„Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ събира историите на

100 изключителни момичета и жени от миналото и настоящето,

които да вдъхновят читателките да се борят за мечтите си и да
вярват, че могат да променят света към по-добро. Сред тях са Астрид
Линдгрен, Вирджиния Улф, Джейн Остин, Евита Перон, Екатерина
Велика, Елизабет I, Клеопатра, Коко Шанел, Маргарет Тачър, Мария
Калас, Мария Кюри, Мария Монтесори, Мишел Обама, сестрите
Бронте, сестрите Серина и Винъс Уилямс, Фрида Кало, Хилъри Клинтън,
Хипатия и др.

Илюстрациите са дело на 60 художнички от цял свят.

„Децата, чели тази книга преди сън, гарантирано ще сънуват прекрасни

и вдъхновяващи сънища.“

Фиона Ноубъл, Гардиън

ПРЕДГОВОР

Т
ази книга ще остане завинаги много специална за нас по ред
причини. Някои от тях са очевидни: рекордната сума, която
събрахме от благотворителната кампания (над един милион
долара! „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“ е най-успешната
авторска книга в историята на благотворителните кампании),
изумителният брой спомоществователи от над седемдесет страни и
привилегията да работим с десетки невероятно талантливи художнички от
цял свят.
Други причини обаче не са чак толкова очевидни: много бъдещи
родители ни споделиха, че това е първата книга, която са купили за скоро
очакваните дъщери. Приятелка на моя приятелка призна, че кампанията й
вдъхнала увереността да се захване с проект, който й е присърце, но дълго
време е отлагала от страх да не се провали. Получихме имейл от
изключително въодушевена майка, че най-сетне притежава книга, която
ще й помогне да сподели светогледа си с тримата си синове не само като
майка, но и като жена. Но най-вече заради силната вяра на нашите
спомоществователи в нас.
Малко жени срещат такова огромно доверие. Определено не го
приемаме за даденост. И как бихме могли? Повечето от изключителните
жени, представени в тази книга, никога не са получавали такова доверие.
Без значение колко важни са били откритията им, колко дръзки са били
приключенията им и колко необикновен е бил геният им, те били
омаловажавани, забравяни, а в някои случаи – дори почти напълно
заличени от историята.
Важно е момичетата да знаят пред какви препятствия им предстои да се
изправят. Също толкова важно е да осъзнаят, че тези препятствия не са
непреодолими. Че не само могат да намерят начин да ги превъзмогнат, но
и да ги отстранят за онези, които идват след тях. точно както са направили
великите жени в тази книга.
Всяка от тези сто истории демонстрира как едно сърце, изпълнено с
вяра, има силата да промени света.
Дано тези смели пионерки ви послужат за вдъхновение. Дано делата им
вдъхнат в дъщерите ни силната вяра, че красотата има всякакви форми и
цветове – на всяка възраст. Дано всеки читател разбере, че най-големият
успех се крие в това да имаш живот, изпълнен със страст, любознателност
и великодушие. Дано всички ние никога не забравяме, че имаме правото
да бъдем щастливи, и да не спираме да търсим.
След като вече държите тази книга, ние сме изпълнени с надежда и
вълнение относно света, който заедно градим. Свят, в който полът не
определя колко големи са мечтите, нито докъде можете да стигнете. Свят,
в който всеки от нас уверено ще може да заяви: „Аз съм
свободен/свободна“.
Благодарим ви, че сте част от тази промяна.
Елена Фавили
Франческа Кавало
 АДА ЛЪВЛЕЙС

математичка

И
мало едно време момиче на име Ада, което много обичало
машините.
Ада копнеела да полети.
Тя изучавала птиците, за да разбере какво е идеалното съотношение
между размера на крилете и теглото. Изпробвала различни материали и
изпитала няколко модела. Така и не успяла да се понесе из въздуха като
птица, но създала красива книга, изпълнена с рисунки, която нарекла
„Летология“, и там записала всичките си открития.
Една вечер Ада отишла на бал, където се запознала с навъсен стар
математик – Чарлз Бабидж. Самата тя била блестяща математичка и
двамата скоро станали добри приятели. Чарлз поканил Ада да види негово
изобретение, което наричал „диференциална машина“. Тя можела
автоматично да събира и изважда числа. Никой дотогава не бил правил
такова нещо.
Ада била запленена.
„Защо не създадем машина, която може да изпълнява още по-сложни
сметки?“ – предложила тя и двамата с Чарлз въодушевено се захванали за
работа. Машината станала много голяма и имала нужда от огромен парен
двигател.
Но на Ада това не й стигало: „А ако тази машина може да свири музика и
да показва не само цифри, но и букви?“.
Ада говорела за компютъра много преди съвременните компютри да
бъдат изобретени!
Тя написала първата компютърна програма в историята.

=======================================

10 декември 1815 – 27 ноември 1852

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 АЛЕК УЕК

супермодел

Ж
ивяло някога момиче на име Алек, което на път от училище
към дома си се спирало край манговите дървета за следобедна
закуска.
В селото на Алек нямало нито течаща вода, нито електричество.
Трябвало да ходи за вода до един кладенец, но заедно със семейството си
тя водела простичък и щастлив живот.
Ала ненадейно избухнала ужасна война, която завинаги променила
живота на Алек. Докато сирените обявявали тревога в селото, Алек и
семейството й побягнали от сраженията.
Това се случило по време на дъждовния сезон. Реката преливала от
коритото си, мостовете били потопени, а Алек не можела да плува. Ужасно
се страхувала да не се удави, но майка й й помогнала да стигне невредима
до отсрещния бряг. По пътя майката на Алек разменила сол за храна и
паспорти, защото нямали никакви пари. Успели да се измъкнат от войната
и стигнали чак до Лондон.
Един ден в парка към Алек се приближил търсач на таланти от известна
модна агенция. Той предложил да я наеме за модел. Майка й не искала и
да чуе за това. Но агентът настоявал и тя накрая склонила.
Алек изглеждала толкова различно от останалите модели, че веднага се
превърнала в сензация.
На всяко момиче на тази земя Алек иска да каже следното: „Ти си
красива. Няма проблем да си странна, нито да си срамежлива. Не е
необходимо да си като всички останали“.

=======================================

Родена на 16 април 1977

СУДАН
 АЛИСИЯ АЛОНСО

балерина

И
мало някога едно сляпо момиче, което станало велика
балерина.
Казвало се Алисия.
Алисия израснала зряща и вече била чудесна балерина с перспективи за
славна кариера, но ненадейно се разболяла. Зрението й се влошавало все
повече. Била принудена месеци наред да лежи в леглото, без да мърда, но
Алисия не можела да не танцува, затова го правела по единствения
възможен начин: „Танцувах във въображението си. Бях сляпа и
неподвижна, лежах постоянно по гръб и се научих да танцувам „Жизел“.
Един ден примабалерината на Нюйоркския балет се наранила.
Извикали Алисия да я замести. Тя вече имала проблеми със зрението, но
как можела да откаже. Балетът бил „Жизел“!
Щом започнала да танцува, публиката се влюбила в нея.
Алисия се носела грациозно и уверено на сцената, макар че почти не
виждала. Тя научила партньорите си в точния момент да застават именно
там, където й е необходимо.
Стилът й бил толкова уникален, че по цял свят я канили на участия с
балетната й трупа. Мечтата й обаче била да запознае с класическия балет
хората в родната си страна – Куба.
След като приключила с турнетата, тя започнала да преподава
класически балет на кубинските танцьорки. Основала балетната компания
„Алисия Алонсо“, която по-късно се превърнала в Националния балет на
Куба.

=======================================

Родена на 21 декември 1922

КУБА
 АЛФОНСИНА СТРАДА

велосипедистка

И
мало някога едно момиче, което карало велосипед толкова
бързо, че преминавало като стрела пред погледа. „Алфонсина,
не карай толкова бързо!“ – викали родителите й, но напразно –
тя вече била профучала край тях.
Когато се омъжила, семейството й се надявало, че тя най-сетне ще се
откаже от щурата идея да стане велосипедистка. Вместо това обаче на
сватбения й ден съпругът й й подарил чисто ново състезателно колело.
Преместили се да живеят в Милано и Алфонсина започнала да тренира
професионално. Тя била толкова бърза и силна, че след няколко години я
допуснали в Обиколката на Италия – едно от най-тежките състезания в
света. Дотогава никоя жена не била участвала. „Няма да се справи“ –
казвали хората. Но никой не можел да спре Алфонсина.
Състезанието било дълго и изморително, имало двайсет и един етапа и
по цял ден се карало по някои от най-стръмните планински пътища на
Европа. От деветдесет участници, започнали състезанието, до края
стигнали само трийсет и Алфонсина била една от тях.
На следващата година й забранили да се състезава. „Обиколката на
Италия е мъжко състезание“ – заявили организаторите. Но дори и това не
я спряло. Независимо от всичко, тя се състезавала и въпреки че
велосипедът й бил едноскоростен и тежал 20 килограма, Алфонсина
поставила рекорд за време, който двайсет и шест години никой не успял да
подобри!
Тя би се радвала да разбере, че оттогава нещата много са се променили.
Сега състезанията по колоездене за жени са изключително популярни.
Дори са част от Олимпийските игри.

=======================================

16 март 1891 – 13 септември 1959

ИТАЛИЯ
 АМЕЛИЯ ЕЪРХАРТ

пилот

И
мало едно време момиче на име Амелия, което спестило
достатъчно пари, за да си купи жълт самолет.
Нарекла го „Канарчето“.
Минали няколко години и тя се превърнала в първата жена, прелетяла
сама Атлантическия океан. Полетът бил опасен. Силни ветрове и ледени
бури подмятали малкия й самолет. Тя поддържала силите си с консерва
доматен сок, който пиела със сламка. След близо петнайсет часа се
приземила насред едно поле в Северна Ирландия за голяма изненада на
кравите наоколо. „Отдалеч ли идваш?“ – попитал я фермерът. „Чак от
Америка!“ – разсмяла се тя.
Амелия обичала да лети, както и да върши неща, които никой преди нея
не е правил.
Най-голямото предизвикателство било да стане първата жена,
прелетяла целия свят.
Можела да носи само една малка чанта, тъй като горивото заемало
почти цялото пространство в самолета. Дългият й полет протичал добре.
Трябвало да кацне на малкия остров Хауланд, но така и не стигнала до
него. При последната радиовръзка Амелия казала, че минава през облаци
и не й остава много гориво. Самолетът й изчезнал някъде над Тихия океан
и никога не го намерили.
Преди да потегли, тя написала: „Добре осъзнавам опасностите. Ще го
направя, защото такова е желанието ми. Жените трябва да опитат същите
неща, които са опитвали и мъжете. Ако не успеят, това трябва да послужи
за предизвикателство пред останалите“.

=======================================

24 юли 1897 – около юли 1937

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 АМИНА ФУРИБ – ФАКИМ

президент и учен

В
една островна държава насред Индийския океан, наречена
Мавриций, живяло момиче, което искало да научи всичко за
растенията. Казвало се Амина.
Амина изучавала биоразнообразието.
Анализирала стотици ароматни и лековити билки и цветя. Изучавала
свойствата им и обикаляла из селцата, за да се научи от народните
лечители как използват растенията в своите ритуали.
За Амина растенията били като приятели.
Любимото й дърво бил баобабът заради полезните му качества: в
стъблото си събира вода, листата му лекуват инфекции, а плодовете му
(които се наричат „маймунски ябълки“) съдържат повече белтъчини,
отколкото има в кърмата.
Амина смятала, че от растенията може да се научи много. Например от
дървото бензое: „Листата на бензое имат различни форми и размери.
Животните не ядат растения, които не познават. Затова обикновено не
докосват това растение. Доста умно, не мислите ли?“.
Амина гледала на растенията като на живи лаборатории по биология,
пълни с жизненоважна информация за хората и за всички останали
видове. „Всеки път, когато изсечем една гора, губим цяла лаборатория.
Лаборатория, която никога няма да можем да възстановим.“
Амина Гуриб била избрана за президент на Мавриций и всеки ден тя
дава всичко от себе си да защитава жителите на страната си – както хората,
така и животните, и разбира се, растенията.

=======================================

родена на 17 октомври 1959

МАВРИЦИЙ
 АМНА АЛ ХАДАД

щангистка

И
мало някога една журналистка на име Амна, която не била
щастлива заради наднорменото си тегло и лошата физическа
форма. Един ден си казала: „Можеш да постигнеш много
повече. Просто направи нещо. Разходи се“.
Именно това и сторила.
Толкова й харесало, че решила да постигне още. Бягала на къси и дълги
разстояния. Започнала да тренира във фитнеса, а когато открила
вдигането на тежести, разбрала, че това е нейният спорт.
Животът на Амна се променил, когато Международната федерация по
вдигане на тежести позволила на мюсюлманките да се състезават в трико,
което покрива цялото тяло. Тя започнала да се съревновава в Европа и
Америка и се превърнала в идол за мюсюлманските момичета в цял свят.
„Харесва ми да съм силна – казва Амна. – Да си момиче не означава, че
не можеш да си силна колкото момчетата или дори повече!“
Толкова й допадало да вдига тежести, че започнала да тренира за
Олимпийските игри в Рио де Жанейро.
Според нея всеки човек трябва да открие спорт, който харесва, и да
тренира. „Независимо от възрастта, религията или етническия произход –
спортът е полезен за всички – казва тя. – Той носи мир и обединява
народите.“
„Каквито и да са препятствията по пътя, никога не се отказвай от
мечтите си. Колкото повече упорстваш, толкова по-близки стават целите.
Когато обстоятелствата искат да те съкрушат, стани несъкрушима.“

=======================================

родена на 21 октомври 1989

ОБЕДИНЕНИ АРАБСКИ ЕМИРСТВА

 АН МАКОСИНСКИ

изобретателка

Ж
ивяло някога едно момиче, което не можело да учи вечер,
защото в къщата му нямало електричество. Един ден
приятелката му Ан дошла на гости и двете се заговорили за
проблема.
Ан много я бивало да майстори разни неща и изпитвала особено
влечение към транзисторите-уреди, които регулират притока на
електричество.
„Какво ще кажеш, ако изобретя фенер, който да се захранва от тялото
ти? – попитала Ан своята приятелка. – В крайна сметка телата ни отдават
много енергия под формата на топлина.“
Момичетата силно се въодушевили.
„Помисли си само колко хора могат да имат електричество, ако се
получи!“
Ан била само на петнайсет, но вече имала много опит в разглобяването и
сглобяването на разни неща.
Така че се захванала с тайнственото ново фенерче. Нарекла го Hollow
Flashlight (кухо фенерче), защото използвала куха алуминиева тръба за
направата му.
Когато го представила по време на Научния панаир на „Гугъл“,
спечелила първа награда! Това е първото фенерче, което няма нужда от
никакви батерии, вятърна или слънчева енергия, необходима му е
единствено телесна топлина.
Днес Ан е смятана за един от най-обещаващите изобретатели.
Мечтата й е кухите фенерчета да станат достъпни и безплатни за всички
хора по света, които не могат да си позволят да имат електричество.
„Допада ми идеята да използваме технологиите за създаване на един по-
добър свят и опазване на околната среда“ – споделя тя.

=======================================

родена на 3 октомври 1997

КАНАДА
 АННА ПОЛИТКОВСКАЯ

журналистка

Н
якога в Русия много книги били забранени. Някои от тях били
от писатели, които едно малко момиченце – Анна, обичало.
Родителите на Анна намирали незаконно любимите й книги, за
да може дъщеря им да чете до насита.
Анна пораснала и станала журналистка.
Когато една част от Русия, наречена Чечня, поискала да се отдели и да
стане независима държава, руското правителство изпратило войски да я
спрат. Избухнала жестока война. Анна решила, че трябва да пише за
ставащото. Искала да разкаже на света какво действително се случва в
Чечня. Това въобще не се харесало на руското правителство.
„Защо рискуващ живота си?“ – попитал я веднъж съпругът й. „Рискът е
част от работата ми – отвърнала тя. – Знам, че може да ми се случи нещо
лошо. Но просто искам статиите ми да направят света по-добър.“
Ставали много лоши неща, но Анна била смела.
Веднъж й се наложило цяла нощ да бяга из чеченските планини, за да се
измъкне от руските тайни служби. И от двете страни имало хора които
искали да я накарат да замълчи и да не казва истината – някой дори
сложил отрова в чая й, за да се отърве от нея. Но въпреки опасностите, тя
безстрашно продължавала да разгласява истината за всичко, което
виждала.
Анна не спряла да излага живота си на риск и пишела истината защото
искала да направи света по-добро място.

=======================================

30 август 1958 – 7 октомври 2006

РУСИЯ
 АРТЕМИЗИЯ ДЖЕНТИЛЕСКИ

художничка

И
мало едно време момиче, което било невероятна художничка.
Било красиво и силно и се казвало Артемизия.
Баща й – Орацио, също бил художник и още от малка я учел да
рисува в ателието си.
Когото навършила седемнайсет, Артемизия вече била сътворила
няколко шедьовъра. Но хората я гледали с недоверие. „Как може да рисува
така?“ – шушнели си те.
По онова време на повечето жени не било позволено да се доближават
до ателиетата на известните художници.
Един ден баща й помолил своя приятел – прочутия художник Агостино
Таси, да научи Артемизия как да рисува в перспектива, да пресъздава
триизмерно пространство върху плоското платно.
Агостино желаел най-добрата му ученичка да стане негова любовница.
„Обещавам, че ще се оженим“ – придумвал я той. Но Артемизия
продължавала да отказва.
Положението станало толкова нетърпимо, че Артемизия в крайна
сметка разказала на баща си какво става. Баща й й повярвал и макар че
Агостино бил влиятелен човек и опасен враг, Орацио го изправил пред
съда.
По време на процеса Агостино отрекъл да е вършил нещо нередно.
Артемизия била подложена на ужасен натиск, но не се отклонила от
истината и не се предала. В крайна сметка признали Агостино за виновен.
Днес Артемизия се смята за един от най-великите творци на всички
времена.

=======================================

8 юли 1593 – 14 юни 1653

ИТАЛИЯ
 АСТРИД ЛИНГРЕН

писателка

И
мало едно време момиче, което живеело във ферма с голямото
си семейство. По цял ден се шляело свободно из полята заедно с
братята и сестрите си, но помагало и в грижите за животните
във фермата. Не само за дребните кокошки и патици, но и за големите
крави и коне!
Казвало се Астрид и имало доста бунтарски дух.
Астрид била силна, смела, никога не се страхувала да остане сама и
можела да прави какво ли не: да чисти, да готви, да поправя колела, да
върви по покривите, да се бие с хулиганите, да измисля увлекателни
истории… Звучи ли ти познато? Също като приключенията на едно друго
момиче, което било силно, смело и безстрашно и се казвало Пипи Дългото
чорапче. Затова няма да се изненадаш, че именно Астрид е написала тази
възхитителна книга.
Когато издали „Пипи Дългото чорапче“, много възрастни не я
одобрявали. „Пипи е голяма бунтарка – казвали те. – Децата ни ще си
мислят, че е хубаво да не се подчиняват.“
Децата обаче се влюбили в нея. Пипи не казвала „не“ без причина, тя
показала на малките читатели колко е важно да бъдат независими и в
същото време да се грижат за другите.
Днес „Пипи Дългото чорапче“ е една от най-обичаните книги за деца.
Астрид написала и издала още много книги, чиито главни герои са силни
деца, които поемат отговорност за пакостите си.
Така че, когато си изпатите заради някоя беля, вземете „Пипи Дългото
чорапче“. Тя винаги ще ви се притече на помощ!

