Захари Карабашлиев

18% СИВО

Захари Карабашлиев, автор

Захари Карабашлиев, фотографии
Минко Ненков, художествено оформление на корица
София • 2008
Сиела софт енд паблишинг АД

http://4eti.me

ISBN 978-954-28-0277-8
 Защото човек си не знае времето;
както рибите налетяват в пагубна мрежа,
и както птиците се заплитат в примки,
тъй и синовете човешки се улавят в пагубно време,
когато дойде то внезапно върху тях.

Еклесиаст, 9:12

Няма я от девет сутрини.

Щорите в спалнята са плътно спуснати, но денят все пак намира начин да
влезе и то с рев – камионът за боклук. Значи е сряда. Значи е осем и пет-
найсет. Има ли по-шумен шум от шума на камион за боклук в осем и пет-
найсет?
Измъквам се от леглото, премествам се в дневната и се тръшвам на дивана.
Хладната кожена тапицерия не помага да се унеса отново, а и камионът е все
по-близо. Изправям се, поотмествам една от щорите и ярък слънчев лъч парва
лицето ми. Събирам енергия и опитвам да повредя зеленото, ревящо чудо-
вище с поглед. От усилията обаче успявам само да се разсъня съвсем.
Гледам фрезиите във вазата на стъклената масичка. Мъртви фрезии в мътна
вода, останали след нея.
Отварям най-дясното кухненско шкафче и от купа шоколади издърпвам
един „Тоблерон“. Вдигам от пода захвърлената вчера риза, включвам ютия,
гладя с една ръка, с другата чупя и лапам триъгълници, обличам я, слагам
вратовръзка, правя нес кафе, окапвам ръкава си, докато ровя за ключове,
навличам сиво сако и тръшвам вратата след себе си.
Навън лъщи поредният горещ ден в Южна Калифорния. Завъртам стартера
на тойотата. Завивам по „Джеферсън“ и излизам на магистралата.
Пет колони автомобили в едната посока, пет колони в срещуположната.
Задръстване. Ръмжат ауспуси, потрепват двигатели, брони пробляскват – като
преди сражение.
На работа мисля за нея, не мога да спра да говоря наум с нея – това няма как
да спре само защото единият от двама ни просто го няма. Мога ли да спра?
Опитвам.
Ето – от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея.
Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма.

3
 Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя
мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си…
ОМммм.
ОМмммръзна ми да мисля за нея.
ОМмммммръзна ми да мисля за нея.
ОМмммммммммръзна ми да мисля за нея.
На сутрешното събрание началникът Скот обявява поредните структурни
промени в отдела, на масата са отворени кутии с понички, има портокалов
сок, дими кафе… Клиничното изследване… Защо климатикът е толкова
силен тук?… в своя последен стадий… Оммммм… след като бъдат уточнени
някои… Защо кафето е слабо и кисело?… всеки да обърне внимание на
протокола… Омммм… Формуляр 1574… в болничните центрове… Омммм…
искам всеки да прегледа още веднъж IRB документацията, преди да
приключи… Какво търся аз тук?… за стриктното спазване на процедурите от
лекуващия персонал… Какви са тези хора? Началникът Скот раздава на
всеки личните планове за следващото тримесечие, в очите му – тази живост,
тази живост, стиска енергично ръцете ни, както умеят да го правят само
ниските на ръст хора, моята задържа по-дълго. Къде съм?
После всеки се запътва към своя светлосив кюбикъл1, а Скот прави жест да
го последвам в тъмносивия му кабинет. Офисен минимализъм – бюро, мони-
тор, лична малка кафе-машина и контейнер с офисна вода, над който има пла-
кат на дълга лодка (кану? каяк?), задвижвана от гребци. Под снимката пише
„Teamwork“.
Скот говори нещо със загрижен глас. Гледа ме с онзи поглед. Не чувам
какво ми говори, само кимам и ми се повръща. Онзи поглед. Не помня как
минава останалата част от деня. Отвратително, предполагам.

На връщане от работа, в най-пиковия час, на светофара на 11 авеню и

„Бродуей“ потокът от автомобили забавя и спира. Някъде напред полицаи
пренасочват движението, виждам оранжевите жилетки, знаци „Stop“ в ръцете
им, жестовете. Забелязвам бялото туловище на падналия възнак по средата на
пътя камион. Горещо е. Опитвам да сменя лентата в последния момент и
хитро да изляза по „Сидър стрийт“ нагоре, обаче не успявам – изродът
отдясно не ме пуска. Ще трябва да стоя в трафика като всички останали
тогава. Поглеждам наляво: мъж на петдесет и няколко, сива коса, сух кали-

1
Лично работно пространство в офис, с ниски прегради, достатъчно за бюро, монитор,
стол (от англ.). – Б.а.
4
форнийски тен и бръчки, бърка си в носа и опитва да проследи горе в небето
един самолет с развят червен флаг с надпис. И аз опитвам да видя какво пише
в небето зад самолета и се хващам, че и аз бъркам в носа си. Гледам самолета
в небето, гледам мъжа отляво. Левият лакът – на спуснатия прозорец, десният
показалец – в носа, косата – сива. Така ще изглеждам и аз след двайсетина
години. Сепва ме леко бибитване отзад и ядосано настъпвам съединителя, за
да включа на първа. Педалът изведнъж хлътва. Натискам по-здраво, дърпам и
бутам скоростния лост, но той не помръдва. Виждам как мъжът със сивата
коса и пръст в носа се отдалечава. Все още свети зелено, но знам, че няма да е
вечно. Заръчквам лоста по-яко (хоп – жълто), чувам все по-нетърпеливи клак-
сони зад мен. Непоносимо горещ ден (стана червено) и много по-дълъг от
останалите (ярко червено). Усещам как целият гняв на работилите от седем
сутринта счетоводители, адвокати, градски съветници, секретарки, банкови
чиновници, хотелиери, софтуер специалисти, сервитьори, инженери, агенти
на недвижима собственост, цялата трудова сила на тази улица се фокусира
върху моята малка кола. Ако има кой да координира мислите им, с един
задружен поглед ще ме изхвърлят долу край пристанището – при бездомници
и наркомани.
Започвам да търся аварийните светлини, не ги знам къде се намират. Отзад,
анонимни в личните си превозни средства, все повече гнусари започват да
свирят. Виждам в огледалото безизразните им уж лица, но знам, че отдолу
натискат клаксони. Потя се. Не виждат ли, че съм закъсал, не разбират ли, че
ми е гадно? По-интелигентните от тях дават ляв мигач и изпреварват непод-
вижния ми автомобил. Останалите обаче не искат да приемат, че ме е споле-
тяло нещастие. Негативизмът на хората винаги ме удря в най-слабото място.
То се намира под мишниците ми. При силен стрес и в задушни дни като този
оттам започва да се излива пот с мириса на лучена яхния. Ако ме ядосат само
още малко, ще изляза от колата, ще разперя ръце като статуята над Рио и ще
ги помета с миризма. Ще ги помета! Ще изхвръкват от колите си в паника и
със запушени носове ще бягат, накъдето им видят очите – като във филм с
Годзила. Накрая на 11-та и „Бродуей“ ще остана само аз с разперени ръце и
техните изоставени автомобили с отворени пиукащи врати. Ще пиукат пиу-
пиу-пиу-пиу като пилци – пиу-пиу-пиу-пиу, аз ще крача като победител и ще
се смея със зловещ, силен смях. Намирам внезапно бутона за аварийните,
натискам го с последни усилия и изскачам, полузадушен от собствената си
миризма. Навън въздухът е горещ и сух. Правя извинителни жестове към тези
зад мен, ризата ми е мокра от пот, разхлабвам си вратовръзката, усмихвам се
полувиновно, вдигам рамене (на всеки може да се случи), докато наум

5
изнасилвам до смърт всеки скъп човек на тези мазняри, които сега избягват
погледа ми, мамка им.
От уличен телефон звъня на някаква фирма да дойде и да вдигне закъсалата
ми кола.
Появява се човек с виетнамска физиономия и сервизен камион, който ще
пренася тойотата до автосервиз за поправка. Иска 80 долара.
Питам го на кое име да напиша чека. Той вирва глава – не иска чек. И аз не
искам много работи!
– Кеш – иска, – кеш.
– Кеш – казвам, – нямам кеш, откъде да имам кеш!? – Пиша чек за 80 долара
и му го подавам.
– Не – върти глава виетнамецът. – Кеш, кеш.
– Кеш, кеш – гъза ми да ядеш.
– А? – мръщи вежди, не разбирал какво говоря.
И аз не разбирам защо Стела я няма, но… Виетнамецът вижда, че няма
накъде и решава да приеме чека, ама искал повече пари.
Пиша нов чек за 90 долара.
– На кое име да е?
– Хауа.
– Хауа?
– Не.
– Хауар?
– Не.
– Хауард?
– Хауа.
– Добре – Хауард. – Гледай ти как се самокръщават азиатците с тези
благородни имена? Не съм виждал един да се казва Бил или Боб. Добре,
Хауард. Пиша „Хауард Стърн“ и му подавам чека.
– Не! Не! – пищи той. – Не Хауард Стърн! – Къса чека. – Хауа!
– Хауард кой!? – ядосвам се аз. Той грабва чековата книжка от ръката ми и
сам пише името си – Хау Уа.
– О-о-о! – развеселявам се аз, тупам го по рамото. – Аз познавам много
виетнамци, Хау. Добри хора.
Хау ме гледа без реакция.
– Добри хора – продължавам – … виетнамците.
– Аз – от Лаос – казва Хау и ми обръща гръб. Знам, че в сервиза ще ми
одерат кожата. Нека.
Вземам такси и се прибирам у дома. Тихо и сумрачно. Поливам цветята в
градината – те за нищо не са виновни. Котаракът на съседите се появява на
6
вратата – дискретен и оранжев. Иска да си играе с някого. И аз искам да си
играя с някого, ама няма с кого. Питам го „Липсва ли ти Стела?“. Той
измяуква, което значи, че му липсва. Стела му купуваше консервирани храни.
Твърдеше, че любимата му е от океанска бяла риба. Намирам консервите под
мивката и отварям една. Изнасям я на двора я слагам под статива с
изоставената ѝ, последна, покрита с окапан в синьо чаршаф, картина.
Наблюдавам известно време как котаракът лакомо яде. Подарих ѝ този статив
за Коледа преди пет години. Повдигам единия край на чаршафа, поглеждам
картината. Не мога да я разбера. Единствената ѝ в тази къща картина (всички
останали са в ателието или на склад), и тя – недовършена. Дали да не я
изхвърля на боклука?
Гладен съм. Обръщам се и неволно бутвам с крак едно от бурканчета с
незасъхнала боя и стърчащи четки. То се прекатурва и от него се разлива
противно на цвят и форма петно. Ядосан го ритвам и то се пръсва на парчета.
Ритам и останалите няколко. И те се пръсват на парчета.
В хладилника са останали само стари зеленчуци от преди тя да замине и
нова бира, която запасих, след като тя замина. От известно време насам
животът ми се дели на преди и след тя да замине. Във втората половина са
девет дни самота. Самота, която най-силно усещам в онова време между ден и
нощ, не още вечер, не вече ден. Там е най-самотно. Светът си отдъхва след
работа, а аз се задъхвам от отсъствието ѝ. Сам като Снежния човек – бродя в
мислите си, и няма подслон, и няма…
„Имаш нужда да останеш сам. Да решиш какво ще правиш с живота
си…“ Мълчах. Гледах CNN и мълчах. (Какви бяха новините тогава?) Какво
можех да кажа?
В кутията за хляба намирам половин суха франзела. Подушвам го – още не
е мухлясал. Вадя една консерва, на която има нарисувано пъстро сомбреро и
пише „Ел Каубой“, изсипвам съдържанието ѝ в една малка тенджера, слагам я
на котлона. Бъркам отвреме-навреме. Започва да се разнася миризмата на боб
с мексикански подправки. Тя не обича боб. Не обича и мексикански
подправки. Отивам да избера нещо за слушане. Докато ровя из плочи и диско-
ве, чувам „пъффффффф“. Бобът е кипнал и се разлива по печката. Захващам
се да забърша с гъба, докато още не е засъхнало. Изведнъж вътрешната част
на ръката ми, там където кожата е най-тънка, се залепя за горещия съд. Дори
не викам от болка – защо да викам, да си еба ръката! Да си еба тъпата ръка!
Да си еба ръката?
Изведнъж идеята за порно не звучи така нелепо, както през миналата
седмица и половина. Ще се самонаградя след лютия боб с една спокойна
чекия.
7
 Слагам покривка. Подреждам прибори и салфетка. Вадя буркан с люти
чушки „Пеперончини“ и му отделям място на трапезата. Запалвам свещ.
Сервирам чинията в средата на масата, до нея изправям две бири. Вземам
дистанционното в ръка и пускам уредбата.
„Ария на Саломе“ от операта „Иродиада“. Усилвам така, както никога не
съм усилвал, докато тя бе тук. Дробя сухия хляб в чинията и сърбам едрите,
горещи хапки, като ги премятам из устата си докато изстинат. Бобът е
изживяване и трябва да се поглъща горещ и подлютен, иначе на нищо не
прилича.
Първият акт на арията трае пет минути и девет секунди. Докато той звучи,
аз съм видял дъното на чинията и съм слушал със затворени очи три минути.
Телефонът иззвънява заедно с последния акорд. Не го вдигам. Не съм вдигнал
телефона нито веднъж, откакто Стела я няма.
Оставете съобщение!
„Зак, там ли си?“ – чувам гласа на един познат, който все иска да се сбли-
жаваме, а от известно време звъни сутрин, обед и вечер.
„Търся те сутрин, обед и вечер. Трябва да говорим. Моля те, обади се. Чао.“
На телефонния секретар мигат в червено трийсет и три невърнати
съобщения. Нито едно не е от нея.
Оглеждам се.
Всичко в тази къща е на мястото си, защото тя го е оставила там. Всеки
предмет тук носи нейните отпечатъци. А аз опитвам да свикна с илюзията, че
я няма.
Порното минава вяло. Замалко на екрана розовеят голи тела и накрая всичко
свършва в една салфетка. Изхвърлям я в коша за боклук, заедно с няколко
стари вестника, пликове от сметки и реклами. Приготвям се за лягане.
Измивам старателно зъбите и лицето си и изгасям навсякъде. Лягам в дясната
половина на леглото. Нейната, лявата, усещам като рана.
Задушавам се от тъга.
Гледам дълго тъмния таван, после се търкулвам там, където спеше тя
допреди девет нощи. Сгърчвам се в един почти двуметров ембрион и затискам
с тяло сърцето си. То е като котарака на съседите – не разбира от дума. Още
не разбира, че я няма. Сърцето е животно.

***

8
 – погледни към мен
– жадна съм
– погледни в обектива
– студено ми е
– моля те
– искам кафе…
– свършваме
– … искам да се обличам вече…
– последна лента и те оставям
– последна?
– последна

***

Изведнъж в стомаха ми нещо ритва и се свива на малка твърда топка. Сядам

в леглото и се втренчвам в сребристите жилки на тъмното. Слушам. Някой в
стаята? Притаявам дъх и се напрягам да доловя дали има някой в дневната.
Готов съм да се закълна, че има някой. ИМА някой. Чувам щорите на терасата
да помръдват. Внимателно ставам. Посягам към нощната лампа, изключвам
шнура, навивам го и хващам металната и стойка – ще свърши работа. Тогава
се сещам, че съм гол. Не мога да изскоча от спалнята и да тръгна да гоня
злодеи из къщата като в шведски филм – грозно е. В сумрака забелязвам трите
бели ленти на долницата на анцуга ми, изсухлен до леглото. Внимателно се
намъквам в него, без да изпускам нощната лампа, и приближавам вратата.
Долепям ухо, напрягам се да чуя нещо.
Чувам тиктакането на часовника. Чувам хъмкането на хладилника. Чувам
кръвта в главата си. Чувам и друг, едва доловим шум. Поемам дълбоко
въздух, отварям рязко вратата и с крясък скачам в хола.
Никой. На терасата обаче издрънчава нещо, стрелвам се натам. Един ракун
панически драпа да изкатери парапета, но задната му дясна лапа е заклещена в
консервната кутия от котешка храна. Отпускам импровизираното си оръжие.
Смея се на глас.
Прияло ти се е котешка храна, а, шишко! Ще ми се да опитам да му побутна
дебелото дупе, да му помогна да се набере, но съм сигурен, че само ще го
изплаша още повече. Кутийката се изхлузва от крака му, търкулва се под
стола, а животното излазва парапета. Поспира за миг на перваза и ми хвърля
един последен поглед.

9
 Ей викам му, – приличаш на разбойник с тази смешна черна лента на очите.
Зоро със Зорото – изкара ми акъла, хайде изчезвай сега!
Едва ли ще мога да заспя скоро, след това приключение. Оставам замалко
на терасата. Каньонът долу шуми, палмата в двора се огъва. Излязъл е вятър.
Един от онези ветрове, които се свличат есен от студените планини, профу-
чават през нажежената пустиня и за броени дни изсушават всичко, което им
се изпречи на пътя, докато стигнат вълните на Тихия океан. Един от онези
болни, сухи ветрове с име на светица2.
Намятам яке, излизам навън и тръгвам наляво от светофара. Завивам
надясно, не зная къде отивам, дори не ме интересува къде ще стигна. Опом-
ням се някъде до магистралата, в един от онези нови жилищни комплекси с
изкуствено езеро и кокетно водопадче, задвижвана с агрегат рекичка, над нея
дървено мостче, украсено с улични фенери „Made in China“. Крача по криво-
личещата между къщите пътечка, опитвам да надничам, където мога, в
прозорците на хората. През щорите някъде се виждат синкави телевизионни
проблясъци, снимки в рамки по стените, постери на звезди в детските стаи,
затворени пиана, незапалени свещници, календар от стара фотография на
Манхатън, репродукция на Томас Кинкейд…
Нормалността на нощ като тази ме обижда.
Обижда ме това, че рано или късно всички ще изгасят мониторите си, ще си
измият зъбите и ще заспят, после отново ще се развидели и ще дойде ден,
сякаш нищо не се е случило. Обижда ме това, че утре небето над квартала ще
е същото, както и докато Стела бе тук.
Обижда ме това, че кратерите по луната ще са същите, солеността на
океана – същата, октановите числа на бензина, съдържанието на захар в пеп-
сито – същите. Някои неща просто остават същите.
Обижда ме и това, че хора ще продължават да работят в „Енергоснабдя-
ване“ или в „Газификация“, че ще има професии като шофьор, цветар, счето-
водителка, пощальон или рецепционистка.
Обиждат ме думи като мивка, керемида, сукман, бамя, вафла, чертеж…
Обижда ме това, че някой сега пише книга за всичко това.
Обижда ме това, че и други като мен ги е обиждало това.

2
Вятърът Санта Ана е суховей, характерен за района на Южна Калифорния. Обик-
новено Санта Ана бушува през есента или ранната зима, когато между Сиера Невада и
Скалистите планини се формира зона на високо атмосферно налягане. Тогава студеният и
сух въздух от пустинята се спуска надолу в югозападна посока в тесните клисури и
проходи на калифорнийското крайбрежие. Там се затопля вследствие на компресия и
триене, набира скорост и сее пожари по пътя си. – Б.а.
10
 ***

Стела…
За пръв път я видях малко преди да се уволня от казармата. Бяха ме
пуснали в отпуск и се мотах цял ден из града с онзи изгладнял войнишки
поглед, който кара момичетата да преминават на отсрещния тротоар. Бях
и остриган след някаква поредна издънка. Беше късен следобед, бях изскитал
центъра надлъж и нашир, мислех да хапна нещо. Влязох в една сладкарница и
я видях. Устните ѝ първо? Не – първо очите, после устните. После гър-
дите – облите ѝ гърди, издули униформената престилка. После къдрицата
светлокестенява коса, спускаща се до трапчинката на бузата. Усещането
за съдбовност. И дойде страхът, че каквото и да предприема в този
момент, ще е безполезно. Тя бе най-красивото момиче в този град – нямаше
как да не е нечие. Нямаше как някой щастливец да не брои минутите до края
на работното ѝ време. Чудеса не се случват – реших и излязох.

***

Връщам се в къщата, грабвам ключовете за спортната ѝ кола, колата която

аз ѝ подарих за последния рожден ден, светвам в гаража. Отключвам и
влизам. Преди да завъртя стартера, затварям очи и отпускам глава назад. По
вътрешността, неотваряна, откакто я няма, е полепнала толкова много от
нейната миризма. Издишвам я шумно. Паля. Вратата на гаража се вдига и със
свирене на гуми в полунощната тишина изскачам навън. Отварям всички
прозорци, за да прогоня присъствието ѝ. От каньона нахлува хладен въздух.
Спирам на светофара на изхода за „Интерстейт 5“. На около час оттук, на
север, е Уест Холивуд, Лос Анджелиз. Имам при кого да отида там. На по-
малко от час, на юг, е Мексико. Там няма защо да ходя. Трябва да реша
накъде тръгвам, преди да светне зелено.
Светва зелено, натискам силно педала на газта.

***

– винаги ли ще ме снимаш?
– винаги
– а ако стана една дебеланка?
– пак
– с огромно дупе?
– ще има повече за снимане
11
 – наистина?
– наистина
– спокойно, няма да стана дебеланка
– ще видим
– няма да стана дебеланка

***

Чудеса не се случват, повтарях си наум, докато прекосявах улицата. Тя бе

красиво синеоко момиче с големи гърди и умно лице, което нямаше да обърне
внимание на един остриган войник в годишен отпуск. Не бях наближавал
момиче от две години. Преди казармата уж бях много забавен и имах много
приятели, но не знаех как да се държа с момичетата и нямаше и да се науча.
Все се напрягах да кажа нещо интересно и смешно и все се прибирах сам,
докато по-скучните от компанията се целуваха с момичета под липите.
Дърво бях, дърво загубено, дървеняк. Крачех по улицата надолу към плажа,
шамаросвах се наум, но знаех, безпощадно ясно знаех, че нещо различно бях
видял и изпитал този път. Разбира се, бях надървен точно толкова, колкото
и всеки път, когато прекарвах през възпаленото си въображение някое
красиво момиче, но този път имаше и нещо повече. Мисълта ми – колкото и
нелепо да звучи за един войник – мисълта ми бе надървена този път, инте-
лектът ми бе възбуден. Спрях чак в Морската градина до ред пейки, по
които седяха баби и дядовци. Намерих една свободна, от която се виждаше
море, хоризонт и небе. Отляво бе север, отдясно – фарът на нос Галата,
пред мен беше Централният плаж, а зад мен – любовта на моя живот.
Поех дълбоко въздух, станах от пейката и закрачих обратно към нея.

***

Колата спирам на паркинга пред „Макдоналдс“ от американската страна –

не ми е работа да шофирам в Мексико. Прекосявам границата с Третия свят
пеш. В Тихуана таксиметрови шофьори приказват пред колите си, чоплят
семки, гледат минувачите, както го правят всички таксиметрови шофьори по
света.
– Ола – поздравявам.
– Ола – отговарят тези, които са по-напред в редицата. Качвам се.
Къде отивам?
Булевард „Революсион“. Тръгваме. В колата звучи мексикански рап със
съпровод на акордеон, до елхичката на огледалцето се люлее пластмасов
12
кръст с позлатен Христос. Спираме, преди да е свършило парчето. Плащам.
Излизам. Вдишвам дълбоко. Площад „Революсион“ в нощния четвъртък
гърми от тонколоните на всеки нощен клуб, мирише от скарите на уличните
грилове, гледа ме жадно с очите на всеки продавач на каквото и да е, иска
парите ми с всяка просешка ръка. Навсякъде наоколо нещо се случва.
На тротоара до мен семейство мариачи се надуват да пеят и свирят на
големи палачорски настроени китари – никой не им обръща внимание.
Под уличната лампа едно куче разтяга със зъби дъвка от тротоара.
От покрива на най-близката дискотека с надпис „Spiderman“ виси с въже
Човека-паяк и прелита над главите на минувачите от едната страна на улицата
до другата. На отсрещния тротоар е провесило уши магаре, боядисано с
черно-бели ивици, така че да прилича на зебра. Зебрата е впрегната в каруца,
изписана като великденско яйце. „$5 – Fото. Viva Mexico“.
Хора, хора, хора… затова съм тук… хора-хора-хора-хора-хора-хора-хор…
Енергията на Тихуана тупти във всяка аорта на юг от границата, вирее във
всеки микроб. Тази енергия ме засмуква от празната ни къща до каньона, от
отиващата утре на работа Америка.
Влизам в първия бар. Барманът – слава богу – говори английски. Питам го
може ли да прави мартини?
Си, сеньор.
Има ли маслини?
Си, сеньор.
Мръсно мартини може ли да прави?
Си, сеньор.
Сеньорът, значи, сега иска едно мръсно мартини с три маслини, окей?
Си, сеньор.
Три мартинита по-късно сеньорът се оглежда. Ако бях го направил преди да
седна, минава ми през ум, сигурно нямаше да остана. Какъв е този бар?
Мръсотия, тъмнина, мирише гадно. В единия ъгъл е скован сандък, в който е
натикан телевизионен приемник, излъчващ неизменния футболен мач.
Няколко посетители с каубойски шапки гледат съндъка с мача и надигат
зелени шишета бира. Всеки път обаче, когато започнат рекламите, шапките се
обръщат и гледат мен. Плащам и излизам.
Навън Тихуана ме прегръща с потна, отворена пазва. Кресливи продавачи
ме дърпат отляво и дясно да вляза в техните задушни магазинчета.
Хлътвам в друг бар. Този път внимателно оглеждам клиентелата. В ъгъла е
скован сандък с телевизионен приемник, по който върви футболен мач.
Мъжете са с каубойски шапки, гледат екрана и пият бира. Идват минути за

13
реклама и шапките се обръщат към мен. Оставам. Повтарям всичко пак. На
излизане стълбите ми се струват по-смешни.
Навън е пак туптяща, гореща мексиканска нощ. Вече имам нужда от
паноча3 мОмЕнтАлнО! Паноча искам сега!
Един дебел татуиран врат ме дръпва нагоре по светещи стълби. Публичен
дом? Не, не – завлекли са ме в дискотека. Музиката бумти в латино-електро. С
всеки пулс светлините променят цветовете си и момичетата под тях. Пълно е с
момичета. Сервитьорката има големи гърди и ги вре в пияната ми глава.
Какво искам да пия?
Мартини – крещя аз.
Тя носи маргарита.
Ще пия маргарита тогава. Дансингът е претъпкан. Клиентелата – амери-
кански войници, мексикански сводници, изрусени проститутки, пласьори на
дрога и други такива убитаци като мен. Докато нормалните хора на север от
границата почиват утре за нов работен ден, Тихуана тук не спи. Може би час
по-късно разбирам, че ако въобще съм сгрешил в нещо дотук тази нощ, то се
нарича „маргарита“. Завива ми се свят от светлини, тела, огледала, цици, пот,
чаши, маси, столове.
В тоалетната дядка с тънки мустачки и папийонка раздава салфетки и чака
пари. Ровя в джобовете си, вадя смачкани долари, изтърсвам ги в чинийката
му, залитам, подпирам се, намирам мивката, плискам се с вода. В наплютото
огледало ме гледа непознат тип с посивяло лице. Мръщи се. И аз се мръщя.
Жена му го била изоставила.
Бу-ху! Уа-уа-уа! И аз да бях на нейно място – казвам, – също щях да те
изоставя.
Излизам от тоалета и сервитьорката с големите гърди ме посреща с нова
маргарита.
Ама аз не съм поръчвал. Не съм.
Си – помръдват циците.
Си, ама не си.
Си, си, си сеньор! – настояват циците.
Не съм поръчвал нищо.
Циците се ядосват и се врътват обратно. Гледай сега – Циците викат
охраната!
Вадя пари, догонвам я. Мексиканците разбират английски, когато им
отърва. Плащам и не се разправям. Изпивам блудкавата маргарита на екс и
тикам чашата в джоба на якето си – ще я задигна, защото ме изнудват. Държат

3
Сурова захар (исп.); вагина, проститутка (исп. разг.). – Б.а.
14
се с мен като с най-обикновен гринго. Може да съм борачо4, но не съм от
вчера. И гринго не съм. Изведнъж всичко се завърта пред очите ми още по-
яростно, оп-па, ще умра. Залитам по стълбите надолу, сграбчвам парапета с
две ръце, спирам пред татуирания врат. Брей, ще умра тук. Опитвам да
прегърна бодигарда и фъфля паноча. Трябва да ударя една паноча, преди да
умра. Паноча искам.
Вратът се хили – паноча, си, си. Прави онзи жест, който всички идиоти
правим. Фъки, фъки, а, сеньор?
Фъки, фъки, да.
Фъки, фъки?
Давай, намирай паноча, преди да загина.
Той сочи към някакъв тип на отсрещната страна на улицата. Не успявам да
го фокусирам добре. Засилвам се в тази посока, тротоарът обаче, без всякакво
предупреждение, свършва, тропвам на булеварда, залитам, едва
възстановявам равновесие. Отнякъде изскача гърбаво човече с огромна бяла
капела и ме дръпва настрана.
Донки шоу, донки шоу, донки шоу, донки шоу…
Не разбирам какво става. Отляво моряк натиска курва и бърка в
пликчетата ѝ, а тя ми се усмихва над рамото му.
Отдясно, подпрян на олющена стена, човек без крака протяга пластмасова
чаша – иска дола.
Петгодишно чорлаво момиченце ближе дълъг сопол от носа си, протяга
пластмасова чаша – иска дола.
Индианка с бебе на висналата си гърда протяга пластмасова чаша – иска
дола.
Едноока баба протяга пластмасова чаша – дола. Дола-дола-дола-дола –
всеки иска дола.
Внезапно нещо прелита ниско над главата ми с крясък и аз успявам да
клекна в последния момент, за да избягна сблъсъка с Човека-паяк.
Донки шоу, донки шоу, донки шоу, донки шоу – гърбушкото с бялата капела
мърда задника си – факи, факи.
Не разбирам.
Донки факи сеньорита.
Аха – спектакъл с магаре и гола жена изведнъж изглежда подходящ.
Тръгвам след него.
Донки шоу, донки шоу, донки шоу…

4
Пиян (исп.). – Б.а.
15
 Пресичаме „Революсион“ и слизаме по стълбите на страничен безистен.
Джуджето с бялата капела спира пред олющена врата с мръсна гола крушка
над нея и натиска звънец. Вратата се отваря, от нея наднича обръсната глава.
Гърбушкото протяга ръка – дола. Давам долар и капелата му се смалява
нагоре по стълбите. Плащам и на бръснатата глава за вход и слизам по още
няколко стълби надолу.
Опушен бар с вишневи сепарета, кафява ламперия и боядисани в черна
блажна боя колони с увити по тях коледни лампички. В единия край е скована
малка сцена, пред която има няколко кръгли масички, отрупани със смачкани
кутийки от бира, пепелници с фасове, около тях се веселят моряшки уни-
форми, кожени якета и хавайски ризи. По стените висят избелели плакати на
мексиканска бира – „Corona“, „Dos Equis“, „Тесате“. Влизам точно когато
музиката спира и се нареждам до бара най-отзад, зад няколко реда мъжки
гърбове. Надигам се на пръсти. Погледите са насочени към червени плюшени
завеси, които се разтварят, двама души извлачват сиво магаре и се скриват
обратно.
Одобрителни възгласи. Към бармана се протягат ръце с долари, той раздава
бири.
Завесите се разтварят отново и излиза гола кафеникава жена на средна
възраст с възкъси крака, увиснали гърди и отпуснат корем. Представям си я с
щипки в уста, простираща пране. Краката ѝ са обути в бели лачени сандали с
токчета, а горе се събират в черна бухнала туфа. Косата е къносана, гримът –
лош, веждите – първо изскубани, после нарисувани. От аудиторията тук-там
се чуват неодобрителни подвиквания.
Е, неблагодарници – какво искате за пет долара!? Шакира?!
След кратка прелюдия мексиканката започва да се навира под животното.
То се дърпа. Тя хваща органа му и енергично започва да го мастурбира. Мага-
рето разтърсва глава, оголва едри зъби. Жената продължава с движенията си и
магарето известно време не реагира. Жената все по-бързо движи ръката си.
Изведнъж магарето изпръхтява и извива врат да я ухапе, но едва докопва
малко от косата ѝ. Жената се изплъзва с ругатня и ядосано кресва на някого
зад завесата. Двамата мексиканци изскачат, единият сграбчва с ръка муцуната
на животното, а с другата го удря в зъбите.
О-о-о-о!!! – болезнено реагира тълпата.
Животното изпръхтява и подскача назад, но отнякъде излизат още двама
мустакати мексиканци в униформи на мариачи, събарят го дружно по гръб.
Единият, преметнал китара на гръб, заклещва главата на животното между
кривите си панталони, сграбчва го здраво под вирнатите към тавана предни
копита. Колегата му, с преметнат на гръб акордеон, го хваща за задните крака.
16
 Изпълнителката вече с две ръце заработва за магарешката ерекция.
Публиката, допреди миг обезпокоена, че е загубила парите си (както
обикновено става в Тихуана), сега изтръгва викове на одобрение.
Магарето отговаря с внушителен размер. Някой изръкоплясква.
Пияна туристка изведнъж се захилва истерично. В момента, в който жената
на сцената засмуква маркуча на магарето, аз обръщам гръб на спектакъла,
разбутвам хората зад себе си и изкатервам стълбите нагоре, за да повърна
„маргаритата“ и всичко, което успея. Домогвам се навън, залитам, вие ми се
свят, ляга ми се. Завивам зад ъгъла в малка пресечка и се подпирам на стената.
Дишам тежко, насилвам се да изхвърля отровата от стомаха си.
И тогава ги виждам. Тръгвам към тях, подпирайки се на стената.
Тялото е проснато на тротоара, двама души безмълвно и безстрастно го
ритат. Стряскам се. Спирам за миг. Като насън чувам само сухите звуци от
ритниците. Виждам как главата на падналия се отмята от ударите.
Ей – викам. Не понасям насилието. А това дори и на насилие не прилича –
никой не вика, никой не се гневи. Двама души ритат трети, без в това да
влагат никаква емоция – като че изтръскват кал от обувките си. Приближавам,
все още се подпирам по стената.
Единият се обръща и ме гледа неподвижно. Другият не спира заниманието
си. И двамата са по-едри от мен, с черни къси якета и къси черни коси. По
едно време първият също спира. Изчакват ме да приближа. Тялото на
тротоара се размърдва, слава богу.
Усмихвам се, вдигам ръка за поздрав.
„Ола, амигос“ е последното, което успявам да кажа.
Юмрук в челото, преди да съм видял откъде идва. Тротоарът ме посреща в
лицето без да поддаде. Ритник в ребрата ме повдига от земята. Успявам да се
полуизправя и да посрещна още един прав в главата си. Мярвам стъпала,
водещи надолу, парапет. Сграбчвам го, политам надолу, спъвам се, изтър-
вавам се, търкалям се, продължавам… На метри зад гърба ми са. Хвърча по
стълби. Опитвам да се хвана отново за парапета, не успявам да се задържа.
Препъвам се пак и се изтъркулвам. Търкалям се, търкалям се дълго. Спирам,
защото главата ми блъска тенекиена врата. Силуетите им тропат по стълбите.
Виждам обувките им да проблясват, летейки към мен. Ритат ме няколко пъти.
Издърпват ме за яката. Единият светва запалка и ме оглежда. Водят ме нагоре.
Опитвам да кажа нещо, но силен ъперкът ме превива на две. Влачат ме нагоре
по стълбите. На тротоара съм, в краката ми се запетлава обувка, тук бе прос-
натото тяло май преди малко, сега няма никого… Стигаме до фургон с парки-
рали коли, чакъл под обувките хрущи, бодлива тел, пикливо-жълта лампа.
Задърпват ме към ван с калифорнийски номера. Единият отваря вратата и тя
17
започва пиу-пиу-пиу-пиу. Другият се опитва да ме вкара вътре. А, не – навън
може да ме бият, колкото искат, но в чужд ван не влизам! Разпервам ръце, за
да не могат да ме набутат вътре като добитък. Единият пак успява да ме ритне
в корема.
Чашата от маргарита, скрита в джоба на якето ми, се строшава. Хващам се
за мястото на удара и стоя прегънат на две. Две ръце ме сграбчват за косата и
държат главата ми наведена така. Сега очаквам още един ритник в корема.
Добре премерен, силен ритник, който да ми изкара дъха и да омекна като
торба боб. Стягам, колкото мога, коремните си мускули. Ритникът се забавя.
Секундите се разтягат безкрайно. По-страшно от ритника е самото му
очакване. Да става каквото ще – събирам сили и в един отчаян опит изскубвам
рязко главата си от хватката и забивам счупената чаша в лицето на този, който
ме държи.
Изкрещява.
Другият през това време е бил зает да търси края на дебелата скоч лента, с
която да ме овърже.
Улучвам гърлото му, нещо тъмно пръсва поне метър и половина във
въздуха като гейзер. Обръщам се пак към първия, който продължава да
крещи, гледа ужасено ръцете си, черни от кръв.
Удрям го с юмрук в главата – китката ме заболява.
Някъде наблизо се блъска прозорец.
Отворената врата на вана пиука. Скачам в него, затръшвам вратата след
себе си, ключовете са на таблото. Паля, натискам педала на газта, колкото
мога. В огледалото за обратно виждане единият от нападателите ми се
търкаля в прахта, а силуетът на другия се надвесва над него.
След миг завивам в тясна и неосветена уличка. Разлайва се куче.
Осъзнавам, че не съм със светнати фарове и намалявам скоростта, докато
търся откъде да ги включа.
Няколко минути по-късно, и след пет-шест завоя, съм на булевард
„Конститусион“. Карам по него, докато стигна светофар, завивам надясно,
стигам до „Революсион“. При вида на добре осветения, все още пълен с хора
булевард се облягам назад и поемам дълбоко въздух.
Започвам да пропускам в главата си кадрите отпреди малко. В какво се
наврях!? Дори не усещам как съм стигнал до граничния пункт за връщане в
Щатите. Нареждам се на опашката от автомобили. В този никакъв час пред
мен има само десетина, но проверките нещо вървят бавно. Събличам якето,
изхлузвам фланелката си, която е цялата в кръв, забърсвам колкото мога
лицето си и я натиквам под седалката. Пак обличам якето, закопчавам ципа

18
догоре, пооправям косата си. Едва държа главата си изправена, пиян съм и ми
се спи и повръща едновременно. Унасям се над кормилото.

***

Връщам се в сладкарницата. Сърцето ми ще се пръсне! Но какво знае

сърцето!? Нареждам се на опашката пред нейния щанд и зачаквам. Малко
преди да дойде моят ред се врътвам и излизам навън. Защо проклетото
сърце иска да изхвръкне? Защо ме злепоставя? Събирам смелост, влизам пак,
има няколко души пред мен. Започвам да правя дихателни упражнения.
Трябва да се държа нормално, по дяволите. Напразно. Ако само знаех, че
толкова години по-късно бих бил същият, дори когато само мисля за нея!
Какво ще обичате? Гласът ѝ. Устните ѝ. И тогава тя вдига поглед към
мен. Синьото на очите ѝ не стои на мястото си, а сияе и се разлива като в
рисунка с акварели.
И – чудо – аз учленявам няколко думи. За пръв път говоря с момиче, без да
се старая да изобретя най-оригиналното изречение. Тя не отговаря нищо. В
погледа ѝ обаче не забелязвам онова раздразнение или отегчение, което
срещам в повечето момичета, с които опитвам да поведа разговор по това
време. По-скоро – озадачение. Докато се двоуми как да ме отпрати, питам я
кога свършва смяната ѝ. Тя спокойно отговаря, аз веднага се омитам, преди
да е съжалила, че е говорила с мен.

***

– Тежка нощ – разбужда ме глас.

– Ъ-хъ.
– Сър, в състояние ли сте да управлявате моторното превозно средство? –
Поглеждам с усилие откъде идва – митница, кабинка, US, млад служител,
добри очи.
– Ммм, да. – Опитвам да прозвуча бодро и делово, докато подавам доку-
ментите си. – Просто съм задрямал, докато чакам.
– Той ме поглежда пак да свери образите.
– Рожден ден днес, а!? Честито! – казва. – Сам ли сте? – Не отговарям.
Гледам пред себе си.
– Нещо за деклариране? – Митничарят оглежда вътрешността на
автомобила.
– Нищо.
– Защо не вземете такси, сър?
19
 – Свърших парите.
– Пускам те, но внимавай – казва той по-тихо и ми връща червената книжка.
Натискам педала и съм отново в цивилизацията. Калифорния! Спасен съм!
Ето и паркингът, на който оставих колата на идване. Идва ми да спра и да
целувам асфалта.
Спирам, слизам, целувам асфалта. Заключвам вана. Влизам в колата си и
паля. Тогава ми минава през ума, че може би час по-рано съм убил човек в
Мексико, откраднал съм ван и съм оставил отпечатъци. За тези работи трябва
да се мисли своевременно. Отварям багажника, за да потърся нещо за чистене.
Нищо.
Отключвам отново вана. Около предните седалки не виждам нищо, което да
служи за бърсане. Отварям отзад. Едва не извиквам, когато виждам тялото и
блъскам обратно вратата. Сърцето полудява в гърдите ми. Какво още за тази
нощ!
Тяло ли беше това? Какво видях?! Предпазливо отварям пак. Това не е май
тяло. Отдъхвам. Огромен продълговат чувал, прегънат леко през средата.
Наистина прилича на труп, мамка му! На пипане е мек, но плътен, сякаш
пълен със слама. Оглеждам наоколо. Развързвам нещото, бъркам внимателно
вътре, пръстите ми напипват това, което носа ми вече е разпознал.
И тогава вместо да забърша отпечатъците си и да се разкарам оттам, аз
прехвърлям товара от чуждия ван в багажника на колата си.
Паля, прекръствам се и потеглям на север в синкавото призори с чувал
марихуана.

***

Когато я посрещнах след работа, бе облечена в поизтъркани дънки и

опъната по гърдите светлосиня фланелка. Бе обута с кожени сандали на
висок ток, които в седемдесетте наричаха сабо, сега – платформи, а тога-
ва – не помня как, бе прехвърлила чанта през рамо. Лесно е да се влюбиш в
момиче, което с такава лекота може да носи всичко по себе си.
Аз сигурно съм бил с тикнати в джобовете ръце.
Около нас е била нормалната лятна навалица. Крачим, помня, към
Морската градина. Някъде около Художествения музей губя нишката на
спомена. Не се сещам какво правим между шест, когато свършва работа, и
времето, когато се стъмнява. Дали сме сядали някъде? Дали просто сме
вървели? Накрая влязохме в един бар на пресечната на булевард „Първи
приморски полк“ и улицата, където тя живееше, малък тъмен бар, казваше
се „Импулс“. Седнахме на една от онези кръгли масички с черна покривка,
20
затисната със стъкло. Пихме джин с тоник, хапвахме фъстъци. И
започнахме да говорим. Говорим един през друг. Говорим така, сякаш сме го
правили цяла вечност и някой ни е прекъснал. Говорим така, сякаш само сме
се престрували, че не сме се познавали. Довършваме изреченията си,
допълваме се един друг, припомняме си докъде сме стигнали. Говорим така,
сякаш утре трябва да се разделим завинаги.

***

„… какво ще правиш с живота си…“

След няколко мили е изходът за вкъщи. Това, което искам да правя сега
повече от всичко, е да спя, да спя, да спя, да се наспя. Отварям прозореца, за
да влезе свеж въздух и да издържа последните минути буден. Утринната
хладина блъсва лицето ми. Заедно с нея и непоносимата мисъл, че съм се
запътил към една празна къща.
Кого заблуждавам? Какво ще правя у дома без нея? Ще спя? Вече опитах да
го направя преди няколко часа и ето докъде се докарах. Никакво спане
повече! Трябва да се решава какво ще се прави с живота.
В чувала отзад има поне едно трийсет кила марихуана. Нямам и най-мал-
ката идея колко джойнта са това, а подозирам, че ако се хвана да изчислявам
сега, ще ми се завие свят и ще повърна в колата. Маргаритата ме обърка, зная
аз. Един джойнт е около пет долара. Десет джойнта са към петдесет долара.
Сто джойнта са петстотин. В един паунд трева има… – ето, повдигна ми се, да
се шибам в пияната глава! Оппаааа… вече съм в сервизната лента и, заба-
вяйки скоростта, повръщам през прозореца. Повръщам дълго и мъчително и в
движение. Спирам и излизам от колата, подпирам се на мантинелата. И пак
повръщам от мисълта, че току-що съм повръщал. Болезнени кисело-горчиви
спазми сгърчват стомаха ми.
Каква нощ, господи! Каква нощ!
Отново в автомобила. Ето, наближавам изхода за вкъщи. Ето и познатата до
болка табела, по-натам – познатият светофар. Какво правя? Какво правя,
какво правя, какво правя…
Подминавам познатата до болка табела, натискам по-силно педала на газта.
Сбогом, позната табело!
Сбогом, познат светофар!
Сбогом, палми и широколистни дървета!
Сбогом, заспал квартал!
Сбогом и на теб, празна къщо!

21
 ***

Последните няколко месеца от казармата мисля постоянно за нея.

Виждаме се още няколко пъти, преди да се уволня. Когато слизам от влака
със зеления брезентов чувал през рамо, вземам такси и вместо да си отида у
дома, където ме чакат майка ми и по-малката ми сестра, на шофьора
казвам нейния адрес. В охрачения асансьор натискам номер седем и препов-
тарям наум какви ще са първите ми думи. Звъня. Тя отваря вратата,
усмихва се. Чудя се да я прегърна ли, или да се здрависам. Забравям какво бях
намислил да ѝ кажа. Тя ме целува по бузата и ме кани да вляза. Стаята ѝ е
бяла, подредена и аскетична. Музикалната уредба е на пода, библиотека с
много книги, няколко картини по стените, ниско легло, ниска стъклена
масичка, вазичка фрезии. Седим на пода, пием джин с тоник. Слушаме
музика до сутринта. Призори е, когато го правим за пръв път на мокета в
нейната стая. Нищо не правим всъщност. Аз съм толкова превъзбуден,
уморен и полудял за нея, че не мога да издържа и секунди. Тя разбира. Тя
всичко разбира. Подава ми съблечения си току-що потник, за да се избърша,
и ме кара да легна за малко. После я виждам как отваря прозореца и пъргаво,
като котка, се покатерва на перваза. Стряскам се от това и се изправям в
леглото. Тя се обръща към мен, усмихва се и спокойно сяда на перваза, като
че от другата му страна има нещо красиво и безопасно. Хладно е. Септем-
ври. Последното, което виждам, преди да заспя, е силуетът ѝ на фона на
бледосинкавото призори. Настръхнали зърна, проблясване на запалка, цигара.
Защо е с мен това красиво момиче? Не се ли страхува от височината?

***

Спирам в едно сърфистко градче между Сан Клементе и Лос Анджелиз.

Намирам хотел до плажа, регистрирам се, лягам.
Събужда ме звукът на прахосмукачка от съседната стая. Поглеждам часов-
ника – спал съм цели четири часа. Главата ми се пръска. Вземам душ. Изми-
вам тихуанската мръсотия, но махмурлукът не ме напуска. Гледам се в
огледалото – под двете ми очи започват да се образуват синкави оттоци.
Скалпът ме боли, липсват кичури здрава коса, но по-добре така, по-добре
плешив, но жив.
Решавам да изляза на въздух и да помисля. Отдавна не съм мислил както
трябва. А как трябва? Слизам, питам момичето на рецепцията къде е най-
близкото еспресо. Има „Старбъкс“ на три преки оттук, по булеварда надолу.

22
 Намирам го, влизам, нареждам се на опашката от няколко души. Идва моят
ред. На касата червенокосо момиче с обеца на езика ме пита какво ще обичам.
Какво? Обръщам се, поглеждам към вратата. Защо просто не се появи точно
тук, точно сега? Защо не дойде в това малко градче да пием кафе, както преди,
и да поговорим, докато…
– Чакате ли някого? – търпеливо пита момичето с червена коса и обеца на
езика.
– Моля? – Защо не се появи отнякъде?
– Искате ли нещо?
Не отговарям. Зад мен започва да се образува стройна опашка от мъже и
жени. Гледам момичето в червените кичури, но в гърлото ми няма думи.
– Сър?
Стела, Стела, Стела, ако се появиш на вратата сега, обещавам:

 ще изхвърлям боклука, без да ме подсещаш,

 ще се науча да не блъскам вратите,
 ще ти масажирам гърба, без да си настинала,
 ще купувам цветя, ливади с цветя,
 ще съм тих, когато ставам нощем,
 ще изтупвам завивките в неделя,
 ще поливам юката,
 ще пускам прахосмукачката,
 ще вдигам седалото на тоалета, преди да пикая (после ще го пускам пак),
 ще увелича гръдната си обиколка,
 ще намаля гъзната,
 ще спра да се държа като говедо с майка ти,
 ще те возя на водно колело,
 ще те науча трите гами на китара,
 ще отидем в Индия,
 ще ти обясня какво е f-stop на „Никона“-а, без да викам,
 ще престана да съм дребна риба,
 ще спра да пия вечер по две бири,
 ще продадем най-сетне тази къща,
 ще напусна противната си работа и пак ще имаме пари, пари, пари,
проклети пари…

Стела! Също обещавам:

23
  няма да те поправям, когато разказваш вицове,
 няма да те прекъсвам, когато си разпалена,
 няма да пея втори глас върху любимите ти песни,
 няма да остроумнича на сантиментални филми,
 няма да се изказвам по абсолютно всички въпроси,
 няма да мрънкам, да дудна, да се цупя, да те питам кога ще си тръгваме,
 няма да споря с теб за простотии,
 няма никога да каним Иван и Катя на вечеря,
 няма никога повече да ходим в Лас Вегас, никога,
 няма да вземам филми на Хичкок,
 няма да поръчвам китайска храна,
 няма да излизам от стаята, ако се скараме (какво говоря – няма да се
караме!),
 няма да ме видиш да си бъркам в носа,
 няма да се оригвам с глас (и да се напъвам да пърдя умишлено),
 никога вече няма да мълча толкова дълго с теб, никога!
 никога няма да включа CNN,
 никога няма да ти свалям звезди!
 Ти си звезда, Стела!

– Тежка нощ? – червенокосото момиче прави още един последен, съучаст-

нически опит да изтръгне поръчка от мен, преди да се обърне към следващия
на опашката.
Разтривам клепачи, свивам рамене, поемам въздух, опитвам да се усмихна
извинително – тройно еспресо. Всъщност, добавям, две тройни.
Сядам отвън, изпивам ги на екс. Кофеинът ритва сърцето ми. Нека.
Сумирам нещата – намирам се на час и половина път от вкъщи. Все още е
четвъртък. Все още е преди обед. Ако веднага хвана магистралата на юг за
Сан Диего, мога да се появя на работа след обедната почивка и да скалъпя
някакво извинение. Тъй като никога не съм го правил, началникът Скот няма
да ми създаде проблеми. Ще изчакам да падне нощта и ще разкарам опасния
товар от багажника си. После ще си ида у дома. Ще върна телефонните съоб-
щения на всички, които са ме търсили, ще почета книга и ще заспя. На
следващия ден ще отида по-рано на работа, после пак ще се върна у дома, ще
дръпна най-сетне щорите, ще опитам да продължа живота си без нея.
Излизам от кафето с малко по-добро настроение, качвам се в колата и
потеглям на север.
24
 ***

От първите дни заедно разбрахме, че можем както да говорим с часове,

така и да мълчим по толкова време, без да скучаем. Интересите ни бяха
абсурдно еднакви – музика, книги, филми. И двамата бяхме увлечени от това
да гледаме как пътищата ни постепенно се сближават, сливат се и стават
един. Старата магия на любовта бе съвсем нова за мен и за нея. Гимна-
зиалните неизконсумирани влюбвания нямаха нищо общо с това, което
изпитвахме ние – страстно, красиво, интелигентно, неуморно, ярко изживя-
ване. В първите месеци не пропусках възможност да я любя всеки миг,
когато няма никого наоколо, където и да сме – на някой от многото купони,
в студени и тъмни спални, докато другите танцуват и крещят в хола, в
апартамента на техните, в хотел, във влак, в кола, в парк, в морето… Не
мога да кажа, че тогава тя е изпитвала каквото и да е удоволствие. Бях
толкова напорист и необуздан в глада си за нея. Предполагам, че е имало
някакъв начин да ме усмири. А може би е нямало. Може би не го е търсила.
Помня кога за пръв път тя стигна до край с мен – стегната, вкусна,
плътна – като мида през пълнолуние. Помня начина, по който започна да
пулсира, после учестеното ѝ дишане, объркания ѝ поглед (какво става!? това
ли е?), стоновете, краткия вик, тишината след това.
Беше следобед. От някоя от терасите на съседите навън миришеше на
печени чушки.

***

Забелязвам в последния момент табелата за Венис Бийч и вземам изхода на

запад. В делничен ден като този и през ноември паркирането не е чак такъв
проблем. От една от сергиите покрай алеята купувам оранжеви шорти и
хавлия и нагазвам в топлия пясък. Силните ветрове вдигат дълги високи
вълни, по чиито гребени се катерят сърфисти. Ето сега ще се затичам и ще
просна всичките си тъги в солените води на Тихия океан – просссс-
ссссссссссссс! Тичам, вдигам пръски около себе си, влизам до гърди, вълните
ме блъскат към брега, аз поемам дълбоко въздух, гмуркам се и плувам дълго
под тях. Изскачам. От моята ниска гледна точка океанът поглъща и изплюва
сърфисти. Един от тях се отделя, хванал своя вълна, изправя се на сърф борда,
балансира тялото си и се оставя да бъде понесен в моя посока. Минава близо –
млад, дългокос, спокоен, с одухотвореното изражение на тип, който върви по
водата. Погледите ни се срещат за миг и той изчезва. Аз продължавам да
25
бухам вълните, докато изтощението изпразни главата ми. По някое време
спирам, отпускам се по гръб, затварям очи, опитвам да освободя тялото си от
умората замалко, но не успявам, както го правех в морето, с което съм
израснал. Обръщам се и загребвам обратно към отдалечилия се доста бряг.
Излизането се оказва много по-трудно, отколкото очаквам. Същите могъщи
вълни, които ме изблъскваха назад, когато влизах, сега не ме оставят да
стигна брега. Дълго се боря с всяка една от тях, докато най-сетне схвана
простата истина, че съм единственият в тези води, който, погледнат отдалеч,
се държи като луд. Осъзнавам безполезността на съпротивата си, отпускам
замалко изтощените си мишци, наблюдавам сърфистите, опитвам да разбера
как работи океанът.
Следват няколко нелепи опита да използвам разбиващите се вълни, в които
турбулентността ме забива дълбоко под водата и върти, лишава ме от понятие
за горе и долу, за дъно и повърхност. Най-сетне, почти останал без дъх,
успявам да изляза на повърхността и да видя своята вълна. Хващам я, малко
преди да се разбие. Отпускам тяло на гребена ѝ, протягам напред ръце, сливам
се с нея и безброй малки невидими турбини под мен ме понасят радостно към
сушата.
Избърсвам се, треперя и подсмърчам, докато изсъхна. Излизам на алеята, по
която се шляят хора. Към мен се задава група японски туристи. Спират ме и
учтиво молят да ги снимам на фона на океана. Подават ми първия апарат.
Преди да ги снимам, ги подреждам малко, за да им се виждат ухилените
главички, вдигам лява ръка нагоре – уан, ту, три, чииийз, щрак – готово.
Веднага няколко ръце от групата подават и своите апарати. Хайде пак.
Позирам ги този път малко по-внимателно – четирима клекнали, зад тях шест
прави и пак – уан, ту, триии, чийз и снимам. След малко в ръцете си държа
един „Canon“, две дигитални „Sony“, малка „Yashica“, „Panasonic“ и нещо
друго. Чудя се какво ще стане, ако изведнъж хукна нанякъде с тази плячка?
Дали ще ме гонят? Какво ще стане, ако ме стигнат? Дали между тях има
каратист? Връщам апаратурата и приемам комплиментите с лек поклон.
Последният апарат, който някой ми подава, е „Nikon F3“. Поемам познатото
тяло в ръцете си и по гърба ми полазват тръпки. Обичам този модел. След
няколко кадъра неохотно го връщам. Тежестта, надеждността, грацията му…
Отново в мислите ми нахлува Стела.

***

26
 – не снимай краката ми, моля те
– те са част от твоята топография, повдигни леко това коляно.
– топография в синки. чукна се някъде и хоп – синка
– нежна кожа имаш.
– нежна ли съм?
– най-нежната.
– мммм…
– най-най-най-най-нежната…
– кучеокиий… разсейваш се…

***

Бях приет Английска филология и след уволнението започнах веднага.

Стела бе последен курс в Художествената гимназия, но идеята да продължи
образованието си в Академията сякаш не минаваше през главата ѝ. Съучени-
ците ѝ вземаха уроци по рисуване. Тя – по английски.
След година кандидатства и я приеха в моята специалност. Не че спря да
рисува, просто спомена, че ѝ бе омръзнало до смърт да рисува, каквото я
задължавали да рисува.
Вече живеехме заедно. Тъй като вървях един курс пред нея, я подготвях кои
лекции са важни, кои са губене на време, давах ѝ да чете моите записки,
насочвах я към „правилните“ книги. Запознавах я с интересни хора, с нейни
бъдещи преподаватели, с някои от които бяхме вече приятели. Филтрирал
съм образованието ѝ – сега мисля – с благородното желание да ѝ е по-лесно.
Безброй тъмни утрини прекарвахме в топлото легло, само защото не я
пусках да отиде на поредната ранна лекция или скучно упражнение. Тя
сънливо се оставяше да бъде побеждавана, спяхме до късно, после пиехме
кафе, слушахме музика, четяхме романи, лентяйствахме, губехме времето
си, имахме толкова много време, господи…

***

Спирам пред магазин за алкохол няколко пресечки от там, където живее

Макая. С Макая се познаваме от едни класове за писане на сценарии. След тях
продължихме да поддържаме връзка, сприятелихме се. Звъня от монетния
телефон на паркинга. Макая Макбий е едър, риж и обсипан с лунички. На 29
години е, живее под наем в една пристройка към къщата на Стив и Сара. Не
пие, не пуши и не яде месо. Забележителното у него е, че денонощно пише
27
сценарии и все без резултат. Макая е обсебен от желанието да напише сцена-
рий за романтична комедия от рода на „Когато Хари срещна Сали“, „Хубава
жена“, „Безсъници в Сиатъл“… Дали има талант, или не, е трудно се
определи, но това, което има със сигурност, е постоянство. Ако бях завистлив
човек, щях да му завиждам.
Един от последните пъти, когато се видяхме, бе преди около две години.
Бях безработен, бях отчаян, екзалтиран, бях изпаднал в един от онези моменти
на лудост (или просветление?), в които ти се струва, че няма нищо
невъзможно. Тогава пишех сценарий. Обадих му се и се срещнахме да го
обсъдим.
– Идеята е страхотна, – казва той – обаче е трудно да се разбере комедия ли
е, драма ли е, какво е? Трябва да го изясниш това.
– Добре де, Макая, какво значение има дали е комедия, дали трагедия?
– Има значение.
– Лесно ти е на теб, Макая, щом можеш да кажеш това е комично, това –
драматично, а това е трагедия и ще я оставя за по-късно. При мен, човеко,
всичко е една голяма лютеница. И солено, и сладко, и накиселява, а накрая
люти!
– Зак, ти май искаш да се занимаваш само с велики неща.
Трудно ми е да му отговоря.
– Аз, Зак, нямам нито една велика идея, но имам седем завършени пълно-
метражни романтични комедии и още дузина къси сценарии, имам разкази и
готов роман. По-добре една поносима идея, но завършена, отколкото една
велика, но незапочната!
Идва ми да го удуша понякога.

