Раздел II. БИОЛОГИЧНА ФИЗИКА.

ГЛАВА 10. БИОТЕРМОДИНАМИКА. ИНФОРМАЦИЯ И РЕГУЛИРАНЕ.

10.1 Предмет, раздели и методи на биофизиката.

Биологичната физика (накратко биофизиката) е наука, изучаваща физичните явления протичащи в

живите организми на всички нива тяхната организация - биологични макромолекули, надмолекулни
комплекси, клетки, тъкани, органи и системи. Съобразно вида на изучаваната биологична структура,
биофизиката се разделя на:
1) молекулна биофизика,
2) клетъчна биофизика,
3) биофизика на сложните и рецепторни системи и
4) биофизика изучаваща въздействието на външни физични фактори върху живите организми.
Биофизиката е междинна наука между биологията и физиката. Използването на физиката при
изучаването на жизнените процеси се основава на факта, че живата и неживата материя са изградени от едни
и същи атоми и молекули и се подчиняват на едни и същи природни закони.
Физичната страна на жизнените процеси се изучава на основата на атомно-молекулния строеж на
биологичните обекти, като се използват най-общите физични закономерности и понятия. За целта се
прилагат подходящи физични методи, които в съответствие с обекта на изследване трябва да отговярят на
следните изисквания: 1) да бъдат много чувствителни и точни; 2) да бъдат високоспецифични и 3) да влияят
много слабо на строежа на изучавания биообект и на процесите протичащи в него.
Най-често използваните методи за биофизично изследване са:
1) Спектрални методи - абсорбционна и флуоресцентна спектроскопия,
2) Радиоспектроскопични методи - електронен парамагнитен резонанс (ЕПР) и ядрен магнитен резонанс
(ЯМР),
3 ) Спектрална поляриметрия - оптична активност, кръгов дихроизъм и двойно лъчепречупване
4) Диференциална сканираща микрокалориметрия,
5) Измерване на биопотенциали, транспорт на вещества, концентрация на различни вещества, pH,
електричен импеданс и проводимост, осмотично налягане и др.
6) Разделяне на смес от вещества чрез електрофореза, центрофугиране, хроматография, диализа.
Биофизиката е спомогнала за решаването на някои основни проблеми в биологията, например:
1) механизъм на мускулното съкращение;
2) възникване и разпространение на нервния импулс;
3) приемане и преработване на информацията от живите организми;
4) въздействие на някои вредни фактори (електричен ток, топлина и студ, ултразвук, йонизираща
радиация и електро-магнитни полета и др.) върху биообекти.
Биофизиката е количествена наука, която използва аналитичен подход при решаването на редица
биологични и медицински проблеми. Тя обединява математиката, физиката и медицинската техника от една
страна с клиничните дисциплини от друга.
Най-важните задачи на медицинската биофизика са:
1) Дефиниране на параметри с помощта на които да се извършва обективна диагностика за
състоянието на пациента. Например - измерване на биопотенциалите на сърцето (ЕКГ), измерване на
различната пропускливост на човешките тъкани спрямо ултразвук и рентгенови лъчи (ултразвукова и
рентгенова диагностика) и др.
2) Да се обяснят механизмите на терапевтично действие на физичните фактори (електричен ток,
топлина, светлина, ултразвук), използвани във физиотерапията;
3) Да се обяснят механизмите по които някои физични фактори (йонизираща радиация, топлина и
студ, ултразвук и електро-магнитни полета и др.) увреждат живите организми;
4) Да се обяснят физичните промени в живите организми, водещи до възникване на патологични
състояния.

160
 ГЛАВА 10. БИОТЕРМОДИНАМИКА И КИБЕРНЕТИКА.

10. 2. Биотермодинамика. Основни термодинамични величини. Първи принцип на

термодинамиката.

Теумодинамиката е дял от физиката в който се изучават енергетичните превръщания в различните

системи. Тя е макроскопична наука и не се интересува от молекулярния строеж на системата и механизма на
процеса, а само от количественото превръщане на енергията между началното и крайно състояние на
системата. От своя страна, биотермодинамиката се занимава с енергетичните превръщания в живите
организми.
Основно понятие на термодинамиката е понятието термодинамична (макроскопска) система, това е
геометрически обособено материално тяло, което се намира в съседство с една безкрайна, неизменяема
околна среда. Когато системата е в равновесие с околната среда, казва се, че тя се намира в равновесно
състояние. Това състояние може да се опише изцяло с няколко експериментално измеряеми величини,
наречени термодинамични параметри. Това са температурата Т, налягането р и обема V на системата.
Много други параметри (плътност, специфична топлоемкост и др.) могат да се изведат или изчислят на
основата на тези три основни параметъра.
Енергията е друго основно понятие на термодинамиката. Енергията на едно тяло отразява неговата
способност да върши работа като следствие на негото движение или положение спрямо действащите върху
него сили. Енергията, свързана с движението на тялото се означава като кинетична, докато енергията
свързана с положението на тялото спрямо силите представлява потенциална енергия. Енергията съществува
в много различни форми: механична (кинетична и потенциална), топлинна, химична, електрична, атомна или
лъчева. Енергията може да преминава от една форма в друга чрез подходящ физичен процес, но това
превръщане се подчинява на някои общи принципи, установени от термодинамиката.
Термодинамичните системи биват три вида:
а) изолират< - не обменят енергия и вещество с околната среда;
б) затворени - обменят енергия но не и вещество с околната среда;
в) отворени - обменят енергия и вещество с околната среда. Всички живи организми са отворени
термодинамични системи.
Когато термодинамичната система преминава от едно равновесно състояние в друго, казва се че тя
извършва термодинамичен процес. На основата на голям обем емпиричен материал, през XIX век
термодинамиката постулира пет основни закона (постулати, принципи), на които се подчиняват всички
процеси.
а) Нулев принцип - дава точна дефиниция на параметъра температура, която характеризира степента
на нагрятост на телата. Когато една термодинамична система се намира в контакт с околната среда, след
известно време настъпва топлинно равновесие. В състояние на топлинно равновесие, температурата във
всички точки на системата е еднаква и е равна на температурата на околната среда. Когато две системи са в
топлинно равновесие помежду си, те имат еднакви температури. Нулевият принцип гласи, че когато две
системи поотделно са в топлинно равновесие с трета (наречена термометър), те са в топлинно равновесие
помежду си.
б) Първи принцип — дефинира величините вътрешна енергия и топлина. Топлината не е материална
субстанция (невидим флуид), както дълго време се е мислело, а вид енергия, която може да се превръща в
механична енергия (работа) или да се запаси като вътрешна енергия. Първият принцип обяснява промените
на вътрешната енергия в съгласие с общия закон за запазване на енергията. Същността на този принцип в
подробности е обяснена отделно.
в) Втори принцип - дефинира величината ентропия и свързва нейните промени с посоката на
протичане на термодинамичните процеси. Същността на този принцип в подробности е обяснена отделно.
г) Трети принцип. На основата на известните газови закони е открита т.н. термодинамична ската на
абсолютните температури. За начало на тази скала се приема температурата -273,15°С, наречена абсолютна
температурна нула. При тази температура всички атоми и молекули трябва да се намират в пълен покой, т.е.,
те не могат да трептят и да се преместват. Поради това, третият принцип гласи, че при абсолютната

161
температурна нула, ентропията на тялото е равна на нула. Абсолютната температурна нула може да бъде
приближена, но не и достигната с краен брой стъпки.
д) Четвърти принцип гласи: в една изолирана термодинамична система, всички процеси завършват
с достигане на такова равновесно състояние, в което всички видове енергия са деградирали до топлина и
повече никакви промени не са възможни (топлинна смърт на системата). Това състояние се нарича
термодинамично равновесие.
Вътрешната енергия U на една термодинамична система е сумата от кинетичната и потенциалната
енергия на всички молекули от които е изградена системата. Ако в системата се извършват химични
превръщания, към това се прибавя и енергията на химичните връзки в молекулите (химичната енергия на
молекулите). Очевидно вътрешната енергия е една адитивна (екстензивна) величина, тя нараства когато
масата на системата се увеличава. От представената дефиниция също следва, че вътрешната енергия е
функция на състоянието в което се намира системата, т.е., всяко състояние на системата се характеризира
със своя стойност на вътрешната енергия U, която не зависи от пътя по който системата е преминала за да
попадне в даденото състояние. Например, в състояние (1) системата ще има вътрешна енергия U|, а в
състояние (2) съответно U2. Ако системата извърши преход от състояние (1) в състояние (2), промяната на
вътрешната енергия ще бъде dU = U2 - Ui, като тази промяна ще бъде една и съща независимо от вида на
прехода.

Фиг. 10. 2. 1. Възможни

пътища за преминаване на
системата от едно състояние
в друго чрез обмяна на
енергия и работа с околната
среда.

Теоретично са
възможни голям брой
различни термодинамични
процеси с помощта на които
системата може да премине от
началното състояние (1) в другото състояние (2) - фиг.10.2.1. Нека системата осъществи преход от състояние
(I) в състояние (2) с помощта на един от тези възможни процеси. При този преход системата ще извърши
механична работа АА и ще обмени топлина AQ с околната среда. Забележете, че работата ДА и топлината
AQ зависят от конкретния процес, т.е., от пътя по който системата преминава от първото във второто
състояние. При същия преход (1) —» (2), но извършен с помощта на друг процес, работата АА и топлината AQ
ще имат други стойности (фиг. 10.2.1).
Съгласно първия принцип, при всеки един процес, привеждащ системата от състояние (1) в
състояние (2), сборът от топлината предадена на системата плюс работата извършена върху системата
трябва да бъде постоянна величина, равна на промяната на вътрешната енергия U2 - Uj, т. е, AQ + ДА
= dU = U2 - U2.
Първият принцип на термодинамиката всъщност потвърждава закона за запазване на енергията,
който гласи, че енергията не може да бъде създавана или унищожавана, а само превръщана от една форма в
друга. Според този принцип, топлината и работата са еквивалентни форми на енергията, защото и двете
величини имат един и същ ефект - промяна на вътрешната енергия. Топлината и работата са двата
механизма, чрез които системите обменят помежду си енергия. Преди установяването на този принцип,
топлината и работата са били измервани в различни единици, топлината в калории (cal), а работата в джаули
(J) . Тъй като топлината и работата са еквивалентни, експериментално е получено, че 1 cal = 4,186 J.
Машините са устройства, които превръщат някаква форма на енергия (топлина, химична,
електрична и др.) в механична работа. Съгласно първият принцип на термодинамиката, не може да
съществува машина (перпетуум мобиле от първи род), която вечно да върши работа без да потребява външна

162
 енергия. Без външен приток на енергия (AQ) системата може да извърши максимално само толкова работа
(АА), колкото е запасът от вътрешната й енергия (U). При разглеждане на втория принцип на
термодинамиката ще видим, че даже не цялата стойност на вътрешната енергия може да се превърне в
работа, а само част от нея - това е т.н. несвързана част от вътрешната енергия.
Най-общо, работата АА извършвана от една термодинамична система се изразява чрез промяната на
нейния обем V, т.е., АА = р. AV, където р е налягането. Например, при една систола сърцето изтласква един
ударен обем Ууд кръв в аортата и артериите. Тези съдове се разширяват с което се извършва работа АА = Ркр .
Ууд , където Ркр е кръвното налягане. Също, при разширение на белия дроб с AV при дихателно налягане Рд„х
се извършва работа АА = рдих. AV. Следователно, първият принцип може да се изрази и така: dU = AQ - АА =
AQ + р. AV.
При живите организми, работата може да бъде механична (свиване на мускул), осмотична
(пренасяне на вещество през мембрана), електрична (генериране на нервен импулс) и др. При тях, първият
принцип може да бъде формулиран и така: енергията, необходима за извършване на всички видове работа се
взема от вътрешната енергия на органичните вещества при тяхното окисление. В такъв смисъл, живите
организми представляват химични машини, които превръщат химичната енергия на хранителните вещества в
работа и частично в топлина, съгласно законите на физиката.
От химията е известен закона на Хес - при постоянно налягане, химичният ефект (отделената или
погълната топлина) на една реакция не зависи от междинните етапи, а само от началното и крайно
състояние. Това е така, защото при постоянно налягане и обем, химичният ефект AQ се равнява на промяната
на вътрешната енергия dU = U2 — Ui. При живите организми, този закон има следният еквивалент - при
покой, те отделят в околната среда толкова топлина (AQ), колкото е енергията, получена при окислението in
vivo на приетите хранителни вещества до вода и ССЬ (т.е., dU = U2 - Ui). Това показва, че при живите
системи не съществуват други видове енергия, освен тези известни на физиката.
При окисление на хранителните вещества in vitro също се отделя топлина. Общото количество
енергия запасена в тялото, която може да бъде предадена от него на околната среда се означава като
ентстпия Н. Количествено, енталпията Н = U + p.V, където р и V са налягането и обема на системата,
съответно. В биологичните системи р и V обикновено не се менят и тогава AH = AU, т.е., промяната на
енталпията съвпада с промяната на вътрешната енергия на системата. Топлосъдържанието
(енергосъдържанието, енталпията) на хранителните вещества е важна величина и нейното определяне е
предмет на диетологията.
При химичните реакции, промяната на енталпията се дава с топлината, която се отделя или поглъща.
При фазовите преходи, например преминаване от твърдо кристално състояние в течност, промяната на
енталпията представлява скритата топлина на прехода. При нагряване телата увеличават своята енталпия,
като загряването на тялото с 1°С представлява нарастване на енталпията на величина, равна на специфичната
топлоемкост на тялото.

10. 3. Втори принцип на термодинамиката. Ентропия,

свободна енергия и подреденост.

Състоянието на една термодинамична система може да бъде равновесно или неравновесно. При
равновесното състояние, всеки параметър на системата (температура, налягане и др.) има една и съща
стойност във всяка една точка на системата. В това състояние системата е в равновесие с околната среда.
Когато системата извърши преход от едно равновесно състояние в друго, казваме, че се извършва равновесен
процес. Всеки равновесен процес е същевременно и обратим процес, защото той може самостоятелно (без
външна помощ и енергия) да протече и в обратна посока.
При неравновесното състояние, поне един от параметрите на системата, например температурата,
има различна стойност в отделните точки на системата, т.е., този параметър има градиент. Наличието на
такива градиенти поражда неравновесни процеси на пренос (дифузия, топлообмен, дисипация на енергия в
следствие на триене, вискозност). Неравновесните процеси са необратими, защото те не могат да протичат в
обратна посока самостоятелно, без външна намеса.
Системата ще извърши кръгов процес (цикъл), когато преминава от състояние (1) в състояние (2) и
след това се върне обратно в началното си състояние (1). Ако енергията изразходвана от околната среда за

163
принудения преход (1) —» (2) се върне изцяло по време на обратния преход (2) -» (1), това е обратим пуоиес.
ако се върне само частично - тогава процесът е необратим. Всъщност, само малка част от процесите могат да
се приемат за обратими и то ако се пренебрегнат силите на триене, съпротивление, вискозност и др.
При протичане на един термодинамичен процес, първият принцип на термодинамиката постулира,
че общата сума на енергията преди и след процеса трябва да бъде една и съща. Обаче, този принцип не
указва посоката в която процеса ще настъпи. Вторият принцип на термодинамиката налага още едно
ограничение върху термодинамичните процеси. Вторият принцип постулира една асиметрия на процесите в
смисъл, че те могат да протичат самостоятелно само в една определена посока. Съществуват няколко
формулировки на втория принцип:
1) Не е възможно топлината да премине самостоятелно от по-студено към по-топло тяло. Това
е възможно да стане, но само принудено, с помощта на външна механична работа, както това става в
хладилниците.
2) Ако една термодинамична система извърши кръгов процес, не е възможно в края на
процеса тя да е произвела работа и едновременно с това да се е загряла. Машина която би могла
непрекъснато да черпи енергия от едно по-студено тяло и да произвежда работа в по-гореща среда е
наречена перпетуум-мобиле от втори род. Съгласно тази формулировка на втория принцип, такава машина е
невъзможно да се построи.

Фиг. 10. 3. 1. Промяна на

ентропията S на една
затворена система при кръгов
Начално Крайно процес.
състояние състояние

Останалите
формулировки имат
количествена форма и в тях се
използва понятието ентропия.
За всяка термодинамична
система, ентропията S е
функция на състоянието и следователно, тя се променя при смяна на това състояние. Нека една затворена
термодинамична система премине от състояние (1) в състояние (2) и след това да се върне обратно в
състояние (1), т.е., да извърши кръгов процес (фиг.10.3.1). Нека преходът 1 2 да се извърши при
температура Ti и при този преход се обмени топлина AQi с околната среда. Съответно, нека обратния преход
2—> 1 се извърши при температура Т2 и се обмени топлина AQ2 с околната среда. Отношенията AQ1/T1 и
AQ2/T2 се наричат приведени топлини на правия и обратния процес, съответно. Приведената топлина на
всеки процес (AQ/T) се бележи с AS и представлява промяната на ентропията S на системата. Така AQi/Ti =
ASi2 и AQ2/T2 = AS2i представляват промените на ентропията S на системата при правия и обратния процес,
съответно. След завършване на кръговия процес, общата промяна на ентропията ще бъде AS = ASi2 - AS2l.
Третата формулировка на този принцип (по Клаузевиц) гласи, че ако една изолирана
термодинамична система извърши кръгов процес, общата промяна на ентропията ще бъде AS > 0, като
знакът “> “ важи за необратимите, а знакът “=” за обратимите процеси. Следователно, в изолираните
системи посоката на протичане на процесите е такава, че крайната ентропия на системата ще е винаги по-
голяма от началната.
Съгласно третия принцип на термодинамиката, при температура равна на абсолютната температурна
нула (-273.15°С), ентропията на всяко едно тяло е равна на нула. Това дава възможност да се измери
ентропията на всяко едно тяло и нейната промяна при различните фазови преходи. В процеси, завършващи с
намаляване на структурираността на телата, ентропията расте, AS >0. Това са топене, изпарение, разтваряне,
загряване, образуване на газообразни продукти, образуване на утайка. Обратно, процеси предизвикващи
нарастване на подреденостга, ентропията намалява, AS <0. Тук се включват кондензация, кристализация,
охлаждане, намаление на газовите съставки. При кристалните тела, колкото е по-сложна кристалната

164
решетка, толкова е по-ниска ентропията. Ролята на ентропията да дава оценка на подредеността в атомно-
молекулния строеж на телата се вижда от Таблица 10.3.1 и Фиг. 10.3.2.
В уравнението AU=AA+AQ, изразяващо първия принцип, заместваме AQ=T.AS и получаваме
AU=AA+T.AS. Решаваме уравнението спрямо работата ДА и получаваме AA=AU-T.AS=A(U-T.S)= AF.
Изразът F=U-T.S има смисъл на работа и се нарича свободна енергия и представлява тази част от вътрешната
енергия U на системата, която може да се превърне в полезна работа. От своя страна, изразът T.S се нарича
свързана енергия - това е тази част от вътрешната енергия на системата, която не може да се оползотвори
като работа. Колкото е по-голяма ентропията на системата, толкова свързаната енергия ще е по-голяма и
толкова по-неработоспособна ще бъде тази система.
Ако една изолирана
Таблица 10. 3.1. Специфична ентропия на различни тела и нейната система извърши кръгов процес,
промяна след фазов преход. то AF=AU - Т. AS. Тъй като
процесът е кръгов, AU=0,
следователно AF= -Т. AS.
S (J / K.mol) Съгласно втория принцип, AS >
Вещество
0, следователно AF <0. От тук
Течност Газ се извежда една по-обобщена
Кристал
формулировка на втория
158 принцип, а именно, в една
Елмаз 2.44 -
изолирана термодинамична
Г рафит 5.69 - 158
система настъпват само
Алуминий 28.3 37.8 164.4
такива процеси, при които
Вода 43.9 66.9 188.7
ентропията нараства, а
свободната енергия и
работоспособността на системата намаляват. В табл. 10.3.2 е показана възможността за самостоятелно
протичане на даден процес като функция на промените в ентропията, свободната енергия и енталпията.
Освен вътрешната енергия U, свързаните с нея величини енталпия Н, ентропия S и свободна енергия
F също представляват функции на състоянието в което се намира системата. Тези величини характеризират
структурата на системата и зависят от вида на градивните частици, вида и броя на движенията, в които те
участват, както и от потенциалната енергия на тяхното взаимодействие. Те не зависят от това, по какъв път е
достигнала системата в това състояние, а само от параметрите на това състояние (температура, налягане и
обем). При различните компоненти на живите организми (белтъци, нуклеинови киселини, липиди),
стойностите на тези величини са измерени за 1 мол количество вещество и носят ценна информация за
структурата на тези вещества и нейната промяна при загряване, промяна на pH, денатурация и др.
Особено важно приложение намира величината свободна енергия при химичните и биохимичните
реакции. Нека реакцията А + В —> С + D протече спонтанно (самостоятелно, самопроизволно) до достигане
на равновесни концентрации на участващите изходни вещества (А и В) и крайни продукти (С и D).
Равновестната константа К на тази реакция се дефинира като отношение на равновесните концентрации на
участващите вещества К = [C].[D]/[A].[B], Ако реакцията е протичала при стандартни условия, изменението
на свободната енергия на реакцията ще бъде AF = - R.T In К, където R е газовата константа и Т е
абсолютната температура. Очевидно К >1, защото в края на реакцията концентрациите на предшествениците
[А] и [В] ще бъдат по-ниски от концентрациите на продуктите[С] и [D]. От условието К >1 следва, че AF < 0,
което е в съгласие с втория принцип на термодинамиката. Това показва, че в получените продукти вече се
съдържа по-малко свободна енергия и повече ентропия, отколкото в изходните вещества. Разликата в
енергията се отделя като топлина, която се явява като деградирала и неизползваема енергия. Ако К < 1,
следва че AF > 0 и реакцията протича в обратна посока, като в равновесното състояние ще присъстват
главно изходните вещества.
Вещества които са нерастворими във водна среда се означават като хидрофобни. В биофизиката,
свободната енергия се използва за оценка на качеството хидрофобност на различни вещества (липиди,
аминокиселини). Нека молекулите на дадено вещество са диспергирани във водна среда и чрез подходящ
опит те се пренесат в друга по-малко полярна среда, например етанол. При този пренос се измерва промяната
на свободната енергия AG на системата разтворител/разтворено вещество и тази промяна се взема като мярка
за хидрофобността на веществото. Съгласно вторият принцип на термодинамиката, ако AG (свободната

165
неорганични вещества. Така, лъчевата енергия на светлината се превръща в запасена химична енергия. От
растенията тази енергия преминава в животните, където чрез химично разграждане тя се превръща в
движение (кинетична енергия), телесна топлина (топлинно лъчение), нервни импулси (електрична енергия)
или в нови химични връзки. При всяко едно от тези превръщания, част от енергията се губи в околната среда
като топлина. Тази загубена енергия не може отново да се оползотвори защото се е превърната в
неподредена форма. Вторият закон на термодинамиката гласи, че всяка система има склонност да се
саморазпада и става по-хаотична с времето. Затова е необходим един постоянен поток от слънчева енергия за
да се поддържа живота на растенията и животните на Земята.

Фиг. 10. 3. 2. Промяна на ентропията на водата при

загряване. С пунктирна линия е означена смяната на
агрегатното състояние, топене (273 К) и изпарение (373
К).

При протичане на термодинамичните процеси се

отделя топлина, която бива първична и вторична.
Вторична е тази топлина, до която деградират в крайна
сметка всички видове енергия. Първична топлина се
отделя на началните етапи при извършване на всеки
необратим процес, като разлика в недоизвършената работа
спрямо напълно обратимия процес. Ето защо
коефициентът на полезно действие на всеки реален
необратим процес е по-нисък от единица. В живите
организми протичат само необратими процеси.
Първичната топлина, която се отделя при тях не е обаче съвсем безполезна. Установено е, че тя представлява
еволюционен стимул за живите организми да се развиват в посока на нейното намаляване. Освен това, при
хомеотермните организми тя се включва в механизма за терморегулация.

10. 4. Неравновесна термодинамика. Теорема на Пригожин. Стационарно състояние и

дисипативна структура.

В класическата (равновесна) термодинамика се изучават • само равновесните състояния на

термодинамичната система и преходите между тях. В по-ново време е създаден и делът неравновесна
термодинамика, в който се разглеждат някои видове неравновесни състояния, които за определен отрязък от
времето са устойчиви, това са т.н. стационарно състояние и дисипативна структура.
а) равновесно състояние имаме, когато системата е в равновесие с околната среда. Оставена сама за
себе си, системата остава много дълго време в това състояние. Един вид такова състояние представлява
термодинамичното равновесие, когато системата е превърнала всичките си видове енергия в топлина.
б) стационарно състояние - може да настъпи при определени условия и за кратко време в
отворените системи. Между една отворена термодинамична система и околната среда се обменя енергия и
вещество, т.е., установява се поток, J, на топлина, ентропия, вещество. Движеща сила за тези потоци са
градиентите на температурата, налягането, концентрацията и др. Под градиент на температурата се разбира
разликата между температурата в две точки на системата, разделена на разстоянието между тях. Така
дефинираните градиенти се наричат още и движещи сили, X, защото всеки един от породените потоци е
линейно зависим (пропорционален) на тези градиенти. Например, потокът от топлина Jq = L, . X) + L2. X? +
L3 . Х3 + ..., където Хь Х2, Х3 са движещите сили (градиентите) на температурата, концентрацията,
налягането и т.н. Коефициентите Lb L2 и т.н. се наричат феноменологични коефициенти. Ако всеки влизащ в
системата поток е равен по големина на съответния излизащ от нея поток, в системата се установява

167
 стационарно състояние. В това състояние, съществуващо за кратко време, системата непрекъснато се
обновява, но не се променя по маса, енергия, строеж и т.н. Наличието на потоци вътре в системата показва,
че в нея протичат неравновесни, необратими процеси. Всички живи организми са системи в стационарно
състояние.
в) дисипативна структура - неравновесно състояние, което възниква в отворените системи за
кратко време, когато те се изместят слабо от своето стационарно състояние и зависимостта между потоците и
движещите сили от линейна се превърне в нелинейна.
Между едно състояние на термодинамично равновесие (“мъртва система”) и стационарно състояние
(“жива система”) съществуват следните разлики (виж таблица 10.4.1).
В системите, намиращи се в стационарно състояние непрекъснато протичат необратими процеси.
Поради това, в тях непрекъснато се произвежда ентропия. Ефективността на процесите в това състояние
зависи от това, какво количество и с каква скорост се произвежда ентропия. За една отворена система,
промяната на нейната ентропия AS става по два начина. Поради протичане на необратими процеси вътре в
нея, системата непрекьднато произвежда ентропия ASjn. На второ място, системата непрекъснато обменя
ентропия с околната среда, това е ASex- Уравнението за баланса на ентропията гласи че, AS = ASjn +ASCX. В
зависимост от посоката на преноса, ASex може да бъде положителна, отрицателна или нула. Поради втория
принцип, ASin < 0.
Ако тази система се намира в стационарно състояние, трябва AS = ASin + ASex = 0. Следователно, в
стационарно състояние ASex = - ASin > 0. От тук следва, че стационарното състояние, например при живите
организми, се поддържа за сметка на приток на отрицателна ентропия (негентропия) отвън. Заради това се
казва, че живите организми поддържат своето състояние като се хранят с отрицателна ентропия.

Таблица 10. 4. 1. Различия между стационарното състояние и термодинамичното равновесие

Термодинамично равновесие Стационарно състояние

1. Всеки един параметър на системата има една и
съща стойност в отделните точки на системата-
няма градиенти, няма потоци
2. Ентропията S на системата е равна на
максимално възможната си стойност
1. Съществува параметър, който има
различни стойности в отделните точки на
системата - има градиенти, има потоци.
2. Ентропията S « от максимално
възможната си стойност

3. Свободната енергия на системата F = 0 и 3. Свободната енергия F » 0 и системата

системата не може да върши работа може да върши работа

4. Не е необходима енергия за поддържане на 4. Стацинарното състояние същества кратко

системата в това състояние, което съществува вечно време и се под държа благодарение на
обмяната на вещество, енергия, ентропия и
информация между системата и околната
среда

Ако уравнението за баланса на ентропията разделим на времето At, ще получим уравнението AS/At =
ASin/At + ASex/At. Това уравнение показва, че скоростта с която ентропията на системата се променя (AS/At) е
сума от скоростта на производсво на ентропия вътре в системата (AS/At)j„ и скоростта на обмяна на ентропия
с околната среда (AS/At)ex. При живите организми (стационарно състояние), ентропията S е постоянна и
следователно, AS/At = 0. От тук следва, че скоростта на производство на ентропия вътре в системата (тя е
винаги положителна) трябва да се компенсира от скоростта на изнасяне на ентропия навън от системата, или
(AS/At)in= - (AS/At)ex.
Според теоремата на Пригожин, в стационарно състояние (при живите организми), скоростта
на производство на ентропия вътре в системата (AS/At)jn е винаги положителна но минимална по

168
стойност величина. С други думи, от всички възможни устойчиви неравновесни състояния, които може да
заеме една отворена термодинамична система, съществува едно и само едно, в което ентропията ще се
произвежда с най-ниска скорост. Съгласно втория принцип, тогава ще се изразходва и най-малко свободна
енергия. Това именно е стационарното състояние и в него системата изразходва минимално количество
свободна енергия, произвеждайки минимално количество ентропия. Казаното се отнася и за живите
организми, които са избрали да бъдат в стационарно състояние, защото в него те потребяват минимално
количество отрицателна ентропия и свободна енергия, т.е., работят в най-икономичен режим.
Дисипативната структура представлява втори вид устойчиво неравновесно състояние, което
възниква в една отворена термодинамична система, когато градиентите и свързаните с тях потоци нарастнат
до някакъв предел. Зад този предел, връзката между потоците и движещите сили вече става нелинейна.
Точката, където зависимостта се променя от линейна в нелинейна се нарича точка на бифуркация. Зад
точката на бифуркация в различни точки на системата възникват флуктуации и са възможни няколко пътя на
развитие. От тях системата “избира” един на основата на случайно възникналите в нея флуктуации. В
течение на времето флуктуациите в отделните точки се усилват, започват да си влияят и променят и стават
взаимносвързани. Така в системата се установява една единствена силна флуктуация, което е ново устойчиво
състояние. За това ново състояние е характерна определена структура, в него се пораждат силни вътрешни
движения и потоци. Това предизвиква голяма загуба (дисипация) на енергия вследствие на дифузия,
конвекция, вътрешно триене и вискозност. От тук идва и названието на това състояние - дисипативна
структура.

Фиг. 10.4.1. Когато температурната разлика в подгряван слой масло (А) надмине определена граница,
връзката между топлинния поток и температурната разлика става нелинейна (Б) възниква
дисипативна структура(В).

Например, нека имаме съд запълнен с масло, който се подгрява отдолу от нагревател (фиг. 10. 4. 1-
А). Върху слоя масло възниква температурна разлика (фиг. 10.4.1 - А), която е движеща сила за топлинния
поток. При малка мощност на нагревателя, съответно малък температурен градиент, топлинният поток се
пренася само чрез топлопроводност и връзката между топлинния поток и температурната разлика е строго
линейна (фиг. 10.4.1 -Б). Слоят масло ще се намира в стационарно състояние. Ако увеличим топлинната
мощност на нагревателя, топлопроводността вече не може да поеме увеличения топлинен поток и в добавка
възниква конвекция - маслото започва да кипи. От потоците издигащо се и слизащо надолу масло се оформят
отделни клетки — поражда се нова структура (фиг. 10.4.1-В), която представлява случай на дисипативна
структура. Посоката на движение на маслото в съседните клетки е взаимно съгласувана. Така, в зависимост
от своя строеж, всяка една от образувалите се клетки влияе на всички останали. Това свойство на
дисипативната структура се нарича кооперативност. С този вид устойчиво състояние може да се моделират
и изучават важни процеси в биологията, например при фазови преходи в мембрани, денатурация на белтъци
и др. Също, процесите на еволюция и естествен подбор на видовете може да се изучава чрез модела на
дисипативната структура, защото тя възниква на основата на закономерен избор на системата поставена при
определени външни условия.

169
 10. 5. Основни елементи от теорията на информацията

Теорията на информацията е част от науката кибернетика, в която се разглеждат условията и

правилата, характеризиращи предаването, преработката и съхранението на информацията. Основната идея на
тази теория е, че информацията може да се разглежда като величина, подобна на физичните величини маса,
енергия и др. подобни. Например, източникът на информация произвежда информация с определена скорост
(количество информация за единица време). След това, тази информация се предава по канал, който има
определен информационен капацитет (максималното количество информация, пропускана през канала за
единица време). Ясно е, че основно понятие тук е понятието количество информация.
В битов смисъл, под информация се разбира всяко съобщение, сведение и данни за интересуващото
ни събитие. Във философията, информацията се разглежда като отражение на съществуващи обективни
закономерности в природата. В теорията на информацията, която е количествена наука, информацията се
дефинира така, че да може да се измери нейното количество. В тази връзка, информацията се разглежда като
избор на дадена система да заеме едно конкретно състояние (събитие), при наличието на определен брой
такива възможни състояния (събития).
Например, нека една система да може да съществува в N на брой състояния, които за простота да са
равновероятни. Вероятността Р, системата да се намира в някое от тези състояние, т.е., да е настъпило
дадено събитие е 1/N. Вероятността Р се мени между 1, когато N=1 и 0, когато N клони към безкрайност.
Първоначално съществува неяснота, в кое от тези N на брой състояния системата е избрала да бъде, т.е,
какво е настъпилото събитие. За да отстраним тази неяснота и да получим съответното количество
информация I, извършваме подходящ експеримент и установяваме конкретното състояние на системата. По
дефиниция, полученото количество информация, накратко информацията е I = log2N = log2 (1/Р).
Основната единица за измерване на количеството информация е бит. Един бит информация се
получава при настъпване на събитие, чиято вероятност е Р=1/2, или N=2. Установяването на събитие, което
има вероятност за настъпване Р=1/4 (N=4) носи информация 2 бита. Събитие което настъпва с вероятност
1/256 носи информация 8 бита или един байт. Байтът е основната единица за информация в компютърната
техника. Ясно е, че колкото по-малко вероятно е дадено събитие, толкова по-голяма информация носи
неговото настъпване. Така, количеството информация няма нищо общо с конкретното съдържание на
събитието. Това е мярка за онова количество неопределеност или неяснота (ентропия), което се премахва
след настъпване на събитието. По-общо, информацията е мярка за подредеността на системата, величина
обратна на ентропията, която характеризира подредеността на системата.
Основно качество на информацията е, че тя може да се предава на разстояние. В информационните
системи, информацията може да се пренася, преработва, складира и т.н. При човек, органите за зрение, слух,
осезание, обоняние и т.н. представляват информационни входове, през които постъпва информация до
главния мозък. Най-общата схема за предаване на информацията (схема на Шенън) е показана на фиг. 10.5.1.
На основата на някакъв физичен процес, източникът на съобщенията произвежда
съобщения, например генерира звукови вълни (светлина, топлина, пари, ароматни съединения и др.).
Предавателят (примерно микрофон, ако съобщението е звук) улавя тези съобщения и ги преобразува
(кодира) в поредица от сигнали подходящи за пренасяне по канала за връзка. Получените сигнали след това
се изпращат по канала за връзка до приемателя. По време на движението си по канала, сигналите могат да
бъдат изкривявани или променяни, или смесвани със шума, което е нежелателно. От своя страна,
приемателят декодира сигналите, т.е., възстановява първоначалната форма на съобщението и го подава към
ползвателя.
При човек, всяко звуково съобщение се улавя в рецепторните клетки на ухото (предавателя) които го
кодират като електрически импулси (нервни сигнали). Тези сигнали се предават по слуховия нерв (каналът
за връзка) до слуховия център на главния мозък където се подлагат на преработка. По подобен начин,
другите видове информационни входове преобразуват съответните дразнители (светлина, топлина,
концентрация на определени пари във въздуха) в нервноелектрични импулси, които достигат съответния
център в мозъка по съответния нерв. Скоростта на постъпване на информация във всеки такъв
информационен вход трябва да бъде по-малка от информационния капацитет на канала, по който
информацията достига до мозъка. Най-мощен информационен вход представлява зритерният анализатор, по

170
който постъпва около Ю10 бита/сек зрителна информация. Следващият по значение е слуховия анализатор с
около 103 бита/сек слухова информация.

