Иво Сиромахов

ПЕВИЦАТА
ВЗЕМА ВЛАСТТА
Българска
Първо издание

© Иво Сиромахов, автор

© Фиделия Косева, дизайнер на корицата
© Сиела Норма АД, София, 2021

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-3743-5
 Анотация

„Не се срамувам, че съм правил паметник на певицата. Тя беше на власт. А аз ви-

наги съм се навъртал около властта с надеждата да ме почерпят.“
Нокти Чешитов, скулптор

„Аз съм много по-талантлив от нея. Всеки може да се криви и да се хили като ми-
нистър-председател, кво толкова?“
Асен Човечки, актьор

„Знаех си, че така ще стане. Все пак по хороскопа тя е воден бобър с асцендент
лалугер. На тях постоянно им се случват такива неща.“
Маг Дилайла, астроложка

„Ох, какво да ви кажа... Правил съм я много пъти. Напоследък косата ѝ беше
доста изтощена. Най-много се харесваше на ситни къдрици, пушен лешник.“
Чони, Вип коафьор

3
 „Политиката е шоубизнес за грозни.“
Бил Милър

– Влизам в политиката. Ще правя партия.

Синтия изрече тези думи на един дъх, а операторът насочи камерата към огромните ѝ
силиконови гърди. Напомпаните ѝ устни отново се свиха в кокетно нацупена физионо-
мия в очакване на следващия въпрос.
Водещата на публицистичното предаване – застаряваща очилата лелка с изражение
на вечно тъжен бобър, се ококори широко. Това някаква шега ли беше? Възможно ли е
една фолкпевица да влезе в парламента? Или просто си правеше отчаян пиар, за да на-
помни отново за себе си?
– Мислите ли, че имате шансове да влезете в парламента?
– Разбира се – убедено заяви Синтия. – Аз имам адски много фенове в цялата страна.
Във фейсбук и инстаграм ме следват над шестстотин хиляди души. Кой български по-
литик има толкова последователи? Това са уникални хора, които ще гласуват за мен и
моята партия.
Водещата не беше свикнала гостите ѝ да се шегуват и когато се случеше нещо по-
добно, не знаеше как да реагира. По-лесно ѝ беше да смята, че винаги говорят сериозно.
Затова и сега реши да приеме думите на Синтия за чиста монета и започна да я разпитва
за политическите ѝ намерения.
– А вашата партия лява ли ще бъде, или дясна?
– Моята партия ще бъде партия на целия български народ. Стига сме се делили на
леви и десни, сини и червени, граждани и селяни. Ние трябва да се обединим и да про-
дължим заедно напред.
Бобровидната водеща намести нервно очилата си. Обикновено в тежки ситуации ѝ
помагаше редакторката, като ѝ подсказваше някакви въпроси в слушалката. Този път
обаче и тя беше занемяла от удивление.
– А какви ще бъдат вашите приоритети в политиката? Върху какво ще се фокусирате,
ако влезете във властта?
– Моите приоритети ще бъдат приоритетите на българския народ. Каквото кажат хо-
рата, това ще става. В демокрацията най-големият шеф е народът. И всички ние трябва
просто да изпълняваме, каквото ни каже българският народ.
– Но народът може да ви каже, че иска да не плаща данъци, а минималната заплата да
стане пет хиляди лева? – заяде се бобровидната водеща.
– Ако каже, че иска това, ние като политици сме длъжни да му го осигурим – отсече
Синтия и победоносна усмивка плъзна по изваяното ѝ от десетки пластични операции
лице.
„Тая вярно ще вземе да влезе“, помисли си водещата и побърза да прекрати интер-
вюто.

***

4
 Няколко седмици по-рано

– Влизай, Синче, шефът те чака – каза секретарката и отвори тежката дъбова врата.
Синтия влезе в кабинета. Помещението беше с размерите на баскетболно игрище. В
дъното, зад голямо дъбово бюро седеше шефът на музикалната компания Димитриев и
пушеше пура. Докато стигне до бюрото му, Синтия се измори.
– Здрасти, секси – ухили се плешивият мъж. – Сядай. Как си?
– Горе-долу – каза Синтия.
– Като гледам отчетите, напоследък май си само долу. От шест месеца не си имала
участие.
– Знаеш, че в тоя бизнес има силни и слаби периоди. Не може да сме само горе.
– Така е, ама колежките ти са добре. Само към теб няма интерес.
– Как да има интерес, шефе? Нямам нови песни, нямам нови клипове. Не си инвести-
рал в мен една стотинка, а очакваш да има интерес.
– И в другите не съм инвестирал, ама хората ги търсят.
– Преди петнайсет години във фирмата бяхме десет певици. Сега сме сто и трийсет.
Как да има публика за всички?
– Ти сега ще ме учиш как да правя бизнес ли?
– Не те уча, ама не виждаш ли, че така не става? Назначаваш във фирмата някакви
двайсетгодишни кифли, които нито имат глас, нито имат визия, ама пеят всичките ни
стари хитове. Много ясно, че клиентите ще поръчват тях.
– Винаги имаш оправдание за провалите си. Само че аз от теб не очаквам оправдания.
Очаквам приходи. Давам ти срок три месеца да се стегнеш и да тръгнеш по участия. Ако
не стане, ще трябва да се разделим.

***

– Толкова съм му бясна, че ми се нацепиха ноктите – изсъска Синтия в лицето на

Лили Дрец.
– Успокой се, ще измислим нещо – каза Лили Дрец.
Името ѝ шестваше от години в медиите с неизменната титла „маникюристката на
звездите“. Да бъдеш неин клиент означаваше, че си част от хайлайфа.
Кариерата на Дрец беше започнала преди около петнайсет години, когато от преус-
пяваща проститутка внезапно се беше превърнала в съпруга на уважаван автомобилен
крадец. Веднага след сватбата мъжът ѝ реши да инвестира в създаването на салон за
маникюр. „Да са занимава там, да прай нещо“, както обясняваше на приятелите си. Ос-
вен това ѝ осигури постоянна клиентела – пращаше при нея многобройните си любов-
ници и работата потръгна.
След година кралят на крадените беемвета заряза съпругата си, но ѝ остави салона.
Лили вече имаше огромна мрежа от клиентки – предимно елитни проститутки, които
понастоящем се изявяваха като певици, пиарки или журналистки. Те създадоха на ма-
никюристката ореола на недостижима звезда, най-вече за да подхранват егото си. Не
можеха да допуснат да поверят ноктите си на маникюристка, която не е хайлайфна.
Между Лили и Синтия имаше особена връзка, която Синтия наричаше „химия“, но
всъщност беше основана върху споделянето на общ хейт спрямо другите клиентки на
маникюристката. Синтия ходеше при Лили веднъж седмично и след два часа плюене по

5
въпросните неприятни персони се чувстваше като преродена. Маникюрите на Лили ѝ
действаха като сесии при психотерапевт. Затова оставяше големи бакшиши. Е, напос-
ледък не оставяше, защото бизнесът не вървеше.
– Направо не знам – каза Синтия. – От осемнайсетгодишна работя за него. Изкарала
съм му сигурно над един милион лева. Два аборта направих от него. И сега да ме зап-
лашва с изхвърляне.
– Всички мъже са свине – обобщи Лили. – Ми тъй ми.
– Тук не става въпрос за мъже и жени, а за професионализъм – обясни Синтия. – На-
шите отношения винаги са били чисто професионални.
– Чисто професионални, пък два аборта...
– Да, това беше моя грешка, признавам си. Не трябваше да смесвам работата със
секса. Ама всички колежки го правеха. Аз да не съм по-зле от тях.
– Не си. Даже в много отношения ги превъзхождаш. Ей го вчера дойде Базилия.
– Леле, колко е тъпа тая, не е истина просто. Не знам как я издържаш.
– Едвам я издържам. То са претенции, то са стойки, то са чудеса.
– Аз с нея съм била само един път на участие и ми скъса нервите. И казах на шефа: аз
повече с тая не искам да работя.
– Да ти кажа, Синти, писна ми вече да съм маникюристка и да търпя капризите на
всякакви кокошки, които не стига че са тъпи, ами са и нахални и с огромно самочувствие
и даже си позволяват да ми дават акъл как да работя. Не мога повече така.
– Е, какво ще правиш?
– Ами аз съм артист, искам да творя, да се развивам. Ми тъй ми. Не мога да съм слу-
гиня на някакви надути пачи.
– Права си.
– И досега сто пъти да съм затворила тоя шибан салон, ако можех да си изкарвам
парите от нещо друго. Ама не мога.
– Разбирам те.
– От сутрин до вечер само с идиотки се разправям. Нямам предвид теб. В понеделник
дойде Хурая да я правя.
– Хурая е най-противното същество в цялата фирма.
– Обаче е с огромно самочувствие. Да я питаш на какво отгоре.
– Аз ще ти кажа откъде ѝ е самочувствието. От шефа. Щото той напоследък спи с нея
и всички останали кокошки ѝ се мазнят и само ѝ викат: боже, колко си хубава, боже,
колко си талантлива, боже, колко си незнамкакваси. И тя почва да си вярва. А всички
много добре знаят, че не е такава и като си я обсъждаме помежду си, си казваме истината
за нея. Обаче пред нея са само хвалби и суперлативи. Писна ми вече от тия лицемерни
кокошки. Оффф, кой ми звъни баш сега бе? Ще ми извадиш ли телефона от чантата,
моля те, че не мога с тия лакирани нокти.
Лили Дрец остави инструментите си върху масичката и извади от чантата на Синтия
последния модел айфон.
– Хурая ти звъни. Говорим за вълка, а той в кошарата. .. Да ѝ вдигна ли аз?
– Дай ми го до ухото.
Лили поднесе телефона до лявото ухо на Синтия, а тя грациозно наклони глава.
– Алоооо, Хури. Как си, миличка? Ма, разбира се, че е удобно, толкова ми е приятно
да те чуя... Да, миличка... Имам чувството, че между нас има някаква телепатия. Тъкмо
щях аз да ти звъня да ти кажа, че новата ти песен е страхотна. Това ще стане голям хит,
да знаеш.

6
 ***

– Само да ми вземеш връхчетата – напомни Синтия на Чони.

Чони беше „коафьорът на звездите“ и стилът му на обличане категорично деклари-
раше, че не е съгласен с първичните полови белези, които природата му е дала. Душев-
ността му беше ранима, деликатна и женствена. Но съдбата понякога е особено жестока.
Беше му отредила да израсне в Перник. Да се родиш гей в Перник – това е проклятие.
Но Чони беше амбициозен и веднага след като завърши училище, се премести в столи-
цата. София – градът на греха и порока. Колко нощи бе сънувал как се хвърля във ви-
хъра на светския живот и става приятел е най-големите звезди – Евгени Минчев, Азис,
Кулагин...
Ала реалността се оказа доста по-сурова. Столицата не беше така гостоприемна, както
изглеждаше в сънищата му. През първите месеци Чони спеше на една пейка в парка.
После обаче съдбата му се усмихна. Запозна се с възрастен депутат от управляващата
партия, който плащаше щедро за дискретни мъжки ласки. И нещата потръгнаха...
Всъщност фризьорският салон беше подарък за Чони от депутата. Е, не точно пода-
рък, защото Чони си го извоюва с изнудване и заплахи, че ще разкаже на медиите за
връзката им. Бизнес планът му проработи.
Клиентките на Чони бяха почти същите като тези на Лили Дрец. Гледаха на него като
на приятелка и проникновен психолог, готов винаги да ги изслуша.
– Косата ти е доста изтощена – отбеляза коафьорът, когато Синтия седна на стола.
– Аз съм по-изтощена от нея – измрънка фолкпевицата. – Имам чувството, че ще от-
кача.
– Синти, защо се съсипваш бе, мацко? Къса ми се сърцето, като те гледам как се са-
моунищожаваш. Не може да продължаваш така.
– А какво да направя? От половин година съм в дупка. Имам чувството, че с кариерата
ми е свършено.
– Трябва да излезеш от зоната на комфорта си, мацко. Златка ми даде една книга,
която обяснява откъде точно се излиза. Направо било невероятно. Златка била в тежка
депресия, обаче прочела тая книга, излязла си от зоната на комфорта и веднага се опра-
вила. Страхотна е тая книга.
– Как се казва книгата?
– Оффф, сега, като ме попита така, и... не мога да се сетя точно заглавието, но е от
най-известния американски психолог. При него ходят Мадона, Майли Сайръс, Джъстин
Бийбър, Джей Ло... абе, всички! Толкова е известен, че е участвал в американската „Че-
решка на тортата“, представяш ли си? И Златка ми даде неговата книга и съм си я сло-
жил на нощното шкафче и все се каня да я прочета, ама от толкова работа не ми остава
време... Исках да кажа, че трябва да направиш нещо.
– Не знам вече кво да направя. На 35 години съм, а имам чувството, че съм на 90.
– Я стига глупости. Гледай какво секси парче си. Мъжете полудяват, като те видят.
– Полудяват, ама или са женени, или не им се занимава. Само сексът ги интересува.
– Ох, и аз имам същия проблем. Всички мъже ме зарязват. Най-дългата ми връзка е
била четири месеца, представяш ли си? Ама аз съм го приел като неизбежен факт.
Всички секссимволи сме така. И Мерилин Монро е била така. Кво да направим? Така
сме всички красавици. Ама и аз понякога не издържам и толкова се разстройвам... Ми
това мойто живот ли е? По дванайсет часа работа, не мога да подвия крак. Вярно, най-

7
успешният столичен коафьор съм, стигнах до върховете на професията, цяла България
ме знае. И каква полза? Никаква. Плащам за успеха си най-високата цена – цената да
нямам личен живот. Ми не съм си мечтал за това. Тука в тоя салон ли ще изгния? Ми аз
искам да обикалям света, да се срещам с интересни хора, да спя в най-луксозните хо-
тели...
– Добре, какво правиш сега? Нали ти казах да ми вземеш само връхчетата!
– Ох, извинявай, отплеснах се. Ма я виж колко по-добре ти е така. Ми да. В момента
се носят такива прически. Сега ще ти пусна един сешоар и ще станеш трепач.
– Чони, не ми харесва така. Ужасно е! – извика Синтия и ревна с глас.
– Ееее, айде сега, недей да плачеш. Коса е, ще порасне. Може ли заради такива дре-
болии да си разваляш настроението? Казвам ти, трябва да си излезеш от зоната на ком-
форта.

***

Цецо Бицепса беше елитен масажист и фитнес инструктор в центъра „Бютифъл бо-
дис“. За вип персоните той беше нещо като гуру, който извайваше телата им, така че да
стават за фотосесии. За всеки от клиентите си той определяше индивидуална трениро-
въчна програма, назначаваше им специален хранителен режим и отпускаше напрегна-
тите им мускули с вещи масажи.
Синтия беше имала кратка афера е него преди години и оттогава той ѝ даваше 50
процента отстъпка на всички услуги. Но откакто изпадна в депресия, певицата спря тре-
нировките във фитнеса и ползваше само масажите.
– Много стрес се е натрупал в мускулите – отбеляза Цецо, докато мачкаше с татуира-
ните си ръце плешките на Синтия. – Трябва да подновиш тренировките.
– Нямам сили за тренировки – каза Синтия.
– В мускулите се отлагат токсини – обясни Цецо. – Трябва да ги натоварваш, за да ги
изчистваш. Иначе ще стане по-зле.
– Колко по-зле да стане?
– Тялото е твоят капитал – започна да я наставлява фитнес инструкторът. – С него си
изкарваш хляба. Твоите фенове искат да бъдеш пример за подражание, искат да си съ-
вършена.
– Какви фенове бе, Цецо? – избухна Синтия. – Аз вече нямам фенове. Не им пука за
мен. Забравиха ме. Сега всички са фенове на Хурая, на Базилия и на всякакви такива
курви.
– Недей така. Хурая и Базилия са еднодневки, а ти си звезда. Имаш толкова хитове,
хората ги знаят наизуст. А тия новите след една година никой няма да ги помни.
– И мен вече никой не ме помни. От шест месеца нямам нито едно участие.
– Отпусни се и не мисли за проблемите. Когато мислиш за лоши неща, мускулите се
напрягат и не мога да работя.
– Имаш ли да ми дадеш някакви пари назаем? – попита Синтия. – Две-три хиляди
лева, докато ми тръгнат участията.
– Тъкмо и аз щях да те питам дали можеш да ми дадеш някакви пари назаем – каза
Цецо. – Закъснявам трети месец с плащането на ипотеката на фитнеса. Ако до края на
януари не си платя вноските, банката ще ми го вземе.
– Ужас. Ти си по-зле и от мен. Аз поне ипотека нямам.
Цецо Бицепса въздъхна и продължи да масажира мълчаливо дупето на певицата.

8
 – Откога не си правила секс?
– Не помня вече. Сигурно от половин година. Може и повече.
– Не е хубаво това. Млада си, имаш сексуална енергия, която трябва да се изразходва.
Иначе се натрупва като токсини в тялото. Ако искаш, може да...
– О, не, Цецо, забрави. Дори не мога да си помисля за секс в момента. Повдига ми се
само като си го представя...

***

Най-легендарната личност в средите на хайлайфа беше астроложката, гадателка и

контактьорка маг Дилайла. Достъпът до нея беше ограничен – не можеше просто ей така
да се обадиш по телефона и да си запишеш час. Трябваше да те препоръча някой от
нейните редовни клиенти, после магьосницата извършваше предварително проучване
по нейните си междузвездни и трансцендентални канали и чак тогава евентуално се
обаждаше да те покани на сеанс.
Сред клиентите ѝ нямаше случайни хора – бяха само висши политици, бизнесмени,
високопоставени престъпници, звезди от шоубизнеса и спортисти.
Сеансите при маг Дилайла протичаха различно. Понякога гадателката вадеше карта
на звездното небе и мереше нещо върху нея с пергел и транспортир. Друг път хвърляше
боб, размахваше бронзово махало, а понякога гледаше и на пъп. Когато влезеше в кон-
такт е извънземния разум, изпадаше в транс и издаваше нечленоразделни звуци. Но кли-
ентите ѝ бяха единодушни – маг Дилайла винаги познаваше всичко. Тя беше феномен,
препоръчан дори от абсолютния авторитет в общуването е отвъдното – самата Нешка.
Синтия беше попаднала при маг Дилайла по препоръка на един банкер, с когото
преди три години имаше краткотрайна връзка. Маг Дилайла отначало се отнасяше е по-
дозрение към фолкпевицата, но впоследствие я допусна до себе си и дори станаха нещо
като приятелки. Гадателката се отнасяше с особена нежност към Синтия, сякаш ѝ беше
дъщеря.
Певицата също се привърза към старата магьосница, защото тя винаги успяваше да
повдигне духа ѝ. Да, понякога бръщолевеше глупости, но в крайна сметка зареждаше
младата жена е оптимизъм и самочувствие.
Както обикновено, Синтия влетя в апартамента ѝ и още от вратата започна да я за-
сипва с проблемите си.
– Нищо не върви, лельо Дилайла. Нито в работата, нито в любовта. Всичко се скапа.
Никой вече не ми се обажда, забравиха ме, имам чувството, че съм остаряла, погрозняла,
че никога повече няма да пея и...
– Седни – каза тихо гадателката. – Усещам силна негативна аура около теб. Трябва да
я изчистим.
Синтия седна на табуретката за гадания и си затвори очите. Това беше традиционен
ритуал. Седиш със затворени очи и чакаш космическият разум да се свърже с духа ти.
– Венера е ретроградна, Юпитер е във втори дом... – размърмори се маг Дилайла. –
Ами да, имаш запушване в четвърта чакра, трябва да пиеш всяка сутрин по една супена
лъжица зехтин на гладно...
– Да не ми е направена черна магия? – разтревожи се Синтия.
– Не виждам черна магия – каза Дилайла. – Виждам по-скоро зацапана аура. Преди
лягане ще слагаш под възглавницата си една бучка захар, две пакетчета бакпулвер и
една кутия русенско варено, за да се балансират енергиите. Щото виждам, че в момента

9
си разбалансирана.
„Всичко ми познава тая жена – помисли си Синтия.
– Уникална е.“
– Благодаря ти, лельо Дилайла. Другата седмица ще дойда пак.
– Другата седмица може и да не ме намериш.
– Защо? – разтревожи се певицата.
– Пратиха ми данъчни. Дойдоха тук, съставиха ми акт, че извършвам неправомерна
стопанска дейност, че не водя счетоводство и нямам касов апарат. Натопили са ме.
– Кой е тоя мръсник, дето те е натопил? – попита певицата.
– Не знам.
– Е, как не знаеш, нали си гадателка?
– Имам някакви подозрения – опита се да спаси авторитета си магьосницата. – Си-
гурно е някой от моите клиенти. Всякакви неблагодарници има. Но който и да е той, ще
го застигне лоша карма.
– Така му се пада. А ти какво ще правиш?
– Не знам – въздъхна тежко гадателката. – Глобата ми е сто и петдесет хиляди лева, а
аз ги нямам. Дори да продам апартаментчето, ще взема за него максимум осемдесет
хиляди. И най-вероятно ще ме вкарат в затвора.
– Как ще те вкарат в затвора, лельо Дилайла? Имаш толкова връзки. Всички депутати
и прокурори идват при теб да им гледаш. Що не им се обадиш?
– Щото когато човек има проблем, не си вдигат телефона. Вдигат само когато самите
те имат проблем.
– Ще измислим нещо, лельо Дилайла – каза Синтия и прегърна възрастната жена. –
Няма да оставим нещата така.

***

Михаил Михайлов се събуди с тежък махмурлук. Отвори бавно очи и огледа мизер-
ната си ергенска квартира. Предстоеше му още един пропилян ден. Тъжно му беше, че
такъв професионалист като него се беше родил в тая загубена държава. Ако беше в Аме-
рика, сега щеше да е милионер, да живее в огромно имение и всеки уикенд да качва по
десетина манекенки на петдесетметровата си яхта. Ама пусти малък пазар български...
Измъкна се от леглото, изпика се и отиде в кухничката да си направи кафе. Погледна
към улицата през мръсния прозорец. В този момент телефонът му иззвъня. Беше Син-
тия.
– Мишка, удобно ли е? – изчурулика певицата.
– Винаги.
– Трябва да те видя.
– Да се видим в офиса?
– Не, там не става. Идвам у вас.
– Ама...
Михайлов се опита да обясни, че квартирата му не е в приличен вид, за да приема
гости, но Синтия му беше затворила. Доколкото познаваше импулсивния ѝ характер, тя
със сигурност вече пътуваше насам.
Михаил Михайлов вдигна от масата чинията от снощната вечеря и я сложи върху
купчината неизмити чинии в мивката. Отвори прозореца да излезе спареният въздух и
изтупа на тротоара трохите от покривката. Взе си бърз душ, облече се и даже си пръсна

10
малко парфюм. Знаеше, че Синтия е чувствителна към миризми.
В тоя момент на вратата се звънна. Михайлов отвори и певицата влетя в квартирата
му като природно бедствие.
– Леле, ква мръсотия е тука... Как живееш в тая кочина бе, Мишка – извика Синтия и
преди да дочака отговор, хвърли дамската си чанта върху масата, запретна ръкави и
започна да мие чиниите.
– Тъкмо щеше да идва чистачката – излъга Михайлов. – Остави чиниите, неудобно
ми е така.
– Е, кво ти е неудобно. Докато си говорим, ще съм ги измила.
Михаил Михайлов работеше със Синтия от петнайсет години и я чувстваше като своя
сестра. Той беше най-важният човек в нейния екип – човекът, който пускаше плейбека
по време на участията ѝ по кръчмите. Тя го наричаше „моят озвучител“, но Михайлов
настояваше, че е „саунд дайректър“. Това му звучеше много по-престижно. Освен озву-
чител Мишката беше и неин шофьор, бодигард и счетоводител. Комплексна, мултифун-
кционална личност.
За петнайсет години съвместна работа двамата бяха навъртели над един милион ки-
лометра из България, без да броим инцидентните участия в Ларнака, Лондон, Мюнхен
и Чикаго.
Най-ценното качество на Мишката беше, че приемаше кротко и мълчаливо всички
настроения на певицата – постоянните ѝ депресии, еуфории и истерии. Поради тази
причина тя го смяташе за интелигентен.
Заради чергарския живот Михайлов така и не беше успял да създаде семейство. Ни-
коя жена не би търпяла до себе си човек, който се прибира вкъщи два-три пъти в месеца,
а по празници задължително е на работа. Но това не му тежеше. Голямата му мъка беше,
че е недооценен саунд дайректър, който пилее таланта си по вмирисани кръчми, вместо
да смесва албумите на велики рок музиканти в някое модерно американско студио. Тази
страшна болка стягаше сърцето му всеки ден около пет следобед и единственият лек за
нея беше да я дави в алкохол. Пиеше винаги сам, а след третата водка водеше въобра-
жаеми диалози с Мик Джагър, който уж го кани да работи по новия албум на „Ролинг
Стоунс“ и му предлага хонорар от един милион долара, а Мишката нещо му тежкарее и
му вика „ше видим“.
– Мишка, трябва да измислим нещо – каза Синтия, докато търкаше енергично с гъ-
бата загорялата мазнина от един тиган. – Не можем да стоим без работа толкова време.
– Както виждаш, можем – философски отбеляза Михайлов. – Мен шефът няколко
пъти ме прати да озвучавам тия новите. Ама с тях не може да се работи. Тия са некви
изтрещели курветини. Постоянно са надрусани, кикотят се като ненормални, объркват
си песните, а после обвиняват мен. Ай ше им еба майката некадърна... И му казах на
шефа: аз повече няма да работя за фирмата.
– Ти ли му го каза?
– Ся не си спомням точно дали аз му го казах, или той ми го каза, ма кво значение
има...
Синтия въздъхна.
– Мишка, петнайсет години работим заедно с теб. Имали сме и хубави, и лоши мо-
менти. Минали сме през всичко. Изградили сме си име. Не може да се отказваме. Трябва
да продължим.
– Права си. Ама накъде да продължим?
– Сега всички вече са в социалните мрежи – каза певицата и започна да мие отворения

11
прозорец. – Правят онлайн концерти, събират по 40-50 хиляди зрители. Там е бъдещето.
– Там няма кинти. Правят го, за да си чешат егото. През интернет няма как да вземеш
бакшиш.
– Така е. Ама какво да правим?
Мишката запали цигара и издиша дима през ноздрите си.
– Имам идея. Трябва да влезем в политиката.
– Моля?
– Големите кинти са там, Синти. Ти имаш много публика. Две поколения са израс-
нали с песните ти. Имаш стотици хиляди последователи във фейсбук и инстаграм. За-
дължително трябва да направиш партия.
– Как ще направя партия, Мишка? – засмя се Синтия. – Нищо не разбирам от поли-
тика.
– Тия, дето са в парламента, да не би да разбират? С нищо няма да си по-лоша от тях.
– Ама аз едвам завърших гимназия. Успехът ми от дипломата е 3.40.
– Никой няма да ти гледа дипломата – успокои я Мишката. – Далеч по-глупави от теб
хора са имали успешна политическа кариера. За политиката не се иска акъл. Иска се
само да издържаш на резил. А ти имаш голям опит в това отношение. Попадала си във
всякакви ситуации по кръчмите и винаги си се измъквала. Ти само регистрирай партия,
влез в парламента и...
– Ами ако не вляза?
– Гарантирам ти, че ще влезеш. Избирателите са уморени от старите муцуни. Искат
нови лица, искат хора, които не са част от политическата класа. Писнало им е от едни и
същи мошеници. Виж какво става по света – Доналд Тръмп, Бепе Трило, Зеленски...
Сигурен съм, че хората ще гласуват за теб. Ще вкараш поне 70 – 80 депутати, а може и
повече.
– И какво ще правя с тия 70-80 депутати?
– Ще правиш бизнес. Като всички останали. Ще разпределяш огромни пари от бю-
джета, от еврофондовете. Ще даваш обществени поръчки на твои хора. Това са милиони
левове, Синти. И най-важното – това е власт. Безкрайна, безконтролна, безнаказана.
Всички ще пълзят пред тебе, ще ти целуват краката, ще се унижават.
– Мишка, за политиката се искат други качества. Трябва да можеш да ставаш рано. А
аз съм свикнала да спя до обяд.
– Пак ще си спиш до обяд. Други ще стават рано.
– Ама как си ме представяш аз да облека костюм и да разнасям из парламента папки
със законопроекти и съдебни решения? Аз съм артистична личност, не мога да стана
чиновник.
– Не разбираш ли, че нямаш друг избор? – ядоса се Мишката. – Музикалната ти ка-
риера е приключила. Какво смяташ да правиш? Да умреш от глад ли?
– Е, що да умирам от глад? Може пък да се омъжа за някой богат, привлекателен мъж,
който да ме издържа.
– И това вече не можеш. Можеше да го направиш преди десет години. Сега вече е
късно. Богатите си търсят двайсетгодишни момиченца.
– Защо ми говориш така? – разплака се Синтия. – Намекваш, че съм стара ли? Това
ли намекваш?
– Не съм казал такова нещо – прегърна я Мишката.
– Млада си, красива си, но просто трябва да разсъждаваш практично. Да преценяваш
какви са реалните възможности пред теб и да се възползваш от тях.

12
 – И какво ми казваш? Че единствената ми реална възможност в момента е полити-
ката?
– Със сигурност е най-добрата. И ако изпуснеш шанса си сега, може и да нямаш
втори. Помисли си само – власт, пари, слава. Всеки ден ще те дават по телевизията.
Журналистите ще те следват по петите като суперзвезда. Политиката също е шоубизнес.
Само че в нея изпълнителите са много високоплатени. За една година ще направиш
пари, колкото не си изкарала през цялата си музикална кариера.
– Колко пари? Един милион?
– Много милиони. Ще живееш в лукс до края на живота си, без да ти се налага да
работиш. Ти го заслужаваш, Синти.
– Разбира се, че го заслужавам. Ама не съм сигурна, Мишка. Да речем, че направим
партия и се явим на избори. Това е лесно – концерти, кебапчета, празни приказки. Пра-
вила съм го за всяка партия. Въпросът е какво ще правим след изборите.
– Ако сме загубили, няма да правим нищо. А ако сме спечелили, ще правим каквото
си искаме.
– Имам чувството, че ще се изложим.
– И какво от това? Толкова хора са се излагали и им няма нищо. От резил не се умира.
Освен това, ако имаш власт, ще можеш да отмъстиш на всички, които са те прецаквали
през годините.
– И на шефа ли?
– Най-вече на него. Ще можеш да му вземеш бизнеса и да го изхвърлиш на улицата
като куче.
– Всичко ли ще му взема?
– Всичко.
– И ще го оставя без пукнат лев, гладен, унизен и отчаян?
– Даже и в затвора можеш да го вкараш, ако поискаш.
Очите на Синтия светнаха.
– Мишка, харесва ми тая идея. Правим го.

***

– Оставете си телефоните отвън – нареди Синтия. – Може да ни подслушват.

– Кой па ще те подслушва баш тебе бе, мацко? – засмя се Чони. – Освен някой пер-
верзен чикиджия, който се възбужда от гласа ти.
– Като разберете за какво съм ви събрала, ще се сетите кой може да ни подслушва –
строго каза Синтия.
– Аз мислех, че си ни събрала да пийнем по едно и да поклюкарстваме както винаги –
каза Лили Дрец и се разположи върху креслото до изкуствената камина.
Апартаментът на Синтия беше малък, но обзаведен така, че да изглежда сякаш собс-
твеничката тъне в разкош. Всичко в него беше реплика – завесите бяха имитация на
коприна, мебелите – тапицирани с изкуствена кожа, а от тавана висеше тежък полилей,
изработен от материали, имитиращи злато и кристал. Такава беше представата на певи-
цата за естетика. Плейбекът се беше превърнал в неин манталитет.
– Кво ще пиете? – попита Синтия.
– За мен уиски, чисто – каза Мишката.
– Аз ще пия един редбул – обяви Цецо Бицепса.
– За мен едно бейлисче с много лед – каза Чони.

13
 – За мен мълчана вода – каза маг Дилайла.
– Нямам мълчана вода, лельо Дилайла – притесни се Синтия.
– Няма проблем, аз си нося – каза гадателката и извади от голямата си чанта пластма-
сово шишенце с някаква мътна течност.
– За мен мартини е две маслинки – каза Лили.
– Ох, като каза така, и на мен ми се допи мартини – развълнува се Чони. – Айде и на
мен едно мартини, ама с три маслинки.
– Ми тъй ми – каза Лили.
– Ох, не, айде ще си остана на бейлисче – отказа се Чони.
Домакинята отиде зад яркозеления бар, който отделяше хола от кухненските уреди,
и наля питиетата.
– Събрах ви, за да ви съобщя важна новина – каза Синтия. – Влизам в политиката.
Настъпи дълга пауза. Всички погледи бяха вперени в певицата и в тях се четеше едно
и също – „тая се е побъркала“.
– Как политика бе, мацко? – попита Чони. – Какво общо имаш ти с политиката?
– Да не би да се омъжваш за депутат? – предположи Лили. – Браво, много се радвам
за теб. Ми тъй ми, време ти е да си хванеш някой по-сериозен. От коя партия е?
– Няма да се омъжвам за никого. Засега. Реших да учредя моя партия, с която ще вляза
в парламента.
– Виждам, че трайната липса на секс води до психически отклонения – отбеляза Цецо
Бицепса. – Ако не вземеш мерки, скоро може да решиш и да летиш в космоса. Спешно
трябва да се изплющиш с някого.
– Ох, Цецо, много си прост понякога – каза Синтия.
– Нека аз да им обясня, щото виждам, че не те вземат насериозно – предложи Миш-
ката. – Със Синтия направихме анализ на политическата ситуация и стигнахме до из-
вода, че сега е моментът да се ангажираме с нов политически проект. Хората са уморени
от старите политици и искат промяна. Синтия може да стане лидер на тази промяна и
да вкара нови лица в парламента с партията си „Народно щастие“.
Настъпи дълго мълчание. Новината беше толкова неочаквана, че имаше нужда от
време за осмисляне.
– Виждам светло бъдеще пред тоя политически проект – каза маг Дилайла, която през
цялото време размахваше бронзово махало. – Ще има успех.
– Така ли ще се казва партията? – попита Чони. – Народно щастие? Ебати тъпото име.
– На мен ми харесва – каза Лили. – Има оптимизъм в него. Ми тъй ми.
– Нумерологично стои много добре – каза маг Дилайла. – Народно щастие, това е 9
плюс 23 плюс 17 минус 6 плюс 29 плюс 34. При ретрограден Меркурий се добавя кое-
фициент 62. Общият сбор дава 731, което е числото на успеха.
– На мен не ми харесва – каза Цецо. – Имайте предвид, че навсякъде ще ни пишат
съкратено НЩ. НеЩе. Какво не ще? Как избирателите ще приемат партия, която не ще?
– Много добре ще я приемат – каза Синтия. – Досега са гласували само за партии,
които много се натискат да са във властта. Сега може да дадат шанс на някой, който не
я ще.
– Ми тъй ми – подкрепи я Лили. – Повечето българи гласуват напук, за да направят
мръсно на някого. Сега ще си кажат: тия не щат властта, ма ние ще им я дадем, да ги
видим какво ще я правят.
– Името на партията не е важно – обясни Мишката. – Можем да го сменим по-ната-
тък. По-важно е каква ще е каузата.

14
 – Каква ще е каузата? – поинтересува се Цецо Бицепса.
– Не сме я измислили още – призна си Мишката. – Но трябва да е нещо близо до меч-
тите на народа и традиционните му копнежи.
– Кебапчета, ракия и чалга? – предположи Чони.
– Нещо такова – каза Синтия. – Ама трябва да го формулираме по-елегантно. Да ре-
чем „пълно задоволяване на материалните и духовните потребности на гражданите“.
– Звучи добре – каза Цецо. – Кебапчета, ракия и чалга. Всички идеали на българина,
събрани ведно.
– Нека да не е ракия, а бира – предложи Чони. – Все пак сме в Европейския съюз, а
всички европейци пият бира. Ракията е просташко питие.
– Звездите ми говорят, че тая партия ще получи огромен вот – каза маг Дилайла и
отново залюля махалото.
– Към кебапчетата и бирата аз бих добавила и безплатен шопинг в мола и почивки в
петзвездни хотели – предложи Лили. – Все пак трябва да спечелиш и женския електо-
рат.
– Политическата програма е в процес на доуточняване – каза Мишката. – Имаме
време до изборите, ще изчистим концепцията. По-важният въпрос е кои хора ще влязат
в ръководството на партията. Избирателите не гласуват за идеи, а за личности. Като
фронтмен имаме Синтия, която безспорно е с голяма фенска маса, но ни трябват още
няколко човека, които са доказани професионалисти и могат да спечелят доверието на
електората.
– И кои ще са тия лица? – поинтересува се Чони.
– Вие – каза Мишката и глътна уискито на един дъх.

***

Предизборният щаб на „Народно щастие“ се помещаваше в салона на Лили Дрец,

който временно беше затворен и не приемаше клиенти.
– Пропускам огромни ползи, Синти – измрънка Лили. – Изкарвах по триста-четирис-
тотин лева на ден, а преди празници съм стигала и до хиляда. Тия приходи кой ще ми
ги възстанови?
– Не бъди егоист! – смъмри я лидерката на партията. – Като вземем властта, ще имаш
много повече пари.
– Ще задължиш всички депутати да ми станат клиенти? – грейна маникюристката. –
Леле, това ще е огромен оборот!
– Бе ти не разбираш ли, че като спечелим изборите, изобщо няма да ти се налага да
работиш? – обясни Синтия. – Видяла ли си някой депутат да бачка?
– Не.
– Няма и да видиш. То това е смисълът на политиката. Да харчиш чужди пари и да си
живееш живота.
– Ми тъй ми – зарадва се Лили, макар че хич не ѝ се вярваше, че ѝ предстои такова
бляскаво бъдеще.
– Трябва да помислим за кампанията – обади се Цецо Бицепса. – Ще тръгнем по пре-
дизборни обиколки, хората ще ни питат каква ни е програмата, а ние нямаме програма.
– За кво ти е програма? – отвърна Синтия. – Никой от избирателите не се интересува
от програми. Както каза Мишката, хората гласуват с емоциите си, а не с разума. Изобщо
не ги вълнува какво им казваш, а как изглеждаш и дали ги кефиш. В тоя ред на мисли

15
трябва да си купиш костюм. Не може да ходиш по анцуг в парламента.
– Аз костюм лесно ще си купя, ама все пак трябва да имаме някакви послания – настоя
Цецо.
– Никакви послания не ни трябват – възрази Синтия. – Достатъчно е да плюем яко по
сегашната власт.
И да казваме, че когато ние дойдем, всичко ще се промени. Но това трябва да се съ-
общава съвсем накратко, в рамките на не повече от пет-шест минути, за да не отегчаваме
публиката. И след това почваме концерт със златните ми хитове.
– Добре е да пуснеш в социалните мрежи твоя снимка пред портрет на Бай Тошо –
каза Цецо. – Милиони хора изпитват носталгия към епохата на евтината боза и мизер-
ните почивни станции.
– Не е лошо все пак да направим анализ какви са потенциалните ни избиратели – каза
Лили. – За да знаем към кого е насочена кампанията ни.
– Към всички – заяви Синтия. – Няма да делим хората на „наши“ и „ваши“. Моите
песни се пеят от млади и стари, от граждани и селяни, от бедни и богати. Всички те са
потенциални избиратели.
– Аз мога да осигуря вота на хората с нетрадиционна сексуалност – каза Чони. – Спо-
ред социолозите това са около десет процента от всички избиратели. Не е малко.
– Хич даже не е малко – съгласи се Цецо. – Чудесно ще е, ако гласуват за нас. Но все
пак трябва да внимаваш да не ни лепнат етикета „джендърска партия“. Щото повечето
българи са консервативни и гледат е лошо око на тия неща.
– На мен ли го казваш? – обиди се Чони. – Просто предложих услугите си. Все пак
имам известно влияние в тия среди.
– Чони е прав, но и Цецо е прав – възстанови мира Синтия. – Трябва да внимаваме и
да заложим на традиционните български ценности – ракия, салата, по-малко работа, по-
вече почивки в Гърция.
– Добре де, ама ако все пак някой ни пита какво ще правим, като вземем властта,
какво да му отговорим? – попита Лили.
– Ще му отговорим, че в екипа ни има изтъкнати експерти, които в момента пишат
управленската ни програма – обясни партийната лидерка. – И когато му дойде времето,
ще я обявят.
– Ами ако попитат кои са тия експерти? – попита маг Дилайла.
– Докато се сетят да попитат, аз вече ще съм запяла – успокои я Синтия.