Паркирам под цъфналата магнолия на улицата. Кучето Пачино се разлайва

и Сара излиза да ми отвори:
– Зак, влизай. Как я караш. – Виждам, че забелязва оттока под окото ми, но
не казва нищо. Подавам кесията с вино – знам, че Стив и тя обичат хубаво
вино – и влизам. Другото куче – забравям му името – ближе обувката ми.
– Сара, здравей! Как си? Къде е Стив? Къде е Макая? – Сара говори много
бързо и говори много. Всъщност Сара говори бързо, именно защото говори
много:
– Макая е тук, чака те, а Стив ще се появи всеки момент. Стела защо не
дойде? – И не дочакала отговора, добавя: – Сигурно има работа. Как сте
иначе? Знаеш ли, тази голямата картина с изгорелите гори, която видях на
изложбата ѝ миналата година… Не мога да я забравя. И с тези пожари сега. –
28
В пуснатия телевизионен приемник някъде в Калифорния се е подпалила
гора. – Искам да я купя. Мога ли да я купя? Колко ли ще струва? Ама къде ли
да я сложа тук? Не, не, не… тя е за галерия. Тя е огромна, колко огромна е
тази картина, Зак?! Колко е огромна? Два-три-четири метра?! Черна, не е
черна всъщност, тъмна е, много тъмна, но не е черна. Но е огромна! П-ш-ш-ш-
ш! Голяма, голяма. Да. Стела е невероятна, невероятна! Миналата година
рисува изгорели гори, сега – горски пожари. Хм. Как става така? Сякаш е
знаела, сякаш е знаела. Оставаш тук довечера, нали? – Влизаме.
Историята е следната: Сара и Стив били театрални актьори в Бостън,
откъдето познават и Макая. Преди десетина години обаче се преместили в
Лос Анджелиз, за да намерят по-добра работа в киноиндустрията. Тук в
Калифорния основали една театрална група, поставяли пиеси на нови автори,
дълго време опитвали да оцелеят. Сега Стив е продуцент, Сара има кастинг
агенция и режисира от време на време в малки театри от любов към сцената.
Когато Макая решава да пробие в Холивуд с поносимите си сценарии, те му
предложили, докато намери квартира, да остане у тях – в пристройката до
басейна, в която се държат инструменти, тревокосачка, непотребни неща и
кашони с книги. Макая приел поканата и четири години по-късно още не е
излязъл оттам.
– Хей, Зак-Атак – виждам голямата му оранжева глава да се подава през
вратата. – Кой ти насини окото? – хили се той.
– Паднах по стълбите – отвръщам и се стоварвам на дивана. Отвън спира
„Hummer“, кучетата се размърдват и Стив се появява. Снимали цял ден
някаква реклама, приятно се изненадва да ме види. Вади уиски, вдигаме чаши.
До вечерта стоим прави около бара, пием вино и похапваме сирене, салам и
грозде, сложени на дъска за рязане на хляб направо на плота. Говорим за
кино, театър, Холивуд, Европа. После Стив разказва нещо, което му се е
случило в Южна Африка, докато продуцирал един глупав филм. Сара се смее,
отмятайки глава назад. Бузите ѝ вече са зачервени. Макая е умърлушен.
Макая е винаги умърлушен, сигурно защото не яде месо, не пие и не пуши, не
съм го виждал и с жена. Макая не е умърлушен само когато говорим за
романтични комедии. Кучето Пачино спи в краката ми. Другото – забравих му
името – следи с жълт поглед рибките в аквариума.
– Хей, хора – изведнъж уж случайно започвам аз. – Искам да се срещна с
оня хавайски пич, с който ме запознахте миналата година на купона на
Джеф… Нали се сещате? Онзи бе – как му беше името? Оня… с тюрбана на
главата… Стив.
– За Крис ли говориш?
– Същият.
29
 – Трева ли ти трябва? Ние имаме малко, ако искаш. – И поглежда Сара с
„нали няма проблем да изгорим една?“ поглед.
– Трева – казвам – точно сега не ми трябва… Просто исках да говоря нещо с
него.
– Той е малко… нали разбираш… – започва Сара – дискретен. Не знам дали
ще иска да… – Стив се включва:
– Дискретен образ… – Крис е огромен, черен, мускулест тип, с красиво
одухотворено лице, което излъчва покой и мъдрост. Ходи облечен с бели
широки дрехи и понякога носи голям пъстър тюрбан на главата. Миналата
година прекарах половин час с него на едно парти и докато пиехме (аз – вино,
той – портокалов сок) покрай басейна, помня, говорихме за вътрешен мир,
свобода на избор, вдъхновение, щастие и други такива глупости. След това
няколко дни бях във ведро настроение. После разбрах, че той снабдявал Сара
и Стив с марихуана – те попушваха от време на време.
– Пиша един роман… – започвам да лъготя и отчитам как Макая се разсънва
и изведнъж наостря уши, – в който героят налита на чувал с марихуана. –
Макая се отпуска успокоен – тъпа идея, нищо ново. – Та въпросът е… какво
може да направи моят герой с един чувал марихуана. Може ли да го продаде,
колко ще струва, такива неща…
– А ти не знаеш ли? – пита Стив.
– Ами, ако знаех, щях ли да търся Крис?
– И как свършва историята? – размърдва се Макая.
– Не знам.
– Добре, как започваш да пишеш нещо, без да знаеш края? – възмущава се
той.
– По дяволите, Макая, ако знаех как свършва, защо въобще да го започвам!
Няма да ми е интересно.
– Как тогава ще стигнеш края, като не знаеш къде отиваш!? Краят е най-
важен!
– Не е по-важен от пътя до него.
– Трябва да знаеш края. Тръгни от него. Тръгни от края и върви назад, към
началото.
– Да тръгна отзад напред?
– Разбира се. Какво иска твоят герой? Това е въпросът – какво иска! Какво
движи героят ти, какво го движи глава след глава в историята…
– Чувал марихуана.
– Не може да е чувал марихуана. Какво иска да постигне той с чувала
марихуана? Възможно ли е да го постигне? Оттам – трагедия или комедия…
И друго има… – Макая разперва ръце. – Тревата е прекалено… безобидна.
30
Няма го това – как да кажа – зло в нея. Не тласка хората към лошотия,
напротив – носи радост, успокоение, прави ги по-миролюбиви. Никой не
убива никого заради един джойнт. Пък и не е скъпа, залогът е малък. Измисли
друг наркотик – хероин, кокаин, метамфетамини, нещо такова. Залогът трябва
да е голям – пари или смърт!
– Гледай сега, пич. Казах ти, това не е сценарий за трилър. Това е… история
за… – Опитвам да успокоя топката и да звуча по-убедително. – Всъщност
това не е история за дрога. Това е история за един човек, който… загубва
таланта си…
– Талант?! – Недоумение присвива очите на Макая.
– … загубва вярата си… – продължавам аз.
– Ай, ай, ай… – Ирония поклаща голямата му глава.
– … загубва апетита си за живот…
– Екзистенциалист!? – Погнуса.
– … загубва любовта си…
– Значи любовен роман пишеш? – Сарказъм, чист сарказъм.
– … себе си…
– Но намира чувал с трева!? Гениално! – блъска по масата Макая. Избирам
да не обръщам внимание на рижия циник.
– … И една нощ, някаква безумна нощ, която сякаш е сънувал… се натъква
на чувал марихуана… – Въздъхвам. Спирам. Няма да разказвам на заядливото
лайно сега за какво е моята история. Знам, че не излиза от дупката си, зает да
чете безбройните наръчници за писане на романтични комедии, писани от
бездарници, които нямат нито една филмирана романтична комедия, знам, че
търси формулата на романтичната комедия, говори като герой от романтична
комедия, а не е нито романтичен, нито комичен. Макая е един доброкачествен
израстък в разказа на моя живот, който, кой знае защо, харесвам.
Тишина.
Сара кима на Стив. Той отива до хладилника и търси нещо по отрупаната с
листчета и магнитчета врата. Някъде там, между телефонните номера на
застрахователни агенти, зъболекари, автомонтьори, продуценти, актьори,
адвокати, банкови чиновници, електротехници и други такива, е връзката с
Крис. После набира номера, уговаря ми среща на другия ден. Изпиваме доста
вино, лягаме късно.
Заспивам в секундата, в която главата ми среща възглавницата. Сънувам
Стела.

***

31
 Не помня някога да съм се занимавал с по-малко от три неща едновре-
менно, което ме е правило – предполагам – объркващ за хора, които подреж-
дат познатите си в класьори. В университета пишех разкази и материали за
местния вестник, фотографирах любителски и свирех на китара. Докато
първите две правех по-рядко и само за удоволствие, в музиката бях сериозен.
Имах българска електрическа китара, включвах я в старо руско радио,
завъртах потенциометъра до край и блъсках по струните. Свирех с усилено
до максимум радио, не за друго, а защото звукът се изкривяваше и ставаше
неузнаваем. После към тази олелия присъединих още няколко души, създадох
нещо като пънк-рок група, с която свирехме по цели нощи. Постепенно в
главата ми се зародиха планове за грандиозен световен успех и, кой знае
защо, те изглеждаха реалистични. Заразявал съм бедните души около себе си
с някакъв див, незнайно откъде идващ ентусиазъм и увереност, абсолютна
увереност, че сме предопределени за велики дни. Вокалистът бе очилат
фрезист във фабрика за дограма, барабанистът бе мой братовчед, който
гледаше пчели с баща си, а басистът бе дебел младеж от Провадия, с пъпки,
на път да завърши икономическото си образование и да започне работа като
счетоводител. И тримата обаче бяха талантливи музиканти, перфек-
ционисти, останалото за мен нямаше значение. Моето музикално образо-
вание се състоеше от десетина урока по класическа китара и безброй часове
„хеви метъл“ на ролковия „Кащан“. Китарата не познавах технически,
затова опитвах да компенсирам със силен звук, distortion ефект и неистово
поведение на сцена. Тъй като всъщност владеех само няколко акорда,
песните ми бяха елементарни, възпламенявани именно от яростта, която
изпитвах заради това, че не можех да пиша музика. Предполагам, именно
тази енергия, а не нещо друго е задържала покрай малките сцени хората,
които идваха да ни слушат. Тайно мразех своята неспособност да се
справям музикално с китарата, външно се държах уверено и авторитарно с
момчетата от групата. Стела прекарваше часове с нас по мазета и гаражи,
мълчалив свидетел на един хаотичен процес на създаване на музика, на
репетиции, аранжиране, спорове, кавги… Тя стоеше настрана и рисуваше в
онези нейни безбройни блокове и тетрадки, в някакъв свой свят, чийто
саундтрак – предполагам сега – е бил колекция от моите гневни песни.

***

С Крис се срещаме в кафене „Аладин“ на плажа. Преди обяд е все още

облачно, но всеки момент слънцето ще се покаже. Разказвам надве-натри
скалъпената история, опитвам да звуча като вдъхновен писател. Това е просто
32
една нишка в романа, казвам, но искам да съм абсолютно автентичен, искам
да знам каква е опасността човека да бъде разкрит, нали… Чувал съм, че
всеки трети сърфист тук, по плажа, е ченге, макар всички да пушат и ако
героят тръгне да продава ей така, ще го гепят за нула време и романът трябва
да свърши. Затова искам да науча повече, какъв е механизмът, как може да се
продаде торба марихуана, надребно ли е по-лесно, или наедро, разбира се, ще
бъда абсолютно дискретен, той знае кой ме е свързал с него, няма опасност
да…
– Какъв е въпросът ти, ман? – Ниският кадифен глас с ямайски акцент
прекъсва потока от глупости. Поемам дъх и изстрелвам:
– Как може героят в моята история да пласира един чувал с трева, без да го
хванат?
– Не може. – Спокойно отговаря големия черен човек.
– Не може!? – Едва не подскачам на стола си.
– Не може.
– Ами… половин чувал с трева? – Решавам да измъкна каквото и да е.
– Не може.
– Защо?
– Не знае как.
– Нали затова съм с теб сега, бе човек. Научи ме как. – Крис ме оглежда
внимателно, опипва с очи оттока на лицето ми.
– Слушай, ман. Твоят герой има проблем. Той първо губи, после намира,
да? Каквото намира обаче, не му трябва. А каквото му трябва, той вече има.
– И… – прокашлям се аз – какво да прави моят герой?
– Нека върви сега. Окей, ман? – Голямата черна фигура с бял тюрбан се
отпуска назад в плетения стол и отпива от чашата с порткалов сок.
– Крис, нали не мислиш, че съм нещо… – правя жест около главата си
„откачен“.
– Не – усмихва се за пръв път той и голямата златна халка на ухото му
трепва.
– Не мислиш, че съм ченге или…
– Не.
– Ами тогава? – Крис се заглежда в океана. След пауза:
– Виж вълните, ман. Всяка вълна – ражда се, бори се, пени се, после идва до
брега, бхшшшшш… умира и пак става океан. Красиво, да? И така… И така…
И така…
– Не ми помагаш, амиго. – Въздъхвам.
– Аз помагам, ман. Аз помагам.

33
 ***

Събрахме осем парчета и намерихме студио, в което ги записахме на

някакъв примитивен четиритраков магнетофон. Албумът се казваше
„Вятърът на Ада“. Копирахме го в тираж няколко кашона касетки и
последното, което оставаше, бе обложка. Предложих на Стела да нарисува
нещо. На следващия ден имах нейната картина. Тя бе експресионистичен,
някак наивистичен силует на момиче, разперило ръце, като че ще скочи или
полети от рамката на тъмносин прозорец. Момчетата в групата не го
харесаха. Аз също мислех, че не е подходящ за това, което правехме. Обадих-
ме се на Добри Художника, който слушаше „Judas Priest“, живееше с майка
си, ходеше с изгладени на ръб дънки, а в мрачния им апартамент в квартал
Левски вечно миришеше на готвено зеле.
Албумът излезе, илюстриран от Добри с озъбено чудовище, държащо в
израстъците си китара.
Господи, толкова ли съм бил сляп!

***

Ясно е, че ще трябва да се оправям сам. Трябва да се импровизира. Срещу

кафето има книжарница. Влизам в нея и купувам пътна карта на Съединените
щати, тетрадка от сто листа и два химикала за по деветдесет и девет цента.
После спирам пред отдела за фотография. Отварям едно издание с портрети
от Анри Картие-Бресон, сядам на пода между рафтовете и оставам tete-à-tete с
лицата, уловени от малкия обектив на майстора.
Разгръщам една след друга страници – Матис с гълъб в ръката, Юнг с лула,
гледайки камерата в упор, Уилям Фокнър в компанията на две протягащи се
кучета, един толкова невинен Капоти, Езра Паунд, който тук прилича на дядо
Стефан Никса, преди да умре, усмихнат Че Гевара, Самюел Бекет, вторачен в
долния ляв ъгъл на снимката, Камю с къс фас в усмивката си и вдигната яка
на балтона, мнителен Сартр на един зимен мост над Сена, Стравински с две
големи ръце и бастун, уморена Мерилин Монро… Мъртъвци, мъртъвци,
мъртъвци…
Половин час по-късно връщам книгата на рафта. Плаче ми се. Искам да
можех да плача. Излизам от книжарницата, вървя по тротоара безцелно.
Спирам пред витрина за булчински рокли. Все още е петък. Все още не е
късно да се обадя на началника Скот и да измисля нещо, за да оправдая
отсъствието си днес. Виждам гримасата, която ще направи – „хайде този път
от мен да мине, случва се, но нали отсега нататък…“. Понеделник мога да се
34
появя по-рано от обикновено. Ще остана в офиса до късно. Вече ще се старая
да не мърморя толкова. Ще съм по-ларж в инспекциите си. Ще забравя за
тихуанската авантюра и за чувала в багажника. Всичко ще е наред. Ще
превържа сърцето си и ще се върна обратно в трафика за работа.

***

– ама не искам да ми мълчиш такъв сега

– какъв
– такъв
– снимам
– искам да си говорим
– добре. ти говори, аз ще слушам
– а, да ги нямаме такива. край на сеанса, обличам се
– чакай де, чакай, чакай, чакай. още половин лента и свършваме
– ама ще си говорим
– ще си говорим
– няма да ми мълчиш такъв
– няма
– никога?!
– никога

***

После дойдоха онези няколко години, които не си спомням ясно. Властта се

смени за една нощ, Берлинската стена я събориха, в Румъния убиваха
демонстранти, в Югославия нещо ставаше.
Искаше ми се нещо разтърсващо да се случи тогава и у нас, да има някаква
причина да се сбогувам драматично със Стела, да облека черното кожено
яке и да я оставя разплакана, незнаеща дали ще ме види някога повече.
Помня, че вечерта бе студена, затова облякох черното кожено яке,
вдигнах ципа догоре, взех под мишница одеяло и възглавница, термус топъл
чай, целунах я и се разбрахме къде ще пием сутринта кафе – трябваше да
осъмнем с окупиран университет и лавката нямаше да е отворена.
В сградата на Алма Матер онази вечер гледахме телевизия, слушахме
радио, ругаехме комунистите и чакахме отнякъде указания. Избраха ме в
инициативния комитет на тази стачка/окупация, а всъщност дори не помня
точно за какво стачкувахме. Беше, мисля, заради „танковете да дойдат“, за

35
промяна на Конституцията, за демократични избори, наистина не помня
точно защо стачкувахме.
Втората вечер Стела дойде. Студенти активисти бяха превърнали
ректорския кабинет в щаб и бяха надянали един нов вид угрижени
физиономии, с които сновяха напред-назад по коридорите. Ползваха копир-
ните машини, факсове и телефони с такава деловитост, като че бяха се
готвили за тази окупация през целия си съзнателен живот. Останалите
гледахме по CNN репортажи с американски войници в арабски пустини.
На другия ден Стела реши, че няма смисъл да прекарва повече време там,
от нея май няма нужда, освен това подът много ѝ убивал и цяла нощ не
спала, а и било скучно, рисувало ѝ се. Изпратих я до квартирата ни и се
върнах за по-напряко през гробищата, за да продължим антикомунизма.
Помня, че токът спря и от нямане какво да правим с няколко приятели
наобградихме пианото в една от залите. Пяхме Бийтълс, Щурците и Пинк
Флойд, почивахме с Гершуин, после с нова сила, прегракнали гласове и на
полуанглийски крещяхме „Бохемска рапсодия“. Следващата вечер повечето
от окупаторите бяхме около пианото, появи се и китара. Разрази се
истински купон, веселяхме се като за последно. След полунощ активистите
от ректорския кабинет изпратиха един първокурсник да ни предаде, че
трябвало да спрем шума, защото не сме правели добро впечатление. Ако
някой минавал покрай Университета, кой знае какво щял да си помисли.
Положението е сериозно, трябвало да се отнасяме отговорно към тези
важни за бъдещето ни събития. В края на краищата не сме се събрали тук
да пеем и свирим… Дръннахме капака на пианото и замълчахме. Сгънах
надве-натри одеялото, взех си довиждане с момчетата и ядосан тръгнах по
осветения в свещи коридор към изхода. Ритнах тапицираната врата на
ректорския кабинет, минавайки край нея, и се върнах в уютната ни
квартира. Стела беше моята нежна революция. Реших да не пропускам нощ
до топлото ѝ тяло.
Зарекох се също никога да не си губя времето с измислени преврати и
нагласени бунтове. Така или иначе истинските промени са невидими,
останалите просто не си заслужават лишенията.

***

Намирам уличен телефон и набирам познатия телефонен номер. Вдига

началникът Скот. Докато гласът му жужи в слушалката, гнусливо я връщам
обратно. Събирам мислите си и се обаждам на Дани в Ню Йорк.
– Алоу… – Звучи, като че съм го събудил.
36
 – Ало.
– Алооо. – Разсънващ се.
– Ало.
– Алооооо! – Раздразнен и вече бодър.
– Дани бой.
– Зак, ти ли си?
– Аз съм. К’во става в Голямата ябълка?
– Нищо.
– Нищо!?
– Абсолютно нищо!
– Значи трябва да направим нещо по въпроса.
– Ами давай да правим нещо по въпроса.
– Идвам в Ню Йорк.
– Идваш?
– Идвам.
– Сам? – Ето пак.
– Без Стела.
– А Стела? – Прехапвам езика си.
– Идвам по работа.
– По работа?
– По работа.
– Трансферират ли те или к’во?
– Трансферирам се сам…
– Браво! – иронично. – И к’во ще правиш тук? Ако не е тайна…
– Никакви тайни от теб, мой човек. Ще продавам марихуана! – Това го
разсмива.
– Марихуана?
– Ганджа. Трева. Канабис.
– Ааа, браво! Ще преуспееш – продължава да се смее Дани. После замъл-
чава. – Кажи де! – Явно не съм звучал сериозно.
– Казвам ти. Ще продавам трева.
– Ами… нямаш проблеми. Тук трева се търси под път и над път. Клиенти
има колко щеш! И всеки трети е ченге!
– Знам.
– Ами какви ги дрънкаш тогава! – набира се той. – Какви ги дрънкаш!?
Глупости! Празни приказки…
– Не са празни приказки. – Тишина от другата страна.
– Какво имаш предвид?
– Имам предвид един чувал прясна, качествена марихуана.
37
 – Един чувал!? Ти луд ли си?
– Може и да съм. Обаче имам един чувал трева в багажника. – Това го пара-
лизира, сигурен съм. За една дълга минута чувам дишането му, чувам клаксон
от автомобил отвън на улицата. В съседната до неговата сграда има заведение,
което затваря в два след полунощ. Никога не е тихо за дълго при него. Никога
не е и напълно тъмно. Спомням си оранжевата светлина от уличната лампа
пред бара да влиза на ивици през развалените му щори, докато ние със Стела
опитвахме да се любим безмълвно на твърдия матрак.
– Сигурен ли си?
– В какво?
– В това.
– Ами… Накратко – да.
– Откъде е?
– Кое?
– Чувала с тревата.
– Намерих го.
– Намери го!?
– Ъ-хъ.
– Ти не знаеш какво приказваш, бе пич! Никой не губи такива неща. Никой
не намира чували с марихуана по улицата!
– Не съм казвал, че го намерих на улицата.
– Ами… къде го намери?
– В един ван.
– Ами вана? Къде намери вана?
– Двама искаха да ме натикат в него… И да ми правят нещо лошо, сигурен
съм… и аз…
– И ти?
– И аз някак успях да… А бе да не мислиш, че помня какво точно стана!
Нещо се случи, дето не трябваше май да се случва. В резултат на което сега
имам един чувал прясна трева. Може би около петдесетина паунда… Може и
повече. Никой не познавам тук, който може да ми помогне да я разкарам
наведнъж. Знам, че ако тръгна да я продавам на дребно ще попадна на някой
дрисльо и ще ме опандизят. Тук всички пушат, но не знам как да стигна до
някой сериозен играч. А и предполагам, че някой местен е изпищял за този
чувал. Няма начин да не си го потърсят, нали? Искам да кажа, ако тръгна да го
продавам тук, или на ченге ще попадна, или на някой, дето познава някой,
който чул за трети, на когото му се губи един чувал. Схващаш картинката.
Искам да я разкарам наведнъж, и то безопасно! Очаквам от теб да помогнеш

38
да разрешим положението. Мисля трийсет процента да те убедят да ми
съдействаш.
– Чакай, чакай…
– Искам обаче: трак парите – трак магарето!
– Какво магаре сега? – обърква се той. Твърде дълго е живял в Америка, от
десетгодишен за съжаление.
– Такава е приказката, бе човек.
– Каква приказка? Ти fairy tales 5 ли ми разправяш? – съвсем се омотава
момчето.
– Не, бе… – Ядосвам се аз. – Магарето е… израз, expression6… разбираш
ли… а figure of speech 7 … Приказка е… a saying… така се казва… Не е
буквално… Ама какво да ти обяснявам сега!
– Добре, разбирам.
– Та… как ти се струва? Можем ли да измислим нещо?
– Виж сега…
– Само не ми почвай с „виж сега“! – прекъсвам го веднага. – То ако е лесно,
аз няма на теб да се обаждам! Не ми се слушат такива!
– Окей.
– Окей.
– Чакай малко да помисля – успокоява топката той. – Ще поразпитам, ще ти
звънна веднага, когато имам нещо. Трябва да поговоря с този-онзи. Казваш –
над петдесетина паунда?
– Да.
– Прясна?
– Уханна, дъхава, омайваща…
– Айде стига! На кой телефона да ти звънна?
– Аз ще ти се обадя пак – казвам делово и прекъсвам разговора.
Окачам обратно слушалката и бавно прекосявам напечения от слънцето
паркинг. Това е. Връщане назад няма.

***

Живеехме бедно. Макар че не преставах да измислям начини откъде да

спечеля поредния лев, живеехме бедно – постоянно на ръба, а понякога отвъд
него. Между сесии и изпити купувах и препродавах дънки с циганите на

5
Детски вълшебни приказки (англ.). – Б.а.
6
Израз (англ.). – Б.а.
7
Идиом (англ.). – Б.а.
39
пазара, пренасях контрабандно кафе от Румъния, касетофони от Маке-
дония, хавлии от Гърция, якета от Турция. Едно лято закъсахме дотам, че
крадох царевица от общинските поля, варих я зад блока в казан върху огън от
задигнати щайги и я продавах на плажа във Варна. Унижения… Как съм
имал нахалството да ѝ предложа да се ожени за мен? Как тя е имала
глупостта да приеме? Стела – сега мисля – често предпочита да каже „да“,
отколкото да се затруднява да обяснява защо „не“ означава „не“. Тя просто
има дарбата да редуцира до минимум ситуациите, в които да казва и двете.
Навярно, аз съм бил един от малкото случаи, когато е трябвало да даде
отговор. Вероятно е казала „да“. Мисля, че си спомням къде се случи това –
в опушена кръчма на гарата в Плевен (какъв ли влак сме чакали там?).
Държах меката ѝ ръка в ръката си, допрях я до бузата си и знаех, толкова
безпощадно ясно знаех, че не искам никоя друга ръка да допирам до бузата
си. Целунах нежно пръстите ѝ – там, където вероятно е трябвало да
поднеса годежен пръстен – и я попитах ще се ожени ли за мен. Направих го
толкова инстинктивно. От очите ми почти потичат сълзи (дали съм знаел
как ще свърши това?). Обещах ѝ – спомням си – „винаги ще се грижа за
теб“. Какво съм си въобразявал тогава?

***

Решавам да остана в Лос Анджелиз тази вечер за последно, преди да тръгна.

Намирам най-близкия „Wal-Mart“8 и се запасявам с къси панталони, дънки,
чорапи, фланелки, сандали, хавлии, тоалетна хартия, минерална вода, нови
миришещи елхички, прасковки и кокосови орехи за колата (трябва да прогоня
този натрапчив аромат на Стела), „Тоблерони“ и други необходими неща.
Нареждам се на опашката пред касата, заедно с обичайната за тази верига
клиентела – дебели бели жени, висящи по количките чорлави деца със сополи,
розови потничета, накапани със сладолед, черни дебели жени, висящи по
количките ниско подстригани деца със сополи, с лъскави баскетболни
потници с номера и големи шорти. Касиерката е недружелюбна и бавна. В
края на линията покупките опакова момче със Синдром на Даун и голяма
значка с логото на „Wal-Mart“ – „Our people make the difference“9. На касата

8
Американска корпорация, собственик на най-голямата верига магазини, с най-високи
брутни доходи в Америка за 2007. Wal-Mart е най-големият частен работодател в света. –
Б.а.
9
Трудно преводим израз. Нещо като „Ние правим нещата различни“. – Б.а.
40
се налага да вися дълго, защото касиерката обърква нещо с моята кредитна
карта и трябва да чака мениджърът на смяната да дойде, за да оправи кашата.
От „Wal-Mart“ излизам с обичайното мизантропско настроение. „Wal-
Mart“ – републиканският бастион на експлоатацията, „Wal-Mart“ – екзекуто-
рът на малката частна инициатива в Америка, „Wal-Mart“ – апокалипсис на
свободния пазар, „Wal-Mart“ – глобалният мастодонт, ширпотребата от
планетарен мащаб, „Wal-Mart“ – пиявицата в затлъстелия гръб на
демокрацията…
Евтино е при тях, гадовете… много евтино. Разтоварвам покупките в
колата, разпечатвам кокосовото орехче и жадно вдишвам парвенюшкия
аромат. Стела ненавижда тази миризма. Аз също. Намирам банкомат и тегля
двеста долара от общата ни сметка. Никакви кредитни карти повече. Никакви
усложнения. Никакви удобства. Искам да се върна до началото на нещата.
Искам да пипам, да изпитвам, да вкусвам, да вдишвам, да живея пак, по
дяволите…

***

С рок музиката нещата някак вървяха. Касетките с „първия ни албум“ се

изчерпаха, преди съвсем да се отвратим от съдържанието му. Музикално
уж минавахме на друго ниво. Аз имах нужда от друга китара. Добрите
инструменти тогава не се намираха лесно, а и бяха скъпи. Дядо ми подари
старото си „Жигули“ което поправих и боядисах в червено, а после
продадох. С парите купих един откраднат от някакъв провинциален мла-
дежки дом „Фендер Стратокастер“. Осъзнах за пръв път тогава какво е да
имаш правилния инструмент. Продължавах да пиша песни, свирехме ги пред
повече хора. На един съвместен концерт в кварталния ОФ клуб с групата
„Луцифер“, уредбата ни изгоря след втората песен и, докато омърлушено
чакахме да донесат друг усилвател, сцената приближи сериозно изглеждащ
мъж със сива коса. Похвали ни и предложи да уреди концерт в центъра на
град Девня идната неделя срещу заплащане. Озвучаване имали, всичко щяло
да е нагласено, ние само да се появим. Приехме, разбира се, това бе първият
ни платен ангажимент. Освен китарата, взех и фотоапарата си, за да
запечатам паметния ден.
Раздрънкан „Чавдар“ ни докара в сив, посипан като с пепел град. Сивите
къщи бяха покрити със сиви керемиди, по сивите улици подминавахме сиви
хора, прегърбени над сиви велосипеди. Беше като в черно-бял сън.
Слязохме от автобуса с инструменти в ръце и се видяхме в епицентъра на
множество стари хора с червени знаменца. От трибуната размахваше
41
юмрук ветеран с ордени от войната, след него се качваха учителки, медицин-
ски сестри, кранисти, машинисти, хлебари, заместник-директори, пенсио-
нери, деца, дори местен художник. Нашият „промоутър“ бе пропуснал да
спомене пред кого трябваше да свирим, а и ние май не бяхме се сетили да
питаме. Нямаше го никакъв, разбира се, затова бяхме принудени да се
разправяме с неговата заместничка – облолика лелка с добродушното енер-
гично излъчване на дружинна ръководителка. Тя ни увери, че можем да пеем
и говорим каквото искаме, те били модерни хора. Ние събрахме глави и
решихме, че по-добре ще служим на демокрацията, ако се възползваме от
възможността да бъдем чути, отколкото да откажем парите и да кибичим
на спирката, докато чакаме автобуса за Варна (който така или иначе щеше
да дойде след час).
Митингът свърши, тълпата взе да оредява, защото наближаваше ракиено
време. Мътно слънце залязваше зад пушещите комини на циментовия завод,
обезцветил този град.
Включихме инструментите и забихме най-яростните си парчета, като от
време на време крещяхме срещу комунизма. Комунизмът се разотиваше един
по един, обърнал сърдито балтони, клатейки заканително сиви глави.
Разбира се, не ни и платиха. Такива бяха времената.
Не се отчайвах никак тогава, продължавах да упорствам, да живея в свой
свят, в който нещата така или иначе се случваха. Все някак успявах да
прикривам техническата си импотентност с китарата. Пред приятелите
развивах теории, че търся нова структура и нови изразни средства, говорех
за „пънк“ и „хеви метъл“, а тайно слушах Бах, Бетовен, Пако Де Лусия, Ал
Ди Меола, Пат Матини, Уес Монтгомъри, Майлз Дейвис, „Бийтълс“,
Стравински, „Пинк Флойд“, Чайковски, Шонберг… Започнах да се увличам
по-дълбоко в джаз. Имах все по-малко време да свиря с момчетата, не се
събирахме да репетираме често, както преди. Не ме удовлетворяваха и
разговорите с тях, чувствах се като на маса с далечни роднини, с които
нямаше кой знае какво да си кажем. Понякога със Стела едва издържахме да
си тръгнат или ние да се разкараме от компанията им, за да можем да
превключим общуването си на честотите, които ни интересуваха.
Четях неистово тогава – Ницше, Кант, Джеймз Фрейзър, Бердяев, Хегел,
Леви Строс, Проп, Мирча Елиаде, Фройд, Юнг, Барт, Башлар… каквото ми
попадне, каквото бе преведено. Прекарвах часове, премрежил поглед с
виденията на Карлос Кастанеда, слушайки „Махавишну Оркестра“. Колко
ли необратимо съм объркал главата си тогава?
Една книжка обаче – „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер –
извикваше у мен странното и силно чувство, че не чета, а си припомням.
42
„Светът като воля и представа“ бе дълго време моето евангелие, към което
се връщах пак и пак, което събираше всичко писано и казано на Изток и
Запад в една ясна, почти минималистична теория, разбираема за мен.

***

Вземам стая в мърляв мотел на една пряка от „Гранд Авеню“. Тази улица е
известна с нощните си барове, ресторанти, стриптийз клубове, проститутки и
наркодилъри. Забелязвам пред мотела стари джипове, обсипани с надписи и
накачулени със сърфбордове и съхнещи неопрени. Разсмива ме един стикер
на куче, което си ближе оная работа. Надпис – „Защото го могат“.
Вземам душ. Бръсна се. Отчитам, че оттокът на лицето ми започва да става
все по-видим. Докато решавам какво да облека, забелязвам, че съм забравил
да купя бельо, мамка му.
Нахлузвам дънките на голо, хуквам надолу по стълбите, ругаейки наум
всичко живо, тичам през тъмната рецепция и изскачам навън.
Слънцето блясва в очите ми и в първия момент полицейските коли и
насочените оръжия сякаш не засягат мен.
Замръзвам на прага.
Един дълъг миг минава, за да може всичко това да проникне в съзнанието
ми и да разбера, че е истина.
Едва тогава посягам да вдигна ципа на все още незакопчените ми дънки.
„Стой! Падни! Ръцете във въздуха! Да ги видя! Падни, падни, падни!“
Отвсякъде крещят полицаи, облегнати на колите си с насочени към мен
оръжия.
Вдигам ръце и се просвам по очи на горещия асфалт.
Ето ме, копелета мръсни!
Хванете ме!
Оковете ме в белезници и ме отведете оттук!
Натикайте ме в най-тъмния затвор, в най-мократа му килия!
Обезвредете света от мен!
Вземете ми здравето, живота, младостта, времето – вземете всичко! Нищо
не ми трябва, ако нея я няма!
А нея я няма.
Две ръце ме опипват за оръжие, някой ме хваща за врата, натиска ме
надолу, едновременно с това ми закопчават ръцете отзад с белезници. Всичко
това боли.

***
43
 Дясната ми буза и горещият асфалт. Черните ботуши на полицая, който ме
натиска към земята. Усещам как изтегля портфейла ми от задния джоб. С
ъгълчето на окото си виждам ченгето да го отваря с едната си свободна ръка,
поглежда шофьорската ми книжка и го пуска обратно на гърба ми. Изглежда
разочарован. Изтеглят ме зад колите. Забелязвам, че все още никой от
ченгетата не променя позицията си. Докато проумея, че аз явно не съм един-
ственият с проблем в този мотел. Оттам, откъдето съм излязъл, се появява
кафяво, мускулесто, татуирано тяло с вдигнати високо във въздуха ръце:
– Окей, окей, окей, тук съм. Ето ме… тук съм… – Човекът изглежда спо-
коен, полуусмихнат, приемащ философски съдбата си и броя на полицаите.
Ченгетата се разкрещяват отново да легне на асфалта. Виждам го как се
усмихва широко, коленичи. Навежда се напред и, миг преди тялото му да се
отпусне на асфалта, физиономията му се изкривява, дясната ръка се скрива
зад гърба му и като кобра се стрелва обратно пак с 45-милиметрово желязо.
– Умри, кучко, умри! – крещи той, стреляйки в мен. Гърмежите се сливат в
един дълъг, оглушаващ пукот.
След секунди на паркинга е само тялото му. Единият крак потръпва. Моите
уши пищят. По бузата ми са полепнали ситни камъчета, отзад главата ме
сърби. Окован съм.
Сините униформи наобикалят тялото, чувам вой на линейка, полицейски
сирени, отвсякъде се появяват минувачи. Някой ме вкарва на задната седалка
на полицейска кола.
От прозореца гледам кръв на вадички да плъзва изпод надупчения труп.
Следващите няколко часа минават в дълъг разпит, вземане на отпечатъци,
проверка на миналото ми. Следователят, който ме разпитва, е горе-долу моя
възраст. Дава да се разбере, че това е нещо, което трябва да направи, а не
негово лично желание. Предлага ми кафе, аз отказвам. Разбирам, че става
въпрос за организирана престъпна мрежа, с която аз нямам нищо общо.
Просто, станала е грешка. Убитият е издирван в няколко щата във връзка с
трафик на наркотици, оръжие, сводничество, убийство и т.н… Явно е
предположил, че съм го предал или че съм ченге под прикритие и съм
помогнал да го хванат. Искал е сигурно да ме помъкне със себе си, където и да
отива. Кой знае всъщност какво е минавало през главата му заедно с
куршумите.
Разговорът изглежда, че приключва.
– Съжалявам за недоразумението, сър. – Следователят подава визитната си
картичка. – Ако на път за вкъщи се сетите нещо, което сега сте пропуснали,
ще съм признателен да се обадите…
44
 – Няма проблеми – казвам. Все още сумирам фактите. Никога не съм бил
така близо до каквато и да е неприятност през живота си. В Института по
фотография прекарвах часове, за да наглася камерата и да снимам как куршум
пронизва ябълка, това бе и един от изпитите ми. Мога да визуализирам как
куршум влиза в главата ми и какво се случва, когато я напуска. Мога също
така да си представя и по-малко фаталния сценарий, в който ме бутват в
затвора с белия ми неокосмен задник. Имаш ли въображение, житейският
опит е излишен. – Ще го направя, ако се сетя нещо допълнително. Довиж-
дане. – Здрависваме се и съм наполовина излязъл, когато чувам:
– А, всъщност… Пропуснах да питам – с кола сте, нали? – Спирам с ръка на
дръжката на вратата. Сърцето ми ще изхвръкне. Защо просто не отворя и не
хукна? Защо не излетя оттук като кълбовидна мълния, изпепелявайки всеки,
който се опита да ме докосне? Поемам дълбоко въздух, преди да кажа „да“.
Смръщвам леко веждите си в една недоумяваща уж гримаса „не бе ли
достатъчно всичко, какво още?“ и се извръщам бавно.
– Коя е колата ви? – някак отдалеч чувам гласа му. Казвам модела. – О!?
Чудесно. Номера? – Пита той, записвайки нещо. Номера, номера, номера… Не
си спомням номера. Та това е колата на жена ми, по дяволите, откъде да ѝ
зная номера. И разбирам, че съм нагазил в дълбоки, тлъсти лайна. Разбирам и
друго. Не съм нагазил само аз, а съм повлякъл със себе си и Стела. Защо
трябваше да ходиш където и да е, мила? Защо ти беше да се връщаш към себе
си?!
Дано майка ми не мисли, че съм пласьор на дрога. Дано сестра ми все още
вярва в мен! Дано всички някога разберат, че това е било едно недоразумение.
Бил съм на погрешното място в неподходящото време.
Всяко място и време е неподходящо, Стела, ако ти не си там!
– Не го помня… Не си го спомням… – измънквам.
Следователят надига главата си от листчето хартия, връща писалката в
бурканчето с други писалки. Погледът му е някак отсъстващ, усмихва се.
– Окей, няма проблеми. Ако автомобилът е засегнат от куршуми, директно
или рикошети… там, каквото и да е по наша вина, обадете се на този номер.
Още веднъж, съжалявам за инцидента. Дежурният полицай отвън ще извика
някоя патрулна кола да ви отведе до мотела. – Поемам хартийката. Бавно
излизам навън.

***

45
 – виждала ли си онези много стари фотографии, на които хората
изглеждат вдървени едни такива?
– да
– фотоапаратите тогава били много бавни и трябвало за една снимка да
се стои неподвижно час и повече! налагало се да слагат едни скоби тук
отзад, на врата на хората, за да не мърдат
– ужас!
– от теб сега искам да стоиш много неподвижно… само около петнайсет
секунди
– така?
– да. тази снимка правя на много бавна скорост
– защо?
– защото вярвам, че колкото по-дълго държа блендата отворена, толкова
повече живот влиза в негатива

***

В хотела, разбира се, не мога да остана. До колата ми са паркирали

превозните средства на „FOX news“ и „Channel 10“. Репортери се мотаят
наоколо, фотографи и зяпачи. Вземам си нещата, на рецепцията ми се изви-
няват за инцидента, не плащам нищо и се махам оттам. Купувам бельо, за
което бях тръгнал преди няколко часа, намирам друг хотел, тръшвам се на
леглото и заспивам. Сънувам, че съм в старата къща на баба и дядо на село.
Зима е, аз съм прилепил чело на замръзналия нисък прозорец и гледам към
покритата със сняг градина. Тогава изведнъж в далечината се задава животно,
което тича към мен с невероятна скорост – както може само в сънищата или
във филмите. След миг от другата страна на прозореца виждам огромната
озъбена глава на ужасяващ вълк. Отдръпвам се от стъклото, но не мога да
спра да го гледам.
Събуждам се. Не мога да се ориентирам къде съм. Навън наближава вечер.
Проспал съм и този залез. Затварям очи отново и отпускам глава на
възглавницата.

***

С времето започнах да се потискам все повече от невъзможността си да

овладея китарата. Започнах да вземам уроци по класическа китара и
прекарвах безброй часове в упражнения – техника, арпежи, арпежи, арпежи,
46
арпежи… Исках да свиря като Стив Вай, а се получаваше „Секс Пистълс“.
Понякога нощем сънувах, че свиря виртуозно. Пръстите ми се подчиняваха,
движеха се необяснимо бързо, радостно. Всеки тон изкарвах без усилие –
като че не свирех с китарата, а мислех с нея. Нямах тайни. Исках да споделя
всичко това със Стела, със света… Събуждах се от сложни, прекрасни
симфонии, които отзвучаваха в небитието, а аз отчаяно опитвах да ги
догоня, за да уловя поне няколко акорда и да скалъпя песен. Получаваха се
мътни отражения на истинската музика, която минаваше през мен, която
бях неспособен да уловя.
Продължавахме да живеем бедно, но все някак закърпвахме положението.
Навсякъде ходехме заедно, не просто прегърнати, а вкопчени един в друг.
Непознати за нас хора твърдяха, че сме приличали на брат и сестра. Веднъж
в Родопите, на някаква чешма, един светлоок помак, докато си пълнеше
манерката, ни нарече „галеник и галеница“.
Прозвуча хубаво.
И двамата бяхме добри студенти, без да се напрягаме да учим, полу-
чавахме стипендии, живеехме в евтина мансарда, от която се виждаха
червени покриви и красиви залези. Аз от време на време снимах за местния
вестник и пишех кратки материали, което носеше някакви доходи. Фото-
апаратът ми бе руски, пишещата машина – „Марица“. „Стратокастерът“
бе най-скъпата вещ, която притежавах. Призванието ми – заблуждавах се
тогава – бе музиката. Стела сякаш никога не се съмняваше какво е нейното
истинско призвание – тя просто рисуваше. В необитаемото подпокривно
пространство в съседство с нашата квартира тя импровизира свое ателие,
в което започна да експериментира с рисуването си. Тъй като нямахме
достатъчно средства за материали, тя рисуваше с каквото ѝ попадне, върху
каквото намери – маслени бои върху чаршафи, блажна боя върху плоскости
от талашит, фасадни бои върху платна за кофраж.
Къде ли са сега тези нейни картини?

***

Навън е позахладняло. Намирам кафене, поръчвам еспресо. Пия, докато

пиша в едната от тетрадките разни мисли. За какво ги пиша? За кого?
Поредният дневник на някой, който доскоро не е имал нужда от дневник.
Няма ли вече достатъчно убитаци в света?
Разпитвам момичето зад щанда къде са готините места за петък вечер. Не
научавам кой знае какво, освен че навсякъде е готино петък вечер.

47
 Животът започва в петък вечер. Америка обича петък вечер. Америка живее
за петък вечер! TGIF10, Америка!
Сега е още преди осем. Излизам. Намирам най-близкото кино. Филмите,
които вървят това лято, са в по-голямата си част, глупави продължения на
глупости от предишни лета. „Отмъщение 2“, „Терминатор 3“, „Бързи и
яростни 2“, „Матрицата 3“… Избирам дълго, преди да се спра на последния
филм с Джак Никълсън. Стела го намира еднакво непоносим и като мъж, и
като актьор.
Излизам около десет. Филмът не бе лош, никак даже. Само Джак Никъл-
сън… на моменти… Няма ли наистина кой да му обърне внимание, че онези
години са минали и тази игра с вежди вече не е забавна? Решавам да повървя,
докато стигна океана, а оттам нататък – не съм решил как да продължа.
Заведенията вече започват да се пълнят. Нощта захладнява с всяка измината
пресечка. От отворените ресторанти и барове звучи музика. Океанът е
наблизо. Усещам хладината му. Чувам го. Ето го.
Има моменти, когато очакваш отговор да дойде точно оттам, от тази
необятна тъмна маса, от която уж сме изпълзели всички. Вървя по пясъка,
докато стигна до мокрото.
Това е. Дотук стига Запада. Ето ме и мен, в самия му край. Ето ме – на ръба
на Западната цивилизация, чийто залез днес проспах.
А оттук нататък какво е? Изток?
Събувам се и оставям Океана, спокоен като котарак, да ме близне.
Пяната се обвива около краката ми. Замижвам и вдишвам аромата му –
напомня ми липи и сцепена диня.
Тих океан, какво търся тук при кротките ти ласки, докато в главата ми
блъска вълните си Черно море?!
От унеса ме изваждат женски крясъци. Недалеч от спасителния пост
виждам, че са се появили няколко фигури и опитват да разпалят огън. От
време на време една от тях се изправя, клатушкайки се, вдига ръце пред
устата си и вика в посока на най-близкото заведение: „Бо-о-о-о-о-оби, педера-
а-а-а-а-аст! Тука сме-е-е-е-е!“.

***

С групата нещата взеха да закъсват. Не отиваха наникъде. Мечтаех за

стадиони, а свирехме в читалища. Исках албуми с хилядни тиражи, а

10
Съкратено от „Thank God It’s Friday“ (англ.) – „Благодарим, Господи, петък е.“ –
популярен американски израз. Също – верига бар-ресторанти TGIF. – Б.а.
48
момчетата се радваха, ако ни пуснат някой следобед по местното радио.
Пишех сценарии за видеоклипове с хеликоптери и бързи коли, а нямах пари да
си купя перца за китара. Стела приемаше всичко това с някакво необяснимо
разбиране. Много хора всъщност го правеха – никой не ме осъждаше за
наивността. А аз приемах живота така, сякаш някой някога нещо ми беше
обещал. Питам се сега дали моята лудост е била заразителна или пък
просто фантазьорщината на тези първи свободни години бе просмукала
всички, дори и по-скептичните. Как младостта прави нещата да изглеждат
така необяснимо възможни?

***

Изтърсвам пясъка от краката си, обувам пак обувките и тръгвам назад към
баровете и петъчното настроение. Пред всеки от нощните клубове има дълга
опашка. Оглеждам няколко такива, но решавам, че след като така или иначе са
ми непознати, няма значение кой ще избера. Спирам пред заведение, което е
едва ли не на самия тротоар. Просто между него и улицата има издигната
висока плексигласова преграда. Вижда се всичко, което става във вътрешния
двор. Движение, клиенти, сервитьорки, „Бакарди“, „Джак Даниелс“, бармани,
екрани, реклами на противна американска бира… Нареждам се на опашката.
Зад плексигласа са късите розови потничета, разголените пухкави коремчета,
татуировките над задника, неизменните калифорнийски джапанки, силико-
новите гърди, дъвките, отмятането на главата, смехът, избелените зъби,
търсещите очи, изкуственият тен…
Не след дълго виждам, че зад мен опашката се удължава. На светофара
отсреща един идиот носи на гърба си друг. После двамата падат и се търкалят
по асфалта. Опашката се смее. Прелетява открит джип с три изправени руси
момичета, които крещят и си вдигат фланелките. Големи гърди блясват и
отминават в нощта. Дали заради скоростта или от тъмното, но изглеждат
ослепително приятни за гледане. Опашката крещи одобрително. И тогава
виждам жената пред мен. По-точно, виждам полупрофил. Красива линия на
челото, веждите… Тя се извръща леко, за да каже нещо на момичето до себе
си, и виждам ръцете ѝ, кръстосани пред гърдите. Има нещо в маниера, с който
попридърпва наметната на раменете си дреха. Виждам пръстите на лявата ѝ
ръка леко да попипват материята на тъмната жилетка и да я дърпат над
гърдите. Не че ѝ е хладно, по-скоро рефлекс, останал от години, в които се е
срамувала от себе си. Панталоните ѝ са бели, свободно падащи по тялото,
материята, лека и полупрозрачна (памук? кенар?), позволява да очертая
извивката на задника, стройните бедра. Тя изведнъж усеща погледа ми и се
49
извръща към мен. Очите ни се срещат за кратко. Не мога да кажа, че се
усмихва, но определено не се затваря за мен. Красива? По онзи начин, който
сякаш е видим само за мен. По онзи начин, който ме кара да търся камерата си
и да снимам. По начин, който ме изкушава да извадя тази красота от лицето,
което не всички виждат. Тя е привлекателна, но никога не го е вярвала
наистина. Някой не ѝ го е казвал, когато е трябвало. Приятелката ѝ е слаба,
тъмнокоса, къдрава, леко мургава, с тънки устни, щръкнали гърди и високо
обло дупе. В погледа, който ми хвърля, пробягва предупредителен надпис:
„Навлек, разкарай се!“.
След минута идва техният ред, а след тях влизам и аз. Проследявам към кой
бар се запътват. Аз избирам този, от който мога да ги виждам. Барманът
изглежда доста сръчен, но и поръчките са много. До мен, отляво, се изсипват
четири полупияни дрисли. Руси, с потници, къси панталони и джапанки. Три
от тях могат да загубят най-малко по десетина килограма и пак да са доста
закръгленички. Четвъртата е неспасяема. Отново кръстосвам поглед с моята
избраница на отсрещния бар точно когато я приближава широкоплещест тип с
бира в ръка. Има един определен начин, по който тези мускулести кретени
държат бутилки бира – стискат ги с цяла длан, като гирички. От това
разстояние, по начина, по който говори с думи, жестове, движения на тялото,
съм готов да се обзаложа, че младата жена не е американка. А и има нещо в
жеста, с който придърпва жилетката върху раменете си. Като че не е дреха, а
по-скоро шал или леко одеяло. Явно разговорът с културиста не потръгва, а и
той не е човек, който би губил времето си с приказки, така че махва за довиж-
дане и се отправя към следващото момиче, като към поредния уред.
Барманът се е поосвободил и се навежда през бара да вземе поръчката ми.
Казвам му какво искам.
– Мръсно мартини? Водка?
– Абсолютно! – Откъде ли е тази млада жена?
– Колко маслини? – Усмихва се барманът.
– Три. – Не, определено не Европа… Всъщност – защо не? Португалия,
може би? Испанка би могла да е. Тази стаена експресия в нея… Барманът
тръска коктейла и изсипва мътнозеленикавото съдържание в заледената
мартини-чаша. Опитвам. Прекрасно! Похвалвам бармана. Той благодари
скромно и пита дали си искам леда от шейкъра, преди да го изхвърли.
Професионалист, пълен професионалист. Пита ме откъде съм.
– България.
– Не съм бил там.
– А ти откъде си?
– Мичиган.
50
 – И аз не съм бил там, но учих наблизо, в Охайо Стейт11.
– О, Охайо Стейт! Взеха треньора на „Атланта“, без малко да спечелят тази
година.
– Без малко.
– Ти барман ли си? – пита ме той.
– Бях. В Охайо бях барман. Така си плащах образованието.
– Предположих. Знаеш какво искаш.
– Нищо не знам аз.
– Какво учи в Охайо?
– Фотография.
– Готино. Това ли работиш тук?
– Работя във фармацевтична компания.
– Снимаш нещо за тях?
– Не. Отдавна не снимам. Сверявам данни на пациенти.
– Е, лошо няма – свива рамене той. – Щом това ти плаща сметките.
– Я направи още едно такова, че съм бил ожаднял. – Оставям пари и за
двете, той благодари и се отдалечава. Отпивам от второто, вече по-бавно.
Усещам как ледената течност се плъзга в гърлото ми, прониква в тялото ми,
погалва настръхналите ми нерви. Замижвам, за да се насладя. Хубаво. Може
би е латино-американка. Венецуела? Не, по-скоро Аржентина. Тази стаена
грация, тази походка… Тангото в погледа и… Аржентина. Определено
Аржентина.
– Какво пиеш? – чувам отляво глас. Обръщам се. Най-дебеличката от
четирите се усмихва, навеждайки се към мен. Едната презрамка на потника ѝ
се е изплъзнала от облото ѝ рамо. Сутиенът ѝ е зелен.
– Ъ-ъ-ъ, мартини. Ти какво пиеш?
– „Лонг Айланд Айс Тий“ – провлачва тя, успявайки да прикрие южняшкия
си акцент до третата сричка. В тази напитка, ако е правена както трябва, има
джин, водка, ром, текила и портокалов ликьор, заедно с други неща. С
няколко такива си готов, а сутринта се мразиш.
– Много добре… – казвам и се навеждам да вдигна от пода нещо, което ми
заприличва на доларова банкнота. Оказва се визитка на зъболекар.
– Ами ти какво пиеш? – пак пита тя и се навежда още повече, за да ми
осигури по-добър изглед към деколтето си.
– Мартини. А ти какво пиеш? – Можем да се питаме така цяла вечер.
Решавам да опитам докъде ще стигна.
– „Лонг Айланд Айс Тий“. А ти какво пиеш?

11
Един от най-големите американски университети. – Б.а.
51
 – Мартини. А ти какво пиеш?
– „Лонг Айланд Айс Тий“. А ти какво пиеш?
– Мартини. А ти какво пиеш?
– „Лонг Айланд Айс…“ Ама ти май ме пита вече… – Пияничка е доста. – А
какво ти има на лицето? – По дяволите, бях забравил за оттока си.
– Паднах по стълбите. – Отпивам от чашата си и поглеждам към отсрещния
бар. И нея я няма там. И приятелката ѝ я няма. Не я виждам в цялото
заведение, което обикалям с поглед. Скачам от бар стола и тръгвам да я търся.
Не я намирам нито в долното ниво на клуба, нито на по-горното. Не я виждам
около тоалетните, не я виждам и навън. Не я виждам никъде, никога повече.
Връщам се при същия барман и си поръчвам още две от същите. Изпивам ги
на екс. Тогава виждам да влиза руса красавица с големи, кръгли изкуствени
гърди, малко под трийсетте. Веднага се засилвам към нея, преди да се е
появил онзи с маймунския костюм и тъпата бира в ръка. Приближавам я.
Нямам представа какво ѝ казвам. Тя също. Стратегията ми е да се хвърля на
жена, която със сигурност няма да ми обърне внимание, да ме разкара час по
скоро и аз да се омитам, докато не са ме набили пак. В хотела мога да гледам
порно, докато заспя, а утре ме чакат важни работи. Тя явно е по-пияна от мен.
Надвикваме се с музиката. Намирала акцента ми за секси. Харесвала носа
ми. Наливаме се с текила, лимон и захар и сол. Разказвам ѝ филма с Джак
Никълсън – как жена му умря, а той се побърка. Тя ми разказва за майка си –
била най-добрата ѝ приятелка.
Клатушкайки се, излизаме от заведението. Сещам се да ползвам автомата за
презервативи в тоалетните. Грозде и малина са опаковките за тази нощ.
Гроздан или Малинчо? Стела мрази презервативи с аромати и вкусове. И аз
мразя. Гроздан. Спирам такси. Хотелът е на пет минути. Тя заспива в колата.
Едва я измъквам. Плащам. Влизаме в стаята.
Отивам да пикая – изфъфля тя. Няма я десетина минути. Започвам да се
притеснявам. Главата ми се върти. Мебелите – също. Не трябваше да я пускам
да ходи в никаква тоалетна. Трябваше страстно да я разсъблека и да ѝ го
набутам… Надървен съм от час насам. Сериозно обмислям дали да не си
ударя една бърза, преди тя да излезе, за да мога да издържа по-дълго.
Чувам душа. Викам „ехо!“. Никаква реакция. Ехо!? Да не се дрогира там
нещо, знам ли я какво прави. Името ѝ дори не знам. Какво беше – Стейси?
Трейси? Дейзи?
Вратата се отваря и от банята излиза една перфектна мокра женска фигура.
Гледай ти какво съм довел тук! Чудесно започва това пътуване. Девет дни без
жена ми и забивам една пияна Памела Андерсън. Тя приближава, гледайки ме
в очите, подминава ме и скача в леглото. Застава на колене и лакти, разтърсва
52
леглото, сякаш за да провери здравината му, и прилепя гърдите си към
чаршафите, вирвайки задника си нагоре. Изглежда като котка, която се
протяга и си остри ноктите. Едната ѝ ръка размърдва показалец с жеста „ела“
и ми посочва вирнатата си путка. Съвършено гола, избръсната. Разбирам, че
трябва да ближа. Заставам на колене на пода, така че устата ми е на точната
височина. Забивам език в нея и ближа, смуча, хапя, пръхтя, сърбам, разтривам
с устни, духам, плюя, ръмжа… Двете ми ръце минават отдолу по
мускулестия ѝ корем (колко ли часа седмично прекарва във фитнес-зала?),
галят гърдите, връщат се към задника, обвиват се около кръста, потупват
опънатите полукълба, плъзгат се отпред и разтриват клитора ѝ. По едно време
тя започва да се размърдва по-енергично. Побутва задник повече в устата ми,
дава отпор на езика ми, започва да установява някакъв ритъм. Усещам сока ѝ,
влагата ѝ в устата си, не е само слюнка. Ближа, ближа, ближа. Тя става по-
агресивна в тласъците си. Аз – по-дълбок с езика си, по-стегнат. Мускулът
под езика ме заболява след време. Спирам да ближа, започвам да смуча.
Смуча я. Смуча я така, както се смуче змийска отрова от ухапано място.
Искам да изсмуча Стела оттам и да я изплюя пак цяла, красива и истинска –
ухаеща на липа, солена като море, тиха като нощ. Искам я, искам я, искам я…
Идвай, Биг Бой… Трейси/Дейзи/Стейси се обръща и ме придърпва между
краката си.
Идвай тук. Усещам как ръката ѝ ме подхваща опитно отдолу. Това, което не
разбирам, е какво стана с ерекцията ми. Между краката ми виси упоено
влечуго. Тя започва търпеливо да го гали с ръка, а с другата разтрива гърдите
си. Погледът ѝ е премрежен, кръвоносни съдове прозират под зачервената
кожа на шията, зърната ѝ са кафяви и едри. Няма и грам съмнение в нея, че
след секунди ще съм пак корав и вътре. Пресягам се през тялото ѝ и изгасям
досега светещата нощна лампа. Помагам и да се обърне отново в същата
стойка, за да продължа с език и да спечеля време, докато се ококори
анакондата. В полумрака на стаята фигурата ѝ се насича от светлината на
улична лампа през ивиците на щорите. Опитвам да съм още по-енергичен с
език, но май нищо не се получава. В унисон с члена, врата ми също омеква и
едва държа главата си изправена. Тогава, кой знае защо, решавам да тикна
показалец в задника ѝ. Тя подскача като ужилена, отхвърля ме от себе си и
внезапно става от леглото. Събира пръснатите си дрехи, без да каже нищо.
Къде отиваш Трейси/Дейзи/Стейси? Откъде дойде и кого опитваше да
забравиш? Виждам за миг очертанието на фигурата ѝ да залита в светлия
правоъгълник на външната врата, която се затръшва след нея. Чувам
стъпките ѝ в коридора. После е тихо. Ставам и се замъквам до тоалета. Нямам
по-добра идея какво да правя, докато ми се доспи, а и винаги се чувствам по-
53
добре сутрин, ако съм се разтоварил след пиене. Отпускам задник на мокрото
клекало и по навик се оглеждам за нещо за четене. Вместо това забелязвам
миниатюрните ѝ бикини, изсухлени във ваната. Пресягам се и ги вземам в
ръка. Допирам ги до бузата си и замижвам. Възстановявам вирнатия ѝ задник
и голата ѝ настръхнала кожа по венериния хълм, и едрите зърна на
силиконовите ѝ гърди. Приключвам набързо срането, излизам и се тръшвам
гол на леглото. С още влажните ѝ бикини в ръка гледам тавана и мастур-
бирам, пръскам го нагоре и заспивам, безсилен да се замъкна до банята.