=======================================

14 ноември 1907 – 28 януари 2002

ШВЕЦИЯ
 АУН САН СУ ЧИ

политик

И
мало някога една млада жена на име Су Чи. Тя била от богато
бирманско семейство, което пътувало по света.
Су Чи, съпругът й и двете им деца живеели в Англия, когато
един ден я потърсили по телефона.
„Майка ми е болна – казала тя на децата си. – Трябва да се прибера у
дома, за да се погрижа за нея.“
Мислела да остане там няколко седмици, но от самото начало взела
участие в протестите срещу военния диктатор. Той бил превзел властта и
изпращал в затвора всеки, който му се противопоставел.
Су Чи говорела открито срещу него и бързо намерила много
последователи. Диктаторът осъзнал, че тази млада жена е сериозна
заплаха. Поставил я пред труден избор: „Свободна си да напуснеш
страната и никога вече да не се връщаш. Или може да останеш като
затворник в собствения си дом“.
Су Чи обмислила предложението. Много й се искало да се върне при
съпруга и децата си в Англия, но знаела и че народът й има нужда от нея.
„Ще остана“ – решила тя.
Су Чи прекарала по-голямата част от следващите двайсет и една години
под домашен арест. Там посрещала хора, споделяла убежденията си и
разпространявала посланието си за демокрация и мирна промяна.
Удостоили я с Нобелова награда за мир, тя вдъхновила милиони хора в
страната си и по целия свят, и то без да напуска дома си.
След като най-сетне я освободили, народът я избрал за водач на
страната.

=======================================

родена на 19 юни 1945

МИАНМАР ( БИРМА )
 АШЛИ ФИОЛЕК

състезателка по мотокрос

Е
дно малко момиченце на име Ашли си играело в кухнята, когото
няколко тенджери паднали от масата с оглушителен грохот Ашли
дори не се обърнала. Майка й и баща й решили да я заведат на
лекар, за да провери слуха й. Когато пристигнали резултатите, те
разбрали, че дъщеря им не чува.
Научили езика на жестовете и изпратили Ашли на лагер заедно с други
глухи деца, от които да се учи и да придобие самочувствие.
Дядото и бащата на Ашли обичали мотоциклетите, затова, когато била
на три, й подарили детско моторче. Тримата отивали в гората на
мотоциклетите си. Ашли обичала тези разходки и мечтаела да стане
състезателка по мотокрос.
Повечето хора й казвали, че това е невъзможно. „Слухът е много важен в
мотокроса – твърдели те. – Звукът на двигателя ти подсказва кога да
смениш скоростите. Трябва да чуваш и къде се намират другите
състезатели.“
Но от вибрациите на двигателя Ашли можела да прецени кога да смени
скоростите. Оглеждала се за сенки с крайчеца на очите си, за да разбере
дали някой се приближава.
За пет години спечелила четири национални титли. Падала, и то много
пъти! Чупила лявата си ръка, дясната китка, десния глезен, ключицата
(три пъти) и предните два зъба, но винаги се възстановявала и се връщала
на мотора си.
Ашли има пикап, паркиран пред дома й. А на задницата му пише:
„Бибипкай колкото си искаш, аз съм глуха!“.

=======================================

родена на 22 октомври 1990

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 БЕЛКИСА ШЕБУ

активистка

И
мало някога едно момиче, което искало да стане лекарка.
Казвало се Балкиса и имало отличен успех в училище. Един ден
Балкиса разбрала, че чичо й я е обещал за съпруга на неин
братовчед.
Тя била ужасена: „Не можеш да ме принудиш да се омъжа! Аз искам да
стана лекарка“.
За съжаление, страната, в която Балкиса живеела, позволявала на
родителите да уреждат браковете на дъщерите си, докато са още деца.
„Разрешете ми да уча само още пет години“ – умолявала Балкиса
родителите си.
Те се съгласили да отложат брака, но след пет години Балкиса само още
по-силно жадувала за знания. В нощта преди сватбата си тя избягала от
дома си и отишла в най-близкия полицейски участък да потърси помощ.
Решила да се изправи срещу чичо си в съда.
Страхувала се, че може да обърне цялото си семейство срещу себе си, но
майка й тихо я насърчавала да не се отказва. Съдията заел страната на
Балкиса, а когато чичо й я заплашил, му наредили да напусне съда.
„В деня, в който спечелих делото и отново си сложих училищната
униформа, усетих, че съм си върнала живота“ – казва тя.
Днес Балкиса учи усърдно в университет, за да стане лекарка. Също така
призовава и други момичета да последват примера й и да кажат „не“ на
насилствено наложения брак. Тя посещава различни училища и говори с
племенни вождове за този проблем.
„Вложете всичките си усилия в учението. Не е лесно, но това е
единствената ви надежда“ – казва тя.

=======================================

родена през 1995

НИГЕРИЯ
 БРЕНДА ЧАПМАН

режисьор

И
мало някога едно момиче с червена къдрава коса, което
обичало да рисува. Казвало се Бренда.
Когато била на петнайсет. Бренда се обадила в студиото на
„Уолт Дисни“. „Наистина много ме бива в рисуването – казала тя. – Ще ми
дадете ли работа?“
Оттам й отвърнали да им се обади, когато порасне и се изучи.
Тя точно това и направила. Учила анимация в Калифорнийския
институт по изкуствата и след няколко години се намирала точно там,
където си мечтаела: работела в анимационното студио на „Дисни“ в Лос
Анджелис. Бързо забелязала, че е една от малкото жени аниматорки там.
„Чак тогава осъзнах защо принцесите във филмите им са толкова
безпомощни: всички те са били създадени от мъже“ – спомня си тя.
Зарекла се, че ще създаде нови принцеси – силни, независими и…
„С храбри сърца… – помислила си тя. – Какво прекрасно име за филм!“
Принцеса Мерида от „Храбро сърце“ е всичко друго, но не и безпомощна.
Тя е удивителен стрелец и галопира с коня си, като се бие с мечки и се
забърква в невероятни приключения. Бренда създала героинята по образ
на дъщеричката си Ема – силно, свободолюбиво момиче, точно като майка
си! „Тя е моята Мерида… и аз я обожавам.“
За този филм Бренда печели „Оскар“ и „Златен глобус“.
Тя е работила и по други награждавани филми: „Красавицата и Звяра“,
„Малката русалка“ и „Цар лъв“. С „Принцът на Египет“ Бренда станала
първата жена режисьор на пълнометражен анимационен филм за голямо
холивудско студио.

=======================================

родена на 1 ноември 1962

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ВИРДЖИНИЯ УЛФ

писателка

И
мало едно време малко момиче, което живеело в Лондон и
правело вестник за своето семейство. Казвало се Вирджиния.
Вирджиния била остроумна, образована и много чувствителна.
Винаги когато се случело нещо лошо, тя се натъжавала за седмици наред.
Когато се радвала пък, била най-щастливото дете на земята.
„Живях наситено“, написала тя в дневника си.
Вирджиния страдала от болестта депресия. Тези промени в
настроението повлияли целия й живот. Но независимо от това как се
чувствала, Вирджиния не спирала да пише. Водела си дневник, пишела
стихотворения, романи и рецензии. За нея писането било начин да види
по-ясно собствените си чувства и така да хвърли светлина и върху
чувствата на останалите хора.
Вирджиния обичала съпруга си – Ленард, колкото и писането.
Двамата били изключително щастливи заедно и се обичали от сърце, но
депресията на Вирджиния понякога й пречела да изпитва радост. По онова
време нямало надеждни методи за лечение на депресия и мнозина не
вярвали, че е истинска болест.
Днес депресията е лечима. Но независимо дали си весела, или тъжна,
или някъде по средата, винаги е добра идея да записваш настроенията си в
дневник. Може да се превърнеш в гениална писателка като Вирджиния, да
помогнеш и на другите да разберат собствените си чувства и да живееш,
изпълнена с мечти.

=======================================

25 януари 1882 – 28 март 1941

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 ГРЕЙС О’МАЛИ

пират

И
мало едно време момиче с дълга червеникава коса, което
живеело на див зелен остров. Казвало се Грейс.
Когато ветровете бучали и вълните се разбивали в скалите,
Грейс стояла на ръба и си мечтаела да плава из бурните морета.
„Момичетата не могат да са моряци – казвал й баща й. – А и дългата ти
коса ще се оплете в корабните въжета.“
На Грейс това въобще не й харесвало. Отрязала косата си и облякла
момчешки дрехи, за да докаже на семейството си, че тя също може да
живее като морски вълк.
Баща й най-сетне склонил да я изведе в морето, но при едно условие.
„Ако срещнем пиратски кораб, скрий се под палубата“ – казал той. Ала
когато ги нападнали, Грейс скочила от мачтата върху гърба на един пират!
Изненадващата й атака подействала и те успели да победят пиратите.
Грейс била добър моряк и жадувала за нещо по-вълнуващо от това да
лови риба. Когато англичаните нападнали замъка й, тя станала пират,
защото не искала да се подчини на чужди закони. Скоро Грейс събрала
своя флотилия и завладяла няколко острова и крепости по западното
крайбрежие на Ирландия.
Когато англичаните пленили синовете й, Грейс отишла да се срещне с
английската кралица Елизабет I, за да се опита да ги спаси. За всеобщо
изумление, двете станали приятелки. Кралицата освободила синовете й и
й върнала притежанията, а Грейс помогнала в битките срещу врага на
Англия – Испания.

=======================================

около 1530 – 1603

ИРЛАНДИЯ
 ГРЕЙС ХОПЪР

компютърна специалистка

И
мало едно време малко момиче на име Грейс, което много
искало да разбере как работят будилниците. То започнало да
разглобява всички часовници, които можело да намери. Първо
един, после втори, трети… Когато стигнало до седмия будилник, майка му
осъзнала,че в къщата не останали вече никакви часовници, и му казала да
престане!
Грейс не спирала да човърка всичко, което й се струвало интересно. В
крайна сметка станала университетски преподавател по математика и
физика. По време на Втората световна война се присъединила към
военноморските сили – също като дядо си, който бил адмирал.
Поверили й специален проект. „Ела да се запознаеш с Марк“ – казали й.
Тя влязла в една стая, но вместо човек, видяла първия компютър! Наречен
Марк I, той заемал цялата стая и тъй като бил първият по рода си, никой
още не знаел как точно да го използва. Грейс започнала да го разучава.
Искало се много усилен труд, но благодарение на програмите, които Грейс
написала за Марк I и за последвалите го компютри, американските военни
сили успели да разшифроват тайни послания на враговете си.
Когато остаряла, Грейс неведнъж се опитала да се пенсионира, но
винаги я викали на работа заради изключителния й опит. Накрая тя
станала адмирал също като дядо си.
През целия си живот Грейс си лягала рано и ставала в пет часа сутринта,
за да работи върху компютърните кодове. Никога не изгубила
любознателността си и всеотдайната й работа показала на света на какво
са способни компютрите.

=======================================

9 декември 1906 – 1 януари 1992

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ДЖЕЙН ГУДОЛ

приматолог

Ж
ивяло някога в Англия момиче на име Джейн, което обичало
да се катери по дърветата и да чете книги.
Мечтата на Джейн била да отиде в Африка и да прекара
известно време с дивите животни там.
Един ден тя отлетяла за Танзания с бележника и бинокъла си, решена да
изучава шимпанзетата в естествената им среда.
В началото не можела да се приближи до тях. Шимпанзетата побягвали
веднага щом я видели. Но Джейн не спирала да ходи на същото място
всеки ден по едно и също време. В крайна сметка маймуните я допуснали
да се приближи.
Но това не било достатъчно за Джейн: тя искала да се сприятели с тях.
Затова създала „бананов клуб“. Винаги когато навестявала шимпанзетата,
им носела банани.
По онова време хората не знаели много за тези животни. Някои учени ги
наблюдавали отдалеч с бинокли. Други ги изучавали в клетки.
Джейн обаче прекарвала часове сред шимпанзетата. Опитвала се да
говори с тях, като грухтяла и викала. Катерела се по дърветата и ядяла
същата храна като тях. Открила, че шимпанзетата си имат ритуали, че
използват сечива и че общуват с поне двайсет различни звука. Дори
установила, че не са вегетарианци.
Веднъж Джейн спасила ранено шимпанзе и го излекувала. Когато
отново го пуснала на свобода, то се обърнало и дълго я прегръщало с
любов, сякаш й казвало „Благодаря и довиждане!“.

=======================================

родена на 3 април 1934

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 ДЖЕЙН ОСТИН

писателка

Ж
ивяло някога в английската провинция едно момиче, което
обичало книгите повече от всичко. Джейн нямала по-любимо
място на света от библиотеката на баща си, където се сбивала
на кушетката и забивала нос в някоя книга. Толкова потъвала в историите,
че понякога започвала да спори с героите, сякаш те можели да й отговорят.
Джейн и седемте й братя и сестри разигравали сценки и пиески за свое и
за забавление на родителите си. Още от малка тя пишела свои истории и
ги четяла на глас на сестра си Касандра, за да я разсмива. Стилът на писане
на Джейн приличал на самата нея – жив, находчив, остроумен и
проницателен. За нея всяка подробност била от значение: как се карала
някоя двойка, каква била нечия походка, какво си казвали прислужниците
една на друга – всичко това подсказвало какъв е характерът на човека.
Джейн записвала всичко в бележниците си, за да го използва в романите
си.
По онова време от момичетата се очаквало да се омъжат. Но Джейн не
желаела да сключва брак, затова и никога не го направила.
„О, Лизи! Каквото и да правиш, никога не се омъжвай без любов“ –
написала тя в един от романите си.
Джейн Остин станала един от най-известните писатели в английската
литература. Все още можеш да посетиш красивата къща в малкото селце,
където тя сядала пред малкото си бюро и гледала през прозореца към
цветната градина.

=======================================

16 декември 1775 – 18 юли 1817

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 ДЖЕСИКА УОТСЪН

моряк

И
мало някога едно момиче на име Джесика, което се страхувало
от водата.
Една лятна утрин Джесика си играела със сестра си и
братовчедка си край басейна. В един момент другите деца се подредили от
другата страна хванати за ръце, и се приготвили да скочат заедно.
Майката на Джесика гледала през прозореца, за да се увери, дъщеря й е
добре. Тя очаквала Джесика да се отдръпне, но се изненадала, когото тя
пристъпила напред заедно с другите. „Едно… две… три…“ Пльос! Децата
цопнали във водата с викове и смях.
От този ден нататък Джесика заобичала водата. Включила се в моряшки
клуб и решила сама да преплава света без да спира. Боядисала лодката си в
яркорозово и я кръстила „Розовата дама на Ела“.
Натоварила лодката с пайове с говеждо и дроб, картофи. Консерви и боб,
150 бутилки мляко и много вода и отплавала от пристанището на Сидни.
Тогава била едва на шестнайсет.
Джесика заплавала сам-сама. Борила се срещу вълни високи колкото
небостъргачи, посрещала най-красивите изгреви, виждала сини китове и
падащи звезди.
След седем месеца Джесика се върнала в Сидни. Хиляди хора дошли да я
поздравят. Постлали специален килим за нея – яркорозов, също като
лодката й!

=======================================

родена на 18 май 1993

АВСТРАЛИЯ
 ДЖИЛ ТАРТЪР

астроном

Ж
ивяло някога едно момиче, което искало да се сприятели със
звездите.
Казвало се Джил.
„Как може да сме сами във Вселената, когато небето е толкова голямо?“
– чудела се тя.
Постоянно мислела за това и когато пораснала, започнала да търси
извънземен живот. Станала астроном и директор на СЕТИ – най-важния
център за научни изследвания, който търси признаци за живот в Космоса.
Години наред Джил и нейният екип проучвали стотици звездни системи
с помощта на радиотелескопи по целия свят. Всяка нощ търсели следи от
чужда цивилизация по далечните планети.
Никой не знаел, а и до днес не е известно, какъв начин на общуване
използват извънземните. Единственото, което знаем, е, че Вселената е
твърде огромна, за да сме единствените й обитатели.
Джил изключително се наслаждавала на самотните си разходки вечер
под звездното небе. „Влизах в контролната зала в полунощ за началото на
смяната ми и Орион беше точно над мен като стар приятел“ – спомня си
тя.
Досега никое от проучванията й не е открило научни доказателетва за
извънземен живот, но тя не е изгубила надежда. „Никой никога не е
твърдял, че в морето няма риба, само защото е извадил една празна чаша
от него“ – казва тя.

=======================================

родена на 16 януари 1944

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ДЖИНГУ

императрица

И
мало едно време в Япония императрица, която очаквала да й се
роди дете.
Един ден императорът, нейният съпруг, обявил война на група
бунтовници. Джингу не била съгласна с него. Тя му разказала за свое
съновидение, че армията им трябва да нападне Корея – „страна,
изпълнена с удивителни неща, които смайват окото“.
Съпругът на Джингу не се вслушал в съвета й, изгубил битката срещу
бунтовниците и загинал.
Все още бременна, Джингу скрила новината за смъртта на съпруга си,
сложила неговите дрехи и победила бунтовниците. А после повела
японската армия през Японско море, за да завладее Корея, както
предсказвал сънят й.
Освен че имала съновидения, които й помагали да печели битките, за
Джингу разказвали, че притежава всякакви магически сили. Говорело се,
че влияела на приливите и отливите с помощта на два специални
скъпоценни камъка, които държала в кутията си за бижута. Според други
синът й – Оджин, останал в утробата й цели три години, за да има
достатъчно време майка му да покори Корея и да се върне у дома, преди да
го роди. Навярно просто е била изключително надарена и силна жена.
Джингу била героичен воин и никога не се страхувала да поеме
отговорност за действията си. „Ако този поход е успешен, това ще е
благодарение на вас, поданици мои; а ако не е, тогава вината ще е само
моя“ – казала тя.
Походът се оказал успешен и тя царувала над седемдесет години.

=======================================

около 169 – 269

ЯПОНИЯ
 ДЖОАН ДЖЕТ

рокзвезда

Д жоан обичала рокендрола. Една Коледа, когато била на

тринайсет, получила първата си китара.
Била на седмото небе, но нещо й липсвало. Било й приятно да
свири сама, но си мислела, че ако наистина иска да стане рокзвезда, й
трябва група.
След една година тя вече била сформирала своя група: Санди била на
барабаните, Чери била вокалист, Джаки свирела на бас, а Лита била водещ
китарист. Джоан свирела на акустична китара и пеела. Това била групата
„Рънауейс“ (The Runaways), или „Бегълците“.
Били на петнайсет, шумни и самоуверени. На сцената Джоан винаги
носела червен кожен гащеризон, а Чери често се появявала само по бельо.
„Твърде сте млади“ – казвали им хората.
„Какво от това?“ – отвръщали те.
„Твърде сте шумни“ – оплаквали се още.
А бандата започвала да свири още по-силно.
„Момичетата не могат да свирят пънк рок.“
„Така ли? Гледайте само!“
Една от първите им песни – „Експлозивната Чери“, се превърнала в хит.
Вторият им албум – „Кралиците на врявата“, станал сензация в Япония.
И все пак невинаги им било лесно. В родната си страна пътували нощем
за участия от град на град в раздрънкан бус. Понякога хората им крещели
и ги замеряли с разни неща. Но на бандата не й пукало. Те живеели за
музиката; чувствали се истински и живи.

