Пек, Морган Скот - Изкуството Да Бъдеш Бог 2

КИБЕА
« F TV. . vVîfv ;• ! v
лШ i,( X
/Ш ш
n. • ::< ! :
;Ж$;.; vV s4>M[ ‘
•.’ : .; -^:.Г-
: •< . • ..•. :
>
/ ^^K Ê r ■ % : ;.r - i;;
jP » ^
ШШ/
Г/ \ •■'“ ■
i f
■Z'’ f:
•
. • ■ ; r.
: '• ' : .••'•, ‘î ‘
ми»!/
^ JT / ■ ’ • (•.f : . J >jr. ; /
■V
гп пп пп тп пп пш п г
М ОРГАН С К О Т ПЕК
ИЗКУСТВОТО
ДА БОДЕШ
БЕЗКРАЙНИЯТ ПЪТ
НА ДУХОВНОТО ИЗРАСТВАНЕ
Превод Жанета Шинкова
1995
КИБЕА
За автора
„Аз не съм фройдист, последовател

на Юнг или Адлер, не съм
бихейвиорист или гешталтист;
не принадлежа към определена
школа в психиатрията
или психотерапията“ — твърди
за себе си д-р Морган Скот Пек.
Огромния успех на
„Изкуството да бъдеш Б ог“
го превръща в най-известния
и влиятелен психиатър
в Съединените щати. Завършил
е в Харвард и в академията „Кейс
Уестърн Ризърв“. Първоначално
работи като военен лекар, след
което започва частна практика
като психиатър. Изнася лекции
МОРГАН в САЩ и чужбина. Основал
е фондация за насърчаване на
СКОТ ПЕК живота в общност (Foundation For
Community Encouragement). След
„Изкуството да бъдеш Б ог“
всяка негова книга става
бестселър: „Хора на лъжата“
(1983) — за природата на
човешкото зло, „Другият
барабан“ — за съзидателното
начало на социалното
съжителство, „Светът, който чака
да се роди“ (1993) —
за преоткриването на
вежливостта, романа „Легло край
прозореца“ (1990), детската
книжка „ Приветливата
снежинка“ (1992), сборника
с афоризми „Медитации по пътя“
(1993) и своеобразното
продължение на първата
му книга:
„Изкуството да бъдеш Бог — 2“.
За книгата
Едва ли друг психоаналитик през последните двадесет годи

ни е имал по-силно влияние върху интелектуалния и духовен
живот на своите съвременници от д-р Морган Скот Пек. Не
говата първа книга,
„ И з к у с т в о т о д а б ъ д е ш б о г “,
публикувана преди повече от петнадесет години, се радва на

все по-широк читателски интерес. Само в Съединените ща
ти и Канада са продадени над пет милиона екземпляра, а кни
гата е преведена на повече от двадесет езика. Цели десет го
дини тя не слиза от класацията на бестселърите на вестник
„Ню Йорк таймс“ — исторически рекорд в книгоиздаване
то. Националните допитвания до читателите я нареждат сред
най-въздействащите книги, написани някога. От публикува
нето й насам д-р Пек е изнесъл много лекции в англоезич-
ните страни, обръщайки внимание на своите читатели, че на
„И зк уств ото да бъ деш бо г“
не бива да се гледа като на окончателна или завършена мъд

рост; тя е само началото на едно трудно и нескончаемо пъту
ване към духовното израстване, което трябва да предприемат
истинските търсачи на духовно усъвършенстване. Сега, след
дългоочакваното публикуване на „Изкуството да бъдеш
бог — 2“, читателите могат да продължат това пътуване с
д-р Пек, макар той да ни убеждава, че „всеки от нас трябва
сам да намери своя път в живота. За това няма наръчници,
няма готови формули, няма лесни отговори.“
„ И зк у ст в о т о да бъ д еш бог — 2 “
се основава на лекциите на д-р Пек, които той допълва, ре

дактира и превръща в стройно и увлекателно изложение на
своите идеи и прозрения. В тази задълбочена и поучителна
книга д-р Пек разглежда най-важните въпроси на личност
ното и духовното израстване, включително
„Вина и прошка“
„Въпросът за смъртта и смисъла“,
„Любовта към себе си срещу самоуважението“,
„Сексуалност и духовност“.
Книгата ни повежда от първата стъпка в духовното
пътуване — „Порастването“, през „Себеопознаването“,
до последната — „Търсенето на собствен Бог“.
Мъдра и дълбоко вдъхновяваща книга,
„ И зк у ст в о т о да бъ д еш бог — 2 “
е пътуване, в което откриваме себе си, изследваме сложността

на живота и парадоксалния характер на вярата. Във всяко от
ношение това е творба, която носи дълбоко удовлетворение
и радост.
СЪДЪРЖАНИЕ
Хора, на които дължа благодарност............................... 9

Предисловие....................................................................11
_________________ ПЪРВА ЧАСТ_________________

П ървата стъпка: П орастването
1. Съзнанието и проблемът за болката........................14

2. Обвинение и прошка...................................................29
3. Въпросът за смъртта и смисъла...............................51
4. Вкусът към загадъчното............................................ 77
_________________ ВТОРА ЧАСТ_________________

С ледващ ата стъпка: С ебеопознаването
5. Любовта към себе си срещу самоуважението..........97

6. Митологията и човешката природа......................... 113
7. Духовността и човешката природа.......................... 131
8. Пристрастяването: свещената болест......................155
_________________ ТРЕТА ЧАСТ_________________

П оследната стъпка: В търсене на собствен Бог
■
9. Ролята на религията в духовното израстване.......... 177
10. Материя и дух..........................................................205
11. Новата епоха: символична или диаболична..........229
12. Сексуалност и духовност........................................ 259
Епилог: Нерадостната участ на психиатрията...... .....273
На всички, които
по един или друг начин
са били моя „аудитория
благодаря за вниманието
Хора, на които
дължа благодарност
Има два начина за преработване на сборник лек

ции — лесен и труден.
Лесният начин е просто текстът от магнетофонни
те записи да се препише на машина, да се коригира гра
матически и да се отпечата, макар че в резултат на то
ва може да се получи бъркотия от несвързани помеж
ду си теми. Трудният начин е да се опиташ да вземеш
тези разнородни теми и вплитайки в тях нов материал,
да създадеш едно оригинално, единно и приятно за че
тене цяло.
Заедно е издателство „Саймън и Шустър“ избрахме
втората възможност и аз прекарах безброй часове е ре
дакторите, реорганизирайки и обединявайки моите лек
ции, добавяйки нов материал и отговаряйки на въпро
сите им, за да попълним празнотите. Редактирах основ
но получения по този начин ръкопис, за да звучи в ду
ха на моето мислене. В тази книга съм вложил много
от себе си и съм доволен от нея.
Едновременно е това обаче тя е съвместно дело и не
би видяла бял свят без неизмеримата редакторска по
мощ на „Саймън и Шустър“. Аз посветих неколкосто-
тин часа на този проект, но служителите на „Саймън и
Шустър“ отделиха три пъти повече, включително мно
го машинописки, коректори и фактологични редакто
ри. Признателен съм на всички.
Има трима души обаче, които заслужават специал
на благодарност. Сред тях е Урсула Обет, която има по-
9
голяма заслуга от всеки друг за творческото превръща
не на сборника подбрани лекции в стройна и много ис
тинска книга, за което бяха потребни много месеци ра
бота.
Бих желал да изразя признателността си и към Бър-
тън Бийлс, който редактира подготвения от Урсула
текст преди мен. Благодарение на неговото усърдие и
многобройните ни разговори, смятам, че в крайна смет
ка се получи едно доста приятно четиво.
И накрая, искам да благодаря на Фред Хилс, моя
дългогодишен редактор в „Саймън и Шустър“. Идея
та за тази книга беше негова. Тя е негова рожба и той
търпеливо работи по нея в продължение на две годи
ни, от началото до края. Той беше и инициатор, и коо
рдинатор, и продуцент — без него просто нямаше да я
има.
10
Предисловие
Може би си спомняте, че „Изкуството да бъдеш бог“

започва е изречението „Животът е труден“. Към тази
велика истина сега ще добавя още един възможен пре
вод на нейния смисъл:
Животът е сложен.
Всеки от нас трябва сам да си намери път в живота.
За това няма наръчници, няма готови формули, няма лес
ни отговори. Правилният път за един човек е погрешен
за друг. Никъде в тази книга няма да намерите указа
ния като „Тръгнете натам“, „Тук свийте наляво“. Ж и
тейският път не е асфалтиран, нито ярко осветен, няма
и пътни знаци. Това е каменист път през пустошта.
В тази книга ще се опитам да изложа някои неща,
които научих през последните десет години и които ми
помагаха, докато търсех пипнешком пътя си през пус
тошта. Но ако ви кажа, че когато загубвах пътя, се ори
ентирах по мъха от северната страна на дърветата, си
гурно ще трябва да ви предупредя и за това, че в секво-
евите гори дърветата често са обрасли с мъх от всички
страни.
Искам също да ви предупредя да не приемате идея
та за продължение, заложена в заглавието на тази кни
га, както и нищо друго в нея, като намек, че пътят на
духовното израстване е прав и че по него можете да кра
чите право напред. Макар да изглежда, сякаш казвам:
„Ето къде беше преди Скот Пек, ето къде е сега, а ако
вие сте тук, догодина вероятно ще сте ето там, аз ня
мам предвид това. Този път не е такъв. Той по-скоро
прилича на концентрични кръгове, простиращи се все
------------------------------ И
по-далеч от центъра, и в него няма нищо просто или
праволинейно.
Не сме длъжни обаче да извървим този път сами.
Можем да помолим за помощ онази сила в нашия жи
вот, която признаваме за по-висша от себе си. Сила, ко
ято всички разбираме различно, но чието съществува
не повечето от нас съзнават. Можем и да си помагаме,
докато вървим по нашия път.
Ако тази книга въобще ви помогне с нещо, надявам
се, че преди всичко ще ви научи да не мислите опрос-
тенчески. Надявам се, че ще се откажете от желание
то да опростявате всичко, да търсите готови формули
и лесни отговори и ще започнете да мислите многоиз-
мерно, ще се наслаждавате на загадките и парадокси
те на живота и няма да се плашите от многообразието
на причините и следствията, които се преплитат във
всяко преживяване. Надявам се, че ще се радвате на
сложността на живота.
12
ПЪРВА ЧАСТ
Първата стъпка:
Порастването
ПЪРВА ГЛАВА
Съзнанието и проблемът
за болката
ял живот съм се чудил какъв ще стана, когато

I порасна. Преди около седем години осъзнах, че
Д |Ц никога няма да порасна — че порастването е
процес, Който никога не свършва. Тогава се запитах: „Е,
Скоти, и какво е излязло от теб досега?“ И още щом
си зададох този въпрос, за свой ужас осъзнах, че от мен
е излязло не друго, а евангелист. А евангелист е пос
ледното нещо на света, което някога съм допускал, че
ще стана. И сигурно е последното нещо на света, на ко
ето бихте искали да попаднете.
Думата „евангелист“ навява най-лошите възможни
асоциации и сигурно извиква в съзнанието ви образа на
наконтен, зализан проповедник в костюм за две хиля
ди долара, стиснал луксозно подвързана библия с от
рупаните си с пръстени ръце, който крещи с цяло гър
ло: „Спаси ме, Господи-и-и“.
Не се бойте. Нямам предвид, че съм заприличал на
тези евангелисти. Аз влагам в думата „евангелист“ пър
воначалния й смисъл — носител на добра вест. Тряб
ва обаче да ви предупредя, че нося и лоша вест. Аз съм
евангелист, който носи и добра, и лоша новина.
Ако поне малко приличате на мен, значи обичате да
отлагате удоволствието, затова когато ви попитат коя
15
ПОРАСТВАНЕТО
новина искате да чуете първо, добрата или лошата, от

говаряте: „Ами, първо лошата, моля“. Затова нека
приключим бързо с нея: Аз нищо не знам.
Може да ви се струва странно, че един евангелист,
„вестител на истината“, така охотно си признава, че не
знае нищо. Но в действителност работата е там, че и
вие не знаете нищо. Никой от нас не знае. Живеем в
една дълбоко загадъчна вселена.
Предполага се, че евангелистите трябва да носят
„благи вести за утеха и радост“. Другата лоша новина
е, че ще говоря за пътя в живота и в такъв случай не
мога да избягна въпроса за болката. Просто болката е
неразделна част от човешката същност и винаги е би
ло така — още от времето на райската градина.
Историята за райската градина, разбира се, е мит. Но
подобно на другите митове тя въплъщава някаква ис
тина. И сред многото верни неща, на които ни учи ми
тът за райската градина, е и това как ние хората сме се
развили и сме станали разумни същества.
След като сме изяли ябълката от дървото на поз
нанието за доброто и злото, ние сме придобили съз
нание и в резултат на това моментално сме започна
ли да се притесняваме. Именно по това Бог е разбрал,
че сме изяли ябълката — по това как изведнъж сме
станали скромни и стеснителни. И така, едно от не
щата, на които ни учи този мит, е: човешко е да си
стеснителен.
През цялата си кариера като психиатър, а сега и ка
то писател и лектор, съм имал възможност да се сре
щам с мнозина чудесни, задълбочено мислещи хора и
не съм попадал нито на един, който дълбоко в себе си
да не е стеснителен. Някои от тях не се възприемаха по
този начин, но когато се поразговорехме, постепенно
осъзнаваха, че всъщност са срамежливи. А малцината,
16 ------------------------------------------------------------------------------------
|Ш Ш Н Ш Ш Ш П И Ш Ш П П
Съзнанието и проблемът за. болката
у които отсъстваше всякаква стеснителност, бяха в ня

какъв смисъл увредени, бяха загубили нещо от човеш
кото в себе си.
Да си стеснителен е човешко и ние сме станали стес
нителни в райската градина, когато сме осъзнали себе
си, т.е. когато сме започнали да възприемаме себе си
като ох делни същества. Изгубили сме усещането, че
сме едно цяло с природата, с цялата вселена. Символ
на усещането, че сме загубили единството си с целия
останал свят, е прогонването ни от рая.
Израстването е болезнено
Когато сме били изгонени от рая, било е завинаги. Ни-
кога вече няма да можем да се върнем там. Ако си спом
няте, херувими и пламтящ меч ни препречват пътя.
Не можем да се върнем назад. Можем само да вър
вим напред.
Да се върнем в рая е все едно да се опитваме да се
върнем в майчината утроба, в детството. Понеже това
е невъзможно, трябва да пораснем. Можем само да вър
вим напред през пустинята на живота, проправяйки си
мъчително път през изсъхналата и оголена земя към
все по-дълбоки нива на съзнанието.
Това е много важна истина, защото много често чо
вешката психопатология, включително наркомания
та, произтича от опитите ни да се върнем в рая. На
коктейл обикновено се нуждаем поне от едно питие,
за да преодолеем смущението си, срамежливостта си
И то помага, нали? И ако си набавим нужното коли-
чсс1 во алкохол или подходяща доза марихуана или ко
каин, или пък някаква подобна смес, възможно е за
няколко минути или за няколко часа да си възвърнем
------------------------------------------------------------------------------------- 17
временно изгубеното усещане за единство с Вселена-

та. Възможно е да изпитаме отново онова чудесно,
топло и замайващо усещане, че пак сме едно с приро
дата.
Разбира се, това усещане никога не трае дълго и
обикновено не си струва цената. Така че, митът не лъ
же. Ние наистина не можем да се върнем обратно в рая.
Трябва да вървим напред през пустинята. Но пътят е
труден и осъзнаването често е болезнено. Затова пове-
чето хора спират колкото може по-скоро. Намират си
местенце, което им изглежда сигурно, окопават се в пя
съка и си остават там, вместо да продължат болезне
ния път напред през пустинята — път, който е осеян е
кактуси, тръни и остри камъни.
Макар повечето хора рано или късно да научават,
че „нещата, които ни нараняват, ни учат“ (по думите
на Бенджамин франклин), уроците на пустинята са
толкова болезнени, че ги прекъсваме колкото може
по-скоро.
Старческото слабоумие не е биологично заоолява-
не. То може да бъде проява на нежеланието да порас
нем _ психическо разстройство, което може да бъ
де предотвратено от всеки, който поеме за цял жи
вот пътя на умственото и духовно израстване. Хора
та, които престават да се учат и прекратяват израст
ването си в живота рано, престават да се променят и
закостеняват, често се връщат назад в развитието си
към нещо подобно на „второ детство“. Стават хлен
чещи, претенциозни и егоистични. Но това не е за-
щото са навлезли във второ детство. Те никога не са
излизали от първото, просто обвивката на зрелост
та се е износила, оголвайки скритата под нея детска
емоционалност.
Ние пеихотерапевтите знаем, че повечето хора,
18
Съзнанието и проблемът за болката
които изглеждат възрастни, в емоциите си всъщност

са деца, навлекли дрехите на възрастни. И го знаем не
защото хората, които се обръщат към нас, са по-нез
рели от останалите. Напротив, онези, които се подла
гат на психотерапия с искреното желание за израст
ване, са сред малцината, които се стремят да преодо
леят незрелостта, които не желаят повече да търпят
дсшнского в себе си, макар все още да не виждат из
ход от положението. Всички други така и не успяват
да пораснат напълно и може би затова мразят да го
ворят за старостта.
През януари 1980 година, малко след като написах
„Изкуството да бъдеш бог“ — книга, която в много от
ношения се отнася до израстването, по време на реклам
ната й кампания един вашингтонски шофьор на такси
ме возеше от телевизия на телевизия и от радиостанция
на радиостанция. След втората или третата ме попита:
— Хей, човече, ти с какво се занимаваш?
Казах му, че представям една книга.
За какво се говори в книгата? — заинтересува се
той.
Аз се впуснах в интелектуални обяснения за това как
книгата обединява психиатрията с религията. Той ме
слуша около половин минута, след което отбсляза:
Ами, звучи ми като да си събираш партакешите.
Този човек притежаваше забележителна проница
телност. На следващото телевизионно интервю попи
тах дали може да разкажа тази история.
Отговориха ми, чс не може. Помислих си, че не им
допада думата „партакеши“ и предложих да я заменя с
„неща“. Но пак ми отказаха.
Хора 1 а просто не искат да говорят за истинското съз
ряване. Това е прекалено болезнено.
19
Конструктивното страдание
Това че съм готов да говоря за болката, не означа
ва, че съм мазохист. Напротив, не виждам абсолютно
никаква полза в ненужното страдание. Ако ме заболи
глава, първата ми работа е да ида в кухнята и да глът
на две свръхсилни таблетки тиленол. Не виждам абсо
лютно никакъв смисъл в обикновеното главоболие,
предизвикано от напрежението.
Има обаче и конструктивно страдание. И разлика
та между неконструктивното и конструктивното е най-
важното нещо, което трябва да усвоим, за да се спра
вим с болезнеността на растежа. Както в случая с гла
воболието, неконструктивното страдание е нещо, от ко
ето трябва да се отървем. Когато страданието с конст
руктивно, трябва да го понесем и преодолеем.
Аз предпочитам да използвам термините „невротич
но страдание“ и „екзистенциално страдание“ и ще ви
дам един пример за разликата между тях. Може би си
спомняте, че преди около четиридесет години, когато
теориите на Фройд за първи път стигнаха до интели
генцията и бяха изтълкувани неправилно (както неряд
ко се случва), цял куп „съвременно мислещи“ родите
ли, дочули, че чувството за вина има нещо общо с нев
розите, решиха, че ще възпитават децата си така, че да
не изпитват чувство за вина. Ужасно е да сториш тако
ва нещо на едно дете!
Затворите са пълни с хора, които са попаднали там
именно защото не притежават чувство за вина, или не
го притежават в достатъчна степен. Известно чувство
за вина ни е потребно, за да можем да живеем в общес
тво. Ето това аз наричам екзистенциално страдание.
Бързам обаче да изтъкна, че прекалено силното чув
ство за вина не е благоприятно, а по-скоро вредно за
20 ------------ --------------------
11111111111М11111111II11М11Ш111М111Ш1111111111II1111М1111
съществуването ни. Това е невротична вина. Все едно

да се разхождаш по игрището за голф с осемдесет и се
дем стика в чантата, вместо с четиринадесет — обичай
ния брой, необходим за една добра игра на голф. Прос
то багажът е прекалено много и трябва да се освобо
дите от него възможно най-бързо. Ако това означава
да се подложите на психотерапия, направете го. Нев
ротичната вина е ненужна, тя само спъва напредване
то ви през пустинята.
Това важи не само за вината, но и за другите форми
на емоционално страдание, като тревожността напри
мер, която също може да бъде както екзистенциална, та
ка и невротична. Номерът е да умееш да ги различаваш.
Има едно много просто, макар и жестоко правило
за преодоляване на емоционалната болка и страдание
то в живота. То включва три стъпки.
Първо, когато страдате емоционално, задайте си
въпроса: „Моето страдание — моята тревожност или
вина — екзистенциално ли е, или невротично? То под
помага ли развитието ми, или го спъва?“ В един от де
сет случая сигурно няма да сте в състояние да си отго
ворите на този въпрос. Но в останалите девет, ако се
сетите да си го зададете, отговорът ще бъде съвсем
ясен. Ако например се тревожите дали ще успеете да
подадете навреме данъчната си декларация, защото
веднъж вече сте плащали голяма глоба за закъснение,
уверявам ви, че тревогата ви има екзистенциален ха
рактер. Тя е уместна. Продължавайте да се тревожите
и си подайте навреме декларацията. От друга страна,
ако определите страданието си като невротично и спъ
ващо живота ви, втората стъпка е да си зададете въп
роса: „Как бих постъпил, ако не изпитвах тази тревож
ност или чувство за вина?“
Третата стъпка е да го направите. Както съветва дру-
жеството на Анонимните алкохолици: „За да успееш,

направи го наужким“, или: „Престори се, че го правиш“.
За първи път научих това правило, когато трябваше да
се справям със собствената си стеснителност. Да си сра
межлив е човешко, но към това можем да се отнесем или
невротично, или екзистенциално. Слушайки знаменити
оратори, понякога имах чувството, че трябва да ги попи
там нещо, че има нещо, което искам да науча или да ка
жа пред всички, или дори насаме, след речта. Но се въз
държах, защото бях твърде стеснителен и се притеснявах
да не бъда отблъснат или да не приличам на глупак.
След известно време най-сетне си зададох въпроса:
„Дали това отношение към твоята стеснителност, ко
ято не ти позволява да задаваш въпросите си, подпо
мага съществуването ти, или го ограничава?“ И още
щом си го зададох, ми стана ясно, че това ме ограни
чава. Тогава си казах: „Е, Скоти, как щеше да се дър
жиш, ако не беше толкова стеснителен? Какво щеше
да направиш, ако беше кралицата на Англия или пре
зидентът на САЩ?“ Отговорът беше ясен: ще отида
при оратора и ще кажа каквото имам за казване. Ето
защо си рекох: „Добре тогава, постъпвай така. Прави
го наужким. Дръж се така, сякаш не си срамежлив.“
Признавам, това е доста страшничко и тъкмо тук е
необходима известна храброст. Едно от нещата, кой
то постоянно ме удивляват, е, че сравнително малко
хора разбират какво е това .смелост. Повечето си мис
лят, че да си смел означава да не се страхуваш. Отсъс
твието на страх не е смелост, а някакъв вид мозъчно
увреждане. Смелостта е способност да продължиш,
въпреки страха или болката. Ако го сториш, устано
вяваш, че преодоляването на страха не само те прави
по-силен, но и представлява голяма стъпка напред към
зрелостта.
22 ------------------------------------------------------------------------------------
Съзнанието и проблемът за болката •
А какво точно е зрелостта? Когато пишех „Изкуст

вото да бъдеш бог“, макар че описах доста незрели хо
ра, така и не дефинирах зрелостта. Струва ми се обаче,
че обща характерна черта на повечето незрели хора е,
че седят бездейни и се оплакват, че животът не отго
варя на изискванията им. Както пише Ричард Бах в
„Илюзии“, „Защитавайте своите ограничения и нико
га няма да се отървете от тях“. А за малцината напъл
но зрели хора е характерно, че смятат за свое задълже
ни6 — дори за чудесна възможност — да отговорят на
изискванията на живота.
Съзнание и изцеление
За да стигнете далеч в пустинята, трябва да сте го
тови да посрещнете екзистенциалното страдание и да
се преборите е него. За тази цел, ако сте устроени като
повечето хора, ще трябва по един или друг начин да про
мените отношението си към болката. Ето и една доб
ра вест. Най-бързият начин да промените отношение
то си към болката е като приемете факта, че всичко,
което се случва с нас, е насочено към духовното ни из
растване.
Доналд Никъл, авторът на „Святост“, пише в пред
говора, че това е книга с указания. Той предполага, че
ако някой ви види да разнасяте със себе си книга по въп
росите на светостта и ви попита за какво ви е, най-ве
роятно ще отговорите: „Ами, просто ми е интересно
какво казват авторитетите по въпроса“. Всъщност Ни
къл изтъква, че няма никаква причина да купувате или
вземате назаем, а още по-малко да разнасяте със себе
си книга за светостта, ако не искате да станете свят чо
век. Трй не случайно я нарича книга е указания — как
23
човек може да стане светец. След като прочетете око

ло две трети от нея, ще стигнете до едно прекрасно из
речение, което гласи: „Не можем да загубим, след ка
то веднъж осъзнаем, че всичко, което се случва с нас,
е предназначено да ни научи на святост/
Е, каква по-добра вест от това, че няма начин да за
губим, че победата ни е сигурна? Просто ни е в кърпа
вързана, след като веднъж разоерем, че каквото и да
ни се случи, то е предназначено да ни научи на онова,
което трябва да знаем по поетия от нас път.
Проблемът обаче е, че това осъзнаване изисква ця
лостна промяна на отношението ни към болката, а
според мен — и към съзнанието. Спомнете си исто
рията за райската градина — как сме придооилР1 съз
нание, след като сме вкусили ябълката от дървото на
познанието за доброто и злото. Така съзнание! о е ха
ва за нас и източник на болка, и в същото време —
извор на спасението ни, което е синоним на изцеле
нието.
Съзнанието е източник на болката, защото ако не
притежавахме съзнание, нямаше, разбира се, да изпит
ваме и болка. Едно от нещата, които правим, за да спес
тим някому неконструктивното, излишното страда-
ние — физическото страдание — е да му дадем анес-
тетик, за да загуби съзнание и да не чувства болката.
Но макар че съзнанието е единственият източник на
болката, то е и изворът на спасението, защото спасени
ето е процес на все по-пълно осъзнаване. С все по-пъл
ното осъзнаване ние напредваме все по-далеч през пус
тинята, вместо да се заровим в някоя дупка, като онези,
които не искат да пораснат. М докато напрехщаме, започ
ваме да понасяме все повече и повече оолка заради
самото съзнание.
Както вече казах, спасение означава „изцеление .
24 — ----------------------
|1Ш 1шш1Ш 1111ГШ 1Ш 1т1шшшшшшшшш1111Ш 11НШ Ш 111[|111ПШ Н и11111

Спасението е процес на изцеление и на постигане на ця

лостност. Изцеление, святост и цялостност са в дейст
вителност едно и също нещо.
Дори старият атеист Зигмунд Фройд признава връз
ката между изцелението и съзнанието, когато казва, че
целта на психотерапията — изцелението на ума — е да
ни накара да осъзнаем несъзнаваното, тоест тя предс
тавлява извисяване на съзнанието. Карл Юнг също ни
помага да разберем несъзнаваното, като приписва зло
то на нашето нежелание да застанем лице в лице със
своята сянка, с онази част от своята личност, която
предпочитаме да отричаме, за която не обичаме да мис
лим, която не искаме да осъзнаем и постоянно се опит
ваме да я сметем под килима на съзнанието, за да
продължим да не я осъзнаваме.
Обърнете внимание, че Юнг отдава злото не на сян
ката сама по себе си, а на отказа ни да се изправим
срещу нея. И под това се разбира много активен от
каз. Носителите на злото не са просто пасивно несъз-
наващи или невежи, те са готови да стигнат твърде да
леч, за да си останат невежи или несъзнаващи. Гото-
ви са да убиват и да започнат войни, за да го постиг
нат.
Аз, разбира се, признавам, че злото, подобно на Бо
жията любов и истината, е нещо твърде обширно, за да
бъде обхванато в точна дефиниция. Но едно от добри
те определения на злото е „войнстващо невежество“.
Войнстващо несъзнаванс.
Войната във Виетнам е един от най-добрите приме
ри, които са ми известни, за такова войнстващо неве
жество в голям мащаб. Когато през 1963-1964 година
започнаха да се натрупват доказателства, че политиката
ни в Индокитай не е успешна, първата ни реакция бе
ше да отречем, че нещо не е наред. Казвахме, че ни
-------------------------- 25
II 111111I I I I I I 1111II 1111111111Ш 1 Н Ш 1 Ш 1111

трябват още няколко милиона долара и още специал

ни части. Доказателствата обаче продължаваха да се
натрупват — нашата политика беше определено нес
получлива. И какво стана тогава? Изпратихме още
войски, броят на жертвите започна да расте, случаите
на жестокост станаха всекидневие. Това е времето на
случая Ми Лай. После, докато доказателствата продъл
жаваха да се трупат, ние продължихме да не им обръ
щаме внимание. Вместо това бомбардирахме Камбо
джа и заговорихме за достоен мир.
Дори и сега, въпреки всичко, което вече знаем, има
американци, които продължават да мислят, че сме ус
пели да се измъкнем с дипломация от Виетнам. Не сме
се измъкнали с дипломация, а бяхме победени. Но мно
зина сякаш все още отказват да разберат това.
Оазиси в пустинята
Съзнанието .носи със себе си болка, но носи и радост.
Защото, докато напредвате през пустинята — ако стиг
нете достатъчно далеч, — ще започнете да откривате
късчета зеленина, малки оазиси, които никога преди
не сте забелязвали. И ако продължите още по-нататък,
може дори да откриете потоци жива вода под пясъка.
Отидете ли още по-далеч, може дори да успеете да осъ
ществите съдбата си.
Ако не ми вярвате, обърнете внимание на примера
с един човек, който стигна далеч навътре в пустиня
та — поетът Томас Елиът, прочул се в началото на ка
риерата си с поетични творби, от които лъха празнота
и отчаяние. В първата от тях, „Любовната песен на Дж.
Алфред Пруфрок“, публикувана през 1917 година, ко-
гато той е на двадесет и девет години, се казва:
26
„Остарявам... Остарявам...
Ще си навивам панталоните.
Да си среша ли на път косата? Ще дръзна ли да
хапна праскова?
Ще нося бели спортни панталони, ще ходя по
брега.
Чувал съм русалките да пеят една на друга.
Не вярвам да запеят за мен.“
Важно е да помним, че Дж. Алфред Пруфрок от то
ва стихотворение, също като Томас Елиът, живее във
висшето общество, в света на висшата цивилизация, и
въпреки това се намира в духовна пустош. Нищо чуд
но, че пет години по-късно Елиът публикува стихотво
рение със заглавие „Пустош“. В него той действител
но съсредоточава вниманието си върху пустинята. И в
това стихотворение има много празнота и отчаяние, но
за първи път в поезията на Елиът се срещат и малки
късчета зеленина тук-там, някакъв намек за растител
ност, мисли за вода и за сянка под скалите.
По-късно, към края на четвъртото и началото на пе
тото десетилетие от живота си, Елиът пише поеми от
рода на „Четири квартета“, първият от които започва
с описание на розова градина, птичи песни и детски
смях. А след това написва някои от най-богатите и пищ
ни мистични поетични творби в литературата и се го
вори, че е завършил живота си в радост.
Примерът на Елиът може да ни служи за утеха, до-
като крачим мъчително по собствения си каменист път,
със собствената си болка. Наистина, някаква утеха ни
е нужна, но едно от нещата, които определено не ни
трябват, е бързодействащият наркотик. Виждал съм
много хора, които буквално се убиват един друг с бър
зи лекове в името на изцелението.
Правят го от егоистични подбуди. Да кажем напри
27
мер, че Рик ми с приятел и страда. Понеже ми е прия

тел, това ми причинява болка, а аз не искам да ме бо
ли. Иска ми се да излекувам Рик колкото може по-бър
зо, за да се отърва от собствената си болка. Иска ми се
да му дам някой лесен отговор, като например: „О, съ
жалявам за смъртта на майка ти, но не се измъчвай,
тя е отишла в рая“, или пък: „Божичко, и аз имах вед
нъж подобен проблем, трябва просто да отидеш да по
тичаш“.
Но често най-добрият начин да помогнем на чове
ка, който страда, е не да се опитваме да премахнем оол-
ката му, а да сме готови да я споделим. Трябва да се
научим да изслушваме и да понасяме болката на дру-
гите. Всичко това е част от израстването на съзнание
то. Колкото повече расте то, толкова по-добре разби
раме игричките на другите, техните грехове и манипу
лации, но и все по-ясно съзнаваме какво им тежи и как
во ги измъчва.
Колкото повече напредваме в духовното си израст
ване, толкова повече от болката на другите можем да
поемем, и тогава се случва нещо удивително. Колкото
повече болка сте готови да поемете, толкова повече ра
дост ще започнете да изпитвате. А това вече е наисти
на добра новина, нещо, заради което, в крайна сметка,
си струва да извървите пътя.
28
ВТОРА ГЛАВА
Обвинение и прошка
зрастването до голяма степен се състои в това
И да се научите да прощавате. Ние преминава

ме през живота, обвинявайки другите за стра
данията си. А обвиненията винаги започват с гняв.
Гневът е силна емоция, която възниква в мозъка. Чо
вешкият мозък е пълен с групички нервни клетки, на
речени нервни центрове. В средния мозък тези центрове
са натоварени с управлението и изразяването на емо
циите. Неврохирурзите са установили местоположени
ето на тези центрове и им въздействат, като в мозъка
на пациент под местна упойка вкарват електроди или
много тънки игли, от чиито върхове тече много слаб
ток.
Има например център на еуфорията и ако неврохи
рурзите поставят иглата на това място и пуснат един
миливолт ток, пациентът ще каже: „Леле, вие докто
рите сте страхотни хора, и болницата ви е прекрасна.
Хайде още веднъж, а?“ Чувството на еуфория е много
силно, затова определени наркотици, като например хе
роинът, водят до такова пристрастяване — защото
имат стимулиращо въздействие върху центъра на еуфо
рията.
Правени са изследвания върху плъхове, при които
неврохирурзите поставят електрод в мозъчния център
на еуфорията и дават възможност на животното само
29
да го стимулира, като натиска едно лостче. В резул

тат на това плъхът толкова често натиска лостчето,
че престава да се храни и умира от глад. Буквално уми
ра от удоволствие!
Недалеч от центъра на еуфорията е разположен друг
център, който управлява съвсем различна емоция
потиснатостта. Ако неврохирурзите поставят електрод
в този център и пуснат в него един миливолт ток, па
циентът казва: „Боже, всичко изглежда сиво, чувствам
се ужасно, просто кошмарно. Спрете, моля ви, моля
ви!“ Има и център на гнева. И ако неврохирурзите ре
шат да го стимулират, по-добре да завържат здраво па
циента за масата.
Тези центрове са се изграждали в човешкия мозък в
продължение на милиони години еволюция и имат свое
предназначение. Ако например по някакъв начин изк
лючите центъра на гнева в мозъка на едно дете, така
че то никога да не може да се ядоса, ще получите мно
го кротко дете. Но какво мислите ще му се случи, ко-
гато отиде в детската градина или тръгне на училище?
Ще го смачкат, просто ще го прегазят, може дори да
умре. Гневът си има свой смисъл, той е потребен за са
мото ни оцеляване. Сам по себе си, той не е вреден.
Центърът на гнева у човека действа по същия начин,
както и при другите живи същества. Всъщност това е
механизъм за защита на собствената територия, койю
се задейства при всеки опит на друго същество да я на
руши. Ние с нищо не сме по-различни от кучето, което
се нахвърля върху чуждото куче, влязло в неговата те
ритория, само че при нас, хората, определението на по
нятието територия е много по-сложно. Ние нс само при
тежаваме пространствена територия и побесняваме, ко-
гато някой се вмъкне непоканен в двора и започне да
къса цветята ни, но имаме и психологическа територия
30 -------------------------------------------------------------------------------------
и се ядосваме, когато някой ни критикува. Имаме и те-

ологическа или идеологическа територия и сме склон
ни да се гневим, когато някой критикува вярата ни или
хули идеите ни.
Тъй като човешката територия е твърде сложна и
многостранна, центърът на гнева реагира постоянно и
често много неправилно. За да имате представа до как
ва степен неправилно, ще ви кажа, че това става дори
когато сами поканим някого да влезе в личната ни те
ритория.
Преди около двадесет и пет години, когато аз самият
се подложих на психоанализа, вече се интересувах от
отношението между психология и духовност и понеже
знаех, че Карл Юнг е наблегнал на този въпрос, поло
жих голямо усилие да си намеря терапевт юнгианец.
Отидох при него и дълго чаках да ми каже нещо юнги-
анско. Единственият проблем беше, че той подходи към
мен като фройдист, а както по-късно научих, точно това
е бил начинът, по който е трябвало да бъда лекуван.
След като се запознахме, този терапевт не продума
в продължение на седем сеанса. Принуждаваше ме аз
да говоря постоянно и аз започнах да му се ядосвам все
повече и повече. Ето на, плащах му огромната (за оно
ва време) сума от двадесет и пет долара на час и той не
правеше и не казваше нищо, за да си заслужи парите.
Накрая, на деветия сеанс, докато обяснявах отношени
ето си към някакъв въпрос, той все пак продума. Каза
ми: „Още не съм много сигурен, че разбирам защо се
чувствате така.“ Тогава аз му се сопнах: „Как така не
разбирате защо се чувствам така?“ Още в мига, в кой
то той посегна на моята психологическа територия, аз
бях вбесен, въпреки че точно за това му плащах, точно
това го бях поканил да направи.
И понеже сме човешки същества и центърът на гнева
------------------------------------------------------------------------------------- 31
1111
ни реагира постоянно, често твърде неправилно, за да

се справим с него, трябва да усвоим цяла сложна сис
тема от методи. Понякога се налага да си кажем, как-
то в моя случай с терапевта: „Гневът ми е глупав и нез
рял. Вината е моя.“ Друг път трябва да заключим: „То
зи човек наистина навлезе в моята територия, но това
стана случайно и няма причина да се ядосвам , или пък
„Е, той наистина наруши донякъде моята територия, но
това не е кой знае каква беда. Не си струва да вдигам
шум.“ Но от време на време, след като поразмислим
някой и друг ден, възможно е да установим, че някой
действително сериозно е нарушил територията ни. То
гава трябва да отидем при този някой и да му кажем:
„Слушай, имам да уреждам сметки с теб“. А понякога
може дори да се наложи да се ядосате веднага и момен
тално да излеете гнева си върху нарушителя.
И така, има поне пет различни начина да реагирате,
когато се задейства центърът на гнева. Необходимо е
не само да познаваме тези възможни реакции, трябва
също да се научим кога коя е уместна. Това е изклю
чително трудна задача и затова нищо чудно, че малци
на се научават как да се справят с гнева си, преди да са
навършили тридесет-четиридесет години, а мнозина та
ка и никога не се научават.
Обвинение и присъда
Когато се ядосаме и обвиним някого, че ни е разг
невил, ние всъщност произнасяме присъда над този чо
век — че той има някакъв грях към нас.
Когато бях на шестнадесет години, спечелих първо
то си състезание по ораторско изкуство на тема „Не съ
ди, за да не те съдят“. Разсъждавайки помпозно върху
32 — ------------------------------------------------------------------- --
!
думите на Исус, заявих, че не трябва по никакъв начин

да съдим другите, и спечелих кутия топки за тенис.
Днес вече не вярвам, че е възможно да преминеш през
живота, без да съдиш другите. Трябва да преценим с ко
го да сключим брак и с кого не бива, кога да се месим в
живота на децата си и кога да не се месим, кого да нае
мем на работа и кого да уволним. Наистина, животът
ни се определя именно от качеството на преценките ни.
Това не е в противоречие с думите на Исус. Първо, ду
мите Му често се тълкуват неправилно. Исус е казал: „Не
съди, за да не те съдят“, а не „Никога не съди“. Но вина
ги, когато произнасяш присъда над някого, бъди готов да
съдят и теб. И второ, Той веднага добавя: „Лицемерецо,
извади първом гредата [той е дърводелец, нали помните]
от собственото си око и тогава ще видиш ясно как да из
вадиш сламката от окото на брата си“. С други думи, Исус
е казал да съдим първо себе си, преди да съдим другите.
Изправен пред разгневената тълпа, готова да пребие
с камъни една заловена в прелюбодеяние жена, Исус
казва също: „Който от вас е безгрешен, нека пръв хвър
ли камък върху нея“. Понеже всички сме грешници,
значи не бива да хвърляме камъни, не бива да обвиня
ваме и да съдим никого, така ли? Всъщност, в крайна
сметка никой не хвърля камък по жената и Исус й каз
ва: „Никой ли не те осъжда? Тогава и аз няма да те съ
дя.“ Той отново казва, че трябва да съдим себе си, пре
ди да съдим другите.
Но макар и всички да сме грешници, от време на вре
ме се налага да хвърлим камък. Например когато каз
вате на свой служител: „Вече четвърта година поред не
си вършиш работата както трябва, за шести път те хва
щам да лъжеш и се страхувам, че щс се разделим. Ще
трябва да те уволня.“
Да уволниш някого е ужасно болезнено и жестоко
33
решение. Как можете да знаете, че сте преценили пра

вилно и правилно сте избрали момента? Откъде може
те да знаете, че имате право да обвинявате този човек?
Отговорът е, че не можете да знаете. Но винаги тряб
ва да погледнете първо себе си. Дори да установите, че
нямате друг избор, освен да уволните въпросния човек,
може да откриете също, че сте могли да направите мно
го неща, които сте пропуснали и които са щели да пре
дотвратят това развитие на събитията.
Трябва да си зададете въпроси като например: „Ин
тересувах ли се от този човек и неговите проблеми? Ка
зах ли му, когато за първи път го хванах в лъжа, или то
ва ми се стори прекалено трудно и оставих нещата да
вървят, докато положението не стана непоносимо?“ Ако
си отговорите искрено на тези въпроси, може би ще за
почнете да се отнасяте другояче към служителите си и
за в бъдеще ще си спестите подобни жестоки решения.
Агонията на незнанието
Как обаче можем да разберем кога точно е време за
обвинение и присъда, а не за самокритичност? Когато за
почнах да изнасям публични лекции, не знаех дали това е
правилен ход. Наистина ли Бог искаше това от мен, или
го правех от самолюбие, защото приветствията на о п
иата ми доставяха такова голямо удоволствие? Не знаех
отговора на този въпрос и търсейки го, непрестанно се
измъчвах. Накрая нещо ми помогна и то подкрепи пре
дишното ми твърдение, че всичко, което ни се случва в
живота, е предназначено да подпомогне духовното ни из
растване и в това отношение имаме нужда един от друг.
Споделих съмненията, които ме измъчваха, с жената,
спонсорирала втората ми лекция. Около месец след това
тя ми изпрати свое стихотворение. В него не визираше

точно мен, но заключителните стихове бяха точно това,
което имах нужда да чуя в този момент:
„Истината е, че го искам
и трябва да платя цената —
да си задавам въпроса отново, и отново, и отново.“
Четейки това стихотворение, аз осъзнах, че съм тър
сил някакво откровение, някаква изпратена от Бога
формула, като например: „Да, Скоти, върви и говори
до свършека на света“, или: „Не, Скоти, дръж си уста
та затворена“. Но нямаше формула, нямаше лесен от
говор и аз разбрах, че ще ми се наложи при всяка пока
на, при всяко изготвяне на лекционната ми програма
да си задавам въпроса отново и отново, и отново: „Гос
поди, това ли искаш да направя?“ Единственото, кое
то можем да сторим, когато сме изправени пред болез
нен избор, е всеки път да си задаваме въпроса отново
и да се измъчваме над отговора.
Ако например имате шестнадесетгодишна дъщеря и
тя ви помоли за разрешение точно тази събота да за
къснее до два часа през нощта, как ще постъпите? Въз
можните реакции на родителите са три. Първата: „Не,
разбира се, че не може. Добре знаеш, че вечерният ти
час е десет.“ Втората: „О, разбира се, скъпа, каквото
поискаш.“ Можем да ги наречем крайно десни и край
но леви реакции. Но макар да са полярно противопо
ложни, между тях има нещо общо. Те са бързи отгово
ри, готови формули. Не изискват никакво усилие от
страна на родителите.
Според мен добрите родители в този случай ще си за-
дадат въпроса „Да й позволим ли, или да не й позволим
да закъснее до два часа в събота?“ И сигурно ще си отго
ворят: „Не знаем. Наистина, вечерният й час е десет, но
го определихме, когато тя беше на четиринадесет годи
35
ни и може би вече не е реален. От друга страна, на съби

рането, където отива в събота, ще има алкохол и това е
малко обезпокояващо. Но пък нали успехът й в училище
е добър, пише си домашните, явно има чувство за отго
ворност. Може би сме длъжни да проявим доверие в чув
ството й за отговорност. От друга страна обаче, това мом
че, с което излиза, изглежда голям нехранимайко. Да й
позволим ли, или да не й позволим? Или да направим ком
промис? И какъв ще е подходящият компромис? Не зна
ем. Дванайсет, единайсет, един часа? Нс знаем.“
В последна сметка няма особено значение какво ще
решат родителите. Защото дори дъщеря им да не е осо
бено доволна от крайното им решение, тя все пак знае,
че се отнасят към нея сериозно, защото на въпроса й е
обърнато сериозно внимание. Ще знае също, че я оби
чат, защото е достатъчно ценна за родителите си, за да
се измъчват те от незнанието си как да постъпят.
Именно затова, когато започнат да ме молят: „О,
доктор Пек, кажете ми някакво правило, за да знам ко
га да виня някого и кога — не“, аз отвръщам, че не мога
да дам такава формула. Всеки случай е различен, не
повторим, и всеки път, ако търсите истината, ще тряб
ва да си задавате този въпрос. Тогава има голяма ве
роятност да вземете правилното решение, но ще тряб
ва също да се примирите с болката, че не можете да зна
ете със сигурност дали сте постъпили правилно.
Истина и Воля
Досега говорихме всъщност за истината и Бога. Тях
ната близост не е случайна, защото когато говорим за ис
тина, говорим за нещо по-висше от нас самите. Говорим
за търсенето и подчинението на някаква „висша сила“.
36 ------------------------------------------------------------------------------------
________________ Обвинение и прошка
За да не се изкушите да отхвърлите това като прими

тивна „религиозна“ идея, искам да изтъкна, че науката
е поведение, подчинено на истината. Научният метод е
не друго, а последователност от конвенции и алгорит
ми, до които сме стигнали в търсене на истината през
вековете, за да се борим е толкова човешката си склон
ност да се самозаблуждаваме. Затова науката е подчи
нена на по-висш съдник, на по-висша сила — истината.
Махатма Ганди казва: „Истината е Бог и Бог е ис
тина“. Аз вярвам, че освен това Бог е и светлина, и лю
бов, но без съмнение е истина. Затова твърдя, че тър
сенето на научно познание, дори то да не дава отговор
на всички въпроси, е по свой начин твърде богоугодно
дело — поведение, което предполага подчиняване на
по-висша сила.
Когато виним някого неоправдано, единствената и
най-важна причина за това е съчетанието на силна во
ля с неподчинение на по-висша сила. Аз съм убеден, че
силната воля е най-ценното качество, което човек мо
же да притежава, не защото тя е залог за успех или спо
собност, а защото слабата воля е почти сигурна гаран
ция за неуспех. Именно хората със силна воля отбеляз
ват напредък в психотерапията, те притежават загадъч
ното желание за израстване. Затова силната воля е го
ляма ценност и благодат. Но всяка благодат крие в се
бе си опасността да се превърне в проклятие, защото
има странични ефекти. А най-лошият страничен ефект
на силната воля е избухливият нрав — гневливостта.
За да обясня това на моите пациенти, най-често изпол
звам сравнението, че да имаш слаба воля е като да имаш
малко магаренце в задния двор. То не може да направи
особени поразии, най-много да ви изпотъпче лалетата. Но
и не може да ви донесе особена полза. Да имаш силна во
ля е като да имаш дузина впрегатни коне в задния двор.
37
Те са едри и изключително силни животни и ако не са доб

ре обучени, дисциплинирани и правилно впрегнати, мо
же да ви съборят къщата. Но ако са обучени, дисципли
нирани и впрегнати както трябва, с тяхна помощ ще мо
жете буквално да премествате планини.
Но в какво да впрегнем волята си? Не можем да я
впрегнем в своите намерения, защото тогава тя ще си
остане необуздана. Значи трябва да я подчиним на во
ля, по-висша от нашата собствена.
В книгата си „Воля и дух“ Джералд Мей откроява мно
го добре разликата между обузданата и необузданата во
ля. Първата глава на книгата е озаглавена „Твърдост и
своеволие“. Своеволието въплъщава необузданата чо
вешка воля, докато твърдостта е непоколебимата воля
на онзи, който е твърдо решен да стигне там, където го
зове или води по-висшата от него сила.
Същото разграничение е направено с поетични сред
ства в прекрасната драматична творба „Еквус“. В нея
се разказва за едно момче, ослепило шест коня, и за
психиатъра, който го лекува — Мартин Дайзърт, тък
мо преживяващ духовната криза на средната възраст.
В края на пиесата, обяснявайки как е преодолял кри
зата, Дайзърт казва:
„Не мога да нарека това предопределено от Бога, не
мога да стигна чак дотам. Но все пак му отдавам дъл
жимата почит. Сега имам в устата си тази ужасна ве
рига. И тя завинаги ще остане там.“
Играта на обвинения
Не е случайно, че хората, които вършат най-големи-
те злини на този свят, не признават сила, по-висша от
себе си. Носителите на злото са мъже и жени с много
38
силна воля. И понеже са нарцисисти и егоцентрични и

волята им стои над всичко, именно те най-често неоп
равдано и рушително винят другите. Това са хората, ко
ито не могат (и не искат) да извадят гредата от собст
веното си око.
При наличието на доказателства за нашата грехов-
ност и несъвършенство, и ако тези доказателства ни при
тиснат до стената, ние, повечето хора, обикновено си
признаваме, че нещо не е наред и по някакъв начин ко
ригираме поведението си. Онези, които не го правят, аз
наричам „хора на лъжата“, защото една от отличител
ните им черти е способността им да лъжат себе си и дру
гите и да настояват, че не съзнават своите недостатъци
или злодеяния. Движи ги желанието да бъдат доволни
от себе си на всяка цена, във всеки момент, независимо
от съществуването на доказателства за грешките и не
съвършенствата им. Вместо да използват тези доказа
телства, за да поправят несъвършенствата си, те често
влагат огромна енергия в опити да унищожат доказател
ствата. Те са готови да хвърлят всички сили, за да нало
жат волята си на друг човек, за да защитят своето бол
но аз. Така именно те вършат най-много злини— чрез
неоправдано унищожение и необосновани обвинявания.
Важно е да разберете, че да виниш е забавно. Да се
гневиш е забавно. Да мразиш е забавно. И като всяко
приятно занимание, те водят до пристрастяване —
просто привикваш към тях.
Аз самият разбрах колко коварно явление е това, до-
като четях нещо за демоничното обсебване. Попаднах
на няколко описания на предполагаеми обсебвания, при
които жертвите седят в ъгъла и си гризат глезените. То
ва ми напомни за някои средновековни рисунки, изоб
разяващи ада, на които може да се види същата фигу
ра — прокълнат човек си гризе глезена. Позата ми се
39
стори много странна и неудобна. Не виждах в това ни

какъв смисъл, докато не прочетох една книжка от фре-
дерик Бюхнер, озаглавена „Самозалъгването — азбуч
ник на теологията“. В самото начало на книгата на бук
ва „Г“ фигурираше понятието „гняв“, което се оприли
чаваше с глозгането на кокал. Винаги има още малко
жила, още малко костен мозък, винаги остава още съв
сем мъничко и човек продължава да гризе. Единстве
ният проблем, казва Бюхнер, е, че кокалът, който глоз-
гаш, си ти самият.
Да виниш другите се превръща в навик. И в край
на сметка глозгаш ли глозгаш кокала, като си при
помняш отново и отново как някой е постъпил несп
раведливо с теб. Затова може би най-често срещана
та от всички психологически игри може да се наре
че „игра на обвинения“. Терминът „психологическа
игра“ е въведен от покойния велик психиатър Ерик
Берн в книгата му „Игрите на хората“. Берн не описва
игрите за забавление, макар че съществуват извест
ни аналогии, защото психологическите игри в извес
тен смисъл могат да бъдат много забавни. Той опре
деля психологическата игра по-скоро като „повтаря
що се взаимодействие“ между две или повече стра
ни с „мълчаливо разплащане“. Под повтарящо се вза
имодействие той разбира нещо, което не само води
до пристрастяване, но и изхабява, нещо като върте
не на празен ход. Мълчаливо разплащане означава,
че в психологическата игра има нещо неизречено, не
що скрито под повърхността, нещо непочтено, дори
манипулативно.
Играта на обвинения може да се нарече още игра „Ако
не беше ти...“ Повечето от нас са я играли. Тя е най-чес
то срещаната брачна игра. Ето например, Мери казва:
„Е, знам, че много опявам, но това е, защото Джон се е
40
затворил в емоционална черупка. Трябва да му опявам,

за да си пробия път до него. Ако не беше черупката, ня
маше да съм такава.“ Джон пък казва: „Е, знам, че съм
се затворил в черупка, но това е, защото Мери постоян
но ми опява. Тази черупка ми трябва, за да се защитя от
опяването й. Ако тя не беше такава, нямаше да се затва
рям в черупка.“
И така, в подобни игри има някакво движение в кръг,
някаква повторяемост, която трудно се прекъсва. И ко-
гато обяснява как се прекратява психологическата иг
ра, Берн формулира една от двете известни ми велики
истини, които не са парадоксални. Той казва, че един
ственият начин да прекратиш играта е да спреш. Изг
лежда просто, но в действителност е изключително
трудно. Как точно можеш да спреш?
Спомняте ли си играта „Монопол“? Представете си,
че си седите и си мислите: „Ето на, това наистина е глу
пава игра. Играем я вече с часове. Наистина е детинс
ко. Имам цял куп по-важни неща за вършене.“ Но точ
но тогава пресичаш началното поле и казваш: „Дайте
си ми двестата долара“.
Колкото и да се оплаквате, докато си прибирате по
двеста долара всеки път, когато пресичате началното
поле, играта ще продължи. А ако играят двама, играта
може да продължи до безкрайност, ако единият не ста
не и не каже: „Аз няма да играя повече“.
Другият може да възрази:
— Но, Джо, ти току-що мина началното поле. Ето
ти двеста долара.
— Не, благодаря, няма да играя повече.
— Но, Джо, двеста долара...
— Не чу ли? Няма да играя повече.
Единственият начин да спреш играта е ти самият да
спреш.
41
Прекратяването на играта на обвинения се нарича

прошка. Прошката е точно това — процесът на спира
не, на приключване на играта на обвинения. И това ни
как не е лесно.
Реалността на злото
В наши дни много хора, които се стичат в редиците
на всевъзможните религии, възникнали паралелно с
движението Нова епоха, някак са били подведени да по
вярват, че прошката е лесно нещо. Прошката е лесно
нещо само ако се убедиш, че злото не съществува. А
това просто не е така.
Тази грешка може да подмами хората в някои клоп
ки. Ще ви посоча за пример една много популярна сред
привържениците на движението Нова епоха книга —
„Любовта означава освобождение от страха“ от Дже-
ралд Джамполски, мой колега психиатър. Той е напи
сал тази книга за прошката, една страшно важна тема,
но аз не можах да я възприема по начина на Джампол
ски — при него всичко звучи много просто. Той обоб
щава, че вместо да съдим хората, трябва да търсим доб
рото в тях, да търсим Бога в тях и да ги утвърждаваме.
Винаги съм се отнасял недоверчиво към обобщаващи
те изявления, защото те обикновено са опростенчески
и ти навличат неприятности. Спомням си думите на
един древен учител от сектата Суфи1: „Когато казвам:
„Плачете!“ — това не значи да плачете постоянно. Ко
гато казвам: „Не плачете!“ — нямам предвид да се пре
върнете в шутове.“ Но за нещастие мнозина в движе
нието Нова епоха са повярвали, че да утвърждаваш оз
1Суфи — мюсюлманска мистична секта. Б.п.
42
начава да утвърждаваш винаги позитивно. Съгласен

