Annotation

“Крахът на титаните” е нов и величествен исторически епос. Първият роман от

трилогията „XX век” проследява съдбите на пет взаимосвързани фамилии – американска,
германска, руска, английска и уелска, преминаващи през разтърсващите света драми на
Първата световна война, руската революция и борбата за равноправие на жените.
Тринадесетгодишният Били Уилямс навлиза в света на мъжете в уелските добивни
мини... Гюс Деуор, американски студент по право, отхвърлен в любовта, намира изненадваща
нова кариера в Белия дом по времето на Удро Уилсън... Двама осиротели руски братя,
Григорий и Лев Пешкови, поемат по коренно различни пътища на половин свят разстояние
един от друг, когато техните планове да емигрират в Америка пропадат заради прокобата на
войната, конспирацията и революцията. Сестрата на Били – Етел – икономка в
аристократичната къща на Фицхърбърт, прави съдбоносна стъпка, докато самата лейди Мод
Фицхърбърт прекрачва дълбоко в забранената територия, като се влюбва във Валтер фон
Улрих, шпионин в посолството на Германия в Лондон.
Съдбите на тези и много други герои се преплитат в една сага, изпъстрена с драматични
обрати.
Историята в „Крахът на титаните” ни води от Вашингтон до Санкт Петербург, от
мръсотията и опасността на въглищната мина до блестящите полилеи на двореца, от
коридорите на властта до покоите на могъщите.
В бъдещите томове от трилогията наследниците на описаните в този роман фамилии
преминават през знаменитите събития от останалата част на двадесетото столетие, като
променят себе си и самия век.
Със страст и майсторско перо Кен Фолет ни въвежда в свят, който смятахме, че
познаваме, но вече никога няма да ни изглежда по същия начин.

Както винаги в книгите на Кен Фолет, историческата основа е брилянтно

проучена и предадена, с бързодвижещи се действия и персонажи, богати на
нюанси и емоции.
Тази книга е предопределена да бъде класика!

Кен Фолет
ВТОРА ЧАСТ
Глава 12

II
III
IV
V
VI
Глава 13
 II
III
IV
IV
V
Глава 14

II
III
Глава 15

II
III
IV
V
VI
VII
VIII
IX
Глава 16

II
III
IV
V
VI
Глава 17

II
III
Глава 18

II
III
Глава 19

II
Глава 20

II
III
IV
Глава 21

II
 III
IV
V
Глава 22

II
III
IV
V
Глава 23

II
III
IV
V
VI
Глава 24

II
III
IV
V
Глава 25

II
III
IV
Глава 26

II
III
Глава 27

II
III
IV
Глава 28

II
III
IV
V
Глава 29

II
 III
IV
Глава 30

II
III
IV
Глава 31

II
III
IV
V
VI
Глава 32

II
III
IV
Глава 33

II
III
IV
V
VI
VII
VIII
ТРЕТА ЧАСТ
Глава 34

II
III
Глава 35

II
III
IV
Глава 36

II
III
IV
Глава 37
 II
III
IV
V
VI
Глава 38

II
Глава 39

II
III
IV
Глава 40

II
III
IV
V
Глава 41

II
Глава 42

II
Исторически личности
Благодарности
Информация за книгата
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
Кен Фолет
КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ - част II
(Трилогия XX век - книга I)
ВТОРА ЧАСТ
ВОЙНАТА НА ТИТАНИТЕ
Глава 12
Август 1914
Катерина не можеше да си намери място от безпокойство. Когато мобилизационните
постери плъзнаха по цял Петербург, тя се затвори в стаята на Григори и зарида, прокарвайки
разсеяно пръсти през дългите си светли коси.
- Какво ще правя, какво ще правя? - нареждаше тя.
На Григори му се прищя да я вземе в прегръдките си, да пресуши с целувки сълзите й и
да обещае, че никога няма да я напусне. Но той не можеше да даде подобно обещание, а и тя
обичаше брат му.
Григори бе отметнал военната си служба и затова беше в запаса, на теория готов за
битка. Всъщност по-голямата част от обучението му се състоеше от маршове и строене на
пътища. При все това, очакваше да е сред първите повикани.
Тази война бе сред най-глупавите и безсмислени неща, които цар Николай някога бе
предизвиквал, мислеше си ядно Григори. Някой бе убил някого в Босна и месец по-късно
Русия започваше война с Германия! Хиляди работещи мъже и селяни щяха да загинат и от
двете страни и нищо нямаше да се постигне. За Григори и всичките му познати това
показваше за пореден път, че руската аристокрация няма акъла да управлява.
Дори да оцелееше, войната щеше да съсипе плановете му. Спестяваше за втори билет до
Америка. Със заплатата му от фабриката това щеше да стане за две-три години, но с военната
му надница - кажи-речи никога. Колко още време трябваше да страда под игото на царя?
Още повече се тревожеше за Катерина. Какво щеше да прави тя, ако той замине на
война? Тя делеше стая с още три момичета в пансиона и работеше в Путилов, пълнеше кутии
с патрони за пушки. Но трябваше да спре работа, когато се роди бебето, поне за малко. Кой
щеше да се грижи за нея и детето й без Григори? Щеше да се отчае, а той знаеше какво
правят отчаяните провинциални момичета.
Все пак не го повикаха нито първия ден, нито през първата седмица. Според
вестниците, два и половина милиона запасняци са били мобилизирани в последния ден на
юли, но това беше просто вестникарска история. Невъзможно бе толкова мъже да бъдат
събрани, облечени и натоварени на влаковете само за ден или дори за месец. Привикваха ги
на групи, някои по-рано, други по-късно.
Докато се изтъркулваха първите горещи дни на август, Григори се заигра с мисълта, че
са го забравили. Възможността бе подкупваща. Армията беше една от най-зле управляваните
институции в една безнадеждно неорганизирана страна и вероятно хиляди мъже щяха да
бъдат пропуснати заради некомпетентността на отговорните органи.
Катерина бе започнала да го навестява рано всяка сутрин, докато той правеше закуска.
Това бе връхната точка на дните му. Катерина винаги го сварваше измит и облечен, но самата
тя се промъкваше в стаята му по нощница, чорлава, прозяваща се. Дрехата вече й умаляваше.
Григори прецени, че тя е някъде в средата на петия месец. Гърдите и бедрата й наедряваха, а
коремът й изпъкваше леко, но забележимо. Пищните й форми бяха сладко мъчение. Григори
се опита да не зяпа тялото й.
Една сутрин тя го посети, докато той разбъркваше две яйца в тиган над огъня. Той се бе
отказал от кашата за закуска - нероденото дете на брат му имаше нужда от добра храна, за да
расте силно и здраво. Повечето дни Григори успяваше да сподели с Катерина нещо
хранително - шунка или херинга, или любимото й, наденица.
Катерина винаги бе гладна. Седна на масата, отряза дебела филия хляб и я задъвка с
нетърпение. С пълна уста го попита:
- Когато убият войник, кой получава неизплатените му надници?
Григори си спомни, че вече е дал името и адреса на най-близкия си роднина. - В моя
случай, Лев - каза той.
- Дали е вече в Америка?
- Би трябвало. Пътят дотам е по-малко от осем седмици.
- Надявам се да си е намерил работа.
- Няма защо да се тревожиш. Ще се оправи. Всички го харесват. - Мисълта, последвала
тези думи, жегна Григори. Лев трябваше да е тук и да се грижи за Катерина, и да се тревожи
за повиквателни, докато Григори слагаше началото на новия живот, за който спестяваше и се
готвеше. Лев му бе отнел тази възможност. А Катерина продължаваше да се суети за мъжа,
който я беше изоставил, вместо за този, който бе останал.
- Сигурна съм, че се справя добре там, но ми се ще да беше писал.
Григори настърга крайчето на парче твърдо сирене върху яйцата и ги посоли. Тъжно се
запита дали някога ще чуят нещо от Америка. Лев никога не бе сантиментален и може би бе
решил да се отърси от миналото си като гущер - от кожата си. Григори обаче не изрече на
глас опасенията си, за да щади Катерина.
- Дали ще се биеш?
- Не и ако мога да го избегна. За какво се бием?
- Казват, за Сърбия.
Григори разпредели яйцата в две чинии и седна на масата.
- Проблемът е дали Сърбия ще бъде тиранизирана от австрийския император или от
руския цар. Съмнявам се, че сърбите ги интересува кой точно, мен - също. - Той започна да
яде.
- Тогава, за царя.
- Бих се бил за теб, за Лев, за себе си, за бебето ти.... но за царя? Не.
Катерина излапа набързо яйцата си и обра чинията с нова филия хляб. — Какви имена
би избрал за едно момче?
- Баща ми се казваше Сергей, неговият - Тихон.
- Харесва ми Михаил. Като архангела.
- И на повечето хора им харесва. Затова се среща толкова често.
- Може би трябва да го нарека Лев. Или дори Григори.
Григори се почувства хубаво от това. Много би му харесало да си има племенник-
съименник. Само че не му се щеше да я притиска по този въпрос.
- Лев би било хубаво - каза той.
Изсвистя свирката на фабриката — звук, който можеше да бъде чут из целия нарвски
район, и Григори се изправи.
- Аз ще измия чиниите - каза Катерина. Нейната работа не започваше преди седем, час
по-късно от тази на Григори.
Тя му подаде буза и Григори я целуна. Беше мимолетна целувка и той не позволи на
устните си да останат по-дълго от миг, но се наслади на мекотата на кожата й и топлия,
сънлив аромат на врата й.
Сложи си шапката и излезе.
 Времето навън бе лятно, топло и влажно въпреки ранния час. Григори взе да се поти,
докато вървеше с бърза стъпка по улиците.
За двата месеца след напускането на Лев, Григори и Катерина бяха установили
неспокойно приятелство. Тя разчиташе на него, а той се грижеше за нея, но нито един от
двамата не искаше това. Григори искаше любов, не приятелство. Катерина искаше Лев, не
Григори. Но Григори намираше някакво удовлетворение в това да й осигурява добра храна.
Само така можеше да изразява любовта си. Едва ли можеше да им свърши работа в
дългосрочен план, но сега бе трудно да мисли дългосрочно. Още планираше да избяга от
Русия към обетованата земя Америка.
На портата на фабриката бяха вдигнали нови мобилизационни постери и мъжете се
трупаха около тях. Неграмотните умоляваха другите да им четат на глас. Григори се озова до
Исак, капитана на футболния отбор. Бяха на същата възраст, заедно бяха преминали военната
си служба. Погледът на Григори пробягна по обявленията в търсене на тяхното поделение.
Днес бе там.
Погледна отново, но нямаше грешка - Нарвски полк.
Прегледа списъка с имената и намери своето.
Досега не бе вярвал, че може да се случи. Но бе на двайсет и пет, здрав и прав, отличен
материал за войник. Разбира се, че отиваше на война.
Какво щеше да се случи с Катерина? И с бебето й?
Исак изруга на висок глас. И той беше в списъка.
- Няма защо да се тревожите — чу се глас зад тях. - Уговорил съм всичко.
Бе Канин, сговорчивият началник на леярната, инженер на около тридесет.
- Да не се тревожим? Катерина ще роди бебето на Лев и никой няма да може да се грижи
за него. Какво да правя?
- Ходих да се видя с мъжа, който води мобилизацията в района - каза Канин. - Обеща ми
да освободи всичките ми работници. Само тези със съмнителна репутация трябва да ходят.
Сърцето на Григори подскочи от надежда. Твърде хубаво звучеше, за да е истина.
- Какво трябва да правим? — попита Исак.
- Просто не отивайте в казармата. Всичко ще е наред. Говорил съм.
Исак беше настъпателен по природа - затова беше толкова добър спортист - и не беше
доволен от отговора на Канин:
- Как така ще е наред?
- Армията дава на полицията списък с мъже, които не отиват, а полицията ги събира.
Името ти просто няма да е в този списък.
Исак изсумтя недоволно. Григори също недолюбваше подобни полуофициални уговорки
- твърде много можеше да се обърка, но работата с правителството винаги беше такава.
Канин или беше подкупил чиновника, или му беше свършил друга услуга. Нямаше смисъл да
недоволстват.
- Чудесно - каза Григори на Канин. - Благодаря.
- Не на мен - каза спокойно Канин. - За себе си го сторих и за Русия. На Русия са й
нужни умели мъже, които да строят железопътни линии и влакове, не да спират с гърди
немски куршуми. Това го могат и неуките селяци. Правителството още не е съобразило това,
но ще ми благодарят след време.
С тези думи той ги потупа по раменете и влезе през портите. Те го последваха.
- Защо пък да не му вярваме? Какво имаме да губим? - попита Григори. Те се наредиха,
за да се запишат за работния ден. - Новините са добри.
- Ще ми се да се чувствах по-уверен в това - отвърна Исак.
Стигнаха до работилницата за колелета и заеха постовете си. Григори улови погледа на
Константин, който вече стоеше пред струга си. Всички трябваше да работят повече и по-
отрано, понеже се предполагаше, че немалко локомотиви и вагони ще бъдат унищожени при
бомбардировки. Около Григори вече се чуваше стърженето на метал, беше започнало да става
горещо в тясната работилничка, която беше топла дори зимата, а сега през лятото направо
беше като фурна.
Константин обаче само седеше и гледаше напрегнато някъде зад Григори. Исак пръв
забеляза неизказаното предупреждение и сграбчи Григори за ръката, който понечи да каже:
- Какво?...
Иззад пещта пристъпи фигура в черно-зелена униформа и замахна към лицето на
Григори с чук. Зад чука той успя да мерне зурлата на Михаил Пински, полицейския капитан,
но не успя да реагира достатъчно бързо и ударът го уцели по бузата и го просна. Агонизираща
болка се стрелна чак до врата на Григори.
Трябваше да очаква това. Онова сбиване през февруари нямаше как да му се размине.
Полицаите не забравяха подобни неща.
Вече на земята, той видя с крайчето на окото си, че Исак се бие с помощника на
Пински, Илия Каганович, и още двамина. Мъглата пред погледа му се поразсея и той видя
вдигнатия за нов удар чук, разпозна го ненужно като своя собствен. Извъртя се, но в
последния момент Пински направи същото с оръжието си и то халоса Григори в лявото
рамо. Младежът изрева от болка и гняв.
Може би трябваше да остави полицая да си отмъсти за февруарския инцидент, просто да
изтърпи наказанието, без да вдига много шум, но интуицията му потуши този импулс още
преди той да се превърне в намерение. Григори скочи на крака. Лявата му ръка висеше
безполезна, но с дясната му всичко бе наред. Той замахна с всичка сила към лицето на
Пински, докато онзи възстановяваше баланса си. Така и не уцели.
Два чифта ръце го сграбчиха от двете страни.
Двойка полицаи се бяха появили изневиделица иззад Григори. Опита се да се освободи,
но не успя. През пелена от ярост видя как Пински замахва с чука и удря. Още един удар от
Пински и ребрата му изпукаха. Следващият бе насочен по-надолу, в корема. Григори се сви и
повърна закуската си. Още един удар в слепоочието. Причерня му за миг и се свести увиснал
безпомощно в ръцете на двамата полицаи. Исак бе в същото положение до него.
- Поуспокои ли се? - с престорено хладнокръвие попита Пински.
Григори изплю кръв. Тялото му беше буца от болка и не можеше да мисли както трябва.
Какво ставаше? Пински го мразеше, но все нещо трябваше да е предизвикало това. А и беше
нагло от негова страна да действа насред фабриката, обграден от работници, които нямаха
причина да обичат полицията. Чувстваше се уверен в себе си по някаква причина. За миг
изглеждаше, че ще започне пак с чука.
Вместо това зададе нов въпрос:
- Кой си ти?
Григори отвърна:
- Григори Сергеевич Пешков.
Пински отново го удари в стомаха. Григори изстена, изплю кръв.
- Лъжец.
 Константин стана от струга.
- Офицер, това е името му! Всички го познаваме от години.
- Не ме лъжи! Или ще опиташ от това.
Намеси се Варя, майката на Константин.
- Не е лъжа, Михаил Михаилович. - Използваше бащиното име на Пински, за да покаже,
че го познава. Тя скръсти ръце, сякаш предизвикваше Пински да я опровергае.
- Какво тогава е това? - попита Пински и извади парче хартия. - Григори Сергеевич
Пешков е напуснал Русия на парахода Архангел Гавраил преди два месеца.
Появи се Канин.
- Какво става тук? Защо никой не работи?
- Този тук е Лев Пешков. Търсен за убийство.
Всички се развикаха едновременно, но Канин вдигна ръка. Когато се умълчаха, той
занарежда с равен тон, като хвърляше поглед към чука на Пински:
- Капитане, мога да ви уверя, че това тук е Григори, не Лев, Приличат си, както е
обичайно за двама братя, но работя с тях ежедневно вече няколко го-дини, както и всички
хора около вас. Междувременно бавите работата на цялата работилница, а страната ни е във
война и се нуждае от продукцията ни повече от всякога.
- Кой тогава е заминал за Америка на Архангел Гавраил? - Още щом зада-де въпроса си,
Пински се досети за отговора.
- Документите ми бяха откраднати — рече през стиснати зъби Григори.
Полицаят се окопити.
- Тогава си съучастник на беглеца. Защо не съобщи на полицията за кражбата?
- Нямаше смисъл. Не можехте да го върнете, нито собствеността ми.
Канин пак се намеси.
- Капитан Пински, първо обвинихте този мъж в убийство. Сега се оказва, че брат му е
откраднал билета и паспорта му и единственото му прегрешение е, че не е съобщил в
полицията за това. Честно казано, едва ли е имало смисъл да го прави, освен ако нямате
възможността да скочите сега на следващия параход за Америка и да подгоните брат му.
Междувременно държавата ви е във война и вие бавите производството на отчаяно
необходими локомотиви за рус-ката армия. Освен, ако не искате името си в следващия ни
доклад до ръководството на армията, предлагам да приключвате тук бързо.
- В коя запасна част си? - обърна се Пински към Григори. Без да се замисля, Григори
отвърна:
- Нарвски полк.
- Ха! Днес ви повикаха нали? И двамата, нали? Дано се появите в казармата, иначе ще
ви погна.
Пински направи знак и полицаите ги пуснаха. Капитанът се завъртя на пета и си тръгна
заедно с шайката си.
Григори с мъка се задържа на крака, но когато се загубиха от поглед, седна тежко на
един стол. През ослепителната болка в главата, пукнатите ребра и свития стомах, единствено
омразата му към Пински и системата, която олицетворяваше той, го пазеше в съзнание.
Някой ден, скоро, ще сложим край на царя и неговите лакеи като този, мислеше си Григори.
Канин рече:
- Армията няма да ви гони, но за полицията нищо не мога да направя.
Григори кимна отпаднало. Най-жестокият удар на Пински беше това, че двамата с Исак
щяха да се присъединят към армията. Канин продължи:
- Винаги си бил чудесен работник. Ти също, Исак. Ще съжалявам много да ви загубя.
Нямаше съмнение в емоцията зад думите на началника им, но той не можеше да
направи нищо. Григори само му кимна уморено.
Варя се появи пред Григори с купа вода и чист парцал. Тя бе едра жена, но го докосваше
внимателно, докато миеше кръвта от лицето му.
- Отиди в лазарета да полегнеш за час - предложи му тя.
- Не. Ще си ходя у дома.
Варя сви рамене, премина към Исак, който не бе толкова тежко ранен.
Григори стана. Подът се разклати под него, но Константин му подаде ръка, докато
можеше да стои прав без чужда помощ. Константин се наведе, взе каскета му от земята и му
го подаде.
Григори се заклатушка през завода, покрай машините и прииждащите хора, излезе,
прекоси двора, като се придържаше към стената. От движението умът му се проясни, но
болката в ребрата се засили. На портата срещна Катерина.
- Григори! Постерите отвън... - Тя млъкна, вторачена в нараненото му лице.
- Среща с любимия ти полицейски капитан.
- Пински. Прасе!
- Ще се оправя.
- Нека те върна вкъщи.
Тази размяна на ролите го изненада. Катерина досега не беше предлагала да се грижи за
него.
- Мога и сам....
- Глупости. Ще дойда с теб.
Тя го хвана за ръка и двамата тръгнаха през многохилядната тълпа, която прииждаше за
работния ден в Путилов. Познатият път през сутрешните тълпи го изтощи повече, отколкото
очакваше, но все пак вървеше ръка в ръка с Кате-рина, а изгряващото слънце вече го
затопляше и отцеждаше малко по малко болката. Когато се прибраха, Катерина го остави да
легне.
- Имам скрита бутилка водка в стаята на момичетата - каза тя.
- Не, благодаря, но малко чай ще ми дойде добре.
Нямаха самовар, но тя направи чай в една метална купичка и го подаде на Григори
заедно с бучка захар и един лист.
- Най-лошото е, че ако не беше Пински, щях да отърва набора.
Тя седна на ръба на леглото и му подаде листовка.
- Едно от момичетата ми го даде.
Заглавието бе „Помощ за семействата на войници“. Съдържанието изглеждаше суховато.
Някакво правителствено обявление.
- Вече дадох да ми го прочетат - започна Катерина. - Ако си съпруга на вой-ник, ти се
полага месечна сума. Не само бедните я получават, просто трябва да си омъжена. Получаваш
и по-евтини въглища за огрев, по-евтини билети за железниците, помощ за училището на
децата.
Григори се сети, че беше чувал нещо такова, но не му беше обърнал внимание, защото не
се отнасяше до него.
- Хубаво. Рядка проява на разум от армията - каза Григори. Искаше да спи.
 - Но трябва да си омъжена.
Григори се съсредоточи. Да не би да имаше предвид..?
- Защо ми казваш това?
- Както сме, няма да получа нищо.
Сърцето му запрепуска. Той се надигна на лакът.
- Но... ти обичаш Лев.
- Знам! - Катерина се разплака. - Той обаче е в Америка и не го е грижа даже да пише, а
ако съм омъжена за войник, ще мога поне да преживявам някак. Трябва да се оженим.
- Трябва... за да получаваш повече пари като съпруга на войник.
Тя кимна и така изтляха зародилите се за миг в сърцето му надежди.
- Толкова много ще значи за мен — каза тя. - Тези пари, особено без теб да се грижиш за
нещата.
- Разбирам - каза той и направи гримаса.
- Може ли да се оженим? Моля те.
- Да - отвърна той. - Разбира се.

II
Пет двойки бяха венчани едновременно в Църквата на Светата Дева. Свещеникът
смутолеви нужните слова, без да гледа никого в очите.
Григори изтърпя някак церемонията. Видеше ли свещеник, се сещаше за онзи, който бе
опитал да прави секс с малкия Лев. Презрението му се бе усилило след лекциите по атеизъм
в болшевишката група на Константин.
Григори и Катерина се бяха оженили набързо, както и останалите четири двойки.
Всички мъже бяха в униформи. Мобилизацията бе предизвикала рязък скок в сватбите и
църквата се мъчеше да смогне. Всичко това, както и униформата му, символ на омразно
подчинение на царя, допълваха фарса, който според него “сватбата” представляваше.
Затова и не бе поканил никого. Не мислеше, че е причина за празнуване. Катерина беше
показала ясно, че за нея това е практическа мярка, начин да получава някакви пари. Ала това
щеше да даде финансова сигурност на Кате-рина и той нямаше нищо против.
Тя пък не беше толкова стеснителна и сред гостите бяха някои от съквартирантките й и
нейни колеги от Путилов.
След това пък тя бе планирала малко събиране обратно у дома. Пиха бира и водка, а
един цигулар свиреше народни песни, които всички знаеха. Когато хората започнаха да се
напиват, Григори се оттегли в стаята си, легна и духна свещта. Само светлините на улицата
мъждукаха през прозореца. Мисълта, че утре по това време ще пътува на запад с влак, не му
даваше мира. С всяко неспокойно обръщане го пробождаше болка в ребрата и лявата ръка.
Страхуваше се, както и би трябвало, но за годините от смъртта на майка си бе научил най-
добре едно - да оцелява.
Още не спеше, когато влезе Катерина.
- Рано си тръгна.
- Не исках да се напивам.
Тя вдигна полата си.
Той се сепна, отдръпна се, почти халоса глава в стената зад себе си. Въз-буди се, което го
смути още повече. Тялото й - очертано от слабата светлина отвън, дългите извивки на бедрата
й, сенчестото място между тях. Беше въз-буден и объркан.
- Какво... какво правиш?
- Лягам си с теб, разбира се.
- Не.
Тя изрита обувките си.
- Какви ги приказваш? Женени сме.
- За парите...
- Заслужаваш нещо в замяна. - Тя се наведе, целуна го. Дъхът й миришеше на водка.
- Не... - промълви той, задавен от желание.
Тя взе дланта му, притисна я към едната си гърда. Той усети меката плът, твърдото
зърно, неволно стисна. Желанието му се усили.
- Ето, че ме желаеш.
Победоносната нотка го разгневи.
- Разбира се, по дяволите! Обичам те от деня, когато те срещнах. Но ти обичаш Лев.
- О, стига с този Лев! Две пробити копейки не дава за нас. Открадна ти надеждите за
по-добър живот, а ни остави само едно бебе.
Права беше, Лев винаги е бил егоист.
- Човек обича семейството си, защото му е семейство, не защото са винаги щедри и
свестни.
- O, я се поглези - раздразнено рече тя. - Утре отиваш на война. Не искаш да умреш,
съжалявайки, че не си ме чукал. - Тя прокара ръка по панталона му, хвана коравия му член. -
Женени сме, вземи каквото ти се полага!
А не му ли се полагаше наистина? Не. Това бе заплащане. Проституция. А той копнееше
този миг отдавна. Разгневи се още повече. Тя започна да гали члена му по-настойчиво. Той я
отблъсна ядно, превъзбуден, ала не прецени силата си и тя падна.
Тя остана на пода, поравно плачеше и ругаеше.
Григори не искаше да стори това, но беше твърде ядосан да се извинява.
Покри прекрасните си крака и стана, олюлявайки се.
- Животно! Свиня! Да ме изриташ от леглото в брачната ми нощ! — Болка измести гнева
у Григори. - Как може да си толкова безчувствен! Върви на майната си! Мри в тая тъпа
война!
Думите й нараняваха Григори жестоко, но той не помръдна.
Тя излезе и тръшна вратата. Скапан живот. Щеше да загине с този камък на сърцето -
щеше да е наранил жената, която обича, без надежда да се сдобри с нея преди да замине. В
другата стая тя говореше на висок глас:
- Не можа да го вдигне... Твърде се е накиснал! Дайте още водка и да танцуваме още!
Той удари вратата с юмрук и се тръшна на леглото.

III
В крайна сметка заспа неспокоен сън. Събуди се рано на следващата сутрин. Облече
униформата си, закуси и излезе в коридора между двете стаи.
Открехна вратата към стаята на Катерина. Тя спеше с отворена уста между другите
момичета. По пода се валяха празни бутилки водка, смърдеше на тютюн и разлята бира.
Мъката от снощната случка го напусна лека-полека покрай вълнението около
регистрацията, получаването на оръжия, намирането на верния влак, срещата с бойните
другари. С него бе и Исак, както и още стотина запасняци със зелени униформи. Носеха
пушки, дълги колкото те бяха високи, модел Мосин-Наган, с остър байонет на върха.
Огромна синина вече покриваше по-голяма част от лицето на Григори и останалите мъже
във вагона се отнасяха към него с предпазливо уважение. Вероятно го мислеха за някакъв
бандит. Влакът излезе от Петербург и пое през поля и горички.
По посоката на слънцето Григори се ориентира в коя посока е Германия - на югоизток.
Макар това да му се струваше очевидно, когато го спомена, впечатли останалите: повечето не
знаеха къде се намира Германия.
Скоростта, с която пейзажът наоколо свистеше, добави към вълнението му. За втори път
се возеше на влак, първият - когато заедно с Лев и майка си пристигна в Санкт Петербург.
Още бяха пресни ужасът и тъгата от смъртта на баща му, обесен само преди няколко дни, но
ароматът на локомотива и трещенето на огромните колелета раздвижваха кръвта му. Част от
това детско вълнение се върна у него сега и не можеше да не възприеме случващото се поне
малко като приключение, завладяващо, а не само ужасно. Този път обаче пътуваха в товарен
влак, с още четиридесет души - бледи петербургци с шавливи очи, брадати селяни, които се
пулеха на всичко около себе си, половин дузина тъмнокоси, тъмнооки евреи.
Един от тях му се представи като Давид. Баща му правел железни кофи в двора им и ги
продавал от село на село. Давид довери на Григори, че в армията било пълно с евреи, защото
по-трудно отървали военната служба.
Командваше ги един сержант на име Гаврик, който с нервен вик крещеше заповеди и
псуваше непрестанно. Правеше се, че всички са селяни и ги наричаше “ебачи на крави”, но
бе на възрастта на Григори - твърде млад, за да е участвал в Японската война от 1904-1905 г. -
който реши, че младежът просто крие зад държанието си страха, който всички изпитваха.
Всеки няколко часа влакът спираше и мъжете слизаха да ядат (макар понякога да
получаваха само супа или бира, а понякога само вода). Между спирките седяха на пода на
вагона. Гаврик ги инструктира как да си чистят оръжието, обясни им как да се обръщат към
офицерите си, особено към аристократите, които трябваше да наричат “Най-високо
Светейшество”
На втория ден бяха стигнали до руска Полша, прецени Григори. Попита сержанта си
точно в коя част на армията са зачислени. Знаеше, че са в Нарвския полк, но никой не им
беше казал как се вписват в общата картинка. Гаврик просто рече:
- Какво пък те ебе теб? Ходиш където ти кажат, правиш каквото ти кажат. – Явно и той
не знаеше.
След още ден и половина влакът спря на едно гранично селце на име Остроленка.
Григори не го беше чувал, но виждаше, че е краят на жп-линията, така че сигурно селцето бе
близо до немската граница. Тук се разтоварваха стотици вагони - хранителни припаси, тежка
артилерия, коне и хора, командвани от раздразнителни офицери. В същото време тонове
припаси трябваше да бъдат разтоварени в каруци: месо, чували брашно, бидони с бира,
сандъци патрони, артилерийски снаряди, тонове овес за конете.
В някакъв момент Григори мерна омразната физиономия на принц Андрей, който
яздеше красив кафяв кон и бе облечен във великолепна униформа, която Григори не можеше
да идентифицира. Още не бе наясно с тези неща и не можеше да идентифицира отряд или
чин. До него припкаше адютант с канарче в клетка. Григори погали спусъка на пушката си.
Трябва да го застрелям сега и да отмъстя за баща си, помисли си той. Принцът и канарчето
му се скриха в гмежта.
Григори и останалите от вагона спаха на земята тази нощ, в жегата. Той осъзна, че
съставляват взвод. Срещнаха командващия им офицер на следващата сутрин, смущаващо
млад втори лейтенант на име Томчак. Той ги поведе извън селцето по път, виещ се на
северозапад.
Григори научи от Томчак, че са част от тринайсти корпус, под командването на генерал
Клюев, и са част от Втора армия, която пък е под командването на генерал Самсонов.
Останалите от взвода се стреснаха, когато Григори им съобщи това - всички знаеха, че
номерът носи лош късмет, а Гаврик го скастри:
- Казах ти, че нямаш работа да питаш, Пешков, смучещ чепове педеруга такъв.
Не след дълго пътят се превърна в пътека, застлана с пясък, водеща през гора. Каруците
от обоза затънаха и се наложи конете да бъдат разпрегнати и да бъдат впрегнати по два,
вместо по един, на каруца. Всяка втора бе изоставена край пътя.
Отново спаха под звездите, а на следващия ден бездействаха под дърветата до обяд,
докато Томчак чакаше заповеди. Григори разтриваше схванатото си от вчерашния марш тяло,
а селяните от взвода се присмиваха на останалите за слабостта им.
По обяд се появи куриер, който им съобщи да тръгнат в осем сутринта, четири часа по-
рано.
Нямаха вода, затова пиеха от ручеи и кладенци по пътя. Скоро се научиха да пият
колкото могат всеки път и да пълнят манерките си. Ядяха само сухари, защото нямаше как да
си готвят. Всеки няколко мили им се налагаше да вадят някое оръдие от блато или пясъчник.
Вървяха до залез и спаха под дърветата.
По обед на третия ден излязоха от гората и се натъкнаха на пищна двуетажна ферма, до
която зрееха поля с овес и пшеница. Беше сграда на два етажа, със силно скосен покрив. В
двора имаше кладенец от бетон, а до къщата – някаква ниска постройка, която приличаше на
кочина, само че беше от камък. Мястото приличаше на дома на проспериращ земевладелец
или някакъв дребен благородник. Всичко бе опразнено и заключено.
Още миля по-нататък навлязоха в село, което за тяхно изумление представляваше същата
гледка, ала докато вървяха, Григори се дивеше - къде бяха колибите на бедните селяни? Къде
бе цялата мръсотия на прасетата и кравите? Защо нямаше порутени дървени бараки със
закърпени стени и дупки в покривите? Това всъщност вече беше Германия, осъзна той, а това
бяха домовете на “бедните” селяни в тази страна.
Войниците тържествуваха.
- Бягат! Страхуват се от руснаците. Ще превземем Германия без изстрели.
От кръжока на Константин, Григори знаеше, че това не е така. Немците първо щяха да
превземат Франция и тогава да се разправят с Русия. Германците не се предаваха, просто
избираха битките си. Но и така бе странно, че са оставили тази първокласна земя без надзор.
- Ваша светлост, коя част от Германия е това? - попита той Томчак.
- Наричат я Източна Прусия.
- Най-богатата част от Германия ли е това?
- Не мисля. Не виждам дворци.
- А как така обикновените немски граждани могат да живеят в тези домове?
- Явно могат да си го позволят. - Като че ли и голобрадият Томчак не знаеше много
повече от Григори, който, въпреки че се имаше за образован, не бе очаквал нещо такова.
Григори продължи да крачи, омърлушен. Смяташе се за добре образован човек, но ето,
че си е нямал представа колко по-добре живеят немците.
Исак добави с крива физиономия:
- Още не сме почнали да се бием, а едва ни изхранват. Как да се изправим срещу нещо
такова? Даже прасетата им живеят в каменни къщи.

IV
Валтер бе въодушевен от събитията в Европа. Бяха налице всички изгледи за кратка
война и бърза победа за Германия. С Мод щяха да са заедно по Коледа.
Освен ако не умреше, разбира се. Но тогава пък щеше да умре щастлив.
Още помнеше нощта им заедно. Правиха любов три пъти, и миг не бяха загубили в сън.
Първоначалните подтискащи трудности само бяха усилили еуфорията им. Когато не се
любеха, приказваха и се галеха небрежно. И разговорите им бяха невероятни. Пред Мод той
можеше да се открие, както пред никого другиго. Никога не се бе чувствал толкова близък до
друг човек.
До изгрев слънце бяха изяли всичките плодове в купата и всички шоколaдови бонбони в
кутията. След това си тръгнаха с нежелание. В таксито от Найтсбридж до дома на Фиц
стискаха ръце, а точно преди последния завой Мод го целуна с отчаяно желание, а у него се
разпали тежкия въпрос ще я види ли някога отново. Тя щеше да се върне у дома, да се
престори, че е излязла на ранна разходка, а той щеше да се върне в квартирата си, да се
преоблече и да остави на лакея си указания за багажа си, който щеше да бъде върнат в
Берлин. Тогава Валтер щеше да замине.
Войната започваше добре. Немската армия вилнееше из Белгия. На юг французите -
водени по-скоро от емоция, отколкото от стратегия - бяха нахлули в Лотарингия, само за да
бъдат покосени от германската артилерия.
Колко войната смалява света, мислеше си Валтер. На изток Япония се бе съюзила с
френско-британското съглашение, което пък даваше възможност на Русия да се съсредоточи
върху европейския фронт. На запад Америка бе обявила неутралитет. Но по един или друг
начин, в тази война бе въвлечен целият свят.
Според немските източници на информация французите бяха пратили телеграми на
руския цар, умолявайки го да нападне, с надеждата германците да бъдат разсеяни. Руснаците
бяха извършили подвиг, като само за дванайсет дни бяха мобилизирали своята Първа армия и
я бяха прехвърлили в Германия. По на юг Втора армия бе прекосила при Остроленка. Двете
се движеха като двете части на клещи, които щяха да се затворят при Таненберг.
Нетипичната немска ленивост, позволила това да се случи, скоро приключи.
Командирът за този регион, генерал Притвиц, познат като Дебелият, бе уволнен и заменен от
дуото Паул фон Хинденбург, върнат от пенсия, и младия Ерих Лудендорф, един от малкото
генерали без аристократичното „фон“ пред фамилията си. Валтер му се възхищаваше и с
удоволствие разбра, че ще е неговата връзка с разузнаването.
По пътя от Белгия към Прусия спряха за малко в Берлин, където Валтер и майка му се
прегърнаха развълнувани и размениха няколко думи. Острият й нос беше червен от летния
хлад. Тя го прегърна силно и се тресеше от вълнение.
 - Ти си в безопасност - каза тя.
- Да, майко, в безопасност съм.
- Много се тревожа за Цумвалд. Руснаците са толкова близо! — Цумвалд беше имението
на фон Улрих на изток.
- Сигурен съм, че ще е наред.
Тя не можеше да бъде успокоена толкова лесно.
- Говорих с жената на Кайзера. - Тя я познаваше добре. - Още няколко други дами са
сторили същото.
- Не бива да занимаваш така кралското семейство. Вече имат за толкова много да
мислят.
- Не можем да изоставим именията си на руската армия! - тя подсмръкна.
Валтер споделяше тревогите й. Не бе ли това целта на войната — да бъдат защитени
всички тези работещи германци, с техните силни съпруги, чисти деца и охранен добитък от
руските селяни и техните господари-варвари, размахващи камшици? А и искаше някой ден
да покаже това място на Мод.
- Не се тревожи, майко, Лудендорф ще спре руското настъпление. — Той се надяваше да
й казва истината.
Преди тя да може да му отговори, свирката се чу и той я целуна и се качи на влака.
Той се срамуваше донякъде, че бе сред тези разузнавачи, предвидили бавен руски
напредък, но поне донякъде бе доволен, че греши - руснаците бяха платили за бързината си с
лоша подготовка и зле организирани провизии.
Това се потвърди, когато той пристигна в Източна Прусия със свитата на Лудендорф и
получи доклад, че Първа руска армия е спряла, само няколко мили навътре в немската
територия. Какво чакаха? Намираха се само на няколко мили в немска територия и военната
логика диктуваше да продължават напред.
Втора армия обаче продължаваше да напредва и задачата на Лудендорф бе да я спре.
На следващата сутрин Валтер донесе на генерала две безценни съобщения от руснаците,
пресечени и преведени от немското разузнаване.
Първото, изпратено в пет и половина сутринта, беше на генерал Рененкампф, командир
на Първа руска армия, бе наредил раздвижване, ала на запад, по траектория, която не
заплашваше по никакъв начин германците. Второ, генерал Самсонов, командир на Втора
руска армия, бе изпратил своите тринадесети и петнадесети корпус след двадесети
германски, защото бе решил, че той отстъпва.
Лудендорф изглеждаше така сякаш Валтер го поднася.
- Това е невероятно! Как така сме засекли всичко това? Знаем кодовете им ли?
- Не използват кодове.
- Но защо, за Бога?!
- Според информацията ни руснаците нямат достатъчно грамотни мъже, за да боравят с
тях.
- А с телефони не боравят ли? Тях не можем да засечем.
- Мисля, че им е свършила жицата.
- Това не може да е номер, нали? - Лудендорф все се мръщеше, а острият му нос
придаваше на изражението му агресивност.
- Не може, сър. Подобни стратегии са им толкова чужди, колкото пътуването до Луната.
Лудендорф приведе оплешивяващата си глава до картата на масата пред него. Работеше
неуморно, но често изпадаше в състояния на остро съмнение. Цялата му кариера бе
построена върху страха от провал. Лудендорф сложи пръст на картата.
- Двата корпуса на Самсонов са в средата на руския фронт. Ако се придвижат напред...
Валтер отгатна мислите му - можеха да бъдат подмамени в капан, обградени от три
страни. Лудендорф продължи:
- Двадесети корпус не бяга. Руснаците грешат. На юг е фон Франсоа и неговият първи
корпус. В средата - Шолц и двадесети корпус, които се оттеглят, но не бягат, каквото и да си
мислят руснаците. На север - Макенсен и седемнайсети корпус, само на петдесет километра
от нас. Той наблюдава Първа армия, но ако те са тръгнали в погрешна посока, можем да го
обърнем на юг.
- Класическа маневра. - Валтер веднага бе схванал идеята, но едва след като Лудендорф
я беше обяснил. Затова Лудендорф беше генерал, а не Валтер.
- Но можем да я направим, само ако Рененкампф продължи в грешната посока на север.
- Видяхте прихванатите съобщения, сър. Руските заповеди вече са дадени.
- Да се надяваме, че Рененкампф няма да промени решението си.

V
Батальонът на Григори нямаше храна, но пък имаше няколко каруци с лопати. С тях
трябваше да направят окопи. Не им отне дълго, но пък и окопите не се получиха много
добри. Нищо, щяха да свършат работа.
Сутринта Исак, Григори и останалите бяха превзели изоставена немска фронтова линия
и Григори беше забелязал, че окопите им се движеха по зигзаг на равни интервали, така че
човек не можеше да вижда много надалеч. Лейтенант Томчак беше казал, че това се нарича
траверса, но не знаеше за какво служи. Не нареди на хората си да копират формата, но
Григори бе сигурен, че има някаква цел.
Григори още не бе стрелял. Чуваше стрелба на пушки и на артилерия, а неговото
поделение бе превзело доста немска територия, но още не познаваше битка. Където и да
отидеха, намираха, че немците просто са си тръгнали.
Нямаше логика. Всичко във войната беше объркване, паника. Двамина от взвода на
Григори бяха мъртви - единият се простреля в крака и изкървя с шокираща скорост, а друг го
изрита кон.
От дни не бе идвала каруца с храна. Приключили бяха сухарите си и от сутринта
нищичко не бяха хапнали. Тази нощ спаха гладни, но поне бе лято.
Стрелбата започна в зори на следващия ден.
Започна далеч отляво. Вдигаха се буци пръст, експлодираха облаци от шрапнели.
Григори не чувстваше страх, макар да знаеше, че трябва. Ала вместо това бе гладен, жаден,
схванат и отегчен. Зачуди се и немците ли се чувстват така.
И вдясно започна стрелба, но там, където бяха, цареше покой.
- Като окото на бурята - каза Давид, продавачът на кофи.
Скоро дойдоха заповедите да продължат. Излязоха от окопите и тръгнаха напред.
- Е, нека сме благодарни - каза Григори.
- За какво? - попита Исак.
Няма да се бием. Имаме пришки от ходене, но поне сме живи.
 Същия следобед стигнаха градче на име Аленщайн. Събраха се в покрайнините на града
и влязоха там под строй.
С изненада се натъкнаха на граждани, които невъзмутимо си вършеха ежедневните
задължения - пазаруваха, разхождаха бебетата си, пускаха пис-ма в пощата. Подразделението
на Григори спря в малък парк, където мъжете седнаха да си починат. По-късно пристигнаха
каруци с вода и хляб, купен или иззет от градските пекари. Томчак отиде в една близка
бръснарница да се под-стриже и обръсне, а Исак отиде да купи водка, но се върна с празни
ръце. Армията оставила пазачи пред магазините за алкохол, за да не влизат войници в тях.
Спаха в парка.
По изгрев нямаше закуска. Оставиха един батальон да контролира града, а останалата
част от тринадесети корпус заедно с Григори, излязоха от Аленщайн и се упътиха на
югозапад към Таненберг.
Там, най-сетне, Григори срещна врага.
Спряха до един поток, за да напълнят мъжете манерките си. Григори се криеше зад едно
дърво по нужда, когато чу звук отляво и с изумление видя немски офицер в пълно бойно
снаряжение, на голям черен жребец. Офицерът гледаше през бинокъл натам, където бе спрял
батальонът. Може би се опит-ваше да отличи униформите на войниците. Стоеше неподвижен
като паметник, но не и конят му, който отново издаде звука, който бе стреснал Григори.
Той се закопча много внимателно, взе си пушката и се оттегли безшумно, като
внимаваше дървото да стои между него и немеца. Мъжът помръдна и Григори се уплаши; но
немецът просто обърна плавно коня си и тръгна на запад.
Григори изтича при сержант Гаврик.
- Видях немец!
- Къде?
- Ей там. Пикаех.
- Сигурен ли си, че беше немец?
Григори погледна зареденото оръжие в ръцете си, завършващо със свиреп на вид шип.
Естествено, че е трябвало да я използва — къде му е била главата?
- Накъде тръгна?
Поне на това Григори можеше да отвърне.
- На запад.
Гаврик бързо се насочи към лейтенант Томчак, който се подпираше на дърво и пушеше.
След миг той хвърли цигарата си и се затича към майор Бобров, възрастен мъж с
впечатляваща стойка и дълга сребриста коса.
Всичко след това се случи бързо. Нямаха артилерия, но картечарският отряд приготви
оръжията си. Бобров моментално нареди шестстотинте души от батальона да образуват
редица, дълга около хиляда метра. Неколцина бяха избрани да тръгнат напред. Другите се
запътиха на запад, към полегатите лъчи на следобедното слънце.
Минути по-късно изпищя снаряд, проби покривалото на гората и се взриви на
разстояние зад Григори, достатъчно близо, за да разтресе земята под него.
- Този разузнавач им е дал координатите ни. Добре, че се махнахме оттам – каза Томчак.
Немците явно бързо бяха преценили, че стрелят по старите позиции на батальона,
следващият снаряд удари земята малко пред напредващите руснаци.
До него Давид се оглеждаше като заек, сякаш може да види и да отскочи от пътя на
следващия залп. Исак се мръщеше като на футболния терен, когато другите заиграваха не по
правилата. Знанието, че някой се опитва да те убие с всички сили беше много потискащо,
помисли си Григори. Чувстваше се сякаш е получил ужасно лоши новини, но не знаеше
какви. Въобрази си за миг, че иска да изкопае дупка в земята и да се скрие там.
Какво ли виждаха артилеристите? Може би един от тях стоеше на хълм и гледаше право
в Григори и останалите нервни руски войници. Един човек в го-рата не се виждаше, но
шестстотин...
Каквото и да правеха, го правеха добре, защото следващите изстрели почти спукаха
тъпанчетата на Григори, смесиха се с писъци, изригнаха гейзери от пръст и кръв, захвърчаха
части от тела. Григори се затресе от ужас. Нищо не можеше да се направи, снарядът или те
пропускаше, или те уцелваше. Григори забърза ход, сякаш това можеше да го спаси. Другите
направиха същото. В следващите секунди те продължиха да ускоряват стъпка, до- като още
снаряди падаха и тътнеха като десетки влакове.
Григори стискаше пушката в потни длани и дишаше пресекливо, тичаше все по-бързо,
но скоро артилерията отшумя. Явно се бяха приближили твърде много. Тогава обаче започна
картечният обстрел и Григори с потрес установи, че са току пред врага.
Някой изкрещя през звука в разшумялата и разпарчетосана от куршуми гора, точно до
Григори. Томчак падна. Едното му око го нямаше. Лейтенантът се опита да стане, изкрещя в
агония. Григори коленичи.
- Какво да правя? Какво да правя? - заповтаря той. Как да помогнеш на прострелян в
окото човек?
Някой го халоса по главата. Гаврик го подминаваше, викаше му пътьом:
- Мърдай, Пешков, тъпа путко!
Внезапно на Григори му се прищя да избие тия копелдаци. На няколкостотин ярда пред
себе си той видя сивите униформи и шипести шлемове на врага. Той остави притихналия
Томчак, клекна зад едно дърво и погледна иззад оглозгания от картечниците дънер. Вдигна
пушката и се прицели в един от немците, които вече се виждаха. Натисна спусъка. Нищо не
се случи.
Григори си спомни, че не е свалил предпазителя.
Не можеше да свалиш предпазителя на тази пушка модел Мозин-Нагант, докато си я
прицелил. Той седна, хвана приклада и завъртя голямото изпъкнало копче, което
освобождаваше затвора.
Огледа се. Останалите бяха спрели да тичат и сега търсеха прикритие из храстите,
подаваха се, стреляха, някои се давеха в кръвта си, други лежаха мъртви.
Григори се подаде иззад дънера и се огледа, вдигна пушката на рамо и погледна през
мерника й. Видя една пушка да се подава от един от близките храсти, зад нея - сив шлем с
шип. Младежът, със стиснати от омраза зъби, изпразни с пет изстрела пълнителя на пушката
си. Врагът се скри, но не падна. Григори бръкна в раницата си, за да презареди. Отново
погледна иззад дънера и видя друг немец, който тичаше между дърветата. Отново изпразни
пълнителя, но онзи продължи да бяга и изчезна зад няколко фиданки.
Нямаше смисъл просто да стреля напосоки. Да уцелиш някого в битка се оказа много
по-трудно от това да уцелиш мишена по време на тренировка.
Докато презареждаше пак, за втори път започна картечен огън. Той се скри зад дънера и
прибра крака. По слух се ориентира, че картечницата е на около няколко стотна ярда вляво.
Когато картечницата спря, той чу Гаврик да крещи:
- Стреляйте по картечарите, хуйове прости! Стреляйте, докато презареждат!
 Григори видя триножника на врага между две големи дървета, видя и стрелеца. Насочи
оръжието си, понечи да стреля, но се сети - не просто стреляй, стреляй точно. Свали малко
цевта на пушката. Сега тя сочеше към незащитения врат на германеца, който явно бе
разкопчал униформата си заради жегата. Григори се прицели внимателно. Стреля.
Пропусна. Стреля още четири пъти и отново пропусна.
Бе подлудяващо. Колко повече искаше да убие някой немец, толкова по-неточно
стреляше. Може би тия свине бяха просто твърде далеч. Може би просто не го биваше в тая
работа.
Бобров долази до него на колене и лакти, но като че ли не го виждаше. Гледаше само
картечницата. Извика:
- Когато кажа, тичайте към тази картечница!
Ти си луд, помисли си Григори. Е, аз не съм.
Бобров се изправи и се затича приведен напред. Когато се отдалечи малко, извика
заповедта. Губиш си времето, помисли си Григори. Да не мислиш, че сме самоубийци?
Картечната стрелба спря. Сребристата коса на Бобров го правеше удобна мишена, но той
не чакаше, а се изправи неразумно и изрева заповедта за атака и хукна към врага. Гаврик
повтори заповедта и го последва. За най-голяма своя изненада, Григори също, опитвайки се
да не изтърве тежката си пушка.
Картечницата мълчеше, но пушките на останалите немци - не, и ефектът от дузина
пушки, стрелящи почти едновременно, бе почти същият. Тримата около картечницата
презареждаха с побелели от страх лица. Някои от руснаците стреляха, но Григори нямаше
толкова самообладание и просто тичаше. Видя трима немски войници - почти момчета, - да
се крият зад един храст. Той вдигна пушката пред себе си и се втурна към тях с крясък,
насочил оръжието си като копие. Тримата се изплашиха и побягнаха. Той ги гони около
триста метра, но накрая, изнемощял от глад, се спря задъхан. Останалите немци също се
оттегляха. Картечницата бе изоставена.
Бобров се появи отново пред погледа на Григори. Той тичаше по ширината на руските
позиции.
- Напред! Не ги оставяйте да се измъкнат, или ще се върнат и ще ви застрелят утре!
Внезапно отстрани започна някакъв шум. От храсталака се показаха руски войници,
които бягаха панически. От посоката, откъдето идваха, се чуха изстрели.
- Какво, по дяволите?... - започна майорът. Григори се досети. Атакуваха ги отстрани.
Бобров завика: - Дръжте позиции! Обърнете се и стреляйте!
Но все повече от другарите на Григори се поддаваха на паниката и се присъединяваха
към ужасеното стадо, търчащо на север. Бобров вдигна пистолета си и го насочи към тълпата,
заплашваща да го увлече.
- Стойте! Предупреждавам, ще стрелям по всеки дезертьор.
Чу се пукот, пръсна кръв. Бобров се строполи. Григори нямаше време да мисли дали го е
повалил германец някой от неговите преди да се присъедини към бягството Вече се стреляше
отвсякъде. Григори не знаеше кой по кого стреля. Постепенно звуците от битката като че ли
позатихнаха. Григори се просна, останал без дъх, върху изпопадали листа. Още стискаше
пушката си - не знаеше как така не я е изтървал.
В крайна сметка се изправи на крака едва-едва. Започна да се откроява натрапчива
болка в дясното му ухо. Вдигна ръка, докосна го и извика от болка. По пръстите му полепна
кръв. Докосна ухото си отново и с ужас установи, че по-голямата му част липсва. Някой го бе
ранил, без Григори да разбере.
Провери пушката си и я презареди, макар да не знаеше къде е смисълът. Явно не можеше
никого да уцели. Върна предпазителя на мястото му.
Руснаците бяха станали жертва на засада. Германците ги бяха примамили напред и бяха
затворили капана.
Какво да прави сега? Всички отстъпваха от засадата, вероятно на изток. Нямаше
офицер, когото да попита накъде сега. Обърна гръб на залязващото слънце и закрачи. Чудеше
се дали цялата Втора армия е избягала. Като нищо можеше да намери смъртта си в тази гора -
от немски войници или от глад.
След час спря да пие вода от един поток. Помисли дали да не промие раната си, но реши
да я остави на мира. Легна на земята и затвори очи. Можеше да спи тук, бе сухо и не бе
студено.
Почти спеше, когато чу нещо. Повдигна се на лакът и с шок установи, че гледа към
немски офицер на кон, на не повече от десет метра. Бе подминал без да го види. Григори
вдигна безшумно пушката си и свали предпазителя. Внимателно се прицели от упор в гърба
на германеца.
В последния момент онзи се обърна, предупреден от интуицията си. Григори стреля.
Трясъкът бе оглушителен в смълчаната гора. Конят скочи напред, а офицерът се свлече
настрани и се удари в земята, но единият му крак остана в стремето. Конят го влачи стотина
метра през храсталака, после забави и спря.
Григори се ослуша за още движение, но не чу нищо, освен лекия бриз през листата.
Доближи коня, готов да стреля. Нямаше нужда - офицерът висеше с тавата надолу, а зелените
му очи гледаха в нищото. Имаше късо подстригана руса коса и странно красиви зелени очи.
Може би беше този, който Григори бе видял по-рано - не можеше да е сигурен. Лев щеше да е
сигурен - би запомнил коня.
Григори отвори дисагите и намери карта и бинокъл, както и парче наденица и самун
черен хляб. Наденицата беше пълна с подправки - пипер, чесън, билки. От чесъна бузите на
Григори пламнаха, а с хляба почти се задави, с такова настървение се нахвърли на храната.
Идеше му да плаче от облекчение. Ядеше, без да обръща внимание на нищо около себе си, до
него конят кротко пасеше, а от едната му страна висеше мъртвецът.

VI
- По наши изчисления, мъртвите руснаци са трийсет хиляди, генерале докладва Валтер
на Лудендорф. Опитваше се безуспешно да скрие вълнението си пред невъзмутимия
Лудендорф. Той го попита:
- Затворници?
- Генерал Самсонов се е застрелял, имаме тялото му Командирът на петнадесети корпус
Мартош е пленен, заедно с още деветдесет и две хиляди души и петстотин артилерийски
оръдия.
- Накратко - каза генералът безстрастно, - Втора руска армия е унищожена. Вече не
съществува.
- Да, сър - ухили се Валтер.
- Което прави написаното на този лист тук още по- иронично.
 - Не разбирам, сър.
- Да, и аз не разбирам. Изпращат ни подкрепления, един корпус и кавалерийска дивизия.
- Откъде? - Валтер бе изумен.
- От Франция - където най-много са ни нужни войски, ако искаме планът Шлифен да
проработи.
Валтер знаеше, че самият Лудендорф е работил по плана с обичайната си енергия и
неотклонност и че е наясно точно от какво има нужда Германия на френския фронт. Попита
генерала:
- Но защо?
- Не знам, но мога да се досетя. Политика. Някои високопоставени дами от седмици
досаждат на съпругата на Кайзера мъжа й да направи нещо, за да им върне по- скоро
именията, намиращи се зад позициите на руснаците. Висшето командване е клекнало пред
тях.
Валтер се изчерви, защото знаеше, че майка му е сред тези високопоставени дами. За
тях това беше обичайно, но беше непростимо, че армията е изпълнила исканията им.
- Значи съюзниците получават точно каквото искат. Французите са убедили руснаците
да нападнат неподготвени, за да се паникьосаме и да изпратим подкрепления, където не са
нужни.
- Именно. Французите бягат - липсват им хора, оръдия; накратко, победени са.
Единствената им надежда е била да ни разсеят. И тя се оправда.
- Спечелихме голяма победа на изток, но руснаците постигнаха стратегическо
преимущество за съюзниците си на запад - отчаяно заключи Валтер.
- Именно.
Глава 13
Септември-декември, 1914 г.
Женски плач събуди Фиц.
Отпървом помисли, че е Беа, но след това се сети, че жена му е в Лондон, а той е в
Париж. До него плачеше Жини, деветнайсет годишна девойка от един от баровете в града.
Имаше ангелско лице и руси мигли, които докосваха бузите й. Той се вдигна на лакът и я
погледна.
- Страх ме е - ридаеше тя.
Той я погали по косата.
- Успокой се. - Научил бе повече френски от нея, oтколкото в училище. Жини бе кратко
от Жинет, но и това вероятно не бе истинското й име. Сигурно носеше някое банално име
като Франсоаз. Хубава сутрин, реши Фии - топъл вятър подухваше през прозореца, не се
чуваше стрелба, нито маршируване. – Париж още не е паднал.
Това я накара отново да заридае. Фиц погледна часовника си - осем и половина.
Трябваше да е в хотела си не по-късно от десет.
- Ако германците дойдат, ще се погрижиш ли за мен? - попита Жини.
- Разбира се, мила. - Той потисна чувството за вина. Би я спасил, ако можеше, но тя не
бе сред приоритетите му.
- Ще дойдат ли? — попита тя.
Щеше му се да знае. Бяха два пъти повече от предвижданията на френско-то
разузнаване. Печелеха всяка битка на френска земя. В следващите няколко часа щеше да
стане ясно колко близо са до столицата.
- Казват, че ще се предадем — рече Жини. — Вярно ли е?
На Фиц му се искаше по-скоро да стане това. Ако Париж се опълчеше, можеше да бъде
разрушен от немските войски - широките булеварди, катедралите и другите величествени
постройки. Изкусителна бе мисълта, че ще се предадат.
- Не се тревожи - опита се да вкара малко хумор разговора той. - Просто ще смениш с
някой дебел хер полковник.
- Не искам дебели хер полковници. Обичам теб!
Може би наистина бе така. А може би тя го смяташе за спасителна сламка. Всеки, който
можеше, напускаше града, но задачата никак не бе лесна. Френската армия поемаше
контрола над влаковете, като понякога просто изхвърляше пътниците им насред нищото.
Частните коли също бяха нейни. Такси до Бордо струваше хиляда и петстотин франка,
колкото малка къща.
- Може да не се случи - каза той. - Немците сигурно са вече изтощени. Маршируват и се
бият вече месец. Не могат да продължават вечно.
Фиц все пак се надяваше, че до превземане на Париж няма да се стигне. Някои засечени
от британското разузнаване съобщения предполагаха, че немците са твърде уверени в успеха.
Дори бяха пратили войници от Франция към Източна Прусия, което според Фиц бе грешка.
Генерал Жофр пък командваше френската армия с железен юмрук. Уволненията на
неспособните офицери следваха едно след друго, а прегрупирането след поредното
тактическо отстъпление вървеше добре. Французите нямаше да се дадат лесно.
Фиц не бе толкова сигурен за британците.
 Британският експедиционен корпус бе малък — състоеше се от пет и половина дивизии,
в сравнение със седемдесетте френски. Биха се смело при Мон и Фиц се гордееше с тях, но
за пет дни загубиха петнадесет хиляди от общо стоте си хиляди войници и бяха отстъпили.
Уелските стрелци бяха част от корпуса, но Фиц не бе сред тях. Отпървом се разочарова
от назначението си като офицер по връзките между Франция и Англия. Искаше да се бие, да
се отличи. Чувстваше се като аматьор, когото генералите са изпратили там, където не може
да навреди много. Но пък знаеше френски и познаваше Париж, така че не можеше да отрече,
че работата му отива.
Тя се оказа по-важна, отколкото очакваше. Отношенията между британци и французи
бяха опасно обтегнати. Командирът на Експедиционния корпус бе надменен и обидчив мъж
с объркващото име Джон Френч. Още в началото на бойните действия той се бе засегнал, че
Жофр не го е консултирал относно стратегията и сега опираше до Фиц да поддържа
комуникациите между два-мата съюзнически командири.
Всичко това беше смущаващо и малко срамно и Фиц не можеше да не се огорчава от зле
прикритото презрение на френските офицери. Ситуацията се влоши още повече миналата
седмица. Френч поиска от Жофр два дни почивка за войниците си. На следващия ден
изискването бе сменено на десет. Фиц дълбоко се засрами заради командира си и
отношението му към френското командване.
Той се бе оплакал на полковник Харви, един от блюдолизците на сър Джон, но бе
посрещнат с възмущение. В крайна сметка Фиц се обади на лорд Римарк, негов приятел от
Итън и добър познат на Мод, а също и младши министър във Военното министерство. Фиц не
се чувстваше комфортно да действа зад гърбовете на командващите си офицери, но битката
за Париж беше много фино балансиран процес. Патриотизмът беше трудна работа, осъзна
той.
Последва експлозивна реакция. Премиерът Аскуит спешно командирова новия си
военен министър лорд Китчънър, който направи Френч на пух и прах само преди два дни.
Фиц се надяваше командирът му да бъде уволнен или поне да се посъбуди малко.
Скоро щеше да разбере.
Той седна в леглото.
- Тръгваш ли си? - попита го Жини.
- Имам работа.
Тя изрита завивките и улови погледа му, гола. Разтвори подканящо крака и се усмихна
през сълзи.
- Направи кафе, мила. - Фиц устоя на изкушението.
Жини стана и се загърна в зелен пеньоар, зае се да притопля вода, докато Фиц се
преобличаше. Снощи бе вечерял в посолството в униформа, но я бе сменил с фрак, за да
посети тъмните улички на Париж.
Жини му даде силно кафе в чаша, която приличаше на купа.
- Ще те чакам при Албер тази вечер. - Предприемчивият Албер бе измислил начин да се
скатае от задължителния вечерен час за всички нощни заведения в Париж.
- Ще опитам да стигна до полунощ - отвърна Фиц. Кафето горчеше, но отми и
последните капчици сънливост. Даде на Жини златна лира. Бе много щедро възнаграждение
за една нощ, а в тези времена златото се ценеше много повече от хартиената валута.
Той я целуна за довиждане, но тя увисна на лакътя му.
- Ще дойдеш довечера, нали?
 То я съжали. Но все пак тя бе една от милионите, чийто свят се срутваше пред очите им
и не знаеха какво да правят (тези, които не бяха мъртви). Не можеше да я защитава както й се
искаше на нея. Дори да не бе женен, щеше да стане за посмешище, ако я превърнеше в своя
официална любовница. Отдели се от нея и си тръгна.
Синият му кадилак го чакаше на тротоара отвън. От предния капак се вееше
британското знаме, което показваше, че колата се използва за военни цели. Малко частни
коли кръстосваха града тези дни.
Прекарването на колата дотук от Лондон изискваше безцеремонно прибягване до
всичките връзки на Фиц, както и малко състояние под формата на подкупи, но се радваше, че
си е направил труда. Имаше нужда да се придвижва ежедневно между британските и
френските щабове и беше облекчаващо да не се налага да проси кола или кон от закъсалите
армии.
Той пое по опразнените улици. Веднъж му се наложи да спре за малко пред минаващо
стадо овце, вероятно упътено към някоя гара, където щеше да пое-ме към френските войски.
Заинтригува го тълпата, скупчена около прясно залепен плакат на стената на Бурбонския
дворец. Спря и се присъедини към тях. Текстът беше стегнат, типично за автора - генерал
Галиени, начело на защитата на Париж. Той беше стар войник, изваден от пенсия. Беше
прочут с това, че не позволява да се седи на събранията му, защото вярвал, че така решения
се взимат по-бързо.

Членовете на правителството на републиката са напуснали Париж, за да

подкрепят всенародната отбрана.

Фиц се ядоса. Правителството бе избягало. През последните няколко дни бе имало

слухове, че министрите ще отидат в Бордо, но политиците се колебаеха, защото не искаха да
напуснат столицата. Но го бяха сторили. Много лош знак.

Наредено ми е да се заема със задължението да защитя Париж от

нашествениците.

Значи Париж нямаше да се предаде, все пак, помисли си Фиц. Добре! Това определено
отговаряше на британските интереси. Ако столицата щеше да пад-не, поне врагът щеше да е
принуден да плати скъпо за това.

Ще изпълнявам този дълг до последния си дъх.

Фиц не можеше да не се усмихне. Слава Богу, за старите войници. Той обаче не можеше
да не усети, че евентуалният британски принос към войната добива още по-голямо значение.
Той подкара отново колата към хотел Риц, обзет от силно чувство на обреченост.
Влезе в лобито и стигна до една телефонна кабинка. Обади се в посолството и остави
съобщение на посланика относно обявлението на Галиени. На излизане от кабинката срещна
помощника на сър Джон, полковник Харви.
Майор Фицхърбърт! Какво по дяволите правите облечен в смокинг?
- Добро утро, полковник. - Фиц нарочно не отговори на въпроса. Очевидно бе, че е бил
навън цяла нощ.
- Девет сутринта е! Не знаете ли, че сме във война.
- Мога ли да сторя нещо за вас, сър? - хладно попита Фиц.
- По-малко наглост, като начало. - Харви мразеше тези, които не можеше да сплаши. -
Имаме достатъчно за вършене с тези проклети посетители от Лондон.
Фиц вдигна вежда.
- Лорд Китчънър все пак е действащият военен министър.
- Политиците трябва да ни оставят да си вършим работата. Китчънър привика сър Джон
от главния щаб по време в критичен момент.
- Сър Джон не бързаше да се върне при войниците си. Видях го същата вечер да вечеря
тук. А и тези десет дни! Немците тропат на вратите!
- Махай се от очите ми — само отвърна Харви.
Фиц се завъртя и се качи на горния етаж.
Точно в десет сутринта започна денят му и той извади от ума си злонамерения Харви.
Лейтенант Мъри, ентусиазиран млад шотландец, се появи в щаб-квартирата и разнесе из
кабинета на Фиц прах от пътуването си и сутрешния доклад от въздушното разузнаване.
Фиц на бърза ръка преведе документа на френски със своя ясен, щедър почерк върху
бледите хотелски листи. Всяка сутрин британски самолети прелитаха над немските позиции
и отбелязваха посоката, в която се движеше врагът. Работата на Фиц беше да предава
информацията директно на Галиени.
По пътя през лобито го извика главният портиер, за да приеме телефонно обаждане.
- Фиц, ти ли си? - гласът се чуваше като отдалеч и припукваше, но за негово изумление
принадлежеше на сестра му Мод.
- Как по дяволите успя? — попита я. Само правителството и военните можеха да звънят
на Париж от Лондон.
- Намирам се в стаята на Джони Римарк във Военно министерство.
- Радвам се да те чуя. Как си?
- Всички тук се тревожим ужасно - каза тя. - Първо вестниците печатаха само добри
новини. Само хората, които си имат понятие от география, осъзнавахме, че след всяка
бляскава френска победа германците напредваха още петдесет мили навътре в територията
им. Тогава обаче, една неделя, Таим публикуваха специално издание. Не е ли странно?
Всички останали дни лъжат, затова, когато искат да кажат истината, пускат специално
издание.
Опитваше се да е остроумна и цинична, но Фиц чуваше скритите страх и гняв.
- Какво пишеше там?
- Пишеше за нашата „отстъпваща, прекършена армия“. Аскуит е разярен. Сега всички
очакват Париж да падне всеки ден. - Фасадата й се отлющи и в гласа й се прокрадна ридание,
когато каза: - Фиц, ще се оправиш ли?
Не можеше да я лъже.
- Не зная. Правителството избяга в Бордо. Сър Джон Френч бе разкритикуван, но е още
тук.
 - Сър Джон се е оплакал във Военно министерство, че Китчънър е отишъл в Париж в
униформата на фелдмаршал, което било неспазване на етикета, понеже Китчънър вече бил
цивилен.
- Боже мой! В такъв момент да ми приказва за етикет! Защо не са го уволнили?
- Джони казва, че щяло да изглежда, все едно си признаваме провалите.
- А как ще изглежда, ако дадем Париж на германците?
- О, Фиц! - разплака се Мод. - Ами бебето на Беа - детето ти?
- Как е тя? - Фиц се сети с вина за прекараната нощ. Мод подсмръкна, преглътна. Вече
по-спокойно, рече:
- Беа изглежда безгрижна, а и вече не я тормози това угнетяващо прилошаване сутрин.
- Кажи й, че ми липсва.
Избухна статичен шум и на линията се чу друг глас за няколко секунди, след което
изчезна. Значи може да ги спрат всеки миг. Отново се чу умолителният глас на Мод.
- Фиц, ще свърши ли?
- В следващите няколко дни - каза той. - По един или друг начин.
- Моля те, грижи се за себе си!
- Разбира се.
Връзката се разпадна.
Фиц подържа телефона, даде бакшиш на главния портиер и излезе.
Качи се в колата и тръгна. Мод го бе разстроила с приказките за бременността на Беа.
Фиц бе готов да умре за страната си, но искаше да види и детето си.
Той стигна до щаб-квартирата на Галиени, едно училище на име „Виктор Дюроа“, близо
до един от военните райони на града. В сградата цареше трудно потиснато вълнение,
установи Фиц с изненада. Стигна до кабинета на Галиени и се ръкува с помощника му,
полковник Дюпоа. Генералът, висок, слабоват и с изпънат гръб, въпреки измъчващият го рак
на простатата, заради който се бе оттеглил през февруари, гледаше картата на стената с
агресивно изражение през пенснето си.
- Какво имате? - Дюпоа попита Фиц.
- Генерал фон Клюк се движи по траектория, която би заобиколила Париж. А той
ръководи десния фланг на цялата Първа немска армия, което значи, че всичките й останали
части ще ни заобиколят. Значи ли това, че Париж може да се отърве.
- Не само това — каза с вълнение Дюпоа. - Оставят целия си фланг открит!
Флангът бе едно от най-уязвимите места на всяка армия.
- Ако може, генерале? — попита Фиц и се приближи до картата. Генералът кимна.
Французите недолюбваха британците, но полезната информация си беше полезна
информация. Фиц забоде карфица с немското знаме на мястото, където се намираха в
момента според разузнаването. С пръст посочи накъде се движат. - Самолетите ни
потвърждават думите на полковник Дюпоа.
- Аха! - възкликна Галиени. - Наистина са открили фланга си.
Фиц кимна, почти невярващо. Чак сега данните добиха истинско значение. Явно бяха
решили, че френската армия е твърде слаба и бяха тръгнали да я гонят с надеждата да се
разправят изцяло с нея преди да покоряват големи градове.
- Това е нашият момент - заключи френският генерал.
II

Фиц бе най-подтиснат в три сутринта, легнал до телцето на Жини, след секс и на върха
на носталгията по жена си. Тогава си мислеше, че фон Клюк със сигурност ще осъзнае
грешката си и ще обърне ход.
Но на следващата сутрин за най-голямо удоволствие на френските защитници на Париж,
фон Клюк все така продължаваше на югоизток. Генерал Жофр незабавно даде заповеди на
френската Шеста армия да се придвижи от Париж към ариегарда на германците.
Британците продължаваха обаче да отстъпват.
Фиц се бе отчаял, когато същата вечер се срещна с Жини при Албер.
- Това е последният ни шанс. Ако можем да разтърсим германците сега, можем да спрем
настъплението им изцяло. Ако тази контраатака се провали, Па-риж ще падне.
- Говори с генерал Жофр!
- Няма да ме приемат. Той не приема британски майори, а командирите ми ме мразят.
- Но пък може да размениш някоя дума с генерал Лорко без никой да разбере.
- Как?
- Седи ей там.
Фиц проследи погледа й до около шейсетгодишен господин в цивилни дрехи, седнал
заедно с млада жена в червено.
- Много е сговорчив.
- Познаваш ли го?
- Бяхме приятели за малко, но предпочита Лизет.
Фиц отново се изкуши да свърши нещо зад гърбовете на шефовете си. Но сега нямаше
време за учтивости. Париж бе на масата. Трябваше да направи каквото може.
- Представи ме - каза той на Жини.
- Минутка. - Жини слезе плавно от високия бар-стол и прекоси клуба, като се
полюшваше леко в такт с рагтайма, леещ се от пианото. Целуна генерала по устните, усмихна
се на придружителката му и седна. След няколко секунди разговор със сериозен тон, тя
повика Фиц с ръка.
Лорко се изправи и двамата се ръкуваха.
- Чест е за мен да се запознаем, сър - каза Фиц.
- Това не е място за тежки разговори - каза генералът. - Но Жини ме увери, че каквото
имате да ми кажете е много спешно.
- Определено е - отвърна Фиц и седна.

III

На следващия ден Фиц посети британския лагер в Мелун, на двайсет и пет мили
източно от Париж и за свое дълбоко смущение научи, че Екпедиционният корпус още се
оттегля.
Може би съобщението още не бе стигнало до Жофр. Или пък напротив, но Жофр бе
преценил, че няма какво да се направи.
Фиц влезе във великолепното шато от периода на Луи Петнайсети, което сър Джон
използваше за щаб, и попадна на полковник Харви в коридора.
- Може ли да попитам, сър, защо се оттегляме, когато съюзниците ни се готвят за
ответно нападение? - попита Фиц възможно най-учтиво.
- Не, не може да попитате - каза Харви.
Фиц продължи, потискайки гнева си.
- Французите чувстват, че те и немците са с равни сили и им се струва, че нашата малка
войска може да наклони везните.
- Сигурен съм, че така си мислят - изсмя се Харви.
Смехът му секна, когато зад Фиц се чуха стъпки. Той се обърна и видя едра, бавна
фигура във френска униформа - черната туника стоеше разкопчана около широкия кръст,
панталоните не му стояха добре, ала на главата му се мъдреше червено-златистата генералска
шапка. Изпод изпъстрени с бели косъмчета вежди две безцветни очи мернаха за секунда Фиц
и Харви, преди мъжът да ги подмине. Фиц разпозна генерал Жофр.
Когато генералът ги подмина, следван от свитата си, Харви рече:
- Ти ли си отговорен за това?
- Може би - с едва скрита гордост рече той.
По-късно Фиц научи от лейтенант Мъри, че Жофр е опитал всичко, за което е могъл да
се сети, за да убеди сър Джон. И е успял.
- Слава на Бога! - рече Фиц.
В този момент го приближи полковник Харви. Фиц застана мирно.
- Твърде далеч отиде този път - започна Харви. - Лорко ми каза какво си направил.
Мислеше си, че ти прави комплимент.
- Не отричам.
- Свършен си, Фицхърбърт, мамка ти! Никакви звезди няма да видиш, освен тези на
небето.
- Благодаря ви за откровеността, полковник. Но се присъединих към армията да печеля
битки, не повишения

IV
Напредъкът на сър Джон в неделя бе смущаващо несигурен, мислеше си Фиц, но за свое
облекчение бе достатъчен, за да принудят фон Клюк да изпрати част от така нужните му
войници срещу тях.
Фиц се събуди в понеделник сутринта на пода на шатото, закуси в столовата на
офицерите и зачака самолетите-разузнавачи да се върнат от сутрешната мисия. Войната бе
или стремглав устрем, или унищожително безделие.
Докладът се състоя в един великолепен салон с гледка към парка и реката. Сър Джон
имаше квадратна челюст, а под белия му мустак като на морж уста-та му бе изкривена в
постоянно изражение на наранена гордост.
Авиаторите съобщиха, че пред британските войски има само празен терен, защото
немският строй напредваше на север.
Фиц се ентусиазира от новината, но сър Джон, вместо да нареди по-бърз напредък, само
потвърди ограничените цели, които си бе поставил.
Фиц написа френския си рапорт бързо и се качи в колата. Прекоси двайсет и петте мили
до Париж възможно най-бързо, доколкото му позволяваше приливът от автомобили и каруци,
напускащи града.
В Париж пък го забави формация тъмнокожи алжирски войници, минаващи през града
на път към някоя гара. Яздеха мулета и носеха яркочервени наметала. По пътя си получаваха
от жените цветя и плодове, а собствениците на кафенета ги черпеха разхладителни напитки.
В кабинета на Галиени се оказа, че френските и британските данни отново съвпадат.
Фиц обаче трябваше да потвърди пред генерала намеренията на сър Джон. С всяка от
последвалите гневни думи бе съгласен, но за съжаление не можеше да стори нищо повече.
Почувства се засрамен и успя само да от-върне:
- Ще препоръчам настъпление на сър Джон, доколкото ми позволява положението.
Галиени обаче вече мислеше как да компенсира липсата на британците.
- Ще изпратим седма дивизия и четвърти корпус при река Орк този следобед -
решително рече той.
Тогава се обади полковник Дюпоа:
- Генерале, нямаме достатъчно влакове за това.
- Използвайте коли!
- Откъде ще вземем толкова много? - изуми се полковникът.
- Наемете таксита! - Всички го зяпнаха. - Обади се на полицейския началник. Кажи му
да свали всички граждани от такситата и да насочи шофьорите насам.
Фиц се ухили, когато разбра, че генералът е сериозен. Такова отношение му се нравеше.
Дюпоа сви рамене и вдигна телефона.
Фиц си помисли: това трябва да го видя. Излезе и запали пура. Не му се наложи да чака
дълго. Едно след друго се заизреждаха десетки, стотици таксита. Шофьорите им наизлязоха
и започнаха оживено да обсъждат какво правят тук. Всеки си имаше собствена версия.
Накрая Галиени излезе с мегафон в едната ръка и шепа армейски бланки за реквизиция
в другата. Покатери се на предния капак на едно такси и викна през мегафона:
- Военният командир на Париж изисква петстотин таксита от тук до Блани.
Шофьорите мълчаха втрещени.
- Всяка кола ще вземе петима войници и ще ги откара до Нантьо.
Това бе на трийсет мили източно от града, много близо до предните позиции на
войските. Шофьорите се спогледаха с широки усмивки. Радваха се да са част от военните
усилия, при това толкова нестандартна.
- Моля вземете по един формуляр и го попълнете, за да си поискате заплащането след
връщане. Когато тръгнат петстотин коли, ще дам указания на следващите петстотин. Да
живее Париж! Да живее Франция!
Шофьорите бясно завикаха, въодушевени.

IV
На британците им отне три дни да изминат двадесет и пет мили. Фиц не знаеше къде да
се дене. Напредъкът им бе почти неоспорван. Ако се бяха движили по-бързо, можеха да
нанесат решителен удар.
Въпреки това, сутринта на девети септември той откри, че хората на Галиени са в
оптимистично разположение. Фон Клюк се оттегляше.
 - Немците са уплашени! - каза полковник Дюпоа.
Фиц не вярваше, че са уплашени, а картата предлагаше по-правдоподобно обяснение.
Британците, макар и да бяха бавни и плахи, се бяха наместили точно в една пролука между
Първа и Втора германски армии, образувана, когато фон Клюк издърпа силите си на запад,
за да посрещне атаката от Париж.
- Намерили сме слабо място и сега се вклиняваме там - с обнадеждено треперещ глас
рече Фиц.
Каза си, че трябва да се успокои. Германците бяха спечелили всяка битка до момента. С
напредването на деня Фиц научи за свое разочарование, че британците са спрели на пет
мили северно от река Марна. Немците обаче сякаш не забелязваха нерешителността на
британците и продължиха отстъплението. Сенките на дърветата в училищния двор се
удължаваха, а от фронта продължаваха да пристигат обнадеждаващи новини.
Когато слънцето мина зад Айфеловата кула, съюзниците не бяха точно спечелили
победа, но бяха спрели немските войски за пръв път от началото на войната.
Дюпоа прегърна Фиц и го целуна по двете бузи. Фиц нямаше нищо против.
- Спряхме ги - каза Галиени и за огромна изненада на Фиц, зад пенснето на стария
генерал блещукаха сълзи.

V
Скоро след битката при Марна и двете страни започнаха да се окопават.
Септемврийската жега се превърна в потискащи октомврийски дъждове. Патовото
положение от източния фронт неумолимо се движеше на запад като масова парализа.
Решаващата есенна битка се състоя при белгийския град Ипр, в най-западната част на
фронта, на двайсет мили от морето. Немците нападнаха с всички сили в опит да обърнат
фланга на британските сили. Битката не спря четири седмици. За разлика от останалите,
тази беше статична - и двете страни се криеха в окопите и се пазеха от вражеската
артилерия, като само от време на време излизаха на самоубийствени нападения в опити да
превземат автоматичните оръжия на противника. В крайна сметка подкрепленията спасиха
британците, включително и корпус кафяволики индийци, треперещи в униформите си за
тропически климат. Накрая загиналите от британска страна бяха около седемдесет и пет
хиляди и Експедиционният корпус бе унищожен; но Съюзниците бяха завършили защитна
барикада от швейцарската граница до Ан-глийския канал и напиращите германци бяха
спрени.
На двайсет и четвърти септември Фиц беше в британския главен щаб в град Сейнт Омер,
недалеч от Кале. Спомняше си как беше казал на останалите, че ще са си у дома по Коледа.
Сега, на Бъдни вечер, двете армии клечаха в окопите, ядяха отвратителна и недостатъчна
храна, а пируващите бяха плъховете, щъкащи из труповете, осеяли бойното поле.
Същият ден дъждът спря и времето застудя. Сър Джон предупреди в съобщение всички
отряди, че врагът планира атака по Коледа. Пълна измислица, знаеше Фиц. Командирът им
просто не искаше да охлабват бдителността си на двайсет и пети.
Бяха заедно с Мъри, повишен в капитан след Ипр. Фиц не бе получил повишение, както
му бе обещал Харви. Мъри му разправяше за индийците, които пристигнали по летни
униформи, защото чули, че войната ще свърши преди да дойде студът.
 - Обаче тези са изобретателни циганчета! - говореше Мъри. - Успяха да си сглобят
собствена артилерия от няколко излишни метални тръби, които се търкаляха наоколо.
Прилича на странна тоалетна канализация, но работи!
Малко след смрачаване Фиц бе изненадан от откъслечна стрелба. Оказа се, че мъжете
видели светлини и помислили, че немците опитват подла атака. Всъщност светлините бяха
цветни фенери, които германците сложили около укрепленията си.
На сутринта от техния лагер се чуваха коледни песни, през мъглата, оцветена също като
униформите на германците - бледо сребристосиня.
Той ги послуша и се върна в землянката, за да закуси в мрачно мълчание заедно с
другите офицери, с мухлясал хляб и консервирана шунка. После излезе, за да изпуши цигара.
Никога не се бе чувствал толкова нещастен. Помисли какво закусват в момента в Тай Гуин:
горещи наденички, пресни яйца, бъбреци с подправки, пушена херинга, препечен хляб с
масло и уханно кафе със сметана. Мечтаеше за чисто бельо, добре огладена риза и костюм от
мека вълна. Искаше да седи пред бушуващия в камината огън без нищо друго за правене,
освен да чете тъпите вицове в списание Пънч.
Мъри го последва на излизане и каза:
- Търсят ви по телефона, майоре. От щаба.
С притеснена гримаса той влезе и се върна в землянката, и взе полевия телефон.
- Фицхърбърт.
- Добро утро, майоре - обади се глас, който не разпознаваше. - Капитан Дейвис на
телефона. Не ме познавате, но ме помолиха да ви предам съобщение от дома.
От вкъщи?
- Много любезно от ваша страна, капитане. Какво е съобщението?
- Съпругата ви е родила здраво момченце, сър. И двамата са добре.
- О! - Фиц почти се строполи по задник на една кутия. Родило се е седмица-две по-рано.
Но и двамата са добре. Син. Наследник.
- Там ли сте, майоре? - попита Дейвис.
- Да, да... Просто съм малко шокиран. Рано се е родил.
- Понеже е Коледа, сър, помислихме, че новините може да ви ободрят.
- О, несъмнено, не се съмнявайте!
- Може ли пръв да ви предложа поздравленията си?
- Много любезно. Благодаря ви. - Но капитан Дейвис вече бе затворил.
След миг осъзна, че останалите в землянката го гледат в мълчание. Накрая един се
осмели:
- Добри или лоши новини?
- Станал съм баща.
Всички се спуснаха внезапно към него, затупаха го по гърба, засипаха го с поздравления.
Мъри извади бутилка уиски, въпреки ранния час, и пиха за здравето на бебето.
- Как се казва? - попита капитанът.
- Виконт Абъроуен, докато съм жив. - Внезапно Фиц се сети, че Мъри пита за името, не
за титлата на бебето. - Джордж, на баща ми, и Уилям, на дядо ми. Бащата на Беа се е казвал
Пьотр Николаевич, така че може да добавим и тези.
Мъри се поразвесели.
- Джордж Уилям Питър Никълъс Фицхърбърт, виконт Абъроуен. Мисля, че му стигат
толкова!
 Фиц кимна ухилен.
- Особено предвид, че вероятно тежи седем паунда.
Не можеше да сдържа доброто си настроение и гордостта си и почувства силна нужда да
сподели новината.
- Може да мина по фронтовата линия - каза той, когато допиха уискито. - Да раздам
няколко пури на мъжете.
Той излезе от землянката и тръгна успоредно на окопа, свързващ предната и задната
линия. Бе в еуфория. Нямаше стрелба и Фиц усещаше въздуха на небцето си чист и
прохладен, освен когато подмина отходните изкопи. Откри, че мисли не за Беа, а за Етел.
Родила ли бе вече? Щастлива ли бе в къщата си, за която бе изнудила Фиц. Макар още да се
сещаше с изненада за твърдия начин, по който бяха преговаряли, не можеше да не се сети, че
тя носи неговото дете. Дано роди лесно като Беа.
Всички подобни мисли го напуснаха, когато стигна фронтовата позиция.
Нямаше никого в окопите.
Той ги обходи в зигзаг. Чувстваше се като в история за призраци или за онези кораби,
който си плават без екипаж.
Сети се да погледне над ръба на окопа. Направи го внимателно. Мнозина се бяха
простили с живота си точно по този начин в първите дни на сражението. Видяното го изуми.
Всички мъже се намираха в надупчената пустош на бойното поле. Но не се биеха.
Стояха си и си говореха.
Имаше нещо странно във вида им. След миг забеляза, че някои от униформите са
сивокафеви, а други - сивосини. Мъжете разговаряха с врага.
Фиц изтърва пурата си, изправи се смело над ръба и зяпна. Стотици войници, докъдето
му стигаше погледът, британци и немци заедно.
Какво ставаше, по дяволите?
Намери стълбата и се изкатери по външната стена. Закрачи бързо по разораната земя.
Мъжете си показваха снимки на семействата и любимите си, разменяха си цигари и се
опитваха да разговарят с приказки като:
- Аз Робърт, ти кой?
Той забеляза двама сержанти, британец и германец, в задълбочен разговор. Потупа
британеца по рамото.
- Ти! Какво правиш, да те вземат дяволите?
Мъжът му отвърна с гърлен уелски акцент.
- Не знам как точно стана, сър. Няколко джерита се прехвърлиха през укрепленията си,
невъоръжени, и извикаха „Весела Коледа“.
- Но това може да е номер! Окопите ни са празни!
- Не, сър, ако трябва да съм честен, не мисля, че може да е номер - хладно отвърна
сержантът. - Това, сър, е Ханс Браун. Бил сервитьор в хотел „Савой“. Говори английски!
Немският сержант козирува на Фиц.
- Радвам се да се запознаем, майоре. Весела Коледа Имаше по-слаб акцент от този на
уелския сержант. Подаде му манерката си. Бихте ли желал малко шнапс?
- Боже милостиви - каза Фиц и се отдалечи.
Нямаше какво да стори. Без помощта на сержантите нещата нямаше как да се върнат към
нормалното. По-добре да докладва на някой по-високопоставен, да прехвърли проблема.
Преди да си тръгне обаче, чу името си.
 - Фиц! Фиц! Ти ли си наистина?
Обърна се, видя да го приближава германец. Когато той наближи, Фиц го разпозна.
- Фон Улрих?!
- Същият! - Валтер се усмихна широко и подаде ръка. Без да се замисля, Фиц я пое.
Валтер изглеждаше отслабнал, а светлата му кожа беше загоряла. Сигурно и аз съм се
променил, помисли си англичанинът.
- Невероятно! Какво съвпадение! - възкликна Валтер.
- Радвам се да те видя жив и здрав. Макар, че май не би трябвало.
- И аз така!
- Какво ще правим по този въпрос? - Фиц махна към другаруващите си войници. -
Тревожи ме силно.
- Съгласен съм.
- Какво ще правим?
- Трябва скоро да има битка, за да се нормализират нещата. Ако и от двете страни
започнат да се стрелят на сутринта, скоро пак ще се намразят.
- Дано си прав.
- А ти как си, стари приятелю?
Фиц си спомни добрите новини и се пооживи.
- Станах баща - каза той. - Беа е родила момченце. Ето пура.
Запалиха. Валтер му разкри, че е бил на източния фронт.
- Руснаците са корумпирани гадове. Офицерите продават запаси на черния пазар и
оставят пешаците да гладуват и студуват. Половин Източна Прусия носят евтини руски
ботуши, а руските войници ходят боси.
Фиц му сподели за опита си в Париж.
- Любимият ти ресторант, Воазен, още е отворен.
Мъжете започнаха футболен мач, Германия срещу Великобритания, като натрупаха
шапките си за греди.
- Трябва да съобщя за това - каза Фиц.
- И аз. Но, първо, кажи ми как е лейди Мод?
- Добре, мисля.
- Много ми се ще да й споменеш тази ни среща.
Фиц се изненада от тежестта, която Валтер придаде на думите си.
- Разбира се. Има ли конкретна причина?
Валтер отклони поглед.
- Точно преди да си тръгна от Лондон... танцувах с нея на бала на лейди Уестхемптън.
Последното цивилизовано нещо, което направих преди тая проклета война. - Последните две
думи бяха казани на немски. Валтер трепереше. Рядко му се случваше да смесва двата езика.
Може би коледната атмосфера му действаше. Той продължи: - Много би се ще да знае, че съм
си мислел за нея на Коледа. Ще й кажеш ли, стари приятелю?
- Ще й кажа. Сигурен съм, че много ще се зарадва.
Глава 14
Февруари 1915 г.
- Отидох при доктора - каза жената до Етел. - Казах му, че ма сърби путката.
Смехът се разнесе на вълнички из стаята. Намираха се на най-горния етаж на малка
къща в източен Лондон. Двайсетте жени стояха зад шивачни машини от двете страни на
дълга работна пейка. Нямаше огън, който да разсее февруарския студ, стените бяха голи,
единственият прозорец - затворен. Жената до Етел се казваше Милдред, нейна връстничка, а
също и наемателка. Иначе красивото й лице бе поразвалено от изпъкналите зъби.
Специализираше в мръсни шеги. Тя продължи:
- И ми вика тоя доктор, вика ми, не трябва да говориш такива неща, това е мръсна дума.
Етел се ухили. Бе свикнала със стила на Милдред, макар в Тай Гуин всички от
прислугата да бяха с фини обноски. В Лондон жените говореха както си искат. Няколко от
тези в стаята бяха от най-различни държави, а всички бяха на каква ли не възраст. Свързваше
ги само отчаяната нужда от работа.
- И му викам, как да го кажа тогава, докторе? Той ми вика, кажи, че те сър-би пръстът.
Шиеха британски военни униформи, които след това се опаковаха в кашони и се
изпращаха в друга фабрика, за да им се поставят копчета. На жените им се заплащаше според
свършената работа.
- И ми вика, пръстът през цялото време ли ви сърби, г-жо Пъркинс, или само от време
на време?
Милдред спря, жените притихнаха в очакване на края.
- И му викам, не, докторе, само като пикая през него.
Жените избухнаха в смях и се поотпуснаха в очакване на почивката.
Заедно с нея дойде и малката Али, която срещу няколко пенита пълнеше личните чаши
на жените с кафе, горещ шоколад, чай или супа от отсрещното кафене. Не след дълго
пристигна и Мани, управителят, който ги сръчка да за-почват отново. Той бе дошъл от Русия
заедно с баща си, шивач, но след като бе научил занаята, Мани се беше амбицирал да започне
собствен бизнес. Той процъфтяваше във военно време.
Етел имаше нужда от работата, въпреки че получаваше наем от Милдред. Трябваше да
спестява за бебето, което трябваше да се роди всеки момент. Със силно неудоволствие откри,
че макар жените да получаваха правото да работят и в мъжки занаяти, получаваха три-
четири пъти по-малко пари за същата работа, както и отвратително отношение на работното
място. Накрая се примири с традиционно женска професия.
Въпреки това не се примиряваше и там. Все тя молеше Мани за малки подобрения,
протестираше, когато той влошаваше условията на работа или пък ги молеше сами да си
плащат за поддръжка на ножици и шивачни машини. Без да иска, бе започнала да се държи
като баща си.
Ролята й на младо хубаво момиче бързо се изчерпа, когато бременността й започна да
личи. Малкото й ухажори, сред които имаше дори един, с когото тя бе разменила целувка, се
отказаха от нея, виждайки корема й.
За щастие нямаше да е сама тази вечер - имаше събиране на Работническата партия, към
чийто алдгейтски клон тя се бе присъединила. Тази вечер говореше Силвия Панкхърст, един
от предводителите на кампанията за женски вот. Войната бе разцепила прочутото й
семейство. Емелин, майката, бе спряла дейността си, докато трае войната. Едната дъщеря,
Кристабел, подкрепяше майка си, ала Силвия - не. Етел подкрепяше Силвия - и във война, и в
мир, жените биваха потискани.
На партера на къщата, където работеше Етел, бе кръчмата „Кучето и патицата“. Много
хора, включително и някои от колежките й, прекарваха цялата нощ там - кръчмата бе по-
уютна от домовете им, имаха компания и не на последно място, джин. До кръчмата се
намираше една бакалия на име „При Липман“, която обаче бе разрушена от патриотично
настроени вандали заради немско звучащото си име, макар Липман да бе глазгоуски евреин,
а синът му да служеше в армията.
Срещата беше на мястото на клиниката на лейди Мод. Вътрешността бе осветена от
газови фенери, а в средата на помещението бумтеше печка с въглища. Секретарят на
тукашния клон Бърни Лекуит, добродушен, ала педантичен мъж, я поздрави. Имаше
разтревожен вид.
- Лекторът ни е отменил посещението си - каза той.
- Какво ще правим? - Етел се огледа. Няколко дузини хора седяха по сгъваемите столове
до стените.
- Изпращат заместничка, но още не е дошла и нямам представа дали ще е добра. Не е
дори от партията.
- Коя е?
- Казва се лейди Мод Фицхърбърт. Май е от собственици на въглищна мина - добави той
с неодобрение.
- Гледай ти! - засмя се Етел. - Работех за нея едно време.
- Добре ли говори?
- Нямам идея.
Новината я накара да се замисли за онзи вторник, когато бе присъствала на сватбата на
Валтер фон Улрих и лейди Мод. Къде ли бе той сега, и симпатичният му братовчед Роберт?
Живи ли бяха?
А Фиц?
Тя предполагаше, че е отишъл във Франция заедно с уелските стрелци, но не можеше да
е сигурна. При все това преглеждаше списъците с убити войници във вестника. Можеше да
поддържа контакт с Мод, но за последните шест месеца бе посетила клиниката само веднъж,
заради малко кръв, която бе открила по бельото си. Д-р Грийнуорд я бе уверил, че няма нищо
страшно. Мод обаче не беше там.
Когато пристигна, Етел установи, че не се е променила. Все така възхитително облечена
и с царствена осанка, лейди Мод я накара да се почувства като мишка. Благородничката
обаче улови погледа й и я доближи.
- Уилямс! Извини ме, искам да кажа Етел. Каква приятна изненада.
- Ще ме извините, че не ставам - Етел потупа корема си. - Не мисля, че бих могла да
стана дори за краля.
- Не го мисли. Ще ми дадеш ли няколко минути да поговорим след срещата?
- Би било прекрасно.
Бърни представи Мод. Тя започна да говори с уверен тон и солидни познания по въпроса
за равенството на жените.
- Жена, която върши същата работа като мъж, трябва да получи същите па-ри. Но често
ни казват, че един мъж трябва да се грижи за издръжката на семейството. Ами жените, на
които им се налага да издържат семейство?
Няколко жени около Етел закимаха усърдно.
- Миналата седмица в Актън срещнах момиче, което се опитва да изхрани и да облече
петте си деца с два паунда на седмица, а съпругът й, избягал от нея, получава четири паунда
и десет шилинга в работилница за корабни перки в Тотнъм и пилее парите в кръчмата!
- Така си е! — рече една жена зад Етел.
- Наскоро говорих с жена в Бърмондси, чийто съпруг бил убит при Ипр — трябва да
издържа четири деца, а получава женска заплата.
- Срам! - извикаха още няколко жени.
Мъжете се размърдаха неудобно в столовете си. Ковчежникът на клона, червендалест
шотландец на име Джок Рийс, обаче контрира:
- Как може да стенете за правата на жените, когато момчетата ни мрат във Франция? -
Чуха се силни гласове в негова подкрепа.
- Радвам се, че ме попитахте, защото този въпрос тормози много мъже, а също и жени. -
Етел се възхити на помирителния тон на отговора, в контраст с агресивния въпрос. — А
трябва ли да спре политическата дейност въобще? Да спрем ли да се събираме тук? Да спрем
ли да се борим против експлоатацията на работниците? А Консервативната партия спряла ли
е дейността си? Несправедливостта и потисничеството дали ли са си почивка? Не, другарю.
Враговете не бива да напредват, възползвайки се от войната. Тя не трябва да се превръща в
извинение. Както казва г-н Лойд Джордж, работата си продължава по-старому.
След събирането всички седнаха за чай. Етел разказа на Мод последната версия на
измислената си история - как „Теди Уилямс“ е бил убит във Франция.
- Казва, че сме били женени — каза тя, докато въртеше на пръста си евтината си халка. -
Не, че някого го интересува. Когато момчетата са на войни, момичетата искат да ги
задоволят, няма значение женени ли са или не. - Тя по-нижи глас. - Предполагам не си чула
нищо от Валтер.
- Случи се нещо невероятно! Нали си чела за коледното примирие по вестниците?
- Да, разбира се — британци и германци си споделят подаръци и играят футбол на
бойното поле.
- Фиц срещнал Валтер там!
- Е, това е невероятно.
- Разбира се, Фиц не знае, че сме женени, затова Валтер е внимавал какво ще му каже.
Но е изпратил съобщение да ми каже, че мисли за мен на Коледа. А принцеса Беа роди
момченце.
- Фиц сигурно се радва на наследника си.
- Всички сме доволни — рече Мод и Етел се усети, че жената срещу нея е и аристократ.
Накрая хората се разотидоха, а Мод се качи в такси. Лекуит изрази учудване от доброто
им познанство.
- Явно добре опознаваш семейството, когато работиш за тях.
Представа си нямаш, помисли си Етел. Той я изпрати до дома й. Вероятно чакаше
целувка за лека нощ и тя си поигра с идеята да му я даде, ако и само защото бе единственият
мъж, който я намираше за привлекателна. Но разумът надделя.
- Хубава вечер, другарю! - каза тя бодро и влезе. Етел влезе в спалнята си на приземния
етаж, съблече се и легна. Реши да пише на брат си.
Отвори тетрадката си и започна.
 Моя много скъпа млада сестричке Либи,

В техния код се броеше всяка трета дума, познатите имена бяха с раз-менени букви, така
че това значеше просто

Скъпи Били

Тя си спомни, че първо изписваше желаното съобщение, а след това запълваше празните

места.

Седя сама, нещастна много

Превърна го в код.

Където сега седя, ако съм сама, не съм нещастна, нито щастлива много.

Чувствата обаче напираха у нея и тя първо изписа цялото си съобщение в оригинал,

преглъщайки сълзи.

Улиците на Лондон не са застлани със злато.

Вярваше ми се, че съм специална, не питай защо. Казваха, че се мисля за
твърде добра за Абъроуен, и бяха прави.
Виж ме сега. Работя по дванайсет часа на ден в шивачницата на Мани
Литов. Боли ме глава всяка сутрин, гърбът не ме отпуска никога. Ще родя
нежелано от никого дете. Никой не ме иска и мен, освен един скучен библиотекар с
очила.
По-добре да умра.

II
Вторият вторник на всеки месец идваше православен свещеник от Кардиф, понесъл
куфарче с внимателно опаковани икони и свещници, за да отслужи литургия за руснаците.
Лев Пешков мразеше свещениците, но след богослужението имаше без-платна вечеря.
Стачката бе отшумяла през август, когато започна войната. Повечето миньори се бяха
върнали на работа, бяха получили и старите си домове. Стачкоотстъпниците вече не бяха
мразени — и на тях се гледаше като на безпомощни марионетки на злите капиталисти.
 Лев бе събрал повечето пари за билет от Кардиф до Ню Йорк. Скрил ги бе под един от
камъните от плочника в къщата му на Уелингтън роу, заедно с пистолета и паспорта си.
Спестяванията му идваха основно от седмичната игра на карти.
Спиря вече не му беше помощник. Бе се върнал в Кардиф да си търси по-лесна работа.
Ала не бе трудно да си намери друг алчен мъж за целта. Бе се сприятелил с един миньор на
име Рис Прайс. Рис печелеше добре, а след това си деляха печалбата.
Докато свещеникът разпределяше хляба и виното за богослужението в една от по-
малките библиотеки в Тай Гуин, където се провеждаше то, Лев с ужас забеляза познато лице
в одеждите на дякон - Спиря. Една дума от него и целият план на Лев пропадаше.
Лев се изкуши да напусне града незабавно. Нямаше обаче как да продължи да пести за
билет. Затова след литургията се повлачи към отделението на слугите за вечерята.
Старият свещеник се хранеше отделно, но Спиря се присъедини към Лев, който го
посрещна с възможно най-радушната си усмивка.
- Стари приятелю, каква изненада! Поздравления за поста!
Спиря не бе впечатлен.
- Още ли играеш карти, сине мой?
Лев запази усмивката си, но понижи глас.
- Ще си мълча, ако и ти го направиш. Честно ли е така?
- Ще говорим след вечеря.
Когато приключиха с яденето, Спиря излезе през задната врата и Лев го последва. Спиря
безмълвно го поведе към бяла ротонда, подобна на миниатюрен гръцки храм. Валеше.
Спиря рече:
- Помниш ли как те питах на кораба, какво би сторил, ако не ти давам половината пари?
- Не, не помня - излъга той.
- Няма значение - каза Спиря. - Просто исках да ти простя.
Праведност, помисли си с облекчение Лев.
- Правехме грях - продължи Спиря. - Изповядах се и получих прошка.
- Тогава няма да моля свещеника ти да играе карти с нас.
- Не се шегувай. Би трябвало да разкрия името ти на тези, които мамиш.
На Лев му се прищя да сграбчи Спиря за яката, както на кораба, но расото му бе дало
смелост.
- Няма да ти благодарят. Може да отмъстят и на двама ни.
- Расото ще ме пази.
- Повечето, които ограбихме, са бедни евреи. Вероятно помнят само как свещениците са
гледали с усмивка, докато казаците са ги пребивали. Може да те наритат до смърт още по-
охотно, именно заради расото ти.
Сянката на гняв премина по младото лице на Спиря, но той се насили да се усмихне
благодушно.
- Повече се тревожа за теб, сине мой. Не ми се ще да провокирам насилие срещу теб.
- Какво ще направиш? - Лев познаваше заплаха, когато я чуеше.
- Въпросът е ти какво ще правиш.
- Ще си мълчиш ли, ако спра?
- Ако се изповядаш, разкаеш се искрено и спреш да прегрешаваш, Бог ще ти прости - и
след това няма да имам правото да те наказвам.
А и ти ще се измъкнеш, помисли си Лев.
 - Добре, ще го направя.
- Ще проверя. И ако си нарушил обещанието си към мен и към Бог, ще разкрия
престъплението ти на жертвите ти.
- И ще ме убият. Добра работа, отче.
- Доколкото мога да преценя, това е най-добрият чин да разрешим тази дилема.
Свещеникът ми е съгласен Както прецениш.
- Нямам избор.
- Бог да те благослови, сине мой.
Лев си тръгна.
По пътя обратно към Абъроуен се зачуди какво да стори. Никога не бе си избирал лесния
път. И сега бе избрал по-трудното - да изкупи греха си пред Григори като стигне до Америка
и му купи билет. Но Спиря едва ли би разбрал този тип изкупление.
Упъти се към кръчмата „Двете корони“. Въпреки неделния ден, тя работеше -
религиозните правила не се спазваха толкова стриктно в Абъроуен.
Поръча си халба бира и се обърна към по-големия от братята Джоуи и Джони Понти,
които седяха до него.
- Ей, ей, Джоуи.
- Ей, ей, Григори. — Лев още ползваше името на брат си.
- Паралия днес, а Джоуи?
- Аха. Аз и хлапето отидохме до Кардиф вчера за боксовите мачове.
Двамата братя приличаха на боксьори, макар да обичаха най-вече да гледат — бяха
широкоплещести, дебеловрати и с големи ръце.
- Добри ли бяха?
- Дарки Дженкинс срещу Роман Тони. Заложихме на Тони, италианче като нас.
Тринайсет към едно в полза на другия, обаче Тони го събори за три рунда.
Лев понякога имаше трудности с английския, но знаеше какво значи „тринайсет към
едно“.
- Трябва да поиграете карти. В... - Поколеба се, после се сети за фразата. - ...в
късметлийска серия сте.
- А, не ща да ги губя веднага след като съм ги спечелил - каза Джоуи.
Въпреки това, когато се събраха играчите, Джоуи и Джони бяха там. Останалите бяха
смесица от уелсци и руснаци.
Имаше хиляди начини да се мами и Лев бе измислил код, с който Рис да му съобщава, че
има добра ръка. Тогава Лев оставаше в играта и така караше останалите също да продължават
да трупат залози. В крайна сметка хората се отказваха и Рис печелеше срещу Лев. Същото
стана и този път, само че Лев искаше да вземе всичко на Джоуи Понти. Обикновено оставяше
на губещите малко пари, но сега нямаше закъде да чака. След тази игра заминаваше.
Час по-късно Джоуи седеше на бара и пиеше бира за сметка на Рис, мърморейки:
- Е, лесно идват, лесно си отиват...
Няколко минути по-късно Лев излезе, последван от Рис. В "Двете корони“ нямаше
тоалетна, затова мъжете използваха пътеката в задната част на обора. Само далечните
светлини на улицата осветяваха нощта. Там двамата си поделиха печалбата. Лев знаеше, че
Рис няма да го измами. Веднъж бе опитал и тогава Лев го бе посетил посред нощ у дома му,
бе втъкнал дулото на пистолета си в устата му и онзи се беше попикал от страх.
Лев натъпка парите в палтото си и двамата се върнаха в бара.
 С единия крак на прага, Лев видя Спиря. Носеше палтото си от кораба и разговаряше
сериозно с неколцина руснаци на бара, включително и някои от групичката за карти.
За миг забеляза Лев.
Лев се завъртя и излезе, но знаеше, че е твърде късно. Спиря сигурно вече разкриваше
цялата шашма. Лев се запъти бързо към къщата си. Когато я наближи, забеляза друг мъж -
младия му съсед Били-с-Исус. Носеше куфар.
- Ей, Били.
- Ей, Григори.
- Накъде?
- Лондон?
- С кой влак? - Лев наостри уши.
- От шест, за Кардиф. — Там ставаше смяната на влака за Лондон.
- Колко е сега?
- Без двайсет.
- Е, чао тогава. — Лев влезе в къщата си. Щеше да вземе същия влак.
Включи лампата в кухнята и вдигна павето. Извади спестяванията си, паспорта с името
и снимката на брат му, кутия патрони и пистолета си, спечелен от армейски капитан на
карти. Провери дали и петте са неупотребени - в този модел оръжие изхабените патрони
оставаха в барабана.
Горе намери куфара на Григори с дупката от куршум в него. Сложи патроните в него
заедно с другата си риза, резервно бельо и две тестета карти.
Нямаше часовник, но прецени, че са минали около пет минути, откак бе видял Били.
Значи петнадесет, за да стигне до гарата, което му стигаше.
Отвън долетяха гласовете на неколцина мъже.
Не искаше сблъсък. Беше силен, ала миньорите - също. Дори да спечелеше, изтърваваше
влака. Можеше да стреля, разбира се, но в тази страна полицията се отнасяше много
сериозно към убийството, дори когато жертвите бяха случайни хора.
Излезе от задната врата и закрачи бързо по пътеката, възможно най-тихо в тежките си
ботуши. Стъпваше върху кал, както бе обичайно за Уелс, така че за радост стъпките му не
вдигаха много шум.
В края на пътеката направи завой и излезе сред осветената улица. Тоалетните насред
пътя пречеха на хората около дома му да го видят.
След още две улици осъзна, че маршрутът му го води към “Двете корони”. Трябваше да
рискува. Когато наближи обора, където играеха карти, чу гласове и видя двама мъже или
повече, неясно отличими на светлината на улична лампа, в другия край на пътеката, по която
той вървеше. Все още се бавеше, но спря и ги изчака да се приберат.
- Хайде... Не искате ли на топло? - Дъждът се оттичаше от периферията на шапката му и
капеше във врата му.
Най-сетне влязоха и Лев продължи. Тъкмо се отдалечаваше от кръчмата, когато чу още
гласове. Изруга. Посетителите на кръчмата пиеха от обед и вече често им се налагаше да
отскачат да се облекчат.
- Хей, хей, приятел. - Значи още не го бяха разпознали, иначе щяха да го по-викат по име.
Чу зад себе си приглушен разговор. Стори му се, че някой каза: — Прилича на руснак.
Руските дрехи бяха различни от британските, а и Спиря сигурно бе разказал вече
историята си. Все някой щеше да се досети каква е работата – руснак, тръгнал към центъра с
куфар в ръка. Той сви наляво и се затича.
Железопътната линия се намираше в една падина, тъй че щеше да тича по нанадолнище.
Виждаше над покривите светлините на гарата и дима от комина на един влак на
платформата. Той влетя във фоайето, изтича до касите.
- Къде бихте желал да отидете, господине? - попита го касиерът любезно.
Лев посочи платформата.
- Онзи влак ей там! — Часовникът на гарата показваше шест без една.
- Този влак спира на Абърдеър, Понтиприд...
- Кардиф!
- Еднопосочен или двупосочен? — без да бърза поиска да уточни касиерът.
- Еднопосочен. Бързо!
Писна свирката за тръгване. С отчаяние Лев погледна монетите в дланта си. Знаеше
колко струва билетът — два пъти бе пътувал за Кардиф през последните шест месеца.
Влакът се размърда.
Касиерът му даде билета.
Лев го грабна и се обърна.
- Да не си забравите рестото! - каза касиерът.
Лев премина на бегом няколкото крачки до перона. Там кондукторът му поиска билета,
продупчи го. Влакът набираше скорост.
Вратата на фоайето се отвори с трясък и нахлуха братята Понти.
- Ей те! - извика Джоуи и се хвърли към Лев.
Лев го изненада като пристъпи право към него и го удари от упор в лицето. Джоуи спря,
а по-малкият му брат се блъсна в него. И двамата паднаха на колене.
Лев грабна билета си от кондуктора и хукна след влака. Няколко секунди бягаше до него.
Тогава се отвори врата и от нея надникна Били-с-Исус.
Той извика:
- Скачай!
Лев го стори и единият му крак попадна на стъпалото. Били го хвана за ръката. Няколко
мига се клатушкаха, докато Лев отчаяно се мъчеше да влезе. Били го дръпна силно и го
прибра.
Лев седна с облекчение на една седалка.
Били затвори вратата и седна срещу него.
- Благодаря ти.
- На косъм.
- Нищо, успях. Само това има значение - ухили се Лев.

