Просвещенската “цивилизация” и пътят към юго-изтока

 
Рая Заимова
 
Може би трябва да започна с пътищата и пътуването от новото време,
което очертава и мисловните конструкции на западния Ренесанс. Утъпканият път
към Божи гроб се улеснява от техническия напредък в корабоплаването, като
водещата роля в придвижването изиграва венецианската република. Процесът на
поклонничеството, често свързан не само с желанието за християнско надмощие
над неверниците, но и с удоволствието и авантюрата постепенно залязва към края
на ХV-ХVІ в.[1] Това е и времето, когато голяма част от Източното
Средиземноморие се заема малко по малко от огромната по размери Османска
империя. Традиционното масово пътуване на Изток, заради религиозни и
конфесионални цели се преобръща във времето и пространството. Жаждата за
познание, любопитството към чуждите земи и народи заема нови измерения в
съзнанието на индивида. Необходимостта от информация за новите политически
дадености налага пътуването да става привилегия на владетели и благородници, а
покрай тях и на платени хора на научното знание и изкуство. Паралелно с тях
католически ордени ще затвърждават своето присъствие и съобразно намалелия
папски авторитет след Реформата на Лутер ще се опитват да разпространяват
католицизма всред поданиците на султана. С други думи, пътуването добива
своеобразна идейна окраска, подчинена на изискванията на времето.
Факт е, че Османската империя и нейната престолнина събират като във
фокус погледите на западния свят в продължение на няколко века. Пътеписите за
стара и уседнала християнска Европа, която мисловно е неделима част от т.нар.
Левант, имат преди всичко информативна функция и до голяма степен играят
ролята на вестник. Поради агентурен характер само една част от тях са
публикувани навремето, друга пък излизат наяве след няколко века или
продължават да се съхраняват като ръкопис в наши дни. Мемоарите или
рапортите на посланици и консули са също част от пътеписната литература, в
която се съчетава официалната линия с личната, за да дадат основата на
модерната дипломатическа кореспонденция. Средновековният итинерарий
придобива форма на пътни бележки или описание, дневник по време на пътуване.
Описателният характер се вплита в собствените, индивидуални наблюдения,
някои от които стават модел за следващите поколения. Затова и “видяното и
чутото”, с или без преводач по места, са често пъти относителни, субективни и не
винаги в услуга на съвременния изследовател. Палитратата от текстове,
публикувани само във Франция до ХVІІІ в., е около 600 като акцентът пада на
ХVІІ в. В края на ХVІІІ в.-ХІХ в. напредъкът на техниката и добиването на
информация за “чуждото” още преди отпътуването от Запад спомагат за
увеличаване на пътешествениците към Балканите и специално към гръцките земи,
където утъпканите библейски друми ще добият характер на туризъм.
Важен е фактът, че кръстопътят на югоизточна Европа никога не загубва
своето значение. Ако в латиноезична Европа всички пътища водят към Рим, то за
българите с питане до Цариград се стига. Двата стари имперски центъра,
пременени от новостите на времето, остават трайни мисловни следи, които
Просвещенска Европа “цивилизова” по своему. По време на Ренесанса, Европа е
разделена на юг и на север или тогавашната цивилизация в лицето на големите
издигнали се италиански градове, е водещата и преоткрива за себе си „варварите”
от севера, за да затвърди класическата си гледна точка. Това разделение
предхожда просвещенското.
Волтер и поколението му започват да гледат на Европа откъм Франция и
така повеждат с мисленето си, с нов поглед към стария континент разделяйки го
на цивилизован и варварски. Волтеровата теза е, че индустриалният прогрес,
постиженията в науките и изкуствата през XVII в., определят този период
като перфектен. Заключението на неговото Есе за нравите се свежда до паралел
между нравите и така се резюмират разликите между Изтока и Запада:
 
Всичко е различно между тях [ориенталците] и нас: религия,
цивилизованост, управление, нрави, храна, облекло, начин на писане, на изказ, на
мисъл. Най-голямата прилика се състои във войнствения дух, в убийството и
разрухата, които винаги са се ширили по земята.[2]
 
