Луций Аней Сенека

Луций Аней Сенека
НРАВСТВЕНИ ПИСМА
ДО ЛУЦИЛИЙ
Том I
AD LUCILIUM EPISTULAE MORALES, T1

© Луций Аней Сенека
© Райка Николова, превод, 2020 г.
© Лизи Симпсън, корица
Веселина Василева, редактор
Калина Равуцова, предпечат
Издателство „Хеликон“, 2020 г.
http://4eti.me
ISBN: 9786197547498
Съдържание
Съдържание ......................................................................................... 3
Анотация............................................................................................... 5
Писмо I. Сенека поздравява Луцилий ................................................ 9
Писмо II. Сенека поздравява Луцилий ............................................ 11
Писмо III. Сенека поздравява Луцилий ........................................... 13
Писмо IV. Сенека поздравява Луцилий ........................................... 15
Писмо V. Сенека поздравява Луцилий ............................................ 18
Писмо VI. Сенека поздравява Луцилий ........................................... 21
Писмо VII. Сенека поздравява Луцилий ......................................... 23
Писмо VIII. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 27
Писмо IX. Сенека поздравява Луцилий ........................................... 30
Писмо X. Сенека поздравява Луцилий ............................................ 36
Писмо XI. Сенека поздравява Луцилий ........................................... 38
Писмо ХII. Сенека поздравява Луцилий ......................................... 41
Писмо XIII. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 45
Писмо XIV. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 50
Писмо XV. Сенека поздравява Луцилий.......................................... 55
Писмо XVI. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 58
Писмо XVII. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 61
Писмо XVIII. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 64
Писмо XIX. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 68
Писмо XX. Сенека поздравява Луцилий.......................................... 72
Писмо XXI. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 76
Писмо XXII. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 80
Писмо XXIII. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 85
Писмо XXIV. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 88
Писмо XXV. Сенека поздравява Луцилий ....................................... 96
Писмо XXVI. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 98
Писмо XXVII. Сенека поздравява Луцилий.................................. 101
Писмо XXVIII. Сенека поздравява Луцилий ................................ 104
Писмо XXIX. Сенека поздравява Луцилий ................................... 107
Писмо XXX. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 111
Писмо XXXI. Сенека поздравява Луцилий ................................... 116
3
Писмо XXXII. Сенека поздравява Луцилий.................................. 120
Писмо XXXIII. Сенека поздравява Луцилий ................................ 122
Писмо XXXIV. Сенека поздравява Луцилий ................................ 125
Писмо XXXV. Сенека поздравява Луцилий .................................. 126
Писмо XXXVI. Сенека поздравява Луцилий ................................ 128
Писмо XXXVII. Сенека поздравява Луцилий ............................... 132
Писмо XXXVIII. Сенека поздравява Луцилий ............................. 134
Писмо XXXIX. Сенека поздравява Луцилий ................................ 135
Писмо XL. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 137
Писмо XLI. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 141
Писмо XLII. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 144
Писмо XLIII. Сенека поздравява Луцилий ................................... 147
Писмо XLIV. Сенека поздравява Луцилий ................................... 148
Писмо XLV. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 150
Писмо XLVI. Сенека поздравява Луцилий ................................... 154
Писмо XLVII. Сенека поздравява Луцилий .................................. 155
Писмо XLVIII. Сенека поздравява Луцилий ................................ 160
Писмо XLIX. Сенека поздравява Луцилий ................................... 164
Писмо L. Сенека поздравява Луцилий ........................................... 168
Писмо LI. Сенека поздравява Луцилий ......................................... 171
Писмо LII. Сенека поздравява Луцилий........................................ 175
Писмо LIII. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 179
Писмо LIV. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 183
Писмо LV. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 185
Писмо LVI. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 188
Писмо LVII. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 193
Писмо LVIII. Сенека поздравява Луцилий ................................... 196
Писмо LIX. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 205
Писмо LX. Сенека поздравява Луцилий ........................................ 210
Писмо LXI. Сенека поздравява Луцилий ...................................... 211
Писмо LXII. Сенека поздравява Луцилий ..................................... 213
Писмо LXIII. Сенека поздравява Луцилий ................................... 214
4
Анотация
Няма по-сигурен критерий за стойността на един текст
от проверката на времето. „Нравствени писма до Луци-
лий“ на Луций Аней Сенека със сигурност са я издържали.
Писмата (посланията) са адресирани до приятеля му Лу-
цилий, който от епикурейството преминава на позициите
на стоицизма. Написани преди 20 века, тези блестящи об-
разци на ясна философска проза не са изгубили нищо от
своята придобита още при създаването си пленяваща мъд-
рост.
И днес размислите на Сенека за участта на човека в тър-

сене на добродетелност са маяк за стремящите се към сво-
бода и съвършенство човешки индивиди. А простотата на
неговата реч прави творбата му изключително лесна за че-
тене и достъпна за всички възрасти.
„Каква полза има да премисляш минали страдания и да

ставаш нещастен от това, което е било? И кой не преу-
величава своите страдания и не лъже самия себе си? Още
повече, че което е било горчиво, е приятно за разказване.
Естествено е да се радваме, когато злините отминат.
Защото, както казва Посидоний: „Един ден за образова-
ния човек е по-дълъг от век за невежата.“
5
За автора
Луций Аней Сенека Млади (на латински: Lucius Annaeus Seneca)

е римски философ, поет и прозаик, талантлив оратор, виден полити-
чески и държавен деец, основател и един от най-изтъкнатите предс-
тавители на римската (т. нар. Нова) стоическа философия, акценти-
рана най-вече в областта на етиката и представляваща последен и
заключителен етап в историята на стоицизма.
Роден е през 4 г. пр.н.е. в Кордуба, Римска империя (днес Кор-

доба, Испания). Произхожда от богат аристократически род – баща
му Луций Аней Сенека Стари е ретор, принадлежащ към съсловието
на конниците. За да даде по-добро образование на децата си се пре-
селва в Рим, където учители на младия Сенека са Сотион, Атал, ко-
ито по идеи са близки на стоицизма. Безспорно най-силно е влияни-
ето на баща му.
Твърде млад, образованият и блестящ оратор Сенека бързо до-
бива популярност и по време на управлението на император Ка-
лигула влиза в сената. Една от речите му предизвиква такава завист
у императора, че последният заповядва да го ликвидират. Спасява
6
го една от императорските наложници, която убеждава императора,
че Сенека е тежко болен и скоро ще умре.
През 41 г. по подозрения на Месалина, съпруга на Клавдий, Се-

нека е обвинен в прелюбодеяние с една от племенниците на импе-
ратора и едва спасил се от най-тежкото наказание, е въдворен на о.
Корсика. Там написва „Утешение към Хелвия“ – послание към
майка си и „За краткостта на живота“ – написано в последните го-
дини от заточението му.
През 48 г. Месалина е убита и съпруга на Клавдий става Агри-

пина, благодарение на която се завръща в Рим, получава висша дър-
жавна длъжност и става наставник на сина ѝ Нерон. В хода на двор-
цовите интриги Клавдий е отровен и скиптърът поема 16-годишният
Нерон. Сенека е негов съветник и автор на речите му. Започват жес-
токостите на Нерон, които философът оправдава; първо поддържа
тезата за самоубийството на майка му, но колкото повече се множат
престъпленията, толкова повече подозренията към Сенека се увели-
чават. Това хвърля черна сянка върху името му. Вроденото му чув-
ство за самосъхранение го подтиква да се оттегли от двора. Прави
го под предлог, че желае да се посвети на литературно-философс-
ката си дейност. Ала все по-редките му появи в двореца засилват
подозренията на Нерон. Наклеветен за участие в заговор срещу им-
ператора Нерон нарежда на бившия си наставник да се самоубие.
Така Сенека прерязва вените си през 65 г.
Сенека е автор на философски и други произведения. Голям

майстор на формата – блестящ стилист – Сенека въздейства с еле-
гантност на литературните форми и като добър познавач на Антич-
ността. Главното му и най-известно съчинение е „Нравствени пис-
ма до Луцилий“, съдържащо 124 писма, образец на римския еписто-
ларен жанр. В него са отразени етико-философските идеи на мисли-
теля, преживял немалко от превратностите на своето време. Пис-
мата са адресирани до приятеля му Луцилий, който от епикурейст-
вото преминава към позициите на стоицизма. На проблемите на ети-
ката са посветени още „За гнева“, „За милосърдието“, „За щаст-
ливия живот“, „За благодеянията“, „За снизхождението“ и др.
7
Автор е на натурфилософското произведение „Естествено-научни
въпроси“, където продължава богатата традиция на стоиците по
въпросите за природата.
Автор е на девет трагедии, сред които „Медея“, „Едип“, „Ага-
мемнон“ и др., сюжетите на които са почерпени от творбите на Ес-
хил, Софокъл и Еврипид. В сатирата „Отиквяването на божестве-
ния Клавдий“ обрисува иронично образа на бившия император.
Натурфилософските идеи на Сенека утвърждават пантеизма.
Основното понятие в етиката на Сенека е понятието добродетел,

схващано като обща цел на всички индивиди, независимо от техния
произход или съсловна принадлежност. Върху осъществяването на
добродетелния живот не играят такива фактори като слава, общест-
вено положение и други подобни. Решаващото условие за създава-
нето на моралния човек е разумът, който трябва да господства над
чувствата, страстите, нагоните и навиците. Рационализмът на Се-
нека е отрицание на хедонизма, цинизма и грубо материалистичната
и вулгарна представа за живота.
Според Сенека, нищо не ни вдъхва увереност, че утре наистина
ще имаме време да направим онова, което можем да направим днес,
и поради това трябва да действаме сега и то по такъв начин, сякаш
в неотложността на действието изразяваме целия смисъл на живота
си.
Племенник на Сенека е известният римски епически поет Лукан.
8
Писмо I
Сенека поздравява Луцилий1
Така прави, Луцилий: отвоювай се за себе си и съхраня-
вай и пази времето, което досега ти е било отнемано, кра-
дено или ти е убягвало. Убеди себе си, че е както ти пиша:
част от времето ни бива изтръгната, друга – отмъкната не-
усетно, трета – изтича. Най-позорна е загубата поради
небрежност. И ако би поискал да се вгледаш – най-голя-
мата част от живота ни се изплъзва като вършим лоши
неща, голяма – като не вършим нищо, а целият живот –
като вършим не това, което трябва.
Кого ще ми посочиш, който цени времето, който при-

дава значимост на деня, който разбира, че умира всеки
ден? Грешим, виждайки смъртта като нещо, което предс-
тои; голяма част от нея вече е отминала. Каквато част от
живота ни е зад нас, е в ръцете на смъртта.
За това, мой Луцилий, прави така, както ми пишеш! Об-

хващай всички часове. Нека да зависиш по-малко от ут-
решния ден, като овладяваш днешния. Докато се отлага,
животът изтича. Всички неща, Луцилий, са чужди, само
времето е наше. Природата ни прави владетели на това
единствено убягващо и хлъзгаво нещо, от което лишава
този, който не го желае. И е толкова голяма глупостта на
смъртните, че тези неща, които са най-малко ценни и със
1
SENECA LUCILIO SUO SALUTEM – Така са озаглавени всички
писмa на Сенека към Луцилий – бел. http://4eti.me
9
сигурност възвратими, позволяват да им се водят като
дълг, щом ги получат; между другото, никой няма да
сметне, че дължи времето, което му е отделено, макар че е
единственото, което дори и да е благодарен, не може да
върне.
Може би ще попиташ какво правя аз, който заръчвам
това на теб? Ще ти призная искрено, че при мен става,
както при един разточителен, но прилежен човек. Не мога
да твърдя, че нищо не губя, но какво губя, по каква при-
чина и по какъв начин, ще ти кажа; ще ти изложа причи-
ните за моята бедност. Но на мен ми се случва същото като
на повечето хора, които са доведени до бедност не по своя
вина – всички прощават, но никой не помага.
Тогава какво? Не смятам, че е беден този, който колкото

и малко да има, му е достатъчно. Ти поне запази твоето в
лоши времена и ще подновиш във времена които са добри.
Наистина, както смятат нашите предни, късно е за песте-
ливост, когато си на дъното. Защото на дъното остава не
само съвсем малко, но и най-лошото.
Бъди здрав!
10
Писмо II
Сенека поздравява Луцилий
От това, което ми пишеш и което чувам за теб, започвам
да храня добри надежди. Ти не странстваш и не се обезпо-
кояваш със смяна на местата. Това мятане е присъщо на
болните души. Смятам за първо доказателство за спокоен
дух това да можеш да стоиш твърдо на мястото си и да
пребиваваш сам със себе си.
Но пази се да не би четенето на много автори и книги от
всякакъв вид да заприлича на скитане и нещо нестабилно.
Трябва човек да се задържа и да черпи сили от някои без-
смъртни умове, ако иска да получи нещо, което да остане
постоянно в ума му. Това, което е навсякъде, е никъде. То
се случва с тези, които прекарват живота си в странст-
ване – те имат места, където ги приемат като гости, но ни-
какви приятелства. Неизбежно им се случва да не се спри-
ятеляват с нито един ум, да преминават през всичко на-
бързо и тичешком. Не е полезна и не се приема от тялото
храната, която, току-що погълната, се изхвърля. Нищо не
вреди на здравето повече от честата смяна на лекарства.
Не зараства рана, в която се изпитват много медикаменти.
Не расте здраво растение, което често се пресажда. Нищо
не е толкова полезно, че да носи полза мимоходом. Мно-
гото книги разсейват. Затова, щом не можеш да прочетеш
това, което имаш, притежавай толкова книги, колкото мо-
жеш да прочетеш. „Но – ще кажеш – понякога ми се иска
да разгърна тази книга и никоя друга“. Да се опитват
много ястия е признак за преситен стомах. Многото и раз-
лични ястия увреждат, а не спомагат за здравето. За това
11
чети признати писатели и след като поискаш да се развле-
чеш с други, се върни към първите.
Всеки ден приготвяй по нещо, което да ти помага срещу
бедността, срещу смъртта, както и срещу други беди и
след като изредиш много, избери едно, което да обмислиш
добре в този ден. Аз това правя. От много прочетено за-
помням едно. Днес ето на какво попаднах у Епикур; за-
щото имам навик да прибягвам в чуждия лагер, не като де-
зертьор, а като разузнавач. „Веселата бедност – казва
той – е нещо достойно.“ Но тя не е бедност, ако е весела.
Не е беден този, който има малко, а този, който иска да
има повече. Какво значение има какво количество държи
в сандъците, какво в хамбарите, колко добитък изхранва,
колко дава с лихва, ако се домогва до чуждото и пресмята
не какво е придобил, а какво трябва да придобие? Питаш
каква е мярката за богатството? Първо – да имаш необхо-
димото и чак после – колкото е достатъчно.
12
Писмо III
Както ми пишеш, си предал на твой приятел писмото,
което си написал до мен и ме предупреждаваш да не спо-
делям с него всичко, което касае теб, защото и ти нямаш
навика да правиш това. Така в едно и също писмо го нари-
чаш приятел и отричаш да е такъв. Ако си употребил ду-
мата „приятел“ в разпространеното ѝ значение, така както
наричаме всички кандидати на изборите „доблестни
мъже“, както се обръщаме към този, когото срещнем, в
случай че не си спомняме името му с „господине“, така да
бъде. Но ако считаш някого за приятел и не му вярваш
като на себе си, много грешиш, или не познаваш силата на
истинското приятелство. Наистина, обсъждай всичко с
приятеля си, но първо разсъждавай за самия него. След
като станеш приятел с някого, трябва да му вярваш, но
първо трябва да го прецениш. Този, когото, противно на
казаното от Теофраст, преценяват след като обикнат,
вместо да обикнат след като преценят, обърква кое трябва
да се направи първо и кое второ. Дълго мисли, ако трябва
да приемеш някого за приятел. Ако решиш да ти стане
приятел, приеми го с цялото си сърце, говори с него така
смело, както би говорил със себе си.
Наистина живей така, че и на себе си да не признаваш
неща, които не би могъл да споделиш дори и с врага си; но
ако все пак се случат неща, които обикновено се държат в
тайна, споделяй с приятеля си всичките си грижи, всич-
ките си мисли. Ако го считаш за верен, така прави. Защото
някои обучават другите в измама, понеже се боят от нея и
13
поради подозренията си им дават правото да грешат. Защо
да не кажа някои неща на приятеля си? Защо да не смятам,
че когато съм с него, съм със самия себе си?
Някои разказват на всеки срещнат това, което трябва да
се каже само на приятел и огласяват във всякакви уши,
това, което ги измъчва. Други – напротив – страхуваш се
да споделят и с най-близките си и ако би било възможно,
и от себе си биха скрили всяка тайна, защото и на себе си
не вярват. Не трябва да се прави нито едното, нито дру-
гото. И едното, и другото е порок – и това да вярваш на
всички, и това да не вярваш на никого. Но единия порок
бих нарекъл по-честен, другия по-безопасен. Така трябва
да бъдат порицавани и тези, които непрекъснато са неспо-
койни, и тези, които са непрекъснато спокойни. Защото
любовта към неспокойствието не е деятелност, а вълнение
на възбуден ум, а това да считаш всяко движение за тежест
не е спокойствие, а разпуснатост и изнеженост. Затова за-
помни какво прочетох у Помпоний: „Някои дотам са се
спотаили в мрака, че виждат в мрак и това, което е на
светло.“ Трябва да се съчетава всичко – и отпуснатият да
действа, и деятелният да почива. Наблюдавай природата
на нещата; тя ще ти каже, защото е създала и деня, и
нощта.
14
Писмо IV
Упорствай и ускори, доколкото можеш, това, което си
започнал, за да се насладиш на възвисен и спокоен дух.
Ще се наслаждаваш още докато го усъвършенстваш, още
докато го уравновесяваш. Но друго е наслаждението, ко-
гато то започва от съзерцанието на ума, блестящ и очистен
от всяка грешка. Помниш ли каква радост почувства, ко-
гато свали момчешката тога, облече мъжката и бе изведен
на форума? Очаквай по-голяма радост, когато оставиш
момчешкия дух и философията те впише сред мъжете. За-
щото и досега не само момчешката възраст, а и момчеш-
ките нрави остават. И което е още по-лошо – имаме авто-
ритета на възрастни, а недостатъците на юноши, дори на
деца. Едните се страхуват от дребни неща, другите – от из-
мислени, а ние и от двете.
Само тръгни напред; ще разбереш, че не трябва да се
страхуваш от много неща, които вдъхват страх. Никое зло
не е голямо, ако е последно. Идва към теб смъртта? Щеше
да бъде страшна, ако останеше с теб. Но тя неизбежно или
няма да се яви, или ще те подмине.
„Трудно е – казваш, – да подготвиш духа да презира жи-

вота.“ Не виждаш ли как го отхвърлят поради несериозни
причини? Един се обесил пред вратите на любимата, друг
се хвърлил от покрива, за да не слуша господаря си да се
сърди, трети – за да не бъде върнат след бягство, забил
оръжие корема си. Не мислиш ли, че смелостта може да
15
извърши това, което извършва ужасният страх? Спокой-
ният живот не е за този, който мисли прекалено много как
да го удължи, за когото е велико благо да изброява много
консули. Всеки ден мисли за това, че можеш да оставиш
със спокоен дух живота, когото мнозина други са прегър-
нали и го държат, както храсти и камъни, отнасяни от по-
ток.
Мнозина се люшкат между страха от смъртта и мъчени-
ята на живота – нещастните не искат да живеят, но не мо-
гат и да умрат.
Направи живота си приятен, като отхвърлиш всеки
страх за него. Никое благо не носи полза за притежателя
му, ако духът не е готов да го загуби. Прощаването с нищо
друго не е така лесно, както с това, което няма да желаем,
след като се простим с него. Затова се насърчавай и бъди
твърд за тези неща, които могат да се случат и на най-сил-
ните. Скопец и момче изпълниха смъртната присъда на
Помпей, тази на Крас – жесток и високомерен парт; Гай
Цезар заповяда на Лепид да постави врата си под меча на
трибуна Декстер, а самият той се подложи под меча на
Херея. Никой не е издигнат от фортуна дотам, че застра-
шеността от нея да е по-малка от нейното позволение. Не
вярвай на затишието. В един момент морето се надига и
поглъща корабите в същия ден, в който кротко са се кла-
тушкали. Мисли и за разбойника, и за врага, които могат
да опрат меча на шията ти. Макар и да нямаш голяма
власт – всеки роб може да реши въпроса за живота ти и
смъртта ти. Аз казвам така: който презира живота си, става
твой господар. Спомни си примерите с тези, които заги-
наха при домашни свади или от явно насилие, или чрез из-
мама. Ще разбереш, че от гнева на робите са загинали не
16
по-малко хора, отколкото от гнева на царете. Следова-
телно какво те интересува колко е голямо могъществото
на този, от когото се боиш, когато всеки може да стори
това, от което те е страх. Ако случайно попаднеш в ръцете
на врагове, победителят заповядва да те водят там, накъ-
дето бездруго си поведен. Това си започнал и сега, това
отдавна си приел, разбираш ли? Откакто си се родил, все
натам вървиш. Това трябва да си повтаряме непрекъснато,
ако искаме да дочакаме спокойно сетния си час, страхът
от който изпълва всичките ни останали часове.
Но за да сложа край на писмото, чуй какво реших днес
(и то е откъснато от чужд двор). „Бедността, съгласувана
със закона на природата, е богатство.“ Този закон на при-
родата знаеш ли какви граници поставя пред нас? Да не
сме гладни, да не сме жадни, да не ни е студено. За да про-
гоним глада и жаждата не ни се налага да седим на праго-
вете, да търпим тежкото високомерие или обидната веж-
ливост, не е необходимо да прекосяваме морето или да хо-
дим на война. Това, което природата иска, е лесно дости-
жимо и достъпно. Трудим се заради излишък. Той е, който
изхабява тогата, който ни кара да остареем в лагерните па-
латки, заради него ни изхвърлят на чужди брегове. Това,
което ни е достатъчно, е достъпно. Който се разбира с бед-
ността, е богат.
17
Писмо V
Че упорито се занимаваш, след като си изоставил
всичко друго, само с това, да ставаш по-добър с всеки из-
минал ден – одобрявам и се радвам. Не само те насърчавам
да си упорит, но дори те моля. Предупреждавам те само да
не вършиш това, което прави да се набиват на очи дрехите
ти и начинът на живот, както постъпват тези, които не ис-
кат да се усъвършенстват, а да привлекат вниманието. Из-
бягвай занемарения вид, небръснатата брада, омразата
към среброто, постелята на земята и всичко друго, което
ти спечелва измамна популярност. Достатъчно е омразно
самото име на философията, дори и нейните последова-
тели да се държат скромно. А какво ще стане ако започнем
да се държим противно на човешките навици. Нека от-
вътре бъдем различни във всичко, външният ни вид да не
се различава от този на хората. Нека тогата не е бляскава,
но и да не бъде мръсна. Нека нямаме сребърни съдове, ин-
крустирани с масивно злато. Но и да не смятаме липсата
на злато и сребро за признак на умереност. Да правим така,
че да водим по-добър живот от тълпата, а не противополо-
жен на нейния. Иначе ще настроим против нас и ще про-
гоним тези, които искаме да поправим. Ще постигнем
това, че докато се страхуват да не би да заприличат на нас
във всяко едно отношение, няма да искат да ни имитират
в нищо.
Философията първо обещава да научи на усет за общу-
ване, вежливост и общителност. Различността ще ни отда-
18
лечи от тази наша задача. Да внимаваме да не би това, ко-
ето искаме да буди възхищение, да стане омразно и
смешно. Нашата единствена цел е да живеем в съгласие с
природата. Против природата е да се измъчва тялото и да
се намрази приятната спретнатост, и да искаме дрипа и да
се храним не просто с евтини храни, а с отвратителни и
ужасни. Както да желаем елегантни дрехи е присъщо на
разточителността, то само безумието избягва употребява-
ните и лесно достъпните. Философията цени умереността,
а не изпитанията. А умереността не трябва непременно да
бъде неугледна. Тази начин на живот одобрявам: животът
да бъде умерен – между добрите и общоприетите нрави.
Всички гледат с удивление нашия живот, но да го приемат.
Тогава какво? Да правим същото като останалите? Ни-

каква ли разлика няма между тях и нас? Има голяма раз-
лика. Този, който ни наблюдава отблизо нека знае, че
много се различаваме от тълпата. Който влезе в домовете
ни да гледа по-скоро нас, отколкото покъщнината ни. Ве-
лик е този, който си служи с глинените съдове, като че са
сребърни. Не по-малко възхищение заслужава този, който
си служи със сребърните съдове като че са глинени. При-
също за слабите души е да не могат да понесат богатст-
вото.
Но за да споделя с теб и светлинката на този ден, открих

у нашия Катон, че е полезно да сложим край на желанията,
а също и лекарства против страха. Ще престанеш – казва
той – да се страхуваш, ако престанеш да се надяваш. Пи-
таш: как може да приравнява толкова различни неща?
Така е, мой Луцилий. Макар да изглежда, че нямат нищо
19
общо помежду си, тези неща са свързани. Така, както ве-
ригата свързва стража и пленника, така страхът и надеж-
дата, колкото и да са различни, идват по еднакъв начин.
След надеждата идва страхът. Не се учудвам, че става
така. И едното, и другото са характерни за слабия дух, и
двете съдържат тревога за бъдещето. А главната причина
за надеждата и за страха е, че не се приспособяваме към
настоящето, а отправяме мисли надалеч към бъдещето.
Така Провидението, най-доброто за човешкия род, е обър-
нато в зло. Зверовете, като видят опасност, бягат. Щом из-
бягат, се чувстват сигурни. Ние се измъчваме и от бъде-
щето, и от миналото. Много наши блага ни вредят, защото
паметта връща мъчението на страха, а предвидливостта го
предотвратява. Никой не е нещастен само поради настоя-
щето.
20
Писмо VI
Разбирам, Луцилий, че не само се поправям, но и се пре-
образявам. Нито го обещавам вече, нито се надявам, че в
мен не е останало нищо, което трябва да се промени. Нима
е възможно в мен вече да няма неща, които да се променят,
усмирят или премахнат? И това е доказателство за про-
мяна на духа към добро, защото вижда своите пороци, ко-
ито до този момент не е забелязвал. Някои болни ги позд-
равяват, защото разбират, че са болни.
Бих искал да предам и на теб току-що настъпилата про-
мяна в мен. Тогава бих повярвал повече в нашето приятел-
ство, онова истинско приятелство, което няма да го раз-
вали нито надеждата, нито страхът, нито грижата за собс-
твена изгода, онова, с което хората умират, заради което
умират.
Мога да ти дам много хора за пример, които са били ли-
шени не само от приятели, а от приятелство. Това не може
да се случи, когато духовете ги свързва волята за търсене
на честност. И как няма да е така! Защото знаят, че всичко
им е общо и най-вече – трудностите.
Ти не можеш да си представиш колко важни неща ми

носи всеки изминал ден. „Сподели с мен – казваш – този
успех, който имаш“. Но и аз самият искам да прелея поз-
нание в теб и когато науча нещо, с радост го споделям.
Няма да ме зарадва нещо, пък било то изключително и по-
лезно, ако го запазя само за себе си. Ако ми се даде знание
21
с това ограничение да го държа в себе си и да не го споде-
лям с теб, бих го отхвърлил. Притежанието на никое благо
не е приятно, ако не е споделено.
Ще ти изпратя и книги и за да не губиш много време да

проследяваш на различни места полезното, ще отбележа
съответните места, за да попаднеш най-напред на това, ко-
ето одобрявам и на което се възхищавам. Но по-полезен
ще ти е живият глас и общуването, отколкото речта. Тряб-
ва да дойдеш лично, защото хората вярват повече на очите
си, отколкото на ушите си и понеже пътят на наставлени-
ята е дълъг, а на примерите – кратък и успешен.
Клеант не би следвал толкова точно Зенон, ако само

беше слушал за него. Но той е живял с него, видял е тайни
неща, наблюдавал го е дали живее в съгласие с правилата
си. И Платон и Аристотел, и цялото множество от мъд-
реци, което се е разотишло в различни посоки, е поело
много повече от постъпките, отколкото от думите на Сок-
рат. Не школата на Епикур, а съжителството с него нап-
рави Метродом, Хермах и Полиен велики мъже. Не те при-
зовавам само за да ти е полезно, но и за да бъдеш полезен.
Ако бъдем двамата заедно, ще си бъдем по-полезни.
Между другото ти дължа ежедневното подаръче. Ще ти

кажа кои думи на Хекатон днес ми харесаха: „Питаш ме –
казва – какво съм успял? Успях да бъда приятел на самия
себе си.“ Много е постигнал, никога няма да бъде сам.
Знай, че този човек ще бъде приятел на всички.
22
Писмо VII
Питаш ме какво да считаш, че трябва най-вече да избяг-
ваш? Тълпата. От допир с нея няма да се запазиш невре-
дим. Аз например ще ти призная своята слабост. Никога
не се връщам със същите нрави, с които съм излязъл.
Нещо от това, което съм успокоил, се разбърква. Нещо от
това, което съм прогонил, се връща. Така се случва на бол-
ните, които дълготрайната слабост ги е довела до това, че
и да излязат не могат, без да си навредят. Случва се и на
нас, чиито духове се възстановяват след продължително
заболяване. Общуването с много хора е враг. Някакъв по-
рок ни се прилепва или се врязва в нас, или прониква, без
да усетим. Във всеки случай, колкото по-голямо е множес-
твото хора, толкова по-голяма е опасността.
Нищо не е по-вредно за добрите нрави от това да при-
състваш на някое зрелище. Тогава именно чрез насладата
пропълзяват в нас пороците. Чудиш се какво искам да
кажа? Връщам се по-алчен, по-честолюбив, повече оби-
чащ лукса и дори още по-жесток и безчовечен, защото съм
бил между хората. Случайно попаднах на зрелище по
обед, очаквайки игри и остроумия или нещо за отдих, чрез
което очите на човек си почиват от жестокостите. Беше
точно обратното Всеки бой преди това бе милосърдие.
Сега – шегата настрана – си беше истинско клане. Нямаха
нищо, с което да се прикрият, изложени с голи тела на уда-
рите и никоя ръка не се вдигна напразно. Повечето хора
искаха това за обичайните двойки от предпочитаните
бойци. И защо да не искат? Оръжието не се отбива нито от
23
шлем, нито от щит. Защо да имат доспехи? Защо им са
похвати? Всичко това е забавяне на смъртта. Сутринта хо-
рата са хвърлени на лъвовете и мечките, по обяд – на сво-
ите зрители. Заповядват на убийците да застанат пред
тези, които те ще убият, а победителя го пазят за друга
битка. Изходът от битката е смърт. Работата се върши с
огън и меч. Това става, докато се опразни арената. Но – ще
каже някой – бил е разбойник, убил е човек. Щом е убил
човек, заслужил е да му се случи същото. А какво си зас-
лужил ти, нещастнико, та да гледаш това? Убивай, удряй,
гори! Защо така плахо пристъпва към острието? Защо не
убива достатъчно смело? Защо умира с толкова малко же-
лание? Гонят ги с бичове, за да отидат на смърт, да прие-
мат на смени ударите с изложени голи гърди. Зрелището
прави пауза? Междувременно нека продължат да се колят,
за да се върши нещо.
Хайде, как не разбирате, че лошите примери се обръщат

срещу тези, които ги дават? Благодарете на безсмъртните
богове, че учите да бъде жесток този, който не може да се
научи. Нека стои далеч от народа този, който има слаб дух
и не е укрепнал още в доброто; толкова лесно се преми-
нава към болшинството. Дори до Сократ, Катон и Лелий
може да разпростре нрава си разнородната тълпа, а от нас
никой, колкото и да усъвършенстваме своята природа, не
би могъл да устои на нападението на пороците, които ид-
ват като голяма свита.
Един пример на разточителство и скъперничество при-
чинява много зло. Изнеженият съжител постепенно ни из-
нежва и размеква, богатият съсед ни вдъхва алчност, зло-
желателният другар ще втрие ръждата си и в най-чистия и
искрен човек. Какво мислиш, че ще стане с нашите нрави,
24
ако срещу тях има общо нападение? Неизбежно или ще
станеш като другия, или ще го намразиш.
И едното, и другото трябва да се избягват. Не се уподо-

бявай на лошите, защото са много и не ги мрази, за да не
заприличаш на тях. Върни се в себе си, доколкото можеш.
Дружи с тези, които могат да те направят по-добър и до-
пускай до себе си тези, които ти можеш да направиш по-
добри. И едното, и другото става взаимно, хората се обу-
чават, докато учат другите. Няма защо да изкарваш на по-
каз своята дарба поради честолюбие, да заставаш насред
тълпата с желанието да четеш на глас пред нея и да диску-
тираш. Бих искал да направиш това, ако твоят дар е под-
ходящ за този народ; няма никой да те разбере. Може да
се намерят и други, но и тях ще трябва да формираш и да
обучаваш в съответствие с твоите разбирания. „Но тогава
за какво съм учил?“ Не се страхувай от това, че напразно
си си дал труд. Ти си се учил заради теб самия.
Но за да не съм учил днес само за себе си, ще ти кажа на
какви три забележителни изречения попаднах – всичките
са почти за едно и също. Първото нека покрие дълга ми в
това писмо, другите две приеми в аванс. Демокрит пише:
„Един човек за мен е равен на цял народ и народът – на
един човек.“ Добре го е казал и един друг автор (спорна
тема е кой е авторът). На въпроса защо се занимава с из-
куство, което е достъпно само за малцина, той отговорил:
„Стигат и малцина, стига и един, стига и никой.“ Превъз-
ходно е и третото изречение, Епикур писал на един от сво-
ите другари по занятия: „Пиша за теб, а не за мнозинст-
вото. Един за друг сме си достатъчна публика.“ Тези
мисли, Луцилий, трябва да съхраниш в душата си, за да
25
пренебрегнеш удоволствието от похвалите на мнозинст-
вото от хората.
Мнозина те хвалят. Следователно имаш ли причина да
си доволен от себе си, ако си този, когото мнозина разби-
рат? Навътре към себе си трябва да се обърнеш.
26
Писмо VIII
„Ти ми повеляваш да избягвам тълпата – пишеш – да се
уединявам и да живея в съгласие със съвестта си. А къде
отиват тогава наставленията да се трудя до последния си
час?“ Това, в което виждаш, че те убеждавам, в това и аз
се съхраних и заключих вратите, за да бъда полезен на
мнозина. Нямам ден, в който да бездействам. Част от нощ-
та посвещавам на заниманията си. Нямам свободно време
за сън, но се отпускам и задържам над книгата уморените
си от бдение затварящи се очи. Уединих се не само за хо-
рата, но и от делата – най-напред от моите собствени дела.
Върша работа за потомците. Пиша това, което може да
бъде полезно за тях. Изпращам здравословни съвети, със-
тавени от букви като смеси от лекарства, изпитах тяхната
лечебна ефикасност върху моите собствени рани, които не
са оздравели, но престанаха да се разширяват.
Ще покажа на други правилния път, който опознах
късно, уморен от блуждаене. Викам: „Избягвайте това, ко-
ето тълпата желае, което случаят ви е поднесъл. Бъдете по-
дозрителни и се страхувайте от всяко случайно благо.
Мислите, че това са дарове на съдбата ли? Това е засада.
Който от вас иска да проживее колкото може по-безо-
пасно, да избягва тези намазани с птичи клей благодеяния,
в които ние, нещастните, попадаме. Мислим, че ги дър-
жим, а те ни държат.
Към падане води това тичане. Краят на този издигащ се
живот е падане. Не можем да се съпротивляваме, когато
щастието започне да ни води по крив път, плаваме направо
27
към дъното. Но съдбата не се отклонява – събаря и ни удря
в скалите.
Грижете се за тялото си толкова, колкото е достатъчно,

за да бъде здраво. Отнасяйте се строго към тялото, за да
слуша духа. Нека храната само да утолява глада, питието –
жаждата, дрехата да пази от студа, а жилището – от всичко
враждебно. Дали жилището е от чим или от пъстри чуж-
дестранни камъни, няма значение. Знайте, че човек се чув-
ства под сламения покрив така добре, както и под златния.
Презирайте всичко, което напразният труд създава за ук-
рашение или показ. Знайте, че нищо не е така удивително,
както духът, за когото нищо не е велико, ако е велик.“
Дали говоря на себе си, или на потомците – ще съм по-

полезен, отколкото, когато отивам в съда, призован като
поръчител, или за да запечатвам завещание, или за да
предложа в услуга на претендента за длъжност гласа и ръ-
ката си. Повярвай ми, тези, които изглежда, че не правят
нищо, те се занимават с най-важните неща – и божествени,
и човешки едновременно.
Но сега трябва да сложа край и по обичая си, да се раз-

платя с теб и в това писмо. Няма да бъде от моето, а ще
намеся Епикур, който казва: „Трябва да станеш роб на фи-
лософията, за да си свободен.“ Няма значение в кой ден
ще ѝ се подчиниш и предадеш – веднага ще получиш сво-
бодата. Защото само робуването на философията означава
свобода.
Може би ще ме попиташ защо взимам тези прекрасни
изречения от Епикур, а не от нашите? Но защо мислиш, че
тези думи принадлежат само на Епикур, а не на всички?
28
Много поети казват това, което е казано или трябва да се
каже от философите. Не се докосвам нито до трагедиите,
нито до нашите тогати. Те съдържат някаква строгост и са
нещо между комедията и трагедията. А колко прекрасни
стихове има и в мимовете. Колко стихове на Публилий
трябва да се произнасят не с боси крака, а обути в котурни.
Ще ти кажа един негов стих, който се отнася до фило-
софията, и то до тази нейна част, която преди малко бе
предмет на нашите занимания, който казва, че не трябва
да притежаваме случайно придобити неща:
Не ни принадлежи това,
което наше става
по наша воля, в миг.
Но и ти, спомням си, казваше един стих, не по-малко

хубав и кратък:
„Не наше е това,

което наше става
със помощта на Фортуна. “
А ето онова още по-хубаво изречение, казано от теб:
Нам даденото може