Фиг. 10. 5. 1. Универсална схема за предаване на информация.

Кодирането е заместване на дадено съобщение с поредица от импулси или символи по

определено правило (код). Обратният процес е декодиране. При живите организми информацията за синтез
на всички белтъци необходими за изграждането и функциониране на организмите е кодирана във веригата на
нуклеиновите киселини (генетичния материал на клетъчното ядро). Тази верига е разделена на участъци
(гени) във всеки един от които се съдържа достатъчна информация за синтеза на една полипептидна верига.
Всяка аминокиселина от тази полипептидна верига се кодира с отделна група от четири нуклеобази, които
могат да бъдат аденин, тимин, гуанин или цитозин. Транслацията на ДНК в аминокиселинна
последователност (белтък) е пример за генетично декодиране.
В съвременните цифрови средства за преработка, съхранение и предаване на информация (например
компютрите) кодирането се извършва с електрични импулси. Такива електрични импулси се характеризират
с амплитуда А, продължителност X и период на повторение Т (фиг. 10.5.2).

Фиг. 10. 5. 2. Информационни

параметри на една
последователност от
електрични импулси.

Кодирането може да
стане чрез промяна на
амплитудата А на импулсите,
продължителността х или на
периода на повторение Т. Най-често, кодирането става чрез промяна на периода Т, т.е., честотата на
повторение на импулсите. В сензорната система на човек, кодирането на външните дразнители също става
чрез нервноелектрични импулси, които се генерират в специализирани нервни клетки (рецептори). В този
случай се използва само третия начин, т.е., променя се периода на повторение, т.е., честотата на генерация на
нервните импулси в зависимост от силата и продължителността на дразнене на рецептора.
По канала за връзка тече поток от информация (количество информация за единица време - бит/сек).
Освен това, върху канала за връзка въздейства външен шум, който има случаен, статистически характер.
Шумът се смесва с информационния поток и отчасти го изкривява - част от информацията се загубва, друга
се видоизменя. Това се избягва по следния начин. След като предавателят изпрати дадено съобщение по
канала за връзка, приемателя го получава в повече или по-малко изкривен вид и го връща обратно до
предавателя по обратната връзка. В предавателя се съпоставят двете съобщения - изпратеното оригинално
съобщение и полученото от приемателя копие. Ако между тях има неприемливо голяма разлика,
предавателят прави втори, трети и т.н опит за изпращане на съобщението до момента, когато съобщението се
приеме без значително изкривяване. Едва тогава се започва изпращането на следващото по ред съобщение.
Ясно е, че реалната скорост с която се изпращат съобщенията зависи от силата на шума, при силен шум
скоростта е ниска и даже може да стане нулева.

171
 В този случай са от значение качествата ценност на информацията и информационно излишество.
Ценността на информацията се определя от степента на нейната незаменимост. Ако дадено съобщение може
да се предаде многократно (или съществува под формата на много копия), неговата ценност е ниска.
Обратно, ако то може да се предаде само по веднаж или съществува само като едно единствено копие,
ценността му е много голяма, защото то не може да се възстанови при изкривяване или загубване.
Величината, обратна на ценността на информация е информационното излишество. Съобщение, съдържащо
многократни повторения притежава информационно излишество, обаче то лесно може да бъде възстановено,
ако се предава по канал с изкривявания.

10. 6. Кибернетични системи. Основни понятия от теорията на управлението и

регулирането.

Кибернетиката е наука за управлението и връзките (т.е., съобщенията) в машините, живите

организми и обществото. Името й произлиза от старогръцката дума кибернетес - управление, която има
еднакво значение и произход със старобългарските думи кормувам, кормчия. Основател на тази наука е
Норберт Винер, унгарски евреин преселил се в САЩ. В Източна Европа, тази наука започна да се прилага
със значително закъснение поради идеологическо подценяване. Основните понятия в кибернетиката са
обратна връзка, управление, кибернетична система, моделиране.
Най-общо, понятието кибернетична система означава съвкупност от елементи, които като си
взаимодействат помежду си пораждат нова функция, която нито един от елементите не притежава
поотделно. Съгласно друга дефиниция, кибернетичната система е такъв вид система, която може да
поддържа някакъв свой параметър постоянен с времето или променящ се по определен закон.
Например, хомеотермните организми поддържат телесната си температура постоянна, независимо от
промените на околната температура. Трета, по-прецизна дефиниция за това понятие е система, в която
информацията се приема, преработва и предава между елементите на системата така, че някакъв неин
параметър да се управлява, т.е., да се поддържа постоянен или да се променя с времето по зададен начин.
Това управление почива на принципа на обратната връзка. Науката за управление възниква тогава, когато е
било осъзнато значението на елемента
обратна връзка.

Фиг. 10. 5.1. Обща схема за управление на

обект.

Теорията на управлението се
занимава с начините за приемане, преработка
и предаване на информацията с цел поддържане на определено състояние на системата. Най-общата схема за
управление е дадена на фиг. 10.5.1. В техниката тази схема се нарича регулиращ контур, а в медицината —
схема на физиологична регулация.
Нека параметърът X на управляемия обект подлежи на управление, в смисъл трябва да се поддържа
постоянен или да се променя по някакъв закон. За да се постигне това, параметърът X се преобразува от
осезателя в сигнал, който се подава на единия вход на регулатора. Това става по канала за обратна връзка. По
този начин, по канала за обратна връзка тече информация за състоянието на управлявания обект.
Съществуват и схеми за управление без обратна връзка, но те са несъвършени. Всъщност, такива са били
схемите за управление преди създаването на теорията на управлението. На другия вход на регулатора се
подава външен сигнал Z - това е заданието, което показва как трябва да се мени управлявания параметър X.
Регулаторът изважда двата сигнала, X и Z, и от получената разлика Д= X - Z произвежда управляващ сигнал,
с който се въздейства на обекта за управление. Резултатът от въздействието, съответно вида на управление
зависи от това какъв вид обратна връзка се използва.
Съществуват два вида обратна връзка, положителна обратна връзка (ПОВ) и отрицателна обратна
връзка (ООВ). При отрииателната обратна връзка, управляващият сигнал предизвиква такъв ефект върху

172
обекта, че управлявания параметър X да се отклони в обратна посока на тази, в която се променя. Например,
ако X нараства, управлението го кара да започне да намалява и обратно. По този начин, резултатът от
управлението е такъв, че разликата А ще бъде близка до нула. Така, параметърът X е винаги равен на
заданието Z. Например, нека в определен интервал от време параметърът X да е имал постоянна стойност Хо-
В даден момент се появява смущение, което отклонява параметъра X от тази стойност (Фиг. 10.5.2 А).
Веднага се задейства схемата за управление и това довежда до възстановяване на първоначалното състояние
на управляемия параметър. По подобна схема действат системите за физиологична регулация на телесната
температура, осмотичното налягане, pH и др. параметри на хомеостазата при човек, както и регулиращите
контури в промишленността и техниката.
При положителната обратна връзка, управляващия сигнал подпомага естествената промяна на X.
Например, ако X нараства, управляващият сигнал предизвиква още по-силно нарастване. При този вид
обратна връзка, управлението довежда до бърз скок на управляемия параметър от началното състояние Хо до
ново крайно състояние (Фиг. 10.5.2 Б). Така, при ПОВ системата може да се намира в две устойчиви
състояния и да прескача между тях когато се появи външно смущение.

Фиг. 10. 5. 2. Промяна на

регулирания параметър X
след поява на външно
смущение при управление
с отрицателна обратна
връзка (А) и положителна
обратна връзка (Б).

Съществуват два важни

примера за ПОВ в
медицината. Първият
пример са нервните клетки,
в които се генерират нервно-електрични импулси благодарение на ПОВ между трансмембранното
напрежение и отварянето на натриевите каналчета в мембраната на нервните клетки. Поради това,
мембранното напрежение прескача от равновестния потенциал за калий (-70 mV) до равновестния потенциал
за натрий (+30 mV) при дразнене. За нещастие, ПОВ играе основна роля и при някои патологични случаи,
например при инфаркт на миокарда. Когато в артерията, снабдяваща с кръв миокарда се създаде патологично
стеснение (плака), при физическо натоварване на пациента възниква болка (стенокардия - гръдна жаба). В
този случай, възникналата болка, причинена от липса на кислород в миокарда довежда до още по-голямо
стесняване на кръвоносния съд (ПОВ). Това от своя страна усилва болката и т.н. — порочен кръг, което в
крайна сметка води до некроза на част от миокарда. Физиологичното значение на тази ПОВ още не е
обяснено.
На фиг.10.5.1, пунктирната линия разделя схемата за управление на две части, управляваща част
(отляво) и управляема част (отдясно на пунктира). От тук идва третата дефиниция за кибернетична система,
това е система съдържаща две части - управляваща и управляема, като в управляемата част се поддържа
определено състояние.
Моделирането е заместване или уподобяване на изследваната система с друга, по-проста по строеж
(модел), която има същите функции или поведение. Моделите биват няколко вида:
1) математични модели - система от уравнения (алгебрични или диференциални), описваща задоволително
поведението на изследвания обект. Решението на тази система замества резултатите от експеримента. Тук
спадат и компютъризираните програми с които се описва възникване на нервен импулс, мускулно
съкращение и др. При съставянето на системата от уравнение може обаче да се допусне грешка или
непълнота.
2) Физични модели - тук се включват механични модели (системи от пружини и хидравлични
амортисьори) и системи от електрични елементи (съпротивление, кондензатор и бобина).
3) биологични модели - в някои случаи, вместо еритроцити могат да се изследват изолирани мембрани от
еритроцити, клетъчната мембрана може да се замести с липозома и др. Опитни животни, изолирани органи и
тъкани също могат да се използват като модел за изследване на процесите в живите организми

173
 ГЛАВА 11. БИОМЕМБРАНИ.

11.1. Биомембрани - видове, свойства. Функции и химичен състав.

Биомембраните са надмолекулни комплекси, изградени главно от липиди и белтъци на основата на

слаби, нековалентни връзки. Във и около биомембраните се извършват най-важните молекулни процеси в
клетката.
Биомембраните могат да бъдат класифицирани по различен начин.
а) Според тяхното местоположение, те биват външни (клетъчни мембрани, плазмалеми) и вътрешни
(мембрани на различните видове клетъчни органели).
б) Според техния клетъчен произход биват бактериални, вирусни, растителни, дрождеви и др.
в) Според тяхната функция и състав, мембраните биват общи за почти всички видове клетки (например
митохондриалните мембрани се срещат във всички животински клетки) или специализирани - срещат се
само в даден вид клетки (например миелиновата мембрана се среща само в нервните клетки).
Съществуват биомембрани, които съдържат практически само един вид белтък. Например,
пурпурната мембрана на Halobacterium halobium съдържа главно белтъка родопсин, а мембраната на
саркоплазматичния ретикулум на мускулните клетки съдържа предимно белтъка, пренасящ калций (Са2_-
помпа). Обикновено обаче, биомембраните съдържат до няколкостотин различни видове белтъци.
Биомембраните съдържат липиди (между 15 и 80 % от масата на мембраната) и белтъци (съответно
85 -20% по маса). Срещат се следните фракции липиди:
1. Фосфолипиди - обикновено от 20 до 50 % от липидния състав;
2. Неутрални липиди - от 0 до 20 %
3. Гликолипиди - 5-30 %
4. Минорни липиди -
Отделните фракции липиди имат специфични функции:
1. Фосфолипидите, главно фосфатидилхолина и сфингомиелина са единствените липиди, способни
да изграждат липиден бислой.
2. Неутралните липиди, главно холестерола, подобряват бариерната функция на бислоя и правят
неговата структура по-независима от промените в околната среда, например промени в температурата.
3. Гликолипиди - служат като детерминанти на тъканната и кръвно-груповата специфичност и като
рецептори за различни хормони и медиатори. В същото време, те са и рецептори за различни вируси и
бактериални токсини.
4. Минорни липиди - пренасят електрони в мембраната на бактериите, митохондриите и
хлоропластите (хинони); улавят светлината от тези части на спектъра, която не се поглъща от хлорофила
(каротиноиди и др. пигменти); играят роля на инхибитори на липидното окисление (витамин Е); витамин А
участва в синтеза на зрителния пигмент. Ролята на другите минорни липиди (свободни масни киселини,
восъци и терпени ) не е съвсем ясна.
Биомембраните изпълняват следните функции:
1) Бапиеуна функция - осъществява се главно от липидния бислой. Мембраната отделя клетката от
околната среда или разделя клетката на части. От двете страни на мембраните съществуват големи разлики в
концентрациите на важни метаболити. Например, някои видове йони (К+) са концентрирани в цитозола,
докато други (Na+, Са2+, СГ) - в извънклетъчната среда. Благодарение на ниската си пропускливост за тези
вещества, мембраната подтиска дифузията и забавя изравняването на създадените концентрационни
градиенти. За всички останали функции са отговорни най-вече мембранните белтъци.
2) Транспортна сЬункиия - мембраната избирателно пропуска (пренася) някои вещества, необходими
за клетъчният метаболизъм. Веществата с малки, електрично незаредени молекули, като вода, газове (С02,
02, N2), амоняк и др. лесно минават през липидния бислой на мембраните. От веществата със сложни или
електрично заредени молекули, много малък брой се пропускат през мембраните. Вещества с такива
молекули пресичат мембраните с участието на специални мембранни белтъци - белтъчни канали,
преносители или помпи за активен транспорт. Свойството на мембраната едновременно да служи като
преграда за някои вещества (например йоните) и да пропуска други вещества (най-вече водата) се нарича
полупропускливост.

174
 3) Структурна функция- клетъчната мембрана е свързана за вътрешния цитоскелет и по този начин
задава клетъчната форма. В клетъчната мембрана има специални белтъци, които свързват съседните клетки в
обща тъкан.
4) Реиепторна - в мембраната има рецептори (най-вече мембранни белтъци), които специфично
захващат определени молекули от външната среда. Чрез захванатите молекули (лиганди - хормони,
медиатори) мембраната приема информация от околната среда и я пренася вътре в цитозола пряко или
посредством вторични посредници - калций, циклични нуклеотиди и др. Така пряко или посредством
вторичните посредници външните лиганди влияят на хода на клетъчния метаболизъм.
5) Ензимна - в мембраната има вградени ензими, които самостоятелно или в комплекси помежду си
катализират важни реакции. Един пример за това е превръщането на енергията на слънчевата светлина в
химична енергия, което се извършва в мембраната на хлоропластите. Втори пример -спрягането на потоците
от електрони със синтеза на АТФ в митохондриалната мембрана.
6) Защитна - мембраната е защитна преграда, която първа поема върху себе си въздействието на
много вредни фактори от физично, химично и биологично естество.
Мембраните имат характерни физични свойства:
1) Механични свойства - повечето биомембрани имат почти еднаква дебелина (7-8 nm) и модули на
еластична деформация. Лесно се огъват, но за разтягане изискват голямо усилие. Други важни свойства са
тяхната вискозност (течливост) и повърхностно напрежение, които са близки до тези на липидните слоеве.
2) Електрични свойства- върху единица площ, имат почти еднаква капацитивност (около 1 fiF/cnr),
близка до тази на липидния бислой. Както при липидния бислой, електричното им съпротивление е също
високо но е твърде различно при отделните клетки. Важна характеристика е техния повърхностен
електричен заряд на единица площ. При плазмалемите на кръвните клетки този заряд определя стабилността
на клетъчната суспензия.
3) Оптични свойства - дължат се главно на мембранните белтъци, част от който поглъщат
светлината и луминесцират.

11. 2. Липиден бислой - молекулен строеж, причини за създаването му . Ф ункции .

Основният компонент на една биомембрана е липидният бислой. към който са прикрепени

мембранните белтъци. Липидният бислой може да се разглежда като двумерна (плоска) среда-разтворител на
мембранните белтъци. От всички липиди, най-важен компонент са фосфолипидите, чиято молекула съдържа
две пространствено разделени звена с различно отнасяне към водата. Едната част на фосфолипидната
молекула е хидрофилна “глава (хидрофилна на гръцки означава “обичаща водата”), а другата част е
хидрофобна (на гръцки - „страхуваща се от водата”) “опашка”. Хидрофилната им част се разтваря във водна
среда, докато хидрофобната част се разтваря в органичен разтворител (етанол, хлороформ, бензол).
Молекули с такъв двояк характер се означават като амфифилни (амфи = двойно, от гръцки).

Поради този си строеж, във водна среда фосфолипидите са способни спонтанно да формират
бислоеве. От всички липиди на мембраната, единствено фосфолипидите имат способността самостоятелно да
образуват липиден бислой. Това се дължи на тяхната амфифилност и на геометричната пропорция между
обемите на хидрофилната и хидрофобната части на техните молекули.

175
 Хидрофобната част на фосфолипидите се състои от остатъци от висши масни киселини, а
хидрофилната глава включва глицерол, фосфорна киселина и краен остатък (аминоалкохол или
аминокиселина) (Фиг.11.2.1). Крайният остатък може да бъде холин, серин или етаноламин, в тази връзка
фосфолипидите биват фосфатидилсерин (съдържат серин), фосфатидилетаноламин (съдържат етаноламин) и
фосфатидилхолин (съдържат холин). Към фосфолипидите се причислява и сфингомиелинът, който
представлява сфингозин, аминогрупата на който е естерифицирана с висша мастна киселина.
Глицеролът е свързващо звено в липидната молекула. Към него се свързват въглеводородните
остатъци (карбоновите вериги) на масните киселини, които по принцип съдържат от 12 до 24 въглеродни
атома. В положение (1), киселината е винаги наситена, докато в положение (2) може да бъде наситена или
ненаситена. Средният брой двойни връзки в една молекула фосфолипид е важен показател и се нарича
индекс на ненаситеност, изразява се чрез т.н. йодно число.

Фиг. 11. 2. 2. Строеж на липиден бислой.

Във водна среда, липидите

изграждат двоен липиден слой
(Фиг. 11.2.2). В средата на бислоя има
хидрофобна зона запълнена с карбонови
вериги, която има силни бариерни и
електроизолационни свойства. Много от
разтворените във водата частици като
йоните от различен вид и всички
хидрофилни молекули се отблъскват от тази зона, за които тя представлява трудно преодолима преграда.
Хидрофобната зона е изолирана от околната водна среда чрез двата слоя на хидрофилните глави на
липидите. Хидрофилността на главите се обуславя главно от електричните заряди, които те носят. Във
всички случаи, фосфорната киселина носи един отрицателен елементарен заряд, докато аминоалкохола може
да има положителен или нулев заряд. При pH 7.4, сумарният заряд на главата е (-1) при фосфатидилсерина,
нула при фосфадитилхолина, а при фосфатидилетаноламина има стойност между 0 и -1. Така,
фосфадитилхолина и подобният на него сфингомиелин са полярни липиди, докато фосфатидилсерина и
фосфатидилетаноламина са електроотрицателно заредени (кисели) фосфолипиди. От вида на заряда зависи
мястото, което липида ще заеме в липидния бислой: полярните липиди се разполагат предимно по външната,
докато киселите липиди се намират предимно по вътрешната, цитоплазмена повърхност на бислоя.
Липидният бислой се създава от подходящи липиди на основата на т.н. хидрофобен ефект. Под
хидрофобен ефект в биофизиката се разбира спонтанното отделяне на липидните молекули от
околната водна среда и събирането им в хидрофобни агрегати. Съществуват две причини, енергийна и
ентропийна, които действат еднопосочно и правят този процес термодинамично спонтанен и необратим.

Фиг. 11. 2. 3. Подреждане на водните

молекули около различите части на
една амфифилна молекула.

Енергийната причина за
формиране на липиден бислой се
състои в следното. Нека имаме
вещество с амфифилни молекули
(например фосфатидилхолин) диспергирани във водна среда. Експериментално може да се установи, че при
пренос на тези молекули от водна среда в по-хидрофобна среда, например етанол, свободната енергия G на
системата разтворител/разтворено вещество намалява, т.е., свободната енергия на този преход е отрицателна.
Тъй като преминаването на подобни молекули от място с по-голяма хидрофилност към място с по-голяма
хидрофобност се съпровожда с намаление на свободната енергия, съгласно втория принцип на

176
термодинамиката това пременаване ще стане самостоятелно (спонтанно, самопроизволно), без използване на
външна енергия. Поради това, диспергираните липидни молекули спонтанно се отделят от водната среда и
образуват хидрофобни агрегати.
Освен енергийна, съществува още една (ентропийна) причина за спонтанното агрегиране на
липидните молекули. Една липидна молекула, диспергирана във водна среда, влияе на близкоразположените
водни молекули и ги подрежда (Фиг. 11.2.3). Тъй като водните молекули са полярни, тяхното подреждане
около хидрофилната глава е почти хаотично, но близо до хидрофооната опашка те създават един слой от
подредена и обездвижена (кристализационна) вода. В резултат на това, ентропията силно намалява и
съгласно втория принцип на термодинамиката това състояние е неустойчиво, неизгодно и малко вероятно.
На практика то може да се поддържа само като се внася външна енергия (например ултразвук) за
диспергиране на молекулите. Ако механичното разбъркване престане, ще настъпи агрегиране на липидите,
при което хидрофобните опашки на липидите се събират и слоя кристализационна вода се отстранява -
ентропията нараства! Съгласно принципа за нарастване на ентропията (вторият принцип на
термодинамиката), агрегирането на липидните молекули е изгоден процес и ще възникне спонтанно.
Когато липидите агрегират, техните хидрофобни опашки се допират и образуват локална
ходрофобна зона. Едновременно с това, тази зона се оказва изолирана от околната водна среда чрез слоя
образуван от хидрофилните глави на липидите. Видът на образуваните агрегати зависи от геометрията на
липидната молекула, по-точно от формите и обема на хидрофобната и хидрофилната й части. Ако едната
част има диаметър значително по-голям от диаметъра на другата (както е при фосфатидил етаноламина и
собено при холестерола), образуват се небислойни структури от вида везикули, хексагонални тунели и др. В
случая на фосфатидилхолин, двете части имат еднакъв диаметър и се образуват бислойни структури
(сферични липозоми).
Липидният бислой изпълнява следните функции:
1. Липидният бислой никога не може да бъде прекъснат — той завършва или на твърда повърхност
или образува затворена сфера. Така, липидният бислой служи като граница разделяща клетъчните органели и
клетката от околната среда.
2. Бариерна функция - предава на мембраната свойството на добър елекгроизолатор и представлява
бариера за проникване на йони и други водоразтворими частици.
3. Адаптивна - чрез промяна на липидния състав, състава на масните киселини и индекса на
ненаситеност, клетъчната мембрана и заедно с това и клетките се приспособяват към промени в околната
среда - по температура, налягане и др.

11. 3. Молекулна организация на биомембраните. Видове взаимодействия в

биомембраните. Съвременни представи за строежа на клетъчните мембрани.

Биомембраните са надмолекулни комплекси, съставени най-вече от липиди и белтъци, които се

изграждат на основата на слаби, нековалентни взаимодействия. Силите, участващи в тези взаимодействия
биват:
а) йонни сили - при pH 7.4, много от мембранните компоненти (липиди и белтъци) притежават
разноименни електрични заряди, между които възникват електростатични сили на привличане - образуват се
йонни мостчета (Фиг.11. 3. 1-А)
б) полярни взаимодействия - Някои мембранни компоненти съдържат полярни групи, който
представляват всъщност електрични диполи. Ако имаме два близко разположени електрични дипола, между
тях възникват електростатични сили на привличане (Фиг.11. 3. 1-Б)
г) Вандерваалсови (хидросЬобни) сили - те имат квантовомеханичен, обменен характер и възникват
само между съседни хидрофобни групи (ароматни пръстени, карбонови вериги на липидите и др.). Дължат се
на това, че вътре в хидрофобните групи, които като цяло са електронеутрални, възникват временни и
краткотрайни концентрации на електрични заряди, положителни в единия край и отрицателни в другия край
на групата. От това възникват временни електрични диполи и съответно сили на привличане (Фиг.11. 3. 1-В).
Д) калциеви мостчета (Фиг. 11. 3. 1-Г)- възникват между киселите липиди, разположени на
цитоплазмената страна на клетъчната мембрана. Мембранните компоненти Rt и R2 притежават отрицателни

177
заряди и се отблъскват. Ако между зарядите застане един калциев йон, то между тях се образува калциево
мостче и те започват да се привличат.

Фиг. 11. 3.1. Видове взаимодействия

между компонентите на мембраната
(липиди или белтъци): йонни мостчета
(А), полярни взаимодействия (Б),
хидрофобни сили (В) и калциеви
мостчета (Г).

в) водородни вуъзки - те са обуслвени главно от електростатични сили. Те възникват между

молекули, които съдържат водородни атоми, свързани с електроотрицателни атоми от вида О, N, F, S.
Например в хидроксилната група ОН, електричният заряд на двойката свързващи електрони 0:Н е изтеглен
към кислорода, който е силен електроноакцептор. Хидроксилната група се превръща в електричен дипол, със
знак „+” при водородния атом и знак при кислородния атом (фиг. 11.3.2, А). Такива диполи възникват и в
химичните групи от вида SH, NH, FH. Ако две съседни молекули в биомембраната съдържат такива
електрични диполи, те се привличат.

Фиг. 11. 3. 2. Образуване на електричен

дипол в молекулата на водата (А) и (Б).
Водородни връзки между молекулите
на леда (В), отбелязани с пунктирни
линии.

Водородните връзки са
приблизително 20 пъти по-слаби от
ковалентните, но именно те заставят
водата да бъде течност или лед при
обикновени условия. При температури
под 0°С водородните връзки заставят молекулите на водата да се подредят в правилна кристална решетка
(фиг. 11.3.2, В) - образува се лед. При температури над 0°С, но под температурата на кипене, водата вече
няма такава подредена структура и само отделни молекули са свързани помежду си, образувайки агрегати.
Тези агрегати могат свободно да се движат един спрямо друг, образувайки подвижна течност. При
понижаване на температурата агрегатите стават все повече и все по-големи. Степента на подреждане
нараства и в един момент се образува лед. Водородните връзки се разрушават само тогава, когато течността
се превръща в пара.
Исторически най-напред е било установено, че основният задължителен компонент на една
биомембрана е липидният бислой, към който могат да бъдат прикрепени различни белтъци. От
предложените досега модели за строежа на биомембраните, най-силна промяна е претърпяла представата за
мястото на мембранните белтъци. Това е отразено в модела на Давсон-Даниели (фиг. 11.3.3, А), според който
мембранните белтъци са периферно разположени по двете повърхности на липидния бислой. Такъв строеж
на биомембраната не може обаче да обясни как се извършва мембранният транспорт, който е жизнено важен
за клетките. В тази връзка е предложен моделът на Робертсън (фиг. 11.3.3, Б), в който се предполага
съществуването на хидрофилни пори през мембраната, образувани от огъване на периферните белтъци. Този
модел обаче противоречи на данните от електричните измервания на биомембраните, които показват високо
електрично съпротивление, както и на електрономикроскопските наблюдения.
Според съвременният общоприет модел на биомембраните (модел на Сингьр-Никълсън - фиг.
11.3.3, Г), наречен още течно-мозаичен модел, към липидния бислой са прикрепени белтъци, характерни за
дадения вид мембрана - мембранни белтъци. Най-общо, мембранните белтъци могат да се разделят на два
вида - интегиални (вътрешни) и пеписЬеуни (външни). Липидният бислой се пронизва от интегралните
белтъци, които имат хидрофобен сегмент, контактуващ с хидрофобната зона на бислоя. Периферните

178
белтъци са прикрепени към вътрешната (цитоплазматичната) страна на бислоя. От външната страна на
мембраната, към някои липиди и интегрални белтъци са свързани ковалентно полизахаридни остатъци, така
се получават гликолипиди и глипопротеиди. Полизахаридните остатъци се намират само по външната
повърхност на клетките и изграждат т.н. гликокаликс.
Връзката между периферните белъци и бислоя е главно електростатична — вътрешната повърхност
на бислоя е електрично заредена, като преобладават отрицателните заряди, а по повърхността на
периферните белтъци има фиксирани голям брой, предимно положителни електрични заряди. Поради тази
причина, периферните белтъци могат лесно да се отделят от мембраната чрез промяна на йонната сила на
средата и чрез разрушаване на калциевите мостчета, когато калцият се хелатира.

Фиг. 11.3.3. Строеж

на биомембраните
според модела на
Давсон - Даниели
(А, Б), Робертсън (В)
и Сингер-Никълсън
(течно-мозаечен
модел - Г).

Отделянето
на интегралните
белтъци от
мембраната
представлява
сериозна трудност.
Причината за това е,
че те съдържат много
хидрофобни и
хидрофилни
повърхности, поради
което те са
нерастворими във
водна среда, а
поставени в органичен разтворител те денатурират. Интегралните белтъци могат да се отделят само чрез
разрушаване на бислоя с детергенти. Подобно на липидите, детергентите са вещества с амфифилен характер
и са изградени от хидрофилна глава и хидрофобна част. За разлика от липидите, хидрофобната част на
детергентите съдържа само една въглеводородна опашка, поради което детергентите не могат спонтанно да
образуват липиден бислой, а когато са внедрени в липиден бислой се стремят да го разрушат. При това, те се
полепват по мембранните белтъци и ги отделят в околната среда. Когато главата на детергента е електрично
заредена (както е при натриевия додецилсулфат - SDS), отделянето на интегралния белтък се съпровожда с
пълната му денатурация. При полярните (меки) детергенти (Тритон X — 100), белтъците се отделят без
разрушаване на третичната им структура и тяхната активност се запазва.
За да се установи дали даден мембранен белтък е периферен или пресича липидния бислой, най-
напред се определя неговата първична структура. Полипептидната верига на всеки интегрален белтък
съдържа един или няколко участъка, съдържащи по около 25 последователни аминокиселинни остатъци със
силно хидрофобен характер. Именно тези участъци изграждат а-спирали, пронизващи хидрофобната част на
бислоя.
В зависимост от първичната си полипептидна верига, мембранните белтъци биват:
1. Някои белтъци са периферни, те нямат части вмъкнати в бислоя, тъй като нямат добре оформен
хидрофобен домен (Фиг. 11.3.4 -А). Те се намират на цитоплазмената страна на бислоя и са прикрепени към

179
главите на липидните молекули главно чрез йонни мостчета и полярни връзки. От този вид белтъци са
спектрина в човешките еритроцити, цитохром с и F1 - субединицата на АТФ-синтетазата.
2. Белтъци, означавани като интегрални (вътрешни), които имат хидрофилни домени на двата края
на полипептидната верига и хидрофобен домен по средата. Средният хидрофобен домен пресича липидния
бислой и е изграден от една или няколко а-спирали. Ако хидрофобният домен съдържа една единствена а-
спирала, може да се очаква, че тя ще включва предимно хидрофобни аминокиселинни остатъци (Фиг.11.3.4 -
Б). Към полярните глави на бислоя ще бъдат обърнати главно хидрофилни аминокиселинни остатъци.
Примери за интегрални белтъци е една а-спирала са всички рецепторни белтъци (гликофорина в
еритроцититите, инсулиновия рецептор, рецепторите за растежни хормони и др.).

Фиг. 11. 3. 4. Първична полипептидна верига на мембранни белтъци. А - периферен белтък; Б —

интегрален белтък с едно пресичане на липидния бислой и В - интегрален белтък е три пресичания на
липидния бислой. Със запълнени кръгчета са отбелязани хидрофилни аминокиселинни остатъци, а с
празни кръгчета - хидрофобни остатъци.

