СУ „Св.

Климент Охридски“
Исторически факултет

Специалност: Архивистика и документалистика, първи

курс

Дисциплина: Български институции и документално

наследство 7-19 в.

Курсова работа

Дипломатика

Изготвил: Радослава Гетова

Форма на обучение: редовна
Фак. номер: 9IS0300004
Преподавател: проф. д-р Анна Кочанкова
 СЪДЪРЖАНИЕ:

1. Увод
2. Какво представлява дипломатиката и каква е нейната цел
3. Зараждане и развитие на дипломатиката
4. Състояние на научните изследвания в България по
дипломатика.
 1.Увод
Автентичността на документите е основно качество, което
определя тяхната ценност както за архивистите, така и за
изследователите историци. Съществува система от методи за
доказване на автентичността на един документ, развити от т. нар.
специални исторически дисциплини - дипломатика,
палеография, а после, хронология, сфрагистика и др. Техните
заключения почиват върху анализирането на т.нар. външни
белези на документите, чрез които се доказва техният произход,
съхранение и използване. Когато документите са от
институционален произход, те носят знаците на канцеларските
практики и документосъхраняващите системи, в които протича
техния живот.
Специалните исторически дисциплини се зараждат далеч
назад във времето, в непосредствената практика, именно при
установяване на автентичността на различни документи, т.е. на
тяхната доказателствена сила.
Определението „дипломатика“ произхожда от втората
половина на XVII век и се дължи на френския учен Жан Мабийон
(Jean Mabillon, роден в 1632 и починал през 1707 г.), автор на
прочутата творба De’re diplomatica libri VI, обнародвана в Париж
през 1681 година.

2.Какво представлява дипломатиката и каква е

нейната цел
 Самото наименование „дипломатика“ идва от основния вид
документи , които изучава, а това са официални актове –
„дипломи“, т.е. говорим за една област, която изследва
канцеларската практика, канцеларската традиция и историята на
отделните канцеларии.
Още от далечни времена документите са създавани по
специален ред.,т.е. чрез формуляри. Когато говорим за
отдалечените времена става дума за осложнени фрази с които се
„влиза в документа“, „излиза от документа“, които фрази са
характерни за всяка отделна канцелария и именно тези неща
изучава дипломатиката – образците на документи, характерните
словесни форми, но също шрифтове, багрила, украси.
Самата наука е формирана през 17 в. и наименованието на
дисциплината идва от книгата на един монах – Жан Мабийон,
книгата му се нарича „Дипломатика“. Така, че освен дипломите с
които се занимава и методите на тази наука за пръв път в
цялостен вариант са формулирани в трудовете на Мабийон.

Най-ценен за изследвача е оригиналният документ. Не

бива, обаче, да се подценяват напълно и преписите: те имат
стойност за изследвача не само когато не е запазен самият
оригинал, но и когато той е запазен. Освен това, изследвачът на
документа трябва да изясни, дали даден документ е достоверен
(автентичен) или фалшифициран. Ако документът е
фалшифициран, налага се да бъде изяснено, с каква цел е била
извършена тази фалшификация, а по възможност и от кого,
защото установяването на личността на фалшификатора или
подправача може да спомогне за по-пълното разясняване на
мотивите, поради които е извършена тя. Само тогава, когато един
документ бъде установен като достоверен, той може да бъде
използуван като най-надежден и най-точен извор за
историческите проучвания. Неговата стойност като историческо
градиво се увеличава, естествено, съобразно с това, дали той е
същевременно оригинален и автентичен.
Накратко казано, преди да се използува като градиво в
работата на историка, документът трябва да бъде подложен на
внимателно критично проучване, съобразно с вече отдълго
установени методи на изследване. Тези методи се обобщават в
нарочната дисциплина, разработена особено добре с оглед на
средновековните документи назовавана обикновено с
обозначението „дипломатика“
Дипломатиката се определя като историческа дисциплина,
изучаваща произхода, формата, структурата на архивните
документи. Дипломатиката изследва канцеларската традиция,
историята на отделните канцеларии . Изучава формуляри за
съставяне и написване на документи и образци на документи, с
характерните словесни формули, но също – багрила, шрифтове,
украса (с развитието на системата от спомагателни исторически
науки тяхното изследване ще се специализира) . На този етап на
проучването не се интересува от съдържанието на конкретния
документ, а от юрисдикцията, под която той е съставен; от
символите на институцията и властта.
Всичко това, което засяга външните и вътрешните белези на
документите, съставя предмет на изследване в областта на
дипломатиката. Главната цел на изследвача тук се състои в това,
да установи автентичността или неавтентичността на даден
документ и така да даде преценка за него в качеството му на най-
точния и най-обективния извор на историографията. Като втора
задача се явява издаването на документа, с цел да бъде той
направен достъпен за най-широко използуване. Тази задача,
която засяга както работата на изследвача, така и работата на
самия архивист, заслужава да бъде разгледана отделно.
 На този етап на проучването, когато се изследват знаците,
багрилата, цвета, шрифтовете и т.н. всичко това наричаме
външна критика на документа. На този етап от анализа
съдържанието на самия документ отива на заден план. В науката
дипломатика най-напред се изследват външните белези на
документа.
Когато трябва да докажем автентичността на един
документ, да го поставим във времето и да го поставим във
пространството, това е вече един втори етап, в който трябва да
изследваме вече съдържанието на документа – вътрешна
критика на документа, когато трябва да установим към коя
правна област на отношения се отнася един документ. Дали този
документ е договор, закон, дали е признание на права и
привилегии и разбира се вътрешната критика на документа
изследва и конкретния въпрос, който се засяга в него, лицата,
които се споменават и тн.