да бъде и отнето.
Това не ти го броя като дълг. Просто ти върнах твоето.
29
Писмо IX
Искаш да знаеш дали Епикур заслужено твърди в едно
от писмата, че мъдрецът е достатъчен сам на себе си и
няма нужда от приятел. Този упрек е отправен от Епикур
към Стилпон и към този, за когото е висше благо това, че
духът изобщо не страда.
Неизбежно попадаме в двусмислие, ако накратко ис-
каме с една дума да преведем apatheia, като „нетърпение“.
Може да излезе противоположното на това, което искаме
да кажем. Ние искаме да кажем „дух, който отблъсква
всяка болка“, а може да се разбере „дух, който не може да
понесе никаква болка“. Помисли, не е ли по-добре да се
каже „ненараним дух“ или „дух, който е отвъд всяка
болка“. Това е разликата между тях и нас. Нашият мъдрец
побеждава всичко неприятно, но го усеща. Техният мъд-
рец не чувства. Общото между нас и тях е това, че мъдрият
е достатъчен сам на себе си. Все пак обаче и той иска да
има приятел, съсед, съквартирант.
Виж как е доволен от себе си и този, който е доволен от
една част от себе си. Ако враг или болест го лиши от ръка,
или случаят го лиши от очи, мъдрецът е доволен с това,
което му остава и ще бъде весел и с отслабнало и претър-
пяло ампутация тяло. Толкова весел, колкото и когато е
бил здрав. Но макар и да не му липсват крайниците, все
пак предпочита да не ги е губил.
Мъдрият е достатъчен на себе си не защото не иска да
има приятел, а защото може и без него. И това, което имам
30
предвид под „може“ е следното: със спокоен дух да се по-
нася загубата. Но никога няма да бъде без приятел. В не-
гова власт е да си възстанови загубеното. Ако Фидий за-
губи статуя, веднага ще направи друга. Така и той – майс-
тор на създаването на приятелства, ще постави на мястото
друг. Питаш: „Как бързо ще създаде приятел?“ Ще ти
кажа: „Ако се уговорим с теб за това веднага да погася
дълга към теб и с това писмо, да сме си уредили сметките.
Хекатон казва: „Ще ти покажа средство за любов без ча-
рове, без билки и без заклинания. Ако искаш да бъдеш
обичан, обичай.“ Не само старото приятелство ни доставя
голяма радост, но също така и началото и подготвянето на
ново. Каквато е разликата между жътваря и сеяча, такава
е и между този, който е имал приятел, и който ще има. Фи-
лософът Атал казва, че е по-приятно да създаваш прия-
тели, отколкото вече да ги имаш, както е по-приятно да
рисуваш картина, отколкото вече да си я нарисувал. Голя-
мото безпокойство, докато се прави едно произведение е
удоволствие по време на самото му правене. Не се наслаж-
дава толкова този, който вдига ръце от завършеното про-
изведение, тогава той се радва на плода на своето изкус-
тво, а докато рисува, се наслаждава на самото изкуство.
Мило ни е израстването на нашите деца, но още по-мило
ни е детството им.
Сега да се върнем на темата. Мъдрият, макар и да е дос-
татъчен на себе си, но все пак иска да си има приятел, ако
не за друго, то за да се занимава с приятелството, за да не
остане без действие такава велика добродетел и не само
заради това, което казва Епикур „за да има кой да седи до
него, когато е болен, да му помага, докато е в окови или в
беда“. Но за да има някой, край когото самият той да бъде,
31
ако е болен и самият той да измъква от вражеска стража.
Лоши мисли има този, който гледа само себе си и за това
търси приятелство. Както е започнал, така и ще завърши.
Който си е намерил приятел да го освобождава от окови,
такъв човек ще избяга щом само зазвънят веригите. Това
са приятелства, които народът нарича временни. Който е
завързал приятелство заради полза, ще му се радва дото-
гава, докато му бъде полезно. Заради това около проспе-
риращите хора има тълпа от приятели. А около тези, които
са в леда, е самотно и приятелите бягат, когато приятелст-
вото е подложено на изпитание. Затова виждаме много
лоши примери – едни поради страх оставят приятеля си,
други – от страх го предават. Неизбежно – каквото е нача-
лото, такъв е и краят. Който започва приятелство заради
полза, престава да е такъв. Ако някой търси в приятелст-
вото нещо друго извън самото него, той ще намери ня-
каква награда срещу самото приятелство.
За какво намирам приятел? За да има за кого да умра, за
да има кого да последвам в изгнание, за чийто живот да
дам живота си. Това, което описваш ти, не е приятелство,
а сделка, която е сключена заради изгода и следи какво ще
се случи впоследствие. Наистина любовното чувство до-
някъде прилича на приятелството. Би могъл да го наречеш
„безумно приятелство“. Но нима някой обича заради пе-
чалба? Заради честолюбие или заради слава? Любовта
сама за себе си, като пренебрегва всичко останало, запалва
духовете в желание за красота не без надежда за взаимна
нежност. Но как? Нима от честна кауза произлиза срамен
резултат? „Не става дума сега за това, – казваш – дали да
се стремим към приятелството заради самото него“. Нап-
ротив. По-важно от всичко друго е това да бъде доказано.
Защото да се търси приятелството заради самото него
32
значи, че може да го търси и този, който е достатъчен сам
на себе си. „А как ще го търси той?“ Както търси най-ху-
бавото нещо не от жажда за печалба и без да е уплашен от
променливостта на съдбата. Който завързва случайни при-
ятелства, той лишава приятелството от неговото величие.
Мъдрият е достатъчен сам на себе си. Мнозина, Луци-
лий, тълкуват това превратно. Прогонват мъдреца отвся-
къде и го карат да се свие в кожата си. Между другото
трябва да се разбере много ли обещава това изречение и
какво. Мъдрият е достатъчен на себе си, за да живее бла-
жено, а не изобщо да живее. За да живее има нужда от
много неща, а за да живее блажено – само здрав и горд
дух, презиращ съдбата.
Искам също да ти посоча разделението, което прави
Хризип. Той казва: „На мъдреца не му е нужно нищо, и все
пак са му нужни много неща.“ А на глупавия нищо не му
е нужно, защото не умее да използва нищо, но му е нужно
всичко. На мъдрия са му нужни ръце, очи и много други
неща във всекидневния живот, но не страда от липса на
нищо. Липсата е необходимост, а за мъдрия необходимост
не съществува. Мъдрецът дори и да е достатъчен сам на
себе си иска да има колкото може повече не за да живее
блажено, защото може да живее блажено и без приятели.
Върховното благо не търси инструменти отвън. То се съз-
дава у дома, изцяло е от себе си. Ако една своя част търси
навън, зависи вече от фортуна.
„Какъв ще бъде животът на мъдреца, ако той бъде изос-
тавен сред чужд народ, или е принуден да плава дълго
време по море или е изхвърлен на пуст бряг без прия-
тели?“ Какъвто е Юпитер – когато светът се разтопи и бо-
говете се слеят в едно и природата спре да се движи, той
33
ще си почива, предаден на своите размишления. Така пра-
ви и този, който е мъдър. Затваря се в себе си, остава сам
със себе си. Доколкото може да урежда собствените си
дела, достатъчен е на себе си и взима съпруга, достатъчен
е сам на себе си и отглежда деца. Достатъчен е на себе си
и все пак не би живял, ако ще живее без хора. Към прия-
телството не го тегли никаква изгода, а естествена под-
буда. Понеже ни е вродено влечението към много неща,
включително и към приятелството. Както съществува ом-
раза към самотата и желание за общуване, както по при-
рода човек се свързва с човека, така има у него подбуда и
към това, да търси приятелството. Макар и да обича прия-
телите си повече от всичко, макар и да ги приравнява на
себе си, често да ги слага и над себе си, все пак смята, че
всяко благо е вътре в него и казва това, което казва прочу-
тият Стилпон, когото Епикур напада в свое писмо. Той,
макар че родината му била превзета, загубил децата си, за-
губил съпругата си, и макар да излязъл от общия пожар
единствен и все пак блажен, на въпроса на Деметрий
(чийто прякор поради унищожаването на градове бил По-
лиоркет), какво е загубил, казал: „Всички мои блага са с
мен“.
Ето ти силен мъж и решителен. Победил е победата на
своя враг. „Нищо – казва – не съм загубил.“ Принудил е
Деметрий да се съмнява дали е победил. „Всичко мое нося
със себе си“ – това е справедливост, добродетел, разум-
ност. Това иска да каже – да не смятаме за благо нищо, ко-
ето може да ни се отнеме.
Ние се учудваме на животните, които преминават през
огън без вреда на тялото. Но колко по-чудно нещо е мъ-
жът, преминал през войска, развалини и руини – ненара-
34
нен и без щета за себе си. Виждаш колко по-лесно е да по-
бедиш един народ, отколкото един човек. Думите му са на
стоик, който спокойно пренася непокътнатите си блага
през изгорения град. Защото е достатъчен сам на себе си.
Това за него е пределът на щастието.
Не мисли, че само ние си разменяме възвишени думи.
Самият Епикур, който упреква Стилпон, казва нещо по-
добно, което ти приеми като придобивка, макар че днес
вече ти се издължих: „Ако някой не приема за преизо-
билно това, което има, дори да притежава целия свят, ще
е беден“. Или както на теб ти се струва, че е по-добре да
се каже, защото е важно да си служим не с думите, а с мис-
лите: „Този, който не смята себе си за свръхблажен, е не-
щастен, дори да притежава целия свят.“ Знай, че тези
мисли са общи и, значи, ги диктува природата, така че ще
ги намериш и при един поет комик:
„Блажен е, който за такъв
се смята сам. “
Какво значение има какво е твоето състояние, щом спо-
ред теб е лошо? „Тогава какво – ще попиташ, – ако се на-
рече блажен този, който е забогатял по безчестен начин и
е господар на много хора, но на още повече хора роб, ако
стане блажен по своето собствено мнение?“ Не който се
нарича, а който се чувства, е важно и не който се чувства
такъв един ден, а непрекъснато. За това няма защо да се
страхуваш, че толкова велико нещо може да се отнесе до
някой недостоен. Само на мъдрия му харесва това, което
има. Всяка глупост страда от погнусата към това, което
има.
35
Писмо X
Това е мнението ми, което не променям: избягвай съби-
рането на много хора, избягвай малко на брой хора, избяг-
вай дори и един. Не познавам никого, с когото искам да
общуваш. И виж, каква висока преценка имам за теб: не те
поверявам на теб самия. Казват, че Кратет, слушател на
онзи Стилпон, за когото ти споменах в предишното писмо,
като видял веднъж един млад човек да се разхожда сам го
попитал какво прави сам. „Разговарям със себе си“ – казал
той. На това Кратет отговорил: „Моля те, пази се и внима-
вай; с лош човек говориш“. Обикновено пазим тези, които
са обзети от мъка или от страх, да не използват самотата
за нещо лошо. Никой неразумен човек не трябва да бъде
оставян на себе си. Понякога замислят лоши неща, поня-
кога кроят за в бъдеще опасни дела за себе си и за другите;
понякога осъществяват своите срамни желания. Понякога
това, което крият от страх или от срам, душата го издава.
Понякога наостря дързостта, подбужда страстта, насъсква
гнева. Самотата има едно предимство: не споделяш нищо
с никого и не се боиш от издайник. Но тя е изгубена за
глупака. Защото той сам се издава. И така виждаш ли как
се надявам за теб, нещо повече – как поръчителствам за
теб – защото надеждата е име на благо, което е несигурно.
Не намирам друг, с когото искам да бъдеш, освен със са-
мия теб. Спомням си кои думи каза и с какъв възвишен
дух и с каква сила бяха пълни. Първо се поздравих и си
казах: „Тези думи не излязоха от повърхността на устните,
имат основа тези думи. Този човек не е един от многото,
36
той се стреми към спасението.“ Така говори, така живей.
Внимавай нищо да не те потиска. Предостави на милостта
на боговете старите си молитви и ги моли наново за други
неща. Моли ги за здрав разум, после за силен дух, след
това за тялото. Защо да повтаряш едни и същи молитви.
Смело моли бог. Ти не го молиш за нищо чуждо. Но за да
завърша писмото по обичая си с някакво подаръче, редно
е да ти изпратя това, което намерих у Атенодор: „Знай, че
тогава ще си свободен от всички желания, когато можеш
да не молиш бога нещо, за което не можеш да го помолиш
публично.“ А ето какво е човешкото безумие. Нашепват
на боговете много срамни молитви и ако някой си приб-
лижи ухото, замлъкват, но разказват на бог това, което
скриват от хората. Така че внимавай това да не се отнася
и за теб. Така живей с хората, като че бог те вижда. Така
говори с бог, сякаш те чуват хората.
37
Писмо XI
С мен разговаря един твой приятел, с добър характер, у
когото има колкото дух, толкова и ум, колко е успял ми
стана ясно от това, което ми каза. Какъвто се е показал в
началото, такъв и ще остане. Не се беше подготвил да го-
вори, защото започнахме внезапно. И когато беше готов,
неговият свян – добър знак за младостта, едва можеше да
се изличи. Това, подозирам, дори и когато укрепне и пре-
махне всичките си пороци, ще го следва, постигнал вече
мъдростта. Природните, телесните и душевните пороци не
се отстраняват от мъдростта. Всичко вродено и фиксирано
в нас се намалява, но не се побеждава чрез изкуството. Ня-
кои много твърди хора ги избива пот пред тълпата също
както уморените и тези на които им е горещо – треперят
им коленете, докато говорят, зъбите им тракат, езикът им
се преплита, устните им играят. Това не го премахва нито
обучение, нито практиката, но природата упражнява си-
лата си и с този недостатък напомня за себе си, дори и на
много силни хора. Сред тях, зная, че е и почервеняването,
което изведнъж обхваща много сериозни хора. Повече се
явява сред младите, които повече се възпламеняват и че-
лото им е по-нежно. Не по-малка червенина обхваща и
старите. Някои стават застрашителни, когато почерве-
неят – тогава прогонват от себе си всеки свян. Сула тогава
ставаше много жесток, когато кръвта се качваше в лицето
му. Никой друг не си променяше така бързо лицето, както
Помпей, никога не почервеняваше повече, отколкото в мо-
ментите, в които говореше пред събрани хора. Помня, че
38
Фабиан почервеня, когато бе доведен в сената като свиде-
тел и тази свенливост чудесно го украсяваше. Това не
става поради слабост на духа, а поради необикновеността
на нещата, което не плаши неопитните, но ги вълнува, и те
проявяват тази природна склонност на тялото. Защото на
едни кръвта е спокойна, на други буйна и подвижна и бър-
зо се качва към лицето.
Това, както казах, никаква мъдрост не го премахва. За-

щото, ако изкореняваше пороците, мъдростта щеше да
държи природата под своя власт. Каквото положение ни е
вродено и овладяло тялото, колкото и духът да го укро-
тява, ще остава здраво в него. И не е възможно тези неща
да бъдат прогонени, също толкова, колкото не могат да бъ-
дат и повикани. Актьорите на сцената, които имитират
чувства, които изразяват страх и трепет, които представят
скръб, изразяват по този начин смущението: отпускат
глава, говорят тихо, свеждат поглед към земята и са под-
тиснати. Не могат да имитират почервеняване, нито пък
могат да го спрат, ако се появи. Мъдростта не помага с
нищо. Тези неща не са ѝ подвластни – сами идват, сами си
отиват.
Сега трябва да приключа писмото. Приеми от мен нещо

здравословно и полезно, което искам да остане винаги в
твоята душа: „Трябва да изберем един добродетелен човек
и винаги да ни е пред очите, така че да живеем, все едно
че той ни гледа и да постъпваме, сякаш той ни вижда.“ –
Това, Луцилий, ни препоръчва Епикур. Дал ни е пазител и
водач, и правилно е направил. Много от грешките не биха
били извършени, ако в момента, в който предстои да ги
извършим, има свидетел. Душата има някого, от когото да
39
се страхува, и от уважение към когото да извършва своето
свято тайнство. Щастлив е този, който само с присъстви-
ето си в мислите на другия, му помага да се поправи. Щас-
тлив е този, който само при спомена за него, се поправя и
си заповядва. Който толкова може да почита някого, скоро
него ще могат да го почитат. И така, избери Катон. Ако ти
се струва много строг, избери Лелий – мъж с опрощаваща
душа. Избери този, чийто живот, реч и самото лице, пред-
ставящо душата, ти харесват. Той да бъде пред тебе или
като пазач, или като пример. Има нужда от някого, в при-
съствието на когото нашите нрави сами себе си разглеж-
дат. Не можеш да изправиш изкривеното, ако нямаш права
линия.
40
Писмо ХII
Накъдето и да се обърна, виждам недостатъците на мо-
ята старост. Пристигнах в моята вила и започнах да се оп-
лаквам, че скъпо излиза поддръжката на сградата. Ико-
номът казва, че не е по негова вина и небрежност, прави
всичко, но вилата е стара. Тази вила израсна в моите ръце.
Какво ме очаква, ако камъните, които са на моя възраст, са
толкова гнили. Разгневен, веднага използвам първия по-
вод да се скарам: „Изглежда за тези платани не е полагана
грижа – по тях и листа няма. Колко са възлести и сухи кло-
ните, колко са обелени и грапави стволовете. Това нямаше
да се случи, ако някой ги беше прекопавал, ако ги беше
напоявал“. А той се кълне в моя гений, че прави всичко,
не спира да се грижи за всяко едно нещо, но нещата са ста-
рички. Между нас казано, аз ги посадих, аз видях първия
им лист. Обръщам се към вратата и казвам: „Кой е този?
Толкова остарял и правилно е докаран да вратата? Той
вече е пътник. Откъде се намери? Какво удоволствие ти
доставя да вдигаш чужд мъртвец?“ А той каза: „Аз съм
Фелиций, на когото ти обикновено подаряваше фигурки
на Сатурналиите. Син съм на иконома Филосит, твой лю-
бимец“. „Чудесно! – казвам. – Той бълнува. Като малко
момче ли е станал мой любимец? Напълно възможно. Осо-
бено щом му падат зъбите.“
Това дължа на моята вила, че накъдето и да се обърна

ми показва моята старост. Да се прегърнем с нея и да се
41
заобичаме. Тя е пълна с радост, ако знаеш как да я изпол-
зваш. Плодовете са много сладки, когато вече са на края.
Най-голямата красота на юношеската възраст е в края ѝ.
За обичащите виното най-сладка е последната чаша,
онази, която стига до дъното, която прави опиянението
пълно. Всяка радост разпръсва най-приятното, което съ-
държа в себе си, в своя край. Приятна е възрастта, която
слиза надолу, но не изведнъж.
И смятам, че всеки, който е на последната керемида,
има своите наслаждения. На мястото на удоволствието
идва това да не се нуждаеш от удоволствие. Колко е слад-
ко да умориш всичките си желания и да ги изоставиш. „Тя-
гостно е смъртта да ти е пред очите“ – ще възразиш. Пър-
во – тя трябва да е пред очите на стария също толкова, кол-
кото и на младия – не ни викат по цензорския списък. Ос-
вен това, никой не е толкова стар, че безчестно да пропи-
лее един ден. Всеки един ден е стъпало от живота. Целият
ни живот е съставен от части, като по-големите обхващат
по-малките. Има друг, който всичко обгръща и опасва.
Той продължава от деня на раждането ни до последния ни
ден. Има друг, който обхваща годините на подрастването.
Има трети, който обхваща юношеството. След това идва
годината, която съдържа всички времена. От умножава-
нето на тези кръгове се състои нашият живот. Месецът е
опасан от по-малък кръг. Денят има най-тесен кръг, но и
той върви от началото си до края, от изгрев до залез.
Затова Хераклит, който е получил прозвището си заради
неяснотата на думите си, казва „Един ден е равен на всеки
друг.“ Всеки разбира това по свой начин. Един казва, че
дните са равни по часовете си, и не лъже; защото ако денят
е от двадесет и четири часа, неизбежно е всички дни да са
42
равни помежду си, защото нощта получава това, което де-
нят изгубва. Друг казва, че един ден прилича на всички
останали; значи, нищо няма по-продължителен интервал
от време от този, който ще откриеш в един ден и една нощ,
и във вечността денят умножава тези смени, а не прави
едни по-къси, други – по-дълги. Затова всеки ден трябва
да се подреди така, сякаш завършва строй и сякаш завър-
шва броя на дните ни.
Пакувий, който завладя Сирия, като беше принесъл на

себе си в жертва вино и прочутите надгробни стихчета,
беше отнасян от пира под овациите на своите развратници,
докато му се пееше под музикален съпровод: „bebiotai,
bebiotai“. И всеки ден бил изнасян така. Това, което той е
правил от нечиста съвест, да го направим с чиста душа и
когато отиваме да спим радостни и весели, да казваме:
„Проживях аз живота, отреден

от съдбата за мене.“
Ако бог ни даде и утрешния ден, с радост ще го прие-

мем. Блажен и сигурен е онзи, който очаква утрешния ден
без притеснение. Той принадлежи на себе си. Който казва
„живях“ всеки ден – печели.
Но вече трябва да привърша писмото. Казваш: „Така ли
ще дойде при теб без подарък?“ – Не се бой. Нещо носи
със себе си. Не „нещо“, а много! Какво по-прекрасно от
това изречение, което му давам да ти предаде: „Лошо е да
се живее в нужда, но изобщо не е нужно да се живее в
нужда“. А защо не е нужно? Защото към свободата са от-
ворени много лесни пътища. Да благодарим на бог, че ни-
кой не може да бъде задържан в живота. Възможно е да
43
стъпчеш тези нужди. Ще кажеш: „Това са думи на Епи-
кур – какво общо имаш ти.“ Каквото е истинско, е мое.
Няма да престана с Епикур, за да не бъдеш като тези, ко-
ито се кълнат в думите и не ценят какво е казано, а от кого.
Да се знае, че каквото е прекрасно, е общо.
44
Писмо XIII
Зная, че имаш много смелост. Защото още преди да се
въоръжиш с тези здравословни наставления, които побеж-
дават всички трудности, разчиташе на себе си срещу съд-
бата, след като се сблъска в бой с нея и изпита силите си,
на които никога не можеш да се довериш, освен ако не са
се появили много трудности тук и там, а понякога и съвсем
близо. Така онзи истински дух не търпи чужда намеса.
Това е изпитанието за него; не може атлет да покаже силен
дух в състезанието, ако никога не е бил насинен; само
този, който е видял своята кръв, чиито зъби са пукали под
юмрука на онзи, който с тялото си е издържал противника
върху себе си – проснат, не е паднал духом, който, колкото
пъти е падал, толкова по-упорито е ставал – той с голяма
надежда отива на бой. Нека да проследя това сходство:
вече често пъти съдбата е била над теб и ти все пак не се
предаде, а скочи и застана още по-решително. Много по-
вече израства от само себе си доблестта, ако е предизви-
кана. Все пак, ако намериш за добре, приемай тази моя по-
мощ, която може да те укрепи.
Повече са, Луцилий, нещата, които ни плашат, откол-
кото тези, които ни измъчват, защото повече страдаме от
въображението си, отколкото от действителността. Не ти
говоря с езика на стоик, а с по-кротък. Всички тези неща,
които изразяват стоновете и воплите ни, са без значение и
трябва да ги презираме. Но да оставим тези гръмки фрази,
макар и да са верни! Искам само да те науча да не бъдеш
нещастен предварително, защото онези неща, от които се
45
плашиш сега, може би няма да се случат и няма да дойдат.
Следователно те повече ни плашат, отколкото е нужно.
Някои неща ни измъчват повече, отколкото трябва, други,
преди да трябва, а трети ни измъчват, макар че изобщо не
трябва. Или увеличаваме болката, или ги измисляме, или
ги изпреварваме.
Първото нека да го отложим засега. Това, което аз нари-
чам леко, ти смяташ, че е много тежко. Зная, че едни под
камшик се смеят, други стенат от плесници. После ще ви-
дим дали тези неща са силни, или ние сме слаби.
Обещай ми, колкото пъти те убеждават, че си нещастен,
не мисли за това, което чуваш, а за това, което чувстваш,
мисли с търпение за твоите неща и попитай себе си (нали
ти най-добре ги познаваш): „Защо ме оплакват? Защо се
страхуват дори да ме докоснат, като че ли нещастието
може да се предаде? Дали това е беда или по-скоро има
славата на беда?“ Попитай себе си: „Дали не се измъчвам
и не скърбя без причина и не считам за нещастие това, ко-
ето не е? Как да разбера – казваш – напразна или основа-
телна е тревогата?“ Приеми това правило: или се измъч-
ваме от настоящето, или от бъдещето, или от двете. За нас-
тоящето има лесна преценка дали тялото ти е свободно и
здраво и дали няма някаква болка от обида. Да видим за
бъдещето как стоят нещата. Днешният ден няма работа с
това. „Но нали утрешният ден ще настъпи?“ – Първо раз-
гледай дали има някои признаци за настъпващо зло. В по-
вечето случаи страдаме от подозрения и често те ни се
надсмиват, както обикновено свършва една война – но
мълвата довършва много повече хората поотделно. Така е,
Луцилий, бързо се присъединяваме към общото мнение,
не проверяваме това, което ни кара да се страхуваме, нито
го премахваме, а треперим и се обръщаме в бягство като
46
хора, които прахта, вдигната от тичането на овце, про-
гонва от лагера, или някаква анонимна история, която се е
разпространила, ги е изплашила. Не зная кой страх е по-
напразен. Не зная как най-напразните страхове най-много
тревожат. Вярното има своята мярка; което идва от неси-
гурно място се предава на свободата на предположенията
на уплашената душа. Няма нищо така гибелно и непопра-
вимо от паническия страх, другите страхове са без основа-
ние, а този – без разум.
Да разгледаме нещата прецизно. Вероятно е в бъдеще
да има някаква беда. Но не веднага. Колко много неща ста-
ват неочаквано. Колко много очаквания не се сбъдваш ни-
кога. Дори и да ни очаква страдание, каква полза има да се
тича към скръбта? Достатъчно бързо ще започнеш да
скърбиш, когато дойде. Междувременно си обещай по-ху-
бави неща.
Какво добро ще изнамериш? Времето. Много неща ще

се намесят, поради които близката надвиснала опасност
или се спира, или изчезва, или пада върху главата на някой
друг. Пожарът отваря място за бягство, развалината
спуска меко някои хора; понякога мечът зад врата на ня-
кого се отпуска; някой преживява палача. Злата съдба има
и своето непостоянство. Може би ще стане, може би – не.
Междувременно я няма. Мисли за по-добро.
Понякога дори и да няма признаци, предвещаващи беда,
душата си измисля свои. Или се измъчва от думи с неясно
съдържание и ги тълкува като лошо нещо, или преувели-
чава нечия обида и не мисли дали човекът е бил разгневен,
а какво може да направи разгневеният човек. Тогава няма
смисъл животът ни, няма мярка на мъките ни, ако се стра-
хуваме без мяра. Тук помага разумът, тук със силата на
47
духа пропъди явилия се страх. Ако не става – пропъди не-
достатъка с недостатък – укроти страха с надежда. Не е
ясно това, което ни плаши, така че е сигурно, че ужасява-
щото ще утихне, а даващото надежда – ще измами.
Следователно изучавай надеждата и страха и избери ко-
ето искаш повече. Но даже и мненията в полза на страха
да са повече – не по-малко се накланяй и на другата страна
и спри да се тревожиш, и мисли за повечето смъртни, ко-
ито се вълнуват и тичат насам-натам, макар че нито в мо-
мента, нито в бъдеще ги застрашава зло. Никой не спира и
когато започва да се вълнува, не насочва страха си към ре-
алността. Никой не казва: „Празнословещ е този, празни
приказки е съчинил или им е повярвал.“ Вярваме на слуха.
Плашим се от неизвестни неща като от известни. Не
спазваме мярката. Съмнението води веднага до страх.
Срам ме е да говоря с теб и да ти давам такива слаби

лекарства. Някой ще каже: „Може и да не се случи.“ Ти
кажи: „И какво, ако се случи? Да видим кой от двама ни
ще победи. А може би е в моя полза и тази смърт ще прос-
лави живота ми“. Цикутата направи Сократ велик. Ще из-
тръгнеш ли от Катон меча на свободата, за да отнемеш ве-
лика част от неговата слава. Не те насърчавам, ти имаш
нужда само от напомняне. Няма да те изведа вън от твоята
природа. Роден си за това, за което говорим.
Но вече завършвам писмото, само ще го подпечатам с

печата си, което значи да ти изпратя някоя прекрасна ми-
съл: „Между многото беди глупостта причинява и тази: за-
почва всичко отначало.“ Замисли се, Луцилий, най-дос-
тоен сред хората, и ще разбереш какво значат тези думи.
48
Колко е гадна тази глупост на хората, всеки ден да започ-
ват разни неща и да поставят основите на нов живот, в
края на живота си да полагат нови надежди. Огледай стар-
ците около теб как се готвят усърдно за длъжности, за пъ-
тувания, за търговия. Какво по-срамно има от това старец
да започне живота си отначало? Нямаше да кажа на кого
принадлежат тези думи, ако не бяха толкова малко извес-
тни и не принадлежаха към тези изречения на Епикур, за
които съм си позволил и да ги славя, и да ги присвоявам.
49
Писмо XIV
Съгласен съм, че грижата за тялото ни е присъща, съг-
ласен съм, че грижата за него е наша. Не отричам, че
трябва да сме снизходителни с него. Но отказвам да му
служа робски. На много неща робува този, който робува
на тялото си, прекалено се страхува за него, към него на-
сочва всичко. Така трябва да се отнасяме към него, сякаш
не заради тялото си живеем, а защото не можем да живеем
без него. Прекалената любов към него ни тревожи със
страхове, товари ни с безпокойства, обрича ни на позор.
Евтина е честността на този, на когото тялото е много
скъпо. Нека се грижим за него, но когато се издигат разу-
мът, достойнството, верността – трябва да го хвърлим в
огъня.
И все пак, доколкото можем, да избегнем неудобствата,

не само опасностите, и нека веднага да се скрием, обмис-
ляйки как можем да прогоним това, което ни плаши. Това
са три вида страхове, ако не греша: страх от бедността,
страх от болестта и от това, което може да ни сполети от
по-силните от нас. От всички тях нищо повече не ни
плаши от чуждата сила. Защото идва с много шум и тря-
сък. Естествените злини, за които вече казах, бедността и
болестта, идват тихо и не вдъхват страх нито на зрението,
нито на слуха. Огромно е шествието на чуждото зло.
Около себе си има оръжие, вериги и глутница зверове, из-
пратени за човешка плът.
Спомни си и за затвора, и за кръстовете, и за колелото,
50
и за куката, и за кола, който е минал през човека и излиза
през устата, и за разпръснатите в различни посоки от осите
на колата човешки кости, онази туника изтъкана и нама-
зана с храна за огъня, и всички други жестокости. Затова
не е чудно, че има голям страх от тези неща, за които има
и голямо разнообразие от ужасни инструменти. Защото
мъчителят прави толкова повече, колкото повече инстру-
менти за болка показва. Само с вида им побеждава и тези,
които иначе с търпение биха издържали. Защото тези, ко-
ито подчиняват и укротяват нашите души, имат по-голям
успех благодарение на това, което могат да покажат. Не са
по-леки онези напасти – глад, жажда, загнояване на гър-
дите и треска, изгаряща вътрешностите. Но са скрити,
няма какво да покажат. Затова в голямата война побеж-
дава външният вид и оръжието.
Затова да се постараем никого да не засягаме. Понякога
народът е този, от когото трябва да се боим. Понякога, ако
редът на държавата е такъв, че повечето закони минават
през сената, трябва да се пазим от важните сенатори, по-
някога – от онези хора там, на които е дадена власт за или
срещу народа. Трудно е да имаш за приятели всички тези
хора, достатъчно е да нямаш врагове. Защото мъдрият ни-
кога няма да провокира гнева на силните, напротив, ще се
отклонява от него, ще се отклонява също като моряк от
буря.
Когато пътуваше за Сицилия, пресече пролива. Безраз-
съдният кормчия пренебрегна заплахите на южния вятър.
Той е този, който вълнува Сицилийското море и прави во-
довъртежи; не се насочи към левия бряг, към този, близо
до който бушува морето на Харибда. Предпазливият кор-
мчия пита тези, които познават местата, какво е вълнени-
51
ето и какво показват облаците и държи курс, далече от ре-
гиона, прочут с водовъртежите си. Така прави и мъдрият –
избягва, като се пази да не бъде видян. Част от сигурността
е в това, да не се стремиш към нея открито, защото човек
бяга от това, което осъжда.
Трябва да се оглеждаме, да се предпазим от тълпата.
Първо – да не желаем същото – тогава спорът е между съ-
перници. След това да нямаме нищо, което може някой,
който ни прави засада, да ни го отнеме. На твоето тяло да
има съвсем малко неща за вземане. Никой не пролива кръв
заради нея самата или пък са малцина. Повече са хората,
които пресмятат, от тези, които мразят. Голия и разбойни-
кът го подминава, за бедните има спокойствие и в обсаден
път. Според древен съвет за три неща се казва, че трябва
да се избягват: омраза, завист и презрение. Как да стане
това, мъдростта сама ще покаже. Трудно е въздържането
и трябва да се пазим да не би страхът от завистта да ни
доведе до презрението и докато не искаме да тъпчем дру-
гите, ние да бъдем тъпкани. На мнозина е давало основа-
ния за страх това, че от тях се страхуват. Затова да бъдем
внимателни. Да бъдем презирани е също толкова вредно,
колкото и да бъдем подозирани.
Значи, трябва да прибегнем до философията, защото

тези писания се отнасят не към достойните, а към тези, ко-
ито са не особено лоши. Тя е като място за жречески отли-
чия...
Защото публичното красноречие и всичко друго, което
вълнува народа, има противници, а тя е спокойна и се за-
нимава само със своята работа, и се радва на почит и сред
най-лошите. Никога порочността няма да направи такова
съзаклятие срещу добродетелите, че да не остане името на
52
философията свещено. Впрочем с философията трябва да
се занимаваме скромно. „Как така? – питаш ти. – Нима
мислиш, че Марк Катон, който сложи край на гражданс-
ката бойна, се е занимавал скромно с философия? Който
застана между разярените командващи две армии? Който,
докато едни нападаха Помпей, други – Цезар, нападна и
двамата?“ Може да се поспори дали по онова време мъд-
рецът е трябвало да се занимава с държавните работи.
„Какво искаш ти, Марк Катон? Нима не става дума за сво-
бодата? Вече не става дума за свободата. Отдавна е погу-
бена. Става дума дали Цезар или Помпей да държи
властта? Какво общо имаш ти с това съперничество. Нито
една страна не е твоя. Избира се господар. Какво те засяга
кой ще победи? Може да победи по-добрият, а който вече
е победил не може да не бъде по-лошият.“ Аз играя ролята
на Катон от последните години. Но да не би и предишните
години да подтикваха мъдрия към онова разграбване на
републиката. Какво друго направи Катон освен, че викаше
и надаваше гневни викове, когато, вдигнат на ръце от на-
рода и обсипан с храчки, беше извлечен от форума и зав-
лечен от сената право в затвора.
Но след това да видим дали мъдрият трябва да се зани-
мава само с държавните дела. Междувременно те призова-
вам да бъдеш от тези стоици, които, след като бяха изклю-
чени от държавните дела, се отдръпнаха към усъвършенс-
тване на живота и създаване на закони за човешкия род,
без да засягат по-силните. Мъдрецът не смущава общест-
вените нрави, нито привлича вниманието на народа към
себе си с нов начин на живот.
„Значи, какво? Ще бъде в безопасност този, който
следва този замисъл?“ – Не мога да ти обещая нещо повече
от добро здраве за умерения човек и все пак умереността
53
помага за доброто здраве. Някой кораб потъва и в приста-
нището. Какво мислиш, ще стане, когато бъде в открито
море? Колко по-близка ще бъде опасността, когато се
движи с усилие, щом и като при бездействие не е защитен?
Загиват понякога невинни – кой отрича? Виновните
обаче – по-често. Стабилно е умението на онзи, който е
прободен през доспехите. Мъдрецът гледа смисъла на
всички неща, а не края. Началото е в наша власт. За края
решава съдбата, на която не давам да решава за мен. – „Тя
ни донася разлюляване, нещастие.“ – Разбойникът не ни
осъжда, когато ни убива. Сега протягаш ръка за ежеднев-
ната си заплата. Сега ще ти платя със злато, и понеже спо-
менах за злато, извлечи колкото може по-голяма полза и
изгода за теб. „Най-много се радва на богатството този,
който най-малко се нуждае от него.“ Казваш – „съобщи ав-
тора“. За да видиш колко съм благосклонен, реших да
хваля чуждото. Взел съм го от Епикур или от Метродор,
или от някой от тяхната школа. Какво значение има кой го
е казал? Казал го е за всички. Който има богатства, се стра-
хува за тях. Никой обаче няма полза от безпокойството.
Докато мисли за увеличаването им, забравя да ги изпол-
зва. Получава сметки, тъпче пазара, обръща календара. И
от собственик се превръща в управител.
54
Писмо XV
Древните имаха поздрав, запазен и до моето време:
„Ако си здрав, добре е, аз съм здрав.“ Правилно е да каз-
ваме: „Ако се занимаваш с философия, добре е“. Защото
само това е здраве. Без него душата е болна. Дори и тялото
да има големи сили, здравето е колкото на лудите и на об-
себените. Така че първо за това здраве се грижи, след това
и за онова, второто, което няма да ти струва скъпо, ако ис-
каш истински да си здрав. Защото е глупаво, Луцилий, за
образован човек заниманието да упражняваш мишците, да
надебеляваш врата си, да укрепваш гърдите си; колкото и
успешно да си стопил тлъстините и увеличил мускулите
си, пак няма да стигнеш силите и теглото на як бик. Освен
това и духът се избутва от по-големия телесен товар и
става по-малко подвижен. Затова, колкото можеш, ограни-
чавай плътта си и освобождавай място за духа. Много не-
удобства следват от отдаване на грижи за тялото; първо –
упражнения, които изтощават духа и го правят неспособен
за по-сериозни занимания. След това изобилието от храна
пречи на неговата изтънченост.
Спомни си и за робите от най-лош вид, които постъпват
на обучение, хора, занимаващи се само с вино и масло, за
които денят е протекъл както трябва, ако добре са се изпо-
тили и ако на мястото на това, което е изтекло, вкарват
ново питие. Но в пиене и потене се състои животът на сто-
машно болните.
Има по-леки упражнения, леки и кратки, които изтоща-
ват тялото бързо и не отнемат много време, за което трябва
55
да държим точна сметка; бягане, движене на ръцете с те-
жест и подскоци или с вдигане на тялото, или с изхвърляне
на тялото напред, или, бих го нарекъл, като салиите, или,
на смях ще го кажа, като „по тепавичарски“. Който от тези
начини искаш, си избери – естествен и лесен. Каквото и да
правиш, бързо се връщай от тялото в духа. Него го упраж-
нявай денем и нощем. Той се храни от умерен труд. На
това упражнение не пречи нито студът, нито горещината,
нито старостта. Грижи се добре за това, което със старее-
нето става по-добро. Не ти нареждам винаги да стоиш над
книгата или дъсчиците. Трябва да се даде на душата ня-
каква почивка, не за да се отпуска, а за да възвръща силите
си. Разходка с носилка разтърсва тялото и на заниманието
не пречи. Можеш да четеш, да диктуваш, да говориш, да
слушаш, за които неща не пречи и разходката пеша.
Не пренебрегвай напрежението на гласа си, но ти забра-
нявам да го повишаваш и понижаваш със степени и гами.
Искаш ли да се научиш как да се разхождаш? Вземи тези,
които гладът ги научи на непознати досега умения. Един
ще оправи размера на крачките ти, друг ще наблюдава бу-
зите ти, докато ядеш, и тяхната дързост ще стигне дотам,
докъдето ще бъде твоето търпение и доверчивост. Значи,
какво? Твоят говор ще започва с вик и голямо напрежение
на гласа? До този момент е естествено да се забързва пос-
тепенно, както и тези, които се карат, започват от спокоен
говор – после минаваш към викове. Никой не призовава
веднага квиритите за свидетели. Затова колкото и да те
убеждава твоят порив, говори ту по-силно, ту по-слабо –
както те подтикват гласът и гърдите. Когато искаш да сни-
жиш гласа си, направи го постепенно, да се снижи, а не да
падне рязко. Не се гневи по необразован и селски начин.
Защото правим това не да усъвършенстваме гласа си, а за
56
тези, които ни слушат.
Свлякох от теб не малко труд, а сега към благодеянието

