв, одобрен от МОН, безжизнен учебен материал, а да
възпламени онази искра, с която един ден то – вече като зрял човек – ще
освети собствения си живот и ще сподели светлината си с другите.
Един от любимите ми моменти по време на Светата литургия е призивът на
свещеника: ,Да издигнем сърцата си нагоре“. Защото божественото е
мярката за живота ни, а стремежът нагоре, към светостта, е най-важното
духовно движение. Имам предвид да се стремим да даваме най-доброто от
себе си, да вършим всичко с благоговение, с много любов и от цялото си
сърце. Или казано по друг начин: да превръщаме всяко наше действие в
свещенодействие.

86
 КАКВО ИМА В КУФАРА НА ЖИВОТА ВИ?
И тъй, ядете ли, пиете ли,
или нещо друго вършите,
всичко за слава Божия вършете.
(1 Кор. 10:31)

Един човек починал внезапно и видял, че Бог приближава към него, носейки
в ръка някакъв куфар.
– Сине мой, време е да тръгваме – казал Бог, когато се изправил пред
мъжа.
Човекът учуден попитал:
– Аз? Точно сега ли? Имах толкова планове...
– Съжалявам, сине, но всичко свърши. Настъпи моментът да си тръгнеш.
– А какво носиш В куфара? – полюбопитствал мъжът.
– Това, което ти принадлежеше на земята – отвърнал Бог.
– Това моите вещи ли са? – изненадал се човекът.
– Съжалявам, сине, но материалните неща, които си имал, никога не са
ти принадлежали. Аз ти помогнах да ги придобиеш.
– Може би носиш талантите ми? – предположил човекът.
– Съжалявам, сине, но и те никога не са били твои. Аз ти ги дадох да ги
ползваш.
– Да не би да носиш приятелите ми? – опитал пак мъжът.
– Съжалявам, сине, но те никога не са ти принадлежали – аз ги пратих на
пътя ти.
– О, сигурно са жена ми и децата ми? – пробвал да отгатне човекът за
пореден път.
– Съжалявам, сине, те никога не са ти принадлежали. Бяха за утеха на
сърцето ти дар от мен.
– Хм, може би носиш тялото ми? – не се отказвал мъжът.
– Съжалявам, сине. То никога не ти е принадлежало. Аз го сътворих от
прах.
– Е, тогава няма какво друго да е, освен душата ми... – предположил
човекът за последно.
– Съжалявам, сине, но тя никога не ти е принадлежала. И тя е от мен.
Мъжът, решен да узнае какво е съдържанието на куфара, помолил Бог да
го отвори. И с изненада установил, че е съвсем празен.
– Никога нищо ли не съм имал? – едва отронил човекът.

87
 – Сине, всеки един от моментите, в които си живял пълноценно, беше
твой – отвърнал му Бог.

Сигурно ще се намери някой, който след тази история да попита: „И как да

знам, че живея пълноценно?“.
Веднъж в някакъв форум някой беше задал същия въпрос под една подобна
притча, разказана от Хорхе Букай в една от книгите му. В нея се говореше за
човек, който минавал покрай гробището в някакво село и му направило
впечатление, че възрастта на починалите, отбелязана на надгробните плочи,
е много малка. Изглеждало като че ли всички в това село умират някъде
между първата и петата си година. Потресен, мъжът попитал местен човек
какво е това проклятие, което тегне над селото им, та всички негови жители
да си отиват от този свят толкова млади. Местният му обяснил, че
отбелязаните години на гробовете са всъщност сумата от пълноценно пре-
живените от тези хора моменти на земята.
Много хора бяха дали различни отговори на въпроса как да разпознаем
пълноценно изживения живот, но никой от тях не ми звучеше убедително.
Като цяло преобладаваше разбирането, че да живеем истински означава да
се концентрираме върху удоволствията и да избягваме страданията. За мен
пълноценен момент от живота ми е този, който ми дава усещането, че
направеното от мен има смисъл не само за мен, а по отношение на Бог.
Защото моята абсолютна увереност е, че без божественото присъствие, което
да санкционира или утвърждава всяко мое действие, с каквото и земно
съдържание да го тъпча, куфарът ми винаги ще си остава празен, а животът
ми ще е просто суета и гонене на вятър (Екл. 1:14).
Наскоро в групата ми „Животът може да е чудо“ във фейсбук беше
публикуван въпросът дали някой може да разгадае посланието на китайското
проклятие „Пожелавам ти интересен живот“?
Мисля си, понякога твърде интересният – в светския смисъл на думата –
живот наистина може да е проклятие. Защото отклонява погледа на човека
от истински значимото и вълнуващото в битието ни. Привързва го към
живота по един повърхностен начин. Превръща живеенето в „правото да ми
е интересно“ и насочва погледа му навън – към удоволствията, които може
да преживее, а не навътре, към извора на живота, към Твореца, към
усещането за вечността на битието. В подобен интересен живот, в който
обаче липсва дълбочина, всяко нещастие може да се превърне в страшен
удар и да бъде дори пагубно. Защото човекът няма устои и не е истински
жизнеспособен. Познавах една жена, която умря насила, след като
интересното в живота ѝ свърши. Бе прикована на легло и не можа да намери
смисъл да бъде жива без екскурзиите, забавленията, компаниите и прочее.
„Не мога да се примиря, че вече не съм в състояние да живея както преди,

88
затова не искам да живея“, казваше тя. Отказа да се опитва да се възстанови,
спря да се храни и не след дълго физическата и духовна немощ я убиха.
С други думи, моето разбиране за пълно-ценно преживяване е, че ако
направеното от мен не ми дава чувство за среща с Бога, за удовлетворяване
на Неговите изисквания, а не на моите представи за добро, то е не просто
мало-ценно. То няма смисъл. По същия начин както детето, което търси
одобрението на родителите си дали това, което е направило, е добре, Защото
не е уверено в преценката си и има нужда от критерий, по-висш от
собствения му. За мен мярата и последната инстанция за това колко
стойностен е животът ми, е Бог.
Но аз съм вярваща. За разлика вероятно от мъжа от притчата.. Имам такива
познати – хора, които изглеждат напълно доволни от живота си и смятат, че
живеят наистина пълноценно и интересно. Имат хубава работа, която те
харесват и вършат добре, изкарват достатъчно пари, ходят по екскурзии,
имат интересен живот, чудесни деца, много приятели и по свой начин са
щастливи. Но при цялото „имане“, с което мислят, че пълнят куфара на
живота си, може би накрая той също ще се окаже празен, както на човека от
горната история. Защото, мисля си, ако сме живели наистина пълноценно,
Бог не би трябвало да носи куфара на живота ни в ръката си. Би трябвало да
бъде вътре в него, придавайки стойност на всеки изживян миг.

КАКЪВ Е ВАШИЯТ ИДЕАЛ?

Не давайте светинята
на псетата, нито хвърляйте
бисерите си пред свинете,
да не би да ги стъпчат с краката си и,
като се обърнат, да ви разкъсат.
(Мат. 7:6)

Един човек се разхождал по уличките на провинциален град. От нямане

какво друго да прави често спирал пред витрините на магазините. Като
завил зад един ъгъл, изведнъж се озовал пред скромно магазинче, на чиято
витрина не било изложено нищо. Мъжът доближил лице до стъклото, за
да види какво продават.
Вътре не се виждало нищо друго, освен сложена на щанда малка табела,
писана на ръка, която гласяла: „Магазин за истина“.
Мъжът се изненадал. Помислил си, че това е някакъв трик, но
любопитството му надделяло и влязъл да провери.
Приближил се до продавачката и попитал:
89
 – Извинете, това действително ли е магазин за истина?
– Да, господине. Какъв вид истина търсите? Частична истина,
относителна, статистическа или пълната истина?
Зарадвал се човекът. Да открие истината било прекрасно.
– Пълната истина! – отвърнал мъжът без колебание.
„Толкова съм уморен от фалша – помислил си той. – Не искам повече
лъжи, илюзии и измами.“
– Пълната, пълната истина! – повторил той.
– Добре, господине, последвайте ме.
Продавачката повела клиента към вътрешно помещение, където имало
друг продавач – мъж с мрачно лице, и му рекла:
– Господинът ще ви обслужи.
– Искам да купя пълната истина – заявил отново клиентът.
– Добре, господине, но знаете ли каква е цената ѝ? – попитал мъжът зад
щанда.
– Не. Каква е? – отвърнал човекът по навик. Всъщност не го интересувало
особено колко струва истината, защото бил готов да плати всякаква цена
за нея.
– Цената е – рекъл продавачът, – че ако си тръгнете с истината, никога
повече няма да намерите покой.
– Защо? – изненадал се мъжът. Той очаквал, че именно истината ще му
донесе спокойствие и мир.
– Защото, приятелю, истината често е неудобна. Тя може да убива и
боде, да отблъсква, да скандализира, да плаши... Заради нея може да
изгубите приятели, работа, удобства. Може да почувствате срам и вина,
да се отвратите от себе си, да изгубите самоуважението и
самодоволството си...
Тръпки побили мъжа. Не бил и помислял, че цената е толкова висока.
– Извинете – измърморил сконфузено той.
Обърнал се и излязъл от магазина с наведена глава.
Почувствал се тъжен, когато разбрал, че още не е готов за истината. Че
все още има нужда от лъжи за утеха, от митове и илюзии, в които да
намира покой, и от заблуди, за да не се изправи лице в лице с другите и със
самия себе си...

Избрах тази история, защото е близко до една тема, която много ми се

искаше да повдигна – тази за истината и за самоизмамата в живота ни. За
това как, дори и да усещаме вътрешно несъгласие, понякога настояваме, че
лъжливите внушения на социума са истина. Един от въпросите, на които
старецът Паисий от Света гора отделя голямо внимание, е този за мислите,
които допускаме да ни управляват. На своите духовни чеда той повтарял:

90
„Трябва винаги да внимаваме и да имаме едно непрестанно съмнение дали
нещата са точно така, както ни се струват“.
Ако трябва с една дума да определя християнското отношение към света,
аз бих използвала без колебание думата здравомислие. За да опиша
социумното отношение пък, ще използвам думите на един любим автор:
„Винаги е по-лесно да се водиш по ума на епохата – трудно е да запазиш
собствения си ум“.
Стремежът към идеал, който да ни помага да променяме към по-добро
реалността, която обитаваме, е най-сигурният показател за нашата
божественост. И именно защото човекът е образ и подобие на Бога, той би
трябвало да разпознава и следва идеала, даден му от Бога, а не модата на
деня.
Кога и как човек отделно и всички хора заедно се отказваме от истинския
идеал заради някакъв кумир, е дълга тема, която не искам да отварям. Ще се
огранича само с бележката, че не е трудно да бъдем подведени. Защото, от
една страна, не можем да живеем без идеали. От друга – принадлежим към
социум, който подменя истинската (божествената) мярка за съвършенство
със светски предписания за живот. Това в очите на дявола сигурно е голям
цирк. Няма как да не му е смешно, когато например още за закуска едни хора
оръфват други до кръв, но на вечеря хрупат моркови, защото убиването на
животни за храна не е „хуманно“.
Да следваме идеала, положен в сърцето ни от Бога, е занимание, което
изисква упорство, усилие и отдаденост. Истинският идеал е лесно
разпознаваем – придържането към него носи усещане за покой, ако и да
изисква упорство. Няма да чуете светец да крещи и да се самоизтъква.
Пропагандаторите на псевдоидеалите обаче вдигат врява до небето.
Вчера евангелското четиво по време на литургия бе за срещата на Исус с
двама души, обладани от бесове – историята, която и Достоевски използва
като мото на своя роман „Бесове“.

Те излизаха от гробищата и бяха тъй свирепи, че никой не смееше да мине

по този път (Мат. 8:28).

Забелязахте ли описанието на бесовете? Те излизаха от гробищата... – като

призраци, които претендират да са живи. Също като фалшивите идеали,
които отвън изглеждат от плът и кръв, но отвътре са студени, празни и
безжизнени. И после: ...бяха тъй свирепи... фалшивата истина винаги е
креслива и често – изпълнена със злоба да докаже правдивостта си на всяка
цена и на всички. Тя не търпи отхвърляне (за разлика от божествената).
Когато виждат Бога обаче, бесовете от евангелската история започват да

91
треперят и да молят Христос да им позволи да влязат в стадото свине, което
пасе в далечината.

И Той им каза: „Идете!“ Тогава те излязоха от двамата и влязоха в

стадото свине. И цялото стадо свине се втурна надолу по стръмнината в
езерото и се издави във водата (Мат. 8:32).

Това се случва с идолите, когато се срещнат с истината – рухват. Защо

обаче в Библията прасетата толкова често се използват като символ на
нечистото и лъжовното? Просто защото в онези времена те са били жертвени
животни при езичниците, път към кумирите, символ на замърсеното от
псевдоистини съзнание.
Ако отворите например книгата „Премъдрост Соломонова“, ще откриете,
че понятието „неразумни помисли“ се използва най-често по отношение на
хора, които ...се бяха много далеч отбили в пътищата на заблудата,
мамейки се като глупави деца и почитайки за богове ония животни, които
дори у враговете бяха презрени... (Прем. Сол. 12:24).
Странно как, макар и по различни причини, днес Заблуденото съзнание
отново поставя прасето на пиедестал, така да се каже. Имам предвид
съвременната криворазбрана хуманност в отношението ни към околния свят.
Вярвам, че гнусно в очите на Бога не е да се заколи животно (за храна), а да
бъде то превърнато в идол. В Новия завет Господ Исус Христос, Който
винаги говори много конкретно и ясно, като повика народа при себе си, рече
им: „Чуйте и разберете: не това, което влиза в устата, осквернява човека,
а онова, което излиза от устата, то осквернява човека (Мат. 15:10-11).
И ако някой все пак не разбира, както апостол Петър, има и пояснение:

В отговор Петър Му рече: „Разясни ни тази притча Иисус им каза: „Вие

все още ли не разбирате? Още ли не разбирате, че всичко, което влиза в
устата, отива в корема и после се изхвърля навън? А онова, което излиза
от устата, идва от сърцето; то именно осквернява човека“ (Мат. 15:15-
18).