***

– Ванче, трябва да ми помогнеш – каза певицата, докато наливаше бяло вино на гос-
тенката си. Бяха седнали в кухнята на традиционната им ежемесечна вечеря „по жен-
ски“.
Ваня Цанкова беше първа братовчедка на Синтия. Бяха израснали заедно в китното
село Пърлево, безгрижни и неразделни в игрите и пакостите. За разлика от Синтия Ваня
беше умно и добродушно момиче. В училище беше пълна отличничка и гордост на ця-
лата фамилия. Имаше само два проблема – къси крака и малки цици.
Тези дадености я обрекоха на горестна самота в тийнейджърските години. Докато
Синтия сменяше гадже след гадже, Ваня четеше любовни романи и въздишаше по Рет
Бътлър и Ралф де Брикасар. Отличните оценки в училище изобщо не я радваха. Готова

16
беше да даде всичките си шестици само за да преживее някоя от бурните връзки на бра-
товчедка си.
Синтия много обичаше Ваня, споделяше всичко с нея и търсеше съветите ѝ, защото
беше очевидно, че е по-умна. Изобщо не си даваше сметка, че разказите ѝ за целувките
на съучениците ѝ, за тайните желания, за първия секс натъжават отличничката и я карат
да се чувства още по-самотна.
По силата на вечното правило, че всяка красавица си има грозничка приятелка, върху
чието нещастие гради самочувствието си, Синтия водеше навсякъде със себе си невз-
рачната си братовчедка. И понеже не всички селски плейбои успяваха да се доредят до
бъдещата фолкпевица, някои от тях приемаха да се утешат с отличничката. Така покрай
сухото изгоря и мокрото – факт, за който Ваня завинаги щеше да се чувства благодарна
и задължена.
Синтия се срамуваше от селския си произход и никъде не споменаваше, че е родена
в Пърлево. Когато я питаха откъде е, казваше „по принцип съм от София“. Но веднъж
Ваня ѝ обясни, че всъщност не бива да се срамува, защото родното им село било кръс-
тено на някакъв френски рицар кръстоносец, който се влюбил в местна девойка и решил
да остане тук. Рицарят постоянно питал селяните „Парле ву?“. И оттам останало името
Пърлево. Синтия се почувства много горда от тая история и дори предположи, че може
да е далечна правнучка на френския благородник, но за всеки случай продължи да казва,
че по принцип е от София.
Когато завършиха училище, двете братовчедки напуснаха селото и атакуваха столи-
цата. Синтия започна бляскава кариера на фолкпевица, а грозничката Ваня завърши бъл-
гарска филология с пълно отличие. Понастоящем беше учителка по литература на шес-
токласници. С месечна заплата деветстотин и десет лева.
– Трябва да ми помогнеш – повтори Синтия, след като двете отпиха от виното.
– Каквото кажеш – прояви готовност Ваня.
– Както виждаш, държавата не върви – започна отдалеч фолкпевицата.
– Всички го виждаме.
– Политиците са корумпирани, не ги интересува народът. А хората живеят все по-зле.
– Факт.
– На мен това никак не ми харесва и затова реших, че не е редно да стоя отстрани и
само да мрънкам. Като популярна личност аз трябва да се ангажирам с обществените
проблеми...
– Така... – притесни се Ваня и отпи голяма глътка от чашата си.
– Затова реших да вляза в политиката.
– Не! Само това не!
– Не ме прекъсвай. Регистрирах партия, която се казва „Народно щастие“. И ще се
явявам на изборите.
Ваня въздъхна дълбоко. На лицето ѝ се изписа болка.
– Стойче, защо ти е това? – попита Ваня. Тя беше единствената, на която Синтия поз-
воляваше да я нарича с истинското ѝ име. Иначе се срамуваше от името „Стойка“ – смя-
таше го за селско и просташко.
– За какво ти е тая партия? – повтори въпроса си Ваня. – Политиката е мръсна работа.
– Политиката е мръсна работа, защото с нея се занимават само мръсни хора – разпали
се певицата. – Защото умните и почтени хора като теб, като мен се гнусят и предпочитат
да стоят отстрани. И оставят властта в ръцете на негодниците.
– Така е, ама какво ще промениш? Как ще се пребориш с всичките тия негодници? Те

17
са мафия. Ще те смачкат.
– Сигурна ли си? – усмихна се Синтия и отново напълни чашите. – Ами ако ги бия на
изборите?
– Дори да ги биеш, което е малко вероятно, ще се изправиш срещу обиграни поли-
тици, врели и кипели в мръсните игри. Ще ти съсипят здравето, ще ти спретнат комп-
ромати, ще ти изкарат кирливите ризи.
Синтия запали цигара и издиша дима към тавана.
– Подценяваш ме. Аз може да не съм умна колкото теб, но имам голям опит в общу-
ването с хора. Тия всичките политици, дето ти изглеждат толкова страшни и опасни,
всъщност са едни мишоци. Аз ги познавам, бе. С всичките съм спала. Айде не с всич-
ките, ама с повечето. И им знам проблемите и комплексите. Ти знаеш ли, че всичките
са с малки пишки и са импотентни?
– Те затова са влезли в политиката – съгласи се Ваня. – Фройд казва, че...
– Фройд може да казва каквото си иска, щото е умен човек. Обаче не е спал с тия
кавали. А аз съм спала с тях и ти казвам, че ще ги отвея на изборите.
– Ама какво като си спала с тях? Какво предимство ти дава това?
– Дава ми предимството, че знам за тях разни интимни неща.
– Ами и те знаят за теб разни интимни неща.
– Разликата е, че аз не съм омъжена, а те всички са женени. Ако аз съм спала с тях,
това не е проблем. Млада жена съм, не съм обвързана, мога да спя с когото си искам. Те
обаче не могат. Защото са си създали образ на предани съпрузи, които обожават семейс-
твата си. И ако аз се разприказвам, всичко това ще рухне.
– Ама ти смяташ да се разприказваш ли? – уплаши се Ваня. – Ако го направиш, ще те
убият.
– Не смятам да се разприказвам. Обаче ще се държа така, сякаш всеки момент съм
готова да се разприказвам. Те знаят, че аз знам. И ще бъдат много внимателни с мен.
Няма да посмеят да ме нападат, защото аз съм в силната позиция. Аз държа козовете.
Абе, що не казваш, че виното е свършило?
Синтия стана, отиде до хладилника и отвори още една бутилка вино. Ваня седеше
втренчена в една точка и се опитваше да проумее какво е чула току-що. Отдавна знаеше,
че братовчедка ѝ е малко лудичка. Даже много лудичка. Още от малка се хвърляше без-
разсъдно във всякакви приключения, без да мисли за последствията. Но дори когато
правеше някоя много голяма глупост, винаги ѝ се разминаваше. Успяваше да се измъкне
и от най-безизходните ситуации. Може би я спасяваха вечният ѝ оптимизъм и ентусиа-
зъм. Убедеността ѝ, че „веднъж се живее“ и че „човек трябва да опита всичко в тоя жи-
вот“. Както и удивителната ѝ способност бързо да забравя за провалите си и да успява
всеки път да започва начисто, сякаш нищо не е било.
Ваня не беше такъв тип. При нея всичко ставаше много трудно, с много усилия, с
много съмнения и колебания. Живееше с постоянно чувство за несигурност, с усеща-
нето, че не прави нещата, както трябва. И за разлика от повечето българи винаги тър-
сеше вината в себе си и никога не обясняваше неуспехите си с липсата на късмет. Да,
всички ѝ казваха, че е много умна и търсеха съветите ѝ по всякакви въпроси, но от това
не ѝ ставаше по-леко. Беше изчела купища книги, но това изобщо не решаваше пробле-
мите ѝ, а дори ги задълбочаваше. Книгите не даваха отговори, те само разширяваха
кръга на въпросите ѝ и правеха живота ѝ още по-сложен. Е, може би и малко по-смис-
лен.
От друга страна Синтия живееше весело и безгрижно и беше далеч по-успяла според

18
днешните критерии за успех. Изкарваше много пари, спеше с когото си иска и не беше
загубила свободата си. А Ваня с нейните деветстотин и десет лева заплата едва успя-
ваше да си плати наема и често изкарваше последните дни от месеца на хляб и консерви.
Това беше наградата за дългите години, прекарани над учебниците. България не оби-
чаше отличниците. България обичаше тарикатите.
– Какво си мислиш? – стресна я гласът на братовчедка ѝ.
– Опитвам се да осмисля всичко, което ми каза.
Тапата на виното излезе от гърлото на бутилката с пукот. Синтия напълни двете чаши
и се ухили.
– Е, какво ще кажеш за моя план?
– Мисля, че се захващаш с нещо, от което изобщо нямаш никаква представа.
– Права си – призна си певицата. – Ама при мен винаги е било така. Да не мислиш, че
като съм се захващала с пеенето, съм знаела какво ме чака? Представях си, че ще съм
като Марая Кери и Бионсе. Че всяка година ще благодаря на майка си и баща си, докато
получавам поредното „Грами“. Изобщо не съм подозирала, че всъщност ще пея по най-
долните кръчми и пияни мазни чичовци ще бутат потни двайсетолевки в деколтето ми.
Ама не е зле.
– Кое не е зле?
– Е, добре де, зле е. Ама кво да направя? Това съм си избрала. Пък и с тия потни
двайсетолевки успях да си купя това апартаментче, колата, да пообиколя света. Значи
не е чак па толко зле.
– Защо се отказваш от пеенето? Имаш страхотен глас, хората харесват песните ти.
– Кой ти е казал, че се отказвам? Винаги мога да се върна към пеенето.
– Е, как ще се върнеш към пеенето, като станеш политик? Представяш ли си как из-
лизаш на сцената и те обявяват: а сега за вас ще пее депутатката Синтия Стоянова!
– Хахаха – разкикоти се Синтия. – Ми що па не? Не е лошо в парламента да има поне
един депутат, който да радва хората. Ха-ха-ха.
– Ха-ха-ха – разсмя се и Ваня, като си представи концерта на парламентарната три-
буна.
– Ох, много те обичам, Ванче – разнежи се певицата и прегърна братовчедка си. – Ти
си ми злато. Трябва да ми помогнеш.
– Как да ти помогна?
– Винаги си ми давала правилни съвети. Няма да забравя как ми даде акъл да зарежа
оня тъпак Жоро от Китен. Аз така или иначе си бях решила да го зарязвам, де. Или как
ми даде акъл да си направя пластична операция и да си намаля малко циците, че да не
увиснат... Аз така или иначе си бях решила да ги намаля, де... Ама ти много ми помогна.
– Е, какво съм ти помагала? Просто съм потвърждавала решенията, които ти вече си
взела.
– Така е. Ама когато умен човек ти каже, че решението ти е правилно, го вземаш някак
си още по-спокойно.
– Ти си чисто луда, Стойче – каза Ваня и двете се разкикотиха гръмогласно. Вече бяха
доста пияни.
– Обичам те, Ванче – разлигави се певицата.
– Обаче днес ще е първият случай, в който ще ти кажа, че не си права, и няма да се
съглася с решението ти.
Синтия изхълца от виното и впери помътнял поглед в братовчедка си.
– Що?

19
 – Щото политиката не е за теб. Твърде свястна си, за да влезеш в тая помия.
– Това вече го чух. Дай друг аргумент.
– Другият ми аргумент е, че да изградиш предизборна кампания върху това, че си
спала с лидерите на другите партии, е доста лекомислено и опасно.
– Що? Аз пък смятам, че точно това ще ги разбие. Даже си мисля, че слоганът на
кампанията ми трябва да е „Знам доста неща за политиците“.
– Недей! Българските избиратели не обичат политици, които знаят много. Не забра-
вяй, че най-избираният политик за последните години печелеше изборите с фразата „Аз
съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“. Ако им излезеш с номера „знам доста
неща“, веднага ще те намразят. В България, за да те харесват, трябва да си прост. Или
убедително да се правиш на прост.
– Права си, Ванче. Ох, не знам какво щях да правя без теб. Ако ти не беше шеф на
предизборния ми щаб, със сигурност щях да се проваля.
Ваня бутна чашата си и разля виното върху покривката.
– Нищо, на някой му се е пило – изфъфли партийната лидерка. – Ще ти налея още.
Наздраве, шефе!
– Чакай малко, какви ги говориш? Аз не съм шеф на предизборния ти щаб – извика
Ваня.
– Не можеш да ми откажеш, Ванче – прегърна я Синтия. – В предизборния ми щаб
трябва да има поне един умен човек. А аз други умни хора освен теб не познавам.

***

На следващия ден Ваня Цанкова влезе в салона на Лили Дрец и застана притеснено
до вратата. Беше облечена в старомодно сиво костюмче с пола до коляното.
– Ванче! – изписка радостно Синтия и се втурна към братовчедка си.
Докато я стискаше в прегръдките си, прошепна в ухото ѝ:
– Що си се облякла така, ма? Да не си тръгнала на родителска среща?
– Аз от уважение към партийното ръководство... – оправда се тихо Ваня. – Нали ще
вършим сериозна работа?
– Това е неформална среща – обясни партийната лидерка.
– Разбирам – прошепна Ваня.
– Тук ли ще дойдат хората от щаба? – попита тихо учителката.
– Те вече са тук – извика тържествено Синтия. – Представям ти моя политически ка-
бинет. Да започнем с шефката на социологическите проучвания Лили Дрец...
Лили се доближи до тях и кокетно подаде ръка на Ваня.
– Приятно ми е, Лили! Виждам, че имате нужда от маникюр... Ми тъй ми. Ще се пог-
рижа за това.
– Лиленцето е страхотна – похвали я Синтия. – Запознай се с отговорника по работата
със сексуалните малцинства Стоян Коларов-Чони.
Чони люшна сластно бедрата си и подаде мека ръчичка на учителката.
– Приятно ми е, госпожо. Не искам да ви прозвучи обидно, но косата ви е в ужасно
състояние – прошепна коафьорът. – Ще ви направя безплатна прическа, последен писък
на модата.
– Представям ти шефката на връзките с обществеността, нашата безценна пиарка маг
Дилайла – съобщи Синтия.
– Коя зодия сте? – попита партийната пиарка.

20
 – Рак – каза Ваня.
– Ужас – изстена Дилайла. – Хич не се разбирам с Раци. Нищо де, дано поне асцен-
дентът ви да не е ретрограден.
Ваня беше втрещена.
– Не разбирам това какво общо има със...
– Леля Дилайла е царица на зодиите – прекъсна я Синтия. – Колкото пъти ми е пра-
вила хороскопи, всичко ми е познала. Просто ще ги разбием на астрално ниво.
– Това какво общо има с кампанията? – учуди се Ваня.
– Е, как да няма! – усмихна се ехидно маг Дилайла. – Не бъдете наивна. Всичко е
записано в звездната карта. От нея зависи в кои дни да направим предизборните си ми-
тинги, кога да активираме кармичните енергии. Без астрология няма успех в полити-
ката.
Ваня усети, че започва да ѝ прилошава.
– Стойче, може ли чаша вода? – помоли учителката.
– Дайте вода на шефката на щаба – извика Синтия и прошепна в ухото ѝ. – Снощи
май прекалихме с пиенето, слънце.
Мишката, трениран да реагира светкавично в извънредни ситуации, вече поднасяше
чаша студена вода към треперещите ръце на учителката.
– Това е шефът по техническото осигуряване на кампанията – представи го Синтия.
– Инженер Михайлов – представи се авторитетно Мишката и галантно целуна ръка
на Ваня.
„Слава Богу, в екипа има поне един висшист“, помисли си учителката. Всъщност
Мишката не беше никакъв инженер. Беше завършил слаботоковия техникум с не много
висок успех. Но опитът го беше научил, че човек е такъв, за какъвто се представя. Като
кажеш, че си инженер, хората започват да те приемат за инженер. Никой няма да седне
да проверява имаш ли диплома, или не.
– Мишката ще отговаря за озвучаването на предизборните ни срещи – обясни Син-
тия. – От петнайсет години работя с него, много е точен.
– Приятно ми е – каза Ваня.
– Остана само шефът на охраната – каза Синтия. – Цеци, ела тук да те запозная с шеф-
ката на предизборния щаб.
Цецо Бицепса стана тежко от диванчето и затътри мускулестото си тяло към Ваня.
Стисна здраво ръката ѝ така, че костите ѝ изпукаха.
– Май съм ви виждал някъде – намигна фитнес инструкторът на учителката.
– Едва ли – каза Ваня.
– Ами това сме – обобщи Синтия. – Ваня ще ръководи предизборния щаб и ще коор-
динира действията ви. Познаваме се е нея от деца и ѝ имам пълно доверие. Ще я слушате
и ще изпълнявате нарежданията ѝ, защото е много умна. Каквото ви каже, все едно съм
ви го казала аз. Ясно ли е?
Настъпи неловко мълчание. Политическият елит на партията гледаше с подчертано
недоверие към Ваня. Очевидно беше, че с това строго костюмче и с интелектуалното си
излъчване нямаше да се впише безпроблемно в екипа.
– Имате ли някакви въпроси? – попита Синтия.
Щабът мълчеше.
– Щом нямате въпроси, тръгвайте. Утре в десет всички да сте тук с предложения за
кампанията. Подгответе се добре, за да не се изложим пред шефката – натърти Синтия.
Партийното ръководство се изниза през вратата на салона с видима неприязън към

21
началничката, която им бяха натресли. Чувстваха се обидени – откъде накъде някаква
спусната отгоре активистка ще им казва какво да правят? Кампанията не тръгваше
добре.
– Какво ще кажеш? – изписка възбудено Синтия, когато останаха сами. – Много са
сладки, нали?
– Имам нужда да седна – измърмори Ваня и се тръшна на диванчето, на което клиен-
тките на Лили обикновено изчакваха реда си.
– Имам им пълно доверие – продължи Синтия. – Тия хора са били до мен през цялата
ми музикална кариера. Готови са на всичко. Само им трябва някой умен човек като теб
да ги координира. Ще ги разбием на изборите.
– Стойче... – каза Ваня.
– И недей да ми викаш Стойче пред щаба. Тук всички ме знаят като Синтия. С това
„Стойче“ ми рушиш авторитета.
– Извинявай.
– Няма проблем. Просто сме в кампания, трябва да се съобразяваме с някои неща. Аз
трябва да градя имидж на спасителка на нацията. Как да го градя с името Стойка? Не
става.
– Разбирам. Виж сега, Стойче...
– Синтия! – прекъсна я певицата.
– Ама нали сега сме само двете?
– Само двете сме. Ама за да се отучиш да ме наричаш с това селско име, трябва да
свикнеш да ми викаш Синтия дори когато сме насаме.
– Добре.
– Кажи сега какво мислиш за мойте хора? Нали са много сладки.
– Честно ли да ти кажа?
– Честно ми кажи.
– Тия не стават за политика, Стойне... ъъъ... Синче. Фризьори, маникюристки, астро-
ложки, фитнес инструктори... Защо изобщо си ги събрала?
– Защото са отчаяни. Политика се прави с отчаяни хора, Ванче. Такива, дето нямат
избор. Те не се замислят. Вкопчват се в партията и са готови на всичко. Верни са като
кучета на вожда си. Щото това им е единственият шанс. Ако останат извън играта, жи-
вотът им свършва. Тия ще ме следват до гроб, помни ми думата.
– Не ти трябват такива. Трябват ти способни хора.
– Способен човек никога няма да влезе в партия. За какво му е? Само ще си скъса
нервите, ще си плюе на доброто име и в крайна сметка пак няма да свърши нищо. Щото
мнозинството в парламента е от отчаяни некадърници.
– Не знам. Аз с тия хора нямам идея как ще работя. Не знам с какво изобщо мога да
ти бъда полезна.
– Какво ти става бе, Ванче? Не мога да те позная. Да не си се уплашила? От какво те
е страх? Страхуваш се, че няма да спечелим изборите ли?
– По-лошо е. Страхувам се, че ще ги спечелим.

***

– Чакам да чуя идеите ви – каза Ваня. Днес беше облечена съвсем нормално, с изтър-
кани джинси и бяла фланелка.
Членовете на партийното ръководство се умълчаха и забиха погледи в земята. Никой

22
не смееше да заговори пръв от страх да не се изложи.
– Хайде де, нищо ли не сте измислили? – смъмри ги Синтия. – Нали шефката на щаба
ви даде за домашно да се подготвите и да дойдете с предложения?
– Имаме предложения – каза Лили Дрец.
– Ами дайте да ги чуем – подкани я Синтия.
– Аз ще кажа накрая – отвърна Лили.
– Добре, кой ще говори? – започна да се изнервя Ваня. – Цецо, айде почни ти.
– Що аз? – възмути се Цецо.
– Щото все някой трябва да започне – каза Ваня.
– Оффф... – въздъхна тежко Цецо. – Начи... Аз много съм си говорил с мойте колеги
от фитнеса, нали, и те супермного се дразнят, че България вече не е на три морета и тва
за Македония, нали, и изобщо ние сме били неква ебахти яката империя, а па сега сме
неква супермалка държава, нали... и да ни се отварят некви хора от други държави, къде
изобщо не ги е имало преди хиляда и триста години, нали... па ние сме имали вече дър-
жава, нали, и сега те да ни казват кво да прайм, тва е супердразнещо, вместо ние да им
казваме, нали?
– Доколкото разбирам, ти имаш предложения относно външната политика на парти-
ята? – опита се да обобщи Ваня.
– Начи аз имам предложение, че като си говорим с мойте колеги, нали, и с приятелите
от махалата, сички супермного се дразнят. И затва сметам, че ако ние кажем на хората
гласувайте за нас и ние че ви върнеме Македония и пак че сме на три морета, и че си
земем Истанбул, щото той си е наш, нали, и винаги си е бил наш, нема как да е на тур-
ците, както и Гърция, нали, аз съм ходил на море у Гърция с един колега и той вика:
копеле, ти разбираш ли, че тва сичкото е било нашо. И аз супермного се издразних, че
тва е било нашо, а сега треа да ходим там и да им пълниме гушите на тия, нали, вместо
те да пълнят нашите. Та мисълта ми е, че ако ние кажем на избирателите: тия земи, къде
са били български, че си ги земем обратно, тия сичките хора че гласуват за нас. Гаран-
ция!
– Ама как ще стане това? – възрази Мишката. – Все пак сме в Европейския съюз, в
НАТО, има международно право, няма как да се променят установените граници.
– Начи аз не знам как мое да стане, просто ви казвам кво искат хората – обясни Цецо.
– Нека сега да не навлизаме в технически подробности – предложи Ваня. – Просто
нахвърляме идеи, после ще обсъждаме как да станат. Вие какво предлагате, инженер
Михайлов?
– Моето предложение е свързано по-скоро с личностите, които трябва да издигнем –
каза Мишката. – Щото историята се движи от личности. Трябва да заложим на хора,
които са добри професионалисти, уважавани от обществото и симпатизират на нашите
идеи.
– Имате ли предвид конкретни хора? – попита Ваня.
– Имам предвид по-скоро да уточним какъв трябва да е профилът на депутатите от
„Народно щастие“.
– Много интересно – усмихна се Ваня.
„Ванчето май си пада по него“, помисли си Синтия.
– За да привлечем максимален брой избиратели, в листите трябва да имаме депутати
с различен профил – продължи Мишката. – Личности, които привличат различни групи
от населението. Добре е да има бивш спортист, който е бил олимпийски или световен
шампион в нещо. Това ще даде на избирателите усещането, че вървят заедно с успелите

23
хора. Освен него в листите трябва да има популярен актьор, но да не е комик. Ако е
комик, избирателите може да си помислят, че тая партия е несериозна работа. По-скоро
да е красавец на средна възраст, който ще привлече като гласоподаватели разочарова-
ните жени.
– Демек 90 процента от жените – обади се Синтия.
– Е, не знам колко процента са, но има много жени, които биха гласували за някой
актьор тип „лошо момче“, за когото са имали сексуални фантазии.
– Съгласна съм – каза Ваня. – Продължете, инженер Михайлов.
– Трябва задължително да имаме красива жена, която да е сексуален блян за мъжете.
– Вече имаме такава – каза Синтия и нескромно посочи себе си. – Втора не ни трябва,
защото може да създаде напрежение в предизборния щаб.
– Ми тъй ми – подкрепи я Лили.
– В листата задължително трябва да има лекар – каза Мишката. – Уважаван специа-
лист. Най-добре педиатър. Хората са склонни да вярват безрезервно на някой, който е
лекувал децата им.
Ваня извади тефтер и започна да си записва. Съветите на Мишката наистина бяха
ценни. Никой не беше предполагал, че в него дреме мъдър политически стратег.
– Хубаво е да имаме популярно лице от телевизията – каза Мишката. – Някоя мила
говорителка от новините или добродушен водещ на публицистично предаване. Хората
са свикнали да възприемат лицата от екрана като част от семейството си и биха гласу-
вали за такъв кандидат, без да се замислят.
– Добра идея – съгласи се Ваня.
– Трябва ни и бивш военен – продължи Мишката. – Човек, който олицетворява здра-
вата ръка и носталгията по байтошовото време. Такъв ще привлече много гласове. Осо-
бено ако говори за патриотично възпитание, за руската военна мощ и за връщането на
задължителната казарма.
– Е, кой нормален човек ще иска връщане на задължителната казарма? – попита Чони.
– Нямаш представа колко много привърженици има тая идея – каза Мишката. – Осо-
бено сред жените. Всички се оплакват, че днешните мъже били женчовци и само се ли-
гавели.
– Ами прави са, да ти кажа – съгласи се Синтия. – Тия мамини синчета имат нужда
да изкарат казарма, за да станат мъже.
– Ми тъй ми – каза Лили.
– Ще ни трябват и хора от малцинствата – каза Мишката.
– Турчин? – попита Ваня.
– И циганин – каза Мишката. – Другите партии ги подценяват, а това са много гла-
сове. Ако сложим в листите техен човек, може и да гласуват за него.
– В нашта фирма има много цигани – каза Синтия. – Да речем Джонката, той е душа
човек и много добър музикант. Има девет деца. Можем да го вземем.
– Може би ни трябва и някой юрист – предложи Ваня.
– За какво са ни юристи? – учуди се Мишката.
– Нали все пак някой трябва да пише законите, когато влезем в парламента.
– Нека да не избързваме – каза Мишката. – Сега ни трябват хора, с които да спечелим
изборите, а после ще мислим кой ще пише законите. Това няма как да са едни и същи
хора.
– И все пак юристи ще ни трябват – настоя Ваня.
– Юристите са скучни хора – запъна се Мишката. – Повечето говорят неразбираемо.

24
Ние търсим харизматични личности с прости и ясни послания.
– Демек певици – обади се Синтия. – Мога да осигуря десетина момичета, които са
разочаровани от фирмата и веднага биха влезли в политиката. Ние имаме голяма пуб-
лика.
– Певиците ще ги ползваме за предизборните концерти, но няма да ги слагаме в лис-
тите – каза Мишката. – Повечето са много красиви и сексапилни, предизвикват завист
и ще загубим всички жени избирателки. Никоя българка не би гласувала за жена, която
е по-красива от нея. Нека да не предизвикваме излишен хейт.
– Ми тъй ми – каза Лили.
– Има логика – съгласи се Синтия. – Но все пак имаме нужда от популярно лице. Ня-
кой, който да го знаят всички.
Щабът се умълча. Всеки познаваше известни личности, но сега се опитваха да се сетят
за някой, който наистина е мегазвезда.
– Аз познавам Сашо Брадъра – обади се Лили.
– Какво? – извика Синтия. – Познаваш Сашо Брадъра? Защо не си ми казала досега?
Сашо Брадъра беше легенда. Преди две години беше участвал във „Вип Брадър“, къ-
дето спечели любовта на публиката е автентичната си простащина. През цялото време
не изтрезня и обиждаше останалите участници. А когато си свали гащите и показа зад-
ника си на камерите в знак на протест срещу продуцентите, зрителите изпаднаха в екс-
таз и го обявиха за национален герой. Такава беше представата им за истински бунтар –
човек, който се изправя е гол задник срещу потисничеството на авторитетите.
– Откъде познаваш Сашо? – попита Синтия.
– Миналото лято бях на море в Балчик при една моя приятелка. И там на плажа Сашо
Брадъра държи дюнерджийница. Страхотен човек е. Мога да му се обадя.
– Имаш му телефона? Спала ли си с него? – настръхна Синтия.
– Е, айде сега. Какво значение има дали съм спала? – ухили се маникюристката.
– Разбира се, че има значение – ядоса се Синтия. – Ако ще влизаме в политиката, не
можем да имаме тайни една от друга.
– Със Сашо сме приятели – каза Лили.
– Спала ли си с него, или не си спала? – избухна Синтия.
– Моля ви се – спря ги Ваня. – Не сме се събрали да обсъждаме кой с кого е спал.
– И това ми било приятелка – изсъска Синтия.
– Казвайте да му се обаждам ли, или не? – попита Лили.
– Обади му се, разбира се – каза Синтия. – Но не знам дали такъв велик човек ще се
навие да се занимава с политика. Цяла България го знае, може да не иска да опетни
доброто си име. Все пак парламентът не е толкова престижен, колкото „Вип Брадър“.
Но ти за всеки случай го питай. Може пък да се съгласи.
– Трябва да имаме и ММА боец – каза Цецо. – Едно, че жените си падат по тях, и,
второ – изборите са битка, в която не знаем какво ни чака. Може да се наложи да се
сбием някъде с някой от политическите ни опоненти.
– Извинявайте, че се намесвам, обаче пропускаме нещо много важно – каза Чони. – В
момента всички вече са в социалните мрежи. Трябва да имаме в листите някой популя-
рен влогър или инфлуенсър. Някой, който пуска от ония малоумни клипчета, дето се
гледат от милиони хора.
– Така е, ама кой да е той? – попита Мишката.
– Еми, мога и аз да се пробвам – каза Чони. – Все пак имам към десет хиляди после-
дователи в инстаграм и още толкова във фейсбук.

25
 – Каквито и хора да подберем, ще трябва да проверя астрологичната им съвмести-
мост – намеси се маг Дилайла. – Щото от това зависи успехът или неуспехът на един
кандидат. Той може да е много чаровен, може да е добър професионалист, но ако е да
речем Овен във Везни, изобщо няма смисъл да се занимаваме с него. Няма да ни свърши
работа.
– Много ясно – каза Синтия, макар че не ѝ беше ясно защо Овен във Везни няма да
им свърши работа. – Ама ти нали затова си в щаба, ще ги провериш всичките.
– Едно, че ще ги проверя, и, второ – трябва внимателно да пресметнем датите, на ко-
ито ще подаваме документи за регистрация на партията, да видим човек от коя зодия ще
ги внесе и в колко часа. Това са изключително важни сметки и ще има много работа по
изчисленията. Ако ги направим правилно, ще спечелим изборите с 62 процента.
– 62 процента? – изсмя се Ваня. – Да, бе! Ще бъде голям успех, ако постигнем 10-12
процента.
– Е, на мен звездите ми показват 62 процента резултат – каза маг Дилайла. – След
изборите ще си говорим.
– Нека да не влизаме в излишни спорове – предложи Ваня. – Инженер Михайлов,
много ми харесаха вашите предложения. Давам ви една седмица да подберете канди-
дати със съответния профил и да ни ги представите. Трябва да сме готови с листите до
края на месеца.
Мишката се усмихна и вдигна палец. Най-после скритите му таланти бяха оценени.
– Госпожице Дрец, само вас не сме чули – каза Ваня. – Какви са вашите предложе-
ния?
– Вижте, аз мислех какво трябва да е посланието на нашата предизборна кампания. С
какви думи трябва да се обърнем към избирателите, така че да спечелим сърцата им.
– Много добре – похвали я Ваня.
– Затова си позволих да направя едно социологическо проучване... – продължи Лили.
– Момент – прекъсна я Ваня. – Вие социоложка ли сте?
– Ами не съм точно социоложка, маникюристка съм... – каза Лили.
– Ама то това е повече от социолог – подкрепи я Синтия. – Всеки ден общува с хора
от различни среди. Тя много по-добре знае какви са обществените настроения, откол-
кото някакъв мишок, който седи в кабинета си и си намества очилцата.
– Ми тъй ми – потвърди Лили.
– Има логика – каза Ваня. – И какво показва вашето социологическо проучване?
– Ванче, аре стига вече с това „вие“ – скара ѝ се Синтия. – Много ме напряга твойта
учтивост. Карай на „ти“, нали вече работим заедно.
– Добре – съгласи се Ваня. – Какво показва твоето социологическо проучване?
– Четох някъде, че всяка нация си има любима дума – каза Лили. – Например люби-
мата дума на американците е „свобода“, любимата дума на германците е „ред“, люби-
мата дума на японците е „чест“, любимата дума на руснаците е „родина“. И си казах:
трябва да намерим коя е любимата дума на българите и тя да бъде нашето послание към
електората. Затова направих проучване сред всички мои клиенти и намерих любимата
дума на българите.
– И коя е тя? – попита Ваня.
– Думата БЕЗПЛАТНО. Не е достатъчно да предложим на избирателите народно щас-
тие. За да го поискат, трябва да е напълно безплатно.

***

26
 В щаба на „Народно щастие“ беше пълно с народ. Мишката беше спазил обещанието
си и беше докарал кандидати за парламента от всички социални категории. За да ги
подбере, беше пуснал обява във фейсбука на партията, че се набират кандидат-депутати.
От 5 568 235 български граждани с избирателни права се оказа, че мераклии за властта
са само 5 180 732. Къде се бяха изгубили близо 400 хиляди човека? Вероятно вече бяха
ангажирани с други партии.
Мишката беше провел внимателен предварителен кастинг по строги критерии, измис-
лени от него. Бъдещите депутати трябваше да са с привлекателна външност, да са на
възраст от 25 до 55 години, да не са осъждани, да нямат кредити и най-вече да са пос-
лушни. Образованието и професионалният ценз нямаха значение. С предимство бяха
тези, които декларираха, че са готови да направят финансово дарение за партията.
Сега някои от кандидатите за властта седяха в чакалнята на салона за маникюр при-
теснени като преди изпит. Бяха облекли най-представителните си дрехи и се оглеждаха
смутено. Не знаеха какво им предстои.
– Здравейте – поздрави ги Синтия с най-чаровната си усмивка и леко близна оранже-
вото си червило. – Аз съм председателката на партия „Народно щастие“ Синтия Стоя-
нова.
Мъжете бяха забили поглед в дълбокото ѝ деколте. В момента не им беше до поли-
тика.
– Добре дошли в предизборния ни щаб – продължи Синтия. – Възложих на инженер
Михайлов да открие най-достойните българи, които да влязат в парламента и заедно да
спасим държавата.
Бъдещите депутати не реагираха. Продължаваха да гледат втренчено в циците на
председателката. Синтия беше свикнала и това изобщо не я притесняваше.
– Ще проведем кратко събеседване е всеки от вас – обясни Ваня. – Предлагам да за-
почнем с дамата. Заповядайте с нас в кабинета.
В стаичката за козметични процедури влезе дама на около петдесет години е мило-
видна физиономия и огромен задник, който едва намести в столчето пред малкото бюро.
– Здравейте – каза е перфектна дикция госпожата.
– Аз съм...
– Много добре знаем коя сте, госпожо Джани Талич – прекъсна я Синтия. – Вие сте
любимата ми говорителка.
– Новинарка – поправи я кисело дамата.
– Много се радваме, че сте при нас – каза Ваня. – Защо решихте да се присъедините
към нашата партия?
– Аз всъщност не съм решила – обясни Джани Талич. – Мишката много настояваше,
а той ми е втори братовчед и...
– Ама вие сте точният човек за партията „Народно щастие“ – извика Синтия. – За-
щото сте щастлива и сте от народа. Домакините много ви харесват. Някак си им внуша-
вате спокойствие. Добре дошли при нас, госпожо Талич. Ще бъдете водач на листа.
Партийната лидерка скочи енергично от мястото си и стисна ръката на говорителката.
След това я прегърна и започна да я бута към вратата.
– Другата седмица ще е първият ни предизборен митинг – каза Ваня. – Ще ви звъннем
да уточним часа и мястото. До скоро!
– Ама чакайте – притесни се Джани Талич. – Аз дори не разбрах за какво ще се бори
партията.

27
 – За всичко – каза Синтия. – После ще ви обясним. Сега нямаме време, трябва да из-
слушаме и другите кандидати.
В стаята влезе едър мъж с военна униформа и обръсната глава. Присвитите му сини
очи бързо огледаха обстановката, сякаш е бойно поле.
– Котраг Фичев, полковник от запаса – каза строго мъжът и стисна толкова силно ръ-
ката на председателката, че тя изохка.
„Възбуждам се от мъже с униформи“, прошепна Синтия на Ваня.
– Господин полковник, добре дошъл при нас – поздрави го шефката на щаба.
– Здраве желаем! – каза офицерът. – Дошъл съм при вас, за да възродим българската
армия. Да осигурим на младежта патриотично възпитание, да върнем задължителната
военна служба, да превърнем момчетата в истински мъже.
– Аман вече от лигльовци наистина – съгласи се Синтия.
– Аз съм за свободния достъп до огнестрелно оръжие, както е в Щатите. Бил съм там,
много ми хареса. Хората си гърмят свободно и демократично в защита на семейните
ценности. Освен това съм за възстановяване на добрите отношения с Русия, особено в
сферата на военното сътрудничество. Бил съм в Русия, много ми хареса. Путин е велик
политик.
– Този е фен и на американците, и на руснаците – прошепна Синтия на Ваня. – Неп-
ременно трябва да го вземем при нас. Става за външен министър. Ще може да балан-
сира.
– Защо смятате, че Путин е велик политик? – попита Ваня.
– Защото се справя с опозицията. Всички руски опозиционери или са в затвора, или
са мъртви. Одобрявам този подход.
– Добре дошъл в партията „Народно щастие“ – скочи Синтия и енергично раздруса
ръката на полковника.
– Служа на Република България! – застана мирно Фичев, козирува и със строева
крачка напусна помещението.
Следващият кандидат-депутат беше мъж на около четиридесет години. Елегантни
очила без рамки придаваха интелигентен вид на продълговатата му физиономия.
– Доктор Драгоев – представи се мъжът.
– Педиатър? – предположи Ваня.
– Пластичен хирург – уточни докторът.
– Още по-добре – зарадва се Синтия.
– Мотивиран съм да подкрепя вашата политическа сила по една проста причина –
каза Драгоев. – Смятам да прокарам реформа в здравната система, според която всички
пластични корекции – уголемяване на гърди, устни, корекции на носове – всички раз-
ходи за такива операции да се поемат от здравната каса.
– Това е велико! – извика Синтия. – Докторе, вие сте гениален човек. Концепцията ви
е впечатляваща. Аз нямам повече въпроси.
– Този човек ще ни спечели изборите – каза Синтия, когато докторът излезе от поме-
щението. – Всички жени ще гласуват за него. Особено бедните. Представи си всяка бъл-
гарка да има възможност да се тунингова безплатно.
– Не знам дали е възможно – намръщи се Ваня. – Това са много пари. Касата ще фа-
лира.
– Бе, кво ти пука? – ухили се Синтия. – Важното е, че звучи страхотно за предизборно
послание.
Вратата на стаичката се открехна и в процепа се показа мургава ухилена физиономия.