си ще добавя и един гръцки подарък. Ето забележително
поучение: „Животът на глупака е безрадостен и пълен със
страх, затова той всичко отлага за в бъдеще.“ Казваш:
„Кой е казал това?“ Казал го е, който е казал и предишните
слова. А според теб кой живот наричат глупав? Този на
Исион и Баба? Не е така. Нашият живот е животът на тези,
които сляпото желание ги тласка към вредни, но не доста-
тъчни за насищане неща, с които бихме се наситили, ако
нещо можеше да ни насити, нас, които не мислим колко е
хубаво да не искаш нищо, колко е велико да не ти липсва
нищо, нито да зависиш от съдбата. Когато гледаш колко
хора са пред теб, мисли, колко са след теб. Ако искаш да
си благодарен към боговете и към твоя живот, мисли,
колко си изпреварил. Какво те засягат другите? Ти си над-
минал себе си. Сложи си граница, която не искаш да пре-
минеш, дори и да можеш. Нека останат зад нея криещите
опасност блага, които са по-добри за тези, които ги очак-
ват, отколкото за тези, които ги постигат. Ако в тях имаше
нещо сериозно, някога щяха да те наситят; сега само раз-
палват жаждата на жадните. Забележителната външност
се променя изведнъж. И каквото несигурният жребий оп-
ределя за в бъдеще, защо да искам съдбата да ми го даде,
вместо да искам от себе си да не го искам? Защо да го ис-
кам? Да трупам, забравил човешката крехкост? За какво да
се мъча? Ето, това е последният ден. И да не е последният,
последният е близо.
57
Писмо XVI
Зная, Луцилий, че си наясно, че никой не може да живее
блажено, нито дори поносимо без стремеж към мъдрост и
че съвършената мъдрост прави живота блажен, а тази, ко-
ято е в началото си – поносим. Но това, което е ясно,
трябва да бъде укрепвано чрез всекидневно разсъждение.
По-трудно е да се съхранят честните намерения, откол-
кото да се започне. Трябва да се упорства и с постоянно
занимание силата да се увеличава, докато доброто жела-
ние не стане добра цел. И така, ти нямаш нужда от много
думи и от укрепване. Разбирам, че много си напреднал.
Зная откъде идва това, което ми пишеш; не е измислено,
нито украсено. Ще ти кажа какво чувствам; храня надежди
за теб, но още не съм уверен в теб напълно. Искам и ти да
правиш същото. Няма защо да си вярваш бързо и лесно.
Изпитвай, разучавай се и наблюдавай най-вече дали пре-
успяваш във философията или в живота, философията не
е простонародно изкуство за показване. Не се състои в
думи, а в дела. Не се прилага за приятно прекарване на
деня, за да укроти скуката. Тя образува и изковава душата,
устройва живота, управлява действията, показва какво
трябва да се прави и какво да се изостави, седи на корми-
лото и с изпреварване на вълните направлява курса. Без
нея никой не може да живее безстрашно, никой не може
да живее уверено. Безброй неща ни се случват за броени
часове, за които е нужен съвет, който трябва да се иска от
нея.
Някой ще ми каже: „За какво ми е на мене философията,
58
щом като съществува съдба? За какво ми служи, след като
бог ни управлява? Какво значение има, щом ни заповядва
случаят? Защото не могат да се променят сигурните неща
и никой не може да се подготви срещу несигурните. Или
бог е решил за мен какво ще правя, или съдбата не ми е
оставила нищо да решавам.“ Дори и едно от тези неща да
е вярно, Луцилий, дори и всичките да са верни, трябва да
се занимаваме с философия. Дали съдбата ни стиска с не-
отстъпчив закон, дали бог като владетел на целия свят е
устроил всичко, дали случаят тласка и хвърля човешките
дела, философията трябва да ни пази. Тя ни насърчава на
драго сърце да се подчиняваме на бога, да се съпротивля-
ваме на съдбата. Тя ще ни научи как да следваме бога, как
да понасяме случайността. Но не трябва да навлизаме сега
в такова обсъждане, кое зависи от нас, ако провидението е
на власт, дали поредица от съдбовни случаи ни влачи като
оковани или господстват внезапните и непредвидими
неща. Отново се връщам към това да те предупреждавам и
насърчавам, да не оставяш порива на душата ти да спадне
и да се охлади. Продължавай с постоянство, докато състо-
янието на душата ти стане това, което е поривът.
Още от самото начало, ако добре те познавам, оглеждаш
дали това писмо съдържа подаръче. Потърси го и ще на-
мериш. Няма защо да се възхищаваш на моята щедрост,
досега раздавам чуждото. Впрочем защо казах „чуждо“?
Всичко, което е казано добре от някого, е мое. Това е ка-
зано от Епикур: „Ако живееш според природата, никога
няма да бъдеш беден, а ако живееш според мнението на
хората, никога няма да бъдеш богат“. Природата иска
малко, човешкото мнение – безкрайно много. Можеш да
събереш каквото мнозина богаташи притежават. Може
съдбата да ти докара богатства над обичайната мярка,
59
може да те покрие със злато и да те облече в пурпур, да ти
даде изобилие от богатства, та чак да покриеш земята с
мрамор и да можеш не просто да имаш, но и да стъпваш
по богатството си. Може да имаш и картини, и статуи, и
всякакъв разкош, какъвто е създало изкуството. От тях ще
се научиш да желаеш още повече.
Природните желания са ограничени. Родените от лъж-
ливото мнение няма къде да спрат. Защото няма граници
за лъжата. За този, който върви, има някакъв край. Блуж-
даенето е безмерно. Затова се отдръпни от суетното и ко-
гато поискаш да знаеш дали твоето желание е естествено,
или сляпо, преценявай дали може някъде да спре. Ако си
вървял дълго, а ти остава още много до целта, знай, че же-
ланието ти не е естествено.
60
Писмо XVII
Остави всичко, ако си мъдър, и ако искаш още повече
да станеш мъдър, се устреми бързо и с всички сили към
благото на духа. Ако има нещо, което те спира, или го из-
тръгни, или го отсечи. – „Възпрепятстват ме – казваш –
домашните работи, искам така да ги уредя, че да не ми
тежи бедността, нито аз да тежа на някого. Ако говориш
така, все още не си видял силата, нито познаваш възмож-
ността на благото, за което разсъждаваш. И макар че виж-
даш в общи линии за какво е полезна философията, не
виждаш достатъчно добре дребните неща, нито пък знаеш
колко тя ни помага, ако използвам думите на Цицерон –
както в най-важните неща, така и в най-дребните. Вярвай
на мен, повикай я за съветник; ще те убеди, за да не седиш
на камъчета. Нима не това търсиш и искаш с такова отла-
гане, за да нямаш страхове от бедността? А защо не поже-
лаеш бедността? Богатството пречи на заниманията с фи-
лософия. Бедността е освободена и спокойна. Когато
свири тръба, бедният знае, че не търсят него. Когато има
наводнение, търси как да излезе, не какво да изнесе. Ако
трябва да пътува по море, не оглася пристанището, нито
безпокои бреговете с повече от един изпращач. Около
него няма тълпа от роби, за чието изхранване е нужна ре-
колтата на отвъдморските земи. Лесно е да изхранваш
малко здрави стомаси, които не желаят нищо в повече, от-
колкото преситени. Гладът струва малко, преситеността –
много. Бедността е доволна да задоволява само насъщните
желания.
61
Защо тогава отказваш да приемеш за спътница тази, на
чиито нрави и един здравомислещ богат човек би подра-
жавал? Ако искаш да си със свободна душа, трябва или да
бъдеш беден, или подобен на беден. Няма да успееш в ни-
какво занимание без грижа за въздържаност, а въздържа-
ността е доброволна бедност. Затова остави тези извине-
ния: „Нямам достатъчно, когато стигна до еди-каква си
сума, ще се отдам изцяло на философията.“ – Нищо не
трябва да придобиваш преди това, което отлагаш и оста-
вяш за накрая; от него трябва да започнеш. „Искам – каз-
ваш – да придобия това, от което да живея.“ – Тогава се
учи откъде да придобиваш. Ако нещо ти пречи да живееш
добре, нищо не ти пречи да умреш добре. Няма защо бед-
ността и нуждата да ни отдръпват от философията. Тези,
които се стремят към нея, трябва да понасят и глада. Тър-
пят го и обсадените, които не виждат в това друга награда,
освен да не паднат под властта на врага. Много по-голямо
нещо ни се обещава. Вечна свобода. Никакъв страх нито
от човек, нито от бог. До това трябва да стигнем, дори и
изтощени. Войски са търпели лишение във всичко, прежи-
вявали са с корени от треви, задоволявали са глада си с
неща, за които говоренето буди отвращение. И това са го
търпели за царство, и което е по-учудващото – за чуждо
царство. Ще се колебае ли някой да понася бедността, за
да освободи душата от безумието? Следователно не
трябва да придобиваме нещо предварително. До филосо-
фията може да се стигне и без пари за път. А ти, когато ще
имаш всичко, тогава искаш да имаш това последно средс-
тво за живота, след всичко друго. Затова, ако имаш нещо,
започни да се занимаваш веднага с философия (откъде
знаеш дали нямаш и прекомерно много), ако нямаш нищо,
62
преди всичко търси мъдростта. – „Нямам и най-необходи-
мото.“ – Първо, не може да липсва това, природата изис-
ква в минимално количество, а мъдрият се нагажда към
природата. Ако и крайно необходимото се свърши, мъд-
рият си отива от живота и престава да е в тежест сам на
себе си. А ако има нещо оскъдно и стигащо едвам, с което
да продължи живота си, ще го счита за благо и без да се
безпокои повече от нужда или от грижа, ще дава на сто-
маха и на плещите си необходимото и спокоен и весел ще
се смее на грижите на богатите и на тичането им подир
богатствата: „Защо отлагаш сам себе си за дълъг срок? Ще
очакваш ли печалба от лихва или от стока, или завеща-
ние – от умиращ старец, щом като можеш да станеш вед-
нага богат? Мъдростта представлява богатство, което се
дава на тези, за които тя е направила богатството из-
лишно.“ Това се отнася за други, ти си по-близо до бога-
тите. Промени века, имаш прекалено много. Това, което е
достатъчно, е едно и също за всеки век.
Можех да завърша писмото тук, ако не те бях научил
лошо. Никой не може да поздрави царя на партите без по-
дарък. Не може да се сбогувам с теб без подарък. Какво
има тук? Ще взема назаем от Епикур: „Мнозина, които са
натрупали богатства, не са намерили края на бедите си, а
замяна с нови беди.“ Не се учудвам на това. Няма порок в
нещата, а в самата душа. Това, което прави бедността теж-
ка за нас, прави тежко и богатството. Няма никакво значе-
ние дали ще сложиш болния в дървено или златно легло;
където и да го пренесеш, той ще си понесе болестта – така
че няма никакво значение дали в бедност, или в богатство
живее болната душа.
63
Писмо XVIII
Декември е месецът, през който обществото е в много
голяма треска. Дадено е правото на наслаждение. Всичко
звъни от големи приготовления, като че има разлика
между Сатурналиите и работния ден. Дотам няма разлика,
че ми се струва, че е прав този, който е казал, че по-рано
Сатурналиите траеха месец, а сега – година. Ако ти беше
при мен, с удоволствие щях да разговарям с теб за това –
какво смяташ, че трябва да се прави. Дали нищо от всекид-
невните навици не трябва да се мени, или, за да не изг-
лежда, че отстъпваме от общите нрави, да пируваме безг-
рижно и да махнем тогите. Защото това, което по-рано
беше обичайно да се прави само по време на размирици и
в тежки времена за държавата – го правим за удоволствие
и заради празниците – сменяме дрехата. Ако добре те поз-
навам, ти влезете в ролята на съдник, щеше да искаш да не
се оприличаваме докрай на тълпата, нахлузила калпак,
нито изцяло да се отличаваме от нея. Душата трябва осо-
бено силно да се владее през онези дни, през които цялата
тълпа пирува; тогава душата получава най-важното дока-
зателство за твърдост, когато нито сама отива към удовол-
ствията, нито е привличана към тях от съблазните. Израз
на много по-голяма сила е да останеш трезвен и сух, ко-
гато народът е пиян и повръща, по-голяма умереност е да
не се откъсваш, да не се отличаваш, а да правиш същите
неща, но не по същия начин. Разбира се, можем да прека-
раме празничния ден и без удоволствия. Дотолкова ми се
иска да изпитам твърдостта на душата ти, че по съвета на
64
великите мъже, съветвам и теб да прекараш няколко дни,
през които, задоволявайки се със съвсем малко и съвсем
скромна храна, облечен в груба дреха, да си казваш: „Това
ли е, от което се боях?“ В такава несигурност душата ще
се подготви за трудностите и сред благодеянията на съд-
бата ще се укрепи срещу нейните обиди. Войникът по
време на мир тича без да има никакъв противник, издига
вал, изтощава се с безсмислен труд, за да може да понесе
неизбежното. Това, от което не искаш да се страхуваш по
време на самата работа, го упражнявай преди нея. Това са
следвали тези, които през всичките месеци са подража-
вали на бедните и са стигнали почти до недоимък, за да не
се уплашат някога от това, на което често са се учили. Не-
дей да мислиш, че говоря за Тимоновите трапези и за бед-
ните стаички и всичко друго, чрез което удоволствието се
наслаждава поради пресищането с богатства. Нека наис-
тина бъде твърда дрехата ти и хлябът – корав и черен. Из-
търпи това три, четири дни, изтърпи го по някой път и по-
вече дни, за да не бъде забава, а опит. Тогава, Луцилий,
вярвай ми, ще се радваш сит с два гроша и ще разбереш,
че съдбата не е необходима за сигурността. Това, което е
нужно на бедността, съдбата го дава дори да е разгневена.
Няма защо да мислиш, че вършиш кой знае какво. Пра-
виш това, което правят много роби и мнозина бедни. Тво-
ята заслуга е в това, че не го правиш по принуда, че ще ти
бъде толкова лесно да го изтърпиш винаги, след като вече
си го изпитал. Да се упражняваме на чучело. И за да не ни
изненада съдбата неподготвени, нека бедността ни стане
близка. Със сигурност ще бъдем богати, ако знаем, че не е
трудно да бъдем бедни.
Великият учител на насладата Епикур е имал дни, в ко-
ито едвам е насищал глада си, за да види дали липсва нещо
65
от пълната наслада и колко липсва, и да преценява дали за
това си заслужава вършенето на тежка работа. Това го
пише в писмата, които е писал до Полиен по времето, ко-
гато Харин е бил архонт. И се хвали, че се изхранва с по-
малко от един грош на ден, а Метродор, който не е толкова
напреднал – с един. – „И ти мислиш, че с толкова храна
можеш да се наситиш?“ – Да, и е удоволствие. Удоволст-
вието също не е леко, бързо преминаващо, което трябва да
изпитваш отново, а неизменно и постоянно. Може да не са
приятни водата, ечемиченият булгур и залъкът ечемичен
хляб, но върховно наслаждение е да получиш наслада и от
тях – насладата, която никоя обида на съдбата не може да
ти отнеме. По-изобилна е храната в тъмницата, осъдените
на смърт са хранени по-малко оскъдно от техния бъдещ
убиец. Какво е величието на душата да достига по собст-
вена воля до това, от което не се налага да се страхува и
осъденият на най-страшното.
Затова започни, Луцилий, да следваш техния обичай и
определи някои дни, в които ще се отделиш от твоите ра-
боти и ще свикнеш с минималното; започни своите отно-
шения с бедността.
Госте, ти смело разкоша презри, покажи се достоен за
божеството.
Никой друг не е достоен за бога, освен този, който е
презрял богатството. Не ти забранявам да го притежаваш,
но искам да направя така, че да го притежаваш без страх.
И ти ще достигнеш до това по един-единствен начин, ако
се убедиш, че можеш да живееш блажено и без него, ако
гледаш непрекъснато на него като на преходно.
Но вече започнах да сгъвам писмото. „Първо – каз-
ваш, – дай каквото дължиш.“ Пращам те при Епикур. От
66
него ще бъде заплащането. „Безмерният гняв поражда бе-
зумие.“ Със сигурност знаеш какво значи това, след като
си имал и роб, и враг. Това чувство се разгаря към всички
хора; поражда се от любовта толкова, колкото и от омра-
зата, не по-малко сред сериозните неща, колкото сред за-
бавленията и шегите. Не е важно от колко сериозна при-
чина се поражда, но в каква душа влиза. Не е важно колко
голям е огънят, а къде ще попадне. Няма да обхване най-
твърдите сърца; обратно, при горещите и по-лесните иск-
рата ще се разпали до пожар. Така е, Луцилий, големият
гняв завършва с безумие, заради това гневът трябва да
бъде избягван, не само заради умереността, но и заради
здравето.
67
Писмо XIX
Радвам се, когато получавам писмата ти. Изпълват ме с
добра надежда и вече не просто обещават, а поръчителст-
ват за теб. Така прави, моля те и те заклинам. Единстве-
ното по-хубаво от това да моля приятел, е да го моля за-
ради самия него. Ако можеш, освободи се от задължени-
ята си, ако не – изтръгни се. Твърде много време пилеем.
Започваме да се готвим за път в старостта си.
За завиждане ли е? Живяхме в пролив, нека умрем в
пристанище. Нека не те убеждавам да търсиш слава чрез
бездействие, с която не можеш нито да се хвалиш, нито да
скриеш. Макар и да осъждам гнева на човешкия род, няма
да те накарам да намериш тайно място и забрава. Прави
така, че твоето бездействие да не бие на очи, но да се
вижда. После ще разсъждават за това тези, чиито пре-
дишни решения са безукорни, дали искат да прекарат жи-
вота си в неизвестност. Ти нямаш свобода. Изтласка те
напред сред публиката силата на твоята дарба, изящест-
вото на писанията ти, приятелството ти с прочути и знатни
хора. Известността вече те нападна. И да потънеш в най-
дълбокото, и надълбоко да се скриеш, пак предишните ти
постъпки ще те разкрият. Не можеш да имаш тъмни места;
ще те следва, където и да отидеш, ще те следва предиш-
ната светлина. Можеш да придобиеш спокойствие без ни-
каква омраза, без неудовлетвореност или душевно угризе-
ние. Нима това, което ще оставиш, можеш да смяташ, че
си го оставил без желание? Клиентите? Никой от тях не
следва теб, а нещо от теб. Някога са търсили приятелство,
68
а сега придобивка. Изоставените стари хора променят за-
вещанието си, клиентът преминава към друг праг. Вели-
ките неща не може да струват малко. Преценявай дали
предпочиташ да изгубиш теб самия или нещо от твоите
близки. Да можеше да достигнеш до старост така, както си
живял от своето раждане и съдбата да не те бе издигала
нависоко. Управлението на провинцията, прокураторс-
ката длъжност и всичко, което беше обещано от тях, те от-
далечиха от здравословния живот. След това те очакват
още по-високи длъжности – една след друга. Какъв ще
бъде краят? Какво чакаш, за да спреш да имаш това, което
желаеш. Няма да настъпи такова време. Каквато е пореди-
цата от причините, от които е навързана съдбата, същата е
и поредицата от желанията. След изпълнението на едното
следва друго. Спуснал си се в този живот, който никога
няма сам да сложи край за теб на нуждите и робството.
Измъкни врата си, който е протрит от игото. По-добре е
веднъж да бъде прерязан, отколкото непрекъснато притис-
кан. Ако се оттеглиш в частния живот, всичко ще бъде по-
малко, но ще бъде напълно достатъчно. А сега ти е много
и това, което идва отвсякъде. Дали предпочиташ задово-
леност от оскъдното или глад сред изобилието? Щастието
е алчно и е изложено на алчността на другите. Докато
нищо не може да задоволи теб и ти не можеш да задово-
лиш другите.
„Какъв е изходът?“ – питаш. Какъвто и да е. Мисли
колко се си страхувал за богатството си, колко усилено си
се стремил към почест. Трябва да се осмелиш на нещо и
пред свободното време, или ще остарееш сред същото без-
покойство, свързано с прокураторската длъжност, после
сред това на градските длъжности, в суматоха и все нови
69
и нови вълнения, които никоя скромност не може да из-
бегне, нито пък някакъв спокоен живот. Какво значение
има, че ти искаш да си почиваш? Твоята съдба не иска. И
как няма да е така, като и досега ѝ позволяваш да се вихри.
Всичко, което се случва за успех, се случва и за страх.
Искам на това място да ти съобщя казаното от Меценат,
който е имал същия опит: „Самата височина поразява вър-
ховете“. Ако питаш в коя книга – в тази, която е озаглавена
„Прометей“. С това иска да каже, че гръмотевицата пора-
зява височините. Има ли толкова голяма власт, която да
заслужава говорът ти да е като на пиян? Той беше талант-
лив човек, който можеше да даде прекрасен пример за
римската реторика, ако не го бе изтощило щастието и не
само това, но го беше и обезсилило. Този край те очаква,
ако вече не свиеш платната и ако не избереш земята, което
той пожела късно.
Бих си уредил сметките с теб с тази мисъл на Меценат,

но ще започнеш с мен спор, доколкото те познавам, и ще
искаш дълга само в нова и чиста монета. След като нещата
са така, ще трябва да се обърна към Епикур. Той казва:
“По-скоро трябва да се огледаш с кого ядеш и пиеш и след
това какво. Защото да се тъпчеш сам е живот на лъв и на
вълк“. Това няма да ти се случи, ако се оттеглиш. А дото-
гава ще имаш толкова сътрапезници, колкото избере от
тълпата номенклаторът. Впрочем греши този, който търси
приятел в атриума и го изпробва на пир. Няма по-голяма
беда за заетия и оградения от своето имущество човек от
това да смята за свои приятели тези, на които самият той
не е, да мисли, че с благодеянията си успява да спечели
приятели, защото хората колкото повече дължат на ня-
70
кого, толкова повече го мразят. Малкото пари правят чуж-
дия човек длъжник, многото – враг. „Тогава какво? Благо-
деянията не създават ли приятели?“ Създават, ако е въз-
можно да избереш кои да ги получат, и да не ги пръскаш,
а да ги разпределяш.
И така, докато не си събереш ума, си послужи с този съ-
вет на мъдри хора, за да разбереш, че е по-важно не какво
ще дадеш, а на кого ще го дадеш.
71
Писмо XX
Ще се радвам, ако си здрав и се смяташ за достоен ня-
кога да принадлежиш на себе си. Славата ще бъде моя, ако
те извлека оттам, където се люлееш по вълните без на-
дежда за излизане. Моята молба, Луцилий, е да приемеш
философията до дъното на сърцето си, да видиш като до-
казателство за своите успехи не речите и писанията, а ду-
шевната твърдост и намаляването на желанията. Изпроб-
вай думите чрез дела.
Едно е намерението на тези, които говорят пред пуб-
лика и се мъчат да получат одобрение и похвала, друго е
на тези, които искат с различни разсъждения да привлекат
младежите и безделниците, философията учи на дела, не
на говорене и изисква всеки да живее по нейните закони,
та животът да не е в разрез с думите. Животът да бъде в
един цвят, без противоречие във всичките действия. Най-
важното задължение и признак за мъдрост е делата да се
съгласуват с думите, за да бъде всеки навсякъде тъждест-
вен на себе си. „Кой ще изпълни това?“ Малцина, но все
пак някои. „Това не е ли трудно?“ – Не казвам, мъдрият да
върви винаги с една и съща стъпка, но нека да върви по
един и същи път. И така, наблюдавай себе си, дали твоите
дрехи и дом не са в несъответствие, да не би да си щедър
за себе си и пестелив към твоите близки, да не се храниш
изобилно, а постройките ти да са разкошни. Приеми вед-
нъж правило, по което да живееш целия си живот. Някои
се свиват вкъщи, а навън се разпростират. Тази особеност
е порок и белег за колебание на душата на този, който все
72
още не притежава равновесие. Още сега ще кажа откъде
иде това непостоянство и различие между решения и дела.
Никой не си поставя за цел това, което иска, а ако си го
постави, му липсва постоянство и преминава на друго, и
не само го променя, но и се връща на онова, което е изос-
тавил и отхвърлил. И така, за да оставя старите определе-
ния за мъдрост и да обхвана целия човешки живот, мога
да се задоволя с това: Какво е мъдрост? Винаги да искаш
едни и същи неща и също така винаги да отричаш едни и
същи неща. Можеш и да не допълваш онова малко изклю-
чение, че трябва да бъде честно това, което желаеш; никой
не може да желае непрекъснато едно и също нещо, ако то
не е честното. Следователно хората не знаят какво искат,
освен в онзи момент, в който поискат нещо. Като цяло –
да не желаеш нищо и да отричаш – са две различни неща.
Всеки ден се променя преценката и се обръща в обратна
посока и мнозина прекарват живота в удоволствие. А ти
упорствай в това, което си започнал и може би ще стигнеш
върха или дотам, където само ти ще знаеш, че все още не
е върхът.
„А какво ще стане – казваш – с цялата тълпа от мои
близки?“ Тълпата, когато престане да се изхранва за твоя
сметка, ще се изхранва сама или това, което не можеш да
знаеш благодарение на себе си, ще го научиш благодаре-
ние на бедността. Тя ще задържи няколко верни приятели;
ще си отиде този, който е следвал не теб, а нещо друго. Не
трябва ли бедността да бъде обичана заради това единст-
вено нещо, че показва кой ни обича? О, кога ще дойде този
ден, в който никой няма да лъже в твоя чест! Следователно
нека към това бъдат насочени мислите ти, за това се
грижи, това желай, като оставиш всички други обети на
бога, за да се задоволяваш със самия себе си и с родените
73
от теб блага. Кое може да е по-близо до щастието? Огра-
ничи се до малки неща, от които не можеш да бъдеш ли-
шен. За да го направиш по-охотно, за теб е предназначена
полагащата ти се част от това писмо, която веднага ще ти
дам.
Може да се сърдиш, но днес на драго сърце за мен ще
плати Епикур. „Вярвай ми, твоите думи ще ми харесат и в
ниско легло, и в дрипа. Защото няма само да бъдат казани,
но и доказани.“ Аз обаче разбирам по друг начин това, ко-
ето казва нашият Деметрий, откакто го видях да лежи гол,
дори без постеля. Не е проповедник на истината, а е сви-
детел.
„Следователно какво? Не може ли да презрем богатст-
вата, които носим в пазвата си.“ – Защо да не може, с ве-
лик дух е и този, който ги вижда да се стичат около него и
след като е съзерцавал дълго време това, което има, му се
надсмива като на слух. Много е да съжителстваш с богат-
ството, без да се покваряваш. Велик е този, който в богат-
ството си е беден.
„Не зная – казваш – как ще понесе бедността същият
този, ако стане беден.“ – Нито пък аз, Епикуре, дали съ-
щият този беден ще презира богатството, ако попадне в
него. Духът и на единия, и на другия трябва да бъде оце-
няван и наблюдаван, дали онзи ще бъде привързан към
бедността, а този няма да бъде привързан към богатството.
И ниското легло, и препаската не са достатъчен аргумент
за добрата воля, ако не стане ясно, че някой ги има не по
принуда, а защото иска.
Впрочем доказателство за силен дух е и това да не бър-

заш към бедността като към нещо по-добро, но да се под-
готвяш за нея като за нещо лесно. И това е, Луцилий, нещо
74
лесно, ако пристъпиш към нея след дълги размисли. Има
в бедността това, без което нищо не е приятно – сигур-
ността. Смятам за необходимо това, което ти писах, че
често правят силните мъже; да определим един ден, в
който да упражняваме въображаемата бедност като истин-
ска. Това трябва да се прави още повече, защото сме се
изнежили от удоволствия и всичко ни изглежда тежко и
трудно. Душата трябва да бъде събудена от сън, силно раз-
търсена и да ѝ се припомни, че природата ни е дала твърде
малко. Никой не се ражда богат. Който излиза на бял свят
трябва да бъде доволен и само от млякото и препаската.
Това е началото, а след това и царствата ни изглеждат
тесни.
75
Писмо XXI
Много си зает с тези, за които ми писа? Най-много
грижи имаш сам със себе си. Ти сам си си в тежест. Не
знаеш какво искаш. Повече одобряваш честта, отколкото
да я следваш. Виждаш къде е щастието, но не смееш да
достигнеш до него. Какво е това, което ти пречи, ще ти
кажа, защото не го забелязваш достатъчно.
Смяташ за велики тези неща, които си оставил и бля-
съка на този живот, който ще трябва да напуснеш, те за-
държа, все едно ти предстои не обмислен преход в безме-
тежността, а падение в мрак.
Грешиш, Луцилий, издигаме се от този живот в друг.
Между онзи и този живот разликата е като между блясъка
и светлината. Светлината има свой произход и блести
сама, а блясъкът свети с чужди лъчи. Предишният живот
отразява блясване отвън и щом някой се изпречи пред
него, му прави веднага дебела сянка; а новият сияе със
собствена светлина.
Заниманията ще те направят знатен и прославен.
Ще ти приведа пример от Епикур. Той писал на Идоме-

ней, призовавайки го от изискания начин на живот към си-
гурната и постоянната слава: „Ако те вълнува славата, мо-
ите писма ще ти дадат повече известност от всичко, за ко-
ето ти се грижиш и заради което си почитан.“ Нима е из-
лъгал? Кой щеше да познава Идоменей, ако Епикур не го
беше отбелязал в писмата си? Всички онези сановници,
сатрапи и самият цар, от който Идоменей измолил титлата
76
си, отдавна са покрити със забрава. Писмата на Цицерон
не позволяват да загине името на Атик. Нищо не му по-
могна, че Агрипа му беше зет, че внучка му била омъжена
за Тиберий и Друз Цезар му бил правнук. Сред толкова
велики имена, щеше да бъде премълчано за него, ако Ци-
церон не бе го прикачил към себе си. Върху нас ще дойде
дълбочината на времето, малцина таланти ще покажат
глава, и докато и тях не ги погълне мълчанието, ще се съп-
ротивляват на забравата и ще се борят дълго за себе си.
Това, което Епикур обещава на своя приятел, и аз го обе-
щавам на теб, Луцилий. Потомците ще ми бъдат благо-
дарни; мога да изведа с мен имена, които ще останат. На-
шият Вергилий обеща на двама вечна слава и им я даде.
Двойка щастлива!
Но има ли някаква сила стихът ми,
нито ден от вековете
не ще забрави делата ви,
докато на Капитолий родът
на Еней населява
вечния камък и властно
бащата на Рим заповядва.
Тези, които съдбата ги изтласква напред, които са били

членове и част от чужда сила, благосклонността им е
много голяма, домът им е посещаван, докато те самите
имат положение. След смъртта им споменът за тях изблед-
нява. А уважението към даровитите расте и не само са по-
читани, но и всичко, свързано с тяхната памет, се под-
държа.
За да не пускам Идоменей в моето писмо даром, нека
77
той ти плати откуп със свои средства. До него Епикур е
написал онова знаменито изречение, с което го подтиква
да направи Питоклей богат, но не по общоизвестния, нито
пък по съмнителен начин. „Ако искаш – казва – да напра-
виш Питоклей богат, трябва не да увеличиш неговото бо-
гатство, но да намалиш неговото желание.“ Това изрече-
ние е твърде ясно, за да бъде изяснявано и твърде изрази-
телно, за да бъде подкрепяно. Само те предупреждавам да
не смяташ, че това е казано единствено за богатството. За
каквото и да го отнесеш, все е валидно. Ако искаш да нап-
равиш Питоклей достоен за уважение, не трябва да бъде с
добавяне на почести, а с намаляване на желанията. Ако ис-
каш Питоклей да живее в непрекъсната наслада, не трябва
да се добавя наслада, а да се намалява желанието; ако ис-
каш Питоклей да достигне старост и да изживее живота
си, не трябва да му добавяш години, а да намалиш жела-
нието му.
Тези думи не считай, че са на Епикур – те са на всички.
Както обикновено става в сената, така трябва да става и
във философията. Когато някой реши нещо, което одобря-
вам частично, искам да бъде разделено и да следвам само
решението, което одобрявам. С голямо желание спомена-
вам избрани думи на Епикур така, че да докажа на тези,
които прибягват до него, водени от лоши намерения, ко-
ито смятат да ги използват като прикритие на техните соб-
ствени пороци, че трябва да живеят честно, където и да
идат.
Когато отидеш до неговите градини и видиш надписа:
„Госте, тук ще живееш добре. Тук насладата е върховно
благо!“ – с готовност ще ги посрещне онзи гостоприемен,
човечен пазач на жилището и ще им поднесе ечемична
каша и вода в изобилие, и ще каже: „Зле ли си приет? Тези
78
градини не разпалват глада, а го засищат. Не увеличават
жаждата с напитки, а с лекарство, което е дар от приро-
дата, я утоляват.“
За тези желания ти говоря, които не приемат утешение,
на които трябва да им бъде дадено нещо, за да престанат.
Защото за онези, извънредните, които могат да се отложат,
могат де бъдат наказани и подтиснати, ще ти припомня
настойчиво само това: тази наслада е естествена, но не е
необходима; на нея не дължиш нищо; ако нещо ѝ платиш,
е доброволно. Стомахът не слуша наставления. Иска,
вика. Не е само досаден кредитор; задоволява се с малко,
стига да му дадеш това, което трябва, не това, което мо-
жеш.
79
Писмо XXII
Вече разбираш, че трябва да се измъкнеш от тези при-
видно значими, но нищо незначещи занимания. Но питаш
по какъв начин да го направиш. Това се показва само от
някой, който е до теб. Лекарят не може да ти предпише по
писма време за ядене и за бани, трябва да напипа вената.
Има стара пословица: „Гладиаторът взема решение на аре-
ната“. Лицето на противника предупреждава за едно този,
който гледа внимателно, движението на ръката – за друго,
самият наклон на тялото – за трето. Какво се прави обик-
новено, какво трябва да се направи, такива общи съвети
могат да се дадат и в писмо, не само на отсъстващите, но
и на потомците. Друго е, кога трябва да се направи нещо
или по какъв начин – никой няма да се убеди от разстоя-
ние, тъй като трябва да се разсъждава според самите дела.
Не просто присъстващият, но и само непрекъснато внима-
ващият може да наблюдава за моментната възможност. За-
това наблюдавай внимателно за него, ако го видиш, вземи
го и с целия си устрем, с всичките си сили, направи така,
че да се измъкнеш от задълженията си.
И ще произнеса такава присъда над теб, внимавай:
мисля, че трябва или да напуснеш този живот, или живота
изобщо. Но мисля също и това, че трябва да се напуска
бавно и каквото си заплел за беда, по-скоро да го развър-
жеш, отколкото да го разкъсаш, и само ако нямаш друг на-
чин – то чак тогава да го разкъсаш. Никой не е толкова
страхлив, че да предпочита цял живот да виси, отколкото
веднъж да падне. Засега най-напред не позволявай да те
80
обвързват повече. Бъди доволен от тези задължения, на ко-
ито си се съгласил, или както предпочиташ да смяташ – в
чийто плен си се озовал. Няма защо да се стремиш по-на-
татък, ще изгубиш това оправдание и ще стане ясно, че не
си пленен. Защото не е истина това, което обикновено се
казва: „Не можах иначе. Какво като не исках? Беше необ-
ходимо.“ За никого не е необходимо да тича подир щасти-
ето. Макар и да не се съпротивляваш на съдбата, но да
спреш и да не я гониш бързо – това вече е нещо. Нали няма
да се засегнеш, ако не само те съветвам, но и приведа като
примери такива, които са по-разумни от мен, към които
обикновено се обръщам, ако разсъждавам за нещо? Чети
писмото на Епикур по този въпрос, което е писано до Идо-
меней, когото той моли да избяга колкото може по-бързо,
преди някаква по-голяма сила да се намеси и да му отнеме
тази възможност. Подхвърля все пак това, че не трябва да
опитва нищо, ако не може да го направи в подходящото
време. Но когато това дългоочаквано време дойде, трябва
да го улови. Забранява на този, който замисля бягство, да
дреме и да се надява, че има благоприятен изход и от най-
трудните положения, ако не побърза преди времето и не
се поколебае овреме.
Мисля, че сега искаш изречение, казано от стоиците.
Няма защо човек да ги хули пред теб заради безразсъдст-
вото им. Те са повече предпазливи, отколкото силни. Ти
може би очакваш да ти кажат: „Позорно е да отстъпваш
пред бремето. Бори се със задължението, което веднъж си
поел. Не е силен и решителен този мъж, който избягва уси-
лието, чийто дух не укрепва от самата трудност на делата.“
Тези неща ще ти се кажат, ако трудът ти заслужава упорс-
тво, ако достойният мъж не трябва да прави или понася
нещо недостойно. Никой не ще се изтощава с мръсна и
81
унизителна работа, нито пък смисълът на работата ще
бъде в самата работа. И няма да направи това, което смя-
таш ти, заплетен в честолюбиви дела – да понася непре-
къснато тяхната разгорещеност. Но ако види, че това, в ко-
ето се е оплел, е тежко, несигурно и неясно, той ще отс-
тъпи, няма да обърне гръб, но незабелязано ще се оттегли
на сигурно място. Следователно е лесно, Луцилий, да се
освободиш от задълженията, ако презираш заплащането за
тях. Те ни задържат, не ни пускат. „Значи, какво? Да ос-
тавя толкова големи надежди? Да се отдръпна от самата
жътва? Наоколо да е голо? Носилката – без придружи-
тели? Атриумът – празен?“
С тези неща се разделят без желание хората и обичат
възнаграждението за мъките, а самите тях проклинат. Така
се оплакват от честолюбието си като от любовница. Тоест,
ако наблюдаваш истинското им чувство, не са намразили,
а се карат. Разгледай тези, които се оплакват от това, което
са желали, и говорят за бягство от техните работи, без ко-
ито не могат, и ще видиш, че е доброволно бавенето им в
тези дела, за които казват, че понасят тежко и с мъка. Това
е, Луцилий! Малцина робството ги държи, болшинството
сами се държат за него.
Ако си решил да изоставиш робството и истински оби-