За това става въпрос: чисто ли е сърцето ни, или сме допуснали някой
социумен бяс да оскверни святая светих на битието ни.
Да не хвърляме бисерите си на свинете означава да не влагаме естествения
стремеж към добро във фалшиви идеали. Винаги да си задаваме въпроса
това, което сме превърнали в „символ верую“ на живота си, истина ли е, или
сме запленени от някоя лъжа с красива опаковка. Истинската „човечност“ е
в следването на идеалите на нашата божествена природа. Един от най-

92
известните духовници на XX век – отец Йоан Крестянкин, ни показва и как
можем да го сторим:

– Да се въздържа умът ти от суетни помисли;

– да се въздържа волята ти от зли желания;
– да се въздържат очите ти от лоши зрелища;
– да се въздържат ушите ти от мръсни словоизлияния и клеветнически
шепот;
– да се въздържа езикът ти от клевети, осъждане, лъжи, ласкателства
и сквернословия;
– да се въздържат ръцете ти от увреждане и кражба на чуждото добро;
– да се въздържат краката ти от ходене в лоши пътища.
Това е християнското въздържание. Постът, който очаква от нас
Господ.

А този духовен пост е необходим, за да можем да се предпазим от „изпадане

в прелест“, както отците наричат попадането в плен на фалшиви идеали. Да
запазим здравомислието си, за да можем да ги разпознаем. Как? По
плодовете..., отговаря просто Евангелието (Мат. 7:16). Защото, в последна
сметка, делата са свидетелството на истината.

КАК СЕ ОТНАСЯТЕ КЪМ ПАРИТЕ?

Има един мъчителен недъг,
който съм видял под
слънцето: богатство,
пазено от притежателя му
за негова вреда.
(Екл. 5:12)

Един свят човек отивал на среща с Бога. Пътят му минал покрай някакъв
богат човек, който го помолил:
– Кажи на Господа, че ми дотегна това богатство. Нека да ми го отнеме,
за да живея като хората.
– Много добре – казал мъдрецът, – ще кажа на Бога.
Малко по-нататък срещнал бедняк, който пък заръчал:
– Кажи на Бога, че ми дотегна този беден живот – все да ходя гол и бос.
Дами даде богатство, за да живея като хората.
– И твоята молба ще представя – обещал мъдрецът.

93
 Стигнал той при Господа и Му разказал за двамата мъже. Господ го
изслушал и му рекъл:
– Кажи на богатия, че ако стане недоволен и започне да роптае против
Мене, Аз ще му отнема всичкото богатство. А на бедняка кажи да бъде
благодарен и всичко ще му се даде.
На връщане мъдрецът предал на богатия каквото е заръчал за него
Господ. Богатият обаче възразил:
– Не мога да направя това!
– Тогава богатството ти ще остане – казал старецът.
– На бедняка той също предал поръката на Господ, но и този възразил:
– Как да съм благодарен при такива лоши условия? Не мога да направя
това!
– Тогава гол ще ходиш и гол ще бъдеш погребан – казал старецът.

Има една невярна представа, че християнството осъжда богатството и че

някак по подразбиране смята богатите за лоши и ги обрича на вечни мъки.
Христос обаче никога не е изразявал подобно негативно отношение, нито е
казвал, че богатите няма да влязат в Царството Божие. Той просто
предупреждава, че богатството е голям капан пред спасението на човека.
Колко трудно богатите ще влязат в Божието царство (Марк. 10:23), казва
Той с едно особено съжаление. С обич, забележете – така е посочено в един
от предишните стихове. Продължението на евангелския текст е много
интересно:

Учениците се смаяха от думите Му. Но Иисус пак им заговори: Чеда,

колко трудно е за онези, които се надяват на богатството си, да влязат в
Божието царство. По-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото
богат да влезе в Божието царство (Марк. 10: 24-25).

Апостол Павел обяснява защо на богатите им е толкова трудно:

А онези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в

много безразсъдни и вредни желания, които потопяват хората в провала и
гибел (1 Тим. 6:9).

Хората, които имат пари, са просто хора, които печелят повече. Те не са

нито по-умни или по-глупави от тези, които нямат, нито по-способни или
неспособни, по-талантливи или по-бездарни. Животът предлага разни
примери: на забогатели таланти, на гении, умрели в нищета, на кретени с
много пари. Но със сигурност има нещо, което е общо за богатите: те са по-
уязвими. Затова и Христос говори за тях с такава загриженост. Защото

94
богатството е много тежък кръст – много по-тежък от бедността. Рискът да
се погубиш – духовно и телесно, е много голям. Предполагам, всеки може да
разкаже история за познат с финал: „Не мога да го позная. Той е друг човек.
Парите го промениха“. И за съжаление, промяната, за която говорим в тези
случаи, винаги е със знак минус.
Чела съм за явлението „дауншифтинг“ – разкази за хора, които изоставят
всичко, което са придобили, и Заживяват скромен живот, близо до
природата, за да спасят себе си и живота си, на ръба на прегарянето. Докато
бях на Камино, срещнах такъв човек – Дейвид. Всеки, който е минавал оттам,
може да го види – малко преди Асторга, Дейвид живее в нищото, без нищо.
„Аз нямам нищо мое“, побърза да ме увери той, когато се притесних, че съм
седнала на мястото му. Но колкото и да впечатлява подобно решение, аз
лично харесвам повече един друг вариант – в който героят не обръща гръб
на дяволите, а не им позволява да му се качат на главата. Предпочитам
история, в която, също като Пипи Дългото чорапче, той има сандък с
жълтици, към които се отнася просто като към... сандък с жълтици. Те не са
център на живота му, а възможност да почерпи всички деца в града с лаком-
ства. Защото, когато сърцето ти е златно, като на Пипи, то те осветява
отвътре и външният блясък на златото не може да те заслепи. Затова моят
любим пример не е Дейвид, а Джеф. С баща ми, който е ръководител на
няколко фолклорни формации, преди време организирахме поредица
обучения в българско народно пеене за английски хорове. При две от посе-
щенията ни във Великобритания отсядахме при Джеф. Той не бе
единственият, предложил гостоприемството си. И други хора са ни
осигурявали подслон. Причината да разказвам за Джеф, а не за някой друг
от любезните ни домакини на Острова, е, че той ми напомни за богатия мъж
от притчата. Много е богобоязлив – в смисъл: изпитва страх да не оскърби
Бог с действията си. Аз не познавам друг християнин, който да е толкова
богат и материално, и духовно. Вярващ, искрен, благодарен, отзивчив,
доверчив, добър и щедър. С Джеф станахме чудесни приятели, а моментите,
прекарани в неговата компания, са сред най-скъпите ми спомени.
Разговорите за Бога, докато късаше броколите за задушените зеленчуци, са
най-задушевните разговори за вярата, които съм имала. На него дължа и
първия си досег с творчеството на един от най-любимите ми съвременни
християнски автори – К. С. Луис.
С Джеф сме обсъждали много теми в християнска перспектива,
включително и темата за парите. Очевидно той има таланта да развива
бизнес. Но притежава и далеч по-важното умение да не робува на парите.
Сподели ми, че редовно си припомнял два текста от Библията.
Единият е от Стария завет:

95
 Да не кажеш в сърцето си: „Моята сила и якостта на моята ръка ми
придобиха това богатство“, но да помниш Господа, твоя Бог, защото Той
ти даде сила да придобиваш богатство (Втор. 8:17-18).

Другият текст е от Новия завет и е емблематичен:

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще

намрази, а другия ще обикне, или към единия ще се привърже, а другия ще
презре. Не може да слугувате на Бога и на мамона (Мат. 6:24).

В Библията има много примери на богобоязливи заможни хора, има и

обещания за задоволяване на чисто материални нужди. Но за всеки стих,
който обещава материален просперитет, има друг, който предупреждава за
капаните на богатството. И много ясни наставления как да бъдат избегнати,
като например в посланието на апостол Павел до Тимотей:

Поръчай на богатите в този свят да не бъдат високомерни, нито да се

надяват на сигурното богатство, а на живия Бог, Който ни дава всичко в
изобилие за наслада. Нека те вършат добро, да богатеят с добри дела, да
бъдат щедри и да споделят с другите това, което имат. Така те си
събират съкровище – добра основа за бъдещето, за да постигнат вечен
живот (1 Тим. 6:17-19).

Защото, както казва мъдрият Соломон, богатството няма да помогне в Деня

на Страшния съд и не Златото, а делата ни ще бъдат претегляни...

СЪХРАНИЛИ ЛИ СТЕ ДЕТЕТО В СЕБЕ СИ?

Ако не се обърнете и не
станете като деца, няма
да влезете в царството
небесно.
(Мат. 18:3)

Един възрастен мъж и вече големият му, около 30-годишен син, влезли във
влака и заели местата си в купето. Младият човек седнал до прозореца.
Още щом влакът потеглил, той протегнал ръка навън, за да усети
движението на въздуха. И изведнъж извикал възторжено:
– Тате, виж, всички дървета вървят назад!
Възрастният мъж само се усмихнал в отговор.
96
 До младежа седяла семейна двойка. Съпрузите се спогледали, когато
младият човек реагирал като някое малко момче. След малко обаче той
отново въодушевено извикал:
– Тате, виж, там има езеро! И животни... А един облак върви заедно с
влака...
Съпругите смутени наблюдавали странното поведение на сина, в което
обаче бащата явно не намирал нищо необичайно, защото продължавал да
се усмихва.
По едно време завалял дъжд и дъждовните капки Закапали по ръката на
младия човек. Той първо затворил блажено очи, но само след малко,
преизпълнен с радост, пак завикал:
– Тате, вали дъжд, а капките падат по ръката ми! Виждаш ли?
Неспособна да се сдържа повече, жената от семейната двойка се
обърнала към бащата:
– Защо не заведете сина си в някоя специализирана клиника за
консултация?
Възрастният мъж я погледнал и отговорил със същата онази спокойна
усмивка:
– Ние току-що излизаме от клиника, госпожо. Днес е първият ден в
живота на сина ми, в който той може да вижда.

Спомням си разходките ми с моя син, когато бе 3-4-годишно

жизнерадостно и много гръмогласно момченце. Непрекъснато викаше с
пълен глас:
– Маме, виж, виж! Камион! Ехааа...!
– Маме, маме... Виж, виж! Котка!
Пляскаше с ръце, викаше, възклицаваше, смееше се... изобщо – постоянно
изразяваше в шумна радост удивлението си от света. И така през цялото
време. Но понеже беше малък, никой не ни пращаше на психиатър, а всички
минувачи умилени се усмихваха на детския му възторг. Всеки път, когато
малкото пръстче се насочваше в някаква посока, за да ми покаже ту цвете,
ту птиче, ту багер или носена като хвърчило от вятъра мръсна хартийка, си
давах сметка колко съм „ослепяла“. И благодарение на момченцето ми
успявах и аз да бъда момиченцето с широко отворени за света очи и да го
гледам, сякаш го виждам за пръв път. Оттогава си измислих една игра, която
играя вече 20 години. Винаги, когато излизам навън, се старая да гледам
заобикалящия ме свят, сякаш току-що съм попаднала в него за пръв път. Все
едно съм турист, озовал се изненадващо в страната на чудесата.
От Алексей съм чувала, че децата губят своята жизнерадост някъде около
десетата си година. Тогава матрицата успява да задуши спонтанното им
удивление и радост от битието с намотките на социумните правила: какво

97
трябва, какво не трябва, какво е редно и какво – не е, какво е възможно,
какво – невъзможно, кое е реално и кое – наивни детски глупости. Направо
е изненадващо колко време малчуганите успяват да се съхранят, имайки
предвид, както казва отец Александър Шмеман, че цялата ни цивилизация е
насочена тъкмо към това да направи от децата възрастни – същите такива
умни, разсъдливи, прозаични същества, каквито сме самите ние. Докарали
сме я дотам, че детството да се възприема само и единствено като време за
подготовка на порасналия човек.
Но ето, идва Христос и прави на пух и прах цялата ни философия за това
колко е важно да бъдем големи с думите: Ако не се обърнете и не станете
като деца, няма да влезете в царството небесно. С други думи, вашата
надменна и вкаменена сериозност на голям човек е напълно безполезна пред
Бог. Възстановете способността си да се удивлявате, да се възторгвате, да
пляскате с ръце, да играете, да се смеете... Да говорите с животните, да
прегръщате дърветата, да тичате след пеперуди, да възприемате битието като
чудо – с цялото си същество... Да преживявате в сърцето, мислите и делата
си дълбоката свързаност на всичко, за да възстановите връзката си с Бога. И
още нещо: ако държите да сте удобно вцепенени и с вкаменени сърца, това
си е ваша работа, но не пречете на децата да дойдат при мене (Мат. 19:14).
Замисляли ли сте се някога кое е най-обичайното изображение, което
свързвате с християнството? На Дева Мария с младенеца, предполагам?
Майката (Богородица) с бога-дете в скута си... Защото именно детето е
началото на вярата и ключът към преживяването ѝ. Детето е Бог и Богът е
дете – това ни казва християнството. Единственият начин да общуваме с Бог
не е чрез възрастния, в който сме се превърнали, а чрез детето, което сме
запазили в себе си. Неразбираемата за големия човек тайна на божественото
за детето е очевидна. Тя може да е недоловима за скучния, уморен и циничен
възрастен, но няма проблем да бъде разбрана от детето, което живее в него.
То все още чува и вижда това, което възрастният вече не може да долови и
да забележи, все още е способно да реагира с радост на света около себе си.
Онази спонтанна и безпричинна радост, която с порастването все повече
губим.
Имам една любима песен на „Пинк Флойд“, казва се Comfortably numb –
„Удобно вцепенен“. В нея се пее следното: „Когато бях дете, имах временно
прозрение в ъгълчето на окото си. Обърнах се и то изчезна. Детето порасна,
сънят свърши, а аз се чувствам удобно вцепенен...“ За себе си се моля това
никога да не ми се случи. И гледам редовно да си вземам хапчето, което ме
предпазва от тази трагедия. Моят „смалидон“ се нарича удивление. А
ефектът му е радостното „Еха!“, с което всяка сутрин, когато отворя очи,
поздравявам света.

