113gameAcmB0 D5IAO EpamcmBo

Невена Неделчева

ВЪРХЪТ

О кул тен ром ан

 Н евен а Н еделчева

ВЪРХЪТ
О к у л т ен р ом ан

И зд а т е л ст в о ‫ ״‬Б яло Б р а т ств о “

С оф ия, 2009
Учителя Петър Дънов с група ученици на Рила
 ЗА АВТОРА
Н ев ен а Г еорги ева Н едел ч ев а

Тя е родена в малкия провинциален Симеоновград,

заобиколен с високи планински склонове. Душатай пристига
на тоя свят изпълнена с копнеж за нещо ново, неизвестно,
чудно, прекрасно. Нейната романтична нагласа от дете
я води към мечтата да пътува, да отиде някъде далече, в
незнайни страни, на тази мечта е подчинен и стремежът й
да овладее есперанто, с което се справя съвършено.
След като завършва профилираната гимназия за
учителки в гр. Стара Загора, тя работи известно време в
тази професионална сфера.
Решаваща в оформянето на нейната представа за
света и за достоен жизнен път е срещата й с Учителя
Петър Дънов. За нея тя разказва: ‫״‬Бях ученичка във Втора
девическа гимназия в гр. София. По това време извън
града се залесяваше едно празно пространство с млади
борчета. Денят беше празник на залесяването. Изведоха
цялата гимназия и залесявахме до обяд. По едно време се
отправихме към мястото на дъновистите - Ваучер. Отидохме
на поляната. Извикаха Учителя Дънов. Тогава Го видях за
първи път. До Него стоеше стенографка и записваше думите
му. Онова, което говореше, ме порази: ‫״‬Да бъдем чисти и
светли като светлината“. Много ми хареса. После отидох,
поисках беседата и с мои пари я отпечатаха през 1926 г.
След това я раздавах безплатно. Беседата ‫״‬Чист и светъл“
бе държана от Учителя на 05.04.1926 г. в 14 часа на поляната
на Изгрева по желание на ученичките от гимназията. От
всички ученички само аз дойдох на Изгрева. И затова тази
беседа ми е толкова скъпа...“.
 След тази среща Невена остава на Изгрева и скоро
започва да създава своите първи разкази и приказки.
Отивала с новите си творби със свито сърце при Учителя, но
и с надежда, с вяра в Божествените Му всестранни знания
и оттам винаги излизала окрилена. Той кротко й казвал:
‫״‬Пиши! Греби, вода има много, давай да пият жадните за
чистота“.
Ето какво сподели тя за романа ‫״‬Марта“: ‫״‬Когато
го написах, грабнах черновата и отидох при Учителя с
надежда да му прочета няколко страници и Той да ми даде
мнението си. Започнах да чета, а Той слушаше внимателно.
След известно време понечих да спра, а Той мълчаливо ми
даде знак да продължа. И така, страница след страница
- няколко часа, докато не изчетох целия роман. Само от
време на време ме прекъсваше и ми даваше своите указания
и допълнения. Благодарих Му сърдечно, а дълбоко в душата
си почувствах Неговото благословение...“.
Така Невена книга след книга написва 18 романа,
детски разкази, приказки, някои отпечатани на есперанто,
за което получава благодарствени писма от цял свят.
През 1971 г. взема участие в литературен конкурс за
разказ на есперанто в Италия и печели трета награда с
диплом и медал. Малко по-късно с друг разказ - ‫״‬Светлина“
печели първа награда в Испания.
В своето творчество тя вгражда Словото на Учителя,
използвайки езика на литературата. Невена Неделчева
е прекрасен разказвач, а нейните произведения оказват
своето въздействие върху всички хора с духовни интереси.
С много любов ние, които я познавахме и обичахме,
искаме дай благодарим засветлината, с която щедро даряваше
душите ни, и да пожелаем на настоящия роман ,Добър път!“
към сърцата, които го очакват толкова отдавна...
Георги Петков
 ЗА ВЪРХА КАТО ПОСОКА НА СМИСЪЛА

Събирането на невъзможното с възможното според

обичайните човешки мерки, едновременното живеене
в две различни категории пространства - делничното и
извънредното, странните до съвсем обикновените герои
- това са смисловите ядра, около които е изграден романът
на Невена Неделчева ‫״‬Върхът”. Явор и Стана са сдвоените
образи, които авторката разгръща, за да следва своята
вгледаност в един особен друг свят - света на различното.
Творбата среща и събира времето на ‫״‬чудаците” с времето
на ‫״‬реалността”. Главните герои обитават тези времена
и функцията им е да ги съберат, влизайки навътре, в
дълбочината на техните предизвикателства, лабиринти,
изпитания и преобръщания. Необичайното е интересно и
завладяващо в романа поне по две същностни причини.
На първо място, то не е отделено от света на видимото,
интегрирано е в него, намерено е мястото му в самата
сърцевина на житейските ситуации. Така може веднага
да бъде разпознато, назовано, прието или отблъснато със
сигурните механизми на социалната структура, да бъде
смислово обхванато и интерпретирано. От друга страна
обаче, необичайното е изпаднало от равномерността на
реалното. Прилагайки своята мяра, то му се противопос­
тавя на принципа на другоезичието - на пръв поглед
фрагментарно и провокативно, преливайки знайното
към незнайното, отключвайки гласа на неразпознатото
и спотаеното. Въвежда се принципът на загадката, който
налага необходимостта от разчитане, от тълкуване. Той
е пукнатина в самонадеяното знание за света, за хората
и за постигането на смисъла на съществуването. Затова
има удивителната способност да получава валидност и
смисленост в кризисни ситуации, в мигове на разпад на
естествената картина за свят. Тогава се появява нуждата
от ‫״‬чудаци”, които да канализират смисловата енергия на
странното слово и да прояснят случващото се, поставяйки
го в перспективата на някаква социална и морална
логичност.
В романа на Невена Неделчева разплитащият смислите
е Явор. Но знанието не му се дава наготово - той повече от
всички трябва да го изстрада, да израни нозете и сърцето
си, реализирайки сдвояването в неговите сложни проекции.
Времето се разкъсва на минало и настояще, на пропадане в
бездни и упорито пълзене към мистичния връх - неизразимо
висок, невъобразимо светъл и неизразимо желан. Това е
пътят към личното възкресение на всяка душа - дълбоко
драматичен и минаващ през топлината на любовта и студа
на грешките, през себетърсачеството, саморазпознаването и
откривателството на екзестенциалното. Героят преминава от
плана на битово обозримото и родово ритуалното към духовно
осветеното, към света на космическите йерофании. Вторият
е план на изпълнен със смисъл свише свят, в който всички
жестове, потребности и практики - общуване, изразяване,
любене, са със сакрални импликации. В стремежа си нагоре
Явор желае да увлече Стана. Той вижда техните отношения
като едновременно пътуване към светлото животрептящо
пространство на Върха, към чистата любов и великата
духовна йерогамия (свещен брак), но не помежду им, според
нормативните предписания на социума, а между тях и
великия порядък, който дава истинското място на душата в
света. Стана не е готова да припознае тази цел за своя - не
си спомня минали животи, не чувства непонятния Яворов
стремеж към различното, бои се да излезе от мечтаните
представи, типични за реалността. И макар да притежава
определени заложби за разпознаване на невидимото, в нея
е пуснал дълбоки корени копнежът да подреди битието си
според родовата мъдрост и древната памет на патриархалния
каноничен стил. Героинята не може да осъзнае другостта си,
макар тя да е видима за всички останали. За нейните съселяни
девойката е другата половинка на чудака Явор - непокорна,
фантазьорка, бягаща от делничното към приказни светове,
нехаеща за евентуални недоброжелатели, защото е оградена
от чистите си съвест и помисли. Жената Стана е продължение
на момичето Стана. От нея струи вътрешна светлина, която
не оставя безразлични онези, с които съдбата пожелава (или
е планирала) да я срещне. Но както космическите ритми
се менят, така и душата, затворена в човешкото естество, е
склонна към неустойчивост, към заплитане на битки, в които
се учи да различава доброто от злото, красивото от грозното,
предписанията, идващи отвън, от предписанията, кодирани
дълбоко в нея.
Стана пътува към Явор, за да стигне отвъд него, за да
направи ясни законите, които движат ставащото. Логиката
на тяхното битие противопоставя гледните точки за света.
Повествованието ‫״‬изземва” религиозни позиции, житейски
практики, ритуални поведения. Така случките прибавят нови
значения към старите, хармонизирайки човешката вселена,
човешката интимност и човешките символи с космическите.
Стела Рускова

9
 ВЪРХЪТ
Колко време вече Стана седеше до леглото на Явор -
не знаеше. Седеше като вцепенена от страшния удар, който
никак не очакваше. Когато й съобщиха за падането му, в
първия момент остана като зашеметена. Някаква огромна
тежест притисна гърдите й и й пречеше да диша, но в след­
ния миг се опомни, вдигна се от стола и попита:
- Жив ли е?
- Май че е жив - отвърна момичето, което беше дошло
да й каже.
Как бе излязла от стаята и слязла по стълбите не
помнеше. Само усети облъхването на хладния въздух,
тичайки към мястото, където работеше Явор. Но него го
нямаше там. Отнесли го в София - в ‫״‬Пирогов”.
Заобиколиха я работниците, пристъпваха от крак на
крак, казваха нещо (може би я утешаваха), но тя нищо не
чуваше, нищо не разбираше. Искаше й се да се хвърли на
оскрежената земя и да вика колкото глас има.
- Искам да отида при него, искам да бъда при него! -
нещо най-после се отприщи в гърдите й и тя се разплака на
глас.
- Заведете я с колата - каза някой тихо.
- Само да остане жив - прегърна я една работничка, - а
то всичко друго ще се оправи.
Да остане жив - ето това беше най-важното! В своите
бълнувания Явор викаше: “Искам да живея!”. Това беше не­
говата постоянна жажда. “Станче - казваше той, - разбираш
ли, че от всичко най-важното е животът? Да си жив, това е
музика, песен, творчество. Това е да съзнаваш, че си части­
ца от целия този свят, който кипи около тебе.” Но случва­
ло се бе когато е най-весел, най-щастлив, сянка да премине
през очите му и отведнъж да стане тъжен.

11
 - Но защо? Какво ти е? - питаше го тя, милваща косите
му.
- Прегърни ме силно, любима моя, да почувствам, че
още съм жив!
Стана знаеше - мисълта, че може да умре млад, пак
е прекосила съзнанието му. Дали не е усещал това, което
стана с него? А всъщност още нищо не е станало... Хладен
ужас я обхвана. Ами ако стане?
В същия момент глуха въздишка се отрони от гърдите
на Явор и той силно стисна пръстите на ръката й, която
държеше постоянно.
- Станче, гълъбице моя - забълнува Явор, - Станче, не
си отивай, играй с мене! - и стисна силно пръстите й.
Както тогава, спомни си Стана, както някога, когато бя­
хме на село. Пред морните й клепки изпъкна планината.
Как се движи! Също като на кинолента. Ето и в нейните
поли селото. Двата склона, в чиито пазви се гуши то, му
пазят завет, а надолу равнината се простира досами Средна
гора. Хорото се е събрало. Стана е ученичка в гимназията,
но са се врекли с Явор да се връщат в празник на хорото.
Сърцето й трепти, а стъпките бързат. Очите й искат да ви­
дят Явор отдалече.
Най-чудни приумици има Явор и една от тях е на
празник да се облича в селска носия. Висок, тънък, строен,
кръста си препасал с ален пояс, изтъкан от майка му от
домашна коприна. Облякъл бяла копринена риза, извезана
с български шевици. Елека върху ризата сам си беше ушил
и извезал.
Очите на Стана обхождаха всички играчи. Нямаше го
и тя се хвана за приятелката си. Времето минаваше, а Явор
все не идваше. Дали не се бе случило нещо?
- Явор ти го няма още - рече й невестата, която игра­
еше от другата й страна, - и кой знае дали ще дойде. Като
идех, видях го заврял се в майсторницата си.
 Стана се направи, че не чува и се заговори с приятелката
си. ‫״‬Такъв си е, мислеше си тя и ситнеше хорото, предпочи­
та разните тенекета вместо мене.” Тази мисъл я натъжи и
очите й се замъглиха. Тъкмо искаше да се пусне и да си иде
вкъщи, когато някой като вихър се хвърли в хорото и сти­
сна силно ръката й. Сърцето й заби лудо. Знаеше, че е Явор,
но ситнеше и не се обърна към него.
- Станче, гълъбице моя - наведе се той до ухото й, -
погледни ме!
- Какво ще те гледам, аз си отивам!
Но той стисна силно ръката й и люшна хорото напред.
- Ха така, Яворе, ха така, сине - извика му дядо Стой­
ко, - метнал си се на дяда си. Той разлюляваше така хорото
навремето си.
В цялото хоро мина нов нерв. Ту момите ситняха и мом­
ците скачаха на място с викове, ту всички люшваха с все
сила напред.
- Стане, невесто моя - тропаше до Стана Явор.
- Каква съм ти невеста сега? - погледна го тя поруменя­
ла, със светещи очи.
- Щом сме говорили, значи невеста си ми.
- Измисляй ги колкото искаш.
- Да знаеш какво съм ти направил!
- От тенекийките в майсторницата ли?
- Какви тенекийки! Направил съм ти сребърен кован
колан за сватбата. Ще бъдеш най-чудната невеста на света.
Три реда жълтици ще ти туря.
- Че откъде ги имаш?
- От майка ти. Ще ги открадна преди сватбата и ще ти
ги туря.
- Няма нужда да ги крадеш, мама сама ще ми ги даде.
- Не искам аз нейните, а моите.
- Ами нали от нея ще ги откраднеш?
- Щом съм ги откраднал, значи мои са вече. И тебе ще
открадна и ще бъдеш моя.
- Всякога си луд, но днес - повече.
- Да, луд съм. Изгорях, като се бавих. Душата ми летеше
към тебе, а краката ми едва обуваха потурите. И тоя пояс
докато го навия!
- Кой ти е крив, като правиш това, което вече никой не
прави?
- Аз съм селянин, Стано, селянин. И ми е драго да кри­
вна калпак на глава.
- Криввай го като искаш.
- И да имам либе хубаво като тебе.
Хорото се разтури, но Явор все още държеше ръката й.
Наистина ли няма повече да играят?
- Хей, Пинто - извика Явор на един от циганите, които
свиреха, - карайте “лудото”!
Циганинът се засмя.
- За тебе всичко може, Яворе.
Някои бяха почнали да си отиват, но се върнаха. Люшна
се хорото с все сила.
- Стане - наведе се Явор в лудата си игра, - представи
си, че се откъснем само двама и полетим. Но да полетим
към небесата. За моето сърце Земята е тясна, Сганче.
- Да си станал авиатор, че да летиш.
- Авиатор! Ето какъв трябва да стана! И ти ще дойдеш
навсякъде с мене, нали?
- Със сигурност.
- Ще дойдеш, ще дойдеш с мене, гълъбице моя - удря­
ше Явор като млад жребец ту единия, ту другия си крак в
земята. След това като хвана Стана през кръста, откъсна я
от хорото и полетя към средата. После я върна, хванаха се
отново и полетяха напред.
Когато отново се разпусна хорото, една старица рече:
- Е, добре поиграли, Яворе.
- Добре поиграли, бабо Кево.
 - Пък си хубав, Яворе, пък си луд! Че умори хубавото
чедо на Лена, бре. Как не му се пукна сърцето!
- Както и твоето не се е пукнало навремето - бършеше
усмихнат потното си чело Явор.
- Е, то тъй, айол, всяко нещо с времето си. И моят Ран­
гел беше хала, ама пък ти, думам ти, всички надминаваш.
- Защото у всеки човек има по една хала - присъедини
се Сгойковица към тях, - а у Явор има девет, ама все добри.
Днеска какво пак измайсторуваше в майсторницата си? -
обърна се тя към Явор. - Да беше дошъл да ковнеш една
тенекийка на коритото ми, че се е пукнало.
- Не мога, стрино Сгойковице, бързам.
- А какво толкоз бързаш?
- Чехли за невестата.
- Че за каква невеста, бре?
- Ето за тази - вдигна той ръката на Стана, както я дър­
жеше.
Всички се разсмяха.
- Голям шегаджия е тоя Явор - рече Митра, която чу
интересния разговор.
- Кое? За чехлите ли? Шега, никаква шега. Правя й ги
за сватбата.
- Хората сега с бели пантофки се женят, а ти - чехли. И
ти, Стане, скланяш ли? - обърна се към нея Сгойковица.
- Че защо да не скланя? - отговори вместо нея Явор. -
Щом е моя невеста, каквото кажа, това е. И кюркче кожено
ще й ушия, и червени панделки ще й вържа на плитките.
- Че де ги? - спря се баба Кева. - Че има ли плитки най-
напред? Няма!
- Ще ги намеря - рече заканително Явор. - Дотогава ще
израснат. Косата расте.
- Е, то е тъй - тръгна отново баба Кева, - косата никне,
ама да не я стриже вече.
- Само да е посмяла! - викна строго Явор.
 - Брей, сербез момче! - сепна се Митра.
Но отведнъж Явор преметна ръката си през Сганиното
рамо и запя: “Ще те грабна аз насила и ще бъдеш, мила моя,
пак при мен”.
Разбраха, че пак се е шегувал. Стана също запя. Имаха
хубави, допълващи се гласове.
- Яворе, махни си ръката - рече Митра, - че иде Лена,
майка й.
- Защо? - прекъсна песента си Явор. - Позволено е на
невестата си да преметна ръка.
- Че откога ти е невеста? - спряха се изненадано жени­
те.
- От рождение. Вие поне знаете това, че още с раждане­
то е писано кой за кого ще се ожени.
- Дип сега не вярват в такива работи - промърмори баба
Кева и тръгнаха отново.
- Който не вярва, да не вярва. За мене си зная, че е така
- каза авторитетно Явор.
- Хайде, Стане, хайде, мама - пресрещна ги Лена, - при­
бирай се вече, чедо!
- Ето я другата ми майчица - хвана я под ръка Явор. -
Десет пъти ме е раждала, но сега съм я отстъпил на Стана.
- Че кога те е раждала, бре Яворе - разсмя се Митра.
- Все нещо ще измислиш, дето пък хич да не е. Ами ти
пускай момичето, че ако излезе Сганой, тогава ще видиш
и патиш.
- Само мустаците му са страшни, иначе не е страшен.
Знаем се ние. Още като съм се родил, той рекъл: ‫״‬Ето го
моя зет!”.
Жените се разсмяха.
Като стигнаха Сганините порти, там стоеше баща й.
- Че то бива, бива, ама вие го прекалявате - заговори
сопнато той. - Кое време стана вече! Хората се изпоприб-
раха. А вие?

16
 - И ние се прибираме - заговори Явор благо, медено.
- Че ха отивай си, остави вече Стана на мира.
- Не, тая вечер тя реши да ми пристане.
- Как тъй ша ти пристане? - направи крачка Станой.
- Ами така. Уговорихме се и решихме да минем от тука,
за да ви се обадим.
- Дума да няма за такива работи - викна Станой. - Аз
едно момиче имам!
- Значи не даваш - изопна снага Явор. - Сега ще ви­
диш!
Изгрялата Луна правеше Явор по-хубав от всякога. Той
се наведе и каза нещо на Стана.
- С мене ли ще се мериш, бре момче?! - ядоса се Сга-
ной.
- Няма да се меря, ами ще я открадна.
- Само да си посмял! - пристъпи още крачка Станой, но
Явор като рече: ‫״‬Хайде, Стане!”, полетяха и двамата хванати
за ръце.
- Май си е луд тоя Явор - рече Митра, - ама защо и тя
го слуша?
- Ама ти си виновна - викна Станой на жена си. - Ти
си виновна, дето я отпусна да стане такава вироглава. Да
няма ни страх, ни почит. Върви я търси сега по комшийски-
те къщи.
- Ей сега ще се върнат - каза Лена, - не го ли знаеш
Явор?
- Ще се върнат. Откъде знаеш? С огъня игра не може,
казвал съм ти го. А на тоя, видиш ли го? Чергата му гори от
четири краища.
- И твоята навремето гореше. Малко ли и ти все се ка­
неше да ме крадеш?
- Все ще намериш нещо да кажеш, дето не е за приказ-
ване.
В това време от противоположната страна се чу да тичат
 и пеят Явор и Стана една детинска песен: “Ето идеме два
калугера, Калино ле моя, Малино ле твоя”.
- Ето, видя ли? Играят си децата. Явор е израснал пред
очите ни. Знаем го от една педя.
Явор и Стана с подскачалия и песен се спряха пред же­
ните и Сганините родители, като пееха: “Избрали сме си
крайна девойка, Калино ле моя, Малино ле твоя”.
- Ха стига вече, Стане, прибирай се, чедо - замоли я

Дойдох да поискам разрешение от баща ми, за да це­

луна сестра ми и ще си отида да си легна спокоен - обърна
се Явор към Станой.
- Че какъв съм ти баща аз на тебе, бре, Яворе? - зачуди
се иганои.
Щом си баща на Стана, значи си и мои баща. Както и
моята майка е нейна майка и моят баща - неин баща.
~ Че ^ аква ти е Стана, та майка ти да й е майка? - ядоса
се Станой.
Сестра! Моя малка ненагледна сестричка и сега се
чуди в коя от двете къщи да се прибере.
- Аз като заключа вратата, ще видите тогава къде ще
се приберете. Казах ти, отивай си, Яворе! Ката вечер ще ми
правиш въртели.
- Позволи ми да целуна Стана и ще си отида.
- Че къде бива туй по сокаците! Туй да не е София?
- Не, аз ще целуна само върха на пръстите й. Аз съм ве­
ликият рицар, тя е моята дама на сърцето. Утре ще влизам
в кървава бран с най-страшния си враг и може би ще падна
мъртъв в незнайно поле. Тогава искам моята дама на сър­
цето да дойде със своите бели, нежни пръсти, да избърше
кръвта от зеещата рана на моето сърце. И нека знае че аз
съм умрял с нейното име на уста! - и Явор, като коленичи
пред Стана, притисна устни до пръстите на ръцете й.
- Ха сега пък друго представление! Умори ни това мом­
че, умори.

18 ^ = 1
 Ах, само да не умра млад, само да не умра млад - шеп­
неше той, притискащ челото си в ръцете на Стана.
- Яворе, пак ли? - прошепна Стана и замилва главата
му.
В следния миг той се изправи. Луната освети бледото
му, променено лице. Очите му гледаха тъжно.
- Лека вечер на всички - прошепна той и си тръгна.
- За какво се натъжи пък сега? - запита с въздишка
Лена.
- Кой знае. Такъв си е. Весел, весел, че луд. И сетне от­
веднъж стане тъжен.
Стана влезе в двора, премина през овощната градина,
стигна до комшулука и пресрещна Явор в техния двор.
- Сгано, гълъбице моя - прегърна я той.
След това тя тичешком се върна по същия път в тяхната
къща. Не можеше да го остави, когато е тъжен.
- Знаел си е той, сърцето му е знаело, че нещо има да
му се случва - въздъхна дълбоко Стана, гледайки притворе­
ните му очи.
А тя никога не му вярваше. Мислеше, че у него се менят
много бързо, стихийно настроенията. Но ето, имало е нещо
по-дълбоко. Кой знае? Явор отново забълнува неразбрано.
Стана се наведе над него и избърса челото му.
- Аз съм Христо Ботев, аз съм Христо Ботев - чу тя да
казват горящите му в температура устни.
Сълзи бликнаха от очите на Стана. И все пак някаква
усмивка премина по бледите й устни. Това беше една от лю­
бимите игри на Явор, когато беше малък. Като се връщаше
от училище, нахлузваше дългите, останали от дядо му, ко-
гато бил горски, панталони, слагаше зелената му куртка,
туряше калпака, на който беше зашил някакво жълто тене-
кенце, излъчваше гърди и като минаваше по тяхната улица,
викаше смръщен: “Аз съм Христо Ботьов”. Калпакът падаше
до очите му, понякога се препъваше, но гласът му повтаря-
ше: “Аз съм Христо Ботьов” - и държеше с едната си ръка
дървената си сабя. От цялата махала децата го гледаха, но
никой не смееше да му каже нещо, защото не искаха да си
имат разправия с него. Освен това той им разказваше таки­
ва чудни, пречудни истории, че предпочитаха да са в мир с
него. Само Стана се осмеляваше да му викне с тънкото си
гласче:
- Какъв си ми ти Христо Ботев? Да знаеш само колко
си смешен!
- Аз съм Христо Ботьов - стрелкаше я той с черните си
очи и изпъчваше гърди. Стана се заливаше от смях.
- Христо Ботев - пискаше тънкото й гласче. - А гащите
му... - не се доизказа, защото трябваше веднага да се спася­
ва с бягство.
- Ще те разсека със сабята си - викаше той след нея.
- С дървената ли? - смееше се и летеше тя.
- Ще ти отрежа главичката, да знаеш, гяурко такава!
- Уж Христо Ботев, а ще убива българките - хапеше го
езичето на Стана.
- Ще видя българка ли си, или си черна арапкиня, като
те стигна.
- Само че ти пречат гащите и калпака.
Наистина калпакът му беше паднал до очите и дългите
гащи му пречеха да тича. Но в следния миг Явор хвърли
калпака, изхлузи дългите гащи на пътя и полетя като стре­
ла след Стана. Разбрала, че ще я стигне, тя вече не кръжеше
по празната поляна пред техния двор, където децата от ма­
халата се събираха да играят, а се втурна към тяхната гра­
дина.
- Къде искаш да се скриеш, изменнице такава, и вкъщи
да влезеш, ще те стигна!
Стана се мушна през разваления плет, но Явор го прес­
кочи от друго място и я пресрещна в овощната им гради­
на.
20
 - Спри се или ще те застрелям! —викна й той и започна
да бърка в джоба на куртката. Стана наистина се уплаши.
Луд беше Явор, всички деца знаеха това, всичко можеше да
направи. Но все пак тя не искаше да се предаде току-така и
като разтвори ръце, каза с всичката болка на сърцето си.
- На, убий ме като искаш!
Той се приближи бавно и я гледаше. Гледаше я като
никога. Тя стоеше все още с разтворени ръце, но смаяна. В
очите на Явор имаше нещо чудно хубаво. Тогава устните и
откликнаха, без тя да съзнава, с най-чудната усмивка.
- Седни, Сгано - заговори й с необичайно важен глас
Явор, - защото съм дошъл да ти кажа нещо много важно.
Тя веднага седна на тревата и го гледаше с вдигнати
очи. ‫״‬
- Дойдох да ти кажа - седна и той на тревата, - че ще
се оженя за тебе. Само ти ще знаеш това, докато порасна и
дойда да те поискам от вашите.
Стана го гледаше със широко отворени очи, без да
може да ги откъсне от неговите, които изглеждаха чудни,
пречудни. Нищо не можеше да каже, само знаеше, че сега с
нищо не трябва да го огорчава.
Отведнъж той се свлече на земята. Тя стоеше непод­
вижна. Когато най-после се обърна и я погледна, изглежда­
ше тъжен, много тъжен.
- Мъчно ли ти е за нещо? —попита го тихо Стана.
Той само я погледна, стана от тревата и си тръгна. След
две-три крачки се о&ьрна и й каза необикновено сериозно:
- Няма да забравяш, че си моя жена, нали?
- Няма - прошушна тя. ‫״‬
И от тогава започна тяхната дружба, а бяха той на
единадесет години, а тя - на девет. Колко хубаво беше! След
няколко години всички разбраха, че Стана и Явор се обичат.
Възрастните го смятаха за детинска работа, а съучениците
им - за важно и сериозно нещо. Когато искаха да посочат
 пример за вярно приятелство и хубава обич, посочваха
Явор и Стана.
Чуден беше Явор, не криеше от никого прекрасното
чувство, което изпълваше цялото му същество. Беше 15-го-
дишен, когато каза на майка си, че ще й заведе Стана за
снаха..
- Добре де - засмя се тя, - ти само стани годен да я до­
ведеш, а я още мустаци нямаш.
Явор я погледна с голямо огорчение. Майка му от всич­
ки наи-добре познаваше необикновения си син, затова му
каза сериозно: ^
- Ти знаеш, синко, че обичам Стана като мое дете. И
когато я доведеш, ще ми бъде дъщеря.
‫ ־ ״‬Ще видим как Ще бВДе ‫ ־‬отвърна също така сериозно
той дали ще я доведа тук, или ще живеем другаде
И това беше голям проблем за Явор - къде да живее На
село или другаде?
- Селото е моята плът и кръв - казваше Явор на Стана
опрял се до техния плет, - ще останем на село. Ще вдигна
още един кат на къщата. Ще стана овчар. Ще извеждам в
планината овцете. Ще легна под някой букак и ще свиря на
кавал, а ти ще идваш да ми носиш храна. После ще тръгнем
двамата и ще обходим поляните. Ще изкачваме върховете
Знаеш колко е хубаво горе в планината. Ще гледаме надип­
лените планински хребети докъдето ни очи стигнат и ще
дишаме чистият въздух. Ще седнем на една скала, ти ще
пееш, а аз ще свиря на кавала.
- А овцете? - запита го Стана.
- Какво овцете? - сепна се Явор.
- Какво ще стане с овцете, докато ние скитаме из пла­
нината?
- Нали ще има и други овчари. Ще ги погледат, докато
се върнем.
Добре съгласяваше се Стана и гледаше замечтания
му поглед.

22
 - Така си и знаех, че ще се съгласиш - сне той калпа­
ка си и го задържа в ръце. - А може да останеш и цялото
лято при мене на кошарите. Ще доим млякото, после ще
извеждаме стадото на паша. А вечер! Е, Стано, а вечер ще
седим пред кошарата. Звездите като кандила ще светят по
небесния купол. Аз ще засвиря на кавала, а ти ще седиш
до нозете ми, турила глава на коляното ми. Всички околни
хребети и върхове ще притаяват дъх да слушат. А в лунни
нощи! Цялата планина ще блести. Ще те хвана за ръка и ще
тръгнем. Нима в лунна нощ може да се спи? Ще изкачим
върха. И тогава знаеш ли, Сгано, няма да сядаме, а само ще
крачим. И двамата ще заплуваме в сребърната светлина на
Луната. След това ще кацнем на брега на едно приказно езе­
ро. Да знаеш колко е хубаво там, Стано!
- А ти къде си го виждал?
- Насън.
- Какво сте се изправили пред вратника - сепна ги баба
Кева, - мязате ми на едновремешни ерген и мома. Пък мно­
го си се пременил, бре, Яворе. Кат те гледам, гаче ли гледам
едно време Тошо, ябанджийчето. Подлудил беше момите
ти казвам, брей!
- Че и тебе, а, бабо Кево? - засмя се Явор. - Че най-лич-
ната мома си била.
- Баба ти Рада ли ти го е казвала? Била съм, Яворе, на­
истина съм била! Като се хванеше до мене Тошо на хорото,
земята се тресеше. Ех, младост!
- А не се вземахте?
- Не биде. От три глътки студена вода, думат, си отиде.
Морен бил. Запотен. Жаден. Навел се и пил от Самодив­
ското кладенче. Но да ви кажа, не е от водата. Залюбила го
беше самодивата и го взе. Като свещ се стопи. Не се намери
лек. Лошо е, когато самодива завиди. Като тогава на мене.
А ти, Яворе, какво се натъжи?
- Жал ми стана за Тошо.
‫י‬4 ...
23
 - И аз колко плач съм изплакала! Черна бях почерняла.
Но сетне пак погледнах на Божия свят. Пак се засмях. И се
ожених, и челяд народих.
- А Тошо?
- Ех, спомням си от време на време за него. Запалвам
му вощеница в черквата и му раздавам жито на Задушница.
На умрелия какво друго му трябва?
- Да - въздъхна Явор, - на умрелия какво друго му тряб­
ва? - И тъмен облак забули лицето му.
- Ти пък, Станке, тая година ли свършваш школото?
- Тази.
- И сетне ще се задомиш. Их, израснахте, Бог да ви по­
живи. Майка ти вкъщи ли е?
- Вкъщи.
- Ами вий къде ще ходите, че сте се нагиздили и два­
мата?
- Никъде - отвърна Стана.
- А, ще ходим за дребни круши в планината - каза
Явор.
- Така пременени? - зачуди се баба Кева.
- Че на гости как се ходи? - запита я Явор.
- Че нали за дребници кайш ще ходите?
- То е все същото. Ще отидем на планината на гости, а
тя ще напълни калпака с дребници круши.
- Е, Яворе, като те гледам с аления пояс, шитата риза и
потурите, мисля си, че дип бая си е хубава селската носия,
защо не я харесват и все се гражданеят, не знам.
- Значи, харесваш ме, бабо Кево - засмя се Явор.
- Много даже. И Стана е тъй хубава. Най-хубавата в се­
лото. Само че тя по граждански се облича.
- Но като се оженим, край! Край на тънките блузки и
копринените полички. Направил съм й кошуля от домаш­
но платно. Извезал съм й сукман и съм й съшил 12 предни
престилки и съм изфъкал по тях рози.
 - Че туй мъжка работа ли е, бре, Яворе?
- Мъжка ще е, като тя сама не сяда да ги съшие. А и
терзиите, дето шият, нали са все мъже?
- Е, то тъй, ама дали ще ги носи Стана?
- Как не? Още на сватбата ще я облека в сукмана и тол­
коз! Няма мърдане, няма шаване.
- Стига да те слуша!
- Как няма да ме слуша? Нали съм й стопанин. Двана­
десет деца ще ми народи. Единадесет момчета и едно мо­
миче.
- Защо пък само едно момиче?
- Така. Синове ще ми трябват за работа, а на Стана и
стига една помощница. Сетне ще й дойдат единадесет сна­
хи да й шетат.
- Снахи да й шетат? Туй няма да го бвде. Сегашните
нали ги видиш, оженят се и отиват кой къде му видят очи­
те, а старите остават сами да кукуват.
- Но при нас такова нещо няма да бъде. Челядта отрано
ще се приучи да е покорна на майка и на баща. ‫״‬
- Също като тебе, а, Яворе —засмя се Сганината майка,
излязла на вратника. —Како Кево, при мене ли идеш?
- Не, отивам при Лада, ама се заговорих с младите. Сгя-
гай се дванадесет внуци да гледаш.
- Че защо тя? Мама ще ги гледа и Стана - каза съвсем
сериозно Явор.
- Добре, добре, вие само ги родете - съгласи се Лена.
- Е, ще си помислим. Стане - обърна се Явор към нея, -
колко деца искаш?
- Колкото ти искаш - засмя се Стана.
- Ето затова обичам невестата, бабо Кево, че каквото
река, на всичко е съгласна.
- Дано все тъй да бъде.
- Ще бъде, как няма да бъде? Хайде, Сгано, вземи кош­
ницата да отиваме за дребници круши, че децата с какво ще
 ги храним?
ка ‫ ־‬Еи сега - отвърна Стана и се върна с малка кошнич-

­‫ נ‬и ‫ ־־‬Мл^ ост’ че пак младост - рече баба Кева и си тръгна

а Явор и Стана се отправиха към планината. ‫י‬
***

- к™Е^г» ? ’-ДеТ0 скит0‫״‬ят ш планината, хич не ми харесва

Н ^ и зл ^ Г се
Н т,здили се, ‫״‬а *"1‫י‬3 ™‫ י‬КаТ°
напременили се И3ле3е и той
и наместо нана 1‫™»־‬ика.
хоро да идат-
какго по-рано, помъкнат се по планината. И K a L np‫־‬S
там, питам аз, какво правят? Да ме подмятат хората? kL b‫־‬ui
м ти толкоз пъти, няма да я пускаш.
А слуша ли? Откак се е пръкнала, устата й на мляко
миришеше, но само туй, което Явор рече, това е за н е Г
Абе то отпуснахме я от малка. Детска работа мисле-
kh%‫ ״‬я К И К° МШИИ ‫ ־‬майка МУ’ баща му - добри хора, крот-
. Толкоз години живеем, глас не сме чули да извисят или
да се скарат с някого А синът им луд, че няма накцце поТе
ТрябБаШе да я ‫ײ‬ баща ли ще слуша,
в главата^ ГЛ£ЩНа Трябваше да я дъРжа, да й д о й д е л а
- Ама нали я затваря в хамбара, помниш ли?
дъска
дъска ии^я
да ‫ל‬я издърпа
Н6 П° МНЯ? А Т°Й’ хаиРсъзина>Да откове една
от там.
- Пък вечерта как се изплаших - рече Лена - като я
викам, пък я няма. я
- Че кои гледа друго, ама и мене изплаши. Като търчиш
като луда и ми викаш: ‫״‬Няма я!”. Р
‫ ״ ״ “ ־‬Да Р ^ 3 «РУ™’ кат0 я няма, а в ума ми от страшни
по-страшни мисли минаваха Може да се е пукнало сърцето й
Ами, ще и се пукне сърцето - сопна й се Оганой.
Сега ДУмгш! “ами”, а тогаз малко ли ти трепереха ръце­
те, докато запалиш газеничето, за да прегледаме хамбара* А
в туй време чувам Сганиният смях. Докато се опомня откъ­
де иде, що не примрях!
- Пък аз като видях откъртената дъска, ако беше край
мене тоя лудак, като на яре щях да му извия врата.
- Сетне го думаше това, а тогаз, помниш ли, като оне­
мели вървяхме към плевника. И като чух Явор да вика с все
глас: ‫״‬Към мене тичай, Сгано, да не си се дала да те хване
Стоил!”, краката ми се подкосиха, седнах на земята и запла­
ках от радост. Жива беше Стана, че както я бяхме забравили
в хамбара, можеше и да умре там детето.
- А за какво я затворихме? Нали пак за тоя Явор?
- Ох, тъй беше, но нали заровихме три преди нея, та ми
е много мила.
- И да я оставим да ни се качи на главата!
- Пък какво ни се е качила на главата? Обичат се с Явор.
Че кой не е любил на младини?
- Обичат се, обичат. Но защо скиторят из планините?
Че де го бива това?
- Че като ги видиш, че тръгват, защо не ги спреш?
- Кого, тях ли? Не го ли знаеш? Ще започне да измие-
ля триста и трийсет приказки. Откъде му идат на ума - не
мога да разбера. Ще ми омотае главата, а тя само седи и се
подсмива. И ту към него прави мили очи, ту към мене.
- И накрая ще ти се разтопи сърцето.
- Какво ще ми се разтопи сърцето, ама те и двамата как-
то се смеят, хванат се за ръце и хукват, гаче ли са деца на
пет години.
- Пак са си деца, Сганое. Нека се радват сега!
- Ти се тъй думаш, че затуй стигнахме дотам. Знаеш ли
ги ти сега къде са и какво са?
- Знам, какво ще знам. Но да ти кажа, ей тук под лъ­
жичката ми е спокойно. Явор е добър момък, зло на Стана
няма да направи. Че си я обича, обича я. Ами помниш ли
през онази зима, на Божич, в оная снежна фъртуна, ако нея
 нощ не беше докарал доктора, отишла си беше Стана п™
кой н°еГг0рДИШеН беШ6 Т°ГаВа ЯВ°Р? Има‫־‬няма 16 години Ни-
и не се решаваше от къщи да се покаже, а той с коня до
Г к а т о З х 1дешСаМ0 М°Ж6 Н£Шрави•И помниш
’ ЛуД одеше кран къщи докато оздравее Стана Като
видях пожълтял, отслабнал, почернял, жал ми стана.
- Че малко си е черен и без туй.

това"момче”. П°МНИШ СаМ ™ ре,е: ■°‫“ ™>״‬

- Рекъл съм, рекъл съм. И ти колко работи си пекла ня
времето си, ама сега... р си рекла на
- Каквото съм рекла, не съм се отметнала. Нея нощ като
сш Т СЪССНЯГ№ ВОДИД° КТОра’ който спаси
преча’ Н>кя се
преча. Нека рр
вземат, като’ пораснат”.
Кат° 03ДР^ее Оана, няма да й
Абе то като се вземат, нека се вземат, ама що трябва да
ее, кай
к Т игана?
й ™ Козите
К‫*? ™״‬ли‫״‬търси
6 ‫ “׳‬с Явор
‫־״>׳״‬
по »баирите?
го не 3Г Г Г 1 Св К°Й Да Тв ПИТЗ Де ХОДИ 0 ™ 3•‫ ׳‬А ти Щ0
в°т “ а неговият черен Митю, дето стана за смях
в L КЗС-то с крадените пилета?

там c"xo"2 r " Z 4^ НаУМ‫ ־‬С“ ° 1*0*‫ ״‬5‫■ ״ ז ׳‬Дет0 <‫ ״־‬искат.
ш™ “ Кои 13‫״״‬Д‫ “ “ ״‬Ушави, та сега и те да сяу-
- Хубаво си му рекъл.
^ Ма знаеш ли> Ще ВДа Да проследя Стана и Явор Ех че
какъв бои ще им дръпна и на двамата! Р ’
ЖрН‫ ־‬Пр0Следи ги кат0 искаш. Но като са си решили да се
женят, дали днеска, или утре... Д
изрече ‫ ־‬яД0са се Сганой и излезе.
Тръгна той по преките пътеки да ги следи и пресоеша и
привечер се върна каталясал. пресреща и
Е? —запита го Лена, като му тури легена г тпттла
да си натопи краката. топла вода

28
 - Какво да ти река - заговори Станой - това хора за
женене ли са, или са деца за игра, хич не мога да разбера.
Пък може и двамата да са побъркани. Щом толкова си уй­
дисват.
- Само туй не може да бъде.
- Как не може да бъде. Аз всичко не можах да видя и
чуя, че се криех да ме не усетят, но туй, което видях и чух,
стига. Слушай сега хубаво, да се увериш и ти. Взе той Сга-
на и я качи на едно дърво. Тя седна на най-ниския клон, а
той подгъна едното коляно пред нея, държеше си калпака
в едната ръка, а другата турил на сърцето си и й приказва
приказки, какво да ти кажа, гаче ли ги чете от книга. Сетне
се изправи, подаде си ръцете, тя стъпи на едната му шепа и
хвана с двете си ръце другата му ръка. И така я носи десе­
тина крачки. И двамата пееха. Цирк ти казвам, цирк! Сетне
тя скочи на земята, а той се преметна като децата няколко
пъти през глава по тревата и така си остана. Тя отиде, сед­
на при него, започна да му милва главата, но той не мър­
да. ‫״‬Пак го е прихванало нещо - мислех си аз - какво сега
мъчи момичето ми?” Стана се наведе и го целуна по главата.
Отведнъж той оживя, скочи и запя: ‫״‬И самодиви в бяла пре­
мяна, тихо нагазват трева зелена” и най-сетне стигна дотам,
дето третата го целунала. Разбра ли?
- Какво да разбера? - подаде му Лена парцал да си из­
бърше краката.
- Как какво да разбереш. Той е този, раненият, а Стана
самодивата, дето го целунала. И той оживя. Правят си пред­
ставление, не разбираш ли?
- Е и ти затуй си изпотроши краката да ходиш да гле­
даш, че малко представления правят тука пред вратника.
- Остави, ама щях да си изпатя.
- Защо?
- Знаех, че ще отидат на оная круша дребница, дето кру­
шите й са сочни и имат един хубав мирис. Рекох да ги из-
 преваря и се скрих в шубрака. Стана вървеше напред, а той
подир нея и пееха оная песен за момата, дето брала малини
и някои й вика: ‫״‬Постой, момне, да зърна очите ти!” и дето
и била кошницата пълна с малини.
- А, сещам се, те и тук я пеят често пред портата и ми е
драго да ги слушам.
- Но аз като седях в оня трънак и се понабодох, та се
поразшавах.
- Нещо прошумоля - рече Стана и се обърна към Явор.
- Това ще е някой скрит враг, ей сега ще бъде унищо­
жен на място - викна Явор. Нали знаеш, че ги приказва все
едни такива думи, дето да се чудиш откъде му идат на ума
- Е, и сетне?
- Сетне гледам Явор, държи един кривак, откъде пък го
беше намерил, и като го вдигна, право към шубрака, в който
бях аз. Ще го стовари отгоре ми и толкоз ми е - помислих
си аз и излязох.
- Е, и?
- Е и. Припаднаха и двамата от смях. Търкаляха се по
земята.
- Дойдох да понабера круши - рекох на Стана аз, - май­
ка ти ме проводи.
- Кажи си, татенце - заговори Явор, както си го знаеш,
кога го прихване глезотията, - кажи си, че не те е пратила
майка Лена, а сам си тръгнал да береш круши!
- Е, и сам да съм искал, какво от туй?
- Ами да си ни казал, че да дойдеш с нас и да си ни пуб­
лика, а ние представлявахме пред камъните и дърветата.
- И сетне? - питаше Лена.
- Сетне Стана напълни кошницата и рече да донеса кру­
шите тука. Но Явор не даде.”Аз, каже, ще ги нося.” Виж туй
ми хареса. Сетне пяха, пяха, играха и се върнахме тримата
- А къде са сега? '
- У Яворови. Майка му ни пресрещна. Приготвила му
раницата. Да вечеря и да тръгва, имало камион. Утре су­
тринта нали трябва да е на работа.
- Ей тъй като тръгнат вечерта, че сърцето ми се свива.
- За какво?
- Как за какво. Я шофьор заспи, я друго нещо.
- Пък на вас жените друго нещо няма да мине през гла­
вата, все лошото.
- Само да не ставаЛе да ида да му дам и аз нещо за из път.
- Няма какво да му даваш. Майка му е приготвила.
- Ами да го изпроводя.
- Стига си му Стана. Ти за какво си му?
***

Стана дълбоко въздъхна и повдигна глава. Струваше й

се, че Явор я гледа и се сепна. Но той лежеше със затворени
очи, с превързана глава. Цялото й тяло беше сковано. Ис­
каше й се да стане, но се страхуваше да помръдне. После се
наведе над Явор и му пошепна:
- Малко ще се пораздвижа и после ще седна пак при
тебе.
Пръстите, които държаха ръката й, откликнаха на ду­
мите й, леко се присвиха и отпуснаха. Това беше първият
признак на събуждащия се съзнателен живот в него. Топла
вълна се вдигна от гърдите на Стана, мина през гърлото
й и бликна като горещи сълзи от очите й. Когато отново
седна до Явор, пръстите му се отвориха, за да се затворят
около ръката й. ‫״‬Само да остане жив, само да остане жив”
повтаряше си непрекъснато Стана. Лекарите проявяваха из­
ключителни грижи към него. Правеха всичко, което беше
по силите им. През нощта дежурната сестра, а понякога и
дежурният лекар идваха, без да бъдат повикани, за да видят
състоянието му. Стана ги гледаше, за да схване по израза
на лицето им, по очите им как е Явор и чуваше все същите
насърчителни думи:

31
 По добре е, ще издържи. Як, здрав момък е, ще му
мине. 7
- Дано! - въздъхваше Стана, а сълзите й от мъка и от
радост поради чутите думи се събираха в очите и сами се от­
ронваха. Тя се усмихваше виновно и ги избърсваше с върха
на пръстите си.
- Почивай си —говореше й грижовно сестрата, —защо-
то ще се изтощиш. Когато Явор пооздравее и го изпишат
от болницата, той ще бъде добре, но ти ще бъдеш съвсем
отпаднала. А и за тогава ще трябват сили.
- Само да оздравее, сили ще имам.
- Но все пак като спи той, полягвай си и ти, подрямвай.
- Подрямвам - отговаряше Стана.
- Ама все тука, сложила глава на леглото. Това не е по­
чивка.
- Нека малко да се подобри, ще легна да спя и ще си
отспя. Но сега като го чувам да бълнува...
- Е, да, но ще му мине.
Сестрата излизаше от стаята. Нощите Явор прекарваше
по-тежко. Понякога стенеше, понякога искаше да става от
леглото. Стана едва го задържаше. Но най-често бълнува­
ше. Всяко негово бълнуване, което тя можеше да схване и
разбере, събуждаше в нейното съзнание спомени от техния
общ живот.
- Стано, дай саханите - шушнеха устните на Явор, - дай
да ги излъскам за сватбата.
От очите на Стана бликнаха сълзи. Майка й и баща й
бяха отишли в града да пазаруват за сватбата.
- Стане, днес ще калайдисваме всички съдове - казваше
й Явор, опрян на портата им. —Нали майка ти се тревоже­
ше, че тавите не били калайдисани.
- А ще можем ли?
- Как да не можем. Аз съм циганина Генчо, а ти си мо­
ята млада циганка. Ей тук ще наклада на двора огън. Ти
32 —
само изнеси съдовете, ще дойдат Пинто и момчето му да
помагат.
- Добре - съгласи се Стана.
- След малко ще дойда - каза Явор и си тръгна.
Около половин час след това всички деца от махалата се
събраха в двора на Станини. А и възрастните, които чуваха
шума и глъчката, се отбиваха да видят какво става. Но и те
като децата мъчно можеха да се откъснат и да продължат
пътя си.
Явор си бе завил шарена кърпа като чалма на главата,
облякъл си бе мръсна антерия и вехти потури. Стана си
бе направила от една шарена рокля шалвари, облякла бе
скъсана блуза и препасала стар пояс на Явор. Главата се
бе завързала със синя шамия. Явор и Пинто се въртяха и
изчистваха тавите, а Стана и Пинтовото момче триеха
саханите. След това започнаха да калайдисват. Явор като
стар циганин говореше на Стана с няколкото думи, които
бе научил от дружбата си с циганите, и Стана търчеше като
млада циганка. Децата и възрастните се смееха. Откъде му
идеха на Явор тия работи, а и Стана във всичко се съгласява
с него!
Като се върнаха късно следобед Лена и Станой, почу­
диха се какво ставаше у тях, че са се насъбрали и деца, и
големи в двора им.
- Дали не се е случило нещо лошо? - рече Лена и като
слезе от колата, забърза с подкосени крака. Но тъй си и
остана като закована, като видя Явор и Стана предрешени
като цигани и заедно с Пинто да калайдисват.
- Зинге, циганчице моя - говореше Явор, - тая вечер
ще гуляем. А утре ще купя нови шалвари, че много труд
направихме днеска, много пари спечелихме.
Всички се смееха.
- Така си и знаех - спря се Станой до жена си. - Пак
някоя лудория са измислили.
 Когато най-после всичко привършиха и прибраха, беше
се стъмнило.
- Циганчице моя, гълъбице моя - прегърна Явор Стана
на двора, преди да си тръгне, - не съжаляваш ли, че идва
така бързо денят на сватбата?
- Защо? - учудено го запита тя.
- Защото всичко ще свърши.
- Какво ще свърши?
- Красотата. Не разбираш ли? Да бленуваш, да мечтаеш,
да се стремиш към нещо - това е най-прекрасното в живота.
Но когато го постигнеш, какво ще правиш после? Няма ли
да се свърши животът, когато се оженим?
‫ ־־‬Но защо, Яворе, нали ние ще бъдем пак заедно?
- Ще бъдем. Но ще бъдем ли това, което сме сега? Няма
ли отведнъж да остареем? Ще тичаме ли пак така за ръце?
Ще играем ли с децата на “шум, шум шумалак”? Ще бъдеш
ли ти мое “гърненце”, за което ще тичам през глава, за да
не ми го вземе друг?
- Не зная, Яворе, казват, че всяка възраст си имала сво­
ята красота и радости.
- Може ‫״״׳‬йена я в прегръдките си Явор, - но никога
няма да бъде, както сме сега - Генчо и Зинга циганите.
- Но тогава ще имаме много нови радости, които сега
не познаваме.
- Кой знае, Стано, нали виждам женените. Ако и ние
живеем така?
- Но нима сега ние живеем като другите момичета и
момчета? И тогава навярно нашият живот ще се различава.
С какво?
- Не съм мислила, Яворе, но сигурно... - не довърши
Стана, защото някаква болка сви сърцето й.
А аз съм мислил, Стано. Ти ще дойдеш с мене там,
където аз работя и ще работим, работим, работим.
- Но нали и сега ти работиш? А и аз.
 - Работя, но сега всеки миг ми е запълнен с тебе - да
те видя, да те срещна, да ти приготвя нещо за сватбата. А
тогава ще бъдем всеки ден заедно.
- Но нали ще работим на различни места, ще бързаме
да се върнем, за да се видим!
- Ах, дано цял живот копнея за тебе, както сега! А ина­
че какво ще бъде, Стано?
- Много обичаш да мислиш, Яворе, отнапред за неща­
та. Може би ще бъде по-хубаво отколкото си мислиш. Нали
сме все ние?
- Вярно е, гълъбице моя, но бих искал моята женитба да
е връх висок, недостижим и цял живот да се изкачвам към
него, за да имам цял живот красотата и жаждата по тебе.
Явор притисна по-силно Стана до гърдите си.
- Тогава няма да ме сепва гласът на майка ти както сега
и да буди по-силен устрем и копнеж към тебе. Ако може
никога да се не женим, Стано!
Явор усети бузите на Стана мокри.
- Стано, гълъбице моя, какво ти е?
- Мъчно ми е, Яворе.
- За какво, свидна моя?
- Защото не може да бъде така, както ти искаш. Ако не
бяха мама, тате, може би би могло. А сега...
- Как искаш ти, гълъбице моя?
- Да се оженим.
- Та аз ден и нощ копнея за този миг, свидна моя се­
стрице.
- Добре, Яворе. До утре.
- До утре, циганчице моя.
Изведнъж Явор запя “Ой, циган”. Стана също запя.
Гласовете им се допълваха и звучаха чудно хармонично в
нощта.
Сганой беше отворил вратата, за да се скара на Стана, но
се заслуша.

35
 Това ще им остане - помисли си той. - Като се оженят
ще поемат хомота на живота. Деца, туй, онуй - едно се раз­
боляло, друго умряло, няма да им остане време за песни

Устните на Явор горяха, Стана ги бършеше с мокро па-

муче. Явор жадно всмукваше памучето, после устните му се
размърдаха. Той вдигна ръка и извика:
- “Сечен турчин, бългур ям”. Тичай, Сгано, към мене!
_ 0 ” “13‫י‬притвори очи. Ето ги на село, на тревистата поляна
празни дворни места, където се събираха привечер децата
от махлата. Там тичаха, играеха, докато майките им не ги
викаха по два-три пъти да се приберат.
Сечен турчин, бългур ям - какво всъщност значат тия
думи, запита се Стана, съвършено безсмислени.” Но те из­
викват в съзнанието й една игра. Децата са наредени двама
по двама, хванати за ръце, едни зад други в редица. Едно
застава пред тях, вдига ръка и извиква: “Сечен турчин, бьл-
гур ям . В същия момент последната двойка от редицата
се разделя и започва да тича от двете страни, стремяща се
отново да се срещне и хване. Но към тях тича да ги раздели
тоя, които е извикал “сечен турчин” и да хване единия от
двамата. Никога Явор не позволи някой да хване Стана. Той
летеше като сокол, като ястреб и я хващаше преди да бъде
настигната от гонителя. F A д
В целият им детски и юношески живот звучеше силни­
ят глас на Явор: “Към мене тичай, Сгано!”. И тя тичаше и се
чувстваше щастлива, когато той хващаше ръката й и тичаха
да се наредят отново на редицата за нова игра. Чудни са де­
тинските игри, мислеше си Стана. Сега тя виждаше колко
безсмислена беше фразата “Сечен турчин”. А тогава имаше
чуден смисъл за тях. Тя означаваше една игра, пълна с ви­
кове, с крясъци на тези, които от редицата следяха тичащи­
те и вземаха живо участие с насърчения на гонителя или
гонените. И колко щастливи ги правеше тази игра! Прав е
бил Явор, казвайки, че заедно с детството и с юношество­
то си отива един свят, един живот. А дали всички деца са
имали такова чудно детство и младост, каквито имаха те
с Явор? Кои в село са се обичали като тях? Никои. Кой бе
направил такава сватба като тяхната? Никой! Защото никой
не беше като Явор.
- Стано - казваше й той, - мало и голямо ще събера на
сватбата ни.
И наистина ги събра. И не само от селото бяха дошли,
но и другарите, с които работеше. Но сватба ли беше то, или
приказка? Не, това беше самото неуморно сърце на Явор.
Цялата година, през която беше работил след завършва­
нето на техническото училище, а дори и много по-отрано,
се бе приготвял за този ден. Когато тръгнаха за селсъвета,
всички наизлязоха да ги гледат. Явор беше в нови потури,
ален пояс, бяла, шита с български шевици риза, кривнал
нов калпак на чело.
- Бре, тоя Явор - казваха жените, - каквото рече - от­
сече. Каза, че Стана като селянка ще заведе под венчило и
го направи.
- Чисто по народному - добавяха други, - но браво на
Стана, във всичко е съгласна с Явор. Коя друга мома в тия
години ще облече селската носия, и то на такъв ден - на
сватбата си?
- И мустаци си пуснал тоя Явор - смееха се селяните. -
Брех, сербез момче!
Но когато се връщаха от селсъвета, селяните отново
бяха смаяни. Стана вървеше под ръка с Явор като бял ангел.
Къде и кога се бе преоблякла в чудната рокля, направена
от воали, с белите ръкавици и булото - дълго, дълго, та две
деца отзад го носеха, с бяло венче на главата? И Явор бе
облечен в нов костюм, в който селяните за първи път го
виждаха. А къде му бяха отишли мустаците?
 Ама пък хубави и двамата! - говореше Митра на баба
ева. - Да ти кажа право, такваз лика и прилика младожен­
ци не сме имали скоро на село.
- Ъхъ - съгласяваше се баба Кева, - ама туй, дето си
смениха дрехите, е само Яворова работа. Той обича да ги
измисля такива. Кой знае какво е измислил още.
И наистина беше измислил. Музикалната циганска бан­
да начело с Пинто свиреше и хорото няколко ката се изви­
ваше от Яворовите порти до Сганините. Но следобед на тре­
вистата поляна, к‫־‬вдето някога играеха като деца, някои от
дошлите Яворови приятели свиреха на цигулки и китари
а момичета и момчета пригласяха с песен. Отначало пяха
хубави народни песни, та сърцата на всички откликнаха
А когато този, който ръководеше свиренето и пеенето се
обърна към тях с думите: ‫״‬Пейте, братя!‫״‬, всички само това
чакаха. Запяха и докато още пееха, донесоха сред поляната
голяма маса и стъпбичка прикрепиха до нея. Всички спряха
да пеят и с почуда видяха Стана да идва завита с бял чар­
шаф. Тя се изкачи на стълбичката и застана на масата. В
същото време дойде и Явор, но в други дрехи, чуждоземни
с преметната торба на рамо.
- Пустият Явор, какво ли е измислил пак! - протегнаха
вратове хората, за да видят по-добре, и притаиха дъх.
- Хубавице моя - заговори Явор на Стана, - цял свят
обиколих, за тебе накити събирах, за да се разтвори сърцето
ти за мене. - И Явор извади от торбата пръстени и огърли-

Не чаках аз накити, момко, а тебе самия - и Стана

отметна чаршафа, с който беше завита.
- Дай ми пръстите си, хубавице моя, да ги обнижа с
пръстени и наведи се да ти туря огърлиците. Да ги гледаш
да ги носиш и да им се радваш. *
- Предпочитам да гледам светлината на очите ти, мла­
ди момко, и да се радвам на обичта на сърцето ти.
 - Тогава ела с мене, хубавице моя - пусна в торбата Явор
пръстените и огърлиците и протегна двете си ръце.
Тя стъпи в едната му ръка и го хвана с двете си ръце
за другата. Явор направи така няколко крачки, после Ста­
на скочи на земята. Оркестърът засвири валс. Явор и Стана
започнаха да танцуват. След тях затанцуваха момите и мом­
ците. Стана беше свръхщастлива. Очите на Явор я гледаха
като никога хубаво. Но в следният миг сърцето й трепна в
болка и тя прошепна:
- Любими, защо светлината в очите ти отстъпи на тъга­
та? Не я допускай днес!
- Дано никога не свърши днешния ден, гълъбице моя! -
спря да танцува Явор и прегърна Стана.
След малко, за обща изненада на селяните, докараха
на поляната кола с чергило. От там изскочи Явор и подаде
ръка на Стана. Явор беше облечен като млад циганин, а Ста­
на с бялата си рокля, но по шията й блестяха огърлици, а по
ръцете й - пръстени.
- Какво ли е измислил пак тоя чудак? - спряха дъх се­
ляните. Децата гледаха с отворени уста.
- Откраднах те, хубавице моя, защото беше свидна на
сърцето ми. Но твоето сърце не откликна на моята обич
и ти остана студена, недостъпна за пламъка в моите гър­
ди. Обрах света и те обкичих със злато и елмази, но вместо
светлина в очите ти, аз видях сълзи. Може би твоето сърце
копнее по другиго? Може би твоите очи очакват да видят
очите на друг момък? Затова те доведох отново в селото,
откъдето те откраднах. Ето, хубавице моя, твоята къща, иди
си и споменувай ме с добро.
- А накитите? - запита Стана.
- Вземи ги, хубавице моя, защото аз няма да обкича с
тях никоя друга. И сърцето ми ще обича само тебе.
- Вземи си накитите, момко, защото те парят шията ми
и горят пръстите ми! Те няма да ми донесат радост.
 - Да бъде волята ти, хубавице моя! - заснема Явор огър­
лиците и пръстените.
- Сега съм свободна, нали? - запита усмихната Стана.
- Свободна си, хубавице моя, иди си у дома. Може би
твоята майка те чака.
- Няма да отида никъде, млади момко, защото моят
дом е при тебе. Но аз не исках като робиня да те обичам
и заради накитите да ти бъда вярна. Аз искам свободна да
дойда при тебе и от обич да остана.
- Гълъбице моя, ти идваш при мене? - протегна Явор
към нея ръце. - Ти ще останеш при мене?
- При тебе момко, при тебе, Яворе, защото твоето сърце
знае да обича така, както никое друго - и тя се хвърли в
прегръдките на Явор.
- Ще отидем двамата при майка ти, която е изплакала
очите си по тебе.
- Да отидем! - извика радостно Стана и като се хванаха
за ръце, затичаха се към Сганини.
Селяните се разшаваха.
- Пък откъде им идат наум тия работи? - чудеше се
една от жените.
- Па нали затова са учили - добави друга.
- Ами, само те са учили - обади се Митра. - Колко са се
учили и за дофгори и за инжилери, ама кога е била такава
сватба?
Оркестърът беше засвирил. Младежите затанцуваха.
Когато музиката спря, писна кларнетът на Пинто, заудря
момчето тъпана, засвири цигулката на унгарчето Аран ръ­
ченица. Явор и Стана дойдоха като мома и ерген в селски
носии. Явор вдигна ръка и циганите спряха да свирят.
- Ако ме надиграеш, моме хубава, хранените си биволи
ще ти подаря, но ако аз те надиграя, невеста ще ми ста­
неш.
- Хубаво! - заля се в усмивка радостното лице на Стана.
 Отново писна кларнето, задумка тъпана на ръченица.
Скочи Явор, литна като пеперуда Стана. Заиграха сърцата
на млади и стари. Стана сякаш не стъпваше на земята, а
Явор я обикаляше, ту като клякаше, ту като удряше нозе в
земята. Пинто усилваше темпото. Кръгът край играчите ту
се разширяваше, ту се стесняваше и всички вземаха участие
със сърце и душа в играта. Най-после Стана като прилетя
към Явор, викна му:
- Даваш ли ми биволите?
- Давам ти ги, невесто моя - откликна Явор и двамата,
хванати за ръце, с игриви стъпки отидоха при родителите
си и ги въведоха в поляната.
- Хоро! - извика Явор на свирачите.
Наловиха се стари и млади, а опашката от деца нямаше
край.
- Помниш ли, Стано —наведе се над нея Явор, —когато
играехме в неделните дни, дошли си за хорото?
- Помня, Яворе - погледна го Стана с блестящи очи.
Но есенният ден не беше много дълъг и слънцето за­
лезе зад върховете на планината. Тогава селяните видяха
Явор да държи юздите на бялата, напръскана със синьо ко­
била, която дадоха на ТКЗС-то, а Стана с бохчичка в ръка
до него.
- Ще ми пристанеш ли, Стано? —запита я Явор.
- Ще ти пристана, щом нашите не ме дават на тебе.
- И никога няма ли да пожалиш, че си дошла с мене?
- Никога, Яворе!
Тогава той се метна на кобилата, хвана протегнатите
Станини ръце, сложи я пред себе си и изчезнаха в дрезгави­
ната на спускащата се вечер.
- Отвлече я —рекоха селяните и започнаха да си разо­
тиват.

41
 4em a?aTH‫ « ״‬S f ‫ ' ־‬K°f c ° Явор 0 ‫ ™ ״‬а тръгнаха късно ве-
6?та за новото си жилище, уморени от многото игпи и
песни през дени, бяха наклонил‫ ״‬мълчаливо г л Г с д Г д о

ната‫־‬на“ ’ ММ? ‫ ־‬Прекара Явор * "0 съра­

- Не, Яворе.
‫ ־־‬За какво мислиш?
I д Г Г Г0 ? М ЩаСТЛИВа> за да мисля за какваго и да е
А утре ще бъдеш ли пак така щастлива?
‫ ־־־‬Сигурно. ’
- А вдругиден и по другия, и по другия?
- Винаги, щом съм с тебе

m e ще ^ eM ‫ ״‬6 ‫״ ״‬ ‫™ ־‬ ‫ ״‬.
- А защо да не бъдем?
м и 3‫ ־‬ащ0т0 не сме постигнали това, към което сме се стпе-
мили през нашия кратък досега живот. Р
ми - д ° НИМа МИСЛИШ’ че няма сече към какво да се стпе-
Z T n o Z Z t мяого неща съм си - ‫■ ״ ״ ״‬
- Какви, гълъбице моя?
- Най-различни, Яворе. Ето например...
Не, не ми ги казвай, защото съм сигурен че те нямя
д а с а в ‫ ־‬,е това голямо, прекрасно нещо, както’‫ ״‬ашата же-

- Може, но те пак ще ни носят радост

‫ ״־‬0‫ ™;״‬B
H™ 7 z r ‫ ׳‬че ние даес см‫ ־‬се ‫*י‬3™ ‫ ־״ ״‬най-
те бъде угасвай‫־‬, б а в н Г н о Г ^ р н о “ ГнеТе" А ^ Т к ™“
ГнсКоа~ Г в Г ВР“ • И е1т Г 0£
‫י‬ т Да се изкачвам и пак да не го достигна.
 - Може би този връх е науката, Яворе. Ето, ти постоян­
но четеш, учиш и сам казваш, че инженерите се учудват, ко-
гато им казваш, че си завършил само техническо училище.
- Науката? Имаш право, гълъбице моя, науката.Тя е
един огромен връх, от който ние постоянно откъртваме от­
ломки, но самият той стои все цял. Дори става по-голям,
защото нашите очи се разтварят и ние започваме да го виж­
даме в неговата грандиозност и непостижимост. Но не ми­
слиш ли, Стано, че науката запълва само една частица от
човешката същност? Ето, аз учех. И сега чета, търся, искам
да узная и разбера известни неща, които вчера не съм знаел.
Но какво би била науката без тебе, без моето сърце, което те
обича и което в мечтите по тебе и заради тебе е искало да
постигне това, което съм научил и постигнал досега? Ако аз
изгубя този импулс, какво ще бъде за мене науката?
- Ти все мислиш, Яворе, дори и днес, дори и сега.
- Не мога да не мисля. Знаеш ли какво ми каза днес моя
началник? Ти го видя, запозна се с него.
- Да. А какво ти каза?
- Защо, казва, не си станал артист, би направил прекрас­
на кариера. Аз само се засмях. Артистична кариера. О, не,
никога. Това значи да убия духа си, да унищожа душата си.
А аз искам да бъда жив човек, Стано, жив, разбираш ли ме
какво значи жив? И това, което наричат артистичност, то
е животът, който искам да живея. Не на сцената, а в самия
живот с тебе. Да стана артист на сцената, значи да бъда пти­
ца в кафез. А аз искам свободно да летя и свободно да пея.
- Това е много хубаво, Яворе.
- Нали, гълъбице моя, и ние ще летим като два бели гъ­
лъба все заедно, все заедно. Понякога небесата ще са сини,
Слънцето ще блести по белите ни криле, понякога небесата
ще станат сиви, тъмни, облаци ще се носят по тях, гръмо­
тевици ще се търкалят по небето и светкавици ще го раз­
късват. Но ние няма да се боим. И все ще летим успоредно.
Бурите ще се превръщат за нас в радост, защото ще сме за­
едно.
- Ето, видя ли, че има радост и в бъдните дни?
- Да, но защото все летим. А спрем ли се, свием ли си
гнездо, навъдят ли ни се птиченца, ще станем като други­
те.
- А ти не искаш ли да имаме птиченца, Яворе?
- Не зная, още не съм се нарадвал на тебе. А ще ми стиг­
нат ли дните да ти се нарадвам?
- Защо да не стигнат?
- Животът е така кратък, Стано, а ако аз умра млад? - и
той изведнъж захлупи главата си в скута й.
- И днес ли, любими мой - наведе се тя и сложи главата
си върху неговата, - и днес ли, в най-хубавия ни ден?
- Днес повече от всякога прекосява тая мисъл съзнани­
ето ми. И когато те държа в прегръдката си, когато танцу­
вахме и когато играхме ръченица и ти летеше като птица,
по-хубава от всякога, аз казвах в себе си: ‫״‬Ето, жив съм, все
още съм жив. И тая дивна песен, която се казва живот, все
още я пеем заедно със Стана”. И бях щастлив като никога.
Но миг след това ме пронизваше мисълта: ,Ами ако умра?
Ако я изгубя?”. Не, не искам да умра, Сгано, не искам да те
загубя! - прегърна я той през кръста.
- Откогато те помня, Яворе, все от това се боиш, а ето -
не е станало. Не си внушавай напразно!
- Напразно? Дано да е напразно. Но ти не знаеш, Стано,
че понякога се надига у мене нещо друго, от самата ми душа
- възправя се и знае нещата, които ще станат, така, сякаш
са станали.
- Много си уморен, Яворе.
- Уморен? Да, може би. Но мисълта ми е по-будна от
всякога.
Когато пристигнаха, Явор въведе Стана в малък хол и
седнаха до една маса. След миг някаква завеса се раздви-
жи. Тогава Стана чу двама души да пеят “Помниш ли ти на
нашата обич мечтите” от “Царицата на чардаша”. От очите
й бликнаха сълзи. Колко пъти бяха пяли тази ария с Явор
пред портата на техния двор. Или когато привечер я изпра­
щаше.
- Сгано, гълъбице моя - хвана Явор ръцете й и като се
изправи, запя: ‫״‬Помниш ли ти на нашата обич мечтите”.
Стана също запя. Иззад полудръпнатата завеса замълчаха.
- Защо плачеш, Станче? - чу тя тихия глас на Явор.
Кога я питаше той - тогава или сега, не можеше да се
опомни тя. Но освободена от миналото, видя, че Явор беше
отворил очите си и я гледаше.
- Яворе - сложи тя главата си на леглото му, - Яворе! -
и цялото й тяло се тресеше от плач.
- Аз оживях, любима моя - заговори съвсем тихо Явор
и сложи ръката си върху главата й.
Тя я хвана и я обсипа с целувки. Той оживя, той оживя,
това беше най-важното!
- За какво мислеше, любима моя? - запита я Явор, кога-
то тя изправи глава и избърса радостните си сълзи.
- За нашата сватба. Когато пеехме двамата в хола “Пом­
ниш ли ти на нашата обич мечтите”.
- Знаеш ли, че като отворих очите си и те гледах, аз
си помислих за същия този момент. Помниш ли, когато ти
казвах, че бих искал денят на нашата сватба да се слее със
самата вечност? И никога да не идва нощта и никога утрото
на другия ден.
- Помня, Яворе.
- Сега разбирам, това е било копнежът на моята душа
към Незнайното, Великото.
- По добре ли се чувстваш, Яворе?
- Щом оживях? Ти беше все тук, до леглото, нали?
-Д а.
- Аз те виждах.

45
 Как си ме виждал, когато беше все със затворени
очи?
- Сърцето ми те виждаше, и душата. А да знаеш как ду­
шата може да вижда! Да минава през стените и да отива в
неизказано хубави места.
- Да знаеш колко много бълнуваше! И най-често казва­
ше неща, свързани с нашето детство, с нашата младост.
Явор въздъхна и притвори очи. Може би се беше умо­
рил? Лекарите казваха, че вече е вън от всяка опастност.
- Какво прави моя малък приятел? - запита я Явор
веднъж.
- Кой приятел?
- Лъчезар.
- А, Лъченцето ли? Добре е. Имах скоро писмо от наши­
те, четял им приказки.
- Като изляза от болницата, искам да го видя. И може
би вече ще трябва да остане при нас.
Цялото същество на Стана просия от радост.
- Аз не бях много добър с него —заговори Явор, —ми­
слех, че ми пречи, че те отнема от мене. Но не съм бил прав.
Сега трябва да се коригирам в това отношение. А и да се
откажа от много мои предишни разбирания.
Стана го гледаше с радост и мъка едновременно. Забе­
лязваше някаква особена промяна в него. От боледуването
сигурно беше. Много пъти той я гледаше дълго, мълчаливо,
после притваряше очи и дълбоко въздъхваше. С времето ще
се оправи, казваше си Стана и мисълта й, добила крил е от
радостта, излизаше от болницата и летеше с все сила към
село. Ах, ето застроилите се нови къщи на празните мес­
та, където някога играеха. Ето Яворови. Къде ли е Лъчко,
питаше се запъхтяна от вълнение тя, у Яворови, или у нас?
И тя се спуска стремглаво в стаята. Ето го, ето го детето й,
опряло чело в стъклото, гледа с прекрасните си, но странно
тъжни очи.

46
 - Маменце - стиска го тя в прегръдките си, - маменце!
Татко ти каза, че ще си дойдеш при нас!
Той я гледа със сериозните си замислени очи, после из-
хлипва и увива ръце около шията й.
- Станче, за какво мислиш? - стисна Явор пръстите й. -
Къде беше отишла?
- Ах, Яворе, на село. Да знаеш колко се радвам!
- Разбрах, защото ти говорех, а ти не чуваше.
- Ти не ми се сърдиш, нали? - бликнаха неканени сълзи
от очите й.
- Не, мила. Знаеш ли, очите ти сега са като тогава, пре­
ди колко години... Когато ми каза, че той се е приютил в
тебе, без самата ти да си разбрала. Блестяха, а се отронваха
от тях сълзи.
- Защото бях безкрайно щастлива, а се боях. Нали все
казваше, че достатъчно сме двама и не искаше да делиш
радостта си с трети.
- А ти много се измъчи, гълъбице моя, разкъсваше се
между мен и него. Сега разбирам защо е било всичко това,
но тогава не знаех и страдах ужасно от всяко твое внима­
ние.
- Но то е наше дете, Яворе.
- Да, сега е така, ала е било време, когато е било друго­
яче, но аз не знаех и сам себе си не можех да разбера. Но
всичко ще се оправи.
- Да, Яворе, щом ти оздравееш и си съгласен детето
вече да е при нас.
- Трябва да бъде при нас, макар че климатът и свобода­
та, която има на село, са му крайно благотворни.
- Не зная доколко са му допринесли нещо, защото той
не играе с децата, а предпочита по-големите и от тях се на­
учи да чете, когато беше едва на четири години.
- Той е малко по-различен изобщо от другите хора.
- Защо?

47
 - Един ден ще ти разкрия, както ми разкриха и на мене.
Стана искаше да го запита кой му е разкрил и какво, но
Явор уморено затвори очи. Тогава мисълта й отново преле­
тя към Лъчко. Наистина, как съвсем не бе разбрала тогава,
че са минали няколко месеца, откакто беше започнал да си
приготвя мъничкото телце у нея! Така става в някои случаи,
беше й пояснила лекарката. И щастието на Стана нямаше
граници. И после колко радостна, колко неизказано радост­
на беше, когато го люлееше на коленете си. И докога? До-
като Явор каза:
- Ще го изпратим на село.
Цяла нощ плака сърцето й, но сама разбираше —нямаха
добра квартира, нямаше кой да го гледа - трябваше да го
дават в ясли, а там двете майки и двамата бащи ще бдят над
него. И го изпратиха.
- Сганче —заговори й отново Явор, —помниш ли, кога-
то за една Нова година отидохме на село?
- Помня, Яворе. Щеше да ми се пръсне сърцето от не­
търпение и радост. Като видях, че е тъмно у вас, мислех
какво ли е станало с детето, а те всички се прибрали у нас.
И после как плаках от радост, когато го видях! Двете майки
и двамата бащи протягаха ръце към него —той едва прохож­
даше тогава. А като ме видя, изхълца, протегна ръчичките
си и пристъпи към мен. Как, кажи ми, как ме позна тогава,
като не беше ме виждал няколко месеца!
- Сганче, човек помни с душата си много повече неща и
много по-дълго време, отколкото предполагаме ние.
- А помниш ли, Яворе, когато веднъж с една компания
щяхме да правим далечна екскурзия, а мене така ми се ис­
каше да отидем на село. Но знаех колко обичаш да се кач­
ваш по върховете и не исках да ти отнемам тази радост.
- А аз бях усетил мъката ти и от всичко най-страшно за
мене е да зная, че ти страдаш.

48
 - Тогава ти долепи устните си до страната ми и прошеп­
на: ‫״‬Отиваме на село!”.
- Усетих как лумна радост в сърцето ти и то заби много
бързо. А аз, Станче, никого не съм обичал повече от тебе.
- Ето, това не можах да разбера, Яворе - защо ти не оби­
чаш Лъчезар, както аз го обичам.
- Това до скоро не знаех. Досега, любима моя, нищо не
съм скривал от тебе - стисна той леко пръстите на ръката
й, която държеше в своята - и всякога съм мислил, че ме
разбираш.
- Може би не всякога съм те разбирала добре, но съм
била уверена, че всичко, което ти казваш и правиш, е раз­
умно.
- Но сега, Сганче, ако това, което бих ти казал, е съвсем
различно от всичко, което съм ти говорил, ще ми повярваш
ли?
- Никога не си ме лъгал, Яворе, и сега зная, че ще ми
кажеш истината.
- Но тази истина е такава, че надали бих могъл да ти я
докажа.
- Нали затова е доверието ни един към друг?
- Знаеш ли колко много имам да ти разказвам, сестри­
це моя, колко много! Може би това ще стане, когато се за­
върна вкъщи.А може би ще бъде най-добре да ми купиш
няколко тетрадки, за да го напиша, като стана по-добре. Но
ще ти кажа, че открих Големия Връх, към който се стремях
несъзнателно и към който исках да се изкачвам цял живот,
без да мога да Го достигна. Твоите очи вече ме питат: ‫״‬Кой
е този връх?”. Ще ти кажа, но преди това да ти разкажа как
останах жив. Прихвана ме един човек, който беше идвал
вече няколко пъти преди падането ми.
- Но бай Стамат ми каза, че те намерил в безсъзнание и
никого не е имало край тебе.

49
 - Може би вече си е бил отишъл, защото той идваше и
си отиваше незабелязано.
Но как? - учуди се Стана.
- Ето виждаш ли, любима моя, стигаме там, откъдето
започнахме - ще приемеш ли нещата за истински така, как-
то ти ги разказвам?
- Ще ги приема, Яворе.
- Добре, слушай тогава. Няколко седмици преди пада­
нето между работниците имаше един, който веднага забе-
лязах. Направи ми особено впечатление. Не беше като на­
шите другари. Той ме погледна и се усмихна. Аз се спрях и
се вгледах в него. Стори ми се познат. И току да го запитам
откъде ми е познат, заговори ме Велко и като се обърнах,
онзи вече го нямаше. Улисан в работата, аз го забравих. Ня­
колко дни по-късно той ме срещна пред лавката. В първия
момент отдалеч не го познах, само ми направи впечатле­
ние, че беше облечен с простички, но много чисти дрехи.
Без да искам като минавах, се вгледах в него. Той сякаш ме
чакаше и като ми се усмихна с една чудна усмивка, ми каза:
,Дошло е хубаво сирене”.
- Откъде т ‫׳‬5‫ ״‬озпавам? - запитах го аз, вместо да му бла­
годаря.
- Много отдавна се познаваме - погледна ме той и то­
гава видях, че очите му ме гледаха особено и колкото ме
гледаха, ставаха по-хубави, по-изразителни.Сякаш самите
те ми казваха нещо, говореха. Но какво?
- Какво си се замислил, Яворе - тупна ме по рамото
бай Стамат. Аз се стреснах. Човекът го нямаше. Обърнах се
да видя накъде е отишъл - не се виждаше никъде. Тогава
казах на бай Стамат, че е дошло сирене.
- А пари ли нямаш в себе си?
- Май че нямам.
- Аз ще ти услужа.
- Добре - съгласих се аз и влязохме в лавката, но си
мислех не за сиренето, а за човека, който сякаш потъна в
земята. _
Веднъж се връщах вкъщи. Ти беше дежурна и аз не б р-
зах. Малко преди градинката го срещнах пак. Зарадвах се.
Тъкмо добър случай да поговорим и да се разберем откъде
се познаваме. Той сякаш долови мисълта ми и се усмихна,
а очите му станаха светли и ме гледаха като две живи съ­
щества, които ме разглеждат от всички страни. Влязохме в
градинката и седнахме на една скамейка.
- Понякога - заговори ме той - на теб ти се струва, че
спиш и искаш да се пробудиш.
- Откъде знаеш? - запитах го учудено аз.
- А понякога - продължи той, без да отговори на въпро­
са - съвсем внезапно се пробуждаш и учудено гледаш света,
в който си.
- Това е истина - потвърдих аз и се вгледах в човека.
- И така пробудил се - заговори отново той, - в тебе
изникват знания, които не си учил и се разтваря един свят,
който някога си познавал.Тогава стремежът ти към нещо,
което търсиш с цялото си същество, се удвоява, защото го
чувстваш близко, имал си го и си го изгубил. Искаш ли да
го намериш отново?
- Искам - отвърнах аз. - Това е едничкото нещо, което
желая. Но откъде те познавам?
- Ние сме се срещали много пъти.
- Кога?
- През хилядолетията.
Погледнах го изумен. Как е възможно това? И в същи­
ят момент видях голяма градина. Аз вървя по една алея и
разговарям с някого. Обръщам се - той. Но в съвсем дру­
ги дрехи. Аз също не бях облечен както сега. Но това не
ме смути и продължихме разговора си, помня, ясно помня,
за някаква далечна звезда, Сириус, и за духовната култура
на обитателите й. След това се намерихме пред едно езеро,
сред приказно красив кът. А на това езеро съм бил много
пъти.
- Кога? - прошепна едва чуто Стана.
- Насън.
- Ти си ми казвал.
- Да. И случвало се е в съня да разговарям с някого, но
никога не го бях виждал.
- А сега?
- Сега той се усмихна и очите му ме питаха. Не, не само
питаха, но и казваха, говореха много неща, които аз съм
знаел и той искаше да ми ги припомни.
- Да не би да си бил задрямал, Яворе, на пейката?
- Не, не бях, защото мина Лена, дъщерята на бай Сга-
мат, и ме запита: ‫״‬Стана ли чакаш?”. Не, отвърнах аз, и като
се обърнах, събеседникът ми го нямаше. Тогава се замислих
сериозно. Навярно нервите ми не бяха в ред. Може би тряб­
ва да се посъветвам с лекар. Така замислен се прибрах вкъ­
щи, легнах и съм заспал. Сънувах, че вървя някъде и бързам.
Търся някого с всичкия копнеж на душата си. Но не търсех
тебе, любима моя, а някой друг, Който осъществяваше сбо­
ра от копнежите на моята душа. Всичко, което чувствах още
от детинствотото си като вечен стремеж, всичкият онзи
поток от живот, който минаваше през мене и стремглаво
летеше към нещо неизвестно, сега се беше устремил с ясно
съзнание към някого, когото търсех. Но беше здрач и се
препъвах. Изведнъж повдигнах главата си и видях висок,
неизмеримо висок връх, цял в светлина и сам той струящ
светлина.
- Върхът! - извиках аз. - Ето го ВЪРХА! - и се втурнах
да се изкачвам с всичкия устрем и радост, че най-после на­
мерих върха, към когото цял живот се стремях.
Но в същия момент като от земята изникна човекопо­
добно чудовище и като се засмя ехидно, искаше да ми пре­
гради пътя за нагоре.

52
 ­ ‫ ! ס‬Ти ли си? - извиках му аз, сякаш съм го познавал.
- Махни се от пътя ми !
Но накъдето и да се обърнех, за да вървя нагоре, той се
намираше пред мене. Няма изход, помислих си аз, освен да
се боря. И връхлетях с всичките си сили към чудовището,
за да го премахна от пътя си. Но две здрави като железни
клещи ръце ме стиснаха и колкото повече се борех, толкова
повече виждах, че силите ме напускат. А Върхът светеше
с ослепителна светлина. Тогава у мене, от самите ми дъл­
бини, се надигна спомен за нещо забравено, но безкрайно
хубаво и аз извиках: ‫״‬Господи, помогни!”. В същия момент
чудовището ме тръшна на земята със страшна сила. Бях за­
маян, зашеметен от удара, но имах ясното чувство, че чудо­
вището го няма. Когато отворих очите си, за моя преголяма
изненада се видях пред самия връх. Нима стигнах върха,
учудено се огледах аз. Но тогава видях най-необикновеното
нещо. От този светещ връх се извисяваше друг, още по-ви­
сок и с по-блестяща светлина. Гледах възхитен и се взирах в
новия висок връх. Тогава видях над него друг, неизмеримо
висок, толкова висок, че моите очи не можеха да видят са­
мия му връх, губещ се в чудна бяла, блестяща, ослепителна
светлина.
- Господи! - коленичих аз, изпълнен с възторг и възхи­
та от величието, което ми се разкриваше. - Господи, аз Теб
ли съм търсил? - и сведох ниско чело.
Когато повдигнах главата си, до мене стоеше в сияйна
светлина старец. Взрях се в Него. Очите му ме гледаха с
обичта на баща. Къде съм Го виждал, мъчех се да си при­
помня, защото Той събуждаше в мене някакъв далечен
спомен. И тогава знаеш ли, Стане, аз си припомних нещо,
което е станало, когато съм бил на пет години. Паднал съм
от голям орех, но не съм умрял. Лекарите положили голе­
ми грижи и съм оживял, но съм изгубил говора си. Мама е
плакала много, мислела - завинаги ще си остана ням. Но
 тогава в селото ни е имало един по-особен учител - не ядял
месо, не пиел вино и казал на мама, че ще ме заведе на едно
място, при един човек, който можел да ми помогне. Мама
веднага се съгласила. Разказвала ми е, че като стигнали Со­
фия, чичо Стефан, така се казваше учителят от селото ни,
ме е носил на гръб до Изгрева, където се намирал неговият
голям Учител, както го наричал той.
- А защо те е носел на гръб?
- Бил съм съвсем слабичък и болнав. А този голям Учи­
тел беше един стар човек, който ме погали по главата и
каза: ‫״‬Ще мине. Всичко ще се оправи”.
Този момент именно си спомних и погледа на Чичо-
Сгефановия Учител се сля с погледа на излъчващия светли­
на до мене старец.
- Ти не си ми разказвал за падането ти от ореха, Яворе
но баба ми е разправяла. От толкова високо си паднал че
майка ти е припаднала и са повикали баба да я свестява. И
когато дошла в съзнание, писнала и си запушила ушите с
ръце, да не чуе, че си умрял. Но баба й рекла: “Кине, жив,
жив е Яворчо”. А на мене е казвала, че си имал голям за-
крилник от небето, иначе да си умрял намясто.
- Сигурно, Стане, както и сега. Но знаеш ли, съжалявам
много, че никога не си помислях за този учител, чичо Сте­
фан, който е бил уволнен още на другата година.
- Защо?
- Защото бил ученик на големия Учител. Поповете ги
гонели тогава, ми е казвала мама. Едва сега се сетих за него,
а ми е направил такова голямо добро. ’
- Вярно, Яворе, трябвало е да го потърсиш.
- Ето затова те обичам, свидна моя, защото виждаш не­
щата като мене. А знаеш ли кога съм проговорил? С мама
и чичо Стефан бяхме на дъсчената площадка пред вратата
от която излезе Учителя на чичо Стефан. Като поговориха с
мама, не помня какво, големият Учител влезе в стаята си и
54
след малко излезе и ми подаде една книга със сини корици.
Чичо Стефан се засмя, наведе се над мене и рече: ‫״‬Като пора­
снеш, ще пееш песните, които са в книгата. Искаш ли?”.
Аз гледах с прикован поглед стария човек и казах:
- Ще ги пея.
Мама се разплака, после разбрах, че от радост. Чичо
Стефан ми каза:
- Целуни сега ръката на Учителя и да си ходим.
Аз му целунах ръка, но не ми се тръгваше. Нещо
неотразимо ме привличаше. Като заслизахме по стълбите, аз
се обърнах. Тогава видях, че старият човек беше целият бял,
светеше. Това навярно ми е направило силно впечатление
и аз стоях като закован. Но чичо Стефан хвана ръката ми
и рече: ‫״‬Хайде, Яворчо”. Аз заслизах, но все си обръщах
главата. И в съня, Сганче, разбрах, че Старецът, излъчващ
светлина до мене, и големият Учител на чичо Стефан са
един и същ човек.
Когато се събудих, дълго си мислих за този сън. А всъщ­
ност сън ли беше? Спомних си за книгата, която ми беше
дал Той. Мама я пазеше между иконите като нещо свято,
но аз никога не бях я разтварял, никога не бях виждал как­
ви песни имаше в нея. Виждаш ли, Сганче, как забравяме
доброто, което са ни направили, и обещанията, които сме
дали в този живот, а камо ли много, много отдавна. Но все
ще се случи нещо, което да ни ги напомни, да ни разлисти
изминали страници от нашия живот. Но сега, Сганче, зна­
еш ли, много бих искал да намеря чичо Стефан.
- Но как? Знаеш ли къде е?
- Мисля да го потърсим на този Изгрев, където ме беше
водил. Старецът, неговият голям Учител, може вече да не
е на Земята, но чичо Стефан тогава е бил млад и хората от
Изгрева не може да не го познават.
- Добре, Яворе, стига да оздравееш съвсем, ще отидем
заедно.

55
 - А не би ли могла, сестрице моя, да отидеш да го по­
търсиш?
- Но аз не зная къде се намира това място.
- Да - повтори като ехо Явор, - къде се намира това
място - и притвори очи. После като ги отвори, рече:
- Намира се зад една гора. Къщите са малки, повечето
дъсчени.
- Спомняш ли си ги, Яворе?
- Не, видях ги.
- Но как така?
- И аз не знам как. Затова искам да се срещна с чичо
Стефан или пък с някой от тамошните хора.
Стана замълча. Накаква мъка стискаше сърцето й. Явор,
откакто го познаваше, беше най-чудният момък в селото.
Измисляше и правеше какво ли не, но все пак в кръга на
нормалното. Например едно лято заедно с циганите ходи
три недели от село на село да калайдисва съдовете на хора­
та. Всички се смееха, радваха му се, защото беше шеговит
и измисляше разни небивали истории. Друг път се затва­
ряше в майсторничката си и с дни не излизаше. След това
ще я повика, ще й даде радиото, което е направил за нея, а
после и за себе си. В село го знаеха, че разбира от всичко,
и го викаха да им поправя каквото им се бе развалило. А
когато искаха да му платят, казваше: ‫״‬На сватбата ще ми го
дадете, тогава ще трябва за булката” и си отиваше. Но това,
колкото и различно да беше от от характера и постъпките
на другите младежи, все пак беше в реда на човешкото. А
това, което говореше сега? Навярно е само от падането. Тя
се обърна към него:
- Яворе, ти не ми каза кой ти е помогнал и как те е спа­
сил при падането.
- А, да. Както работих, усетих, че нещо ме блъсна. Из­
губих равновесие, изпуснах оксижена и полетях надолу. И
сам не зная как в този миг с цялата си душа извиках: ‫״‬Гос­
поди!”. Тогава видях този човек, работникът, за когото ти
говорих, че държи някаква мрежа, разпростряна, и аз пад­
нах върху нея, затова не се пребих. Бай Стамат ми каза онзи
ден, че ревал от радост, когато видял, че съм жив. А и дру­
гите се учудили. Но аз на тях не казах това, което разказвам
на тебе, сестрице моя, защото ще кажат: ‫״‬Полудял е Явор от
падането. Получил е сътресение на мозъка”. Но най-важно­
то не съм ти казал.
- Кажи, Яворе!
- Когато бях най-зле и страдах ужасно, вратата се отво­
ри и влезе този, Светлият Старец, Учителят на чичо Стефан.
Големият Учител. Но да знаеш, Станче, в каква светлина
дойде! Цялата стая стана като ден, а беше вечер. И нали на
другото легло имаше един болен?
- Но откъде знаеш? Нали не гледаше?
- Знаех, аз ходех при него, до леглото му.
- Не може да бъде, Яворе, ти беше в безсъзнание и ни­
кога не си ставал.
- Нищо, после ще разбереш това. Но за да ти докажа, че
съм отивал при него, ще ти кажа, че на кутрето му имаше
хубав златен пръстен. Ти навярно си го забелязала, когато
ходеше да му услужваш.
- Знаеш, че съм му услужвала?
- Виждах те.
- Ти лежеше със затворени очи.
- Да оставим това. Да ти разкажа за светлия Старец.
- А, да.
- Като влезе Той, след Него вървяха трима души в бели
престилки, лекари, но особени. От белите им престилки из­
лизаше мека светлина. Като минаваха край другия болен,
поспряха се. Единият от лекарите остана при него, а други­
те дойдоха при мене. Да знаеш каква приятност ме изпъл­
ни! Много ми беше неудобно, че лежа пред такива чудни
хора и станах, приближих се до светещия Старец и му се
поклоних, защото усетих с душата си величието Му. Кога-
то повдигнах главата си, видях погледа Му - сериозен и за
моя голяма изненада, изпълнен с болка, отправен встрани
от мене. Обърнах се и останах закован на мястото си. Видях
себе си, лежащ на леглото с бинтована глава, а ти седеше
на стола до мене. Исках да извикам или не зная какво да
направя - това, което видях, ме порази. Но третият лекар,
който беше останал при онзи болен, дойде веднага при мене
и ме хвана за ръката. Изпълних се с чуден мир.
- Какво е това? - попитах го аз, като посочвах към лег­
лото.
- Нещо съвсем естествено - отвърна той - тялото ти.
- Ами аз - посочих към себе си - какво съм?
- Това си ти.
Гледах го недоумяващ. Той се усмихна. В това време ви­
дях двамата лекари надвесени над тялото ми и сякаш бяха
прозрачни, защото аз те виждах през тях.
- Защо се учудваш толкова много на всичко това? - за­
говори ме лекарят, който беше при мене. - Само трябва да
си припомниш това, което си знаел - че човешкото тяло
не е самият човек и че той може да влиза и излиза от него,
както влиза и излиза от къщата си.
- А кога съм знаел това? - запитах го аз.
- Когато сам си влизал и излизал свободно от тялото
си.
- Кога е било това?
- Когато си бил на Земята и друг път.
- А защо не помня?
Лекарят ме погледна проникновено и каза:
- Помниш ли когато се е случвало, как вътре в теб из­
раства едно друго естество, което знае неща, които не си
чел в книгите или пък как се мъчеше да си припомниш
нещо, което сякаш си знаел и после забравил? Сега разби­
раш ли? - леко се усмихна той.
 - Да, започвам да проумявам.
- А сега трябва да се прибереш в тялото си.
- Но как? - учудих се аз.
- Как излезе? - попита ме той.
- Аз дори не усетих, че съм излязъл от тялото си. Просто
мислех, че ставам от леглото. А сега как да вляза, не зная.
- А как се събуждаш от сън?
- Същото ли е?
- Почти. Но сега аз ще ти помогна.
- А къде отиде Светещият старец?
- Учителят ли?
- Той наистина ли е учител?
- Да, Учител на цялото човечество.
- На какво учи?
- Това с време ще разбереш, като започнеш сам да учиш
- хвана ме отново за ръката лекарят.
Усетих чудна приятност. Когато отворих очите си, ви­
дях те, че седиш на стола. Беше ми леко. Страшната тежест,
която ме притискаше, я нямаше. Гледах те, от очите ти се
отронваха сълзи и те запитах защо плачеш, помниш ли?
- Помня, Яворе.
- Сега разбра ли защо искам да се срещна с чичо Стефан
или с някои от хората, които живеят там, на този Изгрев?
- Разбрах.
- Ще отидеш ли да доведеш някого?
- Ще отида.
- Сложи си страната до моята, любима моя, искам да те
почувствам като душа, която през всичките векове е била с
мене.
* * *

Стана беше дошла на свиждане в болницата. Край лег­

лото на Явор имаше вече доста работници, негови прияте­
ли. Всички й направиха път. Явор стисна с треперещите си
пръсти ръката й, а устните му, долепени до нейните, запи­
таха:
- Успя ли?
- Да, поразпитах - изправи се тя.
- Ще отидеш ли?
- Кога?
- Днес, сега. Наведи се да ти кажа нещо. Този, който
отива към вратата, той е, за когото ти разправях.
- Така ли? - каза Стана и се втурна към вратата.
Но човекът вече беше излязъл, когато я отвори. Очак­
ваше той да е изчезнал, както й беше говорил Явор. Но той
стоеше в коридора, сякаш я чакаше.
- Аз ще Ви посоча Изгрева - каза й тихо.
- А, много добре - зарадва се Стана, - да се обадя на
Явор.
Тя бързо се върна при него и му каза, че отива. Той
кимна с глава. Като се върна в коридора, човекът го нямаше.
Има си хас да е изчезнал, рече си тя и се втурна по стълбите.
Но той с едва доловима усмивка я чакаше при входа на
болницата.
После много пъти си спомняше това първо отиване на
Изгрева. Бяха се качили в трамвая и изведнъж й се стори,
че вижда през водещия я на Изгрева седящия пред него 40-
век и изненадана щеше да извика. Но в същия момент той
се обърна, усмихна се и тя помисли, че така й се е сторило.
Като слязоха от трамвая и тръгнаха през гората, заговориха
за съвсем обикновени неща. Но изведнъж на Стана й дойде
нещо наум и като се обърна към него, запита:
- Вие наистина ли сте свръхчовек, както мисли Явор?
- Няма нищо свръхестествено - усмихна се той. - За
този, който знае, всичко е естествено.
- Но вярно ли е, че Вие можете да се явявате и да из­
чезвате?
- Това можете и Вие.

60
 - Аз? - учуди се Стана.
- Да. Като влезете в стаята, Вие изчезвате за тези, които
са в коридора. А като излезете от стаята, явявате се.
- Не, не. Аз говоря за друго изчезване, свръхестестве­
но.
- Свръхестествено има за този, който не знае, а за този,
който знае и може, няма нищо свръхестествено.
- А кой сте Вие?
- Един от приятелите на Явор.
- Но как се казвате? - искаше да запита Стана, препъна
се и едва не падна.
- Минете от тази страна - каза спътникът й.
- Защо?
- Защото пак можете да се спънете.
- Защото гледах Вас, а не къде вървя.
- Добре.
- Всичко, което Явор ми разказва за Вас, вярно ли е?
- Има ли навик той да лъже?
- О, не, не исках да кажа това - препъна се Стана и този
път щеше лошо да падне, ако не беше дървото, за което се
хвана.
- Искахте да попитате дали аз съм говорил истината? -
спътникът й се спря.
- Не изглеждате човек, който лъже - опря се Стана
на дървото, - но как може да се обяснят всички тия чудни
неща?
- Не би ли било чудно за невежия, че като завъртите
едно копче, стаята се изпълва със светлина?
- Но това е друго, това е наука.
- Всичко е наука.
- А защо не я знаят всички?
- Защото не са я учили.
Вървяха известно време мълчаливо. ‫״‬Всъщност - поми­
сли си Стана - това са обикновени фрази, които всеки може
да каже.” Тя се обърна към вървящия до нея човек и видя
през него отсрещното дърво. Щеше да извика изумена, но
той светкавично се обърна и я погледна с чудно мек, топъл
поглед.
- Защо се плашите? - заговори й с тих, успокояващ тон.
- Та това е само въпрос на сгъстяване и разреждане на ма­
терията.
- Но кой може така да сгъстява и разрежда материята?
- Който се е научил.
- А аз ще мога ли?
Той само се усмихна.
- Но защо, няма ли да мога?
- Може би ще можете.
- Кога?
- Ще зависи от много неща.
- От какви?
- От готовността и непреодолимото желание да учите.
- Какво да уча?
- Нали сега затова отивате - да се срещнете с хора, ко­
ито ще Ви дадат книги.
- В тях ще намеря ли... - не се доизказа Стана.
- Там ще намерите всички велики закони, изказани в
толкова проста и достъпна форма, че можете да ги отмине­
те незабелязано.
- Но тогава да не би да пропусна нещо много важно?
- Не, ако учите съзнателно. Прилагайте, изпълнявайте
това, което Учителя е казвал, и Вие ще се радвате на мик-
роскопически придобивки, които от своя страна ще изгра­
дят у Вас това, към което бихте се стремили.
- Явор ми каза, че учителят, който бил някога в нашето
село, не ядял месо, не пиел алкохол. Ако в книгите пише да
не се яде месо, и аз ли не трябва да ям?
- Както желаете.
- Но как трябва?

