Professional Documents
Culture Documents
Тютюн
Тютюн
Тютюн
Тютюн
I глава
II глава
M frame
/Н И К О Т И А Н А/
/акционерно дружество за износ на тютюни/
Много пъти като дете тя беше влизала в този хол с гипсови украшения
по тавана, с големи огледала и мраморни масички в ъглите и винаги беше
правила това с някакво радостно усещане за откритие на неща, хора или
събития, които беше видяла навън в ливадата, двора или градината. Сега
изпитваше същото усещане, същото желание да изтича в трапезарията и да
съобщи на баща си в пристъп на детинска радост за откритието, което беше
направила. Но веднага дойде на себе си. Двадесет и четири години бяха
издълбали бездънна пропаст между някогашното дете и бащата. Може би той
щеше да направи всичко, което тя пожелаеше, но нямаше да я разбере. От
хола тя чу басовия глас на баща си в трапезарията, който се мъчеше да
говори английски с ужасно произношение. Зара разтягаше напевно и
живописно звънливото си сопрано и го поправяше. Двамата се забавляваха
отлично и бяха почнали да пият чай, без да чакат Мария. Това й се стори
много грубо и неучтиво.
Все пак тя влезе в трапезарията, като поздрави весело и премести
върху желязната подложка горещия електрически чайник, който Зара беше
забравила небрежно върху покривката. Зара се извини плоско, като излъга,
че го е оставила така само за миг. Тя беше навлякла ярък син пеньоар,
който се отваряше при всяко движение и разкриваше доста безсрамно
коленете и деколтето й. Татко Пиер се мъчеше да разпръсне лошото
впечатление от всичко това, като се преструваше, че не го забелязва Той
се намираше в много добро настроение и постоянното, някак враждебно
стеснение, което изпитваше от дъщеря си, сега се беше превърнало в
чувство на благодарност задето тя отказа да продължи пътуването до Атина.
Той забеляза с изненада руменината върху бузите й. Човек не можеше да си
представи нещо по-рядко от това — да види Мария оживена.
— Е, какво?… Изглежда, че ливадата ти харесва — рече той. — Аз също
бих останал тук, ако не беше тоя проклет французин от режията, когото
трябва да видя в Атина…
Никакъв французин нямаше нужда да вижда той в Атина. Дори,
напротив, заради приключението със Зара той отлагаше една важна среща с
холандски търговци в Хамбург. Но Мария не обърна внимание на лъжата му и
каза бързо:
— Навън чака един младеж, който иска да ти говори. Моля те да го
приемеш веднага.
— Какъв младеж?… — попита татко Пиер. Видя му се невероятно дръзко
да го безпокоят по това време.
— Един уволнен чиновник от склада.
— Вероятно ще ми досажда — небрежно каза той. — Нямам време да се
занимавам с дреболии.
— За него уволнението не е дреболия. Искам да го изслушаш и да го
върнеш на служба веднага — повторно заповяда Мария.
Татко Пиер и Зара се объркаха неочаквано. За първи път Мария
издигаше глас да иска нещо. Тя въобще не проявяваше никакви прищевки или
чудатости. Татко Пиер можеше да се гордее с тази пестелива, разумна и
отмерена дъщеря, която никога не излизаше от добрия тон, от установените
правила, от еднаквото си вежливо, но малко студено държане към всички.
Може би и тя имаше своите приключения, но никога не ги показваше. Мария
се движеше в обществото безшумно като сив призрак, който оставяше зад
себе си почит и малко досада. Никой не я беше виждал увлечена във флирт.
Никой не я беше забелязал да поддържа крайни мнения или да дава
предпочитание на някого. И внезапното й, подчертано и настойчиво желание
сега изглеждаше невероятно.
— Къде е този младеж? — все тъй объркан, попита татко Пиер.
— Чака в градината. Ти можеш да го поканиш при нас. Той изглежда
възпитан момък.
Имаше проницателни хора, които твърдяха, че Мария ще си намери
съпруг неочаквано в лицето на човек, който нито я е ухажвал, нито е
мислел да я ухажва. Татко Пиер познаваше отлично човешките слабости и
спадаше към тия хора. Значи, Мария… Да, добре! Той нямаше нищо против.