98
 СТРАХУВАТЕ ЛИ СЕ ОТ НЕИЗВЕСТНОТО?
Страхът пред човеците
поставя примка; а който
се надява Господу, ще бъде
в безопасност.
(Прит. Сол. 29:25)

Живели в една къща, съвсем близо до блатото, трима братя заедно със
своя стар баща. А нали всеки Знае, че да се живее до блато е лошо! От него
само вреда и никаква полза.
Ето че настъпил сетният час на бащата. Извикал той своите синове и им
казал:
– Слушайте, чеда мои. Трябва да се махнете от това място. Само беди и
болести ни носи блатото. Постройте си къща някъде на планинския склон
и тогава ще заживеете като хората, но преди да почнете работа,
посъветвайте се с мъдрия старец, който живее в гората.
Времето минавало и братята виждали, че баща им бил прав. Трябвало да
се махнат от блатото.
Умували, умували и решили най-големият брат да отиде в гората при
мъдрия старец за съвет:
– Какво да направим? Лошо ли ще сторим, ако се махнем от блатото и си
построим къща на планинския склон?
– Лошо – отвърнал старецът, без да оставя работата, с която бил зает.
Най-големият брат не попитал нищо повече и си тръгнал с наведена глава.
Като се върнал вкъщи, предал на братята си отговора на мъдрия мъж.
– Но ти не му ли разказа за нашите нещастия?
– възкликнал средният брат. – Ще взема аз да отида при него и да му
обясня как живеели.
И той отишъл в гората.
– Кажи, уважаеми – обърнал се той към стареца, – какво да правим?
Нямаме сили да живеем повече до блатото. Бедите и болестите ни
измъчиха! – И с тревога попитал: – Как мислиш, дали ще сбъркаме, ако си
построим къща на планинския склон?
– Ще сбъркате – отвърнал отново старецът. Върнал се и средният брат
вкъщи опечален. Изслушали го братята му.
– Е, какво пък – весело казал най-малкият брат, – сега, изглежда, е мой ред
да отида да попитам мъдреца.
И тръгнал за гората.
99
 Като стигнал при стареца, поклонил му се ниско, приседнал на един пън и
казал:
– О, мъдри човече! Умирайки, нашият баща ни заръча да се махнем от
блатото, където ни мъчат болести и беди. Нали ще бъде добре, ако си
построим къща на планинския склон? Какво ще ни посъветваш?
– Ще бъде много добре, сине мой! – отвърнал старецът.
На най-малкия брат като че ли му пораснали крила от радост, той
благодарил на стареца и хукнал към къщи, където с нетърпение го очаквали
братята.
– Братлета! – извикал най-младият. – Мъдрият старец каза, че ще бъде
много добре, ако си построим къща на планинския склон.
А братята зяпнали от учудване:
– Как така? – едновременно възкликнали те. – Той какво, подиграва ли ни
се?
Сега и тримата хукнали към гората.
– О, мъдри човече! – казал най-големият брат. – Ти шега ли си правиш с
нас? Защо на мен и на средния ми брат каза, че е лошо да строим къща на
планинския склон, а на най-малкия ни брат си казал, че е добре?
– Не съм и мислил да ви се подигравам – отвърнал старецът. – Вие ме
попитахте дали ще бъде лошо и дали ще сбъркате, ако си построите къща
на планинския склон? А най-малкият ви брат каза така: „Нали ще бъде
добре, ако си построим къща на планинския склон?“. И аз му отвърнах по
този начин, защото той имаше вяра, а вие – не. А нима има смисъл да
променяш нещо, ако тръгнеш да го правиш без вяра, че е за добро, а със
страх, мислейки за лошото?
Благодарили му братята и тримата заедно започнали да строят новия си
дом.

Когато прочетох тази притча, се сетих за един по-скоро сепващ, отколкото

смешен виц:

Един човек отишъл на врачка, за да му каже какво го очаква в бъдеще.

Жената му съобщила:
– До петдесетата си година ще бъдеш беден и нещастен.
– А после? – попитал мъжът.
– После ще свикнеш – отвърнала гледачката.

Някой ми го беше разказал преди време, когато преживях най-силната си

вътрешна драма: излизането ми от познатата ми зона на комфорт. Въпреки
че много жадувах промяната, която, слава богу, в крайна сметка се осмелих
да предприема и сега изживявам с голяма радост и удовлетворение, да изляза

100
от положението, което не харесвах, никак не бе лесно за мен. Може да ви се
струва невероятно, но когато предстоеше да подпиша договора за първата си
книга с ИК „Хермес“, известно време не бях на себе си. Давах си сметка, че
направя ли го, за мен вече нищо няма да бъде същото. Предприемах крачка
в посока, която вероятно щеше да промени живота ми напълно. И въпреки
че от цялото си сърце копнеех за тази промяна, вътрешно умирах от страх.
По-късно, в разговорите ми с Алексей, осмислих защо. От една страна,
колкото и проблематична да изглежда реалността ни, тя ни е позната. А
познатото, дори неприятно и неудовлетворяващо, е далеч по-малко плашещо
от непознатото, за което нямаме опит. От друга страна, живеем в социум,
който ни е внушил, че нормата на живота са проблемите, стискането на зъби,
мъчителната битка с реалността. „Много хубаво не е на хубаво“ е мантрата,
с която мнозина от нас са отраснали. Често имаме представа какво би ни
направило щастливи, но не се осмеляваме да предприемем крачка към
щастието си, защото сме приели тази норма – на съществуването в негатив.
Аз се осмелих да променя тази норма за себе си, защото, както нееднократно
заявявам в тази книга, се доверих на Бог. И така успях да преформулирам
въпроса за бъдещето си от „Дали ще сбъркам?“ в „Нали ще бъде добре?“.
Интересна синхроничност, но точно тези дни договорът, белязал началото
на промяната в живота ми, чието подписване ми причини толкова терзания,
изтичаше. И докато ровех в електронната си поща, за да намеря файла,
попаднах на имейл от приятел – интелигентен и вярващ човек, психолог по
професия и християнин по душа. С надежда, че биха били полезни и на друг,
цитирам думите му, които съм получила от него тогава, на рождения си ден
през 2011 година. Седмица по-късно, оказва се, съм подписала договора си
за „Животът може да е чудо“. Договор, сключен за няколко години с
издателството и завинаги – със самата мен.

„Скъпа Иви,
Може би днес – денят, в който Бог те е благословил с чудото на живота, е
идеалният момент да ти напомня, че Бог ни е дал не дух на боязън, а дух на
сила (1 Тим. 1:7). Уповавай се на Бога и вярата ще освободи
въодушевлението, енергията, увереността и куража, които са ти нужни, за да
направиш тази толкова важна за теб промяна. Спомни си думите на Христос:
Защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще
речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и
нищо няма да бъде за вас невъзможно (Мат. 17:20).
Бог не решава нашите проблеми, Иви, а ни дава силата, от която имаме
нужда, за да се справим сами. Тази сила е огромна, дори и ние да ползваме
само едно малко зрънце от нея. Затова, скъпа приятелко, не се страхувай!

101
Стисни здраво в шепа зрънцето вяра и не се предавай на страховете си. Прос-
то се обърни към тях и им кажи, че те нямат власт над теб, защото ти имаш
Бог...“

ПОЗВОЛЯВАТЕ ЛИ НА ПРОБЛЕМИТЕ ДА
ВИ ОБСЕБЯТ?
Не се грижете за утре,
защото утрешният ден
сам ще се грижи за своето:
доста е на всеки ден злобата му.
(Мат. 6:34)

Един мъж наел дърводелец да му помогне с ремонта на стара селска къща.

Първият ден се оказал тежък – майсторът изгубил два часа за работа,
която очаквал да му отнеме не повече от петнадесет минути, после една
от машините му изгоряла, а когато станало време да си тръгва,
автомобилът му отказал да запали. Човекът, който го наел, предложил да
го откара до дома му и докато пътували, дърводелецът не проронил нито
дума, загледан пред себе си с каменно изражение.
Когато пристигнали до дома му, той поканил работодателя си да влезе за
чаша чай и да се запознае със семейството му. Пресичайки двора на
къщата, мъжът внезапно спрял до едно дърво и направил няколко странни
движения, докосвайки някои от клоните му. След което с него настъпила
смайваща трансформация. Свъсените му вежди се отпуснали, той се
усмихнал, а щом отворил вратата на дома си, прегърнал радостно двете си
деца и целунал жена си. По-късно, когато гостенинът си тръгнал, мина-
вайки край дървото, попитал майстора какво направил на идване.
– О, това е моето дърво на проблемите – отвърнал мъжът. – Знам, че не
мога да се спася от проблеми в работата, но знам също, че тези проблеми
не са на семейството ми. Затова, когато се прибирам, аз просто ги окачвам
на дървото, а сутрин си ги вземам отново. Но знаеш ли какво е най-
интересното? – усмихнал се дърводелецът. – Когато дойда да си ги взема
на сутринта, те вече не са толкова, колкото си мисля, че съм оставил
предната вечер.

Избрах тази притча по две причини: защото поставя една от болните теми
на съвремието – тази за тревожността, и защото предлага вариант за решение

102
на проблемите в духа на подхода на Алексей. Той пък, от своя страна, много
пасва на моето (християнско) виждане по въпроса.
По повод зачестилите случаи с клиенти, търсещи помощта му за справяне
с различни страхове вследствие на повишена тревожност, Алексей наскоро
коментира, че живеем в паниккултура. Напълно съм съгласна с такова
определение – наистина живеем в среда, белязана от болезнено чувство на
несигурност. Като ни създава това усещане, социумът същевременно
патологизира тревожността. Тя ни се представя преди всичко като
„разстройство“, медицинско състояние, заболяване, което трябва да бъде
лекувано. През 2011-а попаднах на статистика, че употребата на
антидепресанти е нараснала 400 пъти за 20 години! Впечатляващо! И също
така – много ясен показател, че тревожността е сведена до състояние, което
е от компетенциите на медицината, понеже подлежи на медикаментозна
терапия, а успешността на лечението се измерва с постигнатото ниво на
(често) дебилен непукизъм.
Социумът много ярко проявява тенденция да изкривява света ни.
Поставено в крайност, нормалното и конструктивното често се превръща в
заплаха за живота ни. Така например тревожността ни се представя като
нещо непременно разрушително. Нейният антипод – „дебилният
непукизъм“, може да бъде не по-малко разрушителен. Но никой не
предупреждава за това. Във фейсбук постоянно се натъквам на пре-
поръчваните с огромен ентусиазъм хапчета „непукопетин“ – символ на
„непукисткото“ отношение към живота, които ще ни „спасят“ от тревогата.
Не мисля, че подобно отношение може да спаси някого от тревогата, но съм
сигурна, че ограбва автентичното преживяване на много важни моменти. В
действителност тревожността невинаги е патологично състояние. Тя може и
да е здравословна и в същината си често е градивна. Човекът по принцип е
тревожно същество, доколкото е способно на осъзната активност. Всяка
човешка дейност сама по себе си е някакъв вид предизвикателство и
изпитание, а тревожността е индикатор, че сме готови за преодоляване на
изпитанието. Че сме активизирали своите ресурси (воля, интелект,
въображение и пр.) и сме събрали куража да се изправим срещу съмненията
и страховете си, за да дадем най-доброто, на което сме способни. В този
смисъл тревожността е мярка за осъзнатост, за целеустременост, за
посветеност в това, което е важно за нас. Тя е познатото на мнозина тревожно
присвиване на стомаха, „сценичната треска“, съпровождаща нашите
житейски изяви. Тревожността става проблематична, когато се фокусираме
върху изпитанието, а не върху преодоляването му. Върху проблема, а не
върху решението. Някои психологични практики (като психоаналитичната
терапия например) понякога ни подвеждат да вярваме, че колкото повече се
задълбаваме и обясняваме даден проблем, толкова повече нараства

103
вероятността да открием и неговото решение. Според Алексей обаче,
фокусирането в проблемите и в обясняването им не дава резултати, нито ни
прави щастливи. Пак си оставаме нещастни, но вече с обяснение.
В тази връзка се сещам един виц.

Двама приятели се срещат и единият пита другия:

– Къде се губиш бе, човек?
– Ходя всеки ден на психоанализа...
– И защо?
– За да разбера защо жена ми не иска да прави с мен секс...
– И защо се занимаваш с глупости?
– Как ще са глупости? Ти знаеш ли кой е Зигмунд Фройд?
– Не, а ти знаеш ли кой е Пешо Картофа?
– Не, кой е?
– Този, който прави секс с жена ти, докато ти ходиш да анализираш
сексуалните ви проблеми.