III
На следващата сутрин Били слезе в Лондон и попита накъде е Алдгейт. Един
дружелюбен лондончанин го заля с указания на английски, от който Били нищо не разбра.
Така или иначе, той знаеше, че бедните живеят в източните квартали, затова се запъти към
издигащото се слънце. Не след дълго забеляза автобус с надпис „Алдгейт“ и скочи на него.
Когато прочете писмото на сестра си, много се разтревожи. Затова изчака да отидат на
неделна служба, - която той вече не посещаваше, и им написа бележка.
 Скъпа мамо,
тревожа се за нашата Ет и отидох да я намеря. Извинявайте, че така се
изнизвам, но не ща да се разправяме.
Любящ ваш син,
Били.

Понеже беше неделя, Били се бе издокарал в най-добрите си дрехи, обръснат и изкъпан.

Костюмът му беше стар, някога на баща му, но ризата му бе бяла и чиста; носеше и черна
вратовръзка.
Кондукторът му съобщи, когато стигнаха Алдгейт. Той слезе и се огледа. Не знаеше къде
живее сестра му, знаеше само, че работи дванайсет часа дневно в шивачницата на Мани
Литов.
Той се приближи до един младеж и го попита:
- Знаете ли пътя към сградата на Мани Литов?
Младежът отвърна на нещо като руски.
Били опита отново, този път обаче нацели англичанин, който никога не бе чувал за
Мани Литов. Алдгейт не беше като Абъроуен, където всички знаеха пътя към всички места в
града. Но нямаше да се откаже. Огледа оживената улица за хора с вид на занаятчии. Разпита
още петима преди да се добере до някой, който да знае къде се намира мястото. С много
повторения и напрягане на слуха, за да дешифрира странния акцент на мъжа, Били разбра, че
шивачницата на Мани Литов се намира на около четвърт миля, на улица „Оук гроув“.
Нямаше никаква горичка, камо ли дъбова. Представляваше тясна, виеща се уличка,
обградена с рушащи се тухлени сгради, бъкаща от хора, коне и ръчни каручки. С още няколко
питания Били се озова пред входа на кръчмата „Кучето и патицата“ и затворен магазин на
име ,,При Липман“. Входната врата зееше отворена. Били изкачи стъпалата до най-горния
етаж и попадна в стая с още двайсет жени, които шиеха военни униформи.
Те продължиха да работят, сякаш не го забелязаха, но след минута една се обади:
- Ела, миличък, няма да те изядем - макар, че може да те опитаме.
Всички се изхихикаха вкупом.
- Търся Етел Уилямс.
- Няма я - каза същата жена, която го бе посрещнала.
- Защо? Болна ли е? - притесни се той.
- Каква работа имаш с нея? - Жената стана от шивачната си машина. - Аз съм Милдред.
Ти кой си?
Били я огледа. Хубавица, нищо че й бяха криви зъбите. Носеше ярко червило, а изпод
шапката й се подаваха светли къдрици. Бе се увила в дебело и безформено палто, но бедрата
й под него се полюшваха така, че Били не можа да каже нищо.
- Не си оня копелдак, дето я е напомпал и после е избягал, нали?
Били най-сетне проговори:
- Аз съм брат й.
- А! Да еба майка му, ти Били ли си?
Били зяпна. Никога не бе чувал такива думи от жена досега.
 - Брат си й, я. Вижда се, нищо че изглеждаш по-голям от шестнайсет. – Тонът й омекна,
така че нещо вътре в него се затопли. - Същите тъмни очи и къдрава коса.
- Къде мога да я намеря?
Тя го изгледа предизвикателно.
- Чух неотдавна, че тя не ще семейството й да разбере къде живее.
- Страх я е от баща ми. Но ми написа писмо. Разтревожих се за нея и затова съм дошъл.
- Чак от оная уелска дупка?
- Не е дупка - възмути се Били. После сви рамене и рече: - Е, май е дупка, предполагам.
- Обожавам акцента ти - каза Милдред. - Все едно слушам как някой ми пее.
- Знаеш ли къде живее?
- Как намери това място?
- Тя каза, че работи при Мани Литов в Алдгейт.
- Еха, цял Шерлок Холмс си се извъдил. — Тя все пак не успя да скрие неохотното си
възхищение. - Ще ме утрепе, но ще ти кажа къде е. Улица „Нътли“, номер двайсет и три.
Били поиска указания, като я накара да говори бавно.
- Недей да ми благодариш - рече му тя на изпроводяк. - Само ме пази, ако Етел опита да
ме убие.
- Добре - каза Били и не можа да потисне тръпката от мисълта колко хубаво би било да
защитава Милдред от каквото и да било.
Другите жени извикаха „довиждане“ след него и му пратиха въздушни целувки, което го
смути.
Улица „Нътли“ бе тих оазис сред шума на града. Терасираните къщи бяха построени по
модел, който Били вече бе запомнил, само след половин ден в Лондон. Много по-големи от
миньорските, с малки дворчета пред входа. Редът и симетрията бяха подсилени от двукрилни
прозорци, всеки с дванайсет стъклени фасетки, разположени в един ред по всички къщи на
улицата.
Той почука на номер двайсет и три, но никой не отвори. През процепа за писма видя
закачалка и познато палто на нея. Етел не би излязла без него. Миг по-късно чу дълъг,
агонизиращ стон. Той долепи устни до процепа и извика:
- Ет, ти ли си? Били съм, чакам те пред входа.
Последва дълго мълчание и нов стон.
- Мамицата му мръсна! - изруга момчето.
Удари вратата с длан. Не изглеждаше особено стабилна. Дървото вероятно бе евтин бор,
и стар. Приведе се и изрита вратата с тежкия си миньорски ботуш. Дървото изхрущя. Изрита
я още няколко пъти, но вратата не се отвори.
Отстъпи няколко крачки, засили се, блъсна я. Тя се отвори с трясък и той падна вътре.
Отново чу стенания и последва звука в първата стая на приземния етаж. Женска спалня,
с порцеланови съдове на камината и завеси с цветни мотиви. Етел бе на колене в леглото,
със сива рокля, която я покриваше като палатка.
- Какво ти има, Ет? - изквича ужасено Били, но нямаше време да се сраму-ва от
паниката в гласа си.
Тя си пое дъх.
- Бебето идва.
- Мамка му. Ще повикам доктор.
- Късно е, Били. Исусе Христе, боли!
 - Звучиш все едно умираш!
- Не, Били, така се ражда бебе. Ела и ми дръж ръката.
Били клекна до леглото и пое ръката на сестра си. Тя стисна дланите му толкова силно,
че той се уплаши да не му счупи нещо. Застена още по-силно и по-често. Последното
стенание завърши с писък и тя задиша учестено, като да бе тичала цяла миля.
Минута по-късно рече:
- Съжалявам, Били, но ще трябва да погледнеш под полата ми.
- О! Ъм, добре. - Той не разбираше защо, но реши да прави каквото му се каже. - О,
Исусе!
Чаршафите бяха прогизнали от кръв. Насред тях имаше някакво малко розово нещо,
покрито в слуз. Той отличи една голяма кръгла глава със затворени очи, малки ръчици и два
крака.
- Бебе!
- Вдигни го, Били - каза Етел.
Създанието се хлъзгаше, но Били успя да го подхване. Беше момче. Пъпната връв още го
свързваше с Етел.
- Взе ли го?
- Аха - каза той. - Момче е.
- Диша ли?
- Не знам. Как се разбира? - Били се мъчеше да потуши паниката си. — Не... Не диша,
май не диша.
- Удари му дупето, не много силно.
Били обърна бебето, лесно го обхвана в една ръка и рязко го зашлеви. Момченцето
моментално отвори уста, вдиша и изпищя от негодувание. Били почти се просълзи.
- А така! Слушай, слушай!
- Подръж го още малко, докато се обърна. - Етел се намести в седнало положение и
пооправи роклята си. - Дай ми го.
Той го подаде в скута й, а тя обърса лицето му с ръкав.
- Прекрасен е.
Били не беше много сигурен.
Пъпната връв вече не беше синя и издута, а с всяка секунда бледнееше и се сбръчкваше.
- Отвори онова там чекмедже и ми подай ножиците и едно кълбо конци.
Етел завърза два възела по дължината на връвта и сряза мястото между тях.
- Така. - Тя разкопча предната част на роклята си. - Вероятно няма да се притесниш от
това, след като видя другото.
Тя извади едната си гърда и сложи зърното в устата на бебето. Той засука.
Права бе — Били никак не се притесняваше. Преди час не би знаел какво да прави, ако
види нещо подобно, но подобни емоции сега му изглеждаха тривиални. Чувстваше само
огромно облекчение, че бебето е наред. Дивеше се на мъничките му пръстчета, гледаше как
суче като в транс. Все едно наблюдаваше чудо. Лицето му бе мокро от сълзи.
Скоро бебето заспа. Етел закопча роклята си.
- Ще го измием след минута. Мили Боже... не знаех, че ще боли толкова.
- Кой е бащата, Ет?
- Херцог Фицхърбърт. - Тя примигна объркано. - Уф мамка му, това не биваше да го
знаеш.
- Скапана свиня - промълви Били. - Ще го убия.
Глава 15
Юни-септември
Когато корабът навлезе в нюйоркското пристанище, на Лев Пешков му се стори, че не
бива да очаква Америка да е толкова прекрасна, колкото я описваше брат му. Той се подготви
за ужасяващо разочарование, ала нямаше нужда. Америка бе всичко, на което той се
надяваше – богата, оживена, вълнуваща, свободна.
Три месеца след пристигането си, в един горещ юнски следобед, той работеше в хотел в
Бъфало, в обора. Разресваше коня на един от гостите. Собственикът на мястото бе Йосиф
Вялов, който бе сложил сферичен купол на покрива на старата сграда и я бе нарекъл хотел
„Санкт Петербург“. Въпреки че Вялов го бе измамил, документите му прекараха Лев през
митницата безпроблемно, а само споменаването на името на бизнесмена му бе осигурило
работа.
Лев говореше английски всеки ден и бързо напредваше. Повечето американци бяха
заинтригувани от британския му акцент и някои от изразите, които използваше, но
момичетата трябваше само да чуят сладка моя, за да бъдат очаровани.
Малко след шест приятелят му Ник влезе в обора с цигара между зъбите.
- Фатима. Турски тютюн. Страхотна работа - каза той и вдиша с преувеличена наслада.
Пълното име на Ник беше Николай Давидович Фомек, но тук му викаха Ник Форман.
От време на време помагаше на Лев в игрите на карти, подобно на Спиря и Рис Прайс. Но
основно се занимаваше с кражби.
- Колко?
- В магазините върви по петдесет цента на стек, сто цигари. За теб, десет цента.
Продавай ги за двайсет и пет.
Лев имаше долар в джоба си.
- Двайсет стека. Един долар сега и един после.
- Не давам на кредит.
Лев постави ръка на рамото на Ник.
- Айде, приятел, можеш да ми вярваш. Нали сме авери?
- Двайсет тогава. Сега се връщам.
Лев получи стоката и я сложи в голям чувал. Когато работното му време свърши, той го
нарами и тръгна към един голям, известен бар, наречен „Ирландският роувър“. Провря се
между тълпата, купи си голяма бира и изпи жад-но половината. Седна до група работници,
които говореха смесица от английски и полски.
- Някой тук да пуши Фатима?
Един плешивец с кожена престилка каза:
- Колко?
- Двайсет и пет цента за сто.
- Какво им има?
- Нищо. Загубиха се. Някой ги намери.
- Звучи рисковано.
- Чуйте сега. Оставете си парите на масата. Няма да ги взема, докато не ми кажете.
Това спечели вниманието на мъжете.
Плешивият остави четвърт долар, а Лев му подаде стек от чула. Онзи го отвори.
 - Гледай, даже има бейзболна картичка. - Сложи цигара в устата си, запали я. Усмихна
се. - Добре, вземи си парите.
Друг мъж гледаше цялата сценка.
- Колко?
Лев му каза и мъжът купи два стека. За половин част продаде всичко. Бе доволен -
превърнал бе два долара в пет за по-малко от час. На работа печелеше толкова за ден и
половина. Може би щеше да купи още крадена стока от Ник.
Размишляваше, докато си допиваше бирата. Трябваше да пести за билета на Григори,
мислеше си, но се познаваше. Нямаше да стори нищо такова и това го изпълваше с вина.
Трябваше му нещо голямо - три долара бяха капка в кофа. Тогава можеше да изпрати всичко
на Григори наведнъж, преди да се изкуши да го изхарчи.
Някой го потупа по рамото; Лев се извърна. Едър мъж с крив нос, навярно от счупване, и
гневно изражение на лицето.
- Кой ти каза да продаваш цигари тука?
- Просто се опитвам да изкарам някой долар. Извинявам се, ако съм обидил някого - с
приятен тон рече Лев.
- Ники Форман ли беше? Чух, че обърнал камион цигари.
- Не познавам такъв човек. — Лев нямаше да даде подобна информация на непознат.
- Това е бар на мистър Ви.
Вялов, помисли си с неудоволствие Лев.
- Ами сложете знак. Не знаех.
- Ей така ще го помниш — каза мъжът и замахна с юмрук.
Лев очакваше удара и отстъпи рязко. Онзи загуби равновесие и Лев го изрита в пищяла.
Юмрукът беше слабо оръжие в сравнение с крак в ботуш. Бандитът изрева, замахна, пак
пропусна. Лев реши да не го удря в лицето. Вместо това заби коляно в чатала му и докато
онзи се превиваше, го изрита в корема. Останал без въздух, бандитът се парализира, а лицето
му поморавя. Лев замахна с крак през коленете му и онзи се строполи, още стиснал
слабините си. Някакъв мъж се обади:
- Ей, Иля, какво те направиха, бе?
Задъхан, Лев излезе от бара. Две пресечки по-нататък спря. Да върви на майната си
Йосиф Вялов. Бе го измамил и нямаше да го тормози в добавка. Вялов нямаше да знае кой е
пребил Иля. Никой в кръчмата не познаваше Лев. Сбиването разгорещи кръвта му. Спря да
купи две пържоли и бутилка джин.
Наближи дома си на улица с порутени, еднакви на вид сгради, и от стълбите на
съседната къща Марга спря да пили ноктите си и му махна. Тя беше чернокосо рускинче на
около деветнайсет с палава усмивка. Работеше като сервитьорка, но се надяваше да успее
като певица. Няколко пъти я беше черпил, а тя го бе целунала веднъж с желание.
- Ей, хлапе!
- На кого викаш хлапе?
- Какво ще правиш тая вечер?
- Имам среща.
Може и да нямаше. Но тя не би си признала, че няма нищо за правене.
- Ела на вечеря. Ще правя пържоли.
- Ще си помисля.
- Донеси лед.
 Той влезе в апартамента си - беден по американските стандарти, ала в Русия на такова
място биха живяли десет души! Лев се чувстваше като господар.
Свали якето си, нави ръкави и изми ръцете и лицето си на мивката. Надяваше се Марга
да дойде. Негов тип момиче — все готова за веселба. Докато той пържеше картофи, тя се
появи с голяма халба натрошен лед и им направи две питиета с джин и захар.
На вечеря той й разказа за Григори и себе си, за техния живот, как са се учили да
оцеляват сами, как са живели в мизерна стаичка и са спали на едно легло, а през деня са
работили във фабрика за локомотиви. Пропусна със скрита вина частта за бременната си
приятелка. По-късно двамата пиха по още едно в спалнята му. Дойде време за трето, а тя вече
седеше на коленете му, а той я целуваше между глътките. Той постави ръка на едната й гърда.
Вратата се тресна, отвори се.
Марга изпищя.
Влязоха трима мъже. Марга скочи с писъци от скута на Лев. Един от мъжете я зашлеви с
обърната длан през устата.
- Мълчи, да те еба, проста курва такава.
Тя се затича към вратата, притиснала кървящи устни с ръце. Оставиха я да излезе.
Лев се опита да отвърне на тази първа атака, посегна към мъжа, ударил Марга. Уцели го
точно над едното око, но другите двама бързо грабнаха ръцете му. Първият започна да го
налага. Лев плю кръв, повърна пържолата си.
Извлачиха го, агонизиращ, навън. Син „Хъдзън“ бе паркиран на тротоара, а двигателят
му още работеше. Хвърлиха го на пода отзад. Двама седнаха и го натиснаха с крака, а третият
се качи отпред и потегли.
След няколко минути колата спря и го извадиха. Намираха се пред някакъв склад. Добро
място за убийство. Влязоха и прекосиха до отсрещната страна през купчини нови гуми.
Спряха пред врата и един едър мъж, който я пазеше.
След минута тя се отвори и излезе Ник Форман, с подута устна и затворено под
кръвонасядане око.
- Трябваше да го направя. Иначе щяха да ме убият.
Появи се слабоват мъж с очила.
- Вкарай го, Тео.
- Веднага, г-н Найъл - отвърна предводителят на малката банда.
Стаичката от другата страна на вратата му приличаше на селската колиба, където бе
роден. Твърде топла, задимена. В единия ъгъл се мъдреха икони.
Зад стоманено бюро седеше мъж на средна възраст с необикновено широки рамене и
скъп на вид костюм с якичка и вратовръзка. На ръката, в която стискаше ра, блещукаха два
пръстена.
- Каква е тая шибана смрад? - каза той.
- Съжалявам, мистър Ви. Повърнато - каза Тео. - Взе да се репчи, трябваше да го
поуспокоим и си върна обяда.
- Пуснете го.
Освободиха ръцете на Лев, но останаха наблизо.
- Търсих те - каза младежът, призовавайки колкото се може повече кураж. Нямаше да се
сополиви, докато умира.
- Ти си търсил мен?
- Семейство Вялов ми продаде билет от Петербург до Ню Йорк и ме стовари в Кардиф.
 - Е, и?
- Искам си парите обратно.
Вялов го изгледа дълго. Накрая се засмя.
- Няма що! Харесваш ми!
Искрица надежда се пробуди у Лев.
- Имаш ли работа? - попита го Вялов.
- Работя за теб.
- Къде?
- В хотел „Санкт Петербург“, в обора.
Вялов кимна.
- Мисля, че мога да ти предложа нещо по-добро.

II

През юни 1915 г. Америка се намираше на още крачка по-близо до войната.

Гюс Деуор бе ужасен. Американският народ също не смяташе, че ще се стигне дотам,
нито пък президентът Уилсън. Но опасността наближаваше.
Кризата се случи през май, когато немска подводница потопи Лузитания, британски
кораб със 173 тона пушки, амуниции и снаряди. И две хиляди пътници, сред които 128
американски граждани.
Уилсън изпрати сурово писмо на немското правителство, с искания да се спрат атаките
над кораби. Докато дипломатическите телеграми пресичаха една след друга Атлантика,
Уилсън се оттегли в летния си дом в Ню Хемпшир, а Деуор - в родния Бъфало, където
отседна във вилата на Делауеър авеню.
Къщата бе умишлено декорирана семпло, реакция на майка му срещу орнаментните
залитания на поколението на собствените й родители. На всяка от стените в трапезарията
висеше по една-единствена качествена картина, а на масата стърчеше един свещник. На
първия ден от посещението му, докато обядваха, майка му каза:
- Предполагам, че ще ходиш в гетото и ще гледаш боксьорските мачове?
- Нищо лошо няма в бокса - отвърна Гюс. Той го обожаваше. Дори бе пробвал, като
наивен осемнайсетгодишен хлапак: дългите му ръце му бяха подарили няколко победи, но
нямаше инстинкт за тази работа. - Ще ми се да се разсея малко от международната политика.
- В галерията Олбрайт има лекция върху Тициан — отбеляза майка му. Галерията бе
една от най-важните културни институции в града и на нея сигурно биха присъствали
немалко от старите му познати. Не му се ходеше, но мероприятието бе добра възможност да
поднови някои позабравени приятелства.
Същата вечер той прекоси преддверието на Олбрайт и си намери място в залата. Както и
очакваше, видя познати лица в публиката. До него седеше извънредно красива девойка, която
бе виждал и преди, но името й му се губеше.
Той й се усмихна леко объркано, а тя му отвърна с въпрос:
- Забравил сте ме, нали, г-н Деуор?
- Ами... нямаше ме в града известно време.
- Олга Вялов - усмихна му се тя и му подаде облечена в бяла ръкавица длан.
- Разбира се - рече той. Баща й беше руски имигрант, чиято първа работа бе като охрана
в бар на улица „Канал“. Сега той я притежаваше. Беше също така градски съветник и опора
на православната църква в града. Гюс не помнеше Олга толкова красива — явно бе
пораснала рязко.
- Чух, че работите за президента - отбеляза тя. - Какво мислите за г-н Уилсън?
- Възхищавам му се от все сърце. Практичен политик, който обаче не е изоставил
идеалите си.
- Какво е усещането да си в центъра на властта?
- Ами не е точно като да си в центъра на властта. Американският президент все пак е
подчинен на народа си.
- Но не прави само това, което народът иска, нали?
- О, не, разбира се. Отношението му към народа е по- скоро като това на моряк към
вятъра. Да го взима предвид, да не плава срещу него, но и да не му се предава напълно.
- Много ми се щеше да изуча тези неща в дълбочина - рече Олга, — но баща ми не ми
позволи да отида в университет.
- Несъмнено е смятал, че ще се научите да пушите и да пиете джин - ухили се Гюс.
- А и на по-лоши неща - отвърна тя. Рисковани думи за млада неомъжена жена.
Изненадата навярно се бе изписала по лицето му, защото тя бързо добави: - Извинете ме,
притесних ви.
- О, никак. - Всъщност се чувстваше запленен. - Какво бихте учила в университета?
- Може би история.
- Обичам историята. Нещо по-конкретно?
- Ще ми се да разбера по-добре собственото си минало? Защо баща ми е напуснал
Русия? Защо Америка е толкова по-добра? Трябва да има причини.
- Така е! - Гюс се възхити от интелектуалното любопитство на девойката. Какво ли би
било да си повече от приятел с толкова подобен на теб човек? Той улови погледа й - тя сякаш
бе прочела мислите му. Гюс се смути и понечи да каже нещо, но тогава пристигна лекторът.
Младежът се наслади на събитието повече, отколкото очакваше, вероятно защото
усещаше Олга до себе си. След края се опита отново да я заговори, но не можа. Един негов
познат от училище, Чък Диксън, ги доближи. И двамата бяха на по двадесет и пет, но Чък
караше Гюс да се чувства като ученик.
- Олга, трябва да се видиш с братовчед ми - рече Чък и обгърна кръста на момичето
собственически. - Не е спрял да те зяпа. Съжалявам, че ще те лиша от омагьосващата
компания, Деуор, но не можеш да я имаш цял следобед.
Преди разочарованието да го завладее напълно, едно друго момиче го приближи. Тя
имаше едно око и той веднага я разпозна.
Първия път, когато срещна Роза Хелмън - на благотворителна вечеря за симфоничния
оркестър на Бъфало, където свиреше брат й, той си помисли, че тя му намига. После разбра,
че едното й око е постоянно затворено. Иначе бе хубава, а това правеше недъга още по-
очевиден. Въпреки това тя се обличаше винаги със стил, като че в знак на предизвикателство.
Последно бе разбрал, че тя е главен редактор на малък независим вестник с радикални
убеждения, на име Анархист. Това му даде отправна точка за разговор:
- Анархистите вълнуват ли се от изкуство?
- Сега работя за Ивнинг адвъртайзър - отвърна тя. - Убежденията ми вече не са толкова
крайни.
- Сигурно главният редактор е решил, че щом може да се справиш с радикален вестник,
може да се справиш и с това.
- Каза ми, че ме е взел, защото имам повече топки от кои да е двама негови мъже-
репортери. - Гюс знаеше страстта й към шокиращо поведение, но дори така устата му зяпна.
- Въпреки това още ме праща да отразявам културни събития. А ти? Как е работата в Белия
дом?
- Много вълнуваща. Мисля, че Уилсън е страхотен президент. Може би най-добрият,
който някога сме имали?
- Наистина? А защо сме толкова близо до намеса в европейската война?
Позицията й не бе неразбираема като за етническа германка, а и за човек с леви
убеждения, който искаше да види руския цар сразен. Гюс отвърна:
- Когато немски подводници убиват американски граждани, президентът не може... -
Той щеше да каже „да си затваря очите“, но преглътна тези думи с усилие, изчерви се и
довърши: - ...да не обърне внимание.
Тя сякаш не забеляза смущението му.
- Само че британците блокират немските пристанища в нарушение на международните
закони, а немските жени и деца умират от глад. А войната във Франция е в патова ситуация.
Немците нямат друг избор.
Гюс бе впечатлен. Отвърна:
- Изучавал съм международно право. Строго погледнато законът, забраняващ военни
блокади по море, никога не е бил ратифициран.
- Забрави техническите неща. Ами ако бяхме на мястото на германците? Те все пак
направиха всичко въможно да уведомят света, че ще атакуват британски кораби. Пуснаха
обяви във вестниците, за Бога! Сега, ако германците не отстъпят, ще бъдем въвлечени в
конфликт с огромни мащаби.
Гюс не би споделил с журналист, че също се опасява от това. Исканията на Уилсън за
репарации бяха твърде сурови. Опита да се измъкне.
- Публичното мнение подкрепя президента.
- Публичното мнение понякога е грешно.
- Но президентът не може да го игнорира. Виж, опънал е тясно въже. Иска да ни държи
встрани от войната, но не иска Америка да изглежда слаба в международната политика.
Мисля, че засега пази отлично равновесие.
- А в бъдеще?
Това бе тревожещият въпрос.
- Никой не може да предвиди бъдещето. Дори Удроу Уилсън.
- Отговор като от истински политик - засмя се тя. - Далеч ще стигнеш във Вашингтон.
Някой друг я заговори и тя му обърна гръб.
Част от присъстващите имаха привилегията да пият чай с лектора. Гюс бе сред тях,
защото майка му подпомагаше галерията. В частната зала той с огромно удоволствие
забеляза Олга. Взе чаша чай и отиде при нея.
- Ако имаш някога път към Вашингтон, с удоволствие ще те разведа из Белия дом.
- О! А ще ме запознаеш ли с президента?
Щеше му се да извика „Да!“, но това по-скоро щеше да е невъзможно.
- Вероятно - отвърна. - Зависи колко ще е зает.
- Толкова се натъжих, когато жена му почина - рече Олга. Елън Удроу бе починала почти
преди година, малко след началото на войната. - Но чух, че вече ухажва друга.
 Гюс се посмути. Публичната тайна във Вашингтон гласеше, че Уилсън се е влюбил като
ученик в страстната вдовица Едит Голт. Президентът бе на петдесет и осем, тя - на
четиридесет и една. Гюс бе сред малкото, които знаеха, че преди месец президентът й е
предложил брак, но тя още отказваше да му даде отговор.
- Откъде знаеш за това? - попита той Олга.
- Вярно ли е?
- Не мога да приказвам за подобни неща. - Гюс с мъка овладя желанието си да впечатли
момичето. Знаеше, че тя се надява на интересни подробности. – Съжалявам, ако те
разочаровам.
- Не ставай глупав. - Тя докосна ръката му и той се почувства като ударен от ток. - Ще
правя събиране утре, ще играем тенис. Ти играеш ли?
Гюс, с неговите дълги крайници, бе доста приличен играч.
- Да. Много обичам.
- Значи ще дойдеш?
- С удоволствие.

III
Лев се научи да кара за ден. Само няколко часа му отне да схване как се сменят гуми, да
презарежда резервоара, да сменя маслото и да регулира спирачките. Вялов вярваше в колите
като транспорта на бъдещето. Каза му, че конярите са много и евтини, а шофьорите - малко и
скъпи. Също така искаше оправен младеж, за да му служи и за бодигард.
Колата, която караше, предизвикваше завист у останалите шофьори по пътищата. Лев
пък от своя страна не се впечатли много-много от свръхмодерната вила на Вялов. Приличаше
му на най-голямата кошара в света – дълга и ниска, с широки, надвиснали стрехи.
Семейство Вялов бяха трима души - Йосиф, съпругата му Лена, която почти не говореше;
и Олга, хубава дъщеря на възрастта на Лев, с дързък поглед в очите. Йосиф често обядваше с
двете, макар да прекарваше повечето си време с бандитите си. Бе нежен и с двете, макар с
Олга да бе и строг.
Лев понякога разменяше думи с Олга, докато чакаше да откара Йосиф обратно в града. С
бързата си интуиция Лев скоро разгада момичето. Тя бе прекалено добре пазена богаташка,
която нямаше естествено отдушник на романтичните си и сексуални импулси. На двадесет
още бе девствена. Навярно никога не бе целувана.
Лев наблюдаваше играта на тенис отдалеч. Сред гостите, които също гледаха, имаше
половин дузина младежи - момичетата в ярки летни рокли, а мъжете с широкополи сламени
шапки. Олга играеше срещу младия дипломат, когото Лев познаваше от посещението му в
Путилов - Гюс Деуор.
Деуор победи Олга и те напуснаха корта. Друга двойка зае мястото им. Лев ги гледаше с
копнеж.
Внезапно топката се устреми към него след един неумел удар. Той я хвана и вместо да я
хвърли обратно, отиде да я връчи на играчите. Пътьом погледна Олга, която пушеше и
флиртуваше лековато с Деуор, както го правеше често с Лев на алеята пред входа на
имението. Той улови погледа й и опита най-чаровната си усмивка, но тя се престори, че не го
вижда, което бе напълно естествено.
 В следващия миг видя баща й по застланата с чакъл пътека, водеща към тенис корта.
Вялов бе в бизнес-костюм, а над него с късо палто. Сигурно идваше да поздрави дъщеря си и
останалите преди да тръгне по работа.
Всеки миг щеше да види как Олга пуши.
Лев се вдъхнови. С две крачки прекоси разстоянието до Олга и с бързо движение грабна
цигарата измежду пръстите й. Тя възкликна изненадано, а Деуор попита:
- Хей, какво по дяволите правиш?
Вялов се появи.
- Какво правиш тук? - заяде се той. - Извади колата.
- Да, сър - каза Лев.
- И угаси проклетата цигара, когато говориш с мен.
Лев махна въглена и сложи фаса в джоба си.
- Извинете ме, г-н Вялов, забравих си мястото.
- Да не се повтаря.
- Да, сър.
Той се отдалечи, докато Вялов се здрависваше с гостите и дъщеря си. Тя имаше виновен
вид и хвърли благодарен поглед на Лев.
Той й смигна и продължи да крачи.

IV
Дневната на Урсула Деуор бе скромно украсена, но все с важни по своему неща -
мраморен бюст на Ели Нейдълман, първо издание на Женевската библия, една-единствена
роза в ръчно изработена стъклена ваза и рамкирана снимка на дядо й, отворил един от
първите универсални магазини в Америка. Гюс я намери там в шест часа, вглъбена в роман.
Тя вдигна поглед и го изгледа критично:
- Как върви почивката ти?
- Много добре.
- Опасявах се, че вече нямаш търпение да се върнеш към вълненията на Белия дом.
И Гюс го бе очаквал, ала ваканцията му носеше неочаквани удоволствия.
- Ще се върна, щом го стори президентът, но дотогава си прекарвам чудесно.
- Удроу ще обяви ли война на Германия, как мислиш?
- Надявам се, че не. Немците са склонни да отстъпят, но ако американците спрат да
продават оръжия на Съюзниците.
- А ще спрем ли? - Майка му беше от немско потекло, както и половин Бъфало, но
имаше предвид Америка с това “нас”.
- По никакъв начин. Твърде много печелим от британските поръчки.
- Значи сме в импас.
- Още не. Още маневрираме. Междувременно, за да ни напомни за напрежението, под
което се намират неутралните страни, Италия се е присъединила към Съюзниците.
- Това ще има ли значение?
- Не достатъчно. Днес играх тенис у Вялови. - Гласът му не прозвуча достатъчно
нехайно, помисли си той.
- Спечели ли, скъпи?
 - Да. Имат имение по модела на къщите в прерията. Много впечатляващо.
- Толкова новобогаташко.
- И ние някога сме били новобогаташи, нали? Когато дядо е отворил банката?
- Уморяваш ме, когато почнеш да звучиш като социалист, Ангъс, дори когато го правиш
по невнимание.
- Мамо, би ли сторила нещо за мен?
- Разбира се, скъпи, ако мога.
- Няма да ти хареса.
- Какво е?
- Искам да поканиш г-жа Вялова на чай.
Майка му бавно остави книгата си.
- Разбирам.
- Няма ли да попиташ защо?
- Зная защо. Има само една причина. Срещнал си прелестната дъщеря.
- Няма да ми се сърдиш. Вялов е водеща фигура в града и е много богат. А Олга е ангел.
- Е, ако не ангел, поне е християнка.
- Те са православни. - Гюс реши да извади всички лоши новини на едно място. - Ходят в
Църквата “Свети Свети Петър и Павел” на улица „Айдиъл“.
- Е, поне не са евреи, слава Богу. - Майка му някога се бе страхувала, че Гюс ще се ожени
за Рейчъл Абрамов, която той винаги бе харесвал много, но никога не бе обичал. - А и може
би трябва да се радваме, че Олга не е златотърсачка.
- Определено. Бих могъл да предположа, че Вялов е по-богат от татко.
- Нямам никаква представа. — Жени като Урсула не биваше да знаят нищо за пари. Гюс
подозираше, че всъщност знаят повече за това, отколкото съпрузите им, но се правеха, че не
разбират от тези неща.
- Значи ще го направиш? - попита той с вълнение.
- Разбира се. Ще пратя бележка на г-жа Вялова.
- И недей да каниш приятелките си сноби, за да не се чувства тя по-низша.
- Нямам приятелки сноби. - Това беше толкова абсурдно изказване, че Гюс го пропусна
покрай ушите си.
- Покани г-жа Фишър, тя е любезна. И леля Гертрюд
- Добре.
- Благодаря ти, мамо. Олга може да не е идеалният избор според теб, но...
- Скъпи ми сине, на почти двайсет и шест си. Преди пет години може би щях да опитам
да те разубедя да се жениш за наследницата на съмнителен бизнесмен, но отскоро се чудя ще
видя ли някога внуци.
- Е, нека не прибързваме. Олга не се е съгласила да се омъжи за мен. Дори не съм я
питал.
- Че как би могла да ти устои? - Тя се изправи и го целуна. Сега отиди да ми направиш
питие.

V
- Спаси ми живота! - каза Олга. - Баща ми щеше да ме убие.
 Лев се усмихна.
- Видях го как идва. Трябваше да действам бързо.
- Толкова съм ти благодарна. - Тя го целуна по устните. Дръпна се преди той да успее да
се възползва, но той веднага схвана, че отношенията им вече са други.
Тя извади кутия цигари, взе една. Той й я запали, както бе направил Гюс Деуор предния
ден.
Тя се облегна на седалката на колата и издуха дима. Останаха така известно време,
безмълвни. Накрая Лев наруши тишината:
- Дано ти е харесало тенис-събирането ти.
- Всички момчета в града ги е страх от баща ми. Мислят си, че ще ги гръмне, ако ме
целунат.
- Ще ги гръмне ли?
- Вероятно - засмя се тя.
- Аз не се страхувам от него. - Това не беше съвсем вярно, но той потискаше опасенията
си от Вялов много успешно.
- Наистина? - Тя го погледна скептично.
- Затова ме нае. - Той реши да смени темата. - Видях как те гледа Деуор.
- Баща ми много ще се радва да ме омъжи за него.
- Защо?
- Богат е, семейството му е стар род, а баща му е сенатор.
- Винаги ли правиш каквото иска татко ти?
Тя замислено дръпна от цигарата.
- Да - рече накрая и издиша.
- Обичам да гледам устните ти, когато пушиш.
Олга не отвърна, но го огледа преценяващо.
Това бе достатъчно за Лев и той я целуна.
Тя изстена слабо, опита се да го избута от себе си, но всъщност не се противеше. Той
хвърли цигарата през прозореца, сложи ръка на гърдите й, а тя се притисна по- силно.
Всичко се случи много бързо. Страстта й бе почти отчаяна. Лев знаеше да оставя жената
да определя темпото. Когато я докосна там долу, тя заплака от желание. А когато я целуна
там, тя извика, шокирана и възбудена. Сигурно бе девствена, но това не го интересуваше сега.
Тя вдигна полата си, разтвори бедра, готова. Дишаше тежко през отворена уста.
Наблюдаваше го с широко отворени очи, докато той се разкопчаваше. Влезе в нея
внимателно, но тя обхвана кръста му и го притисна към себе си. Мембраната й бързо се
скъса, а тя възкликна като от мимолетна болка. Лев никога не бе срещал желание, силно
колкото нейното, и това го възбуди невероятно.
Той се въздържаше. Олга извика силно и той захлупи устата й с длан, за да не се чуе. Тя
се изпъна като пони и зарови лице в рамото му. Тя свърши с приглушен крясък, а миг по-
късно свърши и той.
Той се отдръпна от нея и седна на пода. Тя още дишаше тежко. Не продумаха цяла
минута. В крайна сметка тя се поизправи на седалката.
- О, Боже - каза момичето. — Не знаех, че ще е така.
- Обикновено не е.
Последва дълга пауза. Накрая тя рече, тихо:
- Какво направих?
 Той не отговори.
Тя си пое дъх, събра бельото си и се измъкна от колата. Излезе през задната врата на
гаража без да го погледне.
Но на следващия ден се върна.

VI

Едит Галт прие предложението за женитба на президента Уилсън на двадесет и девети

юни. През юли президентът се върна за кратко в Белия дом.
- Трябва да се върна за няколко дни - каза Гюс на Олга, докато се разхождаха из
зоологическата градина.
- Колко?
- За колкото съм нужен на президента.
- Колко вълнуващо!
- Най-добрата работа в света. Но пък не мога сам да съм си господар. Ако кризата с
Германия ескалира, ще мине дълго време преди да се върна в Бъфало.
- Ще ни липсваш.
- И ти ще ми липсваш. Така се сближихме откак се върнах. -- Често играеха тенис,
понякога излизаха с лодка на езерото в парка Делауеър, пътуваха с параходи нагоре по реката
към Ниагара - постоянно с група приятели и наглеждани от поне една от майките. Днес с
тях бе г-жа Вялова. Вървеше на няколко крачки зад тях и говореш с Чък Диксън. Гюс
повтори: - Чудя се имаш ли представа колко ще ми липсваш. Това е най-хубавото лято в
живота ми.
- И в моя! каза тя и завъртя бяло-червеното чадърче, което я пазеше от слънцето.
Той още се объркваше леко от това флиртуване. Карълайн Уигмор му бе дала да разбере
недвусмислено нуждите й. Той често се присещаше за нея, единствената друга жена, която бе
обичал. Тя все пак беше омъжена, с повече опит, а Олга - девствено момиче, живяло под
крилото на баща си цял живот.
Спряха пред мечата клетка, откъдето ги гледаше малка кафява мечка, седнала на задни
бутове. Майката на Олга и Чък ги подминаха. Гюс реши да опи-та:
- Чудя се дали всичките ни останали дни може да са такива?
- Защо не? - попита весело тя.
Това го окуражи. Той продължи:
- Ако бях Тициан, щях да те нарисувам.
Тя обърна поглед към него и му се стори, че вижда нещо повече от проста привързаност
в тях.
- Обичам те, Олга. Има ли някаква възможност... може ли да се надявам някой ден да ме
обичаш и ти? - Toй преглътна с усилие. В момента тя държеше живота му в ръцете си.
Накрая тя се усмихна и рече:
- О, да.
- Какво? Наистина ли?
- Наистина - засмя се тя щастливо.
- Обичаш ли ме?
Тя кимна.
 - Трябва да го кажеш - рече той.
- Да, Гюс, обичам те.
- Ще говоря с баща ти преди да замина за Вашингтон. - Той целуна ръката й.
- Мисля, че знаеш какво ще каже.
- След това ще кажем на всички.
- Да.
- Благодаря ти - каза той, разтреперан. - Направи ме ужасно щастлив.

VII
Гюс се обади в офиса на Йосиф Вялов на следващата сутрин и му поиска разрешение.
Вялов обяви, че е възхитен. Макар да очакваше отговора, Гюс се почувства отмалял от
облекчение след това.
На влизане във фоайето попадна на Роза Хелмън и с изненада научи, че е получила
журналистическо назначение във Вашингтон.
- С какво ще се занимаваш?
- Ще помагам на вашингтонския кореспондент на вестника. Любовният живот на
президента явно е убедил редактора, че съм им нужна там. Мъжете пропускат романтичните
истории лесно.
Гюс се почуди дали е споменала, че е близка с един от най-доверените хора на Уилсън.
Вероятно - репортерите никога не пропускаха да споменат подобни неща.
- Явно ще се виждаме.
- Надявам се.
- И аз имам добри новини - радостно отбеляза той. - Предложих на Олга Вялова и тя
прие. Ще се женим.
Тя го изгледа и каза:
- Глупак.
Не можеше да го шокира повече, дори ако го бе зашлевила. Той се втренчи в нея с
охлабена челюст.
- Проклет глупак - повтори тя и се отдалечи.

VIII
Още двама американци загинаха на 19 август, когато германците потопиха с торпедо
още един голям британски лайнер, Арабик.
Гюс съжаляваше за жертвите, но се ужасяваше още повече от факта, че Америка бива
въвлечена неумолимо в европейския конфликт. Имаше усещането, че президентът е на ръба.
Гюс искаше да се ожени в свят на мир и щастие; страхуваше се от настъпването на бъдеще,
почернено от хаоса, жестокостта и унищожението на войната.
По нареждане на Уилсън Гюс довери на няколко репортери, извън протокола, че
президентът е на ръба да скъса дипломатически връзки с Германия. Междувременно новият
Държавен секретар Робърт Лансинг се опита да сключи сделка с немския посланик граф
Йохан фон Бернщорф.
Нещата могат да се объркат ужасяващо, помисли си Гюс. Немците можеха да отвърнат
на блъфа на Уилсън и да му се противопоставят. Но тогава какво би сторил той? Ако не
стори нищо, би изглеждал абсурдно. Той каза на Гюс, че скъсването на дипломатически
връзки не е тъждествено на война. Гюс остана със страшното чувство, че кризата е извън
контрол.
Но Кайзерът не искаше война с Америка и за огромно облекчение на младия дипломат,
гамбитът на Уилсън се отплати. В края на август германците обещаха да не атакуват
пътнически кораби без предупреждение. Не беше съвсем задоволително, но прекрати
дипломатическия конфликт.
Американските вестници, които не уловиха нито един от нюансите на положението,
бяха във възторг. На 2 септември Гюс с удоволствие прочете на президента един абзац от
хвалебствен материал в днешния Ню Йорк Ивнинг Поуст.

„Без да мобилизира нито един полк, без да събере флотилия, посредством

чисто, неотклонно упорство да защити справедливостта, той успя да накара най-
горделивата, арогантна и добре въоръжена страна в света да отстъпи пред
него“

- Още не са отстъпили - каза президентът.

IX
Една вечер в края на септември заведоха Лев в склада, съблякоха го гол и вързаха ръцете
му зад гърба. Тогава от офиса се появи Вялов.
- Куче. Бясно куче.
- Какво съм направил? — попита Лев.
- Знаеш какво си направил, помияр такъв.
Норман Найъл, счетоводителят на Вялов, излезе от офиса с бич в ръка. Лев бе виждал
какво правят подобни инструменти за наказание в Русия. Двадесет удара можеха да осакатят
човек; сто можеха да го убият. Вялов го взе от Найъл, претегли го в ръка и без
предупреждение удари Лев. Ударът попадна върху врата и раменете му. Лев изкрещя. Вялов
замахна пак. Болеше повече. Как можеше да е такъв шибан кретен? Всеки път, едно и също.
Този път щеше да си плати. Опита се да отскочи от следващия удар, но се блъсна в Тео и Иля,
които гледаха с интерес, и те се изсмяха и го избутаха към шефа си.
Този път Вялов се целеше в краката на Лев. От раните му шурна кръв. Лев се подхлъзна
на нея и падна на колене. Опита се да излази от наказанието, но нямаше как. След следващия
удар не му остана дъх за крясък. Щеше да загине тук. Зачака забвението.
Вялов му отне това облекчение. Пусна камшика.
- Трябва да те убия. Но не мога.
Лев не разбираше. Лежеше в локва кръв и гледаше нагоре към мъчителя си.
- Тя е бременна - каза Вялов. - Щеше да се жени за момчето на сенатор Деуор. Внукът
ми можеше да е президент.
Лев се опита да помисли. Нямаше как Деуор да се ожени за бременна с чуждо дете жена,
освен ако... Успя да изграчи няколко думи.
- Не е нужно да ражда... има лекари, които....
Вялов грабна пак бича, вдигна го и изрева:
- Да не си го помислил! Това е против божията воля!
Лев всяка неделя возеше семейството до църквата, но си мислеше, че религиозността на
Йосиф е параван. Изумително - Вялов убиваше и крадеше, но не искаше и да става дума за
аборт.
- Представяш ли си как ме унижи? Всичко бях подготвил! Всеки вестник отрази годежа.
Бях се обадил на всички доставчици на храна, на цветя! Запазил бях църквата! Поканите са в
печатницата! Мога да си представя г-жа Деуор, гордата гад, как ми се смее в сбръчкана шепа.
И това заради шибания ми шофьор!
Той вдигна бича отново и го запрати надалеч.
- Не мога да те убия. - Обърна се към Тео. - Заведете това лайно на лекар. Да го
пооправи. Ще се жени за дъщеря ми.
Глава 16
Юни 1916 г.
Бащата на Били го попита:
- Може ли да си поговорим, моето момче? - Тонът му беше изумително смирен.
Атмосферата в къщата от онзи ден преди две години беше почти мъртвешка. Били бе
забравил какво е нормален, тих разговор с родителите му. Бе забравил и какво е шумен
скандал. Непоносимото ежедневие у дома го бе на-карало да се запише в армията.
- За какво? - попита той
Баща му отвори уста за остра забележка, но се спря.
- Бях твърде горделив. Това е грях. Може би и ти си горделив, но това е между теб и Бог.
За мен няма извинение.
- Отне ти две години да стигнеш до тази мисъл.
- Щеше да ми отнеме повече, ако не се беше записал в армията.
Били и Томи бяха излъгали за възрастта си и миналата година се бяха за-писали в Осми
батальон на уелските стрелци, известен като Приятелите от Абъроуен. Този тип батальони
бяха нова идея. Мъжете от един и същ град сформираха общ отряд - така се биеха заедно с
хора, които познаваха. Смяташе се, че е добре за бойния дух.
Подготовката в тренировъчния лагер им отне година и мъжете често без-действаха. В
един от тези периоди Били бе взел напосоки една книга и се озова улисан в Макбет.
Историята му се стори много вълнуваща, а поезията понякога го омагьосваше. Нямаше
проблеми със старовремския език, защото дълги години не бе чел нищо освен Библията. По-
късно бе намерил пълните съчинения на Шекспир. Някои от любимите си пиеси вече бе
препрочел няколко пъти.
Оставаха им два дни почивка до пътуването за Франция. Може би затова тате бе решил
да говори с него. Били бе наминал, само за да се сбогува с майка си. Искаше да прекара двата
дни в Лондон, с Етел и хубавата й наемателка.
- Имам да гоня влак — каза той.
- Влакове има постоянно. Седни, Били... моля те.
Дядо седеше на обичайното си място.
- Дай на татко си шанс, малкият — каза той.
Били седна на масата. Били осъзна, че със стария му живот е свършено, дори да оцелее и
да се върне на Уелингтън роу.
Тате скръсти ръце, затвори очи и каза:
- О, Боже, помогни на раба си да е смирен и покорен като Исус. — Отвори очи. — Защо
го направи, Били? Защо се записа?
- Защото сме във война — рече Били. — Трябва да се сражаваме, независимо дали ни
харесва или не.
- Ама не виждаш ли... — Тате спря и вдигна ръце в помирителен жест. — Нека започна
отново. Не вярваш на вестниците, нали? Че немците са злодеи, които изнасилват монахини,
нали?
- Не. Постоянно лъжат за миньорите, така че сигурно лъжат и за немците.
- Както виждам нещата, това е капиталистическа война, която няма нищо общо с
трудовия човек. Но може би не си съгласен.
 Последното изречение почти втрещи Били.
- Но немците си мислят, че имат правото да управляват света!
- Ние сме британци. Владеем повече от четиристотин милиона души. Една нищожна
част имат правото на глас. Повечето не могат да управляват собствените си страни. Били,
момчето ми, не германците си мислят, че трябва да владеят света - ние го правим!
Били въздъхна. Бе съгласен с това.
- Но ни атакуват. Причините за войната може да са половинчати, но така или иначе
трябва да се отбраняваме.
- Колцина загинаха през последните две години? - попита тате. Той повиши глас, но не
от гняв, а по-скоро от тъга. - Милиони! И това ще продължи, докато млади мъже са съгласни
да се избиват „така или иначе“, както казваш.
Майка му излезе от кухнята, седна на масата и изгледа сина си.
- Мислиш, че ако не го сториш, ще те мислят за страхливец, нали?
- Не - отговори той, но мама бе познала.
Вече две години слушаше как всеки здрав, млад мъж, който не се включи във войната, е
страхливец. Четеше го във вестниците, чуваше го в кръчмите. Сержантите, набиращи
доброволци, се присмиваха на младежите, които ги подминаваха по улицата. Девойките
правеха същото. Били знаеше, че това е пропаганда, но му действаше.
На Били често му се искаше да им обясни, че миньорите рискуват живота си повече от
всички войници, с изключение на тези в авангарда на армиите, и че въглищата бяха безценен
ресурс за Великобритания, за чийто добив бяха нужни не по-малко здрави млади мъже.
Правителството дори бе постановило, че миньорите са освободени от военна служба. Нищо
от това нямаше значение. Откак сложи военната униформа, новите си ботуши и островърхата
шапка, се чувстваше много по-добре. Тате каза:
- Хората мислят, че в края на месеца ще има голяма офанзива.
- Да. Офицерите не проронват и думичка, но всички останали говорят. Затова сигурно е
по-активната мобилизация в последно време.
- Вестниците казват, че това може да е битката, която ще обърне всичко – началото на
края.
- Да се надяваме.
- Разбирам, че армията вече има достатъчно амуниции - добави тате.
- Да. - Миналата година недостигът на амуниции почти бе свалил от власт премиера
Аскуит. Той беше формирал коалиционно правителство, беше създал нов пост - Министър на
боеприпасите, и го бе подарил на най-популярния политик в Кабинета, Дейвид Лойд
Джордж. Оттогава продукцията бе скочила рязко.
- Опитай да се пазиш — рече тате.
- Не бъди герой. Остави това на големците. Прави каквото ти се каже, ни-що повече.
Дядо се обади:
- Войната е война. Няма безопасен начин да я избуташ.
Били осъзна, че се сбогуваха с него. Искаше да се разплаче, но не си го позволи. Само
каза:
- Е, да тръгвам тогава.
Дядо му стисна ръката. Мама го целуна. Тате също се ръкува с него, но се поддаде на
импулса и го прегърна. Били не помнеше кога за последно се бе случвало. В очите на баща
му имаше сълзи, когато каза:
 - Бог да те благослови и да те пази, Били.
Момчето почти загуби самообладание. На прага, с
гръб към семейството си, чу тихите ридания на майка си, но не се обърна. Излезе и
затвори вратата след себе си.
Вдиша дълбоко, за да се успокои. След това се отправи по стръмната улица към гарата.

II
Когато сервираха кафето след обяда, лейди Мод попита лейди Хърмия:
- Лельо, знаеш ли как да се свържеш с адвоката на Фиц в спешен случай?
- Скъпа моя, какво общо имам аз с адвокати? - изненадано попита леля Хърм.
- Човек никога не знае. - Мод се обърна към иконома. - Граут, бъди така добър да ми
донесеш лист и молив.
Граут се върна с материалите и тя написа името и адреса на семейния ад-вокат.
- Това защо ми е? - попита леля Хърм.
- Може да ме арестуват този следобед - весело подхвърли Мод. - Ако се случи, обади се
на човека, ако обичаш, и му кажи да ме извади от затвора.
- О! Не може да говориш сериозно!
- Не, сигурна съм, че няма да стане. Но, за всеки случай... - Тя целуна леля си и излезе от
стаята.
Мод си сложи шапката, ръкавиците и лекото лятно палто, излезе на улицата и хвана
автобус за Алдгейт. Тя бе редактор на Войнишка съпруга, независимо разпространяван
вестник, който лобираше за по-добро отношение към тези, които зависят от войниците на
фронта. Един от консервативните членове на парламента бе обявил изданието за „безобразие
спрямо политиката на правителството“, цитат, който красеше заглавката на всеки брой,
откакто бе изречен. Мод финансираше вестника с парите от наследството си. Така или иначе
не й трябваха - Фиц плащаше за всичко.
Етел бе управител на вестника. Двете с Мод споделяха едно и също недоволство, но
имаха различни умения. Мод разбираше от висока политика. Често се срещаше с министри и
с тях обсъждаше наболелите въпроси. Етел познаваше различен политически свят:
Националния профсъюз на производителите на облекла, Независимата работническа партия,
бе наясно със стачки, локаути и протестни маршове.
Мод и Етел се срещнаха на тротоара срещу алдгейтския офис на Асоциацията на
войнишките и моряшки семейства. Преди войната тази благо-творителна организация
позволяваше на заможни дами да помагат със съвети и пари на закъсали съпруги на
военнослужещи. Сега имаше нова роля. Правителството плащаше по паунд и шилинг на
всяка жена с поне две деца, разделена от съпруга си заради войната. Парите бяха достатъчно
да извадят милиони жени и деца от смазваща бедност. Асоциацията разпределяше парите.
Но имаше условие те се изплащаха само на жени с "добро поведение“, и богатите дами
понякога просто не даваха пари на тези, които пренебрегваха съветите им за отглеждане на
деца, за управлението на дома и за опасностите от концертните зали и джина.
Мод също смяташе, че много от жените можеха и без алкохол, но тези условия й се
струваха брутална несправедливост.
Заедно с Етел на улицата имаше и още дузина бедни жени и един мъж, Бърни Лекуит,
секретар на алдгейтския клон на Независимата работническа партия. Партията одобряваше
вестника на Мод и подкрепяше кампаниите й. Етел говореше на младеж, пишещ в тетрадка.
- Издръжката за разделени от съпрузите си жени не е подаяние. Те имат право на тези
пари по подразбиране. Трябва ли да преминете тест за добро поведение преди да си
получите репортерската заплата? А г-н Аскуит трябва ли да дава отчет колко алкохол пие
преди да получи своята? Тези жени имат право на тези пари, така, както всички останали
имат право на надница. Етел имаше таланта на баща си, помисли си Мод.
Противниците ви твърдят, че една жена не заслужава тази издръжка, ако изневерява на
съпруга си плахо контрира репортерът. Той също изглеждаше много впечатлен от Етел.
- А проверявате ли съпрузите? - възмути се Етел.
Етел носеше малчугана си, Лойд. Той беше на шестнайсет месеца и можеше да ходи, или
поне да залита. Имаше фина черна косица и зелени очи – хубав като майка си. Мод протегна
ръце към него и той направи същото. Етел приключи с омайването на репортера и представи
Мод на млада жена с две деца, стиснали полите й.
- Това е Джейн Маккъли, за която ти говорих. - Джейн беше хубава, а от погледа й
струеше решителност. - Готови ли сме?
Мод подаде Лойд обратно на Етел и групичката прекоси пътя. Влязоха през главния вход
на благотворителната асоциация. Възрастната рецепционистка изглеждаше уплашена от
тълпата. Мод я успокои:
- Няма от какво да се боите. Г-жа Уилямс и аз сме тук да видим г-жа Харгрийвс,
управителя ви.
- Ще видя дали е тук - нервно отвърна жената и стана.
Не след дълго се появи г-жа Харгрийвс, натруфена с френско палто, пола и модерна
шапка с широк волан. Облеклото й губеше изискаността си върху пълната й фигура, но тя
носеше дрехите си с увереност, подсилена от благополучие. Имаше също така голям нос.
- Да? - грубо попита тя.
- Тук сме, защото ме тревожи начинът, по който сте се отнесла с г-жа Маккъли тук.
Харгрийвс се постресна, вероятно от аристократичния акцент на Мод. Огледа младата
жена. Навярно сега осъзнаваше, че дрехите на Мод са по-скъпи от нейните. Когато продума
отново, тонът й бе по-мек:
- Боя се, че не мога да разглеждам индивидуални случаи.
- Не ме ли помните, г-жа Харгрийвс - попита Джейн Маккъли.
- Всъщност, да. Помня, че бяхте много неучтива с мен.
- Само че не може да откажете на тази жена издръжката й, защото не е била учтива с
вас. Навярно знаете? - попита я Мод с леден тон.
- Г-жа Маккъли е била видяна в „Кучето и патицата“ и в концертната зала Степни, и в
двата случая с млад мъж - опита да се защити управителката. – Правителството не иска да
насърчава неблагочестиво поведение.
- Като че ли сте объркала задълженията си - отвърна Мод, потискайки желанието да
удуши жената. - Не ви е работа да отказвате плащания заради подозрения.
Харгрийвс позагуби увереност. Етел додаде:
- Предполагам, че г-н Харгрийвс е в безопасност у дома, нали?
- Не, не е. Той е с армията в Египет.
- О! Значи и вие получавате издръжка.
- Това какво общо има?
 - Някой идва ли у дома ви, г-жо Харгрийвс, за да проверява как се държите там? Гледат
ли колко шери сте изпила? Подпитват ли ви за приятелството ви с доставчика от бакалията?
- Как смеете!
- Може би сега разбирате защо г-жа Маккъли е реагирала по-рязко на вашия отказ -
намеси се Мод.
- Това е абсурдно — не може да става дума за сравнение! - повиши глас да-мата.
- Не можело? - гневно отвърна Мод. - Съпругът й, също като вашия, рискува живота си за
тази страна. И двете имате право на тази издръжка. Но вие имате и правото да съдите за
поведението на тази жена и да й откажете парите. Ни-кой не съди вас. Защо? Съпругите на
офицери също пият.
- И изневеряват - включи се Етел.
- Достатъчно! - викна г-жа Харгрийвс. - Отказвам да ме обиждат повече.
- Джейн Маккъли - също - каза Етел.
Мод обясни:
- Мъжът с г-жа Маккъли е бил нейният брат. Имал е двудневна отпуска от бойните
полета във Франция и тя е искала той да се позабавлява. Затова го е завела да пийне и да
послуша музика.
Г-жа Харгрийвс се посмути, но отново си придаде непокорен вид.
- Да ми го беше казала, когато я попитах. Сега ще ви помоля да напуснете сградата.
- Сега, когато знаете истината, вярвам, че ще одобрите молбата на г-жа Маккъли.
- Ще видим.
- Настоявам да го сторите тук и сега.
- Невъзможно.
- Няма да си тръгнем, докато не се съгласите.
- Тогава ще повикам полицията.
- Добре.
Г-жа Харгрийвс се оттегли назад по коридора.
Етел се обърна към младия репортер:
- Къде е фотографът ви?
- Чака отвън.
След няколко минути пристигна полицай на средна възраст.
- Хайде, дами. Без проблеми. Разотивайте се тихо.
Отказвам да си тръгна. - Мод пристъпи напред. - Другите да правят каквото искат.
- А вие коя сте, мадам?
- Аз съм лейди Мод Фицхърбърт и ако искате да изляза, ще трябва да ме изнесете.
- Щом настоявате. - С тези думи полицаят я взе на ръце.
Докато напускаха сградата, фотографът ги снима.

III
- Не те ли е страх? - попита го Милдред.
- Да - призна Били. - Малко.
Седяха около квадратната маса в кухнята на Етел - Били, Томи, Етел и Милдред. Бе
топла вечер и вратата към задния двор зееше отворена. На плочника в кухнята двете
момиченца на Милдред си играеха с Лойд. Енид и Лилиан бяха на по три и четири, но Били
още не беше запомнил коя коя е. Заради децата двете жени не искаха да излизат, затова Били
и Томи взеха няколко бири от кръчмата.
- Ще се оправиш - отвърна Милдред. - Обучен си.
- Да. - Тренировките не бяха затвърдили особено увереността на момчето. Много бяха
марширували, много бяха козирували и често тренираха с байонетите. Но той нямаше
усещането, че са го научили да оцелява.
- Ако германците се окажат просто чучела на прътове, ще знаем как да ги бодем с
байонетите - обади се Томи.
- Е, можете и да стреляте, нали?
Известно време се бяха обучавали с ръждясали и изпочупени пушки, на които бе
издълбано “Тр.” - тренировъчни. Това значеше, че не бива да се стреля с тях. Но в крайна
сметка, бяха получили и по една пушка, марка Лий Енфийлд, с разглобяем механизъм, и
десет куршума в пълнителя. Оказа се, че Били стреля добре - можеше да изпразни пълнителя
за по-малко от минута и пак да уцели мишена с човешки размери от триста ярда. Лий
Енфийлд бяха прочути със скоростта си на стрелба и държаха световния рекорд: тридесет и
осем изстрела в минута.
- Екипировката е наред - отговори Били. - Офицерите ме тревожат. Досега нито един не
съм срещнал, на когото да мога да се доверя в битка.
- Всички добри са във Франция, предполагам - оптимистично рече Милдред. –
Чекиджиите си стоят тук и обучават новобранците.
Били се засмя на речника й.
- Дано си права.
Той се страхуваше най-много от това, че може да се обърне и да избяга, когато
германците започнат да стрелят по него. Унижението би боляло повече от раните. Понякога
това толкова го напрягаше, че се молеше ужасният миг да дойде по-бързо, за да разбере какво
ще направи.
- Е, радвам се, че ще стреляте по тези извратени германци - каза Милдред. –
Изнасилвани до един.
Томи каза:
- Не бих вярвал на всичко, което четеш в Дейли мейл. Пишат, че всички профсъюзници
са предатели към родината. Знам, че лъжат. Повечето членове на нашенския клон на
профсъюза са се записали.
- Да, сигурно си прав. - Милдред се обърна обратно към Били. - Гледал ли си
Скитникът?
- Да, обичам Чарли Чаплин.
Етел вдигна сина си.
- Кажи лека нощ на чичо Били. - Мъникът зашава в ръцете й, не искаше още да си ляга.
Били си го спомни като новородено. Колко голям и силен изглеждаше сега.
- Лека нощ, Лойд - рече той.
Само Били знаеше презимето на детето, кръстено на Лойд Джордж. Презимето му беше
Фицхърбърт. Пишеше го на свидетелството му за раждане, но Етел не беше казала никому.
Сега тя каза:
- Прилича на дядо, а?
- Ще ти кажа като му порасне мустак - отвърна Били с усмивка.
 Милдред също сложи момичетата си да спят. Тогава жените обявиха, че са гладни. Етел
и Томи излязоха да купят стриди. Били веднага започна:
- Много те харесвам, Милдред.
- И аз също - каза тя. Окуражен, той приближи стола си до нейния и я целуна. Тя
отвърна с желание. Той стана по-настоятелен. И преди бе целувал и знаеше от опит, че
момичетата бързо отварят усти. Така стори и той. Милдред го избута леко.
- Не толкова бързо. Направи така. - И тя го целуна със затворени устни, които леко
погалиха бузата му, клепачите му и врата му и чак тогава собствените му устни. Беше
странно, но му хареса. — Сега направи същото на мен.
Той направи както тя му каза.
- Сега направи това - рече тя и той усети връхчето на езика й да докосва устните му
съвсем леко. Той отново я послуша. После тя му показа още един начин на целуване, като
току гризваше врата и ушите му. Той имаше чувството, че може да прави това завинаги.
Когато спряха, за да си поемат дъх, тя сложи длан на бузата му и каза:
- Бързо се учиш.
- Прекрасна си - успя само да прошепне Били.
- Не се въодушевявай много. Ще се върнат всеки момент.
И наистина, миг по-късно входната врата се отвори.
- Уф, егаси - изпухтя Били.
- Търпение - промълви Милдред.
- Търпение? Утре заминавам за Франция.
- Е, още не е утре, нали тъй?
Четиримата вечеряха и допиха бирата. Етел говореше за вестника си и за случката с
лейди Мод и полицая. Били се гордееше ужасно със сестра си и макар да не се разбираше с
баща си и да го смяташе за тесногръд и ненужно упорит, се реши, когато се върне, да
последва него и Етел в защитата на обикновените хора.
Падна мрак и Етел обяви, че е време за лягане. Импровизира с възглавници две легла на
кухненския под. Били и Томи легнаха, а Милдред и Етел се оттеглиха.
Били не можеше да заспи. Какво искаше да каже Милдред с последните си думи? Дали
не искаше да го види отново тази нощ? Мисълта да отиде до стаята й толкова го възбуди, че
той едва дочака Томи да задиша равномерно, за да стане.
- Къде отиваш? - попита го приятелят му, явно не дотам заспал.
- Тоалетна. Всичката тази бира...
Томи изсумтя и се обърна на другата страна.
Били изкачи стълбите и отвори първата изпречила му се врата. Слаба светлина от
улицата се процеждаше в нея и той видя тясно легло и две руси главици на възглавницата.
Затвори тихо вратата. Чувстваше се като крадец.
Опита следващата врата. Зад нея грееше свещ. Леглото беше по-голямо, а на
възглавницата бе лицето на Милдред, обърнато към него. Не можеше да види дали тя спи,
или не. Изчака я да каже нещо, но тя остана безмълвна.
Момчето влезе и затвори вратата зад себе си. Прошепна колебливо:
- Милдред?
- Крайно време, Били. Бързо идвай.
Той влезе между чаршафите и я прегърна. Тя не носеше нощница, както бе очаквал. С
прилив на вълнение осъзна, че е гола. Внезапно се уплаши.
 - Аз... аз никога....
- Знам - каза тя. — Ще си ми първият девственик.

IV
През юни 1916 г. майор Фицхърбърт беше зачислен към Осми батальон на уелските
стрелци. Командваше отряд Б, 128 мъже и четирима лейтенанти. Никога не бе предвождал
хора в битка и вътрешно го разкъсваше нерешителност.
Фиц получи заповедта си да оглави част от новобранската армия заедно с още половин
дузина други офицери и почерпи всички в столовата с по питие. Капитанът, получил отряд
А, вдигна чашата си с уиски и каза:
- Фицхърбърт? Ти трябва да си собственикът на абъроуенската мина. Аз съм Гуин Евънс,
бакалинът. Сигурно всичките ти чаршафи и хавлии са купени от мен.
Мнозина от тези наперени бизнесмени бяха станали офицери в армията. Те често
говореха на Фиц като на равен, сякаш просто работеха в различни сфери. Ала Фиц знаеше, че
организационните умения на тези мъже се ценяха в армията. Капитанът всъщност
скромничеше. Гуин Евънс притежаваше голяма част от универсалните магазини в Южен
Уелс. За него работеха много повече мъже, отколкото той щеше да командва в отряд А.
- Това е атаката, договорена в Шантили, предполагам - рече Евънс.
През декември няколко дни след уволнението на сър Джон Френч и смяната му със сър
Дъглас Хейг, Фиц бе посетил военната конференция в Шантили, в която французите бяха
предложили масирана атака на Западния фронт през 1916 г., а руснаците - подобна атака от
изток. Оттогава обаче французите бяха понесли тежки загуби и всички офицери бяха наясно,
че британците са практически сами в тежката задача. Евънс даде глас на това подозрение.
- Френското отстъпление значи, че много немски запаси ще са на разположение като
подкрепления на армията им - каза той с мрачна увереност.
- Твърде бързо ще атакуваме, за да има това някакво значение - отвърна Фиц, леко
раздразнен.
- Наистина ли, сър? - Тонът на Евънс продължаваше да дразни, макар да не бе открито
обиден. - Как ще преодолеем бързо трите линии телена мрежа около немските укрепления?
- Ще бъдат унищожени от артилерията ни. - Подобни сантименти от страна на офицер
ще са лоши за бойния дух, помисли си Фиц относно приказките на Евънс. Самият той не бе
убеден в контрааргументите си. Артилерийската стрелба никога не бе достатъчно точна, за
да се справи с телена мрежа. Надяваше се обстрелът им да е достатъчно мощен, за да
компенсира този недостатък.
- Дано сте прав — отвърна Евънс. - Защото ако се крият в окопите си по време на
стрелбата и излязат след това с картечниците ни, мъжете ни ще бъдат покосени.
- Не разбирате - гневно отговори Фиц. - Никога в историята на войната не е имало
подобна бомбардировка. Имаме по едно оръдие за всеки двайсет ярда фронтова линия. Ще
изстреляме над милион снаряди! Нищо не може да оцелее.
- Е, поне за едно сме съгласни. Това не е било правено досега, така че няма как да знаем
ще се получи ли. - заключи капитанът.
V

- Записах се, за да се измъкна от изправителния дом - каза Джордж Бароу, докато се

подпираше на перилата на парахода, заминаващ от Саутхемптън. – Прибраха ме на
шестнайсет. Година след това ми писна да смуча хуя на главния надзирател и се записах.
Били го погледна. Момчето имаше крив нос, оръфано ухо и белег на челото. Приличаше
на отказал се боксьор.
- На колко си сега? - попита го той.
- Седемнайсет.
Войниците трябваше да са поне пълнолетни, но никой не съблюдаваше този закон.
Отговорниците по набора на военни кадри получаваха фиксирана сума за всеки записал се,
така че не разпитваха много-много. В батальона имаше едно момче на име Оуен Бевин,
който приличаше на петнайсетгодишен.
- Остров ли подминахме току що? - попита Джордж.
- Да. Уайт.
- О. Мислех, че е Франция.
- Не, това е много по-далеч.
Пристигнаха рано следващата сутрин и ги отведоха в един лагер, където преспаха. На
другия ден ги качиха на влак. Били беше ефрейтор, така че отговаряше за осмина, сред които
Томи, младият Оуен Бевин и Джордж Бароу - малолетният престъпник. Заедно с тях беше
мистериозния Робин Мортимър, който беше редник, въпреки че изглеждаше поне на трийсет.
Когато седнаха да обядват в дълга зала с още хиляда души, Били каза:
- Е, Робин, всички тук сме нови, но ти имаш вид на опитен мъж. Каква ти е историята?
Онзи отговори с акцент на образован мъж, но речникът му не бе такъв.
- Кво те ебе, бе, тафи? — И отиде да седне другаде.
“Тафи” бе обидно обръщение към уелсците, но не звучеше особено силно, изречено от
уелсец. Били сви рамене.
Взводовете бяха от по трийсет и двама души и техният взводен сержант беше Илайджа
Джоунс, синът на Джон Джоунс, магазинера. Считаха го за закоравял ветеран, защото бе на
фронта вече година. Били го познаваше от училище, където му викаха Пророка Джоунс
заради старозаветното му име. Пророка дочу размяната им с Мортимър и каза:
- Аз ще поговоря с него. Какъвто и да е бил, няма право да говори така на ефрейтора си.
- А какъв е бил?
- Майор, казват. Нещо се провинил и го дали на военен съд. Отнели му чина и после
веднага го привикали обратно в армията, като редник.
След обяда срещнаха главнокомандващия на взвода им, втори лейтенант Джеймс
Карлтън Смит, момче на възрастта на Били.
- Мъже - каза той пресекливо, с аристократичен акцент. - За мен е чест да ви водя и
зная, че ще проявите лъвска смелост в предстоящата битка.
- Скапана брадавица - измърмори Мортимър.
Били знаеше, че това бе прозвището на вторите лейтенанти, но само другите офицери ги
наричаха така.
Тогава Карлтън Смит представи командира на отряд Б, майор Фицхърбърт.
- Мама му стара - промълви Били. Мъжът, когото момчето мразеше най-много на света,
се качи на един стол и със същия образован акцент изрече същите празнословия като
подчинения си. Какво правеше тук Фиц - забременяваше френски камериерки?
Когато офицерите си тръгнаха, Пророка им сподели, че Карлтън Смит бил отговорник
по дисциплината в Итън, училището, което бе завършил и Фиц. Затова момчето било втори
лейтенант. Били отвърна язвително:
- А, чудесно. Няма от какво да се притесняваме значи.
- Не разбира почти нищо от военно дело, но има акъл да не си придава важности, затова
ще е наред, стига да го наглеждаме. Ако почне да върши глупости, кажете ми - рече Пророка.
Той хвърли поглед на Мортимър. - Ти най-добре знаеш как е. Разчитам на вас.
Когато дойде време за сън и Били се изтегна на сламеника си до стената, той реши, че
Пророка е направил добре като е превърнал потенциален съперник като Мортимър в
помощник. Същото бе сторил и със самия него. Момчето си спомни, че Илайджа беше сред
хората, които бяха чули проповедта му за прелюбодеянието онзи далечен ден в Абъроуен.
На Били не му се спеше много, но заспа незабавно. Събуди го чутовен трясък. Около
него останалите новобранци също се кокореха. Мортимър палеше цигара.
- Артилерийски огън - каза той на Били. - Нашите оръдия. Добре дошъл във Франция,
тафи.
Били не го слушаше. Гледаше Оуен Бевин, на отсрещния сламеник. Момчето седеше в
ъгъла, захапал чаршафа си, и плачеше.

VI
Мод сънуваше как Лойд Джордж й бърка под полата, при което тя му казва, че е женена
за германец, а той съобщава на полицията. Сега те идваха да я арестуват и блъскаха по
прозореца на спалнята й.
Тя седна в леглото, объркана. След миг се сети, че би било абсурдно полицията да
блъска по прозорец на втория етаж. Сънят избледня, но шумът продължи. Чуваше се още
дълбок басов тътен, като от влак.
Включи лампата до леглото си. Четири сутринта. Земетресение? Експлозия в завод за
амуниции? Катастрофа с влакове?
Тя дръпна тежките зелено-сини завеси и погледна през прозореца. Долу на улицата
млада жена в червено, вероятно проститутка, разговаряше с притеснен вид с каруцар, возещ
дамаджани с мляко. Никой друг не се виждаше. Прозорецът на Мод все така дрънчеше без
ясна причина. Нямаше дори вятър.
Тя сложи копринен пеньоар върху нощницата си и се огледа. Бе рошава, но иначе
изглеждаше достатъчно благоприлична. Излезе в коридора.
Леля Хърм стоеше там с нощна шапка на главата, а до нея - Сандерсън, прислужницата
на Мод. Цялата бе побледняла от страх. Граут се появи на стълбището.
- Добро утро, лейди Мод; добро утро, лейди Хърмия - рече той с невъзмутима
формалност. - Не се тревожете. Това са оръдията.
- Какви оръдия? - попита Мод.
- Във Франция, милейди - отвърна икономът.
Глава 17
Първи юли 1916 г.
Валтер фон Улрих беше в ада.
Британската бомбардировка продължаваше вече седем Дни и нощи. Всеки мъж в
немските окопи сякаш беше остарял с десет години за една седмица. Стояха сгушени в
землянките си, дълбоко в земята зад окопите, но шумът оставаше оглушителен, а земята под
тях се тресеше неспирно. И най-лошото, знаеха, че директно попадение може да унищожи и
най-добре укрепената землянка.
Спреше ли за няколко часа, те се изкатерваха в окопите и оглеждаха щетите, запрятаха
ръкавите и разриваха насипаната от експлозиите почва, укрепяха подпорните стени с нови
талпи и поръчваха допълнителни запаси, като бяха нащрек за евентуално британско
настъпление.
Поръчките не пристигаха. Почти нищо не пристигаше на предните линии, заради
бомбардировките. Мъжете стояха гладни и жадни. Валтер неведнъж с благодарност бе пил
вода от дупки, оставени от снаряди.
Снарядите не бяха всичко. Секторът на Валтер бе станал цел и на газова атака. Мъжете
имаха маски, но дъната на окопите изобилстваха от трупове на мишки, плъхове и други
дребни гадини, убити от хлора. Цевите на пушките бяха станали черно-зелени.
Скоро след полунощ на седмата нощ обстрелът понамаля и Валтер реши да отиде на
патрул,
Сложи си пълнена нишка и разтърка кал по лицето си, Извади пистолета си и провери
дали е добре зареден. Изкачи се по една стълби и притича през празното пространство
между немските окопи и телената им мрежа. Промуши се през дупка, предназначена за
картечно гнездо.
Валтер трябваше да се надява, че никой не гледа в неговата посока по време на
краткотрайни изблици на светлина от някоя експлозия или сигнална ракета. По земята се
валяха многобройни неизбухнали снаряди. Валтер прецени, че около една трета от
британските амуниции бяха дефектни. Демагогът Лойд Джордж явно бе предпочел
количеството пред качеството. Германците никога не биха направили такава грешка.
Лазейки, прибягвайки, сгънат почти на две, Валтер достигна британската телена мрежа.
Ослуша се за някое прокашляне, за няколко разменени думи, може би някоя пръдня,
последвана от въздишка на облекчение. Звуци не последваха. Той се обърна наляво. Сега се
чуваше някакъв непривичен звук, малко подобен на бученето на машини отдалеч.
Продължи да лази, мъчейки се да не губи ориентация. Чу тих глас:
- Ей тука.
Замръзна. Приглушената от парче плат светлина на фенерче се показа в полезрението му
като светулка. На около тридесет метра от Валтер имаше трима британски войници. Изкуши
се да се претьрколи по-далеч от тях, но реши, че движението по-скоро би го издало. Извади
пистолета си.
Двама носеха ролка телена мрежа. Щяха да подновят някоя част, повредена от немската
артилерия. Може би трябва да ги убия бързо, едно, две, три, помисли си Валтер. Имаше по-
важна работа. Отказа се и прибра оръжието си.
Когато войниците се отдалечиха, шумът се усили. Валтер постоя неподвижен за миг,
съсредоточи се и осъзна, че е шумът на тълпа. Тътрещи се крака, шумолящи дрехи,
подсмърчане, прозяване, оригване - всичко това в едно. От време на време долиташе някоя
тиха дума от командващ офицер.
Валтер трябваше да види по-добре. Колко ли бяха?
Колкото по-близо прилазваше, толкова повече се усилваше звукът. Внезапно чу глас зад
себе си и сърцето му запрескача. Обърна се и видя отново бледата светлина на фенерчето.
Групичката с телената мрежа се връщаше. Той се притисна по-силно в калта, бавно извади
пистолета си.
Тримата бързаха да се върнат на топло след изпълнената задача и го подминаха, без да го
забележат. Докато крачеха след него, той получи осенение и скочи на крака.
Ако някой го осветеше, щеше да има вид на част от групичката.
Стигнаха до окопа, от който се вдигаше шумът. Бяха хиляди мъже, подредени в редици и
мърдаха нервно. Светлината от фенерчетата на офицерите отблясваше от байонети и
стоманени шлемове. Валтер преброи хиляда и шестстотин мъже, докъдето можеше да вижда.
Останалите бяха скрити в мрака.
Голямото настъпление започваше.
Трябваше да се върне колкото можеше по-бързо. Ако немската артилерия се
активизираше, можеше да убие хиляди още тук, зад предните линии на британците, още
преди да започнат атаката. Възможността бе като манна небесна, или пък бе пратена от
демоничния шанс, който управляваше войната. Още щом достигнеше собствените си
позиции, щеше да телефонира на главния щаб.
Вдигна се сигнална ракета. На неговата светлина видя британски караул, който
надничаше над парапета, с готова пушка - зяпнал право в него.
Валтер се метна на земята и зарови лице в калта.
Изтрещя изстрел. Някой от групичката с телената мрежа се привикна:
- Не стреляй, бе, ненормален идиоте! Ние сме! - Валтер разпозна акцента като уелски.
Сигналната ракета угасна и Валтер се втурна обратно, очаквайки всеки миг да чуе още
някой изстрел. Добра се до британските ограждения, провря се през тях и се затича към
немските позиции в тишината, нарушена само от далечното бучене на многохилядната бойна
гмеж.

II
Две мили зад предните позиции на британците Фиц трепетно наблюдаваше
формирането на Осми батальон малко след два сутринта. Опасяваше се, че тези скоро
излезли от тренировъчния лагер мъже ще го опозорят, но това не се случи. Всички
изпълняваха чинно заповедите си.
Отряд Б излезе на бойното поле, поведен от взводните сержанти. Тръгнаха през полето,
оставяйки пътя чист за превозни средства.
Фиц се върна в главния щаб, където офицерите щяха да бъдат откарани с камионетка до
фронта. По пътя Фиц се тревожеше за прекомерния оптимизъм, с който командването се
отнасяше към настоящия напор. Когато мъжете начело затваряха очи за лоши новини, мъжете
на фронта загиваха.
Сякаш в отговор на мислите му, един снаряд се взриви на пътя зад него. Зад Фиц
чарковете на една камионетка, същата като тази, в която се возеше той, летяха във въздуха.
Тази зад нея кривна в канавка и на свой ред бе блъсната от друга. Беше кървава сцена, но
шофьорът на Фиц правилно прецени да не спира - медиците щяха да се погрижат за щетите.
Заизсипваха се още снаряди. Немците атакуваха подстъпите към фронтовата линия, а не
самата нея - явно бяха разбрали за атаката и сега със смъртоносна точност избиваха мъже,
още недостигнали окопите си.
В крайна сметка стигна до сборния пункт, а малко след него, и подчинените му войници
- невредими. Строиха се и зачакаха момента на нападението. Мъжете мълчаха. Някои се
молеха. До него един редник пишеше завещанието си на светлината от фенера на сержант
Илайджа Джоунс. Фиц го разпозна — Морисън, бивш лакей в Тай Гуин.
Зората изгря рано. Лятното слънцестоене бе отминало само преди няколко дни. Някои
мъже наизвадиха снимки, гледаха ги, целуваха ги. След известно време Фиц се пребори със
смущението си и извади своята. Беше на сина му Джордж, когото той наричаше Момче.
Сигурно сега бе с майка си в Лондон. Социалният сезон продължаваше независимо от
войната.
С изгрева започна титаничен британски артилерийски обстрел. Това бе може би
последният шанс да унищожат немските позиции. Може би генерал Хейг се молеше точно за
това. Фиц си проправи път през тълпата и застана в окопа, макар че неговата дивизия още
нямаше да атакува.
Сутрешните мъгли се разсейваха. Небето синьо бе зацапано с тъмния дим от
експлодирали снаряди. Мигът наближаваше и Фиц като че ли се притесняваше повече дали
ще води мъжете си достойно, а не дали ще го убият. Опита се да убие нервността с рома,
който раздаваха на всички, но той като че ли имаше обратния ефект. Атаката започваше в
седем и половина.
В седем и двайсет оръдията утихнаха.
- Не! - извика Фиц неволно. Това щеше да предупреди германците, че атаката започва.
Сигурно вече вадеха картечниците си и заемаха позиции. Колцина ли щяха да загинат заради
тази глупост?
В седем и тридесет свирна сигналът и първата редица тръгна напред.
Не спринтираха, защото екипировката им тежеше. Притичваха, газеха в дупките,
оставени от артилерията и минаваха през дупки в британските ограждения. Реформираха се
в редици, според заповедите, и продължиха напред, през бойното поле. По средата на пътя
немските картечници откриха огън.
- О, Боже - промълви Фиц, заглушен от крясъци и трещене. Някои вдигаха ръце и
политаха назат; други се сгърчваха; трети просто се изсипваха на земята като изтървани
чували.
Това бе много по-зле от мрачните прогнози на Гуин Евънс, по-зле от най-мрачните
страхове на Фиц. Преди да достигнат немските ограждения, повечето бяха загинали.
Чу се нова свирка и втората редица тръгна.

III
- Това е шибана простотия - мърмореше редник Робин Мортимър, когато се чу пукотът
на картечниците. - Трябваше да тръгнем по тъмно. Не можеш да пресечеш ничията земя
насред шибаното утро. Дори не пускат димки. Шибано самоубийство.
- Вятърът не е като за димки - каза Пророка Джоунс спокойно. - Затова никой не
използва и газ.
- Луда шибана работа.
Джордж Бароу каза приповдигнато:
- Тия горе знаят най-добре. Гледани са да управляват. Викам да оставим на тях тия
работи.
Томи Грифитс не можеше да подмине подобни приказки.
- Как може да вярваш в това, нали те са те пратили в изправителен дом?
- Така и трябва - невъзмутимо отвърна Джордж. - В противен случай по улиците ще бъка
от крадци. Може и мен да оберат!
Всички освен Мортимър се засмяха.
Майор Фицхърбърт се появи, с мрачно изражение и дамаджана ром. Били се бе чувствал
така само първия си ден в мината, когато Рис Прайс го остави сам и на тъмно. Тогава му бе
помогнало видение. За съжаление Исус се явяваше на момчета с трескаво въображение, не
на млади реалисти. Днес Били беше сам. Погледна снимката в ръката си - тази на Милдред.
Какво ли правеше? Днес, събота, сигурно работеше при Мани Литов.
Нощта с нея още му се струваше като блян. Нищо в отрасването му не го бе подготвило
за безгрижното отношение на Милдред към секса. Родителите и повечето други в Абъроуен
биха я взели за “неподходяща”, без съпруг и с две деца. Били не би имал против, даже да
имаше шест деца. Повече от всичко искаше да оцелее днес, за да види Милдред.
До него Оуен Бевин се тресеше и плачеше. По-рано бе разбрал, че момчето е на
шестнайсет, но понеже бил висок за възрастта си, военният лекар му казал да излъже. Оуен
щеше да е безполезен на бойното поле.
Били се обърна към лейтенант Карлтън Смит.
- Сър, Бевин е само на шестнайсет.
- Боже мой - промълви другият младеж.
- Трябва да го върнем. Тук само ще пречи.
Лейтенантът изглеждаше объркан и безпомощен. След минута той отиде при
Фицхърбърт и му каза нещо на ухото. Майорът само поклати отрицателно глава. Били не
можа да се стърпи:
- Момчето е само на шестнайсет, сър!
- Твърде късно - отвърна Фицхърбърт. - И не говори освен в отговор, ефрейтор.
- Противозаконно е - не миряса момчето. Знаеше, че при други обстоятелства самият
херцог би се прострял надълго и нашироко за това кое е законно и кое - не.
- Аз решавам - раздразнен рече Фицхърбърт. – Затова съм офицерът.
- Виждам, че сте си забравил бастуна тази сутрин, майор Фицхърбърт – рече тихо
Пророка. - Да изпратя ли Бевин до щаба да ви го донесе?
Браво, Илайджа, помисли си Били. Фицхърбърт обаче не се върза:
- Не говори глупости.
Внезапно Бевин се шмугна в тълпата зад себе си и се скри от поглед толкова бързо, че
някои се разсмяха.
- Няма да стигне далеч - каза Фицхърбърт. - И когато го хванат, няма да е смешно.
- Той е дете!
- Как се казваш? - Майорът го огледа.
 - Уилямс, сър.
- Тук има стотици Уилямс. Първото ти име!
- Уилям, сър. Едно време ми викаха Били Двойния.
Погледът на Фицхърбърт охладня.
Знае, каза си Били. Той му върна погледа. Майорът рече:
- Още една дума, редник Уилям Уилямс, и ще те обвиня в неподчинение.
Нещо изсвистя отгоре. Били се приведе. Зад него нещо избумтя гръмовно. Около него се
завихри ураган от буци пръст и трески. Намери се на земята, несигурен дали е бил съборен
или е залегнал сам. Нещо тежко го халоса по главата и той изруга. Тогава един ботуш тупна
до лицето му. В ботуша имаше крак, но нищо друго.
- Исусе Христе....
Майор Фицхърбърт извика:
- Дръжте позиции, мъже!
Приливът на хора, видели предната линия като спасение от артилерийски обстрел,
секна. Падна още един снаряд, и пак - дъжд от отломки и части от тела. Фицхърбърт,
Карлтън Смит и Пророка крещяха всички да стоят по местата си, но никой не слушаше. Били
се присъедини към движението напред. Спряха на ръба на ничията земя, осъзнавайки че
опасността пред тях е по- голяма от тази зад тях.
Офицерите нямаха избор, освен да се присъединят.
- Стройте се! - нареди Фицхърбърт.
Пророка повтори нареждането след кратко колебание.
- Виж - каза Томи.
- Какво?
- От другата страна. Телата.
Били видя. Трупове в кафеникави униформи, някои почти разчленени, други като
заспали, трети прегърнати. Хиляди. Какво ставаше? Що за свят? Къде бе Бог?
Лейтенант Морган от отряд А наду свирката и войниците се затичаха като ръгбисти.
Карлтън Смит също даде сигнал и Били тръгна.
Немските картечници започнаха.
Мъжете от отряд А западаха, пръв бе Морган. Дори не бяха стреляли. Това не беше
битка, а клане. Били се огледа. Офицерите за нищо не ставаха. Всеки трябваше сам да
решава.
- Майната му! - И извика: - Прикрийте се!
Хвърли се в дупка от снаряд и се притисна в меката, мокра земя, докато над него фучаха
куршуми. Миг по-късно към него се присъединиха Томи и останалите от хората му. Други
военни части взеха пример.
Фицхърбърт подмина бежешката дупката им.
- Мърдайте, мъже! - викаше той.
- Ако още веднъж го каже, ще застрелям копелдака! - просъска Били.
Тогава огънят попадна във Фицхърбърт. От бузата му шурна кръв, единият му крак
поддаде. Той падна.
Офицерите се подлагаха на същите опасности, проумя Били. Вече не им се гневеше.
Вместо това почувства срам от безполезността на британската армия.
- Какво мислиш? - Били попита Мортимър.
- Не ме гледай, тафи - кисело отвърна той. - Ти си шибаният ефрейтор.
 Първо трябваше да огледа пейзажа.
Свали си шлема и го вдигна като примамка. Нищо не се случи. Подаде глава, очаквайки
да надупчат черепа му. И този път обаче оцеля. Огледа пространството пред себе си и
близкия хълм, огледа немското телено ограждение и техните предни позиции, прокопани в
хълма. Виждаше дулата на пушки.
- Къде е шибаната картечница? - попита той Томи.
- Де да знам.
Отряд В ги подмина. Скоро се обади и картечницата и пръсна мъжете по земята. Били
вече не се афектираше, а търсеше източника на куршумите.
- Видях го - каза Томи.
- Къде?
- Гледай право от тук към ония шубраци на върха на хълма.
- Добре.
- Сега виж къде погледът ти пресича немските окопи.
- Така.
- Сега малко вдясно.
- Виждам ги гадовете.
Нещо като стоманен щит стърчеше над окопа на германците, а над него надничаше
лесно разпознаваемото дуло на картечница. На Били му се стори, че вижда три немски
шлема около него. Той намисли маршрут, използвайки като спирки три големи кратера,
последния - точно зад една смачкана част от немската ограда. Скри се обратно в дупката и
каза на Джордж Бароу, който бе много добър стрелец:
- Когато почнат да стрелят, приготви си пушката. Когато спрат, започваш ти. Ако имаме
късмет, ще ги принудим да се прикрият. Аз ще притичам до оная дупка там. Стреляй
постоянно и си изпразни пълнителя. Гледай да е за около половин минута. Докато
германците надигнат глава, би трябвало да съм в дупката. - Огледа останалите. - Чакайте,
докато спрат отново, после бягайте всички, а Томи ще ви прикрива. Накрая аз ще прикривам
него.
Отряд Г се втурна в ничията земя. Картечницата заграка, а заедно с нея и пушки и
малокалибрени оръдия. Този път обаче по-малко загинаха, защото мъжете знаеха как да се
прикриват.
В мига, когато огънят спря, Били скочи на крака. Сега беше открита мишена. Приведе се
и се затича. Зад него чу как Бароу стреля. Джордж, момчето от изправителния дом, знаеше
какво прави и изстрелите следваха отмерено.
На няколко ярда от дупката той метна пушката си в нея и се хвърли, сякаш спираше
ръгбист от противников отбор. Приземи се на ръба и се претърколи в калта. Не можеше да
повярва, че е жив.
Когато си пое дъх, се огледа внимателно. Бе преминал около сто ярда. Бавно щеше да
прекоси ничията земя по този начин, но пък алтернативата бе самоубийство. Операцията се
повтори и като по чудо всичките му поверени редници, само след две минути, се озоваха до
него живи и ненаранени. Когато дойде ред на Томи, Били започна да стреля и със силата на
волята си се мъчеше да тика приятеля си по-бързо към сигурността. Най-сетне Томи легна до
него.
- Мамицата му - каза момчето. - Колко още пъти трябва да го правим?
- Още два, май - отвърна Били, докато презареждаше. - Тогава или ще сме достатъчно
близо, за да хвърляме бомби, или ще сме мъртви.
По същия начин се придвижиха до следващата дупка, но тя бе по-далеч и този път
загубиха един - Джоуи Понти. Джордж Бароу все пак го довлече при останалите, но в главата
на Джоуи зееше кървава дупка. Къде ли бе по-малкият му брат Джони? Ще трябва аз да му
съобщя, помисли си Били. В канавката на дъното на дупката плуваха труповете на още трима
британци. Как бяха стигнали толкова далеч? Вероятно шанс, реши Били.
Други групи също наближаваха окопите на германците по същия начин. Сигурно се бяха
досетили, че атаката в строй е идиотска идея. Сега германците трябваше да се пазят от
прикриващ огън от няколко места и не можеха да обстрелват толкова свободно напредващите
врагове. Може би затова групата на Били стигна до третата дупка без жертви. Всъщност,
спечелиха допълнителен човек.
До Били се намираше пълен непознат.
- Ти пък откъде дойде, да го еба?
- Загубих си групата. Изглеждаш като да знаеш какво правиш, затова те последвах.
Звучеше като канадец.
- Хвърляш ли добре?
- Играх за училищния отбор по бейзбол.
- Добре. Когато кажа, опитай се да уцелиш онова картечно гнездо с бомба.
Били нареди същото на Петното Люелин и Алън Причърд, докато останалите ги
прикриват. Отново изчакаха стрелбата да спре.
- Сега! - изкрещя Били.
Последва и малък залп от немски пушки, затова Петното и Алън хвърлиха напосоки и
пропуснаха. Картечарите отново се активизираха и разстреляха Петното. Дойде ред на Били
и канадецът. За своя изненада, Били усещаше само спокойствие и видя, че този до него също
се подготвя хладнокръвно.
Хвърлиха едновременно.
Гранатите попаднаха точно в целта и вдигнаха картечницата във въздуха. Били нададе
триумфален рев и се втурна по склона с втората граната в ръка. Другите го последваха. Той
издърпа щифта и незабавно замери немския окоп, а зад него - и бойните му другари. Накрая
стигнаха окопа.
Нямаше никой жив.
Навсякъде се валяха мъртъвци, някои - разчленени. Ако е имало оцелели, то са избягали,
предположи момчето. Били скочи в окопа, готов за изненади. Такива нямаше.
До него скочи Томи и завика тържествуващо:
- Успяхме! Превзехме окоп!
Били изпитваше яростно задоволство, по-силно от всичко, което бе изпитвал до
момента. Не го бяха убили Той бе убил тях.
- Прав си. Успяхме.
Момчето бе поразено от качеството на укрепленията им. Стените бяха укрепени с
талпи, землянките им - необичайно дълбоки, с добре оформени стъпала и врати. Ето защо
толкова много немци бяха оцелели. Били поведе хората си нагоре към върха на хълма. От там
се огледа. Вляво, зад парче земя, тежко поразено от бомбардировки, други британски
войници бяха превзели следващия сектор; вдясно окопът свършваше и земята се спускаше в
малка долчинка с поточе. На изток, на около миля-две, Били знаеше, че има още една
система от окопи, втората защитна линия на германците.
 Наближаваше обяд, а хората му не бяха яли от снощи.
- Да видим дали германците са оставили някаква храна.
Той остави Мазния Хюит като караул в случай на контраатака.
Намериха само стар хляб и твърда наденица. Нямаше дори бира, с която бяха известни
германците.
Били осъзна, че трябва да изпрати някого да съобщи какво са направили. Но преди да го
стори, немците започнаха обстрел върху ничията земя. Никой не можеше да мине оттам. За
щастие не стреляха по собствените си позиции, защото не знаеха кои от тях са превзети.
Доспа им се. Нищо чудно - не бяха спали цяла нощ. Били остави още двама караули и
остави останалите да дремят. Чувстваше разочарование. Искаше да каже за победата си на
някого.
Привечер обстрелът отслабна. Били обмисли дали да не се върнат. Нямаше смисъл от
друго, но се опасяваше да не го обвинят в дезертьорство по време на битка. Кой знае какво
щяха да му сторят командващите офицери. Решението обаче бе взето вместо него.
Мазния Хюит ги видя да напредват от изток - голям отряд, поне петдесет души. Били не
можеше да пази превзетата позиция без амуниции. Помисли и накрая каза:
- Стреляйте напосоки. Оттегляме се, когато ни свършат куршумите.
Те изпразниха пълнителите си, докато врагът бе още на половин миля от тях и се
оттеглиха.
Когато Били достигна британската страна, той скочи в един окоп, задръстен с мъртъвци,
ранени и изтощени оцелели като него. Видя майор Фицхърбърт на носилка, с окървавено
лице, но с отворени очи, жив. Мнозина просто лежаха в калта и гледаха в нищото,
зашеметени от умора и шок. Дори офицерите не поглеждаха бойното поле. Голямата атака се
бе провалила.
- Ебаси издънката - промълви Били. - Ебаси скапаната издънка.
Седмица по-късно изправиха Оуен Бевин пред военен съд за страхливост и
дезертьорство. Той не каза нищо в своя защита и получи смъртна присъда. Стрелковият
отряд не го уби - някои от мъжете изглежда се бяха целили встрани. Накрая офицер го
застреля два пъти в главата от упор.
Глава 18
Краят на юли 1916 г.
Етел дълго размишлява над живота и смъртта, след като Били замина за Франция.
Знаеше, че може никога вече да не го види. Радваше се, че е загубил девствеността си с
Милдред. Тя пазеше лековатата си фасада, но нощем Етел чуваше как дъщерите й Енид и
Лилиан споменават чичо Били в молитвите си. Лойд се разболя тежко в средата на юли и
докато Етел го люлееше в скута си, а той се мъчеше да диша, тя съжали, че не е дала
възможност на баба му и дядо му да го видят.
Върна се в Абъроуен точно две години след като бе напуснала. Валеше.
Чувстваше се уморена, когато излезе от гарата. Не бе лесно да разкарваш малко дете на
целодневно пътуване.
Отиде до Уелингтън роу, но не у дома си. Баща й бе казал, че не може да се върне. Беше
писала на майката на Томи Грифитс, наричана още Социалистката, заради убежденията на
съпруга й. Никой друг не знаеше, че тя идва.
Г-жа Грифит посрещна Етел топло и се умили при вида на Лойд. Дъщерята на г-жа
Грифит, Гуени, бе починала от бронхопневмония. Сега щеше да е на възрастта на Етел.
- Омъжена си значи - рече по-възрастната жена.
- Вдовица. Загина във войната.
- Жалко.
- Беше г-н Уилямс, тъй че не ми се наложи да си сменям фамилията.
Тази история щеше да обиколи целия град. Нямаше значение кой ще й по-вярва. Жена,
преструваща се на омъжена, беше приемлива. Г-жа Грифитс по-пита:
- Кога ще видиш майка си?
Етел помълча малко и се изправи.
- Е, няма смисъл да го отлагам, като че ли. - Тя взе Лойд на ръце. - Ела, мили. Време ти е
да научиш, че имаш баба и дядо.
- Успех - рече г-жа Грифитс.
Етел реши да почука, после реши, че това би било абсурдно, затова направо влезе в
кухнята, където бе прекарала толкова много от дните си. Само дядо беше там, дремещ на
един стол. Той отвори очи, доби объркан вид, но накрая каза с усмивка:
- Нашата Ет!
- Здрасти, дядо.
Той се изправи. Изглеждаше по-немощен, отколкото тя го помнеше - подпираше се на
масата, за да стигне до нея. Целуна я по бузата и обърна глава към бебето.
- А така, а този кой е? Първият ми правнук, може би?
- Това е Лойд.
- Колко хубаво име!
Лойд скри лице в рамото на Етел.
- Срамува се малко - каза тя.
- А, страхува се от странния старец с белия мустак. Ще свикне с мен. Седни сега,
миличка, и ми разкажи всичко.
Етел остави Лойд на пода. Той започна да разучава стаята, като се клатушкаше и се
хващаше за предмети, малко като дядо. Докато тя му разказваше за новата си кариера, той
свали веригата от часовника си и я залюля пред Лойд, без да го поглежда. Мъникът я зяпна,
после посегна към нея. Дядо го остави да я вземе. Скоро Лойд се подпираше на коленете на
стареца, докато я разглеждаше.
- Чул ли си нещо от Били? - попита тя.
- Не, а ти?
- Не и след като замина.
- Май е в оная голяма битка, да която говорят всички.
- Надявам се, че не. Казват, че е ужасно.
- Да, ако вярващ на слуховете.
Хората имаха само слуховете, защото новините във вестниците бяха окуражаващо
мъгляви. Но мнозина ранени вече се намираха в британските болници и разказите за
ужасяваща некомпетентност и загубени битки се пренасяха от уста на уста.
Влезе мама.
- Висят и си говорят в тия магазини, все едно си нямат друга работа... А! - Тя спря. -
Небеса, това нашата Ет ли е?
И заплака. Етел я прегърна. Дядо рече:
- Виж, Кара, това е внукът ти Лойд.
Мама избърса очи и го вдигна.
- Не е ли прекрасен? Каква къдрава коса! Точно като Били на тая възраст. - Лойд погледа
мама стреснат и се разплака.
Етел го взе.
- Нещо напоследък се е превърнал в мамино синче - извини се тя.
- Всички са такива като малки - каза мама. - Наслаждавай се, скоро ще се промени.
- Къде е тате? - Етел се постара да не звучи твърде притеснена.
- На среща на профсъюза. - Мама погледна часовника
Етел се досети, че мама се надява тате да закъснее.
Също като нея. Искаше повече време с майка си преди да започне кризата.
Майка й направи чай, а дядо й отбеляза, че няма какво повече да се желае от света и си
взе кейк. Етел поразмисли върху това - някой хора биха си помислили, че животът на дядо не
е кой знае какъв — да седи в задимена кухня всеки ден, облечен в единствения си костюм.
Влезе баща й.
Мама тъкмо довършваше изречение.
- Имах възможността веднъж да отида до Лондон, като млада, но дядо ти каза... - Тате
отвори и спря. Втренчи се безмълвно напред.
- Виж кой е тук - насили усмивка мама. - Етел и внукът ти.
Той не продума. Не свали шапката си.
- Здравей, тате. Това е Лойд - каза Етел.
Той не я погледна.
Дядо рече:
- С този тук си приличате, Дай, момчето ми - около устата, виждаш ли?
Лойд усети неприязънта в стаята и се разплака.
Тате продължаваше да мълчи. Етел осъзна грешката си. Бе изправила баща си до стената
- това никога не беше добра идея. Лицето му доби агресивен вид.
Погледна съпругата си.
- Нямам внук.
 - О, сега пък - умолително рече мама.
Изражението му не се промени. Той чакаше нещо и Етел разбра какво. Разплака се.
- Мамка му - рече дядо.
Етел вдигна Лойд.
- Съжалявам, мамо. Мислех си, че може би... - Тя се задави. Избута баща си с рамо. Той
отново не срещна погледа й. Етел излезе и затръшна вратата.