28
 – Сестричке? – каза момчето и един златен зъб проблясна в полумрака. – Къде си бе,
братчето ми?
– Джонкааааа – изпищя радостно Синтия и се хвърли да прегръща човека със златния
зъб. – Какво правиш тука?
– Аз... за партията – обясни Джонката. – Каквото требва, че напрайм. Ако требва, че
свирим, ако требва, че пеем, ако требва, че събирам сичкото фамилия да гласува, сест-
ричке. За теб прайм всичко, братчето ми.
Ваня се обърка от сложните роднински взаимоотношения, в които Синтия беше ту
сестричка, ту братче на циганина. Но това не беше важно. Важното беше, че имат силен
представител в ромската общност, която винаги играеше решаваща роля в печеленето
на избори.
След Джонката влезе як татуиран младеж, доведен от Цецо Бицепса. Гледаше лошо.
– Това е Хутата – обясни Цецо. – Истински българин и много нацепен пич. Той беше
човекът, който ме светна, че тва гръцкото море било нашо. И за Македония е наясно, и
за сичко.
– България на три морета – измуча Хутата и с това веднага си осигури място в лис-
тите. На него разчитаха да привлече патриотичния вот.
– Ох, изморих се вече – изпъшка Синтия след поредното интервю. – Айде да прик-
лючваме вече.
– Как ще приключваме, остана ни най-важният кандидат – каза Ваня. – Тук е Асен
Човечки.
– Какво? – ококори се Синтия. – Асен Човечки? Не е възможно. Аз съм влюбена в
него от малка.
Асен Човечки беше посредствен актьор, нашумял в артистичните среди най-вече с
браковете си с популярни красавици. Самият той преди двайсет години минаваше за
„мъжкар“ и „лошо момче“, а репортерките от жълтите вестници се подмокряха при ми-
сълта за него и постоянно пишеха, че бил „секссимвол“. Сега бившият секссимвол наб-
лижаваше петдесетте и колебливата му кариера съвсем беше западнала, но в очите на
някои жени все още успяваше да събуди спомена за трепетите от младостта им.
Освен това Човечки винаги се държеше пичовски. Телевизиите често го канеха за
интервюта, защото плещеше глупости със самочувствие и замах. Любимата му тема
беше да обяснява колко некадърни са холивудските актьори и как самият той е много
по-талантлив от тях, ама няма как да им го докаже заради пустия малък пазар български.
Влизането на Асен Човечки в стаичката на предизборния щаб предизвика хормонална
буря в партийното ръководство. Краката на Синтия се подкосиха, тя усети прословутите
„пеперуди в стомаха“ и ѝ се стори, че изведнъж е станало много горещо. Дори Ваня,
която заради невзрачната си външност се беше научила да потиска сексуалните си по-
риви, почувства необичайна влага между бедрата си.
Актьорът веднага прецени въздействието, което е оказал върху публиката, и още до-
като бяха зашеметени, обърна стола на 180 градуса, обкрачи го и кръстоса ръце върху
облегалката му. Беше гледал тоя номер в един стар филм с Марлон Брандо и много
дълго го беше репетирал вкъщи, за да сваля момичета е него. Винаги работеше.
– И кво прайм ся? – попита Човечки с леко присвити очи и ехидна полуусмивка, ся-
каш всеки момент възнамеряваше да им свали гащите. Впрочем те не биха възразили.
Даже тайничко се надяваха той да го направи.
– Господин Човечки... – едва промълви Синтия. Устата ѝ беше пресъхнала от вълне-
ние.

29
 – Асене... – каза свойски актьорът. – Викай ми Асен. Между другото си много секси.
– Ох... – изстена Синтия.
– Разбрах, че неква партия ше правите тука – пое нещата в свои ръце Асен. – Мишката
ме покани, ние с него сме приятелчета от махалата.
– Да, партията ни се казва „Народно щастие“ и сега... – окопити се първа Ваня.
– Ебати тъпото име – прекъсна я Човечки. – Нищо де, нема значение. Кво предлагате?
– В смисъл? – не разбра въпроса Ваня. Синтия само дишаше тежко и от време на
време прибелваше очи, сякаш всеки момент ще получи разтърсващ оргазъм.
– Вижте, дайте да си говорим пичовски – каза пичовски Асен. – Наясно съм, че
всичко в политиката е въпрос на схема. Вие ме искате в партията, за да използвате моята
популярност и името ми. Въпросът е кво предлагате срещу това?
– Всичко – изстена Синтия, сякаш Асен я беше попитал какво ще направи за него в
леглото.
– Предлагаме да си част от нашия екип, който ще промени държавата и ще остане в
историята – каза Ваня.
– Заеби тия клишета – каза Асен. – Дай да си говорим пичовски. Кво предлагате?
– Ако питате за евентуални постове и привилегии... – започна да се досеща Ваня.
– А не бе, питам те кво си вечеряла снощи – ухили се Асен.
– Министър на културата – извика Синтия. – Предлагаме ти поста министър на кул-
турата.
– Оффф... – намръщи се Асен.
– И вицепремиер – наддаде партийната лидерка.
– Заеби – каза Асен и си запали цигара.
– Тук не се... – опита се да го спре Ваня.
– Пуши се! – прекъсна я Синтия. Гърдите ѝ се надигаха учестено.
– Ский са, тва с министъра на културата не е мойто – каза Асен. – Неам нерви за тая
работа. Дайте ми филмовия център.
– Разбира се – съгласи се Ваня. – Къде е тоя център?
– Как може да задаваш такива тъпи въпроси? – ядоса ѝ се Синтия. – Щом е център,
сигурно е някъде в центъра.
– Филмовият център разпределя парите за производство на филми – обясни Асен. –
И обикновено раздава тия пари на некви пълни кавали, които правят некви негледаеми
чекии. Писнало ми е от тях. Искам да сложа малко ред там. И да почнат да се снимат
некви пичовски филми.
– Нямаш проблеми – каза Синтия. – Освен това предвиждаме специална подкрепа за
изтъкнати български творци...
– Кви изтъкнати български творци, бе? – ухили се Асен Човечки. – Я им еби майката.
След сложни изчисления над астрологичната карта, хвърляне на боб и карти таро маг
Дилайла пресметна, че предизборната обиколка на „Народно щастие“ трябва да започне
от родното място на Синтия – Пърлево.
Пърлево беше село, което през деветнайсети век беше дало на България няколко про-
чути възрожденци и двама революционери. Сега там живееха полуграмотни хора, които
се интересуваха само от ядене, пиене, приготвяне на зимнина и почивки в Гърция.
Синтия няколко пъти беше изнасяла концерти в родното си място, но този път кон-
цертът нямаше да е обикновен. Освен песните трябваше да представи кандидатите на
партията и да отправи политически послания.
– Да напишем ли на плаката, че това е предизборен концерт? – попита певицата.

30
 – В никакъв случай – отряза я Ваня. – На хората не им се слушат глупости. Те искат
кебапчета и чалга. Ще напишем само, че е концерт.
– Това е много подло – каза Синтия. – Не е хубаво да подвеждаме публиката.
– Ако им кажем, че ще е митинг, просто няма да дойдат – възрази шефката на щаба. –
А като е концерт, ще можем между песните да им пробутаме и нашите послания.
– Какви са нашите послания? – попита Лили.
– Ами да им кажем да гласуват за нас – обясни Ваня.
– Аз съм подготвила най-силните си хитове – каза Синтия. – 45 минути само турбо
кючеци.
– Браво – похвали я Ваня. – Между песните трябва да представим нашите кандидат-
депутати.
– Ама как между песните? – възрази Синтия. – Това ще ми прецака концерта. Аз съм
свикнала да влизам от хит в хит. Ако след всяка песен прекъсваме, за да говори някой,
ще замине доброто настроение. Не може ли да говорят, след като ми свърши програ-
мата?
– Абсурд! – каза Ваня. – Щом свърши програмата, всички ще си тръгнат. Те са дошли
заради теб, не са дошли, за да слушат глупостите на някакви бастуни.
– Нашите кандидати бастуни ли са? – попита Чони.
– Образно казано – поясни Ваня.
– Ми тъй ми – съгласи се Лили.
– Тогава да ги пуснем преди концерта – предложи Синтия. – Така или иначе ще ги
изслушат, щото ще чакат да се появя аз.
– Това също не е добре, защото ще се натрупа много говорене и избирателите ще се
отегчат. Най-добре е да ги редуваме реч-песен, реч-песен. И накрая да завършим е
химна на партията.
– Добре – съгласи се Синтия. – Аз какво да си облека?
Ваня я погледна изумена. За пръв път се случваше Синтия да я пита как да се облече.
Обикновено избираше сама аутфита си и не се съобразяваше с никакви съвети.
– Как така какво да си облечеш? – учуди се Ваня. – Имаш стотици сценични костюми.
– Да, имам, но никой от тях не ми се струва подходящ – каза Синтия. – Това не е
обикновен концерт. Това е специален концерт и искам да изглеждам специално. Искам
в сценичното ми облекло да има нещо уникално. Да има някакво послание към избира-
телите.
– Какво послание? – продължаваше да недоумява Ваня.
– Ами да речем главното послание в кампанията ни – БЕЗПЛАТНО. Дали да не из-
пиша с фосфоресцираща боя под циците си БЕЗПЛАТНО. Имам стегнат корем, ще стои
добре.
– Рисковано е – възрази Ваня. – Може да се изтълкува погрешно. Избирателите може
да си помислят, че им се предлагаш безплатно. Че могат да те имат безплатно.
– Какво лошо има, ако си го помислят? – ухили се Синтия.
– Искаш всичките тия непознати, бедни, некъпани хора да те имат безплатно?
– Не, не искам това. Искам да си помечтаят, че могат да ме имат.
– Но това е лъжа! – възмути се Ваня.
– Не е лъжа. Това е илюзия. А както казваше шефът на нашта фирма, успехът се крепи
на умението да създаваш илюзии.
– Не те разбирам.
– От петнайсет години съм на сцена, Ванче. Публиката ми е предимно от мъже. Мъже,

31
които искат да ме чукат. Те ме аплодират и ми дават огромни бакшиши не защото ха-
ресват песните ми, а защото искат да ме чукат. Повечето български мъже са чекиджии.
Пълни са с комплекси, неудовлетворени са. Освен това са стиснати. Искат, ако може, да
чукат безплатно и без последствия. Така че един такъв надпис на съвършения ми стегнат
корем, върху който си мечтаят да свършат, направо ще ги побърка. Ще мислят само за
него, докато онанират в банята тайно от жените си. И ще ги накара да гласуват за мен.
Ваня само кимна. Нямаше какво да каже. Сексуалният ѝ опит беше почти нулев. Син-
тия вероятно беше права.

***

Предизборният щаб се беше събрал около масичката в чакалнята на салона за мани-

кюр и разглеждаше снимките на одобрените кандидат-депутати.
– Този е много сладичък – каза Лили Дрец. – Как се казва?
– Това е Хутата – обясни Цецо. – Мой приятел и голям патриот.
– Коя зодия е? – попита маг Дилайла.
– Отде да знам – каза Цецо.
– Може ли да не знаем най-важното нещо? – възмути се маг Дилайла. – Как избираме
хора за листите, без да сме ги проучили астрологично? Това е несериозно.
– Виж им сивитата, там пише дата на раждане и всичко останало – подсказа Ваня.
– Ауууу, Асен Човечки – извика радостно Чони. – Е, много си падам по тоя човек.
Истински мъжкар. Толкова мокри сънища съм имал с него...
– Стига бе, Чони, човекът е хетеро – сряза го Синтия.
– Бе то всеки от нас е бил хетеро – ухили се Чони. – До някакъв момент. Мисля, че
ще го прекърша.
– Коя зодия е? – попита маг Дилайла.
– Не знам – каза Синтия.
– Така не може да се работи – ядоса се астроложката. – Ние тука партия ли ще правим,
или просто ще си говорим празни приказки?
– Виж му сивито – каза Ваня.
– Ми тъй ми – подкрепи я Лили.
– Кой е тоя охлюв с очилцата, бе? – извика Цецо Бицепса.
– Това е доктор Драгоев, много интелигентен човек – обясни Синтия.
– Тия от интелигенцията много ме напрягат – каза Цецо. – На нас ни трябват по-обик-
новени, народни хора. Избирателите не обичат някой да е по-умен от тях.
– Има логика в това, което казваш – съгласи се Ваня. – Обаче в листите трябва да има
и някой, който да привлича по-умните хора.
– Ма те са много малко – каза Цецо. – Аз умни хора почти не познавам. За кво заради
тях да си разваляме листите? Тлей го тоя цайс. Само като му видя очилцата, и вече ми
иде да му ги счупя.
– Коя зодия е? – попита маг Дилайла.
– Оффф, айде малко по-сериозно, лельо Дилайла – скара се Синтия. – Доктор Драгоев
е лично мой избор. Участието му в листите не подлежи на коментар.
– Ми тъй ми – каза Лили, която използваше всяка удобна възможност да се подмаже
на шефката.
– Кого още не сме обсъдили? – попита Синтия.
– Джани Талич – подсказа Ваня.

32
 – Е, нея какво да я обсъждаме, всички я знаете – каза Синтия. – Гледали сте я по те-
левизията.
– Зодия Риби е – каза маг Дилайла. – Правила съм ѝ хороскоп. Емоционална, всеот-
дайна и корумпирана. Ще ни свърши работа.
– Полковник Фичев – подаде следващата снимка Ваня.
– Оффф, хич не харесвам военните – каза Чони. – Ние милитаристи ли ще сме, или
ще се борим за мир?
– Разбира се, че ще се борим за мир – каза Синтия.
– Но трябва да имаме и национална сигурност.
– Ми тъй ми – каза Лили.
– Тоя сигурно е зодия Овен – каза маг Дилайла.
– Откъде знаеш? – попита Лили.
– Всички военни са зодия Овен – отсече врачката.
– Остана Джонката – каза Ваня и подаде снимката на веселия циганин.
– Аууу, ма и цигани ли ще взимаме? – възмути се Лили.
– Лили, как може да говориш така! – смъмри я Синтия. – Какъв е тоя расизъм! Ние
сме мултиетническа партия, в нея трябва да има представители на всички малцинства.
Циганите в България са над един милион – това е огромен електорат, не можем да го
пренебрегваме.
– На мен два пъти са ми крали портмонето в трамвая – каза Лили.
– Това не може да е аргумент – каза Ваня. – Не може да поставяме всички цигани под
общ знаменател заради един отделен инцидент.
– Два отделни инцидента – поправи я Лили.
– Джонката не краде и е адски свестен – каза Синтия. – Познавам го от десет години,
ходили сме на много участия с него. Суперготин е.
– Коя зодия е? – попита маг Дилайла.

***

Концертът беше обявен за 20 часа, но хората започнаха да се събират на площада още

към 18 и 30. Всички искаха да видят гордостта на Пърлево, тяхната единствена предс-
тавителка в света на хайлайфа – Синтия.
На няколко скари се въртяха кебапчета и кюфтета, предприемчиви търговци прода-
ваха на сергии слънчогледови и тиквени семки. Настроението беше празнично. Към 19
и 30 Лили и Чони отвориха багажника на колата, с която пътуваше предизборният щаб,
и започнаха да раздават безплатни знаменца и шапки с логото на „Народно щастие“.
Хората веднага налетяха върху авантата, някои вземаха по десет-петнайсет шапки и
символите на кампанията бързо свършиха. Електоратът се сби пред колата и атмосфе-
рата стана още по-тържествена.
В 19 и 45 на сцената излезе подгряващата група – Джонката и братовчедите му.
– Искате ли кючееееек? – извика Джонката по микрофона.
– Даааа – изригна в един глас публиката.
– Почвамееее – извика Джонката. – А уан, а ту, а уан, ту, три, фор...
И заблъска по малките барабанчета. Пърлевските избиратели завъртяха кореми и зад-
ници в ритъма на музиката.
След три парчета подгряващите музиканти прецениха, че вече е време да поканят на
сцената голямата звезда.

33
 – А сега – каза Джонката – ми е кеф да ви представя мойта сестричка, голямата звезда
на Пърлево – Синтияяяяяяяяяяя...
Публиката започна да пищи от кеф, а прожекторите осветиха Синтия, която беше
почти гола. Само някакво много тънко парцалче прикриваше слабините ѝ, а сутиенът,
който трябваше да удържа огромните ѝ гърди, беше скроен като за деветгодишно мо-
миче. Върху корема ѝ светеше ярък надпис БЕЗПЛАТНО.
– Тука ли сте, Пърлевооооо? – извика Синтия. – Не ви чуваааам!
Хората се разкрещяха още по-силно и запяха заедно с партийната лидерка най-голе-
мия ѝ хит – „Върви на майната си, номера ми забрави“. В тази драматична изповед еман-
ципираната лирическа героиня декларираше намеренията си за емоционална независи-
мост от неизвестен субект, който преди е имал достъп до половата ѝ система, но нещо
се е издънил и тя е решила едностранно да прекрати комуникационния процес.
Цялата публика знаеше наизуст текста и ревеше гороломно припева „Между тези две
гърди вече друг ще стои“. Песента свърши и Синтия извика задъхано:
– Благодаря ви. Обичам ви. Скъпи приятели, може би знаете, че аз и моят екип ре-
шихме да направим партия, е която да оправим България.
– Браво! – чу се дрезгав глас от публиката.
– Благодаря – продължи Синтия. – Българският народ заслужава по-добро бъдеще.
Бъдеще, в което всичко ще бъде безплатно.
И посочи надписа върху корема си.
– Без-плат-но! Без-плат-но! – започнаха да скандират хората.
– А сега искам да ви представя един от нашите водачи на листи – полковник Фичев.
Полковникът излезе тежко на сцената.
– Не отегчавай хората – прошепна му певицата. – Имаш две минути.
Полковникът започна да обяснява нещо за задължителната казарма и за мощта на
руската армия, но никой не го слушаше. Човекът усети, че няма смисъл да се напъва, и
бързо приключи речта си с думите:
– Гласувайте за „Народно щастие“ и подкрепете нашата лидерка Синтия, която сега
ще изпълни песента „Качвам те във небесата“.
Тази песен разказваше за сексуално агресивна лирическа героиня, която среща непоз-
нат обект на желанията си, но той по някаква причина е твърде срамежлив и се налага
тя да поеме инициативата за сношението. В продължение на три куплета се описваше
изключително детайлно какво точно възнамерява да му направи лирическата героиня.
Текстът съдържаше впечатляващи анатомични подробности, които докоснаха сърцата
на зрителите. Най-силният акцент в песента беше строфата „Гол, гол, гол ще го барам и
да стенеш от страст ще те накарам“.
Публиката отново изпадна в екстаз, но и тази песен приключи и Синтия покани на
сцената Джани Талич, която беше представена като „една българска майка“.
– Талич, кажи какви са новинитеееее – извика пиян гражданин, който очевидно сле-
деше развитието на българската журналистика и се вълнуваше от актуалната общест-
вено-политическа обстановка.
Телевизионната звезда сложи върху лицето си физиономия на загриженост и топла
тъга.
– Приех поканата да подкрепя партия „Народно щастие“, за да дам шанс на българс-
ките деца да живеят в една по-добра България – каза патетично Талич.
– Браво – извика една избирателка. Останалите очевидно не се интересуваха от бъде-
щето на българските деца и чакаха продължението на концерта.

34
 – Казах ти, че не трябва да редуваме песните с речи – изсъска Синтия на Ваня зад
сцената. – Само ми прецакват концерта.
– Ама нали е предизборен концерт – оправда се Ваня. – Целта е да ги накараме да
гласуват за партията.
– С такива тъпотии ли ще ги накараме да гласуват? – вбеси се Синтия. – Чуваш ли
какви скучни неща говорят тия? Хората изобщо не ги слушат.
Певицата беше права. Публиката се отегчаваше от ораторите и просто чакаше след-
ващата песен.
– Повече речи няма да има! – отсече партийната лидерка.
– Моля те да пуснем само Хутата – примоли се Ваня. – Той е с патриотични послания,
ще вдигне настроението.
– Ваньо, умна си, ама нищо не разбираш от концерти – каза Синтия. – Не виждаш ли,
че хората не искат празни приказки, а кючек?
– Само Хутата! Моля ти се! – изстена Ваня. Беше готова да се разплаче.
– Добре – съгласи се Синтия. – Ама да знаеш, че го правя само заради теб.
Талич тъкмо приключваше предизборната си реч. Завърши я с думите:
– За една по-добра България, с щастливи и усмихнати деца. Ние им дължим такова
детство.
Говорителката направи пауза в очакване на аплодисменти, но никой не изръкопляска.
Хората изобщо не бяха разбрали, че това е финалът на речта ѝ.
– А сега нашата лидерка Синтия ще ви направи щастливи и усмихнати с песента си
„Давам вахта на твоята яхта“.
Това заглавие предполагаше някакъв мореплавателски сюжет, но всъщност истори-
ята беше иносказателна. Лирическата героиня разказваше за срещата си с някакъв су-
бект, който „сякаш буря в морето ми отнесе сърцето“. Освен сърцето лирическата геро-
иня решава да му дари и половите си органи, понеже е щедра. И го примамва с двус-
мислени покани като „недей да ми правиш сърдити муцки, ще потънеш в триъгълника
ми бермудски“. В който, както разбираме, са погребани цели флотилии.
Във втория куплет вече виждаме как мореплавателят вдъхновено „пори вълните“ на
лирическата героиня, а тя се вълнува мощно, досущ протока Дрейк. Морякът с мъка
овладява плавателния си съд и спуска котвата си във всички плитчини, а мачтата му
стърчи горда, развяла флага на страстта. За да изрази любовта си, лирическата героиня
се превръща в попътен вятър и го окуражава с думите „щом задухам, вдигай платна“.
Във финалната поанта се оказа, че лирическата героиня е станала капитан и вече тя
държи курса. Но мореплавателят, макар и разжалван, все пак е останал в играта и от
време на време превзема кораба „ха отпреде, ха отзад, като истински пират“.
Публиката най-много припяваше на фразата „ха отпреде, ха отзад“. Очевидно жите-
лите на Пърлево добре познаваха тънкостите на моряшкия занаят.
След тази песен Синтия обяви появяването на Хутата. Нарече го „един истински пат-
риот, който би дал живота си за България“. Публиката изръкопляска. След кючека, яде-
нето и пиенето пърлевци обичаха най-много родината си.
– Здравейте – каза мрачно Хутата и напомпаните му бицепси помръднаха заплаши-
телно. – Ние сме граждани на една велика държава с хиляда и триста годишна история.
– Браво! – извикаха почти всички и започнаха да ръкопляскат.
– Ние трябва да си вземем Македония – продължи Хутата. – Тя е наша.
– На-ша е! На-ша-е! – започнаха да скандират всички.
– И Гърция е наша – реши да импровизира Хутата.

35
 – На-ша е! На-ша е! – подкрепиха го избирателите.
– Цяла Европа е наша – разкрещя се ораторът. – И ние ще си я вземем! България на
три морета!
– Три мо-ре-та! Три мо-ре-та! – скандираха хората.
– И всичко да е безплатно! – напомни Хутата главния девиз на кампанията.
– Без-плат-но! Без-плат-но! – изпадна в екстаз публиката.
– Велик е – прошепна зад сцената Ваня, която от възторг едва сдържаше сълзите си. –
Виж как владее публиката. Добре че го пуснахме.
– Добър е – съгласи се Синтия. – Като истински диджей.
– Горди българи – продължи патриотът, – ние ще поставим отново България начело
на Европа и света. Долу Европейския съюз! Долу НАТО! Да живее България на три
морета! А сега ви представям лидерката на нашата партия Синтия и нейния най-голям
хит – „Щом го видях, знаех, че ще боли“.
Въпросната песен беше тъжна балада. В нея лирическата героиня разказваше как е
срещнала голямата любов, която се оказала толкова голяма, че „разкъса всичко в мен“
и „всичките ми устни молят за пощада“. Публиката много се разчувства, мъжете вдиг-
наха телефоните си и включиха фенерчетата, а жените се разплакаха и припяваха „щом
го видях, знаех, че ще боли“. Очевидно дълбоко в себе си копнееха за такава любовна
болка. Тази песен докосваше слабините им. А и тайничко завиждаха на певицата, че е
намерила толкова голяма любов, която трудно се среща в наши дни. И въпреки болката
Синтия уверяваше лирическия герой, че „не искам да спираш душата ми да раздираш“.
Явно душата ѝ се намираше на точно определени места в организма ѝ. И беше яко раз-
драна.
Баладата свърши и партийната лидерка се поклони дълбоко на публиката. При това
движение огромните ѝ гърди почти изпаднаха от минималистичния сутиен.
– Скъпи приятели, благодаря ви, че бяхте с нас тази вечер – задъхано каза Синтия. –
Сега искам да поканя на сцената всички от екипа на политическа партия „Народно щас-
тие“.
На сцената се качиха Ваня, Чони, Лили, полковник Фичев, Джани Талич, маг Ди-
лайла, Мишката, Хутата и Джонката с братовчедския оркестър.
– Ние сме партията на народа – продължи Синтия. – Ние сме едни от вас и никога
няма да ви предадем. Нека заедно да направим България едно по-добро място за живе-
ене.
Публиката избухна в оглушителни аплодисменти. Чуваха се викове „Синтия, обичаме
те!“, „С теб сме!“.
– Сега за пръв път на живо ще чуете химна на партията – обяви Синтия. – Три, че-
тири!
Джонката зачука вдъхновено по малките барабанчета и целият партиен елит запя:

Ний не търсим изгода,

а успех за народа.
Подкрепи ни, човече,
За да стигнем далече.
Oп-са! Оп-са!
Партията прави чудеса
Але-лей-лей-лей-лей-лей-лей!
Гласувай за нас и весело живей!
36
 В този момент на сцената изскочи Сашо Брадъра и направи коронния си номер –
свали си гащите и си показа задника на публиката. Избирателите изреваха от възторг.
Най-после след толкова години на политически разочарования виждаха светлина в ту-
нела.

***

– Две минути до ефир – обяви режисьорът от апаратната.

Синтия застана зад катедрата, на която беше залепено логото на партия „Народно
щастие“ – усмихнато човече с бяла щръкнала косичка, зелени очи и червени устни. Този
патриотично-оптимистичен символ беше нарисуван от Чони.
Тази вечер беше финалният телевизионен дебат на трите партии, които според соци-
олозите щяха със сигурност да влязат в парламента. Управляващата партия ХЕРПЕС
(Хора за Еволюционно Развитие на Политиката в Европейския Съюз) беше представена
от министър-председателя Симов – едър, уморен простак, с натежали от отегчение кле-
пачи. Симов управляваше вече десет години и му беше писнало от цялата тая простотия.
Беше влязъл във властта с единствената цел да забогатее, но след първия милиард тая
мотивация отслабна. Установи, че властта го радва повече от парите. Усещането, че
мачка хората, че ги унижава и ги кара да му се кланят, му носеше огромно щастие. Сега
вече и това му беше омръзнало. Вече изобщо не му се занимаваше. Обаче приятелите
му, чийто престъпен бизнес процъфтяваше под закрилата на правителството, не му раз-
решаваха да се откаже.
Зад лявата катедра беше застанала председателката на Комунистическия съюз (КС)
Елена Каменова – дебела леличка, която компенсираше сексуалните си дефицити със
заядливо поведение.
Между тях стоеше председателката на „Народно щастие“ Синтия Стоянова. Социо-
лозите наричаха партията „новият играч“ и снизходително я причисляваха в отбора на
популистите. Според проучванията им „Народно щастие“ щеше да вземе между 5 и 8
процента от гласовете на изборите.
Синтия беше облечена със строг костюм – черна къса пола, черно сако и бяла ризка,
издута от едрите ѝ гърди. Изглеждаше като разгонена секретарка от порнофилм, която
съблазнява шефа си върху бюрото му. По настояване на Ваня беше сложила очила с
рогови рамки. Шефката на щаба настояваше, че очилата са допълнителен сексуален фе-
тиш за мъжете, а жените щели да решат, че щом носи очила, значи е умна.
Дебатът се водеше от опитния журналист Кеворк Шубелян – бодър кариерист, издиг-
нал се до върховете на професията с простичката си стратегия да угодничи на властта и
да громи опозицията.
– Трийсет секунди до ефир – обяви режисьорът.
Синтия извади огледалце от дамската си чантичка под катедрата и хвърли последен
поглед върху визията си. Реши, че изглежда убийствено.
– Добър вечер, уважаеми зрители – започна тържествено Шубелян. – Вие сте с фи-
налния дебат от предизборната кампания. При мен са лидерите на трите основни поли-
тически сили, които според социолозите ще определят бъдещето на страната ни в след-
ващите четири години. Казвам добър вечер на председателя на ХЕРПЕС, господин Си-
мов, на шефката на Комунистическия съюз, госпожа Каменова, и на госпожа Стоянова –
лидер на партия „Народно щастие“.

37
 – Госпожица – поправи го Синтия.
– Извинете – каза галантно Шубелян. – И така, нека да започваме. Дебатът ще се води
по зададени от мен теми, всеки от участниците ще има две минути за изказване, а после
ще можете да задавате въпроси помежду си. Първата тема е икономиката. Господин
Симов, какви финансови мерки за излизане от кризата ще предприеме вашата партия в
следващия мандат?
Министър-председателят обясни, че благодарение на него и партията му държавата е
постигнала невиждан разцвет. Били построени магистрали, хората ходели на почивка,
когато си искат, и били много богати и щастливи. В следващия мандат щял да продължи
да прави същото, защото то било доказано успешно.
Лелката комунистка каза, че всъщност народът мизерствал именно заради политиката
на Симов. Хората били много зле. И затова щели да гласуват за нейната партия. А тя
щяла да вземе парите от богатите, натрупани по незаконен път, и да ги раздаде на бед-
ните.
– Госпожице Стоянова, какъв е вашият финансов план за държавата? – попита Шубе-
лян.
Синтия облиза леко устните си и започна:
– Вижте, професията ми е такава, че постоянно обикалям страната и се срещам с
много хора. Хората изобщо не искат тия неща, които им говорят политиците. Писнало
им е да бъдат ограбвани от правителството. Хората искат безплатно образование, безп-
латно здравеопазване и безплатна храна. Ние от партия „Народно щастие“ ще им ги
осигурим.
– Ха-ха-ха – изсмя се Симов. – И как ще им ги осигурите? Кой ще плати за всичко
това?
– Има кой да плати – каза загадъчно Синтия.
– Ха-ха-ха – разкикоти се и Каменова. – Говорите смешни неща, госпожице Стоя-
нова. Ние също защитаваме бедните, но откъде ще дойдат парите?
– Пари има – каза Синтия. – Но не се харчат правилно.
– Може би ще вдигнете данъците? – опита се да я подхлъзне Симов.
– Напротив – усмихна се Синтия. – Ще премахнем данъците.
– Е, кой ще ви плаща заплатите? – попита Симов.
– Никой – каза Синтия. – За разлика от вас ние си имаме професии, от които печелим
добре. Няма да харчим парите на бедните хора, ще работим доброволно за майка Бъл-
гария.
– Вижте, това е несериозно... – започна Симов, но водещият Шубелян обяви, че вре-
мето за обсъждане на финансите е изтекло и обяви втората тема в дебата – външна по-
литика.
По нея първа взе думата Каменова. Като убеден комунист тя обясни, че от всички
държави България трябва да общува само е Русия. И евентуално е нашите братя от Се-
верна Корея. Всички други контакти били вредни за нашия народ и тя щяла веднага да
ги преустанови.
Симов се похвали, че всички в Европейския съюз много го харесвали. Германският
канцлер постоянно го тупал по рамото, а с френския президент играели тенис и Симов
винаги го биел. Освен това бил много близък с американския президент и той му бил
обещал, че ще подкрепя само политиката на партия ХЕРПЕС.
– България трябва да е приятел с всички държави – каза Синтия. – От опит знам, че
не трябва да делиш публиката си на добри и лоши хора. Щом са дошли на концерта,

38
всички заслужават внимание.
– Външната политика не ви е концерт, госпожице – ядоса се Каменова. – В нея трябва
да има ясни приоритети.
– Приоритетите ми са българите да са добре – отсече Синтия. – Чужденците не ме
интересуват.
– Ако спечелите властта, къде ще бъде първото ви международно посещение? – за-
даде коварен въпрос Шубелян. – В Брюксел, в Москва или във Вашингтон?
Симов и Каменова впериха иронични погледи в Синтия. Шубелян я беше хванал на-
тясно.
– Ако спечеля властта, няма да ходя никъде – каза, без да се замисли, певицата. – Тук
има толкова много работа за вършене, че няма да имам време за пътувания. Ако някой
европейски политик настоява да се види е мен, да заповяда тук.
Симов усети, че губи мача, и се опита да каже колко много му се радват всички, като
отиде в Брюксел, но часовникът в студиото изсвири сигнал за край на втория рунд.
Третият рунд беше на тема правосъдие. Симов и Каменова се захапаха настървено по
напълно неразбираеми за Синтия въпроси – дали мястото на прокуратурата трябвало да
е в изпълнителната власт и кой трябвало да контролира главния прокурор. Докато два-
мата спореха, Синтия извади от чантичката си червило и огледалце и си освежи устните.
Точно в този момент камерите я подадоха и всички избиратели видяха как лидерката на
„Народно щастие“ демонстрира пълно пренебрежение към политическата класа.
– И докато ние тука водим сериозен дебат, госпожицата с народното щастие си черви
устните – възмути се Симов. – Така ли ще управлявате държавата? С червило и огле-
далце?
– Това е неуважение – подкрепи го Каменова.
– Аз искам да ви задам само един въпрос – каза Синтия и притисна една в друга уст-
ните си, за да се размаже червилото ѝ равномерно. – Какво мислите за смъртното нака-
зание?
Симов и Каменова я погледнаха с омраза. Винаги избягваха в дебатите си темата за
смъртното наказание. От една страна, Европа категорично забраняваше подобна мярка.
От друга страна – голяма част от българите, отчаяни от липсата на правосъдие, вярваха,
че ако се върне бесилката, хората ще заживеят по-спокойно. Освен това в душата си
всеки българин копнееше за зрелищно възмездие.
– Е, какво е мнението ви? – настоя Синтия. – За или против смъртното наказание?
Симов призна, че има недостатъци в правораздавателната система и че хората веро-
ятно смятат, че смъртното наказание ще им реши проблемите, но ние сме държава в
Европейския съюз, която трябва да се съобразява с политиката на партньорите си, а те
са категорично против.
Каменова каза, че днес на дневен ред е темата за безнаказаността на властта и че ней-
ната партия предлага ефективни решения за реформа на съдебната система.
– Ако вземем властта, партия „Народно щастие“ ще въведе смъртната присъда – каза
твърдо Синтия и погледна зад очилата си опонентите си. – Убедени сме, че за особено
тежките престъпления трябва да има особено тежки наказания.
В този момент Шубелян обяви, че времето е изтекло. Дебатът приключи и тримата
партийни лидери се оттеглиха в щабовете си.
– Ти ги разби! – крещеше Мишката на Синтия. – Ти ги съсипа, разбираш ли? Това за
смъртното наказание беше гениално.
– Имам нужда от питие – каза Синтия и се тръшна изтощена на дивана.

39
 ***

– Не трябваше да си показваш гъза на хората – каза Ваня на Сашо Брадъра. – По-въз-

растните ни избиратели се шокират от такива неща. Отблъскваме пенсионерите.
– Ама па младите са луди по мене – каза Сашо. – Като си свалих гащите, откачиха.
– Публиката харесва провокациите – защити го Синтия.
Тримата седяха в предизборния щаб, пиеха фрешове и обсъждаха хода на кампанията.
– В провокациите трябва да има мярка – настоя Ваня. – Българите са консервативни.
Трябва да бъдем по-внимателни.
– За мен във „Вип Брадър“ гласуваха осемстотин хиляди души – похвали се Сашо. –
Аз си идвам с електората си. Така че акъл не щем.
– Прав е – подкрепи го отново Синтия. – Голият задник е една метафора. Да се види
докъде са ни докарали политиците. Народът е със свалени гащи.
– Ми дай да тръгнем голи по митингите тогава! – ядоса се Ваня. – Това е несериозно.
– Ванче, може ли да излезеш за малко? – каза тихо Синтия. – Искам да разменя ня-
колко думи със Сашо насаме.
Ваня скочи от масата, взе чашата си и тръшна демонстративно вратата на щаба.
– Не ѝ обръщай внимание – каза Синтия. – Добро момиче е, обаче няма мъж. Всич-
ките ѝ капризи са от сексуална неудовлетвореност.
– Ми ако трябва, да помогнем... – ухили се Брадъра.
– Не, не трябва! – прекъсна го Синтия. – И понеже заговорихме на тая тема, искам
честно да ми кажеш, спал ли си с Лили?
– Е, това беше отдавна – призна си Сашо. – Ама не е нещо сериозно. Просто летен
флирт, без ангажименти. Не е нищо особено.
– Всички казват, че Лили не е нищо особено – зарадва се Синтия. – И ти се чудех на
акъла. Ама тя Лили, като види по-хубав мъж, гащите ѝ сами падат. Както и да е. Квото
било – било. Ма не мога да разбера какво ѝ харесват мъжете. По-хубава ли е от мен?
– Моля ти се! Какво говориш! Ти си класи над нея.
– Ми да.
– И си по-красива, и си по-сексапилна.
– Ми да. А добра ли е в секса?
– Кво да ти кажа... Не съм я запомнил с нещо специално. Даже с нищо не съм я за-
помнил.
– Ами то аслъ, с кво да я запомниш...
– Да не говорим, че си много по-успяла в живота. Ти имаш кариера, известна си. А тя
е една проста маникюристка.
– Ма много проста. Ох, Саше, много си сладък и много ме успокояваш. Смятам да ти
дам Министерството на туризма.
– Що па туризма?
– Ми нали имаш дюнерджийница на плажа. И продаваш дюнери на туристите.
– Да.
– Значи си наясно с проблемите на бранша. Ще ти отпуснем пари по европейските
програми да направиш цяла верига от дюнерджийници по морето.
– Оф, това е много работа – изпъшка Сашо. – Не ми се занимава.
– Няма да се занимаваш ти. Ще ти намерим хора. Ти само ще контролираш печалбите.
– Така може.

40
 – Ще се борим, Саше. Тоя народ на нас разчита.
– Така е.
– Ох, нещо много ме боли кръстът днес – каза Синтия. – Точно над дупето. Ще ми го
разтриеш ли?
И докато Брадъра разбере какво се случва, Синтия вече беше легнала по корем на
дивана и беше свалила дънките си.

***

– Добър ден, търся госпожа Синтия Стоянова.