62
 - Няма как трябва.
- А какво?
- Как е по-добре.
- А как е по-добре?
- Вие сама знаете.
- По-добре е да не се убива, така ли?
Той само я погледна.
- Наистина, много е жестоко да убиеш живо същество -
допълни Стана, - да го убиеш и после да го изядеш!
- Ето Изгрева - застана на края на алеята спътникът й,
- по тази улица ще навлезете вътре в квартала.
- Това значи е Изгрева - въздъхна с облекчение Стана.
- Вие няма ли да дойдете?
- Не, зает съм.
- С какво сте зает? - погледна го Стана и очите й не
можеха да се отделят от неговите. Приличаха на звезди и
проникваха в самата й душа.
- Ето онази жена - посочи й той, - нея може да запи­
тате.
- Която стои пред вратата ли? - вгледа се Стана.
- Да - чу отговора, но когато се обърна, него го няма­
ше.
- Навярно бързо е влязъл в гората, между дърветата -
помисли си тя и с бързи крачки се запъти към жената.
- Добър ден - поздрави. - Тук ли е мястото, което се
нарича Изгрев?
- Да, тук е - отвърна жената - за какво Ви е?
- Дойдох да попитам за едно лице. Бил е някога учител
в село Тривърхово.
- Как се казва?
- Стефан Христов.
- Но от тук ли е, от София?
- Не зная, но зная, че е идвал тук.
- Помня един брат Стефан, учител от кюстендилските
села, но не зная дали е той. За какво Ви е?
 - Съпругът ми е в болницата и много иска да се срещне
с него. Или, ако не е възможно с него, може с някой друг,
който е ученик на...
- На Учителя? - допълни жената.
- Да. Интересуват го някои въпроси, които сам не може
да разреши.
- Добре, ще те запозная с някои братя. Днес те почти
всички са на Витоша, но ще започнат да се връщат. А Вие
откъде сте?
- От село, но от няколко години работим в Софийско.
- А как намерихте Изгрева?
- Доведе ме един човек, ей до там, до началото на ули­
цата.
- Човек ли? Че Вие сама излязохте от гората.
- А, не сама. Бяхме до оградата на първия двор. Дори
той ми каза да попитам Вас.
- Чудна работа, аз все към гората гледах, защото чакам
дъщерята с детето, и да не го видя.
- Случва се.
- Но Вас ясно видях. Излязохте от гората, спряхте се,
огледахте се и подир малко тръгнахте. Разбрах, че търсите
някого, но да е имало човек с Вас, не видях.
В това време от уличката се зададе мъж с раница.
- Ах, ето, този е добър брат - каза жената, - с него ще
те запозная. Той е начетен, вярвам ще може да поговори с
другаря Ви.
- Добре - съгласи се Стана и тръгна с жената срещу 40-
века с раницата. Като бяха съвсем близко, той поздрави с
вдигане на ръката.
- Филипе - спря го жената, - запознай се с тази сес­
тричка. Виж какво има да ти каже.
- Добре, сестра - усмихна се нареченият Филип и се ръ­
кува със Стана.
- Мъжът й бил в болница и искал да поговори с някой
 - Затова значи ми казаха: ‫״‬Върни се по-рано”. А аз се
чудех за какво ли ще е.
- Ха сега, сестричке - обърна се жената към Стана. -
Вие вървете с брата и поговорете, а аз ще остана тука да
чакам дъщерята.
Стана й благодари и тръгна с Филип. Изведнъж го за­
пита:
- Кой Ви каза да се върнете по-рано?
Филип се спря и я погледна. Гледаха го две хубави чие-
ти гълъбови очи.
- По вътрешен път - отговори той.
- Как по вътрешен път?
- По духовен.
- Искате да кажете, че Ви е казал някой, който е от дру­
гия, невидимия свят?
- Да - кимна леко глава Филип.
- И Ви се явява и изчезва?
Филип се спря.
Защо ме гледате така? - запита го Стана.
- За да разбера това, което ми казвате.
- Вие ученик на Светещия Старец ли сте?
- Какъв Светещ Старец?
- Така го вижда Явор, съпругът ми, а тук го наричат
Учител.
- Дали съм ученик на Учителя? Това би било най-голя-
мата чест за мене.
- Но сте, нали?
- Дано да съм.
- Как дано да сте, не мога да Ви разбера.
- Защото ученик е този, който изпълнява Словото на
Учителя.
- А Вие не го ли изпълнявате?
- Старая се.
- Тогава значи сте ученик и мога свободно да говоря.
 - Разбира се.
- Мене ме доведе един човек, който се явява на мъжа
ми и изчезва. Доведе ме до началото на уличката, до сгра­
дата на първата къща. Посочи ми жената, която ме запозна
с Вас, а самата тя не го е видяла.
- Разбирам - промълви тихо Филип. - Вие трябва само
да се радвате.
- Защо?
- Защото това е голямо благоволение.
- Защо благоволение?
- Приличате на дете, което е доведено от някой гене­
рал, а то казва: ‫״‬Доведе ме един чичко”.
- А генералът не е ли чичко? - усмихна се Стана.
- Да, чичко, но голяма е властта му, големи са възмож­
ностите му.
- Вие знаете ли кой може да е той?
- От това, което ми казвате - че се явява и изчезва, мога
да предполагам, че е един от тези, които могат да се мате­
риализират и дематериализират.
- Извинете, не мога да Ви разбера.
- Това значи, че когато иска, може да събере материята,
да се яви като човек, а в следния миг може да разпръсне
материята и да стане невидим, да изчезне.
- А защо жената не го е видяла?
- Защото той не е искал.
- А може ли?
Филип се усмихна и каза:
- Големите същества разполагат с много знания и голе­
ми възможности.
- Хубаво е, че срещнах Вас - въздъхна Стана - и че раз­
бирате добре това, което и аз самата не разбирам. Но да Ви
кажа, че отначало малко се уплаших и от Вас.
- Защо? - засмя се тихо Филип.
- Като казахте, че Ви говорят от невидимия свят, поми­
слих си, че Вие сте като този, който ме доведе.
 - О! - извика Филип. - След стотици, хиляди години
ще бъде това.
- След толкова дълго време? - учуди се Стана. - А аз го
запитах скоро ли ще се науча на неговото изкуство да сгъс­
тявам и разреждам материята.
Филип искрено се засмя. После я погледна и сериозно
каза:
- Вие сте от рядко щастливите хора, това е благоволе­
ние.
- Явор тогава е още по-щастлив, защото вижда много
други, а и вашия Учител. И казва, че цял светел. Пък аз
мислех, че му е станало нещо на мозъка от падането. Той е
оксиженист и падна от много високо.
- Той ли иска да говори с някой ученик?
- Той.
- Почакай ме тук да оставя раницата и да се преоблека.
- Добре - отвърна Стана и се опря на едно дърво в двора
на Филип.
‫״‬Добре е, че днес се случи така необикновено топло и
можах да дойда, каза си тя. Как хубаво ще просияят очите
на Явор, като види, че съм изпълнила молбата му. Устните
му ще прошепнат: ‫״‬Любима, вярна сестрице”. Така я
наричаше винаги, когато искаше да изкаже най-върховната
си обич към нея. А това са били най-хубавите им мигове,
най-щастливите.
Изведнъж й се стори, че човекът, който я доведе, я гле­
да със светещите си като звезди очи. Трепна и се обърна.
Нямаше никой.
* * *

Когато влязоха в колата, Явор спря продължителен по­

глед върху Стана. Тя изглеждаше по-млада, по-хубава и по­
жизнена от всякога.
- Доведоха ли Лъчезар? - запита я той.
- Да, Яворе, всички те чакат вкъщи.
 - Още като влезе в стаята при мене, в болницата, по­
знах, че са го довели.
- Така ли? От какво позна?
- От походката ти. Цялата излъчваше радост.
- Наистина съм много щастлива, Яворе, днес. Още като
се събудих тази сутрин, някакво особено щастие изпълваше
сърцето ми.
- Знаеше ли, че ще доведат Лъчезар днес?
- Не. Съвсем ненадейно твоите и моите родители ре-
шили да дойдат при изписването ти, да те видят и доведат
детето.
- Хубаво са направили.
- Нали? - просия Стана. - А като го видях, едва не
примрях от радост. Да знаеш колко е пораснал, колко хубав
е станал!
- И все така тъжно ли гледат очите му?
- Да. Просто да се чудиш.
- Като прочетеш тази тетрадка, която ти дадох, ще раз­
береш някои неща около трима ни.
- Как около трима ни?
- Ще видиш. Ако нещо не ти е ясно, ще говорим.
- Идва ли Филип да ти донесе книги?
- Идвал е. Дал ги е на една сестра и тя ми ги предаде.
- А имахте ли случай да поговорите повече?
- Не. В приемните дни обикновено идват приятелите.В
неделя беше дошъл по-рано и поговорихме малко. Обеща
да идва вкъщи .Тогава ще имаме възможност да говорим
свободно.
- Все така ли е силно желанието ти?
За какво?
- Да говориш с Филип.
- Разбира се. А ти какво мислеше?
- Нищо. Но все пак предполагах, че с оздравяването,
някои неща ще изчезнат.
 - Кои?
- Ами тези, които виждаше.
- Станче, да не би да си мислила, че всичко е резултат
на падането, на някакво мозъчно сътресение?
В гласът му имаше горчивина.
- О, не, Яворе - хвана тя двете му ръце, - не, любими,
но само така запитах.
- Не ти се сърдя, дружке моя - стисна той пръстите й,
- на твое място навярно и аз бих бил същия или кой знае
дали с душата си бих схванал истинността на думите ти.
- Може би аз съм малко по-различна от тебе. Никога
не съм имала такава бърза смяна на настроенията, каквито
си имал ти през целия си живот. Сега си обяснявам някои
неща, но аз винаги съм ти вярвала и съм била с тебе.
- Може би никога досега не ми е било необходимо твое­
то доверие, както сега. Струва ми се, че приличам на младо,
тънко дръвче, което ще се пречупи, ако няма опора. А ти,
сестрице моя, си ми тази опора в момента. Аз имам нужда
да говоря с някого върху това, което преживявах, виждах и
продължавам да виждам и чувам, за да го приема не само с
душата си, но и с разума си.
- Ти знаеш, Яворе, че разговорите с тебе са ми доставя­
ли винаги радост.
- Да, някога, но сега?
- И сега, любими. Ако тези разговори са необходими,
за да разбереш с ума си известни истини, то тези разговори
ще бъдат полезни и за мене. Макар и да не съм като тебе, но
все пак ще бъда въведена в един свят, в който никога не бих
влязла, ако не беше ти.
- Понякога съм си мислил, Сганче, че ти по-трезво ми­
слиш и разсъждаваш от мене и тъкмо затова си ми така
необходима. Ти вървиш с мене, но здраво държиш пръстите
ми, за да не излетя и изгубя почва под нозете си.
- А на мене тъкмо твоята неспокойна, търсеща и летя­
ща душа най-много ми е харесвала. Иначе ти би приличал
на всички останали обикновени хора.
- Не, Станче, няма обикновени хора, но има спящи, про­
будени и полупробудени. Да знаеш какви големи възмож­
ности се крият в човека, какви огромни сили, които ако се
разработят, непробуденият би нарекъл чудеса.
- Този, който ме заведе на Изгрева, той ли ти ги раз­
крива?
- Не само той.
- А как ти ги разкриват?
- Различно. Понякога ми говорят, понякога ми показ­
ват, както например случая с Лъчезар.
- И какво ти показаха?
- Ще ти кажа, но най-напред трябва да ти поясня нещо.
От книгите, които Филип ми донесе, научих, че човек не
идва само веднъж на Земята.
- Как така? - учуди се Стана.
- Учителят казва в тези книги, че като идва на Земята,
човекът се облича в тялото си като с дреха. А като умира,
съблича я и я оставя на Земята. След време пак идва и обли­
ча нова дреха - отново се ражда.
- Това не може да бъде.
- Не казвай, Станче, така, защото не си проверила дали
може, или не може да бъде.
- А ти проверил ли си?
- Аз се уверих. И трябва да ти кажа, че този факт сякаш
не ме учуди. Лично тебе съм те чувствал така близка, сякаш
те познавам от самата вечност.
- Но това не е ли резултат на обичта?
- Да, но защо обикнах и обичам тъкмо тебе, а не друга?
И защо не исках да дойде Лъчезар в нашия дом още преди
раждането му? И защо като дойде, го изпратих на село?
- Да, и аз много съм се учудвала на това. Струваше ми се,
че ти просто не го обичаш. И да знаеш колко съм страдала!
 - Зная, но ти не знаеш защо не съм го обичал.
- Понякога съм си мислила, че е ревност.
- Ревност? Съвсем право казваш, но защо да съм ревнив
спрямо едно дете?
- Не зная, Яворе. ‫״‬
- Защото Лъчезар сега е дете, но той е една душа, с коя­
то сме се срещали и друг път на Земята.
- Кога?
- Много отдавна, и то неведнъж. Сложил съм един плик
па страницата в тетрадката, откъдето започва описанието
па срещите ни с Лъчезар. Крайно време е да поправя греш­
ките си или може би по-право да кажа, престъплението си
спрямо него.
- О, Яворе, та какви грешки или престъпления можеш
/1а имаш ти по отношение на Лъчко? Та той е дете!
- Нали ти казах, дете е сега, но е било време, когато не
е бил дете.
- Как разбра това?
- Показаха ми го.
- Как?
- В картини.
- Какви картини?
- Нали помниш как баба Кева ни разправяше, че на онзи
свят имало голям тефтер, в който се записвало всичко, как-
вото прави човек. Като умрял човек, свети Петър отварял
тефтера и четял написаното.
- Да, помня. Това ми направи много силно впечатление
и все си казвах, че трябва да правя всичко, което ти правиш,
та всичко, което записват, да е еднакво за двама ни и свети
Петър да ни изпрати някъде заедно.
- О, ненагледна моя, о, свидна моя сестрице, колко по­
мила ми ставаш сега!
- Наистина ти казвам, Яворе.
- Вярвам ти. Но в този тефтер не само записвали, а и
фотографирали всичко, всяка наша постъпка.
 - Как е възможно това?
- В природата, Сганче, се крият безгранични възмож­
ности. Ако природата е могла да направи толкова слънца,
звезди, планети, ако е създала човека, какво е за нея да фил­
мира всички наши действия, мисли и когато поиска, да ни
ги покаже, за да видим сами себе си - какво сме правили,
мислили, чувствали.
- Това наистина е много чудно.
- Чудно и все пак ако се замислиш, ще видиш, че не е
невъзможно. Ако един човек може да филмира играта на
артисти, да фотографира войните, вулканите, реките, езе­
рата и след сто години да покажат всичко това на екрана,
нима за природата би представлявало трудност?
- Разбира се, че не. Но въпросът е - кой прави това. Кой
филмира живота на хората.
- О, има си навярно кой. Както тук, на Земята, има кой
да филмира посрещането, изпращането на разни високопос­
тавени лица, комисии. Както филмират и нашите строежи.
- Е, да - съгласи се Стана, - но все пак се учудвам, защо-
то никога по-рано не сме говорили по такива въпроси.
- Човек се променя, обична моя. Помниш ли какви
бяхме като деца? После пораснахме, учихме (аз в техниче­
ското, ти в гимназията), с всяка година се променяхме, но
забелягахме ли това? А всъщност нашите теми за разговор
се променяха от година на година.
- Но все пак бяха все около нас.
- И сега са около нас, но в едно по-разширено време,
което включва столетия и хилядолетия.
Стана сложи глава на коленете му и заплака.
- Защо, любима моя? - наведе се Явор и долепи главата
си до нейната.
Стана плачеше силно, неудържимо. В сърцето й нещо се
късаше. Явор беше необратимо променен. Тя все вярваше,
че с оздравяването си ще бъде отново такъв, какъвто беше
преди падането. А ето —независимо дали всичко, което й
разказваше, е истина, или не, той вече е съвсем друг. Пред
затворените й плачещи очи сякаш със светкавична бързи­
на преминаваше целият й досегашен живот, изпълнен със
смях, радост, песен, игри и се скриваше завинаги от очите
й.
- Обична моя - милваше Явор косите й, - кажи ми от
какво се натъжи?
- Ти много си се променил, Яворе - повдигна тя обля­
ното си в сълзи лице, - и като умрем, свети Петър ще ни
прати на различни места.
- 0! - усмихна се Явор. - Не се тревожи за това, Оганче,
аз ще дойда да те посрещна и ще те отведа със себе си.
- Но нали се бяхме врекли да умрем заедно?
- Сега може би аз ще си отида по-рано.
- Защо?
- За да те върна на Лъчезар.
- Не говори смешни работи, моля ти се. Лъчко си е дете,
него го обичам като син. Но тебе... Любовта ми към тебе с
нищо не може да се сравни.
- Любима моя - прегърна я Явор и се загледа през стък­
лата на колата, - изглежда пристигнахме.
Стана бързо избърса сълзите си, очакваща колата да
спре пред техния блок.
* * *

Влакът бавно потегляше. На прозореца бяха нейните и

Яворовите родители, които си тръгваха за село.
- И хем обаждайте се, да знаем как сте - поръча й майка
й, - да се не тревожим и да не научаваме от чуждите хора
какво става по вас.
- Тъй, Станке - потвърди и Яворовата майка, - в голямо
притеснение сме, като не получим от вас писмо. Драсни ба­
рем два-три реда, като нямате време за повече.
 - Че сега и като го няма при нас детето - смръщено
заговори Сганиният баща, —хептен няма за какво да ни пи­
шат.
Стана вървеше успоредно с влака, клатеше в знак на съ­
гласие глава и махаше с ръка.
- Не тичай - викна майка й, - ще паднеш да се преби­
еш!
Стана се спря и махаше с бялата си кърпица докато
влакът се изгуби от очите й. После въздъхна дълбоко и се
обърна, за да си върви. Всички бяха забелязали промяната
в Явор.
- Дотук ти е бил животът —рече й веднъж майка й, ко-
гато бяха в кухнята сами.
- Защо? - учуди се Стана.
- Така, ще видиш. Той и по-рано не беше като другите,
но сега съвсем. Такъв ти е бил късметът - въздъхна тя, - пък
и сама си го избра.
- Аз съм била много щастлива с Явор, мамо. Така щаст­
лива, както никоя друга жена.
- Пак ти думам, досега.Хора като него отиват от едната
крайност в другата.
- Не мога те разбера.
- Ами така - по-рано игри, песни, лудувалия, сега няма
да си вдига главата от книгите.
- Той и по-рано четеше.
- Ама други книги, из неговата си наука; но дано да гре­
ша, иначе дотук ти е била веселбата, дотук ти е била играл-
ката. А си млада още.
- А ти цял живот ли игра на хорото? И ти до едно време
си играла, пък после си спряла.
- Мойто беше друго, деца ми мряха —все в сълзи, в мъка
съм била.
- На един едно се случва, на друг - друго.

74
 - Тъй е то, все да има човек за какво да се мъчи.
А веднъж, когато Явор след обяд си почиваше и те всич­
ки се бяха събрали в кухнята, Хрисана, Яворовата майка, им
разправи знаменателния сън, който беше сънувала на тре­
тия ден от раждането на Явор, и който и до ден днешен не
беше разправяла на никого, защото е таяла и радост за хуба­
вото, което й се присънило, и страх да не му се случи нещо
страшно. И ето - случило се. Добре е, че мина.
- Дано това да е било лошото! - прекръсти се Хрисана.
- Дано да е пукнал вече дявола!
- Ха разправи съня де! - подкани я Лена.
- Сънувам, че съм си вкъщи и чувам, че някой си тупа
краката, иде. Кой ли ще е, помислих си аз и бързах да раз-
требя стаята. Но в туй време вратата се отвори, а човек
няма. Надникнах и що да видя - народ много, гости. А пред
тях върви един момък, ама хубавец. Гледам го слисана: на
главата му златна лентичка, вързана през челото му. А на
сърцето му звезда грее. Ама една хубава звезда, невижда­
на. Пък дрехите му - другоземски. Като стигна до къщната
врата, обърна се и помаха с ръка. И гостите се върнаха, а
само той влезе вътре. “Не ме ли позна? - засмя се момъкът
и тъй мило ме погледна, че се стопих. - Че аз съм твоя син!”
“Тъй ли? - учудих се аз. - Че кога порасте?” Обърнах се и
гледам, люлката празна. А той, както така засмян, седна на
люлката и въженцата го удържаха, не се скъсаха. Пък аз го
гледам и не мога да му се нарадвам и си мисля: ‫״‬Да дойде
баща му, в чудо ще се види, такъв син да има”. Но точно туй
си мисля и някаква черна хала премина край прозорците,
а момчето рече: “Скрий ме, майко, мене търсят!”. “Ох, бре,
сине - завайках се аз и се разперих над него, да го скрия с
мене си.” И чувам някой дума: “Тук е, но майка му го брани”.
А друг вика: “Кога излезе, тогава ще го издебнем”. И аз му
думам: ”Сине, да не излизаш, тука да си седиш, в стаята”.
Но сетне не знам какво стана, залисах се в нещо и чувам от­
вънка голяма врява. Прекълца ме като с нож. Издебнали са
го - рекох си и хукнах навън. Виждам го проснат на земята.
Залищях, мислех, че е умрял, а някой ми дума:”Жив, жив
е”. Пък никой няма, ама аз паднах на колене пред сина ми и
наистина жив беше, ама като умрял, такъв бледен. И аз ис­
ках полека, полека да го повдигна и вкарам вкъщи. И точно
беше седнал, и един куршум право в сърцето му. Обърнах се
и видях да прибяга една жена забулена. ”Какво е това чудо
- рекох си - да не оставят чедото ми на мира.” И гледам, че
на мястото, дето грееше звездата, черна дупка зее и тъмна
кръв капе. ‫״‬Ах, сине на мама - писнах аз - какво ти стори­
ха.” А той ми рече: ‫״‬Трябваше да го мина и взе, че стана”.
И сам стана и се изправи. И гледам, няма я лентичката, но
вместо нея златна звезда грее на челото му. Тъй се събудих.
Като падна Явор от ореха, рекох - това ще е лошото. А бел­
ки е било туй падане сега. Дано с туй да се свърши и отсега
нататък вече да е хубавото!
- Дано - рече Лена и въздъхна, а Стана знаеше, че майка
й в себе си не вярва.
Като се върна вкъщи, Явор и Лъчко спяха. Тя тихичко
взе тетрадката, която Явор й беше дал, легна на кушетката
и се зачете.
‫״‬В болницата съм. Струва ми се - пишеше Явор, - че се
пробуждам от някакъв дълъг, безкрайно дълъг сън. Пред мен
понякога се разкриват светове, в които като че ли съм бил,
и ми идват наум неща, които съм знаел и забравил. Мисля
си: какво всъщност е човек? Хората на науката го наричат
микрокосмос, а религиозните казват, че човек е направен
по образ и подобие на Бога. В такъв случай неизчерпаеми
са възможностите за растеж на човека, за придобиване на
знание и сила. В един разговор с Филип той ми каза, че Учи­
телят им е говорил как днешната наука ще изглежда като
детинско забавление в сравнение с бъдещото й развитие. Аз
си мисля: ако човек със сегашните си развити пет сетива е
достигнал до това развитие на науката и изкуството, то как­
во би достигнал, ако имаше тези сетива, с които разполага
човекът от Хималаите. Той е толкова различен, чуден. Като
идва при мен, без да е необходимо да отваря вратата, ме гле­
да така, сякаш това е нещо съвсем обикновено.
- Всичко е въпрос на знание - казва ми съвсем просто
той.
Но какво знание е това, Боже мой, и кога и при какви
условия се придобива то? Запитах го веднъж с какво съм
заслужил неговото внимание и грижа, а той ми отговори:
- Ние ходим при мнозина, но не ни виждат.
- А аз как те виждам?
Той ме погледна и аз се засрамих. Колко бързо се въз-
гордях, че можех да го виждам! Той схвана това и каза съв­
сем простичко:
- Някога си работил за това.
Въздъхнах с облекчение. Той продължи:
- Тщестлавието и гордостта са камъни, с които често се
препъват учениците.
- Аз ученик ли съм? - учудих се искрено.
Той пак се усмихна, но този път снизходително. После
ме погледна сериозно и рече:
- Някога си учил, и то доста добре. Постигнал си въз­
можности, каквито малцина са имали. Но после се спъна,
полетя надолу и стигна до дъното на пропастта. След вре­
ме започна да се изкачваш нагоре, докато отново достигна
повърхността, където си сега. От тебе ще зависи дали ще
вървиш по равно, ще се изкачваш нагоре, за да възвърнеш
това, което си имал някога, или не.
- Ако си с мене и ми помагаш, навярно бих могъл да
вървя нагоре, защото се чувствам слаб и немощен не само
физически.
- Аз винаги съм бил с тебе.
- Наистина ли? - зарадвах се аз.
 Той само ме погледна и нищо не каза. Спомних си пада­
нето ми и неговата помощ.
- Не само тогава - отговори той на мисълта ми, - но
всякога.
- Може би това обяснява, че когато те видях за първи
път, ми се стори близък, отдавна познат.
- Човешката душа помни, макар човешкото съзнание
да не може да осъзнае кога и откъде се познава с даден 40-
век, защото няма светлина.
- Сигурно ти знаеш откога се познаваме?
Той ме погледна. Разбрах, че знаеше.
- След време ще си спомниш и ти - тихо промълви
той.
Навярно през погледа ми е бликнало щастие, защото в
усмивката му имаше благост.
* * *

Болницата.
Нашите понякога изглеждащи малки грешки са врати,
през които се вижда нашата вътрешност. Не искам да се
оправдавам със Стана, че след разговора с нея допуснах от­
тенъка на нейното, макар и неизказано гласно, съмнение
относно истинността на неща, които виждам или чувам, да
проникне в мен. Изведнъж почуствах леден хлад.
- Не си готов! - застана пред мене Ру, човекът от Хима-
лайте.
Сърцето ми се скова. Видях се страшно жалък и преди
да мога да кажа каквото и да е, той си отиде. Не помня
да съм имал по-страшна мъка. Страдах безутешно, сякаш
изгубих нещо безкрайно хубаво. Чувствах се недостоен. С
тази горестна мъка съм заспал. Намерих се в подножието на
планина. Бях сам. Наоколо бе пустош и камънак. Изживя­
вах някаква ужасна безнадежност в резултат на нещо, което
съм сторил. Какво - не помнех, но трябва да е било значи­
телно, защото имах чувството, че съм изгубил всичко и съм
съвършено сам в света. Погледнах нагоре към планината.
Върхът се губеше в небесата. Пътят към него беше стръмен
и скалист. Имах усещането, че някога съм се качвал там с
необикновен вътрешен устрем, макар външно да ми е било
трудно.Споменът за нещо страшно ме гнетеше и аз се чувст­
вах уморен, безсилен и без никаква цел. ‫״‬За какво живея,
запитах се, и какъв е смисълът от всичко? Не е ли по-добре
да легна тук и да лежа, докато се слея с камъните на тая
пустош и тогава забравя тоя неясен спомен, който ме гори
като огън? Колко хубаво ще бъде да заспя, да се слея с веко­
вете, да изчезна...”
- Където и да си, каквото и да си - чух нечий глас до
себе си, - ти пак ще си!
- Ах, да, и това е най-страшното.
- А защо искаш да изчезнеш? - меко ме запита гласът.
- За да престана да усещам това постоянно горящо ме
страдание.
- Страданието иде от гордостта - говореше мекият глас,
- а смирението открива скритите сили в човека, които ще
му помогнат да тръгне отново.
- Но аз съм изгубил всичко и съм страшно уморен, за да
започна отново. Затова искам да умра - да си почина.
- Почивката, която търсиш, ти сам знаеш, че няма да я
намериш в смъртта, защото неведнъж си прекрачвал прага
от един живот в друг.
- Тогава нека стана на камък, нищо да не чувствам и
всичко да забравя!
- Добре, опитай - каза тихият глас и започнах да се вка-
менявам.
Ах, това е най-ужасното чувство, което съм изпитвал!
Бях жив, а чувствах как плътно ме притиска отвсякъде ка­
мъкът. Сърцето ми щеше да се пръсне. Около мене засъс-
каха змии и една се уви около нозете ми. Леден ужас ме
обхвана, когато змията, гледаща ме с очи, които аз сякаш
познавах, бях виждал някъде, пропълзя нагоре и искаше да
се обвие около гърдите ми.
- Махни се! - извиках аз, но очите на змията само се
усмихнаха лукаво.
Тогава от най-дълбокото място в душата ми се пробуди
спомен за Някой, Който е откликвал на молбата ми, и из­
виках: ‫״‬Господи!”. Змията се свлече и изчезна. На рамото си
усетих нечия ръка. Повдигнах пълните си със сълзи очи и
срещнах други две, струящи безгранична любов.
- Учителю! - извиках аз и ми се стори, че Го зная, че Го
помня, откакто сам себе си зная и помня. - Учителю!
Станах и коленичих. И какъв безграничен покой ме
изпълни! Къде бяха мъката и непосилното страдание? Ня­
маше ги. ‫״‬Колко е хубаво да си при нозете на Учителя!”,
помислих и с безкрайно хубаво чувство допрях чело в тях.
Когато повдигнах глава, светещата фигура с изпълнените с
любов очи я нямаше. До мене беше приседнал Ру.
- Ти? - извиках зарадвано аз. - Ти!
Значи не беше ме оставил. Той се усмихна и тази усмивка
бе пълна със светлина.
Когато се събудих, ми бе леко, приятно. Чувствах се
като изкъпан и облечен в чисти дрехи. Сякаш някой ми е
простил нещо много важно и мога да започна отново да
вървя нагоре. Лекарите, които днес минаха на визитация,
намират, че наистина бързо се възстановявам. Организмът
ми криел неочаквано много сили. На свой ред се усмихнах.
Какво можех да им кажа? Нищо. Защото надали биха ме
разбрали. Чувствам се особено добре от присъствието на Ру.
От всичко най-чудни са очите му. Те са като живи същества
и говорят, но не винаги мога да ги разбера. Веднъж му ка­
зах, че страшно се срамувам заради това.
- Грешката е моя - заговори той, - защото макар и да
разбирам законите, понякога бързам.
Погледнах го учудено. Нима и той греши?
- Всеки - отвърна той на мисълта ми, - освен един Бог
не греши. Ти имаше много знания, бяха ти поверени сили,
но едно малко камъче те спъна, ти се съблазни, употреби
знанието и силите за личното в тебе.
- И пропаднах. Струва ми се, че с това мое пропадане
беше свързан сънят ми.
-Д а.
- Каква безкрайна лекота внася присъствието на Учи­
теля. Отнема всичкия товар и става светло и просторно.
***
Болницата.
Ру ми каза, че някога сме работили заедно.
- А кога е било това?
- Много отдавна - отвърна той, - много отдавна според
мерките на човеците. Преди много хиляди години. Тогава,
когато планетите не бяха далечни, непостижими звезди,
когато хората имаха знания и можеха да прелитат от една
планета на друга, от една звездна система в друга.
- Но сега се правят опити за такива излиталия. Може
би няма да бъде далеч времето, когато човек ще кацне на
Луната, на Марс.
- Да. Правят се опити, макар и примитивни. Учителят
със своето идване даде голям тласък за развитието на пла­
нетата. Заедно с Него работят много светли същества,. Ня­
кои от тях ще работят отгоре с готовите умове и сърца, ще
се вселяват. Ще има голям подем в науката и изкуството,
особено при славянството, което ще бъде основа на новата
култура. Светлите същества, които работят със земни чове­
ци, неминуемо ще събудят по-висши интереси у тях и мне­
нието им относно обитаемостта на другите планети корен­
но ще се измени.
- 81
 ***
Болницата.
Никак не зная дали Стана, когато чете тази тетрадка
и най-вече това, което ще запиша сега, ще повярва в
истинността на думите ми. Но ако тя, която обичам с
всяка своя клетка, не разбере и не повярва, тогава кой би
разбрал и повярвал? Чудно е как съм стигнал до такава
висота на постиженията и оттам да се сгромолясам заради
нея, заради Стана. Какво всъщност тогава е човек? Какви
незнайни и потайни кътчета крие в своето сърце, в своята
същност? Сега времето и пространството добиват друго
значение за мен. Губещият се в безконечността човешки
живот не ме учудва. Хиляди години - колко много са те за
нашия човешки ум, но какво са за нашия дух и душа, които
са идвали на Земята, обличали са се в плът, работили са и
отново са я напускали, придобили известна опитност във
възлизащия нагоре път или в слизащия надолу. Колко
пъти тези човешки души, научавам от Ру, облечени в плът,
са създавали цивилизации, култури! Строили са градове,
въздигали са храмове на Незнайния Бог, после са напускали
всичко това, за да дойдат в нова епоха с нови стремежи и
цели.
Когато Ру ми каза, че нашето познанство датира от пове­
че от двадесет хиляди години, главата ми се замая. Наисти­
на се изправям пред същества, в чиято памет хилядолетия­
та са като години, а за някои може би и дни. Той се усмихна
и ми каза съвсем естествено, че скоро е имал разговор със
същество, което ръководи отношенията на няколко други
слънчеви системи с нашата. Боже мой, и ние, човеците, се
мислим за кой знае какви големи същества, покорители на
вселени!
- Колкото по-големи са съществата - казва ми Ру, - тол­
кова са по-скромни, защото именно те могат да преценят
безкрайните сили на Първоизточника, Който твори мили­
арди слънчеви системи.
Наистина човек е гордо и честолюбиво същество, поми-
(У1их си аз.
- Но и човеците са една йерархия в стълбицата на съ­
ществуващите във Вселената същества - отговори на ми-
еълта ми Ру. - И те носят в себе си искрата на Божественото.
И тъкмо тази искра ражда стремежа към Великото.
Като слушах Ру, помислих си: ‫״‬Какво голямо същество
е, какво знание има”.
- Аз съм само твой брат - каза ми той. - Вчера ти се
спъна, утре може да съм аз. Тогава може би ти ще ми пома­
гаш.
- О, дано никога не се случи това!
- Дано! - прошепна тихо той.
* -K -*

- Искаш ли да се разходим из вековете? - запита ме Ру.

Исках и да извикам от радост, и да съм скромен, на ко­
ето Ру се усмихна. Казах:
-Д а.
Отначало много се учудвах, когато виждах, знаех, че
в дадено лице съм аз. И ми се случваше да живея и тук, и
там, когато съм бил на Земята. Отношенията ни с Лъчезар,
връзката ми с него. Изтръпвам от ужас при мисълта за това,
което съм направил. Исках да извикам сам на себе си: ‫״‬Не
убивай!” - но не можах да възпра вдигнатата ръка. Направил
съм го заради Стана. Но сега не мога да пиша. Страшно е,
когато в човека се развихрят силите на злото и той им даде
ход.След това идва пустотата, която видях в съня.
***
Болницата.
Днес съм малко по-спокоен и мога да напиша макар и
отчасти видяното и преживяното. Видях себе си маг, посве­
тен. Можех да усилвам светлината с мисълта си, можех да
неутрализирам земното привличане, можех със силата на
мисълта си да закова на мястото му тигър или лъв, можех,
можех... Но стремящ се да постигна тези знания и възмож­
ности, аз не съм видял как са расли бурените в мен и как
змията е криела своите отровни сили в тях. И в един мо­
мент, когато съм се мислил за най-силен, се оказах страшно
слаб. Слаб да спра, да се справя с развихрилото се земно его
в мене, което знае само едно - да иска! И в това искане да
няма предели! Страшно!
- На изпит си бил - чувам нечий глас.
- На изпит? Защо?
- За да видиш сам какво си.
- А защо никой не ме е спрял, не ми е помогнал?
- Когато съскащите огньове на човешките страсти 06-
хванат човека, той нищо не чува. Освен това ти трябваше да
провериш силите си - дали би могъл да угасиш разпаления
пожар в теб и да излезеш от него по-силен и по-чист, или да
изгориш в стихията му. Хората наричат този изпит ‫״‬жена-
та”, но всъщност то е справяне със злото в себе си.
- И аз не издържах, пропаднах.
- С придобитите опитности човек може по-добре да ре­
шава задачите си.
Да, с придобитите опитности...”
- Сганче? - чу тя гласа на Явор, - тетрадката ли че­
теш?
-Д а.
- Ела при мене, ела и ми кажи разбираш ли всичко, ко­
ето четеш? Приемаш ли го за истина?
Стана остави тетрадката и приседна до леглото на Явор.
Помълча малко и като видя, че той чака отговора й, каза:
- Малко съм прочела още, Яворе, а дали го разбирам?
Мисля, че го разбирам дотолкова, доколкото бих разбра­
ла един фантастичен роман. А дали го приемам за истина?
Щом за тебе е истина, и за мене трябва да е. Да не вярвам
в това, което ти вярваш, значи да се отделя от теб, а аз не
мога. Където си ти Яворе, там ще съм и аз.
- О, вярна моя дружке - надигна се Явор от леглото, -
това за мен е от такова огромно значение. И след хиляди
години аз все още не мога да преодолея чувството, че не си
с мен, не мислиш като мен, не живееш като мен.
- Бих искала, Яворе, макар да съм много по-различна от
тебе. Понякога ми се струва, че аз съм земята, а ти си въз­
духът - толкова различен те чувствам. Или аз съм водата,
а ти си огънят. Затова известни неща са ми чужди, непри­
емливи за моя земен мозък. Но заради тебе, Яворе, аз съм
готова на всичко.
- Само за едно съм се страхувал, Станче - да не те за­
губя. Но ако ти вървиш с мене - стисна той двете й ръце в
своите, - тогава ние ще се изкачваме стъпало по стъпало
нагоре. Тогава ще ти кажа, че ние сме деца на Една Велика
Същност - на Бога. И ще Му служим.
- Това го разбирам, Яворе, но тия идвания и отивания,
прераждания, падания, ставания...
- Главното е, Станче, да се стремим към Бога, а всичко
друго с времето ще го разбереш по чисто логически път.
- Кое например?
- Отношенията ми с Лъчезар. Защо не исках да е вкъ­
щи? Защо го пратих на село? Много просто - защото човек
винаги избягва да среща и вижда този, на когото дължи
нещо или изобщо е свързан с него с нещо, което не му е
приятно. Може да е срам, може да е съвест.
- Но сигурен ли си, че всичко наистина е така? Ето на­
пример Фанчето беше ми казала, че дори са ходили при ле­
кар за момиченцето й, когато било малко. Пищяло и пла-
чело, когато виждало майката да целува бащата или бащата
да проявява внимание към майката. Изобщо не давало на
никого да се доближава до бащата. Лекарят казал, че с вре­
мето ще мине и наистина, като поотраснало детето, проме­
нило се.
- Разбирам, Станче, какво искаш да ми кажеш, но думи­
те на лекаря не показват дълбоките причини, поради които
детето доста дълго не е могло да понася майката и явно е
предпочитало бащата във всяко отношение, което все пак
за едно дете не е нормално. И тъкмо тези необясними по
човешки явления могат да се обяснят чрез окултната наука,
чийто обсег прескача раждането и смъртта на човека и виж­
да причините в едно много по-отдавнашно минало.
Стана дълбоко въздъхна.
- Навярно се умори, Станче.
- Не, не съм се уморила, но ми се струва, че се задълба­
ваме в неща, които не са ни необходими.
- За мен са крайна необходимост, насъщна нужда. Аз
искам да разбера и да си обясня, особено сега, когато ми се
дава възможност да надникна зад завесата на миналото.
- Добре, Яворе - изправи се Стана. - Ще трябва да видя
нещо за вечеря - отговори на въпросителния му поглед.
***

Слънцето приятно приличаше и на човек не му се иска­

ше да се прибере вкъщи. Все гледаше да си намери някаква
работа навън, та дори и да си поприказва празни приказки.
- Ей, Станке, ти ни забрави съвсем.
Стана, която се връщаше вкъщи от работа, се обърна.
Беше Радко.
- Не съм ви забравила - спря се, - но не се случва да ви
видя.
- Знаеш ли, нашият колектив реши да постави нова пи­
еса и сме намислили да те повикаме за главната роля.
- Няма да мога.
- Защо?

86
 - Явор още не е добре.
- Как да не е добре, преди малко го видях, разхожда­
ше се пред вас на слънце. Заговорихме се и му казах, че го
чакаме с нетърпение. Без него и тебе нещо театрото ни не
върви.
- А той?
- Той само се усмихна, после поклати глава и каза, че
надали би могъл да взема повече участие. Боляла го често
главата. Тогава му рекох за тебе. Той ме погледна, позамис­
ли се и рече: ‫״‬Това само тя може да реши”. Поздравих го за
този отговор. Културен човек е твоят другар, работник като
нас, но е по-различен.
- Чете много.
- То се вижда. Но ако той не може да взема участие, ти
би могла.Знаеш всички те ценим, хубаво играеш.
- Защото беше с Явор.
- А с друг не би ли могла?
- Не зная. Когато играехме с него, сякаш не бяхме на
сцената, а в някакъв друг, прекрасен свят и всичко изживя­
вах като истинско.
- То се виждаше, но с мене не би ли могла да играеш
някои роли?
Стана го погледна. Очите му я гледаха така, както нико­
га. Това малко я смути.
- Още е рано да мисля за това, нека се пооправи Явор.
- А би ли могла поне в хора да идваш, нека идва и той
на репетициите, ако не може да пее. А всъщност какво ще
му пречи пеенето?
- Не зная, ще му кажа и ако иска.
- Да знаеш, Станке, като ви няма вас двамата, нещо ми е
празно и на мене не ми се ходи. А ако този не отиде, онзи не
отиде, ще се разтури хубавият ни колектив. И затова правя
усилие, ходя. А ако дойдеш и ти, с Явор де, ще бъде много
хубаво. Знаеш какъв хубав хор имаме и как сме пели.
 - Зная - въздъхна леко Стана, - може би по-нататък.
- Ти бързаш ли, Станке?
- Явор навярно ме чака.
- А мене няма кой да ме чака.
- Е, все ще се намери.
- Но няма да е тази, която искам.
- Е, ако не си случил веднъж, може пък да срещнеш
друга - добра, хубава, каквато ти заслужаваш.
- Щастлив е Явор, Станке, че така го обичаш.
- И той ме обича.
- Знам - стисна устни Радко, - знам. - И изведнъж ста­
на тъжен, наведе глава, после я вдигна, усмихна се, някаква
светлина грейна в очите му и рече:
- Все пак хубаво е да обичаш, дори и когато този, ко­
гото обичаш, не знае, отколкото да е пусто сърцето. Искам
винаги да си радостна и щастлива, Станке - подаде си той
ръката.
Стана си тръгна малко учудена, после, като погледна
раззеленените баири, вдъхна аромата на разцъфнал люляк
си помисли: ‫״‬Пролетта е надникнала в сърцето на винаги
сериозния Радко и малко го е размекнала”. Тя си помисли
за Явор и усмихната забърза. Той я пресрещна доста далеч
от къщи и я целуна, както винаги, когато я виждаше.
- Станче, ти изглеждаш днес чудесно - прегърна я през
рамо той.
- От пролетта, Яворе, виж как всичко е хубаво.
- Да. А срещна ли те Радко?
- Срещна ме преди малко. Говорил с тебе. Чакат ни да
се върнем в театралния колектив и хора.
- Ти прие ли поканата му?
- Не. Казах му като се пооправиш, тогава.
- Стига да мога. Знаеш, че днес бях на комисия, нали?
-Е?
- Дадоха ми още отпуска и навярно след време ще бъда
трудоустроен.

88
 - Но това няма да ти пречи да пееш?
- Разбира се, но да се стигне дотам да престане главо­
болието.
- Стига, че остане жив, Яворе.
- И аз това си мисля. И когато твоето неизказано недо­
верие към това, което ти говоря или четеш, иска да се про­
мъкне и в мене, аз се сепвам винаги от спомена как останах
жив. И това ми е достатъчно.
- А как е останала жива онази студентка, която е падна­
ла от четвъртия етаж и при това е била бременна в първите
месеци?
- И как го обясняват?
- Никой нищо не обяснява, само хората били смаяни.
Майка й припаднала още като й казали, преди да чуе, че е
останала жива. Значи, случват се такива неща.
- Да, случват се, но защо едни като паднат от втория
етаж, умират, а други от четвъртия остават живи?
- Човек и да знае причината, и да не я знае, каква е пол­
зата? Важен е фактът.
- Но нали затова се е развивала науката - защото хората
не са се задоволявали само с фактите, а са търсили причи­
ните.
- Вярно е, но кажи ми какво би те ползвала науката, ако
нямаше днес Слънце. Виж колко хубаво грее и ние трябва
само да му се радваме.
- Зная, Станче, защо ми говориш това и разбирам коя
наука имаш предвид. Но аз бих ти казал, че с много голя­
ма пълнота се радвам на Слънцето, още повече като зная,
че там живеят най-високо издигнатите същества в цялата
наша Слънчева система.
- Кой ти каза това?
- Четох го в една от книгите на Учителя.
- Но как е възможно при такава висока температура?
- Съжалявам, че не си отбелязах точно в коя книга е, за
 да ти го прочета, но там се казва, че на Слънцето темпера­
турата не е такава, каквато учените мислят, и че тамошните
жители съзнателно го ограждат с този слой, за да го напра­
вят недостъпно.
—Това е интересно, но как може да се докаже?
—Да, как може да се докаже. Сега ще ти разкажа нещо
друго. Днес мислех да поговоря с невролога - нали всич­
ки мислите, че промяната в мен е вследствие на падането.
Исках да се посъветвам с него. Бях седнал на една пейка
в коридора и чаках реда си. И както си седя, намерих се в
друг коридор с много деца, които тичат, играят, боричкат
се. Огледах се учуден. Защо съм там? В това време видях
група деца около дървена плъзгачка, не зная как се казва
точно този уред, който от едната страна има стълбичка, по
която се качват и като стигнат върха, плъзгат се от другата
страна на дъската.
—И аз не го зная.
—Видях едно русичко момиченце, много красиво, със
златисти къдрици, да се спуска по дъската. Но момченце­
то отзад не я доизчака да слезе долу, спусна се след нея и
накрая двете деца се преметнаха на земята. Момиченцето
писна. Една млада жена, която дотърча и вдигна момичен­
цето, се разохка.
—Видя ли какво направи! —скара се тя на момченцето.
- Тичай да викаш леля лекарка!
Кожата по горната част на челцето на момиченцето
беше разцепена и течеше кръв. В същото време вратата на
кабинета се отвори и повикаха моя номер. Станах като за­
маян и влязох в стаята. Първото нещо, което видях, бе, че
моят познат невролог отсъства. Бил в отпуска по болест.
И докато ме разпитваше за това-онова относно падането,
видях в лекаря същите сини очи и кой знае как, но бях си­
гурен, че момиченцето, което видях да пада, беше негово. И
сам не зная защо го запитах дали има такова дете.
 - Да - отвърна той, - в детската градина е.
Тогава му разказах, че съм го видял как падна и си раз­
цепи челото.
- Кога го видяхте? - запита ме той.
Преди малко.
- Почакайте - рече ми той, - сега ще се върна.
И излезе. Като се върна, каза ми, че наистина се е слу­
чила малка неприятност с палавата му дъщеря. Говорил по
телефона. Аз се отказах да говоря с него по въпросите, за
които мислех да говоря. Попитах го за някои обикновени
неща, той ми даде, много приятелски настроен, известни
съвети и си излязох. Но трябва да ти кажа, че тези неща, ма­
кар и съвсем рядко, са ми се случвали и друг път. Случвало
ми се е както съм във влака да те виждам, но тогава мислех,
че е резултат на безграничната ми обич.
- Сега как си го обясняваш?
- Филип ми каза, че това е третото зрение у човека, тре­
тото око.
- А аз имам ли го?
- Навярно всеки го има.
- А защо не виждам като тебе?
- Някога и ти си виждала, но един начин на живот може
да го пречисти и отвори още повече, а друг да го замърси и
затвори.
- Филип ли ти каза и това?
- Не, това сам го видях и разбрах.
-К ак?
- Показаха ми някои страници от живота ми, когато
съм бил и друг път на Земята. Но знаеш ли, Сганче, каква
красота има в първите ни срещи с тебе! Впрочем аз ги ечи-
там за първи, а може и по-рано да сме се срещали, но не са
ми разкрили. Затова именно тези, когато сме се срещали в
Атлантида, считам за първи.
- В Атлантида? - учуди се Стана.
 - Да, там. Помниш ли колко много ни завладяваше ро­
манът ,Атлантида”, когато едно време го четяхме?
- Помня. Самото име ми се струваше вълшебно, чудно,
хубаво.
- Защото сме били там. Да знаеш какви дивно хубави
места, градини, цветя! Наистина приказно място. Богато
одарена земя е била. Там те срещнах на брега на едно крие-
тално чисто прозрачно езеро. Ти беше седнала край него
и пееше. Аз те гледах и слушах замаян. Оттогава съм те
обикнал! Колко прекрасни часове сме прекарали край това
езеро и по алеите с разцъфнали цветя! Или пък изкачвайки
недалечните хълмове! Тогава Лъчезар е бил твой баща - ви­
сок старец с много знания и мъдрост. Химик е бил, но се е
занимавал и с алхимия.
- Но тогава имало ли е такива науки?
- Да, и то в големи размери. Ти си била тогава еднич­
ката му радост. Другите му деца и майка ти са починали. С
каква нежност, с каква безгранична любов те гледаше той.
- Всичко това го видя?
- Видях го и всичко е така странно, необикновено и все
пак истинно.
- А аз като те слушам, струва ми се като приказка.
- И хубаво като приказка е било. Аз съм дошъл при
баща ти воден от необикновен стремеж към науката, а съм
намерил тебе. И колко щастлив съм бил! Но щастието ни е
било много кратко.
- Защо?
- Защото злото е взело връх. Развратът е нямал преде­
ли. Големите знания, които са имали хората, са употребили
за зло и е дошла катастрофата с Атлантида, в която заги­
нахме и ние.
- Знаеш ли как се натъжих, Яворе.
- Защото е отекнал далечен спомен в тебе.
- Възможно ли е?

92
 - Да, защото всичкото минало е в човека, в неговото
подсъзнание. Нещо като склад, в който са запазени споме­
ните за миналото. А Филип ми каза, че човек има подсъзна­
ние, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание.
- О, много сложно става всичко това, Яворе.
- Да, сложно. Но и човек сам по себе си не е просто
нещо. Колкото повече си мисля какво е човекът, толкова
повече виждам неизмерими възможности и сили, които се
крият в него. Но всички те трябва да се използват за добро,
защото иначе стават големи разрушения, големи пакости,
които за да се поправят, трябват хиляди години.
- Яворе, Ру често ли идваше при тебе в болницата?
- Защо?
- За толкова все пак кратко време ти си просто неуз­
наваемо променен, знаеш неща, които и насън не биха ми
минали.
- Не са толкова много знанията ми, Сганче, но благода­
рение на Филип, на Ру попрогледнах малко.
- А аз съвсем изостанах.
Явор се усмихна.
- Съвсем сериозно ти говоря, станахме много различни.
Ето - вече не ядеш месо.
- Това можеш и ти да направиш, ако желаеш.
- И да не желая, ще го направя, защото как мога да ям
това, което ти не ядеш? Веднага между мене и тебе храната
ще застане като страшна преграда. Лъчко и той от малък не
иска да вкуси месо. Ах, горката, само £13 оставам.
- Не, не Сганче, ще вървим дружно.
- Заради тебе аз мога да не ям месо, но ти заради мене
би ли ял? - гледаше го Стана изпитателно.
- Сганче, в основата на месната храна стои убийството,
а то е страшно, страшно, сестрице мила.
- Добре, Яворе.
- Свидна моя - притисна я Явор до себе си.
 - Яворе, че погледни и мене, бре - викна му Тота Де­
белата, - като си се захласнал в Стана, та не поглеждаш
никого.
- Прощавай, Тотке, заговорили се бяхме, не те видях.
- Видя, видя аз, прегърнал си я, гаче ли сто години не
сте се видяли. Пък поспри се, погледни кой чака с четри
очи да го видиш.
- Ах, къде е да те чуе Рангел и да види кой искаш да те
гледа - закачливо й подвикна Лала.
- Да ме чуе, ама де го, няма го. По кръчмите затъмнява,
по кръчмите осъмва. А да дойде Явор, да преметне ръката
си, па да вървим, както той върви със Стана.
Всички започнаха да се смеят. Знаеха, че Тота си е шего-
бийка. Но на нея наистина й беше мъчно, че се е оженила за
пиян човек и не бе видяла хубав ден с него. Но като разбра,
че със сълзи и мъка нищо не се постига, отпусна се. Кога
дошъл, дошъл; кога го няма - няма. Неговото си здраве и
пари изпива. С шеги и веселба по-лесно минаваше живота.
- Сганче, хайде да се поразходим нагоре - предложи
Явор, - отдавна не е бивал такъв хубав ден и почти не съм
излизал да се поразходя.
- А Лъчко?
- Ей го там, при приятелите си.
Стана се обърна и го видя. Лъчко беше вдигнал главич­
ката си и слушаше най-внимателно Иван, Руси и Петър, уче­
ници от гимназията.
Когато Стана и Явор се върнаха, Слънцето клонеше към
залез. Децата играеха на необработените площи пред бло­
ковете. На възрастните все още не им се прибираше вкъщи
и разговаряха.
- Лъче - приближи се Стана при него, - защо не игра­
еш, маменце? Виж как всички деца играят - и като го хвана
за ръка, привлече го към групата деца, негови връстници.
- Хайде да играем на гърненце - предложи тя. - Аз ще
съм на Лъчко гърненцето.

94
 Децата преустановиха тичането и се наредиха да играят
на гърнета. Настана голямо оживление. Явор се бе опрял на
едно младо дръвче и ги гледаше. Пред очите му изпъкнаха
някогашните техни игри. Как е бягал, как е търчал някой
да не вземе Стана.
- Лельо Станке, и ти ли играеш? - приближиха се ня­
колко по-големи момичета и момчета.
- Ако Ви се играе, елате и вие.
Колелото се увеличи и веселостта привличаше все по­
вече играчи и гледачи. Големите станаха повече и малки­
те мъчно можеха да бягат наравно с тях. Стана вземаше
най-живо участие в играта, особено когато Лъчко тичаше.
С мъка той можа да надбяга едно голямо момиче и да си
вземе пак гърнето - майка си. Точно в това време дойдоха
Радко и Сърма.
- Станче - дойде при нея Явор, - обещах на Радко да
дам една книга, дай ми ключа, че тази сутрин съм забравил
да взема моя.
- Я гледай - засмя се Радко - и Станка станала гърне. -
Ей, дядо - обърна се той към Лъчезар, - даваш ли си гърне­
то? - И му протегна ръка.
- Не го давам - викна Лъчко и като му плесна ръката,
втурна се да бяга.
Радко засмян също тичаше с все сила от другата страна
на кръга. Отведнъж Явор стана блед. Никой никога не бе
му отнемал Стана, но сега беше болен и не можеше да я
брани.
- Яворе - изправи се мигновено Стана, - аз ще отида за
книгата, а ти стани гърне докато се върна. Коя е тя?
- ‫״‬Съвременна техника”, на масата ми е.
Сърцето на Явор биеше силно. Стана го обичаше. И той,
притворил очи, приклекна, а после седна на камъка, на кой­
то бе седяла Стана. Радко, който бе търчал с все сила, дойде
пръв. В последния момент бе видял отдалечаването на Сга-
на от кръга, но продължи да тича и искайки да не покаже
сменилото се в него настроение, засмяно каза:
- Яворе, спечелих те!
- Виждам! - усмихна се блед Явор и се изправи.
В това време дойде момичето, което застана зад Явор,
тъй като Лъчко отиде зад друго гърне. Но тоя път, за пре-
голяма изненада на Явор, Сърма се обърна към момичето и
каза:
- Бабо, даваш ли си гърнето?
- Давам го, залагам го, на турчин го давам, на тебе пак
не го давам - плесна момичето ръката на Сърма и се втурна
да бяга.
Децата, младежите, девойките, а и събралите се наоколо
жени весело викаха ту на момичето, ту на Сърма да бяга.
- На мен нещо не ми е добре - заговори Явор, - отмени
ме, моля те, в трудната задача, с която ме натовари Стана
- и като хвана за раменете Радко, накара го да застане на
неговото място, а той се отдалечи няколко крачки.
Надбягалата момичето Сърма дойде първа и едва тогава
видя, че вместо Явор беше Радко. Но в това време дойде
Стана, донесе книгата и всички се отдалечиха малко от кръ­
га.
- Какво ти е, Яворе? - запита го Стана. - Ти днес се
преумори.
- Изглежда трябва да се прибирам вкъщи.
- Вие сте имали интересни книги - обърна се към Явор
Сърма. - Може ли да ми дадете и на мен някои?
- Може. Зависи какво те интересува.
- Да не задържаме повече Явор сега, Сьрме, някоя вечер
ще отидем у тях и тогава ще си избереш.
- Елате.
Стана повика Лъчко да се прибира вече. Децата викнаха:
- Лельо Станке, утре вечер пак ще играем!
- Утре вечер съм дежурна.
 ***
Наближаваше Девети септември. Всички усилено се
готвеха за празника. Ще се радват, ще пеят, ще се веселят,
мислеше си Стана. И после какво, питаше я сякаш някой в
нея. После нищо. Но все пак си се повеселил. А на тебе кой
ти пречи да си весела? Да се веселиш? Не мога, щом Явор
не може, въздъхваше тя. Така бе минал Първи май, така ще
мине сега и този празник.
- Много рано остаряхме, Яворе - му бе казала веднъж.
- Защо? - учуди се той.
- Ами така, само със сериозни неща се занимаваме, с
учене.
- А аз мисля, Сганче, че младите хора учат и който учи
цял живот, запазва младенческото естество в себе си.
- А не може ли да си живеем така, простичко, без тези
школи, без тези забъркани работи?
- А защо, Сганче, не си останахме прости, неграмотни
деца на село? Защо ти завърши гимназия, а аз - техникум?
Защо ти сега си съгласна аз да следвам задочно и да стана
инженер?
- Защото това е необходимост за нашия живот. А това,
което ти разправя Филип за съзнание, свръхсъзнание и тем
подобни, за какво ни е?
- Защото това мен ме интересува извънредно много.
Предполагам, че ако твоето съзнание се пробуди за това,
което си била някога, теб също ще те интересува. Защото ти
също си била рядко духовно същество.
- Откъде знаеш?
- Виждал съм те. Да знаеш колко мила си била като сел­
ска девойка, когато с една кошничка си ходила да събираш
билки, за да лекуваш болните. Но си била малко особена -
разговаряла си с невидимите същества, затова селяните са
имали и почит, и малко страх от тебе. А самата ти не си се
бояла от нищо, скитала си из планината сама, за да събираш
билките. Но си имала страшно трагичен край.

97
 - Какъв?
- Паднала си от една скала. Когато ми показаха тази
картина, плаках. Така нежна, чиста, прекрасна беше и в сво­
ята смърт.
- Яворе, ако ти бе писател, би написал разни фантастич­
ни истории.
- Не, това не е фантазия. Един момък от селото те е
задирял.Веднъж те е проследил и когато си бягала, паднала
си в пропастта. Но знаеш ли, не ми показаха образа му. По­
сле той забягнал от селото. А помниш ли, че когато бяхме
на село и сме ходили из планината, ти винаги казваше коя
билка какво лекува.
- Защото баба събираше билки, за да лекува.
- Но ти самата имаш разположение към тях и ги пред­
почиташ пред лекарствата. И Лъчко и мене дори искаш да
лекуваш с тях.
- Мислиш ли, че оттогава, когато съм събирала билки,
е останало?
- Може би. Но и друг път си била също много духовна.
Защото да получи човек връзката с невидимия свят не е
бърза и лесна р 5 0 ‫״‬та. Трябва дълъг и упорит труд, както и
когато човек иска да стане инженер, музикант, художник.
- Да стане човек музикант, художник - разбирам, но за
какво му е необходима връзката с невидимия свят? Човек
прекрасно може да си живее и без това.
- Сега говориш така, Сганче, но било е време, когато си
била готова да дадеш и направиш всичко, за да постигнеш
това. През времето на Христа ти си имала такъв силен ду­
ховен стремеж, че с песен си приела мъченическата смърт
заради Христа. И ако си забравила това, други го помнят.
- Кои например?
- Ру. Затова твоите очи могат понякога да бъдат отворе­
ни и да го виждат, както когато е вървял с тебе през гората,
а онази жена на Изгрева не го е видяла.
 - Ти казваш ‫״‬понякога”. Може би и на нея понякога са
отворени очите, а понякога - не.
- Възможно е. Зависи от необходимостта. В даден слу­
чай, когато е потребно, дава му се на човек да вижда, стига
да има изработено сетиво.
- Всичко това е интересно, Яворе, но понякога се пи­
там: за какво ни е? Колко хубаво си живеехме и обичахме и
без този Ру, и без Филип, и без тези прераждания, за които
ми разказваш. Ти сега все за тия работи мислиш.
- Но нима те обичам по-малко?
- Не, но съзнанието ти постоянно е заето с тях.
- И мислиш, че сега съм те лишил от някакво внима­
ние? Като оздравея съвсем, ще ходим всякъде, където по­
желаеш.
‫״‬Така беше казал Явор, мислеше Стана, и ако би могъл,
би го изпълнил.Но освен на един хор, където тя пееше, а
Явор много рядко вземаше участие, къде другаде ходеха?
И то не само защото той не можеше - бе изменил вкуса
си. Сега не всичко му харесваше, както някога. Шегите му
се виждаха плоски, обикновените разговори не го задово­
ляваха, било губене на време. А неговото време било крат­
ко, имал толкова много да учи. Достатъчно бил пропуснал.
Кога щял да възвърне изгубеното? Но ако наистина живо-
гът е безконечен, защо да бърза? Той гледа Ру. С какви сили
разполагал, какви знания имал. А за какво му са? Явор ме
гледа смаян, учуден. Тогава изпитвам такава обич към него,
че се хвърлям на врата му и му казвам:
- На всичко съм съгласна, Яворе, ще чета, ще уча.
- О, свидна моя - притиска ме той до гърдите си и тога­
ва си мисля: ‫״‬Защо му противореча? Защо да не чета и уча
колкото мога? Та той всъщност не иска от мене”.
Но в мене има един друг живот, едно друго естество,
което остава незадоволено. Защо? Липсва му разнообразие.
Явор някога го предпочитах, обичах, защото тъкмо той
•**-*— — — ....... ‫•••••••־‬- 99 -—•—:— —*■**»•^
задоволяваше тази потребност от разнообразие. Когато
казах веднъж това на Явор, той се смая. Намира, че сега
животът му има най-голямата пълнота. Тогава разбрах
по какво се различаваме с Явор - той обича вътрешния
разнообразен живот, а аз - външния. Но виновна ли съм
за това? Аз страдам, че е така и гледам да се съгласявам с
Явор, за да не види и той тази разлика и да страда. По-добре
един от двама да страда. А може би я вижда и затова така
постоянно ми говори, може да иска да пробуди съзнанието
ми, както се изразява Филип?”
Стана си бе съблякла престилката, прибрала нещата и се
готвеше да си тръгва, когато в стаята надникна Сърма.
- Тръгваш ли си, Станке?
-Д а.
- Нещо си умислена. Уморена си сигурно. И аз днес
чувствам умора. Снощи четох до късно и тази вечер трябва
да чета. До Нова година трябва да приключа с изпитите.
- Ти поне имаш смисъл в живота. С трудностите, с това,
онова, но поне завършваш. Ще имаш виеше образование. А
аз?
Сърма я погледна като гръмната.
- А аз те мислех за най-щастливата жена в света - каза
й тя.
- Да, в известно отношение, разбира се. Но ето, ти сама
ще се разпореждаш с живота си. Свободна си.
- А ти не си ли свободна?
- Аз трябва да се съобразявам с Явор.
- Но нима това не те прави щастлива?
- Естествено. Но все пак човек си има свой отделен
свят, в който живее, и не всякога световете на двама души
си подхождат.
- Нима светът, в който живее Явор, не ти подхожда? А
аз когато идвах у вас, съм те облажавала, винаги съм ми­
слила, че така хубаво се допълвате. Ти си била радостна,
доволна. Явор те гледа винаги с очи пълни с обич и когато
си излизахме, Радко ми е казвал, че никога не е виждал по-
хубаво семейство от вашето.
- Радко интересува ли се както тебе от духовните нау­
ки?
- Не зная. По-рано, в смисъл откакто го познавам, не
се е случвало да ми каже това. Но той много уважава Явор,
цени го и го слуша, както виждам, с интерес. И знаеш ли,
Станке, може би вие ще станете причина ние да се събе-
|)ем с него. Напоследък често си говорим за това. Може да
сключим брак преди да завършим, за да ни разпределят ня­
къде заедно.
- Щом се обичате!
- Не, не се обичаме както тебе и Явор, приятели сме от
толкова години, знаем си характерите, ще си зачитаме сво­
бодите и правата един на друг.
- Може би така е по-добре.
- Ще опитаме.
Замълчаха. Вървяха по пътя към блоковете и Стана си
мислеше с какво спокойствие Сърма говори за брака си с
Радко. А някога нейното сърце щеше да изхвръкне от ра­
дост. Обърна се и погледна Сърма. Не радостна изглежда­
ше, а тъжна. За какво има да тъгува сега? На работа е, за­
вършва вече задочното си виеше образование, ще се съберат
с Радко... А може и тя да е като Лъчко, такъв да й е видът,
защото много рядко я е виждала усмихната или весела. И
без да мисли, рече:
- Сърме, ела да отидем у нас, тъкмо Явор ще има с кого
да поговори малко.
- Може да е уморен, нали сега работи вече.
- Казва, че му е лека работата в чертожното, чертае.
- Това ще му помогне при следването.
- И той така казва. Ще дойдеш, нали?
- Тогава да се обадя на Радко, тъкмо отсреща е телефон-
пата будка, да дойде после у вас, за да си отидем заедно.
 Стана се спря да я почака. Слънчицето приятно грееше.
Тревата по баирите беше пожълтяла.
- Лъчко тази година ще е ученик, нали?
-Д а.
- Ако се бяхме събрали с Радко, когато най-напред той
искаше, може би и аз щях да имам сега ученик. Точно по
това време вие дойдохте с Явор. Аз бях тогава 17-годишна,
Радко - 20. Но после и двамата размислихме. Аз реших да
уча, да завърша гимназия и после да следвам задочно. Той
беше завършил гимназия и ми помагаше много. И така ос­
танахме приятели. После той също се записа да следва. Сега
едновременно ще завършим и ще се махнем от тука.
- Може би ще отидете по вашите родни места?
- Аз не. Нямам при кого да отида. Казвала съм ти, че
нямам майка, нямам баща, сама съм. Отгледала ме е братов­
чедката на мама. Като сестри са се обичали и когато умира­
ла мама, оставила ме на нея. Тя нямаше деца, а три години
след като живях у тях, роди момченце. Но тя не престана
да ме обича. И аз я обичах. Но после трябваше да напусна
къщата и да се махна, да отида където ми видят очите.
- Защо? - обърна се Стана и погледна Сърма.
- Защо ли? - отрониха се сълзи от очите на Сърма. - За-
щото така ме е проклела съдбата, да не видя никъде радост.
Винаги трябва да се махам оттам, където ми е било най-ху­
баво.
- Но защо е трябвало да се махнеш? - загрижено я за­
пита Стана.
- Защото като израснах и бях на 14-15 години, мъжът на
леля започна да ме задиря. Да кажа на леля не смеех - той
ме беше заплашил, че само да смея да кажа, ще ме изгони
като мръсно коте от къщи и най-вече ще каже на леля, че
лъжа и че аз съм се ‫״‬навирала”, както и после го каза. Но то
беше по-късно. Като забелязах, отидох при баба Мина, една
стара леля на мама, и й казах под клетва всичко. Тя ми рече:
 Ух чедо лоша работа. Ти гледай да го отбягваш, да не ос-
тчваш сама с него”. И аз така правех. Но през есента лел
;Г Г сеТ зболя и лелин рече да отида с него да донесем от
лозето грозде. Аз не исках. Леля се
съм те отгледала и отхранила, да ми отвръща!!1.
‫ ״‬е отвръщам - казах й”. “Все едно - рече тя - дали на мене,

^ Т Г р з п л а к а х и не отидох. Може би това да й е напра­

вило впечГление, а може би и тя да е забелязала нещо и
стана много лоша с мене. Един път
ключи в стаята. Аз изскочих през прозореца, къщата оеше
‫ ״‬иска В тов"време леля се връщаше с детето, отишла беше

" я м а ли за тебе врата - плесна ме тя, - а през прозо-

прпя гае скачаш, да разваляш мазилката.
1 Най-после й казах. Вечерта е имала страшна разправия
с мъжа си и на другия ден ме изпвди. ^
‫ ־־־‬Хвани куче, да те лае —рече ми тя, Р
гиму да се навГраш в ръцете. Разбрах, че така беше се опра-

ВДа_Вечерта отидох у баба Мина, а после напуснах селото,

защото тшд бързо се разчуват всички новини, а каквото и д
к т е х все щях да съм виновна. Намерих си другаде работа,
а“ н а ^ з а Кремиковци, затука, дойдох. Бях 16-годиш-
на а бях най-смртщената, най-затворената, най-мрачната.
Много ми тежахадумите на леля. Не тези, които ти казах,
Г т е з и коит^ са толкова тежки, че не мога да ги повторя.
Г аГ дори да бях умряла от обич, не ^ ‫״ ״‬
кого зло. А него, мъжа й, не само че не го обичах, но и го
мразех-^кви свдби _ ПОМИСЛи си Стана, - какво ужасно де­
тинство. А нейното? Приказка!

— 103
 - Ето на тази полянка някога сме почивали с Учителя —
спря се Филип. - Ако искате, можем да поседнем и ние.
- Ох, разбира се - заруменяла и запотена каза Стана. - И
малко да отдъхнем.
- Умори ли се, Сганче? - грижовно я запита Явор.
- Не, не съм се толкова изморила, но за тебе мисля.
- Аз се чувствам великолепно. Този чист въздух, това
слънце, тази планина ми действат благотворно. Радко, ти
как се чувстваш?
- Великолепно. Отрезнях малко от вчерашния банкет.
- Толкова ли много си пил? —запита го зачудено Ста­
на.
- Аз изобщо не пия алкохол, за сведение, опивам се от
други неща.
- Например? - запита Сърма.
- От красотата - където и да я видя и в каквото и да я
видя. А днес съм неизказано щастлив. Трябва да благодаря
за това на Явор и на Филип, които ни поканиха.
- Ти беше започнал да казваш нещо за Учителя - обър­
на се Явор към Филип.
- Да, тук всяка крачка, всяка полянка или пътека са
свързани за мене с някогашните екскурзии с Учителя. На­
истина хубави дни бяха тогава. Може да си гладен, може
да са ти скъсани обувките, но погледне ли те Той, заговори
ли ти, забравяш и глада, и скъсаните обувки, навлизаш в
съвсем друг свят. И влюбен да си, и да си натоварен с непо­
силна мъка, усмихне ли ти се Учителя - веднага ти олек­
ва. Вземаше Той товара на всички. Ние, младежите тогава,
минавахме за герои, с големи идеали, високи стремежи, но
някой път спънем се о малкото камъче и естествено - оти­
ваме при Него. И Той бащински, тихичко ще ни напъти, ще
ни посъветва с най-обикновени думи. А гледаш - светло ти
е на душата, олекнало ти е на сърцето .Тогава видях Велико­
то, Божественото, облечено в най-скромна дреха. Да може
всичко, а с нищо да не покаже това.
- А откъде знаехте, че може? - запита Стана.
Филип спря поглед върху нея и каза:
- Как познаваш какво е водата за тебе? Като я пиеш и
утолява жаждата ти. Хлябът - като утолява глада ти. Свет­
лината - като си в тъмна нощ и ти светне да намериш пътя.
А Той беше и хлябът, и водата, и светлината и още колко
много. Стоя веднъж в двора, пред школата, беше късна нощ.
Изживявах голямо противоречие. Мислех си защо съм се
родил, какъв смисъл има да живея тоя живот. Много гор­
чиво ми беше и си казвах: ‫״‬Страшно съм сам!”. Точно в това
време лампата горе в стаята светна. Случайност ли беше?
След няколко минути чух Учителя да свири една песен, ко­
ято оттогава ми стана любима. Искате ли да я чуете?
- Да, да - казаха всички.
Филип се изправи и запя тихо:
Скитах се аз по гори и планини,
Един Незнаен ме придружаваше.
И качвахме, и слиздхме
планински светли върхове
и ходейки, Той винаги бе с мен.
Там Горе аз видях Неговата светлина
и каза Той: ‫ ״‬Помни, трябва горе да си,
слезни и знай на ecu полезен бъди”.
Учителя свиреше така нежно, така хубаво и още като
Го слушах, забравих за страшното противоречие, което
изживявах, и ми стана чудно приятно, светло, хубаво.
Когато свиренето престана, Учителя излезе на балко-
нчето и ме запита: “Какво има, рекох?”. Не знаех ка-кво да
отговоря, защото вече нищо ми нямаше. Огромната тежест,
която притискаше гърдите ми, беше изчезнала. След малко
Той слезе долу при мене и тръгнахме към полянката, къде-
то играехме гимнастика. Това беше една от най-щастливите
ми нощи. Гледахме звездите и Учителя започна да ми гово­
ри за тях. Каза ми, че има три вида слънчеви системи. Едни,
които изразяват материалния свят. Други са направени от
фин, духовен елемент. Те, каза ми Той, спадат към духовния,
ангелския свят. След време, когато вашите духовни очи за­
почнат да се развиват, ще виждате всички светове. Засега
астрономите виждат само материалните светове. Третите
слънчеви системи са Божествените светове, които са създа­
дени от най-фин Божествен елемент. Човек ще мине през
всички слънчеви системи.
- Това е чудно - каза Сърма. - Вие наистина сте бил
щастлив да имате такъв разговор с Него.
- Този разговор на сутринта си го записах и винаги го
нося със себе си, защото беше паметен за мене.
- Може ли да ни го прочетете? - запита Сърма.
- Може. Отначало, както Ви казах, ми говори за звезди­
те, а после и на други теми.
- Прочети го, Филипе! - настоя Явор.
- На тебе съм го чел.
- На нас не си - усмихна се Сърма.
Филип погледна към Стана, после извади от джоба си
едно тефтерче и го отвори. “Нашата Слънчева система е на
границата на Космоса. Тъй щото, един ден, когато съзна­
нието ви се повдигне и мине от една слънчева система в
друга, с по-висша култура от сегашната, ще имате съвсем
други понятия за нещата. Когато говорим за Слънцето, за
звездите, аз гледам на тях като на резултат от дейността на
разумни същества, живели преди милиони, милиарди го­
дини. Например има същества, живели преди 25 милиона
години или преди 250 милиона години, или преди 2500 ми­
лиона години.”
- Как е възможно това? - извика Стана.
- Мащабите на Природата са различни от нашите - от­
върна Филип.

106
 - Често ли можехте да го виждате? - запита Сърма.
- Да го виждаме или разговаряме?
- Едното и другото.
- Да го виждаме и слушаме в салона, в школата, мо­
жехме в сряда, петък и неделя в 5 часа сутринта и в 10 часа
преди обяд. А извън тези случаи Го виждахме сутрин на
гимнастическите упражнения, случвало се е и следобед на
поляната, когато е имал разговор с някои от учениците. То­
гава можехме да задаваме въпроси.
- И Той? - запита Сърма.
- Отговаряше ни - усмихна се Филип.
- Блазе ви. Всички вие, които сте го виждали и слуша­
ли, сте били щастливци.
- Имаш право, Сърма. Но ти и сега можеш да бъдеш
щастлива.
- Как, като го няма вече?
- Питай Явор дали го няма. Той е пак тук.
- Но аз нали не мога да го видя!
- Много неща може в даден момент човек да вижда, но
то не значи, че те съществуват.
- Да, но ето, ти си разговарял с него, когато ти е било
тежко. Той е откликнал на мъката ти, свирил е, после е сля­
зъл.
- И сега откликва, когато се обърнеш към него.
- Това може би е донякъде така. Когато те видях да оти­
ваш у Яворови, си казах: ‫״‬Този човек съм го виждала”, но не
можах да си спомня. Запитах Станка, но тя не ми отговори
направо. После си спомних. Бяхме ходили преди няколко
години на хижа ,Алеко” - аз и Нели, тя вече не работи при
нас. Бяхме изгубили пътеката, останахме сами и страшно се
изплашихме. Тогава като от земята излезе ти и така любез­
но ни упъти и придружи, че бяхме трогнати. Накрая дори
ни каза по няколко думи и почти всичко стана така, както
го каза. Затова като видях да влизаш у Сганкини, зарадвах
 се, сякаш видях кои знае кой мой близък и веднага казах
на Радко. Оттогава решихме да се сближим със Станка и
Явор.
- Когато душата търси - усмихнато заговори Филип, -
винаги ще се намери начин как да й се откликне. А сега да
продължим пътя, защото 30 секунди отдавна минаха.
- Защо 30 секунди? - запита Сърма.
- Като отивахме с Учителя на екскурзия, образуваше
се цяла върволица от хора - млади, стари, деца, юноши. С
Учителя вървяха обикновено тези, които можеха да вървят
най-бързо. От време на време, Учителя се спираше на крак
и казваше: “30 секунди почивка”. За уморените това беше
сладка почивка. След това поемахме пак нагоре. А от време
на време и Учителя сядаше, както на тази полянка, за да
доизчакаме тези, които вървяха най-бавно. След това отно­
во тръгвахме. С каква бащинска грижа питаше за всекиго и
гледаше с блага усмивка уморените стари сестри и братя.
- Така хубаво ми става, като слушам да ми се говори за
Учителя —тръгна Сърма с Филип. Явор вървеше последен
със Стана.
- Ако се уморяваш, Яворе, казвай да си почиваме.
- Не, не Сганче, така добре се чувствам. Така ми е при­
ятно, че си и ти тук, където е вървял Учителя, че вървим
.заедно по местата, където са стъпвали нозете Му. Един ден
сигурно ще идват от цял свят да питат къде е вървял, къде е
стъпвал, къде е почивал.
- Защо?
- Защото е донесъл едно такова велико Учение, което
ако хората изпълняват, ще дойде раят на Земята.
- Ами да го изпълняваме тогава, Яворе.
- Нали това искам, Сганче.
- Но само ние ли?
- Хубаво е, ако всички го изпълняват, но не са всички
на еднакъв уровен.

108
 Малко по-напред вървяха Радко и Лъчезар.
- Лъчко, и ти ли си брат? —запита го със сериозен глас
Радко.
- Да - отвърна сериозно и Лъчезар.
- Откога?
- Много отдавна.
- Че ти на колко си години?
- Годините нямат значение.
- Кой ти каза, че нямат значение? Може да си го чел в
книгите на баща ти.
Лъчко само се обърна, изгледа го и нищо не каза.
- Я м и кажи, колко книги си прочел досега?
- Не съм ги броил.
- А в село като не четеше, какво правеше?
- Това, което можех или трябваше.
- Виж ти, какво умно момче си бил. Не съм чувал човек
на твоите години да отговаря така.
- Не ти се е случвало.
- А защо не играеш ти с децата, ами си все с големите?
- Защото разговорът с тях ми е по-интересен.
- И когато говорят за момичета ли?
- Не виждам нищо лошо в това. Нима е лошо, когато ти
говориш за леля Сърма?
- Но ти си още малък. ..
- Според тебе.
- Я го виж ти! - учуди се Радко и се засмя.
Всъщност, помисли си той, всички деца се мислят за
големи. Досега не беше имал случай да разговаря с него и му
се видя интересно и странно. После си помисли, че може да
е под влияние на книгите, които четеше Явор, но си спомни,
че Станка му беше говорила веднъж за особеностите на
нейния син.
Когато най-после стигнаха след много почивки на бива­
ка, беше към обед. На поляната, обградена с камъни, имаше
 насядали сестри и братя. Стана искаше да запита нещо, но
Филип й направи знак с пръст на устни да мълчи. Тихичко
на пръсти влязоха навътре и седнаха мълчаливо. Заслушаха
се.
“Светът, в който живеете, е една от великите школи на
живота. Всичко, което съвременните хора са придобили, е
резултат на това велико училище. В света те са се радвали
и страдали, падали и ставали, докато са дошли до известни
опитности, до известна мъдрост, която ги предпазва от
големите катастрофи в живота. Всички хора са слезли от
един по-горен свят, за да се научат да работят с любов.
Човек е дошъл на Земята, за да се научи правилно да живее.
Какво се иска от съвременния човек? Да следва пътя на
възвишените същества, на Белите братя, на учениците от
Всемирното Братство. Те носят велик идеал в душата си.
Те мислят, чувстват и действат според изискванията на
този идеал. Следователно ние трябва да влезем в общение
с Разумния свят, и то по разумен начин. Истинското
постижение се заключава във връзката с възвишените
същества, от които човек непременно ще почерпи нещо.
Когато някой казва, че е член на Бялото Братство, той
трябва да си зададе въпроса какво представя това Братство.
Бялото Братство съществува от незапомнени времена.
То съществува откакто Вселената съществува. Бялото
братство е взело участие още при създаването на света,
на целия Космос. Всеки член на това Братство е проява на
Бога. Следователно като ученици на Бялото Братство вие
трябва да вървите по неговия път, да следвате живота на
Белите Братя. Те са придобили своите знания чрез усилена
работа.”
‫״‬О, помисли си Стана, това е немислимо за мене. Къде
мога аз да уча и работя, за да придобия такива знания?” Тя
се обърна леко и погледна Явор. Очите му бяха пълни със
светлина. ‫״‬Да, ето разликата между мене и него. Той гори
от желание и стремеж да се свърже с тези възвишени съще­
ства.” После погледът й падна върху Сърма. Тя също слуша­
ше цяла вдадена и сякаш всяка дума беше капка вода, пад­
нала върху зажаднялата й душа.”Чудно, помисли си Стана,
откъде пък този интерес у нея? Наглед съвсем обикновено
момиче, а какъв интерес към тези науки крие. Ако аз бих
била като нея, Явор би бил щастлив. Всъщност какво ми
коства да проявя известен интерес? Но въпросът не е само
до интерес; на мен ми е приятно да слушам всичко това,
ако е само като приказка, като нещо фантастично, а не да
правя усилие да го постигам, защото в края на краищата не
го намирам за необходимо.”
Стана съвсем незабелязано се обърна на другата страна
и видя, че Радко слушаше с леко присвити очи. Критично,
помисли си Стана. Той сякаш усети погледа й и се обърна.
Като го срещна, усмихна се с неизказана нежност. Стана
рязко се обърна и заслуша отново.
“Новото учение ви е преподавано много пъти. Сега не ви
остава нищо друго, освен да си го припомните. Спасението
ви е само в припомнянето - да си спомняте това, което в
миналото ви се е преподавало. И днес Господ ви говори,
както в миналото. Вие сте млади и трябва да учите. Знайте,
че сте ученици на Новото Учение. Ако сте ученици на
Новото Учение, в Господа сте. Новото Учение е Любов.
Новото Учение е Мъдрост. Новото Учение е Истина. Новото
е свободата. Новото е милосърдието. Новото е човещината.
Всичко, което дава на човека подтик да върви напред - това
е Новото! Някакво верую ли е новото? Не, никакво верую
не е. Всички вярвания са на старото учение. То казва, че
съществува някакъв Бог с три лица. Той убивал и наказвал
хората. Ние не вярваме в такъв бог. Ние обичаме само онзи
Бог, който не убива и не наказва. За тоя Бог казваме, че е
Любов. Това е истината. Бъдете смели да проповядвате
тази истина. Бъдете смели да страдате за тази истина. За
нея са страдали всички велики хора. И тъй, новото Учение
се състои в това да говориш истината и да проповядваш
истината.”
‫״‬Ако е за истината, помисли си Стана, не е толкова
мъчно. С Явор досега винаги сме си казвали истината.” Из­
веднъж тя си спомни погледа на Радко. Защо ли я гледаше
така? Все пак, това не е хубаво. Трябва да му каже, че по
този начин й причинява страдание. И когато скрива това от
Явор, също страда, а ще бъде още по-лошо, ако му каже. Но
по-добре е да не мисли сега за това, а да слуша.
“Сега искам да остане у вас една положителна мисъл
- да не се отказвате от живота, но да се стремите към най-
хубавия и възвишен живот, към всичко най-хубаво, най-въз-
вишено и благородно.”
- Тайна молитва - каза младия човек, който четеше.
Стана не разбра какво значи това и се обърна. Филип се
наведе и й прошепна тихичко:
- Моли се наум, мислено.
- За какво? - попита го тя тихо.
- За каквото искаш.
На Стана й се стори, че това е някакъв много важен мо­
мент и тя трябваше да се помоли, да поиска нещо, което не­
пременно ще се изпълни. Но какво? И изведнъж каза: ‫״‬Гос-
поди, каквато и да съм, и да не съм толкова ученолюбива
като Явор, но нека завинаги, през целия си живот да бъдем
заедно с Явор”. Тя каза това с такава сърдечност, с такава
искреност, че усети как от притворените й очи бликнаха
сълзи и без да съзнава, протегна ръката си и хвана тази на
Явор.
Като отвори очите си, всички ставаха. Явор, държейки
ръката й, я потегли и Стана също се изправи.
- Отче наш - промълви този, който бе чел беседата на
Учителя и всички зашепнаха: “Отче наш, Който си на небе­
сата...”.

112
 Стана не помнеше никога да е произнасяла с такава дъл­
бочина тази молитва, която знаеше от детинство, но така
рядко се сещаше да произнесе, освен когато Лъчко е бил
болнав. В един момент й се стори, че освен тези изправени
хора, има и още други, някакви големи, незнайни същества.
И може би бяха светли, защото бе ослепително светло, ма­
кар очите й да бяха затворени. Изведнъж усети, че там стои
още някой, чието присъствие я изпълва с нещо неизказано
хубаво. Величието, което почувства, бе неизразимо с думи.
Сякаш се стопяваше, изчезваше или по-скоро се сливаше с
нещо чудно.
До слуха й достигна някаква мелодия и тя отвори очи.
Изправените хора пееха. Инстинктивно тя прекара длани
по бузите си - бяха мокти. После се сепна, огледа се. Всичко
беше съвършено обикновено.
- Не започнах ли и аз като Явор да си внушавам? - из­
бърса тя оросените си от несъзнателни сълзи бузи.
“Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се просла­
вят Белите Братя в Божията Любов” чу Стана да изговарят
всички и после насядаха по тревата и камъните. Някои пе­
еха, а други стъкваха огъня на огнището.
- Филипе - обърна се някой към него, - твоите прияте­
ли пили ли са гореща вода?
- Не - отвърна Филип.
- Да си дадат канчетата тогава.
- Но защо да пием топла вода? - запита Сърма.
- Те не пият студена вода - отговори Стана.
- Защо?
- Защото е по-благотворно за организма - каза Явор. -
И аз се убедих, че наистина е здравословно.
- Така ли? А приятна ли е за пиене? Дали ще мога да се
науча и аз да я пия? - питаше едно след друго Сърма.
- Като чая - каза Явор.
- Само че без чай - допълни Стана.
 - Но може да се сложи мащерка, захар, лимон, а може и
само гореща вода. Отава хубаво измиване на кръвоносните
съдове, кръвта по-свободно и обилно минава по тях и по-
добре храни клетките.
- Ти, Яворе —обърна се Сърма към него, —можеш ли
така, без нищо, само гореща вода да пиеш?
- Не представлява никаква трудност. Отначало не ти е
така приятна както студената, но след време става обратно­
то - всичко е въпрос на навик и до съзнание.
- Щом като е по-добре, тогава ще опитам и аз. Ще гле­
дам да свикна. Щом Учителя е препоръчвал.
- А за мене това е невъзможно - каза Стана, - абсолют­
но не ми е вкусна.
- Но ако заболееш от бъбреци - намеси се Филип, -
щеш не щеш, ще я пиеш. Защо тогава човек да не я пие като
здрав, за да избегне някои заболявания.
- Още съм здрава.
- Но, Сганче, сега сме вървели, тялото ни е сгорещено,
ще бъде неразумно, ако си жадна и пиеш студена вода.
- Не съм още жадна, а ако ожаднея, ще я смеся малко,
да не е съвсс‫ ;״‬:тудена.
Филип искаше да каже нещо, но после махна леко с
ръка и отида да донесе кипналия чайник, за да налее на
тези, които желаят.
- Опитай, Станке, със захар и лимон даже е много при­
ятно.
- Добре - съгласи се тя.
Явор я погледна с радост.
- Само заради Явор —добави тя.
А в себе си знаеше, че го прави заради Сърма. Не искаше
тя, Сърма, с пиенето на гореща вода да се приближава към
Явор, защото понякога дребните работи приближават или
отдалечават човека.
През време на обяда недалеч от Сърма седеше жена на
средна възраст.
- Вие изглежда идвате за първи път - заговори я сес­
трата.
- Да, за първи път - усмихна се Сърма - и всичко ми е
много интересно. А Вие сигурно сте идвали и друг път.
- Да, още от времето на Учителя.
- Така ли? Значи виждали сте го?
- Виждала съм го.
- И сте разговаряли с него?
- Много пъти.
- Колко сте щастлива! И за какво сте разговаряли?
- Според случая.
- Значи на тази полянка Учителя е говорил. А къде се­
деше?
- Ето там на онзи камък, при който е плочата като ма­
сичка. Останало е както си беше. На камената масичка се
хранеше, а след това започваше да ни говори. Но когато
бяхме много, тогава ни е говорил извън оградата. Тогава
всички насядваха на голямата поляна, а Той говореше. Ех,
сетричко, чудни дни бяха тогава.
- Не се съмнявам.
- А в какво се състояха чудните дни? - запита Стана.
- В какво се състои пролетта? В какво се състои лято­
то? В топлината, в светлината. А есента? В плодовете, кои­
то хранят човека. А той беше и светлината, и топлината, и
всичко, което хранеше нашите души, нашите сърца, нашите
умове. Сега който го вижда, пак е в пролетта на своята ра­
дост, а който го не види, е в зимата, студено му е. Но като
му е студено и дългата нощ го е прихлупила, ще го потърси
в душата си и там ще го намери и пак Учителя ще му све­
тне, ще го сгрее, ще му помогне.
- Вие по много странен начин отговаряте - усмихна се
Стана.
- Но е много изразен - каза Сърма.
 Като се нахраниха, излязоха на голямата поляна, за да
им покаже къде е седял Учителя - до един голям, полегат
камък, а през време на обядите всички са насядвали в голям
кръг - всеки със своите си най-близки. Край Учителя били
стенографките, които гледали да записват всичко, да не из­
пуснат една дума.
- А след обяда - разказваше сестрата - започваха кон­
цертите. Едни свирят, други пеят, трети рецитират стихове.
Учителя всички слушаше, на всекиго казваше по няколко
думи за насърчение. Много настояваше той за изкуството,
особено на музиката. И казваше кой каквато дарбица има,
трябва да работи, да я развива. И нашите деца всички свире­
ха, пееха. Голям подем даде на музиката у нас.
- А тези скали какви са? - запита Стана, като посочи
връхчето от канари и нахвърляни каменни блокове.
- Наричат го Скалата - камъни, както виждаш.
- Може ли да се изкача горе?
- Може, щом искаш.
- Не, не - извика Радко, - опасно е, ще паднеш!
- Ами, ще падна! Аз на какви върхове съм се качвала в
нашата плати:‫״‬, нали Яворе?
- Да - кимна той с глава. - Качвала си се, но и си падала
в пропасти.
Стана се изсмя.
- Никога не съм падала в пропасти. А, да, падала съм.
Впрочем хвърляла съм се веднъж.
- Хвърляла? Кога? - запита учудено Сърма.
- Но то е било в минало прераждане - засмя се Стана. -
Явор ми го разправя.
- Наистина ли? - запитаха едновременно Сърма и Радко.
- Било е някога - тихо каза Явор.
- Вие разбирате ли от прераждания? - обърна се Сърма
към сестрата.
- Как да разбирам?
116
 - Така, да знаете каква сте била в миналото преражда­
не.
- Да си кажа право, никога не съм се интересувала каква
съм била. По-важно за мене е било настоящето и доняквде
бъдещето.
- Е, да. Но Учителя не ви ли е казвал?
- Не се е случвало.
- А искате ли да ми разкажете нещичко за него?
- Какво?
- Така, нещо, някаква случка макар.
- Случки има много. Като искате, ще ви разкажа как
Учителя е излекувал едно момиченце, на което лекарите са
искали да отрежат ръчичката.
- Ох, горкото! Елате малко по-настрани, да слушам по-
спокойно.
Останалите от групата се излегнаха на поляната, само
Лъчезар не се виждаше.
- Разказвайте, моля Ви, слушам - каза Сърма.
- През време на сраженията, които са станали в 1918 го­
дина в Княжево, между завръщащите се войници от фронта
и тукашните, едно момиченце е пострадало от попадането
на парче шрапнел в ръката му. Лекарите му направили 5-6
операции, но не могли да извадят шрапнела. Най-после ре-
шили да му отрежат ръчичката. Родителите на детето нау­
чили за Учителя и отишли да го питат какво да правят. Той
им казал детето да излага няколко месеца по 3-4 часа на ден
ръката си на Слънцето. И наистина един ден, след 3-4 месе­
ца последователно излагане на Слънцето, желязното парче
шрапнел се показало навън, паднало и детето се освободи­
ло. Оздравяло.
- Колко просто, а как човек не знае.
- Учителя казва, че Слънцето произвежда електричест­
во и магнетизъм и с това постепенно е направило най-до­
брата операция.
117
 - Колко се радвам, че дойдох днес тук, за да бъда на съ­
щото място, където е бил Учителя.
- Мамо - приближи се едно момиче към тях, - трябва
да си ходим вече.
- Толкова ли рано? - учуди се Сърма.
- Да, имаме една важна работа в града. Пък когато дой­
дете пак някой път, ще си поговорим повече.
- Кой знае кога ще дойда.
- Когато - усмихна се жената и като се сбогува, си тръг­
на.
- Какво хубаво време - излегна се Сърма на тревата, -
какво чудно Слънце! - и притвори очи.
Стана, която беше пила съвсем малко вода, беше жадна
и като видя, че всички от групата спят, полекичка се измък­
на, изправи се и тръгна към чешмичката.
- Каква хубава вода - наведе се Стана. - Каква чудна,
студена вода! Какво струва топлата вода пред тази? Една
глътка те освежава. Усещаш, че пиеш вода - и Стана, напъл­
нила шепата си, отпи няколко глътки. - Чудно! Истинска
планинска вода! - изправи се тя.
Стори й се, че някой гледа. Обърна се, никого нямаше.
Трябва да е бил Ру, помисли си тя, гледа ме, че пия студена
вода скришом, но аз ще си кажа на Явор. Той също е пил до
скоро студена вода и знае колко Божествено хубава е.
- Водата е много студена - приближи се млад, едър,
черноок човек. - Ще се простудите.
- Аз съм свикнала.
- Онова момченце ваше ли е? - посочи той Лъчезар,
който беше седнал на един камък пред каменна плоча до
някаква колиба.
- Да - отвърна Стана, - чудех се къде е отишъл.
- Много е мъдър за годините си.
- Всички така казват.
- А Вие?

118
 - Аз се радвам.
- Може ли да се поразходим малко заедно с него?
- Съжалявам, но ние скоро ще си ходим.
- Тогава ще си поприказваме тука.
- Може - тръгна си Стана и срещна погледа на Лъчко,
сериозен и хубав.
Беше направила няколко крачки, когато видя да идва
Радко.
- Вода пи ли? - запита я той.
- Няколко глътки.
- И аз съм много жаден.
- Само че водата е извънредно студена и както сме се
сгорещили, отначало е приятна, но после веднага пресича.
- Така ли? - погледна я Радко замислено, малко тъжно
и все пак в очите му имаше известна светлина, която се уве­
личаваше колкото я гледаше повече.
- Измъчвате ме - каза отведнъж Стана.
- Наистина ли? - сепна се Радко.
-Да!
- За мене би било най-голямото страдание, ако се из­
мъчвате по моя вина с някаква тревога - заговори Радко.
- На всичко съм съгласен, само да не се измъчвате.
- Обичайте Сърма! Тя е великолепен човек и с нея ще
бъдете щастлив.
- Зная, че е великолепен човек, а дали ще бъда щаст­
лив?
- В това съм сигурна - тръгна си Стана.
С бавни крачки Радко се отправи към чешмата. Наведе
се, отпи няколко глътки и се изправи. Всъщност той не бе
тръгнал да пие вода. Като се обърна да си върви, видя слу­
чайно зад лещака Лъчко.
- О, тука ли бил младият брат? - засмя се той и се при­
ближи към тях. - Видях, че се изгуби - обърна се Радко към
Лъчезар.

:119:
 - Не съм се изгубил - каза тихо Лъчко, - разговарях с
този чичко.
- И то водихме много интересен разговор - усмихна се
нареченият “чичко”.
- Какъв?
- Точно беше започнал да ми разказва - изпревари Лъ­
чезар отговора на младия човек - как се е излекувал по ме­
тода на Учителя.
- Така ли? Мога ли да я чуя и аз? Но най-напред да се
представим един друг: Стоилов.
- Димитров - стисна ръката му и се усмихна седналия
до Лъчко млад човек.
- И така, Димитров, разказвай - намести се Радко до
тях.
- Преди, но хайде да не казвам преди колко години, се
бях разболял много лошо. Сърце, глава... Лекарите ми пре­
поръчаха лежане, никакво ходене. Тогава си помислих да се
посъветвам с Учителя. Наскоро се бях запознал с него.
- Колко годишен бяхте тогава? - запита го Радко.
- Младеж. Отидох при Учителя и Му разказах всичко.
Той ме изслуша внимателно и ми каза да си излагам гърба
на Слънце преди обед, един-два часа след като изгрее.
- Съблечен ли?
- Не, може и през дрехите, аз по риза се излагах на
Слънце. Понеже беше пролет и земята влажна, аз отивах в
“Парка на свободата”, както се казва сега, и лягах на някоя
пейка по корем. Това правех редовно всеки ден и след един
месец или два, не помня точно, когато отидох да се прегле­
дам на лекар, бях съвършено здрав. И от тогава до сега съм
все така здрав.
- И ходите по планината.
- Да, и тук, на Витоша, и на Рила.Но оттогава ми стана
навик да си излагам гръбначния стълб на Слънце сутрин,
когато имам възможност.

120
 - Това трябва да го кажеш на баща си -обърна се Радко
към Лъчезар.
- И аз мислех това - стана Лъчко, - ние сигурно вече
ще си ходим.
- Баща ти още спеше.
- Сигурно се е събудил.
- Тогава да вървим, Лъчо.
- Ти отивай, аз ей сега ще дойда.
Радко се засмя и тръгна.
- Брат Димитров - обърна се към него Лъчезар, - мно­
го съм благодарен за разговора с Вас. Предполагам, че Вие
няма да се усмихнете, както се усмихва чичо Радко, когато
говори с мене.
- Не, аз съм малко изненадан. По начало зная, че децата
си спомнят известни свои минали прераждания, но не 04‫־‬
аквах, че при тебе това е с такава яснота. Знаят ли вашите?
- Не всичко. Сега на тако му разкриват някои неща.
- Много бих искал да те видя пак, Лъчко.
- И аз, но сигурно няма да бъде скоро.
- Може би имаш право, защото ме изпращат за извест­
но време по работа малко далечко от София. Но когато съм
тук, може да се виждаме.
- Би могъл да идваш у нас, но татко е много ревнив.
Този път Димитров се разсмя. Все пак Лъчко беше дете.
Но той му каза сериозно:
- Защо се чудиш? Това го зная откакто съм се родил, а
и от много по-рано.
- Е, да - съгласи се Димитров, - при тебе случаят е по-
специален. Бог да ти помага и да е винаги с тебе, защото
навярно твоята чувствителна душа ще страда много от това,
че няма да бъде добре разбрана. Но нали сме ученици, ще
се учим.
- От трудностите, за да се смирим - погледна го Лъчко и
младият брат стана. Сякаш го гледаше не дете, а възрастен.
 Дългата голяма зала, в която се хранеха работниците,
беше неузнаваемо чиста, подредена и украсена.
Електрическите крушки бяха с цветни книжни абажури,
по масите имаше цветя - разбира се изкуствени, защото
единствените кокичета, които бяха нацъфтели, се покриха
отново от неочаквания сняг. Разбира се, на масата за
началството имаше букетчета купени кокичета, теменужки
и една саксия с цъфнал зюмбюл, където щяха да седнат
Стана и Явор, защото Явор не признаваше откъснати или
изкуствени цветя.
Приятелките на Сърма и приятелите на Радко бяха взе­
ли участие в разхубавяването на работническия стол и се
готвеха славно да отпразнуват отиването на Радко и Сърма
в провинцията, където бяха назначени на работа след взе­
мането на държавния изпит.
- Сьрме, знаеш ли каква изненада съм приготвил на
Лъчко? - запита я Радко, като донесе пълна кофа с въгли-
ща.
- Каква? - усмихна се Сърма.
- Съвсем случайно срещнах неговия приятел от Витоша,
Димитров, и го поканих тази вечер да му прави компания
вкъщи докато Станка и Явор са тука. Той прие с най-голямо
удоволствие.
- Много се радвам, само съжалявам, че аз няма да мога
да ги видя.
- Защо?
- Ти знаеш колко хубаво умее да разказва, а и да пее.
- Е, при друг случай. А какво направи, измоли ли Явор
тази вечер Станка да танцува?
- Нямаше нужда да го моля, той каза, че тя е свободна.
Щом й се танцува, нека танцува.
- А ти, Сьрме, не направи хубаво, толкова години си
тука и не поиска да се научиш да танцуваш.
-------- 122 := ■
:■■
;‫־‬........................
 - В някои моменти съм искала, Радко, да се науча да
танцувам и съм съжалявала, че не мога; но нещо отвътре
не ми иде, чувствам, че нещо ме възпира, че не е за мене. А
напоследък изобщо нямам желание.
- Изпадна и ти под влиянието на Филип, както и Явор.
- Не, това не е влияние, това е да намериш себе си. Това
е да кажеш: ето, това съм търсила цял живот, към това съм
се стремила, макар и да не съм го съзнавала.
- Но не можеш да откажеш, че Филип доста ти по­
влия.
- В лошо?
- В известно отношение в добро, но в друго - не зная
какво да кажа.
- Кажи едно например.
- Че се отказа от месото, не искаш да опиташ дори кап­
ка вино, като че ли ще те отрови. Сигурно един ден ще ис­
каш и аз да те последвам.
- Не, нищо няма да искам от тебе извън това, което сме
се уговорили.
- Чакай, какво се бяхме уговорили, Сьрме?
- Че ще живеем приятелски, без да се ограничаваме
един друг. И когато някой от двама ни случайно се влюби
така, че не може без този, в когото се е влюбил, или не да
не може, но просто се е влюбил, ще си каже най-честно и
почтено.
- И да се разделим ли? Виж какво, Сьрме, аз мислих
по този въпрос. Ти знаеш откакто се познаваме, че никога
нищо не съм крил от тебе, но колкото пъти и да съм плам­
вал, да съм се влюбвал, бързо ми е минавало и единствения
човек, без когото фактически не съм могъл, си била ти. А
може и да съм се влюбвал, защото ти си била недостижима.
Това ми е харесвало много у тебе, но съгласи се, че моята
природа е по-друга.
- И какво искаш да кажеш?
 - Да не бързаш да се отдалечаваш.
- Аз няма да се отдалечавам, но ти сам ще се отдале­
чиш, така е било поне досега. С месеци, даже веднъж и цяла
година те нямаше никакъв и после току отведнъж дойде:
‫״‬Сьрме, пак при тебе идвам, да знаеш колко е наранено сър­
цето ми! Помогни ми, приятелко мила”.
- Но нима това не трябва да те радва - че именно в
труден момент те ценя и търся? Освен това тогава не сме
живели в една къща.
- Добре.
- Но друго искам да ти кажа, Сьрме. Щом Станка ще
танцува, то естествено е да я поканя, а знаеш, другарят й
веднага ще пребледнее. Казва, че е свободна, но може да
припадне, като я гледа да танцува, още повече когато сам
той не може. Затова ще гледаш да го разговориш. Интере­
сувай се от всички най-чудновати духовни проблеми и го
накарай да ти ги обяснява.
Сърма спря да обвива със златиста хартия саксията с
цъфналия зюмбюл и го погледна.
- Но, Сьрме, като приятели нали трябва да си помагаме
един на друг?
- Добре! Ще имам грижата да му отвлека вниманието
от Станка. Но сега ще отида да се поприготвя, а ти поддър­
жай малко печката, докато дойдат някои от приятелите да
те отменят и тогава и ти да се приготвиш.
- Но все пак отбий се у Яворови, да не би да са се отка­
зали в последния момент.
- Ще мина.
- Затова не мога без тебе, Сьрме, защото си човек!
Сърма леко се усмихна и излезе. Като минаваше край
Сганини, видя Лъчко на пътя и го запита какво чака.
- Чичо Иво обещал да дойде.
- Ще настинеш тука. Влез вътре и кажи на майка и тат­
ко, че ги чакаме тази вечер.
- Те се приготвят.

:124:
 * -X -*

Бързият влак летеше и като изсвирваше, профучаваше

край малките гари и спирки, за да спре с грохот само на
големите. Сърма и Радко гледаха през големия прозорец
тичащите ниви, лозя, градини, селища, които отначало
бяха покрити със сняг, после той стана разкъсан, парцалив,
замърсен с показващата се под него земя, а накрая съвсем
изчезна. Те не бяха пътували през този сезон по тукашните
краища и очите им следяха менящите се гледки, но мисъл­
та им се връщаше назад, назад към мястото, което завинаги
може би бяха напуснали. Ето ги изпращачите. Всеки им да­
ваше по нещо, някои бършеха сълзите от очите си. Явор бе
прегърнал Радко и му бе казал:
- Ще ми липсваш, така съм се привързал към тебе.
‫״‬А аз, мислеше си Радко, исках да го ограбя в послед­
ния момент. И добре е, че не стана, как би могъл после да
погледне този честен сърдечен другар? Сърма се бе пригот­
вила първа и той й каза да отиде и вземе Сганкини, да ги не
оставя, че без тях какво ще бъде празненството. И когато
бързешком бе влязал в салона, той видя Стана по-хубава от
всякога. Сега ще й каже, нали няма да го има вече тука? Не
може да занесе сърцето си горящо като жив факел, без да й
каже това.
Всички пиха и той пи. Само Стана, Явор и Сърма не пиха.
Но виното го правеше неизказано щастлив. То протичаше
като златисти топли струи по жилите му, а мисълта, че ще
танцува със Стана, караше очите му да излъчват светлина.
Сега вече няма да я слуша, ще я гледа, ще й се радва - това
е за последен път в живота му. Явор започна да бледнее.
Има си хас да накара Стана да си ходят. Но той е обещал, да,
обещал е на Станка тази вечер тя да танцува. Сърма е чуден
приятел. Тя се навежда незабелязано към Явор и грижовно
го запитва какво му е.

125
 - Въздухът - казва той - е много тежък за мене. - Това
изпарение на вино, бира, ракия. И месото.
Стана си е обърнала главата настрани, защото ако очи­
те й срещнат тези на Явор, тя трябва да си тръгне с него.
А така психологически се е приготвила да потанцува поне
сега, поне една вечер, после ще се върне към обикновения
живот.
- Ако искаш, Яворе, да поизлезем малко на чист въздух
- предлага му тихичко Сърма.
Никой не забелязва, когато те излизат. Тяхната маса е
близко до вратата, така бе поискал Явор; навярно той си е
знаел, че няма да издържи много. А освен това всички са
пили вече доста и в повишеното си настроение съвсем не
виждат кой какво прави.
Най-после, помисли си Радко, когато отдръпнаха масите
и направиха място за танцуване. Но Стана не знае никакъв
нов танц, само старите валсове. Радко се надвесва над музи­
кантите и им казва, че иска да почете и възрастните, затова
нека от време на време да свирят някогашните валсове. Той
не помни как и кога са започнали да танцуват със Стана, но
сърцето му бие така силно, че ще изхвръкне от гърдите.
- Станке - шепне й той - разбра ли през всичките тези
години, че съм те обичал? Аз трябва да ти кажа това, да го
знаеш и то да те сгрява през целия ти останал живот.
Но Стана сякаш не е чула нищо. Леко е притворила очи
и лети в прегръдките му, като в сън. В един миг тя отваря
очите си и преди да се опомни, казва:
- Ах, Яворе, колко е хубаво!
После се сепва и се вглежда в Радко - слабичък и по-
дребен. Очите му я гледат пламнали. Тя леко смръщва
вежди, сякаш да му каже: ‫״‬Не ме гледай така!”, но той я
притиска до себе си и шепне: ‫״‬Само тази вечер, само тази
вечер и после никога няма да ме видиш, а аз ще изгарям по
тебе някъде накрай света”.