II
Етел стоеше на слънце пред вратата на г-жа Грифитс и се подпираше на стената.
Навсякъде по улицата жените си бяха намерили причини да са на слънце. Лойд си играше с
топка. Тя не проумяваше как е възможно баща й да се отрече от това детенце. Лойд нищо не
бе сторил. Самата Етел бе грешница, но повечето хора - също. Бог прощаваше, кой бе тате, та
да я съди така? Отговор на този въпрос обаче нямаше. Тате беше какъвто си беше.
Умът й се зарея към писмото, получено от лейди Мод. Етел и Мод, и други жени бяха
започнали кампания, за да направят така, че гласовете на жените да са част от дискусията
относно предстоящата реформа на войнишката институция. Бяха си спечелили достатъчно
публичност, за да е сигурно, че премиерът Аскуит няма да се скрие от проблема.
Мод бе разбрала, че той е избегнал настъплението им като е прехвърлил целия проблем
на комитет, наречен Конференцията на говорителите. Но това е добре, пишеше Мод. Щеше да
има спокойно лично обсъждане, вместо истерични речи в Камарата на представителите.
Може би здравомислието щеше да победи. Въпреки това Мод се опитваше усилено да научи
кого е сложил Аскуит в този комитет.
Няколко врати нагоре по пътя, дядо излезе от къщата на Уилямс, седна на ниския перваз
и запали първата си лула за деня. Забеляза Етел, усмихна се и махна. От другата страна Мини
Понти, майката на Джоуи и Джони, заудря една черга с тупалка и се закашля от вдигнатия
прах. Г-жа Грифитс излезе с лопата, пълна с пепел от кухнята, и я обърна в дупка на пътя.
Етел я попита дали може да стори нещо и г-жа Грифитс кимна и влезе вътре, за да и
направи списък за магазина. Тогава Етел видя вдигналата се в края на улицата суматоха.
Неколцина повишиха гласове. Чу се писък. Г-жа Грифитс се подаде и двете с Етел се
спогледаха. Етел грабна Лойд и двете забързаха към края на редицата с тоалетни, където се
бяха струпали хората.
Групичка жени се бяха скупчили около г-жа Причърд, която пищеше с пълно гърло. Пю
Чукана, бивш миньор, загубил крака си при едно срутване, седеше на пътя като ударен, а
двама от съседите му стояха до него. От другата страна на улицата г-жа Джон Джоунс
Магазинера стоеше на прага си и ридаеше с парче хартия в ръце. Герейнт Пощальончето,
пребледнял, почти разплакан, прекоси пътя и почука на друга врата.
- О, Бог да ни пази - промълви г-жа Грифитс.
- Битката при река Сома. Абъроуенското поделение е участвало.
- Алън Причърд сигурно е мъртъв, и Клайв Пю, и Пророка Джоунс - сержант, толкова се
гордееха с него...
- Горката г-жа Джоунс, другият й син умря в онази експлозия.
- Нека моят Томи е добре, моля те, Боже - молеше се г-жа Уилямс, въпреки че мъжът й
бе печално известен атеист. — Пожали Томи.
 - И Били. - А след това прошепна в ухото на Лойд: - И татко ти.
Докато Герейнт подмине тоалетните, всички се бяха изсипали от къщите си на улицата,
включително и родителите на Етел. Двамата стояха до дядо, притихнали и уплашени.
Герейнт приближи г-жа Люелин. Наричаха сина й Петното. Горкото момче. Г-жа
Люелин вдигна ръце, като че да се предпази от пощальона.
- Не! Не, моля те!
- Не мога нищо да сторя, г-жо Люелин - каза той. Беше само на седемнайсет. — Ето го
адресът ви отпред.
- Не! - Тя се обърна с гръб и зарови лице в ръцете си.
- Моля ви, вземете го. Имам всички тези останали за раздаване. А в станцията има още
стотици! Не знам как ще ги раздам до довечера. Моля ви.
Г-жа Роули Хюз, каза:
- Аз ще го взема. Нямам синове.
- Много ви благодаря, г-жо Хюз - каза Герейнт и продължи.
Момчето подмина къщата на Грифитс и се отправи към Мини Понти. Г-жа Грифитс
тихичко се разплака от облекчение. Мини не се разкрещя, но по лицето й се търкулнаха
сълзи.
- Кой? — пресипнало попита. - Джоуи или Джони?
- Не знам, г-жо Понти. Трябва да прочетете.
Тя разкъса плика.
- Не мога да видя! - извика тя. Избърса очи, погледна отново. - Джузепе! Джоуи е
мъртъв. Джоуи е...
Герейнт погледна в торбата си и каза:
- Няма повече от Уелингтън роу.
Етел почти падна. Били бе жив.
Мама плачеше. Дядо се мъчеше да запали лулата си, но ръцете му трепереха. Тате се бе
вторачил в Етел. Не можеше да разчете погледа му. Владееше го някаква емоция, но тя не
знаеше каква.
Направи крачка към нея и спря. Но това стигаше. С Лойд на ръце, тя изтича при тате.
Той ги прегърна.
- Били е жив. Ти също.
- О, тате, толкова съжалявам, че те предадох така!
- Не го мисли - каза той и я потупа по гърба, както когато си обелеше коленете като
малка. - Не го мисли. Всичко е наред. Всичко е по-добре.

III
Англиканският пастор на абъроуенската енория, преподобният Томас Елис-Томас,
предложи обща възпоменателна служба, независимо от религиозните убеждения на
участващите. След всички телеграми броят на мъртвите бе двеста и единадесет. Понеже
битката продължаваше, всеки ден се получава по едно-две нови съобщения. На всяка улица в
града някой бе загубил някого. Скръбта следваше през няколко метра навсякъде.
Методистите, баптистите и католиците, всички се cъгласиха с предложението на
енорийския пастор. Накрая и по-малките религиозни групи се присъединиха. Никой не
искаше да остане извън най-голямото богослужение в историята на градчето. В Абъроуен
нямаше синагога, но младият Джонатан Голдмън бе сред загиналите и шепата евреи в града
решиха също да отидат.
Беше неделя, малко след два и половина.
Етел огледа тълпата. Пърсивал Джоунс носеше цилиндър. Сега беше вече и член на
парламента. Беше почетен командир на Приятелите от Абъроуен и бе начело на наборната
комисия. Още няколко управители на Селтик минерълс бяха с него - сякаш имаха нещо общо
с героизма на загиналите, кисело помисли Етел.
Видя Фиц.
Отпървом не го позна. Видя и принцеса Беа, с черна рокля и шапка, следвана от дойка,
понесла малкия виконт Абъроуен, на същата възраст като Лойд. Заедно с Беа на чифт
патерици креташе мъж с гипсиран крак и превръзка, скрила едната страна на главата му и
лявото му око. След дълъг миг Етел го разпозна и извика шокирана.
- Какво има? - попита я мама.
- Виж графа!
- Това той ли е? О, боже, горкият.
Етел вече не бе влюбена в него - жестокостта му към нея бе развалила магията; но не
можеше и да гледа на него с безразличие. Изпита жалост - знаеше, че болката от
отражението му в огледалото е по-голяма от тази от раните му.
- Чудя се защо не си е останал у дома - рече мама. - Хората биха разбрали.
- Гордост — поклати глава Етел. - Той е водил тези мъже към смъртта им. Трябвало е да
дойде.
- Добре го познаваш - отвърна мама с поглед, който накара Етел да се чуди дали не
подозира истината. - Но предполагам, иска да покаже, че и аристократите също страдат.
Дай Касапина се приближи.
- Много е хубаво да те видя обратно у дома ? - каза той.
- Как си Дай? - попита го Етел.
- Много добре, благодаря. Утре пускат нов филм с Чарли Чаплин. Харесваш ли Чаплин?
- Нямам време да ходя на кино.
- Защо не оставиш мъника с майка си утре вечер и не дойдеш с мен?
- Не, благодаря ти, Дай - твърдо рече тя.
Той не бе готов да се откаже.
- Сега работя в мините, но тате ще ми остави магазина, когато се пенсионира.
- Ще си се уредил чудесно, сигурна съм.
- Някои мъже не биха погледнали момиче с дете - каза той. - Не и аз обаче.
- Довиждане, Дай. - Думите му бяха малко снизходителни, но тя реши да не се обижда. -
Много мило, че ме покани.
- Още си най-хубавото момиче, което съм срещал - усмихна се Дай, докосна
периферията на шапката си и отмина.
- Че какво му е? Трябва ти съпруг, а той е страхотен улов! - възмути се мама.
Какво му беше наистина? Дали все още не мислеше, че е твърде добра за Абъроуен?
Етел вярваше мъгляво в християнството. Предполагаше, че има Бог, но и подозираше, че
е по-сговорчив, от- колкото баща й мислеше. От пламенното несъгласие на баща й с
установените църковни институции, тя бе наследила единствено лека неприязън към статуи,
тамян и латински.
 Мъжкят хор на Абъроуен започна с първия химн. Беше на Хендел и се казваше „Ще
нахрани стадото си като овчар“, популярен, ако и сложен химн, който паството изпя
безупречно. Католическият свещеник изрецитира Псалм 129 на латински. Викаше, колкото
му държеше гласът, но тези по краищата на тълпата едва чуваха. Англиканският пастор
прочете „Съберете се да погребете мъртвите“ от Книгата за общи молитви. Дайлис Джоунс,
млад методист, изпя „Любов Божа, над всяка друга любов извисете“. Баптисткият пастор пък
прочете Коринтияни, глава петнадесета, от двадесети стих до края.
Един говорител трябваше да представи всички различни групи и изборът се бе паднал
на тате. Той започна първо със стих от Римляни, осма глава:

„И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите,
то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите
смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас.“

Говори за възкресението и отвъдния живот и Етел се поразсея: всичко това го бе чувала.

Леко раздвижване сред тълпата й подсказа, че тате може би се е отклонил от темата. Чу го да
казва:
- Когато тази страна взе решение да тръгне на война, надявам се всеки член на
парламента да се е посъветвал със съвестта си, искрено и с молитва на устните, и е потърсил
пътеводната светлина на Всевишния. Кой обаче е избрал тези мъже в парламента? - Ще
започне с политиката, помисли си Етел. Браво, тате. Това ще свали самодоволната
физиономия от пастора. - Всеки мъж в тази страна по принцип е избираем за военна служба.
Но не всеки има правото да решава военни въпроси.
Неколцина нададоха викове на съгласие.
- Законът изключва повече от половината мъже в тази страна от гласуване!
Етел каза на висок глас:
- И всички жени!
- Тихо сега! Татко ти приказва, не ти - сръчка я майка й.
- Повече от двеста мъже от Абъроуен бяха убити на първи юли, на бреговете на река
Сома. Чух, че жертвите от наша страна са повече от петдесет хиляди!
Тълпата целокупно хлъцна от ужас. Не много хора знаеха тази информация. Тате я бе
получил от Етел, която пък я бе получила от Мод. Тя имаше връзки във Военното
министерство.
- Петдесет хиляди, от които двадесет хиляди мъртви и тридесет хиляди ранени -
продължи тате. - И битката продължава. Ден след ден, повече и повече младежи отиват на
касапското блокче.
Чуха се несъгласни с позицията на тате гласове, но те бяха удавени от одобрителни
възгласи.
Англиканският пастор пристъпи напред, опитвайки се да прекъсне тате, а Пърсивал
Джоунс неуспешно се помъчи да се покатери на платформата. Тате обаче приключваше:
- Ако някога поискат от нас да отидем на война, ще бъде сторено със съгласието на
всички.
- На мъжете и жените също! - извика Етел, но гласът й се загуби сред тържествуващите
викове от тълпата миньори.
- Никога повече няма да водим война от името на едно малцинство! Никога! Никога!
Никога! - изрева тате и седна под гръмогласно тържествуване.
Глава 19
Юли – октомври
Ковел се намираше на разклонение на железопътната линия, в част от Русия, която
някога бе принадлежала на Полша, близо до старата граница с Австро-Унгария. Руската
армия се събра на двадесет мили на изток от града, на бреговете на река Стокход. Целият
район представляваше мочурище, стотици квадратни мили, пресечено от няколко пътеки.
Григори намери кръпка по-суха земя и нареди на взвода си да направи бивак. Нямаха
палатки: майор Азов ги бе продал всичките преди три месеца на шивачна фабрика в Пинск.
Казал им, че мъжете нямат нужда от палатки лете, а до зимата всички ще са мъртви.
Но някакво чудо, Григори още бе жив и бе сержант. Приятелят му Исак беше ефрейтор.
Батальонът на Григори бе унищожаван и местен по други подразделения вече няколко пъти.
Пращаха ги навсякъде, освен у дома.
Григори бе убил мнозина през последните две години с пушка, байонет, гранати -
повечето достатъчно отблизо, за да види как умират. Някои от другарите му сънуваха
кошмари, особено тези с по-добро образование, но не и той. Детството и младостта му го
бяха имунизирали против това.
Пишеше редовно на Катерина и от време на време получаваше отговори, написани със
старателния почерк на ученичка и с много грешки и задрасквания. Пазеше всяко едно в
торбата си, вързани старателно едно за друго, и ги препрочиташе, когато нямаше нови. Често
мислеше за нощта, когато Катерина бе дошла в леглото му. Често преобразяваше събитията,
така че вместо да я гони от дома си, я приемаше в обятията си. Катерина нямаше кой да се
грижи за нея и бебето й, освен Григори. Яростно бе решен да остане жив, въпреки
хаотичната неефикасност на руската армия, за да се върне при двамата. Мъникът бе
момченце на има Владимир.
Командирът на зоната беше генерал Брусилов, професионален войник - за разлика от
мнозина генерали, които бяха част от царския двор. Под командването на Брусилов
руснаците бяха спечелили територия през юни, изтласквайки объркани австрийци. Григори и
хората му се биеха усилено, когато заповедите звучаха смислено. Иначе гледаха да стоят
далеч от предните линии. Григори го биваше в това и си беше спечелил вярността на взвода
си.
През юли настъплението се позабави, както винаги за. ради липсата на запаси. Но сега
бяха пристигнали подкрепления - Гвардейската армия. Те бяха елитни, най-високите и силни
руски войници. Имаха прекрасни униформи и нови ботуши. Имаха обаче и некадърен
командир, генерал Безобразов. Григори чувстваше, че Безобразов няма да превземе Ковел,
без значение колко са високи гвардейците му.
Майор Азов предаде заповедта по изгрев слънце. С него беше лейтенант Кирилов, който
привика сержантите. Азов им нареди да прекосят реката и да следват пътеките в блатото на
запад.
Григори виждаше, че това е кошмарна тактика - австрийците щяха да ги чакат на
позиции, които можеха да изберат предварително и с внимание. Руснаците щяха да са
струпани все на пътеките и щяха да бъдат разстреляни.
В добавка, Григори и останалите нямаха достатъчно куршуми. Григори се обади:
- Ваше Височество, нужна ни е доставка амуниции.
 - Ще получите, когато офицерите ви решат, че са ви нужни.
Григори свика взвода и ги подреди в нестройна редица. За негово нещастие, Азов
изпрати неговите хора напред. Трябваше да измисли нещо, за да ги запази живи.
Реката беше широка и плитка и те стигнаха до другия бряг без да се намокрят над
бедрата. Други, по-напористи мъже ги бяха изпреварили, отбеляза със задоволство Григори.
Накрая той и хората му поеха по едната от пътеките.
След около миля пътеката се стесни и мъжете забавиха ход. Григори видя възможност.
Като че нетърпелив заради промяната в темпото, той се премести от пътя във воднистата кал.
Хората му бързо го последваха.
Водата стигаше до гърдите на Григори, а калта жадно смучеше ботушите му. Краченето
през мочурището скоро направи така, че неговият взвод изостана. Григори наблюдаваше
терена като същински офицер, но с друга цел. Офицерите търсеха австрийската армия, той -
скривалище.
Продължаваше да се движи, докато междувременно стотици войници го подминаваха.
Гвардейците са толкова наперени - нека те се бият, мислеше си той.
По някое време в късната сутрин, той чу първите изстрели. Време беше да се крият.
Григори стигна до леко възвишение, малко по-сухо от околната земя. Останалата част от
отряда на майор Азов сега почти не се виждаше, толкова бе по-напред. Григори извика:
- Прикрийте се! Картечно гнездо напред и вляво!
Нямаше такова нещо и хората му знаеха това, но се смъкнаха на земята, зад храсти и
дървета, и насочиха пушките си надолу по склона. Григори стреля веднъж в едни шубраци и
когато никой не отвърна, Григори се успокои. Бяха в безопасност.
Сега проблемът бе да накара мъжете да се преструват, че се бият. Дотягаше да лежиш
час след час на земята и да се правиш, че разучаваш пейзажа, че търсиш врагове. Хората му
имаха навика да започнат да ядат и пият, да пушат, да играят карти или да дремят, което
развалят илюзията.
Преди обаче да успеят да се разположат удобно, на около стотина метра от Григори се
появи лейтенант Кирилов.
- Какво правите там, бе? - викна той.
- Залегнете, ваше Височество! - отвърна му Григори.
Исак стреля във въздуха и Григори залегна. Същото стори и Кирилов, след което се
върна, откъдето бе дошъл. Исак се изхили.
- Работи безотказно.
Григори не беше толкова сигурен. Кирилов имаше раздразнен вид, сякаш знае, че го
заблуждават, но не знае какво да направи по въпроса. Григори слушаше бумтеха и трясъците
от битката отпред. Стори му се на около миля, без да се движи в никоя посока.
Слънцето се вдигаше и изсушаваше мокрите му дрехи. Започна да огладнява и задъвка
парче корав хляб. Около три-четири следобед звуците от битката като че ли взеха да се
приближават. Руснаците отстъпваха. Той се приготви да нареди хората му да се присъединят
към отстъплението - не още обаче. Не искаше да е твърде забележим. Бавното отстъпление
беше почти толкова важно, колкото и бавното настъпление. Забеляза неколцина пръснати
войници вляво и вдясно от себе си, някои от тях очевидно ранени. Армията още не бе
предприела пълно бягство.
Отнякъде чу цвилене. Офицер. Григори незабавно откри огън по въображаеми
австрийци. Хората му направиха същото. Той се огледа и видя майор Азов, качен на сивия си
жребец, който газеше в калта. Азов викаше на групичка отстъпващи да се върнат в боя. Те
заспориха с него, докато накрая той извади един револвер и го насочи към тях. Те се
обърнаха и тръгнаха обратно към битката с неохота.
Азов прибра оръжието си и тръгна към позицията на Григори.
- Какво правите тука, глупаци?
Григори остана легнал, но презареди с умишлена трескавост.
- Вражеска картечница в онази горичка там, Ваше Височество. По-добре да слезете от
коня, така ви виждат.
- И какво правите - криете се от тях? — Азов остана на коня си.
- Негово Превъзходителство лейтенант Кирилов ни каза да ги унищожим. Изпратихме
патрул да ги обгради, докато ние ги прикриваме със стрелба.
- Хм...май, че не отвръщат на огъня.
- Приклещили сме ги.
- Избягали са - ако въобще са били там. Спрете стрелбата!
Взводът на Григори спря и мъжете погледнаха майора.
- По мой сигнал - атака! - Той извади пистолета си.
Григори не бе сигурен какво да прави.
В този момент група от войници изскочи от мястото, където Григори се преструваше, че
има врагове. Той зяпна изненадан. Само че не бяха австрийци, а бягащи руснаци.
Азов обаче не промени решението си.
- Тези там са страхливи дезертьори! Атака!
Мъжете от взвода не знаеха какво да сторят. Това не им се бе случвало досега, въпреки
честите заплахи от страна на офицери, че ще стрелят по собствените си войници. Азов
насочи оръжието си към Григори:
- Атака! Избийте предателите!
- Така, мъже! - Григори бе взел решение. Стана. - Чухте какво каза майорът!
След което завъртя пушката си от бягащите войници към майора. Първият му изстрел
уцели коня, което бе добре, защото ответният изстрел на Азов пропусна. Григори проследи с
мерника си клатушкащата се заедно с ранения си кон фигура и стреля. Уцели Азов право в
гърдите. Майорът се свлече, а конят му седна на задните си крака като куче.
Григори се приближи до Азов и постави дулото на пушката си на челото му. Озъби се.
- Това е за добрите руснаци, които си избил, псе такова. - Натисна спусъка. Майорът се
отпусна.
- За съжаление майорът бе убит от вражески огън. Остъпвайте! - извика Григори.
Останалите нададоха слаби тържествуващи викове и се затичаха.
Григори отиде до коня. Той се опитваше да стане, но явно кракът му бе счупен. Допря
пушката си до ухото на животното и изстреля последния си куршум. Конят падна на една
страна. Григори почувства повече жал за него, отколкото за Азов.
Тръгна след хората си.

II
След като последната офанзива се оказа неуспешна, Григори бе преразпределен в
столицата, прекръстена на Петроград, защото старото име звучало твърде немско. Явно царят
имаше нужда от ветерани да го пазят от недоволните граждани. Григори и хората му
получиха добър подслон в казармите на елитния Първи картечарски полк, както и добра
храна, може би за да са лоялни на царското семейство.
Първият ден не им се разрешаваше да излизат от казармите. Щеше му се да посети
Катерина, но вместо това той и Исак се свързаха с други болшевики в казармата. Григори се
съгласи да започнат дискусионен кръжок.
Вторият ден ги назначиха да пазят дома на бившия му господар принц Андрей по време
на банкет. По обяд войниците се наредиха около стълбите.
На Григори му се струваше, че минувачите имат пълното право да подвикват
подигравателно по благородниците, които така бяха издънили цялата война. Със сигурност
нямаше намерение да стреля по тях, ако почнат да правят бели.
Колите пристигаха без безредици, а събралата се недоволна тълпа се отегчи и се
разпръсна. Григори прекара останалата част от следобеда с надеждата да види сред лицата в
тълпата това на Катерина.
Григори така и не зърна лицето на омразния Андрей. Това може би беше за добро.
Обратно в казармите, те предадоха оръжията си и бяха освободени за остатъка от
вечерта. Районът на казармите, Виборг беше в североизточната част на града, а Катерина
живееше в югозападната Нарва.
Широкият булевард Невски му напомни за походът на майка му през онзи ден на 1905
година, когато царските войници я бяха застреляли. Сега той беше един от тях, Но нямаше да
стреля по жени и деца. Ако царят опиташе, щеше да се натъкне на други, по-сериозни
проблеми от протестиращи граждани.
Видя десетина младежи с вид на бандити, с черни палта и черни шапки, понесли
портрет на цар Николай като млад. Един от тях извика:
- Да живее царя! - Те спряха, вдигнаха шапки и извикаха. Няколко минувачи направиха
същото, неохотно.
Тези се наричаха черносотници и бяха едно от крайнодесните формирования, които
искаха да се върне Златният век, когато царят е бил неоспорим баща на народа си, когато е
нямало либерали, социалисти и евреи.
Григори ги подмина с презрителен поглед, но един от тях го заговори.
- Хей, ти! Защо шапката ти е на главата?
Григори продължи да крачи мълчаливо, но още един от тях го сграбчи за ръката.
- Ти какво, евреин ли си? Свали си шапката!
- Пипни ме отново и ще ти откъсна главата, нагло учениче - тихо рече Григори.
Онзи отстъпи, а после подаде на Григори листовка.
- Прочети това, приятелю. Обяснява как евреите пpeдават вас, войниците.
- Разкарай се от пътя ми или ще навра тъпата ти листовка в задника ти.
Младежът се огледа за подкрепа, но съмишлениците му бяха започнали да бият някакъв
мъж на средна възраст. Григори се отдалечи.
Застудяваше. Той забърза ход по улиците. Във входа на един магазин една жена му се
предложи за комат хляб, но той я отмина преди да се изкуши.
Сети се, че и Катерина сигурно е имала физически нужди през тези две години. Нямаше
много причини да е вярна на Григори или Лев. Жена с дете със сигурност не бе първият
избор за много мъже, но тя беше много привлекателна жена с дете. Ами ако сега имаше чужд
мъж със себе си? Това би било ужасно.
 Най-сетне се озова на старата железопътна линия, водеща до дома му. Въобразяваше ли
си, или улицата изглеждаше по-окаяна отпреди две години. Сякаш нищо не бе поправяно,
боядисвано или дори чистено за това време. През вратата на пекарната на ъгъла имаше
опашка, въпреки че магазинът беше затворен.
Ключът му все още бе у него. Влезе в къщата.
Глождеха го съмнения, докато изкачваше стълбите. Не искаше да я намери с друг мъж.
Толкова му се щеше да бе изпратил предупреждение.
Почука.
- Кой е?
Гласът й почти го разплака.
- Посетител - каза той прегракнал и отвори вратата.
Тя седеше до камината и държеше тиган. Изтърва го, разсипвайки мляко, и покри уста с
ръце. Изписка слабо.
- Само аз съм - рече Григори.
На пода до нея седеше мъниче с тенекиена лъжица в ръка. Изглеждаше сякаш току що
момченцето бе спряло да думка с нея по една празна кутия. Той се втренчи изненадано в
Григори и се разплака.
- Не плачи, Володя - тя каза и го взе на ръце, започна да го люлее. - Не се страхувай. Това
е татко ти.
Григори не бе сигурен, че иска Владимир да го мисли за свой баща, но сега не бе
момент за спорове. Той затвори вратата след себе си, прегърна ги, целуна детето и целуна
Катерина по челото. Тя вече не приличаше на свежата девойка, която бе спасил от
полицейския капитан Пински. Беше отслабнала и имаше уморен, претоварен вид.
Детето не приличаше много на Лев. Честно казано, съсредоточеният синеок поглед му
напомняше най-много на този, който го посрещаше всяка сутрин в огледалото.
- Прекрасен е - усмихна се Григори.
- Какво е станало с ухото ти?
- Загубих по-голямата част в битката при Таненберг.
- Не си толкова хубав вече.
Тя никога не му бе казвала, че някога е бил хубав.
- Леки рани. Късметлия съм.
Той огледа старата си стая. Бе фино изменена. На полицата над камината, където
Григори и Лев бяха държали лулите си и тютюна си в един буркан, Катерина бе сложила ваза,
кукла и цветна пощенска картичка. На прозореца имаше завеса, скърпена от парчета плат.
Забеляза липсата на миризма и осъзна, че преди стаята е миришела на тютюнев дим, варено
зеле и немити мъже. Сега миришеше свежо.
Катерина попи млякото.
- Изтървах вечерята на Володя. Не знам с какво ще го храня. Вече не мога да кърмя.
- Не се тревожи. - Григори извади от торбата си няколко наденички, зеле и кутия сладко.
Катерина се втренчи невярващо. - От кухнята на казармите.
Тя отвори сладкото и започна да храни Владимир с него, докато същевременно се
мъчеше да не нагъва яростно наденицата. Разказа му за живота на столичани през
последните години; заплатата й е скочила двойно, а цената на торба картофи - седморно.
Обясни му със сериозен тон за немската конспирация срещу Русия, как царят се чувал всеки
ден с братовчед си, немския канцлер, за да му издава руската стратегия, как царицата и
нейната прислужница спели заедно с лудия монах Распутин и още подобни слухове.
Григори ги беше чувал, но не вярваше, че царският двор е прогермански настроен.
Просто бяха глупави и некадърни. Но много войници вярваха на тия истории, а ако се съдеше
по Катерина и много цивилни. Болшевиките имаха задачата да обяснят истинските причини
за провала на руснаците и за повсеместния глад и мизерия.
Но не тази вечер. Владимир се прозя, така че Григори се изправи и започна да го люлее,
докато крачеше напред-назад из стаята, а Катерина говореше. Приказваше му за живота във
фабриката, за другите наематели, за някогашните му познати. Пински вече беше лейтенант в
тайната полиция. Константин, най-близкият приятел на Григори във фабриката, сега бе член
на Петроградския болшевишки комитет. Само фамилия Вялови богатееха, продавайки на
черно водка, цигари и шоколад.
Владимир заспа от люшкането в ръцете на Григори и гласа на Катерина. Григори
внимателно го остави в лег лото, което тя бе импровизирала в ъгъла от един чувал, пълен с
парцали.
Църковен часовник удари девет и Катерина попита:
- Кога трябва да се връщаш?
- В десет. По-добре да тръгвам
- Още не. - Тя обгърна врата му с ръце и го целуна. Той затвори очи за секунда и вдиша
аромата на кожата й. И се отдръпна.
- Това не е правилно.
- Не ставай глупав.
- Обичаш Лев.
- Бях селянка на двайсет години, току-що дошла в града. Обичах костюмите на Лев,
цигарите и водката му. Беше чаровен, хубав и забавен. Сега съм на двайсет и три и имам дете
- къде е Лев? Ти обаче си тук. - Тя го погали по бузата. - Плащаш наема, носиш храна на
детето. Мислиш ли, че не знам каква глупачка съм била да обичам Лев, а не теб? Не
разбираш ли, че се научих да те обичам?
Григори не вярваше на ушите си. Сините й очи се втренчиха в неговите прямо.
- Да. Обичам те.
Той простена, затвори очи, прие я в обятията си и се предаде.
Глава 20
Ноември-декември 1916 г.
От Лондон Етел научаваше, че телеграмите продължават да пристигат в Абъроуен.
Битката при Сома още продължаваше. Вече няколко месеца британската армия хвърляше
младите си войници срещу картечниците. Отново и отново вестниците тръбяха за победи, а
телеграмите разказваха друга история.
Бърни седеше в кухнята на Етел, както през повечето вечери. Малкият Лойд харесваше
„чичо“ Бърни. Обикновено седеше в скута му, а Бърни му четеше на глас от вестника. Детето
не разбираше, но се радваше на думите. Милдред се появи от горния етаж с чайник.
- Дай лъжичка чай, Ет.
- Вземи си, знаеш къде е. Не искаш ли чаша какао вместо това?
- Не, мерси, от какаото пърдя. Здрасти, Бърни, как е революцията?
Бърни вдигна поглед от вестника и се усмихна. Харесваше Милдред. Всички я
харесваха.
- Революцията малко ще се забави.
Милдред постави малко чаени листа в чайника.
- Нещо от Били?
- Не и напоследък - отвърна тя. - Ти?
- Не и последните две седмици.
Етел харесваше Милдред, но се чудеше дали осемнайсетгодишният Били беше готов да
вземе двадесет и три годишната жена с две деца. Били си беше невероятно зрял и отговорен,
а и можеше да порасне още, докато свърши войната. Във всеки случай Етел искаше просто да
се върне жив.
- Етел, може ли да те питам нещо? - Милдред остави чайника.
- Разбира се.
- Мисля да започна да работя за себе си - шивачка. Имам приятел, който може да ми
намери работа, да украсявам шапки. Квалифицирана работа, много по-добре плаща,
отколкото шиенето на униформи.
- Звучи чудесно.
- Само че поне отначало ще трябва да работя от вкъщи. А в по-дългосрочен план ми се
ще да пусна други момичета да работят за мен, да си намеря собствено място.
- Наистина гледаш напред!
- Трябва, нали така? Когато войната свърши, униформи няма да са нужни.
- Така е.
- Няма да имаш нищо против горният етаж да ми е работилницата за кратко, нали?
- Разбира се, че не. Успех!
- Мерси! - Тя целуна Етел по бузата, взе си чайника и излезе.
Малко след това на Лойд му се доспа и Етел го сложи да си ляга. Върна се в кухнята,
сложи още въглища в огъня и наля какао за себе си и за Бърни. Той се беше умълчал
непривично. Обикновено тя се наслаждаваше на вечерите им заедно. Бяха аутсайдери -
уелско момиче и евреин.
Реши да го остави да мълчи, ако иска. Седна на масата и отвори голям плик с писма,
писани от фронтоваци. Четящите Войнишка съпруга пращаха писма от съпрузите си, а
публикуваните получаваха по един шилинг. Така хората получаваха по-честна картина на
случващото се, отколкото в голямата преса. Мод пишеше по-голямата част от вестника, но
писмата бяха идея на Етел и тя редактираше тази страница, станала вече най-популярната
част от вестника.
Тя прочете половин дузина писма, въздъхна и погледна Бърни.
- Човек би си помислил, че хората ще са вече настроени срещу войната.
- Но не са. Виж резултатите от тези избори.
Миналият месец в Еършир имало избори в един избирателен район, причинени от
смъртта на отговорния за него депутат. Консервативният генерал-лейтенант Хънтър-Уестън,
бил се при Сома, се изправил срещу преподобния Чалмърс. Офицерът спечелил със 7149
гласа срещу 1300 за свещеника.
- От вестниците е - Етел каза безпомощно. - Какво може да направи нашият, за да
допринесе за мира срещу цялата пропаганда на Нортклиф? - Лорд Нортклиф, военно-
настроен благородник, притежаваше Таймс иДейли мейл.
- Не са само вестниците - рече Бърни. - Парите също.
Бърни внимателно следеше финансите на правителството, странно за човек, който
никога не притежаваше повече от няколко шилинга.
- Преди войната правителството ни е харчело по половин милион паунда на ден за
всичко - армията, благородниците, затворите, образование, пенсии, управление на
колониите, всичко - каза той. Отпи от какаото си. - Познай колко харчим сега.
- Хм. Двойно? Милион? Звучи абсурдно много.
- Дори не си близо. Пет милиона паунда на ден.
- Но как...?!
- Заеми. От американците, основно. Ако загубим войната, то и ние ще фалираме. Ако
немците загубят, това ще се случи с тях. Народът им ще измре от глад.
Етел не можеше да отвърне на това. Поседяха притихнали известно време и Бърни се
изправи. Понечи да си тръгне, но на вратата се обърна.
- Етел... преди две години ми каза, че търсиш приятелство, не връзка.
- Много съжалявам, че ти нараних чувствата.
- Не се извинявай. Приятелството ни е най-хубавото нещо в живота ми.
- И на мен ми харесва.
- Каза, че скоро ще забравя увлечението. Но грешиш. Любовта ми само расте.
Етел виждаше копнежа в очите му и ужасно съжаляваше, че не може да отвърне на
чувствата му.
- И аз много те обикнах. Но не по този начин.
- Какъв е смисълът да стоиш сама? Харесваме се. Толкова добре работим заедно! Имаме
същите идеи, същите цели, подобни мнения - мястото ни е един до друг.
- Бракът не е само това.
- Зная. Толкова искам да те взема в прегръдките си. - Той понечи да я докосне, но тя
кръстоса крака и се завъртя настрани на стола. По обичайно дружелюбното му лице заигра
горчива усмивка. — Разбирам, че не съм най- хубавият мъж на света. Но никой не те е
обичал като мен.
Той усети колебанието й след тези думи и продължи:
- Омъжи се за мен, Етел. Обичам те. Ще прекарам живота си в опити да те ощастливя.
Само това искам. Малкият Лойд има нужда от баща.
 От това я прободе вина. Бърни вече изпълняваше тази роля почти постоянно. Дали да се
омъжи за него заради Лойд? Не бе твърде късно, за да започне да нарича Бърни „татко“. Ако
това се случеше, тя щеше да загуби всеки шанс да изпита отново страстта, която бе изпитвала
с Фиц. Но пък какво й бе дала онази връзка?
Но въпреки тези угризения, не можеше да се насили да приеме предложението на
Бърни.
- Нека помисля - каза тя.
- Мисли колкото искаш. Аз ще чакам.
- Лека нощ, Бърни.
Той си тръгна.

II

В нощта срещу изборите през 1916 г., Гюс Деуор мислеше, че с политическата му
кариера е свършено.
Намираше се в Белия дом и поемаше обаждания и предаваше съобщения на президента
Уилсън. До девет вечерта на същия ден бе ясно, че републиканският кандидат, съдия от
Върховния съд на име Чарлс Евънс Хюз, е спечелил четири от неутралните щати - Ню Йорк,
Индиана, Кънектикът и Ню Джързи.
Хюз беше обвинил Уилсън, че не е успял да подготви Америка за война, но това не се бе
оказал добър ход. Американците бяха по-решени от всякога да останат неутрални след
бруталното потушаване на великденското въстание в Дъблин. Отношението на
Великобритания към ирландците не беше по-различно от това на Германия към белгийците,
тъй че защо да се взима тяхната страна?
Същата вечер той спа в кабинета си. Събудиха го рано сутрин с телеграма, в която се
съобщаваше, че Уилсън е спечелил Охайо и Канзас. Уилсън отново имаше шанс, Малко по-
късно спечели Минесота с малко повече от хиляда гласа разлика.
От фоайето се обадиха на Гюс и му казаха, че има посетител. Оказа се Роза Хелмън.
Когато й помогна да съблече червеното си палто, той и каза:
- Последният път, когато се видяхме, ми каза, че съм проклет глупак, задето съм се
сгодил за Олга Вялова.
- Извинявам се - смутено отвърна тя.
- О, няма нищо, беше права. - Той смени темата. - Значи сега работиш за телеграфна
агенция?
- Точно така.
- Като техен вашингтонски кореспондент.
- Не, като еднооката помощничка на вашингтонския кореспондент.
Никога преди не бе споменавала недъга си. Гюс се поколеба и каза:
- Чудех се защо не носиш превръзка. Но сега се радвам, че не го правиш. Ти си просто
прекрасна жена със затворено око.
- Благодаря ти. Ти си мил. Какво вършиш за президента?
- Освен че вдигам телефона, когато звъни... чета уклончивите доклади на Държавния
департамент и после казвам на президента истината. - Той се изкуши да й сподели повече за
работата си, но му се щеше да пообщува с нея като с човек. - Разкажи ми какво ново в
Бъфало.
Тя го изгледа прямо.
- Искаш да знаеш за Олга или твърде много те смущава?
Роза разчете изражението му.
- Съжалявам, че я споменах. Съжалявам.
Гюс усещаше, че така и така може да научи това, което всички други знаеха. Той докосна
леко ръката на Роза.
- Благодаря ти за директността. Предпочитам я. И да, любопитен съм за Олга.
- Ами, ожениха се в Руската православна църква на улица Айдиъл, празненството беше в
хотел Щатлер. Бяха поканени шестстотин души. Най-пищната сватба в историята на града.
- Що за човек е съпругът й?
- Лев Пешков? Хубав, очарователен и напълно недостоен за доверие. Още в мига, когато
го погледнеш, разбираш, че е бандит.
- А детето?
- Момиче, Даря, но й викат Дейзи. Родена през март. Лев вече не е шофьор, разбира се.
Мисля, че ръководи един от нощните клубове на Вялов.
Поговориха още час и после Гюс я изпроводи надолу по стълбите и й извика такси.
Рано на следващата сутрин Гюс получи резултатите от Калифорния по телеграф. Уилсън
бе спечелил с 3777 гласа преднина и беше спечелил втори мандат. Докато се усмихваше на
телеграмата, телефонът иззвъня.
Операторът му каза:
- Президентът иска да говори с вас, г-н Деуор.
- Благодаря.
Миг по-късно се чу познатият глас на Уилсън.
- Добро утро, Гюс.
- Поздравления, г-н президент.
- Благодаря ти. Сега си опаковай багажа, заминаващ за Берлин.

III
Когато Валтер фон Улрих се прибра у дома в отпуск, майка му организира тържество.
Нямаше много такива в Берлин. Трудно се купуваше храна, дори за богатите. Сузане фон
Улрих не беше добре - слабееше, кашляше постоянно. Но искаше отчаяно да стори нещо за
Валтер.
Ото имаше пълна с хубаво вино изба, което бе събрал преди началото на войната. Сузане
беше решила събирането да е следобед, за да не й се налага да предлага пълна вечеря.
Валтер оценяваше жеста на майка си, но не искаше парти. Имаше две седмици вън от
бойните полета и му се щеше просто меко легло, сухи дрехи и възможността да се излежава
по цял ден в елегантната всекидневна в дома на родителите си, да гледа през прозореца и да
мисли за Мод, или да седи пред пианото и да свири Шуберт.
Колко лекомислено си бяха обещали преди повече от две години с Мод, че ще са заедно
до Коледа! Сега му бе трудно да си представи лицето й.
Домът му изглеждаше запуснат. Нямаше достатъчно слуги. Въглищата не стигнаха за
централно отопление и няколко печици, които майка му бе сложила по стаите, не стигаха, за
да пропъдят ноемврийския студ в Берлин.
Валтер обаче се поободри, когато студените стаи се напълниха с младежи и малък
оркестър засвири в централната зала. По-малката му се сестра Грета бе поканила всичките
си приятели. Осъзна колко много му липсва социалният живот. Обичаше да гледа момичета в
прекрасни рокли и мъже в безупречни костюми. Обичаше да флиртува, да се шегува и да
обменя клюки.
Къщата на фон Улрих нямаше бална зала, но хората затанцуваха по коридорите. Валтер
няколко пъти танцува с най-добрата приятелка на Грета - Моника фон дер Хелбард, висока,
слабовата и рижа, с дълга коса, тя му напомняше на картините на онези британски
художници, които се наричаха прерафаелити.
Взе й чаша шампанско и двамата седнаха. Тя, като всички останали, го попита как е
животът в окопите. За разлика от друг път обаче, той реши да й каже истината.
- Най-лошото е, че е безсмислено. Все на същата позиция сме, плюс-минус няколко
ярда, от две години. Не виждам как това ще се промени. Мръзнем, гладуваме, боледуваме,
скучаем до смърт. И всичко това - за нищо.
- Друго четем във вестниците - каза тя. - Колко тъжно.
Тя докосна ръката му в израз на симпатия. Докосването му подейства почти като
електрически шок. Тя го гледаше прямо. Той се смути, но тя явно не се вълнуваше от това и
тази мисъл го възбуди.
Някой ги доближи и Валтер вдигна поглед раздразнено. Сигурно някой, който искаше да
покани Моника на танц. Но не беше това.
- Боже мой! - възкликна той. След това каза на английски: - Гюс Деуор?
Гюс отвърна на немски.
- Същият, но може да говорим немски. Как сте?
Валтер се изправи и двамата се ръкуваха.
- Може ли да ви представя госпожица Моника фон дер Хелбард? Това е г-н Гюс Деуор,
съветник на президента Удро Уилсън.
- Колко се радвам да ви срещна, г-н Деуор. Ще ви оставя да говорите по мъжки.
Валтер откъсна поглед от Моника със съжаление и лека вина и върна вниманието си
върху Гюс. Типът безформен американски официален костюм, който носеше, всъщност му
стоеше добре.
- Радвам се да ви видя. Не много хора идват на почивка в Германия в днешно време.
- Не е точно почивка - отвърна Гюс.
- А какво е?
- Ами слагам пръст във водата, за да видя достатъчно топла ли, за да плува в нея
президентът.
- Разбирам.
- Да си дойдем на думата. - Гюс се поколеба, а Валтер го изчака търпеливо. Накрая Гюс
рече тихо. - Президентът Уилсън иска германците и съюзниците да обсъдят мир.
Сърцето на Валтер затуптя по-бързо, но той само повдигна вежда.
- Изпратил е вас, за да кажете това на мен?
- Знаете как е. Президентът не може да рискува официален отказ - би го накарал да
изглежда слаб. Разбира се, би могъл да заръча на нашия посланик тук да говори с вашия
външен министър. Но така всичко би станало формално и рано или късно би се разчуло.
Затова поиска от най-нископоставения си съветник - от мен - да дойда в Берлин и да
използвам някои от контактите, които направих преди две години.
- Ако ви откажем, никой не би разбрал.
- И да се разбере, ще са просто двама млади нископоставени дипломати, които са
проявили инициатива.
В това имаше много смисъл и Валтер се развълнува.
- Какво точно иска г-н Уилсън?
- Ако кайзерът напише предложение за мир до съюзниците, президентът ще го подкрепи
публично.
Валтер почти беше забравил да диша. Тази неочаквана среща в собствения му дом
можеше да има огромни последствия за целия свят.
- Гюс, това е огромно. Сигурен ли си, че Уилсън е искрен?
- Напълно. Това беше първото нещо, което ми каза след като спечели изборите.
- Каква е мотивацията му?
- Не иска Америка да се въвлича във войната. Но има такава опасност. Иска мир. И иска
нова международна система на отношения, която да не позволи подобна война да се повтори.
- Бих гласувал за това - рече Валтер. - Какво искаш от мен?
- Говори с баща си.
- Предложението може да не му се хареса.
- Използвай способността си да убеждаваш.
- Ще се постарая. Може ли да се свържа с теб посолството ви?
- Не. Това е лично посещение. Отседнал съм в хотел Адлон.
- Разбира се - усмихна му се Валтер. Адлон беше най-добрият хотел в града, някога беше
и най-луксозният в света. - Дали отново някога ще бъдем двама млади мъже, на които да не
им се налага да мислят за нищо друго, освен как да викнат келнера да им сервира още една
бутилка шампанско?
Гюс взе въпроса насериозно.
- Не, не мисля, че тези дни ще се върнат някога, не и докато сме живи.
Грета, сестрата на Валтер, се появи. Имаше руси къдрици, които подскачаха
привлекателно, когато завъртеше глава.
- Какво сте се оклюмали, бре? - весело рече тя. - Г-н Деуор, елате да танцуваме!
- На драго сърце! - развеселен рече Гюс.
Когато гостите си заминаха майка му го приклещи във всекидневната, сред сложно
резбованите рамки на многобройните огледала, маси с изящно извити крака и под огромния
полилей.
- Колко приятно момиче е тази Моника фон дер Хелбард.
- Много очарователна - съгласи се Валтер.
Майка му не носеше бижута. Продала ги бе в името на равностойното разпределение на
благата във военно време. Оставила си беше само сватбения пръстен.
- Трябва да я поканя отново следващия път, този път с родителите й. Баща й е маркграф
фон дер Хелбард.
- Да, зная.
- Много добро семейство. Част от древната аристокрация.
Валтер се приплъзна към вратата.
- По кое време чакаш да се прибере Татко?
- Скоро. Валтер, седни да си кажем някои неща.
 Той осъзна, че опитът му да се измъкне е бил твърде прозрачен. Сега трябваше да
компенсира.
- С удоволствие, Мамо. - Той й придърпа стол. - Предположих, че искаш да си починеш,
но ще се радвам да поговорим. Това беше прекрасно парти. Много ти благодаря.
Тя кимна и смени темата.
- Братовчед ти Роберт, както знаеш, е изчезнал по време на офанзивата Брусилов.
- Зная. Може да са го пленили руснаците.
- А може и да е мъртъв. А баща ти е на шейсет години. Скоро може да се граф фон
Улрих.
Валтер не го блазнеше тази възможност. Аристократичните титли значеха все по-малко
тези дни.
- Никой не е потвърдил смъртта на Роберт.
- Разбира се. Но трябва да се подготвиш.
- Как?
- Да се ожениш. Да имаш наследник, който да наследи титлата ти след смъртта ти. А ти
може да... - Тя не се реши да изрече думата... - Може да е скоро. Затова... - Помълча няколко
секунди, после го погледна право в очите. - Моля те, помисли си за Моника.
- Моника е прекрасно момиче, Мамо, но аз не я обичам. Едва я познавам.
- Няма време за това! Война е, подобни неща могат да чакат. Вижте се пак. Имаш още
десет дни отпуск. Виждайте се всеки ден. Може да предложиш на последния.
- А нейните чувства? Може да не иска да се омъжи за мен.
- Тя те харесва. - Майка му отклони поглед. - И ще стори както й кажат родителите й.
Валтер не знаеше да се дразни ли или да се разсмее.
- Вие, двете майки, сте уредили нещата, а?
- Времената са отчаяни. Може да се ожените след три месеца. Баща ти ще ти уреди
специален отпуск за медения месец.
- Той ти го е казал? - Обикновено баща му се гневеше на специалните привилегии, които
войниците с връзки получаваха.
- Разбира нуждата от наследник.
-...Мамо, съжалявам, че ще те разочаровам, но няма да предложа на Моника фон дер
Хелбард.
- Но защо не?!
- Само ще кажа, че ми се ще да можех да те направя щастлива.
Тя го изгледа сурово.
- Братовчед ти Роберт никога не се ожени. Никой от нас не се изненада в неговия случай.
Надявам се да няма проблем от подобно естество...
- О, Мамо, моля те! Зная точно какво имаш предвид с Роберт, и не, не съм като него в
това отношение, така че се успокой.
- Съжалявам, че го споменах... Но какво е тогава? На тридесет години си!
- Трудно се намира правилната.
- Не е толкова трудно.
- Търся някоя точно като теб.
- Сега вече ме подкачаш - изнервено отвърна тя. Валтер чу мъжки глас от коридора. Миг
по-късно влезе баща му, в униформа. Разтриваше изстиналите си ръце.
- Ще вали сняг - каза той. Целуна жена си и кимна на Валтер. - Надявам се партито да е
минало добре? Нямаше как да дойда - цял следобед тичам по срещи.
- Беше великолепно. Мама успя да изнамери от нищото прекрасни ордьов-ри, а виното
беше чудесно. И срещнах Гюс Деуор. Имахме стимулиращ разговор.
- Помня го - американецът, чийто баща е близък с президента Уилсън.
- Синът е още по-близък вече. Работи в Белия дом.
- Какво имаше да каже?
Майката на Валтер се изправи.
- Ще ви оставя да приказвате. Моля те, помисли върху това, което ти казах, Валтер.
Момент по-късно дойде икономът, понесъл поднос с бокал, пълен със златистокафяво
бренди. Ото взе чашата.
- За теб? - попита той Валтер.
- Не, благодаря, пълен съм с шампанско.
Ото изпи брендито и изтегна крака до огъня.
- Значи, появил се е младия Деуор - с някакво съобщение?
- Много поверително.
- Разбира се.
- Американският президент не иска страната му да се въвлича във войната - започна
Валтер.
- Добре.
- Всъщност, иска мир.
- Ха! - извика подигравателно Ото. - Евтиният начин да ни победят! Каква дързост има
тоя човек.
Валтер почти се обезкуражи от този отговор, но продължи, внимателно подбирайки
думите си.
- Враговете ни твърдят, че германското войнолюбие и агресия са причинили войната, но
това, разбира се, не е така.
- Определено не е - потвърди Ото. - Бяхме заплашени от руската мобилизация по
източния фронт и френската на западния. Планът Шлифен беше единственото възможно
решение.
Както обикновено, Ото приказваше на Валтер сякаш той е още на дванайсет.
Валтер отговори търпеливо:
- Точно така. Спомням си как беше казал, че за нас това е отбранителна война, отговор
на непоносими заплахи. Трябваше да се защитим.
- Да.
- Така и сме сторили. - Валтер изигра асото си. - Постигнали сме целта си.
Баща му се постресна.
- Какво искаш да кажеш?
- Заплахата е неутрализирана. Руската армия е унищожена, режимът на царя се клатушка
над пропастта. Покорихме Белгия, нахлухме във Франция и спряхме настъплението на
френската и английската армия. Направихме, каквото си бяхме поставили за цел. Защитихме
Германия.
- Триумф.
- Какво повече искаме, тогава?
- Пълна победа!
Валтер се наведе напред в стола си, вгледа се внимателно в баща си. - Защо?
 - Враговете ни трябва да си платят за агресията! Трябва да има репарации, промени на
граници, колониални отстъпки.
- Това не бяха целите на войната ни..., нали?
Ото обаче искаше и така, и така.
- Не, но похабихме толкова усилия, животите на толкова млади германци, трябва да
получим нещо в замяна.
Слаб аргумент, но Валтер знаеше да не спори по този въпрос с баща си. Така или иначе,
бе успял добре да вмъкне момента с изпълнените военни цели. Сега смени посоката.
- Сигурен ли си, че пълната победа е възможна?
- Да!
- През февруари започнахме тотална атака срещу френското укрепление Вердун. Не
успяхме да го превземем. Руснаците атакуваха нас от изток, англичаните хвърлиха всичко,
което имаха, в битката при Сома. Тези невероятни настъпления се провалиха. - Валтер зачака
отговор.
- Досега, да - с неохота призна Ото.
- Собственото ни Върховно главнокомандване го призна. От август насам, когато фон
Фалкенхайн беше уволнен и Лудендорф стана главнокомандващ, сменихме тактиката си от
атака на защита в дълбочина. Как смяташ, че подобна тактика ще доведе до пълна победа?
- Неограничена подводна война! Съюзниците биват подхранвани от американски
запаси, а собствените ни пристанища са блокирани от британския флот. Трябва да отрежем
пъпната им връв и ще се предадат.
Валтер не искаше да се стига до тук в разговора. Той стисна зъби и рече колкото му бе
възможно по-спокойно:
- Това със сигурност ще въвлече Америка във война.
- Знаеш ли колко мъже служат в американската армия?
- Около стотина хиляди, но...
- Правилно. Не могат да усмирят дори Мексико! Не са заплаха за нас.
Ото никога не бе ходил в Америка. Малцина от поколението му бяха. Просто не знаеше
за какво говори.
- Съединените щати са огромна държава, невероятно богата. - Валтер кипеше от
недоволство, но владееше тона си. - Могат да съберат голяма армия.
- Но не бързо. Ще им отнеме поне година. Дотогава французите и британците ще са се
предали.
Валтер кимна.
- И преди сме говорили за това, Татко - каза той с помирителен тон. - Както и всички,
които си имат някакво понятие от военна стратегия. Има аргументи и за, и против.
Ото не можеше да го отрече, затова само изсумтя неодобрително.
- Така или иначе, не е моя работа да решавам какво ще отговори Германия на това
неформално запитване от американска страна - завърши Валтер.
- Нито пък моя. - Ото беше схванал намека.
- Уилсън казва, че ако Германия формално пише до съюзниците, той публично ще
одобри този жест. Мисля, че е наш дълг да предадем това съобщение на нашия владетел.
- Така е. Кайзерът трябва да реши.
IV

В събота, втори декември, в Тай Гуин имаше парти със стрелба. Граф Фицхърбърт и
принцеса Беа бяха още в Лондон, затова приятелят на Фиц Бинг Уестхемптън беше
заместник-домакин, а лейди Мод - домакиня.
Преди войната Мод бе обожавала подобни събирания. Жените не стреляха, разбира се,
но тя обичаше къщата си пълна с гости, масите за пикник, където дамите се събираха с
господата, ярките огньове и богатата храна, на която се наслаждаваха вечерта след
събитието. Само че сега, когато войниците умираха в окопите, това не й се нравеше.
Не понасяше това свободно време, защото в него мислеше само за Валтер. Жив ли бе,
или мъртъв? Битката при Сома бе приключила, най-сетне. Фиц каза, че германците са
загубили половин милион мъже. Валтер сред тях ли бе? Или лежеше в някоя болница,
осакатен?
Или празнуваше победа. Вестниците не можеха съвсем да маскират факта, че великата
офанзива на британските войски им е спечелила мизерните седем мили територия. Дори
Фиц сега повтаряше, че най-добрата възможност за победа е да се включат американците.
Може би Валтер сега се търкаляше в някой публичен дом в Берлин с бутилка шнапс и
русичка девойка в скута? По-добре да е ранен, помисли си импулсивно Мод и се упрекна
сурово.
Гюс Деуор бе сред гостите в Тай Гуин - на някаква европейска дипломатическа
обиколка, но обичайно заинтересуваната от тези неща Мод, дори не бе разпитвала за
подробности - и следобеда я потърси за разговор. Всички мъже носеха панталони от туид,
закопчани точно под коляното и високият американец изглеждаше особено абсурден в тях.
Крепеше с усилие чаша чай в ръката си, докато прекосяваше пълната с хора малка приемна.
Тя потисна въздишка. Когато необвръзан мъж я доближеше, обикновено възнамеряваше
да я ухажва и тя трябваше да го отблъсква без да признава, че е омъжена, което понякога бе
трудно.
Не, че Гюс Деуор беше лош избор. Не беше много хубав, нито пък притежаваше
обаянието на хора като Валтер и Фиц, но имаше остър ум и високи идеали и споделяше
страстта на Мод към световните събития. Всъщност, неловкото му поведение беше посвоему
очарователно, донякъде.
Той кръстоса дългите си крака на жълтия диван до нея.
- Такова удоволствие, да съм отново в Тай Гуин.
- Бяхте тук малко преди да започне войната. Абсурдна работа. Как може мъжете да са
толкова глупави? При това да продължават, след като цената в човешки животи отдавна е
натежала повече от ползите?
- Президентът Уилсън смята, че двете страни трябва да обмислят мир без победа.
Тя бе облекчена да чуе това, вместо колко са красиви очите й, например.
- Съгласна съм с президента. Британската армия вече е загубила милион мъже. Само
битката при Сома ни струва четиристотин хиляди живота.
- Но какво мисли народът?
- Повечето вестници още се преструват, че Сома е била голяма победа. Сигурна съм, че
лорд Нортклиф би живял под военна диктатура. Но повечето от хората са осъзнали, че не
напредваме особено.
- Германците може би скоро ще предложат мирни преговори.
 - Надявам се да сте прав.
- Мисля дори, че ще се случи скоро.
Мод се взря в него.
- Извинете. Предположих, че просто си говорим. Но вие не се шегувате.
- Не, не просто си говоря. Зная, че имате приятели в правителството на Либералите.
- Вече не е такова. Коалиция е, с няколко консервативни министри.
- Извинете, не се изразих правилно. Знаех за коалицията. Но все пак, Аскуит още е
премиер и либерал, така че, все пак, сте близо до мнозина от отговорните за управлението
либерали.
- Да.
- Та, дойдох да ви попитам как би било прието едно немско предложение за мирни
преговори.
Тя внимателно помисли. Знаеше кого представлява Гюс. Президентът на САЩ й
задаваше този въпрос. По- добре да се опита да отговори точно. По една случайност тя
притежаваше ключова информация.
- Преди десет дни кабинетът обсъди доклад на лорд Ландсоун, бивш консервативен
външен министър, в който пише, че не можем да спечелим тази война.
- Наистина ли? - оживи се Гюс. Нямах представа.
- Разбира се, че сте нямал. Беше тайна. Но витаят слухове, а Нортклиф е бесен от
подобни пораженчески приказки, по неговите думи.
- И как е бил приет този доклад?
- Бих казала, че има четирима,- по-скоро съгласни с него - външният министър сър
Едуард Грей; министърът на правосъдието Маккена; президентът на търговския борд
Рънсиман и самият премиер.
- Силно каре!
- Особено сега, когато агресивният Уинстън Чърчил го няма. Той така и не се възстанови
от катастрофалната експедиция до Дарданелите, която му беше лична обсебеност.
- Кой е бил против Ландсоун.
- Дейвид Лойд Джордж, военният министър, най-популярният политик в страната, и
неколцина около него.
- Четох интервюто на Лойд Джордж във вестниците. Каза, че иска да види битка до
нокаут.
- Повечето хора са съгласни с него, за нещастие. Разбира се, почти не получават
възможност да чуят друга гледна точка. Хората, които са против войната, не получават и
минута покой от правителството.
- Но какво е решил кабинетът в крайна сметка?
- Не е имало решение. Срещите на Аскуит често завършват така. Хората се оплакват, че е
нерешителен.
- Колко обезпокояващо. Но все пак, едно мирно предложение няма да срещне стена от
мълчание.
Толкова бе освежаващо да разговаря с някого, който я взима напълно насериозно,
помисли си Мод. Дори тези, които й говореха умно, малко се отнасяха със снисхождение към
нея. Валтер беше единственият друг мъж, който я приемаше за равна.
В този момент в стаята влезе Фиц. Носеше лондонските си дрехи и изглеждаше, сякаш
току-що беше слязъл от влака. Имаше превръзка на окото и ходеше с бастун.
 - Много съжалявам, че така ви изоставих. Трябваше да остана цяла нощ в Лондон заради
последните политически събития.
Гюс попита:
- Какви събития? Не сме видели още днешните вестници.
- Вчера Лойд Джордж е писал на Аскуит с искане за промяна в начина на водене на
войната. Иска всевластен Военен съвет от трима министри да взима всички решения.
- Ще се съгласи ли Аскуит? - отново попита Гюс.
- Разбира се, че не. Отвърна, че ако се създаде подобно нещо, премиерът трябва да е
председател.
Дяволитият приятел на Фиц, Бинг Уестхамптън, седеше до прозореца с вдигнати крака.
- Това обезсмисля нещата - рече той. - Всеки съвет, председателстван от Аскуит, е слаб и
нерешителен като самия кабинет. Извинявам се на тук присъстващите министри.
- Но си прав - отвърна Фиц. - Писмото всъщност е предизвикателство към водачеството
на Аскуит, особено след като приятелят на Лойд Джордж - Макс Айткен е разпространил
писмото на пресата. Няма възможност за компромис. Това е битка до нокаут, както би казал
Лойд Джордж. Ако не получи своето, ще трябва да подаде оставка. Ако пък го получи,
Аскуит ще си замине - и ще трябва да избираме нов министър-председател.
В коридора се чу звънец - това беше сигналът за гостите да се преоблекат за вечеря.
Дрехите на Мод бяха вече приготвени в стаята й. Докато се преобличаше, някой почука
на вратата.
- Кой е?
Вратата се отвори и влезе Гюс Деуор. Мод възкликна с най-суровия си тон:
- Г-н Деуор, напуснете на мига!
- Не се тревожете. Трябва да се видим насаме.
- Не мога да си представя защо бихме...
- Видях Валтер в Берлин.
Мод притихна, шокирана. Знаеше ли за тях?
- Той ми даде писмо за вас. - Гюс бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади
плик.
Мод го взе с трепереща ръка.
Гюс рече:
- Каза ми, че не е използвал своето или вашето име, в случай, че го прочетат на
границата, но всъщност никой не ме провери.
Сърцето на Мод препускаше. Какво пишеше? Може би Валтер си беше взел любовница и
в писмото я молеше за прошка. Може би се беше оженил за някоя германка и я молеше да
пази брака им в тайна завинаги. А може да е започнал развод...
Тя разкъса плика.
Прочете:

Моя най-любима,
В Германия и в сърцето ми царува зима. Не мога да изразя колко много те
обичам и колко ми липсваш.
Тя се опита да продължи, но вече не виждаше думите.
- Толкова съм щастлива - успя да проридае.
Отпусна глава на рамото на Гюс и той я прегърна плахо.
- Всичко е наред - каза той.
Мод заплака неудържимо.
Глава 21
Декември 1916 г.
Фиц работеше в Адмиралтейството в Уайтхол. Не беше работата, която му се щеше.
Искаше отчаяно да се върне при уелските стрелци във Франция. Не искаше да стои в
безопасност в Лондон, докато други рискуваха живота си. Но лекарите настояваха, че кракът
му още не е достатъчно здрав, от армията не му позволяваха да се върне на редовна служба.
Фиц работеше с най-различни хора - някои бяха доста странни, повечето не бяха военни,
които се мъчеха да дешифрират безсмислиците, които поделушвателните станции засичаха
на брега. Фиц не го биваше особено в това, но можеше да превежда готовите съобщения на
английски, а бойният му опит му помагаше да отсее по-важните.
Не, че имаше особено значение. В края на 1916 г. Западния фронт почти не беше
мръднал от позицията си в началото на годината, въпреки неимоверните усилия и от двете
страни. Ако Щатите се присъединяха, това можеше да е добре дошло, но засега нямаше
такива изгледи.
Една сряда след работа, той се добра с мъка от Уайтхол до Мейфеър, където живееше с
Беа, Мод и леля Хърм, остави на Граут бастуна и шапката си и се присъедини към дамите за
обяд.
Той попита Мод за политическите новини. Между Аскуит и Лойд Джордж се
разразяваше буря. Вчера Аскуит драматично бе подал оставка. Фиц се тревожеше - той не
беше почитател на либерала Аскуит, но какво ако новият премиер се изкушеше от приказките
за мир?
- Кралят се е видял с Боунар Лоу - каза Мод. Той беше водачът на Консервативната
партия. Последният остатък от кралска власт в британската политика бе правото на монарха
да назначава премиер - въпреки че избраникът му все пак трябваше да спечели одобрението
на парламента.
- И какво се е случило? - попита Фиц.
- Боунар Лоу е отказал да стане премиер.
- Но как може да откаже на краля?! - Човек трябваше да се подчинява на монарха си,
особено ако е консерватор.
- Той смята, че Дойд Джордж трябва да излезе начело. Но кралят пък не го иска.
Беа додаде:
- Надявам се да е така. Мъжът е кажи-речи социалист.
- Определено - съгласи се Фиц. - Но е по-напорист от всички останали, взети заедно.
Поне ще посъбуди енергията ни за война.
- Не мисля, че би се възползвал от шанс да сключи мир - рече Мод.
- Мир? Не мисля, че трябва да се тревожиш много за мир. - Фиц се опита да не звучи
твърде настъпателно, но подобни пораженчески приказки го караха да се сеща за всички
изгубени животи - толкова много от Приятелите от Абъроуен, онова окаяно хлапе Оуен
Бевин. Жертвата им напразно ли щеше да отиде? - Няма да има мир, докато едните или
другите не спечелят.
В очите на Мод просветна гняв, но и тя се овладя.
- Може просто да спечелим най-доброто и от двата случая. Да сложим начело на
Военния съвет Лойд Джордж, а да назначим някой дипломатичен лидер като Артър Балфур, в
случай, че решим, че искаме мир.
- Хм. - На Фиц никак не му се нравеше тази идея, но Мод умееше да формулира нещата
така, че да е трудно да не се съгласиш с нея. - Какво ще правиш този следобед?
- Леля Хърм и аз ще ходим в Ийст енд. Ще сме домакини на събиране на войнишки
съпруги. Раздаваме чай и кексчета - платени от теб, Фиц, за което ти благодарим. Опитваме
се да им помогнем с решаването на проблемите им.
- Например.
Леля Хърм отговори:
- Да им намерим чисто място за живеене и надеждни грижи за децата им.
- Изненадваш ме, лельо. Едно време не одобряваше забежките на Мод в Ийст енд.
- Война е - отвърна наперено леля Хърм. - Трябва да правим, каквото можем.
- Може да дойда с вас. Ще е добре да видят, че графовете получават куршуми също
толкова лесно, колкото и лакеите си.
Мод изглеждаше леко изненадана, но рече:
- Разбира се, разбира се, ако искаш.
Виждаше се, че не е много въодушевена. Вероятно на тези събирания се говореха разни
социалистически глупости, гласове за жените и тем подобни простотии. Но тя нямаше как
да му откаже, той плащаше за всичко, а Приключиха обяда и те се пръснаха, за да се
приготвят. Фиц влезе в стаята на жена си. Сивокосата й камериерка Нина сваляше роклята на
господарката си. Беа промълви нещо на руски и Нина й отвърна, което раздразни Фиц -
сякаш нарочно искаха той да не ги разбира. Той каза на Нина:
- Остави ни, ако обичаш.
Тя се поклони и излезе.
- Не съм виждал Момче днес. Трябва да го видя, преди да е излязъл на разходка - рече
Фиц на жена си.
Беа свали и фустата си. Тялото й бе по-пищно, отколкото преди. Фиц я гледаше, докато
тя развързваше лентичките, които държаха вдигнати чорапите й. Представи си как хапе
меката плът от вътрешната страна на бедрото й. Тя улови погледа му.
- Уморена съм. Трябва да поспя час.
- Може заедно.
- Нали щеше да ходиш при бедняците със сестра си? - Не е нужно.
- Наистина трябва да си почина.
Той се обърна да си ходи, после промени решението си. Чувстваше се гневен и
отхвърлен.
- Отдавна не си ме приемала в леглото си.
- Не съм броила дните.
- Аз съм. И не са дни, седмици са.
- Съжалявам. Толкова се тревожа за всичко. - Тя изглеждаше, сякаш ще се разплаче.
Фиц й съчувстваше, но милиони жени минаваха през същата агония ден след ден, а
дългът на благородниците бе да понасят това стоически.
- Чух, че си започнала да посещаваш богослуженията в Руското посолство, докато съм
бил във Франция,
- Кой ти каза?
- Няма значение. - Леля Хърм му бе казала. - Преди ща се оженим, те помолих да
преминеш към Англиканската църква и ти се съгласи и го стори.
 Тя не смееше да го погледне в очите.
- Свещениците там казват ли ти, че е грях да спиш със съпруга си?
- Разбира се, че не! Но когато си далеч, се чувствам толкова сама, толкова далеч от
всичко, с което съм израсла... утешават ме звуците на познатите руски молитви.
- Зная. Но аз те моля да изпълниш дълга си. Трябва да имаме наследници. Ако брат ти
умре без свои собствени, нашият син ще наследи огромни територии. Трябват ни повече
синове, ако не дай Боже, нещо се случи с Момче.
Тя все така не вдигаше поглед.
- Зная дълга си.
Той се почувства лъжец. Всичко, което й бе казал, вярно, разбира се, но той всъщност
просто я желаеше.
- Ако знаеш дълга си, моля те, изпълнявай го. Следващият път, когато дойда в стаята ти,
приеми ме като любящия съпруг, който съм.
- Да, Фиц.
Той си тръгна. Прогони Беа от мислите си и се срещна с Мод и леля Хърм в коридора.
Сложи си шапката и се погледна в огледалото, след което бързо отклони поглед. Опитваше се
да не мисли много за външния си вид. Куршумът беше повредил мускулите от лявата страна
на лицето му и единият му клепач бе постоянно полупритворен. Беше много слаб недъг, но
суетността му бе понесла тежък удар. Каза си, че трябва да е благодарен, че зрението му не е
засегнато.
Синият кадилак още бе във Франция, но той беше успял да се добере до друг. Шофьорът
му вече знаеше пътя - явно бе возил Мод до Ийст енд и преди.
Събирането вече беше в разгара си — мястото се пръскаше по шевовете от млади жени и
децата им. Миришеше по-зле от казарма и Фиц трябваше да устои да порива да сложи
кърпичка пред носа си.
Той започна неловко да обикаля стаята, да разменя по двe-три думи с жените, които го
питаха къде и с кого е служил. Беше стигнал до средата на помещението, когато видя Етел.
Тя говореше с единствения друг мъж в стаята, прегърби, с тъмносив костюм от някакъв
груб плат. Той седеше на една маса и записваше нещо в тефтер. Носеше дебели очила.
Двамата си се усмихваха и разговаряха дружелюбно и Фиц се зачуди дали не са женени.
Етел се обърна и видя Фиц. Тя отстъпи назад и се бутна в един стол. Той я доближи и
рече:
- Здравей, Етел. - Думите му останаха приглушени от другия шум в стаята, но тя го
разбра.
- Добър ден, лорд Фицхърбърт. - Подаде му ръка и двамата се поздравиха. Кожата й беше
огрубяла.
- Как сте, г-це Уилямс? - Той реши да спазва формалния тон, подхванат от нея.
Тя си взе стол и седна.
- Видях ви на службата в Абъроуен. Много се натъжих.... - Гласът й пресекна. Тя
погледна тавана, примигна и започна отново. - Натъжих се да ви видя ранен. Дано се
Възстановявате.
- Лека-полека. - Той забеляза, че притеснението й е реално. Не го мразеше, като че ли,
въпреки всичко.
- Как ви раниха?
Историята вече отегчаваше самия него, толкова често я бе повтарял.
 - Първият ден на битката при Сома. Почти не участвах в сраженията. Минахме през
огражденията си, тръгнах ме през ничията земя, а следващото нещо, което помня беше как
ме мъкнат на носилка. И болката.
- Брат ми ви е видял да падате.
Фиц си спомни своенравния ефрейтор Уилям Уилямс.
- Така ли? А с него какво е станало?
- Той и хората му превзели немски окоп, но се гнили, когато им свършили мунициите.
- Получил ли е медал?
- Не. Полковникът му казал, че е трябвало да защитава позицията си до смърт. Били му
отвърнал „Както вас ли?“ и го наказали.
Фиц не беше изненадан.
- И какво правиш тук? - попита той Етел.
- Работя със сестра ви.
- Не ми е казала.
- Вероятно не е мислела, че ще ви вълнува живота на една от бившите ви слугини. - Това
беше сарказъм, но той не обърна внимание. Етел продължи: - Аз съм редактор-управител на
Войнишка съпруга. Занимавам се с печата и разпространението и редактирам страницата с
писмата. И се занимавам с финансите.
- С моите финанси, предполагам?
- Не мисля. Мод е много внимателна. Знае, че нямате нищо против да плащате за чай и
кексчета и за лечението на деца на войници, но не би изпозвала парите ви за антивоенна
пропаганда,
- Това ли е вестникът ви? Антивоенна пропаганда? - Той удължаваше разговора, само за
да погледа още малко лицето й.
- Пишем за нещата, за които говорите само зад затворени врати – възможността за мир.
Беше права. Фиц знаеше, че високопоставени политици и в двете големи партии говорят
за мир, и това го гневеше. Но не искаше да се разправя с Етел. – Идолът ти, Лойд Джордж,
подкрепя войната.
- Дали ще стане премиер, как мислите?
- Кралят не го иска. Но може той да е единственият, способен да обедини парламента.
- Опасявам се, че ще иска войната да продължи по-дълго.
Мод излезе от офиса си и Фиц видя, че събирането е към края си. С изумление проследи
с поглед леля Хърм, която мъкнеше купчина мръсни чинии. Как се променяха хората в
подобни обстоятелства!
Върна погледа си върху Етел. Още беше най-привлекателната жена, която бе виждал
някога. Поддаде се на импулса.
- Искаш ли да се видим утре? - попита я той почти шепнешком.
- Че защо?!
- Да или не?
- Къде?
- Гара Виктория. Един. На входа на трети перон.
Преди Етел да успее да отговори мъжът с дебелите очила дойде и Етел го представи.
- Граф Фицхърбърт, може ли да ви представя г-н Бърни Лекуит, председател на
алдгейтския клон на Независимата работническа партия.
Двамата се ръкуваха. Лекуит беше на двадесет и няколко. Вероятно лошото зрение го бе
спасило от армията.
- Съжалявам за раните ви, лорд Фицхърбърт - каза Лекуит с кокни-акцент.
- Бях един от хилядите, късметлия съм, че съм жив.
Излязоха. Фиц помогна на Мод и леля Хърм да се качат в колата и след това също влезе.
Шофьорът запали
- Кой е този приятел Лекуит? — попита той сестра си.
- Важен местен политик.
- Той съпруг ли е на Уилямс?
- Не, макар че всички смятат, че би трябвало да е - засмя се Мод. - Умен човек, който
споделя идеалите й и обича сина й. Не зная защо Етел не се е омъжила за него още преди
години.
- Може би не ускорява пулса й.
Мод вдигна вежди и Фиц се смути. Добави бързо:
- Такива момичета искат романтика, нали? Би се омъжила за герой от войната, не за
библиотекар.
- Тя не е такова момиче или каквото и да било друго момиче - със студен тон рече Мод. -
Преди всичко е изключителна. Няма да намериш втора като нея, ако и цял живот да търсиш.
Фиц отклони поглед. Знаеше това.
Колата минаваше по Трафалгар. Той каза на шофьора да спре.
- По-добре да мина през офиса.
Закуцука към старата сграда на Адмиралтейството, влезе, тръгна по стълбите Стаята му
се намираше в дипломатическия отсек, стая четиридесет и пет. Младши лейтенант Карвър,
студент по древни езици в Кеймбридж, дошъл да помага с дешифрирането на съобщения от
германците, му каза, че не е имало много работа този следобед - както обикновено. Нямало
работа за Фиц. Но имало политически вести.
- Чухте ли? - попита го младежът. - Кралят е привикал Лойд Джордж.

II

Цялата следваща сутрин Етел се самонавиваше, че няма да отиде на срещата с Фиц. Как
можеше да й предложи нещо такова? Дори не я бе попитал за Лойд, собственото му дете! Все
същият несъобразителен, егоистичен измамник.
При все това, тя отново се чувстваше така, сякаш краката й не докосват земята. Тези
зелени очи... Дори раните му я привличаха - тя искаше да се грижи за него. Не. Тя си
повтори, че е глупачка. Можеше да си позволи най-добрите грижи. Нямаше да се среща с
него.
В дванайсет на обяд тя излезе от редакцията на Boйнишка съпруга - две малки стаи,
разположени над печатница, които вестникът споделяше с Независимата работническа
партия. Етел си взе автобус. Мод я нямаше в офиса тази сутрин, което спести на Етел
нуждата да си измисля оправдание.
Пътят от Алдгейт до Виктория беше дълъг. Етел пристигна на мястото на срещата малко
преди един. Чудеше се дали Фиц не я чакал и не си е тръгнал, отегчен. Само че той беше там,
с костюм от туид, все едно щеше да ходи на разходка в провинцията. Усмихна й се.
- Страхувах се, че няма да дойдеш - каза той.
 - Не знам защо го направих - отвърна му тя. – Защо ме покани?
- Искам да ти покажа нещо. - Той я хвана под лакът. Хванаха автобус за няколко спирки
и слязоха в Челси, квартал на евтини жилища, където живееха основно художници и
писатели. Етел се чудеше какво искаше покаже Фиц. Тръгнаха по улица с малки вилички.
- Наблюдавала ли си някога парламентарен дебат?
- Не. Но много бих искала.
- Трябва да те покани депутат или някой от Камарата на лордовете. Да се погрижа ли?
- Да, моля те!
Той изглеждаше щастлив от отговора й.
- Ще проверя кога има нещо интересно. Може да видиш Лойд Джордж в действие.
- Да!
- Днес си формира кабинета. Сигурно тази вечер ще целуне ръката на краля като
премиер.
- Странна работа. Откакто съм достатъчно голяма, за да чета вестника, искам Лойд
Джордж начело. Сега обаче, това по-скоро ме притеснява.
- Защо?
- Защото е най-агресивният високопоставен член на правителството. Назначението
може да унищожи всеки шанс за мир. От друга страна...
- Какво? - заинтригува се Фиц.
- Само той би могъл да се договори за мир, без кръвожадните вестници на Нортклиф да
го разпънат на кръст.
- Това е така - рече Фиц. - Ако всеки друг го стори, ще крещят за уволнението му и за
назначението на Лойд Джордж.
- Значи може би има надежда за мир.
Той си позволи раздразнението да се прокрадне в тона
- Защо не се надяваш на победа, а на мир?
- Защото с надежди за победи се набутахме в тая каша - не му остана длъжна тя. - Какво
ще ми показваш?
- Това. — Той отвори една порта. Влязоха в двора на една самостоятелна двуетажна
къща. Градината тънеше в бурени, а на сградата й трябваше боя, но мястото беше
очарователно. Приличаше на нещо, което някой успешен музикант би притежавал, или пък
известен актьор. Той взе ключ от джоба си и отвори вратата. Влязоха, той заговори вратата и
я целуна .
Тя се остави. Отдавна не бяха я целували и се чувстваше като изжаднял бродник в
пустиня. Тя погали дългия му врат и се притисна до него. Той като че ли бе също толкова
отчаян, колкото и тя. Преди да загуби контрол го избута.
- Спри - каза, останала без дъх. - Спри.
- Защо?
- Последният път цялата работа приключи с разговор с проклетия ти адвокат. — Тя
отстъпи от него. - Не съм вече толкова невинна.
- Този път ще е различно. Бях глупак, че те изпуснах. Сега виждам. Бях и млад.
Тя се огледа, за да се разсее.
- Чия е тази къща?
- Твоята. Ако я искаш.
Какво?
 - Може да живеете тук с бебето, ако искате - продължи той. - Беше къща на една
възрастна жена, домоуправителка на баща ми. Почина преди няколко месеца. Може да я
предекорираш и да купиш нова покъщнина.
- Да живея тук? Като каква?
Той не можеше да го каже.
- Като твоя държанка?
- Може да си имаш прислужница, няколко камериерки, градинар. Кола с шофьор дори,
ако ти харесва. - Единственото, което й харесваше в цялата работа, беше той. Той не разбра
замисления й поглед. - Твъре малка ли е? Искаш ли някоя в Кенсингтън? Иконом и
домоуправителка? Ще ти дам, каквото поискаш, разбираш ли? Животът ми е празен без теб.
Тя видя, че той най-сетне го мисли. Или поне сега, възбуден и незадоволен. Знаеше от
опит колко лесно може да си промени решението. Проблемът беше, че и тя го искаше много
силно.
Насили се да се отдалечи още от него.
- Прибирам се у дома - каза тя. Отвори вратата. - Трябва ми време да по-мисля.
- Колкото ти е нужно. Ще чакам.
Тя затвори вратата и избяга.

III
Етел се измъчваше с дни от предложението на Фиц. Думите му продължаваха да звучат в
ума й: „Ще ти дам, каквото поискаш.“ Очите му проблясваха пред нейните постоянно.
Беше срамно и отвратително, строго си повтори за пореден път. Щеше да е наложница,
на която щеше да й се плаща за секс. Че какво друго значеше думата „проститутка“? Никога
нямаше да може да кани други хора в скривалището си — веднага биха разбрали какво значи
то.
А това интересуваше ли я? Може би не, но имаше други неща, за които да мисли.
Искаше повече от живота от просто удобство. От позицията на любовница на милионер
нямаше да може да продължи кампанията си в полза на работещите жени. С политическото
й съществуване щеше да се приключи. Нямаше да може повече да се вижда с Бърни и
Милдред, срещите с Мод щяха да са странни.
Но трябваше да мисли за Лойд. Щеше да си има жена, която да се грижи за него; после
Фиц щеше да му плати обучението в нафукано училище. Щеше да отрасне сред елита и да
живее привилегирован живот. Етел имаше ли правото да му отказва това?
Не беше стигнала до отговор на този въпрос, когато отвори вестниците в офиса и научи
за друго драматично предложение. На дванадесети декември немският канцлер Теобалд фон
Бетман-Холвег, бе предложил мирни преговори със Съюзниците.
Френският премиер моментално бе заклеймил предложението като измамнически ход;
същото беше сторил и руският външен министър. Етел обаче вярваше, че ключова ще е
британската реакция.
Междувременно президентът Уилсън предложи, преди каквито и да било преговори,
воюващите първо да изяснят целите си - какво се опитват да постигнат с тази война.
- Това ги е смутило - същата вечер рече Бърни Лекуит. - Забравили са защо се бият.
Етел си спомни какво г-жа Даи Коняра бе казала за стачката на миньорите: Тия мъже -
като се спречкат ги интересува само победата. Тя се зачуди как жена-премиер би реагирала
на предложение за мир.
В края на седмицата Бърни организира публична среща, за да се обсъди предложението
на германците. В деня на събитието тя се събуди и видя брат си до леглото, в кафява
униформа.
- Били! Ти си жив!
- В седмица отпуска — каза той. — Излизай от леглото, мързелива краво.
Тя скочи, сложи си пеньоар върху нощницата и го прегърна.
- О, Били, толкова се радвам да те видя. — Забеляза нашивките му. - Вече си сержант, а?
- Да.
- Как влезе?
- Милдред ме пусна. Всъщност съм тук от снощи.
- Къде спа?
Той се посмути.
- Горе.
- Късметлия - усмихна се тя.
- Много я харесвам, Ет.
- И аз. Златна е. Ще се ожениш ли за нея след войната?
- Да, ако оцелея.
- Не те ли притеснява разликата във възрастта?
- Тя е на двайсет и три. Не е твърде стара, на трийсет или нещо такова.
- А децата?
Били сви рамене.
- Сладки са, но дори да не бяха, щях да ги търпя заради нея.
- Наистина я обичаш.
- Не е трудно.
- Тя започна малък бизнес, сигурно си видял всички шапки в стаята й.
- Да. И вървял добре, според нея.
- Много добре. Тя работи здраво. Томи с теб ли е?
- Дойде с лодката заедно с мен, но вече се качи на влака за Абъроуен.
Лойд се събуди, видя непознатия в стаята и се разплака. Етел го взе на ръце и го успокои.
- Ела в кухнята - каза тя на Били. - Ще направя малко закуска.
Били седна и се зачете във вестника, докато тя правеше каша. След миг промърмори:
- Мамицата му,
- Какво?
- Гадта Фицхърбърт си отваря голямата уста. - Той хвърли поглед към Лойд, сякаш детето
можеше да се обиди от приказките на Били за баща му.
Етел погледна през рамото му. Прочете

МИР: ПРИЗИВЪТ НА ЕДИН ВОЙНИК

„Не ни изоставяйте сега!"

Ранен граф говори

Трогателна реч бе направена вчера в Камарата на лордовете срещу
 настоящото предложение на немския канцлер за мирни преговори. Говорителят
беше граф Фицхърбърт, майор в уелските стрелци, който е в Лондон,
възстановявайки се от рани, получени в битката при Сома.
Лорд Фицхърбърт каза, че мирните преговори с германците ще са предател-
ство спрямо всички, дали живота си във войната. „Вярваме, че можем да
победим, стига да не се отказваме сега.“, каза той.
С униформа, превръзка на едното око и патерица, графът бе запомняща се
фигура в залата. Бе изслушан в пълна тишина, речта му бе приета с бурни овации.

Следваше още от същото. Етел беше отвратена, Цялата работа миришеше на празна
сантименталност, но щеше да свърши работа. Това щеше да настрои мнозина срещу мирните
планове.
Когато Етел пристигна в офиса на Войнишка съпруга, видя, че всички вестници са
отразили речта на Фиц, Някои дори пишеха за нея в заглавните си статии. Всички бяха
съгласни, че е била силна.
- Как може някой да е против обсъждането на мир?- попита тя Мод.
- Може да го питаш сама. Поканих го на събирането тази вечер и той се съгласи.
- Е топло ще го посрещнат, няма спор!
- Много се надявам.
Двете прекараха деня в работа по специален брой на вестника със заглавие на първа
страница, гласящо „Опасният мир е малко вероятен“. Мод харесваше иронията, но според
Етел беше твърде тънка. Късно следобед Етел взе Лойд от жената, която се грижеше за него в
нейно отсъствие, прибра го у дома, нахрани го и го сложи да спи. Остави го на Милдред,
която не обичаше политически мероприятия.

IV

Калвари госпъл хол, където алдгейсткият клон на Работническата партия се събираше,

скоро се претъпка, така че скоро след като Етел бе пристигнала, новодошлите трябваше да
стоят прави. Сред публиката имаше много войници и моряци. Бърни отговаряше за цялата
среща. Той започна със своя реч, която успя да доскучае на всички, въпреки че беше кратка.
Не го биваше да ораторства. След това повика първия лектор, философ от Оксфорд.
Публиката слушаше безмълвна. Работническата партия беше разделена по въпроса с
мира. Рамзи Макдоналд, който се бе обявил против войната, бе подал оставка като лидер на
партията два дни след обявяването й. Оттогава партията подкрепяше случващото се, както и
повечето й депутати и избиратели.
Фиц започна своята реч с думи за гордите традиции на Великобритания и как стотици
години наред страната е подкрепяла по-слабите си европейски събратя, за да поддържа
баланса на силите.
- Германският канцлер не е дал никакви условия за мирното споразумение, но всяка
дискусия ще трябва да започне от статуквото — каза той. — В момента мирът би значел
следното — Франция — унижена, лишена от територии, а Белгия - провинция на Германия.
Немците ще доминират на континента с военна мощ. Не можем да позволим това да се
случи! Трябва да се борим докрай.
Когато дискусията започна, Бърни каза:
- Граф Фицхърбърт ме увери, че е дошъл тук като гражданин, даде ми дума, че никой
войник няма да бъде наказван, каквото и да каже тук.
Един войник в униформа се изправи, за да говори, и Етел с гордост разпозна Били.
- Бих се при Сома — започна той. — Искам да ви кажа защо загубихме толкова мъже
там. — Етел чу в силния му глас и спокойната му увереност собствения им баща и си каза, че
от Били би излязъл страхотен проповедник. - Офицерите ни ни увериха, че битката ще е
разходка в парка.
Фиц се размърда неудобно на стола си на платформата. Били продължи:
- Беше ни казано, че артилерията ни е унищожила вражеските позиции, че е съсипала
окопите им и че е сринала землянките им. Че когато стигнем до немските позиции, ще
видим само мъртви врагове. - Той не говореше на хората отпред, а се оглеждаше около себе
си, обхващаше публиката със съсредоточен поглед, за да е сигурен, че всички гледат него. -
Защо ни казаха всичко това? Защо ни излъгаха?
От публиката се надигна съгласие.
Лицето на Фиц се смрачи. Етел знаеше, че за хора като него обвинението в лъжа е най-
тежкото, което може да им бъде отправено. Били също го знаеше и продължи.
- Немските позиции не бяха унищожени, както разбрахме, когато налетяхме на
автоматичния им огън.
- Срам! - извика някой сред роптаещата публика.
Фиц се изправи, за да каже нещо, но Бърни рече:
- Един момент, лорд Фицхърбърт, нека човекът довърши.
Били повиши глас още повече:
- Провериха ли офицерите ни, с разузнаване от въздуха и по земя, колко щети сме
нанесли на германските позиции? Ако не, защо?
Фиц пак се изправи, разярен. Някои от публиката го приветстваха, други го
заосвиркваха. Опита се да каже нещо.
- Не разбирате! - извика той.
Гласът на Били беше по-силен.
- Ако знаеха истината, защо не ни я казаха?!
Фиц се опита да го надвика, но вече половината хора в публиката викаха и ничий глас не
се чуваше над останалите, с изключение на този на Били.
- Питам едно просто нещо! Офицерите ни глупци ли са или лъжци?

V
Етел получи писмо от Фиц, написано с неговия едър, уверен почерк, върху скъпа хартия
с герба му от едната страна. Не споменаваше за събирането в Алдгейт, а вместо това я
канеше в Уестминстърския дворец на следващия ден, 19 декември, за да е сред
присъстващите на първата реч на Лойд Джордж като премиер.
- Защо мислиш, че те е поканил? — попита същата вечер Бърни.
Етел нямаше добро оправдание. Безпричинната доброта никога не е била част от
характера на Фиц.
 Бърни имаше по-развит интелект, отколкото интуиция, но все пак усещаше някаква
връзка между Фиц и Етел. Мод влезе в офиса в десет и половина във вторник и двете
работиха заедно цяла сутрин. Мод не можеше да напише заглавната страница, докато Лойд
Джордж не изнесеше първата си реч, но вестникът съдържаше още много неща - обяви за
работа, реклами за детегледачки, съвети за здравето на жени и деца, написани от д-р
Грийнуорд, рецепти и писма.
- Фиц не е на себе си от гняв след тази среща - рече Мод.
- Казах ти, че няма да го пожалят.
- Той няма проблем с това. Но Били го нарече лъжец.
- Сигурна ли си, че Били просто не го е надвил в спора?
- Може би - усмихна се Мод.
- Дано само не накара Били да страда.
- Няма - отвърна Мод със сериозен тон. — Това значи да наруши думата си.
- Добре.
Обядваха в една закусвалня в Майл енд роуд. Хората зад бара поздравиха Мод с
ентусиазъм. Ядоха пай с телешко и стриди.
След това се качиха на автобус през Лондон към Уест енд. Етел погледна към гигантския
циферблат на Биг Бен и видя, че е три и половина. Лойд Джордж щеше да говори в четири.
Имаше силата да спаси милиони животи. Щеше ли да го стори?
Фиц ги чакаше в централното фоайе. С него беше Гюс Деуор, изпратен от Щатите,
доколкото знаеше Етел, за да наблюдава британската реакция на предложението за мир.
Изкачиха се по дългото стълбище към галерията и заеха местата си над залата. От лявата
страна на Етел беше Фиц, от дясната - Гюс.
- Всеки депутат - мъж - на висок глас рече Мод.
Един от церемониалмайсторите изсъска официозно:
- Тишина, моля!
Някакъв депутат от задните пейки беше на крака, но почти никой не го слушаше. Всички
чакаха новия премиер. Фиц тихо каза на Етел:
- Брат ти ме обиди.
- Горкичкият - Етел отвърна саркастично. - Да не би да е наранил чувствата ти?
- Мъжете са се дуелирали за по-малко.
- Да, мъдра философия за мъжете от двайсети век.
Той не обърна внимание на подигравката й.
- Знае ли чий син е Лойд.
Етел се поколеба. Това му даде отговора.
- Разбирам. Това обяснява нещата.
- Не търси подмолни мотиви. Случилото се в онази битка е достатъчно, за да разгневи
всеки войник.
- Трябва да отиде на военен съд за наглостта си.
- Но ти обеща да...
- Знам, знам - рече раздразнено той. - За нещастие обещах.
Лойд Джордж влезе в залата.
Беше дребен, официално облечен, прекомерно дългата му коса изглеждаше чорлава, а
бухналият мустак - вече напълно побелял. Беше на петдесет и три, но още стъпваше напето.
Започна речта си в четири и десет. Беше малко прегракнал и той се оправда с подуто
гърло. Спря и рече:
- Явил съм се пред Камарата на представителите днес с най-ужасяващата отговорност,
която би могла да падне на раменете на когото и да е.
Добро начало, помисли си Етел. Поне няма да се отнесе към предложението на
германците като към маловажен дипломатически трик, както бяха сторили французите и
германците.
- Всеки мъж или мъже, които леконравно или без достатъчна причина удължават този
кошмарен конфликт ще сложи на душата си престъпление, което и океаните не могат да
измият. - След тези обнадеждаващи думи обаче той подхвана обратния аргумент: - Всеки
мъж или мъже, които от умора или отчаяние се откажат от бранта в момент, в които целта,
подтикнала ги да се включат, е почти изпълнена, биха били виновни за най-прескъпата
страхливост, някога показвана от който и да било държавник. Приехме тази война в името на
нещо, на нещо смислено, и тя ще свърши, когато то е постигнато. Ще го постигнем ли, ако
приемем поканата на германския канцлер? Това е единственият въпрос, който трябва да си
зададем. - Лойд Джордж повиши глас, като проповедник, заговорил за Ада. - Да приемем
тази покана за преговори от Германия, която се е самообявила за победителка, без да знаем
какви предложения ще ни отправи... - Той спря, огледа първо либералите, след това
консерваторите. - ...е да поставим главите си в примки и да дадем другия край на въжето на
Германия!
Депутатите изригнаха в одобрителни възгласи.
Отказваше мирното предложение.
До Етел Гюс Деуор зарови лице в ръцете си.
Етел надигна глас:
- Ами Алън Причърд, убит при Сома?
Церемониалмайсторът каза:
- Тишина!
Етел се изправи.
- Сержант Пророка Джоунс, мъртъв!
- Тихо, сядай си, за Бога! - рече Фиц.
Лойд Джордж продължаваше да говори, макар един-двама от мъжете в залата да бяха
вдигнали глави.
- Клайв Пю!
Двама церемониалмайстори се доближиха до нея.
- Петното Люелин!
Хванаха я за ръцете и я отведоха.
- Джоуи Понти! - изкрещя тя и те я извлачиха през вратата.
Глава 22
Януари и февруари 1917 г.
Валтер Улрих сънува, че е в каляска, на път да се види с Мод. Каляската пътуваше
надолу по склон, ускори заплашително скоростта си. Той викаше „Намалете! Намалете!“, но
никой не го чуваше от тропота на копита, който звучеше странно като рева на моторен
двигател. Опитите му да надвика рева го събудиха.
Всъщност пътуваше в Мерцедес, който напредваше с умерена скорост по неравен път в
Силезия. Баща му се. седеше до него и пушеше пура. Пътуваха към източния щаб на Висшето
командване. Днес кайзерът щеше да вземе финалното решение какво да прави с войната.
Безрадостен изгрев се вдигна над осеяната с преспи провинция. Валтер се чувстваше
като нередовен ученик, толкова далеч от бойните действия.
- Трябваше да съм се върнал на бойната линия преди седмици.
- Армията очевидно те иска в Германия - отвърна Ото. - Ценен си като анализатор за
разузнаването.
- Германия е пълна с по-възрастни мъже, които умеят това поне толкова добре, колкото
мен. Да не си използвал връзки?
- Мисля си, че ако се ожениш и имаш син, може да ходиш където поискаш.
- Държиш ме в Берлин, за да ме накараш да се оженя за Моника фон дер Хелбард?
- Нямам властта да сторя това. Но във Висшето командване може да има мъже, които
разбират важността да се поддържат благородническите фамилии.
Валтер тъкмо щеше да възрази, когато колата свърна от пътя, мина през орнаментна
порта и тръгна по дълга алея, между шпалир от оголени от зимата дървета. В края на алеята
се намираше огромна къща, най-голямата, която Валтер бе виждал в Германия.
- Замъкът Плес? - попита той.
- Точно така.
- Огромен е.
- Триста стаи.
Излязоха от колата и влязоха в един коридор с размерите на железопътна гара.
Глигански глави, обрамчени в червена коприна, красяха стените, а до стаите на първия етаж
водеше масивно стълбище. Валтер беше прекарал половин живот във великолепни здания, но
това беше нещо от съвсем друг порядък.
Един генерал ги посрещна - фон Хеншнер, един от блюдолизците на баща му.
- Имате време да се измиете и да се срешите, ако сте бързи - рече той с добронамерена
настойчивост - Очакват ви в трапезарията след четиридесет минути. - Той погледна Валтер. -
Това трябва да е синът ви.
Ото каза:
- Той е в Разузнаването.
Валтер козирува отсечено.
- Зная. Аз го зачислих там. - Генералът се обърна към Валтер: - Мисля, че познавате
Америка.
- Прекарах три години в посолството ни във Вашингтон, сър.
- Добре. Аз никога не съм бил там. Нито пък баща ви. Нито пък повечето мъже тук - с
изключение на външния ни министър.
 Преди двадесет години Артур Цимерман се бе върнал в Германия от Китай, минавайки
транзит през САЩ, на влака от Сан Франциско до Ню Йорк. Това пътуване го бе направило
експерт в очите на останалите. Валтер си замълча.
- Хер Цимерман ме помоли да се допитам и до двама ви за нещо? - Валтер беше
поласкан, но объркан. Защо новият външен министър ще иска мнението му? - Но после.
Повечето германски висши военни лидери седяха около една дълга маса в трапезарията.
За по-нископоставените, включително Валтер, бяха наредени столове до стената. Един
помощник разпредели няколко копия от двустраничен меморандум. Валтер надзърна над
рамото на баща си. Имаше графики с разчет колко тона стоки се внасят и изнасят от
британските пристанища, таблици за честота на доставките и товароносимост, колко
калории е средностатистическото хранене на британците, дори колко вълна се използва за
направата на женска пола.
Изчакаха два часа и се появи кайзер Вилхелм, облечен с генералска униформа. Той се
огледа, кимна на един-два от фаворитите си, включително Ото; след това седна и направи
жест на Хенинг фон Холцендорф, белобрадия началник на Адмиралтейството.
Той започна да говори, като цитира някакви неща от меморандума.
- По мои изчисления можем да потопим шестстотин хиляди тона товар месечно.
Валтер беше впечатлен от държанието на адмирала. Единствено, твърде точните данни
го смущаваха. Войната никога не беше нещо толкова прецизно.
Фон Холцендорф посочи един документ, завързан с червена панделка - вероятно
имперската заповед за начало на подводна война.
- Ако Ваше Величество одобри плана ми днес, гарантирам, че съюзниците ще
капитулират след точно пет месеца.
Той седна. Кайзерът погледа към канцлера. Сега ще чуем по-реалистична оценка на
ситуацията, помисли си Валтер. Бетман беше канцлер вече седем години и за разлика от
монарха имаше понятие от сложността на международните отношения.
Бетман започна с мрачни думи за евентуалното американско участие във войната и
неизвестните човешки ресурси и запасите им от пари и продукти. В своя подкрепа цитира
мненията на всеки високопоставен германец, запознат със Съединените щати. Но за
разочарование на Валтер, той имаше вид на човек, който говори просто за протокола.
Сигурно вече вярва, че кайзерът е решил. Формално ли бе цялото това събиране?
Кайзерът не внимаваше много в думите на хората, които не бяха на неговото мнение и
докато говореше канцлерът, той шаваше, сумтеше нетърпеливо и се цупеше. И малкото
увереност на Бетман се изпари.
- Ако военните власти счетат, че подводната война е напълно необходима, не съм в
позиция да им се противопоставям. От друга страна...
Той така и не успя да довърши. Фон Холцендорф скочи на крака и го прекъсна:
- Давам думата си, че никой американец няма да стъпи на Континента!
Това беше абсурд, помисли Валтер. Какво общо имаше думата му? Но се прие по-добре
от всичките му статистики. Кайзерът се оживи и още неколцина заклатиха одобрително
глави.
Бетман като че ли се отказа. Тялото му се отпусна в стола и той изрече с пораженчески
тон:
- Ако успехът ни води, трябва да го последваме.
Кайзерът даде знак на фон Холцендорф да му подаде документа.
 Не, не можем да вземем такова решение по този начин!
Кайзерът взе химикалката си и се подписа.
Остави я и се изправи.
Всички останали скочиха на крака.
Не може да свърши така, помисли си Валтер.
Кайзерът излезе.
Генерал фон Хеншнер се появи до Ото и му рече:
- Бихте ли дошъл с мен, ще обядваме насаме. Вие елате също, млади човече.
Замъкът беше резиденция на кайзера, така че храната беше добра. Въпреки гнева и
потиснатостта си, Валтер беше и гладен, и добре напълни чинията си със студено пиле,
картофена салата и бял хляб.
- Днешното решение беше предвидено от външния министър Цимерман - каза фон
Хеншнер. - Иска да знае какво можем да направим, за да разубедим американците.
Нищо, рече си наум Валтер. Ако потопим американски кораби и издавим американски
граждани, нищо не можем да направим.
- Можем ли, например, да предизвикаме недоволство у близо милион и половината
американци, дошли от Германия? - попита фон Хеншнер.
- По никакъв начин. Това е глупава идея.
- Внимавай как говориш на по-висшестоящите от себе си - рязко реагира баща му.
Фон Хеншнер направи помирителен жест.
- Остави момчето да говори както ще, Ото. Най-добре да имам откровеното му мнение.
Защо мислите така, майоре?
- Не обичат татковината. Защо мислите, че напуснаха? Може да ядат вурстове и да пият
бира, но са американци и ще се бият за Америка.
- А ирландците?
- Също. Мразят британците, разбира се, но когато подводниците ни убият американци,
ще ни намразят повече.
- Как може президентът Уилсън да ни обяви война? Току що е спечелил втори мандат
като човека, отървал Америка от войната!
Валтер сви рамене.
- В някои отношения това го улеснява. Хората ще си помислят, че не е имал друг избор.
- Какво би могло да го спре? - попита фон Хеншнер.
- Защита за кораби от неутрални страни...
- Не става - отсече баща му. - Неограничена война значи точно това. Това искаше
флотата, това и получи от кайзера.
- Ако няма възможност вътрешнополитически проблеми да разсеят Уилсън, може би
външнополитически? Мексико?
Ото се усмихна с доволен вид:
- Помните Ипиранга. Трябва да призная, това беше малък триумф на агресивната
дипломация.
Валтер никога не бе споделял с баща си радостта му от инцидента с доставката на
оръжия, пратени от Германия за Мексико. Ото и блюдолизците му бяха накарали Уилсън да
изглежда като глупак, но все още можеха да си платят за това.
- А сега? - попита фон Хеншнер.
- По-голямата част от американската армия е или в Мексико, или на границата - каза
Валтер. - Уж преследват някакъв бандит на име Панчо Вийя, който върлува из северно
Мексико и южните Щати. Президентът Каранца се пръска от негодувание от нарушаването
на суверенитета на държавата му, но не може да направи много.
- Ако му помогнем, това ще промени ли нещо?
Валтер се замисли. Подобно дипломатическо зломислие му се струваше рисковано, но
трябваше да отговори, колкото му бе възможно. - Мексиканците вярват, че Тексас, Ню
Мексико и Аризона им се полагат по право. Мечтаят да си възстановят притежанието на тези
територии, така както французите си фантазират, че могат да си върнат Алзац и Лотарингия.
Президентът Каранца може би е достатъчно глупав да вярва, че това е възможно.
- Но във всеки случай, опитите със сигурност ще отвлекат вниманието на Америка от
Европа!
- За известно време - съгласи се Валтер неохотно. - В дългосрочен план намесата ни
само ще увеличи желанието на тези американци, които биха искали да се включат във
войната.
- Нас ни интересува именно краткосрочната перспектива. Чу какво каза фон
Холцендорф - подводниците ни ще поставят съюзниците на колене за пет месеца. Трябва
просто да разсейваме американците дотогава.
- А Япония? - попита фон Хеншнер. - Има ли някаква възможност да ги убедим да
атакуват панамския канал или дори Калифорния?
- Реално погледнато, не. - Разговорът навлизаше все повече в територията на
измислиците.
- Но въпреки това, самата заплаха може да ангажира войници на западния бряг на САЩ.
- Може би, да.
Ото подсуши устни с една салфетка.
- Това е много интересното трябва да проверя дали негово Величество не се нуждае от
мен.
Изправиха се.
- Ако може да кажа нещо, генерале - подхвана Валтер.
Баща му въздъхна, но фон Хеншнер го подкани да продължи.
- Вярвам, че всичко това е много опасно, сър. Ако някак се разбере, че германските
лидери дори говорят за подклаждане на конфликти в Мексико и насърчават японска агресия
в Калифорния, американците ще са толкова ядосани, че войната може да последва
незабавно. Простете ми, ако изтъквам очевидното, но този разговор трябва да остане тайна.
- Разбира се - каза фон Хеншнер. Усмихна се на Ото.
- Аз и баща ви може да сме от по-старото поколение, но знаем това-онова. Може да
разчитате на дискретността ни.

II
Фиц беше доволен, че германското предложение за мир е отхвърлено, и горд от ролята
си в това. Само че, когато всичко свърши, го заглождиха съмнения.
Той го премисли, докато куцаше по Пикадили на сутринта на седемнайсти януари, по
пътя си към Адмиралтейството.
Мирните преговори щяха да бъдат хитър начин германците да консолидират
придобивките си, да узаконят владението си на Белгия, североизточна Франция и части от
Русия. Участието на Великобритания в подобни преговори би значело те да признаят
поражението си.
Приказките на Лойд Джордж за нокаут бяха добре приети във вестниците, но всички
знаеха, че това е фантазьорство. Войната щеше да продължи, може би още година, може би
по-дълго. И ако американците запазеха неутралитет, нещата сигурно все пак щяха да
приключат с мирни преговори. Ами ако наистина никой не можеше да спечели тази война?
Още милион мъже щяха да загинат без причина. Мисълта, че Етел все пак е права, тормозеше
Фиц.
А ако Великобритания загубеше? Щеше да има финансова криза, безработица и
повсеместна бедност. Мъжете от работническата класа щяха да подемат призива на бащата
на Етел. Ама каква хала беше и тя, помисли си той със смесица от възхищение и съжаление.
Смущението почти го беше убило, когато я бяха отнесли почти на ръце по време на речта на
Лойд Джордж, но в същото време се чувстваше все по-привлечен от нея.
Докато размишляваше върху сравненията между нея и своята съпруга, спомняйки си как
бе накарал Беа да го приема в леглото си и как тя се бе съгласила безропотно, той влезе в
сградата на Старото адмиралтейство и откри частично дешифрирана немска телеграма на
бюрото си.
Озаглавена бе:

Берлин до Вашингтон. 16 януари, 1917 г.

Беше от външния министър Цимерман, пратено до германския посланик в САЩ. Фиц

преведе съобщението, като оставяше точки и въпросителни там, където съобщението не бе
изцяло дешифрирано.
Извънредно поверително за лично ползване на Ваше Превъзходителство, както и за
имперския наместник в (?Мексико?)с хххх посредством сигурен маршрут.

Въпросителните около „Мексико“ индикираха, че кодоразбивачите не бяха сигурни, но

ако бяха отгатнали правилно, тази телеграма всъщност беше за посланика на Германия в
Мексико. Следващото изречение беше напълно декодирано.

Предлагаме на първи февруари да започнем неограничена подводна война.

- Боже мой! - на висок глас възкликна Фиц. Не просто потвърждение, а и дата!

Ще се опитаме обаче, да оставим Америка неутрална хххх. Ако това обаче не

се случи, ще предложим на (?Мексико?) съюз със следната цел: война.
Ваше Превъзходителство на този етап трябва да предложи тайно на
президента война със САЩ хххх и в същото време да договори мир между нас и
Япония, хххх нашите подводници ще принудят Англия към мир за няколко месеца.
 Потвърдете получаването.

Фиц вдигна поглед и улови погледа на младия Карвър, който почти се тресеше от
вълнение.
- Сигурно четете телеграмата от Цимерман - младши-лейтенантът каза. - Сериозна
работа, а?
- Определено... И ще го отнеса право на Мигащия Хол. - Капитан Уилям Реджиналд Хол,
началникът на военноморското разузнаване, имаше хроничен лицев тик, оттам и
прозвището. - Ще ме пита за разни неща, трябва да имам готови отговори. Какви са
шансовете да го дешифрираме напълно?
- Ще ни отнеме няколко седмици да разгадаем новия код, с който са написали
съобщението. Но забелязах, че съобщението ще бъде препредадено от Вашингтон към
Мексико. По този маршрут те все още ползват стария си код, който владеем. Може би ще се
доберем до копие на телеграмата.
- Може и да можем! Имаме агент в телеграфния офис в Мексико сити. Когато разкрием
това пред света...
- Не можем - рече с безпокойство Карвър.
- Защо?
- Германците ще разберат, че засичаме съобщенията им.
Прав беше. Източниците не биваше да се разкриват. Фиц рече:
- Но това е толкова важно, че може да поемем риска.
- Съмнявам се. Този отдел е предоставил твърде много важна информация. Не биха
поставили под заплаха това.
- По дяволите! Не можем да попаднем на нещо толкова важно и да сме безсилни да го
използваме!
- Случва се в тази професия.
Фиц не беше готов да приеме това. Участието на Америка можеше да реши войната в
полза на съюзниците. Това би оправдало всякакви жертви. Но той знаеше достатъчно за
войната и военните институции, за да е наясно, че някои биха показали повече
самоотверженост в защита на отдел, отколкото в зашита на окоп. Трябваше да вземе
насериозно възраженията на Карвър.
- Трябва ни история за прикритие - каза Фин.
- Да кажем, че американците са пресекли съобщението.
Фиц кимна.
- Така ще сторим. Сега, как да използваме тази информация за максимален ефект?
Нашето правителство ли ще направи съобщението? Или американците? Или трети лица?
Карвър вдигна ръце безпомощно.
- Това не е по моята част.
- Но е по моята. Зная точно кой може да помогне.