– На телефона е – изръмжа певицата.
Гласът ѝ звучеше сърдито. Кой идиот ѝ звънеше в десет и половина сутринта? Не
знаят ли, че звездите спят до обяд? По принцип Синтия не вдигаше на непознати но-
мера, защото всякакви чекиджии се докопваха до номера ѝ и ѝ говореха мръсотии в слу-
шалката. Но откакто влезе в политиката, започна да отговаря на всяко позвъняване. Мо-
жеше пък да е нещо важно, свързано е предизборната кампания.
– Госпожо Стоянова, казвам се Венцислава Драгоева и моята фирма е официален
представител на „Секси лейди“ за България.
– О! „Секси лейди“? – разсъни се веднага Синтия. – Това е любимото ми бельо. Аз
често си пазарувам от вашия магазин.
– Знам. Момичетата от магазина ме информираха, че сте наш редовен клиент. Това е
голяма чест за нас.
– Ама сте много скъпи, бе... – започна да ѝ мърмори Синтия. – 180 лева за сутиен.
Вярно, бельото ви е качествено, ама какви са тия цени? 180 лева за един сутиен, моля
ти се.
– 180 лева са най-скъпите – оправда се Драгоева. – И цената не е само за сутиена, а за
цялото комплектче. Сутиен и прашки в същия десен.
– Ами даже да е комплектче, пак е много – възмути се Синтия. – 180 лева! Ако бяха
на по-приемливи цени, щях да пазарувам много по-често от вас.
– Точно затова ви звъня. Решихме да ви отправим една ексклузивна оферта специално
за вас.
– Затова ли ми звъните толкова рано сутринта? За да ми направите специална оферта?
Знам ги вашите специални оферти. Сигурно имате разпродажба и сте решили да пуснете
залежалата си стока с 10 процента отстъпка. И си позволявате да отнемате от съня ми,
за да ми предложите вместо 180 лева за комплект цена от 160 лева. И аз според вас сега
трябва да почна да пищя от кеф, че ми намалявате цената с 20 лева. Много добре ги знам
вашите специални оферти.
– Съжалявам, че съм ви събудила, но офертата наистина е специална. Предлагам ви
бартер, който със сигурност ще ви заинтригува.
– Бартер ли? Какъв бартер?
– Госпожо Стоянова, всички ние от представителството на „Секси лейди“ сме ви го-
леми фенове. И много се радваме на решението ви да влезете в политиката. Всички ще
гласуваме за вас.
– Дайте да се разберем – прекъсна я гневно Синтия. – Ако ще искате политически
протекции от мен, когато взема властта, жестоко сте се объркали. Приличам ли ви на
човек, който ще продаде принципите си за един сутиен, па бил той и „Секси лейди“?
Приличам ли ви на политик, който ще се корумпира за едни гащи? Това предложение

41
ме обижда, госпожо.
– Далеч съм от мисълта да ви предлагам такива схеми. Изслушайте ме, още не съм ви
казала каква е офертата ми – примоли се Драгоева.
– Казвайте по-бързо, че нямам време.
– Понеже сега сте в предизборна кампания и медийният интерес към вас е голям, ре-
шихме да ви предложим следното: във всяко едно интервю, което давате за национал-
ните медии, можете да споменавате марката „Секси лейди“, ей така между другото. По-
вечето публицистични предавания са на живо и не могат да ви спрат да говорите каквото
си искате.
– Така е.
– Та за всяко споменаване в ефир ще получавате от нас комплект луксозно бельо от
най-високия клас, по ваш избор. Напълно безплатно.
– Напълно безплатно?
Синтия не можеше да повярва какво беше чула току-що. Безплатен комплект бельо
от „Секси лейди“ само срещу едно споменаване по телевизията? Беше твърде хубаво, за
да е истина.
– Напълно безплатно – повтори Драгоева. – Вижте, ние винаги сме търсили некон-
венционални начини за реклама. Отказали сме се от традиционните методи да пускаме
рекламни слотове в телевизиите. Предпочитаме да заложим на популярни фигури от
обществения живот, които със своето ярко присъствие в медийното пространство да
бъдат наши посланици на пазара.
– Надявам се, че не очаквате от мен да си показвам сутиените и гащите по телевизи-
ята – каза Синтия.
– Нищо подобно. Вие сте уважавана дама, е авторитет. Достатъчно е само да споме-
нете марката ни.
– И за всяко споменаване по телевизията ще ми давате по един комплект? – повтори
Синтия.
– Да. Всяко споменаване ще ви носи по един комплект по ваш избор. Как ви звучи
офертата ми?
– Интересно. Звучи ми много, много интересно.

***

– Не е добре да даваш интервю една седмица преди изборите – каза Ваня, докато Чони
свещенодействаше върху косата на Синтия. – Не си подготвена.
– Ами, подготви ме – сопна се Синтия. – Нали затова си шефка на щаба ми, за да ме
подготвяш по всички въпроси. Айде почвай.
– Не мога за половин час да те подготвя по всички въпроси – каза Ваня.
– Ами, като не можеш, недей да ми мрънкаш – скара ѝ се Синтия. – Имам нужда от
спокойствие, за да се съсредоточа.
– Какво ще се съсредоточаваш, ти не знаеш нищо за политиката – избухна Ваня. –
Хората се готвят с години за нея.
– Да. И въпреки че се готвят с години, избирателите ги мразят. А аз съм неподготвена,
обаче ме обичат. Кое е по-добре?
– По-добре е да си мълчиш. Избирателите в момента не знаят каква си, какво точно
предлагаш и тяхното незнание работи в твоя полза. Сега си им загадъчна, тайнствена,
мистериозна и те биха гласували за теб точно защото не те познават. Ще се надяват, че

42
си различна. Затова не бива да даваш интервюта. Колкото повече те разгадават, толкова
повече ще се разочароват.
– Вече съм обещала интервюто. А аз държа на обещанията си.
– Стойче, ще се изложиш.
– Е, как ще се изложа? Избирателите изобщо няма да слушат какво им говоря. Те се
интересуват как изглеждам, какво излъчвам. Жените ще ми гледат грима и прическата,
мъжете ще ми гледат циците. Никой няма да чуе какво съм казала.
– Добре – предаде се Ваня. – Поне едно нещо запомни: ако тръгнат да те питат нещо
за икономика или за външна политика, или за здравеопазване, казвай: сега не е момен-
тът да влизаме в детайли, нашите експерти са разработили подробна стратегия за реша-
ване на тези проблеми. Запомни ли го?
– Запомних го. Ох, Чони, внимавай бе, много тъмен стана тоя цвят. Не отивам на пог-
ребение.
– Ами, разсейвате ме с вашите глупости – оправда се коафьорът.
– Повтори го – настоя Ваня.
– Сега не е моментът да влизаме в детайли, нашите експерти са разработили подробна
стратегия за решаване на тези проблеми – повтори Синтия.
– Браво, мацко, страхотна памет имаш – похвали я Чони. – Мен да ме убиеш, тва не
мога да го повторя.
– Ванче – обърна се Синтия, – кажи ми някаква мъдра мисъл, някаква сентенция, ко-
ято да цитирам. Ма да е нещо много философско, така че да изглеждам умна и начетена.
– „Политиката е изкуство на възможното“ – предложи Ваня. – Казал го е Бисмарк.
– Не става – намръщи се Синтия. – Много е скучно това. Никой няма да го запомни.
Аз днес прочетох във фейсбук една страхотна мисъл, мисля да я цитирам: Заекът има
дълги уши, но врабчето може да лети.
– В смисъл? – не разбра Ваня.
– Ми не знам точно какъв е смисълът, ама под тоя статус имаше сто и петдесет ко-
ментара и всичките пишеха: много е вярно!
– Вярно е, разбира се, ама какъв е смисълът? запъна се Ваня.
– Оффф, Ванче, стига си търсила смисъл. Хората не искат смисъл. Искат да им се
каже нещо, което е вярно.
Под прожекторите в телевизионното студио Синтия се чувстваше спокойно и ком-
фортно. Толкова години беше излизала пред публика, че вече нищо не можеше да я
смути. От опит знаеше, че най-важното е да демонстрира самочувствие и увереност.
Зрителите подсъзнателно усещаха тия неща.
Бобровидната водеща я гледаше с неприкрита ненавист. Не знаеше как да води ин-
тервюто със Синтия. Беше свикнала да разговаря с политици, които винаги бяха пред-
видими. Казваха си предварително заучените клишета и си тръгваха. Водещата се ста-
раеше да не ги притеснява, защото иначе нямаше да дойдат пак на интервю. Но Синтия
беше загадка. Не се знаеше какво може да изтърси, всякакви изненади бяха възможни.
А в националните телевизии хич не обичаха изненадите.
Имаше и още една причина за омразата в погледа на водещата. Синтия изглеждаше
ослепително красива. Когато влезе в студиото, всички мъже от телевизионния екип се
възбудиха и започнаха да се навъртат около нея като котараци и да пускат нелепи ше-
гички, за да спечелят вниманието ѝ. Сред тях Синтия се чувстваше в свои води – кико-
теше се шумно, направи си няколко селфита с операторите и веднага качи снимките в

43
инстаграм. Водещата забеляза това и много се натъжи. Защо нейният интелект и ус-
пешна кариера в публицистиката не предизвикваха такова възхищение? Нима чифт
цици бяха по-важни от десетки журналистически награди и професионални постиже-
ния? В какъв несправедлив свят живеем...
Интервюто започна и още от първия въпрос пролича, че водещата е по-нервна от гос-
тенката. Опита се да я захапе още в самото начало.
– Госпожо Стоянова, всички експерти, които наблюдават предизборната кампания,
смятат, че отправяте безумни послания към избирателите си.
– Кои са тия експерти? – усмихна се иронично Синтия.
– Най-уважаваните политолози и социолози – обясни водещата.
– Това звучи като виц – усмихна се още по-широко Синтия. – Наричате „уважавани
социолози и политолози“ разни мишоци, които са на хранилка към партиите в парла-
мента. Явно сте ме поканили, за да се посмеем.
– Аз лично ги уважавам – започна да се оправдава водещата.
– Това си е ваш проблем – каза Синтия и реши да вземе инициативата в свои ръце. –
Но въпросът ви всъщност беше дали отправям безумни послания към избирателите си.
– Да – сети се водещата.
– Ами питайте избирателите ми. Аз уважавам тях, а не измислените ви социолози и
политолози. Питайте избирателите дали посланията ми са безумни. Важно е всички ние
да направим такава държава, в която да се чувстваме комфортно, така както аз се чувс-
твам комфортно в сутиена си „Секси лейди“.
Водещата се ококори. Откъде дойде тоя сутиен? Не беше очаквала такъв внезапен
завой в разговора.
– Да не говорим сега за сутиени, да говорим за политика – предложи интервюира-
щата.
– Защо да не говорим за сутиени? – изчурулика Синтия. – Сутиените имат много
общо с модерната политика. Те поддържат малките, а ограничават големите. Особено
сутиените на „Секси лейди“, които нося от години.
Водещата продължаваше да не разбира какво се случва. Някакви сутиени постоянно
изскачаха в разговора без причина. Реши да се придържа към въпросите от сценария,
които ѝ бяха написали редакторите.
– Как ще реализирате идеите от предизборната си кампания, ако все пак влезете в
парламента? Засега това не е много сигурно, защото проучванията показват, че сте
около четирипроцентовата бариера...
– Не само ще влезем в парламента, но и ще управляваме – заяви невъзмутимо Син-
тия. – Ще имаме мнозинство.
– Това е ваша хипотеза, аз не я споделям – нацупи се водещата. – Но какво смятате
да правите? Обещавате на избирателите си, че всичко ще е безплатно. Ток, вода, отоп-
ление... Няма да има данъци. Как ще стане това?
– Ами ще видите – усмихна се Синтия и си припомни думите на Ваня. – Сега не е
моментът да влизаме в детайли, нашите експерти са разработили подробна стратегия за
решаване на тези проблеми.
– Вашите експерти? Кои са вашите експерти?
– Ще ги видите на изборите. Както е казал един философ: Заекът има дълги уши, но
врабчето може да лети.
– В смисъл? – не разбра водещата.
– Ами това е философия. Зайците имат уши, а врабчетата – крила. Не е ли вярно?

44
 – Вярно е – обърка се още повече водещата, – но да се върнем на предизборните ви
обещания. Това е опасен популизъм, госпожо Стоянова. Не може да обещавате неиз-
пълними неща.
– Много по-опасно е, че журналисти като вас се мазнят на корумпираните управля-
ващи, а нападат политици, които защитават народа си. Вие на чия страна сте? На стра-
ната на властта или на страната на народа?
– Аз не вземам страна. Медиите трябва да са безпристрастни – изрецитира си урока
водещата.
– Трябва, ама не сте. Постоянно правите свирки на властта. Затова хората не ви вяр-
ват. Вижте си рейтингите.
Водещата усети, че губи мача, и реши да се хвърли в безразсъдна контраатака.
– Европейските партньори на България са много разтревожени от популистката ви
реторика.
– Как разбрахте, че са разтревожени? – отвърна Синтия. – Лично ли ви се обадиха да
ви споделят тревогите си? Аз не съм чула да са разтревожени, а имам много добри кон-
такти в Европа. Все пак от години работя с европейски фирми, като да речем водещата
фирма за луксозно бельо „Секси лейди“. Но в крайна сметка какво значение има как
Европа гледа на България? Не е ли по-важно как България гледа на Европа? Ние сме
най-старата държава. Измислили сме азбуката, киселото мляко, компютъра, чушкопека.
Хан Аспарух победи турците, корабите на цар Симеон откриха Америка двеста години
преди Колумб, княз Борис покръсти германците...
Ваня, която стоеше зад камерите, се хвана за главата. Сто пъти беше предупредила
Синтия да не говори за история. Когато станеше дума за славното българско минало,
певицата изпадаше във възторжено опиянение и започваше патетично да цитира всички
глупости, които беше прочела във фейсбук. Беше убедена, че щом нещо го пише във
фейсбук, значи е безспорен факт.
– Ама това са глупости – изписка бобровидната водеща. – Вие дори не познавате бъл-
гарската история.
– Ние пишем българската история, госпожо – разпали се Синтия. – И не ме обиж-
дайте! Аз казвам ли ви, че блузката ви е бабешка и че тая прическа изобщо не ви отива?
Не ви казвам. Дори сутиенът ви е евтин, за двайсет лева, а не е елитен като марковото
бельо на „Секси лейди“. Но не ви го казвам. Нека да се уважаваме.
– Значи смятате, че хан Аспарух е победил турците? – продължи да се заяжда воде-
щата.
– Няма значение кой ги е победил. Важното е, че сме ги победили. Ние, българите,
трябва да си върнем самочувствието на победители.
– Ама...
– Не ме прекъсвай! – мина внезапно на „ти“ Синтия. – Ти знаеш ли, че българските
песни са най-хубавите песни в света?
И внезапно запя.
– Белааааа съм, белаааа, юнааааачееее...
– Ще се видим след рекламите – измърмори водещата.
„Четири пъти казах „Секси лейди“, помисли си Синтия. „Това са четири комплекта
бельо! Егати якото интервю! Искам пак!“

***

45
 – Казвах ти, че не трябва да даваш интервюта – въздъхна Ваня в таксито, докато се
прибираха от телевизията. – Изпускаш си нервите и винаги изтърсваш някоя глупост.
Това с хан Аспарух ще ни изяде главата.
– Е, кво толко съм казала? – оправда се Синтия. – Мноо важно!
– Ами, важно е. Българите са много чувствителни на тема история. Всички смятат, че
знаят историята си и са готови да налитат на бой на тая тема. Тоя хан Аспарух как го
изтресе...
– Няма значение. Минало-заминало. Утре никой няма да го помни. Кажи ми как изг-
леждах. Все ми се струва, че това червило не дава достатъчно обем на устните ми.
– Абе, червилото... – ядоса се Ваня. – Кой ти гледа червилото?
– Всички. Хората ще гласуват за устните ми, а не за хан Аспарух. Ще видиш.
Ваня млъкна. Не можеше да повярва, че Синтия е толкова невъзмутима и че гледа на
политиката като на някаква игра на съблазняване.
– Тия букли не са ли прекалено момичешки? продължи да разпитва Синтия. – Искам
да изглеждам като зряла прелъстителка, а не като някаква задръстена гимназистка.
– Супер са ти буклите, мацко – обади се Чони. – Сега това е последният писък на мо-
дата. Пък и мъжете харесват по-невинно излъчване. Тип Лолита.
– Коя Лолита? – попита Синтия.
– Няма значение – каза Чони. – Ама това с песента накрая беше много силно. Направо
ги преби.
– Циците ми добре ли изглеждаха? – продължи да разпитва Синтия. – Възбуждащи
ли бяха?
– Огромни бяха, мацко – изчетка я Чони. – Като на порнозвезда. Особено на фона на
водещата, която е плоска като дъска, завалийката.
– Ох, да идват по-скоро тия избори и да се свършва – оплака се Ваня. – Не издържам
вече. Аз ти обяснявам какво да говориш, ти мислиш само за циците и джуките си.
– Всичко е визия, Ванче – усмихна се Синтия. – В наше време никой не се интересува
от съдържанието. Опаковката е по-важна.
– А какви бяха тия сутиени, за които постоянно говореше? – попита Ваня.
– Що бе, тва беше много сладко – каза Чони. – Някак си очовечи разговора. Хората
не искат да слушат тъпи политически клишета. Тва за сутиените им е много по-инте-
ресно.
– Ама те няма да гласуват за сутиени, а за някаква политическа програма – каза Ваня.
– Ванче, много си умна, ама в случая не си права – каза Синтия. – Българите никога
не гласуват за програми. Те гласуват за цици и мечти.

***

Появата на нов играч на политическия терен беше посрещната от медиите с раздраз-

нение. Тъкмо си бяха уредили сделките е настоящото правителство, рушветите присти-
гаха редовно и безпроблемно, хвалебствията към властта се лееха от телевизии и сай-
тове, а сега изведнъж се появяват някакви нахалници, които се опитват да разбутат схе-
мата с тъпото си „Народно щастие“. Как не ги е срам!
Най-яростен в заклеймяването на новата партия беше маститият журналист Неялко
от сайта „Шик“. В продължение на дълги години той беше личен лакей на министър-
председателя и му осигуряваше качествено орално обслужване с повод и без повод. В
замяна на това беше получил над три милиона евро от различни европейски фондове.

46
Един от безспорните успехи на правителството беше, че вдигна много стандарта на про-
фесионалната проституция.
Неялко пръв усети заплахата от предстоящата политическа промяна и се хвърли да
брани спонсорите си със завиден ентусиазъм. Веднага щом разбра, че партия „Народно
щастие“ е регистрирана за участие в изборите, Неялко пусна в сайта „Шик“ кървав пам-
флет.

НАРОДНО НЕЩАСТИЕ И ЖАЛКИТЕ АМБИЦИИ

НА ЕДНА ПРОВАЛЕНА ЧАЛГАРКА

С удивление научих, че една довчерашна силиконова певачка е поредната канди-

датка за властта, решила да „оправя“ народа си. Всъщност в нейния случай този
глагол трябва да се възприема буквално. Тя колкото народ е оправила...
Но явно не ѝ стига, та сега се е заела да оправи цялата държава вкупом. Дотам
ли го докарахме, народе български? Тази провалена чалгарка ли искате да ви уп-
равлява?

Винаги е имало хора, които са недоволни от властта. Хора, които смятат, че

правителството не е работило достатъчно усърдно, че не е постигнало макси-
мума. Тази критичност понякога е градивна, но нека да си отговорим честно на
въпроса: „Не е ли сегашното правителство най-успешното в новата българска
история?“.
Коя друга власт построи толкова нови пътища и магистрали? Коя друга власт
вдигна доходите на пенсионерите? Коя друга власт повиши до такава степен
стандарта на гражданите, та да могат всяко лято да почиват по гръцките пла-
жове?
И въпреки всички усилия на правителството избирателите пак са недоволни...
Ето тази неблагодарност ще ни затрие.
Заради тази неблагодарност в политиката се появяват случайници като сили-
коновата чалгарка, която щяла да ни оправи... Не, благодаря.
Не искам да ме оправят прости певачки, които развратиха цяло поколение с
пошлите си текстове и безвкусната си визия.
Не ставаш за политиката, Синтия. И за да ме разбереш, ще ти го кажа с ци-
тат от една твоя песен: „Върви на майната си, номера ми забрави!“.

Неялко беше много доволен от текста си. Дай му да громи опозицията... В тази дис-
циплина беше ненадминат. Прочете си го няколко пъти и се изкефи искрено на таланта
си. „Премиерът ще го хареса“, помисли си журналистът и започна да търси в мрежата
най-отблъскващата снимка на Синтия, с която да илюстрира материала си.

***

– 62 процента? Не е възможно – каза Синтия, докато всички от предизборния щаб на

„Народно щастие“ крещяха около нея в еуфория и се прегръщаха.
– Разбихме ги – прошепна Ваня. – Имаме пълно мнозинство.
Мишката отвори шампанско и разля по чашите.
– Да живее новият министър-председател на България Синтия Стоянова! – извика

47
Цецо Бицепса.
– Аз казах ли ти, че ще вземем 62 процента? – каза маг Дилайла.
Наистина беше предвидила точно толкова.
– Другите колко имат? – попита Ваня.
– Другите нямат нищо – каза Мишката. – Влизат е по петнайсет-двайсет депутати, а
ние ще имаме над сто и петдесет. Смачкахме ги.
– Ми тъй ми – каза Лили Дрец.
– От тия 62 процента поне 20 са от мен – похвали се Сашо Брадъра.
– Ей ся си еба майката – уплаши се Синтия. Чак сега започна да осъзнава, че ще ѝ се
наложи да управлява цяла държава, а нямаше никаква идея как се прави това.
– Ние сме най-добритееееее! – изписка възторжено Чони.
– Осъзнавате ли, че всички, които сме в тая стая, ставаме милионери – каза Мишката.
– Ама веднага ли? – зарадва се Лили Дрец.
– Почти – каза Мишката. – Първата година от мандата ще трябва да внимаваме, щото
ще ни гледат под лупа. Втората година вече ще почнем да крадем, ама умерено. За да си
кажат хората: абе и тия покрадват, ама не са чак толкова крадливи, колкото предишните.
На третата година вече ще се налапаме яко. Щото ще сме разбрали, че сме безнаказани.
А на четвъртата година ще откраднем всичко, което е останало, за да не оставим нищо
на следващите.
– А после какво ще правим? – попита Цецо.
– После ще си купим къщи някъде по карибските острови и там ще си харчим мили-
оните, докато сме живи – обясни Мишката.
– Ох, че хубаво! – въздъхна Лили.
– От пресцентъра питат дали ще даваме пресконференция – каза Ваня. – Според пра-
вилника победителите дават пресконференция първи.
– Няма да даваме никакви пресконференции на тия тъпи журналя – ядоса се Синтия. –
През цялата кампания ни плюха, подиграваха ни се, твърдяха, че няма да влезем в пар-
ламента и не знам какво още, а сега искат пресконференция. Няма да стане.
– Ама те сега ще ни се мазнят – каза Ваня.
– Не ме интересува – каза Синтия. – Никакви пресконференции. Пусни едно съобще-
ние във фейсбук, че благодарим на всички наши избиратели и това е.
– Лидерите на ХЕРПЕС и на КС се обадиха – каза Мишката. – Искат да те поздравят
за победата.
– Кажи им да вървят на майната си – ухили се Синтия.

***

Първият работен ден на парламента се очакваше е особен трепет от цялото общество.

За пръв път в Народното събрание имаше толкова категорично мнозинство. Със своите
62 процента от гласовете на изборите партия „Народно щастие“ имаше 159 депутати.
Цялата власт беше в техни ръце.
Парламентарната група на управляващите беше доста пъстра. В нея имаше деветима
военни, четирима полицаи, седемнайсет бивши спортисти, осем манекенки, двайсет и
три фризьорки, деветнайсет фитнес инструктори, четиринайсет проститутки и един ле-
кар. Всички останали бяха безработни. Единствената им заслуга беше, че са близки род-
нини или приятели на някой от партийното ръководство.

48
 Репортерите, които отразяваха работата на парламента, все още подкрепяха предиш-
ната власт, защото в продължение на десет години бяха на хранилка при нея. Още не
бяха проумели, че манджата е свършила, затова се нахвърлиха с особена злост върху
новите депутати и ги засипаха със заядливи въпроси: „С какво образование сте?“, „Зна-
ете ли как се пишат закони?“, „Знаете ли как се казва председателят на Европейския
съвет?“ и „Какво мислите за договора от Маастрихт?“
На всички тези въпроси депутатите бяха инструктирани да отговарят с „не коменти-
рам“. Ваня сто пъти им беше повторила, че когато си мълчиш, шансът да се изложиш е
много по-малък.
Групата на управляващите беше колоритна, шумна и разнородно облечена. Всички
бяха сложили най-новите си дрешки и картината беше смайваща. Спортистите се бяха
постарали татуировките им да се виждат добре, фолкпевиците блестяха с тежък вечерен
грим, високи токчета и екстеншъни, а безработните бяха с костюми, които очевидно не
са им по мярка. Вероятно ги бяха взели назаем.
Довчера надменни и високомерни, днес бившите управляващи стояха сврени като
плъхове по ъглите на заседателната зала и гледаха уплашено. Никой от тях не беше
предполагал, че властта им един ден просто ще свърши.
– Най-страшното е, че тия изобщо не приличат на нас – каза Симов на неколцината
си съпартийци, които го бяха наобиколили, за да чуят анализа му на ситуацията. – С
комунистите лесно се разбирам и с либералите, и с фашистите. Всички те са като нас –
с пари може да ги пробиеш. Ама тия са от съвсем друга порода. Не знам какви са.
– И те със сигурност обичат парите. Няма начин да не ги обичат – каза бившата пред-
седателка на парламента, жена с блед интелект и ярък прякор. – Така че може и да се
разберем.
– Проблемът е, че сега парите вече са в тях – въздъхна тежко Симов.
Последна в парламентарната зала влезе Синтия. Беше с червена кожена пола, бяла
дантелена блузка, късо червено кожено сако и вързана на кок коса. Цялото мнозинство
стана на крака и започна да скандира името ѝ. „Син-ти-я! Син-ти-я!“
– Благодаря ви! Обичам ви! – каза по навик от концертите си фолкпевицата и изпрати
въздушни целувки на всички.
Заседанието по традиция беше открито от най-възрастния депутат – 76-годишния бай
Колю Димитров. Бай Колю беше роднина на Синтия – вуйчо на една нейна братовчедка,
която се беше примолила да му намерят работа. Човекът беше необразован, но честен.
– Никога не съм предполагал, че ще стана загубен депутат в тоя загубен парламент –
призна си от трибуната доайенът. – Цял живот съм псувал политиците и ако вие не си
вършите работата, и вас ще ви псувам.
Тези закани бяха посрещнати с мощни освирквания от опозицията. Бившата предсе-
дателка заяви, че тези думи нарушавали правилника и поиска бай Колю да бъде отстра-
нен. Но той ѝ спря микрофона и я изпрати с думите:
– Марш от тука, дееба и кокошката смотана, дееба!
По всичко личеше, че този парламент ще бъде много по-атрактивен от предишния.
Първото пленарно заседание започна е традиционните речи на партийните лидери.
Първа на трибуната застана Синтия.
– Ей, ей, шес... – каза Синтия на микрофона. – Едно, две, три, шес... Проба, проба...
Ей, ей, ей, шес... Мишка, вдигни малко високите, ако обичаш... Благодаря ти... Сложи
малко ехо... Ей, ей, ей... Така е добре... Уважаеми дами и господа, това е положението.
Бихме ви. Сега ще трябва да ни слушате.

49
 От опозицията се чуха гневни възражения.
– Няма смисъл да се пенявите – продължи Синтия. – Знам, че ви е гадно, но ще трябва
да свикнете. „Народно щастие“ е над всички.
След нея се изказаха и лидерите на опозицията. Речите им бяха заядливи, но скучни.
Дойде времето за избор на председател на парламента. Управляващите прецениха, че
за този пост най-подходящ ще е някой, който е относително симпатичен и умее да об-
щува е хората. Затова единодушно подкрепиха кандидатурата на Лили Дрец.
Новият парламент вече можеше да започва работа.

***

С такова смазващо мнозинство партията „Народно щастие“ очевидно не се нуждаеше

от коалиционни партньори и щеше да управлява сама. Така че веднага след като поло-
жиха клетвата си в Народното събрание, Синтия и Ваня отидоха на кафе, за да обсъдят
състава на кабинета.
За министърпредседателския пост нямаше никакви спорове. Синтия беше безапела-
ционна кандидатура. Жената, която вдъхнови толкова много избиратели, несъмнено
беше най-достойна да поеме кормилото на държавата и да я поведе към светлото бъ-
деще.
Но при обсъждането на номинациите за министри се стигна до остър спор. Ваня нас-
тояваше, че министерствата трябва да бъдат оглавени от професионалисти, които поне
малко разбират от нещо. Синтия твърдеше, че единственото, което се иска от тях, е хо-
рата да ги харесват.
В крайна сметка стигнаха до компромисно решение – не е задължително да разбират
от нещо и не е задължително хората да ги харесват. Важно е само да изпълняват безп-
рекословно нарежданията на партийното ръководство.
– Предлагам ти за министър на вътрешните работи да сложим Цецо Бицепса – каза
Синтия.
– Ох, много е прост тоя – каза Ваня.
– Именно. Затова е най-подходящ. Излъчва сила и строгост, а и доста добре познава
моите вътрешни работи. Пък и не само моите, но и на доста жени от хайлайфа.
– Добре. Записвам го. За външен ти предлагам Чони.
– Стига бе, Ванче! Чони е смешен. Какъв авторитет ще има?
– В Брюксел много харесват такива като него. Веднага ще му се лепнат. Пък и, както
казваш ти, е смешен. А хората с чувство за хумор винаги имат предимство в диплома-
цията.
– Ох, не мога да си го представя – разсмя се Синтия.
– Ще видиш, че ще е много успешен. За министър на енергетиката предлагам инже-
нер Михайлов.
– Виж сега, той не е точно инженер. Само така се представя.
– Няма значение. Има ли в екипа ни друг човек, който да разбира нещо от техника?
– Няма.
– Еми, значи той ще е министър на енергетиката. Асен Човечки ще вземе културата.
– Ама той не я искаше.
– Никой не я иска, ама все някой трябва да я вземе. Какво е държавата без култура?
Хич няма да го питаме.
– Джани Талич какво ще я правим? Много мила женица е.

50
 – За Талич ще направим ново министерство. Министерство на добротата и състрада-
телността.
– Ванче, за какво са ни нови министерства? Ние с двайсет не можем да се оправим, а
ти предлагаш да правим нови.
– Защото министерствата са само двайсет, а кандидатите за министри са стотици.
Трябва да им дадем нещо, не може от първия ден да разочароваме съпартийците си.
Точно сега не ни трябват вътрешнопартийни бунтове.
– Права си.
– Ново министерство ще направим и за Дилайла. Министерство на зодиите и отвъд-
ния свят.
– Ох, тая е напълно изтрещяла.
– Изтрещяла е, ама ако не я назначим за министърка, ще вземе да ни направи някоя
черна магия.
– Пази Боже! Дай ѝ там каквото иска.
– Кой ще е министър на финансите? – попита Ваня. – Така като гледам, нямаме под-
ходящ човек.
– Как да нямаме? Митко Петканов държи чейнджбюро. Ако той не е наясно с финан-
сите, не знам кой е наясно.
– Стойче, министърът на финансите е най-важният пост в кабинета. Едно е да въртиш
чейндж, а съвсем друго е да управляваш парите на цяла държава.
– Е, кое му е различното? И в двата случая работиш с чужди пари.
– Така е, ама...
– Няма „ама“. Митко поема финансите. Много пъти ми е давал заеми, трябва да му се
отблагодарим.
В този момент в кафенето влезе Джонката, ухилен до уши.
– Сестричке, ко прайм? – извика радостно циганинът.
– Ейй, добре че дойде – зарадва се Синтия. – Тъкмо раздаваме министерствата.
Щяхме да те забравим.
– Сакън! Не ме забравяй, братчето ми! – каза Джонката. – Триста хиляди гласа ти до-
карах на изборите. Кое министерство ще даваш?
– Мисля да му дадем министерството на европейските фондове – каза Синтия на
Ваня.
– Как ще му дадем европейските фондове? – пребледня Ваня. – Там са много пари. А
той е неграмотен. Как ще ги управлява?
– Ние ще ги управляваме, той ще е само лицето – обясни Синтия. – Добре е да той,
защото ако тръгнат да го обвиняват в корупция, ще кажем, че атаките срещу него са на
расова основа. Че е жертва на предразсъдъци и стереотипи. И че ако някой говори, че
циганите крадат, това е дискриминация.
– Хитро! – призна Ваня.
– Освен това можем да насочваме европейските пари към кухи фирми, които са ре-
гистрирани от някой неграмотен циганин. Парите отиват там, циганинът веднага ги
тегли, дава ни ги, фирмата му фалира, а циганинът няма имоти, така че няма какво да
му вземат.
– Хитро! – повтори Ваня.
– Джонка, взимаш еврофондовете – обяви Синтия.
– Вземам каквото кажеш, сестричке – съгласи се Джонката. – Само да има папо, щото
вкъщи съм с девет чавета.

51
 Министърът на европейските фондове си тръгна ухилен, а Ваня въздъхна тъжно и се
загледа в тефтерчето си.
– На доктора предлагам да дадем здравеопазването.
– Нищо не му давай засега. Обещал ми е нови цици, а все отлага. Докато не ми ги
направи, няма да види министерски пост.
– Ама нямаме човек за...
– Ванче, казах ти. Няма да спорим. Щом аз мога да чакам за нови цици, значи и док-
торът може да чака за министър.
– Добре. Полковника ти предлагам да го сложим министър на отбраната.
– Не. Полковника ми трябва за главен прокурор. За министър на отбраната ще сложим
Хутата.
– Много е тъп тоя – отбеляза Синтия. – За какво ни е?
– Във всяко едно правителство трябва да има поне един министър, който е по-тъп от
премиера – обясни Ваня. – И когато стане някакъв гаф, а то няма начин да не стане,
премиерът го уволнява, за да успокои обществото. Тая тактика винаги работи.
– За министър на туризма съм назначила Сашо Брадъра.
– Как така си го назначила? – обиди се Ваня. – Нали трябваше първо да ги обсъдим?
– Обсъдих го със себе си.
– Ама защо на туризма?
– Щото има дюнерджийница на плажа. Имаме ли друг човек с опит в бранша? Айде
да не се разправяме сега, Ванче. Имаме много работа за вършене. Това ще са минист-
рите. Свикай веднага кабинета.
– Ама той още не е гласуван от парламента.
– Гласуването е само формалност. Започваме работа.

***

Първото заседание на правителството беше открито с тържествен водосвет, отслужен

от отец Пахомий. Той прочете молитва, след което натопи китка здравец в бакърено
менче и поръси всички министри, а те се прекръстиха.
– Тая е вещица – каза Пахомий, когато стигна до маг Дилайла. – Дяволът я е обладал.
– Айде сега, бабешки приказки – ядоса се Дилайла. – Ръси там и не се обяснявай.
Синтия беше много доволна от представянето на свещеника, взе му визитната кар-
тичка и му обеща, че ще го има предвид, когато дойде време да се избира патриарх.
Попът си тръгна и правителството започна работа. Атмосферата беше изключително
приповдигната. Новите министри още не можеха да повярват, че ще управляват дър-
жава. Всички те идваха буквално от улицата. Бяха изтърпели много лишения, много
унижения, а сега изведнъж бяха получили неограничена власт.
– Направо ще откача от кеф – изписка развълнуван Чони. – Мислех си, че цял живот
ще си изкарам във фризьорския салон. А сега ми предстои такъв бляскав живот – при-
еми, посланици, срещи на високо равнище. Ох, нямам търпение да се запозная с анг-
лийската кралица. Мисля, че много ще си допаднем. Много ти благодаря, Синти. Ти
сбъдна мечтите ми.
Чони се хвърли да прегръща Синтия, но тя го спря с ръка и го изгледа кисело.
– Ако обичате, проявявайте повече уважение към институциите. Вече не съм ви
„Синти“, а „госпожо министър-председател“.
– Разбира се, госпожо министър-председател – засрами се Чони.

52
 – Бре, бре! „Госпожо министър-председател“... Кога стана калайджийка, кога ѝ по-
черня задникът – измърмори маг Дилайла.
– Нещо за задника ми ли чух, госпожо министър на астрологията? – изсъска Синтия. –
Какво имате да кажете за задника ми? Кажете, да го чуе цялото правителство.
– Нищо. Извинете – смути се маг Дилайла.
– Задникът ви е прекрасен, госпожо министър-председател – подмаза се Хутата.
– Благодаря ви, господин министър на отбраната – усмихна се Синтия.
– И със сигурност не е черен, уверявам ви – добави Цецо Бицепса.
– Благодаря ви, господин вътрешен министър – ухили се още по-широко Синтия. –
Има ли някой да каже още нещо за моя задник? Няма. Така, след като приключихме е
първата точка от дневния ред – обсъждането на задника на министър-председателя, нека
да пристъпим към другите теми. Ще ви помоля да бъдем сериозни и да не се разсейваме
с глупости, защото държавата нас чака.
– Ми тъй ми – каза Лили Дрец, която хич не обичаше в нейно присъствие да се об-
съждат чужди женски задници.
– Благодаря за подкрепата, госпожо председател на парламента. – Впрочем вие ще
трябва на първо време да съвместявате ръководството на парламента с длъжността прес-
секретар на правителството.
– Това е много работа – каза Лили. – Кога да въртя цял парламент, кога да пускам
съобщения до медиите. Ще трябва да ми вдигнете заплатата.
– Разбира се – съгласи се Синтия. – Ще вземате две заплати. Моля финансовият ми-
нистър да отрази това правителствено решение.
– Вече е отразено – каза Митко Петканов и си записа нещо в таблета.
– И понеже стана дума за господин Петканов, нека да чуем какво е в момента финан-
совото състояние на държавата. С какви пари разполагаме?
– С почти никакви – въздъхна финансовият министър. – Предишното правителство е
изхарчило всичко. Не е ясно дали ще можем да изплащаме пенсиите и заплатите на ад-
министрацията до края на годината.
– Как така не е ясно? Ти луд ли си? – избухна Синтия. – Даваш ли си сметка на какво
ще ни направят, ако не им платим пенсиите и заплатите? Чуваш ли се изобщо какво
говориш?
– Не разбирам защо ме нападате, тия пари не съм ги изхарчил аз.
– Извинявай. Всички сме малко нервни, нормално е. Откъде можем да вземем пари?
– Има няколко варианта – каза Петканов. – Първият е да направим съкращения в ад-
министрацията. Там потъват много пари, а не се върши никаква работа. Можем веднага
да съкратим сто хиляди души, които така или иначе не правят нищо.
– Абсурд! – отряза го Синтия. – Тия хора са ни избиратели. Няма да ги пипаш.
– Вторият вариант е да се заведат дела срещу незаконно забогатели бизнесмени и да
им вземем имуществото.
– Това звучи интересно – каза министър-председателката.
– Само че ще отнеме известно време. И ще имаме нужда от съдействието на прокура-
турата. А прокурорът не е наш.
– От утре ще е наш – каза Синтия. – Нещо по-бързо можем ли да направим?
– Да теглим заеми – каза Петканов. – Само че не знам после как ще ги връщаме.
– Ти луд ли си? – извика Синтия. – Няма да ги връщаме ние, ще ги връщат следващите
правителства.
– Ако още веднъж ми кажете пред всички „ти луд ли си“, ще си подам оставката –

53
заплаши Митко. Бившият чейнчаджия очевидно беше доста обидчив.
– Извинявай – каза Синтия, отиде при него и го прегърна. – Мите, ти си страхотен
човек. Оценявам работата ти. Не исках да кажа това. Просто днес не ми е ден. Преди
малко ми дойде.
– От нерви е – успокои я Лили. – Ми тъй ми. И на мен ми се обърка цикълът покрай
тия избори.
– Айде да не занимавате правителството с проблемите на цикъла си – изръмжа маг
Дилайла.
– Лесно ти е на тебе, щото отдавна нямаш цикъл – нападна я Лили.
– Колеги, моля ви! – извика Ваня. – Нека бъдем професионалисти.
– Госпожа Цанкова е права – каза Синтия. – Оффф, така ме цепи главата. Някой има
ли аналгин? Къде е доктор Драгоев, защо отсъства от заседанието?
– Ами той не е министър – каза Ваня. – Вие отложихте назначението му, защото...
– Извикайте го веднага. Назначен е – каза Синтия. – И да си донесе аптечката.