съм, че през деветдесет процента от времето точно то
ва трябва да правим, но може би в останалите десет про
цента, когато сме изправени пред някой като Хитлер,
позитивното утвърждаване е най-лошата възможна ли
ния на поведение.
Не бива да обърквате прошката с утвърждаването на
положителното мислене, това са различни неща. По
зитивното утвърждаване е начин да избягваш да гле
даш злото в очите. Сякаш казваш: „Е, да, доведеният
ми баща ме тормозеше в детските ми години, но това
си беше неговата човешка слабост, нали е имал тежко
детство.“ Прошката изисква да се изправиш лице в ли
це със злото. Тя означава да кажеш на доведения си ба
ща: „Това, което извърши спрямо мен, е зло, независи
мо какви са били причините. Ти извърши престъпле
ние срещу мен. Знам го, но въпреки това ти прощавам.“
Това вече никак не е лесно. Истинската прошка е
труден, много труден процес, но тя е абсолютно необ
ходима за психическото ни здраве.
Евтината прошка
Мнозина-страдат от проблема, който аз наричам „ев
тина прошка“. При първото си идване при терапевта
те заявяват: „Знам, че детството ми не беше идеално,
но родителите ми направиха всичко, което им беше по
силите, и аз им прощавам.“ Но когато терапевтът гй
поопознае, открива, че изобщо не са простили на ро
дителите си. Просто са си внушили, че са го сторили.
При тези хора първата част от терапията се състои
в това да изправят родителите си на съд. Това изисква
много труд. Изисква подготовка на обвинението, под
------------------------------------------------------------------------------------- 43
готовка на защитата, после обжалвания и контраобжал-

вания, докато накрая се произнесе присъдата. Тъй ка
то този процес е много трудоемък, повечето хора из
бират варианта с евтината прошка. Но работата по ис
тинската прошка може да започне само след произна
сянето на присъдата „виновен“: „Не, родителите ми не
направиха всичко, което им беше по силите. Можеха
да се справят по-добре. Те извършиха престъпление
спрямо мен.“
Не можеш да простиш на някого за престъпление,
което не е извършил. Само след като бъде обявен за
виновен, може да има и опрощение.
Обвиненш и мазохизъм
Много хора, които започват терапия, страдат от ма
зохизъм. Под мазохизъм нямам предвид, че извличат
сексуално удоволствие от физическата болка, а просто
че по някакъв странен начин са хронически саморазру-
шитслни. Ето един типичен пример: блестящ, компетен
тен мъж се издига бързо в своята област, но когато на
двадесет и шест годишна възраст тъкмо трябва да ста
не най-младият вицепрезидент на компанията, прави не
що абсолютно безобразно, проваля всичко и го уволня
ват. Понеже е страхотно интелигентен, веднага го наз
начават в друга фирма, издига се мълниеносно и на два
десет и осем годишна възраст, тъкмо преди да го пови
шат, отново прави нещо безобразно, проваля всичко и
го уволняват. Когато това се случва за трети път, той за
почва да разбира, че следва някакъв хроничен самораз-
рушителен, мазохистичен модел на поведение.
Друг такъв пример е красивата, блестяща, чаровна
и компетентна жена, която постоянно се захваща с не
44 ------------------------------------------------------------------------------------
подходящи мъже. Хората, които следват подобни хро

нично саморазрушитслни модели на поведение, често
са жертви на евтината прошка. Те често казват: „О, дет
ството ми не беше идеално, но родителите ми напра
виха всичко, което им беше по силите.“
За да разберете защо евтината прошка просто не вър
ши никаква работа и защо истинската прошка е жизне
новажна, за да не попадате в подобни саморазрушителни
капани, нека първо ви обясня какво се крие под този ма
зохизъм. Най-добрият начин за обяснение, който ми е из
вестен, е чрез вникване в психодинамиката на децата, за-
щото това, което се смята за психопатология, или умст
вено заболяване при възрастните, нерядко е напълно нор
мално при децата. Да вземем четиригодишния Джони,
който иска да си прави формички от пясък на пода на
дневната. Но мама казва:
— Не, Джони, не може.
— Може! — упорства Джони.
— Не, не може — упорства мама.
И така, Джони изтупурква нагоре по стълбите раз
плакан, отива си в стаята, затръшва вратата и започва
да хлипа. След пет минути престава да реве, но си ос
тава в стаята и след още половин час майка му реша
ва, че трябва да направи нещо, за да го поразвесели. Тя
знае, че повече от всичко на света Джони обича сладо
лед в шоколадени вафлени фунийки и е много любов
му приготвя една и му я отнася горе. Джони все още се
сърди в ъгъла на стаята си.
— Ето, Джони, направих ти сладолед в шоколадена
фунийка — казва майката.
— Не искам! — ревва Джони и избива фунийката от
ръката й.
Ето, това е мазохизъм. На Джони му предлагат не
що, което обича повече от всичко на света, и той го от
45
хвърля. Защо? Очевидно, защото в този момент Джо

ни повече мрази майка си, отколкото обича сладолед.
Точно това е мазохизмът. Той винаги е прикрит сади
зъм. Прикрита омраза. Прикрита ярост.
Хората, които следват този саморазрушителен модел,
когато започнат терапия, играят играта на обвинения.
На някакво подсъзнателно ниво те казват: „Виждаш ли
как ме изпортиха родителите ми!“ (защото обикновено
са родителите). Ако това е кокалът, който глозгат (а на
ли помните, те винаги глозгат себе си), най-силният им
подсъзнателен мотив е да покажат на света как тези не
годници са ги изпортили. А ако бяха здрави и заможни,
ако браковете им бяха успешни и децата им — прекрас
ни, как ще могат да кажат: „Вижте как ме изпортиха .
Не могат, нали? Но ако това е кокалът, който глозгат,
единственият начин да продължат е да се чувстват из-
портени. А единственият начин да променят това е да
простят, истински да простят на родителите си, което е
трудна, много трудна работа.
Нуждата от прошка
Един мой пациент, чиито родители бяха направили
детството му истински ад и който работеше върху то
ва, ми каза:
— Знаете ли, бих могъл да им простя, ако мога да
ида и да им кажа, че винаги са ми причинявали болка,
и те ми се извинят. Или поне ако ме чуят. Но ако ида и
им кажа как са ме наранили, те ще кажат, че си измис
лям. Дори няма да поискат да си спомнят какво са ми
сторили. Аз изпитах цялата болка. Те ми я причиниха,
без да почувстват нищо. А вие очаквате аз да им прос
тя, на тях!
46
— Да — отвърнах аз,
Защото това е необходимо за изцелението. Макар да
е болезнено. На такива пациенти трябва да обяснявам,
че ще си останат „повредени хора“, докато не простят
на родителите си, независимо дали те ще им се изви
нят, независимо дори дали ще ги изслушат.
Пациентите, които се противопоставят на необходи
мостта от истинска прошка, ми излагат определени
стандартни аргументи. Питат ме:
— Защо трябва да говорим за всички тези неприят
ни неща? Винаги говорим за лошото, което са напра
вили родителите ми, а това наистина е несправедливо
спрямо тях. Знаете ли, те правеха и хубави неща. Няма
равновесие.
А аз им отговарям:
— Разбира се, че родителите ви са правили и хубави
неща. Ако не друго, вас ви има на света, а нямаше да е
така, ако не бяха направили поне едно добро нещо. А
съсредоточаваме вниманието си върху лошите неща за
ради закона на Сътън.
Тогава пациентът ме поглежда неразбиращо:
— Закон на Сътън ли?
И аз обяснявам:
— Да, това е закон, наречен на името на Уили Съ
тън, прочут престъпник. Когато един журналист го по
питал защо обира банки, той отвърнал: „Защото там
са парите.“
Ние, исихотерапевтите, съсредоточаваме внимани
ето си върху лошото, защото там е развръзката на не
щата — не за нас, а за пациентите ни, защото там са
раните и белезите, там има нужда от лечение.
Още по-примитивен аргумент, който често чувам от
пациенти при първото им идване, е: „Защо да се ровим
в миналото? Защо просто не забравим това?“
47
Защото нищо не можем да забравим. Не можем да

забравяме истински. Можем само истински да проща
ваме, макар че за да избегнем тежкия труд, който изис
ква прошката, често се опитваме да прогоним оскърб
лението от съзнанието си.
Без да пренебрегваме факта, че понякога хората си из
мислят спомени, възможно е е помощта на психологи
ческия механизъм, наречен изтласкване, несъзнателно
да се заличи от паметта споменът за нещо, което се е
случило. Не можем съзнателно да си го спомним, но то
не изчезва. Всъщност се превръща в призрак, който ни
преследва и прави нещата по-лоши, отколкото ако го
помнехме.
Възможно е например жени, които системно са били
сексуално тормозени в продължение на две-три години
от родни или доведени бащи, действително да забравят
това. Те дори не си спомнят, че това се е случило, защо
то са го изтласкали. Но в крайна сметка стигат до тера
пия, обикновено защото връзките е партньорите им не
вървят добре. Преживяването от детството, което не мо
гат да си спомнят, продължава да ги преследва.
Затова казвам на пациентите си, че не можем да заб
равим истински нищо, което нй се е случило. Най-доб
рото, което можем да сторим, е да си разчистим смет
ките с него до такава степен, че да можем да си го спом
няме без болка. Затова първата стъпка под закрилата на
терапевтичния съюз между пациент и лекар е пациен
тът да си спомни престъпленията, които са извършени
спрямо него. Тогава идва гневът. Той е неизбежен, как-
то са неизбежни съдът и назоваването на престъплени
ята. Но от един момент нататък, колкото по-дълго се
вкопчвате в този гняв, толкова по-дълго сами ще си при
чинявате болка.
48
Процесът на прошката, а всъщност и главната при

чина за прошката имат егоистични корени. Ние про
щаваме на другите не заради тях. Те едва ли знаят, че
се нуждаят от прошка. Едва ли си спомнят какво са из
вършили. Вероятно ще кажат: „Само си измисляш“.
Възможно е дори вече да не са между живите. Ние про
щаваме заради себе си. Заради собственото си здраве.
Защото ако продължим да се подчиняваме на гнева, ще
спрем да се развиваме и душите ни ще залинеят.
49
ТРЕТА ГЛАВА
Въпросът за с м ъ р тта
и смисъла
ма едно стихотворение от Карл Сандбърг, озаг
И лавено „Предел“:
„Пътувам във белязан от предела влак,

един от първокласните.
Препускаме през прерията през синя омара
и мрак, петнайсет стоманени вагона с хиля
да души в тях.
(Всички вагони ще станат ръжда и старо
желязо, а мъжете и жените, които се смеят
в ресторанта, ще се превърнат в пепел.)
Попитах един човек в пушалнята накъде
е тръгнал и той ми отвърна: „Към Омаха.“
Ако не сте се досетили, това е стихотворение за смърт-
| а, едно осооено сбито и проницателно обобщение на от
ношението ни към тази до голяма степен пренебрегва
на тема, от която обаче аз съм очарован, откакто се пом
пя. Може да се каже, че със смъртта ме свързва любов
<нцс от пубертетните ми години, което въобще не озна
чава, че съм мислил да се самоубивам. По-скоро това
Осше реакция срещу средата, в която бях възпитаван. В
дома, в който израснах, на външното приличие се отда-
наше по-голямо значение от всичко. Да знаеш кога коя
нилица да използваш имаше съдбоносна важност.
51
Преди няколко години имаше една такава мода, да се

подаряват за Коледа предмети с поучителни надписи. Аз
купих на жена си престилка с нарисувана голяма дива
патица и над нея надпис с големи букви: ДОБРИ ГЕ
МАНИЕРИ СА ПО-ВАЖНИ ОТ ИСТИНАТА. Ето та
кова беше детството ми. „Дрехите правят човека“, пос
тоянно ми втълпяваха моите родители. Нямаше как да
не се разочаровам, защото рано или късно неизбежно
щях да се сблъскам с някой добре облечен глупак.
Затова сравнително рано, може би воден от бунто
вен дух, аз си казах: „Я да забравим привидностите. Как
во е истински важното?" Създадох си навик да вник
вам под повърхността на нещата и оттогава насам то
ва ми е много полезно. И когато се запитах какво е най-
важното в човешкото съществуване, първият отговор,
който ми дойде наум, беше: неговата ограниченост.
Всички ще умрем. Ето така започна моята романтич
на връзка със смъртта.
Вече в зряла възраст разбрах, че смъртта може и да
не е най-важното нещо в човешкото съществуване, но
е най-малко на второ място по важност. Част от израс
тването е човек да приеме факта, че всички ще умрем.
Всички ще се превърнем в старо желязо, ръжда и пепел.
Съзнанието, че животът е ограничен, изпълва мно
зина с чувство за безсмислие. След като скелетът с ко
сата така или иначе ще ни покоси като всички остана
ли, какъв смисъл може въобще да има в нищожния ни
човешки живот? Е, да, можем да поживеем още извес
тно време чрез децата си, но със сравнително честата
смяна на поколенията ще избледнее дори споменът за
имената ни.
Може би си спомняте знаменитото стихотворение на
Шели, „Озимандиас“, описващо останките на една ста
туя сред пустинята. На постамента са издълбани думите:
52
Въпросът за смъртта и смисъла
„Аз съм Озимандиас, цар на царете.

Вижте делата ми и треперете!“
Но от статуята са останали само постаментът, два
големи каменни крака и разбита глава, полузаровена
в пясъка. И никой вече не помни кой е бил този човек.
Така че, дори ако сте сред малцината, успели да ос
тавят отпечатък в човешката история, с течение на ве
ковете и този отпечатък ще изчезне.
„Тоз живот е само една нещастна движеща се сянка,
оплаква се Шекспировият герой Макбет, история, раз
казана от луд, с много шум и бяс, в която няма ни кап
ка смисъл.“2
Страхът от смъртта
Възможно ли е това да е истина? Че животът не зна
чи нищо, а дори и да значи, смъртта изтрива смисъла
му? Нима всичко е напразно?
Аз не вярвам, че е така. Смъртта е точно обратното
на това, за което я смятаме. Тя не отнема смисъла, а
дава смисъл.
Моето романтично приключение със смъртта ми да
де преди всичко чувството за осмисленост на живота.
Смъртта е чудесна възлюбена. Ако страдате от чувст
во за празнота или апатия, най-доброто, което мога да
ви препоръчам, е да завържете сериозна любовна връз
ка с края на своето съществуване. Като всяка голяма
любов, смъртта е изпълнена с тайнственост и това я
прави вълнуваща. В борбата със загадката на собстве
ната си смърт ще откриете смисъла на живота.
2Превод Валери Петров.

Разбира се, повечето хора нямат никакво желание да

се борят с представата за своята смърт. Pie искат дори
да помислят за нея. Искат да я изключат от съзнание
то си, като по този начин го ограничават. Ето защо заг
лавието „Предел“ на стихотворението от Сандбърг се
отнася не само до онзи влак, но има и много по-широк
смисъл. Животът е ограничен и човекът, който казва,
че пътува за Омаха, е ограничен в съзнанието си за сво
ята истинска крайна цел — смъртта.
Ще установите обаче, че хората, които не страдат от
такова ограничение, например много от големите по
ети и мислители, рано или късно се оказват омагьоса
ни от смъртта. Алберт Швайцер пише:
„Ако искаме да станем истински добри, трябва да
опознаем добре мисълта за смъртта. Не е нужно
да мислим за нея всеки ден или всеки час. Но ко-
гато пътят на живота ни отведе до някое място,
където околният пейзаж избледнява и пред нас
се разкриват далечни простори, нека не затваря
ме очи. Да поспрем, да се взрем в тази гледка и
да продължим нататък. Ако мислим за смъртта
по този начин, ще обикнем живота. Когато опоз
наем смъртта, приемаме всяка седмица, всеки ден
като дар. Само ако можем да възприемаме жи
вота по този начин — късче по късче, — той при-
.т добива ценност за нас.“
Това не е обичайната представа за смъртта. В своята
практика на психотерапевт съм установил, че поне по
ловината от пациентите ми трябва да бъдат убеждава
ни да погледнат в очите реалностга на своята смърт. Ка
то че ли нежеланието им да го сторят беше част от бо
лестта им. Те неизменно намираха живота си за безин
тересен и плашещ. Не посещаваха приятелите си в бол
ницата, прескачаха страниците с некролозите във вест
54
ниците, забравяха да напишат съболезнователни писма.

Нощем се будеха, потънали в пот, защото са сънували,
че се давят. Невъзможно беше да се излекуват, без да ги
накарам да преодолеят тези самоналожени ограничения
на съзнанието. Не можем да живеем смело и уверено,
докато не установим връзка със собствената си смърт.
Всъщност, не можем да живеем пълноценно, ако не от
крием нещо, за което да сме готови да умрем.
Тези ограничения, наложени върху съзнанието, по
някога са много изтощителни. В началото на моята
практика като психиатър при мен дойде един човек, из
паднал в паника три дни след като зет му се бе самоу
бил, прострелвайки се с пистолет в главата. Човекът
беше така ужасен, че дори не можа да дойде сам до ка
бинета ми. Трябваше жена му да го държи за ръката.
Той седна и запелтечи несвързано:
— Разбирате ли, зет ми, той се застреля в главата,
искам да кажа, имаше пистолет и разбирате ли, нищо
повече не трябваше, искам да кажа, натискаш лекич
ко спусъка и сега той е мъртъв. Разбирате ли, само тол
кова му трябваше. И ако аз имах пистолет, тоест, не че
имам пистолет, но ако имах и исках да се самоубия, раз
бирате ли, трябва само... не че искам да се самоубивам,
но разбирате ли, всичко е такова едно...
Аз го слушах и започна да ми става ясно, че паника
та му е предизвикана не от скръбта по мъртвия му зет,
а по-скоро от факта, че това събитие му бе напомнило,
че самият той е смъртен. Така му и казах.
Той побърза да ми възрази:
— О, мен не ме е страх от смъртта.
В този момент се намеси жена му:
— Виж, скъпи, може би трябва да разкажеш на док
тора за катафалките и погребалните бюра.
Тогава той ми обясни, че имал фобия към катафал
------------------------------------------------------------------------------------- 55
ки и погребални бюра, и то до такава степен, че всеки

ден на път за работа и обратно се отклонявал и удъл
жавал пътя си с по три преки, тоест общо шест на ден,
само за да не мине край едно погребално бюро. Освен
това, когато срещал катафалка на улицата, се обръщал,
или още по-добре — хлътвал в някой вход. А най-доб
ре било да се скрие в магазин.
— Вие наистина доста се страхувате от смъртта —
отбелязах аз.
Той обаче продължи да упорства:
— Не, не, не ме е страх да умра. Притесняват ме са
мо тези проклети катафалки и погребални бюра.
От гледна точка на психодинамиката фобиите обик
новено се създават по механизъм, наречен изместване.
Този човек до такава степен се страхуваше от смъртта,
че дори не можеше да погледне този страх в очите и го
изместваше върху погребалните бюра и катафалките.
Аз често използвам за пример пациенти от моята
психиатрична практика, но не си мислете, че те са по-
страхливи или по-уплашени от повечето хора. Напро
тив, онези, които се подлагат на психотерапия, са най-
мъдрите и най-смелите сред нас. Всеки има проблеми,
но повечето хора се опитват да се преструват, че тези
проблеми не съществуват, да избягат от тях, да ги уда
вят в алкохол, или по някакъв друг начин да се абстра
хират от тях. Само умните и смелите сред нас са гото
ви да се подложат на трудния процес на самоизследва-
не, който се извършва в кабинета на психотерапевта.
Работата е там, че ние живеем в култура на страх от
смъртта и отричането й. Една колежка психиатър вед
нъж ми разказа, че в нейния град, след като един гим
назист починал от левкемия, а друг загинал при авто
мобилна катастрофа, учениците се обърнали към ди
ректора с молба да въведе факултативен, извънпрогра-
56
г-
мен курс по въпросите на смъртта и умирането. Дори

един министър се намесил и предложил да организира
курса и да намери безплатни лектори, така че цялата
работа нямало да струва нищо.
Само че въвеждането на нов курс в училищната прог
рама трябвало да бъде одобрено от училищния съвет,
който незабавно отхвърлил предложението е девет на
един гласа, позовавайки се на болезнеността на тема
та. Тридесет-четиридесет души изпратили протестни
писма против това решение до вестниците, а един ре
дактор написал уводна статия по въпроса. Вдигнал се
достатъчно шум и училищният съвет бил принуден да
преразгледа решението си. Но отново при гласуването
курсът бил отхвърлен е девет на един гласа.
Според мен не е случаен фактът, който посочва ко
лежката: всички автори на писма до вестниците, редак
торът, написал статията, и единственият член на учи
лищния съвет, гласувал за провеждането на курса, или
са били в процес на терапия, или някога са се подлага
ли на терапия. Както вече изтъкнах, психиатричните
пациенти не са по-големи страхливци от повечето хо
ра. Те са най-смелите.
Изборът кога да умрем

Нашата отхвърляща смъртта култура гледа на нея
като на злополука — удар, който изневиделица и без
причинно се стоварва върху ни и над който нямаме ни
каква власт. В това незавидно състояние на нещата ние
попадаме в нещо като омагьосан кръг. Тъй като силно
се страхуваме от смъртта, боим се да се приближим дос
татъчно до нея, за да установим, че няма от какво чак
толкова да се плашим.
57
Нашата представа за смъртта като безсмислена и не

очаквана злополука е чисто и просто погрешна. Повече-
то от нас всъщност сами избират кога, къде и как да ум
рат. Може да ви звучи стъписващо, но е истина. Повече-
то от нас — на някакво равнище, по някакъв начин —
правят този избор. Не говоря за алкохолиците, които се
напиват до смърт, или за болните от емфизем, които про
дължават да пушат. Нямам предвид дори широко извест
ните психосоматични заболявания. Имам предвид забо-
ляванията на сърцето и рака и разполагам с научни дока
зателства в подкрепа на това мое твърдение.
Преди тридесетина години, когато хирурзите започнаха
да правят операции на сърцето — и това беше свързано
с много по-големи рискове, отколкото сега, — всички бя
ха много заинтригувани. Оказа се, че не сърдечните хи
рурзи, не кардиолозите, а психиатрите предсказват най-
точно как един пациент ще се справи при подобна опера
ция. При едно такова проучване психиатрите разговаря
ха с пациентите преди операцията и на основата на отго
ворите им ги класифицираха в групи с висока, средна и
ниска степен на риск. В нискорисковата група попадаха
хората, които говореха за операцията си така:
— Е, нали знаете, насрочена е за петък и аз наисти
на съм уплашен до смърт. Но през последните осем го
дини нищо не мога да правя като хората. Не мога да
играя голф, задъхвам се, а хирурзите ми казват, че ако
преживея операцията и следоперативния период, след
шест седмици ще мога да играя голф. Ами че това пра
ви първи септември! Вече всичко съм уредил, в осем
сутринта ще съм на игрището и по тревата още ще има
роса. Разположението на всички дупки сякаш ми е пред
очите.
Във високорисковата група попадаше например же
на, която отговаряше:
58 ---------------------------------------
— Ами, не знам какво да ви кажа.

Психиатърът настояваше:
— Защо се оперирате, защо ви е нужно това?
А тя отвръщаше:
— Лекарят ми каза така.
— Чакате ли е нетърпение нещата, които ще може
те да правите след операцията?
— Не съм се замисляла за това.
— Но вие така се задъхвате, че през последните осем
години не можете да отидете дори на пазар. Не очак
вате ли е нетърпение пак да можете да пазарувате?
— Божичко, не. След толкова години ще ме е страх
да карам кола.
Ако не ме лъже паметта, вземайки предвид само
крайния резултат, проучването установи, че умряха че
тиридесет процента от пациентите във високорискова-
та група и два процента в нискорисковата. Всички те
зи хора имаха едно и също заболяване, бяха подложе
ни на една и съща операция, извършена от едни и съ
щи хирурзи, а смъртността при двете групи се разли
чаваше двадесет пъти и можеше да бъде прогнозирана
преди операцията.
Друго проучване е удивителни резултати е проведе
но от Дейвид Сийгъл, психиатър от Станфордския уни
верситет. Той изследва две групи жени, болни от ме-
тастазирал рак. Първата група преминава стандартно
то лечение, докато втората в добавка към него е под
ложена на психотерапия. Не е изненадващо, че във вто
рата група са по-малко оплакванията от тревога, деп
ресия и болка. Изумителното обаче е, че след като уми
рат всички жени, участвали в изследването, е изклю
чение на три, Сийгъл установява, че онези, които са
преминали психотерапия, са живели два пъти по-дъл
го от жените в другата група.
59
„Чудодейното “ изцеление
Лекарите знаят от векове, че понякога, макар и мно
го рядко, има случаи на спонтанна ремисия при ракови
заболявалия. Чували сте за случаи, когато хирурзите опе
рират пациента и казват: „Отворихме го, беше целият в
метастази, нищо не можеше да се направи. Нямаше как
да го оперираме. Просто го затворихме. Ще изкара най-
много още половин година.“ Само че след пет или де
сет години човекът е още жив и от рака няма и следа.
Сигурно си мислите, че лекарите се прехласват по те
зи редки случаи и ги изучават най-основно. Но не е така.
От години те упорстват, че това е невъзможно и едва на
последък започнаха да провеждат изследвания. Все още
е рано за статистически значими резултати, т.е. за нещо
е научна стойност, но един от общите признаци в тези ред
ки случаи е склонността на пациентите кардинално да
променят живота си. Когато научат, че им остава само
една година живот, те сякаш си казват: „Проклет да съм,
ако искам да прекарам последните си дни, като работя за
Ай Би Ем. Това, което ми се прави, е да реставрирам ме
бели. Винаги това съм искал да правя.“ Или пък: „След
като ми остава само една година живот, за нищо на света
няма да я прекарам е този мой досаден и мърморещ съп
руг.“ И след като вземат подобно решение и направят та
кава промяна в живота си, ракът изчезва.
Това явление заинтригува някои изследователи от Ка
лифорнийския университет в Лос Анджелие и те реши-
ха да опитат дали промяна в начина на живот не може
да се постигне чрез терапия. Проблемът им бе да наме
рят пациенти, които да имат желание да опитат. Оби
чайният случай изглеждаше така. Психиатърът отива
при пациент е диагностициран неподлежащ на оператив
но лечение рак и му казва:
60 ----------------------------------------
111п<11111!I >I 1111I I 1111111И11!1111м1111Щ1111II1111Iш111111м111111Н!111Ш11Н11111111111Ш1111)111111!11М11111111111!111111{11111111111Н1111111111Н111111!111НIII11!111111!1111!1111111

— Имаме основание да смятаме, че ако искате да за

почнете психотерапия, ако обърнете внимание на жи
вота си и промените основни неща в нещо, това може
да удължи живота ви.
Отначало пациентът е преизпълнен е ентусиазъм:
— О, докторе! Вие сте първият човек, който ми да
ва някаква надежда.
Психиатърът казва:
— Ще бъдем е група пациенти като вас утре сутринта
в десет часа в стая номер четири. Искате ли да дойдете
и да поговорим за това?
— О, да, докторе, ще дойда.
Но на следващата сутрин в десет пациентът не се по
явява. Психиатърът го пита защо и получава отговор:
— Съжалявам, забравил съм.
— Това все още ли ви интересува?
— О, да, докторе.
— Ще се събираме отново утре следобед в три, в стая
номер четири на долния етаж. Свободен ли сте тогава?
— О, да, ще дойда.
И отново пациентът не се появява. Психиатърът пра
ви още един опит и накрая казва:
— Може би тази идея за психотерапията не ви до
пада особено?
И пациентът в крайна сметка признава:
— Знаете ли, докторе, помислих върху това, вече съм
старо куче, няма за кога да уча нови номера.
Това не е непременно осъдително. Ние наистина се
превръщаме в стари кучета и понякога наистина сме
твърде уморени да учим нови номера. Лекарите имат
пе по-малко вина за това. Постоянно попадам на мно
го високообразовани лекари, които, изглежда, са убе
дени, че болестта трябва да има само една-единствена
причина, била тя психологическа или физическа. Въоб-
ще не са в състояние да си представят, че болестта, съ

що като дървото, може да има два и дори повече коре
на едновременно.
В действителност всички болести практически са
психо-духовно-социо-соматични. Има, разбира се, и из
ключения, като вродените заболявания от рода на це
ребралната парализа. Но дори и в тези случаи волята
за живот може съществено да продължи дните на па
циента и да ги направи по-хубави.
Уви, обратното също е вярно. Когато работех в ар
мията и бях изпратен в Окинава, наложи се да лекувам
деветнадесетгодишна жена, страдаща от hyperemesis
gravidarum — силно повръщане по време на бремен
ност. Научих, че е израснала на Източното крайбрежие
и че е била болезнено привързана към майка си. На се-
демнадесетгодишна възраст я изпратили с чичо й на За
падното крайбрежие и започнала да повръща. Тогава
не е била бременна. Толкова много повръщала, че се
наложило да я изпратят обратно на изток, където си жи
вяла здрава и щастлива, докато не забременяла от ня
какъв войник, който се оженил за нея и я отвел на Оки
нава. Едва слязла от самолета, тя започнала да повръ
ща и след няколко дни се озовала в болницата.
Ако пациентите ми са сериозно болни, аз имах пра
во да ги изпратя обратно у дома. Знаех, че ако постъпя
така с тази пациентка, повръщането й ще спре ведна
га. Знаех също, че това вероятно ще влоши до безна
деждност патологичното й повръщане при всяка раз
дяла с майка й.
Тогава се чувствах всемогъщ и реших да не я изпра
щам у дома. Казах й:
— Трябва да пораснете и да се научите да живеете
далеч от майка си.
Тя се оправи достатъчно, за да я изпишат от болни
62
цата. Но после състоянието й се влоши и постъпи от

ново. Пак повръщаше и аз отново й казах, че няма да я
върна вкъщи. Тя отново се подобри достатъчно, за да
я изпишат. Но след два дни, както си стояла в апарта
мента, изведнъж паднала и умряла. Беше на деветна
десет години и бременна в четвъртия месец. Направи
ха аутопсия и така и не разбраха от какво е умряла. Аз,
разбира се, горчиво съжалявах за решението си. Но смя
там, че по някаква причина в някакъв момент от жи
вота си тя е взела решение да си остане винаги дете.
Аз не й позволявах да бъде дете и вместо да поеме тази
отговорност, тя умря.
Соматични и психосоматични
заболявания
Докато учех в медицинския институт, шизофрения
та, маниакално-депресивната психоза и алкохолизмът
се наричаха „функционални“ заболявания. Така се под
сигурявахме и признавахме, че някой ден учените ще
открият някой дребен невроанатомичен дефект или ня
какъв друг вид биологичен проблем, който ги причи
нява. Но всъщност бяхме убедени, че тези заболявания
са изцяло психологически. И като психиатри знаехме
като на длан цялата им психологична специфика.
През последните тридесет години обаче научихме, че
всички тези и много други психиатрични болести имат
дълбоки биологични корени. Всъщност, един от проб
лемите, пред които сме изправени днес, е, че психиат
рите са се захласнали по биохимията и има опасност да
забравим цялата традиционна психология, която съдър
жа в себе си много верни неща. Заболявания като ши
63
зофренията не са само соматични. Те са психо-духовно-

социо-соматични заболявалия. Същото се отнася и за ра
ка. Всички те имат многостранни причини — и соматич
ни, и психосоматични.
Много отдавна психосоматичният аспект на страда
нията ни е намерил и езиков еквивалент. Психиатрите
наричат това „език на органите“, който отразява нещо
като психосоматична мъдрост. Например „Щом я ви
дя, ме заболява главата“, „Свива ми се стомахът“, или
„Сърцето ми се къса“. Много хора викат „Бърза по
мощ“ посред нощ заради болка в гърдите, със или без
сърдечен пристъп, непосредствено след като са прежи
вели някакво емоционално сътресение.
Когато заболяванията са на гръбначния стълб, бо
ледува смелостта. В езика има свидетелства и за това:
„Гръбнакът му е от гума“, или пък „Ама че безгръб
начно“, или „Тя пред никого не превива гръб“. Аз цял
живот съм имал проблеми е гръбнака, и по-точно е ед
но заболяване, наречено спондилоза, което порази осо
бено тежко шията ми. Ако видите шийните ми преш
лени на рентгенова снимка, ще си помислите, че съм
на сто години. Когато ми поставиха диагнозата спон
дилоза, попитах неврохирурзите и ортопедите:
— Какво кара шийните прешлени да изглеждат тол
кова остарели?
А те ми отвърнаха:
— Ами, сигурно като дете сте си чупили врата.
Само че аз никога не съм си чупил врата. И когато
им изтъкнах този факт, отговориха ми само:
— В такъв случай не знаем какво е причинило ва
шата спондилоза.
Аз бях много доволен от този отговор, защото мал
ко лекари са готови да отидат дотам, че да изрекат ду
мите „не знам“.
64
ь
Всъщност, аз знам доста за причините за моята спон-

дилоза. Изясних си ги преди тринадесет години, защото
болестта ме влудяваше от болка и едната ми ръка беше
парализирана, така че се наложи да се подложа на про
дължителна и сериозна неврологична операция. Тогава
си казах: „Слушай, Скоти, ако не искаш да се подлагаш
на такава скъпоструваща и опасна за живота ти опера
ция на всеки няколко години — а и накрая пак ще тряб
ва да ти отрежат врата, за да ти решат проблема, — мо
же би трябва да помислиш дали ти нямаш някаква роля
в това заболяване. Дали не го подпомагаш с нещо?“
Още щом си зададох този въпрос, веднага осъзнах, че
е така. Осъзнах, че през по-голямата част на живота си
съм бил в челния фронт на професията си и винаги съм
се страхувал да не предизвикам враждебност. Сблъск
вал съм се с враждебност, но никога не в такава степен,
в каквато съм очаквал, така че страховете ми не бяха не
основателни. Но вървях през живота свит и с приведена
напред глава, като ръгбист, който ей сега ще се хвърли
срещу защитната линия на отбора на „Стоманените“ от
Питсбърг. Опитайте да държите главата и врата си по
този начин в продължение на тридесет години и вие съ
що ще научите някои неща за спондилозата.
Нещата, разбира се, не са така прости. Повечето забо-
лявания имат многобройни причини. Баща ми, майка ми
и брат ми също страдат от спондилоза на шията, макар и
не в такава голяма степен като мен. А те никога не са би
ли известни като хора, които „вирят глава“. Значи в мое
то заболяване несъмнено има биологичен — генетичен
или наследствен — фактор. Спомнете си твърдението ми,
че практически всички заболявания са не само психосо-
матични, а психо-духовно-социо-соматични.
Това не съм го измислил аз. Много е писано за от
ношението между тялото и ума. И мнозина започват
65
да осъзнават психосоматичния компонент на болести

те и да се чувстват виновни, когато се разболеят. Раз
бира се, не е нужно да ви напада чувство за вина всеки
път, когато ви хване настинка или грип. Но ако имате
сериозно или хронично заболяване, наистина е наложи
телно да се вгледате в себе си и да се запитате дали ня
мате и вие някаква роля в него.
Ако го сторите обаче, за Бога, бъдете снизходител
ни към себе си!
В известен смисъл животът поначало е пълен със
стресови преживявания и това ни изхабява. Не забра
вяйте, че рано или късно всички трябва да умрем от ед
на или друга проклета психосоматична болест.
Повтарям, не твърдя, че всеки нелечим рак е психосо-
матичен и че детското онкологично отделение, където че
тиригодишни умират от карцином на надбъбречната жле
за, шестгодишни — от медулобластома и осемгодиш
ни — от тумор на Уилмс, е само убежище за деца-само
убийци. Не твърдя, че жертвите на самолетна катастро
фа са се събрали нарочно на летището в опит за масово
самоубийство. Или че шест милиона евреи са тръгнали
охотно към смъртта по време на Холокоста. Но ако гле
даме на смъртта просто като на злополука, пренебрегва
ме не само реалността й, но и загадъчното в нея.
Да разберем смъртта
Важен момент в осъзнаването на истинската при
рода на смъртта бе публикуването на книгата на д-р
Елизабет Кюблер-Рос „За смъртта и умирането“3. До
излизането на тази книга смъртта беше запазена те
3Elizabeth Kuebler-Ross, M.D., O n D e a th a n d D ying.
66
ритория на свещениците. Лекарите се интересуваха от

живота, а той е за живите. Смъртта беше оставена на
погребалните агенти. Но Кюблер-Рос наистина дръз
на да разговаря с умиращи и дръзна да ги попита за
какво мислят, какво чувстват по отношение на близ
ката си смърт. Делото й бе истинска революция. Са
мо десетилетие по-късно в цялата страна имаше кур
сове по въпросите на смъртта и умирането. Бе изоб
ретена — или преоткрита — институцията убежище
за умиращи, място, където хората могат да отидат, за
да умрат. Д-р Кюблер-Рос сякаш взриви язовирна сте
на.
След нея последваха други книги на същата тема,
сред които „Живот след живота“ от Реймънд Муди4 и
„В часа на смъртта“ от Карлис Оузис и Ерлендър Ха-
ралдсън5. Те пишат за момента на смъртта и преживя
ванията непосредствено около него. Заключенията им
са поразително сходни. Реймънд Муди, учен и психиа
тър, казва, че повечето хора, които си спомнят прежи
вявания на ръба на смъртта, разказват някаква разно
видност на следния сценарий: Първо си спомнят, че гле
дат, сякаш от тавана, собственото си тяло на леглото и
виждат съвсем точно какво правят с него сестрите и ле
карите. След това — и тук е единственото страшно в
цялото преживяване — преминават през някакъв тъ
мен тунел. Профучават бързо през него и на изхода му
ги чака светлина, която възприемат като Бог или по
някога като Исус. Това същество от светлина иска от
тях да направят преглед на живота си. При това те раз
бират каква каша е бил животът им, но съществото е
изключително любящо и им прощава. После то им за-
4Raymond Moody, L ife a fte r L ife .

5 Karlis Ossis, Erlendur Haraldsson, A t th e H o u r o f D e a th .
61
повядва да се върнат обратно и те го правят — неохот

но, но се подчиняват на светлината.
Според Муди, често хората, които са преживели по
добно нещо, стават религиозни, макар преди да не са
били такива. И до един започват да вярват в живота
след смъртта и се страхуват много по-малко от нея.
Не е ли интересно, че когато се доближим достатъч
но до смъртта, виждаме, че тя съвсем не е чак толкова
страшна, колкото сме си мислили? Но това може и да
не ви утеши. Може би си казвате: „Какво общо има то
ва е живота? Какъв смисъл може да има това наше
кратковременно съществуване?“
Ако си задавате подобни въпроси, предполагам, че
е, защото много добре съзнавате пределността на съ
ществуването си и търсите смисъла му. Да предполо
жим обаче, че търсенето на смисъл само по себе си е
смисъл. Да предположим, че то е част от играта, част
от онова, заради което ни има. Дали не съществуваме,
за да търсим нещо? Ако е така, значи смъртта ни тлас
ка към това.
Борейки се със загадката на собствената си смърт,
търсейки смисъла на този живот, аз открих онова, ко
ето търсех. Много е просто. Ние съществуваме, за да
се учим. Всичко, което се случва с нас, ни помага в то
ва. А смъртта ни помага повече от всичко.
Аз стигнах до извода, че сме поставени в идеална за
учене среда. Опитайте се да измислите по-съвършена
среда от живота, такъв, какъвто е. В най-мрачните ми
моменти той ми прилича на нещо като вселенска казар
ма, пълна с тренировъчни полигони, направени едва ли
не с пъклен замисъл така, че да се учим, като преодоля
ваме безбройните препятствия в тях. И мисля, че най-
пъклено замисленото препятствие в живота е сексът.
Всъщност, смъртта е следствие на нашата сексуалност.
68
Организмите на най-ниските стъпала на еволюцион

ната стълбица не се възпроизвеждат по полов път. Те
просто клонират. Образуват пъпка и генетичният ма
териал се предава и предава по-нататък. Те са буквал
но безсмъртни, освен ако не мине някой да ги сгази. Не
познават остаряването и естествената смърт. Едва дос
та по-високо в еволюционната стълбица се появява по
ловото възпроизводство, а едновременно е това се по
явяват остаряването и естествената смърт. Всичко си
има цена.
Най-добре учим, когато ни е поставен краен срок.
Каква прекрасна дума! В моята практика на психоте-
рапевт често прилагах една изключително въздейства
ща и полезна техника за работа в група. Когато група
та се държеше, сякаш разполагаше с цялото време на
света, аз влизах някой ден и заявявах: „Окей, момчета,
тази група ще работи още само шест месеца. След шест
месеца приключвам е нея. Трябва всичко да свършите
за това време.“ Поразително е как хора, които са се мо
тали, без да вършат нищо, могат да се задвижат, кога
то им се постави краен срок.
Срокът може да въздейства също толкова силно и в
индивидуалната терапия. Прекратяването на ценната
връзка между пациента и терапевта понякога може да се
използва като символ на смъртта и може да даде на па
циента възможност (с която повечето хора иначе не биха
се сблъскали) да поработи върху въпроса за смъртта.
69
Етапи по пътя към смъртта

и израстването
Елизабет Клоблер-Рос установява, че повечето уми
ращи преминават през определени етапи, в следния ред:
— отричане
— гняв
— спазаряване
— депресия
— приемане.
Първият етап е отричането. Те отхвърлят смъртта.
Казват си: „В лабораторията трябва да са сбъркали мо
ята проба е някоя друга. Не може да съм аз, това не мо
же да се случи е мен.“ Това обаче не трае много дълго.
Идва гневът. Сърдят се на лекарите, на сестрите, на
болницата, на близките си, на Бога.
Когато гневът не помогне, започват да се пазарят.
Казват си: „Може би ако започна да ходя пак на църква
и да се моля, ракът ще се излекува.“ Или пък: „Може
би, ако за разнообразие стана по-добър към децата си,
бъбреците ми ще се оправят.“ Когато и това не донесе
резултат, започват да разбират, че всичко е свършено,
наистина ще умрат. В този момент ги обзема депресия.
Ако бъдат упорити и си „проправят път през депре
сията“, както казваме ние психиатрите, ще излязат от
нея и ще навлязат в петия етап, приемането. Това е етап
на голямо душевно спокойствие и дори на просветле
ние. Хората, които са приели смъртта, носят в себе си
някаква светлина. Едва ли не сякаш вече са умрели и
са възкръснали в някакъв психо-духовен смисъл. Прек
расно е да ги наблюдава човек.
Такива хора обаче са рядкост. Повечето не умират в
този чудесен пети етап — етапа на приемането. Уми
70
Въпросът за смъртта и слшсъла
рат все още отричащи, все още гневни, все още пазаря
щи се или все още депресирани. Това е, защото проп-
равянето на път през депресията е толкова болезнено
и трудно, че когато опитат, обикновено се дръпват об
ратно назад към отричането, гнева или пазаренето.
Макар че по онова време Кюблер-Рос не го е съзна
вала, най-удивителното в цялата работа е, че ние пре
минаваме през същите тези етапи, в същия този ред,
всеки път, когато предприемаме значима стъпка в сво
ето психологическо или духовно развитие. Всеки път,
когато правим голяма крачка напред през пустинята,
всеки път, когато съществено усъвършенстваме себе
си, изминаваме този път на отричане, гняв, пазарене,
депресия и приемане.
Да си представим например, че аз като личност имам
някакъв сериозен недостатък и приятелите ми започ
нат да ме критикуват, защото го проявявам. Каква ще
бъде първата ми реакция? Ще си кажа: „Тя трябва да е
станала накриво тази сутрин.“ Или пък: „Сигурно е
много ядосан на жена си. Това няма нищо общо с мен.“
Това е отричането.
Ако продължават да ме критикуват, ще си кажа:
„Какво им дава право да си пъхат носа в моите рабо
ти? Те не знаят какво е да са на мое място. Защо, по
дяволите, не си гледат работата!“ Това е гневът.
Но ако приятелите ми ме обичат достатъчно и про
дължат да ме критикуват, ще започна да си мисля: „Аз
май наистина отдавна не съм им казвал, че вършат чу
десна работа.“ И ще отида да ги потупам по рамото, ще
им се усмихвам, с надеждата това да им затвори усти-
те. Това е спазаряването.
Ако обаче те наистина ме обичат достатъчно и продъл
жат да ме критикуват, може би ще дойде моментът, в кой
то ще се запитам: „Ами ако са прави? Възможно ли е на
71
истина нещо да не е наред при великия Скот Пек?“ И ако

отговорът е утвърдителен, това действа депресиращо. Но
ако аз не прогоня депресиращата мисъл, че нещо не ми е
наред, а се замисля какво ли може да бъде то, ако раз
мишлявам върху това, ако го анализирам и открия, тога
ва мога да започна да се освобождавам от него. След ка
то свърша, след като истински приключа и си проправя
път през депресията, аз ще изляза от нея нов човек, въз
роден и по-добър.
Да се научим да умираме
В това няма нищо ново. В „Изкуството да бъдеш бог“
цитирах Сенека, който преди две хиляди години е ка
зал: „През целия си живот човек трябва да се учи как
да живее, а още по-удивително е, че през целия си жи
вот трябва да се учи как да умре.“ Да се научим да жи
веем и да се научим да умираме са две неща, които вър
вят ръка за ръка. За да се научим да живеем, трябва да
се справим с въпроса за смъртта си, защото тя ни на
помня за границите на съществуването ни. Така ние
осъзнаваме с колко кратко време разполагаме, за да го
използваме пълно.
Дон Хуан, старият мъдър мексикански индианец в
книгите на Карлос Кастанеда, говори за смъртта като
за съюзник. По неговите собствени думи, съюзниците
са страховити сили, с които трябва да се пребориш, пре
ди да можеш да ги опитомиш. Така е и със смъртта.
Трябва да се преборим с нея, с нейната загадъчност,
преди да можем да я опитомим достатъчно, за да я мет
нем на лявото си рамо като дон Хуан. И носейки я там,
можем всеки ден да се ползваме от мъдрите й съвети.
„Съюзник“ означава приятел, но поне в западните
72 -------------------------------------------------------------------------------------
■'Въпросът за смъртта и смисъла
култури ние не сме свикнали да гледаме на смъртта ка

то на приятел. В източните култури, в индуистката и
будистката религия смъртта е в по голяма степен доб
ре дошла, отколкото в нашата. Всъщност, в теорията
за прераждането, която присъства и в двете религии,
смъртта е награда. Идеята е, че ни рециклират отново
и отново — че се прераждаме и прераждаме, докато не
научим всичко, заради което ни има на земята. Едва то
гава можем да се откъснем от кръга на прераждането
и да умрем веднъж завинаги.
Независимо дали вярвате в прераждането или не, обър
нете внимание, че и в тази теория целта на живота е да се
учим. Всъщност няма никакви данни, че индуистите и бу
дистите се боят от смъртта по-малко от нас, другите. Нор
мално е човек да се страхува да умре. Смъртта е пътува
не към нещо непознато и в известна степен страхът от
непознатото е много здравословен. Нездравословно оба
че е да се опитваме да се абстрахираме от него.
Един от най-честите упреци, които ми отправят мо
ите приятели атеисти, е, че религията е патерица за
старците, изправени пред загадката и ужаса на своята
смърт. Според мен те са прави в това, че зрялата рели
гия се опитва да разбуди загадката на смъртта. Но мис
ля, че не са прави, че тя е патерица. Да не би да е израз
на по-голяма смелост да водиш безбожно съществува
не, без живот след смъртта и без смисъл? Мисля, че хо
рата, които стават религиозни, признавайки и приемай
ки важността на смъртта, са по-смелите. Мисля, че ате
истите са склонни да отричат важността на смъртта.
Те казват, че тя не е нищо повече от прекъсване на сър
дечната дейност и веднага сменят темата. Това е фор
ма да се подмине проблемът. Те не искат да се добли
жат до смъртта достатъчно, за да надникнат под повър
хността.
73
Не забравяйте, че човечето хора, които ходят на цър

ква, нямат повече желание, отколкото атеистите, да се
преборят със загадката на своята смърт. Повечето от тях
изповядват някаква повърхностна, предавана по наслед
ство и традиция религия, която, като старите дрехи за
износване, може и да им топли, но все пак си остава са
мо външна украса. Затова се казва, че Бог няма внуци.
Ние не можем да общуваме е Него посредством родите
лите си. Трябва да установим пряка връзка е Бога. Не
можем да оставим другите — пасторите, лидерите, ро
дителите си — да се борят със загадката на нашата
смърт. Някои части от духовния път трябва да бъдат из
вървени в уединение, и една от тях е борбата със загад
ката на смъртта. В нея никой не може да ви замести.
Затова много хора, които ходят на църква, бягат от
въпроса за смъртта като от чума. В повечето християн
ски църкви дори са свалили Исус от кръста. Ако ги по
питате защо, ще ви кажат, че искат да наблегнат на въз
кресението, а не на разпъването. Но понякога се чудя да
ли причината не е просто, че не искат да виждат тази
кръв и реалността на смъртта, защото тя им напомня
за собствената им смърт.
Страхът от смъртта и нарцисизмът

Но защо изпитваме такъв неизмерим страх от смъртта?
Преди всичко заради своя нарцисизъм. Нарцисизмът
е особено, странно явление. Той донякъде е необходим
като психологически компонент на инстинкта ни за
оцеляване, но след края на детството наличието му в
по-голямо количество е разрушително. Необузданият
нарцисизъм е главният виновник за психическите за-
болявания. Духовното здраве се състои в постепенно
74 ---------------------------------
. . . . . . . . . . . . . . . . 11111Ш1111!!Ш1!ш 1!11111!1П1Ш!11111111111111111111111Ш1!1111111!11!11111!111111Ш11!111111111111Ш11111!!1111111!111111111111111111111!11!11!1111111111Ш11111111Ш111Ш111111!11
преодоляване на нарцисизма. И макар че случаите, в

които хората не успяват да го преодолеят не са никак
редки, той има изключителна разрушителна сила.
Когато психиатрите говорят за наранена гордост, из
ползват израза наранен нарцисизъм. А в целия диапазон
на посегателства срещу нарцисизма най-висшето посе
гателство е смъртта. Нарцисизмът ни постоянно полу
чава дребни удари — някой съученик ни казва, че сме
глупави, последни ни избират във волейболния отбор,
не ни приемат в някой колеж, работодателите ни кри
тикуват, уволняват ни, децата ни ни отхвърлят. Тези уда
ри срещу нарцисизма ни могат да доведат до две неща:
или се изпълваме с горчивина, или порастваме. Смърт
та обаче е голям удар. Нищо не заплашва нарцистична-
та ни привързаност към себе си и самомнението ни та
ка, както предстоящото ни унищожение. Затова е съв
сем естествено да се страхуваме от смъртта.
С този страх можем да постъпим по два начина: обик
новен и разумен. Обикновеният начин е да го прогоним
от мислите си, от съзнанието си, да се опитаме да не мис
лим за него. Това най-вече се получава, докато сме мла
ди. Но колкото повече страним от него, толкова по-бли
зо идва той. И след време всичко започва да ни напом
ня за смъртта — дипломите на децата, заболяването на
приятел, скърцането на ставите. С други думи, обикно
веният начин не е много умен. Всъщност, колкото по
вече отлагаме това да погледнем смъртта в очите, тол
кова по-изпълнена със страх ще бъде старостта ни.
Разумният начин е да погледнем смъртта в очите
възможно най-рано. При това ще разберем нещо наис
тина просто: че доколкото можем да преодолеем своя
нарцисизъм (а може би никога не ще можем да го пре
одолеем напълно), можем да преодолеем и страха от
смъртта.
------------------------------------------------------------------------- — 75
За онези, които успеят да го сторят, перспективата

на смъртта се превръща в прекрасен стимул за психо
логическо и духовно израстване, le разсъждават гака.
„След като така и така ще умра, каква полза има да съм
толкова привързан към това глупаво старо его?“ И по
емат пътя на себеотрицанието.
Този път не е лек. Пипалата на нарцисизма са тън
ки и всепроникващи и трябва да се секат ден след ден
в продължение на седмици, месеци, години. Четириде
сет години след като за първи път признах наличието
на нарцисизъм в себе си, аз още сека тези пипала.
Пътят не е лек, но пътуването е прекрасно. Защото
колкото повече напредваме в преодоляването на нар
цисизма, толкова по-уравновесени ставаме и толкова
повече съзнаваме собствената си стойност. Откриваме,
че се страхуваме по-малко не само от смъртта, но и oi
живота. Научаваме се да обичаме. Вече не ни тежи не
обходимостта да се защитаваме и можем да обърнем
поглед от себе си към другите. Обхваща ни трайно, пос
тоянно усещане за щастие, неизпитвано никога преди.
Все повече забравяме за себе си и можем все повече да
мислим за Бога.
В това се състои основното послание на всички ве
лики религии: трябва да се научим да умираме. 1 е ни
повтарят безброй пъти, че отдалечаването от нарци
сизма ни приближава към смисъла. Будистите и ин-
дуистите го изразяват чрез потребността да се откъс
неш от себе си — всъщност, според тях, всяка пред
става за аза е илюзия. Исус го изразява по подобен на
чин: „Който спаси живота си [т.е. който се придържа
към нарцисизма си], ще го загуби. А който загуби жи
вота си заради мен, ще го намери.“
76
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Вкусът към загадъчното
т много години си имам един учител. Никога не
О сме се срещали, защото той е от една чудесна

еврейска религиозна приказка. Той бил равин
в малък руски град в края на миналия век. След дваде
сет години размишления върху най-дълбоките религио
зни въпроси и духовни проблеми в крайна сметка той
направил заключението, че макар да е стигнал чак до
дъното на проблемите, пак не знае нищо.
Малко след като бил стигнал до това заключение,
той си вървял през градския площад към синагогата,
за да се помоли. Казакът — царският полицай в мал
кото градче — точно тази сутрин бил в лошо настрое
ние и решил да си го изкара на равина:
— Хей, равине, къде, по дяволите, си тръгнал? —
креснал казакът.
— Не знам — отвърнал му равинът.
Казакът се ядосал още повече.
Как така не знаеш къде отиваш? Всяка сутрин в
единайсет пресичаш този площад на път към синаго
гата за молитва, сега е единайсет, ти вървиш към си
нагогата и ми казваш, чс не знаеш къде отиваш. Май
ми се подиграваш! Сега ще те науча!
И така, казакът сграбчил равина и го помъкнал към
местния затвор. И точно преди да го хвърли в килията,
равинът се обърнал и му казал:
77
— Разбираш ли, човек просто не знае.

Е, и аз не знам. Никой не знае. Живеем в безкрайно
загадъчна Вселена. По думите на Томас Едисън, „Не
сме започнали да разбираме приблизително пълно до
ри и един процент от нещата.“
Уви, малко хора съзнават това. Повечето от нас мис
лят, че знаем много. Знаем адреса си, телефона си, номе
ра на социалната си осигуровка. Знаем пътя, по който ми
наваме за работа, и пътя обратно към къщи. Знаем, че в
автомобила има нещо, което се нарича двигател с вът
решно горене, което го кара да се движи, и когато завър
тим ключа за запалването, моторът би трябвало да зара
боти. Знаем, че тази сутрин Слънцето е изгряло и че ще
изгрее и утре. Какво толкова тайнствено има?
Така си мислех и аз. Докато учех в медицинския инс
титут, често се оплаквах, че в медицината няма вече ни
що за откриване. Всички важни болести бяха открити и
изучени и изглеждаше съвсем ясно, че от мен няма да
излезе нов Джонас Салк6, работещ до среднощ върху ня
какво велико откритие за доброто на човечеството.
Е, намериха се и някои неща, които се оказа, че не
знаем. Няколко месеца след началото на първи курс
ние, студентите, присъствахме на една лекция на ръко
водителя на катедрата по неврология. Пред пълната със
студенти аудитория той изправи за демонстрация един
нещастен почти гол човек и се зае е блестяща невроа-
натомична точност да ни доказва, че този човек има
патологични изменения в малкия мозък, в горния и в
долния край на гръбначния стълб. Беше много впечат
ляващо. Но в заключителната част на лекцията един
мой състудент вдигна ръка и попита:
6Джонас Салк — американски микробиолог, откривател на

ваксината против детски паралич. Б.п.
78 ---------------------------------
............. ................ .............................1....... .....................................

Вкусът къль загадъчното
— Сър, защо този човек има такива изменения?