III
Фиц срещна Гюс Деуор в южен Лондон в един пъб на име Рингът.
 За изненада на Фиц, Деуор се оказа почитател на бокса. Като тийнейджър редовно
посещавал крайбрежната арена в Бъфало, а в пътуванията си из Европа през 1914 г. не
пропускал схватки във всяка столица. Но малцина знаеха за увлечението му. Боксът не беше
популярна тема на разговор по време на чаените партита в Мейфеър.
В Рингът обаче имаше представители на всякакви прослойки. Господа във вечерни
костюми стояха редом до докери с прокъсани палта. Нелегални букмейкъри приемаха залози
отвсякъде, докато сервитьори разнасяха подноси с бира. Нямаше седалки и жени.
Фиц откри Гюс, увлечен в разговор с някакъв мъж със счупен нос. Двамата спореха за
американския боксьор Джак Джонсън, първият чернокож световен шампион в тежка
категория, чийто брак за бяла жена беше предизвикал призиви от християнски проповедници
да бъде линчуван. Мъжът бе раздразнил Гюс като беше взел страната на свещениците.
Когато Фиц успя да го откъсне от непознатия, повдигна въпроса за Мексико.
- Пълна каша е - призна Гюс. - Уилсън е оттеглил генерал Пършинг и войските му в опит
да успокои президента Каранца, но не е сработило - Каранца няма дори да обсъжда охрана
по границите. Защо питаш?
- Ще ти кажа после. Започва следващият бой.
Докато гледаха как един боец на име Бени Чифута размазваше Плешивия Албърт
Колинс, Фиц реши да не зачеква темата с мирното предложение на германците. Знаеше, че
Гюс е потиснат от провала на инициативата.
В третия рунд Плешивия Албърт падна и остана на земята.
- Хващаш ме точно навреме - каза Гюс. - Ще се връщам у дома.
- Много ли ти се прибира?
- Ако стигна до там. Някоя подводница може да ме удави по пътя.
Германците бяха започнали да изпълняват военния си план на първи февруари, точно
както се казваше в телеграмата на Цимерман. Това бе разгневило американците, но не
толкова колкото Фиц бе очаквал.
- Реакцията на президента Уилсън към ситуацията е изненадващо умерена - каза той.
- Прекъсна дипломатически връзки с Германия. Това не е умерено.
- Но не е обявил война.
- Честно казано, мисля, че президентът беше бесен от решението на германците и е
готов да обяви война. За Бога, та той опита всичко останало. Но пък, спечели втори мандат
като човека, който ни опази от войната. Само публичното мнение може да му помогне да ни
включи в конфликта.
- В този случай, мисля, че имам нещо, което да му помогне.
Гюс вдигна вежда.
- Откакто ме раниха, работя в едно поделение, което дешифрира засечени германски
телеграфни съобщения.
- Той извади лист хартия от джоба си. - Правителството ви ще получи това официално в
следващите няколко дни. Показвам го на теб, защото ми е нужен съветът ти какво да правим
с него.
Гюс прочете няколко реда, взирайки се в написаното сред слабото осветление на ринга.
- Съюз? Боже мой!
Фиц се огледа. Беше започнал нов бой и шумът от тълпата беше твърде силен, за да бъде
чут Гюс. Гюс продължи. Това беше пълният текст на съобщението, засечен от британския
агент в Мексико.
 - Да си върнат Тексас? - промълви невярващо. След това, гневно: - Съюз с Япония? - Той
вдигна поглед. - Това е престъпление!
На тази реакция се бе надявал Фиц.
- Престъпление е правилната дума, да.
- Германците предлагат на Мексико да нападне САЩ
- Да.
- И искат Мексико да предложи на Япония да се присъедини към тях!
- Да.
- Чакай само това да се разчуе!
- Затова искам да говоря с теб. Искаме да сме сигурни, че ще бъде публикувано така, че
да покаже президента ви в добра светлина.
- Защо просто британското правителство не го разкрие на света?
Гюс не премисляше нещата докрай.
- Две причини — отвърна му Фиц, — Първо, не искаме немците да знаят, че им четем
телеграмите. Второ, може да ни обвинят, че сме фалшифицирали съобщението.
Гюс кимна.
- Извини ме. Твърде бях ядосан, за да помисля трезво.
- Ако е възможно, бихме искали да кажете, че правителството на Щатите е добило копие
на телеграмата от Уестърн юниън.
- Уилсън не би излъгал.
- Тогава вземете копие от Уестърн юниън и няма да е лъжа.
- Да... Това би било възможно. Колкото до втория проблем, кой би могъл да пусне
телеграмата, без да го заподозрят във фалшификация?
- Самият президент, предполагам.
- Това е една възможност.
- Но ти имаш по-добра идея?
- Да - замислено рече Гюс. - Мисля, че имам.

IV
Етел и Бърни се ожениха в Калвари госпъл хол. Нито един от двамата нямаше силни
възгледи относно религията, но пък харесваха пастора.
Етел носеше розова копринена рокля и шапка с цветя, която Валтер фон Улрих й беше
купил за сватбата му с Мод. Нямаше шаферки, но Милдред и Мод бяха почетни дами.
Родителите на Етел дойдоха с влак от Абъроуен. За съжаление, Били беше във Франция и не
можеше да се върне. Малкият Лойд носеше костюмче на паж, специално направено за него
от Милдред, небесносиньо, с месингови копчета и малка шапчица.
Бърни изненада Етел като извади на показ семейство, за което никой не знаеше.
Възрастната му майка говореше само иврит и непрестанно мърмореше под носа си по време
на службата. Тя живееше със заможния брат на Бърни, Тео, който - както Милдред разбра,
докато флиртуваше с него - притежаваше фабрика за велосипеди в Бирмингам.
След церемонията последва скромен банкет. Мама и тате бяха купили евтини
двупосочни билети, които важаха само за деня на пътуването, затова трябваше бързо да си
ходят. Когато си замина по-голямата част от гостите, останалите отидоха до „Кучето и
Патицата“ за няколко питиета.
Етел и Бърни се прибраха, когато дойде време Лойд да си ляга. Същата сутрин Бърни
беше сложил новите си дрехи и една купчина книги в една ръчна количка и беше закарал от
квартирата си в къщата на Етел.
За да си дадат една нощ насаме, сложиха Лойд да спи на горния етаж при децата на
Милдред, което се хареса неимоверно на момченцето. Тогава Етел и Бърни пиха по един
горещ шоколад и си легнаха.
Етел имаше нова нощница. Бърни пък - чиста пижама, Когато легна до нея, започна да
се поти истерично. Етел погали бузата му.
- Макар че съм паднала жена, нямам много опит. Само с първия си съпруг и то само
няколко седмици преди да замине.
- По-опитна си от мен. Само няколко закачки в училище и веднъж, с една омъжена
жена. Но когато те срещнах, загубих интерес към нея и към всички останали...
Тя го целуна. Скоро той вдигна нощницата й и се качи върху нея. Беше нежен,
внимателен, притеснен да не я нарани, но влезе в нея лесно. Тя изпита порив на нежност
към него, към нежността, интелекта му и вниманието му към детето й и го притисна до себе
си. Скоро той свърши. Двамата легнаха, задоволени, и заспаха.

V
Роза Хелмън носеше тъмночервено палто, което се диплеше надолу от гърба й, много
модерно.
- Поласкана съм от поканата — каза тя. Гюс не беше сигурен дали не го подкача. - Току
що се върна от Европа, нали?
Обядваха в трапезарията на хотел Уилърд, на две пресечки източно от Белия дом. Гюс я
беше поканил с цел.
- Имам история за теб - кача й той веднага след като поръчаха.
- О, добре! Нека позная. Президентът ще се разведе с Едит и ще се ожени за Мери Пек?
Гюс се намръщи. Президентът беше имал закачка с Пек, докато беше женен за първата
си жена. Гюс се съмняваше, че са имали плътски отношения, но Уилсън беше достатъчно
глупав да й пише писма, които демонстрираха повече от обичайна привързаност към нея.
Вашингтонските клюкари знаеха цялата история, но не бяха печатали нищо.
- Говоря за нещо сериозно - строго рече Гюс.
- О, извинявай. - Тя доби “сериозен” вид, който почти накара Гюс да прихне.
- Единственото условие е, че не можеш да цитираш Белия дом като източ-ник на тази
информация.
- Съгласна.
- Ще ти покажа телеграма от германския външен министър, Артур Цимерман, до
германския посланик в Мексико.
- Откъде си я получил?!
- От Уестърн юниън - излъга той.
- Не е ли кодирана?
- Кодовете могат да се разбият.
- Това е извън протокола? - попита тя, докато взимаше листа, който той й подаде.
 - Не. Просто ще трябва да си мълчиш откъде си го взела.
- Добре. - Тя се зачете. След малко челюстта й увисна. Тя вдигна глава. - Гюс. Това
истинско ли е?
- Кога съм обичал да си правя майтап?
- Никога. - Тя продължи да чете. - Германците ще платят на Мексико да нападне Тексас?
- Това казва хер Цимерман.
- Това не е история, Гюс - това е ударът на века!
Той си позволи лека усмивка, опитвайки се да не изглежда толкова възторжен, колкото
се чувстваше.
- Това и си помислих, че ще кажеш.
- Независимо ли действаш или от името на президента?
- Роза, можеш ли да си представиш да сторя нещо такова без одобрение от върха?
- Предполагам, че не. Еха. Значи това идва от президента Уилсън.
- Официално - не.
- Но откъде да знам, че е истина? Не мисля, че мога да напиша нещо такова само въз
основа на лист хартия и на думата ти.
- Държавният секретар Лансинг лично ще потвърди автентичността на телеграмата пред
шефа ти, стига разговорът да е поверителен.
- Става. - Тя пак погледна към хартийката. - Това променя всичко. Можеш ли да си
представиш какво ще кажат американците, когато го прочетат?
- Мисля, че ще са по-склонни да се включат във войната и да се бият с Германия.
- Склонни? Ще се разпенят като бесни кучета! Уилсън ще трябва да обяви война.
Гюс си замълча.
След миг Роза разчете мълчанието му.
- О, разбирам. Затова пускаш телеграмата. Президентът иска война.
Тя беше абсолютно права. Той се усмихна - наслаждаваше се на интелектуалната игра с
нея.
- Не казвам това.
- Но телеграмата толкова ще разгневи американците, че те ще поискат война. А Уилсън
ще може да каже, че не се е отметнал от обещанията си по време на изборите - бил е
принуден от публичното мнение да смени политиката си.
Всъщност тя бе малко твърде умна за целите му. Той я попита притеснен:
- Нали няма да пишеш нищо подобно?
- О, не. Просто разсъждавам на глас. Нали бях анархист някога.
- А сега?
- Сега съм репортер. Има само един начин да се напише подобна история.
Гюс се почувства облекчен.
Сервитьорът донесе храната им. Роза се изправи.
- Трябва да се връщам в офиса.
- Ами обядът ти? — изненада се Гюс.
- Ти сериозно ли? Не мога да ям. Не разбираш ли какво направи?
- Кажи ми.
- Изпрати Америка на война.
Гюс кимна.
- Знам. Върви да пишеш.
- Хей. Благодаря, че ме избра.
Миг по-късно тя беше излязла.
Глава 23
Март 1917 г.
Зимата в Петроград беше студена и гладна. Термометърът пред казармата на Първия
картечарски полк показваше минус петнайсет по Целзий цял месец. Пекарите спряха да
пекат каквото и да било, различно от хляб, но пак нямаше достатъчно брашно. Пред кухните
на казармата имаше въоръжен караул, защото ставаха все повече войниците, мъчещи се да
изпросят или да откраднат още малко храна.
В един мразовит ден рано през март Григори си взе няколко свободни часа следобеда да
отиде да види Владимир, който по това време беше с хазяйката, докато Катерина работеше.
Сложи си шинела и тръгна по вледенените улици. На Невски проспект видя едно просяче,
момиче на около девет, застанало на един ъгъл в арктическия студ. Нещо у нея го смути и
той побърза да отмине. След минута осъзна какво. Момичето му беше отправило поглед на
сексуална покана. Той беше толкова шокиран, че спря като ударен. Искаше да се обърне и да
я разпита, но тя беше изчезнала.
Той продължи по пътя си с угрижени мисли в главата. Знаеше, разбира се, че има такива
мъже, които искат секс с деца: научил го бе още когато двамата с Лев бяха попаднали на онзи
свещеник преди толкова много години. Но някак, образът на това детенце, което имитираше
приканящата усмивка на проститутка, стискаше сърцето му. Искаше му се да плаче за
страната си. Превръщаме децата си в проститутки. Може ли да стане по-зле?
Стигна до къщата, където живееше Катерина, и се качи в стаята й. Видя мъникът сам, с
личице, зачервено от рев. Вдигна го и го залюля в скута си.
Стаята беше чиста и подредена и ухаеше на Катерина. Григори идваше тук почти всяка
неделя. Имаха си програма - излизаха сутринта, връщаха се и си правеха обяд, когато Григори
успееше да вземе такъв от казармата. После, докато Владимир спеше, двамата правеха
любов. В неделите, когато имаха какво да ядат, Григори изпитваше блаженство в тази стая.
На прага се появи хазяйката. Изглеждаше стресната и виновна, когато го видя. Григори
каза:
- Не чухте ли, че детето плаче?
- Не мога да го люлея цял ден - каза тя.
- Може би е гладен.
- Изпил си е млякото. - Тя каза това твърде бързо и той отгатна, че тя е изпила млякото.
Искаше да я удуши.
- Мисля, че има треска. Не забелязахте ли, че е топъл?
- Сега лекар ли съм или какво?
Владимир спря да плаче и потъна в апатия, която Григори намираше за още по-
обезпокояваща. Детето обикновено не беше такова. Григори го остави обратно в леглото му в
стаята на Катерина. Взе една стомна, излезе и побърза към смесения магазин на съседната
улица. Купи малко мляко, малко захар в усукано парче хартия и една ябълка.
Когато се върна, Владимир беше все така.
Григори стопли млякото, разтвори захарта в него и натопи крайче сух хляб, с което
нахрани Владимир. Спомняше си как майка му даваше това на малкия Лев, когато беше
болен. Владимир ядеше сякаш беше и гладен, и жаден.
Когато хлябът и млякото свършиха, Григори извади ябълката, но малчуганът не поиска
да яде. На една пресечка от дома на Катерина живеше Магда, съпругата на стария му приятел
Константин, която беше акушерка. Григори не можеше да си позволи лекар, затова заведе
бебето при нея.
Магда разбираше от тези неща и имаше добро сърце, ако и да бе малко рязка. Сложи
длан на челото на Владимир и рече:
- Има инфекция.
- Колко е зле?
- Кашля ли?
- Не.
- Как е акото му?
- Течно.
Тя съблече детето и каза:
- Предполагам, че Катерина няма мляко в гърдите си.
- Откъде разбра?
- Често се среща. Жената не може да храни детето си, ако самата тя не се храни. Нищо
не излиза от нищо. Затова детето е толкова слабо.
Григори не знаеше, че Владимир с слаб.
Магда боцна с пръст коремчето на Владимир и той се разплака.
- Възпаление на червата.
- Ще се оправи ли?
- Вероятно. Децата се инфектират непрестанно. Обикновено оживяват.
- Какво можем да сторим?
- Поливай челото му с хладка вода, за да свалиш температурата. Давай му много
течности, колкото иска. Не се тревожи дали яде, или не. Храни Катерина, за да може да го
храни тя. Има нужда от майчино мляко.
Григори върна Владимир у дома. Купи още мляко по път и го притопли на огъня. Детето
изпи всичко отново. После Григори обтри лицето на Володя с парцал. Като че ли проработи:
детето загуби нездравата си руменина, спря да гледа в нищото и задиша равномерно.
Катерина се върна у дома в седем и половина. Изглеждаше замръзнала и изтощена. Беше
донесла зелка и малко свинска мас. Григори ги сложи в тигана, за да направи яхния, докато
тя си почиваше. Разказа и за случката с Владимир, както и за небрежността на хазяйката.
- Какво мога да направя? — уморено попита Катерина. - Tрябва да работя. Няма кой
друг да се грижи за Володя.
Григори даде на детето да изпие малко чорба от яхнията и го сложи да спи. Когато ядоха.
Григори и Катерина легнаха на леглото.
- Не ме оставяй да спя много - каза му тя. — Трябва да ходя да се редя за хляб.
- Аз ще отида вместо теб. Ти си почини.
Щеше да закъснее да се върне в казармата, но сигурно щеше да му се размине.
Офицерите се страхуваха от войнишки бунтове твърде много.
Катерина му се довери и заспа дълбоко.
Когато той чу църковните камбани да отброяват два часа, се обу и нахлузи шинела си.
Владимир като че ли спеше спокойно. Григори излезе и тръгна към пекарната. За своя
изненада откри, че имаше дълга опашка и че е позакъснял. Имаше около сто човека, увити
срещу студа, тропащи с крака в снега. Някои си носеха столове или табуретки. Един
предприемчив младеж продаваше каша, като миеше купичките в снега, когато клиентите му
ги подаваха обратно. Още дузина души се присъединиха към опашката след Григори.
Разменяха си клюки и недоволстваха, докато чакат. Две жени пред Григори се питаха
кой е виновен за недостига на хляб: едната мислеше, че е някакъв германец в царския двор,
другата - че са евреите, които крият брашното.
- Кой ни управлява? - попита ги Григори. - Ако се преобърне кола на пътя, обвинявате
каруцаря, защото той я е управлявал. Евреите не ни управляват. Нито германците. Царят и
благородниците са.
- Кой ще управлява, ако нямаме цар? - скептично попита по-младата жена. Носеше
жълта шапка от филц.
- Смятам, че ние трябва да се управляваме. Както правят във Франция и Америка.
- Не знам - рече по-възрастната. — Но не може да продължава така.
Пекарната отвори в пет. Минута по-късно дойде вестта, че клиентите могат да купят
само един хляб на човек.
- Цяла нощ, за един хляб! — възкликна жената с жълтата шапка.
Още час мина преди Григори да стигне отпред. Жената на пекаря приемаше хората един
по един. Влезе по-възрастната от двете жени, след което жената на пекаря рече:
- Това е. Няма повече хляб.
Жената с жълтата шапка извика:
- Не, моля ви! Само още един!
Съпругата на пекаря имаше каменно изражение. Това сигурно се бе случвало и преди.
- Ако имаше още брашно, той щеше да изпече още хляб - каза тя. — Но няма, разбирате
ли? Не мога да ви продам хляб, който нямам.
Другата жена излезе от магазина с хляба под палтото си и побърза да се отдалечи.
Жената в жълто се разплака.
Съпругата на пекаря тресна вратата.
Григори се обърна и си тръгна.

II

Пролетта пристигна в Петроград в четвъртък, осми март, но руската империя се

придържаше твърдо към Юлианския календар, затова наричаха датата двайсет и трети
февруари. Останалата част от Европа използваше модерния календар вече триста години.
Затоплянето съвпадна с Международния ден на жената и работничките от текстилните
фабрики излязоха на протест.
Първият картечарски полк трябваше да помага на полицията и на казаците в опазването
на реда. Безредици нямаше.
В петък излязоха на стачка още работници. Никой не ги организираше. Болшевиките,
като други леви политически партии, по-скоро следваха, вместо да водят работниците.
В недяла сутринта събудиха Григори в пет, дълго преди изгрев слънце. На закуска се
носеха слухове, че царят е инструктирал генерал Кабалов да сложи край на стачките и
маршовете, независимо от нужните мерки. Независимо от нужните мерки, отекваше в ума на
Григори.
След закуска сержантите получиха заповедите си. Всеки взвод трябваше да пази
различна част от града - не само мостове, но и пресечки, гари и пощи. Поделенията щяха да
си комуникират чрез телефон. Столицата на страната трябваше да бъде обезопасена, подобно
на заловен вражески град. И най-лошото, полкът трябваше да разположи картечници на
възможни опасни места.
Когато Григори предаде инструкциите на хората си, те бяха ужасени. Исак попита:
— Царят наистина ли ще заповяда на армията да стреля с картечници по собствените му
хора?
— Ако го стори, ще му се подчинят ли войниците? - попита Григори.
Петроград беше като пълна с вода тенджера на огъня, помисли си Григори.
Повърхността трепереше от горещина, но водата още не беше завряла.
Взводът на Григори беше изпратен в Таврическия дворец, огромната лятна резиденция
на Катерина Втора, а сега дом на беззъбия парламент на Русия - Думата. Сутринта беше тиха:
дори умиращите от глад обичаха да спят в неделя. Времето обаче, продължи да е слънчево и
по обед хората започнаха да прииждат от покрайнините, на крак и в трамваи. Някои се
събраха в голямата градина пред двореца. Не всички бяха работници, забеляза Григори.
Имаше мъже и жени от средната класа, студенти, няколко бизнесмени с проспериращ вид.
Някои водеха децата си.
В ранния следобед Григори с изненада видя усмихнатите лица на Катерина и Владимир.
Обикновено прекарваше неделята с тях, но бе предположил, че днес няма да има как.
Владимир изглеждаше добре, за радост на Григори.
- Откъде знаехте, че ще съм тук? — попита той Катерина,
- Отгатнахме.
- Радвам се да ви видя, но е опасно тук.
- На мен ми се струва достатъчно безопасно. - Катерина огледа тълпите, които
обикаляха из парка.
Тя и детето отидоха да се разходят край замръзналото езеро до градината. Изглеждат
толкова уязвими, помисли си Григори.
Когато се върнаха, Катерина каза, че ще върне Владимир у дома, за да поспи.
- Минете през задните улички - каза Григори. - Стойте настрана от тълпите. Не знам
какво може да стане.
-Добре.
- Обещай ми.
- Обещавам.
Григори и хората му нямаха проблеми през остатъка на деня, но вечерта в казармата чуха
друго от останалите групи. На площад Знаменская войниците бяха получили заповеди да
стрелят по стачкуващите и четиридесет човека бяха загинали. Страстите в столовата
започнаха да се разгорещяват и Григори се изправи на една от масите. Той призова мъжете да
се успокоят и да говорят един по един. Григори посочи Исак.
- Дойдох в армията, за да убивам германци, не руснаци - каза той и последва
одобрителен рев. - Протестиращите са наши братя и сестри, майки и бащи - единственото им
престъпление е, че искат хляб!
Григори познаваше всичките болшевики в полка и ги избра да говорят един по един., но
внимаваше и избра и други, за да не изглежда твърде пристрастен. Обикновено мъжете си
траеха относно личните си мнения, но днес нямаше такава опасност.
Най-силно впечатление направи Яков, висок мъж с рамене като на мечка. Той застана до
Григори на масата със сълзи на очи.
 - Когато ни казаха да стреляме, не знаех какво да правя. - Изглеждаше неспособен да
повиши глас и останалите мъже млъкнаха и напрегнаха слух, за да го чуят. - Казах си: “Боже,
води ме. Води ме...” и се заслушах в сърцето си, но Бог не ми изпрати отговор. Вдигнах
пушката си. Капитанът крещеше: “Стреляйте! Стреляйте!” Но по кого? В Галиция знаехме
кои са враговете, защото те стреляха по нас. Днес никой не ни нападаше. Имаше жени, някои
с деца. Дори мъжете нямаха оръжия.
След миг Исак го подкани:
- Какво стана после, Яков Давидович?
- Натиснах спусъка. Само за да млъкне тоя капитан. Дори не се целех. Обаче уцелих.
Една жена... момиче - беше момиче. На деветнайсет, със зелено палто, право в гърдите.
Кръвта плисна. Пуснах пушката и отидох да й помогна, нищо че ме биеха. Не ги усещах. - Той
ридаеше открито, думите му бяха хлипове. - На деветнайсет. На толкова да е била. Сега ще ме
накажат, че съм си изгубил пушката.
Лейтенант Кирилов беше в стаята. Григори не бе забелязал кога е влязъл.
- Слизай от тъпата маса, Яков - извика той. - И ти, Пешков, размирник проклет.
Останалите, към казармите. Всеки, останал след минута, ще бъде бичуван.
Никой не помръдна. Мъжете гледаха намръщени лейтенанта. Григори се почуди така ли
започват бунтовете.
Но Яков беше твърде загубен в нещастието си, за да осъзнае какъв момент е създал;
слезе без да мисли от масата и напрежението изчезна. Някои мъже до Кирилов станаха, със
сърдит, но уплашен вид. Започнаха да се разотиват.
Григори се върна в казармата и скоро се чу звънецът за гасене на светлините. Докато
лежеше, можеше да чуе тихите гласове на хората си.
- Няма да стрелям по жени.
- И аз.
- Ако не го правите, някои от тия гадове офицерите ще ви застрелят за неподчинение!
- Ще се целя встрани.
- Може да видят.
- Просто трябва да се целиш малко над главите на тълпата. Никой не може да разбере.
- Това ще направя.
- И аз.
- И аз.
Ще видим, рече си Григори преди да заспи. Смелите приказки идваха лесно в тъмното.

III
В понеделник взводът на Григори трябваше да охранява моста Литейни и да спира
стачкуващите, опитващи се да го прекосят в посока към центъра.
Това беше същата задача като петъчната, но заповедите бяха други. Кирилов му даде
заповедта и добави:
- Ще стреляш по тези, които не се подчиняват на инструкциите ти.
Григори скри презрението си.
- Да, Ваше Превъзходителство.
Рано сутринта към взвода се присъедини и полицейски отряд. Предвождаше ги старият
враг на Григори, Михаил Пински. Недостигът на хляб явно не му се бе отразил. Униформата
му стягаше, а мазното му лице бе по-дебело от всякога.
- Познавам те - каза Пински. - Ти работеше в Путилов.
- Докато не отидох в армията заради теб.
- Брат ти е убиец, който избяга в Америка.
- Ти така казваш.
- Никой няма да прекоси моста днес.
- Ще видим.
- Очаквам пълно съдействие от хората ти, ясно ли е?
- Не те ли е страх? - попита Григори.
- От гмежта? Не бъди тъп.
- Не, от бъдещето. Представи си, че революционерите получат своето. Какво, мислиш,
ще ти сторят?
Пински посочи с пръст Григори.
- Ще те съобщя като подривен елемент - каза той и се отдалечи.
Григори сви рамене. И да го стореше, нямаше да има голям ефект. Исак и останалите му
хора можеха да се разбунтуват, ако нещо се случеше с Григори и офицерите го знаеха.
По обед голяма тълпа от индустриални работници, мъже и жени, доближи моста.
Григори се взря с нервно очакване в тях. Не можеше да предвиди какво ще се случи. Сам
би могъл да предотврати кръвопролития като предложи само формална съпротива на
демонстраторите, но нямаше как да знае какво ще стори Пински.
Предводителите на тълпата, както и повечето хора в нея, носеха червени ленти на
ръкавите си и плакати с надписи като Долу царя! и Хляб и равенство.
Собствените му хора ставаха все по-нервни с приближаването на тези срещу тях.
Той тръгна срещу водачите от другата страна. Начело, за негова голяма изненада, се
оказа Варя, майката на Константин. Сивата й коса беше стегната под червена забрадка, а на
тежкия прът в ръцете й се вееше червен флаг.
- Здравей, Григори Сергеевич - каза тя с приятелски тон. - Ще ме застреляш ли?
- Не, няма. Но не отговарям за полицията.
Въпреки че Варя беше спряла, останалите продължаваха, притиснати отзад от още
хиляди. Григори чу как Пински подканя тези от хората си, които бяха на коне, напред. Тези
полицаи се наричаха Фараони и бяха най-мразените от всички пазители на реда. Имаха
камшици и бухалки.
- Искаме просто да можем да живеем от труда си и да храним семействата си - рече
Варя. - Ти не искаш ли същото, Григори?
Демонстрантите не се конфронтираха с хората на Григори, нито пък се опитваха да
минат през тях, а просто се разстлаха по бреговете на замръзналата река от двете страни на
моста. Фараоните на Пински нервно сновяха насам-натам по дължината на бреговете, но
нямаше как да формират бариера, прекъсваща достъпа до реката.
Пински взе мегафон и извика през него:
- Върнете се! Не може да стигнете до центъра на града. Върнете се по работните си
места в приличен ред. Това е полицейска заповед. Върнете се!
Вместо това един от демонстрантите се възползва от приказките на Пински и докато
той говореше, се втурна покрай един Фараон и се затича по леда. Още неколцина от двете
страни на моста направиха същото. Фараоните започнаха да използват камшиците и
бухалките си, като въртяха конете си и понякога ги изправяха на два крака. Някои от
демонстрантите паднаха, но по-голямата част се промъкваха и още повече се одързостяваха.
Само след секунди повече от тридесет души тичаха по реката.
Григори се радваше на този развой. Можеше да каже, че се е опитал, но броят на хората е
бил твърде голям.
Пииски не виждаше нещата така.
Той обърна мегафона си към въоръжената полиция и каза:
- Прицелете се!
- Не! - извика Григори, но беше късно. Полицаите заеха позиции и вдигнаха оръжията
си.
- Огън!
Хора започнаха да падат, мъртви и ранени.
Григори се върна дванайсет години назад в спомените си. Видя площада пред Зимния
дворец, стотиците мъже и жени, клекнали в молитва. Стрелбата.
- Не - повтори Григори, тихо. - Няма да го направят отново.
Той вдигна оръжието си, насочи го към Пински. Прицели се внимателно. Стреля.
Коляното на полицая сякаш се пречупи под него. Той изкрещя от болка през мегафона си,
изтърва го и падна. Хората на Григори последваха примера му и атакуваха полицията.
Тълпата, видя какво се случва и се обърна срещу полицаите.
Яростта й беше грозна. Хората си отмъщаваха на петроградските полицаи, които от
незапомнени времена бяха все същите надсмиващи се над обикновените хора изроди.
Полицаи бяха ритани и мачкани от стотици чифтове крака, Фараони бяха сваляни на земята.
Тези, които можаха, избягаха. Григори видя как Пински се изправи на един крак с мъка, а
един Фараон го подхвана и го качи на седлото си, след което двамата избягаха. Григори
осъзна, че в по-голяма беда никога не се е намирал. Взводът му се беше разбунтувал.
Въпреки това беше щастлив. И нямаше да се даде на военния съд без бой.
Варя се провря през множеството. Имаше кръв по лицето, но се усмихваше.
- Сега какво, сержант?
- Към казармата. Да въоръжим работническата класа! - Той грабна червения флаг от
ръцете й. - След мен!
Караулът отвори портите на казармата за войниците и не успя да ги затвори за
демонстрантите. С чувство на непобедимост Григори поведе хората към арсенала. Лейтенант
Кирилов излезе от щаба, видя тълпата и се обърна към тях.
- Спрете! Спрете на място!
Григори не му обърна внимание.
Кирилов извади револвера си.
- Ще стрелям!
Вместо това двама-трима от хората на Григори стреляха по него. Той падна.
Влязоха в арсенала и някои от подчинените на Григори заотваряха дървените сандъци с
амуниции, пушки и револвери.
Това е, помисли си той. Това е революция. Беше развълнуван и в същото време ужасен.
Той си взе два от револверите, които се полагаха на офицерите, презареди пушката си и
напълни джобовете си с патрони. Не знаеше какво точно прави, но един престъпник се
нуждаеше от оръжия.
Първият картечарски полк не бе единственият, разбунтувал се този ден. Григори
виждаше десетки войници по улиците, с разкопчани униформи и шапки, сложени наобратно.
Повечето бяха с червени ленти или панделки на реверите, за да покажат, че са
революционери. Карнавалната атмосфера се засилваше, колкото повече Григори
наближаваше центъра на града. Някои хора бяха много пияни, въпреки че беше обед.
Момичетата като че ли целуваха всеки с червена лента, а Григори видя един войник, който
открито си играеше с едрите гърди на усмихната жена на средна възраст.
Групичката на Григори излезе на Невски Проспект. Булевардът беше пълен с хора, които
пиеха от бутилки, ядяха, целуваха се и стреляха във въздуха. Отворените ресторанти имаха
знаци с надписи:
„Безплатна храна за революционерите!“ и „Яжте каквото искате, плащайте, когато
можете“ Много от магазините бяха потрошени, стъкла осяваха паветата.
Григори чу изстрел, но той бе един от многото и затова не му обърна внимание; но
после Варя, която вървеше до него, се олюля и падна. Григори и Яков, клекнаха от двете й
страни. Обърнаха я по гръб, но видяха, че не можеха да й помогнат. Имаше куршум в челото.
Изглеждаше невъзможно да е случаен изстрел, толкова точен бе.
И не беше. Секунда по-късно Яков се катурна, кървейки от гърдите.
Григори се сви на колене, огледа се светкавично къде може да се скрие.
Чу още един изстрел и един от минаващите войници с червено шалче се строполи,
стиснал стомаха си.
Имаше снайперист, чиито цели бяха революционери.
Григори притича три крачки и се хвърли зад един преобърнат трамвай.
Чу се женски писък, после втори. Хората видяха телата и започнаха да бягат.
Нямаше отворени прозорци, никой не можеше да се скрие на покривите на близките
сгради - освен на този на църквата, бароково здание с парапети, кули и полусферичен купол.
Около Григори имаше огромно празно пространство, Той се прицели към един от
парапетите, при който самият той би застанал. Видя, че още двама войници, прикрили се
наблизо, са насочили оръжията си натам. Само че там не се виждаше никой.
Но трябваше да бъде спрян. Имаше само един начин човек да стигне дотам - да се качи
на покрива.
Григори стреля към парапета. Другите двама направиха същото след него. Григори
предположи, че неизвестният се е покрил за няколко секунди, той изтича до другата страна
на улицата, където се долепи до прозореца на една книжарница - един от малкото магазини,
които не бяха разбити и ограбени.
Като внимаваше да се намира в следобедната сянка на околните сгради, той си
примъкна до църквата. Една алея я разделяше от банката до нея. Григори се затича по нея и
застана с гръб към източния край на църквата. Стигна до една задна вратичка и се вмъкна в
сградата. Той огледа пищната вътрешност, декорирана с червен, зелен и жълт мрамор. Млад
тъмнокос свещеник видя пушката му и отвори уста във възражение, но Григори го подмина.
Във вестибюла видя малка дървена врата в една от стените. Отвори я и видя стълбище,
водещо нагоре.
- Това води ли до покрива?
- Спри на място, сине мой. Какво правиш? Не можеш да носиш оръжие в дома божи!
- На покрива ти има стрелец.
- Той е полицай!
- Знаеш за него? - попита изумен Григори. - Знаеш ли, че убива хора?
 Свещеникът замълча.
Григори се втурна нагоре.
Някъде отгоре духаше студен вятър. Стигна до изхода към покрива - вратата беше
открехната. Той я отвори бавно с една ръка, а с другата държеше оръжието си готово за
стрелба. Той излезе на покрива. Нямаше никого. Крачка по крачка се примъкна около една
кула. На първия ъгъл пред него се откри целият Невски Проспект. Григори се сети, че в
евентуалния сблъсък със стрелеца, по-малкото оръжие ще му даде предимство и смени
пушката си с един от револверите. Миг по-късно го стресна изстрел, последван от ехото на
крясък.
Изстрелът бе дошъл някъде над главата на Григори. Той погледна нагоре. Камбнарията
беше надупчена от няколко прозореца без стъкла. Обграждаха я четири купички. Стрелецът
беше някъде там. Под този ъгъл едва ли можеше да види Григори. Той заложи на това и
стигна до спираловидното стълбище без проблеми.
Григори тръгна нагоре бавно; не искаше да се изтощава, за да не се чува дишането му.
Той държеше револвера насочен нагоре по стълбите.
След няколко мига помириса дим - стрелецът пушеше.
Григори стигна безшумно до върха на стълбището и спря. Искаше той да стреля отново,
за да му покаже точно къде се намира. Но това можеше да значи още една смърт. Ако пък се
провалеше, колко още хора можеха да загинат само за един следобед.
Григори си наложи да е търпелив. Както на бойното поле. Човек рискуваше, само когато
имаше неоспорими причини. Той продължи да се ослушва.
- Свине... славяни... гадини... - Гласът на стрелеца беше смътно познат, но Григори не
можеше да се сети чий е. Онзи се самонавиваше да убие пак. Още една стъпка, каза си
Григори, и ще мога да го видя, да стрелям. Григори направи стъпката, но нервите го
принудиха да се подхлъзне. Изтърва пистолета си.
Стрелецът изпсува уплашено на висок глас и се обърна. Григори с изумление разпозна
Илия Козлов, помощникът на Пински. Онзи се опита да обърне пушката си, но дългата й цев
правеше движението много бавно. Григори имаше време да се приближи и да я сграбчи.
Двамата се сборичкаха до прозореца, през който Козлов бе стрелял досега. От долу се чуха
викове и Григори отгатна, че сигурно се виждат от улицата. Григори спечели борбата за
пушката и моментално я пусна, защото нямаше как да я използва в толкова тясно
пространство.
Козлов беше дребен и Григори го грабна за предната част на палтото и го вдигна; след
това, с цялата си мощ, той го изхвърли през прозореца.
В тишината иззвънтя дълъг писък на неподправен ужас. След това Козлов се приземи и
писъкът секна.
След още миг тишина се вдигна мощен тържествуващ рев. Хората наизлизаха от ъглите и
къщите, където се бяха скрили, свиркаха и ръкопляскаха. Григори беше герой.
Това не го ласкаеше. Беше убил неколцина във войната и мисълта за делото не го
ужасяваше, но му беше трудно да почувства възторга на хората долу.
Скри се от поглед, взе си револвера и пушката по пътя надолу. Подмина свещеника във
вътрешността на църквата, обърна се и насочи револвера си към него. Но не можеше да
застреля невъоръжен цивилен. Свали оръжието си и излезе.
Мъжете от взвода му го чакаха и когато той се появи, изреваха одобрително. Не можа да
ги спре, когато го вдигнаха на рамене и го подкараха като в тържествена процесия.
 От мястото си той разгледа улицата. Хората се напиваха все повече, почти навсякъде
имаше припаднали по праговете. С изненада видя, че мъжете и жените правеха много повече
от това да се целуват. Всеки имаше оръжие - явно бяха опразнили и други арсенали и може
би дори оръжейни заводи. На всяко кръстовище имаше катастрофирали коли; около някои се
бяха събрали лекари и линейки. Не след дълго хората му го оставиха на земята.
Хаосът растеше. Григори започна да се плаши. Нещо трябваше да се направи.
Григори смотолеви някакво извинение и се върна по Невски проспект, откъдето бе
дошъл. Народът беше спечелил днешната битка, но това не водеше до никъде, освен до оргия
от насилия и пиянство.
Кой управляваше? Депутатите от Думата се бяха опълчили на царя и бяха отказали да
затворят парламента. Той беше импотентен, но символизираше демокрацията. Григори реши
да отиде до Таврическия дворец и да види дали нещо не се случва там.
Докато стигне там, бе паднала нощ. Дузините прозорци по фасадата на двореца светеха
до един. Няколко хиляди души бяха стигнали до същия извод като Григори и широкият
преден двор гъмжеше от войници и работници.
Мъж с мегафон обявяваше нещо, повтаряше го отново и отново. Григори си проправи
път до предните редове, за да чуе.
- Работническата група на Комитета за военна промишленост е била освободена от
затвора - викаше мъжът. Григори не беше сигурен кои бяха те, но името им звучеше добре. -
Заедно с още неколцина другари, те са формирали Временния изпълнителен комитет на
Съветските работници.
На Григори тази идея му се нравеше. Съветът представляваше сбор на представители.
През 1905 г. в Санкт Петербург бе имало съвет. Григори беше едва на шестнайсет по онова
време, но знаеше, че съветът се избираше от работниците и организираше стачки.
Харизматичният му лидер Лев Троцки беше пратен в изгнание.
- Всичко това ще бъде обявено в специално издание на вестник Известия.
Изпълнителният комитет е сформирал Комисия по храните, която ще се грижи за ситостта
на работниците и войниците. Сформирана е също Военна комисия, която ще защитава
революцията.
Думата не се споменаваше. Тълпата тържествуваше, но Григори се чудеше дали
войниците ще се подчиняват на самоизбрана Военна комисия. Къде тук беше демокрацията?
Въпросът му получи отговор веднага:
— Комитетът моли работниците и войниците да изберат свои представители, колкото е
възможно по-бързо и да ги изпратят тук, в двореца, за да участват в новото революционно
правителство!

IV
На следващата сутрин, Първи картечарски полк се събра на плаца, за да избере своя
представител в петроградския съвет. Исак предложи сержант Григори Пешков.
Той бе избран без опозиция.
Григори беше щастлив. Сега имаше шанс да направи нещо, за да подобри живота на
Катерина и Владимир.
Той бързо прекоси моста Литейни, този път сам, и се отправи към Таврическия дворец.
Първият му приоритет трябваше да е хлябът. Съпругата му, синът му и другите два и
половина милиона души в града имаха нужда от храна. Сега обаче, започнаха да го гризат
съмнения. Земеделците и мелничарите, които изпращаха храна в града, щяха да искат
заплащане. Как щеше да им плати Съветът? Григори получи усещането, че свалянето на
правителството щеше да е лесната част от всичко.
Григори разбра, че заседават и Съветът, и Думата. Думата се намираха в дясното крило
на двореца, Съветът - в лявото, както и трябваше. Но кой командваше? Този проблем
трябваше да се реши първо.
На стъпалата Григори забеляза мършавата фигура и чорлавата черна коса на
Константин. Младежът носеше, освен червената си лента, и черен шал около шапката си.
Григори го прегърна.
- Видях как стана - каза той.
- Ти ли уби стрелеца?
- Да.
- Благодаря ти. Но революцията ще е истинското й отмъщение.
Константин беше един от двамата представители на завода Путилов. С напредването на
следобеда пристигаха още и още, докато накрая, привечер огромната зала на Катерина се
пръскаше по шевовете от тях. Почти всички бяха войници. Войниците вече бяха
организирани в полкове и взводове, така че им беше по-лесно да се организират за избори,
отколкото работниците. Оказа се, че някои от представителите са избрани от шепа хора,
други - от хиляди. Демокрацията не беше толкова просто нещо.
Някой предложи да се прекръстят на Петроградски съвет на работниците и войниците и
идеята беше приета с оглушителни овации. Нямаше протокол. Нямаше теми на обсъждане,
нямаше предложения, реплики, дуплики, нямаше метод на стройно гласуване. Хората просто
се изправяха и започваха да говорят, понякога един през друг. На платформата няколко типа,
на вид съмнително принадлежащи на средната класа, дращеха бележки в тефтерите си.
Григори предположи, че това са членовете на изпълнителния комитет, избрани предния ден.
Е, поне някой записваше случващото се.
Въпреки тревожния хаос, вълнението беше огромно. Всички се чувстваха като след
победа в битка. За добро или лошо, ковяха нов свят.
Но никой не говореше за хляб. Разочаровани от нерешителността на Съвета по този
въпрос, Григори и Константин излязоха да проверят какви ги върши Думата. По пътя видяха
войници с червени ленти, които трупаха амуниции и храна като пред обсада. Царят, разбира
се, нямаше да се примири със случилото се. Тази сграда щеше да е една от основните му
цели.
В дясното крило срещнаха граф Малаков, собственикът на Путилов. Той беше пратеник
на дясноцентристка партия, но се отнасяше учтиво с тях. Той ги уведоми, че е създаден нов
комитет - Временен комитет на членовете на Думата за възстановяване на реда в столицата и
създаването на взаимоотношения с личности и институции. Абсурдното заглавие не можеше
да маскира факта, че това намирисва на опит на Думата да поеме властта. Григори се
разтревожи още повече, когато разбра, че комитетът е назначил полковник Енгелхарт като
комендант на Петроград.
- Да - отбеляза със задоволство Малаков. - И всички войници са инструктирани да се
върнат по поделенията си и да спазват заповеди.
- Какво?! - изуми се Григори. - Но това ще унищожи революцията. Офицерите на царя
ще си върнат контрола!
- Членовете на Думата не вярват, че има революция.
- Членовете на Думата са идиоти - разгневи се Грирори.
Малаков само навири нос и се отдалечи.
Константин споделяше гнева на Григори.
- Това е контрареволюция!
- И трябва да бъде спряна - каза Григори.
Бързо се върнаха в лявото крило. В залата някакъв председател се опитваше да
контролира някакъв дебат. Григори скочи на платформата.
- Имам спешно съобщение! - извика той.
- Всеки има - каза уморено председателят. - Но какво пък, майната му, говорете.
- Думата иска войниците да се върнат по казармите - и да приемат авторитета на
офицерите си.
Надигна се рев на негодувание.
- Другари! - отново извика Григори в опит да ги накара да утихнат. - Няма да се върнем
към старите почини!
Те отново изреваха, този път в съгласие.
- Хората в града трябва да ядат. Жените ни трябва да се чувстват сигурни на улицата.
Заводите трябва да заработят отново, мелниците също - но не, както преди.
Сега го слушаха, несигурни накъде бие.
- Ние, войниците, трябва да спрем да пребиваме буржоата, да тормозим жени по
улиците и да обираме магазини за алкохол. Трябва да изтрезнеем, да се върнем по
поделенията си... но при собствени условия!
Мъжете забоботиха в съгласие.
- Какви да бъдат тези условия?
Някой извика:
- Избрани от нас комитети, които да дават заповеди, вместо офицерите!
- Без повече Ваше превъзходителство и Ваша най-висока светлост - да се наричат
полковник и генерал! - извика втори.
- Без козируване! - добави трети.
Григори не знаеше какво да прави. Всеки имаше собствено предложение. Не можеше да
ги чуе всичките, камо ли да ги запомни.
Председателят се притече на помощ:
- Предлагам всички от вас, които имат предложения, да ги изложат пред другаря
Соколов. - Николай Соколов беше адвокат с леви убеждения. Идеята на председателя беше
добра. Така исканията щяха да добият по-официален характер. - Когато сте си изяснили
предложенията, елате с тях пред Съвета за одобрение.
- Точно така - само добави Григори и скочи от платформата. Соколов седеше на малка
масичка в един от ъглите на залата. Григори, Константин и още дузина представители го
наобиколиха.
- Така - рече Соколов. - Към кого да са отправени тези предложения?
Григори пак се обърка. Щеше да каже „Към съвета“, но други го изпревариха:
- Към петроградския гарнизон.
- И към войниците в гвардията, армията и артилерията.
- И флота.
 - Добре - каза Соколов и записа. - Да влезе в сила незабавно и в целостта си, нали така?
- Да.
- Да се разпространи и сред работниците, предполагам?
Григори започна да става нетърпелив.
- Да, да - каза той. - Така, кой предложи избраните комитети?
- Аз бях - каза войник с посивял мустак. Той седеше да ръба на масата, точно пред
Соколов. Войникът повтори, сякаш диктуваше: - Всички войници трябва да си сформират
комитети на избрани от тях представители.
Докато пишеше, Соколов добави: - Всички отряди, батальони, подразделения...
- ...Снабдителни кораби, батареи, ескадрони, бойни кораби.... - включи се друг.
Сивият мустак довърши:
- Които още не са си избрали представители в правителството, трябва да го сторят.
- Така - нетърпеливо продължи Григори. - Сега. Всякакви оръжия, включително
бронетранспортьорите, са под контрола на комитетите, не на офицерите. - Неколцина
войници се съгласиха. - Още: всяка военна единица е под контрола на Съвета на работниците
и войниците.
За пръв път, Соколов вдигна поглед.
- Това значи, че Съветите контролират армията.
- Да. Заповедите на военната комисия на Думата ще се следват, само когато не
противоречат на тези от Съветите.
- Това прави Думата също толкова безсилна, колкото е била винаги. Преди ги
управляваше царят. Сега - Съветите.
- Точно така - каза Григори.
- Съветите са върховна власт.
- Запиши го - каза Григори.
- На офицерите е забранено грубо отношение към останалите рангове - каза някой.
- Добре.
- И не бива да говорят за нас в среден род, сякаш сме животни или деца.
Григори смяташе, че подобни клаузи са банални.
- Документът има нужда от заглавие - каза той.
- Какво предлагате? - попита Соколов.
- Как си озаглавявал предишните заповеди на Съвета?
- Няма такива. Тази е първата.
- Ами тогава... наречи я Заповед номер едно.

V
Сърцето на Григори беше пълно с лоши предчувствия за Катерина и Владимир, докато
крачеше към югозападните предградия. Катерина му беше обещала да се пази, но жените в
Петроград считаха тази революция за също толкова своя, колкото бе и за мъжете.
Той се качи по стълбите, почука на вратата и влезе. Катерина скочи от стола си и се
хвърли в ръцете му.
- Жив си! Толкова се бях притеснила. Не зная какво щяхме да правим без теб.
- Извинявай, че не можах да дойда по-рано. Но съм представител в Съвета.
 - Представител! Съпругът ми! - Катерина светна от гордост.
Григори разбра, че я е впечатлил за пръв път, откакто се познаваха.
- Представителят представлява само тези, които са го избрали - скромно отбеляза той.
- Но винаги избират най-умните и надеждни, нали?
- Е, опитват се.
Маслена лампа осветяваше слабо стаята. Григори остави на масата един пакет. С новата
си позиция нямаше проблеми да се възползва от хранителните запаси на поделението си.
- Тук има и кибрит и клечки и едно одеяло.
- Благодаря ти!
- Дано си стоиш у дома. Улиците още са опасни. Някои от нас правим революция, а
други просто дивеят по улиците.
- Дори носа си не съм си подавала. Чаках те.
- Как е момчето ни?
- Татко му му липсва. Съжалявам, че спи. Винаги се радва да те види.
- Ще го видя утре сутрин.
- Ще останеш вечерта! Прекрасно!
Григори седна, а Катерина коленичи пред него и изхлузи ботушите му.
- Изглеждаш уморен.
- Уморен съм.
- Да си лягаме. Късно е.
Тя започна да разкопчава туниката му, а той се облегна назад.
- Генерал Кабалов се крие в Адмиралтейството. Страхувахме се, че ще си върне контрола
над железниците, но досега не е и опитал.
- Защо не?
Григори сви рамене.
- Малодушие. Царят заповядал на генерал Иванов да влезе в столицата и да установи
военна диктатура, но хората му се разбунтували и походът бил отменен.
- Да не би старите управляващи просто да са се отказали? - намръщи се Катерина.
- Така изглежда. Странно, нали? Но като че ли няма да има контрареволюция.
Легнаха в леглото, Григори по бельо, а Катерина по рокля. Тя никога не се събличаше
гола пред него. Може би чувстваше, че не трябва да му отдава и това, което го разочароваше,
но той приемаше тази й странност. Той я прегърна и я целуна. Когато проникна в нея, тя
изстена:
- Обичам те.
Това го направи по-щастлив и доволен от всичко, случило се последните два дни. След
това тя попита сънено:
- И какво сега?
- Думата сформира временно правителство.
- Кой ще го оглави?
- Лвов.
- Принц! Защо? — Тя се изправи и гърдите й се люшнаха.
- Искат да спечелят доверието на всички прослойки.
- Майната им на прослойките! - Гневът я правеше още по-красива. Очите й искряха. -
Работниците и войниците направиха революцията! Защо ще им е нужно нечие друго
доверие?
 Отпървом подобни въпроси бяха тормозили и Григори, но той вече имаше отговор.
- Ще ни трябват управители, за да заработят отново фабриките, търговци на едро, за да
се захранва градът, съдържатели на магазини, за да има откъде хората да си Купуват хляб и
други стоки.
- Ами царят?
- Думата иска от него да абдикира. Изпратили са двама делегати до Псков, където се
намира.
Катерина се ококори.
- Абдикация? Царя? Но това ще значи, че всичко ще свърши.
- Да.
- Възможно ли е?
- Не зная. Ще разберем утре.

VI
Петъчният дебат в залата на Екатерина в Таврическия дворец беше вял. Две-три хиляди
мъже и малко жени се бяха наблъскали в нея и всичко миришеше на тютюн и немити
войници. Всички чакаха да разберат какво ще стори царят.
Дебатът често бе прекъсван от съобщения. Често не бяха кой знае какво - някой войник
се изправяше пред останалите и обявяваше, че батальонът му е сформирал комитет и е
арестувал полковника си. А често не бяха дори обявления; някой се вдигаше и почваше да
държи реч как трябва да се брани революцията.
Григори обаче веднага разбра, че става нещо, когато един сивокос сержант, изпотен и
зачервен, скочи на платформата и размаха парче хартия, завика на всички да замълчат.
Бавно и на висок глас, той започна:
- Царят е подписал документ... - Възторжените възгласи започнаха още тогава. -... с
който се отказва от короната.
Възгласите се сляха в рев. Наистина ли се бе случило? Мечтата най-сетне беше истина?
Сержантът вдигна ръка и продължи:
- ... и поради разклатеното здраве на сина си Александър, е нарекъл за свой наследник
Върховния херцог Михаил и по-малък брат на царя.
Възторгът премина в ярост.
Когато след няколко минути хората в залата се поукротиха, отвън се надигна по-мощен
рев. Тълпата в двора също беше получила новините и беше неин ред да негодува.
Григори каза на Константин:
- Временното правителство не бива да приема това.
- Съгласен. Да вървим да им кажем.
Прекосиха двореца. Министрите от новото правителство се срещаха в същата зала,
където се срещаше Временният комитет - всъщност бяха почти същите хора. Вече обсъждаха
реакцията на царя.
Павел Милюков беше на крака и говореше. Той носеше монокъл и беше политически
умерен. Предложи монархията да бъде формално запазена като символ на легитимност на
новото управление.
- Пълни лайна - промърмори Григори. Монархията бе символизирала единствено
некомпетентност, жестокост и поражение. За щастие, мнозина бяха съгласни с позицията му.
Керенски, сега министър на правосъдието, предложи да накарат Михаил да откаже короната.
Повечето се съгласиха.
Керенски и принц Лвов бяха избрани да се срещнат с Михаил. Милюков гневно се
обади:
- И аз трябва да отида като представител на малцинственото мнение!
Григори предполагаше, че тези думи ще бъдат отхвърлени като глупостта, която бяха, но
другите министри се съгласиха вяло. Тогава Григори се изправи и без да мисли, вметна:
- А аз ще придружа министрите като наблюдател на петроградския Съвет.
- Добре, добре - рече уморено Керенски.
Заминаха веднага.
Григори никога не бе влизал в богат аристократичен дом и сега къщата на Върховния
херцог му се стори като някакъв сън. Беше претъпкана с принадлежности. Накъдето и да се
обърнеше имаше скъпи предмети. Дори една от златните купи във фоайето щеше да му
стигне да си купи къща. Само че хората не купуваха златни купи, а искаха хляб.
Принц Георги Лвов, мъж с посребрени коси и огромна рижа брада очевидно не се
впечатляваше от интериора, но останалите пристъпваха нервно от крак на крак върху
дебелите килими. Чакаха във всекидневната, мръщеха се на портретите на дедите на Михаил.
Накрая се появи Михаил. Той беше на около четиридесет и вече плешив. За изненада на
гостите му. изглеждаше по-нервен от тях. След няколко неловки секунди събра кураж да
попита:
- Какво сте дошли да ми кажете?
- Дойдохме да ви кажем да не приемате короната - отвърна Лвов.
- О, по дяволите - рече Михаил и млъкна, явно без идея какво да каже след това.
Керенски запази присъствие на духа. Започна с твърд и ясен тон:
- Народът на Санкт Петербург вече е яростен от решението на Негово Величество, царя.
Огромен военен контингент е тръгнал към Таврическия дворец. Ще има бунт и много
насилие, ако бързо не разпространим новината, че сте отказал да станете цар.
- Майчице - тихо продума Михаил.
Върховният херцог не е много умен, помисли си Григори. Защо ли се изненадвам?
Милюков каза:
- Ваше Височество, аз представлявам малцинството временното правителство. Според
нас монархията трябва да бъде запазена като символ властта.
Михаил се обърка още повече. Последното нещо, което му трябваше, беше избор.
Херцогът каза:
- Може ли да поговоря малко с Родзянко? Не, не си тръгвайте, ще се оттеглим в една от
страничните стаи.
Когато евентуалният следващ цар-идиот и президентът на Думата излязоха, другите
заговориха на тих тон. Никой не се обърна към Григори. Само той представляваше
работническата класа и сигурно се страхуваха от нея, предполагайки - правилно, че
джобовете на униформата му са пълни с оръжия и амуниции.
Родзянко се показа.
- Попита ме дали мога да му гарантирам личната безопасност, ако стане цар. - Разбира
се, че това ще попита, помисли си Григори. - Казах му, че не мога.
- И...? - подкани го Керенски.
 - Ще дойде да ни каже след секунда.
Когато Михаил се появи, всички притихнаха в очакване. Накрая той рече:
- Реших да откажа короната.
Дъхът на Григори спря. Осем дни. Осем дни от първите походи и стачки. Днес
управлението на Романови свършваше. Спомни си думите на майка си в деня на смъртта й:
“Няма да намеря покой, докато Русия не стане република.” Почивай сега, майко.
Успяхме. Направихме революция.
Глава 24
Април 1917 г.
В един топъл априлски ден Валтер се разхождаше с Моника фон дер Хелбард в
градината на берлинския дом на родителите й.
Моника имаше пудел на име Пиер. Той беше обикновен пудел, дългокрак, грациозен, с
къдрави ръждиви косми и светлокафяви очи — всъщност приличаше доста на
собственичката си.
На Валтер му харесваше как тя се отнася с кучето си. Не го галеше постоянно, не му
говореше като на бебе, както правеха много други. Просто го оставяше да я следва и от време
на време му подхвърляше една стара топка за тенис.
- Това с руснаците беше толкова разочароващо - каза тя.
Валтер кимна. Принц Лвов бе обявил, че Русия ще продължи войната. Източният фронт
на Германия щеше да продължи да ги измъчва, а подкрепления от Франция нямаше да има.
Войната продължаваше с пълна пара.
- Единствената ни надежда е правителството на Лвов да падне и мирната фракция да
вземе властта - каза Валтер.
- Това реална възможност ли е?
- Трудно е да се каже. Левите революционери още искат хляб, мир и земи.
Правителството е обещало демократични избори, но кой ще спечели? - Той вдигна една съчка
и хвърли. Пиер се затича, грабна я в уста и му я донесе гордо. Валтер се наведе да погали
кучето и когато се изправи, Моника беше много близо до него.
- Валтер, харесвам те. - Тя го гледаше право в очите.
- Имам чувството, че никога няма да ни свършат темите за разговор.
Той имаше същото чувство, както и това, че ако сега понечи да я целуне, тя няма да се
възпротиви. Той отстъпи крачка назад.
- И аз те харесвам. И кучето ти. - Засмя се, за да покаже, че не мисли да продължи
сериозния тон.
Въпреки това видя, че я е наранил. Тя прехапа устна и се обърна. Тя се бе държала
толкова дръзко, колкото възпитанието й позволяваше, и той я бе отхвърлил. Продължиха
разходката. След дълго мълчание Моника рече:
- Каква е тайната ти, чудя се?
Боже мили, изключително е прозорлива, рече си Валтер.
- Нямам тайни. А ти?
- Не си струват споделянето. - Тя посегна и забърса нещо от рамото му. - Пчела.
- Твърде е рано за пчели.
- Може лятото да дойде рано.
- Не е толкова топло.
Тя се престори, че потръпва.
- Прав си, хладно е. Би ли ми донесъл нещо връхно? Отиди в кухнята и помоли някоя
прислужница, тя ще намери,
Валтер влезе в къщата и по задното стълбище стигна до мазето, където видя възрастна
камериерка, облечена в черно. Тя отиде да потърси шал и се върна с жълт, направен от
кашмир.
 Той се върна при Моника, която седеше на един пън, а в краката й стоеше Пиер. Валтер
и подаде шала и тя го сложи на раменете си. Цветът й подхождаше.
Имаше странно изражение. Подаде му един портфейл.
- Това сигурно е паднало от палтото ти.
- О, благодаря ти. - Той го върна във вътрешния джоб на палтото си, което още висеше от
едното му рамо.
- Да се връщаме в къщата - каза тя.
- Както желаеш.
Настроението й беше различно. Може би просто бе решила да се откаже от него. Или се
бе случило друго?
- Моника. - Той спря и се обърна към нея. - Погледна ли в портфейла ми?
- Каза, че нямаш тайни - отвърна тя и се изчерви.
Сигурно бе видяла изрезката от вестник със снимка на Мод. Той имаше само това, за да
си спомня за нея.
- Много невъзпитано — гневно възкликна той. Трябваше да се гневи на себе си. Защо
пазеше снимката? Ако Моника можеше да схване смисъла й, можеха и други. Щеше да бъде
унизен, изхвърлен от армията. Можеше да попадне в затвора, можеха да го разстрелят.
Моника беше сложила длан на ръката му.
- Никога не съм вършила нищо такова през живота си. Но бях отчаяна, Валтер! Толкова
лесно можех да се влюбя в теб, виждах, че и ти може да го сториш... Виждам го в очите ти, в
това как се усмихваш, когато ме видиш. - Тя плачеше. - Щях да се побъркам.
- Съжалявам, Моника. - Той чувстваше огромна тъга и за двама им.
- Просто трябваше да разбера защо все ме загърбваш. Сега зная. Тя е много красива.
Дори прилича малко на мен. Просто те е намерила преди мен, това е. - Тя избърса сълзите
си. - Предполагам, че сте сгодени.
Той не можеше да лъже някого, който беше толкова прям с него. Не знаеше какво да
каже.
- О, боже мой! — промълви тя, вгледана в лицето му. - Женени сте!
- Ако някой разбере, ще съм в много сериозна беда.
- Зная.
- Може ли да очаквам да пазиш тайната ми?
- Как може дори да питаш? Ти си най-добрият мъж, който познавам. Не бих сторила
нищо, за да ти навредя.
- Благодаря ти. Зная, че ще спазиш обещанието си.
Тя обърна глава, преглътна още сълзи и каза:
- Да влезем.
Моника отиде да се измие, а Валтер се качи на втория етаж и влезе във всекидневната.
Майка му веднага усети, че има нещо, и попита остро:
- Къде е Моника?
Той вдигна вежда. Не беше типично за нея да задава въпроси, чийто отговор би могъл да
бъде Отиде до тоалетната. Беше нервна. Гои отвърна тихо:
Ще дойде след няколко минути.
- Виж това каза баща му и развя лист хартия. - От офиса на Цимерман, току-що ми го
изпратиха за коментар. Онези руски революционери искат да минат през Германия. Наглост!
- Кои революционери, татко? - Не го интересуваше, но се радваше, че може да се
поразсее.
- Онези в Цюрих! Мартов, Ленин и другите от пасмината им. Сега, когато царят не е на
власт, в Русия имало свобода на словото и искат да се върнат там. Но не могат!
Бащата на Моника, Кондрад фон дер Хелбард, замислено рече:
- Предполагам, че не могат. Не можеш да изминеш разстоянието от Швейцария до
Русия, без да минеш през Германия, както и поне няколко бойни линии. Но от Англия до
Швеция все още се движат параходи, нали?
- Да, но няма да рискуват с Великобритания - каза Валтер. - Британците задържаха
Троцки и Бухарин. Във Франция и Италия ще е още по-негостоприемно.
- Значи няма мърдане! - победоносно обяви Ото.
- Какво ще посъветвате министър Цимерман, татко?
- Да откаже, разбира се. Не искаме мръсотията им да плъзне по нашите хора. Кой знае
какви беди може да натворят, докато минават оттук!
- Ленин и Мартов - разсъждаваше Валтер на глас. - Мартов е меншевик, а Ленин -
болшевик.
- Болшевики, меншевики, социалисти, революционери, все същите са - рече Ото.
- He, не са. Болшевиките са най-радикални. Нещо повече. Болшевиките зад граница са
по-радикални от тези в Русия. Петроградските болшевики подкрепят временното
правителство на принц Лвов, а тези в Цюрих - не.
Сестра му Грета го попита откъде знае за това. Валтер знаеше, защото четеше докладите
на немските шпиони в Швейцария, които засичаха пощата на революционерите. Вместо това
каза:
- Преди няколко дни Ленин е произнесъл реч в Цюрих, в която е отрекъл легитимността
на правителството на Лвов.
Конрад фон дер Хелбард се наведе напред в стола си.
- Какво си мислите, младежо?
- Като отказваме на революционерите да минат през Германия, защитаваме Русия от
подривните им идеи.
Майка му изглеждаше объркана.
- Обясни, моля те.
- Предлагам да помогнем на тези опасни мъже да се приберат у дома. Когато са там, или
ще се опитат да унищожат авторитета на руското правителство и да отнемат способността му
да воюва, или ще завземат властта и ще изберат мира. И в двата случая Германия печели.
Всички останаха безмълвни няколко секунди. После Ото се засмя силно и плесна с
ръце.
- Синът ми! Има значи все пак нещичко от стареца му в него!

II
Съединените щати обявиха война на Германия на шести април, 1917 г.
Валтер го очакваше, но не можеше да не се чувства потиснат. Не можеше да си
представи по-неприятен враг. Единственият шанс на Германия беше Русия да се срине, за да
могат немците да спечелят войната на западния фронт преди американците да съберат сили.
Три дни по-късно тридесет и двама руски революционери-изгнаници се събраха в хотел
Зарингенхоф в Цюрих - мъже, жени и едно дете, четиригодишно момче на име Роберт. Те
тръгнаха от бароковата арка на хотела до гарата и се качиха на влак за дома.
Валтер се беше страхувал, че няма да тръгнат. Мартов, лидерът на меншевиките, беше
отказал да се качи на влака без разрешението на руското правителство - необичайно
отстъпчиво поведение за революционер. Позволение не бе пристигнало, но Ленин и
болшевиките все пак се бяха качили.
Това беше тайното оръжие на Германия - тридесет и двама недоволни
полупрестъпници, които искаха да свалят правителството на страната си. Бог да ни е на
помощ, помисли си Валтер.
Владимир Илич Улянов, познат като Ленин, беше на четиридесет и шест.
Представляваше дребен, набит човек, спретнато облечен, но не елегантен — нямаше време за
стил. Някога риж, сега беше почти напълно плешив; малкото му останала коса обрамчваше
главата му като лавров венец. На пръв поглед Валтер го намери за не особено впечатляващ,
без чар или добър външен вид.
Валтер се представяше за нископоставен служител във външно министерство, натоварен
със задачата да улесни придвижването на болшевиките през Германия. Ленин му хвърли
дълъг, преценяващ поглед и несъмнено веднага го разпозна като някакъв вид шпионин.
Ленин и съпругата му Надя си имаха собствено купе, а останалите се блъскаха по
четирима. Дотук с равнопоставеността, помисли си цинично Валтер.
Докато влакът прекосяваше Германия от юг на север, Валтер започна да добива
представа за силата на характера на Ленин. Той не се интересуваше от ядене, пиене и други
удобства. Политиката поглъщаше цялото му време. Той постоянно спореше за политика,
пишеше за политика или мислеше за политика и записваше мислите си. В дискусии с
останалите от групичката винаги изглеждаше по-запознат и по-заинтересуван от всички
други - освен ако не ставаше въпрос за нещо различно от Русия или политика: по всички
други въпроси не знаеше много.
Освен това беше пълен бастун. Първата вечер очилатият младеж Карл Радек разказваше
вицове в съседното на Ленин купе.
"Арестували някакъв мъж, затова че казал „Николай е идиот“. Той казал на полицая:
„Имах предвид друг Николай, не царя!“ Полицаят му креснал: „Лъжец! Ако си казал
„идиот“, очевидно си говорел за царя!“ Приятелите на Радек се заляха от смях, ала Ленин
само излезе от купето си с изражение на гръмоносен облак и им нареди да мълчат.
Ленин беше добросъвестният диктатор на всички тези хора. Ако някога добиеше реална
власт, щеше ли да управлява руската империя по същия начин?
Дали щеше да добие такава власт обаче? Ако не успееше, Валтер си губеше времето.
Имаше само един начин да се увеличат шансовете на Ленин и Валтер реши да направи
нещо по въпроса.
Той слезе от влака в Берлин и каза на руснаците, че ще се върне преди да тръгнат по
последния маршрут.
- Не се бави - каза един от тях. - Тръгваме след час.
- Ще побързам. - Влакът щеше да тръгне, когато кажеше Валтер, но те не го знаеха.
Отне му само няколко минути да стигне от гара Потсдамер до офиса на външно
министерство на Вилхелмщрасе 76. Както Валтер бе очаквал, баща му беше зад бюрото си.
Двамата седнаха на по кафе.
- Няма съмнение в политическите позиции на Ленин - каза Валтер. - Казва, че са се
отървали от символа на потисничеството, царя, но не са променили обществото. Средната
класа още дърпала конците, а работниците не успели да поемат контрол. Освен това по
някаква причина лично мрази Керенски.
- Но може ли да свали правителството?
Валтер разпери ръце безпомощно.
- Той е извънредно интелигентен, целеустремен и е роден лидер, единствено работи. Но
болшевиките са само една от дузината партии, които се надпреварват за власт. Не се знае кои
ще спечелят състезанието.
- Значи всичките тези усилия може и да не постигнат нищо.
- Освен ако не помогнем на болшевиките.
- Как?
- Да им дадем пари...
- Какво?! Правителството на Германия, да подкрепя социалисти-революционери?!
- Предлагам сто хиляди рубли като начало. Ако е възможно, в златни монети от по десет
рубли.
- Кайзерът никога няма да се съгласи.
- Цимерман може да го стори и без съгласието на кайзера.
- Никога не би посмял.
- Сигурен ли сте?
Ото дълго време се взира в сина си, мислейки. Накрая каза:
- Ще го питам.

III
След три дни пътуване с влак руснаците напуснаха Германия. В Сасниц, на брега,
купиха билети за Кралица Виктория, фериботът, който щеше да ги откара през Балтийско
море към южния край на Швеция. Валтер отиде с тях. Пътуването беше тежко и всички бяха
повалени от морска болест, с изключение на Ленин, Радек и Зиновиев, които спореха за
политика и не обръщаха внимание на бурното море.
Когато пристигнаха в Швеция, тамошните членове на социалистическата партия —
стройни, добре облечени мъже - както и Радек, завлякоха Ленин в секцията за мъжко облекло
на един от големите модни магазини в Стокхолм. Той се сдоби с палто с кадифена якичка и
нова шапка. Сега най-сетне изглеждаше като човек, готов да води хората си, отбеляза Радек.
Същата вечер руснаците трябваше да се качат на още един влак, за Финландия. Валтер
щеше да изостави групата тук, но ги придружи до гарата. Преди да тръгне влакът, той се
срещна с Ленин.
Седяха в купето, а слабата електрическа крушка хвърляше отблясъци по темето на
Ленин. Валтер беше напрегнат. Нямаше да има полза да умолява този човек. И той
определено не се поддаваше на заплахи. Можеше да бъде убеден само с безпристрастна
логика. Валтер си беше приготвил реч.
- Немското правителство ви помага да се върнете у дома - започна той. - Знаете, че не го
правим от добра воля.
Ленин го прекъсна на безупречен немски:
- Мислите, че ще навредите на Русия.
 - И все пак приехте помощта ни.
- В името на революцията! Тя е единственият стандарт за правилно и неправилно.
- Предположих, че ще кажете това. - Валтер носеше тежък куфар, който сега остави на
пода. - Във второто дъно на този куфар има сто хиляди рубли в монети и банкноти.
- Какво? - обикновено хладнокръвният Ленин изглеждаше стреснат. - За какво са?
- За вас.
- Подкуп?! - възмути се той.
- Със сигурност не. Нямаме нужда да ви подкупваме. Целите ви са същите като нашите.
- За какво тогава?
- За пропаганда. Да ви помогнем да разпространите посланието си. Това искаме и ние.
Мир между Русия и Германия.
- За да спечелите капиталистическо-империалистичната си война срещу Франция!
- Както казах, не ви помагаме от добра воля - нито пък бихте очаквал това от нас. Това е
практична политика. За момента интересите ви съвпадат с нашите.
Ленин изглеждаше, както когато Радек му беше казал, че му трябват нови дрехи. Не му
се нравеше, но знаеше, че е нужно.
- Ще ви пращаме подобни суми всеки месец - стига, разбира се, да продължите мирната
кампания. - Последва дълго мълчание. Валтер завърши: - Казвате, че успехът на революцията
е единственият ви стандарт за правилно и неправилно. Ако е така, трябва да вземете парите.
Навън се чу свирка. Валтер се изправи.
- Сега си тръгвам. Сбогом и успех, Ленин гледаше куфара. Не продума.
Валтер излезе от купето и слезе от влака.

Обърна се към прозореца на Ленин. Почти очакваше той да се отвори и оттам да

изхвърчи куфара.
Чу се нова свирка и вагоните се друснаха и потеглиха.
Валтер извади кърпичката си от вътрешния си джоб и избърса чело. Въпреки студа, се
потеше.

IV
Валтер реши да се напие тази вечер.
На рецепцията имаше бележка за него: “Моля, минете през апартамент 201, някой има
съобщение за вас.” Вероятно някой служител на външно министерство. Може би си бяха
променили решението относно Ленин и парите Е, закъсняли бяха.
Той изкачи стълбите и почука на вратата на 201-ви апартамент. Отвътре се чу приглушен
глас, който попита на немски:
- Да?
- Валтер фон Улрих.
- Влезте, отворено е.
Той влезе и затвори вратата. Свещи осветяваха апартамента.
- Някой има съобщение за мен? - Той се взираше в сумрака, но не виждаше много. Някой
стана от един стол. Беше жена, с гръб към него, но нещо във фигурата й накара сърцето му да
пропусне удар. Тя се обърна.
 Беше Мод.
Ченето му увисна, тялото му се парализира.
- Здравей, Валтер. - Тя се опита да се усмихне, но самообладанието я предаде и тя
изтича през стаята и се хвърли в обятията му.
Познатият му неин аромат изпълни ноздрите му. Той целуна косата й, погали гърба й. Не
продума от страх да не се разплаче. Тя го погледна с очи, изпълнени със сълзи. Беше същата,
но леко изменена: по-слаба, със едва забележими бръчици под очите, но погледът й оставаше
пронизващо интелигентен.
- Боже мили, как ми липсваше - промълви тя на английски.
- И ти на мен. Надявах се да ми пишеш - но това! Как успя?
- Казах на паспортната служба, че ще интервюирам скандинавски политици относно
правото на глас та жените. После срещнах вътрешния министър на едно парти и му казах
няколко думи.
- Как стигна дотук?
- Още има пътнически параходи.
- Но е опасно — подводниците ни потапят всичко.
- Зная. Рискувах. Бях отчаяна.
- Ела, поседни. - Прегърнал я през кръста, той я поведе към дивана.
- Не - каза тя, когато той седна. - Твърде дълго чакахме.
Взе ръката му и го поведе през една вътрешна врата към спалнята. В огнището пукаха
трупи.
- Да не губим повече време - каза тя. - Ела в леглото.

V
Григори и Константин бяха част от делегацията от петроградския Съвет, която посрещна
на шестнадесети април на гара Финландия в столицата Ленин.
Повечето от тях никога не бяха го виждали - той бе прекарал последните седемнайсет
години в изгнание. Григори беше на единайсет, когато царя прогони Ленин. Но всички
познаваха репутацията му. На гарата се събраха хиляди хора, които да го посрещнат. Защо
толкова много, чудеше се Григори? Може би и те споделяха недоволството му от
управляващите от средната класа, недоволство, че войната още не е свършила.
Гара Финландия се намираше в района на Виборг, близо до текстилните фабрики и
казармата на Първи картечарски полк. Григори не очакваше нищо опасно, но беше казал на
Исак за всеки случай да доведе няколко взвода и бронетранспортьора. Някой обхождаше от
покрива на гарата тълпата със светлината на прожектор.
В гарата се тъпчеха работници и войници, размахваха червени флагове и лозунги.
Свиреше военен оркестър.
Наближаваше полунощ, когато Константин посочи на Григори далечните фарове на
влак. Той влезе в гарата сред облак дим и изсъска, докато спираше. Беше номер двеста
деветдесет и три.
След минута от него слезе нисък набит мъж с двуредово вълнено палто и мека шапка. Не
можеше това да е той; този мъж се обличаше като господар. Една жена изтича до него и му
подаде букет, който той прие с груба намръщена физиономия. Това беше Ленин.
 Зад него беше Лев Каменев, пратеник на Централния болшевишки комитет, който
трябваше да посрещне Ленин на границата, в случай на проблеми. Сега Каменев посочи, че
трябва да влязат в кралската чакалня.
Ленин го загърби безцеремонно и се обърна към хората.
- Другари! - извика той. - Мамят ви! Сторихте революция - а плодовете й ви бяха отнети
от предателите във временното правителство!
Каменев пребледня. Всички социалисти бяха длъжни, поне временно, да подкрепят
правителството.
Григори обаче беше във възторг. За него буржоазната демокрация беше прах в очите на
хората, подобно на създадения от царя през 1905 година парламент.
Най-сетне някой имаше дързостта да го каже.
Григори и Константин последваха Ленин и Каменев в чакалнята. Тълпата отвън се
набута след тях, докато не остана никакво място. Председателят на петроградския Съвет
Николай Чекидзе, плешив и с физиономия на плъх, пристъпи към Ленин, ръкува се с него и
му каза:
- В името на петроградския Съвет и Революцията, приветстваме пристигането ви в
Русия. Само че... — Григори и Константин се спогледаха. Твърде рано идваха условията. —...
само че вярваме, че основната задача на революционната демокрация е защитата на
революцията срещу всякакви атаки... отвън и отвътре.
- Това не е посрещане, а предупреждение - промърмори Константин.
- Вярваме, че за да се постигне това, е нужно не разединение, а единство на всички
революционери. Надявам се, че сте съгласни с нас в изпълнението на тези цели.
Ленин обърна гръб и на него. Разпери ръце към тълпата.
- Другари! Войници, моряци и работници! Отдавам ви чест! Вие сте авангардът на
Световната пролетарска армия. Днес или може би утре целият европейски империализъм
може да рухне. Вашата революция започна нова епоха. Да живее Световната
социалистическа революция!
Ленин се откъсна от делегацията и застана на площада извън гарата.
От тълпата се надигна рев. Войниците на Исак вдигнаха Ленин на покрива на един
бронетранспортьор. Прожекторът попадна върху него; той свали шапката си. Гласът му
представляваше монотонен лай, но думите му наелектризираха:
- Временното правителство предаде революцията!
Хората нададоха одобрителен възглас. Григори не знаеше, че толкова много споделят
мисленето му.
- Войната е хищническа, империалистическа. Не искаме да участваме в то-ва срамно
империалистическо клане. С отхвърлянето на капитала, можем да спечелим мир,
демократичен мир! Не искаме повече лъжи и измами от буржоазния парламент! Тази
държава може да се управлява само от Съвет на работниците. Всички банки трябва да
преминат под неговия контрол, цялата лична собственост - да се конфискува. Всички
офицери от армията трябва да бъдат избирани!
Това бяха дословно мислите на Григори и той извика радостно заедно с всички
останали около себе си. Ленин завърши:
- Да живее революцията!
Тълпата подивя.
Ленин слезе от покрива и влезе в превозното средство. То тръгна с пешеходна скорост.
Хората го наобиколиха, обкичиха го с червени флагове. Военният оркестър се присъедини
към тях и засвири марш.
- Това е моят човек! - каза Григори.
- И моят - съгласи се Константин.
Последваха процесията.
Глава 25
Май-юни 1917 г.
Нощният клуб Монте Карло изглеждаше отвратително през деня, но Лев Пешков си го
обичаше. Дървените части на зданието бяха издраскани, боята се лющеше, по тапицерията
имаше петна, а килимът беше осеян с фасове; Лев мислеше, че това е раят. Когато влезе,
целуна момичето, което събираше шапките на посетителите, даде пура на портиера и каза на
бармана да внимава с кръста като вдига тежките щайги.
Тъстът му се вълнуваше само от печалбите и стига да бяха добри, оставяше Лев да прави,
каквото си иска. Лев имаше само един проблем — жена си.
Олга се беше променила. За няколко седмици през лятото на 1915 година, тя беше
ненаситна за секс. Но това не бе характерно за нея, научи той след сватбата. Откакто се
ожениха, всичко я караше да недоволства. Искаше той да се къпе всеки ден, да използва
четка за. зъби, да спре да пърди. Не обичаше пиенето и танците и го караше да спре да пуши.
Никога не идваше в клуба. Спяха в отделни легла. Наричаше го мъж от ниската класа.
И затова той беше наел Марга.
Старата му изгора сега беше на сцената и репетираше нов номер с оркестъра, докато две
чернокожи жени търкаха масите и метяха пода. Марга носеше впита рокля и ярко червило.
Лев я беше наел като танцьорка, без да знае дали я бива. Оказа се не просто, че я бива, а че е
родена звезда. Сега пееше на висок глас някаква подканяща към сладострастие песен.
Той изгледа целия номер. Тя слезе от сцената и Лев я целуна по бузата, взе две бутилки
бира и я последва в съблекалнята й,
- Страхотно парче - каза, докато влизаше.
- Мерси - тя надигна бутилката. Пи дълго. Видя го как я зяпа, преглътна и се ухили: -
Това да ти напомня нещо?
- О, да. - Тя клекна, разкопча панталоните му и пое члена му в устата си.
Вратата се отвори с трясък и в стаята нахълта Йосиф Вялов.
- Значи е вярно! - изригна той.
Двама от бандитите му, Иля и Тео, го последваха.
Лев се паникьоса. Опита се едновременно да си закопчае панталона и да се извини.
Марга се изправи бързо и обърса устни. Запротестира:
- В съблекалнята ми сте!
- А ти си в клуба ми - каза Вялов. - Не задълго. Уволнена си. - Обърна се към Лев: -
Когато си женен за дъщеря ми, не ебеш прислугата!
Марга се изрепчи:
- Не ме е ебал, Вялов, или не забеляза?
Вялов я удари в устата. Тя падна по задник, а устната й закървя.
- Уволних те. Изчезвай. - Тя си взе чантата и се изниза. Вялов заговори на Лев: - Задник
такъв. Малко ли направих за теб?
- Извинявай, тате - смотолеви Лев. По един своеобразен начин, Вялов беше могъщ
колкото царя, що се отнасяше до хората му.
- Местя те.
- Какво искаш да кажеш?
- Махам те от клуба. Твърде много тъпи курви има тук.
 - Но какво ще правя? — Сърцето на Лев замря.
- Притежавам една леярна до пристанището. Нямат жени. Управителят се разболя. Ще я
наглеждаш.
- Леярна? Аз?
- Работил си в Путилов.
- В конюшните!
- И в мина.
- Пак там.
- Значи обстановката ти е позната.
- Да! И я мразя!
- Някой да те е питал какво ти харесва и какво - не? Хванах те насред свирка, идиот
такъв! Радвай се, че не съм решил да ти направя нещо по-лошо!
Лев млъкна.
- Отивай в скапаната кола.
Лев излезе от клуба и се качи на задната седалка на луксозния Пакард на Вялов. Утеши
се с мисълта, че все пак живее като руски благородник, ако не и по-добре. Двамата с Олга
имаха цяло крило от имението на Вялов само за себе си. Имаха модерни бани, кутии с лед и
прахосмукачки, централно отопление. Храната беше добра, Вялов не споделяше страстта на
руските аристократи към шампанското, но в бюфета винаги имаше уиски. А Лев имаше шест
костюма.
Вялов влезе след него и те се упътиха към брега. Леярната на Вялов беше като умалено
копие на Путилов: същите прозорци с изпотрошени стъкла, същите комини и черен дим,
същите омърлушени работници с мръсни лица. Лев се отчая.
Вялов го разведе из фабриката, която се наричаше „Стоманолеярна Бъфало“. На Лев му
се щеше да не е облечен с фрак. Но мястото отвътре бе много по-чисто от Путилов. Не
търчаха деца. Почти всичко се движеше с електричество. В Русия дванайсет мъже дърпаха с
мъки въжето, което вдигаше бойлера на някой локомотив. Тук една огромна корабна перка
(основният продукт на фабриката) се вдигаше от автоматичен кран.
Вялов посочи един плешивец с якичка и вратовръзка под гащеризона си.
- Това е врагът ти - каза той. - Брайън Хол, секретар на местния профсъюзен клон.
Лев огледа Хол. Мъжът поправяше някаква машина, завинтваше нещо с гаечен ключ и
когато улови погледите на Вялов и Лев, им отвърна с предизикателно изражение, сякаш
всеки момент щеше да дойде при тях и да ги попита каква работа имат тук.
Вялов привика Хол и му каза:
- Това е новият ти шеф, Лев Пешков.
- Как е - отвърна Хол на Лев и се обърна към Вялов - Питър Фишър се поряза лошо по
лицето от стружка тази сутрин. Трябваше да го заведем в болницата.
- Съжалявам да го чуя - каза Вялов. - Работата с метал е опасна, но никой не работи тук
насила.
- Едва пропусна около му - възмути се Хол. – Трябва да имаме предпазни очила!
- Никой не е загубил око, откакто ръководя този завод…
- И какво, ще чакаме някой да ослепее преди да почнем да ползваме очила?!
- Как иначе ще знаем дали са ни нужни?
- Дори никога да не са те ограбвали, си заключваш вратата, нали?
- Да, но си плащаш сам за това.
 Хол кимна уморено, вероятно очаквал подобна реакция, и се върна на работа.
- Все искат нещо - каза Вялов на Лев.
Лев знаеше какво иска тъстът му от него - твърдост. Е, това го умееше. Всички фабрики
в Петроград работеха така.
Тръгнаха си и подкараха колата към имението.
Когато стигнаха, Лев свали калните си обувки на прага и сложи чифт бродирани
пантофи, подарък от Олга за Коледа, и после отиде в стаята на бебето. Там, заедно с Дейзи,
беше майката на Олга, Лена.
- Виж, Дейзи, ето го татко! - каза тя. - Приличаш досущ на хубавия си татко!
Лев мислеше, че Дейзи, ненавършила още годинка и половина, прилича на бебе, но не
искаше да противоречи на тъща си. Той знаеше, че тя е влюбена в него - възползваше се от
всяка възможност до пофлиртува с него, да го докосне, да го целуне по бузата. Може би, дори
не съзнаваше увлечението си по него.
В другия край на стаята седеше една младо рускинче на име Полина. Тя беше
детегледачката, но не се преработваше - Олга и Лена прекарваха повечето си време в грижи
за Дейзи. Тя го погледна прямо. Той се почуди дали не може да има връзка с нея и да му се
размине. Влезе Олга и той моментално се почувства виновен.
- Каква изненада! Не те очаквах поне до три сутринта.
- Баща ти ме премести. Сега надзиравам леярната.
- Защо? Мислех, че клубът върви добре.
- Не знам защо - каза Лев.
Дейзи изгугука:
- Тати!
- Умно момиче! - похвали я Полина.
- Сигурна съм, че ще свършиш добра работа с леярната - увери го Лена.
Лев я дари с най-добрата си срамежлива усмивка.
- Е, ще се постарая.

***

Гюс Деуор имаше чувството, че европейската му мисия е провал.

- Провал? - учуди се Удро Уилсън. - Глупости! Накара немците да предложат мир. Не си
виновен, че французите и британците им казаха да вървят на майната си. Можеш да заведеш
коня до реката, но не можеш да го накараш да пие, ако не иска.
При все това, чувството на неудовлетвореност оставаше и Гюс беше още по-решен да се
докаже в следващата си задача.
- „Стоманолеярна Бъфало“ е затворена поради стачка - каза президентът.- Имаме кораби
и самолети, замръзнали на поточните линии, защото стоманолеярната не може да
произвежда нужните им перки. Трябва да отидеш в Бъфало и да оправиш тая каша.

II
 Лев беше бесен от стачката. Профсъюзът се опитваше да се възползва от неопитността
му. Лев беше сигурен, че Брайън Хол и хората му смятаха, че Лев е слаб, но той щеше да им
натика увереността в гърлата. Той се беше опитал да ги вразуми с добро.
- Мистър Ви трябва да си върне част от парите, които е загубил в лошите години - каза
той на Хол.
- А мъжете трябва да си върнат част от парите, които те загубиха от намаляването на
заплатите — отвърнал беше Хол.
- Не е същото.
- Не, не е. Вялов е богат, а те са бедни. За тях е безкрайно по-трудно.
Мъжът беше вбесяващо съобразителен. Лев отчаяно искаше да си върне
благоразположението на тъста си. Никой не искаше да се излага на гнева на Йосиф Вялов
задълго. В случая, той уж подкрепяше зет си:
- Понякога трябва да ги оставиш да стачкуват - казваше Вялов. - Не се давай на
исканията им. Стават по-сговорчиви, когато огладнеят.
Но Лев имаше план как да прекрати стачката, с помощта на пресата. Лев беше член на
ветроходния клуб на Бъфало, благодарение на връзките на тъста си. Повечето от водещите
бизнесмени в града членуваха там, включително Питър Хойл, редактор на Бъфало Ивнинг
Адвъртайзър и човек на Вялов. Един следобед Лев се присламчи към него.
- Здрасти, млади Пешков - извика той в ухото на Лев. Хойл беше свикнал да крещи над
шума на печатните преси. - Чувам, че президентът е изпратил сина на Камерън Деуор да
оправи стачката ви.
- Май да, но още не сме се видели.
- Познавам го. Наивник. Няма да те притеснява особено.
Лев беше съгласен. През 1914 година беше взел долар от Гюс в Петроград, а миналата
година, също толкова лесно, беше взел годеницата му.
- Исках да поговорим за стачката - каза Лев и се настани в коженото кресло срещу това
на Хойл.
- Адвъртайзър вече заклейми стачкуващите като антиамерикански социалисти и
революционери. Какво още можем да направим?
- Наречи ги агенти на врага. Задържат продукцията на военни машини, а самите те са
изключени от военния набор.
- Това е добра идея. - Хойл се намръщи. - Но още не знаем как ще работи наборът.
- Със сигурност няма да включва военната индустрия.
- Така е.
- И все пак искат повече пари. Мнозина биха взели по-малко за работа, която ги спасява
от военна повинност. Може би искаш да попиташ: На коя страна сте?
- Това звучи като заглавие. Предполагам, че мистър Ви знае за този разговор.
Лев се изненада - не беше помислил за това. Ухили се, за да прикрие смущението си.
Ако Хойл разбереше, че Вялов не знае нищо по въпроса, щеше да се откаже моментално.
- Да, разбира се - излъга го Лев. - Всъщност беше негова идея.

III
Вялов помоли да се срещне с Гюс във ветроходния клуб. Брайън Хол предложи среща в
местния офис на профсъюза. Всеки искаше да е на собствена територия, затова Гюс избра
конферентна зала в хотел Стейтлър.
Лев Пешков беше атакувал стачкуващите като бягащи от повинност, а Адвъртайзър беше
поместил коментарите му на първа страница, под заглавието НА ЧИЯ СТРАНА СА? Това
ядоса Гюс - той не искаше ескалация на конфликта. Опитите на Лев обаче бяха му вкарали
автогол. Вестниците от тази сутрин изразяваха всеобщото възмущение на работниците във
военната промишленост, не само на тези в стоманолеярната.
Гюс донесе всички вестници от деня в Стейтлър и ги остави на една масичка в ъгъла на
залата. Най-отгоре се мъдреше популярен жълт вестник със заглавие А ТИ ЩЕ ОТИДЕШ ЛИ
НА ВОЙНА, ЛЕВ?
Пръв пристигна Хол. Той видя вестниците и се ухили.
- Младият Лев сгреши - каза той доволно. - В беда е.
- Да манипулираш пресата е опасна игра - отвърна Гюс. Залови се за работа: - Значи
искате по долар повече на ден.
- Само десет цента повече от това, което хората ми взимаха преди да ги поеме Вялов и...
- Няма значение - прекъсна го Гюс, показвайки повече дързост, отколкото изпитваше. -
Ако ти уредя петдесет цента, ще се съгласиш ли.
- Не знам... Трябва да съобщя на мъжете...
- Не. Трябва да решиш сега. - Гюс се молеше нервността да не му личи.
Хол взе да увърта.
- Вялов съгласил ли се е вече на това?
- Не мисли за Вялов, аз ще се оправям с него. Петдесет цента, да или не?
Хол внимателно се взря в Гюс. Под неприятния външен вид се криеше много прозорлив
ум. Накрая Хол рече:
- Да. Засега.
- Благодаря. - Гюс се постара да не въздъхне от облекчение. - Искаш ли кафе?
- Разбира се.
Гюс се обърна, благодарен за възможността да скрие за миг лицето си, и натисна
звънеца, за да повика келнер.
Влязоха Йосиф Вялов и Лев Пешков. Гюс не се ръкува с тях.
- Седнете - сухо им рече той.
Очите на Вялов пробягнаха по заглавията на вестниците и лицето му се изкриви в
мимолетен израз на гняв. Гюс предполагаше, че Лев вече е загазил заради тях.
Опита се да не зяпа Лев. Този шофьор му бе отнел годеницата - но това не биваше да
замъглява преценката на Гюс. Искаше му се да удари Лев в лицето, но ако всичко минеше по
план, резултатът щеше да е по-унизителен за младия руснак и много по-задоволителен за
Гюс.
Появи се келнер и Гюс му поръча кафе и чиния сандвичи за гостите. Нарочно не ги
попита какво искат - бе виждал Уилсън да се държи така с хора, чийто страх искаше да
вземе. Той седна и отвори една папка. В нея имаше празен лист хартия. Гюс се престори, че
го чете.
Лев също седна и каза:
- Е, Гюс, президентът те изпраща да преговаряш с нас. Гюс си позволи да го погледне.
Задържа погледа си. Да, Лев беше хубав, но също така беше безотговорен и слаб. Когато
руснакът започна да се чувства неудобно, Гюс най-сетне продума:
 - Да не си си загубил шибания ум?
- Какво по...
- Америка е във война - сурово продължи Гюс. - Президентът няма да преговаря с теб.
Нито с теб. - Той погледна Хол. След това Вялов. - Нито дори с теб.
Вялов отвърна спокойно на погледа му. За разлика от зет си, той не бе сплашен, но пък
загуби изражението на презрение, с което беше влязъл. Той попита Гюс:
- За какво си тук тогава?
- Ще ви кажа какво ще стане. Когато ви го кажа, ще го приемете.
- Ха! - изсумтя Лев.
- Млъкни, Лев. Продължавай, Деуор - каза Вялов.
- Ще предложиш на работниците си увеличение от петдесет цента на ден. Обърна се
към Хол: - А ти ще приемеш.
- Тъй ли било? — Лицето на Хол бе безизразно.
- И хората ще се върнат на работа до дванайсет на обяд днес.
- И защо, по дяволите, да правим каквото ни кажеш? - попита Вялов.
- Заради алтернативата.
- Която е?
- Президентът ще изпрати батальон да превземе леярната. Цялата готова продукция ще
бъде продадена, а работата ще продължи с армейски инженери. След войната, може да ви
върнем фабриката, а на работниците - прехраната им. - На Гюс му се щеше да е съгласувал
този гамбит с Уилсън, но сега беше късно.
Лев изумен попита Хол и Вялов:
- Има ли правото да го направи?
- Според закона по време на война, да - отвърна Гюс.
- Така казваш ти - скептично се намеси Вялов.
- Предизвикайте ни в съда. Мислите ли, че има съдия в тази страна, който ще
предпочете вас и враговете на държавата ни?
Вялов помълча и обърна глава към Хол.
- Ще се съгласите ли на петдесет цента?
- Да.
Вялов отново погледна Гюс.
- Тогава и ние приемаме.
- Благодаря ви, господа. - Гюс затвори папката, опита се да овладее треперещите си
ръце. - Ще уведомя президента.

***

След срещата Лев и Вялов излязоха пред входа на хотела. Лев гледаше в краката си.
Вялов гледаше в точка на хоризонта. Той каза безизразно:
- Дадох ти шанс.
Лев не отвърна.
- Отиваш в армията.
Лев изтръпна.
 - Не го мислиш.
- Кога за последно си ме чул да казвам нещо, което не мисля?
- Няма да отида там! Как може да ме накараш?
Лицето на Вялов се промени, поморавя от гняв. Лев стисна юмруци — тъст му имаше
телосложение на бик, но беше с двайсет години по-възрастен. Младежът нямаше да му се
даде лесно. Вялов се овладя и рече:
- Или ще отидеш като доброволец, или ще те изтеглят.
Вялов можеше да го направи лесно.
- Ами Олга и Дейзи?
- Олга няма да съжалява, когато разбере какви си ги вършил зад гърба й. Върви пред
мен.
Лев понечи да възрази още по-силно, но нещо у него се пречупи и той тръгна като
осъден пред Вялов.

IV
Чък Диксън, някогашният съперник на Гюс за сърцето на Олга, се беше оженил. Той и
съпругата му Дорис организираха следобедно парти в градината си в края на юни. Гюс и
родителите му отидоха. Всички мъже бяха с костюми, но пък жените носеха шарени рокли и
екстравагантни шапки, така че тълпата изглеждаше разнообразна. Разнасяха се сандвичи и
бира, лимонада и кейк. Един клоун раздаваше шоколад, а един учител по къси гащи
организираше занимания за децата.
Дорис, политически ангажирана девойка, отново говореше с Гюс за войната.
- Има слухове за бунтове във френската армия - каза тя.
Гюс знаеше, че истината беше по-лоша от слуховете - над двадесет хиляди мъже от общо
петдесет и четири военни поделения бяха дезертирали.
- Вероятно затова са сменили тактиката от нападение на отбрана — отговори неутрално
той.
- Изглежда френските офицери се държат зле с подчинените си. — Дорис се радваше на
всяка лоша новина от фронта, защото подхранваше с аргументи позицията й срещу войната,
А офанзивата на Нивел се е оказала катастрофална.
- Пристигането на американски войници ще ги постегне. - Първите американци бяха
отплували за Франция.
- Но засега изпращаме само символичен контингент. Дано това да значи, че ще играем
малка роля в битките.
- Не, не значи това. Трябва да съберем, да обучим и да въоръжим поне милион души.
Това не може да стане веднага. Но догодина ще ги изпращаме със стотици хиляди.
Дорис погледна през рамото на Гюс и рече:
- Олеле, ето един от младите наборници.
Семейство Вялови беше пристигнало - Йосиф и Лена, заедно с Олга, Лев и малкото им
момиченце. Лев носеше офицерска униформа и изглеждаше много впечатляващо, но лицето
му бе помръкнало.
Гюс се смути, но баща му влезе в ролята на сенатор, сърдечно се ръкува с Йосиф и му
каза нещо, което го разсмя. Майка му поздрави учтиво Лена и се умили от мъничето. Гюс
разбра, че родителите му са очаквали тази среща и са решили да се правят, че годежът между
него и Олга никога не се е случвал.
Той улови погледа й и кимна. Тя се изчерви.
Лев беше безцеремонен, както винаги.
- Значи, Гюс, президентът е доволен от работата ти около стачката?
Другите чуха въпроса и притихнаха в очакване на отговора.
- Радва се, че проявихте разбиране - дипломатично каза Гюс. - Виждам, че си се записал
в армията.
- Да, доброволец. Минавам през офицерско обучение.
- Как ти се струва?
Внезапно Гюс усети, че двамата си имат публика, като на ринга: семействата Вялови,
Деуор, Диксън... Откакто отпадна годежът, никой не ги беше виждал заедно на публично
място.
- Ще свикна - каза Лев. - А ти?
- Какво аз?
- Ще се запишеш ли? Все пак ти и президентът ти ни набутахте в тази война. - Гюс се
засрами. Лев имаше право. - Винаги можеш да изчакаш да видиш дали ще изтеглят номера
ти. Може да ти излезе късметът. Но така или иначе, ако се върнеш във Вашингтон,
президентът може да те отърве. - Лев се изсмя.
- Не - поклати глава Гюс. - Аз съм част от правителството, което предизвика всичко
това. Няма да искам да се отърва.
Баща му кимна като че ли бе очаквал това, но майка му възкликна:
- Но, Гюс, ти работиш за президента! Какъв по-добър шанс да помогнеш във войната?
- Е, би изглеждало страхливо - вметна Лев.
- Именно - каза Гюс. - Затова няма да се върна във Вашингтон. С тази част от живота ми
е свършено, засега.
- Гюс, не! - промълви ужасена майка му.
- Вече говорих с генерал Кларънс от дивизията на Бъфало.
Майка му се разплака.
Глава 26
Средата на юни 1917 г.
Етел не се бе замисляла за правата на жените до онзи ден, когато застана насред
библиотеката в Тай Гуин, бременна и неомъжена, докато мазният адвокат Солман й
обясняваше нещата от живота. Щеше да похаби цвета на младостта си в грижи за детето на
Фиц, а той нямаше да има никакви задължения към него. Несправедливостта я караше да
иска да удуши Солман.
Яростта й се усили от дългото безплодно търсене на работа в Лондон. Предлагаха й
работа, единствено ако никой мъж не я искаше, при това на половин заплащане.
Гневният й феминизъм обаче се вкостени по време на годините, прекарани рамо до
рамо с коравите, работливи, неистово бедни жени от лондонския Ийст енд. Мъжете често си
повтаряха измислицата, че трудът се разпределя поравно - мъжете се грижат за прехраната, а
жените стоят у дома и се грижат за тях и за децата. Глупости. Повечето познати на Етел
работеха по дванайсет часа на ден и също така гледаха децата си. Ядяха малко, живееха в
бараки и се обличаха с парцали, но още намираха за какво да пеят и обичаха децата си. Всяка
една от тези жени имаше право да гласува повече от десет мъже.
Тя толкова дълго се бореше за това, че се почувства странно, когато в средата на 1917
година това се превърна в реална възможност. Парламентът се беше съгласил на дебат през
третата седмица на юни и беше заявил част от позициите си.
Бърни даваше закуската на Лойд, препечена филийка топната в сладък чай, а Етел
разсъждаваше на глас:
- Политиците не могат да си позволят жените да вдигат повече шум по въпроса, защото
знаят, че сме твърде упорити и ако се опитат да излязат победители в този спор, ще бъдат
обвинени, че не се съсредоточават върху победа във войната. Затова са се съгласили да дадат
право на глас на жените над трийсет, които притежават дом или са съпруги на мъже,
притежаващи дом. Това значи, че съм твърде млада.
- Това е първият компромис - каза Бърни. - А вторият?
- Лойд Джордж се опитва да угоди на множеството. Гласуването ще е свободно. - Това
значеше, че партията няма да нареди на членовете си да гласуват по определен начин.
- Значи, каквото и да се случи, няма да е по вина на правителството.
- Лойд Джордж е коварен.
- Но ви дава шанс.
- Само това. Тепърва ще подемаме сериозна кампания.
- Мисля, че ще се изненадаш приятно от отношението на хората - додаде Бърни
оптимистично. - Самото правителство е започнало пропаганда колко са подходящи жените за
шофьори на автобуси и работници във военни фабрики, сега, когато толкова мъже се бият във
Франция. Така ще е по-трудно за хората да си представят жените като по-низши.
- Дано си прав - отвърна Етел.
Бърни беше добър човек, но за неин срам, тя понякога си фантазираше за Фиц, който не
беше нито умен, нито интересен, нито мил и чийто вярвания бяха противоположни на
нейните. Когато я връхлитаха тези мисли, тя не се чувстваше по-добра от мъжете, които се
увличат по танцьорки на кан-кан. Подобни мъже се възбуждаха от копринени чорапи и
фусти; тя - от меките ръце и културния акцент и приятния аромат на Фиц.
 Но сега беше Ет Лекуит. Всички говореха за нея и Бърни като за кон и каруца, хляб и
масло.
Тя обу Лойд и го заведе при детегледачката, след това отиде в редакцията на Войнишка
съпруга. Мод вече беше там, пристигнала по-рано, вероятно заради новините. Седеше зад
стара, оклепана с мастило маса и носеше люлякова лятна рокля и шапка с остри върхове
отпред и отзад. От нея стърчеше драматично дълго перо. Изглеждаше твърде благородна като
за мястото, като състезателен кон на къра.
- Трябва да извадим специален брой - каза Мод, докато драскаше в една тетрадка. - Сега
пиша първата страница.
- Ще подготвя другите страници. Какво ще кажеш за колонка с какво могат да помогнат
читателите ни?
- Да. Да дойдат на събиранията ни, да настояват пред местния представител на
парламента, да напишат писмо до вестника, нещо такова.
- Сега ще го скалъпя. - Етел взе молив и тетрадка от едно чекмедже.
- Трябва да мобилизираме жените против този закон.
Етел се спря.
- Против? Как така против?
- Разбира се. Правителството ще се престори, че ни дава право на глас, но ще изключи
повечето от нас от него.
Етел видя заглавието на Мод: ГЛАСУВАЙТЕ ПРОТИВ ТОЗИ НОМЕР!
- Само секунда. - Тя не го виждаше като номер. - Може да не е всичко, коенто искаме, но
е начало.
Мод й хвърли гневен поглед.
- По-зле е от нищо. Законът само се преструва, че равнопоставя жените.
Мод говореше твърде теоретично. Да, несправедливо бе, принципно, да се
дискриминира срещу по-младите жени. Но това беше практичната политика.
- Виж, понякога реформите трябва да се случват стъпка по стъпка. Дори мъжете са
получавали право на глас лека-полека. И сега едва половината от тях могат да гласуват...
Мод я прекъсна надменно.
- Помислила ли си дори кои са жените, които няма да могат да гласуват?
- Е, аз съм една от тях - спокойно рече Етел.
- По-голямата част от работничките в заводите за амуниции са твърде млади. Както и
повечето сестри, рискували живота си да се грижат за войниците във Франция. И вдовиците
също. Не виждаш ли, че целта на този закон е да превърне жените в малцинство?
- Значи искаш кампания против закона?
- Разбира се!
- Това е лудост. - Етел с изненада откри колко силно не е съгласна със своята приятелка
и колежка. - Не виждам как можем да убедим депутатите да гласуват против нещо, за което
толкова отдавна се борим.
- Не за това се борим! - Гневът на Мод растеше. - Търсим равенство, а това не е
равенство. Ако се вържем на тази заблуда, ще гледаме отстрани политическия живот поне
още едно поколение!
- Не става въпрос за това. Мен никой не ме заблуждава. Разбирам какво казваш - не е
особено проницателно. Но просто преценката ти е погрешна.
- Такава ли ми била преценката? - сухо отвърна Мод и Етел внезапно видя приликата й с
Фиц: и двамата поддържаха мнението си със същата неотстъпчивост.
- Само си представи пропагандата от другата страна! „Винаги сме знаели, че жените не
знаят какво искат. Затова не бива да гласуват.“ Ще ни се подираят отново.
- Нашата пропаганда трябва да е по-добра - важно рече Мод. - Трябва много ясно да
обясним ситуацията на всички.
Етел тръсна глава.
- Грешиш. Тези неща се крепят на емоции. Години наред се борим против правилото, че
жените не могат да гласуват. Това е бариерата. Преодолеем ли я, хората ще видят
допълнителните компромиси като формални. Ще е относително лесно да свалим летвата на
възрастта на гласуване, да отменим другите ограничения. Не може да не го виждаш.
- Не, не го виждам - с леден тон отговори Мод. - Този закон е стъпка назад. Който го
подкрепя е предател.
Етел се втренчи в Мод; почувства се уязвена.
- Не може да го имаш предвид.
- Моля те, не ми обяснявай какво имам и какво нямам предвид.
- Работим и водим кампании заедно от две години. - Етел се просълзи. - Наистина ли
смяташ, че щом не съм съгласна с теб, не съм вярна на каузата?
- Със сигурност го смятам - неумолимо рече Мод.
- Добре тогава. - Етел не знаеше какво друго може да стори, освен да си тръгне.