***

Първият положителен отзив за новата власт излезе в сайта „Шик“ на фамозния Не-
ялко. Много пъти в живота си беше въртял палачинката и от опит знаеше, че печели
този, който я завърти пръв. И е ентусиазъм.
Веднага щом бяха обявени новите министри, Неялко седна пред лаптопа си и вдъх-
новено започна да реди славословия:

ПРАВИТЕЛСТВО НА РАЗУМА
И ОТГОВОРНОСТТА

Не крия, че съм имал известни колебания относно управленския капацитет на

партия „Народно щастие“. Но днес, когато видях състава на новия кабинет,
всички мои съмнения се разсеяха.
Избраното правителство няма да е просто поредното правителство на Бълга-
рия. То ще е историческо правителство. Защото идва на власт в момент, когато
обществото ни най-после се отърсва от хищните лапи на корупцията, беззакони-
ето и престъпността.
Суверенът се произнесе на изборите категорично и безапелационно – така по-
вече не може! И съвсем естествено проектира надеждите си за промяна върху
партията на младостта, професионализма и почтеността.
Днес ние виждаме лицата на тази промяна. И се убеждаваме, че изборът ни е
бил правилен.
Можем да бъдем напълно спокойни за финансите на държавата, защото те са
поверени в сигурните ръце на Димитър Петканов – един ярък професионалист с
огромен опит във финансовата сфера.
Въоръжените сили преминават под командването на един достоен офицер и
голям патриот – полковникът от резерва Иван Койчев (Хутата).
Борбата с престъпността ще бъде поверена на една от най-ярките и безкомп-
ромисни фигури в партията – Цветан Николов (Бицепса).
Дипломацията ще бъде оглавена от изявения международник Стоян Коларов
(Чони).

54
 Енергийната независимост на България ще бъде защитавана от един доказан
енергетик – инженер Михаил Михайлов.
Туризмът ще процъфти под мъдрото ръководство на един професионалист с
голям опит в бранша и с огромна медийна популярност – Сашо Желязков (Бра-
дъра).
Здравеопазването ще бъде издигнато на световно ниво от един достоен бъл-
гарски лекар – доктор Стефан Драгоев.
Има ли по-подходящ кандидат за поста министър на културата от най-обича-
ния български актьор – Асен Човечки? Той е добре запознат с проблемите на
бранша и със сигурност ще допринесе за възхода на изкуствата.
Блестящ ход е издигането на кандидатурата на Огнян Пламенов (Джонката)
за министър на европейските фондове. Тази номинация показва, че „Народно щас-
тие“ е първата партия в българската история, която ще интегрира ромските
малцинства не само на думи, но и на практика.
Да пожелаем „На добър час!“ и на двете нови министерства. Популярната те-
левизионна водеща Джани Талич поема новосъздаденото Министерство на доб-
ротата и състрадателността. Това е ясен знак, че новата власт ще бъде добра
и състрадателна за разлика от безсърдечните си предшественици.
Във времена, в които все повече хора осъзнават, че астрологията е сериозна
наука, която може да ни даде важни отговори както за миналото и настоящето,
така и за бъдещето ни, съвсем логично е държавата да създаде Министерство
на зодиите и отвъдния свят. Връзката с космическите сили ще бъде осъществя-
вана от най-титулуваната българска гадателка – маг Дилайла.
Така изглежда дрийм тиймът на „Народно щастие“. Но над всички блести фи-
гурата на министър-председателката Синтия Стоянова. Една истинска звезда
на българската музика, една икона, която ще поеме в майчинските си ръце пала-
вото дете на гражданското общество и ще го поведе към неизбежен възход. Едно
е сигурно – тя ще остане в историята. Синтия Стоянова е политик от мащаба
на Маргарет Тачър, Индира Ганди и кралица Виктория.
Днес цяла България гледа с любов и надежда към новото си правителство.
Правителство на разума, отговорността и професионализма.
Правителство на надеждата.

***

– Ха-ха-ха, видя ли каква ода ни е посветил тоя боклук Неялко? – разкикоти се Миш-
ката, докато ровеше в телефона си. На всеки половин час пишеше в Google „Народно
щастие“, за да провери как медиите отразяват работата на новата власт.
– Не съм видяла – каза отегчено Синтия.
– Искаш ли да ти го прочета?
– Не искам.
– Минаваш се. Велико е. Такава възторжена и всеотдайна свирка не е правил и на
Симов. Ще ти го прочета.
– Недей. Не обичам да гледам как мъже правят свирки.
– Унижил се е докрай. Нека да ти го прочета, моля ти се!
– Казах ти, че не искам. Не ме интересува Неялко. А и не искам да гледам как някой
се унижава.

55
 – Е, как не искаш? То това е смисълът на властта. Да гледаш как хората се унижават
пред теб.
– Това ли е смисълът?
– Спомни си как само допреди една седмица тоя боклук храчеше яко по нас. А сега
се оказва, че ни е жарък фен. Трябва да го наградим. Да му подхвърлим някой лев за
добрата му политическа ориентация.
– Защо трябва да го награждаваме? Тоя, дето толкова ни е плюл...
– Защото така ще покажем, че сме широкоскроени. Освен това ще дадем пример на
всички медии, които в момента все още се ослушват и се чудят накъде да завъртят гъза.
Трябва да ги стимулираме.
– Мишка, не те разбирам. Откъде накъде ще стимулираме някакви продажници, ко-
ито изсипаха толкова помия върху нас?
– Такива са правилата на играта, Синти. Политиката е цирк. Ние сме дресьорът, който
държи камшика и приема овациите на публиката. А медиите са кученцата, които скачат
около нас през обръчи, танцуват върху задните си крака и правят пируети. Сега кучен-
цето Неялко е изпълнило сложен пирует и стои пред дресьора с изплезено езиче в очак-
ване да получи лакомство. Ако ние му дадем лакомство, другите кученца също ще се
хвърлят да танцуват и да правят пируетите, за да получат и те лакомство.
– А ако не им дадем лакомство?
– Ако не им дадем лакомство, ще се обидят. А те са злопаметни. И само ще чакат
удобен момент да ни захапят. Така, както в момента Неялко ръфа бившия си дресьор
Симов. Защото е разбрал, че Симов вече нито държи камшик в ръката си, нито има ла-
комства в джоба си. Той се оттеглил в гримьорната си и тъгува пред огледалото като
оня съсипан клоун от песента на Васил Найденов.
– Клоунът след чаша чай си тръгва, тръгва уморен... – затананика си Синтия.
– Именно – каза Мишката.

***

Синтия не харесваше работния кабинет на бившия министър-председател и веднага

разпореди да се направят промени в обзавеждането. Все пак в тази стая щеше да прекара
следващите четири години. Искаше да ѝ е уютничко.
Първата ѝ работа беше да изхвърли масивното дъбово бюро. Едно, че заемаше много
място, и, второ – не ѝ харесваше. Взе си едно много сладурско розово бюрце от ИКЕА,
за да ѝ подхожда на зодията. До бюрото сложи тоалетка с голямо огледало и лампички
окОло огледалото, за да може да си оправя грима и винаги да изглежда ослепително.
Столът на бившия министър-председател беше заменен с масажно кресло, да ѝ размач-
ква гръбчето и вратлето. На стените залепи фототапети от любимите ѝ дестинации –
Дубай, Малдивите, Пунта Кана, Бали, Занзибар, Куршевел. Какви хубави спомени
имаше от тези места...
Махна тежките кафяви завеси и сложи лилави перденца, върху които бяха извезани
ангелчета. Старият персийски килим беше изхвърлен и на негово място грейна ярък
оранжев мокет. Върху масичките министър-председателката нареди ароматни све-
щички и заповяда на шефа на протокола всеки ден да ги пали рано сутринта, та като
дойде на работа да ѝ мирише приятничко.
Ваня я посъветва да не сваля портрета на Васил Левски от стената, но Синтия в крайна
сметка се наложи и на негово място сложи портрет на Киану Рийвс. Толкова секси беше

56
тоя човек...
Не ѝ харесваше и осветлението. Беше твърде студено и не създаваше уют. Синтия
купи няколко нощни лампи и ги разположи в ъглите на кабинета. Така успя да постигне
една по-интимна и предразполагаща атмосфера.
Зад кабинета имаше малка баня е душкабина. Сифонът ѝ се оказа запушен е косми.
Явно предишният премиер не беше почитател на епилацията. Погнусена, Синтия на-
реди да изхвърлят душкабината и на нейно място да сложат хидромасажна вана. Там
разпускаше след тежък работен ден.
В нормална среда такива ремонтни дейности биха отнели около два месеца. Но когато
си във властта, всичко ставаше много по-бързо. За четири дни кабинетът на Синтия
беше напълно готов, съобразен с всичките ѝ изисквания. „Яко е да си министър-предсе-
дател“, помисли си певицата.
Първият посетител, когото извика в новия си кабинет, беше Фичев.
– Разрешете да остана! – козирува полковникът.
– Сядай, Фичев – каза Синтия, без да вдига глава от телефона си. Преди няколко ми-
нути беше пуснала в инстаграм новата си фотосесия и сега проверяваше колко лайка е
събрала. Направи ѝ впечатление, че откакто е във властта, лайковете в социалните
мрежи бяха нараснали стократно. Българинът обича да се подмазва на силните.
Полковникът с мъка приседна на ниския жълт диван и коленете му щръкнаха нагоре.
Синтия нарочно беше избрала такава мебел за посетителите си, за да изглеждат по-
дребни от нейните 158 сантиметра. Най-после ѝ се беше удала възможност да гледа хо-
рата отвисоко.
Минаха няколко минути, а Синтия продължаваше да рови в телефона си и да си брои
лайковете. Беше научила тоя номер от бившия си шеф в чалга фирмата. Той винаги ос-
тавяше подчинените си да седят в кабинета му в неловко мълчание и да го чакат да
благоволи да им обърне внимание. Това смачкваше самочувствието им.
– Е, Фичев – каза най-после министър-председателката и вдигна очи от лаптопа си. –
Какво ще пиеш? Кафе, чай, вода?
– Уиски – изстена полковникът. Дългите години на бездействие извън армията го
бяха превърнали в алкохолик.
– Уиски? – ухили се Синтия. – Добре. Цвети, донеси на полковника едно уиски.
На вратата на кабинета се появи секретарката Цвети – дебело, уплашено момиче с
протрити дънки. Беше трета братовчедка на Синтия и майка ѝ много беше настояла да ѝ
се намери някаква работа „на Софията“.
– Изпили са всичко, госпожо министър-председател – каза притеснено секретарката.
– Кой го е изпил? – учуди се Синтия.
– Не знам. Всички бутилки в барчето са празни.
Бившият министър-председател не си падаше по алкохола, но преди да освободи ка-
бинета си, беше повикал целия си екип да почерпи с подаръците, получени през годи-
ните, и ги беше насърчил с думите „изпийте сичко, на тия новите нищо нема да им ос-
тайм“.
– Нямаме никакво уиски? – не можа да повярва Синтия.
– Може и водка – каза Фичев.
– Дай водка – нареди авторитетно министър-председателката.
– И водка няма – измрънка секретарката.
– Виж каква държава са ни оставили, Фичев – обобщи философски Синтия. – След
тях и потоп.

57
 – Няма проблем – примири се полковникът.
– Не, има проблем – ядоса се министър-председателката. – Как се управлява без ре-
сурси? Една капка уиски да не оставят! Какви хора са това? Това са изроди! Цвети,
вземи сто лева от финансовия министър и иди отсреща да купиш една бутилка уиски.
От най-скъпото.
– Да, госпожо – каза секретарката и затвори вратата.
– Полковник Фичев – каза Синтия. – Виждате в какво тежко състояние е държавата.
Но народът ни гласува доверие и ние сме длъжни да го измъкнем от блатото.
– Тъй вярно – каза Фичев.
Вратата на кабинета се отвори и в процепа се появи уплашеното лице на Цвети.
– Госпожо, кой беше финансовият министър?
– Може ли да си такава идиотка бе, Цветанке? – избухна Синтия. – Секретарката ми
да не знае кои са министрите от правителството! Начи, ако не ги научиш до довечера,
си уволнена!
– Извинявайте, госпожо – ревна секретарката. – Още не съм се ориентирала.
– Ами ориентирай се бе, путко заспала! – разкрещя се Синтия. – Докога ще те чакам
да ми се ориентираш? И защо ми ревеш сега?
– Мъчно ми е, че ми говорите така – изхлипа Цвети.
– Мъчно ти е! А за държавата не ти ли е мъчно? – наемете я премиерката. – Изчезвай,
докато не съм те уволнила!
Секретарката се подчини на заповедта и изчезна. Синтия взе от бюрото си чашата с
кафето и отиде при полковника.
– Цялата администрация е в тоя батак – въздъхна министър-председателката. –
Трябва да ми помогнете да я оправя.
– Тъй вярно – каза Фичев.
Вратата на кабинета отново се отвори и влезе Цвети, обляна в сълзи.
– Госпожо – изхълца секретарката. – Все пак ще ми кажете ли кой е финансовият ми-
нистър...
– Петканов, ма! – изкрещя Синтия.
Фичев се притесни от тия грозни скандали.
– Аз ще изляза да изпуша една цигара – каза.
– Пуши си тука, бе – окуражи го премиерката. – Дреме ти.
Полковникът запали цигара и дръпна дълбоко дима.
– Фичев, даваш ли си сметка с какво сме се захванали? – оплака му се Синтия. – Тия
хора едно уиски не могат да купят, а ние сме тръгнали с тях държава да правим... Вахти
идиотите... Както и да е. Да говорим за работа. Смятам да те назнача за главен прокурор.
Полковникът се облещи от изумление.
– Главен прокурор? Госпожо премиер, аз съм човек от армията.
– Знам.
– Не познавам законите.
– Това няма значение.
Вратата на кабинета се отвори и се появи секретарката. Тоя път беше ухилена.
– Госпожо, взех парите. Не разбрах, уиски или водка да купя?
– Уиски – извика Синтия.
– Ей сега идвам – извика секретарката и затвори вратата.
– За какво говорехме? – попита министър-председателката.
– За главен прокурор – припомни Фичев.

58
 – Да. Ти си човекът.
– Кой човек?
– Човекът – главен прокурор. Трябва да вкараш престъпниците в затвора.
– С най-голямо удоволствие. Но както вече казах, аз не познавам законите и...
– Не ти трябва да познаваш законите. Това е България бе, Фичев. Тук властта е зако-
нът. Имаме пълно мнозинство. Можем да правим каквото си искаме.
– Вижте, аз съм офицер. И съм свикнал да правя всичко по устав. Ако нещо не е на-
писано в устава, не мога да го направя.
– Ще ти напишем каквито искаш устави. Имаме 159 депутати. Можем да ти напишем,
каквото кажеш. Ти само ги вкарай в затвора!
– Кого да вкарам в затвора?
Вратата на кабинета се отвори и Цвети влетя задъхана.
– Госпожо, магазинът отсреща е затворен. Какво да правя?
– Как може да си толко проста бе, Цветанке! – разкрещя се Синтия. – Едно уиски не
можеш да купиш, бе!
– Ама защо ми говорите така, госпожо... – ревна пак секретарката. – Аз толкова се
старая.
– Ми като се стараеш, иди и купи отнякъде шибаното уиски! – крещеше министър-
председателката.
Цвети затвори вратата.
– Не ви е лесно, госпожо министър-председател – каза Фичев. – Тоя народ е труден
за управляване.
– Затова трябва да ми помогнеш. Правя те главен прокурор и почваш да вкарваш прес-
тъпниците в затвора.
– Влизам ви в положението. Ще го направя. Само ми кажете кого да вкарам в затвора.
– На първо време трябва да арестуваш моя бивш шеф от чалга фирмата. Димитриев.
Тоя е абсолютен престъпник.
– Какво е направил?
– Нищо не е направил. Само експлоатира певиците. И не плаща данъци.
– Как ще докажем това?
– Фичев, колко пъти да ти повтарям! Не е нужно да доказваме нищо. Държим цялата
власт. Ако някой закон не ни изнася, ще го променим. Каквото кажем – това е. Няма кой
да ни държи сметка, не разбираш ли?
Вратата се отвори и Цвети се появи усмихната.
– Госпожо, намерих магазин и в него има три вида уискита. Едното е от 28 лева бу-
тилката, другото е от 43 лева бутилката, а третото е от 59 лева. Кое да взема?
– Изчезни, преди да съм те убила – изсъска Синтия.
Секретарката ревна отново и затвори вратата.
– Стига сте я тормозили – каза Фичев. – Аз си нося уиски.
Извади от вътрешния джоб на сакото си едно плоско шишенце и жадно го засмука.

***

59
 Веднага след идването си на власт партията „Народно щастие“ започна да изпълнява
предизборните си обещания.
На всеки уличен ъгъл бяха поставени подвижни скари, които печаха безплатни ке-
бапчета за гражданите. На площадите пред кметствата бяха докарани цистерни, от ко-
ито се лееше безплатна наливна бира. Всички скари и цистерни, разбира се, бяха бран-
дирани с логото на управляващата партия. Да се знае откъде идват благата.
Само в първия ден бяха раздадени 9 291 402 кебапчета и бяха изпити 2 946 811 литра
бира. Вследствие на тези мерки рейтингът на Синтия доближи сто процента.
За да компенсира донякъде разходите за бира и кебапчета, финансовият министър
пусна лотария. Тя се излъчваше по трите национални телевизии едновременно. Играта
събуди огромен обществен интерес – около осемдесет процента от пълнолетното насе-
ление си купуваше талони редовно. Лотарията обещаваше награди до един милион лева,
но всъщност никой не спечели повече от две хиляди. Хората не спираха да търкат тало-
ни, пенсионерите даваха цялата си пенсия за лотарията. Петканов беше напипал важна
черта от народопсихологията. Българите бяха убедени, че у нас не може да се забогатее
с честен труд и разчитаха само на игрите на късмета.
Ала въпреки добрите постъпления от лотарията държавният бюджет се топеше. Ке-
бапчетата и бирата си бяха сериозен разход.
На днешното заседание на правителството финансовият министър изглеждаше разт-
ревожен.
– Ако продължаваме да харчим с такива темпове, скоро парите ще свършат – каза
Петканов.
– Като свършат, ще му мислим – отвърна министър-председателката, която никога не
си правеше планове за бъдещето и дори имаше в репертоара си песен, озаглавена „Жи-
вей за мига“. – Какви други въпроси имаме за обсъждане?
– Аз предлагам да обсъдим намаляването на работната седмица – каза министърката
на добротата и състрадателността Джани Талич.
– Добре – съгласи се Синтия. – Намаляването на работната седмица беше едно от пре-
дизборните ни обещания. Почивните дни са главният източник на щастие за българс-
ките избиратели. Те осмислят живота им. Нека да намалим работната седмица от пет на
четири дни.
– Ми тъй ми – каза Лили, която винаги гледаше да е на страната на шефката.
– Аз предлагам да я намалим от пет на един ден – каза Талич. – И бездруго в работ-
ните дни само се мотат и не вършат нищо.
– Има логика – съгласи се Синтия, – но само един работен ден не е ли твърде малко?
Ако си останат шест дни вкъщи, няма ли да почнат да мислят за глупости?
– Ами те и сега мислят само за глупости – каза министърката на добротата и състра-
дателността. – Социологическите проучвания показват, че единствените неща, от които
българите се вълнуват, са диети, промоции в мола, козметични корекции и зодии.
– Зодиите не са глупост – обиди се маг Дилайла.
– Така е – подкрепи я Синтия.
– Според нашите данни – продължи Талич – за българина два последователни дни
труд са твърде много и има риск някои граждани да се преуморят и да изпаднат в бър-
наут. Затова моето предложение е да се работи само в понеделник, като всеки трети
понеделник от месеца също да е почивен.
– Предлагам компромисно решение – каза министър-председателката. – Нека да са

60
два работни дни, а когато наближат следващите избори да намалим двата дни на един,
та да може избирателите да са благодарни и да гласуват отново за „Народно щастие“.
Предложението на Синтия беше подкрепено от всички.
– Други въпроси има ли? – попита министър-председателката.
– Не сме обсъдили предложенията в културата – напомни Асен Човечки.
– Оффф, аман от тая култура – изпуфтя Синтия. – Пак ли ще искаш пари?
– Няма да искам пари – успокои я министърът. – Предлагам да се върне званието „На-
роден артист“, само че то да се дава пожизнено само на един човек. И чак когато тоя
човек умре, да се избере друг, който да наследи титлата. Така това звание ще придобие
истински престиж.
– Ми добре – съгласи се министър-председателката. – Приема се.
– Въпросът е кой да е тоя човек – каза Асен Човечки.
– Асене, само ни създаваш проблеми – смъмри го Синтия. – Приехме ти предложени-
ето, а сега трябва да седнем да ти мислим и кой да е тоя човек.
– Предлагам да съм аз – пичовски каза Асен.
– Ми добре – каза Синтия. – Запишете, че правителството удостоява Асен Човечки с
пожизненото звание „Народен артист“.
„Днес беше хубав ден за българската култура“ – написа малко по-късно във фейсбук
Човечки и пусна селфи от правителственото заседание.

***

В залата на законодателната комисия беше шумно. Днес щяха да обсъждат първите

законопроекти на новия парламент.
Заседанието беше открито от председателката на законодателната комисия Мис Лео-
пардова – млада жена с напомпани джуки и изрусена коса. Благодарение на популяр-
ността си в интернет беше донесла много гласове на партията. От всички новоизбрани
депутати тя имаше най-богат юридически опит – беше спала с единайсет прокурори,
четирима съдии и двама адвокати. Съвсем логично беше да оглави законодателната ко-
мисия.
Мис Леопардова хвана с отработен жест микрофона, сякаш хващаше члена на любим
мъж, доближи го до устата си и започна да чете текстовете на новия закон.
– Закон за сексуалните взаимоотношения, член първи, алинея първа. Всеки мъж има
право на неограничен брой сексуални партньорки, стига да се отнася равнопоставено
към всяка една от тях.
– Имам въпрос – обади се депутатът от ХЕРПЕС Данаилов. В предишното правител-
ство той беше министър на правосъдието и се беше прочул като най-тъпия министър в
цялата демократична история на България. – Какво означава равнопоставено?
– Означава, че ако мъжът купи на любовницата си кола, трябва да купи същата кола
и на жена си – обясни Мис Леопардова. – Ако заведе любовницата си в Занзибар, трябва
после да заведе и жена си там.
– Това е неприложим текст – каза Данаилов. – Ако го приемем, ще има много нару-
шители на закона.
– Съмнявам се – каза Мис Леопардова. – Защото законът предвижда наказанието за
нарушителите да бъде кастрация.
– Ужас! – пребледня Данаилов.
– Чудесно – зарадваха се всички жени в залата.

61
 – Член първи, алинея втора – продължи да чете Мис Леопардова. – Всяка жена има
право на неограничен брой сексуални партньори, стига да се отнася равнопоставено към
всеки един от тях.
– Това не го разбирам – каза шефката на социалистите Каменова. – Как така равно-
поставено?
– Ами ако готви мусака на единия, ще трябва да готви мусака и на останалите –
обясни председателката на законодателната комисия.
– А, да бе! – възмути се Каменова. – Аз от сутрин до вечер мусаки ли ще правя?
– Колеги, нека да бъдем конструктивни – каза Мис Леопардова. – Европейският съюз
изисква в законите да има равнопоставеност на половете. Членът се приема.
Депутатите от мнозинството изръкопляскаха. Явно председателката на комисията
имаше голям опит в бързото и безпрекословно приемане на членове.
– Член първи, алинея трета – продължи Мис Леопардова. – Жените имат право да
изискват от партньорите си сексуални контакти минимум веднъж седмично.
– Аз предлагам да е минимум два пъти седмично – обади се една либералка на средна
възраст.
– А защо да не е минимум три пъти – предложи бившата председателка на парла-
мента, която беше станала известна с един доста обиден прякор.
– Нека да не бъдем лакоми – успокои страстите Мис Леопардова. – Веднъж седмично
е реалистично. Ако имате по-големи потребности, ще може да ги наваксвате е други
партньори съгласно алинея втора.
– А, добре – съгласи се бившата председателка.
– Ами това е законът – каза Мис Леопардова. – Можем да пристъпим към гласуване.
– Как така това е законът? – учуди се Данаилов. – Само три алинеи ли има?
– Не можахме да измислим повече – призна си шефката на законодателната коми-
сия. – Моля, гласувайте.
Интересното беше, че при гласуването депутатите се разделиха не по партиен, а по
полов признак. Жените от всички бяха политически сили бяха категорично „за“, а мъ-
жете – „въздържали се“. Законопроектът беше приет.
– Сега нека разгледаме следващия закон... – каза Мис Леопардова и отвори друга
папка.
– Госпожо председател, нека да направим почивка – помоли Данаилов. – Първото об-
съждане беше твърде изтощително, имаме нужда от глътка въздух.
– Приема се – великодушно обяви шефката на комисията. – Петнайсет минути по-
чивка!
По стара парламентарна традиция петнайсетте минути почивка продължиха около
час и половина. Депутатите се върнаха в залата хапнали и доволни. Някои май бяха и
пийнали, ако се съди по зачервените им бузи.
– Следващият закон, който ще обсъдим, е законът за зодиите – каза Мис Леопар-
дова. – Негов вносител е маг Дилайла.
– Госпожо Леопардова, нека да отложим това обсъждане – предложи бившата пред-
седателка на парламента.
Това е изключително важна тема и трябва да се подготвим за нея. Не може просто ей
така да я претупваме. От този закон зависят човешки съдби.
– Така е и точно затова не можем да го отлагаме – настоя маг Дилайла. – След осем
дни влизаме в ретрограден Меркурий и дотогава трябва да сме гласували закона, иначе
ще имаме много проблеми.

62
 – Давайте да го обсъждаме – каза Мис Леопардова.
– Член първи, алинея първа – започна да чете маг Дилайла. – Телецът е най-хубавата
зодия.
– Защо? – попита Каменова.
– Защото министър-председателката госпожа Стоянова е зодия Телец – обясни маг
Дилайла. – Някакви възражения имате ли?
Всички мълчаха. Очевидно нямаха възражения.
– Член първи, алинея втора – продължи врачката. – Козирогът е най-хубавата зодия.
– Защо? – попита Данаилов.
– Защото аз съм зодия Козирог – каза Дилайла. – Член първи, алинея трета. Везните
са най-хубавата зодия.
– Защо? – попита бившата председателка на парламента.
– Защото аз съм зодия Везни – каза Мис Леопардова.
– Ами това е законът – каза маг Дилайла. – Някакви забележки имате ли?
– Аз имам едно предложение – каза една млада социалистка. – Предлагам да запишем
като алинея четвърта „Ракът е най-хубавата зодия“. Защото това е зодията на нашата
лидерка госпожа Каменова.
– Благодаря ти, Сийче – прошепна трогната Каменова. – Неудобно ми беше сама да
го предложа.
– Приема се – каза мис Леопардова. Очевидно беше склонна на партийни компромиси
в името на парламентарния консенсус.
– В този ред на мисли предлагам алинея пета да е „Близнаците са най-хубавата зодия“,
защото нашият лидер е зодия Близнаци – предложи бившата председателка. – Той
много ще се зарадва.
– Приема се – каза шефката на комисията.
– Предлагам алинея шеста да бъде „Водолеят е най-хубавата зодия“ – обади се депу-
тат от либералите.
– Член първи, алинея седма: „Девата е най-хубавата зодия“ – настоя депутатка от уп-
равляващите.
– Член първи, алинея осма: „Овенът е най-хубавата зодия“ – предложи Каменова. –
Ленин е бил Овен, знаете.
– Кой Ленин? – попита Мис Леопардова.
– Няма значение – каза маг Дилайла. – Записах го. Дайте да не губим време, щото
ретроградният Меркурий чука на вратата ни.
– Член първи, алинея девета: „Рибите са най-хубавата зодия“ – предложи депутатка
от патриотичния блок и обясни, че мъжът ѝ бил Риби и щял да се разсърди, ако не го
включат в закона.
– Член първи, алинея десета: „Скорпионът е най-хубавата зодия“ – предложи младата
социалистка.
– Кой е Скорпион? – прошепна Каменова.
– Леля Миче – каза депутатката. – Не я познавате. Съседка ми е и е много мила жена.
Искам да я зарадвам.
– Член първи, алинея единайсета... – обади се Каменова.
– Не става ли много дълъг тоя член? – попита Данаилов.
– Идеален е – каза Мис Леопардова. – Който се плаши от дълги членове, да не ходи в
парламента.
Жените от комисията изръкопляскаха.

63
 – „Лъвът е най-хубавата зодия“ – каза Каменова.
– Приема се – каза Мис Леопардова. – Други предложения има ли?
Нямаше.
– Прави впечатление, че зодиите са дванайсет, а сме записали само единайсет от тях
в закона – отбеляза вносителката на проекта маг Дилайла. – Нямаме ли в комисията
представител на зодия Стрелец?
Нямаше.
– Ами ще го оставим така – каза председателката на комисията. – Да бяха дошли
Стрелците! Като ги няма, това си е техен проблем.
Законопроектът за зодиите беше приет единодушно с петнайсет гласа „за“, нито един
„против“ и нито един „въздържал се“. По този въпрос депутатите демонстрираха впе-
чатляващо национално единство.
Следващият законопроект, внесен за обсъждане, беше Законът за задължителната во-
енна служба. Негов автор беше министърът на отбраната – Иван Койчев-Хутата.
Идеята на закона беше всички български мъже, навършили 3 години, да бъдат моби-
лизирани в специални детски казарми. Там да бъдат подлагани на необходимия набор
от унижения, за да станат мъже – да чистят кенефите, да пълзят по плаца, да бръснат
портрета на Ботев... Тази военна служба продължава до навършването на 18 години,
като имат право на едноседмичен годишен отпуск, за да не ги забравят съвсем родни-
ните им. Когато навършат 18, войниците се уволняват и се връщат към цивилния живот.
Но специална комисия от изтъкнати общественици и беге мами преценява дали доста-
тъчно са възмъжали. Ако не са, ги връщат обратно в казармата за още 15 години. Зако-
нопроектът беше приет с огромен ентусиазъм с гласовете на дамите от законодателната
комисия.

***

– Госпожо Стоянова, Асен е тук – обяви радостно секретарката Цвети.

– Кой Асен? – попита Синтия, седнала зад министър-председателското си бюро. Ог-
леждаше съсредоточено маникюра си. Имаше чувството, че точно тоя цвят не изразява
напълно душевността ѝ.
– Асен Човечки – каза Цвети. – Ох, много е сладичък.
– Асен Човечки е министър на културата, Цветанке – скара ѝ се Синтия. – Не може
да го обявяваш просто като „Асен“. Дръж се професионално.
– Извинявайте, госпожо. Развълнувах се, като го видях. Аз съм му голяма фенка. Гле-
дала съм всичките му филми.
– Хубаво, че си ги гледала, ама това тук е министерският съвет. Хората, които влизат
при мен, управляват държавата. Проявявай повече уважение.
– Да, госпожо. Извинете, госпожо. Да го поканя ли да влезе?
Но министърът на културата явно нямаше намерение да изчака официалната церемо-
ния по обявяването му. Вече беше нахълтал в кабинета и надничаше зад гърба на секре-
тарката. Беше с традиционното си кожено яке, наметнато върху бял потник.
– Здрасти, Синти – каза. – Имаш ли пет минути?
– Заповядай, Асене – покани го Синтия. – Сядай. Цвети, няма ли да предложиш на
господин министъра кафе, чай, вода?
– Кафе, чай, вода? – с разтреперан глас предложи секретарката.
– Една водичка ще пийна, мойто момиче – каза пичовски Асен.

64
 Цвети се разтрепери от вълнение. Асен Човечки я нарича „мойто момиче“! Не мо-
жеше да повярва.
– Топла или с-с-студена? – заекна секретарката.
– Квато има – каза още по-пичовски министърът и се тръшна на дивана за гости.
Якето му се разтвори и оголи яките му рамене.
Синтия го погледна. Господи, какъв мъж е това... А тя му е шефка. Възбуждащо е.
Гледала беше много такива порнофилми, в които някоя строга шефка вика в кабинета
си свой сексапилен подчинен и... ох, досрамя я дори да си го представи.
Секретарката влезе с бутилчица вода и чаша. Отвори бутилката и от притеснение
разля малко вода върху дънките на Асен. Точно върху чатала му.
– Опа! – ухили се министърът.
– Извинявайте, господин министър, аз сега ще забърша – притесни се още повече
Цвети. Взе салфетка и започна енергично да търка чатала на актьора.
– Цветанке, айде спри се, моля ти се! – извика Синтия. – Днес май не ти е ден. Излез!
Секретарката щеше да се разплаче. Да ѝ дойде на крака любимият ѝ актьор, а тя така
да се изложи...
Синтия стана от бюрото си и с леко поклащане на бедрата се придвижи към дивана.
Седна до Асен и кръстоса крака.
– Извинявай, ама в тая администрация всички са тотал щета. Една свестна секретарка
не мога да си намеря.
– Няма проблем – каза Асен.
– Какво става в министерството? – делово попита Синтия.
– Еми кво става, нищо не става. Аз ти казах, че не искам да ставам министър, ама ти
ме набута. Сега от сутрин до вечер трябва да се разправям с некви неразбрани интелек-
туалци. Тия са пълни идиоти. Мислят се за национално богатство и са убедени, че дър-
жавата трябва да полага за тях специални грижи – да изкупува безсмъртните им творби,
да гледа децата им, да им купува цигари, да ги води на море и да им осигурява безплатен
секс.
– Така са научени – въздъхна Синтия. – Още си живеят с мисълта, че са в байтошо-
вото време.
– Еми, така са научени, ама тва не е мой проблем. Да ходят да се оплакват на тоя,
който ги е научил така. Аз кво да направя, че са некадърни? И вместо да си репетирам
пиесите и да си снимам филмите, трябва да се разправям с тия нещастници. Да го духат,
бе!
Цвети влезе в кабинета и с тревожна физиономия съобщи:
– Госпожо Стоянова, един ваш роднина е тук и иска среща. Каза, че е чичо Йовчо от
родното ви село. Било спешно.
– Кажи му, че ме няма – отсече Синтия.
Цвети излезе.
– Аз ти казах, че не го искам тва министерство. Искам само филмовия център – про-
дължи Асен. – И сега им отпуснах некви кинти за три филма и тримата режисьори са ми
дали главна роля във филмите си.
– Нормално е – ухили се Синтия. – Подмазват се на министъра.
– Начи ти смяташ, че те са ми дали главните роли само щото ми се подмазват? – обиди
се Асен. – А не щото съм най-добрият актьор? Така ли смяташ?
– Шегувам се – успокои го министър-председателката и леко го погали по косата.
Цвети пак влезе.

65
 – Госпожо, казах на чичо ви Йовчо, че не сте тук, но той не иска да си тръгва. Каза,
че чака тук от пет часа сутринта и ви е видял да влизате. Настоява за спешна среща.
– Цвети, не мога да приемам някакви селяни! – вбеси се Синтия. – Имам работна
среща с министъра на културата. И ако още веднъж ни прекъснеш, ще те уволня, ясно
ли ти е?
Цвети излезе с разтреперана брадичка.
– Не бъди лоша – каза Асен. – Момичето се старае.
– Е, кво се старае? Нищо не прави като хората. Даже те оля с вода. Още си мокър.
И Синтия сложи ръчичката си върху мокрия чатал на Човечки. Асен я погледна по-
хотливо. Ясно му беше накъде отиват нещата.
– Виж, Асене – каза с приглушен глас министър-председателката, докато го гледаше
в очите и леко масажираше с ръката си мокрите му дънки. – На всички ни е трудно. Но
трябва да се справим.
Усети как под ръката ѝ членът му се втвърдява. Разкопча дънките му, извади го и го
налапа. Министърът на културата изстена от кеф и я хвана за циците.
– В комисията по култура на парламента ми искат да направя некви промени в закона
за библиотеките, за да се синхронизират с некви европейски закони – каза Асен, докато
Синтия му духаше.
– Мхм – съгласи се министър-председателката, без да изпуска от устата си члена на
културния министър.
– Обаче аз ги отсвирих. Кви библиотеки, кви пет лева? В XXI век сме, никой модерен
човек не чете книги. Ако на некой толко му се чете, ще чете в таблета си, няма да ходи
в некви мухлясали библиотеки.
Човечки извади члена си от устата на министър-председателката, обърна я, запретна
върху кръста полата ѝ, отмести настрани прашките ѝ и проникна в нея енергично. Син-
тия изстена.
Вратата на кабинета се отвори и вътре влезе възрастен чичо с плетена жилетка и по-
белял мустак. Държеше в ръката си голям платнен сак. Затвори вратата и застана мирно.
– Стойче – каза, – чичо ти Йовчо съм, от Пърливу. Помниш ли ма?
– Помня те, чичо Йовчо – каза министър-председателката. – Не спирай, Асене.
– Ни искам да ва притисняам – каза чичото. – Сикритарката ни ма пускаши, ма аз съм
пътувал цяла нощ с влака и искам да та видя.
– Охххх – изстена Синтия. – Даааа...
– То сига май ни е много удобно, ма кога друг път ши са случи да са видим – оправда
се чичото. – Стойче, нося ти много поздрави от леля ти Гинчи. Вика: ей, туй лапи от ей
таквоз го знам. Все ми викаши: лельо Гинчи, кай, искам бамбони. Ха-ха-ха. Пък сига,
кай, стана министър-придсидателка. Ми гордейм са с теб, Стойче. Много са гордейм.
– Разкарай го тоя идиот – изсъска Асен. – Не мога да се концентрирам.
– Не му обръщай внимание – изпъшка Синтия, обърна по гръб министъра на култу-
рата, яхна го и започна да се тресе върху него. – Оххххх...
Чичото отвори сака и започна да вади от него провизии.
– Стойче, нося ти домашни сужуци от нашто прасе, буркани с кисило зели и домашна
ракия.
– Ох, много ти е голям – изстена министър-председателката.
– Освен туй съм ти докарал компот от афъски. Леля ти Гинчи вика, чи много ги оби-
чаш.
– Ох, обичам... – изпъшка Синтия и се изниза от члена на Асен. Легна странично и го

66
намести в себе си.
– Не мога така – оплака се министърът на културата. – Тоя идиот ме разсейва. Ако не
го изгониш, ще ми падне.
– Ако ти падне, ще те убия. Не спирай! – изстена министър-председателката.
– Ни искам да ва притисняам – любезно заяви чичо Йовчо. – Ма аз нямаши и да дода,
ку нямах сириозна причина. Внучката, Силвито, таз година кандидатства в унисисето.
Ма ни я приеха, щот нямала връзки. Пък Силвито ѝ много умно момичи.
Синтия се извъртя и пак налапа члена на Асен.
– Пич, извинявай, ма не можеш ли да дойдеш след малко? – каза министърът на кул-
турата. – Виждаш, че сега не е удобно.
– Аз вас ва познавам – усмихна се чичо Йовчо. – Гледал съм ва по тиливизура. Ни сте
ли идин от чирешката на тортата?... Как са казвахте?... Шса сетя... Виждам, чи в момента
си имате работа, ма ши ва изчакам. Вий си са ибети! Млади сти, сига ви ѝ времиту.
Младите тряа да са ибът. Туй е жуота.
Синтия извади от устата си члена на министъра и пак го намести между краката си.
Асен започна да ѝ го набива дълбоко.
– Oхххх – изстена министър-председателката.
– Стойче, само последно да кажа и си тръгвам, да ни ва притисняам – каза чичото. –
Ку мойш да уридиш Силвито да влези в унисисето.
– Оххх, добре! – изстена Синтия. – Айде тръгвай.
– Много ти са радвами, Стойче, да знайш! – каза чичото. – Вий си са ибети. Айди
много здрави, аз ши тръгвам.
Но не тръгна. Стоеше до вратата и гледаше как Асен Човечки се труди мощно върху
тялото на министър-председателката.
– Нали няма да забрайш за Силвиту? – настоя чичо Йовчо.
– Дааа – извика Синтия.
Асен извади члена си и опръска корема на министър-председателката.
– Ами аз ши тръгвам – каза чичо Йовчо. – Извинявайте, ако с нещо съм ва притиснил.