:126:
 Валсът свършва. Защо ги няма Сърма и Явор?
- Остави сега, пийни малко - предлага й той чаша с
шампанско - заради мене, заради моето щастие сега и не­
щастие утре.
Стана наистина е жадна. Откога не е пила? Тя вдига ча­
шата и жадно изпива няколко глътки.
- Хубаво е, нали? - пита я той и търси ръката й, но тя я
отдръпва и казва тихо:
- Хубаво е!
Кое е хубаво - виното или това, че са заедно? Той иска
да я запита дали е чула думите му, но не смее. Ако тя се
пробуди от този унес и поиска да си отиде?
След втория валс тя изпи още една чаша вино. Вратата
се отвори, надникна Сърма, после отново излезе.
- Страшно ми стана горещо - казва Стана, когато отно­
во танцуваха.
- Ще поизлезем после за малко, но ти трябва да знаеш,
че ден и нощ съм мислил само за тебе, че съм жадувал за
тебе така, както жадния в пустинята жадува за капка вода.
Но Стана с нищо не показва, че е чула и разбрала какво
й казва и думите, които той мислеше от толкова време да
й каже, сякаш нямат онази сила, не може да се прелее чрез
тях огъня на пламналото му сърце. Иска му се да я притисне
в прегръдките си силно, силно, да се пробуди тя и да й каже:
‫״‬Чу ли думите на обичащото те сърце?”. Но тя танцува с та­
кава чудна усмивка с полупритворени очи, че той не иска да
наруши красивия мир, в който изглежда е потопена тя.
- Да излезем малко - предлага й той, когато музиката
свири новите модерни танци, а в себе си мисли: ‫״‬Трябва,
трябва да я целуна, ако ще това да коства живота ми. За
пръв и последен път ще я целуна”.
Но в този момент вратата се отваря. Стана приковава
поглед към влезлия и става бледа като платно.
- Какво ти е, Станке? - загрижено я пита Радко.
 - Не виждаш ли, че дойде приятелят на Явор? Ето го
там до вратата.
- Никой изобщо не е влизал, до вратата няма никой.
- Ти не го виждаш - избърса тя с длан потното си чело,
- изобщо него не всеки може да види.
- Навярно е от изпитото вино, халюцинираш, Станке.
- Не, не. Познавам го аз, и друг път съм го виждала. Той
винаги спасява Явор от неприятности, но сега каква опас­
ност има за Явор? Да не е зле? - спомня си тя изведнъж - да
не му е станало лошо, а аз тук танцувам? Ах, Радко, аз тряб­
ва веднага да си отивам.
- Защо? Той ти разреши тази вечер.
- Не, не нито минутка. Къде ми е палтото? Не, ти си
стой тука, аз сама ще го взема.
В момента когато Стана посягаше да отвори вратата,
влезе Сърма.
- Станке - заговори й тя, - Явор те чака отвън. Беше
тръгнал да си отива, но после се върна. Казах му, че ние с
Радко ще те доведем, но той ме помоли да те попитам дали
ще се върнеш с него, или ще останеш.
- Точно си тръгвах. Радко, на тебе ти благодаря много,
през цялото време си мислех, че танцувам както някога с
Явор.Това бе върнал се от миналото миг. Сигурно вече ни­
кога няма да танцувам.
- А не чу ли какво ти казах? - запита я той, когато й
държеше палтото да се облече. Сърма се бе върнала веднага
да каже на Явор, че Станка ще се върне с него.
- Какво да чуя? - запита го изненадана Стана.
Той замълча. Всичко бе свършено. И да го е чула, е била
глуха за това, което бе й говорил. Всичките мечти за този
ден, за тази вечер, за този едничък танц, когато ще й каже
за безграничната си обич и ще носи спомена за целувката,
която ще остави аромата си за цял живот, се отдръпнаха.
- И все пак - заговори му Стана, когато излизаха навън,
- ако имах роден брат, мисля, че бих го обичала като тебе.
Изведнъж Радко заплака, но Стана изтича към чакащия
я Явор и не чу как изхлипа той.
Може би така да е най-добре, гледаше Радко менящите
се картини през прозореца. Иначе сигурно би било съвсем
обикновено, както се е случвало с други, а така на дъното на
душата му светеше една малка светлинка.
- Сьрме, за какво мислиш? - обърна се Радко към нея.
- За тези, които оставихме.
- За всички ли?
- И за всички, и специално за нашите приятели. Все
пак признай, че Явор и Станка са малко различни от всички
други.
- Да, напълно съм съгласен.
- Все ми се струва, че Явор ми прилича на по-голям
брат, който сам ходи на училище и подканя сестричката си
и тя да вземе вече книгата, а на нея още й се играе на топка.
О, това неминуемо ще причини страдания.
- На Явор ли?
- Може би и на двамата.
- Защо?
- Той няма да се върне вече от своя път, а на нея ще й
бъде страшно тежко да се види сама.
Радко отговори нещо, но Сърма не го разбра, защото се
бе замислила. Ако тя бе на Сганкиното място, нито за миг
не би се отлъчила от него. Та какво са празните веселби и
танци пред дружбата с един такъв човек като Явор. Години
наред каквото и да правеше, си мислеше само за него. Но
това никой не трябваше да знае и тя ставаше все по-затво-
рена и по-сериозна отвън. А вътре в себе си живееше в злат­
ни светове. Достатъчно беше само да го види, да го чуе, да
я погледне и поздрави. След това това изплиташе гирлянди
от най-чудни часове. Какво искаше от него? Нищо. Това, ко­
ето тя чувстваше към него, беше носещото пълнота, радост,
красота. А после да го слуша, когато говори, да вниква дъл­
боко в думите му и да прави всичко, което той би одобрил
- това осмисляше и превръщаше в приказка живота й.
Понякога й се искаше да открехне вратите на душата
си, но се боеше, че оттам ще лумне толкова светлина в очи­
те й, че хората ще се запитат откъде иде. Но така е по-добре.
И все пак какво изкушение - защо да не му каже, преди да
тръгне, че той за нея не е бил човек, че в сърцето й няма
човешка обич, а нещо друго, за което няма думи? Поне да
знае и да си спомня с добро чувство за нея. Но как да му го
каже? Да го напише? Наистина, по-добре е да го напише и
когато Радко и Станка танцуват, тя ще му го даде. Тогава
той ще се зачете и няма да вижда как Станка танцува и да
му е мъчно, че той сега не може. И тя го написа. Но какво
всъщност бяха думите? Те не можеха да изразят онзи слън­
чев трепет на нейната душа, онази златиста светлина, която
я люлее като майчин скут, когато си мисли за него. Но все
пак защо да не знае, че има едно същество, което му вярва
абсолютно и е готово да върви, макар и много далеч, по
стръмната пътека след него? Стана му лошо и излязоха вън.
Той се бе облс! нал на едно дърво и стоя дълго мълчалив.
И в това мълчание имаше нещо голямо, дълбоко, което не
можеше да се наруши. А когато после заговори, тя разбра
- никога няма да даде писмото. И по-добре така. Те се раз­
делиха като хора, които са се срещнали на кръстопът с ня­
какъв хубав мил спомен и са се разделили с надежда, че ще
се срещнат пак и тогава може би ще имат време да си по­
говорят повече. Но най-важното е, че душата казва: ‫״‬Нима
за толкова малко се видяхме?”. А някой откликва: ‫״‬Но това
малко е толкова много, че ще се превърне във факел, кой­
то ще осветява целия живот”. А дали наистина ще стигне
светлината за цял живот? Дали обикновеният живот няма
да хвърли своята сянка и тя се види като жена, обградена с
деца и грижи като всички други? Но каквото и да стане, тя
ще си спомня думите му: ‫״‬Стръмен е, Сърма, пътят, по кой­
то съм тръгнал, но какво струват обикновените човешки ра­
дости пред копнежа на моята душа за светлината? Аз зная,
че ми предстои голям изпит - да искам! Но какво? Да искам
да пълзя за радостта на еднодневка или да видя лицето на
Оногова, Който ме е пратил на Земята? Уверявам те, Сърма,
че когато тръгне човек по стръмния път към Светлината,
може нозете му да са ранени, но душата му ще пее химни.
Аз зная, че трябва да се откажа от всичко, което ме обвърз­
ва със Земята, защото само свободният може да служи на
Великото. И виждам, че в отказването се крие силата на
духа, а в искането - неговата слабост”.
А нима тя трябва да иска? По-добре е да носи в душата
си спомена и за тази среща, както за миналите, за които
Филип й бе споменал, докато отново се срещнат с изпълне­
но с повече светлина съзнание.
- Сьрме, знаеш ли, че съм огладнял? Искаш ли да хап­
нем?
На Сърма й се стори, че от небето слезе изведнъж на
земята.
“Всеки трябва да разрешава задачата си най-добре там,
където е сложен” спомни си тя думите на Учителя и каза
тихо:
- Добре, Радко, аз не съм много гладна, но щом ти ис­
каш.
* * *

Явор и Лъчезар бяха отишли на село. Още като ги из­

пращаше, Стана заплака и оттогава каквото и да правеше,
сълзите й бликваха. Всъщност тя плачеше често и по-рано,
но скрито. На нея просто й беше все мъчно. Струваше й се,
че ден след ден губи не само Явор, но и Лъчезар, макар ви­
димо да нямаше никаква причина за това. Лъчко беше най-
нежният, най-добрият син. А Явор както винаги любящ. Но
някъде дълбоко в себе си тя имаше чувството, че след връ­
щането си от болницата той расте и се променя не с дни, а
с часове. И тъй като вече бе приет в университета, един ден,
като стане инженер, тогава не само вътрешно, но и външно
ще бъде толкова различен от нея, че сигурно ще се срамува
да излезе някъде с жена си - една проста телефонистка. Той
й казваше да чете, да учи, но кога? Като се върне от работа
трябва да готви, да пере, да позакърпи, да измете, да подре­
ди.
Явор и Лъчезар бяха станали най-добри приятели, за ко­
ето тя неизказано много се радваше, но защо някъде дъл­
боко страдаше, когато си мислеше, че този малък Лъчко
сякаш по-дълбоко разбираше баща си от нея? Тя ли пък сега
беше започнала да ревнува? Не. Просто беше объркана. Беше
поразена, когато разбра от дочут разговор между Лъчезар и
Явор, че малкият също познава този странен Ру. Можеше
ли да бъде вярно това, което беше й казал Явор за някакво
минало съществуване, когато Лъчко е бил неин баща? Но
най-чудното от всичко е, че този малък, мълчалив, сери­
озен Лъчезар си спомнял някои свои идвания на Земята.
Това никак 1:е ' ‫«׳‬удваше нито Филип, нито Димитров, има­
ло било много случаи с такива деца, но тя бе поразена.
Веднъж вратата към балкона беше отворена. Лъчко и
Явор разговаряха там и съвсем случайно тя чу, когато Явор
запита малкия:
- Ру често ли идваше при тебе на село?
- Не много често, но когато идваше, много се радвах.
Излизахме през прозореца. Държах се само за единия му
пръст и летяхме из въздуха. Случвало ни се е да минаваме
през къщите, през стените съвършено свободно.
- Казвал ли си на баба си за това?
- Не. Само понякога съм й казвал, че съм сънувал нещо
хубаво. Ру не позволяваше да казвам. Но на теб ми е казал,
че мога всичко да казвам.
132
 - Да, защото си ми син.
‫ ־־‬А той ми каза, че сме били и братя.
- Да, били сме някога.
Стана не можа да издържи и надникна на балкона с кар­
тофа в ръка. И двамата я погледнаха с усмивка, но тя сери­
озно запита Лъчко дали е прочел приказката.
- Още малко ми остана - отвърна тихо той.
- Прочети я и после ще ми я разкажеш.
- Добре, маме - отвърна той и кой знае защо очите му
станаха още по‫־‬тъжни, отколкото обикновено. А от нейни­
те бликнаха сълзи.
Вечерта, като го слагаше да спи, запита тихо какво са си
говорили с баща си на балкончето.
- Нали вратата беше отворена, за да чуваш какво гово­
рим?
Стана само го погледна. Той обви ръцете си около ши­
ята й и рече:
- Не се огорчавай, маме.
А всъщност тя се огорчаваше, защото започваше да се
чувства сама. Веднъж Филип като беше у тях и четеше една
от книгите на Учителя, специално й наблегна на изказана­
та от Него мисъл, че майките не трябва да считат за свои
децата, защото те са души, изпратени на Земята от Бога.
Следователно те са Божии чеда и майките им дават плът, за
да могат да свършат работата, за която са дошли.
Колко по-добре е, когато хората са невежи, когато не
знаят толкова много и се радват на живота и на всичко ес­
тествено. Но животът, знанието, науката вървят напред и
Явор и Лъчезар ще крачат напред. А тя? Отново бликваха
сълзи от очите й. Като стане Явор инженер, няма ли да на­
мери, че е проста? Нали така стана с Радчето. Той следва
за офицер, а тя работи за двама. И после отведнъж му се
видя проста, не можел да живее с нея. А тя беше хубава
като капка, но въпреки това той се разведе. Не пожали даже
прекрасното си дете, момиченце. Ако се случи и със Стана
такова нещо, тя не би могла да го преживее. Не би могла да
види Явор с друга. По-добре тогава да сложи край на живо­
та си.
Ето, той сега отиде с Лъчко на село. Наистина, тя на­
стоя за това, но той по-рано никога не би отишъл без нея
някъде. Както и на Витоша няколко пъти ходи с Филип.
Естествено че той винаги я моли да отиде, но когато каже,
че компанията на Филип не й допада, че има работа вкъщи,
той отива сам. Като се върне, той става двойно по-нежен и
й казва, че през цялото време колкото и да е бил доволен,
че е на екскурзия с Филип, толкова е страдал, че не е била и
тя. Но независимо от всичко днес ще приеме да отиде тук,
утре ще отиде там и така се разделят; отмаляват си хората.
Лъчко ще расте, ще поеме своя път в живота, а тя ще остане
сама вкъщи. И от всички тези мисли й ставаше все по-мъч-
но и сълзите все по-често избликваха. Явор вече не е онова,
което беше. Свърши се хубавият живот, за който й завижда­
ха всички. Имаше ли смисъл да се живее повече така?
Била някога жрица - че кой може да го докаже?
Последователка била на Христа. Та милиони хора са
последователи на Христа, но си ядат месо, пият си вино,
изобщо не са си променили живота. Вярват си в Бога и
това им стига. Какви са тези школи, тези чудеса? Да ядеш
чиста храна, значи да не ядеш месо, да не убиваш. Та
откакто свят светува, така се хранят хората, защо трябва да
се преобразяваме? Била духовна в миналото. Но какво да
прави, като не може да вярва във всичко това? Забравила
била. Та кой помни? Колцина вярват, че човек идва много
пъти на Земята? Явор страда, че той е станал причина както
за неговото, така и за нейното слизане. Но тя мисли, че той
не е виновен за никакво слизане в някакво си далечно,
преди хиляди години, минало. Но че сега е причината за
пропадането на техния приказно хубав живот, за това
е напълно съгласна. Обичала да танцува, защото преди
неизвестно колко стотин години била танцьорка, балерина.
Благодарение на това се отдала на светски лек живот и
слизала стъпало след стъпало. Но нима всички, които
обичат да танцуват, все балерини ли са били? Глупости!
Не е ли по-добре да напише едно писмо на Явор и да му
признае истината - че за нея това е един фалшив живот, ко-
гато не може да вярва в неща, които по нейно мнение нито
са, нито могат да бъдат. И може би Филип и този чудноват
Ру кой знае по какви причини искат да ги втълпят на него
и на нея. Да минават с етерните ли, астралните ли тела през
стени и къщи.Та това е просто смешно. Наука било; та кой я
знае тази наука? Само не може да разбере от какви подбуди,
от какъв интерес са подтикнати. Но все пак Явор трябва да
избира - спря се всред стаята Стана - или тях, или нея. Сьл-
зите й бяха пресъхнали, очите горяха. Ако той предпочете
тях, тя ще си отиде. А сигурно той ще предпочете тях. Даже
и да каже, че предпочита нея, това ще бъде дума. В душата
си ще бъде с тях. Дори да се откаже, да не ги вижда, да не
се среща, пак ще е предпочел тях, защото той никога няма
да престане да мисли за тях, а това ще бъде още по-зле. Ще
живеят заедно, той ще се съгласява на всичко, което казва
тя, но невидими стени ще ги разделят.
Тогава най-добре да го освободи още сега. Тя не може
да бъде друга, освен това, което е. И той не може да бъде
друг. Защо да живеят един фалшив живот? Тя опитва вече
толкова време. Миналата година, когато бяха с тях Сърма и
Радко, беше по-друго. Но тази той изключително четеше,
готвеше се за приемен изпит, разговаряше с Филип и
изучаваше с него съвсем пък други неща - астрологии и кой
знае още какви науки. А тя? Че той я вика винаги, че иска да
споделя с нея, това е истина. Но като не я интересува? Нима
е виновна? Живели са и са се радвали колкото са могли.
Сега всеки в своя път. Той ще стане инженер, Лъчко ще
стане като порасне и той човек на науката. А тя? Тя ще отиде
някъде накрай света, ще се свре и ще изчезне и за двамата. И
когато мислят, че я няма вече никъде, ще се прокрадва край
стените и ще иска да ги зърне, само да ги види и ще си каже:
‫״‬Тези и двамата бяха мои, но аз се пожертвах за тях, оставих
ги свободни”. Дълбоко в себе си чувстваше, че не е права, но
въпреки всичко се поддаваше на раздразнението, което я
обхващаше и започваше да вижда себе си като мъченица.
Когато беше на работа, съвсем случайно секретарката
на профсъюза й каза, че някоя от работничките се отказала
от отиването си на ‫״‬Златни пясъци” и имало една карта за
там.
- Може аз да я взема - каза отведнъж Стана.
- Но е само за един човек.
- Нищо, Явор и Лъчезар отидоха на село.
- Вземи я - каза секретарката равнодушно.
- За кога е?
- Смяната започва след три дена. Ще трябва да побър­
заш с уреждането на отпуската.
Стана очакваше, че ще срещне известни препятствия,
ала всичко се нареди съвсем бързо и леко. Но кой знае защо
й се струваше, че краката й са някак омекнали, че върви не­
уверено, че върви по някакъв нов за нея път. Навярно защо-
то за първи път отива някъде без Явор. Но сигурно той няма
да има нищо против създалия се добър случай да отиде на
море. А и Явор наесен ще отиде в София било за лекции,
било за изпити и тя няма да е все с него. Ще трябва да свик­
ват със самостоятелността на другия. Стягаше се за път, а й
се плачеше. Защо тръгва? Какво всъщност е станало между
нея и Явор? Нищо! Той искаше да почака докато си вземе
отпуската и да отидат тримата на село. Но тя настоя да оти­
де той пръв, защото й се виждаше блед и сякаш не съвсем
добре. Макар работата му сега да беше по-лека, той се връ­
щаше вкъщи уморен и веднага лягаше. И къде ще отива?
Огледа се. Къде ще отива без Явор? Та какво ще прави там,
сред чуждите?
- А картата - я попита някой, - защо взе картата? Щеше
да я използва някой друг.
- Да, картата - прекара ръка по челото си. Картата. Ако
не отиде, ще се изложи пред всички. Но не е ли по-добре
да отиде на село; кой ще знае, че не е отишла на ‫״‬Златни
пясъци”?
- А картата? - попита я пак някой в нея.
Нямаше вече никакво време да я даде на някого. По­
гледът й попадна върху писмото до Явор. Беше му писала
всичко ясно и открито относно Филип и Ру - да избира нея
или тях. Сега сякаш беше малко разколебана в тяхната ви­
новност, но вечерта, когато го беше писала, се чувстваше
най-нещастната и онеправданата. За какво? В момента не й
беше много ясно.
Куфарът й бе стегнат, Стана беше облечена, готова да
тръгне. Точно в този момент вратата се отвори и влезе
Явор.
- Яворе! - извика Стана и се намери в прегръдките му.
- Скъпата ми, свидната ми - притискаше я той, като
милваше косите й.
Изведнъж й дойде наум, че ще закъснее за автобуса, а
оттам и за влака.
- Знаеш ли, Яворе, че аз точно щях да тръгвам?
- За село ли?
-Н е .
- А за къде?
- За ‫״‬Златни пясъци”.
Бледото, обнизано с пот чело на Явор стана още по-бле­
до. Ръцете му започнаха да треперят и той седна на стола.
- Катя, секретарката на профсъюза, ми предложи карта
и аз си помислих, че ти не би имал нищо против.
- Да, да - прошепна тихо Явор.
 - А ти защо дойде?
- Защото не можех без тебе. Не знаех за решението ти
да отидеш на ‫״‬Златни пясъци”.
- Но то дойде съвсем неочаквано.
- Наистина ли, Сгано? Не е ли причината другаде?
- Къде другаде?
- Ти по-добре знаеш. Може би животът с един инвалид
ти дотежа?
- Защо инвалид?
- Нали съм трудово преустроен - усмихна се горчиво
той.
- Не, за това никога не съм мислила.
- А за какво?
- За това, че нашият живот съвсем се промени. Навля­
зоха нови хора.
- Кои?
- Ру. Филип. Иво.
- О - каза горчиво Явор, - та те нищо не са ти отнели.
- Напротив, те отнеха от мене. Ти постоянно мислиш
за тях.
- Но станах ли по-лош към тебе?
- Ти забравяш, че сме трима.
- Лъчко е наш, той е частица от нас.
- Ще закъснееш —каза й отведнъж Явор.
- Така си и знаех - бликнаха сълзи от очите на Стана —
ще предпочетеш тях пред мене —взе тя куфара в ръката си.
- Станче - изправи се Явор, - мислиш ли какво пра­
виш?
- Мисля, много съм мислила. И страдах, ужасно стра­
дах.
- Защо? - учуди се Явор.
- Защото ти не си вече това, което беше.
- Добре - отдръпна се Явор, - наистина аз вече не мога
да ти предложа живот като този, когато бях здрав. Ти си
млада. Имаш право. Иди се порадвай и повесели. Ще дойда
да те изпратя до автобуса.
- Може би не бих отишла, Яворе, но картата е взета. Ти
няма да ми се сърдиш, нали? Аз как няма да се сърдя, че ще
следваш?
- О, да - въздъхна Явор и съгледа писмото, адресирано
до него. То го привличаше с неотразима сила, а нозете си
почувства отмалели.
- Станче - заговори й той, - малко съм уморен, надали
ще мога да вървя бързо, а за тебе всяка минута е скъпа. Или
може би се отказа да тръгнеш?
На Стана й се искаше да пусне куфара и да се почувства
в прегръдките на Явор. Но в същия момент чу себе си да
казва:
- А ти ще се откажеш ли от Филип, от Ру, от книгите,
които четеш?
- На Учителя? - запита Явор.
-Д а.
Сянка премина през очите на Явор. Пребледня като
платно и нищо не каза. Стана хвана куфара и излезе от ста­
ята.
- Върни се, Сгано! - извика й Явор.
Но тя не се върна.
* * *

На петия ден от тръгването си Стана се върна. Не може­

ше да си обясни защо бе тръгнала, защо бе отишла. Сякаш
бе замаяна, оглупяла, обезумяла, и то тогава, когато Явор
се беше върнал от село само заради нея. Много пъти се бе
чудила на празноглавите постъпки на някои жени, но ето
че тя постъпи точно като тях. ‫״‬И за какво?” питаше се тя и
не можеше да си даде отговор. Всичко, което си бе мислила
и за което бе плакала, беше явна глупост. Беше се самона-
вила, както се изразяват работничките. Като се връщаше,
струваше й се, че върви бавно, че се влачи. Защо не бе взела
самолет? Чувстваше страшна тревога. Душата й, сърцето й
летяха, връщаха се вкъщи, докато тялото й леко се полюля-
ваше във влака, втурваха се и търсеха Явор. Но защо такъв
смут обземаше душата й, която обхождаше стаята, коридо­
ра, кухнята? Нямаше ли го там?
Когато слезе от автобуса, тя почти тичешком стигна до
блока, в който живееха. Всички прозорци на апартаменти­
те светеха, само тяхните бяха тъмни. Нямаше ли го Явор?
Излязъл ли е, или се е върнал на село? С премалели крака
се изкачи и превъртя ключа. Облъхна я дъх на лекарство.
Леглото не беше оправено. Сигурно е излязъл, помисли си
Стана, но погледът й падна върху масата. Там видя празни
стъкълца от инжекции. Болен! Но къде е? Застана сред стая­
та като вкаменена. Та той беше толкова блед още като дой­
де от село, навярно не е бил добре? И вместо да го обгради
с внимание и грижи, тя тръгна за ‫״‬Златни пясъци”. Та това
е под всяка критика, не, това е върхът на глупостта, на без­
умието, на какво ли още... търсеше най-подходящата дума.
Боже мой, та аз съвсем съм изумяла, щом можах да направя
това! Но къде, къде е сега той? Кого да попита? И не ще ли
е срамно да пита хората? Затова не се обади, когато го по­
търси по телефона. Но защо колежката не й каза? А може и
тя да не е знаела. Само й каза, че е пратила да му съобщят,
но той не е дошъл. А сега? Сега трябва да го намери. Тряб­
ва да пита някого. Упъти се към вратата. В коридора видя
баба Куна, която живееше с женената си дъщеря в съседния
апартамент.
- Ти ли си, Станке? - запита я старата.
- Аз съм. Къде е Явор?
- Днеска го откараха с ‫״‬Бърза помощ”.
- Къде?
- Че знам ли? Видях още като тръгна ти, че не беше
добре, блед като платно беше. Сетне се върна с мляко. И си
думах: ‫״‬Не направи Станка добре, че тръгна. Явор, дето се
казва, вече си е половин човек, не е за оставяне сам. Ей тъй,
думам си, по някой път правите някои работи, дето не са за
правене, че сетне може да си чукате главата с два камъка
като мойта Лоза, но няма връщане”.
Стана се подпря на стената, защото й прилоша от умора,
а и не беше вкусила нищо от сутринта.
- Много сбърках, бабо Куне, много сбърках - заговори
Стана, - но ми дадоха карта за море и трябваше да я използ­
вам.
- Ами като ти рече да се върнеш, да не отиваш, защо
тръгна?
- Ти откъде знаеш?
- На балкона бях, пък вашата врата беше отворена. И
нали знаеш, всичко се чува.
- А на Лоза каза ли?
- Ами, ще й кажа. Малко са нейните дертове, сама жена
с три деца. И на нея колко й говорих навремето, но дяво­
лът като влезе в главата на една жена, нищо не иска да чуе.
Сетне се разкая, ама късно.
Стана беше притворила очи и сълзите й се стичаха по
бузите.
- Аз трябва да намеря Явор - рече тя и се втурна към
стълбището. ‫״‬
- Че къде ще го намериш в тая тъмница, чакай да попи­
там Христо, видях го да приказва с шофьора, може да знае
къде са откарали Явор.
- Много ти се моля, бабо Куне, попитай го!
- В ‫״‬Пирогов” са го отвели - каза й след малко баба
Куна.
- Много ти благодаря, много ти благодаря, бабо Куне.
- Ама да не тръгнеш сега, Станке?
- Ще тръгна. Ще заключа апартамента и ще отида.
- Тогава ще дойдат с тебе я Христо, я Лоза. Тя се върна
капнала, ама пак може да дойде.
- Не, аз ще остана в болницата при Явор.
- Ако те оставят.
- Ще се помоля. Като е зле, ще ме оставят.
Като насън бе слязла Стана от стълбището и тръгнала.
Когато кондукторьт в София беше казал: ‫״‬Слизайте, по­
следна спирка”, тя се сепна. После бързо скочи и тичешком
отиде до трамвайната спирка. Пред широките врати на ‫״‬Пи-
рогов” задавена от сълзи мъчно можеше да обясни на вра­
таря какво иска.
- Не може - отсече той, - не разрешават.
Тогава Стана се разхълца.
- Е, защо плачеш сега - по-меко я запита той, - да не е
умрял?
- Не е умрял, но ако умре, и аз трябва да умра.
- Че толкоз много ли го обичаш? - зачуди се вратаря.
- Много.
- Днес това е рядкост. А ти къде беше, когато са го взе­
ли?
- Нямаше ме. Пусни ме, моля те. Ще намеря дежурния
лекар и ще видиш, че ще ме остави.
Портиерът гледаше плачещите очи на Стана, които му
се видяха необикновено хубави и събудиха в него чувство
на съжаление.
- Но ако не те остави доктора, ще си идеш - искаше да
си придаде строгост на гласа той, - няма да седиш тука и да
хленчиш.
- Да, щом Явор е добре, с радост ще си отида.
Той я пусна да влезе, а в себе си рече: ‫״‬Брех да му се
не види, такава хубава и млада, пък толкова да го обича.
Рядкост, рядкост е за днешно време”.
Като сомнамбул вървеше Стана по дългия смълчан ко­
ридор. Една врата се отвори и излезе санитарка в бяла прес­
тилка.
- Какво търсите тук? - запита тя.
 - Дежурния лекар. Много моля да ме изслушате!
И Стана обясни за довеждането на Явор от ‫״‬Креми-
ковци”. ‫״‬
- От ‫״‬Кремиковци” ли? Та сега един от ‫״‬Кремиковци
ще го оперират по спешност.
Стана изхълца и се опря на стената.
- Моля ти се, отведи ме при него.
- О, това не може.
- Заведи ме тогава при лекаря. Аз съм жена му.
- На лекаря ли? - учуди се санитарката.
- Не, на болния.
- Но сега лекарят се приготвя за операцията —тръгна
си санитарката.
- Моля ти се —хвана я за ръката Стана, - взели са го от
къщи, когато ме е нямало, трябва да го видя.
- Добре - съгласи се санитарката, - щом си му съпруга.
- Да, съпруга съм му. А как е той?
- Аз постъпих сега, вечерна смяна, но сестрата ми каза,
че има спешна операция.
- А ти видя ли го?
- Видях го. Лежи.
- А как изглежда?
- Как ще изглежда, щом ще му правят операция.
- Говори ли?
- Какво ще говори, той очите си не отваря.
- Ох! - изстена Стана.
- Какво ти е?
- Нищо. Мъчно ми е за Явор. Заведи ме по-скоро при
него!
- Не може без разрешението на лекаря - каза меко са­
нитарката. —Ти стой тука, аз ще отида да кажа на сестрата
да пита доктора.
- Много ще съм ти благодарна.
Санитарката си тръгна. Минутите, в които чакаше, й се
струваха вечност. От дъното на коридора се показа сани­
тар, тикащ болнична количка. Медицинска сестра вървеше
редом с количката. Явор ще е, каза си Стана и тръгна с все
сила. Сестрата се отдели от количката, в която покрит с бял
чаршаф лежеше Явор, и се приближи към Стана.
- Сега не го тревожете. Лекарят каза да останете. Ще Ви
дадат престилка. Но недейте сега.
- Не, не, той трябва да знае, че съм тук - каза Стана като
в треска, - трябва да знае, че съм се върнала - и въпреки
забраната на сестрата тя изтича, настигна количката, която
зави в страничния коридор, и като се надвеси, вървейки ре­
дом с количката, заговори през сълзи:
- Яворе, аз съм тук. Яворе, аз се върнах.
Стана видя как клепките на Явор трепнаха, но навярно
нямаха сили да се отворят.
- Любими! - захълца Стана.
- Е - хвана я сестрата, - та какво правите Вие. Казах Ви,
че сега му е необходимо абсолютно спокойствие. Вместо да
му вдъхнете кураж...
- Добре, ще остана. Само да му кажа, че ще го чакам, че
ще бъда тука.
- Аз ще му кажа.
- Благодаря Ви много!
Стана проследи количката, тресейки се от плач. Беше
сложила кърпичка в уста, за да не извика. Санитарката дой­
де, носейки на ръка бяла престилка, и заведе Стана в малка
стая с две легла.
- Т^к ще го чакате - рече санитарката - и не вдигайте
шум.
- Какъв шум ще вдигам? - учуди се Стана.
- Да не излизате, искам да кажа. Щом свърши операци­
ята, ще го доведат тука. И не плачете пред него.
- Няма. Стига да остане жив - избърса Стана очите си,
но в следния миг сълзите сами се застинаха по бузите й.
 - Няма, а пък плачете.
- Много ми е мъчно. Но като дойде той, няма да плача.
- Младоженци ли сте?
- Не - усмихна се през сълзи Стана - имаме деветгоди-
шен син.
- И толкова го обичаш. Пък аз осем месеца след като се
оженихме се разведох.
- Защо?
- Така. Пие. Като е трезвен, човек е, но като се напие,
не знае къде удря.
- Ах, това е много лошо. Но ти не знаеше ли, че пие?
- Знаех, но той обеща, че като се оженим, няма да пие.
Само един месец изтрая и после пак започна, с другари. Да
му опустеят и другарите, дето го примамваха. А твоят пие
ли?
- О, не. Никога.
- Затуй го обичаш. А моят да пукне, няма да ми дожа-
лее. Отмиля ми. Изпребил ме беше. Щях да имам дете, ама
така лошо ме ритна, че на три месеца абортирах. Сетне и
той плака, ама като ме похаби... И да се опомни, а то сутрин
плаче, врича се, а вечерта пак пиян иде. Да му опустее и
животът, и намярата. Добре че от два месеца ме прибраха
тука на работа. Ох, чакай да отивам, че може някой болен
да ме повика.
Стана седна на стола да чака. А аз, замисли се тя, аз
имах любовта, грижата, вниманието на най-добрия човек
на света и какво направих? Заизмислях си разни небивали­
ци, когато сама знаех, че не са верни. Тъй щял да направи
като стане инженер, иначе щял да направи. А направил ли
е? Ето това значи сама да разрушиш щастието си. А в това
време той е бил болен. Кой знае откога не е бил добре, но е
мълчал, за да стигне до операция, не е било отскоро. Затова
все уморен се чувстваше, а сигурно го е боляло. А тя да тан­
цува искаше. Затова й каза, че е инвалид. Знаел си е, че не
 е здрав. Но защо не й е казал? За да не я тревожи. Надявал
се е да му мине.А може би би му минало, ако не се бе измъ­
чил тогава с нея. Господи, изправи се тя, Господи, само да
остане жив!
Стана си спомни, че и преди две години се бе молила
само да остане жив и нищо повече няма да иска. А ето, беше
забравила обещанието си и недоволството беше намерило
място в нея. И не само бе пуснала недоволството, а беше му
дала и ултиматум - да се откаже от Ру, от Филип, от Учи­
теля. Всичко, което говореше за тях - че го отделят от нея,
знаеше че не е вярно, но защо тогава го бе допуснала в себе
си? Достатъчно е една глупост да допусне човек в себе си,
за да се нанижат след нея сто. И при това да знаеш, че не
си прав, и да настояваш. Чудно! За първи път в живота й се
случваше подобно нещо. И ако той наистина я беше послу­
шал и се бе отказал от Ру? Хладна пот я обля. Тогава няма
да има кой да помогне този път на Явор.
Ами сега? Стана закрачи из стаята. Господи, ами сега?
Сега трябва аз да се моля, сега аз трябва да го измоля, защо-
то моя е вината.
- Майчпц‫ ״‬Света Богородичке - коленичи тя до едно­
то легло, - помогни на Явор. Сбърках, майчице, ревност и
завист ме бяха обхванали. Но обещавам, Света Богороди-
чке, че вече няма да бъда такава. На теб се моля, майчице,
защото с очите си видях, че този Ру е Божи човек или дух,
или душа - не зная, но беше силен да помага. Защото както
казва Филип, безкрайни са възможностите на тези, които
служат на Бога, а аз го отрекох и сега се срамувам да се
обърна към него. Също се срамувам и от Учителя, за кого­
то Иво разказваше, че само с една дума е повдигал човек
от смъртно легло. Не зная какво стана с мене, майчице, че
станах толкова лоша. Едно да говоря на Явор, а друго да
мисля. Това никога не е било по-рано. И вместо да се рад­
вам, че Явор иска винаги и навсякъде да бъдем заедно и в
служенето на Бога да сме един до друг, аз нарекох всичко
това ‫״‬глупости”. А всъщност навярно аз съм оглупяла. Но
ти, майчице, всичко знаеш, всичко разбираш, помогни сега
на Явор, а аз ти обещавам да се оправя. Чуваш ли ме, Света
Богородичке? Чуваш ли плача на раненото ми сърце? Ах,
ами ако не ме чуеш? Ако и ти отвърнеш глава от мене, не­
достойната? Ако всички сте ми се разсърдили? Разбира се с
право! Тогава да знаете - ако Явор умре, ще умра и аз - сло­
жи тя глава на леглото и заплака.
- Заканваш ли се? - запита я някой.
- Не, не се заканвам - отвърна тя, - но от мъка по Явор
ще се стопя и ще умра. Няма да си простя, че аз ще съм ви­
новна за Явор.
Някакъв приятен хлад облъхна Стана и тя се обърна.
- Ах, Яворе! - извика тя и се изправи. - Ти оздравя ли?
- Дойдох да се поразходим - каза й той вместо отго­
вор.
- Да се поразходим? Това е прекрасно. Отдавна не сме
излизали двамата. Но колко много се радвам, че си оздра­
вял. Измъчих се, много се измъчих с твоето заболяване.
- Не мисли сега затова, Сганче, да излезем да се пораз­
ходим, защото с малко време разполагаме.
- Защо? - учуди се тя.
- Така - отвърна той и се доближи до отворения про­
зорец.
- През прозореца ли ще излезнем?
- По-лесно е.
- Добре - съгласи се Стана и хвана подадената ръка на
Явор.
В следващия момент те бяха отвън.
- Каква хубава звездна нощ! - рече Стана. - И колко
приятно е да лети човек! А аз не вярвах на Лъчезар. - Яворе
- обърна се тя към него, - аз пък не знаех, че ние с тебе сме
можели да летим!

147
 - Колко много още не знаеш, мила.
- А ти отказа ли се от Ру?
- Защо?
- Защото съжалявам за всичко, което казвах и мислех
за него - че може би е хипнотизатор и иска да те отдели от
мене. Когато всъщност беше точно обратното. Знаеш ли, че
той ми се яви, когато танцувах с Радко? А Радко не го видя.
Мислеше, че е от това, дето бях пила малко вино. А всъщ­
ност аз зная защо ми се яви и му бях много благодарна в
момента. Но после забравих, че тогава той ме опомни. Ако
го видиш, кажи му, че ме е срам за всичките глупости, кои­
то съм си мислила за него и го моля да ме извини.
Тя очакваше Явор да й отговори, но като се обърна,
видя, че го няма.
- Яворе! - извика тя - Яворе! - но в този момент вни­
манието й привлече една огромна звезда, от която излизаха
дълги, златисти лъчи, достигащи до самата нея.
‫״‬Виж ти, каза си Стана, никога не съм виждала такава
интересна звезда! А какви чудни лъчи, дебели като въжета.
Че аз мога да се хвана за тях и да се люлея. Ето - и Явор се
люлее.”
- Яворе - извика му тя, - ела по-насам, че заедно да се
люлеем.
И докато да му каже, намери се до него и двамата се
залюляха.
- Помниш ли, Яворе, когато едно време искаше двамата
да летим във въздуха?
- Помня - отвърна Явор.
- А помниш ли когато ми каза, че веднъж, при залез
слънце, ти се е сторило, че Слънцето пуснало за нас лъчи и
сме се люлели като на люлка с тях. Аз не ти повярвах тога­
ва. Смятах, че си измисляш; а ето сега се уверих, че истина
е било.
- Още в много неща ще се увериш.
 - Яворе, виж как ни гледа звездата! Ама това не е звез­
да, това е чудна светеща жена. Колко е хубава! Яворе, виж­
даш ли я?
Явор пак го нямаше. Но тя не можеше да свали очите
си от младата светеща жена. Два светли лъча се преплетоха
като стълба и Стана се заизкачва по нея. После й дойде наум,
че знае да лети. Но най-чудното беше, че като се сети, самата
сълба се движеше нагоре. Стана се държеше за нея и не из­
пускаше светлата жена. В един момент се намери до нея.
- Не съм достойна да виждам лицето ти - заговори Сга-
на като коленичи пред нея.
- Защо? - протегна й жената светещата си ръка.
- Защото оставих Явор болен и отидох на ‫״‬Златни пясъ­
ци”. И сега той е много, много болен. Ти сигурно можеш да
му помогнеш. Зная, че съм най-лошата на света, но много
те моля, помогни му!
- Ти си била добра и пак ще станеш, а и сега не си най-
лошата.
- Не съм ли? - просияха очите на Стана.
- Ти забрави ли, когато заради Бога беше готова да слу­
жиш на всеки страдащ?
- Явор ми е казвал, но аз не му вярвах.
- Много пъти си била добра, готова да помагаш на 60-
лни, затова те повиках - да ти припомня това.
- Ти ли ме повика? - зарадва се Стана. - Ти тук, на тази
звезда ли живееш? А коя си ти?
- Една от многото души, която иска да изпълни волята
Божия.
- Ах, блазе ти! Колко е хубаво човек да служи на Бога.
А аз...
- Ти също си Му служила, пък и сега Му служиш.
- Аз? Как Му служа?
- Като обичаш.
- Наистина много обичам Явор. А ти сама ли живееш тук?
 - Не, погледни!
Стана бе смаяна. Пред нея се разкри такава дивна кра­
сота, каквато никога не би могла да си въобрази. Градини,
цветя и всичко блести, трепти! ‫י‬
- Ах, Боже мой, колко много ангели! - възкликна Ста­
на и хвана главата си с ръце от изненада. - И какви чудни
светли същества! Ах, как бих искала да остана завинаги тук!
Толкова е хубаво, но Явор... Явор е болен.
В същият момент усети как златният лъч започна да
слиза надолу, но светещата жена все още я гледаше с ус­
мивка.
- Помогни на Явор! - извика й Стана.
От очите на жената бликна сноп светлина.
Някой сложи ръката си върху рамото на Стана. Тя отво­
ри очи. Над нея се беше надвесил човек с бяла престилка,
бяла шапка и очила. ’
- Защо сте заспали тук? - запита я тихо той.
Стана се огледа и се видя седнала до леглото на земята.
Мъжът я хвана за ръка и й помогна да се изправи. Изведнъж
съзнанието й проблесна и тя си спомни за Явор. Той видя
въпроса в очите й и рече тихо:
- Всичко мина благополучно - и посочи съседното лег­
ло.
- Жив ли е? - пошушна Стана
- Да, жив е!
Слава богу! —въздъхна Стана и политна в ръцете на
доктора.
Когато дойде в съзнание, видя същия лекар над себе си.
- Не, сега лежете —каза й той, когато тя поиска да ста­
не.
- Аз трябва да видя Явор.
- Той спи.
- А защо е толкова блед?
Лекарят само се усмихна.
 - Спи ли? - запита с тревога Стана.
- Казах Ви, че спи. Поспете и Вие, изтощена сте съв­
сем.
- Не, не - надигна се Стана, - сега вече мога, сега съм
добре.
- Както искате, но гледайте поне с Вас да нямам главо­
болия.
- О, не, няма!
- И не е необходимо все да стоите. Това легло е за Вас,
полягвайте.
- Да, да. Щом почувствам необходимост, ще полегна.
Но сега малко ще поседя на стола до него. Може да се съ­
буди.
- Какво значение има това?
- Ще види, че съм до него.
Лекарят повдигна рамене и отиде при леглото на Явор.
Хвана ръката му и провери пулса.
- Добре е - каза той и излезе от стаята.
Стана се приближи до Явор и не седна, а коленичи и
сложи главата си на леглото му.
- Господи - прошепна тя, - помогни му и този път да
оздравее!
После съвсем внимателно отмести малко чаршафа и
хвана лекичко пръстите на Явор. Бяха студени и не отклик­
наха, както при предишното падане, макар че и тогава беше
в безсъзнание. Тя докосна с устни пръстите му.
- Защо са толкова студени - бликнаха сълзи от очите
й, защо?
Тя се изправи, отиде до вратата, открехна я, погледна
в коридора. Нямаше никой. После се върна при Явор и
лекичко доближи устните си до неговите. Не бяха студени,
но съвсем безкръвни.
‫״‬Как може една грешка да погуби един човек, помисли
си Стана, но добре е, че се върнах. И без това нямаше да мога
 да издържа до края, но все пак онази жена доста ме подтикна
да си дойда. Веднага ми направи впечатление, че е различна
от другите. Когато сервитьорката разбра, че не ям месо, каза
да седна на масата до прозореца, където обикновено седяла
и друга жена вегетарианка. Седнах съвсем механично. След
малко се заеха всички места около масата, но аз веднага,
преди още да ни сервират панирания кашкавал, познах
коя е. Изключително благородна физиономия. На другите
сервираха месо.
През време на обяда тя ме погледна продължително. Ре-
ших, че е защото не ям месо. Наведох глава и се замислих
за Явор. Едва едва преглъщах храната и не съм видяла, че
столовете край масата са се опразнили. Останала беше же­
ната, която също не ядеше месо.
- За какво страдате? - тихо ме запита тя.
- Аз ли? - отвърнах с въпрос.
- Да, Вие. От цялото Ви същество се излъчва мъка.
- Така ли? - погледнах я с изненада.
- Мисля, че е така.
От тях ще е, помислих и без да съзнавам, запитах:
- Вие да не сте ученичка на Учителя Дънов?
- Бих се радвала да съм. Към това съм се стремила вина­
ги, но доколко съм ученичка само Учителят може да каже.
- А отдавна ли учите това Учение?
- От тридесет години.
- О, значи тогава сте била дете, като сте започнали.
- Не, бях в последния клас на гимназията.
- А изглеждате млада.
Жената се усмихна. Станахме двете и излязохме. Оти­
дохме да се разходим край морето.
- Вие изживявате някакво противоречие - заговори ми
тя.
- Кой Ви каза?
- То е отразено в чертите на лицето Ви.
 - Вие да не сте гадателка?
- Не, но обичам да изучавам човека - лицето, главата,
ръката.
- Тогава погледнете ръката ми - протегнах към нея
ръка.
- На колко години сте?
- Навърших двадесет и осем преди няколко месеца.
- Да, внезапни противоречия - вгледа се тя в ръката
ми. - Опасност.
- Какво казахте? Опасност ли? Каква опасност?
- От загуба или раздяла с близък човек.
Сърцето ми се вледени.
- Не се тревожете - усмихна се тя, - това е само опас­
ност, която може да се избегне. Фаталните неща никога не
се казват, а само тези, които могат да се предотвратят.
- Но за кого се отнася опасността? За мъжа ми или за
детето?
- Не зная, може и за майка Ви да е, за баща Ви, изобщо
за близък.
- Ах, да - въздъхнах с облекчение аз. Идваха хора и тя
ми пусна ръката.
- А защо сте станали ученичка на Учителя? - запитах.
Тя ме погледна продължително и каза:
- Защото имаше много въпроси, на които никой не мо­
жеше да ми даде отговор. Освен това душата ми винаги се
стремеше към нещо незнайно, велико.
- Странно! Пък аз не помня да съм имала такива стре­
межи.
- Е да, хората се различават един от друг тъкмо поради
различните стремежи, които имат.
- Но за какво би ми било необходимо това незнайното,
великото?
- Когато сте в нужда, в опасност, Вие или Ваши близки,
неминуемо ще се обърнете към Него, за да Ви помогне.
 - Аз вярвам в Бога така, както вярват мнозина, и естест­
вено че бих Му се молила, но повече от това?
- А има хора, на които не им е достатъчно, те биха иска­
ли да знаят откъде са дошли, за какво са дошли на Земята
и после къде ще отидат.
- Но каква полза от това?
- А каква полза да ходи човек на училище?
- А неграмотен ли да остане?
- Не, тъкмо това е хубаво - да ходи на училище, да при­
добива знания, които са насъщна необходимост за неговия
живот и задоволяват стремежа му към наука.
- А да знаеш какво има на онзи свят наука ли е?
- Наука е. Всичко е наука. Даже и да се храниш е наука.
Майката не учи ли детето как да се храни?
- Е, да. Но храненето като наука, както Вие казвате, е
необходимо за всички, а да знаете откъде сте дошли и къде
ще отидете не е необходимо за всички.
- Така е. И за когото се явява като необходимост, изу­
чава я.
Вървяхме край брега на морето мълчаливо. За да не
влиза пясък в обувките ни, бяхме ги събули и вървяхме
боси. Подухваше приятен ветрец и всичко би било така
хубаво, ако не беше постоянно гнетящата ме мъка.
Разделихме се с новата ми позната късно следобед и на
вечеря я очаквах с нетърпение. Тя ме привличаше с нещо,
което се излъчваше от нея като едва доловимо благоухание,
навлизащо в душата ми и действащо благотворно. Но тя не
дойде на вечеря, нито сутринта на закуска. Видях я едва на
обяд. Зарадвах се искрено. Тогава тя ми обясни, че всяка
седмица от четвъртък на обяд до петък на обяд, 24 часа, пра­
ви почивка - не яде.
- А, да, и Вие постите като Филип.
- Кой Филип?
- Иванов. Познавате ли го? На Изгрева живее.
 - Виждала съм го, когато съм ходила там.
- Изглежда той е от най-ревностните ученици.
- Може. А Вие какво решихте? Ще си ходите ли?
Повдигнах главата си от чинията и я погледнах учудено.
Нейните очи се бяха спрели върху мен със загриженост.
- Спах много неспокойно - заговорих й тихо аз, - прос­
то не зная какво да правя.
- А какво казва Вашето сърце?
- Че напразно стоя тук.
- Добре е да го послушате.
- Но кое Ви кара да мислите, че трябва да го послу­
шам?
- Като си отидете, ще видите.
Обхвана ме голямо безпокойство и отстраних чинията
от себе си.
- Човек не трябва да бъде страхлив - каза ми тя, - а
благоразумен.
- А аз постъпих много неблагоразумно.
- С всеки може да се случи това.
- Сигурна съм, че с Вас не.
- Защо? И аз съм човек и мога да сгреша.
- Но аз направих голяма грешка.
- Ще я поправите.
- Мислите ли?
- Разбира се.
- Защо мислите така?
- Човек, който не може да спи, защото мисли, че е на­
правил известна грешка, значи е готов да я поправи.
- Вие ми харесвате, не летите из облаците.
- А кой лети?
-ру•
- Кой е този Ру?
- Казал е на другаря ми, че идва от Хималаите, но много
често престоявал на Рила, където била най-старата школа.
Явява се и изчезва.
155
 - Вие виждали ли сте го?
- Да. През него може да се виждат хората или дървета­
та. Разрежда и сгъстява материята.
- Вие разговаряхте ли с този човек?
- Да. Защо?
- Има хора, които цял живот мечтаят да срещнат такъв
човек и не могат.
- Че защо? Какво има в това?
- Та той е един от посветените, а да срещнеш посветен
е рядко щастие.
- А Учителят посветен ли беше?
- О, Той е Учител!
- Повече ли е от посветен?
- Разбира се.
Въздъхнах дълбоко. Добрите й кафяви очи ме гледаха
майчински.
- Нахранете се - подтикна тя чинията към мен.
- Не мога. Нещо ми се е спряло в гърлото и не мога да
преглътна.
Излязохме. Колебаех се дали да й кажа какво съм напра­
вила. Но изведнъж реших да си тръгна и й казах това.
- Добре - поклати тя глава.
Отидох да прибера куфара си, а тя седна отвън да ме
почака. Добрата жена ме изпрати до автобусната спирка. Не
й казах нищо за себе си, нито тя ме запита. Мислех си, че
всяка друга на нейно място би полюбопитствала каква ли
грешка съм направила. Преди да се кача в автобуса я по­
питах дали мога да й пиша някой път, или тя ако дойде от
Пловдив в София, да ме навести.
- Разбира се - усмихна се тя, - може да ми пишете вся­
кога, когато пожелаете - и ме погали по бузата. Рядко съм
изпитвала такава приятност от милувката дори на мама.
- Колко много съм благодарна на случайността, че ме
срещна с Вас - казах й.
156
 - Няма нищо случайно. Но ако пак имате случай да ви­
дите този, Посветения, кажете му, че бих била щастлива да
се срещна с него. ‫״‬
- Надали ще го видя, защото той сигурно ми е сърдит.
- Защо?
- Защото исках Явор да се откаже от него.
- Но защо?
- Така. И аз не зная защо. От ревност може би. Исках да
се откаже и от Филип, и от Учителя. ‫״‬
- Дете - каза ми тя, - глупаво дете! Качвай се, защото
ще тръгне автобусът.
- Ами адресът?
- Ще дойда с тебе до първата спирка - качи се тя с
мене.
- Вие не се отвратихте от мене, нали? - запитах я тихо
аз. ‫״‬
- Как може такова нещо? Та Вие сте дете. Обадете ми се,
когато всичко мине благополучно.
- Непременно.
Във влака си мислех за думите й. Какво имаше да мине
благополучно? Може би бе случайна срещата ни, може и да
не бе - както тя мисли, но ако не бе тя, навярно не бих била
сега, в този момент, до леглото на Явор.
Изведнъж на Стана й се стори, че Явор е премного блед
и извика:
- Яворе!
Клепките му леко потрепнаха.
- Яворе! - наведе се тя и целуна очите му. - Защо са
така студени? - заплака тя. ‫״‬
После бързо се изправи и натисна копчето. Веднага дои-
де сестрата, опита пулса на Явор и излезе. Върна се с лека­
ря.
Стана го гледаше изтръпнала от страх.
- Няма нищо - каза той и прошепна нещо на сестрата.
Тя донесе инжекции и лекарят му ги сложи.
 - Вие си легнете - обърна се той към Стана, - аз ще по­
седя малко при него.
- За нищо на света! Кажете ми, много ли е зле?
- Нищо му• няма.
- Всички ли оперирани така спят?
- Различно.
‫״‬А ако не се събуди?” помисли си Стана и едва не примря.
Изведнъж си спомни случай, разказан им от Иво - как
Учителят казал на една сестра: “Иди си, здрава си!”. И тя
оздравяла още докато си отиде до вкъщи. А на една друга,
много искала да отиде на Рила, а била много зле, не могла
да се помръдне, Учителят казал да стане, за да се приготви,
защото и тя ще отиде с тях. И тя станала и отишла. Не е
ли по-добре да се помоли на Него, макар да е така странно
виновна? ‫״‬Учителю, обърна се тя към Него в душата си,
прости ми и помогни на Явор! Чувствам се много виновна,
но тъй като Ти знаеш всичко, кое за какво става, много те
моля, не отвръщай очите си от Явор заради глупостта ми.
И аз бих искала да ви обичам като тях, а защо съм такава?
Помогни ми да разбера себе си и да се поправя!”
Стана отвори очите си. Лекарят се беше надвесил над
Явор. ‫״‬Ру, обърна се към него Стана, като отново притвори
очите си, прости ми и ти! Нали не си обикновен човек, не
ми се сърди, прости ми и помогни пак на Явор. Наистина,
мислила съм не особено хубаво за тебе и съм допускала
отрицателни чувства в сърцето си, но ако ми простиш,
обещавам... какво искаш да обещая? Нищо ли? Защо?
Направо да живея правилно без никакви обещания, така
ли? Но все пак аз бих искала да обещая.”
На Стана й се искаше да коленичи и да обещае нещо
много голямо, но лекарят беше в стаята, затова зашепна
мислено: ‫״‬Учителю, ето, поисках извинение и от Ру. При­
знавам, че не е трябвало да искам Явор да се откъсне от Вас,
защото разбрах, че Вие сте за него каквото е изворът в пус­
тинята - самия живот. Ако наистина ми прощавате, нека
Явор си отвори очите”.
- Яворе! - изхълца тихо Стана. - Яворе! - и се наведе
над него. Устните му помръднаха. Тя позна, че той изрече
нейното име.
- Отстранете се! - каза й строго лекарят.
Стана го погледна с щастливи очи и се отдръпна.
* * *

Здравето на Явор съвсем бавно се възстановяваше. Той

лежеше със затворени очи, макар Стана да знаеше, че е бу­
ден. Най-напред се беше зарадвал и първите няколко дни
държеше ръката й в своята, но после я отпусна и едва от­
кликваше на нейната нежност. Защо? Когато разбра, че си е
взела и неплатен отпуск, за да е при него, той я гледа дълго,
после бавно притвори очи и остана неподвижен. Нямаше
ли сили да говори? Когато излизаше за малко от стаята, по
трепета на лицето му разбираше, че той я е чакал.
Веднъж в коридора тя видя Стоил, техен съселянин, ле­
кар. От няколко дни замествал някакъв колега в болницата.
Тя му разказа за състоянието на Явор и той обеща непре­
менно да отиде да го види. Като се върна в стаята, Стана
видя отправения поглед на Явор към вратата и зарадвана му
разказа за срещата със Стоил.
- Този ли, който някога търчеше да те отнеме от мене,
когато играехме?
- О, Яворе, та тогава сме били деца и аз съм забравила!
- А аз не съм - притвори очи Явор. След малко ги от­
вори и я огледа продължително. Стори му се отслабнала и
измъчена.
- Не се ли храниш добре? - запита я той, а в себе си тър­
сеше истинската причина.
- Храня се - отвърна тя и хвана пръстите му.
Отслабнала си малко - въздъхна.
 - Ужасно страдам, Яворе.
- Защо?
- Задето ходих.
- Не прекара ли там добре?
- Не. Само разкъсах сама себе си.
- А защо отиде? Нямаше ли там някой познат?
- Познат? - учуди се Стана. - Какъв познат?
- С когото би искала да потанцуваш.
- О, Яворе! - бликнаха сълзи от очите й.
- Тогава защо отиде?
- От най-глупавата ревност в света.
- Ревност? Не се ли шегуваш? Мене, болния инвалид, от
кого би ревнувала?
- От всичко!
За първи път очите му оживяха. В тях проблесна лъч от
някогашния му поглед. Пръстите му леко стиснаха нейни­
те.
- Ах, Яворе! - свря главата си Стана до неговата.
- Изправи се! - каза й той. - Искам да гледам очите
ти.
- Защо?
- Така. Кажи ми сега, защо отиде?
- Нали ти казах. От глупост.
- От глупост? Ти никога не си била глупава. Но какво
наричаш глупост?
- Всичко онова, което ти бях написала в писмото.
- И никаква ли друга причина нямаше?
- Каква друга?
- Да се повеселиш.
- Аз искам да се веселя само с тебе.
- Но ти знаеш, аз вече не мога да танцувам.
- Това няма значение.
- А как прекара там?
- Ужасно.

:160
 - Защо?
- Страдах за тебе. Просто се разкъсах.
- А не се ли запозна с някого?
- Запознах се с една много добра жена. Веднага познах,
че...
- Какво позна, Станче? - потръпнаха пръстите на Явор.
- Познах, че е ученичка на Учителя. Тя ми помогна
много.
- В какво?
- Да се ориентирам в объркаността си. Тя ми каза, че
на мое място би се чувствала щастлива да разговаря с Ру. А
аз й казах, че едва ли не съм го намразила. И представи си,
тя не ме упрекна, а само ме нарече ‫״‬глупаво дете”. Ти скоро
виждал ли си Ру?
Явор замълча, после пребледня.
- Станало ли е нещо между тебе и Ру?
- Нищо.
- Но защо чувствам, че е станало нещо?
- Нищо друго, освен че предпочитах смъртта пред жи­
вота без тебе.
- Слава Богу, че не си се отказал от Него, от Учителя.
- Нима това не е равносилно?
- Не, не, не.
- Това не е ли ново пропадане?
- Това може да е само спъване, както и аз се спънах. Но
не е пропадане. Ах, Яворе, да знаеш какво светло същество
видях! Каква чудна светла жена живее на една звезда. И
какви хубави думи ми каза! Бих останала при нея, защото
беше сред ангелите, но си помислих за тебе - ти си болен,
а Лъчко е малък.
- Станче, любима моя - за първи път погали косите й
Явор и привлече главата й към себе си. Тя обгърна шията

- Ах, Станче! - милваше я той.

 - Какво, Яворе?
- Кой знае защо толкова те обичам...
- И аз, но не си се отказал от Ру, от Учителя, нали?
- Дано отказването ми от живота без тебе не е отказва­
не от тях! - притвори очи Явор. Сега ясно знаеше, че беше
поставен на изпит. Как го е издържал?
На другата сутрин при визитацията лекарят констатира
явно подобрение у Явор. Стана можеше да си отиде вкъщи.
* * *

Стана отиваше на работа, срещаше познати, поздравя­

ваше и отговаряше механически. Слънцето грееше, небето
беше синьо, но тя сякаш не виждаше нищо. Мисълта й беше
неотклонно съсредоточена в един създаден от нея образ -
струваше й се, че животът с Явор и тяхната обич беше ня­
какъв скъпоценен камък и сега от нейната постъпка се яви
първата пукнатина в него. И страдаше, ужасно страдаше. Че
не я осъдиха, упрекнаха, това значеше ли, че пукнатината
не съществува? Ще баде ли Явор същият към нея, както
преди? Ще вижда ли в нея другарката, която винаги го е
разбирала? И общност разбрала ли го бе - притваряше тя
очи, за да се вгледа по-добре в себе си. Тъкмо когато той
бе намерил Върха, този Връх, за който й беше говорил тол­
кова пъти и към който цялото му същество се стремеше,
какво направи тя? А този Връх беше Бог, тя знаеше това.
Неизразимо Голямата Любов, както се изразяваше Филип,
Творящият Вселената Принцип. И какво бе поискала тя?
Вкъщи ходеше из стаята и се питаше какво да направи, за
да възвърне мира си и прекрасните отношения, които има­
ха по-рано с Явор. Изведнъж се сети за книгите на Учителя,
за тетрадките на Явор, които не бе имала време да чете.
Но сега трябваше да чете, трябваше да види какво казваше
Учителя, дали има основание да се бои за своето човешко
щастие. Тя отиде при масата, сложена близо до любимата
библиотека на Явор. Най-отгоре на купчината книги видя
тетрадката, в която Явор пишеше, преди да отиде с Лъчко
на село. Отвори я наслуки и зачете.
“Колкото повече чета беседите на Учителя, сякаш пред
мен се разтварят врати и навлизам в светове на светлините.
Ясно съзнавам, че четейки беседите на Учителя, моето
съзнание се свързва с Него и имено Той е, Който ми
разкрива тия чудни светове. Имам чувството, че съм бил
в тях, познавал съм ги и те ме привличат, както дълго
скитащият из разни страни син е привлечен от бащиния
дом. И когато отново прекрачва прага му, той го чувства
и роден, и чужд, и близък, и далечен. В такива моменти
ми се иска да подгъна коляно пред Учителя и сложа чело
пред нозете Му; така неизразимо щастлив се чувствам, а
в същото време така неизказано Голям, Велик го виждам.
И какво велико смирение е да се облече Той в плът и да
слезе между нас, малките, да ни учи? И с всяка Негова дума
виждам, че ни учи как най-добре да живеем на Земята, как
да разрешим всеки наш житейски, общ или личен, проблем.
Смайвам се от Великото дело на Учителя - да даде подтик
на човечеството да направи нова крачка напред. И все пак
всичко това е изказано с толкова прости, обикновени думи,
за да бъде разбран от всички и най-главното - да бъде
приложено Словото Му в живота.
Той казва: чиста храна, чисти мисли, чисти постъпки,
обич между хората. Толкова просто и все пак, когато човек
рече да го приложи, да поиска да го живее, ще срещне
препятствия най-напред в самия себе си. И тогава вижда
колко много работа предстои.
Откакто Ру повдигна завесата на миналото и ми
светна, за да мога да го видя, пред мен се редят картини
от различни мои идвания на Земята. Страшно тежко
изживявам времето, когато стремглаво съм падал надолу и
същевременно се удивлявам на безграничното търпение и
любов, които са имали към мене моите приятели, които са
ме държали в съзнанието си и са ми помагали, когато дори
не съм подозирал присъствието им.
Моето изкачване отново нагоре е започнало по-отдавна,
но според Ру сегашният ми живот е един много важен мо­
мент, в който стават кардинални срещи и важни развръзки.
От начина на разрешението на поставените ми задачи ще
зависи дали отново ще стана свободен дух и ще се включа в
редицата на служителите Божии.
- Цялата Земя - казва ми той - сега е в един критичен
момент. Много сили ще кръстосат знанията и възможност­
ите си. От двете страни ще се употребят максимум усилия
- едните за разрушения, другите - да предпазят планетата
от това разрушение. В тази видима и невидима борба ще
вземат участие и същества от други планети. Светлите ду­
хове, за които Учителя говори, се вселяват вече в хората и
ще събудят у тях интерес към другите планети. Ще насочат
вниманието им към възможността за влизане в досег с Лу­
ната и някои от близките планети. Освен това същества от
други планети ще влязат във връзка с будните духове на
Земята по духови път. Като слушах всичко това, виждам
мащабите, с които работят същества, за чието величие и
големина ние не можем да имаме представа.”
‫״‬Наистина да ти се замае главата, рече си Стана. Ние
се смайваме с постиженията на съвременната наука, с
изстреляните спътници и ракети, но какво са пък тия
същества, какви знания, какви възможности имат, които
управляват и се грижат за истинските спътници, планети,
звезди, слънца... Наистина голяма наука се иска за това.”
“Навярно за големите същества, зачете тя, с оглед на
безкрайността на живота, мащабите за времето са съвсем
различни от нашите. Отначало се смайвах, когато ми
разкриваха някои от страниците на живота ми в Атлантида.
Виждаше ми се страшно далечно време. Но после свикнах
да гледам през съзнанието на Ру и не се учудвах, когато
пред мене оживяват записите на миналото отпреди хиляди
години. От това, което са ми разкрили, видях колко малко
човек познава сам себе си. В него се крият възможности да
стигне такова съвършенство, че да се слее с Бога, но се крият
и най-злите и разрушителни сили. Може би тъкмо в това се
крие задачата и силата на човека —да овладее тия сили и да
им стане господар. Тогава би могъл да ги употребява както
експлозивите за разбиване на скали или да ги впрегне в
някаква работа. Но ако ги остави да се развихрят, идват
страшните катастрофи лично за него, както е случаят с
мене. А когато това зло стане закон на човеците, както
казва Учителя, тогава идват големите катастрофи, които
унищожават цели континенти като Атлантида.
След Атлантида ние отново сме се срещали със Стана и
Лъчезар. Жаждата ми за знания, постижения, овладяване
на сили е била неизмеримо голяма и аз съм следвал по-
старшия си брат в пътя на посвещенията. Ето ни във
Вавилон, където сме придобили знанието на магите. Следват
посвещения в Египет. Колко труден и суров път сме минали
там, но жаждата е била голяма, а волята —силна. Индия
с нейните впити в небесата снежни върхове и с човеци,
подобни на тях, впили поглед във високите непристъпни
върхове на съвършенството. Колко себеотричане, за да се
помогне на ближния, колко остри завои и стръмни пътеки
в изкачването нагоре, за да потъпче, да унищожи корена на
злото в себе си.
От дълго време невидимите същества са ме подготвяли
за големия изпит, за кардиналната ми среща със Стана. На
няколко пъти прекосява тя стръмния ми път нагоре. Ето
една чудно мила, хубава среща. Аз се връщам от пустинята,
където съм прекарал дни и нощи в молитва и съзерцание. И
съм жаден, как страшно съм жаден! Нозете ми са изгорели
от горещия пясък, устните са пропукани от жажда. И ето,
при първия ручей се изправя пред мен девойка като тръс­
тика.
- Искаш ли да пиеш? - пита ме с медените си устни. -
Ако ти пиеш от стомната ми, всеки, който пие от нея, ще
оздравява, защото виждам - свят човек си. А в колибата ни
лежат болни моята майка и моето братче. Пий - подава ми
тя глинената стомна, - за да оздравеят те.
И аз пих и вложих живота си в устните си, които до­
коснаха гърлото на стомната. Но само от любов към болни­
те ли направих това? Когато тя си тръгна със стомната на
рамо, аз дълго гледах след нея и виждах чудната усмивка на
устните й, когато се обърна, а пламъка на очите й изгаряше
погледа ми.
- Бъди благословена, ти, дъщеря на Бога - прошепнаха
устните ми, а някой в мене се изсмя. Тогава се стреснах. Сги-
снах тоягата си и суров и затворен тръгнах по сухия прашен
друм на моя живот. И странно, когато болни протягаха към
мене немощни ръце, за да ги лекувам, в мене възкръсваше
споменът за девойката и аз с радост давах частица от живо­
та си, за да възвърна здравето на тези, които го нямаха.
Не зная дали картините, които разкриват миналото ми,
се дават в хронологичен ред, или разбъркано, но както и
да се дават, за мен е приятно да ги гледам. Освен тези на
падението ми.
Когато Стана е била жрица, аз съм бил фараон, но от
тези, които са имали не само държавна власт, а и духовна.
Видях как съм минал посвещение след посвещение. Лъче­
зар е бил мой баща и е владеел знания, каквито малцина
тогава са имали. Но младата жрица е дивна в своята хубост
и погледите на бащата и сина се спират върху нея. Съвсем
неочаквано жрицата умира, а аз до смъртта си съм носил
образа й в сърцето си.”
‫״‬Също като приказка, вдигна глава Стана, жалко, че така
накратко ги е описвал. Такива случки би ми било интересно
да чета.”

:166
 ‫״‬При фаталната ни среща Лъчезар е носил името Хелио
и е бил мой старши духовен брат. Много често виждам
да се разхождаме в подножието на висока планина и да
разговаряме. Понякога се изкачваме по стръмни пътеки, за
да достигнем светилищата.
Чудна звездна нощ. Хелио ми посочва една звезда, която
колкото повече гледаме, толкова по‫־‬голяма става. Ние ли се
приближаваме към нея, или тя към нас? Усещам съществата,
които обитават звездата или може би планетата. Нещо в
мен откликва на нечия мисъл или дивно мелодичен глас,
който не чуваш, а знаеш, че е красотата, в която потъваш
от преливащата хармония между онези там и нас тук. Как
хубаво ме погледна Хелио, когато отново бяхме един до друг
на върха! Някаква чудна виделина се разстилаше по цялата
планина и правеше очите на моя духовен събрат изпълнени
с неизказана мекота.
Веднъж, когато разговарях с Лъчезар, видях същата
мекота в неговия поглед. В мене лумна някогашната ми
благоговейна обич към него, но но в същия миг пламнах от
изгарящото ме страдание заради това, което после съм му
сторил.
Тогава чух Лъчезар да казва:
- Аз дойдох да поправим една малка наша грешка.
- Братко мой - коленичих аз до него, - прости ми!
- Щом се обичаме, значи Бог ни е простил.
Смаяно повдигнах глава. Това Лъчезар, малкият
Лъчезар ли ми говореше, или пробудилото се съзнание на
Хелио в него? Сега аз толкова много го обичам, че се чудя
как съм могъл по-рано да живея далеч от него. Може би
в дълбините на моята душа е стоял забравеният спомен
за покушението, което съм извършил някога над него, и
невъзможността да го погледна в очите, или все още се е
таяла необузданата ми ревност? Много ми се иска никога
да не докосвам този случай, да го залича от съзнанието си,
да го забравя. Но някой все ми го напомня. Тогава разбрах,
че не забравянето, а поправянето ще разреши въпроса.
Учителят в една от своите беседи казва, че отнетата
плът трябва да се възстанови. Трябва да родиш този, когото
си убил. Аз искам да направя всичко, за да поправя страш­
ното минало и да се възстанови духовната връзка. Макар тя­
лото му да е на дете, от всичко виждам, че той остава, както
и преди вековете, мой старши брат. Веднъж бяхме двамата
в стаята. Лъчезар пишеше домашното си. Изведнъж главата
му клюмна на масата. Помислих, че задряма. Но след ня­
колко мига той повдигна глава, погледна ме и каза:
- Една лавина щеше да засипе двама катерачи в Хима-
лайте.
- Какви катерачи? - учудих се аз.
- От някаква експедиция.Тръгнали да покоряват един
седмохилядник.
- И спасиха ли се?
- Да, спасиха се - въздъхна той.
Повече нищо не говорихме.”
Стана повдигна главата си. ‫״‬Боже мой, шепнеше, Боже
мой, ако само съм подозирала някога за това! Вярно е, че
Явор беше особен, но все пак си беше човек, младеж като
всички, разбира се буен, с пламнала глава и горящо сърце.
Но Лъчко? Лъчко е толкова странен, съвсем различен от
всички деца. Учителката му ми казва, че няма нужда да
го изпитва. Той знаел повече, отколкото е необходимо за
неговия клас. Това ме радва, но кой знае защо страдам. От
тримата аз съм най-нискостоящата. Ако те вървят, аз трябва
не да тичам, а да хвърча, за да ги настигна. Но за съжаление
нямам криле и съм един обикновен човек. Представи си, че
двамата един ден решат да излетят някъде или да отидат на
някоя друга планета, а аз, бедната, ще остана тук сиротна.
Но когато веднъж ходихме на Витоша и вървяхме с Филип,
той тогава ми каза, че при сегашното си развитие човек не
може да отиде с физическото си тяло на друга планета, а
само с духовното. Щом е така, нощем нека ходят където си
искат, но на сутринта да са тук.”
Стана се усмихна. Чудесии от 1001 нощ. Но все пак,
ако хората вече с човешките си умове могат да измислят
ракети и спътници, то защо пък големите същества, които
се занимават с благоустройството на планетите, да не могат
да ходят от планета на планета, от звезда на звезда? А и
тия, като Филип, които са следвали окултната школа на
Учителя и са прилагали това, което Той им е казвал, може
би са се научили да си събличат тялото както аз роклята
и да отиват с духовното си тяло където искат. Това надали
ще го постигне. ‫״‬Защо? Всичко това е въпрос на време”
сякаш някой пошепна до нея. Дали беше Ру? Ако той
сгъсти материята, би могла да го види. Но сега не, защото
е сама и все пак, макар и да го познава, щом той е толкова
необикновен, може да се изплаши. Нали хората се плашат
от необикновеното? Ако Явор е тук, от нищо не би се
уплашила, дори от смъртта. Ах, колко е хубаво да дочакат
старостта заедно и заедно да напуснат Земята! И къде ще
отидат? Може би Ру ще ги посрещне и ще ги заведе на някое
хубаво място. Но какво ще правят? А може да ги заведе и
на някоя друга планета. Там все ще се намери какво да
правят. А после, ако се върнат отново на Земята, дали ще
са заедно? Дали ще се познаят? Прераждането колкото е
хубаво, толкова е и лошо. Ако нямаше прераждане, щяха
да умрат, щяха да отидат на оня свят и щяха да са заедно
до безконечност. А така като се прераждат, има голяма
опасност да не би да не се познаят. Но това не може да бъде.
Тя би познала Явор между хиляди и милиони хора. Явор би
прекосил цялата Земя и би я намерил. Но защо да си мисли
сега за това?
Стана затвори тетрадката и се приготви да си легне.
Преди да заспи, тя отвори една от беседите на Учителя и
зачете: ‫״‬Човешката душа още не се е напълно проявила; у
човека има сили, които чакат най-благоприятни условия за
развиване”. Дали и в нея чакат тия сили? Филип беше й ка­
зал, че някога, преди кой знае колко време, била работила
много над себе си и имала големи постижения. Но после
слязла в по-гъста материя, допуснала известни грешки и по
този начин притъпила духовните си сетива. А дали отново
би могла да ги възобнови? Стана затвори книгата и после
пак я отвори наслуки. Така, беше казал Филип, Учителя
отговарял на някой важен въпрос, чието правилно разре­
шение би искал да знае човек. Тя се вгледа в страницата
и зачете: ,Ако вие се освободите и влезете в свободата на
Божествения живот, ще научите всичко. Ако схващате Бога
като всеобемна любов, в която животът може да се прояви,
ако Го схващате като Същество, което гледа с най-голямо
благоволение към най-малките и най-големите същества,
Той ще ви въздигне. Схващате ли Бога като същество, ко­
ето само наказва, Той няма да Ви помогне. Схващайте Го
като Същество на благост, Сила, в която няма смърт. След
20-30 години Бог ще ви повика при себе си, да види какво
са научили неговите деца, и после пак ще ви прати на Зе­
мята. Като види, че сте научили уроците си, ще ви прати
да служите във великата Вселена. В този живот всяка душа
ще задоволи всички стремежи, които има. Няма желание
на душата, което да не може да се осъществи. Но кога? Ко-
гато свършим това велико училище, в което се изучава за­
конът на надеждата. Приложете надеждата в живота си. В
надеждата няма меланхолия, скръб, отчаяние. В нея има
само радост и веселие. По това се познава този Божествен
принцип”.
Стана въздъхна с облекчение. Мъката, тежестта, която
чувстваше от месеци, я нямаше. Кой я бе отнел? Може би
Учителят? Нали и Явор казваше, че като чете това, което е
говорил Учителят, се свързва с Него? Наистина чудно. Беше
й съвсем леко.

. 170 :
 ‫״‬Схващайте Бога като благост и сила, в която няма
смърт” - колко е хубаво това.
***
В неделния ден Стана не вървеше, а летеше за свижда­
нето с Явор. Отдавна не бе била така радостна. Нещо пееше
в нея, а на устните й сияеше усмивка. Поздравяваше весело
срещнатите познати и кимаше одобрително глава, когато
те изпращаха много здраве на Явор. Като дойде в болни­
цата, нямаше още два часа, но като видя, че няма никого в
коридора, тихичко премина с бързи крачки и отвори врата­
та на стаята, в която бе преместен Явор. До леглото му тя
видя Ру. Зарадва се много, но докато се обърне да затвори
вратата, вече го нямаше.
Изчезна, каза си Стана и тръгна към Явор. Но за своя
изненада видя Ру да стои до възрастната жена на стария 60-
лен професор, седяща до леглото му. След миг Ру отново го
нямаше. Може би професорът беше много зле?
- Как е другарят професор? —запита Стана тихо жената,
когато беше дошла до нея.
- Зле. Пак му преливаха кръв, но... - поклати тя безна­
деждно глава и избърса стичащите се сълзи по страните й.
- Много ли ви е тежко? - запита я Стана съчувствено.
- Много. Оставам съвсем сама.
- Да - въздъхна Стана, - страшно е да остане човек
сам.
- Особено на стари години.
- Е, да, но може би ще му премине, може би ще оздра­
вее?
- Не - поклати глава жената, - лекарите ме предупре­
диха, нямат никаква надежда.
- Но понякога се случва животът да се крие под нокътя,
както казват старите хора на село, и пак да оживее.
- Ох, ако би могло да поживее още малко!
 Може пък и да оживее, не се тревожете. Всичко се
случва. И моят другар беше много зле, но ето, скоро ще го
изпишат.
- Но той е млад!
- За смъртта няма години, но дано не се случва —пог­
ледна тя към Явор, който седейки на леглото, четеше ня­
каква книга. - Ще видя за малко другаря си и пак ще дойда
при вас.
- Добре - погледна я през сълзи жената.
- Яворе —целуна го Стана, —идвах така радостна и весе­
ла, но се натъжих за стария професор.
- Няма да умре сега.
- ли ти каза? Аз го видях за миг и много се зарадвах.
Но веднага изчезна. Сигурно още ми е сърдит.
- Ако беше човек като нас. Но аз съм доволен, че си го
видяла. А ти, Сганче - стисна Явор пръстите й, - изглеж­
даш много добре.
- Да, олекна ми. Четох малко от беседите на Учителя,
сутрин и вечер по малко, и видях в тях само хубави, много
поучителни неща. Не е имало от какво да се страхувам.
- Гълъбице моя - прошепна Явор.
- Аз четох нещо от тетрадките ти, но да знаеш, Яворе,
вижда ми се като фантастична приказка.
- Нима нашата обич е приказка? Представи си, че се
родим след 500 години и аз ти разказвам за сегашната ни
обич от детинство.
- Наистина, всичко беше така чудно хубаво.
- А нима сега не е, Стане?
- И сега е, но всичко е някак много по-сложно. Заме­
сиха се много хора непредвидено и аз доста се обърках и
уплаших.
- Хора е имало винаги край нас.
- Да, но от тях не се страхувах,защото не те подтикваха
така да четеш, да учиш.

172
 - Нима това е лошо?
- Но ако един ден ме намериш за проста и ме изоста­
виш?
- Нима за това съм те търсил през хилядолетията, за да
те изоставя? Не, гълъбице моя, с тебе имаме много работа. С
тебе сме били и приятели, и брат и сестра, и родители един
на друг, а си била и моя любима, безкрайно много любима,
както сега.
Вратата се отвори и влязоха някои колеги и колежки на
Явор от службата.
- Аз ще отида при жената на професора.
- Иди. Поговори си приятелски с нея, насърчи я. Няма
да умре професорът сега.
Стана поздрави идващите приятели и отиде при жената
на професора.
- Моят другар - заговори тя на жената - мисли, че няма
засега опасност за живота на съпруга Ви. Забелязала съм, че
както мисли, така става.
- Дано! И Вие, и той сте ми много симпатични. Но мно­
го ми е тежко. Мислех си колкото имам да живея, да дам
половината на съпруга си, за да сме заедно до самата си
смърт.
- И аз така искам - да отидем заедно в отвъдния свят с
моя другар и да сме на едно място.
- Вие вярвате ли, че има отвъден свят?
- Сигурно има.
- Откъде си правите заключение?
- От много неща.
- И вярвате, че като умре, човек няма да изчезне?
- Разбира се.
- Да знаете колко съм мислила през тези дни, откак-
то се влоши състоянието на Стойко, има ли онзи свят, или
няма. Има ли нещо, което хората наричат душа, или няма.
Ако има душа, значи и човекът няма да изчезне; тогава има
и онзи свят, свят, който душите обитават. Но мъжът ми не
вярваше. Аз като малка вярвах, но после, под негово влия­
ние, се обезверих. Сега искам да вярвам, а не мога. Ако той
остане да поживее още малко, решила съм да поговоря с
него по тия въпроси. Ако има нещо, нека се подготвим. Но
напоследък си мисля може ли толкова хора да вярват, че
има душа, че човек не изчезва, и тая вяра да не е основана
на нещо реално? Питам се понякога: може ли човек да из­
мисли нещо, което изобщо не е?
- И аз така мисля - че не може да се вярва без някакво
основание.
- А защо стоите права, седнете на този стол. Приятно
ми е да си поговоря с Вас. Като си мислех дали човек има
душа, припомнях си моята ранна младост. Тогава имах мно­
го красиви сънища, които, ясно знаех, не се дължаха само на
младостта ми. Така например аз много тъгувах за майка ми,
тя беше починала внезапно. Веднъж я сънувах и ме попита
дали искам да видя къде е тя след смъртта си. Разбира се,
че исках. Двете тръгнахме през голямо, много голямо поле.
Сред полето видях огромна двукрила врата, отворена. Доб­
лижихме я и минахме през нея. Пред нас се изправи плани­
на, а в подножието й - бездънна пропаст. Ние трябваше да
минем край пропастта по съвсем тясна пътечка. Майка ми
мина, като не вървеше, а сякаш се носеше над пътечката.
- Мамо - казах й, - страх ме е, не мога да мина.
Тя се върна, хвана ме за ръка и ме преведе по пътечката
край бездънна пропаст. След това вървяхме доста и стигнах­
ме едно селище. Влязохме в сграда. Една от стаите беше на
мама.
- Искаш ли да видиш баща си? - запита ме мама.
- Да, искам - отвърнах й аз. И докато й отговоря, тя
отиде сред стаята и отвори на пода един капак. За мое учуд­
ване видях долу, в тъмното, баща ми прав, във вода.
- Защо е тук? - запитах аз.
 - Заради грешките, които е допускал.
- И винаги ли ще стои там?
- Не, докато се измият Аз му помагам да се измият по-
скоро.
Тогава си спомних, че баща ми пиеше много и понякога
жестоко е бил мама. Тя е страдала и навярно затова сърцето
й беше така болнаво. Майка ми отново затвори капака и в
същото време в стаята влезе едно чудно, светло същество.
Гледах го смаяна, възхитена.
- Искаш ли да те поразходя малко? - запита ме светло­
то същество.
- Искам - зарадвах се аз и хванах подадените му свете­
щи пръсти.
Не зная как се намерихме отвън и пред нас се откри
прав, съвсем прав, безкраен, губещ се в неизказана далечина
път. От двете му страни имаше градини. От дясната страна
градините бяха пълни с цветя, дървета, плодове, но живи
- живи същества, които чуваха, разбираха и можеха да
говорят. Те бяха толкова хубави, толкова чудни, че гледах
прехласнато.
От лявата страна също имаше цветя, плодове, но бяха
празни, знаех, че в тях нямаше живот. Светлото същество
ми каза три пъти:
- Погледни вдясно, погледни вляво.
И аз все поглеждах. После то продължи:
- Ако вървиш все по този прав път, ще дойдеш един ден
при нас.
- Искам да остана още сега тук - казах му.
- Не, сега ще се върнеш.
- Но тук е толкова хубаво, искам да остана!
В това време видях мама разтревожена да ме вика. Свет­
лото същество беше изчезнало.
- Бързай - каза ми мама, - бързай, че ще затворят вра­
тата.
Тревогата на мама се предаде и на мене. Бързахме и две-
 те. Когато наближихме огромната врата, двете й крила бяха
започнали вече да се затварят. Тревогата на мама се удвои.
- Бързай! - подканяше ме тя.
И ние вървяхме колкото се може по-бързо. Когато
стигнахме до вратата, имаше тясна пролука, през която
мама ме мушна да мина. Едва бях преминала и тежките
огромни крила се затвориха. Дебели, железни синджири
заскърцаха и огромен катинар се заключи. Аз се събудих.
Сега, като стоях дни и нощи край леглото на моя съпруг,
този сън често идваше в съзнанието ми и се питах дали съм
вървяла по правия път, който ми бе посочило светлото съ­
щество. А по-рано никога не съм мислила за този сън, нито
за пътя, нито за светлото същество, което ми го показа.
Мъжът ми казваше, че всичко се дължало на моята млада
чувствителна натура и аз му повярвах.
- А може би тъкмо Вашата чувствителна натура е дола­
вяла една реалност, която грубите натури не могат - чу себе
си да говори Стана.
- Не зная. Аз много обичах съпруга си и много му вярвах.
Но сега си мисля дали пък е знаел истината? Той имаше, а
и досега има, много знания, но дали тези знания включват
всички въпроси? Ако сега се разделим, ще ми е много теж­
ко. Но ако съм уверена, че той ще съществува, макар и да
не го виждам, би ми било малко по-леко. Иначе е страшно.
Огромна празнота и пустота.
Струва ми се, че сега няма да си отиде —каза тихо
Стана.
- Така ли мислите? - погледна я с тъжните си очи же­
ната.
-Д а.
- И на мене така ми се иска. Трябва да имаме малко
време, за да поговорим със Стойко по тези важни въпроси.
Не може така да си отиде и да ме остави наникъде. Защото
в моята младост не само сънищата ми бяха така чудни, но
176 -- -------------------------
имах и... - жената спря продължителен поглед върху Стана.
Навярно искаше да разбере доколко може да й се довери.
- Можете да ми говорите съвсем свободно. Струва ми
се, че ще Ви разбера правилно.
- И аз така мисля. Откакто се запознах с Вас и другаря
Ви, си мислех, че с вас бих могла да поговоря, както говоря
със себе си. И така добре направихте, че дойдохте при мене,
защото непосилно тежко ми беше откакто той - посочи тя
лежащия - изгуби съзнание. А така, като разговарям с Вас,
ми поолеква.
- Разбирам Ви много добре. На мен също ми беше мно­
го тежко, когато Явор беше зле, но се молех и това ме 06-
лекчаваше.
- Молехте ли се? А аз не мога и затова може би мъката
ми е така ужасна. Някога бях друга, съвсем друга, имах мно­
го случаи, които ме убеждаваха, че животът продължава и
след смъртта. Понякога чувах как ми говори някой, без да
го виждам, а понякога виждах. Но Стойчо винаги ми каз­
ваше: ‫״‬Слаби нерви”. Всъщност знаех, че не е слаби нерви,
че е истина онова, което виждам или чувам, но толкова го
обичах и му вярвах! Всичко, което казваше той, за мене бе
истина. И никога не помислих, че може да дойде ден, кога-
то тази негова истина ще ми причини такова страдание.
- Когато хората се обичат, вярват си един на друг.
- Да, а аз наистина много го обичах. Бях сираче и пър­
вия, когото обикнах, беше той. Беше буен, избухлив и рев­
нив. За нищо можеше да се разсърди, аз страдах, но пак го
обичах. Такова е човешкото сърце. Достатъчно беше да си
науми, че някой ме погледнал по-особено или пък аз съм се
усмихнала, за да пламне и да ме остави насред пътя. Приби­
рах се плачешком вкъщи. Веднъж така се беше разсърдил,
че ми каза, че повече няма да го видя. А аз горката плаках
вечерта, плаках и се молих. Тогава много се молех на Бога.
И чух глас да ми казва: ‫״‬Не тъжи, той пак ще дойде, ще
се отсърди и ще се вземете”. Но не можех да повярвам, за-
щото страшно се бе разсърдил този път, и така си легнах
плачешком. Не помня как съм заспала, но по едно време
се събудих и почувствах, че има някой в стаята. Стана ми
малко страшно, защото бях уверена, че съществото, което
беше в стаята, не е от този свят, и повдигнах завивката, за
да се скрия. Но тази, която и други път ми се бе явявала,
ми каза: ‫״‬Не бой се, аз съм. Не тъгувай, той ще се отсърди и
ще се вземете”. На сутринта, още ре бях станала, чух, че ми
подсвирква под прозореца. Плаках от радост. Ето виждаш,
всичко се случи, както ми беше казано, а после му повяр­
вах, че никой нищо не ми е казвал.
Жената замълча, а Стана си каза: ‫״‬Виж ти, имало и
други хора, които виждали и чували. Тогава няма защо да
се страхувам за Явор”.
Жената въздъхна дълбоко и пак заговори. Явно чувства­
ше необходимост.
- Когато почина единственото ми дете, девойче на 16
години, тогава, знаете ли, тя ми се явяваше често и тряб­
ва да Ви призная, че ми беше много трудно да вярвам на
мъжа си. Отнач^о не му казвах, но самото това неказване
ми тежеше, защото бях свикнала всичко да споделям. А ка­
жех ли му, той започваше да ме убеждава, че съм виждала
материализирано моето желание да я видя. И пак в края на
краищата било слаби нерви. А аз я виждах съвсем ясно.
Веднъж миех плодове в кухнята. Обръщам се и виждам
Аси. А да знаете какво е майката да види своето дете, и то
при такъв случай. Цялото ми същество се изпълни с радост
и болка, с щастие и скръб. От очите ми бликнаха сълзи, а тя
бавно, съвсем бавно тръгна към мене. И въпреки неизрази­
мото щастие, че я виждам, в мене дойде страхът от тези, ко­
ито са вече отвъд. А тази прегръдка щеше да бъде странна,
както е странно за нас и идването на тези, които не са вече
тук. Тя беше вече съвсем близко, на една крачка от мене, и
аз й прошепнах: ,Асенце, не идвай по-близо, детенцето ми,
но ела оттатък при баща ти”. Тя се спря и ме погледна. По­
сле, все така гледаща ме, тръгна с гръб назад докато стигна
прага на вратата и изчезна в другата стая.
Много исках да не казвам на Стойко за това идване, да
го запазя само за мене, но не можах. Като вечеряхме, разка­
зах му го. Той ме прегърна и милвайки косите ми, ме увери,
че съм видяла собствената си мисъл за нея. Може ли тако­
ва нещо? Той беше чел много и ме уверяваше, че може, и
аз му повярвах. Но сега тъкмо това вярване, че животът не
продължава след смъртта, е най-страшното за мене; то е на­
казанието, че позволих да разруши вярата ми.
- И не съм бил прав - чу се тих глас откъм леглото на
болния. Стана и жената на професора се стреснаха. Профе­
сорът ги гледаше с премрежен поглед.
- Боже милички - просия жената, —Боже милички, той
се върна в съзнание.
- Да, върнах се - говореше със съвсем отпаднал глас
болният —и те чувах. Ти си имала право. Върнаха ме да ти
кажа това. Но сега съм много уморен, трябва да поспя, да си
почина малко. После имам да ти разказвам много неща.
***

- Кой дойде? - запита професорът.

- Ася се върна от работа - отвърна жена му. В същия
момент влезе Стана свежа, заруменяла от студа, усмихната.
- Да знаете какъв чуден ден е вън - заговори тя, след
като поздрави. —Сняг вали на едри парцали и все пак ня­
къде горе прозира слънчев лъч и всичко се превръща във
вълшебна приказка.
Професорът и жена му гледаха Стана с обич. Откакто се
сближиха в болницата, кой знае как тя се превърна в тяхна­
та любима Ася и на майката й се искаше по-често да повта­
ря това име. И изневиделица им хрумна идеята да повикат
Стана, Явор и детето да живеят у тях. Какво да правят сами
в големия апартамент? Стана едва не се разскача от радост.
Тъкмо и Явор няма да прехожда това голямо разстояние, за
да отива в университета, а и Лъчко ще ходи в някое близко
училище. След всяка нова среща в болницата мисълта да
повикат при тях тия млади хора се затвърдяваше у професо­
ра и жена му и най-после, заедно с връщането на професора
вкъщи, Яворови си пренесоха вещите. Стана не можеше да
си намери място от радост. За такъв голям, слънчев, хубав
апартамент, и то така добре уреден, Стана и насън не може­
ше да си помисли. Явор прие отначало с неохота предложе­
нието, но жената на професора беше кротка, мила жена и се
отнасяше с него винаги като със син. В нейно присъствие
той се чувстваше спокоен. Атмосферата, която тя създава­
ше, беше приятна, лека. И най-вече в духовно отношение
беше така хубаво разбран.
Стана се бе превърнала в свежа жизнена струя за про­
фесора и той очакваше с нетърпение да се върне от близ­
кия пощенски клон, където за щастие си бе намерила мно­
го бързо работа. Разбира се, благодарение на авторитета на
професора. Я ь ^ също беше получил стипендия. Стана едва
не тичаше по улицата, когато пазаруваше и усмихната се
връщаше вкъщи. Професорът изчакваше търпеливо да из­
лезе от стаята жена му, за да поговори с нея. Приятно му
беше да слуша мнението й по различни въпроси и винаги
започваше така, сякаш току-що бяха прекъснали разговора
и трябваше да го продължат. А може би мислено бе разго­
варял с нея, докато я чакаше.
- Станке, ти какво ще кажеш? - заговорваше той, ко-
гато виждаше, че в стаята е само тя. - Трябва ли да вярвам
на това, което видях, когато съм бил в безсъзнание? Винаги
мисълта ми се връща все на него и мисля кое всъщност е
реално. А все пак ясно видях всичко и зная, че ме върнаха
на Земята. Така ми казаха. Бях в голяма кръгла стая с елип­
совидна маса по средата. Край нея бяха насядали трима
старци. Единият разтваряше голяма книга. Аз стоях прав,
книгата стана като широка кинолента, на която беше фил­
миран целият ми живот. Кажи ми, Станке, дали това беше
само сън, или в него се крие някаква реалност?
- Явор казва, че според Учителя целият живот на чове­
ка се записва, филмира.
- Но слушай по-нататък. Когато премина пред очите ми
целият мой живот, отведнъж вратата се отвори и влезе Ася,
момиченцето ми. Но хубава като ангел. С бяло венче на чер­
ните си коси и с бяла дълга рокля. Преобърна ми се сърце­
то, като я видях. Сълзи от умиление бликнаха от очите ми.
А тя стои и ме гледа, но да знаеш как! Очите й чудно хубави
и проникваха в душата ми. Старците й направиха знак, тя се
приближи до тях и им се поклони, после тихо разговаряха
нещо. Те поклатиха глава. Тогава Ася се обърна към мене и
каза:
- Искаш ли да те разведа малко из този свят?
И докато й отвърна, намерихме се отвън. Но такава чуд­
на красота видях, каквато нямам думи да опиша. Вървяхме,
не, не вървяхме, а сякаш летяхме или се носехме над пъте­
ка, осеяна със светещи камъни, и като се изкачихме на вър­
ха, пред очите ми се разкри най-прекрасната долина, която
човек може да си представи. Изглежда че бяхме много на­
високо, а скалите отвесни, защото се виждаше много ясно.
През долината протичаше река, а край нея имаше някакво
селище, зад него пак започваше планина, но от къщите на
селището, от околността му излизаше някакво едва доло­
вимо златисто сияние, което придаваше чудната красота на
всичко. Бих гледал с часове, но не зная как се намерихме на
друго място. Вървяхме по пътека, обсипана с цветя и стиг­
нахме голяма сграда. Невидими ръце отвориха големи вра­
ти и като ги преминахме, навлязохме в обширна градина, в
която цъфтяха невиждани от мене дотогава хубави цветя. И
 когато ветрец ги полюляваше, чуваха се най-нежни мело­
дии. Докато гледах и слушах, дойдоха чудно хубави млади
момичета като Ася.
- Тази сграда —посочи ми Ася —е нашето училище, а
тези момичета са моите съученички. Да знаеш каква хубава
учителка имаме. Искаш ли да я видиш?
- Разбира се - отвърнах аз, а в себе си мислех: ‫״‬Как да
разбера всичко, което виждам? Нали Ася я погребахме, зна­
чи трябва да я няма, а ето, тя е жива. Как е възможно?”.
- Възможно е - отговори за моя изненада на мисълта
ми Ася, - защото човек не изчезва, а само съблича една дре­
ха, с която е живял в един свят, после с друга дреха, или
тяло, както обикновено се нарича, живее в съответния за
него свят. Но това тяло и този свят са от такава материя,
за която е необходимо да се развие специално зрение, за да
може да бъде видяно.
- Майка ти казваше, че те виждала.
- Да, защото тя е работила някога и е изработила това
зрение. Но ти я накара да повярва на твоята слепота. Затова
измолих светлите старци да те върнат на Земята и да ка­
жеш на мама, че реално съществувам, да вярва на очите си.
Кажи й, че ще дойда да я посрещна, когато настане момен­
тът да се пресели отсам. Но дотогава има още време. А сега
да заработи над себе си духовно, както е работила някога.
- Работила ли? - запитах аз. - Кога е работила?
- Отдавна.
- А защо не ми е казала?
- Защото е забравила.
Докато си мислех как е могла да забрави Кинето, когато
е имала винаги такава бистра памет, една врата се отвори и
се намерихме пак, не зная как, в огромна зала. До една маса
стоеше млада жена със свитък в ръка. Като се приближихме,
бях поразен. Цялата излъчваше някакво чудновато сияние
и беше неизказано хубава. Но от всичко най-необикновени
бяха очите й и не мога да намеря думи, за да ги опиша. Бяха
живи, проникващи с лъчистата светлина, която струеше от
тях. Ася се поклони ниско, а аз не знаех какво да правя.
Само си мислех: ‫״‬Ако е истина всичко това, което виждам,
значи теорията, че след смъртта всичко изчезва, не е вярна.
Но защо досега не съм могъл да го видя?”. Ася погледна
учителката си. Тя кимна с глава. Тогава Ася ми рече:
- Не си могъл да виждаш, защото физическото ти тяло
като твърда черупка те обграждаше и ти пречеше да имаш
досег с нас - отговори пак Ася на мисълта ми, - но сега,
като си извън него...
- Как така извън него? - учудих се. - Та аз съм с тялото
си.
Учителката само ме погледна. Кой знае защо се по­
чувствах засрамен.
- Ще трябва да се връщаш вече - каза ми Ася.
Исках да се сбогувам с необикновената учителка, но
точно в това време като от земята изникна една приятелка
на Ася, която бе починала две седмици след нея.
- И ти ли си тук? - запитах я аз.
- Тук съм - усмихна ми се тя.
- А какво правиш?
- Учим.
- Че какво учите?
Девойчето се усмихна, а аз не можех да повярвам на
очите си. Живи са, повтарях си. И все пак всичко ми бе мно­
го чудно. Изведнъж се намерих в болничната стая. Огледах
се. Виждам леглото, а в леглото - човек. Вглеждам се - аз.
Смаях се. А Кинето и ти седите и нещо говорите.
- Увери ли се сега? - посочи тялото ми Ася.
Гледах като онемял. Не знаех какво да кажа. Като се
обърнах, нея я нямаше, а аз се намерих в леглото. Събудих
се. Какво мислиш, Станке, сън ли е било всичко това?
- Не, не е било сън.

183
 - А какво?
- Според окултната литература, която чете сега Явор,
това значи, че си бил извън тялото си.
- Но как?
- С друго тяло, от по-фина материя.
- А красотата, която видях! Бил съм в Швейцария, кач­
вал съм се на Алпите, но никъде не съм видял такава красо­
та. А къде мислиш ме е развеждала Ася?
- Не зная. Може би Филип или някой друг знае.
- Не, не искам да разговарям с други по този въпрос.
Ще кажат, че професорът е мръднал.
- А, Филип никога няма да каже това.
- Но може да разкаже на някого и ще се разнесе мъл­
вата.
- Първо, Филип няма на никого да разправи разговора
си с тебе и второ, има ли значение какво ще кажат хората?
- Как така, всички знаеха идеите ми, разбиранията, с
които цял живот съм живял и сега отведнъж... Ще кажат:
‫״‬Побъркал се е професорът, нали е вече стар и болен”.
- Но нима истината не е по-важна от мнението на хо­
рата?
- Истината! Та кой ще я повярва? Кинето колко пъти
е казвала и аз не й вярвах, че чуждите хора ще повярват.
После, аз не съм се убедил напълно. Отначало всичко, кое­
то видях, беше сякаш самата реалност, но колкото повече
минава времето, размислям, размислям. Може би като съм
бил в безсъзнание, оставеното без контрол въображение да
е създало всички тези форми?
- Защо пък сега, като си в съзнание, не си създадеш та­
кива форми? Сигурно би ти било много приятно да видиш
и разговаряш с Ася.
- Не мога. Опитвах много пъти, но само си спомням как
я видях, а да застане пред мене, да ми заговори - не мога.
- Значи не е било въображение.
 - И Явор така ми казва. С него ми е приятно да разгова­
рям, но гледам да не му отнемам времето. Нека учи! А твоят
Лъчко ми спомена за една синя тетрадка на Ася, със стихо­
ве. И в нея едно писмо до едно приятелче на Ася, прощално,
когато тя вече разбрала, че ще напусне Земята. И представи
си, намерихме тетрадката и в нея - писмото. А как така той
е знаел за нещо, което самите ние не знаехме?
- И той като мама Кинче има изработени сетива, чрез
които може да влиза във връзка с тези от отвъдния свят.
- Хайде де, а не сте ми казали досега.
- Не се е случвало.
- Гледам го затворено, мълчаливо момче, но откъде да
ми дойде наум, че може да има такава дарба.
- То не е дарба.
- А какво?
- Учителят казва, че всичко е резултат на дълъг труд.
- А кога се е трудил Лъчко? Той е още дете.
- Нали и по‫־‬рано ти казах, че човек идва много пъти на
Земята. Лъчко също е бил и тогава е работил. Но най-добре
е да ти прочета какво казва Учителя по този въпрос.
Стана изтича до тяхната стая и се върна с беседа в ръка.
Седна на стола и зачете:
‫״‬Душата е в сила да създаде всички свои форми. От нея
зависи да дойде да живее на Земята колкото пъти пожелае.
Онази душа, която иска да се прероди, преражда се”.
- По начало значи съществува душа според Учителя ви.
- Разбира се. Сега ще чуеш какво казва за нея.
‫״‬Като казвам душа - четеше Стана, - разбирам онази
съзнателна, Божествена душа, която може да дохожда тук
колкото пъти пожелае.”
- Ако всичко това е истина - замислено говореше про­
фесорът, - науката ще се обърне с главата надолу.
- А Филип казва, че тъкмо тогава ще се обърне с главата
нагоре.
185
 - Не само сега, Станке, но и през всичките времена е
имало хора, които са вярвали, че има в човека някаква без­
смъртна субстанция, но въпросът е как може да се докаже.
- Може би това не е въпрос на доказване, а на опит.
Вече имаш този опит.
Той поклащаше замислено глава. Но вечерта, след вече­
ря, той обичаше да заговаря Явор пак върху въпроса, който
го интересуваше.
- Яворе, кажи ми —запитваше го той, - ако когато бях в
безсъзнание, бях умрял, как щях да докажа на Кинчето, че
пак съм жив.
- Най-лесно е да й кажеш това насън.
- Защо насън?
- Защото насън съзнанията се срещат без своята плът и
могат да разговарят.
- А наяве, не насън, не можех ли да й се обадя?
- Може, зависи доколко са ти възможностите. Но най-
вероятно щеше да почукваш на прозореца, на гардероба.
- Когато ходех преди години, заради Асито, на гробища­
та - заговори съпругата на професора, - една жена ми раз­
каза за такова почукване. На тяхно приятелско семейство
починала жената. Съпругът останал сам и понеже живеели
близо, често ги спохождал. Една вечер, когато разговаряли,
на вратата се почукало три пъти. Гостът очаквал приятели­
те му да видят кой чука, но те само се погледнали един друг
и продължили да говорят. Втори път се почукало по същият
начин, но домакините пак не реагирали. Когато на третия
път се почукало тихо, но ясно, гостът запитал:
- Защо не отворите на този, който чука?
- Защото този, който чука, не е от този свят.
- Как така? - учудил се гостът.
Домакинята, която била духовно издигната жена, се ус­
михнала малко тъжно и казла:
- Обажда ни се твоята съпруга, Анчето, моята добра
приятелка. Можеш да отвориш вратата, ако искаш, ще ви­
диш, че в коридора никой няма, защото няма откъде да вле­
зе. Външната врата е заключена.
Озадачен гостът се замислил, но все пак станал и отво­
рил вратата. Запалил лампата в коридора. Никого нямало.
Влязъл в кухнята - също. Външната врата на апартамента -
заключена със секретна брава. Малко смутен, гостът се вър­
нал в стаята и затваряйки вратата, усетил едва доловимо да
го облъхва ароматът на парфюма, който жена му най-мно­
го обичала. Тримата мълчаливо се спогледали. От очите на
госта бликнали сълзи и той си отишъл.
- Кине, а аз как да ти се обаждам? - запита професорът
жена си.
- От този свят - усмихна се тя, - ще си бъдеш тук.
- Но нали временно ме върнаха?
- Временното може да бъде години.
- Все пак, Яворе, никак не е леко да знаеш, че малко ти
остава да живееш.
- Да, когато не сме уверени, че животът продължава -
усмихна се Явор.
- И все пак отиваме в една неизвестност, тъмнота, неяс­
нота. Не зная дали ще е лек животът там, като се отиде.
- А има същества, на които да живеят в отвъдния свят е
по-леко, отколкото тука - каза неочаквано Лъчезар.
- Защо? - запита професорът.
- Защото в дома на нашия Небесен Баща е безкрайно
хубаво.
Стана и Явор спряха продължителен поглед върху Лъч-
ко, а той си взе отново книгата с приказките, сякаш нищо
не е казал.
- Това дете е съвсем различно - помисли си професо­
рът, а жена му отиде и целуна Лъчко по страничната.

187
 ‫• א־־ א־־ א־‬

Стана беше седнала до големия широк прозорец и за­

шиваше копчета на блузичката си. Лъчезар рисуваше. Нео­
чаквано той вдигна главата си и рече:
- Маме, макар да те обичам безкрайно много, все пак
ми се иска да се върна там, откъдето съм дошъл.
- Защо, детето ми?
- Защото там е неизказано по-хубаво от тук. Там е тол­
кова светло, че тук изглежда тъмно. Там хората не вървят с
крака, а се носят над земята. И колко са красиви да знаеш!
- А къде е това, Лъченце?
- Ако ти кажа, няма да повярваш.
- Но все пак кажи ми.
- Сама разбираш, че не е на тази земя, а на друга.
- На друга планета ли? Тъй както върви науката, Лъче,
един ден може да отидем с някоя ракета.
- О, маме, с тези тежки тела! Невъзможно!
- Но докато ти пораснеш, науката ще напредне извън­
редно много.
- Съмнявам се, мами, че докато съм тук, на Земята, нау­
ката ще напредне толкова много.
Вечерта Стана сподели с Явор чудния си разговор с Лъч-
ко.
- Понякога, Яворе - каза му тя, - ми прави впечатление,
че Лъчко говори съвсем по детски. А понякога се смайвам.
Говори не за годините си.
- Зависи кое съзнание се пробужда в него - дали това, с
което сега живее, или онова, което е било и ще бъде.
- Ако не си ти, Яворе, всичко това страшно би ме обър­
кало.
- Защо, гълъбице моя?
- Така. Ако можех някога да си помисля, че един ден
ще разговаряме с тебе така, както сега...