Линейната зависимост „проблем-решение“ пренася проблематичната

нагласа и мислене в самото решение. Така обаче на практика човек остава
без решение. Според Айнщайн не може същото мислене, което създава даден
проблем, да реши същия този проблем. В Притчи Соломонови също се казва,
че каквито са мислите в душата на човек, такъв е и той (Прит. Сол. 23:7).
Сиреч, можем да променим резултатите само ако успеем да променим
мисленето. Промяната в нагласата е тази, която ни помага да конструираме
нова реалност за себе си. Подходът на Алексей предлага такава възможност
за излизане от проблематичната логика – чрез абсурд и игра. За мен най-
ценното в него е именно това радикално премахване на сериозността като
нагласа – когато, ръководени от егото, сме се взели много на сериозно.
Подобна егоцентрична нагласа е ригидна, негъвкава и ограничаваща. Тя ни
пречи да живеем пълноценно, защото изключва всичко, което има друг
източник освен себе си.
Ако я поставим в християнски контекст, ще видим, че в крайна сметка
сериозността, за която говори Алексей, е същата като при първите хора в
райската градина. Именно раздутото чувство за собствена важност и
значимост е в основата на грехопадението. Във възгордяването на човека,
взел себе си за мяра за всичко и повярвал във своето всесилие, се крие
причината за патологичната тревожност на съвременните хора. Защото да
сме болестно разтревожени означава само едно: че наистина сме се взели
много на сериозно и че отново извършваме първородния грях. Възгордяваме
се, обръщаме гръб на Бога, поставяме себе си в центъра на проблематичното

104
си съществуване и естествено, проваляме се с гръм и трясък в невъзможното
самоупование, защото не можем винаги сами да решим проблемите си.
Затова, мисля, въпросът не е дали сме изпили навреме хапчето си за
тревожност, а дали сме подредили правилно света си. Каква мярка ползваме
за делата си – себе си или Бог? Ако тревожността, вместо да бъде стимул на
действията ни, ги блокира, значи нещо трябва да променим. Но това със
сигурност не е дозата на лекарството.
Дървото на проблемите е далеч по-добра идея. То показва доверие в Бога.
Казвам ви: не се безпокойте за живота си (вж. Мат. 6:25).
Дървото на проблемите обаче демонстрира и нещо друго, което може би е
още по-важно. То демонстрира човешко смирение. Отказ от претенциите на
егото за всемогъщество. Признание, че човек е само донякъде, но за Бога
всичко е възможно (Мат. 19:26).

Защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат.

Затова, смирете се под крепката Божия ръка, за да ви въздигне в избраното
от него време. Възложете на Него всичките си грижи, защото Той се
грижи за вас (1 Петър 5:5-7).

Смаляването на егото е пропорционално на увеличаване на „другите

възможности“, както ги нарича Алексей – тези, които обикновено
определяме като „чудо“. В Псалтира се казва, че Бог си спомня за нас в
нашето смирение и никога не би презрял „сърце съкрушено и смирено“.
Смиреното доверие в Божието всемогъщество е онзи механизъм, който
отключва чудесните възможности, но „пътищата, по които Бог твори Своите
чудеса, са неведоми“. А когато проблемите си тръгнат, без дори да кажат
Довиждане!“ смиреният човек не изследва неизказаните Божии пътища, а
изживява чудото. Защото всъщност за уповаващата се на Бога душа не
проблемите, а именно чудото е нормата на живота.

105
 ОПТИМИЗЪМ ИЛИ НАДЕЖДА?
А които се надяват на
Господа, ще подновят силата си:
ще дигнат криле като орли,
ще припнат и не ще се отрудят,
ще тръгнат и не ще се уморят.
(Исая 40:31)

Веднъж един велик владетел бил сам в гората на лов, изгубил се и

замръкнал. Видял бедна дърварска колиба и помолил дърваря да го приюти
да пренощува.
– Работите май не вървят много добре – отбелязал царят, докато хапвал
от скромната храна, която бедният мъж споделил с него.
– О, не, господине! – възкликнал дърварят. – Продавам дървата, които
отсичам, и с Божията милост – стига ми за хляба.
Щом се върнал на другия ден в двореца, царят решил да провери наистина
ли човек може да живее само като се уповава на Бога. Издал указ, с който
забранил продажбата на дърва. След два дни, облечен като ловец, той пак
се появил в хижата на дърваря.
– Чух, че са забранили продажбата на дърва. Как ще живееш сега? –
попитал той мъжа.
– Ще правя дървени играчки и с Божията милост ще имам за храна –
отвърнал човекът.
На следващия ден царят забранил търговията с дървени играчки, а след
няколко дни отново се появил в бедната дърварска хижа.
– Упованието ти на Бога е напразно. Чух, че са забранили и търговията с
дървени играчки. С какво ще се прехранваш сега? – попитал той.
– Уредих си работа като амбулантен търговец. И с Божията милост ще
имам за храна – отвърнал бодро мъжът.
Щом се прибрал на сутринта в двореца, царят наредил всички амбулантни
търговци да бъдат призовани като войници, без възнаграждение. „Сега
вече този дървар ще разбере, че само с едното упование на Бога не става“,
помислил си царят Но когато след седмица отишъл в колибата на дърваря,
го заварил на печката да приготвя храна.
– Ти явно не се отчайваш – изненадал се царят.
– Няма причина да се отчайвам – отвърнал мъжът. – Понеже се уповавам
на Божията милост, винаги се намира с какво да се нахраня. Заложих меча,
който ми бяха дали, и си купих храна.
106
 – А ако те хванат какво си направил? – попитал владетелят.
– Тогава ще разберем какво ще стане – отвърнал дърварят.
На следващата неделя в града трябвало да бъде изпълнено смъртно
наказание и владетелят, този път облечен в царските си одежди, изпратил
да доведат дърваря, за да го изпълни. Когато видял кой е ловецът, когото
бил приютявал толкова пъти в колибата си, бедният човек пребледнял. Без
да губи упованието си в Божията милост обаче, той пристъпил напред. А
човекът, чиято глава трябвало да бъде отсечена, седял на колене и се молел
на глас:
– На теб се уповавам, Боже! Направи така, че мечът да стане дървен,
защото съм невинен.
Тогава дърварят измъкнал от ножницата меча, който бил издялкал сам
от парче дърво, за да замени другия, и го сложил на земята. А великият цар
най-накрая проумял колко безмерна е Божията милост към онези, които се
уповават на Него.

Много се радвам, че открих тази притча. Малко по-рано днес гледах беседа
за оптимизма и надеждата с д-р Николай Михайлов – психиатър и богослов,
когото много уважавам. От малцината, които успяват някак да запазят
здравомислие в една толкова духовно объркана епоха, в която за мнозина се
оказва предизвикателство да различат истинската от псевдодуховността.
До този момент аз самата не бях осмисляла по-задълбочено въпроса за
разликата между оптимизма и надеждата. Но някъде на повърхността винаги
съм усещала една странна съпротива, когато хората ме определят като
„голям оптимист“. Не съм оптимист. Нито песимист. Никога не съм имала
хамлетовски дилеми от сорта на това дали чашата ми е „наполовина пълна“
или „наполовина празна“. Понякога е едното, понякога – другото. Винаги
обаче инстинктивно съм се старала въпросната чаша да не остава без поне
капка надежда вътре.
Много ми хареса едно определение на д-р Михайлов: „Човекът е естествено
обнадеждено същество“. Не песимист или оптимист – това са категории от
социума и роли на социумната личност. „Бъди жив и Здрав“ си пожелаваме
при всеки значим повод, но не от оптимизъм, а заради надеждата, че животът
ни има смисъл да се живее, въпреки проблемите, страданията и смъртта. И
няма значение дали реагираме на Земната реалност песимистично или
оптимистично. Проблемът не е дали ще бъдем песимисти по отношение на
дадена ситуация, а дали сме изгубили надеждата си, че въпреки евентуален
неблагоприятен изход животът ни ще продължи да има смисъл. Не се само-
убиват песимистите, а хората, изгубили надежда. Затова важното е да не
изгубим тази естествено присъща ни надежда, защото тя е нашият метафи-
зичен жизнен инстинкт. Надеждата е онова ирационално (дори и за

107
атеистите) упование, което полагаме в „нещо“ извън нас самите, че ще
продължим да бъдем живи и здрави, независимо дали животът ни е изпълнен
с трудности. Тя е единственият дар на Бога, останал в кутията на Пандора,
след като нещастията и бедите плъзнали сред хората.
„Не е лесно да бъде разбрана надеждата“ – признава папа Франциск.
„Мислели сме, че да бъдеш човек на надеждата означава да бъдеш оптимист.
Но не е така. Надеждата не е оптимизъм, тя не е способност да гледаме на
нещата с добронамерена смелост и да вървим напред. Също толкова малко
надеждата е положителна нагласа спрямо нещата. Но надеждата, за разлика
от оптимизма, не разочарова, тя е сигурна“, добавя папата.
Оптимизмът и песимизмът са една от дихотомиите на социума, те са крайни
състояния и поради това са колебателни. Освен това всяко от тях изключва
част от живата реалност: оптимизмът – негативната, песимизмът –
положителната. Надеждата, от друга страна, приема реалността такава,
каквато е, и освен това е стабилна като нагласа – неслучайно нейният символ
е котвата. Дори и да има вълнение, тя предпазва кораба на живота ни от
преобръщане. Защото, както казва папа Франциск, тази котва е Заседнала
здраво в битието на Бога. Затова тя не очаква нито бурята да спре, нито
отрича, че има буря. Надеждата е увереността, че има смисъл да има буря и
че бурята е за добро, но не от нашата, а от перспективата на Бога. Това
означават звучащите на пръв поглед абсурдно думи на апостол Павел:

...но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение,

търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не
посрамя... (Рим. 5:3-5).

Затова, като християнка, имайки надежда в Бога, нямам нужда да бъда

оптимист. И вярвам, че именно упованието в Бога е нагласата, която си
струва да възпитаваме, ако искаме радостта да бъде постоянен фон на живота
ни, независимо от житейските ни обстоятелства.

108
 ЗАЩО СТРАДАМЕ?
Защото страданията на
сегашното време не са
нищо в сравнение с онази радост,
която ще се открие за нас.
(Рим. 8:18)

Никога няма да забравя една случка. В навечерието на новата 2012 година

се забавлявахме в групата ми „Животът може да е чудо“ във фейсбук да
измисляме шантави късмети за новогодишната баница. Едноименната ми
книга бе излязла няколко месеца по-рано. Тъкмо се заливах от смях на
поредното смахнато предложение, когато видях постинга на една от
участничките в групата. Не мога да забравя думите ѝ:

Тази книга се появи като чудо в труден за мен момент. Така си мислих
тогава И наистина се оказа, че нагласата за чудо работи. Сега имам
въпрос.
Какво нагласа да имам, как да живея, след като на 24 декември погребах
своя слънчев, засмян син?...

Това беше един от най-ледените душове в живота ми. Един от моментите

ми на най-голяма безпомощност. Момент, когато няма думи, няма
действия... няма нищо на света, с което можеш да дадеш утеха. Защото
такава на земята няма. Защото страданието и смъртта, ако и да са част от
живота, са му напълно, радикално, тотално противоестествени. Те са
страшни, ужасяващи, грозни са и адски болят. Сам Исус, малко преди да
бъде разпнат, се обърна към Бога с думите: Отче Мой, ако е възможно, нека
ме отмине тази чаша... (Мат. 26:39), и сам Той плака на гроба на умрелия
си приятел Лазар, преди да го възкреси...
Темата за страданията и смъртта е най-трудната тема на християнството и
не си въобразявам, че е по силите ми да я изясня. Въпреки това вярвам, че
усилието да опитам си струва, защото се надявам, че ако успея поне
донякъде, християнският отговор може да донесе някому утехата, която е
донесъл на мен.
Проблемът за примиряването на човешките страдания със съществуването
на един добър и любящ Бог за мен бе неразрешим, докато поставях себе си в
центъра на живота си. Докато си въобразявах, че съм мярка за това кое е
„добро“ за мен и кое – „лошо“. Докато гледах на Бог като на нещо като
109
вълшебния дух от бутилката, готов да изпълнява желанията ми и да се грижи
за „добруването“ ми така, както аз си го представях. Това, естествено, доведе
до голям конфликт. Не разбирах как уж всемилостивият Бог може да е
толкова „несправедлив“ – разбира се, според личния ми критерий за правда
и кривда.
Не знам за вас, но мен са ме наказвали като малка. Родителите ми са
използвали по този начин авторитета си и житейския си опит, когато са
изчерпвали другите възможности да ме предпазят от някакво Зло и да ми
помогнат да стана по-добро човешко същество. Сигурно не им е било нито
лесно, нито приятно да ме коригират по този начин. Знам, че наказвайки мен,
те самите са страдали. Но са ме обичали достатъчно, за да го направят.
Защото любовта не е толерантна към лошото, а взискателна за доброто. Кой
родител би казал, че понеже много обича детето си, му е все едно дали то ще
стане негодник, защото най-важно от всичко е на детето да му е приятно,
каквото и да прави? Като родители, водени от любов и загриженост за децата
си, ние допускаме те да „страдат“ – да им се случват неща, които те не раз-
бират защо са добри за тях. „Един ден ще ми благодариш“, „Някой ден ще
разбереш“ са нашите окаяни опити да обясним защо лишаваме детето си от
нещо, което му е толкова приятно.
– Това не е справедливо!
– Повярвай ми, за твое добро е!
Това не е просто домашен диалог между роптаещо дете и любящ родител.
Това е космически диалог – между нас, големите деца, и Бога.
Разликата между Божията и човешката любов е основно в мащаба. Ние
виждаме само донякъде, изхождайки от собствения си опит и от собствените
си граници. Картината, която вижда Бог, включва всичко и всички, цялото
битие, история и време. Божието добро често не се покрива с нашето
разбиране за лично земно добруване. Бог не е обещал, че някое наводнение
няма да отнесе дома ни, нито че някоя болест няма да покоси тялото ни.
Напротив – думите на Христос са безпощадно ясни: В света скърби ще
имате; но дерзаите: Аз победих света (Йоан 16:33).
Но освен болезнена истина, в това послание има нещо много по-важно:
надежда и обещание. Надежда, че животът тук и сега не е всичко, и
обещание, че победата над страданията и смъртта е истинска, при това в
проекцията на вечността.
Винаги са ме удивлявали разказите как светците се отнасят към
страданията и смъртта. В страданието те виждат пътека към Бога; в смъртта
те съзират ъгъл, зад който ги чака Бог. Защото чрез очите на вярата светите
хора са узнали една абсурдна за невярващия тайна: че човекът е създаден за
безсмъртие. Защото, ако участта ни бе да живеем само по 60-70 години,
тогава може би претенциите за нашето земно добро щяха да бъдат

110
основателни. Това обаче не е съдбата на човека. Дори някои видове червеи
живеят по-дълго. Човекът е венец на творението, носител на Божия дух,
образ и подобие на Бога. Същество, предопределено да бъде син Божи.
Създание, предназначено да споделя в радост вечността с Бога. Всеки от нас
е вечен човек. Затова, в перспективата на вечността, нашите претенции за
земно щастие нямат особено значение. Дори човешкото раждане, в един по-
общ контекст, има смисъл само като необходимо условие за настъпване на
смъртта, защото тя е преходът към вечния живот, за който сме създадени.
Затова, както излизането от майчината утроба не е край, а начало на живота,
така и смъртта не е мрачна дупка в земята, а светъл тунел в небето.
Не знам Божиите планове и не мога да отговоря Защо точно този или онзи
добър човек е пострадал или страда в този момент. Но безрезервно вярвам,
че светият Божи промисъл винаги е в наша полза и винаги за наше добро,
дори и да не го разбираме. Затова избрах следващата притча – с дълбоката
надежда, че би могла да послужи поне като малка утеха на неутешимите.