=======================================

родена на 22 септември 1958

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ДЖУЛИЯ ЧАЙЛД

майстор готвач

С
ъс своите 188 см Джулия Чайлд била необикновено високо
момиче.
Когато избухнала Втората световна война, Джулия решила да се
присъедини към армията. Отказали й, защото била твърде висока.
Военноморските сили също не я приели заради ръста. Затова станала
шпионин. Една от първите й задачи била да разреши опасен проблем с
експлозиви. Океанът бил осеян с подводни бомби, предназначени за
немските подводници. Акулите обаче плували твърде близо до
експлозивите и постоянно ги задействали. Всички други агенти били
безсилни, но на Джулия й хрумнала идея.
Тя започнала да готви.
Смесила всякакви отвратителни съставки и изпекла кексове, които
миришели на умрели акули. Пуснали ги във водата и акулите не смеели да
ги доближат. Нали знаеш как, когато се напръскаш с репелент против
насекоми, те не те доближават? Е, тя направила същото, само че с акули и
бомби.
След като войната свършила, Джулия и съпругът й се преместили във
Франция заради неговата работа. Когато Джулия опитала за първи път
френската храна, била зашеметена: не можела да повярва, че съществува
толкова великолепен вкус! Никаква храна против акули повече. Тя решила
да се запише в „Дьо Кордон Бльо“ – най-изисканото готварско училище в
света, и да научи всичко, което майстор готвачите там могат да й покажат.
Джулия станала световноизвестна авторка на готварски книги за
френската кухня, а една от тях – „Изкуството на френската кухня“, се
превърнала в бестселър. Водела дори свое телевизионно предаване. „Бон
апети – казвала тя, – освен ако не сте акула!“

=======================================

15 август 1912 – 13 август 2004

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ЕВИТА ПЕРОН

политик

Ж
ивяло някога в Южна Америка красиво момиче на име Ева.
Като дете тя си мечтаела да се измъкне от бедността, в която
живеела, като стане известна актриса и филмова звезда.
Когато била на петнайсет, отишла в големия град Буенос Айрес, за да
преследва мечтата си. Благодарение на таланта, красотата и
решителността си тя бързо станала прочута актриса както на сцената, така
и по радиото. Но Ева искала повече: да помогне на онези, които нямали
нейния късмет.
На едно вечерно тържество тя се запознала с полковник Хуан Перон,
който бил влиятелен политик. Двамата се влюбили и скоро след това се
оженили. Когато след година той бил избран за президент на Аржентина,
Ева бързо станала известна с умалителното си име – Евита. Хората
обичали нейния плам и отдадеността, с които помагала на бедните. Тя се
борела за правата на жените и помогнала да получат правото да гласуват.
Превърнала се в толкова легендарна личност, че й предложили да се
кандидатира за вицепрезидент и да управлява редом със съпруга си. Макар
и бедните да я обичали, много властни хора се страхували от обаянието и
силата й. „Те просто не могат да се справят с една млада, успяла жена“ –
казвала тя.
След като открила, че е сериозно болна, Евита решила да не се
кандидатира, макар и да помогнала на съпруга си да спечели Втория си
президентски мандат. Когато починала само няколко месеца след това, по
радиото съобщили скръбната вест: „Изгубихме духовния водач на нашия
народ“.

=======================================

7 май 1919 – 26 юли 1952

АРЖЕНТИНА
 ЕКАТЕРИНА ВЕЛИКА

императрица

И
мало едно време една царица, която не харесвала съпруга си.
Казвала се Екатерина, а съпругът й – Петър, бил император на
Русия. Народът го смятал за безчестен и надменен.
Екатерина знаела, че ще се справи по-добре от него с управлението на
страната. Само трябвало да измисли как да заеме мястото на съпруга си.
Шест месеца след като станал император, Петър отишъл на почивка и
оставил Екатерина сама. Това била нейната възможност. Екатерина
изнесла възторжена реч пред царските войници, за да ги спечели на своя
страна. Те решили да отдадат верността си на Екатерина вместо на Петър и
един свещеник я обявил за новия владетел на Русия. Тя наредила да й
изработят подобаваща величествена корона.
Едно от първите неща, които направила като императрица, било да
нареди да арестуват съпруга й и да го тикнат в затвора.
Отнело цели два месеца да се направи разкошната корона на Екатерина!
Цялата била от злато и сребро, украсена с 4936 диаманта, 75 перли и един
огромен рубин отгоре.
По време на управлението си Екатерина разширила границите на
Руската империя, като спечелила много войни и битки.
Мнозина завиждали на тази властна жена. Злословели зад гърба й,
докато още била жива, а щом починала, говорели, че навярно е паднала от
тоалетната! Всъщност Екатерина издъхнала в покоите си и била погребана
в пищна златна гробница в катедралата „Св. св. Петър и Павел“ в Санкт
Петербург.

=======================================

2 май 1729 – 17 ноември 1796

РУСИЯ
 ЕЛИЗАБЕТ I

кралица

И
мало едно време един крал, който искал да остави кралството си
на своя син.
Когато съпругата му родила момиче, крал Хенри VIII толкова се
ядосал, че я изоставил, а детето отпратил и се оженил за друга жена. Той
вярвал, че след смъртта му страната може да управлява само мъж и
останал доволен, когато новата му съпруга родила момче на име Едуард.
Дъщерята на Хенри – Елизабет, пораснала умно и възхитително момиче
с удивителна червена коса и пламенен нрав.
Едуард бил едва на девет, когато баща му починал – и момчето станало
крал. След няколко години той също се разболял и починал и тогава сестра
му – Мери, станала кралица. Мери смятала, че Елизабет заговорничи
против нея, затова я заключила в лондонския Тауър.
Един ден пазачите влезли в килията й. „Кралицата е мъртва“ – обявили
те. А после паднали на колене пред нея. От затворничка в кулата Елизабет
се превърнала в новата кралица на страната.
Кралският двор станал дом за музиканти, поети, художници и
драматурзи. Най-известният от тях бил Уилям Шекспир, чиито пиеси
Елизабет обожавала. Кралицата носела пищни рокли, украсени с перли и
дантели. Никога не се омъжила: ценяла независимостта си толкова,
колкото и тази на страната си.
Народът й я обичал от сърце и когато починала, лондончани излезли по
улиците, за да оплачат най-великата кралица, която някога са имали

=======================================

7 септември 1533 – 24 март 1603

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 ЕУФРОСИНА КРУС

активистка и политик

И
мало някога едно момиче, което не искало да прави тортили.
Когато баща й заявил, че жените могат да правят само тортили
и да гледат деца, тя избухнала в плач и си обещала да му
докаже, че греши. „Можеш да се махнеш от този дом, но не очаквай и
пукната пара от мен“ – казал й той.
Еуфросина започнала да продава дъвки и плодове на улицата, за да
плати образованието си. Завършила счетоводство в университета и се
прибрала у дома, за да преподава. Започнала да учи и другите момичета от
коренното население като нея самата, за да могат и те да намерят силите и
средствата да изградят сами живота си.
Един ден тя решила да се кандидатира за кмет на града. Спечелила
много гласове, но въпреки това градските управници отменили изборите.
„Жена да стане кмет? Що за глупости!“ – казвали те. Еуфросина се ядосала
много и се захванала още по-здраво за работа. Основала организация,
наречено QUIEGO (което означава „искаме да се обединим за равенство на
половете“), за да помогне на местните жени да се преборят за правата си.
Техният символ бил бялата лилия. „Където и да отида, нося това цвете, за
да припомням на хората, че жените от коренното население са именно
такива: естествени, красиви и издръжливи“ – казвала Еуфросина.
Няколко години след това Еуфросина станала първата жена от
коренното население, избрана за президент на Националния конгрес.
Когато първата дама я посетила, Еуфросина я хванала под ръка и заедно
застанали пред народа. Тя показала на баща си, а и на целия свят, че няма
нещо, което силните жени от коренното население на Мексико да не могат
да направят.

=======================================

родена на 1 януари 1979

МЕКСИКО
 ЖАКОТ ДЕЛАЙЕ

пират

И
мало едно време в Хаити момиче с огненочервена коса. Казвало
се Жакот.
Майката на Жакот починала при раждането на брат й.
Баща им се споминал малко след това и момичето трябвало да намери
начин да изхранва себе си и брат си. Затова решило да стане пират.
Жакот предвождала стотици пирати. Докато плавали из моретата,
заедно ядели пушено месо, играели игри, пълнели топовете с барут и
стреляли, ограбвали испанските кораби. Тя дори имала таен остров,
където живеела заедно с другите пирати!
Жакот имала много врагове: преследвали я както правителството, така и
други морски разбойници. За да им избяга, решила да инсценира
собствената си смърт и да се скрие. Сменила името си и започнала да се
облича като мъж, но измамата й не траяла дълго. Нямало друг човек с
такава огненочервена коса! Тя скоро се завърнала към пиратството и си
спечелила прякора Завърналата се от мъртвите червенокоска.
Жакот имала приятелка, която също била пират! Тя се казвала Мари-Ан,
била омъжена и имала две деца. След като съпругът й загинал в битка, тя
поела управлението на кораба им и се присъединила към силите на Жакот.
Двете били едни от най-страховитите пирати в Карибско море.
Историите им се превърнали в легенди, които си разказвали и жените, и
мъжете пирати, докато лежали в хамаците си под звездите, полюлявани от
вълните, и мечтаели за приключенията, които ги очаквали на зазоряване.

=======================================

около 1640 – около 1660

ХАИТИ
 ЗАХА ХАДИД

архитектка

К
огато станала на десет, Заха решила, че иска да стане архитект.
Тя била много целеустремена и се утвърдила като един от най-
великите архитекти на нашето време. Станала известна като
Кралицата на извивките, защото сградите, които проектирала, имали
много шеметни, извити линии.
Един ден на летището се качила на самолет. Пилотът обяснил, че ще се
забавят малко, преди да отлетят. Заха много се ядосала и настояла веднага
да я преместят на друг полет. Екипажът отвърнал, че това е невъзможно,
тъй като багажът вече е качен на борда. Но Заха настояла и получила
каквото иска. Обикновено така ставало.
Тя просто си била такава.
Заха обичала да прекрачва границите, да прави неща, които другите
смятат за невъзможни. Именно така създавала сгради, каквито никой друг
не можел да си представи.
Проектирала пожарни, музеи, вили, културни центрове, аквариуми и
много други.
Заха сама си проправила собствения път. Никога не се страхувала да
бъде различна. Един от учителите й я описал като „планета със своя
собствена неподражаема орбита“.
Заха винаги знаела какво иска и не се примирявала, докато не го получи.
Някои твърдят, че това е начинът да се постигне нещо значимо в живота.
Заха била първата жена, получила златен медал от Кралския институт на
британските архитекти.

=======================================

31 октомври 1950 – 31 март 2016

ИРАК
 ИРЕНА СЕНДЛЕРОВА

героиня от войната

Ж
ивяло някога в Полша малко момиче на име Ирена, което
обичало баща си от все сърце. Един ден в града им – Варшава,
плъзнала ужасна епидемия от тиф. Бащата на Ирена бил смел
лекар. Можел да стои настрана от болните и да не се излага на опасност.
Но вместо това предпочел да им помага, ала и самият той се разболял.
Преди да умре, казал на дъщеря си: „Ирена, ако видиш някой да се дави,
трябва да се опиташ да го спасиш“.
Ирена ценяла скъпо думите му и когато нацистите започнали да
преследват евреите, тя помагала на еврейските семейства да спасят децата
си.
Давала на децата християнски имена и намирала християнски
семейства, където да са в безопасност. Записвала истинските им имена
наред с новите на късчета хартия, които сгъвала и пускала в буркани от
конфитюр. А после заровила всички буркани под дърво в градината на
свой приятел.
Понякога по-малките дечица плачели, когато Ирена ги отвеждала. За да
отвлече вниманието на нацистите и да заглуши шума, Ирена обучила куче
да лае по нейна команда.
Криела децата в торби, в чанти с дрехи, в кутии, даже и в ковчези!
За три месеца спасила 2500 деца.
След войната изровила бурканите и събрала много от децата с техните
семейства.

=======================================

15 февруари 1910 – 12 май 2008

ПОЛША
 ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ

писателка

Н
емного отдавна в Чили живяло момиче с горещ темперамент на
име Исабел.
Исабел негодувала винаги когато някой се отнасял различно с
нея само защото е момиче. Само да й кажели, че не може да прави нещо,
защото е момиче, в сърцето й пламвало възмущение.
Тя обичала да пише и хората и техните истории я запленявали, затова
решила да стане журналистка.
Един ден интервюирала известен чилийски поет, който се казвал Пабло
Неруда. „Имате толкова живо въображение, трябва да пишете романи, а не
вестникарски статии“ – посъветвал я той.
След няколко години Исабел получила лоши новини: дядо й бил на
смъртен одър. Тя била далеч от дома, чак във Венесуела, и не можела да се
прибере в Чили, за да го види, затова се заела да му пише писмо.
Щом обаче започнала да пише, не могла да спре.
Писала за семейството си, за живите и за мъртвите. Писала за един
жесток диктатор, за страстни любовни истории, за ужасно земетресение, за
свръхестествени сили и за призраци.
Писмото станало толкова дълго, че се превърнало в роман.
„Къщата на духовете“ имала огромен успех и направила Исабел един от
най-прочутите писатели на нашето време. Тя е написала още двайсет
книги и е спечелила над петдесет литературни награди.

=======================================

родена на 2 август 1942

ЧИЛИ
 ЙОКО ОНО

творец

Ж
ивяло някога в красива къща в Токио едно момиче на име
Йоко. Когато избухнала война, къщата на Йоко била
бомбардирана. Тя и семейството й избягали, за да се
спасят. Изведнъж двамата с брат й останали без играчки, легла, храна и
дрехи. Налагало им се да просят, за да се хранят. Другите деца им се
подигравали, защото някога били богати, а сега били най-бедни сред
бедните.
Когато пораснала, Йоко правела пърформанси. Човек не просто
гледал нейното изкуство, ами и ставал част от него. Например карала
хората да режат дрехите, които носи в момента.
Веднъж музикантът Джон Ленън посетил една от изложбите на
Йоко. Той харесал изкуството й и станал неин почитател.
Джон и Йоко започнали да си пишат писма и накрая се влюбили.
Двамата започнали да записват песни, да правят фотографски проекти
и дори филми.
По онова време Америка водела война с Виетнам. Йоко познавала
ужасите на войната и искала да подкрепи мирното движение. Много
протестиращи просто седели, но типично за нея, Йоко искала да
направи нещо различно. С Джон решили да легнат в легло насред
протеста, където цяла седмица били заобиколени от телевизионни
камери и журналисти.
Двамата дори записали песен, в която изразили простичкото си, но
значимо послание: „Дайте шанс на мира“.

=======================================

родена на 18 февруари 1933

ЯПОНИЯ
 КАТЕРАЧКИТЕ ЧОЛИТА

планинарки

Н
якога на върха на една красива планина в Боливия живяла жена
на име Лидия Уайляс.
През целия си живот Лидия и нейните приятелки готвели за
планинарите, които после се отправяли от базовия лагер към върха на
планината. Тя ги гледала как си поставят каските, завързват раниците,
затягат обувките и пълнят бутилките си с вода. Виждала вълнението в
очите им.
Лидия и другите жени не знаели какво е да изкачиш върха на
планината. Това било работа на техните съпрузи и синове – планински
водачи и носачи, които водели групите алпинисти безопасно до върховете
и ги прекарвали обратно по пътя надолу, докато жените стояли в лагера в
долината.
Един ден Лидия предложила: „Хайде да се качим и сами да видим какво
е“.
Докато жените си слагали планинските обувки и алпинистките железни
котки под шарените поли (наречени „чолита“), мъжете им се изсмели. „Не
можете да се катерите с чолита – казали те. – Трябва да носите подходяща
екипировка.“
„Глупости! – отвърнала Лидия, докато поставяла каската си. – Можем да
носим каквото си искаме. Ние сме катерачките чолита!“
Жените покорявали връх след връх през снежни бури и силни ветрове.
„Силни сме. Искаме да изкатерим осем планини“ – казвали те.
Докато четеш това, те навярно газят из снеговете, вятърът завихря
шарените им поли, а сърцата им преливат от вълнението да видят света от
височината на поредния връх.

=======================================

родена около 1968

БОЛИВИЯ
 КЕЙТ ШЕПЪРД

суфражетка

И
мало времена, в които мъжете вярвали, че жените са създадени
единствено за да им служат. Мислели, че те трябва да готвят и
чистят, да се грижат за децата и да не се притесняват за нищо
друго. Смятали, че жените трябва да носят „женствени дрехи“, което
значело дълги рокли с пристегнати корсети. Нямало значение, че така
облечени, на жените им било трудно да се движат и дори да дишат; било
важно само да изглеждат добре. За жените било немислимо да си намерят
работа, да спортуват, а какво остава да участват в управлението на
страната. Дори не им било позволено да гласуват!
Но Кейт смятала, че жените трябва да имат същата свобода като мъжете
– свободата да изказват мнение, да гласуват и да носят удобни дрехи.
Един ден тя се изправила и заявила: „Жените трябва да имат правото да
гласуват. И трябва да престанат да носят корсети“. Хората били шокирани,
разгневени и вдъхновени от крайните новаторски идеи на Кейт.
Тя и приятелките й събрали толкова подписи на своята петиция, че
когато слепили листовете, се образувал дълъг свитък. Занесли го в
парламента и го развили като много дълъг килим на земята. Представи си
колона от седемдесет и четири камиона за сладолед – петицията им била
даже още по-дълга! Всъщност била най-дългата петиция, която някой
някога е представял. Законодателите загубили ума и дума. Благодарение
на Кейт Нова Зеландия станала първата страна в света, където жените си
спечелили правото да гласуват.

=======================================

10 март 1847 – 13 юли 1934

НОВА ЗЕЛАНДИЯ
 КЛАУДИЯ РУДЖЕРИНИ

партизанка

Ж
ивяло някога едно момиче, което си сменило името.
Приятелите я наричали Мариса. Никой не трябвало да знае,
че истинското й име е Клаудия: било твърде опасно.
Клаудия живеела по времето, когато Италия била управлявана от
диктатора Бенито Мусолини. Тогава определени книги били забранени за
четене, определени филми били забранени за гледане и не се позволявало
човек да изрази мнението си, нито пък да гласува.
Клаудия вярвала в свободата и решила да се бори срещу този мъж с
цялата си сила. Присъединила се към група партизани („партиджани“ на
италиански), за да помогне в свалянето на диктатора.
Групата на Клаудия била съставена от млади студенти. Те се срещали
тайно след лекциите, за да списват вестника си. Но как можели да
разпространят посланието си, когато полицията на Мусолини била
навсякъде?
Клаудия била невероятно смела. В продължение на близо две години тя
обикаляла с велосипеда си и доставяла вестниците и посланията от едно
тайно място на друго. Един ден режимът най-сетне бил свален. По
националното радио оповестили, че Италия се е освободила от фашизма, и
хората излезли по улиците, за да го отпразнуват.
Клаудия, или Мариса, имала една последна задача. Заедно с още
няколко партизани тя влязла в редакцията на националния италиански
вестник „Кориере дела Сера“ и официално го освободила от наложената
двайсет години цензура. Най-сетне те имали свободата да пишат за
истината, а приятелите на Клаудия можели да я наричат с истинското й
име.