***

Минаха няколко години, в които групата ни сменяше един след друг соло-
китаристи, държавата – правителства, а ние със Стела – все по-евтини
гарсониери. После изведнъж всичко рухна – басистът напусна, защото
стана митничар, барабанистът се ожени за певица и двамата заминаха на
ферибот да печелят пари, а вокалистът хвана някаква болест на гласните
струни и почти онемя. Аз опитах с една-две други групи, но не се получаваше.
Да свиря чужди песни по ресторанти и кораби не можех да се видя,
прекарвах все по-малко време с китарата. Със Стела завършихме
образованието си и трябваше да решим как по-достойно да капитулираме
пред реалностите. Тя можеше да стане учителка, аз – журналист в някой
от местните вестници, да пиша, да снимам. С доходите си можехме да
избираме или да гладуваме перманентно и да живеем по-близо до центъра,
или да гладуваме по-рядко и да живеем в грозен квартал вън от града.
Избрахме второто. Беше зима. Преместихме се с „Опела“ на приятел.
Блокът бе в един комплекс свърталище на ветрове. Апартаментът бе на
последния етаж, гледаше на северозапад, панелите бяха влажни, от
неуплътнените прозорци навяваше снежец. Нямаше централно отопление, а
Стела ненавиждаше да ѝ е студено. Там беше студено. Единственото
хубаво нещо на тази бетонна кутия бе, че от нея се виждаше летището.
Ниско прелитащи самолети прекъсваха разговорите ни, за да ни напомнят,
че някъде другаде ни чака нещо друго. Едва оцелявахме. От време на време,
когато Стела не бе у дома, посгрявах пръстите си на кафевия радиатор,
изваждах китарата и посвирвах. Старите парчета обаче звучаха някак
двуизмерни, а нови не идваха. Започнах да опитвам да свикна с мисълта, че
може би музиката не е била моето призвание. Бях разколебан в таланта си.
Имал ли съм въобще талант? В студената гарсониера бе невъзможно човек
да мисли за такива неща.
Трябваше да се действа.
54
 Трябваше да замина.
Трябваше да заминем заедно на всяка цена!
Прекарах месеци в търсене на най-подходящия начин за напускане. Най-
лесно бе с продължение на образованието. И на двама ни бе ясно къде
искахме да отидем – Америка. И на двама ни бе омръзнало животът
постоянно да предстои.

***

След пиянска нощ не мога да спя до късно, което прави деня след това не
само болезнен, но и дълъг. В прозореца синкавее утрин, която не искам да
живея, а няма и как да отложа. Изяждам няколко триъгълчничета „Тоблерон“
и оставям останалите за по-късно. Дълго стоя под душа и се опитвам да
подредя някак събитията от последните два дни. Единственото доказателство
за реалността на това, което се случи, е чувал с трева в багажника. Ако успея
да го изтъргувам както трябва, ще направя една прилична сума пари. Ще си
купя достатъчно време, ще донабавя фотоапаратурата, която ми е нужна и ще
се занимавам само с това, което искам. Какво искам обаче? Какво искам? И
ще ми върне ли то Стела?
Излизам от банята. От шоколада на масата са останали три кафяви букви –
O N E.

***

– не съм те виждала никога да плачеш?

– никога не плача
– не искаш?
– не, просто не мога
– какво, ако умра?
– ако умреш, ще плача.
– много?!
– сигурно не много
– а мъничко?
– мъничко – да
– ще си поплачеш обаче
– непременно ще си поплача
– поплачи сега, тогава
– не мога, нали ти казах

55
 ***

В колата е хладно и силно мирише на кокосови орехи – закачил съм шест

елхички на огледалото. Часовникът показва 5:40. Докато не пия кафе, нищо
хубаво не може да се случи, така че опитвам да си спомня къде беше онова, в
което бях предишната вечер. Намирам го на ъгъла на „Хендерсън“ и „Гранд“,
паркирам и чакам в колата до 6:00, за да отвори.
Влизам. Поръчвам две двойни. Сядам до прозореца, вадя една от
тетрадките, които купих вчера, и набързо надрасквам няколко изречения,
които ми се въртят из сънената глава. Отварям атласа, който купих от „Wal-
Mart“ за $4,97. Разгъвам го. Има най-малко два основни маршрута, по които
да стигна до Източния бряг. Ако хвана „Интерстейт 15“ до Юта и оттам взема
70-то през Колорадо, Канзас и Индиана, ще стигна до Охайо. После 79-то до
80-то и оттам директно до Ню Йорк, който е крайната цел на пътуването ми.
По този път съм минавал вече, познавам го добре и дори не ми трябва атлас.
Живописен е и ми харесва. Затова вземам другия маршрут – каквото е
останало от легендарния „Route 66“ – Аризона, Ню Мексико, Тексас, Окла-
хома, Мизури, Илинойс, Индиана, Охайо, Пенсилвания… до Източния бряг.
Зная, че ще е горещо през пустинята, но не ми пука.

***

Продадох „Стратокастера“.
После се оженихме. Община, църква, ресторант, гости, роднини, танци,
снимки, видео – минахме през всичко това – трябваха ни пари за Америка.
Приеха ни двамата в Охайо да правим магистратура по литература.
Събрахме още пари назаем, платихме таксите за първия семестър и
тръгнахме.
За пръв път пътувах със самолет. Летяхме до Чехия, оттам за Америка.
Някъде в белите облаците над Прага усетих лекота, непозната лекота. Беше
освобождаващо.
В Синсинати пристигнахме късно, въздухът бе хладен, по детски чист и
изпълнен с непознати миризми. В небето над летището една ярка
двуопашата комета споделяше нощта с безброй ситни звезди и няколко
самолета. Щяла да се вижда на небосклона още две седмици. После щяла да
продължи нейния си път и да се появи след двайсет и няколко века – обясни
пълничък таксиметров шофьор, докато ни помагаше да наместим куфарите
в багажника.

56
 Сутринта вече крачехме по чужди улици и дишахме пролетта на Охайо.
Земята се отпускаше, пръстта издишаше топлина, по дърветата тичаха
катерички, в езерата плуваха диви гъски, минувачи ни се усмихваха и ние се
усмихвахме.
Към академичната си програма прибавих два класа по фотография. Стела
ходеше на лекции сутрин. Следобед работеше в библиотека, а вечер рисуваше
в една от мансардите на стара промишлена сграда, която бе узурпирана от
няколко студенти художници като нея. Дните си прекарвах в колежа и във
фотолабораторията. Намерих работа и като барман. Започнах да печеля
прилични пари, с които си плащах образованието, освен това започнах да
снимам тук-там и фотографията взе да носи някакви доходи. Единствените
свободни часове – от полунощ до 8 сутринта, прекарвах с униформата на
пазач в бирен завод и дремех между силозите, замаян от хмела на амери-
канска бира и мащаба на собствените ми планове. Не помня някога да съм
бил по-зает. Със Стела почти не се виждахме.
После се запознах с Кен. Парите, които направих с него, ми стигнаха
напълно да купя първата си професионална фототехника и да напусна една
от работите си. Чувствах се силен и пълен с енергия. Знаех, че нещо велико
ме чака някъде.

***

Ако има кой да ми помогне да разкарам този опасен товар в багажника и да

направя някой друг долар, това е Дани. Намирам телефон и му се обаждам
пак.
Дани:
– Ало. Слушай брат. Първо искам да те питам две неща.
– Давай.
– Стела знае ли нещо за това?
– Стела я няма тук.
– Ти си за убиване.
– Знам. Няма кой.
– И второто нещо…
– Казвай.
– Има ли начин да те разубедя от тази глупост.
– Не – отговарям. Отсреща – пауза.
– Добре тогава. Само да ти кажа, че го правя заради теб и то за пръв и
последен път, окей?
– Окей.
57
 – Не! Искам наистина да ми обещаеш, че това е „one time only“12 работа и
повече никога няма да се повтори.
– Обещавам!
– Какво обещаваш?
– Че това няма да се повтори.
– Добре тогава. – Дани звучи сякаш опитва да потисне възбудата си. –
Говорих с Шефа.
– О, с Шефа. – Не разбирам защо хората трябва да се стягат толкова, ако
разберат, че идваш с чувал трева в багажника.
– Да, с Шефа – натъртва той.
– Е? Какво каза Шефа?
– Ами… сериозно е.
– Кое?
– Цялото нещо.
– Цялото нещо?
– Да.
– Бре!
– Ами… бре.
– Друго?
– Сериозно е.
– Знам го това, без да съм говорил с никого!
– Виж, пич, по принцип такива неща не се купуват от непознати. Кой знае
какъв си ти. После… човекът си има свои количества… много хора са
намесени. Аз съм последната дупка. По принцип не е невъзможно всичко да
се оправи наедро, но… е трудно. Зависи от много неща.
– Например?
– Ами, като започнеш от състоянието, в което я донесеш, до състоянието на
пазара в момента.
– В момента?
– Да… Дали в момента има недостиг или има прекалено много… Знаеш…
търсене – предлагане, пазарна икономика…
– И какво е положението?
– Струва ми се, в твоя полза.
– Уффф – успокоявам се аз. – Колко мангизи можем да направим? –
Забивам най-важния въпрос.
– Пак зависи. Ако всичко е окей и тревата е готина наистина, както я
описваш, можем да говорим за около петдесет бона.

12
Само веднъж (англ.). – Б.а.
58
 – Петдесет?! – Малко разочаровано възкликвам.
– Петдесет, ако всичко е гот, ако е супер! Това е горната цифра…
– А долната?
– Не е ясно, докато не дойдеш тук. Може да е двайсет. Между двайсет и
петдесет е работата. Но има нещо друго…
– Какво има?
– Шефа го няма в Ню Йорк. Нещо се е случило и вчера замина за Западния
бряг.
– О – пресмятам аз наум… – Ами аз мислех да съм при теб вдругиден.
– От Калифорния? За три дни?
– Защо не? Аз летя.
– Няма смисъл да го правиш с марихуана в колата. Карай спокойно. Ела,
когато искаш, но човекът ще е тук най-рано в събота вечер. – Чувам как Дани
прелиства календар от другата страна. – Събота… е всъщност Халоуин! Как
ще се маскираш?
– Като Дядо Торбалан.
– Дядо кой?
– Няма значение, дълго е за обяснение…
– Зак… карай внимателно.
– Дани?
– Да.
– Благодаря ти много!
– Няма проблем. А Стела?
– Няма я.
– Знае ли за това?
– Не.
– Съзнаваш ли какво рискуваш? Ако те гепят…
– Айде стига…
– Стискам ти палци.
– До скоро!
– Пази се!

***

Започнах да събирам портфолио от образи, с които трябваше да вляза в

голямата рекламна фотография. Измислях различни продукти, на които
правех не само фоторекламите, а разработвах цялостни рекламни концеп-
ции, включващи лого, наратив, лица, образност и музика. Прекарвах всяка
свободна минута, четейки най-добрите книги за фотография, учех се от най-
59
големите имена. Изследвах техниката в образите на художници и фото-
графи от столетия насам. Сравнявах поведението на светлината в Рим през
шестнайсети век от картините на Караваджио с тази от фотографиите
на Де Карава в Ню Йорк през средата на двайсети век. Търсех кое е общото
между майсторите.
Най-вече ме интересуваше човешкото лице. За мен и най-скучната физио-
номия от снимките на Робърт Франк бе по-интересна от най-красивия
пейзаж на Ансел Адамс. Това, което занимаваше мисълта ми, бе иконич-
ността. Какво е това, което може да превърне едно лице във внушителен
образ. Неуморно търсех техниката на иконичността. Знаех, че съществува.
Портфолиото си старателно събирах измежду стотици фотосесии, модели
и обекти. Разбира се, Стела бе в сребърната емулсия на хиляди негативи.
Исках веднага след като завърша в Охайо, да отидем на Западния Бряг.
Кандидатствах за работа на няколко места в Лос Анджелиз и Сан
Франциско. Кореспондирах с арт директори на модни списания, които бяха
проявили интерес към моите снимки. Стела от своя страна имаше назначени
няколко интервюта, които обещаваха работа в университети. Знаехме, че
времето ни идва и трябваше да направим скока.
Решихме преди това да отидем за няколко дни в Ню Йорк.

***

В седем и половина съм в колата, защото трябва да се измъкна от Лос

Анджелиз, преди трафика да се сгъсти. Хващам „Интерстейт 10“ на изток.
Някога това е било „Route 66“. Слънцето е вече над хоризонта и осветява
гърбовете на колите пред мен. Опитвам да намеря по радиото станция, която
да не ме дразни. Знам, че на всеки десет-петнайсет минути трябва да се
справям с поредната атака реклами, които за всички тези години в Америка не
се научих да игнорирам. Няма и да се науча навярно. Местните се справят с
това, сякаш имат някакъв вграден чип, който включва и изключва съзнанието
им, когато дойде време за реклами. Навярно още в детството се е оформил
този механизъм, още в първите години телевизия, без която никой не е
пораснал тук. На мен ми липсват „първите седем години“ в това отношение.
Аз съм раснал на друго място, с друга телевизия. Там – помня – имахме
подобна реакция към политическата пропаганда, която, както и
комерсиалната тук, държеше машината да работи по някакъв начин.

***

60
 В Ню Йорк се запознахме с Дани. Стана случайно в една галерия. Чул ни, че
със Стела говорим български, и ни приближи. Стана ясно, че сме сънарод-
ници (той дошъл в Америка с родителите си като дете) и имахме сходни
вкусове, а бяхме и на една възраст. Отидохме в апартамента му в Бруклин и
прекарахме безсънна нощ в приказки, смях и пиене. Дани фотографираше,
рисуваше, правеше инсталации и куп други неща. Навсякъде ходеше с
малката си видеокамера и снимаше хиляди часове действителност. За
известно време бил асистент на Кристо, снимал инсталациите му, после
започнал да асистира в лабораторията на Хито – един от най-големите
рекламни фотографи в Ню Йорк. Освен това продаваше на дребно и дрога.
Дани говореше невероятно бързо, концентрирано, задъхано. Мисълта му
скачаше от тема на тема, темите се сменяха със скоростта на мисълта му.
Да следиш каквото казва, е уморително. Слушахме Сън Ра, Майлс Дейвис,
Колтрейн. Накрая той извади един чибук и се напушихме с нещо. На мен ми
бе за пръв път. Помня как главата му стана по-триизмерна, отколкото
всъщност бе. Стела отказа да пуши с нас. Повръщах дълго, заспах, прокли-
найки се. На следващия ден Дани предложи да отидем на откриване на
изложбата на някакъв французин. Поканата имаше следното съдържание:

БЕРНАР ФУКО
НАЧАЛОТО НА КРАЯ
Съвременна френска живопис

Бе горещо и влажно, скитахме цял ден, обикаляхме галерии, туристически

места, кафенета, барове. Аз бях пленен от града по един необясним начин.
Никога дотогава не бях вярвал, че нещо такова (да си вдъхновен от място)
съществува. Гледах скептично на превъзнасяниците по Сан Франциско,
Лондон, Париж, Рим, Венеция. Защо!?
В Манхатън снимах улици, витрини, хора, небе, сгради и дървета, изпона-
снимах следобеда. Четиринайсет черно-бели ленти по-късно се прибрахме,
взехме душ и отидохме на откриването. Галерията бе в „Ронда Шродер“ на
„27-ма Уест“ в Челси. Бе пълно с хора, имаше не лошо вино и обичайните
сиренца на клечки за зъби, чепчици грозде и бисквитки.
Картините му. Ах, картините му… Картините му бяха огромни!
Наситени, дебели пластове масло, почти никаква образност, само студени,
далечни цветове, сякаш извлечени от вътрешностите на отдавна измрели
влечуги. Тук-там окото можеше да конструира (и то с доста усилия)
силуети на легнали мъже. Усещане за монументалност, по-скоро минимали-
стична монументалност (има ли такава?), която идваше най-вече от
61
огромните размери на платната. Картините надвисваха над мен обаче по
начин, който не ми допадаше. Някъде, дълбоко в корема ми, нещото, което
винаги подскачаше, ако се докоснех до истинско изкуство, сега кротуваше,
оставяйки ме равнодушен. Споделих това със Стела. Тя ме изгледа, като че
се бях оригнал в църква. Продължих с вино и сиренца, докато нещата
започнаха да идват на местата си. По едно време Дани ни запозна с
Художника (вече го наричах така заради претенциозната му брада и
маниера му на говорене, това вечно „ъ-ъ-ъ…“, преди да каже и най-банал-
ната мисъл). Бях с „Лайка“-та. Снимах него, снимах него и картините му,
снимах го на фона на гигантски автопортрет. Самият той бе съвсем
отворен към идеята да бъде фотографиран. Не позираше, но и не излъчваше
онова безотговорно отношение към обектива, което съм забелязвал у някои
хора на изкуството. Просто гледаше в камерата с черните си очи, без да
премълчава каквото и да е и без да казва нищо. Помня, че в галерията Стела
се движеше бавно и унесено като в транс. На излизане забелязах сълзи в
очите ѝ. След това с Дани, Художника и неговия мениджър се бутнахме в
един бар, говорихме и пихме, докато ни изгонят. Нещо ме караше да се
държа като говедо през цялата вечер с Художника. Той ставаше болезнено
сериозен, когато разговорът се насочваше към неговото изкуство, а
терминологичният апарат, с който разполагаше, бе жалък. И не заради
това, че не владееше езика (бе учил и живял достатъчно дълго в Америка,
говореше чудесен английски с френски акцент), просто в това, което
казваше, не откривах дори следа оригиналност. Не спрях да се заяждам, да
го нападам откъдето най-малко очаква, да се гавря с клишетата, с които
той се отбраняваше, не се уморих да се ебавам с „високото“ изкуство, в
което той вярваше, а аз ненавиждах. От време на време срещах очите на
Стела, в които се четеше такова недоумение, като че ме е хванала с нож в
ръка да си играя с агне. С Бернар Фуко и неговия мениджър се разделихме
късно след полунощ с уговорката, че ще се видим пак някой ден. Той ме
целуна, остави визитка в дланта ми и настоя, ако посетим Париж,
непременно да му се обадим. Ние се помотахме още два дни в Ню Йорк,
изгледахме всичко каквото можахме по галериите, вечер излизахме,
изяждахме по едно парче пица ($1.50) на спирката на метрото на 54-та и
харчехме парите си по джаз клубове, CD-та и книги.
Дани, с видеокамерата си през рамо, ни изпрати до „Пен Стейшън“,
разделихме се с него, качихме се на влака и прегърнати напуснахме Ню Йорк.

***

62
 Настъпвам педала на газта и отварям прозореца.
В Сан Бернардино съм около осем и нещо, решавам да спра и да взема нещо
за хапване. Не съм гладен, но това е едно от последните нормално населени
места, преди да забия в пустинята.
Отдалеч виждам изтърсения в нищото мол. Табелите се издигат в синьото
небе една от друга по-високи и по-дразнещи. Бензиностанции, заведения за
бързо хранене, автодилъри, магазини – всички сякаш вдигат ръка, за да ги
видиш. Паркирам пред „Хенрис“. Излизам. Силният пустинен вятър гони
пазарни колички из полупразния паркинг. Хващам една и хлътвам в магазина.
Напълвам я с ядки, чипс, „Тоблерон“ и други неща, плащам и излизам. От
другата страна на паркинга виждам клон на „Bank of America“, в която е
общата ни сметка със Стела. Влизам, поздравявам момичето зад гишето, тегля
хиляда в нови двайсетдоларови банкноти.
На четирите ъгъла на кръстовището има четири бензиностанции.
Клиентелата за храна е разделена между „McDonalds“, „Burger King“, „Taco
Bell“, „Chinchiladas“, „Taste of China“ и „Tai Paradise“. Представям си обърк-
ването на онези дебели хора с вечно възпалени от глад стомаси, стоящи в
центъра на огромния паркинг, обградени с избори, които биха предпочели да
не правят. Продължавам да оглеждам, докато влизам в колата и забелязвам
лилавите надписи на заложна къща – „Бижутериен свят и заеми“. Отдолу,
върху стъклото, пише още „Инсталираме батерии“. Има рисунка на две
камбанки, които звънят. Има и друга – на два бели гълъба, носещи в човки
надписа „Подари ѝ диаманти“.

***

– дръж тази карта пред себе си за секунда, трябва да замеря светлината

– какво е това?
– сива хартия
– виждам
– 18% сиво
– 18% сиво?
– термин. 18% сиво
– за какво ти служи това 18% сиво?
– с него настройвам светломера. ето, насочвам го към сивата карта –
така – и светломерът вече „знае“, че това сиво е 18% сиво. оттук нататък
калкулира кое е по-тъмно от това сиво и кое е по-светло. виждаш ли… на
всеки светломер, независимо колко прецизен е, му трябва отправна точка.

63
 цветът на тази хартия тук е отправната точка на всички светломери – 18%
сиво…
– 18%…
– … сиво. не ме питай защо е 18%
– няма. просто изчанчен номер е… 18… да беше нещо друго…
– всеки светломер, и най-евтиният, и най-скъпият, трябва да е настроен в
18 % сиво. във всеки светломер е заложена презумпцията, че това, което
вижда, е 18 % сиво
– значи животът според фотографията е 18% сив
– според черно-бялата фотография…
– а защо се казва „черно-бяла“? защо не е сива?
– сигурно не звучи добре. всъщност „черно-бялата“ фотография е
фотография на сивото. тя отразява нещата в оттенъци на сивото
– да го държа ли още това пред себе си?
– … красотата на всяка снимка, Стела, се крие в разработката на
средните ѝ стойности, в сивото. черно и бяло са просто крайности, без
които и най-интересният негатив изглежда безконтрастен и… недо…
недоразвит. детайлите обаче, животът на снимките, е всъщност в средните
им стойности
– разбирам. продължаваме ли?
– продължаваме

***

Охайо е плосък като паркинг и почти толкова интересен, сравнен с трото-

арите на Ню Йорк, в които Стела се влюби. Аз обаче нямах търпение да
ускоря живота си по най-лявата лента на Америка – Калифорния.
Сбогувахме се с приятелите си от Синсинати, взехме камион под наем,
качихме всичко, което имахме, и потеглихме към Лос Анджелиз.
Искаш ли да живееш с някого до края на живота си, опитай да се
затвориш с него в автомобил и да пътуваш колкото може по-дълго. Ако
сватбените пътешествия предхождаха сватбения ден, колко ли брака щяха
да останат несключени, колко ли емоции – неизхабени…
Със Стела прекосихме континента за четири дни, които минаха неусетно.
Когато пристигнахме в Лос Анджелиз, над Тихия Океан залязваше мътно-
червено слънце, а иззад хълмовете изгряваше невиждано голяма луна.
Целувахме се дълго между двете. Бяхме като на снимачна площадка.

64
 В началото живяхме няколко седмици на хотел. Стела мина девет
интервюта с надеждни работодатели, които всеки момент трябваше да ѝ
се обадят. Моментът се проточи с месеци.
При мен бе мрачно. Месеци след преместването ни бе останало едно-
единствено място, където не бях носил портфолиото си. Двама от тези, с
които имах абсолютната сигурност, че ще започна работа, въобще не
отговориха на обажданията ми. Други трима ми вързаха тенекия общо
единайсет пъти. В края на краищата имах щастието да покажа портфо-
лиото си на четири места, три от които – на рецепционистките. В две
редакции бях потупан по рамото с обещанието „ще звъннем, когато излезе
нещо“… Кой да ми каже, че в Калифорния просто така се говорело и аз съм
взел общите приказки за обещания.
В чакалнята на едно малко списание – последната ми надежда – прекарвам
около час и половина и наблюдавам хора да влизат и излизат. По едно време
се зачетох в обявите за работа в забравения от неделя вестник.
В областта ФОТОГРАФИЯ имаше всичко на всичко пет обяви, две от
които за училищен фотограф, една за снимане на кучета и бебета по
родилните домове и една за принтиране в голяма черно-бяла лаборатория.
Тъй като обявите бяха подредени по азбучен ред, погледът ми попадна и на
предната графа – ФАРМАЦЕВТИКА, където специалистите, които се тър-
сеха, бяха две страници.
Сепвам се, чувайки от съседната стая познатия глас на арт директора, с
когото съм водил няколко много обнадеждаващи разговора по телефона,
докато бях безопасно далеч в Охайо. „Фред, къде ще обядваме?“ – разбирам,
че съм седял там целия предиобяд. От вратата излиза слаб, чернокос тип с
„Армани“ сако и енергични движения. Запознаваме се „най-сетне лично“.
Стивън.
Задържа ръката ми една идея по-дълго от нормалното. Дланта му е суха,
малка и атмосфери по-мека от моята. Гледа ме в очите с поглед, в който не
усещам нищо дори донякъде напомнящо симпатия! Също така – никаква
враждебност. Чисто и просто – безразличие. В коридора сме.
Аз разказвам колко дълго работя върху тези и тези неща и как сега сме се
преместили в Калифорния, и как нямам търпение да…
– Зак – прекъсва ме той, – имаш ли уеб страница?
– Нямам, но ето тук нося в ръцете си портфолиото…
– Остави го на Нанси. Като се върна от обяд, ще го погледна. И ще ти
звънна по-късно през седмицата.
– Австралийски акцент? – гадая наум. Южноафрикански? Или най-
обикновен гей-акцент?
65
 – Окей, Зак? – Стивън ме потупва по рамото и попипва джобовете на
сакото си, търсейки ключовете на колата. Те са, разбира се, с кръгла
емблема. Мобилният телефон на Стивън звънва, той го вдига, махва ми за
довиждане, обръща се и тръгва по коридора, радостно забързан към
срещата си с Фред. Гледам как „Армани“-то му се смалява между светло-
сивите стени на коридора. Иска ми се да съм наивен сега. Иска ми се да мога
да вярвам на хората. Дори на хора с меки длани, „Армани“, фалшив
британски акцент, празни сини погледи… ах… как ми се иска.
Знам, че гадното копеле няма да се обади! Никога повече не го виждам.

***

От дете обичах да гледам в оказионните магазини с какво хората се

разделят, за да вземат някоя пара. Сега ме интересува обаче музикалната
колекция на това предприятие. Собственикът току-що е отворил. Сумрачно е,
с онзи характерен дъх на застояло, смесен с миризмата на препарат за
почистване. Започвам да ровя из касети и компактдискове с джаз, соул, рок…
Пътуването ми ще е дълго и безсъбитийно (надявам се), така че, вместо да
въртя радиостанциите, най-добре да слушам музика, която съм избирал сам.
Собственикът ме гледа със смесица от подозрение и потискано любопитство.
Сигурно изчаква да види кога ще се заозъртам към вратата и ще изтегля от
задния си джоб някой златен пръстен за продаване. Аз награбвам няколко
аудиокасети с албуми на Стинг, Луис Армстронг, Джоуи Ди Франческо, Ал
Ди Меола, „Ю Ту“, Телониус Монк, Тупак Шакур и Паганини. Вадя двайсе-
тачка да платя и тогава забелязвам витрината с фотоапарати. Евтини, два-
трипикселови дигитални камерки, стари, счупени филмови боклуци, евтини
обективи, „Полароиди“, пукнати светкавици, олющени калъфи и кутии…
Това, на което се фокусирам аз обаче, е един „Nikon FM“ с обектив 50 мм. С
дълбоки белези по тялото, огъната от изтърване призма, с изтъркан от
употреба обектив. Какво ли е преживял този тип? Кой ли го е изоставил тук?
Поисквам да го видя отблизо. Собственикът отключва витрината с експо-
натите и ми подава нещото. Отблизо изглежда още по-зле. Тъжен, самотен и
недоверчив е този „Никон“. Сякаш разбира, че никак не е на мястото си тук.
Нещо повече – дори и да не е в този затвор, вече не знае къде му е мястото
навън, в света на нови дигитални апарати, пълни автоматични програми,
пластмасови оптически технологии и компютъризирани светломери. В тази
силиконово задвижвана фотовселена с безброй автоматични функции той е
един остаряващ аналогов модел с най-обикновен обектив и ръчна настройка.
Много история и тъжно настояще. Никакво бъдеще.
66
 Опитвам една по една скоростите му – добре са. Има дори работеща батерия
в светломера си. Насочвам го навън, изглежда, че показва горе-долу вярно –
осем бленда на една шейсета от секундата. За това време на деня, при лента
сто АСА, сякаш е достатъчно точен. Затворът звучи както трябва да звучи – с
онова едва доловимо металическо звънване. Ръчният фокус не е много лек, но
все пак – достатъчно добър. Колко? Сто и петнайсет долара. Не се пазаря.
Собственикът чевръсто прибира новите банкноти, преди да съм размислил.
Питам къде е най-близкият фотомагазин, той излиза навън да ми покаже кой
път да хвана и след колко пресечки да завия надясно. Намирам го лесно.
Купувам няколко цветни „Фуджи“ и двайсетина черно-бели „Илфорд“ и
„Кодак“ с изтекъл срок на годност на абсурдно ниски цени – срокът на
годност, отдавна съм разбрал, е относително нещо. Питам дали имат
химикали за проявяване. Продавачът се изсмива – кой се занимава с
проявяване в днешно време! Всичко живо снима дигитално. Защо не си взема
някое дигитално апаратче, ей тези тук например са с намаление…
Не, благодаря.

***

След неуспеха ми да намеря каквото и да било като фотограф решавам да

търся работа във фотолаборатория. Една от най-известните на Западния
бряг професионална черно-бяла лаборатория е „The Black and White“. Отидох
в един горещ следобед с портфолиото си в ръка. Собственикът на това
място, от петдесет години насам, е Боб Евънс, личен приятел на леген-
дарния баналник Ансел Адамс. Звънчето над главата ми иззвънява с моето
влизане. Боб се появява. Сива брада се спуска над гумираната му престилка, в
ръцете си носи голям дигитален принт на заснежена планина.
Какво ще обичам?
Търся работа – казвам и понечвам да извадя портфолиото си, за да му
покажа как работя – всичко в тази папка е минало през ръцете ми: снимане,
проявяване на негативи, принтиране в лаборатория…
Попълни си апликация за работа, аз ще я погледна и ще ти се обадя.
Бихте ли ми погледнали портфолиото – смирено казвам.
Попълни си първо апликацията и ние ще ти се обадим, ако нещо…
Боб внимателно изправя заснежената планина до стената и дори не ме
поглежда.
Бихте ли… – Отварям портфолиото си и го слагам пред него. Само едно
трепване на очните ябълки и ще види шедьоврите ми. Той обаче не отделя

67
очилатия си поглед от тъпата планина, бръчка нос, присвива очи и сочи към
купчина формуляри.
Ей това там са апликациите. Пиши четливо!
Гледам го известно време в упор. Дали да не го сграбча за брадата и да не
измета пода с дъртия му гъз? Телефонът звънва, той вдига слушалката.
Затварям портфолиото с плясък и затръшвам вратата след себе си.
Камбанката дрънчи, докато пресичам напечения паркинг.

***

От магазина излизам с онова чувство за добре започната работа. От такива

чувства сега имам най-вече нужда. На път към колата установявам, че за пръв
път от седмица и половина насам не съм скърбил по Стела в продължение на
почти час. Идва ми да изкрещя. Зареждам цветна лента с двадесет и четири
пози и я изснимам набързо, избирайки различни светлинни ситуации,
доколкото това е възможно на един паркинг в Сан Бернардино. Вадя я и
влизам в най-близкия „Save On“, където има фотоцентър. Става въпрос за
голяма автоматична машина, на която всяка касиерка оперира, когато не е
заета с клиенти, така че не очаквам чудеса. Оставям лентата на дебелата лелка
с пепитена престилка и се шляя из магазина, докато изчакам за резултата. Не
след дълго вече разглеждам още топлите снимки. Чудесни резултати!
Усмихвам се, скачам в колата, потупвам новия си приятел, намествам го на
седалката до себе си и потеглям срещу слънцето.

***

На петдесетина мили източно от Лос Анджелиз навлизам в пустинна

Калифорния и в хард рок станцията ми започва да се промъква назидателният
глас на евангелистки проповедник от вълните на местното християнско радио.
За известно време карам между честоти „Ю ту“ в едното ухо, религия в
другото, по средата – Стела. Настъпвам по-силно педала на газта. Забелязвам,
че бензинът ми намалява. Трябва по някое време да заредя, отбелязвам и
намествам седалката, за да се облегна по-удобно. Няма много автомобили по
пътя и хвърча с над деветдесет мили в час. После се сещам какво се търкаля в
багажника ми и понамалявам – наистина е време да започна да се съобразявам
с товара си. Греха… ждждждждж – бзззбзздджджджд… греховете ни… дздз-
дздздздззззз… Христос умря на кръста за греховете ни и… ббзбзбзбз-
бзбзбзбзббзззззззззззз… да се покаем сега за греховете си и… фффффф
ззззззфзфзфффзфзфзфзфзфз… „Who’s gonna ride your wild horseeeees“… сз-с-
68
з-с-з-с-з-с-з-с-з-с-з-с-з-с-з-с-з-с-зззззз… как да влезем в Царството небесно…
шшшшшшшшш… сссззззззз…

***

– … ззззнам какво трябва да направим

– казвай
… спри замалко да снимаш обаче и ми направи масаж на дупето
– с удоволствие. какво, казваш, трябва да направим?
– трябва да покорим света!
– кога?
– веднага
– аз и ти?
– ти и аз
– защо?
– защо какво?
– да го покоряваме – света
– за… кеф
– кеф е да ти масажирам дупето
– кеф е
– защо тогава да покорявам свят, в който няма такова сладко дупе като
твоето?
– няма да покоряваш цял свят заради едно дупе, глупчо
– защо да го покорявам тогава?
– защото трябва
–…
– ах ти, кучеокий…
– шшшшшшш…

***

… шшшшшш – з-г-з-г-з-г-з-г-з-ф-з-ф-з-ф-ззззззз… „…’s gonna ride your wild

horseeeees, who’s gonna drown in your“… джжжжжжжжжжжжжжжжжж жжж-
жжжжжж… защото сме родени в грях… „hey-hey – sha-la-la, hey hey, sha-la-
la“… Последните акорди музика изстисквам, преди да подмина табелата на
Сън Сити (население 56 327 души), и съм вече изцяло в честотите на пастора.
Той завършва беседата си за тази сутрин с притчата за господаря, който,
тръгвайки на пътешествие, извиква слугите си и им поверява своя имот. На
един дава пет таланта (тук пасторът спира, за да обясни на слушателите, че
69
талант е някакъв вид парична единица, по сегашните стандарти може би десет
хиляди долара), на друг дава два таланта, а на трети – един. Първият се
впуснал в някакъв бизнес и спечелил още пет. Вторият също направил там
нещо и спечелил още два таланта. Третият отишъл и закопал таланта си в
земята. Когато господарят се връща след време и поисква талантите, първият
му връща десет, вторият – четири, а третият казва, виж сега, аз те знам, че си
жесток човек, жънеш, дето не си сял, и събираш, дето не си пръскал. Затова
предпочетох да не рискувам – страх ме беше да не те разгневя – и скрих
таланта си в земята. Ето ти го сега обратно. Господарят казва – ти глупав
слуга – знаеш, че жъна, дето не съм сял, събирам, дето не съм пръскал и т.н,
не можа ли, като не искаш да правиш нищо с таланта си, поне да го
инвестираш в някоя банка, а аз като дойда, щях да си го взема с лихвите.
Слугата вдига рамене, не знае какво да каже. Сега вземете от него таланта и го
дайте на онзи, дето има десет. Който има, ще му се даде още, а който няма, ще
му се отнеме и това, което има! И хвърлете негодния слуга във външната
тъмнина – там ще бъде плач и скърцане със зъби. Който има уши да слуша,
нека слуша!
Пасторът набързо тълкува притчата и приключва като напомня, че чака да
ни види всички утре сутрин в църквата. Който е на работа, може да си купи
утрешната служба на аудиокасети за двайсет и девет долара и деветдесет и
девет цента или на компактдиск за трийсет и девет и деветдесет и девет. Бог
да ни благослови! Започват реклами. Спирам радиото.
На половин час път от всеки по-цивилизован и космополитен град в тази
държава, малко по-настрана от небостъргачите, дебне една друга Америка, в
която още бродят призраци на пилигрими. В нея има повече църкви на глава
от населението, отколкото където и да е по света. „Wal-Mart“ и религия и
„Monday Football Night“ 13 и „Wander bread“ 14 и лоли-поп 15 и хамбургери и
милк шейк – все още русолява, такава, Америка…

***

След месец-два обикаляне и неуспешни опити свалих гарда си съвсем и

намерих работа в едно фотомагазинче – „МАХ-ФОТО“, след като излъгах,
че нямам нужното образование и опит, но схващам много бързо.

13
Популярно спортно предаване (англ.). – Б.а.
14
Популярна марка бял, евтин хляб. – Б.а.
15
Близалка (англ.). – Б.а.
70
 Собственикът бе дребен кореец с лукави очи и жена, с която непрестанно
се караха. Кореецът се казваше Уилям, а жена му – не помня как. Плащаше
само десет долара на час, но бе по-добре от нищо, а и работата не бе кой
знае колко много. След първоначалния двуседмичен тренинг той започна да
ме оставя да работя сам. Най-унизителното в това начинание бе, че
трябваше да се справям с отношението на Уилям към моята работа.
Снимките, които принтирах за клиентите, той инспектираше внимателно и
обсипваше със забележки и мърморене. Или ги намираше за много тъмни, или
с повече жълто или синьо, или контрастът им не бе в ред, или пък нещо
друго. С течение на времето разбрах, че критицизмът му нямаше нищо общо
с мен и моето принтиране, а бе по-скоро емоционален гръмоотвод в
отношенията между него и проклетата му жена. Тя ходеше всеки ден на
козметик и фризьор, от слънцето се пазеше с чадър и на обяд винаги ядеше
храна с много лук, от който дъхът ѝ ставаше непоносим.
Хората, които идваха във фотото да оставят филми за проявяване, ме
харесваха, хвалеха работата ми на Уилям, идваха за още снимки и
увеличения. Тъй като работех много бързо, те оставяха лентите си, пазару-
ваха нещо в съседните магазини, после се връщаха, плащаха и доволни си
тръгваха, за да дойдат пак след поредния изсниман филм. Кореецът Уилям
постепенно пренастрои виждането си в унисон с моето, мърморенето му
ставаше все по-тихо и не така дразнещо. Жена му започна да ми купува
сандвичи всеки ден за обяд и да ми бута допълнително пари в края на
седмицата.
Стела също намери някаква ниско платена работа в една частна школа по
рисуване, но продължаваше да търси преподавателско място в колеж. В
тези първи трудни месеци в Калифорния – помня – рисуваше леки, малки
акварели, оставяше ги на терасата да съхнат, топлият ветрец ги
подухваше, понякога се обръщаха, трептяха. Харесвах тези ефирни създания,
събирах ги, някои от тях рамкирах и провесвах у дома.
Нещата взеха някак да се закрепят, докато един ден при мен дойде
усложнението. То се появи от негативите на един усмихнат риж господин с
мустаци и космати ръце, в които стиска тежка автоматична пушка, а с
ботуша си е стъпил върху главата на мъртъв африкански слон. Няколко
черни човеци с пушки също гледат усмихнато в камерата. Принтирах
невярващо няколко кадъра, докато се уверя, че слонът е истински и снимките
са автентични. Отвратен скочих и показах варварщината на Уилям, който
преглеждаше пощата за деня. Кореецът присви очички, хвърли укорителен
поглед над очилата си и със сметката за тока в ръка посочи да се връщам на
машината и да продължа работа.
71
 – Уилям – казвам, – това тук е африкански слон. Това не е ли защитен вид?
– Не знам – отвръща Уилям и продължава да разглежда брошурките от
пощата си.
– Уилям – упорствам, – трябва да се обадим на властите. Това е защитен
вид.
– Готови ли са снимките от абитуриентския бал?
– Уилям, слушай, това е бракониерство. И е гадно. Да убиваш животно и
да се снимаш с труп, в случая – труп от „червената книга“…
– Не си занимавай главата с глупости. Какво стана с абитур…
– Този човек е чудовище, Уилям!
Кореецът потиска реакцията си и казва – този човек се нарича господин
Ричард О’Райли, живее в Ранчо „Санта Фе“ и се занимава със строител-
ство на търговски центрове като този тук – следва широк жест с ръка.
– От петнайсет години насам господин О’Райли проявява снимките от
всяко свое сафари само при мен, носи ми стотици филми. Какво искаш да
направя?
– Ти прави каквото искаш, Уилям – отсичам, – но аз не мога да седя тук и
да правя цветови корекции на негативите на един масов убиец!
– Кой ти каза, че е масов убиец – започва да хитрува кореецът.
– Не виждаш ли, че позира с убити животни!
– Е и? – кореецът се навежда към мен. – Е и? Кой ти каза, че ги е убивал
той?
– Уилям – ядосвам се, – знаеш много добре, че той ги е убивал, иначе защо
ще се снима с тях!
– Може и така да е, но как ще докажеш, че ги е убивал лично той? А?
Какво ще направиш – ще го съдиш!? Кой си ти!? А?! Мислиш ли, че
адвокатът му няма да те направи на пух и прах, задето си решил да
разваляш уикенда на един почтен американски гражданин, заради това, че се
е снимал до умрял слон! И вземи да смениш химикалите на проявителя, преди
машината да се задръсти пак.
– Смених ги миналия вторник!
– Смени ги пак!
Преглъщам обидата си, сядам на машината за принтиране, избирам един
от негативите на господин О’Райли с трупа на слона и в графата
„количество“ слагам цифрата хиляда, в „размер“ – осем на десет инча,
натискам бутона „START“.
Ставам и започвам прилежно да оправям работното си място. Уилям
спира да се занимава с пощата и ме наблюдава известно време. В
магазинчето влизат група ученици и започват да разглеждат малките
72
дигитални камери на витрината. Очаква се да ги попитам с какво да им
помогна, но аз не го правя. Кореецът ми хвърля убийствен поглед, изправя се
чевръсто и се насочва към тях, насилвайки усмивка. Аз продължавам
безмълвно и бавно да почиствам около себе си. Уилям е раздвоен между
групата деца и мен. Прибирам своите си неща, обличам якето, вдигам
преградата и минавам от другата страна на щанда.
Лицето на корееца се изопва – хей, хей… къде отиваш?
Не му отговарям.
Хей, върни се да си свършиш работата!
Дори не го поглеждам.
Хей! Хей, чакай!
Децата, надушили конфликтна ситуация, гледат ту мен, ту него.
Изчаквам да видя как от принтмашината започват да се появяват първи-
те увеличени снимки на господин О’Райли, настъпил голямото мъртво
животно. Излизам, вдигам качулката на якето и тикам ръце в джобовете.
Облачно е и захладнява.

***

Слънцето е вече високо. Пускам климатика и се замислям за тревата в

багажника. Това е със сигурност най-абсурдното от всички начинания в
живота ми. Не знам дори как да свия джойнт, а сега съм тръгнал да продавам
килограми! Не зная как да я съхранявам дори. Знам, че е по-скъпа, ако е
влажна и прясна. Сещам се, веднъж преди години някой бе донесъл трева и в
пакетчето имаше нарязани лимонови кори, защото поддържали тревата
влажна. В тази горещина сега сигурно и аз трябва да направя нещо такова.
Лампичката за бензина ми свети червено поне от двайсетина мили.
Вземам следващия изход за Памона.

***

– какви са тези перушини?

– крила
– трябва ли да ме снимаш с тях?
– да
– Зак, виждала съм един милион снимки на голи жени с крила
– аз също. обърни се, моля те, да видя къде да ти ги закрепя
– уф, тежки са
– не мрънкай
73
 – ами…
– Стела, моля те…
– ужасен си

***

Памона е малко градче на около десетина мили от магистралата. Докато

стигна до него, минавам през селскостопански дворове с трактори и
комбайни, олющени сгради с ламаринени покриви, отворени да се
проветряват пилчарници, пасящи крави, коне и високи евкалиптови дървета.
На първия светофар, който мига в червено, спирам, за да направя път на един
възрастен мъж с каубойска шапка, който води след себе си три лами, вързани
за дългите шии с въжета. Те плавно преминават по пешеходната пътека. Най-
последната се спира, обръща глава към мен и ме поглежда в очите. Посягам
към фотоапарата си, но Каубойската шапка дръпва животното, то премигва
тежко и лениво продължава пътя си. В този момент разбирам, че отсега
нататък „Никон“-ът ще е винаги зареден и на една ръка разстояние.
Лами… Бил съм сигурно седем-осем годишен. В града ни гостуваше както
всяка година цирк „Буш“. С майка ми сме застанали пред плаката на цирка,
който гласи, че щяло да има „тигри, лъвове и лами“. Не ме интересуваха кой
знае колко тигрите и лъвовете, бях ги виждал да скачат през горящи обръчи.
Въображението ми бе възбудено от думата „лами“. В моето детско съзнание
това бяха ламите от илюстрираните приказки, които четях неуморно. Лами – с
ударението на И. Мама купи билети и зачаках представлението. Какво бе
разочарованието ми обаче, когато вместо многоглави лами, дишащи пламъци,
на манежа задърпаха с каишки няколко дръгливи създания, подобни на овце, с
дълги шии и тъжни очи.

***

Парите ни свършиха. Стела намери още една работа в занималня за

бавноразвиващи се деца. Аз продължавах всяка сутрин да гладя и обличам
нова риза и излизах да обикалям рекламни агенции, студия и фотолабо-
ратории – все по-малко успешно. Започнах да продавам един по един
обективите си.
Няколко неделни вестника с обяви за работа по-късно, след като погледът
ми неизбежно попадаше на ФАРМАЦЕВТИКА, намерих работа в сватбарско
фотостудио „Соломон“. Собственичката бе тристакилограмова еврейка с
перука и ужасяващите черти на карикатура от Анри Кулев. Нае ме веднага
74
и започна да ме обучава в нейния метод за снимане на сватби. Налагаше се
да гледам часове с образователните ѝ видеокасети, да запаметя определения
брой пози, да снимам, както повеляваше нейният наръчник. Идеята на Карла
Соломон бе да изгради империя за снимане на сватби, да създаде стандарт
за снимане на булки и зетьове, които, независимо от обстоятелствата,
трябваше да изглеждат по един и същ начин. За целта Мадам Соломон бе
наела много фотографи като мен, които трябваше да снимат с еднакви
фотоапарати, настроени еднакво, с еднакво осветление и еднакви
материали. Целта бе да постигнем максимално еднакви резултати. Мадам
Соломон имаше фотостудия в седем щата, но планът ѝ бе след седем години
да са седем пъти по седем. Което бе едва началото, защото Америка бе
просто един от пазарите за сватбарския ѝ бизнес. Мадам Соломон искаше
да превърне фирмата си в „Макдоналдс“ на сватбената фотография.
Стисках зъби и снимах шест сватби. Резултатите от тях тя прокле и се
закани да не ми плати, защото своеволията ми нямали граници. Нищо от
това, което изисквала като стандарт, не било спазено. Методът ѝ не бил
прилаган последователно в нито една от сватбите. Клиентите ѝ обаче се
влюбиха в снимките си и чудовището не ме уволни. Просто задържа парите
ми, докато съм се „научел да снимам“, както нейния наръчник повеляваше.
Снимах още пет сватби. След последната тя склони все пак да ми напише
чек.
Ден преди да го направи, Карла Соломон получи масивен мозъчен кръво-
излив в ресторанта на хотел „Беладжио“ в Лас Вегас.
Умряла с перука, забита в порция пържени калмари.

***

Магазинът, който ме интересува, е „Овошка“ и се намира на единствената

главна улица. Градчето изглежда изоставено. Паркирам на напечения паркинг
и влизам в магазина. Хладно е. Цените на зеленчуците са смешни в сравнение
с тези в Лос Анджелиз. Купувам десет лимона за един долар. Купувам и галон
минерална вода. Запътвам се към касата и виждам черешите. Едри,
тъмночервени и много! Не съм ял череши от години, а тези изглеждат така,
сякаш току-що са брани от дървото. Опитвам една. Устата ми се изпълва със
сладост, хлад и носталгия по детството. Ето – един плод и си на дървото!
Купувам четири паунда, плащам. Продавачката (около трийсетгодишна, над
сто килограма тегло, нисичка, олющен лак, брачна халка, торбички под очите,
значка с име Мелоди) пита какво ще правя с толкова много лимони. Замислям
се малко, преди да отговоря:
75
 – Лимонада.
– Не сте оттук – опаковайки плодовете, отбелязва тя.
– Не.
– Аха… А от къде сте?
– От далеч.
– Сигурно е хубаво там. – Аз поемам торбичките.
– Така казват. – Тя оправя перхидролен кичур, паднал на челото ѝ, и про-
мърморва, подавайки рестото.
– Сигурно е приятно. – Взимам обратно един долар и трийсет и шест цента
и казвам:
– Приятно е… – Натиквам парите в джоба си и продължавам разговора с по-
бодър тон. – Мелоди, има ли кафене някъде тук в Помона?
– Кафене?
– Кафене… Където сервират кафе… еспресо имам предвид.
– Тук само понички продават. – И лицето ѝ някак се прояснява. Трябваше да
се сетя за поничките, още докато я видя. – Няма експресо тук.
– Няма еспресо, казваш…
– Ъ-ъ.
– А наблизо някъде?
– В Рамона има. На „Мейн стрийт“ и „Седма улица“ има едно кафене, там
правят експресо.
– Рамона?
– Рамона. Едно градче тук…
– Къде е Рамона?
– Продължаваш по „Мейн Стрийт“, докато стане 67 шосе, излизаш от
Памона и на десетина мили по 67-о е Рамона.
– Значи излизам от Памона и карам по 67-о, и стигам до Рамона.
– Точно така.
– Благодаря много, Мелоди!
– Всичко хубаво!
– Всичко хубаво и на тебе, Мелоди! – Понечвам да тръгна, но тя сочи нещо
лицето ми:
– Това… Боли ли ви?
– Моля? – Не разбирам в първия момент какво пита тя.
– Лицето ви… Подутината… От какво е? – съчувствено пита тя.
– А, това ли? – попипвам се под окото аз. – Нищо сериозно. Паднах по едни
стълби. – Добро момиче, добър човек. Не ми се мисли за нея сега. Знам, че
започна ли да мисля за живота ѝ в Памона, за трите ѝ (най-малко) деца, за
мъжа ѝ с белия потник и кутийка „Будвайзер“ пред големия телевизор, за
76
скритата ѝ бутилка водка в гаража, за успокоителните хапчета, които взема от
няколко години… Ето сега… ето, започвам с моята лудост пак. Не ме
интересува Мелоди и нейната мизерия! Не ме интересуват и Памона и
Рамона, и двете наведнъж! Интересува ме едно двойно еспресо. Е, ама не
може така! Ето, че пак се нервирах. Я да се наям сега с червени череши!
Отварям торбичката, слагам я в скута си, пускам прозорците до долу и
подкарвам бавно по централната улица на дезертиралия град. Не просто ям, а
тъпча черешите с шепи в устата си и плюя костички, където ми падне.

***

Пак вестника, пак обявите за работа, пак няколко ФОТО, и отново

страници с „търси се“ в областта ФАРМАЦЕВТИКА. Къде неволно, къде
не – взех да се зачитам. Търсените специалности бяха много, заплащането
бе повече от прилично, изискванията – подходящо образование и няколко
години стаж. След един по-задълбочен прочит на обявите започнах да
забелязвам, че една от специалностите имаше доста по-либерално отно-
шение към дипломите и стажа – ставаше въпрос за длъжността
Инспектор на клинически изследвания или наричана за по-кратко монитор.
Трябваше да купим автомобил. Продадох два от четирите си обектива
„CarlZeiss“, продадох пет „Nikkon“-а и купих „Тойота“, втора ръка.
Започнах да ровя в интернет и да събирам информация за работата на
мониторите, влизах в техните форуми, четях техните публикации,
запознавах се с техния опит и проблемите, с които се срещат.
Научих, че всяка голяма фармацевтична компания инвестира средно около
пет милиарда долара, докато едно ново лекарство стигне от лабора-
торията до пазара. След като поредното хапче за стомашни киселини, да
речем, е предложено от екипа, който го е разработил, то трябва да мине
през серия от успешни пробни опити и едва тогава може да получи одобре-
ние от Министерството на здравеопазването и да бъде изпробвано върху
хора. В следващите пет-шест години се сравняват резултатите на
разработваното лекарство върху доброволно подложили се на лечението
пациенти. На някои от тях се дава истинско лекарство, на други – плацибо,
на трети – и двете.
Мониторите работят за фармацевтичната компания. Мониторите
съблюдават дали процесът на разработване на дадено лекарство върви
според процедурен протокол, развит от фармацевтичната компания и
утвърден от Министерството. Мониторите прекарват половината от
дните си в болници, сверявайки данни, проверявайки дали подписите са на
77
правилните места, дали имената съвпадат. Мониторите имат най-лесната
и най-скучна работа в обявите в графата ФАРМАЦЕВТИКА.
Мониторите са хора, които печелят от петдесет до сто и двайсет хиляди
долара годишно.
Продадох още един „CarlZeiss“ и едно „Nikon“-тяло.
Калифорния поглъщаше всичко, което бях събирал с години – техника,
планове, мечти, идеи.
Калифорния изстудяваше ентусиазма ми, изцеждаше енергията ми и за
броени месеци ме оголваше до отчаяние.
Калифорния, ставаше ми все по-ясно, нямаше нужда от мен и от моите
снимки.
Калифорния имаше нужда от поредното лекарство.

***

Излизам от Памона. Едри перести облаци, синьо небе, сухи дървета,

хълмове в жълто-кафяво и кактуси, обли бели камъни. Тук някъде е Сан
Паскуал – в тази долина се е състояла единствената битка, спечелена от
мексиканци в Мексикано-американската война. Загинали двайсетина души от
двете страни. Какво ли тичане е било из тези камънаци? Сухо са пукали
пушки, кръв е почернявала по камъните, кръжали са лешояди в синьото небе.
Минавам покрай щраусова ферма и влизам в Рамона. Намирам кафето. Казва
се „Пакардс“ и е една барака с тента над тротоара. В малкото помещение
вътре е непоносимо горещо. Има кафемашина. До нея, зад бара, едно момиче
си пили ноктите.
Питам колко струва двойното еспресо.
– Един и петдесет е еспресото. Три долара за две.
– Аз не искам две кафета, а едно двойно.
– Няма значение. Нали трябва да пусна две кафета. Две по един и петдесет е
три долара. – Поемам въздух и опитвам по-спокойно:
– Имаш ли шеф тук?
– Не.
– Искам да говоря с него. – Тя се навежда и безмълвно посочва с пилата си
за нокти уличен телефон на отсрещния тротоар. Аз не помръдвам. Мълча и я
гледам в упор. Дълга пауза. Защо се ебавам сега? Защо не си платя за
еспресото и не се разкарам оттук, колкото може по-бързо? Тук е така. Няма
„Старбъкс“, няма „Пийт’с кафе“. Няма един и петдесет единично, един и
седемдесет и пет двойно, усмихната бърза студентка зад щанда с обеца на
езика, гей мениджър наоколо, безжичен интернет, картини и снимки по
78
стените, кожени небрежняшки мебели, климатик, интелигентна музика,
благоразположени хора, стил… Това остана там долу, в града.
Обръщам се и излизам бавно. Отивам до колата си, протягам се през
отворения прозорец, вадя „Никон“-а и една тетрадка с химикал. Обръщам се и
правя няколко снимки на бараката. Влизам вътре и започвам да снимам
момичето, без да я питам може ли, не може ли… В първия момент тя се
стъписва. После се сеща, че няма да излезе добре, ако се мръщи, и след
няколко кадъра се усмихва така, както мисли, че трябва да се усмихва, ако
иска да се види в списание. Дори опитва да позира. Прозорчето вдясно над
главата ѝ ми осигурява едно почти рембрандовско осветление. Щракам
десетина пъти, поръчвам двойно еспресо. Почти разочарована от бързината
ми, тя пита:
– За вестника ли?
– За кой вестник?
– За нашия.
– Не.
– Три долара.
– Три долара. – Подавам ѝ три долара и петдесет цента. Защо съм такъв
сега!? Защо ѝ оставям бакшиш, след като ме ядоса толкова това тъпо
момиче!? Защото съм добър човек, затова!
– Петдесет цента само!? – възкликва разочаровано тя, подавайки ми чаша
кафе. – Петдесет цента за снимките? Трябва да си по-щедър, мой човек… –
Мамка ти неблагодарна! Погледни се какво чучело си! Хвърлям ѝ
унищожителен поглед, мятам апарата на рамо и без да пророня дума, излизам
с кафето навън. Чашата ми е мръсна по ръбовете, а кафето изглежда тънко и
кисело, преди да съм го опитал! Избирам една от четирите пластмасови маси,
които са на тротоара, и сядам. Масата се разклаща и половината кафе отива в
чинийката. Чудесно! И без това ще е гадно! Надигам, каквото е останало в
чашата. Не бях прав, че е гадно.
ОТВРАТИТЕЛНО Е!
Какво ли съм и очаквал от единствената кафемашина за Рамона и Памона и
кой знае за още колко села из тоя край?
Какво ли съм очаквал от провинциална Америка!?
Какво ли съм очаквал въобще от този живот!
Оглеждам се. Над масите висят три сини пластмасови саксии с изкуствено
мушкато. Полюшват се от ветрец, дошъл кой знае откъде. Навън е адски пек и
въздухът е неподвижен над дългата пуста улица, но тук, под сянката, подухва
вятър. Странно. Под тентата са закачени избелели и оплюти от мухи
знаменца: датско, канадско, италианско, японско, австралийско, френско, още
79
едно италианско и още едно, което не познавам – хоризонтално разположени
отгоре червено, по средата жълто, отдолу червено и герб, който не мога да
различа. От другата страна на улицата е бензиностанция в ремонт, временно
заградена с оранжеви пластмасови мрежи. Срещу нея има мотел с голям
светещ пуяк над вратата. Казва се „Мотел Пуяк“. Под пуяка пише „Всеки
петък и събота – танци“. Значи все пак тук хората танцуват. По-нататък
виждам надписа „Ла Кочина“ – мексиканска храна. До нея има аптека, в която
се продават още какви ли не неща, а по диагонал отсреща има големичък
ресторант „Стария телефон“.
Навеждам се над тетрадката си от сто листа и започвам да пиша, каквото ми
мине през ума.

***

Имах нужда от диплома. Избрах да съм завършил Невробиология в

Софийския университет. Вероятността някой от тези, които биха ме
интервюирали, да е учил Невробиология бе нищожна, което щеше да ме
направи по-малко уязвим във въпросите около специалността ми. Оказах се
прав. Макар да бях сигурен, че никой няма да ми иска оригинала на
дипломата, все пак инвестирах два часа във Photoshop, за да изпипам един
фалшификат от старата си българска диплома. Стана доста прилична.
Черно-белите фотокопия изглеждаха повече от автентични. От интернет
преписах една трудова история на някакъв унгарец, започнах да изковавам
резюмето си на Монитор. Измислих българска фармацевтична компания с
име „АЛФА ФАРМА“, в която уж съм бил работил няколко години. Направих
уебсайт на компанията със снимки, които префасонирах от обекти в Ню
Джърси. Измислих цял отдел Research and Development, който се занимаваше
с клинични изследвания. Завеждаше го снимката на един кретен, който взех
от Google-images и кръстих Д-р Иван Драганов. За моята снимка се наложи
да ходя до специален магазин за Халоуин костюми на „Клермонт стрийт“ и
да купя докторска престилка за 19.99$, с която се снимах, а после върнах.
В графата „Референции“ вписах няколко телефонни номера в България, на
които бях сигурен, че никой няма да звъни заради голямата часова разлика.
За да подсигуря американските референции, се наложи да отворя три
мобилни телефонни линии с кодове от различни градове, купих три апарата
„Моторола“. Който и да ми се обадеше на тях, би могъл да ги има само от
апликациите ми за работа, така че бях готов да давам референции за самия
себе си.