3. При интегралните белтъци с няколко а-спирали, полипептидната верига пресича липидния бислой
няколко пъти. Всяко пресичане се осъществява от поредица (20-25) хидрофобни аминокиселинни остатъка
(Фиг. 11.3.4 -В). Тези аминокиселинни поредици оформят а-спирали, плътно допрени една до друга подобно
на сноп. В този случай е достатъчно само външната повърхност на снопа да бъде хидрофобна. Това се
постига като крайните вериги на аминокиселинните остатъци, които остават по външната страна на домена
са хидрофобни. Крайните вериги, които остават във вътрешността на снопа могат да бъдат хидрофилни. Така
се оформя трансмембранна пора с хидрофилни стени, действаща като йонна помпа, трансмембранен йонен
канал или белтъчен преносител за улеснена дифузия. Този вид белтъци винаги имат генетично
предопределена ориентация в мембраната, защото са функционално несиметрични. Примери от този род са
помпите са активен транспорт, фоточувствителния пигмент родопсин, анионния обменник в еритроцитите,
преносителя на глюкоза.
4. Белтъци, частично вмъкнати в липидния бислой. Подобно на липидите, тези белтъци са от
амфифилен вид, защото имат два домена, хидрофобен и хидрофилен. Хидрофобният домен е изграден от
хидрофобни аминокиселинни остатъци и като цяло е вмъкнат в хидрофобната зона на бислоя. Хидрофилният
им домен контактува е полярната зона на бислоя и с околната водна среда. От този вид са белтъците мелитин
(токсина на пчелната отрова) и G-белтъка (участва във веригата синтезираща циклични нуклеотиди).
5. Някои мембранни белтъци (протеолипиди) са свързани за мембраната чрез ковалентни връзки с
мембранните липиди. Примери за такива протеолипиди са миелина и някои адхезионни белтъци.
Чрез своя хидрофобен сегмент, всеки интегрален белтък привлича до себе си определен вид липиди
от бислоя като си създава по този начин една предпочитана липидна среда наречена липиден анулус.
Интегралните белтъци, заедно с прилежащите им липиди, наречени ануларни липиди, образуват

180
липопротеидни комплекси. Конформацията и съответно активността на интегралните белтъци се влияят
силно от тяхното липидно обкръжение, по-точно от състава на ануларните липиди, от състава на масните
киселини и индекса на ненаситеност на ануларните липиди, от микровискозността и динамиката на околната
среда и др. Ето защо тези параметри на липидния бислой трябва да се познават и измерят с подходящи за
целта физични методи.
Поради липид-белтьчните взаимодействия, в плоскостта на бислоя се образуват две групи липидни
молекули — домен от свободни липиди и домен от ануларни липиди. прикрепени към белтъците. Съставът на
тези липидни домени е доста различен. Например, доменът от ануларни липиди е практически лишен от
холестерол, но е богат на липиди, които се привличат специфично от белтъците.
Напоследък беше открита още един вид липидна структура в плоскостта на бислоя, т.н. липидни
острови или салове (рафтове, от англ. raft — сал ). Това са липидни образования с голяма площ (диаметър
около 50 пт), съдържащи предимно сфингомиелин и холестерол, два вида липиди, които силно
взаимодействат помежду си. В тези липидни салове са потопени мембранни белтъци от определени видове,
което им придава характерна функция.
Според течно-мозаичния модел мембраната е асиметрична и неизотропна. Асиметричността се
дължи на това, че двата слоя на липидния бислой имат различен липиден състав. Външният слой е богат на
полярни липиди (фосфатидилхолин и сфингомиелин), а вътрешният - на кисели (електроотрицателни)
липиди (фосфатидилсерин и фосфатидилетаноламин), които са електростатично свързани за положително
заредения слой от периферни белтъци. Друга особеност на асиметрията е, че олигозахаридните вериги, които
изграждат т.н. гликокаликс. се намират само по външната страна на мембраната, а периферните белтъци -
само от вътрешната.
Мембраната е неизотропна среда, защото транспорта на определени вещества е винаги в една
посока, например Na йони се пренасят отвътре навън, а КГ - отвън навътре. Този модел е известен още като
течностно-мозаичен модел. При физиологична температура, всички елементи, белтъци и липиди, се намират
в непрекъснато движение, като за кратко време обхождат мембраната. Според този модел, компонентите на
мембраната се променят, адаптират, в зависимост от промените на средата - температура, налягане и др.

11. 4. Динамика на биомембраните. Фазов преход. Кристално и течнокристално

състояние - биологично значение.

Съгласно течно-мозаичния модел, всички съставки на биомембраните се намират в непрекъснато

движение. При физиологични условия, биомембраните са течни, като техните съставки, липидите и
мембранните белтъци, могат свободно да дифундират в плоскостта на бислоя. Динамиката на биомебраните
описва всички възможни движения, в които участват мембранните белтъци и липиди. Тези движения дават
възможност на мембраната да извършва своите функции, например ограничаването на тези движения
веднага подтиска нейната ензимна, транспортна и др. функции.
Възможните движения, извършвани от един мембранен липид са:
1) въртене на цялата молекула около вертикалната й ос (десетки хиляди оборота в секунда)
2) въртене на полярната глава - то е независимо от въртенето на цялата молекула;
3) латерална дифузия - дифузия в плоскостта на монослоя (пълна обиколка на клетъчната мембрана
за няколко минути);
4) сегментни движения- начупване на въглеводородната верига на хидрофобните опашки около
единичните връзки;
5) въртене на опашката около оста на всяка една единична връзка;
6) трансверзална дифузия - обръщане и прескачане на липидна молекула от единия монослой на
бислоя в другия (веднаж на няколко часа)
Поради много по-голямата си маса, мембранните белтъци извършват по-ограничен брой движения:
1) въртене около надлъжната ос на белтъчната молекула - (хиляди оборота в секунда)

181
 2) латерална дифузия - дифузия в плоскостта на мембраната. Между 30 и 90% от всички интегрални
белтъци могат свободно да дифундират в плоскостта на бислоя. Те обаче дифундират между 100 и 100
хиляди пъти по-бавно от липидите.
3) вътремолекулни движения - трептене, пулсации, периодична смяна на конформацията между две
състояния.
Трансверзалната дифузия при белтъците е невъзможна затцото изисква много голяма енергия. Освен
това, значителна част (от 10 до 70%) от интегралните белтъци са закрепени за подмембранната мрежа от
периферни белтъци и не извършват латерална дифузия. Наличието на такава мрежа от периферни белътци
ограничава даже латералната дифузия на свободните интегрални белтъци и те се движат около 10 пъти по-
бавно в клетъчната мембрана, спрямо движението си в моделна мембрана от липиден бислой.

Фиг. 11. 4. 1. Транс - конформация (А) и гош

- конформация (Б) на наситена
въглеводородна верига.

В зависимост от външните условия,

най-вече температурата, карбоновите опашки
на липидите могат да имат различни
конформации. При вериги, съдържащи само
единични връзки са възможни транс (Фиг.
11.4.1-А) и гош (Фиг. 11.4.1-Б) кошЬоумаиии.
Транс-конформацията съществува при ниска
температура, докато при високи температури се появяват и гош-конформации. При наличието на ненаситени
двойни връзки в карбоновите вериги са възможни транс (Фиг. 11.4.2 -А) и иис (Фиг. 11.4.2-Б) консЬормании.
Транс-конформацията съществува при ниска температура, докато при високи температури се появяват и цис-
конформации.

Фиг. 11.4.2. Транс - конформация (А) и

цис - конформация (Б) на ненаситена
въглеводородна верига.

Промените на температурата
оказват силно влияние върху
конформацията на мембранните липиди и
оттам върху състоянието на липидния
бислой. Най-лесно това се демонстрира
при липиден бислой, състоящ се само от
един вид липиди с еднаква дължина на
въглеводородните опашки. В зависимост от температурата и конформацията на карбоновите опашки, такъв
липиден бислой може да се намира в две състояния. При ниски температури всички въглеводородни вериги
са в транс-конформация и понеже са максимално изпънати, дебелината на бислоя е максимална, а липидите
са максимално пакетирани. Това е т.н. твърдокристално състояние на бислоя (гел - състояние. L^) -
Фиг. 11.4.3, при което движенията на мембранните липиди и белтъци са подтиснати. В това състояние,
мембранните белтъци не могат да изпълняват своите функции. При повишаване на температурата се
появяват гош и цис конформации, дебелината на бислоя намалява и пакетирането на липидите отслабва. Над
определена температура се установява течно-кристално състояние на бислоя (състояние La - Фиг. 11.4.3), в
което движението на липидите и белтъците се възобновява и белтъците могат да извършват своите функции.
Преминаването на бислоя от течно-кристално състояние в състояние на гел представлява термо-
индуциран фазов преход. Той се извършва в тесен температурен интервал около определена температура Тс,
наречена температура на фазов преход. По-време на фазов преход, правилното подреждане на липидите се

182
■

нарушава и бислоят става силно проницаем за нискомолекулни вещества. След завършване на фазовия
преход, подреждането на липидния бислой се възстановява и проницаемостта пада.
За даден липид, температурата на фазов преход е толкова по-висока, колкото хидрофобните
взаимодействия между въглеводородните опашки на съседните липидни молекули са по-големи. А тези
взаимодействия са по-големи, когато броят на въглеводородните атоми в хидрофобните опашки е по-голям и
индексът на ненаситеност (броят на двойните връзки) е по-малък. Съществуват и други фактори от които
зависи Тс, това е видът на липидната глава и местоположението на двойната връзка по протежението на
въглеводородната верига.
Холестеролът не влияе върху температурата на фазов преход. Той играе ролята на пластификатор,
чийто молекули запълват образувалите се празнини (кухини) в бислоя. С това холестеролът намалява
течливостта на течнокристалното състояние, но намалява вискозността на твърдо-кристалното състояние. По
този начин холестеролът прави разликата между твърдо-кристалното и течно-кристалното състояние по-
слабо изразена. При по-висока концентрация на холестерол, както е в плазмалемите на животинските клетки,
липсва разлика между твърдо-кристално и течно-кристално състояние, т.е. фазовият преход в домена от
свободни липиди е напълно подтиснат.
Поради липсата на холестерол в домените от ануларни липиди, фазовият преход при тях може да
настъпи. При понижаване на температурата до определена степен, доменът от ануларни липиди около
определен вид интегрални белтъци преминава от течно-кристално в гел-състояние. Този фазов преход
подтиска движенията на белтъка и негова функция - белтъкът се инактивира обратимо. При повишаване на
температурата, ануларните липиди се “топят” и белтъкът отново възстановява своята функция. Например,
йонните канали в мембраните на нервните клетки се инактивират около 20°С, което подтиска
разпространението на нервните импулси - студова анестезия.

Фиг. 11. 4. 3. Преминаване

на липиден бислой от
твърдокристално в
течнокристално състояние
при повишаване на
температурата.

В действителност,
Липиден бислой Липиден бислой биомембраните съдържат
в състояние на в състояние на различни видове липиди,
твърд кристал течен кристал
които имат различна дължина
на въглеводородните опашки
и индекс на ненаситеност. Липидният състав на биомембраните е такъв, че при нормални, физиологични
температури те се намират в течно-кристално състояние. При понижаване на темпертурата, отделни фракции
мембранни липиди могат да се отделят и кристализират в състояние на гел — това е фазова сегрегаиия на
липидите. Този процес може силно да увреди мембраните функции, например бариерната функция, и затова
клетките са изработили механизми за неговото избягване. В мембраните на животинските клетки има много
холестерол, който предотвратява фазовата сегрегация и стабилизира бариерната функция. При ниски
температури, бактериалните клетки синтезират повече ненаситени масни киселини, което понижава
температурата на фазов преход Тс и предотвратява преминаването на бислоя в състояние на гел. Това дава
възможност на бактериалните клетки да растат в широк температурен интервал. Например, бактериите
Enteroccos faecalis са способни да растат между 10°С и 48°С.
Динамиката на мембраните се характеризира с параметъра вискозност (вътрешно триене -
микровискозност). Това е важен параметър, влияещ върху способността на клетката да расте и се
размножава. Вискозността на мембраната зависи от температурата и липидния състав, най-вече от индекса
на ненаситеност. Липиден бислой, съдържащ повече ненаситени мастнокиселинни остатъци има по-ниска
вискозност. Колкото вискозността е по-ниска, толкова движенията на мембранните съставки са по-свободни,
толкова мембраната е по-течлива. Такава мембрана може да функционира и при ниска температура. При

183
понижаване на температурата, вискозността расте и над определена критична стойност, функциите на
мембраната се прекратяват обратимо. Много видове бактерии поддържат вискозността на своите мембрани
на постоянно равнище в широк температурен интервал като синтезират масни киселини с по-голяма или по-
малка наситеност в зависимост от температурата. Това е т.н.механизъм на хомео-вискозна адаптация към
промени в растежната температура.

11. 5. Изкуствени мембрани. Методи за получаване и приложение в медицината.

Изкуствените (моделни) мембрани представляват липидни слоеве (монослоеве, бислоеве,

мултислоеве), които се използват за изучаване на отделни свойства и функции на биомембраните. Тук се
включват:
1) Електрични свойства - съпротивление, капацитивност и напрежение на пробив, които зависят
главно от бислоя.
2) Транспортни свойства - дифузия на вещества, които минават главно през липидния бислой,
например вода, газове, глицерол и др. Ако в тях се вградят изолирани мембранни белтъци, могат да се
моделират и изучат такива процеси като улеснена дифузия, активен транспорт, фоторецепция и др.
3) механични свойства - дебелина, вискозност, повърхностно напрежение.
Според начина си на получаване, моделните мембрани биват:
1) Плосък монослой от липиди - на границата вода/въздух се нанася разтвор на липид. След
изпарение на разтворителя, липидните молекули оформят монослой върху водната повърхност. След това
образуваният монослой се свива странично и се измерва повърхностното му напрежение като функция на
предоставената му площ. От тази зависимост се определя напречното сечение на една липидна молекула и
нейната дължина.

А Б
Фиг. 11.5.1. Получаване и изследване на плосък липиден бислой в камера на Мюлер (А) и на
липиден слой върху твърда подложка (Б).

2) Плосък бислой (черна мембрана) - получава се в т.н. камера на Мюлер (Фиг. 11. 5. 1 -А) след като
в отвора се постави капка разтвор на липид. Разтворителят се поема от водната среда (макар и не напълно —
това е недостатък на метода), след което става спонтанно формиране на липиден бислой върху отвора. С

184
I

помощта на два неполяризуеми електрода или чрез комбинацията йон-селективен и неполяризуем електрод,
поставени в двете камерки се измерват електричните свойства на бислоя, транспорт на йони и др. подобни.
3) Плоски приелектродни мембрани (мембрани върху твърда подложка) — получават се чрез
нанасяне на липид върху повърхността на метален електрод (Фиг. 11. 5. 1 - Б). Те са много по-стабилни от
черните мембрани. Недостатъкът им е, че може да се контролира само съдържанието на водния разтвор над
липидния слой, докато този между електрода и липидния бислой остава постоянен. Използват се за
създаване на т.н. биосензори (биоосезатели) — мембрани, в който има вградени ензими за специфично
превръщане на определено вещество в продукт, който се открива по електрохимичен път.
4) Сферични мембрани се получават при диспергиране на липидни молекули във вода. Най-напред,
липидният разтвор се налива в колба и разтворителят се изпарява докато на дъното се получи тънък слой от
суха липидна маса. На втория етап, в колбата се налива воден разтвор на подходящи вещества (лекарства,
ензими, хормони, витамини и др) и чрез вибриране, липидните молекули се диспергират. По-нататък, на
основата на хидрофобния ефект, протича спонтанно оформяне на сферични мембрани от вида многослойни
липозоми или везикули (Фиг. 11. 5. 2) в зависимост от вида на липида. По време на затварянето си,
липозомите захващат част от разтворените вещества. Отношението на обема на липозомите към обема на
разтвора се нарича коеЛшшент на захващане. След ултразвуково озвучаване на липозомната суспензия се
получават еднослойни липозоми, които са най-близкия модел до природните мембрани.
Приложение на липозомите в медицината:
1) Подходящи вещества (лекарства, хормони, ензими и др.) могат да се внесат в организма на
пациента чрез инжекция на суспензия от липозоми, в които те се съдържат. Най-важно свойство на
липозомите е, че те лесно се сливат с клетъчните мембрани и по този начин внасят своето съдържание в
цитозола на клетките. Това улеснява поемането на лекарствата, съдържащи се в липизомите, от клетките.
Друго качество на липозомите е, че те предпазват лекарствата от разрушаване в кръвната плазма, преди да са
достигнали до целта. Стабилността на липозомите може да се повиши допълнително след покриване на
тяхната външна повърхност с подходящи белтъци. Такива стабилизирани липозоми се използват като
преносители на ваксини, лекарства.

Фиг. 11. 5. 2. Сферични

моделни мембрани.

Най-често,
липозомите се разрушават
в Купферовите клетки на
черния дроб, ето защо чрез
липозоми се внасят най-
вече лекарства,
предназначени за черния дроб. Например при лечение на малария, по този начин се внася 700 пъти по-малко
хинин в сравнение с оралния прием при същия ефект.
2) В някои случаи, липозомите могат да доставят лекарството в самата болна тъкан. Специфичното
насочване на липозомите, натоварени с подходящи лекарства към тъканта-мишена става по няколко начина.
По принцип, положително натоварените (катионни) липозоми се задържат повече в туморните тъкани.
Включването на намагнетизирани частици в липозомите дава възможност за още по-точно насочване на
липозомите към тъканта-мишена с помощта на външен магнит.
При трети метод се използват липозоми от синтетични фосфолипиди, които при 40°С претърпяват
фазов преход гел-течен кристал и стават пропускливи за захванатото лекарство. Преди инжектирането,
болният орган на пациента се загрява локално до 40°С и всички липозоми, преминаващи по кръвен път през
него изливат лекарството си - така органа се лекува без да се натоварват другите тъкани.
3) При допир на липозома с друга мембрана, настъпва сливане на двете мембрани и смесване на
техните липиди. Така, липозомите се използват за промяна на липидния състав на мембраните на клетки,
бактерии и др., с което се променят техните функции в желаната посока.

185
 ГЛАВА 12. МЕМБРАНЕН ТРАНСПОРТ.

12. 1. Мембранен транспорт. Видове, механизми, значение.

Клетките са отворени термодинамични системи, които непрекъснато обменят с околната среда

енергия и вещество. Обменените вещества (клетъчни метаболити, отпадни продукти, клетъчни екскрети), се
пренасят през клетъчната мембрана в двете посоки - това е мембранния транспорт. В зависимост от избрания
критерий, различаваме следните видове мембранен транспорт.
1) Когато транспортът е съпроводен е откъсване на везикули от клетъчната мембрана - бива цитоза
(фаго и пиноцитоза) и избирателна цитоза. При цитозата, клетъчната мембрана обхваща твърди частици,
макромолекули и вода и ги внася вътре в клетката. Макар и твърде неефективна като транспорт,
пиноцитозата действа като бавна абсорбция на протеини и частици в храносмилателната и дихателната
система. При избирателната цитоза, клетката притежава повърхностни рецептори, към които се закрепват
пренасяните вещества. На втория етап, получените комплекси рецептор-лиганд се събират и се образува т.н
"шапка" върху плазмапемата. На следващия етап, мембраната под шапката се огъва навътре и се отделя като
везикула в цитозола- това е избирателен транспорт, изразходващ химична енергия.

Фиг. 12.1.1. Транспорт на разтворими вещества през белтъчен кант и временна пора (в ляво). Механизъм
на преноса при
временната пора (в
дясно).

2) Когато при
транспорта не се
нарушава целостта на
мембраната, бива
транспорт без
преносител и
транспорт с белтъчен
преносител. Липофилните вещества преминават през мембраната без преносител, като частично се разтварят,
в липидния слой. За водоразтворимите вещества, транспортът без преносител може да се извърши през т.н.
временни статистически пори или през специални канали, изградени от интегрални белтъци (Фиг. 12.1.1).
Порите съществуват за кратко време в мембраната и се предполага, че се образуват когато в дадена
въглеводородна верига на липидна молекула се появят две гош конформации една до друга (т.н. възел или
кинк) - Фиг. 12.1.1. В такъв възел може да се внедри порция вода, заедно с разтворени молекули, газове и др.
Тази формация е подвижна и може да се премества по дължината на веригата, пренасяйки захванатото
вещество. Заредените частици (йоните), за които липидния бислой е високоенергетична бариера пресичат
биомембраните през специални белтъчни канали.
Транспортът с преносител се изпълнява от интегрален белтък, който образува временни
неустойчиви лиганди с молекулите на пренасяното вещество. От своя страна, транспортът с преносител
бива:
а) унипорт - преносителят транспортира само едно вещество. Например, при улеснената дифузия,
мембранният белтък пренася дадено вещество в посока определена от неговия градиент.
б) ко-транспорт (съвместен транспорт) - пренасят се съвместно две вещества, съответно симпорт (в
една и съща посока) и антипорт (в противоположни посоки). Например, при вторично-активния транспорт,
мембранният белтък пренася определено вещество срещу посоката определена от неговия градиент
използвайки енергията запасена в градиента на друго вещество.
3) Според трети критерий, мембранният транспорт бива електрогенен (когато заедно с
транспортираното вещество се пренася заряд през мембраната и се създава електрично напрежение) и
неелектрогенен (когато общият преност на заряд през мембраната е нула).
4) В зависимост от използването на химична енергия, транспортът бива активен и пасивен.

186
 Активния mvcmcnoym се извършва от специален интегрален белтък (помпа), който освен функцията
на преносител, притежава и функцията на ензим разграждащ АТФ. Целта на този вид транспорт е да пренася
съответните вещества срещу движещата сила на техния концентрационен градиент, т.е., от място с по-ниска,
към място с по-висока концентрация. Посоката на преноса е генетично определена и не може да се променя.
При този транспорт, свободната енергия расте, а ентропията намалява, т.е., това е енергетично неизгоден
процес. Той може да се извърши само ако има в наличност химична енергия, която се получава от
разграждането на АТФ. Активният транспорт има за цел създаване на концентрационни градиенти през
клетъчната мембрана. С това, част от химичната енергия на клетката се превръща в свободна енергия
(енергия на концентрационните градиенти), която от своя страна може да се превърне в електрична работа
(генериране на биопотенциал), осмотична работа (пасивен транспорт), механична работа (свиване на мускул)
или да се изразходва за химичен синтез.
При пасивния транспорт пренасянето на вещества през мембраната става не за сметка на химичната
енергия на клетката, а като се изразходва енергията, запасена в някакъв концентрационен градиент. Така,
концентрационният градиент се явява движеща сила за пасивния транспорт. Пасивният транспорт всъщност
се явява следствие от втория принцип на термодинамиката, съгласно който в изолирана система протичат
такива процеси, при които ентропията расте, а свободната енергия намалява. Пасивният транспорт води до
унищожаване на концентрационните градиенти и изравняване на концентрациите, т.е., до нарастване на
ентропията. Посоката на транспорта се определя от посоката на движещия градиент, а тя може да се
променя. При някои от тези градиенти обаче, например градиентите за КГ. Na" и др., се изразходва химична
енергия за тяхното създаване. Пасивният транспорт е спонтанен процес, при него свободната енергия F
намалява, ентропията расте, а градиентите движещи транспорта постепенно се изчерпват. Ако липсва
съответният активен транспорт, който да възстанови тези градиенти, клетката ще достигне до
термодинамично равновесие. Пасивният транспорт може да бъде със или без белтъчен преносител.
Пасивният транспорт с белтъчен преносител е известен като облекчена дифузия.

12. 2. Пасивен транспорт без преносител. Дифузия, филтрация н осмоза.

Пасивният транспорт бива дифузия, филтрация и осмоза. Той играе основна роля в клетките и
тъканите, защото те съдържат голям брой мембрани, от двете страни на които има водни разтвори на
разнообразни вещества с различни концентрации.

Фиг. 12. 2. 1. Посока на пренасяне на

разтвореното вещество при дифузия.

Най-общо, транспортът се описва

количествено с две величини, това са
потокът на ворителя (обемния поток)
Jv и потокът на разтвореното вещество Js.
Нека имаме мембрана с площ S, от двете
страни на която да има воден разтвор на
някакво вещество. При пасивния транспорт,
за време At през мембраната преминава
количество разтворено вещество Аш или
понякога разтворител с обем AV. В зависимост от условията на преноса, през мембраната може да преминава
само разтвореното вещество или само разтворителят, но най-често преминава порция разтворител заедно с
част от разтвореното в него вещество. Потокът на разтвореното вещество през мембраната е Js = l/S.(Am/At),
а потокът на разтворителя - Jv = 1/S .( AV/At).
Съобразно с вида на движещата сила различаваме няколко вида пасивен транспорт.
1. Дифузия - най-общо, това е пренос на разтвореното вещество вътре в един нехомогенен разтвор,
от място с по-висока концентрация С, към място с по-ниска концентрация С2 (Фиг. 12.2.1). Движеща сила за
този транспорт е топлинното, хаотично движение на молекулите, при което те мигрират от място с по-висока

187
концентрация, към място с по-ниска концентрация. Количествено, движещата сила се изразява чрез
разликата в концентрациите на разтвореното вещество (концентрационния градиент). Ако ДС е разликата в
концентрациите, а Ах е разстоянието между точките, то при свободната дифузия Js = - D. ДС/Дх.
Дифузионният коефициент D зависи от температурата, от формата и размерите на разтворените частици, и от
вискозността на разтворителя. Среда с висока вискозност (протоплазмата на клетките) затруднява дифузията,
докато прилагането на ултразвук (и променлив елетричен ток при йоните) я усилва.
Ако имаме тънка мембрана с дебелина L и коефициент на дифузия Dm, дифузионният поток през
мембраната може да се изрази така Js = -Dm ДС/L = - Р. ДС. В това уравнение Р = Dm/L се нарича
коефициент на дисЬузионна проницаемост (за краткост проницаемост) и зависи както от структурата на
мембраната, така и от вида на пренасяното вещество. 1/Р = R се нарича хидравлично съпротивление на
мембраната. В частност, ако мембраната съдържа пори с радиус г, като на единица площ има N на брой пори,
проницаемостта й може да се изрази така Р = N. Tr.r.Dm/L.
Липидоразтворимите вещества (алкохоли, анестетици и др.) дифундират през биомембраните като
първо се разтварят в липидния бислой и след това преминават в отсрешния разтвор. Нека в състояние на
равновесие Сш и С0 са концентрациите на това вещество в мембраната и разтвора, съответно. Дефинира се
коефициент на разпределение мембрана/разтвор К = Ст / С0. В такъв случай, Р = K.Dm/L, т.е.,
проницаемостта на мембраната зависи линейно от липоразтворимостта на пренасяното вещество. Тази
формула има основно значение при транспорта на липоразтворими лекарства и анестетици. За
липоразтворимите вещества, К » 1 и проницаемостта Р е висока. Обратно, за водоразтворимите вещества К
« 1 и проницаемостта е много ниска. За тях мембраната представлява бариера.

12. 2. 2. Посока на пренасяне на разтворителя

при филтрация.

Пасивният транспорт дифузия стои в

основата на диализата. която е метод за разделяне
на малки от големи по размери частици в разтвор,
например неорганични соли от макромолекули. При
диализата се използва полупроницаема мембрана,
чийто пори са малки по размери и пропускат само
малките частици. От едната страна на мембраната
се намира диализираният разтвор, а другата й страна се обмива от разтвор с много ниска концентрация.
Разликата в концентрациите поражда дифузия, обаче само малките частици преминават през мембраната,
което ги отделя от големите. На този принцип работи хемодиализата. при която се използва микропориста
целофанова мембрана за отделяне на вредните азотсъдържащи метаболити от плазмата на пациент с влошена
функция на бъбреците. Процесът се извършва в отделен апарат, известен като хемодиализатор (изкуствен
бъбрек).
Друг подобен процес е електродиализата. при който дифузионният поток през мембраната се
усилва от външно електрично поле. Естествено, методът може да се приложи само при транспорт на йони,
като трябва да се съобрази полярността на полето за да се ускори миграцията на желания йон през
мембраната. Често пъти диализата и електродиализата се прилагат заедно.
2. Филтрация. Това е пренос на разтворител (вода) през мембраната под действие на разлика в
статичното налягане (Фиг. 12. 2. 2). Ако Др е разликата в налягането, създавано от помпа от двете страни на
мемраната, потокът на разтворителя ще бъде Jv = Lp. Др. Тук Lp се нарича хидравлична пуонииаемост на
мембраната и се дава с реципрочната стойност на хидравличното съпротивление Rxlup на мембраната, т. е Lp
= 1/ R,„,p. При положение, че мембраната е пориста и потокът на разтворителя минава през порите,
хидравличната проницаемост се дава с формулата на Поазьой, Lp = N.;r.r4/8.J/.L. Ако мембраната съдържа
пори с достатъчно големи размери, заедно с потока разтворител през мембраната ще преминава и
разтвореното вещество. Филтрацията играе основна роля при функционирането на тубуларния апарат на
бъбреците и при кръвните капиляри.

188
 3. Осмоза. Когато водният разтвор на дадено вещество се намира в контакт с една полупроницаема
мембрана, в разтвора се създава налягане наречено осмотично_________налягане И. Полупроницаема е тази
мембрана, която пропуска водата но не и частиците на разтвореното вещество. Осмотичното налягане се
дава е израза П = a. i. g. R.T.c. Тук с е молната концентрация на разтвореното вещество, i е средният брой
частици, на които се разпадат неговите молекули при растваряне, g е осмотичен коефициент, R е газовата
постоянна а Т е температурата. Коефициентът на отражение а показва степента на непроницаемост на
мембраната за разтворените частици и се мени между 1 (пълна непроницаемост) и 0 (пълна проницаемост).
Вещества с ниска молекулна маса (неорганични соли, глюкоза, глицерол) създават високо осмотично
налягане и се наричат осмотично активни. Обратно, вещества с висока молекулна маса (белтъци, колоиди,
полизахариди) създават ниско осмотично налягане (наречено колоидно-осмотично или онкотично налягане),
но въпреки това то играе основна роля при транспорта на хранителните вещества.
Осмозата е пренос на вода през полупроницаема мембрана движен от разликата в осмотичните
налягания АП от двете страни на мембраната (Фиг. 12.2.3). Разликата АП се нарича обикновено осмотична
тяга. Осмотичният поток вода се дава с израза Jv = Lp. ДП. Основно правило при осмозата е, че тя се
извършва от място с по-ниско към място с по-високо осмотично налягане, т.е., от място с по-ниска към място
с по-висока концентрация на разтвореното вещество. Причината за това е, че изравняването на
концентрациите от двете страни на мембраната не може да стане чрез дифузия (мембраната е непроницаема
за разтвореното вещество) и се налага пренос на разтворителя за който мембраната е пропусклива.

Фиг. 12. 2. 3. Пренос на разтворителя през

полупроницаема мембрана при осмоза.

В организма, процесите на дифузия, осмоза и

филтрация протичат съместно. Например, през
стените на кръвните капилярки (Фиг. 12.2.4), обемният
поток на водата се определя от съвмесно протичащите
филтрация и осмоза, следователно Jv = Lp (Др +/-
ДП), където знакът + или - се избира в зависимост от
това, дали филтрацията и осмозата протичат в една
посока или са противоположни. Когато двата процеса са еднопосочни, т.е., осмотичният поток се усилва чрез
хидростатично налягане, транспорта се нарича ултрдфилтраиия. Обратно, когато двата процеса са
разнопосочни, тогава имаме обратна осмоза. При обратната осмоза, разтвореното вещество може да бъде
заставено да се движи срещу концентрационната си разлика (както при активния транспорт) благодарение на
създаваното от помпа статично налягане. В съвременните мембранни технологии, този метод се използва за
пречистване на замърсени води, концентриране на замърсители, възстановяване на замърсени разтвори и за
обезсоляване на морска вода.
Фиг. 12. 2. 4. Протичане на
осмоза и филтрация в двата края
на кръвоносните капиляри. В
началния край се изнасят
хранителни вещества, а във
венозния край се връщат
отпадните метаболити.

Статичното налягане р
създавано от сърдечната помпа
поражда поток от кръв през капилярката (фиг. 12.2.4). В артериалния край на капилярата то е 40 mm Hg
стълб, по средата е 20 mm Hg стълб, а при венозния й край е само 10 mm Hg стълб. Тъй като стените на
капилярката са проницаеми за водата, това хидростатично налягане причинява филтрация на вода отвътре
навън. Осмотичното налягане, създавано от осмотично активните соли, макар и много високо, е едно и също
вътре в капилярката и в околните тъкани - така то не предизвиква пасивен транспорт и може да не се
разглежда. Основна роля тук играе колоидно-осмотичното налягане, създавано от разтворените белтъци (т.н.

189
онкотично налягане), защото то е различно вътре в капилярната (около 30 mm Hg стълб) и в околните тъкани
(около 10 mm Hg стълб). Така, по цялата дължина на капилярната, онкотичното налягане създава една
осмотична тяга от 20 mm Hg стълб, която се стреми да вкара вода отвън навътре в капилярната. Филтрацията
и осмозата протичат едновременно но в противни посоки. В артериалния край преобладава филтрацията
(тягата е 40-20 = 20 mm Hg стълб) и потокът на вода е отвътре навън, с което се изнасят хранителни вещества
от кръвта към тъканите (обратна осмоза). Във венозния край преобладава осмозата (тягата е 1 0 - 2 0 = - 10 mm
Hg стълб) и потокът вода е насочен отвън навътре, с което отпадните продукти от метаболизма на тъканите
се внасят в капилярата и по кръвен път отиват до бъбреците и белия дроб.

12.3. Облекчена дифузия. Механизми. Особености.

Облекчената дифузия е пасивен транспорт, извършван с помощта на интегрален белтък (белтъчен

преносител). Предполага се, че облекчената дифузия на кое да е вещество се извършва по един от следните
молекулни механизми:

Фиг. 12. 3. 1.
Предполагаеми
молекулни механизми
на облекчената
дифузия: А - пренос от
конформационно
променящ се белтък, Б
- щафетен преносител
и В - плаващ
преносител

А) Пренасяне от конформационно променящ се белтък (Фиг. 12.31-А). Пренасящият белтък

съществува в две стабилни конформации. При едната конформация, белтъкът е отворен към
екстрацелуларната страна и тогава молекулите на пренасяното вещество се залавят за специфични
свързващи центрове. При насищане на всички центрове, белтъкът преминава във второто си
конформационно състояние, като захванатите лиганди се оказват в контакт с вътрешната среда на клетката.
В това състояние афинитетът на свързващите центрове намалява и свързаните молекули се освобождават.
Б) Щафетен механизъм (Фиг. 12.3.1- Б). Преносителят има формата на белтъчен канал, образуващ
хидрофилна пора в мембраната с голям брой свързващи центрове, разположени надлъжно. Молекулите на
пренасяното вещество се предават от един център към друг подобно на щафета, с което се улеснява преноса
на веществото.