=======================================

февруари 1922 – 4 юли 2016

ИТАЛИЯ
 КЛЕОПАТРА

фараон

И
мало едно време в Древен Египет един фараон, който починал и
оставил царството на десетгодишния си син Птолемей XIII и на
осемнайсетгодишната си дъщеря Клеопатра.
Двамата имали много различна представа относно управлението и скоро
Клеопатра била изгонена от двореца. Избухнала гражданска война.
Римският император Юлий Цезар отишъл в Египет, за да помогне на
Клеопатра и Птолемей да се помирят. „Само да можех да се срещна с Цезар
преди брат ми – мислела си Клеопатра, – мога да го убедя, че съм по-добър
фараон.“ Само че тя била прокудена от двореца. Пазачите щели да й
препречат пътя на входа.
Клеопатра помолила слугите си да я увият в един килим и тайно до я
вмъкнат в покоите на Цезар. Впечатлен от дързостта й, Цезар възкачил
Клеопатра на трона. Двамата се сближили и им се родил син. Клеопатра се
преместила в Рим, но когато убили Цезар, се върнала обратно в Египет.
Новият управник на Рим – Марк Антоний, бил слушал много за
влиятелната египетска царица и искал да се срещне с нея. Този път тя
пристигнала в голяма златна лодка, обградена от скъпоценни камъни и
коприна.
Влюбили се от пръв поглед.
Клеопатра и Марк Антоний били неразделни. Имали три деца и се
обичали до края на дните си.
Когато Клеопатра починала, империята рухнала заедно с нея. Тя била
последният фараон, управлявал Древен Египет.

=======================================

69 пр. Хр. – 12 август 30 пр. Хр.

ЕГИПЕТ
 КОЙ МАТИС

ученичка от начално училище

Р
одило се някога едно момче на име Кой. То обичало роклите,
розовия цвят и лъскавите обувки.
Кой искал родителите му да се обръщат към него в женски род и
не харесвал момчешките дрехи. Те го оставили да носи каквото поиска.
Една вечер Кой попитал майка си: „Кога ще отидем на лекар, който да ме
направи истинско момиче?“.
Лекарят обяснил: „Обикновено момчетата се чувстват добре от факта, че
са момчета, а на момичетата им харесва да са момичето. Но има момчета,
които се чувстват като момичета, и момичета които се чувстват като
момчета. Те се наричат трансполови, а Кой е трансполово момиче. Била е
родена в тялото на момче, но дълбоко в себе си се чества като момиче,
каквото трябва да й се позволи да бъде“.
Оттогава нататък родителите на Кой казвали на всички да се отнасят с
нея като с момиче.
Но когато започнала учебната година, възникнал неочакван проблем.
„Кой трябва да използва момчешката тоалетна или тоалетната на децата
с физически увреждания“ – казали учителите.
„Но аз не съм момче! – заплакала Кой. – Нито пък имам физическо
увреждане! Аз съм момиче!“
Родителите на Кой обсъдили въпроса с един съдия. Той помислил малко
и решил: „На Кой трябва да се разреши да използва която тоалетна
пожелае“.
Кой и родителите й вдигнали голямо празненство. Почерпили се с
розова торта, а Кой носела бляскава розова рокля и красиви розови
обувки.

=======================================

родена около 2007

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 КОКО ШАНЕЛ

модна дизайнерка

Н
якога в Централна Франция имало едно момиче, което живеело
в манастир, заобиколено от монахини, облечени в черно и бяло.
То се казвало Габриел Шанел.
В манастира учели момичетата да шият, но нямали богат избор от
цветове. Разполагали само с платове на монахините и затова куклите им
също били облечени в черно и бяло!
Когато пораснала, Габриел работела като шивачка през деня и като
певица вечер. Войниците, пред които пеела в бара, я наричали Коко и така
се обръщали към нея всички до края на живота й.
Коко си мечтаела да има собствен магазин в Париж. Един ден неин богат
приятел й заел достатъчно пари, с които да сбъдне мечтата си.
Дрехите на Коко изглеждали невероятно, макар и платовете да били
обикновени. „Откъде си го купи?“ – питали я шикозните парижанки.
„Сама го направих – казвала тя. – Елате в магазина ми и мога да ушия и на
вас.“
Работата й бързо потръгнала и Коко скоро изплатила заема на приятеля
си.
Най-успешният й модел бил класическата „малка черна рокля“. Тя
преобразила цвета, който винаги свързвали с погребения, и го превърнала
в идеалното решение за бляскавите вечерни излизания.
Кройката на много от дрехите, които носим днес, е силно повлияна от
Коко Шанел – дизайнерката, която като дете правела дрехи на куклите от
платовете на монахините.

=======================================

19 август 1883 – 10 януари 1971

ФРАНЦИЯ
 КОРА КОРАЛИНА

поетеса и пекарка

И
мало някога една къща върху мост и там живеело малко момиче
на име Кора, което знаело, че е поетеса.
Семейството на Кора не било на същото мнение. Не й давали да
чете книги и не искали да я пращат в гимназия. Мислили си, че трябва да
си намери добър съпруг и да създаде семейство.
Когато пораснала, Кора се влюбила в един мъж и се оженили.
Преместили се в големия град и имали четири деца. Тя работела какво ли
не, за да могат децата й да ходят на училище.
Кора била много заета, но никога не забравила, че е поетеса. Пишела
всеки ден.
Когато станала на шейсет, се върнала обратно в къщата на моста.
Решила, че е време да започне кариерата си на поетеса. Все още й трябвали
пари, затова печала сладкиши, които продавала пред дома си заедно със
стихотворенията си.
Другите поети и писатели започнали да харесват творчеството на Кора.
Печелела награди и медали и когато станала на седемдесет и пет години,
издала първата си стихосбирка.
Журналисти от цялата страна отивали да я интервюират, докато тя
печала. А когато си тръгвали, тя сядала на бюрото си и отново започвала
да пише, а край нея се носели апетитните ухания на сладкиши, бисквити и
торти.

=======================================

20 август 1889 – 10 април 1985

БРАЗИЛИЯ
 ЛАКШМИ БАЙ

кралица и воин

И
мало едно време в индийския щат Джханси едно момиче, което
обичало да се бие.
То се учело на самозащита, да стреля с лък и да се бие с меч.
Усърдно тренирало вдигане на тежести и борба и било блестяща ездачка.
Събрало свой отряд от други момичета, които също били умели бойци.
Лакшми Бай се омъжила за Гангадхар Рао, който бил махараджа на
Джханси, и станала кралица (или „рани“ на санскрит). На Лакшми и
Гангадхар им се родило момченце, което починало печално рано.
Махараджата никога не се съвзел от загубата и самият той скоро се
споминал.
По онова време англичаните управлявали Индия и искали да завземат и
Джханси. Използвали смъртта на сина и съпруга на Лакшми и й наредили
да напусне двореца. Рани Лакшми Бай се опитала да се бори с англичаните
в съда, но те отказали да я изслушат. Така че тя събрала армия от 20 000
бунтовници – както мъже, така и жени.
След ожесточена битка армията й била победена, но дори и тогава рани
Лакшми Бай не се предала. Напуснала града, като с коня си прескочила
една огромна стена, и се отправила на изток, където към нея се
присъединили още бунтовници, много от които били момичета. Рани
Лакшми Бай повела войската си отново в битка, облечена като мъж, и
яздела кон.
Един английски генерал си я спомня като „най-опасния от всички
водачи на бунтовници“.

=======================================

19 ноември 1828 – 18 юни 1858

ИНДИЯ
 ЛЕЛА ЛОМБАРДИ

състезателка от „Формула 1“

И
мало някога едно момиче, което обичало да помага на баща си
да разнася месо със своя бус. Винаги когато имало някоя
доставка, то скачало зад волана, а баща му засичал времето.
Казвало се Мария Грация, но всички го наричали Лела.
Лела толкова я бивало да шофира, че с всяка доставка поставяла нов
рекорд. Всички в града били свикнали да виждат буса на Ломбарди да се
носи с бясна скорост по неравния път, а отзад да подскачат салами.
Когато станала на осемнайсет, Лела използвала всичките си
спестявания, за да си купи състезателна кола втора употреба, и започнала
да се състезава професионално. Когато родителите й прочели във
вестника, че дъщеря им е спечелила юношеския шампионат „Формула
850“, не се изненадали.
Лела не я интересувало, че винаги е единствената жена в надпреварите.
Тя просто карала колкото бързо можела, за да стане състезателка от
„Формула 1“.
Първият й опит бил пълен провал: дори не преминала квалификациите.
Но на следващата година вече имала добър мениджър, спонсор и
фантастична кола – бяла, с италианското знаме отпред. По време на
състезанието Гран При в Испания Лела завършила на шесто място и се
превърнала в първата жена в историята, която отбелязала точки във
„Формула 1“.
Въпреки успеха й, нейният отбор решил да наеме друг състезател – този
път мъж, и Лела осъзнала, че „Формула 1“ все още не е готова да приеме
жени зад волана.
Тя не спряла да се състезава до края на живота си. Никоя друга жена все
още не е успяла да подобри рекорда й във „Формула 1“.

=======================================

26 март 1941 – 3 март 1992

ИТАЛИЯ
 ЛОЗЕН

воин

И
мало едно време едно момиче, което искало да стане воин.
Казвало се Лозен и било част от индианското племе апачи,
което някога населявало териториите на днешните
американски щати Аризона, Ню Мексико и Тексас.
Когато Лозен била дете, армията на Съединените щати нападнала
апачите, за да завладее земята им. Лозен видяла как много от приятелите
и роднините й загиват в битките и в този момент се заклела, че ще посвети
живота си да защитава своето племе и народ.
„Не искам да се уча на женска работа и да се омъжвам – казала тя на
брат си Викторио. – Искам да стана воин.“
Викторио бил вожд на тяхното племе и научил Лозен да се бие и да
ловува. Той винаги искал тя да бъде до него в битките. „Лозен е дясната ми
ръка – често казвал той. – Силна като мъж, по-смела от повечето мъже и
хитра в стратегиите, Лозен е като предпазен щит за своя народ.“
Куражът и силата й станали легендарни. Хората вярвали, че тя има
свръхестествени способности, които й помагат да предугажда действията
на враговете им. Тя се превърнала в духовен водач на своето племе, а освен
това била и лечителка. След смъртта на брат си Лозен се съюзила с
известния вожд от племето апачи Джеронимо. В крайна сметка била
пленена заедно с последните останали свободни апачи, но споменът за нея
все още гори в сърцата на всички, които се борят за свобода.

=======================================

около края на 40-те години на XIX век – 1886

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МАЛАЛА ЮСАФЗАИ

активистка

И
мало някога едно момиче, което обичало да ходи на училище.
Казвало се Малала.
Малала живеела в спокойна долина в Пакистан. Един ден група
въоръжени мъже, наречени талибани, завладели долината. Те плашели
хората с оръжията си.
Талибаните забранили на момичетата да ходят на училище. Много хора
негодували, но решили, че е по-безопасно да оставят момичетата си
вкъщи.
Малала не смятала това за честно и пишела онлайн по въпроса. Тя
толкова обичала училището, че един ден казала по телевизията:
„Образованието дава сила на жените. Талибаните затварят училищата за
момичета, защото не искат жените да са силни“.
След няколко дни Малала се качила, както обикновено, на училищния
автобус. Изведнъж двама талибани спрели автобуса и креснали: „Коя е
Малала?“.
Когато приятелите й я погледнали, мъжете стреляли и я уцелили в
главата. Веднага откарали Малала в болницата и тя оцеляла. Хиляди деца
й изпращали картички с пожелания за скорошно оздравяване и тя се
възстановила по-бързо от очакваното.
„Мислеха си, че ще ни накарат да замълчим с куршуми, но не успяха –
казала тя. – Да вземем книгите и химикалките си. Това са най-силните ни
оръжия. Едно дете, един учител, една книга и една химикалка могат да
променят света.“
Малала е най-младият човек, който някога е получавал Нобелова
награда за мир.

=======================================

родена на 12 юли 1997

ПАКИСТАН
 МАНАЛ АЛ ШАРИФ

активистка за правата на жените

И
мало някога едно момиче, което искало да шофира.
То живеело В Саудитска Арабия – страна, в която религията
забранява на жените да шофират.
Един ден Манал решила да наруши правилата.
Тя взела колата на брат си и я подкарала из улиците на града.
В YouTube качила видео, в което се вижда как е зад волана, за да могат
възможно най-много хора да я видят и да намерят смелост до последват
примера й.
„Щом мъжете могат да шофират, защо и жените да не могат?“ – казала
Манал във видеото.
Напълно обикновен въпрос. Но на религиозните власти това не им
харесало.
„Ами ако и другите жени решат да шофират? Ще излязат извън
контрол“ – крещели властите.
След няколко дни арестували Манал и тя трябвало да обещае, че никога
повече няма да шофира.
В същото време хиляди хора гледали видеото й. След няколко седмици
стотици смели саудитки излезли с колите си по улиците, опълчвайки се на
религиозните власти.
Отново вкарали Манал в затвора, но тя не спряла да се изказва публично
и да насърчава жените да шофират и да се борят за правата си.
„Не питайте кога ще смъкнат забраната. Просто излезте и шофирайте.“

=======================================

родена на 25 април 1975

САУДИТСКА АРАБИЯ
 МАРГАРЕТ ТАЧЪР

министър-председател

И
мало някога във Великобритания едно момиче, което не се
интересувало какво мислят другите за него. Маргарет вярвала,
че трябва да прави това, което тя самата смята за правилно.
Някои я харесвали заради честността й, други я смятали за груба.
Маргарет просто свивала рамене и продължавала нататък.
Учила химия и станала учен, но истинската й страст била политиката
затова се опитала да влезе в британския Парламент. Първия път не успяла,
нито втория, но Маргарет не била човек, който се отказва лесно.
Решила да се върне в колежа и да учи право. Омъжила се и родила
близнаци. Когато дошли следващите избори, дори не я взели предвид,
защото мъжете от нейната партия смятали, че младата майка няма да
може до се справи със задълженията в Парламента.
Най-сетне, няколко години по-късно, мечтата й се сбъднала и Маргарет
била избрана за член на Парламента. Справяла се толкова успешно, че
оглавила Консервативната партия, а после станала министър-председател
– тя била първата жена министър-председател в английското история.
Когато спряла безплатното мляко на децата в началното училище,
хората й се ядосали. Когато спечелила войната с Аржентина за
Фолкландските острови, народът се възхищавал на волята и
решителността й.
Маргарет работела всеотдайно и била безкрайно практична. Понякога се
опитвали да я принудят да вземе решения, с които не била съгласна, но тя
никога не се поддавала. Затова и станала известна като Желязната лейди.

=======================================

13 октомври 1925 – 8 април 2013

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 МАРГАРЕТ ХАМИЛТЪН

компютърна специалистка

Ж
ивяло някога едно момиче, което изпратило човека на Луната.
Казвало се Маргарет и много го бивало с компютрите.
Когото била едва на двайсет и четири, Маргарет започнала
да работи за НАСА – американската агенция, която изследва Космоса.
Поела работата, за да издържа съпруга и дъщеря си, без да си дава особена
сметка че съвсем скоро ще направи научна революция, която ще промени
света.
Маргарет била инженер и ръководела екипа, програмирал кода,
позволил на космическия кораб „Аполо-11“ безопасно да се приземи на
лунната повърхност.
Маргарет вземала със себе си дъщеря си – Лорън, когато работела вечер
и през почивните дни. Докато четиригодишната Лорън спяла, майка й
програмирала, като създавала серия от кодове, които да се добавят към
командния компютърен модул на „Аполо“.
На 20 юли 1969 г., минути преди „Аполо-11“ да кацне на лунната
повърхност, компютърът започнал да показва съобщения за грешка.
Цялата мисия била в опасност. За щастие Маргарет била настроила
компютъра да се съсредоточи върху основната задача и да пренебрегва
всичко останало. Затова, вместо мисията да се прекрати, „Аполо-11“ кацнал
успешно на Луната.
Кацането на „Аполо“ често се определя като „една малка крачка за
човека – един голям скок за човечеството“. Но нищо от това нямаше до се
случи, ако не бяха блестящите умения на програмист и хладнокръвието на
една жена – инженера от НАСА Маргарет Хамилтън.

=======================================

родена на 17 август 1936

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МАРГЕРИТА ХАК

астрофизичка

Н
якога на Виа деле Ченто Стеле (Улицата на стоте звезди) във
Флоренция се родило момиченце. Казвало се Маргерита и
когато пораснело, щяло да стане невероятна астрофизичка
(учен, който изучава свойствата на звездите и планетите).
Докато следвала физика, звездите все повече привличали интереса на
Маргерита. „Ние сме част от еволюцията на Вселената – казвала тя. – От
калция в костите ни до желязото в кръвта ние сме изцяло изградени от
елементи, създадени в сърцевината на звездите. Ние наистина сме „деца
на звездите“.
Любимото място на Маргерита било обсерваторията „Арчетри“. Високо
на един хълм над Флоренция, тя изучавала звездите през огромен
телескоп, а в ума й нахлували безброй въпроси: Как се развиват
галактиките? Колко отдалечени са звездите една от друга? Какво можем да
научим от звездната светлина?
Маргерита обикаляла света, изнасяла лекции и вдъхновявала другите да
изучават звездите. В Триест тя станала първата жена директор на
астрономическата обсерватория.
Маргерита казвала, че някои от най-добрите й приятели са звезди.
Имената им били Ета Бу, Таури, Зета Хер, Омега Тау и 55 Сигни. Дори един
астероид е кръстен на нея!
За Маргерита да бъдеш учен означавало да основаваш знанието си за
природата на факти, наблюдения и експерименти, както и да си изпълнен
с пламенно любопитство относно загадките на живота.

=======================================

12 юни 1922 – 29 юни 2013

ИТАЛИЯ
 МАРИЯ КАЛАС

оперна певица

М
ария била непохватно и неособено харесвано момиче.
Била убедена, че майка й обича повече сестра й, защото била
по-слаба, по-хубава и по-харесвана от нея.
Един ден майката на Мария открила, че малката й дъщеря има
невероятен глас. Тя насърчила Мария да пее, за да печели пари за
семейството.
Майката на Мария се опитала да я запише в Националната
консерватория в Атина, но не я приели, защото Мария никога не била
учила пеене. Затова майка й я изпратила при частна учителка.
Когато учителката й я чула за първи път как пее, останала без думи. Това
бил най-изумителният глас, който някога била чувала. За няколко месеца
Мария не само овладяла до съвършенство най-трудните арии, но и
начинът й на пеене докосвал сърцето.
Мария отново кандидатствала в Националната консерватория и този път
я приели.
Една нощ тя излязла за първи път на сцената на най-престижната опера
в света – Миланската скала. Щом запяла, публиката попивала всеки тон и
всяка дума, докато гласът й ги пренесъл на място, изпълнено със страст,
ярост, радост и любов. Накрая всички скочили на крака, ръкопляскали,
надавали възторжени викове и отрупали сцената с рози.
Мария станала известна като Ла Дивина – Божествената, най-известното
сопрано на всички времена.