Какво е заболяването му?
Ръководителят на катедрата по неврология изпъчи
гърди и заяви:
— Пациентът страда от идиопатична невропатия.
Ние всички хукнахме по стаите си и грабнахме учеб
ниците, за да проверим този термин, и установихме, че
идиопатичен означава „е неизвестна причина“. Идио
патична невропатия означаваше просто заболяване на
нервната система, причинено неизвестно от какво.
Така ние научихме, че има още много редки идио-
патични невропатии и идиопатични хемолитични ане
мии и всевъзможни други идиопатични неща, които
изобщо не бяха ясни. Но големите неща бяха вече из
вестни. През годините в медицинския институт често
задавах въпроси, но професорите винаги имаха отгово
ри за тях. Нито веднъж не чух професор в медицинския
институт да каже „Не знам“. Аз невинаги разбирах от
говорите, но приемах, че вината е у мен, и ми ставаше
ясно, че е моя нищожен ум никога, никога няма да нап
равя велико медицинско откритие.
Десетина години след завършването си обаче напра
вих велико медицинско откритие. Открих, че не знаем
почти нищо за медицината. Открих го, защото вместо
да питам какво знаем, аз си зададох въпроса какво не
знаем. Веднага границите, които ми се струваха затво
рени, се отвориха. И аз разбрах, че живеем в свят, зао
биколен от граници.
Ще ви дам един пример. Една от много добре изуче
ните болести е менингококовият менингит — рядко, но
добре познато заболяване, което всяка зима поразява
един на петдесет хиляди души. Ако попитате който и да
е лекар какво причинява менингококовия менингит, ще
ви отговори: „Ами менингококите, разбира се.“ На ед-
79
но определено ниво това е вярно, защото ако аутопси

раме някой починал от това ужасно заболяване (поло
вината от заболелите умират, докато други двадесет и
пет процента получават трайни увреждания), при отва
рянето на черепа ще открием гной по покриващата мо
зъка мембрана. Ако изследваме тази гной под микрос
коп, ще видим как в нея плуват безброй малки бакте
рии. И ако приготвим от тях култура върху подходяща
среда, какво ще получим? Ами менингококи, разбира се.
Само че има един проблем. Ако миналата зима бях
приготвил такива култури от гърлата на жителите на
малкото ми родно градче Ню Престън в Кънектикът,
или пък от жителите на който и да е град на север, нап
ример флинт в Мичиган, щях да открия същите тези
бактерии в осемдесет и пет процента от изследваните
гърла. Но никой в Ню Престън не се разболя, нито ум
ря от менингококов менингит миналата зима, нито в
продължение на няколко поколения, нито пък вероят
но ще има такъв случай поколения напред.
Как и защо става така, че тази бактерия, която се на
мира практически навсякъде, може да съществува у
49 999 души, без да им навреди, но у един-единствен,
нерядко иначе здрав млад човек, да проникне в мозъ
ка и да причини фатална инфекция?
Отговорът е: не знаем.
Същото важи за практически всички описани в меди
цината болести. Да вземем едно, за съжаление, много по-
често и добре познато заболяване — рака на белите дро
бове. Всички знаем, че пушенето причинява рак на бели
те дробове. И все пак има хора, които никога не са се до
косвали до тютюн, но се разболяват от рак на белите дро
бове и умират. А други, като моя дядо, пушат като коми
ни до деветдесетгодишна възраст и не се разболяват. Оче
видно, причината за рака на белите дробове не се изчер-
80
пва с пушенето. Какво още включва тя? Отговорът от

ново е: не знаем. Най-често ние просто не знаем.
1ова се отнася не само до практически всички забо-
лявания, но и до лечението им. Докато практикувах, ня
кои пациенти, на които бях предписал някакво лекарс
тво, ме питаха: „Доктор Пек, как действа то?“ И аз им
обяснявах, че променя баланса на катехоламина в пе
риферията па мозъка. Това ги караше да млъкнат. Но
по какъв начин някакво химическо вещество променя
баланса на катехоламина в периферията на мозъка та
ка, че депресираният да се почувства по-малко депре
сиран, а шизофреникът да мисли по-ясно? Както се до
сещате, отговорът е: не знаем.
Може би от известно време вече се досещате, че ле
карите не знаят много. Има други обаче, които знаят,
нали? Тоест, медицината може донякъде да е изкуст
во, но точните науки — да речем, физиката, е форму
лирала точно всички закони.
В много отношения началото на съвременната физи
ка слага Исак Иютон и когато ябълката пада на глава
та му, той не само открива гравитацията, но и я изразя
ва е математическа формула. В резултат на това сега
всички знаят, че две тела се привличат със сила, която е
право пропорционална на тяхната маса и обратно про
порционална на квадрата на разстоянието между тях. То
ва изглежда съвсем ясно и недвусмислено.
Но защо? Защо двете тела се привличат? Защо въо
бще съществува тази сила? От какво се състои тя? От
говорът е: не знаем. Математическата формула на Ню-
тон само описва явлението, но не ни е известно защо
въобще съществува това явление и как действа. Днес,
във века на технологиите, не ни е ясно дори какво ни
задържа на земята. Така че и е точните науки не сме
стигнали кой знае колко далеч.
81
Несъмнено обач&някой трябва да знае нещо. Вече спо

менах математиката като много точна и недвусмислена
наука. Математиците трябва да знаят истината. Едно вре
ме в училище всички научавахме великата истина, че две
успоредни линии никога не се пресичат. Но когато бях
последна година в колежа, един ден си вървях през двора
и чух някой да споменава за геометрия на Риман. Уста
нових, че Бернхард Риман е немски математик, който в
средата на деветнадесети век си е задал въпроса: „Какво
ще стане, ако две успоредни линии се пресекат?“ И на ос
новата на допускането, че две успоредни линии се преси
чат някъде и на няколко други изменения в теоремите на
Евклид той изгражда една коренно различна геометрия.
Това може да изглежда като обикновено интелектуално
упражнение или някакъв вид игра, все едно да се опит
ваш да определиш колко ангели могат да се съберат на
върха на една игла. Само че голяма част от работата на
Айнщайн, включително и откриването на атомната бомба
(по пътя на теорията на относителността), чието реално
действие е известно на всички ни, се основава не на Евк-
лидовата, а на Римановата геометрия.
Моите приятели математици казват, че броят на въз
можните геометрии е безкраен. От времето на Риман
досега са развити още шест геометрии, така че сега
имаме всичко осем, и всички те се използват. Коя е ис
тинската? Не знаем.
Психологията като алхимия

Преди да сме отвлекли прекалено много вниманието
си с точните науки, нека се върнем към моята „неточна“
наука, психологията. Някои я сравняват е алхимията. Във
времето на алхимията, когато учените са се опитвали да
82 -------------------------------------------------------------------------------------
превърнат основните метали в злато, за света е било из

вестно само, че се състои от четири „елемента“ — земя,
въздух, огън и вода. По-късно е открита периодичната
таблица на елементите и сега знаем, че има повече от сто
основни елемента — такива като водорода, кислорода,
въглерода и т.н. Но психологията сякаш още се намира в
тъмните векове на алхимията.
Така например, Движението за освобождение на
жените се основава на определени допускания за неа-
натомичните прилики и разлики между мъжете и же
ните. Какви са тези неанатомични прилики и разли
ки? Колко от тях са културни или социални, и колко
са биологично обусловени? Не знаем. Ето ни в края
на двадесетия век, знаем как да изтрием човечество
то от лицето на Земята, но още не сме и започнали да
разбираме какво представлява сексуалността.
Или да вземем човешкото качество любознателност,
което е много тясно свързано с въпроса за загадъчност
та. Всички хора ли се раждат еднакво любознателни, или
нивото на любознателност варира? Дали тя е генетич
но обусловена, или се придобива в процеса на израства
не в културата, в която живеем? Дали е нещо, което ни
набиват в главите, или което избиват оттам? Не знаем.
И тук наличието на научно знание за тази най-важна чо
вешка черта дори не се очертава на хоризонта.
След като знаем толкова малко, защо хората си мис-*
лят, че знаем всичко, а всъщност не знаем и най-прос
ти неща? Поради две причини. Защото ни е страх и за-
щото сме мързеливи.
Страшничко е да си мислим, че не знаем какво вър
шим и накъде сме тръгнали, че сме като деца, препъ
ващи се пипнешком в мрака. Много по-удобно е да жи
веем с илюзията, че знаем далеч повече, отколкото зна
ем всъщност.
83
Живеем с тази илюзия и поради леността си. Ако

трябва да осъзнаем реалността на ужасното си неве
жество, ще трябва или да се мислим за чудовищно глу
пави, или поне да посветим целия си живот на усилено
учене. Понеже на повечето хора не им харесва да се мис
лят за глупави, нито да прекарат живота си, правейки
каквото и да е, което изисква от тях усилие, просто е
много по-удобно да си живеят е приятната илюзия, че
знаем много повече, отколкото знаем в действителност.
Единственият проблем е, че това е илюзия. Не отго
варя на действителността! Може би си спомняте, че в
„Изкуството да бъдеш бог“ определих психическото
здраве, като процес на постоянна вярност на реалност
та на.всяка цена. „На всяка цена“ означава, че няма зна
чение доколко това ни разваля удобството.
В нашата отбягваща болката култура умственото
здраве невинаги се насърчава. Когато някой преживява
емоционално сътресение, казвахме: „Бедният Джо, загу
би илюзиите си.“ А би трябвало да кажем: „Блазе му на
Джо, загуби илюзиите си.“ Вместо това обаче ние го съ
жаляваме: „Бедният човек, сега вижда нещата такива,
каквито са, горкичкият.“ Сякаш да осъзнаеш реалност
та е нещо лошо. По същия начин, когато по време на
терапията хората осъзнаят факта, че са били тормозени
или изоставени като деца, не е редно да ги съжаляваме,
защото тяхната болка в крайна сметка е оздравителна.
Разбира се, всяко правило има изключения и аз съм
горещ привърженик на онова, което психолозите нари
чат „здравословни илюзии“. Така например, когато ле
кар получи сърдечен пристъп, вероятността да умре в ре
анимацията е два пъти по-голяма, отколкото при друг
пациент. Защото той е наясно с всичко лошо, което мо
же да се случи, докато друг просто би си казал: „Че как
во, това е само някакъв си сърдечен пристъп.“ 1ака че
понякога илюзиите могат да бъдат здравословни.
84 ---- -------------------------------------------------------------------------------
Като цяло обаче смятам, че за нас е добре да загу

бим илюзиите си. Поначало, колкото повече се прис
пособяваме към реалността, толкова по-добре върви
животът ни. Но можем да живеем в реалния свят само
ако имаме вкус към загадъчното. Защото в действител
ност знанията, които притежаваме, са като мъничък
сал, който се люшка в океан от невежество и загадки.
За да има късмет в такова положение, добре е човек да
обича водата. Единственият начин е да обича загадъч
ното, да се гмурка в него, да плува, да плиска, да пие и
вкусва от него. Тогава наистина ще е голям късметлия.
Любопитство и апатия
Едно от нещата, характерни за най-малко здравите
психически, най-незрелите сред нас, е липсата на вкус
към загадъчното, доста ясно изразеното отсъствие на
любопитство. Това, което ме тревожи най-много, ко-
гато посещавам психиатрични клиники, не е безумие
то, яростта, страхът, гневът или депресията, а апатия
та. Понякога тя се дължи на лекарствата, но психично
болните често се отличават с ужасяваща апатичност.
Какво прави здравият човек, когато завали сняг?
Отива до прозореца, поглежда навън и казва: „Хей, за
валя сняг“, или пък „Уха, сега наистина се стеле на пар
цали“, или „О, навън е истинска виелица“. Но в психи
атричната клиника, когато някой каже: „Хей, заваля
сняг“, пациентите обикновено отвръщат: „Не ни пре
късвай играта на карти“. Те не искат да се намесват във
въображаемия им свят, нямат желание да станат и да
отидат до прозореца, да зърнат тайнството на снега.
Друга форма на психическо заболяване е състояние
то, в което човек до такава степен не може да търпи за-
------------------------------------------------------------------------------------- 85
1
гадки, че си измисля обяснения за неща, които всъщност

са необясними. Например преди няколко години полу
чих много тъжно писмо от осем страници. Първата от
тях беше съвсем смислена, но авторът споменаваше
между другото, че има син, страдащ от болестта на Хо-
джкин. Пощататък писмото ставаше много по-несвър-
зано. Ето какво пишеше: „Разбира се, д-р Пек, Вие зна
ете, нали, мъдростта на древните, че всички имаме ефи
рен двойник, който ни придружава навсякъде, и че има
йонизиращ фактор между обикновеното, материалното
тяло, и ефирния му двойник, и че болестта се дължи
именно на този йонизиращ фактор?“
На мен това не ми беше известно. Възможно е да съ
ществува такава езотерична теория, но засега няма до
ри и най-малкото доказателство в нейна подкрепа. То
зи човек в известен смисъл беше намерил обяснение за
заболяването на сина си. Може би премахването на за
гадката му е помогнало да се почувства по-добре. Но
това без съмнение беше заблуда.
И обратното, характерно за психически най-здрави
те сред нас е ненаситният им вкус към загадъчното и
дълбоката им любознателност. Те се интересуват от
всичко: от квазарите, от лазерите, от шизофрениците,
от богомолките и от звездите. Всичко възпламенява ин
тереса им. Повечето от нас обаче попадат в някаква
междинна група, между пълното психическо здраве и
пълната лудост, и в повечето случаи вкусът ни към за
гадъчното е задрямал.
Докато практикувах като психиатър, казвах на па
циентите си, че ме наемат като водач в своето вътреш
но пространство. Наемат ме не защото познавам това
тяхно вътрешно пространство, а защото знам нещич
ко от правилата за изследването му. В психотерапев-
тичната практика вътрешното пространство на всеки
86 ----------------------------------------
шТ*
Вк)’сът към загадъчното
човек е различно. Всеки път пътуването из него е но

во. Затова то е толкова интересно за мен.
За да изследваш вътрешното пространство, трябва
да бъдеш изследовател. А за да бъдеш изследовател,
трябва да имаш вкус към загадъчното. За Луис и Кларк
загадката е какво има от другата страна на Апалачи-
те7. За космонавтите загадката е Космосът. За подло
жилите се на психотерапия пациенти — загадъчното е
преди всичко вътре в тях самите. Ако в течение на те
рапията се пробуди интересът на пациента към загад
ката на ранното му детство, ако той започне да изслед
ва забравени спомени и влиянието на някои преживя
вания и събития върху живота му, както и загадката на
генетичния фактор в характера си, своето наследство,
култура и сънища и техния възможен смисъл, тогава
терапията ще стигне далеч. И обратното, ако тя не съ
буди интереса на пациента към загадката на неговото
наследство и генетично обусловени черти, към детст
вото и сънищата му, няма начин той да отиде далеч в
това изследователско пътуване.
Говоря за „събуждане“ на вкуса към загадъчното, за-
щото съм убеден (макар че още не разполагаме с нау
чни знания в подкрепа на тази теза), че поне у някои
хора той може да се развие, както вкусът към уискито.
Освен това този вкус е много по-благодатен за разви
тие, защото колкото повече пиеш от загадъчното, тол
кова повече има от него, и колкото и да изпиеш, не те
мъчи махмурлук и всичко е съвсем безплатно. Не се об
лага с такси и акцизи. Това е единственото пристрастя
ване, което бих ви препоръчал от все сърце.
7Мериуедър Луис и Уилям Кларк са водачи на първата сухопът

на експедиция от Сент Луис до северозападния тихоокеански бряг
на Америка през 1804—1806 г. Б.п.
87
Загадките и духовното пътуване

Животът в реалния свят не е цел само на психично
то здраве. Същата цел има и духовното пътуване. В
крайна сметка, нима то не е търсене на истинския сми
съл на живота? Да се надяваме, че търсим истинския
Бог.
Едно от объркващите неща в религията е, че хората
се обръщат към нея по различни причини. Някои тър
сят начин да се доближат до загадките, а други — да
избягат от тях.
Нямам намерение да упреквам онези, за които ре
лигията е бягство от загадките. Защото има хора, кои
то в определен момент на психическото и духовното си
развитие (като например новите членове на организа
цията „Анонимни алкохолици“ или престъпниците, за
върнали се към добродетелния начин на живот) имат
нужда от някаква ясна, недвусмислена и догматична,вя
ра и принципи, към които да се придържат. Все пак ис
кам да ви кажа, че напълно зрелият духовно човек не
се придържа сляпо към догмите, а е изследовател, не
по-малко от който и да е учен, и не признава абсолют
ната стопроцентова вяра. Действителността, както и
Бог, с нещо, до което можем само да се доближим.
„В опитите ни да разберем действителността ние
малко приличаме на човек, който се опитва да
разгадае механизма на затворен часовник. Той
вижда циферблата и движещите се стрелки, дори
чува тиктакансто, но не знае как да отвори кути
ята. Ако е умен, може би ще си изработи някаква
представа за механизма, който би могъл да стои
зад онова, което вижда, но никога не може да бъ
де съвсем сигурен, че тази представа е единстве-
88
ното възможно обяснение на наблюдаваното. Ни

кога няма да е в състояние да сравни тази предс
тава с действителния механизъм и дори не може
да си представи възможното значение па подоб
но съпоставяне.“
Тези думи принадлежат на Алберт Айнщайн, чове
ка, за когото мнозина биха казали, че знае повече от
който и да е друг на този свят и дори името му е стана
ло синоним на гениалност. И въпреки това той пише,
че можем да наблюдаваме и теоретизираме, но никога
не можем да знаем със сигурност. Действителността е
нещо, до което можем само да се доближим.
Едно от заблужденията на някои вярващи хора е, че
Бог им е в кърпа вързан. Но истински зрелият човек
знае добре, че действителността, също както Богът, не
може да се опакова в спретнато интелектуално пакет
че, да се пъхне в куфара и да се притежава. Действи
телността, също както Бог, не ни принадлежи. Ние им
принадлежим — на нея и на Бога.
Духовното пътуване е търсене на истината, също как
то и науката е търсене на истината. Напълно зрелият чо
век трябва да търси истината не по-малко от учения, мо
же би дори повече. Защото както някои хора се обръщат
към религията, за да избягат от загадките, така други се
обръщат към науката със същата цел.
Всички познаваме или сме чували за учени, които
прекарват живота си в изучаване на цитохромната ок-
сигеназа в простатната тъкан на гълъб при рН от 3,7
до 3,9 и с това се изчерпва интересът им към Вселена
та. Те са си намерили една тясна област, изчели са по
вече от всеки друг по въпроса и познанията им в нея
не подлежат на никакво съмнение. Така те се чувстват
сигурни. Но за да бъдеш истински търсач на истината,
___ ’ щ
89
*
не можеш да си издълбаеш безопасна ниша и да се скри

еш в нея. Трябва да рискуваш да излезеш навън в не
познатото, в загадъчното.
В моята практика пациентите понякога са споделя
ли с мен най-непосредствено:
— Божичко, д-р Пек, толкова съм объркан.
А аз им отвръщам:
—- Това е чудесно.
Те се учудват:
— Какво имате предвид? Това е ужасно.
И аз обяснявам:
— Напротив, означава, че сте благословени.
-— Как така? Аз се чувствам ужасно! Що за благос
ловия е това?
И аз им казвам:
— Нали знаете, първата си голяма проповед Исус за
почва с думите „Блажени бедните духом“.
Тези думи могат да се преведат по различни начи
ни, но на интелектуално ниво „беден духом“ означава
„объркан“. Блажени са обърканите. Ако искате да раз
берете защо Исус е казал това, трябва да ви напомня,
че объркването води до търсене на яснота и това тър
сене е източник на ново значително познание.
Например през 1492 година хората не са приели още
на другия ден, че Земята не е плоска, а кръгла. Минава
цял дълъг период на объркване и изследвания, без да е
ясно кое от двете е вярното. За да отмре една стара пред
става и да бъде заместена от нова, по-добра, премина
ването през такъв период на объркване е неизбежно.
Тези периоди са неудобни, понякога болезнени. Но
са благословени, защото макар в тях да се чувстваме
бедни духом, ние търсим нещо ново и по-добро. Отво
рени сме за новото, търсим и израстваме. Затова Исус
е казал „Блажени са обърканите“. Практически всич-
90
кото зло на света се извършва от хора, които са абсо

лютно убедени, че знаят какво правят. Не се извършва
от хора, които се смятат за объркани. Не се извършва
от бедните духом.
В „Изкуството да бъдеш бог“ писах, че пътят към
светостта се състои в поставянето на всичко под съм
нение. Търсете и ще намерите достатъчно късчета ис
тини, за да можете да започнете да ги сглобявате. Ни
кога няма да успеете да подредите картината докрай.
Но ще сглобите достатъчно късчета, за да получите
представа за цялата картина и да видите, че тя е наис
тина прекрасна.
Ако целият ни живот е обгърнат в загадъчност и на
истина не знаем накъде сме тръгнали — ако сме деца,
спъващи се пипнешком в мрака, — как тогава оцеля
ваме? Известни са ми само два възможни отговора на
този въпрос. Единият е да заключим, че Скот Пек и Ал-
бърт Айнщайн грешат и ние знаем много повече, от-
колкото казваме, че знаем. Другият е да заключим, че
нещо ни закриля. Това, разбира се, е заключението, до
което стигнах аз. Но как, в името на Бога, действа та
зи закрила? Нямам представа, освен че наистина е в
името на Бога.
В кабинета си имам седем фигурки на ангели, разсъб
лечени в различна степен. Държа ги там не защото съм
виждал хуманоидно същество с крила. Но когато се за
мисля за механизмите на тази закрила, за действието на
Божията милост — а Бог, по всичко личи, буквално знае
броя на космите по главите ни.(макар че в моя случай в
последно време това никак не е трудно), — мога да си
Го представя само с легиони от ангели под Негово раз
пореждане.
Аз съм убеден, че някои от тези ангели действител
но имат човешки облик, филис Теръкс има един сбор-
91
ник от блестящи есета, озаглавен „Нощна светлина:

приказки за лека нощ за родители в тъмното“. В едно
от тях тя си спомня как някога се е явявала на изпит за
държавна служба и както обикновено па подобни из
пити, четири-пет от въпросите били очевидно предназ
начени да открият лудите и параноиците. Този, който
тя цитира, гласеше: „Мислите ли, че сте специален пра
теник на Бога?“
Тя си спомня как известно време се чувствала като
парализирана, мислейки за всички преимущества на дър
жавната служба, които зависели от отговора й на този
въпрос. Накрая решила, че въздържаността е важна доб
родетел, взела молива и излъгала— написала „не“.
Затова си мисля, че край нас има специални прате
ници, които ни закрилят, докато се препъваме в тъм
нината на нашето изпълнено със загадки пътуване. И
особено ми харесва да си го мисля, когато наближи
празникът на Вси светии, този най-загадъчен християн
ски и предхристиянски празник. Точно тогава най-чес
то се сещам за знаменитата шотландска молитва от се
демнадесети век е неизвестен автор, която гласи:
„От духове и върколаци,
от дългокраки таласъми
и всичко, що в нощта се скита,
ни опази, добри ни Боже. “
Ще перифразирам тази молитва като за нашето вре
ме в края на двадесетия век:
От духовете на неразбраните ни чувства и кривораз
браните ни омрази,
От върколаците на изхабените ни идеи, в които сме
се вкопчили, и на илюзиите ни, че сме мъдри и знаещи,
От дългокраките таласъми на невежеството, пред
разсъдъците и самодоволството,
И от всички неща, за които дори не знаем достатъч-
92 -------------------------------------------------------------------------------------
............... ..... ш и и .... НИНИ...... 1НН11НН..... .

вк):сът към загадъчното
но, за да се страхуваме, че ги има в тайнствената тъм

нина отвъд видимото за нашия взор,
Опази ни, добри ни Боже — вас, мен и цялото наше
борещо се и залитащо с детс_ стъпки човечество.
ВТОРА ЧАСТ
Следващата стъпка:
Себеопознаването
ПЕТА ГЛАВА
Л ю бовта към себе си

срещу самоуважението
мирение означава да познаваме себе си такива,
С каквито сме в действителност.
Това е перифраза от една книга, написана от

анонимен монах от четиринадесети век, озаглавена
„Облакът на незнанието“. В нея се съдържа дълбока
мъдрост, която е от съществено значение, ако искаме
да разберем смисъла от търсенето на самопознание.
Например, ако ви кажа, че съм калпав писател, то
ва няма да е истинско смирение. Работата е там, че как-
то изглежда, макар и не велик, аз съм сравнително до
бър писател. Така че подобно изявление бих нарекъл
„псевдосмирение“. От друга страна, ако ви кажа, че съм
добър на голф, това би било връх на нахалството, за-
щото в най-добрия случай съм посредствен играч. Ис
тинското смирение винаги е реалистично.
Важно е да бъдем реалисти, да познаваме себе си та
кива, каквито сме, и да сме способни да признаем и ху
бавото, и лошото в себе си. Освен това, аз смятам, че има
разлика между любовта към себе си и самоуважението.
Често не се прави разлика между самолюбието (което,
според мен, е по-скоро положително явление) и са
моуважението (което, според мен, не е непременно по
ложително явление), защото на нас действително ни лип-
----------------------- — 97
СЕБЕОПОЗНАВАНЕТО
сват точни думи за явлението, което ще разгледаме тук.

Надявам се, че проблемът ще бъде решен чрез създава
нето на нови думи, но засега се налага да използваме на
личните.
На първо място, какво означава думата себелюбие?
Докато работех като психиатър в армията, военни
те се интересуваха как преуспелите хора са постигна
ли успеха си и дузина такива личности бяха събрани от
различните видове войски за изследване. Това бяха мъ
же и жени в края на третото или началото на четвър
тото десетилетие от живота си, всички до един бяха нап
равили подчертано успешна кариера. Макар и повиша
вани преди връстниците си, те все пак бяха много по
пулярни. Семейните като че ли се радваха на щастлив
семеен живот, децата им се справяха добре в училище
и успешно се приспособяваха към средата си. У тези хо
ра имаше някаква елитна жилка.
Изучаваха ги в различни отношения, понякога като
група, друг път — индивидуално. Като част от изслед
ването те бяха помолени да посочат трите най-важни
неща в живота си, подредени по значимост, без да имат
възможност да обсъдят въпроса помежду си.
В начина, по който групата се справи с тази задача,
имаше два много забележителни момента. Първо,
всички се отнесоха много сериозно към нея. Първият
си предаде листа след повече от четиридесет минути, а
на някои задачата отне повече от час, макар да знаеха,
че основната група вече е приключила. Другото забе
лежително беше, че докато нещата, посочени на второ
и трето място, бяха възможно най-разнообразни, всич
ките дванадесет бяха посочили едно и също на първо
място: „Аз самият“. Не „любовта“. Не „Бог“. Не „мое
то семейство“. „Аз самият“.
Това, според мен, е израз на зряла любов към себе
98
Любовта към себе си срещу самоуважението
“7~ТГ7ТчТ; ^ , •' V----------------------- —--------
си. Тази любов предполага както грижа, уважение и от

говорност, така и знание за себе си. Без да обича себе
си, човек не може да обича другите. Но не бъркайте лю
бовта към себе си с егоцентризма. Тези мъже и жени
на успеха бяха любящи съпрузи и родители и грижов
ни ръководители.
А какво е самоуважението?
Осем-девет години след провеждането на това изслед
ване в армията имах възможност да опозная отблизо
един от хората на лъжата — а както си спомняте, аз, по
същество, определям хората на лъжата като носители
на злото. До тях е трудно да се доближиш, но аз успях да
се доближа до този човек достатъчно, за да го попитам
кое е най-важното нещо в живота му.
И какво, мислите, ми отговори? „Моето самоуваже
ние“. Обърнете внимание колко близки са двата отго
вора. Дванадесетте успели отговориха „аз самият“, а
той — „моето самоуважение“.
Мисля, че отговорът му съответства на начина, по
който са устроени хората на лъжата. Тяхното самоува
жение е единственото и най-важно нещо в живота им.
Те са готови на всичко, за да запазят и поддържат само
уважението си по всяко време и на всяка цена. Ако не
що го заплашва, ако наоколо има някакво свидетелство
за несъвършенството им или нещо, което ги кара да се
чувстват неудовлетворени от себе си, вместо да използ
ват това свидетелство и това чувство, за да се променят,
те ще се опитат да унищожат това, което ги уличава. От
тук произтича злото в поведението им. Защото трябва
да запазят самоуважението си на всякаква цена.
Има разлика между твърдението, че смятаме себе си
за нещо важно (любов към себе си), и твърдението, че
винаги сме доволни от себе си (синоним на постоянно
запазване на самоуважението).
99
От изключително значение за самопознанието е да

разберем това и да правим тази разлика. За да бъдем
здрави и добри, трябва да платим цената от време на
време да пренебрегваме самоуважението си и невина-
ги да се чувстваме доволни от себе си. Но трябва вина
ги да обичаме и ценим себе си, дори ако невинаги сме
изпълнени със самоуважение.
Ползата от вината
Онова, което ни пречи да се чувстваме доволни от
себе си, когато е нужно да поправим нещо в себе си, се
нарича екзистенциална вина. Известно количество ви
на — известно количество разкаяние — е потребно за
съществуването ни. Отсъствието на вина е равносил
но на отсъствие на важен механизъм за самоусъвър-
шенстване. Ако през цялото време си мислим, че всич
ко ни е наред, тогава, разбира се, няма да можем да поп
равим онова, което не е наред.
Повечето хора са чели книгата на Томас Харис
„Всичко ми е наред, всичко ти е наред“8. Това е много
хубава книга, но аз не харесвам особено заглавието й.
Ами ако не всичко ти е наред? Ако се будиш в два часа
всяка нощ, потънал в пот, защото сънуваш, че се давиш,
и те изпълва такъв ужас, че не можеш да заспиш до сут
ринта, и ако това се повтаря всеки ден в продължение
на седмици и месеци? Наистина ли трябва да приемеш,
че всичко ти е наред?
Ами ако не можеш да влезеш в магазин, без да те об
земе панически страх? И тогава ли всичко ти е наред?
8Thomas Harris, Г т O kay, Y o u ’re O k a y . Бълг. превод под заглавие

„Аз съм добър, ти си добър“, изд. „Наука и изкуство“. Б.п.
100
Или ако тласкаш децата си към наркотиците, или в се

риозна беда, без дори да го съзнаваш? И тогава ли тряб
ва да смяташ, чс всичко ти е наред?
Според мен организацията на Анонимните алкохо
лици е намерила много по-добра формулировка: „Не
всичко ми е наред, и на теб не всичко ти е наред, но то
ва е в реда на нещата.“
Докато все още практикувах като психотерапевт, аз
бях доста обвързан — финансово и изобщо — с хора,
които смятаха, че не всичко им е наред. Защото онези,
които си мислят, че всичко им е наред, не се подлагат
на терапия. Идват само онези, които не смятат, че всич
ко им е наред, които притежават смирението, което е
необходимо, за да потърсят помощ, за да се впуснат в
пътешествието на себеопознаването.
Ще посоча себе си за пример. Около година преди
аз самият да се подложа на психотерапия, бях наясно,
че това ще е добро за мен. Тогава ме обучаваха за вое
нен психиатър и познавах във факултетската болница
един терапевт, който изглеждаше знаещ човек и щеше
да работи с мен безплатно. Но когато споделих с него
идеята си, той ме попита защо искам да се подложа на
терапия. Аз отвърнах: „Ами, малко тревожност тук,
малко тревожност там. Ще е полезно упражнение и ще
изглежда добре в автобиографията ми.“ „Не си готов
още“, каза ми той и отказа да работи с мен.
Аз изхвърчах гневно от кабинета му, но той, разби
ра се, беше напълно прав. Не бях готов. Живеех си с
чувството, че всичко ми е наред. Година по-късно оба
че бях готов.
Ще ви разкажа какво точно се случи в този ден, но
първо искам да ви обясня, че макар по онова време да
не бях наясно, с формулировката, аз страдах от пробле
ми с висшестоящите. През предшестващите двадесет
101
-1
___________________ СЕБЕОПОЗНАВАНЕТО___________________
~~ " ' V)! :• ■ ') • * Т \ 'п О 'и \ \ \ •,
години, каквото и да работех или учех, винаги имах за

началник някой кучи син, когото абсолютно не можех
да понасям. Той винаги беше по-възрастен от мен. Нав
сякъде беше различен, но където и да отидех, имаше
по един такъв. Аз винаги смятах, че проблемът е у то
зи човек и няма нищо общо с мен.
Точно по това време в армията моят зъл демон бе
ше началникът на болницата — генерал, когото ще на
ричам Смит. Аз ненавиждах генерал Смит до дъното
на душата си. Може би заради това генерал Смит съ
що не беше кой знае колко добре разположен към мен.
Сигурно е чувствал отношението ми.
Денят, в който реших да се подложа на терапия, за
почна с рапорт и аз трябваше да представя записа на
разговора си с един пациент. Колегите и един от начал
ниците ми изслушаха разговора и ме направиха на пух
и прах за нескопосания и незрял начин, по който съм
го провел. Така че денят ми не започна особено добре.
Но аз все още поддържах самоуважението си, като си
повтарях, че това е стандартно изпитание в психиатри
ята и всички студенти трябва да минат през него. Ви
наги те сравняват със земята, без това да означава, че
не те бива или че грешиш в каквото и да било отноше
ние. Все пак не се чувствах особено добре.
След рапорта имах малко свободно време и реших
да го използвам, за да се подстрижа. Не че смятах, че
имам нужда от подстригване,) о ^рмията си е армия и
бях убеден, че генерал Смит би сметнал, че имам нуж
да от подстригване. И след като колегите и начални
кът ми ме бяха съсипали от критика, тръгнах да се под
стрижа, за което всъщност нямах желание.
По пътя към бръснарницата минах край пощата и
реших да проверя дали нямам нещо в кутията. С изум
ление открих квитанция за глоба. Бях подминал знак
102
„стоп“ два месеца преди това на път към корта, за да

поиграя тенис с началника на базата — полковник на
име Конър, когото намирах за симпатичен човек. Един
ственият проблем беше, че когато те глоби патрул в ба
зата, копие от квитанцията винаги отива до команди
ра — в моя случай — генерал Смит.
Понеже и без това вече бях в черния списък на гене
рал Смит, никак не ми се искаше той да получи нови ули
ки срещу мен и когато най-сетне стигнах до корта, при
ложих' всичките си манипулативни умения (по онова вре
ме не се свенях да прилагам подобни прийоми) и заявих
на полковник Конър: „Извинете, сър, но ме задържа
един от вашите патрули, когато подминах знак „стоп“,
бързайки насам.“ Той се хвана и отвърна: „Не се безпо
койте, аз ще се погрижа.“ И наистина, следващата сут
рин началникът на военната полиция, т.е. главното ченге
на базата, ми се обади по телефона и каза: „Д-р Пек, она
зи квитанция за глоба от вчера, искам само да ви кажа,
че се е загубила по пощата. Следващия път карайте по-
внимателно.“ А аз отвърнах: „Много ви благодаря, сър.“
Но около месец и половина по-късно началникът на
военната полиция бе внезапно освободен от поста си и
дори нямал време да си разчисти бюрото. А. когато го
разчиствали, намерили цял сноп квитанции за глоби и
ги разпратили по предназначение. И така, след като ко
легите и началникът ми ме бяха сравнили със земята
и се бях отправил да-се подстригвам, без да имам же
лание да го правя, на всичкото отгоре намерих квитан
цията за глобата, за която смятах, че е уредена, а се ока
за, че не е. И аз продължих към бръснарницата в още
по-лошо настроение.
Подстригването ми почти беше приключено, когато
познайте кой дойде да се подстригва? Познахте. Гене
рал Смит. Може и да е искал да го направи, но дори и
103
СЕБЕ 01 ЮЗНАВАНЕТО
генерал не може да изхвърли някого от бръснарския

стол, докато го подстригват, така че трябваше да седне
и да си чака реда. И за да разберете в каква незавидна
форма бях, единственото, което се въртеше в главата ми,
беше: „Да го поздравя ли, или да не го поздравявам?
Трябва ли да го поздравя, или не трябва?“ Само това си
мислех: „Трябва ли или не трябва да го поздравя?“
Хората понякога ме питат: „Кога е дошло време да
се подложи човек на психотерапия?“ „Когато загазиш
здраво.“ Аз бях загазил здраво.
В крайна сметка реших да се държа много благород
но и изискано. Когато ме подстригаха, се изправих от
стола и минавайки край него, казах:
— Добро утро, генерал Смит! — и излязох от бръс
нарницата.
Тогава бръснарят хукна подире ми и се развика:
— Докторе, докторе, не сте си платили за подстригва
нето. Трябваше да се върна в бръснарницата и вече бях
толкова изнервен, че си изпуснах рестото на пода, точно
в краката на генерал Смит. И така, озовах се пълзящ по
пода пред него, а той в буквалния смисъл „стоеше над
мен“ и ми се надсмиваше на затруднението ми.
Когато най-сетне се измъкнах оттам, целият трепе
рех. Тогава си казах: „Пек, ти не си добре. Имаш нуж
да от помощ.“
Благодатните повратни моменти

Това бе един болезнен момент за мен — от онези,
които сега наричам „повратни моменти“. Като за пов
ратен момент не беше много драстичен — при мен ка
то че ли поначало се случва така. Мисля, че Бог знае,
че не съм много издръжлив на болка.
104--------------------------
Но макар че беше болезнен повратен момент, той бе

ше и един от най-хубавите моменти в живота ми. Пре
ди да е изтекъл и час, аз вече ровех с треперещи пръс
ти в телефонния указател, търсейки терапевт, готов да
работи с мен. Макар и болезнено, това беше началото
на една огромна стъпка в израстването ми, напред през
пустинята към спасението и изцелението.
Символ на това пречупване в християнската служ
ба е ритуалът, при който свещеникът вдига парче хляб
над олтара и го разчупва. Момент на пречупване. И
едно от значенията на този ритуал, независимо дали
присъстващите на службата го осъзнават или не (чес
то по-скоро не), е собственото им желание да бъдат
пречупени. Това кара християнството да изглежда на
истина твърде странна религия — религия на група хо
ра, които желаят да бъдат пречупени, но не бива да
забравяме известния ни факт, че това пречупване ни
прави по-открити и ни помага да осъществим огром
на стъпка напред.
Тези повратни моменти са ни нужни, в тях осъзна
ваме, че не всичко е наред, че не сме съвършени, че
не сме безгрешни. Моментите на вина, на разкаяние,
моментите, в които самоуважението ни е изоставило,
когато понасяме изпитанието да бъдем недоволни от
себе си, са от съществено значение за израстването ни.
Но дори в тези моменти трябва да ценим и обичаме
себе си. Да обичаме себе си и да съзнаваме несъвър
шенството си не само е възможно, това е възможно до
ри едновременно. Всъщност нерядко част от любовта
към себе си е съзнанието, че у нас има нещо, върху ко
ето трябва да поработим.
105
_____________________СЕБЕОПОЗНАВАНЕТО____________
Ценният товар
Преди шестнадесет години имах един пациент, се-
демнадесетгодишен младеж, твърде самостоятелен,
който се справяше сам от четиринадесетгодишната си
възраст. Родителите му били ужасни. На един от сеан
сите му казах: — Джек, най-големият ти проблем е, че
не обичаш себе си, не се цениш.
Същата вечер се наложи да пътувам с кола от Къ-
нектикът до Ню Йорк по време на ужасна буря. Дъж
дът се лееше по магистралата и видимостта беше тол
кова слаба, че дори не виждах края на платното и осе
вата линия. Трябваше да прикова цялото си внимание
върху пътя, макар че бях много уморен. Ако загубех
концентрация дори за миг, щях да излетя от шосето.
Единственият начин да измина тези деветдесет мили в
ужасната буря беше да си повтарям през цялото време:
„Този малък фолксваген носи изключително ценен то
вар. Много е важно този ценен товар да стигне благо
получно до Ню Йорк.“ Така и стана.
Три дни по-късно, когато се върнах в Кънектикът,
се срещнах с младия си пациент и разбрах, че в същата
онази буря, макар че съвсем не беше уморен като мен
и пътуването му е било много по-кратко, той е изле
тял от пътя. За щастие, не беше пострадал сериозно. Бе
ше загубил управление не поради скрита суицидна
склонност (макар че отсъствието на любов към себе
си може да премине в суицидност), а просто защото не
е бил в състояние да си каже, че неговият малък фолкс
ваген носи изключително ценен товар.
Ще ви дам още един пример. Малко след публику
ването на „Изкуството да бъдеш бог“ започнах да ле
кувам една жена, която всеки път трябваше да пъту
ва от Ню Джърси до моя дом — по три часа в двете
посоки. Идваше при мен, защото бе прочела книгата

и я бе харесала. Тази жена беше прекарала целия си
живот като набожна християнка, беше възпитана в ду
ха на християнската църква и дори се беше омъжила
за свещеник. Първата година се срещахме по веднъж
седмично и не стигнахме доникъде — не помръднах
ме и сантиметър напред. Но един ден тя започна сеан
са с думите:
— Знаете ли, докато карах насам сутринта, изведнъж
разбрах, че най-важното от всичко е развитието на соб
ствената ми душа.
Аз избухнах в доволен смях, защото тя най-после бе
ше разбрала. Но каква ирония имаше в това, че през
цялото време бях приемал, че тази жена, дошла при
мен, защото беше харесала книгата ми „Изкуството да
бъдеш бог“, която беше готова да пътува шест часа вся
ка седмица, за да се срещне с мен, и която бе прекара
ла целия си живот като християнка, е наясно, че най-
важното от всичко е развитието на собствената й ду
ша. А тя не е била наясно и аз подозирам, че повечето
християни не са. Но след като веднъж го разбра, тера
пията й започна да напредва светкавично.
Подготовката
И така, много е важно да обичаме себе си. Толкова
е важно, че искам да го подкрепя с един библейски при
мер. Преди няколко години водех семинар в един го
лям католически център в Чикаго. Занятията трябва
ше да приключат в неделя след обяд с тържествена
служба в богато украсената църква на центъра. Преди
да започнем работа, свещеникът, който организираше
всичко, ме попита дали не искам да произнеса слово
или проповед по време на службата. В момент на глу

пава самонадеяност аз отвърнах „Ами да, разбира се“,
защото бях забравил, че в католическата църква про
поведта не може да бъде на произволна тема. Трябва
да следваш „предписанията“ за тема на съответния ден
и съответния откъс от Библията.
Малко по-късно обаче си спомних това и когато ми
остана малко свободно време, докато участниците в за
нятието работеха на малки групи, взех Библията и на
мерих полагащия се за тази неделя пасаж. Беше прит
чата за петте мъдри и петте неразумни девици. Бях ужа
сен. Тази притча никога не ми беше допадала. Никога
не съм я разбирал.
В притчата се разказва как десет девици чакат да
дойде Младоженецът — Бог или Исус. Тъй като е въз
можно Той да дойде посред нощ и тогава ще трябва да
излязат в тъмното да Го посрещнат, пет от тях са на
пълнили светилниците си с масло, а другите пет — още
не. Както и да е, действително посред нощ на вратата
се почуква и прислужникът съобщава: „Младоженецът
идва, Младоженецът идва, излезте и Го посрещнете.“
Петте мъдри девици веднага запалват светилници
те си и тръгват навън, а петте неразумни ги молят:
„Дайте ни малко от вашето масло. И ние искаме да пос
рещнем Младоженеца. Не искаме всичкото ви масло,’
дори не и половината, само мъничко.“ Но петте мъд
ри девици отказват и излизат навън.
Аз си представях, че когато ги види, Младоженецът
би ги упрекнал: „Ах вие подли, жалки, долни, стиснати
девици! Защо не дадохте поне мъничко от своето мас
ло на онези бедни нещастници?“ Но Той прави друго.
В действителност Той казва: „О, мъдри, чудесни, кра
сиви девици, аз ви обичам и, образно казано, ще се тър
калям с вас в сеното во веки веков. Колкото до онези
108
глупави девици, те могат да скърцат със зъби и да гният

в ада, докато свят светува.“
Струваше ми се, че тази притча крайно противоре
чи на християнството. За какво въобще става дума в не
го, ако не за споделяне с ближния на онова, което
имаш? Но трябваше да изнеса проповед върху тази
притча, значи се налагаше да поразмишлявам върху
нея. Забележително е какви неща се получават поня
кога, като се позамислим. Не след дълго аз разбрах, че
маслото в притчата символизира подготовката и че
Исус съвсем вярно казва, че не можем да разделим сво
ята подготвеност с другиго. Не можем да напишем дру
гиму домашното. А и да го направим, не можем да му
изкараме дипломата, символизираща получената в уни
верситета подготовка. Не можем да „дадем“ подготве
ност някому наготово. Единственото, което можем да
направим (и то често е много трудно), е да се постара
ем с всички сили да дадем на другия мотив да се под
готви сам. Аз не знам друг начин за това, освен да се
опитаме да покажем на другите колко са ценни, колко
са красиви и желани в очите на Бога.
Нищо не пречи на умственото здраве, на здравето на
обществото и на общуването с Бога така, както чувст
вото ни, че сме маловажни, некрасиви и нежелани. Чес
то се чудя на това за колко маловажни се смятаме. Пре
ди десет години бях поканен на една вечеря, на която
гостите обсъждаха някакъв знаменит кинорежисьор и
това, че той е оставил следа в историята. „Ние всички
оставяме своя следа в историята“, изтърсих аз неочак
вано. Изведнъж всички на масата млъкнаха, сякаш бях
казал нещо крайно неприлично.
В известен смисъл, ние не обичаме да се мислим за
важни. Това би означавало да поемем на плещите си от
говорност. Харесва ни да смятаме, че хората в Кремъл
109
са важни. Че конгресмените и сенаторите във Вашинг

тон са важни. А щом смятаме себе си за обикновени и
незначителни, не можем да носим отговорност за исто
рията, нали? Но независимо дали това ни харесва или
не, ние слье важни и за добро или за лошо, съзнателно
или несъзнателно оставяме своя следа в историята. Как-
то се казва, кой, ако не ти? И кога, ако не сега?
На всички ни е познато това неоснователно чувст
во, че сме незначителни, некрасиви и нежелани. Пре
ди шест години бях в Дал ас, за да говоря на един нау
чен конгрес. Едва си бях получил ключа от рецепция-
та в хотела и се отправях към стаята си, когато ме спря
един млад човек:
— Вие сте д-р Пек, нали? Съквартирантът ми иска
ше да дойде на конференцията, но не можа. Поръча ми,
ако случайно ви видя, да ви кажа, че Бог ви прощава.
Това ми прозвуча твърде странно. Но след като се
настаних в стаята си, се замислих и осъзнах, че част от
мен все още се чувстваше, сякаш съм на петнадесет го
дини, пъпчив, некрасив и нескопосан и въобще — пос
ледният човек, в чиито думи би се вслушал един нау
чен конгрес. Но тази част от мен не беше израз на ис
тинско смирение. Тя беше нездрава и нереалистична.
Имаше нужда от лечение. Трябваше да се разделя с нея,
да получа прошка и да се пречистя.
Повтарям, нищо не ни лишава от психическо и со
циално здраве и от общуването с Бога така, както чув
ството, че сме незначителни, некрасиви и нежелани. В
действителност Бог е женихът, който ни казва:
— Ела в обятията ми!
Ние обаче отвръщаме:
— А, не, много съм дебела.
Бог обяснява:
110
— Ти не-разбираш. Аз те обичам. Искам те. Ти си

красива. Ела в обятията ми.
А ние продължаваме да се дърпаме и да обяснява
ме, че сме прекалено стари, или прекалено млади, или
незначителни, или пък грозни и въобще недостойни.
Нека се подготвим. Да научим колко сме важни, кол
ко сме красиви и желани — повече, отколкото можем
да си представим и в най-смелите си мечти. И нека, до-
колкото ни е по силите, да покажем на другите колко
са важни, и красиви, и желани — повече, отколкото мо
гат да си представят и в най-смелите си мечти.
111
Ш ЕСТА ГЛАВА
М итологията
и човешката природа
а повечето хора митът е измислица. Но едно от не
З щата, в които психиатрията и психологията са от

белязали напредък в последните шестдесет годи
ни — благодарение предимно на работата на Карл Юнг,
а в по-ново време на хора като Джоузеф Кембъл, — е от
критието, че митът е мит именно защото е истина.
Митовете присъстват във всяка култура. Често в раз
личните култури митът има специфична форма, но въп
реки това причината, поради която един и същи мит се
явява в нови и нови култури, век след век, е, че митът
въплъщава някаква голяма истина — практически ви
наги свързана с човешката природа. И понеже от тях
можем да научим много за човешката природа, мито
вете могат да ни помогнат да разберем себе си.
Легендите
Много от великите археолози в младостта си са би
ли смятани за смахнати, защото вярвали в легенди и
разкази от миналото, които другите считали за измис
лица. Може би най-добрият пример за това е Хайнрих
Шлиман. Като дете, през 30-те години на XIX век, той
--------------------------113
работел като чирак в бакалница. Там идвал да обядва

един възрастен мъж, който, като седял на чашка, ре
цитирал строфа след строфа от Омировата „Илиада“.
Хайнрих го слушал и бил абсолютно омагьосан от раз
каза за Троя. И се заклел, че когато порасне, ще я на
мери.
Когато споделял това, хората му казвали: „О, не бъ
ди глупав. „Илиада“ на Омир е само мит. Троя не съ
ществува. Тя е митично място.“ Но въпреки това Хайн
рих вярвал, че Троя съществува в действителност и се
заел с търговия, за да спечели пари за проучването си.
На тридесет и шест годишна възраст вече бил много
богат човек. Тогава зарязал търговията и тръгнал да
търси Троя. И наистина, след десет години я намерил
на западния бряг на Турция, доказвайки е това и е пос
ледвалите си открития, че разказите в „Илиада“ не са
просто митове, а се основават на факти.
Друг пример за такъв археолог е Едуард Томпсън. В
края на миналия век той чул за една стара легенда на
майте за кладенец, в който удавяли девойки — нато
варени със златни накити, за да потънат — като жерт
воприношение на бога на дъжда, за който смятали, че
живее на дъното на кладенеца. И той решил да открие
този кладенец, макар че хората му казвали: „Това е са
мо една глупава легенда. Няма такъв кладенец. Нико
га не е съществувал.“
Томпсън заминал за Мексико, където научил за го
лям разрушен град на майте, в сърцето на.джунглата
Юкатан, който се наричал Чичен Ица, или „гърлото на
кладенеца“. Той си купил плантация близо до развали
ните и скоро открил в района два огромни кладенеца.
След като проучил развалините, решил, че трябва да
копае в по-големия, който е около шестдесет метра в
диаметър. Върнал се у дома в Бостън и започнал бяс-
И 4 --------------------------
Митологията и човешката природа
но да събира пари от всичките си приятели, купил си

инструменти и водолазно оборудване и дори се научил
да се гмурка.
Разкопките нямали успех. Година след година наети
те от него работници вадели от кладенеца само кал —
никакви кости, никакво злато. След пет години усилия
парите започнали да привършват и веднъж в пристъп на
отчаяние той се гмурнал сам и открил първите кости.
Всъщност, Томпсън открил цял куп археологически на
ходки, включително и много златни накити. Върнал взе
тите назаем пари, възвърнал самоуважението си и до
казал, че легендата за окичените със злато девойки,
хвърляни в кладенеца, все пак е вярна.
Аз самият не вярвах в легендата за Атлантида — ос
тровната цивилизация, за която се смята, че е погъл
ната от морето. Но през 1978 година моите родители
ме заведоха заедно с жена ми, трите ни деца, брат ми,
съпругата му и техните три деца на семейно пътуване
в Гърция. Там наехме лодка и обиколихме групата ос
трови, известни като Циклади. Най-южният от тях има
две имена — гръцкото Тера и италианското Сантори-
ни, защото италианците са го завладели през XIII век.
Докато плавахме към Санторини, или Тера, баща ми
прочете в туристическия справочник, че според някои
хипотези е възможно този остров да е Атлантида.
Тази идея ми се стори много забавна. Но смехът спря
в гърлото ми, когато преминахме нещо като пролив
между два острова и видяхме, че сме навлезли в крате
ра на огромен вулкан, около тридесет километра в ди-
- аметър. По-късно, докато разглеждахме развалините в
един отдалечен край на острова, научихме как една ве
чер през 1967 година някакъв фермер си орял нивата с
мулето, жена му и децата му си стояли на края на ни
вата и разговаряли със съседката. И изведнъж той из-
! ------ --------------------115
lltllllllllltllllllliiiniillllllllfllltlllllillllilllllllillltllllllllllllllllllllllllllllllllllllllllliilllllllllllillllllllillllllllllllllilllllllllllllllllllllllllllilllllllllllllllllillflllllllllllillilllililillliil
'
чезнал. Те въобще не разбрали какво се е случило с не

го. Изтичали до мястото, където го били видели за пос
леден път, и чули приглушени викове. В земята зеела
огромна дупка и той бил пропаднал в пея. Но дупката
не била просто обикновена дупка, а цял град. Това бил
градът Акротири, заровен под вулканичната пепел. Ко-
гато започнали разкопките, археолозите открили цяла
| цивилизация, която се различавала от всички познати

до този момент. Била отпреди бронзовата епоха и пред
ставлявала смесица от гръцка и африканска култура.
В нея открили най-старите известни рисувани стъкла
на прозорци. Откритията били толкова вълнуващи, че
десетилетие по-късно, при нашето пътуване в Гърция,
към музея в Атина вече бе прибавено цяло ново кри
ло, където бяха изложени произведения на изкуството
и други находки от Акротири.
Сега вече вярвам в Атлантида. Виждал съм я с очи
те си.
Митове и приказки
1
Има разлика между легендата и мита. Легендите са
разкази за миналото, които могат да бъдат или да не
бъдат верни. Легендата за Троя е истина, както и ле
гендата за Свещения кладенец в Чичен Ица. Според
мен, и легендата за Атлантида е истинска. Но верни или
не, сами по себе си легендите, като тази за кладенеца в
Чичен Ица, не съдържат непременно важни истини за
нас, хората. Омировата „Илиада“ обаче е не само ле
генда, съдържаща истина, но и мит. В разказа за Троя
са вплетени много истини за човешката природа и в то
ва се състои разликата между мита и обикновената ле
генда.
116--------------------------
Трябва също така да се прави разлика между приказ

ка и мит. Дядо Коледа е само приказка, въображаем
персонаж, който е известен само от неколкостотин го
дини, и то само на около една пета от земните жители.
От друга страна, драконите са мит. Много преди да бъде
измислен Дядо Коледа, християнските монаси са рису
вали дракони в полетата на ръкописите, които са пре
писвали усърдно в европейските манастири. Същото са
правели таоистките монаси в Китай, будистките мона
си в Япония, индуистите в Индия и мюсюлманите в
Арабия.
Защо дракони? Защо тези митични същества са та
ка удивително всеизвестни и характерни за всички ре
лигии?
Отговорът е: защото са човешки символи.
Драконите са змии с крила. Червеи, които могат да
летят. Това сме ние. Като влечугите се влачим по зе
мята, потънали в калта на своята греховност и ограни
чените си културни предразсъдъци. И все пак можем,
като птиците и ангелите, да се издигаме в небето, над
тази греховност и тесногръдите културни предразсъдъ
ци.
Според мен една от причините за популярността на
драконите е, че това е най-простият от всички митове.
Но въпреки това те не са прости същества, а многоиз-
мерни, многостранни, въплъщаващи един парадокс. То
ва е една от причините за съществуването на митове
те — те улавят многоизмерните, често парадоксални
аспекти на човешката природа.
Тъй като митовете са парадоксални и многоизмер-
ни, вярата в тях не причинява неприятности. За сметка
на това обикновените приказки са едноизмерни и прос
ти. Човек може да си навлече много неприятности, ако
вярва в опростените, едноизмерни приказки, както и
117
ако мисли опростенчески за каквото и да е в живота.