Фиг. 12. 3. 2. Зависимост на дифузионния поток от

концентрационния градиент при облекчената и
обикновената дифузия. Забележете огромното предимство
на облекчената дифузия при ниски разлики в
концентрацията.

В) Механизъм с плаващ преносител (Фиг.12.3.1-В).

Молекулите на пренасяното вещество се залавят към свързващ
център върху белтъчния преносител. Образуваният комплекс
плава като лодка от едната страна на мембраната до другата,
ьсьдето освобождава захванатите молекули.
Пасивния транспорт с преносител (облекчената дифузия) има следните особености и различия
спрямо пасивния транспорт без преносител:

190
 1) Облекчената дифузия има висока специфичност, което се осигурява от възможността свързващите
центрове на преносителя да могат да захващат само определен вид молекули. В някои случаи се наблюдава
даже стереоспецифичност - например преносителят за глюкоза може да свързва и пренася L-изомера на
глюкозата, но не и D-изомера. При пасивния транспорт без преносител подобна специфичност отсъства или
е много слабо проявена.
2) От Фиг. 12.3.2 се вижда, че дифузионният поток при обикновената дифузия е много по-слаб от
този при облекчената дифузия. Това е особено изразено при ниски концентрации, където Js расте много
силно и тук облекчената дифузия дава много по-силен поток от транспорта без преносител. В това се състои
биологичният смисъл на този вид транспорт. При големи концентрации, всички белтъчни преносители са
заети с транспорта и настъпва насищане.

Фиг. 12. 3. 3. Зависимост на дифузионния поток J при облекчената дифузия от концентрацията С0 при
система от линейни координати (а) и реципрочни координати (б).

При пасивния транспорт без преносител, връзката между дифузионния поток Js и движещата сила
АС е линейна (Фиг. 12.3.2). При облекчената дифузия, тази връзка не е линейна и се дава от закон, родобен
на закона на Михаелис - Ментен за ензимната катализа Js = Jsmax. АС / (К +ДС). Тук К се нарича константа
на свързване, а 1/К се нарича афинитет на свързващия център на преносителя към пренесяното вещество.
Определянето на тези параметри е показано на Фиг. 12. 3.3. Много често, преносителят има два центъра на
свързване, един с нисък афинитет, играещ роля при високи концентрации и втори с висок афинитет, който
има значение при ниски конценрации на пренасяното вещество.

191
 4) С нарастване на температурата настъпва силно активиране на транспорта без преносител. Това се
наблюдава и при облекчената дифузия но само до определена температура, над която настъпва денатурация
на белтъка и неговото дезактивиране. Така, облекчената дифузия има температурен оптимум (Фиг. 12.3.4 -Б).
5) За разлика от транспорта без преносител, транспорта с преносител може да се подтисне от някои
вещества, обозначавани като инхибитори. Това са най-често структурни аналози на пренасяното вещество,
които подтискат обратимо (конкурентно инхибиране) или необратимо (след химична модификация на
свързващия център) пренасящия белтък.
6) Облекчената дифузия се влияе от генната експресия. В присъствие на вещества, индуктори или
супресори на генната експресия, този транспорт нараства или отслабва. Причината е, че се увеличава или
намалява синтезата на мембранния белтък, който се явява преносител за съответния транспорт.

12. 4. Пасивен транспорт на заредени частици. Йонни канали. Йонофори.

Най-общо, пасивния транспорт на веществата през биомембраните зависи от три фактора:

1) Енергията, запасена в концентрационния градиент;
2) Естеството на пътя през мембраната;
3) Необходимостта от предварителна дехидратация на пренасяните частици.
Най-важен е първият фактор, защото без движещата сила на концентрационния градиент пасивната
дифузия на нито един вид частици не е възможна. При наличието на такъв градиент обаче, преминаването на
частиците през мембраната ще е възможно, само ако те се дехидратират и ако в мембраната има подходящи
пътища за тях.
Всяка частица, разтворена във водна среда е хидратирана, т.е., около нея се образува обемист слой
от подредени обездвижени молекули на разтворителя. Тази хидратна обвивка трябва да се отстрани преди
преминаването на частицата през мембраната, защото мембранните пори и канали имат малък диаметър и
могат да пропуснат само “оголената” частица.
Най-общо казано, частиците могат да преминат през мембраната по два възможни пътя. Веществата
с амфифилна природа - липидоразтворимите вещества от вида алкохоли, масни киселини, естери и др.
преминават изцяло или частично през липидния бислой. За техния транспорт не са необходими мембранни
белтъци и пори. За разлика от тях, водоразтворимите вещества - йоните и много полярни вещества
(урея,захариди, глицерол и др.) се нуждаят от специални хидрофилни канали и пори за да пресекат
липидния бислой.
Транспортът на заредените частици (йони) също се подчинява на гореизброените общи правила за
пасивния транспорт. В допълнение, този вид транспорт се влияе силно и от електричния заряд на
пренасяните частици. Ако йон с радиус г и заряд q премине от водна среда в хидрофобната част на бислоя,
неговата енергия се увеличава с АЕ = q2/2r (1 /еi -1 /е2), където диелектричната проницаемост на водата £;=80
и на хидрофобната среда е е2 = 5. Поради голямата разлика в е на водната и хидрофобната среди, това
нарастване на енергията има много голяма стойност - около 300 kJ/mol за най-често срещаните йони от вида
Na+, К+, СГ и др. От друга страна, енергията на топлинните трептения на йоните (около 0.5 kJ/mol) е твърде
малка спрямо тази енергия и следователно липидния бислой се явява твърде висока енергетична бариера за
тях.
Преодоляването на бариерата на липидния бислой от йоните може да стане само при следните
условия.
1) Йоните на слабите киселини и основи могат да преминат бислоя в недисоциирана форма. Във
водната среда съществуват и двете форми на електролита, дисоциирана и недисоциирана. Ако
недисоциираната форма е амфифилна, тя може да премине през бислоя и от другата страна на мембраната да
дисоциира. Обикновено, от другата страна на мембраната има pH с друга стойност и отделените йони вече не
могат да се върнат в недисоциирана форма. Така се получава “уловка” за преминалите йони и те се натрупват
в концентрации по-големи от изходната.

192
 2) Органични йони с голям радиус г могат да преминават пряко през бислоя. От представената
формула следва, че поради големият им радиус, АЕ за тях ще има ниска стойност и бислоя няма да
представлява енергетична бариера.
3) Най-често срещаните йони (Na+, К , Са" и др.) могат да преминат бислоя чрез т.н индуциран
транспорт на йони. Той се извършва в присъствието на специални вещества (някои антибиотици,
бактериални хемолизини,
Липиден бислой синтетични вещества) по
следните два механизма:

Фиг. 12. 4. 1. Индуциран

транспорт на К+ през
клетъчна мембрана с
помощта на йонофора
валиномицин.

Йонофорите са
+) вещества, които имат
способността да
изравняват йонните
градиенти. Понеже йонните градиенти са жизнено важни за клетките, йонофорите имат цитотоксична
функция, те са отрови за клетките. Някои от тях са специфични за определени микроорганизми и се
използват като антибиотици.Някои от йонофорите изграждат пори (канали) в биомембраните, през които
йоните могат да дифундират. Такъв
йонофор е грамицидина, пептиден
антибиотик със следващи една след
други D- и L-амино киселини. Той
формира пори, проницаеми за Н~, Na~
и К+, но напълно непроницаеми за
Са2+.

Фиг. 12.4.2. Индуциран транспорт

на йони през липиден бислой с
помощта на каналоформер.
Временно образуваният канал
поражда импулс на дифузионния
поток. Честотата на импулсите
нараства с концентрацията на
канал ообразувателя.

Други видове йонофори изпълняват ролята на подвижни преносители за йоните. Такъв е

валиномицинът, антибиотик от вида цикличен депсипептид, съдържащ D- и L-амино киселини, който
специфично свързва К . Подобна роля изпълнява и монензина, специфичен преносител за Na-.
А) йонофорен механизъм - някои вещества (йонофори) са способни да увеличат извънредно много
йонната проницаемост на мембраните. Това са циклични или линейни полипептиди и полиестери, които в
свободно състояние са водоразтворими. След като захванат пренасяния йон обаче, те образуват с него
хидрофобен комплекс способен да премине през хидрофобния слой. Например, валиномицинът е
високоспецифичен йонофор, образуващ комплекс с К+ (Фиг.12.4.1).
Вътрешният слой на йонофора съдържа карбонови групи, които заместват хидратната обвивка на
катиона. Външният слой е хидрофобен. Когато комплексът йонофор-К+ се внедри в липидния бислой,

193
нарастването на енергията АЕ е малко, защото диаметъра на комплекса е много по-голям от този на йона.
Същата висока специфичност има друг един йонофор, монензин, способен да пренася Na+. Подобен йонофор
е и известният А23187, циклично съединение, което специфично пренася Са2+. Грамицидинът е антибиотик -
йонофор, пренасящ Н+, Na+ и К+ през мембраните.

Фиг. 12. 4. 3. Индуциран транспорт на йони

през пори в липиден бислой, формирани от
различен брой молекули от вида
каналоформер. Радиусът на канала нараства
с концентрацията на каналообразувателя.

Б) каналообразуватели - това са
вещества, създаващи канали в мембраната, по
който преминават йоните. Предполага се, че
каналите се образуват по следните два
молекулни механизма:
а) всяка една от молекулите на каналоформера съдържа канал и се внедрява в полуслоя на липидния
бислой (Фиг. 12.4.2 - А). Чрез латерална дифузия те се придвижват в плоскостта на бислоя и в определен
момент образуват временен комплекс (Фиг. 12.4.2 - Б) по който за кратко време преминава порция йони
(импулс на тока през мембраната). Колкото е по-висока концентрацията на каналообразувателя, толкова по-
често се образуват временни комплекси и съответно, по-висока е честотата на токовите импулси.
б) Вторият механизъм е чрез образуване на хидрофилни пори с различен радиус. Молекулите на
каналоформера се внедряват в бислоя и след това се групират помежду си. С нарастване на изходната
концентрация на каналообразувателите се образуват канали с по-голям радиус (Фиг.12.4.3) по които могат да
преминават йони с по-големи размери. Такива канали се образуват от много бактериални токсини, при
активиране на комплемента и др. Тези канали нямат изразена специфичност както йонофорите.

Фиг. 12. 4. 4. Предполагаем строеж на

белтъчен канал за високоспецифичен
пренос на йони.

4) В биомембраните, пасивният
транспорт на някои йони се извършва от
специални интегрални белтъци (йонни
канали), които имат много висока
специфичност и играят важна биологична
роля. Например, в мембраните на нервните и
мускулните клетки има три вида йонни канали, т.н. калиеви каналчета, пропускащи К , натриеви каналчета,
пропускащи Na+ и калциеви каналчета, пропускащи Са' . Най-общо, устройството на такъв йонен канал
включва надлъжна хидрофилна пора пронизваща липидния бислой (Фиг. 12.4.4). По пътя на йоните са
разположени четири важни части: устие, тесен канал, критично стеснение (филтър) и врата (по-точно, две
врати - активиращ механизъм). Устието служи да отстрани хидратната обвивка на навлизащия йон.
Повърхността на тесния канал е застлана с карбонови и хидроксилни групи, които служат като нова
хидратна обвивка за преминаващите йони. Ето защо, дехидратацията на йона не изисква допълнителна
енергия. Филтърът съдържа няколко карбоксилни групи, които взаимодействат с йона и оттук се създава
висока селективност на канала по отношение на преминаващия през него йон. Затова, всеки белтъчен канал
може да пропусне само йони имащи определен размер и заряд. Всъщност, активиращият механизъм
(вратата) се състои от две части: задействането на едната част отваря (активира) канала, докато
задействането на другата част го затваря (дезактивира). Когато каналът е в активно състояние той пропуща
йоните и обратно, при дезактивирано състояние йоните не могат да преминават.

194
 В зависимост от източника на енергия за отваряне на вратата и активиране на канала, йонните
канали биват два вида:
1) Потенииалзависими канали — при тях трансмембранното електрично напрежение отваря и затваря
вратата. Такива са калиевите и натриевите каналчета в електровъзбудимите клетки. Връзката между
мембранното напрежение и състоянието на вратата при тези канали е основната причина за генерирането и
разпространението на нервния импулс.
2) Реиептоузависими канали - върху канала е разположен свързващ център. Когато специфичен
лиганд се свърже за този център, отделя се химична енергия, която отваря вратата. Калциевите каналчета в
мускулните клетки са от този вид.
В мембраните на повечето клетки липсват йонни канали, йонофори, каналообразуватели и всякакви
други условия за улесняване пасивния транспорт на йоните. Целта е йоните да не могат да преминават
спонтанно през мембраните по пътя на пасивната дифузия. Липидният бислой на биомембраните
представлява неразтворима среда и бариера за тях. Въпреки това, в клетъчните мембрани съществува една
много ниска по стойност дифузионна проницаемост за йони (нарича се базата или остатъчна
пуонииаемост). Тя се обяснява с наличието на структурни дефекти разположени на границата между
липидния бислой и интегралните белтъци, както и в самия липиден бислой. Нивото на базалната
проницаемост е мярка за ефективността на бариерната функция на мембраната и при нейното нарушаване
възникват остри патологични състояния. Например, при някои заболявания (анемии, първична хипертония),
базалната проницаемост на клетъчните мембрани е увеличена, което нарушава взаимната регулация между
процесите на клетъчния метаболизъм.

12. 5. Активен транспорт. Видове активен транспорт, особености н биологично

значение. Вторично-активен транспорт.

От двете страни на клетъчните мембрани са установени големи различия в концентрацията на

биологично важни катиони - К+, Na", Са”'. Например, човешките еритроцити съдържат висока концентрация
на калий и ниска концентрация на натрий, докато обкръжаващата среда, кръвната плазма, съдържа много
натрий и малко калий (таблица 12.5.1).
Наличието на тези големи концентрационни градиенти върху клетъчната мембрана обуславя една
постоянна пасивна дифузия на Na+ и Са2+ отвън навътре в клетката и на К отвътре навън. Независимо, че
базалната проницаемост на плазмалемата за тези йони е много ниска, тази дифузия е в състояние да изравни
концентрационните разлики за по-малко от едно денонощие. На практика това не става, защото наред с
пасивния, съществува един друг вид транспорт - активен, който създава и поддържа тези концентрационни
разлики.
Когато порция цялостна кръв се съхранява в хладилник (+4°С), еритроцитите губят калий, но
увеличават съдържанието си на натрий до момента, когато външната и вътрешната концентрация на всеки
един от тези йони се изравнят. Когато кръвта се върне при 37°С и на клетките им се дадат подходящи
хранителни вещества, те започват да изнасят натрий и да вкарват калий пренасяйки тези йони срещу
концентрационния им градиент докато се възстановят началните стойности на концентрациите. Това
изпомпване на йоните срещу техният градиент е свързано със хидролизата на АТФ и се означава като
първично активен транспорт.
Активният транспорт на йоните има следните особености:
1. Извършва се от специални интегрални белтъци, означавани като помпи за активен транспорт.
Това обяснява наличието на pH - оптимум, температурен оптимум и на специфични инхибитори на активния
транспорт. Например, т.н. Na+, К+ - помпа се инхибира специфично от растителния екстракт уабаин
(строфантин).
2. Йоните се пренасят от място с по-ниска концентрация, към място с по-висока концентрация, т.е., в
посока обратна на тази при пасивния транспорт. Очевидно, активният транспорт е термодинамично
неизгоден и не може да се извърши спонтанно, без изразходване на външна енергия.

195
 3. Активният транспорт се извършва чрез използване на химичната енергия, получена от
разграждане на АТФ. При изчерпване на запасите на АТФ, активният транспорт се прекратява и
концентрационните градиенти се унищожават.

Таблица 12. 5. 1. Концентрация на най-важните биокатиони в цитозола на еритроцити от човек и в

кръвната плазма (тМЛ).

Вид на катиона Концентраця в Извънклетъчна

цитоплазмата концентрация в плазмата

Na* 10-27 120 - 150

1C 95 - 110 4 -6
Са2 3~ 0.001 4.5 -5.5
МС 3.5-4.5 1.5-1.8
СГ 40 -60 90 -110
НСОi 13-18 23 - 33

4. Посоката на пренасяне на йоните е генетично заложена и не може да се променя. КГ се пренася

винаги от външната среда към цитозола, докато Na~ и Са2+ се транспортират от цитозола към външната среда
на клетките.
Известни са следните видове активен транспорт:
1. Съвместен транспорт на К+ и Na+. Характерен е за почти всички клетъчни мембрани, с
изключение на мембраните на еритроцити при куче и може би при котка. Най-силно изразен е в мембраните
на бъбречните клетки. Чрез този транспорт от клетките се извежда натрия, а в цитоплазмата се създава
калиева среда, която е по-благоприятна за цитоплазмените ензими. Открити са инхибитори на този
транспорт, това са т.н. сърдечни гликозиди (дигитоксин, дигиталис) и уабаин (страфантин).

Фиг. 12. 5.1. Роля на активния

транспорт за създаване на градиент в
концентрацията на йона X и на
вторично-активния транспорт за
използване на този градиент за
транспорт на веществото S.

2.
Характерен е за плазмалемата на
бактерии и за мембраните на
митохондриите и хлоропластите, ьсьдето
Първично-активен Вторично-активен играе основна роля при окислителното
транспорт транспорт фосфорилиране. Това е единственият
активен транспорт, който използва друг
вид енергия за пренасяне на протони през мембраната. Това е химична енергия, получена от окислението на
хранителни вещества при бактериите и митохондриите и енергията на слънчевата светлина при
хлоропластите. При липса на хранителни вещества или светлина, създаденият протонен градиент “завърта
помпата” в обратна посока и я принуждава да синтезира АТФ. Съществуват много инхибитори на този
транспорт, които са силни клетъчни отрови.
3. Транспорт на Са2+. Характерен е за плазматичната мембрана на всички клетки и особено за
мембраната на калциевите депа в мускулните клетки. Чрез този транспорт от цитоплазмата на клетките се
отстранява свободния калций, който е силна клетъчна отрова. Този транспорт също играе важна роля и при

196
 механизма на мускулното съкращение. В мембраната на калциевите депа на мускулните клетки се съдържат
предимно белтъчни помпи за активен траспорт на Са2*, чиято роля е непрекъснато да отнемат калция от
саркоплазмата. С това те предотвратяват тетануса на мускулните клетки и позволяват съкращение на
мускула. Не са открити силни и специфични инхибитори на този транспорт.
4. Транспорт на аниони (СГ, Вг', НС03' и др.). Характерен за клетките на покривния епител на
стомашната лигавица, където този транспорт участва в секрецията на НС1 към стомаха. При раковите клетки,
този транспорт е подложен на генна индукция. В резултат на това, раковите клетки стават способни да
изнасят навън лекарствените средства под формата на аниони. Това стои в основата на придобитата от
раковите клетки лекарствена резистентност.
Биологичното значение на първично активния транспорт се състои в следното:
1. Той създава подходяща йонна среда вътре в клетките, богата на калий и бедна на натрий и
практически свободна от калций. При такава среда, цитоплазмените ензими имат най-висока активност.
2. Изнасянето на 3 Na+ срещу внасянето на 2 КГ означава сумарно изнасяне на осмотично активни
частици и заедно с това на вода извън клетката. С това се регулира обема на клетките.
3. Създадените от активния транспорт градиенти на Na+ и КГ участват в генерацията на
биопотенциала на клетките. При възбудимите клетки, тези градиенти участват в генерацията и
разпространението на нервния импулс (акционния потенциал). Без тези градиенти, нервният импулс не може
да се генерира, нито да се разпространява по ствола на нервната клетка.
4. Първично активният транспорт създава йонни градиенти през клетъчната мембрана, в които има
запасена осмотична енергия. Например в градиента на Na+, насочен от вън към цитозола на животинските
клетки, е запасена енергия. В бактериалните клетки се създава силен градиент на Н в който също има
запасена енергия. Енергията на тези два градиента се използва за пренасяне на други вещества (субстрати)
срещу техния собствен градиент. Това е т.н. вторично активен транспорт, чрез който се пренасят
аминокиселини, нуклеобази, глюкоза и др. хранителни вещества от извънклетъчната среда, където
концентрацията им е ниска, към цитоплазмата на клетката, където тяхната концентрация трябва да е
достатъчно висока. За този транспорт не е нужна енергия от АТФ и той може да протича даже при
изчерпване запасите от АТФ, ако съществува градиент на Na* или НГ
Вторично активният транспорт се извършва от интегрален белтък, разположен в мембраната на
клетката. Белтъкът може да съществува в две конформации като периодично преминава от едната в другата
конформация. При едната конформация белтъкът залавя йон (Na+ или Н* в зависимост от клетката) и
молекула на пренасяното вещество (субстрата). Това кара белтъка да премине в другата си конформация, при
което захванатите частици се пренасят през клетъчната мембрана. Движеща сила за този пренос е енергията
на йонния градиент, докато пренасяния субстрат е принуден да се движи срещу своя градиент. Следва
освобождаване на частиците и връщане на белтъка в изходната си конформация. При някои видове
вторично-активен транспорт субстрата се пренася в посока еднаква с тази на пренасяния йон (съвместен или
ко-транспорт), в други случаи посоките са противоположни (антипорт).
Градиентът на ЕГ се използва при вторично-активния транспорт на захари и аминокиселини в
растителните и бактериалните клетки.
Обикновено, Na* се използва при вторично-активния транспорт в клетките на животните и човек.
Например, при абсорбцията на хранителните вещества от храносмилателната система, захарите и
аминокиселините се извличат чрез ко-транспорт с Na*. В бъбреците, захарите и аминокиселините
преминават през гломерулния филтър и попадат в първичния филтрат. За да не се изхвърлят с урината, те
след това се връщат обратно в кръвта чрез вторично-активен транспорт. Друг важен пример за вторично
активен транспорт е изнасянето на Са“ от животинските клетки (еритроцити, нервни клетки), което е
необходимо за нормалното функциониране на цитозолните ензими. В този случай, един йон Са2* се изнася
навън съвмесно с внасянето на два Na йона. Това е 2Na /Са" антипорт, характерен за всички клетъчни
мембрани, който се инхибира обратимо с хинидин. При мускулните клетки този антипорт изнася Са"*, което
пречи за мускулното съкращение. При друг случай на вторично активен транспорт, характерен най-вече за
бъбречните клетки, един Н се изнася навън в замяна на един Na* с което се стабилизира киселинността на
клетъчния цитозол, а кръвта се освобождава от излишната киселина. Този Na*/H* антипортер се инхибира
обратимо с амилорид. Трети вид вторично-активен транспорт се извършва от преносител, извършващ КГ,
Na+/2C1' съвместен транспорт, който се инхибира от фуросемид.

197
 В някои случаи, помпите за активен транспорт са генетично изменени или настъпва намаление на
броя на помпите или активността на отделните помпи за активен транспорт. Този молекулен механизъм стои
в основата на много тежки заболявания. Например, намалението на активността на K+,Na+-noMnn в
сърдечния мускул причинява нарушение в кръвообръщението. Нарушението на активния транспорт в
бъбречните клетки води до задържане на Na+ в кръвната плазма и хипертония.
В други случаи, инхибиторите на К+,№"-помпи се използват като лекарство при сърдечна слабост.
Недостатъчното свиване на миокарда води до недостатъчно кръвообръщение. За да има по-силна контракция
на сърдечния мускул, трябва цитозолната концентрация на Са2+ да се повиши. Това става чрез инжектиране
на подходяща доза сърдечен гликозид, който инхибира К",№"-помпи в миокарда. От там градиента на Na” се
понижава, намалява се изнасянето на Сапосредством Na" / Са2" антипорт и се усилва контракцията. Ако
обаче дозата от инхибитора се превиши, активният транспорт ще се инхибира напълно, от там йонните
градиенти ще се изравнят напълно. Това е много опасно, защото ще се блокират нервните импулси и сърцето
ще спре да бие.

12.6. Молекулен механизъм на действие на калиево-натриевата и калциевата помпи

за активен транспорт.

Интегралните белтъци извършващи активния транспорт на катиони се наричат често К", Na+-noMna
и Са' -помпа, съответно. К", Na' -помпа и Са2+-помпа са сложни мембранни белтъци, които изпълняват два
вида функции - АТФ-азна и транспортна, които са взаимно спретнати. От една страна, тези помпи
представляват ензими, които разграждат АТФ и се фосфорилират, приемайки енергията на макроергичната
връзка. От друга страна, приетата химична енергия се използва за пренасяне на съответния вид катиони през
мембраната с цел тяхното концентриране в дадено място.

Рис. 12. 6.1. Строеж на К+, Na+-noMna за активен

транспорт.

Строеж и функция на К+, Na+-noMna. К", Na"-

помпа представлява една М§2"-зависима, К+ и Na+-
активируема АТФ-аза. Тя се състои от две субединици,
обозначавани като а и Р - субединици (Фиг. 12.6.1).
Основна е а-субединицата с молекулна маса около 115
Ша, чиято конформация се мени между две състояния, Е!
и Е2. Върху а-субединицата има свързващ център за
АТФ, който при определени условия придобива АТФ-
азна активност и друг свързващ център за катиони (Na+
или К" в зависимост от конформацията на белтъка). За да
извърши преход от конформация Ei в конформация Е2, а-субединицата трябва да приеме енергия от АТФ,
обратния преход е спонтанен. (3 - субединицата има само 35 Ша, прикрепена е странично към а -
субединицита и играе регулираща и структурна роля.
Помпата работи на цикличен принцип, като всеки цикъл включва следните етапи (Фиг. 12.6.2):
1) Свързване на АТФ. През първия етап комплексът Mg^-АТФ, който има нисък заряд, се свързва за а-
субединицата на помпата. Символите, поставени отляво на помпата П показват, че съответната молекула е
свързана към вътрешната страна на мембраната. Ако съответното свързване е настъпило на външната страна
на мембраната, символът стои отдясно на помпата П.

Mg^-АТФ + П ^ АТФ — П

198
199
 За една секунда, всяка натриева помпа извършва няколко десетки хиляди цикъла, при което
енергията на АТФ се използва за пренасяне на Na~ и КГ йони през мембраната. Производителността на К',
Na+-noMna е твърде малка, 1.6-2.1 тМ/(1.час) за К+ и 3.0 тМ/(1.час) за Na+. За всяка една хидролизирана
молекула АТФ, три натриеви йона се изнасят навън и два калиеви йони се внасят вътре в клетката. С това
сумарно един положителен заряд се изнася навън от клетката с което цитоплазмата придобива отрицателен
електричен потенциал спрямо външната среда. Този транспорт е електрогенен, той спомага за създаване на
електричния потенциал на покой на клетката.
Строеж и функция на Са2+ помпа. Са2+ помпа е също интегрален белтък, но състоящ се от една
субединица - мономер, която по маса и структура практически съвпада с а-субединицата на К+, Na+-noMna.
Има два свързващи центъра, разположени на цитоплазмената част на мембраната. Единия център свързва
наведнаж 2 йона Са2+, а другия свързва АТФ. Активният транспорт на Са2+ се извършва по същия цикличен
начин и по същите етапи както посочените при К+,№+-помпа.

Фиг. 12. 6. 2. Етапи на

функциониране на К+, Na+-
помпа.

200
 ГЛАВА 13. БИОПОТЕНЦИАЛИ И МУСКУЛНО СЪКРАЩЕНИЕ.

13.1. Физични механизми за възникване на мембранен потенциал.

От двете страни на клетъчните мембрани съществуват значителни разлики в електричния потециал

<р. От това възниква трансмембранно електрично напрежение, наречено мембранен потенциал или
биопотенииал. Неговото възникване и големина се обясняват изцяло със законите на физиката. Подобни
напрежения възникват и при моделни мембрани и се обясняват със следните физични механизми:
1. Мембранен механизъм за генерация на трансмембранен потенциал. Този механизъм действа при
наличие на полупроницаема мембрана и градиент на концентрацията на йоните.
Нека вземем пориста мембрана, която от двете си страни се обмива от разтвор на електролит КА с
концентрация С[ отляво и С2 отдясно (Ci >С2). - фиг. 13.1.1 (А). Електролитът дисоциира (КА-* К — А ) и
поради наличието на концентрационен градиент, неговите йони започват да дифундират отляво надясно.
Нека порите на мембраната да пропускат само единия вид йони, примерно катионите. Такъв случай ще
имаме, ако стените на порите са застлани със свързани аниони - такава мембрана се означава като
катионобменна мембрана. Друг подобен случай се получава, ако анионът е твърде голям по размери спрямо
порите, възможен е когато анионът е белтък. Движени от дифузионната сила, катионите ще преминават
отляво надясно, пренасяйки електричен заряд и създавайки електрично поле с потенциал ф. Това поле обаче
ще започне да противодейства на преноса на катиони. С напредване на дифузията ще се стигне до момент,
когато дифузионната сила ще се изравни със силата на отблъскване на електричното поле и преносът на
катиони ще престане. Ще се създаде равновесно състояние, което може да съществува безкрайно дълго
време. В това състояние, потенциалната разлика Дф = фг ф2 се нарича равновесен мембранен потенииал за
този катион и се дава с формулата на Нернст Дф = RT/F.ln С2/С\. Тук R е газовата постоянна, Т е
абсолютната температура, a F е постоянната на Фарадей.

Фиг. 13. 1. 1. Възникване на мембранен

потенциал поради избирателна
пропускливост на мембраната (А) и
поради различаваща се подвижност на
йоните (Б).

2. Дифузионен механизъм - При този

механизъм мембраната е еднакво
проницаема за всички видове йони, но те
дифундират с различна подвижност. Нека
отново вземем пориста мембрана и
разтвор на електролита КА.
Дифузионната сила отново действа
отляво надясно, като порите са достатъчно големи за да пропуснат и двата вида йони - фиг. 13.1.1 (Б). В този
случай, потенциална разлика ще възникне, ако катионите КГ и анионите А" дифундират с различна
подвижност. Подвижността U на един йон е скоростта, с която йонът се движи под действие на стандартна
по големина сила. По-големите йони, както и йоните взаимодействащи по-силно със средата (обикновено
това са анионите) имат по-малка подвижност. В горния случай, К са по-подвижни от А’ и за единица време в
дясно от мембраната ще се пренесе сумарен положителен заряд. Ще възникне електрично поле, което ще
забавя по-бързите йони (КГ) и ще ускорява по-бавните йони (А). В определен момент, скоростите на двата
потока от йони ще се изравнят. В този момент ще възникне стационарно състояние, при което през
мембраната ще се пренасят йони и от двата знака, т.е. ще се пренася маса вещество, но сумарният пренос на
заряд ще бъде нула. Поради това, електричното напрежение през мембраната ще бъде постоянно. Това
напрежение се нарича дифузионен потенциал и се дава с формулата на Хендерсън

201
Дифузионния потенциал съществува кратко време, до изравняването на концентрациите на електролита от
двете страни на мембраната.
Ако положим формално U" = 0 (т.е., ако допуснем, че анионите са неподвижни), от формулата за
дифузионния потенциал следва формулата за мембранен потенциал, както може да се очаква. Един от
случаите, когато се генерира дифузионен потенциал е при увредени мембрани, в които са възникнали
достатъчно големи бариерни дефекти или пори. Дифузионен потенциал се получава при измервателните
електроди (стъклени, каломелови) и по принцип се избягва като се използва електролит (КС1), чийто катиони
и аниони имат еднаква подвижност.
3. Механизъм на Донан - Обикновено, откъм цитоплазмената страна на клетъчните мембрани има
голямо количество полианиони (цитозолни белтъци и нуклеинови киселини), а от двете страни на
мембраната са разтворени неорганични катиони и аниони. Цитозолните полианиони имат големи размери и
не могат да преминават през мембраната. За разлика от тях, неорганичните йони макар и бавно, могат да
пресичат мембраната, докато се създаде равновесно състояние. В това състояние, разпределението на
неорганичните йони от двете страни на мембраната ще бъде несиметрично, защото част от вътрешните
аниони се отблъскват, а част от външните катиони се привличат от цитозолните полианиони. Поради това ще
се създаде потенциална разлика, наречена потенциал на Донан с големина около 5 mV обикновено.
4. Фазов механизъм - действа на границата между две несмесващи се течности, например вода и
масло, ако във водата се разтвори амфифилен електролит от вида натриев ацетат. Той дисоциира
(CHjCOONa -* Na+ + СН3СОО'), като получените аниони са хидрофобни и част от тях навлизат в маслото,
като го зареждат отрицателно. Електричното напрежение нараства и в определен момент спира по­
нататъшното разтваряне на анионите в маслото - установява се равновесно състояние с потенциал, наречен
iЪазов потенииал. кайто се дава с формула подобна на формулата на Нернст. По принцип, този потенциал
може да възникне в масните клетки.

13.2. Потенциал на покой. Уравнения на Бернщайн и Голдман.