II
Фиц вече се справяше без бастун у дома. Той слезе от стаята си във всекидневната. Мод
му наля чаша мадейра, а леля Хърм го попита как се чувства.
- Лекарите казват, че се оправям, но бавно. - Фиц се беше върнал в окопите по-рано тази
година, но студът и влагата се оказаха твърде много за него и той се върна в Англия да се
довъзстанови. Пак работеше в разузнаването.
- Зная, че би предпочел да си от другата страна, но, честно казано, не съжаляваме, че
пропусна пролетните схватки - каза Мод.
Фиц кимна. Офанзивата на френския генерал Нивел се бе провалила, а той беше загубил
работата си. Френските войници бяха размирни - защитаваха позициите си, но отказваха да
напредват. Още една лоша година за съюзниците.
Но Мод грешеше като мислеше, че Фиц би предпочел окопите. Работата му в
разузнаването беше, може би, по-важна от битките във Франция. Мнозина се страхуваха, че
немските подводници ще прекъснат снабдителните нишки на Великобритания, но работата
на Фиц и колегите му позволяваше да се предвидят позициите на подводниците, и така
корабите бяха предупредени. Това, заедно с тактиката бойни кораби да ескортират
товарните, бе направило подводниците много по-неефективни. Беше си триумф, ако и
малцина да знаеха за него.
- Поне не сме загубили Русия - каза той на глас.
- Все още - рече Мод. - Германците се надяват на болшевишка победа - всички знаят
това. Колко иронично би било... Русия да стане по-демократична от Великобритания.
Фиц смени щекотливата тема.
- Парламентът ще обсъжда правото на глас на жените.
 - Само за тези над трийсет, които притежават дом, или пък съпругите на такива мъже.
- Е, но трябва да си доволна от напредъка. Четох един материал на приятелката ти Етел
в едно от списанията. — Фиц с изненада се бе уловил, че чете с възхищение ясната и
подредена аргументация на бившата си прислужница по толкова важен политически въпрос.
- Тя смята, че подобен закон е по-добре от нищо.
- Страхувам се, че не съм съгласна - студено рече Мод. - Няма да чакам да навърша
трийсет, за да ме считат за част от човешката раса.
- Да не би да сте се карали?
- Съгласихме се пътищата ни да се разделят.
Фиц виждаше колко е гневна Мод и се опита да успокои атмосферата с въпрос към
лейди Хърмия:
- Лельо, ако британският парламент даде право на глас на жените, за кого би гласувала?
- Не знам дали бих гласувала въобще. Не е ли малко вулгарно?
Мод се стегна при тези думи, но Фиц се ухили.
- Ако всички дами от добро потекло мислеха така, щяха да гласуват само работнички и
да изберат някой социалист.
- О, мили боже! - възкликна леля Хърм. - По-добре да гласувам тогава.
- Би ли подкрепила Лойд Джордж?
- Уелски адвокат? Със сигурност не.
- Тогава може би Боунар Лоу, лидерът на консерваторите.
- Предполагам, че да.
- Но той е канадец.
- О, божичко.
- Това е проблемът с империята. Някакви хора, събрани от кол и въже, си мислят, че са
част от нея.
Една бавачка влезе заедно с Момче. Мъникът се втурна към баща си.
- Как е малкият ми войник? - попита Фиц. - Ще порасне и ще стреля германци?
- Бум! Бум! - каза Момче.
Фиц забеляза, че носът му тече.
- Да не би да е хремав, Джоунс? - попита той рязко.
Бавачката се уплаши. Беше младо девойче от Абъроуен, но имаше професионална
подготовка.
- Не, милорд. Юни е!
- Има такова нещо като летни настинки.
- Цял ден е добре. Просто малко му тече нослето.
- Виждам. Фиц извади ленена кърпичка от вътрешния джоб на сакото си и избърса носа
на Момче. - Да не би да е играл с простите деца?
- Не, сър, никак.
- А в парка?
- Там, където ходим, играят само деца от добри семейства. Много внимавам.
- Дано. - Той пусна Момче и го остави да се върне при бавачката си. След това каза: -
По-добре да се упътвам към вечерята на лорд Силвърман - Боунар Лоу ще е там.
Фиц искаше някой ден да е министър в Консервативно правителство и не пропускаше
възможност да е около лидера на партията си.
Граут влезе и каза:
 - Колата ви е готова, милорд.
Когато Фиц пристигна в резиденцията на Силвърман, Боунар Лоу вече беше там, както и
Пърсивал Джоунс, депутат от Абъроуен и председател на Селтик минерълс. Джоунс беше
надувко и тази вечер се пръскаше от гордост, че е в толкова извисена компания. Разговаряше
с лорд Силвърман с ръце в джобовете, а една плътна златна верижка на часовник пресичаше
широката му жилетка.
По време на вечерята Джоунс шокира Фиц с изказването, че е за правото на глас на
жените.
- Защо, за Бога? - изуми се Фиц.
- Направихме проучване сред председателите на местни клонове на партията, както и на
активни членове. Боунар Лоу кимаше в съгласие. Резултатът е две към едно в полза на
предложението.
- В Консервативната партия?!
- Да, милорд.
- Но защо?
- Защото повечето нови гласоподаватели ще са зрели жени от средната класа, майки. -
Джоунс почука носа си с показалец, вулгарен жест. - Лорд Фицхърбърт, това са най-
консервативните хора в страната. Този закон ще ни даде шест милиона нови избиратели.
- И ще подкрепите женското право на глас?
- Трябва! На следващите избори ще има нови три милиона мъже-гласоподаватели от
работническата класа. Повечето ще са се били във войната и ще са против нас. Но жените ни
ще ги надвият.
- Но... принципът, човече! Принципът! - Въпреки пламенността си, Фиц усещаше, че
губи битката.
- Принципи? - изненада се Джоунс. - Това е практична политика. - Той даде на Фиц
снизходителна усмивка, която разяри младия благородник. - Но, ако мога така да се изразя,
вие сте идеалист, милорд.
- Всички сме идеалисти - разреши назряващия конфликт Силвърман. - Затова сме в
политиката. Иначе не бихме си правили труда. Но трябва да се изправим лице в лице с
реалността на изборите и публичното мнение.
Фиц остана безмълвен през останалата част от вечерята. Стори му се лошо
предзнаменование, че този закон получава одобрението и на Етел Лекуит, и на Пърсивал
Джоунс. Имаше опасна вероятност да бъде приет. Смяташе, че консерваторите не бива да се
вълнуват от победи в краткосрочен план, а да защитават семейните ценности, но Боунар Лоу
очевидно не смяташе така и Фиц не искаше да изглежда отцепник от партийната линия. В
резултат се срамуваше от факта, че не можеше да е напълно откровен със събеседниците си.
Тръгна си от дома на лорд Силвърман незабавно след Боунар Лоу и се прибра в мрачно
настроение в къщата си в Мейфеър.

III
В деня, когато парламентът обсъждаше правото на глас на жените, Етел организира
митинг в зала близо до Уестминстърския дворец.
Сега работеше а Националния профсъюз на текстилните работници, който с нетърпение
я нае. Основната й задача беше да набира работнички за магазините за дрехи в Ийст енд, но
профсъюзът вярваше, че трябва да се бори и за политическите права на членовете си, освен
за правата им на работното място.
Етел се натъжи от раздялата си с Мод. Някак винаги й се щеше да вярва, че двете са
преодолели класовите различия, колкото и абсурдно да изглеждаше, че сестрата на граф и
бившата му прислужница може да са равни. Все пак, дълбоко в себе си, Мод вярваше, че е
родена, за да заповядва, а Етел — за да изпълнява.
Етел се надяваше вотът да се случи преди края на митинга, за да обяви резултата там, но
дебатът се проточи и срещата, организирана от Етел, трябваше да приключи преди това. Етел
и Бърни отидоха в един пъб в Уайтхол, посещаван от депутати от Работническата партия.
Минаваше единадесет и пъбът затваряше, когато двама депутати влетяха вътре. Един от
тях забеляза Етел.
- Спечелихме! - извика той. - Така де, вие спечелихте Жените.
- Приели са го?!
- С огромно мнозинство - 387 на 57!
- Спечелихме! - Тя целуна Бърни. - Спечелихме!
- Браво, скъпа - усмихна се Бърни и я целуна. - Радвай се на победата си. Заслужаваш я.
Не можеха да отпразнуват победата с наздравица. Военните ограничения забраняваха на
кръчмите да предлагат алкохол след определен час, за да се подобри продуктивността на
работническата класа. Етел и Бърни излязоха, за да се качат на автобус за дома.
Еуфорията беше завладяла Етел. Тя повтаряше:
- Не мога да го осмисля. След всичките тези години - глас за жените!
Един от минувачите я чу, висок мъж, който се подпираше на бастун. Тя разпозна Фиц.
- Не се радвай още - каза той. - Ще ви надвием в Камарата на лордовете.
Глава 27
Юни-септември 1917 г.
Валтер фон Улрих излезе от окопа си и, поемайки живота си в ръцете си, тръгна през
ничията земя.
Нова трева и диви цветя растяха в дупки от снаряди. Беше мека вечер в регион, който
някога е бил полски, след това руски, а сега беше отчасти окупиран от немски войски.
Валтер носеше неотличаващо се палто върху униформа на ефрейтор. Беше изцапал лицето си
с пръст за по-голяма автентичност. Носеше бяло кепе, като флаг на примирието и носеше на
рамо картонена кутия.
Сигналите от руснаците на източния фронт, където той се намираше сега, бяха смесени.
В някои части руските войници бяха вдигнали бели знамена и единодушно бяха обявили
примирие. В други, руската армия изглеждаше дисциплинирана и готова за бой. В един такъв
район сега навлизаше Валтер.
Най-сетне се беше измъкнал от Берлин. Вероятно Моника фон дер Хелбард беше
обявила твърдо, че сватба няма да има. Така или иначе, Валтер отново беше на предната
линия и събираше информация.
Той прехвърли кутията на другото си рамо. Сега виждаше над ръба на един окоп
стърчащите глави на около дузина мъже. Носеха шапки — руските войници нямаха каски.
Засега не правеха нищо; може би виждаха, че той не носи оръжие.
Въпреки това, стомахът му се свиваше, докато вървеше в обсега на пушките им. Всички
бяха тук, все пак, за да стрелят по врага.
По лицата на руснаците се четеше любопитство, развеселеност и изумление.
Внимателно се вглеждаше за знаци на страх. Уплашеният войник можеше да стреля без
предупреждение.
Най-сетне му оставаха десет ярда, после девет, осем... стигна до ръба на окопа.
- Здравейте, другари - каза той на руски. Остави кутията.
Той подаде ръка на най-близкия войник. Онзи автоматично посегна и му помогна да
скочи вътре. Около него се събра малка групичка.
- Дойдох да ви питам нещо.
Повечето образовани руснаци имаха малко немски, но тези войници бяха селяни и
малцина разбираха език, различен от собствения си. Като малък Валтер бе научил руски като
част от суровата подготовка, дадена му от баща му, за кариера в армията и Външното
министерство. Никога не си бе служил много с този език, но мислеше, че познанията ще му
стигнат за тази мисия.
- Първо, питие - каза той. Вкара кутията в окопа, отвори горната й част и извади бутилка
шнапс. Издърпа тапата, отпи, обърса уста и даде бутилката на човека до себе си, висок
ефрейтор на около осемнадесет години. Младежът се усмихна, също пи и предаде бутилката
нататък.
Валтер скришом проучи обстановката. Окопът беше зле построен. Стените бяха скосени,
неукрепени с дърво. Подът беше неравен, също не беше застлан и дори през лятото беше
кален. Окопът дори не се движеше в права линия — но това не беше толкова зле, защото
нямаше траверси, които да блокират ударната вълна от артилерийски снаряд. Миришеше
лошо: мъжете явно невинаги си даваха труда да ходят до отходните дупки. Какво им имаше
на тия руснаци? Всичко, което правеха, беше претупано, неорганизирано, недовършено.
Докато бутилката обикаляше компанията, се появи сержант:
- Какво става Фьодор Игорович? - обърна се той към високия ефрейтор. - Защо говориш
с тоя ебач на крави?
Фьодор беше млад, но гъстите му мустаци се виеха по бузите. По някаква причина
носеше моряшка шапка, наклонена върху темето му. Увереността в излъчването му
граничеше с арогантност.
- Пийнете си, сержант Гаврик.
И той пи от бутилката като хората си, но не беше толкова безгрижен. Изгледа Валтер
недоверчиво.
- Какво правиш тук, да те еба?
Валтер беше репетирал тази част.
- От името на германските работници, войници и селяни, дошъл съм да ви питам защо
се биете с нас.
След миг изненада, Фьодор каза:
- А вие защо се биете с нас?
Валтер имаше готов отговор.
- Нямаме избор. Страната ни още се управлява от Кайзера - нашата революция не се е
случила. Но вашата - да. Царят го няма, народът управлява Русия. И затова питам народа:
Защо се биете с нас?
Фьодор погледна към Гаврик и каза:
- И ние се питаме същото постоянно!
Гаврик сви рамене. Явно беше традиционалист, който внимателно пазеше мненията си
за себе си.
Още неколцина се присъединиха към групата. Валтер отвори втора бутилка. Огледа
кръга от мършави, дрипави мръсни мъже, които бързо се напиваха.
- Какво искат руснаците?
Отговориха няколко гласа наведнъж.
- Земя.
- Мир.
- Свобода.
- Още пиене!
Валтер извади още една бутилка от кутията. Това, което наистина им трябваше, бяха
сапун, добра храна и нови ботуши.
Фьодор рече:
- Искам да се върна в селото си. Разпределят земята на принца и искам да съм сигурен,
че семейството ми ще получи достатъчно.
- Подкрепяте ли някоя политическа партия? - попита Валтер.
- Болшевиките! - извика един войник. Останалите нададоха одобрителни възгласи.
Това задоволяваше Валтер.
- А вие членове на партията ли сте?
Те поклатиха глави в отрицание.
Фьодор каза:
- Някога подкрепях социалреволюционерите, но те ни разочароваха. - Другите закимаха.
- Керенски върна бичуването.
 - И е заповядал лятна офанзива - рече Валтер. Виждаше пред себе си купчина кутии с
амуниции, но не обърна вниманието на войниците към тях, за да не предизвика логичните
подозрения, че е шпионин. - Виждаме от самолетите си.
Фьодор каза на Гаврик:
- Защо трябва да атакуваме? Можем да издействаме мир и откъдето се намираме сега!
Няколко човека промърмориха в съгласие.
- И какво ще сторите, ако дадат заповедта за настъпление? - попита Валтер.
- Ще трябва да организираме среща на войнишките комитети, за да го обсъдим - каза
Фьодор.
- Не говори простотии - намеси се Гаврик. - На войнишките комитети вече не им е
разрешено да дебатират заповеди.
- Ще видим, другарю сержант - надигна се глас от недоволстващата тълпа.
А тя продължаваше да расте. Може би руснаците бяха способни да надушват алкохола от
разстояние. Валтер подаде още две бутилки. Вместо да обяснява на новодошлите, каза:
- Немският народ иска мир, също колкото и вие. Ако не ни атакувате, няма да ви
атакуваме и ние.
- Ще пия за това! - възкликна един от новите и последваха откъслечни възгласи.
Валтер се опасяваше, че шумът ще привлече вниманието на някой офицер и се почуди
как може да накара руснаците да са по-тихи въпреки шнапса; но вече беше закъснял. Силен,
авторитетен глас избумтя:
- Какво става? Какво сте намислили - Тълпата се раздели, за да направи място на едър
мъж в униформа на майор. Той погледна Валтер и попита: - Ти пък кой си, по дяволите?
Сърцето на Валтер се сви. Несъмнено дългът повеляваше офицерът да го плени.
Немското разузнаване знаеше как се отнасят руснаците към затворниците си. Залавянето
беше бавна смърт от студ и недохранване.
Той се насили да се усмихне и предложи последната неотворена бутилка.
- Пийнете си, майоре.
Офицерът го игнорира и се обърна към Гаврик.
- Какво си мислиш, че правиш?
Гаврик не се стресна.
- Мъжете не са вечеряли днес, майоре, не можех да им забраня едно питие.
- Трябвало е да го плените!
Фьодор каза:
- Не можем да го пленим, след като сме пили от алкохола му. — Вече завалваше думите.
— Не би било честно!
Другите шумно одобриха логиката му. Майорът каза на Валтер:
- Ти си шпионин и би трябвало да ти пусна куршум в главата. - Той докосна пистолета в
кобура си.
Войниците запротестираха. Майорът поморавя от гняв, но не каза повече; явно не
желаше да спори с мъжете. Валтер им каза:
- По-добре да ви оставя. Майорът ви е малко неблагоразположен. А и точно зад нашата
предна линия има един бардак и една русокоса с големи цици, на която може да й е
самотно... — Те се засмяха. Беше наполовина вярно: имаше бардак, но Валтер никога не го бе
посещавал. - Помнете! Няма да се бием, ако вие не се биете!
Той се изкатери от окопа. Сега опасността беше най-голяма. Изправи се, направи
няколко крачки, помаха и продължи да върви. Бяха задоволили любопитството си и шнапсът
го нямаше. Сега можеха да решат да изпълнят дълга си и да стрелят по врага. Имаше
чувството, че на гърба му е залепена мишена.
Падаше мрак. Скоро нямаше да го виждат. Само на няколко метра бе от безопасността.
Отне цялата му воля да не се затича - но чувстваше, че това може да провокира някой
изстрел. Стисна зъби и продължи с равномерни стъпки през пръснатите неексплодирали
снаряди.
Той хвърли поглед назад. Не можеше да види окопа. Това значеше, че и те не го виждат.
Беше в безопасност.
Успокои дишането си. Струвало си беше риска. Много бе научил. Макар тази част от
фронта на руснаците да не вееше бяло знаме, не беше в добро бойно състояние. Мъжете явно
не бяха доволни, а офицерите не си позволяваха да ги стягат много-много. Сержантът им
внимаваше да не ги ядоса, а майорът се бе побоял да плени Валтер. С подобна нагласа беше
невъзможно войниците да се бият храбро.
Стигна до германските позиции. Извика името си и предварително уговорената с
караула парола. Скочи в окопа. Един лейтенант му отдаде чест.
- Успешна мисия, сър?
- Да, благодаря. Много, много успешна.

II
Катерина лежеше на леглото в старата стая на Григори, облечена само с тънка нощница.
През отворения прозорец се промъкваше топлия юлски въздух. Тя беше бременна в шестия
месец.
Григори лежеше до нея. Две и половина години бе играл Ролята на баща на братовия си
син, но сега щеше да си има собствено дете. Щеше му се да кръсти бебето на Ленин, но вече
си имаха един Владимир. Бременността на Катерина го бе направила още по-непоколебим в
политическите му убеждения. Трябваше да направи страната, където щеше да расте синът му,
безопасна и свободна. (По някаква причина мислеше за бебето като за син.)
Той всъщност не харесваше Ленин. Онзи живееше в състояние на постоянно разярение.
Все викаше на другите. Който не се съгласяваше с него, получаваше определения като свиня,
копелдак, педераст. Само че работеше повече от всеки друго, премисляше всичко много
внимателно и винаги решаваше правилно. В миналото всички опити за “революции” бяха
завършвали в блато от словоблудства. Григори знаеше, че с Ленин това няма да се случи.
Временното правителство също го знаеше и се опитваше да го нарочи за немски
шпионин. Обвинението беше, разбира се, абсурдно, но имаше истина в това, че Ленин имаше
таен източник на средства. Като стар болшевик, още отпреди войната, Григори знаеше, че
парите са от Германия. Ако се разчуеше, щяха да се породят подозрения.
Той се беше удрямал, когато чу стъпки в коридора и след тях — силно почукване на
вратата. Той нахлузи панталоните си и се провикна:
- Какво има?
Влад се събуди и се разплака.
- Григори Сергеевич?
- Да! - Григори отвори и видя Исак. - Какво има?
 - Издали са заповеди за ареста на Ленин, Зиновиев и Каменев.
Григори изстина.
- Трябва да ги предупредим!
- Долу ни чака военна кола.
- Само да се обуя.
Исак го остави. Катерина вдигна Влад, за да го успокои. Григори бързо се облече, целуна
ги и изхвърча през вратата.
Скочи в колата до Исак.
- Ленин е най-важен. — Правителството имаше право да се насочи към него. Зиновиев и
Каменев също бяха силни революционери, но Ленин беше двигателят. — Карай към дома на
сестра му. Трябва да го предупредим първо. Как разбра?
- От един болшевик в Министерството на правосъдието.
- Кога са били подписани заповедите?
- Тази сутрин.
- Дано сме навреме. - Исак се ужасяваше от мисълта, че може да са закъснели.
Исак стигна до улица Широкая и спря пред блок с апартаменти. Григори изскочи навън,
влезе и почука на вратата на Йелизарови. Ана Йелизарова, по-възрастната сестра на Ленин,
отвори вратата.
- Тук ли е? - попита Григори.
- Да, какво има?
Вълна облекчение заля Григори. Не бяха закъснели.
- Ще го арестуват.
Ана извика:
- Володя! Бързо!
Появи се Ленин, облечен както винаги в мърляв тъмен костюм и вратовръзка. Григори
бързо обясни ситуацията
- Тръгвам незабавно.
- Искаш ли да хвърля няколко неща в някой куфар...- попита го сестра му.
- Твърде рисковано. Изпрати ми всичко по-късно. Ще ти кажа къде съм. - Той погледна
Григори. - Благодаря за предупреждението, Григори Сергеевич. Имате ли кола?
- Да.
Без да каже и дума, Ленин излезе в коридора.
Григори го последва на улицата и бързо отвори вратата на колата.
- Имат заповеди и за Зиновиев и Каменев.
- Върни се в апартамента и им се обади. Марк има телефон и знае къде са. Той тръшна
врата. Наведе се към Исак и му каза нещо. Колата потегли.
Така се държеше Ленин през цялото време. Лаеше заповеди и всички ги изпълняваха,
защото имаха смисъл.
Сякаш огромна тежест беше паднала от раменете на Григори. Той завъртя глава, огледа
улицата. Групичка мъже излезе от една отсрещна сграда. Някои носеха костюми, някои -
армейски униформи. Григори с шок разпозна сред тях Пински. Тайната полиция бе
разпусната, но мъжете като него явно продължаваха работата си като част от армията.
Тези мъже сигурно бяха дошли за Ленин - но бяха объркали сграда и така го бяха
пропуснали.
Григори изтича обратно в апартамента на Йелизарови. В него бяха Ана, съпругът й
Марк, осиновеното им момче Гора и една прислужница, селянче на име Анюшка, всички
шокирани от случилото се. Григори затвори вратата зад себе си.
- Той е в безопасност, но полицията е отвън - каза той. - Трябва да позвъня на Зиновиев
и Каменев бързо.
Марк каза:
- Телефонът е ето там, на онази масичка.
- Как работи?... - поколеба се Григори.
- О, извинявай. - Той вдигна устройството и постави едната му част в ухото си, а другата
- пред устата си. - Отскоро го имаме, но го ползваме толкова често, че не му обръщаме
внимание.... Ало, моля, оператор - рече той и продиктува някакъв номер.
На вратата се заблъска.
Григори даде знак на останалите да мълчат.
Марк говореше бързо по телефона. Чу се глас от коридора:
- Отворете или ще разбием вратата! Имаме заповед!
- Само минута - обувам се! - извика обратно Григори.
Марк водеше втори разговор.
- Кой е? Кои сте вие? - викна Григори.
- Полиция! Отваряйте на мига!
- Ей сега - да затворя кучето в кухнята.
Марк затвори линията и кимна на Григори, който отбори и отстъпи крачка назад.
Влезе Пински, последван от няколко армейски офицери.
- Къде е Ленин? - попита полицаят.
- Няма такъв човек тук - отвърна Григори.
- Ти пък какво правиш тук?!
Марк застана между двамата и каза спокойно:
- Покажете ми заповедта, моля.
Пински неохотно му подаде листа. Марк прочете написаното и възкликна:
- Държавна измяна? Това е абсурдно!
- Ленин е германски агент - каза Пински.
Марк му върна листа.
- Мъжът, когото търсите, не е тук.
- Защо по дяволите не?! Той живее тук, нали?
- Ленин не е тук - повтори Марк.
- Предупреден ли е бил? Ти какво правиш тук?! - Зачервен от ярост, Пински сграбчи
Григори за реверите.
- Аз съм представител в петроградския Съвет и представлявам Първи картечарски полк;
освен ако не искаш полкът ми да посети щаба ви, по-добре си свали наденичките от
униформата ми.
- Все пак ще огледаме - каза Пински и го пусна.
До масичката с телефона имаше библиотечка. Пински грабна половин дузина книги от
там и ги хвърли на пода. Посочи вътрешността на апартамента на офицерите си и каза:
- Обърнете това място с хастара навън.

III
 Григори заседаваше заедно с петроградския Съвет, когато започна контрареволюцията.
Той се тревожеше, но не беше изненадан. Болшевиките набираха популярност, а
ответните удари ставаха по-жестоки. Партията се справяше много добре в местните избори,
печелеше контрол на провинциален Съвет след провинциален Съвет и вече притежаваше
тридесет и три процента от гласовете в петроградския. В отговор, правителството - водено
вече от Керенски - арестува Троцки и отново отложи национални избори за правителство.
Болшевиките не пропускаха да отбележат, че това ще се случи и това добавяше към кредита
им на доверие.
Тогава армията направи хода си.
Генерал Корнилов беше гологлав казак със сърце на лъв и мозък на овца, според
прочутата оценка на генерал Алексеев. На девети септември той заповяда на армията си да
тръгне към Петроград.
Съветът реагира бързо. Представителите незабавно решиха да сформират Комитет за
борба срещу контрареволюцията.
Това нищо не беше, припряно си мислеше Григори. Той стана на крака насред
заседанието, опита се да сдържи гнева и страха си. Като представител на Първи картечен
полк, останалите го слушаха внимателно по военни въпроси.
- Няма смисъл от този комитет, ако членовете му само ще приказват. Ако са верни някои
от докладите, които получаваме, някои от войниците на Корнилов са почти в града. Могат да
бъдат спрени само със сила. - Винаги носеше униформата си, както и пушка и пистолет. -
Комитетът ще е безпредметен, освен ако не мобилизира войниците и работниците на града.
Григори знаеше, че само болшевиките могат да мобилизират народа. Всички останали
представители също го знаеха, независимо от собствената си партийна принадлежност.
Накрая всички се съгласиха комитетът да има трима меншевики, трима социалист-
революционери и трима болшевики, включително Григори - но всички знаеха, че само
последните се броят.
Когато това се реши, Комитетът за борба напусна залата за дебати. Григори беше
политик вече шест месеца и знаеше как да работи системата. Не обърна внимание на
формалната структура на комитета и покани още дузина полезни мъже - Константин от
Путилов и Исак от картечарите.
Съветът сега се помещаваше не в Таврическия дворец, а в института за момичета
Смолни; комитетът се събра в една класна стая, сред гоблени и акварелни рисунки.
Председателят попита:
- Имаме ли предложение за дебат?
Това бяха глупости, но Григори знаеше как да поеме контрол, как да накара комитетът
да се съсредоточи върху дела, а не думи.
- Да, другарю председател, ако може да кажа - каза той. Реши да направи списък, защото
така хората имаха усещането, че трябва да изслушат всяка от точките. — Предлагам пет
неща. Първо, трябва да мобилизираме петроградските войници срещу въстанието на генерал
Корнилов. Как? Предлагам ефрейтор Исак Иванович да състави списък с казармите,
ръководени от надеждни революционери. Когато установим съюзниците си, ще им изпратим
писмо да приемат нарежданията на този комитет и да се подготвят да отблъснат
бунтовниците. Ако Исак започне сега, ще е готов със списъка след няколко минути.
Той изчака да види кимванията им.
- Благодаря ви. Другарю Исак, заеми се със задачата. Второ, трябва да изпратим
съобщение до Кронщадт. - Това бе военна база, вярна на революцията. - Моряците трябва да
се въоръжат, да се явят в Петроград и да се готвят под наше командване. Другарю Хлеб, ще се
заемете ли, с одобрението на комитета?
Хлеб кимна. Членовете на комитета сега изглеждаха малко объркани. Само
болшевиките не бяха изненадани.
- Трето, трябва да организираме работниците в отбранителни отряди и да ги въоръжим.
Ще вземем оръжията от арсеналите на армията и от военните заводи. Повечето работници
ще имат нужда от обучение по боравене с огнестрелни оръжия и военна дисциплина.
Предлагам това да се случи с общите усилия на търговските профсъюзи и Червената гвардия.
- Червените гвардейци беше названието за революционерите, които можеха свободно да
носят пушки и пистолети. Не всички бяха болшевики, но изпълняваха заповеди. - Предлагам
другаря Константин да поеме тази част от организацията. Той знае кои са най-влиятелните
профсъюзи във фабриките.
Григори знаеше, че превръща населението на Петроград в армия, знаеха го и другите
болшевики в комитета, но дали останалите се досещаха? В края на този процес, умерените
политици щяха да видят голям зор да разоръжат хората и да върнат авторитета на временното
правителство. Ако се замислеха, може би щяха да опитат да променят предложенията на
Григори, но сега всички мислеха в краткосрочен план. Както обикновено, само болшевиките
имаха стратегия.
Константин каза:
- Да, ще се погрижа. - Той щеше да предпочете тези лидери на профсъюзи, които бяха
болшевики, разбира се, но те така или иначе бяха най-ефективните в днешно време.
Григоги продължи:
- Четвърто, Профсъюзът на железопътните работници трябва да направи всичко
възможно да попречи на напредването на Корнилов и хората му.
Виктор, представител на железничарите, се съгласи.
- Ще създам подкомитет, който да реши кой е най-добрият начин да го сторим.
- Накрая, ще трябва да насърчим други градове да направят подобни комитети - каза
Григори. - Революцията трябва да се защитава навсякъде. Може би, други членове от тук
присъстващите могат да предложат с кои градове да комуникираме?
Останалите в комитета се вързаха на това разсейване и се заловиха за възможността да
свършат нещо. Не опонираха на предишните четири предложения. Исак и Хлеб успяха да
напишат необходимите писма, а председателят ги подписа без възражения. Константин и
Виктор тръгнаха по задачите си.
Григори се измъкна и остави останалите да спорят как да формулират запитванията си
към другите градове. Той си беше свършил работата.

IV
Фиц и Беа взеха влак от Москва, придружени само от Нина, руската прислужница на
Беа, и личният прислужник на Фиц, Дженкинс - шампион по бокс, който беше отървал
армията, защото не виждаше по-далеч от десет ярда пред носа си.
Пътуваха, за да видят брата на Беа, Андрей. Тя беше получила известие, че е тежко
ранен и че едната му ръка е била ампутирана. За щастие беше прескочил трапа, но Беа не
спря, докато съпругът й не се съгласи да я заведе да го види.
Слязоха на Буловнир, малка гара, която обслужваше имението на принц Андрей.
Експертите на Фиц бяха предложили тук да се изгради малка занаятчийска общност,
дъскорезница, складове за зърно, както и мелница; но никой не беше сторил нищо, а
селяните още караха стоката си с каруци по двадесетте мили до старото пазарно градче.
Къщата на Андрей беше като повечето руски домове на благородници, огроми и
запуснати. Високият коридор имаше нужда от боя, безценният полилей беше прашен, а
някакво куче се беше изпикало на мраморния под. Принц Андрей и принцеса Валерия
чакаха под голям портрет на дядото на Беа, който им се мръщеше строго.
Беа се втурна към Андрей и го прегърна.
Валерия, класически красива и с внимателно оформена прическа, се ръкува с Фиц и
каза на френски:
- Благодаря ви, че дойдохте. Толкова се радваме да ви видим.
Когато Беа се отдели от брат си, бършейки сълзи, Фиц му подаде ръка. Андрей му подаде
лявата си; десният ръкав на сакото му беше празен. Андрей беше блед и слаб, с
преждевременно прошарена коса.
- Не мога да изразя колко съм облекчен да ви видя каза той, също на френски.
- Има ли нещо?
- Ела в библиотеката. Валерия ще отведе Беа на горния етаж.
Оставиха жените и влязоха в прашна стая, пълна от подвързани с кожа книги, които
изглеждаха, сякаш не са били четени често.
- Поръчах чай. Страхувам се, че нямаме шери.
Фиц се отпусна на един стол. Гърбът го болеше от дългия път.
- Чаят е достатъчен. Какво има?
- Въоръжен ли си?
- Всъщност, да. Служебният ми револвер е в багажа.
- Дръж го у себе си, както правя аз.
- По-добре ми кажи защо.
- Селяните са сформирали Поземлен комитет. Някакви социалсти-революционери са
говорили с тях и са им втълпили тъпи идеи. Искат правото да вземат земята, която не
култивирам, и да я разделят помежду си.
- Какво направи?
- Изнесох им лекция, показах им как съм загубил ръката си, за да ги защитя от
германците и те се поукротиха - допреди няколко дни, когато няколко дузини местни мъже
се върнаха от фронта. Уж били освободени, но съм сигурен, че са дезертирали. Няма как да
проверя, за съжаление. Донесоха и оръжията си, както и пистолети, които сигурно са
откраднали от офицери или взели от немски затворници. Така или иначе, бяха тежко
въоръжени и пълни с подривни идеи. Има един ефрейтор, Феодор Игорович, който изглежда
е водачът им. Той говори пред останалите как не разбира защо въобще си мисля, че имам
право на каквато и да е земя.
- Не зная какво се случва с мъжете в армията - човек би си помислил, че ще се научат на
дисциплина и йерархия - каза Фиц. - Но вместо това се случва обратното.
- Страхувам се, че днес нещата приеха още по-неприятен обрат - продължи Андрей. -
По-малкият брат на ефрейтор Феодор, Иван, беше довел добитъка си да пасе на моя ливада.
Прислужникът ми Георги разбра и двамата с него отидохме да изгоним натрапника и
говедата му. Носех пушка и го ударих по главата с приклада. Повечето от тия проклети селяни
имат глави като гюллета, но този просто падна и умря. Социалистите използваха това като
извинение да се самонавият до ярост.
Фиц скри неодобрението си от руската практика да се бият низшестоящите. Не се
учудваше, че подобни неща водят до конфликти.
- Казал ли си на някого другиго?
- Изпратих съобщение до града, казах за смъртта и помолих за полицейски отряд, за да
пазя реда, но пратеникът ми не се е върнал още.
- Значи сме сами.
- Да. Ако нещата се влошат, ще трябва да отпратим жените си.
Фиц знаеше, че “влошаването” може да включва тях двамата мъртви. Изправи се и,
мислейки за имиджа на британците, които се славеха като хладнокръвни в лицето на
опасността, рече:
- По-добре да отида да се преоблека за вечеря.
Андрей му показа стаята му. Дженкинс беше разопаковал багажа и бе изгладил вечерния
му костюм. Фиц се чувстваше като идиот. Излагаше Беа и себе си на фатален риск. Беше
добил добра представа как стоят нещата в Русия, но можеше да заплати прескъпо за това.
Реши двамата с Беа да хванат първия влак обратно за някой от големите градове още
сутринта.
Револверът му стоеше на тоалетката, заедно с копчетата на ръкавелите му. Нямаше къде
да го скрие в този костюм. Накрая го натъпка в джоба на панталона си криво-ляво. Влезе в
стаята на Беа, която слагаше огърлицата си.
Тъкмо щеше да й каже, че утре заминават, когато забеляза нещо през прозореца и спря.
Повече от сто селяни напредваха към къщата откъм парка, който се виждаше оттук. Въпреки
че беше още ден, мнозина носеха факли. Някои имаха пушки.
- Да го еба - промълви той.
Беа беше шокирана.
- Фиц! Забрави ли, че съм тук?
- Виж.
- О, не - хлъцна Беа.
Фиц се втурна в коридора, отвори една врата към свързващо помещение и видя
Дженкинс, който тъкмо окачаше костюма му от пътя на една закачалка.
- В смъртна опасност сме - каза Фиц. - Трябва да тръгнем в следващите пет минути.
Тичай до конюшната, впрегни конете в карета и я докарай пред входа на кухните колкото
можеш по-бързо.
Дженкинс хвърли костюма на земята и се втурна да изпълнява.
Фиц се обърна към Беа.
- Свали тази рокля, сложи палто, вземи чифт здрави обувки за ходене и слез по задните
стълби в кухнята. Там ме чакай.
Нямаше истерии - тя просто изпълни заръката му.
Фиц закуцука, доколкото му позволяваше раната, към спалнята на Андрей. Той и
съпругата му не бяха там. Фиц слезе на първия етаж.
Георги и неколцина от мъжете-прислужници стояха в коридора, уплашени. Фиц също се
страхуваше, но се опита да не го показва.
Принцът и принцесата бяха във всекидневната. Имаше отворено шампанско в лед -
Валерия и Андрей си бяха налели две чаши, но не пиеха. Гледаха през прозореца към
приближаващата тълпа. Повечето там имаха ножове, коси и сатъри.
- Георги ще опита да ги вразуми, а ако не успее, аз ще говоря с тях - каза Андрей.
- За Бога, Андрей, времето за приказки отмина. Трябва да тръгваме веднага.
Преди Андрей да отговори, чуха силни гласове в коридора.
Фиц отиде до вратата и я открехна. Видя Георги, който спореше с висок млад селянин.
Мустаците на младежа се съединяваха с бакенбардите му - това вероятно беше Феодор
Игорович. Двамата бяха обградени от мъже и няколко жени. Още хора се бутаха да влязат в
коридора. Местният им говор беше труден за разбиране, но Фиц дочу неколкократно думите:
- Ще говорим с принца!
Андрей също чу и пристъпи покрай Фиц, излезе от стаята. Фиц понечи да го спре, но
беше твърде късно.
Тълпата освирка и заля с ругатни Андрей. Той каза на висок глас:
- Ако всички си тръгнете мирно веднага, няма да сте в толкова голяма беда!
- Ти си в голяма беда - уби брат ми! - извика Феодор.
Валерия промълви до Фиц:
- Мястото ми е до съпруга ми. - Тя също излезе.
- Не исках да убивам Иван, но щеше да е жив, ако спазвахте законите и се подчинявахте
на принца си!
Феодор рязко обърна пушката си и удари Андрей в лицето с приклада.
- Ето това направи с брат ми!
Селяните нададоха радостни възгласи.
Феодор вдигна пушката над главата си. За една дълга секунда, оръжието увисна във
въздуха като секира на палач. След това Феодор я стовари върху главата на Андрей. Чу се
ужасяващ пукот и Андрей падна.
Валерия изпищя.
Зад полузатворената врата Фиц дръпна предпазителя на пистолета си и се прицели във
Феодор; само че селяните се скупчиха около него. Започнаха да ритат и бият Андрей, който
лежеше в безсъзнание. Валерия се опита да стигне до него, но не можеше да пробие през
тълпата.
Фиц беше прекарал време на бойното поле и знаеше, че геройствата трябва да бъдат
добре обмислени. Знаеше, че сам не може да спаси Андрей, но можеше поне да спаси жена
му.
Прибра пистолета.
Пристъпи в коридора. Цялото внимание беше върху принца. Валерия удряше немощно
раменете на селяните пред нея. Фиц я грабна през кръста, вдигна я и я изнесе, вкара я
обратно във всекидневната. Кракът му го болеше като подпален под тежестта й, но той
стисна зъби.
- Пусни ме! - пищеше тя. - Трябва да помогнем на Андрей!
- Не можем да помогнем на Андрей!
Той я прехвърли през рамо, за да разпредели тежестта и малко му олекна. Докато
правеше това, чу изстрел покрай себе си. Той хвърли поглед назад и видя ухилен униформен
войник, който се прицелваше.
Чу втори изстрел, усети удар. За миг си помисли, че е уцелен, но не усещаше болка.
Втурна се към вратата, водеща до трапезарията.
 Войникът зад него извика:
- Измъква се!
Докато Фиц преминаваше прага, още един куршум се заби в касата на вратата.
Обикновените войници не бяха тренирани да стрелят с пистолети и не знаеха колко по-
неточни са те от пушките.
От трапезарията се стигаше до кухнята. Още един изстрел пропусна Фиц и по звуците
зад гърба си той предположи, че повечето му преследвачи са решили да плячкосат
всекидневната. По рамото се стичаше кръв, но Фиц знаеше, че не е негова, а на Валерия.
Чуваше дишането й, така че, може би, не бе уцелена лошо.
Фиц влезе в кухнята, прекоси я, набирайки скорост с нечовешки усилия, и излезе навън.
Каретата чакаше отпред. Дженкинс беше кочияш, едно уплашено конярче държеше
юздите на впряга, а вътре бяха Беа и Нина, която ридаеше неконтролируемо.
Той хвърли неподвижната Валерия в каретата, качи се след нея и извика на Дженкинс:
- Давай! Давай!
Дженкинс подкара конете, а момчето скочи встрани от пътя им. Фиц попита съпругата
си:
- Добре ли си?
- Не, но съм жива и невредима. Ти..?
- Добре съм. Но се боя за живота на брат ти. - Всъщност беше сигурен, че Андрей вече е
мъртъв, но не искаше да й го казва.
Беа погледна принцесата.
- Какво й има?
- Уцели я куршум. — Фиц се вгледа в жената по-отблизо. - ...О, Боже милостиви.
- Мъртва е, нали?
- Трябва да си смела.
- Ще съм смела. — Беа хвана безжизнената ръка на Валерия. — Горката.
Фиц погледна назад. От всички врати се изливаха талази от хора. Прозорците бяха
странно ярки и Фиц се досети, че къщата гори.
Каретата изкачи малък хълм и се спусна надолу по него и имението изчезна от поглед.
Глава 28
Октомври-ноември
Рано през октомври Григори и Катерина посетиха дома на акушерката Магда, жената на
Константин. Григори носеше Владимир на раменете си. Момчето беше почти на три, но
Григори все още го носеше без усилие. Започваше да си личи характерът на детето -
Владимир бе интелигентен и сериозен. По своя детски начин беше интелигентен и сериозен;
приличаше повече на Григори, отколкото на Лев. Едно бебе беше като революция, мислеше
си Григори: можеше да го създадеш, но нямаше как да знаеш какво ще излезе от него.
Контрареволюцията на генерал Корнилов беше потушена още преди да започне.
Профсъюзът на железничарите направи така, че повечето от хората на Корнилов останаха
далеч от столицата, а тези, които успяха да стигнат дотам, просто бяха разубедени от
болшевиките. Оказа се, че офицерите им са ги лъгали за целта на похода срещу Петроград.
Когато разбраха за това, войниците ги екзекутираха.
Григори стана човекът, който е отблъснал армията на Корнилов. Той възрази и настоя, че
това е преувеличение, но скромността му само увеличи популярността му. Избраха го в
Централния комитет на Болшевишката партия.
Троцки излезе от затвора. Болшевиките спечелиха петдесет и един процента от
гласовете в градските избори в Москва. Членовете на партията надхвърлиха триста и
петдесет хиляди.
Григори имаше омагьосващото усещане, че всичко може да се случи, включително и
пълен крах. Всеки ден революцията можеше да се провали. От това се боеше най-много,
защото тогава детето му щеше да израстне в Русия, подобна на тази, в която беше израсъл
той. Спомни си за решаващите събития в детството си — обесването на баща му, смъртта на
майка му пред Зимния дворец, свещеника, свалящ панталоните на Лев, смазващата работа в
Путилов. Искаше нещо по-различно за детето си.
- Ленин призовава за въоръжено въстание — каза той на Катерина, докато вървяха по
улицата.
- Мисля, че е прав. На всички им е писнало правителството да приказва за демокрация,
но да не прави нищо за цената на хляба.
Както винаги, Катерина изказваше на глас позицията на петроградските работници.
Магда ги очакваше с готов чай.
- Съжалявам, че няма захар — каза тя. - Не мога от седмици да си набавя.
- Нямам търпение да му дойде времето — каза Катерина. — Уморих се да разнасям тази
тежест в корема си.
Магда опипа корема на Катерина и й каза, че й остават около две седмици.
- Беше ужасно, когато раждах Владимир. Нямах приятели, а акушерката беше някаква
сибирска кучка на име Ксения.
Познавам Ксения — каза Магда. — Комптентна е, но малко строга.
- Меко казано.
Константин ги остави заедно и се упъти към института Смолни. Макар че Съветът не
заседаваше всеки ден, имаше постоянни срещи на комитети и кръжоци. Временното
правителство на Керенски се беше превърнало в безгласна буква.
- Чух, че Ленин се е върнал в града - каза Константин на Григори, когато се срещнаха в
един коридор.
- Да, снощи, - Къде е отседнал?
- Тайна. Полицията още го търси.
- А защо се е върнал?
- Ще разберем утре. Свикал е събрание на Централния комитет.
Двамата се разделиха малко след това и Григори продължи обиколката си с посещение
на казармата на Първи картечарски полк. В мястото цареше безпорядък. Офицери се
опитваха да надзирават товаренето на каруци с оръжия и амуниции, но без успех - всеки
батальонен комитет или водеше заседание, или се готвеше да го стори.
- Керенски вече съвсем се изложи! - радостно подвикна Исак. - Опитва се да ни изпрати
на фронта.
- Кого?!
- Целият петроградски гарнизон. Ще си сменим местата с мъжете, които са на фронта в
момента.
- По каква причина?
- Казват, че е заради напредъка на германците. - Германците бяха превзели островите в
залива на Рига и се отправяха към Петроград.
- Глупости - гневно отвърна Григори. - Това е опит да надвият Съвета.
Добър опит, при това. Щеше да разбърка цялата военна и политическа организация в
столицата. Григори попита:
- Какво мислят войниците?
- Бесни са. Искат Керенски да преговаря за мир, не да ги изпраща на смърт.
- Ще откажат ли да напуснат града?
- Не зная. Ще помогне, ако Съветът ги подкрепи.
- Аз ще се погрижа за това.
Григори се качи в една кола, взе двама телохранители и се върна в Смолни. Това
изглеждаше като проблем, но колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече Григори се
убеждаваше, че това може да е голямата грешка на Керенски: досега не всички войници бяха
подкрепяли болшевиките, но и това можеше да стане.
Когато стигна в Смолни, разбра, че Управителния комитет на Съвета е в заседание. Той
влезе, присъедини се към останалите болшевики.
- Можем да защитим Петроград от германците, само ако мобилизираме работниците -
каза Троцки.
- Както сторихме, когато се надигна Корнилов. Трябва да организираме нов Комитет за
борба, за да се заеме със защитата на града.
Троцки написа предложението набързо и стана, за да го прочете.
Меншевиките се разяриха.
- Така ще създадете втори команден център за армията, наред с главния щаб! - каза Марк
Бройдо. - Никой не може да служи на двама господари.
За разочарование на Григори, повечето членове се съгласиха. Беше прието
предложенито на меншевиките, Троцки - победен. Григори си тръгна отчаян от срещата.
Можеше ли лоялността на войниците към Съвета да оцелее след такъв удар?
Същия следобед болшевиките се срещнаха в стая номер тридесет и шест и решиха, че не
могат да приемат това решение. Съгласиха се да предложат същото отново, на заседанието на
пълния Съвет.
 Втория път спечелиха.
Григори се успокои. Съветът одобряваше решението на войниците да установят
алтернативен център на военното командване. Бяха една стъпка по-близо до властта.

II

На следващия ден, окрилени от оптимизъм, Григори и останалите водещи болшевики се

измъкнаха тихо от Смолни по един и по двама, като внимаваха да не привличат вниманието
на полицията, и тръгнаха към апартамента на една тяхна другарка, Галина Флаксерман, за да
направят среща на Централния комитет.
Болшевиките седнаха около голямата маса в трапезарията. Много от тях носеха кожени
палта, които вече се бяха превърнали в нещо като униформа за тях. Ленин го нямаше, затова
започнаха без него - Григори се притесняваше дали не са го заловили, но той се появи малко
след десет, дегизиран с перука, която непрестанно се изплъзваше и го караше да изглежда
странно.
Предложението му, обаче, беше точно това, което всички чакаха. Той призова за
въоръжен бунт срещу временното правителство; призова болшевиките да завземат властта.
Григори не можеше да си намери място от вълнение. Най-сетне най-влиятелният от тях
казваше сега.
Ленин говори в продължение на час. Както винаги, беше дразнещ, удряше по масата,
викаше и обиждаше несъгласните с него. Стилът му работеше срещу него - човек
инстинктивно искаше да гласува против него. Но не можеха да отрекат логиката на
аргументите му и силата на убеждението му.
Григори беше на страната на Ленин от самото начало. Важното беше да спечелят
властта и да спрат с разправиите помежду си. Всички други проблеми можеха да се решат
после. Щяха ли обаче другите да са съгласни?
Зиновиев беше против. Обикновено беше хубав мъж, но за да обърка полицията, и той бе
променил външния си вид — пуснал беше брада, беше подстригал гъстата си коса. Според
него военното решение щеше да значи, че крайнодесните ще имат извинение да опитат
кръвопролитен преврат. Искаше болшевишката партия да се концентрира върху това да
спечели националните избори.
Този аргумент разяри Ленин.
- Временното правителство никога няма да организира национални избори! Който
мисли друго, е идиот.
Троцки и Сталин подкрепиха въстанието, но Троцки разгневи Ленин като предложи да
изчакат Всеобщия руски конгрес на Съветите, който трябваше да започне след десет дни.
Това се стори добра идея на Григори, но Ленин изрева против нея.
- Ако конгресът сформира правителство, то ще е коалиция! Болшевиките, избрани там,
ще са центристи. Кой би искал това, освен предател на революционната кауза?
Григори осъзна, че Ленин е прав. Както обикновено, той бе помислил повече от всички
останали. В една коалиция, меншевиките щяха първо да поискат премиерът да е някой
умерен и сигурно щяха да се съгласят на всеки с изключение на Ленин.
Ленин можеше да стане министър-председател само чрез насилствен преврат.
Спорът се вихреше до малките часове на нощта. Накрая гласуваха в полза на
въоръженото въстание - десетима на двама.
Ленин обаче не получи всичко, което искаше. Не се съгласиха за дата.
Когато срещата свърши, Галина извади самовар и сирене, наденица и хляб за гладните
революционери.

III

Като дете във владенията на принц Андрей, Григори беше станал свидетел на
кулминацията на лов на дивеч. Кучетата бяха успели да свалят елена и всички от селото се
бяха събрали на ливадата, за да гледат. Когато Григори пристигна, еленът вече умираше, а
кучетата вече ръфаха вътрешностите му. Въпреки това окаяният звяр намери сили да отвърне.
Замахна с глава, прониза едно от кучетата и поряза друго; за миг изглеждаше, че всеки
момент ще стане; след това се отпусна на потъналата в кръв земя и затвори очи.
На Григори му се струваше, че премиерът Керенски, лидерът на временното
правителство, е като този елен. Всички знаеха, че с него е свършено — но не и той.
Докато суровият студ на руската зима стискаше в юмрук Петроград, кризата стигна
връхната си точка.
Комитетът за борба, скоро преименуван на Военен революционен комитет, беше
доминиран от обаятелният Троцки. Той не беше особено хубав — имаше голям нос, високо
чело и изпъкнали очи, но умееше да убеждава. Ленин заплашваше и викаше, а Троцки
приласкаваше. Григори мислеше, че Троцки е също толкова неумолим, колкото Ленин, но го
крие по-добре.
На пети ноември, два дни преди Всеобщия руски конгрес, Григори отиде на масово
събиране, свикано от Военния революционен комитет в крепостта Петър и Павел.
Събирането продължи от обяд до следобеда — стотици войници дебатираха политика на
площада пред крепостта. Когато Троцки пристигна, беше посрещнат с гръмки аплодисменти.
След като го изслушаха, хората гласуваха да приемат върховенството на комитета, вместо
това на правителството - това на Троцки над това на Керенски.
На следващия ден Троцки обяви предпазните мерки срещу контрареволюционен
преврат. Заповяда на червеногвардейци и войници, верни на Съвета, да превземат мостовете,
гарите, полицейските станции, както и пощите, телеграфните офиси и държавната банка
Григори беше редом с Троцки и превръщаше командите на великия мъж в подробни
указания за този или онзи военен отряд.
Почти никой не им се противопостави.
Един шпионин в Маринския дворец съобщи на Григори, че премиерът Керенски е
помолил предпарламента - органът, който се бе провалил в задачата си да организира
национални избори, - за вот на доверие. Бил му отказан. Никой не обърна много внимание.
Керенски беше поредният некомпетентен човек, опитал се и провалил се в управлението на
Русия.
Ленин се укриваше в апартамента на една сподвижница, Маргарита Фофанова.
Централният комитет му беше заповядал да не се шляе из града, за да не го арестуват. В осем
вечерта Маргарита пристигна в Смолни с бележка от Ленин, който нареждаше болшевиките
да започнат незабавно въоръжено въстание. Троцки язвително попита:
- А той какво си мисли, че правим в момента?
 Но Григори смяташе, че Ленин е прав. Конгресът на Съветите започваше утре следобед.
Ако той се състоеше, цялата власт щеше да е у него. И дори болшевиките да спечелеха, щяха
да са просто част от поредното коалиционно правителство, основано на компромиса.
Само Ленин, като че ли, съзнаваше спешността на ситуацията. Трябваше да е тук сега, в
сърцето на бурята.
Григори реши да отиде да го вземе. Апартаментът на Маргарита беше в северния край
на Виборг. Григори не можеше да отиде там с кола, от страх да не издаде скривалището на
Ленин. Той отиде до станция Финландия и взе трамвай. Пътуването беше дълго и през целия
път Григори се чудеше дали Ленин ще приеме да дойде.
За негово голямо облекчение, обаче, Ленин не се нуждаеше от много убеждаване.
- Без теб, не вярвам останалите другари да имат решителността да направят последната
крачка - каза Григори и това беше достатъчно за Ленин.
Той остави бележка на кухненската маса, за да не си помисли Маргарита, че са го
отвели полицаите. На бележката пишеше:

“Отидох там, където ти не искаше да отида.

Сбогом, Илич”

В полунощ Григори победоносно доведе Ленин в Смолни. Той веднага свика съвещание
в стая тридесет и шест. Троцки съобщи, че Червената гвардия вече контролира много от
ключовите точки в града. Но Ленин знаеше, че това не стига. Той каза, че войниците трябва
да превземат по символични причини Зимния дворец и да арестуват представителите на
временното правителство. Това ще е единственият сигурен знак, че властта е преминала у
революционерите, завърши Ленин.
Григори знаеше, че това е така.
Всички други - също.
Троцки започна да прави планове за превземането на Зимния дворец.

IV
Нямаха право на грешки.
Последният етап от революцията трябваше да е решителен. Григори се погрижи, че
заповедите са ясни и са стигнали навреме до тези, до които трябва.
Планът не беше сложен, но Григори се тревожеше, че графикът на Троцки е твърде
оптимистичен. Основната част от нападението щеше да падне на плещите на моряци,
повечето от които идваха от Хелсигфорс, столица на финландския регион, с влакове и
кораби. Повече прииждаха от Кронщадт, островната военноморска база на двайсет мили от
брега.
Атаката трябваше да започне по обед на следващия ден.
Подобно на фронтова битка, щеше да започне с артилерийски обстрел - оръдията на
крепостта Петър и Павел щяха да стрелят от другата страна на реката и да срутят стените на
двореца. Тогава войниците и моряците щяха да превземат сградата. Троцки казваше, че
всичко ще е приключило до два часа, когато Конгресът на Съветите трябваше да започне.
Ленин искаше да се изправи пред останалите представители и да обяви, че болшевиките
вече са превзели властта. Само така щеше да се предотврати създаването на още едно
нерешително правителство, само така Ленин можеше да си осигури лидерския пост.
Григори се тревожеше, че нещата може да не се развият толкова бързо, колкото си
представяше Троцки.
Сигурността в Зимния дворец беше слаба и Григори изпрати Исак да разузнае. Той се
върна и докладва, че в сградата има около три хиляди лоялни на правителството войници.
Ако можеха да се организират както трябва, битката щеше да е тежка.
Подозренията на Григори се засилиха, когато стана дванадесет часа на обяд, а моряците
още не бяха пристигнали.
Той прекоси моста до крепостта Петър и Павел, за да се увери, че оръдията са готови. За
свой ужас установи, че са само музейни реликви. Нареди на Исак веднага дa намери
истинска артилерия.
Той побърза да се върне в Смолни и да каже на Троцки, че планът ще се забави. Караулът
на вратата каза:
- Някой ви търсеше, другарю. Нещо за акушерка.
- Не мога сега да мисля за това - каза Григори.
Събитията се движеха много бързо. Григори научи, че Червената гвардия е превзела
Маринския дворец и е разпръснала предпарламента без кръвопролития. Болшевиките в
затвора бяха освободени. Троцки беше заповядал на всички войници извън Петроград да
останат на място, а те се подчиняваха на него, а не на офицерите си. Ленин пишеше
манифест, който започваше така:

„Към гражданите на Русия: Временното правителство е победено!“

Григори обаче продължаваше да се тревожи.

- Нападението още не е започнало - каза той на Троцки. - Не виждам как ще се случи
преди три часа.
- Не се тревожи. Можем да забавим началото на конгреса.
Григори се върна на площада пред Зимния дворец. В два следобед най-сетне на кораб по
Нева пристигнаха хиляда моряци от Кронщадт, а петроградските работници се събраха да ги
привестват.
Григори се сети, че ако Керенски имаше стратегическия усет да постави няколко мини в
реката, можеше да попречи на моряците да достигнат града и да победи революцията. Но
мини нямаше и мъжете стъпиха на сушата, въоръжени с пушките си. Григори се зае да ги
разполага около Зимния дворец.
Планът обаче продължаваше да се препъва в глупави препятствия. Исак беше намерил
оръдия и с много усилия го бе поставил на място - само за да се окаже, че за него няма
снаряди. Междувременно противниците им се барикадираха в Зимния дворец.
Григори се върна в Смолни.
Спешно заседание на петроградския Съвет щеше да започне всеки момент. Широката
зала на девическия колеж беше претъпкана със стотици делегати. Григори се качи на
платформата и седна до Троцки, който се готвеше да започне.
- Нападението е забавено от поредица проблеми - каза Григори.
Троцки прие новината спокойно. Ленин би побеснял, помисли си Григори. Троцки
попита:
- Кога можете да превземете двореца?
- Реалистично, около шест.
Троцки кимна равнодушно и стана, за да открие събранието.
- От името на Военния революционен комитет, обявявам, че временното правителство
вече не съществува! - извика той.
Последва буря от аплодисменти и възгласи. Григори си помисли: Дано да успея да
превърна тази лъжа в истина. Реши да побърза да го стори. Моряците от Хелзингфорс още не
бяха пристигнали, а оръдието на крепостта още не беше готово за стрелба. Падна нощ,
започна студен ръмеж. В седем часа Григори нареди на отряд войници и моряци да влезе в
помещенията на Главната администрация в двореца и да установят контрол. Те успяха да го
сторят без да срещнат съпротива.
В осем часа около двеста казаци, поставени от правителството да пазят вътрешността
на двореца, решиха да си тръгнат и да се върнат в казармата си. Григори им позволи да го
сторят. Той започна да усеща, че забавянето вече работеше в негова полза.
Малко преди десет Исак докладва, че оръдието в крепостта е най-сетне готово за
стрелба. Той заповяда да стрелят веднъж, но без снаряд, след което да изчакат. Както
очакваше, още войници избягаха уплашени от двореца.
Можеше ли да е наистина толкова лесно?
Григори изпрати няколко малки групи войници в двореца, за да разучат обстановката. Те
се върнаха и казаха, че малцината останали въоръжени мъже вътре не оказваха съпротива.
Малко след полунощ Григори поведе един по-голям контингент. Спазвайки
първоначалния план, те се пръснаха из двореца, тичаха по тъмните коридори и
неутрализираха опозицията в търсене на министри. Дворецът приличаше на запусната
казарма - навсякъде се валяха войнишки матраци, фасове, корички хляб и бутилки с френски
надписи, вероятно обрани от скъпите мази на царя.
Григори чу няколко откъслечни изстрела, но само това. Не откри никакъв представител
на властта на първия етаж. Хрумна му, че може да са се измъкнали и изпита лека паника. Не
му се искаше да докладва на Ленин и Троцки, че членовете на правителството на Керенски
са се изплъзнали между пръстите му.
Заедно с Исак и още двама мъже се втурна към втория етаж. Заедно нахълтаха през чифт
двойни врати в една заседателна зала, където намериха остатъците от временното
правителство на Русия: малка групичка уплашени мъже в костюми и вратовръзки, седнали
около масата в средата на стаята, опулени от нервна възбуда.
Един от тях се помъчи, неуспешно, да прозвучи властно:
- Временното правителство е тук - какво искате? - попита той.
Григори разпозна, Александър Коновальов, богат текстилен индустриелец, заместник
министър-председател на Керенски.
- Всички сте арестувани - каза Григори и за миг си позволи да се наслади на думите си.
Обърна се към Исак. - Ще ти продиктувам имената им. Запиши ги.
Когато списъкът беше готов, той добави:
- Отведи ги в крепостта Петър и Павел. Аз ще съобщя новината на Троцки и Ленин.
 Когато стигна в Смолни, видя, че Конгресът на Съветите е започнал. Това не беше добре.
Троцки не бе успял да отложи началото. Меншевиките и другите аматьори-революционери
като нищо щяха да си искат правото на място в новото правителство, въпреки че не бяха
сторили нищо, за да победят старото.
Цигарен дим се кълбеше около полилеите. Членовете на Президиума седяха на
платформата. Григори познаваше повечето и разгледа състава на групата. Четиринадесет от
двадесет и пет места бяха заети от болшевики - добър знак. След това, обаче, забеляза, че
председателят е Каменев — умерен болшевик, който беше гласувал против въоръжено
въстание. Както бе предупредил Ленин, нещата вървяха към поредния слаб компромис.
Григори огледа делегатите в залата и забеляза на предния ред Ленин. Той отиде там и
рече на мъжа в съседния стол:
- Трябва да говоря с Илич — нека седна на стола ти.
Онзи доби неприязнен вид, но отстъпи.
Григори започна да говори в ухото на Ленин:
- Зимният дворец е в ръцете ни. - Даде имената на арестуваните министри.
- Твърде късно — мрачно промълви Ленин.
От това се беше страхувал Григори.
- Какво става тук?
- Мартов направи предложението. — Юлий Мартов беше стар враг на Ленин. Той
винаги бе искал Руската социалдемократическа работническа партия да е като Британската
работническа партия и да се бори за работещите хора по демократичен път; а свадата му с
Ленин по въпроса бе разцепила РСРП на две — болшевиките на Ленин и меншевиките на
Мартов. - Иска край на уличните схватки, последван от преговори за демократично
правителство.
- Преговори? - невярващо попита Григори. - Та властта е у нас!
- Подкрепихме предложението — безизразно рече Ленин.
- Но защо?!
- Щяхме да загубим, ако се бяхме противопоставили. Имаме 300 от 670 делегати. Най-
голямата партия сме, с голямо предимство пред останалите, но нямаме общо мнозинство.
На Григори му идеше да плаче. Превратът се бе случил твърде късно. Щеше да има още
една коалиция, а съставът й - диктуван от сделки и компромиси. Правителството щеше да се
тутка, докато руснаците умираха от глад у дома и загиваха на фронта.
- Но така или иначе ни атакуват - добави Ленин. Григори се заслуша в настоящия
говорител, когото не познаваше.
- Този конгрес е свикан да обсъди новото управление на страната, а какво намираме? -
гневно говореше мъжът. - Безотговорно отнемане на властта, а волята на конгреса е
предварително незачетена! Трябва да спасим революцията от това лудо начинание.
Последва буря от протести от страна на болшевиките. Григори чу Ленин до себе си да
вика:
- Свиня! Копеле! Предател!
Каменев призова за ред.
Следващата реч, обаче, също бе горчиво недоволство от болшевиките и преврата им;
имаше и други подобни. Лев Кинчук, меншевик, призова за преговори с временното
правителство и взривът на негодувание беше толкова мощен, че онзи не можа да продължи
няколко минути. Накрая, надвиквайки шума, той каза:
 - Напускаме това съвещание! - След това си тръгна от залата.
Григори видя, че тактиката им ще е да обявят конгреса за нелегитимен след напускането
им.
- Дезертьори! — изкрещя някой и други подеха зова.
Григори беше ужасен. Толкова дълго чакаха този конгрес. Делегатите представляваха
волята на руския народ. Но всичко се разпадаше. Той погледна Ленин. За негово изумление,
очите на Илич святкаха от удоволствие.
- Това е невероятно — каза той. - Спасени сме! Никога не съм мислил, че ще направят
такава грешка.
Григори нямаше представа за какво говори лидерът на болшевиките. Дали не бе
обезумял?
Следващият говорител беше Михаил Генделман, водещ социалист-революционер. Той
каза:
- След като разбрахме, че болшевиките за завзели властта, ние ги държим отговорни за
това налудно и престъпно дело и считаме, че работата с тях ще е невъзможна.
Социалстическата революционерска партия напуска конгреса!
Той и останалите хора от партията му си тръгнаха, засипани от подигравки,
освирквания и ругатни. Григори беше покрусен. Как беше възможно триумфът му толкова
бързо да се превърне в подобен парад на хулиганството?
Но Ленин изглеждаше все по-доволен.
Неколцина войници-делегати се изказаха в подкрепа на болшевишкия преврат и Григори
се поразведри, но все още не разбираше радостта на Ленин. Илич от известно време
дращеше нещо в един тефтер. С всяка следваща реч той променяше по нещо, по нещо
зачеркваше. Накрая подаде два листа на Григори.
- Това трябва да се представи пред конгреса за незабавно приемане.
Беше дълго изявление, пълно с обичайната реторика, но Григори веднага се съсредоточи
върху ключовото изречение:
„Конгресът незабавно решава да поеме държавническата власт в собствените си ръце.“
Това искаше и Григори.
- Троцки ли ще го прочете?
- Не, не Троцки. - Ленин огледа мъжете - и едната жена - на платформата. - Лунахарски.
Григори предположи, че Ленин не иска да трупа повече слава върху Троцки, отколкото
той вече си беше спечелил.
Григори занесе изявлението на Лунахарски, който направи знак на председателя.
Няколко минути след това Каменев повика Лунахарски, който се изправи и прочете думите
на Ленин.
Всяко изречение беше посрещнато с одобрителен рев.
Председателят предложи гласуване.
И сега Григори най-сетне видя защо се радва Ленин. Меншевиките и Социалистите-
революционери си бяха тръгнали и болшевиките оставаха със съкрушително мнозинство.
Можеха да правят каквото си поискат. Нямаше нужда от компромиси.
Настъпи гласуване. Само двама делегати бяха против.
Болшевиките имаха властта; сега имаха и легитимността.
Председателят сложи край на заседанието. Беше пет сутринта, осми ноември. Руската
революция бе победила. Болшевиките владееха страната.
 Григори напусна залата зад Йосиф Сталин, грузинския революционер, и още един мъж.
Той носеше кожено палто и патрондаш, като много от болшевиките, но нещо у него включи
предупредителен сигнал в паметта на Григори. Когато мъжът се обърна, за да каже нещо на
Сталин Григори го разпозна.
Михаил Пински се беше присъединил към революцията.

V
Григори беше изтощен. Две нощи не беше спал, осъзна изведнъж. Толкова много работа
имаше за вършене, че беше загубил представа за времето. Бронетранспортьорът беше най-
неудобното превозно средство, в което някога се бе возил, но той и така заспа в него, докато
се връщаше у дома. Когато Исак го събуди, бяха вече пред къщата. Григори се чудеше колко от
случилото се знаеше съпругата му. Надяваше се да не е много, защото искаше пръв да й
съобщи за триумфа на революцията.
Той влезе в къщата и се запрепъва нагоре по стълбите. Изпод вратата се процеждаше
светлина.
- Аз съм - каза той и влезе.
Катерина седеше в леглото с мъничко бебе в ръце. Григори се втрещи.
- Бебето! - възкликна той. - Прекрасен е.
- Момиче е.
- Момиче!
- Обеща ми, че ще си тук - обвинително каза Катерина.
- Не знаех! - Той погледна бебето. - Има тъмна коса, като мен. Как ще я кръстим?
- Изпратих ти вест.
Григори се сети за караула и думите му: Нещо за някаква акушерка. - О, боже мой.
Толкова бях зает...
- Магда израждаше друго дете - каза Катерина. - На мен ми се падна Ксения.
- Болеше ли те? - притеснено попита Григори.
- Разбира се, че ме болеше - сопна му се Катерина.
- Съжалявам. Но, чуй! Имаше революция - истинска този път! И спечелихме!
Болшевиките ще направят правителство. - Той се наведе да я целуне.
- Така си и помислих - каза тя и извърна лице.
Глава 29
Март 1918 г.
Валтер стоеше на покрива на малка средновековна църква в селцето Вилфранш сюр Оаз,
недалеч от Св. Куентин. За известно време бе служило като почивна станция на немските
офицери от ариегарда и френските жители, възползвайки се максимално от ситуацията,
продаваха омлети и вино на завоевателите и повтаряха: „Тегава война, за вас, за нас, за
всички." Спорадични успехи на съюзниците оттогава бяха изгонили френските селяни, бяха
унищожили половината сгради и сега селцето се намираше по-близо до фронтовата линия -
сега беше сборен пункт.
Долу, на тесния път през центъра немски войници маршируваха по четирима в редица.
Нижеха се вече часове наред, хиляди от тях. Изглеждаха уморени, но щастливи, въпреки че се
бяха запътили към фронта. Идваха от източните бойни полета. Франция през март всякак
беше за предпочитане от Полша през февруари, досети се Валтер, каквото и да ги чакаше.
Тази гледка беше като мехлем за съвестта му. Тези мъже бяха освободени след
примирието между Германия и Русия. През последните няколко дни в Брест-Литовск
преговарящите от двете страни бяха договорили мирен договор. За Русия войната беше
приключила. Валтер имаше с какво да се похвали в постигането на тази цел - подкрепата му
на Ленин и болшевиките бе дала победоносен резултат.
Сега германската армия във Франция имаше 192 дивизии, от 129 през миналата година
по същото време, като повечето от подкрепленията идваха от Източния фронт. За пръв път
разполагаха с повече мъже от съюзниците, които имаха 173 дивизии, според немското
разузнаване. Много пъти през последните три и половина години немският народ бе чувал,
че са на ръба на победата. Този път Валтер смяташе, че е така.
Той не споделяше вярата на баща си, че немците са някакъв тип по-съвършен човек, но
от друга страна виждаше как немското върховенство в Европа може само да помогне на
континента. Французите имаха много блестящи дадености - готвене, художници, мода, вино,
- но не умееха да управляват добре. Френските управници се считаха за нещо като
аристокрация и не виждаха проблем в това да карат гражданите да чакат с часове, за да бъдат
удостоени с присъствието на някой бюрократ. Малко немска ефективност щеше да им
помогне много. Същото важеше и за разпилените италианци. Източна Европа щеше да се
облагодателства най-много. Старата Руска империя беше още в Средновековието - мърляви
селяни умираха от глад в нищожни къщурки, а жените получаваха камшици за изневяра.
Германия щеше да им даде ред, справедливост и модерни земеделски методи. Току-що бяха
започнали първите въздушни пътнически полети. Самолети се движеха между Виена и Киев
подобно на влакове. Щеше да има мрежа от въздушни маршрути над цяла Европа, ако
Германия спечелеше войната. А Валтер и Мод щяха да отгледат децата си в един мирен и
добре устроен свят.
Но този миг на възможност на бойното поле нямаше да продължи дълго. Американците
пристигаха във все по-големи бройки. Отнело им бе повече от две години да вдигнат армията
си, но сега във Франция имаше триста хиляди американски войници, а повече пристигаха
всеки следващ ден. Германия трябваше да спечели сега, да превземе Франция и да върне
останалите съюзници отвъд океана преди американците да променят съотношението на
силите.
 Предстоящата битка щеше да носи названието Сражението на императора. Независимо
от последствията, това щеше да е последната офанзива на Германия.
Валтер отново получи бойно назначение. Германия имаше нужда от всеки боеспособен
мъж, особено след смъртта на толкова много офицери. Той получи командването над един
батальон щурмоваци и премина през специален курс на обучение в последните бойни
тактики, Някои бяха закоравели ветерани, други - момчета и старци, извикани от отчаяние
на фронта. Валтер се беше привързал към тях, но внимаваше да не стават твърде близки -
това бяха мъжете, които щеше да праща на смърт.
В същия тренировъчен лагер беше и Готфрид фон Кесел, старият съперник на Валтер от
немското посолство в Лондон. Въпреки лошото си зрение Готфрид бе получил капитански
пост в батальона на Валтер. Войната не се беше отразила на всезнайковщината му.
Валтер огледа през бинокъла си околния пейзаж. Денят беше ярък, студен - виждаше се
ясно. На юг широката река Оаз се точеше бавно през мочурища. На север, обработваема земя
беше осеяна със селца, ферми, мостове, овощни градини и малки лесове. На миля на запад
беше плетеницата от немски окопи, а отатък нея - бойното поле. Там идиличният пейзаж
беше унищожен от войната. Ялови житници бяха надупчени като Луната; всяко село
приличаше на купчина камъни; овощните градини бяха разкъсани от взривове, мостовете -
срутени. Фокусираше ли по-внимателно бинокъла си, виждаше гниещите трупове на хора и
коне и обгорелите коруби на танкове.
От другата страна на пустошта се намираха британците.
Силен грохот принуди Валтер да погледне на изток. Наближаваше превозно средство, за
което той само бе чувал. Беше самодвижещо се оръдие, с огромно дуло и огневи механизъм,
качено на шаси със собствен двигател със сто конски сили. Отблизо го следваше
тежкотоварен камион, натъпкан с нещо, което Валтер предположи, че са амуниции с
подобаващи размери. Първото оръдие бе последвано от още едно, а след това и още едно.
Артилерийските отряди, каращи камионите, му помахаха с шапките си, все едно бяха на
тържествен парад.
Валтер нямаше търпение да започне битката. Подобни оръдия можеха да се преместят
бързо след началото на офанзивата. Биха предложили много по-ефикасна подкрепа на
напредващата пехота.
Валтер беше чул, че дори още по-голямо оръдие обстрелваше Париж от шестдесет мили
разстояние. Изглеждаше почти невъзможно.
Един Мерцедес следваше оръдията - изглеждаше много познат. Той свърна от пътя и
паркира на един площад пред църквата. Излезе бащата на Валтер.
Какво правеше тук?
Валтер мина през ниския вход, влезе в кулата и забърза надолу към земята по
спираловидното стълбище. Корабът на празната църква се беше превърнал в общо спално
помещение. Той си проправи път през сламеници и обърнати с дъното нагоре щайги, които
мъжете ползваха за маси и столове.
Отвън гробището беше претъпкано с окопни мостчета - предварително обработени
дървени платформи, които Щяха да позволят артилерията и камионите с провизиите Да
прекосяват британските окопи след щурмоваците. Бяха натрупани сред надгробните плочи,
за да не се виждат лесно от въздуха.
Потокът мъже и автомобили, минаващи през селцето
от изток на запад, вече беше само струйка. Нещо ставаше.
 Ото беше в униформа и формално отдаде чест на сина си. Валтер можеше да разпознае
вълнението в стойката на баща си.
- Имаме специален посетител! - веднага рече Ото. - Ето какво.
- Кой?
- Ще видиш.
Валтер се досети, че е генерал Лудендорф, който сега беше практически
главнокомандващ.
- И какво иска да прави? - попита той Ото.
- Да направи обръщение към войниците, разбира се. Събери, ако обичаш, мъжете пред
църквата.
- Кога?
- Не е много зад мен.
- Ясно. - Валтер се огледа из площада. - Сержант Шваб! Елате. Вие и ефрейтор Грунвалд
- и вие, мъже, вие също.
Той изпрати вестоносци към църквата, към столовата, заемаща един от големите обори
и палатковия лагер на възвишението на север.
- Искам всички пред църквата, добре облечени, след петнайсет минути. Бързо! - Мъжете
се втурнаха да изпълняват.
Валтер пък заснова из селцето, съобщавайки новината на офицерите. Нареждаше на
всеки войник да тръгва към площада и наглеждаше източния път. В една бивша млекодойна,
смърдяща на сирене, откри командващия си офицер, генерал-майор Шварцкопф, да довършва
закуската си от хляб и консервирани сардини.
След четвърт час две хиляди мъже стояха на площада, а десет минути по-късно всички
бяха приведени във вид, със закопчани униформи и прави козирки. Валтер докара един
камион с каросерия и го спря пред мъжете. Импровизира стъпала от кашони с куршуми.
Ото извади от мерцедеса един червен килим и го постави на земята пред стъпалата.
Валтер извади Грунвалд от строя и го изпрати на покрива на църквата с бинокъла си и
една свирка.
И зачакаха.
Мина половин час, после мина час. Мъжете се разшаваха, строят се люшна, започнаха
разговори.
След още час Грунвалд наду свирката.
- Готови! - излая Ото. - Идва!
Избухна какофония от заповеди. Мъжете бързо застанаха мирно. На площада влезе
автоколона.
Отвори се вратата на един брониран автомобил и излезе мъж в генералска униформа.
Само че, той не беше оплешивяващият, остроглав Лудендорф. Специалният посетител се
движеше несигурно и държеше лявата си ръка в джоба на туниката си, като ранена.
След миг Валтер осъзна, че това е самият кайзер.
Генерал-майор Шварцкопф го приближи и отдаде чест.
Когато и мъжете разбраха кой ги е навестил, започна грохот от звук, който се прерастна
в експлозия от радостни викове. Генерал-майорът се разгневи от недисциплинираността на
мъжете си, но кайзерът се усмихна благо и Шварцкопф побърза да копира изражението му.
Кайзерът изкачи стъпалата, застана в каросерията на камиона и прие радостта на
мъжете си. Когато шумът най-сетне утихна, той рече:
 - Германци! Това е часът на победата!
Виковете избухнаха отново и този път Валтер присъедини гласа си към тях.

II
В един сутринта на двадесет и първи март, четвъртък, бригадата се разположи в предни
позиции, готова за атака. Валтер и батальонните му командири седяха в землянка във окоп от
предната линия. Говореха си, за да облекчат нервите преди битката.
Готфрид фон Кесел обясняваше стратегията на Лудендорф.
- Ударът от запад ще ни вклини между британците и французите - приказваше той с
цялата невежа самоувереност, която не се уморяваше да демонстрира още от дните си в
немското посолство в Лондон. — После ще завием на север, ще преминем покрай десния
фланг на британците и ще ги изтикаме в Английския канал.
- Не, не - възрази по-опитният лейтенант фон Браун. - Умното ще е, когато разбием
предната им линия, да стигнем чак до атлантическия бряг. Представете си го - немски фронт
през пояса на Франция, разделящ френската армия и съюзниците й.
Фон Кесел започна да се противи:
- Но тогава врагът ще е и на север, и на юг от нас!
Трети, капитан Келерман, се включи.
- Лудендорф ще завие на юг — предсказа той. - Трябва да превземем Париж. Само това
има значение.
- Париж е просто символ! - подигравателно отвърна фон Кесел.
- Спекулираха - никой не знаеше в действителност. Валтер беше твърде нервен, за да
слуша безпосочни разговори, затова излезе. Мъжете седяха на земята в окопа, притихнали и
спокойни. Малкото часове преди битката бяха време за размишление и молитва. Вчера
вечеряха яхния от ечемик и телешко, рядко удоволствие. Бойният дух беше висок - всички
чувстваха, че войната е към края си.
Нощта беше пълна със звезди. Полевите кухни раздаваха закуска - черен хляб и рядко
кафе с вкус на жълти репи. Имаше малко дъжд, но той бе отминал, а вятърът почти не се
усещаше. Значи можеха да стрелят с отровен газ. И двете страни го използваха, но Валтер
беше чул, че сега германците ще опитат нещо ново - смъртоносен фосген и сълзотворен газ.
Сълзотворният газ не убиваше, но можеше да мине през газовите маски на британците, а
свалеха ли маските си, за да се отърват от дразнителя, щяха да вдишат фосгена и да умрат.
Големите оръдия бяха разположени по цялата дължина отсам ничията земя. Валтер за
пръв път виждаше толкова много артилерия. Мъжете, обслужващи оръдията, трупаха
амуниции. Зад тях стоеше втора вълна оръдия, готова да тръгне след първите.
В четири и половина всичко замлъкна. Изчезнаха полевите кухни; артилеристите
седнаха на земята и зачакаха; офицерите стояха прави в окопите и се взираха през мрака,
през ничията земя, към другата страна, където спеше врагът. Дори конете спряха да цвилят.
Това е последният ни шанс за победа, помисли си Валтер Почуди се дали да не започне
молитва.
В четири и четиридесет се вдигна бял сигнален пламък, толкова ярък, че скри
блещукащите звезди. След миг голямото оръдие до Валтер стреля и експлозията беше
толкова силна, че той се олюля като бутнат. Но това не беше нищо. Само след секунди
стреляше цялата артилерия. Звукът беше като стократно усилена гръмотевична буря.
Проблясъците осветяваха лицата на войниците, които презареждаха оръдията. Дим и
изпарения изпълниха въздуха и Валтер се опита да диша само през носа. Земята под него
трепереше.
Скоро Валтер забеляза експлозии и пламъци в британската страна - немски снаряди
падаха върху складове за амуниции и петролни резервоари. Знаеше какво е да си под
артилерийски обстрел и съжали враговете си. Надяваше се Фиц да не е там.
Оръдията така се нагорещиха, че можеха да свалят кожата от ръката на всеки,
достатъчно неразумен, за да ги докосне. Горещината измени формата на дулата достатъчно,
за да развали прицела им, така че обслужващите ги войници трябваше да използват мокри
чували, за да ги охладят. Пешаците на Валтер доброволно започнаха да мъкнат кофи с вода от
близките наводнени кратери, оставени от британските снаряди, за да поддържат чувалите
влажни. Пехотата винаги помагаше с каквото може на артилеристите преди да започне
нейната роля: всеки убит от артилерията враг беше враг по-малко, който щеше да стреля по
пешаците.
Със зората пристигна мъгла. Близо до оръжията горещината и експлозиите разсейваха
парите, но в далечината не се виждаше нищо. Валтер се обезпокои. Сега артилеристите
трябваше да се целят “по картата”. За щастие имаха подробни, точни планове на британските
позиции, повечето от които, преди по-малко от година, бяха немски. Но нищо не можеше да
замести директния поглед. Лошо начало.
Мъглата се смеси с барутния дим. Валтер завърза кърпичка около носа и устата си.
Британците не отвръщаха на огъня, поне не и в неговата част. Може би, артилерията им вече
бе унищожена. Мисълта окуражи Валтер. Единственият загинал германец беше един от
захранващите минохвъргачките със снаряди - може би някой от тях беше гръмнал в дулото.
Няколко души с носилка отнесоха тялото, а екип медици превърза раните на ранените в
експлозията.
В девет часа сутринта той премести хората си в позиции за нападение - щурмоваците на
земята зад оръдията, обикновените пешаци - в окопите. Зад тях бяха струпани оръдията от
втората вълна артилерия, медиците, телефонистите и куриерите.
Щурмоваците имаха от новите шлемове с форма на кофа. Те първи бяха изоставили
старите шлемове с шип на върха. Бяха въоръжени с карабина Маузер К98. Късата й цев я
правеше по-неточна от разстояние, но пък удобна за схватки в тесни пространства като
окопите. Всеки от мъжете имаше торба на гръб, пълна с дузина гранати-пръчки.
Валтер сложи газовата си маска и направи знак на хората си да направят същото. В девет
и половина той се изправи. Сложи пушката на гръб и грабна по една граната във всяка ръка.
Не можеше да извика заповедта си, затова просто махна с ръка и се затича.
Мъжете му го последваха в ничията земя.
Земята беше твърда и суха: от седмици не бе валяло силно. Това бе добре за
атакуващите, по-лесно можеха да придвижват хора и превозни средства.
Тичаха прегърбени. Немската артилерия стреляше над главите им. Мъжете на Валтер
осъзнаваха опасността да бъдат уцелени от немски снаряд, особено в тази мъгла, където
артилеристите не можеха да се прицелват много добре. Но рискът си струваше. По този
начин щяха да са толкова близо до британските укрепления, че веднага след края на
бомбардировката можеха да нападнат, без врагът да има възможност да подготви
картечниците си за отбрана.
 Докато тичаха през ничията земя, Валтер се надяваше, че телената мрежа от другата
страна е била унищожена от артилерията. Ако ли не, щяха да се забавят, докато я прережат.
Нещо експлодира вдясно и Валтер чу крясък. Миг по-късно някакъв проблясък на земята
хвана погледа му - жица. Намираха се в неотбелязано от разузнавачите им минно поле. През
тялото му премина вълна от паника, когато осъзна, че може да се взриви още със следващата
си стъпка. Овладя се.
- Внимавайте, гледайте си краката! - извика той, но думите му се загубиха в тътена на
оръдията. Продължиха да тичат. Ранените щяха да получат грижи от медиците, както винаги.
Миг по-късно, в девет и четиридесет, оръдията спряха.
Лудендорф се беше отказал от старата тактика на няколко дни артилерийски обстрел
преди атака: тя даваше на врага твърде много време да се презапаси с хора и оръжие.
Беше изчислено, че пет часа са достатъчни за объркването и деморализацията на врага,
без да му се дава достатъчно време да се организира.
Поне на теория, помисли си Валтер.
Той се поизправи и се затича по-бързо. Дишаше тежко, но равномерно, почти не се
потеше, нащрек, но спокоен. Контактът с врага беше само на няколко секунди.
Стигна до телената мрежа на британците. Не беше унищожена, но се виждаха дупки,
през които Валтер поведе хората си.
Отредните и взводните командири започнаха да дават заповеди на мъжете да се пръснат,
като използваха повече жестове, отколкото думи: може би бяха достатъчно близо до
британците, за да бъдат чути.
Сега мъглата беше техен приятел и ги криеше от врага, помисли си Валтер, само че, без
особено задоволство. В този момент можеха да очакват ада на картечния огън. Но
британците не ги виждаха.
Стигнаха до парче земя, напълно обърната от немските снаряди. Отпървом не виждаха
нищо друго освен кратери и огромни буци пръст. После забелязаха част от окоп и осъзнаха,
че са достигнали британската фронтова линия. Окопът беше разрушен: артилерията си беше
свършила работата тук.
Имаше ли някого в окопа? Никой не стреляше по тях, но все пак най-добре да проверят.
Валтер дръпна предпазителя на една от гранатите си и я хвърли вътре, за всеки случай. След
експлозията, той се надвеси над мястото. Неколцина лежаха на земята, никой от тях не се
движеше, Който не бе убит от артилерията, бе довършен от гранатата.
Дотук имаме късмет, помисли си Валтер. Но едва ли ще ни спохожда още дълго.
Той изтича покрай фронтовата линия, за да провери какво прави и останалата част от
батальона му. Видя да се предават около дузина британски войници, с ръце на облите си
шлемове и оръжия на земята. Изглеждаха добре охранени в сравнение с немците, които ги
държаха пленници.
Лейтенант фон Браун ги държеше на мушка, но Валтер не искаше офицерите му да губят
време да се занимават със затворниците. Свали газовата си маска - британците не носеха.
- Мърдайте! - извика той на английски. - Натам, натам.
Той посочи към немската фронтова линия. Британците тръгнаха натам, нетърпеливи да
се отдалечат от битките и да спасят живота си.
- Пусни ги - извика Валтер на фон Браун. - Задните ешелони ще се оправят с тях. Трябва
да продължим да напредваме.
Това беше цялата идея на щурмоваците.
 Отново се затичаха. След още няколкостотин ярда срещнаха същата картинка -
унищожени окопи, жертви, никаква реална съпротива. После чу стрелба от картечници. След
това се натъкна на взвод, който се бе прикрил в кратери от взривове. Залегна до сержанта,
баварец на име Шваб.
- Не виждаме откъде стрелят. Отвръщаме според звуците.
Шваб не бе разбрал тактиката. Щурмоваците трябваше да подминават силните
укрепления и да ги оставят на пехотата зад себе си.
- Движете се! - нареди му Валтер. - Заобиколете картечницата. - Когато огънят поспря,
той се изправи и даде знак на мъжете. - Хайде! Ставайте!
Те се подчиниха. Той ги изведе надалеч от картечниците, през един празен окоп.
Отново се натъкна на Готфрид. Лейтенантът беше намерил кутия бисквити и ги тъпчеше
тичешком в устата си.
- Невероятно! - извика той. - Трябва да я видиш тая британска храна!
Валтер блъсна кутията от ръцете му.
- Тук си да се биеш, не да ядеш, проклет глупако. Върви!
Стресна го нещо, което премина през крака му. Видя в мъглата да изчезва заек.
Артилерията несъмнено беше унищожила дупките им.
Той провери компаса си, за да е сигурен, че още се движат на запад. Не знаеше дали
окопите, на които се натъкваха, са свързочни или снабдителни, затова не можеха да се
ориентират по тях.
Знаеше, че британците са последвали немския пример и са направили няколко линии
окопи. След като подминаха първата линия, очакваха да се натъкнат на добре защитена
такава, наречена Червената линия, а след това - ако можеха да минат през нея, - още един
окоп на около миля на запад на име Кафявата линия.
Следваше единствено свободна земя, чак до западния бряг.
В мъглата пред тях експлодираха снаряди. Едва ли бяха британски. Не можеха да стрелят
по собствените си укрепления. Сигурно беше следващата вълна от обстрела на германците.
Той и хората му рискуваха да напреднат чак до мястото, където стреля собствената им
артилерия. Той вдигна ръце.
- Прикрийте се! Кажете и на тези назад!
Нямаха нужда да им се казва, бяха стигнали до същия извод като него. Те се върнаха
няколко ярда назад и скочиха в някои празни окопи.
Всичко вървеше изключително добре.
На земята на окопа лежаха трима британци. Двама не мърдаха, един стенеше. Къде бяха
останалите? Може би бяха избягали. Или пък това можеше да е самоубийствен отряд, оставен
да защитава незащитима позиция, за да даде на оттеглящите се техни другари по-добри
шансове за оцеляване.
Един от мъртвите британци беше необичайно висок и с големи ръце и крака. Грунвалд,
който споделяше тези физиологически особености, веднага изхлузи ботушите на трупа.
- Моят размер! - опита се да обясни той на Валтер. На командира му не му даде сърце да
го спре: ботушите на Грунвалд имаха дупки.
Той седна, за да си поеме дъх. След като преговори в ума си първата фаза, не можа да
реши как е могла да мине по-добре.
След час немските оръдия отново млъкнаха. Валтер събра хората си и продължиха.
В средата на пътя към върха на един дълъг склон той чу гласове. Вдигна ръка, за да спре
мъжете до себе си. Пред него някой каза на английски:
- Нищо не се вижда, мамка му.
Имаше нещо познато в акцента. Австралийски? По-скоро индийски.
Друг глас отвърна:
- Ако не те виждат, не могат да те гръмнат, бе!
Валтер моментално се пренесе в 1914 г., в голямото провинциално имение на Фиц в
Уелс. Така говореха слугите там. Мъжете пред него, в това унищожено френско поле, бяха
уелсци.
Над главата му небето, като че ли, просветля.

III
Сержант Били Уилямс се взираше в мъглата. Артилерията вече не се чуваше, но това
значеше само едно - германците идваха. Какво да прави?
Нямаше заповеди. Взводът му заемаше един редут, защитен пост на едно възвишение
малко зад предната линия. В обичайно време от позицията им се виждаше добре дългият,
полегат склон, в чиято долна част имаше купчина развалини - навярно някогашни сгради от
ферма. Окоп ги свързваше с другите редути, вече невидими. Обикновено заповедите
пристигаха от ариегарда, но днес нямаше нищо. Телефонните линии също не работеха
вероятно повредени от обстрела.
Мъжете стояха прави или седяха в окопа. Бяха наизлезли от землянката след края на
обстрела. Понякога полевите кухни изпращаха каруца с огромен казан горещ чай малко
преди обяд, но днес нямаше следа от нея. Вече бяха закусвали.
Взводът разполагаше с американска картечница Люис. Тя стоеше в задната част на
окопа, над землянката. Управляваше я деветнадесетгодишиният Джордж Бароу, момчето от
пансиона, който се биеше прекрасно, но образованието му беше толкова слабо, че смяташе,
че нормандци, завладели британските острови през Средновековието, са се наричали така,
защото ги е водел Норман Завоевателя. Джордж стоеше зад картечницата и пушеше лула.
Имаха също така минохвъргачка, с която стреляше ефрейтор Джони Понти, чийто брат
Джоуи беше загинал при Сома.
Били се качи до Джордж при картечницата, но това не помогна на гледната му точка.
След няколко минути, обаче небето просветля и на Били му се стори, че мъглата се разсейва.
Тогава внезапно тя се вдигна напълно. Джордж викна:
- Мамицата му стара!
Миг по-късно Били видя. На около четвърт миля по склона към тях напредваха
няколкостотин немски войници.
Били скочи обратно в окопа. Още няколко мъже също бяха забелязали врага и
изненаданите им възклицания предупредиха останалите. Били погледна през една цепка в
стоманения панел, вграден в парапета на окопа. Германците реагираха по-бавно, може би
защото британците не се виждаха толкова ясно. Един или двама от тях спряха, но повечето се
затичаха.
Минута по-късно последва пукот на огън нагоре и надолу по окопа. Някои от
германците паднаха. Останалите се метнаха на земята, търсейки прикритие в дупки,
оставени от снаряди, и зад няколко разкривени храста. Над главата на Били се откри огън с
картечницата, която трещеше като кречетало на футболен запалянко. След минута немците
започнаха да отвръщат на огъня. Като че ли, нямаха картечници или минохвъргачки, за
щастие.
Хрумна му мисълта за отстъпление. Но войниците не биваше да бягат в мига, когато
срещнеха врага. Това беше защитна позиция и той щеше да се опита да я опази.
Поне засега.
Когато взе това решение, последваха го други.
- Дай им още един залп, Джордж! - извика той. Когато картечницата затрещя отново, той
тръгна по дължината на окопа. - Стреляйте равномерно, момчета. Нека си мислят, че сме
стотици.
Малко по-нататък намери Джоуи Понти.
- Разположи минохвъргачката, Джоуи. Нека шибаняците поскачат.
- А така — отвърна Джони. Той постави Стойката на земята. - Какво е разстоянието?
Петстотин ярда?
Партньорът на Джони беше един дебелак на име Мазньото Хюит. Той погледна и каза:
- Да, пет-шестстотин. - Били погледна сам, но Хюит и Понти работеха заедно вече дълго
време и той им се довери.
Джони също се увери, че разстоянието е това и нагласи прицела си. Останалите
войници около него се отдръпнаха. Джони пусна бомба в цевта и, когато падна на дъното, тя
се изстреля.
Бомбата падна твърде близо и експлодира далеч пред най-близките вражески войници.
- Петдесет ярда по-далеч и малко по-вдясно - извика Мазньото.
Джони промени настройката и отново стреля. Втората бомба падна в дупка от снаряд,
където се криеха германци.
- Точно така! - изкрещя Мазньото.
Били не виждаше да са уцелили някого, но подобна стрелба щеше да държи врага скрит.
- Дай им още дузина такива! - нареди той.
Стигна до Робин Мортимър, разжалвания офицер, който стреляше отмерено. Мортимър
спря, за да презареди и улови погледа на Били.
- Дай повече амуниции насам, тафи - каза той. Както винаги, звучеше троснато, дори
когато се опитваше да помогне. - Не искаш на всички да ни свършат куршумите наведнъж.
- Добра идея, мерси - кимна Били. Склада с амунициите беше на стотина ярда по-назад.
Той избра двама новобранци, които така или иначе не можеха да стрелят. - Дженкинс и
Ноузи, носете патрони, бързо!
Двамата младежи рипнаха.
Били хвърли още един поглед през цепнатината. Видя как един от немците се изправя и
се досети, че може да е командирът им и че дава заповед за атака. Сърцето му се сви.
Сигурно врагът се бе досетил, че защитниците не са повече от няколко дузини и че могат
лесно да бъдат преодолени.
Само че Били грешеше. Предводителят на германците им даде знак да се връщат и те се
втурнаха обратно надолу по хълма. Взводът на Били нададе радостни възгласи и започна да
стреля напосоки. Още няколко германци паднаха преди да излязат от обсег.
Германците стигнаха порутената ферма и се скриха сред останките.
Били не можа да скрие усмивката си. Бе отблъснал сила, десет пъти по-голяма от
неговата! Трябва да съм генерал, помисли си.
 - Спрете огъня! - извика той. Дженкинс и Ноузи се появиха с кутии амуниции в ръце. -
Продължавайте, момчета, може да опитат пак.
Но когато отново погледна напред, видя, че немците имат друг план. Те се разделиха на
две групи и поеха в противоположни посоки, наляво и надясно от руините. Започнаха да
обграждат позицията на Били и хората му, внимавайки да не влязат в обсег на оръжията им.
- О, да го еба - промърмори Били. Щяха да се вмъкнат между неговата позиция и
околните редути, след което да я атакуват от две страни. Или, може би, просто щяха да го
подминат и да оставят ариегардът им да ги помете.
И в двата случая, Били нямаше да успее да защити позицията.
- Свали картечницата си, Джордж - каза Били. - А ти, Джони, разглоби минохвъргачката.
Взимайте си нещата. Отстъпваме.
Те метнаха на рамо пушките, овесиха на гръб раниците си и забързаха към най-близкия
свързващ окоп.
Били прогледна в землянката, за да се увери, че никой не е вътре. Издърпа предпазителя
и я хвърли вътре, за да не се доберат враговете до запасите.
После последва хората си в отстъплението.

IV
В края на следобеда, Валтер и батальонът му бяха превзели ариегарда на британските
окопи.
Беше уморен, но тържествуваше. Батальонът трябваше да проведе няколко битки, но не и
сериозни. Тактиките на щурмоваците действаха още по-добре в мъглата. Бяха отнесли
слабозащитените места, подминали бяха по-добре укрепените и, в крайна сметка, сега
притежаваха много повече земя.
Валтер намери една землянка и се скри в нея. Последваха го неколцина от мъжете му.
Мястото имаше вид на дом, сякаш британците бяха живели тук с месеци: снимки от
списания, заковани на стените, пишеща машина на една обърната кутия, прибори и съдове и
дори одеяло, постлано като покривка върху купчина щайги. Валтер се досети, че това трябва
да е бил главният щаб на батальона.
Мъжете му незабавно откриха храната. Той не ги спря да се нахвърлят върху сухарите,
сладкото, сиренето и шунката, но им забрани да отварят бутилките уиски. Разбиха един
долап и откриха буркан кафе. Един от хората наклади малък огън и свари един чайник. Даде
на Валтер чашка, с подсладено мляко от кутия. Имаше райски вкус. Сержант Шваб каза:
- Четох във вестниците, че британците нямат храна, като нас. - Той вдигна една кутия
със сладко, от която ядеше с лъжица. - Егаси нямането!
Валтер се беше чудил колко време ще им отнеме да се сетят. Той отдавна подозираше, че
германските власти преувеличават ефекта, който подводната война има върху снабдяването
на съюзниците. Сега знаеше истината, както и мъжете. Храната беше оскъдна във
Великобритания, но хората там не умираха от глад. За разлика от тези в Германия.
Той откри карта, оставена безотговорно от отстъпващите войски. Сравни я със своята и
осъзна, че не е далеч от Крозатския канал. Това значеше, че само за ден, германците са си
върнали цялата територия, така мъчително спечелена от съюзниците през петте месеца на
битката при Сома по-миналата година.
Германците държаха победата в шепите си.
Валтер седна на пишещата машина и започна да пише доклада си...
Глава 30
Краят на март и април 1918 г.
Фиц организира парти в Тай Гуин през Великден. Имаше скрит мотив. Всички
поканени мъже бяха също толкова диво против новия режим в Русия, колкото него.
Най-отличителният му гост беше Уинстън Чърчил.
Уинстън беше член на Либералната партия и можеше да се очаква да заема страната на
революционерите, но пък дядо му беше херцог и у него имаше склонност към авторитарната
гледна точка. Фиц винаги го бе смятал за предател на прослойката, но сега мислеше, че може
да му прости, защото и той споделяше омразата му към болшевиките.
Уинстън пристигна на Разпети Петък. Фиц изпрати Ролс Ройса си в Абъроуен да го
посрещне. Той влезе с напета крачка в малката приемна — дребен, нисък мъж с рижа коса и
розова кожа. Имаше дъжд по ботушите му. Носеше добре скроен костюм от туид с цвят на
пшеница и папийонка, синя като очите му. Беше на четиридесет и три, но в погледа му все
още се долавяше нещо момчешко, докато той кимаше на познати и се ръкуваше с гостите,
които не познаваше. Накрая, той огледа мястото и възкликна:
- Фиц, домът ти е декориран като палата на Уестминстър!
Имаше причина да е разпален. Бяха го върнали в правителството. Лойд Джордж го бе
направил министър на амунициите. Вихреха се спекулации защо премиерът би върнал
обратно във властта толкова непредвидим и проблемен човек; консенсусът бе, че предпочита
да държи Чърчил близо до себе си, вместо да го прави свой враг.
По пътя към стаята за преобличане Фиц се усети, че за разлика от други дни, Момче не
беше дошъл в малката приемна по чаено време. Преди да се преоблече, той прекоси дългия
коридор, водещ към детското отделение на имението.
Момче беше вече на три години и три месеца, вече не бебе или дори прохождащ мъник, а
свободно ходещо и говорещо момченце със сини очи и руси къдрици. Седеше до огъня, увит
одеало, а хубавата млада бавачка Джоунс му четеше. Мъникът не подскочи и не се втурна към
Фиц, както обикновено правеше.
- Какво му има? - попита той.
- Боли го коремчето, милорд.
Джоунс му напомняше на Етел Уилямс, но не беше толкова умна.
- Опитай се да говориш по-ясно. Какво му има на корема?
- Има му диария.
- Как, да го вземат мътните, е получил диария?
- Не зная. Тоалетната във влака не беше много чиста...
Значи Фиц беше виновен, че е завлякъл семейството си в Уелс за това парти. Той
потисна ругатня.
- Извика ли лекар?
- Д-р Мортимър пътува насам, сър.
Фиц си рече да не е толкова параноичен. Децата страдаха от дребни инфекции през
цялото време. Колко често се бе случвало и на него, все пак? Но децата, също така понякога
умираха от подобни болежки.
- Извести ме, когато лекарят пристигне - каза той на Джоунс. - Искам да поговоря с него
насаме.
 - Добре, милорд.
Той излезе от стаята на детето и отиде да се преоблече. Прислужникът му беше
приготвил дрехите с диамантени копчета на яката, които си подхождаха с копчетата на
ръкавелите му; в джоба на сакото му имаше чиста ленена салфетка, а в лъскавите му кожени
обувки - по един копринен чорап.
Преди да се облече, той намина през стаята на Беа, която беше бременна в осмия месец.
Не я беше виждал в подобно състояние, докато очакваха Момче. Той тръгна за Франция
през 1914-а година, когато тя бе едва в четвъртия или петия месец и се върна чак след като
Беа роди. Не бе виждал преди зрелищния начин, по който тялото на жената се променяше
при напреднала бременност.
Тя седеше пред тоалетката си, но не се оглеждаше. Беше се облегнала назад с разтворени
крака, а ръцете й почиваха на издутината. Затворила очи, тя изглеждаше бледа.
- Просто не мога да се настаня удобно - Стоене, седене, лежане, всичко боли.
- Трябва да отидеш до детската стая и да нагледаш Момче.
- Веднага, щом събера сили! - тросна му се тя. - Никога не трябваше да се съгласявам на
това пътуване. Не мога да съм домакиня в това състояние.
Фиц знаеше, че е права.
- Но имаме нужда от помощта на тези мъже, ако искаме да сторим нещо срещу
болшевиките.
- Коремчето на Момче още ли го боли?
- Да. Докторът идва.
- По-добре го изпрати да види и мен - не че селски лекар ще знае много.
- Ще кажа на прислугата. Предполагам няма да дойдеш на вечеря.
- Как бих могла, в това състояние?!
- Просто питах. Мод може да седне на върха на масата.
Фиц се върна в стаята за обличане. Някои от мъжете се бяха отказали от фраковете и
белите вратовръзки и носеха къси сака и черни вратовръзки, като се оправдаваха с войната.
Фиц не виждаше връзката. Защо войната ще принуждава хората да се обличат неглиже?
Сложи официалните си дрехи и слезе.

II
След вечеря, докато сервираха кафе в гостната, Уинстън се подкачи:
- Е, лейди Мод, жените най-сетне получихте правото на глас.
- Някои от нас - отвърна тя.
Фиц знаеше, че Мод е разочарована от ограничението, позволяващо глас само на жените
над тридесетгодишна възраст със собствено домакинство или съпруг с такова. Фиц пък се
гневеше, че въобще беше приет законът.
Чърчил продължи провокативно:
- Трябва поне отчасти да сте благодарна на лорд Кързън, който изненадващо се въздържа
при гласуването в Камарата на лордовете.
Херцог Кързън беше блестящ човек, чийто маниер на сурово превъзходство добиваше
още повече натрапчивост заради металния корсет, който носеше за болния си кръст, Някога
беше вицекрал на Индия, а сега - председател на Камарата на лордовете и един от петимата
членове на Военния кабинет. Също така беше Президент на лигата срещу правото на жените
на глас, така че въздържанието му шокира политическия свят и сериозно разочарова хората с
възгледите на Фиц и не на последно място - него самия.
- Проектозаконът беше приет от Камарата на представителите - каза Кързън. - Реших, че
не можем да противоречим на избрани от хората членове на парламента.
Фиц се дразнеше от това.
- Но лордовете съществуват, за да разглеждат критично решенията на представителите и
да овладяват политическата им невъздържаност. А това, при всяко положение, беше
прекрасен повод за това!
- Ако бяхме отхвърлили проектозакона, вярвам, че представителите щяха да се докачат и
да го изпратят отново.
- И преди се е случвало и сме печелели - сви рамене Фиц.
- Но за нещастие сега заседава комитетът Брайс.
- О! - Фиц не се бе сетил за това. Комитетът Брайс обмисляше да реформира Камарата
на лордовете. - Затова, значи?
- Скоро ще докладват какво са решили. Не можем да си позволим схватка с
представители пред тях.
- Не. - С огромна неохота Фиц трябваше да се съгласи. Ако лордовете направеха
сериозен опит да се противопоставят на представителите, Брайс можеше да препоръча да се
ограничат правомощията на горната камара на парламента. - Може да сме загубили цялото
си влияние, завинаги.
- Точно това ме накара да се въздържа.
Понякога политиката депресираше Фиц.
Пийл, икономът, донесе на Кързън чаша кафе и промълви на Фиц:
- Д-р Мортимър ви очаква в малкия кабинет, милорд, когато ви е удобно да го
посрещнете.
Фиц се тревожеше за стомашните болки на Момче и с удоволствие прие прекъсването.
- По-добре да отида да го видя - каза Фиц. Извини се и излезе.
Стаичката беше обзаведена с неща, които не пасваха никъде другаде в къщата: неудобен
готически резбован стол, шотландски пейзаж, който никой не харесваше и главата на тигъра,
който бащата на Фиц бе застрелял в Индия.
Мортимър беше компетентен лекар, който си даваше малко твърде самоуверен вид,
сякаш мислеше, че професията му някак го извисяваше до граф; но пък се държеше
достатъчно учтиво.
- Добър вечер, милорд - каза той. - Синът ви има лек гастрит, който вероятно няма да му
навреди.
- Вероятно?
- Използвам думата нарочно. - Мортимър говореше с уелски акцент, овладян малко от
образованието му. - Ние, учените, работим с вероятности, не със сигурност. На миньорите ви
казвам, когато слизат всеки ден в шахтата, че вероятно няма да има експлозия.
- Хм. — Това не успокояваше Фиц особено. - Видя ли принцесата?
- Да. Тя също е относително добре. Всъщност, въобще нищо й няма, само че ражда.
Фиц подскочи.
- Какво?!
- Тя мислеше, че е в осмия месец, но не е доизчислила и всъщност е в деветия. С късмет,
няма да е бременна още дълго.
- Кой е с нея?
- Прислугата й е до нея. Изпратих да доведат добра акушерка, а и самият аз ще се грижа
всичко да мине добре, ако пожелаете.
- Аз съм виновен - рече Фиц с горчивина. - Не трябваше да я убеждавам да напуска
Лондон.
- Напълно здрави деца се раждат всеки ден извън Лондон.
Фиц имаше усещането, че се подиграват с него, но не обърна внимание.
- Какво ще стане, ако нещо се обърка?
- Знам репутацията на лондонския ви лекар, професор Ратбоун. Той, разбира се, е медик
от много висока класа, но спокойно мога да заявя, че съм израждам повече бебета, отколкото
той.
- Миньорски бебета.
- Наистина, повечето бяха такива; макар че в мига на раждането няма особена разлика
между тях и малките аристократи.
Онзи наистина му се подиграваше.
- Не ми се нрави безочливостта ти.
Мортимър не бе никак сплашен.
- Аз не харесвам вашата - каза той. - Дададохте ми да разбера ясно, дори без да си давате
труда да звучите вежливо, че не ме считате за достоен да се грижа за семейството ви. С
удоволствие ще си тръгна.
Той взе чантата си. Фиц въздъхна. Това беше глупава разпра. Гневеше се на болшевиките,
не на този докачлив уелсец от средната класа.
- Не ставай глупав, човече.
- Опитвам се. — Мортимър стигна до вратата.
- Не би ли трябвало да поставяш интересите на пациентите си на първо място?
Мортимър спря.
- Боже мили, ама си нагъл, Фицхърбърт.
Малцина си позволяваха да говорят така на Фиц. Но той потисна унищожителната
словесна контраатака. Щеше да му отнеме часове да намери друг лекар. Беа никога не би му
простила, ако Мортимър си тръгнеше обиден.
- Ще забравя, че си казал това - рече Фиц. - Всъщност, ще забравя целият този разговор,
ако и ти го сториш.
- Предполагам, че това е най-близкото до извинение, което вероятно ще получа.
Така беше, но Фиц си замълча.
- Връщам се горе - каза лекарят.