Опростенческото мислене засяга всички ни. Искаме не
щата да бъдат черни или бели. Искаме всичко да бъде
ясно и еднозначно, а всъщност всяко нещо в живота ни
е поне две неща едновременно, ако не и много повече.
Например когато изнасям лекция, понякога сред пуб
ликата се намира някой християнин, който да ме по
пита:
— Доктор Пек, трябва ли хомосексуалистите да бъ
дат ръкополагани за свещеници?
Питат ме така, сякаш хомосексуалността е еднознач
но нещо, а доколкото съм разбрал от неголямата си
практика на психиатър, има хора, които са станали хо
мосексуалисти, защото са израснали в семейства с мно
го проблеми (и следователно състоянието им е поне те
оретически лечимо, макар и трудно), а други, по мое
убеждение, са генетично предопределени хомосексуа
листи, т.е. Бог ги е създал такива. Има и безброй меж
динни положения, хора, чиято хомосексуалност се дъл
жи и на биологични, и на психологически фактори. Така
че ако разглеждаме хомосексуалността еднозначно,
пренебрегваме сложността и многозначността на Бо
жието творение. Затова отговорът на въпроса дали хо
мосексуалистите трябва да бъдат ръкополагани за све
щеници е същият като отговора на въпроса дали хете
росексуалните трябва да бъдат ръкополагани за свеще
ници. Зависи от човека.
Митът за отговорността
Митовете са прекрасен източник на знание за пара
доксалните, многоизмерни, сложни аспекти на човеш
ката природа. Може би си спомняте, че в „Изкуството
118 ---------------------------------------
да бъдеш бог“ споменавам мита за Орест, сина на Кли-

темнестра и Агамемнон. Според разказа на Омир, Кли-
тсмнестра си намира любовник и двамата заедно уби
ват Агамемнон. Това поставя Орест в доста затрудне
но положение. Най-важното задължение на един гръц
ки младеж е да отмъсти за убийството на баща си. Но
в този случай виновникът е майка му. А да убие майка
си е най-лошото възможно нещо, което може да нап
рави един гръцки младеж.
Орест убива майка си и нейния любовник и така от
мъщава за смъртта на баща си. Но трябва да плати це
ната за това свое деяние и боговете го наказват, като му
изпращат фурните — три харпии, които постоянно го
преследват, бръщолевят в ушите му, карат го да халю
цинира, влудяват го. Години наред Орест броди по све
та, изкупвайки вината си, а фурните го преследват. Нак
рая той се обръща към боговете е молба да го освобо
дят от проклятието. Провежда се съд, на който бог Апо
лон е защитник на Орест и отстоява тезата, че цялата
ситуация е грешка на боговете. Орест не е имал ника
къв избор и следователно не е виновен за онова, което е
извършил. Но в този момент Орест става и възразява:
„Не боговете, а аз убих майка си. Аз го направих.“
Никога преди това човек не е поемал пълна отговор
ност за поведението си, когато е имал възможност да я
стовари на боговете. При тези думи боговете решават
да освободят Орест от проклятието и фурните са превър
нати в евмениди, което буквално означава „носителки
на благодатта“. Вместо кискащи се, отблъскващи, тор
мозещи гласове те стават гласове на мъдростта.
Този мит въплъщава превръщането на душевната бо
лест в необикновено здраве. И истината, цената на та
кава чудотворна трансформация е да поемем изцяло от
говорността за себе си и за поведението си.
119
Митът за всемогъществото
Още един мъдър мит, за който става дума в „Другият
барабан“, е митът за Икар. Икар и баща му се опитват
да избягат от затвора, като си правят крила от пера и
восък. Когато полетял, Икар пожелал да се издигне чак
до Слънцето. Но, естествено, горещината стопила само-
делните му крила и той полетял надолу към смъртта.
Едно от значенията на този мит е, че е безразсъдст-
во да си приписваме божествена сила. Слънцето често
е символ на Бога. Затова, според мен, този мит озна
чава също, че не можем да достигнем до Бога по своя
воля. Можем да го достигнем само ако той ни повика
при себе си. И ако мислим другояче, можем да изпад
нем в беда и да полетим надолу към смъртта.
Това е един от проблемите, е които човек се сблъс
ква, когато открие „духовното израстване“ и осъзнае
за първи път, че се е отправил на духовно пътешест
вие. Той започва да си мисли, че може да го направля
ва. Че ако отиде в края на седмицата в някой манастир
или посещава занятия по дзен медитация, или изучава
танците на сектата Суфи, или пък посещава семинарите
на EST, нирваната му е в кърпа вързана. За нещастие,
не става точно така. Само Бог може да направлява то
зи процес. И също като Икар, човек може да си навле
че неприятности, ако си мисли, че може да се справи
сам.
Ако си мислите, че можете да планирате духовното
си израстване, забравете го. Не отричам семинарите и
другите форми на себеизучаване — те могат да бъдат
полезни. Правете това, за което мислите, че сте приз
вани, но бъдете готови да приемете факта, че не знае
те със сигурност какво ще научите. Бъдете готови да
ви изненадат сили извън вашата власт и разберете, че
120
най-важното, което трябва да научите по време на то

ва пътешествие, е да се покорявате на по-висша воля.
Библейските митове
Какво е Библията? Буквална истина? Сборник е ми
тове? Или просто някакви отживели правила? Какво е
тя? И какво място има в живота ни?
Спомням си една жена, която ми каза: „Беше ми
много трудно да се оправям е Библията, докато гледах
на нея като на ортодоксална книга. Но един ден нео
чаквано осъзнах, че тя е парадоксална книга и оттога
ва съм абсолютно влюбена в нея.“
Наистина, Библията е сборник от парадоксални ис
тории и както се полага на такъв сборник, е сама по
себе си парадоксална и нееднозначна. Тя е смесица от
легенди, някои от които истински, а други — измисле
ни, от точни и недотам точни исторически факти, от
някои остарели и други много полезни правила. Тя е
сплав от мит и метафора.
Как трябва да тълкуваме Библията? Макар че й от
дават толкова голямо значение, според мен фундамен
талистите я използват по странен и неправилен начин.
Всъщност, названието „фундаменталисти“ е неточно.
Те би трябвало да се наричат „абсолютисти“, защото
вярват не само че Библията е вдъхновена свише, но и
че тя съдържа самото, точно записано, Божие слово,
което и подлежи на едно-сдинствено възможно буквал
но тълкуване — тяхното. Според мен, подобно отноше
ние ограбва Библията.
Веднъж слушах Уейн Оутс, един от двамата основа
тели на движението за духовни съветници, да говори по
този въпрос, цитирайки историята на младежа, избол
-------------------------- 121
едното си око, защото Исус е казал „Ако окото ти те

съблазнява, извади го.“ Уейн каза: „Разбирате ли, аз
съм едно добро момче от юга, възпитано в баптистка-
та църква, и много обичам Исус, моя Бог. Но ми се ис
ка той да не беше казвал това.“
Проблемът не е в това какво е казал Исус. Пробле
мът е, че младежът е взел думите Му буквално. А Исус,
разбира се, е говорил метафорично. Той не иска от вас
да си отрежете ръката или да си избодете окото. Това,
което иска да каже, е, че когато нещо се изпречи на пъ
тя ви към психическото здраве и духовното израства
не, трябва да се освободите от него, а не да седите и да
се оплаквате, че ви пречи.
Така че Библията невинаги трябва да се възприема
буквално. Тя е до голяма степен метафора и мит и под
лежи на сложни и нерядко парадоксални интерпретации.
Митът за доброто и злото

Един от най-сложните и многоизмерни митове е тре
тата глава на Битие — митът:за Адам и Ева в райска
та градина. Също като в сънищата, в митовете може
да се прояви онова, което Фройд нарича „сгъстяване“.
Сънят може да събере в себе си не само едно, а две или
три различни значения. Това несъмнено е в сила в слу
чая с мита за райската градина. Това е необикновена
история, която съдържа не една, не две, не три, а пове
че от дузина важни истини за човешката природа.
Това може и да не допадне на фундаменталистите,
но един от уроците, който се съдържа в мита за райс
ката градина, е урокът за еволюцията. Тук не става ду
ма, че Бог няма нищо общо е еволюцията, според мен
Той има даже много сериозна роля в нея. По-точно ка

зано, трета глава на Битие е мит за това как хората са
се развили до степента на съзнателни същества. В пър
вата глава вече говорих за някои от последиците на ево
люцията ни, толкова точно описана в този прекрасен
разказ: нашата свенливост и смущение, чувството ни
за отделяне от природата, потребността да продължим
да развиваме съзнанието си. Сега искам да изтъкна, че
едновременно с осъзнаването се появява представата
за доброто и злото.
Другото, което научаваме от тази прекрасна и бога
та история, се отнася за силата на избора. Преди да вку
сим от ябълката, откъсната от дървото на познанието
за доброто и злото, не сме имали истински избор. Не
сме притежавали свободна воля до онзи момент, опи
сан в Битие, когато сме се сдобили със съзнание и не
забавно сме били изправени пред избора между исти
ната и лъжата. По този начин митът за райската гра
дина има много общо с целия генезис на доброто и зло
то. Зло може да съществува само когато съществува из
бор. Когато ни е дал свободна воля, Бог неизбежно е
допуснал появата на злото в света.
В един друг, по-ранен мит, в първа глава на Битие,
също се съдържа нещо по въпроса за еволюцията на
доброто и злото. В него се разказва как Бог първо съз
дал небесната твърд, после земята и водата, после рас
тенията и животните. Същата последователност откри
ваме в геологията и палеонтологията. Учените смятат,
че това е последователността, в която е преминала ево
люцията, макар че не можем да твърдим, че тя се е из
вършила за седем дни.
Открих в първата глава на Битие и едно съвсем но
во значение, когато си спомних, че Бог първо създал
светлината, погледнал я и видял, че е добро нещо. То-
123
гава създал земята и видял, че и това е добро. После

разделил земята и водата и видял, че и това е добро
нещо, така че продължил със създаването на растени
ята и животните. И едва когато видял, че и те са хуба
ви, пристъпил към създаването на човека. Затова мис
ля, че подтикът да правиш нещо добро е в сърцевина
та на творчеството.
По същия начин подтикът да вършиш зло е разру
шителен, а не съзидателен. Наш е изборът между доб
рото и злото, между съзиданието и разрушението. И в
последна сметка, сами трябва да поемем отговорност
та за последиците от избора си.
Митът за героя
Джоузеф Кембъл има голяма заслуга за разкриване
то на скритата в митовете истина. Един от големите
митове на човечеството, който Кембъл описва особе
но добре, се нарича „мит за раждането на героя“ и е опи
сан в книгата му „Търсене на героя“. Както често се
случва при митовете, и този се появява в различни фор
ми в различните култури, но същността му е неизмен
на. Винаги има бог Слънце и богиня Луна, които се
свързват и им се ражда дете, задължително момче. (То
зи елемент може и да се промени след известно време.)
Момчето расте и преминава период на тежка борба,
объркване и болка, от който излиза като герой.
Какво означава този мит? Първо, нека ви обясня
какво е героят. Героят може да бъде определен като чо
век, който е в състояние да реши проблем или пробле
ми, които другите хора не могат да решат. Да речем,
например, че един крал има прекрасна страна, или по
не би била прекрасна, ако го нямаше онзи подъл, до-
124--------------------------
лен, ужасен змей, който трови живота на всички. И та

ка, кралят решава, че който убие змея, ще получи ръ
ката на красивата принцеса Бсмералда. Вестта се раз-
чува по цялата земя, един по един най-храбрите рица
ри от елитните университети на царството пристигат
да се бият с дракона и един по един биват изядени. По
ложението става наистина сериозно и всичко изглеж
да загубено, когато от дебрите на Бронкс пристига един
млад евреин, учил в обикновено училище, но притежа
ващ известна съобразителност. Той е измислил как да
убие змея и успява. Кралят не е непременно много щас
тлив, че ще си има евреин за зет, но изпълнява обеща
нието си. Младежът получава красивата принцеса Ес-
мералда за жена и двамата живеят щастливо дълги го
дини в прекрасната страна.
Значи, този млад човек е герой, защото решава проб
лема, който другите не успяват — в този случай проб
лемът е как да бъде убит змеят. Но как така той е тол
кова умен? Спомнете си, че истинският герой в мита
трябва да бъде син на бога Слънце и богинята Луна. То
зи мит се отнася също до мъжкото и женското начало,
обикновено символизирани съответно от Слънцето и
Луната.
Човекът отдавна е запленен от противопоставянето
на мъжкото и женското начало, в легендите и в живо
та. Например в последно време много популярна тема
за изследване е отношението на дясното и лявото по
лукълбо на мозъка към различните типове мислене.
Както в „мита за раждането на героя“ богът Слънце
символизира мъжкото начало — светлината, разума и
рационалното научно познание, т.е. аналитичното мис
лене, характерно за лявото полукълбо. А богинята Лу
на символизира женското начало — тъмнината, чув
ствата и интуицията, т.е. мисленето, характерно за дяс-
125
ното полукълбо на мозъка. Когато се свържат, те съз

дават дете, което носи в себе си и двете начала — на
бога Слънце и на богинята Луна. Така че това е мит за
онова нещо, което можем да наречем андрогиния.
Очевидният извод е, че можем да станем герои са
мо ако се научим да използваме и женското, и мъжко
то начало в себе си — и лявото, и дясното мозъчно по
лукълбо. Много малко хора успяват да постигнат то
ва. Повечето от нас, в процеса на съзряването си, се на
учават да подчертават своята мъжественост за сметка
на женствеността си или обратното. Можем също да
се научим да подхождаме към определени проблеми по
мъжки, аналитичен начин, а към други — по женски,
интуитивен. Но много рядко се научаваме да подхож
даме към един проблем и по двата начина — и по ана
литичен, и по интуитивен.
Това съчетаване на мъжкото и женското начало в нас
се осъществява много болезнено. В това се състои бор
бата, през която преминава детето в мита, за да порас
не. Но ако се справим с тази борба за интегритет и се
научим как да подхождаме към един и същи проблем ед
новременно с двата типа мислене, едновременно е мъж
кото и женското в себе си, тогава и ние можем да ста
нем герои. И ние ще сме в състояние да решаваме проб
леми, които светът още не е успял да реши — а светът
отчаяно се нуждае и от герои, и от решения.
Изборът на интерпретация
Нека се върнем към въпроса за Библията и да изтък
нем още веднъж, че често можем да избираме как да
тълкуваме нейните разкази. Можем например винаги
да ги разбираме буквално. Да вземем за пример разка-
126--------------------------
за за жената на Лот, също от Битие. Когато Бог разру

шава грешните градове Содом и Гомор, той разреша
ва на Лот и съпругата му да избягат, при условие че ня
ма да обръщат поглед назад. Но жената на Лот поглеж
да назад и мигновено се превръща в колона от сол. Взе
то буквално, това е просто история за наказанието, ко
ето ни очаква, ако не се подчиним на Божията заповед.
През последните сто години се разви една нова шко
ла за „научно“ тълкуване на Библията. Тя предлага „на
учни“ обяснения за чудесата, описани в нея — като нап
ример разделянето на Червено море. Обяснява се, че в
него има много плитки места и когато веднъж на око
ло сто години приливът и отливът са благоприятни, то
може просто да се прегази. Същата школа има обясне
ние и за историята е жената на Лот. В „Нова оксфорд
ска библия“ фигурира бележка под линия, че „стара тра
диция е да се търсят обяснения за странните солени фи
гури в района, като например в Джебел Усдун“.
Но това уж научно обяснение ме остави е усещане
за неудовлетвореност. Позамислих се върху тази исто
рия, чудех се защо Бог не иска Лот и жена му да пог
леждат назад. Какво лошо има в това да погледнеш на
зад? После се сетих за хората, които прекарват по-го-
лямата част от живота си е поглед, обърнат към мина
лото и в съжаление за него, и какво се случва е тях, ко
гато бъдат завладени от миналото. И ми стана ясно, че
тези хора сякаш се консервират, превръщат се в живи
колони от сол. С помощта на това метафорично тъл
куване започнах да виждам в историята за жената на
Лот дълбок смисъл и основна истина за човешката при
рода.
Понякога казвам, че една от най-големите щастли
ви случайности в живота ми е почти пълното отсъст
вие на религиозно образование, защото нямаше какво
-------------------------- 127
да преодолявам. Казвам „почти пълно отсъствие“, за-

щото все пак съм ходил един ден на неделно училище.
Поради някаква причина, когато бях на осем години, а
брат мй на дванадесет, родителите ни решиха, че има
ме нужда от религиозно обучение. И така, те ни изпра
тиха в неделното училище и аз си спомням този ден
много добре, защото ми възложиха да оцветя картин
ка, изобразяваща Аврам, който принася в жертва Исак.
Сигурно и тогава в мен е имало нещо от мисленето на
психиатъра, защото незабавно заключих, че Бог сигур
но е луд да иска от Аврам да убие сина си, а Аврам от
своя страна е луд, че въобще му минава през ума да го
стори. А най-луд от всички трябва да е Исак, който си
лежи кротко в книжката за оцветяване с едно такова
блажено изражение и чака да го заколят.
Стана така, че брат ми отказа да отиде втори път на
неделно училище и от висотата на дванадесетте си го
дини успя да наложи своето. Покрай него и на мен ми
се размина без неделно училище и дотам приключи ре
лигиозното ми обучение. Все още не съм убеден, че раз
казът за Аврам и Исак е подходящ за осемгодишни де
ца, защото — ако използваме степените на умственото
развитие, описани от Жан Пиаже, на тази възраст деца
та са склонни да мислят конкретно и буквално и способ
ността им за тълкуване все още не се е развила. Но ма
кар от една страна да има неподходяща възраст за под
насянето на една история, от друга страна има и подхо
дяща възраст и подходящо време за тълкуването й.
Сега, когато съм на средна възраст, виждам дълбок
смисъл в историята на Аврам, който жертва Исак. Вяр
вам, че тя е много важна за всички родители на юно
ши или по-големи деца. В метафоричен план тази прек
расна история — или мит — ни учи, че идва момент,
когато трябва да се „откажем“ от децата си. Да, те са
128
дошли при нас като дар и са поверени на грижите ни,

но не завинаги. Да се държим за тях отвъд определен
момент може да бъде разрушително — и за тях, и за
нас самите. Трябва да се научим как да върнем полу
чения дар и да поверим децата си на Бога. Те вече не
ни принадлежат. Вече са деца на Бога.
СЕДМ А ГЛАВА
Д уховността
и човеш ката природа
онякога хората ми задават най-невъзможни
П въпроси, като например този: „Доктор Пек,

каква е човешката природа?“ И понеже роди
телите ми са ме възпитавали да бъда любезен, аз се
опитвам да дам някакъв отговор на тези невъзможни
въпроси и първото, което казвам в такъв случай, е: „Чо
вешката природа е да се облекчаваш в гащите.“
Наистина е така. Всеки човек започва оттам — да
прави това, което му идва естествено, и да се облекча
ва в момента, когато му се прииска. Но някъде към две
годишната му възраст майка му, или може би баща
му — макар че обикновено майката се занимава с то
ва — му казва: „Слушай, ти си добро дете и аз много
те обичам, но ми се иска да започнеш да се пазиш чист.“
Отначало подобно искане изглежда на детето съв
сем безсмислено. Защо да не прави това, което му ид
ва естествено, и да не се облекчава веднага, щом му се
прииска? Освен това, резултатът винаги е интересен и
различен. Понякога можеш да го мажеш по стената, а
друг път е на твърди малки топчета, които можеш да
хвърляш от креватчето и да гледаш как се търкалят по
пода. Какъв смисъл има в това да правиш нещо толко
ва кршио неестествено — да се сдържаш, докато стиг-
131
неш до тоалетната само за да видиш как водата отнася

нещо толкова чудесно в канала, вместо то да бъде упот
ребено по полезен начин.
Но ако между детето и майката съществува силна
връзка, ако майката е търпелива и не прекалено нас
тойчива и взискателна — а за нещастие, тези условия
рядко са налице и затова психиатрите толкова се инте
ресуват от приучването към чистота — но ако все пак
тези условия са налице, детето си казва: „Гледай сега,
мама е готино момиче и през последните една-две го
дини е ужасно мила с мен. Иска ми се да направя не
що, за да й се отплатя. Искам да й подаря нещо в знак
на благодарност. Но нали съм само едно малко, безпо
мощно двегодишно дете, какво мога да й дам, което тя
да иска или да й трябва, освен да задоволя това нейно
шантаво хрумване?“
И така, детето отправя дар към майка си и започва
да прави нещо неестествено, да се сдържа и да се облек
чава в тоалетната. Забележете обаче какво се случва през
следващите няколко години. Нещо абсолютно удивител
но. Когато стане на четири-пет години, ако в момент на
стрес или умора детето забрави и се изпусне, то се чувс
тва неестествено от това, че се е изцапало, а ходенето в
тоалетната вече му се струва естественото нещо. За тол
кова кратко време, като дар от любов, отправен към
майка му, детето е променило природата си.
Инстинктът и човешката природа

Другият отговор, който често давам, когато ме пи
тат какво е човешката природа, е, че такова нещо не
съществува. И в това най-вече се състои величието ни
на човешки същества.
132
Духовността и човешката природа
Това, което отличава нас, хората, от другите същес

тва, не е разположението на палеца, нито удивително
то устройство на ларинкса, което ни позволява да го
ворим, нито огромната мозъчна кора, а поразително
то относително отсъствие на инстинкти или унаследе
ни поведенчески модели, които правят природата на
другите същества много по-неизменчива.
Аз живея в Кънектикът, на брега на едно голямо езе
ро и всяка година през март, когато се стопи ледът,
пристига ято чайки, а през декември, когато езерото
замръзне, чайките отлитат, вероятно на юг. Никога не
съм знаел накъде отиват, но едни приятели скоро ми
казаха, че отиват във флорънс, щата Алабама.
Независимо дали има или няма прелетни чайки, уче
ните, които изучават прелетните птици, са установили, че
те всъщност се ориентират по звездите. Имат си вроде
ни, т.е. наследствени модели за ориентиране по звездите,
които им помагат всеки път да стигат е неизменна точ
ност във флорънс, щата Алабама. Единственият проблем
е, че те нямат никаква свобода в това отношение. Не мо
гат да си кажат: „Тази зима искам да я прекарам на Бер-
мудските или на Бахамските острови, или пък на Барба
дос“. Не може. Или флорънс, щата Алабама, или нищо.
Това, което отличава нас, хората, е необичайната
свобода и широките граници, в които може да варира
поведението ни. Ако имаме достатъчно пари, можем
да отидем и на Бахамските острови, и на Бермудите, и
на Барбадос. А можем да направим и нещо крайно не
естествено и посред зима да отидем в Стоу, Върмонт,
или в планините на Колорадо и да се пързаляме по за
ледените склонове върху парчета дърво или фибростък-
ло. Тази необикновена свобода да правим нещо различ
но и понякога привидно неестествено е най-забележи-
телната черта на човешката природа.
133
Това никъде не е описано толкова добре, както в

„Меч в камъка“ на Т. X. Уайт. Ще ви преразкажа нак
ратко една история от тази удивителна книга. Някога,
в стари времена, когато всички земни същества били
още в зародишно състояние, един ден Бог събрал всич
ки малки зародишчета и казал:
— На всеки от вас ще изпълня три желания. Елате
при мен един по един, поискайте три неща и каквито и
да са те, ще ги получите.
Пристъпил напред първият зародиш и казал:
— Господи, искам да имам ръце и крака е формата
на лопата, за да мога да си изкопая сигурен дом под зе
мята. Искам и дебела козина, за да ми топли през зи
мата, и остри предни зъби, за да гриза трева.
И Бог казал:
— Добре, върви, ти ще бъдеш мармот.
Приближил се следващият малък зародиш и казал:
— Господи, аз обичам водата, затова искам да имам
гъвкаво тяло, за да мога да плувам в нея. Искам също
да мога да дишам под водата е някакви хриле и някак
ва такава система, че да ми е топло, каквато и да е тем
пературата на водата.
И Бог казал:
— Добре, върви, ти ще бъдеш риба.
Така се изредили всички малки зародиши, докато ос
танал само един, най-стеснителният — може би пора
ди същите библейски причини, за които вече стана ду
ма. Толкова бил срамежлив, че трябвало Бог да го по
вика при себе си и да го попита:
— Е, добре, последно зародишче, ти какви три не
ща ще си пожелаеш?
А зародишчето отвърнало:
— Ами, не искам да изглеждам нахален или нещо та
кова. Не че не съм ти... такова... благодарен, напротив.
134
Но...но мислех си дали... ако би могъл... ако нямаш ни

що против да си остана такъв, какъвто съм — заро
диш... Може би по-нататък ще поумнея достатъчно, за
да знам какви три неща искам истински, и тогава ще
ги поискам от теб... Или може би... ако Ти искаш да нап
равиш нещо от мен, и тогава да ми дадеш онези три не
ща, които според теб ми трябват...
А Бог се усмихнал и казал:
— А, ти си човек. И понеже избра завинаги да си ос
танеш зародиш, ще те направя господар на всички ос
танали същества.
Разбира се, повечето от нас се отказват да бъдат за
родиши, които тепърва да се развиват и променят. С го
дините навиците ни все повече се затвърждават, приро
дата ни закостенява. Когато наблюдавах родителите си
и други хора, навлизащи в петото или шестото десети
летие на живота си, от моята младежка гледна точка те
неизменно ми се струваха все по-безразлични към но
востите, все по-убедени в правотата на мнението си и на
възгледите си.
И така си мислех, че е редно да бъде, докато не на
върших двадесет години. Тогава отидох да прекарам ля
тото при известния писател Джон Марканд, който по
онова време беше на шестдесет и пет години, и той
обърна всичките ми представи наопаки. Открих, че то
зи шестдесет и пет годишен човек се интересува от
всичко, включително и от мен, а никога преди шестде
сет и пет годишен човек не се бе интересувал сериозно
от моята незначителна двадесетгодишна персона. Поч
ти всяка вечер двамата спорехме до късно и дори по
някога аз надделявах в спора. Действително успявах да
го убедя да промени мнението си. Към края на лятото
по три-четири пъти седмично успявах да накарам гос
подин Марканд да промени мнението си! Аз установих,
--------------------------135
че вместо да остарява, умът на този човек става все по-

млад и че той е много по-открит и гъвкав от повечсто
деца и младежи.
В този момент осъзнах за първи път, че не е необхо
димо непременно умът ни да остарява. Наистина, неиз
бежно е да остареем физически. Всички в крайна смет
ка се превръщаме в развалини и умираме, но на повече-
то от нас не им се налага да спрат умственото си израс
тване. Ето защо, макар обикновено да се отказваме от
нея, тази способност за постоянна промяна и трансфор
мация е най-забележителната отличителна черта на чо
вешката природа.
Етапите на духовното израстване

Необикновената ни способност за промяна и транс
формация се отразява в човешката духовност. В цялата
история на човечеството проникновените мислители са
се вглеждали в себе си и са забелязвали, че не се нами
рат на еднакво духовно и религиозно равнище. Духов
ното израстване и религиозното развитие имат различ
ни етапи. Най-известният автор по този въпрос е про
фесор Джеймс фаулър от теологичната школа „Кенд-
лър“ в университета „Емъри“. Една от книгите му носи
заглавието „Етапи на вярата“.
Фаулър описва шест етапа на духовното израстване,
които аз сведох до четири, но по същество смисълът е
същият. Неговата разработка е много по-научна, пълна
е академични препратки към трудовете на други видни
теоретици като Пиаже, Ериксон и Колберг. Аз достиг
нах до тези етапи не с помощта на книгите, а от собст
вен опит, и по-точно от няколко „нелогични“ преживя
вания. Първото беше по времето, когато на петнадесет-
136---------------------------------------
годишна възраст рсших да посетя някои от християнски

те църкви в квартала. Беше ми донякъде интересно да
проверя каква е тази история е християнството, но по
вече ме интересуваше какви момичета се навъртат в тях.
Първата църква, която реших да посетя, се намира
ше само на няколко преки надолу по нашата улица и
по това време нейният проповедник беше знаменитост.
Неделните му проповеди се излъчваха от всички ради
останции в района. От позицията на моите петнадесет
години въобще не ми беше трудно да прозра, че е ли
цемер. После тръгнах в обратната посока по същата
улица към другата църква, чийто свещеник също бе
ше известен, макар и далеч не колкото първия. Името
му беше Джордж Бътрик и на петнадесетгодишна въз
раст аз без никакво затруднение го определих като свят,
истински Божи човек.
Бедният ми петнадесетгодишен ум не знаеше как да
разбира това. Ето го най-известния християнски про
поведник на деня и аз, е петнадесетте си години, ясно
виждах, че се намирам далеч пред него в духовното си
развитие. А към същата тази християнска църква при
надлежи и друг проповедник, който очевидно е на свет
линни години далеч пред мен. Не виждах в това ника
къв смисъл, нещо не се връзваше и тази бе една от при
чините, поради които обърнах гръб на християнската
църква през следващите двадесет и пет години.
Друго, по-постепснно „нелогично“ преживяване имах
по-късно през живота си. След като в продължение на
няколко години практикувах като психотсрапевт, започ
на да се оформя една странна зависимост. Когато при
мен идваха религиозни хора, защото се измъчваха от бол
ка и проблеми, и ако истински се вживяваха в терапия
та, най-често при завършването й ставаха скептици, из
пълнени със съмнения, агностици, дори атеисти. Но ко-
137
гато идваха атеисти, агностици или скептици, измъчва

ни от болка и проблеми, и ако истински се вживяваха Д
терапията, най-често излизаха от нея като дълбоко ре
лигиозни и духовно богати хора.
Тази зависимост беше просто безсмислена, беше не
логична. Терапевтът е същият, терапията е същата,
постигат се успешни, но полярно противоположни ре
зултати. Не можех да разбера това, докато не започна
постепенно да ми се изяснява, че ние не се намираме
на едно и също духовно равнище и че съществуват раз
лични етапи. Но към тях трябва да се отнасяме пред
пазливо и гъвкаво, защото Бог има един такъв особен
навик, да ми се бърка в категориите, и хората невина-
ги се вписват така чистичко и прегледно в психиатрич
ната ми картотека, както на мен ми се иска.
В началото — най-ниско, ако щете — е първият етап,
който аз наричам „хаотично-антисоциален“. Той вероя
тно обхваща около двадесет процента от населението,
включително и онези, които наричам хора на лъжата.
Като цяло, това е етап, в който духовността отсъства и
хората в него са абсолютно безпринципни. Антисоциа
лен е, защото макар те да умеят да се преструват, че са
изпълнени е любов, всъщност всичките им отношения
е други човешки същества са користни и прикрито, ако
не и открито, манипулативни. Хаотичен е, защото, тъй
като са безпринципни, над тези хора властва единстве
но и само собствената им воля. И понеже неконтроли
раната воля ги тласка един ден в една посока, а друг
ден — в друга, съществуването им е хаотично. Поради
тази причина хората, които се намират на този етап, чес
то изпадат в затруднения и неприятности и са чести оби
татели на болниците и затворите или живеят на улица
та. Някои обаче могат да бъдат достатъчно дисципли
нирани в името на амбициите си и да се издигнат до ви-
138
сок престиж и власт. Могат да станат дори президенти

или прочути проповедници.
Хората, които се намират в първия етап, понякога
се докосват до хаотичността на съществуването си. То
ва е може би най-болезненото преживяване, което чо
век може да има. Обикновено просто бързо им мина
ва, но ако това мъчително изживяване продължи, мо
же да ги докара до самоубийство и според мен някои
от необяснимите самоубийства попадат в тази катего
рия. Понякога е възможно тези хора да преминат във
втория етап. Подобно преминаване обикновено — каз
вам обикновено, защото винаги има изключения — е
внезапно и драматично. Сякаш Бог буквално протяга
ръка от небето, сграбчва въпросната душа и я дръпва
мълниеносно нагоре. С човека се случва нещо порази
телно и обикновено той въобще не го съзнава. Ако би
могъл да го осъзнае, мисля, че би си казал: „Готов съм
на всичко, на всичко, за да се освободя от този хаос, до
ри да подчиня волята си на някоя институция, която да
ме ръководи.“
Така той се озовава във втория етап, който наричам
„формално-институционален“. Институционален, защо
то хората в него са зависими от някаква институция, ко
ято ги ръководи. За някои това може да бъде затворът.
Моят опит показва, че на такива места винаги има по
някой затворник, който при идването на нов психиатър
в затвора събира групичка затворници за групов тера
певтичен сеанс. Той е дясната ръка на надзирателите, но
неизвестно как избягва отмъщението на другите затвор
ници. Той е примерен затворник и примерен гражданин.
Понеже се приспособява чудесно към институцията, ви
наги получава амнистия при първа възможност и момен
тално се впуска в поредица от престъпления, така че не
по-късно от седмица след освобождаването си отново го
139
арестуват и се връща обратно зад решетките, където пак

става примерен гражданин — зад стените на институ
цията, която организира живота му.
За други тази институция може да бъде армията. То
ва е една много положителна роля на армията в наше
то и в други общества. Десетки хиляди хора биха води
ли хаотичен живот, ако не беше патерналистичното и
донякъде матерналистично устройство на армията.
За трети институцията, на която предават властта
над себе си, може да бъде фирма е високо ниво на ор
ганизираност. Но за повечето хора това е църквата. Ис
тината е, че повечето от хората, които ходят на църк
ва, попадат във втория етап — формално-институцио
налния. Макар че в етапите има градация и нищо не е
абсолютно фиксирано, религиозното поведение на хо
рата, попадащи във втория етап, има определена спе
цифика. Както вече казахме, те са зависими от църк
вата като институция, която ги ръководи, но аз смятам,
че зависимостта им е формална, защото са силно при
вързани към съответната форма на религията.
Хората във втория етап много, ама много се разст
ройват, ако някой започне да променя нещо в ритуа
лите или в службата, или пък въведе някой нов химн.
Например в епископалната църква в средата на 70-те
години бе решено, че в неделната служба някои неща
могат да се поднасят по алтернативен начин и много
хора възроптаха така остро, че това доведе до истин
ски разкол. Друг пример: през 60-те години Вторият ва
тикански събор на Римокатолическата църква въвеж
да основни промени, а тридесет години по-късно папа
Йоан Павел II май все още се опитва да ги отмени. И
това не се отнася само за епископалната и католичес
ката църква. Подобни катаклизми разтърсват всички
църкви на всички възможни религии в света. Нищо чуд-
140
но, че хората, намиращи се във втория етап, толкова

се тревожат, когато се промени нещо във формалната
страна на религията им, защото именно на тази фор
мална страна те се уповават да ги спаси от хаоса.
Друга обща черта на религиозното поведение на хо
рата на този етап е представата им за Бога като за съ
щество, което е почти изцяло вън от самите тях. Те поч
ти не разбират онази част от Бога, която се намира във
всеки един от нас — онази, която теолозите наричат
иманентна, — божественото в човешкия дух. Те мис
лят за Бога като за нещо далечно, горе в небесата. Пред
ставят си го в мъжки облик и макар да вярват, че е лю
бящ, му приписват и определена власт да наказва, от
която Той не пропуска да се възползва при подходящ
случай. Тяхната представа за Бога е като за някакъв ог
ромен и добронамерен небесен полицай. В много отно
шения точно това е Богът, от който хората във втория
етап имат нужда.
Да кажем, че двама души, стъпили непоклатимо във
втория етап, се срещнат, оженят се и им се родят деца.
Те ще ги отгледат в стабилен дом, защото стабилност
та е от огромно значение за хората в този етап. Те ува
жават достойнството на децата си и им отделят много
внимание, защото църквата учи, че децата са важни и
трябва да се уважава достойнството им. И макар че лю
бовта им понякога с малко догматична и лишена от въ
ображение, те все пак са любящи родители, защото цър
квата изисква да бъдат любящи, а и донякъде ги учи
как да бъдат такива.
Какво се случва с детето, отгледано в такъв стаби
лен дом, обградено с любов, уважение и внимание? То
ще възприеме религиозните принципи на родителите
си — независимо дали те са християни, будисти, мю
сюлмани или евреи — заедно с майчиното мляко. До-
—----------------------- 141
като стигне юношеска възраст, те практически ще са

вдълбани незаличимо в съзнанието му или „интерна-
лизирани“, ако използваме психиатричния термин. Но
когато това стане, детето вече ще е самостоятелно чо
вешко същество, със собствени принципи, което не из
питва нужда да бъде ръководено от институция. В то
зи момент, който в развитието на здравия човек обик
новено настъпва в юношеството, младият човек ще за
почне да си мисли: „Кому са нужни тези глупави мито
ве и суеверия и тази старомодна институция?“ И ще за
почне — често за ненужен ужас и огорчение на роди
телите си — да сс отдръпва от църквата и да се пре
връща в скептик, агностик или атеист. Това е начало
то на прехода към третия етап, който аз наричам „скеп-
тично-индивидуалистичен“.
Отново в най-общ план, хората от третия етап са по-
напред от хората във втория етап по отношение на ду
ховното си развитие, макар че не са религиозни в обик
новеното значение на тази дума. Те ни най-малко не са
антисоциални. Често са активни членове на общество
то. От тази група са хората, които представляват ядро
то на организации като Лекари за социална отговорност
или на екологичното движение. Те са предани и любя
щи родители. Често са учени или имат научен начин на
мислене. Неизменно търсят истината. И ако я потърсят
достатъчно дълбоко и достатъчно далеч, мисля, че ще
започнат да напипват онова, което търсят, и ще сглобят
достатъчно късчета от истината, за да добият предста
ва за цялостната картина и да видят, чс тя не само е мно
го красива, но и странно напомня много от онези при
митивни митове и суеверия, в които са вярвали родите
лите им, бабите и дядовците им от втория етап. В този
момент те започват прехода си към четвъртия етап, кой
то аз наричам „мистично-общностен“.
142
Използвам думата „мистичен“ в описанието на то

зи етап, макар че тази дума трудно се дефинира, в на
шата култура тя е натоварена с негативни асоциации
и обикновено се разбира погрешно. Какво можем да
кажем за мистиците? Те са хора, които са открили ня
каква съгласуваност под повърхността на нещата.
През цялата история на човечеството мистиците са
виждали връзката между мъжете и жените, между хо
рата и другите същества, между живите и онези, кои
то не са сред тях. Тъй като виждат такава взаимосвър-
заност под повърхността, мистиците от всички култу
ри и религии говорят за нещата в духа на единството
и общността: Освен това, те винаги са говорили пара
доксални неща.
Думата „мистичен“ има същия корен като „мисте
рия“. Мистиците са влюбени в мистериозното. Те оби
чат да разрешават загадки, но в същото време знаят,
че колкото повече загадки решават, толкова повече ще
срещат. Но се чувстват много удобно в изпълнения със
загадки свят, докато хората, намиращи се на втория
етапт се чувстват крайно некомфортно, когато нещата
не са ясни и недвусмислени.
Тези принципи са в сила не само за християнството
и не само за Съединените щати, но и за всички народи,
култури и религии. Всъщност една от общите черти на
всички велики световни религии е, че са адресирани ед
новременно към хората във втория и в четвъртия етап,
сякаш ученията им имат две различни интерпретации.
Да вземем например юдаизма. Псалм 111 завършва с
думите „Страхът от Бога е началото на мъдростта“. За
хората във втория етап това означава: „Когато започ
неш да се боиш от големия полицай на небето, значи
наистина си поумнял“. И това е истина. За хората в чет
въртия етап тези думи означават: „Почитта към Бога
-------------------------- 143
ти показва пътя към просветлението“. И това също е

истина.
„Исус е моят Спасител“ е любим постулат на хрис
тияните и също може да послужи за такъв пример. Хо
рата във втория етап са склонни да го тълкуват в сми
съл, че Исус е нещо като феята-кръстница — спасява
те винаги, когато изпаднеш в беда, стига да се сетиш
да Го призовеш на помощ. И това е самата истина —
Той точно това и ще направи. Докато хората в четвър
тия етап тълкуват тези думи в смисъл, че Исус, с жи
вота и със смъртта си, ни учи какъв път трябва да след
ваме, за да намерим спасение. И това също е истина.
Както вече отбелязах, тази възможност за двойстве
на интерпретация се отнася не само за християнството
и юдаизма, но и за исляма, таоизма, будизма и индуиз-
ма. Всъщност, мисля, че именно поради това те са ве
лики религии. В тях има място за вярващи и от втория,
и от четвъртия етап.
Антагонизъм и вяра
Най-големият проблем на тези различни етапи — и
главната причина, поради която е толкова важно да ги
разберем — е усещането за взаимна застрашеност меж
ду хората от различни етапи на духовното пътуване.
До известна степен всички можем да се чувстваме
застрашени от хората, които все още се намират в ета
па, който току-що сме напуснали, защото все още не
се чувстваме сигурни и в безопасност в новата си иден
тичност. Но за мнозина опасността идва от друга по
сока и те се чувстват особено застрашени от хората, на
миращи се в следващите етапи.
144----------------------------------------
Онези, които са още в първия етап, често изглеждат

хладнокръвни — като че ли нищо не ги тревожи особе
но. Но ако пробиете тази фасада, ще установите, че из
питват ужасен страх практически от всичко и от всички.
Хората във втория етап не са застрашени особено от
събратята си в първия —грешниците. Т&обичат греш
ниците, защото виждат в тях подходящ обект за грижи
те си. Но се чувстват заплашени от скептиците в тре
тия етап, а повече от всичко се страхуват от хората от
четвъртия, които уж вярват в същите неща като тях,
но вярват е някаква особена свобода, която страшно
плаши.
Хората в третия етап — скептиците — не са особе
но застрашени от безнравствените индивиди в първия,
нито от тези във втория, които набързо класифицират
в графата суеверни малоумници. Но и те се чувстват
заплашени от хората в четвъртия етап, които уж имат
същия научен подход в мисленето като тях и знаят как
се пишат бележки под линия, а въпреки това, кой знае
защо, вярват в тази налудничава история е Бога. Ако
пред човек от третия етап споменете думата „покръс
тване“, той ще си представи мисионер, тормозещ ня
кой нещастен езичник, и ще подскочи до тавана.
Под „покръстване“, в доста свободен смисъл, аз раз
бирам преминаването от един духовен етап в следващия.
Във всеки отделен случай обаче това става твърде раз
лично. Преминаването от първия във втория етап обик
новено е внезапно и много драматично. От друга стра
на, преминаването от третия в четвъртия най-често е
постепенно. Веднъж например присъствах, когато попи
таха Пол Виц, автора на „Психологията като религия“,
кога е станал християнин. Той се почеса по главата и ка
за: „Ами, някъде между седемдесет и втора и седемде
сет и шеста година“. Ако попитате човек от втория етап,
---------- — ---------------145
1И11111
1
той ще ви каже: „В осем вечерта на седемнадесети ав

густ“. Явно тук става въпрос за съвсем различни неща.
Вече казах, че хората от третия етап — скептиците
и съмняващите се — са духовно по-напред от повече-
то посетители на църквите от втория етап. Тези хора
също са преминали през някакво покръстване в посо
ка към скептицизма и съмнението, което понякога е
равносилно на „обрязване на сърцето“, както го нари
ча Библията. Те са по-напред от човека, който твърди,
че Исус е станал негов Господ и Спасител точно в осем
вечерта на седемнадесети август, но тепърва им пред
стои да преминат към етапа на спокойствие или спра
ведливост. Покръстването не е единичен акт. Като вся
ко духовно израстване, то е продължителен процес. Аз
очаквам и се надявам процесът на собственото ми пок
ръстване да продължи до смъртта ми.
Външният вид понякога лъже

Тук искам да напомня, че Бог понякога се намесва в
моята класификация и че трябва да бъдем предпазли
ви и гъвкави, когато определяме къде попадат други
те — а и ние самите — в този спектър на духовното из
растване. Доста са онези, които привидно попадат в ня
кой от етапите, а в действителност принадлежат към
съвсем друг. Има например хора, които ходят на църк
ва и които на пръв поглед принадлежат към втория
етап, но се чувстват неудовлетворени от религията, от
насят се скептично към нея и започват да придобиват
нагласа към научно мислене. Това се случва толкова
често, че цели паства са само привидно религиозни.
Много от методистките и презвитерианските свещени
ци в заможните квартали в предградията на неделната
1 4 6 ----------------- -------------
проповед говорят пред паството си не за Бога, а за пси

хология. Бог не им позволява да говорят за Него. Това
е прекалено плашещо. А има и хора, които говорят за
Бога, но в тях няма и следа от религиозност или духов
ност. Те привидно могат да изглеждат като хора от чет
въртия етап, да имат подобно лустро (като например
някои култови лидери), а всъщност да са престъпници
от първия етап.
По същия начин не всички учени принадлежат към
третия етап. Те знаят как се пишат бележки под линия,
но само в една много тясна област, където научната
доктрина е толкова точна, че се чувстват сигурни и мо
гат да се абстрахират от цялата загадъчност на света.
Те всъщност принадлежат към втория етап.
Има и други, които психиатрите определят като гра
нични случаи. Една от характерните им особености е,
че в тях има по нещо от всички етапи. Те се простират
от единия до другия край на спектъра. Липсва им кохе-
рентност и в известен смисъл затова са гранични — не
признават много-много границите.
Освен това има хора, които са на път да навлязат в
по-висок етап, но после пропадат обратно. Даже има
дума за такъв човек, който от втория се връща към пър
вия етап — ренегат. В типичния случай той пие, играе
комар и ходи по жени, води безпътен живот, докато
един ден се сблъсква с фундаменталист, разговаря с не
го и е спасен. През следващите няколко години води
трезв, богобоязлив, праведен живот, но един ден изчез
ва и никой не знае къде е, докато шест месеца по-къс
но не го открият в канавката или в казиното. Прияте
лите му от църквата провеждат разговор с него и той
отново е спасен, справя се доста добре в продължение
на няколко години и отново пропада.
Има и хора, които прескачат напред-назад между
-------------------------- 147
СЕБЕОПОЗНАВ АНЕТО
втория и третия етап. Пример за такъв човек е този,

който ходи на църква и казва: „Разбира се, аз още вяр
вам в Бога. Искам да кажа, вижте колко красиво не
що е природата — как зеленеят хълмовете, облаците
плуват в небето, цветята цъфтят. Такава красота не
може да бъде създадена от човешки интелект, значи
трябва да има божествен интелект, създал всичко то
ва преди милиони години. Но знаете ли, в неделя сут
рин на игрището за голф е не по-малко хубаво, откол-
кото в църквата, а аз мога да си вярвам в Бога и на
игрището.“
Така този човек избира игрището за голф пред цър
квата. Всичко върви добре, докато един ден в бизнеса
му настъпва поврат и той си казва: „Божичко, откога
не съм ходил на църква! Не съм се молил!“ И тръгва
пак на църква, започва най-усърдно да се моли, докато
след няколко години настъпи икономически подем —
вероятно в резултат на горещите му молитви — и той
отново избира игрището за голф, както подобава на чо
век в третия етап.
Има и хора, които прескачат напред-назад между
третия и четвъртия етап. Имах си един приятел на име
Теодор. Денем Теодор се отличаваше с бляскав научен
ум и остра рационалност и сигурно беше най-безинте-
ресният събеседник, когото познавам. Но понякога ве
чер си пийваше малко или изпушваше малко трева и
изведнъж започваше да говори за живота и смъртта, за
смисъла и славата. Ставаше толкова одухотворен, че
го слушах като омагьосан. Но на следващата сутрин ид
ваше и казваше: „Не знам какво ми стана снощи. Го
ворих ужасно смахнати неща. Трябва да престана да пия
и да пуша трева.“ Не искам да кажа, че одобрявам упот
ребата на наркотици, но в конкретния случай те като
че ли освобождаваха достатъчно Теодор, за да поеме в
148
посоката, която го зовеше. Защото на ярката и студена

дневна светлина той се дръпваше ужасен обратно към
обичайната си рационалност, присъща на третия етап.
Човешкото развитие
и духовното израстване
Макар че е възможно да пропаднем обратно, ако не
сме стъпили здраво на краката си, няма начин да про
пуснем никой от етапите на духовното израстване, как-
то не мож:е да пропуснем никоя от степените на нор
малното човешко развитие. Всъщност, съществува съ
ответствие между тези два процеса на израстване. Нап
ример до около петгодишната си възраст децата до го
ляма степен принадлежат на първия етап. Те все още
не са усвоили разликата между доброто и злото и без
задръжки могат да лъжат, мамят, крадат и манипули
рат. Няма нищо чудно в това, че и като възрастни много
хора си остават лъжци, мошеници, крадци и манипула
тори. Всъщност много по-трудно е да се обясни как
мнозина израстват и се превръщат в честни, порядъч
ни и почтени хора.
От пет докъм дванадесетгодишна възраст децата са,
общо взето, във втория етап. Те може и да правят бе
ли, но не са истински бунтари. По принцип смятат, че
щом мама и татко искат нещо да се прави по опреде
лен начин, значи така трябва да се прави. Те са вели
колепни имитатори и подражатели. Но с идването на
юношеството се развихря истински ад. Всичко, което
казват родителите — и което преди все едно е идвало
право от Божията уста, — се опровергава и отхвърля.
Това е етапът на индивидуалното съмнение и скепти-
149
цизъм. Четвъртият етап не може да настъпи, докато не

преминат юношеските години.
При все че никой от етапите не може да бъде прес
кочен, някои хора могат да преминат по-бързо от дру
гите през определени етапи. Например, имам един при
ятел, израсъл в дом на ирландски католици от втория
етап. Когато станал на петнадесет години и тъкмо нав
лизал в бунтарската юношеска възраст, фирмата на ба
ща му го изпратила заедно със семейството му в Амс
тердам. Там го записали в холандско йезуитско учили
ще. Холандските йезуити еа много изтънчени хора.
Всъщност, един от постоянните проблеми на папа Йо
ан Павел II е да измисли начин да отлъчи от църквата
цяла Холандия, защото цялата страна клони забележи
телно към култура, свойствена на четвъртия етап. И та
ка, приятелят ми попаднал в ръцете на въпросните из
тънчени и благоразположени йезуити, които насърча
ват съмненията му и ги подхранват. Когато на девет
надесет години се завърна от Амстердам, той се нами
раше вече в началото на четвъртия етап.
Макар че е възможно да ее премине бързо през ета
пите, твърде възможно е също и да заседнеш. Преди го
дини, когато бях консултант на един манастир, разго
варях с кандидатите за послушници, преди да ги прие
мат — първата стъпка във формалния процес на опре
деляне дали кандидатът наистина е подходящ за монах
или монахиня. Спомням си особено добре една послуш
ница, жена на четиридесет и пет години, е която ме по
молиха да разговарям, защото отговорничката на пос
лушниците бе разтревожена за нея — макар че се дър
жеше безупречно, другите послушници просто не я ха
ресваха особено.
Докато разговарях с тази жена, бях изненадан от усе
щането, че нямам четиридесет и пет годишна жена пред
150--------------------------
себе си. Държанието и маниерите й бяха по-скоро като

на глуповато осемгодишно момиченце. Когато я запи
тах за духовния й живот, отговорът не беше особено
оригинален. Все едно, че послушно момиченце рецити
ра добре заучен урок. И понеже съм психиатър, след из
вестно време, разбира се, попитах:
— Разкажете ми за детството си.
— О, имах прекрасно, приказно щастливо детст
во — отвърна тя.
Това, естествено, веднага събуди подозренията ми,
защото няма човек с прекрасно, приказно щастливо
детство.
— Разкажете ми, какво беше прекрасното в него?
Тогава тя ми разказа, че имала сестра, само една го
дина по-голяма от нея, че били много близки и посто
янно си играели. Сестра й измислила дух на име Угъл
и веднъж, когато двете се къпели във ваната, сестра й
извикала: „Внимавай! Угъл идва!“ И тя се гмурнала под
водата, за да се скрие от Угъл, и майка й я набила. По
питах я защо и тя ми отвърна: „Защото си намокрих ко
сата.“
После научих, че когато тази жена била на дванаде
сет години, майка й заболяла от множествена склеро
за и умряла, когато тя била на осемнадесет. Как можеш
да се разбунтуваш срещу жена, която не само би те на
била, задето си си намокрила косата, но и страда от теж
ко заболяване по времето, когато навлизаш в юношес
ките си години, и умира, преди да пораснеш достатъч
но, за да поставиш нещата по местата им? Ако пропус
неш бунта на юношеството, вероятно ще останеш фик
сиран във втория етап. Именно това се беше случило с
тази жена.
151
Поглеждайте в тъмницата
Още нещо важно, което трябва да знаете за етапите
на духовното израстване, е, че колкото и далеч да стиг
нем, всички запазваме по някаква следа от предишните
етапи, точно както притежаваме закърнял апендикс. В
моята личност има едно късченце от първия етап, спо
таено в подземния си затвор — Скот Пек престъпни
ка, — макар че нямам намерение да го пускам на сво
бода. Всъщност, само защото признавам съществуване
то му, успявам да добавя по някой нов камък към кили
ята му горе-долу всяка седмица. Но тя все пак е много
удобна килия. Там той си има мокет и цветен телеви
зор, а понякога вечер, когато ми се слушат улични ост
роумия, слизам в тъмницата и разговарям с него, като
се старая да остана от другата страна на решетките.
Има и късче от втория етап в личността ми — Скот
Пек, на когото в моменти на стрес и преумора много
му се иска да си има наблизо някой по-голям брат или
татко, който да му даде ясни и недвусмислени отгово
ри в черно и бяло на трудните и нееднозначни житейс
ки дилеми, който да поеме отговорността, да предло
жи готови формули, да ми каже какво точно да напра
вя. Този Скот Пек понякога го държа на хляб и вода.
По същия начин има и Скот Пек от третия етап, кой
то в други моменти на стрес сякаш отстъпва назад и се
изкушава да се опре на учения в себе си, вместо на ду
ховната си страна. Някога често казвах, че ако ме по
канят да говоря пред Американската асоциация на пси
хиатрите — шансовете за това не са по-големщ от шан
са в ада да завали сняг, — вероятно бих говорил само
за контролирани изследвания и не бих обелил и дума
за тази необозрима работа с духовното. Но истината е,
152
че аз наистина бях поканен да говоря пред Американс

ката асоциация на психиатрите и успях да хвърля онзи
Скот Пек от третия етап в тъмницата при другия, от
първия етап.
Не се залъгвайте. Колкото и далеч да стигнем в раз
витието си, всички запазваме в себе си следи от предиш
ните етапи на своя душевен свят. Така че ако точно сега
имате чувството, че самодоволно и сигурно крачите по
праведния път на четвъртия етап, хвърлете един поглед
в тъмницата. И в двата случая — ако имате чувството,
че сте в калта, или обратното — в небесата, може би ще
ви е от полза да осъзнаете, че всички имаме в себе си
следи, или скрит потенциал, за развитие към по-висок
етап. Както е казал Оскар Уайлд, „всеки светец си има
минало и всеки грешник — бъдеще“.
Има още една причина да подходите към този въп
рос със смирение. Първият път, когато обсъждах с ня
кого тези етапи, беше на един семинар с Пол Виц, кого
то вече споменах като авторитет в областта на връзки
те между психологията и религията. През времето, пред
видено за коментар след доклада ми, Пол каза: „Много
ми беше интересно да чуя за етапите на д-р Пек. Мис
ля, че в това има много истина. Всъщност смятам, че ще
ги използвам в собствената си практика на психотера-
певт. Но искам всички да запомните, че онова, което
Скоти нарича четвърти етап, е само началото.“
153
ОСМА ГЛАВА
П ристрастяването:
свещената болест
рябва да призная, че аз самият страдам от при
Т страстяване. По-точно съм почти безнадеждно

пристрастен към никотина. Постоянно пиша и
говоря за самодисциплината, но самият аз не съм дос
татъчно дисциплиниран, за да се откажа от цигарите.
След като вече приключих с това признание, нека из
тъкна, че злоупотребата с наркотици и алкохол и при
страстяването са многостранни и многоизмерни проб
леми.
Макар че тук ще разгледам само психологическите и
духовните аспекти на пристрастяването, аз напълно съз
навам, че то има и дълбоки биологични и социални ко
рени. Алкохолизмът е генетично, наследствено заболя
ване. Това вече е известно. Но това не означава, че ако
имате ген за алкохолизъм, ще станете алкохолик, или
пък че след като вече сте такъв, трябва да продължите
да пиете. Означава просто, че това заболяване има био
логични корени.
По същия начин, макар това още да не е изучено
добре, аз смятам, че предпочитанието към един или
друг наркотик и пристрастяването към него е биоло
гически предопределено. Аз например, макар че не бях
истински пристрастен, не бях безразличен към алко-
-------------------------- 155
хола и някои успокоителни медикаменти — все потис

кащи централната нервна система. С други думи, аз
си падам по успокоителните средства. Въобще не ме
интересуват възбуждащите. Но познавам хора, които
биха могли да убият човек, за да си набавят възбуж
дащ наркотик, и въобще не се интересуват от успоко
ителни. Пристрастяването е и социално обусловено.
Най-тежка е злоупотребата с наркотици там, където
цари социална безизходица и хората нямат по-добър
начин да си доставят удоволствие от дрогирането.
На наркоманията може да се гледа като на форма на
идолопоклонничество. За алкохолика бутилката е идол.
Идолопоклоиничеството може да се прояви в различ
ни форми, някои от които охотно разпознаваме. Има
пристрастяване и към други неща, освен към наркоти
ците — например към хазарта и секса. Парите са съ
що идол. Други форми на идолопоклоиничеството не
признаваме така охотно, и една от тях е семейството.
Когато стане по-важно да действаме или говорим та
ка, че да е доволен господарят в семейството, а не та
ка, както Бог би искал от нас, значи сме превърнали
семейството в обект на идолопоклонничество. Единс
твото на семейството се е превърнало в идол, и то не
рядко твърде деспотичен.
Следователно, за да бъде погледът ни пълен, важно
е да не забравяме, че съществуват безброй обекти на
идолопоклонничество или пристрастяване и много от
тях могат да бъдат далеч по-опасни от наркотиците.
Например пристрастяването към вдастта. Или към си
гурността. В известен смисъл наркотиците и алкохолът
могат да бъдат сред най-малко разрушителните обек
ти на пристрастяване или идолопоклонничество от
гледна точка на пълната цена, която обществото пла
ща за тях.
156--------------------------
Пристрастяването: свещената болест
След това въведение нека съсредоточим внимани

ето си само върху проблема за наркоманията. Според
мен хората, които са станали роби на алкохола и дру
ги наркотични вещества, жадуват, копнеят да се вър
нат в райската градина — искат да достигнат небето,
да си идат у дома — повече от всички останали. Те от
чаяно жадуват да си върнат изгубеното топло и смът
но усещане за единство с цялата останала природа, ко
ето сме имали в райската градина и за което говорих
в първата глава на тази книга. Ето защо синът на Кърт
Вонегът — Марк, който описва собственото си пси
хическо заболяване и пристрастяването си към нар
котиците, е озаглавил книгата си „Експрес към рая“.
Но, разбира се, човек не може да се върне в рая. Мо
же само да върви напред през мъчителната пустиня.
Единственият начин да стигне у дома е трудният. Но
наркоманите, които изпитват ужасяващо силна жаж
да да стигнат там, поемат погрешния път — назад,
вместо напред.
Този стремеж към дома може да се разглежда по два
начина. Единият е той да се смята за регресивно явле
ние, жажда не само да се върнем в райската градина,
но и обратно, в утробата. Другият начин е да го разг
леждаме като потенциално прогресивно явление — че
наркоманите са хора, които в желанието си да стигнат
у дома по-силно от останалите са призовани от духа, от
Бога, но просто са объркали посоката.
Юнг и Анонимните алкохолици

Малцина знаят, че Юнг, който е допринесъл повече
от всеки друг за свързването на психологията е религи
ята, всъщност е изиграл косвена роля в основаването на
-------------------------- 157
организацията на Анонимните алкохолици. През 20-те

години той имал един пациент алкохолик, който след
около една година терапия не отбелязвал никакъв на
предък. В крайна сметка Юнг вдигнал ръце и му казал:
— Слушай, с мен само си пилееш парите. Не знам
как да ти помогна. Не мога да ти помогна.
Човекът попитал:
— Няма ли никаква надежда за мен? Нищо ли не мо
жете да ме посъветвате?
И Юнг отвърнал:
— Единственото, което мога да те посъветвам, е да
потърсиш път към религията. Чувал съм за хора, кои
то стават религиозни и престават да пият. Струва ми
се смислено.
Човекът повярвал на Юнг и потърсил път към ре
лигията. Потърси и ще намериш? Е, той намерил. След
шест години повярвал в Бога и престанал да пие.
Малко по-късно срещнал случайно един от старите
си другари по чашка, човек на име Еди, който му пред
ложил да пийнат по едно.
— Не, аз вече не пия — отвърнал той.
Еди бил смаян.
— Как така вече не пиеш? Ти си същият неспасяем
алкохолик като мен.
И човекът разказал как Юнг го е посъветвал да по
търси път към религията и той престанал да пие.
Еди решил, че идеята не е лоша, и също потърсил
път към религията. Отнело му около две години. Той
също спрял да пие задълго.
Скоро след това една вечер Еди наминал да види ста
рия си другар по чашка Бил В. Бил В. му предложил да
пийнат по едно и Еди казал:
— Б1е, аз вече не пия.
Този път било ред на Бил В. да се чуди и мае.
158---------------------------------------
— Как така вече не пиеш? Ти си същият неспасяем

алкохолик като мен.
И Еди разказал как срещнал онзи пациент на Юнг,
който станал вярващ и престанал да пие, и как той са
мият сторил същото.
Бил В. решил, че идеята си я бива. Той също потър
сил път към вярата. На него му отнело няколко сед
мици и малко след това той поставил началото на пър
вото събиране на Анонимните алкохолици в Ейкрън,
щата Охайо.
Двадесетина години по-късно, след като движение
то вече набрало сила, Бил В. написва писмо на Юнг и
му разказва каква роля е изиграл неволно в основава
нето му. Юнг му отговаря с едно великолепно писмо.
Пише колко е радостен, че Бил В. му е писал, че паци
ентът му се е справил добре, че е щастлив да научи за
неволния си принос. Но най-вече е щастлив, защото, ма
кар да са малцина хората, с които той, Юнг, може да
разговаря по тези въпроси, според него не е случайна
езиковата връзка между алкохола и духа9, че алкохоли
ците вероятно са хора с по-силен стремеж към духов
ните ценности и че може би алкохолизмът е духовно
заболяване, или още по-точно, състояние на духа.
И така, на жаждата на алкохолиците да намерят дом
може да се гледа по два начина, и двата съдържащи ис
тина. Погрешно би било изцяло да пренебрегваме регре
сивните последици на пристрастяването, но въпреки то
ва аз съм установил, че в работата с хора най-добре дейс
тва акцентът върху положителното. Затова при пристрас
тените най-добро въздействие има изтъкването не на рег
ресивните страни на състоянието им, а на прогресивни
те — стремежа към духовността, към Бога.
9На английски spirits означава алкохол, но е също производна

на spirit — дух. Б.п.
159
Път към вярата

Докато се учех за психиатър преди тридесетина го
дини, психиатрите вече знаеха, че организацията на
Анонимните алкохолици има много по-успешна тради
ция в работата с алкохолиците в сравнение с тях. Но
гледахме с пренебрежение на тази организация, като на
някакъв заместител на кварталната кръчма. Вярвахме,
че членовете й страдат от „орално разстройство на лич
ността“ и вместо да си наливат пиене в устите, ходят
на събиранията на Анонимните алкохолици, за да бръ
щолевят, да се наливат с кафе и да пушат като комини,
за да задоволят „оралните“ си потребности. Ето зара
ди това организацията на Анонимните алкохолици пос
тига резултати, твърдяхме ние самодоволно.
Срамувам се да ви кажа, че повечето психиатри,
включително и сега обучаваните, продължават да вяр
ват, че Анонимните алкохолици постигат резултати, за-
щото служат като алтернативен обект на пристрастя
ване. Не твърдя, че няма и такъв елемент. „Замества
щото пристрастяване“ има може би около половин про
цент принос за успеха на Анонимните алкохолици. Но
истинската причина е „програмата“. А тя е успешна по
ради три причини.
Първата е, че дванадесетте стъпки на Анонимните
алкохолици е единствената съществуваща програма, со
чеща пътя към религията, макар че хората от органи
зацията предпочитат да наричат това „духовен“ обрат,
защото по никакъв начин не искат да се смята, че ор
ганизацията на Анонимните алкохолици е организира
на религия. Тя не е това. Но в центъра на програмата
от дванадесет стъпки стои понятието за по-висша си
ла и програмата всъщност учи хората защо трябва да
крачат напред през пустинята — по-точно, към Бога
„такъв, какъвто Го разбираме“.
160--------------------------
Тъй като е единствената програма, сочеща пътя към

вярата, организацията на Анонимните алкохолици може
да се смята за най-успешната „църква“ в страната ни днес.
Всяка друга църква може да завиди на необикновеното
й, удивително разрастване. Хората в нея са невероятно ум
ни. Толкова са умни, че дори не се занимават е бюджети
и сгради. Всъщност те използват църквите за събирани
ята си. Ето една положителна роля, която институцията
на църквата може да играе в днешно време — да дава под
слон на срещите на Анонимните алкохолици.
Преди около година изнасях проповед в една него
ляма църква в някакво градче в Кънектикът и през по
чивката хвърлих поглед към таблото за обяви. Всяка
седмица в църквата се провеждаха цели четиринадесет
събирания на Анонимните алкохолици, четири на Ано
нимните роднини на алкохолици и две на Анонимните
преяждащи.
И така, макар че използват църквите за събиранията
си, Анонимните алкохолици не са свързани е организи
раната религия. Те дори избягват да наблягат на „духов
ния“ аспект на програмата, за да привлекат нови члено
ве, които се страхуват от това. А мнозина наистина се
страхуват. Хората просто не обичат да ги приобщават
към вярата прекалено усърдно. Те се съпротивяват.
Програмата на Анонимните алкохолици не е от леките.
За да добиете представа за това в какво се състои труд
ността й, ще ви разкажа случая е директора алкохолик,
който дойде при мен преди дванадесетина години, защо-
то Анонимните алкохолици „не помагали“. Обясни ми,
че през последните шест месеца ходел на събиранията
на Анонимните алкохолици през вечер, но на следващата
вечер неизменно се натрясквал. Каза, че не знаел защо
организацията не успява да му помогне, при положение,
че разбирал добре дванадесетте стъпки.
161
Когато ми заяви това, аз бях доста изненадан.