***

В кабинета на председателката на парламента Лили Дрец беше дошла делегация от

културни дейци, които подкрепят новата власт. Всъщност това бяха културните дейци,
които подкрепят всяка власт. Беше им все едно дали ще пишат оди в прослава на кому-
нистите, демократите, националистите или фашистите. Важното беше да пада някой
лев.
Начело на делегацията беше възрастният скулптор алкохолик Нокти Чешитов. Всъщ-
ност той беше далеч по-известен с пиенето си, отколкото със скулптурите си. Раболепен
слуга на пет последователни режима, Чешитов беше овладял до съвършенство изкуст-
вото на навеждането. Сега беше прегърнал идеите на „Народно щастие“ и публично
декларираше предаността си към държавното ръководство.
Днес Чешитов беше довел при Лили Дрец няколко свои приятели от алкохолната си
дружинка, които представи като „изтъкнати творци“.
– Госпожо председател, не искаме да ви губим времето – каза е дрезгавия си тютюн-
джийски глас Чешитов. – Оценяваме огромните усилия, които полагате за развитието
на българската култура.
„Къде па ги е видял тия усилия“, помисли си Лили.

67
 – Затова с моите колеги, които са най-изтъкнатите български творци, решихме да нап-
равим един жест към бъдните поколения – продължи Чешитов. – Знаете, че паметта на
един народ е изключително важна за неговата самооценка и себепознание...
„Оффф, тия ще ми изгубят половин ден в празни приказки“, помисли Лили.
– С какво мога да ви бъда полезна? – прекъсна го председателката на парламента.
– Знаете, че Паметникът на съветската армия постоянно предизвиква дискусии – про-
кашля се Нокти. – Повечето столичани смятат, че трябва да бъде премахнат. Това не е
проблем. Лесно ще го махнем. Въпросът е какво ще сложим на негово място. Събрахме
се с моите колеги изтъкнати творци и в една творческа дискусия се роди идеята да съз-
дадем граждански комитет за нов паметник.
– Какъв паметник? – попита Лили.
– Смятаме, че там трябва да се издигне паметник на спасителката на България, гос-
пожа Синтия Стоянова.
Лили усети, че е поставена в изключително деликатна ситуация. От една страна, иде-
ята да се прави паметник на Синтия беше малоумна. От друга страна, Лили разбираше,
че ако отклони това предложение, рискува политическата си кариера. Все някой щеше
да я натопи пред шефката и това щеше да е краят. Как щеше да обяснява защо е спряла
строежа на паметника?
– Идеята е много интересна – каза Лили. – Как си го представяте тоя паметник?
– Представям си го петдесетметров, позлатен – каза Чешитов. – Имаме и проект.
Мите, покажи проекта.
Митето извади от джоба на шлифера си омачкан лист от блокче за рисуване и го по-
даде на Лили. Статуята представляваше жена с крила и огромни цици. Очевидно това
беше представата на твореца за министър-председателката.
– Колко ще струва? – попита Лили.
– Целият проект е на стойност милион и осемстотин хиляди – каза Чешитов. – Моят
хонорар съм го изчислил по най-ниската тарифа – сто и шейсет хиляди лева. Правя го
като жест към държавата и от уважение към министър-председателката. Това ако беше
в Турция, щях да им взема поне триста хиляди долара.
– Ще трябва да обмислим тази идея с парламентарната комисия по културата – уч-
тиво обясни Лили. – Ми тъй ми.
– Ами гледайте по-бързо да я обмислите – сърдито каза Нокти, – защото, ако госпожа
министър-председателката разбере, че такива важни теми се отлагат във времето, пред-
полагам, че няма да е доволна.
Лили се усмихна кисело. Тоя капут направо си я изнудваше.
– Знаете ли, хрумна ми нещо още по-интересно – каза председателката на парла-
мента. – Според мен мястото, което сте избрали за този монумент, не е подходящо.
Имам по-добра идея.
– Кажете – изръмжа Чешитов.
– Какво ще кажете да сложим паметника пред парламента? На мястото на Цар Осво-
бодител.
Културните дейци зяпнаха. Не можеха да разберат тая изтрещяла ли е, или им се по-
диграва.
Лили Дрец ги изгледа победоносно. Беше научила най-важния урок в политиката –
ако искаш някоя идиотска идея да не мине, предложи още по-идиотска идея. Така ще
всееш смут и хаос, ще провалиш обсъждането и в крайна сметка ще предотвратиш взе-
мането на решение.

68
 – Предлагате да бутнем паметника на Цар Освободител? – повтори шокиран Нокти. –
Защо да го правим?
– Ами не ме кефи – каза председателката на парламента. – Може ли пред сградата на
Народното събрание да има кон? Конят е добитък, аграрно животно, напомня на селски
обор. А нашата лидерка, госпожа Синтия Стоянова, много се срамува от селския си про-
изход, знаете. Ако махнем коня и сложим на негово място монумента на министър-
председателката, центърът на столицата ще придобие много по-европейски облик, не
смятате ли?
– Това е много радикална идея – каза Чешитов. – Ще трябва да мине през обществено
обсъждане.
– Гледайте по-бързо да я обсъдите обществено – ухили се Лили, – защото, ако гос-
пожа министър-председателката разбере, че такива важни теми се отлагат във времето,
предполагам, че няма да е доволна.

***

– Димитриев е в ареста – съобщи по телефона главният прокурор Фичев, докато Син-

тия пътуваше със служебния си мерцедес от резиденцията в Бояна към Министерския
съвет.
– Супер! – каза Синтия. – Конфискувайте цялото имущество на фирмата. И вижте
дали има договори е всички певици. Доколкото знам, повечето работят без договор.
– Задържали сме го за 24 часа – докладва прокурорът. – Проблемът е, че ако до 24
часа не му повдигнем обвинение, ще трябва да го пуснем.
– Само да си посмял да го пуснеш! – изкрещя в слушалката Синтия. – Ще ти откъсна
топките. Тоя трябва да гние в затвора доживот.
– Не е толкова просто – опита се да обясни Фичев. – Трябва да имаме доказателства,
че е нарушил закона.
– Ти нормален ли си, бе? – изпадна в истерия министър-председателката. – За какви
доказателства ми говориш? Имаме сто петдесет и девет депутати, какви доказателства
ти трябват? Можем да правим, каквото си искаме.
– Медиите ще задават въпроси – каза прокурорът.
– Кои медии бе, Фичев? Кои медии? – не спираше да крещи Синтия. – Всички медии
са вече на нашта хранилка. Коя медия ще седне да задава въпроси, като знае, че утре
може да ги оставя без пари? Ти имаш ли акъл изобщо? Аз за какво съм те назначила за
главен прокурор?
– За да прилагам закона – каза прокурорът.
– Изобщо не ме интересува законът – извика Синтия. – Назначила съм те, за да вкар-
ваш в затвора всеки, който ме дразни, ясно ли ти е?
– В какво да го обвиня? – попита Фичев.
– Аз ли да ти кажа? Ти си прокурор, ти трябва да измислиш.
И му затвори телефона. „Хич не е лесно да управляваш държава“ – помисли си ми-
нистър-председателката и набра номера на вътрешния министър.
– Цецо, какво става? – започна делово Синтия.
– Току-що арестувахме Димитриев – похвали се Цецо Бицепса.
– Разбрах. Досега си късах нервите с Фичев. Виж кво, не ми се говори повече с тоя
идиот. Той главен прокурор ли е, или мишок? Иди там и повдигнете на Димитриев об-
винение за пране на пари, укриване на данъци и десетки изнасилвания.

69
 – Ама какви изнасилвания? – учуди се вътрешният министър.
– И ти ли ще ми вдигаш кръвното, Цецо? – развика се Синтия. – Днес всички нарочно
ли сте решили да ми се правите на ударени? Какво ви става, бе?
– Извинявай, просто не те разбрах – каза Цецо. – Какви изнасилвания имаш предвид?
– Десетки, Цецо. Ти знаеш ли с колко певици е спал тоя?
– С колко?
– С всичките.
– Ама изнасилил ги е? – попита вътрешният министър.
– Бе ти малоумен ли си? – избухна министър-председателката. – Кво значение има
дали ги е изнасилил? Важното е да кажат в съда, че ги е изнасилил. Там е дума срещу
дума.
– Разбрах. Не ми викай.
– Не мога да не ти викам, щото от сутринта ми задавате само тъпи въпроси. За какво
са ми прокурор и вътрешен министър, ако аз трябва да ви казвам какво да правите? Ми
размърдайте си малко мозъците.
– Окей – каза Цецо. – Ще му пишем изнасилвания. Ма то, ако докажем 20-30 изна-
силвания, спокойно ще можем да му искаме смъртна присъда.
– А, почваш да схващаш.
– Да го измъчваме ли при разпитите? – попита вътрешният министър.
– Ми да, защо не? – изчурулика весело Синтия.

***

Правителственият самолет се издигна над олющените сгради в квартал „Враждебна“

и се изгуби в сивото небе.
– Ох, много ме е страх да летя със самолет – оплака се Чони, който трепереше от
ужас. – Сигурна ли си, че трябва да дойда с теб?
– Сигурна съм – каза Синтия. – Срещата в Брюксел е на високо ниво, само министър-
председатели и външни министри. Ще обсъждаме важни въпроси.
– Какви важни въпроси? – попита Чони.
– Всякакви – обясни Синтия.
– Ама ние не знаем езици – каза Чони.
– Затова сме взели Ванчето. Тя ще ни превежда – успокои го министър-председател-
ката.
Ваня беше облегнала глава на илюминатора и дремеше. Наясно беше, че ѝ предстоят
тежки моменти с правителствената делегация.
– Дай да се преоблечем – каза Синтия. – След малко ще кацнем.
Министър-председателката свали дънките и блузката и остана по сутиен и прашки.
Изобщо не се смущаваше да се преоблича пред Чони. Приемаше го като своя приятелка,
пред която няма тайни.
– Напълняла съм от нерви – оплака се Синтия. – Откакто взехме властта, качих две
кила.
– Изобщо не ти личат, мацко – каза Чони. – Толкова си секси. Ако бях хетеро, веднага
щях да ти скоча.
– Ти няма ли да се преобличаш? – подкани го Синтия.
– Аз за една минута съм готов.
Министър-председателката извади от сака си народна носия и се облече като певица

70
от „Тянков ТВ“ – везана риза, колан с пафти, шарен елек, престилка и кондури. На гла-
вата си върза забрадка и втъкна в нея изкуствен карамфил. През това време Чони обу
потури, нахлупи калпак и уви около прасците си навуща, усукани с върви.
– Оффф, тоя селски аутфит много ме потиска – измрънка Чони. – Сигурна ли си, че
трябва да влезем така в Европейския парламент?
– Разбира се – каза Синтия. – Трябва да демонстрираме националната си идентич-
ност. Може да сме малка държава, но имаме своята култура и традиции и трябва да ги
отстояваме. Само така ще ни обърнат внимание.
Ваня се събуди, видя двамата представители на българския автентичен фолклор и из-
хълца от изненада.
– Вие вярно ли смятате да се появите така?
– Що, кво ни е? – запъна се Синтия.
– Ти даваш ли си сметка къде отиваме? – започна да ѝ се кара Ваня. – Това не е само-
деен фестивал, това е Европейският парламент. Там се решават важни въпроси.
– Е, какво пречат носиите ни на важните въпроси? – попита Синтия.
– Аз мисля, че Ванчето е права – премина бързо в отсрещния лагер Чони. – Къде си
виждала външен министър с народна носия?
– Не съм виждала – каза министър-председателката. – И точно затова смятам, че по
тоя начин ще създадем събитие, което ще бъде отразено във всички европейски медии.
– Това е вън от съмнение – каза Ваня. – Въпросът е как ще го отразят. Дали като нещо
интересно, или като нещо, за което ще ни се подиграват.
– Кво ти пука? – каза Синтия. – Важното е да ни отразят.
Опитът ѝ в шоубизнеса я беше научил, че няма значение какво пишат за теб, стига да
не ти бъркат името. А сега точно едва ли щяха да ѝ го объркат. Когато си начело на
държавата, журналята стават много по-внимателни.
Самолетът кацна на брюкселското летище и двамата висши държавници се появиха
на стълбичката. Долу ги чакаше председателката на Европейската комисия Урсула фон
дер Лайен.
– Уау! – възкликна Урсула, когато ги видя.
Синтия и Чони слязоха по стълбичката, като Синтия подвикваше „Юбре, дебре, иху-
ууу!“. Чони мълчеше и се оглеждаше притеснено.
– Амейзинг пърформанс – каза Урсула фон ден Лайен и стисна делово ръцете на два-
мата гости. – Уер из йор прайм министър?
– Дис ис дъ прайм министър – каза Ваня, която се беше изчервила от срам. – Мис
Синтия Стоянова. Енд дис ис дъ секретъри ъф дъ форин офис – мистър Чони Коларов.
– Уау – каза пак Урсула. За пръв път в кариерата ѝ се случваше да посреща такива
идиоти.
– Найс ту митю – изрече Синтия единствената фраза, която знаеше на английски.
– Уелкъм ту Бръсълс – опомни се все пак председателката на Европейската комисия
и побърза да се отдалечи с максималната скорост, на която беше способна.
Черен мерцедес S класа отведе българската делегация до сградата на парламента. Ко-
гато слязоха от колата в този вид, Синтия и Чони предизвикаха истински фурор. Репор-
терите се скъсаха да ги снимат, а Ваня се опитваше да превежда, доколкото може, и да
се опитва да обясни каква е идеята на този цирк.
Влязоха вътре и първият, когото срещнаха, беше френският президент Макрон.
– Аншанте – каза Макрон и галантно целуна ръка на Синтия. – Мадам Стоянова, вуз
ет мервейо.

71
 – Какво каза? – попита министър-председателката.
– Каза, че си прекрасна – преведе Ваня.
– Ох, много е сладичък – каза Синтия. – Ако не беше толкова нисък, щях да му пусна.
– Сет костюм е тре шик – каза Макрон.
– Казва, че... – започна да превежда Ваня.
– Това го разбрах – прекъсна я Синтия. – Кажи му, че много харесвам Франция, Па-
риж, французите и френската любов.
– Ама... – заекна Ваня.
– Няма „ама“, кажи му, каквото ти казах. Аз съм министър-председател и трябва да
превеждаш думите ми дословно.
Ваня измрънка нещо, Макрон смутено се засмя и тръгна нанякъде. В този момент на
стълбището се появи Меркел и Чони се развика.
– Фрау Меркел! Гутен таг!
– Кво си се развикал като чобанин, бе! – смъмри го Ваня. – Тук не е прието да се вика
така.
Меркел се приближи и започна да разглежда е любопитство хората с носиите, сякаш
бяха някакви много редки видове в зоопарк.
– Булгариен, зер гут – извика радостно Чони.
Когато разбра, че това всъщност са премиерът и външният министър на България,
Меркел пребледня и си тръгна, без да каже нищо.
– Дас ист фантастиш! – изпрати я Чони е единствените думи, които знаеше на нем-
ски. – Шприц мих! Шприц мих!
– Това май не е много прилично – направи му забележка Синтия.
Покрай нашите премина весела групичка депутати от Партията на европейските со-
циалисти.
– Тия май са от моите хора – изкиска се палаво Чони.
След малко се приближи мъж в безупречен сив костюм и съобщи на българската де-
легация, че Урсула фон дер Лайен ги кани в пленарната зала. Влязоха вътре и предиз-
викаха голямо оживление. Заради извънредната ситуация веднага дадоха думата на бъл-
гарската министър-председателка.
– Благодаря ви – каза задъхано Синтия. – Не виждам ръцете вииии... Извинете, много
се развълнувах... Здравейте, приятели. От името на българския народ ви приветстваме с
добре дошли и това е специален поздрав за госпожа Урсула. Да е жива и здрава и още
дълги години да ни радва. Ние сме щастливи, че сме в Европейския съюз и се надяваме
парите от Европа да не спират, защото, както казваме ние в България: „ой тигре, тигре,
имаш ли пари, имаш ли пари – хубави жени, ой, тигре, тигре, нямаш ли пари, нямаш ли
пари – стари бабички“.
Някои от евродепутатите изръкопляскаха, други се смееха.
– Благодаря ви – каза Синтия. – Давам думата на българския външен министър.
– Обичам ви, сладури. Цунки – извика в микрофона Чони и направи сърчице с пръсти.
Заседанието на парламента продължи с изслушване на други министър-председатели
и външни министри, но на Синтия хич не ѝ се слушаха речи, от които нищо не разбира.
Затова помоли организаторите да заведат българската делегация в хотела, за да си взе-
мат душ и да се преоблекат за коктейла.

***

72
 Коктейлът на европейските лидери беше в един двестагодишен дворец край Брюксел.
В голямата бална зала се разхождаха най-влиятелните политици, пиеха скъпо шампан-
ско и тихичко си говореха. В дъното на залата камерен оркестър свиреше дискретно
популярни мелодии от Моцарт, Вивалди и Бах.
Чони и Синтия се появиха с половин час закъснение и отново шокираха присъства-
щите е вида си. Бяха захвърлили народните носии и се бяха облекли в най-скъпите си
дрехи. Синтия приличаше на курва абитуриентка: златна къса рокличка с гол гръб,
който разкриваше половината от цепката на дупето ѝ, обувки с трийсетсантиметров ток
и ярко червило, което стигаше почти до ушите ѝ. До нея вървеше вътрешният министър
с впит по тялото гащеризон от леопардова кожа и бели ботуши. Около врата му се по-
люшваше яка от паунови пера. Зад тях примряла от срам подтичваше Ваня, за да пре-
вежда, ако се наложи.
Двамата държавници си взеха чаши с шампанско и ги люснаха на екс. Синтия огледа
победоносно залата и прошепна на Чони:
– Обстановката ме възбужда. Тая вечер със сигурност ще тресна някой министър-
председател.
– Внимавай само да не ни изгонят – предупреди я Чони. – Това е изискан европейски
бал, не ти е участие в кръчма пред пияни мутри.
– Какви кръчми, аз съм министър-председател! – обиди се Синтия. – Аз съм част от
европейския политически елит. И е време да заема своето заслужено място в него.
Присъстващите огледаха новодошлите с известно съжаление, така както се гледа на
душевноболен човек, който не знае какви ги върши. Пръв се окопити Макрон, спомни
си, че вече е виждал тази жена, и се спусна към нея.
– Мадам Стоянова – каза. – Биенвеню!
– Превеждай ма, Ваньо – изсъска българската министър-председателка. – Кво рече
тоз?
– Приветства ви с добре дошли – измрънка смутено Ваня.
– Кажи му добре заварили – отвърна на любезността Синтия и се усмихна похотливо.
Макрон се оказа учтив домакин и запозна Синтия и Чони с другите министър-пред-
седатели – италианеца Марио Драги, испанеца Педро Санчес и австриеца Себастиан
Курц.
– Ох, много е сладко австрийчето – изстена Чони. – Колко е младичко... Ще взема да
му се пробвам.
– Аз ще налазя испанеца – заяви Синтия. – Мой тип е. А и на испанците са им големи.
– Откъде знаеш? – попита Чони.
– Чувала съм – каза Синтия.
След малко към колоритната българска делегация се приближи и Кириакос Мицота-
кис.
– Това е гръцкият министър-председател – представи го Макрон.
– Ясас! – грейна Синтия. – Кала исте.
Гъркът се зарадва и се разбърбори на родния си език.
– Откъде знаеш гръцки, ма? – учуди се Чони.
– Е, как да не знам, толкова пъти съм ходила в Гърция – каза Синтия и вдигна чашата
си за наздравица. – Йамас!
И докато Мицотакис се чудеше как да реагира на странностите на българската пре-
миерка, тя внезапно запя:

73
 Емафа мя зои
напонао, нагапао
ефтасе и стигми
на домафо, мартирао
епимено, епимено
и зои му ниси
макрия му еси
ипомено епимено
сти гардя му еси
и зои му ниси
Епимено...

Чони започна да пляска в такта на песента, към него се присъединиха Макрон, Сан-
чес, Драги и Курц и постепенно увлякоха всички присъстващи на бала. Синтия реши,
че артистичното ѝ изпълнение трябва да се доразвие и подхвана гърка във вихрен танц,
който според нея беше сиртаки. Мицотакис се притесни ужасно.
Когато танцът приключи, всички наградиха българската министър-председателка е
шумни аплодисменти и одобрителни викове. Дори сдържаната Меркел дойде и позд-
рави нашата премиерка с окуражителното „Зер гут“.
Успели да разчупят ледовете, Синтия и Чони се впуснаха във вихъра на бала. Ваня
отиде в тоалетната да повръща от нерви, но отсъствието ѝ не се забеляза, защото бъл-
гарската делегация вече не се нуждаеше от преводач. След няколко чаши шампанско,
изпити на екс, езиковата бариера падна и нашите хора започнаха да си общуват с всички
с помощта на енергично жестикулирате и шумен смях.
На ниво външни министри Чони беше неотразим. Събра европейските си колеги в
кръг и им показа няколко фокуса с карти и въженце. После демонстрира жонглирате с
коктейлни хлебчета. Програмата му завърши с кристал баланс, който включваше три
бутилки шампанско и осем чаши.
Синтия пък се превърна в любимка на министър-председателите, защото буташе ог-
ромното си деколте пред лицето на всеки и му викаше „Чиърс“. По едно време се качи
на сцената при камерния оркестър и ги попита знаят ли песента „Хабиби, спиш ли
добре“.
За късмет един от цигуларите се оказа сърбин и веднага заби култовото парче, а Син-
тия взе микрофона и се раздаде докрай. Българската делегация се превърна в събитието
на вечерта.
Точно в 23 часа хостът на бала – белокос строг мъж с фрак, обяви края на партито.
– Еееее, тъкмо почна да става весело – нацупи се Чони.
– Нищо, ще си допием в хотела – бодро каза Синтия и извика към европейските си
колеги: – Момчетааааа, чакам ви в лоби-бара!
Очевидно интересът към новата вълна в българската политика беше много голям, за-
щото почти целият европейски елит се отзова на поканата. Само Меркел се извини и
отиде да си легне, но и без нея купонът продължи със страшна сила. Питиетата се лееха
едно след друго, вратовръзките се разхлабиха, а циците на Синтия постоянно изскачаха
от деколтето ѝ и се люлееха върху бара. Европейските политици направо откачиха по
пищния бюст на българката. Веселбата продължи до четири сутринта.

***

74
 Няколко часа по-късно българската министър-председателка и външният министър,
недоспали, дъвчеха виенски кроасани в ресторанта на хотела и се опитваха да се събудят
с огромни количества кафе.
– Трима министър-председатели за една нощ! – отбеляза победоносно Синтия. – И
двама външни министри! Коя колежка от чалга фирмата може да се похвали с такива
бройки?
– Ма как може изобщо да се сравняваш с тия долни курви? – възмути се Чони. – Те
най-много с някой депутат да са преспали. И то български! А ти бръмчиш с лидерите на
най-влиятелните държави.
– Не ми харесва думата „бръмчиш“ – измърмори Синтия. – Една министър-председа-
телка никога не бръмчи. Тя установява дипломатически контакти. Развива междуна-
родни отношения. Провежда срещи на високо равнище.
– Права си. Извинявай.
– Ами, стегни се малко бе, дееба мааму, външен министър си. Какъв е тоя каруцарски
език! Бръмчала съм била! Егати простака.

***

Синтия беше полегнала на диванчето в министър-председателския си кабинет, разг-

леждаше снимките си в инстаграм и пиеше газирана вода с лимон. След тежката нощ в
Брюксел се чувстваше изтощена. Имаше нужда да възстанови химическия баланс в ор-
ганизма си. Беше решила днес да не работи. Ще си дреме тук на диванчето и ще отмаря.
Плановете ѝ обаче бяха нарушени от внезапното нахлуване на секретарката. Изглеж-
даше разтревожена.
– Госпожо п-премиер – заекна Цвети. – Министърката Джани Талич настоява да я
приемете.
– Днес няма да приемам никого – заяви Синтия. – Неразположена съм.
– Казах ѝ, но тя твърди, че е спешно. И плаче.
– Оффф, добре – изпуфтя министър-председателката, надигна се от дивана и спусна
красивите си крака на пода. – Да влиза.
Министърката на добротата и състрадателността влезе и още от вратата ревна с глас.
– Не мога повече – хлипаше Талич. – Не издържам. Толкова драми, толкова човешки
трагедии...
– Джани, какво се е случило? – попита я Синтия.
– Може ли чаша вода? – помоли министърката.
Цвети донесе вода, а Талич я изгълта на едри глътки. Извади от чантичката си кър-
пичка, изсекна се шумно в нея и каза:
– Целулитът.
– Какво целулитът? – не разбра Синтия.
– Заложихме го в предизборната ни програма – каза Джани Талич.
– Какво сме заложили? Припомни ми.
– В предизборната ни програма обещахме на всички жени, че противоцелулитните
процедури ще ги поеме здравната каса – започна да обяснява министърката.
– Така ли сме обещали?
– Да. И с министъра на здравеопазването Драгоев направихме разчети, че всяка една

75
антицелулитна процедура в неговата клиника ще струва около хиляда лева. Приблизи-
телно.
– Добре – каза Синтия, макар че не беше сигурна дали е добре.
– Оказа се, че българките, желаещи да се подложат на такива процедури, са около два
милиона – продължи Талич. – Два милиона по хиляда лева, това са два милиарда лева,
които трябва спешно да се отпуснат от бюджета.
– Драгоев иска два милиарда от бюджета за клиниката си? – извика Синтия. – Вахти
лакомника.
– Е, той обеща, че ще върне двеста-триста милиона в партийната каса.
– А, щом ще върне, добре – съгласи се министър-председателката. – Два милиарда не
са чак толкова много. Ще му ги дадем.
– И аз му казах така, обаче финансовият министър ми ги отказва. Вика, че нямало
пари.
И ревна пак.
– Петканов ли? Аз ще се разправям е него – обеща Синтия. – Само спри да ревеш.
– Ти знаеш ли какво преживявам аз всеки ден – разхълца се министърката на добро-
тата и състрадателността. – Десетки жени идват при мен е тежък целулит. Казват: гос-
пожо, вие сте последната ни надежда. Аз какво да им кажа? Как да ги успокоя? Излиза,
че съм ги излъгала.
– Не си ги излъгала – каза Синтия и я прегърна. – При първа възможност ще отпуснем
пари по антицелулитната програма.
– Кога ще е тая първа възможност? – заподсмърча Талич. – Ако не е до края на сед-
мицата, си подавам оставката.
– Айде сега, приказки! – ядоса се Синтия. – Не може да се отказваш при първите
проблеми. Властта е трудна работа, трябва да сме корави.
– Така е – съгласи се Джани. – Ама питаш ли ме какво ми е всеки ден да се сблъсквам
с хорските трагедии.
– Много ги преживяваш – смъмри я министър-председателката. – Трябва да сме хлад-
нокръвни. Това е просто работа, разбираш ли? Не можем да съчувстваме на всеки, който
дойде да ни реве в кабинета.
Джани Талич подсмръкна и кимна. Лицето ѝ беше зачервено от плач.
– Айде тръгвай – каза Синтия. – Ще уредим въпроса.
Министърката излезе от кабинета и Синтия отново се излегна на дивана и тежко въз-
дъхна. Имаше зверско главоболие.
В този момент Цвети влезе отново. Изглеждаше още по-разтревожена.
– Госпожо премиер – каза, – министър Петканов иска да го приемете.
– Казах ти, че няма да приемам никого – изкрещя Синтия.
– Казах му, но той каза, че е много, много спешно – измрънка Цвети.
– И той ли плаче?
– Засега не. Но изглежда много зле.
– Оффф, добре – предаде се Синтия. – Да влиза.
И с мъка се надигна от дивана.
Финансовият министър влезе с папка под мишницата. Беше пребледнял.
– Сядай, Митко – покани го Синтия. – Кво става?
– Лоши новини – каза Петканов.
– Митко, днес не ми е до лоши новини. Ела утре.
– Ама утре трябва да изплащаме пенсиите. А пари няма.

76
 – Как така няма?
– Изхарчихме всичко за бира и кебапчета – обясни финансовият министър. – За пен-
сии не останаха.
– Нали щеше да теглиш заеми?
– Щях. Две банки ни бяха одобрили – едната за два милиарда и половина, другата –
за четири милиарда. И тая сутрин и двете банки ни ги отказаха.
– Как така ги отказаха бе, Митко? Тия къде се намират? Да отказват на българската
министър-председателка... Уволни ги веднага!
– Синти, това са международни банки. Не можеш да ги уволниш.
– Как може да ни обещаят заеми и изведнъж да ни ги откажат? Те ебават ли се с нас?
– Не знам.
– Трябва да има някаква причина. Защо са променили решението си?
– Вчера е станало нещо в Брюксел и са се стреснали – изплю камъчето финансовият
министър.
Синтия направи дълга пауза. Какво толкова е станало вчера, та да уплаши банкерите?
Двамата с Чони се представиха достойно, направиха купона на тия скучни европейски
политици, сближиха се с тях. Каква може да е причината?
– Митко, прочети ми дословно какво са ти написали – помоли Синтия.
Петканов извади телефона си и започна да чете.
– Според наши източници в Брюксел политическата обстановка в България е неста-
билна и непредсказуема...
– Стига! – прекъсна го Синтия. – Станало е някакво недоразумение. Източниците им
са ги излъгали. Ще звънна на Макрон.
– Какво ще му кажеш?
– Аз знам какво да му кажа. С него сме много близки. Ама като ти казвам „много
близки“, това означава толкова близки, колкото можеш да си представиш.
– Даже не мога да си го представя.
– Ами не можеш, ама е факт – ухили се Синтия и внезапно изкрещя: – Цветиии,
свържи ме с Макрон.
Международните разговори на министър-председателката се водеха по специална ли-
ния, в която участваха и правителствени преводачи. Това леко затрудняваше изпраща-
нето на емоции, но въпреки това Синтия реши да пусне чара си в действие.
– Алооо, как си, миличък Еманюел? – каза с най-прелъстителния глас, на който беше
способна. – Снощи беше страхотен. Побърка ме. Не спирам да мисля за теб.
Зениците на министър Петканов се разшириха. Тая и Макрон ли беше треснала?
– Ох, не съм много добре... – започна да се оплаква по телефона министър-председа-
телката. – Банките са ми спрели заемите и сега не знам какво да правя. Ти можеш ли да
ми помогнеш?... Как така не можеш?... Еманюел, ти си президент на най-голямата дър-
жава в Европа... Не ме интересува, за мен е най-голямата... И да не можеш да кажеш на
банкерите да ми дадат пари?... Разочарована съм, Еманюел... Мислех, че имаш повече
власт... Както и да е. Ще се оправя... Всички мъже сте еднакви... Като стане въпрос за
пари, веднага почвате да се обяснявате. Не ме търси повече!
И затвори телефона.
– Нещастник! – изсъска Синтия. – Дали да не звънна на Педро?
– Кой Педро? – попита Петканов.
– Как кой Педро? Педро Санчес. Министър-председателят на Испания. С него сме
много гъсти. Я да му звънна... Цвети, свържи ме с Педро Санчес.

77
 – Кой Педро Санчес? – попита секретарката.
– Абе, вие нормални ли сте? – разкрещя се Синтия.
Има ли някой освен мен в тоя шибан Министерски съвет, който знае, че Педро Санчес
е шибаният министър-председател на Испания?
– Не се ядосвайте, госпожо, тия нерви няма кой да ви ги върне – тръгна да я успокоява
Цвети.
– Искам да си извадиш от Уикипедия имената на всички европейски министър-пред-
седатели и да ги научиш наизуст! – нареди Синтия. – Утре ще те изпитам.
– Добре, госпожо – съгласи се секретарката.
– А сега ме свържи с Педро Санчес.
Испанският министър-председател обаче също отказа да съдейства за разрешаване на
банковата криза. Отказаха и италианецът, и австриецът.
– На гърка няма да звъня – реши Синтия. – Те са по-зле и от нас.
– Какво ще правим? – отчая се министър Петканов.
– Ако не платим пенсиите утре, ще има бунтове.
– Освен ако не им отвлечем вниманието е нещо по-скандално – ухили се Синтия.

***

– Това е новата ми къща – похвали се Мишката.

– Браво, Мишка – каза Синтия, която оглеждаше огромния двор пред луксозната
къща в Бояна. – Радвам се за теб. Няма цял живот да се мъкнеш по квартири.
– Заповядай. Ти ще си първият ми гост.
– Уау!
Синтия влезе и ахна. Все беше виждала луксозни къщи, но тази надминаваше всичко.
Хиляда и двеста квадратни метра застроена площ, вътрешен и външен басейн, фитнес и
кинозала създаваха усещането за непреходен разкош.
Мишката наля по едно питие, пусна тиха музика и двамата седнаха пред огромната
камина.
– Колко му трябва на човек... – въздъхна бившият озвучител и настоящ милионер.
– Ти заслужаваш, Мишка. Цял живот се трепеш. Крайно време беше да започнеш да
се радваш на плодовете на труда си.
– Хубава е къщичката. Но ми е самотно в нея. Обикалям големите стаи, а нямам с
кого две думи да си кажа.
– Време ти е да си намериш жена.
– С много жени съм бил, но все не мога да намеря тази, с която бих искал да остарея.
– Сигурно имаш много високи изисквания – предположи Синтия.
– Как няма да имам високи изисквания, когато познавам теб? Никога няма да срещна
жена с такава класа и стил.
– Ласкаеш ме, Мишка – усмихна се министър-председателката. – Благодаря ти за
комплимента.
– Това не е комплимент, а самата истина. Ти си изключителна жена, Синти, и аз много
те харесвам.
– Ти си ми най-добрият приятел, Мишка. Винаги си ме подкрепял.
– Харесвам те не само като приятел – доближи лицето си Мишката. – Привличаш ме
като жена. Постоянно мисля за теб.
– Мишка? Никога не съм подозирала, че...

78
 – Дълги години го криех, но вече не мога. Не издържам. Струва ми се, че полудявам.
– Знаеш ли... – пое си дълбоко дъх Синтия. – И аз те харесвам. Ти си най-умният мъж,
когото съм срещала.
– Ще останеш ли да спиш при мен? – прошепна Мишката.
Синтия само кимна, притвори очи и доближи устните си към неговите.

***

На следващата сутрин един камион спря пред сградата на Министерския съвет. Ня-
колко работници слязоха от него, стовариха греди и дъски и започнаха да сглобяват
някаква конструкция. Синтия гледаше през прозореца и отпиваше от чашата с капучи-
ното си.
– Какво е това? – попита я Ваня.
– Бесилка – каза Синтия. – Ще изпълним публично смъртната присъда на Димитриев.
– Не! – извика Ваня. – Това е лудост. Човекът не е престъпник. Той е просто шеф на
музикална фирма.
– Ти ли ще ми кажеш дали е престъпник? – каза Синтия. – Петнайсет години съм ра-
ботила с него и му знам всичките схеми. Крие данъци, не плаща осигуровки.
– Дори да е така, човекът е за затвора. Не е за убиване.
– Знам – каза Синтия. – Но нямам друг избор. Народът иска зрелища. Ако аз не обеся
него, пенсионерите ще обесят мен.
– Стойче, това няма да свърши добре. Бесилки в центъра на града... Това е ужасно.
– И аз мисля като теб, Ванче. Но какво да направя? Народът го иска.
– Отвратително е, че правим такива неща.
– Стойче, човек не прави само нещата, които му харесват. Понякога се налага да пра-
виш неща, които ТРЯБВА. Заради майка България.
Обесването беше обявено за 18 и 30, за да може хората да са свършили работа и да се
насладят на церемонията по въздаване на справедливо възмездие. Освен това по този
начин събитието щеше да е първа новина в централните новинарски емисии от 19 часа
и – както Синтия беше предположила – щеше да отмести вниманието от неприятната
вест, че държавата забавя изплащането на пенсиите.
Нетърпеливата публика започна да приижда на площада два часа по-рано. Сред ау-
диторията се забелязваха представители на всички обществени прослойки – пенсио-
нери, безработни, ученици, футболни фенове, таксиметрови шофьори. Имаше и хора от
интелигенцията – актьори, музиканти, писатели. Коментираха помежду си, че са възму-
тени от това варварство, но с любопитство очакваха зрелището.
Към 18 и 20 на площада вече имаше над сто хиляди души. Бесилката се извисяваше
върху дървена платформа, която по време на предизборните митинги беше служила за
сцена.
– Казах ти, че народът обича сеира – намигна Синтия на Ваня. – Тая екзекуция ще ни
свърши работа.
Ваня само поклати глава. Не можеше да повярва, че най-добрата ѝ приятелка е ре-
шила да беси хора на площада.
Водещ на церемонията беше главният прокурор Фичев. Той се качи на платформата
с микрофон в ръка и извика:
– Здравейте, свободни граждани!
Тълпата го приветства с бурни овации и радостни викове.

79
 – Преди изборите ние от партия „Народно щастие“ ви обещахме справедливост – про-
дължи главният прокурор – и ето че днес започваме да изпълняваме обещанията си.
– Браво! – извика един от гражданите.
– Нашето правителство успя да залови един изключително опасен олигарх, който го-
дини наред смуче народната кръв – извика Фичев. – И сега ще му бъде въздадено зас-
луженото възмездие.
Тълпата избухна в аплодисменти.
– Сега той ще бъде доведен тук лично от вътрешния министър – господин Цветан
Николов.
На сцената се качи Цецо Бицепса. Буташе пред себе си клетника Димитриев, закопчан
е белезници.
– Ето го престъпника! – извика Фичев. – Каква присъда заслужава той?
– Смърт! Смърт! – извикаха няколко музиканти.
По принцип хората на изкуството не би трябвало да са кръвожадни, но тези бяха пред-
ставители на естрадния жанр и мразеха Димитриев по чисто естетически причини. Спо-
ред тях той беше мръсен чалгар, главен виновник за професионалните им провали през
последните 30 години.
– Смърт! Смърт! – развикаха се и други хора от публиката.
– В името на народа и народното щастие осъждам този мръсник на смърт чрез обес-
ване – извика главният прокурор.
Целият площад екна от мощни викове. Еуфорията беше достигнала връхната си
точка. Цецо Бицепса качи Димитриев върху едно столче, метна примката върху врата
му и я затегна. Репортерите наскачаха върху сцената и се заблъскаха кой да е най-отпред
и да заснеме най-ефектния кадър от този изключителен момент.
– Невинен съм – извика Димитриев, но тълпата се разсмя злорадо.
Фичев ритна столчето и обесеният се залюля над платформата. Над сто хиляди души
нададоха възторжен вик, който разтресе площада.
Справедливостта беше победила.