=======================================

2 декември 1923 – 16 септември 1977

ГЪРЦИЯ
 МАРИЯ КЮРИ

учен

И
мало някога в Полша едно тайно училище. Хората го наричали
Плаващия университет.
По онова време правителството много строго съблюдавало
какво могат и какво не трябва да учат хората. На момичетата въобще не им
било позволено да ходят в колеж.
Мария и сестра й учели в тайния университет, но им омръзнало да се
крият. Когато разбрали, че в Париж има университет, наречен Сорбона,
където приемали и момичета, решили да се преместят във Франция.
Мария била запленена от металите и магнитите. Тя открила, че някои
минерали са радиоактивни. Излъчвали мощни лъчи и светели в тъмното.
За да изследва свойствата на тези минерали, Мария ги палела, разтапяла
ги, прецеждала смесите и стояла будна по цели нощи, за да ги гледа как
светят. Радиацията се използва за лечение на много болести, но е и много
опасна. Представи си само: след толкова години всички бележници и
инструменти на Мария са все още радиоактивни. Ако искаш да ги видиш,
трябва да носиш защитно облекло и ръкавици.
Съпругът на Мария – Пиер, бил толкова заинтригуван от нейното
изследване, че решил да изостави своята работа по кристалите и да се
присъедини към нея. Двамата открили два нови радиоактивни елемента:
полоний и радий.
Мария Кюри получила Нобелова награда за труда си и можела да
спечели много пари от откритията си. Вместо това тя решила да даде на
всички безплатен достъп до тях.

=======================================

7 ноември 1867 – 4 юли 1934

ПОЛША
 МАРИЯ МОНТЕСОРИ

лекарка и педагог

И
мало някога една учителка, която работела с деца с увреждания.
Казвала се Мария и била и лекарка.
Вместо да прилага старите методи на преподаване, Мария
наблюдавала децата, за да разбере как учат. В нейното училище децата не
били заставяни да правят каквото им кажела преподавателката. Moжели
да се движат свободно и да си избират занимание, което им харесва.
Новаторските похвати на Мария се доказали като много ползотворни
при децата с увреждания, затова тя решила да отвори училище за всички
деца и да приложи същите методи на преподаване. Нарекла това училище
„Къщата на децата“.
За „Къщата на децата“ Мария измислила специални мебели: малки и
леки столове, които малчуганите лесно можели да местят, и ниски лавици,
за да могат да достигат всичко без помощта на възрастен.
Мария изобретила играчки, които насърчавали децата да откриват света
по свой собствен и лесен начин, в часовете те научавали как да си
закопчават и разкопчават ризите, как да носят чаша вода, без да я
разливат, как да слагат масата.
„Трябва да учим децата да се справят сами – казвала тя. – Ако знаят как
да си връзват обувките и как да се обличат, ще се радват на усещането за
независимост.“
Методът на Мария Монтесори се прилага в хиляди училища до днес и
помага на децата по целия свят да израснат силни и свободни.

=======================================

31 август 1870 – 6 май 1952

ИТАЛИЯ
 МАРИЯ РАЙХЕ

археоложка

В
една малка къща в перуанската пустиня живеела германка, която
била математичка с приключенски дух. Тя се казвала Мария
Райхе.
В сухите пустинни скали имало издълбани стотици линии. Никой не
знаел какво представлявали, защо са там или кога са направени.
Тези загадъчни линии, наречени знаците на Наска, обзели съзнанието
на Мария. Тя летяла със самолети и хеликоптери, за да направи карти на
линиите, а когато нямало с какво да лети, се качвала на най-високата
стълба, която можела да намери, за да ги наблюдава отвисоко. Някои били
покрити с прах, затова ги почиствала с метла. Използвала толкова много
метли, че някои хора я смятали за вещица!
Докато изучавала знаците, Мария открила нещо невероятно. Това не
били случайни драскотини, а огромни рисунки, направени от хората,
живели там преди хиляди години. Имало колибри! Преплетени ръце!
Цветя! Огромен паяк! Всякакви геометрични форми.
Защо този древен народ е създал рисунки, които могат да се видят само
от небето? Що за хора са били? Мария била решена да разбули и тази
мистерия.
Тя открила, че линиите отговаряли на съзвездията в небето. „Като
огромна небесна карта“ – казала тя.
Когато Мария се преместила от Германия в Перу, тя не търсела огромни
загадъчни рисунки. Но щом ги открила, знаела, че ще прекара остатъка от
дните си в опити да ги разгадае. Станала известна като Дамата на линиите.

=======================================

15 май 1903 – 8 юни 1998

ГЕРМАНИЯ
 МАРИЯ СИБИЛА МЕРИАН

естествоизпитателка

М
ария била малко момиче, което обичало изкуството. Всеки ден
събирала цветя, за да ги рисува. Понякога откривало гъсеници
върху цветята и рисувала как се променят ден след ден, докато
не станат красиви пеперуди.
По онова време хората вярвали, че пеперудите магически изниквали от
калта. Мария знаела, че не е така, но никой не й вярвал.
Годините минавали и тя се превърнала във велика художничка на
акварели. Пишела за откритията си, но в онези времена учените вземали
на сериозно само книги на латински, а Мария пишела на немски.
Един ден Мария и дъщеря й решили да се преместят в друг град –
Амстердам. Там Мария видяла витрини, пълни с екзотични насекоми от
Южна Америка.
Мария си помислила: „Ако мога да изучавам тези насекоми в
естествената им среда, ще напиша книга, която хората да забележат“.
Продала картините си и се качила на кораб за Южна Америка. В
тропическите гори на Суринам Мария и дъщеря й се катерели по високите
дървета в джунглата, за да изучават насекомите. Новата си книга Мария
написала на латински и този път пожънала огромен успех. Всички
разбрали, че пеперудите и молците идват от гъсениците, а не от калта!
Процесът се нарича метаморфоза (от латинската дума, която означава „да
промениш формата си“). Днес знаем, че много животни претърпяват
метаморфоза: жаби, молци, бръмбари, раци… и всичко това благодарение
на Мария Сибила Мериан!

=======================================

2 април 1647 – 13 януари 1717

ГЕРМАНИЯ
 МАТИЛДЕ МОНТОЯ

лекарка

И
мало едно време в Мексико жена, която се казвала Соледад и
имала момиченце на име Матилде. Соледад бързо разбрала, че
дъщеря й е изключително умна. На четири години вече можела
до чете и пише, а на единайсет била готова за гимназията.
На шестнайсет Матилде започнала да учи за акушерка. Но имала по-
голяма мечта – искала да стане лекарка.
Когато влязла в Националния университет по медицина, тя била
единственото момиче. Мнозина й казвали, че жена никога не може да
стане лекар, но тя имала подкрепата на майка си и на много свои
приятели.
В края на първата й година се опитали да изгонят Матилде от
университета.
Тя пратила писмо на президента на Мексико, в което го помолила за
помощ. Той писал до университета да не се държат толкова несправедливо
с нея. Тя завършила обучението си, но от университета не я допуснали до
последния изпит.
Матилде отново писала на президента и той пак се намесил. Този път
той приел закон, който позволявал на всички жени да следват медицина и
да станат лекари.
Самият президент изминал целия път до университета, за да я види как
полага последния си изпит. Моментът бил исторически.
На следващия ден всички вестници в страната писали за „сеньорита
Матилде Монтоя“, първата жена лекар в историята на Мексико.

=======================================

14 март 1859 – 26 януари 1939

МЕКСИКО
 МАЯ АНДЖЕЛОУ

писателка

И
мало едно време малко момиче, което спряло да говори за
пет години. Мислело си, че думите му могат да нараняват
хората и си обещало никога да не продума повече. Казвало
се Мая.
Хората смятали Мая за луда, но в действителност тя била просто
изплашена. „Знам, че един ден пак ще проговориш“ – не спирала да й
повтаря баба й. „Ще откриеш своя глас“ – казвал й обичният й брат.
Мая ги слушала и започнала да запомня всичко, което чувала или
четяла: стихотворения, песни, разкази, случайни разговори. „Сякаш
пускаш сиди. Поисках ли, можех да прегледам паметта си и да реша
какво искам да чуя“ – спомняла си тя по-късно.
Станала толкова добра в запаметяваното на думи, че когато
започнала да пише, сякаш от химикалката й се изливала музика.
Пишела за детството си, как израснала в град, където към
афроамериканците се отнасяли лошо заради цвета на кожата им.
Написаното от нея се превърнало в гласа на Движението за
граждански свободи и на всички хора, които се борели за правата на
афроамериканците. Тя постоянно припомняла, че всички, независимо
дали са бели, или черни, мъже или жени, имат равни права.
Освен многото книги, на които талантливата Мая била автор, тя
пишела песни, пиеси и сценарии, играела на сцената и на екрана.
„Погледнете ме само – чернокожа жена от американския Юг – казала
тя веднъж на чернокожи студенти. – Погледнете ме и погледнете себе
си. Има ли нещо, което да не можете да направите?“

=======================================

4 април 1928 – 28 май 2014

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МАЯ ГАБЕЙРА

сърфистка

И
мало някога едно момиче, което обичало големите вълни. Не
онези, които се плискат по брега. Дори не и онези, които
виждаш от вълнолома. Тя харесвала мегагигантски вълни и
искала да стане Супержената на сърфинга.
„О, пак ли! – простенвала майка й, щом дъщеря й се отправяла към
плажа. – Винаги си мокра и студена, а и всички останали сърфисти са
момчета!“ Но Мая това не я интересувало: сърфът бил нейната страст. „Що
се отнася до мъжете, ами, по-добре да свикват с мен!“ – казвала тя.
Започнала да обикаля света в търсене на възможно най-големите вълни
– в Австралия, Хавай, Португалия, Бразилия. За да ги намери, Мая се
качвала на самолет и се отправяла натам. Веднъж в Южна Африка
сърфирала върху четиринайсетметрова вълна – най-високата, покорявана
някога от жена. Печелила всяко значимо състезание и се превърнала в
най-високоплатения сърфист на големи вълни в света.
Но един ден, докато сърфирала в Португалия, една вълна я хванала
неподготвена. Водната стена се разбила в нея и я повлякла надолу. Имала
няколко счупени кости и едва не се удавила, преди партньорът й да я спаси
и да й направи сърдечен масаж. След толкова опасен инцидент повечето
хора биха се страхували да се върнат във водата и навярно биха помислили
за друга професия.
Но не и Мая.
Веднага щом се възстановила, тя се върнала на същия плаж в
Португалия. „Прекрасно е – казала тя. – Сърфирането тук а велико.“

=======================================

родена на 10 април 1987

БРАЗИЛИЯ
 МЕЙ К. ДЖЕЙМИСЪН

астронавтка и лекарка

Ж
ивяло някога едно смело момиче на име Мей, което не можело
да реши какво иска да стане, като порасне.
Докато шиела дрехи за куклата си Барби, Мей искала да стане
модна дизайнерка; докато четяла книги за пътуване в Космоса, искала да
стане астронавтка; докато поправяла някоя счупена играчка, си мислела,
че може би ще е по-добре да е инженер; когато отивала на театър,
възкликвала, че може да стане танцьорка.
Светът бил като лаборатория за Мей, а имало много експерименти,
които тя искала да проведе. Учила химично инженерство,
афроамерикански науки и медицина. Научила да говори руски, суахили и
японски. Станала лекарка и работила като доброволец в Камбоджа и Сиера
Леоне. А после кандидатствала за астронавтка в НАСА. Одобрилия и след
едногодишно обучение я изпратили в Космоса на борда на космическа
совалка.
Провеждала изследвания с останалите членове на екипажа. И тъй като
не била само астронавтка, но и лекарка, задачата й била да прави
експерименти относно явления като безтегловност и прилошаване при
движение, което може да е сериозен проблем, докато се носиш надолу с
главата в Космоса.
Когато Мей се върнала на Земята, си дала сметка, че макар и много да й
харесвало в Космоса, истинското й призвание било да подобри здравето на
хората в Африка. Затова напуснала НАСА и основало компания, която
използва сателитите именно за тази цел.
Мей Джеймисън била първата чернокожа жена, летяла в Космоса.

=======================================

родена на 17 октомври 1956

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МЕЛБА ЛИСТЪН

тромбонист

И
мало едно време малко момиче, което искало да свири на
тромбон. Казвало се Мелба.
Когато била на седем, в града пристигнал пътуващ музикален
магазин. Мелба видяла бляскавия месингов инструмент и просто разбрала,
че трябва да се сдобие с такъв. „Какво? – възкликнала майка й. – За такова
малко момиченце? Но той е голям почти колкото теб!“ Ала Мелба
настояла: „Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала“. Мелба
започнала да свири на тромбона всеки ден. Опитала да ходи на уроци, но
не се разбирала с учителя си. „Сама ще се науча. Ще свиря по слух“ –
решила тя. Не било никак лесно, но дръзкият металически звук на
инструмента й харесвал. За една година станала толкова добра, че имала
солови изпълнения по местното радио.
Още като тийнейджърка Мелба обиколила Съединените щати с бенд,
ръководен от тромпетиста Джералд Уилсън. След няколко години я наели
да свири по време на турне из Юга заедно с Били Холидей – една от най-
великите джаз певици на всички времена.
Турнето не се оказало толкова успешно, колкото очаквали, затова, щом
се прибрала у дома, Мелба решила да се откаже от свиренето. Но любовта
й към музиката била твърде силна и скоро отново започнала да композира
и свири. Дори издала самостоятелен албум – „Мелба Листън и нейните
тромбони“. Правела аранжименти и за други музиканти, преплитала
ритмите, съзвучията и мелодиите в прекрасни песни за всички велики
джаз изпълнители на XX век.

=======================================

13 януари 1926 – 23 април 1999

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МЕРИ АНИНГ

палеонтолог

В
една малка пренаселена къща на южното английско крайбрежие
живяло момиче на име Мери. Домът й бил толкова близо до
морето, че понякога се наводнявал по време на буря.
Бурите и ветровете, които се извивали по брега, често разкриваш фосили
в крайбрежните скали. Това са останките от праисторически растения или
животни, които са загинали много отдавна.
Мери не можела да ходи на училище, защото баща й бил твърде беден,
но сама се научила да чете и пише. Изучавала геология, за да разбере
повече за скалите, и анатомия, за да изследва скелетите на
праисторическите животни, които откривала.
Един ден видяла странна форма да се подава от една скала. Мери
извадила специалния си малък чук и внимателно издялала камъка. Малко
по малко тя открила деветметров скелет. Имал дълга човка, но не бил
птица. Имал редици остри зъби, но не бил акула. Имал плавници, но не
бил риба. Имал още и дълга тънка опашка!
Това било първото откритие в историята на подобен вид останки от
динозавър и тя го кръстила ихтиозавър, което означава риба-гущер.
По онова време хората вярвали, че Земята е само на няколко хиляди
години. Благодарение на откритието на Мери се доказало, че на нашата
планета е имало живот от стотици милиони години.
Учени от цял свят надошли да видят Мери – самоукия учен, който
толкова обичал да се разхожда край морето.

=======================================

21 май 1799 – 9 март 1847

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 МЕРИ ЕДУАРДС УОКЪР

хирург

И
мало едно време момиче на име Мери, което носело каквито
дрехи си поиска: ботуши, панталони, вратовръзки, ризи.
В онези години от момичетата се очаквало да носят пристегнати
корсети и няколко пласта фусти под полите си. Било им трудно да се
движат и понякога дори да дишат в тези дрехи. Но за разлика от
родителите на приятелките й, майката и бащата на Мери смятала че
всички, включително и момичетата, трябва да се обличат, както им
харесва. Баща й – самоук селски лекар, смятал, че децата му ще бъдат по-
щастливи и здрави в удобни панталони и ризи, особено през горещото и
влажно лято. Мери се радвала, защото предпочитала момчешките дрехи.
Бащата на Мери насърчавал нея, сестрите и братята й да учат.
Мери искала да бъде лекарка, затова завършила училище по медицина и
станала една от първите жени лекарки в Съединените щати.
Мери се омъжила за друг лекар и на сватбата носила панталони и сако,
защото й харесвали повече от традиционната сватбена рокля.
Когото избухнала Гражданската война, тя с готовност отишла до служи в
съюзническата армия.
На няколко пъти арестували Мери, защото била облечена в мъжки
дрехи. Но за нея това били само дрехи – тя просто се обличала, както й
харесва.
По време на Гражданската война спасила живота на много хора, за което
Конгресът я наградил с почетен медал. До края на дните си тя носела
медала на ревера на палтото си – точно до вратовръзката.

=======================================

26 ноември 1832 – 21 февруари 1919

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МЕРИ КОМ

боксьорка

Ж
ивяло някога в Индия едно момиче на име Мери. Семейството
му било бедно и едва се прехранвали. Мери искала да помогне
на близките си да имат по-добър живот, затова решила да
стане боксьорка.
Един ден тя смело се приближила до един треньор в залата за бокс. „Ще
ме тренираш ли?“ – попитала тя. „Твърде си дребна – казал той. – Махай
се.“
Но когато приключил работата си за деня, тя все още го чакала до
вратата.
„Искам да се занимавам с това. Качи ме на ринга“ – казала му тя.
Той неохотно се съгласил и тя започнала да тренира усилено. Започнала
и да се състезава и спечелила много мачове. Но на родителите си нищо не
казала, защото не искала да ги тревожи.
Един ден баща й прочел за нея във вестника. „Ти ли си това?“ – попитал
разтревожено той. „Да“ – отвърнала гордо тя. „Ами ако пострадаш? –
попитала майка й. – Нямаме пари за лекар!“
„Ще се трудя много и ще спестя колкото мога. Не се притеснявайте“ –
казала Мери.
Спяла в хостели, ядяла зеленчуци и ориз, защото не можела да си
позволи месо, пропускала закуската, защото имала пари само за обяд и
вечеря, и станала шампион.
Родителите й я гледали как се бие по телевизията. Мери печелела медал
след медал. Дори спечелила медал на Олимпийските игри! Всички в
селото й се гордеели с нея, а тя успяла да помогне на семейството си, както
мечтаела като дете.

=======================================

Родена на 1 март 1983

ИНДИЯ
 МИКАЕЛА ДЕПРИНС

балерина

И
мало някога едно момиче на име Микаела, което изгубило
родителите си по време на ужасна война. Микаела имала
витилиго – кожно заболяване, от което се появяват бели петна
по врата и гърдите. Заради външния й вид в сиропиталището я наричали
„дъщерята на дявола“. Малката Микаела била самотна и изплашена, но
още едно момиче – Мия, се чувствало по същия начин.
Когато Микаела се страхувала. Мия й пеела. А когато Мия не можела да
заспи, Микаела й разказвала приказки. Двете се сприятелили.
Един ден вятърът довял едно списание пред портите на
сиропиталището. На корицата имало снимка на изправена на пръсти
красива жена с лъскава рокля. „Тя е балерина“' – казала учителката на
Микаела.
„Изглежда толкова щастлива – помислила си четиригодишната
Микаела. – Искам и аз да съм като нея.“
Малко след това отвели Микаела на дълго пътуване и двете с Мия се
разделили. За да пребори страха си, Микаела започнала да мечтае.
Мечтаела си, че двете с Мия си имат майка, която е балерина.
Щом пристигнала, до нея се приближила една жена, която й казала, че
иска да осинови не само нея, но и Мия!
Всички мечти на Микаела се сбъднали. Тогава къде била пачката й? Тя
започнала да се оглежда. „Какво търсиш?“ – попитала я новата й майка.
Микаела й показала списанието.
„И ти можеш да станеш балерина“ – казала майка й с усмивка.
Микаела се отдала на уроците по балет и сега е балерина в Националния
балет на Холандия.