Озадачи го само обстоятелството, че всичко беше станало тъй светкавично
бързо. Човек никога не можеше да разбере какво точно жените търсят,
предпочитат или обичат у мъжа. Все пак той си представи неизвестния
щастливец като ония надути, безполезни и самомнителни типове, които
идваха на приемите й с калъфи за цигулка или виолончело и спадаха към тъй
наречения музикален свят — една категория хора, която татко Пиер нито
мразеше, нито обичаше, а просто считаше за досадни, но безвредни мухи.
Стори му се само някак горчиво, че животът до такава степен го беше
отделил от Мария, та двамата изглеждаха съвсем чужди един на друг. За да
добие съдействието му, което той беше готов да й даде на драго сърце, тя
залагаше изведнъж всичката си настойчивост. Бедната Мария!… Той знаеше,
че тя не одобрява живота му, но никога не предполагаше, че отношението й
към него ще стигне до такава враждебна отчужденост. Та нима беше тиран?
Разбира се, че не. Нека Мария си върши каквото иска. Той беше съгласен.
Като разсъждаваше така, татко Пиер не съзнаваше, че великодушието му идва
от чувство за виновност, причината за което беше историята със Зара. Още
по-малко съзнаваше той, че Мария беше решила да скъса с формулите и че
сега за нея нямаше значение какво ще помислят околните.
— Та покани го най-сетне!… — нетърпеливо каза тя сред мълчанието, в
което татко Пиер и Зара гледаха като онемели. — Няма да станем прокажени,
ако пием чай с един дребен чиновник.
Да, разбира се… Нямаше никакво значение дали младежът, на когото
Мария искаше да помогне, е дребен чиновник. Но татко Пиер се удиви малко,
когато се сети, че това наистина е без значение. Той стана и отиде при
отворения прозорец. Един младеж с беден, но доста приличен изглед седеше
на скамейката в градината.
Татко Пиер му викна приятелски:
— Хей, момко!… Мене ли тьрсиш? Влез вътре.
IV глава
V глава
VI глава
VII глава
VIII глава
IX глава
Фон Гайер прекрати работата точно в дванадесет часа. След това той
облече един тъмен, малко по-изгладен костюм и заяви на Прайбиш и
Лихтенфелд, че ще прекара следобеда и утрешния ден с Тренделенбург в
Чамкория.
— Вие какво ще правите? — строго попита той.
— Мислим да отидем още веднъж на лов за зайци — невинно отвърна
Прайбиш. — Един селянин обеща да ни заведе.
Малко преди да замине, Фон Гайер влезе в стаята на експерта и му
каза:
— Прайбиш, тази вечер ви предстои да се преструвате на глупак.
— Това няма да бъде трудно за мене — добродушно отвърна Прайбиш. —
По отношение на жените аз съм наистина глупак.
Върху лицето на Фон Гайер се появи гримаса, която приличаше
донякъде на усмивка.
— Вие сте превъзходен човек, Прайбиш!… Значи така! Аз ще ви
изненадам към полунощ. Но дотогава внимавайте Лихтенфелд и Кршиванек да
не усетят нещо… Ние трябва да отворим добре очите на нашия барон и да му
покажем какъв мошеник лансира пред Немския папиросен концерн…
Изобличаването на Кршиванек ще сложи край на клеветите в Берлин срещу
нас.
— Съвсем вярно, Негг Hauptmann.
— Трябва да се държите естествено и не се бойте от обектива на
Кршиванек… Първото нещо, което ще направя, е да извадя ролката с филма…
Ясно, нали!… Няма никаква опасност за вас.
— Разбирам, Негг Hauptmann!
Фон Гайер, придружен от Прайбиш, облече палтото си излезе по
стълбите към широката алея в градината, където го чакаше колата му. Към
тях с иронична почтителност се присъедини и Лихтенфелд.
— Хайл Хитлер!…
— Хайл!
Фон Гайер тракна вратичката. Той не отиваше в Чамкория, а на обед у
Барутчиев, който беше поканил и Борис. Веригите върху задните гуми на
автомобила издрънкаха глухо позамръзналия сняг над Люлин се спущаше
червеникава мъгла. Между храстите на леденото поле с печални крясъци се
издигаха и спущаха врани. От Витоша полъхваше тих смразяващ ветрец.
Някъде в селото блееха овци.