чаш свободата, желаеш това призоваване единствено, за
да ти се удаде да го направиш без непрекъсната тревога,
защо не те изпробва цялата кохорта на стоиците?
Всички Зеноновци и Хризиповци ще те убеждават да
действаш честно, умерено и както е добре за теб. Но ако
затова обърнеш гръб, за да огледаш колко да вземеш със
себе си и с колко имущество да подготвиш своята почивка,
82
никога няма да намериш изход. Никой не изплува с вър-
зоп. Изплувай към по-добър живот с помощта на боговете,
но не така, както са благосклонни към тези, на които с доб-
ро и услужливо лице изпращат великолепни злини, като се
извиняват единствено с това, че тези изгаряния и разпъва-
ния са дадени на онези, които ги желаят.
Вече слагам печат на писмото, но трябва да го разтопя,
за да пристигне при тебе с тържествен подарък и да ти до-
несе прекрасно изречение. Дойде ми наум едно, не зная
дали е по-вярно или по-красноречиво. „Чие е?“ – ще попи-
таш. На Епикур. Аз досега присвоявам чужди вързопи.
„Всеки излиза от живота така, като че току-що е влязъл.“
Вземи за пример когото щеш – младеж, старец, човек на
средна възраст. Ще откриеш еднакъв страх от смъртта, ед-
накво непознаване на живота. Никой няма извършено
нещо; защото всичко отлагаме за в бъдеще. Нищо не ми
харесва в това изречение повече от изобличаването на
старците за тяхната детинщина. „Всеки си отива от живота
така, както се е родил.“ Лъжа ли е? Умираме по-лоши, от-
колкото се раждаме. Това е наш порок, не на природата.
Тя трябва да скърби с нас и да каже: „Какво е това? Родих
ви без желания, без страхове, без суеверие, без престоре-
ност и други зарази. Излезте такива, каквито влязохте!“
Който умира толкова спокоен, както когато се е раждал,
той е получил мъдростта. А ние треперим, само да доб-
лижи опасността, нито смелост ни остава, нито цвят на ли-
цето, текат безполезни сълзи. Кое е по-срамно от безпо-
койството в най-сигурния час?
Причината е тази, че лишени в душата си от всякакви
блага, страдаме от жажда за живот. Защото нито една част
от нея не остава при нас; минава и изтича. Всички се гри-
жат не за това, правилно ли живеят, а за това, колко дълго
83
живеят. Между другото – да се живее правилно е пости-
жимо за всички, да живее дълго – никому.
84
Писмо XXIII
Мислиш, че ще ти пиша колко щадяща към нас беше
тази зима, която си отиде и беше кратка, колко е коварна
пролетта с късния ѝ студ и други нелепости, характерни за
тези, които търсят тема на разговор. Но аз ще ти пиша
нещо, което може да бъде от полза и за тебе, и за мен.
Какво ще стане, ако не те насърчавам към правилно мис-
лене? Питаш на какво е основа то. Не се радвай напразно.
Основа ли казах? То е връх.
Достигнал го е този, който знае на какво се радва, който
не поставя своето щастие в чужда власт. Несигурен е и се
безпокои за своето този, когото подмамва надеждата, дори
и да му е под ръка, дори и да не желае нещо трудно пости-
жимо и никога по-рано да не го е мамила.
Преди всичко прави това, Луцилий, учи се да се радваш.
Мислиш, че ти отнемам много наслади, които смятам за

случайни, защото трябва да се избягват надеждите, изклю-
чително сладките ни утехи? Напротив, не искам никога да
ти липсва радост. Искам тя да се ражда в дома ти; ражда
се само ако е в теб. Другите веселия не изпълват сърцето,
а само оживяват лицето, леки са, освен ако ти смяташ със
сигурност за радостен този, който се смее. Душата трябва
да е лека и вярваща, и издигната над всичко.
Вярвай ми, истинската радост е нещо строго. Дали смя-
таш за радостен този, който с ненабърчено лице, и както
тези изтънчени хора казват, със смях в очите презира
смъртта, отваря дома си за бедността, държи насладите
85
под юзда, размишлява за търпението в страданията? Ако
някой насочва това към себе си, той е в състояние на ве-
лика радост, но малко ласкава. Във властта на такава ра-
дост те искам. Никога няма да ти липсва, ако веднъж отк-
риеш къде да я търсиш. Плодът на по-лекия метал е на по-
върхността. Но най-богатите жили са надълбоко и се отп-
лащат богато на този, който ги търси усилено. Всичко, на
което се радва тълпата, дава леко и повърхностно наслаж-
дение и всяка радост, която идва отвън, е лишена от ос-
нова. Това, за което говоря, и към което се опитвам да те
насоча, е стабилно и отворено навътре. Прави това, моля
те, скъпи Луцилий, което може да направи някого щаст-
лив. Отхвърли и стъпчи това, което блести отвън, което ти
е обещано от друг или е дадено от друг, гледай към истин-
ското благо и се радвай на твоето. Какво означава това:
„на твоето“? На самия теб и на най-добрата част от теб.
Също и тялото, без което нищо не може да стане, вярвай
ми, по-скоро е нещо необходимо, отколкото нещо велико.
Събира празни наслади, кратки, такива, за които трябва да
се разкайваме и ако не се овладяват с голяма умереност,
бързо отиват в нещо противоположно. Казвам така: Нас-
ладата устремно преминава в скръб, ако не се спазва мяр-
ката.
Трудно е да спазиш мярката в това, което смяташ за
благо. Жадността за истинското благо е безопасна.
„Но какво е това – питаш – и откъде се взима?“ – Ще ти
кажа: от чистата съвест, от честните решения, от правил-
ните действия, презиране на случайностите, от спокойст-
вието в живота, от непрекъснатото движение на този,
който следва един път. А които преминават от едни наме-
рения към други, даже не преминават, а се предоставят на
всеки случай.
86
Как могат да имат нещо сигурно и постоянно, те, които
са блуждаещи и колебаещи се? Малцина са тези, които
предоставят себе си и своето имущество на благоразуми-
ето си, някои – не вървят, а се носят, както се плава по
река. Вследствие на това, една по-слаба вълна ги отвлича
и ги влачи по-бавно, друга ги грабва шеметно, трета ги ос-
тавя близо до брега със стихващо течение, а буйният уст-
рем на четвърта ги запраща в морето. Затова, което искаме
трябва да бъде нещо постоянно, и да бъдем постоянни в
него.
Това е мястото, където трябва да ти изплатя дълга. Мога

да ти изплатя твоето с думите на Епикур и така да откупя
това писмо: „Досадно е винаги да започваш живота си от-
начало.“ Или, ако по този начин може да се изрази по-ясно
смисълът – „Зле живеят тези, които непрекъснато започ-
ват да живеят“. Защо – питаш – това изречение се нуждае
от разяснение. Защото животът им никога не е завършен.
Не може да е подготвен за смъртта този, който току-що
започва да живее. Трябва да се прави така, сякаш доста-
тъчно сме живели. Не мисли така този, който току-що за-
почва живота си. Не бива да мислиш, че това са малцина –
почти всички са такива. А някои започват живота си, ко-
гато трябва да го завършат. Ако това го считаш за чудно,
ще добавя още нещо, та повече да се чудиш: някои прес-
тават да живеят преди още да са започнали.
87
Писмо XXIV
Пишеш ми, че те безпокои изходът на жалбата, която
гневът на твоя противник подава в съда, мислиш, че ще те
убеждавам да се надяваш на по-добро и да се успокояваш
с ласката на надеждата. Защо трябва да се извиква бедата,
която и така съвсем скоро ще трябва да изтърпим, защо да
вземаме предварително и да погубваме сегашното поради
страх от бъдещето? Глупаво е сега да си нещастен заради
нещо, поради което някога ще бъдеш нещастен. Но аз ще
те поведа по друг път за твоето спокойствие. Ако искаш
да се освободиш от безпокойството, сметни, че със сигур-
ност ще стане това, което се страхуваш да не стане и как-
вато и да е тази беда, обмисли го сам със себе си и прецени
страха си. Бързо ще разбереш, че това, от което се страху-
ваш, не е толкова голямо, нито толкова продължително.
Не трябва да събираш дълго доказателства, с които да
потвърдиш това. Всеки век ги дава. Към които и страни,
било нашата, било чужда, да насочиш паметта си, ще
срещнеш дарования, велики било по успех, било по уст-
рем.
Нима ако бъдеш осъден, ще ти се случи нещо повече от
затвор или изгнание? Има ли нещо по-страшно от това да
бъдеш изгорен, да бъдеш убит? Вземи някои такива и из-
брой тези, които са ги презрели – не трябва да ги търсиш,
а да ги избираш. Рутилий така понесе своето осъждане, ся-
каш му беше по-тежко, че е осъден несправедливо. Метел
понесе смело изгнанието, а Рутилий – даже на драго
сърце. Първият подари своето завръщане на републиката,
88
вторият го отказа на Сула, на когото нищо не бе отказвано
дотогава. Сократ водеше диалози в затвора и не поиска да
избяга, когато имаше такива приятели, които му обеща-
ваха помощ при бягство; остана, за да премахне два от
най-големите страхове на хората – от затвора и от смъртта.
Муций сложи ръката си в огъня. Страшно е да гориш?
Колко по-страшно е, ако го понасяш, понеже си го причи-
няваш сам. Виждаш, човек необучен, невъоръжен с нас-
тавления срещу смъртта и болката, толкова изпълнен с во-
енна чест, който иска сам да се накаже за неуспеха; стоеше
като зрител на това как десницата му капе във вражеското
огнище и не отдръпна оголените си кости, докато самият
враг не изнесе огъня. Можеше да направи нещо по-ус-
пешно в онзи лагер, но никога – по-смело. Виж колко е по-
силно мъжеството да се поемат ударите, отколкото жесто-
костта да ги причини; по-лесно му прости Порсенна за
това, че искаше да го убие, отколкото той сам на себе си,
за това, че не го е убил.
„Това са приказки – казваш – припявани във всички
училища. Щом се стигна до презрение към смъртта, ще ми
разкажеш за Катон.“ Защо да не ти разкажа за последната
нощ, за това как четеше Платон с меча под възглавницата?
В това върховно нещастие беше помислил за две възмож-
ности: да умре както иска и да умре при първа възмож-
ност. След като беше уредил своите работи, доколкото мо-
гат да се уредят, когато са свършени и последни, реши, че
трябва да направи така, че никой да не може да убие Катон
и никой да не успее да го опази от самоубийство. И като
стисна меча, който до този ден бе опазил чист от кръв,
каза: „Нищо не постигна, съдба, като възпрепятстваше
всички мои начинания. Не се борих за своята свобода, а за
89
тази на родината и не упорствах да съм свободен, а да жи-
вея сред свободни хора. Сега, след като делата на човеш-
кия род са в такова плачевно състояние, Катон се оттегля
на безопасно място.“ След това нанесе на тялото си смър-
тоносна рана. А когато раната бе превързана от лекарите,
останал с много малко кръв, с много малко сили, но със
същия силен дух, разгневен не само на Цезар, но и на себе
си, отвори раната си с голи ръце и не изпусна, а изтръгна
онзи благороден дух, който презираше всяка власт.
Сега привеждам тези примери не за да упражнявам дар-

бата си, а за да те насърчавам срещу това, което считаш за
най-ужасно – смъртта. Още по-лесно ще те насърча, ако ти
покажа, че не само силни мъже са презирали момента на
прощаване с живота, но и някои лениви в другите работи,
в това са били равни на най-силните, както онзи зет на
Гней Помпей, Сципион, който, след като бе отнесен към
Африка от насрещен вятър и видя, че корабът му е превзет
от враговете, се прониза с меча, и на тези, които го попи-
таха къде е главнокомандващият, каза: „Главнокомандва-
щият е добре.“ Тези думи го правят равен на предците му –
не позволи предопределената от съдбата слава на Сципи-
оновците в Африка да бъде прекъсната. Много означа-
ваше победата над Картаген, но още повече – смъртта.
„Главнокомандващият – каза – е добре.“ Нима не трябва
така да умре един главнокомандващ, и то такъв, под чието
командване е бил Катон? Не ти припомням тези истории и
не събирам презрелите смъртта от всички векове, които са
много. Погледни към тези наши времена, които упрекваме
за изнеженост и слабост. Ще ти покажат хора от всяко със-
ловие, с всякаква съдба и от всяка възраст, които са пре-
дотвратили нещастията със смъртта си.
90
Повярвай ми, Луцилий, не трябва да се боим от смъртта,
защото благодарение на нея нищо не е страшно. Затова
слушай спокойно заплахите на своя враг и колкото да си
твърд в съвестта си, все пак понеже много факти извън ка-
зуса имат значение, се надявай на най-справедливото ре-
шение, но се подготвяй за най-несправедливото. Помни –
преди всичко да отделиш тревогата от нещата и да видиш
какво всъщност се съдържа във всяко едно нещо. Ще раз-
береш, че в тях няма нищо страшно, освен самия страх.
Каквото виждаш, че се случва на децата, това става и с нас.
Те се плашат, ако видят с маска тези, които обичат, с които
са свикнали, с които си играят. Не само на хората, но и на
нещата трябва да се снеме маската и да им се възвърне тях-
ното собствено лице.
Защо ми показваш мечове и огньове, и шумна тълпа па-

лачи около теб? Махни тази пищност, под която се криеш,
като плашиш глупавите? Ти си смъртта, която моят роб и
моята прислужница презират. Защо пак ми показваш би-
чове и всякакви уреди за изтезание? Защо ми показваш от-
делни уреди за отделни части, с които се изтезава, и хи-
ляди други средства за измъчване на отделните части на
тялото? Остави това, което ни ужасява, заповядай да спрат
стенанията и възклицанията и мъката на изтръгнатите
сред мъченията викове. Не е ли това болката, която онзи,
който има подагра, презира, не е ли пренебрегнатата болка
в стомаха, която друг понася по време на самите удоволс-
твия, болките които жената понася твърдо при раждане.
Лека си, ако мога да те понасям, ако не – си кратка.
Това си повтаряй в душата, което често си чувал. До-
91
кажи на дело дали това, което си чул и казал, е истина. На-
истина е много срамно това, което обикновено ни се под-
хвърля като упрек, че сме философи на думи, не на дело.
Какво, не си ли знаел, че те заплашва смърт, изгнание,

болка? За тях си роден. Каквото може да се случи, нека
смятаме, че ще се случи.
Каквото те съветвам да правиш, със сигурност знам, че

си го направил. Сега те съветвам да не потапяш душата си
в тази тревога. Тя иде отслабне и ще има малко сила, ко-
гато ще трябва да се издигне. Отнеси я от твоя частен слу-
чай към общото. Кажи, че тялото ти е смъртно и ранимо,
не стои по-ниско единствено от несправедливостта и си-
лата. Болката дава своя знак и на силните. Самите удовол-
ствия се превръщат в мъчения. Яденето предизвиква
болки в стомаха, от пиянството се вцепеняват и треперят
жилите. От похотта отслабват краката, ръцете и всички
стави.
Ще стана беден? Ще бъда сред много такива. Ще стана

изгнаник? Ще считам, че съм роден там, където ще бъда
изпратен. Ще бъда в окови? И досега природата ме е стис-
нала с голямата тежест моето тяло. Ще умра? Така – каз-
ваш – няма да има възможност да боледувам, да бъда око-
ван да умра. Не съм толкова глупав, че да припявам пес-
ничките на Епикур и да ти казвам, че са празни страховете
от митовете за Хадес, нито колелото на Иксион се върти,
нито Сизиф тласка камъка с рамена, нито нечии вътреш-
ности растат всеки ден, за да бъдат отново разкъсани; ни-
кой не е дотам дете, че да се страхува от Цербер, от сен-
ките и от призрачния вид на допиращите се до голите
92
кости. Смъртта или ни унищожава, или ни освобождава.
След като се снеме бремето, на освободените им остава
по-доброто, на унищожените – нищо не им остава – и
добро, и лошо еднакво им е отнето.
Позволи ми да цитирам тук твоя собствен стих, но пър-
во ще те посъветвам да го отнесеш не само за другите, но
и за теб. Срамно е да говориш едно, а да чувстваш друго,
но още по-позорно е да чувстваш едно, а да пишеш друго.
Помня, че на това място разсъждаваше, че не отиваме из-
веднъж към смъртта, а постепенно, стъпка по стъпка. Уми-
раме всеки ден. Умираме всеки ден, защото всеки ден от-
нема частица от живота и тогава, когато растем, животът
намалява. Оставяме детството, след това юношеството,
след това младостта. До днешния ден, каквато част от вре-
мето е минала, е изгубена. Каквото правим днес, също го
делим със смъртта. Също както и клепсидрата я прави
празна не последната капка, а цялата по-рано изтекла вода,
така и последният час, в който преставаме да съществу-
ваме, не прави смъртта, а само я завършва; тогава стигаме
до нея, но дълго вървим.
Когато ти написа това с красноречието, характерно за
тебе, винаги величествено, колкото и точно, на това място
ти каза думи, които принадлежаха на истината:
Тази смърт, дето грабва ни – тя е от всичките други

последна.
Предпочитам да прочетеш това, отколкото моето

писмо. Ще видиш, че смъртта, от която се боим, е послед-
на, не единствена.
Виждам накъде гледаш. Търсиш, какво съм сложил в
93
това писмо, чии смели думи, какво полезно наставление.
От самата тема, с която се занимавахме, ще ти изпратя
нещо. Епикур порицава не по-малко тези, които жадуват
за смъртта, но и тези, които се страхуват от нея. „Смешно
е да се стремиш към смъртта поради досада от живота,
след като си направил така, че да се стремиш към смъртта
е поради начина ти на живот.“ Също така и на друго място
казва: „Какво друго е толкова смешно, колкото стремежът
към смъртта, защото си направил живота си неспокоен от
страх пред смъртта?“ Към това можеш да прибавиш и
следното изречение по същата тема: толкова неразумни са
хората, и даже безумни, че някои бягат към смъртта от
страх пред смъртта.
Към което и от двете да прибегнеш, ще укрепиш духа
си към понасяне било на живота, било на смъртта. Нужни
са предупреждения и укрепващи думи срещу прекомер-
ната любов и прекомерната омраза към живота. Освен
това, когато разумът ни убеждава да го привършим, не
трябва да се страхуваме, нито да се втурваме презглава.
Силният и мъдър мъж трябва не да бяга, а да си отива от
живота. И преди всичко да избягва чувството, което обх-
ваща мнозина – жажда за смърт. Защото има, Луцилий,
както и към други неща, безмерна склонност на душата
към смъртта, която често обхваща и мъже със силен дух,
и лениви и бездейни. Едните презират живота, на другите
им е тежък.
И някои ги обзема едно и също пресищане и не омраза

към живота, но досада, към която се хлъзгаме, тласкани от
една и съща философия, докато казваме: „Докога ще бъде
едно и също? Отново се събуждам и заспивам, огладнявам
и се засищам, става ми студено, става ми горещо. Нищо
94
няма край, но всичко е свързано в кръг, бяга и се преследва
в кръг. Нощта притиска деня, лятото преминава в есен, зи-
мата напада есента, на която пролетта слага край. Всичко
си отива, за да се върне. Не правя нищо ново, не виждам
нищо ново; и от това понякога ми се повръща.“ На мнози-
на животът не изглежда тежък, а ненужен.
95
Писмо XXV
Що се отнася до двамата ни приятели, към всеки един
от тях трябва да се подходи по различен път. Пороците на
единия трябва да се поправят, а на другия да се пречупят.
Ще действам напълно свободно при първия: нима го оби-
чам, ако го оставя. „Как така – питаш – смяташ да държиш
под свой контрол четиридесетгодишно момче? Погледни
възрастта му – твърда и неподатлива. Не може да се про-
мени. Само мекото се вае.“ Не зная дали ще успея. Пред-
почитам да нямам успех, отколкото да нямам вяра. Не
губи надежда, че и дългогодишни болести могат да се из-
лекуват, ако застанеш срещу невъздържаността, ако мо-
жеш да ги накараш и да правят, и да търпят много неща
против волята си. Не се надявам особено на друго, освен
на това, че се изчервява заради грешките си. Трябва да се
поддържа този свян, който, докато го има в неговата душа,
ще бъде някакво място на надежда. Все пак смятам, че
това трябва да се прави по-малко с ветеран, за да не бъде
докаран до отчаяние от самия себе си. Няма по-добро
време да се заеме човек с него от това, когато той скъсва с
пороците, когато изглежда, че се е поправил. Някои в този
промеждутък може да ги заблуди, но мен – не. Очаквам
кога ще се върнат при него с голяма лихва пороците, за
които сега зная, че са секнали, но не са изчезнали. Ще пос-
ветя някой и друг ден на това и ще опитам дали нещо не
може да се направи.
А ти ми се покажи като силен мъж и свий чувалите.
Нищо от това, което имаме, не ни е необходимо. Да се
96
обърнем към законите на природата; богатството е готово.
От каквото се нуждаем, или го имаме даром, или е евтино.
Природата се нуждае само от хляб и вода. Никой не е до-
там беден. Който е ограничил желанията си дотолкова,
може да оспори щастието си с Юпитер, както казва Епи-
кур, от когото ще вмъкна в това писмо едно изречение:
„Прави всичко така, като че ли те гледа Епикур.“ Несъм-
нено е полезно да има кого да гледаш и да си го предста-
вяш, към когото изпитваш уважение, когото си преценил,
че присъства в мислите ти. Прекрасно е да живееш така,
сякаш живееш пред погледа на добродетелен човек, но
съм доволен и от това, че каквото правиш, го правиш така,
сякаш някой те гледа. Всички наши пороци се съветват от
самотата. Когато успееш дотам, че да имаш респект от
себе си, тогава може и да пуснеш педагога. Междувре-
менно нека те пази някой, когото ти уважаваш, например,
Катон или Сципион, или Лелий, или някой, в чието при-
съствие дори най-порочните хора потискат пороците си,
докато самият не станеш като този, пред когото не смееш
да грешиш. Когато постигнеш това и започнеш да уважа-
ваш себе си, ще ти позволя да следваш Епикур.“ Тогава се
оттегли в себе си, когато ти се наложи да бъдеш в тълпата.
Трябва да станеш различен от повечето хора. Докато не
е безопасно за теб оттеглянето в себе си, оглеждай отделни
хора; за всеки е по-добре да бъде с който и да било друг,
отколкото сам със себе си.
„Тогава се оттегли в себе си, когато ти се наложи да бъ-
деш в тълпата“, ако си добродетелен човек, спокоен и въз-
държан; иначе ще се оттеглиш от себе си в тълпата; това е
характерно за порочния мъж.
97
Писмо XXVI
Наскоро ти казвах, че старостта е много близо, а сега се
страхувам, че е останала зад мен. Не за моите години и не
за моето тяло подхождат думите, че името на старостта е
възраст на умората, не на изтощението. Считай ме сред на-
пълно изтощените и стигналите дните до предела си.
Все пак казано между нас двамата, съм благодарен на
себе си за това, че не е пострадала душата ми, както чувс-
твам, че е пострадало тялото ми. Много пороци и всичко,
което спомага за тях, остаря. Душата ми цъфти и се радва,
че вече почти няма работа с тялото. Сне голяма част от
своето бреме. Ликува и спори с мен за старостта. Казва, че
тя е в разцвета си. Да ѝ повярваме. Нека се възползва от
своето благо. Заповядва да се отдам на размишление и да
разбера какво от това спокойствие и скромност дължа на
мъдростта и какво – на възрастта, и старателно да потърся
какво не мога да правя и какво не искам, дори и да мога, и
кое, ако не искам, се радвам, че не мога. А и защо да се
оплаквам, щом нещо е трябвало да приключи? „Върховно
нещастие е – казваш, – ако намалява и загива – да се из-
разя по-точно – се разтапя.“ Не загиваме ударени и пова-
лени на земята. Всеки ден изцежда нашите сили.
Но няма ли по-добър изход от това да се плъзгаме към
своя край, когато природата ни дава свобода? Не защото
има нещо лошо в това с един удар и изведнъж да напуснем
живота, но защото този път е по-лек. А аз се вглеждам и
разговарям със себе си, като че ли е близо денят на изпи-
танието и ще дойде с присъдата за всички мои години и
98
дни. „Нищо не е това, което съм показал на думи и на дело.
Това са леки и измамни залози за мъжество и обгърнати с
много украшения. Какво съм постигнал, ще бъде доказано
от смъртта. Затова без страх се предоставям на онзи ден,
когато щом се махнат уловките и украшенията, ще съдя за
себе си дали са смели моите думи или чувства и дали не е
преструвка и игра това, че съм хвърлял презрителни думи
срещу съдбата.“
Остави мнението на хората; съмненията винаги ще бъ-
дат разделени на две. Остави учението, на което си посве-
тил цял живот. Смъртта ще се произнесе за теб. Така каз-
вам: споровете и разговорите на учените и избраните думи
от разговорите на мъдреците не показват истинската сила
на душата. На думи са. И страхливите говорят смели думи.
Какво си направил става ясно, ако си смел. Приемам усло-
вието да не се страхувам от присъдата. По-млад си? Какво
значение има? Не се броят годините. Не е ясно къде те
очаква смъртта? Тогава ти я очаквай навсякъде.
Исках да завърша писмото и ръката ми започваше да
пише заключението; но трябва да се извърши обредът и да
се дадат и на това писмо парите за път. Не ме питай откъде
ще взема заем. Знаеш чие ковчеже използвам. Изчакай
малко и ще ти платя със свои средства; междувременно ще
ми услужи Епикур, който казва: „Разсъждавай за смъртта.
Кое е по-добро? Тя ли да дойде при нас или ние – при нея.“
Смисълът е ясен. Прекрасно нещо е да изучаваш
смъртта. Може би смяташ за напълно празна работа да
учиш това, което само веднъж ще изпитаме? Именно за-
ради това трябва да я изучаваме. Непрекъснато трябва да
изучаваме това, което, дори и да знаем, не можем да изпи-
таме. „Разсъждавай за смъртта.“ Който казва така, той ни
повелява да разсъждаваме за свободата. Който се е научил
99
да умира, той се е отучил да бъде роб. Той е над всяка
власт и сигурно извън всяка власт. Какво са за него затвор,
стража и ключалка. Изходът винаги му е отворен. Една е
веригата, която ни държи, нарича се любов към живота,
която не може да бъде избегната, но може да бъде охла-
бена, и ако нещата го изискват – нищо не може да ни
удържи или да ни попречи да сме готови да направим това,
което все някога трябва да се направи.
100
Писмо XXVII
„Ти – казваш – ме поучаваш? Нима вече поучи себе си
или се поправи? Затова имаш време да поправяш други?“
Не съм толкова нечестен, че да лекувам, докато самият аз
съм болен, но докато съм в същата болнична стая мога да
говоря с теб за общата ни болест и да се съветвам за леко-
вете. Затова ме слушай, като че говоря със самия себе си.
Допускам те в моите тайни и в твое присъствие преценя-
вам сам себе си. Викам на себе си: „Преброй си годините,
и ще те досрамее да искаш да имаш същите неща, които
си искал като дете.“
Покажи едно нещо, като си близо до деня на смъртта;
нека пороците ти умрат преди тебе. Остави тези безпоко-
ящи желания, за които ще трябва да се плаща скъпо; не
само бъдещите, но и миналите вредят. Както при престъп-
ленията, които макар и да не бъдат изобличени, докато се
извършват, безпокойството не си отива заедно с тях, така
и разкаянието за непорядъчните желания остава след тях.
Удоволствията не са надеждни. Дори и да не вредят, си
отиват бързо. Огледай се по-скоро за благо, което ще ос-
тане. Впрочем няма такова, освен това, което душата на-
мира в себе си. Само добродетелта предоставя непрекъс-
ната, спокойна радост. Дори ако нещо се появява като об-
лак, който се носи ниско, то не засенчва дневната свет-
лина.
Кога може човек да успее да достигне до тази радост? И
досега никой не е пречил, но нека да се ускори. Има още
много работа, в което влиза постоянно усилие, твоят труд,
101
ако искаш да постигнеш нещо. То не приема посредници.
В друга наука можеш да имаш помощници. Калвизий Са-
бин в нашата памет беше богат. И имаше и наследството
и душевна нагласа на либертин; никога не съм виждал ня-
кой, на когото така да не подобава блаженството. Неговата
памет беше толкова лоша, че му убягваше дори името на
Одисей, Ахил или Приам, или имената, които сме научили
от робите педагози. Никой стар номенклатор, който не си
спомня имената, а ги измисля, не поздравяваше толкова
бъркайки трибите, колкото Сабин – троянците и ахейците.
Но искаше да изглежда учен. Затова измисли такова сред-
ство. Купи роби за много пари, единият – да научи Омир,
вторият – Хезиод, а на останалите разпредели на всеки по
един от деветимата лирици. Няма защо да се чудиш, че му
излезе скъпо. Не ги беше намерил такива, определи хора,
които да ги образоват. След като това семейство беше го-
тово, започна да безпокои своите сътрапезници. В краката
му седяха тези роби, които да му четат стиховете, които
поискаше, и все пак се запъваше по средата. Сателиус
Квадрат, който се грижеше за богатите глупаци и, както
следва, им се усмихваше угоднически, и това което е свър-
зано и с двете – им се присмиваше, го убеди да вземе гра-
матици за събирачи на трохи от угощението. А когато Са-
бин му каза, че всеки роб му струва сто хиляди, отговори:
„Толкова скрина можеше да си купиш по-евтино.“ Но той
винаги беше на мнение, че каквото знаеше всеки от него-
вото домочадие, го знае самият той. Сателий започна да
подтиква Сабин, който беше един болен човек, блед и
слаб, да се занимава с борба. Щом Сабин попита: „А как
бих могъл? Едвам съм жив!“, Сателий каза: „Не говори
така, заклинам те! Не виждаш ли колко много здравеняци
роби имаш? Силният дух не се предлага и не се купува. И
102
мисля, че ако се продаваше, нямаше да има купувач. А по-
роците се продават ежедневно.“
Но приеми това, което ти дължа и бъди здрав. „Бед-
ността, която живее според законите на природата, е бо-
гатство.“ Епикур казва често това, всеки път по различен
начин. Но никога не се казва излишно това, което не се
научава достатъчно. За едни е достатъчно да им покажеш
лекарството, на други трябва да им го натъпчеш.
103
Писмо XXVIII
Мислиш, че само на теб ти се е случвало, и се чудиш
като на нещо небивало, че с такова дълго пътешествие и с
толкова разнообразни места не си разсеял мъката си и ду-
шевното си бреме? Трябва да промениш душата си, а не
небето. Може да си прекосил огромно море, както казва
нашият Вергилий:
Пристанът вече зад нас е

и чезне брегът с градовете.
Твоите пороци ще те следват, където и да отидеш. След-

ното е отговорил на нечий въпрос Сократ: „Защо се чу-
диш, че твоите пътешествия не са ти помогнали, след като
разнасяш самия себе си? Потиска те причината, която те е
прогонила.“ Какво ти помагат новите земи? Какво ти по-
мага опознаването на градове и места? Това мятане отива
напусто. Питаш защо не помага това бягство? Бягаш от
себе си. Трябва да отхвърлиш душевното бреме. Преди да
направиш това, никое място няма да ти хареса. Мисли,
твоето душевно състояние е като това на онази пророчица,
която нашият Вергилий показва вече възбудена и въоду-
шевена, имаща до голяма степен в себе си дух, който не е
неин:
В пещерата безумно
Жрицата буйства, дано
от гърдите си тя да извади
бога всемощен.
104
Вървиш насам-натам, за да отърсиш това бреме, което
носиш, а то става още по-тежко от самото мятане, както
товарът на кораб създава по-малко грижи, ако е неподви-
жен, иначе бързо накланя борда, към който се е изтърко-
лил. Това, което правиш, го правиш против себе си, със
самото движение си вредиш; защото не даваш покой на
болен.
Ако избълваш това зло, всяка промяна ще ти бъде при-

ятна; може да бъдеш изхвърлен на най-далечния край на
земята, да се разположиш в което и да било варварско
кътче, всяко място за живеене ще бъде гостоприемно за
теб. Важно е какъв си дошъл, а не къде – и за това не
трябва да се привързваме душевно към никое място.
Трябва да се живее с това убеждение. Не съм роден в един
ъгъл, целият този свят е моя родина. Защото, ако ти беше
ясно, нямаше да се учудваш, че не ти помага промяната на
местата, в които бягаш веднага поради досада от предиш-
ните. Защото още първата щеше да ти хареса, ако беше
счел за своя всяка страна. Сега не пътуваш, а блуждаеш, и
сменяш в търсене едно място с друго, макар че това, което
търсиш – правилен живот – е навсякъде. Има ли нещо по-
шумно от форума? И там можеш да живееш спокойно, ако
се налага. Но ако мога да разполагам със себе си, бих из-
бягал и от вида, и от близкото съседство на форума. За-
щото, както места с тежък климат подлагат на изпитание
и най-крепкото здраве, така и малко здравословни могат
да бъдат някои места с добродетелен, но все още несъвър-
шен и неоздравял дух. Не съм съгласен с тези, които се
хвърлят сред вълните и живеейки бурен живот, всеки ден
се борят смело с трудностите. Мъдрият човек понася това,
105
не го избира и предпочита да е в мир, а не във война. Не е
много полезно да се избавиш от своите пороци, ако ще
трябва да спориш с чуждите. „Тридесет тирани обкръжиха
Сократ и не можаха да пречупят смелостта му.“ Какво зна-
чение има колко са господарите? Робството е все едно и
също. Който го е презрял, е свободен сред каквато и да
било тълпа от господстващи.
Време е да свършвам, но първо ще се освободя от на-

лога. „Началото на здравето е познаването на болестта.“
Струва ми се, че Епикур го е написал чудесно. Защото,
който не знае, че е сгрешил, не иска да се поправи. Трябва
да се изобличиш преди да се поправиш. А които се хвалят
с пороците, мислиш ли, че мислят за лекарство, щом като
броят пороците за добродетели? Затова доколкото можеш
се обвинявай, търси своите грешки. Първо бъди обвини-
тел, после съдия, и чак накрая – защитник. Дори понякога
се наказвай сам!
106
Писмо XXIX
Питаш за нашия Марцелин и искаш да знаеш какво
прави. Рядко идва при мен – не по друга причина, а защото
се страхува да чуе истината, от чиято опасност той е далеч.
На никого не трябва да се говори, ако той не желае да
слуша. Затова се съмняват в Диоген и в другите киници,
които са общували свободно с всички и са съветвали тези,
с които са се срещали, дали трябва да постъпват така. Защо
да говориш на глух или ням по природа или поради бо-
лест? „Защо – казваш – да си пестя думите? Те не струват
пари.“ Не зная дали моите съвети ще помогнат на един или
на друг. Зная само, че ще помогна на някой, ако съветвам
мнозина. Трябва да се подава ръка. Не може да не успея
някой път да помогна, ако много пъти се опитвам.
Не смятам, Луцилий, че това трябва да се прави от един
велик мъж. Спада уважението към него, нито има голяма
тежест пред тези, които би могъл да поправи, ако то не е
все още изгубено. Стрелецът е длъжен не винаги да
улучва, а рядко да пропуска. Не е умение това, което рядко
постига успех. Мъдростта е умение; може и често да
търси, да избира такива, които ще успеят, да се отказва от
тези, от които се е отчаяла, ала все пак да не ги оставя вед-
нага и да опитва средства и в крайното отчаяние.
Аз все още не се отчайвам от нашия Марцелин. Все още
може да бъде опазен, но ако бързо му се подаде ръка. Има
опасност да повлече и спасителя си – толкова е голяма не-
говата надареност, но е насочена към порочността. Въп-
реки това аз ще отида към тази опасност и ще се осмеля да
107
му посоча неговите пороци. Той ще постъпи както обик-
новено. Ще призове първо шегичките си, които могат да
накарат и скърбящите да се разсмеят и ще се пошегува
първо със себе си, после с нас. Ще каже преди мен всичко,
което искам да кажа. Ще претършува всички наши школи,
ще упрекне всички философи за подаръчета, приятелки,
лакомия; ще ми разкрие един като прелюбодеец, друг – в
кръчмата, трети – в дворец.
Ще ми посочи философа Аристон, който четял лекциите
си само в носилка. Друго време за обнародване на трудо-
вете си не приел. Когато попитали Скавър към коя школа
принадлежи, Аристон, отговорил: „Във всеки случай не е
перипатетик.“ Когато се допитали за същото до Юлий
Грецин, изключителен мъж, какво мисли, той казал: „Не
мога да ти кажа; защото не зная какво прави докато върви
по земята“ – като че ли го питали за гладиатор, който се
сражава на колесница. Ще хвърли в лицето ми всички цир-
каджии, които е по-добре да не се занимават с философия,
отколкото да търгуват с нея. Реших да изтърпя обидите му.
Той ще ме разсмее, аз може би ще го разплача или ако про-
дължава да се смее, ще се порадвам, макар и не за хубаво,
какъв весел вид безумие го е застигнало. Но това веселие
няма да е за дълго. Наблюдавай такъв човек и ще видиш
как след известно време се смее все по-остро и все по-
силно се разбеснява. Готов съм да се заема с него и да му
покажа колко повече ще струва, когато ще изглежда, че
струва по-малко. Пороците, ако не ги изкореня, поне ще
ги обуздая. Дори и да не изчезнат, все пак за малко ще
спрат; а може и изцяло да изчезнат, ако придобият навика
да престават за малко. Да не пренебрегваме прекъсвани-
ята; при тежко болните прекъсването на болестта заменя
108
пълното оздравяване. Докато се занимавам с него, ти по-
неже можеш и разбираш от какво си се освободил и до
какво си стигнал.
И затова и отгатваш накъде си се отправил: укротявай
нравите си, издигай духа си, бъди твърд срещу опаснос-
тите. Не изброявай какво те плаши. Не е ли глупав този,
който се плаши от множеството там, където може да се
мине само един по един? Достъп до твоята смърт нямат
много хора, колкото и те да те заплашват с нея. Така е на-
редила природата. Един само ще изтръгне духа ти, както
един само ти го е дал.
Ако имаше срам, щеше да опростиш последния ми дълг.
Но аз няма да скъпернича, като погасявам към остатъка от
дълга и ще ти платя с чужди пари каквото ти дължа. „Ни-
кога не съм искал да се харесвам на народа; защото наро-
дът не обича това, което аз знам; а аз не зная това, което
народът обича.“ Питаш: „Кой е този?“ – Като че ли не
знаеш на кого заповядва Епикур. Но едно и също ще ти
извикат от всички домове и перипатетици, академици, сто-
ици, киници. Може ли да се хареса на тълпата човек, който
цени добродетелта? Любовта на народа се търси с непоч-
тени умения. Трябва да станеш подобен на него. Няма да
те обикне, ако не те признае за свой. Обаче е много по-
важно не какъв изглеждаш в очите на другите, а в своите.
Долна любов може да се придобие само по долен начин.
Следователно какво ще ти даде философията, прославяна
и надминаваща всички изкуства и дела? Разбира се, че ти
предпочиташ да бъдеш одобряван от себе си, а не от на-
рода, да преценяваш хорските мнения, а не да ги пресмя-
таш, ще живееш без да се страхуваш нито от хората, нито
от боговете и или ще победиш злините, или ще им сложиш
край. Разбира се, ако те видя прославян от одобрителните
109
викове на тълпата, ако при твоето влизане те посрещат с
викове и ръкопляскания, с каквито награждават участни-
ците в пантомимата, ако момчетата и жените в целия град
те славят, как да не те съжалявам, като знам какъв път води
до такава любов.
110
Писмо XXX
Видях Ауфидий Бас, прекрасен човек, изтощен от бор-
бата със старостта. Тя вече му тежи повече, отколкото
може да понесе. Старостта го притиска с тежко и обхва-
щащо го изцяло бреме. Знаеш, че той винаги беше със
слабо и изтощено тяло. Дълго го поддържа, или по-вярно
казано, поддържаше. Изведнъж рухна. Също както на ко-
раб, който има вода на дъното, издържа една и друга пук-
натина, но когато започне да се раздира на повече места и
поддава, не може да му се помогне, когато се разпуква,
така и на старческото тяло само в някаква степен сла-
бостта може да бъде подпряна и подпомогната. Когато,
също като в рухваща къща всяка мазилка се разтваря и до-
като една поправяш, друга се разваля, трябва да помислиш
как да си отидеш.
Но нашият Бас е храбър по дух. Това дава философията:
веселие пред лицето на смъртта, веселие и сила в каквото
и да е състояние на тялото – да не си безсилен, въпреки
безсилието. Великият кормчия държи курса и само с ос-
танките от кораба, и с разкъсано платно, и тогава, когато
корабът се е разпаднал. Така прави нашият Бас и с такова
лице и душа очаква своя край, с каквото ще счетеш за пре-
калено и чужд край да се наблюдава.
Голямо нещо е, Луцилий, това, и трябва дълго да се изу-
чава, когато идва онзи неизбежен час, да си отидеш със
спокоен дух. Различните видове смърт са смесени с на-
дежда; минава болестта, угасва пожарът, развалината, ко-
ято се вижда, че ще рухне, пада полека; морето изхвърля
111
невредими тези, които е погълнало със същата сила, с ко-
ято ги засмуква. Войникът отдръпва меча си от врата на
обречения на смърт. Този, когото старостта води на смърт,
няма на какво да се надява. На нея единствена не може ни-
кой да ѝ се меси. По никой друг начин хората не умират
така – безболезнено, но и дълго.
Нашият Бас ми се струваше, че следва своето погребе-
ние и го урежда и живее така, сякаш е надживял себе си и
мъдро понася мъката по себе си. Защото за смъртта той
говори много, за да ни убеди, че ако има нещо неприятно
или плашещо в тази работа, недостатъкът е на умиращия,
не на смъртта, в която няма нищо страшно, както и след
нея. Затова е толкова безумен, който се страхува от нещо,
което не носи страдание, колкото и този, който се страхува
от нещо, което не се чувства. Дали някой мисли, че ще по-
чувства нея, поради която е престанал да чувства. „Следо-
вателно – казва – смъртта е дотолкова отвъд всяко зло, че
е отвъд всеки страх от злини.“
Това зная аз, и е често казвано, и трябва често да се
казва. Но нито когато съм ги чел, нито когато съм ги чувал
от други, са ми помагали тези, които отричат, че се стра-
хуват от нещо, което е далече. Много по-голямо уважение
буди у мен, когато някой говори за близката си смърт. Ще
кажа какво мисля. Смятам за по-силен този, който умира,
в сравнение с този, който е близо до смъртта. След като
смъртта е дошла, дава на тези които не я познават, смелост
да не бягат от неизбежното. Така и гладиатор, който е бил
много страхлив по време на битката, предоставя гърлото
си на противника и нагласява към себе си несигурно дви-
жещия се меч. А смъртта, която е близо и непременно ще
дойде, я очаква със спокойна душевна твърдост, която
може да бъде показана само от мъдрец.
112
Затова с голяма наслада слушам как той понася присъ-
дата на смъртта и посочва каква е нейната природа, сякаш
я вижда близо до себе си. Повече, както аз мисля, е досто-
верен за теб този, който е оживял и разказва, че в смъртта
няма никакво зло, след като я е познал. Какво смущение
носи идването на смъртта ще ти кажат най-добре тези, ко-
ито са били близо до нея, които са я видели и приели. Сред
тях можеш да сложиш Бас, който не иска да бъдем заблу-
дени. Той казва, че този, който се страхува от смъртта е
толкова глупав, колкото този, който се страхува от ста-
ростта. Защото както старостта следва младостта, така
смъртта следва старостта. Който не иска да умре, не иска
да живее. Защото животът е даден с очакване за смъртта,
той води към нея. Затова от нея се страхува само глупа-
вият, защото сигурните неща ги очакваме, а се страхуваме
от несигурните. Смъртта притежава еднаква и непобедима
неизбежност. Кой може да иска да бъде в положение, в ко-
ето никой не е? Най-важното нещо на справедливостта е
равенството.
Но сега е ненужно да водим дела срещу природата, ко-