***

Първият конгрес на партия „Народно щастие“ се очакваше с особено вълнение. Ако

преди изборите медиите се отнасяха снизходително към тази странна организация и
дори си позволяваха да я иронизират, сега се скъсваха да хвалят новата власт и изпра-
щаха на пресконференциите ѝ най-опитните си репортери. На брифингите се появяваха
дори главни редактори, за да засвидетелстват благоговение и коленопреклонност пред
министрите, на които довчера се бяха подигравали.
Синтия знаеше защо е така. Беше преживяла същото в певческата си кариера. Когато
беше млада изгряваща звезда, се радваше на вниманието на най-важните мутри. Сваляха
я министри, депутати, прокурори. С появата на нови, по-млади и атрактивни певици
интересът към нея намаля и започнаха да я харесват предимно кметове и общински съ-
ветници от малки населени места. А когато прехвърли трийсетте, ѝ остана само интере-
сът на изпаднали бивши гангстери и обикновени пияници. Без да е особено умна, тя
прозря една простичка истина – „само победителите възбуждат“. Така върви светът...
Сега обаче тя отново беше на върха на успеха и популярността ѝ беше в апогея си.
Така че прие съвсем спокойно истерията на журналистите около конгреса на партията ѝ.
Мислеше да наеме зала 1 на НДК за партийното събитие, но се оказа, че тази зала не

80
може да побере всички желаещи да съпреживеят успехите на властта, затова се наложи
да вземе „Арена Армеец“. Приятната изненада беше, че дори залата с 15 хиляди места
се оказа тясна за хората, които напираха да изразят възхищението си към управлението.
А управлението летеше върху крилете на народния възторг. В последните двайсет
дни бяха изпълнени десетки публични екзекуции на дребни бизнесмени и това се оказа
най-целебният балсам за изранената българска душа.
Радостта от насилието върху относително богати хора се оказа толкова силна, че за-
личи мъката от бедността, огорчението от корупцията, болката от беззаконието. Изби-
рателите не искаха справедливост. Те бяха жадни за отмъщение.
Освен бесилките имаха и друга радост – всички улици на родината миришеха на ке-
бапчета, лееше се безплатна бира. Какво повече може да иска един избирател от
властта?
След спечелването на изборите членовете на партията се бяха увеличили многок-
ратно. Преди вота „Народно щастие“ имаше регистрирани едва 83 партийци. За по-
малко от месец броят им беше нараснал до 670 хиляди. Всеки искаше да участва по
някакъв начин във властта – този сладък, мързелив и доходоносен занаят.
Днес „Арена Армеец“ беше пълна до краен предел. Имаше дори хора, насядали по
стълбищата. Малък инцидент стана във фоайето преди началото на конгреса – делегати
се сбиха за безплатните знаменца, които организаторите им раздаваха. Но това беше
бой между съмишленици, между хора, които споделят общи партийни идеали. Както
невръстни братчета се бият за играчките си.
На огряната от прожектори сцена беше поставен президиум – дълга маса с покривка
от зелено сукно. На него щеше да седне партийното ръководство. Зад президиума
имаше огромен надпис от стиропор – „Народно щастие“. А над надписа – портрет на
Синтия в цял ръст, висок около десет метра.
Водеща на конгреса беше Лили Дрец. Тя застана зад микрофона и беше посрещната
с бурни овации от делегатите.
– Дами и господа – каза тя. – Посрещнете Изпълнителното бюро на политическа пар-
тия „Народно щастие“.
На сцената излязоха Цецо Бицепса, Чони, Хутата, Ваня, маг Дилайла, Сашо Брадъра,
Мишката и Асен Човечки. Помахаха на публиката и заеха местата си в президиума.
Само столът в средата, който беше доста по-висок и наподобяваше трон, остана празен.
– А сега – каза с драматичен тон Лили – нека да посрещнем и председателката на пар-
тията – госпожа Синтия Стоянова.
Синтия излезе с къса кожена пола и кожено бюстие. Залата избухна в невиждан въз-
торг. Станаха на крака, развяха знаменцата и започнаха да скандират: „Син-ти-я! Син-
ти-я!“. Култът към личността е вечно жив в сърцата на българите.
– Не ви чува-аа-а-ааа-м! – извика Синтия и сложи ръка зад ухото си.
Залата изрева още по-силно.
– Благодаря ви! Обичам ви! – каза партийната лидерка и застана зад трибуната.
Аплодисментите обаче не стихваха. В продължение на седемнайсет минути делега-
тите стояха на крака, викаха и скандираха името на своята лидерка, изпаднали в екстаз.
Никой друг в тази зала не бе получавал толкова много народна любов.
Когато овациите все пак приключиха, Синтия отвори папката е доклада си и започна
да чете:
– Уважаеми дами и господа, ние победихме. Нашата партия най-после поведе Бълга-
рия към заслужено щастие.

81
 – Щас-ти-е! Щас-ти-е! – започнаха да скандират делегатите и отново станаха на
крака.
– Благодаря ви – усмихна се Синтия и продължи да чете: – Никога преди нашият на-
род не се е чувствал по-добре. Кажете ми, има ли кебапчета за всички?
– Имааааа – изрева залата.
– Има ли бира за всички?
– Имааааааа.
– Какво искате повече?
– Нищоооо – извикаха делегатите и пак започнаха да скандират: „Син-ти-я! Син-ти-
я!“.
– Но най-важното е, че донесохме законност и справедливост. Всеки ден изпълняваме
присъди над престъпници, които при предишната власт са се чувствали недосегаеми.
– Ууу – развикаха се делегатите. – Смърт! Смърт!
– Обичам ви! – каза Синтия, прати въздушни целувки към залата, направи си селфи
за инстаграм и седна на трона в президиума.
Лили Дрец отново взе микрофона и пое ролята си на водеща.
– Поздрав към партийното ръководство ще отправят членовете на младежката орга-
низация „Мънички народни щастийца“.
На сцената излязоха трийсетина дечица на пет-шест годинки. Бяха облечени в бели
трика, а на гърдите им грееше образът на Синтия. Диригент на ансамбъла беше енер-
гична леля с тупирана коса. Дечицата се строиха в две редици, отнякъде зазвуча запи-
сана бодра йоничка и всички запяха:

Ние сме малки щастливи деца

Партията сгрява наште сърца
Скачай, танцувай, играй и се смей
Песни в прослава на Синтия пей!

Мими е вече във първи клас

Пълна отличничка във всеки час
Има си Мими чудна мечта
Партията да владее света.

Гошко в училище е хулиган

Вечно сърдит, неумит, изподран
Партията лоши деца не търпи.
Детска бесилчица ще му сглоби.

Ние сме малки щастливи деца

Партията сгрява наште сърца
Скачай, танцувай, играй и се смей
Песни в прослава на Синтия пей!

Делегатите бяха трогнати от детската чистота и невинност, от искрената вяра на тези

малчугани в светлото бъдеще. Някои от майките в залата дори се просълзиха.
След този вълнуващ момент беше дадена почивка и всички излязоха във фоайетата
да ядат безплатни кебапчета и да пият безплатна бира.

82
 ***

– Трябва да обсъдим енергийните проекти на правителството, преди да ги внеса за

одобрение в парламента – каза Мишката.
– Какво да обсъждаме, Мишка? – въздъхна Синтия, която лежеше до него в разкош-
ната му спалня и пушеше цигара след сутрешния секс. Напоследък все по-често оста-
ваше да спи при него. – Аз нищо не разбирам от енергетика.
– Няма значение. Трябва да ги споделя с теб, такава е процедурата.
– Щом е такава, давай.
– На първо време трябва да купим въглища за тецовете. Купуваме ги от руснаците за
500 милиона евра. Комисионата за нас е 20 процента, демек 100 милиона евра.
– Добре е – каза Синтия.
– Тия въглища веднага ги продаваме на сърбите за 300 милиона евра – продължи
Мишката.
– Чакай, как така купуваме за 500 милиона, а продаваме за 300? Защо да губим 200
милиона?
– Не ги губим ние, губи ги държавата – обясни Мишката. – Ние дотук сме 100 мили-
она напред от сделката с руснаците. От сърбите вземаме комисиона 60 милиона евра...
– Защо само 60? – попита Синтия.
– Щото сърбите са стиснати. Не дават повече.
– Егати дзифтарите! – ядоса се Синтия. – Нищо де, колкото – толкова. Не бива да сме
алчни.
– После сърбите продават въглищата на македонците за 200 милиона евра – про-
дължи Мишката. – От тях ние ги купуваме за 350 милиона евра.
– Тая няма да стане! Откъде накъде ще им пълним гушата на тия македонци? И да
купим още 150 милиона...
– Обясних ти, че не ги губим ние. Губи ги държавата. А от сделката с македонците
ние прибираме чисто 50 милиона евра комисиона.
– Мишка, не ми харесва, че с всяка следваща сделка комисионата ни намалява. С рус-
наците беше 100 милиона, със сърбите – 60, а с македонците – само 50.
– Не можах да договоря по-големи суми – призна си Мишката. – Пазарих се до дупка,
ама не дават повече.
– Добре. По-нататък какво става?
– После тия въглища, дето сме ги купили от македонците за 350 милиона евра, ги
продаваме на гърците за 250 милиона при комисиона 40 милиона евра. И така от цялата
схема печелим 250 милиона чисти.
– Обаче оставаме без въглища – отбеляза Синтия.
– Така е, но сега е лято и теновете и бездруго не работят. Тия въглища ще са нужни
през зимата, когато вече може и да не сме на власт. И новото правителство ще му мисли.
– Прав си. 250 милиона, казваш... Ми не е чак па толко зле.
Синтия се сгуши в Мишката и се усмихна. Хубаво ѝ беше с него. За пръв път в живота
си се чувстваше истински влюбена. Искаше ѝ се да прекара целия си живот с този мъж.
– Синти... – каза Мишката – Може ли да ти задам един въпрос?
– Давай.
– Не мога да си обясня едно нещо. От петнайсет години сме заедно и аз винаги съм
те харесвал. Правил съм няколко опита да ти призная чувствата си към теб, но те винаги

83
ме отрязваше, спомняш ли си?
– Спомням си.
– Питам се какво се случи сега, та отношението ти към мен се промени? Аз съм си
същият.
– Не си същият, Мишка – разкикоти се Синтия. – Преди беше прост озвучител, а сега
си министър.
Двамата се засмяха, а Синтия погали нежно прошарените коси на любовника си.
– Между другото никак не ми е приятно, че наричаш главния прокурор „Коте“ –
смъмри я Мишката. – Не ми харесват такива интимности.
– Не са интимности. Човекът се казва Котраг. Как да му викам?
– Ми не е добре да му викаш „Коте“. Може да се изтълкува погрешно. Ти все пак си
министър-председател, трябва да се държиш авторитетно и дистанцирано.
– Е, ти как му викаш? – попита Синтия.
– Ми аз му викам „Котьо“.

***

Паметникът на Цар Освободител пред Народното събрание беше съборен и на негово

място започна да се издига монументът на министър-председателката. Замисълът на
скулптора Нокти Чешитов беше грандиозен и изискваше много ресурси. Почти целият
бюджет на Министерството на културата отиде за строителни материали, а работната
ръка беше осигурена от доброволци от партийните структури на „Народно щастие“. За
всеки партиец беше въпрос на престиж да даде своята дан в изграждането на паметника
на любимата лидерка.
Еуфорията беше като по времето на бригадирското движение. Младежи прииждаха
от цялата страна и неуморно лееха бетон и заваряваха железа, а нощем палеха лагерни
огньове край строежа и свиреха на китари. Грохнали старци даряваха пенсията си с очи,
насълзени от умиление. Художници рисуваха гордата осанка на монумента, писатели
възпяваха всенародния ентусиазъм. Журналистът Неялко висеше денонощно на стро-
ежа и пускаше в сайта си по няколко възторжени репортажа на ден за „строежа на века“.
На първа линия беше и поетът постмодернист Георги Георгиев. Той написа на коляно
поема, която изрецитира пред работниците, стъпил върху щайга.

Расте в сърцето на града

Един гигантски силует
Над покривите извисява се
И сякаш устремил се е
Към слънцето
Край скелето звъни младежки смях
Сред писъци на флексове
И фойерверки от електрожени
А отстрани застанал като мъдрец библейски ги гледа един творец...
Пред погледа му извисява се
Тоз чуден паметник гранитов,
Поклон пред теб – Нокти Чешитов!
А чуковете пеят на строежа
И много скоро тук

84
 Ще се въздигне
Снагата на една жена велика
Която озарява пътя ни
Към НАТО и към ЕС
Със ласкавата си усмивка
Расте в сърцето на града Един гигантски силует
А във действителност расте в сърцата ни...

За тази своя творба поетът постмодернист Георги Георгиев получи орден „Кирил и
Методий“ първа степен и беше изпратен от правителството на шестмесечна творческа
командировка в Женева. А министърът на образованието включи поемата в учебната
програма за седми клас.
Паметникът растеше, но до завършването му оставаха цели два месеца, а интелиген-
цията нямаше търпение колкото се може по-скоро да засвидетелства преклонението си
пред министър-председателката. Затова Нокти Чешитов заведе комитета от „изтъкнати
творци“ при Синтия.
– Здрасти, Ноктичка! – поздрави го министър-председателката. Познаваше го от пар-
титата на мутрите, на които беше пяла в миналото.
– Здравейте, госпожо министър-председател – дрезгаво каза Нокти. – Водя ви най-
изтъкнатите български творци, велики художници и писатели, познавате ги.
Синтия не ги познаваше, но кимна, за да не я помислят за проста.
– Това са хората, с които създадохме идейния проект за новия паметник пред парла-
мента – обясни Чешитов.
– О! Много мило – каза Синтия. – Нямам търпение да го видя завършен.
– Ще го видите скоро, надявам се. Това ще бъде перлата на столицата. Но преди това
решихме да предприемем една инициатива, с която да изразим благодарността си към
правителството на „Народно щастие“ и лично към Вас. Ще внесем предложение на
Ваше име да бъде кръстен един софийски булевард. Все пак стойността на един народ
се измерва в отношението към великите му личности.
– Благодаря – смути се министър-председателката. Все още не можеше да свикне
всички да ѝ обясняват колко е велика. – Кой булевард смятате да кръстите на мое име?
– Смятаме, че най-подходящ е булевард „Цариградско шосе“. Все пак по него прис-
тигат всички международни делегации от летището. Ако го кръстим булевард „Синтия
Стоянова“, чужденците веднага ще изпитат респект към Вас.
– Да, това не е лоша идея – съгласи се министър-председателката. – Дали обаче няма
да е по-добре, ако кръстим „Витошка“ на мое име. Това е любимото ми място за шопинг,
пък и по нея винаги вървят много хора. А е и някак си по-централна. Какво мислите?
– Разбира се – прокашля се Веждичката. – Ама какво пречи и двата булеварда да се
казват „Синтия Стоянова“? Пристигаш на летището, пътуваш до центъра по булевард
„Синтия Стоянова“ и отиваш на шопинг на булевард „Синтия Стоянова“.
– Това ми се струва прекадено – възрази министър-председателката. – Ще кажат, че
има култ към личността едва ли не. Преименувайте само „Витошка“.

***

– Изоставаме с графика – каза Синтия, докато Цецо Бицепса масажираше гърба ѝ.

85
 Откакто бяха взели властта, масажите се провеждаха в кабинета на министър-предсе-
дателката. Би било твърде неудобно, ако избирателите видят, че министърът на вътреш-
ните работи продължава да прави масажи.
– С кой график изоставаме? – попита Цецо.
– Графика с обесванията.
– Достигнали сме до петдесет обесвания дневно – обясни вътрешният министър. –
Това е максималният ни капацитет.
– Как така максималният капацитет? – избухна Синтия. – Социолозите казват, че хо-
рата очакват от нас да обесим поне сто хиляди човека. А ние бесим едва по петдесет на
ден. Това е несериозно.
– Впрегнал съм цялото министерство да беси – оправда се Цецо. – Работят дено-
нощни екипи, но пак не можем да смогнем. Законодателните процедури са бавни. От
залавянето до изпълнението на присъдата минават няколко седмици.
– Трябва да съкратим тоя срок. Прекалено дълъг е. За какво са ти няколко седмици?
– За събиране на доказателства, че заловеният е виновен.
– Много усложняваш нещата, Цецо. Не ти трябват такива доказателства. Виж как ра-
ботят социалните мрежи – хората докладват някого и това е достатъчно доказателство,
че е виновен. Никой не търси факти и аргументи. Същия принцип трябва да приложим
и при обесванията. Не можем да губим време и сили да доказваме. Ако някой наш из-
бирател обяви някого за обесване, бесим го и толкова. Няма какво да се обясняваме. Ох,
не натискай толкова силно бе, ще ми посинее гърбът.
– Ами ако пратим невинен човек на смърт?
– Невинни хора няма, Цецо. Всеки човек си има някакви грехове. Може да се случи
да сбъркаме някъде, но по-важно е да отговорим на народните очаквания. Ако хората
виждат, че полагаме мащабни усилия в масовите екзекуции, те ще ни простят дребните
грешки.
Цецо се умълча и се съсредоточи върху плешките на министър-председателката.
– Искам да вдигнеш бройката на обесванията до петстотин на ден – каза Синтия.
– Петстотин? Не знам как ще се справя. Нямам толкова хора. Служителите ми са пре-
товарени.
– Използвай доброволци от партията. Те всеки ден ни пишат за вражески прояви. Ето,
вчера получих сигнал за някаква кифла, която написала във фейсбук, че не съм можела
да пея.
– Идиотка! – възмути се Цецо.
– Ами идиотка е, ама защо още не е на бесилката?
– Права си.
– Друга пък написала, че прическата ми била старомодна. Бе тия хора за какво живеят
изобщо?
– Съгласен съм, трябва да ги разчистим.
– Вкарай агентите на разузнаването да дебнат в интернет. Те и без това висят по цял
ден в социалните мрежи. Могат да разпореждат незабавни арести на всеки, който пише
глупости срещу партията ни.
– Още днес ще пусна заповед.
– Освен това искам да организираш всички наши симпатизанти да докладват. Си-
гурна съм, че ще се включат с голям ентусиазъм. Българите обичат да се топят. Ето, има
едно момиче, дъщеря на нашия областен координатор в Ловеч. Само на 17 години е, а
вече е пратила 39 души на екзекуция. Момичето е много всеотдайно. По цял ден събира

86
данни за политическите ни противници и ги докладва на службите.
– Браво! – възхити се Цецо. – Такива деца са бъдещето на България. Де да бяха всички
като нея...
– Убедена съм, че има много като нея. Само трябва да ги насърчим.

***

С всеки изминал ден Синтия усещаше как хората от екипа ѝ я обикват все по-силно.
Довчера нейни приятели и колеги, днес те са бяха превърнали в нейни фанатични обо-
жатели и поклонници. Никой не спореше е нея. Каквото и да кажеше Синтия, то се пос-
рещаше с възторжени коментари „колко хубаво го каза...“, „както много пъти си ни
учила...“, „ти си най-харесваният политик в държавата“, „щастливи сме да живеем в
епохата на Синтия Стоянова“...
За да засвидетелстват любовта и всеотдайността си, подчинените ѝ постоянно се ста-
раеха да споделят вкусовете и пристрастията на Синтия. Откакто разбраха, че любимият
цвят на министър-председателката е розовото, цялото ръководство на държавата за-
почна да носи розови ризи, розови сака, розови вратовръзки, розови обувки.
Веднъж Синтия беше споменала, че много обича да гледа фигурно пързаляне. От този
ден нататък всички министри станаха запалени фенове на кънките. Гледаха всички със-
тезания и ги коментираха шумно, за да чуе министър-председателката, че и те като нея
се вълнуват от двойните аксели и тройните ритбергери. Някои дори се опитваха да пра-
вят интриги на тая тема. Знаеха, че любимата кънкьорка на Синтия е Наталия Брадилу-
ева и веднъж Чони беше подхвърлил, така че всички да го чуят:
– А Джани Талич каза, че не ѝ харесвал стилът на Брадилуева, моля ти се. Какво ли
разбира тая овца от фигурно пързаляне!
Разбира се, след тази реплика всички министри изрекоха грозни обиди по адрес на
Джани Талич и некомпетентността ѝ. В правителството имаше неписана традиция – ко-
гато някой отсъства от заседание, всички да го оплюят пред Синтия. Министър-предсе-
дателката насърчаваше тази тенденция с дискретна усмивка.
Състезанието по раболепие пред шефката навлезе в много ожесточена фаза, когато
Синтия си взе куче – миловидния кокершпаньол Бари. Само за няколко дни всички ми-
нистри си купиха кокершпаньоли и започнаха компетентно да обсъждат особеностите
на породата. Разбира се, всички бяха единодушни, че Бари превъзхожда собствените им
кучета във всяко отношение – и по красота, и по интелект, и по характер. Всъщност
ръководителите на държавата тайно мечтаеха да са на мястото на Бари, за да могат с
преданост и всеотдайност да облизват обувките на Синтия.
На всяко заседание на правителството министрите не пропускаха да цитират мъдрите
прозрения на своята лидерка. Те настояваха да бъдат не само нейни служители, но и
нейни поклонници. Всеотдайни апостоли, които разпространяват словото ѝ. Най-често
се чуваха думите: „Както ти си ни учила, заекът има дълги уши, но врабчето може да
лети“. Малоумната фраза за заека и врабчето се цитираше във всяко изявление на дър-
жавните ръководители, а в партийните клубове из страната тази сентенция висеше на
стената, непосредствено до портрета на Синтия.
В правителствения екип настъпваше огромна радост, когато министър-председател-
ката даваше интервю за някоя медия, най-често за проправителствената агенция „Шик“.
Министрите научаваха наизуст цялото интервю и на следващия ден постоянно ѝ напом-
няха „ама как страхотно им го каза това...“, „отговорът ти за външната политика беше

87
блестящ“, „никога български политик не е правил толкова откровен, мъдър и вълнуващ
разговор“, „финалът беше много силен“, „това интервю има над два милиона гледания
в социалните мрежи“...
За да си близо до сърцето на министър-председателката, не беше достатъчно да ха-
ресваш същите неща, които тя харесва, но и да мразиш всичко, което тя мрази. А Синтия
най-много мразеше Хурая и с голям кеф слушаше как министрите я наричат „най-гроз-
ната и бездарна певица, която се е раждала някога“. За да се подмаже, Цецо Бицепса
винаги молеше Синтия да разкаже историята как на някакво участие Хурая се качила да
играе кючек върху масата, но се подхлъзнала и паднала в лютеницата. Беше слушал тази
история стотици пъти, но всеки път се смееше пресилено и гръмогласно, сякаш я чува
за пръв път.
Единственият човек в обкръжението, който демонстративно отказваше да пее в хора
на ласкателите, беше Ваня. Тя все пак познаваше Синтия още от детските ѝ години и
много добре знаеше колко е семпла. Не виждаше смисъл да лицемерничи пред братов-
чедка си само защото по някаква странна прищявка на съдбата внезапно се беше сдо-
била с власт.
Ваня изпитваше погнуса от униженията, на които така настървено се подлагаха чле-
новете на правителството. Виждаше как превиват гръбнак пред шефката си, как гласо-
вете им изтъняват в нейно присъствие, как се отказват от достойнството си, ако изобщо
някога са го имали. Защо го правеха? Може би защото до един бяха хора, случайно по-
паднали във властта. Вероятно някъде дълбоко в себе си осъзнаваха, че този внезапен
възход в кариерата им е незаслужен. Опияняваха се от това, че са шефове. Че вземат
решения, които определят съдбата на цял един народ. Че от тях зависеше кой да живее
и кой да умре. Не искаха този красив сън да свършва. А той им беше подарен от Синтия.
Министрите държаха на всяка цена да запазят ексклузивно място в сърцето на шеф-
ката си. Да ѝ доказват всеки ден, че те са единствените, които заслужават да са най-
близо до нея. И да я пазят ревниво от всички други, които се домогват до одобрението ѝ.
Понякога Синтия споменаваше, че някой социолог или политолог ѝ е направил добро
впечатление. Министрите озверяваха от ревност и започваха страстно да информират
шефката за всички грехове на въпросния човек. Не можеха да си позволят да допуснат
случайни хора в тесния кръг на привилегированите с премиерска любов.
Между самите министри също имаше постоянно напрежение кой да е най-близо до
шефката. Синтия усещаше тази изнервена конкуренция и се забавляваше, като ту подк-
репяше Цецо Бицепса, ту даваше сигнали, че се вслушва само в съветите на Лили Дрец.
В отделни моменти всеки от правителството се чувстваше пръв съветник. Но това усе-
щане беше измамно. На следващия ден можеше и да не е.
Заседанията на кабинета винаги започваха е кратък преглед на всичко написано в ме-
диите или социалните мрежи за правителството, партията и най-вече за министър-пред-
седателката. Този обзор беше изготвян от Лили Дрец, която подбираше само положи-
телните отзиви и ги четеше на глас с подчертано вълнение. Негативните ги премълча-
ваше и така Синтия оставаше с впечатление, че лоши отзиви изобщо не съществуват.
– Защо да я ядосваме? – сподели веднъж Лили с колегите си от партийното ръковод-
ство. – Знаете, че когато е в лошо настроение, си го изкарва на нас.
– Може би не е лошо понякога да я запознаваме и с критиките – каза Ваня. – Синтия
се гневи, но се вслушва в критики.
– Ама това не са критики – сряза я Лили. – Това са просто някакви хейтъри, които ни
мразят предварително. И ще ни мразят, каквото и да направим.

88
 – Знаем си я шефката – добави Чони. – Направо изпада в истерия, ако чуе нещо лошо
за себе си. Няма смисъл да си го причиняваме.
– Ми тъй ми – каза Лили.
После министрите докладваха за работата в различните ресори. Те също криеха ло-
шите новини и съобщаваха само за успехите. Така или иначе проблемите си съществу-
ват, защо трябва да говорим за тях и да ядосваме излишно министър-председателката?
Нека да бъдем позитивни. Аман от черногледство!
Министърът на енергетиката всеки път докладваше за нови енергийни проекти, в ко-
ито строим двайсет атомни централи, през България минават около сто газопровода и
продаваме електричество на всички държави от Япония до Съединените щати.
Финансовият министър Петканов постоянно теглеше държавни заеми, за които твър-
деше, че са с много изгодни лихви и с тия заеми трябвало да погасява стари заеми, които
според него били неизгодни. Никой не разбираше какви точно са тия схеми, но според
Петканов най-важното било парите да се въртят.
Министърката на добротата и състрадателността Джани Талич съобщаваше за ог-
ромно подобрение в качеството на живота. Хората били съвсем близо до постигането
на мечтата си да не работят. Само ядели, пиели и ходели на почивка. Живот – мечта.
Министърът на здравеопазването доктор Драгоев почти не се появяваше на правител-
ствените заседания, защото беше зает с антицелулитните процедури в частната си кли-
ника, от които къртеше нечовешки кинти. Но от време на време са включваше по скайпа
и докладваше, че българският народ никога преди не се е радвал на толкова добро
здраве.
Министърът на туризма Сашо Брадъра постоянно ходеше да реже лентичките на но-
вооткрити дюнерджийници. Вече бяха над двеста, а правителството отпусна на пенси-
онерите безплатни ваучери, с които да си пазаруват от тях. Щото кебапчетата писват,
на човек му се прияжда и дюнер. Брадъра уверяваше колегите си от Министерския съ-
вет, че българският туризъм е в небивал разцвет и тая година очакваме около 50 мили-
она туристи от Европа и 250 милиона туристи от Щатите. България била станала най-
желаната дестинация. Чужденците искали да дойдат да видят екзекуциите и да си нап-
равят селфи пред бесилките.
Чони постоянно обикаляше света в качеството си на външен министър и твърдеше,
че всички чуждестранни дипломати били възхитени от успехите на българското прави-
телство и изпращали специални поздрави на Синтия.
По време на заседанията министърът на културата Асен Човечки пушеше на прозо-
реца и декларираше, че в културния сектор всичко е „шес“. Откакто беше станал пожиз-
нен народен артист, изобщо не му дремеше за колегите му актьори, музиканти и худож-
ници. Беше ги оставил да се оправят, както могат.
Министърът на европейските фондове Джонката беше винаги в перфектно настрое-
ние и дискретно потрепваше върху заседателната маса ритмични кючеци. Очевидно ус-
вояването на европейските фондове вървеше успешно.
Министърката на зодиите и отвъдния свят маг Дилайла обясняваше, че откакто „На-
родно щастие“ е на власт, вече няма ретроградни Меркурий и изобщо всички планети
са се отказали от ретроградността и изпращат положителната си астрална енергия към
партийното ръководство.
Изобщо, ако изслуша едно заседание на правителството, човек би останал с впечат-
лението, че държавата процъфтява, икономиката се развива с грандиозни темпове, хо-

89
рата добруват, а милата родина вече се е превърнала в земен рай. Благодарение на мъд-
рите грижи на властта.
Заобиколена от толкова сърцати лицемери, които всеки ден ѝ рисуваха оптимистични
картини на възход,
Синтия нямаше как да забележи, че държавата върви към провал. Парите в бюджета
бяха на привършване, кебапчета и бира вече се раздаваха само веднъж месечно, а въп-
реки намалената работна седмица безработицата се увеличаваше. Всеки месец около
сто хиляди българи в активна възраст напускаха страната завинаги, за да търсят щасти-
ето си по света.
По площадите висяха бесилки, на които всеки ден увисваха дребни бизнесмени и из-
вестни плеймейтки. Това донякъде радваше хората, но не можеше да компенсира глада
и липсата на перспектива. Народното недоволство растеше.
Днешното правителствено заседание беше тежко и напрегнато. Повечето от минист-
рите изглеждаха изтощени. Оплакваха се, че са преуморени и че работата им идва в
повече.
– Стегнете се! – смъмри ги Синтия. – С мрънкане нищо няма да променим. Държава
не се ръководи лесно. Имате ли някакви предложения как да повишим ефективността
на управлението?
– Аз имам предложение относно моето министерство – каза маг Дилайла. – Затру-
пани сме с работа и колегите са на ръба на силите си. Работим и в събота, и в неделя, и
пак не смогваме. Знаете, че зодиите са изключително тежък отрасъл, с много нерешени
проблеми.
– Факт – съгласи се Чони. – Всички проблеми идват от зодията.
– Така е – подкрепи я и Синтия. – Какво предлагаш?
– Предлагам в съзвучие с европейските директиви да назначим в моето министерство
заместник-министър по фън шуя – каза маг Дилайла. – Фън шуят е много наболяла тема.
– Абсолютно! – подкрепи я Синтия. – Трябва да имаме държавна политика по тоя
въпрос. Кой предлагаш да е заместник-министър?
– Сестра ми – каза маг Дилайла. – От години е безработна, а е много напред е мате-
риала. Голям авторитет е в беге мама по въпросите на фън шуя.
– Чудесно – каза Синтия. – Правим го. Други предложения?
– В моето министерство също сме претоварени – оплака се Джани Талич. – Добротата
и състрадателността вълнуват много граждани, но получаваме и десетки сигнали от-
носно диетите. 95 процента от българските жени и все по-голям процент от българските
мъже редовно се подлагат на диети, а нямаме държавна стратегия в този отрасъл. Недо-
пустимо е да го оставяме на самотек.
– Абсолютно – съгласи се Синтия. – Престъпление е да допускаме хаос в диетите.
Трябва да имаме държавна регулация, иначе всеки ще прави каквото си иска. И после
ще ни обвинят в безхаберие. Предлагам да направим министерство на диетите.
– Не можем да си го позволим – възрази финансовият министър Петканов. – Разхо-
дите в бюджета и бездруго са огромни. Брюксел няма да ни позволи да раздуваме повече
администрацията.
– Защо? – попита Синтия. – И в Брюксел сума ти народ прави диети. Чони има много
добри контакти на ниво външни министри и ще ги убеди да подкрепят решението ни.
– Ох, моля ти се, не ми се разправя с тия простаци – фръцна се Чони.
– Има и друг вариант – каза Джани Талич. – Да направим агенция по диетите под
шапката на министерството. Имам една племенница, дъщеря на мой първи братовчед.

90
Много добро момиче е. Пълничка е и постоянно е на диета. Гладува като куче, но не
постига никакъв ефект. „Не знам, вика, какво да правя вече, лельо Джани. Каквото
хапна, ми се лепи.“
– Може да е с едър кокал – предположи маг Дилайла.
– Доколкото познавам човешката анатомия, кокалите не се тресат, като се движиш –
отбеляза язвително Цецо Бицепса.
– Айде без заяждания, моля – сряза го Синтия. – Джани, доведи я тая твойта племен-
ница. Ще я назначим за шеф на агенцията по диетите.
– Нека да обмислим добре името на агенцията – каза Мишката Михайлов. – „Агенция
по диетите“ звучи политически некоректно. Може да си навлечем проблеми с либера-
лите.
– Защо да е политически некоректно? – попита Джани Талич.
– Защото съдържа необосновано предположение за дебелина – обясни Мишката. –
Създавайки агенция по диетите, намекваме на обществото, че е дебело. А обществото,
както знаем, освен че е дебело, е и доста обидчиво. Нека да не дърпаме дявола за опаш-
ката и да измислим някакво по-неутрално име на тая служба.
– Какво предлагаш? – попита Синтия.
– Предлагам да е „Агенция по вътрешната красота“ – каза Мишката Михайлов. –
Всички дебели хора са убедени, че притежават вътрешна красота.
– Приема се – каза Синтия. – Ох, не огладняхте ли бе, колеги? Цвети, поръчай пици
за всички. Безглутенови.

***

Първите масови протести срещу правителството избухнаха заради приемането на за-

кона за зодиите. Фейсбук групата „Мами Стрелец“, която наброяваше над двеста хиляди
последователи, призова на бунт всички онеправдани представителки на тази зодия за-
ради скандалния дискриминационен закон, в който бе пропуснато да се напише, че
Стрелецът е най-хубавата зодия.
Тази тежка обида не можеше да бъде подмината просто ей така. Фейсбук мамите се
бяха настървили за бой на живот и смърт. Искаха оставката на маг Дилайла и обесва-
нето ѝ. Неочаквано ги подкрепиха и от фейсбук групата „Мами Лъв“. Тяхната зодия
беше записана в закона, но те смятаха, че е обидно да бъдат поставяни наравно с другите
зодии, при положение че всички знаят, че зодия Лъв превъзхожда във всяко отношение
останалите зодии.
Очакваше се в протеста да участват около триста хиляди души. Синтия изслуша вни-
мателно доклада на вътрешния министър и разпореди всички полицаи от страната да
бъдат докарани в София, за да бранят правителството от народния гняв.
– Какво да правим, ако проявят агресия? – попита Цецо.
– Бийте ги – каза тихо министър-председателката.
След разговора с вътрешния министър Синтия повика в кабинета си маг Дилайла.
– Съжалявам много – каза министърката на зодиите и отвъдния свят. – Грешката е
моя. Готова съм да си подам оставката, за да успокоим хората.
– Луда ли си бе, лельо Дилайла? – извика Синтия. – Как ще си подаваш оставката?
Това би било признак на слабост. Ако видят, че така лесно им минават номерата, утре
може да поискат и моята оставка. Няма да им се даваме.
– Ама те всъщност са прави – каза маг Дилайла.

91
 – Няма никакво значение кой е прав. Важното е кой е на власт. Оставаш в правител-
ството. Иди някъде на почивка, да не те виждат. Тия ще протестират няколко дни, пък
ще се приберат.
Протестът наистина изглеждаше внушително. Бунтовниците вдигаха плакати, на ко-
ито беше нарисувана маг Дилайла, увиснала на бесилка. Скандираха „Писна ни!“, „До-
кога ще се гаврите със зодиите?“, „Справедливост за Стрелците!“ „Искаме честна и
справедлива астрология!“.
Предводителката на бунта беше видна астроложка, която беше гостувала много пъти
при Гала и имаше безспорен авторитет в зодиакалните среди. Тя прочете поздравителен
адрес до протестиращите от гадателката на Берлускони. Окрилени от международната
подкрепа, бунтовниците се окуражиха и се опитаха да разкъсат полицейския кордон.
В този момент полицаите извадиха палките и започна здрав бой. Някой хвърли бом-
бичка, проехтяха изстрели. Битката продължи няколко часа. В крайна сметка имаше 14
убити и стотици ранени. Но протестът беше потушен.

***

– Подавам си оставката – каза Мишката Михайлов, седна на дивана за посетители и

запали цигара.
Синтия вдигна глава от айфона си и го изгледа учудено.
– Ти нормален ли си? Оставка ще подава... Тъкмо държавата тръгна да се оправя...
– Не мога да работя повече по тоя начин. Спират ми енергийните проекти.
– Не са спрени, а са забавени за известно време. Путин нещо се е усетил за нашите
далавери. Ще изчакаме, а ако ни питат нещо, ще се правим на ударени.
– Писна ми, Син – каза тихо Мишката.
Синтия стана от бюрото си и седна до министъра.
– Какво се е случило? Има някакъв друг проблем. Усещам, че криеш нещо от мен.
Какво е?
– Няма нищо.
– Мишка, познаваме се от петнайсет години. Виждам, че нещо ти тежи. Кажи ми.
– Аз не съм свикнал да работя така, Син – въздъхна дълбоко Мишката. – Не мога да
търпя лицемери. Хора, които пред теб се мазнят и ти обясняват колко си велика, а зад
гърба ти те обиждат и те наричат с какви ли не имена...
– Кои са тия хора, Мишка?
– Няма значение.
– Има значение. Приятел си ми, даже напоследък си ми много повече от приятел.
Трябва да ми кажеш. Винаги си ми пазил гърба.
– Не мога да ти кажа. Не съм доносник. Но това, което се случва в най-близкото ти
обкръжение, не ми харесва. И затова предпочитам да си подам оставката. Не ми е важно
да съм министър. По-важно ми е да запазя приятелството си с теб.
– Ти си страхотен човек, Мишка. Истински приятел. И точно заради това не може да
ме изоставяш в такъв момент.
– Не те изоставям. Просто излизам от правителството.
– Кажи ми кой говори зад гърба ми?
– Не мога да ти кажа. Знаеш, че мразя доносничеството. Но отказвам да ставам мъл-
чалив свидетел на това как Ваня постоянно е против теб и изобщо не оценява усилията
ти за спасяването на държавата. Как пък веднъж не каза една добра дума тая, бе? А ти я

92
взе от улицата и я вкара директно във властта. То бива неблагодарност, ама...
– Ваня? Не е възможно Ваня да е против мен.
– Ами не е възможно, ама е факт. И настройва колегите против теб. Такава си била,
онакава си била...
– Каква съм била?
– Неудобно ми е да ти кажа. Но е толкова грозно! Толкова грозно...
Синтия запали цигара и издиша шумно дима.
– Ваня... Ами да, сега като се замисля, се сещам, че тя напоследък е доста резервирана
към мен. Не се радва на успехите на правителството. Не харесва прическите ми.
– Завижда ти.
– То е ясно, че ми завижда. Всички ми завиждат. Нормално е. Ама защо да е против
мен?
– Защото иска да седне на мястото ти. Смята, че не си достатъчно умна, за да заемаш
този пост. И постоянно разправя на колегите „ние по-тъп министър-председател не сме
имали“.
– Така ли казва? – вбеси се Синтия – Тъпа ли ме нарича?
– Да. Но все едно не си го чула от мен. Не искам да излиза, че съм някакъв доносник.
– Мръсна предателка! Благодаря ти, че ми каза, Мишка.
– Длъжен бях да те предупредя. И да знаеш, че ако не вземеш мерки, тая ще ти нап-
рави страхотни проблеми.
– Какви мерки да взема?
– Е, не знам, ти си прецени.
– Довечера ще ме вземеш ли да спя при теб? – кокетно попита министър-председа-
телката.
– Днес няма да мога. Сестра ми ще ми идва на гости и ще остане да спи вкъщи.
Синтия се нацупи. Точно днес ли се е сетила тая овца да му идва на гости? В деня, в
който имат малък празник – три месеца от началото на връзката им. По-обидно обаче ѝ
беше, че Мишката изобщо не се сеща, че днес е специален ден.
Министър-председателката усещаше как от ден на ден се влюбва по-силно в Миш-
ката. Той беше мъжът мечта: галантен, нежен, грижовен. Освен това я познаваше по-
добре от всеки. В продължение на толкова години беше ставал свидетел на всичките ѝ
възторзи и депресии. Да, този мъж беше по-различен от другите. С него Синтия се чув-
стваше истинска жена.
Но колкото повече тя се привързваше към него, толкова повече той охладняваше.
В началото на връзката им не се отделяше от нея, правеха секс по няколко пъти на
ден, той ѝ звънеше постоянно, пращаше ѝ любовни есемеси.
Но постепенно страстта сякаш изтля. Дойде рутината. Мишката все по-рядко канеше
Синтия да остане да нощува при него. Спря да ѝ купува цветя. Забрави да ѝ праща есе-
меси. Понякога изглеждаше, че тя му е напълно безразлична.
Дали пък не се беше възползвал от нея само колкото да утоли плътските си желания?
Не, това не беше възможно. Мишката беше почтен човек, най-верният ѝ приятел през
последните петнайсет години. Той никога не би постъпил така с нея.
Синтия вярваше, че това е просто временна криза във връзката им. Нямаше да поз-
воли тази красива любов да свърши толкова бързо.