...— 188= = ----------------------------------------- - » ■,

 - Но не ти е неприятно, нали?
- Свикнах. И може би, ако започнем да живеем един
обикновен живот, без тези разговори, ще ми се види безин­
тересен.
- Нали? - зарадва се Явор. - А то е защото и ти някога
си живяла по високите върхове, дишала си чистия им въз­
дух, влизала си в досег с големи, светли същества.
- А защо нищо не помня?
- Слязла си и си заспала много дълбоко, упойвана от
земната обич.
- Но нима не е прекрасна и земната обич? Да те оби­
чам, това е красотата в моя живот. А да те няма, това е най-
страшното.
- А защо да ме няма? Знаеш, че никога няма да бъде
време, когато да не сме.
- Да, но все пак, както сега сме на Земята, не намираш
ли, че е много хубаво? Знаеш ли, Яворе, че искам да имаме
още едно дете?
- Не мислиш ли, че товарът ни ще стане доста голям и
няма да можем да летим лесно към Слънцето? - усмихна се
Явор.
- На Земята животът е прекрасен, Яворе, не искам ни­
кога да умираме.
- Ние няма да умрем! Само ще си оставим телата.
- И после?
- После според нашия сегашен живот ще отидем в съ­
ответния духовен свят. Но и за там, мила, се искат разви­
ти сетива, затова сега трябва да изработим нашите духовни
очи, уши, за да не бъдем там глухи, слепи.
- Но как?
- Нали затова сме влезли в школата на Учителя - за да
се научим как.
- Ах, Яворе, а на мене понякога никак не ми се учи.
- Но нали, гълъбице моя, искаш да бъдем все заедно?
А като учим, ще вървим от клас в клас, ще вървим ръка за
ръка.
- Ръка за ръка, това най-много ми харесва. Но защо
трябва да учим?
- Учителят казва, че знанието е светлина.
-И ?
- И когато отидем в другите светове, ще бъдем в свет­
лина. Ако ти само би могла да се пробудиш за онези пре­
красни светове, в които си била!
- Каквито и да са били тези светове, за мене нямат зна­
чение.
- Защо? - учудено я гледаше той.
- Защото обичам Земята и настоящето ми е най-важно,
в него си ти.
- Но нима не искаш да дойдеш в бъдещето, където ще
бъда пак аз?
- Разбира се, Яворе.
- Тогава трябва да учим и работим над себе си.
- Но кажи какво.
- Да четем внимателно беседите и да изпълняваме как-
вото пише там.
- Кажи ми нещо конкретно.
- Да се научим да не критикуваме никого, да помагаме
на нуждаещите се безкористно, да се обичаме, без да се ре­
внуваме.
- О, това вече за мене ще бъде мъчно.
- А това е най-важното. Освен това трябва да се научим
да виждаме Божественото във всеки човек и да го обикнем.
Тогава ще обичаме всички хора еднакво.
- Значи, ти, Яворе, ще обичаш всички както мене ли?
Така ли?
Явор усмихнат я привлече в прегръдките си.
- О, мила, това е такъв висок връх, за който ще ни тряб­
ва много време, докато го изкачим. Но бихме могли да за­
почнем с това да виждаме във всеки човек по нещо добро
- това е, което Учителят толкова често ни казва.
- Добре, Яворе - отговаряше тя.
И в себе си мислеше, че трябва да не се дразни от колеж­
ката си, която има навик така глупаво да се хвали и преуве­
личава нещата. Глупаво, тази дума глупаво изобщо трябва
да я махне от речника си и трябва да намери нещо хубаво в
нея. Но какво? Още като влезе, и вдигна високомерно раме­
нете си. Ето, това не трябва да вижда. А какво? Ще трябва
специално да я наблюдава и да види хубавото. Освен това
разсилната и двете раздавачки постоянно говорят за моди­
те. Толкова плиткост никога не е очаквала от млади моми­
чета. Но защо да мисли за тях? Най й е приятно да мисли за
Явор. Какво е той? Той е едно голямо любящо сърце, пълно
с живот! Той е прекрасно езеро със златисти преливащи се
вълни, които я обливат от всички страни. Явор е огромно
дърво, в чиито клонища се гушеше като малка птичка. Явор
беше топлата, любяща пазва, в която се приютяваше и то­
гава не се страхуваше от нищо. А какво е Лъчезар? Обичта
й към него е чудна и пречудна. Напоследък с нея ставаха
странни неща, когато си мислеше за Лъчко. Не знаеше буд­
на ли е, или сънува чудни сънища.
Веднъж се видя да върви по голите склонове на някаква
планина. На върха вижда изправен младия отшелник. То­
гава си спомня, че точно за да отиде при него е тръгнала.
Когато го наближава, коленичи пред нозете му. Сълзи се
стичат по бузите й и тя навежда ниско глава. Избраникът
на сърцето й е болен - нека оздравее. Когато вдига главата
си, среща погледа на отшелника. Стана се сепва - Лъчезар!
Очите му я гледат със светлина и обич. Но колко странно,
от сърцето на отшелника излизат чудни лъчи, които се пре­
плитат и превръщат в стълба към небесата. Стълбата сякаш
е жива и я кани да се качи по нея. Но тя се спира. Там в до­
лината я чака той. Кой? Явор! Не, тя не може да го остави и
да се качи на небесата по златистата стълба.
Понякога Стана се питаше не са ли тези чудни сънища
под влияние на това, което чете в тетрадките на Явор, или
пък са от беседите? Но независимо от всичко, на нея й е
така приятно, когато ги сънува.
Едва задрямала веднъж, тя чу някой да свири на флейта.
Мелодията е нежна, дивна. Тя тръгва. Недалеч пастир пасе
стадото си и свири на сребърна флейта. Уж е прост пастир,
а на косите му има лаврово венче и от пръстите му, кои­
то държат сребърната флейта, се излъчва златисто сияние.
Когато наближава, водена от нежната мелодия, пастирът
вдига главата си и очите му срещат тия на Стана. На нея й
се струва, че той я вика в някакъв незнаен свят, приказно
хубав - иска ли тя да тръгне? Разбира се, че би тръгнала, но
си спомня, че не е сама. Млякото в гръдта й напира. А, да,
тя има малко детенце - Явор! О не, тя не може да го остави,
за да тръгне към чудния свят, където я викат очите - очите
на Лъчезар.
Когато тя сподели с Явор този сън, той само помилва
косите й и целуна очите й.
А веднъж не се чувстваше много добре и полегна, до-
като се върнат Явор и Лъчезар. Беше уморена и бе заспала
веднага, но се чувстваше будна в съня си и се видя как върви
по пътека, виеща се по склона на висока планина. От двете
страни на пътеката цъфтяха прекрасни, невиждани никога
от нея бели, розови, сини цветя. Бързаше. А, да. Отиваше
при този, който я бе отгледал от малка и искаше да й от­
крие тайни, които обикновено не се казваха на жена. Но той
вярваше в нея и я допускаше в светилището. Стана стигна
до огромна пещера от бели скали, изобразяващи най-чудни
фигури. От двете страни на пещерата се спускаха каменни
драперии. Кой ги беше изработил? Тя прекрачи прага на пе­
щерата и чу ромона на поточе. Отклони се от него и влезе
в голяма каменна зала. Беше осветена, а не се виждаше от­
къде идва светлината. Белите чудни скали ли я излъчваха?
На кръгла каменна маса имаше светилник със седем свещи,
а до него - разтворена книга. Тя се наведе и видя на двете
големи страници на книгата звездното небе. Изведнъж си
спомни, че този ден е неин рожден и че това са звездите,
които са били на небето, когато се е раждала. Посветеният
бе сторил това, но къде беше самият той?
В първия момент тя искаше да седне и разчете това,
което бяха написали звездите за предстоящата й година,
но после се усмихна и тръгна да търси покровителя си. В
същия миг изникна като от самите скали верният ученик
послушник на посветения и я погледна. Очите му без думи
я подсещаха да седне на стола и да се занимае със звездното
небе. Може би имаше нещо важно? Нещо предупредител­
но? Но отново някой разсея в нея тая мисъл и тя излезе
от залата, премина през дългия подземен коридор и излезе
през знаен само от нея отвор - откъм другата страна на пе­
щерата, където имаше голяма градина. Разцъфналите вейки
и надвисналите клони я правеха вълшебна. Ръководителят
й вървеше по тревиста пътека с някого. От двете страни на
пътеката цъфтяха цветя, а те разговаряха. Като наближи,
Стана си спомни, че беше виждала този духовен събрат на
посветения отдавна, преди години, когато е била може би
още дете. Може би е бил в някакви школи? Тя се спря и
почака. Когато срещна очите на този, който искаше да я до­
пусне до посвещение, видя в тях обич и някаква тиха печал.
Изведнъж се сепна. Това бяха очите на Лъчезар с тяхната
печал. Но я привличаха очите на този, който вървеше до
него, и тя го погледна. Те бяха изпълнени със светлината на
знанието и сякаш проникваха вътре в нея. Миг след това те
сякаш просияха и едва доловима усмивка премина по уст­
ните му. Тя искаше да отмести погледа си и не можеше. В
нея сякаш се пробуждаше нещо, което е спало много дълго.
Неясен спомен за някакво минало искаше да изплува в съз­
нанието й. Само в детството си ли бе виждала този човек?
Не. Спомен за някакво безкрайно щастие я изпълни и тя
притвори очи. Когато ги отвори, покровителят й го няма­
ше. Пред нея стоеше само младият му събрат. Явор!
- Помниш ли ме? - запита я той.
- Да - отвърна тя тихо.
- Откога?
- От незнайни времена.
Той се усмихна, а тя си спомни обета, който бе дала,
прекрачвайки прага на светилището, и поиска да си тръг­
не.
- Защо си тръгваш? - запита я той. - Боиш ли се от
собствената си слабост?
Тя се спря и го погледна, а той продължи:
- Не се плаши, нозете ни са направени от злато, сърцето
от смарагд, а на темето ни грее светлината на хилядолист-
ник.
Тя наведе ниско главата си и отново поиска да си тръг­
не. Но чу да й говори:
- Нали знаеш, че силите на светлината са по-властни от
тези на тъмни‫ ״‬ага?
Изведнъж тя се обърна и си тръгна. В залата пред масата
беше седнал покровителят й, вглъбен в картата на звездния
мир. Тя коленичи пред него и прошепна:
- Простете ми, нима мога да обичам друго, освен свет­
лината, струяща от Вашето чело, която ми дава възможност
да прониквам в скритите за мен тайни!
- Грешката не е твоя - промълви той. - Аз трябваше да
знам, че земните въглени на твоята човешка плът са живи
под пепелта, с която ги беше покрила. А може би съм знаел,
че са живи, но съм искал да вярвам, че с времето те ще се
преобърнат в диаманти? Нали за мен самия пристрастието,
което проявявах към теб, и затварянето на очите за извест­
ни твои слабости, са все пак израз на Земята в мен? Духов-
ните богатства, които изобилно изсипвах в твоите крехки
шепи, не бяха ли моята несъвършена обич към теб?
- О, не, не - запротестира тя през сълзи. - Вие сте най-
съвършеното същество, което съм срещала на Земята.
- Времето ще покаже това - изправи се той.
Когато Стана се пробуди, беше цяла вледенена. Какво
беше това? Сън ли?
- Не, не е сън - пошепна някой до нея.
Тя с мъка обърна главата си. Нямаше никой, а все пак
чувстваше присъствие. Клепките й сякаш се залепиха, тя­
лото й се вдърви и тя потъваше, потъваше нанякъде. Ня­
какъв копнеж я пробуди от това състояние и тя видя, че
върви по пътеката към планината. Чувстваше някакъв зов,
силен и властен. Ето младият събрат, той идва по пътеката
и тръгват заедно. Прекрасното, което я изпълва, я кара да
се чувства неземна. Толкова е лека и ефирна. Той върви до
нея и когато погледът му срещне нейния, протяга ръка във
въздуха и миг след това й поднася чуден, ароматен плод.
Тя го гледа сияеща, усмихната. Да бере от въздуха цветя и
плодове и да й ги поднася за нея не беше чудно - и по-го-
леми неща можеше да прави покровителят й. Но не беше
само показване на знанията, които беше придобил, а израз
на прекрасното чувство, което го изпълваше. Невидими ци­
гулки свиреха най-чудни мелодии, благоухание изпълваше
целия въздух. Дни ли минаваха, месеци или години? Стана
не знаеше. Но после какво стана? Отиват някъде.
- Къде? - пита го Стана.
- Слизаме на Земята - отвръща той.
Стана се оглежда наоколо. Няма цветя, няма птици,
всичко е пусто наоколо.
- Защо е така? - пита тя недоумяваща.
- Защото ни изгониха от Рая.
Тя не може нищо да разбере и му казва:
- Направи да се избавим от това пусто място, направи
да цъфнат отново цветята, направи да благоухае въздухът!
 - Ние слязохме на Земята - шепне й той, - нашата обич
е като обичта на всички земни хора и моите възможности
сега са толкова, колкото техните, и трябва да приемем съд­
бата си, както я приемат обикновено хората.
Къде са те? В някаква голяма река или езеро, или море?
Но вали, непрестанно вали, извива се буря.
- Направи да престане бурята! - моли го тя, а той милва
косите й и шепне:
- Нашата обич отново ще ни срещне, макар да трябва
да започвам отново. Но сега, сега ме целуни! Ето, виждаш
ли? Ладията е пълна с цветя и идва за нас, ние ще се качим
в нея и ще заплуваме в безкрайността.
Но ладия ли беше, или огромна вълна, която ги
понесе?
Стана се пробуди отново цялата в пот. Какъв беше този
сън? Вратата се отвори и влязоха Явор и Лъчезар.
- Ти трепериш - каза й Явор, като хвана ръцете й. - Из­
стинала си. Лъче, направи на мама топъл чай.
- В термоса има гореща вода, ще й приготвя сироп.
Като пиеше сиропа, Стана отведнъж се разплака.
- Какво 1*1 ‫ ײ‬гълъбице моя? - прегърна я Явор.
- Сънувах необикновен сън.
И тя му го разказа.
- Разкрили са ти нашата среща при слизането ни. И на
мен го разкриха, но по-детайлно. Пробуждат съзнанието
ни, Станче.
- Но за какво, Яворе, това не мога да разбера.
- Аз разбирам, Станче, един ден и ти ще разбереш и ще
благодариш.
- Може.
Вечерта Явор, след като доста чете математика, се за­
мисли върху съновидението на Стана. Явно е, че искат да
пробудят съзнанието й. Тя му прилича на дете, което роди­
телите пращат на училище, а то се заиграва по улиците, не
му се учи. Твърде мъчно разбират децата любовта на роди­
телите си, а също така и хората трудно разбират любовта на
големите Същества. Надолу се върви по-лесно, отколкото
нагоре, на човек да гуляе му е по-весело, отколкото да учи,
но резултатите водят в диаметрално противоположни по­
соки.
‫״‬Бедната Стана, мислеше си Явор, прилича на объркано
дете. Хем не му се върви с родителите, хем реве, като си
помисли, че ще го изоставят. А не може то да застави
родителите си да стоят насред път заради него.” Той отвори
тетрадката, където беше записал катастрофалната среща със
Стана. Какво бяха разкрили на нея? Една съвсем мъничка
частица от това, което е било, защото в дадения случай не
е необходимо да знае за страшната борба между двамата
духовни братя. За нея всичко е така просто: скарали са се и
естествено, че по-старият, нейният покровител, е трябвало
да отстъпи. Но не се касае тук до едно човешко отстъпване.
Когато му показваха стъпка по стъпка тогавашния му
живот, той ясно виждаше грешките, които е допуснал, но
нямаше сили и власт да изтрие нито една резчица от това,
което му се представяше. Само изтръпнал гледаше и което
е още по-страшно, изживяваше отново всичко, и то неизка-
зано мъчително.
- Твоята алчност за знания те доведе дотук - казваше
по-старият му събрат. - Стремейки се ненаситно към знани­
ята, ти ограждаше с все по-яки стени низшето себе, само да
не те безпокои. Но змията, която се преструваше на заспала
на дъното, разпали такива пожари, които ще изгорят всич­
ко в тебе.
- За всичко това трябва да имам грижата аз.
- Ако се касаеше само за тебе, пак бих ти обърнал вни­
мание, защото си ми брат, но сега ще изгориш и нея.
- Безкористен ли си в грижата си за нея?
- Малко повече от тебе. Но тъй както вървиш, ти уби­
ваш и себе си, и нея. Когато изтрезнееш от виното на пробу-
далите се желания, ще разбереш от каква пропаст, от каква
гибел съм искал да спася и теб, и нея.
- Но ако тя предпочита и в тази гибел да бъде с мене,
вместо в живота с тебе?
- Не се знае още какво предпочита.
- Така ли?
Явор притваря очи, той не иска отново да изживее раз­
вихрянето на страшните стихии у него. Не иска да види как
си е послужил със знанията и силите, които са абсолютно
забранени за лични цели. Но само той ли ги бе употребил?
Не. Макар че другият ги приложи само за отбрана. Но съз­
нанието на по-стария събрат се пробужда и приема да плати
с живота си. Не избягва смъртта. А може би не е могъл? И
след извършването на покушението каква страшна пустота,
празнота, тъмнина...
- Господи! Господи! - извиква от дъното на душата си
Явор. - Сега нямам тези знания, както тогава, нито мога да
си служа с тези сили, но сякаш по-добре разбирам. И ако
сега, сега бъда поставен на изпит, ще кажа ли “Дано ме от­
мине горчивата чаша”? Нека бъде волята Божия.
- Яворе, ти още ли учиш? - надигна се от леглото Ста­
на.
- Не, преглеждах една от тетрадките.
- Които ти си писал?
-Д а.
- Нали ги знаеш, какво има да ги четеш?
- Добре, че съм писал, Станче. Сега като го препрочи­
там, виждам каква поука бих могъл да имам от тогавашните
грешки. И какво будно съзнание трябва да имам, в случай
че бъда поставен на подобен изпит.
- Ами ще бъдеш поставен!
- Без друго, само че не зная кога - дали в този живот,
или в други?

:198
 - Не зная защо, Яворе, си измисляш тези неща - изпи­
ти, това, онова и усложняваш много всичко.
- А как се готвя за изпити в университета?
- То е съвсем друго.
- Но ти сама чете там, където Учителя казва, че Земята
е училище, в което сме изпратени да учим. От тази гледна
точка целият ни живот е един изпит —как ще постъпим във
всеки момент. А от това ще зависи и нашето бъдеще.
- В идващото прераждане ли?
- Разбира се.
- По-добре да не знаех за това прераждане.
- Защо? —засмя се Явор.
- Така! Но ти си лягай вече, че като приказваме, ще се
разсъня и няма да мога да заспя, а утре трябва да отивам на
работа.
- Но искаш ли да завършим днешния ден с няколко
мисли от Учителя?
- Добре, прочети.
Явор отвори една беседа и зачете:
‫״‬Любовта никога не ревнува, никога не търси своето
право”.
- Е, Яворе, ти пък точно това намери.
- Не, свидна моя, отворих наслуки, но това се отнася и
за двама ни.
- Отвори пак!
Явор се усмихна и пак отвори. Зачете:
‫״‬И тъй, щом обичаш едного, ще обичаш всички. Това
е мярката в любовта. Ако обичаш някого, не искай от него
да обича само тебе. Защо бащата да не обича и друга дъще­
ря като своята? Защо майката да не обича и друг син като
своя?”.
- Е, с това съм съгласна. То е съвсем друго. То е както
професорът и мама Кинче ни обикнаха. И все пак по какъв
чуден начин стана всичко това —притвори Стана очите си,
решила да заспи.
1 == ‫־‬QQ
 Явор въздъхна и сведе погледа си върху книгата.
‫״‬Щом не можеш да обичаш повече от един човек, това
показва, че си още на първата степен на любовта - четеше
Явор. - Ние говорим за онази любов, която носи живот за
всички хора. Тази любов е Божествена. Отдето и да дойде,
тя носи живот в себе си.”
Когато Явор се приближи до леглото, Стана беше
заспала. Сигурно не беше чула най-хубавата мисъл.
***

Беше необикновен приятно топъл слънчев ден. Февру­

ари, а се чувстваше полъхът на пролетта. Стана вървеше из
улицата, но не бързаше. Нарочно бе излязла по-рано за ра­
бота, за да се порадва на хубавия ден. ‫״‬Градът прилича на
кошер, мислеше си тя, хората като пчелици са излезли от
него и са плъзнали по улиците. Чуден е животът.” Спря и се
вгледа в бързо движещите се хора. Преди няколко месеца,
когато не беше дошла още тук, по тези улици е имало пак
хора така, както сега. И не само преди няколко месеца, а
преди няколко години - и преди десет, и преди петдесет,
все са вървели хората по улиците. Някои от тези, които са
вървели тогава, сега ги няма, но това не се усеща - други
са на тяхното място. И след десет, двадесет, петдесет годи­
ни, когато може би тя няма да е вече жива, тези улици пак
ще гъмжат от хора. Животът ми прилича на борово дърво,
усмихна се особено тя, съвсем незабележимо едни листа
падат от клоните му, изгниват под него, а други също така
незабелязано ги заместват и то е вечно зелено. Или, загледа
се Стана в движещите се хора, животът прилича на река -
все една и съща, а водните капки, които са били преди миг,
не са същите във втория. Но има ли значение това? Важно­
то е, че реката съществува, важното е, че животът протича
в движещите се човеци, макар те да не са едни и същи. А
колко е хубаво да чувстваш живота! Затова на нея й е така
приятно да се движи между многото хора на улицата, то е
все едно да се гмурка във водите на тази голяма, без начало
и без край река - живота! Навярно и затова обича театрите,
концертите, облените в светлина зали, защото там по-ярко
чувстваше живота. Може би и затова обича да танцува, да се
движи със замайваща бързина, защото животът се чувства
най-добре в движението. Но така рядко ходят на опера, на
театър, а за танцуване вече и въпрос не можеше да стане.
Явор има да учи, уморява се. Затова така й е приятно да
разговаря със стария професор; той е бил в много страни,
виждал е какво ли не и е живял пълноценно. Гребал е с
пълни шепи от реката живот и е пил, без да се страхува от
каквото и да е, без да се съобразява с когото и да е. И кол­
ко странно, усмихна се Стана, като се върнал, намерил най-
скромното, най-тихото момиче, което е било пълна негова
противоположност, и се оженил за нея. Тя едва ли не го е
боготворяла, била е много по-млада от него, но той, как я е
обичал той? Дали е бил към нея такъв, както тя към него?
Сигурно не - лека усмивка се плъзна по устните й.
- Станке! - чу да я вика по име някой.
Обърна се, беше една от раздавачките - Дона.
- Много си горделива, ти, Станке.
- Аз ли? - учуди се Стана.
- Ти ами. Пък мисля си, и ти си от село като мене, на
какво отгоре се гордееш? Че живееш у професора - та колко
хора живеят у по-видни големци!
- Но защо? - учудено я гледаше Стана.
- Защо. Вървя от колко време с тебе, а ти вървиш и едно
,добър ден” не казваш. Че съм раздавачка! А ти какво си?
Телефонистка. Но хвърчиш и се мислиш за кой знае какво.
- Извинявай, Донке, не съм те забелязала!
- А какво съм, да ме забележиш? Не живея в професор-
ски апартамент, а в една таванска стая. Не се обличам хуба
во като тебе, ама и твойте рокли, когато най-напред дойде,
не бяха като сегашните. И че си красива.
 - Донке, моля ти се, не приказвай така, ти си такава -
вгледа се сякаш за първи път в нея Стана и допълни - хуба­
во момиче.
- Сега го измисли, но се чудя, и не само аз, а и другите,
на какво отгоре си така надута. Че мъжът ти следва за ин­
женер ли? На кака Радка чистачката синът й също свършва
за инженер, ама тя не хвърчи нагоре като тебе, а ще те зап­
риказва, ще те попита как си, що си, така, човешки; най-по­
сле все на едно място работим.
Стана я гледаше слисано. В първия момент искаше да
избърза и да я остави. Какво има да се разправя с нея? Но
после й дойде наум за Учителя. Нали беше казал да се на­
мери във всеки човек по нещо хубаво? Но какво хубаво има
в Дона, която е седнала да й говори глупости?
- Като се прибера на тавана - заговори отново Дона, -
кой знае защо си мисля за тебе. Може би защото ме хваща
яд и затова писмата ти ги давам на Анета да ти ги даде.
Като съм раздавачка, не съм ти прислужница.
- Но нали ти е такава службата, да раздаваш писмата.
- Но по къщите, а не в пощата. Но такава, каквато си, не
мисли, че печелиш симпатии, напротив.
- Но какво съм направила?
- Нищо, точно нищо. Считаш сигурно за унижение да
говориш с нас, само с началника можеш да разговаряш, но
той човекът си е женен, има си хубава жена, видяла си я,
има си деца като кукли.
Стана се разплака.
- И таз добра, защо пък сега се разплака? Казала съм ти
една истина.
Стана се спря, искаща де се овладее, за да не привлича
вниманието на хората. Но някъде от много дълбоко изви­
раха сълзите й.
- Ще закъснееш за работа - рече й Дона. - И не прави
представление на хората.

:202
 - Добре - каза Стана и тръгна бързо.
Никой никога досега не беше й говорил така. Никога
така дълбоко не е била оскърбявана. Като стигна в пощата,
първо отиде на чешмата, изми си добре лицето и тогава пое
дежурството си.
- Няма да мисля сега за това - каза си фразата, която
казваше винаги, когато не искаше да мисли за случилото
се, за да не се разплаче отново.
Хора влизаха, излизаха, тя ги свързваше с градовете
или селата, с които искаха да говорят, но все пак мисълта
за Дона успяваше да се покаже ту през тази, ту през онази
пролука на съзнанието й.
- Ето един случай, когато можеш на практика да прило­
жиш учението на Учителя - прошепна някой съвсем тихич­
ко до ухото на Стана.
Тя се обърна. Нямаше никой. Това и друг път й се е
случвало, но кой може да й шепне на ухото? Може да е Ру>
а може и някой друг. Нали Филип й беше казал, че си има
някакво специално ръководство, че някаква светла голяма
душа се грижи за нейното израстване? Да не е онази, чудна­
та звезда! Ах, ако е тя, колко хубаво би било!
Колежката й в момента беше излязлата една жена бър­
заше - искаше марки за чужбина. Стана разтвори тетрадка­
та с марките, услужи й и сложи парите настрани, за да ги
предаде. След малко трябваше да услужи на другите, защо-
то колежката й все още не идваше.
- Къде ли се е запиляла? - помисли Стана. - Кой знае с
кого говори за прическата си или за новия тоалет. Всичка­
та суета се е събрала в нея! - Но изведнъж Стана се сепна.
Нали трябваше да приложи учението на Учителя? А какво
беше то? Да не одумва никого.
- Добре - каза си Стана, - няма да я одумвам вече дори в
мисълта си, но трябва и да не я гледам, защото щом я видя
и... Но ще бъде ли това разрешаване на въпроса?
 ‫־‬ ви‫« ־‬Р^арко - обърна се възрастна жена към
лисе? ™ 1430‫ ׳‬Ра3Г0В° Р & 4 » 3‫״־‬ора- Обадиха
- Не, не са се обадили.
- Ох - въздъхна жената, - от половин час стоя и ча-
кям.
- Има още пет минути, не бързайте, ще се обадят.
- Дъщеря ми е болна, много е зле.
Стана я погледна. Какво значение има това? Но такива
HMHeXT ° S ж ВаМ6 СИ ™ *‫ ׳‬К0еГ° НИ тежи когато
‫ “ ״‬JZ 6 Жената седна на пейката и дълбоко въздъхна.
о в Стана остана измъченото й лице и тъжният й поглед
След няколко минути се обадиха от Стара Загора. Стана се
изправи и извика: се
- Другарко, ало, другарко, разговорът със Стара Загора
идете в кабина номер едно.
Жената се сепна и погледна недоумяващо.
- Идете в кабина номер едно - повтори й Стана меко
- Ктде е тя?
- Ето отсреща.
с малк0 несигурни стъпки се отправи към ка-
б т а т а . Стана я проследи с поглед и си помисли: ,Надали
ще се оправи с разговора”. И наистина след малко жената
подаде главата си и каза, че нщцо не може да разбере Стана

жената” в‫ ־‬061‫ ״י‬13 ‫״ ™ “ ״‬ ‫™־‬ . ‫ ״‬4""""‫י‬

‫ ^ ״ ־ י י‬£ “ ‫״״‬ ™‫“ ״ ״ י‬

Казах ти най-важното - да тръгнеш веднага, а сега
повече не ме задържай, че имам много работа.
- Казваш да тръгна, ами на кого да оставя мъжа си‫?־‬Той
ОТ Т П И М РРРТта а ‫ ״ ״ ״ ״‬. . —

204
 - Нямаш ли близки?
- Имам син, снаха, но всички са на работа. Значи така
ти казаха - веднага да ида.
- Да, веднага, колкото се може по-бързо.
- Сигурно е много болно чедото ми - разплака се жена­
та, - сигурно иска да ме види.
- Да, да, затова побързай. Къде живееш?
- Защо?
- Може да посетим мъжа ти с другаря ми сега или ко-
гато се върнеш.
- Много ще ми бъде приятно. Ето, запиши си го.
Стана взе лист и записа бързо адреса. Докато правеше
това, влязоха няколко души и Стана не видя как жената
беше излязла. Като се обърна, видя колежката си, заела
вече мястото си. Но това, което беше чула по телефона, я
беше покъртило така, че никак не обърна внимание на леко
презрителната усмивка, с която момичето беше запитало
кой е оставил тези пари.
- От марки - отвърна набързо Стана, защото трябваше
да обслужва други хора.
- Казвала съм ти да не ми бъркаш в книгата.
- Говорете с Ихтиман - каза тя на човека, който стоеше
прав с шапка в ръка.
- Благодаря - отвърна той. - В коя кабина?
- Трета.
До края на смяната Стана беше много заета с работа и
когато видя Явор да я чака, за да си отидат заедно, тя въз­
дъхна с облекчение. В това време мина чистачката и се спря
при Явор. Стана знаеше - говореха за сина й. Той беше гор­
дост за нея. Естествено както би бил Лъчко, когато порасне.
Само да е жив и здрав. Спомни си за разговора в кабината:
- Коя сте Вие? - питаше гласът от Стара Загора.
- Телефонистката, жената не може да се оправи.
- Добре, по-добре. Всеки момент Жана може да угасне,
постоянно вика майка си. Дано може да я види.
 Стана притвори за миг очи. Ах, дано никога не се слу­
чи така, че да чуе такава вест за Лъчезар. Когато най-после
привърши работата си и отиде в гардеробната, за да се обле­
че, за своя изненада завари там Дона.
- Станке —заговори тя, —каза ли днес на началника за...
- За това, което ми каза на улицата ли?
-Д а.
- Какво общо има той с това?
- Е, няма, ама да му се оплачеш.
- Отквде накъде? Това не са служебни въпроси.
- И няма ли да му кажеш?
- Естествено че няма.
- Пък аз помислих, че може да си му казала, защото в
коридора той така смръщено ме погледна и ха да ме загово­
ри, аз изчезнах. Но щом не си му казала, може да е било и за
Друго да гледа така. Някоя трябва да се е оплакала, ако съм
и объркала писмото и съм го пуснала в друга кутия.
- Може.
- Мъжът ти те чака, нали знаеш?
- Знам.
- Не него ще кажеш ли?
- Сигурно.
- Много ти се моля, не му казвай, той е много добър 40-
век. Винаги като ме срещне, ме поздравява и ми се усмихва.
Днес бях много нервна, но да знаеш, има си причини. Но не
му казвай на Явор.
- Защо?
- Ще си развали мнението за мене.
- Той не е такъв.
- Станке - отвори вратата чистачката, - хайде де, Явор
те чака.
- Сега, сега, идвам —тръгна Стана към вратата.
- Няма да му кажеш, нали?
- Добре, тази вечер няма.
 На другия ден по обед Дона бутна вратата и влезе като
видя, че нямаше хора да чакат за телефона. Направо се от­
прави към Стана и й заговори:
- Ах, каква змиичка си била ти, снощи ми рече, че не
си говорила с началника, а хората са те видели, когато си
била. Затова той днес ми се кара така страшно, като събра
всички проблеми откакто съм постъпила. Язък, че се ми­
слиш за нещо, а то си нищо. Върви, като искаш, пак му се
оплачи и ако иска, нека ме наказва, нека ме уволнява, но
и за тебе има какво да се каже. Знам какви книги четеш и
хората те мислят за човек, а ти... И то поне да е кой знае
какво, а то като съм била нервна, съм казала две-три думи,
и то истински.
Стана я гледаше като втрещена.
- Откъде пък знаеш Донке, че е Станка - намеси се от
гишето Соня, колежката, която приемаше телеграмите.
- Видели са я с новото палто наметната.
- Ти си много смешна, Донке, при началника е толкова
топло, че как ще влезе с палтото? - настоя Соня.
- Отвън, през прозореца са я видели. Знам ли защо се
е наметнала с новото си лятно палто, може би за да я види
началника, зер жена му си няма по-хубаво.
Стана изведнъж се изправи и цяла пребледняла каза:
- Ела да отидем при началника, другарко, за да се уве­
риш, че нито съм ходила при него, нито съм имала намере­
ние да отида.
- Ах, той ще признае пред мене.
- У, Доне, тука ли си била, пък аз казах на Мира, че си
излязла - влезе раздавачката Монка.
- Що, трябвам ли й?
- Не знам.
- А ти за какво дойде тука?
- Дойдох да видя Станка тука ли е, че я видях при на­
чалника, да й донеса препоръчаното писмо.
 - Кога си ме видяла при началника?
Ей сега, една приятелка ме бе помолила за нещо и
като я изпращах на улицата, видях през прозореца.
- Но как мога да бъда и там, и тук?
- И аз туй се чудя. Но да си кажа право, влязох да кажа
на Соня да дойде да те види, хем с новото палто, защото
много те защитава.
‫ ־־‬Чакай! —извика Дона на Стана, когато последната
тръгна към гардеробната и като блъсна силно вратата, изти­
ча навън. След нея излезе и Моника.
- Сега ще я пипнат —засмя се от гишето Соня.
- Коя? - запита почти без глас Стана.
- Мира. Отдавна имах чувството, че върши нещо не­
честно. И клюките, които се носят за тебе, навярно тя ги
създава.
- Какви клюки?
- По-хубаво да не знаеш.
- Но защо, какво съм направила?
Има различни хора. Едни, които не могат да живеят,
ако не правят добро, а други обратното - ако не правят зло.’
- Не съм срещала такива.
- Не си. Как да не си?
- Уверявам те, не ми се е случвало.
- Ей сега ще ти се случи.
В същият момент от към гардеробната се чу шум.
- Лъжкиня такава - се чу ядосания глас на Дона, - не
те е срам! Видя ли я, хубостницата? - отвори вратата на гар­
деробната и се показа Дона, но млъкна, защото имаше две
жени. Едната се бе изправила пред гишето на телеграмите,
а ДРУгата отиваше да седне на пейката, за да чака телефонен
разговор. Превиваща се от смях влезе Моника. Соня бързо
обслужи жената, но точно когато тя напусна гишето и си
тръгваше, влязоха две момичета. Трябваше да изчакат да си
излязат и те.

:208:
 - Какво е станало? - най-после подаде Соня главата си
от рамката на гишето.
- Ами другарката наметнала чуждата дреха и се обърна­
ла така, че да се вижда само гърба й.
- Разговор с Плевен - каза високо Стана, а жената сеп­
нато скочи от пейката и се упъти към посочената кабина.
- И? - запита отново Соня. Но в този момент влезе въз­
растен мъж и се отправи към гишето за телеграми.
- И, сещай се по-нататък - засмяно каза Моника. - Но
Дона я чакаше отвътре при вратата и й смъкна палтото.
Соня бързо и нервно услужи на човека, но точно когато
той си тръгваше, внезапно вратата се отвори и влезе начал­
никът. Моника мина зад гърба му и напусна стаята.
- Какво се е случило вчера с Вас? - обърна се той към
Стана.
- Нищо особено.
- Но сте се оплакали на Мира и тя от вчера ме занимава
с това.
- На никого за нищо не съм се оплаквала.
- Чудно! Вие изобщо нищо ли не сте споделяли с Мира
- за някакво непристойно държание по отношение на Вас
от страна на раздавачката Донка?
-Н е .
Жената, която премного високо говореше в кабината с
Плевен, завърши разговора си и излезе.
- Разговорът е платен в Плевен - каза тя на Стана.
- Да, знам - отвърна Стана.
- Елате за малко при мен - наведе се той при гишето
на Соня.
- Аз ли? - запита тя.
- Да, Вие. Само за пет минути - и той напусна стаята.
Когато Соня влезе в кабинета му, там бяха Дона и
Мира.
- Повиках Ви - заговори началникът, - защото и двете
другарки преплитат Вашето име.
 - За какво? - пламнаха бузите на Соня, а черните й очи,
хубави и с дълги ресници, се спряха на него.
- За някаква си история, която се е случила вчера с дру­
гарката Станка.
- На мен Станка нищо не ми е казвала, а и изобщо ние
малко говорим с нея.
- Защо?
- Защото имаме много работа. Рядко се случва и двете
гишета да са свободни.
- А след работа? - настоя началника.
- След работа аз тичам за вкъщи; знаете, че имам две
близначета и мама ме чака с нетърпение да я отменя, а и не
само да я отменя искам по-скоро да ги видя.
- Пораснаха ли вече? - усмихна се началникът.
- Миналият ден навършиха година и три месеца.
- Ходят ли?
- Да, проходиха.
- Значи другарката Станка нищо не Ви е казвала?
- Абсолютно нищо.
- Идете си тогава.
- И на вас ще кажа да си отидете - обърна се той към
Дона и Мира. - Гледайте си работата и повече не ме зани­
мавайте с глупости.
- Но тя - заговори Дона, като посочваше Мира, - под­
вежда всички и все казва, че Станка идвала за щяло и нещя­
ло при Вас, пък Вие си имате такава хубава жена.
- Излизайте веднага навън, какви глупости ми бръщо­
левиш?
- Ама тя казва - тръгна към вратата Дона - и вчера ми
каза, че Станка идвала при Вас да се оплаква от мене. А за
какво? Няма за какво.
- А ти не се ли хвалеше, че на улицата си я направила
на пестил?
- Какво съм се хвалила и дали съм се хвалила, е едно, а
какво Станка е правила, е съвсем друго.
 Мира искаше да каже още нещо, но началникът, строг
и сериозен, им каза веднага да напуснат кабинета му и коя­
то от двете продължава да се занимава с глупости, ще бвде
наказана за неколегиално държание.
- Дай палтото на жената. Стига си се фукала с него
обърна се в коридора Дона към Мира.
- Не бой се, няма да го изям. Наметнала съм се малко,
защото ми беше хладно, чудо станало.
- Защо не си наметна твоето?
- Защото съм дошла с шушлека си.
- Него да си наметнала.
- Е стига де. Каза ли ти началникът да млъкнеш.
- Върни се и му кажи, че не съм. Само се чудя как ще
погледнеш Стана. ‫״‬
- Че какво? Защо да не я погледна. Говорила съм в неи-
на ПОлза.
- А защо на мене каза, че тя ходила при началника да
се оплаква? __ л тто
- Дали му е казала тя или аз, то е все едно, важното е че
ти си била груба с нея.
- Ауу! - остана със зинала уста Дона. - Боже, и такова
чудо не бях видяла!
***
Звънецът иззвъня - отначало някак плахо, а после
силно. Професорът, на когото беше дотегнало да лежи, бе
станал да се поразтъпче, да се погрее на слънчицето през
стъклата на прозорците, със съвсем бавни стъпки отиде до
вратата да види кой звъни.
—Тук ли е Станка? —запита млада жена, преметнал
празна чанта за раздаване на писма.
—За какво ти е? —запита професора.
- Нося й писмо.
- Защо не го пусна в кутията?
- Защото искам да я видя, поканила ме е.
211
 - За днеска ли?
- Не, когато поискам. А сега, като има и писмо за нея...
- Тя е била нощна смяна и не зная дали още не спи.
- Търси ли ме някой? - чу се гласа на Стана.
- Търси те, ама ни в туй, ни в онуй време.
- Аз съм, Станке, нося ти писмо.
- А, Донче, ти ли си, ела, влез - изтича Стана към вра­
тата и покани раздавачката Дона.
- Нарочно раздадох всички писма, за да съм свободна, а
и ти да си си отспала. Нали ми каза да дойда някой път и аз
реших днес, защото може да си ходя на село.
- В отпуска ли си? - покани я Стана в хола.
- Не. За постоянно. Не можах да свикна с тая София и
туй то. Много са лоши хората, един на друг очите си вадят.
То се знае, че има и добри - седна удобно в едно кресло
Дона, - но лошите ги надминават. Разбира се, има кой да ги
наказва. Ето, видя ли какво стана с Мира? Брей, калпав 40-
век. Където е била, все зулуми правела, пък и мъжът й. Три
служби отведнъж да кара, от три майки да бозае! - разсмя
се високо Дона. - Ама пипнаха ли го?
В това врете професорът пристъпвайки бавно влезе в
хола.
- Кого са пипнали? - запита той и седна във фотьойла,
като изохка леко.
- Мъжът на една там от нашите. Ама аз ако бях на ней­
но място, в земята щях да потъна от срам, а тя на другия
ден дойде с още по-модерна прическа, със съвсем нова рок­
ля. Откъде я има? От трите заплати на мъжа й. И хич не й
трепва окото, че мъжа й са го турили в затвора. Ще го пус­
нат, казва. А я го пуснат, я не. Така ли се пуска лесно човек,
дето на три места отведнъж е бил на служба и на три места
е лъгал.
Стана, която бе разкъсала плика, хвърли бегъл поглед
върху писмото и се усмихна.
 Професорът се обърна към Дона и я запита:
- А какви служби е заемал?
Донка се почувства поласкана от въпроса и се впусна да
обяснява с подробности, а Стана в това време^излезе.^
- Яворе - обърна се тя към него, като влезе в спалият
им - Радкови си имали момиченце.
- Така ли? - усмихна се Явор - нека им е честито.
- Имам от Сърма писмо. Разбира се и Радко е писал,
добпе че имали адреса на Филип, за да го попитат квде сме
* S o не“ o i e . Писали ни до старата квартира ни-
КОЛКО пъти.
- А ние не се сетихме да им пишем.
- Но нали щяха да си сменят квартирата и да се обадят.
И те х о т т Г п ^ л и още като се родила Мария. Майка му
на Радко се казвала Мария и нейното име са дали. Ето, ако
" с к Т ^ ч е г и писмо?». 4‫ ־ ־‬дошла Донка раадшачката,
ще отида да я почерпя. кпгато
- О, портокалово сладко! - възхити Д >
Станка й поднесе табличната, на която бяха сложени три
?Г ийк ? ™ сладко. - 4 ‫ ־‬защо на мене най-напред? Дай на
госпожатанащюфе^^Р^ ^ усмихна се съпругата на профе­
сора, като остави плетивото си.
-А х гостенка, кой знае каква гостенка.
- Защо? Станка ни разказва много хубави неща за Бас.
- Така ли? Пък аз да знаете, другарко, какво направих.
Но за всичко беше причината тази, за която Ви разправяхЛ
» право, от първи» път като видях й * «
стана една мила, една обична, без каквато и д Р
Драго ми беше да я гледам, да я срещам и много исках да
я заговарям ама тя все бързаше. Все имала да пазарува, все
и м Г а Х т Л ъ ж ъ т й я чакал, онзи я чакал, а аз като съм
” никой не ме чака на тавана. И да си кажа право, не
ми се е връщало там, защото какво ме чака, освен да рев .
 - Че защо? - учуди се професорът.
- Така. Всеки си има за какво, а да нямаш човек, с кого­
то да продумаш, знаеш ли колко е тежко!
- Е, да - съгласи се Кина, съпругата на професора.
- Пък то хора има много, ама човеци няма. Хай си про­
думал, хай са те разнесли. Пък като гледах Станка, кой знае
защо си мислех: виж, ако кажа на нея, ще ми олекне и няма
да каже на никого. Че тя и на началника не каза, когато на
улицата й наговорих какво ли не. Ето, това се казва човек.
Стана, която беше раздала чинийките, остави таблич-
ката с чашите вода на кръглата масичка и сама седна на
един стол.
- Много ти е хубаво сладкото, Станке. Ти ли го прави?
- Аз - усмихна се Стана.
- И аз мога да си сваря, ама в месеца я изям един пор­
токал, я не, а докато събера два-три, корите им съвсем из­
съхват.
- Те купуват заради мене - каза професорът, - нали съм
болен.
- Е, да, то вашето е друго и много хора сте. Отведнъж
може да съберете корите на два-три портокала. Но сега ако
си ида на село, ако си имам и аз дом...
- Да не би да жениш, Донке? - усмихнато я запита Сга-
на.
- Ех, още нищо не се знае, затуй дойдох да си поприказ­
вам с тебе. Нали ми рече, че когато поискам, може да дойда
да си поговоря с тебе.
- Да, и много хубаво си направила.
- Е, Кине, аз малко се поуморих, ще трябва да си полег­
на, пък и ти да си полегнеш. Не е лошо поне един час, че
цял ден все си намираш работа.
- Ама къща е - стана жена му, подхвана го под ръка и
двамата, като се сбогуваха с Дона, тръгнаха към вратата.
- Виж какви досетливи хора, разбраха, че имам нещо,
което не мога да кажа пред тях, и си излязоха. А наистина
имам много нещо да ти кажа, Станке, и това съм си го ми­
слила от първия час, когато те видях. Кои знае защо към
тебе ми е отворена душата, и то без страх.
Стана се усмихна и си помисли: ‫״‬Ако беше Явор, щеше
веднага да каже: ‫״‬Връзка от минало прераждане .
- За какво се усмихваш, Станке? Смешно ли ти се ви

^ _ Не, напротив, стана ми много приятно, че имаш тако

Д- ВИмам го и аз не знам защо го имам, но от всички хора

в София, които съм срещала, само на тебе и на твоя Явор
имам пълно доверие, но той е мъж и на него не бих могла
свободнюд? ^ Р^ ^ разбрал може би по-добре от мене.
- Може, но аз не се чувствам свободна пред него, макар
че ми е драг. Но сега, докато не е дошъл някой да ти кажа,
че получих от село писмо. От председателя на •
- Вика те там на работа ли?
- Не иска да се ожени за мене. Чула бях, че овдовял,
но през ум не ми е минавало, че може за мене да си поми­
сли. Той беше от горната махала и едно, че беше един такъв
черничък, пък и аз тогава, когато той се жени, бях малка, я
имах, я нямах 15 години. А пък като си ходих лани на село,
жена му току беше склопила очи, може да е имало месец
я погребали, и като минавах край тях, отияаики
В Селкоопа, той ме спря; беше на портата си излязъл кои
знае за какво. Разпитва ме това-онова, квде съм, що съм и
смятам ли да се върна на село. Казах му най-откровено, че
ми е дотегнало да се влача по чуждите краища но няма
какво ще се тегли, като си нямам ни майка, ни баща. При
кого да се прибера на село? Само леля ми, която имам като
майка, е на село и за нея ходех сегиз-тогиз но тя си има
дъщери, синове, и аз много не съм й притрябвала.
=215
 Той ме изгледа тъжно, после едва се усмихна и това си
беше. А днеска получих писмо. Мислил, мислил и решил
да се спре на мене по много причини. Едно, че ме харесвал
и друго, че съм била самичкаЛувала бях, че му е дотегнало
майката на жена му, дето умря де, да му се бърка за каквото
трябва и не трябва. Ти какво ще кажеш сега, Станке?
- Това може да го каже само твоето сърце.
- Ха, остави ти сърцето, кой ще гледа сега сърцето. Да
дойдеш да видиш само къде живея, в каква таванска дупка.
Пък той да знаеш каква хубава къща има и дворче с гра­
дина, ама като беше все болна жена му, та не беше много
уредено, ама аз бих я направила да е рай. И по-нататък има
голям двор с овошки.
- Е, ти изглежда си си решила вече.
- От една страна съм решила, от друга - не. Той знае,
че не съм женена, пък аз... - погледна тя Стана с пламнали
бузи и избухна съвсем неочаквано в плач.
- Е, защо, Донке? - приближи се Стана до нея. - Какво
се е случило?
- Това, което може да се случи с всеки, особено да е бил
на моето място.
- Може би си обичала някого?
- Един проклетник! Не знаеш ти, Станке, какво съм пре­
теглила, престрадала и на никого, на никого да не можеш
да кажеш, да ти олекне, да чуеш една дума, ей така, една
човешка дума, а да ревеш и да си удряш главата сама-сами-
ничка в целия свят. Но като видях тебе, ей тука на сърцето
ми стана хубаво, хубаво, само като те гледах ми олекваше.
Но сетне тая Мира ми отрови душата. Ей, какви прокле­
ти хора има. И за какво го е правила, питам, за какво? Да
скарва хората, да ги смразява. И каква долна е била само,
на нас ни приказва, че ти туй, онуй, час по час си ходила
през гардеробната при началника и все ‫״‬хи, хи, хи”. Пък на
него - Станка тъй, Станка инак, за да му развали живота с
хубавата му жена. И той, като всеки мъж, от любезен, по
-любезен с тебе.
- Не съм забелязала това.
- Защото не ти е в ума. Но чукна ли я Господ? укна я,
хем здравата, ама дали се размисля, кой знае. Имала била
наказание и й било забранено да има работа с пари, а тя
веднага на марките се лепна. Сега началникът й казал да си
подаде оставката.
- Хайде да не говорим за нея, Донке, това си е лично
нейна работа.
- Как нейна работа, тя толкова каши обърка. Какво не е
говорила за тебе на всички! И не само това, а на мене гово­
ри против разсилната, на нея против мене. Кой знае какво е
говорила и на тебе против мене.
- Не, никога не е говорила.
- Не е смеела, но като влизах при вас, тя все ще подвие
устна към тебе и ще ти се подсмее.
- Не съм забелязала.
- Не си забелязала, защото си гледаш работата, но ка-
квито работи научих за нея... ‫״‬
- Виж какво, Донке, искрено те моля, не ми ги казвай.
- Защо?
- Не ме интересуват. Ние с Явор никога не сме се зани­
мавали с казано-речено за чуждите хора.
- А с какво се занимавате? Какво си приказвате, като се
съберете?
- Първо Явор учи.
- Ами все учи ли? Като се храните, като си почивате, не
си ли приказвате?
Стана се усмихна. После съвсем сериозно каза:
- Приказваме си, но за нашите работи. И каквото сме
чели. - ‫״‬
- А какво четете? Какви книги си чела ти в службата!‫׳‬
Мира казваше, че били някакви забранени ли, не можах да
разбера много, но веднъж като си била излязла ти за малко,
тя ги видяла в чантата ти.
- Не, никакви забранени книги не съм чела.
- А тя казваше, че и Явор четял и още какво си казва­
ше, ама началникът надникна и ние с Моника веднага се
изпарихме.
- И Явор не е чел лоши книги.
- Не лоши, а набожни, а сега нали е забранено.
- Нищо не е забранено, всички черкви са отворени, на
никого не забраняват.
- Виж какво, Станке, и аз съм ходила в черква, ама
скришно, сутрин много рано или надвечер, ей тъй, да ми
олекне. Но ти от мене не се бой за нищо. Пък добре, че тя
предния ден е видяла книгата и на другия ден стана оная
суматоха и всички разбраха каква е и главно никой няма да
повярва.
- А ти?
- А аз - наведе глава Дона, - аз на никого няма да кажа.
Ти ми я показа.
Стана веднага излезе от стаята и след малко се върна с
чантата си. Отвори я и извади от нея малка книга.
- Тази ли беше?
- Точно тази.
- Ти прочете ли заглавието й?
- За някакви сили беше, ама тя каза, че били опасни.
Стана се засмя, после подаде книгата на Дона.
- Прочети какво пише на корицата.
- ‫״‬Силите на живата природа” - прочете Дона. - За как­
во се разправя в нея? - повдигна тя главата си.
- Как да използваш пролетните слънчеви лъчи за леку­
ване.
- Тъй ли? Че я ми я дай да я прочета. Тъкмо сега нямам
какво да чета, свърших романа, който бях взела от читали­
щето, ама не съм отишла да го върна, че да взема друг.
 - Аз още не съм я прочела, Донке, като я прочета.
- Докторска ли е?
I ? o r S S какво, ти като я прочетеш, щ‫ ״ ־‬в1я рж>ка-
жеш, че аз да си кажа право, научни кннги не съм чела н не
мога да ги чета.
I А°и*какво ли щеше да разбере от нея тая Мира,ш> я
беше взела вкъщи, както се канеше. Ама каквн хора нм
по света, ей!
Япатата с6 отвори и влезе Лъчезар. _лтт
* T y Z Z още най-главного не съм ти казала - поглед-
‫ ״‬а Дона към влезлия Лъчко, който за 0 6 1 3 ‫ “ ״ ? ״‬З ^ не
- Който много приказва за чуждите работи,
му остава време.
- Лъче! Ти никога не си говорил така.
- Защото няма време.
_какво?
- Ще види. Ще й върнат Сгоянчо.
Кпй Сгоянчо? - слисано запита Стана.
I т Г зм е -отговори сериозно Лъчезар и излезе от ста-

ЯТаЛона стоеше като треската, хванала с двете си ръце

главата. Когато се опомни, Лъчезар го нямаше вече^ Стана
беше необикновено тревожна. И друг път Лъчезар
e Z n Z w o някои неща, но ■ ‫״ ״ ״ י ״‬ ‫״‬
‫ ­ ס‬сега разбирам, сега разбирам. СН‫״‬Д ^
главатаси. - Cfcra разбирам какво ми каза той предн
ко дни.
I лГвър^жГчантата, ама така натоварена, ч е е д в №
шах Вестници, писма, списания. И изведнъж вашият Лъч-
T J ™ . ТО е добро момче и като е идвало в пощата
при тебе, любезно ме е поздравявало. А този път ми рече.

^ --------- ---------- ‫״‬ ?.19 = = = = ^ ' ‫־ ״‬

 - Скоро няма вече да носиш тази чанта.
- Защо? - попитах го аз.
- Така, ще видиш - отговори ми той.
- Брей да му се не види - рекох му аз, - пък много зна­
еш. Да не би майка ти да ме уволни я?
Той ме погледна хем усмихнато, хем тъжно и ми рече:
- Ти сама ще се уволниш.
- Бре, много знайш, ама този път не позна. Кажи на
майка си, че няма да й направя това удоволствие. Точно тъй
му рекох, Станке, той каза ли ти?
- Не. И никога няма да ми каже.
- Защо?
- Такъв е характерът му.
- Вие май тука всички сте не като другите хора.
- Защо? - усмихна се Стана.
- Ами така. Като ви гледам, като те слушам... А знаеш
ли какво ми каза твоят Лъчко накрая, след като му казах
какво да ти каже? Рече ми:
- Ти си една добра душа, малко объркана, но ще се оп­
равиш.
- Я го гледай! - спрях се аз с пълната чанта. - Ти ще ме
учиш? Вчерашен хлапак! Я си гледай работата и си върви
в пътя! А той, Станке, ме погледна, ама да знаеш как, хем
тъжно, хем хубаво, но не мога ти го описа, и ми рече:
- Ако искаш, дай да ти понося малко тези два пакета до
ъгъла на улицата.
Исках да му откажа, но така бях натоварена, че му дадох
няколкото препоръчани пакета, които бях вързала отделно
и точно те бяха за ъгловия блок, до който той ги носи. Be-
черта си мислих за това, което ми рече, но едва сега разбрах
какво е искал да ми каже.
- Какво?
- Сигурно това дете има някаква дарба.
- Каква?

:220
 - Ами да предвижда. Че ако се
‫ ״‬пйто ми писа, нали сама ще напусна работа. Ама, Станке,
знаеш ли какво? Ти разбра ли какво ми к а з а ,^ а е ш .* * * * *
во ми каза? Боже, ами ако и това излезе истин .
тя две ръце. - Иди го повикай, моля ти се.

I № да го попитам откъде знае той•Н£ т°й

да знае от никого, само дарбата му го казва. Но ти, Станке,
разбра ли за кой Сгоянчо ми каза,че ще ми го върнат.

I За м о^Гмомченце - разхълца се отведнъж Дрна. ‫־‬

Никой, никой досега не е знаел т о в а . ’
Бог и аз.Точно за него исках да ти разправя - плачеше неу

^ Иу споДкой се, да ти дам малко вода, ако искаш.

- Не не ше ми мине. Аз така си плача и на тавана и
после ми минава. Знаеш ли какво, аз съм от шуменски
села Майка ми и леля ми са били близначки и са си прил -
Z v n T n e както аз и братовчедка ми, която е почти моя

6^ М а м а умряла рано, аз съм билана две години и половина

и ме е отгледала леля, нея съм имала за майка, за всичк .
Пята ми се оженил в далечно село, чак в тази плани ,
Т о п и т е “ никога не ме ‫ ־‬потърсил, задето си имал д а т и
м £ а И да ме срещне сега, нито аз ще го позная, ни™ тон
ще ме познае. Живот! А леля ми е казвала, че ме обичал
много докато да се махне от село. Била съм тригодиш н.
Но д ^ г ‫ ־ ״‬му дена може да са му билн но-мили. Нищо! И
аз израснах, ама за какво? Да тегля!
Един ден вуйчо, по-големият брат на мама, ми каза,че
ако искам, може да ми намери работа, там, кздето
тел към девненските заводи. С радост се съгласих, защаго
н Г ^ вече да тежа на лелини. Отидох с вуйчо и той се
погрижи да ми намери работа Аз бях усърдна. Вуйчо настоя
да работя и да уча и аз пак го послушах. Но дяволът си няма
работа, един ден ме заговори един от работниците, които
пристройваха ново крило на завода. На другия ден пак ме
заговори, когато излизах от работа. И днес така, утре така,
сприятелихме се. Той ме разпитва откъде съм, що съм и аз
му разправих всичко - за мама, за тати и най-много за Иг-
натка, братовчедка ми, която обичах от всичко най-много.
Казах му, че си приличаме като две капки вода.
- И тя ли е така хубава като тебе? - запита ме той.
- Повече - отговорих му искрено аз, - но освен това тя
си има всичко, майка й всичко й е приготвила, а аз нищо
си нямам.
Той само се засмя, нищо не рече. До едно време не го
виждах. Свършили бяха пристройката. След няколко месеца
го срещнах случайно на улицата. Каза ми, че точно мислил
да идва при мене, работел на друга постройка. Зарадвах се,
като го видях.
- Как върви училището? - запита ме той.
- Малко мъчно - отвърнах му аз. - Забравила съм доста,
нали са минали две години откакто бях прекъснала учени­
ето в осми клас.
- Аз ще ти помагам - рече той. - Кое ти е най-мъчно?
- Задачите. Туй, което е за помнене, помня го, но зада­
чите са много мъчни.
- А за мен те са най-лесните - засмя се той. - Ще идвам
вечер да ти помагам. Ти в същата квартира ли си?
- В същата.
- А вуйчо ти?
- Той се премести в друг завод и се гласи да отиде във
Варна да живее.
- Много хубаво - рече той - и аз съм си намерил във
Варна квартира.
Идва няколко пъти да ми помага, после каза, че ще си
ходи към техните за Новата година. Каза, че ще се върне
веднага, а го нямаше три месеца. Беше ми много мъчно,
защото се бяхме сближили и аз, види се, го бях обикнала.
Пък и той ми казваше такова нещо за себе си и ме целуна
няколко пъти.
Беше една много мека пролетна вечер в началото на
април, аз бях седнала до прозореца и искрено да ти кажа,
сълзите ми капеха от очите. Мислех си за какво живея сама
в света, без нийде никого. И ми беше мъчно, много мъчно.
Мислех си за мама, която обичах с всичкото си сърце, но
която не бях виждала жива, а само на венчалния и портрет.
Как хубаво се усмихваше оттам! Как ми се искаше да излезе
от портрета, да оживее, да дойде при мене, да я прегърна
и да плача, да плача, за да ми олекне. И точно в това вре­
ме някой се изправи пред прозореца. Гледам - Янко. 1ака
се зарадвах и хем плачех, хем му се усмихвах. Той после
ми каза, че съм приличала на времето - както когато вали
дъжд и грейне слънчице. Каза ми, разбира се, като влезе в
стаята, че бил някъде на работа, че бил много улисан, но
винаги мислил за мене.
- А защо не ми се обади с два реда? - запитах го аз.
- Да ти кажа право, това не ми дойде наум, но то е за-
щото всеки ден се канех да идвам. Налй ми вярваш? - пре­
гърна ме той и ме целуна.
Когато човек обича, вярва. И аз му вярвах. Но после
разбрах колко ме е лъгал.
Един ден една от работничките ми каза, че Янко бил
женен. Видели го били във Варна с жена му. Не можех да
повярвам. Предната вечер беше при мене. Но хем не вярвах,
хем сърцето ми ме прониза. Беше оставал вече два-три пъти
през нощта при мене. Цял ден бях ни жива, ни умряла.
Случи се така, че вечерта пак бе дошъл - минавал и рекъл
да се отбие. Казах му туй, което са ми казали, а той само ми
запуши устата с целувка. Не остана много до късно, защото
бързал. Пак му повярвах.

‫ ־‬223
 На другия ден дойде на вуйчо жена му и ми каза, че
била на село и че братовчедка ми Босилка се била оженила
и живеела във Варна. Това ме тресна като гръм. Как така
Босилка да се ожени и да не ме покани на сватба?
- Всичко набързо станало - рече ми вуйна. - Той, мом­
чето де, отначало много ходело у тях и все говорело за же­
нене. Със седмици им гостувало, но по едно време почнал
да се дърпа. Но Христо и Пенко, братята на Босилка, не го
оставили и накрая го накарали да се ожени. Сега тя пишела,
че били добре. Хубаво си живеели, само едно лошо било, че
той щял да отива в друга държава на работа.
- Сигурно и тя ще отиде - рекох.
- Ще отиде, ама после. Най-напред той щял да иде, а
като намерел квартира, това-онова, щял да извика и нея.
- Много се радвам - искрено казах аз, - много се рад­
вам. Ако знаех къде живее Босилка във Варна, като отида на
някой празник там, ще я споходя. Знаеш, че се обичаме от
сестри повече.
- Зная - рече вуйна - ама той, мъжа й де, й бил рекъл,
че не иска да види никого от рода й. Може заради това, дето
са се карали с братята й. Затуй нито вуйчо ти, нито аз сме
отишли да им честитим. Ама когато иде в онази, другата
държава, тогава ще й ходим на гости свободно.
- А кога ще отива?
- Можело да не мине и месец.
- Е, добре, ще почакам тогава - рекох аз и се заприка­
звахме с вуйна за друго.
- Ами вие още другарувате ли с Янко? - запита ме нена­
дейно подир малко вуйна.
- Идва сегиз-тогиз - отвърнах аз и пламнах.
- Знаеш ли какво, Доне, научих от сигурно място, че
бил женен, недей, вуйна, вече да се срещаш с него, да не
научи жена му, мъчно ще й стане.
- Ами, женен - отвърнах аз, - снощи мина оттук и аз го
питах, пък той... - не се доизказах, че как можех да й река,
че ме е целунал и останал до късничко.
- Че е женен, женен е, но те, мъжете, са магарета и лъ­
жат. Зная един, който на три места се бе женил. Едно време
де. Затуй не му хващай вяра на Янко, ще му се да минава за
СШvil•
Усетих как ми прилоша на сърцето, едва седях на стола,
може и да съм пребледняла, защото вуйна ми рече:
- То момичето е хубаво да си седи настрана; женен, не­
женен, все са един чешит - гледат да използват, пък сетне
дим да ги няма.
Когато вуйна си отиде, затворих вратата, спуснах пер­
детата, че стаята ми беше ниска, да не види никой, че съм
вътре, и плаках до вечерта. Бях загубена. Всичко беше свър­
шено с мене. За да дойде вуйна, която иначе не ходеиш по
гости, значи се е нарекла да дойде и да ми каже. Може вуйчо
да я беше проводил да ме предупреди. Но аз, аз глупавата,
защо повярвах на ласкателните думи, на уверенията му, че
не бил обичал никоя както мене и че ако имал възможност,
веднага би се оженил за мене. Ама нали и двамата сме били
без нищо, нека посъберем малко и тогава ще се задомим.
Дотогава нищо не ни пречело да се обичаме. И пак не бих
се дала, но една вечер, беше приятна, хубава, Луната грееше
и аз се бях много разтъжила, че съм самотна, без никого в
света. И точно така си мислех, ето, Янко застана на прозо­
реца ми. И той, да знаеш колко хубаво можеше да приказва,
ме разговори и не усетих как минало времето. А той прекра­
чи и като се надигна, влезе в стаята ми през прозореца.
- Недей - викнах му аз, - ако те видят хората, какво ще
кажат? ‫״‬
- Няма никой - рече ми той. - Всички са се изпоприб-

И седна до мене на кревата. Аз и без това бях тъжна,

но като посегна да ме прегърне, заплаках. А той да знаеш

225 -
какви хубави думи ми каза и ме уверяваше, че никога няма
да ме остави.
Беше минала една неделя и една работничка ми каза,
че вуйчо и Янко много лошо се скарали. До бой се стигнало.
После разбрах защо, но тогава само краката ми се подкосиха.
Вуйчо беше кротък човек и не би се скарал за няма нищо.
Една нощ някой тихичко почука на прозореца ми. Беше
Янко. Не можех да не му отворя.
- Дойдох да ти кажа, че вуйчо ти не дава да идвам при
тебе.
- Като си женен - отвърнах му плачешком аз.
- Остави това - каза мрачно той, - знаеш ли за какво
дойдох? Да ти кажа, че кой каквото и да ти говори за мене,
ще знаеш само едно - че само теб съм обичал. Запомни го
добре и не ме забравяй, както няма да те забравя и аз - и
като ме прегърна и целуна силно, остави ме зашеметена
сред стаята и си отиде пак през прозореца. Оттогава не го
видях. А съм страдала, страдала, да знаеш как съм страда­
ла!
Дона спря да говори, стиснала очите си, за да овладее
сълзите. В това време телефонът силно и продължително
иззвъня. Стана отиде при него и вдигна слушалката.
- Станке, у вас ли е Донка? - обаждаше се колежка на
Станка.
- Да, тука е.
- Търсят я от Варна, братовчедка й била много зле, 60-
лна, още с първия влак да отпътува за там. Много спешно
било. Добре че се обадила на колежките, че идва у вас, за да
можем веднага да я уведомим. Ти ще й кажеш, нали? Защо-
то обещах да намеря начин веднага да й съобщя.
- Да, ще й кажа.
- Какво, какво? - запита Дона като се приближи.
- Викат те във Варна. Братовчедка ти не била добре. Да
тръгнеш с първия влак.

226
 - Да не е детето? —пребледня Дона.
- Не, не. Братовчедка ти.
- Случило ли се е нещо? Кога ли има влак за Варна?
- Сега ще попитам - набра Стана гара справки. После
взе лист, записа влаковете и подаде листа на Дона. ^
- Аз трябва да тръгна веднага. Станке, прощавай, че
толкова време ти приказвах, но да знаеш колко потребно
ми беше. А най-важното не можах да го доизкажа.
- Като се върнеш.
- Кой знае дали ще е скоро, като е болна. Трябва да ме
вика да я гледам. Но ако се забавя там, може ли да ти пиша?
- Може, разбира се.
- Ти си много добра, Станке, а аз само как те огорчих.
Но ти ме извини, нали? Каза ми, че не ми се сърдиш, нали?
- Не, абсолютно не.
- И това няма да го забравя. И ще ти пиша, да знаеш.
- Пиши ми!
- Е, тогава да ти кажа довиждане или сбогом.
- Как сбогом, довиждане, Донке, до скоро виждане -
изпрати я Станка до външните врати и се върна.
- Ти никак не можа да си починеш - влезе Кина, съпру­
гата на професора.
- Не съм уморена.
- Какво се е случило, че толкова дълго ти говори раз-
давачката?
- Така, като всеки човек, да сподели.
- Това е много важно, да има човек с кого да сподели и
да бъде разбран.
- Защо, Кине, а с мене не си ли споделяла? - пристъпи
в хола и професорът.
- Най-малко - усмихна се жена му.
- Е, зная за какво говориш - за духовните ти опитно-
сти. Но сега вече можеш съвсем свободно да ми говориш за
всичко. Вече съм друг, нали?
 - Дано! Виж какво, Станке, ние с Лъчко ще отидем да
вземем това, което съм дала на химическо чистене, а пък ти
иди си почини.
- Че за кога вече? - седна професорът на канапето. - Но
ако е уморена, нека си почине.
- Не, ще поплета тука пуловера на Явор, на слънчице до
прозореца.
След малко тя се върна с плетката си и седна на един от
столовете.
- На всекиго е приятно да разговаря с тебе - заговори
професорът на Стана, когато жена му и Лъчезар излязоха. -
Какво ти разправя раздавачката?
- Своя тъжен живот.
- Аз пък мислех, че е някоя любовна история, иначе
какво тайно може да има, което не може да каже и пред
другите.
- Понякога и обикновени неща човек не може да спо­
дели пред всички.
- Вярно е. И аз като говоря с тебе, по ми е приятно да
си само ти. Друго се говори на сам човек, друго на мнозина.
Даже и това, което видях, когато съм бил в безсъзнание,
едно е когато го разправям на Кинето или на някой род­
нина, и то не на всеки, и друго е, когато разговарям за него
с тебе. И Лъчезарно, гледам, ще те извика настрана и ще
ти прошепне нещо. Не че е тайна, после ти можеш да го
кажеш на всички, но така, иска си само на тебе да го каже.
И да знаеш, както си лежа или седя, си мисля кога ще се
върнеш от работа, за да споделя с тебе някои мои мисли.
То е защото ти много добре разбираш, Станке, много добре.
Та раздавачката ти разказа за живота си. И защо й е тъжен
животът?
Стана замълча. Професорът разбра, че може би не е
удобно да се говори за споделеното, затова продължи:
- А ако аз ти разкажа моят живот, Станке, ако ти опиша
из какви страни съм ходил, с какви хора съм се срещал, си­
гурно ще ти бъде много интересно. Много съм живял, Стан­
ке, много! Хубави места съм виждал и хубави хора.
’ - Това е чудесно. Аз също обичам да пътувам, да се сре-
щам с хора. ‫״‬
- Само малко да пооздравея и ще те заведа в Швеица-
рия. Да знаеш каква красива страна е. Там съм следвал пра­
во и ако не беше починал баща ми, нямаше да се върна.
Щях да следвам в още един факултет само за да бъда там,
обиколил съм Европа. Бях млад и хубав бях и умеех да се
радсши лшси ли.
- Това е много добре.
- Нали? Ето затова обичам да разговарям с тебе - раз­
бираш ме. А ако кажа това на Кинето, тя ме слуша като ка­
лугерка, излязла от манастир. И затова само веднъж-дваж
сме излизали извън България с нея. А ако беше ти! Щеше
да умееш да гледаш и да се радваш! Като се радва единият,
радва се и другият. Ти си млада, но на теб мога свободно
да кажа това, което на никого не съм казал. Защото в тебе
има нещо като мембрана, резонира, отеква и в душата на
този който ти говори, бликват спомените със същата сила
и свежест, с каквато ги е преживял. А това е нещо много
хубаво. _
Професорът замълча. Стана го погледна. Спомените,
за които говореше, ли бяха внесли в него тази живителна
струя? л
- Ако бях малко повече здрав, защото когато човек е
здрав, годините не се усещат...
Стана искаше да се усмихне, но преглътна усмивката си
и само вдигна очи от плетивото си. Някакъв невидим лъч
бе преминал през очите му и ги правеше по-различни от
друг път. Тя отново сведе поглед върху плетката си, а про­
фесорът продължи:
- Ще видиш, Станке, като минат годините, че това, ко-

229
ето ти казвам, е истина. Когато човек е здрав, годините не
се усещат, но разболее ли се, всичко отведнъж натежава, и
то страшно. А иначе сърцето си е все същото, никога не се
уморява да се радва на хубавото, красивото. Може би вечна­
та младост, която са постигнали Сен Жермен и някои други
древни окултисти, се е криела в сърцето.
- Не зная дали в сърцето, но струва ми се, че те са по­
знавали известни закони, природни, благодарение на което
са могли да запазят своята младост.
- Като този Занони, дето ни чете онази книга на мене
и на Кинето. Ако бях по-млад и най-вече здрав, бих се заел
да изуча тази окултна наука, не от религиозна, а само от
научна гледна точка. Разбира се с това съзнание, с което съм
сега. Защото когато бях млад, чувах за розенкройцерите и
за други като тях, но тогава живеех в съвсем друг свят и
тези работи никак не ме интересуваха. Освен това тогава
по убеждения бях социалист, а по самото си естество съм
безверник.
- А сте се оженили за най-вярващото момиче.
- Защото вярващите имат по-строг морал. Има какво да
ги възпира.
- А у теб нямаше нищо, което да те възпира.
- Не съвсем нищо, нали имах идеи, но в личния си жи­
вот бях свободен. Освен това баща ми имаше големи въз­
можности и ми пращаше доста средства. И имено така пъту­
вах много, виждах много и се срещах с най-различни хора,
жени, момичета, някои от които, макар и след толкова го­
дини, изпъкват в съзнанието ми така, сякаш съм ги видял
вчера. Особено тази, в чийто дом живях първата година от
следването си. Къщата им беше досами Женевското езеро.
Когато наех квартирата, не съм и подозирал, че може там
да срещна най-прекрасното същество, което съм виждал в
живота си. Може би и най-много съм я обичал. Един месец
бе минал откакто бях наел квартирата, когато една сутрин
видях, че затвореният прозорец на една от стаите се отвори.
Още като я зърнах, се спрях. Нещо в мене се отключи и за­
ключи. Най-нежното, най-умното същество, което дотогава
бях виждал. Как ме е обичала тя мен, грубият, недодялани­
ят, какъвто тогава бях, не зная. Но бях неизказано щастлив
да милвам един по един пръстите й, да ги целувам едва до­
косвайки устните си и да я съзерцавам до безкрайност.
Баща й бил професор и когато починал, се оженила за
негов по-млад колега, защото освен старата си леля, от коя­
то наех квартирата, нямала никого на света. А да знаеш как
я обичаше съпругът й! Тя беше всичко за него. По-нежен и
по-любящ съпруг рядко съм виждал. Тя също го обичаше,
но ми казваше, че не като мене. Наистина той не беше млад,
но мисля, че това изобщо няма значение; при голямата лю­
бов възраст не съществува. Но между нас беше нещо съвсем
друго. Тя ми заговори отведнъж така, като че ли предния
ден сме били заедно.
- Стара връзка - усмихна се Стана.
- Каква връзка?
- Явор би казал, че имате връзка от друго прераждане.
- Откакто се върнах в съзнание, кой знае защо, често
съм си мислил за нея. Не зная дали е вече жива, от няколко
години не ми е писала.
- От няколко години? - учуди се Стана.
- Да. Преди ми пишеше, осведомяваше ме за... - про­
фесорът свали очилата си и погледна Стана - трудно ми е
да го кажа, защото досега никога гласно не съм го казвал...
Аз имах син там и тя ме осведомяваше за него, докато сам
той станал професор. Но той не знае, че аз съм такъв, само
Ирма знаеше.
Една нощ тя дойде при мене и ми каза:
- Ти трябва да напуснеш дома ни - беше дошла пак при
леля си съвсем внезапно, защото живееше със съпруга си
в... е, няма значение името на града. Ако бе ме прострелял
 някои, не бих страдал повече. Да я чакам с часове, дни, сед­
мици - това беше и щастие, и мъка за мене, но дам и к ж е
да си отида! Не, това не беше възможно!
- Разведи се и аз веднага ще се оженя за тебе - казх й аз
Аз съм католичка, ти забравяш това - усмихна се тя,
и да не бях, толкова много те обичам, че никога не бих
се оженила за тебе!
Гледах я изумен. Как е възможно това?
- Ние трябва да се разделим на върха на нашето щастие
за да остане то завинаги в нашите души. ‫י‬
- Не - извиках аз, - само това не! Аз ще те открадна и
ти ще бъдеш завинаги моя. У
Тогава от изваяните й като албастър бузи се търкулваха
една по една не сълзи, а бисерни капки. Очите й бяха прит­
ворени. Тогава ми се стори като някакво неземно същество
и коленичих пред нея.
- Всичко, което кажеш, ще направя - прошепнах аз -
само да си щастлива. 9
!«и- "" 'А3 С? М свРъхи*астлива - премина като сияние по ли­
цето и най-чудната усмивка - и тъкмо затова трябва да си
отидеш. ^ м
- Кога? - запитах с болка аз.
колко^Тса06™’ ТЯЗИ Вв4еР' Сьпругьт ми ще Д°ВДе след ня-

тази н о н Г ПЪТ 6 И|^вал’ ^31До не ми оставиш поне още

‫״ * ־‬мисли>че за мене е лесно да се разделя с тебе, но
това е най-доброто разрешение - обгърна тя шията ми. - Аз
мислих, мислих и дойдох до заключение, че само теб мога
да обичам, но съпруг може да ми бъде само Жан! Само той
би могъл да ми прости и обича, ако някога научи.
йскаше да си тръгне. Но аз не я пуснах. Хванах я за ра­
менете, гледах изваяните й черти, притворените й с дълги
мигли очи и изпивах всяка сълза, която се отронваше от
тях. Когато човек се разделя, е най-ненаситен и аз исках
да я държа в прегръдките си цяла вечност, но тя отвори
очите си. Какви очи! Те ме гледаха така, сякаш са дошли от
неземен свят и ми казаха това, което устните й никога не
изрекоха. Тогава аз коленичих, обгърнах нозете й, целувах
ръцете й, а тя стоеше неподвижна. Може би страдаше? По­
сле си отиде завинаги.
Когато ми съобщи след време с няколко реда за ражда­
нето на моя син, аз не можех да не отида поне отдалеч да
видя тяхната къща, макар да знаех, че тя не е там. Вървях с
наведена глава, замислен, и се сепнах, когато някой си сло­
жи ръката на рамото ми. Беше леля й. Зарадвах се, сякаш
видях Ирма. Заговорихме. Тогава тя ми каза, че раждането
на детето едва не е коствало живота на Ирма. По чудо е
останала жива.
- Нямало ли е лекари? - запитах наивно аз.
- Най-добрите! Жан е казал, че никога няма да помисли
вече за дете.
- И много добре ще направи - несвързано и с малко
заекване можах да кажа аз.
- Виждате ми се малко отслабнал.
- Имах изпити.
Тя ме погледна продължително. Аз гледах водите на
езерото. Подухваше вятър. За един миг бях забравил, че же­
ната стои пред мен, и щях да тръгна. После се сбогувах. Тя
задържа ръката ми и пак ме погледна със замислен поглед.
Но аз само повдигнах шапката си, поклоних се и си тръг­
нах. Знаеше ли тя нещо? Подозираше ли? Ирма ми беше пи­
сала: ‫״‬Никой не трябва да знае, само един Бог, който знае,
че го направих от обич и защото исках да съм майка”. По­
неже нямаше Бог, следователно никой не знаеше. Първото
същество, което сега знае, си ти, Станке. Но искам да ти
кажа: като умра, ти ще изгориш писмата, не искам Кинето
да научи. Много пъти съм искал да ги изгоря и все не можех
досега, пък и сега не мога. Те са скрити горе в таванската
стая, в едно сандъче, където са студентските ми книги. Бра­
вата е секретна, а ключа ще ти кажа къде седи. Може и като
наближи да умирам, да ти го дам и ти ще ги изгориш.
- А сега къде е синът ти? - повдигна Стана главата си.
- Не зная. Ирма ми пращаше снимки докато не влезе в
манастира.
- В манастира ли?
-Д а.
Вратата се отвори и влезе Явор.
***

Времето се беше застудило изведнъж. Духаше вятър,

прехвърчаше сняг. Стана, загърнала палтото си, бързаше
към блока, където беше старата им квартира. Случайно сре­
щащите я познати я спираха, искрено й се радваха, разменя­
ха по няколко думи и отминаваха, защото времето не беше
за дълги разговори - студено беше.
Когато изкачи почти тичешком стъпалата, Стана със за­
таен дъх спря за няколко секунди пред тяхната врата, сега
вече на тези, които живееха в малкото апартаментче. Беше
й някак мило. Чуха се стъпки, тя бързо се обърна и позвъни
на Лозини. Отвори й баба Куна.
- О, Станке, ти ли си? - зарадва се тя. - Влез де! Не
можах да те позная отведнъж. Ама каква си станала хубава.
То и по-рано си беше хубава, ама пък сега! - влязоха те в
стаята.
Баба Куна, спряла се насред стаята, оглеждаше Стана от
всички страни.
- Пък много ти е хубаво палтото, Станке, много.
- Подари ми го мама Кинче.
-К оя?
- Жената на професора. То беше нейно, от преди много
години, малко го носила. Така си стояло в гардероба и ми
го даде.

:234:
 - Ама точно като за тебе. И какъв хубав цвят.
- От чужбина бил й го купил татко професор, когато
ходили на някакво изложение.
- Че защо не го е носила? _
- Защото си имала друго, което повече обичала, тов
не се чувствала удобно. Тя е много скромна жена.
- Много се радвам, Станке, че така се наредихт ,
го. Ама много различно изглеждаш откакто беше тука. Раз-

ЦЪ<^Стана се усмихваше щастлива и изваждаше от чантата

си няколко пакета, които сложи на масата.
- Туй пък какво е? - приближи се баба Куна. - Че защо
си го надонесла?
- Така, защото ми е радостно и защото да знаеш,
те чувствам близка. Помниш ли как ми се скара тогава за
Явор?
- Помня. Ти прощавай, Станке!
- Напротив, оттогава имено разбрах, че ти си миляла
за нас т/•
- Как да не милея, че какво, вие всички сте ми деца. Как

6 06™Напълно здрав все още не е, все го боли по нещо, ама

учи. Стиска зъби и учи.
- Голямо влечение има към науките.
- Има. И заради мене има. Но и аз може да почна да
уча.
*“ Какво?
- Английски. Татко професор настоява да уча език и на­
мира, че е най-добре да е английски. Той го знае и ще ми
помага. Но ми каза непременно да го уча редовно, да
мам уроци.
Баба Куна погледна Стана и се замисли.
- Знаеш ли за какво дойдох, бабо Куне?
- Ще кажеш.
 - Дойдох хем да ви видя, хем да попитам дали има тука
някакви писма за нас.
- Че има, има. Ама нали така набърже излязохте и не ви
знаем къде сте, за да ви ги пратя с някое от момчетата.
- Все се канихме с Явор да дойдем, да ви видим как сте,
но никак не ни остана време. Явор си спомня с много хуба­
во чувство за тебе.
- И аз го мисля с хубавото. Мил ми е като син. Като ме
виждаше, все ме заговорваше, да ме запита как съм, що съм.
А на стария човек какво друго му трябва? Само сладката
дума.
- То на всички това ни трябва, баба Куне.
- Ех, то на младите и много други работи им трябват,
хеле пък сега! Се не им стига. Искат, искат, днес едно, утре
друго. А не се позамислят по-надълбоко. Гледам и наша
Лоза, трепе се все за вънкашното. А за душата - нищо! Че
тъй приучва и децата, а туй хич не е хубаво!
- Защо? - погледна я изненадано Стана.
- Ами като размисля с простия си ум, видя, че туй, за
което се трепя, днеска го има, утре го няма. Пък да се пот­
руди трябва за нещо, което молец не го яде и ръжда не го
хваща.
- Ти навярно четеш Евангелието, бабо Куне, пък аз не
съм знаела.
- Чета го, чета.
- Отскоро ли?
- Ами, отскоро. Отдавна си го чета, че ако не е било то,
сто пъти да съм умряла.
- Защо?
- То ми е давало сила всичко да понасям по-рано. Пък и
сега. Река на едното, не слуша, река на другото, на третото
- все не слушат. И защо е тъй? Защото ей тъй растат децата,
без корен.
- Как без корен?

:236:
 - Ами така. Едно време ако не ще, ако не вЧ »им в ред,
в правня път де, тъй ни учеха майките нн, ч е и м а * ‫־‬о ®
вснчко види, всичко знае. И ние кое какво правим, ™
мислехме че има едно Око, невидимо от никого, но То ни
виада и държи сметка за всичко. И То като държи сметка^
и ш е държахме сметка за думите си, за постъпките chl А
сега? Кое какво му доде на ума - хубаво^ лошо, все т_ L
казва все го прави. И какво стана? Разхаитиха се децата. Ти
С го во р и ш то ти се хили и ти отговаря. Да ти се пръсне
сърцето от приказки напук. Итогаз седна, ^ з е м а Е в а н г е -
лието и като попрочета малко, успокоявам се. Мир идва в
душата. А Явор, макар и млад, и той клони към Бога.
- Ти откъде знаеш? _ _^
- Ами нали една тъничка стена ни Д ^ - П « и про-
‫ ״ ״ ״‬вали сме си. Веднъж го запитах какво ще рече, хуо
ли е дето чета Евангелието. Той ми рече, че било много ху
баво. И туй ми стигаше да разбера кое как е. Пък и по други
работи съм разбирала.
- По какви?
- По някои сънища.
- Така ли? - искрено се изненада Стана.
- Така Още като бяхте тука, съм искала да ти заг ‫־‬
ря, ша^нгшивремеката бяха едни такива, и‫ ־ ־‬иа‫ ־‬ш =
какво да кажеш. Пък нощес сънувах и ми рекоха. ‫״‬Стана щ
дойде, но ти не се бой от нея”.
I Е^на женг^В предишни сънища < беше ™ворила
многоТа Явор и за него бях сигурна. Но ето снощи за теб
пък ми каза, да се на плаша.
: ?яеН№ 0 се помня, от момиче още, насън иде при
мене една жена. Ще приседне до мене и ще ми рече. ‫״‬Кун ,
мене една жена. t‫יך‬ ‫ ^׳‬и туй ще ти се случи, ама
туй и туй направи или пък 1‫״‬уи п щ -‫׳‬
не се плаши”.
 - И случвало ли се е?
- Всякой път.
- И каква жена е?
- Една слабичка, скромна, тиха, дето никой път няма ля
си помислиш, че каквото рече, ще стане. Е д и и ™ Т е ™

да се плашиш. ш Ще‫ ־‬яиТВ0#Та

мине,Л° за ще
нищо “ да й 2личи”
няма ‫ » ׳ ״ ״‬Събудих
‫™ ־‬ма
се с присвито сърце. Станах и паднах наколене пред икона-
стаса. Дано се размине туй, дето ми се рече. Поолекна ми но
т“ чТатГм °‫” ״‬думат. С‫״‬
и ми НаУМ
,Лоза е МО~камион” Пштъмтт мм
я 7блъсна
“ “ за <?‫ •> ״> ״ ״‬Ще 0‫ ־‬пръсне туй “ рце! ш Г ^ Г а
минута ми дойде наум за реченото в съня и си рекох■ Както
стана лошото, така ще стане и доброто”. Т ога^ и ве‫» ^״‬
едно малко градче. Болницата беше на другия край на гоа
да. Самият шофьор отнесъл Лоза в болницата
докторът ми каза да се не тревожа. По а д о с е Т Г в м а е
най-малкото, й ^ тн е оздравя. Ей я, няма й нищо Р С

ухо, пищи туй д етГ п ^ з п ^ тя S a тиха

‫־‬Изстискай ‫ ײ י‬ли™ ‫« ״ ״ ״ ״ ״‬
Аз поех листото и й рекох:
кова"л4 ™ Г ° " е “4‫ ׳‬МИ" е ‫ ״ ׳‬еД‫ ״‬Нпът‫ ׳‬квд‫ ״<" ® ־‬4 ‫ ״־־‬та­
- У баба Пена, дето бае за уроки.
0 ‫״‬ьмнало не съмнало, отидох у Пенини и й рекох‫ ־‬Тъй м
тъи, научих се, че си имала листа за болно ухо”. ”
Имам я, ей ги там зад калдаръма. Набери си пък ако
донесла чакот Ш ° Т° “ 3а1^ ги

тата. Отварям - женицата. ПоканГя дк

-2 3 8
 - Много съм - казва - уморена, отдалече идвам.
Погледнах я - пребледняла. А и все такава жълтичка,
бледичка е бивала.
- Кажи на Лоза - рече ми тя - да се не развежда. Всеки
човек има да плаща на някого, а тя на него. Когато го из­
плати, ще се оправи всичко.
Туй ми рече и докато се обърна за нещо, няма я.
На сутринта рекох на Лоза, ама тя дума не остава да й
продумам. Не вярва. На баща си прилича. И се разведе. Ама
сега се хапе от девет страни. Той се ожени и жена му рахату-
ва. А колко пъти съм й думала да премълчава, да се не кара.
Защото той беше добър, ама сприхав. Бързо пламваше, но и
бърже му минаваше. А на нея - не. Ама знам си - кога да е
Лоза, пак ще се събере с бащата на децата.
- Но нали казваш, че се оженил за друга?
- Оженил се, но много обича Марето, ден ако го не види,
не може. Пък първият мъж на сегашната му жена взел да
ходи честичко, че неговото момиченце беше зле болно. А
баща, милее. Пък аз си зная - рекла ли ми е нещо женицата,
тъй ще стане, иначе ще се извъртят работите, но и години
да минат, ще стане туй, което е рекла.
Вратата се отвори и влезе Лоза.
- О, Станке - втурна се тя, - добре си дошла. Я каква си
се променила. В по-хубаво, разбира се.
- Дойдох да ви видя и ако има някои писма, да взема.
- Запазила съм ви ги. Може и нещо важно да ви пишат,
но нали не знаехме улицата и номера, иначе щях да дойда
и да ви ги донеса.
- Грешката е наша. Но нищо, сега ще ги взема.
- Чакай да ти ги донеса - излезе Лоза и след малко се
върна с писмата. - Сигурно ти разказва мама за своите съ­
нища - спря се тя до вратата и се загледа в майка си.
- Защо? - отвърна с въпрос Стана.
- Защото я познавам по очите, по израза на лицето.
 - И да разказвам, Лозе, лошо ли е?
- Не се учудвам на тебе, че разказваш, но се учудвам на
Станка, млада, интелигентна жена, да те слуша. И вярваш
ли й? - обърна се тя към Стана.
- Че сънува ли?
- Сънува всеки, но че сънищата й са пророчески.
- Не са всичките, Лозе, само някои - каза тихо майка й.
- Моля ти се, престани да разказваш на всеки срещнат
тия глупости.
- Първо, Лозе, не говоря на всеки срещнат. Ето, толкова
време живяхме със Сганкини, за първи път днес й загово­
рих. И най-важното, ти сама знаеш, че не са глупости, защо-
то каквото се казва, се сбъдва.
- Случайно, чиста случайност.
- Как пък всеки път може да бъде случайност?
- Моля ти се, не настоявай, защото достатъчно е, че
ме насади хубаво с тази женитба. Но глупавата аз, защо ти
повярвах? Толкова момчета ме искаха, а взех, че послушах
тебе.
- Не сбърка като ме послуша, но сбърка като не ме пое-
луша и се разведе.
- Да се оставя да ми трови живота.
- Малко да беше потърпяла, щеше да се оправи.
- Достатъчно търпях десет години.
- Но борча ти като е голям, бърже не се плаща.
- Глупости! Борч! Какъв борч? Виж й акъла - обърна се
към Стана тя, - разправя ми, че кой знае кога, преди колко
си стотин години, сме били пак с Гошо и тогава съм му пра­
вила много пакости, злини и сега затова бил лош към мене.
И тя мисли, че мога да вярвам на тия глупости.
- Но на тебе, бабо Куне, кой ти е говорил за многократ­
но идване на човека на Земята?
- Никой. Присънват ми се много работи.
- Присънват ти се, показват ти се насън. Защо не ти се
присъни някое гърне със злато, че да го изровя и да рахата-

C3M,_fИм^иси^^гьрне гьсз!ито, ноне си била по-добра.

- А ти била ли си?
: й « “ ,Ta3‫™־‬ нервите. Не стига, че

' ‫“״‬ а сто, Станка дошла не дошла - и си започнала да й

разпршяиг каХ| Л0361 стара съм вече, JH пък проща-
вай1 Пък днеска получих писмо от леля ти Йовка, вика м

да -ТиГйлГ-™- ‫ יײ״«״־‬-‫״‬
се измъкнеш.
- Ами да си починеш без мене.
I Т^савете големки. Ще поседя две-три недели.
- Ако щеш и хич не се връщай.
I в ^ Ч2 ‫״‬Лто‫־‬а чакаш. Знаех си аз, че нямам май­
ка, знаех си - отведнъж се разплака Лоза.
- ‫׳‬Зашо Лозе? - приближи се Стана до нея.
- Че ако имах майка да милее за мене, ще ме оставя л
сама с три деца?
- Но тя ще се върне! ‫״‬п
- Кога? След три недели. А аз мога ли тука без «ея. Д
върви, да върви като иска, нека да ме остави да мра сама.
тткна Лоза и бързо излезе от стаята.
- Ще й мине - каза тихо баба Куна в отговор на У4УД ‫־‬
ния поглед на Стана. -А туй, дето казва, че ще я оставя да
мое сама е останало в нея от някога, когато наистина съм я
оставила. Били сме сестри. Тя е била по-голяма, но саката.
Аз съм била здрава и хубава. Били сме само двете.Веднъж
съм видяла един чужденец и съм го обикнала. Той ме отвел
далеч. Аз исках да вземем и сестра ми, че тя не можеше да
работи, но той не се съгласи. И когато след десет години се
върнах, нея вече я нямаше. Намерили я умряла сама-самин-
ка. Плакала съм много, не трябваше да я оставям, но него
бях обикнала повече от нея.
- И това как ти го откриха?
- В сънища. Отпървом не можех да разбера. Сънувах
цели истории и ако бях учена, можех да напиша романи.
Такива дълги и подробни сънища сънувах. По-сетне се случ­
ваше в тия сънища да познавам някои хора от сега, ама 06-
лечени в други дрехи и бяха в други страни. И лека-полека
започнах да разбирам. Пък и женицата, дето ме навестява
нощем, ми рече: ‫״‬Тези, дългите сънища, които сънуваш, в
които се виждаш, че си пак ти, макар и друга, са твоите
животи, когато си била друг път пак на Земята”. Смаях се,
но й вярвах.
- А не си ли чела книги, в които пише за това?
- Не съм. Но снощи чух глас, който ми рече: ‫״‬Като дой­
де Стана, кажи й да ти донесе книги от тези, които чете
Явор”.
- Ще му кажа.
- Един път, като бях у сестра ми, която сега ме вика,
запознах се случайно с една жена, която ми каза, че имало
книги, в които било писано точно за тези работи и обеща
да донесе. И донесла жената, но сестра ми Ганка ги върнала.
Казала й, че съм си била отишла, а аз бях още там. Мислех
си, не устоя жената на думата си, а Ганка чак на гарата ми
каза истината, като рече: ‫״‬И на тези, които пишат тези кни­
ги, и на тези, които ги четат, им липсвало нещо”.
- И на мене ли? - запитах я аз.
- Сигурно - засмя се тя, - щом им вярваш! Ето, видиш
ли, Станке, с какви хора съм заобиколена! Ама сега вече се е
дума да кажеш.
- Or една страна ми е тежко, но от друга, като съну
вам някой хубав, прехуба‫ ־‬сън, ми става ^
кога дойде насън тази младата, скромна женица и ми каже
Г — ми става леко, че ми иде да хвръкна, като
насън Пък н за всичко, дето ми е тежко, зная сн защо е,
нищо не мога да кажа. Всичко си има причина. Затуй
сега гледам да съм изправна.
—И никак ли не сбъркваш? п
- Как да не сбърквам? Най-много с Лоза греша. При­
тежава т 1 и ‫ ־‬м 4 а ми едно време, колко нъти не £ м
и ^ ж Г а ' А да знаеш как съм се запознала с него! Ние
« Т е на село, но най-голямата ми сестра се ожени за
бургазлия и отиде да живее в Бургас. Народи е ^ с т е Д И‫־ ״‬
уу ‫ ״‬а‫ ״ ״ ״‬я Ппеч едно лято ме повика при тях, да и по
rM°JL ‫ ״‬S T S децата. Веднъж бях извела двете
по-големички в морската градина. Те си играеха, а аз бя
седнала на една пейка. По едно време някои седна на пейка­
та Съвсем случайно се о&ьрнах и така си замръзнах. Познах
То Сънтоалабях с него много страшни сънища. Веднагаско-
" nD^ 6t)ax децата и се върнах вкъщи. Три дена не излязах
Г к Г н Г ч Г р г и я зет ми го доведе вкъщи. Проследил
р КОГато се връщах с децата, и се запознал с него.
’ На другия ден въпреки увещанията на сестра ми аз се
въпн^ навеело. Но той ме намери и там. Не беше грозен 40-
век а ме беше страх от него. Но какво ли не прави той, пък
и S T » ‫ ־ ״‬мн, докаго склоня 3‫־‬
все не можех да свикна да се не страхувам. Най после чух
глас насън да се не плаша. А женицата дойде един път при
менеимигюче., дошо няМа дати стори. Това, което
си видяла в сънищата, е било отдавна, преди много, много
години. Но е имало време, когато и ти не си била добра с
него. А сега времената са такива, че се изваждат наяве всич­
ки сметки, за да се разплащат. Остава и той да изплати част
от дълга, който има към тебе.
Вярвах й, с всичкото си сърце й вярвах, но не можах да
свикна с него, не го обикнах. Това ми е греха.
- Но насила може ли да се обича?
- Може. Нали Господ е рекъл да любим дори враговете
си? А като е рекъл, значи може. Сега се моля за него. Поня­
кога ми дават да го видя. Все е тъжен. Отиде си, недохранен
с обич. Но той си е бил виновен. Да знаеш в един живот,
по-раншен де, какъв звяр, какъв страшен звяр е бил с мене.
Бил е ужасно жесток и ме е убил, без да му мигне окото.
Стана въздъхна дълбоко. Отново се отвори вратата и
влезе пак Лоза. Носеше едно кълбо с прежда. Искаше Стана
да й покаже плетка за пуловер, да оплете на Христо. Няма­
ше и помен от лошото й настроение.
‫״‬Минало й е” помисли си Стана, показвайки и плетката.
След това дойдоха децата. Стана прибра писмата. Трябваше
вече да си
- Пък ти, Станке - рече баба Куна, - не ни забравяй, че
поидвай, да ни повидиш.
- С най-голямо удоволствие, но все не стига времето.
Ала вие като идвате в града, сега вече знаете адреса, обика­
ляйте ни. Явор ще се радва много.
- Ще дойда да видя как сте се наредили - каза Лоза,
изпращайки Стана до външната врата.
- Ела, ще ми бъде много драго.
В автобуса, пък и докато се върне вкъщи, Стана си ми­
слеше за баба Куна. Никога не би могла да си помисли, че
тази старичка, съвсем обикновена и скромна жена има та­
кива опитности. Може би в света има много такива, но си
мълчат, защото са заобиколени от хора, които не вярват. Та
Py• помисли си тя и като полегна в лег™т‫^ ”■ ״‬ преди
У TV‫ ״ ״‬оатвопен вътрешният свят, помисли си тя, пред
‫ ״״‬п‫ ^־‬е да” “ ? вътрешният живот на Явор. Какво всъщ-
^ ‫ ־‬чо£кът? Загадк‫ ־‬. Гледаш ~ ^ ; £ £ Ж £

г = »
се замае главата. И искрено казано, на нея JL

z ^ r z ‫?״‬ш ?‫־‬г г ^
z г ^ ™ ‫ ״־‬р‫״‬
С Филип и py. Понякога й се

= ^ s r ‫ ־‬: S S b =
i r j s ‫״‬

викаше при тях.

Гтяна въздъхна дълбоко и зачете.
™ Те. че отново ще бъда подложен на изпит от-

мисля затова, може би все пак се лъжа. Не,

ч ^ г в о т о ми е много ясно и затова толкова много искам не

------ = = = 2 4 5
да избирам, а да вървим заедно към Върха. Но на нея не й
се върви. Когато Филип дойде, аз точно мислех върху този
въпрос и споделих с него само последната мисъл - че на
Стана й се спи. Той се усмихна и каза:
- Виждаш ли колко трудно се пробужда съзнанието? Ти
работиш само с едно същество и при това такова, което те
обича, а можеш ли си представи огромната задача на Учи­
теля да пробуди съзнанието на хората, да им даде импулс да
направят макар и една съвсем малка крачка напред в своето
духовно развирие?
- Като гледам Стана, мисля за търпението на Големите
светли същества към мене. Като си помисля, че съм живял
в епоха, когато са идвали междупланетни кораби със съще­
ства от други планети тук, на Земята, и аз съм бил между
посрещаните, и сега като гледам какво съм, виждам от кол­
ко високо съм паднал.
- Но щом имаш съзнанието за всичко това, ясно е, че
отново се изкачваш и вече си достигнал доста високо. За-
щото има същества, слезли от високо, но съзнанието им е
още съвсем непробудено.‫״‬
‫״‬Като моето” помисли си Стана и се усмихна. После за­
чете: ‫ ״‬- Не зная дали и моето съзнание би било пробудено
без IV, а всъщност без Учителя. Защото Ру идва по волята на
Учителя, както и ти. Защото именно ти събуждаш ученика
в мен, а заедно с това и неимоверния стремеж към звездни­
те светове и техните обитатели.
- Ти знаеш, че и сега междупланетни кораби обикалят
Земята.
- Зная. Но все още не мога да вляза в контакт с тях, ис­
кам да кажа съзнателен. Само съм ги виждал.
- Виждал си ги? - вгледа се в мене Филип.
- Да. Вечерта искрено се молех да ми дадат поне знак. И
през нощта видях кораба им и съществата, които излязоха
от кораба и се движеха, като плуваха по небето.
 - Понеже много те интересуват възможностите за кон­
такт със съществата от другите планети, донесох ™ мисли
от Учителя по тези въпроси. Ако искаш, препиши си ги и
после ще ми ги върнеш.
- Разбира се - отвърнах аз и поех листовете.
В това време Стана влезе в стаята. Зарадвах се мно .
Повиках я при себе си, долепих устните си до страната и и
ирошеших:^ гълъбице моя> искаш ли да ти прочета нещо

ОТ У^ ™ кЯогото и да Яворе, щом ти ми го четеш, ми е

Р В първия момент ми стана малко горчиво. Но зачетох

записките:

Ж Z Z Z Z Z Z — ‫ ״‬Земта и
‫ ^ ™ ^ ״‬и т е планети ‫״‬ ■ « " ‫ ־‬,£ £ £
Учителя - и нашата Земя има съобщения ‫י‬

нея, - на Земята има такива напреднали същества, които

могат да отиват на другите планети.
г пакета ли? - запита ме моята дружка.
I щом ‫ ־־‬касае за напреднали същества, то значи
по духовен път. Отиват там с духовните си тела, а физиче­
ските оставят тук. Но слушай по-нататък. посешават.
“Хопата ще изучават планетите, като
Обърне?‫ ־‬погледите си към звездите. Това, ‫־‬ j£ £
ще, което ви очаква. Всичко това ще го П^Р О Д • ^
живеете по 100 милиона години във всяка, сл
ма, а те са милиони, пак ще се срещнем и ще ми разкаже
каквибезгранични възможности
 г г . ^ й г г . г л . г г ‫“־ ■ ״ “ ״ ׳‬
години ‫ ״‬ак ще 4 срещи‫־‬ ‫ ״ ־‬Ч<‫ ־‬Мед Толкова ми™
? Г с ВД **‫ ׳ ״‬Яв0ре ‫־‬ ‫« ־< ״‬но™
roZ l а‫ “ ־ ׳‬° се П03наем• к°* 3‫ ־־ ״‬какви ще бадем
- Навярно мъничко по-различни от сега - шеговито и
отвърнах и отново зачетох: и
‫ ״‬м ‘? ИЧКИ на Слънчевата система си приличат
алки изкючения. Най-добри са съществата на^ ънп е’
то. Слънчевите жители са образец за всич™ н Г р
“ интелигентни
ргии и ги пращат на Земята. Каква интелигентност имат

анета,6 Га и
та^адТта и на 46
на Тдругите. вНерГИИ
Слънцето Не сам0
е фокус на на наша‫־‬
енепгии
Съществата там приемат космични енергии Съкровишни
^ ‫״‬ткадшо вде енергията към

- Изнаешли, Оганче - обърнах се към нея 33 - <ь‫״‬.