III
Принцеса Беа не роди тихо. Крясъците й се чуваха през цялото централно крило на
къщата, където се намираха покоите й. Мод свиреше джаз на пианото колкото бе възможно
по-силно, за да развлича гостите и да заглуши шума, но парчетата бяха подобни и след
двадесет минути тя се отказа. Някои гости отидоха да си легнат, но когато удари полунощ,
повечето мъже се събраха в стаята за билярд. Пийл им предложи коняк.
 Фиц даде на Уинстън пура Ел Рей дел Мундо, кубинска. Докато Уинстън я палеше, Фиц
му рече:
- Правителството трябва да направи нещо с тези болшевики.
Уинстън хвърли бърз поглед на хората в стаята, като че ли за да се увери, че на всички
може да се има доверие, и каза:
- Ето каква е ситуацията. Северната британска ескадра вече е в руски води, близо до
Мурманск. На теория задачата им е да не позволяват на руските кораби да попаднат в
германски ръце. Имаме и малка мисия в Архангелск. Аз настоявам войници да акостират в
Мурманск. В дългосрочен план, това може да е ядрото на контрареволюционерска сила в
северна Русия.
- Това не стига - незабавно рече Фиц.
- Съгласен съм. Ще ми се да изпратим войници и в Баку в Каспийско море, за да сме
сигурни, че тези огромни петролни полета няма да попаднат в германски или дори турски
ръце; както и в Черно море, където вече има ядро от антиболшевишка съпротива в Украйна.
А в Сибир пък имаме хиляди тонове запаси, във Владивосток. Струват поне милиард паунда.
Трябваше да са от помощ на руснаците, когато бяха наши съюзници. Имаме правото да
изпратим войници там, за да защитим собствеността си.
Фиц попита, наполовина обнадежден, наполовина усъмнен:
- Лойд Джордж ще стори ли нещо от това?
- Не и публично. Проблемът е в тези червени флагове, които се носят от покривите на
миньорските къщи. В страната ни много хора подкрепят руския народ и революцията му. И
разбирам защо, колкото и да ненавиждам Ленин и шайката му. С цялото ми уважение към
семейството на принцеса Беа... - Той вдигна за миг поглед към тавана, откъдето се чуваше
поредния крясък. -... не може да се отрече, че аристократичната класа в Русия никак не се
справяше с грижата за народа.
Уинстън беше странна смесица, помисли си Фиц - аристократ и човек от народа,
блестящ администратор, който все се буташе в чуждите работи, обаятелен мъж, когото
повечето от политическите му колеги не харесваха.
Фиц каза:
- Руските революционери са крадци и убийци.
- Наистина. Но трябва да живеем с факта, че не всеки вижда нещата така. Затова
премиерът ни не може открито да се противопостави на революцията.
- Подозирам, че той самият не счита за толкова нужно това - нетърпеливо рече Фиц.
- Част от тези неща може да се свърши без официалното му знание.
- Разбирам. - Фиц не знаеше дали тези думи на Уинстън въобще значеха нещо.
Мод влезе в стаята. Мъжете се заизправяха, малко стреснати. В провинциално имение
жените обикновено не нахълтваха в стаята за билярд. Мод, разбира се, игнорираше подобни
порядки. Тя отиде при Фиц и го целуна по бузата.
- Поздравления, скъпи Фиц. Имаш втори син.
Мъжете нададоха радостни възклицания и се събраха около Фиц, заизреждаха се да го
пляскат по гърба и да се ръкуват с него.
- Жена ми добре ли е? - попита той.
- Изтощена, но горда.
- Благодаря на Бога.
- Д-р Мортимър си тръгна, но акушерката каза, че можеш да отидеш да видиш бебето.
 Фиц отиде до вратата. Уинстън рече:
- Ще дойда с теб до стаята.
Докато излизаха, Мод каза:
- Налей ми малко бренди, Пийл.
Уинстън тихо попита:
- Бил си в Русия, нали?
- Да, няколко пъти.
- И говориш езика.
Фиц се зачуди накъде води това.
- Малко. Не мога да се похваля с нещо особено, но говоря, колкото да ме разбират.
- Познаваш ли един приятел на име Смит-Къминг?
- Всъщност, да. Той ръководи.... ръководи един специален отдел. Писал съм няколко
отчета за него.
- А, отлично. Когато се върнеш в града, може да си поговорите.
Това вече беше интересно.
- Ще го видя, когато му е удобно, разбира се. - Фиц се опита да скрие нетърпението в
гласа си.
- Ще му кажа да се свърже с теб. Може да ти възложи още една мисия.
Вече бяха пред вратата на Беа. Отвътре отчетливо се чуваше плачът на новородено. Фиц
със срам усети сълзи в очите си.
- По-добре да вляза. Лека нощ.
- Поздравления и лека нощ и на теб.

IV
Кръстиха го Андрю Алекзандър Мъри Фицхърбърт. Той беше мъничък, ала с буйна черна
косица като на Фиц. Откараха го в Лондон, увит в одеала и изминаха пътя в Ролс Ройс, с още
две коли зад него в случай на повреда. Спряха да закусят в Чепстоу и да обядват в Оксфорд и
стигнаха дома си в Мейфеър за вечеря.
Няколко дни по-късно, в един мек априлски следобед, Фиц се разхождаше по дигата,
гледаше в мътните води на Темза, и вървеше към срещата с Мансфийлд Смит- Къминг.
Тайните служби бяха надраснали апартаментчето си във Виктория. Мъжът, който се
наричаше Си, се беше преместил в шикозна викторианска сграда на име Уайтхол корт, на
самата река. От нея се виждаше Биг Бен. Частен асансьор закара Фиц до последния етаж,
където шефът на шпионите имаше два апартамента, свързани с пешеходна алейка на
покрива.
- Наблюдаваме Ленин от години - каза Си. - Ако не му се противопоставим, ще се
превърне в един от най-ужасяващите тирани, които светът е познавал.
- Мисля, че сте прав. - Фиц беше облекчен да научи, че Си се, чувства по същия начин по
въпроса с болшевиките. - Но какво можем да сторим?
- Да поговорим какво можеш да сториш.
Си извади от бюрото си стоманен пергел, подобен на тези, с които се измерваха
разстояния на географски карти. Разсеяно, той го заби в левия си крак. Фиц успя да сподави
вика си. Това, разбира се, беше тест. Той си спомни, че Си има дървен крак в резултат на
автомобилна катастрофа. Фиц просто се усмихна и рече:
- Добър номер. Почти се вързах.
Си остави пергела и се взря настойчиво във Фиц през монокъла си.
- В Сибир има един казашки лидер, който е разбил местния болшевишки режим - каза
той. - Трябва да зная дали си струва да го подкрепим.
- Открито ли?!
- Разбира се, че не. Но имам тайни средства. Ако можем да поддържаме тази ядка на
контрареволюцията на изток, би си струвало разхода от, да кажем, десет хиляди паунда
месечно.
- Име?
- Капитан Семенов, на двайсет и осем години. Намира се в Манджурия, която е
обкрачила Китайската източна железопътна линия, близо до пресичането й с
Транссибирския експрес.
- Значи този капитан Семенов контролира едната железница и би могъл да контролира и
другата?
- Точно така. И мрази болшевиките.
- Значи трябва да разберем повече за него.
- Тук идваш ти.
- Аз ли съм правилният избор?... Извинете ме, но аз не съм анонимна фигура, дори в
Русия...
- Честно казано, нямаме много избор. Нужен ни е някой на високо ниво, като теб, в
случай, че стигнеш до етапа на преговори със Семенов. Нямаме много надеждни мъже,
способни да говорят руски. Повярвай ми, ти си най-добрият избор.
- Разбирам.
- Ще е опасно, разбира се.
Фиц си спомни тълпата селяни, пребиващи до смърт Андрей. Това би могъл да е той.
Фиц потисна тръпка.
- Разбирам опасността - каза той с равен глас.
- Кажи ми тогава: ще отидеш ли във Владивосток?
- Разбира се.
Глава 31
От май до септември 1918
Войнишкият занаят не се отдаде лесно на Гюс Деуор. С неговата клатушкаща се и
несръчна походка му бе трудно да марширува, да козирува и да набива крак като истински
войник. Физически упражнения не беше правил от ученик. Приятелите му, които знаеха за
неговата слабост към цветя на масата и копринени чаршафи в леглото, смятаха, че животът в
армията ще му подейства ужасно. Чък Диксън, който изкара офицерската школа с него, каза:
- Гюс, та ти дори не можеш сам да си пуснеш топлата вода у вас!
Но Гюс оцеля. На единадесет го бяха пратили в интернат, така че за него не бе нещо
ново да бъде преследван от побойници и да слуша глупави заповеди отгоре. Налагаше му се
да понася известно количество подигравки заради богатия си произход и добрите си
обноски, но го правеше търпеливо.
В агресивни ситуации, както Чък бе отбелязал с изненада, Гюс демонстрираше някаква
върлинеста грациозност, която преди бе имал само на тенискорта.
- Изглеждаш като някакъв проклет жираф, - казваше Гюс - но и тичаш като такъв.
Гюс се справяше добре и с бокса, заради дългите си ръце, въпреки че - както със
съжаление отбеляза сержантът-инструктор - му липсваше инстинкт на убиец.
Уви, стрелбата никак не му се отдаваше.
Искаше да се справи добре в армията, отчасти защото знаеше, че хората не вярват, че ще
успее. Искаше да им докаже, а може би и на себе си, че не беше ревльо. Но имаше и друга
причина. Гюс вярваше в това, за което се биеше.
Президентът Уилсън беше държал реч, пред Конгреса и пред Сената, която бе отекнала
по целия свят. Той не искаше нищо по-малко от нов световен ред. „Една глобална асоциация
на народите трябва да бъде създадена със специални договорки, която да гарантира взаимна
политическа независимост и териториална цялост и на големите, и на малките държави.“
Една Лига на Нациите беше мечта за Уилсън, за Гюс и за мнозина други - включително,
донякъде изненадващо, сър Едуард Грей, който беше подхвърлил пръв тази идея, докато още
беше министър на външните работи във Великобритания.
Уилсън беше изложил програмата си в четиринайсет точки. Беше говорил за намаляване
на въоръжаването, за правото на колонизираните народи да определят собственото си
бъдеще, за свободата на Балканските народи, Полша и поданиците на Османската империя.
Речта бе станала известна като Четиринадесетте точки на Уилсън. Гюс завиждаше на хората,
които бяха помогнали на президента да я напише. В онези дни, той самият би участвал с
удоволствие в това.
„Един ясен принцип си личи в цялата програма“, беше казал Уилсън. „Това е принципът
на справедливостта за всички народи и националности, на тяхното право да живеят на равни
начала с останалите, с равни свободи, при същата безопасност, независимо дали са слаби
или силни.“ В очите на Гюс бяха избили сълзи, когато бе прочел тези думи. „Народът на
Съединените Щати не би могъл да действа по никакви други принципи“, беше казал Уилсън.
Наистина ли беше възможно държавите да изгладят различията си без война? Някак
парадоксално, това бе нещо, за което си струва да се биеш.
Гюс и Чък пътуваха с картечния батальон от Хобокен, Ню Джърси, на кораба Корина,
някога луксозен лайнер, сега трансформиран във военен транспорт. Пътуването отне две
седмици. Като младши лейтенанти, те споделяха каюта на горната палуба. Въпреки че някога
се бяха състезавали за вниманието на Олга Вялова, сега бяха станали приятели.
Корабът беше част от конвой, ескортиран от флотата, и пътуването остана без
инциденти, с изключение на няколкото души, починали от испански грип - нова болест,
която вилнееше по света. Храната беше лоша: мъжете се шегуваха, че германците са се
отказали от войната с подводници и сега се опитват да спечелят, отравяйки ги.
Корина прекара ден и половина в изчакване около Брест, на северозападния край на
Франция. Акостираха на пристанище, препълнено с хора, превозни средства и складове,
огласяно от шумни нареждания и стържещи двигатели. В суматохата се щураха нетърпеливи
офицери и изпотени хамали. Гюс направи грешката да попита сержанта на кея каква е
причината за забавянето.
- Забавяне ли, сър? - отговори мъжът, успявайки някак да накара думата „сър“ да звучи
като обида. - Вчера тук акостираха пет хиляди души с всичките си коли, пушки, палатки и
походни кухни и трябваше да ги прехвърлим до железопътните и автомобилни връзки. За
днес имаме още пет хиляди, както и за утре. Никакво забавяне няма, сър. Това е меко казано
бързо.
Чък се изхили на Гюс и измърмори:
- Отговориха ти, а?
Хамалите бяха цветнокожи войници. Където се налагаше бели и черни войници да
споделят стаи, веднага възникваха проблеми, обикновено предизвиквани от бели новобранци
от дълбокия Юг. Накрая командването се предаде. Вместо да смесва двете раси на фронта,
армията разпредели цветнокожите полкове на по-маловажни постове и задачи в ариергарда.
Гюс знаеше, че войниците - негри се оплакват горчиво от това положение на нещата - и те
искаха да се бият за родината си, както всеки друг.
По-голямата част от полка продължи от Брест с влак. Не им дадоха пътнически
композиции, а ги натъпкаха в товарни вагони. Гюс разсмя хората, като им преведе надписа
отстрани на вагона: Четиридесет мъже или осем коне“. Картечният батальон, обаче, си
имаше собствени превозни средства, така че Гюс и Чък се придвижиха по пътя до лагера
южно от Париж.
В Щатите бяха упражнявали бой от окопи с дървени пушки, но сега имаха на
разположение истински оръжия и амуниции. На Гюс и Чък, като на офицери, се полагаха по
един полуавтоматичен пистолет Колт M1911 с пълнител със седем патрона. Преди да
напуснат Щатите, те бяха изхвърлили широкополите си шапки стил Монти и ги бяха
заменили с по-практични фуражки с отличителен надлъжен ръб. Имаха и стоманени каски
със същата форма на супник като британците.
Сега френски инструктори със сини куртки ги обучаваха как да се бият заедно с тежка
артилерия - умение, от което армията на Съединените Щати не се бе нуждаела по-рано. Гюс
можеше да говори френски, така че бе неизбежно да го назначат за свръзка. Отношенията
между двете нации бяха добри, въпреки че французите се оплакваха, че цената на брендито
се е качила в момента, в който американските пехотинци бяха пристигнали.
Немската офанзива беше продължила да бележи успехи и през април. Лудендорф беше
напреднал толкова бързо във Фландрия, че генерал Хейг коментира как британците са
притиснати с гръб до стената - думи, които силно разтърсиха американците.
Гюс не бързаше да стигне до бойното поле, но Чък скоро изгуби търпение да стои в
тренировъчния лагер. Защо трябваше да са тук, искаше да знае той, репетирайки мними
битки, вместо да се бият в истински такива. Най-близката част от немския фронт беше в
шампанския град Реймс, на североизток от Париж, но полковник Вагнер, командващият
офицер на Гюс, му каза, че съюзническото разузнаване било уверено, че в този сектор
нямало да има германска офанзива.
С това предположение, обаче, разузнаването на Съюзниците грешеше фатално.

II
Валтер ликуваше. Жертвите бяха големи, но стратегията на Лудендорф работеше.
Германците атакуваха там, където врагът беше слаб, движеха се бързо, оставяйки силно
укрепените области зад себе си, за да бъдат разчистени по-късно. Въпреки няколкото хитри
защитни хода на генерал Фош, новия върховен главнокомандващ на Съюзническите армии,
немската армия завземаше територии по-бързо от когато и да било от 1914 насам.
Най-големият проблем се състоеше в това, че напредването спираше всеки път, когато
немските войници намереха запаси от храна. Те просто оставаха на място и ядяха и за
Валтер сякаш бе невъзможно да ги накара да тръгнат отново, преди да преядат. Беше толкова
странно да гледаш мъже, седящи на земята, да пият сурови яйца, същевременно тъпчейки се
с кейк и шунка, или да се наливат с вино, докато наоколо валяха гилзи, а покрай главите им
свистяха куршуми. Той знаеше, че и другите офицери бяха изправени пред същия проблем.
Някои се опитваха да заплашват хората си с пистолети, но дори това не успяваше да ги убеди
да изоставят храната и да продължат напред.
Като изключим това, обаче, пролетната офанзива беше триумфална. Валтер и хората му
бяха изтощени след четири години война, но изтощени бяха и френските, и британски
войници, с които се сблъскваха.
След Сома и Фландрия, третата атака на Лудендорф през 1918 беше планирана за
участъка между Реймс и Соасон. Тук Съюзниците държаха под контрол един хребет, наречен
Шеман де Дам, Пътят на Дамите - наречен така, понеже пътят по хребета бил построен за да
могат дъщерите на Луи XV да посетят свой приятел.
Финалното заемане на позиции се осъществи на 26 май, в неделя, един слънчев ден със
свеж североизточен бриз. За пореден път Валтер се почувства горд, докато наблюдаваше
колоните мъже, маршируващи към фронтовата линия; хилядите пушки, заставащи в позиция
под досадния огън на френската артилерия; телеграфните линии, които се проточваха от
изкопите на командването към батареята.
Тактиката на Лудендорф си оставаше същата. В два през нощта, хиляди пушки откриха
огън, изстрелвайки газ, шрапнели и експлозиви към френските позиции на върха на хълма.
Валтер отбеляза със задоволство, че френският огън заглъхна мигновено, демонстрирайки,
че немските изстрели достигаха целта си. Стрелбата беше кратка, в тон с новото мислене, и
в пет и четиридесет сутринта замря.
Тогава настъпиха щурмоваците.
Германците атакуваха нагоре по хълма, но въпреки това, срещаха съвсем слаба
съпротива и за изненада и удовлетворение на Валтер, той успя да достигне пътя на върха на
хребета за по-малко от час. Вече се беше развиделило и той можеше да види французите да
се оттеглят надолу по склона.
Щурмоваците напредваха спокойно след тях, прикривайки се зад стрелбата на
артилерията, но дори и така успяха да достигнат река Ена в дъното на долината преди обяд.
Някои фермери бяха разрушили жетварките си и бяха изгорили ранната жътва в хамбарите
си, но повечето бяха избягали твърде набързо и бяха оставили богат урожай за реквизиращите
отряди в гърба на немската армия. За изненада на Валтер, отстъпващите французи дори не
бяха взривили мостовете на Ена. Изглежда бяха изпаднали в паника.
Отрядът от петстотин мъже на Валтер пресече следващия хребет през следобеда и
остана да лагерува от отсрещната страна на река Весла, с което успяха да напреднат с
дванадесет мили в рамките на един единствен ден.
На следващия ден останаха там, чакайки подкрепления, но на третия поеха отново, и на
четвъртия, 30-ти май, след като от понеделник насам бяха отвоювали невероятните тридесет
мили, стигнаха до северния бряг на река Марна.
Тук, припомни си мрачно Валтер, напредъкът на немските войски бе спрян през 1914.
Закле се това да не се повтори отново.

III
Гюс беше с Американските Експедиционни Сили в тренировъчния район на Шатовилен
на юг от Париж, когато на 30-ти май на Третата дивизия бе наредено да помогне със
защитата на река Марна. По-голямата част от дивизията започна да се товари на влаковете,
въпреки че поразбитата френска железница вероятно щеше да отнеме няколко дни да ги
придвижи дотам. Гюс и Чък, обаче, поеха веднага по пътя заедно с останалите картечари.
Гюс беше и възбуден, и уплашен. Това не беше като боксирането, където съдията
следеше правилата да се спазват и спираше боя, ако нещата станеха опасни. Как би реагирал,
ако някой наистина стреляше с оръжие по него? Би ли си плюл на петите? Какво би го
спряло? Та нали обикновено той винаги правеше каквото бе най-логично?
Колите се оказаха също толкова ненадеждни, колкото и влаковете, и много от тях се
счупиха по пътя или останаха без гориво. На всичкото отгоре, постоянно ги бавеха цивилни,
пътуващи в обратната посока, бягащи от битката, някои със стада крави, други с цялата си
покъщнина, натоварена в ръчните колички.
Седемнадесет картечари успяха да пристигнат в китното малко градче Шато Тиери,
петдесет мили на изток от Париж, в шест часа вечерта в петък. Местенцето изглеждаше
прекрасно под следобедните слънчеви лъчи. Простираше се от двете страни на Марна и два
моста свързваха южното предградие с центъра на север от реката. Французите държаха и
двата бряга, но върхът на немската офанзива бе достигнал северния край на града.
Батальонът на Гюс бе инструктиран да заложи въоръжението си по южния бряг,
контролирайки мостовете. Екипите им бяха снабдени с тежките картечници M1914 Хочкис,
всяка поставена върху здрав триножник и захранвана от съчленни колани с амуниции от по
250 патрона. Имаха също и пушечни гранати, изстрелвани под 45 градусов ъгъл от двукрачна
стойка, както и няколко минохвъргачки от британския модел „Стоукс“.
Докато слънцето залязваше, Гюс и Чък наглеждаха разполагането на взводовете си
между двата моста. Никакви тренировки не ги бяха подготвили за правилните решения -
трябваше да използват здрав разум и толкова. Гюс избра една триетажна сграда с покрито
кафене на приземния етаж. Нахлу през задния вход и се качи по стълбите. Имаше ясна
видимост от таванските прозорчета през реката и по водещата на север улица на отсрещната
страна. Той нареди на отряда с тежката картечница да се настани тук. Очакваше сержантът
да му каже, че идеята не струва, но мъжът кимна одобрително и се зае с изпълнението на
задачата.
Гюс постави още три картечници на подобни места.
Търсейки подходящо прикритие за минохвъргачките, той намери една тухлена баня на
брега на реката, но не беше сигурен дали тя е в неговия участък, или в този на Чък и затова
тръгна да го търси, за да се разберат. Мерна го стотина ярда надолу по брега, близо до
източния мост, да се взира през реката с бинокъл. Едва направи две крачки нататък и земята
се разтърси от страхотна експлозия.
Обърна се в посоката на звука и докато разбере какво става, още няколко зашеметяващи
трясъка раздраха въздуха. Когато няколко снаряда изплющяха в реката, Гюс разбра, че
немската артилерия беше открила огън.
Погледна отново към Чък, тъкмо навреме, за да види приятеля си да изчезва в експлозия
от пръст и прах.
- Исусе! - извика той и се затича натам.
Гилзи и мини се разбиваха навсякъде по южния бряг. Мъжете се хвърлиха на земята.
Гюс достигна мястото, където за последен път бе видял Чък, и се огледа удивено. Наоколо
нямаше нищо освен купища пръст и камъни. После видя една ръка да се подава изпод
останките. Премести един камък и с ужас откри, че ръката не бе прикрепена към ничие
тяло.
Дали това беше ръката на Чък? Сигурно имаше как да разбере, но Гюс бе твърде
шокиран, за да мисли за начин да го стори. С върха на обувката си разрита безпомощно малко
пръст наляво-надясно. После се стовари на колене и започна да копае с ръце. Видя
жълтеникава яка с метална значка с надпис „САЩ“ и изстена:
- О, Господи!
Набързо разрови камъните и откри лицето на Чък. Не помръдваше, нямаше дишане,
нито сърцето му биеше. Опита се да си спомни какво трябва да направи след това. С кого да
се свърже в случай на смърт? Нещо трябваше да се направи с тялото, но какво? Обикновено
викаше гробар в такива случаи.
Погледна нагоре и видя сержантът и двама ефрейтори да се взират в него. Една мина
експлодира на улицата зад тях и те инстинктивно залегнаха, след което отново погледнаха
към него. Досети се, че чакат заповедите му.
Изправи се рязко и тренировката му започна да си казва думата. Не беше негова работа
да се оправя с мъртвите си другари, или дори с ранените. Той беше жив и наред и неговият
дълг бе да се бие. Почувства пристъп на необясним гняв към германците, които бяха убили
Чък. По дяволите, помисли си, ще ви го върна тъпкано. Спомни си какво беше започнал да
прави — да поставя оръжията. Трябваше да се захване да довърши това. Трябваше да поеме и
командването на взвода на Чък.
Посочи към сержанта, който отговаряше за минохвъргачките.
- Забравете за лодкарската къщичка, твърде е открита - каза. Посочи през пътя към една
тясна уличка между някаква винарна и една конюшня. - Поставете три мини в тази уличка.
- Да, сър! - сержантът забърза натам.
Гюс погледна по продължение на улицата.
- Виждате ли онзи плосък покрив, ефрейтор? Поставете една картечница на него.
- Сър, извинете, но това е автомобилен сервиз. Може да има резервоар с гориво вътре.
 - По дяволите, прав си! Добро наблюдение, ефрейтор. Тогава ето там, на покрива на
църквата. Там не би трябвало да има нищо, освен няколко книги с химни.
- Да, сър, звучи доста по-добре, благодаря, сър.
- Останалите, идвате с мен. Ще се прикрием, докато преценя къде да поставим
останалото.
Поведе ги през пътя и надолу по една странична улица. Някаква тясна алея се виеше
покрай задните стени на сградите. Един снаряд се приземи в двора на магазин за фермерски
материали, засипвайки Гюс с облаци от прахообразна тор, сякаш за да му напомни, че все
още е под обстрел.
Той забърза надолу по алеята, опитвайки се, доколкото бе възможно, да се прикрива от
огъня зад стените, крещейки заповеди на подофицерите си и разполагайки картечниците по
най-високите и стабилни на външен вид сгради, а мините - в градините между къщите.
Подчинените му даваха предложения и понякога оспорваха заповедите му. Той ги
изслушваше, след това взимаше бързи решения и продължаваха напред.
Сякаш за нула време навън се стъмни и задачата стана по-трудна. Германците
поддържаха постоянна стрелба в града, целейки се доста точно в американските позиции на
южния бряг. Няколко сгради бяха разрушени, докарвайки на крайбрежната ивица вид на уста
с избити и почернели зъби. Гюс загуби три картечници от снарядите в първите няколко часа.
Едва в полунощ той успя да достигне обратно до щабквартирата на батальона в една
шивашка фабрика няколко улици по на юг. Полковник Вагнер беше с колегата си от френска
страна, загледан съсредоточено в широкомащабна карта на града. Гюс докладва, че всички
негови и на Чък оръжия са на позиция.
- Добра работа, Деуор - каза полковникът. - Добре ли си?
- Разбира се, сър - отвърна Гюс, учуден и донякъде обиден от идеята, че полковникът не
го смята за достатъчно способен за задачата.
- Ами просто навсякъде по теб има кръв.
- Наистина ли? — Гюс погледна надолу и видя солидно количество съсирена кръв по
униформата си. - Чудя се откъде ли се е взела.
- Така като гледам, от лицето ти. Имаш доста неприятна рана.
Гюс попипа бузата си и присви очи, когато пръстите му докоснаха разранената плът.
- Не зная кога се е случило - каза.
- Иди в лазарета и го почисти.
Не е нещо особено, сър. Бих искал да...
- Прави това, което ти казват, лейтенант. Ще стане сериозно, ако се инфектира -
полковникът се усмихна пестеливо. - Не бих искал да те загубя. Струва ми се, че в теб има
хляб за стабилен офицер.

IV
В четири часа на следващата сутрин германците откриха стрелба с газ. Валтер и
щурмоваците му приближиха северния край на града по изгрев, очаквайки съпротивата от
френските сили да бъде все така слаба, както в последните два месеца.
Щяха да заобиколят Шато-Тиери, ако можеха, но нямаше как. Железопътната линия за
Париж минаваше през града, а имаше и два ключови моста на реката. Трябваше да го
превземат.
Фермите и полетата отстъпиха на малки струпвания от къщурки, след това на павирани
улици и градини. Докато Валтер се приближаваше към първата от двуетажните къщи, от
горния прозорец се понесе картечен залп, разпръсквайки чакъл пред краката му. Той се
хвърли през една ниска ограда в малка зеленчукова градина и се търкаля, докато не намери
прикритие зад едно ябълково дърво. Хората му също се пръснаха, с изключение на двама,
които паднаха на пътя. Единият остана неподвижен, другият стенеше от болка.
Валтер погледна назад и видя сержант Шваб.
- Вземи шестима със себе си, намерете задния вход на къщата и разрушете картечницата
- каза. После се огледа за лейтенантите си. - Фон Кесел, заобиколи от запад и влезете в града
оттам. Фон Браун - на изток с мен.
Държеше се настрани от големите пътища и се движеше по малки улички и задни
дворове, но имаше войници с пушки и с картечници почти на всяка десета къща. Нещо се бе
случило, което бе върнало бойния дух на французите, с безпокойство осъзна Валтер.
Цяла сутрин щурмоваците се биеха къща за къща, понасяйки тежки жертви. Не се
очакваше да процедират така, плащайки с кръв за всеки метър. Бяха обучени да следват
посоката на най-малкото съпротивление, да пробиват дълбоко в тила на врага, да объркват
комуникациите му, така че войските на фронта да се окажат обезверени и без лидери, така че
бързо да паднат под ударите на пехотата. Но тази тактика се беше провалила тук и те се
мъчеха крачка по крачка в пряк бой с враг, който, незнайно как, се биеше с изцяло подновени
сили.
Все пак бяха напреднали и до обяд Валтер стоеше върху останките на средновековния
замък, който бе дал името си на мястото. Замъкът беше на върха на един хълм, а общината се
намираше в основата му. Оттук главната улица продължаваше 250 ярда напред до моста с
двете арки през река Марна. На изток, около 500 ярда нагоре по реката, беше единственият
друг брод - железопътният мост.
Можеше да види всичко това с просто око. Извади далекогледа си и го фокусира върху
вражеските позиции на южния бряг. Мъжете безгрижно се разхождаха - знак, че бяха нови
във войната. Ветераните не се показваха на открито. Бяха млади и енергични, бяха добре
охранени и добре облечени, отбеляза той. След това с ужас осъзна, че униформите им не са
сини, а жълтеникави. Това бяха американци.

V
Следобед французите се оттеглиха към северния бряг на реката и Гюс можа да
оползотвори въоръжението си, засипвайки настъпващите германци с мини и картечен огън
над главите на французите. Американските оръжия изстреляха същинска буря от амуниции
по протежение на правите северни улици на Шато-Тиери, превръщайки ги в алеи на смъртта.
Въпреки това той виждаше германците безстрашно да напредват през банки и кафенета, през
улички и прагове, премазвайки французите с числено превъзходство.
Докато следобедът се стопяваше в кървавата вечер, Гюс гледаше от един висок прозорец
как разбитите останки от французите се оттеглят към западния мост. Успяха да дадат
последен отпор на северния край на моста и го задържаха, докато червеното слънце се
гмуркаше зад хълмовете на запад. После, под прикритието на здрача, се изтеглиха през
моста.
Малка група от германци усети какво се случва и се втурна да ги гони. Гюс ги видя как
тичат към моста, едва различими в полумрака, сиви петна на сивия фон. После мостът
експлодира. Французите го бяха обкичили с динамит предварително, изведнъж осъзна Гюс.
Тела полетяха във въздуха и северната арка на моста се срути на голям куп отломки във
водата.
После всичко утихна.
Гюс легна на един сламеник в квартирата и поспа малко, за пръв път от почти
четиридесет и осем часа. Събуди го немската стрелба на зазоряване. Все още със замъглени
очи той изтича от шивашката фабрика към реката. В бисерната светлина на юнското утро
Гюс видя как германците бяха окупирали северния бряг на реката и от ужасно близко
засипваха американските позиции на южния със снаряди.
Нареди хората, които бяха стояли цяла нощ, да бъдат сменени от свежи попълнения.
После мина от позиция на позиция, оставайки винаги зад сградите по брега. Предложи нови
начини да се подобри прикритието - да преместят оръжието до по-малък прозорец,
използвайки листове от гофрирана ламарина, за да предпазват хората от летящи отломки,
или да натрупат камънак от двете страни на картечницата. Но така или иначе най-добрият
начин хората му да се предпазят, бе да направят невъзможен живота на вражеските
артилеристи.
— Покажете им какво значи ад! - каза.
Мъжете отговориха ентусиазирано. Моделите „Хочкис“ изстрелваха по 450 патрона в
минута и обхватът им беше четири хиляди ярда, така че бяха идеални за стрелба през реката.
Минохвъргачката „Стоукс“ не беше толкова ефективна — нейната параболична траектория
беше предвидена за бой от окопи, където прекият огън бе безполезен. Но пушечните гранати
нанасяха големи унищожения на къси разстояния.
Двете страни се налагаха взаимно като боксьори в бъчва. И за миг не спираше
оглушителният шум от това огромно количество амуниции. Сгради рухваха, мъже крещяха в
агония от раните си, оцапани в кръв санитари тичаха от реката до лазарета и обратно, а
бегачи носеха още амуниции и кани с горещо кафе на уморените войници, които обслужваха
оръдията.
Докато дните се точеха, Гюс забеляза, сякаш досега беше било в дъното на ума му, че не
е уплашен. Не мислеше често за това - имаше твърде много за вършене. За един кратък
момент, в разгара на деня, докато стоеше в столовата на шивашката фабрика, преглъщайки
подсладено кафе с мляко вместо обяд, той се замисли над това, в което се беше превърнал.
Наистина ли бе Гюс Деуор този човек, който тичаше от една сграда към друга под вражеския
обстрел, крещейки на хората си да им покажат какво значи ад. Този човек се бе страхувал да
не загуби кураж и да избяга от битката. Но когато тя дойде, той сякаш изобщо не мислеше за
собствената си безопасност, твърде зает да преценява опасността за хората си. Как се бе
стигнало дотук?
Един ефрейтор дойде да му каже, че отрядът му е загубил специалния уред за смяна на
прегрелите цеви на "Хочкис“, и той преглътна набързо остатъка от кафето си и се втурна да
се справи е проблема.
Вечерта за момент се натъжи. Беше здрач и по случайност той погледна през разбития
кухненски прозорец към мястото, където беше паднал Чък Диксън. Той вече не се чувстваше
шокиран от начина, по който Чък бе изчезнал в експлозия от пръст — бе видял много повече
смърт и разрушение в последните няколко дни. Това, което го потресе сега, с по-различен
вид шок, бе осъзнаването, че един ден ще трябва да опише този ужасен момент на
родителите на Чък, Албърт и Емелин, собствениците на банка „Бъфало“, и на младата му
жена, Дорис, която толкова яростно се бе противопоставяла на участието на Америка във
войната — може би защото се бе страхувала точно от това, което се бе случило. Какво
можеше да им каже Гюс? "Чък се би смело“. Чък изобщо не се беше бил - бе загинал в
първата минута на първата си битка, без да успее дори да стреля. Дали беше бил страхливец
или не — нима имаше значение? Резултатът би бил все същият. Животът му просто беше
пропилян.
Докато се взираше в онова място, потънал в мисли, някакво раздвижване около
железопътния мост привлече вниманието му.
Сърцето му пропусна един удар. Някакви мъже се промъкваха към далечния край на
моста. Сивите им униформи едва се различаваха в полумрака. Тичаха несръчно по релсите,
препъвайки се в траверсите и в чакъла. Шлемовете им бяха с формата на въглищарски кофи и
носеха пушките си прикрепени към тялото. Бяха германци.
Гюс хукна към най-близката картечна установка зад дувара на близкия двор. Хората му
не бяха забелязали десанта. Гюс перна картечаря по рамото.
- Огън по моста! - извика той. — Виж - немци!
Картечарят завъртя дулото към новата цел, а Гюс размаха ръце наслуки към един
войник.
- Тичай към щаба и веднага докладвай за вражеско нападение към източния мост! —
изкрещя. — Бързо! Бързо! — после намери един от сержантите:
- Погрижи се всички да стрелят към моста - рече му. — Хайде, тръгвай!
Той самият се отправи на запад. Тежките картечници не можеха да се местят бързо -
един „Хочкис“ тежеше 88 паунда заедно с поставката си, - но каза на всички с пушечните
гранати и минохвъргачките да се придвижат на нови позиции, от които да могат да защитават
моста.
Стрелбата започна да коси редовете на германците, но те бяха упорити и продължаваха
напред. През бинокъла си Гюс видя висок мъж в униформата на майор, който му се стори
познат. Зачуди се дали не е някой, когото е срещал преди войната. Точно тогава куршум улучи
майора и той се стовари на земята.
Германците бяха подкрепяни от страхотната стрелба на тяхната артилерия. Сякаш всяко
оръдие на северния бряг бе насочило мерника си към южния край на железопътния мост,
където се бяха скупчили защитниците американци. Гюс гледаше хората му да падат един
след друг, но засега успяваше да замести всеки убит или ранен стрелец със свежо
попълнение, преди стрелбата да заглъхне.
Немците спряха да тичат и започнаха да заемат позиции, използвайки слабото
прикритие на умрелите си другари. Най-смелите от тях напредваха, но нямаше къде да се
крият и лесно ги отстрелваха.
Стъмни се съвсем, но нещата не се промениха: стрелбата продължи на пълни обороти и
от двете страни. Врагът се превърна в неясни сенки, осветени от блясъка на пушечния огън и
експлодиращите снаряди. Гюс премести няколко от тежките картечници на нови позиции,
почти напълно уверен, че това настъпление не беше финт, целящ да прикрие пресичането на
реката някъде другаде.
Ситуацията беше патова и германците най-после го разбраха и започнаха да се оттеглят.
Групички с носилки се затичаха към моста от немска страна и Гюс нареди на хората си да
спрат стрелбата. В отговор, немската артилерия също замлъкна.
- Милостиви Боже! - отдъхна си Гюс - Мисля, че ги отблъснахме.

VI

Американски куршум бе строшил пищяла на Валтер. Той лежеше на железопътната

линия в агония, но се почувства още по-зле, когато видя своите да се оттеглят и оръдията да
замлъкват. Разбра, че се бе провалил.
Изкрещя, когато го вдигнаха на носилката. Не беше добре за бойния дух на мъжете да
чуват как ранените крещят, но не можа да издържи. Затръскаха го по линията и през града
към лазарета, където някой му даде морфин и той припадна.
Събуди се с шина на крака. Разпитваше всички, които минаваха покрай неговия нар, за
прогреса на битката, но не получи никакви детайли, докато Готфрид фон Кесел не дойде да
злорадства за раната му. От него разбра, че немската армия се бе отказала да пресича Марна
в Шато-Тиери. Може би щели да опитат другаде.
На следващия ден, точно преди да го качат на влака за вкъщи, Валтер научи, че
основната част от Третата Дивизия на Съединените щати е пристигнала и е заела позиции по
южния бряг на Марна. Един ранен другар му разказа за кървавата битка в една гора до
някакво градче на име Боа дьо Бело. Имало ужасни жертви и от двете страни, но
американците спечелили.
В Берлин вестниците продължаваха да разказват за немските победи, но линиите на
картите не прескачаха Париж и Валтер стигна до горчивото заключение, че пролетната
офанзива се бе провалила. Американците бяха пристигнали твърде скоро.
Изписаха го от болницата да се възстановява в старата си стая в къщата на родителите
си. На 8-ми август атака на Съюзниците в Амиен въведе в действие около петстотин от
новите „танкове“. Тези облечени в желязо грамади все още имаха безброй проблеми, но бяха
неуязвими и британците отвоюваха осем мили за един-единствен ден. Бяха само осем мили,
но Валтер усещаше, че късметът им се е обърнал, и по лицето на баща си можеше да види, че
и той чувстваше същото. Никой в Берлин вече не говореше за спечелване на войната.
Една нощ, в края на септември, Ото си дойде вкъщи с гробовен поглед. Нищо не беше
останало от обичайната му жизнерадостност. Валтер дори се зачуди дали няма да се разреве.
- Кайзерът се е върнал в Берлин - каза Ото. Валтер знаеше, че дотогава Кайзер Вилхелм
беше останал в щабквартирата на армията в белгийския курорт Спа.
- Защо се е върнал? - попита той. Гласът на Ото се снижи почти до шепот, сякаш не
можеше да каже това, което имаше да каже, с нормален глас.
- Лудендорф иска примирие.
Глава 32
Октомври 1918 г.
Мод обядваше в Риц с приятеля си Лорд Ремарк, който беше младши министър във
Военното министерство. Джони носеше нова жилетка в лавандулов цвят. Тя го попита,
привела глава над фламбето:
- Войната наистина ли наближава края си?
- Всички мислят така — отговори Джони. - Германците са загубили около седемстотин
хиляди души тази година. Не могат да продължават повече.
Мод се замисли с тъга дали и Валтер не беше един от тези седемстотин хиляди. Знаеше,
че може да е мъртъв и мисълта висеше като ледена буца там, където трябваше да е сърцето й.
Не беше й писал още от идиличния им втори меден месец в Стокхолм. Предполагаше, че
работата вече не го водеше в неутрални държави, от които да й пише. Ужасната истина бе, че
най-вероятно се бе завърнал на бойното поле за последната „всичко или нищо“ офанзива на
Германия.
Подобни мисли бяха мрачни, но реалистични. Толкова много жени бяха изгубили
любимите си - съпрузи, братя, синове, годеници. Бяха преживели четири години, в които
подобни трагедии се случваха всеки ден. Вече не бе възможно да си прекалено
песимистичен. Мъката беше нормалното състояние на нещата.
Отмести супата си настрани.
- Има ли някакви други причини да се надяваме на мир?
- Да. Германия има нов канцлер и той е писал на президента Уилсън, предлагайки
примирие, основано на известните Четиринадесет точки на Уилсън.
- Това е обнадеждаващо! Уилсън съгласил ли се е?
- Не. Казал, че Германия първо трябва да се оттегли от всички завладени територии.
- А какво мисли правителството?
- Лойд Джордж се тръшка като луд. Германците се отнасят с американците, все едно те
са основният член на Съюзниците, а президентът Уилсън се държи така, сякаш могат да се
споразумеят за мир и без нас.
- Нима има значение?
- Боя се, че има. Нашето правителство не е съвсем съгласно с Четиринадесетте точки на
Уилсън.
Мод кимна:
- Предполагам, че сме против петата точка, тази за автономното управление на
колонизираните народи.
- Именно. Какво ще стане с Родезия, Барбадос, Индия? Как ще искаме разрешението на
местните, преди да сме ги цивилизовали? Американците са прекалено либерални. И сме
твърдо против втората точка, за свободното мореплаване и в мир, и във война. Та британската
мощ се крепи на флотата. Не бихме могли да уморим немците от глад във войната, ако
нямахме правото да блокираме морската им търговия.
- А какво мислят французите за това?
Джони се ухили:
- Клеменсо каза, че Уилсън се опитва да надмине Всемогъщия. „Бог успя да измисли
само десет точки“, каза.
 - Но на мен ми се струва, че обикновените британци всъщност харесват Уилсън и
точките му.
- Така е - кимна Джони. - А европейските лидери едва ли могат да кажат на
американския президент да спре да въдворява мир.
Мод така искаше да повярва в края на войната, че чак се уплаши от себе си. Рече си да не
се радва прекалено рано. Всичко все още можеше да свърши разочароващо.
Келнерът им донесе „Соле Валеска“ и хвърли одобрителен поглед на жилетката на
Джони. Мод насочи разговора към другото си притеснение.
- Чувал ли си се с Фиц? - мисията на брат й в Сибир беше тайна, но той й се бе доверил,
а Джони я уведомяваше за кореспонденцията им.
- Онзи казакски водач се оказа разочарование. Фиц сключи сделка с него, дори му
плащахме известно време, но се оказа, че не е нищо повече от някакъв военачалник. Фиц
обаче остава в Сибир с надеждата да окуражи руснаците да въстанат срещу болшевиките.
Междувременно Ленин е преместил правителството си от Петроград в Москва, където се
чувства по-сигурен срещу нападение.
- Дори болшевиките да бъдат свалени от власт, дали един нов режим би започнал пак
войната срещу Германия?
- Реалистично погледнато ли? Не - Джони отпи от своето Шабли. - Но много от силните
хора в английското правителство просто мразят болшевиките.
- Защо?
- Ами режимът на Ленин е брутален.
- Така беше и при царя, но Уинстън Чърчил никога не е заговорничил за свалянето му.
- Вътрешно те се страхуват, че ако комунизмът се окаже успешен там, много скоро ще
дойде и тук.
- Ами ако е успешен, защо не?
- Не можеш да очакваш хора като брат ти да разсъждават по този начин - сви рамене
Джони.
- Не - каза Мод. - Чудя се как ли се справя там?

II
- В Русия сме! — викна Били Уилямс, когато корабът акостира и той успя да чуе
гласовете на докерите. — Какво правим в шибаната Русия?
- Как може да сме в Русия? - попита Томи Грифитс. - Русия е на изток. Ние плавахме на
запад седмици наред.
- Прекосили сме половината свят и сме дошли от другата й страна.
Томи не беше убеден. Надвеси се над перилата, взирайки се.
- Хората изглеждат малко като китайци.
- Но говорят руски. Звучат точно като онзи жокей на понита, Пешков, онзи, който
измами братята Понти на карти и после драсна.
Томи се заслуша.
- Прав си. Луда работа.
- Това трябва да е Сибир - каза Били. - Не е за учудване, че е такъв шибан студ.
Няколко минути по-късно те научиха, че се намират във Владивосток.
 Хората наоколо почти не им обръщаха внимание, когато слязоха в града. Тук вече имаше
хиляди униформени войници. Повечето бяха японци, но имаше и американци, чехи и други.
Градът имаше оживено пристанище и трамваи по широките си булеварди, виещи се покрай
модерни хотели, театри, стотици магазини. Били си помисли, че прилича на Кардиф, но по-
студено.
Когато стигнаха казармата, намериха там батальон от възрастни лондончани, които бяха
пристигнали от Хонг Конг. Изглеждаше логично, реши Били, да се изпращат ексцентрични
старчета в затънтено място като това. Но Момците, макар и намалели заради жертвите,
имаха ядро от истински закоравели ветерани. Кой ли беше дръпнал конците, че да ги
изтеглят от Франция и да ги пратят на другия край на света?
Скоро разбра. След вечерята бригадирът, спокоен на вид мъж, явно скоро пред
пенсиониране, им каза, че полковник граф Фицхърбърт ще им държи реч.
Капитан Гуин Евънс, собственикът на универсалните магазини, донесе дървена щайга,
когато някога бе приютявала консерви със свинска мас и Фиц се качи отгоре й, борейки се с
болния си крак. Били гледаше без капка симпатия. Пазеше съчувствието си за Стъмпи Пю и
многото други осакатени бивши миньори, които бяха пострадали, копаейки въглища за
графа. Фиц беше самодоволен, арогантен и безмилостен експлоататор на обикновените мъже
и жени. Беше си за съжаление, че германците не го бяха застреляли в сърцето, вместо в
крака.
- Мисията ни има четири аспекта - започна Фиц, надигайки глас пред шест-стотинте
дути отпред. — Първо, ние сме тук, за да защитаваме нашата собственост. По пътя от кея
насам, минавайки покрай железопътните огради, може би сте забелязали големите купчини
със запаси, които войниците пазеха. Тези десет акра земя приютяват шестстотин хиляди
тона муниции и друго военно оборудване, изпратено тук от Великобритания и от
Съединените щати, още докато руснаците бяха наши съюзници. Сега, след като болшевиките
сключиха мир с Германия, не искаме куршумите, за които нашият народ е платил, да отиват в
техни ръце.
- Това е глупаво — каза Били достатъчно високо, че Томи и другите наоколо да чуят. -
Вместо да ни докарват тук, защо просто не са изпратили запасите обратно вкъщи?
Фиц погледна раздразнено в посока на шума, но продължи:
- Второ, в тази страна има много чешки националисти, някои от които са
военнопленници, а други са работели тук отпреди войната, сформирали са Чешки Легион и
искат да си намерят кораб от Владивосток, за да се присъединят към нашите сили във
Франция. Болшевиките ги тормозят и нашата задача е да им помогнем да се измъкнат.
Тукашните водачи на казашките движения ще ни помогнат.
- Тукашни казашки водачи? — изсумтя Били. — Кого се опитва да заблуди? Това са си
обикновени шибани бандити.
И този път Фиц явно дочу размирното мърморене. Капитан Евънс погледна ядосано и
прекоси столовата, за да застане до Били и групата му.
- Тук в Сибир има осемстотин хиляди австрийски и германски военнопленници, които
са били освободени след примирието. Трябва да им попречим да се върнат на европейския
фронт. Последно, подозираме германците в стремежи към нефтените полета в Баку, в Южна
Русия. Не трябва да им позволяваме достъп до тези залежи.
- Имам някакво чувство, че Баку е доста далеч оттук - рече Били.
- Някой има ли въпроси, момчета? - попита дружелюбно бригадирът. Фиц го изгледа
ядно, но беше твърде късно. Били отвори уста:
- Не съм прочел нищо от това в брифингите.
- Както много военни мисии, и тази е секретна и няма да ви бъде разрешено да пишете
къде сте в писмата си до вкъщи - отговори Фиц.
- Във война ли сме с Русия, сър?
- Не, не сме - Фиц многозначително отмести поглед от Били. Може би си спомняше как
Били го беше надиграл при мирните преговори в Калвари Госпел Хол. - Някой друг освен
сержант Уилямс има ли въпроси?
- Опитваме ли се да свалим болшевишкото правителство? - не се отказваше Били.
Из редиците се надигна гневен шепот. Мнозина симпатизираха на революцията.
- Болшевишко правителство няма! — каза Фиц с нарастващо раздразнение. — Режимът
в Москва не е признат от Негово Величество Краля.
- А мисията ни одобрена ли е от Парламента? Бригадирът изглеждаше обезпокоен. Едва
ли беше очаквал такъв тип въпроси. Капитан Евънс се намеси:
- Достатъчно питахте, сержант - дайте шанс и на другите да зададат по някой въпрос.
Но Фиц не беше достатъчно умен, за да млъкне. Изглежда не му хрумваше, че уменията
на Били в спора, възпитани от баща — радикален антикомформист, може би бяха по-добре
развити от неговите собствени.
- Военните мисии се одобряват от Военното министерство, не от Парламанета - възрази
той.
- Значи това е било пазено в тайна от нашите народни избраници! — възмутено извика
Били. Томи му промърмори притеснено:
- Внимавай, братле.
- По необходимост - рече Фиц. Били не обърна внимание на съвета на Томи - беше
твърде ядосан. Изправи се и каза с ясен, висок глас:
- Сър, това, което правим тук, легално ли е?
Фиц почервеня и Били разбра, че е уцелил.
- Разбира се... — започна полковникът.
- Ако мисията ни не е одобрена от британския народ, нито от руския народ — прекъсна
го Били, — как може да е легална?
- Седнете си, сержант — обади се капитан Евънс. — Това не е някоя от срещите на
шибаната ви Работническа партия. Още една дума и ще идете на военния съд.
Били седна, удовлетворен. Беше постигнал каквото искаше.
- Поканени сме тук от Временното правителство на Цяла Русия, чийто изпълнителен
клон е петчленен директорат в Омск, на западния край на Сибир. И именно там - завърши
той — отивате сега.

III
Беше здрач. Лев Пешков чакаше, треперейки, на някаква разтоварителна площадка във
Владивосток, на задния край на Транссибирската железница. Носеше военен шинел върху
лейтенантската си униформа, но Сибир беше най-студеното място, където някога беше
ходил.
Беше бесен, че се налага да е в Русия. Беше избягал с известна доза късмет преди четири
години и с още по-голям късмет си беше намерил богата американска невеста. А сега беше
обратно тук — и всичко заради една жена! „Какво ми става?“, питаше се, „Защо никога не ми
стига?“
Отвори се врата и една каруца, теглена от муле, се показа от склада за запаси. Лев
скокна на мястото до британския войник, който я караше.
- Ай, ай, Сид - каза.
- ‘нимавай - рече Сид. Беше слаб мъж на около четиридесет, винаги с цигара в устата и с
преждевременно състарено лице. Говореше английски с типичния акцент за родния си
Кокни, доста различен от английския на Южен Уелс или баровския Ню Йорк. В началото на
Лев му беше трудно да го разбира.
- Носиш ли уискито?
- Мм-не, само тенекии с какао.
Лев се обърна, наведе се над каруцата и отметна едно от ъгълчетата на брезентовото
покривало. Беше почти сигурен, че Сид се шегува. После видя картонена кутия с надпис:
„Шоколад и Какао от Фрай“.
- Май няма да има много търсене за това сред казаците, а? - рече Лев.
- Погледни отдолу.
Отмести кутията настрани и видя различен надпис: „Тийчърс Хайленд Крийм - Старо
Скоч Уиски“.
- Колко са? - попита Лев.
- Дванайсет каси.
- Е, по-добро е от какао. - Покри обратно кутията и седна на мястото си.
Насочи Сид надалеч от градския център. Често се обръщаше да проверява дали някой ги
следи и трепереше при всеки мернал се старши офицер от американците, но никой не спря
да ги разпитва. Владивосток беше тъпкан догоре с бегълци от болшевиките, повечето от
които бяха донесли доста пари със себе си. Харчеха ги, сякаш светът щеше да свърши утре и
всъщност за повечето от тях вероятно наистина щеше. По тази причина магазините
постоянно бяха оживени и улиците бяха пълни с каруци като тяхната, които доставяха стоки.
Тъй като всичко беше дефицитно в Русия, много от това, което се продаваше, беше
контрабанда я от Китай, я - както в случая с уискито на Сид - откраднато от военните.
Лев видя жена с малко момиченце и си помисли за Дейзи. Липсваше му. Тя вече ходеше
и бърбореше, проучваше света. Сладкото й намусено личице разтопяваше сърцата на всички,
дори това на Йосиф Вялов. Не я беше виждал от шест месеца. Сега трябва да беше на две и
половина и сигурно се беше променила, докато него го нямаше.
Липсваше му и Марга. Винаги беше мечтал за нея, за нейното голо тяло, извиващо се
около неговото в леглото. Заради нея се беше забъркал в тази каша с тъста си и беше свършил
в Сибир, но въпреки това копнееше да я види отново.
- Имаш ли някаква слабост, Сид? - пита Лев. Усещаше някаква нужда да завърже по-
близко приятелство с лаконичния Сид. Партньорите в престъпленията трябваше да си имат
доверие.
- Ммне - каза Сид. - Само парите.
- А страстта към парите карала ли те е да поемаш рискове?
- Ммне, само кражби.
- А кражбите не те ли вкарват в беля от време на време?
- Не особено. Бях в затвора веднъж, но само за шест месеца.
 - Моята слабост са жените.
- Тъй ли? - Лев вече беше свикнал на този британски навик да се пита, след като
отговорът вече е бил даден.
- Да - отвърна той. - Не мога да им устоявам. Просто трябва да съм в някой нощен клуб с
мадама под ръка.
- Трябва ли?
- Да. Просто не мога да го преодолея.
Каруцата навлезе в пристанищния квартал, място пълно с мръсни пътища и моряшки
квартири, свърталища без имена и без адреси. Сид се озърна нервно.
- Въоръжен си, нали? - каза Лев,
- Ммне - отвърна Сид. - Имам само това. - Разгърна палтото си и посочи към един
огромен пистолет с еднофутова цев, затъкнат в колана му. Лев никога не беше виждал такова
оръжие.
- Какво по дяволите е това?
- Уебли-Марс. Най-мощният пищов в света. Много рядък.
- Май няма нужда да дърпаш спусъка - само го размахай и ще уплашиш хората до смърт.
В този район на никого не бяха платили да почисти снега от улиците и каручката
следваше дирите на миналите отнапред коли, или се плъзгаше по леда на малките улички.
Русия караше Лев да мисли за брат си. Не беше забравил обещанието си да изпрати на
Григори билет до Америка. Правеше добри пари, продавайки крадени военни запаси на
казаците. С днешната сделка сигурно щеше да има достатъчно, за да плати за Григори.
Беше вършил много проклети работи в краткия си живот, но ако можеше да се отплати
на брат си, щеше да се почувства поне донякъде опростен.
Свърнаха в една уличка и спряха зад една ниска сграда. Лев отвори картонената кутия и
извади една бутилка скоч.
- Чакай тук и пази стоката - каза на Сид. - В противен случай ще е изчезнала, докато се
върнем.
- Не бой се - рече Сид, но и той се оглеждаше притеснено.
Лев бръкна под шинела и докосна успокоително кобура на полуавтоматичния си
Колт-45, после изчезна в мрака на задната врата. Мястото беше едно от онези заведения,
които минаваха за таверни в Сибир. Имаше малка стаичка с няколко стола и маса. Нямаше
бар, но една отворена врата водеше към мръсна кухничка с един рафт бутилки и бъчва. Трима
мъже седяха край огнището, облечени в някакви парцаливи кожи. Лев разпозна този в
средата. Познаваше го като Сотник. Носеше размъкнати панталони, втъкнати в ботуши за
езда. Имаше високи скули и дръпнати очи и поддържаше добре оформен мустак и
бакенбарди. Кожата му беше зачервена и загрубяла от времето. Трудно беше да определиш
възрастта му. Можеше да е всякаква, от двадесет и пет до петдесет и пет.
Лев се ръкува с всички. Отвори бутилката и един от мъжете — вероятно собственикът
на бара - донесе четири различни чаши. Лев щедро отля и всички отпиха.
- Това е най-доброто уиски на света - каза той на руски. — Идва от студена страна, като
Сибир, където водата в планинските потоци е чист разтопен сняг. Колко жалко, че е толкова
скъпо.
По лицето на Сотник не можеше да прочете нищо.
- Колко?
Лев нямаше намерение да го остави да се пазари наново.
 - Цената, на която се уговорихме вчера - рече той. - В златни рубли, не искам нищо
друго.
- Колко бутилки?
- Сто четиридесет и четири.
- Къде са?
- Наблизо.
- По-добре да внимаваш. В този район има доста крадци.
Това можеше да е и предупреждение, и заплаха – Лев предположи, че двусмислието
беше нарочно.
- Знам за крадците — рече той. - Нали и аз самият съм такъв.
Сотник погледна към двамата си другари, и след кратка пауза, се разсмя. След него се
разсмяха и те. Лев наля по още едно.
- Не се притеснявайте - каза им. - Уискито ви е в сигурни ръце - зад дулото на един
пистолет. - И това беше двусмислено. Можеше да е успокоение, можеше да е и заплаха.
- Това е добре - рече Сотник.
Лев допи уискито и погледна към часовника си.
- Скоро в този район ще дойде военният патрул - излъга той. - Трябва да тръгвам.
- Още едно питие? - рече Сотник. Лев се изправи.
- Искаш ли уискито, или не? - позволи си да покаже раздразнението си. - Лесно мога да
го продам на някой друг. - И това беше вярно. Човек винаги можеше да продаде алкохол.
- Ще го взема.
- Парите на масата.
Сотник вдигна едни дисаги от пода и започна да отброява монети от по пет рубли.
Уговорената цена беше шестдесет рубли за дузина. Сотник бавно подреди монетите в
купчинки по дванадесет, докато се събраха дванадесет купчинки. Лев реши, че той сигурно
не можеше да брои до 144.
Когато приключи, Сотник погледна към Лев, който кимна. Мъжът върна парите в
дисагите. Излязоха навън, като Сотник носеше торбата. Беше се стъмнило, беше излязла
луната и всичко се виждаше ясно. Лев каза на Сид на английски:
- Стой в каруцата. Внимавай.
При всички незаконни транзакции това винаги най-опасният момент - купувачът
можеше да отнесе стоката и да си прибере парите. Лев не искаше да поема ни какви рискове
с билета за Григори.
Отметна покривалото от каруцата и премести три кашона с какао настрани, за да
открие уискито. Извади една каса и я стовари на земята пред Сотник. Другият казак се
приближи към каруцата и посегна за следващата.
- Не - каза Лев. Погледна към Сотник. - Първо чантата.
Последва дълга пауза. Сид разгърна палтото си, за да покаже оръжието.
Сотник даде чантата на Лев.
Той погледна вътре, но реши да не брои парите отново. Щеше да забележи, ако Сотник
беше извадил тайно монети оттам. Прехвърли чантата на Сид, после помогна на останалите
да разтоварят каруцата. Накрая се ръкува отново с всички и тъкмо се засили да се качи на
каруцата, когато Сотник го спря.
- Виж - каза той и посочи към отворената каса. - Тук липсва една бутилка.
Бутилката беше на масата в таверната и Сотник го знаеше идеално. Защо се опитваше да
се заяжда, след като всичко беше свършило? Това намирисваше на опасност.
- Дай ми една жълтица - каза на Сид на английски. Сид отвори чантата и му даде една
от монетите.
Лев я закрепи на палеца си, после я завъртя рязко нагоре във въздуха. Монетата блесна
на лунната светлина. В мига, в който Сотник посегна инстинктивно към нея, Лев скочи на
каруцата и Сид удари камшика.
- Бог с вас! - викна Лев, след като каруцата се заклатушка по пътя. - И ми кажете, ако
искате още уиски. Мулето излезе от двора и се затръска по пътя, а Лев най-накрая си
отдъхна.
- Колко взехме? - пита Сид.
- Колкото поискахме. Триста и шестдесет рубли за всеки. Без пет. Ще ги удържим от
моите. Имаш ли някаква торба?
Сид извади голяма кожена чанта. Лев отброи седемдесет и две монети в нея. После се
сбогува със Сид и скочи от каруцата близо до квартирите на американските офицери.
Отправи се към стаята си, но го спря капитан Хамънд:
- Пешков! Къде беше?
На Лев му се искаше да не носеше 355 рубли в казашки дисаги със себе си.
- Да поразгледам, сър.
- Навън е тъмно!
- Затова и се прибрах.
- Търсихме те. Полковникът пита за теб.
- Отивам веднага, сър - Лев се отправи към стаята си, за да остави дисагите, но Хамънд
отново го спря:
- Офисът на полковника е в другата посока.
- Да, сър! - завъртя се Лев.
Полковник Маркхам не го харесваше. Беше професионален войник, не запасняк,
привикан заради войната. Смяташе, че Лев не споделя неговата отдаденост на
превъзходството на американската армия и беше прав - сто и десет процента, както самият
той би казал.
Лев обмисли да остави дисагите на пода пред вратата на полковника, но бяха твърде
много пари, за да ги зареже просто така.
- Къде по дяволите се губиш? - попита полковникът в момента, в който Лев влезе.
- Разглеждах града, сър.
- Преразпределям те. Британските ни съюзници се нуждаят от преводачи и ме помолиха
да те пратя при тях.
Звучеше като лека работа.
- Да, сър.
- Отиваш с тях в Омск.
Това не беше толкова леко. Омск беше на четири хиляди мили навътре из варварските
земи, в сърцето на Русия.
- Защо там, сър?
- Те ще ти обяснят.
Лев не искаше да ходи. Беше твърде далеч от дома.
- Искате от мен да съм доброволец ли, сър? Полковникът се поколеба и Лев осъзна, че
преразпределянето беше по желание, доколкото това можеше да се каже за каквото и да е в
армията.
- Отказваш ли назначението? — заплашително попита полковникът.
- Разбира се, само ако е доброволна задача, сър.
- Ще ти обясня ситуацията, лейтенант - започна началникът му. - Ако си доброволец,
няма да те карам да отваряш тази чанта и да ми показваш какво има вътре.
Лев изпсува наум. Нямаше какво да стори. Полковникът беше твърде умен. А билетът на
Григори до Америка беше в дисагите. „Омск“, помисли си, „По дяволите!“.

IV
Етел се качи по стълбите към апартамента на Милдред. Мястото беше чисто, но
разхвърляно - играчки се мотаеха по пода, цигара догаряше в пепелника, а пред камината се
сушаха кюлоти.
- Ще можеш ли да хвърляш по едно око на Лойд довечера? - попита Етел. Щеше да ходи
с Бърни на събранието на Работническата партия. Лойд вече беше почти на четири и беше в
състояние да излезе от леглото и да се изгуби нанякъде, ако не го наглеждаха.
- Разбира се - рече Милдред. Двете често гледаха взаимно децата си вечер. - Имам писмо
от Били - добави тя.
- Всичко наред ли е с него?
- Да. Но не мисля, че е във Франция. Не пише нищо за окопи.
- Значи сигурно е в Близкия изток. Чудя се дали е видял Йерусалим. - Британците бяха
превзели свещения град в края на миналата година. - Татко би бил доволен, ако е така.
- Има съобщение и за теб. Казва, че ще ти пише по- късно, но да ти кажа... - тя бръкна в
джоба на пеньоара си - чакай да ти го прочета точно: „Повярвай, чувствам, че не знам нищо
за политическите събития в Русия“. Интересно съобщенийце, а?
- Имаме код - обясни Етел. - Броим всяка трета дума. Съобщението означава: „Аз в
Русия". Какво прави там?
- Не знаех, че армията ни е в Русия.
- Нито пък аз. Споменава ли песен или заглавие на книга?
- Даа... чакай, откъде знаеш?
- И това е код.
- Казва да ти напомня за песента, която обичал да пее, на име Финч и циганката Никога
не съм я чувала.
- Нито пък аз. Но важни са първите букви. Финч и циганката значи... Фиц.
В стаята влетя Бърни. Носеше червена вратовръзка.
- Заспа дълбоко - рече. Говореше за Лойд. Етел каза:
- Милдред има писмо от Били. Изглежда той е в Русия с граф Фицхърбърт.
- Аха! - възкликна Бърни. - Чудех се колко ли време ще им отнеме.
- Какво искаш да кажеш?
- Ами явно сме изпратили войски да се бият с болшевиките. Знаех си, че ще се случи.
- Нима сме във война с новото руско правителство?
- Не официално, разбира се - Бърни погледна към часовника си. - Трябва да тръгваме! -
мразеше да закъснява.
В автобуса Етел го дръпна настрани:
 - Не можем да сме неофициално във война! Или сме, или не сме.
- Чърчил и тълпата знаят, че английският народ няма да подкрепи война срещу
болшевиките, затова се опитват да я започнат тайно.
- Ами аз съм малко разочарована от Ленин... - замислено започна Етел.
- Той прави това, което трябва да се направи! - прекъсна я Бърни. Той беше страстен
поддръжник на болшевиките. Но Етел продължи:
- Ленин би могъл да стане точно такъв тиранин, какъвто беше и царят...
- Това е абсурдно!
- ... но дори така да е, трябва да му дадат шанс да покаже какво може да направи за
Русия.
- Е, поне за това сме съгласни.
- Не мисля, че можем да направим нещо по въпроса, така или иначе.
- Трябва ни още информация.
- Били ще ми пише скоро. Ще разкаже повече неща.
Етел се чувстваше измамена от тайната война на правителството — ако наистина беше
така - но много повече се безпокоеше за Били. Той не би си държал устата затворена. Ако
мислеше, че армията върши нещо нередно, щеше да протестира и да се забърка в някоя беля.
Калвари Госпел Хол беше пълна - Работническата партия беше завоювала много
симпатии по време на войната. Отчасти това бе така заради водача й, Артър Хендерсън,
който бе във Военното министерство на Лойд Джордж. Хендерсън беше започнал кариерата
си в локомотивната фабрика на дванадесет години и доброто му представяне в
министерството беше потушило аргументите на консерваторите, че на работници не може да
се има доверие да управляват правилно.
Етел и Бърни седяха до Джок Рейд, червендалест глазгоучанин, най-добрият приятел на
Бърни в ергенските му години. Срещата водеше д-р Грийнуорд. Основната точка на дневен
ред бяха следващите избори. Имаше слухове, че Лойд Джордж ще свика национални избори
веднага щом войната приключеше. Алдгейт се нуждаеше от кандидат от Работническата и
Бърни беше най-логичният избор.
Предложиха го и го потвърдиха. Някой предложи и д-р Грийнуорд като алтернатива, но
докторът обясни, че предпочита да си остане с медицината.
Тогава се изправи Джейн МакКъли. Тя беше член на партията още откакто Етел и Мод
бяха протестирали срещу оттеглянето на военната й семейна пенсия и полицаите бяха отвели
насила Мод към затвора. Сега Джейн каза:
- Прочетох във вестника, че в следващите избори ще могат да се кандидатират и жени.
Искам да предложа Етел Уилямс за наш кандидат.
За момент настъпи тишина, после всички заговориха едновременно.
Етел се сепна. Не беше мислила за това. Откакто познаваше Бърни, той искаше да е
местният народен представител. Тя беше приела това. Освен това досега беше невъзможно да
се избират жени. Дори не бе сигурна, че е възможно и сега. Първата й реакция беше да
откаже мигновено.
Но Джейн не бе приключила. Тя беше красива млада жена, но милият й вид само
прикриваше твърдостта на характера й.
- Уважавам Бърни, но той е човек за организация и за срещи - продължи тя. - На Алдгейт
му трябва народен представител либерал, който да е харесван от всички и да не можеш лесно
да го прескочиш. Имаме нужда от кандидат, който да ни спечели това място за
Работническата партия, някой, който да може да каже на хората от Ийст Енд: „Следвай ме
към победата!“ и те да го направят. Имаме нужда точно от Етел.
Всички жени заръкопляскаха, дори някои от мъжете, макар че други мрачно
замърмориха. Етел осъзна, че ще й трябва стабилна подкрепа, ако се кандидатира. И Джейн
беше права - Бърни беше по всяка вероятност най-умният мъж в стаята, но не беше водач, не
можеше да вдъхновява. Можеше да обясни как се случват революциите и защо фалират
компаниите, но само Етел можеше да накара хората да тръгнат на кръстоносен поход.
Тогава се изправи Джок Рейд и рече:
- Другарю председател, мисля, че законодателството не позволява на жени да се
кандидатират.
- Мога да ви отговоря - отвърна д-р Грийнуорд. - Законът от по-рано тази година, който
даде право на глас на някои жени над тридесетте, не позволяваше на жените да се
кандидатират на избори. Но правителството призна, че това е нередно, и сега се пише
добавка към закона.
- Но законът, такъв какъвто е сега, забранява избора на жени, следователно не можем да
номинираме жена за изборите. - Етел се усмихна вътрешно - интересно как мъжете, които
настояваха за световна революция, можеха сега да държат да се спазва до буква законът.
- Наредбата на парламента за жените очевидно има за цел да стане закон преди
следващите избори, следователно изглежда съвсем възможно да я номинираме и сега - каза
д-р Грийнуорд.
- Но Етел няма тридесет.
- Изглежда тази нова наредба се отнася за всички жени над двадесет и една.
- Изглежда? - попита Тери. - Как можем да номинираме някого, без да знаем правилата?
- Може би трябва да отложим номинацията, докато се приеме новото законодателство -
рече д-р Грийнуорд.
Бърни прошепна нещо на Тери и Тери каза:
- Нека да питаме Етел дали тя иска да се кандидатира. Ако не, значи няма нужда да
отлагаме решението.
Бърни се обърна към нея с уверена усмивка.
- Добре - въздъхна Грийнуорд. - Етел, ако те номинираме, би ли приела?
Всички погледи се впериха в нея. Тя още се колебаеше. Това беше мечтата на Бърни, а
Бърни беше нейният съпруг. Но кой от тях би бил по-добрият избор за Работническата?
Секундите се нижеха и на лицето на Бърни бавно се настани невярващо изражение. Бе
очаквал тя да откаже моментално. Но по някаква причина това само затвърди решението й.
- Аз... никога не съм го обмисляла - рече накрая. - И, както каза председателят, все още
дори няма законова възможност за това. Така че ми е трудно да отговоря. Мисля, че Бърни би
бил добър кандидат... но въпреки това бих искала малко време, за да помисля. Така че, може
би, трябва да приемем предложението на председателя за отлагане.
Обърна се към Бърни. Изглеждаше сякаш иска да я убие.
Глава 33
11 ноември 1918 г.
В два часа през нощта телефонът звънна в къщата на Фиц в Мейфеър.
Мод все още беше будна и седеше в стаята за рисуване със свещ в ръка. Портретите на
отдавна мъртви предци я гледаха от стените, рисуваните завеси по тях й напомняха саван.
Части от мебели изплуваха в полумрака наоколо, като зверове по нощните поляни.
Последните няколко дни почти не беше спала. Някакво свръхестествено предчувствие й
казваше, че Валтер ще бъде убит, преди войната да свърши.
Беше сама, с чаша студен чай в ръцете. Взираше се в жаравата и се питаше къде ли е той
и какво ли прави. Дали спеше в някакъв влажен окоп някъде там, или се готвеше за
утрешната битка? Дали не беше вече мъртъв? Тя може би беше вече вдовица, която бе успяла
да прекара само две нощи със съпруга си за четири години брак.
Единственото, в което бе сигурна, беше, че той не е военнопленник. Джони Ремарк
проверяваше всеки ден списъка с пленени офицери по нейна молба. Джони не знаеше
тайната й - той вярваше, че тя е загрижена само защото Валтер беше бил близък приятел на
Фиц преди войната.
Звънът на телефона я стресна. Първото, което си помисли бе, че й се обаждат заради
Валтер, но веднага след това осъзна, че подобно нещо нямаше как да се случи. Новините за
пленен приятел винаги можеха да чакат до сутринта. Беше нещо за Фиц, помисли си тя
отчаяно - дали не беше ранен в Сибир?
Забърза навън от стаята, но Граут беше вече там. Изведнъж се присети виновно, че не
беше дала разрешение на прислугата да си ляга.
- Ще видя дали лейди Мод си е вкъщи, милорд - тъкмо казваше Граут по телефона.
Покри слушалката с ръка и каза на господарката си:
- Лорд Ремарк от Военното министерство, милейди. Тя взе телефона от Граут и попита:
- За Фиц ли е? Ранен ли е?
- Не, не - побърза да я увери Джони. - Успокой се. Добри новини са. Германците са
приели условията на примирието.
- О, Джони, слава на Бога!
- Сега са се събрали в гората на Компиен, северно от Париж, на два влака са, до някаква
местна гара. Германците в момента са във вагон-ресторанта на френския влак. Готови са да
подпишат.
- Но още не са го направили?
- Не, още не са. Пазарят се за точната формулировка на условията.
- Джони, ще ми звъннеш ли пак, когато подпишат? Няма да си лягам тази нощ.
- Ще звънна. Довиждане.
Мод върна слушалката на иконома.
- Днес може да свърши войната, Граут.
- Много се радвам да го чуя, милейди.
- Но ти трябва да си лягаш вече.
- Ако милейди няма нищо против, бих искал да остана буден, докато лорд Ремарк
телефонира отново.
- Разбира се.
 - Ще искате ли още чай, милейди?

II
Приятелите от Абероуън пристигнаха в Омск рано сутринта. Били щеше винаги да
помни всеки детайл от това безкрайно пътуване на четири хиляди мили по Транс-сибирската
железница от Владивосток. Беше им отнело цели двадесет и три дни, въпреки въоръжения
сержант на пост в локомотива, който следеше машинистът и огнярят да поддържат
максимална скорост. Беше му студено през целия път: печката в центъра на вагона не
успяваше да се справи със студените сибирски утрини. Живееха на черен хляб и телешко.
Ала всеки ден откриваше по нещо ново.
Никога не бе знаел, че има толкова красиви места по света, като езерото Байкал.
Капитан Евънс им каза, че от единия до другия край то е по-дълго от целия Уелс. През
прозореца възхитено гледаха как слънцето изгрява над спокойната синя вода, как осветява
върховете на безкрайно високите планини от другата страна, а по върховете им снегът се
превръщаше в злато.
През целия си живот щеше да пази спомена за един безкраен керван от камили, нижещ
се покрай релсите, и как отрупаните със стока животни търпеливо влачеха крака през снега,
без да обръщат внимание на двадесетия век, докато той профучаваше покрай тях с трясъка на
железата и воя на парата. „Колко ужасно далеч съм от Абероуън“, мислеше си той в този
момент.
Но най-забележителната случка беше посещението в гимназията в Чита. Влакът спря
там за два дни, докато полковник Фицхърбърт преговаряше с местния водач, казашки
главатар на име Семенов. Били се присъедини към група американски туристи, които
обикаляха града. Директорът на училището, който говореше английски, им обясни, че преди
до около година е обучавал само деца на проспериращата средна класа и че на евреите било
забранено да посещават занятия, дори да могат да си го позволят. Сега, по заповед на
болшевиките, образованието бе станало безплатно за всички. Ефектът беше ясно видим.
Класните стаи бяха претъпкани до пръсване с деца в дрипи, които се учеха да четата и да
пишат, и дори изучаваха науките и изкуството. Каквото и друго да беше сторил Ленин - а
беше доста трудно да различиш истината от пропагандата на консерваторите - поне наистина
се бе заел да образова руските деца, мислеше си Били.
Лев Пешков бе с него във влака. Бе поздравил Били топло, без изобщо да изглежда
засрамен от това, че е бил изгонен от Абероуън като измамник и крадец. Бе стигнал до
Америка и се бе оженил за богата девойка. Сега беше лейтенант и бе разпределен към
Момците в ролята на преводач.
Хората в Омск приветстваха батальона с ликуване, когато Приятелите поеха от
станцията към казармите. Били видя много руски офицери по улиците - носеха стилни
старомодни униформи, но изглежда не се занимаваха с никаква военна дейност. Имаше и
доста канадски войници.
Когато разпуснаха батальона, Били и Томи тръгнаха на разходка из града. Нямаше много
за гледане - една катедрала, една джамия, стара тухлена крепост и река, претоварена с
товари и пасажери. Бяха изненадани да видят много от местните облечени с части от
британски униформи. Една жена продаваше гореща сушена риба на сергийката си в сивата
туника на униформите „каки“. Някакъв мъж, който разнасяше стоки с количката си, носеше
дебелите сержантски армейски панталони, а един високичък ученик с пълна чанта учебници
крачеше по улицата в чисто нови британски ботуши.
- Откъде ли са ги взели? - зачуди се Били.
- Ами ние доставяме униформи за руската армия тук, но Пешков ми каза, че офицерите
ги продават и на черния пазар - отвърна Томи.
- Така ни се пада, след като подкрепяме грешната страна - рече Били.
Канадската YMCA беше организирала столова в града. Няколко от Момците вече бяха
там - изглежда това беше единственото място, където можеха да хапнат. Били и Томи се
сдобиха с горещ чай и големи резени от някаква ябълкова пита, която американците
наричаха пай.
- В този град е квартирата на реакционното антиболшевишко правителство - каза Били. -
Прочетох го в „Ню Йорк Таймс“. - Американските вестници във Владивосток бяха по-
искрени от английските.
Лев Пешков се вмъкна през врата. Водеше красива млада рускиня с евтино палто.
Всички погледи се насочиха към него. Как успяваше толкова бързо?
- Момчета, чухте ли слуха? - развълнувано започна Лев. Сигурно винаги чуваше
слуховете пръв, помисли си Били.
- Да, чухме, че си хомо — отвърна Томи. Всички се разсмяха.
- Какъв слух? - попита Били.
- Подписали са примирието! - Лев направи малка пауза и се огледа. — Не схващате ли?
Войната свърши!
- Не и за нас... — отвърна Били.

III
Взводът на капитан Деуор атакуваше малко селце на име О Дю Еглиз, източно от река
Мюз. Гюс беше дочул слух, че ще има заповед за спиране на огъня в единадесет сутринта, но
командващият офицер бе наредил атаката и той изпълняваше нарежданията. Беше преместил
тежките картечници напред към края на един храсталак и обстрелваха силуетите на сградите
през широката поляна, давайки на враговете си достатъчно време да се оттеглят.
За съжаление германците не искаха да се възползват от възможността. Бяха заложили
минохвъргачки и леки картечници в нивите и сред овошките и яростно отговаряха на
стрелбата. Едно от оръдията, стрелящо от покрива на някаква плевня, направо не
позволяваше на взвода на Гюс да мръдне.
Обърна се към ефрейтор Кери, най-добрият стрелец в неговата част:
- Можеш ли да вкараш граната на онзи покрив?
- Може би, ако се приближа — отговори деветнадесетгодишният луничав младеж.
- Точно това е проблемът.
- Има някакво възвишение на около една трета от пътя дотам през поляната - замислено
каза Кери, проучвайки терена. - Оттам ще мога да го направя.
- Рисковано е - отвърна Гюс. - Искаш ли да станеш герой? Войната може да свърши след
пет минути, ако слуховете са верни - допълни, гледайки часовника си.
- Ще опитам, капитане! - ухили се Кери.
 Гюс се колебаеше. Не искаше да оставя Кери да рискува живота си. Но бяха войници, а
войната още беше факт и заповедите си бяха заповеди.
- Добре - каза накрая. - Когато си готов.
Надяваше се Кери да се забави, но момчето моментално нарами пушката си и хвана в
ръце чантата с гранатите.
- Всички - стрелба! - викна Гюс. - Покривайте Кери с всички сили!
Картечниците загракаха и момчето побягна. Врагът веднага го усети и насочи своите
оръдия към него. Той трескаво слаломираше през полето като заек, гонен от хрътки.
Немските мини експлодираха наоколо му, но като по чудо нито една не го улучваше.
До „някаквото възвишение“ оставаха около триста ярда.
И той почти ги премина.
В момента, в който навлезе в пряката видимост на вражеския картечар, последва дълъг
яростен залп. Поне дузина парчета удариха Кери за около секунда. Той разпери ръце, изпусна
гранатите и полетя във въздуха на няколко метра, преди да се стовари долу. Застина така и
Гюс реши, че е загинал още преди да докосне земята.
Вражеските оръдия замлъкнаха. След няколко мига американците също спряха да
стрелят. Стори му се, че дочува ликуване отдалеч. Всички мъже наоколо утихнаха и се
заслушаха. Германците сякаш също ликуваха.
После немски войници започнаха да излизат иззад прикритията си в селото.
Вятърът донесе шум от двигател. Американски мотоциклет препускаше насам през
гората - на седалката зад сержанта-шофьор седеше един майор и крещеше:
- Прекратете огъня!
Мотористът го возеше по фронтовата линия от позиция на позиция и той продължаваше
да крещи:
- Прекратете огъня!
Взводът на Гюс избухна в ликуване. Мъжете сваляха каските си и ги хвърляха във
въздуха. Някои затанцуваха джига, други се ръкуваха и прегръщаха. Чу някой да пее. Не
можеше да откъсне очи от ефрейтор Кери.
Бавно закрачи по ливадата и коленичи до тялото. Беше виждал вече много трупове и
нямаше капка съмнение, че Кери е мъртъв. Зачуди се какво ли бе първото име на момчето.
Завъртя го с лицето нагоре. Малки дупки от куршуми зееха на гърдите му. Гюс затвори
безчувствените очи на момчето и се изправи.
- Прости ми, Господи.

IV
Случи се така, че и Етел, и Бърни не бяха на работа в този ден. Бърни беше болен на
легло с грип, болна беше и детегледачката на Лойд, така че Етел се грижеше за мъжа си и за
детето си.
Чувстваше се доста зле. Бяха имали страхотна разправия за това кой да е кандидат за
парламента. Не беше просто най-лошата кавга, откакто бяха женени, беше единствената
такава. И почти не си бяха говорили оттогава насетне.
Етел знаеше, че има право, но въпреки това се чувстваше виновна. Може би щеше да е
по-добър народен представител от Бърни, а и така или иначе изборът не беше техен, а на
другарите им. Бърни се беше борил за това от години, но пък постът не му принадлежеше по
право. Въпреки че Етел не бе мислила по въпроса преди, сега много й се искаше да се
кандидатира. Жените си бяха спечелили правото на гласуване, но имаше още много какво да
се свърши. Първо, възрастта за това трябваше да бъде намалена и да стане същата, като за
мъжете. Освен това заплащането и работните условия за жените трябваше да се подобрят. В
повечето индустриални фабрики на жените плащаха по-малко, отколкото на мъжете, дори да
вършеха една и съща работа. Защо да нямаха правото да получават същите пари?
Но тя обичаше Бърни и когато видя обидата по лицето му, веднага й се прииска да се
откаже. „Очаквах да ми попречат враговете ми“, беше й казал една вечер, „консерваторите,
или половинчатите либерали, капиталистическите империалисти, буржоазите. Очаквах дори
един-двама от по-големите завистници в партията да ми се противопоставят. Имаше само
един човек, на когото винаги съм бил сигурен, че мога да разчитам. И точно тя ме предаде!“.
Сърцето на Етел се късаше, щом си спомнеше тези думи.
Към единадесет часа му донесе чаша чай. Спалнята им беше удобна, макар и опърпана,
с евтини памучни завеси, писалищна маса и снимка на Кеър Харди[1] на стената. Бърни
остави книгата, която четеше - „Филантропите с парцаливите панталони“. Всички
социалисти я четяха.
- Какво смяташ да правиш днес? - попита я студено. Събранието на Работническата
партия беше довечера. - Взе ли решение?
Беше го взела. Щеше да му го каже още преди два дни, но не бе успяла да изрече думите.
Сега, когато я попита, трябваше да отговори.
- Трябва да е най-добрият кандидат - рече предизвикателно.
Той я погледна наранено.
- Не знам как можеш да ми причиняваш това и да казваш, че ме обичаш.
Не беше честно да използва този аргумент. Защо пък наобратно да не важеше същото?
Но дори това не беше най-важното.
- Не трябва да мислим за себе си, а за партията.
- Ами бракът ни?
- Няма да отстъпя, само защото съм ти жена.
- Предаваш ме.
- Но все пак ти отстъпвам - каза тя.
- Какво?
- Казах, че ти отстъпвам.
По лицето му се разля облекчение. Тя продължи:
- Но не защото съм ти жена. И не защото ти си по- добрият кандидат.
- Защо тогава? - Бърни изглеждаше объркан. Етел въздъхна:
- Бременна съм.
- Боже Господи!
- Да. Точно когато жена най-сетне може да стане народен представител, аз се оказвам с
бебе.
- Ами значи всичко се нарежда идеално! - усмихна се Бърни.
- Знаех си, че така ще кажеш - отвърна Етел. В този момент тя ненавиждаше и него, и
нероденото бебе, и всичко друго в живота си. Изведнъж осъзна, че камбаните на църквата
биеха. Погледна към часовника на стената. Единадесет и пет. Защо биха камбаните по това
време в понеделник сутрин? После дочу и друга църква. Намръщи се и отиде до прозореца.
Не видя нищо странно по улицата, но още камбани се присъединяваха към шумотевицата. На
запад, в небето над централен Лондон, Етел видя червена заря. Обърна се пак към Барни:
- Май бият всичките църкви в Лондон.
- Нещо се е случило - каза той. - Обзалагам се, че е краят на войната. Сигурно бият за
мир!
- Е, - кисело отвърна Етел - едва ли е заради моята шибана бременност.

V
Надеждите на Фиц за свалянето на Ленин и бандитите му бяха концентрирани около
Временното Всеруско Правителство, чиято квартира бе в Омск. Не само Фиц, но и мнозина
други политици с власт в повечето правителства на Великите сили разчитаха контра-
революцията да започне от този град.
Петчленният Директорат се помещаваше в един влак в покрайнините на града.
Поредица бронирани вагони, охранявани от елитни войници, съдържаха - знаеше Фиц —
спасеното от Имперската Хазна. Много милиона златни рубли. Царят беше мъртъв, убит от
болшевиките, но парите му все още бяха тук, за да подпомогнат властта и авторитета на все
още лоялната му опозиция.
Фиц чувстваше, че има дълбоко и лично участие в работата на Директората. Групата
влиятелни мъже, които бе събрал още през април в Тай Гуин, бяха създали тайна мрежа сред
британските политици и бяха успели да подсигурят тайна, но мощна подкрепа за руското
опълчение от страна на Великобритания. На свой ред това бе довело до подкрепата и на
други нации, или поне ги бе накарало да се поколебаят да подкрепят режима на Ленин - в
това той беше сигурен. И все пак чужденците не можеха да свършат всичко - време беше
самите руснаци да въстанат, за да се спасят.
Какво можеше да постигне Директоратът? Въпреки че беше анти-болшевик,
председателят му, Николай Д. Авкенциев, беше социалист и революционер. Фиц съзнателно
не му обръщаше внимание. Революционерите социалисти бяха почти толкова зле, колкото и
бандата на Ленин. Надеждите му бяха в десните и в армията. Само на тях можеше да се
разчита да възстановят монархията и частната собственост. Затова отиде да посети генерал
Болдирев, главнокомандващият сибирската армия на Директората.
Вагоните, заемани от Временното управление, бяха обзаведени в избледняващия
царистки разкош - износени кадифени кресла, очукани дърворезби, изцапани лампиони и
възрастни камериери, които носеха мръсни останки от великолепните обшити и украсени с
мъниста ливреи на стария двор в Петербург. В един от вагоните млада жена с начервени
устни и копринена рокля пушеше цигара.
Фиц се обезкуражи. Искаше му се да върне старите дни, но тази гледка изглеждаше
твърде демоде дори за неговия вкус. С ярост си спомни презрителното заяждане на сержант
Уилямс: „Това, което правим, законно ли е?“ Фиц знаеше, че отговорът на този въпрос е
съмнителен. Време беше да затвори устата на Уилямс завинаги, ядно си помисли той - този
мъж си беше на практика същински болшевик.
Генерал Болдирев беше едър и непохватен.
- Мобилизирали сме двеста хиляди мъже - гордо каза той на Фиц. - Можете ли да ги
въоръжите?
 - Това е впечатляващо - отвърна Фиц, но вътрешно въздъхна. Точно този начин на
мислене бе довел до загубата на шест милионната руска армия от много по-малочислените
немски и австрийски войски. Болдирев дори носеше абсурдните пагони, характерни за
стария режим - едри метални кръгове с пискюли, които го караха да изглежда като участник
в някаква комична пиеса от Гилберт и Съливан. Фиц продължи на лошия си руски:
- Но ако бях на ваше място, бих изпратил половината обратно вкъщи.
- Но защо? - Болдирев изглеждаше удивен.
- Защото можем да въоръжим не повече от сто хиляди мъже. И те трябва да бъдат
трениране. По-добре е да имате малка, дисциплинирана армия, отколкото огромна сбирщина
хора, които ще офейкат или ще се предадат при първа възможност.
- По принцип сте прав.
- Запасите, които ще ви предоставим, трябва да стигнат първо до мъжете на фронтовата
линия, а не до тези отзад.
- Разбира се. Много правилно.
Фиц имаше притеснителното чувство, че Болдирев се съгласяваше, без изобщо да го
слуша. Но така или иначе, трябваше да натисне нещата:
- Твърде много от това, което ви изпращаме, изчезва нанякъде. Лесно е да се види какво
става по броя на цивилните по улиците ви, които носят британски униформи.
- Да, доста са.
- Горещо препоръчвам всички ваши офицери, които са негодни за служба, да бъдат
помолени да върнат униформите си и да се приберат вкъщи.
Руската армия страдаше от твърде голямо количество аматьори и застаряващи кадри,
които се месеха в решенията, но се пазеха далеч от истинския бой.
- Хммм...
- И предлагам да отпуснете по-голяма власт на адмирал Колчак като министър на
войната. - Чужденците смятаха Колчак за най-обещаващия член на Директората.
- Много добре, много добре.
- Склонни ли сте да извършите тези стъпки? - попита Фиц отчаяно. Искаше да получи
поне някакво обещание.
- Да, определено.
- Но кога?
- Всичко с времето си, полковник Фицхърбърт, всичко с времето си.
Сърцето на Фиц се сви. Добре беше, че хора като Чърчил и Кързън не можеха да видят с
очите си колко малко струваха силите, изправени срещу болшевизма, помисли си мрачно
той. И все пак, може би британските инструкции и помощ можеха да ги стегнат малко. Така
или иначе, той трябваше да се справи по най-добрия начин с това, с което разполагаше.
На врата се почука и в стаята с телеграма в ръка влезе адютантът му, капитан Мъри.
- Извинявайте, че ви прекъсвам, сър - останал без дъх, изрече той - Но мисля, че ще
искате да чуете тези новини колкото е възможно по-бързо.

VI
Милдред слезе по стълбите някъде около обяд и каза на Етел:
- Хайде да идем на запад - имаше предвид просто западния край на Лондон. - Всички
тръгват натам - допълни тя. - Вече изпратих момичетата вкъщи. - Милдред беше наела две
млади шивачки да подпомогнат бизнеса й с шапките. - Целият Ийст енд затваря магазините.
Войната свърши!
На Етел много й се искаше да отиде. Въпреки че бе отстъпила на Бърни, това не бе
подобрило особено атмосферата вкъщи. Той се беше ободрил, но тя чувстваше още по-голяма
горчилка. Щеше да й се отрази добре да излезе за малко навън.
- Ще трябва да взема Лойд - каза тя.
- Няма проблем, и аз ще взема Енид и Лил. Ще си спомнят това цял живот - деня, в
който са спечелили войната.
Етел направи на Бърни сандвич със сирене за обяд, после облече Лойд с топли дреха и
заедно поеха навън. Успяха да се качат на един автобус, който скоро се препълни до
пръсване, така че мъжете и момчетата буквално висяха навън от вратите. На всяка къща се
развяваше знаме - не само Юниън Джак[2], но и уелският дракон, френският трикольор и
звездите и райетата на американското знаме. Непознати хора се прегръщаха по улиците,
танцуваха и се целуваха. Валеше, но никой не обръщаше внимание на дъжда.
Етел си мислеше за всички млади мъже, които сега щяха да се завърнат живи вкъщи, и
постепенно забрави проблемите си и се предаде на радостта на момента.
Когато минаха покрай театрите и стигнаха до правителствената част, движението по
улиците стана трудно. Площад Трафалгар беше една огромна маса от ликуващи хора.
Автобусът нямаше как да продължи и всички слязоха. Отправиха се покрай Уайтхол надолу
към Даунинг стрийт. Не можаха да се приближат много до Номер 10[3] заради тълпите,
очакващи да зърнат премиера Лойд Джордж - мъжът, който спечели войната. Отидоха в
Сейнт Джеймсис Парк, където бе пълно с двойки, прегръщащи се по храстите. На
отсрещната страна на парка хиляди хора се бяха събрали около Бъкингамския дворец. Пееха
„Нека семейният огън гори завинаги“. Когато песента свърши, започнаха със „Сега да
благодарим всички на Господа“[4]. Етел видя как една слаба млада жена с туийдов костюм
дирижираше песента от върха на една платформа и се замисли, че преди войната нито едно
момиче не би посмяло да направи това.
Пресякоха улицата към Грийн Парк с надеждата да се приближат до двореца. Един млад
мъж се усмихна на Милдред и когато тя отвърна на усмивката му, я прегърна и я целуна. Тя
отвърна страстно на целувката.
- Това май ти хареса, а? - рече Етел малко завистливо, след като младежът се отдалечи.
- Естествено - отвърна Милдред. - И свирка щях да му направя, ако беше поискал.
- Няма да казвам на Били - засмя се Етел.
- Били не е идиот, много добре ме знае каква съм.
Заобиколиха тълпата и стигнаха до улица на име Конститюшън хил. Лудницата не беше
толкова голяма тук, но бяха отстрани на Бъкингамския дворец и нямаше да могат да видят
краля, ако се появеше на балкона. Етел се чудеше накъде да се отправят сега, когато ескадрон
от конни полицаи прехвърча по улицата. Хората се разбягаха от пътя им.
Зад тях идваше отворена каляска и вътре, усмихнати и махащи с ръка, бяха кралят и
кралицата. Етел ги позна веднага, тъй като ясно си ги спомняше от посещението им в
Абероуън преди около пет години. Направо не можа да повярва на късмета си, когато
каляската бавно се насочи в тяхната посока. Забеляза сивата брада на краля — беше черна,
когато бе дошъл в Тай Гуин. Изглеждаше изтощен и щастлив. До него кралицата държеше
чадър, за да предпази шапката си от дъжда. Прочутото й деколте изглеждаше дори още по-
голямо.
- Виж, Лойд! - викна Етел - Кралят!
Каляската мина на сантиметри от мястото, където стояха Милдред и Етел.
- Здравей, кралю! - високо извика Лойд. Кралят го чу и се усмихна:
- Здравей, млади момко - рече и после изчезна от погледа им.

VII
Григори седеше във вагон-ресторанта на бронирания влак и гледаше през масата. Мъжът
отсреща беше председателят на Военния революционен съвет и народен комисар по
военните и морски дела. На практика той командваше Червената армия. Името му беше Лев
Давидович Бронщайн, но като повечето от водачите на революцията беше приел псевдоним и
бе по-известен като Леон Троцки. Беше навършил тридесет и девет преди ден-два. И
държеше съдбата на Русия в ръцете си.
Бе минала година от революцията и Григори никога не се беше чувствал толкова
притеснен за нея, колкото сега. Атаката над Зимния дворец бе изглеждала като край, но
всъщност беше едва началото на борбата. Най-могъщите правителства по света бяха
враждебно настроени към болшевиките. Днешното примирие означаваше, че сега ще могат
да насочат цялото си внимание към разтурването на плодовете на революцията. И само
Червената армия можеше да ги спре.
Много войници не харесваха Троцки, защото го мислеха за аристократ и за евреин.
Всъщност в Русия не беше възможно да бъдеш и двете едновременно, но войниците рядко
мислеха логично. Троцки не беше аристократ, макар че баща му бе бил проспериращ фермер
и той самият имаше добро образование. Но изисканите му маниери не му правеха добра
услуга, а и глупаво настояваше да води със себе си собствен готвач и да облича камериерите
си с нови ботуши и дрехи със златни копчета. Изглеждаше по-стар от годините си. Гъстата му
рошава коса все още бе черна, но лицето му издаваше бръчките на умората.
Този човек бе направил чудеса с армията.
Червената гвардия, която бе свалила Временното правителство, се оказа далеч по-
неефективна на бойното поле. Бяха сбирщина зле дисциплинирани пияници. Приемането на
тактика за битката с гласуване с ръка при войнишките срещи се бе оказало доста лош ход от
военна гледна точка, дори в сравнение с изпълняването на заповедите на дилетанти-
аристократи. Червените бяха загубили решаващи битки срещу контрареволюционерите,
които бяха започнали да се наричат Белите.
Троцки върна военната повинност, въпреки воят от протести, който се надигна. Взе
много от бившите офицери на царя и ги върна обратно на постовете им като „специалисти“.
Върна и смъртното наказание за дезертьори. Григори не харесваше тези мерки, но виждаше,
че са необходими. Всичко друго бе по-добър вариант от контрареволюцията.
Това, което спояваше армията, бе ядрото от болшевишки партийни членове. Те бяха
внимателно пръснати из всички взводове, за да постигнат максимален ефект. Някои бяха
обикновени войници, някои бяха на командни постове, а други, като например Григори, бяха
политически комисари, работещи заедно с военните командири и докладващи директно на
Централния комитет на болшевиките в Москва. Те поддържаха бойния дух, като напомняха
на войниците, че се бият за най-великата кауза в историята на човечеството. Когато на
армията се налагаше да бъде безжалостна и жестока, да изисква жито и коне от безкрайно
бедните семейства на селяните, болшевиките обясняваха на войниците защо това беше
необходимо за по-висшата цел. Докладваха всички признаци за недоволство мигновено, така
че подобни приказки да бъдат изкоренени, преди да са се разпространили.
Но дали всичко това бе достатъчно?
Григори и Троцки се бяха навели над картата. Троцки сочеше Транскавказието между
Русия и Персия.
- Турците още владеят Каспийско море, отчасти с немска помощ - казваше той.
- Заплашват петролните полета - промърмори Григори.
- Деникин има доста подкрепа в Украйна. - Хиляди аристократи, офицери и буржоа се
бяха стекли в Новочеркаск и бяха сформирали контрареволюционна армия под командването
на отцепника генерал Деникин.
- Да, така наречената Доброволническа армия - каза Григори.
- Именно - пръстът на Троцки се премести към северната част на Русия. - Англичаните
имат една морска ескадра в Мурманск. В Архангел има три батальона на американската
пехота. Допълват ги войници от почти всички останали държави: Канада, Китай, Полша,
Италия, Сърбия... май би било по-лесно да изброим държавите, които нямат войски в
замръзналите северни краища на собствената ни държава.
- А остава и Сибир.
- Да - кимна Троцки. - Японците и американците имат сили във Владивосток. Чехите
контролират по-голямата част от Транс-сибирската железница. Британците и канадците са в
Омск и подкрепят т.нар. Временно управление на Цяла Русия.
Григори знаеше за повечето от тези сили, но досега не бе гледал на нещата в тяхната
цялост. Сега изведнъж осъзна.
- Ами че ние сме обградени! - възкликна той.
- Точно така. И сега, след като силите на капиталистическите империалист и сключиха
мир, ще имат милиони свободни войници.
- От друга страна в последните шест месеца сме увеличили размера на Червената армия
от 300,000 на един милион мъже - опита се да намери лъч надежда Григори.
- Знам... - Троцки не изглеждаше зарадван от припомнянето - Но няма да е достатъчно.

VIII
Германия бе на прага на революция - и на Валтер всичко това ужасно му приличаше на
руската революция отпреди година.
Започна с бунт. Морските офицери наредиха на флотата в Кил да атакува британците в
явно самоубийствена мисия, но моряците знаеха, че се готви примирие и отказаха. Валтер
посочи на баща си, че офицерите бяха действали противно на желанието на кайзера, така че
те бяха бунтовниците, а моряците бяха лоялни. Аргументът беше накарал Ото да фучи от
гняв.
След като правителството се опита да потисне бунта на моряците, Кил бе набързо
превзет от съвет от работници и войници, създаден по модела на руските съвети. Два дни
по-късно и Хамбург, Бремен и Куксхавен се контролираха от съвети. Онзи ден беше
абдикирал кайзерът.
 Валтер се страхуваше. Той искаше демокрация, а не революция. Но в деня на
абдикацията из Берлин крачеха хиляди работници, вееха червени флагове, а крайнолевият
Карл Либкнехт бе обявил Германия за свободна социалистическа република. Валтер не
знаеше как ще завърши всичко това.
Примирието беше ужасяващо труден момент. Винаги бе вярвал, че тази война е ужасна
грешка, но сега не изпитваше никакво удовлетворение от това, че е бил прав. Родината му
беше победена и унижена, а сънародниците му умираха от глад. Седеше в студиото в къщата
на родителите си в Берлин и прелистваше вестниците. Бе толкова депресиран, че дори не му
се свиреше на пианото. Тапетите бяха избелели, а рамките на картините - прашни. Няколко
плочки на старичкия паркет се бяха разместили, но нямаше кой да ги поправи.
Валтер можеше само да се надява, че светът си е научил урока. Четиринадесетте Точки
на президента Уилсън представляваха лъч светлина, който може би щеше да ознаменува и
изгряващото слънце на мира. Възможно ли бе големите сред световните народи да намерят
начин да решават проблемите си мирно?
Беше побеснял от една статия в един от крайно десните вестници.
- Този журналист-идиот пише, че германската армия никога не е била побеждавана! -
изстреля към баща си, който тъкмо влизаше в стаята. - Твърди, че сме били предадени от
евреите и от социалистите у дома. Трябва да ликвидираме всички тези глупости!
- Защо пък? - ядно отговори Ото.
- Защото не е вярно!
- Аз мисля, че наистина бяхме предадени от евреите и от социалистите.
- Какво? - Валтер го погледна невярващо. – Нима евреите и социалистите ни спряха на
Марна? Два пъти? Ние загубихме войната!
- Бяхме отслабени поради липсата на провизии.
- Което беше заради английската блокада. И чия е вината, че американците се включиха?
Не евреите и социалистите настояваха за безпринципната война с подводниците и не те
потапяха кораби с американски цивилни пасажери!
- Но социалистите се поддадоха на абсурдните условия за примирие на Съюзниците.
Валтер вече се тресеше от гняв.
- Знаеш много добре, че Лудендорф поиска това примирие! Канцлер Еберт беше
назначен едва онзи ден - как можеш да го обвиняваш?
- Ако армията все още държеше властта, никога нямаше да подпишем днешния
документ!
- Но не държите властта, защото загубихте войната! Обещахте на Кайзера, че ще я
спечелите и той ви повярва, и сега заради вас загуби короната си. Как да се учим от грешките
си, ако оставите немския народ да вярва в подобни лъжи?
- Ще се отчаят, ако мислят, че сме били победени.
- Трябва да се отчаят! Лидерите на Европа направиха нещо порочно и глупаво и в
резултат десет милиона души са мъртви! Поне оставете хората да осъзнаят това, така че да не
позволят никога повече да се случи.
- Не - каза баща му.
ТРЕТА ЧАСТ
СВЕТЪТ, СЪГРАДЕН ОТНОВО
Глава 34
Ноември-декември, 1918 г.
Етел се събуди рано на сутринта след Деня на примирието. Трепереща в кухнята с
каменния й под, докато чакаше чайникът да заври на старомодната им печка, тя взе решение
да бъде щастлива. Имаше много неща, заради които да е щастлива. Войната беше свършила и
тя щеше да има бебе. Имаше верен съпруг, който я обожаваше. Нещата не се бяха стекли
точно както й се бе искало, но нямаше да позволи това да я направи нещастна. Реши, че ще
боядиса кухнята във весело жълто. Ярките цветове в кухнята бяха новата мода.
Но първо щеше да опита да оправи брака си. Бърни се бе успокоил от съгласието й, но тя
все още се чувстваше горчиво и атмосферата вкъщи продължаваше да я трови. Беше ядосана,
но не искаше този разкол да остане завинаги. Чудеше се как пак да се сдобрят.
Отнесе двете чаши чай в спалнята и се върна под завивките. Лойд все още спеше в
креватчето си в ъгъла.
- Как се чувстваш? - пита, когато Бърни се изправи и си сложи очилата.
- Мисля, че съм по-добре.
- Защо не останеш в леглото още един ден, за да си сигурен, че си се оправил напълно?
- Може и така да направя — тонът му беше неутрален, нито топъл, нито враждебен. Тя
отпи от горещия чай.
- Какво би искал, момиче или момче?
Той замълча и тя си помисли, че се цупи и затова не отговаря, но Бърни просто се бе
замислил за няколко секунди, както често правеше, когато го питаха за нещо. Накрая
отговори:
- Ами, вече имаме момче, така че би било хубаво да имаме и момиче, нали?
Етел изведнъж почувства силна вълна от обич към него. Той винаги говореше, сякаш
Лойд беше собственото му дете.
- Трябва да направим всичко възможно това да бъде една прекрасна страна, в която те да
могат да отраснат - рече тя. - Където ще могат да получат добро обучение и добра работа, и
хубава къща, в която да отгледат собствените си деца. И без повече войни.
- Лойд Джордж ще свика предсрочни избори.
- Защо мислиш така?
- Ами той е човекът, който спечели войната. Ще иска да бъде преизбран, преди ефектът
да отшуми.
- Мисля, че Работническата все пак ще се справи добре.
- Със сигурност имаме шанс на места като Алдгейт.
Етел се поколеба.
- Би ли искал да водя кампанията ти?
Бърни изглеждаше несигурен.
- Ами, вече помолих Джок Рейд да ми бъде агент.
- Джок може да се занимава с правните въпроси и с финансите - отвърна Етел. - Аз ще
организирам срещи и т.н. Мога да се справя много по-добре от него - внезапно тя почувства,
че от това зависеше бракът им, а не само кампанията.
- Сигурна ли си, че искаш?
- Да. Джок просто ще те праща да държиш речи. Естествено, трябва да правиш и това, но
то не е силната ти страна. Говориш по-убедително пред малко хора, на чаша чай. Аз ще те
вкарам във фабриките и складовете, където да можеш да общуваш по-неформално с хората.
- Сигурен съм, че си права - каза Бърни.
Етел допи чая си и остави чашката с чинийката на пода до леглото.
- Значи се чувстваш по-добре?
- Да.
Тя взе и неговите чашка и чинийка, остави ги долу, после издърпа нощницата си през
главата. Гърдите й не бяха толкова стегнати, колкото преди бременността с Лойд, но все още
бяха твърди и обли.
- Колко по-добре? - попита.
- Много - Бърни беше зяпнал.
Не бяха правили любов от онази вечер, когато Джейн МакКъли беше предложила Етел за
кандидат. Страшно й липсваше. Хвана гърдите си с ръце. Студеният въздух в стаята караше
зърната й да щръкнат.
- Знаеш ли какво са това?
- Мисля, че са гърдите ти.
- Някои хора ги наричат цици.
- Аз ги наричам красиви - гласът му беше станал дрезгав.
- Искаш ли да поиграеш с тях?
- Цял ден.
- Е, за това не знам - рече тя - но ти почни, пък да видим докъде ще стигнем.
- Добре..
Етел въздъхна щастливо. Мъжете бяха толкова лесни.
Час по-късно тя отиде на работа, оставяйки Дойд при Бърни. По улиците нямаше много
хора - Лондон преживяваше махмурлука от вчера. Стигна до офиса на Националния съюз на
шивачите и седна на бюрото си. Мирът щеше да донесе нови индустриални проблеми, осъзна
тя, мислейки за това, което й предстоеше днес. Милионите мъже, които напускаха армията,
щяха да си търсят работа и щяха да изместят жените, които бяха работили техните професии
в последните четири години. Но тези жени се нуждаеха от заплатите си. Не всички чакаха
мъж, който да се прибере от Франция - за мнозина съпрузите им оставаха заровени там.
Нуждаеха се от този съюз и се нуждаеха от Етел.
Когато и да дойдеха изборите съюзът, естествено, щеше да подкрепя Работническата
партия. Етел прекара по-голямата част от деня си, планирайки срещи.
Във вечерните вестници я чакаха изненадващи новини за изборите. Дойд Джордж беше
решил да продължи коалиционното правителство и в мирно време. Нямаше да се състезава
като лидер на Либералите, а като оглавяващ коалицията. Тази сутрин беше говорил пред
двеста народни представители на Либералите на Даунинг стрийт и бе спечелил подкрепата
им. В същото време Бонар Лоу беше убедил представителите на консерваторите да застанат
зад идеята.
Етел беше ужасно объркана. За кого можеха да гласуват хората сега? Когато се прибра
вкъщи, завари Бърни бесен.
- Това не са избори, а шибана коронация! - каза ядосано той. - Крал Дейвид Лойд
Джордж. Какъв предател. Има шанса да наложи истинско радикално ляво управление и какво
мислите прави той? Стои си при консервативните приятелчета. Шибан отстъпник!
- Нека още да не се предаваме - рече Етел.
 Два дни по-късно Работническата партия се оттегли от коалицията и обяви, че ще води
кампания срещу Лойд Джордж. Четиримата нейни представители, които участваха като
министри в правителството, отказаха да подадат оставки и бяха тихомълком отстранени от
партията. За дата на изборите беше определен 14 декември, но резултатите нямаше да бъдат
обявени преди Коледа, за да има време да докарат и преброят гласовете на войниците от
Франция.
Етел започна да подготвя кампанията на Бърни.