***

93
 – Колеги, рейтингът на правителството спада с всеки изминал ден – съобщи тревожно
Лили Дрец на заседанието на кабинета. – Ако в началото на мандата рейтингът беше 98
процента, сега е едва 11. Направо сме се сринали. Трябва да направим нещо.
– Предлагам да увеличим безплатните кебапчета и бирата – каза Синтия.
– Няма пари – отряза я финансовият министър.
– Нещо от еврофондовете не остана ли? – попита министър-председателката.
– Сичко изхарчихме, сестро – оплака се Джонката.
Вратата на заседателната зала се отвори и вътре влезе чичо Йовчо. Пак носеше плат-
нения сак.
– Стойче, ти на забрай – каза. – Нали са разбрахми, чи ши уридиш Силвито в униси-
сето?
– Чичо Йовчо, изчакай отвън, моля те – каза Синтия. – Имаме заседание на правител-
ството.
– Тука ши изчакам – каза чичото. – Вий си работете, няма да ва притисняам.
И застана мирно до вратата.
– Колеги, има ли други предложения за преодоляване на кризата? – попита министър-
председателката.
– Да намалим работната седмица от два на един ден – предложи Джани Талич.
– Нали мислехме тоя коз да го пазим за изборите? – напомни министър-председател-
ката.
Министрите се умълчаха.
– Силвито почна да са притисняа, щото слид две седмици симестърът почва – обади
се чичо Йовчо в паузата. – А леля ти Гинчи вика: иди на Софията да питаш Стойчито
ко стаа. Тя сига има много работа, сигурно на е забрайла. И да ѝ занисеш осим кила
бахур, пет буркана кисило зели и иднъ дамажана домашно вино.
И чичото започна да вади даровете от сака си.
– Чичо Йовчо, моля ти се, млъкни – ядоса се Синтия. – Виждаш, че решаваме важни
държавни въпроси. Изчакай да приключим заседанието.
– Ши ва изчакам, аз бърза раута няам. Ши ма извинявате, ако нещо съм ва притеснил.
И вашта ни е лесна. Кък са управлява цяла държава? Ний затуй за вас гласувахми, да на
опрайти. Ма то лесно ли са опрая тоз батак? Дажи леля ти Гинчи вчера ми вика: Йовчо,
яйце ѝ са пиче на дупито на Стойчито. Ма ти, кай, иди да ѝ напомниш за Силвито, чи
много иска да ѝ студентка в унисисето. Та са качих на влака и додах. Ма вий си работете,
аз ши ва изчакам.
– Други предложения? – подкани Синтия министрите.
– По принцип във времена на криза се предприемат военни действия – каза Хутата. –
Войната винаги обединява народа и усилва доверието в правителството.
– Така е – подкрепи го Цецо Бицепса. – Ама имаме ли ресурс за военна интервенция?
– По принцип нямаме – призна Хутата. – Разполагаме с шест танка, един счупен са-
молет и няколко кутии пиратки. С това въоръжение можем да нападнем само Северна
Македония. Тяхната армия е по-слаба даже и от нашата. Едва ли ще дадем много жер-
тви, а рейтингът ни ще се вдигне. Нищо не губим.
– Ми тъй ми – каза Лили Дрец.
– Добре – усмихна се Синтия. – Обявяваме война на Северна Македония.
– Нали няма да забрайш за Силвито? – напомни отново чичо Йовчо.

***

94
 На следващата сутрин два очукани танка преминаха границата и нахлуха в територи-
ята на Северна Македония.
– Защо само два? – попита министър-председателката. – Нали каза, че са шест?
– Оказа се, че другите са счупени – докладва военният министър. – В момента ги ре-
монтираме. Веднага щом са готови, ще пратим и тях.
Българските танкове се движеха гордо по шосетата на Северна Македония, но до во-
енни действия така и не се стигна. Македонската армия не отвръщаше на удара.
– Предполагам, че ни готвят капан – разтревожи се Хутата. – Чакат ни някъде в за-
сада.
На двайсетина километра преди Скопие единият от танковете изхърка и спря.
– Дееба мааму, горивото свърши – изпсува един от войниците.
– И кво прайм ся? – попита нервно офицерът, който командваше операцията. – Взели
ли сме туби с резервно гориво?
– Съвсем не, господин майор – призна си войникът.
– Слизай тогава и спри на автостоп някой с дизелова кола да ни услужи.
Войничето слезе от танка и започна да маха на минаващите коли. Стар опел отби край
пътя. Караше го млад келеш с татуировки по раменете.
– Што тражите? – попита келешът.
– Немаме нафта. Ке ни услужиш ли? – опита се да наподоби македонски диалект вой-
ничето.
– Петдесет евра – отсече келешът.
– Иска пари, господин майор – доложи войничето.
– Бахти лайнара! – ядоса се офицерът. – Уж са комшии, а нямат грам гостоприемство.
Извади от портфейла си банкнота и я хвърли на войничето.
– Дай му ги. Все пак война водим.
Македонецът взе петдесетте евра и нафтата беше преточена с маркуч от опела в ре-
зервоара на танка.
Два часа по-късно българските танкове спряха на площада в Скопие. Майорът извади
смартфона си и набра номер.
– Господин министър, пристигнахме. В Скопие сме. Какво да правим?
– Бийте се, български лъвове – насърчи го Хутата.
– Няма с кого да се бием – каза офицерът. – Македонската армия я няма.
– Уплашили са се – зарадва се Хутата. – Как ви приема братският македонски народ?
Като освободители ли?
– Ами не точно – призна си майорът. – По-скоро не ни обръщат внимание. Само едни
деца дойдоха тук да се снимат с танковете.
– Дееба мааму – изпсува военният министър и затвори телефона.
– Какво става? – попита го Синтия.
– Нищо не става – отвърна съкрушен Хутата. – Войната пропадна.

***

– Госпожо Стоянова, министърът на културата е тук – каза Цвети.

– Да влиза – каза министър-председателката, без да вдига поглед от дисплея на ай-
фона си.
– Господин Човечки не е сам – предупреди секретарката. – С някаква жена е.

95
 – Жена ли? – намръщи се Синтия. – Коя е?
– Не знам – призна си Цвети.
– Ами, питай я.
Секретарката обаче така и не успя да попита, защото Асен нахлу в кабинета, хванал
за ръка някаква руса кифла с изподрани дънки.
– Запознайте се – каза народният артист. – Това е Синтия, а това е Рени.
„Тая няма никакви цици – отбеляза доволно наум министър-председателката. – За
какво ли я е довел?“
– Удобно ли е? – попита чак сега Асен Човечки.
– Ами вече си влязъл, ако не забелязваш – подхвърли иронично Синтия. – Казвай.
– Тлей ся, не мога да седя само в министерството и по цял ден да се разправям с не-
разбрани интелектуалци – каза народният артист. – Аз все пак съм актьор, играе ми се.
Затова написах една пиеса. И смятам да я поставя в Народния театър. Рени и аз ще изиг-
раем главните роли. Рени е страхотна актриса, мое откритие. Ще я направя звезда.
„Ясно. Ебе я“, помисли си министър-председателката. Не че имаше право да ревнува,
защото самата тя вече имаше сериозна връзка с Мишката, но някак си я заболя от тази
мисъл.
– Чудесно – каза кисело Синтия. – Действайте. Като направите пиесата, ще дойда да
ви гледам.
– Не мога да почна репетиции, преди да ми дадеш разрешение – каза Асен.
– Асене, ти си свободен човек, можеш да правиш каквото искаш. За мен е важно да
си изпълняваш задълженията като министър на културата. А къде репетираш и какво
играеш си е твоя работа.
– Бе по принцип е така – каза Човечки, – ама случаят е малко по-особен. В пиесата
става дума за теб.
– За мен ли? – изненада се Синтия.
– Да. Вдъхнових се от твоите постижения и написах пиеса, която се казва „Народът и
кралицата“.
– Аз не съм кралица.
– Това е художествен образ. Обобщена метафора за властта. Искам да ти я прочета.
Асен извади от кожената си чанта омачкана папка и започна да чете.
– „Народът и кралицата“. В ролята на кралицата – Райна Сотирова. В ролята на на-
рода – Асен Човечки. В началото сцената е тъмна, обвита в пушек. Чуват се приглушени
стонове, дрънчене на вериги. На заден план – мултимедия.
– Какво е мултимедия? – попита Синтия.
– Екран, на който се прожектират разни неща – обясни Асен и продължи да чете: –
Ярък лъч разсича тъмнината и осветява Кралицата – красива, млада жена, загледана в
бъдещето. Давай, Рени, ти си.
– Слид толкова години на страдания, риших най-посли да помогна на моята измъчина
страна – изрецитира актрисата. Освен че имаше тежък провинциален акцент, гласът ѝ
беше ужасно писклив.
– Това трябва по-драматично да го кажеш – посъветва я Асен. – Публиката трябва да
усети болката и състраданието, което изпитваш към народа си.
– Дубрье – съгласи се Рени.
– Нататък – изкомандва Асен.
– И ей ма на заставам тук прид вас... – продължи Рени.
– Не е „ей ма на“, а „ето ме“! – прекъсна я Асен.

96
 – Виждам чи ѝ тъй, ама „ей ма на“ ми звучи по-истествино – оправда се актрисата. –
Туй се пак е кралица, която идва от народа, нали тъй?
– Айде да не спорим сега – ядоса се Асен. – Чети, както е написано.
– И ето ма, заставам тук прид вас... – прочете Рени.
– Не „ето ма“, а „ето ме“ – прекъсна я пак Асен. – Давай нататък.
– Заставам тук прид вас и ши напрая кото тряа, за да измъкна тоз народ от кризата –
извика патетично Рени.
– Много е притеснена – оправда я Асен пред Синтия. – Все пак това ѝ е първата
главна роля. Ама под моята режисура ще се справи. Така... Осветлението се променя,
зазвучава тържествена музика и влиза Народът. Това съм аз, облечен е потник, кожено
яке и е цигара в устата.
– Защо с цигара? – попита Синтия.
– За да е по-мъжкарско – обясни Асен. – Влиза Народът и застава пред Кралицата.
Давай, Рени, ти си.
– Народье мой, ши ми са довериш ли? – изписка Рени. – Ако ма подкрипиш, аз ши та
повида към светли дни...
– Народът мълчаливо си пуши цигарката, докато на мултимедията започват да се про-
жектират кадри от страданията му – обясни Асен.
– Какви кадри? – попита Синтия.
– Ами клошари ровят по кофите, деца плачат, миньори протестират... Тези кадри се
преливат с образи на зловещи клоуни като от роман на Стивън Кинг. Клоуните носят
гигантски вибратори и изнасилват с тях протестиращите граждани...
– Ужас! Защо трябва да ги изнасилват? – възмути се министър-председателката.
– Клоуните са метафора на предишната власт, която прееба народа – каза Асен.
– Разбирам – каза Синтия, макар че не разбираше защо метафората трябва да е тол-
кова буквална.
– Сцената се изпълва с дим, който скрива мултимедията – продължи Човечки. – Ко-
гато димът се разсее, ужасяващите кадри от екрана са изчезнали. Грее слънце, чурули-
кат птички, ромоли поточе... Давай, Рени.
– И ето, додах аз на власт... – каза Рени.
– Не „додах“, а „дойдох“! – прекъсна я Асен.
– Ама ти ма спираш на всяка дума – оплака се актрисата.
– Спирам те, защото изопачаваш текста – развика се Човечки. – Къде в текста пише
„додах“? А? Виждаш ли някъде да съм написал „додах“?
– Защо ми крещиш сега? – разплака се Рени. – Не виждаш ли колко се старая?
– Защото говориш като селянка.
– Не съм селянка – ревна още по-силно актрисата. – От Горна Оряховица съм. Това е
областен град.
– Добре, извинявай. Изнервен съм от творческия процес. Съсредоточи се и продъл-
жавай.
– И ето, дойдох аз на власт... – каза Рени през сълзи, като натърти на думата „дойдох“.
– Браво! – похвали я Човечки.
– И в нашата родина грейна слънци – усмихна се Рени, сякаш самата тя е „слън-
цито“. – Обичам аз народа си и той е влюбен в мени. Ила, народье мой, аз цялата съм
твоя...
Човечки тръгна към Рени е полюшваща се походка, сякаш е каубой от уестърн, току-
що слязъл от коня си. Хвана Рени през кръста и я целуна в устата. След това разкъса

97
блузата ѝ и хвана малките ѝ цици.
– Асьо, нидей прид хората, притисняам са – прошепна актрисата.
– От кво се притесняваш, нали си актриса! – смъмри я Човечки.
– Достатъчно – спря ги Синтия. – Разбрах за какво става дума.
Беше бясна, че Асен безсрамно натиска пред нея друга жена. И то много по-млада и
много по-грозна.
– Тук следва еротична сцена – обясни Асен. – Кралицата се отдава на Народа си и той
я обладава. Пускаме пак пушек и това е краят на първо действие. Второ действие за-
почва със...
– Стига, разбрах! – спря го Синтия. – Това изкуство ми идва в повече.
– То още е много сурово – оправда се Човечки. – Все пак сме в началото на репети-
ционния процес. Но ще стане спектакъл да си ебе майката... Ще оберем всички аскери
с него.
– Не се съмнявам – каза Синтия. – Айде тръгвайте, че ме заболя главата.

***

В началото на всеки месец областните координатори на партията бяха привиквани

при Синтия на отчет. Да разкажат как се провежда политиката по места и най-вече какви
рушвети са успели да съберат от местния бизнес.
Областните партийни организации бяха живата връзка между властта и народа. От
тях зависеше стабилността на управлението. Когато местните структури бяха доволни,
всичко беше наред. Започнеха ли да се бунтуват, трябваше да се пращат умиротвори-
телни сили от София, които да потушават напрежението.
Преди изборите имаше драми по въпроса кой да реди листите. Областните настояваха
те да предложат кандидатите за депутати, защото добре познавали местните хора. От
централата обаче категорично заявиха, че последната дума ще бъде тяхна. В резултат
на което се появиха странни кандидатури. Видинската листа беше оглавена от хасков-
ски полицай, който никога не беше стъпвал на дунавския бряг. В Смолян беше издигнат
охранител от Варна. А в софийските листи на партията нямаше нито един софиянец.
Но това беше без значение за избирателите. В България винаги се е смятало за нор-
мално да не познаваш народния си представител.
Днес беше поредната сбирка на областните при Синтия. Естеството на работата им
включваше не само агитация, но често и побоища и заплахи. По тази причина всички те
бяха мъже със сурово излъчване на мутри от 90-те. От скъпите им костюми се процеж-
даше дискретна миризма на цигари и пот.
– Имаме проблеми по места – сподели областният на Враца. – Враца е беден град,
няма бизнес и съответно не можем да събираме парите, които сте ни поставили като
изискване. Лесно им е на колегите в Бургас или Пловдив. Там има предприятия, разда-
ват се европейски субсидии. Ама аз кого да гърбим? То сичко е фалирало.
– И при нас е същата работа – оплака се областният на Търговище. – Хората са без-
работни, няма откъде да събера месечната такса за партията. Събрал съм яки момчета,
охранители, пращам ги да гърбят бизнесмените. Заплашваме, понякога пребиваме ня-
кого ей така, за назидание. Обаче хората нямат пари. Изцедили сме ги до последната
стотинка.
– И в Сливен е така – обади се областният на Сливен. – При мен единственият приход
е от управителя на общинската фирма, която снабдява с храна ученическите столове.

98
Човекът е много свестен, но успява да ни заделя само 50 процента от бюджета на сто-
ловете. Бай Митьо, вика, сърцето ми се къса, че крада от дечицата.
– Трябва повече да се стараете – каза Синтия. – Разбирам, че ви е трудно, обаче пар-
тийната работа изисква усилия.
– Ами елате вие да ги събирате тия пари – избухна врачанинът. – От сутрин до вечер
се трепеме, обикаляме града като улави, а колегите от Варна, Пловдив, Русе си стоят в
кабинетите, пият си кафенцето и чакат бизнесмените да им занесат рушвета на крака. И
после те са отличници, а ние не сме си свършили работата. Не е честно така. Не можем
да мерим всички градове е един аршин. В големите градове парите текат като река, а
ние требва за всеки лев да трошим кокали.
– Айде да не се настройваме едни срещу други – предложи благо областният на Плов-
див. Откакто партия „Народно щастие“ беше взела властта, той си беше купил последен
модел „Майбах“, две къщи в Марково и беше качил около двайсет кила. – И в богатите
общини има проблеми.
– Какви проблеми? – попита Синтия.
– Ами хората свикнаха с безплатните кебапчета и безплатната бира – обясни плов-
дивският координатор. – И сега, като им намалихме дажбите, започнаха да мрънкат.
– И при нас е така – обадиха се няколко други координатори. – Намаляването на ке-
бапчетата и бирата удря по имиджа на партията.
– Ще говоря с финансовия министър да видим какво може да се направи – обеща Син-
тия.

***

Днес след края на правителственото заседание Синтия помоли Ваня да остане, за да

поговорят насаме.
– Какво става, Ванче? – попита я. – Виждаш ми се резервирана напоследък. Някакъв
проблем ли имаш?
– Нямам проблем – отговори Ваня.
– Ванче, познавам те много добре, ти си ми най-близкият човек, израснали сме за-
едно. Виждам, че от известно време си се променила. Какво ти става?
– Не съм се променила, Стойче. Същата съм си.
– Не си същата. Нали те виждам как се държиш на заседанията на правителството.
Затворила си се в себе си. Имам чувството, че криеш нещо. Другите колеги са весели,
бодри, шегуват се, а ти само мълчиш.
– Може би другите колеги са се променили.
– В смисъл?
– Не виждаш ли, че откакто влязоха във властта, вече са други хора. Държат се над-
менно, смятат, че превъзхождат останалите. Лъжат всички, включително и теб...
– В смисъл? – повтори пак Синтия.
– Докладите им нямат нищо общо с истината. Тия успехи, за които ти говорят, изобщо
не съществуват. Управлението ни е пълна катастрофа.
– Ванче, говориш опасни неща.
– Крият от теб какво пишат за нас в медиите и социалните мрежи – продължи Ваня. –
Хората ни псуват, Стойче. Хората не могат да ни понасят.
– Тия, които ни псуват, са хейтъри.
– В началото ни псуваха само хейтърите. Сега вече ни псуват всички. Народът ни

99
мрази. А никой от колегите не смее да ти го каже. Усукват се около теб като червеи,
ласкаят те, мазнят ти се... Не го ли виждаш?
– Защо мислиш, че ми се мазнят? Може пък наистина да ме харесват.
– Не те харесват. Не помниш ли как се държаха с теб, преди да вземеш властта? Или
вече си забравила?
Синтия мълчеше, свела поглед към пода.
– Стойче, предполагам, че ти е приятно всеки ден да чуваш колко си велика, единст-
вена и незаменима, обаче това просто не е вярно. И ще свърши зле.
Синтия мълчеше.
– И ако не намериш сили да погледнеш истината в очите, съвсем скоро истината ще
се изправи срещу теб и ще те смаже.
Синтия мълчеше. След известно време, без да вдига очи, каза:
– Преуморена си. Иди да си починеш.
Гласът ѝ прозвуча някак глухо. Ваня излезе от кабинета и внимателно затвори вра-
тата. Синтия вдигна айфона си и набра номера на Цецо Бицепса.
– Ваня Цанкова – каза. – По бързата процедура.

***

Грандиозният паметник пред Народното събрание най-после беше завършен и общес-

твеният комитет от изтъкнати творци реши, че най-подходящият ден за откриването му
е рожденият ден на Синтия – 14 май. По настояване на министъра на културата от дър-
жавния бюджет бяха отделени 850 хиляди лева за организиране на всенародни тържес-
тва.
Още от сутринта районът около паметника беше отцепен от три хиляди тежко въоръ-
жени жандармеристи. Върху покривите на съседните сгради бяха разположени снайпе-
ристи. Извънредните мерки за сигурност бяха разпоредени от вътрешния министър,
който твърдеше, че е получил от разузнавателните служби сигнали за подготвяни про-
вокации.
Между сградата на парламента и новия паметник беше издигната трибуна за офици-
алните лица. Цялата беше украсена със свежи цветя, а над нея имаше розов балдахин.
Дизайнерът на тържеството знаеше, че розовото е любимият цвят на министър-предсе-
дателката.
Откриването беше обявено за 18 часа и затова Синтия беше отделила целия следобед
за маникюр, козметика и фризьор. От Брюксел спешно беше отзован външният минис-
тър Чони, защото само той можеше да вземе връхчетата на министър-председателката
по най-елегантния начин.
Роклята пък беше изработена специално за случая от любимия ѝ дизайнер – Дрийс
ван Нотен. Струваше някакви си 82 хиляди евро. Дребна сума за държавния бюджет.
Изглеждаше, че всичко е наред, но Синтия беше напрегната. От опит знаеше, че ви-
наги когато изглежда, че всичко е наред, нещата се объркват. И се оказа права. Около
три и петнайсет, докато Чони довършваше прическата ѝ, звънна Лили.
– Имаме проблем – каза. – Няма кой да освети паметника. Патриархът се е разболял.
– Успокой се – отвърна Синтия. – Толкова много свещеници има. Все ще намерим
кой да го освети.
– Не може да го освети обикновен свещеник – обясни Лили. – Това не е просто няка-
къв си паметник. Това е паметник на символа на българската нация. Може да го освети

100
само патриарх или папа.
– Ами какво да направим? Не можем да го чакаме да оздравее. Ще си направим цере-
монията, пък ще отложим освещаването за друг път.
– Не можем да го отлагаме – обясни Лили. – Разпратили сме покани до посолствата,
до бизнеса, до медиите. Навсякъде сме написали, че ще има освещаване. От патриарха
на българската православна църква.
– Да викнем Пахомий – предложи Синтия. – Той е наш човек. Беше на освещаването
на Министерския съвет. Ще кажем, че той е патриархът. Никой няма да забележи, че е
друг човек. Нали е с расо и калимавка.
– Абе как ще викаме друг човек? – ядоса се Лили. – Ще стане голям скандал. Синодът
ще ни анатемоса.
– А не може ли да издигнем Пахомий за патриарх? – предложи Чони. – Нали и без
друго има два синода... Да си направим трети синод с патриарх Пахомий.
Точно в 18 часа Синтия се качи на трибуната под овациите на специално докарани с
автобуси симпатизанти на партия „Народно щастие“. За повдигане на ентусиазма им
бяха раздали по две кебапчета, една бира и двайсет лева. Хората бяха благодарни и въз-
торжено скандираха името на министър-председателката.
Паметникът беше покрит с чаршаф и никой не знаеше какво точно има отдолу. Во-
деща на откриването беше актрисата от Народния театър Райна Сотирова, която Синтия
познаваше като Рени от пиесата на Асен.
Церемонията започна е музикален поздрав от любимеца на всички българи – Миле
Китич. Той изпя три от златните си хитове, след което прегърна министър-председател-
ката и ѝ пожела да е „врло сречна“.
След Китич на сцената излезе авторът на монумента – Нокти Чешитов. Той държа
кратка реч, в която благодари на правителството за това, че полага особени грижи за
българската култура, и каза, че през цялата си кариера никога не е работил с толкова
любов и вдъхновение, както докато е правил този паметник. Имал чувството, че твори
история.
Речта на Ноктичката приключи и водещата Рени обяви, че сега паметникът ще бъде
осветен от патриарха Пахомий. Попът се качи на сцената гъзгеврек пиян. Говореше нес-
вързано и размахваше във всички посоки здравеца и бакъреното менче. Когато най-
после каза „амин“, Синтия изръкопляска с огромно облекчение.
След попа на сцената се качиха двайсетина дечица от детската организация на „На-
родно щастие“. Носеха букети от рози за министър-председателката. Тя се умили и си
направи няколко селфита с тях.
– Дами и господа – извика водещата по микрофона.
– Настъпи тържествиният момьент. Готови ли стииии?
– Даааа – изрева платената публика.
– Ньека заидно да отброим сикундити до откриваните на памитника. Десит, девит,
осим, седим...
– Шест, пет, четири... – крещеше публиката.
На „едно“ чаршафът падна и мощни прожектори осветиха грандиозния паметник на
министър-председателката. Златното покритие на статуята отразяваше светлините и
заслепи официалните гости. Не бяха виждали такова чудо. Монументът бе по-внушите-
лен дори от статуята на Иисус в Рио де Жанейро.
От публиката се изтръгна спонтанен вик на възторг и страхопочитание. Над памет-

101
ника гръмна заря. Грохотът на фойерверките заглуши предсмъртния вик на Ваня Цан-
кова, която в същия момент увисна на бесилото пред Министерския съвет.

***

– Оставете си телефоните отвън – каза Мишката Михайлов.

Беше събрал колегите си от правителството в луксозната си къща.
В огромния хол бяха насядали всички министри без Синтия. Висок, възрастен слуга
с черен костюм и бяла риза наливаше питиетата.
Слугата излезе и настъпи неловко мълчание. Спешна среща в полунощ? Без Синтия?
Какво се беше случило?
– Колеги, събрах ви по спешност заради тежката ситуация в държавата. Трябва да
решим какви мерки да предприемем – каза Мишката. – Виждате, че е откачила напълно.
– Кой? – не разбра Лили Дрец.
– Шефката – каза Михайлов. – Вече е извън всякакъв контрол. Самозабравила се е.
Изобщо не слуша какво ѝ се говори. Вместо да управлява, води държавата към пропаст.
– И аз забелязвам, че доста се е променила напоследък – каза Чони. – Аз все пак об-
щувам с всички европейски политици и виждам разликата. Хората там се държат въз-
питано, културно, демонстрират класа и стил, претеглят думите си. А нашта приказва
каквото ѝ скимне.
– Тая, ако беше във „Вип Брадър“, зрителите щеха да я изхвърлят още на първата
седмица – отбеляза Сашо Брадъра.
– Е, кво искаш от една чалгарка? – обади се Асен Човечки и пичовски си запали ци-
гара. – Цял живот е пяла по кръчмите и изведнъж трябва да управлява държавата. Как
нема да откачи?
– Синтия е феноменално прост човек дори за българските стандарти – подкрепи го
Чони. – Цяла Европа ни се подиграва, че имаме толкова тъпа министър-председателка.
– Най-страшното е, че си е повярвала, че е Господ и може да решава кой да живее и
кой да умре – добави Мишката. – Напълни държавата е бесилки.
– Да, това вече е прекалено – съгласи се Чони. – Аз обикалям всички европейски дър-
жави и никъде не съм видял бесилки. Колеги дипломати постоянно ме питат: какви са
тия работи, що бесите хората? И аз само се червя и се чудя кво да им обяснявам. Викам:
това са национални традиции, така пазим българщината. Кво да им кажа?
– Да обеси най-близкия си човек! – продължи Мишката. – Братовчедка си. Момичето,
с което е израснала... Нямам думи!
– И на мен ми е много мъчно за Ванчето – изплака Лили. – Много добра душица беше.
Не заслужаваше да умре по тоя начин. Ми тъй ми.
– Давате ли си сметка, че ако не вземем мерки, утре и ние може да увиснем на бесил-
ката – каза Мишката. – Щом обеси най-близкия си човек, какъв е проблемът да утрепе
и нас?
– Какви мерки можем да вземем? – попита Хутата.
Мишката помълча известно време и тихо каза:
– Предлагам Цецо да я арестува за държавна измяна.
– Чакай, Мишка, как държавна измяна? – избоботи Цецо. – Това е много тежко обви-
нение.
– А убийството на невинни хора без съд и присъда не е ли по-тежко? – възрази Миш-
ката.

102
 – Преврат ли предлагаш да прайм, братчето ми? – извика Джонката.
– Не е преврат – каза Мишката. – Това е спасяване на държавата от една самозабра-
вила се министър-председателка.
– Ако я арестуваме, няма ли да падне правителството? – попита Петканов.
– Напротив, това е единственият ни шанс да запазим властта – обясни Мишката. –
Отстраняваме министър-председателката, обвиняваме я за цялата криза и представяме
пред обществото план за спасение на държавата.
– Какъв е тоя план? – попита Драгоев.
– Няма такъв план – каза Мишката. – Но на хората ще кажем, че има, за да ги успо-
коим и да задържим властта още поне няколко месеца.
– А какво ще правим със Синтия, след като я арестуваме? – попита Петканов.
– Ще попитаме народа – ухили се Мишката.

***

Началото на правителственото заседание, както винаги, беше обявено за 10 часа.

Всички министри бяха заели местата си, само Синтия я нямаше. Мишката беше особено
нервен. Министър-председателката никога не закъсняваше. Дали пък някой не ѝ беше
казал за заговора? Дали нямаше предател сред колегите му? Всеки от тях би могъл да е.
Мишката специално беше поканил медиите да снимат днешното заседание, като им
беше подшушнал, че ще станат свидетели на голяма новина. Идеята му беше да арестува
Синтия пред камерите. По този начин щеше да даде зрелище на избирателите и да им
внуши, че тая държава се управлява със здрава ръка.
Часът обаче вече беше 10 и 20, Синтия я нямаше и планът на Мишката беше пред
провал. Дали да не ѝ звънне? Не, това ще насочи всички подозрения към него. Никой не
трябваше да знае, че той е в основата на преврата.
Журналистите започнаха да си шушукат. Неялко използва закъснението, за да уго-
вори хвалебствено интервю с финансовия министър Петканов и уж между другото го
попита какво става с обещаните пари за сайта му от европейската програма „Подкрепа
на независими медии“. Бяха му превели два милиона и осемстотин хиляди евро, но ос-
таналите седемстотин хиляди евро се бавеха. Петканов обеща, че ще провери и най-
късно до края на седмицата парите ще бъдат преведени.
Точно в 10 и 23 Синтия влезе в заседателната зала, свежа като пролетен вятър. Ус-
михна се широко на всички.
– Извинявайте за закъснението – каза. – Успах се. А, имаме медии днес? Трябваше да
ме предупредите, за да се гримирам.
Седна на министърпредседателския си стол и отвори папките е дневния ред.
– Колеги, започваме с обсъждане на постановлението за...
– Не, днес ще започнем с нещо друго – прекъсна я Мишката. Беше се зачервил от
напрежение.
– Министър Михайлов? – повдигна вежди Синтия. – Някакво процедурно предложе-
ние ли имате?
Мишката беше забил поглед в масата. Не смееше да я погледне в очите. Вените на
слепоочията му пулсираха.
– Заповядайте, министър Михайлов – каза Синтия.
– Във връзка с тежката криза, в която е изпаднала държавата – размрънка се Миш-

103
ката, – правителството взе решение да отстрани временно от поста министър-председа-
телката Синтия Стоянова и същата да бъде арестувана по подозрения за държавна из-
мяна.
– Това е нелепо – засмя се министър-председателката.
Но вътрешният министър вече беше станал от мястото си и вървеше към нея с белез-
ници в ръка.
– Цецо, какво правите? – не можеше да повярва Синтия. – Някой ще ми обясни ли
какво става? Джани? Драгоев? Хута? Асене? Джонка? Сашо? Лельо Дилайла?
Всички министри бяха свели виновно погледи и мълчаха. Цецо Бицепса застана до
министър-председателката, хвана я за рамото и я повдигна от стола ѝ.
– Какви са тия циркове, бе? – развика се Синтия. – Много добре знаете, че съм не-
винна. Всички решения сме ги вземали заедно, с общо гласуване.
Но вътрешният министър вече закопчаваше белезниците върху нежните ѝ китки.
– Чакайте бе, хора! – скочи от мястото си Джонката. – Защо правите глупости?
– Млъквай, бе! – изръмжа Мишката. – Нали се разбрахме.
– Не сме се разбрали да я унижавате – развика се Джонката. – Синчето е добро мо-
миче, познавам я от петнайсе години. Тва, което правите, е гадно.
– Искаш ли и ти да влезеш в ареста с нея? – изръмжа Мишката. – За съучастие в дър-
жавната измяна.
– Ти кого плашиш бе, путка майна? – ядоса се Джонката и налетя на бой. Добре че
Хутата и Човечки го хванаха навреме, миг преди да стовари юмруците си върху лицето
на Михайлов.
– Аз ви казах, че ще има голяма новина – каза министърът на енергетиката към жур-
налистите.
Цецо Бицепса изведе от залата Синтия, а Хутата и Човечки едвам изкараха навън
Джонката, който ги риташе и псуваше.
Мишката стана от мястото си, намигна на репортерите и седна на председателския
стол.
– До избора на нов премиер заседанията на кабинета временно ще бъдат водени от
мен.

***

Два часа по-късно в сайта „Шик“ се появи програмна статия от Неялко Неялков:

КРАЙ НА ЗЛОВЕЩАТА ДИКТАТУРА!

ДЪРЖАВАТА СИ ОТДЪХВА С ОБЛЕКЧЕНИЕ!

Случи се!
Най-после се случи това, което изстрадалият български народ чака отдавна –
кошмарният режим на диктаторката Синтия Стоянова вече е в миналото.
Днешният ден ще бъде записан със златни букви в българската история. Днес
се отърсваме от оковите
на тоталитарното управление на една самозабравила се чалгарка, която
хвърли държавата в невиждана досега криза.
Още когато тази престъпна популистка пое властта, предупреждавахме –
това няма да свърши добре.

104
 Икономиката беше разрушена, бизнесът беше изнудван и рекетиран, култу-
рата беше натикана в ъгъла.
Наглостта на чалгарката стигна дотам, че тя издигна свой паметник в цен-
търа на столицата. Този паметник е позор за нацията. Той трябва да бъде раз-
рушен.
Днес благодарение на смелите действия на национално отговорния политик ин-
женер Михайлов българската държава поема отново по пътя към прогреса и бла-
годенствието.
Няма да е лесно. Пораженията са страшни. Ще трябват много усилия, за да
поправим счупеното. И да дадем справедливо възмездие на престъпниците, които
ни докараха дотук.
Но ще се справим. България винаги се е справяла.
Сега всички трябва да подкрепим инженер Михайлов – един смел държавник,
който заявява категоричната си готовност да бъде наш мъдър лидер, за да из-
вървим заедно страшния, но славен път към спасението.
Диктатурата падна. Да живее демокрацията!

***

Синтия вървеше към бесилката. Беше облечена в дълга бяла рокля, косите ѝ бяха раз-
пуснати. Зад нея, навели глави, вървяха Цецо и Фичев. Министър-председателката ги
беше помолила да не я връзват с белезници. Искаше да извърви поне последните крачки
от живота си като свободен човек.
Нямаше и къде да избяга. От двете ѝ страни беше пълно с народ. По принцип на ре-
довните екзекуции се събираше публика от около десет-петнайсет хиляди души. Но за
днешната бяха дошли над триста хиляди. И бяха по-озверели от всякога. Крещяха
„Смърт!“, „Обесете я!“, „Убийте я!“...
Отнякъде се чуха детски гласчета. Синтия разпозна някои от дечицата, които бяха
изпели на конгреса трогателната песничка в прослава на партията. Сега те скандираха
въодушевено: „Кой ще бесим днес? Кой ще бесим днес?“.
Синтия оглеждаше лицата около себе си. Много от тях бяха активисти от партията
„Народно щастие“ – хора, които само преди няколко месеца пееха химни за нея и скан-
дираха името ѝ. Днес искаха да я разкъсат. И със сигурност щяха да го направят, ако не
ги възпираше полицейският кордон. Бяха жадни за кръв.
Министър-председателката вървеше бавно, сякаш се наслаждаваше на последните си
мигове. Лицето ѝ беше спокойно, без следа от страх. В крайна сметка смъртта все някога
идва. Животът ѝ се оказа кратък, но пък какъв живот... Всичко имаше в него – и любов,
и музика, и възторзи, и власт.
Докато вървеше между озверилата тълпа, спря да чува виковете ѝ. Хората се превър-
наха в слънчогледи, а тя – в петгодишно момиченце, което върви през нивите. Слънчог-
ледите са по-високи от нея и тя не знае накъде отива, но не спира, защото някъде тук
може би се крие онова съкровище, което ще я направи различна от другите... Вдига очи
към небето, залезът обагря облаците в оранжево. Лек ветрец полюшва слънчогледовите
шапки и те започват да шумолят... Отнякъде чува нежният глас на майка си да я вика:
„Стойче... Стойче..
Дали за да се съобразят с естетиката на Синтия, или за да се погаврят с нея, органи-
заторите на екзекуцията ѝ бяха осигурили розова бесилка с плюшен клуп. Синтия се

105
усмихна. Поне щеше да си отиде красиво.
Стигна до сцената и повдигна царствено роклята си, за да се изкачи по стълбите. Ця-
лата в бяло изглеждаше като булка, която отива да се венчае със Смъртта. Застана пред
бесилката и огледа хората.
– В името на народа и народното щастие осъждаме Синтия Стоянова на смърт за дър-
жавна измяна – каза Фичев. Беше пребледнял.
Публиката изрева одобрително и започна да скандира: „Смърт! Смърт!“. Млъкнаха
чак когато Синтия се качи върху столчето. То също беше розово, за да е в тон с бесил-
ката. Певицата огледа тълпата и спокойно нахлузи клупа на шията си. Цецо застана зад
нея и затегна примката.
– Можеш да произнесеш последни думи – прошепна вътрешният министър.
Синтия мълчеше. Народът беше притихнал в очакване на предсмъртните ѝ думи.
– Ще им кажеш ли нещо? – попита Цецо.
– Нямам какво да им кажа – усмихна се Синтия.
И сама ритна столчето.

***

На стотина метра от бесилката правителството провеждаше първото си заседание с

новия министър-председател – Мишката. В дневния ред имаше само две точки: Първо.
Спешни мерки за спасяване на държавата от тежката криза, в която беше изпаднала по
време на престъпното управление на Синтия Стоянова. И второ – преименуване на бу-
левард „Синтия Стоянова“ на булевард „Инженер Михайлов“.
Настроението беше весело и приповдигнато. Всички министри бяха усмихнати и ня-
как облекчени, сякаш са се отървали от някакво страшно зло.
Само Джонката беше заровил лице в шепите си.
И плачеше.

106
 Търсете още

„Всичко в тази книга е долна клевета, майкини са идиоти и повече няма да им

стъпим.“
(Вуйнини)

„Когато сме най-зле, така да сме!“

(Свако)

„Парцал съм.“
(Сиса)

„Сготвих лобстери по хайдушки, уникални са.“

(Буля)

107
„Майкини са най-долните същества, които са се раждали някога. Не можем да
ги понасяме.“
(Вуйнини)

„Мен таз книга ни ма бърка.“

(Шурето)

„Ох, много сте спрели. А аз вече съм на Софията. Цунки!“

(Културослав)

„Тази книга експлицира флуктуациите на съвременния творец между екзистен-

циалния кризис на маргиналията и екстремната дихотомия на ирелевантната па-
родоксия.“
(Герасим Евлогиев – Чуди)

108
 Иво Сиромахов

ПЕВИЦАТА ВЗЕМА ВЛАСТТА

Българска
Първо издание

Отговорен редактор Христо Блажев

Редактор и коректор Милена Братованова
Предпечатна подготовка Петър Дамянов

http://4eti.me

Формат 60/90/16
Печатни коли 14,5

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Печат: Алианс Принт