Ценностите постоянно се променят и еволюират.

Те променят застъпничеството си
над понятията за „хубавото“ и „лошото“. Проблемът с ценностите в обществото ще
съществува винаги. Всеки човек в своето развитие се сблъсква с тях и тогава, той трябва
да избере сам своите идеали за пътеводни принципи и лични ценности. Те засягат най-
важните кръгове на обществото както и нещата които са допустими и недопустими.
В Алековото произведение „Бай Ганьо журналист“ ясно се опреснява „различната“
ценностна система на главния герой. За Господин Балкански е най-важен келепирът и
бързата печалба. Неговата заинтересованост към родните идеали е само когато може
да извлече полза от тях. На първо място в ценностната му система се нарежда самият
той, а след това онези, които могат да му помогнат или да му дадат нещо. Последни
остават тези, от които не може да се извлече нищо. Неносещите никакви дивиденти
биват хулени чрез манипулативният изказ на Бай Ганьо в неговият вестник.
В сатиричната комедия „Балкански синдром“ се разкриват разновидностите на
комичното и ироничното. Балканският манталитет и нравствената система на българите
публично осмиват тяхното разбиране за ценното. Съществува вечният проблем за
противоречието между желанието на човека да бъде себе си, както и склонността му
да гледа на света само през призмата на личния интерес. Ценното в творбата е
свързано с материалните блага, както и с грешните представи за новото което е извън
пределите на страната.
Образът на Бай Ганьо съществува и днес. Той е егоистичен и ограничен човек и е
събирателен образ на онези българи, които откриват нечисти мисли и другите. За
байганьовците новостите и промените в ценностната система не се одобряват. Тези
образи предпочитат да си останат заблудени и разчитат на старите ценности.
Отвореният финал на произведението подсказва за вечната продължителност на
байганьовщината, егоизмът и измамата. Образът на Ганьо Балкански е пример за
печалната родна действителност и изостаналост.
Театърът в „Балкански синдром“ е подложен на натиск от партийната власт. Той
остава контролиран и зависим от управляващите. Като място за изразяване на
различни емоционални моменти, театърът губи това свойство и се превръща в място за
политически престрелки. Личният интерес на властимащите проваля театралното
изкуство като налага и изопачава свои искания и по този начин го разрушава. Макар и
след сто години разлика, българинът не е разбрал кое е истинското и ценностното. За
него е важна личната изгода, а всичко останало- на заден план или остава
пренебрегнато. Този ориенталски манталитет който е останал у народа прекъсва
връзката между човека и изкуството.
„Европейци сме ний, ама все не сме дотам…“