Доста отдавна е било установено, че от двете страни на мембраната на изолирани нервни и мускулни
клетки съществува значителна разлика в електричните потенциали (електрично напрежение) с големина
около 70 mv. Това електрично напрежение е било наречено потенциал на покой за да се направи разлика от
потенциала на действие, който се получава при дразнене на този вид клетки. По-късно е било установено, че
подобно електрично напрежение от около 70 mv съществува и при голям брой други клетки - животински
клетки, дрожди, бактерии. При растителните клетки, това напрежение е още по-голямо, около 200 mv, което
е много близко до пробивното напрежение за биомембраните (220 mv).
Днес, под потенииал на покой (биопотенииач или бионапрежение) на дадена клетка се разбира
разликата в електричните потенциали вътре в клетката (<рт) и извън клетката ($рсх) при физиологичен покой,
т.е., А<р = <рт - <рсх. Обикновено, цитоплазмата е заредена отрицателно спрямо външната среда. При клетки с
големи размери (гиганските аксони на калмара, клетките на водораслото Nitella и др.), този биопотенциал
може да се измери пряко с микроелектрод, който чрез микроманипулатор се вкарва през мембраната в
цитоплазмата. При клетки с малки размери, за тази цел се използват мембранопроникващи флуоресциращи
катиони, които се натрупват в цитозола толкова повече, колкото по-отрицателен потенциал има в него. След
осветяване, катионите флуоресцират пропорционално на своята концентрация в цитоплазмата и съотвено на
биопотенциала.
Механизмът за възникване на потенциал на покой е чисто физически. Първите опити извършени от
Бернщайн са показали, че потенциалът на покой Aip зависи само от концентрацията на калий вътре в
клетката [K+]in и извън клетката [К+]ех. Експериментално Бернщайн е извел формулата А<р = R.T/F . In ([fC]in
/ [К^ех), където R, Т и F са съответно газовата константа, температурата и числото на Фарадей. Веднага се
вижда, че това уравнение съвпада с формулата на Нернст за равновесния мембранен потенциал, създаван от
калиевите йони при моделни мембрани.
На основата на този резултат, Бернщайн е обяснил възникването на потенциала на покой като
равновесен мембранен потенциал за К”. От двете страни на мембраната на клетките съществуват големи
разлики в концентрациите на различни йони: К+ е концентриран вътре в клетките, докато Na+ и СГ е с по-

202
голяма концентрация в екстрацелуларната среда. Тези концентрационни разлики предизвикат дифузия на
йоните през мембраната. Ако мембраната е проницаема само за йоните на калия, само те ще могат да
преминават през мембраната, изнасяйки положителен заряд от цитоплазмата към извънклетъчната среда, при
което ще се създаде електрично напрежение със знак минус в цитоплазмата. Съгласно мембранния
механизъм за възникване на напрежение, при тези условия (наличие на градиент на калиевите йони и
мембрана, която пропуска само тях), върху мембраната на клетката ще се установи равновесен потенциал на
Г, който ще се описва с формулата на Нернст. Нещо повече, пресметнатите по формулата на Бернщайн
стойности за равновесния потенциал на К* са съвпаднали много точно с измерените стойности на потенциала
на покой (фиг.13.2.1). Това е показало, че обяснението е правилно.
По-късно обаче е установено, че когато концентрацията на 1C в извънклетъчната среда е много
ниска (под 1 тМ), формулата на Бернщайн дава силно завишени стойности спрямо опитните резултати (фиг.
13.2.1). Причината за тази разлика е, че изходното предположение, че клетъчната мембрана е проницаема
единствено за К+ е вярно само приблизително. В действителност, клетъчните мембрани са проницаеми,
макар и по-слабо, и за други йони, главно NaT и СГ. Ако с Рк, PNa и Рс| означим проницаемостта на
мембраната за К+, Na+ и СГ, то съотношението на тези проницаемости в покой е Рк : : PC1 = 1 : 0.05 :
0.5. В резултат, трансмембранното напрежение ще се създава не само от преминаването на К~, но и от
преминаването на Na~ и СГ през мембраната и ще зависи от проницаемостта на мембраната за тези йони. По
този начин, във всеки един момент през клетъчната мембрана преминават йонни потоци на всеки един от
посочените йони, КГ, Na+ и СГ. Всеки един поток създава дифузионен потенциал и от сумирането на трита
потенциала се получава сумарният транмембранен електричен потенциал. Така, по-точната и пълна формула
за потенциала на покой е формулата на Голдман.

която дава стойности максимално близки до измеренените (фиг.13.2.1). В тази формула, обозначенията имат
същото значение, както при формулата на Бернщайн.

Фиг. 13. 2. 1. Сравнение между стойностите

за потенциала на покой, пресметнати от
формулите на Бернщайн и Голдман е
експерименталните данни при различни
концентрации на К+ във външната среда.

Следователно, трансмембранният
потенциал върху клетъчните мембрани не е
равновесен мембранен потенциал за един вид
йон (К), а се създава като дифузионен
потенциал за всички йони, способни да
пресичат клетъчната мембрана. По този начин
базалната (остатъчна) проницаемост на
мембраната за различните видове йони се
използва за създаване на биопотенциал на
покой.
Още по-точна стойност за потенциала на покой на една клетка се получава, ако към потенциалът,
изчислен по формулата на Голдман се добави и потенциалът, създаван от К+, Na~ -помпа и потенциалът на
Донан, създаван от цитозолните полианиони.

203
 13. 3. Акционен потенциал. Механизъм на възникване и разпространение.

Някои клетки, означавани като възбудими клетки (нервни, мускулни, сетивни и жлезисти клетки)
имат способността да променят своя потенциал на покой под влияние на външно въздействие. Когато върху
такива клетки се упражнява достатъчно силно специфично въздействие, например чрез електрично
напрежение, топлина, светлина, налягане и др., техния потенциал на покой се променя. Самата краткотрайна
промяна на потенциала на покой при надпрагово дразнене се нарича потенииал на действие (акиионен
потенциал или нервен импулс). Възникването на акционния потенциал при тези условия се обяснява с
промяната на йонната проницаемост на клетъчната мембрана.
Потенциалът на покой при електровъзбудимите клетки има стойност около -70 mv. Всяка промяна
на този потенциал в посока към положителните стойности се означава като деполяризаиия. а промяната към
по-отрицателни стойности е реполяризагшя. Нека в определен момент упражним локално дразнене на една
нервна клетка с електричен импулс (фиг. 13.3.1). Отговорът на клетката (промяната на нейния биопотенциал)
зависи от това дали енергията на дразнене е по-малка или по-голяма от някаква пределна стойност, наречена
праг на дразнене. Обикновено, прагът на дразнене е около - 50 mv (фиг.13.3.1). Ако дразненето е подпрагово,
възниква локален отговор, това е краткотрайна и локална деполяризация, която се разпространява само на
ограничено разстояние от мястото на дразнене и затихва. Ако дразненето е надпрагово, възниква нервен
импулс, който самостоятелно се разпространява по цялата дължина на клетката с висока скорост.
Продължителността и формата на импулса са характерни за дадената клетка.

Фиг. 13.3.1. Промяна

на мембранното
напрежение във
възбудима клетка при
дразнене с различна
амплитуда.

За да се обясни
възникването на
акционния потенциал,
трябва да се вземе пред
вид, че от двете страни на
клетъчната мембрана има
големи разлики в
концентрациите на
йоните (концентрационни
градиенти). Ако клетъчната мембрана е проницаема за Na* и КГ, под действие на тези градиенти,
намиращият се във външната среда Na+ може да дифундира към цитозола, а цитоплазмения КГ може да
премине от цитозола към екстрацелуларната среда. В състояние на покой това не става, защото мембраната
не е проницаема за тези йони (по-точно, мембраната е много слабо проницаема за тези йони). На второ
място, в мембраните на електровъзбудимите клетки има йонни канали (интегрални белтъци), които в
активирано състояние специфично пропускат КГ и Na+. В състояние на покой тези канали са затворени и
йоните не могат да дифундират през тях, въпреки наличието на големи разлики в концентрацията на йоните
от двете страни на мембраната.
Акционния потенциал настъпва на два етапа, начален етап (деполяризация на мембраната) и краен
етап (реполяризация) - фиг.13.3.1 Самото генериране на акционния потенциал се обяснява с
последователното отваряне на йонните канали за Na" в етапа на деполяризация и на йонните канали за КГ в
етапа на реполяризация. Натриевите йонни канали са потенциал-зависими и се активират (техните врати се
отварят) когато мембранния потенциал достигне определена стойност, равна на прага на дразнене.

204
 Ако дразненето е надпрагово, натриевите каналчета се отварят и дават възможност на известен,
всъщност много малък брой, Na* йони да навлязат в цитозола. Това е пасивен транспорт (дифузия) под
действие на разликата в концентрациите. Навлизащите Na* йони внасят положителен заряд и деполяризират
мембраната. В този момент се проявява положителната обратна връзка между биопотенциала и
проницаемостта за Na*. състояща се в следното. Колкото повече Na навлизат в цитозола, толкова
потенциала става по-положителен и толкова повече №*-каналчета се отварят. Това увеличава потока на Na
към цитозола и прави потенциала още по-положителен с което се отварят още повече натриеви каналчета и
т.н. Поради тази положителна обратна връзка, мембраният потенциал много бързо се променя от -70 mv
(равновесния потенциал за К*) до +30 mv (равновесния потенциал за Na*). През този етап на деполяризация,
проницаемостта на мембраната за Na* нараства около 400 пъти и мембранният потенциал става равен на
равновесния потенциал на Na*.
През втория етап под влияние на биопотенциала, Na*- каналчета се затварят, а се отварят К*-
каналчета. Притокът на Na* се прекратява, а К* йони започват да дифундират навън от клетката. С това се
изнася положителен заряд, цитозолът става по-отрицателен и мембраната се реполяризира. През този етап се
изнасят толкова положителни заряди извън клетката, колкото са били внесени през първия етап. В края на
етапа на реполяризация, К+-каналчета също се затварят и отново се установява равновесен потенциал на КГ,
т.е., възстановява се потенциала на покой.
След края на реполяризацията се включва активният транспорт на Na* и К* (КГ,Na-помпи), който
изнася навън от клетката навлезлите през етапа на деполяризация Na* йони и връща обратно излезлите К*
йони. Това предизвиква едно слабо колебание на мембранния потенцил, обозначавано като следови
потенииачи (фиг. 13.3.1). През времето на следовия потенциал, генерирането на нов акционен потенциал е
затруднено, защото прагът на дразнене е повишен - това е относителен ресЬоактеоен период. По време на
самия акционен потенциал, клетката не реагира на дразнене - абсолютен оеФоактерен период.

Фиг. 13.3. 2. Благодарение на

възникващите локални
електрични токове и тяхното
дразнещо действие върху
мембраната, нервният импулс
се придвижва спонтанно по
аксона на нервната клетка.

Най-важната особеност
на нервноелектричните импулси,
наричани за краткост нервни
импулси е, че те могат
самостоятелно да се
разпространяват на големи
разтояния. Веднаж възникнал на дадено място, акционният потенциал се разпространява спонтанно по
дължината на нервната клетка. Основната причина за това е, че мембраната на нервните клетки е
електровъзбудима, т.е., електричният ток се явява нейн специфичен дразнител. Механизмът за спонтанно
разпространение на нервния импулс по аксона на една немиелинизирана нервна клетка е показан на
фиг. 13.3.2. Нека в определен момент до зоната А да е достигнал акционен потенциал, който преди това е бил
в зоната Б . Тъй като зоната А е деполяризирана, а съседните й зони Б и Б' са в покой, между тях възникват
значителни потенциални разлики - напрежение от около 100 mv. Това напрежение поражда кръгов
електричен ток (локален ток) между тези зони, който пресича мембраната в областта на зоните Б и Б' и
предизвиква нейното дразнене. Локалният ток има достатъчна сила, защото интрацелуларната среда и
екстрацелуларната среда съдържат много електролити и имат висока електропроводимост. След много
кратко време, дразнещото действие на тока в зоната Б ще стане надпрагово и на това място ще се предизвика
генерация на акционен потенциал. В зоната Б’ обаче, дразненето ще остане през цялото време подпрагово,
тъй като тази зона все още се намира в относителен рефрактерен период. Така, акционният потенциал ще се

205
придвижи само от зоната А към зоната Б и така нататък в посока към края на аксона. Връщането на нервния
импулс към началото на аксона е невъзможно.
Същият механизъм на разпространение на нервния импулс действа и в миелинизираните нервни
влакна на животните. При тях обаче, кръговите токове могат да пресичат мембраната само в т.н.
прищъпвания на Ранвие и поради това, зоните А, Б, В и т.н. всъщност съвпадат с тези прищъпвания. Така,
нервният импулс прескача от едно прищъпване на съседното, след това на следващото и т.н. - скокообразно
(салтаторно) разпространение. Установено е, че разпространението на нервния импулс не се прекъсва ако
едно или даже две съседни прищъпвания са блокирани, защото локалните токове са толкова силни, че могат
да прескочат блокираните прищъпвания. Ако три последователни прищъпвания са блокирани, нервният
импулс спира, защото силата на кръговите токове вече не е достатъчна за да предизвика необходимото
дразнене на четвъртото по ред прищъпване.

13. 4. Бнофнзични основи на рецепторната функция.

Сензорните органи (органите на чувствата) при човек са специфични структури, които превръщат
енергията на характерен за тях дразнител в биоелектричен отговор. В зависимост от дразнителя (стимула) на
който те нормално отговарят, сензорните органи биват: фоторецептори (за светлина); механорецептори (за
деформация при изкривяване и огъване); терморецептори (за топлина и студ); хеморецептори (за химични
миризми); носирецептори (за болка). Същите органи на чувствата имат и животните, където те могат да
служат като модел за изучаване на съответните сетивни органи при човек. В добавка, някои животни имат
допълнителни рецептори, които отсъстват при човек. Например, змията притежава рецептор с изключителна
чувствителност към инфрачервената светлина. Някои насекоми имат рецептори за ултравиолетова светлина
и феромони.
Независимо от различната си анатомична форма, всички сензорни органи имат общи елементи,
поради което някои от тях имат сходно действие. Така, слуховите клетки и рецепторите за равновесие в
ухото и някои рецептори по кожата отговарят еднакво на механична деформация. Общото в структурата на
сензорните органи се заключава в следното:
1) Сензорните органи съдържат рецепторни клетки (първични осезатели), които са специфично
чувствителни към енергията на определен клас дразнители. Обикновено, силата на дразнителя трябва да
бъде ограничена в известни граници. Всеки рецептор има свой адекватен дразнител, например светлината е
адекватен дразнител за зрителните клетки. Независимо от това, други неадекватни дразнители също могат да
задействат рецептора, ако имат достатъчна сила. Така, силен механичен удар или налягане също могат да
задействат зрителните клетки.

Фиг. 13. 4.1. Изменение

на мембранния
потенциал на зрителна
клетка при осветяване.

2) Чувствителният
механизъм при всеки
орган на чувствата е често
локализиран върху една
мембрана или повърхност
(при окото това е
ретината, при ухото —
базиларната мембрана),
където се намират рецепторните клетки (първичните осезатели). Специални структури провеждат енергията
на дразнителя и я събират върху повърхността, която съдържа рецепторните клетки. Например, очната леща

206
и стъкловидното тяло провеждат светлината преди тя да достигне до ретината. При ухото, външното ухо и
системата от слухови костици подвеждат звуковите трептения до базалната мембрана. В същото време тези
структури играят защитна роля за чувствителната повърхност.
3) Обикновено слаб електричен ток, протичащ през повечето от органите на чувствата произвежда
усещане характерно за дадения орган. Факта, че един и същ дразнител (електричен ток) поражда различни,
при това специфични за всеки орган отговори се обяснява с общата електрична природа на рецепторната
функция.
4) Във всеки орган на чувствата от първичния осезател (рецепторната клетка) излиза нервен ствол
(аксон), който се свързва чрез синапс към вторична (вътрешна, аферентна) нервна клетка. От своя страна,
вторичната нервна клетка генерира нервни импулси, които се провеждат по-нататък до мозъка. При кожните
рецептори отсъства такава вторична нервна клетка и тези рецептори са свързани с аксон пряко за мозъка.
Поглъщането на един единствен фотон видима светлина от зрителният пигмент на зрителната клетка
може да доведе до физиологичен отговор. Този отговор се изразява в промяна на рецепторния потенциал,
т.е., промяна на електричното напрежение на мембраната на зрителната клетка. Самата промяна на
биопотенциала на клетката се предизвиква от промяната на проницаемостта за йони в определен участък от
мембраната на тази клетка. Промяната на мембранната йонна проницаемост от своя страна се причинява от
поглъщането на светлина от хромофора съгласно верига от молекулярни събития, чиято природа все още не
е добре изяснена.

Фиг. 13.4. 2. Изменение на мембранния

потенциал на зрителна клетка Дф като
функция на осветеността Е.

Този механизъм на фоторецепция е

общ за всички животни и насекоми. При
някои от тях обаче, промяната на потенциала
е положителна (поглъщането на светлина води
до деполяризация на мембраната), докато
съществуват и случаи, когато фоторецепцията
води до отрицателна промяна
(хиперполяризация) на потенциала.
Биопотенциалът на зрителните клетки се
измерва обикновено с помощта на микроелектрод, който се вкарва в цитоплазмата през клетъчната
мембрана. В тъмнина, биопотенциалът пада до около -40 mv, което всъщност е потенциалът на покой
(фиг. 13.4.1). Даже при пълна тъмнина, настъпват кратки и случайни промени на потенциала на покой под
формата на бавни флуктуации. Всяка една от тези флуктуации се съпровожда от намаление на мембранното
съпротивление и нарастване на мембранната проницаемост за йони (обикновено за натриеви йони). Когато
зрителната клетка се освети със слаба светлина, бавните флуктуации на потенциала увеличават своята
честота. С увеличаване яркостта на светлината, флуктуациите стават по-кратки и с по-висока честота и
накрая се сливат в един повече или по-малко стабилен деполяризиран рецепторен потенциал. Така, малко
след като клетката се освети, клетъчната мембрана се деполяризира, получава се рецепторен потенциал ДфрСЦ
(фиг. 13.4.1). Ако светлината се премахне, потенциалът на покой се възстановява отново.
Големината на рецепторния потенциал се увеличава, когато осветеността на окото нараства. Под
осветеност Е на дадена повърхност се разбира енергията на светлината, която пада върху единица площ за
единица време. Установена е правопропорционална зависимост между рецепторния потенциал и логаритъма
от осветеността на зеницата: Дфрец = k. In Е, където к е постоянна.
Причината за тази промяна на биопотенциала е нарастването на проницаемостта на клетъчната
мембрана за натриеви йони. В мембраната на зрителната клетка има натриеви каналчета, които се отварят
след поглъщане на светлина от зрителния пигмент. През тези натриеви каналчета, отвън към цитозола
навлизат чрез пасивна дифузия натриеви йони Na*. С това в цитозола се внасят положителни заряди и
клетката се деполяризира — генерира се рецепторен потенциал.

207
 По-нататък, рецепторният потенциал се провежда пасивно, като локален отговор, от
фоторецепторната клетка до вторична нервна клетка по свързващ аксон. Вторичните нервни клетки могат да
бъдат от няколко вида и са разположени много близо до зрителните клетки. Всяка вторична нервна клетка
превръща рецепторния потенциал в разпространими акционни потенциали (нервни импулси) с цел предаване
на информацията на големи разтояния до главния мозък. Генерираните нервни импулси имат честота,
зависеща линейно от големината на рецепторния потенциал. Колкото зрителната клетка е по-силно осветена,
толкова по-голям е рецепторния потенциал и толкова по-висока честота имат генерираните нервни импулси
(Фиг. 13.4.3).
Този начин на превръщане енергията на дразнителя в нервни импулси е характерен също и за
слуховите клетки. Основната му отличителна черта е
логаритмичната зависимост между рецепторния потенциал,
съответно честотата на нервните импулси и силата на дразнителя.
С това се обяснява известния закон на Вебер-Фехнер, според
който, ако силата на дразнене нараства в геометрична прогресия,
физиологичният отговор нараства в аритметична прогресия.

Фиг. 13. 4. 3. Импулси в зрителния нерв на Limulus,

предизвикани от светлинна искра с продължителност 1 s.
Периодът на осветяване е показан чрез прекъсването на
бялата линия. Цифрите в дясно посочват относителната
интензивност на искрата.

Такъв тип логаритмична зависимост осигурява широк

динамичен обхват (широки граници) за възприемане енергията на
специфичния дразнител. Рецепторният потенциал Афрец може да
се мени най-много в рамките на 100 mv. Съгласно представената
логаритмична зависимост Дфрсц = k. In Е, тези малки промени в
потенциала на зрителната клетка отговарят на промени в силата
па светлината, които се отличават на 10 порядъка помежду си ! С
други думи, интензивността на най-слабата и на най-силната
светлина, улавяни от зрителната клетка се отнасят помежду си
както 1: Ю10, т.е. 1:10 000 000 000. Явно, тази логаритмична
зависимост позволява на фоторецепторната клетка да работи в един много широк динамичен диапазон от
промени на дразнителя, в случая интензивността на светлината. Това е демонстрирано на фиг. 13.4.2.
На второ място, този тип логаритмична зависимост осигурява ниска чувствителност на рецепторната
клетка спрямо силни дразнители (фиг.13.4.2.). Това всъщност преставлява начин за защита на рецепторната
клетка спрямо твърде силен дразнител. Когато силата на дразнителя е твърде малка, тази зависимост
осигурява голяма промяна на рецепторния потенциал, т.е., висока чувствителност спрямо слаби сигнали
(фиг.13.4.2.).
От друга страна, този начин на превръщане енергията на различни видове дразнители (светлина,
звук, топлина и др.) в нервни импулси отговаря на схемата за предаване на информацията, която беше
изучена в теорията на информацията. Комбинацията от рецепторна клетка и вторична нервна клетка
представлява предавател, който улавя специфичния дразнител и го превръща първо в рецепторен потенциал,
а след това в нервни импулси. С това се извършва кодиране на силата на дразнителя в честота на нервно-
електричните импулси. Най-важната особеност на нервните импулси е, че могат самостоятелно да се
разпространяват на големи разтояния по ствола на нервните клетки без да променят формата си, т.е., без
изкривявания. По-нататък нервните импулси се предават по дълъг аксон (канал за връзка) до мозъка.
Характерно за този канал е, че има достатъчно висока скорост на разпространение на сигналите (от 30 до 100
m/s). Например, нервните импулси от зрителните клетки достигат зрителния център на мозъка за няколко ms,
което е едно достатъчно малко време за осигуряване на една бърза реакция на човек спрямо промени в
околната среда.

208
 13. 5. Молекулен механизъм на мускулното съкращение.

В живите организми, химичната енергия на АТФ се използва за синтез, транспорт на вещества

(осмотична работа), за създаване на потенциал на покой и генериране на нервни импулси и за извършване на
механична работа. Мускулните клетки са специализирани да вършат механична работа. При това, те
превръщат химичната енергия пряко в механична работа, за разлика от машините, където химичната енергия
се трансформира в редица междинни видове енергия (електрична, топлинна) преди да се превърне в работа.
Като следствие, коефициентът на полезно действие при мускулите е много по-висок отколкото при
машините. Биофизичният механизъм на това превръщане е както следва.

Фиг. 13. 5. 1. Схема на саркомер,

основната съкратителна единица в
мускулната клетка. А -молекулен
строеж, Б - принципна схема.

Мускулната клетка
притежава клетъчна мембрана
(сарколе.иа) и протоплазма
(саркоплазма). в която се намират
калциеви депа (иистерните на
саркоплазматичния ретикулум) и
т.н. съкратителен апарат. В
мембраната на депата се намират
потенциал-зависими белтъчни
канали способни да пропускат Са2*
(Са2*-каналчета), както и помпи за
активен транспорт на Са2+ (Са2_-
помпи). В състояние на покой,
калциевите каналчета са затворени и
саркоплазмата е свободна от Са2+
йони, защото Са2+-помпи са ги
концентрирали в калциевите депа.
До всеки мускул достига нерв, който
го управлява (инервира). Когато по управляващия нерв до сарколемата достигне нервен импулс, сарколемата
се деполяризира и Са'^-каналчета се отварят - калцият се излива в саркоплазмата чрез пасивен транспорт.
Появата на свободен калций в саркоплазмата предизвиква съкращение на мускулната клетка. Това е т. н.
електро-механично куплиране (нервно-механично съединяване1. смисълът на което е, че мускулното
съкращение се предхожда и предизвиква от електричен стимул - нервен импулс.

Фиг. 13. 5.2. Строеж

на молекулата на
мнозина.

Съкратителният
апарат на клетката
представлява сноп от
миофибрили, като
всяка миофибрила се състои от последователно свързани еднакви съкратителни единици (ссюкомеоиV Всеки

209
саркомер (фиг. 13.5.1) съдържа два белтъчни диска (Z - дискове), към всеки един от които са свързани голям
брой тънки нишки. Между тънките нишки са разположени дебели нишки, които са свободни, незакрепени.
Как става мускулното съкращение? Най-популярна е хипотезата за приплъзване на тънките спрямо
дебелите нишки, която обяснява това съкращение чрез изграждане на временни връзки между белтъчните
молекули на тънките и дебели нишки и АТФ-зависими конформационни промени в тях.

Фиг. 13. 5.4. Съкращенито на саркомера става на стъпки от по 7.5 пш, като всяка стъпка включва
изразените по-горе етапи.

Дебелите нишки представляват усукани помежду си молекули на белтъка миозин. Молекулата на

мнозина (фиг. 13.5.2) съдържа две части - лек меромиозин, който е вмъкнат в дебелите нишки и тежък
меромиозин, който стърчи навън от тези нишки и образува т.н миозинови мостчета. Краят на миозиновото
мостче завършва с глава върху която има два свързващи центъра. Единият център може да се съединява към
свързващия център на актина. В покой, към вторият център има свързана молекула АДФ, която носи
отрицателен електричен заряд. Тъй като повърхността на дебелите нишки също съдържа отрицателни

210
заряди, породените електростатични сили на отблъскване държат главата изправена и перпендикулярна на
дебелите нишки (фиг. 13.5.1).
Установено е, че тънките нишки се състоят предимно от усукани помежду си молекули на белтъка
актин. намиращ се в полимеризирана, фибриларна форма (F - актин). Върху F-актина има свързващи
центрове към които могат да се свързват дебелите нишки (Фиг. 13.5.1 - А). При покой, тези центрове са
закрити и се откриват само когато в саркоплазмата се появи свободен калций. Откриването на тези центрове
става с участието на два други белтъка, туопонин и туопомиозин - фибриларни белтъци, усукани около
актиновите нишки. Калцият се захваща за тропонина, който търпи промяна на конформацията си. С това
тропонинът отмества тропомиозина, който пък открива свързващия център на актина. Сега вече тънките и
дебелите нишки могат да се свързват.
Когато свързващия център на F-актина се открие, към него се свързва активния център на главата на
едно миозиново мостче (фиг.13.5.3). След това свързване на миозиновото мостче към актина, втория
свързващ център на миозиновата глава намалява своя афинитет към АДФ и придобива АТФ-азна активност.
В това си състояние този център освобождава свързания АДФ, присъединява нова молекула АТФ и веднага я
разгражда до АДФ и фосфат. При това се освобождава химична енергия равна на енергията на една
макроергична връзка в молекулата на АТФ. Освободената химична енергия се поема от миозиновата глава и
я принуждава да извърши промяна на своята конформация - миозиновата глава се огъва на определен ъгъл и
с това придърпва заловената актинова нишка (фиг.13.5.3). Така, актиновите нишки са принудени да се
приплъзнат на една стъпка от 7,5 пш спрямо миозиновите с което саркомера (мускула) се съкращава. По този
начин освободената при разграждането на АТФ химична енергия се изразходва за конформационна промяна
вътре в молекулата на мнозина и за приплъзване на тънките спрямо дебелите нишки. Тази енергия се отделя
като вътрешна топлина, която придружава всяко едно съкращение на мускула (топлинен ефект на
съкращението Q). Топлинният ефект се установява само при наличие на съкращение.

Фиг. 13. 5. 4. Връзка между скоростта V на

съкращение на изолиран мускул и
големината на товара Р.

За да се получи още една стъпка на

съкращение, трябва първо сарколемата да се
реполяризира. Тогава Са2* -каналчета се затварят, а
Са"+-помпи изпомпват Са2+ йони от саркоплазмата
обратно в депата. При липса на свободен Са2+ в
саркоплазмата, активния център на F-актина се
закрива, миозиновото мостче се откъсва от тънката
нишка и се връща в началното си положение. Ако в
това състояние на покой дойде следващ нервен
импулс, той ще предизвика ново съкращение на
саркомера на стъпка от 7.5 nm по описания по-горе механизъм. Така, съкращението на мускула изисква
непрекъснато постъпване на нервни импулси по нерва, като след всеки импулс мускулът се свива на стъпка
от 7.5 пш.
Всеки изолиран от тялото мускул може да се съкрати чрез подходящи електрични импулси, подобни
по форма на нервните импулси (електрична стимулация). Нека един изолиран мускул се съкращава по този
начин, като при това издига тяло с тегло Р, наричано за краткост товар. Най-често, съкращението става
равномерно или с много ниско ускорение, тогава силата с която мускулът премества товара е практически
равна на теглото на товара Р. От биофизична гледна точка, съкращението на мускула се описва със следните
величини: у (вертикално преместване на товара, собствено съкращение), dy/dt (скорост на съкращение v), Р.у

211
(механична работа извършвана от мускула за издигане на товара), P.v (механична мощност с която мускулът
издига товара) и Q (топлинен ефект на мускулното съкращение).
Топлинният ефект на съкращението Q е топлината, в която се превръща химичната енергия на АТФ,
изразходвана при конформационната промяна на миозиновите глави. Тази топлина не зависи от това дали
съкращението на мускула е ставало при наличието на товар или без товар. От своя страна, механичната
работа по издигане на товара Р. у също се отделя като топлина вътре в самия мускул. Двете топлини,
механичната работа Р. у и топлинният ефект Q заедно съставляват т.н. активно топлообуазуване в мускула.
известно от раздел I (Медицинска физика, глава 2). Така, общата енергия изразходвана при мускулното
съкращение е Е = Р. у + Q. От своя страна, общата мощност е dE/dt = P.v + dQ/dt. Коефициентът X на
полезно действие на мускула ще бъде х ~ P.v /(dE/dt).
В резултат на серия експерименти проведени през 1938 г., Хил е установил две много важни
емпирични зависимости. Първата зависимост е, че Q = а.у , където а е характерен за всеки мускул
коефициент, имащ размерност на сила. Заместваме това равенство в уравнението за общата мощност и
получаваме израза dE/dt = P.v + a. dy /dt = P.v +a.v = (P+a).v. Втората зависимост, която Хил е установил е,
че dE/dt = b. (Р0 - Р), където Рв има смисъл на онзи максимален товар, който даденият мускул е в състояние
да вдигне. Заместваме тази зависимост в горния израз и получаваме (Р + a).v = b. (Р0 - Р). Това е обобщеното
уравнение на Хил за връзката между големината на товара и скоростта на неговото издигане при
стимулиране на изолиран мускул. Хипотезата за приплъзване дава възможност това уравнение да се изведе
по теоретичен път, което подкрепя нейната правота. Обобщеното уравнение на Хил може да се представи и
така (Р + a).(V + b) = const. Изразът (Р + a).(V + b) се нарича обобщена мощност на мускула, която остава
постоянна в течение на мускулното съкращение.

212
 ГЛАВА 14. ПОВЪРХНОСТЕН ЕЛЕКТРИЧЕН ЗАРЯД.

14. 1. Повърхностен електричен заряд на клетки и макромолекули.

Когато клетки или макромолекули са суспендирани във водна среда, получава се суспензия,
означавана още като дисперсна система. Разтворените частици се означават като дисперсна фаза, а
суспензионната среда - дисперсна среда. Биологичните течности са макро- или микро-дисперсни системи, в
които дисперсната фаза са макромолекули или клетки, а дисперсната среда е воден разтвор на неорганични
йони. На повърхността на дисперсната (твърдата) фаза винаги съществуват електрични заряди, положителни
и отрицателни, като сумата им дава определен некомпенсиран повърхностен заряд. Този заряд е основен
фактор за стабилността на клетъчните суспензии и играе важна биологична роля при агрегацията и адхезията
на клетки, аглутинация на антигени, свързване на лиганд за рецептор и др.
Установени са два механизма за възникване на повърхностните заряди.
1) Електролитна дисоциация на повърхностни йоногенни химични групи от вида COOH, NET, SH,
имидазолна, хистидинова и др. Обикновено, тези групи са свързани за мембранни белтъци и полизахариди.
От всички повърхностни карбоксилни групи, най-голям дял се пада на тези свързани със сиаловите киселини
на полизахаридните вериги на гликопротеините и гликолипидите. Те основно определят отрицателния
повърхностен заряд на клетките.
2) Адсорбция на йони от средата върху свързващи участъци от повърхността на дисперсната фаза.
Най-често, адсорбцията става върху полярни недисоциируеми химични групи като ОН и върху полярните
глави на мембранните липиди.

Фиг. 14. 1. 1. Строеж на двойния електричен

слой при клетки и намаление на електричния
потенциал при отдалечаване от клетъчната
повърхност.

Сумарният, некомпенсиран, електричен

заряд на клетъчната повърхност създава
електрично поле около клетката и поради това се
нарича заряд на потенциалопределяшите йони.
Това поле привлича противоположно заредени
йони от разтвора - поотивойони (фиг 14.1.1).
Привлечените противойони оформят два слоя
около клетката. Единият слой се нарича
абсообиионен (слой на Щерн) и се състои от йони,
плътно долепени до клетъчната повърхност. Той
има дебелина равна на диаметъра на
абсорбираните йони. В този слой попадат йоните
от такъв вид, които имат някакво етерично
съответствие с определени участъци върху клетъчната повърхност. В повечето случаи, абсорбционният слой
може да се разглежда като част от слоя повърхностни заряди. Вторият слой съдържа йони, които се намират
близо до клетъчната повърхност, но остават в разтвора. Това е т.н. дисЬузионен слой, защото неговите йони са
относително свободни и поради топлинното движение могат да дифундират. Дифузионният слой има
дебелина много по-голяма от диаметъра на йоните.
Повърхностните йони и слоят от противойони представляват две пространствено разделени групи от
противоположно заредени заряди, както са разделени зарядите при електричния кондензатор. Това е т.н.
двоен електричен слой на клетката, който има своя дебелина и капацитет. Като цяло, двойният електричен
слой е електронеутрален, но между двата противоположно заредени слоя съществува електрично поле,
подобно на полето между плочите на електричния кондензатор. Полето се характеризира с величината

213
електричен потенциал tp, който има максимална стойност върху клетъчната повърхност {<р0) и пада почти до
нула зад дифузионния слой (фиг.14.1.1). В обема на абсорбционния слой, потенциалът пада линейно, докато
в обема на дифузионния слой намалението на потенциала е експоненциално ф = фй. ехр (-х/8). Тук 5 е
дебелината на двойния слой, това е разстоянието от повърхността на абсорбционния слой до една равнина,
където потенциалът е намалял 2,7 пъти.
Когато под действието на външна сила клетките се движат, на границата между тях и средата
възниква една равнина на гтихлъзване (фиг.14.1.1). Течността между тази равнина и клетъчната повърхност
се движи заедно с клетката, докато течността отвъд тази равнина се подменя. Потенциалът в равнината на
прихлъзване се означава като електрокинетичен или £ (зета) потенииал и може да бъде измерен чрез
електрофореза на клетките. От стойността на зета-потенциала може да се пресметне големината на
повърхностния заряд.
Повърхностният заряд на клетката характеризира свойствата на клетъчната повърхност, т.е. показва
броя на положителните и отрицателни заряди по повърхността и не зависи от канцентрацията на йоните в
средата. Дебелината <5 на двойния слой обаче намалява с нарастване на модната концентрация С на йоните в
разтвора по формулата д = 0.31 / VC (nm). Поради това, намаляването на йонната концентрация в средата
води до увеличаване на зета-потенциала, както е показано на фиг. 14.1.2.