— Доколкото познавам дванадесетте стъпки, те
представляват значителна съвкупност от духовна мъд
рост и на хората обикновено им трябват поне три го
дини, за да започнат малко по малко да ги разбират.
Тогава той се съгласи, че в думите ми има нещо вяр
но, защото определено не разбирал нищичко от тая ра
бота с висшата сила. Но беше съвсем сигурен, че поне
първата стъпка е разбрал.
— О, и каква е тя? — попитах аз.
— Признах, че съм безсилен срещу алкохола.
— Какво означава това? — настоявах аз.
— Означава, че имам някакъв биохимичен дефект
в мозъка и щом пийна малко, алкохолът добива власт
над мен и ставам безволев. Значи не бива да изпивам
първата чаша.
— Тогава защо още пиете?
Той се умълча и изглеждаше объркан.
Аз казах:
— Знаете ли, може би първата стъпка означава не
само, че сте безсилен срещу алкохола след първата ча
ша, а че сте безсилен срещу него още преди нея.
Той заклати отрицателно глава.
— Не е така. От мен зависи дали ще изпия първата
чаша.
— Така казвате, но поведението ви говори обратно
то, нали?
Той обаче упорстваше:
— Не, от мен си зависи.
— Е, добре, така да е — съгласих се аз.
Този човек още не беше постигнал смирението, ко
ето се изискваше за първата от дванадесетте стъпки,
да не говорим за останалите, единадесет.
162--------------------------
Психологическа програма
Втората причина Анонимните алкохолици да пости
гат резултати е, че програмата им е психологическа. Тя
учи хората не само защо трябва да напредват през пус
тинята към Бога, но им казва и немалко за това как да
го правят.
Учи ги по два основни начина.
Единият е чрез афоризми и пословици. Вече споме
нах някои от тях: „Представи си, че...“ и „Не всичко ми
е наред, и на теб не всичко ти е наред, но това е в реда
на нещата.“ Но има още много, все истински бисери:
„Единственият човек, когото можеш да промениш, си
ти самият“, или „Напредвай ден по ден“.
Ще ви разкажа нещо за себе си, за да разберете защо
съм убеден във важността на пословиците. Аз си имах
дядо, какъвто всяко момче би трябвало да има. Не бе
ше някакъв изключителен ум и речта му обикновено
представляваше поредица от баналности. Казваше неща
като „Всяко нещо с времето си“, или пък „Не слагай
всички яйца в една кошница“. Не всички съдържаха уп
рек, някои бяха утешителни, като например „По-добре
да си голяма риба в малко езеро, отколкото малка риба
в голямо езеро“, или „Само труд без игра не бива“.
Свойствено му беше обаче да се повтаря. Ако чуех
веднъж „Не всичко, което блести, е злато“, сигурно бе
ше, че ще го чуя още хиляди пъти. Но той ме обичаше.
И от времето, когато бях на осем-девет години, докато
станах на тринадесет, веднъж в месеца прекосявах Ман
хатън, за да отида на гости на баба и дядо. Тези посе
щения бяха свързани с неизменен ритуал. Пристигах в
събота сутринта достатъчно навреме, за да ми сложи
баба ми обяд и после (това ставаше в дните преди те
левизията) дядо ми ме водеше на два последователни
------------------------- -163
1
филма и седеше е мен до края. После се прибирахме за

вечеря и след това той ме водеше на още две прожек
ции. В неделя сутрин кината бяха затворени за Божия
угода, но след обяд той ме водеше на още два филма и
после ме изпращаше у дома. И това беше любов.
Именно по пътя към киното и обратно не само слушах,
но и осмислях и попивах неговите пословици и мъдрост
та им ми служи до ден днешен. Както той самият би ка
зал: „С малко захар лекарството се гълта по-лесно.“
Години по-късно, когато бях практикуващ психиа
тър, при мен дойде едно петнадесетгодишно момче, из
пратено от местното подготвително училище заради
слабия си успех. Докато разговаряхме, не ми направи
впечатление на особено умен. Помислих си, че успехът
му е нисък, вероятно защото е глуповат. Ние, психиат
рите, си имаме начин за оценка на интелигентността
като част от така нареченото „определяне на психичес
кия статус“. Част от изследването се състои в това, че
караме пациентите да тълкуват пословици. И така, аз
попитах младежа:
— Защо се казва, че който живее в стъклен дом, не
бива да хвърля камъни?
Той веднага отговори:
— Ако живееш в стъклен дом и хвърляш камъни,
той ще се счупи.
— Но повечето хора не живеят в стъклени домове.
Свързано ли е това е отношенията между хората?
— Не знам.
Опитах още веднъж:
— Защо се казва, че няма смисъл да съжаляваш за
разлятото мляко?
Той отвърна:
— Ако разлея мляко, ще повикам коткатаща го из-
ближе.
164--------------------------
4
Това свидетелстваше за известно въображение, но все

пак не обясняваше защо това изречение е пословица. В
крайна сметка, понеже интелигентността беше от клю
чово значение в случая, аз го изпратих при психолог за
тестове, които много по-точно оценяват интелигент
ността, и го насочих нарочно към една възрастна жена,
особено прочута в тази област. Бях изненадан, когато
пристигна констатацията й, че това момче има коефи
циент на интелигентност 105. Не кой знае колко висок,
нито особено нисък за това училище, което може би
обясняваше донякъде слабия му успех, но все пак кое
фициентът му беше над средния. По моя преценка тряб
ваше да е някъде около 85 и поради това несъответст
вие й се обадих и казах, че не мога да повярвам как мо
же коефициентът му да е 105 и че трябва да е по-нисък,
след като показа такъв слаб резултат на пословиците.
— О, ние не обръщаме внимание на това — каза
тя. — Никой от младите вече не знае старите посло
вици.
Често съм си мислил, че би имало спасителен ефект
да въведем някаква програма за обучение по психичес
ко здраве в държавните училища, но знам, че няма да
стане. Хората ще се възпротивят. В тази страна има
движение против психическото здраве с участници, ко
ито се страхуват от влиянието на светския хуманизъм
и психологията в живота ни. Ужасява ги мисълта, че
според някои е добре децата да възразяват на родите
лите си. За тях такова мислене с дело на дявола. Но до
ри и те не биха могли да се възпротивят срещу въвеж
дане в учшшще на програма, която да научи децата на
старите пословици, нали? Затова се надявам някой да
въведе такава програма. При това скоро, защото, как-
то би казал дядо ми, „Един бод навреме девет отменя“.
165
1
Непрофесионалната психотерапия
Анонимните алкохолици използват пословиците
много успешно, но имат и друг ефикасен механизъм —
система от наставници. Когато човек се присъедини
към Анонимните алкохолици или друга програма с два
надесет стъпки, след време може да си избере настав
ник, който всъщност е непрофесионален психотера-
певт.
Ако ви се струва, че ви трябва психотерапевт, но не
можете да си го позволите, една от възможностите е
да се престорите, че сте алкохолик, да се обърнете към
Анонимните алкохолици и да се сдобиете с наставник.
Има хора, които го правят. Аз не съм привърженик на
преструвките, така че не бих ви го препоръчал. По-ско
ро бих ви посъветвал да се престорите, че имате род
нина алкохолик, да отидете при Анонимните роднини
на алкохолици и да се сдобиете с наставник. Всъщност
не се налага да се преструвате. Все някъде в семейст
вото ви ще се намери някой роднина алкохолик.
Не твърдя, че наставниците в такава програма са рав
ностойни на платените професионални психотерапев-
ти. В някои отношения те не са така добре подготвени.
Аз знам толкова много за Анонимните алкохолици, за-
щото съм имал пациенти, дошли при мен, след като са
прекарали години в тази програма, и им се струва, че
аз като психиатър мога да им дам нещо повече, което
не могат да получат от наставниците си. Докато се
опитвах да им дам това малко допълнително нещо, на
учих от тях доста много.
В дванадесетстъпните програми има нещо като тра
диция, че да надраснеш своя наставник е в реда на
нещата. В този смисъл смятам, че системата с настав
ниците е по-добра от традиционната психотерапия.
166--------------------------
1Ш11
Смята се за нещо нормално да отидеш при наставника

си и да кажеш:
— Слушай, много съм ти благодарен за помощта
през последните три години, но ми се струва, че съм го
тов за по-добър наставник.
И той най-вероятно ще ти отговори:
— Напълно съм съгласен и много се радвам, че мо
жах да ти помогна и че стигна толкова далеч.
Не са много психиатрите, които ще приемат с така
ва готовност, че пациентите им са ги надраснали.
Програма на общността
И така, Анонимните алкохолици постигат резултати,
защото това е програма за духовно преображение, коя
то учи хората защо трябва да продължават напред през
пустинята, към Бога. И е ефективна, защото е психоло
гическа програма, от която хората научават много за то
ва как да вървят напред през пустинята, и го научават
посредством пословици и наставници. Има и още една
причина. Програмата на Анонимните алкохолици пос
тига резултати, защото учи хората, че не е нужно да вър
вят през пустинята сами. Това е групова програма.
През последните няколко години, откакто престанах
да практикувам като психиатър, работя заедно с други
хора върху развитието на фондация за насърчаване на
живота в общност. Книгата ми „Другият барабан“ е из
цяло посветена на това начинание. В нея изтъкнах, че
общността възниква естествено само в отговор на ня
каква криза. Затова непознати хора в чакалнята пред
интензивното отделение бързо започват да споделят
най-съкровените си страхове и радости, защото близ
ките им лежат в съседната стая в критично състояние.
-------------------------- 167
Или пък часове след земетресение като в Мексико си

ти през 1985 г., когато загинаха повече от четири хиля
ди души, обикновено егоцентричните богати младежи
работеха рамо до рамо с бедните черноработници два
десет и четири часа в денонощието в прилив на самоо
твержена любов.
Единственият проблем е, че с отминаването на кри
зата и общността веднага се разпада. Затова милиони
хора скърбят за отминалите времена на кризи. Уверя
вам ви, че още тази събота, ако не и още в четвъртък,
десетки хиляди възрастни мъже в клубовете на Вете
раните от войните и на Американския легион ще се на
пият до забрава и ще скърбят за дните на Втората све
товна война. Те си ги спомнят с такава носталгия, за-
щото, макар замръзнали, мокри и в опасност, са чувс
твали дълбоката си принадлежност към общността и
смислеността на живота си, които никога впоследствие
не са изпитвали.
Благословеният алкохолизъм
Алкохолиците в организацията на Анонимните ал
кохолици са гениални и благословени.
Благословени са с алкохолизма си. Той е благодатен,
защото е болест, която съсипва човека видимо. Алко
холиците не са ло-съсипани от останалите хора, които
не са алкохолици. Всички имаме своите мъки и стра
хове, може и да не ги съзнаваме, но ги имаме. Всички
сме съсипани хора, но алкохолиците вече не могат да
го прикриват, докато ние, останалите, можем да се
скрием зад маската на самообладанието. Неспособни
сме да разговаряме помежду си за нещата, които имат
най-голямо значение за нас, за това какво измъчва сър-
168
дата ни. Затова благодатта на алкохолизма е в самата

природа на заболяването. Тя прави кризата видима и в
резултат на това тези хора попадат в общност — група
на Анонимните алкохолици.
Гениалността на Анонимните алкохолици е, че се
смятат за оздравяващи алкохолици. Никога не говорят
за себе си като за оздравели или бивши алкохолици, ви
наги са оздравяващи. И използвайки тази дума, те пос
тоянно помнят, че процесът на възстановяването е про
дължителен, както и кризата. И понеже кризата е трай
на, трайна е и групата.
Един от най-тежките ми проблеми с фондацията за
насърчаване на живота в общност е в това да обясня на
хората за какво става въпрос. Единствените, които схва
щат веднага, са онези, които изпълняват някоя от два-
надесетстъпните програми, защото на тях мога да кажа,
че фондацията се опитва да научи хората как да попад
нат в общност, без да е нужно да са алкохолици и без да
е нужно да са в криза. Или още по-добре, че се опитва
да научи хората, че вече са — че всички сме — в криза.
Ранно посрещане на кризата

В нашата, отбягваща болката култура имаме много
странно отношение към психическото здраве. Ние, аме
риканците, смятаме, че психическото здраве се харак
теризира с отсъствието на криза. Не това е характер
но за психическото здраве! Характерна за него е спо
собността да посрещаме кризите pano.
В последно време думата „криза“ стана доста модер
на. Всички говорим например за криза на средната въз
раст. Но много преди да измислим този термин, гово
рехме за криза на средната възраст у жената. Нарича
-------------------------- 169
СЕБЕОГЮЗНАВАНЕТО
се менопауза. Много жени, когато стигнат петдесетте

и менструацията им спре, изживяват срив. Любопитно
е обаче, че това не се случва с всички жени и аз мога да
ви обясня защо е така.
На петдесет и шест години психически здравата же
на не е изправена пред тежка криза, свързана с мено-
паузата, защото вече се е справила с няколко по-мал
ки кризи. На двадесет и шест например един ден се е
събудила, погледнала се е в огледалото и е забелязала
наченките на бръчици в ъгълчетата на очите си. Тога
ва вероятно си е казала: „Май не съм съвсем сигурна,
че търсачът на таланти от Холивуд наистина ще дой
де.“ Десет години по-късно, когато е станала на триде
сет и шест и най-малкото й дете е тръгнало на детска
градина, си е помислила: „Май ще трябва да направя
нещо повече с живота си от това да го посвещавам на
децата.“ Когато такава жена стигне петдесетте и ме-
нопаузата, тя ще ги преодолее с лекота. Освен горещите
вълни от време на време няма да има почти никакви
проблеми, защото психологически се е справила с ме-
нопаузата още преди двадесет години.
А жената, която продължава да живее с мечтата, че
търсачът на таланти от Холивуд все някога ще дойде,
и не се интересува от нищо извън домакинството, из
пада в беда. Когато стигне петдесетте и менопаузата, а
по това време вече никакъв грим не може да скрие
бръчките и децата напускат дома, оставяйки празно не
само семейното гнездо, но и живота й — нима е чудно,
че настъпва срив?
Не искам тук да създавам женски стереотипи или-
стереотипи на менопаузата, защото кризата на средната
възраст е също толкова честа и тежка и у мъжете. Знам
това. Неотдавна преминах през третата си криза на
средната възраст. Бях по-депресиран от всякога, от пет-
170
надесстгодишната си възраст насам, и страдах много.

Просто искам ясно да разберете, че характерно за пси
хическото здраве и у мъжа, и у жената е, че то не се из
мерва с това колко добре умеем да избягваме кризите,
а колко рано ги посрещаме и продължаваме към след
ващите — и може би е това колко кризи успяваме да
вместим в живота си.
Има една рядка и унищожителна форма на психичес
ко разстройство, засягаща може би един процент от хо
рата, което ги кара да водят живот, изпълнен с прину
дителна театралност. Те постоянно имат нужда от въл
нения. Но много по-унищожително психическо разст
ройство, което засяга поне деветдесет и пет процента от
нас, американците, е, че не успяваме да изживеем жи
вота си е достатъчно чувство за драматизъм и не осъз
наваме всеки ден критичността на съществуването си.
В това се крие и едно от достойнствата на „вярва
щия“ човек. Другите просто имат възходи и спадове в
живота си, докато ние, вярващите, имаме „духовни кри
зи“. Много по-възвишено е да имаш духовна криза, от-
колкото да имаш депресия. Всъщност твърде вероят
но е да преодолеете депресията си по-бързо, ако раз
познаете в нея духовната криза, какъвто най-често е
случаят. Едно от нещата, за които съм дълбоко убеден,
че са необходими в нашата култура, е да започнем да
се отнасяме с уважение към кризите, включително към
всички видове депресия и екзистенциално страдание.
Израстването ни е възможно само ако минаваме през
такива страдания и кризи.
Понеже постоянно са в процес на оздравяване, хората
от движението на Анонимните алкохолици живеят в
постоянна криза. И се справят с нея, защото си пома
гат взаимно. Ето това е общността.
Аз мога да ви обясня какво е общността, но не мога
-------------------------- 171
да ви обясня как се чувства човек в нея. Исус е имал

подобен проблем. Той видял нещо, което нарекъл Цар
ството, и много се запалил по него. Но когато се опит
вал да го опише на хората, очите им започвали да се
затварят и те се прозявали. Тогава, за да се изрази по-
добре, Той използвал притчи. Казвал: „Вижте, все ед
но че сте намерили много ценна перла“, или „Все едно
че човек има лозе и му трябват работници“, или „Все
едно блудният ти син се е завърнал“. Но те пак не раз
бирали за какво става дума.
Две хиляди години по-късно, макар че Неговите прит
чи са станали най-прочутите в цялата литература, хора
та все още не разбират за какво става дума. Повечето
християни не разбират истински какво означава Царст
вото. Според мен не е случайно, че Исус е имал същия
проблем, когато говорел за него, както ние, когато го
ворим за общността. Защото според мен Царството е
най-близкото възможно нещо до понятието за общност.
Сигурно сте чували да цитират думите на Исус, че
„Царството е във вас самите“, но той всъщност не го е
казал така. Исус е говорел арамейски, а евангелията са
написани на гръцки и после са преведени на всички ези
ци. Неизбежно е да има грешки и са изписани хиляди
книги в опити да се уточни правилният превод и истин
ските думи на Исус.
Един от начините, които учените са измислили, за
да проверят точността на някой евангелски пасаж, е да
се опитат да преведат гръцкия текст обратно на ара
мейски. Сега повечето учени са единодушни, че Исус
не е казал „Царството е във вас самите“, а „Царството
е сред вас“. И аз съм убеден, че най-добрият начин да
открием Царството е сред нас самите, в общността.
В книгата си „Ароматът на любовта“ Кийт Милър
пише за същото, описвайки първите последователи на
172
Исус. Говори сс, че ранните християни са били наисти

на забележителни проповедници, защото Светият дух
слязъл при тях и ги дарил с различни таланти — чар и
ораторски умения — и те можели да говорят всички
езици. Така християнството сс разпространило със свет
кавична бързина. Милър предлага друга версия за глав
ната причина.
Според него случило се е следното. С помощта на
Исус учениците и ранните му последователи откриват
тайната на общността. И както някой си върви из мал
ките улички на Ефсс и Коринт, вижда групичка хора, ко
ито седят заедно и си говорят за много странни неща,
които изглеждат съвсем безсмислени — за някакъв чо
век, за екзекуция на кръст и за изпитания. Но в начина,
по който тези хора си говорят, плачат заедно, смеят се
заедно, докосват се, общуват помежду си, има нещо тол
кова непреодолимо привлекателно, че непознатите се
присъединяват към тях. Сякаш ароматът на любовта се
е понесъл по уличката и привлича хората, както цвете
то — пчелите. И хората започват да си казват: „Още не
разбирам това, но искам да съм част от него.“
Дори когато сме организирали семинари по изграж
дане на общности в най-безличните хотелски стаи, ид
ваха администратори и сервитьорки и казваха: „Не знам
какво правите тук, но аз свършвам работа в три, може
ли да сс присъединя към вас?“ Така че мога да си пред
ставя как е станало.
Затова смятам, че най-великото събитие на двадесе
тия век се е състояло в Ейкрън, щата Охайо, на 10 юни
1935 година, когато Бил В. и д-р Боб свикват дървото
събиране на Анонимните алкохолици. Това не само е
началото на движението „Помогни си сам“ и на свър
зването на науката с духовността, но и началото на дви
жение за живот в общност.
173
Ето това е другата причина, поради която смятам .

пристрастяването за свещена болест. Когато се събера
с приятелите си от Анонимните алкохолици, често сти
гаме до заключението, че е много вероятно Бог нароч
но да е създал болестта алкохолизъм, за да има алко
холици, за да могат те да създадат движение на Ано
нимните алкохолици и така да поставят началото на
движението за общност, което ще донесе спасение не
само на алкохолиците и наркоманите, но и на всички
нас.
ТРЕТА ЧАСТ
Последната стъпка:
В търсене
на собствен Бог
Д Е В Е Т А ГЛ А В А
Ролята на религията
6 духовното израстване
з много внимателно си меря думите, когато те се

отнасят до „религията“. Често например предпо
читам да говоря за духовност, вместо за религия,
или за висша сила, вместо за Бог. Предпазлив съм, защо-
то в тези думи понякога се влага негативно значение. Един
от големите грехове на организираната религия е, че е изо
пачила някои свещени думи. И когато хората чуят тези ду
ми, свързват ги с лицемерието на организираната религия
и вече не виждат в тях истинския им смисъл.
Религията е навредила на мнозина от нас. И когато
говорех за нуждата да простите на родителите си за гре
ховете, които са извършили в детството ви, трябваше
да изтъкна също, че е не по-малко важно да простите
на църквата за нейните грехове спрямо вас в детство
то ви. Да простиш не означава да се върнеш назад. Не
ви карам да се върнете в църквата от детството си, как-
то не бих ви казал да се върнете у дома при родителите
си. Но за духовното ви израстване е необходимо все пак
да им простите. Без тази прошка не можете да отдели
те истинското учение на църквата от лицемерието. А
на вас ви трябва истинското учение.
Една книга, озаглавена „Единството: великите прин-
177
В ТЪРСЕНЕ НА СОБСТВЕН БОГ
ципи на всички религии“, има на корицата си следния

. цитат от Далай Лама:
„Всички големи световни религии имат сходни пред
стави за любовта, същата цел — да помогнат на чове
чеството посредством духовната практика, и същия ре
зултат — да направят последователите си по-добри чо
вешки същества.“
В книгата можете да прочетете, че основоположни
ците на всички големи световни религии — включи
телно Исус, Буда, Кришна, Конфуций и Мохамед — са
проповядвали любов към ближния. Която и от тях да
изберете за пристан на духа си — християнството, юда-
изма, индуизма, даоизма, будизма или исляма, — ще
трябва да приемете тези основни истини. Това е така,
защото тези основни истини са ви нужни като крайпът
ни камъни, бележещи духовното ви пътуване. Не мога
да ви дам съвет коя да бъде тази религия, защото все
ки от нас е единствен и неповторим.
Единствени и неповторими
Винаги ме е впечатлявало това колко различни са
хората. Впечатлява ме разнообразието от таланти, ко
ито притежават. Нямам представа дали Бог е създал не
повторимостта на душите им още преди да се родят, или
тя е заложена в гените им. Но съм сигурен, че се проя
вява от мига на появата им на света.
Когато с Лили отведохме двете ми новородени дъще
ри от болницата вкъщи, те вече бяха видимо различни.
Ако бяха момче и момиче, сигурно щяхме да решим, че
се дължи на разликата в пола им. Но така по драмати
чен начин се уверихме, че още от раждането, им си имах
ме работа с две съвсем различни същества.
1 7 8 ---------------------------------
Ролята на религията в духовното израстване
Хората се раждат различни и един от проблемите,

които трябва да решат, е какво да правят със своята не
повторимост и индивидуалност, как да постъпят с нея,
когато става дума за отношенията им с другите хора.
Тъй като сме различни, всеки от нас има свое собстве
но, неповторимо призвание. Всички притежаваме во
ля, онази тайнствена свобода на избора, която действа
в известни биологични граници и в рамките на инди
видуалните ни дарби. Единственото в „Изкуството да
бъдеш бог“, за което съжалявам, е, че описах пътува
нето като нещо рутинно и ясно, а то всъщност не е та
кова. Когато препрочитам книгата, учудва ме дълбо
чината на истината, която е била разкрита пред мен,
но малко ме озадачава свободата на подхода, която май
вече не откривам у себе си. Не съм взел предвид цяло
то съществуващо разнообразие.
Разнообразието е много благодатно нещо. Индиви
дуалността на хората е една от причините за възниква
нето на общности, тя е потребна, за да се получи нещо
цялостно. Ние имаме нужда от разнообразие, за да
бъдем цялостни личности. Пътищата, които можем да
поемем, също са изключително разнообразни. Тъй ка
то всеки от нас е единствен и неповторим, всеки тряб
ва да направи своя собствен избор. И ако си задаваме
въпроса отново и отново, отговорът ще дойде и ние ще
изберем правилния път.
Ганди казва: „Религиите са различни пътища, които
се събират в една точка. Какво значение има, че вървим
по различни пътища, след като стигаме до една и съща
цел?“ Нали всички се бъхтим по каменливия, трънлив
път през пустинята, за да стигнем до Бога.
За разлика от някои организирани религии, Бог не
прави разлика между хората. Протегнеш ли ръка към
Него, Той ще извърви по-голямата част от пътя, за да
-------------------------- 179
те пресрещне. Има безброй пътища, по които можем

да стигнем до Бога. Някои стигат през алкохолизма,
други — през дзен будизма (като мен самия), или ми
навайки през многобройиите „нови“ християнски цър
кви, макар че те са отявлено еретични. Доколкото ми
е известно, до Бог може да се стигне и е помощта на
Шърли Маклейн. Хората се намират в различна степен
на готовност и когато бъдат напълно готови, практи
чески всичко може да им послужи за проводник на пос
ланието.
Веднъж един свещеник се ръкуваше с енориашите
си в протестантската църква след службата и накрая
на редичката беше застанал човек, когото рядко бе
ше виждал да идва в църквата. Мъжът се приближи и
каза:
— Отче! Отче, това, което днес каза в проповедта
си, беше точно каквото ми трябваше да чуя. Много,
много ти благодаря. Толкова ми помогна. Това проме
ни живота ми. Благодаря ти, благодаря!
Доста поласкан, свещеникът отвърна:
— Радвам се, че съм казал нещо, което ти е помог
нало, но ми е любопитно какво точно беше то?
И човекът отговори:
— Ами, сигурно си спомняш, ти започна е думите,
че днес искаш да говориш за две неща. А в средата на
проповедта каза, че с това завършва първата част от
това, което искаш да ни кажеш, и е време да преминем
към втората. В този момент аз разбрах, че съм стиг
нал до края на първата част от моя живот и е крайно
време да премина към втората. Благодаря ти, отче, мно
го, много ти благодаря!
180
Моят път към Бога

Аз стигнах до Бога през дзен будизма, но това беше
само първата отсечка от пътя. Пътят, който избрах след
двадесет години флиртуване с дзен будизма, беше хрис
тиянството. Но се съмнявам, че без дзен будизма щях
да направя този избор. За да приеме християнството, чо
век трябва да е подготвен да приеме парадоксалното,
а дзен будизмът, който мнозина смятат за философия,
а не за религия, е идеалната школа за усвояване на па
радокса. Без тази подготовка не мисля, че въобще бих
могъл да преглътна буквално безбожната парадоксал-
ност на християнската доктрина.
Аз станах християнин няколко години след публику
ването на „Изкуството да бъдеш бог“, а както си спом
няте, първото изречение в тази книга е велика будист-
ка истина, която гласи „Животът е труден“. Макар и
несъзнателно, аз доста отдавна съм се движил в тази
посока и „Изкуството да бъдеш бог“ е пълна с христи
янски идеи. Една важна личност ми каза:
— Скоти, много хитро си прикрил християнската си
вяра в „Изкуството да бъдеш бог“, за да стигне христи
янското ти послание до хората.
А аз му отвърнах честно:
— Ама аз не съм прикривал християнската си вяра.
Тогава не бях християнин.
„Изкуството да бъдеш бог“ може да бъде в голяма
степен показателна за това докъде съм стигнал по то
ва време в духовното си пътуване. В някои отношения
оттогава съм напреднал много, а в други — почти не
съм помръднал. Повечето работа, която съм свършил
от публикуването на книгата досега, се състои в разви
ване на идеите, заложени в нея.
Едно от личните преживявания по време на моето
-------------------------- 181
пътуване, когато бях на около тридесет години, дойде

е прочита на „Писмата на Скрутейп“ на К.С. Луис —
роман, състоящ се от писмата със съвети на старши де
мона Скрутейп до племенника му Уормууд, комуто е
възложено да съсипе духовния живот на един млад мъж.
В един момент Скрутейп съветва Уормууд да се увери
дали този човек, вече млад християнин, в резултат на
съвместното им злотворство, е започнал „да гледа на
времето си като на свое“. Отначало това изречение ми
се струваше напълно безсмислено. Прочетох го три пъ
ти. Зачудих се дали няма някаква печатна грешка. Как
иначе може човек да гледа на времето си, освен като
на свое? После се сетих за възможността собственото
ми време да принадлежи на по-висша сила. За мен то
ва задълго си остана една доста притеснителна предс
тава и до ден днешен продължавам да се уча да предос
тавям на Бога да се разпорежда е времето ми. Подчи
нението винаги е въпрос на степен на израстване, но
може да се научи, както аз научих нещо по този въп
рос от К.С. Луис. Но едва дванадесет години по късно
действително склоних да бъда покръстен в християнс
ката вяра.
Една от причините за доста бавното ми сближаване
е християнството е, че постепенно си изградих убежде
нието, че християнската доктрина най-добре разкрива
природата на греха. Това е парадоксално и многоизмер-
но разбиране и една от страните на парадокса е, че спо
ред християнството всички сме грешници. Не можем
да не грешим. За греха има много възможни определе
ния, но най-често срещаното е, че пропускаме целта,
не улучваме десятката е всеки изстрел. А няма начин
да я улучваме всеки път. Понякога просто сме малко
небрежни. Колкото и да сме добри, случва се да сме
малко уморени или прекалено самоуверени и да не
182
вложим достатъчно усилия. Не можем да улучваме все

ки път, не можем да бъдем съвършени.
Християнството приема това. Всъщност единстве
ното условие да те приемат в истинската християнска
църква е да си грешник. Ако не се смяташ за грешник,
нямаш място в църквата. Но другата страна на пара
докса е, че според християнството, ако признаеш гре
ха си и се разкаеш, той се опрощава. Думата „разкая
ние“ е много важна и тя предполага да си нещастен,
да страдаш заради стореното. Признаваш греха, раз
кайваш се и си начисто. Сякаш грехът никога не е съ
ществувал. Можеш да започнеш отначало, всеки път
съвсем начисто.
Има една очарователна история, свързана с тази
представа. Една малка филипинка твърдяла, че разго
варя с Исус и съселяните й били много впечатлени. Раз
чуло се и в съседните села и там също започнали да се
вълнуват и да говорят за това. Най-сетне вестта стиг
нала и до двореца на епископа в Манила и той се по-
разтревожил, защото в края на краищата в католичес
ката църква не можеш да оставиш разни самозвани
светци да се разхождат свободно. И така, той възложил
на един монсиньор да проучи въпроса.
Момиченцето било доведено в епископския дворец
за поредица от психо-теологически диагностични ин
тервюта. В края на третото монсиньорът вдигнал ръце
и казал:
— Не знам. Просто не знам какво да мисля за това.
Не знам дори дали си истинска, или не. Но има един
сигурен начин да проверим. Следващия път, когато го
вориш с Исус, искам да го попиташ за какво съм се раз
кайвал в последната си изповед. Ще го направиш ли?
Момиченцето обещало. Отишло си и следващата
седмица се появило за поредния разговор. Прикривай-
ки с усилие любопитството си, монсиньорът се обър

нал към нея:
— Е, мило дете, говори ли отново с Исус тази сед
мица?
— Да, отче, говорих.
— И когато говори с него, сети ли се да Го попиташ
за какво съм се разкаял в последната си изповед?
— Да, отче, попитах го.
— Е? Като Го попита, какво съм признал в послед
ната си изповед, Исус какво ти каза?
— Исус каза: „Забравил съм“ — отвърнало моми
ченцето.
Тази история може да се тълкува по два начина. Еди
ният е, че момиченцето е било хитра малка психопат-
ка. Но по-вероятно е тя наистина да е говорила с Исус,
защото думите й са израз на християнската доктрина
от най-чиста проба. Щом веднъж признаем греховете
си и се разкаем за тях, те са забравени — за Бога те ве
че не съществуват.
Реалността на Исус
Когато хората ме питат дали съм се „преродил“, аз
отвръщам: „Ами, може би. Но ако е така, раждането е
било много продължително и трудно.“ По този път има
ше всевъзможни жалони, но може би най-важният от
тях беше, когато на четиридесетгодишна възраст за
първи път прочетох евангелията. Това беше след пър
вата редакция на „Изкуството да бъдеш бог“. Аз съм
от този тип хора, които първо пишат, а после проверя
ват, и след като бях цитирал неколкократно думи на
Исус, май се налагаше да си проверя цитатите.
1 8 4 ------------------------------
ш и I н и и и ш ц и п ц и п 11111111ШШП111111111111ШШ111111НМ1111Ш11
-
Ролята па религията в духовното израстване
За мен това беше много подходящ момент за среща е

евангелията. Ако десетина години преди това ме бяхте
попитали дали Исус е реалност, щях да ви кажа, че има
предостатъчно доказателства за съществуването на ис
торическа личност на име Исус, явно доста умен човек,
екзекутиран по обичайния за времето начин, задето го
ворел прекалено много, след което, по една или друга
причина, хората са започнали да изграждат религия око
ло неговата личност. Така щях да ви отговаря и с това
за мен се изчерпваше Неговата реалност. Нали знаех, че
авторите на евангелията не са съвременници на Исус, че
са ги написали тридесет или повече години след Него
вата смърт на основата явно на разкази от втора, трета
и дори четвърта ръка, и е познанията си на този етап
просто приех, че тези хора до един са били специалисти
по връзките е обществеността и рекламата.
Но когато действително прочетох евангелията, вече
бях прекарал десетилетие в опити сам да играя ролята на
дребен учител или лечител, така че вече разбирах малко
от учителстване и лечителстване и знаех какво е да си учи
тел и лечител. Вече притежавайки това емпирично поз
нание, аз бях абсолютно поразен от невероятната реал
ност на човека, описан в евангелията. Открих човек, кой
то почти постоянно се е сблъсквал с неуспеха. Разочаро
ванието му намира израз практически на всяка страни
ца: „Какво да ви кажа? Колко пъти трябва да ви го каз
вам? Какво трябва да направя, за да разберете?“ Открих
също един постоянно тъжен, а понякога и депресиран чо
век, често разтревожен и уплашен. Човек, който, след ка
то е проявил някакъв предразсъдък, успява да го преодо
лее и да го превърне в целебна любов. Човек ужасно, ужас
но самотен, който обаче често изпитва потребност да бъде
сам. Открих човек толкова невероятно реален, че никой
не би бил в състояние да Го измисли.
------------------------- -1 8 5
................ .................. .............. .

1
Тогава си помислих, че ако евангелистите са били спе

циалисти по връзките е обществеността и рекламата, те
биха създали Исус такъв, какъвто три четвърти от хрис
тияните все още май се опитват да си Го представят —
Лили го нарича „фалшивия Исус“. Рисуват го с неизмен
на мила усмивка, как гали малки дечица по главиците
и крачи по земята с едно такова невъзмутимо, непокла
тимо самообладание благодарение на улегналото си и
зряло съзнание, че е Христос. Той е постигнал душевен
покой. Но Исус от евангелията — някои твърдят, че то
ва е най-ревниво пазената тайна на християнството —
не се е радвал на особен „душевен покой“, както обик
новено си представяме, душевния покой в светския
смисъл на думата, и доколкото можем да бъдем Него
ви последователи, може би и ние няма да го постигнем.
Може би не това е и важното.
Едва тогава аз започнах да се досещам, че авторите
на евангелията не са специалисти по връзки с общест
веността, а добросъвестни репортери, които полагат го
лямо усилие да опишат възможно най-точно събития
та от живота и думите на един човек, който те самите
още не са се научили да разбират, но са убедени, че в
него са свързани в едно небесното и земното. Едва то
гава започнах да обиквам Исус.
Повечето християни като че ли никога не са чели
Библията, а мнозина християнски свещеници като че
ли дори не могат да проповядват действителните еван
гелски истини, зашото, ако можеха, паствата им щяха
да побягнат презглава.
Не твърдя, че евангелията са абсолютно достовер
ни. Някой неща в тях явно изглеждат добавени допъл
нително. За други ми се струва, че очебийно отсъст
ват — като например чувството за хумор на Исус и сек
суалният Му живот. Него може и да са го пропуснали
186
нарочно, защото на мен поне ми изглежда малко нея

сен. Той като че ли е доста привързан към Мария Маг
далена, която вероятно е била проститутка, а нерядко
го изобразяват и в интимна поза с апостол Йоан, кого
то наричат „обичания от Исус“. Според мен Исус е бил
андрогин — не лишен от пол, не двуполов, а цялостен.
Това, което е оцеляло обаче, свидетелства, че Исус е
истински човечен и божествено гениален.
Гениалността на Исус
С Лили някога членувахме в един малък провинци
ален клуб на брега на Мейн, където почти всяка годи
на през лятото прекарвахме по няколко дни. Там бях
ме и когато току-що беше излязла „Изкуството да бъ
деш бог“ и тласкан от нарцисизма си, аз си направих
труда още в първите двадесет и четири часа в клуба да
спомена, че публикувам книга — че съм не само пси
хиатър, но и писател. Не след дълго съжалих за тази
проява на нарцисизъм, защото на втората вечер един
от другите гости, доста известен адвокат, дойде при мен
във времето за аперитива и каза:
— Чух, че сте написали книга. За какво става дума
в нея?
Аз отвърнах:
— Ами, тя е нещо като опит за свързване на психо
логията и религията.
— Добре, добре, но какво се разказва в нея? — нас
тоя той с онази безцеремонност, която прави подобни
специалисти толкова добри в професията им.
— За много неща, но едва ли ви се седи тук цял час,
докато ви ги разкажа — отвърнах аз неубедително.
— Правилно, нямам такова желание — каза той. —
-------------------------- 187
В ГЬРСЕНЕ НА СОБСТВЕН БОГ
Искам да ми кажете за какво се говори в нея с едно-

две сбити изречения.
А аз казах:
— Ами, ако можех да направя това, нямаше да се на
лага да пиша книга.
— Глупости — настояваше той. — Ние, юристите,
казваме, че всичко, което си струва да се каже, може
да се каже добре в едно-две сбити изречения.
Най-доброто, което можах да отговоря, беше:
— Тогава сигурно не бихте сметнали, че си струва
да ме слушате.
И непохватно се оттеглих.
Свидетелство за гениалността на Исус е, че когато
той също попадал в подобна ситуация, се справял нес
равнимо по-елегантно. При една подобна ситуация сред
малка група хора напред пристъпил един от присъст
ващите — познахте, адвокат. Казал му, в общи линии,
следното:
— Слушай сега, Исусе, какво е това, което се опит
ваш да кажеш? Не искам Проповедта на хълма или не
що подобно. Просто ми обясни накратко какво искаш
да кажеш в едно-две сбити изречения. Какво се опит
ваш да кажеш?
И Исус сторил това, за което го помолили — две тол
кова сбити изречения, че могат да се съберат в едно. Ка
зал: „Обичай Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, ду
ша и сила. И обичай ближния си, както обичаш себе си.“
Ето това изразява същността на християнина — или
поне това, което би трябвало да бъде същността на
християнина. Уви, повечето хора не разбират какво чув
ство крият тези думи. Да обичаш Бог с цялото си сър
це, душа и сила означава да Му се отдадеш. Това е дъ
лъг и труден процес и много години, след като станах
християнин, открих, че още не съм го постигнал.
188---------------------------------
■ ? /
След като прочетох евангелията, а „Изкуството да

бъдеш бог“ бе приета за публикуване, реших, че съм си
заслужил почивката. Не ми се ходеше семейно, но и ня
мах желание да пътувам сам и просто да се търкалям
по някой плаж. Тогава ми хрумна шантавата идея да се
оттегля някъде в усамотение — това щеше да е нещо
по-различно! И така, аз отидох за две седмици в един
манастир.
Имах доста планове за изпълнение през тази вакан
ция. Единият беше да откажа цигарите, и това е един
ственото време, през което успях да го постигна. Но
най-важната ми задача беше да реша какво ще правя,
ако по някаква необяснима случайност „Изкуството да
бъдеш бог“ ми донесе известност. Ако това станеше,
трябваше ли да се откажа от правото си на личен жи
вот и да се впусна в лекции, или пък да се скрия вдън
горите, като Селинджър, и незабавно да се сдобия с те
лефонен номер, който не фигурира в указателя? Не зна
ех кое от двете ми се иска да направя. Не знаех и кое
от двете Бог иска от мен. Затова начело на списъка от
задачи бе надеждата, че в спокойствието и святата ат
мосфера на манастира Бог може да ми прати знак как
да реша тази дилема.
Мислех си да направя всичко възможно да Му помог
на, като обръщам внимание на сънищата си, защото смя
там, че те биха могли да послужат за откровение. Започ
нах да ги записвам, но те бяха предимно съвсем прости
картини на мостове и врати и не ми казваха нищо ново,
което да не знам — че животът ми е на кръстопът.
Но ми се присъни и един много по-сложен сън. В не
го аз наблюдавах един типичен дом на семейство от
средната класа. В него имаше едно седемнадесетгодиш-
но момче — от онези синове, за които всяка майка и
баща биха мечтали. Беше председател на най-горния
189
1
клас на гимназията, щеше да произнесе реч при завър

шването на випуска, беше капитан на футболния отбор,
беше хубаво момче, след училище работеше усърдно на
непълен работен ден и сякаш всичко това не беше дос
татъчно, а си имаше и приятелка — мило и скромно
момиче. На всичкото отгоре притежаваше шофьорска
книжка и зад волана беше необикновено разумен и зрял
за годините си. Само че баща му не му позволяваше да
кара. Настояваше той да го води навсякъде — на тре
нировка, на работа, на среща, на балове. И за да доба
ви унижение към несправедливостта, държеше момче
то да му плаща пет долара на седмица от изкараните
си с тежък допълнителен труд пари заради удоволст
вието някой да го вози, при положение, че той самият
чудесно можеше да се справи с това сам. Събудих се вбе
сен и възмутен от факта, че един баща може да бъде
такава тиранична твар.
Не знаех как да тълкувам този сън. Не виждах в не
го никакъв смисъл. Но три дни след като го записах,
докато препрочитах записките си, забелязах, че съм на
писал „баща“ с главна буква, и си казах: „Нали не си
мислиш, че бащата в този сън е Господ, твоят Отец? И
ако е така, нали не си мислиш, че онова седемнадесет-
годишно момче може да си ти самият?“ Накрая разб
рах, че съм получил откровението си. Бог ми казваше:
„Слушай, Скоти, ти си гледай само твоята работа и ос
тави кормилото на мен.“
Интересно е, че винаги съм си представял Бог като
въплъщение на съвършената доброта. А в съня си го
бях поставил в ролята на тиранин, свръхдеспотичен зло
дей, или поне аз Го възприемах така и реагирах с гняв,
възмущение и омраза. Проблемът, разбира се, беше, че
не на такова откровение се бях надявал. Не това исках
да чуя. Трябваше ми съвет от Бога, както получаваме
190--------------------------
(
съвети от посредниците или счетоводителите си и сме

свободни да ги приемем или отхвърлим. Не исках го
лямо откровение, особено пък такова, в което Бог ми
казва: „Оттук нататък аз съм на кормилото.“
Сега, шестнадесет години по-късно, аз все още се
опитвам да изпълня посланието на това откровение, да
Му се отдам с покорство, да го приветствам на шофьор
ската седалка на все още незрелия ми живот.
Кръщението като смърт

Другото, което се случи по време на двуседмичното
ми оттегляне от света, беше, че започнах да флиртувам
с идеята да стана християнин. Не беше много приятна
идея. Чувствах, че осъществяването й предполага един
вид смърт на няколко равнища. На първо място, да се
простя с убеждението, че аз трябва да съм на кормило
то на собственото си време. Изглежда, ако станех хрис
тиянин, времето ми май вече нямаше да ми принадле
жи, а щеше да премине във владение на Христос/Бог и
мистичното „Христово тяло“. Това щеше да означава
край на властта ми над собственото ми време и имах сил
ното усещане, че е малко нещо като аз самият да умра.
На никого не му харесва да умира, затова протаках тол
кова дълго, колкото можах. Използвах всеки възможен
разумен довод, за да избягна кръщението. Най-добрият
беше, че не можех да реша дали искам да бъда кръстен в
православната, католическата, епископалната, презвите-
рианската, лутеранската, методистката или баптистката
църква. Тъй като това трудно интелектуално решение за
избор на изповедание явно щеше да отнеме поне триде
сет години проучвания, нямаше защо да се занимавам с
тази работа. После обаче се сетих, че всъщност не се на-
-------------------------- 191
лага да си избирам изповедание, че кръщението не е об

вързано с определена църква. И когато в крайна сметка
на 9 март 1980 година това се случи, беше извършено от
методистки свещеник в параклиса на Нюйоркския епис
копален манастир в подчертано разнородна по отноше
ние на изповеданията компания. Оттогава винаги пазя
ревниво статута си на необвързан с конкретна църква.
Най-малкото, това е добре за работата ми. Но по-важна
та причина е, че на определено дълбоко равнище аз не вяр
вам в изповеданията. Убеден съм, че за различните хора
вярата трябва да има различен оттенък, но взаимното от
ричане на различните църкви и отказът да се причестя
ват вярващи от други изповедания ми се струват истинс
ко проклятие. Колкото до мен, аз се чувствам свободен
да вляза в която и да е християнска църква, защото там
виждам мястото си.
Грешките на църквата
Ако си мислех, че християнството не е най-добрата
религия или че всички религии са еднакво добри, ня
маше да стана християнин и да приема кръщение на че
тиридесет и три годишна възраст. На интелектуално
ниво причината да стана християнин е убеждението, до
което стигнах, постепенно, че като цяло християнска
та доктрина се доближава до реалността на Бога и въ
обще към действителността повече, отколкото други
те велики религии. Това не означава, че от тях не мо
же да се научи много. Може и дълг на всеки просветен
християнин е да натрупа колкото може повече мъдрост
от чуждите религиозни традиции.
Може би най-големият грях на християнската църк
ва е особеното й високомерие или нарцисизъм, който
192--------------------------
кара толкова много християни да си мислят, че Бог им

е в кърпа вързан и прибран в малкото джобче. Онези,
които смятат, че знаят цялата истина и нищо друго ос
вен истината и че онези презрени нещастници, които
не споделят тяхната вяра, по никакъв начин няма да бъ
дат спасени, според мен имат съвсем посредствен Бог.
Те не съзнават истината, че Бог е нещо повече от соб
ствената им теология. Както вече казах, Бог не ни при
надлежи, а ние Му принадлежим. И нищо не отнема от
същността на християнството толкова, колкото този
тесногръд нарцисизъм.
Когато се покръствах, аз знаех, че съзнавайки себе си
като християнин, ще трябва да поема на плещите си те
жестта на греховете на християнската църква, а високо
мерието е само един от тях. Друг тежък грях са жесто
костите от рода на яростния антисемитизъм на църква
та, продължил векове наред, а в по-ново време — нес
пособността й да предотврати Холокоста. Аз съм убе
ден, че ако християнската църква бе постъпила, както
трябва, ако бе обявила нацизма за несъвместим с хрис
тиянството, ако беше го заклеймила като ерес и бе зап
лашила всички нацисти с отлъчване, ходът на история
та щеше да бъде по-различен.
Товарът на друг един грях се разбира погрешно. Щом
спомена Исус или християнството, мнозина се обиждат.
Или защото изповядват друга религия, или поради то
ва, че имат опит с лицемерието на църквата. Един от
тези хора беше собствената ми съпруга, която като дъ
щеря на китайски консервативен баптистки свещеник
бе израснала в дом, където се проповядват вяра и лю
бов, но дните преминават в страх и омраза. И ето, аз
тъкмо започвах да се интересувам от всички тези „но
ви“ идеи, които свързвах с някакво положително зна
чение, а за Лили те бяха олицетворение на лицемерие-
193
то. Този период беше много мъчителен за нас, докато

постепенно аз попромених „проповедническите“ си ма
ниери, а тя разбра, че християнството, като всички дру
ги религии, има различни нива и че моето бе различно
от това на родителите й.
И така, преди да приема кръщението, аз бях съвсем
наясно, че ако изразявам гласно вярата си, мнозина ня
ма да ме харесват и няма да ме слушат поради собстве
ните си, често разбираеми, предразсъдъци. Но едно от
нещата, на които ни учи Исус, е, че животът не е кон
курс за чаровници. Но все пак кръщението беше като
смърт за мен в още едно отношение — самият акт да
се обявя пред всички за християнин и следователно да
се нагърбя с този товар от предразсъдъци.
Носейки този товар, аз открих известна утеха в едно
списание, наречено първоначално „Витенбергските
двери“, а впоследствие преименувано просто на „Две
рите“. Това е списание за християнски хумор — нещо,
което някои хора биха сметнали за логически абсурд.
Издават го група евангелисти, които са дълбоко въз
мутени от греховете на църквата и честото богохулст
во и изкривяване на евангелизма. Те се справят с това,
като го осмиват. Във всеки брой се присъжда награда
за най-безвкусей пример за християнски измишльоти
ни. Веднъж тя бе спечелена от Библейския колан — ко
лан от змийска кожа, към който е прикрепена миниа
тюрна библия. Публикуват се песнички като:
„Исусе, изпрати ме с шут
на живота във вратата,
за да мога в полет праведен
да се премятам и премятам.“
Така че много от християните от втория етап не ис
кат и да чуят за мен и дори организират демонстрации
против лекциите ми, наричайки ме „антихрист“. Не ис-
194--------------------------
кат да чуят за мен и някои поклонници на Нова епоха,

за които съм прекадено консервативен. Никога не съм
предполагал, че позицията ми по какъвто и да е въп
рос ще се окаже на ничия земя, а ето ме на ничия земя
в християнството. Но колкото и лошо да изглежда, то
ва положение всъщност е добро. Аз взех решение. Не
съм безучастен наблюдател, а вървя по изпълнен е нап
режение път. В будизма има една важна доктрина, ко
ято се нарича Средния път и тя обозначава свързване
то на противоположностите. Самият Буда, след като
следвал два пътя на крайности — на учението и на ас
кетизма, — избрал средния път. След като седнал под
едно дърво и гладувал почти до смърт, той получил
просветление. Китайците обичат да го изобразяват де
бел, защото в китайската култура това е символ на
просперитет. Понякога можете да попаднете и на мър
шав, изпосталял Буда, но най-често го изобразяват ни-
то пълен, нито слаб, а нещо по средата.
Животът след смъртта