Имало едно време един млад монах, който обичал Бог, вярвал в Него и
славел името Му. Монахът обикалял земите, проповядвал Христовата вяра
и спазвал всички Божии заповеди, но нещо в него все бушувало и той така и
не намирал отговор на въпроса: Защо Господ постъпва различно – с едни е
милостив, а други наказва? Защо зли хора не получават възмездие, а добри –
страдат?
В едно от своите пътувания монахът отседнал в килията на друг монах –
възрастен пустинник. Той го нагостил любезно, настанил го удобно и се
държал много гостоприемно.
Оказало се, че на следващия ден домакинът трябвало да пътува и
гостенинът му предложил да му прави компания. Другият приел, но имал
едно условие:
– Моля те само да не ми задаваш въпроси, защото така и така няма да
ти отговоря.
– Добре – съгласил се гостенинът и двамата си легнали.
На сутринта поели на път. Вървели цял ден и когато привечер се уморили,
отседнали в скромна къща. Стопаните ги нагостили щедро с това, което
имали, избрали им най-доброто място за спане в къщата и през цялото
време се отнасяли към тях с голямо уважение.
Когато на сутринта двамата монаси се подготвяли за път, младият
монах с учудване видял как възрастният открадва единственото ценно
нещо от този дом – една златна чаша.
Но нали нямал право да пита, само поклатил глава и тръгнал.
И този ден вървели дълго през знойния пек и когато наближили някакво
село, решили да отседнат в него. Жителите на селото ги посрещнали

111
радушно и им предложили да ги настанят в някоя от селските колиби.
Предупредили ги да не ходят в голямата къща на хълма, защото в нея живее
тиранин, който не само няма да ги приеме, но може да им стори и зло. За
голямо учудване на младия монах обаче, възрастният казал, че ще отседнат
точно в този дом. Изкачили те възвишението и почукали на масивната
порта. След малко им отворил един слуга и ги въвел в къщата. Стопанинът,
макар и лош, не можел да откаже на монаси. Той обаче дори не излязъл да
ги поздрави, казал да ги настанят в плевнята и пратил да ги гостят с
комат сух хляб. Когато на следващата сутрин двамата се приготвили за
тръгване, младият монах видял как старият влиза тайно в къщата и
оставя златната чаша, която откраднал предишния ден от бедния дом.
Изненадал се, но пак нищо не попитал.
В края на третия ден двамата монаси намерили подслон в малка схлупена
къщурка. В нея живеели баба и внучката ѝ. Те били много бедни, но
изглеждали щастливи. Само едно нещо притеснявало възрастната жена –
как ще се справя внучката ѝ, след като тя напусне този свят. Жените ги
приели радушно, нагостили ги с каквото имали и понеже къщурката им
била само една стая, оставили мъжете да нощуват вътре, а те самите
спали в плевнята.
На сутринта, преди да тръгнат на път, за най-голямо учудване на младия
монах възрастният дръпнал една подпора от къщичката и тя се срутила.
Гняв бликнал в душата на младежа, но понеже бил обещал да не задава
въпроси, помолил се на Господ и вече с нежелание продължил пътя си с
другия.
Вървели още един ден. На свечеряване стигнали до река. Нямало къде да
пренощуват и двамата монаси решили да останат на брега ѝ. Така поне
щели да имат вода. Изведнъж отнякъде се появило момче с рибарска
мрежа. То ги поздравило и ги поканило в скромния си дом, а те с охота
приели. Момчето било младо и силно, душата му била чиста и непорочна.
Приело ги като знатни гости, а на сутринта ги съпроводило отново до
реката, за да не объркат пътя, защото колибата, в която живеело, била на
доста затънтено място. Сбогували се сърдечно, но когато момчето се
обърнало да си върви, старият монах го бутнал в реката, която била много
буйна по това време. Момчето се удавило.
Младият монах вече не издържал и извикал:
– Какво правиш, друже, защо постъпваш така? Наблюдавам те от
няколко дни и вече не мога да се сдържам.
Спътникът му се усмихнал благо, поседнал на един камък и подканил и
младия монах да седне до него.
– Аз не съм монах – казал той. – Аз съм ангел, пратеник на Бога, и
изпълнявам Неговата воля. Сега ще ти обясня. От първия дом, в който

112
нощувахме, аз откраднах онази златна чаша, която бе единствената ценна
вещ на собствениците. Но тя беше намазана с отрова и ако не я бях взел,
тя щеше да убие милите хора. Вторият дом беше на неблагочестив човек,
който тормозеше цялото село и погубваше със злото душата си. Затова
оставих чашата при него. Когато бяхме при бабата, която се тревожеше
как ще живее внучката ѝ без нея аз бутнах къщата, Защото, когато
започнат да я изграждат отново, ще намерят в затрупаната камина
съкровище и младото момиче ще е осигурено през целия си живот.
– Добре – казал младият монах. – Защо обаче уби доброто момче?
– Момчето имаше чиста и непорочна душа, но баща му е престъпник и
щеше да го вкара в банда. То щеше да изгуби вярата си и да даде душата си
на дявола и затова Господ си го прибра, за да не гори във вечни мъки. Сега
то е при Бога и се радва на любовта Му.
Тогава младият монах разбрал, че Божията милост е безкрайна, но често
е скрита от човешките очи.

КАК ДА ОБИЧАМЕ БОГА?

Нова заповед ви давам,
Да любите един другиго;
както Аз ви възлюбих,
да любите и вие един другиго.
По това ще познаят всички,
че сте Мои ученици,
ако любов имате помежду си.
(Йоан 13:34-35)

Един човек се прибирал в късна вечер към дома си. Духал леден вятър и
студът бил сковал всичко наоколо. Мъжът бързо крачел, за да стигне по-
скоро вкъщи, където го очаквала уютната топлина на запалената камина.
На ъгъла на улицата човекът видял бездомно дете, което зъзнело свито в
дрипавите си дрешки. Възмутен, той се обърнал към Бог:
– Боже, защо позволяваш това? Защо не направиш нещо?
Мъжът не получил отговор веднага. Но когато по-късно блажено заспал
под топлите си завивки, го събудил глас, който му казал:
– Аз направих нещо: изпратих теб...

Днес е предпоследната подготвителна неделя преди Великденския пост. За

много хора просто Месни заговезни – повод да метнем пържолите на

113
скарата. Всъщност, ако се замислим за смисъла на напомняното от Църквата
през този ден сигурна съм, че пържолите биха ни преседнали.
В песнопението от богослужението на днешната, наречена „Неделя на
Страшния съд“ се казва:

...Горко ми, мрачна душо,

докога няма да се отказваш от злините си,
докога ще плачеш в униние.
Защо не се замисляш за страшния час на смъртта, Защо не трепериш цяла
от страшния съд на Спасителя?
Какво ще отговаряш или какво ще отречеш, делата ти предстоят за твое
изобличение, постъпките ти те клеветят и изобличават.
Впрочем, душо, време е:
Тичай...

Истината е, че никой не иска някой да му говори така – да го кара да се рови

в съвестта си и да бъде изобличаван.
Аз пък много се извинявам, ако, без да искам, съм създала невярната
представа, че християните са постоянно опиянени от някаква абстрактна
радост. Подобно илюзорно състояние е по-скоро от компетенцията на
позитивната психология. Християнската радост, както повечето
християнски „идеи“, е парадокс. Тя е и умението да държиш ума си
постоянно в „ада“ и въпреки това да не се отчайваш, ако използвам думите
на един от любимите ми светци – старецът Силуан Атонски. С други думи,
християнската радост се съдържа в порива на душата към съвършенство в
свят, напъващ портите на ада. Тя е необяснимият стремеж към небето,
въпреки че цял свят лежи в злото (1 Йоан 5:19). Тя е упорството, че въпреки
препъванията ни по пътя, въпреки неудобствата, въпреки раните дори,
стремежът към святост има смисъл, защото ни води към най-великата от
всички добродетели – любовта. А любовта е тази, която единствена може да
ни оправдае, да ни спаси, да ни освети, когато застанем пред лицето на Бога,
за което говори и днешното евангелско четиво (Мат. 25:34-45):

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете

вие, благословените от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас
от сътворението на света; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден
бях, и Ме напоихте; бездомен бях, и Ме приютихте; гол бях, и Ме облякохте;
болен бях, и Ме посетихте; в затвор бях, и Ме навестихте.

Тогава праведниците ще Му отговорят и ще кажат: Господи, кога Те

видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме

114
бездомен, и Те прибрахме, или гол, и Те облякохме? Кога Те видяхме болен,
или в затвор, и Те посетихме?
А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте
сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го
сторили.

Тогава ще каже и на онези, които са от лявата страна: Идете Си от

Мене, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели;
защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте;
бездомен бях, и не Ме приютихте; гол бях, и не Ме облякохте; болен бях и в
затвор, и не Ме посетихте.

Тогава и те ще Му отговорят с думите: Господи, кога Те видяхме гладен,

или жаден, или бездомен, или гол, или болен, или в затвор, и не Ти
послужихме?

Тогава Той ще им отговори: Истината ви казвам: доколкото не сте

сторили това на един от тези Мои най-малки братя, и на Мене не сте го
сторили.

Някои хора се чудят как да обичат Бога. „Много е просто – чрез човека“,
казва митрополит Антоний Сурожки, позовавайки се на едни от най-силните
(и изобличителни) думи на апостол Йоан:

Които каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не
люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?
И ние имаме от Него тая заповед, който люби Бога, да люби и брата си
(1 Йоан 4:20-21).

От евангелския текст за Страшния съд става ясно, че няма да бъдем съдени

за това колко пости сме пазили, нито колко поклони сме правили, а критерий
за нашето спасение ще бъде човечността ни – тоест любовта, в конкретни
прояви на човеколюбие.
Избирайки този текст днес, Църквата не се опитва да ни плаши с Божието
наказание. Когато се говори за вечното осъждане на онези, които не избират
любовта като състояние на живота, става ясно, че адът всъщност не е място.
По-лошо е. Вечният огън, за който ни предупреждава Христос, е състояние
на душата, „страданието, че вече не можеш да обичаш“, по думите на
Достоевски. Защото времето ти на Земята, отредено за дела на любов,
свършва със смъртта, а ти безвъзвратно си пропилял тази възможност
приживе да се приближиш до Бога – чрез любовта към хората. Съдният ден

115
всъщност е моментът, в който ще прозрем, че целият смисъл на живота ни
тук е бил да обичаме.
Да внимаваме да не изгубим любовта – това е, което ни предупреждава
Църквата в Неделята на Страшния съд. Да не спираме да обичаме –
конкретно, в малките жестове към другите в ежедневието ни. Не е нужно
непременно да вършим големи дела, а както казва Майка Тереза – стига да
направим нещо малко за някого, но с голяма любов.

ПОЧИТАТЕ ЛИ РОДИТЕЛИТЕ СИ?

Почитай баща си и майка си,
за да ти бъде добре и за да
живееш дълго на Земята.
(Изх. 20:12)

Един човек много остарял, вече трудно се справял сам и синът му го взел в
дома си. Семейството имало четиригодишен син. Всички сядали да се
хранят Заедно, но тъй като бащата бил вече доста възрастен, ръцете му
треперели, очите му не виждали добре и той често разсипвал храна по
покривката на масата. Синът му и съпругата му много се дразнели от
неразборията, която предизвиквал.
– Повече не мога да търпя това – казала снахата един ден. – Омръзна ми
да слушам мляскането му, да бърша разсипано мляко и да събирам храна по
пода.
Двамата с мъжа ѝ решили да сложат отделна маса за стареца в ъгъла на
стаята. Дали от мъка, но ръцете му още по-силно затреперили и очите –
още по-слабо виждали, замъглени от сълзи. На няколко пъти старият човек
изтървал чинията си на земята. След като счупил две-три чинии, синът му
и снаха му започнали да му сервират в дървена купичка.
Едни ден бащата забелязал, че детето му си играе с парче дърво и сякаш
се опитвало да измайстори някаква фигура.
– Какво правиш, сине? – полюбопитствал бащата.
– Правя дървена купичка за теб и мама, за да ви храня, когато остареете –
отвърнало детето.

Много се чудих дали да включа тази популярна притча сред гатанките си.
Приемам с известни уговорки посланието ѝ, че има голяма вероятност,
когато пораснат, децата да повторят поведение, което са възприели в
детството си. Но вероятността да не го повторят е също толкова голяма.
Имам познати, които – осъзнато или не – в отношението към децата си
116
избягват поведение, което по някакъв начин е било травмиращо за самите
тях като малки. Някога лишавани от любов, като големи превръщат раздава-
нето ѝ в мисия например. Други обаче не успяват да се справят с огорчението
и обвиняват родителите си за отсъствието на радост в живота си, за неудов-
летвореността си, за неспособността си да бъдат житейски продуктивни.
В горната история не ми харесва прокрадващото се усещане за земно
възмездие – някакво правораздаване по човешки. Да, реакцията на детето от
притчата е спонтанна и искрена и поуката е ясна, но аз ще си позволя да
преместя малко фокуса на темата.
Почитай баща си и майка си... е петата от десетте Божии заповеди, дадени
на Мойсей лично от Бог. Първите четири Божии заповеди се отнасят до
нашите Задължения към Бога. Веднага след задълженията ни към Бога са
посочени задълженията ни към нашите родители.
И тук искам да цитирам думите на едно друго дете, Теослава (какво чудно
име!). Тя е написала есе по темата за почитта към родителите, когато е била
в пети клас (на 12 години!), с което е спечелила втора награда в конкурс на
Столична библиотека през 2008 година. Една друга спонтанна и искрена
детска реакция, която обаче много повече пасна на моето разбиране по
въпроса:

Една от 10-те Божии заповеди е „Почитай баща си и майка си!“. Там не

е казано „обичаи“, а „почитай“. Бог иска от нас да почитаме родителите
си, защото обичта е много по-малко от това да ги почитаме. Почитта
означава, че трябва да ги уважаваме, независимо от нашата преценка дали
те заслужават това или не. Ако почитаме родителите си, то ние ги
обичаме дори и те да не са безупречни. Да ги почитаме, това означава във
всяка обстановка или ситуация и пред всички да можеш с чувство на гор-
дост и уважение да кажеш: „Това са моите родители“.