Фиг. 14.1. 2. В ляво - зависимост на зета-потенциала и дебелината на двойния слой от концентрацията

на йоните в средата. В дясно- зависимост на зета-потенциала от pH на средата.

В зависимост от своята роля при изграждане на двойния електричен слой, присъстващите в средата
йони могат да се разделят на няколко групи. Йоните от вида К+, Na~, Са2+, Mg2* се означават като
индиферентни, защото те не влизат в специфични взаимодействия с клетъчната повърхност. Н+ е
протониращ йон, който се свързва или отделя от различни дисоциируеми групи в зависимост от pH на
средата. Някои видове йони осъществяват специфично, нековалентно взаимодействие с повърхностни групи
или участъци, като с това неутрализират повърхностния заряд и предизвикват бърза агрегация и
преципитация на клетките. Тук се включват йоните на тежките метали, като Al, Cd и др.
Повърхностният заряд на клетките зависи много чувствително от pH на средата. Причината за това
е, че всяка една от най-често срещаните повърхностни йоногенни групи се дисоциира в характерен за нея
pH-интервал (табл. 14.1.1). Поради това, балансът на повърхностните заряди е различен в зависимост от
стойността на pH на средата. При кисело pH преобладават положителните заряди получени при
протонирането на свързани с клетъчната повърхност NH3 групи. В неутрална и алкална среда преобладават
отрицателните заряди поради дисоциацията на киселите СООН групи по повърхността. Поради това,
сумарният некомпенсиран заряд на клетъчната повърхност и на зета- потенциала се явява функция на pH на
средата (фиг. 14.1.2). Съществува стойност на pH, при която повърхностният заряд е нула, това е т.н.
изоелектрично pH. При промяна на pH на средата около изоелектирчното pH, клетъчната повърхност сменя
знака на своя повърхностен заряд - презареждане на клетъчната повърхност.

214
 Двойният електричен слой на клетките играе важна роля в стабилността на клетъчните суспензии и в
частност на кръвта. Тази стабилност зависи от това, колко бързо клетките агрегират помежду си и колко
бързо образуваните агрегати преципитират. Това зависи от съотношението между силите на отблъскване
между клетките, т.е. от техните повърхностни заряди, и кохезионните (ван дер ваалсови) сили на
привличане. Преди да агрегират, две суспендирани клетки трябва да се приближат на достатъчно близко
разстояние, където взаимната им потенциална енергия на взаимодействие е минимална. На фиг. 14.1.3. е
представена потенциалната енергия на взаимодействие Ер между две клетки като функция на разстоянието г
между тях. Е има два минимума и в тези две състояния на минимална енергия става свързване на клетки
помежду им Iагрегаиия) и на клетки с различни повърхности (адхезия). В първия минимум (при г равно на
около 10-20 nm), свързването е устойчиво, защото е съпроводено с образуването на между молекулни
нековалентни връзки. В много случаи се наблюдава втори минимум (при около 100 nm), където не се
създават междумолекулни връзки, свързването е неустойчиво и лесно се разкъсва от хидродинамичното
движение на клетките.

Таблица 14.1.1. pH-интервали за дисоциация на различни йоногенни групи

Йоногенна група pH-интервал на дисоциация

СООН 3-6
a-NH, 7 - 8.5
£ -NH2 8.5- 11
имидазолна група 6 - 7.5

По време на взаимното сближаване на клетките, дифузионните части на техния двоен електричен

слой се припокриват частично - възниква отблъскване, което се изразява с областта от положителни
стойности между двата минимума на потенциалната енергия Ер (фиг. 14.1.3). Отблъскването е толкова по-
силно, колкото тези дифузионни слоеве са по-големи и по- концентрирани. Ясно е, че колкото
повърхностният заряд на клетките е по-голям, толкова зоната с положителни стойности на потенциалната
енергия ще бъде по-голяма и стабилността на суспензията ще бъде по-висока.

Фиг. 14. 1. 3. Потенциална енергия

на взаимодействие Ер между клетки
като функция на разстоянието г
между тях.

Стабилността на кръвта в
кръвообращението зависи най-много
от взаимното отблъскване между
отделните еритроцити. В тази връзка,
стабилността на кръвта е висока,
защото еритроцитите имат най-голям
повърхностен заряд от всички клетки.
В сравнение с еритроцитите,
бактериите има значително по-нисък повърхностен заряд. В среда с висока йонна сила, каквато е кръвната
плазма, техният зета-потенциал се понижава още повече, съгласно зависимостта, показана на фиг. 14.1.2.
Това е причината, щото попаднали в кръвта, бактериите имат склонност към агрегиране и адхезиране, което
улеснява тяхното отстраняване с участие на клетките на имунната система. В тази връзка, високата
концентрация на йони в кръвната плазма има защитна роля против заразяване с бактерии.
Освен от повърхностния заряд, стабилността на клетъчните суспензии зависи и от кохезионните
сили, които действат на малки разстояния (фиг. 14.1.3). Аглутинините са антитела, които се изграждат от

215
имунната система на човек при инфектиране с чужди телца - бактерии, вируси и др. Те имат способността да
се обсорбират специфично към повърхността на тези чужди телца и да усилват кохезията между тях и
спрямо тъканите. Това прави телцата по-малко подвижни и по-лесно уловими за белите кръвни клетки, които
ги унищожават. Усилването на кохезията става, като аглутинините увеличават потенциалната енергия на
свързване Еро, така че първият минимум на свързване (Фиг.
14.1.3) става по-дълбок.

Фиг. 14. 1. 4. Влияние на повърхностния заряд върху

електричното поле вътре в мембраната. А -липсва
трансмембранно напрежение, а върху двете страни на
мембраната има еднакъв заряд; Б- липсва трансмембранно
напрежение, но само върху външната повърхност на
мембраната има заряд и В - има създадено трансмембранно
напрежение и върху външната повърхност има заряд.

Повърхностният заряд на клетъчните мембрани има още

една функция, той влияе върху електричното поле вътре в
мембраната. Това е много важно, защото това електрично поле от
своя страна управлява много мембранни процеси. Това е
показано на Фиг. 14. 1. 4. В случая А липсва поле вътре в
мембраната, в случая Б самият повърхностен заряд създава
електрично поле в мембраната, а в случая В част от полето се
създава от повърхностния заряд.

14. 2. Електрокинетични явления. Приложение в биологията и медицината.

Суспендираните частици (клетки, макромолекули и др.) могат да бъдат задвижени с помощта на

външна сила. При движение, техният двоен електричен слой се разкъсва в равнината на прихлъзване, което
поражда различни видове явления и ефекти - електрофореза, електроосмоза, потенциал на течение и
потенциал на седиментация.
1. Потенциал на течение - възниква, когато течност, съдържаща разтвор на соли се движи в тънка
стъклена капилярка (фиг. 14.2.1). Стените на капилярната играят роля на твърда фаза, чиято повърхност
контактува с водна среда. Поради това, върху тази повърхност възникват повърхностни заряди, които
привличат част от разтворените във водната среда соли като противойони. Ако течността се движи от ляво
надясно, част от противойоните ще се увличат от течението и ще се събират в десния край на капилярата.
Така, десния край на капилярата ще се обогати със заряда на противойоните, а левия край - със заряда на
потенциалопределящите йони. Ще възникне електрично поле и напрежение А<р, което може да се измери с
два каломелови електрода и миливолтмер. Опитът е показал, че А<р е пропорционално на скоростта на
течение. Тази зависимост се използва за измерване на разход на разтвор през подходящ съд.
2. Потенциал на седиментация - възниква по време на утаяване на суспендирани клетки. Нека във
вертикален съд се намира суспензия от клетки, които седиментират под действие на тяхната тежест. Около
падащите надолу клетки съществува двоен електричен слой, чийто противойони изостават понеже са по-
леки. В резултат, долната част на съда се обогатява с потенциалопределящите йони, а горната - с
противойони. Възниква електрично поле и напрежение (потенциал на седиментация), което е
пропорционално на скороста на утаяването. Потенциалът на седиментация се използва за точно и бързо
определяне скоростта на утаяване на evumvouumume (СУЕ), която има важно клинично значение.

216
 Фиг. 14. 2. 1. Възникване на потенциал на
течение в стъклена капилярка. Измерваното
напрежение е пропорционално на скоростта на
течене.

3. Електрофореза и електроосмоза. Тези

две явления възникват едновременно, когато върху
суспензия от клетки се приложи постоянно
електрично поле. При физиологично pH, клетките
имат обикновено отрицателен повърхностен заряд и са обградени от облак положителни противойони.
Електричното поле се създава между анода и катода, както е показано на (фиг. 14.2.2). Полето действа на
клетките със сила Ееф (електрофоретична сила), която ги задвижва в посока към анода, това именно е
явлението електрофореза. Върху противойоните полето действа със сила Fro (електроосмотична сила), която
е насочена противоположно на F,^. Всеки йон от дифузионната част на двойния слой обаче е обграден от
солватна (хидратна) обвивка. Електроосмотичната сила задвижва противойоните и свързаната с тях хидратна
обвивка към катода. Така, част от суспензионната среда се увлича и тече към катода, което се означава като
електроосмоза. Електроосмозата играе основна роля при капилярната електрофореза - съвременен метод за
разделяне на полимери и биополимери.

Фиг. 14. 2. 2. (А) -

Суспендирана клетка с
нейният двоен електричен
слой. (Б) - Отместване на
електрично заредената
клетка от нейният облак от
противойони при налагане
на външно електрично поле.

Електрофорезата на
клетки се използва за определяне на техния повърхностен електричен заряд. Този метод е известен като
микроелектрофореза или още като клетъчна електрофореза. Основната част на апарата за клетъчна
електрофореза (фиг. 14.2.3) е електрофоретичната кювета, в която клетките се движат по посока на външното
електрично поле Е. За целта, между двата електрода се подава постоянно напрежение, чиято полярност може
да се сменя, от тук се сменя посоката на полето. В началото клетките се задвижват равноускорително, като в
същото време изпитват насрещна сила на съпротивление (сила на Стокс) в резултат на триенето с
молекулите на средата. Тъй като силата на съпротивление нараства пропорционално на скоростта, клетките
достигат такава скорост при която двигателната сила се изравнява със съпротивителната. От този момент
нататък клетките се движат с постоянна скорост V към съответния електрод. Скоростта на клетките V се
измерва под светлинен микроскоп и усреднява за голям брой клетки в двете посоки на движение.
Отношението Vcp/E = U се нарича електуосЬоуетична подвижност, която зависи само от повърхностния
заряд на клетките. След като измерим U, зета-потенциалът С, може да се изчисли от уравнението на
Смолуховски U = 2/3 . (£.^. f /т|), където е е диелектричната проницаемост на суспензионната среда, а Г| е
нейната вискозност. f е слабопроменяща се функция, която обикновено се приема за равна на 1 или 1.5. Тази
формула е в сила, когато радиусът на клетките е много по-голям спрямо дебелината на двойния им слой,
както е за повечето клетки, суспендирани в среда близка до физиологичната. Ако е необходимо, плътността
на повърхносният заряд ps може да се пресметне от формулата ps = е.С, / 8.
Повърхностните йоногенни групи от даден вид могат да се неутрализират чрез специфични за тях
химични реагенти. Предизвиканата от това промяна на повърхностния заряд може да се определи като се
измери зета-потенциала преди и след модификацията. Така, може да се изследва и установи състава на

217
йоногенните групи по клетъчната повърхност, т.е., химичната топология на клетъчната повърхност, която
характеризира вида на клетката. При клетки от един вид, настъпването на патологично състояние и ракова
трансформация се съпровожда от характерна промяна на повърхностния заряд.

Фиг. 14. 2. 3. Принципна схема на

апарат за клетъчна електрофореза.

Съществуват апарати за
клетъчна електрофореза, които
измерват автоматично
електрофоретичната подвижност на
хиляди клетки за 1 секунда. Те работят
на основата на ефекта на Доплер,
използвайки промяната на честотата на
лазерен лъч светлина изпратен в посока
към клетките и отразен от тях.
При макромолекули,
електрофорезата се прилага за тяхното
разделяне по размери, форма и
повърхностен заряд. Например
белтъци, а също нуклеинови киселини
и други полимери могат да се разделят
като техният разтвор се постави върху носеща пориста среда. С помощта на два електрода, разположени в
двата края на пористата среда се създава силно електично поле. Белтъчните молекули се задвижват от това
електрично поле през пористата среда със скорост, която съответства на техния повърхностен заряд. След
извесно време, те се разделят на ивици всяка една от които съдържа макромолекули с еднаква
електрофоретична подвижност. Ивиците се оцветяват и фотометрират, така се определя изходната
концентрация на съответния белтък - аналитична електрофореза. Ако в ивиците се съдържат белтъци в
нативно състояние, те могат да се изолират и използват - препаративна електрофореза. Пористата среда
може да бъде от хартия, агароза, гел от подходящ полимер (полиакриламид) и др.
В последните години добива популярност т.н. капилярна електрофореза на макромолекули.
Разтворът на макромолекулите са зарежда в единия край на стъклена капилярка, останалата част на която се
запълва с буферен раствор. С помощта на електрично поле, в капилярната се създава електроосмотично
течение, което постепенно премества макромолекулите към другия край на капилярната. В същото време,
самите макромолекули търпят електрофореза и поради различния си заряд и маса се разделят на ивици.
При пропущане на електричен ток с ниска честота през биообект, настъпват яденията електрофореза
на свободните йони и електроосмоза на свързаната към тях вода. При електроосмозата става задвижване и на
разтворените незаредени частици - хранителни вещества, отпадни продукти от метаболизма и др. Това
обуславя лечебния ефект на тока при лечебния метод галванизаиия.
С помощта на прав ток през кожата на пациента може да се вкара лекарствено вещество, ако
неговите молекули дисоциират до йони - лекарствена електрофореза (йонофореза). В този случай йоните на
лекарството играят роля на токоносители. В патологичното огнище, разположено под кожата, се вкарва
такова количество лекарство, което зависи от силата на тока, продължителността на процедурата и
проницаемостта на кожата.

218
ГЛАВА 15. ФИЗИЧНИ ВЪЗДЕЙСТВИЯ ВЪРХУ БИООБЕКТИ. СВОБОДНИ РАДИКАЛИ.

15. 1. Влияние на електрично поле върху биообекти. Диелектрична

поляризация. Механизми за възникване на диелектрична поляризация.

Електричното съпротивление на телата се обуславя от наличието на свободни електрични заряди в

тях, докато капацитета на биообектите зависи само от свързаните заряди разпределени в техния обем и
повърхност. Биообектите също имат свързани и свободни заряди и като следствие, те имат свойствата както
на диелектрик, така и на проводник на електричен ток. Съответно, те имат капацитивност и електрично
съпротивление. Пасивните електрични свойства (съпротивление и капацитивност) на биообектите зависят
от тяхната структура и отразяват нейната промяна. Поради това, тези свойства имат важно диагностично и
лечебно значение.
Нека през дадена среда пропуснем електричен ток от източник на прав ток с напрежение U през
ключа К (фиг. 15.1.1 - А). Ако средата е проводник или разтвор на електролит, в нея ще има само свободни
заряди. Това са заряди, които нямат равновесно положение и се преместват свободно под действието на
външни сили. В клетъчните суспензии и при тъканите, тези заряди всъщност са йони - заредени атоми и
молекули. След затваряне на ключа К, през средата се установява ток със сила I, която е постоянна с времето
(фиг. 15.1.1 - Б). От закона на Ом, съпротивлението ще бъде R= U/I =/9.L/S, където L е дължината на
проводящото тяло, S е неговото сечение, ар е специфичното съпротивление на средата. 1/р = К се означава
като специфична проводимост. Най-голяма е тя за кръвта и лимфата, при мускулите има междинна стойност,
а за кожата и костите е много ниска.

Фиг. 15.1.1. Схема за

пропущане на електричен
ток през проводяща среда
(А). Видът на тока зависи
от строежа и състава на
средата (Б).

Ако средата е
биообект (тъкан, орган,
клетъчна суспензия), след
затваряне на ключа К се
установява ток, чиято сила
намалява с времето от
началната максимална
стойност I = U / R до определена минимална крайна величина 1х„ (фиг. 15.1.1 - Б). Причината за това
намаление на тока е, че в билогичните среди се съдържат свързани заряди, които в нормално положение
съществуват на двойки, съдържащи един положителен и един отрицателен заряд, слети заедно (фиг. 15.1.2).
Така, сумарният им заряд е нула и те не създават електрично поле. При поява на външно електрично поле
Евъншно, двата заряда се отместват в противоположни посоки на известно разстояние един от друг (фиг. 15.1.2
-А). Между тях се появява сила на свързване, която изравнява външната сила на разкъсване. Такава
структура от разделени заряди се нарича електричен дипол. Диполите създават собствено електрично поле,
силата на което се оценява от величината диполен момент р = q.d, където q е големината на свързаните
заряди, a d е разстоянието между тях. Електричното поле на диполите е насочено обратно на външното поле.
Така, сумарното електрично поле Есфсктнвно вече е по-слабо от външното. Отношението Евъншт/Есфс|сгивно се
означава като диелектрична пронииаемост е на средата, в която има диполи.
Появата на електрични диполи вътре в дадена среда се означава като диелектрична поляризация на
средата. Поляризацията прави по-малка ефективната стойност на електричното поле във вътрешността на

219
биообекта и намалява силата на тока през него. В този смисъл, поляризацията играе защитна роля при
клетките и живите обекти, като намалява ефектите, които предизвиква електричното поле върху тях.
Разликата между началната и крайната стойност на тока при биообект е мярка за защитната роля на
поляризацията. За биобект, токът може да се представи с израза I = (U - P(t))/R. Тук P(t) е напрежението на
поляризация, което се мени с времето от нула до някаква максимална стойност поради появата на диполи в
биобекта.
Поляризацията е инерционен процес и изисква време за появата и установяването на диполите. На
фиг. 15.1.2 -Б е показана временната връзка между външното електрично поле и породената поляризация.
Включването на външно поле E(t) ще породи поляризация P(t), но след време на закъснение т. При
изключване на полето, поляризацията ще отпадне също след извесно закъснение г, което се нарича време на
релаксация на поляризацията. Колкото масата на участващите заряди е по-голяма, толкова времето на
релаксация е по-голямо.

Фиг. 15. 1. 2.
Отместване на
свързани заряди от
външно електрично
поле (А). Съотношение
във времето на
електричното поле и
създадената
поляризация (Б).

Съществуват
различни механизми за
възникване на
диелектрична поляризация, които се различават по своето време на релаксация г и диелектрична
проницаемост е.
1. Повърхностна поляризация. Около суспендираните клетки се образува двоен електричен слой.
Центровете на дифузионния облак и на слоя от повърхностните йони съвпадат, така че те взаимно се
неутрализират (фиг. 15.1.3). При поява на външно електрично поле обаче, тези два центъра се отместват един
от друг - появява се електричен дипол и съответно диелектрична поляризация. Времето на релаксация е
твърде голямо - между 10'3 и 1 s.

Фиг. 15. 1. 3. Механизъм

за възникване на
повърхностна
диелектрична
поляризация.

2. Миграционна
поляризация - настъпва в
нееднородни диелектрични
среди, в които подвижните
електрични заряди се
натрупват по разделителните повърхности между отделните нееднородности. Процесът на установяване на
миграционната поляризация е бавен и в някои случаи завършва в рамките на минути и часове. Настъпва и в
клетъчните суспензии и тъкани, юьдето се обозначава като структурна (микроструктурна) поляризация с
време на установяване около 10‘6s. Дължи се на наличието на биомембрани в живите организми (клетъчни
мембрани и мембрани на клетъчните органели). При поява на външно електрично поле, свободните заряди
започват да се преместват в посока, определена от техния заряд. Достигайки такава мембрана, те се
натрупват до нея, понеже мембраната е практически непроницаема за тях (ефект на Максвел-Вагнер). Така

220
става пространствено разделяне на зарядите - положителните в единия край и отрицателните в другия край
на мембраната (фиг. 15.1.4). Ако бариерната функция на мембраните се наруши, структурната поляризация
намалява. Тя е мярка за ефективността на бариерната функция на мембраните.
3. Ориентационна (диполна) поляризация. Молекулите на някои вещества (вода, белтъци) имат
собствен диполен момент даже в отсъствие на външно електрично поле. Поради топлинното движение
обаче, тези диполи са ориентирани хаотично и сумарния диполен момент е нула. При налагане на външно
поле, тези диполи се преориентират в посока на полето - появява се сумарен диполен момент и поляризация.
Характерно за този вид поляризация е, че с повишаване на температурата, тя отслабва. Времето на
релаксация е около 10'9s, но за белтъчни молекули е по-голямо. При макромолекулите този механизъм
обяснява т.н. осцилаторен ефект на високочестотните токове. Тези токове предизвикват завъртане, трептене
и преориентация на молекулите на белтъците и нуклеиновите киселини, което води до дисипация на енергия,
отделяне на топлина и промяна на скоростта на биохимичните реакции. Отделената топлина се обозначава
като диелектрична загуба за енергия в добавка към джауловата топлина, която се дължи на триенето при
движението на свободните заряди. Диполната поляризация се отнася към бавните или релаксационни
поляризации.

Фиг. 15. 1. 4. Структурна поляризация във

сферична клетка. D е диполният момент на
клетката, поставена във външно променливо
електрично поле Е. Разпределението на
силовите линии на електричното поле Е около
клетката е дадено с непрекъснати линии.

4. Молекулна поляризация. При

налагане на външно електрично поле, ядрата на
атомите в молекулата се отместват в една посока, а електронните облаци - в противоположна. Създадената
поляризация има време на релаксация около 10‘12 s.
5. Йонна поляризация. Настъпва в вещества с йонна вразка (йонни кристали). При налагане на
външно поле с определена честота настъпва изместване на положителните спрямо отрицателните йони.
Настъпва за време 1012 - 10"t3s. Електронната и йонната поляризации се отнасят към т.н. бърза или
деформациона поляризация.
6. Атомна (електронна) поляризация. Нормално, центърът на отделните електронни орбити на
атома съвпада с ядрото. При налагане на външно поле с честота, съвпадаща със собствената честота на
определена електронна орбита настъпва отместване на центъра на орбитата и ядрото в противоположни
посоки - появява се поляризация. Настъпва в атомите на всички вещества, включително и в биообектите.
Електронната поляризация се установява за време 1014- 10"15s.

Други видове поляризация с по-малко значение за биологичните среди са:

7. Ионно-релаксационна поляризация - прескачане на слабо свързани (примесни) йони в някои

кристални решетки на разстояния, по-големи от константата на решетката. Този вид поляризация се
наблюдава в кристали с йонни примеси или с неплътна опаковка на кристалната решетка. Време за
установяване - 10'4 - 10'8s.
8. Електронно-релаксационна. Възниква в случай когато под действие на топлинната енергия се
генерират допълнителни “дефектни електрони” или “дупки”. Този вид поляризация силно повишава
стойността на константата на диелектрична проницаемост.
9. Спонтанна поляризация - възниква спонтанно в някои диелектрици (сегнетова сол) при
определени стойността на температурата.
10. Еластично-диполна поляризация - дължи се на еластично завъртане на диполите на определен
ъгъл.

221
 11. Остатъчна поляризация - настъпва в някои вещества (електрети) за продължително време след
премахване на електричното поле.
12. Резонансна поляризация. Настъпва когато честотата на електричното поле е близка до
собствената честота на трептене на електричните диполи. След прилагане на поле с такава честота
амплитудата на трептене на диполите нараства. Този вид поляризация настъпва при честоти в
инфрачервената област.
13. Електродна поляризация. Пасивните свойства на биообектите и електролитните разтвори се
измерват чрез два електрода, контактуващи или потопени в тях. Около всеки измервателен електрод също се
образува двоен електричен слой - възниква електроден потенциал. Така между двата електрода се появява
електродвижещо напрежение. При измерването, между електродите се пропуща ток, който всъщност
представлява движение на йони. Разместването на йоните в близост до електродите променя двойния
електричен слой на електродите в зависимост от силата на тока. Променя се и електродвижещото
напрежение между тях, което се означава като поляризация на измервателните електроди. Нейното време на
релаксация е както при повърхностната поляризация. Електродната поляризация затруднява измерването и
намалява точността на получените резултати. Съществуват няколко способа за нейното намаляване до
допустими граници: увеличаване честотата на тока, увеличаване площта на електродите, използване на
слабополяризуеми (т.н. неполяризуеми) електроди и др.
В реалните диелектрични среди, в зависимост от физико-химичните свойства на средата и обхвата
от честоти на електричното поле, настъпват едновременно няколко от посочените видове поляризация.

15. 2. Протичане на променлив ток през биообект. Дисперсия на импеданса и на

диелектричната проницаемост при биообекти. Биомедицински приложения.

Определянето на пасивните електрични свойства на дадена среда спомага за изясняване на нейната

структура. По-удобно е това да стане като през средата се пропусне променлив ток със синусоидална форма.
Основен параметър на този ток е неговата честота V, съответно кръгова честота 0)=2nv. Енергията на такъв
ток се превръща в топлина (невъзвратими или активни загуби) или се натрупва временно в структури,
означавани като кондензатори и бобини (възвратими или реактивни загуби). Активните загуби на енергия
определят активното съпротивление R на средата, докато реактивните загуби определят нейната
капацитивност С и индуктивност L.
По този начин, средата през която тече тока може да се представи като едно общо съпротивление
(импеданс) Z, което се определя от общите загуби на енергия, активните плюс реактивните. На двата края на
този импеданс се появява напрежение, което има същия променлив характер и честота, както и протичащия
през него ток. Поради наличието на реактивни загуби обаче, промените на тока и напрежението не настъпват
едновременно, а са изместени по време, т.е., имат различна фаза. Разликата между фазите на тока и
напрежението се нарича сЬазов ъгъл Ф, който може да бъде положителен или отрицателен в зависимост от
това, коя част от реактивното съпротивление преобладава - капацитивното или индуктивното.
При живите обекти, промените на тока изпреварват по време промените на напрежението, (фазовият
ъгъл Ф е отрицателен), което показва, че в тези обекти има структури, подобни на електрически
кондензатори. При живата материя, структури подобни на бобини не са намерени, така че за нея не са
характерни никакви индуктивни свойства. Всъщност, при протичане на променлив ток, живата тъкан се
държи така, като че ли в нея има голям брой миниатюрни кондензаторчета - това са клетките,
биомембраните и биомакромолекулите.
Така, информация за структурата на един биообект носи съпротивлението R и капацитивността С.
Същата информация се получава, ако измерим импеданса Z и фазовия ъгъл Ф. Съпротивлението и
капацитивността на даден биообект могат да се измерят чрез мост за променлив ток, като този биообект се
съпостави с една схема, съдържаща измервателно съпротивление и измервателен кондензатор. Когато в
тъканта преобладават свойствата й на диелектик (както е при биомембраните), съпротивлението и
кондензаторът се свързват успоредноно (фиг. 15.2.1 - Б). Когато в тъканта преобладават проводящите й
свойства (кръв, мускули), тогава съпротивлението и кондензаторът се свързват последователно (фиг. 15.2.1-
А). При равновесие на моста, измервателното съпротивление е равно на съпротивлението на биообекта, а

222
капацитетът на измервателния кондензатор е равен на капацитета на биообекта. Съгласно фиг. 15.2.1, в
първия случай импедансът на биообекта ще бъде Z = (R- + 1 / а г С 2 П о д о б н а формула за импеданса на
биообекта може да бъде намерена и във втория случай.

Фиг. 15. 2. 1. Еквивалентна

електрична схема на проводяща
среда (А) и на диелектрична
среда (Б).

Както се вижда от
представената формула,
импедансът на биообектите зависи
силно от честотата на тока, което
се означава като дисперсия на импеданса. Характерно за биообектите е това, че с увеличаване на честотата,
импедансът намалява. Този тип дисперсия на импеданса се дължи на наличието на кондензатори в тъканта,
главно на биомембраните. Колкото повече биоемембрани има в тъканта, т.е., колкото тя е по-структурирана,
толкова по-силна ще бъде дисперсията на импеданса.
Когато се изследва зависимостта на капацитета (диелектричната проницаемост е) на биообект от
честотата, се получават криви от вида показан на фиг. 15.2.2. Тази крива показва, че не само импеданса, но и
капацитивността на живите обекти също зависи от честотата и това се означава като дисперсия на
диелектричната пронииаемост е. При някои характерни честоти се очертават няколко спада на
диелектричната проницаемост е, означавани като дисперсии, съответно а-, /3- и у -дисперсии. На местата,
където има спад на е. съответно на капацитета, се наблюдава нарастване на проводимостта.
Тези дисперсии на е се обясняват с това, че когато честотата надмине определена граница, отпада
някакъв вид диелектрична поляризация. По принцип, всички видове поляризации, които се появяват във
външно електрично поле имат за резултат намалението на ефективното електрично поле вътре в обекта.
Общата, сумарна, диелектрична поляризация се характеризира с величината обща диелектрична
проницаемост е. Тя може да се измери с помощта на плосък кондензатор. Когато между плочите на
кондензатора има въздух, капацитивността му се означава с С0, а когато между плочите се постави обекта,
капацитивността му нараства и се означава с С. Отношението С/С0 = е е общата диелектрична
пронииаемост на обекта. Така, общата диелектрична проницаемост на обекта ще бъде е = £ПовъРхностаа+
£ структурна-^" £ориентационна+ £молекУлна+ «атомна- Ако поради някаква причина даден вид поляризация отпадне, това ще
доведе до намаляване на общата диелектрична проницаемост на обекта и до нарастване на тока през обекта.
Всеки вид поляризация се характеризира с определено време на релаксация т, което показва колко
бързо съответните диполи могат да сменят посоката си под влияние на външна сила. Когато времето (Т/2), в
течение на което електричното поле сменя посоката си стане по-малък от времето на релаксация г, диполите
не могат да се преориентират толкова бързо колкото полето и съответната поляризация отпада. С това,
ефективното електрично поле вътре в биообекта нараства и като следствие, нараства също и проводимостта.
При а-дисперсията отпада повърхностната поляризация, т.е., епов става нула. При /З-дисперсията отпада
структурната поляризация (£стр става нула) и съответно при у-дисперсията отпада ориентационната
поляризация (£ориент става нула).
Изследването на пасивните електрични свойства (съпротивление и капацитивност) на биообект при
различни честоти на тока се означава като диелектрична спектроскопия.
Приложение на импедансните измервания в медицината и биологията:
1. Измерването на пасивните електрични свойства на клетъчни суспензии е показало, че клетките
могат да се представят като проводящо ядро (цитоплазма), обвито от непроводящ слой (мембрана). Това е
т.н. двуслоен модел на клетката. Мембраната има високо съпротивление Rm и капацитивност Ст което се
дължи на липидния бислой на мембраната. Наличието на непроницаема за йоните хидрофобна междина в
липидния бислой обяснява високата стойност на Rm. От друга страна, екстрацелуларната и цитозолната среда
представляват проводящи среди отделени една от друга от хидрофобната зона на бислоя. Така, бислоя играе
роля на един плосък кондензатор и понеже дебелината на хидрофобната зона е много малка (около 4 пш),
неговият капацитет е много голям ( 0,6 -1,0 pF/cm2)

223
 2. Еквивалентната електрична схема на клетъчната мембрана съдържа успоредно свързани
съпротивление R,,, и кондензатор с капацитивност Ст (фиг. 15.2.1-Б). При ниски честоти а> на тока,
импедансът на мембранната капацитивност Хс = 1/(<о.Ст) има много голяма стойност и може да не се отчита
спрямо Rm. Тогава, съпротивлението на клетката е практически равно на съпротивлението на нейната
мембрана Rm. При високи честоти, импедансът на мембранната капацитивност Хс = l/(<w.Cm) силно намалява
спрямо Rn, и дава на късо мембраната. Тогава, съпротивлението на клетката е приблизително равно на
съпротивлението на цитоплазмата. Така, измервайки съпротивлението на клетките при ниски честоти
получаваме информация за съпротивлението на клетъчната мембрана, а когато измерваме съпротивлението
на клетките при много високи честоти всъщност измерваме съпротивлението на цитоплазмата.

Фиг. 15. 2. 2. Зависимост на

диелектричната проницаемост
на биообект от честотата на
тока. Резките стъпаловидни
спадове на диелектричната
проницаемост отговарят на
отпадане на съответен вид
диелектрична поляризация.

3. При пропущане на електричен

ток през тъкан, токът преминава
по различни пътища в зависимост
от честотата на тока. При ниски честоти (под 1 kHz) токът преминава главно през междуклетъчната течна
среда, понеже съпротивлението на клетъчните мембрани Rm е много по-голямо от това на екстрацелуларната
среда. При тази честота съпротивлението на кожата е много голямо. При по-високи честоти (kHz и особено
MHz), токът преминава и през клетъчните мембрани и самите клетки. В частност, съпротивлението на
кожата рязко пада. Това се използва при терапията с високочестотни токове.
4. Импедансът на един биообект може да бъде измерен при 104 Hz ( Z \ ) и 106 Hz (Z2). Отношението
Z[/Zi се нарича коефиииент на поляуизаиия К. Той зависи от биологичния вид, от който е била взета тъканта
и от вида на тъканта, съобразно нейната структурираност. След упражняване на вредно въздействие
(топлина, ултразвук, радиация) върху тъканта, К намалява като клони към единица, отразявайки степента на
увреждането на клетките и мембраните. Преди присаждане на тъкан или орган се измерва коефициента на
поляризация, който трябва да бъде близък до нормата. В стоматологията, виталността на зъби също се
доказва чрез измерване на К.
5. Импедансът на една тъкан зависи силно от съдържанието на електролити в нея. Колкото повече
електролити (в частност повече кръв) има в тъканта, толкова импедансът е по-малък. Кръвонапълването на
една тъкан се променя в такт с ритмичната работа на сърцето. След всяка систола следва пулсова вълна,
когато кръвонапълването на тъканите се увеличава и техният импеданс пада. По време на диастолата,
импедансът расте. Така, измервайки импеданса на дадена тъкан при променлив ток, ще получим една
стойност която се мени в такт с работата на сърцето. Колкото по-добро е кръвонапълването на тъканта,
толкова амплитудата на колебание на импеданса е по-голяма и обратно, при запушване на кръвоносни
съдове, амплитудата пада. Този начин на изследване кръвонапълването на тъканите в норма и патология се
означава като импедансна плетизмогускЬия или уеогуафия.
6. Установяването на честотните интервали, където настъпват а-, /3- и у-дисперсиите при различните
биообекти се нарича диелектуична спектуоскопия. Общо взето, «-дисперсията настъпва при честота около 1
kHz , /?- дисперсията при около 1 MHz и у -дисперсията при около 1 GHz. Диелектричната спектроскопия
носи информация за специфичната структура на биообекта и нейните промени при различни условия.