Видимите разлики между обитателите на Изтока и Запада са външният
облик на Европа. Тя става ментално единна, когато влиза във военни и
религиозни конфликти, когато Злото или Волтеровата “разруха” побеждават
съответната степен на цивилизованост. Този стереотип, който има за основа
отминалите времена, подпомага и съсредоточава вниманието към проблемите на
модерна Европа, на фанатизма в основните религии християнство и ислям, на
човешкия разум, двигател на прогреса и на творческите му изяви, плод на
облагородени нрави. А когато една нация не е подчинена на чужда сила, не е
войнствена и има креативен дух, тя бързо излиза от варварския си
стадий. Тръгваща от древния Изток към Запад, обновена от християнския
Цариград и претърпяваща сблъсъците на времето, но неувяхваща и подсилена от
материалния и артистичен гений, модерната цивилизация създава своя
просвещенски облик, който френската революция (1789) ще осмисли с
републиканската формула “свобода, братство, равенство”.[3]
Нациите, както и индивидите имат различни възрасти. – споделя
Ламартин петнадесет години след първото си пътуване на Изток. В Манифеста
към Европа, написан по повод на революцията във Франция от 1848 г., определя
тези фази или възрасти като плод на различна степен на зрялост на човешкия дух,
независимо от формите на управление. Те [нациите] търсят повече свобода при
положение, че не могат повече да търпят; те искат повече равенство и
демокрация при положение, че им е вдъхнато повече правота и обич към народа.
Въпрос на време.[4] Свободата и независимостта са категории, които се вписват в
модерната цивилизация и се противопоставят на варварството и невежеството. За
пътешественика Ламартин българите вече са узрели за свобода и ще се преборят
скоро с турския деспотизъм.[5] Всички балкански християни са подредени
съобразно даденостите на времето и извоюваната независимост.
В Ламартиновата словесност Русия е много млада за свобода, тази зряла
възраст на народите, непробиваема за идеите на Западна Европа. Тя е страната,
която инстиктивно служи на деспотизма и варварството.[6] Разпадането на
варварска Турция и издигането на имперска Русия би въвлекло и създало след
себе си една нова Турция на Балканите през ХІХ в. Замяната на един тип
деспотизъм с друг би означавало, според Ламартин, липса на цивилизовано
поведение. И поставяйки на картата на Европа всички големи сили на своето
време той решава, че Западът не е трябвало да се задоволи с освобождението на
гърците (1821), оставяйки ги под руско влияние, полу-откъснати от Османската
империя, а да ги вземе под закрилата си и по този начин да ги отдалечи от
амбициите на руския цар. С перото си той се опитва да внуши на сънародниците
си и на западните политици, че югоизточна Европа е заплашена от руската
инвазия:
 
Какво става с Константинопол, тази престолнина с предначертана
съдба, легнала на два континента...? Константинопол става Москва на
Босфора, с Кремъл построен на мястото на султанските градини, ще пропусне,
като роби, корабите на Европа под своя топовен залп.[7]
 
Отчитайки това като пропуснат момент и липса на политическа
далновидност спрямо Русия, Ламартин обобщава проблема и дава свое тълкуване
на основните цивилизации на земното кълбо – тази на Запада била изправена, а
тази на Изтока - седяща.[8]
Ако реално югоизтокът създава условия и дава повод за пътуване не само
на Ламартин, макар и всред уседнали варвари, то мисловното преместване или
“пренасяне” на модерната цивилизация откъм Запада минава и през средна
Европа.
Според Имре Фривалдски, унгарски учен геолог, член на унгарската
Академия, развитието на науките е процес, който върви от Запад към Изток и
заслужава да бъде изследван. Прекосявайки Балканите с природо-научна задача
през 30-те години на ХІХ в., той установява между другото цивилизования вид на
градовете Пловдив и Солун, заради търговските им връзки, поставяйки ги на
същото ниво като тези от неговата среда, тогава част от Хабсбургската империя.
[9]
 Разкошът им може да бъде сравнен с другите просветени европейски градове.
– споделя Фривалдски.[10] Пътеписецът не поставя никаква граница между средна
и югоизточна Европа, може би поради факта, че гледа с окото на изследовател на
флората и фауната. Стереотипът му се разграничава по същество от този на
сънародниците му, някои от които след унгарската революция от 1848 г.
емигрират на Запад или по Дунавския речен път в провинциите на Турция.
Според граф Ласло Телеки (1811-1861), последовател на европоцентриста
и романтика Виктор Юго, унгарците са вече доказали на света своя път
към цивилизацията. За това свидетелствала войната за независимост, продължила
близо година. Трагичният й край, благодарение на намесата на Русия,
предопределя поведението и стремежите на средноевропейската нация, търсеща
своята свобода. Цивилизационният път – по френския революционен образец –
споделя и Бартелеми Семере, председател на унгарското правителство от 1849 г.
За него човешките права за свобода и независимост в унгарските земи са
унижени, заради панславизма на Русия. Австрия като средноевропейска страна е
трябвало да разпростре прогреса и цивилизацията в провинциите си и по
поречието на Дунава. С други думи, щом като малката унгарска нация е узряла за
конституционни права и своя държава, тя можела да изиграе ролята на посредник
в посока Османска Турция:
 