ято не иска да живеем по друг закон, освен по нейния. Как-
вото е създала, разрушава, и каквото е разрушила, го съз-
дава отново. Не е ли щастлив този, когото старостта пуска
полека, не го изтръгва внезапно от живота, а постепенно
го отвежда? Не трябва ли да благодари на всички богове,
че е отведен към покой, необходим за всички хора, а за
уморения – приятен, когато вече се е наситил? Виждаш
колко хора желаят смъртта и молят за нея повече, откол-
кото обикновено човек моли за живота си. Не зная от кои
от двата вида хора черпим по-голяма смелост – дали от
113
тези, които искат смъртта, или от тези, които весело и спо-
койно я очакват, защото едното става поради гняв и вне-
запно негодувание, а спокойствието на другите е от си-
гурна преценка. Някой идва при смъртта разгневен. Никой
не посреща весело смъртта, която идва, освен този, който
дълго се е готвил за нея.
И така, признавам, че често съм идвал при този скъп за
мен човек поради много причини, за да разбера дали ще го
заваря както всеки път или силата на душата намалява за-
едно със силите на тялото. Но неговата все растеше.
Обикновено все по-ясно се забелязва радостта на колес-
ничарите, когато на седмия кръг приближават към побе-
дата.
Той казваше, че следва напътствията на Епикур; първо
се надява в смъртта да няма никаква болка; ако все пак има
болка, има някаква утеха в нейната краткост. Никоя болка,
която е силна, не е дълга. Сигурна помощ за себе си смя-
таше в това разделяне на душата от тялото, ако това става
с болка, че след тази болка, друга не може повече да има.
Казваше, че не се съмнява, че душата на стареца е на ръба
на устните и не се разделя от тялото чрез голяма сила.
„Огън, който се храни с някакъв материал, трябва да се
гаси с вода и с разрушение; онзи, който няма с какво да се
храни, от само себе си загасва.“
На драго сърце слушам това, Луцилий, не като нещо
ново, но като достигнал до нещата в настоящето.
Следователно какво? Не видях ли мнозина да прекъсват
живота си? Наистина видях, но повече ми влияят тези, ко-
ито отиват към смъртта без омраза към живота и приемат
смъртта, а не я притеглят. Наричаше мъчение това, че по
наша вина не разбираме, че тогава се страхуваме, когато
смятаме, че смъртта е до нас. От кого е далече тя, която ни
114
дебне навсякъде и всякога? Но да помислим тогава, когато
се вижда, че приближава някаква причина за смърт, колко
други причини са по-близо до нас, от които не се боим.
Враг ни заплашва със смърт, но тази смърт я изпреварва
стомашно заболяване. Ако искаме да разберем причините
за нашия страх, ще открием, че едни съществуват, други
ни се привиждат. Не се страхуваме от смъртта, а от ми-
сълта за смъртта.
Защото от нея самата винаги сме далече. И така, ако
трябва да се страхуваме от смъртта, трябва да се страху-
ваме от нея непрекъснато. Защото изчерпано ли е някога
нейното време?
Но трябва наистина да се страхувам да не намразиш та-

кива дълги писма повече от смъртта. Затова свършвам. Ти
все пак разсъждавай непрекъснато за смъртта, за да не се
страхуваш никога от нея.
115
Писмо XXXI
Познавам моя Луцилий – който започва да се показва
такъв, какъвто обеща. Следвай онзи порив на душата, бла-
годарение на който вървеше към онези висши блага, пре-
небрегвайки общо признатите. Не искам да станеш по-ве-
лик и по-добродетелен от това, което замисляше. Твоите
основи заемат голямо пространство, направи това, което
се канеше, и се занимавай с това, което носиш в душата
си. Ще бъдеш на върха на мъдростта, ако запушиш ушите
си, за които е приготвен восъкът; има нужда от по-плътна
запушалка от тази, с която се казва, че си е послужил Оди-
сей сред спътниците си. Онзи глас, от който се боеше,
беше нежен, не така явен, а този, от който ти трябва да се
страхуваш, не идва от една скала, а звучи от всички кра-
ища на земята. Заобиколи не едно място, подозрително по-
ради коварната наслада, а всички градове. Представи се за
глух пред тези, които те обичат най-много и ти желаят
злини от добро сърце. И ако искаш да си щастлив, моли
боговете, да не ти се случи нещо от нещата, които ти по-
желават. Не са блага тези неща, с които те искат да те от-
рупат. Има едно благо, което е причина и опора на блаже-
ния живот – да се доверяваш на себе си. Това не е въз-
можно да бъде постигнато, ако не презреш усилието,
включително и нещата, които не са нито добри, нито
лоши.
Това не става по начин едно нещо да бъде ту добро, ту
лошо, ту леко и поносимо, ту плашещо. Усилието не е
116
благо. Тогава какво е благо? Презирането на усилието. За-
това съм обвинявал тези, които напразно полагат усилия,
а насочените към честни дела, които колкото повече се
трудеха, толкова по-малко си позволяваха да бъдат окова-
вани и да се спират, хваля и им викам: „Много добре! По-
еми въздух и вземи този връх, ако можеш, на един дъх.“
Усилието подхранва смелите души. Няма защо да изби-
раш от това, за което са се молили старите ти родители,
постигай каквото искаш. Срамно е да натоварва боговете
човек, който е постигнал всичко в най-голяма степен.
Каква нужда има от молитви? Направи сам себе си щаст-
лив. Ще го направиш, ако разбереш дали са блага нещата,
които са примесени с добродетел и дали нещата, в които
има пороци, са срамни. Както нищо не блести без свет-
лина, както нищо не е тъмно, ако в него не присъства мрак
или сянка, както нищо не е топло без помощта на огъня,
нищо без въздух не е студено, така общуването с доброде-
телта и пороците прави нещата честни или срамни.
Какво тогава е благо? Знанието за нещата. Какво е зло?

Незнанието за тях. Разумен и изкусен е онзи, който съоб-
разно момента приема едно и отхвърля друго. Но не се
страхува от това, което отхвърля, нито се възхищава от
това, което избира, освен ако не е великата и непобедима
душа. Забранявам ти да си подтиснат и съкрушен. Недос-
татъчно е да не се отказваш от усилието. Трябва да го тър-
сиш. „Тогава какво – казваш, – усилието е напразно и не-
нужно?“ Само това, което е предизвикано от низки при-
чини. То не е зло, както и усилието, което е извършено за-
ради добри неща, защото на душата е присъща същата
твърдост, която ни подтиква към тежки и трудни дела, и
117
казва: „Защо спираш? Не е присъщо на мъжа да се стра-
хува от умора.“ И това, и другото се случва, за да бъде доб-
родетелта съвършена, еднаквостта и движението на жи-
вота да бъдат равни на себе си, което не може да стане, ако
не достига знание за нещата, а също и изкуството, чрез ко-
ето се опознават човешките и божествените неща. Това е
върховно благо. Ако го постигнеш, започваш да си прия-
тел с боговете, не молител.
„Как – казваш – ще стигна до това?“ Няма да е през Пе-
нинския, нито през Гръцкия хребет, нито през пустините
на Кандавия. Няма нужда да обхождаш нито Сцила, нито
Харибда, до които все пак отиде заради малкото прокура-
торско възнаграждение. Цялото пътуване е забавно, за
него те е подготвила самата природа. Няма да те направи
богат като бог. Бог не притежава нищо. Няма да ти нап-
рави тога претекстът. Бог е гол. Няма да ти създаде слава,
нито ще те сложи на показ, нито ще направи името извес-
тно сред народите. Никой не познава бога, мнозина мислят
зле за него – и безнаказано. Няма да имаш тълпа от роби,
която да носи лектиката ти по градските и по чуждите пъ-
тища. Онзи велик и много силен бог влачи всичко. Нито
красотата, нито силата ще те направят блажен. Всичко
това остарява.
Трябва да се търси нещо, което не преминава за един
ден, на което не може да се противостои. Какво е това?
Душа, но такава, която е непреклонна, добродетелна, ве-
лика. Какво другояче да я назовеш освен бог, приютен в
човешко тяло? Тази душа може да попадне толкова в кон-
ник, колкото в либертин или в роб. Имена, породени от
честолюбие или от несправедливост. Да се изкачиш в не-
бето може и от всяко ъгълче.
Покажи се достоен за божеството.
118
Покажи се, но не от сребро или злато. Не може от такъв
материал да се извае образ, подобен на бог. Помисли си,
че когато боговете бяха близки на хората, бяха от глина.
119
Писмо XXXII
Интересувам се от теб и ще узная от всички, които идват
от тези области, какво правиш и с какви хора прекарваш
времето си. Не можеш да ме излъжеш. Аз съм с теб. Живей
така, сякаш ще чуя какво вършиш и не само това, а сякаш
и ще видя. Питаш ме кое от това, което чувам най-много
ме радва? Това, че нищо не чувам, че повечето хора, които
питам, не знаят какво правиш.
Това е за поздрав, да не разговаряш с различни от теб и
искащи различни неща. Във всеки случай съм сигурен, че
няма да се отклониш и ще останеш твърд в намеренията
си, дори и да те заобикаля тълпа от хора, които те безпо-
коят. Тогава какво имам предвид? Не се страхувам да не
те променят, страхувам се да не ти попречат. Впрочем
много ни вреди този, който ни бави, особено в този наш
кратък живот, който правим още по-кратък с нашето не-
постоянство, като много пъти го започваме отново. Пра-
вим го на малки парченца и го пропиляваме.
Бързай, скъпи Луцилий, и мисли как да увеличиш ско-
ростта, сякаш зад гърба ти има врагове, сякаш подозираш,
че приближава конник и преследва бягащите. Става това,
притиснат си, побързай и избягай, достигни до безопасно
място и тогава размишлявай колко е хубаво да изживееш
живота си преди смъртта, след това спокоен да чакаш ос-
таналата част от времето му, без да оставиш нещо за себе
си от притежанието на блажения живот, който не става по-
блажен, ако е по-дълъг. О, когато видиш онова време, ко-
гато ще знаеш, че времето не те засяга, когато ще бъдеш
120
спокоен и ведър и няма да те е грижа за утрешния ден, ще
бъдеш докрай задоволен.
Искаш да знаеш кое е това, което прави хората жадни за
бъдеще? Никой не принадлежи на себе си. Друго ли ис-
каха за теб твоите родители? Техните молитви са ограбили
мнозина, за да обогатят теб. Което са пренесли при теб е
трябвало да бъде отнето от някого. Желая ти възможност
да имаш време за размишления, възбуденият ти ум някога
да се успокои и да е уверен и в съгласие със себе си и с
истинските умове; истинските блага, ако са разбрани, са
твое притежание, удължение на живота не е нужно. Онзи
е победил необходимостта, и е уволнен от длъжност и сво-
боден, който живее, след като животът е завършен.
121
Писмо XXXIII
Искаш да допълвам тези писма като предишните с ня-
какви изречения на нашите велики хора. Те не са били за-
ети само да украсяват речи. Цялото им съдържание е мъ-
жествено. Знаеш, че те не са равни, но където се издигат,
са забележителни. Не е предмет на възхищение едно
дърво, ако цялата гора е израсла на неговата височина. По
този начин стиховете се предават чрез известни фрази,
предават се разкази. Затова не искам да мислиш, че те са
на Епикур. Те са на всички и най-вече – наши. Но при него
затова повече се забелязва, защото рядко се явяват, защото
са неочаквани, защото е странно да бъде казано нещо
смело от човек, който проповядва мекушавост. Повечето
хора мислят така. Според мен, Епикур е достатъчно смел,
дори и да носи туника с дълги ръкави. Защото мъжестве-
ност, усърдие и боен дух има и при персите, и при римс-
ките войници.
Значи, нямаш нужда от цитати и крилати фрази. При нас
е в изобилие това, което при другите се избира. Нито дър-
жим пред очите на хората, нито подлъгваме купувача,
който няма нищо да намери вътре, освен това, което е ока-
чено на входа. Ние позволяваме на всеки да избере при-
мери откъдето иска. Представи си, че искаме да отделим
избрани сентенции от многото. На кого щяхме да ги при-
пишем? Дали на Клеант, или на Хризип, или на Панеций,
или на Посидоний? Не сме под властта на цар. Всеки се
разпорежда със себе си. При тях какво е казал Хермахи,
какво Метродор, се приписва на един. Каквото е казано в
122
техния лагер, все е казано под водачеството на един човек.
Ние, според мен, колкото и да се стараем, не можем да из-
вадим нещо.
„Само беднякът овцете брои.“
Заради това остави надеждата набързо да вкусиш от
дарбите на великите мъже; всички трябва да огледаш,
всички да изучиш. Работата се върши и творението на дар-
бата е преплетено ред по ред, поради което нищо не мо-
жеш да измъкнеш, без да накърниш цялото. Не ти забра-
нявам да разглеждаш и отделни неща, но само вътре в са-
мия човек. Не е красива ръката или кракът, които са възх-
валявани, а онова, чийто всеобщ облик не оставя място за
възхищение само от отделните части.
Ако все пак се нуждаеш, няма да се отнеса с теб като с
просяк, а ще ти дам щедро. Броят на техните изречения е
голям, и те са разхвърляни навсякъде и трябва да бъдат съ-
бирани, не избирани. Свързани са и са сплетени помежду
си. Не се съмнявам, че са много полезни на невежите и за
тези, които слушат извън вратите на светилището. Защото
по-лесно остават в съзнанието сбити и затворени в сти-
хове. Затова даваме на деца да учат сентенции, които гър-
ците наричат „хрии“, които детската душа може да об-
гърне, докато по друг начин да ги възприеме тя още не е
способна. Позорно е за мъж със сигурен успех да къса
цветчета и да се подпира на съвсем малко на брой извес-
тни на всички фрази и да ги помни – нека да може да се
осланя на себе си. Нека да казва тези фрази, а не да ги
помни. Срамно е за човек в напреднала възраст да черпи
знания от бележки.
„Това казва Зенон.“ А ти какво казваш?
„Това казва Клеант.“ А ти какво казваш? Докога ще бъ-
деш под чужда власт? Повелявай и казвай неща, които да
123
се помнят.
Покажи нещо твое. Защото всички тези не са автори, а
са тълкуватели, криещи се под чужда сянка. Не смятам, че
имат нещо стойностно в себе си, никога не са се осмелили
да направят друго от това, което са учили дълго време. Уп-
ражнили са паметта си чрез други. Едно е да помниш,
друго е да знаеш. Да помниш означава да съхраняваш в
паметта си нещо направено от друг. А да знаеш значи да
правиш твои неща, да не гледаш все образеца и да не пог-
леждаш много пъти към учителя. „Това е казал Зенон, това
Клеант.“ Нека нещо да те отделя от книгата. Докога ще
учиш? Време ти е да учиш другите. „Защо да слушам от
друг това, което мога да прочета сам?“ Много означава
живият глас. Но не този, който се нагажда към чуждите
слова и съществува благодарение на записки. Добави и
това, че тези, които са под опеката им, първо следват пред-
ците в онова, от което всички са се отдалечили след това;
след това ги следват в онова, което до този момент се
търси. Нищо няма да бъде открито, ако оставаме доволни
с откритото. Освен това, който следва чужд пример, нищо
не открива, нещо повече, и не търси. „Значи, какво? Да не
вървя по дирята на предците?“ Аз обикновено следвам
стария път, но ако открия по-кратък и по-равен, ще го ук-
репя. Всички, които преди нас се занимаваха с това, не са
наши господари, а наши водачи. Истината е открита за
всички, но до този момент не е завладяна. Много от нея е
оставено и на потомците.
124
Писмо XXXIV
Радвам се и ликувам, и отърсвам старостта си, стоплям
се от това, което правиш и пишеш, разбирам колко си ос-
тавил тълпата. Ако земеделецът го радва дървото, дало
плод, ако пастирът изпитва наслаждение поради прираста
на стадото си, ако всеки наблюдава в ученика своята соб-
ствена младост, какво мислиш става с тези, които са въз-
питали дарби и са ги формирали в крехка възраст, а сега
ги виждат изведнъж възмъжали.
Аз те смятам за свой. Ти си мое творение. Щом видях
твоите дарования, аз се заех с теб, подтикнах те, добавих
шпорите и не позволих да вървиш бавно – веднага те под-
карах бързо; и сега го правя, но те подтиквам вече, докато
бягаш, на свой ред да насърчаваш мен.
„Какво друго ти трябва – казваш, – дотук желанието ми
си остава.“ Сега идва най-важното. Не е това, което обик-
новено се казва: „Началото е половината на всичко.“ Тук
става въпрос за духа. И така най-важната част от доброде-
телта е да пожелаеш да бъдеш добродетелен. Знаеш ли
кого наричам добродетелен? Който е съвършен, незави-
сим, когото никаква сила, никаква необходимост не може
да го направи порочен. Такъв човек виждам в теб ако
упорстваш и се трудиш и действаш, за да се хармонизират
думи и дела, да си съответстват и да имат един и същи от-
печатък. Не е добродетелна онази душа, чиито действия са
в разногласие.
125
Писмо XXXV
Когато те моля да бъдеш усърден, се трудя за себе си.
Искам да те смятам за приятел, което ще може да се осъ-
ществи, но само ако продължиш, както си започнал, да се
образоваш. Защото сега ме обичаш, но не си приятел. „Как
така? По какво се различават тези неща?“ Много се разли-
чават. Който е приятел, обича, който обича не е непре-
менно приятел. И така, приятелството винаги е от полза, а
любовта понякога даже и вреди. Ако не към нещо друго,
насочи се към това, да се научиш да обичаш. И побързай,
ако напредваш заради мен, да не се научиш заради друг. А
аз вече предвкусвам плода, как ще живеем в една душа и
каквото на моята душа липсва поради възрастта, ще се въз-
връща чрез твоята, макар че си малко по-млад от мен. Но
радостен искам това наистина да стане.
Тези, които обичаме, ни носят радост дори и когато от-
състват, но тя е слаба и нетрайна. Видът, присъствието и
разговорът носят жива наслада, още повече, че виждаш не
просто когото искаш, но и какъвто искаш. Дай ми голям
дар – себе си, и за да си по-настойчив мисли, че ти си смър-
тен, а аз съм стар. Бързай към мен, но първо към самия теб.
Напредвай и преди всичко се грижи за това, да бъдеш ве-
рен на себе си. Колкото пъти искаш да опиташ дали нещо
е извършено, попитай се дали желаеш днес същото, което
и вчера. Промяната на желанието показва, че душата се
носи по вълните и се появява ту на едно място, ту на друго,
накъдето я носи вятърът. Това, което е заковано и има ос-
126
нова, не се лута. Това може съвършеният мъдрец, а от-
части и този, който напредва и успява в мъдростта. И така,
коя е разликата? Вторият се движи, макар и да не се мести,
но се люлее на мястото си, а първият не мърда.
127
Писмо XXXVI
Насърчи твоя приятел, за да презре с цялата си душа
тези, които го хулят за това, че е пожелал сянка и почивка,
че се отказа от почетната си длъжност и макар че можеше
да се издигне повече, предпочита покоя пред всичко.
Всеки ден ще им става все по-ясно, че той е сключил
сделка в своя изгода. Тези, на които завиждат, не преста-
ват да сменят положението си; едни са притискани, други
падат. Щастието е неспокойно нещо. Само себе си безпо-
кои. Безпокои ума по различни начини; един подтиква към
едно, друг – към друго; един – към власт, друг – към раз-
кош. Едните ги прави надменни, другите ги изнежва, а
всички тях ги погубва.
„Все пак някой добре го понася“. Да, като виното. За-
това няма защо да те убеждавам, че е щастлив онзи, когото
много хора го обсаждат. Спускат се към него като към
езеро, от което черпят вода и го размътват. Наричат го
празнодумец бездеен. Знаеш тези, които говорят винаги
обратното и смисълът на думите им е противоположен.
Назоваваха го щастлив? И какво? Беше ли? Грижа ли ме е
за това, че на някои неговата душа изглежда мрачна и су-
рова? Аристон казваше, че предпочита един тъжен младеж
пред весел и любим на тълпата. Онова вино става хубаво,
което в момента е силно и тръпчиво, но е нетрайно това,
което е измамно приятно. Затова нека го наричат мрачен и
враг на своите успехи. Добре ще се покаже в старостта
тази мрачност, ще бъде упорит в търсене на добродетелта
и да пие благородните науки, не онези с, които му стига да
128
се напръска, а с които трябва да се напои душата. Това е
време за учене. „Какво? Има ли време, което не е за
учене?“ Не, но докато във всяка възраст подобава да се за-
нимаваш с наука, не във всяка подобава да се обучаваш.
Срамно и смешно нещо е старец да е в началното си обра-
зование; младият трябва да се готви, старият да използва
наученото. Затова ще направиш нещо много полезно за
себе си, ако го направиш възможно най-добре. Казват, че
онези благодеяния трябва да се желаят и правят, които не-
съмнено са най-големите, при които са еднакво облагоде-
телствани и този, който ги прави, и този, на когото се пра-
вят.
Накрая той няма друга възможност – дал е дума. По-
малко срамно е да измамиш кредитора, отколкото добрата
надежда. За да си плати дълговете, на търговеца му е
нужно щастливо плаване, на земеделеца – добра реколта
от земята, която обработва, благосклонността на небето, а
на него му е нужна само добра воля да се разплати. Над
човешкия характер съдбата няма власт. Нека приятелят ти
направи характера си такъв, че да не чувства нито загуба,
нито придобивка, а да е в едно и също състояние, каквото
и да се случи. Ако бъде обсипан с общоприетите блага,
няма да се издигне, нито ако случаят му отнеме всичко, ще
стане по-малък.
И в Партия да беше роден, щеше още като дете да хване
лък, ако беше в Германия – още като момче щеше да раз-
махва леко копие. Ако живееше по времето на нашите
деди, щеше да се научи да язди и да се бие в ръкопашен
бой. Редът на всяко племе убеждава и повелява тези зани-
мания. За какво тогава трябва да разсъждава? За това, ко-
ето помага срещу всяко оръжие и враг – презрението към
129
смъртта. Че тя съдържа в себе си нещо ужасно, което на-
кърнява нашите души, сформирани в любов към себе си,
никой не се съмнява. Иначе не би имало нужда да се гот-
вим за нея и да се наостряме, както с доброволна нагласа
отиваме, по думите на другите, за да съхраним живота си.
Никой не се учи как, ако се наложи, да легне със спокойна
душа върху розите, но се учи как да спази верността си при
мъчения, да престои, ако е необходимо, цяла нощ върху
насипа на пост, понякога и ранен, и без да се опира на ко-
пието, защото при всяко накланяне пропълзява сънят.
В смъртта няма нищо страшно. Нали трябваше да съ-
ществува нещо, за което тя да е страшна. Ако си обхванат
от желание за по-дълъг живот, помисли си, че нищо от
онова, което изчезва от очите ни в природата, не загива –
всичко отива, откъдето е дошло и ще дойде пак. И
смъртта, от която се страхуваме и от която се отвръщаме,
прекъсва живота ни, не го изтръгва. Ще дойде ден, който
отново ще ни положи в светлина, от който мнозина биха
се отказали, ако не забравяха всичко.
Но по-късно ще ти обясня старателно, че всичко, което
изглежда, че умира, всъщност се променя. Трябва да си
тръгнем със спокоен дух, защото ще се завърнем. Наблю-
давай как заобикалящите ни неща остават в себе си. Ля-
тото си отива, но следващата година го довежда. Зимата
си отива, но я връщат зимните месеци. Нощта покрива
слънцето, но веднага я прогонва денят. Едно и също дви-
жение на звездите отминава, но се повтаря; част от небето
се вдига постоянно, друга потъва. Може вече да свърша,
но ще прибавя и следното: смъртта няма нищо общо с нас
и не тревожи нито децата, нито загубилите ума си. Да се
страхуваме от смъртта е изключително позорно, щом като
130
разумът не ни предоставя това, до което ни довежда глу-
постта.
131
Писмо XXXVII
Обеща да бъдеш добродетелен човек. Даде клетва, ко-
ето е най-здравата връзка с добродетелния дух. Ако някой
ти каже, че службата ще бъде лека и лесна, той ти се прис-
мива. Не искам да те мамя. Едни и същи са словата на тази
изключително честна и на онази изключително позорна
служба: „Гори ме, оковавай ме, убий ме с оръжие“. За
който е посветил ръцете си на арената и яде и пие това,
което заплаща с кръвта си, се иска гаранция, че ще из-
търпи това и против волята си. На него му е позволено да
пусне оръжието, да моли народа за милост. Ти нито ще
пуснеш оръжието, нито ще молиш за живота си. Трябва да
умреш изправен и непобедим. Каква полза има от малко
дни или от години. Раждаме се без право на помилване.
Питаш „Как да бъда свободен?“ Не можеш да избегнеш
неизбежното, можеш да го победиш. „Пътят се създава
чрез сила“. Този път ти го дава философията. Към нея се
обърни, ако искаш да бъдеш спасен, блажен, и накрая, ако
искаш да си това, което е най-важното – свободен. Това не
е възможно да се постигне по друг начин. Глупостта е
нещо низко, презряно, мръсно, робско, подвластно на
много диви страсти. От тези потискащи господари, които
повеляват ту един след друг, ту едновременно, те спасява
мъдростта, която е свобода. Към нея води един път и той
е прав, няма да се отклониш. Върви с уверена стъпка; ако
искаш всичко да ти се подчинява, ти се подчинявай на ра-
зума. Над мнозина ще властваш, ако над теб властва разу-
мът. От него ще научиш към какво трябва да пристъпваш;
132
няма да попадаш на нещата случайно. Няма да можеш да
ми дадеш никого за пример, който знае как е започнал да
желае това, което желае. Той не е доведен до него от ра-
зума, а е тласнат от желанието. Съдбата връхлита върху
нас не по-често, отколкото ние върху нея. Срамно е, ако
не вървиш, а се носиш и насред водовъртежа питаш: „Как
се озовах тук?“
133
Писмо XXXVIII
Ненапразно искаш по-често да си пишем. По-голяма
полза има от реч, която по малко влиза в душата. Подгот-
вените разсъждения, излети на всеослушанието на народа,
съдържат повече шум, отколкото близост, философията е
добър съвет, а съвети никой не дава публично. Понякога
трябва да използваме тези, така да ги нарека, събрания, къ-
дето трябва да бъде подтикнат този, който се колебае. Но
когато става дума не да поискаш да учиш, а за самото уче-
ние, тогава може да се използва и по-спокойна реч. По-
лесно влиза и се задържа – няма нужда от много думи, а
от въздействащи. Те трябва да се сеят като семена, които
макар и да са малки, щом намерят подходящо място, да
развият силите си и от много малко нещо да нараснат до
много голямо. Това прави разумът: на вид не се разпрос-
тира видимо за всички, но расте според това, което върши.
Малко са нещата, които се казват, но ако душата ги възп-
риема добре, действат оздравително и я привдигат. Да ка-
жем, че положението на поученията и семената е едно и
също. Правят много, а са малки по размер. Както казах –
толкова много приема подходящият ум. Самият той да-
рява на свой ред и връща много повече, отколкото е полу-
чил.
134
Писмо XXXIX
Обяснителните бележки, които искаш, ще събера аку-
ратно подредени и сбито. Но виж няма ли да е по-полезно
обичайното изложение, което сега простолюдието нарича
„кратък преглед“, а някога, когато говореха латински, се
наричаше „главно съдържание“. Първото е по-необхо-
димо на този, който учи, второто – на този, който знае. За-
щото онова учи, а това съветва. Но ще ти създам богатство
и от едното, и от другото. Няма защо да искаш от мен това
и онова. Който довежда поръчител, остава непознат. За-
това ще напиша каквото искаш, но по мой начин. Междув-
ременно имаш достатъчно автори, чиито писания не зная
дали достатъчно подреждат мислите ти. Вземи в ръка „По-
казалец на философите“. Самият той ще те накара да се
събудиш, като видиш колко много хора са се трудили за-
ради теб. Ще поискаш да станеш един от тях. Защото бла-
городната душа има това прекрасно нещо в себе си, че се
стреми само към това, което е честно.
Нито един човек с възвишена дарба не изпитва наслада
от низкото и долното, видът на великите неща призовава
към себе си и издига. Също така както огънят се издига
направо, не може да лежи и да бъде подтиснат, нито може
да затихне. Така и нашата душа е в движение, толкова е
по-подвижна и деятелна, колкото по-разпалена е била. Но
е щастлив този, който е насочил устрема към по-добри
постижения. Той излиза извън закона и повелите на съд-
бата. Слага мярка на успеха, намалява неуспеха и отх-
върля това, на което другите се възхищават.
135
Характерно за великата душа е, че презира великите
неща и предпочита средно големите пред прекомерно го-
лемите. Едните са полезни и жизнени, вторите са вредни,
понеже са излишни. Така изобилният плод натежава пре-
калено на житния клас, така се чупят клоните от преко-
мерна тежест, така прекаленото плодородие не стига до
зрялост. Така става и с душите, които прекомерното щас-
тие чупи, защото го използват не само във вреда на дру-
гите, но и на себе си. Кой враг е нанасял такива вреди, как-
вито са нанасяли удоволствията? Можеш да простиш тях-
ната невъздържаност и безумно сладострастие, защото те
самите страдат от тях. Заслужено ги влачи техният бяс.
Страстта, която преминава естествената мярка, неизбежно
преминава всичко. Желанието има мярка, а безполезното
и роденото от похот нямат мярка. Ползата слага граница
на необходимото. А как да ограничиш излишното? Така се
потапят в насладите, които са станали вече навик, не могат
без тях и за това са много нещастни, защото са стигнали
дотам, че това, което е било излишно, е станало необхо-
димо. Затова робуват на желанията, а не се ползват от тях
и което е най-лошо, обичат своите злини. Това вече е край-
ното нещастие, че което е позорно не само им е приятно,
но и го одобряват. Няма лекарство за този, който е превър-
нал пороците в нрави.
136
Писмо XL
Благодаря ши за това, че често ми пишеш. Защото зас-
таваш пред очите ми по единствения начин, по който мо-
жеш. Винаги, когато получа твоето писмо, ние отново сме
заедно. Ако образите на тези, които не са с нас, са ни при-
ятни, обновяват спомена и облекчават мъката по отсъства-
щия с лъжливо и безсмислено утешение, колко по-при-
ятно е писмото, което носи сигурна следа и истински зна-
ци от отсъстващия приятел. И това, което доставя най-го-
лямо удоволствие при среща – да познаеш ръката на при-
ятеля, отпечатала се на писмото.
Пишеш ми, че слушаш философа Серапион, когато той
идва там. Обикновено думите се откъсват с такава скорост
от устата му, че не се леят, а се притискат и блъскат. Те са
твърде много, за да може да ги произнесе един глас. Не
одобрявам това у един философ, чиято реч трябва да бъде
съразмерна на живота му; няма никакъв ред в това, което
се втурва и се блъска. И у Омир бързата и изречена без
прекъсване реч, като сипещ се сняг, е дадена на младия
оратор, а на стареца е спокойна и по-сладка от мед. За-
помни, че такъв устрем на говорещия, бърз и многословен,
е по-подходящ за скитник, отколкото за вършещ велика и
сериозна работа човек, и то такъв, който поучава. Не ис-
кам думите му да капят, нито да тичат, нито да изопват
слуха ни, нито да го засипват. Защото онзи недостиг и
мършавост правят слушателя да слуша с по-малко внима-
ние, поради досадата от непрекъснатата бавност; все пак
по-лесно се задържа това, което се изчаква, отколкото
137
това, което прелетява покрай теб. Освен това се казва, че
хората предават на учениците знания, а не се предава това,
което бяга. Която реч държи на истината, трябва да бъде
проста и безизкуствена. Тези, които се говорят пред хо-
рата, не съдържат нищо вярно. Искат да въздействат на
тълпата и да грабнат с напора си неразумния слух, не ос-
тавят време да бъдат обмислени, отминават. По какъв на-
чин могат да направляват другите, като не могат да нап-
равляват себе си. Нали речта, която се прилага за лечение
на нашите умове, трябва да влиза в нас? Лекарствата не са
полезни, ако не се задържат в нас. Освен това има много
празнота и безсмислие, тя повече звъни, отколкото да има
стойност. Страховете ми трябва да бъдат успокоени, разд-
разненията ми – уталожени, заблужденията – разпръс-
нати, разточителността – овладяна, алчността – изкоре-
нена. Кой лекар лекува хората мимоходом? Та дори и удо-
волствие не носи този поток от безразборно сипещи се
думи. Но както е достатъчно да опознаеш повечето неща,
които си мислел за невероятни, така е предостатъчно вед-
нъж да чуеш тези майстори на словото. Наистина, какво
да научи човек от тях и в какво да им подражава? Какво да
мисли за душата на хора, чиято реч е объркана и възбудена
и не може да бъде обуздана? Както тичащите по наклон не
се спират, където са набелязали, но поради задвижената
тежест на тялото, биват грабнати и отнесени по-далече, от-
колкото искат, така подобна бързина на говорещия не е
овладяна и не подобава на философията, която трябва да
слага думите, не да ги хвърля, и да върви крачка по крачка.
„Какво? И глас ли да не повишавам?“ – Защо не? Но със
запазено достойнство на нравите, с което тази необуздана
и прекомерна сила е несъвместима. Нека има голяма сила,
но премерена, нека водата да се движи равномерно, а не
138
като буен поток. Едва бих позволил на оратора такава бър-
зина на говоренето – непроменлива и необуздана. Как би
могъл дори и съдия да я проследи, ако е все още неопитен
и необучен? Нека ораторът, дори да го е обзело желанието
да изпъкне, или въпреки всичко, ако не може да овладее
чувствата си, да бърза толкова, колкото слухът може да
понесе.
Ще постъпиш правилно, ако не поискаш да слушаш
тези, които ги интересува колко се казва, а не как се казва
и предпочетеш Публий Виниций. Като бил попитан как
говори Публий Виниций, Азел отговорил: „Не зная защо
го наричате красноречив. Той и три думи не може да вър-
же.“ Не искаш ли да говориш като Виниций? Дори и да те
прекъсне някой невежа, както някой казал на Виниций, по-
неже отделял дума от дума, сякаш диктувал: „Кажи, как-
вото ще казваш“. Защото никой здравомислещ човек не би
следвал бързината на Квинт Хатерий, изтъкнат за времето
си оратор. Хатерий не се замисляше и не прекъсваше речта
си – веднъж започваше, веднъж спираше.
Тези неща, мисля, съответстват и на народите; гърците
биха търпели такава свобода; а ние и докато пишем, имаме
навик да разделяме думите с точки. Също така и нашият
Цицерон, след когото римското красноречие е повишило
нивото си, беше бавен. Римската реч повече се оглежда и
обмисля и позволява да се замисля човек за нея.
Фабиан, изтъкнат човек и с живота си, и със знанията
си, и с красноречието си, когато разсъждаваше, говореше
не бързо, а с лекота. Аз приемам това от един мъдър човек,
но не го изисквам. Неговата реч да бъде без запъване.
Предпочитам неговата реч да бъде добра, отколкото глад-
ко произнесена.
А теб повече искам да предпазя от тази болест, защото,
139
ако тя те застигне, значи, си престанал да се срамуваш, ако
си се отучил да се изчервяваш, значи, си престанал да се
вслушваш в себе си. Онова течение ще ти донесе много
неща, които ще искаш да върнеш обратно. Но бих казал,
че това не може да ти се случи, ако запазиш чувството си
за срам. Освен това, нужно е да се упражняваш всеки ден
и старанието ти първо да бъде върху предмета, после
върху думите. А те, ако дойдат и тръгнат без усилие от
твоя страна, все пак трябва да ги овладееш. Защото както
подхожда на мъдрия човек да бъде скромен, така му под-
хожда сдържаната, а не дръзката реч. В края на краищата
това ще бъде: заповядвам ти да говориш бавно.
140
Писмо XLI
Правиш чудесно и те поздравявам, ако, както ми пи-
шеш, продължаваш да упорстваш относно силата на духа.
Защото е глупаво да се молиш, щом като може да бъде из-
вършено от теб самия. Няма защо да вдигаме ръце към не-
бето, нито да умоляваме служителя на храма да ни пусне
по-близо до ухото на изображението на божеството, та да
бъдем по-добре чути. Бог е близо до теб, с теб е, вътре в
теб е. Така казвам аз, Луцилий, в нас седи един свещен
дух, който е наблюдател и пазач на нашите добродетели и
пороци. Ние се отнасяме с него така, както и той с нас. Но
няма добродетелен човек без бог. Дали може някой да се
издигне над съдбата без негова помощ? Той дава прек-
расни и правилни съвети. Във всеки добродетелен мъж
има някакъв бог, но не знаем какъв.
Ако попаднеш в гъста гора от стари дървета, по-високи
от обичайното, и небето не се вижда от надвисналите един
над друг клони, височината на гората и тайнствеността на
мястото, и удивителната сянка под открито небе – гъста и
без светлина – ще повярваш, че там има някакъв бог. Или
ако пещера в издълбани скали носи върху себе си планина,
пробита не от човешка ръка, а по естествени причини и е
обширна – някакво усещане за святост ще разтърси ду-
шата ти. Почитаме изворите на големите реки, поставяме
олтари там, дето реката изскача неочаквано от дълбоките
кухини, почитат се изворите на топлите води и някои езе-
ра – тяхната тъмнота или много голяма дълбочина ги пра-
вят за нас свещени. Ако видиш човек безстрашен сред
141
опасности, недокоснат от страстите, щастлив сред нещас-
тията, спокоен сред бурите, който вижда хората от високо
място, наравно с боговете, не те ли обзема обожание към
него? Не казваш ли: „Тази работа е по-велика, по-възви-
шена, отколкото може да се смята това телце, в което се
намира? Тук слиза някаква божествена сила. Ако възви-
шената душа е умерена, считаща всичко за незначително,
смееща се на всичко, от което се страхуваме или желаем,
то тя е движена от божествена сила. Не може такова нещо
да бъде без божествена подкрепа. По-голямата част от нея
е там, откъдето душата е слязла. По този начин и слънче-
вите лъчи, които докосват земята са там, откъдето са изп-
ратени; така и великата, свещена душа е изпратена в тя-
лото, за да познаем по-отблизо божественото, общува с
нас, но е свързана с родното си място – от него зависи, към
него гледа и на него се опира. Сред нас е като нещо по-
добро.
Следователно каква е тази душа? Тя не блести с други