ипмиказа, четова е говорено много отдавна, преди мио
‫ ' “ ״ ״‬може би повече от 35, когато изобщо вде‫־‬та за'
съществуването наразумни съществанадругте » ‫״‬
‫^־‬пиалнага наука се е считала за парадХ^а.™ ^ *
за из^аиян Г° ра3б“ рали< Днес>когато науката прави опити
за изучаването на Луната и близките планети чрез 3‫״‬S T
идеята Х и ^ с Х " П0Ставените в ™ ‫ “ ־‬аратурщ все още
ВД а, че на Слънцето живеят разумни същества е далеч
“ °т° МИСЛЯТ’ 46 атмосФеРата на Слънцето е огнена
А представи си през онези години, когато е говорил Учи
телят, какво са си мислили някои от слушателите Му кои'
— Н ап еем ‫־ ״‬
Р Чителят! Ах, Оганче, да имаш време да про-
^ ^ = = = = 2 4 8 — ----------- --------- - ^
четеш, да видиш колко смело, колко открито им е говорил
за много, много неща. И за идването на комунизма. Но да
прочетем по-нататък:
“Запитали Учителя дали е виждал някога слънчевите
същества. Той казал:
- Аз ги виждам постоянно. Те са облечени в светлина.
Те целите светят.
В шестата раса човек ще може да посещава планетите,
Слънцето. Там ще учи в университетите и ще се връща. Там
ще учи науките, как се е образувала Слънчевата система и
когато се върне от Слънцето, ще донесе известни технически
съоръжения.
Човечеството вече минава в шестата раса. Може да я
наречем шести клас. То е клас на разумното, добро сърце,
на Любовта. Сега се строи континент за шестата раса.”
Някой почука на вратата. Мама Кинче повика Стана,
че една жена от съседния апартамент я викала. Защо ми
се стори, че Стана отиде с охота? Не й ли се слуша? Наше­
то вътрешно различие ми причинява голяма болка, защото
не мисля за самото различие, а за последствията от него
- те могат да бъдат катастрофални. Различните вкусове ка­
рат хората различни неща да обичат и ценят, а различните
неща понякога изискват различни пътеки за достигането
им. Ето това е, което ме плаши. А защо толкова много оби­
чам Стана? Не зная! Понякога си мисля, че ако Стана ме
изостави в пътя към Върха, то значи да остана с един крак, с
една ръка. А може ли да ходи човек с един крак и една ръка?
Дори и с патерици не би могъл. То е равносилно на духовна
и физическа смърт.”
Очите на Стана се премрежиха от сълзи. Кога е писал
това? Преди отиването й на Златни пясъци. Ако го е проче­
ла тогава, може би не би отишла и не би му създала такава
мъка.
Стана прелисти страницата и отново зачете.
 ‫״‬Една нощ много ме болеше главата. Измъчвах се ужас­
но. Притворил очи, аз се молех негласно. Може би бях за­
дрямал? Не зная, но усетих как две ръце се положиха от
двете страни на главата ми. От пръстите се излъчваше нещо
безкрайно приятно, което навлизаше в мене и ме лекуваше.
Имах чувството, че е Филип и го запитах:
- Ти ли си?
А той ми отговори:
- С моя ръководител.
Не каза: ‫״‬Аз”. Когато дойде на следващия ден, разказах
му за случилото се. Той се усмихна и рече, че ръководите­
лят му го води тук или там да помагат. А понякога се случ­
вало и той да помоли ръководителя си да помогнат някому.
Както случаят с мене.
- Но откъде знаеше, че едва издържах от болка?
Очите на Филип ме погледнаха, сякаш ме молеха да го
не питам и само устните му прошепнаха: ‫״‬Учителя”.
Разбрах, това ми беше достатъчно. Той е пълен контраст
на мене. Аз много бих искал да придобия смирението и ти­
шината, която той има. Но въпреки това и той бърза да ра­
боти над себе си, макар Учителят да му е казал, че време
има много, но нервната енергия е много скъпа.
- Изобщо - казва ми Филип - Учителят е за естествено­
то израстване на човека и винаги препоръчва природосъо-
бразните методи. Но от всичко най-много ме е поразявало
необикновеното смирение на Учителя. Той, Който разпо­
лага със силите на природата, да се остави да бъде считан
за обикновен човек! Това е велико смирение. А тези, чиито
очи са отворени, Го виждат в такава светлина и сила, каква-
то човек не може да си представи.
Съвсем рядко той говореше за себе си, но когато се случ­
ваше да заговори, думите му бяха страшно силни. Особено
когато някои са заставали срещу Него. Така веднъж Той каз­
ва: ,Дз не спадам към никакава Църква, към никакъв народ,
250 =
зашото не съм от Земята. От Слънцето ида и отивам към
него Като казвам Слънцето, разбирам разумния, възвише
живот. В мене всяка мисъл, всяко желание е претегле .
- Хубаво, че си го запомнил.
- Хората помнят цели стихове, поеми, а това са с
няколко реда Но аз имам записани известни мисли в теф-
“ р т Г ™ ТИпрочета още една, които Учителят казва
за себе си.
Филип извади тефтерчето и зачете:
Аз съм голям извор, който постоянно се чисти. Няма
п‫ ״‬м‫־‬ия на този свят, която да ме опетни Да не м и д и т е «
_ ‫ ״‬гла6 че не мога да се защитавам? Мога, но не с оръ
жие. Аз имам други сили, съзнателни сили, с които мога да
работ^и да с^задитаВлипе, че хората обикновено застават
срещу собственото си благо. Обикновено
не могат да бъдат разбрани в епохата си. Нима Христос ое
разбран’ Кръстовете и кладите най-добре говорят до^
са разбирани великите хора. Но ако кажем, че това е става
ло^някога, когато хората са били малко просветени,

диес ставайте _ усмихна се някак тихо Ф илип' 0долявот

по големите съпротивления, които срещат и
Помисли си колко морални сили са необходими, за да се
яонесГзн^ие и мъдрост, да се посочи път към добруване
на хора слепя, глухи, неразбиране « б с т ^ ‫ ״‬о ш д о б р ^ _
колко голяма любов има в Учителя към нас малките, неве
жите за да може въпреки всичко да ни дава с ш ляя1шепи
от своята мъдрост! Нали един ден ще можем да се ползвам
от Любовта, Мъдростта и Истината, за които ни е говори
^л“ И сГ Г а к о прилагаме Словото Му, ще видим, че
то носи живот чист и красив. ятова
Приятно ми е да слушам Филип, защото е искрен, а това
е ценно качество на един приятел.
251
 Стана отвори наслуки друга страница и зачете:
“Мисля си за Учителя и искам да го разбера. Но мога ли?
Само равните се познават и разбират. А какво съм аз? Нищо!
Само любовта ни създава условия да се опознават същества­
та. Затова искам да обикна Учителя, както най-примерния
ученик обича своя Учител. Като чета беседите, искам да ги
възприемам не само с очите и ушите си, а с цялата си същ­
ност. Да се докосна до онези висши сили, за които говори
Той. Колко ми е приятно, когато чета за светлите големи
Бели братя. В една от беседите си Той казва:
‫״‬В окултната наука има определени форми и закони.
Законите на Бялото Братство, на тези 144 000 светли души.
От сто милиона години насам тези закони не са изменени
нито на една стомилионна част”.
Какво огромно съзнание е съзнанието на Учителя, 06-
хващащо нещата с такъв мащаб. А по-нататък Учителят го­
вори така:
“ Ние, хората на Новото Учение, знаем как да приложим
една енергия в органическия живот. Като казвам ‫״‬ние”,
подразбирам Белите братя, които живеят между нас. Аз ги
слушам сега като казват: ‫״‬Някои от тези ученици може да
станат добри, а други - не. Някои от тях ще бъдат ученици,
а други - оглашени”. Ако приемете тези Бели братя, те ще
ви помагат и вие ще станете носители на новата култура,
новото небе и новата земя, които сега се създават”.
‫״‬С всичкото си същество искам да приема тези Бели
братя и да съм във връзка с тях. Необикновено постижение
би било да бъда в съзнателна връзка. Но кога ще бъде то?”
Стана се замисли. Наистина, какви ли са тези големи
светли същества? Сигурно те управляват звездите, слънца­
та, планетите. Кой знае какви дребни и смешни им изглеж­
даме ние. Но все пак какво нещо е човекът - колко малко
нещо е, а какви големи стремежи има. Да се чудиш просто.
Като гледам Явор, и той като всички, а отвътре - към какви
големи неща се стреми. Ох, а аз горката...
 Та гтпрскочи няколко листа и зачете.
Онази нощ Ру дойде и ме повика. Едва бяхме излезли
‫ ״‬v e f S 4e Л ш и р а м е на нещо, което се носеше с голяма
, Поед нас се очерта огромна планина. Ние слязохме
S ™ K 0 S o К ^ о беше ? ‫ ״‬крито е разтттфналн ц‫־־‬т
Аз гледат околните високи хребети и блестящите под
Слънцето в далечината снежни върхове смаян от величието
™ 1Е е отново сведох поглед върху високата равнина
Искгкда попитам къде сме, но Ру, като ми посочи нагоре,

К“ о т ^ Т р и к о в а н на мястото си. Исках да стана

но о т^ м н а тежест. После се съвзех и изправих.
От небесата слизаха прекрасни, светля същества. Най-
£ £ £ £ , ‫ ־ ־ י‬3 ‫ ־ ־־‬пуснах — ‫“> ״ י‬ ™ S i
‫׳‬гр опичат като да съм ги очаквал да дойдат. Те ме гледаха,
г о Г ^ х а ми но не докоснаха земята изглеждаха съвсем
бля‫ ״ ?־‬и все пак далеч, защото прострял ръце към тях, аз

ВИХ т о д ‫ "״‬т ^ ? » ^ S S S '^ з д а разберанищо

от т Г ~ и ; ‫ ־ ״‬ореха но в душата » « ‫ ״‬J W
нята палост която съм могъл да преживея. Издигаики се
небесата те все още ми махаха, усмихвайки се.
В
в Г ч ко тов“ е бе « а л о , че леко трепнах, когато

^ ^ т у к някога е бил плацът, квдето са слизали междупла-

негнитГкораби. Такива места е имало и другаде по Земята. В
Z Z I раса, както казва Учителят, отново ще се възстанови

ТаЗИВ ^ ъ х н а х дълбоко, все още изпълнен с чудното прежи­

вяване.
- Погледни! - каза ми отново гу.
О г л е ? ? с е смаян. Намирах се всред някаква пустиня.
П я ^ Т в ^ к « ‫ ־‬пясъци. Но докато гледах учуден без­
брежните пясъци, огромен град ги замени. Самият аз се н
-------- = = = = 2 5 3 = = = = = = ^ -
мирах на някаква височина и гледах приказния град под
нозете си. Обърнах се. По пътека от планината, на която
бях и аз, идваше към мене човек, облечен в блестяща одеж­
да. Сърцето ми откликна с необикновена радост. Беше ми
безкрайно близък. Когато дойде съвсем близко до мене, по­
даде ми един свитък и говорехме. Какво? Не помня. Откъ­
де го познавах? Кой беше? Когато запитах Ру, той ми каза
кратко:
- Един от тези, с които си работил преди хилядолетия.
Горчивина изпълни сърцето ми и някаква болка го
присви. Помислих си: ‫״‬Как съм могъл да сляза заради една
плът?”.
- Слизането е започнало много по‫־‬рано - каза Ру. -
Случката с Алхимела е последният стадий.
- Защо?
Ру замълча. Не трябва да питам. По-добре е да мисля не
защо и как съм слязъл, а как отново да се изкача.
При тази мисъл погледът на Ру преля в светлина.
Отново картината се смени. Водите на море или океан
се плискат в насечени скали. Право над тях се издигат в
шеметни висини стръмни, непристъпни скали. По някаква
издълбана в самите скали пътека върви човек. Изтръпвам,
когато човекът е над зинала под него пропаст. В един миг
разбирам, че този човек съм аз. В гърдите ми има небивал
устрем към високите върхове. Сърцето ми ще изхвръкне от
желанието по-скоро да изкача стръмната пътека. Горе меж­
ду зъберите ме чака някой.
- Дойде ли? - пита ме той.
- Дойдох! - отвърнах аз, но и във въпроса, и в отговора
има дълбок смисъл.
Той превързва очите ми с кърпа и ме води. Защо в топ­
лата водеща ме братска ръка чувствам ръката на Ру, макар
сега никога да не съм я докосвал? Като махат превръзката,
аз съм в светилището. Около кръгла каменна маса седят
хора, чиито чела греят от светлината на знанието и мъд­
ростта. Навеждам ниско пред тях глава.
- Оттук ли съм започнал? - попитах след това Fy.
- Не, не, много по-отдавна. През всичките векове, хи­
лядолетия е имало посветени и светилища за тези, които
ги търсят.
- И сега ли? - запитах аз.
- Разбира се.
- Къде?
- Рила.
- Рила?
-Д а.
***
Когато Филип дойде на следващия ден, казах му за све-
тилихцето на Рила, а той каза:
- Абсолютно е вярно. Точно нося извадки от разговори
с Учителя на планината, за да го прочетем.
Той извади от чантата си листи и започна да чете.
“Всички духовни центрове на Рила, Алпите, Хималаите
и др. са свързани помежду си. Но Рила е най-старата школа.
Хималаите са по-нови планини. От Хималаите идват да се
учат в библиотеките на Рила. В Алпите има школа, но Рила
е най-старата. Някои места на Рила имат първичен елемент.
Ако стъпи човек на това място, той се обновява. В природата
има живи фокуси, които предават на човека възвишени
сили. Рила има голямо разнообразие. Има места, квдето
не е стъпвал човешки крак. Има непристъпни места. Има
светилище на Рила. Съществата на Рила живеят в етерни
тела В Рила са складирани знания за Египет, Индия, е от
Рила е отивала културата. Тия светли същества не се явяват
на хората, освен когато хората имат любов към тях. Ако
ви се отворят очите, ще видите картини от 1001 нощ. Тук
присъстват разумни същества. Трябва да влезете във връзка

255
 С“ Обърнете се КЪМ тях и ги поздравете със следните
думи. Светли братя, ние ви поздравяваме и желаем Господ
Г ахИтеЛ~
казахте И се
за нас, да ' Т0гава
върне Те
на Ще ВИ отгов°Рят: »Това, което
вас.”
* Г ВДИГНа главата си* Какви чудни работи, каквито
никога не е предполагала, че могат да съществуват, а още
по-малко, че именно тя ще наднича в тях. Та могла ли е да
си помисли, когато скитаха с Явор из планината или тича­
ха хванати за ръце като деца, че той е живял преди хиля­
ди години и е имал такива големи духовни възможности?
Но всъщност кои може да докаже това? Наистина има хора
като мама Кинче и баба Куна, които й разказват своите оп-
н ен и ^‫ ״ ״‬В М0Мент5 когато ги 0‫ י*! “ ?״‬вярва, но после съм-
пението отново я обхваща. И за нея казват, че била жрица в
ДНОпрераждане, танцьорка в друго, но в нея няма ни следа
от спомен за това. Нито пък стремеж да се занимава като
Явор с духовни работи. И ако не е Явор, тя изобщо би си
живяла съвсем спокойно и без тези чудеса.
«а»аК0ГаТ0 И3казва тези си мисли пред Явор, той й обяс­
нява, че както ако една златна гривна остане на дъното на
езеро или море и след време върху гривната се напластяват
различни пластове и видимо от гривната не остава следа
™ Н6®изчезнала‫ ׳‬така е достатъчно да се махнат пласто­
вете от нея, за да излезе отново наяве.
- За гривната ми е ясно - казва тихичко Огана, - всеки
може да разрие пластовете и да извади гривната, но кой
може да махне пластовете, които са се наслоили в моето
съзнание.
- Страданието - отговори нечий тих глас.
- Защо? - обърна се учудено тя.
Никой не отговори. Дали не е Ру? Но защо я заплашва?
Какво страдание може да й дойде? Ах, дано не е с Явор или
Лъчезар! Боже, опази! Не, не, аз си внушавам!
- Не, не си внушаваш - чу отново тихия глас.
 - Но защо трябва да страдам? - заплака Стана.
- Защото то ще ти бъде най-голямото благо.
- Само това не може да бъде - усмихна се отново Стана.
- Ще провериш.
- Ето че и аз започнах да ставам като Явор, да разго­
варям. И с кого? Със себе си. Но аз сама никога не бих си
пожелала страдания. Изпитвам ужас от тях. Искам само да
се радвам, да тичам, да пея, да танцувам! Ах, да танцувам!
Дали това необикновено желание да танцувам не е остана­
ло от времето, когато съм била Танцьорка?
Стана се замисли. Колко много неща човек не може да
си обясни със своя ум, както например сънищата, които по­
някога сънува. Виждала се е в чудни облекла и е танцувала,
танцувала, танцувала. И след това някаква жена я намята с
пурпурноалена дреха, обшита със злато. Около пазвата има
нещо бяло като пух. Като се навежда, разтворената дреха
разкрива единия й крак отгоре, гол. Какъв крак! Самата тя
се вгледа като замаяна в него от изяществото му. Но това са
сънища, а кой не сънува?
А веднъж беше сънувала, че е робиня на владетел, кой
знае кой. Танцуваше и пееше. Беше млада и с най-прекрас­
ното тяло на света. С пламнали очи се приближи владете­
лят към нея и сложи короната си пред нозете й. После тя
стана царица. Един ден тя видя от каляската, с която се раз­
хождаше из някакъв град, стар, полугол пустинник. Той я
погледна и тя не можеше да снеме поглед от очите му. Една
нощ тя напусна палата и тръгна да търси пустинника. Очите
му стояха пред нея, очите на Лъчезар. ‫״‬Сънища и фантазии”
помисли си Стана.
- Не всичко е фантазия - чу отново Стана тихия глас.
- Това е Ру - рече си тя, кой друг би могъл така невиди­
мо да й говори?
- Ру не е единственият посветен.
- Сигурно, ако изобщо съществуват.
 - А това, което чуваш?
- Не зная. Може би спя, може би си въобразявам.
Не последва никакъв отговор. ‫״‬По-добре е да не чета
повече тая тетрадка”, затвори я тя и сложи главата си на
възглавницата.
Стана се събуди тежко дишаща. Беше сънувала дълъг и
при това тежък сън. В първия момент изпитваше ужасно
неприятно, мъчително чувство, но постепенно в съзнани­
ето и изпъкна самият сън. Намираше се в някаква блестя­
ща зала, пълна с хора - жени, мъже. Някои пееха дрезгаво
пиянски песни. Други говореха несвързано със събеседни­
ците си, трети пиеха. Въздухът беше пълнен със смрад. И
тя, Стана, също беше там. Някой беше преметнал ръка над
плещите й и искаше да я привлече към себе си. Лъхна я от­
вратителна миризма, излизаща от гърлото на този, който я
прегръщаше. Тя правеше усилие да се освободи от него, но
ръцете му я стискаха и устните му се впиха в нея. Страшно
отвращение я обхвана и като събра всичките си сили, от­
хвърли пияния, който изгубил равновесие, падна, като се
удари о нещо. От челото му потече струйка кръв. Всичко
това я замайваше, искаше да излезе на чист въздух, а не мо­
жеше. Вратата внезапно се отвори и на прага застана човек
млад с монашески одежди.
- Какъв беше този кошмар? - запита се Стана, дошла
сякаш на себе си.
- Един миг от миналото - каза някой тихо.
- Миналото ли? Какво минало?
- Когато домът ти е бил свърталище на пиянство и раз­
врат.
- Не може да бъде! Аз, пиянство, разврат! Несъвмести­
мо!
- Хубаво, че си забравила, но това, че си забравила, не
значи, че не е било.
- А кое може да ми докаже, че е било?

258
 - Глухият може да се убеди в съществуването на музи­
ката, когато му се възвърне слухът, а слепият да се увери в
съществуването на светлината, когато си възобнови зрение­
то; ти ще се увериш, когато започнеш да си спомняш.
- Какво?
- Миналото.
-К ак?
- Както сега.
- Но аз нали сънувах?
- Погледни и виж!
Стана се огледа и видя, че се намира в двора на някак­
во разкошно имение. Пристигаха каляски със знатни гости.
В това време слугите доведоха при нея беден, слаб, окъсан
монах. Тя искаше да заповяда веднага да го отпратят, но
когато срещна погледа му, остана неподвижна. Някъде дъл­
боко в душата й се пробуждаше далечен спомен за нещо
безкрайно красиво. Но кога? Къде?
- Заведете го в кухнята и го нахранете - заповяда тя на
слугите. - И му дайте подслон - прибави тя.
През нощта отново се срещна с монаха тайно. Защо тай­
но? Криеше се от някого. От кого? Не знаеше. След време,
колко - не знае, Стана напуска богатото имение и отива в
някакъв лазарет да гледа болни. Крехките й сили и здраве
не издържат и тя самата се разболява. Един ден тя е ужасно
зле. Монахът присяда до нея. Макар да е така зле, толкова е
хубаво, че той е при нея. Очите на монаха я гледат и от тях
струи към нея нещо неизказано приятно. Защо очите й се
виждат познати, отдавна познати, близки? Като че ли ги е
виждала и друг път. Кога? В гърдите си чувства огромна те­
жест. Разбира, че ще умре. Нещо страшно я души. Тя умира,
ах, да, тя умира...
Стана се надигна от леглото цяла в пот. ‫״‬Това значи е
смъртта, помисли си тя, умираш насън, а се събуждаш в жи­
вота.” Но в същият момент изпъкнаха пред нея очите на мо­
наха - Явор! Затова толкова приятно й беше присъствието
му. Тя се огледа и видя, че се намира в спалнята им. Едва
сега се бе събудила наистина. ‫״‬Колко сложен е животът, за­
мисли се тя. Сънуваш, мислиш, че си буден. А знаеш ли,
когато си буден, че не сънуваш пак? Умреш там, събуждаш
се тук. А като умре тук, човек може да се събуди в някакъв
друг свят.”
Необходимостта от чист въздух я накара да отметне за­
вивката и да излезе на балкона. Слънцето едва прозираше
през облаците, но времето беше меко. Добре че беше сън.
Дори да е било частица от някакво нейно минало, както й
бяха казали, по-добре, че не е настояще. Единственото хуба­
во нещо бе, че е видяла Явор. Бедният Явор и тогава е искал
да й помогне, както и сега. И друг път бе сънувала себе си.
Същата и все пак различна. В различна обстановка, дрехи.
Веднъж бе сънувала, че е майка с много деца. Но едно от
тях беше слабичко, деликатно, нездраво. А тя най-много го
обичаше. Но отрупана с работа и грижи, тя има малко време
да му даде по-голямо внимание. Работи някаква тежка фи­
зическа работа, но каква - не й е ясно. Ясни са само очите,
големите, 01!!р:‫ ״‬гни към нея очи, изпълнени със страдание
и очакващи едничка милувка. От очите й капят едри сълзи,
сърцето й се топи от жал. Когато се връща и бърза да по­
гали с коравата си длан бледите странички на детето, то е
притворило завинаги очите си! Как силно изплака тя и се
хвърли върху него!
- Сганче! Сганче! - чуваше да я вика Явор, но тя плаче­
ше неудържимо. Едва после съзна, че е било сън.
А друг път се бе сънувала като жена на селски кръчмар.
Беше едра, силна. В кръчмата се събираха разни мъже, но тя
не влизаше в нея, само подаваше нещо на мъжа си, който
беше груб и неприветлив. Кой знае защо изпитваше отвра­
щение към него. Що за глупав сън е сънувала! В този мо­
мент Слънцето прониза облаците и блесна силно. Стана го
погледна и си помисли: ‫״‬Значи там живеят големи, светли
същества. Чудно! Ах, Боже мой, как всичко около мене
промени, промених се и аз!”. ‫״‬
- Оганче ти тук ли си? ‫ ־־‬дойде при нея р•
- д £ £ «а вдъхна малко чист въздух. Бях ‫ ״ ״‬легнала и
Ггтттлгоах един много мъчителен сън.
- Наистина, на теб тн липсва чист

правила, че си излязла тук. Но ако искаш, в неделя може да

отидем на Витоша.
- С кого ще отидем?
- Може и само двамата, а може и с Лъчко.
- Къде?
- При приятелите, на Бивака.
_ 0 Яворе, все там не ти ли дотяга?
- Не. Но може да отидем и другаде, където ти пож

6Ш - Само дано е хубаво времето - прегърна го Стана и вля­

зоха двамата в хола.
- А ти боиш ли се, ако малко ни повали.
- Все пак е по-добре да грее Слънце.
- Ще ходите ли някъде? - запита ги мама Кинче.

: Много добре. Едно време и ние със Стойко поизлиза-

хме в празник до Витоша нли до Боровец, едно време се каз-
Z e K U ™ . Но сега, като е болен... Ех, като пооздравее,

ПаК-Щ^ Г м 3Г 0 да ми придобрее, Кине, ще вземем една

кола и ще ви разходя до Варна, а може и по Дунава да напра
вим една разходка. Помниш ли, Кине, колко весело е ило
с параход по Дунава.
Жена mv само леко се усмихна.
- Зн ш за какво си мислиш - че аз навсякъде съм бил
весел. Такъв си ми е бил характерът. Навсякъде съм виждал
хубавото, красивото.
 Стана се засмя весело.
- И като го виждаш - допълни той, - да умееш да му се
радваш.
Стана кимна одобрително с глава, а Явор само сериозно
го погледна.
- Ти, Станке, си следобед на работа, нали? Тогава да
обядваме вече - предложи мама Кинче.
- Ето, това най-много съм харесвал в Кинето - забеляза
професора - грижовността й.
***

Стана седеше пред леглото на Лъчезар. От няколко дена

беше болен. Изстинал, дори не можа да отиде с тях на Ви­
тоша. Стана се беше поизплашила да не развие пневмония,
имаше доста висока температура. Но днес температурата
беше спаднала и тя беше по-спокойна.
- Маме - заговори й Лъчко - помниш ли когато идваше
на село, как ми разказваше приказки?
- Помня, Лъченце. Вземах те на коленете си и приве­
чер, когато още не е за лампа, аз ти разказвах приказки, а
докато ги разказвах, много пъти бях плакала.
- Защо, маме?
- Защото ми беше много мъчно за тебе, Лъченце.Ти
беше все самичък на село.
- Не, не съм бил съвсем сам.
- Зная, но без нас. А на тебе не ти ли беше мъчно за
мене?
Лъчезар само спря тъжните си очи върху нея и кой знае
защо от сърцето й бликнаха сълзи, които изпълниха очите й.
- Маме, разкажи ми пак една приказка, защото светли­
ната пречи на очите ми да чета.
- Да не те болят очичките?
- Не, но предпочитам да не палим лампата, а да те слу­
шам, както когато бях малък.
 !тогш аш уш Л Т ою би л о много, много отдавна, в не­
запомнени времена. Живеели на Земята под
ни хора. Лицата нм ‫“ '״‬ 04‫ ״ ־ ״‬м ‫־‬
Слънцето, коси р‫״‬рГ)Я със златисти отблясъ-
ц Г Г ^и веХ ’ ™ голямо, е^а
Между тях имало един чуден момък, не род ‫י‬

ДО“ Г т Ко м 2 :^е с£лзи се Н^ и с т и

те му лазани з а ^ я Г в ^ н ^ ^ к о ^ с т р а д а н и е , което
изживява някой от племето. На
ми морския бряг, имало ®Z 0 по-свет-
девойка, чието име било лриплки очите й били като
ло от лицата на В^ Я™ ДР^ з Найни свегове. Косите й като
отворени врати на чудн , паменете й. Но ней-
живо трептящо злато се впускали!*ад Р ™ ™ ™ тя за
” ‫ * ״‬Н° м о ^ Г ДОШМ™' дметна звезда, конто можел да
лекува всякаква болест, и H o"^ S

ПРТСТЛ*
- Нека девойката дойде при мене! е ла
- Но как? - учудила се прислужницата.

ВЪРВИКогато любовта й стане толкова голяма, че тя не може

отка-

.W------------263= ‫= ״‬ = = = ^ -
за. Но случвало се, когато била изнасяна на просторната ве­
ранда на замъка и гледала безбрежното море, да чува нечий
глас като музика да й шепне:
- Аз те чакам!
Обръщала се девойката - никого нямало. И знаела, че
от момъка идвали тези думи. Все по-често ги чувала и все
по-нежна била музиката, която ги придружавала. В сърце­
то й се събудил неудържим копнеж да види чудния момък.
И един ден станала и тръгнала. Любовта й към него била
толкова голяма, желанието да го види - толкова силно, че
нозете й се изпълнили със сила и тя тръгнала. Но когато
отишла при него, видяла, че нозете му не стъпвали на земя­
та, а били във въздуха. Целият той бил чуден, пречуден. Ус­
мивката му се превръщала в светлина. Оттогава девойката
оздравяла. О-зи-ми пеела и танцувала по-хубаво от всички,
но в гласа й трептели сълзи, защото разбрала, че младият
звезден момък ще си отиде.
Една сутрин рано, много рано, когато още никой не бил
дошъл на морския бряг О-зи-ми вече била там.
- Ти тръгваш - казала тя на звездния момък.
- Тръгвам - отвърнал той.
- Не ме ли обичаш? - попитала го О-зи-ми.
- Обичам те - отвърнал той.
- Тогава остани тук.
- Не, когато обичта ти стане голяма, много голяма, ти
ще ме намериш, ще дойдеш при мен, където и да съм.
- О - проплакала О-зи-ми - светът е толкова голям,
къде ще те намеря?
- Няма тайна и няма място, което любящото сърце да
не открие. Аз ще те чакам.
- И никога ли няма да дойдеш, поне да те видя?
- Да, в сънищата ти ще идвам и в сънищата си ти ще ме
виждаш, докато разпериш крилете на душата си и дойдеш
при мене.
264
 Притворила очи, по страните на Стана се стичаха сълзи.
Защо? Някаква мъка се разтапяше в нея и отронваше съл-

ЗИТ - Това си го спомняш, нали, мами? - запита съвсем тихо

Лъчезар.
- Спомням ли? - изтри сълзите си Стана.
- Да, мами. Аз също понякога си спомням някои неща.
- Това е само една измислена от мене приказка, Лъче.
- О, Алхимела, докога?
Стана изтръпна. Гласът беше дълбок, изпълнен с мъка,
идващ сякаш от вековете. Но миг след това тя си помисли:
‫״‬Навярно е чел някоя от тетрадките на Явор .
- Не не съм - чу тя тихо да отговаря Лъчезар.
- Боже! - изправи се Стана - Боже! Тия мои обични
хора ще ме накарат наистина да се чудя какво да мисля.
- Станке, тука ли си? - надникна мама Кинче.
-Тука.
- А защо не запалите лампата?
- Разказваме си приказки - запали нощната лампа Сга-

На’ - Сганче, докторът иска да види Лъчко. Стойко му каза,

че не е добре и го помоли да го прегледа.
- Мисля, че вече му мина.
- Нека, нека го види, Станке - обади се професорът.
Тъй и тъй е дошъл за мене, поне и него да прегледа.
Стана направи път на лекаря да се приближи до Лъчко.
Всички стояха мълчаливо, докато траеше прегледът.
- Нищо му няма - изправи се докторът, като сне слу­
шалката от ушите си. - Само му трябва чист въздух и повече

ДВИ_ а той все чете - забеляза мама Кинче - или рисува.

Никога не излиза да играе с децата.
- Защо? - учуди се лекарят.
- Характер - намеси се професорът. - Едни не можеш

=265
да ги прибереш от улицата, да си научат уроците, други пък
не можеш да ги накараш да излязат на улицата. Затова и
бързо настива, защото не е кален.
- Нека сега да ги разпуснат за пролетната ваканция и
ще отидем на вилата. Там въздух, слънце - колкото искаш
- каза жена му.
- И аз ли, Кине? - обърна се той към нея.
- И ти, разбира се - затвори си чантата лекарят. - Няма
да се движиш много. Няма да седиш на силно слънце, на
шарена сенчица.
- Може там да позакрепна, да се позасиля.
- Може, но не прекалявай в нищо - да четеш много или
да работиш в градината.
- Беше то, Станче, едно време.
- Ама едно време, докато се разболееш.
- Пак е отдавна. Но сега, ако Станка ми прочете нещо,
така, само за забавление.
- Добре - сбогува се докторът и излезе. Кина отиде да
го изпрати.
- Знаеш ли какво, Станке - обърна се към нея профе­
сорът, - ще наредя едната веранда на вилата да се остъкли,
защото иначе все духа. А така ще може човек да седи на
Слънце и да е на завет. А ако е топло, ще се отварят някои
от прозорците.
Стана замълча, той продължи:
- Ти още не си я видяла, много хубава вила е, макар да
не е много голяма. Но е близо до Витоша и много красиви
изгледи се разкриват от нея. Правил съм я с особена мисъл.
Нали ти казах, че имах приятели в Швейцария, та ако ня­
кой път се случи да дойдат, да ги поканя във вилата Ние с
Кинето като бях добре, сме прекарвали няколко лета там.
Никога не оставахме без гости. И за спане даже. Но като
паднах...
- Падна ли? - учудено го погледна Стана.
 - Като ‫ ־־‬Р - % - ‫“ ;־‬ с^шКа ^ “ ‫ ־‬Па
S S S ta Много весело сме прекарвани навилата
Вратата се отвори‫“״‬ "ре^ож и Явор, - а аз
- Хайде вие идете да вечеряте uyw

МаЛКЛ Щ^ а Г ав“ кт‫ ״‬рьт каза, 4 ‫ ״ ״ « « ־‬£

Пък и т о П е е малък, да не м‫ ״‬же да стои сам. Нали така
Лъчко? - усмихна му се професорът.
-Ш слех даси ш )1ов0р1ш *ш ю . _ и
- Иди вечеряй и после ела, ще те чакам уч *
Лъчезар.
***
Звънецът силно иззвъня. Лъчезар, който вече ставаше
из щ " и 5 ,е да отвори. Беше Дона раздава,ката.
- Сам ли си? - запита го тя.

0
: » s r j r i.™ ‫" ״‬ - ‫— ״ ־‬ ‫’ ״י‬

ко дни и ще почакам майка ти. Тя иали скоро ще Р

3" “ I н Г зн Г м о ж е и да се позабави малко, но това няма

3“ " защо не си иа училище? - запита го Дона като

‫״‬ ! S м ° Г 0болен, но вече еьм добре. Утре ‫™ ״ ־״־‬да на

си? ‫״‬
- Но не бях писала кои ден.
- Предположих, че е днес.
 ‫־־‬Г ‫“ ־ ״‬ ™‫״ ״‬ Не 6ЯХ 2 « ^ ‫ ״ “ ״‬А ‫ ״‬ИК:™ ‫״‬

‫ ״‬и я Г т м Г п ™ ЗНаеШ‫ ־‬,е Има Ве,е Н0ВИ ™‫ »־ ־ ״ *׳י‬интуи-

-‫ ־‬У ч ™ ™ ™ - S ™ r още си •‫״ ״ * * ״ ״‬

‫״ » ? ״‬ Д0“ Г‫^ ״‬ ~ ‫״״‬

И теб те познавам също.
- Е, да, нали идваше в пощата, запознали се бяхме
Той сякаш не чу думите й и продължи
дин^ Познавам те от мното отдавна. От преди хиляди го­

- Ти с ума си ли приказваш, Лъчко?

- То с‫־‬Из“ а‫ ״‬Ш;Г ‫ ״‬Г с Г а “ ‫ “ ־ ״ ״‬ЛИ? 3 ‫ ־‬апига ‫■*> ״ ״‬

И Ал‫ ־‬х ™ Г с ‫ “ ־ ״‬п “ м— 3° ™ ‫“ ״‬ ‫~ ״י ״ ״‬

- Коя е тази Алхимела?
топът“ “ ‫ '״‬Н° ИСК‫־‬МСам0 да ™ » “ “ ‫ ™ ־ י ׳‬на крьс-
- И това е много вярно. Но ти откъде знаеш‫״‬
е д о б ^ н о Г !:‫־‬Т ° УЧИЛ■Е а " и и я7 ‫™־־‬ачало ще ти
™4^ ‫’ ״‬e 1 6 ‫ ״‬да™ Много «‫ ־‬товарена. Адрутгат от
начало е много труден, но после ще ти е по-лек‫ ״‬Ти ‫ ״‬,I !
Д‫ ־‬не си сама, а забравящ, че Бог ‫ ״‬винаги до
- И п 9 В И T0Ba*'^ъчк0' ^°Ге ДДно, а самотията си е друго
се ‫ ״ ״‬Н ° МЧенцет0 ™ ще е «РИ тебе? Ти все за S Jro
се молеше н плачеше. Молитвата ти е чута и ще ™ го в »
нат. Но не ти е достатъчно толя нятти? р

268
 - Много си малък, какино, да говоря с тебе за тези работи.
Ти може да имаш пророчески дарби, чувала съм и друг път за
деца с такива дарби, но ти си малък още, мойто момче.
- Добре, чакай тука мами - тръгна си той към стаята.
- Чакай, чакай, Лъчко - спря го тя, - но ти все пак кажи
ми кой път да хвана.
- Който ти си избереш. Но не се страхувай вече от море­
то, няма да се удавиш.
- А кой ти каза, че се страхувам?
Лъчко само я погледна и върху лицето му се появи едва
доловима усмивка.
- Че се страхувам, страхувам - заговори отново Дона, -
но откъде знаеш?
- Отговорих ти вече на този въпрос.
- Кога си ми отговорил?
- Така си губиш само времето. Мами ще се върне и ти
после ще съжаляваш. А освен това и старият феодал може
ей сега да се събуди.
- Кой да се събуди?
- Професорът.
- А ти как го нарече?
- Няма значение това Може да полегнеш на канапето,
да си починеш от пътуването, докато мами се върне.
- Ами, в чуждата къща. Какво ще каже баба ти Кина,
като се върне?
- Тя е най-добрата в тази къща.
- Чувала съм, че е добра, ама само ще седна тука - пре­
мести се Дона на канапето за по-удобно.
- А ти знаеш ли защо обичаш мами? Защото сте били
много пъти заедно.
- Не сме били. Сега за първи път работим в една служба.
Лъчко се спря на прага преди да излезе и я погледна.
- Това момче какви чудни очи има и как гледа, като
голям. А си е дете!

269
 Дона се облегна на канапето, но й се придряма. Цяла
нощ беше пътувала и се чувстваше много уморена. Не с Лъч-
ко, а със Стана искаше да се посъветва тя. Какво можеше да
й каже едно дете? А Стана си е човек, на когото може да има
пълно доверие. Защо пък да не полегне? И те са хора като
всичките. Че имат хубав апартамент и че са наредени добре,
истина е, но ако и тя има такива възможности, също би се
наредила хубаво. Ако се ожени за председателя на ТКЗС-то,
каквато голяма и хубава къща има, ще я подреди да бъде за
чудо. Тя беше му отговорила, че ще си помисли и най-вече
в момента гледа болната си братовчедка. А ако остане при
братовчедка си да я гледа, може болестта й да продължи
дълго, както каза докторът, но все пак не се знае колко дъл­
го, и ще й остане лозето и хубавата къщица с голям двор и
най-главното - детето, което за нея беше повече от всичко.
Дона усети, че нещо приятно я люлее и се отпусна. Из­
веднъж се намери в някаква ливада с нацъфтели много цве­
тя. Едно Слънце грейнало! Повдигна глава. Висока плани­
на, извисила оснежени върхове почти в небесата, блестеше
под слънчевите лъчи в някаква синкава омара. Тук имаше
един поток, спомни си Дона, а оттатък потока беше нашата
къща - обърна се тя и тръгна. Откога не съм се връщала тук.
А къде съм била, мъчеше да си спомни и не можеше. Но
това няма значение, рече си и забърза. Не усети как мина
мостчето и докато влезе в двора, намери се в една стая. На
пода беше седнало момиче пред някаква голяма разтворена
книга. Момичето вдигна главата си - Стана! Стана и все пак
не е същата. Но такава си беше тогава тя, помисли си Дона
и приседна до нея.
- Ти пак четеш - наведе се над книгата тя. - Звездната
карта на небето ли изучаваш?
Момичето само поклати глава.
- Чети, щом искаш - каза й Дона и стана.

:2 7 0
 Излезе навън и видя пред себе си да се плискат водите

H r .^ г г д Г = ‫—״‬
тпй не беше тука' А къде беше? Чакай да питам нея, упъти
се т^км я момичето, но как й беше името? Н£ £ £ ‫״ ״ ־‬
‫״‬Я_я Стана Тя тпьгна, ала изведнъж стана страшно тъмн .
Заваля дъжд, страшен дъжд, ^ иб^ ^ ВодИ^ я пищи
™ , 3‫« “־‬ " я п о г н а т . Ехо, поглъщат ‫ ־‬. Но тя не е

й Х Г е и™ ма шкото“6^ ‫ “ “®” ™ " ״ ־‬а Г а Х к Т -

™ " к е т а я

ръката на рамото и, но така нежни, ^ .

6 "Т н Г у с е т и , че някой си сложи ръката на рамото й и
отведи очи. Беше Стана Дона се сепна в първия момент, и

” 0* -1^ ^ Г ч е 0« ^ ™ - заговори й Стана, - но ти

СТеТ ^ и ^ е л ^ ъ ч Г Г н Г ^ р и р а з н и чудесни
и може би заради това да знаеш какви сънища сънувах.

I S r n a x че съм много болна, ама страшно ‫ ־‬седна на

канапегоДона.4- И ти си калугерка, която се грижи за мене
МоГкаква добра беше, Станке! И си спомних, че ти беше
до сетния ми дъх при мене и държеше ръцете ми и все се
молеше. А в предишния сън ме погълна морето. Да знаеш
колко страшно беше. И като бях във Варна, все от това ме
беше страх, да не ме погълне морето. Пък и не само сега ме
беше страх, още като работих в Девня, не смеех да отида
до града, да не ме погълне морето. Но сега твоят Лъчко ми
рече да се не плаша, нямало да се удавя. А откъде знае, че се
страхувам от море, не ми каза.
Стана се усмихна.
- Много интересно дете имаш, Станке, има пророчески
дарби изглежда. Но туй не ми е чудно, в нашето село пък
имаше едно момиче, но майката и бащата ходиха по докто­
ри, по баби, мислеха, че е болно.
- И излекуваха ли го?
- Не зная. Аз отидох да работя и излязох от село. И
сетне не съм се сетила да питам. Но това, нали ти казвам,
не ме учуди, ами представи си, Лъчко ми каза, че ме бил по­
знавал отдавна и че ние с тебе сме се срещали много пъти.
Че кога? И така ме обърка, че два пъти те сънувах, все тебе
и все различна. Единият път като калугерка, а другият от­
начало беше хубав, ти четеше, учеше нещо за звездите. Ама
краят му беше страшен, дето ме погълна морето.
- Оттогава си се наплашила от него.
- От съня ли? Че мене си ме е страх откакто се помня.
- Не, не. Когато друг път си била на Земята.
- Че кога съм била друг път? Нали сега съм се родила!
- Да, сега отново си дошла, в смисъл родила. Но и друг
път пак си се раждала.
- Че как може такова нещо. Кой ти го каза?
- Има една такава наука, която казва, че душата е без­
смъртна.
- То се знае, че е безсмъртна.
- Но не само безсмъртна, а и може да идва на Земята
много пъти.

272
 _ т я може да яд‫ ־ ־‬, но кой я вижда? Само богоизбраните
могат да « « ‫״‬ ‫ ״‬е аз, а науката казва, че душата
миз; Л ш ‫ ־‬т‫ ״‬на малкото бебенце. То расте, става голям
ипирк После тялото умира, а душата не.
- Душата излиза от човека и отива в Рая или ® ' р
Нр спооед тази наука не отива за вечни времена в Рая
0 1 , « «‫״‬ ОТНОВО на земята «а си поправя грешки­
те или да прави нови - усмихна се Стана. но до­
Ля ти кажа право, Станке, не ми е много ясно, но до

г Ь г .к .- = : .‫=־‬ г •
‫ ־‬П ъГ м ож Г Г да е вярно това нещо. Защото мислила
™ ‫־‬с и " " ‫ ־‬з‫ ״־‬а Господ ‫״‬

е по-хубаво. А ти как мислиш, Станке.

- И аз не зная.

моята стая да си приказвате, аз ще отида до Недко да дя

какви уроци са им предали.
- Добре - съгласи се Стана и отидоха в стаята му.

- Умничък е лъч У Ппивлече вниманието и една

T: Z .‫־‬S S t S S S b Машинално прочете ‫ ־‬.Четири пие-

М3 Д- й ш т и - з а ^ в а се Стана, но сееети заД онаи остави

ТеГРТ Г с е е обадих, Станке, че ще напускам работата. Бра-

273
товчедка ми Босилка никак не е добре и няма кой да я гле­
да. Била в болница, но са я изписали оттам - безнадеждно
е. Може месеци, може и година да откара, защото сърцето
й е здраво. Тя си знае, че няма да я бъде и ме моли да оста­
на при нея. Всичко, каквото има, казва, че ще го остави на
мене. Една нощ седях край нея, тя беше много зле, и съм си
мислила какво да направя. Нали ти казах преди да тръгна,
че бях получила предложение за женитба. Но да ти кажа
право, жал ми е за Босилка. Но мисленето ми не е за нея
толкова, колкото за детето. Право каза Лъчко като тръгвах,
че ще ми върнат детето. И тя като умре, ще не ще, ще ми го
върне. Ама да знаеш как ми разкъсва пак сърцето. Дума ми:
- Доне, всичко ще ти оставя, само не казвай на Игнатчо,
че не съм му била майка. Той е малък и ще те заобича като
майка, но нека и мене да си ме има като майка.
А какво да си я има като майка, когато детето си е мое,
аз съм го родила Ама да знаеш как! Това сърце от камък
да беше, щеше да се пръсне, ама нали е от жила, издържа.
Чакай, не ме питай, Станке, ще ти разкажа всичко. Сега,
като е вече тя болна, по-свободно мога да ти го кажа. Само
затвори врата! и, да не чува някой.
Стана притвори вратата и седна отново.
- Като научих, че Босилка останала сама, мъжът й отпъ­
тувал, веднага отидох при нея като при най-вярна сестра, да
й кажа, че съм излъгана от едно момче и да види как да ми
помогне. Като влязох, тя ме покани в стаята и върху един
скрин бяха турени разни портрети от Босилкината сватба.
Доближих се да ги видя и тъй съм паднала на земята. Като
се свестих, не можех да проговоря. Босилка ми даде мал­
ко вода и аз подойдох на себе си. Как е могъл Янко така
да ме лъже, при това с моя братовчедка! Да знаеш как съм
плакала, как горчиво съм плакала, но на Босилка не казах,
че момчето, което ме е излъгало, е същото, за което тя се е
оженила.

274
 Тя ме утешаваше и дори накрая ми каза, че ми завиж
дала.
- Зашо? - попитах я смаяна аз.
- Така, защото аз никога няма да съм като тебе, на тв -

еТ° Т ц Г к ж ще бъдеш на моето място, като си женена? ^

- Не, не това искам да ти кажа пребледня т ,
ти не знаеш, че аз преболедувах и ми казаха, че няма д

ИМ^ Г б л азя ти - рекох й аз, - а аз се чудя как да го махна.

Ако имаш някоя позната докторка, че иначе какво ще пра­

ВЯ’ Боашка с т о я л а замислена дълго време и ми каза най-

'"™ -Т и остани при мене или не, ела по-после, кога залоч-
не едва-едва да личи, и ще останеш при мене.

- После... - Босилка пак дълго мълча и рече - после

никой няма да знае, че ти не съм аз, нали много си прили­
чаме.
- Не мога да те разбера, Босе.
- Ти ще го родиш и ще ми го оставиш.
Тогава Босмка ми се видя като ангел-спасител. Шира-
вихме както тя беше намислила. Хората не знаеха, че сме
лтттто Та
две, мислеха, че е една. рм туряше
1я си туряше нещо
« ‫־‬щ нз корвмз
*‫׳‬ дз
едрее Излиззше денем, 3 33 вечер, дз се рззходя. Пре
прекарахме в колибата на лозето им и бяхме по-свободни.
Прибирахме се вечер в града, никой да не ни види. Наи-
сетне годих момченце, но не във Варна, а в едно д
крайморско градче. Два месеца по-раио бяхме отишли там
и шест месеца по-късно се върнахме пак вечерта.
През това време Янко й беше писал ако иска, да отиде
пои него но тя му каза, че чака дете и че ще иде после с де­
тето но да стане поне десетмесечно. Той и пишеше много

‫ ״‬275
 S « £ S № 3 £ ‫־‬

= s = ^ £ S £ £ = S
и Обикнеш, к Г т о ° “ Д* Ме " 03н ает

к о ^ г^ ‫־‬Г с ‫״‬ ~ 4 ‫™ *״ ײ ״ ™־‬ ‫~ ־‬

защото ти пак можеш да родаш, а аз - не Д3 ЗНа6Ш’

= S E Z i F — '■ '= ‫״־‬

еш, mS hJ a си го ™ “‫״‬Г * " ‫ " ״ ״‬Г° “ т ? * а‫ ״‬а‫־‬
Гледах я като втрещена. Не зняру ‫״״ _ ״ ״ ״‬
‫“״‬ Г да n a S н0 та ™ ар‫־‬Т е и
така me Z , ? СЦе™ улицата ‫ ״‬по-добре напусто града•
така ще бвде и за мене, ‫ ״‬за тебе ‫ ״‬о-добре. Особено
си се мернала, когато дойде Янко. Да знаеш, ще те изкарам
крадла и с милиционер ще те изхвърля.
Когато втори път я срещнах, тя си обърна главата и това
беше. Тогава си намерих работа в гебедженските заводи, а
по-сетне по-далеч и по-далеч - докато дойда тука.
- А как стана жителка?
- Три години гледах детето на едни хора и те ми помог­
наха. Бяха много доволни, защото го гледах като мое. Сега
ги няма тези хора тука. Отидоха и те в чужда държава. Но
преди да тръгнат ми помогнаха да се назнача раздавачка. А
при тях бях с книжка и стажът ми вървеше. Затуй мога да
прекъсна, да гледам Босилка и година, и две; макар да съм
на 25, имам 10 годишен стаж.
- И никога ли не бе видяла детенцето си? - запита Ста­
на.
- Веднъж само. Бяхме с тези хора на море във Варна. И в
Морската градина го видях с Босилка. Беше тригодишно. И
да знаеш, млякото ми проговори в него, както му бях заръ­
чала и то се затича към мене, но Босилка го настигна, хвана
го за ръката, после го грабна и отнесе. А какво, нали й бях
обещала, нямаше никога да му кажа, защо да му разбърквам
душицата? А и то беше мъничко, какво може да разбере?
- А сега ще му кажеш ли, когато Босилка...
- Не зная. Ако тя ме закълне преди смъртта си да му не
казвам, няма да смея.
- А предложението на председателя? - запита отведнъж
Стана.
- Още докато ти разказвах, Станке, и разбрах, че ще ос­
тана при Босилка и детето. Тя все пак навремето ми помог­
на много, спаси ме от срам. А че не ми е давала да виждам
детето, може пък да е била права. Бояла се е, не е знаела, че
каквото обещая, на кръст да ме разпънат, няма да го кажа.
- Хубаво си решила, Донке. Ти все пак си майка на това
дете и не трябва да го оставяш, когато то ще остане само.
 разбрД%Ге п о^ об^ дГ гл едш S c “ “ ? Села Н° сега
говоря с тебе ча пя .‫ ״‬, дам ®°силка• Затова исках да
ставам, “ ‫ “ ״‬J S S ‫ “ “ ־‬Да ‫ ״‬OP‫■־׳‬Сега да
А то колко ли багаж имам S ‫ י‬° ^ ° М Прибера багажа.

дем да ти помогнем43*™ ° 3 П0СЛе СЯвор може Да Дой-

‫ ־‬Ти, Станке?
- Аз, защо?

Т‫ ״־״ ־‬3‫־‬аГ " : ~ . А Т" С“ еШ а ДРУГа■ ^ « ‫ י ״ י ־‬-

мене. Дето Лъчко казва пък и Ш ПЗК СИ била добра към
ДРУГ път, като сме б Г и на Земятя Т ** ШЖДали и
Станке? Земята•А ти ввРваш ли го това,

- П ш ш ^ яГ 0РИ И Н3 Прага застана Явор. ’

зар. 6 извини се той>‫ ־‬мислех, че сте с Лъче-

изправи се Д о н а .^ 6 Т°ЧН° свъРШихме разговора си вече -

се С т '1 Т м ШЯЛворКаКВ° 6 Г°В0РИЛ ЛЪЧК° На Яонка? ‫ ־‬обърна

- Какво?
~ Че я познавал отдавна и ч е я ч и ‫״״״״זן‬
много пътивминалипрераждания Д Севиждали

Как « м Г С наЗемята?В° Р? ‫־‬ ‫־ ״־ * ״‬

‫ ־־‬Както и умира.

3нам’ “ ‫~ » ״‬ ‫ ״‬т ™ ‫ ״‬то ‫״‬

1
наД‫־‬т Г ‫ ^־‬Г Г ‫“״־‬ Г ^ ” " “ ‫״‬
‫ ־‬Сега вече ми е малко по-ясно. И така е по-добре, че се
‫“״׳‬т*4‫ ־־ *־"־‬...................
278 =
връщат душите, за да не се чудя какъв голям ще бъде този
Рай и колко голям адът, за да събере Бог там всички души.
Това преди казах на Станка, защото много пъти съм си ми­
слила, но сега ми олекна, поне за това няма да се къхаря.
- Но ти сериозно ли си мислила? - учуди се Стана.
- Ами това е много важно, Станке - да знае човек къде
ще отиде, след като умре.
- А аз никога не си мисля за това. Изобщо не си мисля
за смъртта.
- Аз съм мислила, и то много. Като бях малка, гледах
Луната и си мислех, че мама е там и ме гледа. А понякога си
мисля, че е на някоя звезда.
- Защо на звезда?
- И аз не зная защо, но може би съм чувала, че добрите
хора отиват на някоя звезда, а мама била много добра. Ко-
гато човек няма родители, когато те са умрели, не може да
не си мисли къде ли са. А аз като бях съвсем сама, често си
мислех за тях и много ми се искаше да зная къде са.
- Съвсем правилно - каза сериозно Явор. - Но защо сто­
ите тука, защо не сте в хола? Тук е толкова тясно.
След обяда Явор предложи да отидат с Лъчезар да по­
могнат на Дона, защото Станка е била цяла нощ на работа
и трябва малко да си почине. Но най-после се взе решение
Явор и мама Кинче да отидат, тъй като Лъчко до вчера е
бил болен.
- Какви добри хора имало в света - заговори усмихнато
Дона, а от очите й бликнаха сълзи. - Защо заплаках ли? -
отговори тя на Станиния поглед. - От милост. Това ми се
случва за първи път в живота - да са добри към мене. В един
таван живеех и на него ми завидяха, та накрая ми изпрати­
ха едно момиче, да се издушим от теснотия. Ама сега ще й
го харижа.
Когато излязоха, Стана отиде при Лъчко. Той беше по­
легнал в леглото и четеше.

:279:
 исках д У ^ ™ ™ с ‫ ״‬Г 1041,0 ТаЗИ ‫ ״ ײ‬1*‫ ■»״ ™״‬която аз
си ги п и З ‫ ״ ״ ״ “ ■״‬Д0 мене и приказките. Кога

‫™ ™ ״‬ ^ “ Г м™ “ : иТ и Г н0‫־‬
ГиПр °°а!!!Г,.6! Х0а” 0‫ ״‬М някои <‫ ״‬приказките, които няк “ а
‫ ״‬п ^ г е г ™ ‫ ״‬х г - н0теса~
гледам ™ ?ривършиш с тетРадчицага, може ли да ги пре-
- Вземи я, аз ги прочетох

‫■ ״‬ X s r c s j r ‫™־‬ ‫״ ־ י‬ ‫״‬
Мами, моя най-хубава и обична мами ‫״‬
много тъгувам ‫־*׳‬, ™ L 1 и чна мами, да знаеш колко

? ‫״‬ Г « ‫ ־ ״‬ряно п Г о ‫ ״‬3 ™ ‫ ״‬° ‫” ״‬ ; : : Гееч‫ ״‬Г

пляия я ао «an«‫«״‬ п мв питаше защо

»Е^дният Л ъчко??ш и^иВсТее1Л ^ о т ^ Т * ”
го пратиха на село. Но само той ли е ^ в а П Г н е я ” '

Как ли ще е? - помисли си Стана и отметна зави«™‫™׳‬

то/влезе п ^Г н еГ ’ ^ ” 4 ‫® ״‬Д& °ТВОри• ^ малк0>
- Кого търсят, Лъче?

- л и “ “ в' К°ЛеЖКа‫־‬Дет0 я ” Р о в и х а
-Д а '

280
 - Не зная. Трябва да са познати с дядо, защото ме запи­
та: ‫״‬Чичко професор тука ли е? При него идвам”.
- Добре. А ти ако искаш, донеси ми след известно вре­
ме ютията тука, ще изгладя ризата ти за утре, пък имам и
друго да гладя.
Лъчко кимна с глава и излезе. Като минаваше през хола,
той се поспираше. Дядко професор му се виждаше смутен.
Мира беше седнала съвсем близко до него на канапето. Тя
прекъсна това, което говореше оживено, и изчака Лъчко да
се прибере в стаята си.
- Да Ви кажа право - заговори с леко задъхване профе­
сорът, - че не си спомням за тази моя студентка, за която
ми казвате.
- Как може такова нещо? Мама толкова често ми е го­
ворила за Вас, че аз Ви чувствам съвсем близък. Тя винаги
ми казваше: ‫״‬Чичко ти професор...”. И не само когато е била
студентка, но и после пак сте се виждали с нея.
- Може, аз съм се срещал с много мои студентки, които
са останали на работа тука или пък случайно са идвали от
провинцията по работа, може да съм се срещал и на улицата
с някои.
- Е, да, но мама напоследък ми казва: ‫״‬Защо не идеш
при чичко си професор, той е болен и сигурно се чувства
съвсем самотен”.
- А защо?
- Ами така. Мама казва, че всеки болен като стои дълго
вкъщи, му става притеснено. Иди, казва, да внесеш малко
свежа струя в ежедневието му. Той ще ти се зарадва. Някога
така много се радваше, когато ме виждаше. Нали тогава бях
млада студентка. Пък той беше един хубав, строен, висок,
снажен. Всички студентки лудееха по него.
Професорът присви очи. Коя ли пък може да е била май­
ка й, замисли се той. Толкова много студентки са минали
пред очите му, но щом не я помни, значи не е била особено
близка. Кой знае? Да е била за кратко време и да я е забра­
вил, въздъхна той изтежко и избърса изпотеното си чело.
- Не мога да си спомня никак за лицето, за което ми
говорите - поизправи се той, за да поеме повечко въздух и
искаше да се премести на фотьойла, за да седне по-удобно
и най-вече да се облегне и диша по-свободно. Но Мира го
хвана неочаквано за ръцете и каза:
- Защо? Не Ви ли е удобно тука? Искате да се облегне­
те ли? Ето възглавницата - взе една възглавница и я тури
зад гърба му. - Така, облегни се свободно. Виж колко си се
изпотил - извади тя кърпичката си и прибърса внимателно
челото му - това е от сърцето. Мама каза, че още навремето
сърцето ти е било все така.
- Как се е казвала майка ти?
- Да ти кажа право - заговори му тя на “ти”, - наричали
са я най-различно - едни Мара, други Маша, Маня, Аня и
още кой знае колко гальовни имена, защото нали е била
хубава и забавна.
‫״‬Ще ми се пукне сърцето, помисли си професорът, от
всичката тая бъркотия. Че е имало студентки, които са му
харесвали, имало е. И че не е бил съвсем безупречен, особе­
но на младини, не е бил. Но коя ще е била? Виж ти каша!
Добре че я няма Кинето. Но за какво пък е дошла тази? Си­
гурно за някоя услуга или пари. Виж беля!”
- Ръцете Ви са хладни - хвана Мира грижовно ръце­
те му, - от сърцето е. Когато сърцето не е добре, ръцете са
хладни и се изпотяват. А и когато сърцето е много горещо
- засмя се тихо Мира, - хората казват, че ръцете са студени.
Вярно ли е това?
Точно в това време Лъчко се показа на прага.
- Дядко - обърна се той, - къде е ютията?
- Виж в кухнята - отдръпна си професорът ръцете.
- Мама казва, че когато ръцете са така студени, трябва
да се масажират, да придойде в тях кръв - съвсем спокойно
заговори Мира. - Това момче е крайно невъзпитано каза
тя, когато Лъчко излезе от хола.
_а защо?
- Ами то трябва да знае, че когато има гости, съвсем
правилно е да бъде по-учтиво. Но кога изобщо Вие можете
да бъдете така да се каже сам, за да може да си поговорим
свободно?
- И сега може да говорите, да кажете за какв ...
- Съм дошла ли?
- ДаДВи разведря, да внеса светла струя в душата Ви,
като Ви припомня за някогашните хубави моменти, нали
внасят своята красота в човешката душа. Иди, каза ми мама,
вди вместо мене. Ти си млада, а младостта е здраве, радост
Г и д 1: и внася сила в болния човек - и Мира се приближи
още повече до него. - А той, каза ми мама, ще те възнагра
ди щедро за животворните, благотворните, 3^ 01‫ ^־‬P ™
струи юзито ще се излъчват от тебе и ще се влеят по неви-
™ ’пътища в него. Мира някак естествено си облегна за
миг главата на рамото му и като се засмя тихичко, отново
посегна към ръцете му. ‫י‬ ‫״‬
В този момент се позвъни. След малко влезе Лъчко и
каза, че някакъв човек търсел другарката.
- Нека влезе - каза съвсем свободно Мира.
- Казах му да почака долу.
- Защо? Той е мой брат. Аз му казах, че идвам при чи­
чко професор и той каза, че също желае да го види. Я иди
г° ^ сме сами, _ възсия Мира, разтворила
двете си ръце да го прегърне, ио в този моментвлгае Стана.
- Ти тук ли си била? - изправи се моментално Мира.
- Да тука Снощи замествах една болна колежка и мал­
ко ми се’промени графика. Но трябва да ти кажа, че те тър­
си агент.
 Лъчо? Аз мислех^чеТбрат миРа 33 Н6Г° ЛИ МИ казваше
тукаТ А НЗЛИ МИ Ка3ваше’ Че си сама> те нямаш никого
- А ° ^ 1 0РЪТ гледаше писано и дишаше съвсем тежко
А ти какво му каза, Станке? *
- На агента ли?
- Да, да - задъхано питаше Мира

0
тина‫ ^־‬Г Г ‫ ^־‬Г ‫״‬И^ Г ^ ™‫״‬6‫ י‬ИНаис‫־‬
‫״‬Лъч/‫ ־?־‬с^ ™ н
еиСТВДе‫— ״ >״‬
- Ами сега какво да правя?

5 долу' Доколкото
- Да не би да са го хванали?
- Не зная.

- S n ‫ ״‬PT‫ ״‬М0МеНТ ТОЙ 0ТН0В0 седна тежко дишащ

Сърцето - прошепна той, - сърцето'
Стана изтича и донесе капките '
н‫־‬л тен3а д ^ а . ЛеКаР! ‫ ״ ־‬РИТВ0РИ °ЧИ п‫״־‬Ф«‫״‬Рьт, излет-
Hero0"“ 3 ВедНЗГа ТеЛеф0ВИра и “ ‫־״־‬Рна разтревожена при
- Да ти дам ли още нещо? - запита Стана
Мокра кърпа със студена вода. '
Стана веднага донесе изстискана мокра кърпа.

Да разтъркш е^бласттТо^оТърцет Н&“ ™ КЪМ НеГ° ’ ‫־‬

В това време силно се иззвъня

3‫־‬ ~ ‫™ ™ ” ״י‬

:284:
 - Кого търсите? - запита, без да отваря вратата.
- Сестра ми каза да дойда да я взема от тука.
- Тя си отиде.
В момента, когато Стана се върна в хола, отново се из-
звъня силно и продължително.
- Кой е? - попита Стана през шпионката.
- Отворете! - каза повелителен глас.
Стана отвори вратата.
- Мислех, че е лекаря - заговори тя, като позна същото
лице, което бе питало дали не са идвали някакъв млад 40-
век и една жена. - Татко професор е много зле. Заповядай­
те, влезте. Само че ако може да говорите тихо - допълни
Стана, когато бяха в хола - или елате в стаята на детето.
- Да е идвала тука млада жена? - запита отново влез­
лият.
- Да, идвала е, детето е отворило, но веднага си е оти­
шла. Аз не съм я видяла.
- За какво е идвала?
- Казала е, че професорът й е чичо, но той е много зле,
както видяхте, и...
- Изнудвачка. От този блок имаме вече няколко оплак­
вания, че някаква млада жена под разни предтексти искала
пари ту за болната умираща майка, че самата тя била оста­
нала без работа, за да гледа майка си, ту за болния си пара­
лизиран брат, когото пак тя гледала сама. И така плачела,
голяма артистка трябва да е, че хората й давали. Но после
като си отивала, облеклото й ги шокирало и се обърнаха
към Районното. Ако случайно дойде пак при вас, моля уве­
домете ни по телефона, като я задържите по някакъв на­
чин.
- Добре - отвърна Стана.
- Какво има? - запита дълбоко дишащ професора, кога-
то Стана и агентът преминаваха през хола.
- Нищо, ей сега ще дойде лекарят.
 На другия ден Стана завари портиерката оживено да
разговаря с мама Кинче.
- Забелязала я бях - казваше тя - все по едно и също
време идва - към един и половина-два часа, когато хората,
старите де, си почиват и са малко сънени, а младите не са
се върнали от работа. Най-напред е почнала от най-горния
етаж, при Стаматови отишла и каквато е милостива стара­
та, като тебе, дала й чаршафи, долни дрехи за майка й, че
била от три години с удар, и пари, разбира се, й дали. Сетне
отишла у Благоеви. Там пък какво измислила! Та нали имат
син войник? Казала, че брат й, войник, си дошъл и казал,
че служили били на едно място със сина й и че син й бил
поръчал да му пратят костюма и обущата, като ги пуска­
ли в отпуск за някой час, да излиза цивилен. Подир малко
позвънил и брат й и майката дала новия костюм и обувки­
те. Като се върнал мъжът й, тя зарадвано му разправила за
случилото се. Но той веднага се усъмнил и види се той се е
обадил в милицията.
- Гледай ти - чудеше се Кина, - добре че не съм била
аз, като е идвала.
- Ами! Ти каквато си мека, кой знае колко работи щеше
да измъкне от тебе! Ама да знаеш как плачела. Стаматова
ми разправя, че така плакала, че и нея разплакала. Артист­
ка! И млада жена, да не отиде да работи, ами тръгнала по
такъв начин да печели. Но тя не е сама, така мисля. Сигурно
отвънка я причаква някой, така поне аз забелязах. Защото
един ден, видях я, излезе с пакет. Метях тротоара и докато
се обърна, гледам я без пакет. Рекох си, може пък да го е
дала на детето си, я на някой познат да го носи. Но като
ми каза Пиронкова, че отишла при нея една млада жена и
рекла, че е колежка на мъжа й, а тогава Пиронкова беше
болна от грип, преди една неделя, и й рекла “чичо Петко”,
откъде пък му научила и името, (а може и от картончето на
вратата, нали им са { £ £ £ п,Г™ да
а‫■ ־״ ״־ ״ ״ ״‬какви чужденци и д°-

НеСЛИАТ Г ‫ ־‬а си там - запитала я другарката Пиронковв,

4 ‫ ־‬e , 1 = = ^ = M e n , M ‫־‬c-

‫י‬ ‫ש‬ ^ - ‫ג‬ ‫־‬ ‫ע‬ ‫״‬

но съчетание. Само че ч и ч о ^ т о д о м Г ^ ц е р я

*_ 25К 55£ ‫^ ע‬ ~ ‫ ג‬- ‫ ״‬- ‫־ * י י י‬

Д0Н? : ^ р т “ ™ л к Г ^ ‫״‬ ик‫״‬в секва-
‫ ״‬ал за главата Той казал,
щалвкъщизапариичеизо
" £ ^£магазин
£ £ £^ £ £ % ,
в у ч р еж ден и ето ^ то ,® стават такива работи.

^ : Г ‫־־‬Н
^ ^ ‫״‬Р‫״‬н“ ‫־‬аотЯДИТеМПеРаГУРаГаПаКИСе
”‫— ״‬ = = ‫־‬ изгубиш вяра в
- То сега не можеш да имаш вяра в Д‫־‬и а ъ а не
за нишо, та в чуждите ще си “ акай
беше се мернала, а като ми се пипях че е у вас, хрумна
да видя къде ще ‫ “ ״‬ВъшкИ ^ , ‫ ״‬,м, защото
ми да се обадя в Районното, без я 1:к №
г о в ^ н ^ д а о т о в^веш^с едирмлад
— и Пионков^се оплакал, ‫־־‬двата
пратили човек, като им позвъних по тел фо
287 =
 Стана беше си взела плетивото и мълчаливо слушаше
чудните истории. Още не можеше да се опомни от вчераш­
ната случка. Все не можеше да разбере как може Мира да
слезе толкова ниско - да си служи с такива лъжи и да из­
нудва хората.
- И знаете ли - продължаваше портиерката, - както си
стоях, кой знае как ми дойде наум да сляза в мазето, да го
попречистя, че нали записах един тон въглища. Парното я
го включат есенес, я не. И като врътнах ключа да светне,
слязох долу, гледам и не вярвам на очите си - същата се
изправила в едното кюше в тъмното се скрила. Стреснах
се, ама да знаете как се стреснах, но все пак викнах: ‫״‬Какво
правиш тука?’. Тя измънка нещо и изтича по стълбите, аз
- подир нея. Но аз от стряскането бях задъхана и нали тя е
млада, докато изляза, нямаше я вече. Излязох на улицата,
няма я. В земята като че ли потъна. Сетне ми мина през ума,
че тя може да не е излязла направо на улицата, ами е мина­
ла през дворчето. И така излезе, децата, които играеха там,
ми казаха, че лелката ги питала Сараеви на кой етаж живе­
ят. Какъв тепегьоз свят се извъди, ей! И докато аз отида до
кьошето, да видя нямали я нататък, тя излязла и офейкала.
Но ще я хванат!
- А може и да се уплаши и да се откаже - намеси се
Стана.
- Дано! Но кой знае. Човек като почне да печели с ле-
снина...
- Каква леснина - заговори Кина, - та това леснина
ли е? То е страшно нещо, да трепериш деня и нощя. Чест­
ния труд си е благословено нещо! Малко, много, но поне
ядеш спокойно хляба си. Пък дано, както казва Станка, да
се стресне, че да престане вече, като е такава млада, ще си
опропасти живота.
- Тя го е опропастила вече. Но да я бях пипнала или
пък да бях изтичала напред, че да я заключа в мазето. Ама
както бях стресната, тя профуча ка™®«хР У ^ сищ>на, че
~ н = : г г ‫״‬г ^ 0^ - м‫ ־ ־‬да

мине. В е ^ я ^ и почне нов ЖИВОт, защо да не мина­

ва? - Стойкова, сте много милозлива и вяр-

дръпнат, да я насинят едно хубаво, че насън няма д ид

наум да ходи да лъже хората.
В това време влязоха Явор и Филип. ‫ ״ ״‬Те
—Аз да си ходя ‫ ־־‬стана портиерката, - то на приказките
няма край!
***
Явоо се готвеше усилено за изпити. Въпреки че ™мата

П т°‫~־־‬ о ^ ^ Т с м а к на Стана ‫ ־‬кола. Пони-

спираше да че • ‫״‬ професорът разказваше

^ К 0
" Г ^ — * ‫ ״ ־‬а «У ‫ ■* ־ ״ ״‬НО аан.0 на него му

СТ“ ^ ? п ^ л Г Г ‫— ־‬ я не можаха да отидат на

= = г Е ^ ж ~ ~ ‫־‬
‫״‬ ‫”■ »■ ־‬
.w ---------— = 2 8 9 = = = = = = — ‫י‬
му подаваше огледалото. Това разсмиваше Стана. Нима
мъжете са суетни? А може би всъщност и повече. Кой знае?
Стана бе му разказала случая с Мира и колкото отнача­
ло се плашеше от случилото се, толкова после също така я
разсмиваше. Но бяха взели решение никога да не кажат на
мама Кинче за комичното положение, в което беше изпад­
нал татко професор. Когато мама Кинче беше в кухнята и
Стана шеговито разговаряше с професора, Явор знаеше, че
пак въпросът се свеждаше до случката с Мира. Тогава също
му ставаше неприятно. Веднъж тя бе казала на професора:
- Съжалявам, че провалих най-сюблимния момент, още
един миг и ти щеше да бъдеш в любящите обятия.
- Аммии - протестираше професорът. - Усещах аз, че е
дошла за пари, но не можех да се опомня отведнъж, защо-
то...
- Защото все пак не беше съвсем сигурен в безупреч-
ността на миналото.
Как можеше Стана така свободно да говори с него по
тези въпроси? Наистина, той знаеше, че е шега, но все пак,
все пак! Освен това той чувстваше по-дълбоките причини на
всичко това. Прсфесорът беше излязъл от гънките на едно
минало, което не помнеше, но чувстваше, и то доста силно.
В него се пробуждаше старият феодал, както се бе разкри­
ло веднъж на Явор, който е разхождал своята избранница в
древна каляска и сега все за това говори:
- Станке, аз като оздравея, ще ви разходя с майка ти
Кинче из Европа. Да видиш какви чудеса има там. Особено
един стар замък. Като бях студент и съм ходил във Фран­
ция, най ми беше приятно да отивам в този замък. Като
влизах и разглеждах стаите му, сякаш си бях у дома - така
хубаво се чувствах там.
- Сигурно в миналото си прераждане си живял там -
казваше авторитетно Стана.
- А ти вярваш ли в това?
 - Разбира се!
- Ех, щом казваш , ^ « т£“ ‫״‬ привЛича един чужд
замък^и^него6 дасе чувс^аш к^о у дома си? Освен това
ти си виждал и други замъци нали.
I И^амо*този темпривличаше така неотразимо силно?

I S » ‫־‬. ‫ ! “ ״ ׳ ־ « » ״ ־■־‬Г « ВРе™ ‫־‬

- На феодализма - допълваше професорът,

0СТ“ Г ‫־‬ " ‫״‬ Дал, Да Ф‫״־‬Д“ ‫״‬ ‫ ־ ״־‬гаяа, - а аз?

^ ^ - ^ ^ ^ ”‫ ־‬протесгйраше професорът, - ти си била нещо

много, много... Жропала а аз съм била
г г г г ж й ‫״‬ ; ‫״‬ ‫״‬ ‫״‬
^ Г ‫״־‬Тка,“ ‫־‬Г к Г м е ‫ ־‬наранила, като ‫ ־‬останала

ВЯР - Д « ‫ ־‬може да ‫ ־‬вярно, да имаш право, ио другото

СИ ГО ИЗМИСЛЯШ• гч.аиз
- гг 00За
Кое? Qa рицаря
пппяпя ли.
ли"^ —^смееше се Стана.
Явппе - обръщаше се
‫ ס«« ™״ ״!ד‬отговаряше той. - лворе uuf *‫^־‬
кш^влезлшГ Явор, който бе чул последните им фрази, -
кажи ми, да й вярвам ли?
- По принцип - да.
- Че има прераждане ли?

П^фесорьт замълчавшпе. кш Г 0
°скър-
£ £ £ £ £ £ £ "немош ‫ ״‬болест. В едтж й каза:
- Ех, Станке, защо не съм млад.
- Защо?
291 =
 е ‫״‬От CbAHifrfn вДа И3 СВета‘ Ти не си виДяла свят. За тебе
А да те здаеда в ъ в Х ^ Т г л е л м ВИТ° Ша по‫־‬високо ‫■”» ״ ” ״‬
фонтаните, парковет^, n e S Z ™ ' ЧаС° Ве р о т а т а на
тата “ ‫*י ״י‬ : z r : на красо‫־‬
Оега няма каляски.
‫ ־‬Вярно, но не намираш ли че r т п и т о .....
ства има по-голяма романтичност? И да речем
още каляски н отиваме с една във B epci ' ИМа
~ А мама Кинче?
- И тя де, то се знае, че и тя ще бъде.
- Но сега, като не си млад, не може ли пак да отидем?
‫ ־‬Къде ще отида с тази старост и немощ? ВД М?
Ами нали ще оздравееш?
‫ ־־‬Ти вярваш ли, Станке?
- Разбира се.
“ НЯЛИ ЗНаеш’ че за малко ме върнаха на Земята?
‫ ־‬Maлкoтoмoжeдaeгoдини. ««*оемята?
Както ми е хубаво сега, дано да е
че няма смърт!' “ 4 ‫ ״ ® ״‬Д* — ‫— ״י‬ т е вечен,
- Ох, дано да няма.

:‫״‬
живот не бе могла да му повлияе А наД^ ° Г0Дишен 06Ш
кой знае колко вяоватпр Ятт ’ А На 0 ™11*‫ י‬която сама
Слушаше я когато^г‫™ ״‬ готов да м Рва абсолютно.
л и ^ з а У а д ч‫ ־ ^ ״‬м Т Ше Т0И‫ ׳‬коет° ‫ ״ * ״< ™יי‬-
му беше ‫״‬рият™, тъкмо з‫ “ ^־‬оТ я % % ^ еш Г н о^ °Г
симо от всичко Явор разбираше, че н ^ ‫™״‬

=292
по какъвто и да е начин искаха да пробудят съзнанието на
професора. Все пак за професора най-приятно беше, когато
мечтаеше гласно пред нея.
- Знаеш ли, Станке, малко да придобрея - говореше й
той - и ще пътуваме. Да знаеш колко е хубаво да пътуваш
по море. Какви големи, комфортно уредени параходи има.
Ще вземем първа класа. Там влиза най-хубавият, най-еле-
гантният свят. И ти както умееш да се обличаш хубаво, да
се радваш на новото, красивото, ще бъде точно за тебе тази
обстановка.
Явор си взе приборите и дойде да се бръсне при тях.
Професорът продължи:
- Аз съм ходил с Кинето няколко пъти из чужбина, но
тя си е все тя. Все една скромна, свита. Да не похарчим мно­
го пари, да не влезем тук, да не влезем там. А какво може
човек да види, ако не похарчи, ако не влезе. Казвал съм й:
‫״‬Отпусни си душицата”, но тя не умее. А ти, Станке, си ро­
дена за красив, хубав живот.
- Това е минало.
- От какво минало? - учуди се професорът.
- От миналите ми идвания на Земята. Но според духов­
ните хора това не е било много хубаво.
- Ах, остави. А ти вярваш ли?
- Всичко ме убеждава, че е така.
- Но сега да не мислим за това. Може да е така, но я
си представи онзи голям хубав параход като бял лебед да
плува и докъдето ти виждат очите, да блестят огрени от
Слънцето води! Ще видиш как ще ти се радва душата. А на
Кинето все й ставаше лошо, нищо не можеше да види.
- Кой знае дали и на мене няма да ми става лошо -
угрижено каза Стана.
- Не, сега има разни специалитети, таблетки. Нищо
няма да ти бъде. А и като гледаш тия комфортно наредени
салони в парахода, елегантният свят в тях, и през ум няма
 ш Л Г ^ 3а 60? ” ‫י‬Ще СПре ™!“‫« י™™״‬а някое пристани-
к2вм Г 'и ‫ ״‬3 ‫ ״ י‬РрМИЧНИ наР°ди и ■‫ ״ ״ ״‬. Гъмжило!
Казвал съм на Кинчето: ‫״‬Гледай, радвай се!‫־‬. А тя пожълтя­
ла, едва се държи на краката си.
- Лошо й е било, горкичката.
- И когато не й е било лошо, пак такава си е била, сви-

ияпя * Г ‫״‬скромна ‫ י‬а това е най-доброто качество. Оби-

ала те е много и е гледала да не осиромашееш.
- Ами, ще осиромашея. Къде? Нали работех, пък и от
‫ ״ ״ י ״‬МИ0Г° ‫— >*■ ״ ־ ־ ״ ־‬ - ™
Явор казва, че за всичко си има причини.
- Е, да. Тя произлиза от скромни хора.
- Навярно не само защото тя сега произлиза от скромен
^ И° Г . " 3ра80ТИЛа Скромността « » някое минало свое
- Може, но все пак мисля, Станке, че постното ядене
може да е препоръчително, но все пак добре е, когато човек
хапне малко и блажно. ато човек
Явор с насапунисана буза се обърна. Професорът обик­
новено съвсем блед, беше се леко зачервил
Но ако докторът на някого е наредил постна диета
1свят
т и и%ЯГ шще
там еВг‫״‬Т Щ6 защо
го питат МУ^ не е"спазваал
0 0 ‫™־‬ 01‫ י‬Щ6 °ТИде наонзи
режима.
Кои ще ме пита, Станке?
- Големите същества.
‫ ־־‬А има ли ги?
- Разбира се. Ако нас ни има, значи и тях ги има.
А какво според тебе трябва да правя?
- Да се молиш, да четеш духовни книги.
- А пътуването? *
- Разбира се, че пътуването ще стане. Аз ще науча мама
инче да се радва и да не е толкова скромна.
 - А, това е нейният стил. Ако го изгуби, ще изгуби оба­
янието, което е имала над мене цял живот.
- Значи ти си искал да бъде такава! - засмя се Стана.
- Тя е родена такава и затова толкова ми хареса, като я
видях най-напред. Да знаеш каква хубава беше с две златни
плитки. Очите й се премрежваха от стеснение, когато ме
поглеждаше. А когато посягах да я погаля, когато бяхме
сгодени, бузите й пламваха! А очите й ставаха светли, ла-
зурни.Толкова обичах да я гледам такава, че не бързах да се
женим. Но тя запази скромността си през целия си живот.
- И с това печели симпатиите на всички - и на видими­
те, и на невидимите същества.
- Кой ти каза?
- Явор.
Професорът се замисли. Явор привърши бръсненето,
отиде, изми се и като се върна, наведе свежата си буза до
устните на Стана. Тя обгърна шията му и го целуна.
- Виж, този навик, дето го имате, ми харесва много -
усмихна се професорът, - на мене не ми е идвало наум, ко-
гато бях млад.
- А да не си престарял сега? - каза току-що влязлата му
съпруга.
Явор и Стана избухнаха в смях.
- Мама Кинче напоследък доста се освежи и подмлади
- забеляза Явор.
- Не зная как изглеждам външно, Яворе, но много ми
е леко и хубаво, откакто дойдохте тука. Преди ми беше все
тежко, но сега съм съвсем спокойна.
- Че като умра, няма да си самотна, така ли, Кине?
- Не. Сега дори и затова не мисля. Но се радвам, че Бог
ми върна не едното дете, а три - направо с внучето. И при
това какви деца! Ние да бяхме ги родили, нямаше да са та­
кива.
- Духовни - това ли искаш да кажеш, Кине?
 - Да. Душата ми цял живот е копняла за това. Не се пи­
там вече вярно ли е това, което виждам, или не. В душата си
нямам раздвоение, а мир. Освен това мога да говоря съвсем
свободно по някои въпроси с Явор, с Филип и да ме освет­
ляват. Това ми запълва душата. А се радвам и на тебе, като
виждам как благотворно ти влияе Станка.
- Ех, Кине, ти да не мислиш, че не си ми влияела?
- Не, не съм. При нас беше обратното. Ти повлия на
мене и аз се бях обезверила. Но Бог беше милостив и в най-
трудния ми момент изпрати Станка, а с нея и Явор и Лъче-
зарчо. Сега вече съм спокойна!
- Значи мога да умра.
- О, не, не, Стойко. Напротив, сега нека Бог ти даде дъ­
лъг живот да можеш да прогледнеш за духовното и тогава
радостта ми да е съвсем пълна.
Явор я погледна. Очите й бяха разтворени врати на чие-
тата й прекрасна душа. В нея разговорите на професора със
Стана не внасяха смут, както в него. Защо? Защото тя беше
необикновено чиста. Явор можеше да се наведе, да я целуне,
тя можеше да погали главата му и чистотата у двамата не
би се нарушила. Но ако професорът би целунал Стана, би ли
се запазила чистотата? Старият безверник беше вълк. Както
не можеше да изчезне желанието му да яде месо, така бе
запазено и влечението му към жената.
Веднъж той беше казал на Стана:
- Всичко е в здравето. Ако бях здрав, не бих бил така
немощен.
- Това е за твое добро - бе му отвърнала Стана, - пре­
чистват те.
Явор беше поразен от отговора на Стана. Съзнателно ли
му говореше, или механически повтаряше това, което беше
чела от беседите или чула от Филип, от него?
Вратата беше отворена къ\1 хола и той слушаше:
- За какво ме пречистват, Станке - запита професорът,
- за онзи свят ли?

:296■
 - Н‫ ־‬са«о за ‫־ » ״ ״‬ ^ " ‫־‬ л Т ‫ ^״‬и Г а н ^
S - 6" ‫ ־“״‬- H a ‫ ״‬свят, защото като яма чясга кръв,

Ч° ВеКС Г ‫־‬ГОт Г ‫™ ־‬иеьл ми казваш. Тогава ‫ ־‬хубаво. Но

лош ^оГч‫־‬ м добре, два не съм, но когаго пък те
^ = № Г ^ = РИСгаяа: д а

та ^ = Ж Г = Ж = = ‫־‬- -

феодал, късно <

3‫״‬ Той беше

неизразима печал я праде временна или постоянна,

знаеше дали тази печал е ОИЛА *‫ =״‬о‫ ״‬жн0 е настояще-

f w a ^ B H O T O и плътта Божественото и човешкото.

Т° Й-е S S S T ^ S S ; ‫ ־‬заслуша се отново Явор, - човек

е идвал много пъти на Земята.
Не спооед мене, а според Учителя.
? ‫ ״‬Г д П о нали ти го казваш. А защо аз не помня?
Понякога и аз съм си мислила върху това но Явор.‫״‬
: ” 4 сега Явор, зная го какво мисли, но питам

КаК“ й ^ Т м Те 5 ' ‫־‬ко <‫ ״ ״ « ־־‬° " яшцата МИ‫ ־‬MK0‫״ ״‬

които са чудни и пречудни...
I ^ и ^ я ^ ю к д а м в разни облекла през различни
времена А случвало ми се е да сънувам хора които позна-
 1 2 « и х е Т 0™ Г ИТе ™ И 0й“ - «е са
би насън м и ^ ! ‫ ״‬Ва М6 Кара Да Мисля’ че може
Земята или пък на мои п о з н а т ^ ”™ °" “ 0‫ ״‬ВДВаНИЯ На
- А мене сънувала ли си?
- Не, не съм.

леко, хубаво^когато си МИ ТаКа

ВДхва вира в живота и здр“ ето ‫ ״‬и &£Ти ‫״‬Т !Г ‫ “ ״ ״‬МИ
МИ стане още по-добое ч Л я п,о ' * * Я мисля малко да
‫ ־־‬поразходим до Ч ^ к о ^ Г ‫ “־‬К0Й “ ‫» ״ ״ * “ ׳ ״‬
- Боровец искаш да кажеш.
‫ ־‬Да, до там. Ти ходила ли си нататък?
- Не.

т‫־‬м™Гже К 1 1
Г ^ е м И Т ЯТеЛНаВреМеТ° си №
сме прекарали там с Кинето. много кРасива. Хубави дни
на. ~ И №Га искаш ^ <‫ ״־‬ги припомниш? - усмихна се Ота-

те р ™ Г иГ което ВГ там•Да можех да х°да>че да

исках да те попитам’за съ н и щ ш аХ ” ™ ^ , ^ ^ А ' ‫׳“ ״‬
бикновени сънитя рпппп‫* ״‬ *и казваш, че имаш нео-
значение? И всъщност какво са тС™ИЩаТа имат ли някакво
Веднъж на Витоша Филип ни кяъ* ‫ ״ ״‬v

“ и Г ге°нИ‫ ־‬Г к ^ ^ ~

т е 6 ;а 1 Т‫ ־‬б™” ^ н и “ ГаТ° бЯХ ТвЖК0 6“ “ ‫ ־י‬спорел

J* 3 дРУг° е било съновидение.

самата истинаЛТшше бтазапочншГдасе (голебад. А^оже би

и съвсем бих се разколебал, ако не беше ти. От твоите уста
каквото чуя, звучи като истина и ми е приятно да го слу­
шам. Само лошото е това, че съм болен. А така ми се иска
да те разведа. Като съм сам, все за това си мисля. Искам да
видиш свят и да се радваш, а аз да те гледам радостна. Ни­
как не мога да понасям да си замислена или тъжна.
- А все да се смея ли?
- Приятно ми е да те слушам да се смееш.
- Може би съм ти била дете в някой минал живот.
- Така ли мислиш? - въздъхна тежко професорът.
- Да, защото само родителят се радва най-много на ра­
достта на своето дете.
- Аз също имах дете, радвах му се много. Но не помня
да съм се радвал толкова, колкото на тебе.
Вратата се отвори и влезе съпругата на професора.
- Точно говорихме за сънищата - заговори той.
- Така ли? - зарадва се жена му.
- Говорихме за онзи сън, който сънувах, когато сте ми­
слили, че съм в безсъзнание. И всъщност съм бил.
Явор си отдъхна облекчено и съсредоточи всичкото си
внимание в четенето. Но после стана и затвори вратата. На­
последък винаги я оставяше нарочно отворена. Може би
съвсем неоснователен беше този смут, който попълзяваше
в душата му и го правеше неспокоен? А всъщност той не
трябваше да дава ход на този смут, трябва съзнателно да въ­
двори мира си. Нали е ученик на окултна школа, и то не от
днес, не от вчера, а от толкова отдавна? Някога тази ревност
е станала причина за страшното му пропадане. Той знае, че
Невидимият свят няма да го остави, докато не разреши пра­
вилно този въпрос, докато не надмогне себе си. Докато не
остави всичко в ръцете на Бога. Но защо е толкова трудно?
Явор притваря очите си и после ги отваря. Трябва, трябва
да чете и да не мисли за нищо друго! Не трябва да наостря
слух, за да слуша какво говорят там, в хола.
 ‫־־‬a s a 'lS S “ ® ЗШИШеШТ°ЗИ " ‫ '״־‬а о т к о ‫ י‬3‫ ״ ־‬Рижено му

те ШШ Да Г° 336 «333 ‫■י‬Нали 3« * и ден е пред очи-

забран!!. А поедаен н Г ХХ4‫* “׳ ל‬0‫ ־ י ־ «“ ״״־״ ״‬няма да ги

ТО на някои хубави, важни ™ и ш а Т Г 1 Подро6носгите- ‫״‬
Филип, той казва up р ™к Сънища•А и кат° разговаряхме с
Д ои казва>че е хубаво да се записват сънишатя
: " Фидип•М0* ‫ ־‬ни той да беде™ 0 Z i ?
Много знания6имГш кГ6*’ ^ ®’ ПЪК И СбГа Чете многа

- Xvfiann р п ' 311и®‫ ׳‬тРябва ли да запиша съня?

робносГа к а т о ^ и г Г 40‫ * ״‬Да Забрави ‫ » ״ י ״ י‬ва*н а под-
^ м ев д ^ л ш сл и в ^ ^ » е г о ИНаГИ М°Же Да се прочете и да се
mem! 33 да ™ го Р33‫‘׳‬3333‫ ״‬. а ти да го запи-

К~ Л = н ед Г си ^ ^ а ™ е ‫־‬Т р Г

^ 5 и ‫־‬ ~ = - ‫־‬ £
на никого‫ ׳‬той ‫־‬
мо от всичко ще оставя 333 0 ™33‫י‬ ‫ ~ » ! ? ו‬н0 независи-
оплета блузката, тогава. К°Г‫״‬
‫ ־‬°
I не““ ‫ ״‬t Z Z ^ ‘ ‫ ’ ״‬КИ‫״‬е? 33щ 0 не А 3‫־״״«־■ “ ™י‬а?
изплета.’ ' и ”Р® *33 ми 3 °т мама и затова искам да я
‫ ־‬Когато пооздравея - започна професорът, но като
погледна жена си, продължи мислено: ‫״‬Когато пооздравея,
Станке, какъв тоалет бих ти купил, в каква дреха бих те 06-
лякъл! И така, само да те гледат очите ми и да ти се радват.
И там, в парахода, ако някога наистина бъде, вятърът как
ще подухва бялата ти копринена блузка, а може и цяла бяла
рокля да бъде. И бял ешарф на главата. Не, не на главата, а
около раменете ти. Пред нас ще блести огряното от Слънце
море, небето синьо, без нито едно облаче. Как дълбоки ще
изглеждат тия чудни сини небеса! Слънцето ще те облива
цяла със светлината си, а аз, излегнал се на шезлонга, ще те
гледам. Или може да съм изправен до тебе. А дали ще мога
да стоя прав? Дали изобщо ще се изпълни тая моя мисъл?
Кой знае. Може и да умра и да лежа в тъмния влажен гроб.
А ако животът продължава, аз ще идвам невиждан и незна­
ен от никого. И тогава ще направя така, че наистина ти да
пътуваш. И когато гледаш замислено морската шир и си
мислиш: “Не можа бедният професор да реализира мечтата
си да пътуваме”, аз ще съм при тебе. И когато вятърът поду-
хне, аз с него ще помилвам страните ти, с него ще докосна
и разпилея косите ти, с него ще прекарам ръцете си око­
ло раменете ти и може би ще чуеш шепота на устните ми:
‫״‬Аз съм тук до тебе, по-близко, отколкото бях на Земята.
Там в земята оставих тялото си, а тук нося със себе си само
сърцето си, което е младо, което никога не остарява, което
знае да обича, много да обича. Колко е хубаво да съм млад,
даже и като умрял! Защо Бог е направил човек да остарява?
Може би за да оцени младостта? А може би за да разбере,
че в него има една същност, която никога не остарява, ко­
ято може да обича и мечтае със същото прекрасно чувство.
Само да бях здрав, как бих искал да отведа Стана някъде
далеч, съвсем далеч. Да, с моята безсмъртна младост бих я
отнесъл на някой остров, където няма нужда да се работи,
защото плодовете ще бъдат нашата храна. Бистрият извор
ще бъде нашето питие. Слънцето ще ни бъде светило денем,
 а нощем звездите ще греят в нашите сънища. И никога не
ще пресекне красотата в моето сърце”.
- Илко, ти май задряма —сложи жена му ръката си на
рамото му.
- Не, не съм задрямал - отвори той очите си, - само се
бях замислил —хвана той ръката й и целуна по навик пръ­
стите й.
- Ще отида да приготвя нещо за вечеря, но най- напред
да ти стопля малко мляко.
- Добре, Кине. Станке - обърна се той към нея, когато
жена му беше излязла, - когато в съня ми се беше явила
Нелито, каза ми, че имало наука за изработване на тяло за
другия свят.
- Да, духовно тяло.
- Но доколкото разбрах от Явор, тази наука никак не
била лесна, аз надали ще имам време да я изуча, а и бих
предпочел да се порадвам още малко на живота.

- Е, тогава като отидеш в другия свят, ще има да чукаш,

за да се обаждаш. Но кой ще те чува!
- Що, ти, Станке, няма ли да ме чуваш?
- Но откъде да зная, че ти точно се обаждаш —засмя се
весело Стана.
- Аз ще ти чукна така, лекичко, няколко пъти.
- Няма защо да чукаш, мама Кинче ще те вижда. Но все
пак е по‫־‬добре да се подготвиш.
- За смъртта ли, Станке?
- Не, не. За след смъртта. Щом като животът продължа­
ва, ние трябва да се подготвим.
- Не предполагах, че си толкова израснала в духовно
отношение и че ще проявяваш грижа за мене дори и в от­
въдния свят —каза професорът с известна горчивина.
Стана навярно не схвана горчивината и каза:
- Не, не съм израснала духовно, само съм практична.
 - В какъв смисъл?
- Мисля, че като е казал нещо Учителят, трябва да се
приложи на практика, защото то неминуемо ще донесе
нещо добро. Ето например, веднъж четох в една беседа да
правим най-малкото добро и да се приучим да виждаме във
всеки човек по нещо хубаво. Точно в този ден ме бе срещ­
нала Дона и ме бе наредила добре. Като отидох в пощата,
аз се размислих. Те ме бяха критикували отвън, аз отвътре
в себе си. Не бях видяла нищо хубаво в тях. Тогава реших
да приложа: да потърся и задържа в съзнанието си някои
хубави техни черти. И резултатът не закъсня. И Донка, и
чистачките, и раздавачките станаха много любезни с мене.
- Но какво общо има тук, Станке, с отвъдния свят?
- Принципно - погледна го Стана, - принципно. Къ-
дето и да се приложи това, което е казал Учителят, дава
съответните резултати. Ако ти приложиш това, което казва
за приготвяне на духовното тяло, естествено в другия свят
ще си по-добре.
- Ако бях сънувал по-рано този сън, ако се бях разболял
по-рано... Или да бяхме се запознали с тебе по-рано, бих
имал повече време да се занимая с тези нови науки.
- Окултните науки, доколкото разбрах, не са нови, а са
съществували от хиляди и хиляди години, но и ние докато
бяхме на село, а и по-после даже, не бяхме чували за тях. Но
и сега, ако не е Явор, аз не бих се интересувала толкова.
- Отдавна съм забелязал, че ние с тебе си приличаме в
това отношение.
Стана отведнъж остави плетката си и повдигна глава.
Очите му, види се от боледуването му, я гледаха малко за­
мъглени.
- Не - отвърна тя малко рязко, - най-дълбоко в душата
си аз не само вярвам, но и зная, че е така, както Учителят
казва. Но в мене има и едно друго естество, за което Филип
много ясно ми говори и което все още предпочита прият-
ното. А сам знаеш, че приятното не се покрива винаги с
доброто, с полезното.
- Защо? Приятното лекува душата.
- Зависи. А може и да провали душата. Както е бил слу­
чаят с мене.
- Уверена ли си, че наистина е било?
- Ако съдя по известно мое вътрешно естество.
- Прощавай, Илко - влезе жена му с чаша мляко, - че
се поулисах и закъснях да ти донеса млякото.
- Нищо, нищо, Кине. А знаеш ли какво ми каза Станка?
Да се приготвя за оттатък, за другия свят. Аз отдавна бях
готов, само че не ме приеха, върнаха ме.
- Но нали точно затова те върнаха - енергично загово­
ри Стана, - за да се приготвиш, да си изработш тяло, съот­
ветно на условията в другия свят.
- Виждаш ли, Кине, колко свободно Стана говори за
това, сякаш се отнася за някакво пътуване и ми казва какви
дрехи да си взема. А мене още не ми се пътува за там.
Кина спря малко учуден поглед върху Стана.
- Ние говорихме принципно, мамо Кинче. Първо, то се
отнася за всички и второ, Нели нали му е казала да работи
върху себе си?
- Но друго е, Станке, да говориш върху тези въпроси,
когато си млад, здрав, друго е, както съм аз.
- Защо, аз също постоянно се приготвям за премина­
ването в отвъдния свят - заговори неочаквано Лъчезар.
Всички се обърнаха към него, никой не бе забелязал кога
е влязъл.
- О, Лъче, за тебе е още съвсем рано, моето дете.
- Защо? За отиването отвъд вратите са отворени и за
млади, и за стари, и за болни, и за здрави. Аз всеки ден...
- Не, не говори, Лъченце, за това - прекъсна го Стана. -
Та ти още нямаш представа от това, което говориш.
- Не, мами, моите приятели ми казват, че ме очакват да
се върна при тях веднага щом свърша работата си
_РНе те давам - захвърли Стана плетката си и прегър­
нала Лъчко, се разплака. Но Лъчезар много внимателно се
ттотргЛИ ОТ НвЯ И K3.32U
- защо се страхуваш? Нали ще съм в тази стая или в
другата - посочи той неговата - все едно, още ще съм жив.
- Не, не - разхълца се Стана, - аз искам да си тук, при

М6Н- Но няма да е далеч, когато моето присъствие ще ти е

неудобно и този път ти ще ме изпратиш на село.
УСтана го гледаше като изумена. Какво го®ор^ Т°®а ‫ ״‬т
Лъчезар се обърна и тръгна към стаята си. В този момент
влезе Явор. ‫״‬
- Какво има? - запита той.
- Нищо особено - обърна се Лъчко, - само им казах, че
като си свърша работата, ще си отида. Защото и 1едни да
живеят тук е приятно, както на жабите в блатото
на той с особен поглед професора, - а на други да си мислят

3&°Професорьт се чувстваше малко смразен. За първи път

т0й = Г т 03и Г 0бен поглед на Лъчезар. Кина, напро­
тив го гледаше с благоговение. Явор се приближи до Лъче
S p : ™ a n p ‫ ־‬KapapbKaTa‫־‬Hnpe3p‫־‬Mar‫ ^ ״‬H 0 M =
леко се отдръпна, като го погледна продължително. Челото
на Явор се ороси с пот. През очите на Лъчезар го гледаха
очите на неговият някогашен духовен събрат - замислени
и тъжни. Явор наведе глава и каза:
- Не е въпрос за приятност, но за работата, която трябва
да свършим. Ако Учителят остави небесата и слезе при нас,
малките... Освен това знаеш, че Стана е дете.
Очите на Лъчезар се изпълниха с още по-голяма скръб
и той едва чуто пошепна:
- Е, да, ще трябва да я оставим да си доиграе - и като се
обърна, влезе си в стаята.
=305
 - Какво му стана на това дете? - запита професорът.
- Пробудило се е в него съзнанието, с което е бил мно­
го, много отдавна.
- В такива моменти - заговори тихо Кина - той може да
каже чудни неща. Отава толкова мъдър, че се смайвам.
- Имала ли си такъв случай? - запита Явор.
-Д а.
- Винаги е имало деца феномени. Лъчезар може да е от
тях - заключи професорът. - Освен това разговорите, които
постоянно се водят пред него, сигурно му оказват известно
влияние.
- Не, не, Илко. Детето си е такова. Неговият вътрешен
свят е съвсем различен от света, в който живеят неговите
връстници. Случвало се е, мълчим. Аз си работя нещо, той
рисува и отведнъж ми говори неща, които никой не знае, за
Нели, когато беше болна.
- Как, аз не съм ли ги знаел, Кине?
- Мисля, че не.
- Защо не си ми ги казала?
- Не се е случило.
Стана взе и* !юда плетката си, но вече не й се плетеше, а
отиде с Кина в кухнята. Явор мълчаливо се прибра да чете.
***

Вън валеше дъжд. Стана беше на работа, Лъчко - на

училище. Върнал се от лекция, Явор беше полегнал, но
после стана и взе една тетрадката, която беше най-навътре
в бюрото му, и я отвори. Когато пише, най-добре може да
мисли и да се справя с известни неща в себе си.
‫״‬Мама Кинче - пишеше той - е картина, както се изра­
зява старият феодал, нарисувана с много нежни, едва доло­
вими, деликатни линии. А на него му е необходима картина,
изработена с по-колоритни тонове. Има нужда от същество,
което да се врязва дълбоко в съзнанието му. И добре е, че
е стар и болен. Иначе на крехките рамене на тази чиста и
деликатна душа би се сложил непосилен за тях товар. А
Стана, какво би направила Стана? Сега всичко това я прави
по-активна, пробужда в нея стари спомени за едно знание,
което е имала някога и което, без да съзнава тя, изплува в
сегашното й съзнание.
Природата си служи с хората, както химикът си служи
с разните химически елементи, за да прави известни
съединения. Съединението, което представяме сега ние
петимата, е може би възможното най-добро, най-безопасно.
В професора се пробуждат скрити досега жизнени сили,
които се обновяват. Стана като никога се активизира в
духовно отношение и чете беседите на Учителя, за да може
да убеждава професора. Някогашната монахиня - мама
Кинче, е щастлива, че едно заблудено агне се възвръща към
Бога. И най-после, пишеше Явор, имам случай да надрасна
своето чувство на притежание по отношение на Стана.
Елементите на това съединение са такива, че няма опасност
от експлозив, защото няма никакъв изглед някои от тези
елементи да слязат в отношенията на физическото поле
- болестта и старостта са пречка.
Всичко това е много добре казано, ако не се отнасяше до
мене, живия човек - както казва старият феодал, когато го
подготвят за отвъдния свят - и може да се каже, че е едно
добро разрешение на много въпроси, задачи, изпити. Но
защо е така трудно добрата идея, доброто разрешение да
стане живот? Пречи нещо. Кое? Може би егоизмът? Ето с
кое трябва да се справя.”
В това време професорът лежеше на леглото си. Не­
говото изтощено тяло правеше сякаш неговата вътрешна
същност свободно да се рее в будни сънища, както той на­
ричаше това, което виждаше в полусън. Ето, той се виж­
да да върви по огромна цветна поляна. Какво щастие е за
него да събере цветя и да ги поднесе на Стана. В далечината

=307
се синее някаква висока планина, която се движи и идва
все по-близко и по-близко към него. Изведнъж професорът
вижда Стана да върви безгрижна, цяла обляна от Слънцето.
Той стиска букета в ръката си, но тя е високо. Достатъчно
му е само да я гледа. Но защо пък да не са заедно? Той само
трябва да помисли за това. Каква чудна река протича през
цветната долина, а зад нея гора. На поляната е Стана. Той
леко се пренася над реката и чува смеха й. Този хубав смях,
който внася ведрина и живот в него. Но не по негова воля
картината се сменя. Стана тича и когато се обръща, той я
вижда обляна в сълзи. Защо? Той разбира, без да знае как,
че тя бяга от него.
Веднъж пак я бе видял бледа, изпълнена с тревога и
скръб, малко различна, но все пак беше тя. Когато искаше
да я приближи, цяла обляна в сълзи се обърна и отдалечи.
Каква безнадеждна скръб имаше в очите й. Това му напра­
ви толкова силно впечатление, че когато Стана се върна от
работа, той й го каза.
- Това е било, когато ти си бил феодал, тиранин и си ме
измъчвал.
В този момент беше влязал Явор и старият му се оплака:
- Чу ли, Яворе, какво ми каза Станка, че някога съм я
бил измъчвал. Как е възможно това?
- Не е далеч от истината - усмихна се Явор, - тя интуи­
тивно понякога усеща известни неща.
- Не може да бъде - аз да измъчвам Станка.
- Сега, да. Но някога.
- И защо съм я измъчвал?
- Когато понякога човек иска насила да застави друг
да го обича, може да му причини страдание. Но едничкото
нещо - спря продължителен поглед Явор върху професора,
- което не може да се получи с насилие, е обичта.
Когато беше останал сам, професорът доста си мисли
върху това. Но кой можеше да докаже, че наистина е било
така? Защо му се привиждаха в полудрямкататези картини.
А друг път се бе видял да върви по алеята, която води към
онзи замък във Франция. В първия момент се зарадва,
но после почувства някаква непосилна скръб да тежи в
сърцето му. Мрачно безнадеждие го изпълваше цял. Когато
влезе в някаква зала, го облъхна мирис на свещ и тамян.
Той се хвърли на един одър и горко заплака за нещо, което
безвъзвратно е загубил. Нещо безкрайно скъпо и никога
непостигнато. Стана ли?
Като се пробуди, видя жена си до леглото.
- Какво сънува? - запита го тя. - Стенеше.
- Стой тук - хвана й той ръката. - Ти винаги внасяш в
мене успокоение.
- Да не ти е лошо? —грижовно го запита тя.
- Не. Но кажи ми, ти уверена ли си, че и друг път човек
е Идвал на Земята? Но ми говори свободно.
- Моето като че ли не е само увереност.
_Д КсИСВО?
- Какво би го нарекъл ти, когато Нели ми говори?
- Кога ти говори?
- Понякога насън, а понякога и наяве. Но аз вече не се
съмнявам както по-рано, когато ти ме уверяваше, че халю­
цинирам.
- И какво ти казва?
- Че наистина много пъти сме идвали на Земята, газ-
казвала ми е дори някои случки, когато сме били по-рано
заедно. л
—Кажи ми нещо от това, което ти е разказвала.
—Че на няколко пъти съм била калугерка и че много ду
ховен живот съм водила. Изобщо духовното ме е привлича­
ло. Понякога това, което ми разказва, го виждам и в карти­
ни. И един мой предишен живот особено много ми хареса.
Тогава всецяло съм била предадена на Бога и съм виждала
ангелите и съм ги чувала да пеят. Тогава съм изработила и
 способността да помагам на болни, да ги лекувам. Но после
съм изгубила тази способност. Разбрах, че ако човек не оа
н Х г ‫״‬ВН° ° ТН0Шение’ заг^ ва ‫״«>״‬, което е придоби.
- Навярно е както с изкуството, Кине.
‫ ״‬н‫ ־‬д ? ' 0‫ ״‬тог“ а' когато съм била в манастира, довели
ca Нели болна. Била е на 16 години и аз съм й помогнала
да оздравее. Тогавашната й майка е искала много да я
Г м о Г к Г Г т Г ‫ ״ ״‬° СТаВШ‫׳‬а Кат° ‫ ■• יי ״י י ״ י י “ ״‬Аз много
Нели и 1‫ « ״‬и ‫־״‬. ‫ ־■־‬да нея манастирският
живот е труден и че нещо я измъчва. Един ден видях как в
мдадатира д ‫ ״‬1« ‫ ־‬млад момък и падна пред ме‫ ״‬е « “ ‫־‬
Обичал Нели и ме молеше да я пусна. Тя още не се беше
покалугерила, макар да беше прекарала две години в т
Аз им помогнах и им пожелах Бог да ги благослови Тогава
видях как Нели се хвърли в прегръдките ми и каза:
-Д окато стоях в манастира, бях намразила Бога но от
днес Го обикнах, защото ти казваш, че Той благославя тези
които се обичат. И да знаеш, квдето и да съм, ще му служа.’
- А за Станка нещо не ти ли разказа?
- Не. За нея Явор ми разказа.
- Какво?
- Че някога и тя е била служителка на Бога и имала го­
леми дарования, но после ги изгубила.
- Защо?
- Отклонила се в неблагочестив живот
- Не може да бъде.
- Но това е било много отдавна. Преди две и повече
хиляди години. д повече
‫ ־‬О! - разочаровано погледна професорът жена си
ia какво са хилядите години, Илко? Като се помисли
™
тях катоЛза нещо
« ‫״‬обикновено,*а
Т ката и т абската
хилядикул^ и’ години са
и хиляди
изминали. Но никой не обръща внимание натова и не Л
помисля, че може би и тогава пак ние сме били т Л

310
 - Сложна работа, Кине. По-просто е, когато си мислиш,
че със смъртта всичко свършва. А така пред съзнанието на
човека се изправят цели планини от проблеми, върху които
трябва да се мисли.
- Не ти ли харесва това? Ти толкова обичаше науката, и
то не само тази, която ти си изучавал.
- Обичал съм, но тези обективните, а не абстрактните,
отвлечените. Освен това вече е твърде късно за мене.
- Защо? Тъкмо сега си свободен от работа за прехрана­
та и имаш повече време. И най-вече спокойствието, което
имаме.
Професорът се замисли. Спокоен. Може би Кинето
му намекваше и за възрастта. Спокойствието, което носи
напредналата възраст. Но спокоен ли беше? Той сам
се смайваше, когато виждаше в сърцето му да покълва
пробудената като от някакъв дълъг зимен сън чудна обич.
Цялото му същество е изпълнено с мечти, каквито не е имал,
дори когато е бил млад. Откъде нахлуват в него? Сърцето
му ли ги ражда, или идват отнякъде? Откъде? - пита се
той. От някакво далечно минало, с което Стана обяснява
обикновено някои неща? Той сам остава понякога смаян от
всичко, което виждаше в себе си. Как е възможно при това
болно, немощно тяло, при това физически слабо сърце,
което може да угасне всеки момент, онова, другото сърце,
незнайното, невидимото, да се изпълва с толкова обич?
Понякога тази незнайна същност му се струваше като огрян
от Слънцето горски кът. Изпод храстите извира кристално
бистър извор. Струите, които изтичат от него, блестят
под слънчевите лъчи, проврели се измежду дърветата.
Разцъфнали вейки се полюляват от невидим ветрец. Пойна
птица оглася с песента си този кът, а самият той е изпълнен
с щастие. Колко добре е, че хората още не са стигнали до
това съвършенство, че да виждат тази дълбока същност
един в друг. Как биха му се смяли! А защо всъщност да му
се смеят? Защо да не се радва на този горски кът, когато
изобщо нищо друго не иска? Защо да не обича? Нали казват,
че сам Бог е Любов?
Следобед, когато Явор бе оставил четенето, за да си по­
чине, професорът го запита:
- Яворе, ти казваш, че Бог е Любов.
- Учителят казва, а и в Свещеното писание е казано.
- Да, но те питам, защото ти си го казвал на мене. И
казвал си ми още, може пак да не е твоя мисъл, че когато
човек обича, пуска Бога в себе си. Но за всякаква ли обич се
отнася, или само за определена?
- Аз също съм си мислил върху този въпрос и се ин­
тересувах как Учителят го разглежда. Той казва, че има
четири категории живот: Божествен, ангелски, човешки
и животински. На друго място казва, че Любовта е една.
Оттам идвам до заключение, че тази Любов, Божествена­
та, Единствената, като мине през ангелите, те я проявяват
по един начин, като мине през човеците, те я проявяват
по друг и като мине през животните, проявяват я по трети
начин. Но като говори Учителят за човешката любов, той
счита майчинската любов за най-съвършената, после тази
на сестрата към брата и т.н. С други думи казано, колкото
повече човек е готов на жертва за другия, толкова неговата
обич стои по-високо. Безкористната обич е по-възвишена
от тази, когато човек желае да притежава и ограничава да­
деното същество.
- А когато човек само се радва? - запита професорът.
Явор го погледна. Той много добре разбираше това, ко­
ето става в стария професор, но доверието и искреността му
го трогнаха и той каза:
- Това показва, че в човешката душа е пролет, и то хуба­
ва пролет, както сега е в тебе*.
- И аз това се чудя.
Явор се взря в него. Приближаващата се смърт бе по-
чнала лекичко да хвърля своята сянка върху лицето на про­
фесора, но в душата му беше пролет. И Явор трепна, когато
чу професорът да казва:
Надяртоитой си беше мислил за смъртта и за това, ко­
ето става пред самия й праг.
- И как може да се обясни всичко това.
Явор се сепна. Доверието на този човек го смая. И ли.
Или край него са Невидимите, които го гледат, за да видат
‫״‬ е постъпи и отговори? ‫״‬Честно!” каза на себе си той и

ГЛаС-°С миналото. Едно красиво чувство от мниадотовъз-

крьсва в тебе. За него няма смърт. Човек може да съблича
облича тяло от плът, но то остава.
- Ти си много добър, Яворе, в тебе имам особено дове-

РИв‘_ н е зная дали бих бил толкова добър при по‫־‬други 06‫־‬

СТ0*Т“ ‫־‬ст‫־‬н - продължи професорът, като да не бе чул

това което Явор му каза. ‫ ־‬И знаеш ли, искам да сн ти при
мене тогава, когато прекрачвам прага, както ти се изразя­
ваш, и навляза в...
- ДРУГИЯ ЖИВОТ. ‫ ״ ״ ״‬овя
- А все пак съвсем неизвестен за мен. Но аз ще идвам
при тебе, а дали ще можем тогава да се разговаряме, както
сега?
- Ще зависи.
- От какво?
- В кое от твоите естества ще си.
- Приятно ми е, Яворе, да разговарям с тебе и добре се
чувствам, когато ти или Стана сте при мене. Но различно.
Тюето присъствие внася в мене мир. Душата ми навлиза
каточе ли в някакви незнайни глъбини, необятни. £ и ч к о
в мене притихва и чувствам, че наистина има нещо Велико,
Голямо. Тогава виждам колко съм бил смешен, когато так

313
 авторитетно съм Го отричал Като up т * па т>

когато еСтана, сякаш се пробуждам от някакъв сън.