II
В деня след примирието Мод писа на Валтер върху хартията с герба на брат си и остави
писмото в червената пощенска кутия на стълба на ъгъла на улицата.
Не знаеше колко време можеше да отнеме възстановяването на пощенските услуги, но
когато това станеше, искаше нейното писмо да е най-отгоре. Думите й бяха внимателно
подбрани, в случай, че все още имаше цензура: не пишеше за брака им, а само казваше, че ще
се радва да възстановят старите си отношения сега, когато страните им бяха в мир. Може би
дори и така писмото беше рисковано. Но тя отчаяно искаше да разбере дали Валтер беше
жив и ако да - да го види.
Беше се бояла, че Съюзниците победители ще искат да накажат немския народ, но речта
на Лойд Джордж пред народните представители на Либералите я успокои. Според вечерните
вестници той беше казал, че мирният договор с Германия трябва да е справедлив. „Не трябва
да си позволяваме чувства на мъст, или алчност, нито да си позволяваме да загърбим
фундаменталните принципи на справедливостта“. Правителството щеше да се изправи срещу
това, което той наричаше „низка, безчестна и мръсна идея за отмъщение и сребролюбие.“
Това я ободри. И без това животът за германците щеше да е ужасно труден сега.
На другата сутрин на закуска обаче с ужас разлисти "Дейли мейл“. Водещата страница
беше озаглавена „ХУНИТЕ ТРЯБВА ДА СИ ПЛАТЯТ“. Вестникът се съгласяваше, че на
Германия трябва да се пратят хуманитарни помощи - но само защото „ако немският народ
измре от глад, няма да може да ни плати това, което дължи“. Кайзерът трябваше да бъде
съден за военни престъпления, добавяше авторът. Статията разпалваше огъня на
отмъщението, публикувайки най-отпред на секцията си с писма един текст от Виконт
Темпълтън със заглавие "ДРЪЖТЕ ХУНИТЕ ДАЛЕЧ“.
- Колко дълго се очаква да се мразим? - попита Мод леля Хърм. - Година? Десет години?
Завинаги?
Нямаше защо да се изненадва. "Дейли Мейл“ беше подклаждал омраза и срещу 30-те
хиляди германци, които живееха във Великобритания, когато започна войната. Повечето от
тях бяха толкова отдавна тук, че мислеха за тази държава като за свой дом. В следствие на
кампанията на вестника много семейства останаха разбити и хиляди невинни прекараха
години в британските концентрационни лагери. Беше глупаво, но хората имаха нужда от
някого, когото да мразят, и вестниците бяха готови да задоволяват тази нужда.
Мод познаваше собственика на „Дейли Мейл“, лорд Нортклиф. Както повечето големи
във вестникарската индустрия, той наистина вярваше в глупостите, които публикуваше.
Талантът му бе в това да изразява най-глупавите и невежи предразсъдъци на читателите си
така, че да звучат смислено. Така, че срамното да звучи достойно за уважение. Затова и
купуваха вестника му.
Знаеше също, че наскоро Лойд Джордж лично бе полял лорд Нортклиф със студена вода.
Самоувереният магнат се беше самопредложил за член на британската делегация на
предстоящата мирна конференция и беше имал нахалството да се обиди, когато премиерът
му отказа.
Мод се безпокоеше. В политиката човек понякога трябваше да се съобразява и с жалките
хора, но Лойд Джордж изглежда бе забравил това. Беше притеснена как ще се отрази
злобната пропаганда на „Дейли Мейл“ на предстоящите избори.
Няколко дни по-късно разбра отговора.
Беше на едно изборно събрание в общинската зала в източния край на Лондон. Ет
Лекуит беше сред публиката, а съпругът й Бърни беше на трибуната. Мод не се беше сдобрила
с Етел, въпреки че бяха приятелки и колежки години наред. Всъщност тя още трепереше от
гняв, щом се присетеше за това как Етел и останалите бяха окуражавали Парламента да
прокара закон, който оставяше жените в неравностойно положение при гласуването. И все
пак й липсваха бодрият дух и вечната усмивка на Етел.
Публиката нетърпеливо изчакваше въведенията. Повечето бяха мъже, въпреки че и някои
жени вече имаха право да гласуват. Мод предполагаше, че много от тях все още не бяха
свикнали с идеята, че трябва да се интересуват от политика. Но подозираше също, че жените
биха били отблъснати от тона на тези политически срещи, в които мъже стояха на трибуната
и изнасяха яростни тиради, докато публиката шумно аплодираше или ги освиркваше.
Първата реч беше на Бърни. Мод веднага разбра, че той не ставаше за оратор. Говореше
за новата конституция на Работническата партия и в частност за четвъртия член, който
изискваше публична собственост върху средствата за производство. Мод намираше това за
интересно, защото поставяше ясна граница между Работническата и бизнес-ориентираните
Либерали, но скоро осъзна, че е малцинство. Мъжът до нея ставаше все по-нетърпелив и
накрая се провикна:
- Ще разкарате ли германците от тази страна?
Бърни беше удивен. Замота се за няколко секунди, после отговори:
- Ще направя всичко необходимо в подкрепа на работещия мъж - Мод се зачуди какво ли
ще направи за работещата жена и беше сигурна, че Етел си мисли същото. Бърни продължи:
- Но не виждам защо действията срещу германците във Великобритания трябва да бъдат
приоритет за нас.
Това не се прие добре и дори се дочу освиркване.
Но да се върнем на по-важните въпроси... - започна отново Бърни.
- А какво ще правим с кайзера? - провикна се някой от другата страна на залата.
Бърни направи грешката да отговори на заяждането с въпрос:
- Какво ще правим с кайзера? - повтори той натъртено. - Та той абдикира.
- Не трябва ли да го изправим пред съда?
Не разбирате ли, че един процес означава да му дадем възможност да се защити?
Наистина ли искате да дадем на германския император трибуна да обяви пред света, че е
невинен? - раздразнено отвърна Бърни.
Аргументът му беше доста убедителен, помисли си Мод, но не беше това, което
публиката искаше да чуе. Освиркването се усили и няколко хора викнаха:
- Да обесим кайзера!
Английските гласоподаватели ставаха ужасни, когато бяха ядосани, помисли си Мод.
Или поне мъжете. Малко жени изобщо биха дошли на такова събиране.
- Ако бесим победените си врагове, значи сме варвари - каза Бърни.
- Ще накарате ли хуните да си платят? - извика отново мъжът до Мод.
Това предизвика най-силната реакция. Няколко души подхванаха:
- Накарайте хуните да си платят!
- В разумни граници - започна Бърни, но не успя да продължи.
- Накарайте хуните да си платят! — виковете изпълниха залата и само след миг се сляха
в един глас: — Накарайте хуните да си платят! Накарайте хуните да си платят!
Мод стана от мястото си и излезе от залата.

III
Удро Уилсън беше първият американски президент, който напускаше страната, докато
течеше мандатът му.
Отплава от Ню Йорк на 4 декември. Девет дни по-късно Гюс го очакваше на кея в Брест,
на западния край на Бретанския анклав. По обяд мъглата се разсея и слънцето се показа за
пръв път от няколко дни. В залива военните кораби на френската, британската и
американската флота оформиха шпалир, през който мина корабът на президента, "Джордж
Вашингтон“. Оръдията дадоха салют и оркестърът изсвири „Осеяното със звезди знаме“.
Беше тържествен момент за Гюс. Уилсън бе дошъл чак дотук, за да направи така, че
никога повече да не започва война като тази, която бе приключила току-що. Четиринадесетте
му точки и Лигата на народите целяха да променят завинаги начина, по който държавите
разрешаваха конфликтите си. Целеше се ужасно нависоко. В историята на човешката
цивилизация никога не бе имало по-висока цел. Ако успееше, светът щеше да бъде съграден
наново.
В три следобед Първата дама, Едит Уилсън, пое надолу по мостика под ръката на
генерал Пършинг, последвани от президента с цилиндър.
Брест посрещна Уилсън като герой. „Vive Wilson “, пилеше на транспарантите, „
Defenseur du Droit des Peuples “
„Да живее Уилсън, защитникът на правата на народа“. От всяка страда висяха звездите и
райетата на американското знаем. Тълпи задръстваха тротоарите. Много от жените носеха
традиционните високи бретански дантелени бонета. Звукът на бретанските гайди се чуваше
навсякъде. Гюс реши, че може да си спестят поне гайдите.
Френският външен министър изнесе приветствена реч. Гюс стоеше покрай
американските журналисти. Забеляза дребна женица с голяма пухена шапка. Тя завъртя шава
и той видя, че красивото й лице бе белязано от едно завинаги затворено око. Усмихна се
доволно - това беше Роза Хелман. С нетърпение чакаше да чуе и прочете нейния поглед върху
мирната конференция.
След като речите приключиха, целият антураж на президента се качи на нощния влак за
дългия път до Париж. Президентът се ръкува с Гюс и каза:
- Радвам се, че отново си сред нас, Гюс.
Уилсън искаше познати около себе си на Парижката мирна конференция. Главният му
съветник щеше да е полковник Хаус, бледият тексасец, който неофициално го бе съветвал за
външната политика години наред. Гюс щеше да е младшият член на екипа.
 Уилсън изглеждаше умореи и заедно с Едит се оттеглиха рано. Гюс беше притеснен.
Беше чул слухове, че здравето на президента е крехко. Още през 1906 един кръвносен съд се
беше спукал зад лявото око на Уилсън, предизвиквайки временна слепота. Лекарите бяха
преценили, че има високо кръвно и го бяха посъветвали да се оттегли. Уилсън бодро беше
игнорирал съвета им и се беше кандидатирал за президент - но от известно време страдаше
от главоболия, които може би също бяха симптом на проблема с високото налягане. Мирната
конференция щеше да изисква доста от силите му и Гюс се надяваше, че той щеше да се
справи добре.
Роза също беше на влака. Гюс седеше срещу нея, на богато тапицираните дивани във
вагон-ресторанта.- Чудех се дали ще те видя - каза тя. Изглеждаше щастлива от срещата им.
- Освободиха ме от армията - отвърна Гюс, който още носеше капитанската си
униформа.
- У дома Уилсън беше доста критикуван за избора си на екип. Не заради теб, разбира
се...
- Аз съм дребна риба.
- Но доста хора мислят, че не трябваше да взима жена си.
Гюс сви рамене. Изглеждаше му напълно несъществено. След бойното поле, осъзна той,
щеше да му бъде трудно да взима насериозно нещата, които вълнуваха хората в мирно време.
- Но което е по-важно, не доведе никакви републиканци - допълни Роза.
- Той иска съюзници в екипа си, не врагове - възмутено каза Гюс.
- Но има нужда от съюзници и у дома - отвърна Роза. - Вече загуби Конгреса.
Имаше право, осъзна Гюс и това го накара да си спомни колко умна беше тя. Изборите
се бяха оказали същинско бедствие за Уилсън. Републиканците бяха спечелили контрол върху
Сената и върху камарата на народните представители.
- Но как се случи това? - попита той. - Нямах възможност да следя нещата.
- На обикновените хора им омръзнаха режимът на хранителните запаси и високите
цени, а краят на войната дойде твърде късно. Либералите ненавиждат закона за шпионите.
Той позволи на Уилсън да вкарва в затвора хора, които просто не бяха съгласни с войната. И
при това се възползва от това си право - Южéн Дебс беше осъден на десет години.
Дебс беше кандидатът за президент на социалистите. Роза звучеше ядосано, когато
допълни:
- Не можеш да вкарваш противниците си в затвора и да претендираш, че вярваш и се
бориш за свободата.
Гюс си припомни колко му допадаше остротата на споровете с Роза.
- Понякога войната изисква компромис със свободата - отвърна той.
- Е, очевидно американските гласоподаватели не мислят така. А какво ще кажеш за това
- Уилсън сегрегира екипа си във Вашингтон.
Гюс не знаеше дали негрите могат да се цивилизоват до нивото на белите хора, но както
повечето либерални американци, и той смяташе, че начинът да се разбере това, е да им се
предоставят по-добри възможности в живота и да се види какво могат да постигнат. Но
Уилсън и съпругата му бяха южняци и мислеха другояче.
- Изглежда, Едит не иска да доведе камериерката си в Лондон, защото мисли, че ще й
повлияе зле - включи се и той. - Твърди, че британците са твърде учтиви с негрите.
- Удро Уилсън вече не е любовта на левите в Америка - заключи Роза. - Което означава,
че ще му трябва подкрепа от републиканците за неговата Лига на народите.
 - Предполагам, че Хенри Кабот Лодж се чувства отхвърлен - Лодж беше един от десните
републиканци.
- Знаеше как са политиците - каза Роза. — Чувствителни са като ученички и далеч по-
отмъстителни. Лодж е председател на Комитета по Външните работи на Сената. Уилсън
трябваше да го доведе в Париж.
- Но Лодж е противник на идеята за Лигата! — протестира Гюс.
- Способността да изслушваш умни хора, които не са съгласни с теб, наистина е рядък
талант - но един президент трябва да го притежава. Освен това, ако беше довел Лодж тук,
това щеше да го неутрализира. Като член на екипа, нямаше да има възможност да се върне у
дома и да протестира срещу договореното в Париж.
Изглежда тя беше права, помисли си Гюс. Но Уилсън беше идеалист, който вярваше, че
силата на справедливостта може да се справи с всички проблеми. Той подценяваше нуждата
да ласкае, примамва и печели противниците си.
Храната беше добра, в чест на президента. Хапваха пресен морски език от Атлантика,
полят с маслен сос. Гюс не се беше хранил толкова добре от началото на войната насам.
Забавляваше се да гледа как Роза смело напада яденето. Беше толкова дребна - къде ли
слагаше всичко това?
След ястието им сервираха силно кафе в малки чашки. Гюс реши, че не иска да изостави
Роза и да се прибира да спи. Беше му твърде интересно да говори с нея.
- Все пак Уилсън ще е със силни позиции в Париж - каза той.
- Защо пък? - Роза изглеждаше скептична.
- Ами, преди всичко, той спечели войната за тях.
Тя кимна:
- Уилсън каза: „При Шато-Тиери ние спасихме света.“
- Чък Диксън и аз участвахме в онази битка.
- Там ли загина той?
- Да. Директен удар от снаряд. Първата жертва, на която станах свидетел. За съжаление,
далеч не последната.
Наистина много съжалявам, и особено за съпругата му. Познавам Дорис от години -
бяхме при един и същи учител по пиано.
- Ала не знам дали наистина спасихме света - продължи Гюс. - Във войната загинаха
много повече французи, англичани и руснаци, отколкото американци. Но все пак ние
наклонихме везните. Това трябва да означава нещо.
- Не мисля така - тя поклати глава и тъмните й къдрици се разлюляха. - Войната свърши
и европейците вече не се нуждаят от нас.
- Но хора като Лойд Джордж изглежда смятат, че военната мощ на Америка не може да
бъде пренебрегвана.
- Значи греши - отвърна Роза. Гюс беше искрено изненадан да чуе жена да говори
толкова убедено на такава тема. - Представи си, че французите и англичаните просто
откажат да се съгласят с исканията на Уилсън. Армията ли ще използва, за да наложи идеите
си? Не. Дори да искаше да го направи, републиканският Конгрес не би му позволил.
- Но ние имаме голяма икономическа и финансова сила.
- Със сигурност Съюзниците ни дължат крупни суми, но не съм сигурна какви позиции
ни осигурява това. Има една поговорка: ако дължиш сто долара, банката те държи в ръцете
си; но ако дължиш един милион долара, ти държиш банката в ръцете си.
 Гюс бавно започна да осъзнава защо задачата на президента всъщност бе по-трудна,
отколкото си беше представял.
- Ами общественото мнение? Видя как посрещнаха Уилсън в Брест. Из цяла Европа
хората очакват от него да създаде нов мирен свят.
- Това е най-силният му коз. Хората са уморени от кланета. Сърцата им ви-кат
единствено „Никога отново!“. Наистина се надявам Уилсън да може да им даде това, което
искат.
Прибраха се по отделенията си и си пожелаха лека нощ. Гюс лежа буден дълго време,
мислейки си за Роза и за думите й. Тя наистина беше най-умната жена, която познаваше.
Беше и красива. Някакси бързо успяваше да забравиш за окото й. В началото изглеждаше като
ужасен белег, но Гюс скоро беше спрял изобщо да го забелязва.
Само че тя беше песимистична за конференцията. И всичко, което бе изтъкнала, беше
вярно. На Уилсън предстоеше истинска битка, осъзна Гюс. Радваше се, че имаше
възможността да е част от екипа, и беше решен да до-принесе с каквото може, за да
превърнат в реалност идеалите на президента.
В малките часове на нощта той погледна през прозореца, докато влакът препускаше на
изток през Франция. Минаваха през някакво градче и той с изненада видя тълпи по пероните
на гарата и по пътя около линията. Беше тъмно, но ясно се различаваха на светлината на
лампите. Бяха хиляди, осъзна той, мъже, жени и деца. Не ликуваха, бяха доста тихи. Мъжете
и момчетата сваляха шапки и този жест на уважение го разчувства почти до сълзи. Бяха
чакали цяла нощ, за да видят преминаващия влак, който водеше към Париж надеждите на
целия свят.
Глава 35
Декември 1918 г. - февруари 1919 г.
Преброиха окончателно гласовете три дни след Коледа. Ет и Бърни Лекуит бяха в
общината на Алдгейт, за да чуят резултатите. Бърни стоеше на трибуната в най-хубавия си
костюм, Ет беше сред публиката.
Но загуби.
Понесе го стоически, но Етел се разплака. За него това бе краят на една мечта. Може би
просто глупава мечта, но от провала й го болеше не по-малко, а нейното сърце страдаше за
него.
Победителят беше либерал, който подкрепяше коалицията на Лойд Джордж. Заради нея
консерваторите нямаха кандидат и техните поддръжници гласуваха за либерала.
Работническата нямаше как да се справи с толкова гласове насреща.
Бърни поздрави опонента си и слезе от трибуната. Останалите членове на партията бяха
приготвили бутилка уиски и искаха да вдигнат тост, но Бърни и Етел се прибраха вкъщи.
- Не съм за тази работа, Ет - каза той, докато си грееше водата за какаото.
- Справи се добре - отвърна тя - просто проклетият Лойд Джордж ни надхитри.
- Просто не съм водач - поклати глава Бърни. - Аз съм мислител, аз планирам. Много
пъти опитвах да говоря с хората, както ти го правиш, да ги карам да горят от ентусиазъм за
каузата ни, но просто не се справям. Когато ти им говориш, те те обичат. Това е разликата.
И тя знаеше, че е прав.
На следващата сутрин вестниците донесоха подобни резултати и в останалите райони.
Коалицията бе спечелила 525 от 707 места, едно от най-големите мнозинства в историята на
Парламента. Хората бяха гласували за човека, спечелил войната.
Етел бе горчиво разочарована. Все още старите хора управляваха държавата.
Политиците, които бяха причинили смъртта на милиони хора, сега празнуваха, сякаш са
свършили чудесна работа. Но какво бяха постигнали всъщност? Болка, глад и унищожение.
Десет милиона мъже и момчета бяха загинали без никаква причина.
Единственият лъч светлина бе, че Работническата партия бе подобрила положението си.
Бяха спечелили 60 места, с осемнадесет повече от преди. Либералите, които бяха против
премиера, понесоха най-тежки загуби. Те бяха спечелили само в тридесет избирателни
района и дори самият Аскуит[5] бе загубил мястото си.
- Това може и да е краят на Либералите - заяви Бърни, докато топеше залъка си в соса. -
Провалиха надеждите на обикновените хора и сега Работническата е в опозиция. Това е
единственото ни успокоение.
Точно преди да тръгнат за работа, дойде пощата. Етел прегледа писмата, докато Бърни
завързваше връзките на Лойд. Имаше едно от Били, писано на техния шифър. Седна на
кухненската маса, за да го разчете — подчертаваше ключовите думи с молив и ги преписваше
в тетрадката си. Писмото ставаше все по-интересно, колкото по-нататък стигаше с
дешифрирането.
- Нали знаеш, че Били е в Русия — каза тя на Бърни.
- Да.
- Е, казва, че армията ни е там, за да се бие с болшевиките. Американската - също.
- Не се учудвам.
 - Да, но слушай, Бърни - възбудено продължи тя - знаем, че белите не могат да победят
болшевиките сами, но ако им помагат чужди армии? Всичко може да се случи!
- Биха могли да върнат обратно монархията... - Бърни изглежда се замисли.
- Хората от тази страна няма да позволят това! - Хората от тази страна изобщо си нямат
идея какво се случва.
- Тогава по-добре да им обясним - твърдо каза Етел. - Ще напиша статия. - -- Че кой ще я
публикува?
- Ще видим. Може би „Дейли Хералд“ - Това беше един от левите вестници. - Ще
заведеш ли Лойд до забавачницата?
- Разбира се.
Етел се замисли за малко, после извади нов лист и написа:

"ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ РУСИЯ!“

II
Разходката из Париж накара Мод да се разплаче. По широките булеварди се виждаха
купища останки, там, където бяха падали немските снаряди. Счупените прозорци по
големите здания бяха поправени с дървени дъски, напомняйки й болезнено за красивия й
брат и обезобразеното му око. Алеите с дърветата бяха белязани от огромни празнини,
където старите кестени, или величествените чинари бяха пожертвани заради дървесината
им. Поне половината жени по улиците носеха траур, а по ъглите осакатени войници просеха
за някакви дребни.
Плачеше и за Валтер. Не бе получила отговор на писмото си. Бе разпитала за това как да
замине за Германия, но засега изглеждаше невъзможно. Достатъчно трудно се оказа да
получи разрешение да дойде в Париж. Надяваше се Валтер да е тук с германската делегация,
но такава нямаше - победените държави не бяха поканени на мирната конференция.
Съюзниците - победители явно възнамеряваха да се разберат помежду си над
споразумението и после просто да го предоставят на загубилите за подписите им.
Междувременно назряваше дефицит на въглища и във всички хотели вечерите ставаха
ледени. Бе наела един апартамент в хотел „Маджестик“, където бе отседнала британската
делегация. За да се предпази от френски шпиони, английската делегация бе подменила целия
персонал със свои хора. В резултат храната беше ужасяваща: каша за закуска, преварени
зеленчуци и лошо кафе.
Облечена топло в коженото си палто, Мод отиде да се види с Джони Ремарк в едно кафе
на име Фуке на Шанз Елизе.
- Благодаря ти, че уреди да пътувам до Париж - каза тя.
- За теб всичко, Мод. Но защо толкова искаше да си тук?
Не можеше да каже истината на никого, а още по-малко на някой, който толкова
обичаше да клюкарства.
- Заради магазините - отвърна тя. - Не съм си купувала нова рокля от четири години!
- О, хайде стига - рече Джони. - Тук няма почти нищо за купуване, а каквото има, струва
цяло състояние. Хиляда и петстотин франка за една пола! Дори Фиц би решил, че това е
прекалено. Мисля, че имаш френски любовник.
- Ще ми се да беше тъй - каза тя и смени темата: - Намерих колата на Фиц. Знаеш ли
откъде мога да се сдобия с бензин?
- Ще видя какво мога да направя.
Поръчаха си обяд. Мод продължи:
- Мислиш ли, че ще накараме германците да платят милиарди репарации?
- Ами няма как да протестират срещу това - отвърна Джони. - След Френско-пруската
война те накараха Франция да плати пет милиарда франка - което французите направиха за
три години. А миналия март, с примирието от Брест-Литовск, Германия задължи
болшевиките да обещаят шест милиарда марки, макар че тези пари, разбира се, няма да
бъдат изплатени оттук нататък. При всички положения, праведното възмущение на
германците просто бие на кухо от лицемерие.
Мод ненавиждаше, когато говореха сурово за немския народ. Сякаш това, че бяха
загубили войната, ги правеше някаква по-нисша категория хора. „Ами ако ние бяхме
загубили“, искаше й се да пита, „щеше ли да ни се наложи да признаем цялата война като
своя грешка и да платим всичко?“ Но каза само:
- И все пак ние искаме много повече - двайсет и четири милиарда лири. И това е нашето
предложение, а французите настояват за двойно повече.
- Е, малко е трудно да спорим с французите - отвърна Джони. - Те ни дължат шест
милиона лири, а на американците - още повече. Ако им откажем исканията за репарации от
Германия, те ще кажат, че няма как да ни платят.
- А германците могат ли да платят това, което искаме от тях?
- Не. Според приятеля ми Поцо Кейнс на този етап могат да платят около една десета -
т.е. два милиарда лири - и дори това вероятно ще съсипе страната им.
- Да нямаш предвид Джон Мейнард Кейнс[6], икономистът от Кеймбридж?
- Да. Ние го наричаме Поцо.
- Не знаех, че той е един от твоите... приятели.
- О, да, скъпа моя, и още как - усмихна се Джони.
Мод усети да я пробожда моментна завист към бодрата поквареност на Джони. Сурово
бе потискала собствената си нужда от плътски ласки. Почти две години бяха минали, откакто
мъж я бе докосвал нежно за последен път. Чувстваше се като някаква стара мома, като
сбръчкана и изсъхнала монахиня.
- Ах, какъв тъжен поглед! - Терзанията й не бяха убягнали на Джони. - Надявам се не си
била влюбена в Поцо.
Тя се засмя, после върна разговора обратно към политиката:
- Ако сме наясно, че германците не могат да ни платят, защо Лойд Джордж настоява за
това?
- И аз го попитах същото. Познавам го доста добре, още откакто беше министър на
боеприпасите. Той казва, че всички враждуващи вероятно просто ще анулират взаимните си
дългове и никой няма да получи никакви сериозни репарации.
- Тогава за какво е всичко това?
- Защото в края на краищата данъкоплатците във всички тези държави ще са платили
разходите по войната - но политикът, който им каже това, никога повече не би спечелил
каквито и да е избори.
III

Гюс отиде на всекидневната среща на Комисията за Лигата на народите. Тази група

имаше задачата да подготви спогодбата, която трябваше да послужи като основополагащ
документ за Лигата. Самият Удроу Уилсън председателстваше комитета и очевидно нямаше
търпение да приключи въпроса.
Уилсън бе доминирал изцяло в първия месец от конференцията. Беше отхвърлил
френския дневен ред и приоритизирането на германските репарации за сметка на Лигата и
настояваше тя да е част от всеки договор, който искаха от него да подпише.
Комисията за Лигата се срещаше в луксозния хотел Крийон на Плас дьо ла Конкорд.
Хидравличните асансьори бяха древни и бавни и понякога спираха между етажите, докато се
възстанови налягането на водата. Гюс ги намираше за твърде подобни на европейските
дипломати, за които нямаше по-голямо удоволствие от спокойните обсъждания и които
никога не взимаха решение, докато не бе абсолютно необходимо да го направят.
Наблюдаваше с вътрешна усмивка как и дипломатите и асансьорите караха американския
президент да шава и да мърмори с едно нетърпение.
Деветнадесетте комисари седяха около голяма маса с червена покривка, преводачите
шепнеха в ушите им, а помощниците им бяха насядали из стаята с папки и тетрадки. Гюс
виждаше, че европейците са наистина впечатлени от начина, по който шефът му успяваше да
тласка дискусията напред. Някои се бяха изказвали, че подготовката на споразумението ще
отнеме месеци, ако не и години; други смятаха, че държавите никога няма да постигнат
съгласие. За радост на Гюс обаче, само десет дни по-късно почти бяха приключили с първата
чернова.
Уилсън трябваше да се върне в Щатите на 14 февруари. Дата наближаваше и той беше
твърдо решен да занесе чернова от споразумението със себе си у дома. За съжаление, точно
следобеда преди заминаването му французите вкараха наистина голяма пречка. Предложиха
Лигата на народите да има собствена армия.
Уилсън отчаяно завъртя очи:
- Но това е невъзможно! - изстена той.
Гюс разбираше защо. Конгресът никога нямаше да позволи американски войски да бъдат
под нечий чужд контрол. Но френският представител, бившият премиер Леон Буржоа
изтъкна, че без средство да налага решенията си, Лигата просто ще бъде игнорирана.
Гюс споделяше разочарованието на Уилсън. Щеше да има и други начини да се окаже
натиск върху нациите, които не изпълняваха решенията на Лигата - дипломация,
икономически санкции, в краен случай дори създадена специално за целта армия, която да
бъде разпусната след приключване на задачата си.
Но Буржоа каза, че нито един от тези начини не би могъл да защити Франция от
Германия. Французите сякаш не можеха да говорят за нищо друго. Може би това беше
разбираемо, мислеше си Гюс, но не беше начинът да създадеш нов световен ред.
Лорд Робърт Сесил, който бе отговорен за голяма част от документа, повдигна
костеливата си ръка, искайки думата. Уилсън кимна - харесваше Сесил, който беше активен
поддръжник на Лигата. Не с всеки обаче беше така - например Клеменсо, френският
премиер, твърдеше, че когато Сесил се усмихва, изглежда като китайски дракон.
 - Простете ми, ако съм твърде откровен - започна Сесил. - Изглежда френската
делегация твърди, че понеже Лигата може би няма да е толкова силна, колкото са се
надявали, те ще я отхвърлят изобщо. Може ли открито да отбележа, че в такъв случай
очевидно ще последва двустранно споразумение между Великобритания и Съединените
Щати, което няма да е особено благосклонно към Франция.
Гюс прикри усмивката си. Това трябваше да ги постави на местата им. Буржоа
изглеждаше шокиран и оттегли възражението си. Уилсън отправи благодарствен поглед през
масата към Сесил. Тогава се намеси и японският делегат, барон Макино. Уилсън му даде
думата и погледна часовника си.
Макино засегна една клауза в споразумението, която вече беше одобрена и която
гарантираше религиозните свободи. Той искаше да се направи добавка в смисъла, че всички
членове на Лигата трябва да се отнасят към гражданите на останалите равнопоставено, без
никакви расови предразсъдъци.
Лицето на Уилсън замръзна.
Речта на Макино бе убедителна, при все превода. Различни раси се бяха били рамо до
рамо във войната, изтъкна той. „Създадохме една нова връзка на взаимна симпатия и
благодарност“. Лигата щеше да бъде едно голямо семейство за народите. Бе съвсем нормално
те да се отнасят един с друг като с равни, нали?
Гюс беше притеснен, но не и изненадан. Японците поставяха този въпрос от поне
седмица, или две. Идеята беше довела до паника австралийците и калифорнийците, които
искаха да държат японците надалеч от териториите си. Беше смутила и Уилсън, който дори
за секунда не можеше да приеме, че американските негри са равни с него. Но най-вече бе
разстроила британците, които управляваха напълно недемократично милиони хора от други
раси и в никакъв случай не искаха те да си мислят, че са на нивото на белите си господари.
Отново се намеси Сесил:
- За съжаление, това е много противоречив въпрос - каза той и Гюс за малко да повярва
на тъжното му изражение. - Дори предложението за обсъждането му вече създаде доста
главоболия.
По масата се разнесе одобрително мърморене.
- Вместо да отлагаме приемането на черновата на споразумението - продължи Сесил, -
може би трябва да отложим дискусията за, ъм, расовата дискриминация за един по-късен
етап.
- Въпросът с религиозните свободи също е малко противоречив - обади се и гръцкият
министър-председател. - Може би и това трябва да отпадне засега.
- Моето правителство никога не е подписвало договор, в който не се споменава думата
на Бог! - възкликна португалският представител.
Отговори му отново Сесил, самият той дълбоко религиозен мъж:
- Може би този път ще трябва да рискуваме.
Всички се засмяха и Уилсън обобщи с очевидно облекчение:
- Ако всички са съгласни, нека да продължим нататък.

IV
На следващия ден Уилсън отиде във френското Външно министерство на Ке д'Орсе и
прочете черновата на пленарната сесия на Мирната конференция в прочутата Часовникова
зала на светлината на огромните полиелеи, които изглеждаха като сталактити в арктическа
пещера. Същата вечер пое обратно към дома. На следващия ден бе събота и вечерта Гюс
отиде на танци.
След смрачаване Париж беше град на веселие. Храната беше малко, но имаше изобилни
количества алкохол. Младите мъже оставяха вратите на хотелските си стаи отворени, така че
сестрите от Червения кръст да могат да влизат, когато им се прииска компания. Обичайният
морал бе изоставен някъде за известно време. Хората дори не се опитваха да прикриват
любовните си афери. Женствени мъже отхвърляха преструвките за мъжественост. „Ларю“ се
превърна в лесбийски ресторант. Казваха, че дефицитът на въглища бил някакъв мит, който
французите разпространявали, така че всеки да се топли, спейки с приятелите си.
Всичко беше скъпо, но Гюс имаше достатъчно пари. Имаше и други предимства:
познаваше Париж и говореше френски. Отиде да гледа състезанията в Сен Клод, „Бохеми“ в
Операта, а също и един мюзикъл на име „Пи Пи“. Канеха го на всички приеми, понеже беше
много близък с президента.
Прекарваше все повече и повече време с Роза Хелман. Трябваше да внимава, когато
говори с нея, да й казва само неща, които не би се срамувал да види публикувани, но така
или иначе, навикът му да не говори много вече бе автоматизиран. Тя беше един от най-
умните хора, които някога беше познавал. Харесваше я, но само дотам. Тя винаги бе готова
да излиза с него, но кой репортер би отказал покана от помощника на президента? Той не
можеше да я държи за ръцете или да се опита да я целуне за лека нощ, защото тя би решила,
че се възползва от позицията си на някой, когото тя не можеше да си позволи да обиди.
Срещна се с нея в „Риц“ за коктейли.
- Какво са коктейли? - попита тя.
- Твърд алкохол, смесен с това - онова, за да изглежда по-представително. Уверявам те,
че са модерни.
Роза също бе модерна. Косата й беше късо подстригана. Дамската й шапка се спускаше
над ушите й подобно на стоманената каска на немски войник. Извивките и корсетите вече не
бяха на мода и надиплената й рокля падаше право надолу от раменете към изумително
тънкото й кръстче. Прикривайки формите й, роклята някак парадоксално караше Гюс да си
представя тялото под нея. Беше с червило и пудра - нещо, което европейските жени все още
намираха за твърде смело.
Изпиха по едно Мартини, след което тръгнаха под ръка. Привличаха доста погледи,
докато минаваха през дългото лоби на „Риц“ - височкият младеж с голямата глава и дребната
му едноока дама; той с официалния си костюм и тя със сребристосинята си копринена
рокля. Взеха си такси до „Маджестик“, където англичаните организираха съботните балове,
на които всички ходеха.
Балната зала бе препълнена. Млади помощници от всички делегации, журналисти от
целия свят, войници, най-сетне свободни от окопите, „джазираха“ с медицински сестри и
машинописки. Роза научи Гюс на фокстрот, после го остави и затанцува с някакъв тъмноок
красавец от гръцката делегация.
Гюс усети, че го бодва ревност и заскита из стаята, поздравявайки познатите си, докато
се озова при лейди Мод Фицхърбърт, облечена в пурпурна рокля и с остри обувки.
- Здравейте! - изненадано каза той. Тя изглеждаше щастлива да го види:
- Изглеждате чудесно.
 - Имах късмет. Все още съм цял.
- Почти — докосна тя белега на бузата му.
- Е, само драскотина. Ще потанцувате ли с мен?
Взе я в ръцете си. Беше слаба — можеше да усети кокалите й през роклята. Танцуваха
валс, а Гюс питаше за Фиц.
- Мисля, че е добре. В Русия е. Предполагам, че не трябва да издавам това, но май, така
или иначе, всички знаят.
- Забелязах, че британските вестници пишат „Оставете Русия на мира“.
- Това е кампанията на Етел Уилямс, сега Лекуит. Срещна я в Тай Гуин.
- Не си спомням.
- Тя беше домакинката.
- О, Боже!
- Сега е нещо като сила в английската политика.
- Как се променя светът.
Мод го приближи към себе си и сниши глас:
- Предполагам, че нямаш новини за Валтер?
Гюс си припомни познато-изглеждащия германски офицер, който бе видял да пада при
Шато-Тиери, но далеч не бе сигурен, че това е бил Валтер, затова каза:
- Нищо, за съжаление. Сигурно не ти е леко.
- Никаква информация не идва от Германия и не разрешават на никого да пътува за там!
- Боя се, че ще трябва да почакаш, докато подпишат мирния договор.
- И кога ще стане това?
- Споразумението за Лигата е почти готово, но има още доста да се договарят колко
трябва да плати Германия като репарации. Не зная кога ще стане това.
- Всичко е толкова глупаво - горчиво отвърна Мод. - Та ние искаме германците да
просперират, за да можем да им продаваме английските коли, печки, метли. Ако съсипем
икономиката им, и Германия ще стане комунистическа.
- Но хората искат отмъщение.
- Спомняш ли си 1914? Валтер не искаше война. Както и по-голямата част от
германците. Но страната не беше демократична. Кайзерът беше подстрекаван от генералите
си. И след като руснаците се мобилизираха, вече нямаха избор.
- Разбира се, че си спомням. Но повечето хора - не.
Танцът свърши и Роза Хелман се появи отново. Гюс запозна двете жени. Поговориха
около минута, но Роза беше странно необщителна и Мод се оттегли из залата.
- Тази рокля струваше цяло състояние - намусено каза Роза. - Беше на Жана Ланвин.
- Не хареса ли Мод? - Гюс беше удивен.
- Е, ти явно я харесваш.
- Какво искаш да кажеш?
- Танцувахте доста близко.
Роза не знаеше за Валтер. Въпреки това на Гюс не му допадаше да го обвиняват
погрешно във флиртуване.
- Искаше да говорим за нещо лично - отвърна й с леко негодувание.
- Сигурна съм, че е така.
- Не знам защо се държиш така - каза Гюс. - Ти беше тази, която се отдалечи с онзи
мазен грък.
 - Той е много красив и ни най-малко мазен. Защо пък да не танцувам с други мъже. Не е
като да си влюбен в мен.
- О... - Гюс се вторачи в нея. - О, Боже.. - изведнъж се почувства объркан и несигурен.
- Сега пък какво има?
- Току-що осъзнах нещо... мисля.
- Ще ми кажеш ли какво е то?
- Предполагам, че трябва... - неуверено каза той. После се спря.
- Е? - нетърпеливо настоя Роза.
- Влюбен съм в теб.
Тя го погледна мълчаливо. След малко каза:
- Наистина ли го мислиш?
Въпреки че мисълта го беше изненадала, сега му се струваше ясно като бял ден.
- Да. Обичам те, Роза.
- Можеш ли да си представиш - усмихна се немощно тя.
- Мисля, че съм бил влюбен в теб от доста време, без да го осъзнавам.
Тя кимна, сякаш потвърждаваше подозренията му. Оркестърът засвири някаква бавна
песен. Роза се приближи до него. Той я прихвана по навик, но беше твърде развълнуван, за да
танцува както трябва.
- Не мисля, че съм в състояние да...
- Не се притеснявай - Тя знаеше какво си мисли той. - Просто се преструвай.
Той направи няколко стъпки. Главата му се въртеше. Тя не беше казала нищо за
собствените си чувства. Но и не бе избягала. Дали имаше шанс да отговори на любовта му?
Очевидно го харесваше, но това определено не беше същото. Дали в момента се питаше как
се чувства? Или обмисляше някакви мили думи, с които да го отблъсне?
Тя го погледна в очите и той си помисли, че тъкмо ще отговори на въпросите му, когато
чу:
- Отведи ме оттук, Гюс, моля те.
- Разбира се.
Тя все палтото си. Камериерът повика едно червено такси „Рено“.
- Карайте към „Максим“ - каза Гюс.
Беше наблизо и в таксито цареше тишина. Гюс копнееше да разбере какво си мисли
Роза, но не я пришпорваше. Щеше да му каже скоро.
Ресторантът беше претъпкан, а няколкото свободни маси бяха резервирани за по-късни
гости. Главният келнер повтаряше desole[7]. Гюс извади портфейла си, взе една 100-франкова
банкнота и рече:
- Една тиха маса в ъгъла, моля.
Табелката „Reservee“ бързо изчезна от една от масите и те се разположиха удобно.
Избраха си лека вечеря и Гюс поръча бутилка шампанско.
- Колко си се променил - каза Роза.
- Не мисля така - изненадано отвърна той.
- В Бъфало бе един неуверен младеж. Мисля, че се срамуваше дори от мен. Сега
скитосваш из Париж, сякаш си е твой.
- О, Боже, това звучи малко арогантно...
- Не, просто уверено. Все пак сега си работил за президента, бил си се във война - тези
неща променят хората.
 Храната пристигна, но никой от тях не яде много. Гюс бе твърде напрегнат. Какво ли си
мислеше тя? Обичаше ли го, или не? Все пак трябваше да знае, нали? Той остави ножа и
вилицата на масата, но вместо да я попита това, което го вълнуваше, каза:
- Ти винаги си изглеждала самоуверена.
- Не е ли удивително? - засмя се Роза.
- Защо?
- Предполагам, че бях уверена до около седем годишна. След това... е, знаеш какви са
ученичките. Всяка иска да е приятелка с най-хубавката. Аз трябваше да си играя с
дебеланите и грозните момичета, или с онези с подарените дрехи. Това се проточи и в
тийнейджърските ми години. Дори работата ми за „Бъфало Анаркист“ беше до известна
степен аутсайдерска. Но когато станах редактор, си възвърнах самочувствието - тя отпи от
шампанското. - Ти също помогна.
- Наистина ли? - Гюс бе учуден.
- Начинът, по който говореше с мен, сякаш съм най- умният и интересен човек в Бъфало.
- По всяка вероятност си беше точно така.
- Освен Олга Вялов.
- А... - Гюс се изчерви. Споменът за увлечението му по Олга го накара да се чувства
глупаво, но не искаше да си признае, защото така излизаше, че я е подценил, а това не бе
джентълменско.
Когато приключиха с кафето и той поиска сметката, все още не знаеше какво Роза
чувства към него. В таксито взе ръката й в своята и я докосна до устните си. Тя се усмихна:
- Гюс, толкова си мил!
Не знаеше какво иска да каже с това. Ала тя гледаше към него по начин, който му
изглеждаше изпълнен с очакване. Дали не искаше той да... ? Затвори очи и я целуна по
устните.
За един застинал миг Роза не отговори на целувката и той си помисли, че е сгрешил.
После тя въздъхна доволно и разтвори устни. „О“, помисли си той щастливо, „значи всичко е
наред“. Обви ръце около нея и се целуваха по целия път към нейния хотел. Бе твърде кратко.
Внезапно колата спря и пиколото вече отваряше вратата пред Роза. - Избърши си устата —
каза тя, докато слизаше. Гюс извади една кърпичка и трескаво изтърка устните си. Белият
плат се оцвети в яркото й червило. Той внимателно сгъна кърпичката и я прибра в джоба си.
После я изпрати до вратата.
- Може ли да те видя утре? — попита.
- Кога?
- Рано.
- Ти никога не се преструваш, нали, Гюс? — засмя се тя - Ето това обичам в теб.
Това беше хубаво. Това обичам в теб не бе същото като Обичам те, но беше по-добре от
нищо.
- Значи рано — заключи той.
- Какво ще правим?
- Неделя е - каза първото нещо, което му хрумна. — Можем да идем на църква.
- Добре.
- Ще те заведа в Нотр Дам.
- Католик ли си? — изненадано попита тя.
- Не... епископален, ако изобщо... А ти?
 - И аз.
- Няма значение, ще седим отзад. Ще разпитам по кое време е месата и ще се обадя в
хотела ти.
Тя протегна ръка и се ръкува с него като с приятел.
- Благодаря ти за прекрасната вечер — каза с нотка официалност.
- Удоволствието беше мое. Лека нощ.
- Лека нощ — отвърна тя, бърна се и се скри в лобито на хотела.
Глава 36
Май-април 1919 г.
Когато снегът се разтопи и твърдата като камък руска земя стана на мокра кал, армиите
на белите предприеха гигантския си щурм да освободят страната си от проклятието на
комунизма. Стохилядната войска на адмирал Колчак, частично снабдена с британски
униформи и оръжия, се изсипа от сибирските дебри и нападна червените. Оформи се фронт,
който се простираше на седемстотин мили от север на юг.
Фиц се придвижваше на няколко мили зад Бялата гвардия. Водеше Приятелите от
Абероуън, заедно с една канадска част и няколко преводачи. Задачата му беше да стяга
Колчак, като надзирава комуникациите, разузнаването и снабдяването.
Таеше големи надежди. Може би щяха да се сблъскат с известни трудности, но не
можеше да си представи, че ще позволят на Ленин и Троцки да откраднат Русия.
В началото на март бяха в градчето Уфа от европейската страна на Уралските планини и
той се беше зачел в купчина стари английски вестници. Новините от Лондон бяха
противоречиви. Фиц се зарадва, че Лойд Джордж бе назначил Уинстън Чърчил за военен
министър. От всички висши политици Уинстън бе най-яростният поддръжник на военна
намеса в Русия. Но някои от вестниците бяха на различно мнение. Фиц не се изненада от
статиите в „Дейли Хералд“ и „Ню Стейтсман“, които според него, така или иначе, си бяха
комунистически издания. Но дори консервативният „Дейли Експрес“ беше излязъл със
заглавие: „ДА СЕ ОТТЕГЛИМ ОТ РУСИЯ“.
За съжаление, те явно знаеха точно какво се случва. Дори бяха наясно, че англичаните са
помогнали на Колчак с преврата, който бе премахнал Директората и го бе издигнал във
Върховен лидер. Откъде разполагаха с тази информация? Вдигна поглед от вестника. Беше
отседнал в градския Търговски колеж и помощникът му седеше на отсрещното бюро.
- Мъри - каза той. - Следващия път, когато се събере пакет с писма от хората ни за
вкъщи, нека да минат първо през мен.
Това беше необичайно и Мъри изглеждаше неуверен:
- Сър?
- Мисля, че някой от нашите може би предава информация навън. Цензорите явно спят. -
Фиц сметна, че е по-добре да обясни какво има предвид.
- Може би са решили, че могат да се отпуснат, след като войната в Европа приключи.
- Без съмнение. Но така или иначе, искам да проверя дали къртицата не е при нас.
На задната страница на вестника имаше снимка на жената, която водеше кампанията
„Долу ръцете от Русия“, и Фиц с удивление осъзна, че това бе Етел. На онази среща тя беше
просто домакинята в Тай Гуин, но сега, твърдеше "Дейли Експрес“, работеше като главен
секретар на Националния съюз на шивачките.
Той бе спал с много жени оттогава - за последно в Омск с една зашеметяваща руска
блондинка - отегчената любовница на дебел царистки генерал, който беше твърде пиян и
твърде мързелив, за да я чука сам. Но Етел блестеше в паметта му. Зачуди се как ли изглежда
детето й. Фиц сигурно имаше поне половин дузина копелета, пръснати по света, но синът на
Етел бе единственият, за когото знаеше със сигурност.
И точно тя да води протестите срещу намесата в Русия! Сега вече беше ясно откъде
изтича информацията. Нали проклетият й брат беше сержант в частта от Абероуън. Винаги
беше създавал проблеми и Фиц изобщо не се съмняваше, че той осведомява Етел. „Е, сега
вече мога да го хвана и ще го накарам здравата да си плати“, помисли си Фиц.
През следващите няколко седмици белогвардейците препускаха напред, изтиквайки
назад червените, които изненадано откриваха, че сибирското правителство в изгнание
всъщност не е бита карта. Ако армиите на Колчак можеха да се съберат с поддръжниците си
на север, в Архангел, и с Доброволческата армия на Деникин на юг, щяха да оформят
полукръг в тила на врага - извит от изток, хиляда мили дълъг ятаган, който щеше да помете
Москва.
И тогава, в края на април, Червената армия отвърна на удара.
По това време Фиц беше в Бугуруслан - мрачен и беден градец в гористите провинции на
около стотина мили на изток от река Волга. Няколкото полуразрушени каменни църквички и
общински сгради се извисяваха над покривите на ниските дървени къщи като плевели на
мръсно бунище. Фиц се намираше в голяма стая в кметството на среща с разузнаването,
пресявайки отчети от разпитите на затворници. Не успя да разбере, че нещо не е наред,
докато не погледна през прозореца и не видя опърпаните войници на Колчаковата армия да
се стичат надолу по главния път през града, но в грешната посока. Изпрати американския
преводач, Лев Пешков, да разбере какво става.
Пешков се върна с доста мрачни новини. Червените бяха атакували войската от юг,
нападайки поразтегления ляв фланг на Колчак. За да предотврати разцепването на войската
си на две, местният командващ от белите, генерал Белов, им бе наредил да отстъпят и да се
прегрупират.
Няколко минути по-късно доведоха един дезертьор от червените на разпит. Беше бивш
полковник в царската армия. Думите му ужасиха Фиц. Твърдеше, че Червената гвардия била
изненадана от офанзивата на Колчак, но бързо се окопитила и се бе хвърлила в контраатака.
Троцки беше обявил, че трябва да нападнат на изток.
- Троцки мисли, че ако червените се олюлеят, Съюзниците ще признаят Колчак като
Върховен лидер и след като го направят, ще напълнят Сибир с войници и с провизии.
Точно на това се бе надявал Фиц. На колебливия си руски попита:
- И какво е решил да прави Троцки?
Руснакът отговори бързо и Фиц не можа да разбере, преди Пешков да преведе:
- Троцки набира новобранци от Болшевишката партия и от търговските съюзи. Засега
има страхотен успех. Двадесет и една провинции са му изпратили хора. Новгородският
провинциален комитет е мобилизирал половината си членове!
Фиц се опита да си представи Колчак да предизвика такъв ентусиазъм у поддръжниците
си. Никога нямаше да се случи.
Прибра се в квартирата си, за да приготви багажа. За малко да закъснее - Приятелите
едва се измъкнаха пред червените и дори неколцина не успяха да тръгнат навреме. Същата
вечер Западната армия на Колчак се оттегляше навсякъде, а Фиц пътуваше във влака обратно
към Урал.
Два дни по-късно отново се намираше в Търговския колеж в Уфа.
През тези два дни настроението му беше станало направо черно. Тресеше се от горчив
гняв. Пет години вече воюваше и можеше да познае обрата, когато беше пред очите му.
Руската гражданска война можеше да се смята за приключила.
Белогвардейците бяха просто твърде слаби. Революционерите щяха да победят.
Единствено масирано нападение на Съюзниците можеше да наклони везните - а това
нямаше да се случи. Чърчил беше рискувал достатъчно дори с малкото, което бе постигнал.
Били Уилямс и Етел бяха подсигурили нужните подкрепления никога да не бъдат изпратени.
Мъри му донесе една торба с поща.
- Искахте да видите писмата на хората, сър - рече той с нотка неодобрение в гласа.
Фиц не обърна внимание на скрупулите на Мъри и отвори торбата. Порови за писмо от
сержант Уилямс. Някой трябваше да си плати за тази катастрофа.
Намери каквото търсеше. Писмото бе адресирано до Е. Уилямс, моминското й име -
вероятно той се притесняваше да използва новата й фамилия, за да не предизвиква внимание
предателското му писмо.
Фиц го прочете. Почеркът на Били бе едър и уверен. На пръв поглед текстът изглеждаше
безвреден, само малко странен. Но Фиц бе работил в Стая 40[8] и разбираше от кодове.
Захвана се да разгадае и този.
- Между другото, сър, да сте виждали американския преводач Пешков в последните
няколко дни? - попита Мъри.
- Не - отвърна Фиц. - Защо, какво му се е случило?
- Изглежда е изчезнал, сър.

II
Троцки беше ужасно уморен, но и окуражен. Изпитото му лице бе осветено от
надеждата в очите му. Григори с възхищение си помисли, че мъжът пред него сякаш се
крепеше на несломимата си вяра в това, което вършеше. С всички тях бе така, подозираше
Григори: и с Ленин, и със Сталин. Бяха сигурни, че винаги знаят какво да направят -
независимо дали ставаше дума за аграрни реформи, или за военна тактика.
Григори не беше такъв. Когато беше с Троцки, се опитваше да налучка най-добрия
подход срещу армията на белите, но никога не бе сигурен, че е бил прав, преди да узнае
резултата. Може би заради това Троцки бе световно известен, а Григори бе просто поредният
комисар.
Както и много пъти досега, той седеше в личния влак на Троцки с една карта на Русия,
разпъната на масата пред него.
- Едва ли трябва да се притесняваме особено за контрареволюциониерите на север -
казваше Троцки. Григори бе съгласен:
- Според нашето разузнаване по онези места има бунтове сред британските войници и
моряци.
- И вече вероятно са загубили всякаква надежда да достигнат хората на Колчак. Неговите
части се придвижват максимално бързо обратно към Сибир. Бихме могли да ги преследваме
и зад Урал - но, като че ли, имаме и по-важна работа.
- На запад?
- Там е доста зле. Белогвардейците имат подкрепата на националистките движения в
Латвия, Литва и Естония. Колчак е назначил Юденич за главнокомандващ и го подкрепя
британската флота, чиито кораби са оградили нашите в залива при Кронщадт. Но
положението е дори още по-тревожно на юг.
- Генерал Деникин.
- Около 150 000 мъже, подпомагани от френски и италиански войски и снабдявани от
англичаните. Мисля, че той планира да нападне Москва.
- Ако позволите, мисля, че ключът към разгрома му е в политическите, а не във
военните средства.
- Продължавай... — Троцки изглеждаше заинтригуван.
- Навсякъде, където отиде, Деникин си създава врагове. Казаците му грабят от всички.
Когато завземе някой град, той събира евреите в него и ги разстрелва. Ако въглищарите не
успеят да му доставят това, което иска, убива всеки десети от тях. И, разбира се, екзекутира
всички заловени дезертьори от армията си.
- Както и ние - отвърна Троцки. — И избиваме селяните, които крият дезертьори.
- И селяните, които отказват да предадат житото си. - Григори доста трудно се бе
примирил с тази варварска необходимост. - Но аз познавам селяните. Баща ми беше един от
тях. За тях най-важна е земята. Много от тези хора се сдобиха с големи парцели за
обработване покрай революцията и ще искат да ги запазят, каквото и да става.
- И?
- Колчак е обявил, че аграрната реформа трябва да бъде основана на принципа на
частната собственост.
- Което означава, че селяните трябва да върнат нивите, с които се сдобиха за сметка на
аристокрацията.
- И това е ясно на всеки. Бих искал да отпечатам прокламацията му и да я закачим на
стената на всяка църква в страната. Каквото и да успеят да направят войниците ни, селяните
винаги ще ни предпочетат пред белите.
- Направи го - отвърна Троцки.
- И още нещо. Обявете амнистия за дезертьорите. Нека всеки, който се върне до седем
дни в армията, да бъде опростен от наказание.
- Още един политически ход, а?
- Не мисля, че ще окуражи дезертьорството, защото ще е само за една седмица - но пък
би могло да върне хората при нас, особено когато осъзнаят, че белогвардейците искат да
вземат земите им.
- Опитай тогава - каза Троцки.
Влезе един от адютантите и козирува:
- Получихме един странен рапорт, другарю Пешков. Мисля, че бихте искали да го чуете.
- Слушам ви.
- Става дума за един от военнопленниците при Бугуруслан. Беше с армията на Колчак,
но носи американска униформа.
- В Бялата армия участват войници от всякакви държави. Естествено,
капиталистическите империалисти подкрепят контрареволюцията.
- Не става дума за това, сър.
- А какво тогава?
- Сър, той казва че ви е брат, сър.

III
Платформата беше дълга и гъстата утринна мъгла пречеше на Григори да види до края на
влака. Сигурно имаше някаква грешка — объркване на имената или грешка при превода.
Опита се да се настрои да не очаква нищо, за да не се разочарова, но не се получи - сърцето
му яростно туптеше и нервите му бяха изпънати докрай. Не бе виждал брат си от почти пет
години. Често си беше мислил, че Лев е мъртъв. Което все още можеше и да е ужасната
истина.
Вървеше бавно, взирайки се през мъглата. Ако това наистина беше Лев, той сигурно се
беше променил. В последните пет години Григори беше загубил един от предните си зъби и
по-голямата част от ухото си, и сигурно бе променен по начини, за които дори не си даваше
сметка. Как ли щеше да изглежда Лев?
След няколко секунди два силуети изплуваха от бялата омара - един руски войник в
парцалива униформа и домашни обувки и мъж, който изглеждаше като американец. Това ли
беше Лев? Имаше къса американска прическа и нямаше мустаци. Лицето му беше обло като
на повечето охранени американски войници, със здрави рамене, изпълващи хубавата нова
униформа. Беше офицерска униформа, видя Григори с нарастващо недоверие. Нима брат му
можеше да е станал американски офицер?
Пленникът на свой ред се взираше в него и когато Григори се приближи достатъчно,
видя, че това наистина беше брат му. Изглеждаше различно и не бе само атмосферата на
просперитет. Беше и в начина, по който стоеше изправен, в изражението на лицето му и
преди всичко погледа в очите му. Бе загубил младежката си чепатост и бе придобил отсянка
на предпазливост. С две думи — беше пораснал.
Когато стигнаха почти един до друг, Григори изведнъж си помисли за всички моменти, в
които Лев го бе разочаровал, и на езика му дойдоха цял куп обвинения, но не ги изрече -
вместо това отвори ръце и прегърна Лев. Целунаха се по бузата, пернаха се по гърба и пак се
прегърнаха, а Григори изведнъж осъзна, че плаче.
Малко след това заведе Лев във вагона, който използваше за свой кабинет. Заръча на
адютанта си да донесе чай. Седнаха в две избелели кресла.
- Стигнал си до армията? - невярващо попита Григори.
- В Америка има военна повинност - отвърна Лев. - Нямаше как.
Това звучеше логично. Лев никога не би се присъединил към армията доброволно.
- И си станал офицер!
- Както и ти - отговори брат му. Григори поклати глава:
- В Червената армия отменихме ранговете. Аз съм просто военен комисар.
- Е, изглежда все още има хора, които поръчват чая, и хора, които им го носят - вметна
Лев, докато адютантът влизаше с двете чаши в ръка. - Колко ли би се гордяла мама?
- До пръсване. Но защо не ми писа? Мислех, че си мъртъв!
- По дяволите, извинявай — рече Лев. - Чувствах се толкова виновен задето взех билета
ти и исках да ти пиша, че ще платя и твоя. Отлагах писмото, докато успях да събера парите.
Беше доста мизерно извинение, но Лев си беше такъв. Той не би отишъл на събиране,
ако нямаше модерно ново сако. Отказваше да влезе в бар, ако нямаше достатъчно пари да
почерпи всички. Григори обаче си спомни и още едно предателство:
- Не ми каза, че Катерина е бременна, когато замина.
- Бременна! Не знаех!
- Знаел си. Казал си й да не ми казва.
- О.. предполагам, че съм забравил — Лев изглеждаше глупаво, след като го бяха хванали
в лъжа, но бързо се окопити и започна да обвинява на свой ред: — Онзи кораб, на който ме
качи, дори не стигна до Ню Йорк! Свали ни в някаква дупка на име Кардиф. Трябваше да
работя с месеци, за да спестя за още един билет.
Григори се почувства виновен за миг, после си спомни как Лев го беше умолявал за
билета.
- Може би не трябваше да ти помагам да избягаш от полицията - твърдо каза той.
- Предполагам, че направи всичко, което можа за мен - отвърна неохотно Лев. После
топло се усмихна по начина, който караше Григори да му прощава всичко. - Както винаги си
правил, - добави брат му - откакто мама почина.
Григори усети буца в гърлото си.
- Така или иначе, - каза той, опитвайки се да не позволява на гласа му да трепери. -
трябва да накажем семейство Вялови за това, което ни причиниха.
- Аз вече им отмъстих - рече Лев. - В Бъфало има един Йосиф Вялов. Чуках дъщеря им,
тя забременя и баща й ме остави да се оженя за нея.
- Боже, Господи! Значи сега си част от фамилията Вялов?
- Той ужасно съжаляваше, че го позволи и затова уреди нещата, за да ме вземат в
армията. Надява се да съм загинал в някоя битка.
- Значи все още вървиш натам, накъдето те води пишката.
- Предполагам... - Лев сви рамене.
Григори също имаше какво да си признава и се боеше да го направи. Започна отдалеч и
внимателно:
- Катерина роди дете, твоя син. Нарече го Владимир.
- Наистина? Имам син! - Лев изглеждаше зарадван. Григори не посмя да му каже, че
Владимир не знае нищо за Лев и нарича самия него „татко“. Вместо това рече:
- Погрижих се добре за него.
- Знаех си, че ще го направиш.
Григори почувства познатото бодване на негодуванието от това, че Лев просто
разчиташе, че всеки ще поеме задълженията, които той изоставяше.
- Лев - рече той. - Ожених се за Катерина. - Приготви се за яростната реакция. Само че
Лев изобщо не се развълнува.
- Знаех си, че ще направиш и това.
Григори беше удивен.
- Какво?
- Беше луд по нея, - кимна Лев - а тя се е нуждаела от здрав мъж до себе си, на когото да
може да разчита, че ще й помогне да отгледа детето. Бях помислил за това.
- Но аз страдах ужасно! - протестира Григори. Нима всичко е било напразно? - Бях
измъчван от мисълта, че съм те предал.
- Не, разбира се. Та аз я изоставих. Желая ви всичко най-хубаво.
Григори беше вбесен от лековатия начин, по който Лев приемаше цялата работа.
- Изобщо ли не се притесняваше за нас? - натъртено попита той.
- Нали ме знаеш, Гришка.
Разбира се, че не се беше притеснявал за тях.
- Изобщо не си и помислял за нас!
- Естествено, че мислех за вас. Не го раздавай такъв светец. Ти я искаше - въздържал си
се известно време, може би години, но накрая си я изчукал. Беше си суровата истина. Лев
имаше досадния навик да сваля всичко до нивото си.
- Прав си - каза Григори. - Така или иначе, сега имаме още едно дете - дъщеря, казва се
Ана. На годинка и половина е.
- Значи двама възрастни и две деца. Добре, няма значение. Имам достатъчно.
- За какво говориш?
- Припечелвах малко, продавах уиски от английските военни складове на казаците
срещу злато. Имам едно малко състояние. — Лев бръкна под униформената си риза, разкопча
една катарама и извади един кожен колан с пари. — Тук има достатъчно и за четирима ви да
дойдете до Америка!
Подаде му колана. Григори беше удивен и разчувстван. В крайна сметка, Лев не беше
забравил семейството си. Беше спестил за билет. Естествено, това трябваше да е пламенен
жест - такъв си беше характерът на Лев. Но беше спазил обещанието си.
Колко жалко, че вече нямаше смисъл.
- Благодаря ти - каза Григори. - Гордея се с теб и че направи това, което каза, че ще
направиш. Но, разбира се, няма нужда от това сега. Мога да те освободя и да ти помогна да
се върнеш към нормален живот в Русия. - Той върна парите обратно на Лев.
Брат му се вторачи объркан в колана в ръцете си.
- Какво искаш да кажеш?
Григори видя, че Лев изглеждаше наранен и разбра, че отказът му го е обидил. Но нещо
по-сериозно също го безпокоеше. Какво щеше да е случи, когато Лев и Катерина се срещнеха
отново? Дали тя щеше отново да се влюби в по-хубавия брат? Сърцето на Григори се вледени
от мисълта, че би могъл да я загуби, след всичко, което бяха преживели заедно.
- Сега живеем в Москва - каза той. - Можем да ти вземем апартамент в Кремъл.
Катерина, Владимир, Ана и аз. Мога лесно да ти уредя апартамент...
- Чакай малко! - вмъкна се Лев с невярващ поглед. - Мислиш, че искам да се върна в
Русия?
- Ами ти вече си се върнал.
- Не и за да остана!
- Но защо би искал да се върнеш в Америка?
- Разбира се, че искам! И ти трябва да дойдеш с мен.
- Но вече няма нужда! Русия не е както преди. Царят вече го няма!
- На мен ми харесва в Америка - каза Лев. - И на теб ще ти хареса, на всички ви,
особено на Катерина.
- Но ние творим история тук! Изобретихме нов начин на управление, съветите. Това е
новата Русия, новият свят. Ти изпускаш всичко!
- Ти си този, който не разбира - отвърна Лев. - В Америка имам собствена кола. Има
повече храна, отколкото можеш да изядеш. Всичкият алкохол, който би поискал, всичките
цигари, които би изпушил. Имам пет костюма!
- Но защо са ти пет костюма? - ядосано викна Григори - Това е все едно да имаш пет
легла! Можеш да използваш само едно от тях!
- Аз не мисля така.
Това, което правеше спорът им особено тежък, бе фактът, че Лев очевидно смяташе, че
брат му не разбира елементарни неща. Григори не знаеше какво повече може да каже, за да
промени мнението му.
- Това ли искаш наистина? Цигари, твърде много дрехи и кола?
- Това е, което всеки иска. Вие, болшевиките, е добре да не забравяте този факт.
Григори не възнамеряваше да слуша уроци по политика от Лев.
 - Не. Руснаците искат хляб, мир и земя.
- Така или иначе, аз имам дъщеря в Америка. Името й е Дейзи. Тя е на три...
Григори се намръщи, изпълнен със съмнения.
- Знам какво си мислиш — каза Лев. - Не ми пукаше за детето на Катерина - как се
казваше?
- Владимир.
- Та, не ми пукаше за него, и си мислиш защо ли би ми пукало за Дейзи? Но не е същото.
Аз никога не съм виждал Владимир. Той беше просто точица в корема й, когато напуснах
Петроград. Но обичам Дейзи и което е по-важното, тя ме обича.
Поне това Григори можеше да разбере. Беше доволен, че Лев е достатъчно
сантиментален, за да се чувства привързан към дъщеря си. И въпреки че го удивляваше това,
че брат му предпочита Америка, дълбоко в себе си беше облекчен, че Лев няма да се прибере.
Той със сигурност би искал да се запознае с Владимир и колко ли време щеше да мине,
преди детето да разбере, че Лев му е баща? Ами ако Катерина решеше да изостави Григори
заради Лев и да вземе Владимир със себе си, какво щеше да стане с Ана? И нея ли трябваше
да загуби? За него самия, помисли си виновно, беше значително по-добре, ако Лев се
върнеше сам в Америка.
- Мисля, че правиш грешния избор, но няма да те принуждавам - каза той.
Лев се ухили.
- Страхуваш се, че ще ти отнема Катерина, нали? Добре те познавам, братко.
Григори трепна.
- Да - отвърна той. - Отнеми ми я, после пак я зарежи и ме остави да се оправям с
неразбориите ти още веднъж. И аз те познавам.
- Но ще ми помогнеш да се върна в Америка.
- Не. - Гиргори не можа да потисне късчето удовлетворение, което почувства, когато на
лицето на Лев се изписа страх. Но реши да не удължава агонията му. - Ще ти помогна да се
върнеш при белогвардейците. Те могат да те върнат обратно в Америка.
- Какво ще направим?
- Ще караме до фронтовата линия и малко след това. Ще те оставя в ничията земя. След
това ще се оправяш сам.
- Но може да ме застрелят.
- И мен може да застрелят. Това е войната.
- Е, предполагам, че трябва да поема риска.
- Ще се справиш, Лев — каза Григори. — Винаги се справяш.

IV
Съпроводиха Били Уилямс от градския затвор на Уфа по прашните улички до
Търговския колеж, където се помещаваше британската армия. Военният съд се проведе в
една класна стая. Фиц беше на учителската катедра, до него стоеше адютантът му, капитан
Мъри. Капитан Гуин Еванс също беше там с тетрадка и молив в ръка.
Били нямаше възможност да се изкъпе, беше небръснат и беше спал лошо покрай
пияниците и проститутките в затвора. Униформата на Фиц бе перфектно изгладена, както
винаги. Били знаеше, че е загазил здравата. Присъдата беше вече ясна: доказателствата бяха
очевидни. Той беше разкрил военни тайни в закодирани писма до сестра си. Но не искаше да
показва колко се страхува. Щеше да запази достойнството си, каквото и да ставаше.
Фиц започна:
- Това е полеви военен съд, провеждан в случаи, когато обвиняемият е на активна
служба, или в чужбина, и не е възможно провеждането на обичайния общ военен съд.
Необходими са трима офицери като съдии, или двама, ако не могат да се намерят повече.
Съдът може да осъди войник с всякакъв ранг и за всякакво провинение, и има правото да
налага смъртно наказание.
Единственият шанс на Били бе да повлияе на присъдата. Възможните наказания
изглеждаха принудителен труд, затвор или смърт. Без съмнение Фиц искаше да прати Били
на разстрел, или поне да го прати за доста години зад решетките. Целта на Били беше да
посее достатъчно семена на съмнението относно справедливостта на процеса в главите на
Мъри и Еванс, така че да настояват за кратък престой в затвора.
- Къде е адвокатът ми? — започна наперено.
- Няма как да ви предоставим правно представителство — отговори Фиц.
- Сигурен ли сте, сър?
- Ще говорите само, когато ви питат, сержант.
- Моля в протокола да се запише, че ми е било отказано правото на адвокат — каза
Били. Погледна Еванс — единствения присъстващ с тетрадка, и когато той не направи нищо,
възмутено допълни:
- Или този протокол ще бъде лъжлив? — съзнателно натърти на последното, знаейки, че
това ще обиди Фиц. Част от кода за чест на английските джентълмени бе винаги да казват
истината.
Фиц кимна към Еванс, който записа. „Едно на нула за мен“, помисли си Били и се
ободри малко. Фиц отново започна:
- Уилям Уилямс, обвинен сте в нарушение на член първи от Закона за армията. По време
на активна служба вие съзнателно сте извършвали дейности, целящи да поставят в опасност
успеха на силите на Негово Величество. Наказанието за това провинение е смърт, или по-
малко наказание, ако съдът прецени това.
Натъртването върху смъртното наказание вледени сърцето на Били, но той съумя да
запази изражението си спокойно.
- Какво ще пледирате?
Били си пое дълбоко дъх. Когато заговори, гласът му беше силен и чист, и в тона му
прозираше цялото презрение, на което беше способен:
- Пледирам как смеете! - каза той. - Как смеете да се правите на обективни съдии? Как
смеете да се държите, сякаш присъствието ни в Русия е легитимна операция? И как смеете
да обвинявате в предателство човек, който се е бил до вас три години подред. Това пледирам.
- Не ставай нахален, Били, момчето ми - намеси се капитан Еванс. - Само ще влошиш
нещата.
Били нямаше намерение да оставя Еванс да се прави на добричък.
- А моят съвет към вас е да напуснете веднага тази пародия на съд. Когато новините
стигнат до дома - а повярвайте ми, това ще стои на заглавната страница на „Дейли Мирър“, -
ще видим кой ще съжалява повече. - Обърна се и към Мъри:
- Всеки, който е имал нещо общо с този фарс, ще бъде опозорен.
Еванс изглеждаше неспокоен. Очевидно не бе мислил по този въпрос.
 - Достатъчно! - изрева ядосано Фиц.
„Браво“, помисли си Били, „успях да го ядосам.“ Фиц продължи:
- Моля, представете доказателствата, капитан Мъри.
Мъри отвори една папка и извади от нея лист хартия. Били позна почерка си. Както
очакваше, това беше писмото му до Етел. Мъри го размаха пред очите му и попита:
- Вие ли написахте това писмо?
- Как стигна това до вас, капитан Мъри? - попита Били.
- Отговаряй! - изръмжа Фиц.
- Вие сте от колежа в Итън, нали, капитане? Един джентълмен никога не би чел чужда
поща, или поне така казват. Но доколкото аз знам, само официалният цензор има правото да
преглежда писмата на войниците. Така че предполагам, че писмото ви е било предоставено
от цензора. .. - направи кратка пауза. Както и очакваше, Мъри се поколеба да отговори.
Продължи настоятелно: - Или писмото е иззето нелегално?
Мъри повтори:
- Вие ли написахте това писмо?
- Ако е иззето нелегално, не може да бъде използвано в съдебен процес. Това би казал
един адвокат, нали? Но тук няма адвокати. Ето защо този съд е пародия.
- Вие ли написахте това писмо?
- Ще отговоря на въпроса, след като ми кажете как се сдобихте с него.
- Можем да ви накажем за неуважение към съда, нали осъзнавате? — намеси се Фиц.
„Вече ме заплашвате със смъртно наказание“, помисли си Били, "Доста е глупав да си
мисли, че може да ме стресне повече от това“. Каза само:
- Защитавам се, като посочвам нередности в съдебния процес и в законността на това
разследване. Забранявате ли ми... сър?
Мъри се предаде:
- На писмото има адрес за връщане и името на сержант Били Уилямс. Ако обвиняемият
твърди, че не го е написал, моля да го потвърди сега.
Били замълча.
- Писмото е кодирано съобщение - продължи Мъри. - Може да бъде декодирано като се
прочете всяка трета дума и главните букви на заглавията на песните и филмите. Когато се
декодира, съобщението е следното...
Писмото на Били описваше некадърността на Колчак, изтъквайки, че въпреки всичкото
злато, с което разполагаха, не бяха платили на персонала на Транс-сибирската железница и
продължаваха да имат проблеми с придвижването и с доставките на провизии. Описваше в
детайли с какво бе помагала британската армия. Информация, която не беше достояние на
британските граждани, които плащаха разноските на армията и чиито синове рискуваха
живота си в Русия.
Мъри попита отново:
- Отричате ли, че сте изпратили това съобщение?
- Не мога да коментирам доказателства, които са получени по нелегален начин.
- Адресатът, Е. Уилямс, е всъщност г-жа Етел Лекуит, която води кампанията „Долу
ръцете от Русия“, нали?
- Не мога да коментирам доказателства, които са получени по нелегален начин.
- Писали ли сте други закодирани писма до нея? - Били не отговори нищо.
- И тя е използвала информацията, която сте й дали, за да провокира враждебни
вестникарски статии, дискредитиращи британската армия и застрашаващи успеха на нашите
операции тук.
- Нищо подобно - отвърна Били. - Армията се Дискредитира от хората, които са ни
изпратили на тайна и незаконна мисия, без знанието и съгласието на Парламента.
Кампанията „Долу ръцете от Русия“ е необходимата първа стъпка, за да се върнем в ролята
си на защитници на Великобритания, а не на частна армия в ръцете на някаква малка клика
крайнодесни генерали и политици.
Изваяното лице на Фиц беше вече алено от гняв, със задоволство установи Били.
- Мисля, че чухме достатъчно! Съдът се събира, за да определи присъдата.
Мъри измърмори нещо на ухото му.
- О, да — допълни Фиц. — Обвиняемият има ли да каже нещо?
- Искам да призова за свидетел полковник граф Фицхърбърт - Били се изправи.
- Не ставайте абсурден - отвърна Фиц.
- Моля да запишете в протокола, че съдът отказва да ми разреши да разпитам свидетеля
си, въпреки че той присъства на процеса.
- Давай по същество.
- Ако не ми беше отказано правото да разпитам свидетеля си, бих искал да попитам
полковника следното. Каква е връзката му с моето семейство? Дали няма лична вражда с
мен, заради участието на баща ми в миньорските протести? Каква е връзката му с моята
сестра? Не я ли бе наел като домакиня, само за да я разкара тайно малко по-късно? - Били се
изкушаваше да каже и повече за Етел, но това означаваше да окаля името й, а и вероятно
намекът беше достатъчен. — Бих искал да попитам дали има личен интерес в тази война
срещу правителството на болшевиките. Нима жена му не е руска принцеса? Нима синът му
няма наследствени имоти в тази държава? И искам да попитам дали всички тези неща не са
същинското обяснение за точи измислен съд? И дали това не е достатъчно основание той да
не бъде съдия по този случай?
Фиц го гледаше с каменен поглед, но и Мъри, и Еванс изглеждаха стреснати. Явно не
бяха знаели за някои работи. Били продължи:
- Искам да кажа и още нещо. Германският кайзер е на съд за военни престъпления.
Обвинен е в това, че е обявил война, с подкрепата на генералите си, против волята на
немския народ, ясно изразена от представителите им в Райхстага, германския парламент. За
пример посочват Великобритания, която обяви война на Германия само след разгорещен
спор в Камарата на общините.
Фиц се направи на отегчен, но Мъри и Еванс слушаха внимателно.
- Сега да видим тази война в Русия. Тя никога не е била обсъждана в английския
парламент. Фактите за нея се крият от английския народ с оправданието за военна тайна -
обичайното извинение на генералите за мръсните им игрички. Ние воюваме, но никой не е
обявявал война. Премиерът на Великобритания и колегите му са в точно същата позиция, в
която са кайзерът и неговите генерали. Те са тези, които нарушават закона - а не аз.
Били си седна на мястото. Двамата капитани се втурнаха да обсъждат с Фиц. Зачуди се,
дали не е стигнал твърде далеч. Беше се предал на язвителността си, но може би беше обидил
капитаните, наместо да спечели подкрепата им.
Между съдиите, обаче, изглежда липсваше единодушие. Фиц говореше пламенно, но
Еванс поклащаше глава отрицателно. Мъри стоеше неловко. Това може би беше добър знак,
помисли си Били. И все пак беше по-уплашен от всякога. Дори когато бе стоял срещу
автоматите при Сома и в окопите избухваха експлозиви, не беше толкова уплашен колкото
сега, когато животът му бе в ръцете на злонамерените му офицери.
Най-накрая съдиите изглежда стигнаха до някакво решение. Фиц погледна към Били и
каза:
- Изправете се. - Били се подчини.
- Сержант Уилям Уилямс, този съд ви намира за виновен по отправените обвинения. -
Фиц се вторачи в Били, сякаш се надяваше да види изражението на загубата. Но Били, така
или иначе, знаеше, че ще го осъдят. Въпросът беше само в наказанието.
- Осъден сте на десет години лишаване от свобода.
Не успя да запази лицето си спокойно. Не беше смъртно наказание - но десет години!
Когато излезеше от затвора, щеше да бъде на тридесет. Щеше да е 1929-та. Милдред щеше да
е на тридесет и пет. Половината им живот щеше да е свършил. Маската на неподчинението се
разпадна и очите му се насълзиха.
Лицето на Фиц се изкриви в израз на дълбоко задоволство.
- Свободен сте - каза той.
Отведоха го обратно, за да започне да излежава присъдата си.
Глава 37
Май-юни 1919 г.
В първия ден от май, Валтер Улрих написа писмо на Мод и го изпрати във Версай.
Не знаеше дали тя е жива, или не. Не беше чул никакви новини за нея след Стокхолм.
Все още нямаше пощенски услуги между Германия и Великобритания, ето защо това бе
първият шанс да й пише от две години насам.
Валтер и баща му бяха пристигнали във Франция предния ден, заедно със 180 политици,
дипломати и чиновници от Външно министерство, като част от германската делегация за
мирната конференция. Френските железници забавиха нарочно влака им до почти пешеходна
скорост, докато пресичаха опустошените земи в североизточна Франция.
- Като че ли само ние сме изстрелвали снаряди тук — гневно протестира Ото.
От Париж автобус ги закара до малкото градче Версай и ги остави преди Хотел де
Резервоар. Свалиха багажа им в двора и грубо им казаха да си го занесат сами. Очевидно
французите нямаше да са благородни в победата си, помисли си Валтер.
- Не те победиха, това им е проблемът — каза Ото. - Може и да не са загубили, не
съвсем, тъй като американците и англичаните ги спасиха — но едва ли могат да се гордеят
особено с това. Ние ги бихме и те го знаят. Ето това дразни надутите им гуши.
Хотелът беше студен и мрачен, но навън цъфтяха ябълки и магнолии. Позволиха на
германците да се разхождат около големия замък и да посещават магазините. Около хотела
винаги се събираше малка тълпа. Обикновените хора не бяха така злонамерени както
чиновниците. Понякога се чуваха освирквания, но основно гражданите бяха просто
любопитни да видят врага.
Валтер писа на Мод още първия ден. Не спомена брака им — не беше сигурен, че това е
безопасно, а и, така или иначе, навиците да пази тайна си бяха силни. Каза й къде е, описа
хотела и околностите му и помоли тя да му пише обратно. Отиде към центъра, купи марка и
пусна писмото.
Чакаше с измъчена надежда за отговор. Ако тя беше жива, дали още го обичаше? Почти
беше сигурен, че е така. Но бяха минали две години, откакто тя го бе прегръщала трескаво в
онази хотелска стая в Стокхолм. Светьт бе пълен с мъже, които се бяха върнали от войната,
само за да разберат, че приятелките и жените им са се влюбили в някой друг през дългите
години раздяла.
Няколко дни по-късно лидерите на делегациите бяха призовани в хотел Трианон Палас,
точно срещу парка и церемониално им връчиха копия от мирния договор, подготвен от
победилите Съюзници. Беше на френски. Върнаха се обратно в хотела си и дадоха копията на
преводачите. Валтер оглавяваше един от екипите. Раздели своята част на секции, раздаде ги
на подчинените си и започна да чете.
Беше дори по-зле, отколкото беше очаквал.
Френската армия щеше да окупира областта на Рейн за петнадесет години. Немският
район Заар щеше да стане протекторат на Обединените нации, като французите щяха да
контролират мините за въглища. Елзас и Лотарингия се връщаха на Франция без плебисцит:
явно френското правителство се страхуваше, че хората ще гласуват да останат в Германия.
Новата полска държава беше толкова голяма, че щеше да включва домовете на три милиона
германци, както и въглищните мини в Силезия. Германия губеше всичките си колонии:
Съюзниците си ги бяха поделили като крадци - плячката. И немският народ трябваше да се
съгласи да плати репарации в неустановен размер - с други думи да подпише празен чек.
Валтер се зачуди как си представяха победителите Германия? Дали искаха тя да стане
един огромен лагер за роби, където всички живееха на ръба и се трудеха, само за да могат
господарите им да оберат плодовете на труда им? Ако и Валтер станеше такъв роб, как
можеше да мисли оттам насетне за собствен дом с Мод и деца?
Но най-тежка беше частта с вината.
В член 231 от договора бе записано: „Съюзниците и прилежащите правителства
установяват, а Германия приема, отговорността на Германия и нейните съюзници за
причиняването на всички загуби и щети, които Съюзниците и прилежащите правителства,
както и техните поданици, са понесли от войната, наложена им от агресията на Германия и
нейните съюзници.
- Това е лъжа - ядно каза той. - Глупава, невежа, грозна, злонамерена, проклета лъжа!
Той знаеше, че Германия не е невинна и дори бе спорил с баща си за това много пъти.
Но той самият беше преживял дипломатическите кризи през лятото на 1914, знаеше всяка
малка стъпка по пътя към войната - и нито един народ не беше виновен за нея. Лидерите и
на двете страни бяха най-вече загрижени да защитават собствените си държави и никой от
тях не бе възнамерявал да потопи света в най-голямата война в историята на човечеството -
нито Аскуит, нито Поанкаре, нито кайзерът, нито царят, нито австрийският император. Дори
Гаврило Принцип, сараевският убиец, се бе ужасил от това, което бе започнал. Дори той не
бе отговорен за „всички загуби и щети“.
Срещна баща си малко след полунощ - и двамата се нуждаеха от малка почивка и бяха
отишли за по кафе, за да останат будни и да работят.
- Това е безобразие! - възмущаваше се Ото. - Съгласихме се на примирие, основано на
Четиринадесетте точки на Уилсън, но това тук няма нищо общо с тях!
Веднъж и Валтер да беше съгласен с баща си.
На сутринта преводите бяха отпечатани и изпратени със специален пратеник до Берлин
- класическо упражнение по немска ефективност, мислеше си Валтер, виждайки
достойнствата на родината си по-ясно, когато я чернеха несправедливо. Твърде изтощен за да
спи, той реши да се разходи, докато се успокои достатъчно, за да си легне.
Излезе от хотела и отиде в парка. Рододендроните бяха напъпили. Беше хубава сутрин за
Франция, но мрачна за Германия. Какъв ефект щеше да има предложеният договор за
препъващото се социал-демократическо правителство? Дали хората щяха да се отчаят и да се
обърнат към комунизма?
Беше сам в парка, с изключение на млада жена с леко пролетно палто, която седеше на
една пейка под кестено- вите дървета. Дълбоко замислен, той само докосна ръба на шапката
си в поздрав, докато я подминаваше.
- Валтер - каза тя.
Сърцето му замря. Познаваше този глас, но не можеше да е тя. Обърна се и погледна.
Тя се изправи.
- O, Валтер! Не ме ли позна?
Беше Мод.
Кръвта закипя във вените му. Направи две крачки към нея и тя се хвърли в ръцете му.
Прегърна я силно. Зарови лице в деколтето й и пое от аромата й, все още познат, дори след
толкова години. Целуна я по челото, по бузата и накрая по устните. Говореше и целуваше
едновременно, но нито думите, нито целувките можеха да кажат какво е в сърцето му.
Накрая и тя проговори:
- Обичаш ли ме още?
- Повече от всякога - отвърна той и я целуна отново.

II

Мод прокара ръце по голата гръд на Валтер. Бяха се отпуснали доволно в леглото, след
като бяха правили любов.
- Колко си слаб! - казваше тя. Коремът му беше хлътнал и хълбоците му се подаваха.
Изпита желанието да го угои с кроасани и гъши дроб.
Намираха се в една спалия в някаква страноприемница на няколко мили от Париж.
Прозорците бяха отворени и лек пролетен бриз поклащаше светложълтите завеси. Мод беше
разбрала за това място преди много години, когато Фиц го използваше за срещи с една
женена дама, графиня дьо Кан. Мястото - не по-различно от възголяма селска къща - дори
нямаше име. Мъжете правеха резервации за обяд и си наемаха стая за следобедна почивка.
Може би имаше такива места и в предградията на Лондон, но някак си цялата идея
изглеждаше особено френска.
Представяха се за г-н и г-жа Улдридж и Мод си слагаше сватбената халка, която бе крила
почти пет години. Без съмнение, дискретната собственичка бе решила, че те не са наистина
женени. Но това не беше проблем - по-важно беше да не подозира, че Валтер е немец, което
можеше наистина да им причини неприятности.
Мод не можеше да свали ръцете си от тялото му. Беше толкова щастлива, че е излязъл от
войната цял и читав. Докосна с пръсти дългия белег на бедрото му.
- Това беше при Шато-Тиери - каза той.
- Гюс Деуор се е бил в тази битка. Надявам се да не те е улучил той.
- Късметлия съм, че се излекува така добре. Много мъже починаха от гангрена.
Бяха минали три седмици, откакто се бяха събрали. През цялото време Валтер работеше
по немския отговор на предварителния мирен договор и успяваше да се измъкне само за
половин час на ден, за да се разхождат в парка, или да си бъбрят в синия „Кадилак“ на Фиц,
докато шофьорът ги разкарваше из града.
Мод също бе шокирана от тежките условия, наложени на германците. Целта на
Парижката мирна конференция бе да създаде справедлив и мирен нов свят - а не да позволи
на победителите да си отмъстят на победените. Новата Германия трябваше да е
демократична и просперираща. Искаше да имат деца с Валтер и те щяха да са родени там.
Често си мислеше за онзи пасаж в Книгата за Рут[9], който започваше така: „Където и да
отидеш, и аз ще дойда с теб“. Рано или късно щеше да каже тези думи на Валтер.
Успокояваше се, че не е единствената, която не одобрява условията на договора. И други
сред Съюзниците намираха, че мирът е по-важен от отмъщението. Дванадесет души от
американската делегация се бяха оттеглили в знак на протест. На британските избори, които
се бяха състояли междувременно, също бе спечелил кандидатът, който поддържаше мира.
Архиепископът на Кентърбъри публично беше заявил, че се чувства „много неудобно“ от този
договор и бе казал, че представлява голяма част от хората, които нямат глас, но не поддържат
атаката срещу "хуните“ във вестниците.
 Предния ден германците бяха внесли своето контра-предложение - повече от сто добре
аргументирани страници, основани на Четиринадесетте точки на Уилсън. На сутринта
френската преса бе реагирала като ужилена. Изпълнени с възмущение, те наричаха
документа паметник на безочието и мерзка клоунада.
- Обвиняват ни в арогантност - французите нас! - казваше Валтер. - Каква беше онази
поговорка за зъбите..?
- Присмял се хърбел на щърбел - отвърна Мод.
Той се излегна настрани и се заигра с космите по пубиса й. Бяха тъмни, къдрави и
многобройни. Беше предложила да ги оформи, но той каза, че му харесват така.
- Какво ще правим? - попита Валтер. - Романтично е да се срещаме в хотел на края на
града и да правим любов следобедите, сякаш сме тайни любовници, но не можем да го
правим вечно. Трябва да съобщим на света, че сме мъж и жена.
Мод също мислеше така. И тя чакаше с нетърпение деня, в който ще може да спи с него
всяка нощ, макар че не си го признаваше: срамуваше се да каже колко й харесваше сексът с
него.
- Можем да се установим някъде и да ги оставим да си направят изводите.
- Това не ми харесва - отвърна той. - Сякаш се срамуваме от нещо.
И тя се чувстваше по същия начин. Искаше да прогласят щастието си, а не да го крият.
Гордееше се с Валтер - той беше красив, смел и изключително умен.
- Можем да се оженим пак — предложи тя. - Да се сгодим, да го обявим официално, да
организираме церемония и да не казваме на никого, че сме били женени от пет години. Не е
незаконно да се ожениш за същия човек два пъти.
- Баща ми и брат ти ще ни се противопоставят... - Валтер изглеждаше замислен. - Няма
да могат да ни попречат, но ще направят живота ни черен, което би помрачило радостта от
събието.
- Прав си - призна неохотно тя. - Фиц би казал, че германците може да са много свестни
приятелчета, но това не значи, че сестра ти трябва да се жени за един от тях.
- Ето защо трябва да ги поставим пред свършен факт.
- Тогава да им кажем, да го обявим в пресата. Ще го опишем като символ на новия
световен ред. Англо-германски брак, във времето на подготвянето на мирния договор.
- Как ще го направим?
- Ще говоря с издателя на списание „Татлър“. Те ме харесват - осигурила съм им доста
материал.
Валтер се усмихна:
- Лейди Мод Фицхърбърт винаги е облечена в най-модните дрехи.
- Какво искаш да кажеш?
Той бръкна в портфейла на масичката до леглото и извади сгъната страница от
списание.
- Това е единствената твоя снимка, която имам.
Тя я взе от ръцете му. С времето беше омекнала и беше придобила пясъчен цвят.
Разгледа я.
- Това е от преди войната.
- И е с мен още от тогава. Оцеляхме заедно.
Очите й се насълзиха и снимката съвсем се разми.
- Не плачи - прегърна я Валтер.
 Тя притисна лице до гърдите му и зарида. Някои жени плачеха за щяло и нещяло, но тя
не беше от тях. И въпреки това сега безпомощно хлипаше. Страдаше за изминалите години и
за милионите момчета, които лежаха мъртви на бойното поле, и за безсмислената глупост,
която бе погубила всичко. Проливаше всичките сълзи, които бе задържала в себе си за тези
пет години.
Когато се наплака и страните й изсъхнаха отново, тя го целуна жадно, а сетне отново
правиха любов.

III
Синият „Кадилак“ на Фиц взе Валтер от хотела на 16-ти юни и го закара в Париж. Мод
беше решила, че списание „Татлър“ ще иска тяхна снимка заедно. Валтер носеше костюм от
туид, шит в Лондон преди войната. Беше му широк на кръста, но всички немци в града се
разхождаха с дрехи, които им бяха твърде големи.
Валтер беще създал малко бюро за разузнаване в Хотел де Резервоар, следящо
френските, английските, американските и италианските вестници и съпоставящо клюките,
дочути от германската делегация. Знаеше, че между Съюзниците има горчиви кавги относно
контра-предложението на германците. Лойд Джордж - който беше може би твърде гъвкав - бе
склонен да пренапишат договора. Но френският премиер Клеменсо казваше, че вече е бил
достатъчно щедър и се тресеше от гняв само при споменаването на някакви поправки.
Изненадващо, Удроу Уилсън също не отстъпваше. Той беше решил, че предварителният
договор е справедлив, и веднъж взел решение, не слушаше никакви критики.
Съюзниците се договаряха и с другите победени съюзници на Германия: Австрия,
Унгария, България и Османската империя. Създаваха нови държави като Югославия и
Чехословакия, и разделяха Близкия изток на британски и френски мандати. И спореха дали
да се помирят с Ленин. В европейските държави хората не искаха и да чуят вече за война, но
няколко мъже с власт все още искаха да се бият с болшевиките. Британският „Дейли Мейл“
беше открил някаква международна конспирация на еврейски банкери, подкрепящи режима
в Москва - поредната не особено вероятна измислица на този вестник.
Но по въпроса с Германия Уилсън и Клеменсо явно бяха надвили над Лойд Джордж и
по-рано днес немската делегация в Хотел де Резервоар беше получила нетърпяща
възражение нота, която им даваше три дни да приемат.
Валтер мрачно мислеше за бъдещето на родината си, докато се возеше на задната
седалка в автомобила на Фиц. Щеше да се превърне в нещо като африканска колония, в която
примитивните обитатели щяха да работят единствено за благото на чуждестранните си
господари. Не искаше да отгледа децата си в такова място.
Мод го чакаше във фотографското студио. Изглеждаше великолепно в лятната си рокля
от Пол Поаре, за когото дори Валтер беше чувал. Фотографът ги постави пред някакъв декор
на градина, изпълнена с цветя. Мод реши, че това не й допада, затова се снимаха пред
завесите във всекидневната, които, слава Богу, бяха достатъчно семпли. В началото застанаха
един до друг, без да се докосват, като непознати. Фотографът предложи Валтер да коленичи
пред Мод, но това им се стори твърде сантиментално. Накрая се спряха на компромисно
решение - държаха се за ръце и се гледаха един друг в очите, вместо към камерата.
Фотографът обеща, че снимките ще са готови на идния ден
 Отидоха да обядват в страноприемницата.
- Съюзниците не могат просто да наредят на Германия да подпише - рече Мод. - Това не
са преговори!
- Но ето че са го сторили.
- А какво ще стане, ако откажете?
- Не казват.
- Е, какво ще правите?
- Част от делегацията ни се връща в Берлин тази нощ, за да обсъди положението с
правителството ни. - Той въздъхна. - Боя се, че и аз съм един от тях.
- Тогава това е идеалното време за нашето обявление. Заминавам към Лондон утре, след
като взема снимките.
- Добре - съгласи се той. - Аз ще кажа на майка ми веднага щом стигна в Берлин. Тя ще е
мила. После ще кажа на татко. Той няма да е.
- Аз ще говоря с леля Хем и с принцеса Беа и ще пиша на Фиц в Русия.
- Значи сега се виждаме за последно за известно време.
- Хайде, приключвай с яденето и да скачаме в леглото.

IV
Гюс и Роза се срещнаха в градините на Тюйлери. Париж лека-полека се връщаше към
нормалния си начин на живот, радостно си мислеше Гюс. Слънцето грееше, дърветата тъкмо
се разлистваха и мъже с карамфили по реверите лековато отмаряха по пейките, пушейки
пури и наслаждавайки се на гледката на най-добре облечените жени в света, които се
разхождаха току пред очите им.
В единия край на парка улица Риволи беше пълна с коли, камиони и каруци, а от другата
товарните баржи кръстосваха Сена. Може би все пак светът щеше отново да поеме
нормалния си ход.

Роза беше зашеметяваща в памучната си червена рокля и широкополата шапка. „Ако бях
художник, бих я нарисувал точно така“, помисли си Гюс. Той беше със син жакет и с модна
сламена шапка. Когато го видя, тя се засмя.
- Какво има?
- Нищо. Изглеждаш чудесно.
- Шапката е, нали?
- Толкова си сладък! - изкикоти се тя.
- Знам, че изглежда глупаво. Нищо не мога да направя! Шапките просто не ми стоят
добре. Сигурно защото съм като ковашки чук.
Роза го целуна леко по устните.
- Ти си най-привлекателният мъж в цял Париж. - И го мислеше. Това беше най-
невероятното нещо. Гюс и досега не можеше да повярва на късмета си. Взе я под ръка.
- Хайде да се разходим. - Поеха към Лувъра, а тя рече:
- Видя ли „Татлър“?
- Лондонското списание? Не, защо?
- Изглежда близката ти приятелка лейди Мод е омъжена за германец.
 - О! - възкликна той. - Как ли са разбрали?
- Искаш да кажеш, че си знаел за това?
- Предполагах. Видях Валтер в Берлин през 1916 и той ме помоли да занеса писмо на
Мод. Досетих се, че или са сгодени, или вече женени.
- Колко си дискретен! И думичка не си казал.
- Това е опасна тайна.
- И все още крие опасности. „Татлър“ може и да е благосклонен към тях, но другите
вестници вероятно ще обърнат нещата наопаки.
- Мод и преди са я клеветили по вестниците. Ще се оправи.
- Предполагам, че за това си говорихте онази нощ, когато те видях тет-а-тет с нея, нали?
- Роза изглеждаше засрамена.
- Да, точно за това. Тя ме питаше дали зная нещо за Валтер.
- Чувствам се глупаво, че те подозирах във флиртуване.
- Прощавам ти, но си запазвам правото да припомня тази случка следващия път, когато
ме критикуваш без причина. Между другото и аз имам въпрос към теб.
- Както поискаш, Гюс.
- Всъщност са три въпроса.
- О, колко мистериозно. Като народна приказка. Ако не отговоря правилно на някой
въпрос, ще ме прогониш ли обратно?
- Все още ли си анархист?
- Това безпокои ли те?
- Предполагам, че се питам дали политиката може да ни раздели.
- Анархизмът е вярата, че никой няма правото да управлява. Всички политически
философии, от божественото право на кралете, та чак до обществения договор на Русо, се
опитват да оправдаят властта. Анархистите вярват, че всички тези теории са погрешни и
никои няма легитимно право над каквато и да е власт.
- На теория, необоримо. На практика невъзможно за прилагане.
- Бързо схващаш. Като цяло всички анархисти са против управляващите, но се
различават значително във визията си за това как трябва да работи обществото.
- И каква е твоята визия?
- Нещата не са толкова прости, колкото ми се струваха. Работата ми в Белия Дом ми
даде различен поглед върху политиката. Но все още вярвам, че властта е задължена да
отговаря за действията си и да заслужава правото си.
- Не мисля, че ще се караме за това.
- Добре. Следващия въпрос?
- Кажи ми какво се е случило с окото ти.
- Така съм родена. Можеха да ми направят операция, за да го отворят. Зад клепача ми
има само кълбо безполезна тъкан, но можех да нося стъклено око. То обаче никога нямаше да
се затваря. Мисля, че това сега е по-малкото зло. Притеснява ли те?
Той спря и се обърна право към нея.
- Може ли да го целуна?
- Добре... — поколеба се тя.
Гюс се наведе и целуна затворения й клепач. Беше съвсем естествено, сякаш я целуваше
по бузата.
- Благодаря ти — каза.
 - Никой досега не е правил това - отвърна тихо тя.
Гюс кимна. Беше предположил, че може да е нещо като табу.
- Защо поиска да го направиш? - попита Роза.
- Защото обичам всичко в теб и исках да съм сигурен, че го знаеш.
- О... - тя замълча, очевидно обзета от емоции - но после се усмихна и се върна към
обичайния си опак тон. - Е, ако ти се прииска да целуваш и други странни неща, само ми
кажи!
Не беше сигурен как да отговори на това леко намекващо предложение, за това просто
го запомни за по-късно.
- Имам още един въпрос.
- Давай.
- Преди четири месеца аз ти казах, че те обичам.
- Не съм забравила.
- Но и досега не си ми отговорила какво чувстваш ти към мен.
- Не е ли очевидно?
- Може би, но бих искал да ми кажеш. Обичаш ли ме?
- О, Гюс, наистина ли не разбираш? - лицето й се изкриви от мъка. - Та аз не съм
достатъчно добра за теб! Ти беше най-желаният ерген в Бъфало, а аз бях еднооката
анархистка. Би трябвало да обичаш някоя елегантна, красива и богата дама. Аз съм
докторска дъщеря, а майка ми беше домакиня. Не съм правилният човек за теб.
- Обичаш ли ме? - повтори той тихо и търпеливо.
- Разбира се, глупчо такъв, обичам те с цялото си сърце! - беше се разплакала. Той я
прегърна.
- Това е всичко, което има значение.

V
Леля Хърм остави на масата списанието.
- Колко ужасно от твоя страна да се омъжиш тайно - каза тя на Мод. После се усмихна
съзаклятнически. - Но толкова романтично!
Седяха в стаята за рисуване в къщата на Фиц в Мейфеър. Беа беше декорирала повторно
мястото след края на войната, в новия ар деко стил, с практични столове и модернистични
сребърни украшения от Аспрейс. При Мод и Хърм бяха приятелят на Фиц Бинг Уестхемптън
и жена му. В Лондон тези дни беше много оживено и щяха да вървят на опера веднага, щом
Беа се приготвеше. Тя тъкмо слагаше Бой — вече на три и половина - и осемнайсетмесечния
Андрю да спят.
Мод вдигна списанието и отново се зачете в статията. Снимката не й харесваше много.
Беше си представяла, че ще изглеждат като двама влюбени. Вместо това приличаше повече
на сцена от някой кино-филм. Валтер изглеждаше агресивен, както я беше хванал за ръката и
се взираше в очите й с настойчивостта на някой Казанова, а тя приличаше на невинна
девойка, която всеки момент ще се хване на хитрините му.
Текстът обаче я удовлетворяваше напълно. Авторът напомняше на читателите, че лейди
Мод е била активистка за правата на жените преди войната, че е издавала вестник „Жената
на войника“ в опит да обърне внимание върху проблемите на съпругите, останали сами
вкъщи, и че дори е била арестувана за протестите си в подкрепа на Джейн МакКъли.
Разказваше как тя и Валтер са възнамерявали да обявят годежа си по обичайния начин, но
военните действия са им попречили. Прибързаната им тайна сватба бе описана като отчаян
опит да постъпят правилно при неблагоприятните обстоятелства.
Мод беше настоявала да я цитират буквално и списанието бе спазило обещанието си.
„Зная, че някои британци мразят германския народ“, беше казала тя за статията, „Но зная и
това, че Валтер и много друго германци направиха всичко по силите си, за да предотвратят
войната. Сега, когато тя приключи, ние трябва да творим мир и приятелство между бившите
врагове и аз искрено се надявам, че хората ще приемат нашия съюз като символ на новия
свят.“
През дългите си години на политически кампании Мод беше научила, че понякога
можеш да спечелиш подкрепата на някое издание, като му предоставиш ексклузивна история.
Валтер се беше върнал в Берлин, както планираха. Германците бяха освирквани от
тълпите по гарите по пътя обратно. Една секретарка дори беше ударена от хвърлен камък.
Французите бяха казали само: „Спомнете си какво сториха те в Белгия.“ Секретарката още
беше в болница. Междувременно германският народ ядосано протестираше срещу
подписването на недостойния мирен договор.
Бинг седеше до Мод на дивана. Сякаш за първи път не беше в настроение да флиртува.
- Ще ми се брат ти да беше тук, за да може да те посъветва какво да правиш в тази
ситуация - рече той, посочвайки списанието.
Мод беше писала на Фиц с новините за брака си и бе пъхнала в писмото изрезка от
„Татлър“, за да му покаже, че това, което бе сторила, се приема добре от лондонското
общество. Нямаше представа колко време ще трябва на писмото й да стигне до където се
намираше в момента Фиц, и не очакваше отговор в близките месеци. А тогава вече щеше да е
твърде късно, дори той да протестираше. Щеше да е принуден просто да се усмихне и да я
поздрави. При все това думите на Бинг я подразниха — защо пък й трябваше мъж да я
съветва какво да прави.
- Че какво би могъл да ми каже Фиц?
- В близко бъдеще животът като немска съпруга се очертава да е труден.
- Не ми е нужен мъж, за да се досетя за това и сама.
- Докато Фиц го няма, се чувствам отговорен да се грижа за теб.
- Но моля те, няма нужда - Мод се постара да не изглежда обидена. Какъв ли пък съвет
можеше да даде Бинг на когото и да е, когато не ставаше дума за пиене и залози в нощните
клубове.
- Притеснявам се да го кажа, но... - той снижи глас и погледна към леля Хърм, която
схвана намека и отиде да си налее още малко кафе. — Ако можеш да кажеш, че бракът не е
бил консумиран, може да го анулират безпроблемно.
Мод си помисли за стаята с игликово-жълтите пердета и се усмихна вътрешно.
- Но не мога...
- Моля те, не ми казвай нищо повече. Просто искам да съм сигурен, че си наясно с
всички възможности.
- Знам, че си загрижен, Бинг... - Мод се опита да потисне нарастващото си негодувание.
- Съществува и възможност за развод. Винаги ще се намери някакъв повод.
- Моля те да оставим темата веднага! - каза тя ядосано. Вече не можеше да се сдържа. -
Нямам ни най-малко желание да прекратявам или анулирам брака си. Аз обичам Валтер.
 - Просто се опитвам да кажа това, което мисля, че и Фиц, като глава на твоето
семейство, би казал, ако беше тук. - Били изглеждаше нацупен. Стана и се обърна към жена
си: - Да вървим? Няма нужда всички да закъсняваме.
Няколко минути по-късно Беа влезе в стаята с новата си рокля от розова коприна.
- Готова съм - рече тя с тон, сякаш те я бяха накарали да чака, а не обратното. Погледът й
намери пръстена на лявата ръка на Мод, но тя не каза нищо. Когато Мод й беше съобщила
новината, беше получила сдържан отговор. „Надявам се, че ще си щастлива“, студено беше
казала Беа, „и че Фиц ще може да приеме факта, че не си му поискала разрешение.“
Излязоха навън и се качиха в колата. Беше черният „Кадилак“, който Фиц беше купил,
след като синият се беше оказал заклещен във Франция. Всичко беше на Фиц, помисли си
Мод - къщата, в която живееха трите жени, приказно скъпите поли, които носеха, колата,
дори ложата в операта. Сметките й от хотел Риц в Париж бяха пратени на Албърт Солман,
човекът, който се грижеше за бизнеса на Фиц в Лондон, и бяха платени без въпроси. Фиц
никога не се оплакваше. Валтер нямаше да може да поддържа подобен стандарт за нея, с това
беше наясно. Може би Бинг бяха прави и щеше да й е трудно да свикне с липсата на лукс. Но
поне щеше да е с мъжа, когото обичаше.
Стигнаха до операта в последния момент, заради бавенето на Беа. Публиката вече бе
заела местата си. Трите жени забързаха по червения килим на стълбището и се отправиха
към ложата си. Мод внезапно си припомни какво беше правила с Валтер в тази ложа по
време на „Дон Джовани“. Засрами се от себе си — какво я беше прихванало да поема такива
рискове?
Бинг Уестхемптън вече беше там заедно с жена си. Изправи се и издърпа стол за Беа.
Залата притихна — представлението тъкмо започваше. Да зяпаш забележителностите из
публиката беше една от главните атракции в операта и много глави се обърнаха към
принцесата, докато тя заемаше мястото си. Леля Хърм беше на втория ред, но Бинг покани
Мод на предния ред. В залата се разнесе шепот — повечето вече бяха видели снимката и
статията в „Татлър“. Мнозина познаваха Мод лично — това беше обществото на Лондон,
аристократите и политиците, съдиите и епископите, успелите артисти и богатите
бизнесмени - с жените си. Мод се изправи за момент, за да им позволи да видят колко
доволна и горда беше.
Но сгреши.
Звукът от публиката рязко се промени. Шепотът се усили. Не можеше да дочуе думите,
но гласовете носеха явния тон на неодобрение, подобно на бръмченето на мухата, когато
среща затворен прозорец. Мод беше слисана. После дочу и друг звук, който ужасно
приличаше на освиркване. Объркана и смутена, тя си седна на мястото.
Но това не промени нещата. Вече всички гледаха към нея. Освиркването се понесе по
ложите за секунди, а после се предаде и надолу.
- Но моля ви - изпротестира Бинг не особено убедително.
Мод никога не бе ставала свидетел на такава омраза, дори в разгара на демонстрациите
си за правата на жените. Стомахът й се сви на кълбо. Искаше й се музиката да започне, но
диригентът също гледаше към нея, сякаш не обръщайки внимание на палката в ръката си.
Опита се да гледа гордо към всички тях, но очите й се насълзиха и замъглиха погледа й.
Осъзна, че този кошмар няма да свърши от само себе си. Трябваше да направи нещо.
Изправи се и освиркването се засили.
Сълзи потекоха по лицето й. Почти без да вижда, тя се завъртя, събори стола си и се
запрепъва по пътеката към задната част на ложата. Леля Хърм се изправи и притеснено
тръгна след нея.
Бинг скочи и отвори вратата. Мод излезе навън с леля Хърм. Бинг ги последва. Зад себе
си Мод чу как свиркането намаля и публиката започна да се смее, след което за неин ужас, те
започнаха да пляскат с ръце, сякаш за да се поздравят за това как я бяха изгонили от залата.
Присмехулните им аплодисменти я последваха по коридора, по стълбите, чак до входа на
театъра.