80
 Първото интервю бе около Коледа. Седмицата преди него прекарвах дните
си в библиотеката, изчитайки всичко, което мога, за човешкия организъм
(все пак бях завършил Невробиология). Учех медицинска терминология.
Нощите заспивах пред компютъра, за да науча колкото мога повече за
работата на Мониторите.
Интервюто трая три часа. От него излязох изпотен и треперещ.
Отдъхнах си едва когато ми се обадиха на следващия ден, че са предпочели
друг кандидат. Второто и третото интервю бяха по-кратки, но все така
неуспешни. На четвъртото едва не се разпаднах от нерви, заради
кръстосания разпит, който ми организираха един германец от „Кайзер
Перманенте“ и една невидима жена с индийски акцент, чийто пропит от
недоверие глас звучеше от усилен „конференс кол“.
Всяко интервю след това бе песен.
Месец по-късно имах предложения за по-нататъшни интервюта от
няколко компании. След отлично представяне на две от тях ми предложиха
работа и на двете. Поисках абсурдно голяма цифра от едната – „ИКОН“
(искрено се надявах да ми откажат) и една по-малка от другата (за да мога
да им откажа аз). И двете се съгласиха на условията ми.
Приех офертата на „ИКОН“. Офисите на компанията бяха в Сан Диего,
трябваше да се преместим там. Градът е на самата граница с Мексико и
само на час и нещо с кола от Лос Анджелиз. Стела и аз го харесвахме,
напомняше ни Варна по някакъв начин.
Взехме двустаен апартамент в северната му част, пренесохме багажа
през уикенда. В понеделник бях на работа. Отидох в „Личен състав“,
попълних необходимите документи. Трътлестата секретарка ме нагласи
пред дигитален фотоапарат, казах „чийз“ и машината изплю пластмасова
карта с магнитна лента. На картата видях името си до моя черно-бяла
снимка като в онези некролози по българските автобусни спирки.
Разбрах защо са бързали да ме назначат толкова спешно – бяха в отчаяна
нужда от монитори за току-що започната разработка на нова генерация
лекарство против клинична депресия. Милиарди долари и години труд бяха
инвестирани, а вече имаше сведения, че конкурентен производител е на път
да пусне на пазара своята версия на същото хапче.
Трябваше да се бърза. Прикачиха ме към екипа на нисък плешив човечец с
мустачки, с физиономията на инспектор Дюдю от „Розовата пантера“.
Казваше се Скот, началникът Скот.

***

81
 – ти
– не, ти
– ти го правиш по-хубаво
– сега съм зает да снимам
– а аз – да ти позирам
– добре тогава, когато свършим, аз ще направя кафе, ти ще оправиш
леглото
– но първо ще измиеш чиниите, мивката е пълна. не ми се тракаше
снощи, след като заминаха гостите
– вярно, че снощи имахме гости. бях забравил
– защото се напи
– не съм се бил напивал!
– напи се
– не съм
– кой заспа на пода?
– не спях. слушах какво си говорите
– какво си говорехме?
– говорихте за-а-а… за изкуство
– ти хъркаше
– за да съм убедителен
– затова ли и пръдна?
– кой! аз да пръдна?!
– ти
– аз?!
– пър-р-р-р-р… и се понамести, и примлясна с уста, мляс-мляс, сякаш си
изял една торта. пърр-р-р!
– пръднах ли наистина?
– силно
– ужас! какво ще… как ще погледна вече хората в очите!?
– хайде сега да направиш кафе, а после, като свършим снимките, ще
измиеш чиниите
– … да взема да пръдна
– ще изхвърлиш и боклука и ще ме извикаш чак когато си готов
– ц-ц-ц… да ме оставиш да пърдя пред хората…
– много беше готино снощи
– наистина беше готино
– ти беше много смешен.
– много?
82
 – хората се заливаха от смях
– и на какво толкова се смяха?
– на разказите ти
– е, моите глупости край нямат
– а когато скочи да танцуваш със закачалката…
– това вече май съвсем не го помня
– умряхме да се смеем
– ц-ц-ц… да ме оставиш да заспя на пода
– дори като спиш си смешен
– ама, разбира се! особено ако се случи да пръдна
– пъррррр…
– стига де.
– пърррррррррр…
– каква излагация!
– е, човешко е
– твърде човешко
– мммм… мили… и такъв те обичам
– пръдлив?
– майтапех се. не си пърдял
– уф, наистина ли?
– наистина
– слава богу!
– нали пак ще направиш кафе и ще измиеш чиниите, и ще изхвърлиш
боклука?
– хитрушо-о-о-о… чакай. задръж така. точно така, полуобърната
– … знаеш ли… ако един ден спреш да ме разсмиваш, ще те напусна
– и ще търсиш някой друг смешник?
– не. просто ще те напусна

***

Не знам колко дълго съм прекарал на пластмасовата масичка на „Пакардс“,

но от унеса ме изважда силен гърмеж на ауспух. На два метра пред мен спира
най-шумният и излъскан евтин мотоциклет, който съм виждал. От него бавно
слиза висок слаб тип, целият облечен в черна кожа, подпира степенката на
бордюра. На главата си е нахлупил военна каска с пречупен кръст, препасан е
с едър синджир, вместо с колан, обут е с високи кожени ботуши. В десния
стърчи дръжката на нож. Очите на този ездач са скрити зад огледални лилаво-
червени очила, в които се оглежда цялата главна улица. Когато все пак
83
човекът сваля нещата от главата си, виждам, че едва ли е на повече от девет-
найсет години. Има брада „катинар“ и бавна походка, с която ме подминава
надменно, преди да влезе в бараката…
От аптеката отсреща излизат две момичета и се запътват към кафенето.
Сядат на най-далечната от мен маса. Едното е русо и хубаво – с вързана на
опашка коса, изрязани джинси, червено потниче с гол пъп, сини джапанки, а
другото – дебело. Хубавото смуче шейк в пластмасова голяма чаша със
сламка. Сяда, вдига краката си на масата, клатейки се на стола, като от време
на време поглежда към мен, смучейки от сламката си. Дебелото чете на глас
от някакво модно списание. От бараката отново излиза черният рокер с кока-
кола в ръка и бавно се приближава към мотора си. Забелязвам сега, че в
другия ботуш също има нож. Дебелото момиче вдига жълто-зелените си
огледални очила от списанието и поглежда рокера. Не виждам неговата
реакция, защото той е вече пред мотора си, с гръб към мен. Стои прав до него
и си посръбва от кока-колата. В средата на напеченото кръстовище, отнякъде
се появява друг младеж. Той бавно пресича улицата и сяда през една маса от
момичетата. Косата му е светла, сресана на път по средата, а по лицето си има
червени, разчоплени пъпки. Носи фланелка с „Айрън Мейдън“, маскировъчни
къси панталони и бели маратонки. Придърпва стол, сяда на самостоятелна
масичка и наблюдава съсредоточено кръстовището, без да поръчва нищо.
За един дълъг момент всички тези фигури са неподвижни и безмълвни. Не
съм сигурен колко продължава това, но изведнъж изпитвам чувството, че съм
в нечий лош сън. Избирам да го напусна, ставам и влизам в колата си. От нея
успявам да направя няколко снимки на все още неподвижните фигури и
потеглям обратно към магистралата, която ще ме отведе далеч от тук.

***

Моят тренинг със Скот продължи една седмица. Повечето неща на

теория знаех, а там, където теорията се разминаваше с практиката, вдигах
рамене и казвах, че ние в „АЛФА ФАРМА“ сме го правили по друг начин.
Питах Скот как иска дадена задача да бъде свършена и той с готовност
обясняваше. Скот обичаше да бъде питан. След тренинга започнах да
помагам в офиса на един старши-монитор, чиято жена наскоро бе починала,
а той имаше киселини. Мълчеше през цялото време и пиеше хапчета. От него
научих много. После ми връчиха лаптоп с няколко вградени програми и ме
прикрепиха към Майк. С него си допаднахме от пръв поглед. С Майк можеше
да се говори, имаше чувство за хумор и нетърпимост към Скот. От Майк
научих всичко, което ми трябваше, за да започна да инспектирам сам.
84
Връчиха ми списък на болниците, които участваха в разработката на
лекарството, имах телефонните номера на лекарите, които получаваха
тлъсти чекове, за да работят с нас. Това, което се очакваше от мен да
правя, бе да проверявам документацията на лечението, след като се срещна
с персонала. Перманентно заетите лекари изпращаха своите асистенти,
които бяха заети повече от лекарите, затова след едно бързо ръкостискане
тръсваха пред мен дебела папка с формулярите, подписани от доброволците,
участващи в експериментите с лекарството, и изчезваха. Аз се усамотявах в
някой кабинет и сравнявах данните – дали пациентите са попълнили
правилно въпросника, дали симптомите им отговарят, дали са на указаната
възраст, дали са спазвани графиците и предписанията за даване на
лекарството, дали е имало усложнения след това. Всичко, което трябваше
да правя, бе да сравнявам данни. Данни, данни, данни… безкрайна върволица
от данни.

***

На идване от Памона бях забелязал нещо интересно, при което решавам да

поспра сега. На една от напречните улици, преди последния знак за излизане
от Рамона, има живописна редица. Може би петдесетина пощенски кутии,
прикрепени върху колове, са забучени в пълни с пясък тенекиени и
пластмасови контейнери от боя, храна за котки, перилни препарати, тор и
какво ли не. Някои от пощенските кутии са ръждясали, други – съвсем нови,
трети – пребоядисани, четвърти – продупчени или изкривени, но всяка една –
различна от съседната. Там, където уличката се свързва с „Мейн стрийт“, се
образува едно обширно празно място с голяма кална локва. Името на улицата
с пощенските кутии е „Надежда“. Правя набързо няколко снимки в общ план
на кръстопътя. После приближавам кутиите и ги снимам хоризонтално и
вертикално, включвайки и табелата с името на улицата. Сега вече приклякам,
внимателно композирам кутиите. Прицелвам се в една с поизбеляло от
слънцето американско знаменце (семейство Милър), която е в съседство с
тази на семейство Хансен (оранжев хипи знак), отварям блендата, за да оставя
фокуса плитък, натискам затвора. Сега – пак същото, но затварям две бленди
и включвам локвата, в която се отразява „Надежда“. Един, два, три кадъра.
Чудесно! И точно когато мисля, че съм готов, зад себе си чувам шум от
автомобил. В кадъра влиза бял, изпръскан с кал, пикап и рязко спира с облак
прахоляк пред пощенските кутии. От кабината се подава бяла каубойска
шапка и ръка с навити до лактите ръкави, която посяга за пощата. Случаят ми
показва колко много всъщност е липсвало в моя кадър! Снимам ръката, която
85
посяга и отваря една кутия, овързана с медицински бинт като войнишка глава.
Снимам ръката, която взема дебелия куп поща. Ето това е! Калната каросерия,
облакът прах, червените стопове, каубойска шапка, американско знаме, улица
„Надежда“, пощенските кутии, кръстопътят, ръката с пликовете, която събира
всичко това в едно. Приклякам още малко за по-нисък ъгъл и тогава шапката
се подава от кабината, извръща се назад към мен и неодобрително спира
поглед на моята особа. Оп-па. Разбирам. Не ми е мястото тук с фотоапарат,
клекнал до локвата. Навеждам се и започвам да се преструвам, че си
завързвам обувките. Гениално! Шапката се прибира, само лакътя остава да
стърчи. Пикапът се отдалечава.
И тогава, както съм клекнал, усещам внезапната остра болка в корема.
Оуууу, боли! Какво става?! Нещо силно ме пронизва ниско долу в стомаха.
Пикапът завива в първата пресечка. Оууууу, оу! Някъде долу във
вътрешностите ми сякаш се размърдва кълбо змии. Оуууу, болка, болка,
болка! Боли! Оле! Оуууу! Боли! И изведнъж се сещам! Черешите! Мамка им
мръсна! Мамка им немита! Мамка им мръсна и немита, и пръскана с какво ли
не! Знаех си аз, че нещо няма да е наред, знаех си! Знаех си! Изял съм кило и
половина немити череши и съм пил гадно кафе – какво хубаво може да излезе
от това?! Черешата не се купува, глупак с глупак! Черешата е любов! Или я
отглеждаш, или я крадеш! Ако си закъсал много, ще похарчиш някой долар,
за да си припомниш вкуса и – а НЕ ДА СЕ ТЪПЧЕШ КАТО СВИНЯ!
Вече съм в колата, когато чувствам напъна отзад. Зная какво следва…
Настъпвам газта! По-бързо да стигна до някакво закрито място. Помона е на
шест-седем минути път, но в сегашното критично състояние не съм сигурен
това близо ли е, или далеч. Оуууу! Много далеч, мисля. Оууууууууу! Отляво
и отдясно са само ожънати ниви, напечена от слънцето угар, телени огради,
никакъв подслон. Няма дълбоки канавки покрай шосето, няма и помен от
хълмче, докъдето ми стига окото няма дърво или храстче, няма къде да си
скриеш гъза! Ожъната селска Калифорнийо, имаш ли представа какво бушува
в червата ми?! Всичко се движи там, пулсира и се гърчи. Раждам ли?!
Ето я табелата за Помона – пет мили. Невъзможно е да издържа, просто
невъзможно. Започвам да се извивам на седалката като ганглий. Оуууу,
непоносимо става. Засилвам скоростта. Намалям! Все пак не съм сега за
спиране. Още малко. Ох… още малко така. Оууууу, ужас! Оууууууу-
умираааам! Ето съвсем близо съм. Ето – Помона! Спасение има ли?! Ето
безлюдната главна оооуууууулицааааааааако мога да издържа още миг-два-
триииии истина казвам, ще се спася! Не, няма да издържа, не-не-не-не-о-пи-
су-е-мо еееее! Не издържам. Отпускам за частица от секундата блендата
отзад, за да освободя поне част от напрежението, но усещам, че заедно с
86
изпуснатия газ се процежда тънка струя течност. Не! Не! Стоп! Слава богу,
успях да затворя клапата, преди да съм потънал в лайна. Виждам надпис
„TEXACO“. Със свирене на гуми завивам в бензиностанцията и забивам
спирачки пред колонките. Изскачам от колата и тичам вътре. Зад щанда е
дълъг млад човек с гащиризон. Едва успявам да стигна до него.
– Ключ за тоалетната. – Той мълчаливо посочва нещо. Надпис „Тоалет –
само за клиенти“. Аз повишавам тона си:
– Аз съм клиент.
– Не си.
– Какво съм?
– Не знам.
– Клиент съм! Колата ми е отпред, не виждаш ли?
– Е, какво ще желаете?
– Желая ключа за тоалетната, колкото може по-бързо, че ще направя някоя
пакост тук.
– Не мога, сър, само за клиенти е.
– Ето… – бъркам из джобовете за пари – усилие, което натиска стомаха ми
и ми коства допълнителни болки. – Ето… двайсет долара… за бензин…
– От кой искаш?
– Деветдесет и шест.
– На коя колонка?
– На първа.
– Съжалявам, сър, първа колонка не работи…
– На която искаш тогава, идиот. – Изтръгвам от ръката му мазна халка с
ключа за рая с надпис „WC“! Мисля, че първият гейзер сериозно зацапва
полусмъкнатите ми дънки. Вторият товар се изсипва навсякъде по и около
чинията, която приближавам. Третата вълна плисва там, където е трябвало да
се разбият първите две.
Замижал, изживявам най-интензивните моменти на пречистване, които съм
имал от години насам. Тази палитра от болка, облекчение, удоволствие,
внезапно изцерение ме кара да вярвам в прераждането.
После изгубвам представа за време. Дълго съм там, заслушан в звуците,
които клокочат изпод мен. По някое време разбирам, че всичко е свършило.
Не смея да отворя очи и да се огледам задълго. Когато все пак го правя,
разбирам, че е имало защо. Всичко около мен, с изключение на тавана, е
засегнато. Под, стени – в по-големи или по-малки пръски и капки в оттенъци
на кафяво-зеленикаво, тук-там с червени люспени точици и някъде с костил-
ки!
Затварям очи. Под клепачите ми – огнени кръгове и златисти петна.
87
 Отварям очи. От кръста надолу и навсякъде около мен – лайна!

***

В работата се проявявах като изпълнителен и сигурен кадър. Една трета

от времето си прекарвахме в сивите кюбикъли на офиса, а останалите две
трети трябваше да обикаляме центровете и да инспектираме. Ежедневие-
то в офиса бе нормалното за всеки един офис. Ако го гледаш по телевизията,
ще избереш да се самоубиеш. Аз просто го изтърпявах и се прибирах у дома.
Стела дълго се опитваше да изкопчи от мен какво работя. Успявах да приспя
вниманието ѝ с полулъжи, с обещанието, че това е просто временно, докато
си стъпим на краката в Калифорния, а после ще се върна отново към
фотографията. Тя бе свикнала с находчивостта ми, когато сме оставали
без пари, познаваше адаптивния ми ген. Мисля, че ми вярваше.
После дойде и първият тлъст чек от заплатата. После – късметът в
самото начало да засека злоупотреби в малка клиника, работеща с
пациенти, страдащи от клинична депресия. Няколко от доброволците,
включени в изследването, не отговаряха на критериите за подлагане на
лечение – ясно бе, не го правеха просто за пари. Имаше наркоман, който
обикаляше клиниките и опитваше каквото и да е, за да изкопчи някой долар,
имаше случай с бременна жена, която не би трябвало да участва в
изследването, но бе записана и подложена на лечение. Скот бе много доволен
от моята бдителност, похвали ме пред всички – ето какво значело да се
работи с опитен специалист. От компанията обаче започнаха да ни
натискат със сроковете. Трябваше да се бърза, преди конкуренцията да
залее пазара със същия продукт.

***

Почиствам каквото мога от себе си, излизам и тръгвам бавно между

рафтовете, оглеждайки се уж да си купя нещо. Старая се да изглеждам
спокоен, сякаш нищо не се е случило. Дългият младеж не сваля поглед от мен.
Какво иска да каже с този поглед? Държи се, сякаш знае нещо, което аз не
знам… Какво ли можеш да знаеш ти, келеш, което аз да не знам, а!? А? А? А?
А? От време на време той отмества поглед към малък монитор пред себе си,
чийто екран е скрит за мен. Да не би да има камера в тоалетната? Мамка му!
Не може да има! Ама кой знае… През съзнанието ми пробягват няколко от
сцените преди малко. Бас държа, че щях да чуя смеха му, ако е имало камера в
тоалета. Продължавам да давам вид, че изучавам рафтовете с всякакви
88
боклуци за ядене, докато го приближавам. Гледам да се движа така, че
панталоните ми отвътре да опират колкото може по-рядко краката ми. Има
причина за това.
– Водата ви не работи! – Подвиквам отдалеч. Едва сдържам гнева си.
– Знам – казва той, продължавайки да гледа в монитора. Забелязал съм, че
понякога човешката лошотия ми действа някак усмиряващо. Не… не е това
думата. Успокояващо? Може би. Допреди минута бърша осрания балатум със
собствените си долни гащи, защото съм човек, а сега – никаква благодарност.
Никаква… Вече съм пред него. Връщам ключа за тоалетната и рязко се
навеждам да видя какво има в монитора. Разделен на четири черно-бял екран
с различни изгледи на сградата. Никаква камера в клозета. В горния десен
квадрат виждам кола точно като тази, която карам, само че… Изведнъж, със
свирене на гуми, тя изскача от бензиностанцията и, без да намали, завива
надясно по „Мейн стрийт“ и… Обръщам се навън към бензиновите колонки.
Моята кола ли е това?! Колата на Стела?! Не е истина! Моята?!
– Твоята кола. – Дългият гащиризон сочи навън. – Твоята кола… – Хуквам
през вратата навън. Бялата красота се смалява и смалява. Не вярвам на очите
си! Става все по-малка в този следобед на „Мейн стрийт“, Памона,
Калифорния. Оглеждам се наляво-надясно. Мъртвило. Затичвам се обратно.
Отварям вратата с ритник и скачам с вдигнат юмрук към щанда. Дългучът се
изпъва назад, колкото може:
– Не смей да ме пипнеш! – Брей, че фалцет извади, убитак! Посягам да го
прасна в мутрата. Той рязко кляка зад щанда с ръце над главата си. Ръката ми
профучава над него и грабва телефонната слушалка. Ще си цапам ръцете с
тази отрепка!
– Не ме докосвааай! – свива се още по-надолу гащеризонът.
– Ще ти счупя главичката, гад мръсна! – Набирам 911. – Не помръдвай, че
ще ти счу… – И тогава ми минава през ума какво може да се случи, ако някой
отсреща вдигне слушалката и приеме обаждането.
Полицията. Сирените. Възбудата. Ченгетата от малкия град, в който нищо
не се случва. Преследването. Сърбежа на пръста върху спусъка. Свиренето на
гуми. Преследването. Паниката. Завоите. Преследването. Настигането. Висо-
коговорителите. Преобръщането. Сирените. Разтворените врати. Разбитото с
глава предно стъкло. Зяпналият багажник. Чувалът. Марихуаната. Забелязвам
окото на Гащеризона в една пролука между сплетените му над главата ръце,
докато тези образи ми оплитат мислите. Хващам телефонната слушалка за
кабела и го уцелвам във фонтанелата. Главата му се свива между раменете
като на костенурка. Дръжката отскача обратно в ръката ми.
– Оуууу! – изревава той.
89
 – Казах да не мърдаш, лайнар с лайнар! – В слушалката чувам женски глас.
„… девет едно, едно, трите имена и телеф…“ Затварям. – Лайнар с лайнар!
Бягай да чистиш тоалетните! Бегом марш! – Не го чакам да видя дали
отреагира на командите ми. Изскачам обратно навън. Оглеждам се. Нищо.
Отпускам ръце и сядам на тротоара. Стела! Стелаааа! Къде ме остави?!
Стелааа! Силен шум от пробит ауспух ме изправя обратно на крака. Отдясно
към мен се движи очукан кафяв „Додж“, по-грозен няма на света. Аз махам и
той естествено ме подминава. Ще ме подмине, разбира се! И аз да съм, и аз
бих се подминал! Гледай на какво приличам! Насран гъз! Ще се обадя на
ченгетата, решавам. Каквото ще да става. Ще се… А, гледай ти… „Додж“-ът
спира и гръмогласно дава заден. Аз хуквам към него. Отварям вратата и…
– Мелоди! – Изкрещявам. Още в работната си униформа, уморена, но
усмихната, тя – моят ангел спасител – разчиства седалката от кутии пица,
кесии от „Макдоналдс“, рекламни брошури, смачкани кутийки от „Пепси“ и
други боклуци. Посягам да я прегърна. – Давай газ! Избягаха! Изчезнаха!
Мамка им, копелета! Мелоди! – викам несвързано. Тя ме гледа с широко
отворени, лошо гримирани очи. С недоумение!
– Какво стана!?
– Мелоди! Газ, газ, газ! Откраднаха ми колата! – Тя ускорява по „Мейн
стрийт“. – Влязох в тази бензиностанция и, докато бях вътре, някой…
– Не мога да повярвам! – казва тя и натиска здраво педала на газта!
– И аз! – проплаквам почти аз.
– В Памона!? – клати глава неразбиращо Мелоди.
– В Памона! – викам силно.
– Накъде да карам? – пита тя и присвива решително очи, готова за
гонитбата.
– Карай!
– Накъде? – вика тя, ускорявайки, доколкото може.
– Напред! – опитвам да си представя колко далеч е стигнала колата ми.
Гледам наляво и надясно във всяка пряка на „Мейн стрийт“. Нещо обаче ме
кара да мисля, че трябва да продължаваме напред. Не повече от десетина-
петнайсет мили му давам на това копеле, което ми усложнява живота. В
резервоара ми нямаше грам бензин, нали затова се оказах в тази дивотия – за
бензин и лимони за марихуаната. Десет-петнайсет мили, не повече. Тогава
виждам, че след първоначалния шок Мелоди ми хвърля едни такива
погледи… Едни такива странни погледи… Изгледва ме на няколко пъти отго-
ре до долу… О, не… Не това, Мелоди. Не, моля те… Очите ѝ се стрелкат
надолу към… Брей, каква работа! За любов ли мислиш, бе, Мелоди!? В такъв
момент!? Сега? Каква е тази работа! И тогава обонянието ми се възвръща.
90
Разбирам заблудата си. Каква ти любов!? Аз воня. Отварям додолу прозореца
и казвам извинително:
– От кенефа… Някой се беше насрал… Подхлъзнах се и… глей к’во стана…
– Защо не се обади на полицията?
– За кенефа ли?
– За колата.
– О! Ъ-ъ-ъ… Нямах време… Ти имаш ли мобилен телефон? Да… се обадя…
сега…
– Аз?! – възкликва тя горчиво. – Мобилен телефон? Имам три деца и работя
за осем долара на час… Нямам излишни пари… – Пауза, после въздъхва. –
Пък и с кого ли толкова важно имам да говоря? – Понечвам да я питам за
мъжа ѝ, когато забелязвам нещо да се белее напред по пътя.
Урааааааа! На ти сега кола, нещастник! Ще крадеш кола от бензиностанция!
Ами то си има причина тя да е там. Щях ли да спирам на бензиностанция, ако
бях с пълен резервоар!

***

Работата на монитор е просто здрав разум и концентрация. Би могла да

се върши и от добре обучен седмокласник. Хванах рутината на третия месец
и свършвах седмичната си работа за няколко дни. Налагаше се да пътувам
много из цяла Калифорния. Тъй като работех бързо и ефективно, Скот
започна да ме праща и в други щати, за да помагам на техните екипи. Това
беше някакво негласно издигане, което в края на годината обаче ми донесе
добър бонус.
Стела намери ателие някъде в индустриалната част на града и рисуваше
много.

***

– Зак, ти наистина нищо не разбираш от света!

– нищо
– абсолютно нищо
– а ти?
– аз разбирам всичко перфектно
– защо не ми го обясниш?
– защото сам трябва да го разбереш, скъпи
– ти разкажи, а аз обещавам да забравя всичко отново и да го разбера
сам
91
 – обещаваш ли?
– мръдни малко наляво. не, наляво, твоето ляво
– така?
– да. сега стой

***

Бялото нещо в далечината е табела, отстрани на пътя, на която пише

„ПРОДАВА СЕ! 74 акра земя. От собственик!“. Едва не реввам с глас –
толкова бях сигурен, че съм го хванал, копелето. След табелата караме още
около пет-шест мили, докато се уверя, че наистина сме в грешна посока. Не е
възможно да съм имал толкова бензин в колата. Преди да се отчая, правя това,
което съм чувал да правят добрите детективи – замижвам и се опитвам да си
представя, че аз съм крадеца. Ето – открадвам колата си. Какво правя? Какво
правя ли? Давам газ до дупка. Излизам на „Мейн стрийт“, засилвам се срещу
първия електрически стълб, натискам още по-силно педала и… свършвам
веднъж завинаги с моята комедия. Ей това си представям и отварям очи!
– Мелоди…
– Да?
– Спри. – Тя спира. Аз скачам от колата, озъртам се по земята, намирам
четири пръчки и правя с тях нещо като квадратче в праха.
– Какво правиш? – застава над мен тя.
– Нищо. – Отговарям, без да вдигна глава, съсредоточен в магията.
Всъщност аз „Затварям дяволчето“. Тази магия знам от баба си. Винаги,
когато загубех нещо като дете и се отчайвах от безрезултатно търсене, баба ме
караше да „затворя дяволчето“. Затваряш дяволчето с каквото намериш –
пръчки, моливи, прибори за хранене. Важното е да направиш нещо като
квадрат и да си представиш дяволчето там. След това намираш каквото си
загубил. Магията работеше безотказно. Винаги. Не бях се сещал за това
повече от двайсет години. Изправям се рязко. – Обръщай назад!
– Моля?
– Направи обратен завой и карай!
– Сигурен ли си?
– Не. – Тя намаля и завива. След няколко минути шумно каране се връщаме
в Помона. Преди последния завой на „Мейн стрийт“ посочвам да завие вляво.
Караме до първата голяма успоредна улица – „Хендерсън“. По нея завиваме
надясно и продължаваме в посока противоположна на тази, в която видях
колата ми да изчезва, не към магистралата, а към Рамона. Преди края на града
правим десен и пак излизаме на „Мейн“. Караме към Рамона и след две-три
92
мили, отстрани на пътя, край поле, засято с царевица, в сянката на самотно
дърво, виждам колата си. Колата на Стела! Бялата спортна кола на Стела!
Отдалеч виждам, че на шофьорското място има човек, зает да прави нещо,
което не вярвам да ми хареса. Адреналинът ми скача, сърцето ми ускорява
ритъм, като че спринтирам, гърлото ми пресъхва. Познавам тези симптоми.
– Мелоди! – изкрещявам. – Това е! Спри точно зад него! Точно зад колата! –
Мелоди дава газ и мигач едновременно и минава плътно вдясно. Прибли-
жаваме колата с рев. Мога да се закълна сега, че виждам Мелоди да натиска
педала на спирачката, но ефектът е минимален. Физиономията ѝ се изопва,
очите ѝ се уголемяват, устата ѝ се отварят с писък „оле, божеее!“, аз дърпам
ръчната спирачка с лява ръка, извивам кормилото с дясната, за да избегнем
удара. Напразно.
Колата отпред, колата на Стела!, подскача и се завърта на деветдесет
градуса. Вдига се облак прах, а багажникът зяпва. Аз изскачам навън, хвърлям
се върху автомобила, сграбчвам дръжката на вратата, но тя е заключена.
Скачам през предния капак, за да опитам другата, но и тя е заключена. И
тогава виждам „Айрън Мейдън“ фланелката. Убитакът ме гледа със сивите си
очи точно така, както преди час наблюдаваше кръстовището в Рамона – без
грам емоция. Само пъпките му сякаш са се наляли още повече. Бензинът е
стигнал дотук и за да не е капо, Мейдъна се е заел с уредбата – до половина
измъкната, стърчат жици.
– Отваряй! – крещя. Той стои и ме гледа. Желязната девица от фланелката
се блещи с остра брадва в ръка. – Отваряй вратата, шибаняк! – Никакъв ефект.
Обикалям колата и усещам как гневът започва да ме обсебва изцяло. Това не е
никак хубаво. – Отваряй вратата, гнус, лайнар, убитак скапан! – Минавам
отзад, оглеждам пораженията. Бронята е малко преебана, левият габарит е
счупен, багажникът сигурно няма да може да се затвори… По „Додж“-а няма
нищо, което да изглежда като ново поражение – толкова е облъскан и мърляв.
Обикалям колата на Стела и псувам, Мелоди обикаля мен и се извинява, моли
ме да не се ядосвам, тя ще ми помогне да си оправя колата, имала един
познат, който оправил на нейния мъж пикапа за два дни и… обаче…
– Отваряй, изрод! – Вече започвам да се набирам повече, отколкото мога да
задържа. Мелоди не спира за секунда да кудкудяка около мен. – Отваряй
вратата, че ще ти…
– Аз ще пооправя тук – чувам Мелоди да казва зад мен и виждам как
главата и хлътва в отворения багажник, из който са пръснати дрехи, лимони,
бутилки вода, инструменти, всевъзможните глупости, които купих от „Wal-
Mart“ и магазин „Овошка“, а също така и един чувал марихуана.

93
 – Не пипай! – извиквам аз и се спускам след нея ужасен. Това я стряска и тя
ме изглежда виновно. Дръпвам я и затръшвам капака на багажника. Не става.
Затръшвам го два пъти по-силно. Пак не се затваря. Виждам, че Айрън
Мейдън е извъртял тънка шия назад и гледа какво правя. Мобилизирам енер-
гия и затръшвам капака на багажника с все сила. Успявам да го затворя.
Мелоди се стресва. Онзи вътре също. А-ха, ще изкарам аз емоция от теб, а!
Той се кокори с малките си очички на плъх.
– Плъх! – виквам. – Излизай оттам! – Неподвижен, плъхът гледа празно. –
Ще разбия стъклото, ще те измъкна навън и ще ти разбия главата, защото ще
съм още по-ядосан, че съм си разбил стъклото. – Май това го кара да мисли
по-пъргаво.
– Няма да изляза! – Брей, той можел да говори.
– Излизай!
– Няма да изляза!
– Ще те боли много!
…
– Гневя се много, момченце!
…
– Добре, хайде. Нищо няма да ти направя! – Не вярва. И аз да съм на негово
място, и аз не бих си повярвал. Поемам дълбоко, дълбоко въздух. Започвам да
успокоявам дишането си. Трябва да се разкарам оттук, колкото се може по-
бързо, докато не е минал някоя полицейска кола или някой негов приятел –
спомням си образа с фашистката каска и ножове в ботушите. Някак знам, че
това копеле не е действало само. Сега най-вероятно някой пълни бензин за
колата и ще се появи тук всеки момент. Трябва да се разкарам. Трябва да съм
разумен отсега нататък. Да не ям немити череши, да не си оставям ключовете
в колата, да не мисля за Стела, да не се напивам в Мексико, да не се правя на
добър самарянин, на плейбой… Трябва да съм разумен, ако искам да оцелея в
този хаотичен свят. Трябва да… – Слушай сега, моето момче… – казвам
спокойно, – дай да се разберем… – Момчето наостря уши. – Постави уредбата
обратно, където си беше. После излез от колата и ми се махай от очите! Окей?
Постави касетофона обратно. Няма да ти направя нищо. Става ли? – Виждам
го, че си бърчи челото… Мисли май… – Хайде сега… Постави я обратно!
Точно както си беше обаче! Точно както го намери. Окей? И няма да ядеш
бой. Точно както си беше го остави… – Трябва да се разкарам оттук. Това
лайно печели време и онзи с двата ножа ще се появи отнякъде. Мелоди се
върти покрай мен, това момче не било от Памона, а от Рамона… Познавала
сестра му, по-голямата, дето се оженила за зъболекаря и заедно раждали – не
със зъболекаря, а с нея, но детето ѝ се оказало… – Чу ли ме какво казах,
94
Айрън Мейдън?! Ще броя до три и ако не те видя да се захванеш с това там
вътре, ще започна да се оглеждам за по-голям камък. Първо ще разбия
предното стъкло, а после и главата ти. Окей!? – Това явно го убеждава да се
вземе в ръце. Забелязал съм, че с някои хора трябва да си по-описателен в
намеренията си, иначе не разбират. Айрън Мейдън се навежда и изненадващо
пъргаво се заема да връща музиката обратно. След по-малко от десетина
минути, в които аз се въртя около колата и слушам глупостите на Мелоди, той
чука на стъклото. Приближавам, за да инспектирам работата. Всичко
изглежда добре. – Пусни го, за да чуя как работи. – Той с готовност слага една
касетка и усилва звука. – Я сега радиото! – Чувам и радиото. – Завърти
станциите! – Той го прави. – Сега излез! – Той все още колебливо отключва и
се изсухля навън. Посрещам го с юмрук между очите и той се залепя обратно
върху колата.
– Ама нали…
– Разместил си ми радиостанциите! Казах ти да го оправиш точно както си
беше! – Той се разгъва обратно с ръце пред лицето. Очите му – мътни от моя
десен прав, тялото неконтролируемо трепери… Брей, май съм го ударил
силничко… – Марш оттук! Бегом! Бегом! – Тропвам с крак и го наблюдавам
как се стопява в посока Рамона. Поглеждам Мелоди, която едва сега е млък-
нала за малко. Погледът ѝ е смесица от учудване, възхищение и някакво
разочарование. Явно и аз не съм кой знае колко по-различен от останалите.
Ами знам – не съм.
Заключвам колата и затварям багажника. Мелоди ме откарва до най-
близката бензиностанция. По пътя научавам, че мъжът ѝ е шофьор на камион
и се връща за по един уикенд на всеки две седмици. Че децата ѝ (трите от
различни бащи) са много добри, че сестра ѝ помага с каквото може. Купувам
малък контейнер за бензин и го пълня. Награбвам един куп елхички –
ароматизатори за колата ѝ, която осмърдях. Накупувам каквито сладки неща
видя около касата за децата (на по три, единайсет и тринайсет години) и
въпреки отказите ѝ го набутвам в колата. На връщане, докато тя говори, аз
гледам пустата безлюдна улица. Чувството, че хората са дезертирали от
градчето в този горещ летен ден, все още не ме оставя. Преди да сляза,
Мелоди колебливо ми предлага да отида до тях, ако искам, да взема душ и да
се преоблека. Идеята за вода по тялото ми е толкова привлекателна.
Благодаря ѝ от сърце, но трябва да изчезвам. Не искам да си представя какво
може да се случи, ако пред къщата изневиделица спре камион и от него слезе
мъж по потник, а аз съм в банята. Една от онези „не е това, което си мислиш“
ситуации, в които не искам да се забърквам.

95
 Горд съм с решението си, мамка му! Горд съм! Ето, че мога и аз да постъп-
вам правилно, когато мисля с главата си. Горд съм. Прегръщам Мелоди, още
веднъж ѝ благодаря и се разделяме. Тя се качва в колата си, махва с ръка, дава
заден ход, върти волана с все сила, прави обратен завой, избърсва нещо от
окото си и изсвирва гуми към Памона. Сигурно ме гледа в огледалото си за
обратно виждане докато се смалявам. Какво ли мисли перхидролената ѝ
глава? Ех, Мелоди, ех…

***

Стела продължаваше да работи с деца, които имаха нужда от много

помощ. Понякога ми разказваше за тях, а аз опитвах да слушам.
Не бях виждал нейни картини от много време, а знаех, че рисува.
Когато се връщах вечер уморен от взиране в имена и цифри, не ми се
говореше за нищо, а в събота и неделя просто нямах желание да ходя до
ателието ѝ. Бях си дал почивка от изкуство, фотография, писане и фило-
софстване. Реших да опитам да прекарам поне една година от живота си
отдаден на работа, финансова стабилност, телевизия. Отбягвах всякакви
по-сериозни разговори със Стела. С времето изработих механизми, с които
да го правя. Не ми се говореше за работата ми (тя все още не бе наясно
точно какво правя), не исках да отварям приказка за изкуство, а от думата
„бъдеще“ ми се повдигаше. Отношението ми към Стела не се промени,
просто го освободих от няколко непродуктивни измерения.

***

Влизам в колата си. Поемам дълбоко дъх и шумно издишам. За пореден път
се уверявам колко добре се чувства човек, когато загуби нещо за кратко, а
после го намери отново. Излизам на магистралата с пълен резервоар и
изпразнен до болка стомах. След съкрушителното разстройство съм изглад-
нял. Разбира се, зная, че каквото и да сложа в устата си, ще страдам.
Ще гладувам, решавам. Ще гладувам, докато главата ми се проясни малко
повече, докато мислите ми влязат в ред, докато чувствата ми се поуталожат.
Ще изгладувам тъгата си по Стела.
Просто трябва да напусна Калифорния.

***

96
 Започнаха да ме пращат в командировки все по-често. Плащаха ми
командировъчни (деветдесет долара на час) в зависимост от това колко
време прекарвах вън от града. Затова започнах да избирам по-недиректни
полети.
За да отида до Илинойс, да речем, минавах през Тексас, което ми даваше
осем часа повече по самолети и летища. Изчислено в пари, това бе колкото
годишната пенсия на баба ми в България – абсурдно, но по някакъв начин ме
забавляваше.
За Флорида летях през Чикаго, което удължаваше пътя с шест-седем
часа, макар да имаше директен полет от Лос Анджелиз.
До Ню Орлеанз се предвижвах след едно излишно прикачване в Сакра-
менто!
В Ню Джързи стигах най-бавно през Сан Франциско.
Прекарвах все по-малко време със Стела и нашите мълчания.
Според кодекса на компанията пътуванията ми не биваше да надвишават
75% от времето, което трябваше да прекарвам у дома, но аз започнах да се
откроявам като изключение. Началникът Скот не пропускаше повод да
спомене моя професионализъм и лоялност към компанията. Всъщност се
чувствах прекрасно в това свое амплоа, между хора, които имаха нужда от
експертизата ми, с работодатели, които оценяваха труда ми, и банкова
сметка, която сериозно набъбваше. Чувствах се странно изпълнен, това е
думата – изпълнен. За пръв път от години ми харесваше да се обаждам на
майка ми и да си говорим за това-онова. Правех го най-вече в някое от кафе-
нетата на летищата, докато чаках поредния полет. Подарявах ѝ тези
разговори, а тя бе щастлива и горда от това, че аз, обичаният ѝ единствен
син, пътувам толкова често, че се развивам професионално и успявам в
Америка, докато приятелите ми „там“ едва свързват двата края. Разбира
се, пропусках да спомена причината за моите чести пътувания, а и тя не би
могла да предположи, че съм нещо различно от фотограф или писател, че не
съм епицентърът на нещо вълнуващо.
Не зная как би понесла истината, че обикалям болници, сверявам данни и
пиша протоколи вместо разкази.

***

Карам на югоизток. Постепенно населените места отстъпват на обширни

пшеничени полета. Забелязвам, че цените на новопостроените къщи, изписани
на огромни билбордове покрай магистралата, стават все по-ниски, а
пейзажът – все по-пустинен. От двете страни – неизменните дървени електри-
97
чески стълбове, мрежи с бодлива тел по продължение на целия път до Източ-
ния бряг. Далече-далече на хоризонта се изправят мътносинкави планини,
които, кой знае защо, никак не се приближават, макар отдавна да карам срещу
тях. Между тях и мен са обработваеми земи. Близо до шосето са големи
селскостопански дворове с всевъзможни комбайни, трактори и друга техника,
обсипани в сив прах бетонни възли, циментовози, камиони, багери. Плашат
ме такива места. По-нататък минавам покрай заграждения с подредени една
върху друга огромни бетонни тръби, боядисани в зелено, червено, жълто,
синьо, черно, като огромни арт инсталации. Тук-таме отляво на пътя стърчат
сателитни антени, а под тях – малки къщички, фургони, бунгала.
Непосредствено до асфалта е пожълтяла трева, изгорели трънаци, чакъл,
парчета от гуми, счупена мантинела, кутийки от бира, празни шишета, бели
хартийки, строшени стъкла от стопове, петна от масло, веещи се найлонови
торбички – остатъците от преминаващи хора. От време на време се появяват
високи, немногоклонести дървета със светлосиви, гладки като делфинови
кожи кори с твърди и ситни листа, на групички от по три-четири. Не зная
дори как се казват тези дървета.
Карам дълго през безинтересни и равни места. Колкото и ненаселено да
изглежда всичко обаче, на всеки час и нещо виждам молове с неизменните
„Taco Bell“, „Shell“, „McDonalds“, „Burger King“, „Wal-Mart“, „Home Depot“,
„Pizza Hut“, „In and Out“, „Dunkin Donuts“, „Mobil“, „Chevron“…
Корпоративни струпеи, обградени с високи палми, за да имитират оазиси!

***

Сега отчитам, че последните две години съм работил много здраво над това
доходите ми да са високи, а ежедневието – непоносимо скучно. Знам, че това
е положението с повечето ми колеги и с колегите на техните колеги. Отдавна
не съм срещал интересни хора. Отдавна не съм чел книга.
Всъщност, сега мисля, Стела е започнала да ме напуска, дълго преди да я
изпратя миналата седмица. Бях забелязал тези сенки на отсъствие – първо в
погледа ѝ, който тя откъсваше от моя по-рано от обичайното. После отчитах,
че дори и в най-интимните ни, все още случващи се мигове на близост, една
невидима част от нея остава леко полуизвърната назад, сякаш опитвайки да
чуе дали някой я вика. В редките ни напоследък целувки се усещаше онази
жилка хлад, която мога да сравня с полъха на вятър привечер след средата на
август, когато съм чувал стари варненци да казват, че морето се обръща.
Миналата седмица ме напусна само физическата ѝ проекция. По-голямата
част от нея бе отпътувала преди това. А именно тя ми липсва най-много.
98
 Нещо привлича вниманието ми и отбивам настрани. Недалеч от шосето, в
основата на жълтеникав, обсипан с едри заоблени камъни хълм, сянката на
един електрически стълб е образувала тъмен, издължен кръст. Група стройни
тъмнозелени кипариси са се изправили отстрани като пазачи. Вадя камерата и
дълго композирам картината в окуляра. Свършвам лентата, вадя я, пъхвам я в
джоба си, зареждам нова. Качвам се пак в колата и продължавам. Час по на
изток е все още Калифорния. Докъдето ми стига погледът, са различни
оттенъци на жълто. Близкият план е ярка като пънк прическа, току-що
ожъната нива. Балите слама са стройно подредени в дълги редици. По-нататък
е мътнокафеникаво поле с огромни купи сено, почиващи в късния следобед.
Въздухът е жълтеникаво-кафяв, оцветен от пустинния вятър. Жълто.
Отнякъде зад мен, по успореден на магистралата път, се появява бял
кабриолет, който вози жена в бяло, с развят бял шал, с тъмни очила. Зад
колата се вдига жълтеникав пушек, който се влачи, докъдето ми стига
погледът. Опитвам да държа волана с лявата си ръка, а с дясната правя една-
две снимки. За известно време караме с една и съща скорост и за известно
време аз имам чувството, че се возя във влак и гледам през прозореца
любимата си филмова звезда. Не съм във влак. И никаква филмова звезда не е
това, а сигурно жената на някой счетоводител от селата наоколо. Каквато и да
е, след малко завива надясно по път, перпендикулярен на магистралата, и се
отдалечава. Отдалечавай се, колкото си искаш, непозната жено! Аз
продължавам.

Планините започват да стават тъмновиолетови в основите си и млечно-

оранжеви по върховете. Неусетно е започнало да се смрачава.
Спирам пред малък мотел. Тихо е.
На рецепцията ме обслужва младо момиче с испански акцент на име
Габриела. Мотелът е почти празен. Вземам стая на първия етаж, на нивото на
паркинга.
Влизам.
Светвам.
Хвърлям на леглото фотоапарата и се проскам върху завивките.
Ставам. Проверявам банята. Да, без интервенция няма да мине. В повечето
от американските тоалетни има вентилатор, поставен отгоре, за да засмуква
миризмите нанякъде и да не оставя парата от банята да се кондензира по
стените. Този вентилатор е свързан с ключа за осветлението. Всеки път,

99
когато вляза и светна лампата, шумът на вентилатора ме подлудява. Никакъв
комфорт, никаква интимност.
Вдигам слушалката на телефона и набирам „1“:
– Хай, мистър Кара… ба-а-а… ш… – А-ха, вижда ми името сигурно някъде,
на таблото си, ама не може да го произнесе. Нека! Оставям я да се помъчи
малко и я прекъсвам:
– Здравей!
– С какво мога да ви помогна?
– Имам нужда от отвертка, моля.
– Мога ли да изпратя нашия човек от поддръжката, мистър Ка-ра-ба-ш… –
пак запецва момичето. Прекъсвам я този път веднага:
– Не, няма нужда, Габриела. Просто ми трябва да стегна нещо куфара си. За
една минута…
– Няма проблеми, мистър Ка…
– Зак – прекъсвам я. – Можеш да ме наричаш просто Зак и не е нужно да го
правиш непрестанно.
– Няма проблеми, мистър… ъъъ, Зак.
– Благодаря, Габриела. – Затварям телефона. След минута човекът от
поддръжката носи отвертка. Аз вземам стол, влизам с него в банята, качвам
се, развивам малката решетка на тавана, разкачвам кабелите на вентилатора.
Сега вече спокойно мога да прекарам време тук, без да имам чувството, че
отнякъде непрестанно прелита самолет. Изхвърлям в боклука насраните си
дрехи, събличам каквото е останало и се хвърлям под душа. Замижвам,
заставам неподвижно и стоя дълго там. Събитията от последните два дни
започват да се разстичат из съзнанието ми. Трудно ми е да се лутам из тях.
Трудно ми е. Всичко ми е трудно тези последни дни. Отварям очи и започвам
да наблюдавам как се държи водата. Гледам как капките се удрят в плочките,
превръщат се на пъргави вадички, смесват се една в друга, продължават
надолу, правят неочаквани завойчета и се вливат в по-големи от тях поточета.
Очароващо.

След душа се чувствам много по-добре. Все още необлечен, лягам по гръб
на леглото си и дълго, дълго гледам тавана. Не помня да съм правил това
преди. Винаги съм мислел, че е просто клише за депресари, а не съм бил прав.
Никой таван не е просто таван, ако имаш очи да гледаш. Галерия, филм,
книга, концерт, барелеф, какво ли не. За мен сега е гравюра към Дантевия
„Ад“ с всичките му демони, страдания, мъки…
Стела, Стела, Лама Сабатхани!
100
 Нямам представа колко дълго съм прекарал така, но по едно време
разбирам, че над мен вече няма кой знае какво за гледане, навън се е стъмнило
съвсем. Трябва да ставам. Обувам джинси и отивам до колата. Вмъквам
чувала в стаята. Връщам се обратно и нося лимоните. Дали ще стигнат
толкова лимони? Ами колкото, толкова.
Вдигам телефона и пак набирам „1“:
– Хай, мистър Кара-ба… – бодро започва познатият ми глас и пак задържа
на третата сричка. Всички правят така. – Хай!
– Габриела, как си! – Хладно питам аз.
– Добре, благодаря, мистър…
– Зак.
– Зак.
– Габриела…
– Да, господине…
– Благодаря за отвертката! Чудесна работа свърши!
– Радвам се. С какво друго мога да ви бъда полезна, господин…
– Габриела.
– Да?
– Имам нужда от нож.
– Нож?
– Нож.
– Кухненски нож?
– Искам нож. Но не от онези тъпите, за рязане на пържоли, ами остър.
Пауза отсреща.
– Остър нож?
– Да, много остър.
– Много остър?
– Да, Габриела, много остър нож.
– Мога ли да попитам…
– Мисля да си режа вените – прекъсвам я студено.
– О!… – Стряска се момичето.
– Майтапя се, бе, Габриела! – извиквам развеселен аз. – Трябва ми за нещо
друго.
– Разбира се, господине! – облекчено въздъхва тя. – Ще изпратя някой да ви
го донесе след малко.
– Габриела – колебливо аз.
– Да, господине? – някак по-топло тя.
– Изплаших ли те преди малко? – неуверено аз.
– Да – сериозно тя.
101
 – Извинявай! – тихо аз.
– Няма… проблем – по-тихо тя.
– Приятна вечер! – съвсем тихо аз.
– И… на вас… господине – шепнешком тя. И добавя: – И на теб, Зак.
Съвсем внимателно и бавно връщам слушалката обратно. Ето че и аз мога
да възбудя някакви чувства у някого! Ето че не всичко е загубено! Ето че…
Някой силно заблъсква по вратата. Отварям на дебела мексиканка в
престилка на ситни сини квадратчета и голям нож в ръка. Безмълвно ми го
подава. Прочитам името на значката, върху огромната и пепитената пазва –
„Хуанита“. Острието проблясва и за частица от секундата в него виждам
Хуанита в родното си мексиканско село, с нож в ръка и с кокошка в другата –
крачи решително към дръвник. Прахоляк, кудкудякане, перушина, кръв…
Защо не заколиш и мен, Хуанита?! Заколи ме, Хуанита!
Аз вече съм мъртвец, но ще кървя.
Поемам ножа, заключвам след нея вратата, дърпам отвътре малкото
приспособление за залостване, проверявам прозорците, затварям плътно
завесите. Развързвам чувала. Правя го за втори път, откак е попаднал в ръцете
ми. И за пръв път – трезв и относително спокоен. Някъде в мен до този
момент все още е живяла мисълта, че навярно всичко това е някакъв трик на
ума… Някакъв полу-сън, полу-незнамкаквоси. Дълбоко в себе си, предпо-
лагам, съм се надявал това да не е истина. Напразно. Първото, което успява да
направи проклетата миризма на марихуана, е да ме търколи на някаква поляна
в детството ми. Аз съм около петгодишен и се търкалям по един обсипан с
полски цветя хълм. Пред очите ми се появяват и изчезват красива руса
девойка с цветен венец и тъмен дългокос млад мъж с брада. Тя тича, смее се и
мята дългата си права коса, зад нея е той на една ръка разстояние, а около
двама им подскача огромна немска овчарка с изплезен език. От време на
време мъжът настига девойката и двамата падат във високата трева, а кучето
скача покрай тях и ги побутва с муцуна и, незнаейки какво да прави, хуква в
моята посока. Аз крещя и започвам още по-бързо да се търкалям по
надолнището…
За пръв път тогава виждам хора, които се целуват. Помня, че това ме
ужасява и привлича едновременно, затова жумя, когато го правят. Кучето се
казва Пушек. Мъжът и жената са Христо и Тереза. Той е братовчед на баща
ми, тя – полякиня. Христо отива за месец във Варшава. Там се залюбват с
Тереза. Намират малко кученце на гарата и го прибират при себе си. После се
връщат в България. Бяха ме взели с тях в гората на разходка в този летен ден и
се целуваха, и беряха полски цветя, и се кичеха с венци, а аз се гонех с кучето.

102
От този ден преди толкова години е останала частица миризма, която времето
някак е пощадило.
Трябва да е имало някакво конопено растение там, където съм се търкалял
на тази поляна.
При първото забиване на ножа в лимона в окото ми пръсва сок от дебелата
кора. Търкам го силно, после отварям очи и изчаквам кръговете да се разсеят.
Христо и Тереза се ожениха в стола на завода, в който той работеше. Тереза
стана шивачка във фабрика. Роди момче и момиче за няколко години и
лицето ѝ посивя.
Една зимна вечер в средата на седемдесетте Христо се върнал от работа и
намерил по-малкото момиченце да плаче само в опразнената квартира. Съседи
видяли Тереза сутринта с куфар и малчуган да чака автобуса на спирката.
Сигурно е било ноември. Сигурно са били облечени с балтони. Това е.
Христо ходи няколко пъти в Полша да търси Тереза. Не успя да я открие
никъде или поне така казвал. Не се ожени втори път. Отгледа сам моми-
ченцето, което остана след нея, а то бе по-красиво от детска приказка.
По-тъжен баща от Христо нямаше на света. Пропи се. Детето порасна и се
превърна в привлекателна продавачка в магазин за бельо, а после – казват – в
проститутка. Може би са говорили така само от злоба. А може и да са били
прави. С хората никога не знаеш.

***

– хей
– ти си „хей“
– хей
– какво?
– искам да напишеш книга за мен
– ще напиша
– обещаваш ли?
– наведи се малко към мен, така-а-а-а, гледай в обектива…
– обещаваш ли да напишеш книга за мен?

***

Започвам да беля лимоните, като превръщам корите им в тънки жълти

спирали. Нарязвам ги после ситно и ги изсипвам в чувала. Разтърсвам го. Май
трябваше да купя още. От друга страна пък, тревата ми се струва още съвсем
прясна, влажна и би трябвало да остане такава за известно време.
103
 За пръв път от два дни съм с ясна представа какво наистина има в тази
торба. За пръв път си давам сметка за колко трева става въпрос. За колко риск!
За колко потенциална печалба. Печалба? Да, печалба… Това тук са хиляди
джойнта. Знам, че е хубаво тревата да е прясна, каквато е сега. Живот и
здраве, в Ню Йорк мога да съм след няколко дни и тя би трябвало да е още
такава. Трябва на всяка цена да се стегна и да организирам всичко, ако искам
да обърна вятъра в своя посока най-сетне. Време ми е. Време ми е! Отдавна
ми е време.
– Ало, Габриела.
– Да… господине.
– Габриела, благодаря за острия нож!
– Моля.
– Можеш да изпратиш Хуанита да го прибере.
– Тя приключи за тази вечер, господине. Можете да го оставите в стаята си,
утре някоя от камериерките ще се погрижи за него.
– Нож в стаята? Не знам, Габриела, не знам… – Колебливо мърморя аз. –
Знам ли какво може да ми щукне по някое време? По-добре някой да го
прибере.
– Разбира се, господине! – веднага се стяга тя.
– Майтапя се, Габриела! Не ми обръщай внимание! За друго се обаждам
сега обаче.
– Да?
– Искам да намеря един човек, но не знам телефонния му номер.
– Ами, знаете ли му фамилното име?
– Да.
– Това ще е достатъчно, ако е в „жълтите страници“. – Диктувам ѝ името и
след малко чувам гласа на Кен.
– Ало.
– Хей, Кен! Как си?
– Зак? – възкликва Кен. – Какво става с теб, бе, човек?
– Добре съм – излъгвам набързо аз (за какво са приятелите). – Пътувам за
Източния бряг тези дни.
– Кога летиш?
– Ъъъ, не летя. С кола съм.
– О! Още по-добре! Ще прекосиш великата американската пустош.
Минаваш оттук, нали?
– Затова се обаждам.
– Стела с теб ли е?
– Стела я няма… Сам ще съм. Вие с Линда заедно ли сте още?
104
 – Да.
– С теб ли живее?
– Като дойдеш, ще ти разкажа какво стана.
– След три дни съм при теб, амиго.
– Чакам те. Карай внимателно!
– Окей.
– Обаждай се отвреме-навреме, докато караш!
– Разбира се. До скоро, Кен.
– До скоро.
Връщам телефона.
Жълтеникава светлина от нощната лампа, тапети на цветя, кафеникава
масичка с чаша вода, мокра хавлия на пода. Аз съм гол, легнал по гръб, сам,
тук, сега. Това е. Нищо, освен мен.

Нямам Стела. Нямам майка, сестра, баща, приятели, племе, домашни

животни. Гол. Нищо свое нямам по себе си. Чужда държава, чужд хотел, чужд
чувал с чужда марихуана. Сам, оголен до кожа, до кръв, до костен мозък… до
безмислие.
Почти посягам за дистанционното, за да пусна телевизора, но спирам.
Защо да пълня тази тишина с чужди образи?
Защо да преебавам този перфектно самотен момент върху завивките на тази
евтина хотелска стая?
Изведнъж за някаква частица от секундата се отделям от това мъжко тяло и
го поглеждам отгоре, от ъгъла на стаята. Виждам също съзнанието си,
мислите си, гнева си… ревността си. Ревността си? Ревност ли казвам?
Внезапно съм пак тук и в себе си. Ревност? Не е възможно! Аз НЕ РЕВНУ-
ВАМ! Ревност? Към Стела? От кого? От друг мъж? Аз никога не съм
ревнувал! Не съм го правил преди, не мога и сега. Ревност изпитват…
ревниви хора. Несигурни в себе си хора. Привързани към някого. Към нещо,
което… те не притежават така или иначе. Ревност е… да се страхуваш да
изгубиш любов. Ревността е… страх.
Възможно ли е това?! Възможно ли е да съм прикован за това хотелско
легло с белезниците на мръсница, която ме е изконсумирала и оставила сух и
безпомощен. Възможно ли е да съм извършил най-голямата изневяра, която
една любов може да понесе – да спя с ревността?!

***

105
 Купихме я в Деня на Свети Валентин. Просто така се случи. Беше
втората, която видяхме тази сутрин. Слязохме от белия мерцедес на
агентката за недвижима собственост пред двуетажна къща, боядисана в
бледопрасковен цвят, със забита в райграса табелка „RE/MAX“. Преди да
влезем, жената извади папка с разпечатки и отдели известно време, за да ни
информира за състоянието на квартала – детски градини, училища,
магазини, демография… неща, които ни най-малко не ни интересуваха.
Напоителната система в тревата на равни интервали цвъкаше вода върху
десет години по-ранната версия на агентката ни, усмихната на фона на
синьо-червено-бели балони и надпис „ПРОДАВА СЕ“.
Къщата всъщност бе по-голяма, отколкото ни трябваше (два етажа, три
спални, просторен гараж), но се оставихме да бъдем убедени, че е всъщност
най-изгодната сделка за момента. Докато агентката бе обсебила Стела и
нареждаше с онзи непоносим американски тембър на успялата, независима
жена, аз се отдалечих да огледам празните помещения. Една от стаите
можех да светлоизолирам и да превърна в черно-бяла лаборатория, в която
да продължа да се преструвам, че дигитална фотография не съществува.
Пристройката отстрани бе идеална за ателие на Стела – щеше да има къде
да работи всеки път, когато иска. Собствениците на къщата били корейци,
които се преместили в Чикаго, продаваха я на добра цена. Неприятното бе,
че празните стаи бяха попили чужда, кисело-сладка миризма, петната по
бежовия мокет издаваха присъствието на деца и домашни животни.
Агентката побърза да ни увери, че имало един препарат – щяла да ни каже
откъде да го купим, – който чудодейно разкарвал всякакви, ама всякакви
миризми. Имало и друг препарат за петна, ако решим да не сменяме мокета,
а само да го изчистим, но според нея трябвало да се смени. Излязохме в
задния двор, който граничеше с каньона. Там имаше мандариново дръвце,
висока палма, храсти. Агентката заговорнически смигна, усмихна се и
буквално „откри“ последния бонус на къщата – та-даааа! – под оранжевото
покривало се таеше джакузи, в хлорираното му око се отразяваше къс небе.
Нито аз, нито Стела бихме прекарали и минута в дупка на двора, пълна с
топла вода, затова се поусмихнахме, равнодушно вдигнахме рамене и
продължихме огледа – все още можехме да четем повечето от мислите си.
Агентката, дори и да отчете безразличието ни, не се издаде и продължи
най-професионално да ни обработва. Излязохме на улицата – всички къщи
боядисани в леки вариации на праскова, небето – банално синьо и празно. Бе
странно тихо, неподвижно и безлюдно като след водородна бомба. Нямаше
какво да търсим повече. От неудобство пред агентката, а и да сме честни
пред себе си, огледахме още няколко жилища същия ден, но всяко следващо
106
правеше корейската обител все по-привлекателна. Побързахме да направим
оферта следобяд. Банката одобри заема, който ни трябваше, и след месец се
нанесохме. С парите, които печелех като монитор, нямаше нищо по-лесно
от това да купим първата къща в живота си.