‫ ־‬Пробужда се споменът в душата ти

де иде всичко това. •'4‫ ^׳‬с и1къ

~ От една минала среща.
- А дали след време отново ще се срещнем?
■tre зная*
- А толкова други работи знаеш. Станка каза че ско
р о ^ за п о ч н ал да изучаваш тези науки, а виждам, че доста

не ен^го°Ггп!Га Ч в Тс това,
а > ДРуГИ
коетомиг и припомнят. Но то
нищо в сравнение не зная.
за в с я к Г н З ^ т - усМихна се професорът, - това се отнася
за всяка наука. Това, което дори най-големите учени знаят
Н‫ ־‬е нищо в сравнени‫ ־‬с това. което не знаят в л а с т т а ‫' ״‬
«отм тн ата наука. И казвам на Станка, ,е ако по-ршо бях
2 Т Г т ' М0Же би 1®1‫ ״‬Да имам повече време д а м зани
мавам с тази окултна наука.
на уЛПлт‫>־‬а П0"г0леми Същества, които заплануват живота
_*°Р ’ какт0 днес хората заплануват отделните отрасли
‫־־‬И36щ0 подо6” ‫״י ־י ־ ״‬
И за нас са запланували да се срещнем пред ™ага”
Г ^ ‫־‬ие с ‫ ״ ״‬К ‫»־‬
ниеГ 3! ,КаКВ° ™ '0»»Рите, че сте в такова хубаво наспюе-
ние? - заговори Стана, влязла без да я усетят ^
За края, Станке.
- За какъв край?
‫ ־‬За крайният момент, когато ще премина отвъд.

314
 - Чудни хора! Та има още време за това!
Явор я погледна и сякаш за първи път видя промяната
в нея. Беше станала по-самоуверена, по-авторитетна.
Навярно защото беше привикнала професорът да я слуша,
вярва и изпълнява всичко. За първи път почувства, че
тя не е неговата Стана, а човек, отделно същество, на
което природата, невидимият свят извън него, поставя
специфични задачи, които тя трябва да разреши. Из гънките
на времето беше излязло друго същество, към което тя има
отношение и задължение.
Явор притвори очи за миг и през съзнанието му пре­
мина мисълта на Учителя: ‫״‬Двамата ще станат четирима,
четиримата осмина и т.н.”. После, без да каже нещо, тръгна
към стаята си, като продължаваше да мисли: ‫״‬Стана е искра
от Бога, душа свободна, самостоятелен човек, която като
частица, клетка от големият организъм, има своята опреде­
лена задача. Отвън нещата търпят промени, но отвътре мо­
ята обич към Стана трябва да остане неизменна”. Не беше
седнал още пред бюрото, когато видя Ру. Очите му струеха
светлина, а устните му прошепнаха:
- Братко!
Явор го изгледа с изненада. За първи път го чуваше да
го нарича така.
- Защо се учудваш? - отговори Ру на мисълта му. - Учи­
телят, когато беше на Земята, наричаше всички братя и сес­
три. И всъщност така е. Бог е нашият Отец, а ние всички,
както казва Христос, сме братя.
‫״‬Навярно е бил при разговора с професора, без да ми се
изяви”, помисли си Явор.
В очите на Ру премина едва доловима, чудно хубава ус­
мивка. В същият момент влезе Стана.
- Колко си хубав, Яворе! - застана тя за миг, после бър-
30 се приближи до него, прегърна го и сгуши главата си във
врата му.

315
 - Какво има, Станче?
- Ти се променяш, Яворе.
- Не, Сганче, но ти трябва да бъдеш свободна в своята
задача.
- Никакви задачи не ме интересуват. Всичко, каквото
говоря на професора, е само думи, които ми идват кой знае
как, но дали им вярвам, самата аз не зная. Впрочем в момен­
та, когато говоря, вярвам, но после си оставам пак същата.
- Все пак си по-различна от по-рано.
- В какъв смисъл?
- В добър.
- Това ме радва само заради тебе, да е доволен твоят
?У•
Тя не подозираше, че той е в стаята.
- Защо? - изненада се Явор.
- За да си мислиш, че си разрешил правилно въпроса с
жената.
- Откъде тая мисъл, Сганче?
- Четох я в тетрадката ти.
- Добре си направила. Наистина, този въпрос подлежи
на разрешение.
- И как трябва да се разреши?
- Като се обичаме при всички условия.
- О, Яворе, ти си чудесен! Но знаеш ли, започва да ми
става трудно с този старец и ти трябва да ми помогнеш.
- Да, трябва да направим всичко възможно за пробуж­
дането на духовното съзнание в него.
- Но каква полза, като ще умре?
- От един разговор с Ру разбрах защо палят на замина­
лите свещи - за да им е светло там. Не зная дали физиче­
ските свещи помагат, но самата мисъл, която изпращат със
запалената свещ - да им е светло, помага. Човек трябва да
си изработи собствена светлина, за да му е светло където и
да е.

:316
 а тгятс ше си изработи светлина сам?
: Точно т м и сутрин четох. В една б‫ ־‬с«та У ™ км -
ва, че правата м ием произвежда светлина. Аз ще ти дам
тази беседа, за да му прочетеш от нея.
- Но и ти идвай, Яворе.
- Аз идвам при всяко свободно време.
- Не зная, Яворе, дали аз бих могла да съм толкова до­
бра, колкото си ти.
I Кгтотепоетгшам какъв беше, понякога се питам да не

бИ ‫ !״‬Г ^ ^ н а й - н а п р ‫ ״ ־‬растем за самите себе

СИ. А това неминуемо радва нашите близки.
- Ами ако аз не израсна?
- Който не върви, тича - засмя се Явор.
- Ру ли ще ме накара да тичам?
- Не .
- А кой?
I дбт и ‫ ״‬т обич защо не ... - гледаше го в очите Стана и
искаше да каже ‫״‬зашо не останеш при мене”’ ^
гласно защото в същия момент големият п Д р Р®
™ н Г ш у м на земята, стана Побледня. Яворсе наведе

‫ ״‬ВД-ИП ^ и ‫ ״ ״‬и ая ‫־‬ор‫ ־‬- разплака се Стана. ‫ ־‬f

Х Г ‫=״‬ к а к С = м ^ е ^ т е ^ ^

- Кажи на мама Кинче да отиде при него.

- Тя е там.
- Тогава какво иска?
- Да му четеш.
- Не ми е до четене сега!
 - Добре, аз ще му почета малко - спря продължителен
поглед Лъчезар, после се обърна и излезе.
- Ужасно страдам, Яворе!
- Защо?
- Вие двамата с Лъчко ще станете съвършени, а аз?
- Но нима някой ти препятства в това отношение?
- И аз не зная. Като че ли в мене има няколко същества.
Едното се стреми нагоре, иска, желае да обича Бога, другото
ме тегли настрани, а трето - кой знае накъде. Защо е така?
- Пробуждат се съзнанията, в които си била през пре­
дишни идвания на Земята. И от тебе зависи на кое ще да­
деш ход в себе си сега.
- Но кой ги пробужда? IV ли? И защо?
Явор се усмихна, после каза:
- Когато пречистват един извор, нали най-напред го
разбъркват?
- Не ми говори с такива примери, Яворе, знаеш, че не
ги обичам. Кажи ми направо.
- Добре. Пред тебе, като резултат от миналото ти, ще се
представят няколко пътища. В това ще се състои израства­
нето ти - когато избереш сама пътя към Върха.
- Но ако на мене не ми се върви? Ако ми се стои на едно
място?
- Стой.
- Ами вие с Лъчезар?
Явор само се усмихна.
- Ето, виждаш ли? Ти съвсем си се променил.
- Не, не. Само малко повече осъзнал.
- То е все същото. И си готов да вървиш без мене, да ме
оставиш.
- Не. Ако Ру не ме е оставил през хилядолетията, то аз
също няма да те оставя.
- И ще идваш един ден като Ру, да сгъстяваш и разреж­
даш материята на тялото си. Така ли? А Лъчко ще прелита
 A3 и Сега толкова много те обичам, Яворе, че самат
м н с м ^ н е ^ м п р и т ^ ^ спреШ| да стоя все на едно мяс-

™‫ י‬Не на едно място, а прн мене. Винаги се страхувам от

!у, о т ф Г ип ч ‫ ־‬£ те накарат да станеш съвършен н да ме
оставиш.
Я 4™ ^ ‫־‬еоиС“ ' ‫ ־‬CH голяма вече. Как можеш да
имаш такива съвсем детински мисли. Ти ^ я®“ еД“
че Ру те обича не по-малко отколкото обича мен
израстване никак не му е безразлично.
- Тогава и аз ще го обичам. м
- Разбира се. И ще знаеш, че никои друг не може да т
отдалечи от мен, освен самата ти.
- Това никога няма да бъде! ‫״‬ гъшия
- Много бих се радвал - прегърна
момент премина сянка през сърцето му. Тон се вгледа в сеое

“ ‫־‬S ^ hS hh ^ 0™ »щ ество и той, като въштъхна

дълбоко, каза тихо‫׳‬.
- Времето ще покаже.
- Какво ти стана, Яворе?
I щ Г т е обхвана едновременното тн състояние на без-

‫” !־־״״‬ ; I : мога да си обясня. Но ти иди и ‫ ״ ״‬чети

Н6Щ! S o S f f f le му чета, ще му внуша да вярва във всичка

к о е т о ^ м е к н а л а от тебе, от Филии и което съм чела ат
 ^ Г т а £ Г ЧИТеЛЯ' 33 ** НЯМа да ‫ ׳י ״‬гов°Ря• т ° ‫»>־־‬

о‫־‬т‫־‬шяйес Г ^ д а Г 6' Т“ СаМ° МУ ‫ י־״׳־‬и у го в ар я й , но го

- Но няма време!
Явор се усмихна, после каза:
- Той и без това ти вярва във всичко.
Ако не вярва, няма да ‫»״‬у
му чета Ач нр т_‫״‬ е
мамаКинче! чета. а з не съм като тебе и

‫ ~ ״ ח‬А’Я ГаНЧе’ ще тРябва Да пишеш и на нашите на село

По телефона постоянно звънят. на села
- Така ли? А аз не съм ги чула.
- По безжичния.

Явор само я погледна.

~ Неб™1Д0бре’ и 33 ще им пиша някой ред.
лите си & Т н Г Т 0 ЛЮ6ЯЩИ деда п0 отношение на ш и т е -
лите си, Оганче. А помниш какви бяха те към нас
- Още утре ще им се обадя по телефона от службата
- Хубаво ще направиш. А може довечера
дим и оттука. ^ ^ 00а-

- С‫ ״‬£ ° ЧУКа " Ме3е ня професора,

охка. 06 ‫ ־‬ЪрНа “ тя ‫ ־ ׳‬И ‫ ־ ״ ״ ״ ׳‬0‫ ־‬чу£тГа добре,

-^ ~ “ :еаГ‫״‬ГЛе3И‫ ״‬°‫־״‬ ‫*־‬

,докет“ ^ ‫ ״‬5‫ ׳‬КаЗВаЙ НИЩ0•Да не « « Ч ‫״ ״ ׳‬

угаждшн! “ °0" 3 “ ™‫ ׳‬СВИКНала “ ‫ ״ ־‬д* «У

е такова‫ ־‬0 ‫ * ״ י ״‬не мога да понас™ . « ‫־‬

320
 - А когато ти си страдала? Но от мене да мине. Хайде,
майче, да отидем при детето.
Като влязоха при професора, той наистина беше съвсем
блед. Стана с бързи крачки се приближи до него и инстинк­
тивно хвана ръката му. Беше съвсем студена, но очите му я
гледаха с обич и безпределна преданост. Стана се вгледа в
него. Стори й се, че се пробужда от някакъв дълбок сън. Кой
е този човек всъщност? Защо й се струва, че й е познат от­
давна, много отдавна? От много стотици години може би?
‫״‬Глупости!” каза си тя по навик и се усмихна, но отново
имаше чувството, че и друг път е стояла така при легло­
то му, някакво старинно легло, но самата тя е изпълнена с
горчиво чувство. Сърцето й е стискано от някаква ръка до
болка. Тя страда. Защо?
- Какво ти е, Станке? - тревожно я запита Кина.
- Нищо, нищо - помъчи се да се усмихне, но отново й се
струва, че вижда старинното, с тежки завеси легло и стария
човек в него. Тя разбира, страда, защото не може да понася
човека, който я гледа с толкова обич. ‫״‬Ето, и аз започнах да
си внушавам” помисли си Стана и тръсна леко глава. После
каза:
- Явор щеше да ми даде една беседа, за да почетем. Ще
отида да я взема.
Като влезе при него, тя му разказа за случилото се.
- Показали са ти, Сганче - заговори й той, - да видиш,
че и в теб са останали частици от знанията, които си имала
някога.
- Какви?
- Да виждаш, да усещаш нещо от миналото. Някога фе­
одалът е бил пак стар, а ти - съвсем млада.
- Сега ще ме е страх да седя при него.
- Защо?
- Да не го виждам както тогава. Причинява ми страда­
ние.

321
 благотворно™ МаЛК° ' ЛМе3ар• ПеСеНта " ‫י־ ™«־« ■ ״ ״‬

р а з с ^ С с т Т “ ‫ ״ ״“ ־״‬Т“ ‫ ־*""״‬докато ‫“ ״״‬

ш у ~т5°бре ‫ ־‬стана Яв°Р> ‫ ־‬ет0 и беседата, за която ти гово­
рих. Ти ще четеш, а ние ще послушаме.
- Сега - заговори Стана като влязоха в хола - всеки ше
се п ад н Г НаСЛуКИ ° Т беседата’ да видим на кого какво ще
‫־‬Дай аз да си отворя най-напред, Станке - каза Киня
че ще опада да видя после яденето ™ ‫־ ׳״‬
Добре —подаде й Стана беседата
подаде на ‫ * ״‬° Д° ЧШЮ10 СИ' поию я °™>Р» ‫״‬
‫״ ־‬Слушайте тихия глас в себе си - зачете Стана - кой
то ще внесе съгласие, мир във вас. Само така можете д а т з -
решете правилно въпросите на живота. Кой ще ви помогне
да разрешите въпросите си? Има кой да ви помогне Ето ая
мен.ГДнес
Г ‫־‬В”съм
™с вас иГвН1бъдеще
Ще ВИпак
“ ‫ ״‬ще
‫״ ״‬ви срещна.”
щев^витеиед
От‫־‬,‫־״‬,
Стана ™ К0ЛК°
очите си отХубав0 ти се падна’ мам0 Кинче - ‫״‬повдигна
книгата. ‫ ״‬вдигна
‫ ־‬Да, Станке. Колко е хубаво Учителят да ми свети и аз
да вървя след него. 33
- ‫״‬И за в бъдеще пак ще те срещна ”
- n T f Z Z ™ Да НИ Срещне ‫ ־‬Трьгна към вратзта Кина.
и аз да си отворя - поиска книгата профе-
- Лко°учите °Ря ’ пръста по средата на листа.
’Л ^ ‫ ־‬зачете 01,3113‫ ־ י‬ако сте готови да изпоа-
ите живота си, ще се застъпя за вас пред Господа да ви
запише отново за ученици. Ето защо отюрете нов лист на
вашата книга. Това значи да станете о т н о в о ^ Д ч ^ на ‫ ״‬за-
а и Божествените сокове да потекат във вас ”
- Тези мисли имат дълбоко значение за мене - зами
слено казя ттппгЪо,-‫^™״־‬ зами-

= :3 2 2
 - Яворе, отвори си и ти - подаде му Стана книгата. Явор
притвори за миг очи, после разтвори книгата и я подаде
обратно на Стана.
- “Заслужава човек да следва университета на Земята
- зачете тя, - макар и да минава през страдания. Тук той
ще придобие големи знания. Има смисъл човек да прека­
ра няколко страдания и след това свободно да се грее на
Слънцето. Природата представя велико училище с богати
предметни учения, които помагат за развитието на човека.
Какво бихте предпочели: да имате един хубав универси­
тет, красиво здание, с разкошни аудитории и лаборатории,
но професорите да не са добри, или зданието на универси­
тета да бъде скромно, а професорите - знаменити? Животът
е тъкмо такъв университет - скромен, но обширен, с добри,
прочути професори. Един ден, когато придобиете знание­
то на Земята, вие ще влезете в големите салони, дето се
събират великите същества на Космоса. Във Вселената има
грамадни салони, в които се събират съществата на цяла­
та Слънчева система. Тези салони имат такава акустика, че
звукът се разнася по целия свят. Който има уши, може да се
ползва от това, което се преподава там.”
- Е, Яворе, виж пък какво се падна на тебе.
- На всички се пада това, което им трябва.
- Чакай да видя пък на мене какво ще се падне - и Ста­
на отвори наслуки. Започна да чете:
- ‫״‬Вие трябва да дойдете до онази мисъл, която произ­
вежда светлина. Коя мисъл произвежда светлина? Правата.
Кривата мисъл произвежда тъмнина. Правото чувство про­
извежда топлина, разширяване. То внася живот в човека.
Кривото чувство произвежда студ. При него нещата загас-
ват. Правата постъпка прави човека силен, бодър, смел, а
кривата постъпка го обезсилва. Добрите и прави постъпки
развиват сърцето и човек става силен. Добрите постъпки
имат отношение първо към самия човек, а после към дру­
гите. От благото на своите добри постъпки се ползва първо
 оши, к°йто ГИ прави, а посяе неговите ближни и окръжа­

- Разбирам какво искат да ми кажат с това, което т ю -

rноZвинаги
“ съм‫ ־‬искрена.
‫ ״‬0‫ ' *י‬М° Же ВСЯК0га да “ прав™™
^ ’
- Добре, Сганче, вие почетете или си поговооете а яч
Ям?™*3 ‫ מ‬5‫*״‬3‫ *י “" ׳‬ТОЮ' М Мене? Ученет0 ‫ ־‬Усмихна се
- То е и за всички, но ти си още млад, имаш време и
Г ™ поглед професорьт•П0“ ‫ ״ ״ » ״ ׳ ־‬вьр-
оздравея?** ™“ ‫י‬ Прочете за мене■«‫ ־‬означава, че ще
- Не зная.
- МожГк‫'’ ״‬33"3‫ י‬Че ще стана отново пръчка на лозата?
и‫ ״»״‬°Же бИ 03*ачава>че като те приемат да станеш от-
се свържеше £ ? “ ПР° бУДИ “ ‫ ״ " ־ ״ ־‬за *>‫־<״ ״ ״‬
съм болен? * ЛИ 3643 33 МеНе' кат0 не 1‫ ״‬1««‫ ׳‬като
значение това. От разговорите между Филип и
f‫ ״ ״‬Ppa“ ‫״‬P4“ 4‫ ״‬e " НеВВДИМИЯ ™ ‫ ~ ״ ״ ״ ״‬л и , мно
Професорът въздъхна дълбоко. Стана продължи
н и щ ^ Т м ъ ^ ^ ^ ^ ^

- Колко свободно казваш, Станке, ‫״‬като умреш”

3 ‫ ־‬ащото пРинЦипно това се отнася за всички' Освен
™ Г “ 33
е Г ЧвСТ° Г°В0РИШ Стр‫ ״‬а‫~ ״ ״‬
все и
все « S
пак . «би
може ‫״ ל‬се1‫״‬отнася
ЗНЗЯ46за‫ ׳‬Т° Ва е едаа
всички, неизбежност.
които са на прагаНоа
же да се отнася и само за мене, но ми се иска да живея,
особено сега.
- Може би самото желание на човека да живее, да не
умира, говори за неговата безсмъртност?
- Правило ми е впечатление, че ти понякога много
умно разсъждаваш.
- Остатък от миналото - засмя се Стана.
- От миналото ли?
- Да, от тогава, когато съм знаела много повече. Но ча­
кай да прочета още нещо. Слушай!
‫״‬Бъдете смели, бодри, радостни. За умрелите не плаче­
те.”
- Ти за мене никак ли няма да заплачеш, Станке?
- Защо да плача? Нали пак ще си жив?
Професорът искаше да каже още нещо, но тя продължи
да чете: ‫״‬Турете миналото настрана. Работете с настоящето
и бъдещето. Много време има пред вас. Работете и изправе­
те погрешките си. Както мржете да грешите, така можете
и да изправите погрешките си и да градите. Свържете се
с Онзи, който гради. Няма време за протакане. Жътвата е
готова. Нужни са работници. Нивата е светът. Бог разбьрк-
ва света с ралото Си, обръща пластовете, да ги изложи на
нова светлина, да се приготвят за посяване на новото семе.
Станете и вие съработници на Бога, кажете: ‫״‬Господи, бла­
гослови и нашата работа!”. Бъдете бодри, свежи, радостни.
Облечете се с надеждата, изпълнете се с вярата, съединете
се с Любовта!”
- Това е говорено през 1919 година - вдигна главата си
Стана.
- Винаги ми е правило приятно и добро впечатление,
когато слушам беседите на Учителя, неговият оптимизъм.
Казва: ‫״‬Бъдете радостни, бодри, изпълнени с надежда и
вяра!”. А това е така необходимо за човека, особено днес. В
неговите книги не се говори за аскетизъм, за отшелничест­
во, за тормозене на тялото.

■*‫י‬1- 325
 - Да, на мене това също ми е правило силно впечатле­
ние. Според Него да служиш на Бога не значи да измъчваш
тялото си, а да си бодър, здрав, за да Му служиш. А за да
бъде човек здрав, Той казва да се храни с чиста, разнообраз­
на храна, да пие чиста, хубава вода. Да не притеснява тялото
си и да се отнася с всички свои удове като с разумни съще­
ства, защото са съставени от разумни клетки. Благодарение
на това навярно йогите са постигнали самообладанието на
тялото си.
- Да, веднъж се разговаряхме с Филип. Беше дошъл при
Явор, но него го нямаше. Ти беше на работа. Случайно по­
паднахме на тази тема. Отначало го слушах скептично, но
после, като се размислих върху устройството на човешко­
то тяло, видях всъщност колко малко знаем ние, хората,
за него. Медицината наистина го изучава, но физически,
физиологически. И тъй както реагира тялото на външни
дразнители, навярно би могло да отреагира и на мисловни
внушения.
- Е, ти си днес гениален - възхити се Стана. - Наистина
Учителят казва, че човек може да разговаря с тялото си и да
се лекува, като насочи вниманието си към болното място. А
в една беседа бях чела, че един ден, през времето на шестата
раса, знанието, науката ще достигнат такова съвършенство,
че днешната наука ще изглежда като детинско забавление.
Като си помисля за това, умът ми се смайва, а Явор се радва.
- Ех, вие двамата сте млади, имате време за учене, а
аз...
- Нищо, ти ще влезеш в школата, която е в невидимия
свят. Нали чу, че Учителят каза, че може да те приеме.
- Но все пак по-добре е да имам повече време тук да
поуча. Ти ще ми четеш, ще разговарям с тебе.
- Така е. Защото, ако отидеш в другия свят, и да си до
мене и да ми говориш, аз като съм глуха, нищо няма да чуя.
Ако пък ми почукаш на прозореца или на гардероба, може
да си помисля, че е случайно и няма да обърна внимание. А
ти сигурно ще се измъчваш. тежко.
‫ ־‬К ‫״‬Г ‫״‬Р™я?‫ ־‬а « Г да НИ станат тези неща
е с г е ш в е Г № ’Z уговорим някои знани, но да са такива

_ Аз никога няма да те уплаша, толкова си ми... не се

‫ ״‬0‫ ״‬3™ ‫ “ ס‬погледна, без да схване какво бе искал да и

‫ ” י‬- *Вие имате скрити сили и богатства в себе си, които

смременнатанаук^о^ и не подозира^ яа глаВата си
- Това и друг п ъ т “ ‘ а^ г а Т и м а м някакви знания
Гтана - все това ми се наоляга, ‫״‬пртна
ат миналото, на конто трябва да х°д‫ ^־‬сеяяа. <£всем
^ ^ ^ 1^ д а м в ан ж д а щ ^ н а ^ и с^ ^ с ^ - ликмшо
“ т о в а н с к .-
НО ме интересува, макар и да ме плаши.
I § £ Й 0 ‫ ־־‬разкриват възможности за Явор и Лъчезар,
които аз още нямам.
- Какви? л
- Да отидат на някоя друга планета.
I O K ‫ ״‬i L се Стана. - С ракета, това кой знае кога
ще * освен това то не е достъпно за всички, а само за
тези, които се подлагат на специални режим .

I к Г Г и ^ о т я т друго тяло, леко, ефирно. Ще дойде

при тебе един планетар.
 - Какъв планетар?

‫־‬ -‫״‬
-H e.

междупланетните^кор^и^Г^зултат^на^сГ
ние. “ ‫ ״‬въображе-
резултат на болно * * Т “ ’ 46

- Какви междупланетни кораби?

- TnJif* Ве4в пише и в наУ4ните списания
Това е да е болен с години човек• - т™ пп
про^сорьт. Ч° Ве4еСТВ0Т0 ‫ ־‬с нервна възбуден ост^Т ори

ведение. “0“ ‫® י‬ “ Нервирал>кат0 ме държите в не-

чужда с п ж ш 4 ™ К0™тиТеДм ж и т ™ т а Се ГОВОрИ Вра3ни

Д‫ « *״■ ־‬г . рщумна връзка със земните Г ‫־‬Г “ 1" 3‫ ”׳׳‬и
Това е абсурдна работа. «‫״‬
‫ ־‬а&да“ .01 ‫ ״ ״‬43“ ■" ‫ » י י ״ ׳ ״ * י‬Д‫ ־ ־ ״ ־ ־‬ш, да си ,беден
- Но кой ги е видял?
се юлезТи К0ра6а “ ‫ ״‬съществата, които
скоро не съм чела в тет™ движили в пространството. Но
говор с ™ Т ТеТрадКата Д‫ ™•־‬е успял да влезе в раз­
- Каква тетрадка?
‫ ־‬Явор си записва духовните опитности
и ти позволява да ги четеш?
товя Даже “ Радва‫ ׳‬К0гат0 го "раал ‫ ״ ״ ׳‬аз нямам време за

328
 - KaK1,a IIJiaHeTap?
- ilimecTBO OT .l(pyra IIJiaHeTa. HHMa MaMa KHHqe He TH
e .l(ana .l(a rrpoqeTew 6powypaTa, a KOHTo ce roaopH 3a c1,me-
CTBaTa OT .l(pyrHTe IIJiaHeTH, KOHTO Beqe BJ1H3aT B'.bB Bpb3Ka C'.bC
3eMHHTe )KHTeJIH?
-He.
- Mo)Ke 6H 3~oTo no Haqano He BHpaaw H me Ka)Kew, qe
Me)l(,lzyIIJiaaeTHHTe KOpa6H ca pe3yJITaT Ha 60JIHO B'.b06pa)Ke-
HHe.
- KaKBH Me)K,lzyIIJiaaeTHH Kopa6H?
- 3a THX Beqe ce IIHWe H a HayqHHTe CIIHCaHHH.
- Toaa e ,ZJ;a e 6oJieH c ro.l(HHH qoaex - me ce H30JIHpa OT
nporpeca Ha qoaeqecTBOTO - c HepaHa B'.b36y.l(eHocT 3aroaopH
rrpoqiecopnT.
- A Mo)Ke H 3aToaa ,ZJ;a He TH e .l(ana ,!(a ro rrpoqeTew, 3apa.z:.{H
C'bp~eTo TH. HanH JieKapHT Ka3Ba: HHKaKBO B'hJIHeHHe.
- Ho as IIOBeqe 6Hx ce HepBHpan, KaTo Me .l('.bp)KHTe a He-
Be,ZJ;eHHe.
- ,l{o6pe, me TH Ka)Ka, qe ,l(OCTa OT.l(aBHa ce roaopH a Pa3HH
~ H CIIHCaHHH 3a OIIHTHTe Ha )KHTeJIHTe OT .l(pyrH IIJiaHeTH
,ZJ;a BJ1H3aT B Pa3YMHa Bpb3Ka C'.bC 3eMHHTe )KHTeJIH.
- Toaa e a6cyp.l(Ha pa6oTa. _.
- BH.z::(H JIH? 0TpHqaw, IIpe.l(H ome ,!(a 3Haew, ,!(a CH y6e,l(eH
a a6cyp.l(HOCTTa.
- Ho Koii: rH e BH.MJI?
- ,l{a)Ke Raop e BH)K,ll;an Kopa6a HM H C'bmecTBaTa, KOHTO
ca H3Jie3JIH OT Hero H ca ce .l(BH)KHJIH B rrpocTpaHCTBOTO. Ho
CKOpo He C'bM qeJia B TeTpa,l.{KaTa ,1:(8.JIH e YCIIHJI ,!(a BJie3e B pas-
roaop c THX.
- KaKaa TeTpa.z:.{Ka?
- Raop CH 3aIIHCBa ,lzyXOBHHTe OIIHTHOCTH.
- J1 TH II03B0JIHBa ,!(a rH qeTew?
- ,l{a)Ke ce Pa.z:.{Ba, KoraTo ro IIpaBH, HO a3 HHMaM BpeMe 3a
TO Ba.
32 8 ==::::::::::::::::::::::; __ ,,.:..-ii"'
- BH)K TH - xaaaa ce 3a qeJIOTO rrpo<peCOp'.bT - ,l(OK'b,ZJ;e AO-
)KHBHX ,[:(a qyH. Ho TOBa no HayqeH II'.bT JIH CTaBa, CraHKe?
- He 3HaH. HanH npoqeTOXMe OT 6ece,l(aTa Ha yqHTeJIH, qe
qoaeK KpHe B ce6e CH orpoMHH CHJIH H B'.b3M0)KH0CTH. Ho ce
HCKa pa6oTa ,[:(a rH pa3BHBaw, a He BCeKHMY ce HCKa TOBa.
-Koe?
- ,[(a pa60TH Ha,[:( ce6e CH H ,[:(a rH pa3BHBa.
- 3all.lO? Toaa e MHOro HHTepeCHO, CTHra ,[:(a HMa HaqHH ,[:(a
ce IIOCTHrHe. AKO a3 He 6Hx 6oJieH, 60:x ce 3aeJI. ,[(oCKOpo Hay-
KaTa 0Tp0:qawe c1,mecTayaaaeTo Ha xopa OT ApyrH IIJiaHeTH.
- YqHTeJIHT MHOro OTAaBHa e roaopHJI 3a THX. ETo, Ha-
MepHX TOBa, KOeTO qeTOX CHOmH a 6ece,l(aTa. HcKaw JIM ,[:(a ro
qyew?
- Pa36Hpa ce.
"CerawHHTe acTpoHOMH - qeTewe Craaa - AaBaT rroaeqe
B'.bHWHH AaHHH, rrpaBHT H3qHCJieHHH, HO ome He ca AOWJIH AO
C'bll.lHOCTTa Ha IIpe.l(MeTa. CrrqpeA cerawHHTe acTpoHOMH Cn'bH-
~eTO e rop11mo THJIO. Te Ka3BaT, qe Ha 3Be3,l(HTe HHMa HHKaK'bB
opraa0:qecKH )KHBOT. 3HaqH H Te ropHT. H3JIH3a, qe ~JiaTa
BceJieHa e 3arraneHa. CaMo 3eMHTa, KaTO IIJiaHeTa, HMa IIO-HH-
CKa TeMrrepapypa, He ropH, 3aTOBa Ha HeH HMa )KHBOT. 06aqe
OKYJITHaTa HaYKa TB'bPAH, qe MHoro OT rrnaaeTHTe ca HaceJieHH
C B'b3BHWeHH C'bll.leCTBa. TaM )KHBOT'bT e IIO-B'b3BHWeH Ii rro-op-
raHH3HpaH OT T03H Ha 3eMHTa. 3eMHHTe )KHTeJIH He ca rOTOBH
3a B'b3BHIIleHHTe CBeTOBe. BHe ce H~aeTe OT e,l(Ha IIOJIO)KH-
TeJIHa HaYKa, 3a ,[:(a ce IIOJI3BaTe pa3YMHO OT HeH. Ka3BaM: BHe
TpH6Ba ,[:(a H3yqaBaTe OKYJITHHTe HaYKH, HO 3anoqHeTe II'bpBO
OT ce6e CH."
- Kora e roaopeHo Toaa? - 3aIIHTa rrpo¢ecopnT.
- 'llaKaihe ,[:(a BHAJI, HaKpaH e IIHCaHO. Ta3H JieK~HH e rOBO-
peHa Ha 20 HOeMBpH 1931 r.
- MHoro HHTepeCHO. TOH e roaopHJI TOraaa, KoraTO H AYMa
He MO)Kerne Aa craaa Aa 6'bAaT HaceJieHH He6ecHHTe TeJia, a eTo,
C'bBpeMeHHaTa HaYKa B'bpBH HaTaT'bK. Mo)Ke 6H e,l(HH AeH me
--- :::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::: 329 "'"' · · # ""
се открие съществуването на разумни същества и на други
планети. Жалко, че аз няма да съм жив.
- Отгоре ще гледаш. Даже може би повече неща ще мо­
жеш да виждащ. Явор казва.
- Явор лесно казва, защото не е на моето място.
- О, той на два пъти е бил на самия праг на смъртта.
Особено вторият път, едва го измолих от Учителя.
- А мене така свободно ме пускаш да си отида.
- Но Явор е млад.
- Не ме обичаш ти, Станке, затова.
- Ах, напротив. Но като минат годините, всеки от нас
ще напусне Земята. Нали затова четем, учим - да се подгот­
вим. И представи си, че се срещнем на някоя друга планета.
Ти ще си вече там кореняк, а аз едвам ще пристъпвам, нез-
наеща накъде да вървя. И съвсем случайно може да срещна
тебе и да те запитам:
‫ ־‬Моля Ви се, тази прекрасна алея между тези чудни
цветя накъде води? И изведнъж те познавам. Ах, каква ра­
дост! Хвърлям се на врата ти и те целувам.
- Наистина ли, Станке?
- Наистина, разбира се. В една чужда страна, не страна,
а планета, да видиш познат човек, то е такава радост и съв­
сем естествено е да го целунеш.
- Но това кой знае кога ще бъде и дали ще бъде - въз­
дъхна професорът.
- Учителят е казал на някои свои ученици, че имало и
сега съвършени същества на Земята, които можели да оти­
ват с духовните си тела на други планети. Всичкото е до
придобитите знания и възможности.
- Във всеки случай тази страна на учението ме заинте­
ресува много, защото е все пак най-обективна, а може би и
защото и днешната наука крачи нататък. А аз обичам нау­
ката.
- Ако те интересува, Явор има една тетрадка, в която си
чета, ако искаш.
L « e ‫ ־‬ДРУГ‫״ ■ ״ י ־ ״ ־‬°■‫ “ *״‬тетраДКаТЯ

‫ !״ ״ ׳‬о м ‫ ־ ־ ״‬н‫ ־‬го преумориш, Сгшче, имай предвид, че

- ‫י‬ а заи‫= ״‬ : — ЙГ ‫״‬

‫ “ ”־‬- ш зи а Г н о H a ^ S W отиде на някоя планета, пред­

полагам, че ще се върти тук из къщи.

I Защото Земята още доста го привлича.

- Ати, Яворе? Ти веднага ли ще отидеш.
- Къде, Сганче? _ бликнаха отведнъж сълзи
- На някоя друга планета блик
от очите й. м плачливо. За това, за

е най-важното.
- А кое? която си слязъл на Земята.
- Да изпълниш задачата, за която си ‫! ״‬
Да изпълниш волята на Бога.
‫ ־‬%а Т Я“ Г & з д а и без тъмнини С любов и свет­
- Разбира се. ‫״‬Без страх и Учителя и подаде
лина.‫ ״‬- цитира той усмихнат думите на учит

” 5 ^ — Т т Г С 1» на нотно де­
журство тази вечер?
^ -------- —= = = 3 3 1 = = = = = = ^
 - Д а След половин час ме повикай.
Явор поклати глава, наведен над книгата, а Стана се
върна при професора. При него беше седнала жена му.
- Това, което ще ви прочета сега - отвори тя първия
лист на тетрадката, - е говорено на 24 август 1919 година.
Слушайте:
‫״‬Не мислете, че Слънцето и другите планети не вземат
участие в нашия живот. Ако отидете на Слънцето, ще види-
те, че тамошните жители отделят много милиарди енергия
за културата на България. А сега насочим телескопа и каз-
ваме: ‫״‬Слънцето е огън”. Аз оспорвам това, защото огънят
е слаба енергия. На Слънцето има енергия, но не е огън. Тя
е нещо по-силно, което няма думи да се изрази. Слънце-
то не е горящо тяло, а тяло на грамадна енергия. Без тази
енергия животът е немислим. Слънчевата енергия е жива,
съзнателна. Ако започнем да мислим така за нея, ние ще
можем да всмукнем в себе си тази енергия и тя ще произве-
де един правилен и съзнателен процес в нас.”
- Това за мене е много интересно, Станке - заговори
професорът, когато Стана си повдигна главата от тетрадка-
та. - Но ще трябва и друг път да гсг прочетем, за да може
по-дълбоко да се вникне в него.
- А тук е преписал нещо друго Явор. Да го прочета ли?
- Прочети го - каза Кина.
- ‫״‬Ако човек само сега се раждаше - зачете Стана - и
умираше, ако за пръв път съществуваше, той би бил малко
същество. Човекът, когото виждате пред вас, съществува от
милиони години. Бог е работил милиони години върху не-
говата душа, върху неговия дух.”
- Милиони години! - повтори като ехо професорът - а
науката от кога казва, че съществува човек?
- Списанието, което снощи чете Явор, имаше една ста-
тия по този въпрос и там се казва, че човек съществува от
един милион и седемстотин хиляди години. А това е ни-
щожна цифра в сравнение с това, което казва Учителят.
- Безкраен живот! Наистина, каквато и да е тази Сила,
която го е създала, е огромна! И какво сме ние пред Нея и
всичките й слънца, звезди и планети? Прашинка!
- Но все пак в тази прашинка Бог е вложил искрица от
себе си - заговори Кина, - а тази искрица е обичта.
- Това, което казваш, Кине, ми харесва. Казваш обичта,
наистина каква сила е обичта, но да не остарява човек.
- Защо? Обичта е за всякога и за всички възрасти. Човек
откакто се роди, докато умре, едно нещо най-добре разбира
- обичта. И пеленачето, и старецът се радват на обичта.
- Съвсем вярно - прошушна професорът.
- Сега аз ще ви оставя, ще отида малко да си поотпочи-
на, защото тази вечер съм на работа.
- Иди, иди, Станке - грижовно й каза Кина.
- А кога ще започнем английския? - запита неочаквано
професорът. - Трябва да го започнем, защото ще ни трябва.
Кинето и тя ще ни помага.
- От утре.
- А като тръгваш, Станке, пак се обади - имам да ти
поръчам нещо.
- За купуване ли?
Професорът само я погледна с обич. Стана се обърна
усмихната и срещна погледа на Явор, който се бе изправил
на вратата. Той се отдръпна да мине Стана и остана така
прав, опрян на стената. Той се вгледа в светлината в очите
на професора и му се стори, че вижда някакво старо, много
старо дърво. Корените прогнили и в тях загнездил се
червей, който преяжда сетните връзки. А там горе, на върха,
над всичките изсъхнали вече клони, един ствол е цъфнал с
чудно хубав цвят.

333
 Млекарницата беше още затвпп<»иа ‫״‬
чакащите беше доста удълженя и ^ ’ Н° опашката на
ление. Чу се висок 2 б ^ Г Л И3Веднъж настана ожив-
Всички се обърнаха да вилят °‫״‬ ВЪЗКЛИЦание и смях.
Доловят причината на оживлението “ ИСКаХа Да
уплътни времето на чакане™ х™ ‫ י‬0 ™113‫ י‬която за да си
глийски от новия vdok ппптт’ непознати Думи на ан­
Но изведнъж д о ^ Г в и с Г ‫״‬ ‫ ״ ״‬НаИЗуСТЯВа На^ •
ния блок, която Z bZ : На П0ргиерката <‫ ״‬тех‫־‬
Х в а й ^ Предсгавете сн какво нахалство! Но хванаха ли я?
- Кого? - запита един глас.

тите, да и Л у ^ х о р а т а за т а р и ^ ‫ ״‬° КЪЩИТе И 3 3 ‫ ״‬Р1™ 61*-

Огана прекъсна учението и се вслуша

Д неш но^еЛ нГ “ ^ ‫№ ״ ״ " ־‬ ‫ ־ ■״־״‬В

са се навъдюшвстеакви°Т*0В0РИ Женски глас>1‫ ™ ־‬о днес

отнася и каква Г ^ Л з ^ у д м ч к а ^ д а ^ е ^ ^ 33 КЗКВ° С6

намеси се една пълна женя _ к■ ’ 3 дз се пазим всички -
‫ ־‬обърна се тя към поргиеркатаК * * * П° 'високо‫ ׳‬ДРУгарко
- Трябва да са някаква организиоаня бя‫״ ״״‬
поргиерката на заобиколилитеГ - н‫ ״‬Т ‫ ״‬Л 4 ‫ ־‬ГОВОреше
На мене е достатъчно елин ‫ ״‬т.‫׳‬г ’ Н° НвЯ бях я запомнила.
Убегне вече от о ^ т е Д& ВВД* Ч°В6Ка и дз не **и
- И затова си такава добра поргиерка.

- Г°В0реГе т П р т 0 ‫ »־‬Р ‫'• ־ ־ ״‬

бяха много богети Влизш h^ 3 М°Я П03ната’ еДн0 вРеме
взела от няколко семейства от нашия блок пари, дрехи и
кой знае още какво и дето се беше скрила в мазето.
- Какво ти стана? - пита ме познатата ми, защото видя,
че нещо гледам като тресната.
- Нищо - съвзех се аз, - бързах и малко сърцето започна
да прескача - и седнах на подадения ми стол. - Ти имаш
гостенка - придадох усмивка на лицето си, - да не ви пре­
къснах приказката?
- Не, ти си наша и пред тебе може да продължим.
- Продължете, продължете, аз малко бързам, ще постоя
и ще си ходя. Минах оттука, пък рекох да те наобиколя и да
видя кога ще искаш да ти помогна да изтупаме килимите.
- Много хубаво си се сетила - рече ми познатата, - точ­
но и аз за тебе мислех. Добре е, че дойде. Хем ще ми свър­
шиш една работа - да отидеш на тавана, че аз не мога да се
качвам по стълбите, и да снемеш едни дрехи. Знаеш ли -
доверително ми заговори тя, - на това момиче баща й бил,
е, отдавна де, взет и бил изчезнал и сега се върнал от Сь-
ветския съюз. Там бил на лагер през всичките тези години.
- И сега се върнал? Пуснали го значи - с видимо учас­
тие заговорих аз.
- Да - отвърна приятелката ми, - пуснали го, но бос и
гол, представи си. Не може да се покаже пред хората, в дри­
пи бил. Та да донесеш от тавана едни дрехи, бях ги оставила
за спомен от покойния ми мъж, ама за какво да ги държа?
По-добре да се облече един гол човек, отколкото да седят.
Хубави дрехи бяха и мили ми бяха, но и аз вече съм пътни-
ца. По-добре да ги харижа. Ето ти ключа от тавана, ти зна­
еш къде са, нали скоро ги насипва с нафталин. Иди, докато
ги няма дъщерята и зетя. Не искам всичко да знаят.
- Тъй, тъй - рекох аз, - когато дясната ръка дава, лявата
не трябва да знае - и като взех ключа, тръгнах към вратата.
- Чакай - спря ме познатата ми - и виж там и някоя
риза, ако е останала, имаше и чорапи. Донеси ги.
 и после слязох“ ' 3 “ ‫״‬ ‫ ^ ״‬ЪрНах• °тидох ‫״ ״ ״ ״ »״‬

Нека ^ д а д е м « ,Г Х к Т ‫“״ ־‬ ” ‫ ״‬° НеГ°•

опал‫“ ־״‬ ^ Г а р ^ ‫י ־ " “ ־‬3 ‫״‬ ‫“ ״ ־ ״ ״‬

- обади“ д ^ а е ' Д°КаТ0 ВНеСаГ МЛЯК0Т0’ докато « ‫ ״ ״ ־‬Р‫־־‬и
‫ ־‬Не се разправяйте - отсече строг глас

цивилен агент. Много умно направили. 1Газ ‫ ״‬Г * “‫״ ״‬

верително му разправих за върналия се баша на ’‫ ״ ״‬J * Д°"
от лагерите ‫ ־ ״‬Съветския съюз квдето б и Г ‫™« ״‬чето
човекаЛТ о ^ И 3 ‫־"״‬а4УДИ “ агентът• ‫ ־‬Да го пуснат гол и бос

- и после? - запНитГадкойДЪРПа И жълта‫־‬зелена.

мъжки глас.Т° Се ЗНае КаКВ0 6 бил° ‫־־‬заключи авторитетно

‫ ־ייי ״י ־‬м ра 3 ‫ ״ ״ ״‬-

ближаваше h' S ^ S , “ 3 ‫ ״‬Ме3е ‫ ™ “״״ ״‬a , защото на-

336
 Отвън се чуваха оживени гласове. Разправяха се различ­
ни случки и чакането за млякото не им се виждаше вече
така дълго.
- Като й дръпнат един бой - чу Стана да говорят, когато
минаваше с млякото край тях, - ще изкаже и майчиното си
мляко.
- Ох, то такива си имат приятели навсякъде.
- И мислите ще я пуснат ли? Не. Обезателно ще я пра­
тят... - недочу къде Стана, защото отмина.
- Ама че комедия - каза една от двете жени, вървящи
пред нея с пълни паници кисело мляко. - Представяш ли
си физиономията й каква е била, като са я пипнали?
- Какава комедия, аз треперя като си помисля. Казала
съм на децата да не отварят на никого, ама деца, знам ли -
отговори другата.
- Не се бой, хванали са я вече.
- Ами ако са банда, както казва жената?
- Чорапът ще се разплете и ще ги изловят един по
един.
- Ох, дано! Човек да не е спокоен никога. По-добре да
не бях чула.
- Защо? По-добре да знаем, да сме предупредени и да не
се поддаваме.
- Човек и добро да не смее да направи, защото не знае
лъже ли, или наистина е в нужда.
Жените продължиха, а Стана си влезе в блока. Остави
тихичко млякото в кухнята, облече се и на пръсти, за да
не разбуди никого, и тръгна за работа. Утринта беше све­
жа, приятна. Предният ден беше валял дъжд и имаше чуд­
на свежест във въздуха. Стана обичаше този утринен час,
обичаше да гледа бързащите за работа хора, но днес й беше
не съвсем радостно. Вървеше с леко приведена глава и си
мислеше: ‫״‬Животът е толкова хубав в своето разнообразие,
но защо са тези кражби, лъжи, интриги, защо са всички-

337 ‫►>_׳‬
 те лоши работи? Не може ли без тях? Може би би ,
ако хората не чувстваха необходимост да г а п ш в Д д ’
чувстват необходимост? Защото тяхното ЗШЦ°
е такова. Един се храни с добоото д‫ ״‬Г ВЪТрешн0 естество
Е дин обича да спасява, др£г п^ ~ ™ 3* 0™ ‫ י‬Зац<0?
вя крадците. Тази Мира не е ли з н а м Л ~ Д& ЗЙЛа‫־‬
хваната един ден? Знаела е. И въпреки tobI - h!™ * Ще ^
начин на живеене ня ™‫ ״ ״‬п вьпРеки това! Навярно и този
него, изобХ Та™ всички‫ ™ ״ ״ ״‬, ‫ ׳ ״ ״ " ״‬кет0 ‫ ״‬У‫־־״־‬
може да си откаже ЯатпЗ ч Р°ци' от които човек мъчно
его рода £ £ £ £ . £ 2 ° 1 3“ ‫ ״ ״‬° СИОрно 1■‫־׳‬пт-ват СВО-
безпокойство да не напрежение,
Сега тя навярно стоада пляип * 0ЛК0 е 4У4611‫ ׳‬животът,
ва, но по‫־‬рано не е могля пя I °ЛИ °6’ може би и се разкай-
добре я разбирам. В мене им J«T° H ИЗКушениет0• Много
което я разбира Може би м‫ ״‬р вЩ° МНОГО’ много дълбоко,
го далечно ™ ‫־‬
отворила нова страница в моя живот Гх 1 1 ‫ ״‬Н СЪМ
ворила нова страница. А всъшнпгт ™‫י‬ Д бре че ^ от‫־‬
страница? Може би всички тези същности** °ТВ°рИЛа нова
стоят някъде мн‫ ״‬го, много ^ Г в ^ и пп ‫״ײ “ ײ‬
условия изплуват нагопе? Ах пя«‫ ״‬ч° века и пРи дадени
и з п л ю т С ц а т е л и ‫״‬Г м ‫״‬А^ ~ Г н и Вк Г Н
‫״‬ес Г “ ‫“ ״‬
ч° “ к е ‫ ״‬W e n точно така, но е така‫'־‬ Защ0
има Г а Г ‫^״‬ Е ! “ ■ ™ ‫ ־ ״‬ДН ‫«• ־‬и дали
г‫ ״‬то от Дона. ™ ‫ ״׳‬0 4 " ‫׳י‬
‫ “ •־‬м ~ Г " осле отвори ~ п° ка‫־‬
тип иш Г ‫ ^״״‬Г з <на'‫ ־‬з Г Г е " ‫ ״ י ״ ״ ״ “ ־ י‬и ‫ ״‬Р‫ ״ ׳ ״‬но да
малко при мене Наистиня^рГ610 33 писане на писма е така
Другата р а б о Г ‫ “ ״‬I T S j ? 0‘‫״‬ помага• н0 33‫ ־‬° « ‫ ־‬н
и се готвя за изпити Затпия Д& Мина към наУ4на работа
но мисълта, че ckodo ше гр Времет0 за сън и писма е малко,
а, че скоро ще се видим, ми дава сили, крила бих
zzzzzzr-—-------- ^
казала, и аз върша всичко с радост. Писмата от Филип и
Явор за нас с Радко са свежата струя в нашия живот и винаги
ги очакваме с нетърпение. Те се преобръщат в извор на
сили и аз чета, уча с чудна приятност. Хубавото е, че Радко
ме оставя напълно свободна в това отношение, както и аз
него, когато той иска да отде с приятели на забава. А какво
да ти кажа за нашата малка дъщеря? Пратих ви снимки
от нея по-рано, но сега е станала още по-мила, по-сладка.
Ще я видиш. Радко е влюбен в нея и нашето единствено
препиране е кой повече я обича. Аз всъщност никога не бих
се препирала, но на него това му доставя приятност и аз не
искам да го лишавам от нея.
Неизказано много се радваме на поканата да дойдем на
вилата за една седмица. Ще ви се обадим телеграфически
за идването ни.
Предай нашите почитания към старите, а на Лъчезар,
Явор и на тебе - най-сърдечни поздрави от нас тримата:
Нели, Сърма и Радко.”
Стана прие бърз разговор с Враца, свърза други с
Пловдив, трети с Бургас и така до обед имаше усилена
работа и само в промеждутъчните минутки можеше да си
помисли за Радко - как ли изглежда сега? Сърма навярно е
много добра съпруга и майка. И най-после при едно затишие
наобед Стана отвори писмото на Дона.
“Станке - започваше то, - освен картичката, която ти
изпратих, като се върнах, за да благодаря на всички ви за
вниманието, грижата и помощта, която ми оказахте, не мо­
жах да ти пиша повече, защото нямах никаква възможност.
Още като се върнах, здравето на Босилка се влоши. Може
би от радост, защото получи писмо от Янко, че скоро ще
се връща. Привършил бил засега договора, който бил поел,
щял да дойде да ги вземе с детето и да отпътуват тримата.
Можеш ли да си представиш, че досега Босилка никога не
му е писала, че е болна, и то така тежко. Веднъж изглежда
 ГнГ‫־‬ Й Г с него‫ ׳‬да 3 -‫״ ״ * ־*־ ׳ י ״ י ״‬
‫ ־‬минало П е го С а Вина™аПИТаЛ‫ " ־‬° тя ,е й
‫ ״‬У‫ ־‬писала ‫ ־‬се г о Г - Че г о С ‫ ״ ” ״ ״ ^ ־‬Тези го‫™ ״‬

н‫ ־‬г‫״‬С Г ~ пт‫״‬еГ ? Г ° тя все лежи «“ * » ‫ ־ ״ ־‬р »

ПОнякога и го ^ Г п С Г ‫״‬ ‫ ™ ! ״‬ПреПИСВап0 ««‫״״‬£ а
иска да са хубаво,
много го обича и я жаля чат«™ това разбирам колко
да ‫ ־ ־‬Разкъсвай о т ™ ‫־‬С Г ™ М КЗКВ° * да ° бичаш и
ще ти призная като поел Еогя 46 ’** ‫ ״‬видях писмата им и
всичките п и « Г » S e м С С Г ™ 1Т от т” • > »
че да заплачеш И снимки ™ ‫״‬ И ТШСа наредено,
и никога за нищ оС м у нагяква Т Г Г ‫ ״ • ײ‬нет°'
си иде, а само казва• ЧакJ те ? ДОри защо не
всичко бях изпралГш ш аСС,я ‫״״ ״״‬Д0ИДеШ 33 ®“ ‫• « « ”י‬
сина ми на коленете си и му 1 C 6“ ‫ ! ״ ״‬. ! ™ 3 ‫« ־‬ш е. Взех

~ ~ Z ‫ “ ״‬Г ~ ‫יי‬да —
натежа и! п и й П Г ^ Г време
К о л ^ С г о ™ « ™ ™ 0: : “ ‫ ״‬ЦВСТЯТа ‫ ״‬С“ ‫» ״ ״ ״‬
застанеш пред нашатаградинка ^ 013°ришпътнитевРатии
‫ ־‬която живеем е н а С С Т ‫™ ״‬ еШТ‫־‬ЗИ *“ ‫׳ ״ ■ ״ ״‬
я купих с парите които ™ т Л ^ 0pa С цветята■защото
Котето с а д х щ етяте “ 1 1 1 Ю 06нлн0 - ‫ ״‬изпращаше,
и сега цъфтят. Може би ше *33 76^ ‫־‬ ‫^ ״״‬е поникнаха
пишеш, че мислиш да д о й д еш ^™ ^ ™ видти? П аля все

бавите оставяме за тебе к-пгят ‫ ״‬Дрьвчетата и най-ху-

са хубави. Представи си, те

‫= ^ ״ ־‬ = ^ ! = 340 --- ------------- ----------

на. Ти казваш, че работата те е задържала и не си могъл да
дойдеш. Аз ти вярвам, защото винаги съм ти вярвала и ще
те обичам така, както те обичах от първия ден, когато те
видях. Аз исках само мене да обичаш и да забравиш всички
други. Ти ми каза, че си ги забравил и аз ти повярвах, че не
си ме излъгал.”
Това писмо, Станке, ми се види много загадъчно. Дали
тя не е знаела нещо за мене? В друго едно му пише: ,A3 те
чаках до късно през нощта, както съм те чакала по някой
път и когато беше тук. Понякога те чакам вън на прага,
понякога седнала до прозореца, а вечер - облегната, както
някога, на възглавницата на леглото. И ако ти отвориш
вратата, защото съм ти пратила ключовете на всички врати
и стаи, и влезеш, аз само ще изхълцам от радост и няма да те
питам къде си бил, защо закъсня, както не те питах и когато
беше тук. Защото безкрайно много те обичам”.
Когато чета писмата й, плача, защото в тях виждам себе
си. Само че тя много хубаво ги е написала, защото учи пове­
че от мене в училище. Все съм при нея и край нея. А когато
не съм,то е за да чистя, да приготвям, защото тя го чака. Да
знаеш как го чака и вярва, че ще оздравее, ще стане да го
посрещне. Той определи точно времето, когато ще дойде.
Тя му пише едва ли не всеки ден, макар и по няколко реда,
защото я уморява писането.
Станке, продължавам писмото си едва днес, когато нея,
Босилка, вече я няма от една седмица. Щях да ти пратя те­
леграма, но после си помислих: ‫״‬За какво? Тя на тебе не ти е
близка”. Ако не беше й писал, че тръгва след една седмица,
може би дните й нямаше така бързо да се съкратят, защото
нямаше да събере всичките си сили да се вдигне от леглото.
Да видиш каква хубава стана! Никога не съм я виждала тол­
кова хубава. Бяла, прозрачна, а хубава. Когато получи теле­
грамата в кой ден ще пристигне, цял ден я стиска в ръцете
си, а лицето й светеше. Почистих къщата както тя искаше

341
 М м‫ ” “־‬Г :ZT'■ЛеГЛ0Т0 ‫״״־® ״‬та. Тогава

него. Отведи и°дететоИ Гп ИЗЛе3еш‫ ־‬Искам Да съм сама с

Детето да в ^ е з е ,Г т Т о т ” ^ еД № *° 4‫׳ * ״‬
само когато аз съм мъртва Но ло ДРугаде• Ще се върнеш
надлежи само на м е н Т Д ЖИВа’той Ще при-

еимадРд р ^ а? Н ™ н е 1 Вдалечнатачужбина, не
Аз й обещах, даже и с к а х д ^ я з ^ в Г н а г Т Д3 ВИЖДа•
Държаше. Усещаше се толкова с л я б ^ ’ Тя ВСе ме за‫־‬
с е ~ 6 ЛвГНа• НЯМаШ6 ‫״‬ "■ ™ Г и “ «

та нощница, к о ™ той ш ^ з п р а т ^ ^ Най‫ “ ^ ־‬3‫־‬

го посрещна така, на леглото с е д н м а S r 46? ‫ ״‬П0‫־‬д0бре да
Да се облегна. Дай огледалото д а в щ ^ ' ^ ^ ГЛаВШци
Направих всичко, което ми каза Кога™
лото, ръцете й тпьпнехя !333 ‫>״״‬,‫ '״״‬Когато поемах огледа-
неочаквано тя хвана рькатади? 6 ° С0беН Трепет‫ ־‬Тогава
рече: ^ КаТа Ми’ я «а сърцето си и ми

н‫־‬г 0 1 аз.
колкото ^ ~ я Т ‫ ״ “־‬М
‫״‬Г ‫־‬Да
д°абГ‫״״‬Г
го °б и ч аВтолкова
“ ‫ ״ ״‬много,
МИ м

на в д а ^ о м Г ™ * ,‫ "י‬ПрИСТИ™ ‫ ״‬° «а парахода, после

неш, а аз не искам. еш т и Г М° * е Д3 Г° Срещ"

стая. Детето е у съседите, нали? МУ’ ВДИ В Другата
Там е - отвърнах аз.
нещо.Д° бРе' А ™ “ ДНИ д0 леглот°. искам да ти кажа
- Сега - отговорих аз, но вместо да седна, излязох, за-

342
 щото ме беше страх да не поиска от мене нещо, което да е
пряко силите ми.
Когато влязох, тя ме погледна с необикновена усмивка.
После разбрах - тя мислеше, че аз съм той и заговори:
- Най-после ти дойде. Знаех, че ще дойдеш. През всич­
кото време сърцето ми те чакаше. Седни де. Ах, колко чуд­
ни са ръцете ти - хвана ми тя ръцете, когато бях седнала до
нея на леглото. - Аз съм безкрайно радостна и щастлива.
Толкова е хубаво, че дойде. И ти си щастлив, нали? Сега аз
ще оздравея, всъщност аз съм здрава и съм безкрайно щаст­
лива, че се върна - стисна тя ръцете ми и отпусна главата
си на възглавницата.
Усмивката остана да краси лицето й. Сама бе притвори­
ла очите си. Точно в това време спря кола пред вратите. Аз
станах и тихо излязох от стаята, както тя ми беше поръчала
- да е сама, когато той влезе. Едва в кухнята дадох воля на
плача си. Но си помислих: ако той се уплаши, като влезе?
И изтичах навън, на двора, но не през вратата, от която той
щеше да влезе, а от задната врата. Той плати на шофьора,
аз се наведох да взема някои от куфарите, сложени върху
плочника. Когато си вдигнах главата, той ме гледаше изу­
мен. Може би в първия момент бе помислил, че аз съм Бо-
силка, но после ме позна и рече: “Защо си ти тук?” - “Като
влезеш, ще разбереш, само не се плаши.”
Той пусна хванатия куфар и изтича по стълбите, а аз
отидох до съседите, да им обадя.
Сега свършвам писмото дотук. По-нататък ще ти пиша
пак. Поздрави нарочно Лъчезарно и старите и Явор. А тебе,
Станке, да знаеш те обичам повече от сестра.
Дона”
Стана стоеше смаяна с писмото в ръка, после въздъхна
дълбоко и се обърна към хората, които бяха застанали пред
гишето. Бяха двама души - момиче или жена и висок със
светлоруси коси човек, с физиономия на чужденец. Той
беше спрял сините си очи върху нея и едва доловима ус­
мивка премина по лицето му. Стана също го гледа малко
учудено един миг, после се обърна към момичето, което
искаше бланка за телеграма. Тя подаде бланката и когато
несъзнателно си повдигна главата, отново срещна погледа
му, в който имаше някаква изненада. Чертите му изразява­
ха известна твърдост, но високото му чело, русите, на леки
вълни, сресани нагоре коси, смекчаваха до известна степен
тази твърдост.
Стана сведе поглед и прие покана за разговор с провин­
цията. Момичето, което беше взело бланката за телеграма,
я върна на Стана. Беше за Дания. Докато изчисляваше Стана
таксата за телеграмата, тя чу момичето и непознатият гос­
подин да говорят на английски. Стана й необикновено при­
ятно и се вслуша. Може би след няколко месеца или една
година, в зависимост как учи, също би могла да разменя
мисли на този език. И когато поемаше парите, тя усмихна-
то отговори с кимване на главата на тяхното ,довиждане”,
едното казано на български, другото - на непознат език.
До свършването на смяната Стана беше в повишено, ве­
село настроение и забрави за писмото на Дона. На няколко
пъти пред съзнанието й се явяваше образът на чужденеца
и неговите очи я гледаха изненадано усмихнато, но после
се сляха с очите и образите на хората, които заставаха пред
гишето и в нея остана само приятното чувство, без да се
пита откъде идва то.
Вкъщи тя подаде двете писма на Явор да ги прочете, це­
луна го набързо и отиде при професора. Този ден той не се
чувстваше особено добре и лежеше на леглото в спалнята.
Стана усмихната и все още изпълнена с радостното чувство
го поздрави на английски и пожела да бъде изпитана за не­
познатите думи от урока. Знаеше ги безпогрешно. Из пътя
тя ги бе повтаряла непрекъснато. Професорът остана много
доволен, нейното ‫—״״‬ ^ " Г с т " Г н
‫ * ״ ־ «יי‬- ‫״׳ • ־‬
Ра3бТ к ‫״‬еДиш В
2 ‫־‬М
така, Станке - каза й той, - много бързо

ще -Тщ Тможем да разговаряме на английски, нали?

- Естествено.
I Знаеш ли, Станке, днес
съм си мислил за... отишла в манастира.
- Знам за коя. За онази,
- Да, но как се сети за нея.
- По телепатия. 0 се сближават
_ А аз съм забелязал, че р Р ’ л™^гият казва ми-
‫״‬ ‫״‬зимният когато мисли, другият казва
с хубаво чувство, единият ко е носило
сленото. Така беше и с нея с др^ ° приЯтелства, от
и радост, и страдание. И ^ най.д3 0к0 се е отпечатал
" и -п Г н ъ т

душата на Кинето. т f i o ТОЛКОВа отдавна.

- И няма смисъл. Тс‫ י‬е б е било вчера. Осо-
—Отдавна, а понякога ми уУ® 7Тя чнаеш когато
бено когато лежа в ® ‫ ״‬си ми а к0 бях
съвсем неочаквано отидох " р не само красива, но необик-
художник,бихРисУ^ 3^0 е адязла в манастир, а от
новена беше тя. Попитах я защ Какво изжи_
очите й се отронваха само могъл да го опиша с думи.
ВЯХ в този момент, мъчи q т ь а ш е светлина. Без
Очите й сякаш бяха ВР*‫> ״‬ й а тя си сложи ръката
пя съзнавам, коленичих пред нозете и, а 1»
на косите ми. Разбрах, че ме благославя.
 В манастира имаше голяма градина и ние вървяхме из
една алея. Игуменката беше й разрешила. Това бе единстве­
ното ми и последно виждане с нея. Тя ме помоли никога
повече да не отивам, защото искала да изкупи греха, чрез
който е станала майка. А за нея да бъде майка било насъщна
необходимост.
- Дано до края на дните си - обръщаше се тя към мене,
вървяща с черното расо - Светлата Майка Богородица ми
прости и аз да се прибера в отвъдния свят с изтрито петно
от греха.
Спирах се и я гледах и исках завинаги да отнеса в себе
си неземната й хубост.
- Тя сигурно ти е вече простила - казах й най-после,
макар да не го мислех, защото поначало не вярвах в ни­
какви светни, но в нейно присъствие не можех да говоря
другояче.
- Мислиш ли? - светла усмивка озари лицето й.
- Да, защото тя самата е била майка и те е разбрала.
- И аз на това се надявам, но щом ти го казваш, сега ми
е вече по-леко.
Когато си тръгвах, тя ме изпрати до портите и преди да
ги затвори зад мене, каза:
- Никога не го търси и никога не нарушавай мира му.
Измолила съм Бога всичко да изкупя аз.
- Но ако почувствам необходимост да го видя?
Очите й ме гледаха широко отворени един миг, после
бликнаха сълзи. Тя наведе ниско главата си, разтърси се от
плач и се отдръпна навътре. И аз не го потърсих. Но ако
отидем сега, ще я измоля веднъж поне да го видя жив, не
само на снимка. Ти ще ми помогнеш, Станке, за това. Ще
отидеш при нея в манастира, защото нали Кинето ще бъде
с нас. Но кой знае дали ще е жива. Не може да бъде жива
толкова години в този манастир.
- Не зная - прошепна Стана.
T0‫ ־‬: Tw o « 3 1 S S 5 2
си, а сега сърцето ми иска да се радва-Ти кога ще
отпуската?
‫ ־‬К Г £ ™ ” ага иа вилата, да не г*>им вр‫■ ־ « ־‬
Т‫־‬м‫־‬в ^ ь т ™ и с г , хубав, т е ми подейства добре иа здра­
вето.
***

Беше вече късна есен, а времето се задържаше все

^ ‫ ^״‬Г а Г и — Т сии^ш ‫־‬

вървящи прегърнати ™ J ”™ ® полуприведения старец
възрастни или стари. Понякога в п о ^ р ^ и
искаше да види ™ а ш е старица, спираше
^ ^ » Т ш е Т 0 1 " о д Г е ч и ^ д е ш ‫ ־‬. Но по-добре да
се и казваше. ‫״‬Това е мое д ш на днешния ден.
не мисля за това’ ^ запяваше си съвсем тихичко
‫״‬И с пълна чаша пии с н а сл а д а,^ ‫״ ״ ״ ״ ״‬
‫ ™י‬ОтНХ ? а C r Z T 6 e Z ' отишла направо на урок по ан-
От работа игана ис безпричинно весела и като
глийски. През целия т Д свободните минути с
никога се смееше, шегуваше с е вземаше
колежките си. Но като излез ’ подаваШе на нея
частни уроци по англииски - трев0га, ко-

347
но каква? Нямаше време да изчака асансьора и се затича
по стъпалата до третия етаж, дето беше апартаментът им.
‫״‬Празно и тихо”, помисли си тя, отдъхвайки си за миг по
площадките и отново се втурваше нагоре.
Вратата на апартамента като никога беше отворена. Ня­
какъв непонятен страх я обхвана. Какво се е случило? Защо
е така гробовно тихо? Всъщност и друг път като се е връ­
щала късно, е било тихо. Всички, освен Явор, бяха заспали.
Но сега имаше нещо друго, което изпълваше коридора и се
промъкваше в сърцето й, притискайки го някак странно.
В хола откъм стаята на старите идваше Явор. Цялата му
фигура беше променена. ‫״‬Така се върви само когато в къща­
та има мъртвец” - като светкавица й премина тази мисъл.
- Какво се е случило, Яворе? - изплака тя.
- Това, което трябваше да се случи миналото лято и го
отложиха.
- Какво казваш?
- Професорът си отиде.
- Отиде?! Не може да бъде! - пребледня Стана.
- Станке - приближи се обляна в сълзи жената на про­
фесора, - остави ни вече Илко, Станке.
Стана искаше да й каже нещо, искаше да я прегърне, но
отведнъж се залюля.
- Станче! - подхвана я Явор - Сганче! Мама Кине, мал­
ко вода - сложи той Стана на канапето. Подаде й чаша вода
да пийне няколко глътки и намокри челото, косите й. Кина
я гледаше със зачервени очи, хлипаща.
- Кога се случи? - запита тя, като седна на дивана.
- Няма половин час - отвърна Явор. - Седни, мама Кин-
че - стори й място той.
- Затова усетих такава празнота! Лекар викахте ли?
-Д а.
Отсрещната врата се отвори и някой повика Кина.
 - Как‫ ״־‬правят ‫־־‬та там? - пошгта Стана, посочвайки
стаята на старите.
- Нищо особено. Обличат го.
Стана изхлипа.
I Не по-добре да си полегнеш в спалнята. у морена
си. Цял ден...
- Не, не. Разкажи ми. Н0 ^ Из­
- Бях полегнал в леглот Отводах очи, няма-
веднъж сякаш някои разтърси лег ^ да ИЗЛиза от
ше никой. В същия че още не съм
ГГм № — момент дойде « ‫־‬ма Кинче и ме

- ус«‫ ״‬х‫ ״‬а се ‫ ״‬Р‫ ־‬£ ‫ ־ ־‬£ . - ‫״‬

" = 5 д а й престаналда то чакам. Дойдох да
те повикам. Видя ли ме?
: ш " я как съм се върнал. А Кинето ми каза, че
не съм излизал.
- Защото не те е видяла.
: H ^ w “r S 0S S bK ™^често се излъчваше.
- Така ли? И после? ‫«״״‬ятшла а искаше да те
- После ми каза, че ти си ® я и му казах: ‫״‬Ще
види. Тогава му хванах ръката, помилвах я и му
я видиш <*0P°”■ Тя .*,бра и отиде да повика по
Погледнах мама Ки • ттоЛесорьт беше вече
телефона лекар. Но когато той дойде, професоръ
прекрачил прага.
- Леко ли го премина. неговата любима пе-
_ Съвсем. Помоли ме да му изпея неговата л
 сен ‫״‬Отивам в край далечен” 40‫״ ״ ״‬
той слушаше с притворени очи. П о и еТ авТ “ ” ‫ ־׳ “ ״ ״ ״ ״‬а

които са д о ^ и , 1^гам Т пот№ етДа * ПОСрещна- а «стите,

- Какви гости?
‫ ־‬Приятелите му от невидимия свят.

Загадка. Тази сугри^^така ВСЪЩН0СТ е човекът?

ше, че ще ме им итваТ а н ^ п усмихваше и ми казва-
сега - няма го. ®0предадения днес урок, а ето

” ’^
казвай. г а г г’ и^ ■
Да го виждаш, "не ми
- Добре, Сганче.

светлото,мож"ешдГми™ к щ в ™ Щ° “ * “ 0‫ י‬Пре3 деня' на

н‫ ״‬навре«£ 2 % £ £ 2 ,‫ ־‬Г т ‫ ״ “ י ״ “ ־‬на Кина Ток­

***

такава празнота от Че ще 4Увства

н изглеждаше странно празна Тя 4 *‫ ״‬2"‫י‬3 “ “ ‫ט‬
влизаше в хола със излюаше 01 тяхната стая,
чуе гласа му. Толкова много n S ш пш п £? Г° ВВДИ’ Ще
ДКУгия ден не можеше да стане оТ леглот‫״‬ ' * На

т о К и н Т С е Т к ^ т ^ “ ' " 6 ® ‫ ״ ״‬0 ‫’ ־״‬33• ‫ ״ ״ ״‬а. Кога-

ра и сядаше до летлого’ Затвчп ™ * 8 сшшнята на професо-
той е там. Затваряше очите си и м ислен^ че
‫ ־‬Станке - сякаш чуваше гласа му, - ти се въпна
- Да - отваряше тя очи, - но тебе ге ням“

350
 - Не, тук съм.
Леглото веднъж така силно изскърца, че Стана се
вкамени от ужас. Няколко дни не смееше да влезе в стаята,
но после някаква странна необходимост я връщаше в стаята
му. Защо влизаше? Какво искаше? Какво очакваше?
Едва сега разбра, че неговите мисли, неговите думи, не­
говата обич, без самата да подозира, са изпълвали толкова
много дните й. Понякога имаше странната илюзия, че те са
цветя - мънички, чудни, прекрасни, трептящи в светлина,
които са цъфтели във въздуха, по масите, по столовете и
тяхното благоухание я е изпълвало с радост. Ето тази ра­
дост й липсваше сега. Липсваха й неговите мечти, които я
водеха в незнайни страни, обличаха я в приказни тоалети,
въвеждаха я между хора, изискани в своите маниери. Обич­
та, с която я гледаха очите му, я правеха весела, жизнера­
достна. Тя се смееше, говореше, пееше и я изпълваше чудна
радост, когато всичко това събуждаше в него дремещите
някъде дълбоко в човешкото естество жизнени сили.
През лятото, когато бяха на вилата, всякога, когато мо­
жеше да върви професорът, особено когато Явор и Лъчезар
отиваха на Витоша или бяха за една седмица на село, оти­
ваха в началото на гората. Стана постилаше одеялата и след
няколко минути цялата обстановка край тях се променяше.
Гората се превръщаше в паркове край замъци, с пръснати по
тях мраморни статуи, фонтани. А самата Стана се виждаше
облечена в дълга бяла рокля, с шлейф, който докосваше зе­
лената трева. И това беше благодарение на думите, които й
казваше.
- Да бих могъл да излизам - чуваше го да й говори, - за
мене би било неизказана радост да те виждам да избираш
това, което ти харесва. Искам да виждам очите ти изпълне­
ни с възхищение и радост.
Отначало й беше трудно да приема от него купени чрез
жена му различни подаръци, но после свикна. Случваше се
 ™ £Г ета A‫ ׳‬да притв8ря ‫“ ״‬ *‫־־ ׳‬
- Купи си нещо, което би ти харесало
Не, £ И ~ н о за нея?
да й създаде. аи-малката радост, която може
- Ако мога да излизам - питаше я той ™,
с мене? я той, - би ли идвала
- Да - отвръщаше тя.
~ 5 ‫ ? ״‬ЛИ Да Те смущава>че съм стар?

аз не 0 ^ дшя^ в П и Z\ kZ T ^ T 38 '‫ ״‬Те6е’

3‫~־״״״״‬ ™
- Не мислиш ли, че ме разглезваш много?
«е, ти не си суетна.
- Кой знае.

на ж е Й * ‫ “ “ ״‬МаЛК° 0 ” ‫ ״‬8‫ י‬това ‫ ־־ »״• ת״‬известен чар

‫ ״ “ ־ ־ ״‬Щ8 ‫־ ״ ״‬ - ‫ ״ ״ ״ ״‬ДУ‫־‬
това K m ^ S m e . T0m ЖИВ0Т “ НЯМа да постигна нищо в
- Защо?
святТ 3814010 10“ ‫ ״‬8 ‫ ״ ״‬0“ ‫ ״ ״‬OTT е свързана само с този
- А четенето? - гледаше го тя учудено.

ятно. Всичко, в ^ е т Г в я р т ^ ’т Л я р в ш ° и Т ^ ш МИ6

ми доставя папост Но п‫״ ״ ״‬ ’ яР®ам и аз, защото това

*‫~־‬......—.
352
 - А, не. Ти мислиш сега за Явор, нали, че спрямо него­
вата моята вяра е по-малка. Но аз съм само по-различна от
него. Той цял се вдава и като че ли престава да се интересу­
ва от земните неща, а аз искам и земята, и небето. Защото
ако Бог би имал нещо против земята, не би я създал. Какво
лошо има в това да потанцувам? Ако Бог разрешава това, аз
бих го обичала много повече. Да знаеш колко много оби­
чам да танцувам. Но сега не мога.
- Защо?
- Явор не е още съвсем здрав, а и да е, надали би танцу­
вал.
- Когато отидем в чужбина, там... Но всъщност, Станке,
сегашните модерни танци и на мене не ми харесват. Едно-
времешните - наистина в тях имаше красота; валс, мазурка,
танго.
- Да, с това съм съгласна. Понякога ми се иска да танцу­
вам сама измислени танци или пък валс, но тази страница
на живота ми е затворена завинаги.
- Ако аз бях здрав и по-млад, бих те водил.
- О не, не. Аз най-много съм обичала да танцувам с
Явор, но сега много неща се промениха.
- Животът е такъв. И да желаеш, и да не желаеш - про­
мените идват. Кой би желал да остарее? Никой. И все пак
човек старее. А заедно със стареенето идва безнадеждност­
та, отчаянието.
- В това отношение Учението на Учителя избавя човека
от тези мисли и психически го подмладява.
- Но въпреки това идва смъртта.
- Но мисълта, че животът не свършва, го кара пак да
учи, да работи над себе си до сетния си дъх.
- Тогава прочети ми нещо, Станке.
Стана се сепваше и се виждаше с книга в ръка. Нейната
мисъл за професора беше толкова реална, че понякога не
можеше да различи дали само мисли, или отново го чува
 4 ^ :? S “3‫־‬T^ B‫״‬l Z e КНИГаТа ‫ ״ *־‬0‫ » ״ י ״ ־ ״ “ ״״־‬да
Аз само ви припомним т о в Т к ^ Г с т е ^ н а ^ и “ ЗНа<!Те•
кога да любите, знаете учението н а ^ б ‫״‬ ‫ ' ™ ״‬Зиаете
ви го припомня а к-пй‫״ * ™׳‬ На Любовта> аз само ще
­ ‫ ­ו‬бедете свободни^‫ « ״״‬Т и Щ<‫ ־‬Я прнеме■Тогава т е
Любовта, там има « » ‫ ” ־ "!״ ״‬има св060да• Д‫ ״‬о ­
ТОлюбиш, ти си в Г ш Г ‫״‬а‫״‬ РаНе междУ “ Р‫״־‬а. Кота-
но и вътрешно - ™ н еГ Г * ° вън‫־™ ״ “ >״״״‬ека,
няма никакво съмнение нт ят Г *’ ^ РЦе и воля‫ ״‬В Любовта
ВЛюбовта всичко е п ол ож и л о ° т ^ " " ‫ ״‬0 0™ “ ‫• “י‬
не виреят. Те изгарят в нея като в 0 “ ,01‫ ״ ״ ״ ״‬6‫׳‬1»™ ‫ ־‬сили

‫־ ™ ־‬ ‫ *״‬да чете Отаиа

ло тяло, тя може ла звлдт т> Р а’ болното и отпадна-

професорът колко ‫ ״ ״‬ого й л и п с ^ е ^ е т Т н Т н е Г Т ‫״"־‬
рът и липсваше а слънчрпи‫״ ־״׳‬ сега‫ ־‬Не’ не пР°Фесо-
изключителното внимание и щ е д ^ под!‫ ״‬ц Г к
изпълваха с радост.‫״‬ Ар подаръци, които я

Г Г ‫״‬е ‫ ״ ״‬KOii ВКЪЩИ• тя изважДаи1е

‫ ״ ״‬си Ь ^ Г з а д а Г д ” “ 6‫ ״־״‬ДРеб°ЛИИ‫ ׳‬К°■
Всичко това й беше неизк-ячя‫״‬ И ра? ост’ и ги гледаше.
свят, в който е била и вече не е & л н Г Говореше й за един
я завари Явор. ’ съвсем неочаквано,
- Липсва ли ти? - запита я тихо той
‫ ־‬Да, Яворе.

- • ИЗЖИВЯВаш нет°™ «стояния?

354
 - Може би той е, който тъгува и ти възприемаш мисли­
те му.
- Но ако той ме вижда, защо ще тъгува?
- Защото светът, в който сега е той, е съвсем различен
от този, в който беше тук. Да ходиш из стаята, да говориш
на хора, които не те чуват и виждат, не е много приятно.
- Значи той е тук, из стаите. Понякога съвсем реално го
чувствам.
- Но все пак той трябва да се освободи и да отиде там,
където трябва да работи. Затова не го задържай!
- Нима аз го задържам? - уч уд ен о го погледна Стана.
- Малко - отвърна той тихо. Погледът му беше проник­
ващ, дълбок.
- Яворе! - извика Стана. - Яворе! —и се хвърли на врата
му. - Ти си толкова добър!
Явор я притисна до себе си, тя скри главата си в него.
Той помилва леко косите й.
- Ти се промени, Яворе - повдигна Стана главата си.
- В какъв смисъл?
- Вече не мечтаеш.
- Сега живеем мечтите, Сганче.
- Но мечтите са винаги по-хубави от действителността
и дават стимул на човека.
- Добре, за какво би искала да мечтаем?
- Да пътуваме!
Явор я погледна замислено.
- Помниш ли, Яворе, когато ми казваше, че ще летим и
така лудо повличаше хорото след себе си? Тогава наистина
летяхме!
- Но ако сега отидем на село и се хванем на хорото,
какво би казала?
- Да, тогава беше друго, защото може би бяхме неизка-
зано млади.

ч. 355
 - Може би защото имахме неизказано много обич в
сърцата си, Сганче?
- А сега, сега нима не се обичаме? Не, не, Яворе, нико­
го в света не мога да обичам колкото теб. Но сама не зная
как се привързах към стария професор и чувствам липсата
му. Предполагам, че и ти я чувстваш. Той беше добър към
всички ни.
- И сега е.
- Кажи ми наистина, виждаш ли го?
- Нали ми беше казала да не ти казвам?
- Сега ми се иска да зная, че е тук, да чуя гласа му.
В същия момент някаква струя премина през стаята,
раздвижи бялата лека завеса на прозореца и облъхна чело­
то на Стана.
- Той ли беше? - запита Стана.
-Т ой.
- Казва ли нещо?
- Съжалява, че не сте чели повече беседи и сега моли да
правиш това.
-К ак?
- Чети тихичко на глас.
- Така ли? - зарадва се Стана. - Непременно ще чета!
За известно време това й доставяше удоволствие. Сла­
гаше стол до неговото кресло в хола и тихо четеше беседа.
Урока си по английски винаги учеше до креслото. Имаше
случаи, когато реално чувстваше неговото присъствие. Ако
би могла да го види, колко хубаво би било! Мама Кинче
сигурно го виждаше. Беше станала по-тиха от всякога, дъл­
го се молеше и лицето й беше придобило особена, духовна
красота. Най-често обичаше да разговаря с Лъчезар. Лъ­
чезар! Странно, сякаш той беше отстъпил и беше отишъл
малко по-встрани. Навсякъде и във всичко в нейното съзна­
ние беше все професорът. ‫״‬Как може такова нещо, учуди се
сама Стана. Как може така много да се привържа към него?
Може би защото ‫ ־‬0‫ ־‬пак той «
т‫־‬Гр vnnexa често на театър, на опера. Все Р
£ £ ‫ ״‬четеше, или беше уморен, или не беше ™ ‫*<־‬м ‫־ ״״‬
бре А все пак на нея й се искаше нещо да види, да чуе, да
разнообрази ежедневието си_‫־‬ вземе 6илега>
но ‫^״‬ “ д о Г н гах Т с^и и време. Освен това на
“ ЪГГГГтТа^^яГГе
Г
‫״‬° доставяха ‫ך‬ - ‫״‬ ‫״‬ ■ д Г С
S T S ‫™« ״‬ з а Дн‫ ־‬ГО бе

Учителя или разговаряше с Ру>

^ ^ ? а т Т п о н я к о г а Ру го водеше нощем в «евидамата
‫ ״ ״‬, __ учителя и слушаше лекциите Му, от там той

^ H PZ ™ " ш к о т a Той ясно вижда колко

н е т р ^ Н0Тчо” ешкото. Стана не се поколеба да се привърже

направила, ако се явят ДРУ ‫י‬ ли я опази

Г = ^ ^ ‫־‬.‫ =־‬5 . ™ ‫^ ״‬ е нето.

Но нея още я привличат страничните неща - тук да се спре
да погледа тази витрина, там да се позабавлява. А за него
няма време. Той иска непременно да се включи в голямата
духовна вълна, ръководена от Учителя. Идването на
шестата раса не може да го завари неприготвен, изостанал.
Той е опитал земните радости, те са доставяли приятност на
сърцето му, на плътта му, но душата му, духът му са оставали
незадоволени. Те непрестанно са търсили това, което ще им
даде съответната пълнота.
Явор очакваше, че със заминаването на професора Стана
ще прояви по-голям духовен интерес, но остана излъган.
Той всячески искаше да й помогне да се освободи от обхва­
налото я състояние, защото ясно виждаше, че е отражение,
ехо на състоянието на професора в отвъдния свят, но тя не
правеше никакво усилие. Докато той й говореше, тя се ос­
вобождаваше временно от влиянието на стария познайник,
но когато отиваше на лекция или четеше, тя отново се въз­
връщаше към това състояние.

***

Пролетта беше пробудила и извикала скритите сили в

дърветата, храстите, тревите, цветята и ги бе превърнала
в зеленина и благоухаещ цвят. Падащият обилен дъжд от
време на време вливаше в тях нови жизнени сили и караше
всичко да расте и цъфти в надпревара.
Явор четеше усилено, защото беше пред изпити, но
от време на време поглеждаше часовника. Стана пак се
бе забавила. Отначало не обръщаше внимание на това
закъснение и му беше приятно, когато тя се връщаше бодра,
весела. Угнетеността беше изчезнала. Може би пролетта
беше внесла приток на обновителни сили в нея? Беше
станала по-разговорчива и закачлива от всякога. Говореше
често и с подробности за катастрофиралия
еъкуосистка по английски, медицинска сестра, го гледала в
н а ^ г него квартира, докато стане възможно връщането
MV в Дания Пострадал страшно, жена му била убита на
м^ст0Дтойе със счупени ръка и крак, само десетгодишното
mv дете останало по чудо невредимо. Разбира се, детето г
изпратили със самолет при най‫־‬г0^“ ‫*{ ״‬тото
омъжена едва преди няколко месеца за Ф ^ зи^ ^ а
дете, 15-годишно момиченце, било в Д > Р
братовчед^ с раздвоено съзнание - трябваше да чете
‫ ״ ״‬е м о ж Т Г д а отдаде нужното вн‫ ״‬ма‫ ״‬ие ‫ ״‬а т‫ ^ ״‬к о е т о
му разказваше Стана. Когато тя се връщаше с
стооение, с просветнали очи, той се радваше. Галювността
и^зобилиетоот ласки, ‫ ־‬конто го обсипваше, а а ‫ ״‬его бяха
понятна почивка от усилената работа през деня. 11Р•5®‫״‬
Г Г Д Г а п е т о - строително инженерство, изискваше от
™го н ^ с Т н и е и максимум усилия, защото главоболието
д о £ а м у ш н е ш е . Освен това той не беше младеж и добре
тзбираше^отговорносгга на работата, която евентуално би
по^Гсдед6завършването на университета. Съзнаваше че са
mv необходими много знания, които един ден трябв д
п к и о т г п в можения, и затова се ровеше из разни книги
c S разширяваше основите, върху които да изгради своет

°бРа‫ ־‬Жалко, че в най-хубавите ни години ти си така много

зает - му каза веднъж Стана. ‫״‬
- Защо? - учудено я погледна тон.
- Защото никъде не можем да отидем.
- Къде би искала да отидем, гълъбице мов•
Колко отдавна не беше я наричал ^ С
усмихна и като погали главата си в неговата, реч .
- О Яворе, на толкова много места.
- Добре, избери едно и ще отидем през лятото.
 - В чужбина!
- И там бихме могли да отидем, като завърша.
- След три-четири години?
- Много ли ти се вижда?
- Разбира се.
- Знаеш материалните ни възможности сега.
Сянка премина през очите на Стана. Явор мълчаливо въз­
дъхна дълбоко. Грешката беше негова. Трябваше да направи
всичко възможно този бацил ‫״‬чужбина” да не проникне така
дълбоко в Стана. Но като размисляше, виждаше, че не би мо­
гъл да постъпи по друг начин, освен както бе постъпил. Той
нямаше право да застава между двама души и да им слага
прегради, когато те по една или друга причина имат жела­
ние да разговарят. Ако бе поговорил с професора да насочи
към друга посока мечтите си? Тази беше най-далечната, най-
непостижимата, от която Явор никак нямаше основание да
се страхува. Но даже и да беше намекнал на Стана, че ней­
ните весели разговори с професора му причиняват известна
болка, тя би го погледнала учудено и би казала: ‫״‬Но какво
лошо всъщност правя?”. И какво би могъл да отговори той,
освен: ‫״‬Нищо”. И ето че мисълта за пътуване в чужбина така
дълбоко е залегнала в Стана. Може би с времето ще изблед­
нее? Или ще стигне до болезненост? И това случайно и все
пак странно запознаване с пострадалия чужденец не е ли
продължение на несбъднатата мечта на професора? Профе­
сорът, чужденецът - но кой стои зад тях? Коя ръка изважда
от далечното минало единия, който съвсем незабелязано,
неусетно бе разклатил вътрешните устои и равновесие на
Стана, а след това бе довела от далечната страна другия, за
да продължи работата върху вече психологически подготве­
ната почва? Явор дълбоко в себе си знаеше, че ‫״‬Косъм от гла­
вата на човека не пада без волята Божия”. Може би изпитът
наближава? Готов ли е той?

:360.
 Стана отначало посещаваше болния съвсем рядко. По­
* “ та й, медицинската сестра, я помолваше да
Z Z Z ,

npH‫״‬ H‫ ־‬S .C^ Z ‫ ־״‬можеше да ра36ере

Г S , с и ч к ^ ‫ ־ ־‬. Отново и отново изпъкваше в съзна‫־‬
н и е т о ^ състоянието, в което се намираше онзи следобед
С ^ н н о тежко и отведнъж сърцето й се изпълни с
безпричинна радост, която я накара да си вдигне главата.
И така остана неподвижна за миг. Между хора™’ “ ^ 0
каха за да ги обслужи, беше същият онзи чужденец, коит
й се бе усмихнал така хубаво, когато с непознатата Девоик
подадоха телеграма 3‫ ־‬Дания. Той й кимна като ‫ ״‬а ™
И в сините му очи сякаш премина слънчев лъч. Прие пока
I Г р Г говТ р но слънчевият лъч остана в душата и. Кога-
то дойдеГредът на чужденеца, до него беше пак момичето.
Този път тя вече разбра няколкото думи, които се разм
ниха и когато « Л о й знае защо, “
запита нещо на английски, тя му отговори, но така се сму
ти че за първи път говори този език не с учителката си по
английскщне със стария п р М » ‫־‬
‫ ״‬гъг СЪвсем чужд човек, че цяла пламна. Той я погледи
л е е д и ^ е д а ^ и т е му *гледала така х)«а‫ ־‬о и сякашиска
шетощедяалко да поговори ‫ ־‬нея, но жената след него явно
йт,пзаше и той като кимна с глава, отстъпи.
П Т Г е д е д една седмица момичето дойде ‫ ־‬а ‫ ״ ״‬£ ‫־‬
де телеграма за Франция, изразът и беше ‫■־‬е
СПРЯ продължителен поглед върху нея. И тъй като на ги
шего нямаше никой като никога, момичето и °бя^ ’
праща телеграма до дъщерята на същия чужденец, с к о ^
бяха идвали преди няколко дни, защото с нег ^ взе
страшна катастрофа, и й разказа случая. ре
участие и съжали за постигналото го нещастие.
^ _ Той не може да стои в болницата-заговори моми -

=361
 ” 6Й Е Г — - ‫״‬

‫™ ־‬ ™ ‫“ י‬ ж к г г л г с

т а ‫״‬З Е 1 ~ = 3 -
6
Когато тя разказа всичко това на Яапп ‫׳‬т *
‫™־‬ТО,което ‫ ־‬взела СгГа е Г Г ‫״״ ל ™ ?״‬
вешкауслуга. Но после, когато й с т а н едНа Ч°‫־‬
‫״‬
5‫־״״״‬
^ н ^ Г н Г . S C S
‫ ״‬отиваше ^примамаКин,‫־‬. З ^ ^ Г д а

лат‫^ ;־‬ " С“ &аНКа? ‫ ־‬3“ *‫ ־ ■״־־״‬т‫ ״‬тл, снемайки очи-

-Н е .
- Много се забави.
- Навярно е отишла при болния.
- I Z ~ ДвН ПРв3 Де“ 3апо™ Д‫ ״״י ־ ״ ־‬харесва
- Така, не е хубаво.

стаяГсГа^ГоаХ ;— Г ей « “ ‫־‬
0 °‫ ״‬Т 13 3 ‫ ־ ״ ״‬, увлича се.
^331
‫־‬- y Z Z Z r ^
‫ ־‬Защо мислиш, че ce^ T S 1‫>* ^ ™״"׳‬°P•
Не мисля, а виждам.

И кой знае защо с всяка гаетка на"“ГЛедНа той мзма Кинче

‫־‬тла майка Г нея
себе си. Може би защото го разбираше? Или там някъде в
гънките на миналото се криеше причината за тяхното раз­
биране, доверие, откровеност?
Когато отново срещна погледа на старата жена, той си
мислеше за нейната доброта. Тя никога не бе дала да се раз­
бере, че вижда увличането... само на Стана ли?
- Аз толкова много го обичах - отговори тя за негова
изненада на мисълта му, - че от всичко най-много исках той
да остане колкото се може повече на Земята, за да промени
отношението си към Бога. Освен това в известни моменти
той ми приличаше на дете, което се радва на цъфналите
цветя, протяга към тях ръце, без да може да ги откъсне.
Защо тогава да го лишавам от тази последна радост? Но
лошото е, че той пося у Станка надежди, които сега растат
като плевели в нея.
- И какво трябва да се прави?
- Това, което се прави обикновено с плевелите.
- Но когато те са посети в човешкото сърце, не мислиш
ли, че ще боли много, когато се отскубват?
- А ако се оставят, знаеш ли какво би могло да стане?
Илко беше стар, болен.
Явор я погледна слисано. Все пак не очакваше толкова
откровеност.
- А този - продължи тя - сигурно ще оздравее и не е
достатъчно стар.
- Не обичаш ли ти Стана?
- От първия момент, когато я видях в болницата, я при­
ех като мое дете. И тъкмо защото я милея, затова ти гово­
ря.
- Стана живее много затворен живот, мама Кинче, и
може би затова.
- Затворен живот ли? Не знаят днешните жени какво е
затворен живот. Самото отиване на работа е разнообразие.
А някога връщането на съпруга вкъщи беше едничкото раз­
нообразие. Целият мой живот е минал в чакане на прозо­
реца да се върне той. Случвало се е да изляза до някъде по
работа и съм бързала да се върна, да ме завари вкъщи.
- Много си го обичала.
- Много! И никога нищо не посмях да му поискам, за-
щото семейството, в което бях отраснала, ме бе приучило
на скромност, на смирение. Винаги е било това, което е каз­
вал той, което е харесвал той. И едва сега разбрах, че робът
се обича по един начин, а свободният човек - по друг.
- Нима ти си била роб?
- Нещо повече. Аз цял живот съм била на всичко готова
за него. И ако той ми кажеше: ‫״‬Легни, за да вървя по теб”,
аз бих изпълнила това, без да се замисля.
- Ще кажа пак: много си го обичала.
- Много, но моята обич не му е била полезна.
- Така ли мислиш?
- Така. Или по-право, не моята обич не му е била полез­
на, но начинът, по който съм я изразявала, не му е донесъл
нищо добро.
- Защо?
Мама Кинче спря добродушния си поглед върху Явор, в
който той за първи път забеляза горчивина, и после каза:
- Едва когато той заболя и лекарите му забраниха да
ходи, да излиза, разбрах защо се е връщал така късноА ако
бях уверена в това по-рано...
- Какво би направила?
- Не зная, но най-малкото не бих позволила да бъде
унищожена вярата ми, не бих си затваряла сама очите за
духовния свят, за да му угодя. Бих живяла свой собствен
живот, защото не бих могла да изтръгна обичта от сърцето
си и може би тогава повече бих му била полезна, а така бях
само негова сянка. Сега с малкото време, което ми остава,
надали бих могла да възстановя загубеното.
- Аз мисля, че ръководителите на човека по-добре зна-
М‫״‬ Й М добро може дасе W ‫—״״ ״ “ ״‬ ЖИ‫־‬
ВОТ?
: ‫ ״ ״ ־ ״ ״ ״‬6‫ « * ג ״‬живот този, л р . който си се заяи-

^ Г Ч= = = 0 ‫? ״־‬
Обич която с нищо не е била полезна, е била празна.
I НиГоя обич «е е празна. Тя е капитал за този, които е
обичал, тя е златният ореол^К°Л° и Т
ио Ж Г Ж ‫—״־״‬ ИР‫ ־־‬трудна
пътека.
- Така ли мислиш?

то ще трябва да разреш , ™ ,‫ ־ ״‬т а с максимум обич.

Сгаиа. Но този себе си све-
Вратата се отвори и б ^ я х а , по бузите
жестга и красотата на [» . никога ‫ ״‬е я е виждал
no‫ ״‬X a T S a и п р и с в и видимо зарадван към нея.
3 ^ = = ^ Т = д а я м и л -

К“ г = = г г .г = к .- г с
 ‫ ״ * ״ ״‬° ‫ ׳‬-ли да ги

ва усъв^шен™ вми^то3Н“ Я^ ™ те^ с" аима™ " ‫־‬

Усетил как би се прибрал в р о д и н ^ Г ^ “‫ “י׳‬Не 6и

лилни0■■»0^ ^ " ‫ ״‬Д‫ ־״!״־>״ ־‬по неговите

би било у 2 £ £ Специалн0 по ‫™ *» ״‬трос не зная дали
- Защо?