блага, освен със своите. Кое е по-глупаво от това да хва-
лиш човека за нещо, което не е негово. Кой е дотам безу-
мен, че да се възхищава на неща, които могат да преминат
веднага у друг? Златните юзди не правят коня по-добър.
Едно нещо е лъвът, пуснат с позлатена грива, след като е
укротен, принуден уморено да приеме с търпение украше-
нието, друго е неопитомен лъв, с непокътнат дух, с тол-
кова жесток порив, колкото природата иска да бъде, кра-
сив поради страховитостта си, на който не може да се
гледа без страх и който превъзхожда украсения.
Никой не трябва да се хвали с чуждото. Хвалим лозата
142
за това, че клончетата ѝ са натежали от плод, ако тя с те-
жестта на плодовете, които носи, ги спуска като опора към
земята. Кой ще предпочете пред нея лоза, ако от нея висят
златни плодове и листа? Собственото качество на лозата е
нейната плодовитост, в човека – това, което принадлежи
на самия него. Имал красиви деца и хубав дом, много сеел
и получавал голяма лихва. Нищо от тези неща не е у самия
него, но е около него. Хвали това, което е в него, което не
можеш да отнемеш, нито да му дадеш, което е собствено
на човека. Питаш кое е то? Душата и съвършеният разум
в нея. Защото човекът притежава разум и душа. Затова да
използваме неговото благо, да извършва това, за което е
роден. А какво иска от него разумът? Много лесно нещо –
да живее според природата. Но общото безумие прави
това трудно.
Ние взаимно се блъскаме в пороците. Как могат да вър-
нат към здравия разум този, когото никой не го удържа, а
тълпата го тласка?
143
Писмо XLII
Вече те е убедил, че е добродетелен човек? Толкова
бързо никой не може нито да стане добродетелен човек,
нито да се разбере, че е такъв. Знаеш ли кои хора наричаме
добродетелни? Хората от втора ръка. Такива като твоя
приятел се раждат като птица феникс веднъж на петдесет
години; не е чудно, че великите неща се раждат на голям
интервал от време. Посредствените и родени в тълпата
съдбата ги създава често, великите ги препоръчва самата
им рядкост. Но той е още много далеч от това да се про-
възгласява. И ако знаеше какво е това „добродетелен чо-
век“, нямаше да повярва, че той е такъв, може би щеше да
загуби надежда, че той ще стане такъв. „И мисли лошо за
лошите“. И това правят лошите хора и няма по-голямо на-
казание за порочността, освен това, че не се харесват на
себе си и на близките си. „И мрази тези, които щом вне-
запно се окажат на власт, са неспособни да я използват“.
Той би направил същото, ако можеше. Мнозина скриват
пороците си, защото са безсилни и щом станат уверени в
собствените си сили, са също толкова дръзки, като тези,
които щастието вече е разкрило. Те просто нямат средства
да разкрият своята порочност. Така и отровна змия не се
смята за опасна, докато е скована от студ; не ѝ липсва от-
рова, но е вцепенена. Жестокостта, честолюбието и разто-
чителството на мнозина са като тези на най-лошите хора,
но им липсва благосклонността на съдбата. Ако искаш
веднага да ги опознаеш, дай им възможностите, които ис-
кат. Спомняш ли си като казваше за един, че е в твоя власт,
144
а аз ти казах, че има крила и че не го държиш за крака, а за
перото? Излъгах ли? Държеше го за перото, което той ос-
тави и излетя. Знаеш после колко игри ще ти играе, колко
неща ще опита, които ще се стоварят върху главата му? Не
виждаше, че опасността чрез опасностите за другите под-
лага и себе си на опасност. Не мислеше колко обременя-
ващи са нещата, които искаше, даже и да не бяха ненужни.
Трябва да погледнем, че това, за което се трудим, към ко-
ето се стремим с големи усилия, не съдържа в себе си
нищо приятно или по-скоро неприятно. Някое е излишно,
друго не си струва труда. Но това, което не виждаме и ни
се струва, че го имаме даром, струва много скъпо. Оттам
идва нашата глупост, че смятаме, че сме купили само това,
за което сме дали пари, а това, от което губим самите себе
си, мислим, че имаме даром. Каквото не искаме да купим,
ако в замяна трябва да дадем дома си или прелестното и
плодородно имение, готови сме да го постигнем с тревога,
опасност, със загуба на срам, свободата си, времето си –
дотам всеки смята себе си за нищо.
Затова нека правим така във всички работи и решения,
както обикновено правим, когато отидем при търговец на
някаква стока; гледаме колко струва това, което желаем.
Често за най-високата цена не дават нищо. Мога да ти по-
кажа още много неща, които щом ги придобием и вземем,
ни отнемат свободата. Ако те не ни принадлежаха, ние
щяхме да принадлежим на себе си.
Помисли за това, когато става дума не за придобивка, а
за загуба. Това, което ти предстои да загубиш. Несъмнено
е било чуждо. Ще живееш толкова лесно без него, колкото
и досега. Ако дълго време си го притежавал, го губиш,
след като си му се наситил; ако не е било за дълго, го гу-
145
биш преди да си свикнал с него. Имаш по-малко имущес-
тво? Значи, и по-малко грижи. По-малко благосклонност?
Значи, и по-малко завист. Огледай нещата, които ни до-
карват до безумие, които изоставяме с най-много сълзи. И
ще разбереш, че не щетата е тежко нещо, а мнението за
нея. Никой не чувства загубата, а мисли за нея. Който има
себе си, не е загубил нищо. Но дали всеки успява да запази
себе си?
146
Писмо XLIII
Питаш ме как е стигнало до мен, кой ми е разказал, че
мислиш това, което ти не си разказал на никого. Този, който
знае повече, е мълвата. „Как така? – питаш. – Толкова ли съм
значим, че да предизвикам мълва?“ Когато измерваш себе
си, не гледай тук; гледай местата, в които се намираш. Това,
което се издига над всичко, което е наблизо, е голямо там,
където се намира. Величината няма установена мярка –
сравнението или я издига, или я снижава. Кораб, който е го-
лям в реката, е много малък в морето. Кормило, което е го-
лямо за един кораб, е малко за друг.
Ти сега в провинцията, макар и да не цениш себе си, си
велик. Какво правиш, как се храниш, как спиш – за това се
питат и знаят. Затова трябва да живееш още по-прилежно.
Тогава считай, че си щастлив, когато можеш да живееш от-
крито, когато стените те пазят, а не те скриват, макар че
често си мислим, че сме обкръжени от тях не да живеем бе-
зопасно, а за да грешим скришно. Ще ти кажа нещо, по което
да оцениш нашите нрави: едва ли ще намериш някого, който
да може да живее на отворени врати. Портиерите ги е поста-
вила не нашата гордост, а нашата съвест. Живеем така, като
че ли щом бъдем видени, веднага ще бъдем заловени. Каква
полза има да се крием и да избягваме очите и ушите на хо-
рата. Чистата съвест може да приеме цяла тълпа, нечистата
и в самота е тревожна и неспокойна. Ако нещата, които пра-
виш, са честни, нека всички да ги знаят, ако са срамни, каква
полза има никой да не знае, щом ги знаеш ти? Нещастник си,
ако пренебрегваш този свидетел.
147
Писмо XLIV
Пак се принизяваш пред мен и казваш, че първо приро-
дата е била злобна към теб, след това съдбата, когато си
могъл да се издигнеш от тълпата до най-голямото човешко
щастие. Ако има нещо хубаво във философията, то е, че тя
не гледа родословието. Всички произхождаме от боговете.
Ти си римски конник и до това съсловие те е довела собс-
твената ти дейност. Кълна се в Херкулес, много са тези, за
които четиринадесетте реда са затворени. Не всички ги до-
пуска курията, също така и лагерите, които приемат хора
за усилия и опасности, педантично ги избират. Силният
дух е отворен за всички, за него всички сме знатни, фило-
софията не отхвърля никого, нито избира. Свети за
всички. Сократ не е бил патриций. Клеант е носил вода и
се е трудил да полива градината, философията не е приела
Платон като знатен, но го е направила такъв. Защо не се
надяваш да станеш равен на тях? Всички те са твои
предци, ако ти си достоен за тях, а ще станеш достоен, ако
убедиш себе си да не бъдеш побеждаван от ничия знат-
ност. Преди всички нас има други. Платон казва: „Няма
цар, който да не може да произхожда от роби, няма роб,
който да не може да произхожда от царе.“ Това смесване
го е направила дългата поредица от промени и съдбата е
обърнала всичко с главата надолу. Кой е благороден?
Който здраво е предразположен за добродетелта от самата
природа. Само това трябва да се гледа – иначе, ако призо-
ваваш старините, никой не идва от такова място, където
преди да не е имало нищо. От раждането на света до наше
148
време ни води ту като блестящи, ту като бедни една поре-
дица от промени. Не ни прави знатни атриумът, пълен с
потъмнели изображения. Всеки може от всякакво положе-
ние да се издигне над съдбата. Считай, че не си римски
конник, а либертин; можеш да постигнеш само това – да
бъдеш свободен сред свободно родени. „Как?“ – питаш. –
Ако не определяш доброто и злото според мнението на
тълпата. Трябва да се гледа не откъде идваш, а накъде оти-
ваш. Ако това е да можеш да направиш живота си блажен,
считай това благо за свое право. Следователно не може да
бъдеш обърнат към зло. В какво се заблуждават хората,
щом като искат блажен живот? В това, че взимат неговите
инструменти за него самия и макар и да го желаят, бягат
от него. Защото, когато има сигурно спокойствие за бла-
жен живот и непоклатимо доверие в него, събират при-
чини за безпокойство и не само носят товарите си по пъл-
ния със засади път, но и ги теглят. Винаги се отдалечават
толкова от успеха, който желаят, и с колкото повече труд
се товарят, толкова повече се възпрепятстват и се връщат
обратно. Това се случва на тези, които бързат в лабиринт.
Самата бързина ги обърква.
149
Писмо XLV
Оплакваш се от липсата на книги. Не е важно колко
имаш, а да имаш добри. От избрани книги имаме полза, от
разнообразни – само удоволствие. Който иска да постигне
целта си, върви по един път, не се скита по много. Иначе
не вървиш, а блуждаеш.
„Бих искал – казваш – да не ми даваш съвети, а книги.“
Аз съм готов да ти изпратя тези, които имам и да изтръс-
кам цялата житница. И сам бих се отправил към теб, ако
можех и ако не се надявах скоро да се освободиш от длъж-
ността, щях да си обявя този старчески поход и нямаше да
ме уплашат нито Сцила и Харибда, нито известният от ми-
тологията пролив. Щях не само да ги прекося, да ги преп-
лувам, само за да мога да те прегърна и да преценя лично,
колко си пораснал духом.
Впрочем заради това, че искаш моите книги, аз няма да
стана по-красноречив, също както, ако поискаш портрета
ми – няма да стана по-красив. Смятам, че това е извине-
ние, снизходителност, а не оценка. И ако все пак е оценка,
нея ти я е внушила снизходителността. Но каквито и да са
моите книги, ти ги чети така, както аз търся истината в тях,
но не я зная, и я търся упорито. Не съм бил под ничия
власт, не съм приел ничие име. Макар че вярвам на пре-
ценките на великите хора, над някои от тях запазвам пра-
вата си. Понеже те ни оставиха не само много открития,
но и много за търсене и може би щяха да открият необхо-
димото, ако не бяха търсили излишното. Много време им
150
отне словесната изтънченост, изпълнените с уловки раз-
съждения, които упражняват възбуденото остроумие. Ние
завързваме възли с двусмислени слова, а после ги развър-
зваме.
Толкова ли много свободно време имаме? Вече знаем да
живеем и можем да умрем? Натам трябва да насочим це-
лия си ум, където трябва да се внимава да не бъдем изма-
мени в делата, а не в думите. Защо ми показваш сходства
между изречения, когато никой няма да бъде измамен, ос-
вен по време на разсъжденията? Делата ни лъжат – в тях
внимавай.
Прегръщаме злото като добро, искаме противополож-
ното на това, което сме искали. Едни наши молитви вою-
ват срещу други, решения – с решения. Колко прилича на
приятелство ласкателството! Не само му подражава, но го
и надвива и отминава, за него е отворен благосклонният
слух, че прониква в сърцето надълбоко, нежно към това,
което наранява. Поучавай как можем да различаваме та-
кова сходство. При мен вместо приятел идва ласкав неп-
риятел. Пороците пропълзяват в нас под името на добро-
детели; наглостта се крие под името на смелостта, умере-
ността се нарича леност, страхливецът минава за предпаз-
лив. Блуждаем в тази голяма опасност. Отбележи ги с от-
личаващи се знаци.
Със сигурност попитаният „Имаш ли рога?“ не е тол-
кова глупав, че да си опипа челото, не е толкова тъп и сла-
боумен, че да не знае истината, дори и да го убедиш в тън-
кото си умозаключение. Тези уловки са безобидни като съ-
довете и камъчетата на фокусниците, където удоволстви-
ето е в измамата. Покажи ми откъде идва измамата и
всичко губи смисъла си. Така наричам тези уловки – как
другояче да назова софизмите? Нито вредят на невежия,
151
нито помагат на знаещия.
А ако искаш да ни разсейваш с двусмислици, учи ни, че
не е блажен онзи, когото тълпата назовава, към който се
стичат богатства, а онзи, на когото всяко благо е в душата,
който изправен и висок тъпче променливите неща, който
не вижда никого, с когото да иска да си смени мястото,
който смята за човек само онази част, която е човекът,
който използва за учителка само природата, съобразява се
само с нейните закони, живее така, както тя учи, чиито
блага никоя сила не отнема, който обръща злото в добро,
сигурен в преценката, непоклатим, безстрашен, когото ня-
коя сила вълнува, но никоя не го смущава, щом съдбата
метне каквото има най-страшно оръжие, и го удря, не го
ранява, а само го дразни, и то рядко. Защото някои нейни
оръжия, с които тя поваля човешкия род, отскачат като
градушка, която удря по покривите без всякаква вреда за
обитателите, пука и се разтапя.
Защо ме занимаваш с това, което наричаш „лъжец“, за
когото са написани много книги? Ето, целият ми живот
лъже; с него спори, обърни го към истината, ако си остър.
Защото той счита за необходими неща, които в голямата
си част са излишни. А и тези, които не са излишни, нямат
в себе си нищо, което да може да го направи щастлив и
блажен. Не може да бъде благо това, което е необходимо.
Принизяваме доброто, ако даваме това име на хляба и на
овесената каша, и на други неща, без които животът не
може да тече. Това, което е благо, е винаги необходимо,
което е необходимо, не винаги е благо. Никой дотам не
пренебрегва достойнството на благото, че да го снижат до
ежедневна нужда. Значи, какво? Няма ли да си насочиш
грижите по-скоро към това, да покажеш на всички, че гу-
бим много време в търсене на излишни неща и мнозина
152
минават живота си в търсене на средства за него? Опознай
мнозина, мисли за всички; никой не вижда в живота друго
освен утрешния ден. Ще попиташ какво му е лошото на
това. Безкрайно много. Защото не живеят, а ще живеят.
Всичко отлагат. Колкото и да се стараем, все пак животът
ни изпреварва. Докато се бавим, минава сякаш е чужд и
свършва в последния ден, но умира всеки ден.
Но за да не стане прекалено дълго писмото, което не
трябва да запълва лявата ръка, ще отложа за друг ден
спора си с прекалено изтънчените диалектици, които се
грижат само за едно, без да ги е грижа за друго.
153
Писмо XLVI
Получих книгата, която ти ми обеща и отворих, за да я
прочета – толкова исках да ѝ се насладя. Но беше толкова
приятна, че аз продължих нататък. Колко изкусно е напи-
сана, ще разбереш от това. Видя ми се сладкодумна и не
като за мене, нито като за тебе, но се възприемаше леко и
на пръв поглед приличаше на Ливий и на Епикур. Такава
наслада ме обхвана и увлече, че я прочетох на един дъх,
без прекъсване. Слънцето ме подканваше, гладът ми на-
помняше за себе си, облаци ме заплашваха, но я погълнах
цялата.
Не само изпитах удоволствие, но ѝ се зарадвах. Каква
дарба има този, каква душа. Бих казал, какъв порив, ако се
издигаше на интервали. Не беше порив, а спокойно, силно
и изпълнено с непорочност съчинение. Онази прелест не
пречеше на нежните места.
И ти самият си величествен и с висок дух. Искам все
такъв да бъдеш, така да вървиш. Но има значение и мате-
рията, затова трябва да се избира плодоносна материя, ко-
ято пленява и вдъхновява нашата дарба.
За самата книга ще ти пиша, когато отново я прочета.
Сега не мога още да я преценя, все едно, че съм я слушал,
не съм я чел. Позволи ми да я разгледам. Няма от какво да
се страхуваш. Ще чуеш истината. Ти си щастливец, за-
щото няма човек, който да те лъже от такова дълго разсто-
яние. Освен в случаите, в които вече нямаме причина, лъ-
жем по навик.
154
Писмо XLVII
С радост научих от тези, които идват от твоите места,
как се живее с робите като с близки. Това подхожда на тво-
ето образование и на твоето благоразумие. „Роби са“. Нап-
ротив – хора са. „Роби са“. Напротив – съжителстващи.
„Роби са“. Напротив – смирени приятели. „Роби са“. Нап-
ротив, другари по робство, ако само си спомниш, че и ти,
и те сте роби на съдбата.
Затова намирам за смешни тези, които смятат за срамно
да вечерят със своя роб. По каква друга причина, освен по-
ради надменна привичка, тълпа роби обкръжава госпо-
даря, докато той вечеря? Той яде повече, отколкото поема
и с огромна лакомия товари стомаха си, който е отвикнал
вече от задължението си на стомах, така че му е много по-
трудно да изхвърли храната, отколкото да я смели, а на не-
щастните роби не им позволява дори да си мърдат устата,
за да говорят. Пръчката наказва всеки шум и не остават,
без да получат пръчка, и случайните кихания, кашлица и
хълцания. Нарушеното с всякакъв глас мълчание се зап-
лаща с голямо зло. Цялата нощ стоят гладни и в мълчание.
Става така, че за господаря говорят тези, които не могат
да говорят пред него. А тези, които не само пред господа-
рите, но и с тях говорят, чиято уста не са я привикнали да
мълчи, са готови да протегнат врат пред господаря и да
подложат главата си на заплахата. На пировете говорят, но
при мъченията мълчат. Затова има безсрамна нагла посло-
вица „Колкото роби, толкова врагове“. Не са ни врагове,
ние ги правим.
155
Оставям настрана другите жестокости, това, че се отна-
сяме с тях не като с хора, а като с добитък. По време на
пир едни изстъргват храчките, други събират това, което е
под леглата на пияните. Трети разрязва скъпо струващи
птици през гърдите и нарязва със сигурни движения, вър-
тейки обучената си ръка, на парченца гърдите и бутовете.
Нещастен е, но по-нещастен е този, който за удоволствие
обучава на това, отколкото този, който по необходимост
го върши. Четвърти – виночерпец в женско облекло среща
все повече трудности с възрастта. Не може да избяга от
детската възраст, теглен е назад, вече на години за военна
служба, с напълно обръснати и изтръгнати косми будува
цяла нощ, която дели между пиянството и похотта на гос-
подаря, като в спалнята е мъж, на пира е момче. Пети, на
когото е поверено цензорството над гостите, бодърства,
стои, нещастният, и наблюдава кого ще доведат и на след-
ващия ден ласкателството, гърлото и езикът. Да не гово-
рим пък за тези, които купуват храната, които са позна-
вачи на небцето на господаря, които знаят кой вкус го въз-
бужда, чий външен вид му е приятен; коя новост ще
ободри гаденето от пресищане; кое го отегчава само от
пресищане; какво би хапнал днес. Господарят не иска да
вечеря с тях. Смята, че ще унизи достойнството си, ако
седне на вечеря с робите си. Велики богове! А колко хора
имат господари бивши роби. Видях господаря на Калист
да стои пред прага му: същият този, който беше обявил
Калист за продан, ведно с вече негодните роби, сега бе из-
ключен от списъка на приетите и чакаше отпред. Върна му
го робът, който беше в първата десетка, на който глаша-
таят пробва гласа си. И той на свой ред го пренебрегна и
не го счете достоен за дома си. Господарят продаде Ка-
лист, но и Калист – колко повече продаде господаря.
156
Помисли си само: този, когото наричаш свой роб, не се
ли е родил от същото семе, не се ли наслаждава на същото
небе, не диша ли същия въздух, не живее ли по същия на-
чин, не умира ли по същия начин като теб. По същия на-
чин може да го видиш освободен, както и той тебе – роб.
След поражението на Марий съдбата унизи много рим-
ляни с блестящ произход, готови чрез военната служба да
влязат в сената, някои от тях направи пастири, други – па-
зачи на къщи. Презирай сега човека в това положение, в
което можеш да попаднеш, докато го презираш. Не искам
да говоря пространно за ползата от робите, към които сме
особено надменни, жестоки и обиждащи. Но тези са общо
взето моите съвети: отнасяй се така със стоящия по-ниско
от тебе, както искаш с теб да се отнася висшестоящият.
Колкото пъти ти си помислиш как можеш да постъпиш със
своя роб, толкова пъти си помисли и как може да постъпи
с тебе твоят господар.
„Но аз – казваш – нямам господар.“ Ти си още млад.
Може и да имаш. Не знаеш ли на каква възраст е станала
робиня Хекуба, на каква – Крез, на каква – майката на Да-
рий? Живей кротко с роба, любезно, допусни го в разго-
вора, в съветите, на трапезата. Тук ще се развика цялата
тълпа от изискани хора: „Нищо не е по-унизително, нищо
не е по-срамно!“ А аз ще ги хвана, когато целуват ръка на
чуждите роби. Не виждате ли как предците ни са предпаз-
вали господарите от омразата, робите – от обидите? Гос-
подаря са го наричали „баща на семейството“, а робите
„домашни“, което все още се използва в мимовете. Учре-
диха празник, на който господарите не само се хранеха за-
едно с робите, но и държаха да го правят, оказваха им по-
чести в дома, позволяваха им да решават съдебни спорове
и смятаха дома за една малка република.
157
„Значи, какво? Всички роби да поканя на масата?“ Не
всички, както и не всички свободни. Грешиш, ако мислиш,
че аз ще отхвърля някого заради това, че върши черна ра-
бота, затова, че този е мулетар, а онзи воловар. Няма да ги
съдя по положението им, а по нравите. Всеки сам си съз-
дава нравите, положението случаят го определя. Едни да
вечерят с теб, защото са достойни, други – за да бъдат дос-
тойни. Защото, ако има нещо робско у тях от общуването
с хора с ниско положение, вечерята заедно с тях ще го пре-
махне. Няма защо, Луцилий, да търсиш приятел само на
форума и в курията. Ако търсиш старателно, ще го наме-
риш и вкъщи. Често добрият материал пропада поради
липса на майстор; опитай и го изпробвай. Колкото е глу-
пав този, който като купува кон, не гледа самия него, а
гледа юздата и самара, също толкова е глупав този, който
съди за човека по дрехата и положението, което и обгръща
само като дреха.
„Роб е“. Но може би свободен по душа. „Роб е“. Това
вреди ли му? Покажи, кой не е роб? Един робува на по-
хотта си, друг на алчността си, трети на честолюбието си,
а всички – на страха. Ще дам за пример консулара – роб
на старицата, и богаташа – роб на слугинята, ще покажа
младежи с много знатен произход – собственост на тан-
цьори в пантомими. Няма по-позорно робство от добро-
волното.
Затова няма защо онези досадници да те плашат да не
бъдеш приветлив с робите, а да не бъдеш надменен с над-
менните. Нека по-скоро да те уважават, отколкото да се
страхуват от теб.
Някой ще каже, че призовавам робите да надянат плъс-
тената шапка, а господарите да хвърля в тяхното положе-
ние, защото казах: по-скоро да те уважават, отколкото да
158
се страхуват от теб. „Не каза ли направо: да уважават като
клиенти, като бъдещи посетители?“ Който каже така, заб-
равя, че на господаря му е достатъчно това, което и на
бога. Той се грижи и обича. Не може да смесваш любовта
със страх. Затова смятам, че ти постъпваш съвсем пра-
вилно, че не искаш робите да се страхуват от теб и че ги
наказваш с думи. С пръчки наказват животните.
Не всичко, което ни обижда, е вредно. Но изнежеността
ни води до гняв, та което не отговаря на желанието ни,
предизвиква гняв. Нахлузваме си души на царе. Защото
царете забравят за собствената си мощ и безсилието на ос-
таналите и така се палят, така беснеят, сякаш са обидени,
от която опасност напълно ги запазва величието на тях-
ното положение. И те знаят това, но търсят случай да нав-
редят и го намират, приемат нещо за обида, за да причинят
такава.
Не искам да те бавя повече – нямаш нужда от по-голямо
насърчение. Това е хубавото на добрите нрави. Те са до-
волни от себе си, остават непроменени. Непостоянно е
злонравието – често се променя, но никога към по-добро.
159
Писмо XLVIII
На писмото, което ми писа по път, което е дълго, кол-
кото самият път, по-късно ще отговоря. Трябва да се уса-
мотя и да огледам какво да те посъветвам. Защото и ти си
мислил дълго дали да поискаш съвет. Колко много повече
трябва да направя, колко по-дълго време ми е нужно, за да
разреша въпроса, който ти поставяш. Във всеки случай за
теб добро е едно, за мен – друго. Отново ли говоря като
епикуреец? Но за мен е добро това, което и за теб. Защото
не сме приятели, ако това, което се отнася за теб, не е и
мое. Приятелството прави всички наши дела общи. За все-
киго поотделно няма нито щастие, нито нещастие. Жи-
веем заедно. Не може да живее щастливо, който гледа
само себе си, който обръща всичко към собствената си
полза. Трябва да живееш за друг, ако искаш да живееш за
себе си. Този съюз свързва хората с хора, спазван стара-
телно и като свещен, преценява, че има общ човешки за-
кон за човешкия род, той най-много съдейства за усъвър-
шенстването на този вътрешен приятелски съюз. Защото
има всичко общо с приятеля този, който има с човека.
Това, Луцилий, най-достоен от мъжете, предпочитам да
бъда научен от остроумни хора – какво трябва да дам на
приятеля си, какво на човека, вместо по колко начина се
употребява думата „приятел“ и по колко „човек“. Мъд-
ростта и глупостта вървят в различни посоки. Към коя по-
веляваш да отида? За един всеки човек е приятел, за друг –
приятел не означава „всеки човек“. Единият има приятел
160
заради себе си, другият – заради приятеля. А ти ми разкъс-
ваш думите и смилаш сричките.
Разбира се, няма да направя лукави запитвания и с лъж-
ливо заключение да обвържа родената от истината лъжа,
няма да мога да отлича към какво трябва да се стремя и
какво да избягвам. Срам ме е. С такова сериозно нещо ние,
старците, се забавляваме. „Плъх“ е сричка. Но плъхът
гризе сирене, следователно и сричката гризе сирене. Да
смятаме, че не мога да разреша загадката. Какво ме зап-
лашва това незнание? Каква вреда ми нанася? Несъмнено
трябва да се страхувам да не би в капана за плъхове да има
сричка или ако не внимавам, сричката да не изяде сире-
нето. Освен ако има още по-хитро резюме: „Плъх“ е
сричка. Сричката не яде сирене. Следователно плъхът не
яде сирене. „О, момчешка глупост!“ И заради тях мръщим
чело? Заради това си пускаме брада? На това ли, тъжни и
бледни, учим хората!
Искаш да знаеш какво обещава философията на човеш-
кия род? Съвет. Един го призовава смъртта, друг го изгаря
бедността, трети – чуждото или собственото богатство го
измъчва. Един се страхува от лошата съдба, друг иска да
се измъкне от своето благополучие. Към един са враж-
дебно настроени хората, към друг – боговете. Какво ми съ-
чиняваш тези шегички. Няма място за шеги. Призован си
за нещастните. Обещал си да помогнеш на корабокру-
шенци, на пленници, на болни, на бедни, на тези, които са
си сложили главата под секирата. Защо се отмяташ? Какво
правиш? Този, с когото се шегуваш, се страхува. Помогни
му, разкъсвайки примката над врата му. Всички отвсякъде
протягат към теб ръце, погубените животи или тези, които
ще бъдат погубени, те викат и се надяват на твоята помощ.
161
Молят те да ги измъкнеш от водовъртежа, да покажеш яс-
ната светлина на истината на тези, които блуждаят и се
унищожават. Кажи им, че природата е направила своето,
какво е излишно, какви лесни закони ни е предписала,
колко лек е животът, който ги следва, колко е горчив и
сложен за тези, които вярват повече на човешкото мнение,
отколкото на природата. Бих повярвал, че тези шеги могат
да премахнат злините, ако първо си научил коя част да
бъде премахната. Кое от тях премахва желанията. Кое ги
укротява. Да беше само това, че не са полезни! Те са
вредни. Ако искаш, ще ти покажа много ясно, че най-бла-
городната дарба намалява и отслабва, ако се насочи към
тези остроумия. Срамно е да се каже, но какви оръжия да-
ват те на тези, които ще воюват със съдбата, как ги въоръ-
жаваш? Тук ли се тръгва към висшето благо? Така проник-
ват във философията всичките „дали-или“, срамни и по-
зорни увъртания, дори за тези, които седят до дъската.
Какво друго правите, когато питате, знаейки, че мамите,
освен това, което прави този, който явно желае да опро-
вергае? Но както преторът възвръща правата, така прави и
философията. Защо отстъпвате от големите обещания и
като говорите големи неща, дали ще направите така, че
блясъкът на меча да впечатли очите ми не повече от бля-
съка на златото, да пренебрегвам с огромна твърдост и
това, което другите желаят, и това, от което се страхуват –
че да стигате до тези, които започват да учат граматиката?
Какво казвате? Така ли се стига до звездите? философията
ми е обещала да ме направи равен на бог. Затова съм при-
зован, затова дойдох. Сдържи словото си!
Затова, колкото можеш, Луцилий, стой надалеч от тези
увъртания и поучения на философите. Откритите и ясни
неща подхождат на добродетелта. Дори и да ти остава
162
много да живееш, грижливо ги щади, за да имаш време за
необходимото. А сега – какво безумие е да учиш излишни
неща при такава липса на време.
163
Писмо XLIX
Ленив и небрежен е, Луцилий, онзи, който си спомня за
приятеля само когато е подсетен от някаква местност. Все
пак скъпите места извикват спотаената в душата тъга, въз-
връщат спомен, който не е угаснал, а е спящ. Така болката
на тъжащите, макар и омекотена от времето, е подновена
от роба, дрехата или жилището на изгубения.
Ето Кампания и най-вече Неапол и видът на твоя Пом-
пей – невероятно е как възродиха тази тъга по теб. Ти це-
лият си ми пред очите – особено когато се разделих с теб;
виждам те да преглъщаш сълзите си и да не можеш да
сдържаш достатъчно чувствата си, които се показват вътре
в самото им сдържане. Струва ми се, че неотдавна съм те
изгубил. Но както помниш – не беше съвсем „неотдавна“.
Неотдавна като момче слушах философа Сотион, неот-
давна започнах да гледам дела в съда, неотдавна престанах
да желая и да мога тези неща. Безкрайна е бързината на
времето, която е най-явна, когато се обърнеш назад. За-
щото заблуждава тези, които са втренчени в настоящето
до такава степен, че леко става преминаването на главо-
ломния бяг. Питаш за причината. Това от времето, което
преминава, изглежда еднакво и е разположено на едно
място. Всичко пада в една дълбина. И изобщо не може да
има дълги промеждутъци в нещо, което е кратко. Живеем
една точка от времето и по-малко от една точка. Но при-
родата е разделила и това малко пространство във вид на
по-голямо. Една част е превърнала в детство, друга – в
164
юношество, трета – в младост, друга – накланяне от мла-
дост към старост и друга – за самата старост. Колко степе-
ни е сложила в това тясно място. Съвсем наскоро те изп-
ратих и все пак това „съвсем скоро“ е голяма част от на-
шия живот, чиято краткост, нека да считаме, ще бъде край.
Обикновено времето не ми изглеждаше толкова бързо от-
минаващо.
Сега ми се струва, че е едно невероятно бързо тичане,
било защото усещам да се приближава линията, било за-
щото станах по-внимателен и пресмятам щетите.
Затова смятам за още по-недостойни някои, които из-
разходват в ненужни неща по-голямата част от това време,
макар че то трябва много да се пази и не може да стигне и
за необходимите неща. Цицерон казва, че и два живота да
има, няма да има време да прочете лириците. На същото
място слагам и диалектиците; те са глупави по тъжен на-
чин. Лириците откровено се шегуват, а тези смятат, че пра-
вят нещо сериозно. Не отричам, че и това трябва да се пог-
ледне, но е достатъчно само да му се хвърли поглед и да
ги поздравиш от прага, за да не ни заговорят и да сметнем,
че в тях има някакво велико и тайно благо. Защо се мъчиш
и изтощаваш над един въпрос, по-лесно е да го презреш,
отколкото да го разрешиш. Разискването на дреболии е
удобно безопасно за боеца, който се движи необезпокоя-
ван, когато враг напада в тила и на войника му се запо-
вядва да се премести – необходимостта отърсва това, ко-
ето мирът в свободното си време е събирал. Нямам време
да се занимавам усърдно със случайни думи и да изпроб-
вам моето лукавство.
165
Колко народи, виж, там се тълпят,
при затворени порти.
Точат желязото те срещу
мен и сина, срещу внука.
С голяма смелост трябва да слушам онзи грохот на звън-