3. Зараждане и развитие
Определението „дипломатика“ произхожда от втората
половина на XVII век и се дължи на френския учен Жан Мабийон
(Jean Mabillon, роден в 1632 и починал през 1707 г.), автор на
прочутата творба De’re diplomatica libri VI, обнародвана в Париж
през 1681 година.
Към средата на ХVІІІ в. дипломатиката е включена в
предметите на университетското преподаване в Германия и
постепенно губи практическото си значение за доказване на
права.
Франция е една от страните, където подготовката на
архивисти е поставена на здрави и научни основи. Богатите
обществени и частни архиви, както и нуждата от всестранно
използуване на архивните материали твърде отрано наложили на
научните работници и правителството мисълта за нуждата от
специална подготовка на архивисти. Все пак, дори и тук трябвало
да се води дълга борба, докато се създаде прочутата нарочна
школа за подготовка на архивисти, позната под наименованието
École des Chartes. Още непосредствено след Великата френска
революция, към края на 1793 г. един познавач на феодалното
право, именно Антуан Могар, представил пред правителството
проект за преподаването на онези науки, които той сочел като
помощни дисциплини на историята. Няколко десетилетия по-
късно, в 1820 г., френският философ и държавник Мари Жозеф
дьо Жерандо (1772–1842) предложил отново план за
създаването на едно училище, в което да се преподават всички
отдели на „дипломатиката“, схващана като науката за архивните
документи. Препоръката била приета и със заповед на Лудовик
XVIII били положени основите на „Школата на грамотите“ именно
през 1821 г. Целта на тази школа била да подготвя архивисти.
Нейните задачи били схванати, обаче, много по-широко и тя се
превърнала в такава школа, която давала подготовка
едновременно на бъдещите историци на Франция и на архивисти
и библиотекари.
През есента на 1829 г. в Дижон било основано едно местно
„училище за грамоти“, което просъществувало чак до 1836 г.
Нуждата от лица, подготвени да четат и тълкуват
средновековните документи, се чувствувала твърде силно. Когато
Гизо станал за кратко време министър на вътрешните работи, той
се постарал да възобнови парижката „Школа за грамотите“ в
края на 1829 г. В самото преподаване били направени промени,
при които било премахнато разделението на две секции.
Ръководството на първоначалния курс било поверено на абат
Лепин, а преподаването по дипломатика и палеография било
възложено на прочутия Жан-Франсуа Шамполион-Фижак,
френския учен, комуто се дължи разчитането на
староегипетските йероглифи. Лепин починал наскоро (1831 г.) и
на негово място бил назначен един от първите възпитаници на
Школата — Герар.
Ако и преобразувана Школата за грамотите все още била
посещавана от ограничен брой ученици. Така, в цялото си
първоначално съществуване (до 1839 г.) от нея били излезли
само 48 ученици. В същата 1839 година от бившите възпитаници
на Школата било образувано известното Société de l’Éсоle Royale
des Chartes, което започнало да издава своята Bibliothèque de
l’École des Chartes — периодично издание, което продължава до
наши дни и в страниците на което са обнародвани многобройни
извънредно ценни теоретически статии и приноси с нови архивни
материали, главно върху историята на Франция. Постепенно
положението на Школата се утвърдило все повече и повече.
Издадена била правителствена наредба, с която се предвиждало
в нея да постъпват само лица, които имат учената степен
“бакалавър по литература”. В началото на 1850 г. било издадено
друго правителствено разпореждане, според което само
учениците на “Школата на грамотите”, носещи титлата
“архивисти-палеографи” можели да заемат службата на
архивисти при департаментските архиви. Поставено на здрава
административна и научна основа, Училището за грамотите се
развило в едно първостепенно научно учреждение във Франция.
През ХІХ в. методите на дипломатиката навлизат в
управлението и използването на архивите и тя развива научните
си принципи. Вече през 19 в. Дипломатиката е включена в
предметите на университетското преподаване и нейните методи
навлизат в управлението и развива научните си принципи.
Постепенно губи своето практическо значение.
С навлизането на комуникационно-информационните
технологии все по-често се коментира темата за дипломатика в
съвременния архив. Привържениците на този подход изтъкват,
че е налице избледняване и замъгляване на основни понятия и
ориентири в мисленето на архивистите. Например понятието
оригинал, за което някои смятат, че понятието за оригинал
трябва да се предефинира, а други – че това понятие постепенно
загубва традиционното си значение в съвременната
информационна и административна среда .
Много малко са достигналите до съвремието грамоти от
канцеларията на български владетели. Познаваме съдържанието
на редица документи, които са излезки от царската канцелария
или от патриаршеската канцелария. До съвремието са достигнали
преписи от посланията на български царе, на висши духовници и
т.н.