224
 15.3. Взаимодействие на нейонизиращото електромагнитно лъчение с атомите и
молекулите на тъканите. Молекулни основи на фотобиологичния отговор.

При взаимодействието си с атомите и молекулите на веществото, електромагнитните вълни с

честота v се проявяват като поток от фотони, всеки с енергия Е = h.v. Нейонизираиш лъчения са тези
електромагнитни вълни, чийто фотони нямат необходимата енергия от около 15 ev за да откъснат валентен
електрон от атомите. Въпреки липсата на йонизация, някои от тези лъчения могат да предизвикат такъв
ефект върху молекулите, че да се прояви биологичен отговор. В основата на биологичния отговор стои
резонансно поглъщане на фотони, ето защо два фотона, всеки с енергия Е, =h.vb не предизвикват същия
ефект както един фотон с енергия h. v = 2.Е!.
Според дължината на вълната Я, съответно енергията на техните фотони, различаваме следните
видове нейонизиращи лъчения:
1. Ултравиолетова светлина с X между 150 и 380 шп (енергия на фотоните между 3.1 и 8 ev)
2. Видима светлина сЯ между 380 и 760 шп (3.1 - 1.6 ev)
3. Инфрачервена светлина с Я от 760 шп до 1 мм (1.6 - 0.001 ev)
4. Радиовълни с Я над 1 мм.
Нейонизиращите лъчение се излъчват по два механизма - като топлинно лъчение (предимно
инфрачервена и видима светлина) и чрез луминесценция (предимно ултравиолетова и видима светлина).
Тези механизми на излъчване са разгледани в курса по медицинска физика.
При поглъщане на фотони на нейонизиращото лъчение е възможен биологичен отговор, който по
принцип протича в три етапа:
1. Енергията на фотона се поглъща от атом или молекула;
2. Преобразуване на погълнатата енергия;
3. Протичане на фотохимични реакции, ако енергията на погълнатия фотон е достатъчно голяма.
Първите два етапа имат чисто физичен характер, протичат за кратко време (примерно lO'^-lO'6 s) и
не зависят от температурата. Третият етап, като всяка една химична реакция, зависи от температурата и
може да бъде наблюдаван на “забавен кадър” при ниска температура.
Поглъщане на (Ьотон от атоми и молекули.
След поглъщане на фотон от атом, фотонът изчезва и неговата енергия hv кара атома да премине от
основното си енергетично състояние с енергия Е 0 в по-горно (възбудено) състояние с енергия Е с + hv.
Отделните енергетични нива на атома зависят единствено от електронните конфигурации (атомните
орбитали), ето защо те имат дискретни стойности. Поради това не всички електронни преходи са позволени,
т.е. не всички фотони могат да бъдат погълнати.
Поглъщането на фотона от молекула довежда до същия резултат, т.е., преход от основно във
възбудено състояние. Енергетичните нива на молекулата също зависят от нейната електронна конфигурация;
в добавка, те се влияят макар и в по-слаба степен от вибрацията и ротацията на молекулата около центъра на
нейната тежест. Тези три състояния на молекулата варират независимо едно от друго всяко с енергия, която
има дискретни стойности - фиг. 15.3..1. Състоянията съответстващи на различните електронни
конфигурации (електронните нива) са силно раздалечени едно от друго. Разстоянието между съседни
електронни нива е средно няколко ev, колкото е енергията на квантите ултравиолетова светлина. Най-
ниското електронно ниво е най-стабилно и отговаря на основното състояние на молекулата. По-горните нива
отговарят на възбудени състояния на молекулата. Вътре във всяко едно от тези електронни нива могат да се
различат множество дискретни енергетични нива, наречени вибрационни нива, при които молекулата
вибрира с различна амплитуда. Разликата между отделните вибрационни нива е около 0.1 ev, колкото е
енергията на квантите инфрачервена светлина. По-нататък, вътре във всяко едно вибрационно ниво могат да
се различат множество от още по-гъсто разположени енергетични нива, означавани като ротаиионни нива.
при които молекулата се върти с различни обороти. Разликата между отделните ротационни нива е само
около 0.001 ev, колкото е енергията на квантите от далечната инфрачервена област.
Поглъщането на фотони от атомите и молекулите има винаги резонансен характер. Това ще рече,
енергията на фотона hv трябва да бъде равна на разликата между началното ниво Е 0 и възбуденото ниво Е,
т.е., Е - Е 0 = hv. Ясно е, че атомите ще могат да поглъщат фотони, различаващи се по енергия твърде малко
един от друг, така се получава тясна абсорбционна линия. При молекулите, поради разцепването на

225
електронните нива на множество вибрационни и ротационни поднива, ще могат да се поглъщат фотони от
по-широк енергетичен интервал - получава се абсорбционна ивица.
Повечето възбудени електронни състояния са кратко живущи (примерно 10'9 s) и атомите и
молекулите много бързо “излизат” от тях в посока към ниво с по-ниска енергия. Такива преходи се наричат
разрешени. Не всички електронни преходи в атомите и молекулите обаче са разрешени. Квантовата
механика дефинира закони и правила на селекция, според които някои преходи имат съвсем малка
вероятност да започнат от нива, наречени метастабилни. В метастабилното ниво, възбуденото състояние се
запазва много по-дълго време (от 1 ms до 10 s), отколкото в обикновеното възбудено ниво.

Фиг. 15. 3.1. Разлика в енергията

между електронните, вибрационните и
ротационните нива на една молекула.

Когато радио вълни или фотони

от далечната и средната инфрачервена
област се поглъщат от молекули,
настъпват единствено преходи между
различни ротационни поднива. При това
електронната конфигурация на
молекулите не се мени, няма фотобиологичен ефект а само топлинен ефект - нарастване на топлинното
движение.
Трябва да се има пред вид, че някои радиовълни могат да се погълнат резонансно от вещество,
поставено в силно магнитно поле. Поглъщането става от атомни ядра, които имат собствен магнитен момент
(ядрен магнитен резонанс) както и от парамагнитните атоми, радикали и молекули (електронен
пауамагнитен резонанс). Всички те имат магнитен момент ориентиран по посока или обратно на външното
магнитно поле и под влияние на радиовълните прескачат от една ориентация в друга.
Поглъщането на фотони от близката инфрачервена област може да предизвика преход между
различни вибрационни поднива. И в този случай няма промяна в молекулярната структура, съответно няма
биологичен ефект и погълнатата енергия се превръща малко по малко в топлинно движение.
Най-общо, поглъщането на фотони от видимата област също може да предизвика преход между
различни вибрационни нива. При някои молекули обаче, поглъщането на фотони на видимата светлина може
да предизвика промяна в електронните нива. Такъв вид поглъщане се дължи на особени химични групи с
ниска енергия на възбуждане - хромодюрни групи, които съдържат голям брой спрегнати двойни връзки.
Така се получават характерни ивици на поглъщане, специфични за отделните хромофорни групи и съответно
за молекулите, които ги съдържат. Това поглъщане определя цвета на отделните вещества. Например,
желязосъдържащата гемна група на хемоглобина поглъща силно в синия край на видимия спектър около 415
шп (ивица на Cope), което обяснява червения цвят на хемоглобина и кръвта. В някои случаи, поглъщането на
фотони на видима светлина от характерни хромофори може да предизвика полезен биологичен есЬект. Така,
поглъщането на ретинала в опсина стои в основата на зрението, поглъщането на хлорофила предизвиква
фотосинтеза, в други случаи се предизвиква фототаксис, фототропизъм и фотопериодизъм.
Поглъщането на фотони на ултравиолетовата светлина, които са богати на енергия, винаги води до
електронен преход в молекулата, т.е., до промяна на електронната конфигурация (молекулната орбитала). В
много от случаите, това има деструктивен ефект за молекулите и предизвиква вреден биологичен е/Ьект.
Възможните последици от това поглъщане са следните:
А) От възбуденото нормално или метастабилно ниво може да се слезе до основното ниво чрез
излъчване на квант светлина- луминесиениия и фосАоресиениия. При това, биологичен отговор няма да
настъпи.
Б) Възбудената молекула може да срещне и претърпи топлинен удар с друга, невъзбудена до този
момент молекула. При това, енергията на възбуждане може да се отдаде изцяло или на порции на другата
молекула, при което се слиза на по-ниско възбудено нормално, метастабилно или основно ниво. Така другата

226
молекула, която не е погълнала фотон, сега вече се оказва във възбудено състояние. Вероятността за такова
контактно предаване на енергията е много голяма, когато възбудената молекула се намира в метастабилно
състояние поради голямото време на живот и съответно голямата вероятност от среща с друга молекула.
В) Погълнатата в една точка на молекулата енергия може да се прехвърли в друга, евентуално по-
чувствителна точка “приплъзвайки се” по протежение на химичните връзки. Двойните връзки в молекулата
улесняват подобен пренос на енергия към слабо място на молекулата.
Г) Ако във възбуденото си състояние молекулата е нестабилна, настъпва разкъсване на химична
връзка (фотолиза). В такъв случай е сигурно появата на биологичен отговор. Разкъсването на химичната
връзка може да стане в съседство на първоначалното възбудено място, в друга слаба част на молекулата или
в друга молекула. При разкъсване на химичната връзка структурата на молекулата се променя или се
получават свободни радикали. Като следствие, инициират се различни химични реакции, което обяснява
възникването на биологичния отговор. Тези реакции могат да се наблюдават със забавена скорост при ниска
температура. Възможни са реакции на синтез, например на антирахитен хормон и на полови хормони в
кожата на човек. Разкъсването на връзката може да бъде поправено незабавно под формата на изомер
(пример: родопсин -11-цис -* родопсин -11- транс). Могат да се генерират свободни радикали (О? +
UVi90nm_> O' + О ). Могат да се наблюдават още хидрогенация и хидратация, полимеризация, образуване на
дисулфидни мостове, пероксидация. В нуклеиновите киселини, тиминът е особено чувствителен спрямо
ултравиолетова светлина, което обяснява гермицидния (убиващ наследството) характер на ултравиолетовата
светлина.
Фотохимичното действие на светлината се използва във фотохимията за иницииране на голям брой
реакции (фотохлориране на ароматни съединения, фотополимеризация, синтез на витамин Д и др.). За целта
се използват мощни лазери или ултравиолетови лампи, които генерират светлина с к от 85 до 185 пш, чийто
фотони са способни да разкъсват химични връзки в молекулите.

15. 4. Биологични ефекти на нейонизиращото електромагнитно лъчение

I. Ефекти на радиовълните и инфрачервените вълни

Ефектите на електромагнитните вълни от радиодиапазона (метрови, сантиметрови и милиметрови) и

на инфрачервените лъчи се считат практически еднакви с ефектите, произведени чрез топлина. Радиовълните
от милиметровия диапазон, известни още като микровълни, херцови вълни, усилват топлинното хаотично
движения на молекулите и увеличават скоростта им на въртене около собствената им ос. От своя страна,
инфрачервеното лъчение увеличава скоростта на трептене вътре в самите молекули или, в някои случаи,
предизвиква излъчване на флуоресцентна светлина. Във всички тези случаи, енергията на погълнаното
лъчение се превръща в топлина и температурата се повишава.
Инфрачервените вълни имат много по-малка прониквателна способност от радиовълните и се
поглъщат от кожата и подлежащите тъкани с дълбочина от няколко сантиметра. Радиовълните проникват на
много по-голяма дълбочина, толкова по-голяма, колкото тяхната честота е по-ниска. Те се поглъщат главно
от мастните тъкани, богати на ненаситени въглеводородни вериги. Източници на такива лъчения са
микровълновите печки, радио и телевизионни излъчватели, радари, мобифони, мазери и др. Биологичният
ефект зависи от специфичното им поглъщане в различните тъкани. При честоти над 150 MHz микровълните
се поглъщат силно от вътрешните тъкани и предизвикват нагряване (диатермия).
При още по-високи честоти, микровълните взаимодействат главно с повърхностните тъкани и
кожата и по това те приличат на инфрачервените лъчи. Ако интензивността на микровълните е голяма,
предизвиканото нагряване може да повиши температурата на тъканта до 43°С и повече (хипертермия).
Тогава настъпват остри ефекти на основата на топлинната смърт на клетките и некроза на тъканта.
Нагряването чрез поглъщане на микровълни се намалява поради отвеждане на отделената топлина чрез
известните механизми на топлообмен (топлопроводност, конвекция, изпарение и топлинно излъчване). Като
следствие, топлина с мощност около 1/100 от вата/см" (10 mW/см") се отвежда от тъканите на човек и някои
животни без значимо нарастване на локалната температура. Тази граница на топлинна мощност е известна
като позволена топлинна доза.

227
 Опити с животни са показали, че при безопасни нива на отделената топлинна мощност (под 10
mW/см'), не се установяват значими ефекти в отделните органи и системи. Над тази граница обаче, се
установяват отклонения в нормалната дейност, например при тестисите се намалява жизнеността на
сперматозоидите. Топлинното действие на електромагнитното лъчение се използва за подтискане растежа и
умъртвяване на раковите клетки. За тази цел най-ефективно е действието на вълните от дециметровия и
сантиметровия диапазон. Те се прилагат най-често в комбинация с другите методи на антитуморна терапия.
По принцип, очната леща е най-чувствителна към такова нагряване, защото тя спада към тъканите
със слабо кръвоснабдяване и като следствие, отделената топлина се отвежда само чрез топлопроводност, по-
бавно. Най-силно нагряване на очната леща предизвикват микровълните с честоти около 3000 MHz, когато
нагряването може да причини катаракт (денатурация на кристалина и други белтъци).
Важен и все още не решен напълно проблем е съществуването на биологични ефекти на
микровълновото лъчение с ниска мощност. Тези ефекти е трудно да се обяснят, защото енергията на
фотоните на това лъчение Е = h.v е много пъти по-ниска от топлинната енергия к.Т на атомите и молекулите
(k.T / h.v > 10 - 100). Съществуват данни за настъпване на вредни ефекти при човек след поглъщане на
микровълни с мощност стотици пъти под позволената топлинна доза, които не могат да се обяснят с
отделената топлина. Тези нетоплинни ефекти засягат главно нервната, сърдечно-съдовата и имунната
система на хора, работещи с радио-честотно оборудване и включват постоянна умора, възбудимост и
безсъние. Нетоплинни ефекти са установени и при електроенцефалограмата на зайци. Съществуват и
резултати показващи, че радиовълни с определена честота могат да усилят имунния отговор на човек спрямо
определен тип инфекции и да ускорят растежа на бактерии и дрожди, докато радиовълни с друга честота
имат обратен ефект.
Нетоплинното действие на високочестотното електромагнитно лъчение може да се обясни на
молекулно, клетъчно и организмово ниво. На молекулно равнище, електромагнитното лъчение може да се
поглъща резонансно от отделни молекули или части от молекули, които извършват механични трептения с
честота, близка до тази на лъчението (осцилаторен ефект при белтъци, нуклеинови киселини и липиди). На
клетъчно ниво е установено значително нарастване на пасивната йонна проницаемост, инхибиране на
активния транспорт и освобождаване на свързани йони на Са: в плазмалемата под действие на такова
лъчение. Освобождаването на Са2+ от клетъчните мембрани на мозъчна тъкан при опитни животни е
значително и силно зависи от това, дали електромагнитното лъчение е амплитудно модулирано. Най-силен
ефект упражнява лъчение, което е амплитудно модулирано с честота, близка до a-, (3-, и у-ритмите в
електричната активност на мозъка. Установени са и нетоплинни ефекти на това лъчение върху параметрите
на нервните импулси при изолирани нервни клетки. След импулсно облъчване на нервни клетки е измерено
намаление на скоростта на разпространение и амплитудата на нервния импулс, а продължителността на
абсолютния и относителен рефрактерен период нараства.
Източници на инфрачервени лъчи са Слънцето, пламъкът, лампи с нагреваема нишка и различни
силно нагряти тела и повърхности. Поглъщането и излъчването на инфрачервени лъчи представлява важен
момент от механизма на терморегулация при човек. Излагането на човек на наддопустими дози облъчване с
такива лъчи може да причини сериозни изгаряния по кожата.
Особено силен изтоник на инфрачервени лъчи е огненото кълбо на взривена атомна или водородна
бомба. Около една трета от енергията на взрива се превръща в топлинно лъчение, което се разпространява
със скоростта на светлината и достига почти мигновенно до места отдалечени на няколко километра от
мястото на взрива, предизвиквайки по пътя си изгаряния и пожари. Инфрачервените лъчи се разсейват и
поглъщат ефективно от дим и мъгла. Една много тънка, бяла на цвят дреха също може да намали степента на
изгаряне.

II. Ефекти на видимата и ултравиолетовата светлина

Животът на Земята е невъзможен без светлината от видимия диапазон на Слънцето. Растенията

използват видимата слънчевата светлина за фотосинтез на въглеводороди, които служат като основен
източник на храна и енергия за животните. По-голямата част от силната ултравиолетова светлина на
Слънцето обаче е вредна за живите организми. Повърхността на Земята е защитена от леталните
ултравиолетови лъчи на Слънцето, които се поглъщат от най-горните слоеве на атмосферата и от озоновите
молекули на стратосферата, които поглъщат повечето от лъчите от близката ултравиолетова област. Хлор-
съдържащите флуоровъглеводороди, използвани в аерозолните спрейове, хладилните уреди и др.

228
унищожават стратосферния озонен слой и с това хората се подлагат на по-силно увреждане с ултравиолетови
лъчи.
Най-опасна за клетките е светлината с дължина на вълната (X) под 220 пш. От междинната област,
най-силен цитотоксичен ефект има светлината с /. около 260 nm, която се поглъща силно от нуклеиновите
киселини в генетичния апарат на клетките. Лъчи с такава дължина на вълната се получават в спектъра на
живачната лампа и ксеноновата (водородна) електродъгова лампа, и на това се дължи високата ефективност
на тези лампи в гермицидното пречистване на въздуха.
Тъй като прониквателната способност на тези лъчи е много ниска, от значение са само ефектите,
който те предизвикват в кожата и окото. Когато светлината упражнява своето действие върху кожата без
предразполагащото действие на други фактори, тогава говорим за вътрешно действие на светлината. От
друга страна, редица химични или биологични фактори могат да предразположат кожата към действието на
светлината, тогава говорим за сЬотодинамично действие на светлината. Видимата светлина, упражнена
след увреждащи дози от ултравиолетово облъчване на кожата е способна да причини възстановяване на
облъчените и повредени участъци от кожата. Този процес се означава като Фотовъзстановително действие
на светлината

II. 1. Вътрешно действие на светлината.

Светлината е важна за човешкото тяло пред вид на нейното биосинтетично действие.

Ултравиолетовата светлина индуцира превръщането на ергостерола, присъстващ в човешката кожа, във
витамин D, който е основен фактор за натрупването на калций в растящите кости. От тук идва идеята, че
слънчевата и ултравиолетовата светлина имат терапевтичен ефект. Това се използва при някои
физиотерапевтични методи на лечение със светлина - слънчеви бани, закаляване със слънчева
светлина.Обаче, когато е в по-голямо количество, ултравиолетовата светлина е вредна. Предозирането
довежда до изгаряне на кожата (зачервяване и подцуване поради разширение на кръвоносните съдове, оттук
болка). Най-ефективна при този ефект е ултравиолетовата светлина с X от 280 пш, която се поглъща силно от
ароматните аминокиселини в белтъците. Продължителното или многократно повторяемо излагане на
слънчева светлина може да причини и рак на кожата. Причината за това е, че подобно на рентгеновите лъчи,
ултравиолетовите лъчи също имат мутагенно действие.
При човек има ефективна защитна система, която регулира постъпването на ултравиолетовата
светлина до по-чувствителните вътрешни пластове на кожата. Това става, като се мени кожната
проницаемост за светлина, която зависи от дебелината на кожата и нейната пигментация. Всички хора, с
изключение на албиносите, са родени с известно количество кожен пигмент (меланин). Излагането на
светлина усилва синтеза на меланин и с това намалява кожната проницаемост за светлина.

II.2. Фотодинамично действие на светлината.

Присъствието на някои вещества в кожата по време на нейното облъчване със слаба светлина
предизвиква такива ефекти, които са характерни за увреждане с много силна светлина. Такива вещества се
наричат фотодинамични, а процесът - Фотосенсибилизиоане. Установено е, че появата на мехури по кожата
след слънчево изгаряне се дължи на светочувствителното вещество порфирин, намиращо се нормално в
кръвта. Съществуват и много други вещества, които правят клетките чувствителни към светлина. Така
например, когато еозина (или розбенгал, хематопорфирин, филоеритрин) се добавят към еритроцитна
суспензия, настъпва хемолиза по време на облъчване със светлина. Всички тези фотодинамични вещества са
синтетични багрила, способни на фотолуминесценция. Тяхното разрушително действие върху клетките се
проявява само в присъствие на светлина и кислород.
Някои болести при домашни животни се дължат на смилане на растителна храна, съдържаща
фотодинамични пигменти или се проявяват след метаболизиране на хлорофила до такива фотодимамични
продукти. Например, фагопиризмът се причинява от хранене с плодовете на растението Fagopyrum
esculentum. Също и при човек, приемането през устата или през кожата на фотодинамични вещества може
да доведе до поява на силна чувствителност към светлина. Някои индивиди, след приемане на определени
лекарства (сулфаниламиди) развиват силна анемия след излагане на светлина.

П.З. Фотовъзтановително действие на видимата светлина.

229
 Фотовъзстановителното действие на светлината се дължи на активирането на ензими, разположени в
клетките на кожата, които възстановяват повредените нуклеинови киселини в гените до техните нормални
форми. Вероятно такива фотовъзстановителни механизми действат непрекъснато в растенията, подложени
на прякото действие на слънчевата светлина. При някои хора активируемите от светлина репараторни
ензими са генетично променени или липсват, което довежда до висока чувствителност към слънчева
светлина. Наследсвеното заболяване поу&иуия се демонстрира като кожно заболяване поради висока
фоточувствителност на кожата. Рядкото рецесивно унаследяемо заболяване ксеуодеума пигментозия също
се причинява от излагане на слънчева светлина. Обикновено това заболяване завършва със смърт в ранна
възраст поради рак на онези части от кожата, които са най-често изложени на светлина. При тези индивиди е
налице генетичен дефект, поради което липсват ензимите, поправящи повредите в нуклеиновите киселини
причинени от ултравиолетовата светлина.

II. 4. Ефекти на светлината върху биологичните ритми и развитието на организмите.

Светлината има мощно регулиращо действие върху много биологични системи. В някои случаи
активният фактор е интензивността, в други случаи — честотният спектър на светлината. Интензивността на
светлината упражнява силен ефект върху развитието на светочувствителните органи, например очите на
приматите закърняват в пълна тъмнина. В други случаи спектралния състав има специфичен ефект върху
организмите. Например, формата на цветята при тиквата зависи от това, дали се осветява със синя или
червена светлина. Отношението на броя на женските към броя на мъжките индивиди при някои видове
сладководни риби се увеличава след осветяване с червена светлина. Червената светлина също ускорява
растежа на тумори в някои породи мишки.
Чувствителност към светлината е установена и при някои видове животни. Октоподът, жабите и
хамелеонът си променят цвета под въздействието на светлината. Тези промени се дължат на специални
органи (хроматофори), които се намират под управлението на нервната и ендокринната системи.
В допълнение към фотосинтетичния ефект, светлината повлиява растежа и пространствената
ориентация на растенията. Този фототропизъм е свързан със жълтите пигменти на растенията и е особено
силен при синя светлина. Много първаци реагират на светлина.
Годишните цикли за размножение и миграция при много птици и животни се включват от слаби
последователни промени в дневния ритъм на светлината. Светлината е важен управляващ агент при
повтарящите се дневни физиологични промени (циркадните ритми) при човек и много животни. Дневните
промени в интензивността на светлината (цикълът ден-нощ) са важни при регулацията на ендокринните
функции, например в синхрон с тях се отделят адреналните стероиди. При животни, околната светлина по
някакъв начин повлиява секрецията на епифизата, жлеза намираща се близо до малкия мозък, която
секретира хормона мелатонин. Когато животното е изложено на слаба светлина, мелатонинът се секретира в
голямо количество и това забавя периода на размножителния разгон. Излагането на животното на силна
светлина причинява ниска концентрация на мелатонина, което ускорява идването на разгона. Предпола се, че
светлината стимулира ретината на окото и нервните сигналите от нея се подават по симпатиковите нерви до
епифизата.

III. Ефекти върху очите

Ултравиолетовата светлина, която причинява изгаряне на кожата, довежда в същото време и до

възпаление на роговицата на окото. Тази светлина, подобно на инфрачервената светлина, може да
предизвика и катаракт на очната леща, като денатурира белтъците в нишковидните клетки на тази тъкан.
Ултравиолетовата светлина не може да достигне ретината и да я увреди. Видимата и инфрачервената
светлина достига ретината и при висока интензивност може да причини преходно или трайно обезцветяване
(избелване) на зрителния пигмент на ретината. Такъв пример е т.н. слънчево заслепяване.

15. 5. Свободни радикали - видове, механизми на получаване.

Някои физични фактори (радиация, светлина, ултразвук) увреждат живите организми като
предизвикват продукция на окислителни форми на кислорода, в частност на свободни радикали. Свободните

230
радикали (R) са молекули или части от молекули, които имат един или повече несдвоени електрони в най-
външния си електронен слой. Те са силно реактивоспособни, много бързо окисляват близко разположените
молекули и поради това се явяват силно увреждащи и опасни за живите организми и системи.Те могат да
бъдат неутрални, например ОН (хидуоксилен радикал). '02 (синглетен кислород), N0 (нитроокси радикал)
и др. Могат да бъдат електрически заредени, например 02 (супероксиден анион-радикал). Самата кислородна
молекула 02 е бирадикал, защото има два несдвоени електрона. Това я прави по-слабо реактивоспособна в
сравнение с монорадикалите на кислорода ( ' 0 2 , ОН , 02 ). При подобни условия се появява и водородния
прекис Н202, който без да бъде радикал, също се явява силна окислителна форма на кислорода. Атомарният
водород Н, който се получава при облъчване на водата с йонизираща радиация е също свободен радикал.
Хидроксилният радикал ОН е най-силният окислител в природата и най-разрушителният реагент за
биологичните молекули.
Свободните радикали се образуват по два възможни начина, хомолиза и едноелектронен преход:
А) Хомолиза - под влияние на външен физичен фактор в молекулата АН става разкъсване на проста
химична връзка ( А : Н —> А + Н ). В зависимост от вида на този фактор, различаваме радиолиза
(настъпва при облъчване на веществото с йонизираща радиация), Фотолиза (индуцира се от облъчване със
светлина) и термолиза (при висока температура). Под влияние на ултразвук, в живите организми също се
получават свободни радикали по механизма на фотолизата.
Радиолизата на водата протича на няколко етапа и по различни пътища. Първият етап е поглъщане
на енергията на на лъчението и възбуждане на молекулите на водата Н20*. На следващия етап възбудената
молекула вода се разпада, при което се получават хидроксилен радикал ОН , атомарен водород Н' (радикал),
хидратиран електрон eaq и други реактивоспособни частици и йони.

- промяна на pH на водата при облъчване

- получаване на хидратиран електрон (е —» eaq)
— получаване на хидроксилен радикал ОН
- получаване на атомарен водород Н (радикал)
- получаване на хидроксилен радикал и атомарен водород

Някои видове свободни радикали се получават в присъствие на вещества, обозначавани като

фотосенсибилизатори. Молекули, които улавят енергията на светлината и я предават на съседни молекули
като ги променят се означават като фотосенсибилизатори. Най-известните фотосенсибилизатори са
порфирините, които се получават от разграждането на хемоглобина. Молекулите на фотосенсибилизаторите
поглъщат квант светлина, възбуждат се и се разпадат с образуване на свободни радикали по два възможни
начина:

Първият вид, AH, се разпада фотолитично в безкислородна среда и се означава като

фотосенсибилизатор от I тип. Вторият вид, ВН, се означава като фотосенсибилизатор от II тип, защото след
поглъщане на светлина може да даде радикал (синглетен кислород ‘02), само в присъствие на кислород. При
фотодинамичната терапия на тумори, на пациента се инжектира подходящ фотосенсибилизатор, който
избирателно се натрупва в раковите клетки. След като тези клетки се облъчат със светлина, в тях се
генерират свободни радикали и те загиват.
Б) Реакции на едноелектронен пренос (окислително-възстановителни реакции), при които се
получава супероксиден анион-радикал О^. Макар и с малка вероятност, подобни реакции съпътстват
нормалния пренос на електрони в митохондриите и хлоропластите. Такива реакции могат да настъпят и при
метаболизма на ксенобиотиците. Деоксигенацията на хемоглобина също може да протече, макар и с малка
вероятност, чрез реакция на едноелектронен пренос (НЬ. СЬ —> MetHb + О2 ). При това, двувалентното
желязо в хемоглобина се превръща в тривалентно и се генерира супероксиден анион-радикал. Освен това,
съществуват специални ензими (оксидази), които катализират реакции съпътствани от генерация на
супероксиден радикал. Ясно е, че реакциите от този вид съпътстват нормалния метаболизъм на клетките.

231
 Някои клетки (фагоцитите) произвеждат такива окислителни форми за да унищожат проникналия
опсониран микроорганизъм или антиген.

15. 6. Характерни особености и механизми на увреждане на макромолекули, клетки

и организми от йонизираща радиация. Участие на свободно-радикални процеси в
основата на увреждането.

Йонизиращите лъчения предизвикват различни по вид и интензивност ефекти в биологичните

обекти, повечето от които са вредни. Общото при тези ефекти е, че енергията, която йонизиращите лъчения
отдават в тъканите и живите организми е много малка в сравнение тяхната топлинна енергия. С какви
механизми се обяснява възникването на биологичните ефекти на йонизиращата радиация?
Когато йонизиращото лъчение пролъчва даден биообект, по своя път то отдава част от своята
енергия на известен брой атоми и молекули, което води до създаване на реактивни йони и свободни
радикали. Най-често се йонизират молекулите на водата, тъй като водата съставлява обикновено по-голямата
част от веществото на биообектите. От своя страна, йоните и свободните радикали влизат в химични реакции
с други атоми и молекули, което води до биохимични промени и нарушения, обозначавани като скрити
дефекти. От голямо значение са скритите дефекти, създавани в биологично важните макромолекули —
белтъци, нуклеинови киселини, липиди, полизахариди.
За процеса на увреждане на макромолекули, клетки и организми от йонизираща радиация са
характерни следните особености:
1. Кислороден е<Ьект - при една и съща погълната доза лъчение, увреждането се усилва от
присъствието на 02 по време на облъчването. То е толкова по-голямо, колкото парциалното налягане на 02
по време на облъчване е по-високо.
2. Ефект на разреждането - при разтвор от макромолекули, броят на увредените от облъчване
макромолекули остава един и същ, ако преди облъчването разтворът се разреди няколко пъти.
3. Консервиране на скритите дефекти. По време на облъчването, в макромолекулите се появяват
локални нарушения - скрити дефекти. Тези дефекти по-късно се проявяват чрез инактивиране на засегнатите
макромолекули и увреждане на живите организми. Температурата по време на облъчването слабо влияе на
резултата от облъчването, което показва че в първите етапи на увреждането протичат чисто физични
процеси. Температурата обаче оказва решаващо влияние върху скоростта на следващите етапи.
Инактивацията на макромолекулите и увреждането на организмите може да се забави дълго време (до 6
месеца), ако след облъчването те се държат при ниска температура (5°С) и отсъствие на 02. Когато
температурата на облъчения разтвор или организъм се възстанови до 20°С, инактивацията и увреждането
настъпват в продължение на няколко часа - температурен есЬект. Същият резултат се постига и ако
парциалното налягане на 02 се повиши или се упражни ултразвук.
4. Защитен еЛект на някои примеси. Присъствието на някои примеси по време на облъчването
инхибира вредното въздействие на лъчението. Това е така наречената химична защита срещу радиация, при
която леталната доза може да се увеличи до три пъти. Такава роля могат да играят вещества от най-различна
природа - сулфхидрилни реагенти (глутатион, цистин), амини, флавини, захари и антибиотици. Общото в
тези вещества е това, че те са антиокислителни агенти и инхибитори на свободно-радикалното окисление.
Много сполучливо те се наричат радиопротектори, антиради. Внасянето на тези вещества след облъчването
обаче няма ефект, даже е възможно увеличаване на увреждането.
Известни са няколко теории, които в отделни случаи задоволително обясняват вредното въздействие
на йонизиращата радиация и част от неговите особености при живите системи.
1. Теория на мишените. Тя обяснява много добре количествената връзка между степента на
инактивиране на ензими, вируси, бактерии и др. от погълнатата доза лъчение. Обяснява добре и връзката
между броя генни нарушения и погълнатата доза йонизиращо лъчение. Тази теория се прилага при
облъчване с високоенергетични лъчения от заредени частици. Допуска се, че в разтвора или суспензията от
тези обекти съществуват микрообемчета с повишена радиочувствителност (мишени) пресичането на които
от определен минимален брой частици на лъчението предизвиква инактивация на обектите. Като се
използват уравненията от т.н. статистическа теория на мишените се установява аналитична връзка между

232
степента на преживяемост на облъчените обекти и погълнатата доза. Тази теоретична зависимост съвпада
напълно с експериментално получената зависимост доза-преживяемост показана на фиг.15.6.1.
В тази фигура N0 е общият брой облъчвани обекти, N е броят обекти останали интактни след
облъчването (преживели облъчването), съответно N/Nc е степента на преживяемост. D е погълнатата доза,
a V е обемът на мишената. Вижда се, че при малки дози преживяемостта е пълна но след определена прагова
доза, характерна за всеки вид обекти, преживяемостта рязко пада по приблизително линеен закон.
Апроксимирайки тази линейна част от графиката нагоре, получаваме число ( п) съответстващо на пресечната
точка на правата линия с ординатната ос (Фиг. 15.6.1). От статистическата теория на мишените се знае, че
това число има смисъл на онзи минимален брой улучвания на мишената, след кои мишената се разрушава
или инактивира.
От тази графика може да се определят две важни характеристики на мишената, обема на мишената V
и минималният брой п попадения в мишената, осигуряващ нейното инактивиране. Вижда се, че колкото лаг-
периодът и броят на необходимите попадения в мишената са по-големи, толкова микроорганизмите са по-
устойчиви спрямо йонизиращото лъчение. Теорията на мишените е имала голям успех, защото при ензими,
вируси и бактерии, определеният по този начин обем на мишената съвпада с голяма точност с техният
собствен обем. Опитът да се приложи тази теория за обясняване на лъчевото увреждане при висшите
организми обаче е неуспешен - тя не може да обясни кислородния и температурния ефекти, защитния ефект
на някои примеси и др.
2. Теория на непрякото действие. В тази теория се взема пред вид, че в биообектите присъства
значително количество вода. От радиохимията е известно, че при облъчване на водата с йонизираща
радиация настъпва уадиолиза на водата. при което се отделят О; и Hi и се получават измерими количества
свободни окислителни радикали и Н20?. Непрякото действие на лъчението е по-важно при биологичните
ефекти на лъченията с по-нисък коефициент на линейно предаване на енергията, т.е., при фотонните
лъчения.