тящата наоколо война. Заслужено изглежда безумен на
всички този, който, докато старци и жени носят камъни за
укрепленията, докато младежите, въоръжени чакат до
портите знак, за да се втурнат и нямат търпение за това,
докато вражеските копия трептят и самата земя се тресе от
подкопи и подземни проходи – седи бездеен и задава въп-
роси от този вид: „Това, което не си го изгубил, го имаш.
Не си си загубил рогата, нали? Значи, имаш рога?“ – или
някаква подобна глупост. С право ще ме счетеш за безу-
мен, ако и аз се занимавам с такива работи. Тогава все пак
ще бъда обсаден. Тогава все пак опасността би идвала от-
вън, от противника би ме разделяла стена; а сега смърто-
носните неща са тук. Нямам време за подобни нелепости.
Ръцете ми са заети с огромна работа. Какво да правя?
Смъртта ме следва, животът убягва. Научи ме на нещо
срещу това. Направи така, че да не бягам от смъртта, жи-
вотът да не бяга от мен. Насърчавай ме срещу труднос-
тите, дай ми спокоен дух срещу неизбежното. Отпусни
теснотата на времето. Учи, че благото на живота не е в не-
говата продължителност, а в неговата полезност. Напро-
тив, много често се случва този, който живее дълго, да жи-
вее малко. Кажи ми, когато си лягам да спя: „Може да не
се събудиш.“ Кажи ми, когато ставам: „Може да не заспиш
повече.“ Кажи ми, когато излизам: „Може да не се върнеш
повече“. Кажи ми, когато се връщам: „Може да не изле-
зеш.“ Заблуждаваш се, ако мислиш, че само при плаване
166
по море животът е на съвсем малко разстояние от смъртта.
Навсякъде е все същото малко разстояние. Смъртта не се
вижда винаги от толкова близко разстояние – но тя винаги
е на такова близко разстояние. Разпръсквай тъмнината и
ти лесно ще ми преподадеш това, за което съм подготвен.
Природата ни създаде способни да учим и не ни даде съ-
вършен ум, а способен да се усъвършенства. Разсъждавай
с мен за справедливостта, за благочестието, за благоразу-
мието, за двата вида срамежливост и че не се посяга на
чуждото тяло и това, че трябва да имаш грижа за своето.
Ако не ме водиш през недостъпни места, по-лесно ще
стигна, докъдето се стремя. Защото както казва онзи тра-
гик: „Думите на истината са прости“. Затова не трябва да
я усложняваме и нищо не подхожда по-малко от тази ко-
варна ловкост на душите, които се стремят към велики
неща.
167
Писмо L
Получих писмото ти много по-късно след като си ми го
изпратил. Затова сметнах за излишно да питам този, който
го донесе, какво правиш. Трябва да има добра памет, за да
помни. И се надявам да живееш така, че да зная какво пра-
виш, където и да си. Какво друго прави, освен да ставаш
всеки ден по-добър, да премахваш някои заблуждения, да
разбираш, че са твои пороците, които си приписвал на об-
стоятелствата? Някои от тях приписваме на времената и
местата. А те, където и да отидем, ни следват.
Знаеш я Харпаста, глупачката на моята жена, която ос-
тана като наследство и тежест в моя дом. Аз самият съм
противник на тези прахосници. Ако искам да се посмея
над някого няма защо дълго да търся; смея се над себе си.
Наскоро тази глупачка престана да вижда. Разказвам ти
нещо невероятно, но вярно. Не знаеше, че е сляпа и по-
моли водача си да се премести от този тъмен дом. Това, за
което се смеем на нея, ни се случва на всички. Никой не
разбира, че е скъперник, никой не разбира, че е алчен. Сле-
пите питат водача си, ние се лутаме без водач и казваме:
„Аз не съм честолюбив, но иначе не може да се живее в
Рим. Не аз съм разточителен, а градът изисква големи раз-
ходи“. Не е мой недостатък, че съм гневлив, а че избрах
този начин на живот. „Такива неща прави младостта“.
Защо лъжем себе си? Нашето зло не е ли вътре в нас?
Вътре в нас е, седи в нашите вътрешности и е трудно да
оздравеем, защото не осъзнаваме своето заболяване.
Ако започнем да се лекуваме, колко болести трябва да
168
преборим и колко тежки? Но ние не търсим лекар, който
би имал по-малко работа, ако възпре порока по-рано. Сла-
бите и незнаещи души биха последвали по-лесно този,
който им посочва правия път. Трудно се връща към при-
родата този, който се е отклонил от нея. Срамуваме се да
се учим на здрав разум. Но ако се срамуваме да търсим
учител, ще трябва да се надяваме да придобием това благо
случайно.
Трябва да се полагат усилия и да кажа право, по-малко
усилие ще е нужно, ако започнем да формираме душата си
и да я поправяме, отколкото ако порочността ѝ закоравее.
Но и ако е закоравяла, не губя надежда. Няма нещо, което
да не може да победи упоритият и усърден труд, както и
грижливото лечение. Можем да изправим изкривените
стволове. Изкривените греди ги разтваря топлината и ма-
кар че са създадени другояче, ги формират както нашата
полза изисква. Колко по-лесно душата придобива форма,
ако е податлива и следва всеки нрав? Какво друго е ду-
шата, освен въздух в някакво състояние? Виждаш, че въз-
духът е толкова по-податлив от всяка друга материя, кол-
кото е по-лек.
Нека не те кара да нямаш добра надежда за нас това, че
злото ни държи, че сме дълго в неговата власт. При никого
благонравието не идва преди злото. Всички сме обхванати
от злото. Да се учиш на добродетели означава да се отуч-
ваш от пороци.
С много смелост трябва да пристъпваме към нашето
поправяне, та след като веднъж ни е предадена доброде-
телта, да стане наше вечно владение. От добродетелта не
се отвиква. Защото противоположното е злото. Пороците
са прилепнали в чужда област, те могат да бъдат унищо-
жени и изтръгнати. Но стоят сигурно, когато дойдат на
169
своето място. Добродетелта е според природата, пороците
са враждебни и неприятелски. Но както добродетелите,
когато вече са приети, не могат да излязат и лесно се за-
щитават, така е трудно тяхното първоначално приемане,
защото е присъщо за болния и слаб ум най-напред да се
уплаши от неизвестното. Затова той трябва да бъде нака-
ран да започне; след това лекарството не е трудно за при-
емане. Преди да излекува, то доставя удоволствие. Удо-
волствието от другите лекарства е след оздравяване, фи-
лософията е еднакво здравословна и приятна и преди това.
170
Писмо LI
Кой както може, Луцилий! Там си имаш Етна, всеизвес-
тната сицилийска планина, която Месала или Валгий (чел
съм го и у двамата), я наричат единствена, не зная защо,
макар че на много места бълва огън, не само от високите
(това по-често се вижда, защото огънят се издига много
нависоко), но и от равните места. Ние сме доволни, докол-
кото можем, от Бая, които напуснах на следващия ден след
своето пристигане. Такива места трябва да се избягват,
въпреки че имат донякъде благодатна природа, а разкошът
ги е превзел, за да празнува. Значи, какво? Онези места да
ги обявим за омразни? Ни най-малко. Но както на мъдрия
и честен човек му отива една дреха повече, друга по-
малко, а някои цветове не ги ненавижда, но смята, че не са
много подходящи за този, който се старае да води скромен
живот, така има места, от които този, който се стреми към
мъдрост, страни като от чужди на добродетелта.
Затова, който мисли за уединение, да избягва Канопа,
също и Бая. Те създават различни пороци. Едното си поз-
волява твърде голям лукс, другото – понеже мястото го
позволява, е още по-разпуснато.
Трябва да избираме места, които са здравословни както
за здравето, така и за нравите. Както не искам да живея
сред мъчители, така не искам да живея сред кръчми. Защо
е необходимо да гледам пияни да се шляят по брега, пи-
рове в лодките и езерото, огласяно от музика и песни, и
други неща, в които разкошът, освободен от закони, не
само греши, но и провъзгласява грешките си? Трябва да
171
правим така, че да избягаме възможно най-далеч от това,
което събужда пороците. Душата трябва да се калява и да
се отвежда надалеч от ласките на желанията. Един зимен
отдих поквари Ханибал и човека, непобеден от снеговете
и Алпите, го направи слаб спокойствието на Кампания.
Победи с оръжие, но бе победен от пороците. Ние също
трябва да воюваме и с такъв вид военна служба, който ни-
кога не дава почивка, нито бездействие. Трябва да вою-
ваме най-напред срещу удоволствията, които, както виж-
даш, жестоко ограбват дарбите. Ако човек иска да си пред-
стави с какво дело се е заел, да знае, че не става с изнеже-
ност и с наслада. Защо са ми горещи езера? Защо са ми
судаториите, в които сухата пара затваря тялото до изто-
щение? Нека да излиза всякаква пот, но пот от усилие.
Ако постъпим като Ханибал – да прекъснем работа, да
спрем войната и да се грижим да топлим телата си – всеки
ще ни упрекне заслужено за ненавременната почивка,
опасна не само за побеждаващия, но и за победения. На
нас ни е позволено по-малко, отколкото на тях, които са
водили Пуническите войни. Има по-голяма опасност, ако
отстъпваме, повече трудности, ако отстояваме. Душата не
трябва да се размеква. Съдбата води война с мен. Няма да
изпълнявам заповедите и не приемам нейното иго, напро-
тив, трябва да постъпя още по-смело – да я отблъсна. Ду-
шата не трябва да се размеква – ако отстъпя на удоволст-
вието, ще трябва да отстъпя на болката, трябва да отстъпя
и пред трудностите, пред бедността; еднакво право ще
имат над мен и гневът, и честолюбието; ще ме дърпат тол-
кова чувства в различни посоки, не само това – ще ме раз-
късват. Свободата е предоставена – на тази цена се пола-
гат усилията. Питаш какво е свобода. Да не робуваш на
нищо, на никаква необходимост, на никаква случайност,
172
ние сме със съдбата наравно. В който ден разбера, че съм
по-силен от нея, тя ще бъде безсилна. Нея ли да търпя,
щом като смъртта е в моите ръце?
При тези размисли трябва да се избират сериозни и не-
порочни места. Развлекателността изнежва душата прека-
лено и местността може да отслаби силата. Впрегатните
животни понасят всякакъв път, ако копитата им са
твърди – ако ги пасат в меко и блатисто пасище, бързо се
изтриват. По-силният войник идва от неравни места. Ле-
нив е, който идва от града и робът, роден в дома. Никакъв
труд не отказват ръцете, минали от ралото към оръжието,
а намазаният до блясък губи сили, щом глътне малко прах.
Суровостта на мястото затвърдява дарбите ни и ги прави
годни за велики начинания. По-честно беше Сципион да
прекара изгнанието си в Литерна, а не в Бая; неговото па-
дане нямаше да е така меко. И тези, на които съдбата даде
силата на римския народ, която беше обща преди това –
Гай Марии, Гней Помпей и Цезар си построиха вили в ра-
йона на Бая, но на най-високите места в планините. Изг-
леждаше, че е присъщо на военните да наблюдават от ви-
соко надлъж и нашир местата долу. Виж какво разположе-
ние бяха избрали, на какви места бяха издигнали сградите
и какви сгради бяха – ще разбереш, че не бяха вили, а ла-
гери.
Но достатъчно съм спорил с Бая, но не и с пороците, ко-
ито, моля те, Луцилий, преследвай без предел, без край.
Защото самите те нямат нито предел, нито край. Изхвърли
тези, които измъчват сърцето ти, които, ако другояче не
могат да бъдат изтръгнати, самото сърце трябва да бъде
изтръгнато с тях. Най-напред гони удоволствията и ги счи-
тай за най-омразни. Те са като разбойниците, които в Еги-
173
пет наричат philetai, защото ни прегръщат, за да ни уду-
шат.
174
Писмо LII
Какво ни влече, Луцилий, в обратна посока на това, към
което се стремим, и ни гони натам, откъдето искаме да из-
бягаме. Какво се бори с нашите души и не ни позволява да
поискаме нещо веднъж завинаги? Клатушкаме се между
много решения. Нищо не искаме по свободен начин, нищо
абсолютно, нищо завинаги. „Глупост – казваш, – за нея
нищо не е постоянно, нищо не ѝ харесва дълго.“ Но как и
кога ще се избавим от нея? Никой сам за себе си не е дос-
татъчно силен, за да изплува. Трябва някой да ни подаде
ръка, някой да ни измъкне.
Епикур казва, че някои, в това число и той, стигнали до
истината без ничия помощ, сами са си проправили пътя.
Хвали най-много тези, чийто устрем е дошъл от самите
тях, които сами са се придвижили напред. Някои са се
нуждаели от чужда помощ и не биха тръгнали, ако пред
тях не вървеше някой, когото послушно да следват. Към
тях причислява Метродор; това е голяма способност, но от
второ качество. Ние не сме от първия вид; добре е, ако ни
приемат и във втория. Не бива да се презира човекът,
който може да се спаси по чуждо благоволение; и това, ко-
ето значи много – иска да бъде спасен. Освен тях ще отк-
риеш друг вид хора, от които не трябва да изпитваме до-
сада, които може да бъдат принудени и тласнати по верния
път, на които им е нужен не само водач, но и помощник и,
нека така да кажа – някой, който да ги избутва напред. Те
са от третия вид. Ако търсиш пример, Епикур казва, че
Хермарх е бил такъв. Затова вторият вид може да бъде
175
поздравен, но най-голямо уважение заслужава третият
вид, защото, макар че са отивали към една цел, все пак по-
голямо уважение заслужава този, който е преодолял по-
големи трудности. Представи си, че са издигнати две ед-
накви здания, равни по височина и великолепие, но с раз-
лични основи. Едната – на хубава почва израства много
бързо. Основите подкопават другата, защото са поставени
на мека и движеща се почва и се изисква голямо усилие,
докато достигне до твърда почва. Като гледа човек и двете,
в първия случай се вижда какво е направено, във втория
голяма част, и то по-трудната, остава незабелязана. Някои
природни дадености са лесни и податливи, други, както
казват, трябва да бъдат правени с ръка и трябва да се зае-
меш с тях от основата. Затова бих нарекъл единия по-щас-
тлив – този, който няма много занимания със себе си; но
по-голяма заслуга има този, който е победил лошото в сво-
ята природа и се е добрал до мъдростта. Да знаеш, че ни е
дадена трудна и нуждаеща се от обработване дарба. Може
да е така. Вървим през преградите.
И тъй, ще се бием, ще викаме на помощ други. „Кого –
казваш – ще повикам? Този или онзи?“ Обърни се и към
предците, те имат свободно време, могат да ни помогнат
не само тези, които живеят, но и които са живели. От тях
ще изберем не тези, които бързо изсипват големи думи,
повтарят общи места и обикалят по частните домове, а
тези, които учат да живеем, които щом са казали какво
трябва да се прави, доказват на дело, тези, които учат
какво трябва да се избягва и не са залавяни да правят това,
което казват, че не трябва да се прави. Избери си помощ-
ник, на когото ще се възхитиш повече като го видиш, от-
колкото като го слушаш. Не бих те възпирал да слушаш и
тези, които имат навика да разсъждават пред народа, ако
176
отиват при него да го направят по-добър, ако към това не
ги подтиква каузата на честолюбието. Защото какво по-
срамно има от философия, която търси одобрителни възг-
ласи? Нима болният възхвалява лекаря, който го реже?
Мълчете, благоговейте и се предоставете на лечението.
Дори и да надавате възклицания, нека ги възприемат, като
че стенете от допира с вашите пороци. Искате да пока-
жете, че внимавате и сте развълнувани от величието на за-
ниманието? Заповядайте! Защо да ви преча да съдите и
гласувате за по-добро? При Питагор учениците пет години
мълчаха – следователно смяташ ли, че им е позволявал
веднага да говорят и да жалят?
Но какво е безумието на този, който виковете на неве-
жите го изпращат от аудиторията радостен! Защо се рад-
ваш, че си хвален от хора, които ти самият не можеш да
похвалиш? Фабиан говореше пред публика, но го слушаха
скромно. От време на време го прекъсваше силен вик от
хвалебствия, който предизвикваше величието на нещата, а
не звучене на безобидно и меко плъзгаща се реч. Нека да
има разлика между възгласа в театъра и този в училище.
Има приличие и във викането. Ако се наблюдава, всички
неща са показатели за всичко и можеш да имаш доказател-
ство за нравите от най-дребните детайли. Безсрамния го
издава и походката, и движението на ръката, и някакъв от-
говор, между другото и насоченият към главата му пръст,
и косият поглед. Нечестния го издава смехът, безумния –
лицето и Стойката. Тези неща излизат наяве чрез призна-
ците. Ще разбереш кой какъв е по това как хвали и как го
хвалят. Слушателите протягат ръце към този или онзи фи-
лософ и винаги над главата му ще има тълпа от поклон-
ници. Както разбираш, вече не са възхвали, а викове. Нека
такива викове да има за тези видове изкуство, които са
177
предоставени да се харесват на народа. Пред философията
трябва да се благоговее. Трябва да бъде позволено на мла-
дите понякога да следват порива на душата си, но тогава,
когато го правят спонтанно, когато не могат да подтиснат
мълчанието. Такава похвала носи насърчение и подбужда
душите на младите хора. Но нека те бъдат подтиквани към
дело, не към съчинени речи. Иначе красноречието вреди,
ако не предизвиква желание за дела, а само за самото себе
си.
Засега оставям тази тема, нужно е дълго и специфично
разяснение – когато се говори пред хората, какво може да
се позволи на себе си в присъствие на слушатели и какво –
на слушателите в твое присъствие. философията несъм-
нено търпи щета, когато е била като проститутка. Но може
да бъде показана на хората вътре в своето светилище, ако
попадне не на търговец, а на жрец.
178
Писмо LIII
В какво ли няма да ме убедят още, щом ме убедиха да
плавам по море. Отплавах при тихо време. Небето без съм-
нение беше натежало от тъмни облаци, които обикновено
се обръщат или в дъжд, или във вятър. Но мислех, че мога
да пробягам няколко мили от твоята Партенопея до Путе-
оли, въпреки несигурното надвиснало небе. И така, за да
стигна по-бързо, се отправих през открито море до Незида.
Когато бяхме изминали толкова път, че вече нямаше зна-
чение напред ли ще плаваме или назад, онази гладкост на
морето, която ме беше подмамила, изчезна. Все още не
беше буря, но морето се промени и все по-често се явяваха
вълни. Започнах да моля кормчията да ме остави някъде
на брега. Той казваше, че на тукашните брегове няма сто-
янки и че бурята не е така страшна, както сушата. Но аз
страдах твърде много, за да мисля за опасността. Мъчеше
ме гадене, бавно и без край, което възбужда жлъчния сок,
но не го излива. Отидох до кормчията и го принудих, иска
или не иска, да плава към брега. Когато го приближихме,
не чаках да изпълним повелите на Вергилий:
Вълните клюн към морето обръщат или котвата спус-

кат отпред.
Спомних си моето изкуство, хвърлих се в морето като

почитател на студените бани, както подобава на такъв, в
дълга вълнена дреха. Какво мислиш, че преживях докато
179
пълзях през скалите, докато търсех пътя, докато го извър-
вях? Разбрах, че има защо моряците да се страхуват от су-
шата. Не е за вярване какво понесох аз, който едва нося
себе си. Знай, че Одисей не е бил от рождението обречен
на гнева на морето, та навсякъде е корабокруширал; стра-
дал е от морска болест. И аз, ако трябваше да пътувам по
море, щях да пристигна на двадесетата година.
Щом оправих стомаха си, който, както сам знаеш, не се
избавя от гаденето веднага с избавянето от морето, след
като възстанових силите си с мазане, започнах да си мисля
как забравяме за нашите недъзи, също и телесни, които на-
помнят за себе си, особено за тези, които колкото са по-
тежки, са по-незабележими. Леката треска неусетно хваща
човека, но когато се усилва и се разгаря разгори в истинс-
кия си размер, ще изтръгне самопризнание и от най-твър-
дия и търпелив от нас. Краката болят, ставите усещат бо-
дежи. Дотук прикриваме и казваме, че глезенът ни се е на-
вехнал от някакви упражнения. На неясната болест, която
е в началото си, се търси име – когато започва да подува и
двата ни крака, прави ги и двата десни, неизбежно призна-
ваш, че е подагра. Обратното е с тези болести, които зася-
гат душата; колкото по-тежки са – по-малко се чувстват.
Няма какво да се чудиш, скъпи ми Луцилий. Защото който
спи леко и по време на съня си вижда образи, понякога,
докато спи, разбира, че спи. Дълбокият сън прогонва съ-
нищата и душата потъва в него така, че няма никакво раз-
биране за себе си. Защо никой не признава своите пороци?
Защото още е в тях. Бодърстващият може да разказва сво-
ите сънища, а да признава пороците си може този, който е
оздравял.
Значи, се събуждаме, за да открием пороците си. Един-
ствено философията ще ни събуди, само тя ще прогони
180
тежкия сън. Посвети се целият на нея. Ти си достоен за нея
и тя е достойна за теб. Втурнете се към взаимна прегръдка.
Смело, открито се откажи от всички останали неща. Няма
защо временно да се занимаваш с философия. Ако се раз-
болееш, ще прекъснеш домашните си работи, ще оставиш
всички съдебни дела, няма да зачетеш някого за толкова
важен, на който да станеш защитник, дори и при временно
облекчение на болестта. Би направил това с цялата си
душа, за да се възстановиш възможно най-бързо от бо-
лестта. Какво? Няма ли да направиш това? Остави всички
ангажименти и остани свободен за силния ум. Никой не
подхожда към него зает, философията упражнява своята
власт. Тя ти дава определеното време, не го получава от
теб. Тя не е нещо странично, тя е главното. Тя е госпо-
дарка, тя повелява нашето присъствие. Александър казал
на някаква държава, която му обещала част от земите и
половината от всичко – „Дойдох в Азия не за да получа,
каквото ми дадете, а за да имате вие това, което ви оставя.“
Това е и философията за всички неща. „Няма да взема не-
щата, които са ви излишни, но вие ще имате това, което аз
ви оставя“.
Обърни към нея ума си, бъди до нея, отнасяй се с ува-
жение. Ще се получи едно голямо разстояние между теб и
останалите. Ще изпреварваш много смъртни, теб ще те из-
преварват с малко боговете. Питаш по какво ще се разли-
чавате? Те са по-дълговечни. И кълна се в Херкулес, само
много изкусен майстор може да вмести всичко в малко
пространство. На мъдрия неговият собствен живот е тол-
кова дълъг, колкото вечността за бога. Има нещо, по което
мъдрият изпреварва бога. Бог е избавен от страха благода-
рение на природата си, мъдрецът – на самия себе си. Ето
нещо велико – да имаш слабостта на човека, а сигурността
181
на бога. Невероятна е силата на философията да отбива
всяка случайна сила. Никое копие не засяда в тялото ѝ. Ук-
репена и твърда е. Някои копия задържа, други парира с
широката си пазва, трети отблъсва и ги насочва към тези,
които са ги изпратили.
182
Писмо LIV
Едно заболяване ми даде много време. Внезапно ме
връхлетя. „От какъв вид?“ – питаш. Не без причина – няма
болест, която да не познавам. Но като че съм прикачен към
една болест, която трябва да назова с гръцкото име. Дос-
татъчно подходящо може да бъде назована „задушаване“.
Започва изведнъж и поривът ѝ е като на буря – в течение
на един час престава. Всъщност, кой изпуска дълго въз-
духа си? През мен преминаха всички мъчения и опасности
за тялото, но не бях изпитвал друго нещо толкова тягос-
тно. Защо? Защото каквото и да е другото, е боледуване, а
това е да ти се взема душата. Затова лекарите я наричат
„подготовка“ за смъртта. Защото душата ще извърши това,
за което често се е готвила.
Мислиш, че ти пиша това весел, че съм го преживял?
Толкова смешно ще постъпя, ако на това прекъсване се
радвам като на оздравяване, колкото ако получилият отс-
рочка смята, че е спечелил делото. Но аз и по време на са-
мото задушаване не преставам да си почивам с радостни и
смели мисли.
„Какво е това – си казвам, – смъртта толкова дълго ли
ме опознава? Да го прави! Аз отдавна съм я опознал“. –
„Кога?“ – питаш. Преди да се родя. Смъртта е небитие.
Какво е то вече знам. След мен ще бъде това, което е било
преди мен. Ако има нещо мъчително в тази работа, е било
по необходимост преди да излезем на бял свят. Тогава не
сме чувствали никаква болка. Кажи, не мислиш ли, че е
много глупаво някой да мисли, че на светилника му е по-
183
зле като го загасят, отколкото като гори? Ние също изгас-
ваме и се запалваме; в промеждутъка от време страдаме, а
от двете страни има дълбоко спокойствие. Затова, Луци-
лий, грешим като смятаме, че смъртта следва, тя е била
преди това и ще бъде след това. Каквото е имало преди
нас, е било смърт. Какво значение има – не започваш или
преставаш, когато и на едното и на другото резултатът е
един – да не си?
С такива насърчения – разбира се мълчаливи – защото
моментът не е за думи, не преставам да разговарям със
себе си. След това постепенно онази въздишка, която пре-
раства в задъхване, прави по-голям интервал, забавя се и
спира. Но и в този момент дишането не протича както го
изисква природата. Чувствам някакво колебание и спи-
ране. Както и да е, само да не въздишаш от самата душа.
Това ти обещавам – няма да потреперя до последния мо-
мент, вече съм готов, нищо не мисля цял ден. Това възхва-
лявай и на това подражавай – на когото не му е неприятно
да умре, макар че му е приятно да живее. Смелост ли е да
излизаш, когато те изхвърлят? Да, и това е смелост. Да бъ-
деш изхвърлен като че ли сам излизаш. Затова да изхвър-
лиш мъдрия е невъзможно, защото да те изхвърлят, значи
да те изблъскат там, където не искаш, където отиваш про-
тив волята си. Мъдрецът не върши нищо против волята си,
избягва необходимостта, защото иска това, на което тя
иска да го принуди.
184
Писмо LV
Върнах се от разходка в носилката не по-малко уморен,
отколкото ако се разхождах пеша. Също толкова съм из-
тощен, макар че седях. Защото е усилие и дълго да те но-
сят, и не зная дали повече, защото е срещу природата, ко-
ято ни е дала крака, за да вървим и очи, за да виждаме.
Нашата изнеженост ни е обрекла на безсилие и това, което
дълго време не сме искали да правим, преставаме да го мо-
жем. За мен беше все пак необходимо да разтърся тялото
си, било, за да се разпръсне жлъчката, която е заседнала в
гърлото, било заради това, сгъстеният поради някаква при-
чина въздух да се разреди от друсането, което и почувст-
вах, че стана. Затова продължих още дълго да се возя, като
ме приканваше самият бряг, който прави гънка между
Куме и вилата на Сервий Ватий в тази част и се затваря
като тесен път между морето и езерото. От скорошната
буря той беше втвърден. Вълните, които удрят често и
бързо, както знаеш, го изравняват, а дългото затишие го
руши, заедно с пясъка, който губи своята влажност.
По навик започнах да се озъртам дали ще открия нещо,
което да ми бъде от полза, и насочих погледа си към ви-
лата, която някога беше на Ватий. В нея той, богат като
бивш претор, с нищо не беше известен освен с почивката
си, остаря и само заради това беше считан за щастлив.
Колкото пъти други хора потъваха, заради приятелството
си с Азиний Гал, колкото от тях заради омразата към Сеян,
а после заради любовта си към него, защото да го обичаш
и да го мразиш беше еднакво опасно, хората възкликваха:
185
„О, Ватий, само ти знаеш да живееш.“ А той умееше да се
крие, не да живее. Има голяма разлика между живота на
свободния и живота на ленивия. Няма да минавам покрай
тази Вила Ватия, освен за да кажа: „Тук е погребан Ва-
тий“.
Но дотолкова философията е нещо свещено и будещо
уважение, та ако нещо я наподобява, пак привлича хората.
Тълпата счита човека, свободен от задължения, за уединил
се, спокоен и доволен от себе си, живеещ за себе си –
нещо, което не е достъпно за друг, освен за мъдреца. Онзи,
тревожният, знае ли да живее за себе си? И което е на
първо място, знае ли да живее? Който бяга от хората и от
делата, когото неудачието в желанията е прогонило, който
не е могъл да види други по-щастливи от себе си, който се
крие от страх като мързеливо и страхливо животно, той не
живее за себе си, а това, което е изключително позорно –
за стомаха, за съня, за похотта. Не живее за себе си този,
който не живее за никого. Дотам е велико постоянството
и упорството в собствените намерения, че бездействието
се радва на такова уважение, каквото и упоритостта.
За самата вила не мога да ти пиша нищо определено.
Познавам само фасадата и тази част, която е изложена на
показ за минаващите. Има две пещери, които са израбо-
тени с много труд, големи колкото просторен атриум, из-
дълбани ръчно. В едната не влиза слънце, другата е огряна
до залез. Ручей тече през платанова гора като Еврип и се
влива в морето и в Ахерузобото езеро. Има достатъчно
риба за улов, макар и да се изчерпва непрекъснато. Когато
може да се влиза в морето, то не се използва за риболов.
Когато буря дава по принуда почивка на моряците, доста-
тъчно е да протегнеш ръка. Това е най-удобното на вилата,
че от Бая я отделя една стена. Неудобствата са малко, а
186
удобствата много. Аз сам съм запознат с нейните преиму-
щества и мисля, че тя става за обитаване през всичките се-
зони. Защото до нея идва Фавоний, който я обгръща тол-
кова, колкото Бая му отказва достъп. Явно Батий не е бил
глупав да избере това място, за да живее своята ленива и
старческа почивка.
Но мястото не спомага много за спокойствие. Душата е
тази, която прави нещата. Видях във веселата и безгрижна
вила тъжни, видях уединени хора, които не се отличаваха
от заетите. Затова няма защо да смяташ, че не е хубаво, че
не си в Кампания. Впрочем защо да не си? Насочи насам
мислите си. Може да се разговаря с отсъстващите прия-
тели и колкото пъти и колкото дълго време искаш. С по-
вече от върховна сладост се радваме един на друг, когато
не сме заедно. Присъствието ни изнежва и понеже разго-
варяме, разхождаме се заедно, седим заедно, щом се раз-
делим, не мислим за тези, които току-що сме видели. И
затова трябва да понасяме със спокоен дух раздялата, за-
щото всеки е на далечно разстояние дори от тези, които са
до него. Първо считай нощите, през които сме разделени,
после – заетостта на всеки, след това – уединените зани-
мания, пътуванията до крайградските имения; ще видиш,
че пътуването не ни отнема много. Приятелят трябва да се
намира в душата ни; душата ни никога не отсъства; всеки
ден вижда когото поиска.
Затова, занимавай се с мен, вечеряй с мен, разхождай се
с мен. Щяхме да живеем натясно, ако всеки беше затворен
в мислите си. Виждам те, Луцилий, съвсем добре те чувам.
Дотам съм с теб, че се съмнявам дали ти пиша писма или
бележки.
187
Писмо LVI
Да пукна, ако на задълбочения в занимания му е толкова
необходима тишина, колкото изглежда. Ето, отвсякъде
около мен се чуват звуци. Живея над бани. Представи си
всички видове гласове, които могат да те накарат да нам-
разиш ушите си. Когато по-силните се упражняват и мятат
натежалите от олово ръце, когато или правят усилие, или
го имитират, чувам стонове, колкото пъти задържат дъх,
се чува тежко и съскащо дишане; когато се натъкна на ня-
кой ленив, доволен от обикновеното мазане посетител, чу-
вам пляскането на удрящата ръка по раменете, която про-
меня звука си според това дали удря с изпъната или с
вдлъбната длан. А ако се появи играч на топка и започне
да брои хвърлянията, всичко е свършено. Добави и скан-
далджията, и заловения крадец, и този, който харесва
гласа си в банята. Сега прибави тези, които скачат в басей-
на със силен плясък от удара на водата.
А освен тези, чийто глас, ако не друго, е хубав, помисли
си за тънкия и писклив глас на изскубвана на косми, с
който той привлича по-силно вниманието, много изрази-
телен и никога не млъкващ, освен когато изскубва космите
под мишниците.
И кара друг да вика вместо него. Освен това и виковете
на продавачи на колбаси и на баници, и всички търговци
на стоки от кръчмите, които продават своята стока с опре-
делена напевност.
„О, ти железен и нечувствителен човек – ще кажеш, –
чийто дух остава постоянен между толкова различни и
188
дисхармонични звуци, докато нашия Хризип го доведоха
до смърт“. И кълна се в Херкулес, на тази глъчка не обръ-
щам внимание повече, отколкото на вълните или на шума
на водопада – макар че съм чувал за племе, което пресе-
лило на друго място града си, само защото не можели да
понасят шума на разливащия се Нил. Според мен гласът
отвлича вниманието повече от шума, защото той привлича
и душата, а шумът само запълва и удря слуха. Сред тези
звуци, които ме заобикалят, без да привлекат вниманието
ми, са минаващите колесници, наемателят ковач и съседът
дърводелец и този, който изпробва свирки и флейти, и
вика, но не пее.
Още по-досаден ми е звукът, който прекъсва, пред този,
който е продължителен. Но аз издържах на всичко това, та
мога да слушам и гласа на този, който дава ритъма на греб-
ците. Калявам духа си да бъде съсредоточен и да не бъде
привличан от външни шумове; може навън всичко да
шуми, докато вътре в теб няма смущение, докато в теб не
спорят помежду си желанието и страхът, докато разточи-
телството и скъперничеството не си противоречат, нито
пък едното идва на мястото на другото. Каква полза има
от цялото спокойствие на областта, ако всички чувства
крещят?
И умири се светът на нощта

в тишината спокойна.
Лъжа! Няма друг покой освен този, установен от ра-

зума. Нощта показва досадата, не я премахва, и сменя без-
покойствата. Сънищата на спящите са така тревожни,
както и дните. Онова спокойствие е истинско, в което се
разкрива силният дух.
189
Погледни този, чийто почиващ си дом търси съня със
своето спокойствие, чийто слух не смущава никакъв шум,
цялата тълпа роби е замлъкнала и доближава, стъпвайки
на върха на пръстите си; той се мята насам-натам, като зас-
пива леко от време на време между грижите. Оплаква се,
че чува и това, което не чува. По каква причина, мислиш?
Душата му шуми. Тя трябва да бъде успокоена, нейният
бунт трябва да бъде умирен, тя не е успокоена, както си
мислиш, понеже тялото лежи. Понякога и почивката е нес-
покойна.
Затова трябва да се събудим за дейност и да се заемем
със занимание с благородните изкуства, колкото пъти ни
обхваща зле овладяна леност. Велики императори, когато
виждат, че войниците не се подчиняват както трябва, ги
укротяват с някаква работа и ги овладяват с походи. Зае-
тите хора нямат време за разпуснатост и нищо не е така
сигурно, колкото това, че пороците на бездействието се
изкореняват със занимания. Често, изглежда, се оттегляме
поради досада от обществените дела и липса на сполука и
неблагоприятно положение, но все пак, в онази сянка, в
която са ни завързали разпуснатостта и страхът, понякога
нараства честолюбието. Защото не престава, защото не е
изкоренено, а е изморено и раздразнено от неотстъпва-
щите му обстоятелства. Същото казвам и за прахосничес-
твото, което понякога изглежда, че престава, след това за-
явява своята пестеливост, търси удоволствията, които не
са отречени, макар и изоставени, и са толкова по-силни,
колкото са по-скрити. Всички открити пороци са по-
слаби; болестите също отиват към оздравяване и изведнъж
отново се връщат и показват своята сила. Затова, считай
скъперничеството и честолюбието, и всички злини за чо-
190
вешкия дух за най-опасни тогава, когато се крият под по-
добието на здраве.
Изглеждаме спокойни, а не сме. Защото, ако сме отк-
рити, ако обявим отстъпление, ако презрем блясъка, както
казах преди малко, нищо няма да ни отвлече, никой от хо-
рата или съзвучие на птици няма да прекъсне нашите раз-
мисли, вече твърди и сигурни. Твърде е лека тази дарба и
не е обърната към себе си, ако настръхва от всеки глас и
случаен звук. Значи, има в него тревога и възникнал страх,
който го прави любопитен, както казва нашият Вергилий:
И докато аз доскоро от град

от стрели се не стрясках
и от стълпения строй
на пълчищата грайски насрещни
тръпна от най-малък полъх сега
и при най-малък шумол,
в страх и тревога за своя товар
и за съпровождана.
Първи е онзи мъдрец, който не се бои от тръпнещи ко-

пия, нито от удрящите се помежду си оръжия на сгъсте-
ните редици, нито от трясъка на сринатия град. Този, дру-
гият, е неопитен човек, страхува се за своето имущество и
се стряска при всеки шум, който приема за грохот, и това
го поваля, а най-лекото движение го ужасява. Товарът го
прави страхлив.
В страх и тревога за своя товар

и за съпровождана.
Знай, че си достигнал спокойствие, когато никакъв вик
191
не достига до теб, ако никакъв глас не може да те разтърси,
нито ласкав, нито заплашващ, нито ако е оглушителен,
безполезен, напразен звук – „Но не е ли по-добре понякога
да се живее далеч от шума?“ Признавам, че е така. И ще
замина от това място. Искам да се упражня и изпитам.
Защо е нужно повече да се измъчвам, когато Одисей е на-
мерил решението за себе си и то е спасило дори спътни-
ците му от сирените.
192
Писмо LVII
Когато трябваше да се върна от Бая в Неапол, бързо по-
вярвах, че има буря, за да не опитвам да пътувам с кораб
още веднъж. Но по пътя имаше толкова кал, че ми се видя
също като пътуване по море. Наложи ми се да понеса пе-
лия труд на атлетите през този ден. След намазването се
поръсихме с пясък в Неаполитанското подземие. Нищо не
е по-дълго от онзи затвор, нищо не е по-тъмно от факлите
в него, които ни позволяват не да видим нещо в мрака, а
самия мрак. Всъщност, дори и да беше светло, прахът би
затъмнил светлината, неприятен дори на открито, а камо
ли тук; затворен без какъвто и да е полъх, той падаше об-
ратно върху този, който го бе вдигнал.
Претърпяхме две противоположни неудобства едновре-
менно. По един и същи път и в един и същи ден се измъ-
чихме с кал и прах.
Тази тъмнина ми даде повод за размишление; почувст-
вах подтик в душата и промяна, несвързана със страх, ко-
ято необичайността и новостта на мястото даваха, заедно
с мръсотията. Не ти говоря за себе си, аз съм далеч от тър-
пеливите хора, още по-далече съм от съвършенството, го-
воря за онзи, над когото съдбата е загубила власт. Него-
вата душа също ще бъде поразена, цветът на лицето му ще
се промени.
Тези неща, Луцилий, не може да ги избегне нито една
добродетел. Природата я предупреждава за нейната смър-
тност. Затова и лицето добива тъжен вид и се ужасява от
193
неочакваността и ще му притъмнее, ако, застанал до безд-
ната, погледне нейната огромна дълбочина. Това не е
страх, а естествено чувство, непобедимо от разума. Така
силни хора, готови да пролеят чуждата кръв, не могат да
гледат своята. Някои падат и губят съзнание при обработ-
ването на нова или стара, гнояща рана. Други лесно пона-
сят меча, щом го видят.
Затова почувствах, както казах, не някакво безпокойс-
тво, а промяна. Затова пък, щом погледнах възвърналата
се светлина, се възвърна и бодрото настроение, неочак-
вано и самоволно. Това ме накара да разсъждавам колко
глупаво се страхуваме, повече или по-малко, когато всич-
ко има край. Какво значение има дали над нас ще се сгро-
моляса караулка или планина? Няма да намериш разлика.
Ще има обаче такива, които се страхуват от това сриване
повече, макар че и двете са еднакво смъртоносни. Страхът
гледа в причината, а не в причиненото. Сега мислиш, че
ще кажа за стоиците, които смятат, че човешката душа,
смазана от голяма тежест, не може да издържи и се разп-
ръсва веднага, щом няма свободен изход за нея? Но аз
няма да го направя. Тези, които го казват, ми се струва, че
грешат. Както не можеш да потиснеш пламък, защото той
бяга около това, което го притиска; както и ако биеш въз-
духа, той не се поврежда от удара, нито се разсича, а се
разлива около това, което го удря, така и душата, която се
състои от много фино вещество, не може да бъде хваната
и убита в тялото.
Благодарение на своята финост, тя пробива всичко, ко-
ето я притиска. По този начин както мълниите, макар че
пресичат и блестят надалеч, минават през много тесен
проход, така душата, която е по-тънка от огъня, бяга по
цялото тяло. За нея трябва да се питаме дали може да бъде
194
безсмъртна. Това считай за сигурно; ако тя преживява тя-
лото, не може по никакъв начин да бъде унищожена, за-
щото не може да загине, защото никое безсмъртие няма
изключение, нито може да бъде повредено това, което е
вечно.
195
Писмо LVIII
Вчера разбрах повече от всякога бедността на думите
ни. Когато заговорихме за Платон, се натъкнахме на много
неща, които се нуждаят от наименования или поради на-
шата небрежност са ги загубили. Но търпима ли е небреж-
ност при този недостиг? Това, което гърците наричат oi-
stros, което гони овцете и с много подскоци ги разпръсва,
ние наричаме asilus, както казва Вергилий:
Покрай леса на Силар