4. Състояние на научните изследвания в

България по дипломатика.

 Дипломатика на средновековните извори : Владетелски

док. [Моногр.] - Стоянов, Валери Григоров
 Видове османотурски документи : Принос към
османотурската дипломатика - Велков, Аспарух
 Русская дипломатика - Каштанов, Сергей Михайлович
 Славянска палеография и дипломатика : доклади и
съобщения от Семинара по славянска палеография и
дипломатика, София, септември 1979 = Paleographie et
diplomatique slaves : rapports et communications du Seminaire
de paleographie et diplomatique slaves, septembre 1979, Sofia
 Османотурска дипломатика и палеография - Недков, Борис
Х.
 Славянска палеография и дипломатика : лекции от Втория
семинар по славянска палеография и дипломатика и
 доклади от научна конференция "Украсата на балканската
ръкописни книги до XVIII в.," София, август 1983 =
Paleographie et diplomatique slaves : conférence du Second
seminaire de paleographie et de diplomatique slaves et rapp. de
la conférence scientifique "L'enluminure du livre ms. balcanique
jusqu'au XVIII s., Sofia, aout 1983
 Тодорова, А. За развитието на помощните исторически
дисциплини в България (1973–1988)
 Георгиев, К. Въпроси на българската археография. С.:
Издателство на Българската академия на науките. 1970. 382
с.
 Дуйчев, И. Лекции по архивистика. С.: Университетско
издателство «Св. Кл. Охридски». 1993. 353 с
 Самото наименование „дипломатика“ идва от основния вид
документи , които изучава, а това са официални актове – „дипломи“, т.е.
говорим за една област, която изследва канцеларската практика,
канцеларската традиция и историята на отделните канцеларии.
Още от далечни времена документите са създавани по специален
ред.,т.е. чрез формуляри. Когато говорим за отдалечените времена става
дума за осложнени фрази с които се влиза в документи, излиза от
документа, които фрази са характерни за всяка отделна канцелария и
именно тези неща изучава дипломатиката – образците на документи,
характерните словесни формули, но също шрифтове, багрила, украси.
На този етап на проучването, когато се изследват знаците,
багрилата, цвета, шрифтовете и т.н. всичко това наричаме външна критика
на документа. На този етап от анализа съдържанието на самия документ
отива на заден план. В науката дипломатика най-напред се изследват
външните белези на документа.
Самата наука е формирана през 17 в. и наименованието на
дисциплината идва от книгата на един монах – Жан Мабийон, книгата му
се нарича „Дипломатика“. Така, че освен дипломите с които се занимава и
методите на тази наука за пръв път в цялостен вариант са формулирани в
трудовете на Мабийон.
Вече през 19 в. Дипломатиката е включена в предметите на
университетското преподаване. Постепенно губи своето практическо
значение. Важно е да отбележим, че през 19 в. методите на
дипломатиката навлизат в управлението и използването на архивите и
постепенно развива научните си принципи.

На първи етап тя изучава формуляри и образци на документи, кото

определят каква да бъде структурата на документа, т.е. от какви части се
състои, като съдържат и характерните словесни фори и са типични за
отделните канцеларии – външна критика на документа, за да се установи
неговия прозход и автентичност.
Когато трябва да докажем автентичността на един документ, да го
поставим във времето и да го поставим във пространството, това е вече
един втори етап, в който трябва да изследваме вече съдържанието на
документа – вътрешна критика на документа, когато трябвяа да установим
към коя правна област на отношения се отнася един документ. Дали този
документ е гофовор, закон, дали е признание на права и привилегии и
разбира се вътре;ната критика на документа изследва и конкретния
въпрос, който се засяга в него, лицата, които се споменават и тн.
Много широко е разпространено схващането, че предмет на
дипломатиката са документалните източници от Древността до края на
18и началото на 19 в, обаче изследователи от запад развиват тезата и за
дипломатика в съвременния архив. Проблема е, че при навлизането,
всичко това води до избледняване на основни понятия от мисленето на
архивистите. Например понятието „оригинал“ има съвременна дискусия,
че трябва вече да се предефинира и тн.

Дипломатика на бг царски грамоти

Много малко са достигналите до съвремието грамоти от
канцеларията на български владетели. Вярно е, че познаваме
съдържанието на редица документи, които са излезки от царската
канцелария или от патриаршеската канцелария
До съвремието са достигнали преписи от посланията на български
царе, на висши духовници.
Източници
проф. д-р Анна Кочанкова – „Институции, архиви, документални
източници“. София 2019.
Дуйчев, И. Лекции по архивистика. С.: Университетско издателство «Св. Кл.
Охридски». 1993. 353 с