=======================================

родена на 6 януари 1995

СИЕРА ЛЕОНЕ
 МИЛО КАСТРО САЛДАРИАГА

барабанистка

Ж
ивяло някога едно момиче, което си мечтаело да свири на
барабани. То живеело на остров, изпълнен с музика, цветове и
сладки папаи. Казвало се Мило.
Всички на острова знаели, че само на момчетата е позволено да свирят
на барабани.
„Върви си у дома – викали й те. – Тая работа не е за момичета.“
Те не знаели, че страстта на Мило към барабаните е по-силна и от
кокосов рак. През деня тя се вслушвала в звуците наоколо. Шумоленето на
палмите, които се полюляват от вятъра; пърхането на крилете на
колибрите; звукът от цопването в локва с два крака.
Вечер седяла на пейката и слушала шума на морето.
„Защо да не мога и аз да свиря на барабани?“ – питала тя разбиващите се
вълни.
Накрая Мило убедила баща си да я заведе на уроци. Тимпани, конга,
бонгос… Можела да свири на всичко! Учителят бил толкова впечатлен, че
започнал всеки ден да я учи.
„Ще свиря в истинска група“ – не спирала да повтаря тя.
Когато сестра й – Кучито, сформирала „Анакаона“ – първата танцувална
група в Куба, съставена изцяло от момичета, десетгодишната Мило се
присъединила към тях на барабаните. Музиката им карала хората да
танцуват.
Мило станала световноизвестен музикант. Свирила дори на рождения
ден на един от американските президенти, когато била едва на петнайсет.

=======================================

родена около 1922

КУБА
 МИРИАМ МАКЕБА

певица и активистка

Н
якога хората се отнасяли много различно към коренното
население на Южна Африка заради цвета на кожата му.
Било незаконно белите и чернокожите да седят заедно, както и
да се влюбват и да имат деца.
Тази жестока система се наричала апартейд.
В такъв свят се родило едно момиченце, което обичало да пее. Всяка
неделя Мириам ходела на църква заедно с майка си. Толкова силно
копнеела да пее в хора, че когато репетирали, се скривала зад тях.
Когато пораснала, Мириам записала над сто песни заедно с групата си
„Скайларкс“ („Чучулиги“), съставена изцяло от момичета.
Пеела за живота в Южна Африка – за онова, което я радвало,
натъжавало и ядосвало. Пеела за танците и за апартейда.
Хората харесвали песните й и най-много една – „Пата Пата“", която се
превърнала в най-големия й хит. Но на правителството не му се нравели
посланията в музиката на Мириам срещу апартейда. То искало да заглуши
негодуващия й глас.
Когато Мириам тръгнала на турне извън страната, й взели паспорта и не
й позволили да се върне.
Мириам обикаляла света и се превърнала в символ на славната
африканска борба за свобода и справедливост. Наричали я Мама Африка.
След трийсет и една години й позволили да се прибере в родината си.
Малко след това апартейдът най-сетне паднал.

=======================================

4 март 1932 – 9 ноември 2008

ЮЖНА АФРИКА
 МИСТИ КОУПЛАНД

балерина

В
една красива вечер Мисти пристъпила на сцената пред
притихналата публика, за да изпълни главната роля в балета
„Жар-птица“.
Мисти била единствената афроамериканка в една от най-известните
танцувални трупи в света и сега за първи път играела като примабалерина.
Щом завесата се вдигнала, ръцете й се раздвижили изящно като крилете
на птица, правела пируети и прекосявала сцената на дълги и красиви
подскоци. Публиката останала запленена.
Когато спуснали завесата накрая, Мисти разкрила нещо, което никой не
можел да си представи. Кракът й бил наранен и по време на цялото
изпълнение я болял непоносимо. Костите на глезена й били счупени на
шест места и имала нужда от операция.
Изглеждало невероятно несправедливо, че в същата нощ, когато
осъществила мечтата си, й казали, че може никога вече да не танцува.
Мисти не можела да се примири с това: тя толкова много обичала да
танцува. Танците открили Мисти, когато била на тринайсет и живеела в
мотел с майка си и петимата си братя и сестри. Открили я в момент, в
който не вярвала, че ще може да изкарва прехраната си с нещо, което да
прави с любов.
Затова се подложила на операцията, минала през терапия и се захванала
за работа по-усърдно от всякога, за да се възстанови и отново да танцува в
Американския балетен театър.
Танцувала в „Лебедово езеро“ – истински черен лебед, по-силен и
изящен от всякога.

=======================================

родена на 10 септември 1982

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МИШЕЛ ОБАМА

адвокатка и първа дама

Ж
ивяло някога едно момиче, което винаги се страхувало.
Казвало се Мишел Робинсън и заедно със семейството си
живеело в едностаен апартамент в Чикаго.
„Сигурно не съм достатъчно умна. Сигурно не ме бива достатъчно“ –
притеснявала се Мишел. А майка й отвръщала: „Ако нещо може да се
направи, то ти можеш да го направиш“.
„Няма нищо невъзможно“ – казвал баща й.
Мишел се трудела усърдно. Понякога учителите й казвали, че не бива да
се цели твърде високо, защото оценките й не били отлични. Някои
твърдели, че никога нямало да постигне нещо значимо, защото била
„просто едно чернокожо момиче от южните квартали на Чикаго“.
Но Мишел предпочела да слуша родителите си. „Няма нищо
невъзможно“ – мислела си тя. И така завършила Харвард и станала
адвокатка в голяма кантора. Веднъж шефът й я помолил да обучава млад
адвокат. Той се казвал Барак Хюсеин Обама.
Двамата се влюбили и след няколко години се оженили.
Един ден Обама й споделил, че иска да стане президент на Съединените
щати. В началото тя си помислила, че е полудял, но после си спомнила:
„Ако нещо може да се направи, то ти можеш да го направиш“. Напуснала
работа и му помагала в предизборната кампания.
Барак спечелил изборите (и то два пъти!), а Мишел станала първата
чернокожа първа дама на Съединените щати. Нейното мото е: „Никой не
се ражда умен. Ставаш такъв само с усилен труд“.

=======================================

родена на 17 януари 1964

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 МОД СТИВЪНС УАГНЪР

татуист

Ж
ивяло някога едно момиче, което обичало татуировки.
Казвало се Мод и било циркова актриса.
Мод била отличен въздушен акробат и се огъвала като
каучук. Всяко вечер хората идвали да гледат невероятните й изпълнения.
Един ден тя се запознала с Гюс Уагнър, чието тяло цялото било покрито
с татуировки: маймуни, пеперуди, лъвове, коне, змии, дървета, жени –
какво ли не!
„Аз съм ходещо и говорещо произведение на изкуството!“ – казвал той.
Мод толкова харесала татуировките, че се съгласила да излезе с него, ако
той я татуира.
Гюс й направил една татуировка, а после друга, и трета… докато цялото
й тяло не се покрило с рисунки.
Мод се учела бързо и скоро започнала да татуира другите циркови
изпълнители и публиката, като същевременно не спирала да прави
акробатичните си номера в цирка и по време на карнавали.
В онези времена татуировките не се срещали често и хората се тълпели в
цирка да гледат леко облечени жени, покрити целите с мастило.
Мод и Гюс работели толкова добре заедно, че станали неразделни. В
крайна сметка се оженили и разпространили из цялата страна изкуството
на татуировките, като го извели извън рамките на цирковите атракции.
Мод е първата известна жена татуист в Съединените щати.

=======================================

февруари 1877 – 30 януари 1961

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 НАНИ ОТ МАРОНИТЕ

кралица

Ж
ивяла едно време в Ямайка една избягала робиня от Африка с
кралско потекло. Казвала се кралица Нани и била водач на
група избягали роби, наречени марони.
По онова време Ямайка била окупирана от англичаните. Те поробвали
африканците и ги отвеждали в Ямайка, за да работят на тръстиковите
плантации. Но кралица Нани искала свобода за себе си и за своите хора,
затова избягала и освободила колкото могла роби, а после ги повела към
планините, където построили селище, наречено Нани Таун (град Нани).
Единственият път, по който се стигало до град Нани, бил тясна пътека
през джунглата. Кралица Нани научила мароните да се покриват с листа и
клони и да се сливат с околността.
Когато английските войници минали през гората в дълга колона, те
нямали никаква представа, че са обградени. Но по даден сигнал
„дърветата“ около тях внезапно оживели и ги нападнали.
В град Нани обаче имало проблем. Жителите му били гладни.
Една нощ кралица Нани заспала, изтощена от глад и притеснена за
хората си. Тя сънувала един от предците си, който й казал: „Не се отказвай.
Храната идва“.
Когато се събудила, в джоба си открила тиквени семки. Засяла ги на
един склон и скоро племето й имало достатъчно храна.
От този ден нататък хълмът край град Нани се казва Тиквеният хълм.

=======================================

около 1686 – 1733

ЯМАЙКА
 НАНСИ УЕЙК

шпионин

И
мало някога едно момиче, което станало таен агент.
Когато била едва на шестнайсет, Нанси потеглила сам-сама от
Австралия до Англия и убедила един вестник да я наеме на
работа. Когато Втората световна война избухнала, тя се присъединила към
Френската съпротива (известни като маки) в борбата й срещу нацистите.
След като избягала от Англия, Нанси се приземила с парашут във
Франция, за да се включи в обучението и организацията на бойците от
френската съпротива и да спаси британските пилоти, чиито самолети били
уцелени и паднали във Франция. Тя им осигурила фалшиви документи за
самоличност и ги качила на самолет през планините към Испания, за да
могат да се върнат безопасно във Великобритания.
Тя надхитрявала немската тайна полиция (Гестапо) постоянно и скоро се
превърнала в един от най-издирваните от тях хора. Измислили й прякора
Бялата мишка, защото сякаш никой не можел да я залови!
Нанси била и страхотен войник. Стреляла отлично и никога не губела
самообладание. Когато германците нападнали изненадващо поделението
й, тя поела командването на една част, чийто командир бил убит, и с
изключително хладнокръвие подготвила оттеглянето без повече жертви.
Когато войната свършила, Франция най-сетне била свободна, а
англичаните наградили Нанси с медал за храброст. Французите я
удостоили с три медала за героизма й по време на войната, както и с медал
на Съпротивата. А по-късно й дали и Орден на Почетния легион – най-
високата им награда. Американците пък я отличили с Медал на свободата.

=======================================

30 август 1912 – 7 август 2011

НОВА ЗЕЛАНДИЯ
 НЕЛИ БЛАЙ

репортерка

В
селце в щата Пенсилвания живяло някога момиче, което винаги
се обличало в розово. Казвало се Нели.
Когото бащата на Нели починал, за семейството й настъпили
тежки времена. Тя започнала да си търси работа, за да помогне на майка
си да свърже двата края.
Един ден Нели прочела статия в местния вестник. Там се обяснявало за
какво стават момичетата. Според статията момичета, които работели, били
„чудовища“, защото авторът смятал, че мястото на жената е у дома. Нели
побесняла и изпратила гневно писмо на редактора.
Впечатлен от стила й на писане, редакторът й предложил работа като
репортер.
Скоро Нели се доказала като смела разследваща журналистка.
Преместила се в Ню Йорк и започнала работа за „Ню Йорк Уърлд“ –
вестник, ръководен от известен човек на име Джоузеф Пулицър. Веднъж
Нели се престорила на психично болна и я приели в психиатрия, за да
може до изобличи колко лошо се отнасят с пациентите там. Била
безстрашна, умна и състрадателна.
Вестникът й поставил много трудна задача. Жул Верн бил написал
известен роман, наречен „Пътешествие около света за 80 дни“.
Предизвикали я да опита да го направи за по-малко време. Само за
няколко часа Нели събрала малко багаж и отплавала с параход от Ню
Йорк. Пътувала до изтощение – с кораб, влак и дори с магаре. Хората
залагали дали ще успее, или не. Накрая Нели пристигнала обратно в Ню
Йорк след 72 дни, 6 часа и 11 минути. Наистина успяла!

=======================================

5 май 1864 – 27 януари 1922

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 НЕТИ СТИВЪНС

генетик

Ж
ивяла някога една учителка на име Нети Стивънс, която
решила, че иска да стане учен. Събрала колкото пари можала
и на трийсет и пет години се преместила в Калифорния, за да
учи в Станфордския университет.
В университета се посветила изключително на това да открие защо
момчетата стават момчета, а момичетата – момичето. Била сигурна, че
отговорът се крие в изучаването на клетките.
Човечеството се интересувало от този въпрос вече две хилядолетия.
Учените и философите измисляли какви ли не теории, за да дадат
обяснение: някои твърдели, че зависело от телесната температура на
бащата, други казвали, че от значение било храненето… накратко, никой
нямал никаква представа.
За да разгадае загадката веднъж завинаги, Нети започнала да изучава
брашнените червеи.
След като часове наред разглеждала клетките им под микроскоп,
направила много важно откритие: женските ларви имали двайсет големи
хромозоми, а мъжките – деветнайсет и една по-малка.
„Бинго!“ – извикала Нети, с все още прикован в микроскопа поглед.
Друг учен – Едмънд Уилсън, направил сходно откритие почти по същото
време, но не осъзнал важността му. Уилсън също смятал, че полът се
определя от обкръжаващата среда, но Нети казала: „Не. Всичко едва от
хромозомите“.
И била права.

=======================================

7 юли 1861 – 4 май 1912

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 НИНА СИМОН

певица

Н
ина била талантливо и гордо момиче. Когато майка й ходела на
църква, Нина незабелязано сядала на пейката пред органа и се
учела да свири „Бог да е с теб до следващата ни среща“. Тогава
било на три години.
Когато била на пет, работодателят на майка й предложил да плаща
уроците по пиано и Нина започнала да учи класическо пиано. Била
отдадена, работела усилено и имала огромен талант.
На дванайсет години изнесла първия си концерт. Родителите й седели
на първия ред, но ги принудили да се преместят отзад, за да отстъпят
място на двама новопристигнали бели. Нина отказала да свири, докато
родителите й не се върнали отпред.
Нина влагала страст и гордост в музиката си и не се примирявала с
расизма. Искала афроамериканците да имат достойнство, да са свободни и
да следват таланта и желанията си, без никой да ги съди.
Затова пишела песни като „Чернокожо дете“ или „Млади, надарени и
чернокожи“. Нина Симон знаела колко много расизмът наранява
афроамериканците и й се искало песните й да им вдъхнат сила.
„Най-лошото при подобни предразсъдъци е – казвала тя, – че макар и да
си наранен, ядосан и какво ли още не, се съмняваш още повече в себе си.
Започваш да си мислиш, че сигурно не си достатъчно добър.“
Нина решила да подхранва таланта си, а не страха, и в крайна сметка
станала една от най-известните джаз певици в света.

=======================================

21 февруари 1933 – 21 април 2003

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ПОЛИКАРПА САЛАВАРИЕТА

шпионин

И
мало едно време в град Богота, Колумбия, една шивачка, която
била и шпионин. Истинското й име се пазело в тайна, но
повечето хора я познавали като Поликарпа Салавариета.
Когото била малка, кръстницата й я научила да шие. Как можела да
знае, че един ден умението й да шие ще подпомогне избухването на
революция в страната й!
По онова време Колумбия се управлявала от далечната Испания. Много
хора, наречени монархисти, се гордеели с испанския си крал. Други били
революционери като Поликарпа – те искали Колумбия да бъде свободна.
Монархистите постоянно преследвали революционерите. Поликарпа
била принудена често да сменя името си, за да не я заловят.
Тя работела като шивачка в домовете на монархистите. Докато работела
по дрехите на дамите, събирала информация за плановете на
монархистите, а после я предавала на своите приятели революционери.
Един ден обаче заловили пратеник, който носел информация от
Поликарпа, и така тайната й самоличност била разкрита. Арестували я и й
казали, че ще пощадят живота й само ако предаде имената на приятелите
си.
Тя ги погледнала право в очите и рекла: „Аз съм млада жена и вие не
можете да ме изплашите“.
И до днес Поликарпа вдъхновява мъжете и жените в Колумбия и по
целия свят смело да се борят за свобода и справедливост.

=======================================

26 януари 1795 – 14 ноември 1817

КОЛУМБИЯ
 РИТА ЛЕВИ – МОНТАЛЧИНИ

учен

К
огато бавачката на Рита починала от рак, тя решила да стане
лекарка.
Особено много се интересувала от невроните (клетките, които
изграждат мозъка ни). След като завършила, Рита започнала работа с
изключителния професор Джузепе Леви и с още няколко невероятни
учени от нейния курс.
Провеждали много важно изследване, когато един жесток диктатор
прокарал закон, който забранявал на евреите да работят в университета.
Рита избягала в Белгия заедно с професора, който също бил евреин. Но
когато нацистите нападнали Белгия, тя трябвало отново да побегне и се
завърнала в Италия.
Не е лесно да се занимаваш с наука, когато през цялото време трябва да
се криеш и нямаш достъп до лаборатория, но Рита не се отказала.
Тя превърнала спалнята си в малка лаборатория. Острела игли за шиене,
за да ги превърне в хирургически инструменти. Пред леглото си поставила
малка операционна маса и там правела дисекция на пилета и изучавала
клетките под микроскоп.
Когато бомбардирали града, Рита избягала отново, и отново. От едно
скривалище в друго, независимо колко трудно било, където и да отидела,
не спирала да работи.
За работата си в областта на невробиологията тя получила Нобелова
награда за медицина и с това станала третият човек от нейния курс в
университета, който спечелил Нобелова награда!

=======================================

22 април 1909 – 30 декември 2012

ИТАЛИЯ
 РОЗА ПАРКС

активистка

Н
якога в град Монтгомъри, щата Алабама, имало расова
сегрегация. Чернокожите и белите хора ходели в различни
училища, молели се в различни църкви, пазарували в различни
магазини, возели се на различни асансьори и пиели вода от различни
улични чешми. Всички използвали едни и същи автобуси, но трябвало да
седят на различни места: белите – отпред, чернокожите – отзад. Роза
Паркс израснала в този черно-бял свят.
На чернокожите им било много трудно и мнозина били гневни и тъжни
заради разделението, но ако протестирали, ги хвърляли в затвора
Един ден четиридесет и две годишната Роза седяла отзад в автобуса на
връщане от работа. Било пълно с хора и отпред, където седели белите,
също нямало достатъчно места, затова шофьорът казал на Роза да
преотстъпи мястото си на един бял човек.
Роза отказала.
Нощта прекарала в затвора, но именно тази смела постъпка показала на
хората, че могат да се възпротивят на несправедливостта.
Приятелите на Роза обявили бойкот. Помолили всички чернокожи да
престанат да използват автобусите в града, докато законът не се промени.
Идеята бързо достигнала до много хора. Бойкотът продължил 381 дни. Бил
прекратен, когато Върховният съд на САЩ обявил сегрегацията за
незаконна.
В рамките на десет години сегрегацията била забранена във всички
останали щати, но в крайна сметка всичко това се случило заради смелия
отказ на Роза.