и дъбака зелен на Албурна
пъка навред насекомо,
което по римски се казва
„Азилус“ (гърците инак
наричат го с името „ойстрос“).
Жили то, люто жужи,
от което изплашени бягат
всички животни в гората.
Мисля, че е ясно, че тази дума е изчезнала. За да не те

занимавам повече, някога са се употребявали прости
слова, като например „спорят с оръжие помежду си“. Съ-
щият Вергилий ти дава доказателство:
Самият Латин се учудва,
гледайки как два юнака,
излезли из срещуположни
земни предели се срещат,
с желязото да се премерят.
196
А сега ние казваме „да разрешим спора“. Изгубена е
употребата на онези прости думи. Древните са казвали
„ако покажа“, вместо „ако ще покажа“. Не искам да повяр-
ваш на мен, а на същия Вергилий, който казва:
Другите дето покажа, с оръжие

с мене да тръгнат.
Правя това не от усърдие да ти покажа колко време съм

изгубил в граматиката, но за да разбереш колко думи от
Ений и Акций са забравени, дори думи, употребени от
Вергилий, когото четем всекидневно, са изоставени от
нас.
„Защо е – питаш – това дълго предисловие? Накъде е

насочено?“ – Няма да скрия от теб. Искам, ако може да
чуеш с желание, думата „битие“. Ако не, ще кажа, дори и
да се разгневиш. Смятам Цицерон, създателя на тази дума,
за състоятелен поръчител. Ако търсиш по-нов, ще назова
Фабиан, чието изящество и елегантност на речта все още
блестят за нашата придирчивост. Значи, какво ще стане,
мой Луцилий? Как ще предадем значението на ousia, нещо
изключително необходимо, самата природа като всеобх-
ватна основа? Моля те да ми позволиш да използвам тази
дума. Аз ще се постарая да останеш колкото може по-до-
волен от разрешението. За какво ми е твоята отстъпчивост,
ако, след като заклеймиш римската теснота, узнаеш и това,
че има една сричка, която не мога да променя. „Коя е
тя?“ – питаш – to on. Тъп ли ти изглеждам? Защото е на-
пълно ясно, че може да се преведе „това, което същест-
вува“. Но виждам тук голяма разлика; мисля, че вместо
197
името, ще трябва да поставя глагол. Но ако е необходимо,
ще поставя „това, което съществува“. Днес един приятел,
човек високо образован, казваше, че тази дума се употре-
бява по шест начина от Платон. Всичко ще ти обясня, ако
първо ти покажа, че едно има род, има и вид. Сега най-
напред издирваме онзи род, от който зависят някои ви-
дове, от който се поражда всяко разделение, което обх-
ваща всичко. Ще го открием, ако започнем да четем назад
едно по едно; така ще стигнем до началото. Човекът е вид,
както казва Аристотел; конят е вид; „куче“ е вид; значи,
трябва да се търси помежду им обща връзка, която ги об-
хваща и подчинява. Каква е тя? „Живо същество“. Значи,
както казах преди малко, родът е това, което е начало на
всичко – човек, кон, куче, животно. Някои, които са оду-
шевени, не са животни. Съгласни сме, че в растенията и в
дърветата има душа. Затова казваме, че живеят и умират.
Следователно одушевените заемат по-високо място, за-
щото в това число влизат и растения, и животни. Но на ня-
кои липсва душа, като на камъните. Значи, има нещо по-
дребно от одушевените, разбира се – тялото. Ще разделя
това понятие, за да кажа, че телата са одушевени или нео-
душевени. Има и още нещо освен телата. Казваме, че едни
неща са телесни, други – безтелесни. Следователно какво
е това, от което те произхождат? Онова, на което току-що
сложихме неподходящото име „което е“. За неговото де-
лене на видове казваме: „Това, което е, е или телесно, или
безтелесно“. Това е най-старият род и най-древният, и така
да кажа, общ. Останалите, макар и да са родове, са сродни
и с видовете. Така „човек“ също е род; в него се съдържат
видове; и народи (гърци, римляни, парти); цвят на ко-
жата – бели, черни, жълти, и отделни хора (Катон, Цице-
198
рон, Лукреций). Понеже обхваща много, попада в поняти-
ето „род“. Което стои по-ниско – от рода спада към вида.
Онзи вид „това, което е“ няма такова, което стои над него.
Той е начало на всичко, в него е всичко.
Стоиците искат да поставят над него друг вид, по-изна-
чален. За него скоро ще говоря, но преди това ще обясня
този, за който говорих досега, с право го слагам на първо
място, защото обхваща всички неща. Това, което е в тези
видове, разделям на това дали са телесни, или безтелесни.
Няма нищо трето. Как да разделя тялото? Да кажем: едни
имат дух, други – само душа. Едни се движат сами, други
се хранят и израстват като пускат корени в земята. Как раз-
делям одушевените? Или са смъртни, или са безсмъртни.
Според стоиците първият род е „нещо“. Ще кажа накратко
защо смятат така. В природата на нещата едни неща съ-
ществуват, други не съществуват. Природата включва и
тези, които не са, които се явяват пред духа ни като Кен-
таври, Гиганти и всичко, което е плод на лъжлива мисъл,
започва да добива някакъв образ, който няма същност.
Сега да се насоча към това, което ти обещах – как Пла-
тон разделя на шест нещата, които съществуват. Първо
онова „което е“ не е достъпно нито за зрението, нито за
докосването, нито за сетивата. То е само мислимо. Това,
което е изобщо, човекът изобщо, не се явява пред очите
ни; но се явява отделният човек, като Цицерон и Катон. И
„животно“ не виждаме – мисловно го възприемаме. Но
виждаме отделните видове – кон и куче. Второто от не-
щата, които са според Платон, е всичко, което се издава и
извисява над останалите. Казва, че това е да бъдеш по пре-
възходство. „Поет“ се нарича общо, това наименование е
за всеки, който пише стихове; но при гърците това е озна-
чение на един. Когато чуеш „поет“ се подразбира Омир.
199
Тогава какво е това? Подразбира се „бог“ – най-велик и
могъщ от всички.
Третият род е от онези неща, които са нещо отделно
сами по себе си. Те са неизброими, но са отвъд нашето зре-
ние. Питаш, кои са те. Платон ги нарича „идеи“. Нарича
ги „идеи“, от които произлиза всичко, което виждаме и
приема облика си по тях. Те са безсмъртни, непроменими,
ненакърними. Какво е идея, т.е. – какво Платон смята, че
е идея: „Идеята е вечният образец на това, което приро-
дата поражда“. Прибавям и интерпретация на дефиници-
ята, с която да ти изясня нещата. Искам да направя твоя
образ. Ти си образец на картината, от който нашият ум по-
лучава някакъв външен вид, когото поставя върху труда
си. И така, онова, което ме учи и обучава, и на което искам
да подражавам – лицето ти, е идеята. Природата на нещата
има безкрай такива образци на хора, риби, дървета, и изоб-
разява това, което тя трябва да породи.
Четвърто място заема eidos. Какво представлява този ei-
dos, трябва да внимаваш и да обвиняваш Платон, а не мен
за сложността на нещата. Впрочем няма тънкост без труд-
ности. Малко по-нагоре си послужих с образа на худож-
ника. Ако той иска да изобрази Вергилий с цветове, гледа
него самия. Идеята беше лицето на Вергилий, образец за
бъдещо творение. А това, което художникът извлича и
влага в творбата си, е eidos. Питаш каква е разликата?
Едно нещо е образецът, друго – образът взет от него, и
пренесен върху творбата. На едното художникът подра-
жава, другото – сътворява. Статуята има някакво лице.
Това е eidos. Самият образец има някакво лице, което ху-
дожникът гледа, за да създаде статуята – това е идеята.
Ако искаш още различия, eidos е в произведението, a idea
е извън произведението и не само извън произведението,
200
но и преди него.
Петият род са неща, които съществуват въобще, те вече
имат отношение към нас; тук са всичките хора, животни,
неща.
Шестият род е на онези, които почти съществуват като
например – празното пространство и времето.
Това, което виждаме и докосваме, Платон не причис-
лява към нещата, които съществуват истински. Те преми-
нават бързо и са в непрекъснато намаляване и увелича-
ване. Никой от нас на старини не е такъв, какъвто е бил на
младини, утре няма да бъде такъв, какъвто е бил вчера. На-
шите тела се носят като реки. Каквото виждаш, изтича с
времето. Самият аз, докато говоря, че те се променят, съм
се променил. Това е, за което говори Хераклит: „Два пъти
влизаме и не влизаме в една и съща река“. Остава името
на реката, самата река е отминала. Това с реката е по-явно,
отколкото с човека. Но и нас ни отвлича не по-малко бързо
течение и затова се учудвам на нашето безумие да обичаме
толкова много едно извънредно преходно нещо – тялото и
да се страхуваме, че ще умрем, при положение, че всеки
наш миг е смърт на предишния. Не бива да се страхуваш
да не стане веднъж това, което става всеки ден. За човека
казах, че е материя преходна, нетрайна и подвластна на
много случайности. Също така и светът, вечен и непобе-
дим, се променя и не остава същият. Макар че притежава
в себе си всичко, което е притежавал, го притежава по раз-
личен от досегашния начин. Променя реда си. „За какво
ми е – питаш – тази тънкост?“ Ако ме питаш мен, никаква.
Но както гравьорът дава почивка на напрегнатите и измо-
рени очи и ги отклонява и както обикновено казва, ги на-
сища; така трябва да дадем понякога почивка на нашата
201
душа и да я подкрепим с някакво удоволствие. Но нека са-
мите удоволствия са дела. От тях също, ако се огледаш, ще
събереш това, което е спасително. Аз, Луцилий, правя
обикновено това: от всяко знание, колкото и да е то про-
тивоположно на философията, се опитвам да извадя нещо
и да го направя полезно. За какво е всичко, което обсъж-
дахме, ако то е отдалечено от подобряване на нравите? Как
могат да ме направят по-добър идеите на Платон? Какво
да извлека от тях, което да потисне моите желания? Ако
щеш това, че Платон смята, че тези неща, които служат на
нашите чувства, които ни разпалват и подтикват, не съ-
ществуват наистина. Значи, наистина са въображаеми и от
време на време придобиват някакъв облик, нищо тяхно не
е твърдо и дълготрайно; и ние все пак ги желаем, като че
ли винаги ще са при нас и винаги ще ги имаме.
Слаби и несигурни се намираме сред празни неща. Да
отправим духа си към това, което е вечно. Да отправим
поглед към летящите високо образи на всички неща и
между тях – бог, който пребивава и мисли за това как да
защити от смъртта и да победи с разума телесните по-
роци – тези, които не може да направи безсмъртни, защото
материята пречи. Всички остават не защото са вечни, а за-
щото са защитени благодарение на грижата на владетеля
си; безсмъртните неща не се нуждаят от покровител. Тях
творецът запазва, като побеждава тяхната крехкост със
своята сила. Нека презрем онези неща, които дотолкова не
са ценни, че е съмнително съществуват ли въобще. Да
мислим само това, че ако провидението пази от опасности
света, който е смъртен като нас, нашето провидение може
по някакъв начин да запази по-дълго това малко тяло, ако
съумеем да овладеем и сдържаме желанията, заради които
голяма част от нас умира. Самият Платон с прилежание е
202
продължил живота си до старост. Бил е надарен със здраво
и силно тяло и името му е дадено заради широките му
гърди, но пътуванията по море и опасностите отнели го-
ляма част от силите му. С въздържаността си и мярката на
това, което наричат алчност, и с грижата за себе си прожи-
вял до старини, въпреки многото препятствия. Мисля, че
знаеш, че Платон успял, благодарение на старанието си,
да доживее точно до осемдесет и първата година от раж-
дането си. Затова и маговете, които в това време били в
Атина, принесли жертва на покойния, защото сметнали, че
неговата съдба е по-висша от човешката, защото е живял
съвършеното число години, съдържащо девет по девет. Но
аз мисля, че той би дал няколко дни от цялата сума заедно
с жертвоприношението.
Умереността може да удължи старостта, макар че не
мисля, че трябва да я желаем, нито да се отказваме от нея.
Приятно е да си по-дълго време със себе си, стига само да
има полза от теб. И така, да вземем решение за това дали
трябва да си бъдем в тежест до края на старостта и да не
чакаме края, а да го постигнем с лека ръка. Не се отличава
от страхливеца този, който бездеен очаква съдбата, също
както пристрастеният към виното, пресушавайки амфо-
рата, поглъща и утайката. Но нека попитаме дали ста-
ростта е утайка на живота или най-прозрачната и чиста
част, ако умът не е увреден и сетивата са непокътнати и
помагат на душата, нито тялото е с недъзи и мъртво преди
смъртта. Най-важен е въпросът: дали да удължим живота
или смъртта. Но ако тялото е безполезно за своите задъл-
жения, не трябва ли да пуснем измъчената душа? И може
би по-рано, отколкото трябва, да го извършим, да не би
когато потрябва да го сторим, да не можем. И щом като
опасността да живееш зле е по-голяма от тази, да умреш
203
бързо, глупав е този, който с цената на кратка отсрочка се
откупва от голямото зло.
Малцина дългата старост ги е довела до смърт без стра-
дание, за мнозина бездейният живот е бил безполезен.
Какво по-жестоко има според теб от това, да загубиш
малка част от живота си по-рано от определения край? Не
ме слушай против волята си, като че ли тази присъда се
отнася за теб, но помисли за това, което казвам. Няма да
изоставя старостта си, ако тя ме запази непокътнат в най-
добрата ми част. А ако тя разклати моя ум, ако почне да го
отнема част по част, ако не ми остави живот, а душа, ще
скоча от изгнилата, рушаща се сграда.
Няма да избягам от болест чрез смъртта, стига тя да е
лечима и да не засегне душата. Няма да посегна на себе си
заради болка – да умреш така, значи да бъдеш победен.
Все пак, ако зная, че трябва да я търпя постоянно, ще си
отида, не заради нея самата, а затова, че тя ще ми пречи на
всичко, за което живеем. Слаб и ленив е този, който умира
поради болка, глупав е този, който живее заради болката.
Но надълго се разпростирам. Тази материя е такава, че
с нея може да се прекара цял ден. И щом като можем да
сложим край на живота си, защо да не можем да сложим
край на писмото? И така, бъди здрав. Ще го прочетеш това
с по-голямо желание, отколкото моите дълги приказки за
смърт.
204
Писмо LIX
Изпитах голямо наслаждение от твоето писмо. Позволи
ми да употребя общоприети думи и да не мислим за зна-
чението, което им придават стоиците. Мислим, че насла-
дата е зло? Все пак слагаме тази дума, за да означим весело
състояние на душата. Зная, ако използваме думите на на-
шите предписания, удоволствието е нещо позорно, а ра-
достта е достояние само на мъдреца. Тя е някаква припов-
дигнатост на душата, която вярва в своите истински блага.
Тълпата обаче нарича така избора на някого за консул,
това, че някоя жена е родила, или нечия сватба – макар че
това не е радост, а често е начало на бъдеща скръб. Ра-
достта обаче е непрекъсната и не преминава в своята про-
тивоположност. И така, както казва нашият поет Вер-
гилий: „И на духа злите радости“.
Красноречиво го казва, но не много вярно. Никое зло не
е радост. Той слага това име на удоволствията и е изразил
всичко, което е искал. Означил е хората, които са радостни
от своите злини. Все пак заслужено казах, че изпитах го-
ляма радост от твоето писмо. Ако невежият се радва, дори
и да е по достойна причина, той не може да владее чувст-
вата си и те бързо преминават в своята противоположност,
и аз наричам това наслаждение – това, което се е родило
от лъжливото мнение за благо, без да има задръжки и
мяра.
Но да се върна към това, което започнах, чуй, какво ме
зарадва в твоето писмо. Владееш словото. Речта не те от-
нася по-далеч, отколкото си искал. Много са тези, които
205
са привлечени от красотата на чужди думи, ако пишат
нещо, за което не са имали намерение да пишат. При теб
не е така. При теб всичко е сбито и пригодено към нещата.
Говориш колкото си искаш и повече неща казваш, откол-
кото говориш. Това е знак за нещо по-голямо, явява се
душа, която не съдържа нищо празно, нищо надуто.
Намирам и преносните изрази, че не са така страшни, та
да не са сполучливи. Откривам образи, които на нас ни е
забранено да ползваме, а само на поетите е разрешено.
Забранява ги, според мен, някой, който не е чел никого от
древните, при които речта не се е старала да ѝ ръкопляс-
кат. Онзи, който е говорил просто, за да изясни нещата, е
пълен с иносказания, които смятам за необходими не по-
ради тази причина, поради която ги използват поетите, но
за да бъдат подпори на нашата слабост и да въвеждат и
говорещия и слушателя в настоящата работа.
Ето, Секстий, когото много чета, пламенен мъж, пише
философия с гръцки думи, а начинът му на мислене е рим-
ски. Развълнува ме един негов образ: там, където врагът се
очаква навсякъде, войската върви в квадратен строй, го-
това за бой. „Същото – казва – трябва да прави и мъдре-
цът. Трябва да разгърне навсякъде своите добродетели, за-
щитата да е готова и всички да отговарят на знака на ко-
мандващия.“ Такова нещо виждаме, че става във войските,
командвани от велики пълководци, там даденият сигнал
обикаля и пехота, и конницата – заповедта на пълководеца
се чува от всички страни. Още повече – казва Секстий –
това ни е необходимо на нас. Често пъти войниците без
причина се страхуват от врага и най-несигурният път се
оказва всъщност най-безопасният. Никоя глупост не е спо-
койна. Страхува се от това, което е отгоре, не по-малко от
това, което е отдолу. Страхува се от това, което е от двете
206
страни. Следват опасности и тичат насреща. И всичко я
плаши, неподготвена е и се страхува даже и от помощни-
ците си. Но мъдрецът е защитен от всяко нападение, под-
готвен, няма да отстъпи нито пред нападението на бед-
ността, нито на скръбта, нито на позора, нито на болката.
Безстрашен върви и срещу тях, и сред тях.
Много неща ни връзват, много ни обезсилват. Твърде
дълго сме били сред тези пороци, трудно е да ги измие чо-
век. Защото не сме само мръсни, а и заразени. За да не ми-
навам от образ на образ, ще попитам това, което често раз-
глеждам сам със себе си: защо така упорито ни държи глу-
постта? Първо – защото не я отблъскваме твърдо, нито се
устремяваме с всички сили към здравето, второ – защото
не вярваме на това, което са открили мъдрите мъже, нито
го възприемаме с открито сърце и твърде слабо се съпро-
тивляваме на такова важно нещо. Как може да научи на
нещо срещу пороците този, който учи само когато е сво-
боден от пороци. Никой от нас не се задълбочава. Само
откъсваме върха и смятаме за достатъчно, ако посветим
малко време на заниманията с философия. Главно ни
пречи това, че бързо се харесваме на себе си; ако открием,
че някой ни нарича „добродетелни хора“, друг – скромни,
трети – свети, много бързо се съгласяваме. Не се задово-
ляваме с умерени похвали. Каквото без срам е събрало
ласкателството, го приемаме като дълг. Съгласяваме се с
тези, които твърдят, че сме изключително добродетелни и
мъдри, макар и да знаем, че лъжат. Дотолкова сме снизхо-
дителни към себе си, че искаме да бъдем хвалени за това,
обратното, на което с всички сили правим. Този, който об-
рича на мъчения, слуша, че е изключително кротък, който
граби – че е много щедър, отдаденият на пиянство и по-
хот – че е много въздържан човек. И оттам последствията
207
са, че изобщо не искаме да се променим, защото вярваме,
че сме изключителни.
Александър, когато вече скитал из Индия и унищожавал
племена, за които и съседите знаели малко, по време на
обсадата на един град обикалял стените и търсел най-сла-
бите места на укрепленията; въпреки че бил улучен със
стрела, продължил да се държи на седлото и да върши за-
почнатото. По-късно, след като кръвта била спряна, а су-
хата рана започнала да боли по-силно и кракът, провесен
от коня постепенно отекъл, той, принуден да отстъпи, ка-
зал: „Всички казват, че аз съм син на Юпитер, но тази рана
ПОКАЗВА, че съм човек“. Нека същото правим и ние. Да
казваме: „Вие твърдите, че аз съм скромен, аз обаче виж-
дам, че желая много излишни неща, искам неща, които ще
ми навредят. Дори не разбирам какво насища животните,
от колко храна се нуждаят и от колко пиене. И досега не
знам колко да поемам.“
Ще те науча как да разбереш, че не си мъдър. Мъдрият
е пълен с радост, весел, спокоен, невъзмутим, живее като
бог. Сега наблюдавай себе си: ако никога не си тъжен, ни-
каква надежда не те безпокои с очакване за бъдещето, ако
ден и нощ съдържанието на твоята бодра и доволна от себе
си душа е постоянно и непроменено, ще достигнеш до
върха на човешкото благо. Но ако искаш удоволствия –
навсякъде и всички, знай, че си толкова далеч от мъд-
ростта, колкото от радостта. До това искаш да стигнеш, но
грешиш, ако се надяваш да стигнеш до него сред богатс-
тва, сред почести, т.е. търсиш радост сред безпокойства.
Тези радости и удоволствия, които така желаеш да ти бъ-
дат дадени, са причина за скръб.
Всички, ще кажа, се стремят към радост, но къде да тър-
сят сигурната и голямата радост – не знаят. Един я търси
208
в разкоша, друг в честолюбието и обкръжаващата го тълпа
от клиенти, друг – в любовницата си, друг – в празното из-
тъкване на занимания със свободните науки и книги несъ-
държащи нищо здравословно. Всички тях ги обхващат
фалшиви и краткотрайни радостни чувства, като пиянс-
тво, което заплаща един безгрижен час с дълго време отв-
ращение, също както ръкоплясканията и благоразположе-
нието на овациите, които се заплащат и изкупват с голяма
тревога.
Затова мисли, това е резултатът от мъдростта – посто-
янната радост. Душата на мъдреца е като света над Луната;
там винаги е ясно. Имаш тогава причина да искаш да бъ-
деш мъдър, ако мъдрият никога не е без радост. Тази ра-
дост не се ражда и от съзнанието за добродетел. Не можеш
да се радваш, ако не си силен, ако не си справедлив, ако не
си умерен. „Защо – ще попиташ – глупавите и лошите не
се ли радват?“ Не повече от лъвовете, натъкнали се на
плячка. Когато се уморят от вино и похот, когато нощта ги
изостави сред пороците, когато насладите вкарани в тя-
лото, твърде тясно за тях, започнат да гноясват, тогава въз-
кликват, нещастни, онзи стих на Вергилий:
Знаеш сам как изживяхме последната нощ заслепени.
Мнозина прекарват нощта разгулно, като последна,

сред фалшиви радости. Онази радост, която съпътства бо-
говете и техните съперници, не прекъсва, не спира. Щеше
да приключи, ако беше взета от другаде. Защото не е взета
от другаде, тя не е подвластна на други. Каквото съдбата
не е дала, това не го е отнела.
209
Писмо LX
Оплаквам се, карам се, гневя се. И сега ли все още желаеш
това, което са ти пожелали дойката, педагогът и майка ти?
Не разбираш ли какво зло са ти пожелали? О, колко са неп-
риятелски за нас молитвите на близките ни. И са толкова
неприятелски, колкото по-щастливо се сбъдват. Вече не се
учудвам, ако от детските ни години ни преследват нещастия;
ние растем сред проклятията на родителите си. Нека бого-
вете чуят и нашата безкористна молба. Докога ще искаме от
боговете нещо такова, като че ли не можем все още сами да
се храним? Докога ще изпълваме полята със засети площи
колкото за големи градове? Докога народът ще събира ре-
колтата за нас? Докога гощавката само за една маса ще я до-
карват много плавателни съдове от много морета. Бикът се
насища от пасбище от съвсем малко югери. Една гора задо-
волява много слонове. Човекът се изхранва от земята и от
морето. Следователно какво? Такъв ненаситен корем ли ни
е дала природата, макар че ни е дала тела с толкова умерени
размери, че да сме с по-голям апетит за ядене от такива ог-
ромни лакоми животни? Ни най-малко. Колко е това, което
е дадено от природата? Тя се удовлетворява с малко. Не гла-
дът на нашия стомах ни струва много, а желанието. Тях,
както казва Салустий, „послушни на стомаха си“ ще ги при-
числим не към живите, а към мъртвите. Живее този, който е
полезен на мнозина други, живее този, който е полезен на
себе си. Които се крият в дома си, са като в гроб. Може на
самия праг да се изпише на мрамора името им. Те са мъртви
преди смъртта си.
210
Писмо LXI
Да престанем да искаме, каквото сме искали. Аз, като
остарях, престанах да искам това, което исках като дете. В
това отиват дните, нощите, това е моят труд, в това са мо-
ите мисли; да сложа край на старите злини. Правя това, за
да бъде денят подобен на целия ми живот. Не го грабвам
като последен, но го наблюдавам, като че може да е пос-
леден. С такава душевна нагласа ти пиша това писмо, като
че ли смъртта ще ме призове в разгара на писането. Готов
съм да си тръгна и затова се радвам на живота, защото не
се безпокоя колко дълго ще продължава той. Преди ста-
ростта се стараех да живея достойно, в старостта си – да
умра достойно. Да умреш достойно значи да умреш на
драго сърце. Постарай се да не го направиш против волята
си. Каквато необходимост има за в бъдеще, тя е за този,
който се съпротивлява, за този, който има желание, не съ-
ществува необходимост. Така казвам аз: който приема за-
поведите доброволно, избягва най-горчивата част от роб-
ството, да прави каквото не иска. Не е нещастен този, кой-
то по заповед прави нещо, а този, който го прави против
волята си. Затова нека така да устроим душите си, че да
искаме това, което нещата изискват, това да желаем и на
първо място да мислим за своя край без скръб. Трябва да
се подготвим за смъртта преди да се подготвим за живота.
Животът е снабден с много неща, но ние сме жадни за
това, с което той се поддържа. Струва ни се, че нещо ни
липсва и винаги ще ни се струва. Нито дните, нито годи-
211
ните правят така, че да живеем достатъчно, а душата. Жи-
вях, скъпи Луицлий, достатъчно и очаквам смъртта наси-
тен.
212
Писмо LXII
Лъжат тези, които казват, че бъркотията от задължени-
ята им пречи на заниманията със свободните науки. Ими-
тират заетост и увеличават заниманията си и сами се анга-
жират. Свободен съм, Луцилий, свободен съм навсякъде,
където принадлежа на себе си. Аз не се предавам на не-
щата, а им услужвам и не търся причини да губя времето
си напразно. Където и да се намирам, не преставам да раз-
съждавам и да се занимавам в душата си с нещо спаси-
телно. Когато съм отдаден на приятелите, аз не се отнемам
от самия себе си, нито оставам дълго с тези, с които ме
събира времето или някакъв юридически казус, аз съм ви-
наги с най-добрия. Нося навсякъде със себе си Деметрий,
изключителен мъж, и като оставя пурпурните отличия,
разговарям с него, полуголия, възхищавам му се. Всеки
може да презре всичко, никой не може да има всичко. Най-
кратък път към богатството е този на презиране на богат-
ството. Нашият Деметрий живее така, сякаш не е презрял
всичко, а го е предоставил на други.
213
Писмо LXIII
Тежко понасям смъртта на приятеля ти Флак, но и не
искам да скърбиш повече, отколкото е редно. Да те моля
да не скърбиш не смея, макар и да зная, че е по-добре. Но
такава душевна твърдост се удава само на много издигнат
над съдбата. Него такова нещо ще го докосне, но само ще
го докосне. На нас ни се прощава само да пророним сълзи,
ако не текат прекомерно, ако ние сами ги спираме. Нека
не са сухи очите за изгубения приятел, но и нека не текат
като ручеи. Трябва да се проливат сълзи, не да се плаче.
Суров закон ли ти се струва, че налагам, когато най-вели-
кият гръцки поет е дал разрешение за оплакване само един
ден, като казва:
Даже сама дивнокоса Ниоба

за хляб се досеща.
Питаш каква е причината за оплакването и за безмерния

плач? Чрез сълзите търсим доказателства за нашата скръб
и не следваме болката си, а я показваме. Никой не е скръ-
бен само за себе си. О, нещастна глупост! И в плача има
някакво честолюбие.
„Тогава какво? – ще попиташ – да забравя приятеля
си?“ – Краткотраен спомен му предоставяш, ако ще трае
докато трае и скръбта; скоро нещо случайно ще промени
челото ти със смях. Не говоря за по-дълъг период от време,
който ще смекчи всяка скръб и ще укроти и най-горчивата
скръб. Когато престанеш да се наблюдаваш, тези следи на
214
скръбта ще изчезнат; ти държиш под охрана твоята скръб,
но докато я пазиш, тя ще се изплъзне толкова по-бързо,
колкото е по-силна.
Да направим така, че споменът за изгубените да ни
стане приятен. Никой по собствена воля не се връща към
това, за което не може да мисли без болка. Неизбежно е
името на нашите изгубени близки да ни се явява с някаква
болка. Но самата болка съдържа и наслада. Защото, както
обикновено казваше нашият Атал – „Споменът за изгубе-
ните приятели е приятен като някои ябълки, които имат
сладко-кисел вкус, или както вино, което е много старо и
ни е приятно с горчивината си, но като мине време,
всичко, което ни е задушавало, изчезва и до нас идва чис-
тата радост.“ Ако му вярваме „споменът за живите прия-
тели е да се наслаждаваш на мед и сладкиш; за тези, които
вече ги няма, е приятен не без горчивина. Кой може да от-
рече, че и горчивото, и това, което има остър вкус, възбуж-
дат стомаха?“ – Аз не усещам същото, на мен споменът за
изгубените приятели ми е приятен и сладък. Някога, ко-
гато бяха с мен, знаех, че ще ги загубя, загубих ги като
знаех, че още са при мен.
Така прави, Луцилий, което подобава на твоята невъз-
мутимост, престани да разбираш зле благодеянието на
съдбата; взе ти, но ти и даде. Толкова жадно се наслажда-
ваме на приятелите, защото е неизвестно докога ще можем
да правим това. Нека да помислим колко често ги изоста-
вяме, за да се отправим на дълго пътешествие, колко
често, живеейки на едно място, не се виждаме с тях; ще
разберем, че повече време е загубено, докато са живи. А
ще понесеш ли тези, които пренебрегват приятелите си и
не обичат никого, а горко скърбят, когато ги загубят? За-
това така бурно скърбят, защото се боят някой да не се
215
усъмни, че са ги обичали; търсят късни доказателства за
своето чувство. А ако имаме други приятели, не ги заслу-
жаваме и ценим, щом са ни толкова слаба утеха при загу-
бата на един от тях; ако нямаме, значи, сме причинили по-
голяма вреда, отколкото съдбата на нас; тя ни е отнела
един приятел, ние не сме си създали нито един. Освен
това, този, който не е могъл да обикне повече от един чо-
век, той и един не е обичал много. Ако от някого снемат
единствената туника и той започне де се оплаква повече,
отколкото да се огледа как да избегне студа и да намери
нещо, с което да покрие плешките си – това не ти ли се
струва върховна глупост?
Загубил си някого, когото си обичал? Сега търси кого
да обикнеш. По-добре е да намериш приятел, отколкото да
оплакваш. Зная, че е изтъркано това, което ще прибавя, но
няма да го пропусна само защото е всеизвестна фраза:
който не сложи край на скръбта посредством разума си,
ще го постигне с времето. Много позорно нещо за разум-
ния човек е изтощението от скръб като лекарство срещу
скръбта. Предпочитам ти да оставиш скръбта си, преди тя
да те е оставила и да престанеш да правиш това, което
дори и да искаш, не можеш да правиш дълго. Предците ни
са постановили една година траур за жените не за да скър-
бят така дълго, а за да не скърбят по-дълго. За мъжете няма
законен срок, защото нито един срок не е достоен. Колко
женици все пак ще ми дадеш за пример, чиито сълзи, след
като те едвам са били отдръпнати от кладата и откъснати
от тялото, са траяли повече от месец? Нищо не се намразва
толкова бързо, колкото скръбта, скорошната намира уте-
шител и привлича някои хора, дълготрайната заслужено
буди насмешки. Тя или е престорена, или е глупава.
Пиша ти и това, че така неумерено оплаквах прескъпия
216
ми Ений Серен, че аз, макар че съвсем не го искам, съм
сред примерите, които болката е победила. Днес прокли-
нам този факт и разбирам коя е била най-сериозната при-
чина за моята скръб – че никога не бях мислил, че ще умре
преди мен. Само едно беше пред очите ми: че той беше
много по-млад от мен – като че ли съдбата спазва някакъв
ред.
Затова да мислим усърдно за нашата, както и на всички,
които обичаме, смъртност. Тогава трябваше да кажа:
„Моят Серен е по-млад от мен. Какво общо има това?
Трябва да умре след мен, но може и преди мен.“
Понеже не го направих, съдбата ме разтърси неподгот-
вен. Сега мисля, че всичко е смъртно и смъртта няма за-
кон. Днес може да се случи това, което всеки ден може да
се случи. Следователно да мислим, скъпи Луцилий, че
бързо можем да стигнем там, където е този, за когото скър-
бим, че е там. И може би, ако е вярно това, което казват
мъдрите, ще ни приеме онова общо. Този, когото смятаме
за изчезнал, само ни е изпреварил.
217
Нравствени писма
до Луцилий
Райка Николова, превод
Лизи Симпсън, корица
Веселина Василева, редактор
Калина Равуцова, предпечат
Печатница „Мултипринт“
Издава „Хеликон“
http://4eti.me
ISBN: 9786197547498

Луций Аней Сенека - Нравствени писма до Луцилий, т. 1

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Луций Аней Сенека - Нравствени писма до Луцилий, т. 1

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

AD LUCILIUM EPISTULAE MORALES, T1

И днес размислите на Сенека за участта на човека в тър-

„Каква полза има да премисляш минали страдания и да

Луций Аней Сенека Млади (на латински: Lucius Annaeus Seneca)

Роден е през 4 г. пр.н.е. в Кордуба, Римска империя (днес Кор-

През 41 г. по подозрения на Месалина, съпруга на Клавдий, Се-

През 48 г. Месалина е убита и съпруга на Клавдий става Агри-

Сенека е автор на философски и други произведения. Голям

Основното понятие в етиката на Сенека е понятието добродетел,

Кого ще ми посочиш, който цени времето, който при-

За това, мой Луцилий, прави така, както ми пишеш! Об-

Тогава какво? Не смятам, че е беден този, който колкото

„Трудно е – казваш, – да подготвиш духа да презира жи-

Тогава какво? Да правим същото като останалите? Ни-

Но за да споделя с теб и светлинката на този ден, открих

Ти не можеш да си представиш колко важни неща ми

Ще ти изпратя и книги и за да не губиш много време да

Клеант не би следвал толкова точно Зенон, ако само

Между другото ти дължа ежедневното подаръче. Ще ти

Хайде, как не разбирате, че лошите примери се обръщат

И едното, и другото трябва да се избягват. Не се уподо-

Грижете се за тялото си толкова, колкото е достатъчно,

Дали говоря на себе си, или на потомците – ще съм по-

Но сега трябва да сложа край и по обичая си, да се раз-

Но и ти, спомням си, казваше един стих, не по-малко

„Не наше е това,

А ето онова още по-хубаво изречение, казано от теб:

Нам даденото може

Това не ти го броя като дълг. Просто ти върнах твоето.

Това, както казах, никаква мъдрост не го премахва. За-

Сега трябва да приключа писмото. Приеми от мен нещо

Това дължа на моята вила, че накъдето и да се обърна

Пакувий, който завладя Сирия, като беше принесъл на

„Проживях аз живота, отреден

Ако бог ни даде и утрешния ден, с радост ще го прие-

Какво добро ще изнамериш? Времето. Много неща ще

Срам ме е да говоря с теб и да ти давам такива слаби

Но вече завършвам писмото, само ще го подпечатам с

И все пак, доколкото можем, да избегнем неудобствата,

Значи, трябва да прибегнем до философията, защото

Свлякох от теб не малко труд, а сега към благодеянието

Бих си уредил сметките с теб с тази мисъл на Меценат,

Впрочем доказателство за силен дух е и това да не бър-

Ще ти приведа пример от Епикур. Той писал на Идоме-

Тези, които съдбата ги изтласква напред, които са били

За да не пускам Идоменей в моето писмо даром, нека

Ако си решил да изоставиш робството и истински оби-

Мислиш, че ти отнемам много наслади, които смятам за

Това е мястото, където трябва да ти изплатя дълга. Мога

Сега привеждам тези примери не за да упражнявам дар-

Защо ми показваш мечове и огньове, и шумна тълпа па-

Това си повтаряй в душата, което често си чувал. До-

Какво, не си ли знаел, че те заплашва смърт, изгнание,

Каквото те съветвам да правиш, със сигурност знам, че

Ще стана беден? Ще бъда сред много такива. Ще стана

Тази смърт, дето грабва ни – тя е от всичките други

Предпочитам да прочетеш това, отколкото моето

Виждам накъде гледаш. Търсиш, какво съм сложил в

И някои ги обзема едно и също пресищане и не омраза

Пристанът вече зад нас е

Твоите пороци ще те следват, където и да отидеш. След-

Ако избълваш това зло, всяка промяна ще ти бъде при-

Време е да свършвам, но първо ще се освободя от на-