богй и ^ а Гд°0ВбДРабОТа На Лалка•Тя Има интеР<‫־‬с• Той е

ползат™ ?ТШСа’ ” "* ТрЯбва да 33ангажира тебе. Ти каква
I£ " “ ‫־‬Толк°ва много научих от него
при ч з а д ^ о м Г ' ‫ י "״ ׳‬ХУбаВ° 33 СГ0ИШд0 “ ‫ “ ״‬BP‫־ ״־‬

стро;оЕм‫ ־ ^ ״‬оериш™Дие™чЯ
ер"°ГЛеДНа 01“ ‫ ־ ״‬За‫ ״‬° та*3
мата"сЯвор° “ ‫־‬Майче‫־ י ״ייי ״■־‬т‫ ־‬ми деца два-
рькагаТ “ 0SbPHa " ‫ ״‬Нег0• Той ‫״‬РОДМжаваше да милва
‫ ־‬Яворе, и ти ли мислиш като мама Кинче?
Аз още нищо не мисля, Сганче.
- Какво значи това?
в теб‫־‬Т0Ва ЗВаЧИ‫ ׳‬Че те °6и,ам ‫ ״‬имам абсолютно доверие

ва № ” ' шията “ У- т °* помил-

детинска гальовност коятг» чнала Да проявява някаква
гальовност, която му доставяше особена радост.

366
‫״‬Колко е разнообразен човек и колко различни същности
носи в себе си”, мислеше той.
Когато се прибраха в стаята, едва тогава Стана се сети да
запита дали са вечеряли. Да, вечеряли са. Лъчезар си е лег­
нал отдавна и навярно е заспал. Стана искаше непременно
да го целуне. И когато влязла на пръсти, сложи устните си
на челото му, усети, че е буден.
- Лъче - пошепна му тя.
Той не отговори.
- Защо мълчиш, знам, че си буден.
Той пак не отговори.
- Мама Кинче ли ти е говорила нещо?
Стана усети как клепките на Лъчезар трепнаха под уст­
ните й.
- Лъченце, мъчно ли ти е за нещо?
- Остави го да спи - дойде до прага на вратата Явор.
Стана въздъхна дълбоко, целуна го набързо и излезе от
стаята.
- Ти не си ли гладна, Сганче - запита я Явор, като видя,
че се съблича.
- Хапнахме набързо - отговори тя.
Явор замълча. Тя също разбра, че е по-добре тази вечер
да не говори за Йохан. Очите на Явор я гледаха така хубаво.
А на нея кой знае защо й се стори, че в устата й има горчиво
чужд вкус, от който трябва да се освободи. Как?
Тя се вмъкна в леглото и се сгуши в прегръдките на
Явор.
***

Явор очакваше, че като вземе изпитите в университета,

ще се почувства облекчен, освободен. Но макар да ги взе
много добре, а някои - отлично, не изпита никаква прият-
ност. Може би беше преуморен? Понякога Лъчезар спира-

:367
ше продължителен поглед върху него. Какво искаше да му
каже това дете?
Откакто бяха дошли да живеят в града, нямаха много
време да си говорят и сякаш всеки оттях забелязваше, макари
съвсем слабо, отдалечаване. Лъчезар се занимаваше в своята
стая, Явор беше зает с четене, ходене на лекции. Но когато
Явор срещаше погледа на Лъчезар, виждаше отразената
някогашна тъга, заедно с чудна доброта. Понякога в очите
му имаше загриженост. Може би душата му, душата на
някогашния посветен, отново виждаше опасността около
Стана? Но ако някога въпреки своите знания и сили не бе
могъл да я предпази, какво би могъл да направи сега, когато
съзнанието му може би е полупробудено?
Кдна вечер Лъчезар каза, че през лятото ще отиде на
село. Стана, която някога казваше, че не може да живее без
него, с охота се съгласи. На края на учебната година тя за
първи път не присъства на големия и за учениците, и за ро­
дителите празник - утрото и раздаването на свидетелства­
та. Явор отиде, но малко закъсня. Само мама Кинче беше
на първия ред и преля всичката си обич в очите, с които го
гледаше, когато той рецитираше ‫״‬Майце си” от Ботев. От
очите й се застичаха сълзи. Защо? Заради трагедията, която
навярно изживяваше това дете? Защо трагедия? Може би
всъщност нищо нямаше. Дано!
Лъчезар беше първенец не само в класа си, но и в цялото
училище. Явор го притисна силно до гърдите си и го целуна
по малко бледите бузи. Вкъщи мама Кинче му подари бяла
риза, Явор - албум с картини от Шишкин. А Стана? Забрави­
ла ли беше? За миг го гледа с широко отворени очи, после
бързо изтича в спалнята и се върна при него в стаята му.
- Лъченце, маменце, за твоето отличие - подаде му тя
кутийка с прекрасно стило.
- Откъде го имаш? - запита я Лъчезар, вместо да се за­
радва.

:368
 - То е за тебе, Лъчко.
- Не, не е за мене - равнодушно каза той. - Кои ти го

ДаД-Ч ичко Йохан, но аз го запазих за тебе. Вземи го!

- Имам си.
- Лъчко1- разплака се отведнъж тя.
Кой я гледаше през тъжните му прекрасни очи. Дете™
бешетошц « * » я гледаше е такава
- По-добре мисли, отколкото да плачеш слисаха ду

МИТ! За S да мисля? - пресуши Стана сълзите от очите

СИ.
: Огуша^Лвдксъ престани ‫ ״‬а приказваш глупости. Кой

ТИ 1Изведнъж стана нещо странно. Стаята и з ч е ^ п ш ш с н ‫־‬

я хладен ветрец. Стана се видя коленичила пред нозете н
иаттго но той я отмина мълчаливо.
Халюцинация! - помисли си Стана, като прекара ръка
по челото си. ‫ ״‬,
Но в същия момент някои и каза:
- Когато човек е на изпит, трябва сам да Р6^ ^ ‫־‬
чите си Но независимо от това ти казвам: будна беди. Не
заменяй Божественото за човешкото, защото горчиво ше

11‫ " ״‬t t l a се опомни. В стаята нямаше никой. Сгилото сто‫ ־‬-
ше в ръката й и като че ли я пареше.
- Какво правя аз? - огледа се тя като пробудена от сь. .
- Какво правя? И как може Явор да търпи всичко това. ‫׳‬Го
От преумора около изпитите
ли « С на Явор, чудно хубавите му черни °™■ *‫• ״‬
станали по-дълбоки. Лъчезар ядеше, навел глава над чин
ята си.
 - Яворе - заговори мама Кинче, - като изпратим Лъчко
на село и аз ще отида в Пловдив. Сестрата ме кани.
- Нали тя щеше с децата да идва тука?
- Щеше, но не е удобно.
- Защо?
- Така.
Стана я погледна. В очите на старата жена имаше гор­
чивина и печал.
- За какво пък тая стара страда? - повдигна се бунт в
душата на Стана, но миг след това наведе глава. Професорът
изпъкна в съзнанието й. Не беше ли той премного мил по
отношение на нея? Не отзвучаваше ли и тя в същата гама?
Не е ли хвърлило това сянка в сърцето на мама Кинче?
- Майче - обърна се неочаквано Стана към нея, - огор­
чила ли съм те с нещо?
-Д а.
- С какво?
- С това, че не се връщаш направо вкъщи.
- Това засяга само Явор и мене.
- Ако аз съм те обикнала като собственото си дете, за­
сяга и мене.
- Какво лошо правя?
- Засега, слава Богу, още нищо, но утре?
Стана я погледна учудено. Как можеше да й говори тя
с такъв наставнически тон. Кой й даваше това право? Стана
продължаваше да я гледа, а някъде дълбоко в нея се разтва­
ряше, пробуждаше нещо. Тя разбра: така може да говори
само майката, само тя може да има тази свобода/
- Майче! - вдигна се Стана от стола, приближи се до
Кина и допря лицето си до нейното. - Майче!
- Бъди благоразумна, Станке, и не трови сърцата на
всички ни.
- И твоето ли, майче? - гальовно потърка бузата си с
нейната.

370
 —И моето, разбира се.
—Много се радвам.
: н Г ч е Г и 4‫ ־‬си такава лоша ‫ ־‬мене. С татко

П‫ ^ ״‬и Г л :” к ^ ‫ ״‬направил‫ ־‬-

_Зато?
_ Защото нямаше да е в тъмнина сега.
- Нима е в ™ н и н а? ействягелносгта поняко-

та . Ж : S «‫ ״ • ־ ״ ״‬° “ ‫״‬
и насебс‫ ״־‬Д‫ ־‬Р‫™ ־ ־ ״‬ ^ ‫ ״‬английски.
- На английски ли? Не съм те видяла.
- Не тук.
- В службата? тттплж ителен поглед
Стана пламна. Лъчезар с р че през 0ЧИте му я
^ 1 т о е‫״־‬Иког‫־‬Т 6 ‫־‬а видяла в съня си, п‫־‬с‫ ־ ־‬г‫־‬иият, и сведе
поглед. ‫ ״‬ии‫ ״‬р _ ‫ ״‬бърна се Явор към нея,
- Остави я сега, мама Кинче Р
‫ ־‬Н1Кан Г ‫«־‬ Г и ‫ ״‬Г ‫״‬°‫״‬коя, само може би въпро­
СЪТ ми беше неуместен.^ се д0 - Че съм
‫ ״‬р‫־־־־‬Г Г Г ^ ‫ ״ ״ ־ ״ « ״‬яа един болен? Какво лошо
нмавтова?^‫^ ־‬ ^ четеше, н0 МНОго бързо го за-

6‫ ״ “ ״‬Татко професор ли? Не съм го забравила, но какво да

ппавя не е вече в този свят.
Р _ И ти потърси друг болен, от т03и“ ' от0 повта-
р ям ^и “ н ^ н Т^ Г ^ к ‫ ״‬тряб‫־‬а д аз’аиълни

с нещо живота си.

371
 - А ти с какво го запълваш?
- С учене. Явор как учи в университета? Няма ли там
млади момичета? Не идват ли тук колежки да го питат за
нещо или да им помогне в чертежите?
- Затова ли ги каниш, за да сте реванш? Но твоята рабо­
та е съвсем различна от неговата.
- О - извика болезнено Стана, - не знаех, че си толкова
засегната. А се показваше така благородна.
- Да, много съм засегната, Станке, защото днес сте още
тримата семейство, а утре?
- Престани, моля ти се, не говори поне пред детето!
- Сега няма деца, Станке, ти по-добре знаеш това. Но
все пак, ако Лъчко е дете, трябва най-много ти да поми­
слиш за това. Знаеш ли какво ми каза той? ‫״‬Мами не дойде
на училищното празненство, защото не иска да остави чи­
чко Йохан сам!”
Стана се обърна към Лъчезар. Преди той да успее да
наведе ниско главата си, от очите му се отрониха две сълзи.
Колко отдавна не е плакал Лъчезар! Така е виждала да се
отронват сълзи от очите му, когато беше малък и беше на
село.
Явор погледна мама Кинче. Очите му казваха: ‫״‬Излиш-
но е повече. Ако тя иска да разбере, ще разбере от това, кое­
то вече й каза”. И наистина като че ли разбра. Няколко дни
Стана се връщаше от работа направо вкъщи. Първите два
дена беше в добро настроение и подреждаше с усърдие мал­
ко занемареното си домакинство. Имаше приятна, добра
атмосфера. Говореха къде ще прекарат лятото. Абсолютно
не на село. Най-добре на екскурзионно летуване. Явор се
съгласяваше на всичко, макар за него да би било крайно
уморително.
- Да отидем на Рилските езера - предложи Лъчезар, -
чичко Филип казва, че там било много хубаво.
- Стига му на чичко ви Филип, дето всяка неделя ви
води на Витоша. Освен това, Явор‫ ־‬, ти си студент, аз - чи­
новничка и знаеш сега как гледат на тя*.
- На кои тях?

Стана беше отишла толкова дштече, желаеше да

™“ ‫■־ ״‬ ‫ ״‬S r r r ■ ‫־‬

ходил с учениците и им Оганче? - запита я ласка­
—А ако аз поискам да отид ‫ל‬ ■
во Явор. ‫״‬
- Ти иди, аз няма да дойда. нег0Вата любима

“ ‫ !״ י‬I ™ Г а Г в о Т н ^ ‫״■״‬. Стан,‫ ?־‬- продължи Явор с

ММ- 0Щ еотиданя‫ ״‬ъде• Може да се

зия в чужбина. Имам спестени пари, ще ми
- С Балкантурист ли? всички, защо поне
- Ще видя. Ако не можем да отидем всички, з<иц
един да не отиде?

Вечерта Стана се върна в мрачно ^ о т а ^ т о ^ б е ш е

погледна с обич, но тя из^ много. Трябваше да
казаларешение^ш т о и ^ щ е м и ^ еше ^ При су.
се помогне на Стана, но к у очерга в трептяща
т р е н ш а т а м о л ^ а о б ^ зъ 03н0, съсредоточено^
светлина, но о ч т е ВД го Д^ ^ ^ Л[ИН0 негова
Какво искаше Да каж • т зпеши? Но каква беше тази
задача и той трябваше д Р Р® което той като
задача? Да върне отново ана к ^ ОПОМдИ заради самата
никога така да се търкаля, мъчно може
нея? ‫״‬Камъкът, които е започнал да f
да се спре”, помисли Явор. Но нима Стана беше вече камък,
който се търкаля? Не, Стана не беше камък, тя беше жив
човек и ако той поговори с нея, ако може да й светне, ще
види накъде иска да върви тя.
- Станче - заговори й ласкаво той, - взел съм билети за
опера, за утре вечер.
Тя се спря всред стаята, погледна го и каза тихо:
- Не зная дали ще мога да дойда.
- Защо?
- Лалка ме помоли да я отменя за малко.
- Станче, не е ли време да поговорим по-сериозно върху
тези така чести услуги, които й правиш?
- Ти не правиш ли услуги на твоите колежки?
- Мисля, че има малко разлика.
- Разликата е само в подозрението ти.
- Нямам ли макар и съвсем малко основание? Ти пред­
почиташ да отдадеш свободното си време на него, вместо да
дойдеш вкъщи, макар да знаеш, че те чакам с нетърпение.
- Когато съм свободна от смяна, а ти си в университета,
аз също стоя тук и те чакам.
- Със същото нетърпение ли?
Стана не отговори.
- Станче, самият факт, че ти делиш времето си, съзна­
нието си, грижите си между мен и още един страшно гор­
чи.
- Защо горчи? Ако има горчивина в тебе, тя е от егои­
зъм.
- Може, но семейството е построено върху известни
принципи, които погледнати от една страна изглеждат его­
истични, а от друга - хигиенични.
- Какво искаш да кажеш?
- Че съществува физическа, сърдечна, духовна хигиена.
Спазването на тази хигиена - чистотата, е една необходи­
мост и тя в никой случай не може да се нарече егоизъм.
 - Трябва да ми кажеш кой от тези видове хигиена -
чистота, не е спазена от мене, отивайки при един болен, от
когото вземам уроци по английски.
- А защо престана да вземаш уроци от другарката Ан­
тонова?
- По много причини, но най-важната от тях е тази, че
тя ще отива при дъщеря си в Италия и самата тя усилено
изучава сега италиански.
- Самият наш разговор, Станче, показва докъде са стиг­
нали отношенията ни. Не намираш ли, че е настанала ня­
каква промяна, и то съществена?
- Щом човек живее, промените са неминуеми, дори по­
някога са необходими. Защото цял живот все едно и също:
от къщи на работа, от работа вкъщи, това просто убива. А
понякога на човешката душа трябва простор, да разпери
крилете си, да лети.
- А като ходиш при този чужденец, летиш ли?
- Може би. Първо, изучавам много бързо езика. Радвам
се, когато той говори и аз го разбирам. Това внася нещо
ново в мене, едно леко проветряване на застоялостта, в ко­
ято съм живяла толкова години.
Явор я погледна. Стана ли беше това? Възможно ли е
да се е променила толкова много? Или може би наистина
не я е познавал? Стори му се далечна, чужда. Нима заради
нея някога е убил брат си! Или през хилядолетията се е
променила толкова много? Той е носел нестихващата обич в
сърцето си и всякога, през всичките им срещи в различните
превъплъщения е бил готов на всичко за нея. Някаква ръка
беше стиснала сърцето му и той трудно дишаше. Излезе на
балкона и се облегна на рамката на вратата.
А все пак в този живот бяха почнали така добре, с тол­
кова обич, красота. Може би грешката беше в него? Той за­
боля толкова рано, а Стана беше млада, хубава. Може би на­
истина този живот е съвсем еднообразен, убиващ? Ако това
 отиване при този болен я радва, има ли право да й отнеме

‫־־‬Г Г ^ Г ‫ “ " ״‬0™ ‫ י‬0 4 ‫ ™ ״ ״‬щ ■Н астина, това

за я ^ Т ‫ ״‬Т пр‫־‬ш° ще иска ■‫ “ ״‬ж т о т да мисли само
кон нТ можр ™^ Ч°ВеК “ 060■46‫ יי‬и “ ■*какъв външен за-
н не може да я принуди да прави това, което тя не иска
щ Г д ^ ~ хората, кой има право да им л отнема?
‫> ״‬г1 Щ Даде билетите на Лъчезар и мама Кинче нека те
~оворене
Т е ° ие излишно.
Т И’ш нГЛ Ще тя
Ако в Ю “обичта
~ го обича, п0~ ще
■ я пази и
Рм Г я \ НеГ0) Т Не Г0 °би4а‫ ־‬ниЩ° няма смисъл
Мама Кинче беше на друго мнение.
Има хора - казваше тя - които трябва да се дъпжят

« S S r T" Z T 6MaT с д06рината иа *°р‫ ״‬а -

ж ^ Г 0Т = : ^ Т ^ м “
говори, да и светне, за да види накъде иска да въови Но "
прави?16 да 6"^‫י‬6 " 1* * ‫י‬М0же би всъщност тя нищо лошо не
^ В този момент някаква горчива струя се вля в сърцето

‫^״־‬ е^ стнт ‫־‬Т о Г ‫ ״‬са , г а‫ ״ ; ״ ״‬г: ! ;й т а

сгои тъжна край мене, да се чувства в кафез. Д
но се ш Т н » Т Га’ 33 Д3 при 013,3‫ י‬и й каже това,
з в е ^ н ^ ^ о л Т 16 СМИСМ• ®1« ™ 3‫ י‬Дмбоко и погледна
тове бяха ‫ ״‬т ‫ ״‬Т ° светове‫ ׳‬колк° безбройно много све-
тове бяха над него. И там може би имаше големи, светли съ-

376
щества, които, както казва Учителят, не знаят какво е зло,
лъжа, измама, които живеят в любов, красота, светлина!
Изведнъж му се видя толкова дребнаво желанието да
ограничи Стана, да я задържи за себе си. Нека бъде свобод­
на! Ако за нея отиването при този човек е разнообразие и
осмисляне на живота, за него има толкова много светове,
населени със светли същества, с които той би искал да вле­
зе в разумна връзка. Една от звездите трептеше с особена
свтлина и ставаше все по-голяма, лъчиста, прекрасна. Може
би и там имаше разумни същества? Може би имаше едно
същество, което като него стои в звездната нощ и гледа не­
изброимите светещи тела? И колко интересно, колко чудно
би било да би могъл да влезе във връзка с това същество.
Ето това би искал той! Явор се поизправи. Отново стреме­
жът му да проникне в другите светове, да разработи духов­
ните си сетива, чрез които би могъл да влезе в досег с го­
лемите светли същества, лумна с голяма сила в гърдите му.
В същия миг приятен хлад погали челото му. Някой избър­
са звездите по небето и огромна светеща ръка със светещи
букви написа: Бог е любов!
- Какво правиш тук? - чу той гласа на Стана, но не можа
да й отговори веднага, вгледан в трептящите в златна свет­
лина букви. После въздъхна дълбоко. Отново светеха звез­
дите.
- Ти ли си, Сганче? - можа да проговори той.
- Защо стоиш тук?
- Гледам звездите.
- Прибери се да не настинеш.
Стана се грижеше за него, беше близко до него, но той
не преметна ръката си през рамото й. Стори му се, че е сам,
съвсем сам и че там горе, в онази едра, трептяща звезда има
същество, което му е по-близко!
- Няма ли да се прибереш? - запита го тихо Стана.
- Да, сега ще вляза - и той мина край нея, отивайки в
кабинета на професора. Там отвори една беседа наслуки и
зачете: ‫״‬Ако изпаднеш в отчаяние и се почувстваш изоста­
вен от приятелите и познатите си, не търси причината вън
от себе си.”
- Точно за мене - помисли си Явор и зачете по-ната­
тък.
‫״‬Отвори сърцето си за хората, за своите близки, гледай
на тях като на любими същества и веднага отчаянието ти
ще се смени с радост. Мъчно се постига това. Вярно е, това е
опит само за герои, които лесно могат да излязат от личния
си живот, да влязат в духовния и да се разширят. Духовният
свят е основан на пълна хармония. Там няма несъгласие,
противоречие. Следователно, ако искаш да излезеш от жи­
вота на противоречията, влез в духовния свят. Само така
ще познаеш любовта. Само онзи люби, който е надраснал
физическите условия, който е господар на себе си.”
- Ето моят път - вдигна главата си Явор, - колко ясно
ми го посочва Учителя. Дошло е време да проверя себе си,
да видя силата на моите стремежи, висотата на моите иде­
али.
Той отново сведе поглед и зачете.
‫״‬Под любов не разбираме физическите преживявания,
чувства, но нещо високо, което надминава възможности­
те на физическия човек. Никой от съвременните езици не
може да предаде съдържанието и смисъла на Божията Лю­
бов. Да живееш в тази Любов, това значи в един миг да ти
се разкрие целият свят с неговата наука, философия, изку­
ство, музика.”
- Това желая - прошепна си Явор, - това е идеалът, към
който се стремя! Тогава какво значение би имало за мене
къде е била Стана, с кого е разговаряла? Всичко това става
толкова дребно, незначително. Да навляза в Любовта, в Го­
лямата Необятна Любов, която крепи и дирижира Вселена­
та, и да се слея с всичко. И потопен в тази Любов, изпълнен
с тази Любов, пред мене тогава ще се разкрие целия свят с
безкрайната си красота. а ‫ ״‬пягтр
Който живее в Любовта, зачете отново Явор, той расте
и се развива правилно. Любовта е единствената сила, която
може да направи всичко, което човек пожелае.
- Да възвърна изгубените си сили и възможности, кои­
то съм имал - помисли си Явор и повдигна глава, защото
почувства, че има някой в стаята. Ру го гледаше с тъжен по-
гл Х защ о ? Явор веднага стана от стола и се вгледа в очи
ня Pv които му казваха:
_ д а искаш да възобновиш силите и възможностите, к -
ито си имал, е твърде малко, твърде земно.
- Малко ли?
- Да, съвсем малко - поклати глава гу.
Отведнъж Явор разбра и просия.
- Да се свържа с Бога и да му служа.
- Тогава всичко ще имаш - преля светлина в очите на
Pv - но ти все още Го търсиш с ума си и в твоето съзнани
са силите и възможностите, които си имал. А зад тях е лич-
н о Г к о е т о понякога се крие даже в стремежа на човека
към съвършенство.
Сянка премина през сърцето на Явор.
- Не те упреквам - бликна обич в очите на Ру.
- Знам, но е жалко, че не съм се справил още с лично­

- Не се бори, а пусни любовта в себе си!

- Аз мисля, че в сърцето ми има само любов.
Очите на Ру се озариха с чудна светлина, в която сякаш
Явор потъна. Той усети, че се изпълва с fc3K^ H0
чувство, което се разширява и същевременно ммият Явор
се вглъбява н достига до някаква същност в ™‫“ י‬
затрептява като искра. Тази искра става голяма, голяма и се
като чудно мека светлина по цялото му същество.
и 7 т™ и красета той чувства Стана като свое дете и там

=379
онзи чужденец не му е далечен и чужд, а близък, роден.
- Това е може би Любовта - помисли си Явор - да оби­
чаш хората, изключил своето его.
Ру се усмихна и от тази усмивка стените на кабинета
изчезнаха. Чудна ведрина облъхна Явор. Мирис на бор, на
гора, на треви, на цветя изпълваха въздуха. Вървеше по ня­
каква пътека. Развиделяваше се. Първите лъчи на Слънцето
огряха върховете на планината. Чу се химн, изпълняван от
много хора. Явор повдигна глава. На отсрещния хълм стое­
ше изправен човек в светлосини, дълги до земята одежди,
препасан със златен колан. На главата му имаше венец от
рози. Явор го гледаше и някакъв далечен спомен се пробуж­
даше в него. Къде и кога го беше виждал? Излизащи като
от самия въздух се изправяха край човека със светлосините
одежди фигури, облечени в светложълти тоги, препасани
с бели колани, впили поглед към изток. Без сам да разбере
как, Явор се намери между тях и се видя в жълта до земята
дреха. Като се обърна, срещна очите на този, на чиято глава
бе венецът от рози.
- Не можеш да обичаш земята, ако не обичаш небето
- говореше той, - защото не можеш да помогнеш, ако не
знаеш. А за да знаеш, трябва да черпиш от съкровищницата
на знанието, сам или чрез други.
- Разбирам - промълви Явор.
- Разбрал е този, който е приложил.
С всичката си душа Явор разбра, че е пред някакъв из­
пит. Спрелият за малко хор започна отново. Цялото съще­
ство на Явор се изпълни с музика. Беше му толкова неизка-
зано хубаво, че притвори очи. Когато ги отвори, видя се в
стаята, седнал на стола. На прага на вратата стоеше Стана.
- Няма ли да се прибереш в спалнята?
- Сега, Сганче - отвърна й той, а мелодията, която бе
слушал, беше все още в него. Той стана и тръгна към спал­
нята. По-рано той би разказал на Стана за преживяното,
но сега нямаше смисъл. Наистина ли дойде време всеки да
бъде в своя свят?
***
Яиоо заведе Лъчезар на село и когато се върна след една
мЯмя Кинче я нямаше. Отишла в Пловдив. Но
товГкоето порази Явор, беше, че тя беше заключила спал­

НЯТа *Кога е отпътувала? - запита Явор Стана.

- Н ^ярно завчера- Когато се върнах ‫ ־‬къщи, не я 3‫־־־‬-
рих.
- Кога ще се върне?
- Не зная.
- Не говорихте ли?
- По този въпрос не.

: ‫ ־ ־־‬работи- “
не я засягат. Ще ми чете морал. Откъде накъд .

" ^ - 0Може би с правото на любовта, която храни към тебе.

- Любов! Каква любов? Старовремски, еснафски разби

РаНИЯИмаш право. Голямата любов не ограничава. Тъкмо

затова Бог е Любов, защото ни оставя свободни.
- Ти и тя представлявате две крайности.

- Защото ти си престанал изобщо да се интересуваш от

о ГГ.СТ ‫׳‬та рр тгпр там дето съвсем не е за нея.
! ‫ ־‬Може би и‫ ־‬е имало момент, когато да не съм се ин-
теречгсал^оттебе^ ^ висшите сфери, и то толкова дале­
че, че сякаш те няма.
- За да си свободна.
Стана го погледна продължително.
381
 - Иначе страдал бих много - допълни той.
- Значи не ти е безразлично дали съм при тебе, или не.
- Ти знаеш това.
- Понякога не зная. Понякога съм съвсем объркана. Как­
во стана с мене? Откъде се отклоних? Или може би аз не съм
се отклонила, а тази същност е била в самата мене и само е
чакала подходящ момент, условия, за да се прояви? Задръж
ме, Яворе, притисни ме до гърдите си, не ме пускай.
- Сганче, дете мое! - прегърна я Явор. - Да не те пускам,
но не би ли страдала повече?
- Не зная, никак не зная, Яворе, как се привързвам към
хората, особено към някои. Чувствам ги близки и ми е така
приятно да разговарям с тях, а после страдам.
- Защо?
- Заради тебе. Ако не си ти, Яворе, ще умра. Така не
мога без тебе. Но ми се иска да играя, да танцувам, да се
движа между весели хора. А вие всички сте болни, стари,
със счупени ръце и крака. Професорът само мечтаеше, ти
се стремиш към съвършенството, което за мене е далечно,
чуждо. Впрочем не е съвсем далечно, аз не искам да съм
несъвършена, но искам да живея, разбираш ли, искам да
живея с всяка клетка на моето същество, искам да бъда от­
несена от живота, да умра от щастие. Понякога се питам
аз ли съм детето, аз ли съм малкото момиче, девойката от
село? И като се вгледам дълбоко в себе си, виждам, че съм
все аз, защото и тогава, и сега съм обичала вихъра на жи­
вота. Тогава ти беше този вихър и аз бях щастлива, защото
бях в него.
Явор я гледаше и слушаше съсредоточен. Стана наисти­
на се бе променила или по-право изявила своята вътрешна
същност. Тя изразяваше своя душевен мир така добре, как-
то никога. Културата на чужденеца ли й е повлияла, или е
била само условие?
- Какво искаш от мене, Сганче? Това ли да си сигурна,
,е винаги, когато се обърнеш, ще ме намериш до себе сн? В
това можеш да бъдеш уверена.
- Но ще те намеря различен.
I нете виждам?Ти пред очите ми се проме-

и*™: Търся от кое поле бих могъл винаги да ти бада поле-

3еН - Не искам да си ми полезен, а да ме обичаш.

- Бих ли могъл да ти бвда полезен, ако не те обичам?^
Поизнай Яворе, че ако ти не бе срещнал Ру,
J K £ ‫ ״‬не разговаряш с Филии, ти би бил
съвсем друг.
- Тогада^иби бил човек, само човек, както всички дру-

И когато се върнеш късно, да се скарваме?

I Може би ше ЙД ‫« ״ ־‬-добре д‫ ־‬се скараме, тогава бих
видяла твоята ревност, твоя огън. а не
- Много пъти съм горял на този огън, Сганче, и сега н
липсва, ио ти Ге
Г а м ^ к а ^ 0АкоАд»Г н‫״‬°н ‫־‬Ш‫ ־ ־‬а тебе ‫ ־‬необходимо,
защо да ти го отнемам?
- И си готов да ме оставиш?
- Не съм аз, който ще те остави.
- А аз ли?
- Не съм допускал още това в съзнанието си.
- А ако те оставя, ако отида в чужбина на екскурзи .
- Като душа ти си съвършено свободна - пребледня
Явор.
- Чнярх че така ще ми кажеш.
- Иди, поразходи се, виж света, чиито ши■™‫ « •״‬ма‫־‬
мят, както пеперудата се мами от пламъка на свещт ...
 - И ще изгори крилата си ли?
- Дано не стане това!
- Дано не става това - повтори в себе си Стана, - а ако е
почнало да става? е
Наистина ли е почнало? Не, не още. Това, че чувстваше
зн— наи Г т ТНОСТ °Т ПРИ™ Т0 - Й охаГо“
*Z ™ I T Тя виждаше нетърпението, с което я беше
аквал. Казваше и, че всяка минута без нея му се струва
тъмна вечност. И как стигнаха дотам, че той да има св5ю-
дата да и го каже? Съвсем незабелязано.
Свикнала да услужва на стария болен професор, тя ус-
течение^а впе ° 50ЛЯМ0 внимание и деликатност. С
Т Т 1 Времето неините грижи му станаха необходи-
на нег0 ‫ ?™־‬Понякога той беше мрачен, затво­
рен. Това и тежеше. В такива случаи тя си тръгваше веднага
Ногюглр' Че/ ° И ИСКа Да сам- може би в скръбта си.’
п м м Г 6Ра3бра’46 настроението му е било мрачн<Тзащото
‫־‬Т Г Г муГръка
здравата ™ искаше
' ‫ ״‬ДО
даКВДе Щенейната,
хване сти™е но тя
Понякога
още не
е позволила. Когато случайно се докосват пръстите им тя
усеща трепета на неговите. Тогава пламва от смущение а
той я гледа смаян. Такава чистота никога не е ср еГ аГ
н я м ^ ‫־‬£ Г К° ‫ ׳ ״ ״ ״‬К° ГаТ0 013,13 “ “ Р™ ■‫•״י ™״‬. Явор го
не знаеше Ч е Х Т * НЗЛеглото и гоРко пла*а- Защо?Сама
не знаеше. Чувстваше се сама, страшно сама. Йохан беше
получил писмо и снимки от своя братовчедка и ™ т ш х к а
от юношеските години, йохан обясни на Стана че М?ои
братовчедка му, била най-доброто същество, което е с р е Х
в живота си. Обичала го извънредно много и била готовата
всички жертви, само той да е щастлив. Макар с три години
да е по-млада от него, винаги показвала мъдрост,Надмина-
‫־‬аша неговата. Омъжила се преди 5-6 г о д и н Х о Х Г Х
починал при автомобилна катастрофа. ^
- Като Вашата съпруга - каза му Стана.

384
 - Странно - замисли се той, - досега не бях помислял за
това съвпадение. Мари има тригодишна дъщеря, прекрасно
дете, като майка си.
Тъмен облак премина през сърцето на Стана. Не искаше
повече да стои при него, искаше да си тръгне. Но преди да
си отиде, му каза страшна глупост:
- И като се върнете в родината си, навярно ще се оже­
ните за Вашата братовчедка. Нали?
Той я погледна изненадано, после леко присви очите
си и каза:
- Още не съм мислил за това, но може би тя би била
най-подходящото същество, защото неизказано много оби­
ча децата.
- И Вас.
- Да, това вече казах.
Защо се стори на Стана, че някой й удари плесница?
Какво правеше тя при този човек? Защо й се стори, че е ока­
ляна, омърсена? От какво? Глупости! От нищо! Или може
би чувстваше срам? Но от какво? Всъщност нищо лошо не
беше направила. Защо плаче тогава? Оскърбена е. От как­
во? От това, че там, далече, в неговата родина едно момиче,
една жена го обича? Та какъв й е той? Ревнува? Но защо?
Нима е стигнала дотам? Глупости! Обидена е. От какво? От
погледа му, от усмивката му? Не, няма повече да отиде при
него. Нека отиде при братовчедка си, нека тя го гледа! На­
истина, защо той стои тук? Веднъж беше й казал, че му е
страшно тежко да си отиде. Би се чувствал страшно сам. А
братовчедка му? Може би само тя го обича, а той изобщо
никога не я е обичал?
Сълзите на Стана пресъхнаха. Но защо мисли за всичко
това? Глупости, глупости, глупости! Най-добре е да не се
среща повече с него. Той ще си отиде, тя ще си остане тук.
Слава Богу, че не му е позволила да хване дори върха на
пръстите й. Но какво значение има това, когато тя едва ли
 “ по УлиЧите>за да отиде по-скоро при него’ Нима
не вижда ускореното й дишане, когато влезе в с г а т а
му. И само от бързането ли е то? Нима и от нещо друго’ И
какво може да и предложи той? Веднъж й беше казал че
когато оздравее, ще я повика в своята страна и ще я разведе

Mow. JJ°6pe> 0тдавна е махнат гипсът от нея. След седмица

може би ще махнат и този от крака му. И после... после той
ще си отпътува. При един разговор той беше попитал Сга-
‫ ״‬Г ™ С НеГО■Т0Й ‫״ » ״ ־‬
Т Я& свела °чи• бУ3ите й бяха пламнали
й попети и Z ПОГОВОри с Яв°Р> и» сигурно той няма да
“0Z ™ т» СаМа на отгов°Ра Явор няма да й
в нея?41* ЛИ' тк 0е друг0 ‫»"■ ״‬ество говореше
Но какво лошо има в това да отиде и да се вгоне? п!»
види 4уждитестранн, през конто щеминет И Z o tZ
ли. Смешно! Много по-добре би било ако отпътуват с Явор
M 0Z 6“ бИЛа ПМНа н ° 3асета • 0 2 Z н е Г
кога й се J 3 ‫& ״ ״ ״‬Н6Я В6Че Се 11^арьщ а в мъка. Поня-
ога и се струьа, че тези далечни страни я викат, че там я
чакват стари приятели, компании, които тя е оставила за
малко и сега отново ще се върне при тях.
Може би това е миналото ми - мислеше си Стана
" ‫ ״‬° ‫ ״‬е тегли сега. Може 6и тези компанВ“ е ‫ “ » ' ״‬а'та
Z Z ? H 0 Z ВПОДСЪЗНаниет0 «и и аа се поддавам на тех-
ли?А f ‫־״‬ °ТВДа сега' “ е™ намеря ли? Ще се познаем
се vc Да ™"03НМ ‫ ״‬срещ?а’ какв0 ‫«״‬е правя? Няма ли да
се усмихнат един ден като Иохан? А може би тя погрешно
чж 7? н Т а УШИВКата МУ? А неговото нетърпение, когато я
чака? Неговият отправен към вратата взор, който тя среша
когато прекрачва прага на стаята му? ’
ддзп опомни се!” 4 ‫ ־‬У съвсем ясно Стана гласът на
мама Кинче и трепна. Обърна се, вратата беше затворена.
386
Това бяха думите, които жената на професора й каза при
последния им разговор.
- От какво да се опомня? - бе я попитала Стана.
- От опиянението, в което изпадаш. Разбери, говоря ти
от обич. И зная, че ще се опомниш, но дано не е късно. По­
мисли си с какво искаш да замениш Явор.
- С нищо не искам да го заменя!
- На път си да го замениш, Станке, но от това само ти
ще загубиш. Ти сама си ми разказвала, че в едно от минали­
те ти превъплъщения си водила страшно разгулен живот,
нима сега искаш да го повториш?
- Мисли какво говориш - викна й за първи път Стана.
- Аз мисля, но ти мисли, много мисли! После ще пла­
чеш и ще се късаш за Явор. Знай: когато кристалната чаша
се счупи, тя може да се залепи, но никога няма да бъде вече
такава, каквато е била. И от това само ти ще страдаш. Но си­
гурно пък страданието ще бъде за най-голямо твое добро.
- Ти започна да пророкуваш.
- Ако ти си на моето място, също би могла да кажеш
това, което казвам аз. Малко повече съм живяла и видяла
от тебе. В човека има едно естество, което се увлича, и ако
не го спреш овреме, може да те отведе в пропастта. Ако не
можах да спра Илко, то поне тебе да спра.
- Какво ще го спираш, той нищо лошо не е направил.
- Откога го познаваш ти? От последните му години,
когато сърцето му всяка минута можеше да угасне. А и аз
не го познавах всъщност до неговото разболяване. Тогава
научих неща, които ми разкриха живота ми с него в друга
светлина, но много, много късно. Но и да бях узнала по-
рано, толкова много го обичах, че надали бих била друга,
освен такава, каквато бях. Явор също те обича, търпи, както
аз търпях - поне да е при мене, поне да го виждам.
- Но Явор не прави нищо с цел да ме задържи за себе
си.

387
 - И много добре прави.
- Защо ме мразиш толкова много?
‫ ״ ״‬Г *1е те мразя’ н0 те съжалявам. Жал ми е, че ти самата
не се обичаш достатъчно, нито пък мислиш за п рекратете
дете, за което би ти завидяла всяка майка
- И ти?

мое дете!3314010 * “ тази‫ ־‬която 061”‫«־‬ах и считам за

- Затова!
Зетова‫ ׳‬еС такава
т ™ Г болка
Т ШТаКа? 3 ‫ ־‬аСМстрогост
и с такава Я се ” 9,00‫י‬
може°™
даа-се
говори само на човек, когото обичаме. сг може да се
мене.И Я°°Р Мв 061,4“‫ י‬Н° * ВИНаГИд06ьр‫״״» ־‬мателен към
- Неговата задача е една, моята - друга Майката имя
право да е строга, за да спаси детето си 3
спасявана1“ “ “ ™ 6'Iar0OTpHa’ н0 ««сля, 4‫ ־‬се касае за

п р е д и ^ Г т^ и Г “ 3 ‫ ״‬5® ™ ‫ ״‬адад*0«‫ ־‬да « ‫ ״‬P‫־‬W ‫־‬W,

- Излишно!
А всъщносх излишно ли беше? Нима Стана не обичаше
ненаказано много Явор? Но защо е това раздвоение в ж я?
Н и т е достигнало дотам? Не, не е възможно да e ”Sca да е
достигнала дотам. А Лъчезар? Квде е Лъчезар? Тя почти го
бе забравила. Никога не е било той да отиде на село и да не
пише веднага. А може би има писмо долу в к у т и я т а ^ тя
Г ‫״‬Г ™ ~ в " ‫— ״״״‬ тя се c Z Z Z 3e

80^ ‫״‬ ‫־‬Р6• ~ втурна се тя към него и го прегърна поели

ои да успее да снеме раницата си. - Къде беше? ? ’
- На Витоша. '

прззи‫ ״‬, ^ : ^ • П0НеЖе 1* 60™ 1‫ ־‬Забравих‫• « ׳‬

ГПЯЯЯTTYKruav ловя

388
 - И после се срещна със?
- В автобуса имаше няколко сестри и братя, които оти­
доха към Бивака, а аз тръгнах към Присоите. Преди тях има
една огромна поляна с милиарди нацъфтели цветя.
- Цветната поляна ли?
- Не. Тази е непосредствено преди Присоите. В края на
гората и началото на поляната има една малка хижица, чие-
та и хубава като бижу. Но поляната е по-хубава от всичко,
защото е тиха. Малко хора я посещават. На юг и изток се
открива широк, далечен хоризонт, а на запад и север са ска­
листи върхове и вековни борови гори. Приказно хубаво.
- Радвам се, че ти е харесало. И само там ли остана?
- Не, отидох и на Присоите. Там имаше доста сестри и
братя. Заварих ги точно когато четяха беседата.
- Филип там ли беше?
-Да.
- И говорихте ли?
- Естествено. Заедно се върнахме.
- Напоследък той не идва.
- Идва, но не се е случвало да го завариш.
- Гладен ли си, Яворе?
Явор я погледна продължително. Колко отдавна не
беше го запитвала така!
- Да, Оганче. Навярно и ти не си вечеряла.
- Не съм. А какво си говорихте с Филип?
- Интересува ли те?
-Да.
- Това ме радва. Той е направил много хубави извадки от
беседите на Учителя върху различните отрасли на науката
и изкуствата и ги систематизира. Например в една тетрадка
вписва само окултна медицина, в друга хиромантия, в тре­
та - астрология. Има тетрадка, в която специално вписва
отношението на човека към природата и на природата към
човека. Така например Учителят казва, че с всяко вдигане
на ръцете сред природата човек влиза в контакт с живите
сили в природата и черпи от тях. Това е много чудно, нали?
Колко малки и дребни неща наглед, а колко важни! Ако
човек ги прилага и използва съзнателно, ще има и съответ­
ните придобивки.
- И за какво ще ти бъдат?
- Как за какво? Както човек изучава буквите, цифрите,
за да може чрез тях да изучава разните отрасли на науката,
така има смисъл да изучава известни закони, чрез които
може да влезе в досег с природата, за да я изучава по-де­
тайлно. Освен това самото учене осмисля, запълва човеш­
кия живот.
- Аз сигурно съм много объркано същество, Яворе. Оби­
чам движението, музиката, ритъма, разнообразието, бих ка­
зала многообразието на живота, но не ми се учи.
- А английски?
- То е съвсем друго. Професорът ме накара, нали мечта­
еше за пътуване, а без знаенето на чужд език накъде?
- Няма значение кой те е стимулирал, Сганче, важното
е ученето. Природата все намира начин как да накара човек
да учи.
- Но изобщо не намираш ли, че много се променихме?
- И е естествено.
- Само може би в различни посоки. Аз обичам обикно­
вения живот, Яворе, а ти... Впрочем не съвсем обикновения
и тъкмо затова понякога не мога да разбера себе си.
- Това е най-мъчното. Но не трябва да се измъчваме, а
да учим и един ден, когато имаме повече светлина, ще про­
никнем по-дълбоко в себе си и ще се познаем по-добре.
- Дано! - отиде Стана в кухнята да приготви вечерята,
но след малко се върна.
- Яворе, ела при мене, че не ми се седи самичка.
- Идвам, Сганче. Тъкмо мислех да дойда да ти помог­
на.

:390
 - Ах, Яворе, понякога ми е страшно тежко.
- Защо, скъпа моя?
- Не ме оставяй сама, Яворе - притисна се тя до него,
- не ме оставяй! Страх ме е. От всичко най-добре ми е кога-
то съм при тебе. Но защо човек е толкова различен? Защо
носи в себе си толкова разнородни същности? Защо веднъж
е един, а друг път е друг? Защо не е еднакъв?
- За да расте.
- А ако пада? ‫״‬
- Учителят за такъв случай е казал: които падне, да ста­
не, да се отърси и да продължи пътя си.
- Но ако така лошо е паднал, че не може да върви.
- Други ще дойдат да му помогнат.
- Ах, Яворе, помогни ми!
- Винаги, гълъбице моя!
- Боже мой, защо не съм винаги такава, каквато съм
сега?
Явор се вгледа в главата на Стана, сложена на гърдите
му. Клепките на притворените й очи потрепваха.
Той се наведе и ги целуна.
***

- Брат, Вие откъде сте?

- От София —отвърна Явор и погледна възрастната сес­
тра. Очите й, бистросини, го гледаха майчински. Тя въздъ­
хна и поклати глава.
- Защо? - без глас я попита Явор.
- На изпит си братко, на голям изпит. Но десницата на
Учителя е над тебе. Вчера за първи път те видях, не знаех
дори откъде си и кой си, а ми говорят за тебе. И това, което
тази сутрин на Молитвения връх ми откриха за тебе, много
ме зачуди. Голямо е вниманието към тебе.
- Много благодаря, сестра.
- Не на мене, а на големите.
391
 Явор не смееше да запита какво са й разкрили, макар
да желаеше в душата си. Освен това дойде друга сестра при
тях.
- Ти, братче, си от София, нали? - попита го Дружелюб­
но дошлата. - Виждала съм те на Витоша, на Бивака. А на
Изгрева си минавал край нас, когато си отивал у брат Фи­
лип.
- Може, сестра.
- Радке, да не задържаме брата - каза първата сестра, -
че той се е приготвил за екскурзия.
- А, много хубаво - засмяно каза Радка, - ние днес сме
дежурни по кухня. Ще се върнете ли за обяд?
- Не зная, сестра.
- Тогава оставете си кастрончето, за да Ви оставим яде­
не и да знаете, че ще бъде много хубаво. Ще пеем през всич­
кото време, докато го приготвяме.
Само с лека усмивка отговори Явор на дружелюбността
на сестрата и отиде да си донесе паницата. После се сбогува
с двете сестри и тръгна.
- Сам ли ще вървите? - спря го Радка. - Знаете ли пъте­
ките, като идвате за първи път?
- Те са ясни - обърна се Явор. - С Филип вече сме ходи­
ли до езерния връх.
- Много хубаво. На добър час.
- Бог да е с тебе - промълви възрастната сестра.
- Благодаря! - поклати Явор глава и тръгна отново.
Преди няколко дни беше дошъл с Филип. Братята и
сестрите, които бяха дошли преди тях, ги приеха усмихнати,
любезни. Веднага им предложиха гореща вода за чай. На
жадния Явор му се стори нектар горещата вода. Багажът
им, останал на Вада, щеше да пристигне на другия ден, но
брат Ясен ги покани в своята палатка, сестрите намериха
одеяла и вечерта Явор легна между Филип и Ясен. Дадоха
му това място по настояване на Филип - като най-топло.
Явор идваше за първи път на Рила, а му се струваше позната,
близнако» спираше продължителен взор върху върховете,
^ ! и т е е з е ^ а в душата му изпираха неясни спомени.
Къне кога? Вдигаше отново глава и вдишваше кристално
чистия ^ д у х но изведнъж го пронизваше горчива болка.
Ах да Стана! Притваряше очи, за да се опомни.
f t ‫ ־ «־‬му беше казала, че се е привързала толкова много
към Йохан, че би й било невъзможно без него. Искаше да
ш изпрати до родината му. Въпреки че Явор бе мислил ден
и нощ върху това и мислеше, че е подготвен, тези думи н
Стаил след неколкодневната й топлота, нежност и ‫־‬нима
ние го удариха страшно. Той се олюля леко и се хвана за
бюрота 6 ^ отговори той с празен глас и седна на стола.
Подпря главата си с ръка, мъчейки се да разбере какво
е станало. Съзнанието му постепенно се избистри и то
си припомни думите на Стана. Искаше да 1-^ и т а дали
е пазмислила добре, или да я прегърне и каже. ‫״‬Сганч ,
гълъбице моя, какво мислиш да правиш?”, но нямаше сили
чанишо Болката в главата му се събуди изведнъж. ‫״‬
‫״‬Най-напред трябва да бзда спокоен, п°втаряше си той.
Трябва да бъда спокоен! Та всъщност нищо лошо не се е
случило. Нищо. Всички са живи. Стана също. Само иска да
отиде, да отпътува. Това е старата мечта на стария профе­
сор Той пръв подкопа основите й с нескончаемите си ме -
т / з а пътувания в чужбина. Тогава трябваше да поговори с
него Z Z а! Докато в нея тези мечти не бяха пуснали т ^ и -
ва дълбоки корени. Но ако на нея й е било приятно. Имаше
ли право да й отнеме тази приятност?
Има1_ чуваше той гласа на мама Кинче - Стана е дете,
анадецата з а ^ д а тяхното добро, не трябва д а ‫ ־־‬позволява

* '" ‫׳‬Но тя дете ли е? Не, не беше дете, а душа, слизала и

изкачвала се много пътн в своя безконечен жизнен път през
 хилядолетията. И вървейки по този път сега, тя среща свои
стари приятели, познати, неприятели, с които е имала най-
различни отношения! Тези отношения днес отново се слагат
на преразглеждане, преоценяване и вземане на съответни
решения: нагоре, надолу, встрани. Да превъзмогне ли някои
по-низши естества в себе си, или отново да се поддаде на
тях? .
‫״‬Стана е на страшен изпит, помисли си той, и трябва да
й се помогне. Трябва да се разтърси съзнанието й, да й се
каже: ‫״‬Сганче, опомни се!”. Но не бе ли малко късно вече?
Трябваше да направи това по‫־‬рано и да прекъсне дружбата
й с професора.”
В стаята му се чуха тихи стъпки. Той повдигна глава.
Професорът стоеше пред него, приготвен за път.
- Аха - помисли си Явор, - значи и оттам не се е отка-
. зал от мечтите си. Но този път трябва да му се попречи. Той
трябва да се срещне с този болен чужденец, да поговори
с него, да му каже, че трябва да престане да увлича Стана.
Най-после тя е негова съпруга, с какво право той ще я кани
да го придружава? Не, той няма да даде Стана. Това не е
било и никога няма да бъде! Стана, неговата Стана, кога я е
отстъпвал той на някого? Никога!
Явор усети прилив на сили. Та спал ли е досега? Ако
някога бе вдигал ръка срещу своя духовен брат и приятел,
нима сега ще се остави? Не, в никакъв случай! В гърдите
му лумва огнена сила. Още сега ще отиде и ще се справи с
този, който иска да му отнеме Стана! Изведнъж се сети за
професора. Още ли е в стаята? Да, още беше в стаята и очите
му питаха Явор: ‫״‬С какво право?”.
- С правото, че е моя и ще бъде моя! - опна се някаква
пружина в Явор, която ако се отприщи, би унищожила 40-
века.
Отново ли, смая се Явор. И за какво? Да, за какво,
повтори си смъртно блед той. За да живеем един обикновен
живот, какъвто тя иска, ™ “ ™ ^ ^ е т и т е ^ с ъ м светлите,
№ РХЪТ?А6‫ ־ ־‬к= ‫ ;״‬У ‫ ^ ״‬- " аИжгжда за знания и
ведри духовни небеса. ‫ ל‬Н0 от ВСичко най-важно
‫ ״‬роиик‫ ־‬Г ‫ ־ ־‬т ^ ‫" ־‬ ^ да« Х ч на стая‫ ?־‬Може
е Върхът! А С г а в а ^ Н ^ У Д &? Да обвие тя ръце около
ли той да отстъпи на ‫ ״‬п‫ ״‬ЛЯСКае в прегръдките си?
шията на друг и друг да Р Явор. Но той е имал
Остра болка прониза сърцетона я р ^ ^ мшвали в
нейната плът толкова пъти, и н е е била уталожвана
У
нейните, а жаждата КОЛКОто по-пълно е било не-
от нектара на устните и. Д Р п0.ясн0 е разбирал, че не е
говото човешко щастие, тол та жажда на неговата
това, което може Дазадою к0^ ^ а смисъл на неговата
^ н о Т н Г Г е г о ^ о Я е - Върхът! ВЪРХЪТ или Стана -
изправи се пред н^оголемият зададениЯ
въп^ с Г я Г м 1 п Г е претвори очи и от тях се

-към‫ידי‬
Върха сам. някак г‫׳־״‬
‫ד‬.‫״‬. ‫״ ״‬,‫־״״י״«־‬
ттпавеше дишането му
на Явор. Това, което го при™с* че в стаЯта беше толко-
трудно, изчезна. Слънце^ ^ ше дивна, неземна музи-
ва светло? Радиото ли свире вървеше по някаква

стръмна, скалиста п ьтек. ^ гледаха с дружелюбен

смаян. Големи светли с Ш свегли същества? Бяха му
поглед. Кога беше вижд д да, бърза за Молитве-
близки. Изведнъж сесе , ^ ^ илип ^ му казал,
ния връх. От кого е чув ^ нов усТрем в душата му
че Учителятто и скали, под тях долу се
си н « .Е я г в е н ш п • врях, шепне някой в душата му,
ти си на Молитвения връх.” В същия момент вижда Учите­
ля изправен. Очите му струят светлина, благост, любов.
- Дойдох, Учителю - подгъна коляно пред Него Явор.
Учителят леко кимва с глава, целият заблестял в
ослепителна светлина.
На вратата някой почука тихо, после по-силно. Явор от­
вори очи. Беше в стаята си. На прага се усмихна Филип.
- Смущавам ли те?
- А, ти ли си? Влез! Радвам се, че дойде!
- От утре съм в отпуска - приближи се Филип - и оти­
вам на Рила. Минавах оттук и ми хрумна да те поканя да
дойдеш.
- На Рила ли е Молитвеният връх?
-Д а.
- На него ли Учителят е говорил Утринните слова, ко­
ито ми даде да чета?
-Д а.
- Ще дойда. Кога тръгваш?
- Утре. Ще можеш ли до довечера да се снабдиш с про­
визии? За палатка и завивки аз ще имам грижата.
- Почакай ме малко - разтърка Явор челото си, - трябва
да поговоря малко със Стана.
Тя беше в кухнята.
- Станче, ти наистина ли си решила - запита я той - да
отидеш за известно време в чужбина?
- Да, искам да направя една екскурзия, а сега ми се от­
дава такъв хубав случай.
- Добре. Уреден ли е въпросът с документите?
- Не съвсем, но съм получила разрешение. Може след 15
дни да тръгна. Тогава ще получа отпуската си.
- В такъв случай аз ще отида за малко на Рила, за десе­
тина, дванадесет дни и ще се върна, за да мога да те изпра­
тя.
Стана бъркаше нещо в тенджерата с полунаведена глава.

- * £ = = = = = = = = 396
тръгване, икра! v изгубил тегловността си.
Z T ^ Z ^ rolTZ ^e н а б и л а т а ‫ ־־‬празнота ‫־‬
беше
него? Не ли изгубил половината от тялатс>сш И таз
внезапна, остра болка, която го пронизваше. Не, не, махваше
с ^ Г т о й няма да мисля за това Друг път, поите. Сега е на
р Г Г & г а Г в с и ч к о най-важно е да мисли за Върха. Какво
всъшност е Върхът? Незнайното, Великото, Безконечн ,
кт-лишето неудържимо се е стремяла неговата най-вътрешна

СЪЩЯвор се спря на пътеката. Пред него блестеше езерото.

Венец от върхове издигаха чела, огрени от утринно слънце.
Огтана смаян от всички тях. Някакви чудни, прекрасни, еф-
ирТ същ ества му махаха усмихнати. В следния миг сини-

НаТ-Т о с п о д и ° -п р т ^ н а си Явор, - Господи, колко си до-

^ В ъ р в е й к и по неравната камениста
!*чггклнен все още с това, което беше видял, р
чешмичкага. Искаше да изплакне очите си с^истрите '
изтичащи от мраморните шепи, но се спря. Насядали върху
тоевет^и*върху огромната каменна плоча, няколко «*три
четяха^седа. се канеше да се върне, когато една от
сестрите му каза: w
- Елате, брат, не се смущавайте.
: Н и Г с Г ^ ^ Г н Т т ^ м я ^ о , че е естествено
да , J S и минават хора- Но ако искате, може и Вие да нос-

1^ - С удоволствие - седна Явор на един камък. С естр а,

която 6 S ‫ ־‬за момент прекъснала четенето, започна отново.

397
 Най-важният елемент, с който трябва да се занимаваме
при днешните условия, е въздухът. Всеки човек, който иска
да повдигне себе си, да придобие силна мисъл, да стане мо­
щен в себе си, за да преодолява всички мъчнотии, той тряб­
ва непременно да разбира законите, на които се подчинява
въздуха.
Въздухът е носител на Божествените мисли, които пре­
минават през дихателната система, дето се преработват,
трансформират и оттам, чрез кръвта, отиват в мозъка. Човек
не може да възприеме Божествените мисли направо чрез
мозъка. От въздуха, чрез вдишването, те отиват в белите
дробове, а после в мозъка на човека, който го облича във
форми и изявява навън, за да станат видими. Когато някой
каже, че му е дошла някаква мисъл, той е прав само в този
смием, че е възприел наистина мисълта, но през какъв път
е минала тя, той не знае това. Мислите не минават направо
през черепа. Въздухът е главният носител на мислите.”
Съвсем неочаквано миемта за Стана отново се впи като
горяща мъка в сърцето му. Колкото времето минаваше, тол­
кова повече не можеше да проумее как е възможно Стана
да обикне друг. През съзнанието му преминаваха дните, ме­
сеците, годините на тяхното детинство, юношество, мла­
дост - изпмнени с обич, само с обич. И изведнъж! А може
би не е било изведнъж. Може би всичко това го е носила
като зародиш в себе си, но той не го е видял. Виждал е само
собствената си обич, отразена в нея, и е притварял очите си
за различието, което естествено съществуваше между тях.
Но той никога не е очаквал това различие да стигне дотам.
Сърцето го болеше, трудно дишаше.
В същия момент той видя Ру, който му се усмихна. Заед­
но с това пред неговия взор някакви завеси се разтваряха и
с изненада видя Учителя, а край него насядали много братя
и сестри. Беше съвършено тихо. Чуваше се само шургенето

398
на водата, изтичаща от двете мраморни шепи. Една сестра
се обърна и го погледна. Защо очите й бяха пълни с мъка.
Миг след това видя Филип. Остана съвсем учуден от това,
че изглеждаше съвсем млад. Учителят заговори: ‫״‬Ако при
сегашните условия се отнеме въздухът, човек не би могъл
да възприеме никаква мисъл. В този смисъл свещено нещо
е дишането. Ето защо човек трябва да диша правилно, за да
може правилно да възприема Божествените мисли от въз­
духа и да ги предава после на мозъка.
Аз говоря за същността на въздуха, а не както вие го
разбирате! Аз не говоря за въздуха като смес, в която има
4/5 азот и 1/5 кислород и плюс още ред примеси и утайки,
но говоря за него като онзи първичен елемент, онази пър­
вична есенция, която служи днес на човека като среда, като
условие за живот. Ето защо когато човек диша, съзнанието
му трябва да бъде будно. Защото мислите, които се прена­
сят през въздуха, след като преминат заедно с въздуха през
дробовете, ще се възприемат от съзнанието.”
Явор отвори очите си. Няколкото сестри слушаха вни­
мателно четящата.
- Видя ли, сестро, колко важно било дишането? - обър­
на се едната от тях към съседката си. - Досега аз не знаех
как мислите проникват в мозъка ни. А то - чрез въздуха.
Сестрата, спряла да чете, се бе вслушала в това, което бе
казала другата, и допълни:
- Изглежда въздухът е среда за мислите и заедно с него
влизат в дробовете, в кръвта и оттам - в мозъка. Колко чуд­
но е устроен човек и колко малко ние го познаваме. Знаем
само, че трябва да дишаме чист въздух, но не знаем сам по
себе си какво представлява и каква важна роля играе по от­
ношение на мислите. Учителят ни разкрива една нова нау­
ка, която тепърва ще бъде догонвана от съвременната.
- Ох, чети, сестрице, чети! - заговори по-възрастната
 сестра. Едно време на това място съм слушала съшата
! “ “ ‫ ״ ־ ■ " ״‬У ‫ ״ ■ ^ ״ — ״‬еля, но как S a н‫״ ^ ־‬
проумяла и разбрала! °
‫ ־־‬Забравила си го —рече другата.
‫ ־ ׳‬Защ0 съм г0 забравила? Защото не съм го приела дъл­
боко в съзнанието си, а то е такова важно нещо. Сега вече
няма да го забравя. щ а вече
Явор се вгледа в сестрата. Отново някой разтвоои
“ Г ‫ ״‬И Яв0р 0СТана смаян‫ ׳‬виждайки сестрата
"S S S братя и‫״‬Ние
Учителя, които говореше. сестри
смебяха
дошлив™ на
това високо планинско място, на този чист въздух за да
възприемем свещените мисли от него. Всеки може да
^ п р и е м е тези мисли, но трябва да беде о т в о р е н а т а
Отвори ли душата си, човек ще се освободи от в с и ч к и о ^ я
съмнения, подозрения, които го измъчват. Вие сте ПО
силни от всяко съмнение, от всяко подозрение, от всякаква
в ^ Г Л Т КИ препятствия’ които могат да ви се случат
и ‘ Учителят замълча. Явор спря погледа си върху
Него и прошепна в себе си: ‫״‬Това е за мене!” Учителю
родължи. ‫״‬Ние сме дошли тук, на височина 2230 метра за
да се освободим малко от своите обикновени мисли както
и от тия на останалите хора. В ниските места, дето ж т е ю
н Г ш и м Г :“ ’ ВЪЗДУХЪТ е паден с обикновени^
низши мисли, от които трябва да се освободим Сега вие
чистГ £ ИЗП0Лзвате чистия въздух, да възприемете от него
чисти, Божествени мисли”.
Явор неволно въздъхна, отвори очите си и изненадан
разтърка челото си. Чу сестрата да чете: ‫״‬Вие т р я б в Г ^
учите, да се занимавате покрай другите неща и с въздуха
като с животворна вътрешна сила”. Изведнъж си спомни че
младГ^уба1‫״‬ЩаТа С6СТРа Седнала близ° Д° Учителя. Беше
младо, хубаво момиче, което записваше в бележника си
всяка дума, която чуваше от Учителя. Явор 0тнТв“ рка
- ^ ! = = = = ^ ^ 400 ----------- ------------------------ ‫״‬
челото си. Досега никога не бе му се случвало такова нещо
- да вижда настоящето и в следния миг да му показват това,
което е било някога, преди години, на същото това място.
Отново видя Учителя и Го чу да говори: ‫״‬Ползвате ли се
правилно от енергията на въздуха, вие ще бъдете външно и
вътрешно силни, с добре устроен организъм, с хармонични
мисли и чувства, с големи познания и широк простор в
живота. По този начин вие ще бъдете свързани с много
същества, на които вие ще помагате и те ще ви помагат. Ние
не искаме да бъдем сами в живота.”
Внезапна остра болка, пронизала сърцето на Явор, го
накара да трепне и да се огледа. Отново видя сестра, седнала
на огромната плоча, да чете на слушащите я сестри.
Сам ли щеше да бъде отсега нататък в живота? А Лъчезар?
Какво ли прави това дете на село? Наистина той там е сам,
защото кой ли го познава и разбира? Какво изработено
съзнание - никога да не протестира и всякога да приема
нещата такива, каквито са, макар по плът да е толкова малък!
Колко хубаво би било и той да е на планината! Или по-добре
не, докато се разреши въпросът със Стана. Впрочем той е
разрешен, само трябва да се преодолее горчивата болка. Но
по-добре да не мисли сега, по-добре да слуша това, което
чете сестрата. И той отново се заслуша: ‫״‬В Божествения
свят съществува такава красота и хармония, каквато никое
човешко око не може да види, никой човешки ум не може
да си въобрази, никое човешко сърце не може да почувства.
Съществата там живеят на големи разстояния, достатъчно
е обаче да си помислят едни за други, и те веднага са
заедно. Например, ако сърцето на някой човек от Земята е
изпълнено с възвишени и благородни чувства, достатъчно
е той да помисли за някой ангел и ангелът ще бъде при
него”.
‫״‬Как ми е необходимо присъствието на едно голямо,
любящо същество” помисли си Явор. В същия момент неви-
 дамата ръка отново отвори дверите на миналото и той видя
Учителя, гледащ с благ, изпълнен с обич поглед. Някой
приседна до Явор. Дверите се затвориха. Той въздъхна дъл­
боко и се обърна. Беше сестрата, която горе при палатките
му каза, че й са говорили от Невидимия свят за него. Иска­
ше да сподели с нея преживяното, но след свършването на
беседата тя се заговори с други и той като взе винтягата си
от земята, тръгна.
Слънцето вече напичаше, но ветрецът прохлаждаше
въздуха. Пътеката, минаваща през тревиста поляна, се из­
качваше нагоре по склона. Не след много пред него забле­
стя Третото езеро. Няколко сестри отдясно беряха мащер­
ка. Свойски и сърдечно му помахаха с ръка. Той се усмихна
и отвърна с поздрав. Премина потока, изтичащ от Третото
езеро, и продължи нагоре. Стигна до Четвъртото езеро и
тръгна край брега му навътре. Огромни, почти отвесни, из­
дигащи се в небесата скалисти хребети ограждаха от трите
страни езерото. В дъното имаше голяма снежна пряспа. На­
вярно щеше да бъде заварена от новия сняг. Необикновена
тишина и мир изпълваха целия този прекрасен кът. Явор
вървеше съвсем тихо, стъпващ леко по тревата между раз­
цъфналите цветенца или канарите. Стигнал съвсем навътре
при Вътрешния близнак, той гледаше огледално тихите
води на езерото, в което се отразяваха скалистите склонове
и върхове.
- Господи - пошепна си Явор, —Господи, какво чудно
място!
Някакъв хор достигна до слуха му. Кой пееше? Огледа се
и му се стори, че е в храм и невидимите светли служители
Божии пееха в този храм. Цялото му същество се изпълва­
ше с тази музика и чувстваше как тя лекува изранената му
душа. Явор трепна и се вгледа. Множество светли същества
във въздушни ладии плуваха във въздуха над езерото. Те му
махаха усмихнати, приветливи, а песента на невидимия хор
изпълваше всичко.
- Господи! - шепнеше Явор в душата си. - Господи, с
какаво заслужих всичко това?
- Не е от сега - отвърна му нечий тих глас, - а от мина­
лото. Но дошъл е мигът, когато миналото може да се слее с
настоящето и да се продължи в бъдещето. От тебе зависи.
- Искам с всичката си душа, ум и сърце. С цялото си
същество!
- Ти знаеш, не си за първи път в тая школа. Пътят е
стръмен!
- Но той е единственият, който осмисля съществувани­
ето ми.
Въздухът заблестя с ослепителна светлина. Огромен ан­
гел изпълни пространството над езерото. Миг след това от­
ново останаха само приветстващите същества във въздуш­
ните ладии.
Несъзнантелно Явор леко извърна глава и видя една
сестра, седнала на канарата недалеч от него. Тя беше така
вглъбена, че изглеждаше неподвижна. От най-близката
въздушна ладия едно от чудните светли същества слезна
при нея и погали косите й. Във всичко това имаше такава
красота, че Явор гледаше и се чувстваше изпълнен с нея.
Сестрата може би усети? Тя си повдигна главата и после се
обърна. Беше Надя. Позна я веднага. Когато я беше виждал
и разговарял с нея на Витоша, на Бивака, винаги му праве­
ха впечатление очите й - светлокафяви, излъчващи нежна
светлина. Линиите на хубавото й лице и изобщо цялата й
фигура бяха деликатни. Когато най-напред бе я видял, Явор
се бе запитал откъде я познава, къде бе я виждал? Близка
беше му се сторила. Това чувство го изпълни и сега и той
тръгна към нея. Когато беше вече съвсем близо, помисли
си, че може би я безпокои и се извини.

:403
 Точно мислех да ставам - усмихна се тя и той забеля-
за както и друг път в усмивката й някаква тъга.
‫ ״ ״יד‬Като се 0бъРна към езерото, въздушните ладии и чудни­
те същества в тях вече ги нямаше. ‫« ״‬чудни
Чухте ли хора? - запита го неочаквано Надя. Той я
погледна малко изненадан, после каза тихо•
- Да '

ко
ко сестрата -“ н Л ™ ‫״‬4 ‫ ״‬С
Незабравимо У
?теля
‫ ־־‬загов°Р‫״‬
хубави дни, мал­
макар да минавах
през огнена пътека тогава. С Учителя може да « и з н е ^
т и Ъ т ‫״‬еМИЯ Т‫״‬° ВаР> Да С6 премине ‫ ״‬Ре3 най-големи труднос­
ти. Защото той помагаше, пък и сега помага1
говареше?ТНОВ° Я П0ГЛвДНа изненадан. Само за себе си ли
-Д нес мислех да отида на Д ам ка- заговори Надя кога-
то тръгнаха по пътеката, - но този мистичен кът Г а р и т е -
™ тп Ра3ИШ СИЛа И 33 дойдох за малко, макар че би ми
се стояло с часове, но съм решила да отида до Дамка
тз‫ ״״‬А3 01,140 мислех Да отида нагоре, но Филип ми беше
говорил за това езеро и дойдох да го видя. Но ще продължа
нагоре, защото не ми се стои на едно място.
каза: СВ° Й *** Н3ДЯ Г° погледна продължително, после
‫ ־‬Да, зависи от състоянието. Понякога на човек е необ­
ходимо мълчанието, неподвижността, понякога движени-

Явор неочаквано се спря. Мисълта за Стана прониза като

снсж сърдето му. Какво ли прави тя сега? Може би усилено
Урежда документите си? Може би е при онзи? А колко ху-
х^нап“ ТЯ СвГа беШв 133 ‫״ “י׳‬X0 двамата бяха в този
храм на природата, ако двамата слушаха невидимия xod и
виждаха въздушните ладии с чудни същества! Той въздъхна
ст о о и КчеИг о ° ГЛеДЪТ МУ СР6ЩНа Т° ЗИ Н3 Н3ДЯ- З а щ 0 МУ се
S t™^ Т СЪЧУВСТВИ6? ВЪРБЯХа М~ -

404
 - Вие сте приятел на Филип, нали? - заговори му сес­
трата, когато излязоха на пътеката, която водеше до Пето­
то езеро.
-Д а.
- Той ми е разказвал как е дошъл в болницата при Вас.
Винаги ми говори с много хубаво чувство към Вас. Затова
сте ми като стар познат.
- Аз също Ви почувствах близка още от първото виж­
дане.
- Сигурно не се виждаме за първи път - усмихна се тя. -
Може би сме се срещали като съученици и в някои минали,
земни школи.
- А може би и извънземни - каза сериозно Явор.
- Възможно е. Докато сме на Земята, сме в земна школа,
а когато сме отвъд, тогава сигурно сме в отвъдните школи.
- Разбрах, че навсякъде, във всички полета и планети,
има същества, които се учат в съответни за тяхното разви­
тие школи.
- И това е толкова хубаво - някак замислено отговори
сестрата.
Явор се спря. Вървяха заедно, защото пътят им беше
един и същ, но дали тя не би искала да върви сама? В същия
момент Надя се обърна, погледна го и запита:
- Да не би да предпочитате да вървите сам?
- Не, но се спрях при мисълта да не Ви преча.
- Еднакво сме мислили - усмихна се тя и се вгледа в
насрещните върхове.
- Аз зная пътя само до Езерния връх, бих дошъл до Дам-
ка с Вас, ако може.
- Разбира се, че може.
- Филип ми беше обещал да ме заведе, но днес идва ня­
каква нова група и той остана да ги посрещне.
- Да, той е рядко услужлив и добър брат.
- Много ми харесва грижата, която се проявява за но­
водошлите.

405
 - Това е било винаги. Сега сме малко, а някога да знаете
какво беше, когато идвахме с Учителя. Обикновено идваше
авангардна група от братя, които подготвяха лагера. После
идваше голямата група с Учителя. Каква радост! Дълга вър­
волица от братя, сестри, стари, млади, деца! Случвало се е
да е хубаво времето, слънчево. А случвало се е и дъждовно.
Цялата планина мокра, хората също. Мъглите пълзят по
хребети и върхове. Братята бързо наклаждат огън и опват
палатки, в които да се преоблекат най-напред децата и по-
старите сестри и братя. До вечерта се опват още няколко
палатки, в които се прибират децата и сестрите през нощта
и, разбира се, ако има достатъчно, и по-възрастните братя.
Младите братя осъмваха край огъня. На сутринта блесваше
чудно Слънце. Изсушаваха се мокрите дрехи, построяваха
се спокойно всички палатки. Учителят обикаля да види как
са настанени учениците в платнените си домове. Нямате
представа какво щастие е Учителят да прояви грижа към
вас. То е все едно да придобиеш крила, да летиш.
- Наистина вие, които сте живели с Него и край Него,
сте били щастливи!
- Аз не много, само няколко години.
- Та нима това е малко?
- А можеше да бъде двойно повече, но аз сама съм си
виновна - почувства се горчивина в гласа на Надя. Явор я
погледна.
- И не съжалявам - продължи замислено тя - за огне­
ната пътека, през която минах, но че не Го послушах.
Навсякъде шуртяха потоци, слизащи от по-горните езе­
ра. Надя, полунавела глава, се изкачваше мълчаливо.
- Как е възможно да не се послуша Учителя? - учудва­
ше се в себе си Явор.
Като стигнаха Петото езеро, Явор се обърна и загледа в
разкриващите се пред тях дипли на планината. След това се
приближи при Надя, която потопила ръцете си в езерните
води, заговори:

:406
 _ Някога тук, по брега на цялото етеР ° ^ “ ™ е я“
TTtwr бгатя и сестри, потопили като мене ръцете си
Т т . А ‫־‬T U отсреща, Учителят ‫ ־‬говорил а ние
Го слушахме. А горе, на огромната
невшггмия! Да знаете какъв голям кръг ставаше! В содата
0K‫־‬S ^ T братя и сестри. Представете си всичката * V *

— “ 1ZEZZZZ ският
^ т р е ц като сега подухва и освежава въздуха, развява косите

‫ ״‬Г‫־‬ЯворИ вгледан в поляната, вижда огромното колело ат

™ ™ Наистина щастливи са били - мисли си той - да са

така близо да Учителя.
^ p “ S » a : n " = Шестото ‫־־־‬,*> вър-

“ ‫ ]״ ״‬Е
Ж - Г ч ‫”־ ״‬ а,‫ ״‬едто ‫ ־‬6‫ ־‬извикала
отдедеч “ б е л е х м е , че си горе и бързахме да те нас-

™ - Д а , Лиленце, аз малко позакъснях и няма да мога да

се върна за обед, но ти ще ми вземеш ядене, нал .
- А за чичкото?
- Аз оставих вече съд на една сестра.
Малката сестричка го гледа разочаровано.

I н / Х му острим! защото ще сме дежурни. Затова и

слизаме.' М а й с к а отрано Д‫ ־‬приготвим зарзавата. А до‫ ־ ־‬-
чепа ше ви запазя гореща вода за чаи.^ ‫״‬
- Добре, Лиленце, при тебе ще дойдем за чай.
Малката го погледна със сияещ поглеД‫־‬ слязлата
- Надя, искаш ли да дежуриш с нас? - запита я слязлата
при тях майка на Лили. - Катя иска утре да отиде на екскур­
зия до Мальовица.
- С удоволствие. Ще отида до Дамка и ще се върна.
Сестрите и децата заслизаха надолу, а Надя и Явор се
заизкачваха по стръмната скалиста пътека. Явор се спираше
често, понякога трудно поемаше въздуха. Само от външната
стръмна пътека ли?
- И тази чешма - спря се Надя - е направена от Учени­
ците през времето на Учителя.
- Да, Филип ми каза.
- Той е вземал участие в изграждането на рилските
чешми и всички са изтичали през мраморни шепи, но един­
ствено са се запазили при първата.
- Жалко!
- Филип мисли с време да ги възстанови и дано тогава
не ги изпочупят.
- Този път и аз мога да взема участие.
Тръгнаха отново. Пътеката ставаше все по-стръмна.
- Вие сте отслабнал малко - каза му Надя, когато той,
спрял се, избърсваше потното си чело.
- Не зная, но малко съм изгубил навик да се изкачвам
по толкова високи места.
- А и на Витоша рядко идвахте.
- Със здравето не всякога съм добре.
- Планината не Ви ли помага?
- Помага, може би.
Надя го погледна. Беше пребледнял.
- Виждате ли тези плочи? - посочи му тя стръмния хре­
бет, осеян с плочи и седна на една скала, за да му даде въз­
можност да си отдъхне. - Филип ми е разказвал, че оттук
всички ученици са носели на ръце плочите, за да покрият
кухнята.
- Вие не сте ли били тогава?
- Не, аз дойдох по-късно, когато беше направена, за да
не нося плочит ‫ ־־‬усмихна се тя
уямуня се тя, —но
пи затова пък по същото
време носех нажежени плочи в сърцето си
Явор също седна. Нежният и профил се
синината на небето с лека руменина от вървенето, но в ус

МВОд а3и^о достаРголямо. Но сега съм благодарна за всич­

ко, освен за едно - за непослушаниего си. Отпочинахте ли

Ш? _ да _ изправи се веднага Явор, - на планината човек

•‫־‬r ssr ssss. ‫״״־‬умора.■

‫״‬°‫״״״״״״‬
‫ ״‬0‫ ־‬f « спря и се обърна да поеме д а . С тръпнещата си
н з ^ Г а ч‫־‬л‫ ״‬т‫ ״‬си и се вгледа в обляната от Слънце
плзнина. цето! ^ се Надя към него> когато стигнаха
Шестото езеро. - Прекрасно е като сърцето, не само защото
има^ет^ата^форм^аво _ ВГЛеда се Явор в тъмните води на
езерото, по които трептяха златисти отражения на слънче
вите лъчи на стотици метри.
На отсрещната страна, в подножието на почти отвее
но издигащия се планински склон, имаше големи преспи
сняг, представляващ чуден контраст с изобилната окол

3еЛеНЕто тук - изкачи се Надя по пътечката над самото

езеро - сменили с Учителя. Веднъж групата беше мног
голяма Имаше доста деца. Тогава видях Учителя ка Р
жовна майка - караше всички да седнат 3
ският склон тук се спуща към езерните
ето тук и през всичкото време, докато Той говореше какт
 обикновено на учениците, аз плаках. А какво бе говорил?
Не помня. Но помня, че когато веднъж повдигнах несъзна­
телно обляното си в сълзи лице, видях най-топлия, най-лю-
бящия бащински поглед на Учителя. Сълзите ми отведнъж
пресъхнаха. Страшната ми мъка я нямаше. Той я беше от­
нел. Случвало ми се е да не съм при Него и само да кажа:
‫״‬Учителю, и в същия миг да ми помага. Но това не е било
само с мене, а с всички.
- Винаги ли?
- Мисля, че винаги облекчаваше, отнемаше от товара
за да може да поотдъхне човек, да посъбере сили, за да трьг-
не отново. Хайде да си изплакнем ръцете и лицето както
тогава, във водите на Сърцето - предложи Надя и заслиза
по пътеката.
Като се наплискаха добре с бистрите езерни води, трьг-
наха по роипиво стръмната пътека нагоре. Седмото езеро
беше наи-обикновеното от всичките. По предложение на
Надя те пак освежиха лицата си от водите му и тръгнаха.
Явор вече дишаше по-леко и вървеше сравнително по-до-
Оре. Излязоха на огромна тревиста поляна, по която бав­
но се изкачваха към върха Дамка. По склоновете до самия
връх бяха разхвърляни грамадни плочи и камъни, около
които цъфтяха ниски виолетови камбанки и ситни розови
карамфили, почти без стъбълца. Гледката, разкриваща се от
Дамка, беше широка, просторна. Надясно, долу, се вижда­
ше безкрайното Пазар дере, в дъното на което се издига­
ха тъмните скалисти Калинини върхове. Малко по-вляво
трептяха под слънчевите лъчи билото и високите скалисти
върхове на Пирин. А дълбоко долу, под скалите, на които
бяха застанали Надя и Явор, се синееха Урдините езера. Над
тях беше високата скалиста верига, водеща към Мальовица.
Р5тите°"НаТаГЬК С6 ИЗДИгаха в сините небеса зъберите на

410
 Духаше вятър, затова слязоха по-ниско и седнаха между
скалите. Склонът под тях, отвесно стръмен, се спускаше до
самите езера.
- Тук, на това място, някога - заговори Надя като седна
- съм седяла и съм си мислила: да бъда или да не бъда. Да
живея или не. И когато се обърнах, Учителят се приближа­
ваше с бързите си тихи стъпки към мене. Смаяно и зарадва­
но го гледах. А после, когато се върнах, ми казаха, че този
ден изобщо Учителят не е напускал лагера. Това са свещени
за мене преживявания, които никога няма да забравя.
В очите на Надя блеснаха сълзи. От синината на въздуха
изплува прекрасно същество, погали косите на Надя и от­
ново изчезна.
- Видяхте ли кой беше до Вас? - запита я Явор.
- Не. Изобщо не виждам, освен в най-кардиналните
моменти на моя живот. Но музика чувам често и будна, и
насън.
- Това е много хубаво.
- Нали? Винаги, когато имам случай да чуя, се чувствам
безкрайно щастлива. Навярно и Вие.
- Би трябвало - отвърна някак смутено Явор.
Надя беше първата сестра, с която говореше толкова
много и докосваше въпроси, които бяха свещени за него.
Нейното непринудено, сестринско отношение го караше да
се чувства по-свободен. Ето с кого би могъл да поговори
за Стана. Би могъл да й каже, че сърцето му е разпънато на
кръст. Надя му е сестра, да, сестра, и той може да й се дове­
ри, че страда ужасно за Стана, когато отива при Йохан, а и
когато е досами него, а тъгува за друг, защото той не може
да понася тя да страда. Нима толкова много я обича? - би
запитала Надя. Да, толкова много. Може би тя като сестра
по-добре би знаела как да се постъпи със Стана, а може като
се върнат, тя да се срещне и поговори с нея. От своите си
човек по-мъчно възприема, отколкото от чуждите.
 Ако бе заговорил с Надя още на Витоша по този въпрос,
но никога не е имал свободата... Всичко скриваше дълбоко,
дори от самия себе си. А тук, всред този храм на природа­
та, той можеше да стори това. Той се обърна. Надя стоеше
вгледана в отсрещните върхове. Усетила погледа му, тя се
обърна. На дъното на изпълнения й със светлина поглед се
таеше оттенъка на дълготрайно страдание.
- За какво сте страдали толкова много, сестра? - чу себе
си да я запитва той.
Надя се усмихна със същата горчивина в усмивката.
- За какво ли? - повтори тя. - Защото бях човек, а може
би и още съм. Отначало за едно, после за друго и се измъч­
вах страшно. Моето сърце, това обикновено човешко сърце,
не можеше да разбере известни неща и се късаше.
Тази необикновена искреност на Надя отново извика
в него близкото, родно чувство на брат и той искаше да я
запита: ‫״‬Но за какво?”, но устните му не помръднаха.
Надя се обърна и отново загледа върховете. На Витоша,
на Изгрева, а и тук, при случай говореха с Филип за Явор.
Беше й загатнал за трудния кръстопът, на който се намира
новият брат. Трябваше да се намери път към неговата душа,
да я открехне, за да му се помогне. Но как? ,Дано да съм на
верен път” помисли си тя и заговори:
- Някога и аз бях млада.
- Вие и сега не сте стара.
- Може, но тогава наистина бях млада. А на младия е
позволено да обича, нали? - тя се обърна и срещна братския
поглед на Явор.
- А аз не само обичах - продължи тя, - но и исках, ис­
ках непременно да притежавам този, когото обичах. Но той
все отлагаше. Защо? Не бил ориентиран. За какво? Не мо­
жех да проумея.
Тогава чух за Учителя и го намерих. Разказах му за
обичта си. Той ме гледаше благо, меко, бащински. Очаквах
 и помогне но Той само ми каза: ‫״‬Рекох, не бързайте. .
2L * бързах исках на всяка цена да се свържа с този без
“ ч Л е мога да живея. Майка му също беше
яа дая страна й често казваше: ‫״‬Като се ожените, тон ще се
‫ ״‬ЙиТпе д а поумнее‫״‬- Но самата аз не бях достатъчно умна,
за да разбера ” S T otcS ! ми-
ТОЗИ, което всеОТЛ ; рьхщастдива, когато прекрачвах
^ а Г д о м Г д а доГа, а една квартира Защо не нрн

МаЙ! Д ^ м е по-свободни - отвърна ми той и аз приех думи­

те му като неизказана любов. Но после?
Ти искаше да се оженим - казваше ми после той и
ние"сеоженихмеДКакво повече искаш? - и весело разгова­
ряше с момичетата, конто то търсеха през н‫־ ™־‬а сво-

се

В^ П н ” х3 = Таа з Т ‫־‬Х Г с е намерих с атан а

Витоша Как бях отишла н за какаво? Вървяхигьрсех
‫ ״‬ата скала със зееща бездънна пропаст под нея. В‫^ ״ ״ ״‬
оставила едно момиче в прегръдките на този
г т и тсогзто бях досами скалат-а,
мислех, че не мота Д » » ‫ “ «• * ־ ״‬r” °K‫ ״‬r a 6 ‫ ״‬еШе д0 мен,
видях Учителя да идва. Смаях се. и кога!
строполих се в нозете Му. Заваля дъжд. Бях мокра Докости.
Не можех да се върна вкъщи. Отидох “
п‫״‬..дри там. Защо ме гледаше така? Не можеше ли да м
познае7 Бях се променила, а в следния миг се намерих от

‫־‬413
нагледен син. Искрица радост сред море от скърби. Отново
потърсих Учителя.
- Простете ми - прошепнах му аз, прекрачвайки прага
на бялата стая, в която ме прие, и целунах бащински пода­
дената му ръка. Бях седнала на стола до прозореца, а Той на
плетеното кресло и търпеливо чакаше, докато сълзите ми
се ронеха по бузите.
Какво ми говори? Не помня. Но си излязох успокоена.
Оттогава започнах да отивам често там. И това беше
единствената причина, поради която Му дадох развод. Той
се свърза с друга.
Явор слушаше, притаил дъх. Съзнаваше ли Надя като
говореше, че по страните й се търкулваха една по една съл­
зи? Сигурно не, защото тя продължаваше.
- И все пак, това не беше най-страшното. Най-страш­
ното беше, когато ми взеха детето по същата причина, по
която му дадох свобода.
- Но защо? - запита едва чуто Явор.
- Съпругата му не можеше да има деца, а той искаше
непременно да има дете. Стига ли дотук? Още малко. Още
няколко думи за тогава, когато непознаващото ме дете, за­
плашвано с мене, лошата жена, която краде деца, хвърляше
камъни по мене.
Бях при Учителя. Стоях по-дълго отколкото друг път.
- Вие трябва да простите съгрешенията им - каза ми
Той, - защото всички хора са излезли от Бога. Ние разглеж­
даме човека в неговото първично проявление. Затова и Вие
разглеждайте човека като душа, произлязла от Бога. Ако
не можете да простите на човека като душа, направете го
заради Бога, иначе Вие ще прекъснете връзката си с Бога, а с
това и Божията благодат към Вас. Следователно човек тряб­
ва да прощава, понеже всички живеем в Бога и се радваме
в Него. Каквото вършим, за Него трябва да го вършим, и то
вътрешно, не пред человеците.
 Тези Му думи имаха неотразимо въздействие върху
‫ ״ ״ ״ ־‬Таваха сили да обикна във всяко дете моя син. И

§ = = = ‫״‬ = =
-"каза той, - аз ие знаех, че ти си ме роди­

Ла Не можех да му отговоря веднага. Гледах го дълго, за да

г д а ‫ = = =־‬г г д а г =
^ ‫י‬ Тпй хвана ръката ми и я целуна. То
г*гхтя
Г ‫”־ “־‬ ‫ “ ״‬Г п р Г и Т д ^ ои. след толкова

Г0ДН д а се наведе и изхлипа. Явор седеше мълчалив, по-

КЪртВртщаха се мълчаливо. Ето защо Явор чувстваше, че тя

= = K = ===K =sS 2

^ ? ” :аговори му Надя, когато стигнаха отно-

‫” ״‬ ‫ד‬ ‫ב‬ = ‫ד‬ ‫ג‬ ‫־‬ “ = ‫־‬ ‫״‬

откакто в съда взе Влад . . не му желая

Т ‫ ־‬£ с м е з а е д н о и п р и я т е л с к и с м е р а з г о в а р я л и .
 - Но колко дълъг низ от години на постоянна работа
върху себе си е коствало всичко това?
- Важно е постигнатото. Той ме гледаше учуден, а аз в
себе си му казах: ‫״‬Благодаря ти, приятелю, ти беше стръм­
ната пътека, по която се изкачвах, но да знаеш колко е ху­
баво на върха!”. А после... после още по-дълбоко в себе си
допълних: ,Дано помня цената, с която придобих всичко
това!”. Владко беше щастлив. За мене това беше достатъч­
но. Чудни са децата. Винаги имат желание да се видят меж­
ду двамата си родители.
- Това е една стара истина.
- Но струва ми се, че не бих могла вече да заменя въ­
трешната си духовна свобода с един обикновен живот, кой­
то някога ми се струваше върхът на щастието. Понякога
говорим сериозно върху това с Владко. Заради девойчето,
което го доведе при мене, той често идваше в нашия квар­
тал. Изминала се бе близо една година, когато той съвсем
неочаквано дойде вкъщи при мене. Беше тъжен, мрачен. Де­
войчето беше отпътувало с родителите си в Алжир. Бащата
беше лекар. Той седеше мълчаливо. Видях как следеше дви­
женията ми. Това ме върна във времето, когато беше малък
и следеше с очите си всяко мое движение. Несъзнателно
извадих изпод възглавницата десетките снимки, които па­
зех, снимани с него при най-различни случаи. Оттогава той
започна да ме нарича ‫״‬маме” тъй както някога.
Но този ден, като изпи чая и сложи бисквитите, които
бях правила, в джоба си, ме запита дали би могъл да получа­
ва при мене писмата си от Соня. Самото проявено доверие
ли ме стопли? Но аз му отвърнах сдържано:
- Винаги и всякога можеш да разчиташ на мене, но да
не оскърбиш родителите си?
Видях как погледът му, смаян, се спря върху мене. Уст­
ните му потрепнаха, без да може да каже нещо. Тогава аз
му казах:

:416:
 - всичко, което са правили, е било от обич с‫ ״‬обич, ко­
ято иска да задържи любимото същество за себе си. Но има
една по-голяма любов, която иска обичаното същество д
щастливо, радостно, квдето и да е. Тггьгнаха
Яв01>притвори очи. Ето това се отнася и занего. Тръгнаха
отново РПр1Г основите на Езернин връх Надя тръгна по
л е к о т а надолу към Шестото езеро, а той се занзкачва към
върха.
***

Из тетрадката на Явор.
Тук толкова ми харесва, че има моменти, когато ми се
иска да сляза в града. Може би от страх затова, което е там.

Нв ТащГсутринна Молитвения връх съвсем сл^айно съм

с е д н Г д о ^ р а с т н а т а сестра, имаща връзка с Невидимия
свят. След свършването на беседата, тя се наклони към мене
и запита:
- Виждаш ли ги?
- Кои? - запитах аз.
- Тези отсреща и тези тук и онезн там, на поляната на
Петото езеро. Виждаш ли с какви чудни, ефирни одежди са.

^ р Г Г н ^ - въз^ха изплуваха същества във

воалИучителят ми каза _ заг0в0рИ отново сестрата -

да разговарям с тебе.
- Много благодаря за оказаното внимание. ‫״‬
Такъв 6 Учителят, внимателен към всяка душ . ук >
котето беше на Земята, пак беше такъв. Не мота да изкажа
как ме е ‫־‬утешавал и как ми е помагал.
- Акотова няма да Ви затруднява, за мене би било осо­
бено интересно да ми разкажете нещо.
 - Ще ти разкажа. Ела към нашата палатка след закуска.
Нали я знаеш къде е?
- Знам. Ще дойда.
Отидох. Бяха седнали с другаря си на скалата. Пред тях
се разкриваше широк хоризонт - околните върхове и доли­
ната със селцата Пазар дере и Маджаре. Сестрата ми даде
една шарена вълнена чергица да седна и самата тя се наета-
ни отново до съпруга си. Той е мълчалив и малко затворен
човек.
- Обещах на братчето - обърна се тя към него с крайно
любезен тон - да му разкажа нещо за Учителя.
- Добре - кимна той с глава и почти не ме погледна.
- Това момче е много добро - посочи ме сестрата, -
много е престрадало, затуй ми разрешават да му говоря.
- Хубаво - обърна се братът към мене и в сериозния му
поглед видях съчувствие към мене.
- А сега да ти кажа - заговори сестрата, - че едно вре­
ме бях много болна, припадах. И една година тръгнахме от
село, да дойдем тука, на Рила, да кажа на Учителя за более-
тта си. На Софийската гара трябваше да се прехвърляме на
влака за Дупп1‫; ״‬а. Тогава Станке Димитрово, така се казва­
ше. Пък имахме торби, денкове. Чудехме се как ще ги пре­
насяме. В туй време към нас се зададе чиновник с червена
шапка и като се нарами с денкчето, рече:
- Тръгвайте с мене! Ще пътувате с мотрисата на голем­
ците.
- Че как така, бре момче? - дума му мъжът ми. - Хич
ние за мотрисата на големците ли сме? Пък може и да е
опасно.
- Не бойте се - засмя се той. - Мотрисата никъде няма
да спре. Право в Дупница!
И така излезе. Свирна мотрисата и не спря никъде. Като
слязохме в Дупница, гледаме една каруца и в нея три мо­
мичета.

418
 - Хайде, дядо - рекоха ни те, - тебе чакаме. Давайте
багажа*
Учудихме се. Откъде накъде да ни чакат? Качихме се
и до Сапарева баня стигнахме. Тогава оттам минавахме, за
да идваме тука. В Сапарева баня пък гледаме - човек с кон.
Точно такъв ни трябваше. Качихме багажа и тръгнахме.
Най-подир дойдохме тука.
Един от братята ни посрещна, нареди да ни построят
палатката, а ние отидохме при Учителя. Да знаеш каква ра­
дост беше, като Го видяхме, тръгнал към нас усмихнат. Це­
лунахме му ръка, а той ни пита:
- Е, дойде ли момчето с червената шапка да ви вземе
багажа?
- Дойде - отвърнахме му ние учудено.
- Ами посрещнаха ли ви момичетата с каруцата?
- Посрещнаха ни. .
- А конярът взе ли ви пари за багажа?
- Не ни взе —слисано му отговорихме ние.
Откъде знаеше той, че конярят излезе такъв чуден 40-
век, че не ни взе пари? Тогава аз се замислих. Разбрах, че
Учителят беше уредил всичко по нашето идване. По прин-
‫ז‬тип знам големите възможности на Учителя, но бях прият­
но изненадан от оказаното мило внимание към тези хора от
народа. Сестрата сякаш отгатнала мисълта ми, рече:
- Питала съм Учителя защо аз, простата, да имам тая
духовна дарба да виждам и чувам такива чудни работя.
Нека се даде на някой учен, че да знае да го разказва хубаво
и да го опише. Но той ми каза, че тези дарби не са от сега, а
от миналото. Но нали ти казах, че бях болна. Един ден бях
при Учителя след такова прилошаване. Той ме погледна и
чух като прошепна: ‫״‬Господи, да бвде волята Ти!‫״‬. После
се обърна към мене и ми рече: ‫״‬Вече си здрава, няма да се
разболяваш”.

419
 и наистина оздравях. Като видях това чудо, рекох на
Чв‫״‬В НаШвТО С6Л0 ИМаме една б°лна сестРа• Ще й
кажем да дойде догодина тука. Нали все ще има Рила?АТой
“ ДНа СТЪЖ6Н ПТ вД И каза:‫ »״ מיי‬Ще има, но аз вече
няма да съм между вас . Не можах да разбера тогава какво
означаваха думите му, но му рекох: ‫״‬Тогава, ? ч и т ^ Г дГим
пишем да дойдат‫״‬. А Той каза: ‫״‬Който е дошъд, д о ш ^ ‫״‬
заго во р т•^ 3аМЪЛЧа> 83 С6 замислих• ° ‫ מ*י‬малко тя отново

y Z ~ ^ Z ~ : e 03
крайл ето‫ ׳‬вида™‫״י״־ ־‬
H orpa^SS!ПРаВИТе 4 * ‫ ׳‬У4ИТИ1Ю? ‫ ־‬33” 1‫ ״‬3 ‫> ״‬сво*“ ‫־־״־ ״‬

ка диня
ка л и Г вя ръцете
Г ^ . ^ Гси,
' ™- но
0 ‫־‬еОТВЪрна Той' ‫ ״‬ьржейки една мал­
зелена още.
гп fia0Cne’ К0ГаТ0 положиха тялото Му при лозата, където
го бяхме видели, разбрахме за какво място е говорил Но
тогава аз нищо не разбрах. оворил. Но
Сестрата c w a , събра изсъхналите кърпи, простпени на
‫ ״‬щТн‫־‬щ‫״‬°ТН0В0 СеДНа' Дм60К0 п~ ‫־‬- " ™
- През същата есен - заговори сестрата - се оазболя
~ Т №I4epH НИ‫ ־‬и при кого да отидем? Пак при
чителя. Мъжът ми я заведе и остави на Изгрева да постои
2 Г ° ВР6Ме' Н° Н6 Св МИНа МНОГО и тя се въРна• Учите­
лят и казал да се върне на сало, защото ще бомбардират Со­
фия. Ще станат големи суматохи, влаковете ще бъдат пре­
пълнени, а така да се върне на спокойствие. ^
А оздравя ли момичето? - запитах я аз
бардирмките.' °ЖеНИ Н° НаИСТИНа ТОГава станаха 60‫־ ״‬
В това време дойдоха и седнаха при нас още две сестри.
Сестра Седефка ме погледна и каза:
- Други път пак ще си поприказваме.
Разбрах, че за този ден разговорът ни беше привършен.
Поблагодарих и си тръгнах. Беше още рано за обед и затова
се заизкачвах към езерото Чистотата.
1VIII - Рилските езера
Целият ден днес мъглите ту се спускаха по склоновете
на планината, ту Слънцето проблясваше между тях,
превръщаше ги на прозрачни воали, изпиваше ги и
планината блесваше в дивната си красота. Тръгнах сам,
както обикновено. Или тази планина е друга и човек сред
нея се чувства най-добре, когато е сам, или аз съм станал
друг. Някога да вървя със Стана из родните Балкани беше
за мене приказка, радост, щастие! Но сега Стана я няма.
Защо я няма? Защо винаги остра болка пронизва сърцето
ми, когато си помисля за нея?
Спирам се. Издигащите се околовръст скалисти хребети
ме карат да се чувствам като в храм. Но наистина ли в
този храм трябва да съм сам? Възможно ли е Стана да ме
отмине?
Странно е, когато гледам високите скалисти върхове,
мисълта за Стана започва да избледнява. Само болката
остава. Тръгвам. Всъщност сам ли съм? Не. Невидимите
светли планински обитатели изявяват своето присъствие,
за да ми кажат, че не съм сам. После отново влизат в своя
свят, където имат своите задължения, както ние нашите в
нашия материален свят.
Изкачвах се. Мъглите ту се спущаха ниско, ту слънчев
лъч ги пронизваше и те се вдигаха високо. Шестото езеро
отново ме порази с красотата си. Огромните няколко
преспи на отсрещния бряг се отразяваха в тихите води.
Стоях и гледах неотразимата красота на този чуден кът.
От страничния хребет слизаха няколко сестри и братя.
Поздравиха ме и отминаха. Били на хижа ‫״‬Иван Вазов”.
 Искаше ми се да се изкачвам още. Но накъде? На
Езерния връх и Дамка бях ходил вече няколко пъти. Взех
пътеката надясно и се заизкачвах към върха над Петото
езеро - Бъбрека. От тази страна склонът е тревист и лесно
достъпен. Но откъм Петото езеро е отвесно скалист. Стигнал
върха, бях поразен от красотата, която се разкри пред
мене. Проблесналото Слънце беше превърнало мъглите в
приказно прозрачни воали, които правеха да изглеждат
още по-грандиозни отсрещните върхове и хребети. А долу
езерата! Гледах смаян. Къде и кога бях виждал същата
приказна гледка? Изведнъж си спомних.
Една нощ в София мъката по Стана беше впила жестоко
устните си в сърцето ми. Лежах буден в леглото и си мислех
дали тя всъщност е дежурна в пощата, или не.
- Или аз съм ученик, или не съм! - казах си горчиво аз
и поисках да мисля за Учителя, за Ру, за Лъчезар, като мой
някогашен събрат.
Никак не забелязах как съм напуснал тялото си и се
видях да се изкачвам по висока стръмна планинска пъте­
ка. Но не бях сам. С мене вървяха група млади момичета и
момчета. Стигнахме някаква сграда и се заизкачвахме по
стълбището й. Стигнахме широка площадка. Една врата се
отвори. Когато прекрачихме прага й, под нас видях същите
отвесно спускащи се скали и езерата. Както други път се е
случвало, аз разтворих ръце и се понесох във въздуха. То­
гава чух младежите да казват: ‫״‬Ето, на това искаме да ни
научиш и нас”.
И днес, когато бях на върха и гледах дивната панорама от
езера, скали, пропасти, поляни, същото желание се зароди
в мене - да полетя! Но знаех, че законите на физическия
свят са съвсем други и че ако протегна ръце да заплувам
във въздуха над езерата, тежкото ми физическо тяло не би
могло да стори това и ще падне в пропастта. Изпитах скръб
и жал за плътната форма, в която бях.
 Разбира се, за този свят, в който живеем, то ни е крайно
необходимо и полезно, но каква безкрайна красота е да
плуваш с другото, лекото, с което можеш да се издигаш
високо до звездите!
***

‫כ‬август, гилск*! со ^а
В мене има две естества. Едното тъгува, жали и му се
™ а невероятно Стана да отмине с друг. Не, това не може
да бъде! Това не е било никога и няма да бвде! А всъщност
много пъти е било. Нима не се е случвало да слизаме на
Земята и тя да има дружба с други? Откъде
че тя е моя и че не може да бвде допусната дори мисълта тя
да бвде при друг? И тази мисъл ме прави уверен и в най
гоиматами^скрьб, 4‫ ־‬Стана няма да »‫ ־ ־‬Р » — *
Тази мисъл е стоманеното въже, с което Стана е завързан
за мене. Тя може да се отдалечава толкова, колкото е дълго
въжето и после ще се върне. В това съм напълно ув ре .
страданието? Страданието идва от факта, че все пак Стана
S Z ^ omhS S 3‫ ־‬друг. Егоизъм ли ‫ ־‬това? Може би тя
има стари кармичии задажения? Но защо да мисли за т о ^ ‫״‬
Тя едуша, излязла от Бога, занея има кои да се грижи, както

33 ‫ ״‬Красотата в живота, която ми даде Стана, е красотата

на физическия свят. А красотата на другите светове,
пазкоиващи се пред мене, е несравнима!
^ М и < Г й к и затези светове, сякаш изтубвам тегловиоотга
си и отлетял във висините, не ми се иска да се връщам,
е второто ми естество. То жадува за знания, чрез които бих
м огГвисш ите светли светове да станат достъпни за мене
™ всяко време и съзнателно да влизам в тях, а не само да
бвда отнасян и връщан отново. Тогава в мене се събужда ма-
r S който е знаел и можел. Събужда се посветеният, които
е съзерцавал Великото, незнайното, отразено в безбройните
 звездни светове, и е бил готов да изпълни волята на Бога.
И точно в такива моменти, когато се чувствам свободен от
всичко човешко, усещам дърпането на тънка нишка в сър-
в отасностГ^13' 3аЩ° ? КаТ° 46 Ли някой ми казва: ‫״‬Стана е
~ Тя сама избра своя път!
- Но тя е твоя сестра!
Да, Стана е моя любима сестрица. Нима Стана е в
опасност. Гласът мълчи. Трябваше да е тук Лъчезар В
негово присъствие нещата биха ми били по-ясни. Или аз
закопнях по моя духовен събрат? Боже мой, колко сложно
е преплетен животът и светът. И какво огромно, какво
безгранично е Твоето съзнание, в което сме и аз, и Стана
и Лъчезар, и цялата Земя, и всичките слънчеви системи’
Наистина, какви прашинки сме ние! И все пак сме разумни
същества^ и нашият идеален образ е направен по образ и
подобие Божие! у
Ето само този факт говори за огромните възможности
които се крият у нас! Н0 ш е ги забравшш> както ^
забравил и това, което съм бил и имал преди да се спъна
преди да падна. И както мене не ме е забравяло небето, така
не забравя и човечеството на Земята и праща своите синове
небесни да му помагат и показват верния път в живота.
А Стана? Каква е тази невидима игла, която постоянно
бодва сърцето ми? Може би наистина Стана страда? Но за
какво? Нали тя сега урежда заминаването си в чужбина и с
това ще изпълни отдавнашната си мечта? Но да не мисля

***
6 август, Рила, езерата
Днес бях дежурен. Всъщност всеки ден помагах, особено
PafiIOCeHeTO ‫ ״‬В0,^а‫׳‬ Днес официално бях дежурен,
аботата на братята е само в помагането. Главната тежест
424
на готвенето пада върху сестрите. Но все пак самото чувство,
че си дежурен, макар да е много приятно, задължава. Вчера
след обяд, ние, дежурните братя, донесохме дърва, вода и
кипнахме големите чайници.
Колко е странно, че снощи си легнах с мисълта, че съм
дежурен и тази сутрин станах в 3 часа. Беше още звездна
нощ. Отидох тихичко до огнището, бутнах чайниците. Зна­
ех, че са пълни, но все пак проверих. Какво да правя? Беше
още много рано. Изкачих се на Молитвения връх. Кой знае
защо мислех за Стана. Всъщност аз почти постоянно мисля
за нея. Само че понякога с болка, понякога със загриже­
ност, а тази сутрин с безпокойство. Защо? Хладна тръпка
премина през сърцето ми и аз спрях.
- Тя сама пожела този си път - стиснах зъби, - ако стра­
да за нещо, нека страда. Аз не съм виновен. На всичката моя
обич с какво отговори тя? Но по-добре да не мисля за това!
- тръгнах аз. По цялото ми същество премина горчивина. В
същият момент чух Стана да ме вика:
- Яворе, Яворе! - с дълбок, изпълнен със страдание
глас.
Спрях се вкаменен. Ослушах се. Чуваше се само сънения
шум на водопадите.
Може така да ми се е сторило, погледнах аз към небето.
Милиарди звезди трептяха високо над мене.
‫״‬Господи, прошепнах аз, Ти, Който си създал всичкото
това величие, Ти, Който караш да трептят неизброимите
звезди, на всяка от които може би има също като нас раз­
умни същества, и бдиш над всички тях, погледни и пази
Стана! С Твоята бащинска обич я запази.
- За кого? - запита ме някой толкова ясно, че се обър­
ках. Нямаше никой.
- За самата нея - отвърнах аз, - нека не изостава в пътя
към Бога, даже и стъпките й вече ако не вървят редом с
моите.
Щ
и. *- 425
 Последните думи ги изрекох видимо спокойно, но
всичко в мене се изпълни с болка.
Но защо страдам, запитах се аз. Колко време изобщо
мога да бъда на Земята? Може би още 10-20-30-40 години. И
след това? След това отново ще ни погълне неизвестността.
И кога ще се срещнем отново? Ако имаме светлина и обич,
ще се познаем, ако ли не, ще се отминем като случайни
познати. Не, това не може да бъде. По трепета на сърцето
си бих познал Стана, където и да я срещна през всичките
векове.
Тази мисъл внесе в мене странна радост и вървейки,
запях съвсем тихичко.
На Молитвения връх седнах на една канара и се вглъ­
бих в себе си. Изведнъж се намерих лежащ на земята. Чувах
пръхтенето на кон. На моя кон. Отворих очите си - звезд­
но небе. Изведнъж си спомних за неотдавнашната битка, в
която съм взел участие. Надигнах се. Наоколо ми всичко
осеяно с трупове. Остра болка ме пронизва, отново падам в
тъмнина. Когато отново идвам в съзнание, чувам стъпки и
говор.
- Този е жив - казва някой.
- Какво като е жив. Пребъркай го и вземи каквото цен­
но носи.
- Да видим раната му - обади се трети глас. - Може и да
не е смъртоносна, да го превържем.
- Затова ли тръгна с нас? - сопнаха се двамата.
- Затова!
- Казах ти да го не вземаме.
- Остави да прави той своето, а ние - нашето.
Някой се надвеси над мене. Луната и звездите ли така
светят, че виждам ясно една глава, едно лице, едни очи,
тъжни, но близки, познати. Къде съм виждал тия очи? Сре­
щал съм ги много пъти. Къде, кога? Пръстите превързват
раната ми, а аз в странен унес си мисля за лицето, за очите.
Като че ли времето тича край мене и в безкрайния му низ,
между хилядолетия и векове, това лице и тези очи все така
тъжно ме гледат. Къде най-скоро съм ги виждал. Лъчезар.
Лъчезар! Отворих очи. Отново се видях на Молитвения
връх. Скръб изпълва цялото ми сърце. Лъчезар ли тъгува•
Защо го оставих сам на село? Ще отида да го взема и заедно
ще дойдем тук. Станах от канарата. Видях Ру Д° мене^ о и
ме погледна с дълбок, проникващ, изпълнев‫ ־‬с
и ме отмина. Останах учуден, но после разбрах.
беше седнал на камъка, квдето някога е говорил беседите.
Ру наведе ниско глава пред него.
- О, брат, тука ли сте - чух гласа на сестра, - мислех, че
никой няма.
—Сега си тръгвам —промълвих аз.
—А защо, стойте си.
- Дежурен съм.
Обърнах се. Учителят беше на камъка сам. Навярно щ

ЧаК Юогат^бях вече запалил огъня, най-напред възрастни

сестри и братя, а по-после и по-млади се заизкачваха към
Молитвения връх.
7‫־‬Г7‫־‬V

- Вода за чай! - викна високо един от дежурните братя,

когато учениците се върнаха от върха след беседата. Гим­
настиките щяха да се правят на езерото Чистотата, затова
най-напред щяха да закусят.
***
Явор с раница на гръб, запъхтян от бързане слезе при
уижз.тз,
- Хайде, другарю - приближи се към него непознат 40-
век. - Вас чакаме.