VI
Пътят от входа на парка до двореца във Версай бе около миля и днес бе обграден от
стотици френски кавалеристи на коне в сини униформи. Лятното слънце лъщеше по
стоманените им шлемове. Държаха в ръка копия с бели и червени знаменца, които се
поклащаха от топлия бриз.
Джони Ремарк беше успял да издейства на Мод покана за подписването на мирния
договор, въпреки унижението й в операта, но тя трябваше да пътува в каросерията на някакъв
открит камион, наблъскана до всички секретарки от английската делегация. Сякаш бяха овце
и ги водеха на пазара.
За момент изглеждаше сякаш германците ще откажат да подпишат. Героят от войната
фелдмаршал фон Хинденбург беше казал, че по-скоро би загинал достойно, отколкото да
приема недостоен мир. Цялото немско правителство бе предпочело да подаде оставка,
вместо да подпише този договор. Така бе постъпил и ръководителят на делегацията им в
Париж. Най-накрая народното им събрание се бе съгласило да ратифицира всичко, освен
прословутата кауза за вината за войната. Но дори това не бе достатъчно за Съюзниците.
- Какво ще стане, ако германците откажат? - бе попитала тя Валтер в
страноприемницата, в която сега тайно живееха заедно.
- Казват, че ще завладеят Германия.
- Войниците ни не биха се били отново - поклати глава Мод.
- Нито пък нашите.
- Значи ще изпаднем в пат.
- Но британската флота не е вдигнала блокадата си и Германия все още не получава
никакви стоки. Съюзниците просто ще изчакат, докато гладни бунтове избухнат по всички
немски градове, после ще нахлуят необезпокоявани.
- Значи трябва да подпишете.
- Или да умрем от глад - каза горчиво Валтер.
Днес беше 28 юни. Точно пет години бяха минали от деня, в който ерцхерцогът бе
застрелян в Сараево
Камионетката стовари секретарките в двора на двореца и те слязоха от каросерията
дотолкова грациозно, доколкото бе възможно. Мод влезе в двореца и се изкачи по голямото
стълбище, обградена от още натруфени френски войници, този път Републиканската гвардия,
със сребърните им шлемове с конски пискюли.
Най-накрая стигна до Залата с огледалата. Това бе едно от най-величествените места в
света. Бе голяма колкото три тенис-корта, наредени един до друг. По едната стена на залата
седемнадесет огромни прозореца гледаха към градината; на отсрещната стена прозорците се
отразяваха в седемнайсет арки с огледала. В тази зала през 1871, в края на Френско-пруската
война, германските победители бяха короновали първия си император и бяха принудили
французите да подпишат прехвърлянето на Елзац и Лотарингия. Сега германците щяха да
понесат унижението си под същия висок таван. И без съмнение мнозина от тях мечтаеха за
момента в бъдещето, когато щяха да си отмъстят. Това, на което подлагаш враговете си,
винаги се връща обратно към теб, помисли си Мод. Дали подобна мисъл щеше да мине и през
главата на някои от мъжете от двете страни на днешната церемония? Вероятно не.
Намери си място на една от червените плюшени пейки. Имаше дузини репортери и
фотографи и дори кино- екип, който с огромните си камери заснемаше събитието. Важните
клечки влизаха по един и по двама и заемаха местата си около дългата маса - Клеменсо
спокоен и непочтителен, Уилсън сдържан и формален, Лойд Джордж подобно на застаряващ
боен петел. Появи се и Гюс Деуор и каза нещо на ухото на президента, после се насочи към
журналистите и се заговори с млада и красива репортерка с едно око. Мод си спомни, че я е
виждала преди. Веднага се досети, че Гюс е влюбен в нея.
В три часа някой призова за тишина и в залата настана почтително мълчание. Клеменсо
каза нещо, отвори се врата и двама от германската делегация влязоха в залата. Мод знаеше от
Валтер, че никой в Берлин не искаше да сложи името си под този договор и накрая бяха
пратили външния и пощенския министър. И двамата изглеждаха бледи и засрамени.
Клеменсо държа кратка реч, после призова германците да пристъпят напред. И двамата
извадиха по една писалка от джобовете си и подписаха документа на масата. Секунда по-
късно, по някакъв уговорен сигнал, навън загърмяха пушки, известявайки на света, че най-
сетне е подписан мирният договор.
Останалите делегати също се изредиха да подпишат. Не само от Великите сили, но и от
всички държави, които участваха в договора. Отне доста време и зрителите започнаха да си
говорят. Германците стояха вдървени до последно. Накрая всичко приключи и ги отведоха
навън.
На Мод й се гадеше. Ние проповядвахме мир, помисли си тя, но през цялото време
просто планирахме отмъщението си. Напусна сградата. Навън Уилсън и Лойд Джордж бяха
обсадени от радостната публика. Тя се понесе през тълпата и се отправи към града и към
хотела на немската делегация. Надяваше се Валтер да не е твърде отчаян - сигурно беше
ужасен ден за него. Завари го да приготвя багажа си.
- Тази вечер се прибираме - каза той. - Цялата делегация.
- Толкова скоро! - тя изобщо не се бе замисляла какво ще стане след подписването. Беше
такова огромно и драматично събитие, че сякаш бе невъзможно да се мисли за дните след
него. Валтер обаче беше мислил и имаше план.
- Ела с мен - просто каза той.
- Не мога да получа разрешение да пътувам към Германия.
- От кого ти трябва разрешение? Извадил съм ти немски паспорт на името на г-жа Мод
фон Улрих.
Тя беше удивена.
- Но как успя да го направиш? — попита го, въпреки че това далеч не беше най-важният
въпрос в главата й.
- Не беше трудно. Нали си женена за немски гражданин. Имаш право на паспорт.
Използвах влиянието си единствено, за да ускоря процеса.
Тя се взираше в него. Всичко беше толкова внезапно.
 - Ще дойдеш ли? - попита пак той.
Мод видя в очите му огромен страх. Той се боеше, че тя ще се откаже в последния
момент. Страхът му да не я изгуби я просълзи. Толкова бе щастлива, че я обичат така силно.
- Да каза тя. - Да, ще дойда. Разбира се, че ще дойда.
- Наистина ли го искаш - Валтер не беше убеден. Но Мод кимна:
- Помниш ли историята на Рут от Библията?
- Разбира се. Защо...?
Мод я бе чела няколко пъти в последните седмици и сега можеше да каже наизуст
думите, които така я бяха завладели:
- „Където отидеш ти, ще отида и аз, и където спиш ти, ще спя и аз. Народът ти ще
бъде мой народ и твоят Бог ще бъде мой Бог. Където ти загинеш....“ - тя спря, задавена от
буцата в гърлото си. После се стегна и продължи: - "Където ти загинеш, ще загина и аз, и
там ще ме заровят“.
Той се усмихна, а в очите му блестяха сълзи.
- Благодаря ти - каза простичко.
- Обичам те - щастливо отвърна тя. - Кога тръгва влакът?
Глава 38
Август-октомври 1919 г.
Гюс и Роза се върнаха във Вашингтон заедно с президента Уилсън. Когато дойде август,
те си уредиха едновременно отпуски и се прибраха в Бъфало. На следващия ден Гюс заведе
Роза да се запознае с родителите му.
Беше нервен. Отчаяно се надяваше майка му да хареса Роза. Но тя имаше прекалено
високо мнение за привлекателността на сина си пред момичетата. Беше намерила по някоя
лоша черта във всяка жена, която той някога бе споменавал. Нито една не беше достатъчно
добра, особено като социално положение. Ако беше поискал да се ожени за дъщерята на
английския крал, майка му вероятно щеше да отговори с: „Не можа ли да си намериш някоя
хубава американска девойка?“
- Първото нещо, което ще забележиш, майко, е, че тя е много красива - започна Гюс по
време на закуската. — След това ще видиш, че има само едно око. Няколко минути по-късно
ще осъзнаеш колко е умна. И когато я опознаеш по-добре, ще се убедиш, че това е най-
прекрасната млада жена в целия свят.
- Със сигурност, скъпи - отговори майка му с обичайната си забележителна
неискреност. — Кои са родителите й?
Роза пристигна в ранния следобед, докато майка му се бе оттеглила за следобедната
дрямка, а баща му още беше в града. Гюс я разведе из къщата и наоколо.
- Нали си наясно, че аз съм от много по-скромно семейство? — притеснено се обади
Роза.
- Скоро ще свикнеш - отвърна той. - А и без това ние с теб няма да живеем в такъв
разкош. Но може да купим спретната малка къща във Вашингтон.
Поиграха тенис. Мачът не бе особено оспорван - Гюс, с дълги ръце и крака, бе твърде
добър за нейното ниво, а тя не умееше особено да преценява разстоянията. Въпреки това
даде всичко от себе си и се бореше за всяка топка, така че успя да спечели няколко гейма. В
белия си тенис-екип, с модната къса поличка, Роза беше толкова секси, че Гюс трябваше да
положи специални усилия, за да се концентрира върху ударите си.
След мача се оттеглиха за малко чай, дишайки тежко.
- Моля те, запаси се с търпение и добра воля - каза Гюс. — Майка понякога може да
бъде ужасяващ сноб.
Майка му обаче се държа изненадващо подобаващо. Целуна Роза по двете бузи и рече:
- Колко прекрасно изглеждате двамата, така хубаво сте се зачервили от спорта.
Госпожице Хелман, толкова се радвам да се запозная с вас и се надявам да се сприятелим.
- Толкова сте мила - отвърна Роза. — За мен би било чест да бъда ваша приятелка.
Майка му изглеждаше доволна от комплимента. Тя знаеше, че е една от гранд дамите в
Бъфало и считаше за редно младите жени да й демонстрират уважение. Роза се бе досетила
за това от самото начало. „Умно момиче“, помисли си отново Гюс. И щедро, отчитайки
факта, че Роза ненавиждаше проявите на власт.
- Познавам Фриц Хелман, вашия брат - казваше майка му. Фриц свиреше на цигулка в
Симфоничния оркестър на Бъфало. Майка му бе в борда на директорите. - Той е невероятен
талант!
- Благодаря ви. Наистина много се гордеем с него.
 Роза остави майка му да води разговора и двете се заприказваха лесно. Гюс си спомни за
Олга Вялов, която бе довел вкъщи с намерението да се жени за нея. Реакцията на майка му
бе различна тогава - беше учтива и гостоприемна, но Гюс можеше да усети, че се преструва.
Но днес изглеждаше искрена.
Предния ден бе питал майка си за семейство Вялов. Лев Пешков беше изпратен като
армейски преводач в Сибир. Олга рядко се появяваше по събирания и изглежда се бе заела с
отглеждането на детето си. Йосиф се бе опитал да спечели подкрепата на бащата на Гюс,
като сенатор, за изпращането на военна помощ на белогвардейците. „Изглежда мисли, че
болшевиките няма да повлияят благотворно бизнеса на семейството в Петербург“, бе казала
майка му. „Това е най-доброто нещо, което съм чувал за болшевиките“, бе отговорил Гюс.
След чая дамите отидоха да се преоблекат. Гюс не можеше да се отърве от мислите за
Роза, къпеща се в съседната стая. Досега не я беше виждал гола. Бяха прекарали много
страстни часове заедно в хотелската й стая в Париж, но не бяха стигали до секс. Тя се
извиняваше, че е твърде старомодна и че предпочита да почакат. В крайна сметка не беше
толкова голяма анархистка.
Родителите й щяха да се присъединят за вечеря. Гюс облече смокинга си и слезе долу.
Приготви скоч за баща си, но не и за себе си. Предпочиташе да е съвсем трезвен за тази
среща.
Роза слезе по стълбите с черната си рокля. Изглеждаше наистина божествено. Точно в
шест часа се появиха и техните. Норман Хелман носеше фрак и бяла вратовръзка — твърде
официално за семейна вечеря, но може би нямаше смокинг. Беше очарователен и дяволит и
Гюс веднага се досети, че Роза се е метнала на него. Набързо изпи две мартинита -
единственият знак, че може би се притесняваше малко, но след това отказа да пие повече
алкохол. Майката на Роза, Хилда, беше стройна красавица с фини издължени пръсти. Трудно
беше да си я представиш като домакиня. Бащата на Гюс моментално си падна по нея.
Когато седнаха на масата, д-р Хелман се обърна към Гюс:
- Какви са плановете ти за кариерата, момко? - очакваше се да пита точно това, като
баща на девойката, която Гюс обичаше, но нямаше какво толкова да се отговори.
- Ще работя за президента, докато той има нужда от мен.
- Нещата за него май се очертават доста трудни.
- Така е. Сенатът не иска да ратифицира мирния договор от Версай — Гюс се опитваше
да не звучи твърде горчиво. - След като Уилсън успя да убеди европейците да създадат
Обединените нации, не е за вярване, че американците се дърпат от идеята.
- Сенатор Лодж е наистина специалист в създаването на проблеми.
Гюс смяташе сенатор Лодж за егоцентрично копеле.
- Президентът реши да не взима Лодж със себе си в Париж и сега той си отмъщава.
Бащата на Гюс, който беше стар приятел на президента, както и сенатор, се намеси:
- Удроу направи Обединените нации част от мирния договор, вярвайки, че
американците няма как да не приемат договора и така ще трябва да приемат и Лигата. Лодж
му каза да си гледа работата - сви рамене той.
- В интерес на истината, трябва да се съгласим, че американците наистина имат
основание да се притесняват за Член десет - отвърна д-р Хелман. - Ако се присъединим към
организация, която гарантира да защитава членовете си от външна агресия, то даваме
съгласие американските войски да бъдат използвани в конфликти, за които още не знаем
нищо.
 - Но ако Лигата е силна, никой няма да смее да й се противопостави - разпалено се
намеси Гюс.
- Не съм толкова сигурен за това, момко.
- Не казвам, че никога няма да има друга война - каза Гюс с помирителен тон. Не
искаше да се кара с бащата на Роза, но беше наистина запален по идеята за Обединените
нации. - Но мисля, че войните ще бъдат по-малко и по-кратки и че тези, които ги започнат,
няма да извлекат големи ползи от тях, което би ги възпирало.
- И аз мисля, че си прав. Но много гласоподаватели биха казали: „Какво ме интересува
светът? Важна е само Америка. Не искаме да сме световната полиция“. И не можем да
отречем, че има резон и в това.
Гюс едва успя да прикрие гнева си. Обединените нации бяха най-сериозната
възможност за мир, която бе предлагана на човечеството, а можеше да се провали още в
зародиш именно заради подобно тесногръдо увъртане.
- Съветът на Обединените нации ще трябва да взима единодушни решения. Няма начин
Съединените щати да се окажат във война против волята си.
- Въпреки това какъв е смисълът да имаме Лига, която не е готова да се бие?
Ето такива бяха враговете на идеята - първо се оплакваха, че ще трябва да се бият, после,
че няма да се бият.
- Но тези проблеми са несъществени в сравнение със смъртта на милиони хора!
Д-р Хелман сви рамене, притеснявайки се да задълбочава темата срещу толкова запален
опонент, при това негов домакин.
- Така или иначе - рече той, - мисля, че приемането на международен договор изисква
подкрепата на две трети от Сената.
- А ние нямаме дори половината - мрачно каза Гюс.
- Аз преброих четиридесет „за“, включително вас, сенатор Деуор — намеси се Роза,
която отразяваше ситуацията за пресата. — Четиридесет и три се въздържат, осем са твърдо
против, а пет не са решили още.
- А какво смята да прави президентът? - попита баща й Гюс.
- Ще се опита да апелира лично към народа, прескачайки политиканстването. Планира
да направи пълна обиколка на цялата страна. Ще държи повече от петдесет речи за четири
седмици.
- Доста тежка програма. Той все пак е на шестдесет и две и има високо кръвно.
Имаше някакъв намек за пакост във всичко, което д-р Хелман казваше, осъзна Гюс.
Всяка реплика провокираше спор по някакъв начин. Очевидно той искаше да провери колко
струва кандидатът за съпруг на дъщеря му.
- Да, но на края на тази обиколка президентът ще е обяснил на народа на Америка, че
светът има нужда от тези Обединени нации, за да не се налага да се бием никога повече във
война като тази.
- Ще се моля да си прав.
Ако има политически сложнотии за обясняване на обикновения народ, мисля, че Уилсън
е най-добрият в това.
Сервираха шампанско с десерта. Гюс се изправи и започна:
- Преди да продължим, бих искал да кажа нещо. - Родителите му изглеждаха удивени —
той никога не държеше речи.
- Д-р Хелман, г-жо Хелман, знаете, че обичам вашата дъщеря, която е най-прекрасната
девойка на този свят. Малко е старомодно, но бих искал да ви помоля за разрешение. .. - той
бръкна в джоба си и извади малка червена кожена кутийка - ...за вашето разрешение да й
предложа този годежен пръстен.
Отвори кутийката. Вътре имаше златен пръстен с голям диамант. Не беше прекалено
крещящ, но диамантът беше чисто бял - най-предпочитания цвят, оформен в класическата
форма на брилянт, и изглеждаше разкошно.
Роза зяпна.
Д-р Хелман погледна към жена си и двамата се усмихнаха.
Определено имаш разрешението ни - каза той. Гюс стана от стола си, заобиколи масата
и коленичи до Роза.
- Ще се омъжиш ли за мен, скъпа Роза?
- О, да, любими ми Гюс - дори утре, ако пожелаеш!
Той взе пръстена от кутийката и го сложи на пръста й.
- Благодаря ти.
Майка му се разплака.

II
Гюс отпътува заедно с президента в седем часа вечерта в сряда, 3 септември, от гарата
във Вашингтон. Уилсън беше със синьо сако, бели панталони и сламена шапка. Жена му,
Едит, също беше с тях, както и Кари Травърс Грейсън, личният му лекар. Във влака се
намираха и двадесет и един журналисти, в това число Роза Хелман.
Гюс беше уверен, че Уилсън може да спечели тази битка. Той винаги беше харесвал
директния контакт с хората. А и беше спечелил войната, нали така?
Влакът пътува през нощта до Кълъмбъс, Охайо, където президентът държа първата си
реч. Оттам продължи из страната - спирайки за съвсем кратки изяви по пътя - към
Индианаполис, където същата вечер говори пред огромна тълпа от двадесет хиляди души.
На края на първия ден Гюс вече беше обезкуражен. Уилсън не се представяше добре.
Гласът му беше дрезгав. Използваше бележки - винаги се беше справял и без тях - и когато се
впусна в техническите подробности на договора, което беше интересно за всички дипломати
в Париж, но не и за обикновените хора, той изцяло загуби тълпата и вниманието й. Гюс
знаеше, че страда от тежко главоболие и понякога дори погледът му се замъгляваше.
Прилоша му от притеснение. Не беше просто това, че неговият приятел и ментор е
болен. Тук бяха заложени много сериозни неща. Бъдещето и на Америка, и на света, висеше
на въпроса какво ще се случи следващите няколко седмици. Единствено личната отдаденост
на Уилсън можеше да спаси Обединените нации от тесногръдите му опоненти.
След вечерята се отправи към спалното отделение на Роза. Тя беше единствената жена
сред репортерите и имаше самостоятелна стая. Беше запалена почти колкото Гюс по Лигата,
но каза:
- Трудно е да кажеш нещо позитивно за днешния ден, нали?
Лежаха на кушета, целуваха се и се милваха, след което си казаха лека нощ и се
разделиха. Сватбата им бе насрочена за октомври, след президентската обиколка. На Гюс му
се искаше да е още по-рано, но родителите му бяха поискали време да се подготвят, и майка
му мрачно бе замърморила за непристойно бързане, така че той се предаде.
 Уилсън работеше над подобренията върху речта си, тракайки на старата си пишеща
машина „Ъндърууд“, докато влакът препускаше през безкрайните открити полета на Средния
запад. Нещата донякъде се пооправиха следващите няколко дни. Гюс му предложи да се
опита да представи договора като важен за всеки отделен град. Уилсън каза на бизнесмените
в Сейнт Луис, че документът е съществен за осигуряването на световната търговия. В Омаха
обясни, че светът без този договор би бил като общество, което не може да разреши
проблемите на земята си и всички фермери седят по оградите на полетата си с пушки.
Вместо проточени технически обяснения се опитваше да улучи десетката с кратки, но
образни фрази.
Гюс му предложи също да се опитва да призовава емоциите на хората. Това не е само
политика, беше казал той - трябваше да събудят патриотизма на народа. В Кълъмбъс Уилсън
говори за момчетата в армията. В Сиукс Фолс каза, че иска да оправдае саможертвите на
майките, които бяха загубили синовете си на бойното поле. Рядко прибягваше до вулгарност,
но в Канзас Сити, градът на язвителния сенатор Рийд, сравни опонентите си с болшевиките.
И навсякъде прокламираше, отново и отново, че ако Обединените нации не станат реалност,
светът ще бъде изправен пред нова война.
Гюс се грижеше за отношенията с журналистите във влака и местните там, където
спираше влакът. Когато Уилсън говореше без подготвена реч, стенографът му веднага я
записваше и Гюс я разпространяваше. Убеди Уилсън да идва от време на време до техния
вагон, за да си бъбри неформално с пресата.
Нещата започнаха да се оправят. Публиката му отвръщаше все по-добре и по-добре.
Отзивите в пресата останаха противоречиви, но посланието на Уилсън се повтаряше
постоянно дори във вестниците, които бяха против него. А докладите от Вашингтон
показваха, че опозицията отслабваше.
Но Гюс усещаше, че кампанията коства много на президента. Главоболията му станаха
почти непрекъснати. Едва успяваше да спи. Не можеше да приема нормална храна и д-р
Грейсън го хранеше само с течности. Гърлото му се възпали и разви нещо като астма - стана
му трудно дори да диша. Опитваше се да спи прав.
Всичко това, разбира се, не достигаше до пресата, дори до Роза. Уилсън продължи да
държи речи, въпреки че гласът му отслабваше. Хиляди го приветстваха в Солт Лейк Сити, но
той изглеждаше измъчен и постоянно стискаше ръцете си - странен жест, който Гюс
свързваше с умиращите.
Нощта на 25 септември във влака настана суматоха. Гюс чу Едит да вика д-р Грейсън.
Облече се и изтича веднага към президентския вагон. Това, което видя, го ужаси и натъжи
едновременно. Уилсън изглеждаше плашещо. Едва дишаше и лицето му се беше сгърчило от
тикове. Но дори в това състояние, искаше да продължи с обиколката. Грейсън се опита да му
забрани с цялата твърдост, на която беше способен. Накрая президентът трябваше да
отстъпи.
На следващата сутрин Гюс унило съобщи на пресата, че президентът е претърпял тежък
нервен срив и че композицията се отправя максимално бързо обратно към Вашингтон.
Всички ангажименти на президента през следващите две седмици бяха отменени,
включително дори срещата със сенаторите, които подкрепяха договора, на която трябваше да
се планира по-нататъшната битка за ратифицирането му.
Същата вечер Гюс и Роза седяха заедно в нейното купе, гледайки тъжно през прозореца.
Хората се събираха на всяка станция, за да присъстват на отпътуването на президента.
Слънцето залезе, но хората все така стояха и се взираха в здрача. Гюс си спомни за влака от
Брест до Париж и мълчаливите навалици, които ги бяха очаквали около релсите в малките
часове на нощта. Беше минала по-малко от година, но надеждите им сякаш вече бяха
зачеркнати.
Направихме каквото можахме - каза Гюс. - Но се провалихме.
- Сигурен ли си?
- Дори когато президентът обикаляше с пълна сила, нещата бяха на кантар. След като се
разболя, шансът Сенатът да ратифицира договора, е нулев.
- Толкова съжалявам — Роза взе ръката му в своята.
- За теб, за мен, за света... — замълча за момент. — Какво мислиш да правиш?
- Бих искал да работя за някоя правна компания във Вашингтон и да специализирам
международно право. Все пак имам известен опит в тази област.
- Мисля, че ще се редят на опашка с предложения към теб. И може би някой бъдещ
президент ще има нужда от помощта ти.
Той се усмихна. Понякога Роза имаше толкова необосновано високо мнение за него.
- А ти?
- На мен ми харесва това, което правя. Надявам се, че мога да продължа да отразявам от
Белия дом.
- Би ли искала да имаш деца?
- Да!
- Аз също — Гюс се загледа замечтано през прозореца. - Само се надявам Уилсън да
греши за тях.
- За нашите деца? — тя усети нотката сериозност в гласа му и попита уплашено:
- Какво имаш предвид?
- Той смята, че те ще трябва да се бият в нова световна война.
- Бог да ни пази! — трескаво отвърна Роза.
Навън се спускаше нощта.
Глава 39
Януари 1920 г.
Дейзи седеше на масата в трапезарията на семейство Вялови, в дома им в Бъфало.
Носеше розова рокля. Около врата й беше завързана платнена салфетка. Беше почти на
четири години й Лев я обожаваше.
- Ще направя най-големия сандвич на света - каза той и тя се изхихика. Той разряза две
парчета препечени филийки, всяка по половин инч, внимателно ги намаза с масло, прибави
малко от бърканите яйца, които Дейзи не искаше да яде и събра парчетата.
- Трябва да има едно зрънце сол - каза той. Изсипа солта в чинията си, внимателно
вдигна едно-единствено зрънце на върха на пръста си и го сложи на сандвича. - Сега мога да
го ям!
- Аз го искам - каза Дейзи.
- Наистина? Но това е като за татковци!
- Не! — засмя се тя. - За момиченца е!
- Уф, добре - каза той и й го даде. - Не искаш още един, нали?
- Да.
- Но този беше толкова голям!
- Не, не беше!
- Ами, добре, тогава ще трябва да направя още един.
Лев беше въодушевен. Нещата бяха още по-хубави, отколкото ги беше описал на Григори
преди десет месеца, когато бяха седяли във влака на Троцки. Живееше в изключителен
комфорт в дома на тъста си. Управляваше три от нощните клубове на Вялов, получаваше
добра заплата и бонуси. Беше обзавел Марга с шикозен апартамент и я посещаваше почти
ежедневно. Беше забременяла седмица след завръщането му и вече бе родила сина им на име
Грегори. Лев беше успял да запази всичко това в тайна.
Олга влезе в трапезарията, целуна Дейзи и седна. Лев обичаше Дейзи, но нямаше
чувства към Олга. Марга беше по-секси и по-забавна. А имаше и още много момичета, след
като той разбра, че Марга е бременна.
- Добро утро, маме! — каза весело Лев.
Дейзи последва примера и повтори думите му.
Олга попита:
- Тате храни ли те?
В последно време си говореха най-вече по този начин, основно чрез детето. Бяха
правили секс няколко пъти след връщането на Лев, но скоро се върнаха към обичайното си
безразличие един към друг, а сега спяха в отделни спални. Казаха на родителите на Олга, че е
защото Дейзи се буди често нощем, макар това да не бе така. Олга изглеждаше като често
разочарована жена, но Лев това не го интересуваше особено.
Йосиф влезе.
- Ето го и дядо! - каза Лев.
- Добро утро — отсече Йосиф.
- Дядо иска сандвич — каза Дейзи.
- Не — отвърна Лев. — Твърде са големи за него.
Дейзи изпитваше искрено щастие, когато Лев приказваше очевидно неверни неща.
 - Не, не са! Твърде са малки!
Йосиф седна. Много се бе променил, откри Лев, когато се върна от войната. Йосиф беше
твърде пълен за раирания си костюм. Пъхтеше, просто докато слизаше по стълбите.
Мускулите вече бяха тлъстини, черната коса сивееше, а розовият цвят на кожата му вече беше
нездраво зачервяване на бузите.
Полина влезе от кухнята с кана кафе и наля на Йосиф. Той отвори вестник. Лев го
попита:
- Как е работата? - Не беше въпрос за убиване на времето. Законът Волстед влезе в сила
в полунощ на 16 януари и вече бяха нелегални производството, транспортът или продажбата
на алкохолни напитки. Империята на Вялови се основаваше на барове, хотели и продажба на
алкохол на едро. Сухият режим беше змията в рая на Лев.
- Умираме - отвърна Йосиф с необичайна прямота. - Затворих пет бара за седмица, а
следва и по-лошо.
Лев кимна.
- Продавам почти-бира в клубовете, но никой не я ще. - Законът позволяваше бира с по-
малко от половин процент алкохол. - Трябва да изпиеш литри, за да те хване.
- Можем да продаваме малко под бара, но не можем да се сдобием с достатъчно, а и
хората ги е страх да купуват.
Олга беше шокирана. Знаеше малко за работата на баща си и съпруга си.
- Но, тате, какво ще правиш?
- Не знам - каза Йосиф.
Друга промяна — някога Йосиф щеше да е предвидил достатъчно рано такава криза. Но
вече бяха минали три месеца от влизането в сила на закона, а Йосиф нищо не бе свършил, за
да се подготви за ситуацията. Лев го чакаше да извади заек от шапката си. Сега с тревога и
разочарование виждаше, че това няма да се случи.
Лев имаше съпруга, любовница и две деца, всички живеещи от приходите му. Ако
империята щеше да се срива, Лев трябваше да измисли нещо.
Полина повика Олга за телефона и тя излезе в коридора. Лев я чу.
- Здрасти, Руби. Рано си станала. - Какво? Не мога да повярвам.
Последва дълга тишина и след това Олга се разплака. Йосиф вдигна поглед от вестника
си и промърмори:
- Какво, по дяволите...?
Олга затвори шумно и се върна в трапезарията. С наляга със сълзи очи тя посочи Лев и
рече: - Ти, копеле.
- Какво съм направил? - попита той, макар да се страхуваше, че вече знае.
- Ти... ти... шибано копеле.
Дейзи ревна.
Йосиф попита:
- Олга, мила, какво има?
- Родила е дете!
Лев промърмори под нос:
- Мамицата му.
- Кой е родил? - Йосиф не разбираше.
- Курвата на Лев. Дето я видяхме в парка. Марга.
Йосиф поморавя.
 - Певицата от „Монте Карло“? Родила е дете на Лев?!
Олга кимна, докато хълцаше.
- Копелдак нещастен.
- Да останем спокойни - призова Лев.
Йосиф се изправи.
- Боже мой, мислех, че съм те научил.
Лев стана от стола си. Заотстъпва от Йосиф, протегнал ръце напред.
- Просто се успокой, Йосиф.
- Да не смееше да ме успокояваш! - С изненадваща пъргавост Йосиф пристъпи напред и
замахна с едър пестник. Лев не успя да избегне удара, който попадна в лявата му скула
Олга грабна разплаканата Дейзи и застана на прага.
- Спрете! - изкрещя тя.
Йосиф замахна с лявата си ръка.
Лев отдавна не се бе бил, но рефлексите му от гетата в Петроград все още работеха. Той
блокира удара на Йосиф, приближи се, удари тъста си в корема с две ръце. Тогава Лев
отправи няколко къси крошета в лицето на Йосиф.
Йосиф беше силен мъж и не се свенеше да използва насилие над останалите, но те
твърде много се страхуваха от него и не бе свикнал да се защитава. Той се олюля назад и
вдигна ръце в жалък опит да се предпази.
Инстинктите на уличен боец на Лев не му позволяваха да спре, докато противникът му
стои прав, и той продължи атаката си, удряше го в тялото и главата. Накрая по- възрастният
мъж се прекатури през един стол и падна на килима.
Майката на Олга, Лена, се втурна в стаята, изпищя и клекна до съпруга си. Полина и
готвачът също влязоха с уплашен вид. Лицето на Йосиф беше насинено и окървавено, но той
се надигна на лакът и отблъсна жена си от себе си. Когато се опита да стане обаче, извика и
падна обратно на земята.
Кожата му посивя и той спря да диша.
Лев каза:
- Исусе Христе.
Лена зарида:
- Йосиф, Джо, отвори очи!
Лев докосна гърдите на Йосиф. Нямаше пулс. Вдигна китката, не усети нищо и там.
Сега загазих, помисли си той
Изправи се.
- Полина, извикай линейка.
Тя излезе в коридора и вдигна телефона.
Лев се втренчи в тялото. Трябваше бързо да вземе решение. Да остане, да настоява за
невинността си, да се преструва, че скърби, да се опита да се измъкне някак? Не. Твърде
малък шанс имаше.
Трябваше да върви.
Изтича на втория етаж и свали ризата си. Беше се върнал от войната с много злато,
спечелил бе, като продаваше скоч на казаците. Беше го обменил в малко повече от пет хиляди
щатски долара. Той ги беше прибрал в специален колан, който пък беше залепил за задната
част на шкафа. Сега препаса колана, сложи си ризата обратно и облече яке.
Върху него сложи палто. Върху гардероба му имаше старa торба с армейския му Колт.
Той прибра пистолета в джоба на палтото си. Пъхна в торбата малко патрони и бельо, и
слезе.
В трапезарията Лена беше сложила възглавница под главата на Йосиф, но той
изглеждаше по-мъртъв отвсякога. Олга говореше по телефона.
- Побързайте, моля ви, може да умре!
Твърде късно, помисли си Лев. Той каза:
- Линейката много ще се забави. Ще извикам д-р Шуорц.
Никой не го попита защо носи торба.
Той отиде в гаража и запали колата на Йосиф. Напусна къщата и зави на север.
Нямаше да вика д-р Шуорц.
Отиваше в Канада.

II

Лев караше бързо. Докато оставяше зад гърба си северните покрайнини на Бъфало, се
опита да прецени колко време му остава. Санитарите от линейката несъмнено щяха да
повикат полицията. Щом пристигнеха, те щяха да открият, че Йосиф е загинал в юмручен
бой. Олга не би се поколебала да им каже кой е сторил това: ако преди не бе мразила Йосиф,
сега вече го мразеше. В този миг Лев щеше да стане беглец заради убийство.
В гаража на Вялови обикновено имаше три коли - тази на Вялов, един Форд на Лев и
един син Хъдзън, който бандюгите на Йосиф използваха. На ченгетата нямаше да им отнеме
дълго да се досетят с коя кола е тръгнал Лев. След час полицията щеше да издирва колата.
Дотогава, ако имаше късмет, Лев щеше да е извън страната.
Заедно с Марга бяха прекосявали границата с Канада няколко пъти. Торонто беше само
на 100 мили, три часа с бърза кола. Обичаха да се регистрират в някой хотел като г-н и г-жа
Питърс и да се разхождат из града без да се тревожат, че ще ги забележи някой, който да каже
на Йосиф Вялов. Лев нямаше американски паспорт, но знаеше няколко места, където нямаше
контролни пунктове.
Стигна Торонто към средата на деня и се регистрира в едно малко хотелче.
Поръча си сандвич в едно кафене и седна да обмисли положението. Търсеха го за
убийство. Нямаше дом и не можеше да посети нито едно от семействата си без риск от арест.
Можеше никога повече да не види децата си. Разполагаше с пет хиляди долара в колана си,
както и открадната кола.
Спомни си хвалбите си пред Григори само преди десетина месеца. Какво ли би си
помислил Григори сега?
Изяде сандвича си и се замота из града, умърлушен. Купи бутилка водка от един
магазин, за в стаята си. Може би щеше да се напие довечера. Забеляза, че ръженото уиски
струваше четири долара на бутилка. В Бъфало струваше десет, ако можеше въобще да
намериш; в Ню Йорк, петнадесет-двадесет. Знаеше, защото бе опитвал да купи незаконен
алкохол за нощните клубове.
Върна се в хотела и си взе малко лед. Стаята му беше прашна, с овехтели мебели и
гледка към задните дворове на редица евтини магазини. Още щом северното сияние се
вдигна на хоризонта навън, той се почувства по-потиснат, отколкото някога се бе чувствал
през живота си. Размисли дали да не хване някоя отвън, но нямаше желанието. Щеше ли да
бяга от всеки свой дом по този начин? Беше избягал Петроград заради мъртъв полицай, беше
напуснал Абъроуен буквално крачка преди хората, които бе измамил на карти; сега отново
бягаше, търсен за убийство, този път от Бъфало.
Трябваше да направи нещо с колата на Вялов. Полицията в Бъфало можеше да изпрати
нейно описание в Торонто. Трябваше или да смени табелите, или да смени колата. Но не
можеше да събере сили.
Олга сигурно се радваше, че се е отървала от него. Щеше да наследи всичко сама.
Империята на Вялов обаче струваше все по-малко с всеки изминал ден.
Чудеше се дали може да доведе в Канада Марга и бебето Грегори. Би ли искала въобще
да дойде? Америка беше мечтата й, както и на Лев. Канада не беше идеалното място за
певици в нощни клубове. Можеше да последва Лев в Ню Йорк, или Калифорния, но не и в
Торонто.
Децата му щяха да му липсват. Очите му се насълзиха, докато си мислеше за Дейзи,
която щеше да порасне без него. Още нямаше четири - можеше да го забрави напълно. В най-
добрия случай щеше да го помни смътно. Нямаше да помни най-големия сандвич на света.
След третата чаша му се стори, че е жертва на тежка несправедливост. Не бе искал да
убие тъста си. Йосиф беше започнал. Лев всъщност не го беше убил: онзи беше умрял от
някакъв удар, или инфаркт. Просто лош късмет. Но никой нямаше да му повярва. Само Олга
бе свидетел, а тя сигурно искаше отмъщение.
Той си наля още водка и легна на леглото. Да вървят всички по дяволите, помисли си
той.
Докато се отпускаше в неспокоен алкохолен сън, се сети за бутилките на витрината на
онзи магазин. Четири долара. Имаше нещо важно в това, но за момента не можеше да се сети
какво.
Когато се събуди на следващата сутрин, устата му беше пресъхнала и главата го болеше,
но знаеше, че канадското уиски за четири долара можеше да спаси живота му.
Той изми чашата си и изпи разтопения лед на дъното на кофата. До третата чаша вече
имаше план.
Портокалов сок, кафе и аспирин го накараха да се почувства по-добре. Замисли си се за
очакващите го опасности. Но никога преди не си бе позволявал опасностите да го спират.
Ако го правех, щях да съм брат си, помисли си той.
Планът му имаше един голям недостатък. Зависеше от сдобряване с Олга.
Отиде до една от бедните части на града и влезе в евтин ресторант, който обслужваше
работници. Седна на една маса с някакви, които приличаха на бояджии, и каза:
- Искам да заменя колата си за камион. Познавате ли някой заинтересуван?
- Законно ли е? - попита един от мъжете.
Лев го удостои с чаровна усмивка.
- Айде сега, приятел. Ако беше, щях ли да я продавам тук?
Там не откри желаещи, нито пък на следващите няколко места, където опита, но в
крайна сметка попадна на един автомобилен сервиз, държан от баща и син. Размени колата
си за двутонен фургон Мак Джуниър с две резервни гуми. Нямаше доплащания, нямаше
документи. Знаеше, че го обират, но хората от гаража знаеха, че той е отчаян.
Късно следобеда отиде до търговците на алкохол, чийто адрес бе открил в градския
указател.
- Искам сто каси канадско уиски. Колко струва?
 - За такова количество, трийсет и шест долара на каса.
- Става. - Лев извади парите. - Отварям бар извън града, така че...
- Няма нужда да ми обясняваш, приятел каза търговецът. Посочи през прозореца. На
едно съседно свободно място група работници разкопаваха. - Новият ми склад, пет пъти по-
голям от досегашния. Бог да благослови Сухия режим.
Лев осъзна, че не е първият човек, комуто е хрумнала тази блестяща идея.
Плати на човека и натовариха уискито му във фургона.
На следващия ден Лев се върна в Бъфало.

III
Лев паркира пълния с уиски фургон на улицата пред къщата на Вялови. Зимният
следобед се превръщаше в привечер. Нямаше коли на алеята. Почака малко, напрегнат, готов
да избяга, но не видя движение.
С опънати нерви слезе от фургона, отиде до входната врата и влезе със собствения си
ключ.
Мястото тънеше в тишина. Отгоре се чуваше гласът на Дейзи и тихите отговори на
Полина. Друго не се чуваше.
Крачейки тихо по дебелия килим, той прекоси коридора и погледна в дневната. Всички
столове бяха избутани до стената. В средата имаше стойка, украсена с черна коприна, а на
нея — полиран махагонов ковчег с лъскави месингови дръжки. Вътре лежеше трупът на
Йосиф Вялов. Смъртта бе смекчила грубите черти на лицето му и сега изглеждаше
беззащитен.
Олга седеше сама до тялото. Носеше черна рокля. Намираше се с гръб към вратата.
Лев пристъпи в стаята.
- Здравей, Олга — тихо каза той.
Тя отвори уста да крещи, но той захлупи устата й с ръка и я спря.
- Не се тревожи. Искам само да поговорим. — Бавно отслаби хвата си.
Тя не изпищя. Той се поотпусна. Прескочил беше първото препятствие.
- Уби баща ми! — изсъска тя. - За какво можем да говорим?
Той си пое дълбоко въздух. Трябваше да изиграе картите си както трябва. Чарът нямаше
да му стигне, щеше да му трябва и акъл.
- За бъдещето. - Говореше тихо, заговорнически. - Твоето, моето, на Дейзи. В беда съм,
знам - но и ти също.
Тя не искаше да го слуша.
- Не съм в никаква беда. - Тя се обърна и погледна тялото.
Лев придърпа стол и седна до нея.
- Бизнесът, който си наследила, е загубен. Разпада се, не струва почти нищо.
- Баща ми е много богат! - възмутено рече тя.
- Притежаваше барове, хотели и продаваше алкохол на едро. Всички тези места губят
пари, а Сухият режим е в сила едва от две седмции. Пет бара вече са затворени. Скоро нищо
няма да остане. - Лев се поколеба, след това използва най-силния си аргумент. - Не можеш
просто да мислиш за себе си. Трябва да мислиш как ще отгледаш Дейзи.
- Бизнесът наистина ли отива по дяволите? - попита тя.
 - Чу какво каза баща ти на закуска оня ден.
- Не помня много добре.
- Е, не ми вярвай, ако не искаш. Но провери. Питай Норман Найъл, счетоводителят.
Питай когото и да било.
Тя го изгледа твърдо и реши да го вземе насериозно.
- Защо идваш при мен с това?
- Защото измислих как да спася бизнеса.
- Как?
- Като вкарвам алкохол от Канада.
- Това е незаконно.
- Да. Но е единствената ни надежда. Без алкохол нямаме бизнес.
Тя тръсна глава.
- Мога да се грижа сама за себе си.
- Разбира се. Можеш да продадеш къщата за добри пари, да инвестираш приходите и да
се нанесеш с майка си в малък апартамент. Вероятно можеш да спасиш достатъчно от
имотите, за да живееш както трябва с Дейзи няколко години, макар че по-скоро ще трябва да
си намериш работа...
- He мога да работя! Никога не съм се обучавала за нищо. Какво бих правила?
- Е, сега, можеш да продаваш стоки в универсален магазин, или да работиш във
фабрика...
Той не беше сериозен и тя го знаеше.
- Не ставай тъп — скастри го тя.
- Тогава остава една възможност. — Той посегна да я докосне.
Тя трепна, отдръпна се.
- Какво ти пука дали ще се справям, или не?
- Ти си ми съпруга.
Тя го изгледа странно.
Той си сложи най-честната физиономия.
- Знам, че не съм се отнасял към теб както трябва, но някога се обичахме.
Тя издаде звук на презрение.
- И трябва да мислим за дъщеря си.
- Но ти ще влезеш в затвора.
- Освен ако не кажеш истината.
- Какво имаш предвид?
- Олга, ти видя какво стана. Баща ти нападна мен. Виж ми лицето — имам насинено око
за доказателство. Трябваше да му отвърна. Сигурно сърцето му не е издържало. Може да е
бил болен отдавна — би обяснило защо не се беше подготвил добре за Сухия режим. Така
или иначе, убило го е напрежението от собствената му атака срещу мен, а не моите удари.
Просто трябва да кажеш на полицията истината.
- Вече им казах, че ти си го убил.
Лев остана доволен; вече напредваше.
- Няма нищо. Направила си това изказване, обладана от скръб. Сега, когато си по-
спокойна, осъзнаваш, че смъртта на баща ти е била ужасна злополука, причинена от лошото
му здраве и гнева му.
- Ще ми повярват ли?
 - Едно жури би ти повярвало. Но ако наема добър адвокат, процес дори няма да има. Как
може да има, след като единственият свидетел твърди, че не е било убийство?
- Не знам. - Тя смени темата. - Как ще купуваш алкохола?
- Лесно. Не се притеснявай за това.
Тя се обърна в стола си и го погледна право в лицето.
- Не ти вярвам. Казваш всичко това, само за да променя версията си.
- Облечи си палтото и ще ти покажа нещо.
Беше напрегнат момент. Ако тръгнеше с него, той щеше да победи.
След кратка пауза тя се изправи.
Лев сподави победоносна усмивка.
Напуснаха стаята. На улицата той отвори задните врати на фургона.
Тя мълча няколко секунди. После каза:
- Канадско? — Тонът й се бе сменил, забеляза той. Вече звучеше практично. Емоциите й
бяха избледнели на заден план.
- Сто каси - каза той. - Купих ги за по три долара бутилката. Тук може да вземем по
десет за всяка — повече, ако продаваме шотове.
- Трябва да помисля.
Това беше добър знак. Готова бе да се съгласи, но не искаше да се впуска необмислено в
това.
- Разбирам, само че няма време. Аз съм издирван престъпник с цял камион нелегално
уиски и трябва да имам решението ти веднага. Съжалявам, че те тормозя така, но виждаш,
нямам избор.
Тя кимна замислено, но не каза нищо. Лев продължи:
- Ако ми откажеш сега, ще продам алкохола, ще направя печалба и ще изчезна. Тогава ще
си сама. Ще ти пожелая късмет и ще се сбогувам с теб завинаги, без драми. Бих те разбрал.
- А ако кажа да?
- Тогава отиваме в полицията веднага.
Тя отново замълча. Накрая кимна.
- Добре.
Лев извърна лице, за да скрие изражението си. Направи го, каза си. Седна с нея и с
ковчега на баща й и си я върна.
Гениално псе такова.

IV
- Трябва да сложа шапка - каза Олга. - А ти имаш нужда от чиста риза. Искам да
направим добро впечатление.
Това беше добре. Наистина беше на негова страна.
Върнаха се в къщата и се приготвиха. Докато я чакаше, Лев се обади в редакцията на
Бъфало Адвъртайзър и поиска да говори с Питър Хойл, редактора. Секретарката го попита по
каква работа.
- Кажете му, че аз съм мъжът, търсен за убийството на Йосиф Вялов.
Миг по-късно излая мъжки глас.
- Хойл. Кой си ти?
 - Лев Пешков, зетът на Вялов.
- Къде си.
Лев не отговори на въпроса.
- Ако изпратите репортер пред стълбите на полицията след половин час, ще имате
изявление от мен.
- Ще сме там.
- Г-н Хойл?
- Да?
- Изпратете и фотограф. — Лев затвори.
С Олга, седнала до него в кабината на фургона, той първо мина през крайбрежния склад
на Йосиф. Кутии откраднати цигари бяха натрупани покрай стените. В офиса отзад откриха
счетоводителя на Вялов, Норман Найърл, както и групичка от обичайните бандити. Найъл
беше подкупен, но и дребнав човек. Седеше на стола на Йосиф, зад бюрото му.
Всички с изумление видяха как Лев и Олга влизат в офиса.
Лев каза:
- Олга е наследила бизнеса. Отсега нататък аз ще движа нещата.
Норман не стана от стола.
- Ще видим - каза той.
Лев го изгледа кръвнишки, но не каза нищо.
Норман продължи по-неуверено.
- Завещанието трябва да бъде доказано и така нататък.
Лев поклати глава.
- Ако чакаме да приключат формалностите, бизнес няма да остане. - Посочи един от
бандитите. - Иля, излез на двора, погледни във фургона, върни се и кажи на Норм какво си
видял.
Иля излезе. Лев заобиколи бюрото и застана до Норман. Чакаха в мълчание да се върне
Иля.
- Сто каси канадско уиски. — Иля остави на масата една бутилка. - Може да го
пробваме, да видим дали е истинско.
- Ще управлявам бизнеса с алкохол, внесен от Канада. Сухият режим е най-добрата
възможност, отваряла ни се някога. Хората ще плащат всякакви пари за алкохол. Ще
направим състояние. Ставай от стола, Норм.
- Не мисля така, хлапе - каза Норман.
Лев извади пистолета си бързо и шибна счетоводителя през лицето с него. Онзи извика
от болка. Лев насочи оръжието си нехайно към бандитите.
Олга остана спокойна.
- Тъп задник такъв — каза Лев на Норман. — Убих Йосиф Вялов - да не мислиш, че ме е
страх от теб?
Норман се изправи и закуцука към изхода, докато държеше ръка върху кървящата си
уста.
Лев се обърна към останалите, още насочил пистолета към тях и рече:
- Който не иска да работи за мен, може да си тръгне сега, няма да му се сърдя.
Никой не помръдна.
- Добре. Защото лъжех, че няма да се сърдя. — Той посочи Иля. - Ти ще дойдеш с мен и
г-жа Пешкова. Ще караш. Останалите да разтоварят фургона.
 Иля ги откара до центъра на града.
Лев почувства, че може да е направил грешка. Не трябваше да казва пред Олга Аз убих
Йосиф Вялов - можеше все още да си промени решението. Ако го споменеше, щеше да каже,
че не го е имал предвид, а го е казал, за да сплаши Норм. Но Олга не повдигна въпроса.
Пред полицейското управление двама души в палта и шапки чакаха до фотоапарат на
триножник.
Лев и Олга излязоха от колата.
Лев каза на репортера:
- Смъртта на Йосиф Вялов е трагедия за нас, семейството му, и за този град. - Мъжът
надраска думите му в бележника си. - Дойдох да разкажа на полицията моята версия за
случилото се. Съпругата ми Олга, единственият друг присъстващ в стаята човек, когато
Йосиф получи удара, е тук да потвърди невинността ми. Аутопсията ще покаже, че тъстът ми
е починал от естествена смърт. Аз и съпругата ми възнамеряваме да разширим още огромния
бизнес на Йосиф Вялов в Бъфало. Благодаря.
- Погледнете апарата, ако обичате! - каза фотографът.
Лев обгърна Олга с ръка, придърпа я до себе си.
Репортерът попита:
- Какво ти има на фара, Лев?
- Това? — Лев посочи синьото си око. — О, това е друга история.
Усмихна се по най-чаровния си начин и магнезиевата светкавица на фотографа блесна.
Глава 40
Февруари-декември 1920 г.
Военният арест в Алдършот беше мрачно място, помисли си Били, но определено за
предпочитане пред Сибир. Алдършот беше военно градче на около тридесет и пет мили
югозападно от Лондон. Затворът представляваше модерна сграда с галерии на три етажа,
съдържащи килиите, всичко това около огромно преддверие. От остъкления таван нахлуваше
ярка светлина и му даваше прозвището „Парника“. С парното си отопление и газовите
лампи, това място беше по-удобно от повечето, в които Били бе спал през последните четири
години.
При все това не можеше да не се чувства потиснат. Войната беше свършила преди повече
от година, а той още гниеше в армията. Повечето му приятели кръстосваха на свобода,
получаваха добри заплати и водеха момичета на кино. Той още носеше униформа и отдаваше
чест, спеше в койка и ядеше войнишка храна. По цял ден правеше матраци, което бе
професионалното занимание на затворниците. И най-лошото - така и не виждаше жени.
Някъде отвън Милдред го чакаше - може би. Като че ли всеки можеше да разкаже историята
на някой свой познат, който се върнал у дома и разбрал, че жена му или приятелката му са
избягали с друг мъж.
Не можеше да общува с Милдред, или с когото и да било отвън. Затворниците - или
«войниците с присъда», както се наричаха официално - обикновено можеха да получават и
изпращат писма, но Били беше различен случай. Понеже беше осъден, че е издавал военни
тайни в писмата си, пощата му се конфискуваше от властите в затвора. Това беше част от
отмъщението на армията. Вече нямаше тайни за издаване, разбира се. Какво можеше да каже
на сестра си? «Варените картофи са винаги недосготвени.»
Мама, тате и дядо знаеха ли въобще за военния съд? Близкото семейство на един войник
трябваше да бъде уведомено, но той не беше сигурен, а и никой не отговаряше на въпросите
му. Така или иначе, Томи Грифитс ще да им е казал със сигурност. Надяваше се Етел да им е
обяснила какво всъщност е правил.
Не получаваше посещения. Подозираше, че семейството му дори не знае, че се е върнал
от Русия. Щеше му се да оспори забраната за получаване на поща, но не можеше да се свърже
с адвокат — и нямаше пари да плати на такъв. Единственото му утешение беше, че това не
можеше да продължава неопределено време.
Новините за външния свят достигаха до него чрез вестниците. Фиц беше се върнал в
Лондон, произнасяше речи в подкрепа на още военна помощ за Бялата гвардия в Русия. Били
се чудеше значи ли това, че Приятелите от Абъроуен са се върнали у дома.
Речите на Фиц не вършеха работа. Кампанията на Етел «Долу ръцете от Русия» беше
спечелила подкрепа от Работническата партия. Въпреки цветистите антиболшевишки
изказвания на военния министър Чърчил, Великобритания беше изтеглила войските си от
Арктическа Русия. В средата на ноември Червената гвардия беше изтласкала адмирал Колчак
от Омск. Всичко, което Били беше казал за Белите, всичко, което Етел повтаряше в
кампанията си, се оказваше вярно; всичко казано от Фиц и Чърчил - погрешно. И въпреки
това Били беше в затвора, а Фиц — в Камарата на лордовете.
Нямаше много общо с останалите обитатели на затвора. Не бяха политически
затворници. Повечето лежаха за реални престъпления: кражба, нападение, убийство. Бяха
корави мъже, но Били не се страхуваше от тях. Държаха се с него с внимателно уважение,
явно усещаха, че провинението му е по-високопрофилно от техните. Той общуваше с тях
приятелски, но никой нямаше кой знае какъв интерес към политиката. Нищо нередно не
виждаха у обществото, което ги държеше затворени; просто искаха следващия път да
надхитрят системата, а не да я променят.
През половинчасовите обедни почивки той четеше вестника. Повечето други не можеха
да четат. Един ден отвори Дейли Херълд и видя снимка на познато лице. След миг удивление
се усети, че гледа себе си.
Спомни си откога беше тя. Милдред го бе завлякла при един фотограф в Алдгейт и го бе
накарала да се снима в униформа.
- Всяка нощ ще я докосвам с устните си — каза тогава тя. Той често си мислеше за това
двусмислено обещание, докато бе далеч от нея.
Заглавието гласеше: ЗАЩО Е В ЗАТВОРА СЕРЖАНТ УИЛЯМС? Били продължи да чете
с нарастващо вълнение:

Уилям Уилямс от осми батальон на Уелските стрелци (Приятелите от

Абъроуен) излежава десет години във военен затвор, осъден за измяна. Предател
ли е този човек? Дезертирал ли е, бягал ли е от битка? Напротив. Той се бие смело
при Сома и продължава да служи във Франция през следващите две години,
спечелвайки повишение в сержант.

Това съм аз, мислеше си той, пишат ме във вестниците и казват, че съм се бил храбро!

След това е пратен в Русия. Не сме във война с Русия. Британците не

одобряват съвсем болшевишкия режим, но ние не атакуваме всеки режим, с чиято
идеология не сме съгласни. Болшевиките не представляват заплаха за страната
ни, ши за съюзниците ни. Парламентът никога не е одобрявал военни действия
срещу правителството в Москва. Въпросът е сериозен: дали мисията ни там не е
в нарушение на международното право.
Всъщност, в продължение на няколко месеца британският народ не знаеше,
че армията им се бие в Русия. Правителството даваше подвеждаща информация,
че войските ни там просто защитават собствеността ни, организират
оттеглянето си, ши изчакват. Намекът беше ясен — не сме се били срещу
Червената гвардия.
Тази лъжа бе разобличена от Уилям Уилямс.

- Хей - каза той, без да се обръщам към някого конкретно. - Гледайте това. Разобличена
от Уилям Уилямс.
Мъжете на масата му се скупчиха около него. Неговият съкилийник, едно животно на
име Сирил Паркс, каза:
— А, твоя снимка! Какво правиш във вестника?
 Били прочете остатъка на висок глас.

Престъплението му беше да каже истината, в писма до сестра си, написани

на прост код, за да не бъдат цензурирани. Британският народ му дължи
благодарността си.
Но действията му предизвикаха недоволството на онези от армията и
правителството, които са отговорни за манипулацията на британски войници за
собствените си политически цели. Уилямс беше даден на военен съд и осъден на
десет години затвор.
Той не е единствен. Мнозина войници, които бяха несъгласни с това да са
част от неуспялата контра-революция, бяха подложени на съмнителни процеси в
Русия и осъдени на скандално дълъг затвор.
Уилям Уилямс и други бяха пожертвани от отмъстителни личности с власт.
Това трябва да бъде променено. Великобритания е страна на справедливостта.
Затова, в крайна сметка, се бихме.

- А така! - каза Били. - Казват, че съм жертва на личности с власт.

- Аз също - каза Сирил Паркс, който бе изнасилил четиринадесетгодишно белгийско
момиче в един хамбар.
Внезапно някой грабна вестника от ръцете на Били. Погледа нагоре, към тъпата мутра
на Андрю Дженкинс, един от по-неприятните надзиратели.
- Може да имаш приятели на някакви шибани високи позиции, Уилямс - каза онзи. - Но
тук си просто още един скапан затворник, затова се връщай да работиш, да те еба!
- Веднага, г-н Дженкинс - каза Били.

II

Фиц бе жестоко възмутен, когато през лятото на 1920 г. руска търговска делегация дойде
в Лондон и бе посрещната от премиера Дейвид Лойд Джордж на Даунинг стрийт 10.
Болшевиките още воюваха с наново реконституираната полска държава и Фиц смяташе, че
Великобритания трябва да помогне на поляците, но не намираше много подкрепа.
Лондонските докери започнаха стачка, вместо да товарят кораби с пушки за полската армия,
а Конгреса на търговските профсъюзите заплаши с всеобща стачка, ако армията се намеси.
Фиц се примири, че няма да види нищо от собствеността на принц Андрей. Синовете
му Момче и Андрю бяха загубили руското си наследство и той трябваше да приеме това.
Но не можеше да си мълчи относно това, което руснаците Каменев и Красин вършеха,
докато обикаляха Великобритания. Стая номер 40 още съществуваше, макар и в различна
форма, и британското разузнаване прихващаше и дешифрираше телеграмите, които
руснаците изпращаха до дома. Лев Каменев, председателят на московския Съвет, безсрамно
пропагандираше революция.
Фиц толкова се беше разярил, че смъмри самия Лойд Джордж рано през август на едно
от последните вечерни партита през лондонския светски сезон.
 Беше в дома на лорд Силвърман на Белгрейв скуеър. Вечерята не беше толкова пищна,
колкото тези преди войната. Имаше по-малко ястия, по-малко бяха върнати неопитани в
кухните, а украсата на масите също бе по-простовата. Храната сервираха прислужнички,
вместо лакеи - никой не искаше да е лакей в днешно време. Фин предположи, че е дошъл
краят на екстравагантните едуардински партита. Но Силвърман още можеше да привлече
най-влиятелните мъже в страната в трапезарията си.
Лойд Джордж попита Фиц за сестра му Мод.
И тази тема го вбесяваше.
- За съжаление се ожени за германец и живее в Берлин - каза той. Не каза, че вече е
родила първото си дете, момче на име Ерик.
- Знам това — каза Лойд Джордж. - Просто се чудех как се оправя. Прекрасна млада
жена.
Влечението на премиера по прекрасни млади жени бе добре известно, дори печално
известно.
- Страхувам се, че животът в Германия не е лек - каза Фиц. Мод му бе писала с молба за
издръжка, но той веднага й отказа. Не го бе питала дали може да се жени, защо въобще
очакваше някаква подкрепа от него?
- Не е лек? - отвърна Лойд Джордж. - Така и трябва, след стореното от тях. Така или
иначе, мъчно ми е за нея.
- По една друга тема, господин премиер - каза Фиц, - този Каменев е евреин-болшевик:
заслужава да го депортирате.
Чашата шампанско в ръката на премиера беше посмекчила настроението му.
- Скъпи ми Фиц - дружелюбно рече той, правителството не се тревожи за руските
заблуди, които са груби и стихийни. Моля ви, не подценявайте британската работническа
класа: разпознават кухия шум, когато го чуят. Повярвай ми, речите на Каменев развалят
репутацията на болшевизма повече, отколкото ние бихме могли да го сторим.
Фиц мислеше това за самодоволни глупости.
- Дал е пари на Дейли Херълд!
- Не е почтено, съгласен съм, едно чуждо правителство да субсидира наш вестник - но,
наистина, страх ли ни е от Дейли Херълд? Не като либералите и консерваторите, като нас да
си нямат собствени вестници.
- Но той общува с най-екстремистките революционни групи в страната ни - маниаци,
решени да отхвърлят целия ни начин на живот!
- Колкото повече научават британците за болшевизма, толкова по-малко ще го харесват,
вярвай ми. Изглежда впечатляващо само от разстояние, но всъщност болшевизмът е като
имунизацията за британското общество; предизвиква ужас у всички прослойки, какво може
да се случи, ако настоящото общество се срине.
- Просто не ми харесва.
- Освен това — продължи Лойд Джордж, - ако ги изхвърлим, може да ни се наложи да
обясняваме откъде знаем какви ги вършат; и новината, че ги шпионираме може да разгневи
работническата класа повече от високопарните им приказки.
Фиц не обичаше да му изнасят лекции относно политическата реалност в страната му,
дори от самия премиер, но продължи с аргумента си, защото още не намираше успокоение.
- Но поне можем да не търгуваме с тях, нали?
- Ако откажем да търгуваме с всички, които използват посолствата си за пропаганда,
няма да има с кого да търгуваме. Хайде де, Фиц, търгуваме с канибалите от Соломоновите
острови!
Фиц не беше сигурен дали това е така - канибалите от Соломоновите острови все пак
нямаха какво толкова да предложат, но не отговори на забележката.
- Толкова ли сме зле финансово, че да продаваме стоки на тези убийци?
- Страхувам се, че да. Говорил съм с много бизнесмени и те доста ме наплашиха за
бъдещите осемнайсет месеца. Няма поръчки. Клиентите не искат да купуват. Намираме се
може би в най-лошия период на безработица в историята си. Но руснаците искат да купуват -
и плащат в злато.
- Не бих приемал тяхното злато!
- А, но, Фиц, това е, защото ти си имаш толкова много.

III

Имаше парти на Уелингтън роу, когато Били доведе невястата си в Абъроуен.

Беше лятна събота и като никога, не валеше. В три часа следобед Били и Милдред се
появиха на гарата, заедно с децата на Били - доведените дъщери на Били Енид и Лилиан, на
по осем и седем. Дотогава миньорите вече се бяха върнали от шахтата, бяха си теглили
седмичните душове и носеха неделните си костюми.
Родителите на Били чакаха на гарата. Бяха поостарели, посмалени като че ли в
сравнение с хората около себе си. Тате стисна ръката на Били и каза:
- Гордея се с теб, синко. Опълчи им се, точно както съм те учил. - Били се зарадва на
тези думи, макар да не виждаше себе си като просто още едно от постиженията на тате в
живота.
Родителите му бяха срещали Милдред веднъж, на сватбата на Етел. Тате се ръкува с
Милдред, а мама я целуна. Милдред рече:
- Много се радвам да ви видя отново, г-жо Уилямс. Може ли да ви наричам вече мамо?
Това бяха перфектно подбрани думи и мама не можеше да се намери място от радост.
Били бе сигурен, че и тате ще я заобича, ако тя се въздържаше от псувни.
Постоянните въпроси от депутати в Камарата на представителите - подхранвани с
информация от Етел - бяха накарали правителството да намали присъдите за много войници
и моряци, съдени в Русия за метежи и други престъпления. Присъдата на Били бе намалена
до една година, след което го бяха освободили и демобилизирали. С Милдред се бяха
оженили при първа възможност.
Абъроуен му се струваше странен градец. Мястото си стоеше почти същото, но чувствата
му бяха различни. Струваше му се малко и свряно в ъгъла на света, а планините около него
сякаш пречеха на хората да се измъкнат оттук. Не беше вече сигурен, че тук е домът му. Както
когато му се наложи да сложи костюма си отпреди войната и видя, че му става, но някак не
се чувства добре в него. Нищо тук не може да промени света, осъзна момчето.
Изкачиха хълма до Уелингтън роу и видяха, че къщите са украсени със знамена: Юниън
Джак, Уелския дракон, Червения флаг. Един банер, провесен над улицата, гласеше ДОБРЕ
ДОШЪЛ У ДОМА, БИЛИ ДВОЙНИЯ. Всички съседи бяха наизлезли на улицата. Имаше
маси с бира и чайници, чинии, пълни с пайове, кейк и сандвичи. Когато видяха Били, запяха
някакъв християнски химн.
 Това го разплака.
Подадоха му халба бира. Тълпа възхитени млади мъже се събра около Милдред. За тях тя
представляваше екзотично създание, с лондонските си дрехи, кокни-акцента си и шапката с
огромна периферия, която самата тя беше окичила с цветя от коприна. Дори когато
внимаваше какви ги приказва, не можеше да се въздържи от приказки като тези:
- Трябваше да го сваля от гърдите си, ако извините израза ми.
Дядо изглеждаше още по-стар и едва стоеше прав, но умът му още беше наред. Той се зае
с Енид и Лилиан, извади сладки от джобовете си и им показа как може да накара едно пени
да изчезне.
Били трябваше да приказва с всяко от семействата на загиналите си другари: Джоуи
Понти, Пророка Джоунс, Петното Люелин и други. Отново се срещнаха с Томи Грифитс,
когото за последно беше видял в Уфа, Русия. Бащата на Томи, Лен — атеистът, беше
изпосталял, прояден от рак.
Били щеше да започне работа в мината утре и всичките му колеги искаха едновременно
да му обяснят какво се е променило: нови пътеки в мината, повече електрическо осветление,
по-добри предпазни мерки.
Томи се качи на стол и изнесе приветствена реч, на която Били трябваше да отвърне
нещо.
- Войната промени всички ни - каза той. - Помня, когато хората повтаряха, че богатите
съществуват, за да властват над по-низшите хора. — Тези думи бяха посрещнати от
презрителен смях, насочен към «богатите». - Мнозина прозряха отвъд тази самозаблуда, след
като ги командваха офицери, които преди това не бяха командвали и излет. - Другите
ветерани закимаха утвърдително. - Войната я спечелиха мъже като нас, обикновени мъже,
необразовани, но не глупави. Сега имаме право да гласуваме, както и жените ни, макар и
още не всички от тях, както сестра ми Ет ще побърза да ви каже. - Жените нададоха възглас
при тези думи. - Това е нашата страна и трябва да поемем контрол над нея, така както
болшевиките превзеха контрола в Русия а социалдемократите - в Германия. Имаме
Работническата партия и имаме гласовете да я вкараме в парламента. Лойд Джордж ни
изработи на последните избори, но втори път няма да му се размине.
- Не! — извика някой.
- Ето за какво съм дошъл. Дните на Пърсивал Джоунс като представител на Абъроуен са
преброени. - Хората посрещнаха това с доволни викове. - Искам да видя мъж от
Работническата партия да ни представлява в Камарата на представителите! — Били улови
погледа на баща си. Лицето му сияеше. - Благодаря ви за прекрасното посрещане.
Той слезе от стола и всички заръкопляскаха ентусиазирано.
- Хубава реч, Били - каза Томи Грифитс. - Но кой ще е този депутат от Работническата?
- Ще ти кажа какво, Томи - отвърна Били. - Познай от три пъти.

IV
Същата година философът Бертранд Ръсел посети Русия и написа кратка книга,
наречена «Теория и практика на болшевизма». Тя почти предизвика развод в семейство
Лекуит.
Ръсел се противопоставяше силно на болшевишката идеология. Още по-лошо, правеше
го от перспективата на социалист. За разлика от консервативните критици, той не спореше,
че руският народ няма право да свали царя, да подели земята на аристокрацията и да
управлява собствените си фабрики. Той одобряваше всичко това. Атакуваше болшевиките не
за погрешните им идеали, а за правилните идеали, до които те не могат да се издигнат. Така
че заключенията му не можеха да се отрекат като пропаганда.
Първо Бърни прочете книгата. Като всеки библиотекар изпитваше ужас да отбелязва в
книгите, които чете, но в случая направи изключение, триеше текст от страниците, драскаше
гневни коментари като «Глупости!» или «Невалиден аргумент!» по ръбовете на страниците,
подчертаваше изречения.
Етел я прочете, докато кърмеше бебето, вече малко по-голямо от година. Казваше се
Милдред, но й викаха Мили. По-възрастната Милдред вече се бе преместила в Абъроуен с
Били и беше бременна с първото си дете от него. На Етел й липсваше компанията й, макар да
се радваше, че стаята на втория етаж е свободна. Малката Мили имаше къдрава коса и в
погледа й вече проблясваше палаво пламъче, което напомняше на всички на майка й.
Етел се наслаждаваше на книгата. Ръсел беше умен писател. С дързостта на аристократ
беше поискал от Ленин интервю и бе прекарал час с великия човек. Бяха разговаряли на
английски. Ленин казваше, че лорд Нортклиф е най-добрият му пропагандист: страховитите
истории на Дейли мейл за руснаците, които обезчестявали аристокрацията, може би
ужасявали буржоата, но според него щели да имат обратния ефект върху работническата
класа във Великобритания.
Но Ръсел представяше ясно в книгата си недемократичността на самите болшевики.
Диктатурата на пролетариата си беше диктатура, но на върха й стояха интелектуалци от
средната класа като Ленин и Троцки, както и тези пролетарии, които се съгласяваха с
гледната им точка.
- Мисля, че това е много тревожно - каза тя, когато остави книгата.
- Бертранд Ръсел е аристократ! - гневно отвърна Бърни. - Той е граф!
- Това не значи, че той греши. — Мили спря да суче и заспа. Етел погали меката й бузка
с пръст. - Ръсел е социалист. Той се оплаква, че болшевиките не прилагат принципите на
социализма.
- Как може да говори такива неща? Благородниците са смазани.
- Както и опозиционната преса.
- Временна необходимост...
- Колко временна? Руската революция е вече на три години.
- Не можеш да направиш омлет без да счупиш няколко яйца.
- Казва, че има произволни арести и екзекуции, а тайната полиция е по-силна сега,
отколкото е била при царя.
- Но те работят против контрареволюционери, не против социалисти.
- Социализмът значи свобода, дори за контрареволюционерите.
- Не, не значи това!
- За мен това значи.
Повишеният им тон събуди Мили. Тя усети гнева в стаята и се разплака.
- Ето на - каза е неприязън Етел. - Виж какво направи.

V
 Когато Григори се върна от гражданската война, той се прибра при Катерина, Владимир
и Ана в удобния им апартамент във вътрешността на правителствения енклав в стария
кремълски форт. Беше твърде удобно като за вкуса му. Цялата страна страдаше от недостиг на
храна и гориво, но в кремълските магазини цареше изобилие. В близост имаше три
ресторанта с обучавани във Франция главни готвачи и за огромно разочарование на Григори
сервитьорите тракаха с пети и търчаха да изпълняват прищевките на болшевиките, както го
бяха правили за аристократите преди това. Катерина оставяше децата на занималня, за да
отиде на фризьор. Вечерите членове на Централния комитет ходеха на опера с коли с
шофьори.
- Надявам се да не се превръщаме в новата аристокрация - каза той на Катерина една
вечер в леглото.
Тя се изсмя презрително.
- Ако сме, къде са ми диамантите?
- Но имаме банкети, пътуваме в първа класа в железниците и така нататък.
- Аристократите никога не вършеха нищо полезно. Всички вие работите по дванайсет,
петнайсет, осемнайсет часа на ден. Не можеш да очакваш да се трепеш за някой бакшиш или
за парче дърво за отопление, като бедните.
- Но елитът винаги има извинения за привилегиите си.
- Ела тук. Ще ти дам специална привилегия.
След като правиха любов, Григори остана буден. Въпреки опасенията си, не можеше да
не се радва на сполуката си. Катерина беше понаедряла. Когато се бяха срещнали за пръв път,
беше пищна двадесетгодишна девойка; сега беше пълна майка на две деца. Владимир беше на
пет и се учеше да пише и чете в училище заедно с другите деца на новите руски управници;
Ана, обикновено наричана Аня, беше пакостливо тригодишно къдрокосо мъниче. Домът им
някога е бил собственост на една от придворните дами на царицата. Беше топъл, сух и
просторен, с втора спалня за децата и кухня, както и хол - достатъчно място за двадесет души
в стария дом на Григори в Петроград. Пред огъня имаше килим, завеси на прозорците,
порцеланови купи за чай и маслена картина на езерото Байкал над камината.
Григори в крайна сметка успя да заспи, но го събудиха още в шест с думкане по вратата.
Той отвори на парцалива, приличаща на скелет жена, която му се струваше смътно позната.
- Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, ваше Превъзходителство — каза тя,
използвайки старото обръщение към член на управляващите.
Той я позна като съпругата на Константин.
- Магда! - изумено възкликна. - Толкова си се променила - влез, влез! Какво има? В
Москва ли живеете сега?
- Да, тук се преместихме, ваше Превъзходителство.
- Спри да ми викаш така, за бога. Къде е Константин.
- В затвора.
- Какво? Защо!?
- Като контрареволюционер.
- Невъзможно! Трябва да е ужасна грешка.
- Да, сър.
- Кой го е арестувал?
- ЧК.
- Тайната полиция? Е, те работят за нас. Ще разбера какво е станало. Ще попитам
веднага след закуска.
- Моля ви, ваше Превъзходителство, направете нещо сега - ще го разстрелят след час.
- По дяволите! Изчакай да се облека.
Той си сложи униформата. Макар да нямаше отличителните знаци на чина му, беше
много по-качествена от тази на редови войник и отдалеч го определяше като командир.
След няколко минути той и Магда излязоха от Кремъл. Валеше сняг. Изминаха краткото
разстояние до площад Любянка. Щабът на ЧК се намираше в огромна жълта барокова сграда,
в която някога се бе помещавала застрахователна компания. Пазачът на вратата отдаде чест
на Григори.
Той се развика, веднага щом влезе в сградата.
- Кой командва тук? Искам да видя дежурния офицер на мига! Аз съм другарят Григори
Пешков, член на Централния болшевишки комитет. Искам да видя затворника Константин
Вороцинцев на мига. Какво чакате? Изпълнявайте! - Той бе открил, че така най-бързо се
върши работа, макар да му напомняше с чувство на гадене за поведението на разглезените
някогашни аристократи.
Пазачите се помотаха в паника няколко минути, след това Григори преживя шок.
Дежурният офицер влезе в антрето. Беше Михаил Пински.
Григори се ужаси. Пински бе едно от злите кучета на царистката полиция: сега зло куче
на революцията ли беше?
Пински се ухили мазно.
- Другарю Пешков. Каква чест.
- Не приказваше така, когато те проснах, затова че тормозеше едно бедно селско
момиче.
- Нещата се промениха, другарю - за всички ни.
- Защо сте арестували Константин Вороцинцев?
- Контраревоюционна дейност.
- Това е абсурдно. Той беше председател на болшевишкия дискусионен кръжок в
Путилов още през 1914. Един от първите избраници в петроградския Съвет. Той е повече
болшевик от мен!
- Така ли било? - В гласа на Пински се прокрадна заплаха.
Григори не обърна внимание.
- Да ми бъде доведен веднага.
- Веднага, другарю.
След няколко минути се появи Константин. Беше мръсен и небръснат и миришеше на
кочина. Магда избухна в сълзи и го прегърна.
- Трябва да говоря със затворника насаме - каза Григори на Пински. – Заведи ни в офиса
си.
Пински поклати глава.
- Моята скромна стая...
- Не спори. В офиса ти. Сега. - Това беше начин да демонстрира силата си. Трябваше да
държи Пински под напрежение.
Пински ги поведе в една стая на горния етаж, от която се виждаше вътрешния двор. Той
бързо прибра един метален бокс от бюрото си в едно чекмедже.
Григори видя изгрева през прозореца.
- Чакай отвън - каза той на Пински.
 Седнаха и Григори каза на Константин:
- Какво става, по дяволите?
- Дойдохме в Москва, когато се премести правителството - заобяснява Константин. -
Мислех, че ще стана комисар. Но беше грешка. Тук нямам политическа подкрепа.
- И какво правиш?
- Върнах се към обичайната работа, във фабриката Тод. Машинни части, колелета, бутала
и така нататък.
- Но защо полицията ще си въобразява, че си контра- революционер?
- Фабриката избира представител в московския Съвет. Един от инженерите обяви, че ще
е кандидат от името на меншевиките. Той организира събрание, а аз отидох да слушам.
Имаше само дузина човека. Нищо не казах там, тръгнах си по средата и не гласувах за него.
Кандидатът на болшевиките спечели, разбира се. Но след изборите всички, които посетиха
онова събиране, бяха уволнени. А миналата седмица ни арестуваха.
- Не можем да правим така - отчаян рече Григори. - Не, дори в името на революцията.
Не можем да арестуваме хора, затова че слушат различни гледни точки.
Константин го погледна странно.
- Да не си бил някъде другаде наскоро?
- Разбира се. Бих се с армията на контрареволюционерите.
- Ето защо не знаеш какво става.
- Искаш да кажеш, че е ставало и преди?
- Гришка, става всеки ден.
- Не мога да повярвам.
Магда каза:
- Миналата нощ получих известие - от приятелка, която е омъжена за полицай, - че
Константин и останалите ще бъдат застреляни в осем тази сутрин.
Григори погледна часовника си. Беше почти осем.
- Пински! - извика той.
Полицаят влезе.
- Спри екзекуцията.
- Боя се, че е твърде късно, другарю.
- Искаш да кажеш, че тези мъже вече са убити?
- Не точно. — Пински отиде до прозореца.
Григори стори същото. Константин и Магда го последваха.
Долу, на покрития със сняг двор, в ранната утрин се беше събрал отряд стрелци. Пред
тях дузина мъже трепереха в тънките си дрехи с превръзки на очите. Над главите им се вееше
червен флаг.
Войниците вдигнаха пушките си.
Григори извика:
- Спрете на мига! Не стреляйте! - Прозорецът обаче заглуши гласа му.
Миг по-късно изтрещяха изстрели.
Осъдените паднаха. Григори се втренчи в тях като в кошмар.
Около проснатите тела върху снега се появиха кървави петна, яркочервени, като флага
над тях.
Глава 41
11-12 ноември 1923 г.
Мод спа почти цял ден и се събуди късния следобед, когато Валтер върна децата у дома
от неделно училище Ерик беше на три, а Хайке - на две.
Досега Мод не бе познавала емоция като любовта към децата си. Дори дивата й страст
по Валтер в началото на любовта им не бе толкова силна. Децата също така я караха да се
чувства изключително несигурна. Щеше ли да може да ги храни, да ги пази здрави, да ги
защитава?
Даде им хляб и мляко и започна да се подготвя за вечерта. Тя и Валтер организираха
малко парти по случай тридесет и осмия рожден ден на братовчеда на Валтер, Роберт фон
Улрих.
Роберт не беше убит във войната, напук на страховете - или може би надеждите? - на
родителите на Валтер. Но така или иначе, Валтер беше станал граф фон Улрих. Роберт бил
държан в затворнически лагер в Сибир. Когато болшевиките сключили мир с Австрия той и
Йорг, негов боен другар, тръгнали за дома пеша, на стоп и във вагоните на товарни влакове.
Отнело им бе година, но бяха успели, а когато се върнаха, Валтер им намери апартамент в
Берлин.
Мод сложи престилката си. В мъничката кухня на малката си къща тя направи супа от
зеле, стар хляб и ряпа. Също така изпече малък кейк, макар че трябваше да го уплътнява с
още ряпа.
Беше се научила да готви, както и да прави още много неща. Една милосърдна съседка,
възрастна жена, се бе смилила над озадачената аристократка и я беше научила как да оправя
легло, да глади ризи и да чисти ваната. Всичко това бе шокирало Мод донякъде.
Живееха в къща средно качество. Не можеха да си позволят да харчат никакви пари за
нея, нито пък можеха да си позволят слугите, с които Мод така бе свикнала; имаха много
мебели втора ръка, които Мод считаше за ужасно посредствени.
Бяха очаквали по-добри времена, но всъщност всичко се беше влошило. Кариерата на
Валтер във Външното министерство свърши, когато се разбра, че е женен за англичанка. Той
щеше да си намери нещо друго, но в икономическия хаос имаше късмет, че му се предостави
каквато и да е работа. А ранното недоволство на Мод сега й се струваше дребнаво, четири
години бедност по-късно. Тапицерията беше кърпена там, където децата я бяха скъсали,
строшените прозорци бяха покрити с картон, а боята се лющеше навсякъде.
Но Мод не съжаляваше. Когато пожелаеше, можеше да целуне Валтер, да вкара език в
устата му, да разкопчае панталоните му и да го направи с него на леглото, или на дивана, или
дори на пода - това компенсираше всичко останало.
Родителите на Валтер дойдоха с половин шунка и две бутилки вино. Ото беше загубил
семейното имение Цумвалд, което сега се намираше в Полша. Спестяванията му се бяха
стопили от инфлацията. Голямата градина в берлинския му дом обаче все още произвеждаше
картофи, а и му бе останало много вино отпреди войната.
- Как успяхте да намерите шунка? - невярващо попита Валтер. Подобни неща можеха да
се купят само с американски долари.
- Замених за нея бутилка старо шампанско - каза Ото.
Децата бяха приспани от баба си и дядо си. Ото им разказа народна приказка. От това,
което чуваше Мод, ставаше въпрос за кралица, която заповядала да обезглавят брат й. Тя
потръпна, но не се намеси. След това Сузане им изпя няколко песнички с изтънял гласец и
децата заспаха, явно неособено повлияни от кървавата история на дядо си.
Роберт и Йорг се появиха с еднакви червени вратовръзки. Ото ги поздрави радушно.
Явно нямаше представа каква точно е връзката им и просто ги смяташе за съквартиранти. Те
точно така и се държаха пред представители на по-старото поколение. Според Мод Сузане се
досещаше за истината. Жените бяха по-трудни за заблуждаване, но пък бяха и по-толерантни.
Роберт и Йорг можеха да са много по-различни в либерална компания. На партитата в
дома си не криеха романтичната си връзка. Много от приятелите им бяха като тях. Мод първо
се изненадваше: не бе виждала мъже да се целуват, да се радват на дрехите си и да флиртуват
като ученички. Но подобно поведение вече не беше табу, не и в Берлин. А Мод прочете и
книгата на Пруст Содом и Гомор, според която подобни неща винаги са се случвали.
Тази вечер обаче Роберт и Йорг се държаха прилично. На вечеря всички говореха за
случващото се в Бавария. В четвъртък асоциация на полувоенни групировки, наречена
Кампфбунд беше обявила национална революция в една мюнхенска бирария.
Мод едва понасяше да чете новините в последните дни. Работниците вдигаха стачки, а
агресивни хлапаци с десни убедения ги биеха. Домакините правеха походи срещу недостига
на храна и походите им се превръщаха в бунтове за храна. Всички в Германия бяха гневни
заради Версайския договор, но социалдемократичното правителство се беше примирило
изцяло с него. Хората вярваха, че репарациите съсипват икономиката, макар Германия да бе
платила едва част от тях и очевидно нямаше намерение да ги покрие изцяло.
Случката в бирарията беше изправила всички на нокти. Военният герой Ерих Лудендорф
беше най-отявленият й привърженик. Така наречените щурмоваци в кафявите си ризи, както
и курсанти от Офицерската сухопътна академия бяха превзели ключови сгради в града.
Съветниците бяха превърнали в заложници, а заможни евреи - арестувани.
В петък легитимното правителство контраатакува. Четирима полицаи и шестнадесет от
революционерите бяха убити. Мод не можеше да прецени от новините, достигащи до Берлин,
дали начинанието е успяло, или не. Ако екстремистите превземеха Бавария, щеше ли цялата
страна да падне под властта им?
Това ядосваше Валтер.
- Имаме демократично избрано правителство. Защо хората не могат да ги оставят да си
вършат работата?
- Правителството ни предаде - отвърна баща му.
- Според теб. Е, и? В Америка, когато републиканците спечелиха последните избори,
демократите не се разбунтуваха!
- Съединените щати не са проядени от евреи и болшевики.
- Ако се тревожиш за болшевиките, кажи на хората да не гласуват за тях. И каква е тая
обсебеност по евреите?
- Имат зловредно влияние.
- И във Великобритания има евреи. Татко, не помниш ли как лорд Ротшилд в Лондон
направи всичко възможно да няма война? Има евреи във Франция, Русия и Америка. Те не
заговорничат против правителствата си. Какво те кара да смяташ, че нашите са толкова зли?
Повечето просто искат да изкарват достатъчно, за да издържат семействата си и да пращат
децата си на училище, като всички останали.
Роберт изненада Мод, като се включи в спора.
 - Съгласен съм с чичо Ото. Демокрацията предизвиква слабост. Германия има нужда от
силно управление. Йорг и аз се присъединихме към националсоциалистите.
- О, Роберт, за Бога! - отвратен възкликна Валтер. - Как сте могли?
Мод се изправи.
- Някой иска ли торта? - весело попита тя.

II
Мод остави партито в девет, за да отиде на работа.
- Къде ти е униформата? — попита я свекърва й, докато си казваха довиждане. Сузане
мислеше, че Мод се грижи за богат възрастен джентълмен.
- Държа я там и се преобличам на място — отвърна Мод. Всъщност свиреше на пиано в
нощен клуб на име «Нахтлебен». Но беше вярно, че униформата й беше на работното й
място.
Трябваше да припечелва, а никога не бе учена на нещо повече от това да се облича добре
и да ходи по светски събития. Беше получила малко наследство от баща си, но го обмени в
марки, още щом пристигна в Германия и сега то не струваше нищо. Фиц отказваше да й даде
пари, защото още бе ядосан, че се е омъжила, без да му каже. От Външно министерство
повишаваха заплатата на Валтер всеки месец, но тя така и не успяваше да догони
инфлацията. За сметка на това наемът им за къщата вече беше нищожен, а хазяинът дори не
си правеше труда да им го иска. Но трябваше да пазаруват храна.
Мод пристигна в клуба в девет и половина. Мястото беше обзаведено и украсено наново
и изглеждаше добре дори при включени светлини. Сервитьорите полираха чаши, барманът
ронеше лед, а един слепец настройваше пианото. Мод се премени във вечерна рокля с
дълбоко деколте, фалшиви бижута, гримира се тежко. Беше зад пианото, когато заведението
отвори в десет.
Бързо се напълни с мъже и жени във вечерни тоалети, които танцуваха и пушеха.
Купуваха си коктейли с шампанско и дискретно смъркаха кокаин. Въпреки бедността и
инфлацията, нощният живот в Берлин процъфтяваше. За тези хора парите не бяха проблем.
Или ги получаваха зад граница, или имаха нещо по-добро от пари: запаси от въглища,
кланици, склад за тютюн, или най-добре, злато.
Мод беше част от женска група, която свиреше новата музика джаз. Фиц би се ужасил да
я види, но тя харесваше работата си. Винаги се бунтуваше срещу ограниченията на стария си
начин на живот. Свиренето на едни и същи песни всяка нощ я отегчаваше, но въпреки това
освобождаваше нещо потиснато у нея. Тя шаваше на столчето си и смигаше на клиентите.
В полунощ имаше собствена програма, в която пееше и свиреше песни, популяризирани
от чернокожите певици като Албърта Хънтър. Мод ги беше научила от американските
грамофонни плочи, които въртеше на грамофона на собственика. Сценичното й име беше
Мисисипи Мод.
Между изпълненията един от клиентите се озова до пианото и каза:
- Изсвири Даунхартед Блус, може ли?
Тя знаеше песента, голям хит на Беси Смит. Започна я в ми бемол.
- Може и да продължа - каза тя. - Колко ти е ценна? Той извади банкнота от един
милиард марки. Мод се изсмя.
 - Това няма да стигне даже за първия такт. Нямаш ли чужда валута?
Той й подаде долар.
Тя взе парите, натъпка ги в ръкава си и изпълни песента.
Мод се зарадва на долара си, който струваше около трилион марки. Въпреки това
настоението й беше минорно, подобно на блуса, който свиреше. Беше си постижение за жена
с нейното минало да се научи да изкарва бакшиши, но процесът бе унизителен.
След нейната програма същият клиент я пресрещна по пътя към гримьорната й. Той
постави ръка на ханша й и каза:
- Искаш ли да закусваме заедно, скъпа?
Повечето вечери трябваше да търпи ръцете на клиенти, макар че на тридесет и три бе
най-възрастната жена там: повечето бяха момичета на по двадесет години. Когато това се
случеше, на момичетата не им се разрешаваше да вдигат врява. Трябваше да се усмихнат леко,
да отместят ръката от себе си и да кажат:
- Не тази вечер, сър.
Но това невинаги секваше щенията на мъжете и другите момичета бяха научили Мод на
по-ефективна реплика.
- Имам едни такива малки буболечки в космите на путката — каза тя. - Дали да се
притеснявам за тях? — Мъжът изчезна.
Мод говореше немски безпроблемно след четирите си години там, а работата в клуба я
беше научила и на вулгарните думи в езика.
Клубът затвори в четири сутринта. Мод свали грима си и се преоблече в обичайните си
дрехи. Отиде в кухнята и измоли малко бобови зърна. Един от готвачите, който я харесваше,
и даде няколко в хартиена фунийка.
Музикантите получаваха надница в брой всяка нощ. Всички момичета носеха големи
торби, в които да носят купчините банкноти.
На излизане Мод взе вестника, оставен на една маса от клиент. Валтер щеше да иска да
го прочете. Не можеха да си позволят да купуват вестници.
Тя излезе от клуба и се упъти право към пекарната. Беше опасно да съхраняваш пари: до
вечерта заплатата ти можеше да не стигне и за самун хляб. Няколко жени вече чакаха на
студа пред магазина. В пет и половина пекарят отвори вратата и надраска с тебешир цените
на една дъска. Днес един хляб струваше 127 милиарда марки.
Мод купи четири. Нямаше да ги изядат всичките днес, но това нямаше значение.
Старият хляб можеше да уплътнява супите, банкнотите — не.
Тя се прибра в шест. По-късно през деня щеше да облече децата и да ги заведе на гости
на баба им и дядо им за през деня, за да може да се наспи. Сега имаше един свободен час с
Валтер. Това беше най-хубавата част от деня.
Тя приготви закуска и занесе един поднос в спалнята.
- Виж. Пресен хляб, кафе... и долар!
- Умница! - Той я целуна. — Какво ще си купим? - Валтер потръпна в пижамата си. -
Трябват ни въглища.
- Няма закъде да бързаме. Можем да го задържим, ако искаш. Ще струва също толкова и
следващата седмица. Ако ти е студено, аз ще те стопля.
- Хайде, тогава - ухили се той.
Тя се съблече и влезе в леглото.
Изядоха хляба, изпиха кафето и правиха любов. Сексът още беше вълнуващ, макар и не
толкова дълъг, колкото когато бяха заедно за пръв път.
След това Валтер прочете вестника, който тя бе донесла.
- Революцията в Мюнхен е свършила — каза той.
- Напълно?
- Заловили са предводителя - Адолф Хитлер.
- Шефът на партията, към която Роберт се присъедини?
- Да. Обвинен е в държавна измяна. В затвора е.
- Добре - каза Мод с облекчение. - Радвам се, че поне това свърши.
Глава 42
Декември 1923 г. - януари 1924 г.
Граф Фицхърбърт се качи на платформа пред кметството на Абъроуен в три часа
следобед, в деня на Общите избори. Носеше официален сутрешен костюм и цилиндър.
Консерваторите на предните редове го посрещнаха с радостни възгласи, но повечето хора зад
тях го освиркаха, а някой го замери със смачкан вестник. Били каза:
- Без такива работи, момчета, нека се изкаже.
Фиц щеше да говори в полза на настоящия народен представител на областта, Пърсивал
Джоунс. Започна да приказва за търговски тарифи. Били нямаше проблем с това. Фиц
можеше да си говори цял ден по тази тема и да не развълнува жителите на градчето. На
теория, това беше големият въпрос преди изборите. Консерваторите предлагаха да сложат
край на безработицата, като вдигнат митата при вноса от чужбина, за да защитят интересите
на британските производители. Тази позиция беше обединила либералите срещу тях, защото
за либералните партии един от основните управленчески принципи беше свободната
търговия. Работническата партия също смяташе, че тарифите не са отговор на проблема и
предложи Програма за национална заетост, за да се намери работа на безработните, както и
допълнителни години средно образование, за да не прелива пазарът на труда от безработни
младежи.
Но истинският въпрос беше - кой ще управлява?
- За да насърчим земеделската заетост, ние от Консервативната партия ще предлагаме
субсидия от един паунд за всеки акър земя на всеки фермер - стига да плаща на работниците
си поне по тридесет шилинга седмично - каза Фиц.
Били поклати глава, развеселен и отвратен в същото време. Защо да дават пари на
фермерите - не те умираха от глад, а безработните от фабриките.
Фиц започваше да набира скорост.
- Ако гласувате за Работническата партия, ще гласувате за мъж с опетнена военна
кариера! - Публиката не хареса това. Всички знаеха историята на Били и го считаха за герой.
Надигна се негодувание, а тате извика:
- Засрами се!
Фиц продължи.
- Мъж, който предаде бойните си другари и офицерите си, мъж, който беше осъден от
военен съд и лежа в затвор. Казвам ви: не докарвайте позор върху Абъроуен, като изберете
такъв човек в парламента!
Фиц слезе под звуците на откъслечни аплодисменти и силни освирквания. Били задържа
поглед върху него, но Фиц не му отвърна със същото. Били се покатери на платформата и
каза:
- Сигурно очаквате да започна да обиждам лорд Фицхърбърт, както той обиждаше мен.
Сред тълпата се чу гласът на Томи Грифитс:
- Разкажи му играта, Били!
- Но това не е боксов мач в обора. Тези избори са твърде важни, за да бъдат решени чрез
евтини удари под кръста. - Хората се умълчаха. Били знаеше, че не им се нрави много
разумният му подход. Харесваха евтините удари под кръста. Но баща му кимаше
одобрително. Тате разбираше какво се опитва да стори Били. Разбира се. Нали той го беше
учил.
- Графът показа кураж, като дойде тук и сподели възгледите си пред тълпа миньори.
Може да не е прав – със сигурност не е прав, - но не е страхливец. Беше същият и във
войната. Много от офицерите бяха така. Смели и неразумни. Имаха погрешна стратегия,
погрешна тактика, не умееха да комуникират добре и мислеха остаряло. Но отказваха да
сменят възгледите си дори в името на милиони загинали.
Публиката мълчеше. Бе грабнал интереса им. Били видя Милдред, горда, с бебе във всяка
ръка — двамата синове на Били, Дейвид и Киър, на по една и две годинки. Милдред не се
вълнуваше много от политика, но искаше Били да стане депутат, за да се върнат в Лондон и тя
да поднови бизнеса си.
- Във войната никой от работническата класа не можеше да се издигне над ранга на
сержант; всички ученичета от частни колежи влизаха в армията като младши лейтенанти.
Всеки ветеран, който стои тук днес, поне веднъж е бил на косъм от смъртта заради
некомпетентни офицери, а много от нас тук се отърваха благодарение на умен сержант.
Понесе се шепот на съгласие.
- Тук съм, за да кажа, че тези дни са отминали. В армията и във всяко друго поприще
хората трябва да се издигат заради ума си, а не заради потеклото си. - Той повиши глас, чу
нотката на страст, която познаваше от проповедите на баща си. - Тези избори са за нашето
бъдеще, за бъдещето на страната, в която ще растат децата ни. Трябва да се уверим, че ще е
различно за тях. Работническата партия не призовава към революция — видяхме такива в
други страни, не работят. Но целим промяна - сериозна промяна, голяма промяна, радикална
промяна.
Той спря за миг, отново повиши глас.
- Не, аз не обиждам лорд Фицхърбърт, нито господин Пърсивал Джоунс. - Той посочи
към двата цилиндъра на първия ред. - Просто им казвам: господа, вие сте история.
Последваха тържествуващи възгласи. Били огледа миньорите на предните редове -
силни, смели мъже, родени без нищо, но успели да постигнат нещо в живота.
- Братя работници! - извика той. - Ние сме бъдещето!
Слезе от платформата.
След преброяването се оказа, че е спечелил съкрушителна победа.

II
Етел - също.
Консерваторите бяха най-голямата партия в новия парламент, но сборът от
представителите на други партии надвишаваше този на техните. Работническата партия
беше втора със 191 депутати, сред които Ет Лекуит от Алдгейт и Били Уилямс от Абъроуен.
Либералите бяха на трето място, след тях — шотландските прохибиционисти.
Комунистическата партия нямаше представители.
Когато парламентът се събра, работническите и либералните членове се събраха, за да
гласуват поставянето на консерваторите вън от управлението. Кралят се видя принуден да
поиска от председателя на Работническата партия Рамзи Макдоналд да стане премиер. За
пръв път Великобритания имаше работническо правителство.
Етел не бе стъпвала в Уестминстърския дворец от онзи ден през 1916 година, когато я
изхвърлиха по време на речта на Лойд Джордж. Сега тя седеше на зелената кожена пейка,
слушаше речи и от време на време поглеждаше към галерията за публиката, откъдето бе
изхвърлена преди повече от седем години. Ходеше във фоайето и гласуваше заедно с членове
на кабинета, прочути социалисти, на които се бе възхищавала отдалеч - Артър Хендерсън,
Филип Сноудън, Сидни Уеб и самият премиер. Имаше си собствено малко бюро в една
стаичка заедно с още една депутатка. Обикаляше из библиотеката, ядеше препечени филийки
с масло в столовата, вземаше чували с поща, адресирана до нея. Разхождаше се из огромната
сграда, разучаваше я, опитваше се да се чувства, сякаш никога не я беше напускала.
Един ден в края на януари тя взе Лойд със себе си и го разведе. Той беше почти на девет
и никога не беше влизал в толкова голяма и пищна сграда. Тя се опита да му обясни основите
на демокрацията, но той беше малко млад за това.
На едно тесно стълбище, застлано с червен килим, на границата между зоните на
депутатите и лордовете, тя попадна на Фиц. Той също имаше малък гост - синът му Джордж,
наречен Момче.
Етел и Лойд се качваха, а Фиц и Момче слизаха; срещнаха се на площадката по средата
на стълбището.
Фиц я погледна, като че ли очакваше тя да се отмести от пътя му.
Двамата синове на Фиц, наследникът му и копелето му, се гледаха с интерес.
В Тай Гуин, спомни си Етел, когато срещнеше Фиц в коридора, тя трябваше да застане
настрани, до стената, и да сведе очи.
Сега стоеше насред площадката и държеше Лойд здраво за ръка.
- Добро утро, лорд Фицхърбърт.
- Добро утро, г-жо Лекуит.
- Вие трябва да сте викон Абъроуен - каза тя, гледайки към Джордж. - Как сте?
- Добре, госпожо - отвърна детето учтиво.
А на Фиц Етел каза:
- Това е синът ми, Лойд.
Фиц не го погледна, ала тя нямаше да го остави да му се размине.
- Здрависай се с графа, Лойд.
Фиц се видя принуден да го стори. За пръв път докосна сина си Лойд.
- А сега ви пожелаваме приятен ден - каза Етел и без да погледне Фиц, го подмина. Той
и синът му трябваше да изчакат с гръб към стената.

КРАЙ
Исторически личности
На тези страници се появяват няколко истински исторически личности и читателите
понякога ме питат как разграничавам историческата реалност и художествената измислица -
ето отговора.
В някои случаи, както когато например сър Едуард Грей се обръща към Камарата на
лордовете, художествените ми образи наблюдават реално събитие. Думите на сър Едуард в
романа са същите като тези, записани в парламентарните архиви, само че съм съкратил речта
му, без, надявам се, да съм пропуснал нещо важно.
Понякога истинска личност посещава измислено място, както е в случая с Уинстън
Чърчил и Тай Гуин. В този случай се уверих, че не е било необичайно за него да посещава
имения в провинцията, така че около датата, на която той отсяда в Тай Гуин, е било много
възможно той да е бил на гости в някое истинско имение.
Когато истинските личности разговарят с моите герои, обикновено казват неща, които в
някакъв момент наистина са казали. Обяснението на Лойд Джорд към Фиц защо не иска да
депортира Лев Каменев е основано на нещо, което Лойд Джорд написва в дипломатическа
нота, цитирана в неговата биография с автор Питър Роуланд.
Правилото ми е следното: или сцената се е случила наистина, или е можела да се случи.
И ако открия причина за историческата неправдоподобност на някоя сцена, я махам.
Благодарности
Главният ми исторически консултант за тази книга беше Ричард Оувъри. Други
историци, които четоха черновите ми и ме спасиха от много неточности, са: Джон М. Купър,
Марк Голдмън, Холгер Хервиг, Джон Кайгър, Евън Моудсли, Ричард Той и Кристофър
Уилямс. Сюзън Педерсън ми помогна по въпроса със съпругите на войниците.
Както винаги, много от тези съветници открих с помощта на Дан Стеърър от сайта
researchforwriters.com.
Приятели, които ми оказаха помощ, бяха Тим Блайт, който ми даде някои важни книги;
Адам Брет-Смит, който ме посъветва с шампанското; Найджъл Дийн с неговото точно око;
Тони Макуолтър и Крис Манърс, двама мъдри и възприемчиви критици; и Ангела Шпициг,
която прочете първата чернова и даде германска перспектива върху текста.
Редактори и агенти, които също помогнаха с поглед и съвет, са Ейми Бъркоуър, Лесли
Гелбман, Филис Гран, Нийл Найрън, Имоджен Тейлър и както винаги, Ал Цу- керман.
Накрая, бих искал да благодаря на членове на семейството си, които прочетоха книгата и
ми дадоха насоки, особено Барбара Фолет, Емануела Фолет, Мери- Клеър Фолет, Джан
Търнър и Ким Търнър.

__________
Информация за книгата
КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ
ЧАСТ 2, КНИГА 1

Ken Follett FALL OF GIANTS

Book one of CENTURY TRILOGY
copyright © Ken Follett, 2010
All rights reserved.

Отпечатана в България.
Никаква част от тази книга не може да бъде ползвана или възпроизведена без изричното
знание и писменото позволение на издателя.

КРАХЪТ НА ТИТАНИТЕ.
Част втора,
книга първа от трилогията „XX-ти век“
Автор: Кен Фолет

Превод: Емануил Томов и Весела Ангелова

Редактор: Весела Ангелова
Коректор: Мартина Попова и Лидия Михайлова

Формат: 70/100/16
Печатни коли 40
Английска, първо издание, 2011

Предпечат: Studio Art Line

Издател: Studio Art Line България,
София 1618 кв. Павлово, ул. “Кота 1050” №21
тел.+359 2 988 90 20

__________

notes
Пояснителни бележки
1
Джеймс Кеър Харди (1856-1915) – шотландски социалист, лидер на работническото
движение, първият народен представител от Независимата работническа партия в
британския парламент (бел. прев.)
2
Юниън Джак (от англ. Union Jack) — традиционното име на знамето на
Великобритания (бел. прев.)
3
На Даунинг стрийт 10 е седалището на английското правителство и на министър-
председателя (бел. прев.)
4
Популярни патриотични британски песни от онова време (бел. прев.)
5
Хърбърт Хенри Аскуит (1852-1928) - английски политик, либерал, заема премиерския
пост преди Дейвид Лойд Джордж от 1908 до 1916 год. (бел. прев.)
6
Джон Мейнард Кейнс (1883-1946) - световноизвестен британски икономист, развил
оригинални теории в областта на макроикономиката, известни като Кейнсианство
(Кейнсианска икономика) (бел. прев.)
7
Съжалявам (фр.)
8
Отделение в английската флота, отговорно за дешифрирането на вражески кодове (бел.
прев.)
9
Една от частите на Стария завет (бел.прев.)