***

Поглеждам електрическия часовник на нощното шкафче. Единайсет и девет

минути. Сега е единайсет и девет минути тук. Стела, къде си? Дали се
събуждаш? Обичам да съм там, когато се събуждаш – с разрошена коса, с
отпечатъци от възглавница по лицето, с неизбистрени още очи.
Обичам да я гледам, когато се събужда. Започваш да разбираш, че си
истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого по-силно,
отколкото да заспивате заедно.

***

Прекарах течаща вода и канализация в една от стаите на първия етаж.

Инсталирах две големи мивки, също и специален контейнер с отделения за
измиване на фотоувеличения с по-големи размери. Прозорците изолирах с
черна, смолиста хартия, направих специален отдушник (бях припадал
веднъж без такъв след десет часа дишане на химикали), пода покрих с гумени
настилки, купих и сушилня за снимки.
Оборудвах лабораторията с фотоувеличител „Шнайдер“, който взех от
„eBay“, а от „Craig’s list“ намерих достатъчно голям и функционален за
работа плот от някаква отдавна фалирала лаборатория. Прекарвах седмици
в избиране на секции, рафтове и шкафчета, докато оборудвам лабора-
торията, която щеше да ме върне към фотографията – лабораторията на
бъдещето! Не я използвах дори веднъж.

***

Ставам и отивам до прозореца. Щорите пропускат лунната светлина отвън

на ивици. Банално. Гледам полупразния паркинг. Поглеждам пълната луна.
Духа силен вятър. Банално, толкова е банално всичко.
Виждам фаровете на приближаваща кола, която паркира пред хотела и от
нея излизат момче и момиче, прегърнати и клатушкащи се. Той спира под
лампата и започва дълго да рови из джобовете си, тя се навежда да вдигне
нещо от земята, от вятъра косата ѝ лети на всички страни. Той кляка също.
107
Започват да се целуват точно там, клекнали, подпиращи се с ръце, залитащи,
смешни.
Отдръпвам се от прозореца, лягам.

***

Свободен апартамент, късна пролет, много хора, много евтин джин,

тоник. Ние сме диви и двайсетгодишни. „Van Halen“, „Pretty Maids“,
„Krokus“, „Cool and the Gang“, „Metallica“, „Judas Priest“, полунощ, скачане,
събаряне на мебели, крясъци от тераси, танци, бой с възглавници, футбол в
кухнята, бесни съседи, Народна милиция! Край на веселието!
Навън е пълнолуние. Нощта е сребриста. Хващам я за ръката и тръгваме
нанякъде. Тя не знае къде я водя, а аз – какво правя. След последните сгради,
когато пресичаме Околовръстното шосе, тя се умълчава, но продължава да
ме следва без въпроси. Прескачаме мантинелата и тръгваме нагоре. Две
сенки, ръка за ръка, като в транс. Вратата е заключена. Разбивам я с
ритник. Влизаме. Повеждам я между тъмните ниски редици. Само няколко
гроба по-навътре от оградата се нахвърлям върху ѝ. Помня, че е с тесни
джинси и отнема време, докато ги разкопчая и събуя единия крачол. Вдигам
нагоре фланелката ѝ. Гърдите ѝ са бели на лунната светлина. Нямам време
за гледане сега. Влизам в нея със силен, болезнен и за двамата тласък и след
няколко секунди се стоварвам върху мекото ѝ тяло виновен, мръсен,
отвратен от себе си. Искам гроба, върху който съм я осквернил, да се
отвори и да потъна в него завинаги.
Тя лежи под мен с широко отворени очи и гледа луната над рамото ми.
Миризмата на люляци изведнъж изпълва въздуха около нас.
Щурците зазвучават непоносимо силно.
Тя ме отмества от себе си. Става, вдига панталоните си, закопчава се.
Поглеждам нагоре към протегнатата ѝ ръка. Пълнолуние около главата ѝ.
Помага ми да стана.
Откача ми най-силната плесница на света.

***

Чувам скърцане.
Омотан съм в мътна плетеница от образи. Сънувам, че зъбите ми се
разпадат. Първо – горният десен кучешки, после – този до него, после – и
останалите. Изронват се като речен варовик, като тебешир. На тяхно място
виждам малки, гниещи чуканчета. Нямам зъби вече – ужасявам се от това, че
108
ги губя, че устата ми се превръща в една голяма влажна рана. Плача!? Аз не
плача. Не съм плакал от дете, откакто… Събуждам се от ниско, приглушено
ръмжене. Челюстите ми са схванати и ме болят от стискане. По бузите ми се
стичат сълзи. В началото не мога да осъзная къде съм. После реалността се
настанява в мислите ми, но от това, че зъбите ми са си на мястото, не ми става
по-добре. Плаче ми се още по-силно! Плакал съм в съня си и съм скърцал със
зъби до събуждане.
Лежа по гръб, мъчейки се да успокоя дишането си. Безкрайна ли ще е тази
нощ? Включвам телевизионния приемник. Идиотщини и стари филми, и
реклами, и кънтри музика, и горски пожари по новините, и реклами, и
абсолютно никаква любов никъде.
Господи, какво правя аз тук? Какво се случва, Господи? Какъв е смисълът
на всичко това? Какъв е смисълът да търся въобще смисъл? Има ли нещо,
Господи, което съм пропуснал? Нещо, което е трябвало да съм знаел? Не
избръмчавам ли, Господи? Не избръмчавам ли? Ако да, защо? Ако не, сигурен
ли си? Господи, а какво, ако взема да те изпитам, а? Какво, ако те поставя в
ситуация, в която да се наложи да вземаш решение?
А!? А!? А!? А? А? А? А? А? А? А? А? А? А? А? А? А? А? А!? А!? А!? А!?
Ситуация, в която да трябва да избираш ТИ:
(1) верния си раб в тази хотелска стая, или
(2) глупавите ти принципи за неинтервенция.
Какво ако напълня ваната с вода и се цопна в нея, и си нарежа хубаво
вените по дължина с големия нож от Хуанита?
Кой ще ме върне при живите? Кой? И аз така мисля – никой! НИКОЙ!
Никой, казвам ти! Никой! Н-и-к-о-й! Ни-кой, ни-как! Господи, знам…
Трябва да правя нещо. Трябва да пиша. Не мога да се изнеса от този свят, без
да съм написал пет-шест изречения. Няма да е готино. Няма да съм аз. Тук
някъде имаше чисти бели листи и химикал. Трябва да драсна няколко реда на
малката ми сестричка, на майка ми. Това няма нищо общо с вас, мили мои!
Зак просто ще се оттегли замалко. Нищо лично, мили мои. Нищо, което…
Търся листи. Отварям чекмеджето на нощното шкафче. Няма никакви листи
там, само една Библия. Може ли американски хотел без Библия!? А-ха… Ето
химикал. В някои хотели имат и Библията, и Корана. Никога не съм чел
Корана. Къде са листите? Толкова неща още не съм чел? Взимам лист и се
приготвям да пиша. Коранът е също стара книга, много стара книга, да.
Коран, спомням си, че дядо ме учеше да играя „коран“…
„Мила…“ – започвам.
„Коран“ наричаха на село онази игра, по-известна с името „дама“. С дядо
играехме с бели и черни бобени зрънца. Баба винаги беше на моя страна.
109
 „Мила сестричке, когато четеш това… Наистина не зная как ще…“
Химикалът прекъсва. Химикалът прекъсва в началото на най-важното писмо в
живота ми. И това ако не е лош късмет! Хващам го за края и го изтърсвам
ядосано. „… как ще…“ Какво искам да напиша всъщност? Как ще… какво?
Какво? Имам нужда от пауза. Издърпвам ядосано Библията от чекмеджето и
отварям рязко на случайна страница. Погледът ми се забива директно върху:
„… ще бъде плач и скърцане със зъби“. Настръхвам. Прочитам го пак буква по
буква.
И тогава изведнъж усещам студа. Истински, физически студ, дошъл
незнайно откъде, специално за мен, някакъв индивидуален студ. Обвива ме с
ледена мантия и ме задърпва нанякъде. Лицето ми рязко изтръпва. Усещам
как мускулите по него се схващат. Устните ми се прибират навътре към
зъбите. Усещам кожата ми да изтънява и да се изпъва по скулите, а под нея –
невидими нокти се вкопчват в черепа ми. Започвам целият да треперя и
зъбите ми затракват неудържимо. Библията заподскачва в ръцете ми и пада на
пода. Чувам ръмжене от корема си. Треса се.
После студът отпуска тялото ми така необяснимо, както е дошъл. По-бавно
обаче се завръща моето чувство, че тази мъжка фигура тук, в този хотел, ми
принадлежи. За един неопределим период от време съм бил нещо различно от
нея, бил съм твърде далеч, за да я контролирам. Отнема време, докато си
припомня как работи всичко. Обличам тялото си, обувам краката, надявам и
ръцете си, разкършвам рамене. Бавно се навеждам и вдигам малката Библия
от пода. Паднала е отворена върху „… плач и скърцане със зъби“. Това бе
най-краткото описание на състоянието, в което се събудих. Събуди ме
скърцането на собствените ми зъби. И моят плач. Плач? О, плач! Плач.
Вдигам възглавницата на леглото, сядам, облягам се и започвам да разгръщам
тънките страници.
„… там ще бъде плач и скърцане със зъби. Като рече това, извика: който
има уши да слуша, нека слуша!“
Какво да слушам? Кого? Чета по-нагоре редовете.
„Безполезният слуга хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач
и…“
Знам това вече – „скърцане със зъби“. Какво е „външна тъмнина“ обаче?
Продължавам да чета още по-нагоре.
„Защото на онзи, който има, ще му се даде и преумножи, а на този, който
няма, ще му се отнеме и това, което има“.
Сериозна работа…
„Вземете от него таланта и го дайте на онзи, който има десет таланта“.

110
 Притчата за талантите ли е това?! Същата притча за господаря, който отива
в чужбина и повиква слугите си, за да им повери имота си. На първия дава пет
таланта, на втория – два, а на третия – един.
„… всекиму според силата: и веднага отпътува“.
Всекиму според силата, значи…
„Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет
таланта; също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два…“
А онзи с единия талант го закопал в земята.
„След дълго време дохожда господарят на тези слуги и поисква им сметка.
И пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва:
господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях още пет“.
Мазняр!
„Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над
много ще те поставя; влез в радостта на господаря си!“
После същото става и с втория слуга. Но идва третият и казва:
„… господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сял и
събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в
земята; ето ти твоето“.
Как се отнася господарят към този предан слуга, който не иска да рискува?
„… лукави и лениви рабе,… ти трябваше парите ми да внесеш на банкерите,
а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва“.
И нарежда да го накажат!
А защо въобще на единия слуга дава пет таланта, а на другите по-малко?
Защо не на всички по равно? Онзи с петте таланта ги употребил в работа!
Лесно е да рискуваш, ако имаш пет таланта обаче, мисля. Можеш да си
позволиш да изгубиш един, после да го спечелиш пак. Пасторът днес по
радиото поясни, че един талант е десетина хиляди долара. Ако изгубиш десет
бона, все някак можеш да наваксаш с останалите. Виж, другият с двата
таланта е сякаш по-смел. Рискува повече: фифти/фифти. Определено по-смел.
Но третият слуга? Третият. Един талант: какво по-напред…? Ако го загуби,
изгаря. Затова и не рискува. Защо да рискува!? Аз бих ли рискувал, ако…?
Всъщност, замислям се, кой от трите слуги съм аз? Бих ли рискувал, ако бях
на мястото на третия? Но пък господарят тълкува предпазливостта като
мързел и обвинява слугата, че е лукав. Не мисля, че е мързел това.
А какво е? Ако не е мързел, какво е тогава?!
Не зная, трябва да помисля.
Какво има да мислиш?
Трябва да помисля!
Лукави рабе, гневиш ме?
111
 Съжалявам.
Какво е, ако не мързел?
Кое?
Не се прави на по-глупав, отколкото си, лукавецо! Не се преструвай!
Не се преструвам!
Преструваш се!
Не се… Кой си ти всъщност?
Няма значение!?
Какво искаш?
Защо не опита да направиш нищо с таланта, който съм ти дал!?
Кой талант?
Кой талант!? Прекаляваш, лукавецо!
О!
Кажи защо?
Защото…
Да?
Защото…
Слушам.
Защото ме беше…
Какво?
Страх! Това ли искаш да чуеш? Страх… От страх е всичко, знам! От страх
да не загубя и това, което имам!
Това, което имаш, глупако, не е твое! Нищо нямаш! Нищо! Разбери го и
върви в света, докато не съм се разгневил съвсем, та да ти взема всичко,
което съм ти оставил! То не е твое! Мое е! Дал съм ти го, за да го ползваш!
Не да го копаеш в земята, неблагодарник такъв! Марш! Марш навън!
Моля те, не се гневи! Имам едно малко въпросче.
Не се гневя. Аз така си говоря. Казвай!
Няма ли поне един слуга в притчата – да речем четвъртият, за него не се
споменава нищо, – който да е опитвал да прави нещо с талантите и да ги е
загубил. Между първия слуга с пет таланта и втория с два се губят други
двама с по три и четири таланта, мисля.
Много мислиш!
Кажи, моля те, какво става с четвъртия слуга!
Какво искаш да знаеш?
Какво става с него?
Откъде да знам! Аз не диря сметка на тези, които губят, а на тези, които
не печелят!
А губещите?
112
 Губещи няма! Мои са талантите!
Събуждам се! Сърцето ми бие в гърлото. Гласът още кънти в главата ми.
По-ясно не помня да съм чувал този глас.
Пет таланта – петдесет хиляди долара. Два таланта – двайсет хиляди долара.
Дани каза, че тревата е между петдесет и двайсет.
Господи, кой от тези слуги съм аз?

***

Миризмата на предишните обитатели не напусна къщата, въпреки изхвър-

лянето на мокета, пребоядисването и безбройните опити с най-силни препа-
рати. Най-отблъскваща бе в помещението, отредено за ателие, там мири-
шеше на отдавна изгнили зеленчуци, може би чесън. Стела дори не си
направи труда да вкара статива там. За известно време опита да рисува
навън в двора, но каза, че слънцето е прекалено силно, че не обича да го прави
под открито небе, че се чувства гледана отвсякъде, че не може да стигне до
необходимото състояние, не ставало, просто не ставало… Не понасяше
трафика за работа, не харесваше квартала с невидимите съседи, ненавиж-
даше къщата повече от онази противна гарсониера в България, над която
прелитаха самолети. Стела не бе щастлива в новия ни дом.

***

Събуждам се от блъсване на врата. Стряскам се. Скачам и сърцето ми бие

силно. Няма никой в стаята. Ставам и поглеждам навън през щорите на
прозореца. Някакъв мъж на паркинга затръшва багажника на голям
„Линкълн“, качва се в него и със свирене на гуми изскача на шосето. Странно.
По-странно от това обаче ми се струва светлината. Поглеждам часовника.
Осем сутринта. Отвън обаче изглежда е някакво друго време. Здрачава се.
Залез. Оранжево. Златиста привечер. Духа силен вятър и огъва палмите пред
малкия басейн. Решавам, че часовникът е повреден и всъщност съм проспал
целия ден. Излизам навън. Блъсва ме миризмата на пушек и виждам летящите
из въздуха сивкави парчета пепел. Въздухът е наистина оранжево-златист.
Изведнъж разбирам какво ме стряска най-много – тишината. Тихо е. Тихо
почти като в сън. На паркинга има една-единствена кола – моята. Първият ми
инстинкт е да хукна веднага към рецепцията и видя какво става, но вместо
това грабвам фотоапарата и зареждам цветен филм, най-чувствителния, който
имам. Снимам празния паркинг, огънатите палми, оранжевия хоризонт,
отразеното американско знаме в оранжевите прозорци на мотела… Имам
113
усещането, че съм в тихата вътрешност на оранжев балон, който всеки момент
ще се спука и ще видя отново света с цветовете, в които си го спомням. Правя
още няколко снимки, без да знам и да искам да знам дали всъщност не
сънувам или ядрената война все пак се е случила. После прибирам спокойно
нещата си в колата, набутвам чувала с марихуана и лимонови кори в
багажника, отварям един „Тоблерон“, гризвам две триъгълничета и се
запътвам към рецепцията с нож в едната ръка и шоколад в другата. Война или
не, човек трябва да помни какво на кого има да връща. Тогава виждам
пожарните коли. И полицейските автомобили. Някакъв човек в униформа –
сержант Някойси – ми препречва пътя. Погледът му се спира на големия нож
в ръката ми. Обяснявам, че трябва да го върна на Габриела и да платя за
престоя си в хотела. Зоната, отсича сержантът, е обявена за евакуация и
трябва да напусна вед-на-га! Проклетата „Санта Ана“ е раздухала пожарите
дотук! Ама трябва да върна този… Вед-на-га! Обещах да върна… Друг път –
прекъсва ме сержантът. На няколко мили от нас бушуват най-жестоките
горски пожари в Калифорния. Не гледаш ли телевизия?! Какви хора сте?!
Мога да ползвам тези и тези пътища, докато не са затворени, „Интерстейт 8“ в
посока запад е блокиран, има задръствания по „63-то“ в посока юг. Обявено е
бедствено положение.
Доизяждам „Тоблерона“ си в колата, прибирам ножа под седалката и
потеглям.

***

Сигурно съм бил взел решението да купим жилище подсъзнателно, раз-

читайки семейното огнище да стопли отношенията ни.
Стела в началото се противеше на идеята, после отстъпи, остави ме да
правя каквото намеря за добре. Сега съжалявах. Бях се оставил на real estate
пропагандата да ме подмами, да осребри комисионните си и да ме зареже в
усойната къща.
Една от причините да не я обявим за продаване веднага, след като
разбрахме, че не можем да живеем в нея, бе, че щяхме да загубим много пари
заради вгорчаващия се пазар на имоти.
Другата причина бе каньонът, край който бе построена. В него бълбукаше
рекичка, която, в зависимост от това колко суха е годината, стигаше до
океана или се губеше из камънаците няколко мили по-надолу от нас. През
деня в ниските дървеса и храсти пееха птички, в тревите свиреха цикади, а
вечер озвучаването се поемаше от хорове кресливи жаби. Близостта до този

114
чуден остров природа, обсаден от еднакво скучни предградия, ни правеше по-
благосклонни да запазим къщата още малко време.
Стела продължи да ползва ателието си в онази съборетина в
индустриалната зона на Сан Диего. Картините ѝ бяха складирани, по-точно
накупчени една върху друга, прашасали, покрити с чаршафи. Многократно я
карах да обещае, че ще донесе поне няколко, които да окачим в къщата, но
така и не го направи.
Сякаш бе предполагала пожарите.
Сякаш ги бе виждала.
Сякаш ги бе предизвикала.

***

От едната страна на шосето все повече къщи са обвити в пламъци. По

хълмовете виждам горящи авокадови гори, черни овощни градини, димящи
поля. Отказвам да ги фотографирам. Правя няколко снимки на блатата от
другата страна на шосето, на изоставените съборетини и старата железопътна
линия. Минавам покрай някакъв бивак от фургони с щръкнали към небето
телевизионни антени. Приличат на огромни стоножки, на които някой е
изтръгнал повечето крака – тях също снимам. Продължавам на изток.
Усещам пустинята, но все още карам покрай ожънати ниви, пълни с бали
слама.
На едно място потокът от коли намаля съвсем и те пълзят една по една под
огромния стълб дим, надвиснал над шосето. Идва и моят ред – минавам под
мръсната дъга.

***

С Художника се видяхме още веднъж. От известно време бях започнал да

правя скъпи и често ненужни подаръци на Стела, които тя приемаше с
имитация на въодушевление. След година и половина работа в компанията за
рождения ѝ ден изкопчих няколко дни отпуск, купих билети и я изненадах. В
Париж беше есен. Цял ден обикаляхме града. Стори ми се, че никога не бях
виждал толкова целуващи се хора. Бях взел фотоапарат, но не изпитвах
никакво желание да го вдигна и да погледна града през правоъгълника на
окуляра. Всичко изглеждаше нелепо, банално и о! – толкова deja vu! Прека-
рахме следобеда в Лувъра, после аз извадих визитката на Бернар Фуко от
портфейла си и му звъннах, въпреки протеста на Стела. Тя не искаше да го
правя, казваше, че човекът ни бе поканил от куртоазия, но това не значело,
115
че трябва да му се обадим три години по-късно. Та той едва ли ни помни. Аз
обаче имах усещането, че студеното растение, което пълзеше около
връзката ни със Стела, бе покълнало от първата ни бедствена среща с този
човек. Нещо ме караше да вярвам, че бих могъл да върна живота ни, ако се
реванширам с една нова среща. Ако само успеех да удържа инстинкта си да
унищожа този неподозиращ нищо артист. С месеци се подготвях за това
рандеву. Безсънни нощи прекарвах, репетирайки репликите си. Трябваше да
се проявя като нежен съпруг, почитател на Художника и приятел на
изкуството. Видяхме се в едно малко семейно ресторантче някъде под
Монмартр.
Държах се прилично до втората бутилка каберне. После Художника
заговори за изкуство, за творчески актове и всичко отиде по дяволите.
Знаеш ли, Бернар,… да романтизираш акта на създаване на една картина,
е като да се превъзнасяш по летежа на една птица.
И… ъъъ… Закъ, какво лошо има в това? Защо да не гледаш света от птичи
поглед?
Мосю Бернар, птиците не летят, защото толкова им се гледа света от
птичи поглед, а защото не могат да намерят това, което търсят на
земята.
И какво е то, Закъ? – Ненавиждах, ненавиждах начина, по който произна-
сяше името ми с това късо, меко „ъ“, с този (почти) ер малък, с този
парижански умалителен звук с дъх на чесън…
Бернар, слушай ме! Слушаш ли? Слушай сега, творческият акт на
художника и летежът на един жерав или сврака имат една-единствена
цел – оцеляване. Оцеляване!
И защо мислиш… ъъъъ… така?
Дори и най-красивата птица не лети за кеф, Бернар, а по практически
причини. Но всъщност, Бернар, аз говоря за истинско изкуство, това на
сънародниците ти – Рембо, Бодлер, Маларме, Матис… За истинско
изкуство, а не за някакви след-пост-модерни, неоминималистични,
монументални дрисни.
Всеки прави изкуство, както може – Бернар опитва да не се засяга. Моля!?
Тук вече съм яростен. Бернар – блъскам по масата – изкуството не е да
правим това, което можем! Изкуството е да правим това, без което не
можем! Независимо колко добре го умеем. Всъщност колкото по-добре го
правим, толкова по-зле! Превръщаме се от честни аматьори в обръгнали
професионалисти! Превръщаме се в занаятчии, шивачи, зидари, кундурджии!
Няма смисъл в това, което казвам? Естествено, че няма. Какво ме правело
щастлив? Щастие! Ооо, Бернар, щастие, лайнастие, любов, Бог – това са
116
все функции на черния дроб. Просто феромони, хормони, химия… Доказано е.
Чети научна литература…
Разливам вино по ризата си, поръчвам още една последна бутилка, тъпча
се с крем „Брюле“, плащам сметката, излизаме.
Пълната луна навън ме енергизира допълнително, отнякъде ми идват
стихове на Франсоа Гийом, крещя ги на български, трима младежи с кожени
якета ме псуват, аз скачам да се бия с тях, Бернар и Стела застават между
нас, той им говори нещо, мекият му глас успява да ни разтърве.
После ни изпрати до хотелчето, пожелахме си „Лека нощ!“, целуна ме по
устните (френско, толкова френско) и аз тръгнах нагоре по стълбите,
очаквайки Стела да си вземе довиждане с него и да ме последва. Отвратен
от себе си, влязох веднага в банята да взема душ и дълго стоях под горещата
парижка вода. Когато излязох, Стела не бе в стаята. Седях на стола до
леглото няколко безкрайни минути, преди да се реша да надзърна иззад
пердето на прозореца, долу, където ги оставих. Паветата на Монмартр
синкаво отразяваха щедрата лунна светлина.
И тогава видях Художника и Стела да се откъсват един от друг, тя
стрелва поглед нагоре към нашия прозорец и се скрива в сянката на входа.

***

Пускам радиото, навсякъде говорят за пожарите. Явно са започнали вчера.

Първите пламъци били забелязани призори в Портеро, малък град северно от
границата с Мексико. Някой си Дейвид Финли се обадил на 911 и казал че от
двора си вижда пламъци в съседното ранчо, в което не живеел никой. Казал
още, че остава да защитава дома си, ако стане сериозно. След двайсет минути
пожарът бил вън от всякакъв контрол, Дейвид Финли изгорял в ранчото,
заедно със сакатия си син. Четирийсет мили по на север, малко по-късно, бил
забелязан друг горски пожар. Няколко мили на запад пламнали горите на Уич
Крийк, чиито пламъци само за час стигнали височина петдесет-шейсет метра
и развили скорост, от която никое живо същество не е в състояние да се спаси.
В Стийл Кениън бил забелязан пожар, който също набирал сила и скорост и
ако стигнел до Десанцо Валей, щял да погуби стотици къщи… Бенди Кениън,
Рейнбоу Кениън, Сан Мартос Кениън, Паломър, Соренто Хилс, Померадо…
Евакуирани са десетки хиляди. Ветровете правят овладяването на пожарите
невъзможно.
По радиото се обаждат хора, изгубили домовете си. Задъхан, прегракнал
глас – „дяволският вятър, дяволският вятър дойде… Не Санта Ана, а
Сатана!“.
117
 Спокоен глас – „… нямам идея къде ще прекараме нощта… Утре имам
важно дело, а останах без един костюм…“
Налуден, висок глас – „… най-важното е, че успяхме да спасим Беки…
Беки, кажи здравей, кажи здравей, Беки, кажи здравей, кажи зд… – джаф-
джаф… браво, добро момиче…“
… и така нататък.

***

Това, което се случи между мен и Стела във Франция, бе внезапно като
любов от пръв поглед. Втората вечер в Париж изкарахме, избягвайки
погледите си и делови като счетоводители с дълги години съвместен стаж.
На връщане, на летището, четохме списания, аз тайно я шпионирах над
страниците, за да се уверя, че не си въобразявам глупости. Тя бе забила
поглед в една-единствена статия, която или препрочиташе за десети път,
или не бе започвала. Лицето ѝ бе непромокаемо. Качихме се в „Боинг“-а.
Помня, че гледах малкото зелено самолетче на екрана пред себе си,
преглъщах с усилия безвкусната самолетна храна. Докато се издигахме над
Париж, все още всичко изглеждаше колкото сериозно, толкова и наужким.
Като че играехме някаква игра на възрастни, в която, ако единия изведнъж
се засмееше, другия тутакси щеше да го последва, както винаги бе ставало
през всички тези години заедно.
Този път обаче нито тя, нито аз се предавахме. И двамата усещахме, че
това сега е май различно.
Докато самолетчето в монитора бе над Великобритания, изглеждаше, че
все още има шанс да избегнем всичко, което щеше да последва.
Над Атлантическия океан опитах да дремна.
Събудих се над Исландия, за да видя, че тя гледа безизразно в една точка
пред себе си.
Някъде над Гренландия между мен и нея тихо се настани подозрението, че
нещата са се променили безвъзвратно.
Над Канада знаех със сигурност, че долу ме очаква студен и чужд
континент.
След седемнайсет часа път в Калифорния пристигнахме като двама
непознати, които си помагаха един на друг с багажа.

***

118
 Отстрани, зад нивата, по успоредния неасфалтиран път, на фона на много
далечни синкавеещи планини, забелязвам гъста пушилка прахоляк и пред нея
летящ мотоциклет. Това кой знае защо ме очарова, свивам рязко в сервизното
платно, забивам спирачки и изскачам с фотоапарата. Застига ме облак прах.
Изщраквам три-четири пози. Лентата свърша. Посягам в джоба за друга.

***

– случвало ли ти се е някога да не си сигурен дали някой спомен, разказ

или сън са лично твои, или мои…?
– не
– аз вчера започнах да разказвам нещо и… изведнъж се разколебах… не
бях сигурна дали всъщност това се бе случило с мен, или го бях чувала от
теб…
– скъпа, аз моите спомени си ги знам
– а моите са сякаш спомени за спомени. призраци. сякаш съм изтъкана
от призраци
– Стела?
– да
– влюбен съм в теб
– влюбен си в моя призрак, глупчо
– не може да си призрак с това дупе и настръхнали гърди, и влажни
устни, и дълги разрошени коси, и сини очи. и си сладка като топло мляко с
ммммммед… няма такива призраци.
– няма ли?
– няма.
– кучеокий…

***

След връщането ни в Америка Стела изпадна в треска. В първото дено-

нощие не спа у дома, завърши единайсет картини. Рисуваше всяка минута от
свободното си време. Връщаше се изтощена, оплескана с боя, необщителна.
Нощем оставаше до късно пред компютъра да пише. Отдръпна се, изчезна в
себе си и без да излъчва каквато и да е негативност, избягвайки близостта
ми, започна да напуска мен и всички около нас. Забелязах я, че започна да
върви някак по-изправена. Лицето ѝ, въпреки безсънието, бе опънато и
излъчващо мекота, безадресна, различна мекота. Очите ѝ сега бяха

119
едновременно живи и студени. Стела не обясняваше нищо и не искаше нищо.
Рисуваше. Мълчеше.
Аз от своя страна се опитах да намеря покой в пътуванията си. Намирах
причини да инспектирам дори наскоро инспектирани клиники, да зачестявам
проверките си. Взех и допълнително работа като частен консултант на
друга фирма с подобно клинично изследване, нарушавайки забранителната
клауза в договора, който бях подписал с моята компания. С настървение
избирах маршрутите си към все по-отдалечени и по-забутани градове и
клиники. Прекарвах часове и часове по летища, пред телевизори с неизменния
CNN и същите новини от Близкия Изток, същите тъмни жилести ръце,
вдигнали над главите си калашници, същите костюмирани бели мъже,
слизащи от самолети, същите експлозии, същия гняв, същите анализи,
същите проблеми с пазара за недвижимо имущество, същата стокова борса,
същите природни бедствия, същите реклами на същите компании, заради
които всичко бе едно и също…
Когато двама души си обърнат гръб, обикновено единият гледа напред, а
другият – в миналото. Аз се бях вторачил в CNN.

***

– Трябва да има и по-хубави места за снимане от тези пущинаци! – стряска

ме плътен мъжки глас зад гърба ми. Точно зад колата ми е спрял голям, черен,
лъскав полицейски мотоциклет. Не! Аз просто няма да поумнея! – Сигурно
има и по-хубави места, а, синко? – Зад огледалните очила на исполина в
униформа сигурно има зеници, ретина, роговица, нервни възли, човещина.
Няма как да ги видя! Ченгето е все още върху мотоциклета си, на около три
педи от един чувал с марихуана и на три метра от най-големия убитак с
фотоапарат.
– Ъъъъ… – нищо не излиза от устата ми.
– Не даде мигач, когато отби от пътя. – Ченгето се размърдва от седалката.
Не отделя поглед от мен. Сваля едната си ръкавица. Размърдва пръстите на
ръката си. Дали да не хукна нанякъде? Дали да не… – Това е незаконно, нали
знаеш?! – Всяко американско ченге просто си умира да изрече думата
„незаконно“. – Незаконно е. – Искам да го убия. Защо така се получава?
Неусетно започваш да се държиш като престъпник, само защото си тръгнал
нанякъде с торба марихуана!
– Съжалявам, сър! – мърморя, докато ченгето сваля и другата си ръкавица.
Акт ли ще пише, ще ме бие ли? – Съжалявам! – Ченгетата обичат да разберат,
че съжаляваш, и че съжаляваш много. – Съжалявам много. – И че ги
120
уважаваш. – Аз уважавам закона, сър… Съжалявам. – Какви ли не ситуации
можеш да спасиш само ако си понаведеш малко главицата.
– Аз също, но няма как.
– Моля ви, сър!
– Документите за колата и шофьорска книжка! – Маниак! Маниак е тоя.
Какво да…
– Да, сър! Разбира се, сър! – Ей в такива моменти разбирам за какво ти
трябва нерегистриран пистолет в жабката! Изваждам документите и го
приближавам.
– От вестника ли си? – А сега! От вестника ли съм? Какъв е правилният
отговор? Да съм от вестника ли, или да не съм? В тона му имаше някаква
жилка на дружелюбност. Може би повече от това дори? Може би. Дали не са
в топли отношения с местната преса? Дали не е бил местният герой в борбата
срещу организирания трафик на хора и наркотици. Дали е бил на първа
страница?
– Не, сър! Не съм от вестника, сър!
– И аз така си помислих. – Ченгето се поизвръща назад и вади шише
минерална вода. Отвинтва внимателно капачката, без да сваля очила от мен, и
отпива дълга глътка. Заради пожарите полицията е нащрек за психари –
подпалвачи. Засърбява ме носът. Почесвам го с ръката, в която държа
застраховката на колата. Пред очите ми пробягва името на Стела. – И аз така
си помислих. – Ченгето сваля очилата си, вади малка бяла кърпичка от
горното си джобче и започва внимателно да бърше стъклата им, без да
погледне документите в ръцете ми. Гестаповско сини очи, нищо човешко. –
Снимай, каквото ще снимаш, и карай внимателно! Тук е опасна зона. Заради
пожарите. Приятен ден! – Полицаят намества отново очилата си и запалва
мотора. Краката ми треперят. – И друг път, като спираш, давай мигач!

***

Преди да напусна Калифорния, минавам през поле от стотици огромни бели

перки, лениво преживящи пустинния въздух. Напомнят ми вятърни мелници.
Зад тях се издигат омекнали от разстояние и мараня хълмове, отрупани със
светли обли камъни като леопардови петна.
И тогава в сухото небе, по което няма и следа от облаче, виждам дъгата.
Седем малки седефени мазки, и то не в обичайните пастелени цветове, а в
някакви техни усилени, наситени версии – от електрично синьо, през отровно
зеленикаво, златно-жълто до портокалово оранжево. Ако Бог е рисувал това,
усмихвам се и размърдвам залепналия си за седалката потен задник, няма как
121
да не е дете. По опнатия до скъсване път се движат още няколко автомобила,
но имам непогрешимото чувство, че дъгата е специално за мен. Тази изрезка е
съвсем не на мястото си горе в знойния ден. Едновременно с това съм убеден,
че не халюцинирам, че не е оптическа измама. Дори не си правя труда да я
снимам – някои неща не трябва да се улавят на лента.
Сигурен съм, че все някой някога е писал или ще напише книга за това как
жена му го е напуснала и е полудял от болка, той шофира в пустинята, а
мисли и спомени се блъскат в главата му като мухи в буркан. Сигурен съм
също, че някой разлюбен точно в този момент някъде вижда дъга. Но знам, че
никой друг, освен мен сега, не вижда точно тази дъга в пустинята.

***

С Кен се запознах в Охайо. В бара, в който работех, идваше една клиентка –

трийсет и няколко годишна, не кой знае колко зле изглеждаща, но в никакъв
случай красавица. Тя се появяваше от време на време, поръчваше тъмна
наливна бира, сядаше на масата в ъгъла и гледаше безизразно единия от
телевизионните монитори. Не знаех как се казва. Просто я помнех, както
помня по физиономия всеки, който някога си е поръчвал нещо от мен. Може
би година след като започна да идва при мен, една вечер тя се появи с някого.
Той беше със светлосин поглед, оредяваща коса, леко тантурест и със
закопчана догоре риза, без вратовръзка. Тя си поръча обичайната бира, той –
кока-кола. Той понечи да вземе сметката, но тя решително го спря и плати
сама за своята бира, което го накара да се почувства неловко, мисля. Тогава тя
прави изненадващия жест да ни запознае. Името ми е видно за всички, защото
го пише на табелката върху барманското елече, но тя създава пред него
фалшивото усещане, че ме е познавала отпреди. Неговото е Кен. Нейното е
все още незнайно за мен. Приятно ми е, приятно ми е. Сядат на една
отдалечена маса и за известно време забравям за тях. Час по-късно, тя идва да
благодари, че съм бил така добър с нея досега. Кен, забелязвам, гледа чашата
между дланите си. Сигурен съм, че от това кока-колата му се е стоплила като
лошо кафе. Тя се представя (Линда) и обяснява, че отскоро се познава с този
човек и не знае друго място, където може да се чувства спокойна. Напомня ми
дом, който някога съм имала, казва. Аз ѝ благодаря за доверието и наливам
втора чаша пенлива бира.
След две седмици ги виждам пак. Изглеждат някак по-спокойни един с
друг, макар Линда отново да плаща своята сметка отделно. Започват да идват
всяка седмица, обикновено в сряда. Предполагам, че идеята да се видят в края
на седмицата, за Линда е прекалено обвързваща. Начинът, по който се държат
122
един към друг, ме кара да предположа, че той е отдавна вдовец, а тя – никога
несгодявана. По-късно ще разбера, че съм бил почти прав. Спомням си, че е
четвъртък, защото в единия от телевизорите на бара върви „Приятели“, когато
те идват. Тя поръча не обичайната бира, а водка с портокалов сок (решителна
нощ!?), а той отново кока-кола и седнаха на масата до прозореца, същата, на
която сядат винаги, когато е свободна. В този момент бяха единствените ми
посетители. Спомням си, че дойдоха реклами и аз използвах времето да
отскоча до склада за бяло вино. Когато се върнах, награбил няколко бутилки
„Шардоне“ и „Совиньон блан“ и хвърлих поглед към тяхната маса, видях
следното: Линда странно изпъната, сграбчила облегалките на стола, като че се
опитва да стане, но е залепнала за седалката. Кен срещу нея е замръзнал в
някаква полуусмивка, остатък от последния момент на прекъснат разговор.
Изглеждат като кадър от видео, спряно на пауза… Оставих бутилките и бързо
приближих масата. Кен все още не може да отлепи тази глупава гримаса от
лицето си, Линда върти очи и сочи гърлото си. Хващам я изотзад, кръстосвам
ръцете и отпред на гърдите, тръскам я. Тя шумно си поема въздух, започва да
кашля и лицето ѝ постепенно възвръща цвета си. Люспа от портокаловия сок
я е задавила.
Оттогава Кен твърди, че съм спасил любовта на живота му и той ще ми е
задължен вечно.

***

Шест месеца след срещата ни с Художника Стела купи билет за Франция.

„Не издържам повече, Зак. Трябва да намеря себе си. Трябва да го направя
сама.“ Не знаех какво да кажа. Нямах какво да кажа. Можех ли да я спра?
Когато някой се приготвя за своето его-пътешествие, единственото, което
можеш да правиш, е да помагаш с куфарите. Болката ми в тези последни
дни бе неописуема, но, мисля, успявах да я скрия. Сутринта, преди да тръгне,
пихме кафе, изпратих я на летището и отидох на работа. Когато се върнах,
забелязах чашата ѝ с блед отпечатък червило по нея. Не я измих. Защо я
прибрах неумита? Тя бе оставила всичко тук – картините си, стиховете си,
младостта, всичко… Защо фетишизирах точно този неин отпечатък?
Двете седмици, през които тя отсъства, прекарах по летища и хотелски
стаи. Стоях до късно в хотелските барове, пиех мартини след мартини,
слушах глупостите на непознати, после се качвах в стаята си, гледах порно,
после – CNN и заспивах, прегърнал възглавници. През деня се ровех в
протоколи и данни, търсейки повод да се заям и за най-малката неточност.
Някъде по това време започнах и да ям „Тоблерони“.
123
 ***

Ако пътувам достатъчно дълго нанякъде, би трябвало да мога да избродя

пустиня, планини и морета и да стигна пак там, откъдето съм тръгнал.
Пространствата, дори и този забързан в хоризонта път, колкото и плоски да
изглеждат, са, в края на краищата, парчета от едно кълбо, което е възможно да
бъде обходено. А как стои въпросът с времето? Толкова ли неразгадаемо
остава то?
В далечината забелязвам голям бял надпис, издигнат на покрива на дървена
постройка – „Исус Христос е Господ“. С по-малки букви отдолу – „Тикви и
царевица на разпродажба“.
А какво, ако ние просто имаме неправилна представа за времето? По-точно
за посоката, с която се движим в него. Възпитали са ни да вярваме, че
животът започва с раждане, минава през зрялост, стареене и накрая неизбежно
завършва зле. Според този общоприет възглед нещата се движат от ново към
старо, от удоволствие към болка, от страст към безразличие, от красиво към
грозно, от ред към упадък, развалени зъби и Алцхаймер. В този естествен
ход на събитията всеки що-годе мислещ индивид би трябвало да е песимист,
защото това е единствената възможна нагласа в унисон със системата, в която
съществуваме. В този естествен ход на събитията (раждане – детство –
младост – старост – смърт) която и да е оптимистична теория би трябвало да
бъде тълкувана като израз на душевно разстройство или като художествена
измислица, защото тя не би била в унисон с природата. Какво обаче, ако
всичко това е погрешно?
Какво, ако ние живеем животите си отзад напред? Какво, ако живеем в –
нека го наречем – принципа на обратното време? Какво, ако всичко започва от
смъртта, чиято причина ние избираме, минава през старост (в повечето
случаи), болести, навици, средна възраст, кризи, младост, разочарования,
любов, юношество, надежди, детство и завършва в утробата? Какво, ако това
е естественият ред на нещата и оптимизмът е остатък от този естествен ред
на мислене? Какво, ако това, което са ни учили в училище, е просто суеверие?
Разбрали са го поети, които предричат смъртта си до последния детайл,
художници, рисуващи „бъдещи“ градове и машини, ясновидци, описващи
събития с поразителна точност, пророци от всички религии и краища на
земята. И ако това не е достатъчно, децата няма как да са в грешка. Бебетата,
например, плачат, когато се раждат, не по друга причина, а защото знаят
безпощадно ясно, че животът им ето сега свършва. С времето обаче свикват с
правилата на играта, преструват се, че разбират обратното живеене, после
124
научават да забравят кои са и само от време на време на някоя детска
площадка ще чуеш малчуган да започва поредната от измислиците си с
фразата „… едно време, като бях голям…“.
Какво, ако живеем не истинските си животи, а техни отражения, в които
всичко е просто с главата надолу? Може би с всяко следващо наше решение,
ние опитваме да коригираме минали събития, което е невъзможно и
следователно сме осъдени на неуспех. Всеки наш план занапред е
неадекватен, защото не е насочен в правилната посока.
В принципа на обратното време всичко вече се е случило.

***

– страхуваш ли се понякога, че това ще остане тук между нас? всички

тези думи, мисли, мълчания… всичко това ще остане несподелено…
– затова ли ме снимаш?
– може би
– не се страхувам

***

Америка е все още едно от малкото места в света, където човек може да се
позамогне с честен труд и постоянство. Аз го направих по друг начин. След
инцидента със задавянето Кен и Линда започнаха да идват по-често.
Завързахме нещо като приятелство. И докато тя бе все още резервирана към
мен или по-скоро засрамена от епизода, Кен се вторачваше във всичко, което
казвам с широко отворени сини очи, с усмивка, готова да се спусне настрани
към старомодните му бакембарди. Когато заговарях с него, имаше дразнещия
навик да помръдва устни, като че ме слуша с тях. Една вечер Кен дойде по-
рано, изглеждаше неспокоен, вълнуваше се. В обичайното време дойде и
Линда, усамотиха се на масата в ъгъла, но Кен не спираше да поглежда към
мен, сякаш опасявайки се да не замина. После си тръгнаха. Изненадах се,
когато го видях да влиза в бара, минути преди да затворя. Каза, че има да ми
казва нещо важно. Информацията, която искал да ми повери, била
изключително важна и свързана с работата му. Продължавах да върша,
каквото върша, когато затварям бара, и го слушах с половин ухо. Кен бе
началник снабдяване във фирма за производство на дунапренени изделия –
колко важно би могло да е това! Фирмата бе семейна и консервативна, но
предприемчивият син на основателя ѝ току-що бе взел властта от баща си и
обещаваше сериозни промени. Никой не очаквал обаче те да са толкова
125
сериозни, каза Кен и ми направи жест с пръст да се наведа и го слушам
внимателно. Кен не слагаше капка алкохол в устата си, което правеше един
такъв иначе пиянски жест значителен. Наведох се над бара.
– Дейвид – прошепна Кен, – новият шеф, е сключил договор с „Хонда.“
Не знаех какво да кажа, свих рамене:
– О!?
– За снабдяване с дунапрен за интериора на новите автомобили, които са за
американския пазар и се произвеждат тук.
– И какво от това?
– Дейвид е сключил договорите за следващия модел. Което значи, че трябва
да увеличим капацитета си поне петкратно. Дейвид няма толкова средства,
затова продава компанията ни утре на една група инвеститори в Кливланд.
– Как я продава?
– Просто така, продава я с всичките ѝ активи.
– Ами вие? Ами хората?
– Слушай сега. Това го знам само аз, повярвай ми, само аз. Как го знам, не
те интересува. Това, което трябва да направиш утре, е да отидеш в най-
близката стокова борса или да го направиш по интернет… Сега… Слушай ме
внимателно… Инвеститорите са „Инсталматик“. Ще купиш колкото можеш
акции на „Инсталматик“, индексът им е… Извади нещо за писане… Индексът
им в Нюйоркската стокова борса е „JPI“. Записа ли? „JPI“… Така… В момента
акциите им са около четири долара едната. Вдругиден ще бъдат поне триста
процента отгоре. Поне триста. Зак, чуваш ли? Направи го, моля те! Направи го
за себе си и за близките си!
– Ти – питам аз, – ще го направиш ли?
– Не. Аз не мога, нямам право, ако разберат, ще ме вкарат в затвора… Това
не е шега работа.
– Кен – казвам… – Имам още по-добра идея. Аз ще събера някакви пари, но
нямам много. Дай ми назаем и ще купя акции и за теб от мое име. Става ли?
– Триста процента, обещавам ти, Зак.
Затворих бара, събрах оборота (2341$) и вместо да го пусна в тежката каса
до счетоводството, отидох си у дома и не заспах цяла нощ. Без да казвам на
Стела, сутринта събрах всичко, което имахме в банката. Заложих колата и
малкото ценни неща. Преди обяд имах единайсет хиляди, с които купих
акциите на „Инсталматик“. От Кен взех още двайсет, изхарчих и тях и
зачаках. Един ден по-късно Дейвид Грос обяви публично продажбата на
компанията си. Акциите на „Инсталматик“ скочиха. Не с предвидените триста
процента. С петстотин.

126
 След два дни продадох акциите си, влязох във фотомагазина на „Хай
Стрийт“ и купих фотоапаратурата, от която имах нужда. На Стела взех най-
големия статив в магазина за арт материали, върнах се у дома и едва тогава и
разказах всичко. Вечеряхме в най-скъпия ресторант в Синсинати, поръчвахме
каквото ни дойде наум, пихме скъпи вина, скъп коняк, шампанско, светлините
на града се отразяваха в тихите води на Охайо ривър. Прибрахме се късно,
клатушкайки се, събличахме се един друг по стълбите, любихме се дълго и
горещо, заспивахме прегърнати, събуждахме се и отново се любехме. Бяхме
победители. Беше вкусно.

***

Стела се върна от Франция. На връщане от летището отвори прозореца

на колата, извади кутия ментол и запали цигара. Бе пропушила. Опитах да
кажа нещо за ненужния на тази възраст лош навик, но тя ме прекъсна с
жест. Сега ѝ се пуши, толкова. Едва преглътнах раздразнението си. Чув-
ствах се обиден.
Опитвах да убедя сам себе си, че всичко това е временно. Тя също полагаше
усилия да се придържаме към някакво цивилизовано съжителстване, учехме
се да живеем прагматично като останалите хора около себе си.
Тя започна да купува все по-големи платна за картините си, които аз все
повече нямах желания да виждам. Когато все пак се налагаше да го правя,
откривах все по-малко и по-малко за себе си в тях. Докато в началото на
живота ни заедно всичко, което тя рисуваше, ми бе близко и говорехме с
часове за изкуството ѝ, с времето картините ѝ ставаха все по-малко
интересни и по-неразбираеми за мен. Последните ѝ платна бяха триметрови
квадрати в сиво масло, които не ми говореха нищо. Първата изложба в
Калифорния за Стела бе съвместна с един художник и двама скулптори.
Направиха я в малка нова галерия в Сан Клементе.
В деня на отриването аз бях зает да инспектирам клиника в град Ърлс-
таун, Айова, и открих две средно сериозни процедурни нарушения. От хотел-
ската стая, в която останах да прекарам петъчната вечер, се откриваше
гледка към обширни царевични поля. Над блоковете небето бе тъмнокалаено.
Бе началото на есента в Айова.
Гледах високата царевица, готова за жътва, и мислех дали и ние нямаме
своите сезони? Има ли сезони любовта?

***

127
 Настигам един червен пикап. В каросерията му две найлонови торбички –
бяла и черна, завихрени от скоростта и вятъра, ожесточено се бият една в
друга. След известна борба едната все пак побеждава, а другата изхвърча и се
лепва на моето предно стъкло под лявата чистачка. Пускам чистачките, за да
разкарам натрапницата и за да разсея мислите си, включвам радиото, търся
станция. Спирам на кънтри – „… pray, pray, pray“16 чувам да пее човекът и да
оплаква нощите си без любимата… Настъпвам педала на газта, за да
изпреваря пикапа. Миг преди да го оставя зад себе си обаче, виждам
поизтритата лепенка с надпис – „PRAY“ на каросерията му. Какво е това?
Поредната случайност?! Или поредното доказателство, че всичко е нагласено.
Защо имах нужда да чуя кънтри (стил, който не понасям) и каква е
вероятността да чуеш и видиш едновременно една и съща дума в пустинята!?
Връзват ли се тези съвпадения с „обратното“ време, за което мислех, преди да
настигна червения пикап? Възможно ли е синхронността да е още едно
напомняне (както объркващото deja vu), че нещо не разсъждаваме както
трябва. А как, по дяволите, трябва?!

Вземам отбивката към малък град – трябва да хапна нещо. На втория

светофар главната улица се стеснява, разкопали са едното платно, стърчат
някакви тръби. Бавно карам покрай приспособления с надписи „Работят
хора“. Виждам и хора, които работят. Погледът ми се спира на работник,
който здраво налага асфалта с чук. Искам и аз сега да съм работник с чук, с
оранжева каска, с потна, някога бяла фланелка и изтъркани отпред на кура
дънки. Искам да бия с чук по земното кълбо, докато се сцепи и намеря Стела.
И тогава няма да си блъскам главата с теории.
По безлюдния център виждам мексиканска закусвалня и паркирам пред нея.
Спуснати от тавана вентилатори раздвижват въздуха, от тонколоните звучи
„Coridos“17, мирише на познатата от всяка мексиканска закусвалня мазнотия.
Посетител с карирана риза, тиранти, мустаци и бяла капела седи под избелял
плакат с наплюта от мухи репродукция на Фрида и яде дебело бурито 18. Две
деца с чанти на гърбовете са се надвесили над няколко кесадии19 и пият от

16
Моли се (англ.) – Б.а.
17
Мексикански популярен музикален стил, характерен с дълги текстове на тема
наркотрафик, гангстерски войни и т.н… (исп.). – Б.а.
18
Вид мексиканска храна – кайма с подправки, завита в питка (исп.). – Б.а.
19
Вид мексиканска храна – кайма с подправки, завита в питка (исп.). – Б.а.
128
една „Фанта“ с две сламки. Зад гишето се ухилва тъмен мексиканец с коса
черно-синя като гарга.
– Eeee, senior, como estas?
– Nada – отвръщам и се заглеждам в менюто, написано с тебешир над
главата му. Не ми се говори с никакви мексиканци.
– No, no, no, no, nooooo, amigo… Còmo estàs значи „Как си?“ Ти не отговаря
„nada“. Nada значи „нищо“. Ти трябва каже. „Muy bien, gracias! E tu?“. „Аз
съм добре. А ти?“ Когато казва „nada“, ти казва „нищо“. Така. Сега пак:
„Amigo, còmo estàs?“
– Nada. Nada значи nada. Не съм добре, амиго. Аз съм nada!
– Ай, ай, ай, сеньор. Защо не хапне нещо, пие една сервеса20 и всичко ще е
наред.
– Дай една карне асада гордита 21 . Без лук, ако може. – Мексиканецът
записва поръчката с молив и я подава на невидимата готвачка отзад. Аз
отварям мръсния хладилник и вадя зелена бутилка бира. Докато стане
храната, изпивам две. После лакомо се нахвърлям на огромната си гордита,
от чиито краища падат парчета месо, зеле, нарязани на ситно домати и чушки.
Обирам ги с пръсти от мазната маса и ги бутам в устата си. Вкусно. Чувствам
се много по-добре, когато излизам от закусвалнята. Влизам в колата и отварям
прозорците. Коремът ми е пълен. До мен със скърцане паркира изгнил кафяв
„Датсун“. Зад кормилото е около четирийсетгодишен, жилав тип с брада
„катинар“ и черен потник, а на задната седалка се хилят две пършиво руси
момичета, навярно гимназистки. И тримата гледат към мен.
– Мой човек – казва Катинара. – Много хубаво ти мирише колата. Много
хубаво.
– Така ли? – Казвам и завъртам стартера.
– Чак отвън се усеща. – Едното момиче подава на другото джойнт и облизва
горната си устна. Двете не отделят поглед от мен и продължават да се хилят.
Косата на Катинара отпред е къса и на път, а отзад се спуска по раменете.
Някои от зъбите му са развалени, а някои липсват. – Мирише на… – Има
нещо болно-сексуално в тази тройка. С дясната ръка напипвам от седалката
нагорещения от жегата фотоапарат, вдигам го пред лицето си и бързо снимам.
Сега и тримата избухват в още по-див смях. Снимам пак. – Искаш да снимаш,
мой човек… А?! Искаш да снимаш? Снимай това! – Катинара държи в ръката
си русолявата глава на трето момиче, което досега не съм забелязал, защото е
било наведено в скута му. По размазаното червило мога да предположа с

20
Бира (исп.). – Б.а.
21
Вид мексиканска храна (исп.). – Б.а.
129
какво е било заето до този момент. Около очите ѝ има грим от снощи, а
погледът ѝ е празен като небето над този пуст паркинг. Правя последна
снимка, докато момичетата истерично се хилят и изскачат навън. Катинара ми
показва татуиран среден пръст и бута русата глава пак надолу, аз натискам
педала на газта. Снопчето разпечатани елхички с аромат на кокосов орех се
разклащат под огледалото за обратно виждане – миризмата, с която исках да
прогоня Стела.

***

Няколко часа по-късно решавам да спра във Феникс, Аризона, и да нощувам

там. В Долината на Слънцето – май така наричат областта, в която се намира
Феникс, Аризона – влизам в късния следобед. Спирам на туристически
информационен център, излизам да се поразкърша, да взема карта на града и
да ползвам телефонния указател. Намирам в него единия от няколкото
останали магазини за професионална фототехника, все още продаващ
материали за черно-бяло проявяване. Звъня им, за да се уверя, че все пак не са
фалирали. Не били. Малко преди да затворят, влизам в магазина. Соб-
ственикът е старче със син елек, многодиоптърни очила, крива уста и брада на
джудже, обут с чехли, които хлюскат по паркета, докато се придвижва от рафт
на рафт. Купувам проявител за филм „D-76“, купувам фикс – и стопразтвори
на „Ilford“. Купувам канистър, няколко галонови бутилки, в които да
съхранявам приготвените течности, страници с джобчета за съхраняване на
негативите. За миг се колебая дали да не купя термометър като онзи, който
ползвах преди (от 25 долара), но размислям. Плащам, излизам с нещо като
усмивка по лицето си. Спирам на тротоара и изпращам последната третина от
слънцето зад тухлената сграда от западната страна на улицата. Изведнъж
става по-хладно, усещам с благодарност, пресичам улицата и влизам в
хранителния магазин. Оттам купувам кухненски термометър (за 5 долара),
разноцветни щипки за простиране (ще ми трябват за сушене на ленти и
снимки), няколко „Тоблерона“ и уиски. Хотел намирам близо до магистра-
лата. Стаята ми е на третия етаж и гледа към гъстата върволица от червени и
бели светлини на автомобили. След мексиканската храна още не съм
изгладнял, затова се заемам с химикалите. Разтварям праха в течностите,
готов съм за проявяване. Влизам в тоалетната, изгасям. Започвам да отчеквам
с ключа на автомобила първата ролка – господи, откога не съм правил това!
Усещам как ръцете ми леко треперят от възбуда. Поемам дълбоко въздух и
опитвам да се успокоя. Капачката на първата ролка се търкулва на пода в
краката ми. Напипвам лентата, погалвам я, пускам я надолу. Със зъби я
130
откъсвам от ролката. Обичам този деликатен миг на насилие, мига, в който с
кратко отхапване – винаги го правя със зъби, никога не ползвам ножица –
освобождавам лентата от затвора на ролката. Пипнешком намирам канистъра
и започвам да я навивам там. Сърцето ми бие по-бързо. Успявам. Затварям го.
Поемам пак въздух, уверявам се, че всичко е наред, светвам. Наливам в
канистъра проявител и започвам процедурата. Първите петдесет и пет
секунди тръскам кутията, както се тръска мартини в шейкър. Оставям лентата
да почине за трийсет секунди, после тръскам по пет секунди на всяка минута.
Така – дванайсет минути. Изхвърлям стария проявител, пускам вода от
чешмата в канистъра, изплаквам го. Дванайсет минути фиксирам лентата,
после я оставям за дълго под течащата чешма. Когато отварям канистъра да
видя резултата, сърцето ми пак забива учестено. Там са – негативите на
всичко, което съм снимал днес. Там са. Вдигам лентата между мен и
хотелската лампа и дълго гледам образите. Под определен наклон, и само за
мен, те оживяват. Защипвам лентата да съхне и вземам бърз душ.

***

Хотелът, в който съм отседнал, е прекалено евтин, за да има ресторант. От

прозореца си обаче виждам голямото „М“ на „Mariott“ в мастиленото небе и
решавам да го посетя – плановете ми за тази нощ включват няколко
мартинита. Излизам и вдишвам вечерта над пустинята. Прекосявам огромния
паркинг и влизам в хотела, кимам на хората от рецепцията и намирам лоби
бара, потънал в характерната за тази хотелска верига изкуствена зеленина и
осветен безобразно като провинциална автогара.
– Добър вечер! – Поздравявам и сядам на бара до възрастен господин със
сако на ситно каре, зачетен в „Wall Street Journal“. Господинът ме поглежда,
кима и продължава да чете, а барманът намира секунда да откъсне поглед от
телевизионния приемник, по който върви бейзболен мач, и да кимне
подканящо – „какво ще обичам“.
– Мръсно мартини – казвам. Барманът е дълъг и малко непохватен тип с
недобре изгладена риза и прическа, на която трябва да се обърне внимание.
Не изстудява чашата, набързо разтръсква водката в шейкъра, не слага никакъв
сух вермут и бута чашата към мен. Няма как да не забележа, че под ноктите на
дясната си ръка има черно.
– Нещо друго? – Аз мълча и не посягам към произведението му. Той свива
рамене и се отдръпва.