Мъдра, малка Теослава!

Познавам една жена, която е удивителен пример за подобно отношение.
Майка ѝ, за която се грижи с огромна всеотдайност, е от този тип възрастни
жени, които попадат в категорията „проклети бабички“. Властна, вечно
недоволна и негативна. И винаги е била същата. Като дете моята позната
никога не е получила от нея ласка или одобрение, не ги получава и сега.
Въпреки всичко тя сякаш не забелязва това. Защото за нея тази жена е
направила най-важното в живота ѝ – помогнала ѝ е да стане именно човекът,
който е: любящ, всеотдаен, благороден, търпелив и милостив. Няма
значение, че това може би се е случило през отказа да бъде като майка си.
Ценното е изборът, който е направила. Защото почитанието е осъзнат избор.
В почитта липсва възможността за идеализация, която съществува в

117
любовта. Почитта е вид трезвост на отношението – когато вече си
достатъчно голям, за да си дадеш сметка, че родителите ти не са идеални (за
някои деца са дори най-лошото, което им се е случвало). Че се налага да
свалиш баща си или майка си от пиедестала, на който си ги поставил като
дете, и да приемеш човешките им недостатъци. Почитта е здрава критичност,
която не отменя любовта, а разкрива най-важното ѝ качество – волята за
обичане. Волята да продължаваш да обичаш родителите, които не
предизвикват любов с поведението си или са прекрачили границата с
отношението си. Способността да спреш да ги обвиняваш за начина, по
който са те отгледали. Да се откажеш от обидата, горчивината и яда, че не са
те подкрепяли достатъчно, че са били твърде строги, а някои – дори жестоки,
че са объркали живота ти, че имат различни от твоите разбирания, че не
споделяш ценностите им и дори – че са те изоставили. Преди години в дома
за деца, лишени от родителски грижи, в родния ми град, се запознах с едно
момче. Тогава бе 15-16-годишно. Историята му не е уникална – много от
децата там ще ви разкажат подобна. Бащата – починал (в повечето случаи е
алкохолик или е в затвора), майката – неспособна (по някакви причини) да
поеме сама грижите. Преди да попадне в „нормален“ дом, за известен период
малкото тогава момче е било в заведение за умствено изостанали деца.
Някой, незнайно защо и как, е решил, че тихото дете, което кротко си рисува
в ъгъла, е със забавено развитие. Това, сподели той с мен, бил най-тежкият
му период, а онова, което ме порази тогава у него, бе незлобливостта му.
Способността му да прощава и да гледа напред, да търси светлината в живота
си, а не да дълбае в мрака на миналото. Скоро го срещнах – станал е
прекрасен млад мъж, а от усмихнатите му очи още струи онази светлина,
която и тогава озаряваше света. Има работа, участва и в различни артистични
проекти, рисува... Сигурно скоро ще създаде и свое семейство и ще стане,
уверена съм, прекрасен баща. Не знам къде онази малка душичка бе побрала
толкова мъдрост, но никога не го чух да каже лоша дума за родителите си –
напротив, винаги се е изказвал със състрадание и почтителност. Затова,
мисля, почитта е способността (или мъдростта) да премахнем условията за
любов, от които толкова често изхождаме в отношението си към другите. И
струва ми се, в крайна сметка именно усвояването на почитта към
родителите е онази толкова важна тренировка за сърцето, с която то ще
заякне дотолкова, че да може да изпълнява с лекота най-важното си
предназначение: да се научи да обича „ближния“. Другият. Чуждият.
Човекът, с когото няма нищо общо, не споделя общ дом, спомени, трапеза и
няма кръвна връзка.
За мен почитта към родителите е преди всичко решимост за почит.
Според протойерей Андрей Лоргус – един от най-изявените антрополози и
християнски психолози на нашето време, „в почитта към родителите няма

118
нито подчинение, нито приемане на родителските ценности, нито съгласие с
тях. За да изпълним петата Божия заповед, не е нужно да се подчиняваме на
родителите си, да съгласуваме своите действия и своите свободни избори с
тяхната воля. Всичко това няма нищо общо с почитането на родителите.
В идеалния случай почитанието следва да съдържа четири компонента:
признание, приемане, уважение и благодарност“.
Ще обясня тези „компоненти“, като перифразирам отеца:
– Признанието е решимостта никога да не се отричаме от родителите си.
– Приемането е решимостта да позволим на своите родители да бъдат
такива, каквито са.
– Уважението е решимостта да ги уважаваме не Заради техните качества и
постъпки, нито заради добродетелите им, а заради самия факт на раждането
(безусловно уважение).
– Благодарността към родителите е решимостта да използваме по най-
добрия начин дара, който сме получили от тях – собствения ни живот, при
това независимо дали харесваме от кого сме го получили.
Петата Божия заповед е единствената Божия повеля, чието изпълнение е
обвързано с обещание не за вечния, а за земния живот на човека: че ако
почита родителите си, ще живее добре на земята и ще живее дълго..

УПОРСТВАТЕ ЛИ В СТРЕМЕЖИТЕ СИ?

Царството небесно бива
насилвано, и насилници го
грабят.
(Мат. 11:12)

Живели някога двама братя. Животът им бил хубав, но от време на време

ги налягала печал. Тъгували по родния дом Работата била в това, че още
като малки ги изпратили в чужда страна, при далечни роднини. Братята
израснали там, роднините починали и те наследили собствеността им.
Всички съседи ги обичали заради веселия им нрав и трудолюбието им
Въпреки мъката, която ги спохождала, те никога не унивали и преодолявали
житейските трудности. Но дошъл момент, когато се изморили и тогава
носталгията по дома станала непоносима. И братята решили да поемат
на път. Пътят бил труден, а и те не знаели накъде точно да вървят, но
вярвали, че сърцата ще им подскажат къде е родината. Простили се те със
съседите си и тръгнали. Слънцето топлело гърбовете им и ги подтиквало
да крачат по-бързо. Скоро стигнали голяма и красива гора, в която
постоянно звучали птичи песни. Младежите се хранели с хляба, който
119
носели, пили изворна вода и се наслаждавали на сладостта на дивите ягоди,
които растели в изобилие покрай широката пътека. Понякога през нощта
било по-страшно, но те не падали духом. След пет дни обаче гората се
променила. Вече не била така гостоприемна и светла, а изглеждала някак
чужда и дори враждебна. През деня слънцето почти не прониквало през
гъстите клони, а нощем се чували плашещи звуци от присъствието на диви
животни. Но и това не спряло братята. Те продължавали уверено, понеже
носели целта в сърцето си – да се върнат там, където принадлежали. След
няколко дни излезли от гората, но само за да се озоват в коварно блато. На
няколко пъти били на път да изгубят живота си. Затъвали дълбоко и
блатото се опитвало да ги повлече към дъното. Но стремежът им към
родния дом им давал сили да се справят и да оцелеят и ето че най-после,
след много усилия, излезли от блатистата местност. Пред тях отново се
простирала гора. Братята се зарадвали, но скоро разбрали, че радостта им
била напразна. В гората ги очаквал мрак, студ и смразяващи кръвта звуци.
Толкова се уплашили, че спрели до едно повалено дърво и се замислили дали
не е по-добре да се върнат назад. Не можели да се ориентират в
непрогледната тъмнина и не виждали никакъв път напред. Както седели
унили, изведнъж до тях се появил мъж в бели одежди, от когото струяла
светлина. Човекът им казал, че е ангел. Обяснил им, че посоката, в която
вървят, е правилна, но колкото повече приближават, ще става все по-
трудно и те трябва да бъдат по-силни и по-упорити. Казал им също, когато
изгубят пътеката от погледа си, да погледнат в сърцата си и веднага ще
разпознаят пътя към дома. Така и направили братята и изведнъж съзрели
почти невидима тясна пътечка. Обнадеждени, те поели по нея, но след
като походили известно време, малкият брат започнал да се оплаква, че е
изморен, а големият се ядосал, че се оплаква, и започнал да му се кара.
Изведнъж обаче осъзнали, че докато се разправяли, са изгубили пътеката.
Но това не било всичко. Гората, която дотогава била притихнала,
изведнъж се изпълнила със зловещи звуци и това всяло ужас в сърцата им
Тогава братята си спомнили думите на ангела, че ако изпаднат в съмнения,
ако започнат много да умуват или да се карат, пътеката ще изчезне.
Ангелът ги предупредил, че може да ги напътства и насочва към целта, но
пътя трябва да изминат сами. И че само ако желанието им е силно,
упорството – голямо, а любовта – велика, ще могат отново да открият
пътя, дори и да са се отклонили от него. Точно когато се отчаяли, че като
са пренебрегнали думите на ангела, са се изгубили завинаги, и се разкаяли за
слабостта и неверието си, братята видели светлина в далечината. Те
разпознали, че това бил той, ангелът – давал им знак с присъствието си,
предлагал им помощта си, предаността и любовта си. Възрадвани,
братята хукнали към светлината, а тя с всяка крачка ставала все по-силна

120
и ослепителна и от малка точка в далечината засияла като слънцето на
небето. И ето че не след дълго братята видели и самото небе. А там, на
откритото, ги очаквал ангелът с усмивка, преливаща от щастие и любов.
– Поздравявам ви, момчета! Вие преминахте през всички изпитания на
душите си и се озовахте в дома на вашия създател. Последвахте копнежа,
който измъчва всички, и придобихте щастието, което всеки търси. Беше
ви трудно в тресавището на навиците и в мрачната гора на вашите
недостатъци. Но вашето упорство ви преведе през препятствията и ви
доведе до целта в края на пътуването, въпреки страданията, за да се
отдадете на радостта, която е приготвена за вас в дома на вашия отец.

„Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за
Тебе!“ (Пс. 41). Познавам тази жажда, която псалмопевецът е изразил
толкова красиво. Познавам и копнежа, който са изпитвали двамата братя и
който ги е накарал да изоставят познатия и както изглежда, удобен и уреден
свой свят и да поемат по непознатия и труден път към „дома“. Усещала съм
и топлината на слънцето в гърба си, чувала съм и песента на птичките, пила
съм от живата вода на изворите и съм яла от ароматните горски ягоди. Но
също така съм се лутала в мрачната гора. И още се лутам. И в блатото съм
затъвала. И още го правя. Все още понякога губя светлината на небето над
себе си. Имам обаче едно качество, за което, разбира се, аз нямам никаква
заслуга. Заклет инат съм. „Никога не спирай да търсиш!“ ми пожела баща ми
на един рожден ден преди много години и така ме закле. И въпреки че тогава
търсенето ми бе доста хаотично и изморително, аз не спрях. Стигах
донякъде, връщах се назад, Започвах отначало, отскачах уплашена, препъвах
се, падах, ставах... И продължавах. Продължавам и досега. Не спрях да
опитвам да намеря пътеката към пристанището на моето „копнение“, както
го нарича Яворов. Може да го правя нескопосано или половинчато понякога,
но усилията ми от време на време успяват да отворят пролука в омагьосания
трънак на душата ми дотолкова, че да съзра светлината.
Спомням си, преди време с приятелка решихме да отидем пеша до някакъв
параклис, по описана в интернет екопътека. Когато след дългото търсене
най-после открихме скритата в буренаците паднала табела в началото на
маршрута, се оказа, че следите от екопътеката явно са останали само в
интернет, както се пошегувахме. Лъкатушещата диря едва се различаваше и
често почти се губеше, превзета от гората. Няколко пъти бях на път да се
откажа. Беше стръмно, прашно, от жегата и влагата плувнах в лепкава пот, а
комарите бяха безмилостни. Само заклетото ми упорство ме караше да
направя следващата крачка, надмогвайки умората и неприятните усещания.
И не щеш ли, в един момент гората свърши, небето се откри и ние се

121
оказахме на широк, светъл и невъзможен за изгубване път. А там, в края му,
огрян от слънцето, сияещ, беше храмът, който бяхме тръгнали да търсим.
В един нов превод на Новия завет цитираният най-горе текст от
Евангелието от Матей звучи по следния начин: ...небесното царство насила
се взема и които положат усилия, го грабват за себе си. Които положат
усилия. Заклетите инати. Думата „грях“ пък, преведена от гръцки, в широк
смисъл означава да изгубиш Бога от погледа си. Сиреч – предаване,
капитулация, липса на упорство да извървиш пътя, който води към Него. Ако
това се случи някому, може би следващите думи ще го амбицират да стане и
да продължи.
„Няма друг момент, в който дяволската кауза да е по-застрашена, отколкото
в миговете, когато един човек, на предела на силите си, напълно отчаян, се
оглежда в свят, в който сякаш всяка следа от Бога е изчезнала, и въпреки това
продължава да Го търси. И в тези мигове Бог се радва и на препъванията
му...“20

С КАКВИ ОЧИ ГЛЕДАТЕ СВЕТА?