=427
 ггптя‫^׳‬3140** ^4^‫׳‬ДИ Се ^ воР> а после добави - Вие ли сте от
групата, която отива в София?
бавенеД^ ч т ‫« ״‬яаЛК° 66 ПОИЗПОТИЛИ’ но няма време за
ни ! ! ! ' ^ ‫ ״‬закъсняхме. Но дъщеря Ви така настойчиво
ни помоли да Ви почакаме! - тръгна човекът
- Коя дъщеря?
наха. ВаШаТа Н6 С6 спирайте>Да вървим, че другите тръг-

н о в е ^ Г 66“6‫ י‬СЛИСаа' ИмаШе нещ0 бранно, необик-

— 0“ — ‫״‬К~ ‫־י־‬

ня п ^ Р 661116 зат®°Рил автоматически тетрадката си и ста-

а• ° ^ Р н а се да благодари на момичето, но него го няма-
пян J ° H 64)30 3)1636 В 11матката, взема най-необходимото в
рашщатя, написа бележка на Филип, че тръгва за София и

На екскурзия ли? - запита го Надя

- S ‫ ״ ״‬t r на сел0■Ще доведа Лъчеза1>■

-Д а.
- А пътя знаете ли?

-Н е.

М И ;а п ^ р з в Г * " 0' ‫ ״‬° Т а м М К а н а р а т а б я х * ‫־*־‬

va ~ К0Я ЛИ ще е била? ‫ ־‬замисли се Надя. - Всички отило
ха на гимнастика към Петото езеро. отидо-

“428
 - Ще ме извините, че за днес няма да мога повече да ви
помагам - обърна се към сестрите Явор.
- О, Вие достатъчно ни помогнахте вече, донесохте дър­
ва и ги насякохте.
- Побързайте - настоя Надя, - да не тръгне групата, за-
щото и опитни туристи са се губили в голямата гора.
Явор кимна с глава и тръгна. Зави край мястото, където
е била някога палатката на Учителя, спря се за миг на мо­
литва, после заслиза бързо надолу. Когато беше към средата
на каменливата пътека, той видя долу при хижата младото
момиче да му маха и той се затича.
- Много хубаво момиченце имате - заговори отново на
Явор непознатият човек, когато вървяха край първото езе­
ро.
- Аз нямам дъщеря - каза леко усмихнато Явор, - имам
само син, когото отивам да доведа тук.
- Хайде де, не може да бъде!
- Казвам Ви истината.
- Но как може такова нещо? Ето там при чешмата с мра­
морните шепи се бях поспрял и четях надписа на канарата.
Другарите бързаха и отминаха, само аз бях останал. Тогава
дойде едно много хубаво момиче, девойче, и ми рече:
- Татко иска да слезе в София, може ли да го приемете
във вашата компания, защото не знае пътя?
- Може, защо да не може - отвърнах му аз, - само му
кажи да побърза, че на ‫״‬Вада” ни чака джипка.
- Точно затова - рече момичето и се загуби зад големия
камък. После, преди да дойдете, пак се мярна при хижата и
много разтревожено се приближи към мене.
- Аз ще почакам - успокоих я аз, защото другите тръг­
ваха.
- Майка ми... заговори тя, но в туй време Вие слязохте
и аз я загубих от очи.
Явор вървеше мълчаливо и се чудеше кое невидимо съ-
 щество е взело участие. Човекът, вървящ до него, отново го
заговори:
- Значи наистина нямате дъщеря.
- Наистина.
- А как ще си обясните всичко това? Аз откъде ще зная,
че Вие ще слизате, за да Ви чакам. Значи, казал ми е ня­
кой.
- Сигурно - потвърди Явор.
- Не се съмнявате нали?
- Разбира се.
- Тогава моля Ви, когато се съберем с приятелите ми от
групата, не им казвайте, че нямате дъщеря, защото ще ме
подиграват.
- Защо?
- Ще Ви обясня. Ние сме изследователска група и сме
от цял месец из планината. И без да зная, че те не виждат
това, което аз виждам, им го казвах. ‫״‬Халюцинации” смееха
се те. Може и халюцинации да е било, защото зная си, имам
музикални халюцинации. Както си седя някой път, чувам
музика.
- И записвате ли я? - запита сериозно Явор.
- Не. Пък вече не смея и на никого да казвам. Луд ще
ме изкарат.
- Не е необходимо да казвате, но може да я записвате.
Тогава ще кажат, че имате музикални дарби.
- Не съм музикално ограмотен, за да мога да записвам.
Освен това то е една такава чудна музика, че не зная дали
изобщо може да се запише. Но на мене ми е приятно да я
слушам.
- Често ли Ви се случва?
- Не особено. Но на планината често.
- Много хубаво!
- А Вие от кои сте? Като видях откъде слизате, разбрах,
че сте от Братството, и затова така свободно Ви заговорих
430
за музикалните си халюцинации. Отдавна съм искал да се
срещна с някой от тези хора, но все не се случваше. А Ваши­
ят Учител един път съм го видял.
- Така ли? - приятно се изненада Явор.
- Да. Беше много отдавна. Като ученик в гимназията
заедно с учителите и съучениците бяхме отишли на екскур­
зия в София. Чувал бях за него и отидох с двама другари да
го видя. Неделен ден беше. Той говореше. Прозорците на
салона им бяха отворени и аз се спрях до един от тях. Беше
препълнено с народ. Гледах го и го слушах. Тогава това ми
се видя достатъчно, но сега съжалявам много, че не пого­
ворих с него. Трябваше да говоря, имах какво да му кажа
и да го попитам за много неща. Но другарите ми бързаха,
дори не им се слушаше. А аз си помислих, че като завърша
гимназия, ще дойда да следвам в София и ще имам случай
често да се виждам с него. Но докато завърша училището,
отвори се войната и всичко се обърка.
- А Вие като слушате музика и Ви са отворени очите да
виждате това, което другите не могат, нима не можете да
видите и него?
- Не. Никога не ми се е случвало, макар да съм мислил
от време на време за него и да съм искал да се срещна с ня­
кой негов ученик.
- В София ли живеете?
-Д а.
- Тогава сте имали случай.
- Ожених се, а жена ми е съвсем различна от мене. Смее
се.
Някакво острие бодна сърцето на Явор и той въздъхна
дълбоко.
- Сега като размислям - заговори след малко спътни­
кът на Явор, - виждам, че Вие сте много млад, не можете да
имате 16-17 годишно момиче.

431
 Явор се спря. Коя ли душа беше взела този образ, за да
ги срещне? Може би някоя заминала от Земята?
Заизкачваха се нагоре мълчаливо. Някаква тревога
попълзя в душата на Явор. Откъде идваше тя и защо?
***

Стана седеше във влака, опряла глава в ъгъла на купето

с притворени очи. Сълзите в тях я горяха, но тя не смееше
да приклепне, за да не се отронят, и така изсъхваха в сами­
те й очи. Защо се връщаше? Защо изобщо беше останала
жива? Как биха я приели хладните морски води! Как при­
ятно би потънала в дълбоките бездни и всичко би притих­
нало, всичко би изчезнало и на утринта Слънцето спокойно
би трептяло върху морската шир. Само нея вече нямаше да
я има. Наистина ли нямаше да я има? Не, тя щеше само да
е заспала своя вечен, спокоен сън. Но мисълта за Явор я те­
глеше с неотразима сила. Тя и в смъртта си не би могла да
бъде спокойна и още не спрял последният удар на сърцето
й, тя би изхвръкнала и би тръгнала към Явор.
Явор, Явор, всичко бе само Явор, а защо бе направила
всичко това? Беше се привързала към другия, не, беше го
обикнала. Чудно и странно! Толкова много го беше обик­
нала, че бе имала смелостта да каже на Явор, че не може
без него. Истина ли беше това? Тя вярваше, че е истина. Но
някак особена истина, защото устните, които целуваха един
по един пръстите й, я горяха като огън, а когато той протя­
гаше ръце към нея, тя се отдръпваше. Огънят на ръцете му
я гореше преди да са се докоснали до нея. Морските води
биха премахнали този огън. Но Явор би страдал, страшно
би страдал. А има ли право тя да му причинява такова стра­
дание? А нима по-малко страдание му е причинявала досе­
га? Какво направи всъщност тя? И как можа да го направи?
Съгласи се да отидат с Йохан на море за десетина дни или
повече и оттам да отпътуват. И всичко това й доставяше
радост до момента, когато се върна в къщата и я завари
празна Явор го нямаше! Най-после свободна! Но в същия
миг страшна мъка сграбчи сърцето и. Явор го нямаше,
е възможно това?
И така мечтаното пътуване със самолет се превърна за
нея в Голгота. Добре, че беше само до Варна. С ^ о от пъту­
ването ли тя седеше мъртво бледа до Иохан? Той галеше
нежно ръката й, държащ я в своите ръце, и често запитва­

- Къде лети мисълта ти, Ана? - така я наричаше той.

Тя не можеше да обърне бледото си лице и да му се
усмихне както по рано, когато е тичала от работа при него.
Колко радостна е била тогава. Защо? Сама не знае. Защо
объркан така светът? Защо е така объркан и самият човек.
- Не, не! - извикваше винаги тя, когато Иохан посяга­
ше да я прегърне. Той навеждаше глава измъчен, изтерзан.
_ Аз не мога да те обичам - стичаха се по бузите и съл­
зи, - никога няма да мога.
Сълзите й ли го правеха толкова мек и отстъпчив, ил
голямата му обич? л
Когато слязоха във Варна, Стана се огледа като про у
дена Какво правеше с този чужд човек там? И какъв срам,
неизразим с думи срам я обхвана. Това беше наи^ртш ното
чувство, което за първи нът изпитваше в живота си. А ко-
гаго съвсем случайно срещна Дона? Тогава цяла потрепери
Ако земята се бе разтворила и бе я погълнала, тя с охота
би влязла в черните й, тъмни недра. Тогава би ceJ KP ^ a ^
всички и от Йохан. Там би стояла и когато разбере, че ня
никой над нея, би извикала с всичката горест на сърцето си.
Дворе!” и само той, само той, с голямата си обич би разпу­
кал земята и би я извадил оттам. Тогава би се намерила в
прегръдките му!
- Станке, ти ли си Станке? - бе я запитала Дона.
И Стана не можа да й отговори, само и се стори, че земя-
 та се люлее под краката й. Добре, че наблизо имаше пейка
и седна. Какво бяха говорили? А, д а Йохан е приятел техен
приятел. Дона я гледаше смаяна. Навярно не можеше да
щюумее как може Стана да върви под ръка с д р Г освен
с Явор. Какво приказваха още? За детето на Дона за бра-
^ CJ 03H’ когото бе обичала, за бащата на своето д 2 е
Дона беше сврьхщастлива, а за Стана този разговор беше
страшен кошмар, най-страшният в живота й. Разбра ли това
* “ ‫ ־‬М0Же би да> защото я ^едаш е тъжно и като въздъ­
хна, накрая каза: ‫״‬Станке, Станке‫״‬...
И М^ппми
и не ИСКаШ
помнеше в да разговор.
целия К8Же СТ0Ва? ‫ ״‬ГаНа Не ЗНаеШе>задото

с и и ^ о Т в ^ л 0 3 " ,‫ ־‬МИР&? Получила г0 6е ‫ ״‬РОДИ тръгването

и и го бе взела машинално със себе си. По-добре да не го бе
чешъ Но не можеше. Защо? Защото трябваше^а изпие до
На Страданиет03^ ° ‫־‬HTe й се стичаха по бузите
‫״‬Станке, мила Станке, в дните ми на страдание ти си
ми била като малка свещица, като си ми светила и показва­
ла пътеката, по която трябваше да мина аз, зГда излязТот
за^гебе^и лам “ силиВ К0ЯТ°
а тебе ми даваше бяХ потънала•
и си казвах: аз трябва да мисълта
заслужа
нейното доверие, нейното внимание, нейното приятелство
Ти си ми била през всичкото време примерът, ^ й т Г т ‫״‬я £
ваше да следвам. И най-после излязох
Сега ти се обаждам от едно малко градче. Жена съм на
един добър човек. А, трябва да ти кажа, че онзи човек кого­
то вие мислехте за мой съпруг, всъщност не беше. Но това
И Нв “ ‫™ ״‬ д а СИ * — , ~
Когато съм съвсем добре уредена, ще ти пиша да лой
леш при мене. Това ще баде най-големия празник в живоха'
 Да, за щастието не са необходими луксозни хотели, в
един от които се намираше Станка с Йохан. Искаше се само
чистота и обич.
Дотегнали ли бяха сълзите й на Йохан? Или той поми­
сли, че с известно насилие би могъл да постигне това, което
с обич не можа? Но от разрива, който последва, той гледа­
ше недоумяващ. Може би тя беше ненормална, садистка?
Какво правеше при него, когато викаше и поставяше вина­
ги между него и нея този непознат нему Явор? Той гледаше
смаян разширените й от ужас очи и преди да я е взел в пре­
гръдките си, я отхвърли настрани и отиде в своята стая.
Когато отново се видяха, той беше ледено студен и су­
ров. Усмивката му, тази изпълнена с ирония усмивка, я ка­
раше да се чувства страшно унизена.
А братовчедка му, която пристигна със самолет, навяр­
но по негова покана по телефона? Какво страшно униже­
ние! ‫״‬Болногледачката ми!” - беше я представил Йохан на
братовчедка си. Какъв срам, какъв страшен срам! Можеха
ли бликащите й постоянно сълзи да го измият? Високомер-
нали беше братовчедката? Не, тя само подчертаваше своето
превъзходство над болногледачката. Но невъобразимо неу­
добното положение, в което се бе поставила самата Стана,
беше, когато засегнатото й самолюбие поиска да обясни, че
тя не е дошла в качеството на болногледачка. А в какво? Си­
ните очи на братовчедката се бяха спрели върху нея, искащи
да разберат смисъла на думите й. А насмешливата ирония
на Йохан я удари като плесница в лицето. Тя се олюля, при­
твори за миг очи, после наведе глава и излезе. Това ли беше
краят? Да, това беше краят или не краят, а пробуждането й
в един свят, който я изпълни с ужас.
Хубаво е, когато в един хотел всички спят през следо­
бедната си почивка и човек може да излезе незабелязан от
никого. Но колко страшно е, когато не знаеш къде да оти­
деш.

435
 Стана все още вижда себе си спряла се на кръстопът -
към морето или към автобуса? Каква мощна притегателна
сила има морето! Зелените му талази я викаха като живи.
И в мисълта за смъртта понякога има известна сладост.
Навярно затова се самоубиват хората.
Когато тръгна към морето и се озова близо до него, от­
веднъж го видя страшно, шумът на вълните не беше неж­
ната песен, от която щеше да притихне всичко в Стана, а
жестокият смях на морето, което бе поглъщало със студено
равнодушие всичко, което бе попадало в него. Стана се хва­
на с ужас с двете ръце за главата.
- Автобусът ще тръгне скоро - чу тя до себе си някакъв
глас на младо момиче. Не я ли хвана някаква детска ръка?
Чувството беше съвсем реално. В последния миг тя се бе
качила и автобусът тръгна. А в цялото й същество съвсем
ненадейно се бе разстлало същото чудно хубаво чувство, ко­
ето бе я изпълнило някога, когато без да подозира, Лъчезар
се бе настанил в нея. Възможно ли е това? Не е възможно.
***

Явор все още не можеше да дойде на себе си. Как се

случи всичко това? Той беше видял Стана, привела глава да
пресича улицата, без да забележи приближаващия се трам­
вай.
- Сганче! - бе извикал той с всичката си сила и се втур­
на към нея.
Тя се спря и обърна. Трамваят профуча край нея. Но от­
къде се бе явила лека кола? ‫״‬Учителю!” бе извикал той. Тя
летеше и връхлетя върху Стана. Не помни как се намери
пред лежащата на земята Стана. От главата й се стичаше
тънка струица кръв.
- Сганче! - беше изхлипал той и коленичи до нея. Но
една ръка го хвана. Нечий глас каза:
- Н е я пипайте!

436
 Мигновено се отрупа много народ. Човек е очила се бе

™*8‫ ־‬Ж ива^и^! докторе? - попита плачеща жена.

Жива е1Дайте колата веднага да я отнесем.
ше д Х а ! ‫ ־‬наведе се Явор. ва да вдигне Стана

*^Чакайте, не бързайте. Кой сте Вие?

I щ Т м о ж е ^ л и сам? - искаше да подхване и докторът,

‫ ״‬° ЯВГ “ S S S S стон-въздишка от гърдите

илио^саматадуша на Стана и изведнъж тя страшно натежа
r ггьиете му. Смъртно бледен тон се олюля.
" 1‫ ^׳‬П о ^ гн с т е ^ а човека - извикаха вие■лко
в “ ой не п о м н е н а

ната, за да не падне. После се съвзе и запита.

~ ОщТшГ Искахсш о да Ви кажа, да сте спокоен. Поне
засега н Т в и ж ^ , " р ‫ ־ ״‬зна опасност. Седнете, ще Ви пови-

КаМПоез полуотворената врата Явор видя Ру в стаята. Бе1‫»־‬

мислГтой искаше да влезе и поговори с него, но лекар
го погледна и затвори вратата. Гта-
‫״‬Ру, винаги Ру, помисли си Явор, и при мене, и р

На' _ Не не бях само аз - заговори Ру Д0 него. - Когато

физиче­
ското поле. А и когато ученикът е на изпит...
437 =
 Ах, дано поне добре съм го преминал
цето^Гя«‫ ’ ™״״‬КаКТ° Св усмихва 6«Щата на детето. В сър-
де: Р премина приятна, живителна струя. Ру ДОда-

слиш, че СИРаяпрттттт ‫״ ״‬ изпит, които ти ми-

казано, когато Божествено™ и-‫־‬ Р ^ ли с ДРУги думи

века А жественото изцяло вземе надмощие v 40-
века. А това е процес, който може да трае стотини v‫ ״‬L ?
години, милиони. Зависи от ctikmpJ ! ‫? ״‬ ци> хиляди
върху самия себе. 1)6 Жа ИРаботата на човека

с™~‫ «״‬Т ‫־‬Х° Ще ВТ°ЗИ ЖИВ0Тда ‫ * ״‬. което

- Това не е най-важното.
- А кое?

к‫״‬гат(^лип” в^добродетели
изключена. "1
Д00родеТ£1‫׳‬и•А ^ 3 ‫ ״ “ ״‬Г "с ‫״‬него
и злоупотребата ‫ ״ ״ י‬не
‫י ײ‬е

Сянка премина през очите на Явор

I И°за тебе?ИНЦИПН° Т° “ ‫ ™״‬3“ ‫ י‬д0 »“ ™ и ни.

в‫״‬снеич-‫—״‬
кКога
о,което е на Отца, ще бвде и на сина
ще бъде това?
сZ T °
С ®“‫״ ״‬

И днес, и след милиони години

Явор замислено заговори:
‫ ־‬Как бих искал да кажа: Господи готов г™1 т ‫»״‬
= , , аз искам. Да изпющя

От очите на Ру бликна светлина.

:438
 В този момент по коридора към тях пристъпи младото
момиче, което на Рила бе казало на Явор за тръгващата
група.
Учуден, Явор искаше да я заговори, но тя се усмихна
странно и влезе в стаята при Стана. Той се обърна. Ру го ня­
маше. Почувствал се уморен, той седна на скамейката и се
облегна на стената. Въздъхна дълбоко и притвори очи. По­
чувства в тялото си леко люлеене. След това се показа слаба
светлина. Къде беше? В някакво подземие. Държеше фенер.
Защо е този фенер? А, да, спомни си той, това не е подзе­
мие, а галерия на мина. Той е миньор. Но какво ставаше?
Някакъв смут, страх, ужас изпълни сърцето на Явор. Всички
бягаха! Защо? Срутване ли? Чуваше се шуртене на вода. Сен­
ки преминаваха. Сам той се движеше с мъка. Защо? Кракът.
Но нямаше време да мисли в момента за това.
- Ти бягай - рече той на момчето, което вървеше до
него, - а мене остави.
- Не, татко! На ръце ще те нося, но няма да те оставя!
От съседната галерия викаше някой за помощ. Пробяг-
ващите сенки не се отзоваха.
- Ти се спасявай, а аз ще отида. - зави Явор наляво.
Младо момиче, притиснато с греди и пръст. Момчето
не беше избягало. Двамата измъкнаха момичето. Младият
го взе на ръце. Чуваше се шум на прииждаща вода. Ще ги
настигне ли? ‫״‬Господи, в Твоите ръце сме!”
Явор въздъхна с облекчение. Бяха се спасили. Но къде
беше? Кой се беше надвесил над него? Младият миньор,
синът му. Как хубаво го гледаха очите му! Очи на любящ
син. Странно, очите на Стана! ,
Някой сложи ръка на рамото му. Отвори очите си. Беше
лекарят.
- Как е Стана? - запита с тревога Явор.
- Няма никаква органическа повреда, освен кракът,
пукната кост, но той е гипсиран.
 Дойде ли в съзнание?
- Не още. Но няма опасност

менш!себях^Г^! А КаКТ° ‫ * ״ ״“־‬Да ВрМлита ■«‫ ••• ־ ״” ״‬В‫־־״‬

кате^‫ * ״ ״‬Я
Л Н1 ШОфЬОРЬТ ‫ ״‬е Швил 0 ™ следния миг. Ако ис-
Да 0ранете до довечера, а може и да си отидете
Вие знаете, че е бременна, нали? д '
B * “ P “ М0Жа да си поеме дах, затова не отговори
я ? * саш м 31‫־‬5‫ ־ת״‬изплува младото момиче и му се
усшиша със странната си усмивка. Мигновено Явор раГбш

усмивка се разля по “лицето

СгСТ0ЯНИет0
му. на Сгана• ШиР°да нежна

и о т Й “" Г° П0ГЛедна ™ редоточено, после се усмихна

- Може ЛИ Да ВЛЯЗ& ПРИ Н6Я? “ настигна 1‫ ס־‬Явор.

Първото хубаво чувство, което беше изпълнило съшето
на Явор, се замени със студена, мразовита струТ и го вле“
0“ ‫ ״‬въздухът.
мишлше тежко. Не му стигаше ‫ ־ י‬Т0Й “ Поглелът
‫ײ‬ ~‫״ ״‬
& а ^ К СтРТН° 6 0 1 0 ‫״‬4 ‫ י‬Л‫ ״‬ВД на Стана Стана! Неговета
™ ™ е ™ Т н Г ™ Г° Ва ™ & “ ‫?־‬:3‫ ־‬п ито я обичаше, затова
ли щ” С ? ° 0' ‫ ״‬0' ‫™ ™ י ״‬° ДРУГ я 06‫ ״‬ча негова

тилкаСеДНеТе ~ П0Даде Му СТ0Л т а д ° момиче с бяла прес-

л а д; * Г ^ а ^ " ™ еСКИТОЙ' ПРИб‫׳‬,ИЖИСТО‫־‬

‫״‬л Каква ^ е тази жена>която лежи в леглото? Тя е човек
дошъл на Земята... свободен... Може да я обича но Какво
к ЯВ0Р ‫ ״ * * ״ " ״‬тай д абр ав Г Г в о м и с ^ Г
^ ™ а з Т л ■‫ ״ ־ ״‬4 ‫־ * “ י‬ ‫״‬ А да• ‫ ״ י ״ י ״‬У
Треперещите му ръце извадиха на&ьрзо мушнатото

440
писмо, което беше намерил на масата вкъщи. Може би
там имаше написано някакво обяснение на Стана за... Той
разтвори писмото и зачете:
‫״‬Яворе, разбрах, че само тебе обичам. Но достатъчно ли
е това сега? Върнах се при тебе... не можех да не се върна,
но не те намерих... Може би е по-добре, че те няма, докато
реша какво трябва да направя.
Колко ми е необходима онази жена, която по-рано ме
беше подтикнала да се върна от Златни пясъци... Защо така
много мисля за нея? Може би защото се върнах пак от Злат­
ни пясъци... Ако тя би била при мене...ако тя би ми пого­
ворила... Но съм й изгубила адреса... Не мога да я повикам
по телефона, за да чуя гласа й... Струва ми се, че би ме ус­
покоил.
Ах, Яворе, да знаеш колко дълбоко съм объркана и
няма кой да ми помогне, защото не заслужавам. Къде да ида
сега? При кого? Кой може да ме разбере, без да ме упрекне,
когато аз самата се упреквам постоянно?
Искам да отида някъде сама, на някоя планина, и да
мисля, да мисля. Да разбера защо животът е така сложно
преплетен, или по-право защо ние сме така сложно
устроени. И може би бих стояла и мислила цялата вечност.
Тогава дали бих разбрала? Кой знае! Колко страшно съм
уморена! Как ми се спи! Как бих искала да заспя и никога
да не се пробудя, ако...”
Какво беше това ‫״‬ако”?
Явор усети, че му стяга яката на ризата и поиска да я
разкопчае. А тя беше разтворена. Да отвори прозореца, за да
влезе чист въздух... Но прозорецът беше широко отворен.
Тогава да излезе. Най-добре е да излезе. В момента, когато
се изправи, глух стон се изтръгна от гърдите на Стана. Сто­
ри му се, че някой го гледа. Кой? Може би очите на големи­
те светли същества, за да видят как ще постъпи?
- Това е пътят към Върха, нали искаше да се изкачваш
към него? - пошепна някой съвсем тихо в самата му душа.
- Да! - сякаш отведнъж се пробуди Явор - но какво
общо има Върхът с всичко това?
- Всяко надраснато лично чувство, всяко превъзмог­
нато накърнено честолюбие, всяко изживяно със съзнание
състрадание е крачка към Върха - шепнеше тихият глас в
него.
- Да - усмихна се Явор горчиво, - искам големи пости­
жения, а ето, спъвам се и се спирам от най-малкото. Та как­
во е Огана? Моята сестра, моята любима сестрица! Бедната,
колко много е страдала! Моята малка бедна сестрица! И кой
би могъл да я утеши, да й помогне, освен аз, нейният брат,
който я носи постоянно в сърцето си?
Явор отново седна на стола и се вгледа в Огана. Превръз­
ката на главата й беше накървавила. Лицето й беше бледо,
съвсем бледо! Той се наведе над нея и усети лекото й едва
доловимо дишане. А можеше и да не диша вече... Можеше
затворените очи да се не отворят и стиснатите й с горчи­
вина устни, никога да не проговорят. Тогава чия щеше да
бъде Огана? Тя щеше да отлети като малка объркана птич­
ка в отвъдния свят... И после, след време, отново да поеме
своя нескончаем път през идващите векове и хилядолетия.
И когато се срещнат на някой завой и се усмихнат и позна­
ят, като стари друмници на вечния, без начало и без край,
път на живота... А може би и да се поспрат... Обичта, пазена
в душите им, отново да разцъфне в нови, чудни цветове... А
може и да тръгнат и повървят заедно, весело разговарящи
за минали срещи... А може и като двама ученици, поели
пътя към Върха, да споделят опитности и поуки от допусна­
ти погрешки... В сърцата им ще прелива обич, а в очите ще
блести светлина! А защо да не е още сега? - попита някой в
Явор. Наистина, защо да не е още сега? Та нима Огана не е
ученик? Нали Учителят е казал, че всички човеци на Земя­
та са негови ученици?

:442:
 Орана глухо простена. Той се вгледа в нея. Какво бе му
казал лекарят? А, да! А защо тя не бе му ли С
‫ ל‬ттли е чакала да отпътува и там, в онази страна...
^ в о р отново отвори писмото й: ‫״‬Яворе, разбрах, че само
Te 6 S ‫־‬T Може б‫״‬Р пък... трябваше да ‫« ״ ״ ״‬ £
кога е Но всъщност това няма значение... Нал
на “ двама ученици в пътя към Върха? Защо да мислн то-

все пак му е горчиво, страшно ™P4H‫־‬a H0

j a ‫״״‬
надмогването на личните чувства е израстването,

ИЗКГ е аНп Г т о й трябва да излезе малко, трябва му чист

®“ к а п к и т е на Стана леко потрепнаха и от тях се отрони­

- Сганче, сестрице моя - надвеси се той над нея.

Стана плаче, будна илн насън. Изведнъж лицето и про­
сияла сълзите спират. Едва доловима усмивка просиява на
усгни^ й. Кого ли вижда? Сънува? Устните й се размърдват.
Но отведнъж тя захълцва в плач. се мо_
- По-добре е да поизлезете малко - приближава се мо
мичето ‫ ־‬S a престилка. - Поразходете се и пак елате, аз
ще Ви осведомя.
- Но да не й стане нещо в това време.
- Не Не се безпокойте. Аз ще съм постоянно около неж
- Добре! ‫ ־‬съгласи се Явор. Изправи се, но не можада
‫״‬р ппм‫ ״‬ьлне - Всъщност няма къде да ходя седна о
той - № стоя до привечер н тодава ще си отида А утре ще

Д° ^ Г щ ‫ ^ " ״‬Р ‫ ־‬ш‫»־‬и‫ ־‬от лекаря, но не е необхо­

димо, ние достатъчно добре бдим над болните, а и стаята е

33 *!1" да Но повярвайте ми, сега не мога да помръдна от

тука. Няма ли да дойде днес в съзнание?
чя-•------- - — = = 4 4 3
 Сигурно ще дойде в съзнание, но лекарят каза че
да и се осигури п м н о спокойствие. А Вие сам несте

мп ‘ Т° ГаВа ще Ви дам номера на телефона ни и много Ви

обя^п Т0Ва
обаждате на НЯМа
всеки Да Ви създаде неприятност,‫ י‬а
15 минути. да ми
ми се
се
- О! Толкова често? Няма да мога.
- Тогава на половин час.
“ Трудно е да Ви обещая.
- На един час?
- Не, ще Ви се обадя, когато дойде в съзнание.
Добре, аз няма да мръдна от телефона.
Сестрата го погледна, усмихна се тъжно и каза:
- Защо? ЩаСТЛИВа тРя®ва Да е Вашата съпруга.
- Толкова много я обичате! За завиждане е. Ако мене
така бе ме обичал мъжът ми, а то никак...
- Защо мислите, че не Ви е обичал?
14* 0™ ”“‫ י‬СПРЯ ” !‫ ־ ™ ■ ״ ״‬лен по-
Г ” ДМ Черни' *У63“ 1■ изпълнени
сьсстрадание очи. В целия израз на лицето му имаше нещо
Т Г° Ч>1!СТВа 6‫ ײ״‬3“ ■‫ ־ ״ ־ ״‬р да го виждаше
за първи път. И без да съзнава тя му каза:
г а : ‫^״‬ Г ”° бЯХ Яа нощно ‫ * ־ ״‬У Р " » му е било
В ЛеГЛОТ0• А П0И1е ‫ *׳‬оправдаваше със
службата ми. А аз мисля, че ако ме обичаше, както аз го
тр Г Г ’ бИ Мв ЧШСаЛ’ КаКТ° 33 Г0 чаках• и не би канил прия­
телките си в мое отсъствие. ^
‫ " ־‬мъчн0 ли ВИ е? - глуха болка отекна в сърцето на
ор. Очите муя гледаха с братско съчувствие.
- Много, може би ще се разделим
- Защо? ‘
- Ами как така. Живот ли е това? Но не мога да свикна
още с мисълта да съм без него. Страшно е.

444
 - Да, да. Но човек трябва да обича хората такива, какви-
то са. Тогава той сам ще израсне.
- Вие разсъждавате много особено и сте някак много
различен.
- Теоретически може би разсъждавам добре, но когато
теорията се превърне в живот, тогава именно идва изкачва­
нето по стръмната пътека към Върха.
Сестрата не можа да разбере значението на фразата му,
но го гледаше така, като че ли се познаваше с него от много,
много време.
Стана отново простена.
- По-добре е да се поразходите - предложи му тя, - а аз
ще Ви се обаждам през няколко часа.
- Ще Ви бъда много признателен.
- Не. Просто се радвам, че срещнах човек, който така
много обича жена си.
Явор се усмихна малко тъжно, после се сбогува и
излезе.
Вкъщи беше празно. Почувства се смъртно уморен и
легна в леглото си.
Едва притворил очи и се намери в стая, осветена с
газена лампа. Младо момиче правеше нещо на огнището.
Вратата се отвори и влезе с фенер в ръка младия миньор. А,
да. Синът му. Момичето се обърна и усмихна. Явор се вгледа
в нея - момичето, което бяха извадили изпод гредите в
галерията на мината. Странно! Явор спря продължителен
поглед върху нея. Беше същото момиче, което бе дошло на
Рила.
Явор въздъхна дълбоко и отвори очи.
- Стара приятелка, която сега иска да дойде - помисли
си той. Отведнъж се разнесе звънът на телефона.
- От болницата! - стана веднага той. Но не беше от там,
а от село. Лъчезар настоявал да се обадят. Питаха за Стана,
добре ли е? Здрава ли е?

445
 Д 0^Й Г ем Г лй кТ
оВЪРНа Механически Я‫־‬°Р. 4* ‫ »־< ־‬ще
ч ад^ Т ‫ ' ״ ״ ״‬Д0ЙДеТе *“ 03 ' “ ‫ ״ ״‬аПИТа Латина• братов­
—Може и с нея, ще видим.

‫״‬Ф ^ Г л ^ Г “‫ ™ ־‬е Д°бре ‫ *־ ־‬Явор Ла™ да “

Лъчко там ли е? - запита Явор.
пои т*елефона.
а д е ^ н ^оа
з Гмайка
м й Г си
е зам0лил да Р‫ ־‬обадя, та да се обадя
се е затъжил.
- Нека той ми се обади. Лъчезаре, ти ли си?
- Ние сме мъже. нали?
‫ ־‬Да.
- И сме ученици, ти знаеш.
-Д а.

Ти разбираш д о б ^ н ^ и ? ^ ^ *™*3 °” ‫י‬аСвГа Не може‫־‬

- Разбирам.
гово~ р ^ Г ° ХУбаг° бИ бИЛ0' “ ° по-годям и да си по­
- И сега може.

ва с ^ Г з а д ч а д * ‫־‬6‫ ׳‬M0eTO М°МЧе‫ “ ׳‬В“ ПЗК ‫־־״‬аз-

‫ ־‬Да, и това ми е донасяло много горчивини
Я ми дай слушалката! - чу Явор гласа на Латиня _
Какви са тези чудновти разговори ’
‫ נ‬т Г а Т Г Г0В0рИМс ЛъчезаР• като ™ ‫־‬ми хора.
Гака, че да му се чудят всички тука. Я ми кажи к-я™‫״‬
има около Стана, , ‫ ־‬не можах да чуя< S c‫ ־‬m Z T

= 4 4 6
 - Нищо особено.
- А защо казваш, че е в болница?
- Подслушвала си значи.
- Какво подслушвам, турила си бях ухото до Лъчковото,
че то е дете, може ли да се остави така. И вместо да криеш
от мене, от него трябваше да криеш.
- Добре, добре, Латинке. Стана е нещо недобре, но ще
й мине. Ти не разправяй това на никого, да не се тревожат
старите.
- Няма, няма. Пък ако искаш, ще доведа аз Лъчко.
- Питай него, какато той желае.
- Защо?
- Така. Ние вече говорихме по този въпрос. Хайде, мно­
го здраве кажи на всички.
- Татко Яворе - обади се пак Лъчко.
- До скоро виждане, Лъчезаре, гледай да се не безпоко­
ят излишно.
- Добре, до скоро виждане.
Усетил е, сложи слушалката Явор, усетил е. Но как и
какво е усетил? Би трябвало повече да се сближа с това дете.
А всъщност дете ли е? В известен смисъл дете е, в друг - не е.
Цезар Франк дете ли е бил, когато като единадесетгодишен
е обикалял с баща си Белгия и е давал концерти? Външно
е бил дете, а по съдържание, по същност е бил големият,
гениален музикант.
Явор взе една книга, сложи няколко възглавници на
леглото до стената и като легна, облегна се на тях. ‫״‬Лъче-
зар, замисли се отново той, какво и кой е всъщност? Какво
е Стана? Какво е самият той? Друмници, които се срещат
в пътя на вечния живот и се отминават, едва могли да се
видят и познаят. Той позна ли Лъчезар? Разбра ли Стана?
Обичал я е, но вникнал ли е в нейната душа, постарал ли се
е да види сложността на нейните копнежи, в които самата
тя се чувства объркана?

447
 За какво мислиш, татко? - чува той ясен, звучен глас
и се обръща. Едно младо прекрасно момиче му се усмихва
сред високо израснали, нацъфтели цветя. Сам той се вижда
седнал на някакъв стол или камък, не може съвсем добре
да разбере. ^
- Ти все мислиш - усмихнато говори момичето.
- Трябва, да довърша работата, която съм почнал - спом­
ня си Явор, че е почнал да пише някаква голяма философ­
ска книга, и се вглежда с обич в младото същество. Това е
Ингрид, неговата любимка, най-малката му дъщеря Как е
могъл да я забрави? Та нали тя дойде на Рила, за да го изви­
ка. Чудно! Да забрави Ингрид. И докато още не може да се
начуди на забравянето, той вижда по алеята да се задават по-
голямата му дъщеря с учителя й по латински. Но кой знае
защо той не се чувства удобно в присъствието на този млад
някак особен учител. Повече прилича на монах, отколкото
на светски учител. По-добре е да се престори на заспал, за
да го отминат. А защо Елизабет така много държи на него?
Влюбена трябва да е. Но това той никога няма да позволи
Елизабет, първородната му дъщеря, която е като зеницата
на окото му. Това никога няма да бвде! Та това са Огана и
Лъчезар, отведнъж разбира Явор и в същия миг чува про-
низителен писък. Пищи Ингрид. Една змия изпълзява от
храста. Елизабет припада от ужас при мисълта за случилото
се с Ингрид. Само учителят по музика запазва странното си
спокойствие. Той изсмуква отровата от крака на детето.
- Слава Богу - отдъхва си Явор, - спасена е'
Но докато се опомни, той се вижда да върви по страшно
стръмна пътека. Само че странно, облечен е в стара, дрипава
рокля. Виж ти, забравил е, че е жена. И докато се учудва
вижда към него да припка малко момиченце. После се на­
мира в някаква колиба.
- Гледай ти! - спомня си жената Явор. - Колко отдавна
не съм бил тука! - и оглежда глинения под, загасналото
огнище сред стаята. А къде са съдовете?
В рамката на вратата се изправя висок, слаб, брадясъл
момък. Жената го гледа изумено. Очите им се срещат - на
момъка са пълни с неспокойствие и страдание.
- Синко - извиква жената и се втурва към него, - жив
ли си?
- Жив съм, но не зная докога, гонят ме.
Майката го гледа с обич и ужас. Къде да го скрие?
- Уморих се вече - отпуска се синът на трикракото стол­
че до загасналото огнище. - Нека ме хванат.
- Не те давам! - виква жената. - Не те давам!
Явор се сепва. Все същите думи - ‫״‬не те давам”. Къде се
намира? А, да, в колибата. Вглежда се в младия блед момък.
Очите! Очите на Стана!
Отвън се чува тревожен шум.
- Бягай! - втурва се някой като хала, отваря някаква
вратичка и бутва в нея младия момък. Момичето се олюля-
ва едва дишащо.
Коя е тази? Но няма време за мислене. В стаята нахълтват
въоръжени с ножове хора.
Сърцето на майката примира. Но момичето, опряло се
на вратичката, се е превърнало в тигрица. Очите й са изпъл­
нени с любов и омраза.
Къде е виждал Явор това лице? Виждал го е някога,
но кога, къде? Някаква лента от образи се движи бързо
и неразбрано. Изведнъж вижда едно лице, подаващо
се от вратичката на колата, която щеше да сгази Стана.
Някакъв чужденец, казаха, бил. Съзнанието на Явор се
раздвоява някога и сега. Див вик, изтръгнат от гърдите на
младата жена, го връща в колибата. Тя лежи на земята в
кръв. Чува се чаткане на ножове. Не, това не са ножове,
а звънец. Телефонът звъни. Явор отваря с мъка очите
си. Диша страшно тежко. Още не може да се освободи от
преживяното.

:449:
 Обаждат се от милицията.
- Да правят каквото щат - иска да каже Явор в първия
момент, но после се чува да изрича - Не, не, шофьорът не е
виновен. Оставете го свободен, не ме безпокойте повече.
С мъка оставя слушалката, едва се държи на нозете си.
Главата му е замаяна. Но защо не се обаждат от болницата?
Той сяда на леглото и гледа часовника си. Изминали са три
часа от завръщането му вкъщи. Посяга към одеялото да се
завие. Чувства тръпки, студ, а цял гори. Сигурно го тресе.
- Безброй пъти сме били на Земята - замисля се Явор
- и с всяко идване сме се заплитали в най-различни комби­
нации.
Някой пее. Кой? Явор се вслушва. Някой тича и пее.
А, да, това е малкият му брат. Колко хубаво пее, мисли си
той и се вижда в блестящо осветена зала. Върви под ръка
с дама, която си вее с ветрило. Оставя я на стол сред жени,
облечени в коприна и дантели и мъже с напудрени перуки.
Има чувството, че това общество го притеснява, не му е
приятно. И ако не е тя... обръща се той към жената, която
остави на стола, никога не би влязъл тук. А колко е красива!
Кралят е спрял лорнета си върху нея. Пламък и бунт
изпълват гърдите му. Синовна ревност замъглява очите
му. Та тази красива жена е неговата майка. По-добре да я
изведе от този свят на фалш и лъжа! Но тя така нежно му
се усмихва и незабелязано посочва с ветрилото си младежа,
седнал пред рояла.
Очите на двамата братя се срещат. С каква обич го гледа
младежът! Как хубаво се усмихва! Явор се вглежда. Защо
така се мени лицето на брат му? Та това не е брат му, това е
момичето, което дойде при него на Рила! Явор се сепва. Къде
е всъщност той? Очите на прекрасната жена с ветрилото го
гледат с обич - очите на Стана!
Явор отмята одеялото, въздъхва дълбоко и отваря очи.
- Станче, ти ли си? Върна ли се от болницата?
 - Не, не, аз съм!
Явор се обръща. Наистина не е Стана. Момичето от Рила
го гледа със загрижен поглед. ‫״‬
- Коя си ти всъщност? - пита я той.
- Отдавна позната. Срещали сме се много пъти. Гле­
дай!
Зелени ливади ли са това? Босоного дете тича през тях.
Недалеч блестят под лъчите на Слънцето водите на езеро, а
край него пастирка пасе стадото си. Детето тича към нея.
Аха, мисли си Явор, виждащ се в пастирката - това
съвсем добре си спомням. Наистина съм бил по тия места,
обичах да паса стадото си. Колко обич имаше в сърцето ми!
Към кого? А, да. Към сина на съседката ни. Колко чуден
беше! Като никого! Ходеше да бере билки по планината и
лекуваше с тях хората. Гледай, ето го и него!
Пастирката спира да плете чорапа и с притаен дъх се
вглежда в него. Той върви, носещ пълна кошница с билки.
Когато стига до пастирката, спира се и се усмихва. Очите му
са сини, озарени от Слънцето.
—Да знаеш какви чудни билки набрах днес —с глас като
музика заговорва той. - С тях ще мога да лекувам всички
болести.
—А болката на моето сърце можеш ли да излекуваш,
пита пастирката.
—Не, няма да мога - тъжно отговаря момъкът.
Пастирката, в която съзнанието на Явор бе проникнало
и чувстваше като себе си, въздъхна дълбоко. Очите й, из­
пълнени с обич и сълзи, гледаха отдалечаващата се фигура
на младия момък. Защо походката му се измени? Не, не,
цял се измени и наоколо не са ливади, а планина. Позната
планина. Ето и стръмната пътека, по която неотдавна се бе
изкачвал. А нагоре високи стръмни скалисти върхове. Рила!
По пътеката върви момъкът, не, не, момъкът се е спрял и го
гледа. На кого са тези очи? На Надя! Чудно! Явор стои като

............................... = 451 = = ^ ‫־‬ ‫י‬

гръмнат. Но страшен писък го сепва. Отново е на ливадата,
отново е пастирка и тича с все сила към езерото, хвърля се
и сграбчва давещото се момиченце.
Слава Богу! Всичко благополучно. Пастирката сяда на
тревата и прегръща спасеното момиченце.
Явор си отдъхва.
- Сега разбра ли? - чува той отново гласа на момичето
от Рила.
- Не съвсем.
- Защото си в треска. Но после ще разбереш съвсем.
- Но какво общо има всичко това минало с настоящето?
- Много просто, тъй като ще живея тука.
- У нас?
-Д а.
- Защо?
- Защото тук ще се родя.
- Но не си ли родена?
- Родена съм като душа, но сега ще се облека в нова
плът. Отдавна ви търсих. И сега, в светлината на едно голя­
мо Слънце, ви намерих.
- Чудно! IvlcH ли искаше да намериш?
- И тебе, и Стана.
- Защо?
- Не можеш ли да разбереш?
-Н е.
- Защото си в нервна треска. И тъкмо затова дойдох при
тебе.
- Защо?
- Все питаш ‫״‬защо”. А то е най-простото. Защото те оби­
чам, защото съм ти задължена. Ти си ми спасил живота.
- Когато бях пастирка ли?
- Да - кимна му усмихнато момичето. - А сега, да зна­
еш, извикала съм Надя и Светлозар да са край тебе, защото
аз трябва да съм при майка ми.
 - Коя е майка ти? - пита учуден Явор.
- Стана! Нали ти каза докторът?
- Чакай, чакай, искам да те попитам нещо - протяга
ръце към нея Явор, но силен звън го кара да отвори очите
си. Звъни се на вратата. Той става и с мъка стига до там.
Отваря вратата.
- Ах! - извиква зарадван той —добре, че се върна. - Но
едва държащ се на нозете си, той се обляга на вратата.
- Прощавай, Яворе, но в бързината като тръгвах, съм
забравила да си взема ключа. А на тебе какво ти е? Не си ли
добре? - с тревога го пита жената на професора.
- Нещо не съм добре.
- Чакай да ти помогна - хваща го тя под ръка и го за­
вежда до леглото.
- Стана е в болница.
- Защо? Какво й е?
- После ще ти кажа. Но ти стой, моля ти се, до телефо­
на, а аз малко да поспя.
- Да повикам лекар, Яворе.
- Не, не. Само страшно съм уморен, смъртно уморен - и
той се отпусна в леглото.
- Изпий това животворно мляко - приближава се ня­
кой до леглото му.
Явор отваря очи.
- Ах, ти ли си? - запитва Явор момичето от Рила като
своя близка вече.
- Аз съм. Казах на Ру, че си болен и той каза да изпиеш
това мляко.
- Къде е Ру? Защо не дойде той?
- Знаеш колко много е зает. А ти вече не си сам. Бабче-
то ми се върна. Нали така ще й казвам —бабче. И нея ходих
да викам да си дойде. Тя е много добричка, но професора не
го обичам и съм му казала да не идва насам.
- Защо?
453
 чшт ‫״‬Н: Г Д° бри спомени от него. Много пъти ми е пре-
. И сега щеше да ми попречи да сляза на Земята. А така
много исках, дори малко закъснях. Но трябваше да лам
“ Г а ЛЪЧ63аР• Т°Й 6 Г0™ ^ ‫ ״‬- з а бГ ес п е ц и Г
- Така ли?
- Да. Но неговото е много сложно, а аз ще пея. И знаеш
ли кои песни? На Учителя. Такъв обет съм дала - да 4 3
неса по цял свят. А сега изпий млякото!
Явор се надигна и натопи устните си. Никога не бе пил
ж и Г Г ~ пи™• п° ‫™ »י ״י ״ י י‬
Прекрасно е —каза Явор.
- Къде? А СвГа 8X0 ИСКаШ’ М°Же Да се 11033‫ ™ ^ת‬.

дая~ввди™аНеТаТа’ На К0ЯТ° ЖИВвЯ П° настоя1Нем• Искам

- Добре - стана Явор от леглото. - Ру знае ли ‫ל‬
коня. Ш ма Да Се баВИМ МН0Г0• ^ от тука‫ ׳‬през бал-

ж и въздух
жия я ^ ^ Т Г Л Г ^ръце.
и протегна 6 ЗВе3ДИ*Яв0р се СПря’ вдъхна све‫־‬
- Не, не по този начин - каза момичето, - ще се издиг-
ем направо нагоре. Ти знаеш това по-добре от мене.
акто и друг път, Явор усети, че изгубва тегловността
си и се издигна отвесно нагоре.
А Стана? —помисли си той и спря да се движи
свъпз^а cLMЗемята,
свързана със £ T СвГа
ще3&НИЩ
ни ° 3еШЮ’
свали долу 3аЩОТО всяка мисъл,

м‫ ־‬ждаД3 3 Ит0‫ ־‬вДИГНа “ т 0 В 0 Яв0р и сякаш “ гмУРна

н‫־‬з‫־‬мЯ
‫״־‬°х‫״‬рПееШе■ " е “ “ «2 ‫ י‬МИОЗИНа ‫ • « ״‬Чуден,
Явор се огледа. Квде беше? По алея, между никога не­
виждани от него цветя, вървяха млади момичета с бели,
дълги до земята рокли, препасани със златни колани. На
челата им - златни ленти. Те се приближаваха, а заедно с
тях и чудното пеене. В първата редица Явор видя младото
момиче от Рила. Очите му бяха като звезди, усмивката -
като ясна утрин.
- Това са моите приятелки - отлъчи се тя от групата и
пристъпи към него. - А сега трябва да слизаме!
- И ще оставиш всичката тази красота? - огледа се
той.
В далечината се издигаше висока планина, която изпус­
каше различни светлинни отблясъци. На фона на сините
небеса изглеждаше приказно хубава. Явор се обърна към
момичето и каза тихо:
- И няма ли да скърбиш за това, което оставяш тук?
- Като се облека в земна дреха, ще идвам тук в сънища­
та си, за да слушам песните на моите неземни приятелки.
Но дотогава позволено ми е да възлизам свободно тук. Ис­
каш ли като слизаме, да ти пея?
- Разбира се.
Явор слушаше дивно хубава песен, която проникваше
в душата му и имаше чувството, че го пробужда от дълъг,
дълбок сън.
Някой си бе сложил леко ръката на челото му. Отвори
очи.
- Ах, Лъчко - изненада се Явор, - дойде ли си? Гледай
ти! - искаше да се вдигне той, но не можа. - Болен ли съм?
- Да, малко. Но лекарят каза, че вече си добре.
- А ти кога дойде?
- Вчера.
- Обадиха ли се от болницата?
-Д а.
- В съзнание ли е?
- Да, още на другия ден след катастрофата.
 - Ходи ли при нея?
- Днес ще отидем с баба Кинче.
- С кого си дойде?
- С чичо Петко, той идваше тука по работа.
- Нищо ли не разбраха на село?
- Засега нищо, освен ако леля Латина се изпусне и
каже.
- Предполагам, че няма да иска да обезпокои старите.
- И аз това й казвах.
- Добре. С тебе има да говорим много, но сега още ня­
мам сили. Кой знае защо така страшно уморен се чувствам.
- Спи, почини си, аз ще стоя тук до тебе.
- Ти, брате мой - погали го с трепереща ръка Явор, - ти,
душа прекрасна! Бог да те благослови!
- И тебе! - пошушнаха устните на Лъчко.
***

Надя леко почука на вратата и я отвори. Две очи, пре­

красни, широко отворени, очакващи, срещнаха нейните.
‫״‬Колко хубава е станала, помисли си Надя, прекрачвайки
прага, макар цялото й лице да изразява мъка.”
- От Рила ли идвате? - запита я неочаквано Стана, като
протегна към нея ръце.
-Д а.
- Веднага познах. Цяла сте изпълнена със Слънце и
Рила. Знаете ли, че тези дни мислех за Вас и Ви очаквах?
- Така ли? Много се радвам. Трябва да призная, че аз
също мислех за Вас често. Но не подозирах, че и Вие сте
мислили за мене.
- Ще Ви кажа защо. Помните ли веднъж, когато гово­
рихме на Витоша?
-Д а.
- И тогава Ви казах, че ми напомняте на една жена, ко-
ято видях веднъж във Варна, на Златни пясъци, и която ни­
кога няма да забравя.
- Спомням си.
- Нямате представа колко много исках да я видя, но за­
губих адреса й. И изведнъж си спомних за Вас. Стори ми се,
че Вие сте тя и поисках в душата си да Ви видя.
- И аз дойдох - усмихна се Надя.
- Но не само за Вас мислех - облегна се и въздъхна дъл­
боко Стана, - а и за Рила. Защо мислех за нея? Може би
защото Явор беше там и когато мислех за тази планина,
макар никога да не съм била на нея, ми ставаше по-леко. А
сега може би защото Вие сте имали реалния допир с нея,
струва ми се, че чувам шума на водопада. А може би е и за
това, защото нервната ми система е много отслабнала.
- Не, станала сте много сензитивна, чувствителна и от­
далеч усещате нещата.
- Мислите ли? А аз винаги търся да обясня нещата с
нещо от физическото поле.
- Могат да бъдат еднакво верни и двете.
Стана притвори очи. Беше съвършено бледа. Надя леко
погали ръката й.
- Явор ли Ви изпрати? - прошепна Стана. От ъглите на
затворените й очи се стекоха сълзи.
- Не ме е изпратил Явор, само ми е говорил за Вас и аз
пожелах да Ви видя.
Стана отвори очите си и се вгледа в нея продължител­
но.
- Докато бях със затворени очи, имах реалното чувство,
че онази жена, за която Ви казах, стои до леглото ми. И ми
беше така хубаво, а и като ги отворих, в първия момент пак
ми се стори, че е тя. А после, като се вгледах и видях, че сте
Вие, изведнъж ме облъхна мирисът на планина, на нейните
билки, горчиви и сладки. Сякаш Вие носите със себе си и
повея на боровете и бистротата на потоците и още нещо.
Какво е то? За първи път, откакто се събудих и видях, че съм
тук, ми е така хубаво. Как ми се иска да бъда сред чукарите
на тази планина, да вдъхвам чистия и свеж въздух. Да ме
обливат палещите лъчи на Слънцето. Но това надали ще
бъде някога.
- Защо?
- Защото искам да умра!
- Да умреш? - учуди се искрено Надя. - Защо?
Стана мълчаливо гледаше Надя. Отново я облъхна уха­
нието на планина. Ако беше онази жена, тя би й казала:
- Защото Явор навярно вече не ме обича, и с право - аз
не заслужавам неговата обич.
Устните на Стана затрепкаха, зъбите й ги прехпаха, дано
да успеят да спрат идващите сълзи, но не можаха. Стана
заплака.
Надя взе ръцете й в своите и нежно ги погали.
- Вашите пръсти са чудни, лекуващи. Странно е, че Ви
чувствам близка, макар да съм Ви виждала на Витоша само
няколко пъти. Може би поради мисълта за онази жена.
- А може и Вашата душа да ме помни от тогава, когато
съм скитала да бера билки по планината и да лекувам с тях
и когато съм те обичала много.
- Кога е било това?
- Много отдавна.
- А, да. Вие мислите като Явор, но ми е приятно да Ви
слушам. То е същото, както когато лежа със затворени очи и
слушам шума на гората. Това е слаба нервна система, нали?
- Не. Може би се дължи на състоянието, в което се на­
мирате, новото майчинство.
- Явор ли Ви каза?
-Д а.
- Какво още Ви каза?
- Че много често край него е душата, която иска да слезе
на Земята, една необикновено хубава девойка.

458
- - Така ли? - просияха очите на Стана. - Аз също съну­
вам едно момиче, което ме хваща за ръката и ме води из
чудни, красиви места.
- И пеела много хубаво.
Лицето на Стана се озари от прекрасна усмивка.
- Явор ли Ви каза това?
-Да.
- Много пъти откакто съм тук, когато съм в страшно
състояние, като затворя очи, чувам някой да пее —поняко­
га хор, понякога соло. Тогава всичко притихва в мене, но
после...
- Какво после?
- После отново изпъква в съзнанието ми всичко, заради
което изгубих любовта на Явор.
- Защо мислите, че сте я изгубили?
- И така трябва да бъде. Аз не я заслужавам, макар че
ще умра без неговата обич. Не искам да живея! —заплака
отново Стана.
- Не е било време и няма да бъде, когато Явор няма да
Ви обича.
- А аз съм убедена в противното, но не му се сърдя, на­
против, така трябва да бъде —да не идва.
- О, мила моя, та Явор беше и още е много болен. Ле­
карят не му позволява да излиза от стаята. Не ти ли е казал
Лъчко? Старата?
- Каза ми, но...
- Но ти не повярва.
- Какво му е? Мама Кинче само загатна.
- Не е искала да те тревожи. Лекарят, с когото говорих,
ми каза, че в следствие на някакво голямо изживяно проти­
воречие е имал нервна треска.
- А Явор каза ли Ви нещо?
Надя замълча.
- Защо не кажете? Аз Ви приех отведнъж в душата си
 ™“ ‫ ״ ™ • י " ״ ״ ״‬В«, както към никого, освен както
бих била към онази жена.
33 Ви ‫״‬ося в съРЦето си от тогава, когато сте била
моя малка, любима сестричка.
- Когато сте брали билки ли?
- Не. Много по-отдавна.
- А когато сте брали билките?
- Тогава много съм Ви обичала.
- Кой Ви каза това?
- Сънувах.
‫ ־־‬Може да е било само сън.
- Може, но чувството си остава реално
Ви .‫ * ־‬Ж 0 ‫ “ ' ״ * ״ ־‬1“ ‫ י‬ГаНа> ‫ ״ “ “ ״ “ “ ״ ־‬какво
- Аз също мога ли да Ви запитам нещо?
-Д а.
~ Ако бяхте на неговото място?
У*3™0‫ ׳‬ио все пак аз само него съм
р азб и т" Г ‫ ״‬Г° р4ИВО‫ ׳‬Страшн0 като
- Защо?
Стана се сепна и вгледа в нея. Всъщност коя е тази женя?
Виждала я е няколко пъти на Витоша Защо Трябва да й го-
познавали ‫ ״‬j S T * ‫ ™ ® ל ״‬На ду1иата си? Та всъщност
Наля” поп ‫ י‬6‫ י‬Лъ8к0 и е г0в°рнл с хубаво чувство. ,Леля
Надя - повтаря той често. Мама Кинче също. Но откъде
дойде тя и така отведнъж се вмъкна?
нии^ НИЯТ 0бЛШ’ К0ЙТ0 беше застанал на небето на Сга-
на П0СТе"®нн0 започна да се разсейва от погледа
® Какви ° чи! Сякаш бяха озарени от невидима свет-
" ? ? ‫ ־‬К0ИТ° ХВ‫־‬ИаХа « * ‫ ״‬£ ‫ ־ ״־‬сяха™ Д‫ ״־‬мТр
ново я облъхна дъх на планина, мирис на билки Какво
тТ‫ ״‬Г ‫ ״‬С
‫”״‬ ' П0МИСЛИ СИ ° ™ а' ‫־‬Ф‫ ״‬РН0. На нея‫ ־‬над‫־‬-
Г боГ а ‫״‬ ° Да ^ ” Няма да °‫־‬ВД‫־‬на, а само

460
 - Най-страшното е, когато човек сам себе си не може да
разбере - заговори тихо Стана. - Като че ли понякога най-
различни нишки преминават през човешкото сърце и една
го дърпа насам, друга нататък. Обичаш някого и знаеш, че
не би могла да живееш без него, а в същото време се увли­
чаш като безумна, буквално безумна по друг.
Стана замълча. Надя едва доловимо галеше ръцете й.
- А там дълбоко - заговори отново Стана, - из сами
дълбините на душата някой вика: ‫״‬Не ме докосвай!” на този
другия, а защо? Сама не знаеш. Защо човек е така сложно
устроен? Какво няма в него! Най-противоречиви стреме­
жи и желания. Летиш, летиш като на криле към някого,
изпълвана с упойващо чувство и ето - когато си при него,
се спираш като скована. Ледена стена те разделя, невиди­
ма е и прозрачна е, но те изпълва с някакъв ужас. А в това
време едни очи те гледат с безпределна, неизразима неж­
ност. Едни ръце се протягат към тебе, но невидимата ле­
дена стена не им позволява да те докоснат и ти отдъхваш
с облекчение. Защо? И един ден виждаш в очите обич ли?
Не! Виждаш зъби, които искат да те изядат! Ужас! Зъбите се
изсмиват страшно и нежността отстъпва на омразата. Къде
отиде любящото същество? През очите му те гледа освире-
пелият незадоволен звяр. Това ли е човекът? Този гладен
звяр, който е готов да те смаже със сарказма си, щом не е
могъл да те глътне. Нима, нима това е човекът? Колко беше
страшно, бях зашеметена от това, което видях - човекът
да се превръща в звяр. Какви разнородни естества се кри­
ят в човека! Най-чудният, като сиянието на утрина поглед,
се заменя с очи, изпълнени със сарказъм и устни, които са
изричали най-нежни слова, плющят като с камшик думи,
които оставят кървави рани по душата ти!
Стоях като безумна над страшна бездна. Отведнъж чух
Явор да ми казва съвсем тихо: ‫״‬Станче, ако за тебе е самата
необходимост да отидеш с него, иди”. Стори ми се, че се
пробудих от ужасен, кошмарен сън и горко заплаках. Бях
оставила човека и тръгнала с... Ужас!
Смъртно бледа, Стана притвори очи.
- Не говорете повече - с тревога й каза Надя - това на­
вярно Ви много уморява.
- Не, не. Аз трябва да го кажа, трябва! Но ще ми повярва
ли Явор, че гладният звяр не впи зъбите си в плътта ми?
Но меките лапи, в които бяха скрити ноктите на звяра, са
ме милвали, а понякога устните, зад които бяха вълчите
зъби, са успявали да ме целунат. Чувствах се най-нечистото
същество на Земята. Умирах от унижение и срам! Шумът на
морските вълни ме викаше, претегляше. Всичко ще изчез­
не със самата мен и няма да остане нито следа от всичко,
което е било. Но странно, друга сила, по-голяма от тая на
морето, се издигаше в самата ми душа и ме теглеше с неот­
разима мощ - трябва да видя Явор! Трябва да го видя още
веднъж! Желанието да видя Явор и Лъчезар беше толкова
силно, че нямах сили да се противопоставя!
Но къщата беше празна и пуста като самата ми душа и аз
тръгнах безцелно... или с някаква цел по улиците? Не пом­
ня! Само ми се струваше, че се отдалечавам, че отивам ня­
къде далече, безкрайно далече. В един момент ми се стори,
че прекрачвам прага на някаква страна, от която няма да се
върна. И в този момент силен, пронизетелен вик: ‫״‬Сганче!”
ме сепна. Спрях се и се обърнах - Явор! После какво стана?
Не знам. Усетих се в прегръдките на Явор. Най-после, казах
си аз и се отпуснах със замайващо щастие в ръцете му.
- А той тогава едва не е припаднал.
- Защо?
- Така страшно е изживял този момент. От това може
би е получил нервната треска и главоболието.
- От падането му е главоболието. При всяка преумора,
а може би и преживяване, главоболието му се възобновява.
И все пак, все пак, ако беше по-рано, той би пълзял и би
дошъл. Не би имало сила, която да го спре. А сега Вие сте
могли да го спрете.
- Кой Ви каза това?
- Никой. Така чувствам.
- Първо, лекарят абсолютно му забрани да става и по­
сле, исках да мине малко време, да се приготви психолога-
чески, да надрасне човешкото.
- Но той не е могъл. На негово място аз бих била съща­
та. Но Вие ако обичате, кажете му това, което Ви разказах
и не заради мене, а само заради него, да се възвърне мирът
mv А аз? Ах, как бих искала да умра и сигурно ще умра
заплака отново Стана, - сигурно, защото не искам да живея.
Колко хубаво би било, ако бях прекрачила прага на онази
стоана, от която никога нямаше да се върна.
- Вие знаете, че този праг сте го прекрачвали много
пъти и после отново сте се връщали. Срещите Ви с Явор и с
всички Кяпш близки не започват от сега, нито ще свършат
в този живот. А бягането не разрешава въпроса.
- Защо бягане? -
- Защото да иска да умре човек, значи да иска да избяга
от класната стая, в която държи изпит.
- Но когато е объркан и не знае какво да прави.
- Много просто, ще пита, ще учи.
- Ще учи! Не е въпрос за учене, а за страдание. Разбира­
те ли? Аз страдам, ужасно страдам!
- Вярвам Ви. Но чрез страданието човек израства.
- Да живея без Явор?
- Не съм казала подобно нещо.
- Но да живея с него и той да не е с мене такъв, какъвто
е бил това е по-лошо от самата смърт.
- Аз не зная какъв ще бъде Явор към Вас, но мисля, че
двама души не се събират само за обикновената човешка
любов. Защото там, където свършва човешката обич, почва
приятелската. Там, където свършва приятелската, започва
съученическата - а тя е така красива. Най-после идва връз­
ката на Божествената любов. Когато хората я пуснат в себе
си, тогава за тях времето изчезва. Те през всичките векове
и хилядолетия се помнят и при всяка среща любовта им се
разраства и обгръща все повече и повече хора, на които те
помагат. А трудностите, които те срещат, ще се превръщат
в радост, защото ще ги приближават към Върха.
- Върхът! Явор също често говори за Върха! Приятно ми
е да Ви слушам, но... - въздъхна дълбоко Стана.
Надя я погледна:
- Говорихме доста. Може би се уморихте?
- Не, не. Но от десет дни чакам да дойде някой, а никой
не дойде.
- Никой ли? Наистина?
- Идваха. Лъчко, баба му Кина. И чудно, тя колкото по-
рано ме обичаше, толкова, сега мисля, не може да ме пона­
ся.
- Имате грешка. Аз разговарях с нея. Тя Ви милее мно­
го.
- Милее! А караше Явор да е строг към мене. Чух веднъж
като му говореше.
- От обич е било. Тя и сега намира, че с децата трябва
да се отнасяме любящо, но и строго. Тя Ви обича като свое
дете.
- Може и да ме обича, но тя ме остави и отиде в Плов­
див, когато може би най-много имах нужда от подкрепа. И
всички ме оставиха. Лъчезар отиде на село, Явор на Рила.
Надя отпусна ръката на Стана, вгледа се в нея и тихо
каза:
- Когато човек е на изпит, трябва сам да разреши зада­
чата си. Но освен това, мисля, тогава Вие най-много сте се
нуждаели да бъдете сама - свободна.
- Това беше само в първия момент. Обикновено казано,
аз би трябвало да се зарадвам на отсъствието на Явор, на не-
говото отиване в планината, за да бъда свободна, както каз­
вате Вие. Но аз съм страшно комплицирано или объркано
същество. Когато се върнах от работа и видях, че го няма,
обхвана ме празнота, пустота, изгубих сякаш твърдата поч­
ва, на която стъпвах, изгубих радостта от присъствието на
лицето, с което исках да пътувам, и почувствах срам, нямате
представа какъв срам. Това беше най-мъчителното чувство,
което съм изпитвала. То ме правеше жалка, нищожна пред
очите на самата мене и тези на всички. Примирах от погле­
да на всеки срещнат. Искаше ми се да потъна, да изчезна, да
ме няма. Всичкият ми ум от това чувство на срам изчезна и
аз станах неуверена смешна, глупава. Поне така се виждах
през очите на съществото, с което вървях под ръка. Ах, ка­
къв кошмар беше! Бих полудяла, ако продължаваше дълго.
Тогава разбрах какво е Явор за мене! Докато го усещах до
себе си, можех като дете да се заигравам тук и там, това
ми доставяше радост, но когато усетих, че го няма, изгубих
равновесието, радостта, светлината. Изгубих всичко. Разби­
рате ли ме?
-Д а.
- Вярвате ли ми?
- Затова Ви разказвам, защото ми вярвате и разбирате.
Трябваше да го разкажа на някого, но на мама Кинче не
можех. Тя е добра, вярваща, тиха, но тя много обича Явор и
ме съди. А Вие, Вашите очи ме гледат така хубаво. Вашите
ръце внасят мир в мене. Още на Витоша ми бяхте симпатич­
на, но днес Ви почувствах необикновено близка. От Вас не
чувствам срам, а обратно, искам да Ви покажа всяка гънка
на моята душа, всяка грешка и неправилна постъпка. Защо

- Има неща, които е по-добре да не се обясняват.

- Страхувате се, че няма да Ви разбера или повярвам.
Не, сега аз не само бих вярвала, но имам реалното чувство

465
в правотата на многократното идване на човека на Земята.
Дори понякога, през тези дни, струвало ми се е, че стената,
отделяща световете, е много изтънена и долавям присъст­
вието на отвъдни същества.
- Аз също съм имала подобни преживявания.
- Нали?
На вратата леко се почука и в следния миг някой я от­
вори.
- 0! - извика Стана, като закри с ръце очите си. - Не ис­
кам, не искам! Моля Ви се, кажете й да си отиде! Не искам,
не искам!
Млада жена търсеше с поглед някого по леглата. Очите
й се спряха върху Стана и тръгна към нея. Надя се изправи
недоумяваща. Дошлата заговори на английски.
Стана, разплакана, държаща все още ръцете на очите си,
отговори на английски:
- Идете си, идете си! Не искам!
Надя пристъпи към непознатата и заговори също на ан­
глийски:
- Стана е, както виждате, болна. Моля да ме извините,
но засега изглежда не може да говори с Вас.
Дошлата се вгледа в Надя и каза:
- Необходимо е да поговоря с нея.
- Щом тя не иска.
- Вие каква сте й?
- Сестра.
- Сестра? Много добре. Тогава мога с Вас да поговоря.
- Добре, само че да излезем вън.
- Не, не! - изплака Стана - Надя, не си отивай!
- Веднага ще се върна.
- Моят братовчед - заговори непознатата, когато бяха в
коридора, - много иска да види Стана. С нашата кола стана
нещастието с нея. Каква съдба! Не може да спи, не може да
се храни. Два пъти идвам, не ме пускат. Не била добре. Днес
дойдох направо, без да питам може ли да ме приеме. Долу в
колата ме чака той. ‫״‬
- Чакайте ме, след четири часа ще дойда да поговорим.
- Добре. Ще се върнем с колата и ще Ви чакаме пред
входа на уречения нае.
-Да.
- Много Ви благодаря - подаде си ръката непознатата.
- Моля - отвърна Надя и се върна при Стана, която все
още държеше ръцете си на очите и хлипаше. Някои от гос­
тите на близките легла се бяха обърнали и гледаха със съ­
чувствие Стана.
Надя леко погали косите й, после сложи главата си д
нейната и пошепна.
- Бъди спокойна, всичко се свърши.
- Слава Богу. Нямате представа какъв кошмар ми е тази
жена. Никога не съм се чувствала така унизена, както в неи-
но присъствие.
- Да не говорим за нея.
- Не, аз трябва да Ви разправя.
- Добре, но друг път, вкъщи. Когато се върнеш вкъщи -
заговори й Надя на ‫״‬ти .
- Но ще се върна ли вкъщи?
- Разбира се.
- Нима ще мога? Мислите ли, че е възможно.
- Мисля - хвана Надя ръцете на Стана. Те леко трепе­
реха. - Когато излезеш от болницата - заговори тихо Надя,
- ще излизаме заедно на планината. Какво чудно слънце е
там! Зная една прекрасна, огромна поляна с милиони, ми­
лиарди цветя. През нея протича кристално бистър поток.
Ще седнем край него, ще слушаме песента му, ще дишаме
аромата на разцъфналите цветя и Слънцето ще ни грее.
- А Явор, а Лъчко?
- Явор и Лъчко ще се реят из гората и ще търсят гъби
и като напълнят кошницата, ще дойдат да я сложат пред

467
тебе. Усмихнати ще бършат потните си чела и ще следят
погледа ти, дали харесваш гъбите.
- Аз много обичам гъби.
- Точно затова са отишли да берат.
- Явор не ги обича много, но за мене винаги е набирал.
И после, знаете ли какво ставаше после?
-Н е .
- После, аз не можех да ги ям, защото нищо не ми беше
приятно, което той не можеше да яде. А той, за да ми съз­
даде удоволствието, почваше да ги яде. И да знаете как сме
се смели. Но това беше отдавна, много отдавна, когато през
лятната или пролетната ваканция се връщахме на село. Как
хубаво беше тогава! Нямате представа как приказно хубаво
беше - гледаше Стана с чудно замечтан поглед. Лицето й
беше огряно от изживяното щастие.
Навярно се бе почукало на вратата, защото някой каза:
‫״‬Да”! В следния миг влезе Лъчезар.
- Татко идва! - приближи се бързо до леглото той.
Протегнатите към него ръце на Стана се отпуснаха като
прекосени на леглото. Лицето й отведнъж пребледня и тя
се отпусна на възглавниците, притворила очи.
- Явор! - шепнеха устните й. - Явор! Наистина ли? Ах,
Боже мой, Явор! Наистина, ще дойде ли Явор?
- Наистина! - хвана Явор ръцете й и ги задържа в сво­
ите.
Клепките на Стана потрепераха и от притворените й
очи се застичаха сълзи.
- Станче! - наведе се Явор и целуна очите й.
- Ах, Яворе! - изхлипа Стана и отвори очите си. Отве­
днъж сълзите и пресъхнаха. Тя го гледаше поразена. Явор
беше неузнаваемо слаб и блед.
- Какво ти е, Яворе?
- Нищо.
- Не, не - повдигна се Стана, седна на леглото и отмет­
на завивката. —Аз трябва веднага да се върна вкъщи, за да
те гледам.
- Много хубаво, Станче, щом вече можеш.
- Разбира се, че мога. Ти никога не си бил така слаб.
Седни де! ‫״‬
- Лъченце —обърна се Надя към него, —хайде да пои-
злезем малко с тебе.
- Не, не. Или излезте. Не, не, по-добре останете.
Надя и Явор се погледнаха.
- Както Сганчето иска —притегли Явор стола и седна.
Очите на Стана се изпълниха с тревога. Тя гледаше ту
единия, ту другия. Надя й се усмихна неизказано нежно,
мило, хубаво.
- Чакай, Яворе, искам да кажа нещо на Надя.
Явор веднага се изправи.
- Не, не, ти стой или... само за минутка. Да й кажа, бях
я помолила нещо, да й го напомня - говореше като в треска
Стана.
- Зная за кое се отнася - приближи се Надя.
- Но все пак дали е за същото? За звера, че няма нищо
общо със състоянието ми.
- Точно за това и аз мислех.
- Искам да му кажеш, да знае.
- Ще му го кажа после.
- Не, не. Ах, Боже мой, какво, какво направих аз? Всъщ­
ност нищо лошо не съм направила. Нали, Надя?
- Разбира се.
- Но ако Явор знаеше това, нямаше така да страда, да
е толкова болен, слаб. Надя, аз исках да Ви кажа още нещо
много важно. Същото се бе случило и при Лъчко. Такъв
е моят организъм, природа, и тогава бяхме изненадани с
Явор. И сега също не съм разбрала, иначе бих му казала.
Надя я гледаше учудено, недоумяващо.
- Вие не можете да разберете навярно, но Явор разбира
 - обърна се тя към него. Явор изглеждаше смъртно блед.
- Какво ти е? - запита го Надя.
- Нищо ми няма - седна отново на стола Явор, - само
малко ми се зави свят.
- От слабост е - загрижено го гледаше Стана. - Ще кажа
на лекаря да ме изпише още утре. Не, не, още днес. Не мога
да остана тук, когато Явор е толкова зле. Кога е било да съм
далеч, когато той е болен? Яворе, аз ще те гледам докато
оздравееш и закрепнеш.
- Добре, Станче.
- А на това дете не му обърнахте никакво внимание -
погали Надя главичката на Лъчезар.
- На моя брат ли? - усмихна се нежно Явор. - С него
постоянно си говорим. Та нали той ме доведе тук, но в по­
следния момент изтича да ви обади, че идвам. - Ти, Стан-
че - обърна се към нея Явор, - отначало ще се грижиш за
мене, а после ние с Лъчко ще се грижим за тебе. Чуден бол-
ногледач е той. През тези дни е бил неотлъчно до леглото
ми. Нямаш представа какви мъдри съвети ми е давал. И аз
изпълнявах всичко, което ми казваше, нали Лъчко?
- Ако искаш да оздравееш! Ти сам знаеш, че без изпъл­
нение не можеш да имаш резултат.
- Видя ли, Надя? —усмихна се Явор като гледаше Лъче­
зар с обич.
” Да> виждам. Той е един от сериозните братя.
‫ ־־‬Той е... —въздъхна дълбоко Явор, без да се доизкаже.
‫ ־־‬Тези две същества ‫ ־־־‬заговори Стана, посочвайки на
Надя Явор и Лъчезар —са били най-добрите, най-любящите
към мене, но аз какво направих?
- Нищо не си направила — някак авторитетно каза
Надя.
‫ ־־‬Нали? - погледна я с детинско доверие Стана. - Щом
Вие казвате, и как бих искала да е така.
- Да оставим това настрана, но какво казват лекарите за
-^ b ^ = z = z z = = = = = 470 = ----------------------
тебе. Искаш да те изписват.
- Не зная, изобщо не съм ги питала, не съм говорила.
А беше ми и безразлично. Не исках да оздравея. Но днес
се почувствах по-добре. Особено сега. Аз трябва веднага да
оздравея, за да се грижа за Явор. Нали?
- Да, Сганче, но все пак трябва да попитаме лекаря как­
во ще каже.
- Не, не. Всичко зависи от мене.
- Гостите трябва да си отиват - влезе млада медицин­
ска сестра.
- Толкова скоро ли? - учуди се Стана.
- Минава четири часа.
- Аз малко бързам - каза Надя. - Утре ще ти се обадя по
телефона. Ако са те изписали, ще взема кола и ще дойда да
те заведа у вас.
Стана погледна Явор.
- Аз също бих могъл да дойда - каза той.
- Не, вие с Лъчко пригответе всичко да е в ред вкъщи.
Аз ще доведа Стана. А сега довиждане, че закъснях.
- Ще чакам да се обадите - гледаше я Стана с измъчен,
горящ поглед.
- Ще се обадя - отвори Надя вратата и излезе.
Долу на тротоара я чакаше непознатата жена. Шофьор­
ът отвори вратата на колата. Вътре седеше човек на средна
възраст.
- Моят братовчед - представи го жената.
- Къде отиваме? - запита Надя.
- На вашата хубава Витоша. По-специално на Копитото.
Йохан е влюбен в това място.
Един миг Надя се подвоуми, после влезе в колата. До
нея седеше Хенриета - така се казваше чужденката. Надя
замислено гледаше през прозореца, но усети, че я гледа ня­
кой. Гледаха я очите на чужденеца. Леко извърнат, той го­
вореше с братовчедка си.
* ‫ י' “׳‬4 ‘■‫־־‬
471
 - Струва ми се,ч&‫׳‬сьм Ви виждал някъде - каза той на
Надя.
- Ние все сме се виждали - усмихна се тя.
- Вие също ли мислите? Само аз не мога да си спомня
къде. ...
- Мисля, че сега не е имало случай да се срещнем.
- Не сте ли приятелка на Станчи? Може би с нея сте
идвали?
- Не, не съм идвала.
- Може да имам грешка, но ми се сторихте позната,
близка.
- Случва се понякога да изпитва човек подобно чув­
ство.
- Нали? С Вас случвало ли се е?
- Понякога.
Замълчаха. Хенриета с усмивка гледаше
приближаващата се Витоша. Господинът се обърна напред
и повече не проговори.
На Копитото седнаха на терасата пред ресторанта. Пред
тях се простираше прекрасната гледка на големия град
долу, облян в слънчеви лъчи.
- Какво ще пиете? - запита Йохан Надя.
- Нищо. Не пия алкохол.
- Никакъв?
- Никакъв.
- Тогава кафе.
Хенриета нагласи фотоапарата си и започна да снима
далечните и близки, простиращи се отвесно под тях глед­
ки.
- Моля, кажете ми как е Станчи! - помоли Йохан, кога-
то Хенриета беше достатъчно далече.
- По-добре е.
- Искам да я видя.
- Мисля, че е по-добре да не правите това.
 - Защо?
- Нервната й система сега не би могла да издържи.
- А аз не бих могъл да тръгна, преди да съм говорил с
нея.
- Може би утре тя ще се прибере вкъщи.
- Към края на нашето познанство не бях добър с нея.
Трябва да й се извиня.
- При случай ще предадем вашето извинение.
- И никаква ли възможност няма да я видя?
- Възможност може да има, но тя няма желание. И аз
мисля, че е по-добре да не я безпокоите.
- Да не я безпокоя, та това аз сам искам, но желанието
ми да я видя е много силно и аз не зная дали ще имам сили
да му се противопоставя.
Надя замълча. Йохан се вгледа в далечината. Полека
очите му се оживяваха и като че ли невидима светлина ги
огряваше.
- Знаете ли - обърна се той към Надя, - тя беше чудна!
Най-чудното същество, което съм срещал, а аз бях груб към
нея. Такава чистота и в девойка няма. Тя можеше да ми
говори и да ме облива със сиянието на своята душа, само
на своята душа. Но аз не можах да разбера това и я огор­
чих. Страшно огорчих. И от това страдам, неизказано мно­
го страдам.
- Всичко е станало за добро.
- Така ли мислите?
-Да. ‫״‬
Замълчаха. Йохан проследи с поглед Хенриета и отново
заговори.
- Как е възможно след толкова години да обича така
много съпруга си? Той заслужава ли това?
- Вие ми задавате два въпроса изведнъж.
- Да, извинете, но те са свързани.
- Очаквате ли отговори, или само гласно мислите?
 - Очаквам. Особено на втория.
- Щом го обича, следва, че заслужава.
- Няма ли да бъде сега лош с нея, да я тормози?
- Тя достатъчно много се измъчва, за да има нужда друг
да прави това.
- Не, не. Аз питам за новото отношение към нея.
- Мисля, че за това трябваше да помислите по-рано. Но
все пак ще Ви кажа, че можете да бъдете спокоен. Тяхната
обич не датира от сега и ако вековете и хилядолетията не са
могли да я намалят, то нима годините на техния брак могат
да сторят това?
- Не Ви разбирам - спря сериозен поглед Йохан.
- В колата ми казахте, че Ви се струвам позната, близ­
ка.
- Да. И то толкова настоятелно го чувствах, че бях при­
нуден да Ви го кажа.
- А не сте ме виждали.
- Все още се съмнявам и искам да си спомня кога и
къде.
- Дори и да сте ме виждали случайно, може ли от това
да ме чувства!^ близка?
Йохан се замисли. Надя продължи.
- Има една наука, която казва, че хората не идват за пър­
ви път на Земята и неведнъж са се срещали с хората, с които
имат известни отношения, било то хубави или лоши.
- Чувал съм. Дори когато бях младеж, имал съм случай
да чета нещо върху това, но съвсем бегло. Вие мислите ли,
че това е истина?
- Мисля.
- Как ще я докажете?
- Истината не се нуждае от доказателства. Всеки трябва
да я знае сам за себе си.
- А ако не я знае?
- Все ще дойде ден, когато ще я знае.
 - Да, това би било интересна тема за разговор, но сега
трябва да си призная, че не съм способен да мисля. Много
съм неспокоен за Сганчи. Слушал съм, че българите по ха­
рактер са ориенталци; може би това се дължи на турското
влияние, под което са били толкова дълго време. И може би
това влияние се изразява в жестокост към жените им.
- Като сте знаели, че българските съпрузи са така
страшно ревниви, не е трябвало да увличате една българска
съпруга.
- Може би ако по-дълго мислех върху идеята за много­
кратните идвания на човека на Земята и неговите срещи,
наистина бих започнал да се съгласявам с Вас, защото аз
съм срещал толкова много жени, много красиви, но още в
първия път, когато видях Анна...
-К о я?
- Сганчи, не можех да си тръгна от гишето. Странно
ме привличаше, без сам да определя с какво. А после бях
очарован от нейния характер - чуден, необикновен. Тя при­
личаше на дете в своите мечти, а като жена беше необикно­
вено предизвикателна. Тя идваше трептяща от радост при
мене и казваше, че съвсем й е невъзможно да не дойде. Но
когато посягах да хвана пръстите й, тя ме гледаше изнена­
дано, учудено и ги издърпваше. В същия момент ми заго­
ворваше за Явор. Така се казва нейният съпруг, нали?
-Д а.
- Явор, Явор и все Явор. Той заставаше винаги помеж­
ду ни. Защо идваше тогава? Тя идваше по силата на нещо,
което не можеше да преодолее. И всичко това тя искрено
признаваше. Аз често се питах: какво всъщност е това съ­
щество? Изучавах я по най-различни начини. Когато ме 60-
леше кракът, когато ми е било лошо, тя ме е поразявала
с нежността и грижите си, но когато успявах да я целуна,
тя бършеше като дете страната си с ръка, а на очите й за-
блестяваха сълзи. Ставах мрачен, затворен. Тя с болка ме е
 молила да я разбера. Но не я разбирах. Употребих грубост,
жестокост. Мислех, тя ще се уплаши, че загубва любовта
ми и ще отстъпи. Но си отиде. В никой момент не забрави
Явор. Какво всъщност е той?
- Ваш брат.
Чужденецът се разсмя.
- Навярно искате той да е ваш враг?
- Не, но все пак по-естествено би било. Всъщност аз ис­
ках да науча нещо за него. Какво представлява.
- Ученик.
- Ученик? Вие изобщо ме изненадвате с отговорите си.
Може би искате да кажете ученик в смисъл, че учи за ин­
женер?
- Стана ли Ви каза, че следва инженерство?
-Д а.
- А друго не ви ли е разказвала?
- Доста. Особено в началото. Но после разбра, че не е
уместно.
- Защо?
- Беше излишно. За мен нямаше значение.
- А сега защо се интересувате?
Йохан спря продължителен поглед върху Надя. Тя го
гледаше открито с хубавия си ясен поглед. Кой знае защо й
стана жал за него. Той усети това и заговори.
- Трябва да призная, че за първи път в живота си водя
подобен разговор.
- В какъв смисъл? Може би не сте имали друг подобен
на този случай, за който да говорим?
- Не, не. Но все пак точно такъв не съм имал. Искам
да кажа, че за първи път говоря така искрено с лице, което
срещам за първи път.
- Непознато ви е?
- Обратно. Познато и близко, но не ми е ясно защо е
така.

476-
 - Няма значение.
- За мен има, както има, и то много голямо, срещата ми
с Анна, макар да остана нещо съвсем неясно, неразбрано от
мене.
- Понякога неразбраните неща са по-хубави.
- Не, с мен е обратното. Аз обичам да опитвам и да дос­
тигам до дъното на нещата.
- И успявате ли?
- В обикновените, търговските, да, но когато се касае
до психиката на жената... Всъщност досега всички са ми се
стрували прости за разбиране. Но Станчи наистина ме заин­
тересува с нейната сложност. Например отначало мислех,
че тя се приближи към мене, защото за нея представлявах
възможност за пътуване. Тя така детински мечтаеше да пъ­
тува в чужди страни. Но после разбрах, че тези й мечти бяха
свързани с друго лице и тя често ми говореше за него.
- Да, един неин стар познайник, който в миналото й е
причинявал много пакости и в този живот не закъсня да
стори това, дори и сега продължава.
- Но нали той е умрял?
-Д а.
- Отначало не бях разбрал това и мислех, че е жив, за-
щото разговорите за пътуванията бяха свързани с него. Ко-
гато разбрах, че е умрял, аз се усмихнах с една много слож­
на усмивка...
- Която говори много повече от думи.
- Да. И тогава Анна ме погледна като пробудена от сън
и си отиде, огорчена за първи път. А аз прекарах една не­
спокойна нощ и без да осъзнавам, молех този, умрелият, да
я върне, а аз ще направя всичко възможно да се реализира
мечтата на Стана.
- Неговата - поправи го усмихнато Надя.
- Не разбирам.
- Той й е внушил тази идея и не се е отказал още.
 - Но как може, като е умрял?
- А Вие как сте му се молили?
- И аз не зная как. Може би в голямата мъка и неспо­
койствие тази нощ. Човек е склонен да прибягва до глупос­
ти.
- Не, не. Той е така жив, както по-рано, само е съблякал
дрехата си, плътта си, но не се е освободил от желания та
си.
- Обяснете ми по-ясно. Нима умрелите са като живите
човеци? Невъзможно.
- Напълно възможно. Ако Вие съблечете ризата си, ще
се промените ли?
- Това е съвсем друго.
- Плътта е също такава дреха, която когато я събличат,
хората наричат това смърт.
- Наистина за мен това е много интересно, но... - пог­
ледна той часовника.
- Освободихте ли колата?
- Не. Тя ще ни трябва за връщане. Но лошото е, че имам
важен служебен разговор. Но разполагаме още с 40 мину­
ти.
- Може да си тръгнем веднага.
- Не. Но вие бяхте казали, че съпругът на Станчи е...
- Ученик на една школа, и то много отдавна.
- Каква школа?
- Окултна.
- Има ли тук такава?
-Д а.
- Какво се учи в тази школа?
- Да се обича божественото начало у всеки човек. Да
виждаш в него свой брат, своя сестра и да се работи над себе
си за собствено усъвършенстване.
- Странно. Чудно. Тогава аз мога да бъда спокоен за
Анна. Той ще бъде добър с нея.
 - Той винаги е бил само добър с нея.
- Затова и го обича - въздъхна Йохан.
- Причините за една обич могат да бъдат много, но една
от тях е и тази.
- А аз бях груб, непростимо груб, жесток! Мислех, че за
да реализира мечтата си да пътува, ще остане.
Надя се усмихна.
- Защо се усмихвате?
- Всичко е станало за добро.
- Обяснете.
- Много е сложно, а и нямате време - изправи се Надя
и потърси с очи Хенриета. Тя правеше снимки на няколко
дечица.
- Много обича децата - каза Йохан.
- Вижда се.
- И колко много е добра! Но към Сганчи не беше. Тя не
обича този, който според нея ми причинява страдание.
- Може и поради други причини.
- Няма такива.
- Може - съгласи се усмихнато Надя.
В този момент Хенриета се наведе, целуна децата, взе
някакво листче от жената, която седеше близо на един стол,
и се отправи към Надя и Йохан. Когато беше съвсем близко,
тя вдигна апарата и ги снима. После хвана братовчед си под
ръка, който накуцваше, подпрял се на бастун.
- Аз мисля - спря се той и се обърна към Надя, - че
нашият разговор съвсем не е завършен. Много моля да ми
отделите време да се срещнем пак. Това ще Ви създаде ли
някаква неприятност?
-Н е .
- Жени, ние можем ли да я поканим при нас? - обърна
се той към братовчедка си.
- Да, разбира се.
Надя направи инстинктивно жест, с който изразяваше
нежеланието си. Йохан забеляза това.
- Или Вие предпочитате? - запита я той.
- Сред природата.
- Добре. Тогава ще поговорим и за другата болка на мо­
ята душа - катастрофата с нашата кола и Анна. Сганчи.
***

Из тетрадката на Явор.
Август.
Лекарят не позволява на Стана да се върне веднага
вкъщи. Изпращат я в Банкя. Надя или ще си вземе отпуск,
неплатен, за да бъде със Стана, или ще прихожда всеки ден.
Наистина засега това може би е най-добре...
Понякога имам чувството, че съм бил умрял и бавно се
пробуждам и съвземам. Може би в мене умря човешкото?
Или само го раниха смъртно? Още не мога да се опомня...
Защо не искам да отивам при Стана? Може би все още
не съм оживял за нея? Колко е добро Небето, че изпрати
Надя! Те станаха с Лъчезар чудни приятели. А на мене ми се
седи сам, съвсем сам. Отивам на планината, сядам на някоя
скала и мисля. Веднъж като си вдигнах главата, край мене
бяха чудни същества Толкова съм уморен, че нямам сили
даже да им се радвам. Наистина съм болен...
Единственото същество, в чието присъствие ми е при­
ятно, е мама Кинче. Но тя е на вилата. Дошли са й гости от
Пловдив - сестра й с двете момиченца. Малката е много ин­
тересно същество - комплекс от огън и вода, от небе и земя
и сигурно много ще страда. Но нали това е пътят. Вчера бях
при тях и се върнах по-бодър. Бях поканил и Лъчезар, но
той предпочете да отиде с Надя някъде, може би ще прес­
кочат и до Банкя.

Септември.
Ру ме спохожда рядко и съвсем за малко и след всяко
негово идване се чувствам по-добре. Но все още не толкова,
че да мога да отида при Стана. Струва ми се, че тя е някъде
много, неизказано много далече и пътят, който трябва да
премина, за да стигна до нея, е безкрайно дълъг, а аз се
чувствам така уморен, сядам в началото му и го гледам.
Той върви и се извива далече, далече. Така ми е хубаво да
седя на пътя. Той е огрян от светлина. Ако Стана тръгне от
другия му край? Може би тя по-скоро би дошла при мене.
И ако дойде при мене, тя ще ме запита: ‫״‬Какво правиш,
Яворе?”. ‫״‬Нищо” ще отговоря аз. ‫״‬Навярно ме чакаш?” ‫״‬Не,
все още не те чакам, почивам си.” ‫״‬Тогава да си отида?” ‫״‬Не,
не си отивай, поседни и ти.” ‫״‬Но да не забравиш, че съм
тук?” ‫״‬Не.”...
Новата учебна година идва, а аз все още не съм оживял,
за да започна отново да уча. Не подозирах, че така силно
съм ударен и умъртвен така дълбоко. IV идва, наглежда ме,
проверява състоянието ми и си отива. Почти не говорим.
Разбира, че нямам сили...
Днес получих писмо с чужд печат. Усетих как ръцете
ми започнаха да тръпнат, а пръстите, които държаха пли­
ка, се изпотиха. Отворих го с безразличието, което ме е 06-
хванало от толкова време. Знаех, че е от него. Случайно ли
дойде Надя? Мисля, че не. Тя също получила, но не поради
това е дошла, а минавайки е искала да ме попита дали вече
не е време да отида в Банкя. Според нея все пак трябва да
направя усилие. Наистина като никога съм се оставил да ме
носи някакво течение. А може би тя страда? Коя тя? Чудно,
че не мога да изрека името й. Нима? Не, не. Аз трябва да се
отърся. Ако тя страда, ако се измъчва... Та аз не съм безраз­
личен към ничие страдание.
- Трябва да се пренаредя - казах на Надя.
- Крайно време е.
Дадох й писмото да го преведе. Той пише:
‫״‬Надя казва, че сте ми брат. Аз дълго мислих върху това.
‫*־‬%
‫״‬. 481
А още повече мислих за този... за този ваш Учител, който е
могъл да Ви направи такъв към мене.
Ние сме и вълци, и тигри, и лъвове, но сме и човеци,
а може би и носим, както Надя се изразява, частица от
Божественото начало. И ако Вашият Учител може да
пробужда у човеците това Божествено начало, което той
наричал Божествена Любов, то тогава наистина бихме
могли да се видим в съвсем друга светлина, като братя. Но
аз още не съм достигнал дотам. Имаше дори време, когато
Ви мразех, презирах. Защо? А всъщност може би завиждах,
защото сте израснали в очите на едно същество, което за
един миг не можеше да Ви забрави. Аз съм човек, който
винаги, по един или друг начин, е успявал във всичко, което
е пожелавал, и това беше първият крах в моя живот. Защо?
Противникът ми не беше само човек, какъвто съм аз, а
нещо повече. Но аз не знаех това и си Ви представях жалък,
дребен. Всъщност не е било така, а исках да сте такъв или
може би и това не.
Свикнал съм да правя точна равносметка и да се
анализирам в детайли. И затова може би не ми беше трудно
да открия в себе си нова същност, която Надя ми посочи.
На тази основа аз мога да бъда честен и да Ви призная за
мой по-голям брат. Но ще знаете, че това ми коства много.
Може да го правя все още от честолюбие, от мисъл да не
бъда презрян от някого. Вие знаете от кого. А това за мене
би било повече от смърт.
Странно е, че от това, което Надя ми е говорила, аз се
възхищавам от Вас. Дори Вие събуждате у мене желание да
надникна в школата на Вашия Учител. Доколкото разбрах
от Надя, сега школата на Учителя Ви е навсякъде, а не само
на определено място, както е било по-рано, и всеки може да
се чувства ученик, ако изпълнява колкото може това, което
той е учил. Предполагам, че това, което Ви казвам сега, не е
от желание, бидейки на равна нога с Вас, да бъда уважаван.
Преценявам всичко в себе си и мисля, че в момента говори
Доброто начало в мене. Вие ме привличате повече от Надя,
макар тя да действа лечебно на моята душа. Тя ми казва, че
не се срещаме за първи път. Аз не разбирам и не зная това.
Нито го приемам, нито отричам - защото още не съм го
проучил. Може би в неизследваната още човешка същност
се крият много неща, които след време могат да хвърлят
нова светлина и нашето сегашно разбиране да ни се види
съвсем тясно и ограничено.
Аз се интересувах още в София за Вас, а и не съм
престанал да мисля за Учителя на тази голяма, общоземна
школа, който е могъл да Ви направи не враг, както ми каза
тогава Надя, а брат. Това ме порази.
Йохан”
- Честен е - казах на Надя, когато най-после успях да
вдигна главата си.
- Да - потвърди тя.
- Ще кажеш ли на Стана, че имам писмо?
- Не. Не е необходимо. А не се знае дали тя не е била
само неволната причина вие да се опознаете, наистина като
братя.
- В Бога всички сме братя, но на Земята, поради засег­
натите ни интереси, трудно се познаваме като такива.
- Но нали затова растем.
Надя си отиде. Чудно е, че аз се спъвам сега, когато
всичко е преминало. Може би ехото в мене е така дълбоко и
все още продължава да отеква?
Септември, 22.
Снощи дойде Ру.
- Хайде - каза ми той, - ще закъснеем.
- За къде?
Той само ме погледна. Плеснах се в челото. Бях съвсем
забравил, Новата учебна година започва. Излязохме съвсем
набързо. Наистина, съвсем се бях отпуснал.
 Когато прекрачих прага на Голямата Невидима Шко­
ла, празненството беше започнало. Учителят стоеше цял в
светлина, изправен на светещата катедра. Наведох глава и
се стопих. Всички пееха. Как хубаво пееха! Не усетих как
съм отишъл близо при Учителя и коленичих пред него.
- Учителю - заговорих Му в душата си аз, - наистина
ли не ме съдите, че толкова време бях уморен, бездеен? - и
повдигнах главата си. Тогава усетих светлината, която стру­
еше от очите на Учителя, да прониква в мене като нежна
ласка и да лекува изранената ми душа.
Учителят заговори:
‫״‬Не е въпрос да се освободите от мъчнотиите, но да
не ги увеличавате. Мъчнотиите са необходими за човека
дотолкова, доколкото той може да работи с тях. За всеки
човек е определено колко мъчнотии може да носи. На
всеки е определено с какви възможности ще разполага
и при какви условия ще живее. Приемете Любовта и
работете с нея, за да развивате вложените във вас дарби и
способности. Когато обичате хората, това е Любовта на Бога
към тях. Отворете широко умовете и сърцата си за Любовта,
за да се познаете. В духовно отношение които се обичат, са
близо един до друг. Когато някой ви обича или вие обичате
някого, знайте, че чрез вас Бог се проявява. Където Бог се
проявява, там никакви противоречия не съществуват”.
Не помня кога съм се изправил и слушах Учителя
цял вдаден е Него. ‫״‬Където е Бог, там няма никакви
противоречия” - като многократно ехо се повтаряше в мене
и ми ставаше все по-леко и по-леко.
‫״‬Любовта е единствената сила в света, която с никаква
мярка не може да се определи и измери, чувах да говори
Учителят. Ако търсите Любовта, ще я намерите в цялото
Битие.” В един миг ми се стори, че изчезнах и все пак бях
във всички, които бяха там, и всички бяха в мене. Господи,
благодаря ти!
484 -
 Септември, 23.
Днес Стана се връща. Душата ми е като окъпана от снощ­
ното преживяване. Господи, да приема и обичам Стана, тъй
както Ти си я приел и както Ти я обичаш, е най-хубави­
ят дар, който мога да й поднеса - на нея, връщащата се у
дома.
Амин.
 Творчеството на Н евена Н еделчева

I. Отпечатани книги
1. Татковите приказки за Нея
2. Чута молитва - разказ
3. През очите на обичта - разкази
4. Бащина обич - преработени приказки
5. Рибарчето и езерната царица —приказки
6. Дарът на феите - приказки
7. Чудната цигулка - приказки
8. Когато любовта заговори - разкази
9. Случайност или съдба - разкази
10. Има ли друг свят - разкази
11. Всичко е за добро - разкази
12. Другарски спомени - разкази
13. Грижа от другия свят - разказ
14. Как намерих Учителя - истински случки

II. Романи:
1. Превъзмогване
2. Светлина в живота (Втора майка)
3. Марта
4. Абсолютният закон
5. Върхът - 1968 г.
III. Романи, които предстои да бъдат отпечатани:
1. Пътека от пътя - 1969г.
2. Преплетени съдби - 1977 г.
3. Земята е училище - 1979 г.
4. До къде се простира света - 1981 г.
5. Копнеж за обич 1982‫ ־‬г.
6. Два свята - 1985 г.
7. Светлина в мрака -1986 г.
8. Видима и невидима реалност 1989 г.
 Н евена Н еделчева

ВЪРХЪТ
О култ ен р о м а н

Р едакт ор
СТЕЛА РУСКОВА

Х удож ник
КАЛИНКА ПАВЛОВА

К ом пю т ърен дизай н
ХРИСГИЯНА ЙОРДАНОВА

Формат
Печатни коли 30,5

Издателство
‫״‬БЯЛО БРАТСТВО“
02/9 634 313
ISBN 978-954744-119-4‫־‬
izdatelstvo@bialobratstvo.mfo
www.bialobratstvo.info

Цена 9 лв.