=======================================

4 февруари 1913 – 24 октомври 2005

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 РУТ БЕЙДЪР ГИНСБЪРГ

съдийка от Върховния съд

И
мало някога едно момиче, което си мечтаело да стане велик
адвокат. „Жена адвокат? – подигравали й се хората. – Не ставай
смешна! Адвокатите и съдиите са само мъже.“
Рут осъзнала, че наистина са прави. „Но няма никаква причина това да
не се промени“ – помислила си тя.
Кандидатствала право в Харвард и била един от най-изявените студенти.
Съпругът й – Марти, също учел в Харвард. „Жена ти трябва да си стои
вкъщи, да пече сладки и да се грижи за децата“ – казвали му хората. Но
Марти не ги слушал. Рут готвела ужасно! Освен това той обичал да се
грижи за дъщеря им и се гордеел с прекрасната си съпруга.
Рут ревностно бранела правата на жените и защитавала шест повратни
случая за равенството между половете пред Върховния съд на САЩ. А
после станала втората съдийка във Върховния съд в историята на страната.
Във Върховния съд има девет съдии. „Като ме питат кога жените във
Върховния съд ще са достатъчно на брой, казвам: „Когато станат девет“.
Хората се шокират, но открай време е имало девет мъже и на никого не му
е правело впечатление.“
Макар и на осемдесет и четири, Рут прави по двайсет лицеви опори на
ден и се е превърнала в модна икона заради екстравагантните яки, които
носи със съдийската си тога.

=======================================

родена на 15 март 1933

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 РУТ ХАРКНЕС

изследователка

П
реди много време хората в зоопарковете не знаели как да се
грижат добре за животните там. Рядко екзотичните животни
стигали живи до Америка. Посетителите били свикнали да
виждат препарирани животни. Трудно можеш да изпиташ съчувствие към
препарирано животно.
Затова, когато съпругът на Рут решил да доведе жива панда от Китай,
това било голямо събитие. За съжаление, няколко месеца след
пристигането си в Китай съпругът й починал.
Рут била модна дизайнерка в Ню Йорк и не знаела много за Китай. Но
съпругът й й липсвал, а и обичала приключенията. Затова решила, че
може да завърши започнатото от него: „Ще ида до Китай и ще доведа жива
панда“.
В Китай Рут прекосила най-гъстите гори, катерила се до древни
манастири, денем следвала реките, а вечер палела огън.
Една вечер чула шум. Проследила звука през гората и открила бебе
панда в кух дънер. Взела го в ръце, но не знаела какво да прави с него.
Дала му мляко. А когато се върнала в града, си купила кожено палто, за да
й е по-приятно на малката панда, когато Рут я държи.
Нарекла животинчето Су Лин и от Китай го отвела чак в Чикагския
зоопарк. Десетки хиляди души видели колко миловидна е Су Лин и
разбрали, че всички диви животни заслужават уважение и любов.

=======================================

21 септември 1900 – 20 юли 1947

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 СЕРИНА И ВИНЪС УИЛЯМС

тенисистки

И
мало един мъж на име Раул. Той имал сергия за такос на един
уличен ъгъл в град Комптън.
Всеки ден Раул виждал как един мъж минава с двете си
дъщери край сергията му и се отправя към близките тенис кортове. Този
мъж се казвал Ричард Уилямс, а дъщерите му били Винъс и Серина. Всеки
ден бащата вземал една кошница с тенис топки на корта и учел дъщерите
си да играят.
По онова време Серина била едва на четири години. Била толкова
дребна, че когато седнела на пейката, краката й не стигали земята. Често
била и най-младият участник в турнирите, в които баща й я записвал, но
това не й пречело да печели.
В Комптън имало улични банди, които понякога създавали
неприятности, но когато видели Винъс и Серина да играят тенис, се
впечатлявали от техния плам и устрем. Стояли до корта, възхитени, и се
грижели никой да не безпокои сестрите.
Винъс и Серина тренирали усилено и влагали всичко от себе си в тениса.
Когато стигнали тийнейджърска възраст, вече били толкова силни, че
баща им заявил, че са напът да се превърнат в най-добрите тенисистки в
света.
И точно така и станало! И двете сестри били обявявани за номер едно в
света.
Те продължават да карат баща си, Раул и целия Комптън да се гордеят с
тях.

=======================================

Серина: родена на 26 септември 1981

Винъс: родена на 17 юни 1980

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 СЕСТРИТЕ БРОНТЕ

писателки

В
една студена, неприветлива къща в Северна Англия някога
живеели три сестри. Шарлот, Емили и Ан често оставали сами и
сами пишели разкази и стихотворения за забавление.
Един ден Шарлот решила да изпрати стихотворенията си на известен
английски поет, за да го попита какво мисли за тях. Той й отговорил:
„Стихотворенията ви въобще не ми харесват: литературата е работа на
мъжете!“.
Шарлот не се отказала да пише.
Една нощ на бюрото на Емили тя открила разтворен бележник. „Защо
досега не си ни показвала стиховете си? – попитала Шарлот. – Прекрасни
са.“ Емили много се разсърдила на сестра си, че е прочела личните й
бележки без позволение. Но след като се успокоила, Шарлот предложила:
„Защо не напишем заедно стихосбирка?“. Емили и Ан се съгласили.
Когато най-сетне издали книгата, от нея се продали само два
екземпляра. Но въпреки всичко, те пак не се отказали и продължили да
работят тайно, като обсъждали творбите си по време на вечеря.
Вече всяка работела по свой роман. Когато били публикувани, имали
огромен успех. Хората по онова време не можели да повярват, че са
написани от три момичета от село, затова на сестрите се наложило да идат
до Лондон, за да докажат, че именно те са авторките.
Книгите им били преведени на много езици и прочетени от милиони
хора по света.

=======================================

около 1816 – около 1855

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 СЕСТРИТЕ МИРАБАЛ

активистки

К
огато жестокият диктатор Рафаел Трухильо завзел властта в
Доминиканската република, четири сестри започнали да се борят
за свобода. Това били сестрите Мирабал: Минерва, Патрия.
Мария Тереса и Деде. Хората ги наричали Лас Марипосас, или
Пеперудите.
Те разнасяли памфлети и основали протестно движение срещу
Трухильо, което целяло да възстанови демокрацията в страната им. На
диктатора това въобще не му се харесвало.
Според него момичета като сестрите Мирабал можели да бъдат приятна
компания за празненства. От тях се очаквало да му се възхищават, да
приемат цветя и подаръци, да се усмихват и да казват „благодаря“. Не
трябвало да изказват мнението си, да се противят, още по-малко пък да
опитват да свалят режима му! Пламенното им свободолюбие го плашело,
затова по различни начини се опитвал да ги накара да замълчат.
Вкарвал ги в затвора, забранявал им да упражняват право, заключил
Минерва и майка й в хотелска стая… дори се опитал да съблазни Минерва!
Но тя го отблъснала. Не била склонна да се продаде. Не искала да става
приятелка на властния тиран. Искала единствено свобода за страната си.
Смелостта на сестрите вдъхнала сили на доминиканците да се опълчат
срещу режима на Трухильо. В крайна сметка го свалили от власт.
Там, където някога стоял 42-метров обелиск, почитащ могъществото на
Трухильо, днес има стена, която отдава чест на сестрите Мирабал – четири
пеперуди, които победили един тиран.

=======================================

Патрия: 27 февруари 1924 – 25 ноември 1960

Минерва: 12 март 1926 – 25 ноември 1960
Мария Тереса: 15 октомври 1935 – 25 ноември 1960
Деде: 1март 1925 – 1 февруари 2014

ДОМИНИКАНСКА РЕПУБЛИКА
 СИЕН ДЖАН

диригентка

Н
якога в една страна пианата били забранени. В магазините не се
продавали пиана и никой не свирел на тях по време на
концерти. Просто ги нямало никъде.
Веднъж на един човек му хрумнала идея: купил всички необходими
части и сам сглобил едно пиано. Но не го направил, за да свири на него.
Сглобил го за четиригодишната си дъщеря – Джан.
Джан толкова много обичала да свири, че станала учителка по пиано и
преподавала на певците в Централната опера в Пекин. Била щастлива и си
мислела, че може цял живот да преподава и свири на пиано.
Една нощ, след генералната репетиция на прекрасната опера „Сватбата
на Фигаро“, диригентът на оркестъра се обадил на Джан и й казал без
много обяснения, че на следващия ден тя ще дирижира.
„Благодаря“ – изпищяла тя. Била ужасена!
На следващия ден се обадила на оркестъра за допълнителна репетиция.
Била дребничка и едва на двайсет години. Щом стъпила на подиума,
някои от музикантите й се изсмели.
Джан обаче не мигнала. Не се усмихнала. Просто вдигнала палката си и
зачакала.
След десет минути целият оркестър я следвал с уважение.
„Животът ми се промени за една нощ“ – споделила тя.
Днес Джан е един от най-бележитите диригенти на оркестър в света.

=======================================

родена през 1973

КИТАЙ
 СИЛВИЯ ЪРЛ

морска биоложка

И
мало някога една млада жена, която била учен и обичала да се
гмурка през нощта, когато океанът е черен и човек не може да
прецени дали рибите спят, или са будни.
„Вечер – обяснявала тя – се виждат много риби, които не се забелязват
денем.“
Казвала се Силвия.
Силвия ръководела екип от водолази, заедно с тях живеела седмици
наред под водата, гмуркала се от какви ли не подводни машини и
изучавала живота в океана като никого преди нея.
Една нощ Силвия носела специален костюм. Бил в бяло и сиво, голям
колкото скафандър, имал огромен кръгъл шлем с четири кръгли отвора,
през които да гледа. На десет километра от брега тя се потопила по-
дълбоко, отколкото някой някога се е осмелявал без спасително въже в
дълбините, където мракът е по-гъст и от беззвездна нощ, само на
мъждивата светлина на подводната лампа, тя стъпила на дъното на океана
– точно както в подобен костюм на километри във висините първият човек
е оставил отпечатъка си на лунната повърхност.
„Без океана – обяснявала тя – на Земята не би имало живот. Никакви
хора, животни, кислород и растения. Ако не познаваме океана, няма как да
го обичаме.“
Силвия изучавала скритите течения, откривала подводни растения и
поздравявала дълбоководните риби. „Трябва да се грижим за океаните –
казва тя. – Ще се присъедините ли към мен в мисията да защитим синьото
сърце на Земята?“

=======================================

родена на 30 август 1935

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 СИМОН БАЙЛС

гимнастичка

И
мало някога едно момиче, което можело да лети. Казвало се
Симон Байлс.
Симон Байлс била гимнастичка, и то най-великата в
американската история. Когото се качвала на подиума, хората не можели
да отлепят поглед от нея. Била толкова бърза, силна, гъвкава и подвижна!
Прелитала във въздуха с такова изящество и скорост, извивала се,
преобръщала се и се приземявала съвършено всеки път.
Симон започнала да тренира гимнастика едва на шест години. Докато
станала на осемнайсет, вече била спечелила толкова медали, че когато
тръгнала за Олимпийските игри в Рио де Жанейро, всички очаквали да
вземе не едно, а пет отличия.
Един път журналист я попитал: „Как се справяш с цялото това
напрежение?“.
„Опитвам се да не мисля за него. В момента се старая да се справям по-
добре на успоредката.“
„А какво ще кажеш за целта да спечелиш златен медал?“
„Медалът не може да е цел – отвърнала Симон с усмивка. – Както винаги
казва майка ми: „Ако даваш най-доброто от себе си и станеш първи, това е
чудесно. Ако обаче завършиш четвърти, това също е чудесно“.
Майката на Симон я осиновила, когато била на три. Тя научила дъщеря
си, че да си смирен и да даваш най-доброто от себе си, е единственият
начин да водиш смислен живот и да вдъхновяващ хората около теб.
На Олимпиадата в Рио де Жанейро Симон спечелила пет медала, четири
от които златни!

=======================================

родена на 14 март 1997

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 САНДОК ОТ СИЛА

царица

Н
якога в Сила – едно от трите корейски царства, живяло много
умно четиринайсетгодишно момиче, което станало царица.
На един благородник, който се казвал Бидам, това въобще не
се харесало и той организирал бунт срещу Сондок под мотото „Момичетата
не могат да бъдат царе!“. Видял една падаща звезда и я обявил за знак, че
царуването на Сондок ще приключи скоро.
Сондок пуснала в небето едно горящо хвърчило и казала на хората, че
звездата й се е върнала.
Не за пръв път Сондок впечатлила всички с пъргавия си ум. Когато била
дете, китайският император подарил на баща й пакетче макови семена и
една картина с макове. „Ще станат красиви цветя – казала тя, гледайки
рисунката върху пакетчето, – но е много жалко, че няма да ухаят приятно.“
„Откъде знаеш?“ – попитал я баща й.
„Ако имаха хубав аромат, на картинката щеше да има пчели или
пеперуди.“
Когато маковете разцъфнали, Сондок се оказала права: цветята
наистина нямали аромат.
Младата царица изпратила учени и студенти в Китай, за да научат езика
и обичаите на страната, като така установила здрави и приятелски
отношения между двете държави.
След двайсет и шестима царе Сондок била първата царица на Сила.

=======================================

около 606 – 17 февруари 647

КОРЕЯ
 СОНИТА АЛИЗАДЕ

рапърка

К
огато Сонита била на десет, родителите й казали: „Трябва да се
омъжиш и е време да те продадем“. Започнали да й купуват
хубави дрехи и да се грижат за нея повече отпреди.
Сонита не разбирала какво точно означава всичко това, но знаела, че не
иска да се омъжва – искала да учи, да пише и да пее. Споделила го и с
майка си. Но тя отвърнала: „Парите ни трябват, за да купим съпруга на
големия ти брат. Нямаме избор. Трябва да те продадем“.
В последния момент уговорката за брака пропаднала. В Афганистан,
където живеело семейството, избухнала война и Сонита и брат й били
изпратени да живеят в бежански лагер в Иран. Сонита ходела на училище
там и започнала да пише песните си.
Когато станала на шестнайсет, майка й дошла да я види. Казала на
Сонита, че трябва да се върне в Афганистан, защото й намерили друг
съпруг, който искал да я купи. Сонита отново отказала. Тя обичала майка
си, но не искала да се омъжва. Искала да стане рапърка.
Написала жестока песен, наречена „Булка за продан“, и я качила в
YouTube. Видеото бързо набрало популярност и Сонита станала известна.
Спечелила стипендия, за да учи музика в Америка. „В моята страна
доброто момиче трябва да си мълчи – казва Сонита, – но аз искам да
споделя думите в сърцето си.“

=======================================

родена през 1996

АФГАНИСТАН
 ТАМАРА ДЕ ЛЕМПИЦКА

художничка

В
една елегантна къща в Санкт Петербург, Русия, един художник
нарисувал портрет на дванайсетгодишно момиче на име Тамара.
Тя не харесала творбата му и решила, че сама може да се справи
много по-добре.
Няколко години по-късно Тамара била на опера със своята леля и в
тълпата забелязала мъж. Тя на мига разбрала, че това е мъжът, за когото
ще се омъжи, и тъкмо така и станало. Той се казвал Тадеуш.
В Русия избухнала революция и Тадеуш бил хвърлен в затвора. Тамара
уредила да го пуснат и организирала бягството им в Париж.
По онова време Париж бил центърът на артистичния живот и именно
тук Тамара изпълнила детската си мечта да стане художничка. Станала
известна. Популярни личности се тълпели, за да бъдат нарисувани от
Тамара.
Когато избухнала Втората световна война, Тамара се преместила в
Америка. Постепенно дръзкият й и забележителен стил излязъл от мода.
Когато нейна изложба получила лоша критика, тя се разсърдила и се
заклела никога вече да не излага картините си.
Преместила се в Мексико, където заживяла заедно с дъщеря си – Кизет,
в красива къща чак до смъртта си на осемдесет и две години.
Тя помолила да разпръснат праха й над вулкана Попокатепетъл –
подходящ край за един майстор на четката с необуздан нрав.
Днес картините й струват милиони долари. Тамара би се гордяла, ако
можеше да разбере, че певицата Мадона е една от най-големите й
почитателки.

=======================================

16 май 1898 – 18 март 1980

ПОЛША
 УАН ДЖЪНИ

астроном

И
мало едно време в Китай момиче, което обичало да изучава
всякакви неща. Обичало математиката, науката, географията,
медицината и да пише поезия. Много го бивало и да язди кон,
да стреля с лък, както и в бойните изкуства. Казвало се Уан.
Уан пътувала много и всичко й било интересно, но най-вече обичала
астрономията. Прекарвала часове наред да изучава планетите, Слънцето,
звездите и Луната.
По онова време хората смятали, че лунното затъмнение е знак, че
боговете са разгневени. Уан знаела, че това не е вярно, и решила да го
докаже с един експеримент. В градински павилион поставила кръгла маса,
която представлявала Земята, а на тавана окачила лампа, която да служи
за Слънце. От едната страна сложила голямо кръгло огледало вместо Луна.
После започнала да върти всички предмети, както се движат в небето,
докато Слънцето, Земята и Луната не застанали в една линия, а Земята
била по средата. „Ето! Лунното затъмнение става всеки път, когато Луната
мине право зад сянката на Земята.“
Уан разбирала и колко е важно математиката и науката да са
разбираеми за обикновените хора, затова загърбила изтънчените слова на
висшата класа и написала труд, който обяснявал на прост език
гравитацията.
Славата й се разнесла надлъж и нашир. В стихотворенията си тя често
пишела колко важно е да има равенство между мъжете и жените.

=======================================

1768 – 1797

КИТАЙ
 УНГАРИ МААТАЙ

активистка

Ж
ивяла някога в Кения жена на име Уангари. Когато край
селото й езерата започнали да пресъхват, а потоците да
изчезват, Уангари знаела, че трябва да направи нещо. Свикала
събрание на всички жени.
„Правителството изсече дърветата, за да направи място за фермите, но
сега на нас ни се налага да вървим с километри, за да съберем дърва за
огън“ – казала една жена.
„Да си върнем дърветата“ – възкликнала Уангари.
„Колко?“ – попитали те.
„Няколко милиона ще свършат работа“ – отвърнала тя.
„Няколко милиона? Ти да не си полудяла? Няма толкова голям
разсадник, който да разполага с толкова дървета!“
„Няма да ги купуваме от разсадник. Ще си ги отгледаме сами.“
Уангари и приятелките й събрали семена от гората и ги засели в
тенекиени кутии. Поливали ги и се грижели за тях, докато растенията
стигнали трийсетина сантиметра. Тогава посадили фиданките в дворовете
си.
В началото били само няколко жени. Но също като дървото, което
пониква от малко семенце, идеята се разпространила и се разраснал в
мащабно движение.
Движението „Зелен пояс“ излязло извън границите на Кения.
Четиридесет милиона дървета били посадени, а за работата си Уангари
Маатай получила Нобелова награда за мир. Отпразнувала я като засадил
дърво.