Затова гледай светлината
в тебе да не бъде тъмнина.
(Лука 11:35)

Един човек се оказал на тъмно и много се изплашил. Обърнал се той към

Бог, Който е светлина, с молба да го извади от мрака. Протегнала се към
Бога душата на човека и не щеш ли – той изведнъж се оказал на светло.
– Благодаря ти, Боже, че ме извади от мрака и освети живота ми! –
възкликнал мъжът.
– Отникъде не съм те вадил – отвърнал Бог. – Аз Съм тук и Си светя, а
ти сам дойде при Мен и влезе в светлината Ми.
Минало време обаче и човекът пак се оказал на тъмно.
– Защо, Боже, се оттегли от мен? Защо ме наказа така? Защо ме остави
и защо ме лиши от светлината Си?
– Никъде не съм ходил, не съм те наказвал и от нищо не съм те лишавал –
отвърнал Бог. – Както и преди, Аз Съм тук и продължавам да светя. Ти сам
се отдалечи от Мен.

Перифраза, вж. стр. 29, „Писмата на душевадеца“, К. С. Луис, „Изд. „Нов човек“,
20

София, 2010 г. – Б. а.
122
 Като малка имах един „воайорски“ навик. Много обичах вечер, в тъмното,
да надничам в светещите прозорци на чуждите домове. Притаявах се отвън
и Зяпах вътре. Всъщност никога не ми е било интересно какво точно правят
хората вкъщи. Това, което наблюдавах, бе какви са. Докато, без да чувам
думите, гледах жестовете им, се опитвах да уловя що за хора са наистина,
дали се обичат, как се чувстват, какво преживяват. Винаги съм смятала дома
за център на човешкия живот – сърцето на битието ни. И съм мислила, че в
убежището на този дом-сърце хората по пантофи и пеньоар са някак по-
искрени.
Вече, като голяма „воайорка“, не зяпам по прозорците на къщите. Открих
по-добър начин да задоволявам патологичния си импулс да надничам в
сърцето на чуждите животи: през прозорците на душата – човешките очи. Но
не като се взирам в тях, а като слушам как хората виждат света.
Има история за една жена, която всеки ден одумвала колко мръсно е
прането на съседката ѝ, докато мъжът ѝ един ден не издържал и измил
прозорците...
А в Новия завет пък има много хубав текст в тази връзка:

Окото е светило за тялото. Затова, когато твоето око бъде чисто, и

цялото ти тяло ще бъде изпълнено със светлина; а кога е лукаво, и тялото
ти ще бъде изпълнено с тъмнина. Затова гледай светлината в тебе да не
бъде тъмнина (Лука 11:34-35).

С други думи, ако прозорците на душата ти са чисти, светлината ще влезе

през тях и ще освети твоя дом – живота ти. Ако са мръсни – оставаш на тъмно
и се превръщаш в слепец, който се препъва в мрака.
Евангелието разказва чудна история за един сляп по рождение човек,
когото Христос направил да прогледне. Как? Ами... просто го изпратил да
измие калта от очите си (вж. Йоан 9:1-41). В този смисъл, да измиваме очите
си сутрин може да бъде нещо повече от хигиенен навик. Може да го
превърнем в символичен ритуал за проглеждане – ежедневно да отмиваме
онова, което ни пречи да живеем с открито сърце, да даваме най-доброто от
себе си, да гледаме на живота с очи, пълни с обич към другите, и с радост и
прослава за чудесната възможност да бъдем. Да измиваме натрупалата се
нечистотия – нашите недоволства, дребнавости, роптания... Само така ще
успеем да погледнем на света и на хората като монаха от долната история:

Един монах, когато отивал при някого от братята и виждал килията му

непометена и ненаредена, казвал в себе си: „Блажен е този брат, че е
оставил грижата за всичко земно и така е устремил целия си ум нагоре, че
не намира време дори килията си да приведе в порядък“. А когато отивал

123
при друг и виждал килията му наредена, изметена и чиста, си казвал:
„Както е чиста душата на тоя брат, тъй е чиста и килията му“. И никога
той не осъждал никого и не казвал: този е немарлив, онзи – горд, но всички
виждал добри.

ИМАТЕ ЛИ ВЪЛШЕБНА ПРЪЧИЦА?

...Оставете децата да идват
при Мене и не им пречете...
(Марк. 10:14)

Един баща направил в градината си лехички с формата на буквите от

името на сина си и засадил някакви цветенца. След десетина дни
момченцето изтичало при баща си и удивено му съобщило, че името му е
израснало в градината, изписано с цветя. Бащата се усмихнал и дал вид, че
не вярва такова чудо да се е случило. Тогава детето започнало да настоява
да го заведе в градината, за да се увери сам, със собствените си очи.
Бащата се съгласил, но когато отишли в градината и видял надписа,
попитал:
– Това не е ли просто случайност?
Момчето се замислило.
– И как така изведнъж тук ще израсте точно моето име? – попитало
умното дете. – Някой трябва да го е написал нарочно, само че аз не знам
кой и как.
Използвайки случая, бащата казал на детето си:
– Вярно е, сине – ти си прав, това не може да се случи от само себе си.
Така и целият свят, който виждаш, не е възникнал сам, а е създаден от
велик Творец, за когото няма нищо невъзможно.

Един от най-ранните ми детски спомени е как веднъж баща ми издялка

красиво кората на една тънка пръчица и ми каза, че била вълшебна. Увери
ме, че мога да ѝ кажа три желания и тя ще ги изпълни. Разбира се, татко се
бе подготвил за лесно предвидимите желания на четиригодишното си
глупаче: шоколад, бонбони и дъвка. Сцената обаче е още пред очите ми: как
седим на масата в двора пред старата къща на баба, как аз прошепвам на
пръчицата какво искам, после как татко я доближава до ухото си,
„изслушва я“, кима с глава, след което става, влиза вкъщи и пред
ококорените ми от изумление и възторг очи скоро излиза с лелеяното
лакомство. Никога не изгубих усещането си за вълшебство. Вярата, че зад
124
света стои велик магьосник, оттук насетне винаги е съпровождала всичките
ми търсения през годините. Да видя баща ми с кутия „Карамел МУ“ в ръка,
след като съм прошепнала на онази пръчица: „Бонбонки!“ се оказа с
необратими последици за мен – приех чудото за норма на живота ми. Никога
не станах просто „мечтателка“. В мечтаенето винаги ме е притеснявало
усещането за разделение – сякаш между мечтата ми и мен има преграда. Аз
съм от едната ѝ страна, в моя сив и безрадостен свят, а мечтата ми е от
другата – една
светла и радостна, но труднодостъпна реалност. Нещо като златно ключе
за щастието ми, поставено зад блиндирана витрина. Познавам мечтатели,
които останаха завинаги да ахкат пред витрината с мечтата. Други тръгнаха
да овладяват техники за преследване на мечти. Някои дори хвърлиха
неимоверни усилия, за да строшат стъклото, зад което се крие заветното
съкровище. Но колко странно... След голямото усилие много често се
оказваше, че са се прехласвали пред погрешна витрина.
Вълшебната пръчица на баща ми не ме превърна в пасивен мечтател, нито
в борец за мечти. Ориса ме да остана завинаги активен откривател и
проявител на чудната реалност тук и сега. Завинаги ме омагьоса да запазя
характерната за детето способност да възприема и преживява реалността
като чудесна сама по себе си.
Много ме забавлява дебатът дали родителите трябва да позволяват на
децата си да вярват в Дядо Коледа или не, и ако да – докога. Всъщност – не
ме забавлява, разстройва ме. Светът, който ние, възрастните (жертви на
епохата), често по инерция конструираме за децата си, е свят, в който Бог и
човек обитават две отделни реалности. В този свят Бог, „Дядо Коледа“,
магьосникът зад света, има право да слиза само набързо, винаги тайно, през
тесния отвор на комина, който бълва задушливите пушеци на живота ни. И
не повече от десет години. Толкова. Това е пределът, след който „вече си
голям, за да вярваш в подобни измислици“.
Обичам християнството, защото коригира изкривената представа за
детството. Самото му изповядване е „детство“ заради начина, по който
отново събира в едно цяло раздробената ни вселена. Най-ценното в
детството е именно интегритетът – способността за преживяване на цялата
реалност – видимата и невидимата, като едно цяло. Това е детството в
същността си – умението да функционираш като вълшебник, който няма
проблем да съчетава реално с „нереално“, възможно – с „невъзможно“, пос-
тижимо – с „непостижимо“. Игрова площадка, на която мечтите не са зад
витрини, а най-обикновен материал – още една шепа пясък, която с
чувството на творци изсипваме върху чудния дворец на живота ни, който
увлечено градим в пясъчника.

125
 Мисля, че всеки родител, който позволи „Дядо Коледа“ да си отиде от
живота на детето му, извършва убийство. Говоря за убийството на
вълшебната нагласа за живота. Убийство на доверието, че този свят е чуден
и добър, и на усещането за любящото присъствие на „великия магьосник“.
Убийство на детството. Най-големият грях, който един родител може да
допусне.

И тук се сещам за няколко автентични детски послания, които неотдавна

четох в интернет21 – истински бисери, показващи онова изгубено от възраст-
ните спонтанно общуване с Бога:

Защо през пролетта, когато вечер Ти включваш звездите на небето и

духаш топъл вятър на Земята, и наоколо е тихо-тихо, ми се иска да плача?
(Наташа, 2. клас)

Мама каза, че насън аз съм плакал. Ти не помниш ли за какво си говорихме

с Тебе? (Игор, 3. клас)

Ех, ако ме познаваше по-рано... в детската градина. Сега съм се

поизоставила. (Света, 2. клас)

Знаеш ли, макар да ми се струва, че нямам душа, понякога тя ме наболява.

(Роман, 2. клас)

Как да живея, че всички хора на света да бъдат щастливи? (Лиза, 2. клас)

Господи, хайде да бъдем приятели! (Федя, 1. клас)

И след този спонтанен призив към Бога ще завърша с една молба,

вдъхновена от второкласника Гарик – за всички, които усещат липсата на
детето в себе си, готови са да се откажат от претенциите на възрастния и
копнеят да възстановят вълшебството в живота си:

Боже, върни ми вълшебната пръчица и ще Те оставя на мира...

21
Из „Децата пишат писмо до Бог“ от Михаил Димов. Вижте още извадки на :
https://www.pravoslavie.bg/%d0%a5%d1%83%d0%bc%d0%be%d1%80/%d0%94%d0%b5
%d1%86%d0%b0-%d0%bf%d0%b8%d1%88%d0%b0%d1%82-
%d0%bf%d0%b8%d1%81%d0%bc%d0%be-%d0%b4%d0%be-%d0%91%d0%be%d0%b3-
%d0%86%d0%86/ – Бел. http://4eti.me
126
 КАКВО СЕ СЛУЧВА С ДОБРИТЕ
НЕРЕЛИГИОЗНИ ХОРА?
Казвам ви, че тъй и на
небесата ще има повече
радост за един каещ се грешник,
отколкото за деветдесет
и девет праведници...
(Лука 15:7)

Един беден човек починал и се озовал в стая, където трябвам да изчака

решението на Бог дали ще отиде в рая или ада. Изведнъж той видял, че до
него стои богатият господар, за когото бил работил цял живот като
слуга. Богатият никога не му бил обръщал внимание. Прибирал се вечер
късно, често в компанията на красиви жени, хвърлял навсякъде боклуци,
които слугата веднага покорно обирал. Беднякът не само не притежавал
разкоша на господаря си, но дори не можел да създаде семейство, защото
нямал средства да го изхранва. Целия си живот прекарал в бедност, но
никога не сторил никому нищо лошо, вярвал в Бога, ходил на църква и сега,
докато стоял до бившия си господар, тайничко му се присмивал в душата
си: „Ето сега вече всичко ще си дойде на мястото и моето дълготърпение
ще бъде възнаградено, понеже аз ще отида в рая, а той – в ада“.
Но ето че дошъл един ангел и обявил Божието решение: в рая отивал
богатият, а бедният – в ада.
– Но защо? – извикал слугата. – Аз цял живот съм бил праведен, а този
през цялото време е съгрешавал. Не съм ли заслужил аз награда, а той –
наказание?
– Работата е там, че на смъртния си одър, час преди да умре, твоят бивш
господар поиска да извикат свещеник. Той се покая горещо за всички свои
грехове, а както знаеш, за Бога един каещ се грешник е по-скъп от
деветдесет и девет праведници.
– Добре, но защо а з-в ада? Какво лошо съм сторил? – недоумявал
беднякът.
– Ти – отвърнал ангелът – цял живот мечтаеше за богатство,
завиждаше на господаря си и през цялото време си мислеше, че не можеш
да се наслаждаваш на живота като него, по този разгулен начин, понеже
нямаш пари. Ако беше забогатял, щеше да Започнеш да грешиш повече от

127
господаря си. Но основната причина, за да бъдеш изпратен в ада, е, че ти
никога в живота си не се покая...
– Но аз не съм грешал и затова не съм се покаял. Да не искаш да кажеш,
че за да попаднеш в рая, трябва първо да съгрешиш и после да се покаеш?
– Всички грешат – безгрешен човек няма. Но някои, като този богаташ,
го правят явно, а други, като теб – тайно, в помислите си. От Бога обаче
не можеш да се скриеш.
– Но това е несправедливо! – не можел да се успокои беднякът. – Аз
страдах цял живот, търпях лишения, стоях гладен, живях в бедна колиба,
а този късметлия хем си живя доволно, хем сега ще отиде в рая само
защото минути преди да умре, е осъзнал, че има Бог, и Му е поискал прошка?
– А ти, като знаеше цял живот, защо поне веднъж не го направи?

Тази притча ме вкара в голяма полемика. Имах съвсем друга идея какво да
кажа след нея. Но когато я разказах на мои близки, изникнаха няколко много
трудни, но струва ми се – важни за изясняване въпроси. Ще ги формулирам
тук, защото може би ще бъдат интересни за повече хора.

1. Какво става с добрите хора, които не са християни, нито дори духовни в

някакъв по-общ смисъл, след смъртта им?
2. Ако двама души са вършили в еднаква степен добро през живота си, но
единият е бил християнин, а другият – не, ще има ли предимство
християнинът, или ще бъдат съдени с еднаква мяра?
3. Може ли един християнин да греши цял живот, разчитайки на това, че
може да се покае дори в последния момент и всичко да му бъде простено,
докато един добър, но невярващ човек ще бъде осъден при всички случаи?