131
 – Може ли мръсно мартини, ако обичате? – Бутам обратно към него това,
което той бутна към мен. Не обичам да правя сцени, просто ми се пие
мартини, а не изстудена водка в чаша за мартини.
– Това нали е мартини? – сопва ми се дългучът.
– Може ли да го направите „мръсно“?
– Как? – по-тихо изсумтява дългият.
– Ами първо правиш мартини, а после го поразбъркваш с показалец. –
Барманът неволно поглежда ръката си, после – мен, изчервява се. Господинът
с вестника прехапва устни да не се захили с глас. На мен ми става криво, че
засегнах момчето, все пак имаше приличието да ме попита като човек.
– Сър… – понечва да каже нещо барманът.
– Майтапя се. – Започвам миролюбиво аз. – Просто капни две-три капки сух
вермут ето тук, набучи на тази сабичка три маслини, после долей малко
марината от буркана с маслини и ще стане мръсно. Не е голяма философия. –
Дългият прави, каквото му препоръчвам. Аз пресушавам чашата на екс и,
преди да се е отдалечил към по-безопасния ъгъл близо до телевизора, правя
жест да повтори процедурата. Второто е значително по-добро, защото го
помолих да смеси ингредиентите, преди да тръска само водката в шейкъра.
Третото мартини е почти идеално. Очертанията на света някак започват да
поомекват. Феникс, Аризона… Поглеждам към човека с вестника, но той е
забил поглед в колоните с цифри на последните страници. Чашата червено
вино пред него си е все така пълна. Започва да ми става скучно. Дали да не се
кача горе в хотела и да опитам да пиша нещо. Какво да пиша? Дневник? За
какво ми е? След време (ако избера да живея след време без нея) да си чета
глупостите? Та аз опитвам да ги забравя на момента. Какво да пиша? Роман?
Ако това, което се случи с мен, не се е случвало с теб, няма как да си го
представиш. А ако се е случвало, няма защо да си го припомняш… Кой има
нужда от още една книга за раздяла? Кой има нужда от още една тъжна
книга? Кой има нужда от още една книга въобще!
– Бира – сепва ме нечий глас. До мен отляво, без да усетя, е приближил тип
с бейзболна шапка, оранжева фланелка и олюляващи се движения. Сяда на
бара, сваля шапката и я прасва върху барплота. Оглежда се, попремижава, за
да фокусира обстановката. – Феникс, fuckin’ Аризона, човечееее!
– Каква бира? – пита барманът, видимо раздразнен от поведението му.
– Няма значение. – Дългият свива рамене и му отваря най-гадната – „Bud
Light“.
– Аз – виква човекът – след един месец ще се женя.
– Браво – казвам.
– Какво ти има? – сочи лицето ми.
132
 – Паднах по стълбите.
– Ааа, представям си как изглежда другия човек. – Ухилва се моя нов съсед
по барстол. – Аз, от своя страна, ще се женя след – гледа си часовника – 29
дни и… осем часа… – Този път господинът с вестника отдясно казва тихо
„браво“, без да вдига глава. Точно в този момент влиза жена на средна,
трудноопределима възраст, с хубаво поуморено лице, дочула последното
изречение, се поусмихва и казва „поздравления“.
– Аз – вика човекът отляво – живях пет години на палатка. – Пауза, в която
изпива противната си бира. – В Аляска! – добавя той и тропва с дъното на
бутилката по бара. – Имах коса ей до тука и брада ей до тука. И живях пет
години на палатка в Аляска.
– Не беше ли студено? – пита господинът с вестника. Жената си поръчва
чаша „Шардоне“.
– … и водех радиопредаване. Знаеш ли как се казваше моето радио-
предаване?
– Как? – безучастно пита господинът.
– Имах печка.
– „Имах печка“!? Интересно заглавие.
– Не – казвам, че имах печка и не ми беше студено. А предаването ми се
казваше „Часът на просветлението“. – И подчертава казаното като думва с
пестник по барплота. – „Часът на просветлението“!
– Интересно. – Господинът тръсва вестника и пак се зачита.
– Много интересно беше.
– Още ли сте радиоводещ? – пита жената тихо и отпива от виното си.
– Не. Сега съм стюардеса на „UNITED AIRLINES“.
– А радиото?
– Няма вече радио. Няма вече „Часът на просветлението“! Само мрак!
Мрачен мрак… Аз съм стюардеса. Още една бира.
– Същата ли?
– Не.
– Каква?
– Няма значение. Аз съм от Минесота. От града, в който е роден Боб Дилън.
Знаеш ли как се казва Боб Дилън? – обръща се към мен Стюардесата. Казвам
му. – Браво! Знаеш. Какво пиеш? Малко хора знаят, че Боб Дилън не се казва
Боб Дилън. Обаче ти знаеш. Няма вече независимо радио в Аляска. Купиха го
корпоративни гадове и сега пускат същите шест песни, каквито пускат
навсякъде по света и… няма „Часът на просветлението“. Наздраве! Обаче аз
ще се женя след един месец. Жена ми е сладка. Ще живеем в Ню Джързи. И тя
работи като стюардеса. В началото ще се виждаме веднъж на две седмици.
133
После, аз и казвам, виж какво, ти ще си стоиш вкъщи и ще гледаш детето, а аз
ще летя и ще вадя пари за семейството. Две стюардеси в едно семейство не
става. Бракът ще… – тук следва жест с ръка като падащ самолет и свирене с
уста – … нали се сещаш… бхчшшшшш!
– Имате дете? – пита жената.
– Тя има дете. Тринайсетгодишно… Аз учех история в колежа. Исках да
ставам историк. Обаче нямаше кой да ми каже… нямаше кой да спомене, че в
цял щат Минесота имало три места за историци и трите били заети. Пет
години в колеж и пет години в Аляска на палатка, и брада ей до тука и коса ей
до тука… И „Часът на просветлението“, и… рейтингът ми беше е-хееее… А
сега отварям кутийки с „Пепси“ в самолет! – Пауза. – Може ли още една
бира? – Аз поръчвам още едно мартини.
– Внимавай с бъдещата си жена! Направи си предбрачен договор – казва ни
в клин, ни в ръкав човекът с вестника.
– Ние ще се женим в Лас Вегас. Аз обичам Елвис Пресли.
– Ти познаваш ли я добре? – пита човекът отдясно.
– Тя е свестен човек. Щом се нави да се ожени за мен… Свестен човек е.
Предложих ѝ преди половин час и тя каза да.
– Как ѝ предложи? – човекът с вестника повдига вежди.
– По телефона.
– По телефона?
– По шибания телефон.
– Утре ѝ се обади да ѝ кажеш, че си бил пиян и нищо не помниш.
– Аз съм пиян.
– Чудесно!
– Но помня всичко!
– Аз на моята бивша жена ѝ виках „обвиняемата“ – казва господинът
отдясно. – Виках ѝ „обвиняемата“. „Обвиняемата“ това направи,
„обвиняемата“ това каза…
– Ти си се развел? – Искрено учуден, Стюардесата отпива от бирата си.
– Току-що.
– Бре!
– За трети път.
– А много ли струваше?
– Кое?
– Сватбата.
– Не.
– Наистина?
– В сравнение с развода.
134
 – А разводът?
– Много. Особено, ако го правиш за трети път.
Стюардесата се почесва по главата:
– Аз притежавам мивката на Боб Дилън. Купих я от антикварния магазин в
града. Със сертификат, че е наистина от неговата къща. От… ъъъ… къщата, в
която е израснал де… преди да се казва Боб Дилън… Той не се казва Боб
Дилън. Купих я и я хвърлих на пикапа отзад и я завързах с въже и я закарах у
дома. Сега стои в мазата. Кой знае колко струва на „e-Bay“! Обаче никога
няма да я продам.
– Защо?
– Защото не ми трябват пари. И на жена ми, на бъдещата си жена, така ще
кажа – не ѝ трябват пари. Искам да съм щастлив!
– О-хо – Вестника се подсмива и обръща друга страница.
– Искам да съм много щастлив.
– Браво!
– В Лас Вегас. След 29 дни и… седем часа и четирийсет и…
– Защо Лас Вегас?
– Защото само там може да ни венчае поп, облечен като Елвис Пресли.
– А-ха.
– Трябва да ѝ купя халка. Колко струваше твоята халка? – Господинът с
вестника се замисля.
– Ами халката на първата ми жена беше 10 000 долара, а Обвиняемата си
тръгна с халка за 80 000. Разводът ми струваше милиони.
– Брей, ти к’во работиш?
– Аз съм адвокат.
– Познавах един адвокат в Аляска… Ама той… малко така… гребеше от
двете страни на кануто. – Следва намигане.
– Моля? – не разбира адвокатът.
– Гребеше от двете страни на кануто – Стюардесата пак намига, чупи китка,
имитира „гей“.
– О-о-о! – адвокатът започва да се тресе от смях и най-сетне оставя вестника
настрана. – От двете страни на кануто… Ще го запомня това…
– Ако ми потрябват пари, ще продам мивката на Боб Дилън.
– Млади човече, – господинът се приготвя да става – аз ще трябва да
тръгвам. Много приятно си поговорихме. – После се обръща към бармана: –
Още една чаша „Пино ноар“ и сметката. Ще се качвам горе в стаята си. Може
ли да го взема със себе си?
– Може.
– Колко ви дължа?
135
 – Двайсет и девет долара. – Стюардесата се изправя рязко, протяга ръка към
адвоката.
– Господине, чест беше да се запознаем. Може ли да ви платя сметката?
– Разбира се – без грам колебание казва адвокатът.
– Казвам се Стив Саймън, между другото. Стиииийв Саймън и „Часът на
просветлението“! – пуска радиоглас Стив.
– Ричард Брокстийн, приятно ми е. Благодаря за почерпката!
– Смятайте въпроса за решен. Приятна вечер! – Адвокатът слага вестника
под мишница, взема чашата и се отправя към асансьора. Ние го изпращаме с
поглед. Стюардесата се почеса по главата, слага си пак шапката, приближава
жената, която досега е стояла настрана от разговора и ѝ се усмихва широко.
– Бас държа, че сте много, много сочна. – Тя се позасмива и свенливо
поглежда надолу, но не мога да кажа, че приема репликата с неприязън. – И
вкусна – продължава моят герой. – Ако трябва, ще продам мивката на Боб
Дилън. – Следва дълга пауза, в която той усърдно чопли етикета на бирата си.
Изведнъж прекъсва мълчанието и се плесна по челото. – И к’во стана сега!?
Аз трябва да платя сметката на адвоката!? Обвиняемата го била завлякла с
милиони. Които той явно има. На мен ми стана мъчно за него, че се
развежда… за трети път… и му предложих да му платя трите чаши вино. И
той – „разбира се“! Дори и не се замисли! Поне от благоприличие…
Разбирало се! С толкова много мангизи, а аз да му плащам сметката! Е, честно
ли е това!? – Пауза. – Защо така е устроен светът? – После сяда на бар-
столчето до жената и се навежда към нея. – Ама вие сте сигурно много
вкусна, госпожо. Ако се наложи, ще продам мивката на Боб Дилън… Какво
толкова… – Госпожата иска сметката. Стюардесата предлага да плати, тя
отказва, той настоява, тя най-сетне приема и ни оставя сами. Помълчаваме
известно време. Аз питам къде е тоалетната и излизам от бара. Намирам
монетен телефон във фоайето срещу рецепцията. Набирам номера на хотела,
чувам го как звъни. Момичето на рецепцията оставя настрана списанието си и
вдига слушалката.
– Добър вечер, обаждам се от „Пица Хът“, господин Брокстийн поръча
пица, но нашият служител тук не записал номера на стаята му?
– Момент. – Виждам я да търси в монитора. – Ричард?
– Ричард Брокстийн.
– Двайсет и три, нула шест.
– Благодаря! – Затварям телефона, минавам покрай рецепционистката,
усмихвам ѝ се, връщам се на бара. Поръчвам още едно мартини за себе си,
бира за Стюардесата. Става късно. Може би трябва да ям нещо. Няма да ям,
решавам, по-добре е да повръщам. По телевизията мачът е свършил и вървят
136
новини „на живо“ от Калифорния, звукът е намален. Репортерка с жълт
гащиризон, маска и очила възбудено ръкомаха на фона на извиващите се в
тъмното небе пламъци, силен вятър огъва секвоите до нея. Пожари са
обхванали цяла Южна Калифорния. Ветровете на Санта Ана ги носят на запад
към океана. Положението е бедствено.
– Стив, какво да те почерпя?
– Шампанско! Шампанското на работническата класа! На летящата шибана
работническа класа… Шампанско с цвят на пикня! Бирррра! Пикае ми се.
Това е с бирата… Не я купуваш, а я вземаш под наем, ебати… – Стив, клатуш-
кайки се, става и се отправя към тоалетните, разкопчавайки панталоните си в
движение. Аз правя жест на бармана да приближи.
– Имаш ли „Дом“?
– Моля?
– Имаш ли „Дом“?
– Какъв дом да имам? Виж к’во, пич, аз дори не съм барман. – Дългучът
изтърва нервите си. – Аз просто замествам бармана днес, защото се обадил, че
нещо станало и не може да дойде на смяна. Аз тук работя в поддръжката и
отдавна трябваше да съм си вкъщи. Мога да наливам вино и да отварям бира,
ама ти цяла вечер ме тормозиш с разни специални неща.
– Извинявай, човек – казвам. – „Дом Периньон“ е шампанско. От Франция.
Имаш ли шампанско тук?
– Имам – поуспокоен казва той.
– „Дом Периньон“ е в кутия.
– Скъпо ли е?
– Доста.
– Скъпите ги държат отзад, в склада.
– Имаш ли ключ?
– Сега ще го донеса. – Дългият грабва връзка ключове и след малко се
връща с бутилка „Дом“. Вади две чаши. Казвам му да даде една и за себе си.
От тоалетната с незакопчан панталон се задава Стюардесата Стив Саймън и се
покатерва на столчето, точно за тържественото отваряне на шампанското.
– Какво е това?
– Шампанско!
– Аз искам бира.
– Ще пиеш шампанско!
– Може. – Аз разливам в неговата, в тази на дългия барман и в своята чаша
шампанското. Пием и тримата. Примижал, оставям еликсирът да гали гърлото
ми, да попие в мен, да намери път в тялото ми, да проникне в кръвта ми, да
стигне до сърцето ми. Стела, Стела, Стела, защо никога не пихме „Дом
137
Периньон“ с теб, Стела?! Защо нямахме време за шампанско, за ягоди, поляти
с „Контрьо“, за кошници с франзели и френско сирене на брега на Ла Хойа,
защо не гледахме залези заедно, докато вълните се разбиват в скалите под
краката ни? Защо не се търкаляхме във високи треви и не се къпахме в бързи
реки? Защо, Стела!
– Шампанско от Франция – казва барманът и примлясква. – Не е лошо.
Стив пита как се казвам. Казвам му.
– Зак, аз казах ли ти, че…
– Каза ми.
– Зак… – Стив започва да бучи главата си надолу. – Французите са ебати
страхливите копелета.
– Страхливи са – казвам.
– Аз и ти, ако си сложим по една каска с пречупен кръст и се качим в един
мотор с кош… – Стив започва да учленява все по-трудно. – И ще превземем
Париж. Франсетата са страхливци. Ние ще кажем: „стой, горе ръцете!“ и… ще
им кажем… „ей, франсета, ще ви разрушим културното наследство!“…
– Хенде хох!
– Предавай се! Бързо! Те ще се предадат. Франсетата ги е страх, че ако
пръдна… – Стив се надига от стола, напъва се и изпуска гръмка пръдня – ей
така… ще разруша културното им наследство. – Наздраве! Ти да не си фран-
цузин?
– Не – казвам и чукаме чаши.
– Имаш голям нос.
– Мерси!
– И акцент имаш.
– Аз съм човек с акцент.
– Имаш синьо по лицето.
– То едно лице…
– Наздраве! Ние сме в шибания Феникс, човече! – крещи Стив. – Феникс,
fuckin’ Аризона!
Изпиваме шампанското, аз обявявам, че ще платя цялата сметка. Стив се
съпротивлява известно време, но успявам да го убедя, че имам важен повод.
После питам бармана дали мога да прибавя сметката към стаята си, тъй като
съм отседнал в този хотел, той ми подава формуляр, който трябва да попълня.
В графата номер на стаята четливо изписвам цифрата „2306“, отдолу с
печатни букви изписвам името Ричард Брокстийн, а отдолу врътвам
собствения си подпис. Оставям щедър бакшиш на бармана, сбогувам се с
автора на „Часът на просветлението“, прекосявам паркинга и се прибирам в
хотела, в който отседнах. В стаята си пускам телевизионния приемник,
138
спирам звука, гледам пожари от Калифорния, отварям „Тоблерон“, засмуквам
няколко триъгълничета, пия глътка уиски. После се събличам, лягам и се
въртя известно време в леглото, докато намеря правилната поза, в която да не
ми се повдига от количеството изпит алкохол и от себе си. Затварям очи и
дълго броя овце.

***

– какво се умисли пак, Зак?

– нищо…
– казвай
– за времето
– утре ще е слънчево с частични заобл…
– за категорията време
– аха. а колко време ти трябва да изщракаш една лента?
– зависи
– хайде да свършваме, а?

***

Дълго стоя под студената вода на душа.

Кога всъщност съм започнал да възприемам Стела чрез мислите си за нея, а
не чрез истинско съзерцание? Гледал съм я през пластове обърканост и гняв,
вместо да я виждам такава, каквато е. Защо съм я наблюдавал през монокъла
на огорченото си его?
Излизам, изсушавам се. Нарязвам фотолентата от миналата вечер на седем
парчета от пет негатива, прибирам ги внимателно в найлонови ръкави. На
дневна светлина се уверявам отново, че плътността на експозицията е добра,
прибирам лентата и излизам от хотела. Пия кафе, хапвам и потеглям.

Феникс, Скотсдейл, Ню Ривър, Блак Кениън Сити, Кемп Върд, Римрок,

Мундс Парк…
После пътят започва да се изкачва нагоре, нагоре, нагоре, кактусите
отстъпват място на ниски храсти, ниските храсти – на борчета, от северния
склон на пътя започват да се появяват високи зелени ели. После трябва да
спра климатика и да пусна парното, защото в гъстата, усойна борова планина
е зима.

139
 Флагстаф, Аризона. Дори не спирам в затрупаното със сняг градче и въобще
никъде в тази малка планина, изсипана като погрешка в средата на пустинята.
Географски парадокс с бели върхове.
Спускам се до „Интерстейт I-40“, на запад към Уинслоу, Джоузеф Сити,
Холбрук, Петрифайд Форест, Чембърс. Тук някъде за миг се двоумя дали да
не отбия на север и да погледна Големия Каньон, но настъпвам газта – какво
да гледам – дупка в земята…
И така, сбогом, Аризона! Пресичам границата на Ню Мексико.
Умората от шофирането не е в това, че изминаваш разстояния, а че не
правиш нищо, докато това се случва. Неподвижен в стъклен буркан, поддър-
жаш скоростта, докато светът покрай теб лети в обратна посока.
Шосето през Ню Мексико е сиво и опънато като войнишко одеало. Прашни
храсталаци покрай магистралата, високи кактуси, джошуа дървета.
От време на време покрай пътя ще видя забучено кръстче с шише вода,
бурканче увяхнали цветя и парцалче – параклистчета на загубата.
В далечината на пустинята Ляно Естакадо, като от стар каубойски филм, от
време на време щръкват червеникави каменни върхове, нарязани хоризон-
тално от дебелите линии на електропроводите.
Минавам изходи за Чърч Рок, Галъп, Маккън, Уиндгейт, Пирея, минавам
Върха на Света (кметство Макгиън), Вранглер Роуд. Някъде тук наблизо е и
Континенталният вододел, но сега нямам желание да видя линията, от чиято
една страна дъждовните води се отичат на изток към Атлантическия океан, а
от другата – на запад към Тихия.
Виждам изход за бензиностанция и излизам от магистралата. По-нататък
вдясно кафенеят няколко ниски кирпичени постройки със стърчащи от
покривите сателитни антени и паркирани отпред пикапи. Пред някои от тях
тичат мургави деца, ритат футболна топка и се гонят с дръгливи кучета.
Небесата над всичко това са натежали от едри тъмносиви облаци. В
бензиностанцията плащам на дебел човек с гащиризон. Интересувам се какви
хора живеят в тези постройки. Навахо, казва той. О? А децата къде ходят на
училище? Той безмълвно сочи към бял фургон, спрян пред висок пилон с
американското знаме. Питам може ли да пренощувам някъде тук. Може.
Къде? Ей по този път вдясно, на десет мили има езеро и къмпинг. Наблизо
има и старо пуебло селище. А, оживявам се аз. Добра идея, ще мръдна
настрани от цивилизацията, ще видя индианци. Купувам пакетче чипс,
бутилка „Кока-Кола“ и литър прясно мляко. Оставям, кой знае защо, бакшиш
от долар и нещо. Преди да затворя вратата след себе си, човекът казва –
гледай да не ти откраднат джантите. Моля? Навахо крадат джанти и
акумулатори от туристите, които остават да спят край езерото. Като се
140
събудят сутринта, колите им на трупчета. Сериозно?! Сериозно. Ти какъв си,
питам. Половин пуебло, половин ирландец. Благодаря на полуиндианеца и
излизам.
Никакви навахо, никакви пуебло. Индианците, заради които полудях по
Америка, бяха храбри воини и благородни ловци, а не крадци на джанти.
Проверявам щеката с маслото, поглеждам гумите и завъртам ключа в
стартера.

***

Америка започнах да откривам в мазето на баба и дядо. От малък четях

много и каквото намеря, но точно в това мазе открих Дивия Запад. Ровейки в
безбройните вехтории, складирани в това полутъмно (всъщност сутеренно, а
не съвсем под земята) помещение, попаднах на един сандък с пожълтели
стари модни списания, брошури и всякакви периодични издания. Измежду
страници с рецепти, кройки, плетки и мода отпреди Втората световна война
попаднах и на няколко от романите на Карл Май, печатани на части. Вече бях
чел Майн Рид, „Оцеола“, „Харка, синът на вожда“ и други такива и имах
някаква представа за червенокожите и бледоликите. Някои от книгите имаха
добри картинки, особено по-старите като „Черния мустанг“, а други бяха
издадени с непоносимите рисунки на Любен Зидаров и обиждаха детското ми
въображение.
В онези неилюстрирани жълти страници от сандъка обаче, рязани с нож от
някой друг преди мен, намирах нещо различно. Тъй като бяха подлистници,
доста от главите липсваха, губеха се важни брънки в повествованието. Това
ме караше да навръзвам нещата, да „дописвам“ въображаемо романа си.
Опитвах да си представям какво се е случило в изчезналите части, кой от
героите как е действал, какво и как е казал. Измислях глави от книгата,
доработвах главните образи, дори създавах някои второстепенни, които
помагаха на историята ми. Сгушен на хладния твърд миндер под мъждивото
от паяжини прозорче в мазето, се губех в дивия американски Запад, скитах в
липсващите му страници.

***

Пътуването в различни посоки ме кара да мисля различно.

Когато карам на запад, мечтая големи мечти, пътуване на изток ме връща в
спомените ми, на север мисля за работа, а на юг – за лудории.

141
 Започва да се заздрачава. В далечината, към моравото небе, се издигат
светлините на Албакърки, Ню Мексико. Поглеждам разтворената карта на
седалката до мен, за да реша дали да спра да нощувам тук или да опитам да
стигна колкото е възможно по-далеч днес. От една страна, не бързам за
никъде – в Ню Йорк трябва да съм едва след три дни. Продължавам да се
взирам в картата, докато опитвам да отворя с една ръка пакетчето чипс. От
друга страна пък, нямам търпение да прекося този континент, в който вече не
ме задържа нищо.
Спомням си, пак в мазето, в незапалваната от десетилетия камина, бях
намерил старателно обвита в парцали и скътана стара пушка. Полудял от
възбуда, хукнах навън на двора, за да я покажа на дядо. Той остави вилата, с
която сваляше сено от каруцата, огледа се към двора на съседите, придърпа ме
в плевника и обясни, че била кремъклийка пушка още от турско и да не
казвам на никого, че ще ни я вземат от кметството. Останала била от неговия
дядо още, заедно с два пищова със седефлии дръжки, ама чичо ми Кръстю ги
откраднал и ги продал и изпил. Не разбирах как така ще изпие пищовите чичо
ми Кръстю. Колкото и да се беше пропил, не вярвах да пие пищови. Опитвах
да си го представя като цирков артист, гълтащ саби, ножове, а сега и пищови
със седефлии дръжки. А освен това не знаех какво е седефлия дръжка, но си
представях нещо изящно. След време някой ми показа, че седеф е онова
лачено покритие до басклавишите на акордеон „Велтмайстер“. Каква гну-
сотия, помислих.

***

Скот влиза, затваря внимателно вратата след себе си, здрависваме се,
сбърчва вежди по онзи угрижен начин, сяда зад бюрото си.
– Зак.
– Скот.
– Повиках те тук за… – Скот прави пауза. Барабани с пръсти. Настръх-
вам.
– Слушам.
– Моля те да не го приемаш лично.
– Давай. – Скот поема дъх, става, отива до бидончето с офисна вода,
взема чашка, пълни я.
– Вода?
– Да, благодаря. – Скот пълни чашка и за мен. Мразя офисна вода. Целият
съм нащрек обаче, в корема ми се е свила топка, имам чувството, че съм
разкрит. Чудя се дали ще се отърва само с уволнение, или…
142
 – Знаеш че имам абсолютно уважение към образованието, което наши
кадри получават зад граница. – Надигам чашката с вода, по-скоро за да
скрия реакциите си, може би това е последната ми чаша вода тук в… Така
че ще бъда директен. Зак, ние имаме задължението да следим работата на
своите кадри. – Скот има изглед към паркинг и други офисни сгради. Ако
трябва да прекарвам всеки ден в офис с такъв изглед, сигурно и аз ще се
държа по този начин. – Направихме някои запитвания за теб и твоята
работа. Аз изпивам водата, топката в стомаха ми се втвърдява още
повече. – Зак, образованието, което ти си получил в… – Скот явно изтърва
от услужливата си иначе памет откъде точно съм. – … в ъ-ъ-ъ-ъ, родината
си е… – Скот въздъхва, отпуска ръце, сменя тона си. – Преди да дойдеш ти,
имахме един много добър сътрудник от Рио Де Жанейро, той за съжаление
обаче се върна в Аржентина… Както и да е… И с него имахме подобен –
Скот разперва извинително длани и свива рамене – така да речем, проблем.
Исках да кажа, че образованието, което получавате зад граница, е…
задълбочено и сериозно. – Скот прави пауза, изпива водата, пуска чашката
си в кошчето. – Може би и затова се получават някои… усложнения. –
Пауза.
– Скот, – искам да му спестя усукването, атакувам – за какво става
въпрос? Какво за образованието ми?
– Зак, дълбоко уважавам абсолютната ти внимателност към детайли в
протоколите. Сигурно така сте възпитавани там, така сте научени. А и
така трябва да е в сферата на здравеопазването. Но… тук има едно но…
Ние, Зак, сме едновременно в сферата на здравеопазването и в сферата на
бизнеса. Значи, деликатно е. Ние в „ИКОН“ се грижим за пациентите си,
така е. Но ние в „ИКОН“ се грижим и за своите акционери, хората, които
плащат заплатите ни. Ние, Зак, не сме просто лекари, нито просто
бизнесмени. Ние сме артисти. И имаме конкуренти. Пет години в
разработка, шест милиарда долара разходи и сме на път да излезем втори в
състезание за двама.
– Какво мога да направя аз, за да ускоря процеса?
– Ето, че ме разбираш с половин дума. – Скот се усмихва. – Ето, че можем
да се изслушваме един друг и да се разбираме, а не да имаме едни и същи
разправии като с Майк от твоя отдел. С Майк такива разговори се
превръщат в суматоха. Виждаш ли, Зак… „ИКОН“ не плаща много пари на –
Скот се навежда над бюрото си и прави знак „кавички“ с пръстите на
двете си ръце – доброволците, които участват. Центровете едва събират
минималния брой пациенти, за да проведат проучването, за да са легитимни
резултатите ни пред Министерството на здравеопазването. Което
143
въпросно министерство трябва да одобри лекарството. Което въпросно
лекарство трябва да се появи в аптеките преди Коледа. Някои центрове
оперират с каквото имат на разположение, с каквито хора им попаднат.
Твоята задача е да следиш процеса внимателно… Но когато някоя от
щателните ти проверки установи нарушения в протокола и дисквалифицира
пациент, което е – Скот въздъхва – доста често в твоята практика,
понякога отпада цял един център. Ето, да речем, само миналия месец си
отписал – Скот поглежда папката на бюрото си – три, четири, пет… осем
пациента. Двама от тях ще повлекат след себе си две клиники, две клиники
ще отпаднат от изследването… А става въпрос – Скот вдига папката във
въздуха – за няколко недоглеждания от страна на персонала, който е
записвал субектите.
– Едно от момичетата скочи от двайсет и седмия етаж седмица след
това. Ако бях я оставил в изследването и го бе направила, докато взема
нашите хапчета, медиите щяха да ни направят на нищо!
– Точно затова сме ти благодарни, Зак! Точно затова си ценен кадър.
– Благодаря!
– Казвайки това… ако продължаваме по същия начин… ако всички са
толкова бдителни, колкото си ти, ще ни е трудно… – Скот тръсва доклада
пак на бюрото, свива вежди, за да илюстрира угрижен вид. – Ще ни е
трудно. – Клати глава. – Ще ни е трудно.
– Значи да не се задълбочавам толкова?
– Не, не съм и помислял да ти кажа това. – Скот вдига ръце. Задълбочавай
се, колкото искаш.
– Но не много надълбоко?
– Не съм казвал такова нещо.
– Значи да се задълбочавам надълбоко. Но да гледам работата да върви.
– Точно така! – възкликва началника Скот и пляска с ръце. – Работата да
върви.

***

В последния момент виждам стоповете на камиона пред мен, чувам

дебелата му тромба и рязко завъртам волана наляво, за да го изпреваря.
Отпред обаче ме посрещат блесналите фарове на автомобил. Успявам да
натисна спирачки и да се върна в своята лента. Поемам дълбоко дъх,
разтривам очи и опитвам да се успокоя. Отчитам, че съм се разминал на косъм
от катастрофата, отправям поредната благодарствена молитва нагоре. Тогава
чак осъзнавам и какво съм видял за частица от секундата, докато опитвах да
144
предотвратя сблъсъка. Видях две червени петна в храстите отляво на
магистралата, навярно стопове на автомобил. Отбивам в аварийното платно и
включвам на задна скорост. Карам доста дълго на заден ход, докато видя
резките спирачни щрихи върху асфалта, после стоповете в тъмнозелените
храсти. В здрача задницата на тъмния пикап, забит отстрани на пътя, би
останала незабелязана, ако не бяха червените светлини. Навярно шофьорът на
камиона пред мен също ги е видял и е ударил рязко спирачки, което пък едва
не ме уби.
Изскачам и тръгвам да мина на отсрещната страна на магистралата. Спирам
по средата за миг, докато зад мен мине автомобил. Задницата на пикапа
стърчи във въздуха и гумите още се въртят.
Едва сега виждам жената, която бавно излиза от сянката на храстите и
застава отстрани до пикапа. Полюлява се. Между мен и нея летят автомобили.
Вдигам фотоапарата, отварям блендата на две и правя няколко снимки. В
дрезгавата синкава привечер ще се вижда само силуетът ѝ, насечен
хоризонтално от бели, дълги линии – фаровете на минаващи коли. По
дяволите, съвсем инстинктивно съм грабнал „Никона“ от седалката и дори
съм го използвал. Мятам го през врата си.
Жената отсреща продължава да се полюлява, като че оплаква някого.
– Хей! – виквам. Тя понечва да тръгне към мен. – Неее! – Ужасен извиквам
аз. – Неее! – Правя и жест да стои на мястото си. Намирам очите ѝ. – Стой
там! – Минават две коли – една между мен и нея и една зад мен. Виждам
фаровете на още няколко, които са прекалено близо, за да пресека двете
платна между нас. Очите ѝ са се захванали за моите. Ако премигна, ще я
изтърва. Тя сякаш не обръща внимание на бясно движещите се автомобили.
Странно е, че те сякаш също не ни забелязват. За един миг всичко това ми се
струва така нереално – този чужд здрач, тази непозната полюляваща се жена,
шосето между нас. – Не мърдааай! – Викам. – Не мърдай! – Тя ме гледа с
мътния си, неразбиращ нищо поглед, докато успея да мина от нейната страна.
Приближавам я. – Има ли някой там вътре? – соча колата. – Има ли някой
друг с теб? – Тя клати глава. – Не? Не? Слава богу! Добре. Добре. – Чудя се
какво да правя, не знам какво да правя, по дяволите. – Ти добре ли си? – Тя
клати глава по същия начин. – Не? Не си добре? Боли ли те някъде? – Бял
висок пикап с абсурдно големи джанти и фарове над кабината намалява,
надува клаксон, смях, дюдюкане, в мантинелата до мен се строшава бирена
бутилка, викове. „гъз насрааааааан…“ и изчезва в посока Албакърки. – Ранена
ли си? Боли ли те някъде? – Тогава тя вдига ръката си и прави хоризонтален
жест пред гърлото си. – Не можеш ли да говориш? – Очите ѝ, сега забелязвам,
са пълни със сълзи, но никоя от тях не се отронва. – Как се казваш? – Тя
145
повтаря жеста. Може би има нещо в гърлото си и не може да говори. Може би
е от шока. Тя прави същия жест и едва сега една сълза се търкулва надолу по
бузата ѝ. Тя отваря уста и дълго опитва да учлени дума. Посягам към
ръката ѝ. Най-сетне от нея се процежда:
– Искам да умра. – Огромен камион с ремарке приближава, виждам как с
периферното си зрение, тя премерва близостта му, рязко ме блъска настрани и
понечва да скочи пред него. Успявам да я сграбча и я притискам до тялото си,
докато опасността премине. Тя не се съпротивлява. Пропита е с миризмата на
алкохол.
– Не тук – казвам ѝ. – Не така.

***

Половин час по-късно с неуспялата самоубийца сме в „66 DINER“ –

класически тип американско заведение от четирийсетте, и мълчаливо пием
кафе. Тя опитва да се съсредоточи в менюто, аз обикалям с поглед черно-
белите снимки по стените.
„66 DINER“ – светлините, джубокса, табелите „Budweiser“, вишневите
седалки, хромираните релси, масите, кетчупа, солта, черния пипер, възраст-
ната сервитьорка с каничка кафе… американа, американа, американа…
„66 DINER“, научавам от снимките, изгорял през 1995, но за радост на
всички бил възстановен в предишното си величие.
Не знам името ѝ. Не искам да го знам. Чакаме някакъв Джоуи, на когото тя
се обади от телефонния апарат до тоалетната. Някакъв Джоуи, който да дойде
и да я прибере, а аз да продължа, закъдето съм тръгнал. Нямала близки.
Нямала приятели. Не знаела какво се случило. Не помнела какво станало. А-
да, искала да се… – и тук пак този жест пред гърлото, – но явно не се
получило. Искала – бум, тряс и… толкова! Но като не ти върви в живота, не
ти върви в живота и толкова! Ще се намери някой такъв по-голям убитак от
нея да я спасява. Защо въобще съм се появил!? Поръчва си хамбургер,
пържени картофи и бекон. Аз поръчвам пилешки крилца с табаско сос – искам
нещо лютиво и вкусно. Поръчвам си наливна бира, докато чакаме храната. Тя
също иска бира. Викам сервитьорката да ѝ долее кафе. Само една бира?!
Една биричка, моли се тя.
Клатя глава – никаква бира. Като дойде твоят Джоуи, прави каквото искаш.
Искам да умра.
Това го разбрах.
Тогава?
Не мога да ти помогна.
146
 Защо?
Защото мразя да помагам.
Как се казваш?
Казвам се Зак.
Зак, аз не искам да живея.
И аз.
И ти?
И аз.
Хайде тогава да умрем заедно, Зак!
Не, благодаря!
Защо?
Защото не искам да умирам с други хора.
Добре тогава, ти умри сам, аз ще те гледам.
Не искам да умирам тук.
Ами къде искаш да умреш?
Където съм се родил.
Защо?
Защото така правят лъвовете.
Лъвовете?
Лъвовете.
Откъде знаеш как правят лъвовете?
От „Animal planet“.
Значи си лъв?
Лъв съм.
Защо си такъв тъжен лъв?
Защото лъвицата ми я няма.
Къде е?
Замина.
Голяма работа! Намери си друга лъвица!
Няма такава като нея.
Може ли да ми поръчаш една биричка, Зак?
Не.

***

Двеста деветдесет и седем.

Това е средногодишният брой слънчеви дни там, където живеем. Не помня
по-мрачна година от последната. Мотаех се из летища и хотели, четях
клюкарски списания, гледах CNN, ядях тоблерони, следях стоковата борса,
147
обличах се като вдовец. Защо съм бил толкова тъжен, питам се сега, след
като Стела бе жива и здрава и у дома?! Какво толкова, ако се бе поувлякла
по някакъв си художник!? Може би беше временно, може би не бе сериозно,
може би имаше нужда да си почине от мен. Това не бе краят на света!
Може би в „няма-да-спо-менавам-името-му“ намираше нещо, което аз
нямах? Какво бе то обаче – страстта му към това, което прави, вярата в
собствената му значимост, успехите му, чувството, че светът скоро ще му
принадлежи, грандоманщината му?! Колко арогантен трябва да си, по
дяволите, та да рисуваш картини колкото Мадарския конник! Какво толкова
важно има да покажеш, та не можеш да го събереш в по-малки рамки?
Или това са размерите на дупките в душата ти, Художнико, които
маскираш с тонове боя!?
Научих всичко за Бернар Фуко. Зарових се дори и в короната на родослов-
ното му дърво, за да намеря някакво обяснение. Имаше баща предприемач,
който бе издържал сина си през ученическите години в Лион, студент-
ските – в Париж, после – В Америка. Бе на разположение да помага и сега,
ако трябва. Но сега не трябваше – Бернар Фуко бе на път да бъде един от
най-успешните художници на новия век. Нищо в биографията му не
помагаше да разбера загадъчното отдръпване на Стела от мен.

***

Час по-късно няма още никакъв Джоуи, а тя не престава да мрънка, че ѝ е

скучно. Поизтрезнява и ме пита закъде съм се запътил.
За Ню Йорк.
Ню Йорк? Искам да дойда с теб!
Абсурд!
Защо?
Нали искаше да умираш?
Точно затова – с теб ще умра от скука.
Ти не знаеш с кого си имаш работа! – ядосвам се – Аз съм най-забавният
тип, който си срещала.
Ти си скучен.
Не съм.
Скучен си.
Не съм.
Си.
Не съм.
Си, си, си, си, си! Скучен си!
148
 Шшшшшшш, по-тихо, слагам пръст пред устата ѝ аз. В телевизионния
приемник над бара виждам да горят предградията на Сан Диего.
Ти си скучен! Картини на гори и сгради в пламъци.
Купи ми бира! Само една, моля те! Ветровете на Санта Ана, човешката
същност, изконната човешка антиприрода, огънят, Прометей, знанието, алч-
ността, лудостта, самоунищожението, закодирано в дезоксирибонуклеиновата
ни киселина…
Искам бира.
Купи си.
Нямам пари.
Къде са?
Ти ми взе портмонето.
Моля!?
Няма ми го портмонето, няма ми ги документите, НЯКОЙ ДА МИ Е
ВИЖДАЛ ПОРТМОНЕТО!?
Тихо!
Купи ми бира!
Няма! Купи ми бира или ще викам. Горските пожари пътуват на запад към
океана. Губернаторът е обявил извънредно положение! Президентът е обявил
извънредно положение.
Хей – вика ми тя. – Какво си се загледал там?
Гори – казвам ѝ.
Какво гори?
Калифорния гори.
Какво те интересува Калифорния, ние сме в гадното Ню Мексико!
Наближава моят квартал – казвам, – огънят е близо до моя квартал.
Ти имаш квартал!?
Не – имам къща.
Хей, копеле гадно, имаш къща, а не искаш да почерпиш една бира, защо не
ми купиш бира? Защо не ми купиш къща и на мен. Искам къща, искам деца,
искам да умра, къде ми е портмонето? Защо ми взе документите? Къде съм?
Защо ме отвлече, кой си ти? КОЙ СИ ТИ?! Моля те, не ми прави нищо, моля
те, не ми прави нищо, искам да се върна у дома, моля те, заведи ме у дома…
От съседните маси се извръщат няколко глави. Хващам я за ръката, тя я
отдръпва рязко.
НЕ МЕ ПИПАЙ! НЕ СМЕЙ ДА МЕ ПИПАШ! НЕ ТЕ ПОЗНАВАМ!
ПОМОЩ! Тя започва да се чеше неистово по мястото, където съм я докоснал,
като че под кожата ѝ отвътре лазят буболечки.

149
 КОЙ СИ ТИ! НЕ ТЕ ПОЗНАВАМ! ОСТАВИ МЕ НА МИРА! Ставам рязко,
понечвам да викна сервитьорката, но една карирана риза и бейзболна шапка
„Red Sox“ се изправя пред мен, оправяйки нещо колана си.
– Има ли някакъв проблем, сър?
– Няма – казвам и понечвам да мина покрай него.
– А момичето? – карираната риза ми препречва пътя.
– Какво момичето? – едва сега забелязвам, че жената, която видях да се
полюлява до червените стопове на забития в храстите пикап, е момиче на не
повече от деветнайсет години.
– Мисля, че момичето е ядосано. – Карираната риза вдига пластмасова
чашка пред устата си и плюе тютюн.
– Не познавам това момиче.
– Защо го ядосваш тогава? – Бейзболната шапка се обръща с козирката
назад.
– Не съм ядосал никого.
– Започваш да ядосваш мен.
– Хей, хей, – кипвам аз – намерих тази пикла, катастрофирала на магистра-
лата, доведох я тук, купих ѝ хамбургер, чакаме да дойде приятелят ѝ Джоуи…
Изведнъж в бейзболната шапка се разбива кана с кафе и върху мен плисва
гореща кафява течност.
– Тъп селянин, остави Зак на мира! – Момичето с дръжка на счупена кана в
ръка застава между нас. Две карирани ризи скачат от масите наоколо, хващат
я и извиват отзад ръцете ѝ. Бейзболната шапка, със сгърчено от болка лице и
ръка на едното око, си проправя път към тоалетната.
– Кучко шибана, шибана кучко мръсна! – От жълтите му мустаци капе кафе,
след него тича ужасената възрастна сервитьорка, разминава се с младо момче
с джинси, кожено яке и дълга руса коса.
– Джоуи – чувам. – Джоуи! Зак ми спаси живоооотаааа!
Оставям пари на масата и изскачам навън. Докато влизам в колата, ми
минава през ум, че „66 DINER“ звучи като заглавие на къс студентски филм в
стил „Зоната на здрача“, сниман на 16-милиметрова лента, прожектиран пред
аудитория от тринайсет души – приятели и роднини – в студен дъждовен
следобед.

***

Спирам само още веднъж в Ню Мексико. На малко площадче паркинг пред

магазин за алкохол пълничък индианец блъска по ритуален барабан, замижал,
наклонил ухо към кожата и хъмка гърлено. Друг индианец, облечен с навахо
150
пончо, тромаво танцува като сменя тежестта на едрото си тяло от лявата бяла
„Puma“ на дясната. Няколко седнали на тротоара червенокожи ги гледат
безучастно и надигат кафяви шишета бира.
Влизам в магазина, купувам вода, чипс и бутилка бърбън.
Продължавам към Тексас. Настъпвам педала на газта по безлюдната нощна
магистрала. Прекъснатата осева лента шиба кръглата емблема на колата ми с
двеста и двайсет километра в час.
Обичам пътя на Америка през нощта. Прерията отвън е студена и черна.
Американският Запад… Откак се помня съм искал да бъда част от това. Защо?
Възможно ли е да съм бил просто очарован от идеята за Запад, Запада на
абсолютната сурова свобода.
Израстнах с приказките на дядо и баба, с Хайдут Сидер и Чер Арап от
коляното на чичо Георги, със „Записките…“ на Захарий Стоянов, които майка
ми четеше вечер, преди да заспя.
Американският Запад обаче беше митът, който откривах сам за себе си в
книгите, после във филмите, митът, който включваше всички останали
митове. В моя американски Запад имаше място и за Олд Файърхенд и Винету,
за Левски и Джеси Джеймс, за апачите и за хвърковатата чета на Бенковски, за
Седящия Бик, Иванко, Крал Артур, Крали Марко, Ботев, Ричард Лъвското
сърце, Будьони… В моя Запад имаше място за всички тези конници. В моя
Запад всички бяха Синове на Великата мечка. Като дете фантазирах, че
ордите на Аспарух са близки роднини на ирокезите.
Помня, когато ни заведоха като ученици във Варненския археологически
музей и видях възстановено лицето на тракийски вожд, изпаднах в екстаз.
Това бе лице на индианец! Лице на индианец! Значи всъщност траките и
индианците… Чувал бях нашите да говорят, че дядовците на дядо ми били
бежанци от Беломорска Тракия… Тракия, тракиец, трак… Значи и аз може
би… Заспивах, оплетен в невръстните си хипотези и видения.
Сега съзнавам, че моят американски Запад е бил територия на мечтите ми,
а не географско понятие.
Сигурно всеки има своя Запад.
От дете знаех с абсолютна яснота, че един ден, рано или късно, ще живея в
моя, ще галя с длан жълтите треви на прерията и вятърът ще милва лицето ми.
Кога изгубих всичко това? Как стана така, че оскверних моя Запад с тази
кукла на Запад, в която живея последните години!?
Настъпвам педала, за да съм сигурен, че колата вдига толкова, колкото
пише на километража.
Калифорния, разбира се… Краят дойде с Калифорния.

151
 Русата мръсница със силиконови цици, избелени зъби, фитнес дупе, розов
потник, вечна усмивка и празни сини очи – Калифорния. Мръсницата, която
никога не казва не, която обещава, каквото искаш да чуеш, на която не
вярваш, но се преструваш, че вярваш. Мръсницата, която не можеш да си
позволиш, но искаш. И работиш за нея, работиш за нея, работиш за нея…
Защото си влюбен в идеята, че си с нея, в нея, че дори замалко, замъничко, я
споделяш с рок звезди, кинозвезди, звезди на малкия екран, порнозвезди,
звезди на леда, фотозвезди, деца звезди, споделяш я с милиардери, милио-
нери, милионери, милиардери, милиардери, мизерници…
Кучката, на която робуват легиони надървени наивници, потънали до гуша
в заеми, не ми се мисли за Калифорния сега!
Изведнъж нещо изромолва под мен и се сепвам. Задрямал съм за секунда на
кормилото, колата е излязла в настилката на банкета. Стискам здраво корми-
лото, тръскам глава, връщам се в лентата.
Решавам да спра и да се разтъпча. Вдишвам прерията. Хладният въздух ме
разсънва. Далеч от населени места, които да замърсяват нощното небе със
светлини, звездите са по-близо и по-големи.
Минавам пред фаровете на колата, събирам няколко сухи съчки от
прерийни храсти. Встрани от пътя, в прахоляка, поразчиствам и позаглаждам
малко пространство, подреждам пръчките във формата на квадрат и правя
магията от баба ми – „затварям дяволчето“.
Това е – затварям дявола. Каквото съм загубил, ще бъде намерено. Трябва
да намеря Стела, пожелавам си, трябва да я намеря. Вдигам глава към небето
и дълго гледам Орион – нашето любимо съзвездие. Припомням си един неин
стих:
Зимна вечер.
Потръпва от студ
поясът на Орион.

Мисля, че беше видян от грозно остъклената терасата на гарсониерата в

България, в последната ледена зима, която прекарахме там.
Навеждам се отново над вълшебния четириъгълник и променям магията –
нека намеря себе си. Господи, нека намеря себе си!

***

Стела продаде първата си картина. Купил я архитект от Лос Анджелиз.

В едно искрено благодарствено писмо, което тя ми даде да прочета,
човекът ерудирано артикулираше първия си импулс, когато видял за пръв
152
път картината. Описваше вълнението си, когато я гледал, описваше как
всеки път откривал нови пластове и образи, как тя го докосвала по различен
начин. С парите от нея Стела се премести в по-просторно ателие.
Архитектът купи още три по-малки от същата серия. По това време Стела
започна да работи върху инсталации и видеопроекти. Връщаше се у дома все
по рядко.

***

Продължавам пътя си още малко, докато стигна изход за първото населено

място. Следвам табелката към мотел с името „First Motel in Texas“ 22 . На
паркинга пред бараката има спрени няколко камиона и един „Harley
Davidson“, в чийто излъскан хром се отразяват жълтите крушки пред стаите
на приземния етаж. Сградата е Г-образна, паркингът е просто чакъл, утъпкан в
прахоляка. Пред мотела е струпана инсталация от купчина камъни, кактуси,
обрасла с трева, от която злостно стърчат десетина сухи пръти с набучени по
тях каубойски ботуши. Тексас.
Малката барака, служеща за рецепция, светва, отваря бавно възрастен човек
с каубойска капела, бяла риза и тиранти. Уважавам безмълвието му, затова,
без да обменя дума, като в ням филм, отброявам банкноти, подавам му ги,
изчаквам да ми върне ресто, поемам от кокалестата му ръка ключ за стаята,
кимам и излизам. Свалям чувала и го довличам до леглото. Изваждам
бутилката бърбън, излизам пред вратата на стаята си, сядам на прага, пия
няколко глътки и оставям звездите да си намерят място по небосвода.
Замижвам, отпускам глава назад. В съседната стая изскърцва легло. Пия още,
после още малко. Имам нужда да се поразкърша след дългото каране, а трябва
и да поогледам района.
Паркингът е отсечен на две половини от единствената светеща лампа.
Прекосявам осветената и в мига, в който стъпвам в тъмната, чувам как
чакълът захрущява два пъти по-силно под обувките ми. Пия от шишето.
Поемам по малка пътека нагоре към нищото. Нищото е всъщност уличка с
няколко тъмни дървени съборетини с отворени външни врати, с мрежи, в една
от които дори се чува хъркане. Надигам бутилката и продължавам разходката
си в мрака, опитвайки да съм тих. Изведнъж някъде пред мен бясно залайва
куче, стряскам се, отпивам да се успокоя, закашлям се, обръщам се и с бързи
крачки тръгвам надолу към мотела. Изпивам една трета от бутилката, преди
да стигна стаята си – искам да се приспя от пиене. Намирам вратата, влизам,

22
Пръв мотел в Тексас (англ.). – Б.а.
153
подпирам се на стената и без да светвам започвам да си събувам панталоните.
После пипнешком намирам леглото и се търкулвам в него:
– АААААААААА!!! – АААААААААААА!!!
– Помооооощ! – Кой си ти!!!!
– Махай сееееее! – Ааааааааааааааа!!!!
– Ааааааааааа! – Аааааааааааааааа!!!
Скачам, изтрезнял и изплашен до смърт, изплашен до смърт, до смърт.
Лампата светва, виждам мъж по боксерки, гол до кръста, с татуировка на жена
и змия върху трикилограмовия си бицепс. В ръката си държи револвер,
косматите му руси гърди подскачат нагоре-надолу, лицето му е лице на
антична, гневна маска. Светкавично вдигам ръце.
– Нееее!
– К’во правиш тук?
– Лягам си – отронвам, преди да се напикая в гащите.
– Ти педал ли си? – Успявам да не се напикая.
– Не.
– К’во правиш в леглото ми тогава?
– Мислех, че… – Гневният човек отива до вратата, отваря я, поглежда
навън.
– Сам ли си?
– Сам.
– Вземай си парцалите и… Какво е това? – сочи бутилката.
– Алкохол – промълвявам аз.
– Изкара ми акъла, бе, човек! – Гневът започва да омеква.
– И ти – казвам.
– И аз!!?? – Гневът разтърква очи. – Аз съм си в леглото. Я да ти видя
ключа! – Показвам му го. – Ти си в съседната стая, бе, льохман.
– Може ли да махнеш това желязо, моля те – изхленчвам аз. Гневът
изведнъж започва да се смее, хваща се за корема и започва да се смее. Смее
се, както се смеят хора извън закона, хора, които имат ограничен брой
моменти, в които могат да се смеят, и когато го правят, реват като Ниагари.
Аз се включвам, когато мога, колкото да подклаждам нов пристъп на смях. От
някоя от стаите се чува сърдито млъкваааай. Моят човек вдига пистолет до
устата си и връща с шибай сееее…
Аз нахлузвам обратно панталоните си, дърпам от мивката две пластмасови
чашки и разливам бърбън:
– Наздраве!
– Наздраве! – Пием.

154
 – Аз съм Дъг. – Човекът оставя пистолета на масичката и протяга едрата си
ръка.
– Зак – казвам. – Приятно ми е.
– Без малко да се наебем без да се познаваме. – Отново смях. Изпиваме
бутилката, казваме кой за къде е тръгнал и се разделяме. Аз намирам стаята
си, изпълзявам до леглото, тръшвам се върху одеалото с дрехите и умирам.

***

Хммммммммммм. Събуждам се. Хмммммммм. Не съм сигурен дали е

кръвта в ушите ми, или шумът от артериите на Америка – вечно натоварените
магистрали. Изправям се в леглото, разтърквам очи – вратата е широко
отворена. Скачам да видя дали чувалът е до мен. Отдъхвам – тук е. Не само не
съм заключил след снощния инцидент, а дори не съм затворил вратата след
себе си. Излизам. „Harley Davidson“-ът го няма. Среднощният ми приятел е
отяздил на юг. Дали не съм го сънувал?
Отивам до малката рецепцийка. Сега забелязвам провесения над вратата сив
биволски череп с огромни рога. Виждам и табелата „Last Motel in Texas“23. По
дяволите, какво става с мен?! Снощи беше „първият“ мотел, сега е „послед-
ният“… Явно не съм бил на себе си. Може би защото идвах от омагьосаната
земя24.
Прекосявам паркинга, през мрежата на отворената врата виждам
каубойската шапка, бялата риза и тирантите – човекът седи на дървен стол и
гледа малък телевизор.
Питам къде е най-близкото кафе.
Никъде – отговаря той.
Как се казва този… град ли е, какво е? Зад мен изгрухтява камион и спира в
прахоляка пред мотела.
Тук е граница – казва мотеладжията, столът му изскърцва, той бавно се
изправя и приближава мрежата. Лицето му е изядено кой знае от какво. Тук е
границата между Ню Мексико и Тексас.
Връщам ключа и се махам. На излизане забелязвам, че табелата, погледната
от изток гласи „Last Motel in Texas“, а от запад „First Motel in Texas“… Добре
дошли в Тексас!
Намалявам покрай няколкото къщи, покрай които минах снощи. На дневна
светлина изглеждат още по-призрачни и необитаеми. С изпочупени пикапи,

23
Последен мотел в Тексас (англ.). – Б.а.
24
Логото на щат Ню Мексико – „Омагьосана земя“. – Б.а.
155
обрасли с трева, буренясали дворове и конски черепи по оградите, простори
за пране без една простряна дреха, олющени пощенски кутии, неотваряни от
години, ръждясали оградни мрежи, по които висят изсушени змийски кожи.
Единствените признаци на живот са лаещи кучета, които така и не виждам.
Спирам да направя няколко снимки на изоставена бензиностанция с тъмни
дупки, вместо врата и прозорци. Вървя пеш до следващата мъртва постройка,
която се оказва пощенска станция. Снимам в едър план ръждясала плочка с
надпис „Гленрио, Тексас, 1938“. Някога тук са пристигали писма, изпращани
са телеграми с радостни и тъжни вести, тракал е телекс, набирали са се
телефонни номера, идвали са вестници, брошури „WANTED – dead or alive“…
Малко по-нагоре по черния път, от другата страна на улицата, намирам
друга малка постройка, която също се оказва поща, с тази разлика, че на
табелка над вратата и пише „Гленрио, Ню Мексико, 1938“. Аха, мисля
започвам да разбирам драмата на този малък Берлин. На границата между два
щата, Гленрио е бил разкъсван между „чара“ на Ню Мексико и „проспери-
тета“ на Тексас. И докато някога през него е минавал „Route 66“ – главната
улица на Америка, градчето е успявало да крепи страсти и вражди. Но след
това прокарали магистралата малко по на север и животът тук заглъхнал.
Гленрио (Тексас или Ню Мексико), предполагам лека-полека загубвал
„значимото“ си геополитическо статукво и се предавал на милостта на пре-
рията, която малко по малко го прибира отново в сухата си пазва.
На нещо като кръстовище, малко по-надолу, се белее изоставено ресто-
рантче, отпред с коневръз. На вратата виси катинар, овързан с дебел синджир,
има надпис „Затворено“. По перваза на прозореца, върху стари вестници, са
наредени солници, оцетници и порцеланови вази без цветя. В ъгъла се зъби
ръждясала парна ютия, населена от паяци.
Вървя още петдесетина крачки, докато стигна стара водна кула, килната на
една страна и овързана с тел. Около нея са избуяли няколко високи брястови
дървета. Подплашвам малко сиво зайче, което се отдалечава от мен със свити
уши, а бялата му опашчица подскача като тенис топка.
Една черно-бяла лента по-късно се връщам в колата, намирам изхода за
„Интерстейт 40“ и се вливам в бързия керван от автомобили, потеглили на
изток.

***

156
 Стела продаде още няколко картини на цени, които измисляше, докато ѝ
помагах да ги опаковаме и транспортираме. Колко струва една картина? –
шегуваше се тя. – Ако пазиш касовите бележки от материалите, имаш
отговора. Колко струва една картина наистина?
Около Коледа дойде и предложението – един предприемач от Нюпорт
Бийч видял платната ѝ у архитекта и ги намерил подходящи за малък
бутиков хотел, който завършвал. Поиска да купи седемдесет и осем средно
големи парчета в същия стил. Парите бяха отлични. Тя учтиво отказа.
После Стела се впусна в един период на опознаване на арт сцената в Лос
Анджелиз. Ходеше по откривания на изложби, запознаваше се с художници,
скулптори, куратори, търсеше галерии, в които да излага. Стела участва в
няколко общи изложби, преди да намери галерия в Санта Моника, която да я
представя. Галеристката Джейн Голдстийн бе стройна петдесетгодишна
платиненоруса лесбийка с оловни очи и ситни калифорнийски бръчици около
тях. Познаваше всички, които трябва да познава в този бизнес. Никой не бе
наясно как избираше художниците, с които работи, но когато един познат
научи, че Стела е от избраниците на Джейн, счупи китка, врътна очи,
отметна розовото си шалче и смигна – „Ако си видиш нещата в нейната
галерия, момиче, приготви се да кажеш чао на неизвестността“. Беше прав.
Няколко месеца по-късно се отвори „дупка“ в календара на Джейн и Стела
имаше дата за откриване на самостоятелна изложба.

***

– мислиш ли понякога, че всичко е безсмислено, Зак?

– не
– наистина?
– не мисля в парадокси
– какво е парадокс?
– твърдение, което изглежда логично, а съдържа в себе си
противоречие
– какво парадоксално има във всичко е безсмислено?
– виждаш ли… самото твърдение всичко е безсмислено е част от всичко,
следователно е също безсмислено. следователно твърдението всичко е
безсмислено е безсмислено. което значи, че всичко НЕ Е безсмислено.
парадокс…
– хм. нали няма да се вижда… всичко
– кое всичко
157
 – това там
– не, мила, не. това там – не
– защо насочваш обектива там тогава?
– спокойно, това там не е на фокус

***

Спирам на бензиностанция, зареждам, проверявам налягането на гумите.

Гледам картата, изчислявам, че оттук до Синсинати, Охайо, са около хиляда и
двеста мили. Ако поддържам средна скорост шейсет мили в час, това са
двайсет часа път. Не съм сигурен дали в тази отсечка има повече от десетина
еспресо машини, а колко от тях стават, е отделен въпрос. Затова си напълвам
стомаха с тънкото кафе на бензиностанцията, купувам дузина понички и
потеглям. Ще спирам само за бензин и кратки почивки, ще опитам да мина
разстоянието наведнъж.