— Махна се най-сетне — с облекчение въздъхна Лихтенфелд.
Черният работен ден за барона беше свършил. Почваше уйкендът и
Лихтенфелд знаеше как да се възнагради за прекараната в труд седмица.
— Вие сериозно ли мислите да отидете на лов? — обърна се той към
Прайбиш.
— Ще поскитам малко.
— Няма да видите дори следа от заек. Аз обиколих напразно миналата
седмица… Защо не останете при нас?
— Вие какво ще правите?
— Чакам гости. Ще дойде Кршиванек с две дами.
— Не е за мене — срамежливо произнесе Прайбиш. Двамата тръгнаха по
заледената алея към вилата. Прислужникът цепеше в задния двор дърва и
ударите на брадвата му отекваха глухо в мразовития въздух. Няколко
изгладнели врабчета цвъртяха и подскачаха около прозорците на
трапезарията. Ниското слънце започна да се забулва с мъгла.
— Вие сте глупак, Прайбиш!… — каза Лихтенфелд. — Ще си умрете с
отворени очи.
— Аз съм женен — намекна Прайбиш. — Имам и деца.
— Та що от това? — Лихтенфелд се изсмя. — Да не мислите, че ще
вършим безобразия?
— Какви са тия жени? — предпазливо се осведоми Прайбиш.
В гласа му прозвуча тревожно любопитство, което баронът изтълкува
съвсем правилно като колебание. Всяка вечер Лихтенфелд влизаше в стаята
му с бутилка френско вино и му разправяше безбройните си приключения. Той
правеше това отчасти от суетност, отчасти, за да убие скуката и
безсънието си. Отначало Прайбиш възприемаше историите със снизходителна
усмивка и вътрешно негодуване. Но постепенно този свят на модни курорти,
пикантни жени и замайващи сладострастия като че почваше да му става
интересен. На барона се стори, че Прайбиш неволно сравняваше своята
дебела, вярна и плодовита жена с тия чудни и лекомислени създания, които
правеха живота тъй приятен. При това баронът даде да се разбере, че
любовниците му съвсем не бяха паднали жени. Прайбиш охотно се съгласи с
твърдението му. Идеята на Прайбиш за паднала жена се изчерпваше с
представата му за кабаретни актриси и момичета, които спират мъжете по
улиците на големите градове. Той не бе прибягвал към тях поради страх от
болести и вродена пестеливост. Но макар и богат — концернът му даваше
крезовска заплата, — Прайбиш никога не беше мечтал за жените, до които
имаше достъп баронът. И ето че сега Лихтенфелд намекваше — не намекваше,
а просто казваше, — че и Прайбиш можеше да разбере от тях.
— Тия дами са от висшето общество — рече баронът. — Напълно
порядъчни жени, но малко по-свободни от другите.
Прайбиш показа срамежливо, че тъкмо за такива жени беше мечтал
винаги. Да не бъдат развалени, а само свободни. Насърчен от това,
Лихтенфелд почна да бие върху еснафските скрупули в живота му. Да,
отдавна беше станало време Прайбиш да заживее като богат човек! Защо се
стеснява? Докога ще влачи със себе си тая селска срамежливост? Нима няма
достатъчно висок ранг в служебната йерархия на концерна? Не, Прайбиш би
могъл да стане също приличен светски човек. Трябва само по-голяма смелост
пред жените, за да има успех. Колкото за външността, можеше да се
признае, че Прайбиш не бе тънък и строен, но Лихтенфелд го увери в
каприза на фините жени да предпочитат понякога мъже с грубовата външности
здрави мускули.
— Добре!… — съгласи се Прайбиш. — Ще дойда… Но аз съм много
стеснителен и не умея да забавлявам.
— Бъдете напълно спокоен — увери го Лихтенфелд. — Те са много
приятни жени и вие ще се отпуснете веднага.
Следобед, почивайки в стаята си, Прайбиш съзна, че предстоящата
вечер го изпълваше с доволство и вълнение. Доволството идеше от това, че
Кршиванек щеше да бъде изобличен, а вълнението — от служебното участие в
гуляй с жени, който инак не би посмял да си позволи никога.
X глава
XI глава
XII глава
$id = 1534
$source = Моята библиотека
Източник: [[http://www.slovo.bg|Словото]]