Давам си сметка колко объркан може да се почувства човек (особено

вярващ) да разбере, че животът на майка му например, която за него е била
еталон за човечност, пример за истински добър човек, мярка за доброто, няма
стойност пред Бога „само защото“ тя не е била „набожна“ в смисъла на
църковната традиция. Да чуеш, че всичко, което си смятал за стойностно,
достойно, важно и значимо, което те е формирало като човек, цялата ти
ценностна система, всички твои морални устои... са невалидни, защото този,
от когото си ги възприел, не е изповядвал Бога по определен начин. Това
може да е наистина съкрушително за някого в личен план и пагубно за
връзката му с Бога. Още повече, ако бъде добавена история за мерзавец,
който, за разлика от майка ти, цял живот е вършил Зло, но не щеш ли,
обърнал се накрая към Бог, покаял се и хоп – майка ти в ада, а разбойникът –
в рая.

128
 Факт е, че в рая наистина вече има един човек, един-единствен, който в този
момент и завинаги, преди всички други, е причастен на божествената радост.
И е истина, че този човек е (бил) разбойник. Става въпрос за злодея от
съседния до Христос кръст, разпнат за престъпленията си, който се покая в
последния си час.

И казваше на Иисус: Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в

царството Си! А Иисус му отговори: Истината ти казвам: днес ще бъдеш
с Мене в рая (Лука 23:42-43).

Всички останали – светци, пророци, апостоли, мъченици, добри хора –

вярващи, невярващи... както и лошите – вярващи, невярващи... чакат края на
времената.
И ако това е справедливо...!?! Не е, разбира се, докато използваме
човешкото разбиране за „справедливост“ и „добро“. Християнството обаче
не само не борави, но и в известен смисъл нехае за секуларния смисъл, който
вкарваме в тези понятия. „Морал“ е социумна категория, не божествена.
Такава дума в Евангелието няма. Моралът играе ролята на Бог в система,
която отхвърля Бога – понеже има нужда действията на хората да бъдат
урегулирани чрез определени принципи и етични норми, за да може
системата да функционира и да могат хората да бъдат санкционирани, когато
предписанията не се изпълняват. Социумът разчита на природната
добродетелност на хората, като я охранява с описани в Закон морални норми
и я коригира чрез съдебната система. Лао Дзъ дава много проникновено
определение в тази връзка: „Когато бъде изгубен Бог, остава добродетелта.
Когато бъде изгубена добродетелта, остава справедливостта“.
Доброто е норма на битието. Светът е сътворен добър. Добротата не е ничия
заслуга, а наша присъща природа и е въпрос на нагласа, желание, усилие,
възпитание или дори принуда в живота ни като социални същества. Всеки
гражданин е наясно с последиците от неспазването на нравствените
предписания. В този смисъл добър човек не означава непременно ре-
лигиозен. Нито пък религиозният е непременно добър. Религиозният човек
е направил откритието, че има Бог. Установил е, че иска Той да бъде част от
живота му, да бъде в общение с Него, защото това му дава преживяване,
което е несравнимо с никое друго познато на земята чувство. То му носи
неописуема небесна радост, позната само на вярващите. Подобна радост не
може да бъде обяснена, ако не сте я изпитали – именно защото е съкровено,
лично преживяване. Божествената радост е най-силното, най-прекрасното
чувство, изпълващо човека с мир, хармония и любов.
Ако обичате някого, въпросът за това как да се отнасяте към него не стои
на преден план, защото любовта сама ви кара да се държите по най-добрия

129
за вас начин. Каквото и да правите заради него, го правите не от користно
чувство, за да получите нещо в замяна, а защото знаете, че това го прави
щастлив. Но същевременно не го правите само заради него, а и Защото някак
спонтанно искате да проявите най-доброто от себе си, да надскочите дори
собствените си граници. С това искам да кажа, че смисълът на религиозния
живот не е нравствеността сама по себе си. Тя е следствие на любовта към
Бога. Смисълът на религиозния живот е съхраняване на връзката с Бога.
От друга страна, въпреки цялото ни старание и желание да бъдем добри,
понякога допускаме да разочароваме, да нараним, да обидим най-свидните
си. Дали защото в момента чувстваме физически дискомфорт, или не сме си
доспали, или шефът ни е нахокал... Поради всякакви безумни основания
може да се случи да повишим тон, да кажем нещо неприятно или да ос-
кърбим най-любимия си човек. Възможно е да изтървем за миг от погледа си
цялата значимост на тази връзка за нашия живот и да нараним този, чиято
любов изпълва живота ни със специален смисъл и ни кара да се чувстваме
живи, пълноценни и щастливи.
Ако това се случи, няма ли да се разкаете? И няма ли да разчитате, че
неговата любов е по-силна от вашия грях и че ще може да ви прости? Няма
ли да ви потекат сълзи от радост, когато го направи, когато ви прегърне и ви
каже, че ви обича повече от всичко на света и че лошото е забравено? Че
започвате на чисто – защото вие сте го разчистили с вашето покаяние и сте
го измили с вашите сълзи...
Сега пренесете този сценарий в общуването с Бог и го разширете до
безкрая. Защото става дума за любовта на Бога. Колкото и да ви обича
вашият любим, любовта му със сигурност има граници – предел, който няма
да мине, дори и заради вас. Божията любов няма такива граници. Вашият
мъж може и да не успее да ви прости изневяра, но Бог подаде ръка на най-
голямата блудница в човешката история и я направи светица. Любимият ви
може никога да не ви прости, че сте ударили кучето му, но Бог взе със себе
си в рая разбойника, който може би е отнемал човешки животи.
Както истински влюбеният човек се държи по определен начин вследствие
на любовта си, така и истински религиозният човек се опитва да се държи по
определен начин – не заради надеждата да отиде на небето като награда за
своите постъпки, а защото това прави възможна връзката му с Бога.
Самата дума „религия“ (от лат. religio) означава връзка, но не като
константа, а като постоянен процес – да се свържа отново, да се свързвам
през цялото време. Да намирам отново и отново пътя към любимия. Да се
завръщам постоянно при Бога. И ако „грях“ означава „изгубване на целта“,
„отпадане от Бога“, то завръщането, повторното свързване се осъществява
чрез покаянието (метаноя). Метаноя, както вече поясних на друго място,
означава промяна на мислите, обновление на ума. Буквално: да поумнееш

130
отново дотолкова, че да си дадеш сметка какво зло си сторил. Да осъзнаеш
кое е важно за теб и да се откажеш от онова, което те отдалечава от Бога. И
от любовта. Защото Бог е любов.
Не знам какво ще стане с добрите нерелигиозни хора, които по едни или
други причини не са изповядали вяра в Бога по начина, по който го правят
религиозните. Не знам защо едни успяват, макар и за мигновение, да усетят
сладостта на Божието присъствие, дори и в последния си час, а на други,
много по-добри от тях, никога не е дадено. Но ние знаем по принцип толкова
малко и не можем да поберем небето в ума си, защото главата ни ще се
пръсне. Опитвали сме, но единственото, което сме постигнали, е да разделим
света на две – един за Бога, там горе, и един за нас, тук долу. По-лесно е да
си мислим, че това, което прави Бог, и това, което прави човек, са две
отделни неща. В злото – със сигурност е така. Но, мисля си, Бог и човек
винаги действат заедно в доброто, дори и ако човек не осъзнава кой насочва
стъпките му...
Аз лично се чувствам привилегирована от това, че съм християнка, но не за
„онзи“ свят, а за този. Тук имам на разположение велики тайни, които да ме
държат в доброто. Може би Бог е разбрал колко съм слаба да се справя сама
с лошотията си, колко ми е трудно да бъда добра без Него и по великата Си
милост е решил да ми помогне. Дал ми е изповедта, причастието, молитвата,
поста, покаянието... за да не се отчайвам, да мога отново, като сгреша, да се
опитам да се поправя. Може би, по думите на старец Никон Светогорец, Бог
предпочита да съм Христов „хулиган“, вместо да ме остави да стана „добро
дете“ на дявола. Търпи ме да съм непостоянна в доброто и да съм грешна в
Църквата, за да не постоянствам в Злото извън нея. Да се наричам
„християнка“ е по-скоро голяма отговорност, отколкото предимство, по
отношение на вечността. И подозирам, че е много възможно
„християнството ми“ да не е облекчаващо, а утежняващо „обстоятелство“ на
Страшния съд, Защото няма да мога да оправдая слабостта си с невежество.
Може би в последния ден ще се наредя на края на опашката, след добрите
нерелигиозни хора, и дано бъда с ума си, за да не търся справедливост като
онзи бедняк, а да се покая и наравно с всички останали смирено да се
надявам на милост.
И нека да завърша тази глава, а и тази книга с едно популярно пожелание
за Рождество Христово – празника, който всяка година ни напомня, че ако
Бог не се е родил в сърцата ни, напразни са всички претенции, че Го
познаваме:

131
Ако бъдем хора, вместо победители,
ако бъдем честни, вместо безразлични,
ако сме толкова сърдечни, колкото интелигентни,
ако притежаваме толкова обич, колкото и съмнения,
ако бъдем щастливи, вместо прави,
то може би сме добри християни...

132
 ПОСЛЕСЛОВ
Дълги са притчите, предълги; кратка е поуката – една дума.
Ти Си тази дума, Боже, Ти Си поуката на всички притчи.
Нещата на този свят са гатанки от небето.
Ти Си отговорът на всички гатанки.
Кажа ли Твоето име, всичко съм казал...

Св. Николай Велимирович

133
 ПОСЛЕДНИ ДУМИ
Наскоро четох забавна случка. Една жена поканила свещеника и неколцина
познати от енорийския храм на обяд в дома си. Когато гостите пристигнали
и седнали на масата, тя се обърнала към малката си дъщеря: „Ще кажеш ли
молитвата, миличко?“ „Не се сещам какво трябва да кажа“ – отвърнало
детето притеснено. „Просто кажи това, което си чула да казва мама“, опитала
се да помогне майката и момиченцето, изведнъж припомнило си,
възкликнало: „Боже, за какъв дявол поканих всички тези хора!“.
Та и аз така – като майката. Много ми се искаше да кажа „нещо красиво за
Бога“, ако използвам думите на Майка Тереза, но малко се страхувам, че това
в известна степен е непосилна задача. Както споделя един свещеник: „Ако
знаех кои думи да кажа, за да накарам хората да се обърнат към Бога, досега
да съм го направил“.
Да се обясняват категории, които не са от този свят, да се описва реалност,
която не е познатото ни „тук и сега“, да се говори за Бога, Когото никой
никога не е видял, не е лесно. Това е най-трудната книга, която съм писала.
И тук пак се сещам за една история. Както вървял по улицата, един мъж
изведнъж се хванал за сърцето и паднал на земята. В този момент оттам
минавал свещеник, надвесил се над падналия човек и го попитал:
– Синко, вярваш ли в Триединния Бог – Отец, Син и Свети Дух?
Човекът едва-едва прошепнал:
– Отче, аз без малко да умра, а ти ми задаваш гатанки...
Надявам се, че с написаното в тази книга все пак съм успяла да обясня
дотолкова, че ако някой отец ви приклещи някъде с подобни гатанки, да го
смаете, че Знаете верния отговор.
Шегата настрана. В действителност това е книгата, чието писане, ако и да
бе трудно, ми е донесло най-голямо удовлетворение. Припомни ми защо тол-
кова обичам християнството и някак още по-силно ме сближи с Христос.
Надявам се именно това усещане да съм успяла да предам и на вас, скъпи
читатели – не само с посланието на думите, но и като емоция, идваща от
дълбините на сърцето ми.
Бих искала да благодаря отново и повече от всякога на Вера Янчелова, моя
редактор от ИК „Хермес“, за ценните насоки и особено за критиките.
Благодаря за подкрепата на моите най-близки хора и на приятелите ми. И
както винаги – големият поклон накрая е за вас, скъпи мои читатели.
Благодаря ви, че сте тук и че избрахте заедно да се взираме в небето...

Ивинела Самуилова
134
 ЗА АВТОРА

Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в

Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и
английски, а след това – магистратура по богословие
във Великотърновския университет. Има и редица
допълнителни квалификации и обучения, сред които
журналистика и психология.
Творческите търсения на Ивинела Самуилова са
насочени към вътрешния свят на човека и
отношенията му с Бог, света и ближните.

„Християнската нагласа ми помага да бъда по-добър човек, да живея с

мир в душата, да живея с радост.“

Ивинела Самуилова е автор на четири романа, които бързо се наредиха сред

най-търсените заглавия на българския книжен пазар. Книгите ѝ са отличени
с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на нейните
читатели. Благодарение на тях романите на авторката „Животът може да е
чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в
националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“.
Романът „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза
„Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“ на
фондация „Човешката библиотека“.
Самите читатели определят книгите на Ивинела като „завладяващи и
провокиращи“, „жизнени, пробуждащи и мотивиращи“, „не робуват на
клишета“, „действат като терапия“, „променят отношението към живота“,
„зареждат, учат и вдъхновяват“.

Най-новата ѝ книга "Гатанки от небето" е сборник с 55 вдъхновяващи

истории за истински ценното в живота.

„Бог би ни простил всичко, освен липсата на радост.“

135
 Ивинела Самуилова

ГАТАНКИ
ОТ НЕБЕТО
Българска, първо издание

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка Ана Цанкова
Коректор Нина Славова
Формат 70/ 100/ 32 Печатни коли 17
ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“ Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59
Тел. (032) 608 100, 630 630
Имейл: info@hermesbooks.com
Печатница „Алианс Принт“ ЕООД

http://4eti.me

Всички книги на издателска къща „хермес можете да поръчате с отстъпка

на електронната ни книжарница www.hermesbooks.com както и на телефон:
0700 17 666 на цената на градски разговор

Очакват ви промоции и други изненади!

136