Фиг. 15. 6.1. Зависимост между степента на

преживяемост на облъчени микроорганизми
и погълнатата доза D.

(A) - радиочувствителни бактерии,

(B) -радиорезистентни бактерии и
(Б) - бактерии с междинна
радиочувствителност.

Рентгеновите и гама-лъчите отдават

своята енергия на кръжащите около атомните
ядра електрони, при което електроните се
освобождават от атомите. Така се пораждат
йонни двойки, състоящи се от свободен електрон
и електрично зареден атом, от който електронът
е бил откъснат. Свободният електрон може да породи появата на високо реактивоспособен свободен
радикал, който от своя страна може да дифундира достатъчно далеч за да атакува биологично важна
молекула. Това стои в основата на увреждането на биомакромолекули, вируси и микроорганизми съгласно
механизма на непряко действие на лъчението.
Тази теория обяснява инактивирането на ензими, вируси и бактерии, намиращи се във водна среда,
по косвен път чрез вредното въздействие на продуктите от радиолизата на водата. Получените окислителни
продукти имат достатъчно време на живот и достатъчен дифузионен пробег за да достигнат до
суспендираните обекти и да ги увредят. Тази теория обяснява много добре ефекта на разреждането.
Наистина, количеството на увредените обекти зависи от количеството на получените при радиолизата

233
 окислителни продукти, т.е., от погълната доза, а не от концентрацията на обектите. Допълнително, тя
обяснява кислородния ефект и защитния ефект на примесите. По-късно е било установено обаче, че
йонизиращото лъчение уврежда силно и обекти, които са лиофилизирани, т.е., напълно лишени от вода. Ясно
е, че в действителност лъчевото увреждане на биомакромолекулите (органичния субстрат) е не само косвено,
но и пряко.
3. Теория на прякото действие. Лъченията с висок коефициент на предаване на енергията
(високоенергетичните потоци от заредени частици) имат по-голяма способност да увреждат биообекта чрез
пряко взаимодействие със самите биологични макромолекули. В този случай, разпределението на
получените йонни двойки и свободни радикали по пътя на йонизиращите частици зависи от енергията,
масата и заряда на частиците. Така, йонизацията предизвикана от потоци алфа- и бета-лъчи, протони, леки
ядра и неутрони е много по-гъста и кондензирана в сравнение с йонизацията предизвикана от рентгенови и
гама-лъчи. Именно поради това, даже при една и съща погълната доза, потоците от заредени частици
причиняват много по-голямо увреждане в сравнение с фотонните лъчения, защото вероятността за
увреждане на биообекта зависи от концентрацията на увредените молекули по пътя на лъчението. В същото
време обаче, заредените частици проникват на такава малка дълбочина в тъканите, че те не представляват
опастност за вътрешните органи на човек, освен ако те не са излъчени от радионуклиди намиращи се в
самите тези органи.
Според тази теория увреждането на органичния субстрат и оттук инактивацията на облъчените
обекти се дължи на прякото взаимодействие на лъчението със самите биомакромолекули. Като следствие от
това, биомакромолекулите се йонизират и възбуждат и в последствие претърпяват химична модификация.
Оказало се малко изненадващо, че особено реактивоспособните сулфхидрилни групи на клетъчните белтъци
в случая не играят важна роля. Най-важните клетъчни структури, чието лъчево увреждане причинява
инактивацията на клетките са клетъчните мембрани и генетичния апарат. Това се обосновава със следните
резултати, получени след облъчване на клетки и тъкани:
а) нарушава се бариерната функция на биомембраните
б) намалява коефициента на поляризация на електричното съпротивление и капацитивността
в) нараства йонната проницаемост на биомембраните
г) освобождават се мембраносвързани ензими
д) освобождават се и ензими, намиращи се в лизомите, което индуцира автолиза на клетките.
Под влияние на йонизиращата радиация, в нуклеиновите киселини на клетъчното ядро настъпват
мутации, които представляват нарушения в нормалното съответствие и последователност на нуклеобазите. В
зависимост от вида на клетките, генетичните мутации се делят условно на репродуктивни и соматични.
Репродуктивните мутации настъпват в половите клетки и могат да се предават от поколение на поколение,
като при някое от потомците могат да се проявят. Индуцираната от йонизираща радиация нестабилност на
гените е вреден ефект, настъпващ няколко поколения след облъчването. Тя може да се дължи на
произведените от лъчението свободни радикали и йони или на повреда в механизма на включване и
изключване на гена.
Соматичните мутации настъпват в телесните клетки. Облъчената клетка постепенно се
трансформира в аберантна, и накрая може да се превърне в ракова. На този процес противодействат три
механизма. Генетичните мутации настъпват само при достатъчно висока интензивност и експозиция на
лъчението. На второ място, в клетката същестува мощна система от ензими, които поправят и възстановяваят
повредените участъци от нуклеиновите киселини. На трето място, клетката с увреден генетичен апарат най-
често претърпява програмирана клетъчна смърт, апоптоза, преди да се трансформира в ракова.
В действителност, посочените до тук три теории, взети съвместно, добре обясняват особеностите на
лъчевото увреждане само при макромолекули и нисши организми. За висшите организми, общоприета е
теорията на верижните реакции. На основа на посочените по-горе молекулни механизми и ефекти на
йонизиращата радиация се счита, че увреждането на висшите организми от йонизираща радиация протича в
четири етапа - физичен, физико-химичен, химичен и биологичен.
1. Физичен етап - включва възбуждане и йонизация на атоми и молекули като резултат от
поглъщане на енергията на лъчението. Броят на засегнатите атоми и молекули е нищожна част от общия
брой на частиците в облъчваното тяло. Продължава примерно 10"9 s, не зависи от температурата.
2. Физико-химичен етап - енергията погълната от засегнатите атоми и молекули се преразпределя с
други атоми и молекули, при което се получават свободни радикали. Това е т.н. радиолиза на водата и на

234
органичния субстрат. Свободните радикали окисляват важни биомакромолекули (нуклеинови киселини,
ензими, транспортни белтъци, рецептори) - получават се скрити дефекти в тях. Този етап продължава
примерно 10“'3 s, не зависи от температурата, но се подтиска от присъствие на антиоксиданти.
3. Химичен етап - В този етап протичат верижни реакции от автокаталитичен тип, при които
продуктите от предходните реакции служат като катализатори на следващите реакции. Самите реакции имат
окислителен характер и в тях участват свободни радикали и прекиси. Последните се получават при
радиолизата на водата и увреждането на органичния субстрат на обекта през I и II етап. В последствие
свободните радикали непрекъснато се самовъзпроизвеждат при протичане на посочените по-горе верижни
реакции. Най-засегната част, съответно областта с най-висока радиочувствителност е липидния бислой на
мембраните и по-точно двойните връзки в ненаситените мастни киселини. С появата на засегнатите от
лъчението биомакромолекули се нарушават метаболитните пътища в облъчения организъм. Нарушеният
метаболизъм води до образуване на несвойствени за организма, трайни молекули - токсини. Този етап зависи
силно от температурата, при ниска температура се забавя.
4. Биологичен етап - натрупаните вредни, несвойствени за организма молекули нарушават
функциите на тъканите и органите - появява се биологичен отговор, изразяващ се в лъчево заболяване и
смърт. Макар че началните етапи на този процес протичат почти мигновено, проявата на биологичния ефект
може да отнеме години или десетки години.
Тази теория успява да обясни всички особености на лъчевото увреждане.
A) обяснява кислородния ефект - присъствието на 02 по време на облъчването увеличава началната
концентрация на получените свободните радикали.
Б) обяснява температурния ефект - по време на облъчването, температурата на обекта не влияе на
последващото увреждане, защото първите два етапа имат много малка продължителност. Третият етап има
голяма продължителност и в него протичат химични реакции, които са силно температурно-чувствителни.
При ниска температура, те могат да се забавят, а получените скрити дефекти да се консервират.
B) обяснява защитния ефект на примесите от антиокислителен характер, присъстващи по време на
облъчването. Те намаляват началната концентрация на окислителните радикали и с това намаляват скоростта
на химичните реакции на окисление през третия етап.
Допълнително, тази теория обяснява характерния ход на протичане на лъчевото заболяване. Тъй
като реакциите са от автокаталитичен тип (имат ниска скорост на протичане в началото и висока в края),
концентрацията на вредните продукти в началото е ниска, а в края висока. Това предизвиква рязък преход от
периода на мнимо благополучие наблюдаван след облъчването в лъчево заболяване и евентуална смърт след
съответен интервал от време.

15. 7. Молекулни механизми на увреждане и защита от свободни радикали.

Свободните радикали, получавани под влияние на физични фактори (йонизиращо лъчение, светлина,
ултразвук) или при нормалния метаболизъм на клетките, атакуват всички биологични макромолекули и ги
увреждат. В полипептидните вериги, най-силно се окисляват фенилаланина и тирозина. Това води до
промяна на вторичната и третичната структура на засегнатите белтъци и на тяхната активност. В други
случаи се получава разкъсване на полипептидната верига и поява на продукти с по-малка молекулна маса.
При нуклеиновите киселини, най-често се атакуват рибозата и дезоксирибозата и след тяхното окисление
настъпва локално разделяне на спиралата — получават се мутации. Полизахаридите също се окисляват. Най-
податливи на свободно-радикално окисление обаче са ненаситените ацилни вериги на мембранните липиди.
Нарича се прекисно окисление на липидите. защото при него се получават липидни прекиси. На фиг. 15.7.1 е
показана най-лабилната връзка в една ненаситена ацилна верига LH, която най-често се хомолизира.

Фиг. 15. 7.1. Хомолиза на С :Н -

връзка, намираща се между две
ненаситени С=С връзки в една
ацилна верига на мембранен
липид.

235
 Прекисното окисление на липидите представлява пример за верижен (автокаталитичен) тип реакции,
каквито предхождат лъчевата болест. Те протичат в следните етапи:
1) Най-напред хомолизира ненаситена ацилна верига ( L t H -» Li' + Н ) и се получава липиден радикал
(L). Това е етап на иницииране на окислителната верига.
2) В присъствие на кислород, от липидния радикал се получава пероксирадикал (Lf + 02 -* L|00 )
- удължаване на веригата. Образуваният перокси радикал LiOO веднага атакува друга масна киселина, при
което се получава липиден пероксид и се възстановява липидния радикал (LiOO + L2H -* LiOOH + L2 ). От
своя страна, новият липиден радикал (L2 ) свързва свободен кислород и образува нов липиден перокси
радикал. Последният хомолизира нова ненаситена ацилна верига получавайки нов липиден хидропероксид и
се появява нов липиден радикал. Така, процесът се повтаря многократно, като броят на ненаситените ацилни
вериги намалява, а броят на липидните хидропероксиди расте. В същото време, получаващият се липиден
радикал остава неунищожим.
3) Ако присъстват свободни йони на метали с променлива валентност, настъпва разклоняване на
веригата:

Всеки един от получените алкокси (LiO ) и перокси (L2O O ' ) радикали дава началото на нова верига на
окисление на липидите. Тъй като в окислителния процес се въвличат все повече и повече липиди, настъпва
самоускоряване на окислението. В резултат, концентрацията на свободните радикали нараства толкова, че те
вече могат да реагират помежду си.
4) В този етап получените радикали дисмутират помежду си

Реакцията представлява прекъсване на окислителната верига и се придружава от отделяне на светлинен

фотон. Това е т.н. свръхслабо биологично светене, което е пропорционално на концентрацията на
свободните радикали в една биологична среда. Свръхслабото биологично светене се усилва при настъпване
на редица патологични състояния - възспаление, канцерогенеза, автоимунно заболяване. То се измерва с
чувствителна апаратура, включваща фотоелектронен усилвател, електронен усилвател и регистратор.

Фиг. 15. 7. 2.
Деформиране на
въглеводородната
опашка на мембранен
липид след неговото
окисление до
хидропероксид.

Липи дни:
хидропероксид LOO
представлява всъщност
липид с една допълнителна хидрофилна група -ООН, разположена най-често по средата на хидрофобната
опашка. Тази група не може да остане в хидрофобната зона на бислоя поради хидрофобното отблъскване и
се разполага в зоната на липидните глави (фиг. 15.7.2). С това се нарушава строежа на липидния бислой и се
създава локален бариерен дефект. От друга страна, между два съседни липидни радикала може да възникне
ковалентна връзка (омрежаване на липидите). Така, получените продукти на липидната оксидация променят
структурата на липидния бислой. Като следствие, нарушава се бариерната функция на бислоя и нараства
неговата вискозност. Намалената течливост на бислоя от своя страна подтиска ензимната, транспортната и
др. функции на мембраната. Нарушените функции на клетъчната мембрана водят до смърт на клетката.

236
 Клетките и организмите притежават собствени средства за зашита от окислителните форми на
кислорода, които съставят тяхната антиокислителна система. Най-общо, средствата за защита се делят на:
А) Пасивни средства за защита от свободно-радикалово окисление.
1. В биомембраните, една фосфолипидна молекула никога не съдържа повече от една ненаситена
ацилна верига. Освен това, мембраните на еукариотните клетки съдържат холестерол, разположен между
фосфолипидите. Така, ненаситените вериги на отделните липиди са пространствено раздалечени и
допълнително разделени чрез молекулите на холестерола. Това намалява скоростта на липидната
пероксидация.
2. В клетките и живите организми, металите с променлива валентност не се намират в свободно
състояние. Те винаги са хелатирани от специфични белтъци, така че да не могат да участват в реакциите по
разклоняване на веригата.
Б) Активни средства за защита - те са най-мощната и сигурна защита на клетките от
свободнорадикалово окисление но изискват наличието на редуциращи мощности (НАДН и НАДФН) в
клетката. Самите редуциращи мощности се получават в хода на клетъчния метаболизъм, следователно самия
метаболизъм не трябва да е увреден или подтиснат.
1. Към неензимните средства за активна защита спадат радикалните инхибитори от типа InH, които
елиминират свободните радикали по реакцията L + InH -» LH + In . Инхибиторният радикал In вече
не е така активен и бързо се елиминира от метаболизма на клетката (In + НАДН -* InH + НАД).
Инхибиторите биват водоразтворими (редуциран глутатион GSH, витамин С) и липоразтворими (витамин
Е). Много лекарствени форми са всъщност инхибитори на окислителни радикали, възникващи при редица
заболявания като ревматизъм, радикулит, артрит, катаракт, инфаркт на миокарда и др.
2. Ензимните средства са най-ефективните средства за защита на клетките от свободни радикали.
Ензимът супероксид дисмутаза (СОД) елиминира възникналия в клетката супероксиден анион-радикал СБ
като катализира реакцията

Водородният прекис, получен при тази реакция или от други процеси се обезврежда на два етапа.
Когато неговата концентрация е ниска, той се възстановява от редуцирания глутатион GSH (фиг. 15.7.3.). При
по-големи концентрации, водородния прекис се обезврежда по реакцията:

При условие, че продукцията на свободни радикали има скорост по-голяма от определен предел,
антиокислителната система на клетката не може да елиминира появилите се окислителни форми и възниква
окислителен стрес. Тогава се подтиска клетъчния метаболизъм, увреждат се необратимо и самите
антиокислителни ензими при което клетката загива.

Фиг. 15. 7. 3. Възстановяване на водороден

прекис от редуциран глутатион, катализирано от
ензима глутатион-пероксидаза.Окисленият
глутатион се възстановява от НАДФ.Н с
участието на ензима глутатион-редуктаза.

3. Някои мембраносвързани ензими отстраняват продуктите от пероксидацията на липидите.

Фосфолипазата А-, изрязва групата -ООН в молекулата на липидния хидропрекис. Пероксидазата редуцира
липидния хидропрекис до алкохол, който се елиминира от нормалния метаболизъм на клетката.
4. Съществуват и извънклетъчни ензими с антиокислително действие. Церулотаз.минът е
медсъдържащ ензим, намиращ се в кръвната плазма, чиято функция е да елиминира свободните радикали.
При някои състояния (лъчева болест, въспаление, рак), в организма на човек възниква окислителен стрес.
Като защитна реакция, концентрацията на церулоплазмина се увеличава за да защити организма от
окислителния стрес.

237
 МЕЖДУНАРОДНА СИСТЕМА ОТ ИЗМЕРВАТЕЛНИ ЕДИНИЦИ СИ.

Съгласно решенията на XI Генерална конференция по мерките и теглилките през 1960 г., за всички
физични величини се приема единна международна система от измервателни единици (система СИ). Тази
система е известна още като система метър-килограм-секунда-ампер. За нейни основни единици се вземат
единиците посочени в следващата таблица:

Физична величина Обозначение на Наименование на Обозначение на

физичната величина в нейната мерна единица мерната единица в
системата СИ в системата СИ системата СИ

Дължина L (1) Метър m

Маса ш Килограм kg
Време t секунда s
Сила на електричен I Ампер A
ток
Т ермодинамична т келвин K
температура
Количество вещество п мол mol
Сила на светлината кандела cd

По-долу се дават определенията на измервателните единици на основните физични величини в системата

СИ:

1. Международната единица за дължина (метър) е равен на 1 650 783,73 дължини на вълната на лъчението
във вакуум , получено при преход между нивата 2р,0 и 5d5 на атома на криптон-86 (86Кг).
2. Секунда е времето, равно на сумата от 9 192 631 770 периода на лъчението, което отговаря на прехода
между две свръх тесни нива на основното състояние на атома на цезий-133 (133Cs).
3. Според международния стандарт, единицата за маса е килограм и неговия еталон е сплав от платина и
иридий, който се пази в Бюрото за мерки и теглилки в град Севр (Франция).
4. Келвинът (К) е стандартна международна единица за температура, равна на 1/273,16 части от
термодинамичната температура на тройната точка на водата.
5. Един ампер (А) е големината на тока, който при протичане по два успоредни праволинейни проводника с
безкрайна дължина и незначително напречно сечение, намиращи се във вакуум на разстояние 1 m един от
друг, създава между тях взаимодействие със сила 2.10'7 N за всеки метър от дължината им.
6. (Първо определение) - Една кандела е силата на светлината излъчвана перпендикулярно на повърхността
на абсолютно черно тяло с площ 1/600 000 м“ , намиращо се при температура равна на температурата на
топене на платина и налягане 101 325 N/m2.
(Второ определение! - Една кандела е силата на светлината излъчвана от източник на монохроматично
лъчение с честота 5,40.1014 Hz в зададено направление, когато силата на енергетичното лъчение в това
направление е 1/683 W/Str.
7. Един мол е равен на количеството вещество на система, съдържаща толкова градивни частици, колкото
атоми се съдържат във въглерод-12 (С12) с маса 0,012 kg. При използването на единицата мол, градивните
частици трябва непременно да се указват, например атоми, молекули, йони, електрони или определени групи
от такива частици.

Измервателни единици на някои неосновни физични величини в системата СИ.

Всички физични величини, които се различават от посочените по-горе основни физични величини се

238
явяват техни производни и се изразяват чрез техните мерни единици. Най-често използваните в медицината
производни величини и техните единици са дадени в следващата таблица.

Производна величина Измервателна единица на Обозначение на Определение на

производната величина единицата единицата чрез
основните
единици
Сила (F) нютон N kg.m/s2

Топлина (Q) джаул J N.m

Налягане (Р) паскал Ра N/rrf

Мощност (Р) ват W J/s

скорост (v) метър в секунда m/s

Специфична топлоемкост Джаул/(килограм.Келвин) J/(kg.K) N.m/(kg.K)

Ентропия Джаул/келвин J/K N.m/K
Вътрешна енергия Джаул J N.m
Вискозност (Т|) пуаз Р N.s/m2
Честота (v) херц Hz 1/s

дължина на вълната (А.) метър Ш

плътност(р) Килограм маса /кубичен (kg/mJ)

метър

Електрчен заряд (0) Кулон с A.s

електричен потенциал ВОЛТ V kg.nr/(sJ. A)
(ф)
електрично съпротивление ом Q kg.mz/(s3.A2)
(R)
или импеданс (Z)
Лъчев поток (Фе) ват W J/s
Светлинен поток (Фс) лумен 1ш Cd/sr
Осветеност лукс 1х Cd/(sr.m2)
Светлинна експозиция лукс.секунда lx.s Cd.s /(sr.m2)
Магнитна индукция (В) тесла Т kg/(s2.A)
Погълната доза йонизиращо Грей Gy J/kg
лъчение
Мощност на погълната доза Г рей/секунда Gy/s J/(kg.s)
Активност на радионуклид в Бекерел Bq 1 разпад/s
източник
Период на полуразпад на секунди s s
радионуклид
Керма Грей Gy J/kg
Експозиционна доза Кулон/ килограм C/kg A.s/kg
Мощност на Кулон/(килограм.секунда) C/(kg.s) A.s/(kg.s)
експозиционната доза

239
 Множители и приставки за образуване на десетични кратни и дробни единици

Множител Приставка Означение

10'1 Деци d
10'2 Санти с
10'J Мили m
10'6 Микро д
ю9 Нано П
10‘12 Пико р
10 Дека da
10- Хекто h
103 Кило k
106 Мега М
109 Гига G
ю12 Тера Т

Стойности на някои универсални физични константи:

Физична константа Обозначение Стойност Измервателни

единици в СИ
Константа на Болман к 1,381.КГ23 J/K
Константа на Планк h (6,6256 ± 0,0005). 10'34 J.s
Константа на Вин b (2,8978 ± 0,0004). 10'3 K
Атомна единица за маса U 1,661.1 O'27 kg
Маса на неутрона в покой mn 1,675.10‘27 kg
Маса на протона в покой m„ 1,672.1 O'27 kg
Маса на електрона в покой me 9,11.10-31 kg
Магнетон на Бор i±B______ (9,2732 ± 0,0006). 10'24 J.T
Елементарен електричен заряд - е 1,6022.10'19 A.s
заряд на електрона
Диелектрична постоянна на £0 8,8542 ,10'1J A.s/(v.m)
вакуума
Магнитна постоянна на вакуума Цо 1,26.10‘6 H/m
Скорост на светлината във вакуум Co 2,997925 . 10s m/s
Константа на Планк h 6,626.10‘34 J.s
Земно ускорение g 9,80665 m/s2
Число на Авогадро Na 6,02214. 1023 mol'1
Константа на Стефан-Болцман a (5,6697 ± 0,0029). 10'8 W.m’2 (K)'4
Моларна газова константа R 8,314 J/(K.mol
Константа на Фарадей F 9,6485.104 C/mol
Гравитационна константа G 6,672.10 " N.m2/kg

240
 Стойности на някои често употребявани измервателни извънсистемни единици по
отношение на съответните им единици от системата СИ :

Величина Извънсистемна единица Обозначение Съотношение със

съответната
единица от СИ
Дължина Микрон п 10'6m
Ангстрьом А КГ10 m
Дюйм In 0,025 m
Ярд Yd 0,9144 m
Фут Ft 0,3048 m
Ферми - 10'15 m
Миля морска n. mile 1852 m
Миля сухоземна mile 1609,344 m

Маса Атомна единица за маса u 1,66056 . 1 O'27 kg

Тон t Ю3 kg
Центнер q Ю2 kg
Центнер- Великобритания Cwt 50,8023 kg
Карат - 2.1 O'4 kg
Унция аптекарска oz apoth 31,1035 . 10° kg
Унция търговска oz 28,3495 ,10’3 kg
Унция тройска oz tr 31,1035 ,10'3 kg
Фунт търговски lb 0,45359237 kg
Фунт-САЩ lb (US) 0,4535924277 kg
Фунт - Русия - 0,40951241 kg
Слаг slyg 14,5939 kg
Гран gr 6,479891 .105 kg
Гама Y 1 . 10’9 kg

Плосък ъгъл Градус O

rt /180 rad
Минута /
(л/ 108). 10‘2 rad
секунда //
(л /648). 10‘3 rad
Време Час 3600 s
минута 60 s
Площ Ар 102 m2
хектар 104 m2
Обем Литър L 1,000028.10" m3
Ламбда X 1. 10'9 m3
У нция-Великобритания Fl.oz (UK) 2,841.10'5 m3
Унция - САЩ Fl.oz (US) 2,957.10'5 m3
Пинта - Великобритания Pt (UK) 5,68261.10^m3
Пинта за течност -САЩ Lig pt (US) 4,73179.10^ m3
Галон - Великобритания Gal (UK) 4,54609.10'3 m3
Галон за течност -САЩ Gal (US) 3,78543 .10'3 m3
Бушел —Великобритания -
3,63687.10‘2m3
Бушел - САЩ bu 3,52393.10'2m3
Барел за нефт - САЩ - 0,158988 m3

241
Ъгъл на завъртане оборот 1 06 = 2n rad
Сила Килограм - сила Kgf 9,80665 N
Дина Din 1 . 10'5 N
Килопонд Кр 9,80665 N
Понд Р 9,80665 . 10'3N
Стен Sn 1. 103 N
Паундал Pdl 0,138255 N
Фунт -сила lbf 4,44822 N
Мощност Конска сила - 735,499 W
Конска сила-Великобритания hp 745,700 W
Ерг в секунда erg/s 1.10'7 W
Калория в секунда cal/s 4,1868 W
Килограм-сила-метър в секунда kgf.m/s 9,80665 W

Налягане Паскал Pa 1 N/m2

и механично mm воден стълб - 9,80665 N/m2
напрежение mm живачен стълб - 133,322 N/m2
бар bar 103 N/m2
физична атмосфера atm 1,01325.105 N/m2
технична атмосфера at 0,980665.105 N/m2
Тор Torr 133,322 N/m2
Пиеза pz 1 . 103 N/m3
Температура Градус Целзий °C 1K
Градус Фаренхайт °F 0,556 K
Градус Реомюр °R 1,25 K
Градус Ранкин °Ra 0,556 K
Скорост Километър в час Km/h 0,2777 m/s
Миля в час Mile / h 0,44704 m/s
Възел морски Kn 0,514444 m/s
Фут в секунда Ft/s 0,3048 m/s

Работа и енергия Киловат в час KW.h 3,6 Л06 J

Ват в час W.h 3,6. 103 J
Килограм-сила-метър Kgf.m 9,80665 J
Килопонд-метър Kp.m 9,80665 J
Конска сила-час - 2,64780 ,106 J
Фунт-сила-фут lbf.ft 1,35582 J
Ерг erg 1. 10'7 J
Електрон-волт ev 1,6022 . 1019 J
Килокалория kcal 4,1868 . 103 J

Динамична Пуаз P 0,1 N.s/m2

вискозност Килограм-сила-секунда на Kgf.s/m2 9,80665 N.s/m2
квадратен метър

Кинематична Стокс St 1.10^m2/s

вискозност Квадратен метър на час m2/h 2,777.10A m2/s

242
 Обемен разход Литър в час L/h 2,777.10‘8 m3/s
Литър в минута L/min 1.666.1 O'5 m3/s
Кубичен сантиметър в секунда cm3/s 1.1 СГ6 m3/s
Количество Калория международна cal 4.1868 J
топлина Калория петнадесетградусова cal, 5 4,1855 J
Калория термохимична cal* 4,1840 J
Термия th 4.1868 Л03 J

Специфична Калория на грам-градус Целзий cal/(g.°C) 4,1868.103J/(kg. °C)

топлоемкост
Т оплопроводност Калория в секунда на cal/(s.cm.°C) 418,7 W/(m.K)
сантиметър-градус Целзий
Електричен заряд Фарадей F 96484,56 C
Активност на Кюри Ci 3,700. 10'° Bq
радиоактивен
източник
Експозиция Рентген R 2,58. lO"4 C/kg
(експозиционна
доза рентгеново
лъчение)
Погълната доза рад rad 0,01 Gy
йонизиращо
лъчение
Еквивалентна доза бер rem 0,01 Sv
йонизиращо
лъчение

Често употребявани математични знаци:

> - знак “по-голямо”

< -знак “по-малко”
= - знак приблизително равно
» - несравнимо по-голямо
—* °° - клони към безкрайност
е = 2,718282...(число на Непер, основа на натуралните логаритми, основа на експоненциалната
функция)
к = 3,141593... (число на Питагор)
lg -десетичен логаритъм
In- натурален логаритъм
In N = 2,302585. lg N
exp (a) = ea - степенна (експоненциална) функция

Главни и малки букви на гръцката азбука:

A a Алфа Hц Ета Nv Ню Тт Тау

[И

B Бета 00 Тета Кси Iи Ипсилон

iTrt

243
г Y Гама I 1 Йота 0 0 0 ми1срон Ф ф Фи
A 6 Делта К к Капа П п Пи X X Хи
Е е Епсилон А X Ламбда Р р Ро Ч »Y Пси
Z _L_ Дзета М Р Мю I а Сигма Q CD Омега

244
 книгопис

1. Маринов Марин. Биофизика. Съюз на физиците в България. София. 2001

2. Маринов, Марин Иванов. Физика. 2. изд. - Фонд. Фарадей, 2004
3. Дубровский В. И., Федорова В. Н. Биомеханика. Изд-во Владос Пресс. Москва. 2003
4. Тодоров Ненчо. Магнитотерапия. Изд. медицина и физкултура. София. 1982
5. Ст. Рибаров. Медицинска Физика. I и II част. София, 1996, 192 +176 стр.
6. В. Тодоров. Медицинска Физика. София. 1995, 352 стр.
7. Д. А. Хаджиатанасов и А. Г. Аладжаджиян. Физика с основи на агрофизиката. Пловдив, 1990, 232 стр.
8. Биофизика (Ст. Стоилов - ред.). Учебник за студенти по медицина и стоматология. София.
1986.
5. Н. Николова. Физика с основи на биофизиката. Наука и Изкуство. София. 1989,422 стр.
9. В. Танев (редактор) Приложение на лазерите в клиничната практика. Изд. Медицина и физкултура.
София, 1988, 315 стр.
6. Н. Губанов и А. Утепбергенов. Медицинска биофизика. София, 1980
7. Н. X. Дришел. Въведение в биокибернетиката. Превод от немски. Изд. Техника. София. 1977,239 стр.
8. X. Фулър, Р. Фулър, Р. Фулър. Физиката в живота на човека. Издателство Наука и Изкуство. Превод от
англ. София. 1988, 896 стр.
9. А. Н. Ремизов. Медицинская и биологическая физика. Изд. Вмсшая школа, Москва, 638 стр.
10. М. В. Волькенщтейн. Биофизика. Изд. Наука, Москва, 1988, 590 стр.
11. А. Б. Рубин. Биофизика. Том 1 и 2. Изд. Вмсшая школа, Москва, 1987, 319 + 303 стр.
12. Ю. А. Владимиров, Д. И. Рощупкин, А. Я. Потапенко, А. И. Деев. Биофизика. Изд. Медицина, Москва,
1983, 271 стр.
13. Физические величини: Справочник/А.Б. Бабичев, Н.А. Бабушкина, А.М.Братковский и др.
Под ред. З.Д. Андреенко и др. Знергоатомиздат. 1991, 1232 стр.
14. Ф. Данизлсь, Р. Олберти. Физическая химия. Издательство Мир. Пер. с англ., Москва. 1978,
645 стр.
15. Радиация. Дозм, зффектм, риск. Программа ООН по окружающей среде. Пер. с англ. Москва,
Изд. Мир, 1988, 77 стр.
16. А. Котмк, К. Яначек. Мембранньш транспорт. Междисциплинарньш подход. Пер. с англ. Изд. Мир,
Москва, 1980, 341 стр.
17. Я. Рабек. Зкспериментальнме методм в химии полимеров. Том 1 и 2. Пер. с англ. Изд. Мир, Москва,
1983, 382+ 480 стр.
18. A. С. Damask. Medical Physics. Vol. 1, 2 and 3. 1982. Academic Press, New York.
19. L. E. Romans. Introduction to Computed Tomography. Williams and Wilkins. Baltimore. A Waverly
Company. 1995, 108 pp.
20. R. Chandra. Nuclear Medicine Physics. The basics. Fifth edition. Williams and Wilkins. A Waverly
company. Baltimore. 1998, 182 pp.
21. A. Martin. Physical Pharmacy. Lea & Febiger, Philadelphia, London. 1993. Fourth edition, 622 стр.
22. Болднрев А.А. и др., Введение в мембранологию.-М.: Изд. “МГУ”, 1990.
23. Антонов В.Ф. и др. Биофизика.-М.: Владос, 2000.
24. Кудряшов Ю.Б. Радиационная биофизика.-М.: Физматлит, 2004.
25. Владимиров Ю. А. и др. Биофизика.-М.: Медицина, 1983.
26. Владимиров Ю.А., Потапенко А.Я. Физикохимические основм фотобиологических процессов -М • ВШ
1989.
27. Петрова Р. и др. Ръководство за лабораторни упражнения по биофизика.-София: Мед. и физк., 1986.

245