Макар че продължавам да използвам онова, което
научих от будизма, по отношение на някои негови ас
пекти — например към прераждането — аз съм скеп
тик. Това означава, че нито вярвам, нито не вярвам в
него, просто не знам.
От една страна, има един психиатър, д-р Йън Сти-
вънсън, който от години в свободното си време изслед
ва прераждането. Последния път, когато чух за рабо
тата му — беше преди десетина години, — дой напъл
но беше развенчал хипнотичното връщане към предиш
ния живот, но беше се натъкнал на седем случая, кои
то просто не беше в състояние да обясни по друг начин,
-------------------------- 195
освен посредством прераждането. Ако един толкова

строг учен като д-р Стивънсън вярва в прераждането,
значи то е нещо, към което си заслужава да се отнеса
сериозно. От друга страна, аз съм извънредно недовер
чив към която и да е доктрина, която има обяснение за
всичко. А идеята за прераждането може да се използ
ва — или с нея да се злоупотребява — като обяснение
за всичко.
В „Разновидности на религиозното изживяване“
Уилям Джеймс споменава понятието „стари души“ —
нещо, което аз не изключвам. Той казва, че има хора,
които сякаш се раждат със знанията, нужни за живота,
сякаш вече са го живели преди. Познавам деца, способ
ни на невероятни проблясъци на мъдрост и затова на
писах детската книга „Приветливата снежинка“ „за мла-
/-ди хора със стари души и за стари хора с млади души“.
Макар да не изключвам възможността за преражда
не, аз може би щях да се отнасям към него с повече ен
тусиазъм, ако нямаше алтернативен начин за справя
не със същия проблем и той не ми беше допаднал мно
го повече — традиционната християнска вяра в живо
та след смъртта с понятията за рай, ад и чистилище. Ма
кар че чистилището като понятие е най-характерно за
Римокатолическата църква, психиатърът в мен го при
ема с лекота. Аз си представям чистилището като мно
го елегантна, добре уредена психиатрична болница, с
най-съвременна и съвършена техника, която да напра
ви ученето възможно най-леко и безболезнено под бо
жествено наблюдение.
От друга страна, намирам за безвкусна традицион
ната идея на християнството за възкресение на тяло
то. Честно казано, аз смятам тялото си повече за огра
ничение, отколкото за богатство и с радост ще се отър
ва от него, вместо да го тътря насам-натам. Предпочи-
196
Ро.1ята на религията в духовното израстване
там да вярвам, че душата може да съществува незави

симо от тялото и дори да се развива независимо от не
го. Без съмнение цялата литература, отнасяща се до
преживявания на границата със смъртта, подкрепя то
ва схващане.
Адът
Моята представа за ада не отговаря съвсем на тра
диционната християнска представа, макар че за нея
дължа много на К. С. Луис, най-големия християнски
писател на нашия век. Романът му „Големият развод“10
е разказ за група хора в ада, който той описва като жа
лък сив град в Средна Англия. Те успяват да се качат
на автобус за рая. Раят е светъл и приятен, прекрасно
място. Приятелите и роднините им ги посрещат гостоп
риемно и топло. Но преди да е изтекъл денят, всички
освен един вече са се качили обратно в автобуса и са
мо този последният не е съвсем сигурен как точно ис
ка да постъпи. Всички освен него са избрали да се вър
нат в ада!
Защо? Луис използва много примери. Позволявам си
да предложа един обобщаващ, типичен за случилото се
е всички тях. Да речем, че един от хората в автобуса е
мъж, посрещнат топло от племенника си. Изненадан е
да открие племенника си в рая, защото на земята вина
ги е мислил, че този младеж е пълен непрокопсаник. Но
племенникът се държи много гостоприемно, а раят е
светло и приятно място. Човекът казва:
— Това място изглежда достатъчно симпатично, мо-
10C.S. Lewis, T h e G re a t D ivo rce.
197
же би ще реша да остана тук. Само че, както знаеш, аз

бях професор в Колумбийския университет. Тук имате
ли университети?
— Разбира се, чичо, имаме.
— Предполагам, че ще ме приемат там?
— Разбира се, че ще те приемат. Всички в рая ги при
емат.
Чичото е смаян.
— Как е възможно всички да ги приемат? Не пра
вите ли разлика между компетентни и некомпетентни?
— Тук всички са компетентни, чичо.
На чичото това не му се харесва, но той продължава
да разпитва племенника си.
— Както знаеш, аз бях ръководител на катедра,
предполагам, че и тук ще бъда такъв.
— Съжалявам, но тук нямаме ръководители. Неща
та не са устроени така. Всички носят отговорност, ра
ботим с консенсус и вече не ни трябват началници.
В този момент чичото избухва.
— Ако си мислиш, че ще се включа в някаква си
малоумна организация, която не прави разлика меж
ду компетентни хора и някаква си паплач, много се лъ
жеш.
И той се качва в автобуса и се връща в ада.
Моята представа за ада определено прилича на тази
на Луис. Портите му са широко отворени. Хората мо
гат спокойно да го напуснат и причината, поради коя
то са в ада, е, че не са пожелали да го сторят. Знам, че
това е в разрез с традиционното християнство, но аз се
отклонявам от него в много отношения. Просто не мога
да приема такава представа за ада, според която Бог на
казва хората, без да им даде никаква надежда, и уни
щожава душите им без шанс за спасение. Той едва ли
198
би си правил труда да създава души с цялата им слож

ност само за да ги изпържи накрая.
Бог като специалист

по ефективността
Хората често ме питат коя книга е оказала най-голя-
мо въздействие върху мен. Ще ми се да можех да посо
ча Платон, Аристотел или Тома Аквински. Но в дейст
вителност книгата, която ми е повлияла най-силно, е
„Дузина — с намаление“ от франк Джилбърт, която ми
попадна, когато бях на десет-единадесет години. Това е
истинска история за едно семейство с дванадесет деца и
тъй като родителите са всъщност специалисти по ефек
тивност, те управляват голямото си семейство изклю
чително ефективно. Тогава за първи път се сблъсках с
понятието специалист по ефективност и си помислих:
„Ето нещо чудесно, мога да стана такъв специалист, ка
то порасна.“ В известен смисъл ми е приятно да смятам,
че съм станал точно такъв — в качеството си на психо-
терапевт се опитвам да помогна на хората да изживеят
живота си по-пълноценно, което означава по-ефектив
но, като лектор и писател се стремя към същото, а в об
ществената си работа се старая да помогна на групи от
хора да следват по-ефективно поведение.
Като специалист по ефективност — ако мога да се
смятам за такъв — аз се възхищавам на други хора, ко
ито притежават изключителни умения в тази област,
и просто съм изпълнен с благоговение пред ефектив
ността на Бога. През 1982 година например се съгла
сих срещу много нисък хонорар да изнеса една лекция
и да ръководя семинар на мормоните в Солт Лейк Си

ти, защото си мислех, че това ще бъде прекрасна въз
можност да науча нещо повече за мормонството. В пос
ледния момент попитах най-голямата ни дъщеря, коя
то тогава беше на двадесет години, дали не иска да дой
де с мен в Солт Лейк Сити и тя прие. Това време се ока
за оздравително за отношенията ни. Там завързахме ня
колко хубави приятелства, аз научих всичко, което ис
ках, и участието ми в конференцията беше много ус
пешно.
Три дни след завръщането ми в Кънектикът се оба
ди някаква жена, която искаше да се срещне с мен. Ня
колко дни по-късно тя дойде и се оказа, че принадле
жи към мормонската църква. Каза ми, че за някои не
ща тази църква много й помогнала, но в друго отноше
ние се чувствала доста потисната от нея и това я воде
ше до конфликт. Мисля, че нямаше да я разбера тол
кова добре, нито да съчувствам на дилемата й, ако не
бях отишъл на тази конференция. Работата е там, че в
селските райони на Югозападен Кънектикът няма мно
го мормони, и за десет години интензивна практика тук
това беше първият такъв пациент, прекрачил прага ми.
„Господи, затова ли ме изпрати в Солт Лейк Сити, са
мо за да съм подготвен да работя с тази жена?“, попи
тах аз. После се замислих за всички други полезни не
ща, свързани с това пътуване, и бях удивен от Божията
ефективност. Нито едно напразно движение!
С Лили имаме красива градина и години наред се нас
лаждаваме на удоволствието да се грижим за нея. Гра-
дините не се създават от само себе си. За да си напра
виш истински хубава градина, трябват много пари, вре
ме, любов и грижи. Не мога да си представя, че тази
градина може да бъде унищожена е булдозер или огнеп-
ръскачка, след като съм вложил толкова енергия и гри-
2 0 0 ------------------------------
/
жи в нея. Същото се отнася и до живота след смъртта.

След като познавам Божията ефективност, струва ми
се пълна безсмислица Бог да влага толкова енергия в
човешката душа само за да я унищожи, да я прахоса.
Трябва да има и нещо повече.
Раят
Говорихме за ада и за чистилището. Ами раят?
В последно време някои ме наричат „теолог лаик“,
което според мен означава човек, който говори за Бо
га, без да е чел нищо по въпроса. Но едно от нещата, за
което всички истински теолози са единодушни, е, че
Бог обича разнообразието. То Му доставя удоволствие.
Представете си, че в ленив летен следобед седите на ня
коя поляна и се оглеждате наоколо си. Без дори да пом
ръдвате, ще видите десетки различни растения, във въз
духа ще жужат стотици различни насекоми. А ако мо
жехте да надникнете в почвата, там бихте открили це
ли общества и култури от вируси и бактерии. Какво раз
нообразие!
Или пък помислете си за човешката раса. С години
те невероятното разнообразие на човешките същества
не само все по-силно ме впечатлява, но и се уповавам
на него. Мъже и жени, хетеросексуални и хомосексуа
лни, бели, жълти, червени и черни, стари и млади, ев
реи, християни, мюсюлмани, индуисти — колко скучен
щеше да бъде светът, ако всички бяхме на средна въз
раст и принадлежахме към епископалната църква.
Понеже Бог обича разнообразието, единственото, в
което съм сигурен за рая, е, че той не може да отгова
ря на стереотипната представа за еднаквите ангелчета
със стандартните ореоли и арфи, накацали по пухкави
------------------------------------2 0 1
облачета. На погребения най-често цитират изречени

ето „В дома на Отца ми има много жилища“. Когато
бях дете, си мислех, че това просто показва необятна
та му големина. Смятах, че това означава, че Божият
дом — или Раят — е толкова невероятно огромен, че
може да съдържа в себе си голям брой жилища. Сега
обаче го разбирам в смисъл на разнообразие и предпо
лагам, че когато отидем в рая, там наистина ще откри
ем многобройни палати — някои в колониален стил,
други — като селски имения, някои украсени с гипсо
ви орнаменти, други дървени, някои с плувни басейни,
на върха на скали или в долини. В дома на моя Отец
ще има много жилища!
Повече от това не знам. Цялата тази история с рая,
ада и чистилището се числи към „спекулативната тео
логия“. Най-доброто, което можем да сторим, е да гра
дим предположения. Ще разберем едва когато смърт
та ни освободи от телата ни.
Като говорим за знание, ще кажа, че още преди да
стана вярващ човек, аз станах учен. Ние, учените, сме
емпирици. Според емпиризма най-добрият (не единст
веният, но най-добрият) път към знанието минава през
опита. Така че всъщност какво правят учените? Про
веждат експерименти, тоест правят контролирани опи
ти, от които се учим и в крайна сметка извличаме зна
ния. Именно така, по пътя на собствения си опит — на
изживяната благодат, — съм научил малкото, което
знам за Бога.
В това отношение аз много приличам на Карл Юнг,
който също е учен. Малко преди да умре, той дава ед
но интервю, което е заснето на филм. След много бе
зинтересни въпроси интервюиращият накрая пита:
— Доктор Юнг, много от съчиненията ви са рели
гиозни по дух. Вярвате ли в Бога?
202 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Ролята на религията в духовното израстване _________________________
Старият Юнг подръпва от лулата си.

— Дали вярвам в Бога? — замисля се той на глас. —
Ами, думата „вярвам“ се употребява за неща, за които
смятаме, че са истина, ио не разполагаме с достатъчно
доказателства за това. Не, аз не вярвам в Бог. Аз знам,
че има Бог.
-203
ДЕСЕТА ГЛАВА
М атерия и №
днешно време има една жажда, една изгаряща
В неудовлетвореност от отговорите, които ни да

ват материализмът и научният прогрес, един
копнеж за вътрешен живот... Американците все повече
търсят решения, които удовлетворяват и ума, и духа.“
Тези благородни слова не са взети от последния на
шумял бестселър, а от броя на списание „Ю Ес Нюз енд
Уърлд Рипорт“ от 7 декември 1992 г. Списанието пуб
ликува статия от пет страници, опитваща се да обясни
защо Карл Юнг изведнъж е станал обект на толкова
голям интерес повече от тридесет години след смърт
та си. Статията стига до извода, че Юнг постига съвър
шено сливане на психологията с духовното начало, на
религията с науката.
Веднъж „Изкуството да бъдеш бог“ бе определена
като „Юнг в популярен превод“. Популярността на кни
гата явно се дължи до голяма степен на факта, че из
лиза в много подходящ момент, точно когато започва
да се усеща тази „изгаряща неудовлетвореност“. Попу
лярността й ме изненада, защото в нея нямаше нищо
ново. В нея повтарях неща, казани много отдавна от
Карл Юнг, Уилям Джеймс и други мислители. После
разбрах, че макар да не казвах нищо ново, преди хора
та просто не са слушали. Сега бяха готови да се заслу
шат. Бяха се променили.
---------------------------------------- 205
Непосредствено след излизането си „Изкуството да

бъдеш бог“ като че ли допадаше най-силно на жители
те на така наречения „Библейски пояс“ — протестант
ски райони в Юга и Средния запад. Отначало оттам
пристигаха най-много покани да изнасям лекции. То
ва беше странно, защото аз не съм фундаменталист. Но
после проумях, че хората, които искат да ме слушат, жи
веят в тези райони, но не споделят начина на мислене
на фундаменталистите. Там имаше много хора, запа
зили любовта си към Бога и вярата си, но на които им
беше дошло до гуша от опростената схематична вяра,
претендираща да знае всички отговори, и без никакъв
вкус към тайнственото. Те искаха по някакъв начин да
преодолеят пропастта между чисто материалистична-
та наука и скованата доктринерска теология.
За да разберем защо съществува такава пропаст,
трябва да се върнем назад към времето, когато още не
е имало психология. Трябва да изследваме историята
на отношенията между религията и науката.
Преди някакви си две хиляди и петстотин години ре
лигията и науката са били едно цяло. Това цяло си е има
ло име — наричало се е философия. Древните философи
като Платон и Аристотел, а и по-късните, като Тома Ак-
вински, са хора с научна нагласа. Те говорят за доказа
телства и поставят даденостите под въпрос, но същевре
менно непоколебимо вярват в Божията реалност.
През шестнадесети век обаче положението започва
да се влошава. И се влошава до крайност през 1633 го
дина, когато Галилей е изправен пред Инквизицията.
Последиците от това събитие са определено неприят
ни. Неприятни за Галилео, който е принуден да се от
рече от теорията на Коперник, че планетите се въртят
около Слънцето, и прекарва остатъка от живота си под
206
Материя и дух
домашен арест. Не след дълго обаче нещата стават още

по-неприятни за църквата.
За да ви обясня какво е станало тогава, нека си пред
ставим следното. Годината е 1705, намираме се в Лон
дон, Англия, и имаме честта да наблюдаваме тайна сре
ща в личния кабинет на самата кралица Ана. За тази
среща чак от Рим е пристигнал тайно самият папа Кли
мент XI. А от лабораторията си в Лондонското крал
ско дружество за естествени науки, призован от своята
кралица, е дошъл не друг, а Исак Нютон.
Кралицата открива заседанието с думите:
— Както знаете, Бог ме е натоварил с отговорност
та за политическия ред и стабилността на нашата ци
вилизация. Признателна съм на Негово светейшество,
задето неотдавна ми изпрати тайно послание, предла
гащо действия, които биха ми помогнали да изпълня,
с Божията милост, този свой дълг. Тъй като тази сре
ща е ваша заслуга, Ваше светейшество, може би ще бъ
дете така добър да разясните на г-н Нютон същността
на своето писмо.
— Благодаря, Ваше Величество — казва папата. —
Както ви е известно, г-н Нютон, историята с Галилей
постави църквата в много неудобно положение, което
продължава вече доста години. Аз споделих с кралица
та, че може би е крайно време да поправим конфликта
между науката и религията.
— Това несъмнено е в интерес на държавата — до
бавя кралицата.
Нютон веднага отвръща, че средствата и целите на
науката, развили се през последното столетие, вече
много се различават от тези на религията.
— Мина времето на философа, който седи и размиш
лява — казва той. — Не виждам как можем да върнем
нещата обратно, нито причина да се опитваме.
-------------------------- 207
шиш и Н 11н ■ ш и П1 ■■■ц и п 1111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111111

— О, напълно съм съгласен с вас, г-н Нютон — каз

ва папата. — Наистина не е възможно повторно обе
динение, но сигурно е възможно помирение, някакво
сдобряване между научната и религиозната общност.
— Но какво искате от мен? — пита Нютон.
— Да сключим сделка, Исак — отвръща кралица
та. — Дошло е време да сключим сделка.
— Споразумение, г-н Нютон — намесва се папа
та. — Като представител на Светия престол аз съм
упълномощен да сключа споразумение, според което
църквата вече няма да преследва никой истински член
на научната общност, при положение, че научната об
щност в замяна на това се ангажира да не си завира на
учния нос в религиозните работи.
— Това, което предлагаме, Исак — казва кралица
та, — е взаимно зачитане на териториите, стабилно рав
новесие на силите и отношения на сътрудничество, от
които всички да бъдат доволни. Това отговаря на вече
съществуващите граници. Целта на вашето дружество,
което, бих казала, сега процъфтява под моето покрови
телство, е, както личи от името му, да усъвършенства
познанията в естествените науки. Науката за естестве
ните неща е твърде различна от знанията за свръхестес
твените неща и — убедена съм, че ще се съгласите —
те по право принадлежат на църквата.
— Както политиката по право принадлежи на поли
тиците — добавя папата. — Без съмнение научното
търсене на познание за естествените неща не бива да
бъде опетнявано от низките капризи на политиката.
Ако науката стои над политическите съображения и
настрана от религиозните въпроси, допускам дори въз
можност тя да получава подкрепа под формата на дър
жавни субсидии за научните факултети в университе-
208 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
тите и за все по-сложното оборудване, което ще бъде

необходимо за научните изследвания.
— Напълно е възможно — казва кралицата. — Ако
сте готови да подкрепите идеята за чиста наука в сми
съла, в който говорихме, Исак, тогава църквата ще мо
же да изгражда образа на чистия учен като обществен
герой.
— А това — добавя папата — несъмнено ще подгот
ви почвата за отделяне на част от парите на данъко
платците за научни изследвания, стига те да са строго
ограничени до природните явления.
Нютон дълго седи мълчалив, явно дълбоко замис
лен. Накрая казва:
— Е, преимуществата, произтичащи от едно такова
споразумение, наистина изглеждат доста привлекателни.
Кралицата се усмихва.
— Като председател на Кралското дружество, Исак,
вие сте най-авторитетният учен в християнския свят. Ако
вие подкрепите идеята за чиста наука, не се съмнявам,
че ще направим гигантска стъпка напред в осигурява
нето на стабилност за християнската цивилизация за ве
кове наред. Но, разбира се, всичко трябва да стане мно
го дискретно. Това е деликатна работа, изискваща мъд
рост. Не виждам смисъл да споменаваме пред някого за
този разговор. Всичко трябва да стане без много шум.
Знам, че мога да разчитам на вашето съдействие.
— Ще видя какво мога да направя, Ваше Величест
во — отвръща Нютон.
— О, благодаря, Исак — казва кралицата. — И
между другото, понеже знам, че умеете да пазите тай
на, не виждам причина да крия от вас, че сериозно об
мислям посвещаването Ви в рицарско звание до края
на годината.
209
Неписаният договор .
С това завършва измислената от мен ситуация. Раз
бира се, такъв разговор никога не се е състоял. Но точ
но такъв неписан обществен договор, определящ тери
ториите на държавата, науката и религията, се е поя
вил към края на седемнадесети и началото на осемна
десети век. Той не е създаден съзнателно, а представ
лява почти неосъзната реакция спрямо изискванията
на времето. И все пак този неписан обществен договор
има решаващо значение за характера на науката и ре
лигията оттогава до ден днешен.
Всъщност този договор може да се смята за едно от
най-големите събития в интелектуалната история на
човечеството. От него има голяма полза: Инквизици
ята отмира като институция, вярващите престават да
горят вещици, хазната на църквата остава пълна още
векове наред, премахва се робството, установява се де
мокрация без анархия. И може би именно защото се ог
раничава до естествените явления, науката процъфтя
ва и довежда до технологичната революция, надмина
ла и най-смелите човешки очаквания, която подготвя
почвата за една планетарна култура.
Сега обаче проблемът е в това, че този неписан до
говор вече не върши работа. Дори придобива истинс
ки диаболичен характер. Може би знаете, че думата ди-
аболичен произлиза от гръцкото сИаЪайет, което озна
чава „разкъсвам, разделям, разединявам“. Тя е проти
воположна на думата символичен, която произлиза от
зутЪаИет — „събирам, обединявам“. Този неписан об
ществен договор раздира целостта ни.
210
Порочната фрагментарност
Докато работех в армията през 1970-1971 година, чес
то скитах из коридорите на Пентагона и разговарях с
хората за войната във Виетнам. Това ми се разминава
ше безнаказано, защото носех униформа. Отивах при
някого и го питах за войната, а той ми отвръщаше:
„Ами, така е, доктор Пек, разбираме тревогата ви. На
истина я разбираме. Но виждате ли, ние тук сме отдел
за техническо обезпечаване, отговаряме само за това
напалмът да бъде произведен и изпратен навреме във
Виетнам. Нямаме нищо общо с войната. Тя е работа на
политическия отдел. Надолу по коридора са хората от
политическия, с тях говорете.
Аз продължавах по коридора и разговарях с хората
от политическия отдел, а те ми казваха: „Да, доктор
Пек, разбираме тревогата ви. Наистина я разбираме. Но
тук, в политическия отдел, ние само прилагаме поли
тиката, не я създаваме. Политиката се изработва в Бе
лия дом.“ Така излизаше, че целият Пентагон няма аб
солютно нищо общо с войната във Виетнам.
Същото може да се случи във всяка по-голяма орга
низация. Може да се случи във фирма или в държавна
институция, в болница или университет, дори в църк
вата. Когато една институция стане толкова голяма и
раздробена на отдели и подотдели, съвестта на инсти
туцията често се превръща в нещо толкова фрагмен-
тарно и размито, че практически престава да същест
вува, а организацията придобива порочна същност.
Същото разделение може да се прояви и у отделния
човек. Човешките същества притежават удивителната
способност да вземат неща, които са свързани помеж
ду си, и да ги напъхват в отделни херметизирани прег
радки, за да не се търкат едно в друго и да не им при-
— ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 211
1
чиняват затруднения. Всички познаваме този тип чо

век. който в неделя сутрин ходи на църква, вярва, че
обича Бога, неговите творения и събратята си хора, но
в понеделник сутрин без никакви угризения изхвърля
токсични отпадъци в местната река, защото такава е
практиката на неговата фирма. Той може да постъпва
така, защото вярата му е прибрана в една преградка, а
работата— в друга. Този тип е станал известен като
„християнин в неделя сутрин“. Много с удобно, но ня
ма нищо общо с интегритета.
Думата интегритет произлиза от интегрирам, свър
звам. Означава постигане на цялост, което е обратно
то на фрагментарността, на раздробяването. Раздробя
ването с лесно. Интегритстът е свързан с болка. Но без
него не може да има цялостност. Интегритстът изиск
ва да сме напълно открити за противоречивите сили,
идеи и акценти в живота.
Интегритет и аборт
Проблемът за абортите е пример за такъв конфликт.
Аз се разкъсвам в опити да го разреша така, че да не сс
наруши интегритетът. Струва ми сс, че произволното
нарочваие на момент, в който да сс смята, чс започва
животът — било то в първата или втората трета на бре
менността, — е само начин за избягване на проблема.
Очевидно животът започва със зачеването и очевидно
прекъсването на този живот предполага убийство на чо
вешко същество. Смятам също, че политиката на сво
боден аборт по желание би нарушила онова, което Ал-
бърт Швайцер нарича „преклонение пред живота“.
От друга страна, трябва да се помисли за живота на
жената. И на бащата. И на обществото. Животът на
212 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
много жени би пострадал сериозно, ако биха износили

децата си, дори и с намерение да ги дадат за осиновя
ване — а не всяко дете е подходящо за осиновяване. Съ
щото би се случило, ако износят децата си и се опит
ват да се грижат за тях, без да са способни на това. За
това аз нямам отговор на въпроса за аборта. Единст
веното, което мога да кажа, е, че опростената и еднос
транчива забрана „Не бива да се правят аборти“ прос
то не върши работа.
Мое основно правило е винаги, когато съм изправен
пред някаква проблемна социална ситуация, да си пос
тавям наум въпроса „Какво липсва тук?“. И ако се за
питате какво липсва в правилото, забраняващо абор
тите, отговорът е: чувство за отговорност. Липсва чув
ство за отговорност. Законотворците отнемат от май
ката или от родителите на нероденото още дете бреме
то на отговорността, като просто заявяват: „Трябва да
износиш това дете.“ Но къде отива тази отговорност?
Отговорът е: няма я. Тези, които казват „трябва“, оп
ределено не искат да поемат отговорността за детето,
след като то се роди. Следователно законът, който каз
ва, че „Не бива да се правят аборти“, е закон, лишен от
съчувствие и интегритет.
Аз всъщност е нетърпение очаквам деня, когато ще
можем да кажем „Не бива да се правят аборти“ със със
традание и интегритет. Но това е възможно само в рам
ките на една общност, когато решението дали трябва,
или не трябва да има аборти ще принадлежи на цялата
общност. Ако трябва да има, тогава общността поема
част от вината, свързана с това решение. Но ако реши,
че не бива да има, тогава поема отговорността за фи
нансовото и психологическо благополучие не само на
детето, но и на родителите му. Разбира се, в тази стра
на още сме далеч и от наченките на такава общност,
213
която да плаща сметките. Дотогава опростенческата

политика против абортите ще си остане атавистична и
единственото, което ще постигне, е. да ни върне чети
ридесет години назад, когато по-бедните поемаха риска
на криминалните аборти, а по-заможните пътуваха до
Швеция.
И така, ако искате да мислите цялостно — ако сте
готови да понесете свързаната с това болка, — трябва
само да не забравяте да си задавате този един-единст-
вен въпрос: „Какво липсва тук?“ Но това невинаги съз
дава усещане за удобство, защото рано или късно ще
разберете, че на определено ниво всеки от нас трябва
да носи отговорност за всичко.
Какво липсва?
Аз се научих да търся онова, което липсва, по време
на войната в Корея. Тогава бях на четиринадесет годи
ни и с голямо удоволствие изтичвах всяка сутрин за вес
тник „Ню Йорк таймс“. Един ден прочитах, че са сва
лени тридесет и седем самолета МИГ — голяма побе
да за американските военновъздушни сили, които при
това не са дали никакви жертви. На следващия ден от
ново с удоволствие прочитах, че четиридесет и един са
молета МИГ са свалени и всички американски само
лети са се върнали невредими в базата. На следващия
ден съобщаваха, че са свалени четиридесет и три само
лета МИГ и е загубен един американски самолет. На
следващия — тридесет и девет свалени самолета МИГ,
всички американски самолети отново са невредими,
после четиридесет и три,самолета МИГ свалени, а един
американски — леко повреден. И макар да скърбях в
редките моменти, когато загубвахме самолет или пи-
2 1 4 ------------------------------
лот, аз ликувах: от тази статистика, която, както обяс

няваше „Таймс“, се дължеше на по-високото качество
на американските самолети и мърлявата работа на рус
ките самолетостроители. „Таймс“ пишеше също, че на
шите американски пилоти са много по-добре обучени
от бедните гладуващи китайци и севернокорейци, кои
то не можеха да се мерят с тях по рефлекси.
Същият този „Ню Йорк таймс“ пишеше за Китай и
Русия като за изостанали страни. Тези статистики се
повтаряха година след година й аз взех да се чудя как
индустриално изостанали страни могат да произвеждат
толкова много самолети МИГ, пък макар и мърляво
направени, за да могат американците да ги свалят. След
време разбрах, че тук нещо липсва. Оттогава никога не
мога да повярвам безрезервно на онова, което пишат в
„Ню Йорк таймс“.
Същия урок получих и в медицинския институт, ко-
гато с Лили прочетохме „Атлас сви рамене“ на Айн
Ранд — една книга, която така убедително проповядг
ва философията на грубия индивидуализъм и безгра
ничната себичност, че се изкуших да премина в реди
ците на крайно десните републиканци. Но нещо смът
но ме обезпокои и едва десет дни след като бях прочел
книгата, разбрах, че в този панорамен роман (към хи
ляда и двеста страници) практически нямаше деца.
Липсваха деца. Естествено, точно там философията на
необуздания егоизъм и грубия индивидуализъм на Ранд
започва да се пропуква — когато става въпрос за де
цата и за онези членове на обществото, които се нуж
даят от други хора.
Всичко си отиде на мястото, когато започнах да изу
чавам психиатрия и научих, че онова, което казва паци
ентът, е по-малко важно от другото, което не казва. Ако
имате пациенти, които говорят свободно за настоящето
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 215
и бъдещето, но никога за миналото, можете да заложи

те и последния си долар, че имат някакъв проблем, не
що непреодоляно в миналото си. А ако говорят свобод
но за миналото и бъдещето, но не и за настоящето, проб
лемът най-вероятно се намира там и той често е свър
зан е ранимостта и действителността „тук и сега“. Ако
пък говорят за миналото и настоящето, но не и за бъде
щето, можете да сте сигурни, че имат проблем е него —
проблем, свързан е надеждата или вярата.
Фрагментарността В психиатрията
Когато проблемът на пациента е свързан е надеж
дата и вярата, както и в много други случаи, психоте
рапията няма изгледи за успех, ако е фрагментаризи-
рана, а не интегрирана, или ако не се занимава е въп
роса за ценностите. По време на обучението по психи
атрия ни казваха, че следвайки принципите на чистата
наука, психотерапията трябва да бъде освободена от
всякакви ценностни системи. Терапевтът трябва да
стои далеч от всички въпроси, свързани с ценности, и
да внимава да не налага собствената си ценностна сис
тема на пациента. Това би означавало да попадне в
страховитото царство на обратния пренос и терапията
ще загуби чистотата си.
Иначе блестящият ръководител на психиатричната
програма набиваше в студентските ни глави, че добри
ят терапевт трябва още на втория или третия сеанс да
каже на пациента: „Аз не съм тук, за да Ви съдя.“ Ус
воил твърдо този принцип, когато започнах да работя
продължително с пациенти, обясних на първите десе
тина, че не съм там, за да ги съдя. Това беше пълна глу
пост. Да се подложиш на психотерапия е акт на голя-
216 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
\
ма смелост именно защото пациентът е наясно, че ни

що няма да постигне, ако не приеме да бъде подложен
на преценка, т.е. ако не го съдят.
В действителност никога не е съществувала освобо
дена от ценности психотерапия. Просто психотерапев-
тите не са съзнавали собствените си ценностни систе
ми, а повечето от тях са се опирали на система, наре
чена светски хуманизъм. Тази ценностна система се
съсредоточава върху земните проблеми и не се зани
мава е отвъдното. В много отношения това е една доб
ра система и много от противниците й би трябвало да
се стремят да приличат повече на светските хуманис
ти, които критикуват.
Щс ви дам няколко примера за ценностите на свет
ския хуманизъм. Атеистът Фройд определя психично
то здраве в координатната система на понятията lieben
и arbeiten — „любов“ и „труд“. Любовта е важна цен
ност на светския хуманизъм, както и продуктивният
труд. Друг пример: преди петнадесетина години рабо
тех с една жена в много тежка депресия и разговорите
с нея бяха като вадене на зъб. През първата година тя
влизаше и казваше:
— Тази седмица съм по-депресирана.
Аз питах:
— Защо мислите така?
И тя веднага отвръщаше:
— Не знам.
Понякога влизаше и казваше:
— Тази седмица съм по-малко депресирана.
Аз питах:
— Защо мислите така?
И тя мигновено ми отговаряше:
— Не знам.
Накрая й казах:
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- .217
В ТЪРСЕНЕ. НА СОБСТВЕН БОГ
— Слушайте, помолих ви да помислите за нещо, а

вие ми отговаряте за части от секундата. Няма начин
през това време да сте направили това, за което ви по
молих — да помислите. Преди да продължим нататък,
първото, което трябва да се научите да правите, е да
мислите.
Мисленето е важна ценност на светския хуманизъм.
Ценностната система на светския хуманизъм е дос
татъчна за лечението на може би шестдесет процента
от психиатричните случаи. Но за около четиридесет
процента е недостатъчна. Ето затова например органи
зацията на Анонимните алкохолици има по-голям ус
пех от психиатрията в лекуването на алкохолиците, ко
ито, общо-взето, попадат в тези четиридесет процента.
Отчасти това се дължи на факта, който вече изтъкнах
ме, че Анонимните алкохолици обръщат внимание на
духовните потребности на тези хора, а традиционната
психотерапия, със своите светско-хуманистични цен
ности, не се интересува от тях.
Духовните/религиозците идеи и понятия са необходи
ми за лечението на много хора, не само на наркоманите
и алкохолиците. Страдащите от фобии нерядко попадат
в същата категория. В моята собствена практика вина
ги, когато пациент идваше при мен с някаква специфич
на фобия — отнасяща се до определена улица, до котки
или самолети, — щом го опознаех по-добре, се оказва
ше, че не е особено ентусиазиран и по отношение на ма
гистралите, кучетата или влаковете. В крайна сметка от
кривах, че тези хора всъщност имат фобия от живота.
Тях аз бих нарекъл фобийни личности.
С течение на годините, работейки с такива пациен
ти, аз забелязах, че разбиранията им за света имат две
важни общи черти. Първо, те гледат на света като на
много опасно място, и второ, чувстват се съвсем сами
218 ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
в този опасен свят, в който от тях зависи да оцелеят

единствено благодарение на собствените си способнос
ти. При такова светоусещане, посредством фобиите си,
те са склонни да ограничат сферата на дейността си, да
сведат света до някакво пространство, над което имат
пълен контрол и където следователно се чувстват в бе
зопасност.
Преди петнадесет години например работех с една
жена. Сред нейните многобройни фобии фигурираше и
страхът от водата и плуването. Имаше две деца, на пет
и седем години — възраст, подходяща за плуване, та
ка че тази фобия особено я безпокоеше. Тя се страху
ваше да плува с тях. След като поработихме около го
дина, един ден тя дойде и ми каза, че прекарала чудес
но почивните дни, че в неделя отишла на градинско пар
ти, на което се забавлявала прекрасно, плувайки с де
цата в басейна. Доколкото знаех, не се беше случило
нищо особено значимо от гледна точка на психодина-
миката, затова се почесах по главата и казах:
— Мислех, че имате фобия от плуване.
А тя ми отвърна:
— Така е, но не и в плувен басейн.
Бях озадачен.
— С какво плувните басейни са по-различни? — по
питах.
— О, в тях водата е прозрачна — отговори ми тя.
Така научих, че фобията й не е от плуване, а от езе
ра, реки и океани, в които може да нагази само до гле
зените или до коленете. Оттам нататък престава да си
вижда пръстите на краката. И Бог знае какво би мог
ло да им се случи! Жената губеше контрол над пръс
тите си.
След време разбрах, че няма начин да се лекуват та
кива хора резултатно, без да се опиташ да промениш в
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 219
по-благоприятна насока светогледа им — да повярват,

че светът не е толкова опасно място, колкото те си мис
лят, или поне че не са сами в него, а над тях се прости
ра закрилата на Божията милост.
Убеден съм, че благоразумното използване на рели
гиозните понятия може да подпомогне или да ускори
психотерапията и в много други случаи, податливи на
традиционния подход. Тези понятия могат да се изпол
зват и за противопоставяне, и за утешение. Така нап
ример, когато някой трябва да престане да се самосъ-
жалява, мога да му припомня, че Исус ни учи да носим
кръста си с усмивка. Други пък са прекалено съвестни
и може да имат нужда от разрешение да се посъжаля-
ват от време на време. На такъв пациент бих казал, че
макар Исус да ни учи да носим кръста си с усмивка, той
не очаква от нас да се усмихваме двадесет и четири ча
са в денонощието. Ако някой е в състояние да го пра
ви, трябва да има някакво мозъчно увреждане. „Какво
е чувствал Исус, когато се е изкачвал по Голгота със
сто и петдесет килограма на гърба си?“, питам аз. Ами
чувствал е жал към себе си. Така че, изтъквам на тези
пациенти, имате право по пет минути два пъти на ден
да се самосъжалявате.
Друг пример, който често използвам, е св. Тереза
от Лизийо, която казва: „Ако си готов смирено да по
несеш изпитанието да бъдеш недоволен от себе си, ще
бъдеш примамлив подслон за Исуса.“ Ако работя с чо
век, страдащ от реална вина — да речем, ветеран от
Виетнам, сънуващ кошмари, защото през войната е
убивал невинни деца, аз му казвам: „Радвай се, че из
живяваш тази вина и че наистина си недоволен от се
бе си, защото сега си примамлив подслон за Исуса.“
Това го утешава.
От друга страна, ако работя с човек с християнски
220 ----------------------------------------
манталитет, който обаче не изпитва екзистенциална ви

на — някой подчертано самоуверен и самодоволен,
най-вероятно бих го предизвикал е въпроса „Какво спо
ред теб иска да каже св. Тереза е думите „изпитанието
да бъдеш недоволен от себе си?“
Установих, че нейните думи особено ми помагат да
разбера пациентите, чиято депресивна личност ги пра
ви изключителни майстори в умението да бъдат неп
риятни на себе си. Такива хора ми казват: „Доктор Пек,
аз съм толкова безполезен човек. Никога през живота
си не съм направил нищо смислено. Знам, че в армия
та имах адмиралски пагони, но това беше просто щас
тлива случайност. Не разбирам защо се съгласявате да
се срещате е хора като мен. Аз не съм добър към жена
си. Не съм добър към децата си. Към никого не съм
добър. Божичко, сигурно ви е трудно да се срещате е
отрепка като мен седмица след седмица.“
Света Тереза, която умира на двадесет и четири го
дишна възраст, е била умна жена и внимателно е под
бирала думите си. Забележете, тя казва: „Ако си готов
смирено да понесеш изпитанието да бъдеш недоволен
от себе си...“ Проблемът с депресираните е, че те не са
особено скромни. Католическата църква нарича това
биене в гърдите „прекомерна добросъвестност“ и пра
вилно го определя като гордост, т.е. грях. Тези хора каз
ват всъщност: „Знам, че Бог ми прощава, но аз ще бъ
да съдникът.“ Ако проникнете под повърхността на
псевдосмирението им, често ще откриете сърцевина от
високомерие и нарцисизъм.
В професионалните списания в последно време из
лизат много статии за нещо, наречено когнитивна те
ория за депресията. Психиатрите са открили, че в ког-
нитивен аспект хората в депресия се отличават от не-
депресираните. Под когнитивен тук се разбира не са-
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------ — 221
мо мисълта, но и всичко, свързано с мисленето, вклю

чително и възприятието. По-точно казано, депресира
ният човек възприема избирателно негативната стра
на на нещата, както външни, така и вътрешни, и не
вижда положителното в тях.
В продължение на много години Лили се бори ге
ройски с депресията и най-после я победи. Но преди да
я победи, когато излизахме в задния двор на къщата ни
в някоя майска сутрин, аз хвърлях поглед наоколо и си
мислех. „Не е ли прекрасно, че е пролет, тревата зеле
нее, дърветата са напъпили, и какви щастливци сме, че
живеем в тази прекрасна стара къща в колониален
стил! Вярно, че й трябва боядисване, но догодина ще
свършим тази работа, а слава Богу, имаме достатъчно
пари за това.“ А Лили стоеше до мен и говореше: „Ко
га ли фриц ще дойде да окоси моравата? Я виж, някой
е оставил градинарската ножица навън през нощта. И
погледни тази къща — на нищо не прилича!“ Двама ду
ши, застанали в една и съща градина от няколко квад
ратни метра, възприемаха съвсем различни светове.
Затова психиатрите смятат, че в лечението на депре
сията често се налага да учат хората как да видят по раз
личен начин света. Да престанат избирателно да възп
риемат отрицателните му страни и да се научат да въз
приемат положителните. Но за психиатрите, които ед
ва сега се заемат с това, сигурно ще бъде малко смуща
ващо, че новата им „когнитивна терапия“ по нищо не
се различава от „Силата на положителното мислене“,
книгата на Норман Винсънт Пийл, написана преди де
сетилетия. Всъщност най-стегнатото определение на
депресията принадлежи на мюсюлманския мистик от
дванадесети век Джалалу’л-Дин Руми, който според мен
е най-умният човек след Исус, живял някога на земята.
Той казва: „Депресията ти е свързана с дързостта ти и
222 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Материя и дух ,
отказа ти да славосдовиш.“ Под дързост той разбира нар-

цисизма, онази извратена гордост, която е неотменна
част от депресията.
Депресия и илюзии
В работата ми с депресирани хора често съм срещал
типа, който наричам Принц или Принцеса. Първия път,
когато това ми се случи, пациентът беше жена. Беше
доста напреднала в преодоляването на депресията бла
годарение на друг психиатър и дойде при мен с усеща
нето, че не й остава почти нищо за довършване. След
като бяхме работили почти година, един ден тя ми раз
казваше за някакъв особено сложен проблем с децата
си. Изглежда, ставаше въпрос за нещо много важно, а
тя съвсем не беше наясно как трябва да постъпи. Как-
то ми обясняваше проблема, тя внезапно възкликна:
— Божичко, ще бъда толкова доволна, когато тази
терапия приключи.
— Защо казахте това? — попитах аз.
А тя ми отвърна:
— Ще се радвам, когато терапията свърши и вече ня
ма да се налага да се измъчвам с тези проблеми.
Аз надуших илюзия — че психотерапията ще отне
ме не само сегашната, но и бъдещата болка, а тази илю
зия е често срещана при принцовете и принцесите.
За да разберете как хората стигат до подобна илюзия,
трябва да ви разкажа малко за детската психология. През
първата година от живота си, доколкото можем да пред
полагаме, детето научава онова, което наричаме грани
ци на егото. Преди да ги научи, то още не прави разлика
например между собствената си ръка и ръката на май
ка си, или смята, че след като го боли коремчето, и майка
— : : 223
-------------------------------------------------------------------------------------
му я боли корем, и целия свят го боли корем. Докато на

върши една година, то вече познава физическите си гра
ници, но още не е наясно е границите на възможности
те си, затова обикновено си мисли, че е център на Все
лената, а родителите му, братлетата и сестричетата, ку
четата и котките са само любимци в личната армия на
Негово Величество.
После, през ужасната втора година, мама и татко
започват да казват: „Не. Не, Джони, не може да пра
виш това. Не. Не, и това не може да правиш. Не, не,
не, и това не може. Не. Не. Много те обичаме, Джо
ни, ти си много важен за нас, но това не може да пра
виш. Тук не командваш ти.“ И така, в течение на ед
на година, в психологически план детето е разжалва
но от генерал до редник. Нищо чудно, че това е пери
од на депресия и раздразнителност — нали точно за
това я наричат „ужасната втора година“.
Въпреки това, ако родителите са внимателни към де
тето и му помагат максимално през този труден пери
од, докато свърши ужасната втора година, то ще е нап
равило огромна стъпка за откъсване от нарцисизма.
Уви, невинаги става така. Понякога родителите не са
внимателни и не помагат на детето през това неизбеж
но унизително време, а още повече задълбочават уни
жението му.
Жената е илюзията, че след края на психотерапията
вече няма да трябва да се измъчва с проблеми, бе из
раснала в, меко казано, строго семейство. Макар че не
си спомняше ужасната си втора година, добре помне
ше времето, когато е била на три-чстири години и при
всяко провинение са я подлагали на точно определен
ритуал. Нареждали й да отиде и да донесе на баща си
една пръчка, окачена на стената, после да си свали га
щичките, да си вдигне поличката и да се наведе. Баща
224 ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
й я биел. докато заплачела високо и дълго. Тогава тряб

вало да си вдигне гащичките, да вземе пръчката от ба
ща си и да я върне на мястото й на стената. После оти
вала при майка си, за да я утеши, и когато се успокоя
вала достатъчно и престанела да плаче, майка й запо
вядвала: „А сега падни на колене и се моли на глас на
Бога да ти прости.“ И тя коленичела и се молела на ви
сок глас за прошка, а когато майка й решавала, чс мо
литвите й са продължили достатъчно, казвала: „Сега
стани и иди при земния си баща да го помолиш за прош
ка.“ Тя отивала при баща си и ако му се помолела дос
татъчно, той й давал прошката си и ритуалът приключ
вал до следващото провинение.
Как оцеляват децата, към които се отнасят по такъв
начин? Като не се отказват от бебешката си представа
за своето всемогъщсство и нарцисизъм, а се вкопчват
здраво в тях. Този механизъм е толкова специфичен, че
психиатрите са му измислили име. Наричат го „семе
ен романс“. Ето какво правят тези деца (и действител
но, точно същото си спомняше, че е правила моята па
циентка) — те си казват: „Тези хора, които твърдят, че
са ми родители, всъщност не са ми родители. В дейст
вителност аз съм дете на краля и кралицата, дете с
кралска кръв, истинска принцеса, и някой ден те ще на
учат коя съм. Тогава ще им дам да разберат.“
Това е много утешителна илюзия, която помага на
детето да преживее подобно унижение, само че когато
поотрасне и илюзията вече до голяма степен е била въз
приета от подсъзнанието, никой не идва да го отведе
при краля и кралицата, никой не признава, че е тако
ва, за каквото то се мисли. И детето изпада в депресия.
В основата на когнитивните проблеми на човека в де
пресия често стои тази дълбока илюзия, че не бива да
му се случват лоши неща. Разбира се, той възприема
225
избирателно негативните страни на нещата, които смя

та, че трябва да му бъдат спестени, а не успява да види
хубавото, което смята за свое право по силата на крал
ското си потекло.
В Бразилия има един психиатър на име Норберто Ке
пе, според когото най-често срещаното душевно заболя
ване при хората е така наречената от него теомания —
заблудата, че ние, хората, можем да бъдем богове. Тео-
манията много прилича на илюзията за принца/принце-
сата, но се среща несравнимо по-често. Така например
преди десетина години работех с един човек с много дъл
боко християнско съзнание. На двадесетгодишна възраст
професионално проповядвал християнството сред мла
дежта, а когато потърси помощта ми, беше бизнесмен
на средна възраст. Ще го нарека Джо Джоунс. По вре
мето, когато дойде при мен, се беше съюзил с неколци
на безскрупулни хора, които финансираха част от биз
неса му, като му оказваха страхотен натиск да продава,
да лъже — по-точно, да представи някакъв продукт на
една изложба на машини и да каже че има патент, кое
то не беше истина, — за да може да уреди продажбата.
Ако бях на негово място, и аз щях да бъда притеснен, но
този човек беше изпаднал в ужасна паника. Един ден,
като се опитвах да го успокоя, казах:
— Джо, не можеш да направиш повече от най-добро
то, на което си способен.
И тогава той ми се сопна:
— Най-доброто, на което съм способен, не е доста
тъчно добро за Джо Джоунс.
Това изявление ми се стори странно и аз го попитах
какво иска да каже. А той отвърна:
— Трябва не само да направя най-доброто, на което
съм способен, трябва и бизнесът да не пропадне.
Аз възразих:
226
.....................................................................................................................................................
— Слушай, Джо, както знаеш, най-доброто, което в

крайна сметка може да ти се случи, е този бизнес да
пропадне. И както знаем и двамата, Бог иска този биз
нес да пропадне. Виж, ние всички сме актьори в една
удивително сложна божествена драма и максимално
то, на което можем да се надяваме, е да надникнем в
смисъла на драмата и да се опитаме да изиграем най-
добре ролите си. Според това, което казваш, Джо, ти
искаш не само да си най-добрият актьор в тази драма,
но и да пишеш сценария й.
Всеки може да бъде на мястото на Джо. Всички стра
даме от теомания, от илюзията, че можем да пишем
сценария на драмата на своя живот, и изпадаме в гняв,
депресия или ужас, когато нещата не вървят така, как
то сме предвидили в сценария или както на нас ни се
иска. Всъщност мнозина от нас така и не успяват да се
примирят с действителността, че животът е нещо по
вече от едно представление, в което ние участвуваме.
Като не приемаме това, ние не можем да се учим. А за
истинското учене и израстване трябва да приемем фак-
.та, че както някой беше казал, „Животът е това, което
става, след като сте го замислили другояче“. И слава
Богу!
227
■ии11нимииии1111миями11иммиши1ттш1!т>у!
ЕДИНАДЕСЕТА ГААВА
Нова епоха —
символична или диаболична
усиленото търсене на указателни знаци по пътя
В през пустинята мнозина откриват, че се нужда

ят от „религия“, но не могат да преглътнат мно
го от онова, което организираната религия пробутва като
религия. Това засилва популярността на най-различни
култове и стимулира интереса към източната филосо
фия. Свидетелство за това е популярността на книги ка
то „Даото на Пух“, „Прасчовото Дъ“, „Тибетска книга
на мъртвите“ и дори „Индуист ли съм аз?“
Макар че интересът към източната философия не е
от вчера, в последно време за популярността й допри
нася движението, известно като Нова епоха. Много хо
ра се чувстват объркани от това движение и често ме
питат дали го смятам за положително явление, или не.
За да отговоря на този въпрос, нека поставя един друг:
Новата епоха на интегритета ли служи, или на фрагмен-
тарността?
Аз имам две хобита. Събирам фройдистки гафове и
вицове за електрически крушки. И двата ми любими
вица за крушки са, разбира се, религиозни вицове. Пър
вият гласи: „Колко хора от епископалната църква са
нужни, за да се смени една електрическа крушка? Два
ма. Единият приготвя мартинито, а другият звъни на
229
----------------------------------------
електротехника.“ Вторият е: „Колко дзен будисти са

нужни, за да се смени една крушка? Двама. Един, кой
то да смени крушката, и един, който да не я смени.“
Може и да ви звучи смешно, но това всъщност е из
раз на интегритет и много сбит начин за дефиниране
на парадоксалното, което усвоих най-добре от дзен бу
дизма. Поради тази причина настойчиво го препоръч
вам, тъй като приемането на многобройните парадок
си в живота е от същностно значение за психическото
здраве.
Искам отново да подчертая колко важно е за мен па
радоксалното мислене. Аз много приличам на профе
сора по философия, когото един студент попитал:
Професоре, говори се, че вярвате, че в сърцеви
ната на всички истини се крие парадокс. Така ли е?
А професорът отвърнал:
— И да, и не.
И така, отговорът на въпроса дали движението Но
ва епоха е сила, служеща на интегритета или на фраг-
ментарността е: и да, и не.
Заговорът на Водолея
Много хора си задават въпроса дали движението Но
ва епоха въобще съществува. Може би названието му
е малко неточно, защото нещата, в които вярват и от
които се интересуват хората от това движение, са ста
ри като света. Аз обаче мисля, че има автентично дви
жение Нова епоха, доколкото през последните триде
сет години все повече хора, значителна част от населе
нието, се насочват към подобни вярвания и интереси.
Но като говоря за движение Нова епоха, аз нямам
предвид, че то е по някакъв начин организирано. Мно-
230 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Нова епоха — символична или диаболична
го християнски фундаменталисти са го обявили за сата-

нински заговор, предназначен да подкопае християнска
та доктрина. Този начин на мислене е накарал Мерилин
Фъргюсън, авторка на класическо съчинение по въпро
сите на Новата епоха, да нарече книгата си „Заговорът
на Водолея“ — явно без да споделя това убеждение, раз
бира се. Тя убедително защитава тезата, че това не е ни
какъв заговор. Такова нещо не може да се измисли из
куствено. Като повечето значими интелектуални движе
ния, Нова епоха възниква спонтанно в отговор на пот
ребностите, тревогите и силите на времето си. Затова то
може да се смята по-скоро за революционно, отколко-
то за еволюционно движение.
Като повечето революционни движения, Нова епоха
е предимно движение на горния слой на средната класа.
То няма особено значение за бедните или за работници
те. Освен това то е международно движение, което не е
ограничено само в рамките на САЩ или Северна Аме
рика. В Германия и Англия то е не по-малко активно.
И накрая, най-важното от всичко е, че според мен
Нова епоха е реакция срещу институционните грехо
ве на западната цивилизация. Греховете обикновено
са взаимосвързани и затова, дори ако аз ги разглеж
дам поотделно, не забравяйте, че между тях същест
вува връзка.
Моля ви също да не забравяте, че не всички инсти-
туционни грехове са „западни“. Институционната сек
суална дискриминация е много по-силна в източния, от-
колкото в западния свят. А освен всичко останало, Нова
епоха е реакция против сексуалната дискриминация в
икономиката, църквата и администрацията и поради
това представлява движение в посока към феминизма.
„По-западен“ грях са духовната празнота, високоме
рието, нарцисизмът и богохулството на християнската
231
църква. Следователно Нова епоха е движение за отда

лечаване от западните и сближаване с източните рели
гии, будизма, дзен, даоизма, индуизма или е религиите
на американските индианци, или пък по-феминистки
те култове към Богинята майка и Уика. И тъй като ор
ганизираната религия е много нетолерантна към всич
ки вярвания, които се различават от нея, Нова епоха се
опитва да обедини невероятна смесица от идеи, вклю
чително много езотерични представи, като се започне
от астрологията и астралните проекции и се стигне до
ефирното тяло. Списъкът е почти безкраен.
Нова епоха е реакция и срещу греховете на науката,
или поне превърнатата в технология наука, и тези гре
хове са много реални. Съвременната наука ни е довела
до нещо като свръхспециализираност, която от своя стра
на е довела до технологично дехуманизиране. Всеки, кой
то е бил в болница и е изпитал на гърба си най-добрите
постижения на съвременната медицинска технология,
сигурно е усетил нещо от това дехуманизиране в името
на „грижата“ или „лечението“. По този начин, под фор
мата на реакция срещу технологията, Нова епоха се от
далечава от западната медицина, отново в полза на из
точната, насочва се към неща като акупунктура, чакри,
лечителски ритуали на коренното американско населе
ние, шаманизъм. Отдалечавайки се от специализира-
ността на западната медицина и технология, това дви
жение проправя пътя на чудесната холистична медици
на и на здравето, поддържано чрез физически упражне
ния. То се връща към билколечението, към грижата за
болния в дома му. А движението за създаване на манас
тири-убежища за умиращи хора може да се смята за ед
но от най-полезните му съпътстващи явления.
И накрая, Нова епоха е реакция против греховете на
капитализма, на империализма и експлоатацията на
232
природата и хората. Също ужасяващо реални грехове.