***

Преди деня на откриването на изложбата Джейн бе успяла да продаде

половината картини.
Не исках да пропусна този важен за Стела ден. Нагласих нещата така, че
през деня да съм в Лос Анджелиз, за да инспектирам една клиника, и
резервирах хотел (разбира се, на разноските на компанията), в който щяхме
да останем вечерта.
Таксито спря пред галерията. Платих на шофьора, излязох и докато
пъхвах портфейла си в джоба на сакото, в мига, преди да затворя вратата,
погледът ми се плъзга по жълтия таван на колата и попада на жената зад
витрината на галерията, чието лице точно сега избухва в смях, който не
чувам. Устата ѝ – едно перфекто „О“, очите ѝ – широко отворени,
веждите – литнали към високото чело. Облечена е в черна рокля, плътно
прилепнала по красивите ѝ гърди, откриваща голи рамене, косата е опъната
назад и вързана, изящната извивка на шията ѝ е прорязана с колие, което аз
съм избирал, зад нея са картини, които съм виждал. Беше копие на жената,
която познавах по-добре от себе си, беше момичето, което срещнах в една
сладкарница край морето, беше моята половина, с която имахме планове да
остареем заедно.
Там, на този булевард, с една ръка във вътрешния джоб на сакото, а
другата отпусната върху вратата на автомобила, светът спря и онемя в
един обратен deja vu момент, в който видях Стела за пръв път.
158
 Блъснах вратата, тротоарите отново се оживиха, улицата се озвучи от
клаксони и музика, а тя се смееше в края на някакъв виц, когато прекрачих
прага на галерията.
Не съм виждал по-красив художник от Стела. По дяволите, тя не бе
художник, който ще прилича на художник.
Тази вечер видях картините ѝ така, както трябваше да бъдат гледани,
така, както тя винаги е виждала – подредени, както тя искаше, осветени,
както трябва. Изживяването бе неподозирано.

***

Има много ограничен брой по-скучни занимания от това да караш по I-40 в

Тексас. Двеста километра по-късно откривам едно от тях – шофирането по I-
40 в Оклахома.
Чувал съм, че аборигените имали много думи за пясък. Знам, че ескимосите
имат двайсетина различни понятия за сняг. Опитвам да видя колко
американски думи мога да се сетя за път:

Toll road
Avenue Interstate
Path Parkway
Track
Road
Freeway
Trail
Lane
Street
Pathway
Avenue
Drive
Rout
Walk
Artery Highway
Public road Expressway
Boulevard

159
 Сега търся някакъв аналог в моя език. Единственото, което ми идва наум, са
думите за „кой кой е“ в племенния синтаксис:

баба и дядо
вуйна бате
чичо калейко чинка
кака балдъза маминка
вуйчо сватя
стринка сват кръстник
зълва
свекърва свекър
баджанак етърва
кума
шурей
тъща
тъст
кум
каинчо

По I-44 продължавам на североизток. Някъде след Оклахома сити над

прерията надвисва най-тежкото небе, което съм виждал.
Спирам. Небе като това или ще те обезуми, или ще те направи безчувствен.
Как ли са издържали първите заселници тук? Разкършвам се, облягам се на
мантинелата. Прекарвам дълго време там, заслушан във вятъра, никога преди
това не съм го правил. Започвам леко да въртя главата си – ако е полуобър-
ната насам, чувам го по един начин, ако я обърна натам – по друг. Опитвам
дори да построя някаква мелодия. Странно, има толкова начини да се
забавляваш с един вятър, ако само въртиш главата си наляво и надясно като
откачен.
Продължавам на изток.
Около Тулса няколко едри капки дъжд удрят предното стъкло. В Кали-
форния не е валяло от месеци и сега се вълнувам приятно. Отварям прозореца
да вдишам заредения с буря въздух. Изведнъж камионът, зад който карам,
сякаш изчезва в гигантски водопад. Едва успявам да вдигна прозореца и след
миг в него потъвам и аз. Тонове вода заливат колата отвсякъде. Усещането е
като да си в тунела на автомивка, умножено по десет. Забавям рязко и
продължавам, макар да знам, че най-разумно би било просто да спра и
изчакам потопът да отмине. Чистачките се мятат на най-бърза скорост без

160
никакъв ефект. Никога не съм бил в такава стихия. Намалям още. След
двайсетина минути дъждът понамалява и увеличавам скоростта.
Пред мен изведнъж изниква къща. Удрям спирачки и къщата изчезва.
Разтърквам очи, стискам здраво кормилото и пак засилвам малко. Виждам
червени парцалчета, после надпис „OVERSIZE LOAD“ 25 и отново настигам
къщата. Има прозорци, червени пердета, покрив и комин. Изглежда като
къща, в която е живяно, а не някаква нова току-що сглобена конструкция.
Балансирана е отзад на огромен камион, който кара съвсем бавно. Ако можеш
да балансираш цяла къща върху камион, чудя се, толкова ли е трудно да
балансираш живот в една къща!? Ако аз и Стела не успяхме да го постигнем,
балансът е навярно невъзможен. Или е просто временен. Колко дълго ще се
крепи тази къща върху този камион? Не може да го прави вечно. Балансът,
ако съм лоялен към своите работодатели в „ИКОН“, е фармацевтично
възстановим. Балансът, твърдят те, е химия, дисбалансът – също. Какво, ако
се окаже, че микроскопични феромони, хормони, тестостерони и неоткрити
още съединения управляват поведението ни. Дисбаланс е да си нещастен.
Дисбаланс е да си щастлив. Балансът е някъде в просто да си…
Дълго пъпля с пет мили в час, преди да мога да изпреваря къщата. Вадя
фотоапарата и снимам през стъклото, снимам небето през люка над себе си,
снимам през чистачките.
По някакъв начин предното стъкло репликира пропорцията на 35-
милиметрова лента, в която по навик очаквам да се появи Стела.
Оклахома снимам обляна в дъжд и посивяла от настъпващата зима. По
някое време дъждът намалява съвсем, излизам на сухо и по-светло място.
Небето сега изглежда малко по-високо.
Засилвам скоростта и прекосявам границата с Мисури. Около Спрингфийлд
виждам стада бизони. Киселите слаби кафета по бензиностанциите не ме
разсънват кой знае колко, но ме карат да уринирам през час. Вечерта ме
заварва малко преди Сейнт Луис, Мисури, което местните произнасят Мъзура.
Решавам да хапна и намирам крайпътно заведение.
На паркинга пред него бучат спрени тирове, чиито двигатели работят
денонощно, за да поддържат топлината в кабините и размера на озоновата
дупка. Сядам, поръчвам хамбургер с бекон, пия кока-кола. Ща, не ща, влизам
и в тоалетната с по-сериозна нужда, за пръв път след инцидента в Рамона.
Американската обществена тоалетна има дизайн, който успешно е въплътил
идеята за дискомфорт – изрязана отдолу, така че краката ти се виждат до
коленете, а също – и отгоре, за да няма тайни какво правиш. Американската

25
Извънгабаритен товар (англ.). – Б.а.
161
обществена тоалетна не трябва да предразполага към непристойно поведение.
Клекалото е студено и нечисто, затова експериментирам със стъпване върху
него и клякане над отвора – неприятна работа. Миг след това, с изсекване и
оригня, влизат двама шофьори. Единият хлътва в кабинката отляво, припряно
събува панталоните си, желязна катарама издрънчава на пода. Другият, явно
мислейки, че моята кабинка е свободна, защото не се виждат отдолу крака,
опитва да отвори, но аз предвидливо съм заключил. Тъй като в самото начало
не дадох знак, че съм там, затаявам дъх и оставам инкогнито, докато отляво и
дясно върви следният разговор, прекъсван от време на време с цопвания.

… и тя? … тя, остави ме на мира.

… да я оставиш на мира? … да съм я оставел на мира…
… и ти? аз – така ли?!
… а тя? така…
… гледай ти – мъжът върти
геврека по цял ден,
няма го с дни и като се
върне – иска да ебе,
какво толкова! … какво толкова!
… искаш просто да ебеш… … тя – да съм я оставел на мира!

Колко сбъркан е този свят, питам се, в който мъжете искат едно, а жените –
друго! Разговорът продължава с по-малко екзистенциална тема, после се
започва безкрайно бърсане на задници, миене на ръце, лица, пухтене,
кашляне, храчене. Изчаквам да се разкарат, свършвам за каквото съм влязъл и
излизам. Половината от пътя до Синсинати е зад мен, пред мен е нощ, която
трябва да прекося буден.

***

Влизам в Индианаполис рано сутринта, зареждам бензин, питам за най-

близкия „Старбъкс“.
Намирам го, поръчвам тройно еспресо, купувам вестник и излизам навън.
Доста хладно е. На един от столовете навън е седнала дебела тъмнозелена
войнишка шуба, в която се гуши клошар с покрито в струпеи лице, брада и
сплъстена коса. На земята, до кафявите му кални обувки, е подпрян черен
найлонов чувал. Кимам му и сядам. Ние сме единствените седнали на
няколкото масички отвън. На заглавната страница на вестника е картата на
Южна Калифорния, върху която с едри огнени букви пише – „ОГНЕНО
162
ИНФЕРНО“. Пожарите са обозначени с множество малки различно червени (в
зависимост от интензитета на огъня) пламъчета, които се спускат от
планините и стигат до океана. Никой не знае със сигурност колко от пожарите
са от невнимание, колко са дело на психопати, завистници, криминални
типове и колко – на нормални хора, използвайки случая да подновят старата
си къща с нова, използвайки застраховка „Бедствие“. Страшното, разбирам от
репортажите, е, че ветровете на Санта Ана са все така неустоими.
Въпреки предупрежденията на учените, че или земетресение, или мега-
цунами ще заличи Калифорния от картата на света, тя е на път да пропадне в
пламъци.
Вдигам глава от вестника, разтърквам клепачите си, поглеждам в кафенето.
Пред малка кръгла масичка от другата страна на стъклото седи стройно русо
момиче, облечено с бяла блуза и светлосини дънки. Момичето е наведено над
тетрадка, в която пише, от време на време отмята кичур коса от лицето си,
сверява нещо в учебник, отворен пред нея. В стъклото между нас отражението
на клошаря зад мен се наслагва на празното място до момичето вътре.
Полупрозрачен, клошарят доизпива кафето си, обляга се комфортно назад,
кръстосва крак връз крак и премята мазен ръкав върху облегалката на стола,
като че прегръща момичето.
Тя няма нищо против.
Той вади запалка от разпрания си джоб и пали цигара.
Тя отпива от чашата кафе, без да вдига поглед от книгата.
Той изпуска дим и обляга глава назад, почесва се по коляното.
Тя оправя презрамката на сутиена си, продължава да пише в тетрадката. Ето
ги – още една невъзможна двойка. Внимателно поставям „Никона“ на масата
и снимам няколко кадъра.
След малко момичето доизпива каквото има в чашата си, затваря тетрадката
и учебника, прибира ги в кожена чанта, навежда се към отражението си в
стъклото, пооправя се, прихваща косата си с фиба, плъзва червило по устните
си, прехапва ги няколко пъти да тушира ефекта. После мята чантата си през
рамо и излиза.
В стъклото остава сам полупрозрачният клошар, който стъпква фаса между
плочките с калната си развързана обувка.

***

Самостоятелната изложба на Стела беше успех. Имаше статии, рецен-

зии, радиопредаване, няколко секунди телевизионно време, материал в списа-
ние „ART GLOBE“, имаше продуцент, който ѝ предложи да направи деко-
163
рите на видеоклип, имаше разговори за включване на нейни картини в
алманах за ново американско изкуство. Проблемът, който останалите имаха
със Стела, бе, че повечето от картините ѝ сякаш бяха рисувани от различни
хора. Това, което бе привлякло Джейн Голдстийн, бяха масивни квадрати в
ръждивокафяви тонове, които Стела постигаше със смесване на маслени
бои, графитен прах и фини отпадъци от стругарския цех в съседната на
нейното ателие сграда. Образност почти нямаше, ако изключим някои
атавистични резки, щрихи и окръжности. Докато ги работеше, тя се
връщаше у дома изпоцапана като миньор, кашляше дълго в мивката и
храчеше графит. Убедих я да носи маска, нямаше нужда да разсипва белите
си дробове.
Милитаристично-кафявата текстура на следващата ѝ картина обаче се
пропука и отдолу синееше парче калифорнийско небе. В последвалите няколко
неща небето постепенно изместваше графита към периферията на
канвасите. Тази серия свърши рязко с бял, маслен, дебело напластен
правоъгълник. След него имаше два триметрови канваса с черно-бели резки,
които някои оприличаваха на изгорени гори, погледнати от голяма височина,
а други – на птичи пера, гледани отблизо. Следваха тотеми в тъмнозелено и
тъмночервено, имаше серия „автопортрети“ – почти черни картини с
щрихи, напомнящи женска фигура, после тъмен правоъгълник с женско
торсо…
Джейн Голдстийн в началото едва не я отписа от кръга артисти, които
поддържаше, но постепенно взе да свиква с идеята за непоследо-
вателността ѝ.
На моменти интересът на Стела към рисуване изведнъж ще секне, тя ще
прекара дни в четене на „Ана Каренина“, ще пише нещо в тетрадките си, ще
чертае по полетата им, ще намирам миниатюрните ѝ протопроекти,
надраскани по пликове от сметки за ток и автозастраховки, по календара до
телефона, докато е говорела с някого. Понякога ще прекара дни в търсене на
смисъла на една-единствена дума – „идентичност“ например – и ще
наизвади всичко, което я определя – паспорти, дипломи за всякаквите ѝ
образования, кредитни карти, шофьорска книжка, акт за раждане, брачно
свидетелство, всеки документ за самоличност, до който може да се добере,
и ще подреди всичко това така, че да има смисъл за нея.
Друг път ще концентрира цялото си внимание върху едно-единствено
число. Или знак. Буква.
Това бяха периоди, през които не ходеше в ателието и прекарвахме повече
време заедно.

164
 После апетитът ѝ за работа я връхлиташе и Стела изчезваше в своите
създания.
Коментарите за това, което правеше, варираха от „неоабстрактен
експресионизъм“, през „късен постмодерен минимализъм“, до „медитативен
реализъм“… Тези -изми разбира се, нямаха никакво отношение към нея.
След лятната ваканция Стела напусна работата си и се отдаде изцяло на
рисуване.
Кураторката на галерия „S“ в Лос Анджелиз я покани в проект с двама
видеоартисти. В него тя участва с инсталация от 274 бели чаршафа –
идеята ѝ бе дошла от един сън с простряно пране, който бе споделила с мен.
Кураторът на „Музея за съвременно изкуство“ в Сиатъл я включи в
изложба със серия от дванайсет картини с обща тема „По Кинкейд“. Те
бяха рисувани върху репродукции на Томас Кинкейд, които Стела спаси от
контейнерите за боклук пред една офис сграда, запази мелодраматичните
им имена – „Краят на един перфектен ден“, „Домът е там, където е
сърцето“, „Светлината на спокойствието“, „Последна есенна утрин“… и
покри с пластове масло и въглен.
В календара на Стела за следващата година и половина се появяваха все
повече оградени цифри.
При нея нещата се случваха. Ако нещо има да става, то става, казваше
тя. Ако не, значи не е имало нужда.
После дойде предложението ѝ за работа в Лос Анджелиз Арт институт.
Преди да приеме обаче, тя поиска две седмици за размисъл. Купи билет за Ню
Йорк с отворена дата за връщане.
Последната ѝ година с мен бе година на сбъднати събития. Най-голямото
обаче предстоеше.

***

В Синсинати влизам надвечер. Паркирам в познатата алея, слизам и посягам

да натисна звънеца, когато Кен отваря вратата и ме прегръща.
– Зак! – отдръпва се замалко, прегръща ме пак. – Влизай! Как пътува? Тук,
тук… извинявай за бъркотията, но трябваше да викам тук човек да поправя
канализацията, че нещо се прееба… – Не виждам никаква бъркотия, освен
един стар преместен шкаф, зад който явно е минавала тръба. В света на Кен
явно това е събитие. – Чакай да затворя да не влязат котките. – Сядам, както
преди, на едно от барстолчетата.
– Имаш ли багаж? – пита той, докато отваря хладилника.

165
 – Имам един чувал в багажника на колата. Ще го прибера след малко –
разкършвам рамене, схванати от дългото пътуване.
– По една бира първо? – вдига вежда той.
– Оооо, вече пиеш? – изненадвам се.
– Само при специални случаи. И само бира. – На барплота се появяват
чаши, в ръцете на Кен вирват дъна две зелени бутилки, забълбуква ароматна
течност.
– Поласкан съм. – Чукваме се. Малко неща, мисля, са по-хубави от първата
глътка хубава бира. Замижвам и удължавам момента, доколкото мога.
– Е? Казвай! Какво става с теб? – усмихва се Кен. Нямам идея нито откъде
да започна, нито къде да свърша, затова опитвам да спечеля време:
– Ще разказвам после. Ти – пръв. Как си?
– Добре. Добре съм. – Кен се заглежда в барплота.
– Как вървят нещата с Линда? – Доизпивам, каквото е останало в чашата.
– Добре. – Кен става, вади две нови бири. – Тя е най-хубавото нещо, което
се е случвало в живота ми, Зак.
– Защо още не живеете заедно? – забивам въпроса, който сигурно всички си
задават. – Какво чакаш!? – Откак замина Стела, съм загубил някои задръжки.
Кен налива пак. Поглеждаме се над пяната в чашите си. Той въздъхва и
отмества погледа си. Аз пия.
– Почти го направихме.
– Е?
– Аз преебах работата…
– Какво си преебал?
– Ами… изпаднах в едно от онези състояния… нали се сещаш.
– Не се сещам. – Правя се на ударен.
– Е, не се сещаш… – Кен се чеше по врата.
– Ами, не се сещам. Аз не изпадам в никакви състояния.
– Вярвам ти. – Казваме пак „наздраве“, пием. Оглеждам се. Отдавна не съм
идвал тук. Боже, колко ергенско е всичко в тази къща! Обзалагам се, че нищо
не се е променило, откак Кен е купил това жилище. Непокътвано от години и
лошо осветено. Идва ми да скоча, да задърпам тези стари пердета, да олющя
тези противни тапети, да изтърбуша тези вехти дивани и да съборя
половината от стените.
– Казвай, какво стана? – Не съм любопитен. Никак не ме интересува какво е
станало с Кен и Линда. Искам просто да накарам този добър човек да се
почувства по-добре, като ми разкаже нещо, което не е казвал на никого. Нещо
ме кара да вярвам, че той има нужда от това сега и точно сега е моментът да
го направи. Без значение е, че не сме се виждали от толкова време, че не съм
166
разтоварил багажа си от колата, че някой е правил ремонт на канализацията,
че двете му котки мяукат отвън да им отвори. Нищо няма значение, по
дяволите, когато усетиш другия. Той започва:
– … Преди тя да се нанесе тук… вечерта преди това… – Кен спира,
преглъща. – Абе, напих се като прасе вечерта преди това. – Поглежда ме със
светлосините си очи на алкохолик. – Напих се като гъз. Сам. Тук. И ми стана
толкова самотно, че щях да полудея. И не можех да издържа без нея нито една
минута повече и реших да я уговоря да се пренесе по-рано. – Замълчава. –
Представяш ли си!? Напивам се сам точно тук, на този бар. Говоря с котките и
едната от тях – ей тая черната, тя е Дявола – ме кара да отида още сега,
веднага, и да доведа годеницата си. Кълна ти се! Ей тая черната ме накара! –
Поглеждам котката от другата страна на стъклената врата. Животното отваря
уста и мяука без звук сега и ни стрелка със зелените си очи, наистина
изглежда демонично. Представям си, че ако трябва да прекарам месеци,
години, сам в тази светлокафява сумрачна къща сигурно и аз ще започна да
чувам какво ми казват котките. А кой знае, може би ще започна да слушам и
мебелите. – Та, качвам се на колата си посред нощ и отивам до апартамента ѝ
– продължава Кен. – Звъня. Тя ми отваря, мисли явно, че нещо се е случило.
Аз залитам, опитвам да я целуна, да я водя у дома, сгромолясвам се в
коридора. Схващаш ли картинката? – Кимам. – После минаха месеци, докато
възстановим отношенията си. Не мисля, че е същото, разбираш ли…
доверието някак липсва, но… като цяло…
– Слушай, брат! – изкашлям се аз и правя пауза, в която имитирам здраво
мислене. Едно нещо знам със сигурност за Кен. В неговата глава аз и Стела,
която той никога не е виждал, сме перфектната двойка. По дяволите, всички
мислеха така. До преди две седмици. Обаче сега Кен не знае, че ние не сме
перфектната двойка. По дяволите, той не знае, че ние не сме никаква двойка.
От „нас“ съм останал само аз… каквото въобще е останало от мен. Но Кен не
знае сега това, той все още вярва в мен, в нас. – Нямаш абсолютно никакво
основание да се срамуваш от постъпката си! – започвам директно, знам, че
никой не му говори така. – Няма какво толкова да му мислиш. – Ето, сега
трябва да продължа с личен пример. – Аз например, на първия рожден ден на
Стела, който празнувахме заедно, се насрах! – Отпивам от бирата си. – Имам
предвид буквално. Не ме питай повече нищо! – Кен избухва в смях. – Не,
сериозно ти говоря… Не е смешно… Не, смешно е, искам да кажа, но не беше
смешно тогава! Насрах се. Така че, не ми говори за издънки, моля те. Ти си
пич и ако някой не те дооценява, това не е твоя загуба. – Няколко бири по-
късно сме съвсем отпуснати и по-весели. Пием по десетина и през половин
час ходим да пикаем. Започва да не ми пука за интериора и за други работи.
167
Ето ни, двама убитаци на бар-плота в кафявата къща на Кен, пием бира и не
пускаме котките да влязат.
По едно време Кен става:
– Зак, аз ще сложа за хапване. Готвил съм тук разни неща… – Кен отваря
хладилника, вади тенджери, включва котлона. Аз съм толкова уморен от
каране и самота, толкова изтощен, нямам сили да му кажа, че не ми се яде
нищо. Смъквам се от барстола, отивам до тоалетната, украсена с прашни
пластмасови цветя, уринирам дълго, пускам водата, преди да съм свършил,
после още веднъж, докато се закопчавам. Връщам се и сядам замалко на
дивана. Придърпвам една кадифена възглавница, прегръщам я.
Събуждам се от нечии смях. Събуждам се след най-красивото, което ми се е
случвало от много време. Топъл, пролетен ден. Аз и Стела крачим бавно, един
до друг, в сянката на раззеленени и цъфнали млади дървета по път, който води
някъде нагоре. Стела от време на време забавя крачка и се радва на акациите.
После продължаваме и стигаме до ябълкови дървета с големи бели и розови
цветове. Тя спира пред едно от тях, протяга се, набира шепа цветове и ги
слага в устата си, дъвче ги, примижва от удоволствие. После отваря очи,
обръща се към мен, слага ръце на раменете ми, усмихва се. Гледа ме дълбоко
в очите и казва:
„Мислиш ли, че най-сетне сме свободни?“
Моят спонтанен отговор е „Разбира се!“, но не помня дали го изричам.
После и двамата се смеем, смеем се силно, смеем се чисто и дълбоко, като
невинни, невинни деца. Будя се от нейния смях, но отварям очи и чувам
единствено моя.

***

Това бе една от малкото вечери, които бяхме заедно в тази последна

година. Седяхме в шезлонгите на двора, омотани в одеяла, бяхме запалили
свещ, пиехме вино, гледахме тъмния каньон пред себе си, жабите крякаха.
Изведнъж телефонът иззвъня по онзи начин, когато се обажда някой
отдалеч. Котаракът на съседите бе в скута ми, затова Стела стана да го
вдигне. Мълча известно време, след това каза „Но, разбира се. Благодаря!“.
Постави обратно слушалката, доля вино в чашата си, пита ме дали искам.
Не – отговорих, – не искам. Тя се върна, седна в стола, прегърна коленете си,
замижа, вдигна глава нагоре към любимия си Орион и се заклати напред-
назад. Стори ми се, че от окото ѝ се търкулна сълза, която тя веднага
избърса с рамо. А може и да ми се е сторило. Гледах лицето ѝ известно

168
време – осветено от съзвездия, стоплено от трепкащата свещ. За пръв път
от дълго време насам поисках силно да я снимам. Потиснах импулса си.
Поканена съм да участвам на биеналето в Австрия догодина, октомври.
Моля!? – викнах аз. Жабите се умълчаха. Вдигнах чашата си за наздравица,
но бе празна, в бутилката не бе останало нищо. Стела се усмихна, наведе се
и преля от нейната.
Чукнахме се.
Пихме.
Тя нежно хвана лицето ми с две ръце и целуна устните ми. Целуна ме така,
както не го бе правила преди. После пак. И пак. Целува ме влажно и топло,
целува ме дълго и дълбоко, целува ме така, сякаш единият от нас умираше.
Истината бе, че от мен, в шезлонга на двора, бе останало едно „папие
маше“, което изстива.

***

Пенсилвания. Ланкастър Каунти.

Есента е отдавна тук. Стари гори, нагазили в мъглите. Тишина. Тъмно-
сивата лента на мокрия асфалт чертае разтеглено „S“ и се губи напред в
мъглата, която става все по-гъста. На малко възвишение група високи тъмни
храсти напомнят вдовици, поспрели край пътя. Спирам. Зареждам
фотоапарата с нова лента, нагазвам в гъстата мокра трева, правя няколко
снимки, после забелязвам дървените колове с бодлива тел, отварям блендата,
за да фокусирам само каквото ми трябва, и приближавам с обектива телта.
Оставям я да се спусне отгоре, вляво от ъгъла на рамката, и да поведе окото
към фокуса, който съм избрал долу, в дясната третина на кадъра. Крача в
мократа трева по-нататък и виждам изоставената съборена плевня. Пропаднал
покрив, стърчащи греди, изпотрошени дъски, ръждясали ламарини, потънала
в трева и жилави храсталаци. И сякаш годините самота и суровият климат не
са били достатъчни, а и един див орех, поникнал в средата ѝ, я доразкъсва
отвътре пролет след пролет.
Колко изоставена е една изоставена плевня! Няма ли кой просто да я
събори!
По същия начин изглеждаше, спомням си, старата работилница на дядо
Стефан Никса, последния път, когато я видях. Дядо Стефан беше един от
братята на баба ми. Майстор файтонджия в града преди войната, бил заможен,
ходил бил във Венеция и Германия, рисувал картини. После комунистите
дошли и взели всичко, каквото имал, затворили го в лагер. След години
излязъл, отишъл на село, събрал пак пари и направил работилница. Не за
169
файтони, а за каруци. Помня, идваха хора от тяхното и съседни добруджански
села с поръчки за каруци. Обичах да се въртя покрай него в сумрачната
работилница, да подавам инструменти, да слушам историите му (той имаше
много), да раздухвам пещта с духалото, да го гледам как работи. Помня, от
прашните, невидели женска ръка прозорчета, покрити с дебели паяжини и
изсушени мухи, понякога се процеждаше слънчев лъч, в който танцуваха
безброй прашинки. Дядо Стефан Никса ковеше каруци в работилницата,
после изкарваше голите им корпуси навън под дебелата сянка на ореха и ги
обличаше в живи, топли цветове. Мисля сега, че каруцарският занаят беше
усвоил само и само за да има върху какво да рисува без съселяните му да го
вземат съвсем за луд – не че те го приемаха за нормален. Дядо Стефан в
младите си години бил имал любов с една гъркиня, която, твърдеше се, му
„изпила акъла“, преди да го изостави. След нея той никога не се оженил,
останал бездетен. По цял ден пиеше горчиво турско кафе, което вареше в
очукано, древно джезве, пушеше цигари без филтър и кашляше. Всяка вечер
слизаше надолу и се напиваше в хоремака с мента, псуваше комунистите,
заканваше се, че ще се обеси, мяташе с ръка и викаше Никс! Никс! Не!, затова
му бяха закачили и прякор Никса. Останал е в спомените ми като онзи
брадясал и разрошен Езра Паунд, сниман в 1971 във Венеция. Последната си
зима дядо Стефан Никса изкара немощен и болен на одъра под прозореца в
ергенската си къща. Последния път, когато отидох да го видя, бях гимназист.
Пътувах на автостоп от града до селото, беше мъгливо и пусто, возих се в
„Жигули“, трактор и камион, пристигнах в селото, малко преди да се стъмни.
Първо надникнах в работилницата му. Беше разграбена и изтърбушена.
Нямаше стъкла, черчевета, врата, половината от покрива липсваше. Диви
орехи растяха навсякъде. Излязох, пресякох буренясалия двор, изкачих
няколкото изронени стъпала и отворих вратата на стаята му, кълна се, видях
как плъх тромаво скочи от възглавницата му, до която някой бе оставил парче
суха баница и се нацеди под шкафа. Дядо Стефан Никса трепереше от студ в
просмукано от собствената му урина войнишко одеяло, обърнал глава към
грозния ковьор до леглото си. Носех прясно смляно кафе. Сварих го в
уродливото му джезве. Миризмата на кипнало кафе разсея замалко вонята в
стаята. Аз поизправих възглавницата на стареца с два прашни балтона,
намерих някакви чаши, измих ги със студена вода, сръбнах няколко глътки.
Той също допря напуканите си устни, колкото да ги изцапа в черния каймак.
В някога изразителните му, лъскави очи сега сякаш бе проникнала мъглата на
зимния, отиващ си ден. Обещах му, че пак ще отида да го видя. Питах го дали
иска да му донеса нещо от града. Никс каза старецът, смъкна се надолу,
обърна брадясалото си лице към ковьора на стената и затвори очи.
170
 Влизам в колата, светвам фаровете и тръгвам.
Защо не помня какво сме говорили? Защо не съм прекарал повече време с
този странен старец? Какво по-важно съм имал да правя?
Изведнъж от мъглата пред мен изниква черен, правоъгълен като ковчег
фургон, теглен от черен кон. Карам известно време по-бавно след него и правя
в движение няколко снимки. Ако не бе червеният рефлекторен триъгълник
отзад, тази мистична монохромна картина би ме ужасила.
Ланкастър, Пенсилвания.
Тук е Амиш кънтри. Амиш-хората живеят по тези земи от столетия, така
сякаш време не съществува. Орат земята си с коне и с рало, не ползват
електричество, телефони и автомобили. Амиш-хората не вярват в
цивилизация, държавност, прогрес, изкуство, музика, светска любов, данъци,
пенсионно осигуряване, война, пъстри дрехи, средно образование или
тероризъм. Амиш-хората вярват в Библията и в нейната достатъчност, вярват в
ненасилието, в равенството и братството, вярват в лекуващата сила на
религията. Амиш-хората вярват в Исус Христос, както навярно само Исус
Христос би вярвал в някой друг божи син. Амиш-хората наричат себе си
„plain people“ – обикновени хора, и Ланкасър Каунти е тяхна територия.
Отбивам от пътя си, за да мина през селата „Bird-in-hand“ (Птица-в-ръка),
минавам през „Intercourse“ (Съвкупление) и спирам в „Paradise“ (Рай). Това са
все Амиш селища. Не мога да се отърся от мръснишките конотации на тези
имена.
Спирам в центъра на Съвкупление. Влизам в малко дървено магазинче,
осветено с газена лампа. Продавачката е възрастна жена, облечена като
слугиня от картина на Вермир. В магазина има две русокоси момчета, под-
стригани на паница, облечени в черни панталони с тиранти и бели памучни
ризи. Има и един червендалест дядо с брада, но без мустаци. Всички Амиш-
мъже, след като се оженят, носят бради. Само бради, не мустаци. Мустаците
за тях символизират агресивна мъжественост, конфликт, войни…
Съвкупление, Пенсилвания. Изкушавам се да питам продавачката за
презервативи, почти го правя, но прехапвам езика си – скромността и
тишината на тези хора странно омаломощава демоните ми. Чудя се дали да не
попитам къде да нощувам тук.
Съвкупление. Колко праведен, питам се, трябва да си, за да живееш в село с
име, което преди двеста години е означавало „общуване“, а в наше време е
книжовна дума за „ебане“. Обменям няколко думи със стареца. Купувам си
хляб, прясно мляко, връщам се отново на „Интерстейт 76“, където се
обърквам, после намирам как да изляза на „Интерстейт 78“ и оттам засилвам

171
към Ню Йорк. След няколко часа, ако се вдигне мъглата, ще пристигна там,
където трябва да свърши тази история.

***

Сутринта, преди Стела да замине, ОПЕК отказа да увеличи добива на

петрол, влак в югозападна Германия катастрофира и загинаха 48, в Кабул
самоубийствен атентат взе 37 човешки живота, рани 65, Китай подкрепи
санкциите срещу Иран, Папа Бенедикт XIV посети Турция, 7 американски
войници бяха убити в Багдад, проблемът със статута на Косово още висеше,
космическият апарат на НАСА – „Феникс“ търсеше място за кацане на
Марс…

***

В Пенсилвания, и през по-голямата част от пътя, пръска дъжд, но в Ню

Джърси вали сериозно, в Нюарк – много силно, а в Ню Йорк е порой.
Пресичам „Уошингтън булевард“ и се плъзвам в тунела към Манхатън. Карам
в лявата от двете ленти, пред мен има само няколко автомобила.
Фотоапаратът ми е зареден сега с цветна лента, блендата оставям на две и
осем, скоростта е три секунди, отварям прозореца, държа кормилото с лява
ръка, а „Никона“ – в дясната ръка и натискам спусъка. Знам, че хромовото
гърло на тунела ще остане светлосиво, знам как ще изглеждат стоповете на
колите пред мен – къдрави червени линийки в средата на снимката, неоновите
светлини от двете страни под покрива на тунела ще оставят две бели
диагонални следи, които ще се съберат с бялата линия по средата на двете
платна, за да оформят един „Y“ в средата на правоъгълника на снимката.
Знам как ще изглежда тази снимка – защо тогава въобще я правя? Защо
продължавам да снимам? Защото мога или въпреки това? Защо въобще
правим това, което правим, по дяволите!?
Натискам педала на газта, ускорявам скоростта, искам да изляза от тунела,
искам да мина от другата страна, отдавна искам да мина от другата страна, по
дяволите, колко отдавна мечтая да мина отвъд и да намеря Стела, да я
прегърна и да взема в ръце лицето ѝ, да го стисна като гумена играчка, да я
целуна, както само аз мога да я целуна, да нараня устните ѝ с щръкналия си
кучешки зъб, да разроша косата ѝ, да забия лице в гънката на шията ѝ, да
душа кожата зад ушите ѝ като куче, каквото съм, като куче, каквото наистина
съм, марш, куче! – пъди ме наужким тя – марш, куче, оттука! и се смее, и я
бутам в снега, и се търкаляме в снега, и тя мрази да я търкалям в снега, марш,

172
куче, оттука!, Стела мрази студено, марш, куче, оттука!, но аз го правя,
защото не знам какво друго да правя с любовта си, не знам какво друго да
правя, не знам как да не я нараня, докато влизам сега в Манхатън през
безмилостното хромово гърло на „Холанд Тунел“.
Манхатън.
Наближавам края на своето пътуване.
Чувствам го.
Онзи брум в мозъка е по-силен от друг път.
Брум в мозъка. Брум във високоговорителите има, когато уредбата не е
заземена.
Малко след полунощ натискам звънеца на Дани.
„Слизам.“ – избъждява домофона. Дани отваря по халат и бели хавлиени
чорапи, набръчкани в глезените и висящи отпред.
– Заключваме външната врата долу заради съседите. – Разхлузените чорапи
с мръсни пети ме водят нагоре по скърцащи, дървени стълби. Никоя жена не
заслужава да вижда мъж с такива хавлиени чорапи, отвратително е. На втория
етаж апартаментът няма входна врата, просто липсва. Отвътре мирише на
ганджа, звучи индийско диско, поне петдесет души се надвикват… – Ако
искаш, после ще слезем. – Качваме се в апартамента му. Голям е колкото
гаража ми в Калифорния. От тонколоните звучи силен Майлс Дейвис. – Ей
сега ще намаля музиката, усилил съм я, щото не понасям тия глупости, дето
пускат долу, не знам защо ги слушат. – Около крушката някак е задържан
червен книжен лампион с дракони от китайски ресторант, стените са
боядисани в жълто, навсякъде е отрупано с книги, плакати от филми, дискове,
плочи, касетки, картини в различна степен на недовършеност, снимки,
изрезки от вестници, списания. В ъгъла има усилвател и китара, половин
стена е посветена на малки дигитални касетки, датирани и озаглавени с
красивия почерк на Дани… – Ето тук ще спиш ти, аз – на този матрак там,
банята е тук… – Сядам. – Какво да ти налея за пиене? – Лягам по гръб,
разпервам ръце и гледам червените дракони около крушката.

***

Бях станал по-рано от нея, пиех кафе в голяма жълта чаша, телефонът
звънна. Намалих звука на телевизора и вдигнах. Джейн. Поздравихме се един
друг с новината за Стела, за поканата на австрийското биенале.
После Стела се появи на стълбите, търкаше сънено очи и примляскваше,
облечена с една моя стара сива „Fruit of the loom“ – фланелка, цялата в дупки

173
от безброй пранета и центрофуги, бе обута с огромните си пухкави черни
пантофи-котки.
Джейн, Джейн, колко щастлив би трябвало да съм, щом Стела се
измъкваше от същото легло, в което допреди малко съм сънувал!
Джейн разбираше Стела, Стела разбираше Джейн. Говорят за темата на
биеналето – „Автор – Време“, за избора на медиум на Стела, говорят за
другите участници – Кейт Мейсън, Сара Морис, Лу Мийе, Джулиан Хоуп,
Малкълм Сайп, Мери Хейлман (безспорно звездата на биеналето), Джим
Дайн, Робърт Фокс, Пьотр Облонски (новото руско чудо), Бернар Фуко
(който вече живеел в Ню Йорк!), Ясума Моримура и много други, които не
съм чувал. Стела ще е едно от най-новите имена там. Седя на дивана с
жълта чаша кафе в ръка, между мен и немия екран на CNN минават напред-
назад котките, над тях са дългите, красиви крака, покрити с вечните синки,
продраната фланелка, която едва покрива изстиващата ѝ вече голота,
ръката, която почесва коляното си, ръката, която държи телефона, стар
черен телефон с антена колкото на транзистор „VEF“…

***

Събуждам се сутринта от клаксон на автомобил. Дани го няма. Вземам

набързо душ и излизам. Докато посягам да отворя хладилника, забелязвам
календарчето, залепено на мръсната врата – днес е Халоуин. Дани влиза, носи
няколко понички и вестник.
– Добро утро! Големи пожари в тая Калифорния, бе, брат! Близо ли са до
вас?
– Близо.
– Тъпо, тъпо… И как така?
– Ами така.
– Ние чакахме цунами, а то…
– Ако ти е писано да се обесиш, няма да те блъсне кола.
– Правилно. Казвай сега какво става с теб! Снощи заспа като бебе.
– Не съм спал така от седмици.
– Затова те оставих.
– Благодаря!
– К’ва е тая трева сега? Откъде я взе?
– Моята е дълга. Казвай първо ти. Още ли работиш с Хито сан?
– От време на време.
– Как я кара японецът?
– Ами кара я. Но не както едно време. – Хапваме понички.
174
 – Защо?
– Тези трикове, които правеше преди двайсет години на ръка, сега ги правят
с Фотошоп за час-два. Голяма част от клиентите му го оставиха.
– Защо?
– Работят с други фотографи, по-евтини.
– Ама, това е Хито, бе, Дани! Хито! Ебати легендата! Цял свят го знае.
– Абе знае, не знае… не ги интересува. Да пусна ли едно кафе, или ти се
излиза навън?
– Излиза ми се.

„Старбъкс“. Дани купува кафе.

– Започнах работа в един склад.
– Склад?
– За картини, пластика, скулптура, въобще всякакви произведения на
изкуството.
– Какво правиш в склад за произведения на изкуството?
– Опаковам.
– Български патент.
– Работя за „Кристис“.
– „Кристис“?
– „Кристис“, търговете за изкуство, борсата, уолстрийта на изкуство…
„Кристис“.
– Да, да, чувал съм май. И?
– И… Какво и? Работя за тях.
– Опаковаш произведения на изкуството.
– Опаковам неща, които някой е купил на търг. Търговете са неделите, ние
опаковаме, каквото е купено, и го транспортираме до новия собственик. Всяка
сутрин отивам на работа и знам, че ето днес ще опаковам още един Пикасо
или Клементе, Рубенс, Микеланджело или етруска маска, която някой е купил
на „Кристис“ търг предишната седмица. Опаковал съм… всичко, каквото
можеш да си представиш – живопис, скулптура, фотография… Най-трудно е,
разбира се, с инсталациите…
– Звучи… възбуждащо.
– Мани, мани… – Дани сръбва от кафето си и се заглежда в ръба на
масата. – Понякога се разплаквам. Просто… от очите ми потичат сълзи, ей
така, без да искам и без да знам защо.
– Трябва да спираш дрогата.

175
 – Няма дрога, брат! Няма такава дрога като изкуството. Няма такова
качване! Ако имам късмет да попадна на нещо, което да ме вдигне… Ръцете
ми започват да треперят, понякога се треса целият, от очите ми потичат сълзи,
не мисля за друсане, пушене, пиене, ебане… няма такова качване! Всичко
спира. Наистина.
– И постоянно ли попадаш на такива… артефакти.
– Всъщност доста рядко. Това е като… Това е жива енергия, брат. Енергия.
Живот. – Дани се разпалва. – Това всъщност е нещото, което прави една
картина различна от абсолютното ѝ копие. Животът в нея. Имам предвид –
живот, парче живот, вградено в картината. Това иска всеки истински
колекционер – да купи парче нечий живот. Едва сега го разбрах – да не
мислиш, че някой го интересува какво рисуваш, в какъв стил, какъв майстор
си… Никой не дава милиони за майсторство! Милиони се дават за живот!
– Живот, а?
– Това купуват вампирите, казвам ти… парчета живот. Ако е там, цената
няма значение.
– Дани бой… ще си взема още едно кафе. Ти искаш ли? – Оставям го сам
замалко. Връщам се. Коляното му под масата не спира да подскача, целият е
нерви, клати масата, разлива се кафе. – Дани, можеш ли да направиш така, че
да се занимаваш с това? Ами ти гориш…
– Това искам. Но засега съм я докарал до склада. Опаковам майстори.
Магия. Истинска магия. Малко хора на света са се докосвали до толкова
изкуство като мен. Имам предвид, докосвали.
– Няма майтап.
– Благословен съм. Щастлив съм.
– Блазе ти. С парите оправяш ли се?
– Умирам от глад. Никога няма да мога да си купя кола, жилище, няма да
мога да се оженя… ако продължавам по този начин.
– Има ли друг начин?
– Лесно ти е на теб. – Аз се заглеждам в кафето си.
– Какво смяташ да правиш? – питам го.
– Искам да събера мангизи и да продължа образованието си.
– Не ти ли е достатъчно това, което имаш?
– „Кристис“ предлагат класове, около година и половина. Специалисти,
оценители на артефакти, консултанти, галерии, музеи и т.н… Но са много
мангизи.
– Колко?
– Към петдесетина бона.
– Много.
176
 – После ще работя за доста пари… ще съм постоянно около картини, ще
съм брокер на картини, ще консултирам, един вид… ще съм в процеса…
Представяш ли си?
– Не.
– Ще съм в… – Дани изпива кафето си на екс, изпъшква. – Но трябва да
събера шибаните пари. Затова и съм в „Cartoon Netwoork“.
– „Cartoon Netwoork“?! Не знаех, че се занимаваш с анимация. – Дани се
смее.
– Така се казва мрежата… Така казваме на организацията, с която продавам
дрогичка – „Cartoon Network“.
– Колко си събрал досега?
– Двайсет бона. За две години!
– Хайде да поразгледаме галериите! – изправям се.
– Аз имам няколко неща да свърша и ще се срещнем направо в Челси. Да
речем… в… – Дани гледа часовника си – след около три часа. Има един
италиански ресторант на „Двайсет и шеста улица“. Става ли? Спри колата на
паркинга отсреща и ме чакай там след три часа. Аз ще взема ключа за
студиото на Хито и ще оставим тревата там, докато моят човек ми се обади и
се срещнем с него.

***

После излязох на двора с жълтата си чаша. Усетих я да приближава.

Сложи ръка на рамото ми. Ветровете на Санта Ана бяха изсушили каньона
пред нас до неузнаваемост, беше тихо. Помня силния импулс да погаля
пръстите ѝ, да се обърна и да заровя глава във все още топлите ѝ от леглото
гърди. Преглътнах го.
Може ли да те попитам нещо? – казвам, без да се обръщам.
Откога питаш дали може да ме питаш каквото и да е?
Какво правихте с… Бернар онази нощ?
Коя нощ? Ръката ѝ отскача от мен.
Онази. Пред… хотела.
Онази?! В която се напи, държа се като гамен и се качи в стаята, а ние
останахме замалко долу?
Тогава.
Говорихме.
За какво?
За пигменти.

177
 ***

Нелепо е да се шматкам по мокрия тротоар на „Пето Авеню“ с ръце в джо-

бовете, между всички тези хора. Повечето са като мен – нелепи, но някои от
тях не са.
Някои, представям си, имат абсурдно големи банкови сметки.
Други, виждам ги, са скандално бедни.
Трети – определено ненормални.
Нелепо е да мисля, че мога да принадлежа тук. Нелепо е да допусна, че мога
да съм толкова щастлив, колкото тази двойка в „Сентрал Парк“, или толкова
нещастен, колкото онзи самотник в метрото, или толкова безгрижен като ей
това куче там, в дебелите ръце на госпожата, която влиза в такси.
Принадлежа ли въобще тук?

В Челси по това време улиците са пусти. Влизам в няколко галерии с една

от друга по-скучни изложби. Виждам ресторант в края на улицата, но преди
да седнем в него, хлътвам в малка галерийка с арменско име. Заставам пред
картина, черно-бяла картина на известната снимка от седемдесетте, в която
един виетнамец застрелва друг виетнамец. Улицата зад тях е празна, в небето
има два облака, късо подстриганият човек с протегната жилеста ръка,
държаща малък пистолет, е генерал Нгуен Нгок Лоан, а този, който ще е
мъртъв след миг, е с по-дълга коса, с ръце вързани отзад, с риза на карета,
лицето му се сбръчква в последния си жив конвулс, уловен на лента. Израснал
съм с тази снимка. Беше в една дебела книга „Бойци на тихия фронт“, която
съм разгръщал безброй пъти с онова невръстно воайорство, сякаш всеки път
очаквах да видя нещо по-различно, нещо с друг завършек. Но не, deus ex
machina така и не се появява, вързаният виетнамец пада с пръсната глава на
улицата, а неговият екзекутор емигрира със своето семейство в Америка,
където отваря пицария и живее до 15 юли 1998 година, умира на шейсет и
седем годишна възраст.
Стоя дълго пред тази картина, изобразяваща снимка, изобразила убийство.
От всеки нов художник сега се очаква да има свой номер, с който да пробие
в този пренаситен от нови номера арт Армагедон. Хватката в тази картина е,
че е нарисувана от човешки коси. Този китаец рисува с изключителна педан-
тичност иконични образи – Мерилин Монро, Елвис, „Кока-Кола“, Мона Лиза,
Мадона, с живата тъкан на човешка коса, събирана от бръснарските балатуми
на Пекин. Трябва да си много близо до картината, за да забележиш материала,
който той използва.
178
 Излизам.

***

– мога ли поне да си рисувам нещо, докато ме снимаш?

– не
– моля те
– не може ли поне замалко да си просто обект!
– не
– потърпи още няколко минутки. свършваме

***

Италиански ресторант.
Дани идва. Единствената свободна маса е в дъното, до тоалетната и с изглед
към кухнята, където мургави мексиканци месят тесто. Дебел мъж с бяла риза,
гарваново черна коса, сресана на път, и дебел златен синджир пише нещо.
Прилича на сицилианец. Прилича на собственик. Сервитьорката има френски
акцент.
Влиза момиче с къса руса чорлава коса, потник и раничка, влиза, вика чао с
дрезгав глас и прошепва нещо в ухото на собственика. Той ококорва очи,
отваря уста, коремът му започва да се тресе от безмълвен смях, тя му казва
още нещо, той вдига тетрадката и понечва да я удари по дупето, вика бастааа
и се смее, мексиканците в кухнята замерват момичето с топчета тесто, тя
хвърля раницата и минава от другата страна на бара. Разбирам, че е барманка,
която застъпва на смяна. Еспресото, което ми прави, е най-доброто еспресо на
света. Точка!
Барманката рови в раницата си, наизважда тетрадки, книги, уокмен, намира
CD, написано с флумастер, пуска го в музикалната уредба, после насочва
дистанционното към малкия телевизионен приемник и той оживява, но без
звук. Уютът на това място ме кара да мисля, че някога съм бил тук.
– Дани… били ли сме някога с теб тук?
– Не.
– Сигурен ли си?
– Да.
– А какво, ако сме били, и сега просто гледаме записа в обратна посока?
– Не разбирам.
– Какво, ако, да речем, начинът, по който възприемаме животите си, е
фундаментално грешен… Какво, ако живеем отзад напред? Какво, ако
179
всички… тук имам един работен термин – какво, ако живеем просто в прин-
ципа на обратното време.
– Зак. – Дани се отдръпва назад в стола си. – На теб май ти дойде силно
еспресото!
– Представи си, че вместо да започваме живота си с раждане, някой ни е
препрограмирал и ние вървим, кой знае защо, в обратна посока…
– Ама какви са тези разговори по обяд! Какво ще пиеш?
– Не… сериозно… Ъъъ… мръсно мартини, благодаря. Искам да кажа…
какво, ако ние се връщаме…
– За Ницше ли ми говориш? За „вечното завръщане“?
– Не, не… Никакво вечно завръщане! Няма нищо вечно тук… Говоря за…
Не мислиш ли, че нашият път е предначертан. Но не от някой друг, а от
самите нас. Ето например, запознаваш се уж с нов човек, а имаш това сякаш-
цял-живот-сме-се-познавали чувство. Или, или… усещането, че това, което
сега научаваш, ти всъщност винаги си знаел? Или… представи си… ъ-ъ-ъ…
благодаря! М-м-м… хубаво мартини! Може ли още няколко маслинки? За
какво говорех… Ако научиш едно дете от малко, че всичко започва с раждане
и завършва със смърт, ако го пратиш на училище, в което всички четат
книгите отзад напред и гледат филми по този начин, и, и, и… така прекарват
животите си, това дете ще мисли, не, ще знае, че това е истината. Но какво,
ако това не е така!? Какво, ако ние сме просто навити обратно. – Облягам
лакти на масата. – Знаеш ли… баща ми, Дани… баща ми беше такъв
несретник! Алкохолизиран, слаб човек, който не можеше да свърши абсо-
лютно нищо като хората. Ако трябва да закове гвоздей, ще изкриви пирона и
ще си разкърви пръстите. И няма да успее да забие гвоздей! Такъв си беше.
М-м-м… да. Та… на един мой рожден ден, да съм бил най-много петгодишен,
баба и дядо ми подаряват сглобяем малък военен катер. Корабче с
електромоторче, което задвижва малки перки, и с тях то трябва да се движи
във водата. Има една подробност обаче – корабчето трябва да се сглоби. След
дълги отлаганици баща ми най-сетне един ден се съгласява да ми помогне да
го сглобим. Изкарва от багажника на колата отвертки и инструменти,
пръснахме нещата по пода, лепим, монтираме… След известно време съби-
раме криво-ляво играчката, изглежда наред. Пълня едно корито с вода, пускам
го в него и… корабчето заплува назад.
– Назад?
– Назад.
– Защо назад?
Баща ми явно бе монтирал електромоторчето обратно и корабчето тръгна
назад.
180
 – Какво стана после? Баща ти поправи ли го?
– Не. Вика – е, нищо, нищо… така ще си играеш. – Засмивам се. Отпивам.
Дани:
– И каква е поуката от историята, Зак!? Че някой несретник, извинявай!, е
монтирал електромоторчетата ни обратно? – и маха на сервитьорката. – Още
едно мартини!
– Ще отнеме малко време, докато истината достигне до теб – казвам.
– Истината! – Дани клати глава, избягвайки погледа ми… – Зак. Кой би
имал полза от това да обръща живота ни с главата надолу?
– Нямам представа.
– Човече, ти имаш нужда от внимание!
– Причина и следствие… Ако ги обърнеш, владееш света. Времето е в нас и
ние сме във времето. То нас обръща и… така нататък… – Дани продължава да
клати глава и да въздиша. Бас държа, че сега ме мисли за луд. – Исус Христос!
Виж к’во става с Исус Христос! Пичът знае как ще свърши всичко! Нещо
повече, Дани Бой… той избира как да свърши всичко. В принципа на
обратното време всеки избор, който правиш, е вече… – Сервитьорката
минава покрай нас, аз ѝ правя жест за още един ред от същото. Поглеждам
към телевизионния приемник над бара.
Изведнъж там виждам квартала си в пламъци, виждам пожарни коли да
завиват по моята улица, виждам пожарникари да гасят съседната къща. Дани
стои с гръб към телевизионния приемник. Над рамото му в момента тичат
отляво надясно ситно изписани адресите на сгради, загубени в огъня. Нашият
е между тях. Ето и нашата къща, това, което е останало от нашата къща.
Репортерка с маска на лицето интервюира съсед, който съм поздравявал всич-
ко на всичко два пъти, но той сочи овъглената купчина до каньона и изглежда
разстроен. Там е пепелта от всички снимки, които съм правил, там са
негативи, които съм оставил за после, там са десетки тетрадки със записки,
проекти, фрагменти и сънища, там е пепелта от писма и картички, там са
книгите, които сме чели, филмите, на които сме плакали, музиката, която сме
обичали, леглото, което сме топлили…
Чудя се как хората припадат от такива неща. Аз не успявам. Новините
продължават с подготовката за Халоуин парада в Ню Йорк и страната. Дани
поръчва на сервитьорката вегетарианска лазаня. Аз – равиоли с гъби.

***

181
 Излизаме от ресторанта и вървим по тротоара до колата. Започнало е току-
що да вали пак. Там, където бях я спрял обаче, сега има сухо, правоъгълно
петно. Не мога да повярвам на очите си. Това на нищо не прилича! Вдигнали
са ми колата? В Ню Йорк?! Изтичвам до пресечката на улицата, поглеждам
зад ъгъла, връщам се назад, отивам до другия ъгъл, озъртам се – нищо.
– Къде спря? – Дани все още не разбира какво става.
– Тук. Соча с показалец правоъгълника все още сух асфалт. – Тук. Точно
тук! Тук! Тук. Тук! – Дани извъртява очи, поема дълбоко въздух и свива
устни. Чеше се по веждата, посочва с очи надписа на мрежата, който с
червени букви предупреждава, че паркоместата са предназначени само за
живеещите в сградата, всички останали ще бъдат вдигани оттук. За
информация обадете се на 1–800-не-знам-какъв-седемцифрен номер. Дани
вади мобилния от джоба си и набира цифри. Полуобърнат, с гръб към мен,
говори с някого, вади химикал от джоба си, оглежда се, вдига от тротоара
цигарена кутия, върху нея пише нещо. Затваря.
– Там е.
– Къде?
– Там.
– Колко?
– Двеста и осемдесет долара.
– Двеста и осемдесет кура да ядат, гадове мръсни, гадове! Побеснявам.
Минава такси, махам му, не спира. Виждам друго след него и се хвърлям
върху му.
Пакистанец с чалма.
Сядаме отзад. Дани показва цигарената кутия. Пакистанецът врътва
страшно очи, маха с ръка и крещи:
– Но, но цигари в такси!
– Но цигари!?
– Забранен цигари!
Дани го успокоява, посочва адреса и пакистанецът подкарва таксито
нанякъде. Караме през тъмни безлюдни места, навън вали все по-силно,
червените петна на стопове от коли пред нас оредяват, минаваме през квартал
с блокове, после стигаме нещо като затвор с КПП, бодлива тел, мрежи,
ламарини. Спираме, плащам на чалмата. Влизаме в малко ламаринено
помещение с решетки на прозорците. Зад плексигласова преграда изклю-
чително дебел арабин, облечен с бяла фланелка „Radio Love 93.1“, яде пилеш-
ки крилца от пластмасова кутия, муцуната му е изцапана с оранжев табаско
сос. Вижда ни и припряно започва да се забърсва с куп салфетки, струпани до
182
него, забърсва се, забърсва се, забърсва се, забърсва се, без да го е еня колко
дървесина от амазонската джунгла си отиват в този момент, докато той
забърсва табаско сос от брадясалата си мазна физиономия. Цялата джунгла
на планетата няма да стигне да избършеш лойта от муцуната си, гад!
Какво искаме?
Колата си искаме.
Мерцедесът с разбития багажник?
Моля?
Като я качвали колегите на камиона, багажникът се отворил от само себе си,
да не е мой проблем, че багажникът се отворил от само себе си, аз багажници
не отварям.
Отворил се?!
Колата е блъскана отзад, багажникът се отваря от само себе си, колата е
блъскана отзад, ние не носим отговорност, ако е блъскана колата отзад.
Причернява ми.
Какво имаше вътре?
Резервна гума.
Друго?
Аптечка.
Аптечка ще ти трябва на теб, свиньо арабска! Скачам с глава напред в
малкото прозорче на гишето, за да сграбча изчадието за гушата. Изчадието
изненадващо бързо се излюлява назад, столът изхърква под него, от другата
страна на плексигласа по мръсния балатум се разхвърчават огризани и
недоогризани пилешки крилца, табаско сос, целина, салфетки, дресинг.
Главата ми е от другата страна на плексигласа, опитвам като плъх да провра и
раменете си, да изпълзя вътре, да съборя изчадието, да грабна пожарогасителя
от стената и като в един ужасен френски филм да смачкан главата му, да
освободя света от теглото му (триста килограма!?), сигурен съм, че светът ще
е добро място, много по-добро място, ако тази маса месо умре, изгние и се
превърне в почва, плодотворна почва, в което и да е гробище и върху нея
расте зелена трева, по която ще пада чиста роса, ще я грее слънце и ще лазят
кротки буболечки.
Свинята-човек е обаче в ъгъла на кабинката си, на безопасно разстояние от
мен, центробежни сили са разлюлели пихтията около врата, от устата се чува
сумтене и пръхтене, в косматата ръка със златен синджир се появява
радиостанция:
– Ей сега ще извикам полиция! – Сумтене.
– Викай!
– Двеста и осемдесе долара и се махай оттук! – Сумтене.
183
 – В багажника имаше чувал, искам си чувала!
Сумтене.
– Това не е мой проблем. – Сумтене.
– Ще стане твой проблем след малко.
– Заплашваш ли ме, а? Заплашваш ли ме? Ей сега викам полиция!
Дани ме хваща за краката и ме измъква в нашата половина на чакалнята.
Плащай, казва, и да се махаме!
Дани, шепна му, тези са гепили чувала с марихуана.
По-добре, казва Дани, няма да се занимаваш с глупости! И без това не беше
за теб. Просто им плати колкото искат, вземай колата и да си тръгваме!
Дани, ти майтапиш ли се?! Аз чакам петдесет бона от тревата, ти ме караш
да я оставя в тази кочина! Прекосил съм Америка, огън ме горя, дъжд ме валя,
слана ме слани…
Дани зашепва – тези са мафия, не можеш да се разправяш с тях. Няма какво
да направиш…
Дани, Дани… колата са я докарали току-що, чувалът е някъде тук… някъде
тук, разбираш ли?
Дебелият гледа ту мен, ту Дани, преглъща и сумти, приближава
радиостанцията до устата си и тихо казва нещо на арабски.
– Ей, изкрещявам аз, – ей. Правя му знак да приближи плексигласа. –
Колко? – правя жеста с потъркване на пръстите. – Колко?
Той мълчи.
– Ей, – казвам, – слушай. Ще ти оставя колата. Оставям ти колата, дай
чувала, който беше вътре!
Свинята-човек вади от анцуга си елка колкото тетрадка, забива брада в
тлъстата гуша и започва да смята.
– Оставям ти колата, ей, ей… Какво смяташ?! Оставям ти колата!
Дебелината вдига глава:
– Оставяш колата и трийсет бона.
– Моля!? Свиньо арабска дебела!
– Аз съм персиец – обижда се свинята. Върви си в Персия, мамка ти
аятолашка, върви на майната си в Персия, дето я няма на картата, на картата
има Иран и в Иран има аятолах, а скоро няма да има нито Иран, нито Персия,
нито аятолах, защото тук има по-ненормални и от вас, араби мръсни! Не съм
арабин.
– Арабин си мръсен! Оставям ти „Мерцедес“, спортен модел, дал съм
трийсет бона за него преди две години.
– Тези, компресорите, не държат цени.
– Моля?!
184
 – Бързо им падат цените, сега са…
– Колко?
– Дванайсет. Тези коли не държат цена…
– Не държат цена!?
– Оставяш колата и още трийсет бона кеш и вземаш, каквото искаш.
– Ти си ненормален!
– А ти си много добре, да държиш дрога в багажник, дето се отваря от
самосебе си!
– Няма да стане твоята работа – опитвам да успокоя дишането аз.
– Ами, ей сега викам полиция, изгрухтява той.
– Виж какво – казвам, – нямам пари. Просто нямам пари. Имам триста-
четиристотин долара кеш, ще си платя глобата, задето съм спрял на чуждо
място и толкова.
На вратата от нашата страна се появяват двама араби с изпити лица, сини
„Адидас“ анцузи, златни синджирчета и бели маратонки.
– Хей, виквам им, донесете мерцедеса, че бързам!
Тримата мълчат.
– Хайде, донесете колата! Чувала – също… ще ви заделя малко, няма
проблем, ще се разберем, хора сме… Оставям ви „Мерцедес“, „Мерцедес“ ви
оставям, момчета.
– По десет бона на всеки един от нас.
– Вие добре ли сте?
– По десет бона.
– Ама аз нямам трийсет хиляди долара, бе, хора! Аз не съм дрогдилър!
– Значи не ти трябва дрога.
– Не ми трябва. Ето двеста и осемдесет долара, ето даже триста, задръж
рестото и ключовете, и да тръгваме, че имаме важна работа…
Дебелият вдига радиостанцията. Обаждам се на полицията.
Навън вали доста здраво, поглеждам към оранжевите светлини на един-
ствената лампа отвън, бодливата тел, усещам идващата зима. Защо просто не
се предам!? Защо е тази агония в свят, който няма нужда от мен?! Защо да
продължавам да развличам боговете с изневиделиците на своето фиаско!?
– Хей, чакай! – Дани пристъпва. – Двайсет бона можем да намерим. Двайсет
и нито цент повече.
– Какво правиш, копеле? – дръпвам го за ръкава.
– Двайсет кеш и толкова! – Отърсва той ръката ми. – Кой от вас ще ме
заведе до вкъщи?
Онези се споглеждат, казват си нещо, дебелакът кимва към единия син
„Адидас“, той закопчава догоре ципа на горницата си, в ръката му подрънкват
185
връзка ключове с емблемата на „BMW“ и малка футболна топка на
синджирче. Двамата с Дани излизат.
Аз оставам с двамата араби, придърпвам стол с мазна облегалка, сядам и се
псуваме с погледи в следващия час и нещо.