=======================================

1 април 1940 – 25 септември 2011

КЕНИЯ
 УИЛМА РУДОЛФ

атлетка

П
реди много години, преди откриването на ваксина против
детски паралич, децата не били защитени от това ужасно
заболяване. Уилма била малка, когато се заразила и единият й
крак останал парализиран.
„Не съм сигурен, че някога отново ще може да ходи“ – казал лекарят.
„Ще проходиш, миличка. Обещавам“ – прошепнала майката на Уилма.
Всяка седмица майката водела Уилма в града на лечение. Всеки ден
нейните двайсет и един братя и сестри се редували да масажират
засегнатия крак. Уилма използвала шини, за да върви, и някои жестоки
деца й се подигравали. Понякога, когато родителите й ги нямало, тя се
опитвала да върви и без шините. Не било никак лесно, но Уилма скоро
заякнала.
Когато станала на девет, обещанието на майка й вече се било сбъднало.
Уилма можела да върви сама! Дори започнала да играе баскетбол.
Обичала да скача и да тича, затова въобще не се замислила, когато
треньорът й я попитал дали иска да се присъедини към отбора по лека
атлетика.
Уилма участвала в двайсет състезания и спечелила всички.
„Не знам защо бягам толкова бързо – казала тя. – Просто го правя.“
Уилма се превърнала в най-бързата жена в света, като донесла много
радост на семейството и на страната си. Подобрила три световни рекорда
по време на Олимпийските игри през 1960 година.
Уилма винаги е твърдяла, че ключът към победата е да знаеш как да
губиш: „Никой не печели постоянно. Ако можеш да се изправиш след
съкрушителна загуба и отново се върнеш, за да победиш, един ден ще
станеш шампион“.

=======================================

23 юни 1940 – 12 ноември 1994

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ФАДУМО ДАИБ

Политик

И
мало едно момиче, което като дете постоянно се опитвало да
избяга от войната. Фадумо и семейството й трябвало винаги да
изпреварват сраженията и тя не можела да ходи на училище.
Научила се да чете и пише едва когато била на четиринайсет.
Един ден майка й казала: „Трябва да напуснеш страната. Вземи брат си и
сестра си и тръгвайте!“ Фадумо знаела, че майка й е права: разкъсваната от
война Сомалия била едно от най-опасните места на света. Когато най-сетне
стигнали до Финландия, можели да правят същото, което и децата в
мирните и демократични страни. Имали си дом и легла. Имали храна
всеки ден. Можели да играят и да ходят на училище. Никой не ги биел и
ако се разболеели, можели да отидат безплатно на лекар.
Но Фадумо никога не забравила Сомалия.
Искала да научи всичко, което можела, за да се върне там и да помогне
но народа си да си върне свободата и мира. След като получила три
магистърски степени, оставила семейството си във Финландия и започнала
работа в Организацията на обединените нации, за да се построят болници
в цяла Сомалия.
„Трябва да съм там“ – казала тя на съпруга си.
Днес Фадумо е първата жена кандидат-президент на Сомалия. Никога
досега жена не се е кандидатирала за този пост, тъй като е твърде опасно.
Но Фадумо е непоколебима: „Майка ми винаги ми е казвала: „В дланта си
държиш всички възможности на този свят“. И е права“.

=======================================

родена през 1973

СОМАЛИЯ
 ФЛОРЪНС НАЙТИНГЕЙЛ

медицинска сестра

Н
якога на една двойка англичани, която пътувала из Италия, им
се родило дете. Те решили да кръстят дъщеря си на красивия
италиански град Флоренция, в който се родила, и я нарекли с
английското му име – Флорънс.
Флорънс обичала пътешествията, математиката и науката, харесвало й и
да събира информация. Винаги когато отивала на някое ново място, си
записвала колко хора живеят там, колко болници има и колко голям е
градът.
Обичала цифрите.
Флорънс учила за медицинска сестра и вършела работата си толкова
добре, че правителството я изпратило да ръководи болница в Турция, в
която лекували ранени войници.
Още щом пристигнала, Флорънс започнала да проучва положението в
болничното заведение. Открила, че повечето войници умирали не от
раните си, а от инфекции и заболявания, с които се заразявали по време на
лечението.
„Основното изискване за една болница е да не вреди на болните“ –
казала тя.
Направила така, че всички в болницата да си мият често ръцете и да
поддържат чистота навсякъде. Вечер обикаляла отделенията с газена
лампа, разговаряла с пациентите и им давала надежда.
Благодарение на нея много войници се прибрали живи и здрави у дома,
а тя станала известна като Дамата с газената лампа.

=======================================

12 май 1820 – 13 август 1910

ОБЕДИНЕНО КРАЛСТВО
 ФРИДА КАЛО

художничка

В
яркосиня къща близо до Мексико Сити някога живеело малко
момиче на име Фрида. Когато пораснала, тя станала един от най-
великите художници на XX век, но за малко това въобще да не се
случи.
Когато била на шест, едва не починала от детски паралич. Заболяването
я оставило куца за цял живот, но това не й попречило да играе, да плува и
да се боричка като всички останали деца.
А когато станала на осемнайсет, претърпяла ужасна катастрофа с
автобус. Отново едва се разминала със смъртта, но пак прекарала месеци в
леглото. Майка й й направила специален статив, за да може да рисува,
докато лежи, защото повече от всичко Фрида обичала да рисува.
Щом отново проходила, отишла да види най-известния художник в
Мексико – Диего Ривера. „Добри ли са картините ми?“ – попитала го тя.
Картините й били удивителни – дръзки, ярки и красиви. Той се влюбил в
тях, влюбил се и във Фрида.
Диего и Фрида се оженили. Той бил едър мъж с голяма широкопола
шапка. До него тя изглеждала съвсем дребничка. Хората ги наричали
„слона и гълъбицата“.
Фрида нарисувала стотици свои портрети, често заобиколена от
животните и птиците, които отглеждала. Яркосинята къща, в която
живеела, е запазена точно такава, каквато я оставила Фрида – пълна с
цветове, радост и цветя.

=======================================

6 юли 1907 – 13 юли 1954

МЕКСИКО
 ХАРИЕТ ТУБМАН

боркиня за свобода

Н
якога едно момиче стояло пред бакалията, когато край него
профучал един чернокож. Преследвал го бял мъж, който
крещял: „Спрете този човек! Той е мой роб!“
Момичето останало безучастно. Казвало се Хариет, било на дванайсет
години и също било робиня. Хариет се надявала мъжът да избяга. Искала
да му помогне.
Тъкмо тогава надзирателят хвърлил метален предмет към бягащия. Не
го уцелил, но ударил Хариет по главата. Ранил я лошо, но гъстата й коса
смекчила удара и спасила живота й.
„Никога не бях ресала косата си – обяснявала тя – и тя стърчеше като
разплетен кош.“
След няколко години семейството, което я притежавало, решило да я
продаде и Хариет намислила да избяга.
През деня се криела и пътувала нощем. Когато прекосила границата с
щата Пенсилвания, осъзнала, че за първи път в живота си е свободна.
„Погледнах ръцете си, за да проверя дали съм същият човек, след като вече
бях свободна. Всичко изглеждаше толкова величествено, имах чувството,
че съм в рая.“
Тя се замислила за бягащия роб и за семейството си в Мериленд, което
все още било поробено. Знаела, че трябва да им помогне. През следващите
единайсет години тя се връщала деветнайсет пъти и спасила стотици
поробени хора.
Никога не я заловили и никога никого не изгубила.

=======================================

около 1822 – 10 март 1913

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ХАТШЕПСУТ

фараон

М
ного преди Клеопатра една жена управлявала Египет в
продължение на двайсет и пет години. Казвала се Хатшепсут и
била първата жена фараон.
По онова време било немислимо жена да стане фараон и Хатшепсут
трябвало да се държи като мъж, за да убеди египтяните, че е пълноправен
управник.
Тя се провъзгласила за цар, а не за царица, и премахнала женското
окончание от името си, носела мъжки дрехи, а понякога дори слагала
фалшива брада!
Хатшепсут управлявала по-дълго и успешно от всеки друг фараон в
цялата египетска история. Но явно това не било достатъчно. Двайсет
години след смъртта й някой се опитал да я заличи от историята. Нейни
статуи били унищожени, а името й било премахнато от архивите.
Защо? Защото идеята за жена фараон плашела хората. Ами ако нейният
успех насърчи и други жени да се стремят към властта?
За щастие не е толкова лесно да се изтрие споменът за човек, увековечен
върху камък.
За съвременните археолози са останали достатъчно следи от живота й и
те могат да възстановят нейната история.
Увитата в ленен плат и напоена със смола мумия на Хатшепсут била
преместена от първоначалния й гроб и скрита, но преди няколко години бе
открита в Долината на царете в Египет.

=======================================

около 1508 – 1458 Пр.Хр.

ЕГИПЕТ
 ХЕЛЪН КЕЛЪР

активистка

Ж
ивяло някога момиче на име Хелън, което преживяло много
лоша треска и останало глухо и сляпо. Объркана и гневна,
Хелън лежала на пода, ритала и крещяла.
Един ден майка й я завела в специално училище за слепи деца.
Посрещнала ги надарената млада учителка Ан Съливан, която решила да
опита и да научи Хелън да говори.
Но как можеш да научиш думата „кукла“, ако не можеш да видиш
истинската кукла, чудела се Ан. Как ще изречеш думата „вода“, ако не
чуваш човешка реч?
Ан осъзнала, че трябва да използва усещането за допир на Хелън. Тя
държала пръстите й под течаща вода и написала думата „вода“ върху
ръката й. А после написала думата „кукла“, докато Хелън гушкала
любимата си кукла. Така Хелън научила думите, които обозначават
различните предмети и явления!
Хелън поставяла пръст върху устните на Ан и усещала вибрациите при
произнасянето на думите, а после постепенно се научила как сама да
възпроизвежда тези думи. Не след дълго тя проговорила на глас.
Научила се да чете брайловата азбука, като прокарвала пръсти по
релефните точки. Дори научила различни езици: френски, немски,
латински и гръцки!
Хелън изнасяла публични речи и се борела за правата на хората с
увреждания. Тя обикаляла света заедно с невероятната си учителка и
любимото си куче. Не й били нужни думи, за да им каже как се чувства: тя
просто ги прегръщала силно и с любов.

=======================================

27 юни 1880 – 1 юни 1968

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ХИЛЪРИ РОДАМ КЛИНТЪН

кандидат-президент

И
мало времена, в които само момчетата можели да бъдат каквито
пожелаят: бейзболни играчи, лекари, съдии, полицаи,
президенти.
По това време в щата Илинойс се родила Хилъри.
Тя била смело русоляво момиче с дебели очила и неизчерпаема
любознателност. Хилъри искала да излезе и да опознае света, но се
плашела от грубите момчета в квартала, които й се присмивали и я
обиждали.
Веднъж майка й я видяла да се крие у дома. „Хилъри, излез навън и се
изправи срещу тях. Иначе хулиганите ще победят без бой.“
И тя излязла. Научила се да се противопоставя на хулиганите и скоро
открила, че и другите хора се борят: цветнокожите се борят срещу расизма,
а самотните майки – да отгледат децата си. Хилъри изслушвала техните
истории и се чудела как може да им помогне.
Тя решила, че най-добрият начин да се бориш за справедливост е да
влезеш в политиката. Тъй като много американци не били свикнали да
виждат жени политици, я нападали по глупави поводи – заради
прическата й, гласа й или дрехите й. Опитали се грубо да я откажат от
политиката. Но Хилъри вече знаела как да се справя с хулиганите и се
изправила срещу тях.
Хилъри станала първата жена, издигната от голяма партия за кандидат-
президент на Съединените щати.
Имало времена, в които момичетата не можели да бъдат каквито
пожелаят, но тези времена вече са си отишли.

=======================================

родена на 26 октомври 1947

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

 ХИПАТИЯ

математичка и философ

Н
якога в Древен Египет, в град Александрия, имало огромна
библиотека. Това била най-голямата библиотека в света тогава,
но в нея нямало книги, нито хартия. Хората нямали книги като
нашите днес, а пишели върху папируси (които се правели от растения) и ги
навивали на свитъци. В тази антична библиотека имало хиляди свитъци,
всеки изписан на ръка и грижливо съхраняван на някоя лавица.
В Александрийската библиотека един до друг седели баща и дъщеря и
заедно изучавали свитъците. Любимите им теми били философията,
математиката и науката.
Те се казвали Теон и Хипатия.
Хипатия решавала математически уравнения и предлагала нови
геометрични и аритметични теории. Тя толкова обичала учението, че
скоро започнала да пише книги (така де, свитъци!). Дори създала уред –
астролаб, с който във всеки един момент можело да се изчисли
положението на Слънцето, Луната и звездите.
Хипатия преподавала астрономия и часовете й били много популярни,
студентите и другите учени се тълпели да я чуят. Тя отказвала да носи
традиционните дрехи за жени и лекциите си изнасяла, облечена в роба
като другите учители.
За съжаление, целият й труд бил унищожен, когато библиотеката
изгоряла. Но за късмет нейните студенти си пишели един на друг за нея и
за блестящите й идеи, затова и ние днес знаем за тази гениално жена от
Александрия.

=======================================

около 370 – 8 март 415

ГЪРЦИЯ
 ЮСРА МАРДИНИ

плувкиня

И
мало някога в град Дамаск, Сирия, плувкиня на име Юсра.
Всеки ден Юсра и сестра й тренирали заедно с баща им в
местния басейн. Сирия водела война и един ден върху басейна
паднала бомба. За щастие в онзи момент Юсра не била там.
Малко след това друга бомба унищожила дома й. За пореден път на
Юсра й се разминало. Изведнъж обаче тя и семейството й останали без
подслон и храна, затова решили да избягат от страната.
Юсра била чувала, че Германия е добро място за плувците. Пътуването
било дълго, а и нямало лесно да стигнат дотам, но това не я отказало.
Двете със сестра й се присъединили към група бежанци, с тях прекосили
няколко страни в продължение на месец и накрая се качили на малка
гумена лодка към остров Лесбос.
В лодката имало място за шест-седем човека, а се качили двайсет.
Моторът се повредил. „Не може да умрем насред морето – помислила си
Юсра. – Ние сме плувци!“ Затова заедно със сестра си и още едно момче
скочили във водата.
Тримата плували, дърпали и тикали лодката повече от три часа, докато
най-сетне стигнали брега.
Когато се добрали до Германия, първият въпрос на Юсра бил: „Къде
мога да намеря басейн?“.
Не само че го открила, а през 2016 година станала част от първия по
рода си отбор на бежанците, който се състезавал на Олимпийските игри.

=======================================

родена 5 март 1998

СИРИЯ
 ЯА АСАНТЕУА

кралица воин

Н
якога в една богата на злато страна живеела силна кралица,
която управлявала кралството Ашанти. Тя се казвала Яа.
Нейният народ вярвал в магическите сили на един златен
трон, който бил толкова свещен, че дори кралят и кралицата не можели
да го докосват. Смятало се, че сърцето и душата на ашантите – миналото,
настоящето и бъдещето – се съдържат в златния трон.
Един ден правителствен генерал, назначен от англичаните, заявил, че
Британската империя взема земите на ашантите. „Искаме и Златния
трон. Донесете го веднага.“
Старейшините на Ашанти останали шокирани и обидени, но врагът им
бил силен. Един след друг те настояли да се предадат.
Но не и Яа Асантеуа. Тя се изправила пред всички.
„Ако вие, мъжете на Ашанти, се отказвате, то ние, жените, ще тръгнем
напред. Ние ще се бием срещу белите мъже.“
Яа повела армия от 5000 души в битка срещу добре въоръжените
британски войници. След ожесточени боеве армията на Яа била победена.
Самата тя била заловена и отпратена на Сейшелските острови.
Тя никога вече не видяла обичната си родина, но смелостта й
продължила да вдъхва кураж на народа й. Няколко години след смъртта
й империята Ашанти си възвърнала независимостта. И до днес народът
на Яа Асантеуа все още пее песни за любимата си кралица и за гордия й,
боен дух.

=======================================

около 1840 – 17 октомври 1921

ГАНА
 БЛАГОДАРНОСТИ

Б
лагодарността е едно от любимите ни чувства. То ни
съпровождаше, докато създавахме тази книга – още от началото
чак до момента, в който я държите в ръце. Тук, в края й искаме да
благодарим на няколко жени, които са много специални за нас.
Майките ни – Лучия и Роза, които винаги са вярвали в нас и ежедневно
ни показваха необикновената сила на непокорното сърце; новородената ни
племенница Оливия, че ни дава още една причина да се изправяме в
тежки битки; Антонела за това, че винаги е била голямата ни сестра, макар
и да беше най-малката; Анализа, Бренда и Елетра, които са най-
безценните приятелки, за които човек може да мечтае; Кристин, която
след двайсетминутна среща реши, че „500 стартъпс“ ще инвестират първи
в „Тимбукту Лабс“; Ариана за непоклатимия й ентусиазъм за всичко в
„Тимбукту“ и за ценното й сътрудничество за проучванията в книгата;
Вилма за това, че е толкова стабилна; баба Мариза за доверието и
искрящия поглед; баба Джована за това, че винаги е била неподправена и
е имала най-дръзките цитати за добра работа на света; леля Леле за смеха.
Сърдечно благодарим на 20 025 спомоществователи (до този момент),
чиято подкрепа ни помогна да осъществим „Истории за лека нощ за
момичета бунтарки“.
Не бихме се справили без вас.

ЗА АВТОРКИТЕ

ЕЛЕНА ФАВИЛИ е отличена с награди журналистка и медиен

предприемач. Работила е за списание КАЛЪРС, Максуинис, РАИ, Ил Пост
и Ла Република и е ръководила дигитални нюзрумове от двете страни на
Атлантика. Има магистърска степен по изящни изкуства в специалността
„Семиотика“ от Университета в Болоня и е завършила дигитална
журналистика в Университета в Бъркли, Калифорния. През 2011 г. с
Франческа Кавало създават първото айпад списание за деца – „Тимбукту“.
Тя е съосновател и изпълнителен директор на „Тимбукту Лабс“. Истории
за лека нощ за момичета бунтарки е петата й детска книга.

ФРАНЧЕСКА КАВАЛО е писателка и награждаван театрален режисьор.

Има магистърска степен по изящни изкуства в специалността „Театрална
режисура“ от театралното училище „Паоло Граси“ в Милано. Запалена по
социалните иновации. Франческа е основателка на „Сферакавали“ –
международен фестивал на устойчивото въображение в Южна Италия.
През 2011 г. заедно с Елена Фавили основават „Тимбукту Лабс“, където
Франческа е творчески директор. Истории за лека нощ за момичета
бунтарки е седмата й детска книга.
Елена и Франческа живеят във Винъс. Калифорния.

„ТИМБУКТУ ЛАБС“ е детска лаборатория за медийни иновации,

основана от Елена Фавили и Франческа Кавало. От книги до игрални
площадки, от мобилни игри до интерактивни работилници. „Тимбукту“ се
старае да преобрази границите на детските медии, като съчетава
съдържание, което провокира мисълта, изключителен дизайн и най-
напредналата технология. С 2 милиона потребители в над 70 страни, 12
мобилни приложения и 7 книги „Тимбукту“ изгражда международна
общност от прогресивни родители.

Elena Favilli and Francetca Cavallo – Good Night Stories for rebel Girls
(2016)
Елена Фавили и Франческа Кавало – Истории за лека нощ за момичета
бунтарки – 100 приказки за невероятни жени
Американска, първо издание
Преводач: Диляна Георгиева Георгиева
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Вътрешно оформление и оформление на корицата: Тодор Пунгеров
Коректор: Недялка Георгиева
ИК „ХЕРМЕС“ (2019)
ISBN 978-954-26-1737-2
Сканиране: snow flower
Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e