Това е движение за отдалечаване от експлоатацията, в
посока към пацифизма, към толерантността към мно
гообразието, към екологичното съзнание и равновеси
ето с природата.
Ако трябва да характеризираме Нова епоха с една ду
ма, това е нейната откритост за нови идеи и нови под
ходи към нещата. Всичко това е чудесно. Проблемът
единственият проблем, що се отнася до мен, но пък той
е голям — е в това, което психиатрите наричат преси
лена реакция. За съжаление, когато реагира срещу не
що лошо, човек често е готов да отиде в другата край
ност и да си навлече също толкова неприятности, кол-
кото и в предишното положение. Това е като да изско
чиш от тигана в огъня, или пък, както често се казва,
да изхвърлиш и бебето заедно с водата от коритото.
Нека ви дам още един пример от собствения си опит
за това какво означава пресилена реакция. Баща ми
беше съдия и имаше навика от време на време да се
впуска в съдийски тиради. Доста често той съвсем не
уместно охулваше някой хотелски администратор или
някой нещастен келнер. Спомням си как, дванайсети-
нагодишен, стоях в ресторанта или хотела и не можех
да си намеря място от смущение, докато баща ми про
изнасяше петнадесет-двадесетминутната си филипи-
ка заради дребното прегрешение на някой нещастник.
Спомням си как се кълнях пред себе си, че когато по
расна, никога няма да се държа по такъв глупашки на
чин като баща си.
Затова, когато пораснах, никога не давах израз на гне
ва си пред хората. Но с течение на годините вдигнах
кръвно и познати започнаха да ми казват, че съм сту
ден, изолиран и безчувствен. В крайна сметка, след ка
то се подложих на терапия, разбрах, че съм изхвърлил
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 233
бебето заедно е водата — в реакцията си срещу неумес

тния гняв на баща ми на публични места. Всъщност то
ва, от което трябваше да се освободя, не беше открито
изразеният гняв, а само неуместният открито изразен
гняв. Понякога е правилно и нужно да изразиш открито
гнева си. Но аз бях отишъл далеч в другата крайност и
ми трябваха доста усилия да се науча отново как правил
но да проявявам гнева си пред хората. Едва тогава прес
танаха да ме възприемат като отчужден и кръвното ми
налягане започна да се нормализира.
За съжаление, Нова епоха също отива в крайности.
Така например, в реакцията си срещу мъжката склон
ност към дискриминация, движението е създало осо
бен радикален феминизъм, който е не само отявлено
неприятен и притесняващ, но и вулгарен, и невъзпитан,
и понякога дори глупав. Говорил съм пред публика, със
тояща се предимно от радикални феминистки, и наис
тина не беше лесно, макар че винаги полагах доста уси
лия да използвам несексистки език и да се обявя ясно
против сексизма, т.е. сексуалната дискриминация.
Ето още един пример. В реакцията си срещу юдей-
ско-християнската традиция Нова епоха създава голя
мо духовно объркване. Във всеки голям град в Съеди
нените щати ще намерите по една или повече органи
зации, които аз наричам духовни супермаркети. Те
предлагат разнообразни програми практически за всич
ко — от суфи танци до И-Дзин11 и Дионисиеви празни
ци. Там ще видите всичко, освен, юдейство и християн
ство. Някои хора се чувстват объркани от тази смеси
ца, а други я използват като оправдание да избягат от
отговорност.
11 „И Дзин“, или „Книга на промените“ — класически китай

ски трактат за принципите на гадателското изкуство. Б.п.
234
Няколко години след публикуването на „Изкуство

то да бъдеш бог“ при мен дойде един мъж от типа на
застаряващите хипита. Беше в началото на четириде
сетте, имаше брада, дълга коса и раница на гърба и
беше дошъл на автостоп до моя дом в Кънектикът. Ка
за, че има нужда от духовно напътствие. Безделниче
ше и не беше съвсем наясно какво иска да прави. Об
мисляше възможността да отиде в някакъв дзен ма
настир във Върмонт. От друга страна, допадаше му ня
каква комуна на привърженици на Нова епоха в Оре-
гон. Но пък имаше и някакъв глас, който му казваше:
„Трябва да обърнеш малко внимание на християнст
вото“, а той не беше го правил, откакто беше избягал
от католическата вяра на родителите си при първата
възникнала възможност, още на шестнадесетгодиш
на възраст. Както и да е, как според мен би трябвало
да постъпи?
— Ами — започнах аз, — трябва да ми разкажете
повече за себе си, за да мога да изразя някакво мнение.
И той ми разказа, че се е женил два пъти. Имал две
деца от първия и едно от втория си брак. Децата от пър
вия брак не бил виждал повече от дванадесет години, а
детето от втория — от шест. Когато попитах защо, ка
за ми:
— По време на разводите имаше много разправии и
си помислих, че за децата наистина ще е по-добре аз да
изчезна. Както и да е, какво да правя с това духовно тър
сене?
В отговор на това аз му разказах, че съм станал хрис
тиянин след написването на „Изкуството да бъдеш бог“
и че съм решил така донякъде, защото постепенно съм
повярвал в смисъла на християнската доктрина. Обяс
них, че в центъра на тази доктрина се намира странната
идея за жертвата. Не мисля, че трябва мазохистично да
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 235
се жертваме наляво и надясно. Но макар още да не знам

какво означава да си християнин, „то означава най-мал
кото, когато се взема някакво решение, да не се отхвър
ля алтернатива само защото тя изисква жертва“.
При тези ми думи човекът буквално започна да се
гърчи и аз си помислих, че ще направи епилептичен
пристъп. Попитах го какво му е, а той ми отвърна:
— Това, което правите с мен, с духовна хирургия.
И аз трябваше да кажа:
— Съжалявам, ако боли.
Той заяви, че това било добре за него. Поиска да дой
де отново и уговорихме час. Но два дни по-късно ми се
обади да отмени уговорката. Предполагам, че вместо
да се опита да възстанови отношенията си с децата си,
е избрал комуната на привържениците на Нова епоха
в Орегон.
Неистинският грях
Аз смятам, че християнската доктрина като цяло се
доближава до действителността повече от другите ве
лики религии, макар да вярвам също, че в някои слу
чаи другите се оказват по-близко до нея. Във всеки слу
чай, в християнската доктрина има много ценни еле
менти, които не бива да се отхвърлят. Мисля, че Нова
епоха реагира не против този грях, против който би
трябвало да реагира. Грешката на християнството не е
в доктрината, а в практикуването й — в неуспеха да се
съчетае поведението с теологията. Както се изразява
Дж. К. Честертън, най-големият проблем на християн
ството не е, че е изпитано и обявено за недостатъчно
добро, а в това, че едва ли въобще е било изпитвано.
236
Движението Нова епоха обаче реагира не само про

тив християнското поведение, но и против християнс
ката теология, която всъщност отсъства от това, кое
то се смята за християнско поведение. По този начин
привържениците на движението често изхвърлят от ко
ритото и бебето заедно е водата. Разбира се, не всички
сред тях отхвърлят християнството. Някои го изповяд
ват, но в съчетаването му е източните религии неряд
ко се получават несполучливи хибриди.
Отдръпвайки се от юдейско-християнската теология
към източните религии, привържениците на Нова епоха
като че ли са склонни да обявят тези религии за път
към по-голям духовен напредък. Във всяка религия хо
рата, които се намират на втория етап, твърдят, че тях
ната вяра е единствената истинска вяра и в действител
ност в нашите семинари по изграждането на човешки
общности ние си патим поне толкова от фундамента
листите — привърженици на Нова епоха, колкото и от
традиционните фундаменталисти. Макар че като цяло
движението Нова епоха се характеризира с откритост
към новите идеи, много от фундаменталистите в него
не са по-добри от подобните им християни. Сред тях има
хора, които аз наричам фундаменталисти-билкари —
те настояват не само винаги да се сервира билков чай,
но и всички присъстващи да пият от него.
Това не би могло да се нарече толерантност. От друга
страна, в движението има хора, които са толерантни до
крайност, в резултат на което се получава недопустим
индивидуализъм. В един от семинарите ни по изграж
дане на общности проучвахме един кандидат за водещ
на следващ семинар, който каза: „В една общност е до
пустимо всичко.“ Трябваше да му обясняваме, че не
всичко е допустимо в общността. В нея нямат място хо-
237
ра, които смятат, че е допустимо да удрят или обиждат

другите или да преследват свои скрити цели.
Тази прекомерна толерантност се проявява и в реа
лната неспособност на много „либерали“ да работят за
едно. Преди двамата с Лили да основем фондацията за
насърчаване на живота в общност, отначало обмислях
ме създаването на фондация, която да обедини петсто
тинте различни, борещи се за мир организации в тази
страна. Но постепенно стана ясно, че всяка фондация с
подобна цел би се превърнала просто в петстотин и пър
вата организация за мир. Тъй като дори тези организа
ции още не са се научили как да работят заедно, ние в
крайна сметка решихме, че на първо време се налага
да посветим времето и парите си на проблемите на об
щността.
Въпросът за злото
Християнската теология и движението Нова епоха
радикално се разминават по въпроса за злото. Христи
янската доктрина твърди, че злото е реално. Източни
те религии не го смятат за реално. Според тях злото е
илюзия или невярно знание, което наричат „майа“.
Не твърдя, че в това гледище няма нищо вярно. Аз
не се съмнявам, че злото в мислите ни може да създа
ва реално зло. Ако виждаме демоничното във всичко,
с което не сме съгласни — както са склонни да правят
религиозните хора, намиращи се във втория етап, —
вместо да постигнем изцеление, ще предизвикаме фраг-
ментарност и враждебност. Но посредством движени
ето Нова епоха се разпространи опростенческата пред
става, че ако успеем да променим мисленето си, ще раз-
238
берем, че на света не съществува зло. То просто ще из

чезне, ще се стопи в нищото. Действителността обаче
е, че съществуват хора, на които им харесва да осака
тяват, да измъчват и смазват другите. Има хора, които
жадуват за война, защото извличат печалба от нея. И
ако си мислите, че няма такива хора, можете да си нав
лечете сериозни неприятности. Защото рано или къс
но ще се сблъскате с реалното зло и няма да ви е тол
кова лесно да се справите с него, както пише в книгите
на Нова епоха.
Онази от тях, която привлече най-много внимание и
за която най-често ме питат, е „Курс по чудеса“. Това е
много хубава книга, изпълнена с първокласна психиат
рична мъдрост. Но тя отрича реалността на злото, твър
ди, че то е нереално, нещо като плод на въображението.
Това не е много далеч от истината, защото злото наис
тина е пряко свързано с нереалното. Всъщност в книга
та си „Хора на лъжата“ аз определих Сатаната като „ре
алния дух на нереалното“. И така, злото е тясно свърза
но с нереалното — тоест с лъжите и неистините. Но то
ва не означава, че то самото не съществува.
Макар че книгата „Курс по чудеса“ претендира да бъ
де християнска, тя изопачава християнската доктрина.
Тя не е цялата истина, а по-скоро полуистина и тъй ка
то не решава проблема за злото, от нея отсъства голя
ма част от цялостната картина. В нея се разглежда са
мо една от страните на „парадокса“ зло.
Отричането на злото е толкова типична клопка, в ко
ято често попада движението Нова епоха, че с него е
свързан единственият известен ми виц за него. Естест
вено, разказа ми го лично една привърженичка на дви
жението. И така, седят си долу в ада трима духовници —
един католически свещеник, един равин и един пропо-
239
ведник от Нова епоха. Разговарят за това как са се озо

вали там и католическият свещеник си признава:
— Там, на земята, ми викаха пияния поп. Просто
прекалено много си обичах пиячката и затова съм тук,
в ада. Ами ти, равине, защо си тук?
Равинът отвръща:
— Трябва да си призная, че при мен беше същото със
сандвичите с шунка. Просто не можех да им устоя.
После двамата се обръщат към проповедника от Но
ва епоха и го питат:
— Ами ти? Защо си тук, в ада?
А той им отвръща:
— Това не е никакъв ад и на мен изобщо не ми е топло.
Греховете на технологията
Подобен проблем се явява и с реакцията на Нова епо
ха срещу технологията. Тя отхвърля точността на нау
ката. Както вече казахме, научният метод е само сбор
от процедури и конвенции, създаден през вековете, е
цел да се борим срещу човешката си склонност да се
самозаблуждаваме и ние сме развили тези процедури в
интерес на нещо по-висше от непосредствения ни мис
ловен и емоционален комфорт. И така, научният ме
тод е принципен, подчертано дисциплиниран начин на
поведение, който представлява похвално търсене на ис
тината.
Но в реакцията си срещу греховете на западната ци
вилизация Нова епоха е склонна да отхвърли научния ме
тод. Това е още един пример за изхвърлянето на бебето
заедно с водата от коритото. Проблемът с технология
та не е в научния метод, а в начина, по който науката се
превръща в индустрия, а управлението — в технология.
240 ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Нова епоха със своята преувеличена реакция се харак

теризира е отсъствие на „научна“ задълбоченост в ед
наква степен по отношение и на теологията, и на наука
та. Един мой приятел нарича Калифорния, средището
на движението Нова епоха, Марсов хълм. Той намеква
за казаното от свети Павел пред атиняните, когато оти
шъл да проповядва в Гърция. Павел често се държал ряз
ко, но умеел и да ласкае. И така, когато стигнал на Мар
сов хълм, започнал речта си е думите, че атиняните си
гурно са много религиозни хора, защото, докато се из
качвал на хълма, видял статуите на много различни бо
гове. А само много религиозен народ може да има тол
кова много различни богове.
Това отсъствие на прозорливост сред последователите
на Нова епоха може да има много неблагоприятни пос
ледици. Добре би било калифорнийците да вземат при
мер от жителите на щата Мисури, известен като щата
„Айде бе“. Изразът „Аз съм от Мисури“ е станал сино
ним на здравословен и проницателен скептицизъм. Смя
там, че преди да се впуснете в някакво приключение и
особено преди духовно пътуване, трябва да се понаучи-
те да различавате здравословното от опасното.
Голфът чудесно илюстрира тази поука. Голфът е
приключение и поради това е забавен. Още по-забавен
може да стане, ако рискувате и опитвате нови трико
ве, но идва момент, в който колкото повече разчитате
на шанса, толкова по-лоша става играта ви. Понякога
е нужно да се играе на сигурно.
Така например жалонът често се поставя на такова
място на игрището, което да затрудни максимално иг
рачите — стръмна скала от едната страна, пясък отп
ред и евентуално друга стръмна скала отзад. Професио
налистът вероятно ще се опита направо да улучи жалб-
на. Но само един на десет хиляди играчи е професиона-
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 241
лист. А девет хиляди вероятно биха били достатъчно глу

пави да се целят направо в жалона. Според мен прави
лото на добрия играч в такъв случай е не да се цели в
жалона, а да анализира положението и да действа спо
ред възможностите си. Такова е правилото, освен в ред
ките случаи, когато имате чувството, че можете да го
пренебрегнете. Тогава интуицията ви казва да опитате
и точно това трябва да направите. Да поемете риска.
Същото се отнася и до духовния живот. Но Нова епо
ха насърчава хората винаги да се целят в жалона, да бъ
дат авантюристи, без да се замислят, и това им навли
ча беди. Ето защо някои твърдят хапливо, че издържа
ната изцяло в духа на Нова епоха автобиография на
Шърли Маклейн „Да се качиш на клона“12 би било по-
уместно да се казва „Да се качиш на счупен клон“.
Ересите
Допреди петнадесет години смятах, че ересите са
мистериозно нещо, чието място е в Средновековието,
наред с Инквизицията, че те нямат нищо общо със съв
ременния свят. Но тогава започнах да работя в болни
цата с една привърженичка на Нова епоха с много теж
ко психическо разстройство, която е била свързана с
най-разнообразни култове. Поради страхотната бърко
тия в духовния й живот имах за консултант един све
щеник. Тъй като ставаше дума за религия, един ден я
помолих:
— Разкажи ми за Исус.
12Shirley MacLaine. O u t o n a L im b . (Бълг. прев. под заглавие

„Да достигнеш плода“, ИК „Анима“). Б.п.
242
Тя нарисува на един лист кръст и кръгчета в чети

рите очертани от него квадрата и каза:
— Тук, в горната част на кръста, има три Исуса, до
лу също има три, и по три от двете страни.
Понякога се налага да не се съгласяваме.
— Я стига глупости — срязах я аз и зададох нов въп
рос. — Как е умрял той?
— Бил е разпънат — отвърна тя.
Кой знае какво, може би фактът, че правеше всичко
възможно да избегне болката, ме накара да попитам:
— Боляло ли го е?
-т- О, не! — отвърна ми тя.
— Как така не го е боляло? — настоявах аз. — Как
е възможно да не го е боляло?
— Ами християнското му съзнание е било толкова
развито, че е можел да се прехвърли в астралното си
тяло и да се махне оттук — отвърна ми тя доволно.
Това изказване ми се стори доста налудничаво, но не
можах да го разбера до момента, когато, впечатлен от
странността му, не го споделих с консултанта-свеще
ник и той моментално ми обясни:
— О, това е докетизъм.
— Какво е това докетизъм? — попитах аз.
— Една от ранните ереси — обясни ми той. — До-
кетистите са били група от първите християни, които
вярвали, че Исус има изцяло божествена природа и чо
вешкият Му облик е само маска.
Важно е да се разбере, че ересите са нещо, което се
среща не само при християните. Има и други ереси, ко
ито ще разгледаме по-нататък. Но християнските ере
си са нещо, което се проповядва в името на християн
ската доктрина, като същевременно се подкопава най-
същностното в нея. Затова не е трудно да се разбере за
що докетизмът е ерес. Ако Исус е имал изцяло божес-
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 243
твена природа и човешкият му облик е бил само мас

ка, тогава страданията му на кръста — както вярваше
моята пациентка — са били чисто и просто фарс и ця
лата тази история със саможертвата, която е същина
та на християнската доктрина, е мошенически номер,
на който са се хванали толкова много хора.
Ереста възниква най-често, когато се задоволим са
мо с една от страните на един парадокс. Друга една хрис
тиянска ерес твърди точно обратното на докетизма —
че Исус е бил само човек, че божествената му същност
не е нищо повече от маска. Ако повярваме, че Исус е бил
просто поредният мъдър, „осъществил себе си“, но ина
че съвсем обикновен смъртен, от това следва, че Бог нс
е „слязъл да живее и да умре като един от нас“.
И така, това, което остава в същината на християн
ската доктрина, независимо дали вярваме в него, или не,
е парадокс: по парадоксален начин Исус е едновремен
но човек и бог, не наполовина човек и наполовина бог,
а както гласи доктрината, изцяло човек и изцяло бог.
Оттогава насам осъзнах, че повечето стари христи
янски ереси са живи и процъфтяват на всевъзможни
места. Има например две теологични школи, нарече
ни Иманентност и Трансцендентност. Първата изтък
ва божественото във всяко човешко същество — Све
тия дух, или както квакерите го наричат, „вътрешната
светлина“. Трансцендетната школа от своя страна със
редоточава вниманието си върху божественото извън
нас, хората — върху нашия небесен Отец, голямото
ченге там горе, на небето. И двете гледни точки са не
обходими. Но когато човек заложи само на едната от
двете, чакат го неприятности.
Ако вярваме, че Бог се намира изцяло вътре в нас, то
гава на всяка наша мисъл или чувство може да се гледа
като на прозрение. Именно този е проблемът с някои от
244 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
сектите на Нова епоха, които се наричат „църкви на но

вата мисъл“. Ако обаче повярваме в обратното, че Бог
се намира някъде високо и извън нас, тогава заставаме
пред проблема как той въобще общува с нас, смъртни
те, освен чрез чудати пророци като Мойсей и Исус, чи-
ито думи и дела ни тълкува духовенството. Това може
да доведе до нещо, което аз наричам „ерес на ортодок-
салността“ и до Инквизицията. Инквизиторите, разби
ра се, са били много по-големи еретици от всички, кои
то са измъчвали или изгаряли заради ерес — ако не за
друго, поне защото са убивали божественото в жертви
те си. Действително прекаленото съсредоточаване вър
ху трансцендентното е ерес, в която «се още изпадат ня
кои ултратрадиционалистично настроени крайно десни
католици или фундаменталисти..
И отново сме изправени пред парадокс: Бог се на
мира вътре в нас, като тих вътрешен глас, и едновре-.
менно с това е извън нас, в своето трансцендентно, чу
десно своеобразие.
Ще ви дам един последен пример за два различни на
чина на мислене, които също се срещат често в наше вре
ме. Преди хиляда и петстотин години имало един ирлан
дски монах работохолик на име Пелагий, който учел пос
ледователите си, че спасението се постига посредством
голям брой добри дела. Тази ерес е известна като пелаги-
анство и тя може да ни въвлече в различни затруднения.
Тя не само може да ни превърне в работохолици, но и да
ни доведе до заключението, че спасението е просто не
що, което си спечелваме с труд, и че Божията милост ня
ма нищо общо с него. Това може да подхрани у нас неоп
равдана гордост от „собствените“ ни постижения.
Преди триста години в Европа имало група христия
ни, които вярвали точно в обратното: че спасението е
резултат само на Божията благодат. Те стават известни
-------------------------------------- ----- -------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 245
като „тихите“, защото просто си седели кротко и чака

ли да ги осени благодатта. Тъй като това не е доктрина
та, която би насърчила обществената активност, пропо
вядвана от Исус, това движение също се счита за ерес.
И отново се налага да направим извода, че спасението е
резултат на парадоксална смесица от Божия благодат и
добри дела, за които няма и никога няма да има мате
матическа формула.
Нехристиянските ереси
И други религии имат ереси и дори някои от тях мо
гат да бъдат общи е християнството. Така например па
радоксът за Божията благодат и добрите дела стои ка
то проблем пред мюсюлманите не по-малко, отколко-
то пред християните. Всъщност най-доброто решение
на този проблем, доколкото ми е известно, принадле
жи на Мохамед, който казва: „Вярвай в Бога, но първо
вържи камилата.“
Съществуват също и светски ереси. Най-добрият
пример е етиката на грубия индивидуализъм. Според
нея призванието ни е да станем личности. Това отчас
ти е вярно. Карл Юнг казва, че целта на психодуховно-
то израстване се свежда до изграждането на индивиду
алност, до способността да бъдем нещо отделно от ро
дителите си и да мислим със собствените си глави.
Призвани сме да станем независими, да стъпим на соб
ствените си крака, да станем капитани на своя кораб,
ако не непременно господари на съдбините си. Това е
нашето призвание. Но грубият индивидуализъм отхвър
ля изцяло обратната страна на медала, а Юнг разглеж
да и нея. Ние сме длъжни да се примирим с границите
на възможностите си, със своята слабост, е неизбеж-
246 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
/
ната ни взаимна зависимост. Подобно на други ереси,

грубият индивидуализъм пренебрегва изцяло другата
страна на парадокса.
Това причинява ужасна болка — хората сядат един
до друг на пейките в църквата, скрити зад маска на са
мообладание, преструващи се, че имат всичко, защото
ни учат, че трябва да имаме всичко в себе си. А всъщ
ност никой няма всичко в себе си и етиката на грубия
индивидуализъм насажда у огромен брой хора чувство
то, че не могат да разговарят с другите за нещата, кои
то са най-важни за тях. Това ги изолира в мъничките
им, херметично затворени кутийки.
За да избегнем ереста, трябва да приемем парадок
са. Интегралното мислене е парадоксално мислене. А
е необходимо не само да мислим интегрално, но и да
действаме така. Поведението на интегритет се нарича
praxis, или „практика“, термин, първоначално популя
ризиран от марксизма, а впоследствие заимстван от те-
олозите-либерационисти. „Практика“ означава обвър
зване на системата ни от убеждения с действията ни.
Както казва Ганди, „Каква полза има от вярата, ако тя
не се проявява в действия?“ Очевидно е, че трябва да
свържем поведението си с вярата си, за да постигнем
интегритет. Това често не се получава, независимо за
каква религия става дума в конкретния случай.
Ересите са живи и процъфтяват

в съвременното християнство
Не искам да виня за ереста църквите на Нова епоха,
защото всъщност ересите преобладават в официална
та, традиционна християнска църква. Един от по-наби-
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 247
V
НИ'"!
ващите се на очи видове аз наричам псевдодокетизъм.

Християните, изповядващи тази ерес, са достатъчно
добре подготвени в религиозно отношение, за да са на
ясно с парадоксалната природа на Исус — едновремен
но човешка и божествена, — но залагат деветдесет и
девет процента на божествената и един процент — на
човешката. Това ражда оправданието, че не може истин
ски да се очаква от нас да следваме примера на Исус в
действията си, защото сме толкова далеч от него ние —
които сме деветдесет и девет процента хора, — а той е
някъде там горе, неопределим и неподражаем.
Ето ви един пример колко вредно с това. Неотдавна
участвах в една конференция на християни — терапевти
и съветници. Говорителят Харви Кокс беше теолог бап
тист. Той разказа историята как Исус бил повикан да съ
живи дъщерята на един богат римлянин. Исус тръгва към
дома на римлянина и по пътя една жена от тълпата, коя
то имала кръвоизливи от години, се пресяга и докосва дре
хата му. Той усеща докосването, обръща се и пита: „Кой
ме докосна?“ Жената излиза напред и го моли да я изле
кува. Той изпълнява молбата и продължава към дома на
римлянина, чиято дъщеря била починала.
След като разказа историята, Кокс се обърна към пуб
ликата от шестстотин професионалисти, предимно хрис
тияни, и ги попита с кого от действащите лица в нея се
отъждествяват. Стотина ръце се вдигнаха, когато попи
та кой се отъждествява с болната жена. Повечето от ос
таналите вдигнаха ръка, когато попита кой се отъждес
твява с разтревожения баща. Почти всички се отъждес
твяваха с любопитната тълпа. Но когато попита кой се
отъждествява с Исус, само шестима вдигнаха ръка.
Тук има нещо крайно нередно. От шестстотин хрис
тияни, повече или по-малко подготвени професиона
листи, само един на сто се отъждествяваше с Исус. Мо-
248
же всъщност да са били повече, но да не са посмели

да вдигнат ръка, за да не ги сметнат за високомерни.
Но тогава наистина нещо не е наред с понятието ни
за християнство, след като себеотъждествяването с
Исус се смята за проява на високомерие. Нали точно
това би трябвало да правим! Да се отъждествяваме е
Исус, да му подражаваме в действията си, да бъдем ка
то Него. Нали точно за това става дума в християнст
вото — да подражаваме на Христос.
Друга една ерес е свързана е християнското тълку
ване на богохулството, което представлява нарушение
на втората Божа заповед: Не споменавай напразно име
то на Господа, твоя Бог. Повечето християни, с които
се срещам при пътуванията си из страната, погрешно
разбират това като забрана за използване на ругатни и
вулгарен език. Но не това е богохулство. Богохулство
е точно обратното. То е да използваш благи религиоз
ни слова като прикритие за безбожното си поведение.
Веднъж участвах в конференция, на която бе поканен
за лектор прочутият суфи Идрис Шах. След като изнесе
две лекции в рамките на два дни, той накрая каза:
— Знаете ли, говоря ви вече от четири часа и нито
веднъж не съм изрекъл думите „Бог“ и „любов“. Ние
не използваме тези думи с лека ръка. Те са свещени.
Уви, за много християни тези думи не са свещени.
Прекарах няколко почивни дни с една двойка в Южна
Каролина. Всяка тяхна втора дума беше за Бога — Бог
направил това, Бог ще направи онова, и всичко това при
месено с гаднички клюки — кой е кого преспал, кой не
ходи на църква и на кого децата са си провалили живо
та. Когато най-сетне си тръгнах оттам след три дни, мис
лех си, че ако чуя още веднъж, че Бог направил това или
щял да направи онова, ще повърна. Струваше ми се, че
по-тежкият им грях не е дребнавото клюкарстване, а ця-
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- -2 4 9
лата им богохулна „набожност“ — споменаването на

името Господне по банален начин и без повод.
Не мисля, че последователността на Десетте Божи
заповеди е случайна. Нарушаването на първата — по
читането на идоли — е в основата на всички грехове.
Но нарушаването на втората — богохулството — е гре
хът на всички грехове, лъжа на лъжите. Това е престо
рена набожност, съчетана е пълно отсъствие на „прак
тика тотална липса на интегритет, отказ дори да
се опиташ да обвържеш поведението си е вярата си.
Общността срещу култа

И така, изповядващите традиционното християнст
во и привържениците на Нова епоха са заплашени от
много капани. И едните, и другите са податливи на кул
товете. Аз съвсем не съм против желанието на хората
да живеят заедно в общност. Според мен това е свято
призвание. Но между общността й култа има голяма
разлика. Общността привлича хората със своето вът
решно единство, тя не упражнява насилие върху тях, за
да ги задържи при себе си, гордее се е разнообразието
на участниците. Култовете от своя страна се характе
ризират с това, че промиват мозъците на членовете си,
подлагат ги на огромен натиск, за да ги привлекат и за
държат, и ги правят в някаква степен еднакви.
За да очертаем по-добре разликата, ето десет харак
терни черти, които правят култа култ.
1. Обожествяване на. един обаятелен водач.
Отец Сун Мюнг Мун, когото мунистите почитат ка
то „Бог на второто пришествие“, е очевидният религи
озен пример за подобно обожествяване. Такива са и
250
Джим Джоунс и Дейвид Кореш — обаятелни водачи,

които довеждат последователите си до бедствие и
смърт. Не един и двама „гуру“ насърчават обожанието
на последователите си.
2. Почитан вътрешен кръг.
Дори и най-амбициозният обаятелен водач не е в със
тояние да се справи сам с организация, надхвърляща оп
ределени размери. Той или тя има нужда от доверени
ученици. Поначало всички големи култове имат един
вътрешен кръг членове, които другите почитат почти
толкова, колкото и водача. Отнасят се към тях с бла
гоговение и страх, завиждат им, разказват клюки за тях.
Този почитан вътрешен кръг не е отличителна черта
само на култовете. В по-голяма или по-малка степен
той съществува във всяка по-голяма организация, пра
вителство, корпорация, университет или църква. Въп
росът е за степента, в която е почитан, и стютветно за
потенциалната възможност за злоупотреба е властта от
негова страна.
3. Поверителност на управлението.
Отличителна черта на култовете е потайността, в ко
ято са обвити действията на този вътрешен кръг. Тази
поверителност също е характерна за много нерелигиоз-
ни организации. Помислете само за правителството и за
манията му за поверителност и засекретяване в името
на сигурността. Помислете за търговските тайни на фир
мите. За заседателните зали, за задимените стаи и при
видно безгрижните закуски, където наистина се. реша
ват нещата. Но водачите на култове дори не се престру
ват, че отговарят пред някого за действията си.
4. финансова неяснота.
Преди няколко години двамата с Лили имахме въз-
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 251
можност да прекараме почти цял ден е ръководството

на една организация за мир, част от движението Нова
епоха. Едно от многото обезсърчаващи неща, които ни
наведоха на мисълта, че тази организация е култ, беше
мъглявостта по отношение на финансите на групата. За
що е тази потайност, чудехме се ние. Организацията не
преследваше печалби и би трябвало информацията за
финансовите й дела да бъде достъпна за всеки, който
се заинтересува от нея. Можех само да предположа, че
потайността, характерна за управлението на култове
те, е толкова всеобща, че без да е нужно, е обхванала и
тази важна област. Тази организация беше доста мъг
лява и в други отношения, но това беше най-изненад-
ващото. Във всеки случай, каквато и да е причината,
по всичко личи, че финансовата мъглявост е характер
на за много култове.
5. Зависимост.
Основателният страх от култовете може би се дъл
жи най-вече на факта, че авторитарното им управление
поставя последователите им в зависимо положение.
Вместо да ги насърчават да станат група само от лиде
ри, култовете обезкуражават самостоятелното мисле
не. Такъв проблем съществуваше в католическата цър
ква. Сега същият проблем се проявява в масовото ори
ентиране към Изтока в търсене на отговор за въпро
сите на духа. В индуизма е традиция гуруто да изисква
от учениците си да гледат на него като на бог.
6. Еднаквост.
За мен това е най-тъжната черта на култовете. Вода
чите на вече споменатата организация за мир ме пора
зиха със своята еднаквост. На възраст те бяха между три
десет и седемдесет години, сред тях имаше и мъже, и же
ни, някои бяха облечени официално, други — не. Но ни-
252 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
кога не съм присъствал на заседание — нито в армия

та, нито в държавно учреждение, където и да е — е два
десет души, които да са толкова потискащо еднакви.
7. Специализиран език.
Естествено е за всяка група хора, които работят за
едно постоянно и напрегнато, да създадат специфичен
свой вътрешен език — набор от думи, които за тях имат
особено значение, често неразбираемо за външните хо
ра. Колкото повече организацията се доближава до ха
рактера на култ, толкова повече се обособява този вът
решен език. В крайна сметка той се превръща в нещо
като таен език, познат само на посветените, и практи
чески непреводим. Така например аз получавам писма
от най-разнообразни организации от Нова епоха, кои
то се опитват да привлекат вниманието ми. Ако ги при
ема сериозно, понякога успяват, ми е много трудно да
разбера изрази като „резониращи ядра“ или „рееволю-
ционизиране“. Подобни групи са така обсебени от спе
циализирания си език, че загубват възможността си да
общуват нормално е външния свят.
8. Догматична доктрина.
Една култова общност е удоволствие твърдеше, че
се намира в процес на „развиване“ на собствена теоло
гия и че за тази цел искат да привлекат помощта на вън
шни хора като мен. Мисля, че това беше уловка. До-
колкото мога да преценя ситуацията, теологията им ве
че беше доста развита и повечето от доктрините в нея
отдавна бяха се превърнали в догми.
9. Ереси.
Всяка организация се намира в някакво отношение
е Бога, било съзнателно или несъзнателно, независи
мо дали това й харесва, или не. В случая е една търгов-
253
ска фирма отношението обикновено е най-малкото на

пасивно отричане на Бога. В случая с някой сатанинс-
ки култ то е отношение на активно, яростно отрицание.
Отношението на култовете към Бога е винаги обърка
но и еретично.
10. Дресираният Бог.
В изкривеното си отношение към Бога и в доволст
вото си от собствената си догматичноет култовете по
един или друг начин смятат, че Бог им е в малкото
джобче. Те са го „спипали“. А в действителност Бог не
може да ни принадлежи, всички ние принадлежим на
Него, поотделно и заедно.
Ако се опитвате да прецените някоя конкретна ор
ганизация, трябва да изтъкна, че за да бъде култ, не е
нужно групата да отговаря на всичките десет критерии.
Ако отговаря на три-четири, аз бих гледал на нея е по
дозрение. Важно е също да разберете, че съществува
изобилие от култове и сред тях попадат много групи хо
ра с делови цели и интереси. Според мен Ай Би Ем е
била нещо като култ, защото е оказвала огромен на
тиск върху служителите си — да се обличат еднакво,
да изглеждат еднакво и да се държат еднакво.
Изтъквали са ми, че католическата църква отгова
ря на повечето от гореописаните критерии. Аз обаче не
смятам, че Американската католическа църква е култ.
Може и да е била преди Втория ватикански събор през
60-те години, но той прави революция в американския
католицизъм. При култа авторитетът се приема изця
ло и никога не се подлага на съмнение. В католическа
та църква той се поставя под въпрос шест дни в седми
цата, а в неделя — два пъти. Женското движение в ка
толическата църква е едно от най-активните в сравне
ние с която и да е съвременна християнска църква. Има
254
Нови епоха — символични или диаболична
много неразбории, но и голямо разнообразие в начи

на, по който отделните църкви служат на своята вяра
от краен консерватизъм до крайна либералност. Е ю за
що аз често се шегувам, че сегашният много консерва
тивен папа полага всички усилия да отмени последи
ците от Втория ватикански събор.
Заслугата за невероятната промяна в католическа
та църква през последните години принадлежи, разби
ра се, на папа Йоан XXIII, който отначало е избран вре
менно. По времето на избора кардиналите са ужасно
затруднени да се споразумеят за подходящ кандидат и
накрая, като компромисно решение, решават да избе
рат най-стария и най-хрисимия. Йоан е над седемдесет
те, пълен, с вид на мил възрастен човечец, който няма
да остане на поста си дълго и няма да направи нищо
особено. Но година след като го избират, той органи
зира Втория ватикански събор и когато го питат защо
е нужно това, папата отваря със замах един от старите
прозорци на Ватикана и възкликва: „Чист въздух! Чист
въздух!“
Нова епоха като символична сила

В най-добрите си проявления Нова епоха е именно
стремеж към чист въздух. И макар че досега говорих
за „диаболичните“ аспекти на това движение, аз съм
твърдо убеден, че греховете, срещу които се обявява Но
ва епоха, са съвсем реални и трябва да им се противо
поставяме. Нова епоха има огромни заслуги, стига са
мо да можеше да се избегне проблемът с пресилената
реакция. В своите „символични“ аспекти (и това е най-
точната дума) Нова епоха е движение, насочено към ин-
-255
тегриране и цялостност и резултатите са видими. Ще

ги откриете в холистичната медицина, която съчетава
различни видове и аспекти на медицината, вместо да
изпада в свръхспециализираност. Ще ги откриете в еко
логичното движение, което отчита приноса на всички
живи същества в цикъла на живота. Ще ги видите в
един много по-глобален начин на мислене от онзи, с
който сме свикнали.
Така например, преди няколко години, преди пада
нето на Берлинската стена, имах шанса да прекарам три
дни в компанията на двама съветски граждани, едини
ят от които беше високопоставен член на КПСС и бе
ше дошъл в Америка да ни убеждава, че гласността е
нещо реално. Тогава повечето хора в Америка смята
ха, че това е някакъв пропаганден трик, измислен от
руснаците. Но по време на общуването си с тях аз се убе
дих, че става въпрос за нещо реално.
Малко по-късно участвах в една конференция, на коя
то говори Джак Андерсън, прочутият журналист-комен
татор от Вашингтон. Андерсън е човек, направил много
добри неща през живота си, но мисленето му все още бе
ше доста традиционно. Зададоха му въпрос за гласност
та и той отвърна, че доколкото познава фактите, глас
ността е нещо много реално. Той отбеляза точно, че в
Съветския съюз тя среща голяма съпротива, особено от
страна на една организация, обединяваща предимно въз
растни хора, отявлени антисемити, които се борят срещу
гласността. Голяма съпротива срещу нея има и от стра
на на силната и здраво окопала се съветска бюрокрация.
И тогава Андерсън каза: „Слава Богу, че руснаците имат
още по-тежка бюрокрация от нашата.“
Ето това имах предвид под остарял начин на мисле
на че сме готови да благодарим Богу, че някой друг
народ се справя по-зле от нас. Аз бих благодарил на
256 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Бога, че този начин на мислене действително е започ

нал да се променя. А в разместването в парадигмите
(друг любим израз на Нова епоха) и в Америка се нуж
даем от нещо подобно на гласността, от подобна отк-
ритост. Трябва да се откажем от конкуренцията и фраг-
ментарността в полза на по-големия интегритет във
всички аспекти на социалния и духовния си живот.
Революция или реформа

След като си отговорихме на въпроса дали Нова епо
ха е символично или диаболично движение е „и да, и
не“, аз все още се чудя какво бъдеще го очаква. Рево
люция ли ще бъде, или реформа? Ако се превърне в ре
волюция, мисля, че тя ще бъде опасна и неуспешна. Ако
обаче успее да се задържи на пътя на реформите, спо
ред мен ще се превърне в нещо прекрасно, защото ние
отчаяно се нуждаем от реформа.
Реформата е по-трудна за осъществяване от револю
цията. Често е по-лесно просто да направиш нещо но
во, отколкото да упорстваш в опитите си да реформи
раш съществуващото. А грешките на старата епоха, ко
ито Нова епоха отчита, не са лесни за реформиране. Да
вземем например медицината. Аз съм убеден привър
женик на холистичната медицина, но тя не е никак ев
тина. Всъщност добрата холистична медицина е мно
го по-скъпа от нашата традиционна, специализирана
конвейерна медицина. Тя често се свързва е модни ув
лечения на Нова епоха, а и голям брой шарлатани нра
вят купища пари, представяйки се за практикуващи хо
листична медицина.
Понякога се чудя дали фондацията за насърчаване
на живота в общност, която основахме с Лили през 1984
257
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
година, е организация, която принадлежи към Нова

епоха. В някои отношения е така. Една от стойности
те, в които вярваме, е откритостта към нови идеи. В
списъка от ценности обаче присъства и „достоверната
информация“, която е ценност на традиционната нау
ка и на деловите отношения. Налага ни се да водим пос
тоянна и парадоксална борба за съвместното същест
вуване на тези две ценности.
Интегритетът не се постига лесно. Той винаги е свър
зан с болка. И е много по-трудно да се следва поведение
на интегритет, отколкото поведение, лишено от него. Тъй
като интегритетът никога не се постига безболезнено, ре
формите се осъществяват много по-трудно, отколкото ре
волюцията. Въпросът дали Нова епоха ще се окаже спа
сение или проклятие, се свежда до въпроса дали тя е ре
волюция или реформа, дали може да даде мотивация на
привлечените от новаторските й идеи, за да свършат бо
лезнената работа и да си наложат дисциплината, за да не
изхвърлят и бебето заедно с водата от коритото, да обе
динят най-доброто от новото е най-доброто от старото.
258
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сексуалност и духовност
а някои хора е смущаваща идеята, че съществува
З връзка между сексуалността и духовността. Поне

така е за онези, които никога не са чели Песента
на Соломон в Библията, която започва с „Нека ме це
лува той с целувките на устата си...“. Песента на пес
ните, както правилно е назована, е един изключителен
еротичен дует между Бог и Неговия народ. Има обаче
един клон на християнството, който отъждествява сек
са и сексуалността с дявола, за който се смята, че ни
изкушава с похот и с грешни плътски удоволствия. В
подобен контекст единственото възможно отношение
между сексуалността и духовността е отношението на
война, в която едната страна трябва да надвие другата.
Но според мен, доколкото въобще съществува конф
ликт между сексуалността и духовността, той прилича
много повече на караниците между влюбени или на дет
ско съперничество, т.е. на нещо, което в някаква сте
пен може да бъде преодоляно с времето.
Ако започнем с въпроса какво представлява сексуа
лността, веднага пред нас се изправя научна стена. Ето
ни в края на двадесетия век, в състояние сме да изтри
ем цялото човечество от лицето на земята, а от научна
гледна точка дори не сме започнали да разбираме неа-
натомичните разлики и прилики между мъжа и жена-
та. Опасявам се, че митологията отново знае повече от

науката за природата на сексуалността.
Основна тема в митологията е страхът на боговете,
че хората започват да приличат на тях, и митът за сек
суалността е разновидност на същата тема. Според то
зи мит в началото хората били андрогини, единни съ
щества. Като такива обаче те бързо станали много сил
ни и започнали да си присвояват властта на боговете.
Затова боговете ги разделили на две половини — мъж
ка и женска. Като полусъщества те вече не били спо
собни да ги конкурират. Но им останало усещането за
незавършеност, жадували за своята загубена цялост-
рюст, вечно търсели другата си половина с надеждата
в мига на сексуално сливане с нея да изпитат отново
изгубеното щастие на почти божествената цялостност.
И така, поне според митологията, сексуалността ни
произтича от усещането за незавършеност и се проявя
ва в стремеж към цялостност и търсене на божествено
то. Но духовността не е ли същото? Не произтича ли тя
от усещането ни за незавършеност и не се ли проявява в
стремеж към цялостност и търсене на божественото?
Разбира се, сексуалността и духовността не са едно
и също нещо. Те не се покриват, но се допират плътно,
имат една и съща основа — не само в мита, но и в дейс
твителния човешки опит.
факт е, че за много хора максималното доближаване
до духовното преживяване е в секса. Всъщност за много
хора той е постоянна, отчаяна и страстна потребност
именно защото е вид духовно изживяване. Съзнателно
или не, те често търсят Бога в него. И не е случайно, че
дори и атеисти, и агностици в момент на оргазъм често
призовават Божието име.
260
Оргазмът като мистично изживяване

Един ден великият психолог Ейбрахам Маслоу реШил,
вместо да изучава болните хора, да изучава най-изявено
здравите — онези, които се срещат веднъж на десет хи
ляди души, на които сякаш всичко им е наред, които са
осъществили потенциала си и са постигнали възможно
най-голяма човешка пълнота. Нарича ги „осъществени“
хора. Изучавайки ги, той открива, че те имат помежду си
тринадесет общи неща. Едното от тях е, че изпитват ор-
газма като духовно, дори мистично изживяване.
Думата „мистично“ е нещо повече от аналогия. От
край време мистиците гледат на смъртта на егото ка
то на неотменна част на духовното, мистично пътува
не и дори като на негова крайна цел. Може би ви е из
вестно, че французите наричат оргазма la petite mort —
„малката смърт“.
Субективното изживяване на оргазма, разбира се, за
виси до голяма степен от отношенията между партньо
рите. Затова, ако търсите най-пълния оргазъм, най-доб
рият начин да го постигнете е с партньор, когото силно
обичате. Но макар отношенията е любимия човек да са
условие за постигането на мистичните висоти на оргаз
ма, когато ги достигнем, ние всъщност преставаме да за
белязваме партньора си. В краткия върховен миг на мал
ката смърт забравяме кои сме и къде сме. И според мен
това е, защото в съвсем реален смисъл сме напуснали
тази земя и сме се озовали в Божието царство.
Както казва Ананда Кумарасвами, „В момента на ед
новременния оргазъм всеки от партньорите има значе
ние за другия не повече, отколкото небесните порти —
за влезлия през тях.“ Или, както го перифразира Джоу-
зеф Кембъл: „В самозабравата, в екстаза на любовта пар-
261
тньорът има не по-голямо значение от това на дверите

на храма, през които си минал, за да стигнеш до олтара.“
И така, сексуалното изживяване е потенциално рели
гиозно. А дали религиозното изживяване е сексуално?
Според мен не е случайно, че най-хубавата еротична по
езия в историята на човечеството е написана от монаси
и монахини. Може би вече познавате прочутото стихо
творение „Мрачната нощ“ от св. Йоан Кръстни:
Сред мрачна нощ,
изтръпнала пред любовта и бляна —
ах, трепетен разкош! —
излязох невидяна
от къщи, след като шумът престана.
Сред мрак уютен, свят,
се бях до тайна стълба поприсвила —
ах, висша благодат! —
тъмница и закрила,
а къщата ми тъй се бе стаила.
Във ведрата тъма
побягнах от очи и от съвети
потайно и сама,
без светлинка в ръцете,
освен онази в мен, която свети.
Като че денем беше —
умело ме поведе тя натам,
където зорко бдеше
Той — Милият ми — сам
сред мрака, който беше пуст и ням.
По-чудна от зора!
О, пътеводна нощ, неповторима!
Нощице, ти събра
ведно Любим с Любима —
Любимият във Себе си я взима.
262
Цъфтяха ми в прехлас,
на Него само вречени, гърдите —
и Той заспа, а аз
го галех по косите
под шушнещия ромон на върбите.
От кулата ветрец
полъхна и Му раздели косата
и моят Хубавец
рани ме крадешката
по шията — и спря ми сетивата.
В забрава се стопих,
зарових в Него лик, светът застина
и себе си изтрих,
а пък страхът отмина
сред лилиите в речната градина.13
Мисля, че последната строфа, която описва мистич
ното единство, което може да се постигне между човеш
ките същества и Бога, е също и едно от най-добрите
описания на оргазма в литературата: „В забрава се сто
пих... светът застина... и себе си изтрих.“
От срещите си с монаси и монахини съм разбрал, че
най-добрите сред тях са онези, които най-страстно оби
чат Бога. А за да обичаш страстно Бог, трябва да си
страстна, сексуална личност. Защо тогава точно тези
хора избират пътя на целомъдрието и безбрачието?
Поради две причини. На първо място, сексът може
да съсипе една връзка. Веднага щом другият се превър
не в сексуален обект, появява се силна склонност да го
използваме. Макар че мъжете и жените го правят по
донейде различен начин, всеки от нас е склонен да из
ползва сексуалния обект в живота си по прикрито, ако
не и открито манипулативен и егоистичен начин.
13Превод Владимир Трендафилов.
263
Правени са опити с манастири, където да няма изис

кване за безбрачие, но досега всички са неуспешни. И
така, онези, които твърдо решат да се отнасят към
ближните си по един неизменно благотворен начин,
обикновено приемат, че цената, която трябва да пла
тят, е да ограничат до крайност своята сексуалност чрез
целомъдрие или безбрачие. И често установяват, че си
е струвало да заплатят тази цена.
Илюзията за романтичната любов

В „Изкуството да бъдеш бог“ аз ясно разграничих
любовта (която определих като загриженост за духов
ното израстване на другия) и романтичната любов (ко
ято разбирам като форма на нарцисизма). Целият аме
рикански идеал за романтичната любов изисква Пепе
ляшка да отпътува със своя принц за някъде, където я
очаква безкраен низ от оргазми. Това е илюзия. Роман
тичната любов е за предпочитане пред историческия
си предшественик — брака по сметка. И все пак, кой
то вярва, че постоянната романтична любов в една
връзка е възможна, е обречен на постоянни разочаро
вания. Всъщност аз мисля, че именно търсенето на Бога
в любовната връзка е един от най-големите проблеми,
пред които е изправена нашата, а и други култури.
Какво правим ние? Приемаме своя съпруг или любим
за свой бог. Изискваме от него да удовлетворява всич
ките ни потребности, да се осъществяваме чрез него, да
ни донесе завинаги рая на земята. А това никога не ста
ва. И една от причините, поради които не става — неза
висимо дали го съзнаваме, когато го правим, — е, че на
рушаваме Първата Божа заповед, която гласи: „Аз съм
Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене.“
264 ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Но това, което правим, е много естествено. Естест

вено е да ни се иска да имаме осезаем Бог, когото мо
жем не само да видим и докоснем, но и да го прегръ
щаме, да спим с него, може би дори да го притежава
ме. И така, ние продължаваме да търсим в съпруга или
любимия си своя бог и междувременно напълно забра
вяме истинския Бог.
Другата причина, поради която дълбоко религиоз
ните хора често избират безбрачието, е, че не искат ни
що да ги отклонява от любовта им към Бога. Не искат
да станат жертва на идолопоклонничеството в човеш
ката романтична любов. Те помнят думите на св. Ав-
густин: „Ти си ни направил за себе си, Господи, и ние
не можем да намерим истински покой другаде, освен в
Теб.“ И е възможно, ако на първо място стои връзката
ни с Бога, да нямаме нужда от друга.
Сексуалното в духовността
Нямам намерение пламенно да проповядвам безбра
чието като условие за духовно израстване. Напротив, аз
съм апологет не само на сексуалността, но и на секса.
Сексът ми харесва, харесва ми, че и другите го харесват.
Преди дванадесетина години, след много месеци ра
бота е една студена, фригидна жена в средата на триде
сетте, имах възможност да наблюдавам у нея внезапна
и дълбока промяна, насочена към християнството. Три
седмици по-късно тя получи оргазъм за първи път през
живота си. Възможно ли е това да е само съвпадение?
Съмнявам се. Както веднъж се изрази един приятел,
„Сексуалната и духовната част на човешката личност
са толкова близки, че едва ли е възможно да събудиш
едната, без да събудиш и другата.“ Не мисля, че е.слу-
и 265
чайно, че след като тази жена се отдаде с цялото си сър

це на Бога, много скоро се научи да се отдава изцяло
на партньора си. Слава Богу!
Един мой приятел, свещеник, използва това явление
като мерило при покръстването. Той казва, че ако при
човек е потисната преди сексуалност покръстването не
е придружено от някакъв вид сексуално пробуждане и
подем, имаме основание да се съмняваме, че действи
телно е налице дълбок духовен обрат.
Ето затова се разправят истории за връзки на свеще
ници с жени от паството. Свещениците и другите хора в
подобно на тяхното положение са лесна плячка за тези
страсти. Ще ви призная, че докато бях практикуващ пси-
хотерапевт, всеки пък, когато се настройвах на мислов
ната вълна на някоя пациентка под деветдесетгодишна
възраст, трябваше много да внимавам какво върша.
Всеобщият проблем
Сексът е проблем за всек от нас. Проблем е за деца
та, проблем е за юношите, проблем е за младите, за хо
рата на средна възраст и за старците. Сексът е проб
лем за безбрачните, за женените и за неженените, за
хетеросексуалните и за хомосексуалните. Проблем е за
строителните работници и водопроводчиците, за зъбо
лекарите и адвокатите, за хирурзите, лекарите и пси
хиатрите. Проблем е и за Скот Пек.
В моята представа за света като вселенска казарма,
изпълнена е пъклено замислени препятствия, създаде
ни, за да се учим от тях, най-пъклено замисленото е сек
сът. Бог ни е дал чувството, че сме в състояние да ре
шим проблема със секса и да постигнем завинаги сек
суално осъществяване, че ни е по силите да преодоле-
266 -------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- --------------------------------------
ем препятствието. И наистина, за няколко седмици, ме

сеци, може би дори години, ако имаме късмет, може
да живеем с чувството, че сме решили проблема със
секса. Но след това, разбира се, се променяме, или сме
няме партньора си, или цялата ситуация се променя и
отново започвахме да се борим с проблема с дълбокото
усещане, че сме в състояние да го преодолеем. А всъщ
ност никога няма да можем.
В опитите си да се справим с него обаче ние науча
ваме много за уязвимостта, интимността и любовта и
как да поокастрим нарцисизма си. Някои дори успяват
да се дипломират в тази школа. Ако в този процес се
опрете на Бога, шансовете ви за успех нарастват. И не
се налага да отивате в манастир, за да сторите това.
Аз съм изработил свое определение на безбрачието
и целомъдрието. Стигнах до него, след като анализи
рах собствения си процес на личностно формиране. То
ва, което се опитвах, беше да „правя“ секс. Всичко се
извършваше по точен план. Завеждах обекта на жела
нията си на вечеря в хубав ресторант, после на кино,
после обратно в апартамента си, където чакаха подб
рани записи и плочи. После следваше леглото. Ето та
ка се опитвах да го правя. Но напук на отлично изра
ботените ми планове обикновено нищо не излизаше, а
в редките случаи, когато все пак се получаваше, не бе
ше кой знае какво изживяване.
От друга страна, някои от най-страхотните ми сексу
ални преживявания не само се получаваха от само себе
си, но и сякаш ги направляваха ангелчета иззад кулиси
те; във всеки случай, няма съмнение, че не ги направля
вах аз. Затова започнах да си мисля, че целомъдрието мо
же и да е отношение между три страни — между двама
души и Бога, като последният командва парада.
Ако приемем това определение на целомъдрието, от
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 267
това следват определени изводи. Един от тях е, че це

ломъдрието е нещо много по-трудно от безбрачието,
което аз определям просто като решение за въздържа
не от секс поне за някакъв период от време. Друго след
ствие е, че целомъдрието е пълно с клопки, защото е
изключително лесно да убедим себе си, че Бог иска от
нас да правим това, което правим. Третото е, че пред-
брачният и извънбрачният секс може да бъде и много
праведно нещо. И обратното, възможно е сексът в бра
ка да бъде дълбоко порочен.
Докато бях практикуващ психотерапевт, понякога съ
ветвах брачните двойки, при които сексът се беше пре
върнал във формалност, да опитат период на целомъд
рие. Поне за някои хора целомъдрието и безбрачието са
добро решение. Смятам, че същият съвет бих давал и ако
не бях вярващ, въз основа на личния си опит.
Преди доста години работех с една млада жена, беше
учила в най-добрите университети, имаше докторска сте
пен и сред многото й оплаквания фигурираше и непрео
долимата потребност да се впуска в сексуални връзки,
които нито желаеше, нито й доставяха удоволствие. За
нимавахме се с всички обичайни фройдистки психоди-
намики, опитвайки се да стигнем до корена на това оп
лакване — без никакъв успех. Един ден я попитах:
— Вярвате ли, че много активният сексуален живот
е потребен за психическото здраве?
И тя отвърна:
— Ами да, разбира се. Не е ли така?
Бедната жена чувстваше, че трябва насила да се хвър
ля в сексуални връзки, които не желаеше и не харесва
ше, само за да запази представата за себе си като за пси
хически здрава. И какво огромно облекчение изпита,
когато след три седмици въздържание от секс й връ
чих удостоверение за психическо здраве!
268 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Наблюдавал съм същото при възрастни двойки. През

последните десетина години в психиатричната и психо
логическата литература изобилстват статии, в които се
твърди, че е съвсем нормално възрастните хора да имат
сексуален живот. Но както винаги, когато става дума за
промяна на възгледи, аз малко се опасявам от залитане
в другата крайност. Сега ме притеснява това, че след ка
то ние, професионалистите, щедро разрешихме секс на
възрастните, дали няма да започнем да го изискваме от
тях, независимо дали им харесва или не — в името на
това да останат млади или нещо от този род.
В хода на практиката си съм се срещал с две възрас
тни двойки, в които партньорите се обичаха силно, но
насаме всеки от тях ми признаваше, че е загубил сек
суалния си интерес към другия и въобще всякакъв ин
терес към секса. Те обаче продължаваха да поддържат
сексуалните си отношения, защото им се струваше, че
другият го иска. Така че аз събирах двамата заедно, пос
тавях въпроса и предлагах:
— След като и двамата нямате желание за секс, за
що не престанете?
За тях това беше истинско откровение. Никога не им
беше хрумвало, че няма нищо лошо, ако престанат.
Спомням си за прочутия пасаж от Еклезиаста, кой
то започва така: „Всичко си има време, време има за
всяка работа под небето“, и продължава с думите:
„време да прегръщаш и време да избягваш прегръд
ки“. Това с дълбока светска и религиозна мъдрост.
Сексът е велик дар, но това не означава непременно,
че всички хора, по всяко време, трябва да се ползват
от него.
269
В ТЬРСЕНЕ НА СОБСТВЕН БОГ
♦
Бог и сексът
При всяко разглеждане на въпроса за секса идеята за