***

Дани е асистент на един от най-големите имена в модната фотография на

Ню Йорк – Хито. Хито (Ясухито Кабаяши) емигрирал в Америка в началото
на шейсетте от Япония. Бил осемнайсетгодишен и работел в метрото на Осака
като момчето, което донатъпква последните пътници, които са се качили, и
затваря вратата на трамвая. Веднъж, разказал той на Дани, видял да слизат от
трамвая двама мъже, които изглеждали различни от хората, които той
натъпквал, и говорели на някакъв странен, но красив за слуха му език. Хито
тръгнал след тях. Цял ден ги следвал, където ходели – ресторанти, учреж-
дения, магазини – и опитвал да разбере какви са тези хора и какво говорят,
бил омагьосан от тях. На рецепцията в хотела му казали, че са американски
бизнесмени.
Десет месеца по-късно Ясухито Кабаяши пристигнал в Ню Йорк да учи в
Института по фотография. След три години бил асистент на великия Аведон,
след шест – започнал да снима за „Vogue“, „Harper’s Bazaar“ и други модни
списания. През седемдесетте открил своето самостоятелно студио в
Манхатън, през осемдесетте правел рекламните кампании на „Gucci“, „Rolex“,
„Dolce & Gabbana“, „Lincoln“, „Boss“. Едновременно с това излага в арт
галерии. Образите му са въздействащи с невероятен детайл, който той постига
с голямоформатната си камера, направена по поръчка от НАСА, и с негативи
8х10 инча. Известен е с математическата прецизност, с която работи. Когато
снима черно-бяло, той ползва свръхситнозърнест филм, който „Кодак“ правят
специално за него. Когато фотографира цветно, снима в наситени, електри-
чноярки цветове, които идват с негативите на „Фуджи“, отново специална
поръчка. В кадъра на Хито всичко е на фокус. От зеления маникюр на
фотомодела на преден план, до люспиците на виолетовата молинезия в
аквариума някъде отзад. Хито използва тонове осветление, гримьори, костюм
дизайнери и арт директори в своите фотосесии. Хватката на Хито е, че тези
изумително детайлни фотографии той допълнително манипулира в лабо-
раторията си и изгражда един свой нов сюрреалистичен свят. Хито улавяше
реалността с милитаристична безпощадност, после си играеше с елементите ѝ,
докато я пренареди както му харесва. Хито има няколко асистенти, единият от

186
които е и Дани. Дани асистира най-вече в лабораторията и е единственият,
който има ключ за нея.

***

– Благодаря ти, брат! – казвам, докато си разтоварвам нещата от колата. –

Благодаря! – Иска ми се да вярвам, че и аз бих направил същото за него.
– И ти би направил същото – подсмръква Дани. – Настивам май нещо. Плюс
това – ще ми ги върнеш утре, след като освободим това. Дай да нося чувала,
ти си вземи партакешите! – Арабите-персийци носят два найлонови чувала. В
единия слагам моите неща, в другия напъхваме торбата с трева. Свинята-
човек сега е излязъл под лампата на стълбите и пуши, гледа ни с кротка
усмивка, като че изпраща роднини от друг град. Вземам фотоапарата и го
насочвам към него. Знам, че е прекалено тъмно за добра снимка, но въпреки
това я правя. Той лапа цигарата си, смее се през нея, хваща с две ръце
пишката си през анцуга и я тръска. Бас държа, че не я е виждал от години.

***

Таксито спира пред няколко етажна тухлена сграда. Дани посочва нещо от
другата страна на улицата.
– Помниш ли Бернар Фуко? Французинът, с който ви запознах преди
няколко години?
– Как да го забравя?!
– Премести се тук, в Ню Йорк. Живее там, отсреща, с гаджето си. Купиха
двата последни етажа, живеят и работят там.
– И тя ли… – топката е в корема ми, пак тази топка в корема ми, по
дяволите – и тя ли е художничка? – Дани започва да се смее:
– Ти от небето ли падаш?
– Просто ме интересува каква е тя. С какво се занимава.
– Тя е двуметров младеж. Скулптор. С ей такава брада и мустаци.
– Искаш да кажеш… Бернар е… – задъхвам се аз.
– Искаш да кажеш… – иронизира тона ми Дани. – Ти не си знаел?! –
Спираме пред вратата, Дани вади връзка ключове, клати глава. – Зак, Зак,
Зак… – През главата ми минават картините му… първите картини, които
видях – огромните монохромни платна с едва доловими мъжки тела, легнали
мъжки тела, голи мъжки тела, голи, но лишени от всякаква сексуалност.
Всъщност ето това ме отблъсна тогава у неговите работи – липсата на каквато
и да е чувственост и еротизъм… Сякаш за да прикрие своята
187
хомосексуалност, Художника бе предпочел да отрече сексуалността нацяло. А
защо е трябвало да крие своята обратност, по дяволите!
През съзнанието ми минават търпеливата му усмивка, с която посрещаше
моите яростни атаки към високото изкуство, целувката на изпращане,
влажните му устни, които аз най-наивно приех за френско довиждане,
визитката, която постави в дланта ми и нежно затвори пръстите ми върху
името си…
Как съм пропуснал всичко това!

На единия от звънците има надпис „Бътерфлай Ентърпрайз“ – това е

лабораторията на Хито. Името идва от една негова страст, знам от Дани. Хито
обича да снима пеперуди в акт на съвкупление. За повече от трийсет и пет
години кариера на фотограф Хито има богата колекция от снимки на
съвкупляващи се пеперуди. Черно-бели и цветни, уловени в безбройните му
пътешествия във всички краища на света, внимателно подредени в каталози,
датирани и надписани с всички необходими технически данни.
Качваме се на последния етаж, който принадлежи изцяло на Хито. Дани
светва едно по едно помещенията в лабораторията, показва ми набързо къде и
как работи, скриваме чувала в един склад, в който никой не стъпва, и Дани ме
бута да излизаме. В следващите два дни никой няма да работи тук, напълно
безопасно е. Хайде да тръгваме!
– Дани – изведнъж казвам, – искам да остана тук.
– Моля?
– Искам да остана тази нощ тук. Моля те! Остави ме за една нощ тук!
Покажи ми къде са химикалите и хартията и ми дай една нощ тук. Само една.
Моля те! – Вадя негативите, светвам една от масите, намирам лупа, навеждам
се над тях. Никога, по дяволите, не съм влизал в такава лаборатория. А това е
всичко, за което преди мечтаех. Перфектните условия да работя. За какво
дойдох в Америка, за какво се преместих в Калифорния?
– Ей! – възкликва Дани. – Не ми каза, че си снимал.
– Ами, забравил съм.
– Какво ще правиш, като те оставя?
– Поразии.
– Гледай да не са големи!
– Не обещавам.
– Зак.
– Да.
– Всичко ще се оправи, братле.
188
 – Мислиш ли? – Дани оставя ключовете, показва ми къде са материалите и
си казваме „лека нощ“.
Оставам сам. Някое от кранчетата на мивките в тази огромна лаборатория
не е плътно затворено и капе. Кой знае защо, този звук ме кара да се чувствам
неописуемо жив.
Захващам се за работа.

***

Стела ненавиждаше суетни, изпращания, посрещания… Бе приготвила

багажа си два дни преди това, бе облечена и готова, сега просто пиехме
кафе.
– Имаш вече сиви коси – изведнъж казва тя, докато подрязва стеблата на
дузина фрезии, които току-що бе набрала от градината.
– Благодаря – отговорих полусаркастично и станах да си долея кафе. Не че
ме засегна, но прозвуча едва ли не като упрек.
– Няма защо. Харесвам те такъв. – Не обръща внимание на тона ми тя.
– Какъв? – Крадешком поглеждам към нея.
– Такъв. – Тя се усмихва така, сякаш освен нас двамата в стаята има още
някого, с когото се разбираха без думи.
– Харесваш ме такъв, със… сиво в косата? – Отваряйки вратата на
хладилника, да взема мляко, пак успях да хвърля поглед изпод мишницата си.
– Сивото няма нищо общо с това дали те харесвам, или не. Би трябвало да
сме вече отвъд сивото, нали? Тя нагласява фрезиите във вазичката с прясна
вода.
– Аз все още го изживявам – казах. – Искаш ли още кафе?
– Не, благодаря. Би ли донесъл захарницата, обаче? Върнах се на дивана до
нея. Тя сложи три лъжички захар във вазата с фрезиите. – Така ще се
запазят по-дълго.
– Искам да те изпратя до летището? – Знаех какъв ще е отговорът, но все
пак предложих.
– Аз не искам.
– Така или иначе ми е на път за офиса…
– Не – отсича тя.
– Ще ми липсваш – след пауза казвам аз. Знаех, че не трябва да го казвам, а
го казах.
– Имаш нужда да останеш сам. Да решиш какво ще правиш със себе си – С
което, тя приключи разговора, изправи се, пипна с показалец върха на носа
ми, като че включва нещо. Усмихна се пак по онзи начин и уви дългото синьо
189
шалче с мънистенца около шията си, преметна през рамо любимата си черна
чанта с черепчета.
После дойде таксито. Шофьорът дъвчеше дъвка, миришеше на лосион за
след бръснене. Докато наместваше единия от куфарите ѝ в багажника,
връзката на едната му обувка се развърза, той се наведе да я завърже, аз
качих втория куфар. Не беше тежък.
После се целунахме, тя седна отзад и блъсна вратата върху крайчето на
синьото си шалче. Понечих да чукна по прозореца, за да го оправи, после се
спрях, стана ми хубаво, усмихнах се, гледах как колата се отдалечава, а
синьото шалче с дребни мънистенца маха за довиждане като в мелодрама.

***

– какво стана с тази лента, нали уж беше… ама Зак, жадна съм, студено
ми е, изгладнях…
– задръж така, ето – последен кадър
– колко пъти го чух това!
– последен
– Зак
– да
– трябва да ти кажа нещо много важно…
– може ли след тази снимка?

***

Жужене, жужене, жужене… Звън. Звънец. Вдигам глава. Заспал съм, седнал
на стол, с глава забита между вана с проявител „Dektol“ и друга с фиксер
„Ilford“.
Звънец, жужене, звън. Изправям се, разкършвам схванатото си тяло, главата
ме боли от изпарения, повреденият звънец ту звъни, ту жужи. Намирам
бутона, натискам го. Чувам асансьора, отварям вратата на Дани. Струва ми се
пребледнял.
– Хей – опитвам да се шегувам, – да не са ти вдигнали мерцедеса? – Той не
отговаря. Влиза, затваря вратата след себе си. Върти се, изглежда разстроен,
по-разстроен от всякога, не може да си намери място.
– Готов ли си? Ще те водя при Шефа. Тръгваме. – После спира пред една от
снимките, които съм оставил да съхнат.
– Зак?
– Дани – казвам, – умирам от глад.
190
 – Какво си правил? – Дани пристъпва от снимка към снимка, обикаля с
поглед помещението, което е сега отрупано с образи – от 5х7 инча до
гигантски 36х50 инча увеличения, колкото плакати в стая на тийнейджър. – И
знаеш ли колко е часът? – Дани внимателно оглежда, докосва с опакото на
дланта си съхнещите листи. – Как си снимал?! С какво? Как!? Като че за пръв
път хващаш фотоапарат?
– Толкова зле? – усмихвам се аз.
– Снимал си като за последно! – Дани присвива очи пред накъдрените от
сухия въздух листи хартия.
– Като за пръв път или като за последно? – Истината е, че снощи изпаднах в
екстаз, след като намерих огромните количества „Луминат“ – любимата ми
фотохартия, спряна от производство в края на деветдесетте. Явно японецът се
бе запасил с тази качествена хартия, в която няма нищо друго освен
естествени материали. От нея се вадят най-добрите средни стойности, най-
живите оттенъци на сивото.
Забелязвам обаче, че Дани е разстроен, много разстроен. Приближавам го.
– Знам всичко – изведнъж хваща китките ми той и опитва да надзърне в
очите ми.
– Знаеш всичко? – Казвайки това за средните стойности и живота, мисля за
иконичните образи на звездите – Мерилин Монро, Че Гевара, Елвис, Левски…
Истината за звездите е, че нямат средни стойности. Най-добрият начин да
създадеш звезда, е да разкараш средите, да усилиш контраста и да редуцираш
лицето до неговите характерни очи, устни, прическа, мустаци, до тъмно-
светло.
– Всичко. Зная всичко. – Дани ме притеснява, впил се е в китките ми,
кокалчетата му са бели.
– Разбира се, че знаеш всичко. Всички знаем всичко, което трябва да
знаем. – Дани опитва да каже нещо. Предполагам, че иска да ми каже нещо
важно. Не знам какво става, по дяволите. Изведнъж се разридава като бебе.
Пуска ръцете ми, прегръща ме.
– Знам всичко, Зак.
– Окей, това разбрах.
– Знам всичко за… Стела. За теб и Стела.
– Какво знаеш за Стела? – настръхвам аз.
– Знам. Съжалявам, брат. Съжалявам, ужасно съжалявам за Стела. –
Изведнъж Дани ме удря в гърдите, после ме удря пак, пак в гърдите. – Защо?!
Защо не ми каза?! Защо, по дяволите, не ми каза??!! Какво правиш?! Защо не
си ми казал?! Какво…
– Какво трябваше да знаеш?
191
 – Защо не ми каза, че я няма?! Че е свършила? Че е…
– Мъртва?
– Мъртва.
– Не си питал. Но сега, като стана въпрос – да, вярно е, Стела е мъртва за
мен от… ъъъ… почти две седмици.
– Не е мъртва за теб, глупако! Не е мъртва само за теб! Стела е мъртва,
мъртва, мъртва, мъртва! За теб, за мен, за себе си, за всички. Няма я! – Дани
плаче. – Събуди се! – Дани опитва да спре да плаче. – Обадих се на познати в
Калифорния, казаха ми всичко… Казаха ми как е станало всичко… – Дани ме
хваща за раменете. – Стела е загинала в катастрофа на път за летището! Стела
загина в катастрофа, Зак! Стела е мъртва. Починала е там, на магистралата.
Казаха, че си полудял, че си изключил телефона си, че не си отварял на
никого! Никой от познатите ти не е успял да стигне до теб. Разбрах, че си
изчезнал, казаха ми и за пожара, за дома ви. Ти имаш нужда от помощ, братле.
Ти имаш нужда от помощ… – Мобилният в джоба на Дани иззвънява. – Ти
имаш нужда от… – Подсмърча, търка очите си. – Слушай, слушай! Хайде да
излизаме! Трябва… После ще се върнем. Трябва да излизаме, трябва да… –
Мобилният му продължава да звъни. – Трябва да вземем чувала, да го
занесем… – Дани е объркан, объркан, мобилният звъни, Дани е по-объркан от
мен, адамовата му ябълка подскача, Дани бърка в джоба на скиорското си яке,
вади „Нокиа“, поема дълбоко въздух, изтрива сълзите си. – Ало? Да. След
колко? Ама, Шефе, много е… – Дани гледа часовника си. – Какво? Не. Нищо
ми няма, не. Настинал съм малко, затова. Да. Разбрах. Там ще сме.

***

Такси.
Свечерява се.
Навън е Халоуин.
Не знаех.
Знаех, че идва Халоуин, но не знаех, че днес е Халоуин.
Днес е Халоуин.
Навсякъде по улиците крачат маскирани хора.
Трябва да се маскираме и ние.
Дърпам Дани за ръкава.
Трябва да се маскираме, Дани.
Дани ме поглежда с онзи поглед, който не можах да понеса в Калифорния,
след като Стела… след Стела, и заради който избягах чак тук.
Никой не трябва да ме гледа така.
192
 Отварям вратата на колата. Не че ми се скача в движение, просто не мога да
остана в кола, в която ме гледат с онзи поглед.
Шофьорът на таксито се ядосва, забива спирачки и ни изхвърля някъде
около „Мадисън скуеър гардън“. Защо сме на „Мадисън“?
Навсякъде около нас крачат маскирани хора – медицински сестри, дракули,
вещици, неандерталци, каубои, дарт вейдъри, джин симънси, ангели, дяволи,
смърт, слугини, батмани… Застудява.
Светофар с червено човече – DO NOT WALK.
Не вървим, спираме.
От другата страна човек, облечен като огромен жълт телефон, раздава
рекламни брошурки.
В една локва на асфалта виждам да трепти отразена кулата на „Емпайър
Стейт Билдинг“. Никога не съм се качвал на „Емпайър Стейт Билдинг“. Стела
го наричаше „Вампайър Стейт Билдинг“. Стела обичаше да си играе с
имената. Искам да се качим на „Емпайър Стейт Билдинг“. Трябва да се кача
на „Емпайър Стейт“, преди да съборят и него. Казвам на Дани, че съм видял
„Емпайър Стейт Билдинг“ в една локва.
Той не ми обръща внимание.
Искам да се качим на „Емпайър Стейт Билдинг“!
Не.
Добре тогава. Хооооорааааа, този чувал тук е пълен с
марихуанааааааааа!!! – закрещявам.
Дани се обръща и ме изглежда като че съм някой луд.
Хоооорррррраааааа, тук – соча торбата, преметната на гърба на приятеля
ми – има гаааанджааааа…
Дани запушва устата ми. Не че някой ми обръщаше внимание, но Дани
запушва устата ми.
Нареждаме се на опашката пред „Емпайър Стейт“.

***

На магистралата имало тежка катастрофа и движението било спряно.

След това навярно са карали много бързо, за да успеят да стигнат навреме.
Последният светофар преди летището, автомобилът, в който пътувала
Стела, преминал на червено. Ударил се в задницата на бял микробус с цветя,
колкото да се обърне на сто и осемдесет градуса и посрещнал челно черен
тир „VOLVO“, влачещ платформа с етажи смачкани от други катастрофи
коли. Снимките от камерите на кръстовището са запечатали момента, в
който таксиметровият шофьор излита от колата като в картина на
193
Шагал. Отървал се с две пукнати ребра. Шофьорът на буса останал
невредим. Тялото на Стела успели да извадят едва след като разрязали
автомобила.

***

След двайсет минути сме на върха на „Емпайър Стейт Билдинг“. Високи,

непреодолими мрежи са инсталирани да пречат на самоубийци да си вършат
работата. Вятърът е много силен, но все пак има посетители. По „Хъдзън“ се
движат корабчета. Градът от тази височина прилича на снимка на град.
Изведнъж от тъмното черен гълъб изпърпорва и каца на мрежата до мен.
Вглеждам се в окото му. Не мога да съм сигурен, но мисля, че гълъбът също
се вглежда в окото ми. Звъни мобилен телефон, Дани сваля ръкавици и вади
звънящия телефон от дълбините на грейката си, извръща се настрани, говори,
надвиквайки вятъра. Разбирам, че закъсняваме. Разбирам, че сме закъснели.
Дани ме поглежда скришом, после извръща гръб към мен, казва още нещо и
затваря мобилния. Нарамва чувала и ме завлачва надолу. Трябвало да
побързаме. Трябвало да се стегна. Ще отидем до някакво заведение не знам си
къде, ще оставим торбата, ще свършим след малко, аз ще остана в Ню Йорк,
докато всичко се оправи… Цифрите в асансьора се стопяват до едно и вратите
се плъзват настрани – в просторното фоайе сме. Излизаме отново на „Пето
Авеню“.
Хора, хора, хора, хора, маски, маски, маски, маски, костюми, костюми,
Халоуин, Халоуин, Халоуин… Сини, зелени, червени, жълти балони се реят
на „Пето Авеню“, в далечината между няколко небостъргача парче
небостъргач с червените цифри „666“ се забива в замърсеното от светлини
небе над Манхатън, пред „Рокфелер център“ дебела жена с очила продава
нещо, на главата ѝ се крепи жив саламандър, всъщност не един, а два живи
саламандъра са качени на главата ѝ и се ебат, детски магазин с ужасяващо
ярки цветове и безброй мики мауси, барбита, патоци доналд, симби, тарзани,
спящи красавици, джуджета, кинг конги, покахонтаси и пингвини…
„GOTHAM“.
Краят е близо, приятели, краят е близо…
Дани държи ръката ми и си проправяме път през хора, хора, хора с маски,
маски, маски в тази последна Халоуин вечер, която толкова няма значение за
мен, толкова няма никакво значение… Бродуей – „Котките“, „Рент“,
„Чикаго“, „Мама Миа“, „Клетниците“, „Мери Попинс“ – мюзикъл, мюзикъл,
мюзикъл…

194
 Писък на линейки, дим от шахтите на улицата, масажист-будист, боядисан в
бяло ужасяващ мим, китарист с кърпа на главата, клоун, човек-статуя,
саксофонист, светлините на Бродуей са ту на фокус, ту не…
Влизаме в странична уличка, спъвам се в кашоните на някакъв бездомник,
той псува, светва с фенерче, гледа ме злобно и ме плюе, разбирам го – и аз бих
плюл на негово място.
Спускаме се по няколко стълби, звъним на звънец. Отваря ни чернокож
двуметров мъж, облечен като руски лакей от пиеса на Гогол. Вървим в тесен
червен коридор, който се превръща в по-тесен тъмночервен коридор.
Изкачваме няколко стълби и влизаме в нещо като бар с нормално изглеждащи
пиещи хора. Никой от тях не е маскиран, разбира се, маскират се глупаците.
Това тук е убежище от празника навън.
Сядаме. Черният лакей понечва да си тръгне, аз го дърпам за ревера. Искам
да пия. Човекът задържа поглед върху мен. После с ръка като клещи освобож-
дава материята на своя жакет от моята хватка и ме бута на мястото ми. С
усмивка процежда, че някой ще дойде да ни обслужи, той ще ни освободи от
багажа. Аз прегръщам чувала и го притискам към себе си, не го давам, мъкнал
съм го през целия шибан континент, не мога да го дам на някакъв черен човек
този чувал. Не и без бой. Черният човек се усмихва на приятеля ми, Дани
поклаща извинително глава и прошепва в ухото ми да не се безпокоя, този
човек ще отнесе стоката на Шефа.
Стискам торбата още по-силно, притискам буза до нея – ние имаме минало
с теб, торба. Ние имаме история.
Дани отпуска ръка на рамото ми – да не съм се излагал. Подсмръквам,
целувам торбата, после се ухилвам пресилено, оставям я в ръцете на лакея.
Идва сервитьорка – красиво момиче с къса платинена коса, ярко червени
устни, остри гърди, тесен ханш – какво ще обичаме, докато чакаме.
Дани иска „Капучино“.
Аз искам мартини. Мръсно мартини с три маслини. Искам всъщност две
мръсни мартинита, едно от друго по-мръсни и може ли по-бързо, много
бързо.
Момичето се усмихва и тръгва. Искам да я прегърна и да спя с нея. Искам
да я целувам, да я целувам и галя, да я изпълня със себе си, искам да потъна и
да се разтворя в това красиво момиче с къса платинена коса, с изразителни
червени устни, с остри гърди и тесен ханш и дълги крака, това момиче, което
ще ме целува, ще ме целува, ще ме целува с тютюневите си целувки и после
ще заспива на гърдите ми, заслушано в дивото ми, варварско сърце.
Оглеждам се, отпускам се на облегалката.

195
 В сепарето зад мен някакъв висок господин със сако на райета и къса остра
каносана коса и обичка на ухото се навежда към младата си събеседничка,
усмихва се, вдига бутилката шампанско от кофичка с лед на масата и долива
чашата ѝ. После долива своята чаша, чувам го да започва „Любовта е…“ и се
дърпам настрани като ужилен, повдига ми се светкавично, запушвам ушите
си, за да не чуя продължението. Всяко изречение, което започва с „Любовта
е…“ не заслужава да бъде доизслушвано.
Идват двете мартинита. Изпивам едното, докато момичето транспортира
второто от подноса в ръката си до масичката. Изпивам и второто, докато
„Капучиното“ достигне до Дани. Усмихвам се широко и чаровно. Много
чаровно се усмихвам, когато искам. Момичето ми отвръща с усмивка. Обичам
да се усмихвам на непознати сервитьорки. Обичам непознати сервитьорки,
хубави непознати сервитьорки. Любовта е… непозната сервитьорка. Още две
мартинита са поръчани и нещата изглеждат добре. Дани опитва да каже нещо.
Спирам го с пръст на устата. Никой не може да ми казва неща сега. Аз, аз, аз
искам да казвам неща на Дани. На хората, на човечеството… В главата ми
звучи саундтрак на незапочнат филм, красиво е в главата ми. Красива е и
непознатата сервитьорка с тесния ханш и острите гърди… Изпивам още две
мартинита, преди да отида до тоалетната. Плочките са красиви и бели. Оби-
чам белите плочки, кой каквото ще да казва. Обичам белите фаянсови плочки,
които са понесли толкова много своеволия от човечеството. Белият фаянс
трябва да бъде издигнат на пиедестал, пиедестал от злато. Злато!? Забрави,
човечество, златото! Какво е понесло златото!? Какво е понесло златото,
освен няколко изгъзици на крале, царе и ханове – поднос за главата на Йоан
Кръстител, черепа на Никифор… Виж, фаянсът… фаянсът търпи ежедневните
насилия на милиони – пикане, сране, повръщане, празнене, какво ли не…
Толкова ми се пикае, а не мога да започна, стегнал съм се сякаш някой ми е
забил ритник в задника. Усещам врата си омекнал, гледам нагоре в тавана,
опитвам да мисля за нещо различно от фаянса – той ми омръзна. За какво да
мисля, освен за Стела?
Изведнъж в никелираната тръба пред мен се появяват два урода с черни
якета, черни очила и кривящи се, в зависимост от това как мърдам, глави.
Започвам да го изтръсквам, без да съм се изпикал. Гледам ги в тръбата как се
споглеждат един друг. Вдигам ципа на панталона си, обръщам се, минавам
между тях – правят ми все пак място – и почти излизам.
– Ц-ц-ц-ц, кой не си изми ръцете? – вече с ръка на дръжката на вратата
чувам да казва единият.
– Не съм пипал нищо мръсно.
– Трябва да си мием ръцете, като ходим до тоалетната.
196
 – А, добре. Ще си запиша.
– Върни се да си изплакнеш ръцете! – Оглеждам се демонстративно.
Къде сте скрили скритата камера, педерасти смешни. Решавам да се боря до
смърт – ключовата дума тук е смърт – с двама лайняри с тъмни очила, които
явно си въобразяват, че могат да ми дават уроци по хигиена.
– Преди да направиш поредната глупост, вземи си измий ръцете, защото
трябва да се здрависваш с Шефа, а той си пада малко гнуслив.

***

С уродите минавам през бара, Дани ми кима, че ще ме чака тук. Водят ме по

някакъв коридор към асансьор в дъното на студено складово помещение.
Единият натиска най-горния бутон и се качваме високо в нюйоркската нощ.
Вратите на асансьора се отварят и се оказваме в лофт 26 с поне двеста и
шейсет градуса гледка над Манхатън, гледка за – буквално – милиони, гледка
към „Хъдсън“, бруклинския мост, гледка към всичко, което заслужава да е
гледка. Лофтът е минималистично обзаведен и топло осветен. Гори камина.
По стените виждам няколко парчета изкуство, които и аз бих притежавал, ако
можех. Уродите се отдръпват. Оставам сам и толкова уязвим сега. Имам
чувството, че сградата се поклаща и не знам дали е от силния вятър отвън, или
от мартинитата в главата ми.
– От вятъра е – чувам нисък, мек глас, после забелязвам откъде идва. Шефа
седи на малък тъмнокафяв кожен диван с гръб към мен и гледа навън. В
прозореца виждам отражението му – нормален човек със сива коса на средна
възраст и чертите на Джордж Клуни, с чаша в ръка. Пред него, на масата, има
кристална неетикирана бутилка, по скоро гарафа, по цвета предполагам, че е
шотландско уиски, сингъл малц. Той придърпва празна чаша, после размисля
и протяга назад ръка със своята чаша. – Сингъл малц? – Мълча. – Опитай
първо от моята – да решиш дали ти харесва.
– Аз съм малко гнуслив. – Отклонявам поканата. – Може ли в друга чаша? –
Човекът се усмихва и изведнъж отражението му се обръща с гръб към мен. –
Как се казваш?
– Зак.
– Зак. – Шефа налива уиски в празната чаша. – Искаш ли лед?
– Не.

26
Скъпо, просторно жилище с високи тавани; преустроена за живеене бивша складова
база (англ.). – Б.а.
197
 – Правилно. „Маккалън“, специална поръчка, отлежал двайсет и четири
години в черешови бъчви, да разредиш с лед от чешмяна вода, филтрирана в
Ню Джързи. – Шефа протяга чаша и се чукаме. Отпивам. Ако трябва да
сравня течността с нещо, то е медовина. Не знам какво е медовина, просто
мисля, че медовината трябва да има такъв вкус. – След малко ще си малко по-
заможен.
– Най-сетне – казвам.
– Моите хора проверяват качеството на стоката в момента. – Не знам какво
да кажа, затова изпивам каквото има в чашата на екс. Шефа ми долива още.
Изпивам и него и изтърсвам:
– Честит Халоуин! – Шефа се поусмихва и се заглежда в тъмното на запад.
Отваря се врата и в лофта, кой знае защо, се появява инвалидна количка с
овързан в бинтове боец или може би просто някой маскиран като Невидимия
човек. От лицето му не се вижда кой знае какво.
– А, готин костюм – възкликвам. – Много впечатляващ. – Човекът в
количката ме гледа продължително, без да помръдне. – Много автентичен,
много. Браво! – Невидимия не сваля очи от мен, но и не проронва дума.
Свивам рамене и се обръщам към „Хъдсън ривър“, където поне минават кора-
би.
– Разбрах за нещастието, което те е сполетяло – чувам Шефа. Мълча. Не
знам за кое от нещастията точно говори. – Иска ми се да ти кажа толкова
много неща, но… не знам дали ще съм адекватен. – Сигурно не, мисля си.
Шефа вдига чашата пред себе си, разклаща я, примижва с едно око и сякаш се
прицелва някъде навън през течността. – Имах аз едно време момиче като
това, твоето… Бяхме млади, невинни, светът беше друг, аз я обичах, тя ме
целуваше… Бях щастлив тогава. Бях… толкова… сигурен във всичко. Работех
работа като всички останали, плащах си данъците, все свързвахме някак двата
края. Ходехме на кино, ядяхме ябълки, събуждахме се прегърнати, смеехме се
под чаршафите… и за дълго време това сякаш беше достатъчно за двама ни.
Думи като успех, провал бяха като… думи от чужд речник – не ме
интересуваха. И така, пъплех живота с двайсет и пет мили в час, спазвах
ограниченията, внимавах, като пресичам улици, вземах пощата, прибирах се с
покупки. И без да разбера как и защо, малко по малко, взех да се смалявам.
Ставах малък, по-малък, много малък, много, много малък. Голямата любов
прави мъжете малки. – Шефа се изправя с чаша в ръка и приближава
прозореца. Едва сега забелязвам, че в апартамента е тихо, много тихо. – После
изведнъж нещо се промени, светът се обърна с главата надолу… не знам защо
така стана, но се случи – Шефа щрака с пръсти – изведнъж. Един ден… един
ноемврийски ден, като този днес, се прибрах у дома и намерих къщата празна.
198
Видели моето момиче на спирката на метрото – тогава живеехме в Бруклин –
с балтон и куфар. Напуснала ме заради един мъж – по-късно разбрах, – който
знаел и какъв е вкусът на успеха – тук Шефа отпива от чашата си, – и как
миришел провалът. – Шефа разтрива с палец и показалец клепачите си. –
Плаках тогава. Плаках, плаках, плаках… плаках много. Отслабнах от рев.
Дрехите ми взеха да висят, пробивах нови дупки в колана. Нямах сили да
изкача стъпалата до апартамента си, бях станал на нищо. Тя не просто си беше
заминала, тя бе… ампутирана от мен… – Човекът изпива каквото е останало
в чашата му. – И така, Зак, аз разбрах какво е провал. – След кратка пауза, в
която лофта сякаш се залюлява по-силно, Шефа продължава: – Мина време…
Мина много време. Една вечер най-сетне ми просветна, че тя никога повече
няма да се върне и започнах да изхвърлям нещата, които ми напомняха за
нея – дрехи, снимки, книги, плочи… всичко. И стигнах до една ваза, която тя
беше купила веднъж от пазара. Държеше цветя в нея – хубава, кафява ваза,
такава, от глина. – Той прави жест, очертаващ силуета на вазата, който
напомня женска фигура. – Държах я в ръцете си тая ваза, не ми даваше сърце
да я изхвърля. Започнах да я галя, да я целувам, да ѝ шепна и – оп-па – пак се
разревах. Какво да правя сега с нея? И тогава… – Шефа се обръща с гръб и
продължава, замъглявайки стъклото – … тогава… я напълних с топла вода,
извадих си го, набутах го в тясното ѝ гърло и започнах да… – Шефа пре-
глъща – … да я… любя. Чуках я тая ваза, чуках я в топлото гърло и плачех,
чуках я и плачех, чуках я, докато свърших. Хареса ми. Чувствах се като
извратеняк, но ми хареса. Направих го на следващия ден, после – на
следващия, и в деня след него, и в деня след това… Чукая я тая ваза, пълна с
топла течност, много дълго време. Чуках я, докато се спука. Мога да кажа –
тази ваза аз я спуках от… любов. – Той пак се обръща с лице към мен. – Но
вече не ми и трябваше. Вече знаех – мога да я заменя с нова. Глина и топла
течност – това е всичко… – Шефа се заглежда в обувките си преди да
продължи. – И се промени нещо в мен тогава. Зрението ми като че се изостри,
започнах да чувам по-добре, въздухът около мен се изпълни с миризми. Спрях
да се страхувам от тъмно, от студ, болести, емоции, от врагове, от провали. Не
се страхувах от нищо. Силата ми малко по малко взе да се възвръща. – Шефа
затваря за миг очи и по-голямата част от него сякаш напуска стаята. – И един
ден видях себе си такъв, какъвто исках да бъда… И се превърнах в това, което
съм сега. И знаеш ли – беше по-лесно, отколкото очаквах. – Шефа отива до
секцията, отваря малък стъклен хумидор 27 и избира една средно голяма

27
Шкаф или кутия за съхранение на пури, поддържаща постоянна влажност (англ.). –
Б.а.
199
пура. – Но научих нещо в тези години тогава. Когато се проваляме, ние,
мъжете, винаги намираме начин да се справяме. Природата се е погрижила за
това, програмирала ни е да се справяме и с най-големите си провали. Ние сме
кърмени с млякото на провала, то е в нашето ДНК… – Прави жест към хуми-
дора. – Заповядай, избери си! Но, помисли сега, Зак, помисли как се справяме
ние, мъжете, с мисълта за успех. – Възползвам се от поканата и посягам към
една двайсетсантиметрова „Кохиба“, той я отрязва, подава ми я, вади запалка.
– Успехът… – Шефа мачка пурата между пръстите си преди да я запали –
… идвал, казват, с много труд, с постоянство, образование, опит, умения…
дрън-дрън-дрън-дрън-дрън-дрън-дрън-дрън… Така се говори. И човек си
казва – ебати успеха! – Единият край на пурата му се оживява от огънчето. –
Защо да се блъскам, така или иначе – я успея, я не, най-вероятно няма да
стане. Да познаваш някой да е успял в нещо смислено? Нещо, което ти
намираш за смислено!? – Вдигам рамене. Запалвам. Всмуквам дима. Устата
ми изтръпва от неподозирано силния вкус – за пръв път пуша пура. – Така си
и мислех – никой. – Шефа задържа пламъчето на върха на запалката си. – И си
казваш, я да зарежа тези фантасмагории, я по-добре да продължавам да
тренирам за неизбежното фиаско. – Огънчето изчезва. – Никой не ни подготвя
как да очакваме успеха, как да го посрещаме, как да се справяме с него. И
когато той все пак дойде, често въпреки самите нас, ни хваща по бели гащи.
Не го познаваме – нали цял живот ни тъкмят да се занимаваме с провали. И
тогава правим същото, което правим и като се проваляме – пием като за
последно, ядем до пръсване, пушим пури, чукаме като животни, откачаме! –
Шефа пълни чашата си със скоч, пълни и моята. – Истината е… – отпива и
отправя поглед надолу към улиците на града – … ние сами избираме
собствените си провали. – Пак дръпвам от пурата си, този път част от дима
намира път към дробовете ми. – Защото знаем, дълбоко вътре в себе си
знаем – можем да ги понесем. – Закашлям се. Шефа ме наблюдава без да
помръдне, търпеливо изчаква да мине пристъпа ми, после се отдръпва от
прозореца, приближава ме. Пропъжда с ръка дима от пурата си и ме гледа в
зениците, бас държа, че нищо не вижда там. Не знам накъде отива монолога
му, но започва да ми дотяга. – Тревата, която донесе днес, е мухлясала. –
Спирам да кашлям, обаче ушите ми пищят като след шамар. – Не е съхра-
нявана добре, навлажнила се е, може да е от лимоновите кори, не знам кой ги
е рязал вътре, но не е било добра идея. – От кашлянето очите ми се пълнят със
сълзи, в които всичко започва да се криви. – Канабисът е прецакан. Не става
за нищо… – Забърсвам бързо в рамене влагата под клепачите си.

200
 Изведнъж вниманието ми се отвлича от десетина женски задника с различна
големина и форма, осветени с вкус от малки спот-светлинки. Те са бронзови и
са подредени в една част от тъмната секция.
– Много хубаво. – Гласът ми задира. Шефа повдига учудено вежда:
– Моля!? – Соча инсталацията с красиви женски задници.
– Халепа та кала.
– Моля!?
– Простото е хубаво – древногръцка мъдрост. Или… хубавото е просто…
не помня вече как беше.
– О, това ли? – Шефа се усмихва на задниците. – Това са отливки на някои
от жените, които… – Шефа свива скромно рамене – … които съм имал
привилегията да познавам… отблизо.
– А! – вдигам вежди и кой знае защо ми става неудобно да гледам в тази
посока, което ме връща пак към проблема с марихуаната, към проблема с
парите на Дани, към проблема със Стела, проблема с изгорялото жилище, със
завинаги заминалото минало, проблема с мен, проблема с всички тези
проблеми…
Отваря се врата, някой носи чувала. Шефа го отваря, приближава камината,
вади шепа марихуана, разтрива я между пръстите си, премижва, помирисва я.
После я хвърля в огъня.
– Не става. – Вади още една шепа, и още една, и още една – и те свършват в
пламъците. Нямам представа как ще продължи тази нощ, но силно искам да
свърши точно тук и сега. Чудя се няма ли начин прозорците да се отварят. –
Спарила се е и е мухлясала. – Гледам към небето, откъдето няма да се появи
deus ex machina. Най-добре е самолетите да идват. – Канабис, канабис… –
Шефа продължава да хвърля шепа след шепа в огъня – … защо човечеството
има проблеми точно с теб… – Това е номер, изведнъж ми минава през ума,
тъп номер е, сигурно са подменили чувалите. Не е възможно да съм повредил
стоката, това не са яйца да се развалят. Миризма на ганджа изпълва лофта.
Изведнъж отново забелязвам човека-мумия на инвалидния стол.
– Хей – казвам, – какво стоиш там като мумия?! – Захилвам се, понякога се
хиля сам на глупостите си, никой в лофта обаче не реагира на смешката.
– За пръв път – продължавам аз – виждам мумия-инвалид. Хитро!
– Това е Били – казва Шефа. – Мислех да ви запозная, но… Всъщност, вие
сте се виждали.
– Ами! Виждали сме се! – захилвам се още по-тъпо, джорджбуш тъпо. –
Това не е ли Невидимия Човек!? – Смешен съм, когато искам, по дяволите,
забавен съм.
– Били е брат ми. Виждал те е в Мексико.
201
 – В Мексико!? – устата ми пресъхва.
– Тихуана. Когато си се появил, двама го пребивали с ритници. – Шефа
вдига дистанционно, насочва го и в една от секциите блесват няколко
екранчета, на едно от тях седи сам Дани, клати масата с нервното си коляно,
оглежда се. После Шефа връща записа назад към момент, в който аз пия чаша
мартини на екс и се хиля на сервитьорката. Брадясал съм, със синина под
окото, с прическа на милиционер, носът ми е голям и крив. – Преди месец
изпратих Били и един мой сътрудник да свършат нещо долу, в Тихуана.
Мексиканците обаче явно имали други планове, защото взели, та ги отвлекли,
затворили ги. Започнаха да ми поставят условия, изнудваха ме – става въпрос
за пари, разбира се, много пари. Една нощ нашите хора успели да се справят с
охраната, измъкнали се с един техен ван, в него имало и чувал трева. Онези
обаче ги настигнали преди да минат границата. Застреляли момчето. Стро-
шили краката на Били, смазали го от бой. Тогава си дошъл ти. – Шефа долива
скоч в чашите ни и изтръсква пепел от пурата си. – Докато бях при Били в
болницата, в Лос Анджелиз, поразпитах тук-там… Един мой партньор от
Санта Моника – Крис, – спомена, че някой… – Шефа подчертава с поглед
думите си – с насинен нос и дебел акцент се интересувал как можел да
продаде чувал трева без да го хванат. – Пауза. – После пък Дани ме пита дали
искам да купя чувал мексиканска марихуана, аз свързах две и две и казвам –
да, разбира се, искам. – Той подритва чувала. – Всъщност не ми трябваше
това. А и като помислиш, то си е мое. – Шефа оставя пурата си в пепелник,
отваря малък сейф, вади една-две-три-четири-пет пачки банкноти и протяга
ръка към мен. Не посягам към тях, той ги държи известно време, после свива
рамене и ги скупчва до гарафата с уиски.
– Исках да те видя, Зак. Исках да видя кой си. Тук са петдесет бона. – Той
вади писалка и пише цифри на жълто листче. – Ето и телефона на един от
моите сътрудници, обади се, ако имаш нужда от нещо… – Бавно приближавам
масичката, подреждам петте пачки една върху друга, доливам уиски в чашата
си и отпивам.
Отивам до инвалидната количка на Били, посягам към рамото му, търся
очите му между превръзките, кимвам му. Струва ми се, че и той го прави.
После прикляквам, опирам чело в бинтованата му глава, замижвам и за
известно време стоим така.
Чувам студения вятър навън, попукването на огън в камината, дишането на
човека до мен.
Отварям очи, изправям се, връщам се към масичката, натиквам една по една
пачките в джоба на якето си и доизпивам каквото е останало в чашата.
Светлините навън се олюляват.
202
 Шефа приближава, протяга ръка. Разбирам, че срещата ни е приключила.
Стискам дланта му, обръщам се. Едва пазейки равновесие, опипвайки
ръбовете на мебелите, покрай които минавам, се запътвам към асансьора.
Посягам към вратата…
– Вляво, Зак – чувам плътния глас на Шефа. – Асансьорът е вляво. Това е
спалнята. Нямаш работа там.

***

Дани се е вгледал в изстискана торбичка зелен чай на дъното на празната си

чаша. Тупам го по рамото изотзад, той се стряска, изправя се:
– Какво стана? – Аз вадя две пачки и му ги давам. Той чевръсто ги набутва
зад колана си, хваща ме под ръка и ме заизбутва към изхода.
– Стой! – виквам. – Стооой! – Оглеждам се за момичето с платинената коса.
Стоооой. Няколко глави от съседната маса се обръщат. Момичето изведнъж
се появява в полезрението ми. Губя я. Дани ме е хванал отзад и ме крепи. Пак
я намирам. Краката си усещам предизвикани от тежестта на тялото ми, на
физическото ми тяло имам предвид. Момичето се появява пак, аз се усмихвам
и опитвам да кажа лека нощ, това исках да кажа в края на краищата, искам да
кажа лека нощ на някого, какво толкова… Учленявам някакви думи и се
срутвам на колене. Черният лакей ме хваща под мишниците и ме влачи между
тъмночервени стени и червени стени, тътри ме по стълби…
Преди да ме набутат в таксито, пея. В колата сядам зад шофьора. На
плексигласовата преграда между нас е залепена табелка с мустаката снимка и
име. Опитвам да го произнеса, но се заплитам в едно грузинско струпване на
консонанти и болезнено и дълго повръщам преди да загубя съзнание.

***

– какво значение има от къде на къде живеем?

– разбира се, че има!
– Зак, ти говориш за обратно време, сякаш има правилно такова!
– трябва да се живее в някакво…
– добре, в какво време са негативите от тази филмова лента, която току-
що снима? свършихме вече, нали? мога да се обличам? къде е времето в
тях? би ли ми подал тази фланелка? и не си ли ти този, който ще подреди
снимките както пожелае?
– в живота…

203
 – а в живота опитваш да замениш една праволинейност с друга.
предлагаш да го разглеждаме отзад напред, вместо отпред назад, отдясно
наляво, вместо, както сме свикнали, обръщаш местата на после и преди,
философстваш, търсиш посока в едно необятно… 18% сиво. а всъщност
единственото сигурно е това сега, което е и началото, и краят, и преди, и
после, и алфата, и омегата, 18% сиво и 100% сега… друго просто няма!

***

Лежа дълго на твърдия матрак и гледам тавана, докато стаята дойде на

фокус. В апартамента на Дани съм. Бруклин. Шибан Бруклин, не искам да съм
сега в никакъв Бруклин. Скачам, стаята се размътва, подпирам се на масата,
звездички бодат очите ми, главата ми се пръска от болка. Влизам в кухнята,
търся кафе, намирам кафе в шкафчето над мивката, пускам кафеварката.
Отварям прозореца и вдишвам дълго студения ноемврийски въздух. Хлопвам
обратно прозореца. Намирам чаша, наливам кафе, миризмата му е обещаваща.
Връщам се в стаята, в която се събудих. Навеждам се да пооправя матрака, но
усилието изпраща нов силен тласък болка в мозъка ми. Трябва да съм
неподвижен. В една ръка държа чаша димящо кафе, с другата се подпирам на
стената пред библиотеката с дигитални видеокасетки:
… първи записи 1999, май, манхатън, юни 16, проект 1999, юни 1999,
плажа Брайтън бийч, атлантик сити, декември 2000, лас вегас, юли 2000,
стрипа, лос анджелиз, декември 2000, манхатън, нова година 2000, Y2K
посрещане, пълнолуние 2001, октомври, созопол, зимата 2001, сняг по
дюните, лебеди, черно море, варна, зимата 2001, 2001 челси, галерии, джаз
ван дер холден…
животът във вариообектив с диаметър трийсет и седем милиметра,
животът в „SONY“ CCD чип на „FUJI super 8“ лента,
животът в превод – 0 и 1, 0 и 1, 0 и 1, 0 и 1, 0 и 1, 0 и 1, 0 и 1, 0 и 1…
… концерта на дейв матюс в Централ парк, купона в Алекс, рожден ден
2002, пиесата на джефри, премиера, баба на село, лятото 2002, цигани,
катун в гората, 2002, интервюта, българия 2002, картините на силвия,
проливен дъжд, ню джързи, амстердам, ден хааг, амстердам, сестра ми в
дисниленд, ивето в коронадо, зак и стела, ню йорк, пен стейшън, изпращане…
Тук сърцето ми заблъсква. Изпивам кафето и търся нещо за глава, аспирин,
аналгин, всичко ще свърши работа, къде е Дани сега, когато имам нужда от
помощ, наистина имам нужда от помощ… Не намирам хапчета, намирам
половин галон прясно мляко в хладилника, пия, пия, пия… Връщам се пред
касетките, вадя зак и стела, ню йорк, пен стейшън, изпращане…
204
 Помня този ден. Бях забравил, че Дани снимаше.
Намирам кабели, включвам камерата в телевизора, пускам касетата. Сядам
на пода, прегръщам коленете си, опитвам да успокоя дишането си.
Едър план на някакъв стар магнетофон, изхвърлен на тротоара. После
камерата се отдръпва, насочва се към знак „еднопосочно движение“, купол на
църква, някъде в Гринич Вилидж сме, после виждам себе си и Стела. Тя е
облечено с кафяво велурено сако с пуснат отзад колан, на рамо – с черната си
кожена чанта със ситни черепчета, косата ѝ е дълга и светлокестенява, обута е
със светли дънки, носи високи, тъмни обувки с дебели хипарски токове.
Стената, покрай която вървим, е изрисувана с графити и камерата се отплесва
по тях.
След миг виждам Стела и Дани, което значи, че аз съм взел камерата да
снимам. Ято гълъби хвръкват в синьото небе, камерата ги следи, после се
спускаме над шоколадово кафявия Манхатън, минаваме през голите корони
на дърветата и белите найлонови торбички по тях, връщаме се на улицата и
намираме отново Стела, която върви в гръб.
Стела-а-а – избумтява гласът ми близо до микрофона на камерата…
Вървим покрай мрежата на училищен двор, чуват се виковете на деца, които
играят баскетбол, Стела не се обръща, върви напред.
Стела-а-а – чувам пак гласа си, камерата спира, Стела се отдалечава. От
сградата, край която минава, изскача момиченце с парцалена кукла в ръка,
разминава се с нея, малко момиченце с кестенявата плътна коса, големи
красиви очи, съсредоточено в нещо свое си, малко момиченце, което от тази
далечина би могло да мине за нейна дъщеря, за наша дъщеря.
Стела спира и се обръща след него. Камерата бързо зумира момиченцето,
което мръщи вежди и мърда устнички, сигурно се кара на куклата си, после
отскача отново към лицето на Стела, която…
Изведнъж нещо тупва камерата отстрани, Стела изчезва, дървета и сгради
правят циганско колело, синьото небе се завърта и Манхатън застава на
главата си. Пред непремигващото око на камерата, на тротоара, вятърът
поклаща няколко хартийки…
Упс, извинявайте – чува се отнякъде детски глас, после камерата се вдига от
улицата, виждам себе си и едно десетинагодишно момче с топка в ръка, което
се отдалечава, виждам Стела, която се смее и маха с ръка.
Затъмнение.
Оттъмнение.
Общ план – Манхатън – късен следобед, почти надвечер. Общ план –
„Сентрал Парк“ – езеро, лилии, отразени облаци. Среден план на нас двамата

205
със Стела, в гръб, ръка за ръка. Едър план на Стела, която отмята косата си.
Едър план на жерав в езерото, красив жерав, излъчващ спокойствие.
Затъмнение.
Оттъмнение.
Улични търговци са изпонаизлязли по тротоарите, с настъпването на
вечерта полицейски сирени започват да се чуват все по-често, реклами
осветяват Манхатън. Стела крачи по „Пето Авеню“, което изглежда точно
така, както трябва да изглежда всяка улица, по която крачи Стела.

Изведнъж чувам ключ в ключалката, вратата на апартамента се отваря и

влиза Дани. Казвам добро утро, отпивам от кафето, без да отмествам очи от
Стела, която върви по тротоара на най-красивия град в света.
Зак, трябва да говорим нещо.
Камерата е сега от едната страна на улицата, Стела и аз сме от другата.
Минаваме покрай чернокож тип с анцуг и гугла, който продава пиратски CD-
та на тротоара, аз се поспирам да ги разгледам, Стела продължава, камерата
на Дани я следва, между тях минават автомобили, жълти таксита, хора,
велосипедисти.
Зак… чуваш ли ме? Трябва да ти кажа нещо.
Камерата зумира саксофонист със сива брада и жълта шапка, който свири
бавен, нисък джаз мотив.
Хито се обади тази сутрин.
Стела прехвърля кожената чанта с черепчета на другото си рамо,
продължава да крачи напред сама, аз се забавям пред уличния музикант.
Хито отишъл по някаква работа в лабораторията, намерил снимките ти,
всички твои снимки.
Камерата ме следва да си проправям път сред навалицата и догонвам Стела.
Хито иска да ползва цяла серия от твоите образи за новата рекламна
кампания на „Benzin“, Ню Йорк!
Едър план на лицето ми в профил.
Искам да ме чуеш сега. Искам да ме слушаш. Старият е полудял от твоите
снимки! Такъв не съм го виждал никога. Ни-ко-га!
Общ план – „Мадисън Скуеър Гардън“ – вечер.
Зак, братле! Чуваш ли ме! Зак! Мога да си представя, не, всъщност не мога
да си представя какво изпитваш в момента, но… по дяволите, трябва да спреш
това видео… Трябва да ти кажа нещо… Искам да ме чуеш. Имаш шанс! Имаш
шанс! Рекламната кампания е на модна линия облекло, няма начин да не ги
знаеш – „Benzin America“… Щом Хито е харесал имиджите ти… глупости
206
говоря, полудял е, казах ти – ще убеди арт директора да ги използват! Всичко
пасва, братле. Фотографиите ти са невероятно… силни, истински… Това,
което си уловил – лица, пътища, сгради, лица, природа… всичко е сурово,
истинско. Снимал си Америка, като че я виждаш за пръв път, като че не знаеш
как се снима, снимал си я такава, каквато тя вече не е – истинска. И в същото
време – всичко е… сякаш калкулирано, всичко съвпада… имаш – … търся
думата – синхронност, постигнал си синхронност… Повярвай ми, успял си…
Успял си!
Пен Стейшън. Стела слиза по стълбите. Аз я настигам, подръпвам чантата ѝ
като крадец, тя се сепва, инстинктивно посяга, вижда ме, успокоява се, целува
ме по ухото, хваща ръката ми, премята я над рамото си, сгушва се в мен,
продължаваме прегърнати през навалицата, слизаме по стълбите. Камерата ни
губи замалко, после ни намира пак. Зумира ни, изтървава ни, пак сме в кадър.
Хито иска да се срещнете още днес следобяд. Трябва да отидем в лабора-
торията. Предполагам какво ще ти предложи. Зак, стегни се! Трябва да се
стегнеш. Това е важно. Започваш в Ню Йорк! Започваш от толкова високо!
Започваш отначало. Ще работиш с „Benzin“, копеле. Това е шанс за милиони!
Животът продължава, Зак.
Камерата пробягва през реклами и плакати по стените на гарата, хубаво е,
че звучи класическа музика, цигулка и оркестър, във всяка гара трябва да
звучи класическа музика, по дяволите, всяко изпращане има нужда от
саундтрак.
Ето и плакат с реклама на италианския филм „ЖИВОТЪТ Е КРАСИВ“.
Нашият влак идва. Стела се качва първа.
Зак, чуваш ли ме!? Дани се изпречва пред телевизора.
Трудно е да игнорирам присъствието му сега. А и не трябва. Дани е
приятел. Изправям се, болка пулсира в главата ми, животът е красив. Връщам
малко през кадър, „ЖИВОТЪТ Е КРАСИВ“, натискам „pause“ – „ЖИВОТЪТ
Е КРАСИВ“ замръзва на екрана в една трепереща видеопауза.
Чувам те, приятелю! Хито, „Бензин“, фотография, реклама, успех, мечти,
успех… Животът е красив, Дани…
Моля? – Дани не разбира какво става, Дани не разбира, че животът е красив.
Къде са парите ми? Донеси парите. Имаш ли нещо силно за глава?
Дани отива до кухнята, чувам да хлопва шкафче, чувам течаща вода, Дани
се връща с моите три пачки и две хапчета в едната ръка, с чаша вода в
другата. Дъвча горчивите аспирини, погалвам парите си, натискам отново
„pause“ на дистанционното и лентата тръгва.

207
 Качвам се след Стела. Вече на горното стъпало, преди да вляза, се обръщам
към камерата и правя знак на Дани да приближи. Камерата отскача към Стела,
която маха за довиждане, после се връща към мен.
Нетърпеливо жестикулирам на Дани да приближи. Той го прави.
Имам ли нужда от помощ.
Никс казвам и тиквам в ръцете му трите пачки банкноти.
Той се паникьосва и ги бутва обратно в ръцете ми. Полудявам ли?
Никс! Не.
Дани ги връща.
Аз настоявам.
Той се противи.
Аз се смея.
Той понечва да си тръгне.
Казвам му, че ако не ги вземе, ще ги хвърля под релсите.
Какви релси?
Релсите.
Релсите?!
Дани вдига ръце, оглежда, почти изплаква – ама, Зак, тук няма никакви
релси.
Падат, Дани, падат, парите падат, изтървавам ги.
Дани клати неразбиращо глава.
Протягам ръка и аха да ги пусна между влака и релсите – падаааат.
Дани поема дълбоко дъх, посяга, взема парите. Не мога да ги приема!
Можеш, Дани, можеш.
Зак, ама това са адски много пари!
Вземай ги, учи и цял живот се занимавай с изкуство! Животът е красив,
Дани. Избутвам настрани приятеля си, трябва да тръгвам. Ето – вече съм във
влака – слава богу, полупразен е. Чувам свирка. Потегляме. Оглеждам се за
Стела, виждам я седнала до прозореца. Вадя от сака бутилка вода, намествам
се до нея, прегръщам зиморничавите ѝ рамене. Тя пие дълго, усмихва се и
отпуска глава на гърдите ми.
Гледаме света навън през своите отражения.

КРАЙ

18.12.2007, Калифорния

208
 Благодаря на:
– Пепа Георгиева, без която този роман нямаше да е това, което е. За
безмилостните редакции. За приятелството.
– Любен Дилов-син – за лекотата, с която стопява разстоянията между
континенти и хора.
– Силвия – за… всичко преди и след многоточието.

209
 Захари Карабашлиев
18% СИВО
Българска

Редактор и коректор Мариана Христова

Технически редактор Божидар Стоянов
Предпечатна подготовка Петър Дамянов

Формат 60/90/16
Печатни коли 17,25

http://4eti.me

Сиела софт енд паблишинг АД

1463 София, бул. „Патриарх Евтимий“ № 80 А
тел./факс (02) 954 10 30
www.ciela.net
e-mail: booksales@ciela.net

ISBN 978-954-28-0277-8