Тя [Унгария] е заинтересована от Източния въпрос, не само заради
политическите връзки, но и заради връзката с цивилизацията. С
геополитическото си разположение, с произхода и езиците си, с полу-
ориенталските си нрави, на нея, принадлежи отговорната мисия да пренесе на
източните народи всички елементи на прогреса и всички идеи на западната
цивилизация.[11]
 
По време на посланническата си дейност в Париж Семере разсъждава в
мемоарите си за организацията на човешките общества и стига до мисълта, че
балканските християни могат да формират своя федерация и да имат своя
конституция по унгарски, американски и швейцарски образец. Наблюденията му
се основават на факта, че големите държави в Европа не разглеждали в тази
посока Източния въпрос.
Проблемът за федерацията е споделян от редица съвременници,
включително и Ламартин и Бланки, прекосили Балканите още през 30-те години, а
по-късно и от Раковски. В случая, важен е пътят на този стереотип, чието
съдържание идва като следствие от френската революция, с правата и свободите
по просвещенски и в същото време като реакция от не-цивилизованата заплаха,
наречена Русия. Трябва да се отбележи и факта, че както в Западна, така и в
Средна Европа се набляга на християнството като опора за прогреса. И докато в
ХVІІІ в. Волтеровата Русия е силата, която е в състояние да събори полумесеца от
брега на Босфора и възстанови държава с водещо християнство, то през първата
половина на ХІХ в. реалността доказва, че новият бич на съдбата е лишен от
мечтаната толерантност и е по-добре да се европеизира Турция в името на едно
светско общество със зачетени права и свободи. Ходът на историята обаче показа
точно обратното...
Очертах само един от профилите на стереотипа за европейската модерна
цивилизация, чийто път, събира в себе си натрупаното от културните пластове на
югоизтока и несъзнателно поема по старите друми от Запад към Изток. Сблъсъкът
между уседналото и новото, между варварството и напредъка показва различни
интереси, реални и ментални граници в рамките на стария континент. Човешкият
разум, желаната свобода и начин на живот определят и цивилизационния избор
през века на Националното (ХІХ в.). Еволюцията на обществата продължава и
днес, когато политическите граници падат, а менталните са устойчиви и бавно
изменящи се, въпреки техническия прогрес.
 

[1]
 Droulia, L. De la périégèse individuelle au tourisme de masse: croisière et guide de
voyage en Grèce. – In: Vers l’Orient par la Grèce avec Nerval et d’autres voyageurs, textes
recueillis par L. Droulia et V. Mentzou. Klincksieck, 1993, 105-109.
[2]
 Essai sur les mœurs et l'esprit des nations. t.2. Paris, Bordas, 1990, p. 808.
[3]
 Заимова, Р. Пътят към “другата” Европа (из френско-османските културни
общувания, ХVІ-ХVІІІ в.”. С., изд. “Кралица Маб”, 2004, 62-93.
[4]
 Lamartine, Al. De. Histoire de la Révolution de 1848. t. 2. Paris, Perrotin, 1849, p.
35.
[5]
 Френски пътеписи за Балканите (ХІХ в.) под ред. на Б. Цветкова. С., Наука и
изкуство, 1985, с. 382. В коментара към пътеписа, съставен през 80-те години на ХХ
в., Ламартин е критикуван и е отбелязано, че не е разбирал освободителната роля на
Русия за българите!
[6]
 Histoire de la Russie. t. 2. Paris, Perrotin, 1855, p. 47.
[7]
 Ibidem, t. 1, p. 35.
[8]
 Histoire de la Turquie par A. de Lamartine. T. 1. Paris, Librairie du constitutionnel,
1854, p. 38.
[9]
 Маджарски пътеписи за Балканите. ХVІ-ХІХ в. Съст. П. Миятев. С., Наука и
изкуство, 1976, с. 65-69; Унгарски учени за България, ХІХ в.-средата на ХХ в. Съст. и
ред. П. Пейковска. София, Унг. Култ.и-т, изд. “Отечество-София”, 2003, с. 351-380;
Gjurov, Al. Évszázadok öröksége. A Magyarok nyomai Bolgár földön. Szófia, Gutenberg,
2003, p. 141-145.
[10]
 Унгарски учени, с. 361.
[11]
 Barthélemy de Szemere, La question hongroise. 1848-1860. Paris, E. Dentu, 1860, p.
128. Б. Пр. от фр.- Р. Заимова.