сексуалната връзка между човешките същества и Бога
като че ли е най-противоречивата и най-шокиращата.
Макар да мисля, че почти всеки би се съгласил, че най-
страстната възможна връзка с Бога е любовната, мно
зина биха поставили под въпрос намесата на секса и сек
суалността в нея. Повечето хора биха подкрепили теза
та, че еротичната поезия в Библията или стиховете на
хора като св. Йоан Кръстни не е нищо повече от поетич
на метафора на страстната религиозност. В най-добрия
случай ще се съгласят с Алан Джоунс, който казва, че
сексуалната любов е мощен символ на една още по-сил
на любов. Бих казал, че в това има известна истина. Но
не смятам, че това е цялата истина.
Колкото и да изглежда шокиращо, аз мисля, че в от
ношенията между човешките същества и Бога има ис
тински сексуален елемент. Ако е така, това означава,
че не само ние, хората, сме сексуални същества, но и
Бог всъщност е сексуално същество. Едва ли обаче точ
но в това винаги съм вярвал. Докато бях в колежа, лю
бимият ми цитат беше от Волтер: „Ако Бог ни е съз
дал по свой образ и подобие, ние без съмнение сме му
върнали комплимента.“ Не можех да си представя ни
що по-абсурдно от Бога в човешки облик, като старец
с дълга бяла брада или с полови органи. Струваше ми
се, че Бог трябва да бъде безкрайно по-различен и изоб
що нещо много повече от това, което бихме могли да
си представим. И Той е именно такъв.
В по-късните години обаче постепенно осъзнах, че
най-добрият начин, по който можем поне да започнем
да разбираме нещо от природата на Бога, е, като проек-
270
тираме върху Него най-доброто от своята човешка при

рода. И този Бог — между другото и преди всичко — е
е човешки облик. Той представлява най-доброто от чо
вешката природа и може би това е някак свързано е пред
ставата, че Той ни е създал по свой образ и подобие.
Бог като прелъстител

Аз съм убеден, че Бог не само ни е сътворил по свой
образ и подобие, но и продължава да постъпва по същия
начин. И съм задължен на епископалния теолог и пи
сател Робърт Кейпън, който изтъква очевидната логи
ка, че след като Бог ни е създал по свой образ и подо
бие, а ние сме сексуални същества, единственото разум
но обяснение е, че и Бог е сексуално същество.
Освен е логиката си този силогизъм ми се струва ра
зумен и защото аз самият съм усещал Бог като прелъс
тител. Ако искате, заменете в съзнанието си тази дума
с „любим“ или „ухажор“, но мен Бог без съмнение ус
пя да ме прелъсти, макар че повечето време съм бягал
от Него като уплашена девственица. И ако отново из
ползваме думите на Кейпън, тази сексуална любов на
Бога към нас е дълбоко прелъстителна — „Бог е онзи,
който постоянно се издига“.
За Него сексът би могъл да бъде толкова далеч от
духовното, колкото дишането или храненето. Но вмес
то това Той му е придал религиозен привкус, и то съв
сем съзнателно. Според мен целта е била да ни прив
лече към себе си. Защото повече от всичко на света Той
иска да ни примами към себе си. Тази представа за Бо
га не само като за сексуално, но и като за изключител
но прелъстително същество може би донякъде подкре
пя традиционната ни представа за Него като за мъж.
271
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Той несъмнено ловува с агресивността, типична за мъ

жете. Според мен самото свързване на тази агресивност
с мъжкото начало е проява на сексизъм, а освен това
съм срещал не една и две превъзходни ловджийки. Във
всеки случай, както внушава Франсис Томпсън в про
чутото си стихотворение „Небесният преследвач“, Той
ни преследва с енергичност, сравнима само с нашата,
когато бягаме от Него. И когато най-после попаднем
в плен, може да преживеем религиозния обрат, както
писах в „Изкуството да бъдеш бог“, не като „О, ра
дост!“, а като „О, по дяволите!“ Защото сме попадна
ли в капан. Притиснати сме до стената. Най-сетне и
съвсем безвъзвратно сме уловени.
Ето за това става дума. Не за това, че Той е мъж, или
пък жена — Той е и двете, и много повече от това. Ра
ботата е там, че Той ни преследва, решен да ни има,
колкото и бързо и надалеч да бягаме от Него. И бор
бата ни стига само дотам колко дълго ще упорстваме
с нашето преднамерено отлагане, с нарцистичната си
резервираност, преди най-после да се предадем в Не
гова власт. Също като Джон Дън, когато написва своя
Свещен сонет XIV:
„Сгроми сърцето ми, сломи, кови
и пресъздай ме, Бог с трилико име,
за да ме вдигнеш, първо повали ме,
разбий ме, изгори и обнови...
... и заключи ме — само окован
в затвора ти ще съм освободен.
И с чест— ако от теб съм похитсн.14
14Превод Кристин Димитрова.
272 ---------------------------------------------------------------------------- ^------------------------------------------------------------------------------

ЕПИЛОГ
Н ерадостната участ
на психиатрията15
ние сме действащи лица в историята, иг

с и ч к и
В раем своите роли, променяме се или не смогва

ме да се променим, следвайки нейните приливи
и отливи. Сега мнозина чувстват, че в американската
психиатрия е необходима промяна. През последните
двадесет и пет години тя все повече се опира на „меди
цинския модел“ — по-точно, на такъв модел, който
поставя ударението преди всичко на ясно очертаните
материалистични и биологични аспекти на душевните
заболявания, пренебрегвайки другите им страни. Аз в
никакъв случай нямам намерение да омаловажавам ог
ромния напредък на биохимията през последните че
тиридесет години и отражението му върху лекуването
и изучаването на психическите болести, нито да отри
чам бъдещия напредък в тази насока. И все пак аз не
съм единственият загрижен, че психиатрията в сегаш
ното й увлечение по биохимията рискува да изгуби ця
лата си предишна психологическа и социална мъдрост
и да не постигне никакви нови познания в тези насоки.
Това не е пасивна тревога. През 1978 г. заедно с един
15По реч, произнесена пред Американската психиатрична

асоциация на 4 май 1992 г. във Вашингтон.
273
колега изпитвахме кандидат за диплома от Американ

ското управление по психиатрия и неврология. Той бе
ше много интелигентен мъж към края на тридесетте и
у него имаше не по-малко човешко състрадание, откол-
кото у другите кандидати. Но когато колегата ми го по
моли да формулира психодинамиките на случая, кой
то обсъждахме, той отвърна: „Не се занимавам с пси-
ходинамики.“ Изглежда е време за определена промя
на или корекция.
Всъщност аз смятам, че трябва да изследваме въз
можността за още по-голяма промяна. Макар че в пос
ледно време ги подценяват, психодинамиките и социа
лните аспекти на психическите заболявания имат сво
ето сигурно място в историята на американската пси
хиатрия. С религиозния аспект обаче не е така. Психи
атрията не само е пренебрегвала, но и активно е избяг
вала въпроса за духовното.
За това е допринесъл и фактът, че въпросът за ду
ховното подлежи на погрешно тълкуване. Отчасти то
ва се дължи на несъвършенството на нашия език. В це
лия свят има объркване на термините „духовност“ и
„религия“. За мнозина терминът „религия“ означава
организираната религия, система от догми и санкции,
с които са имали неприятни преживявания. Това е опас
на дума. Дори няма съгласие относно значението на ла
тинския й корен religio, който се превежда в различни
варианти — като „ограничение“, „упование“ или „връз
ка“, а това са много различни неща.
„Разнообразието на религиозното изживяване“ от ве
ликия американски психолог Уилям Джеймс, класиче
ска творба от началото на века, е задължително чети
во за първокурсниците теолози, но остава непрочете-
на от повечето студенти по психиатрия. В нея Джеймс
дефинира религията като „опит да бъдеш в хармония с
V .':'
274 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
...........у
Нерадостната участ на психиатрията
невидимия ред на нещата“. Той използва думата „ре

лигия“ в значението й на „връзка“. Аз ще използвам ду
мите му в моята дефиниция за „духовност“. Опитът да
бъдем в хармония с невидимия ред на нещата не озна
чава, че трябва да отдаваме предпочитание на една или
друга доктрина, или пък да членуваме в някаква орга
низация.
Аз вярвам — или съм убеден, ако предпочитате, —
че действително съществува невидим ред на нещата зад
прикритието на материализма. И не само е правилно
хората да се опитват да бъдат в хармония с този ред, но
и самият невидим ред истински и активно се стреми да
бъде в хармония с нас. Едно от следствията на това мое
убеждение е, че всеки човек има духовен живот, точно
както всеки човек има подсъзнание, независимо дали
това му харесва или не. Това, че мнозина пренебрегват,
активно отричат или бягат от този невидим ред, не оз
начава, че не са духовни същества, а само, че се опит
ват да се скрият от този факт. Други може да смятат
себе си за атеисти и да отричат съществуването на Бо
га, но в същото време твърдо да вярват, че истината,
красотата и социалната справедливост са част от ня
какъв невидим ред и да му се посветят много по-всео
тдайно от повечето посетители на църкви, синагоги,
джамии и храмове. И така, ние всички сме духовни съ
щества и аз смятам, че психиатрия, която не гледа на
хората като на духовни същества, се прицелва далеч
встрани от мишената.
Разглеждайки въпроса за духовността, аз се надявам
да не отнема от огромната й мощ и красота. За някои
хора, сред които и аз самият, в сърцето на невидимия
ред на нещата е Бог и към него не можем да се отнася
ме с лека ръка. Ще го разберете от една еврейска при
казка, която аз научих от Ерих Фром. В нея се разказ-
ва за един добър човек, евреин, да го наречем Морде-

хай, който един ден се замолил: „Боже, нека да знам
истинското Ти име, също като ангелите.“ Бог чул мол
бата му и я изпълнил — позволил на Мордехай да на
учи истинското Му име. В същия момент Мордехай за
пълзял под леглото и заскимтял от животински ужас:
„О, Боже, нека забравя истинското Ти име!“ И Господ
отново чул молбата му и отново я изпълнил. Донякъ
де същото има предвид и апостол Павел, когато казва:
„Страшно нещо е да попаднеш в ръцете на живия Бог.“
Аз не се преструвам, че знам истинското име на Бо
га. Смятам, че третата стъпка в програмата на Аноним
ните алкохолици и в други подобни програми е вели
колепно формулирана: „Вземи решение да предадеш во
лята и живота си в ръцете на Бога, такъв, какъвто го
разбираме. “
Психиатрията има своя сила на въздействие. Така
например, по време на моето обучение в средата на
шестдесетте, когато психиатрията имаше по-широка
основа, беше в по-голяма степен био-психо-социална,
аз научих един изключително важен принцип: „Всеки
симптом има повече от една причина.“ Това е принцип,
който много други лекари, теолози, учени и неспециа
листи непременно трябва да научат. Във всеки случай,
аз смятам, че неуспехът на американската психиатрия
да се справи е въпроса за духовността сам по себе си е
симптом е повече от една причина, който се корени в
различни исторически влияния и други фактори. Пет
от тях смятам за най-важни.
Най-съществената и дълбока причина за нерадостно
то състояние на психиатрията идва далеч преди Фройд,
Филип Пинел, Бенджамин Ръш и „съвременната“ пси
хиатрия. До седемнадесети век науката и религията са
били едно цяло. Това цяло се е наричало философия.
276
Първите философи — като Платон, Аристотел и Тома

Аквински — са били хора с научно мислене, съмнява
щи се и търсещи доказателства, но в същото време не
поклатимо убедени, че Бог, такъв, какъвто го разбират,
е ключова реалия. Но в началото на седемнадесети век
нещата тръгват зле и се влошават до крайност през 1633
година, когато Галилей е изправен пред съда на Инкви
зицията. За да се справи с последиците от подобни съ
бития, да успокои търканията между науката и религи
ята, към края на седемнадесети век възниква неписан
обществен договор, разделящ териториите на науката,
религията и управлението. Мирът се постига, като все
ки получава своя дял. С малки изключения държавата
не бива да се меси нито в работите на науката, нито на
религията. На религията не се полага да се меси в рабо
тите на държавата и на науката. Науката от своя страна
не закача религията и управлението на държавата. То
зи неписан договор носи голяма полза.
Но през втората половина на двадесети век той все
повече се превръща в отживелица и започва да се офор
мя нов и твърде различен договор, обхващащ всички
области на човешката дейност. Това, което се случва с
психиатрията, е само малка част от цялата картина.
Влиянието на американската психиатрия върху човеш
кия интелектуален живот през последните десет годи
ни е много по-голямо, отколкото си представят психи
атрите. Но ако американската психиатрия изостава да
леч зад гребена на вълната, много вероятно е в крайна
сметка да се озове в интелектуално блато.
Нека видим каква роля имат науката и религията в
стария неписан договор. В началото на седемнадесе
ти век Исак Нютон е председател на Лондонското
кралско общество за естествени науки. Според стария
договор, който по това време вече е факт, естестве-
277
ните знания се отличават от свръхестествените. „Ес

тествените знания“ стават територия на науката, а
„свръхестествените“ — на религията и според клау
зите на договора те никога не трябва да се пресичат.
Една от последиците на това разделение е обезсилва
нето на философията. Тъй като естествените неща ве
че принадлежат на учените, а свръхестествените — на
теолозите, на бедните философи им остава само оно
ва, което пада през луфтовете, а то не е много. В край
на сметка философията става доста мистериозна нау
ка, незадължителна в училищата. Най-яркото свиде
телство за славното й минало са демодираните науч
ни звания, които водят началото си от Средновекови
ето. Затова днес, след няколко години научна работа
в областта на микробиологията, завършилите универ
ситет получават титлата доктор по философия, макар
да е възможно изобщо да не са преминали курс по фи
лософия в следването си.
Разделението на науката и религията има огромен
ефект и върху психотерапевтичната практика. Мен ме
учеха, подобно на всички останали психиатри, че психо
терапията трябва да има научен характер. Трябваше да
преследваме идеала за „чиста наука“ и ни предупрежда
ваха, че науката трябва да бъде независима от всякакви
ценностни системи. Естествено, това беше пълна глу
пост. Невъзможно е да се прави каквото и да било, и осо
бено да се практикува психотерапия, без наличието на
ценностна система. През цялото време ние, психиатри
те, действаме в рамките на една система, в която сме та
ка потопени, че не съзнаваме особено присъствието й.
Тази ценностна система е наречена светски хуманизъм.
Що се отнася до религията в частност, Американс
ката психиатрична асоциация е въвела указания, че
психиатърът не бива да намесва религията в лечени-
278
ето, когато тя не отговаря на системата от убеждения

на пациента, нито да ги критикува. Тези насоки зву
чат добре и аз не бих се обявил за отменянето им, но
те, уви, са непълни. Преди всичко често не се спазват.
Правилото, че не бива да се опитваме да критикува
ме ценностната система на пациента, обикновено се
тълкува в смисъл, че психиатър, който е вярващ, не
бива да налага религията си на пациент-атеист. А как
стоят нещата при психиатър-атеист и налагането на
неговите атеистични възгледи на вярващия пациент?
Това се случва толкова често, че едва ли не се е пре
върнало в правило — правят го огромен брой психи
атри, скрито или открито, и дори без да го съзнават.
Да видим как изглежда и другата страна на медала.
Да предположим, че психиатърът, изповядващ светс
кия хуманизъм, е наясно с тази ценностна система и
нейните изисквания, но лекува пациент, чиято вяра и
религиозност са свързани или със защитните механиз
ми, или със самата същина на психологическия му
проблем. Не трябва ли тогава психиатърът да влезе в
конфликт е ценностната система на пациента? Как е
правилно да се постъпи? След триста години повтаря
не, че религията попада изцяло извън тяхната терито
рия, психиатрите, възпитани в тази традиция, действи
телно са крайно неподготвени да се справят и с пато
логичното, и със здравото в религиозността. Никакво
обучение не може да даде достатъчна гаранция срещу
грешки. Но традиционното отсъствие на подготовка по
въпросите на духовността е гаранция, че и най-добре
подготвените и проницателни терапевти ще допускат
катастрофални грешки в тази област.
Втората, най-важна според мен причина, е следствие
на първата, защото пълното пренебрегване на духовно
то в американската психиатрия означава практически
279
пълно невежество на психиатрите за етапите на духов

ното развитие. Съмнявам се дали е възможно един пси
хиатър да премине курса си на обучение, без да се ока
же под влиянието на определени теории за етапите —
етапите на психосексуалното развитие на Фройд, ета
пите на когнитивното развитие на Пиаже, етапите на
съзряване и предсказуемите кризи на Ериксон. Но до-
колкото ми е известно, в подготовката на психиатрите
не е включено нищо за етапите на духовното развитие.
Това се дължи предимно — но не изцяло — на факта,
че в програмите за обучение на психиатри не се смята
за задължително студентите да се подготвят по въпро
сите на религията. Всъщност в известно отношение се
смята за задължително те да не се учат на нищо, свър
зано е религията. Това особено състояние на нещата се
дължи, разбира се, на неписания обществен договор,
който предоставя изучаването на духовното и религи
ята на теологията, докато психиатрията ясно се отъж
дествява е научния лагер, който се ограничава е изуча
ването на „естествените явления“.
Вече описах собствената си концепция и тълкуване
на етапите на духовното развитие. Казано накратко, те
са следните. В първия етап, който аз наричам хаотич
но-антисоциален, духовното отсъства.
Втория етап наричам формално-институционен и той
може да се опише като строго и буквално спазване на
законите на религията и силна привързаност към тях.
Третия етап наричам скептично-индивидуалисти-
чен — етап на принципно поведение, който ее харак
теризира със съмнение или липса на интерес по отно
шение на религията, но е остър интерес към другите об
ласти на живота.
И накрая, четвъртият етап, най-зрелият от всички,
който наричам мистично-общностен, може да се опи-
280 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
ше като следване на духа на закона, за разлика от вто

рия етап на придържане към буквата на закона.
Сигурно веднага ще забележите паралела между те
зи етапи на духовното развитие и етапите на психосек-
суално развитие, които психиатрите като цяло позна
ват. Първият етап в някои отношения съответства на
първите пет години от живота, вторият — на латент
ния период, третият — на юношеството и съзряване
то, а четвъртият — на втората половина от живота на
здравия човек. Подобно на етапите на развитие, и ета
пите на духовното развитие следват един след друг. Ни-
то един не може да бъде прескочен, има и хора в меж
динни състояния, има и вътрешни степени в рамките
на отделните етапи.
Определянето на етапа, на който се намира опреде
лен човек, трябва да се извършва с внимание и прони
цателност. Един учен например може да изглежда като
човек от трети етап, а всъщност да притежава духовност,
характерна за втория. Друг може да изрича мистични
съждения с езика на четвъртия етап, а всъщност да бъ
де майстор измамник от първия. Както има фиксации в
психосексуалното развитие, така може да се получи ду
ховно фиксиране на определен етап. Понякога и двете
фиксации се дължат на едни и същи причини. И накрая,
нека изтъкна, че има една малка част хора, които не се
вписват добре в тази система от етапи, но това само по
себе си има диагностична стойност. Например така на
речените гранични случаи като чс ли с нещо от себе си
принадлежат на всеки от четирите етапа. Не е случайно
тяхното „гранично“ положение, те сякаш се простират
от единия до другия край на спектъра.
Има много причини, поради които е жизненоваж
но да разберем тези етапи на духовното развитие, fio
най-важната от тях е свързана с факта, че повечето
281
психиатри, включително и онези, които преподават на

бъдещите психиатри, попадат в третия етап. По тази
причина те като цяло са по-напред в духовното си раз
витие от мнозинството християни, които посещават
църквите — определено религиозните. Но от друга
страна, те са по-назад в развитието си от една малка
част от определено религиозните хора. Несъзнаване-
то на този факт има сериозни последици. То кара пси
хиатрите не само да гледат на религията изобщо като
на нещо низше и патологично, но и въобще да не съз
нават, че те самите не са извървели докрай пътя на
духовното развитие.
Третата основна причина американската психиат
рия да се абстрахира от духовното е огромното влия
ние на Фройд. На каквото и да се дължи това, Фройд
упражнява много по-силно влияние върху психиатри
ята в Америка, отколкото където и да е другаде по све
та, е изключение може би на Бразилия и Аржентина.
В родната му Австрия например той е сравнително ма
ловажна фигура. В Съединените щати той и до днес е
огромен авторитет, и според мен напълно заслужено.
Фройд израства и съзрява точно в разцвета на непи
сания обществен договор, разделящ науката и религи
ята. Той е човек от третия етап, който напълно се отъж
дествява с науката и се чувства заплашен от проблема
за духовното — до такава степен, че да скъса отноше
нията си с най-любимия си ученик Юнг.
През 1962 година, докато още учех психиатрия в ме
дицинския институт, в четвърти курс имахме кратка се
рия от лекции по история на психиатрията. На Фройд
беше посветена цяла лекция. В друга една, за по-мало-
важни фигури в психиатрията, професорът каза: „А съ
що и Карл Юнг, който получава незаслужено призна
ние по непонятни причини.“ Толкова по въпроса. По
282
.................... ...................... ..... иш п 11Ш ш ......... ................... ..
онова време много от съчиненията на Фройд се прода

ваха в повечето книжарници, а от Юнг нямаше нищо.
Сега, разбира се, по-вероятно е да намерите в местни
те книжарници съчинения на Юнг, но едва ли ще на
мерите нещо от Фройд.
Смятам, че от двамата Фройд е по-големият психи
атър и макар той да прави повече грешки от Юнг, при
носът му към психиатрията е толкова голям, че го при
емаме за даденост. Юнг прави по-малко грешки и изс
ледванията му имат огромно значение, но приносът му
едва ли може да се сравнява е този на Фройд. От два
мата той е по-малко психиатър. И по-високо развит ка
то личност. Това в случая показва, че приносът на ин
дивида не съответства непременно на етапа на духов
ното развитие, на който той се намира. Във всеки слу
чай, в Съединените щати влиянието на Фройд, който е
бил в третия етап на духовното си развитие, е отдале
чило още повече американската психиатрия от рели
гията.
Четвъртият фактор, който предразполага амери
канската психиатрия към светското и към пренебрег- ,
ването на духовното, е огромният брой пациенти, как-
вито всички сме виждали, които са патили от религи
ята или в името на религията. Тези изживявания са ук
репили вече и без това силната настройка на мнозин
ството психиатри против религията. В тази враждеб
на настройка те като цяло не съзнават, че си имат ра
бота е извадка от предубедени представители на чо
вешкия род.
Предубеждения има в две отношения. Първо, като
лекари ние виждаме болните, жертвите. Виждаме оне
зи, които са били наранени от сурови, студени монахи
ни или от разрушително догматичните си родители-
протестанти, фундаменталисти от втория етап. По-мал-
283
ко вероятно е да забележим хора като Бейб Рут16и Етъл

Уотърс17, спасени по драматичен начин от антисоциа
лното си първоетапно детство пак от смятаните за су
рови и студени монахини.
Вторият предразсъдък на психиатрите, специализи
рани в психотерапията, се дължи на избора на самите
пациенти. Много пациенти се ориентират към нерели-
гиозни психотсрапевти от третия етап именно защото
те самите са в началото на духовното си пътуване от
втория етап на примитивната религия към скептициз
ма и индивидуализацията.
Една от най-важните причини, поради които е тол
кова необходимо да разберем етапите на духовното раз
витие, е усещането, че хората от друг етап представля
ват заплаха и неизбежното взаимодействие между та
кива хора в процеса на терапията. Съществува сериоз
на тенденция хората да гледат на онзи, който е една
стъпка (а може би дори не цяла стъпка) по-напред от
тях, като на мъдрец или учител. От друга страна, ако
някой е две стъпки по-напред, обикновено виждаме в
него заплаха, дори зло. Точно това се е случило със Сок-
рат и Исус. Това означава, че духовно най-високо раз
витите не са непременно най-добрите терапевти за все-
киго. По-скоро терапевтите, намиращи се на втория
етап, и строго регламентираните програми са подходя
щи за пациенти от първия етап. Представителите на
третия етап — нерелигиозните психотерапевти — чес
то са най-добри наставници за излизащите от втория
етап. Представителите на четвъртия етап еа най-доб-
16Бейб Рут — прякор на Джордж Хърман Рут (1895-1948) —
един от най-известните професионални бейзболисти в Америка.
Б.п.
17Етъл Уотърс (1896-1977) — прочута американска изпълни
телка на блус и джаз. Б.п.
284 ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
рите терапевти за намиращите се към края на третия

и добри духовни водачи за вече навлезлите в четвър
тия етап. Във всеки случай, нерелигиозните терапевти
са търсени най-често от онези, които вече са започна
ли да разпознават рушителната сила във формулите на
религиозното мислене от втория етап и поне отчасти
са готови да ги преодолеят.
Петата и последна основна причина за преобладава
щата враждебност на американската психиатрия към ду
ховното е дълбокото недоверие и подозрителност към
нея у много от вярващите от втория етап. Тази враждеб
ност често е неоправдана и се дължи не на реалистично
мислене, а на усещането за заплаха, което съществува
между хората от различните етапи на психическото раз
витие. Много християни фундаменталисти например
свързват психиатрията, както и еволюцията и светско
то управление, е дявола.
Аз имам личен опит е чувството на страх, което изпит
ват един към друг религиозните хора от втория етап и не
религиозните от третия. Повече от десетилетие безуспеш
но се опитвам да помогна за създаването на Институт за
научно изследване на избавлението, като под избавление
разбирам всеки вид лечение, в което са замесени божес
твени сили и което може да се простира от рутинната про
цедура на изцеление чрез молитви — нещо като малък
екзорцизъм, практикуван често от християните фундамен
талисти, до същинския „конфликтен“ екзорцизъм. Само
един-единствен път изглеждаше, сякаш съм на път да до
веда тези опити до успешен край.
Преди десет години работех е председателя на упра
вителния съвет на един голям психиатричен център.
Центърът се състоеше от две части. Едната беше бол
ница със 120 легла, в която работеха предимно психиа
три е научна ориентация на мисленето — хора от тре-
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 285
тия етап. Другата част работеше на амбулаторен прин

цип и се състоеше предимно от духовни съветници —
хора от втория етап. През четиридесетте години на съ
ществуването на центъра двете му части винаги са би
ли на нож помежду си.
Председателят на управителния съвет сметна, че мо
ята идея за такъв институт може да обедини двете враж
дуващи групи. Прав беше. Те се обединиха против мо
ето предложение. Учените психиатри заявиха, че работ
ните ми дефиниции са прекалено мъгляви, че промен
ливите фактори са твърде много и че като цяло тази
област по същество не може да бъде изследвана науч
но. Сестрите и свещениците пък казаха, че на всички е
известно, че молитвата помага и човек не бива да се
оърка във верските работи. Така за първи път от чети
ридесет години двата враждуващи лагера се съюзиха,
за да се възпротивят срещу научното изследване на ду
ховните явления.
Според мен американската психиатрия се намира в

незавидно положение. Наричам го така, защото тради
ционното пренебрегване на въпроса за духовното с до
вело до пет основни вида грешки: случаи на катастро
фално неправилни диагнози, нерядко случаи на непра
вилно лечение, все по-лоша репутация, недостатъчно
изследвания и теоретични разработки и ограничаване
на собственото развитие на психиатъра. В по-далечна
перспектива тези грешки са толкова разрушителни за
психиатрията, че съвсем основателно можем да твър
дим, че тя се намира в незавидно положение.
В групата на погрешните диагнози попадат случаи
те, когато иначе компетентни психиатри по навик пре-
неорегват или виждат в изкривен план духовните аспек
ти на живота на пациента си и по този начин или въо-
286 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
бще не стигат до вярната диагноза, или диагнозата им

е опасно непълна. За илюстрация на тази грешка ще ви
разкажа накратко за два случая от собствения ми опит
през последните девет години — време, през което поч
ти не съм практикувал като психиатър.
Първият беше през зимата на 1983 година, когато об
що-взето бях приключил е практиката, но все още да
вах някои консултации. Обади ми се някакъв мъж, кой
то поиска да се консултира е мен за шестдесет и чети
ри годишната си жена, прекарала последните три го
дини в една от най-престижните психиатрични болни
ци в Америка. Съпругът й ми разказа как на шестде
сетгодишна възраст тази жена внезапно направила теж
ка психоза, след като през целия си живот е била види
мо съвсем здрава психически и в продължение на поч
ти четиридесет години е била чудесна съпруга, майка,
баба и общественичка. Когато го поразпитах обаче, аз
забелязах нещо обезпокоително.
Три години преди внезапната поява на психозата та
зи жена, която през целия си живот е била активен член
на презвитерианската църква, изведнъж, без да дава как-
вото и да е обяснение нито на съпруга си, нито другиму,
изоставя това вероизповедание и се присъединява към
Църквата на единството — една много по-либерална
църква (всъщност дотолкова либерална, че някои я смя
тат за ерес — нещо като църквите на Нова епоха). Нау
чих също, че тя много се сближила е младия и много оба
ятелен проповедник на тази нова църква.
Един месец по-късно посетих жената в болницата за
консултация. Прекарах половин час насаме е нея. Тя бе
ше е добре поддържана външност, любезна и благовъз-
питана. Ориентираше се добре във времето и простран
ството. Не изглеждаше депресирана. По време на крат
ката ни среща не можах да поставя собствена дйагно-
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 287
за. Единственото, което можех да кажа със сигурност,

беше, че тя упорито и с лекота избягваше темата за лич
ния си живот и особено за духовния си живот. Среща
та ни беше толкова кратка, защото тя пожела да я прек
ратим, когато поставих въпроса за уклончивостта на от
говорите й.
Аз прекарах много време, изучавайки документите
на заболяването й. Поставяли са й диагноза депресия,
инволутивна психотична депресия, биполярна болест
проявена с депресия, съмнение за шизофрения, съмне
ние за хроничен органичен мозъчен синдром. В продъл
жение на трите години, прекарани в болницата, тя не е
показала подобрение нито при лечението с антидепре-
санти и фенотиазини, нито при електрошоковата тера
пия, нито се е подложила на психотерапия. Психиатъ
рът й призна неохотно, чс не са наясно в каква диаг
ностична категория трябва да я причислят. В докумен
тите й не се споменаваше нищо за религиозните й убеж
дения, а още по-малко — за преминаването й в друга
църква три години преди появата на психозата. Психи
атрите, които я лекуваха, също не бяха наясно с духов
ния й живот и не знаеха този интересен факт. Аз пред
ложих интензивен процес на психодинамична диагнос
тична интервенция, включващ консултация по въпро
сите на вярата. Не приеха предложението ми с обясне
нието, че не могат да се покрият разходите по продъл
жителното й пребиваване в болницата. Прехвърлиха
жената в старчески дом и повече не потърсиха услуги
те ми.
Не мога да ви кажа диагнозата на тази жена. Но мо
га да ви кажа, че в течение на три години невероятно
скъпо лечение в най-престижната и консервативна пси
хиатрична болница бяха изцяло пропуснали въпроса за
религиозните убеждения на пациентката и тя нямаше
288
свястна диагноза. Нещо повече, въобще не бяха се опи

тали да й поставят свястна диагноза, защото не проя
вяваше традиционните диагностични признаци.
Вторият случай беше е един млад мъж, е когото ни
кога не съм се срещал. Той беше пациент на много ком
петентен нерелигиозен психиатър — да го наречем
Тед, — е когото бяхме приятели в медицинския инсти
тут. През 1989 година се случи така, че аз изнасях лек
ция в неговия град, вечеряхме заедно и имахме възмож
ност да си поговорим за двадесет и петте години, през
които не бяхме се виждали. Научих, че той се е специ
ализирал в лечението на множествената личност. Осо
бено се вълнуваше от случая на някакъв млад мъж, ко
гото лекувал в момента и у когото до този момент бе
ше открил петдесет и две различни личности, една от
които, спомена той между другото, се наричала Юда —
и била „голям негодник“.
Попитах Тед дали някога е имал чувството, че паци
ентът му си играе е него. „Не“, отвърна Тед. „Защо пи
таш?“ Аз казах, че допускам, че е попаднал на случай
на обсебване — може би съчетано е множествена лич
ност, или дори на случай на обсебен, който смята него
— доктора по медицина — за шарлатанин. Със своята
научна настройка Тед не обърна никакво внимание на
думите ми. Докривя ми, защото беше твърде възмож
но — ако не и много вероятно — иначе компетентният
ми приятел да е поставил погрешна диагноза и съответ
но да лекува неправилно най-трудния си за момента слу
чай. И въобще не искаше да се вслуша в най-доброна-
мерения ми съвет по въпроса.
Неправилната диагноза почти неизбежно води до неп
равилно лечение. Но едва ли нещата се изчерпват е то
ва, защото лечението може да бъде неправилно и при
вярна диагноза. Погрешната диагноза почти не ме тре-
289
вожи. За мен много по-голям проблем е огромният брой

пациенти е правилна първоначална диагноза, лекувани
неправилно поради липсата на интерес и враждебност
та на психиатрите към въпросите на духовното. Това неп
равилно лечение най-общо попада в едната, а понякога
и в повече от една от следните пет категории: неизслуш-
ване, охулване, ненасърчаване на здравословната вяра,
непротивопоставяне на нездравословната духовност и на
лъжливата теология и неразбиране на важни аспекти на
живота на пациента.
Най-честото оплакване на пациента от неговия те
рапевт (бил той психолог е научна настройка, социален
работник, или психиатър — психиатрите обаче водят
класацията) е, че не го е изслушал или не е пожелал да
чуе как стоят нещата е духовния му живот. Когато па
циент заговори, че усеща призвание, че мисли да стане
монах или свещеник, за мистични изживявания и дори
просто за вярата си в Бога, психиатрите най-често из
ключват, докато пациентът не премине на по-земна те
матика, или направо се опитват да го отклонят към по-
земни въпроси. В резултат на това много терапевти гу
бят пациенти.
Още по-често се случва пациентът да разбере загат
натото от психиатъра и двамата да сключат безмълв
но споразумение да избягват темата за духовното. Често
пациенти ми казват: „Аз наистина харесвам терапевта
си. Той [или тя] е свестен човек. Усещам, че се опитва
да ми помогне и наистина ми помогна донякъде. Но не
можете да си представите как се плаши, когато засег
на въпроса за духовния си живот. И понеже ми помага,
аз се научих просто да крия от него тази страна на жи
вота си и въобще да не отварям дума за нея. Но съм си
гурен, че щеше да е по-различно, ако можех да покажа
изцяло себе си в кабинета му. Понякога си мисля, че
290
щях да се чувствам по-добре, ако посещавах терапевт,

склонен да разговаря с мен и по тези въпроси, но засе
га май не си струва труда да започвам всичко отнача
ло. А и без това скоро ще прекъсна терапията. Но ако
някога започна отново, със сигурност ще си потърся те
рапевт с по-широки разбирания.“
Чувал съм и много истории за терапевти, които ак
тивно критикуват духовния живот на пациентите си. То
ва не означава, че нечия вяра винаги е здравословна и
не може да се поставя под въпрос, но впечатлението ми
от тези случаи е, че терапевтът не е бил в състояние да
различи здравословната от нездравословната духовност.
Но още повече ме тревожи по-общото пренебрегва
не на човешкото у психичноболните пациенти. Нека ви
дам един пример. Имах необичайната възможност да се
виждам с една болна от шизофрения по два пъти годиш
но през последните осемнадесет години. Когато я видях
за първи път при консултация в местната клиника, тя
беше в началото на тридесетте, страдаше от подозрител
ност, честа депресия и апатия, краткотрайни халюцина
ции, социална изолираност и невъзможност да запази ра
ботата си и социалните си контакти. Освен това показ
ваше двойственост, притъпена емоционалност и изклю
чителна социална неприспособимост. Малко след като
я видях за първи път, тя мина на социална издръжка по
инвалидност и така си и остана.
Когато престанах да работя като консултант към кли
никата, тя продължи да ме посещава два пъти в година
та безплатно, за по четвърт до половин час. Сега е на
петдесет години и има всички признаци на умерена, .
трайна хронична шизофрения. През последните осемна
десет години болестта й се развиваше постоянно и ста
билно. От гледна точка на традиционната психиатрия
състоянието й нито се е влошило, нито е отбелязало ня-
291
какво подобрение. Лесно би било да се смята за хрони

чен неспасяем случай. Но през тези години нейният скеп
тицизъм премина през умерения интерес към религия
та в дълбока вяра. Сега тя ходи поне по веднъж в седми
цата на църковна служба. Теологията й не е никак чуд
новата, а доколкото мога да твърдя това, е не само тра
диционна и смислена, но и доста изтънчена. В отплата
за дребните ми услуги тя редовно се моли за мен. Стру
ва ми се, че в тази сделка аз печеля повече. Много биха
сметнали, че животът на тази жена е пропилян напраз
но, живот без никакъв напредък. Според мен, макар че
нямаше подобрение в шизофренията й, нито в уменията
й за общуване, душевното й израстване бе неимоверно.
В нея бавно се извършва нещо много дълбоко.
Когато ние, психиатрите, не знаем как да помогнем
на страдащите от хронични душевни заболявания от ро
да на шизофренията, склонни сме да ги отпишем. Съ
щото правим и при умственото изоставане и още пове
че при старческото слабоумие. Но съм виждал пациен
ти с точно поставена диагноза болест на Алцхаймер, ко
ито отбелязват огромен духовен напредък след поставя
нето на диагнозата.
Тъй като психиатрите като цяло не умеят да разли
чават здравословната от нездравословната религиоз-
ност, те като цяло не успяват и да подкрепят първата.
Надежда проблясва с появата в последно време на ня
колко статии в професионалната литература от тера
певти, цитиращи клинични случаи на несъмнено подоб
ряване на състоянието или ускоряване на излекуване
то на пациенти при насърчаване на видимо здравослов
ната им религиозна активност или убеждения.
Друга причина за поставянето на неправилна диагноза
или провеждането на неправилно лечение, или и двете
едновременно, поради невежеството на психиатрите в
292 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
областта на теологията и на духовното, е неспособност

та им да забележат лъжливите вярвания, или казано с
езика на религията — ересите. Може би си мислите, как-
то си мислех аз някога, че мястото на ересите е във вре
мето на Инквизицията или в Средните векове, но ви уве
рявам, че те са живи и процъфтяващи в края на двадесе
ти век и влияят лошо върху милиони хора и върху об
ществото като цяло. Много от ересите възникват, кога-
то човек се опира в мисленето си само на едната страна
на парадокса. А ересите, бидейки в най-добрия случай
полуистини, са по същината си лъжи.
Друга последица от неправилната диагноза — а още
по-често от неправилното лечение в резултат на от
бягването или подценяването на духовността — е зна
чително накърненият престиж на психиатрията и пси
хиатрите. Това вече е широко известно. Много хора
не желаят психотерапията, която психиатрите могат
да им предложат, защото са чували за антипатията й
към духовното. Това от своя страна дава тласък на
конкуренцията. Конкуренцията понякога е хубаво не
що. Нищо чудно, че през последните двадесет и пет
години една от най-бързо разрастващите се дейности
е тази на духовните съветници. Първата програма за
подготовка на такива съветници бе въведена през 1948
година. Сега програмите наброяват към двеста. За
много от тях мога лично да твърдя, че са много доб
ри. И много такива съветници вършат прекрасна ра
бота. Действително, ако пациентът няма тежко пси
хично разстройство, което категорично да изисква ле
карствена терапия в добавка към психотерапията, аз
по-скоро бих го насочил към духовен съветник, откол-
кото към психиатър.
Но конкуренцията невинаги е здравословно нещо. В
отговор на неуспеха на психиатрията да се справи е ду-
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 293
*
ховните въпроси през последното десетилетие силно се

увеличиха, от една страна, лечебните програми на хрис
тиянските фундаменталисти и, от друга страна, онези,
които аз наричам лечители фундаменталисти на Нова
епоха. Нямам основание да оспорвам отстрани здравос
ловността на една такава конкуренция. Но ако тя не е
полезна, вината за съществуването й е преди всичко на
традиционната психиатрия.
Неудобството, което изпитва психиатрията в област
та на духовното, е довело до значителни неуспехи и в
изследователската работа, и в теорията. В Харвард и
на няколко други места са започнати някакви ограни
чени изследвания, но те са нищо в сравнение с огром
ната потребност. И психиатрията не е единственият ви
новник за това. Както казахме, религията се противо
поставя не по-малко на опитите да се подложи духов
ното на истинско изследване.
Съвсем естествено, където няма изследвания, теория
та също е в застой. Може би аз си плащам за това, че не
се движа по течението. Според мен обаче, доколкото раз
бирам, най-значимият принос към теорията за личност
та и теорията за психодинамиката през последните годи
ни не принадлежи на съвременното поколение психиат
ри, а на религиозните съветници, на консултантите по
въпросите на управлението, промишлените психолози, те
олозите и поетите. Може би най-важната черта на неза
видното състояние на психиатрията е, че пренебрегвай
ки собствения си духовен живот като индивиди — тъй ка
то така са обучавани от учителите си, — самите психиат
ри грубо ограничават психодуховното си развитие.
Преди петнадесет години двамата със съпругата ми
Лили имахме възможност да бъдем поканени за кон
султация в един манастир. Консултацията бе поиска
на, защото много от монахините страдаха от очевидно
294 -----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
психосоматични разстройства и манастирът не знаеше

как да се справи с този проблем. Двамата с Лили пов
торихме безброй пъти на двадесетината жени, събра
ни в манастира:
— Вижте, вие сте високообразовани хора, много от
вас имат докторска степен, специалисти сте по любов
та и изцелението. Ако въобще има група, която е в със
тояние да се справи сама с тези въпроси, това сте вие.
Но те не се съгласяваха и упорито възразяваха:
— Но ние не сме професионалисти. Не сме обучени
да различаваме физическото от психологическото и
психологическото от духовното.
В продължение на цяло денонощие бяхме в абсолют
на безизходица, докато една послушничка изведнъж из
търси:
— Ако съм разбрала правилно, да си психотерапевт
и да се занимаваш с психотерапия по същество означа
ва да работиш върху себе си.
— Точно така! — възкликнахме ние.
Консултацията беше успешна.
И така, аз твърдя, че най-важната черта на развитие
то на психиатъра е способността му да работи върху се
бе си. Но върху какво да работи? Ако не гледа на себе
си като на човек, потеглил на духовно пътуване, струва
ми се, че този труд ще бъде чисто интелектуален и ве
роятно безплоден. От друга страна, ако приеме, ако пре
гърне идеята, че се е отправил на духовно пътуване, мно
го вероятно е работата му вйрху себе си да бъде богата
и плодоносна — не само за него, но и за пациентите му.
Тук има много сложни въпроси. Възможно е например
психиатърът да надрасне пациентите си. Може дори да
се откаже от психиатричната си практика в името на ня
кое странно ново занимание. Но мисля, че цялостният
резултат от пътуването ще бъде полезен и за него, и за
295
онези, които лекува. И обратно, ако отрече собствения

си духовен живот, подозирам, че собственото му разви
тие ще бъде много ограничено, а съответно — и разви
тието на пациентите му.
Макар че според мен психиатрията се намира в неза

видно състояние, това може доста лесно да се поправи.
Бих предложил пет терапевтични мерки. Ако се прило
жат и петте, проблемът ще бъде решен изцяло. Но дори
и само една ще подобри осезаемо положението. Три от
предлаганите пет мерки са най-подходящи за включва
не в обучението по психиатрия и поради това са от ком
петентността на ръководителите на учебни програми.
Нека започна е най-простото. Убеден съм, че в пър
вия месец на обучението си всички студенти по психи
атрия трябва да се научат да снемат духовна анамнеза
по същия начин, по който снемат общата анамнеза и
психическия статус.
Веднъж предложих това на един вече прогледнал за
духовното шестдесетгодишен мъж, ръководител на ка
тедрата по психиатрия в голям университетски меди
цински център. „Какво, за Бога, е духовна анамнеза?“,
попита ме той. Обясних му, че това означава да се за-
дадат на пациента съвсем прости и очевидни въпроси:
„В каква религия сте възпитан? В коя църква? Още ли
изповядвате същата религия? В същата църква ли? Ако
не, към коя религия се присъединихте и как стана про
мяната? Атеист ли сте? Или агностик? Ако сте вярващ,
как си представяте Бога? Абстрактен и далечен ли ви
се струва, или близък до вас? Тази представа променя
ла ли се е в последно време? Молите ли се? Как изг
леждат молитвите ви? Имали ли сте духовни изживя
вания? Какви? Какво въздействие имаха те върху вас?“
И така нататък. Шест седмици по-късно ръководите-
296
лят ми написа писмо: „Онзи ден за първи път снех ду

ховна анамнеза на пациент и това, което се разкри пред
мен, беше смайващо.“
Това с толкова проста и очевидна мярка, че е чудно
защо не е въведена от години. Но и тук сме изправени
пред особеното нежелание на психиатрията да се зани
мава с въпросите на духовното. Прекалено интимни ли
изглеждат тези въпроси? Може би психиатрите смятат,
че ще изплашат пациентите си? В действителност паци
ентите въобще не възприемат тези въпроси като някак
ва заплаха. Харесва им да им ги задават и с удоволствие
отговарят на тях. Аз съм убеден, че застрашени се чувс
тват психиатрите. Освен че помага за диагнозата и пси-
хотерапевтичното лечение, възможно е тази проста мяр
ка — редовно да се снема духовна анамнеза — да нака
ра самите психиатри да осъзнаят, че те също имат свой
собствен духовен живот.
Втората ми препоръка е по време на тригодишното
обучение — най-добре през първата година — студен
тите по психиатрия да се запознаят е различните ета
пи на религиозно израстване и духовно развитие. Мо
же би ще бъде нужна само една лекция. Като учебно
помагало ще бъде достатъчен един обзор на трудовете
на Джеймс фаулър. Освен това обаче те трябва да се
запознаят и с някои от факторите, които могат да фик
сират човека в незрели и саморазрушителни етапи на
духовното развитие — фактори, които едва ли се раз
личават от онези, които го фиксират в стандартно при
етите психосекоуални етапи.
В резултат на това просто обучение не само ще се по
добрят диагностичните умения на психиатъра, но и той
щс осъзнае, чс духовността е нещо, което се развива. И
макар че е възможно той самият да е напреднал доста в
духовния си живот, може пред него да има още път за
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 297
извървяване. Убеден съм, че това обучение и осъзнава

не ще има гигантски принос към зрелостта на психоте-
рапевтите.
Третата ми препоръка е през трите години на обу
чение студентите по психиатрия да имат поне една лек
ция за природата на ересите, лъжливите идеи и лъж
ливите предположения. Смятам, че колкото по-добре
са запознати с теологията, толкова по-компетентно ще
откриват ересите и лъжите.
Четвъртото ми предложение е отправено към авто
рите на преработения вариант на „Диагностичен и ста
тистически наръчник по психически разстройства III“ и
на други бъдещи помагала. Предложението ми има две
части. Първо, предлагам сериозно да се обмисли включ
ването в справочника на поне две нови диагнози. Една
та е диагностичната категория носители на злото — оне
зи, които нарекох хора на лъжата. Един човек, който ско
ро започна работата по тази тема и посвети докторска
та си дисертация на обосноваването на нуждата от та
кава диагностична категория, я нарече „злокачествено
личностно разстройство“. Мисля, че трудът му е много
убедителен и наименованието — правилно. Освен това
смятам, че трябва да се обърне сериозно внимание на
диагнозата обсебване и да се въведат критерии за отли
чаването й от множествената личност и други заболя-
вания (като не се забравя, че е възможно пациентът да
има множествена личност и едновременно с това да е
жертва на обсебване).
В добавка към тези нови диагностични категории аз
смятам също, че трябва да се обмисли въвеждането на
духовен аспект на диагнозата, който да оценява етапа на
духовно развитие на пациента и други фактори, устано
вени при снемането на духовната анамнеза, които са от
значение за заболяването му и първичната му диагноза.
298
И накрая, въпросът за изследванията. Някои проуч

вания, като например предложения от мен Институт за
изучаване на избавлението, могат да се осъществят най-
добре под егидата на един независимо финансиран ин
ститут, по възможност съвместно с някой университет.
Така например освен всичко останало такъв институт
може да съдържа архив или хранилище на записи на ек-
зорцизми, които студентите и учените да наблюдават,
но само при ограничения, гарантиращи поверителния
характер на подобни материали. Повечето проучвания
обаче могат да се проведат в съществуващите катедри
по психиатрия, като усилията се съсредоточат върху по-
малки проекти. Ако психиатрията се заеме е изследва
ния в областта на духовното, аз съм убеден, че ще ста
нем свидетели на вълнуващо и крайно необходимо въз
раждане на теорията за личността.
Всички тези предложения могат да се осъществят
съвсем просто. Големият въпрос е желанието за осъ
ществяването им. Лошото състояние на психиатрията
може да се поправи, но тя самата желае ли това? Ако
искаше да бъде излекувана, сигурен съм, че това щеше
вече да е успешно осъществено. Затова ми се струва,
че е ясно — предлаганото от мен лечение ще се осъ
ществи само ако психиатрията промени отношението
си към собствената си терапия. Дали американската
психиатрия ще се откаже от отношението на безразли
чие и съпротива спрямо въпросите на духовността, в
полза на откритостта и живото любопитство?
На този въпрос могат да отговорят само психиатри
те. Като такива те са действащи лица в историята. Аме
риканската психиатрия е оказала огромно влияние вър
ху целия интелектуален живот на нашата цивилизация.
Аз не отричам сегашния медицински модел, при усло
вие, че той е либерален и широко дефиниран. Но през
299
годините, когато се формира последното поколение,

следването на медицинския модел е забележително ед
ностранчиво и почти изцяло материалистично, а пси
хиатрите все повече се барикадират в ъгъла си, в роля
та на раздавачи на хапчета, и отстъпват дълбокото поз
наване на човешкото на теолозите и религиозните съ
ветници. Възможно е психиатрията дори да реши из
цяло да се оттегли от психотерапията. Възможно е до
ри това да бъде правилно решение. Не знам. Но със си
гурност знам, че влиянието на психиатрията върху ин
телектуалния живот на нашата цивилизация намалява.
Тъй като аз самият съм психиатър, който вижда дос
тойнствата на медицинския модел, зърнал е прекрас
ното царство на микроскопичната анатомия, но в съ
щото време е израснал значително с помощта на неряд
ко слепите си усилия в областта на психотерапията, на
дявам се, че хората с моята професия ще постигнат
предлаганата от мен историческа промяна на възгле
дите. Надявам се, че надниквайки в дълбините на ду
шата и ума си, те ще изберат промяната, защото вече
няма да се чувстват объркани от собствената си духов
ност, и ще приемат, че човекът е духовно същество, на
което психиатрията може да предложи не само биохи
мична корекция, но и някаква духовна подкрепа.
300
МОРГАН С К О Т П Е К '
/
ИЗКУСТВОТО
Д А БЪДЕШ
Б ЕЗ К Р ЯТ ПЪТ
НА Д УХО ВН И ЗР А С ТВ А Н Е
СЪ ЗН АН И ЕТО И ПРОБЛЕМ ЪТ З А Б О Л К А ТА
ОБВИНЕНИЕ И П РО Ш КА
Л Ю БО ВТА КЪМ С ЕБ Е С И
С Р ЕЩ У С А М О У В А Ж ЕН И ЕТО
П РИ СТРА СТЯВА Н ЕТО : С ВЕЩ ЕН А ТА БО Л ЕСТ

___________ / ■ /_______
СЕКС УА Л Н О С Т И Д УХО ВН О СТ
« ■ _________________ _______________ ..
а ВЪ П РО СЪ Т З А СМ ЪРТТА И С М И С Ъ Л А

Пек, Морган Скот - Изкуството Да Бъдеш Бог 2

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Пек, Морган Скот - Изкуството Да Бъдеш Бог 2

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

КИБЕА

Превод Жанета Шинкова

„Аз не съм фройдист, последовател

Едва ли друг психоаналитик през последните двадесет годи­

публикувана преди повече от петнадесет години, се радва на

не бива да се гледа като на окончателна или завършена мъд­

се основава на лекциите на д-р Пек, които той допълва, ре­

е пътуване, в което откриваме себе си, изследваме сложността

Хора, на които дължа благодарност............................... 9

_________________ ПЪРВА ЧАСТ_________________

1. Съзнанието и проблемът за болката........................14

_________________ ВТОРА ЧАСТ_________________

5. Любовта към себе си срещу самоуважението..........97

_________________ ТРЕТА ЧАСТ_________________

Има два начина за преработване на сборник лек­

Може би си спомняте, че „Изкуството да бъдеш бог“

ял живот съм се чудил какъв ще стана, когато

новина искате да чуете първо, добрата или лошата, от­

у които отсъстваше всякаква стеснителност, бяха в ня­

временно изгубеното усещане за единство с Вселена-

които изглеждат възрастни, в емоциите си всъщност

съществуването ни. Това е невротична вина. Все едно

жеството на Анонимните алкохолици: „За да успееш,

А какво точно е зрелостта? Когато пишех „Изкуст­

човек може да стане светец. След като прочетете око­

|1Ш 1шш1Ш 1111ГШ 1Ш 1т1шшшшшшшшш1111Ш 11НШ Ш 111[|111ПШ Н и11111

Спасението е процес на изцеление и на постигане на ця­

II 111111I I I I I I 1111II 1111111111Ш 1 Н Ш 1 Ш 1111

трябват още няколко милиона долара и още специал­

мер, че Рик ми с приятел и страда. Понеже ми е прия­

зрастването до голяма степен се състои в това

И да се научите да прощавате. Ние преминава

да го стимулира, като натиска едно лостче. В резул­

и се ядосваме, когато някой ни критикува. Имаме и те-

ни реагира постоянно, често твърде неправилно, за да

думите на Исус, заявих, че не трябва по никакъв начин

решение. Как можете да знаете, че сте преценили пра­

тя ми изпрати свое стихотворение. В него не визираше

ни и може би вече не е реален. От друга страна, на съби­

За да не се изкушите да отхвърлите това като прими­

Те са едри и изключително силни животни и ако не са доб­

силна воля. И понеже са нарцисисти и егоцентрични и

стори много странна и неудобна. Не виждах в това ни­

затворил в емоционална черупка. Трябва да му опявам,

Прекратяването на играта на обвинения се нарича

1Суфи — мюсюлманска мистична секта. Б.п.

начава да утвърждаваш винаги позитивно. Съгласен

готовка на защитата, после обжалвания и контраобжал-

подходящи мъже. Хората, които следват подобни хро­

хвърля. Защо? Очевидно, защото в този момент Джо­

Защото нищо не можем да забравим. Не можем да

Процесът на прошката, а всъщност и главната при­

ма едно стихотворение от Карл Сандбърг, озаг­

„Пътувам във белязан от предела влак,

Преди няколко години имаше една такава мода, да се

„Аз съм Озимандиас, цар на царете.

2Превод Валери Петров.

Разбира се, повечето хора нямат никакво желание да

ниците, забравяха да напишат съболезнователни писма.

ки и погребални бюра, и то до такава степен, че всеки

Въпросът за смъртта и смисъла

мен курс по въпросите на смъртта и умирането. Дори

Изборът кога да умрем

Нашата представа за смъртта като безсмислена и не­

Едва ли друг психоаналитик през последните двадесет годи

не бива да се гледа като на окончателна или завършена мъд

се основава на лекциите на д-р Пек, които той допълва, ре

_ ПЪРВА ЧАСТ_

_ ВТОРА ЧАСТ_

_ ТРЕТА ЧАСТ_

Има два начина за преработване на сборник лек

новина искате да чуете първо, добрата или лошата, от

у които отсъстваше всякаква стеснителност, бяха в ня

А какво точно е зрелостта? Когато пишех „Изкуст

човек може да стане светец. След като прочетете око

Спасението е процес на изцеление и на постигане на ця

трябват още няколко милиона долара и още специал

мер, че Рик ми с приятел и страда. Понеже ми е прия

да го стимулира, като натиска едно лостче. В резул

решение. Как можете да знаете, че сте преценили пра

ни и може би вече не е реален. От друга страна, на съби

За да не се изкушите да отхвърлите това като прими

Те са едри и изключително силни животни и ако не са доб

стори много странна и неудобна. Не виждах в това ни

подходящи мъже. Хората, които следват подобни хро

хвърля. Защо? Очевидно, защото в този момент Джо

Процесът на прошката, а всъщност и главната при

ма едно стихотворение от Карл Сандбърг, озаг

Нашата представа за смъртта като безсмислена и не

— Имаме основание да смятаме, че ако искате да за

ще не са в състояние да си представят, че болестта, съ

цата. Но после състоянието й се влоши и постъпи от

да осъзнават психосоматичния компонент на болести

повядва да се върнат обратно и те го правят — неохот

Организмите на най-ниските стъпала на еволюцион

култури ние не сме свикнали да гледаме на смъртта ка

Не забравяйте, че човечето хора, които ходят на цър

но определено ниво това е вярно, защото ако аутопси

пва с пушенето. Какво още включва тя? Отговорът от

Несъмнено обач&някой трябва да знае нещо. Вече спо

превърнат основните метали в злато, за света е било из

Като цяло обаче смятам, че за нас е добре да загу

човек е различно. Всеки път пътуването из него е но

7Мериуедър Луис и Уилям Кларк са водачи на първата сухопът

ното възможно обяснение на наблюдаваното. Ни

не можеш да си издълбаеш безопасна ниша и да се скри

кото зло на света се извършва от хора, които са абсо

но, за да се страхуваме, че ги има в тайнствената тъм

си. Тази любов предполага както грижа, уважение и от

Или ако тласкаш децата си към наркотиците, или в се

Но макар че беше болезнен повратен момент, той бе

или проповед по време на службата. В момент на глу

са важни. Че конгресмените и сенаторите във Вашинг

а повечето хора митът е измислица. Но едно от не

З щата, в които психиатрията и психологията са от

чезнал. Те въобще не разбрали какво се е случило с не

Трябва също така да се прави разлика между приказ